Рик Риърдън
Дневниците на героя

Писмо от лагера на нечистокръвните

Здравейте, млади полубогове!

Приключенията ви очакват. Сега, след като сте открили истината за родителите си, ще трябва да се приготвите за много трудности, които ви предстоят в бъдеще. Битки с чудовища, пътешествия из целия свят и срещи с темпераментните богове на Гърция и Рим. Не ви завиждам.

Надявам се обаче този том да ви помогне в приключенията! Трудно се реших да публикувам тези истории, тъй като ги получих с указания да бъда колкото се може по-дискретен. Вашето оцеляване обаче е най-важно, а тази книга ще ви помогне да видите света на героите отблизо — информация, която може да се окаже жизненоважна за оцеляването ви.

Ще започнем с „Дневникът на Люк Кастелан“. През годините много читатели и герои от лагера на нечистокръвните ме молиха да разкажа историята за младостта на Люк и за приключенията, които е преживял с Талия и Анабет, преди да дойде в лагера. Сторих това с голямо колебание, тъй като нито Анабет, нито Талия обичат да говорят за онези времена. Единствената информация за тях идва от собствения дневник на Люк, който ми бе даден от Хирон. Мисля си обаче, че е време да разкрием малко от историята на Люк. Може би това ще ви помогне да разберете какво е накарало този обещаващ млад герой да избере тъмната страна. В този откъс ще научите как Талия и Люк пристигат в Ричмънд, Вирджиния, вървейки по дирите на една вълшебна коза, как едва не намират смъртта си в една къща на ужасите и как се запознават с малко момиче на име Анабет.

Включих също така и карта на дома на Холсиън Грийн в Ричмънд. В тази история домът му понася доста щети, но после бива построен наново, което е повече от обезпокоително. Внимавайте, ако се озовете там. В къщата все още могат да се намерят съкровища, но също така и чудовища, и смъртоносни капани.

Вторият разказ ще ми навлече големи неприятности с Хермес. „Пърси Джаксън и жезълът на Хермес“ разказва за един посрамващ бога на пътешествениците инцидент, който той се надява да разреши тихо и кротко с помощта на Пърси и Анабет. Хронологично тази история се случва между „Последният олимпиец“ и „Изчезналият герой“, в дните преди изчезването на Пърси, когато той и Анабет официално са станали гаджета. Тя е добър пример за това как денят на един герой може да бъде провален във всеки един момент от някаква олимпийска криза. Дори да отивате в Сентръл Парк на пикник, винаги е добре мечът ви да е подръка! Хермес ме заплаши, че ако издам тази история, ще имам проблеми с бавен интернет, бъгав мейл и с финансите си. Надявам се да е блъфирал.

След тази история ще намерите интервю с Джордж и Марта, змиите на Хермес, а също и портрети на важни герои, които може да срещнете по време на подвизите си. Това включва и първото изображение на Талия Грейс. Тя не обича да я рисуват, но този път успяхме да я убедим да позира.

Следващият разказ, „Лио Валдес и търсенето на Бъфорд“, ще повдигне завесата над бункер номер девет, докато Лио се опитва да конструира съвършения летящ кораб „Арго II“ (известен още като „готината бойна машина“). Ще научите още, че чудовища се срещат дори в границите на лагера, като този път Лио се озовава в една почти апокалиптична ситуация, в която са замесени луди купонджийки, вървящи маси и, разбира се, експлозиви. Дори с помощта на Пайпър и Джейсън оцеляването му не е сигурно.

Включил съм и диаграма на „Бункер номер девет“, макар че трябва да ви предупредя, че това е само груба скица! Никой, дори Лио, не е открил всички тайни проходи, тунели и скрити стаи в бункера. Можем само да предполагаме колко голямо и сложно е това място в действителност.

Накрая идва ред на най-опасната от всички истории — „Синът на магията“. Проблемът е толкова сериозен, че не можах да го опиша лично. Нямаше начин, по който да приближа младия герой Алабастър, за да го интервюирам. Той веднага щеше да ме разпознае като пратеник от лагера на нечистокръвните и да ме унищожи на място. Синът ми Хейли обаче успя да се добере до тайните му. Хейли, който сега е на шестнайсет като Пърси Джаксън, написа „Синът на магията“ специално за тази книга и трябва да призная, че е успял да отговори на въпроси, затрудняващи дори мен. Кой и как контролира мъглата? Защо чудовищата могат да долавят присъствието на героите? Какво се е случило с полубоговете, воювали на страната на Кронос по време на инвазията в Манхатън? Всички тези въпроси получават своя отговор в „Синът на магията“. В този разказ ще откриете нова и изключително опасна страна от света на Пърси Джаксън.

Надявам се „Дневниците на героя“ да ви помогнат в подготовката за собствените ви подвизи. Както казва Анабет, знанието е сила. Желая ви късмет, млади читатели. Пригответе бронята и оръжията си. Бъдете нащрек. И каквото и да стане, не забравяйте — не сте сами!

Дневникът на Люк Кастелан

Казвам се Люк.

Ако трябва да съм честен, не знам дали ще мога да си водя дневник редовно. Животът ми е доста объркан. Обещах на стареца, че ще опитам. А след всичко станало днес си мисля, че му го дължа.

Ръцете ми треперят, докато седя на пост. Не мога да прогоня ужасните видения от ума си. Имам няколко часа, преди момичетата да се събудят. Може би, ако запиша историята, ще мога да я оставя зад гърба си.

Предполагам, че трябва да започна с това как срещнахме вълшебната коза.

* * *

Вече три дни преследвахме козата през Вирджиния. Талия и аз. Не съм сигурен защо го правехме. На мен козата не ми изглеждаше кой знае колко специална, но Талия бе по-развълнувана от всякога. Не бях я виждал такава преди. Бе убедена, че козата е знак, пратен от баща й, Зевс. И да, баща й е гръцки бог. Моят също. Ние сме полубогове. Герои. И ако смятате, че това звучи яко, пак си помислете. Полубоговете действат като магнит на чудовищата, а всички ужасии от гръцките митове — харпиите, фуриите и горгоните — все още съществуват и могат да подушат всеки герой от километри. Именно затова Талия и аз бягаме през цялото време. Нашите свръхмогъщи родители дори не искат да говорят с нас, камо ли да ни помогнат. Защо? Ако се опитам да ви го обясня, ще изпиша целия дневник, затова ще продължа нататък.

Така или иначе, козата се появяваше на различни места, но винаги оставаше в далечината. Когато успеехме да я приближим, тя изчезваше и се озоваваше още по-надалеч, сякаш ни водеше нанякъде.

Ако зависеше от мен, щях да я зарежа. Талия не искаше да ми обясни защо трябва да я следваме, но двамата бяхме преживели много приключения и можех да се доверя на преценката й. Затова последвахме козата.

По-рано тази сутрин пристигнахме в Ричмънд. Минахме по един тесен мост, над една ленива зеленикава река, през един горист парк и пред гробището на героите от Гражданската война. Докато приближавахме центъра на града, трябваше да минем през няколко спокойни квартала от близко разположени една до друга червени тухлени къщи. Пред къщите имаше бели веранди и малки дворове.

Представих си нормалните семейства, живеещи в тези уютни къщички. Чудех се какво ли е усещането да имаш дом, да знаеш кога е следващото ти ядене, да не се безпокоиш всеки ден за това, че можеш да свършиш в търбуха на някое чудовище. Бягам от чудовищата, откакто навърших девет години, и почти съм забравил усещането да спиш в истинско легло.

След още километър и половина път чувствах краката си така, все едно се бяха стопили в обувките ми. Надявах се да намерим място, където да си починем и евентуално да хапнем.

Но вместо това намерихме козата.

Улиците, по които вървяхме, ни изведоха в голям, кръгъл парк. От всички страни имаше червени тухлени имения, а в центъра на кръга, върху бял мраморен пиедестал, висок около шест метра, стоеше бронзов ездач. В основата на монумента кротко си пасеше козата.

— Скрий се! — каза Талия и ме издърпа зад една леха розови храсти.

— Но това е само една коза — отвърнах за около милионен път. — Защо…

— Специална е — настоя Талия. — Това е едно от свещените животни на баща ми. Казва се Амалтея.

Досега не бе споменавала името на козата. Замислих се защо звучи толкова нервно.

Талия не се плашеше лесно. Бе само на дванайсет, с две години по-млада от мен, но гарантирам, че ако я бяхте видели да върви по улицата към вас, щяхте да й сторите път. Бе обута в черни кожени ботуши и черни джинси, наметната с парцаливо кожено яке, накичено с пънкарски значки. Косата й бе тъмна и рошава като козината на звяр. Очите й бяха сини, пронизващи и сякаш винаги преценяваха колко време ще й отнеме да ви набие.

Щом нещо я бе уплашило, трябваше да го приема сериозно.

— Виждала ли си тази коза и преди? — попитах аз.

Тя кимна с нежелание.

— В Лос Анджелис, в нощта, в която избягах. Амалтея ме изведе извън града. И по-късно, в нощта, в която те срещнах… тя ме отведе при теб.

Погледнах Талия. Доколкото знаех, срещата ни беше инцидентна. Буквално се сблъскахме в една драконова пещера до Чарлстън и обединихме сили, за да оцелеем. Досега Талия не бе споменавала нищо за никаква коза.

А що се отнася до предишния й живот в Лос Анджелис, Талия не обичаше да си спомня за него, а аз я уважавах достатъчно, че да не любопитствам. Знаех, че майка й се бе влюбила в Зевс, който в крайна сметка я зарязал, какъвто бе обичаят при боговете. Майка й закъсала, пропила се и започнала да прави странни неща. Не знаех детайлите, но накрая Талия избягала.

С други думи, миналото й бе доста подобно на моето.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Люк, когато Амалтея се яви на някого, значи нещо важно предстои да се случи. Нещо опасно. Тя действа като предупреждение от Зевс. Или като водач.

— Към какво?

— Не знам, но виж — Талия посочи другата страна на улицата. — Този път не изчезва. Сигурно сме близо до мястото, където иска да ни отведе.

Талия бе права. Козата си стоеше на по-малко от стотина метра от нас и щастливо си пасеше в основата на монумента.

Не бях експерт по преживните животни, но след като я приближихме, Амалтея наистина ми се видя странна. Рогата й бяха извити като на овен, но имаше виме като обикновена козичка. А рунтавата й козина… сякаш блестеше като неонов надпис. Това я правеше да изглежда някак си като призрак.

Няколко коли минаха по кръговото движение, но никой не забеляза радиоактивната коза. Това не ме изненада. Съществува някакъв магически камуфлаж, който пречи на смъртните да видят истинския облик на чудовищата и боговете. Талия и аз не знаехме как се казва тази сила, нито как работи, но едно бе сигурно — тя беше доста могъща. Смъртните вероятно виждаха козата като бездомно куче. А може би изобщо не я виждаха.

Талия ме хвана за китката.

— Хайде! Нека опитаме да я заговорим.

Тя ме измъкна от розовите храсти и ме задърпа по улицата. Не възразих. Когато на Талия й щукнеше нещо, трябваше да я послушаш. Знаеше как да получава това, което иска.

Освен това не можех да я оставя сама. Талия ми бе спасявала живота десетки пъти. Тя бе единственият ми приятел. Преди да я срещна, бях пътувал години наред, самотен и нещастен. Понякога се сприятелявах с някой смъртен, но когато им кажех истината за себе си, те не ме разбираха. Признавах им, че съм син на Хермес, безсмъртния пратеник на боговете, обут с крилати сандали. Обяснявах им, че чудовищата и гръцките богове са истински и живеят в нашия свят. Тогава смъртният ми приятел казваше:

— Това е много яко! Ще ми се и аз да бях полубог! — все едно става дума за игра. Накрая винаги си тръгвах.

Талия обаче ме разбираше. Тя беше като мен. Сега, след като я намерих, нямаше да я оставя. Никога. Щом искаше да вървим по петите на вълшебна светеща коза, добре.

Нищо че имах лошо предчувствие.

Приближихме статуята. Козата не ни обърна никакво внимание. Тя дъвчеше някаква трева, а след това удари рогата си в основата на мраморния монумент. Върху него имаше бронзов надпис, който гласеше: „Робърт Е. Лий“^[1]. Не знам много история, но бях сигурен, че Лий е някакъв генерал, изгубил война. Това не ми се видя като добра поличба.

Талия коленичи до животното.

— Амалтея?

Козата се обърна към нея. Имаше тъжни кехлибарени очи и бронзова яка около врата си. Тялото й излъчваше бледа бяла светлина, но това, което привлече вниманието ми, бе вимето й. Върху всяка от цицките бяха изписани гръцки букви, като татуировки. Аз можех да разчитам някои думи на старогръцки — мисля, че това е естествена способност на полубоговете. Надписите върху цицките гласяха: „Нектар“, „Мляко“, „Вода“, „Пепси“, „Натисни тук за лед“, „Диетична «Маунтин Дю»“^[2].

Надявах се да не съм разчел надписите правилно.

Талия погледна козата в очите.

— Амалтея, какво искаш да сторя? Баща ми ли те изпрати?

Козата ме погледна. Изглеждаше намусена, все едно съм се намесил в личен разговор.

Направих крачка назад и потиснах желанието си да грабна оръжието. Което, между другото, беше стик за голф. Смейте се на воля. Някога имах меч от божествен бронз, смъртоносен за чудовищата, но той падна в киселина и се стопи (дълга история). Сега имах само стика за голф, който носех на гръб. Не беше много епично. Ако козата тръгнеше да ни напада, щях да съм в беда.

Прокашлях се.

— Талия, сигурна ли си, че тази коза е пратена от баща ти?

— Тя е безсмъртна — отговори Талия. — Когато Зевс се родил, майка му Рея го скрила в пещера…

— Понеже Кронос искал да го изяде? — Бях чувал тази история някъде. Старият цар на титаните поглъщал децата си живи.

Талия кимна.

— Точно така. Тогава тази коза, Амалтея, се погрижила за него, докато той бил още в пелени. Отгледала го.

— Значи е бозал диетична „Маунтин Дю“.

— Моля? — намръщи се Талия.

— Прочети надписите на цицките — отвърнах. — Козата има пет вкуса, плюс лед.

— Беее! — каза Амалтея.

Талия потупа животното по главата.

— Всичко е наред. Той не искаше да те обиди. Защо ни доведе тук, Амалтея? Къде искаш да отидем?

Козата чукна монумента с рога си. Над нас долетя звукът от скърцащ метал. Погледнах нагоре и видях, че бронзовият генерал Лий е помръднал дясната си ръка.

Едва не се скрих зад Амалтея. Талия и аз бяхме срещали магически статуи. Те се наричаха автоматони и бяха, меко казано, опасни. Нямах никакво желание да се бия с Робърт Е. Лий, както бях въоръжен само със стик за голф.

Но за щастие, статуята не ни нападна, а просто посочи към другата страна на улицата.

Погледнах нервно към Талия.

— За какво става дума?

Тя кимна натам, накъдето бе посочил генералът.

От другата страна на кръговото движение имаше червено имение, обрасло с бръшлян. От едната му страна растяха огромни дъбови дървета, покрити с испански мъх. Прозорците на къщата бяха разбити и тъмни. Напукани мраморни колони ограждаха предната веранда. Вратата бе боядисана в черно като въглен. Дори на фона на ярката слънчева утрин, мястото изглеждаше мрачно и зловещо — като призрачната къща от снимките на „Отнесени от вихъра“^[3].

Устата ми пресъхна.

— Козата иска да отидем там?

— Бее! — Амалтея наклони глава, все едно кимаше.

Талия докосна извитите й рога.

— Благодаря ти, Амалтея. Мисля, че ти вярвам.

Нямах представа защо, тъй като Талия изглеждаше много уплашена.

Козата ме притесняваше не само защото предлагаше продукти на „Пепси“. Нещо смущаваше подсъзнанието ми. Сякаш бях чувал друга история за козата на Зевс, нещо, свързано с блестящата козина…

Внезапно мъглата се сгъсти и се завихри около Амалтея. Тя бе скрита от миниатюрен буреносен облак, по който пробягваха светкавици. Когато мъглата се разсея, козата беше изчезнала.

Дори не си бях взел лед.

Погледнах през улицата, към порутената къща. Обраслите в мъх дървета от едната й страна приличаха на ноктести лапи, готови да ни сграбчат.

— Сигурна ли си, че трябва да идем там? — попитах Талия.

Тя се обърна към мен.

— Досега Амалтея ме е насочвала винаги към хубави неща. Последния път, когато се яви, ме отведе при теб.

Комплиментът стопли душата ми като чаша горещ шоколад. В това отношение бях голям лигльо. С едно премигване на сините си очи или пък с мила дума Талия можеше да ме накара да сторя всичко. Но не можех да не се запитам дали в Чарлстън козата я бе отвела при мен… или при дракона?

Въздъхнах.

— Хубаво. Призрачно имение, идваме!

* * *

Медното чукало за вратата бе оформено като лицето на горгоната Медуза, което бе лоша поличба. Дъските на верандата скърцаха под краката ни. Капаците на прозорците се разпадаха, а стъклото бе мръсно и покрито с тъмни завеси от другата страна, така че не можехме да видим какво има вътре.

Талия почука.

Отговор не последва.

Тя завъртя дръжката на вратата, но беше заключено. Надявах се, че ще се откаже. Вместо това обаче тя се обърна към мен.

— Можеш ли да направиш твоя номер?

— Мразя да правя моя номер — скръцнах със зъби аз.

Макар че никога не бях срещал баща си и нямах желание да го правя, притежавах някои от талантите му. Освен че работеше като вестоносец на боговете, Хермес покровителстваше търговците, което обясняваше защо ми върви с парите, и пътешествениците, което обясняваше защо божественият негодник бе изоставил мама и не се бе върнал никога. Освен това той беше и бог на крадците. През живота си на безсмъртен беше крал най-различни неща — кравите на Аполон, красиви жени, портфейли, разсъдъка на мама и шанса ми за нормален живот.

Надявам се да не ви звуча кисело.

Така или иначе, заради божествената му дарба да краде и аз имах способности, с които не се гордеех особено.

Поставих ръка върху дръжката на резето, съсредоточих се и почувствах вътрешните механизми, които го контролираха. С едно изщракване резето се дръпна назад. Ключалката бе дори по-лесна. Почуках по нея, завъртях я и вратата се отвори.

— Това е много яко — промърмори Талия, макар да бе виждала как го правя доста пъти.

От коридора се носеше кисела и някак зловеща миризма, подобна на издиханията на умиращ. Въпреки това Талия влезе навътре. Нямах голям избор, освен да я последвам.

Озовахме се в старомодна бална зала. Високо над нас блещукаше полилей, направен от късчета божествен бронз — върхове на стрели, части от брони и счупени дръжки на мечове. Всички те хвърляха болнаво зеленикаво сияние, което осветяваше стаята. От нея тръгваха два коридора — един наляво и един надясно. Тежки завеси бяха спуснати над прозорците, а до вътрешната стена се виеше стълбище.

Някога мястото сигурно бе изглеждало впечатляващо, по сега бе запуснато. По шахматния мраморен под имаше петна от кал и някаква червена течност, за която се надявах, че е кетчуп. В единия край имаше изтърбушен диван. В основата на стълбището бяха струпани дрипи, консервени кутии и кости.

Човешки кости.

Талия извади оръжието от колана си. Металният цилиндър приличаше на сълзотворен спрей, но щом Талия го натиснеше, се разширяваше в дълго копие с връх от божествен бронз.

Аз сграбчих стика си за голф, което не беше толкова приятно. Отворих уста да кажа:

— Може би не е добра идея да…

Когато вратата се затръшна зад гърба ни.

Стрелнах се към нея и опитах да я отворя. Без резултат.

Допрях ръка до ключалката и пожелах вратата да се отвори. Този път не се случи нищо.

— Това е някаква магия — казах. — В капан сме.

Талия изтича до най-близкия прозорец. Опита се да дръпне завесите, но тежкият плат се уви около ръцете й.

— Люк! — извика тя.

Завесите се превърнаха в потоци мазна течност, подобни на огромни черни езици. Те се оплетоха около ръцете й и покриха копието. Почувствах как сърцето ми се качва в гърлото, но се спуснах към завесите и ги ударих със стика за голф.

Слузта потръпна и се превърна пак в плат за достатъчно дълго време, че да измъкна Талия. Копието й падна на пода.

Издърпах я назад, а завесите отново се трансформираха в слуз и се опитаха да я хванат. Мазните потоци се стрелнаха във въздуха. За щастие, те явно бяха закрепени към корнизите и след няколко неуспешни опита да я хванат, отново се превърнаха в завеси.

Талия потръпна в ръцете ми. Копието й лежеше наблизо и пушеше, все едно е било потопено в киселина.

Тя вдигна ръце. По кожата й имаше мехури и от нея излизаше пара. Лицето й пребледня, все едно изпадаше в шок.

— Дръж се! — Спуснах я на земята и се разрових в чантата си. — Дръж се, Талия. Взех го!

Най-накрая намерих бутилката с нектар. Напитката на боговете можеше да излекува почти всяка рана, но шишето бе полупразно. Излях съдържанието върху ръцете на Талия и парата се разнесе. Мехурите избледняха.

— Ще се оправиш — казах й. — Само си почини.

— Не… ние не можем — гласът й трепеше, но тя успя да се изправи. Погледна към завесата със смесица от ужас и погнуса.

— Ако всички прозорци са така и вратата е заключена…

— Ще намерим друг път за навън.

Не ми се струваше за уместно да й напомням точно сега, че нямаше да сме тук, ако не бе глупавата й коза.

Пресметнах наум какво ни остава да направим — или да тръгнем по стълбите нагоре, или по някой от тъмните коридори. Хвърлих бегъл поглед към левия коридор. Различих две червени светлинки, които грееха долу до пода. Нощни лампи, може би.

Тогава светлинките помръднаха. Те се залюляха нагоре и надолу, светнаха по-ярко и приближиха. Чух ръмжене, от което косата ми настръхна.

Талия изохка.

— Люк, виж…

Тя посочи към другия коридор. Още две червени очи пи гледаха от сенките. От двата коридора се чу странно кухо тракане, все едно някой играеше с кастанети.

— Стълбите ми изглеждат примамливо.

Като по сигнал някъде над нас долетя мъжки глас:

— Да, насам!

Гласът звучеше натежал от мъка, все едно даваше насоки на погребение.

— Кой си ти? — извиках.

— Побързай — чу се отново гласът, но не звучеше особено развълнуван.

Вдясно от мен същият глас повтори:

— Побързай!

Трак, трак, трак.

Бях повече от изненадан. Гласът сякаш идваше от нещото в коридора — нещото с яркочервени очи. Но как можеше един глас да идва от две различни места?

Тогава същият глас извика отляво.

— Побързай!

Трак, трак, трак.

Не искам да оставате с погрешно впечатление. Вече бях срещал много страшни неща — огнедишащи кучета, гигантски скорпиони, дракони. Да не споменавам за черните слузести драперии. Но нещо в тези гласове, ехтящи около нас, в тези очи, приближаващи и от двете посоки, и в странното тракане ме накара да се почувствам като елен, обграден от вълци. Всеки мускул в тялото ми се напрегна.

Инстинктите ми нашепваха: „Бягай!“.

Хванах Талия за ръката и се стрелнах нагоре по стълбите.

— Люк!

— Хайде!

— Ами ако това е друг капан?

— Нямаме избор!

Затичах се нагоре по стълбите, влачейки Талия със себе си. Знаех, че е права. Може би приближавахме към смъртта си. Знаех обаче и че трябва да избягаме от онези неща долу.

Страх ме беше да погледна назад, но чувах как създанията приближават с тропот по мраморния под, съскайки като диви котки. Какво, в името на Хадес, бяха те?

След като изкатерихме стъпалата, се стрелнахме в друг коридор. По стените имаше свещи, които караха вратите от двете ни страни да изглеждат така, все едно танцуват. Прескочих една купчина кости и без да искам, ритнах човешки череп. Някъде пред нас гласът на мъжа долетя отново.

— Насам!

Звучеше по-изнервен от преди.

— Последната врата вляво! Побързай!

Съществата зад нас повториха думите му като ехо:

— Вляво! Побързай!

Съществата може би само имитираха гласа му като папагали. А може би гласът пред нас също принадлежеше на чудовище. Така или иначе, нещо в говора на човека ми се стори истинско. Звучеше самотен и нещастен, сякаш беше заложник.

— Трябва да му помогнем! — заяви Талия, все едно четеше мислите ми.

— Аха — съгласих се.

Затичахме се напред. Коридорът изглеждаше още по-запуснат — тапетите се белеха като кора на дърво, а свещниците по стената бяха разбити на части. Килимът бе разкъсан и навсякъде имаше кости. От последната врата вляво се процеждаше светлинка.

Зад нас конският тропот се засили.

Стигнахме вратата, засилих се към нея, но тя се отвори сама. Талия и аз влязохме вътре и паднахме по очи на килима.

Вратата се затръшна.

Създанията навън изръмжаха вбесени и започнаха да дращят по стените.

— Здравейте — каза човешкият глас, вече много по-близо. — Толкова съжалявам.

Виеше ми се свят. Стори ми се, че гласът му долетя отляво, но когато погледнах нагоре, видях, че е застанал вдясно от нас.

Носеше ботуши от змийска кожа и зеленикавокафяв костюм, който може би бе направен от същия материал. Беше висок и мършав, със сива коса, почти толкова рошава, колкото тази на Талия. Изглеждаше като много стар и болен Айнщайн, облякъл се по последния писък на модата.

Раменете му бяха увиснали, а под тъжните му зелени очи имаше торбички. Някога може и да е бил красив, но сега кожата на лицето му висеше, все едно някой е изпуснал въздуха от него.

Стаята му бе подредена като студио. За разлика от останалата част на къщата, тя беше в сравнително добро състояние. До далечната стена имаше легло, бюро с компютър и прозорец, покрит с тъмни завеси, подобно на тези на долния етаж. До дясната стена имаше рафт с книги, малка кухня и две врати — едната водеща към банята, а другата към голям кабинет.

— Люк… — каза Талия и посочи наляво. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите.

В лявата страна на стаята имаше решетки като на килия. А зад тях бе най-страшното животно, което бях виждал някога. Постланият с чакъл под бе осеян с кости и останки от броня, а напред-назад крачеше звяр с тяло на лъв и ръждива козина. Вместо лапи имаше копита като на кон, а опашката му шибаше насам-натам като камшик. Главата му бе на ужасяващ хибрид между вълк и кон — със заострени уши, издължена муцуна и черни бърни, които наподобяваха човешки.

Чудовището изръмжа. За миг помислих, че носи предпазител за устата, като тези, които захапваха боксьорите. Вместо зъби имаше две солидни кости, оформени като подкови. Когато щракна с тях, те нададоха познатия ми от долния етаж зловещ звук.

Трак, трак, трак.

Чудовището ме погледна с блестящите си червени очи. Слюнка потече от странните костеливи израстъци в устата му. Исках да побягна, но нямаше накъде. Все още чувах и останалите животни. Бяха поне две и ръмжаха в коридора.

Талия ми помогна да се изправя на крака. Хванах я за ръката и се обърнах към стареца.

— Кой сте вие? — попитах аз. — И какво е това нещо в клетката?

Старецът направи гримаса. Изражението му бе толкова нещастно, че за момент помислих, че ще заплаче. Той отвори уста, но когато заговори, думите не излязоха от нея. Като в някакъв зловещ фокус на вентролог, вместо него със старчески глас заговори чудовището.

— Аз съм Холсиън Грийн. Ужасно съжалявам, но вие сте в клетка. Бяхте примамени тук, за да умрете.

* * *

Бяхме оставили копието на Талия долу и имахме само едно оръжие — стика ми за голф. Аз го размахах към стареца, но той не предприе нищо заплашително. Изглеждаше толкова нещастен и отчаян, че не можех да накарам себе си да го ударя.

— По-добре е да обясните — заекнах аз. — Защо… как… какво…?

Сами виждате, че имам дар слово.

Зад решетките звярът затрака с костеливите си челюсти.

— Разбирам объркването ви — отвърна той с гласа на стареца. Съчувственият тон не отговаряше на кръвожадния му поглед.

— Съществото, което виждате тук, е левкрота. То има способността да имитира човешки глас. Така примамва жертвите си.

Гледах ту човека, ту чудовището.

— Но… гласът е вашият. Имам предвид, че чувам какво ми говори типът в змийска кожа, нали?

— Точно така — въздъхна левкротата. — Аз съм, както се изрази, типът в змийска кожа. Това е проклятието ми. Казвам се Холсиън Грийн и съм син на Аполон.

Талия залитна назад.

— Вие сте полубог? Но как? Толкова сте…

— Стар? — попита левкротата. Холсиън Грийн се загледа в старческите си ръце, сякаш не вярваше, че са негови. — Да, така е.

Разбирах изненадата на Талия. По време на пътешествията си бяхме срещали други полубогове. Някои бяха дружелюбни, а други не. Всички те обаче бяха деца като нас. Животът на героите бе толкова опасен, че с Талия осъзнахме, че едва ли някой от нас доживява зряла възраст.

Холсиън Грийн обаче ми се струваше древен. Беше поне на шейсет години.

— От колко време живеете тук? — попитах аз.

Холсиън сви рамене. Чудовището заговори от негово име.

— Вече и аз не знам. Десетилетия? Понеже баща ми е бог на прорицателите, аз бях роден с проклятието да виждам бъдещето. Аполон настояваше да не го разкривам никому, но веднъж, преди много години… просто не можах да си замълча. Видях младо момиче, което бе обречено да загине в инцидент. Разкрих й бъдещето и тя се спаси.

Опитах се да гледам стареца, но бе трудно да не хвърлям поглед към устата на чудовището, към черните бърни, към олигавените костеливи челюсти…

— Не разбирам — постарах се да погледна Холсиън в очите. — Сторили сте нещо хубаво. Защо то е ядосало боговете?

— Те мразят, когато смъртните се намесват в делата на съдбата — отвърна левкротата. — Татко ме прокълна. Принуди ме да нося тези дрехи, направени от кожата на Питон, змея, охранявал някога оракула в Делфи, за да не забравям, че аз не съм оракул. След това боговете изпратиха левкротите да ме пазят. Те обикновено само имитират човешката реч, но тези са свързани с мислите ми. Говорят вместо мен. Държат ме жив, като примамка, за да приканвам други герои. Така Аполон ми напомня, че гласът ми само ще води другите до смъртта. Завинаги.

Усетих ръждивия вкус на гняв в устата си. Вече знаех, ме боговете могат да бъдат жестоки. Моят смотан баща ме бе зарязал преди четиринайсет години. Но проклятието на Холсиън Грийн бе нещо по-лошо. То беше зло.

— Трябва да се бориш с тях — казах. — Не заслужаваш това. Избягай. Убий чудовищата. Ние ще ти помогнем.

— Той е прав — рече Талия. — Казва се Люк, между другото. Аз съм Талия. Преборили сме много чудовища. Трябва да има нещо, което можем да направим, Холсиън.

— Наричайте ме Хол — каза левкротата, но старецът поклати глава. — Вие не разбирате. Не сте първите, които идват тук. Всички герои в началото са изпълнени с надежда. Понякога се опитвам да им помогна. Но никога не става нищо. Прозорците се охраняват от смъртоносни завеси…

— Забелязах — промърмори Талия.

— А вратата е омагьосана с могъщо заклинание. Пуска ви да влезете, но не и да излезете.

— Ще видим тази работа. — Обърнах се и докоснах с ръка ключалката. Съсредоточих се, докато от врата ми не закапа пот, но нищо не се случи. Силите ми бяха безполезни тук.

— Казах ви — отбеляза тъжно левкротата. — Никой от нас не може да излезе. Битката с чудовищата е безнадеждна. Те не могат да бъдат ранени от никой метал, познат на хората.

За да докаже тезата си, старецът отметна краищата на змийската си жилетка и измъкна от колана си кинжал. Той оголи зловещото острие от божествен бронз и приближи клетката на звяра.

Левкротата му изръмжа. Хол мушна с ножа през решетките и удари звяра право по главата. Божественият бронз обикновено убиваше чудовищата с един удар. Но сега острието само отскочи от муцуната на левкротата, без да остави и следа по нея. Тя ритна с копита по решетките и Хол отстъпи назад.

— Виждате ли? — проговори чудовището вместо Хол.

— Значи се предавате просто така? — попита Талия. — Помогнахте на чудовищата, а сега ще ги изчакате да ни убият?

Хол прибра кинжала си.

— Съжалявам, миличка, но нямам голям избор. Самият аз също съм хванат в капан. Ако не им помагам, чудовищата ме оставят да гладувам. Те можеха да ви убият веднага щом влязохте в къщата, но ме използваха, за да ви подмамя тук, горе. Позволяват ми да имам компания за известно време. Това облекчава самотата ми. А после… чудовищата обичат да ядат по залез. Днес слънцето ще залезе в 7,03 вечерта.

Той посочи към електронния часовник на бюрото си, които показваше, че е 10,34 сутринта.

— След като си отидете… ще се нахраня с това, което носите.

Той погледна гладно към раницата ми. Усетих как ме побиват тръпки.

— Вие не сте по-добър от чудовищата — казах аз.

Старецът направи гримаса, но на мен не ми пукаше дали съм наранил чувствата му. В раницата си имах два сникърса, сандвич с шунка, манерка с вода и празна бутилка от нектар. Не исках да умра заради тях.

— Прави сте да ме мразите — каза левкротата с гласа на Хол. — Но и да исках, не мога да ви спася. По залез-слънце решетките ще се вдигнат. Чудовищата ще ви отнесат и изядат. Няма как да им се изплъзнете.

В килията на чудовището една плоча на стената се отпори. Преди не я бях видял. Очевидно водеше към друга стая. Още две левкроти влязоха в клетката. И трите ме загледаха с блестящите си червени очи, а костеливите им челюсти затракаха гладно.

Стана ми чудно как чудовищата успяват да се хранят с тези странни усти. Сякаш за да отговори на въпроса ми, едната левкрота захапа старо парче броня. Нагръдникът от божествен бронз изглеждаше достатъчно дебел, за да спре удар на копие, но левкротата го стисна със зъби като и менгеме и отхапа едно оформено като подкова парче.

— Както виждате — каза друга левкрота, отново с гласа ма Хол, — тези чудовища са удивително силни.

Почувствах краката си като спагети. Пръстите на Талия се вкопчиха в ръката ми.

— Изгони ги — помоли се тя. — Хол, можеш ли да ги накараш да се махнат?

Старецът се намръщи, а първото чудовище каза:

— Ако го сторя, няма да можем да говорим.

Второто чудовище продължи:

— Освен това всички идеи за бягство вече са били изпробвани.

Третото чудовище завърши:

— Няма полза от тайни разговори.

Талия започна да крачи напред-назад, неспокойна като чудовищата.

— Те разбират ли какво си говорим? Знаят ли значението на думите, или просто ги повтарят?

Първата левкрота изцвили шумно, след което изимитира гласа на Талия:

— Разбират ли какво си говорим?

Стомахът ми се преобърна. Чудовището бе наподобило гласа на Талия перфектно. Ако повикаше за помощ с този глас в мрака, щях да се затичам право към него.

Второто чудовище заговори от името на Хол:

— Създанията са интелигентни, кажи-речи, колкото кучета. Разбират емоциите и разпознават няколко прости фрази. Могат да подмамват жертвите си, викайки „Помощ!“. Не съм сигурен обаче до каква степен разбират човешката реч. Но това няма значение. Няма начин да ги заблудите.

— Разкарай ги — рекох. — Имаш компютър. Каквото имаш да ни казваш, ще го пишеш. Ако ще умираме по залез, не искам тези създания да ме зяпат цял ден.

Хол се поколеба. След това се обърна към чудовищата и ги загледа мълчаливо. След няколко мига левкротите изръмжаха и излязоха от клетката. Плочата се затвори зад гърбовете им.

Той ме погледна и разпери ръце, сякаш се извинява или се готви да попита нещо.

— Люк — попита нервно Талия, — нали имаш план?

— Още нямам — признах аз. — Но ще е добре да измисля нещо преди залез.

* * *

Странно бе да стоиш в очакване на смъртта си. Обикновено, когато Талия и аз се борехме с чудовища, имахме около две секунди на разположение, за да измислим някакъв план. Заплахата бе непосредствена. Или умираш, или печелиш. Но сега имахме цял ден, в който нямахме какво да правим, със знанието, че по залез решетките ще се вдигнат и ще бъдем стъпкани или разкъсани от неуязвими чудовища. А след това Холсиън Грийн щеше да ми изяде сникърсите.

Очакването бе почти по-лошо от директна атака.

Част от мен бе изкушена от мисълта да пребия старчето със стика за голф и да нахраня с него завесите. Така поне нямаше да има възможност да подмамва повече герои, с които да храни чудовищата. Но някак си не можех да го направя. Хол бе толкова крехък и жалък. Освен това проклятието не бе по негова вина. Той бе прекарал в тази стая последните десетилетия, а оцеляването и дори гласът му зависеха от кръвожадни изчадия. Бе принуден да гледа как другите полубогове умират и всичко това само защото бе спасил живота на едно момиче.

Що за справедливост бе това?

Все още бях ядосан на Хол, задето ни бе подмамил тук, но можех да разбера защо беше изгубил всякаква надежда след всичките тези години. Ако някой заслужаваше да го ударят по главата със стик за голф, това беше Аполон и всички останали безделници от Олимп.

Прегледахме съдържанието на затворническия апартамент. На книжните рафтове можеше да се намери всичко — от древна история до трилъри.

„Може да прочетете каквото поискате — написа Хол на компютъра. — Само ви моля да не пипате дневника. Личен е.“

И той постави ръка върху една захабена стара книга със зелена подвързия, която стоеше до клавиатурата му.

— Няма проблем — отвърнах. Съмнявах се, че можем да намерим нещо полезно в книгите и не мислех, че дневникът на Хол е особено интересен. Все пак той бе прекарал по-голямата част от живота си в тази стая.

Той ни показа, че компютърът има интернет. Страхотно. Можехме да си поръчаме пица и да гледаме как чудовищата изяждат разносвача й. Нямаше да ни свърши голяма работа. Предполагам, че можехме да пратим имейл за помощ на някого, само дето нямаше на кого. А и аз никога не ползвах мейл. С Талия дори нямахме телефони. Открихме по трудния начин, че съвременната технология, използвана от героите, примамва чудовищата така, както кръвта привлича акулите.

Влязохме в банята. Беше доста чиста, особено предвид факта колко дълго Хол бе живял тук. Имаше два резервни костюма от змийска кожа, очевидно прани на ръка, които висяха на опъната над ваната пръчка. Имаше и шкаф, натъпкан с откраднати запаси от тоалетни артикули, лекарства, четки за зъби, комплект за първа помощ, амброзия и нектар. Опитах се да не мисля за това откъде ги е взел, докато търсех нещо, което да ни помогне да победим левкротите. Не открих такова.

Талия гневно затръшна едно чекмедже.

— Не разбирам! Защо Амалтея ме доведе тук? Нима всички останали герои са дошли тук заради козата?

Хол се намръщи. Той ни даде знак да го последваме обратно до компютъра, след което се приведе над клавиатурата и написа: „Каква коза?“.

Не виждах смисъл да пазя тайна и затова му казах как в Ричмънд бяхме последвали блестящата коза на Зевс със запаси от „Пепси“ и как тя ни бе посочила къщата. Хол бе смаян.

„Чувал съм за Амалтея — написа той. — Но нямам представа защо ви е довела тук. Другите герои бяха подмамени в имението заради съкровището. Мислех, че и вие сте дошли за това.“

— Съкровище? — попита Талия.

Хол се изправи и ни показа своя работен кабинет. Той бе пълен с още провизии, събрани от нещастни полубогове — палта, които бяха твърде малки за Хол, няколко старомодни факли, очукани брони и няколко меча от божествен бронз, които се бяха изкривили или счупили.

Което беше жалко. Трябваше ми нов меч.

Хол пренареди няколко книги, обувки, златни кюлчета и малка кошница диаманти, от която явно не се интересуваше. След това разкри неголям, широк около шейсет сантиметра, капак на пода и направи знак, все едно казваше „Та-дааа!“.

— Можеш ли да го отвориш? — попитах.

Хол поклати глава.

— Знаеш ли какво има вътре? — попита Талия.

Хол отново поклати глава.

— Това е капан — предположих аз.

Хол енергично закима и прокара пръст по гърлото си.

Коленичих до капака. Не го докоснах, но задържах ръцете си близо до ключалката, която явно се отваряше с комбинация. Пръстите ми се затоплиха, все едно под капака имаше гореща фурна. Концентрирах се, докато не усетих механизмите вътре.

Това, което намерих, не ми хареса.

— Лоши новини — промърморих аз. — Каквото и да има вътре, сигурно е важно.

Талия коленичи до мен.

— Люк, затова сме тук — гласът й трепереше от вълнение. — Зевс е искал да открием това.

Погледнах я скептично. Нямах идея как може да има такава вяра в баща си. Зевс не се бе отнесъл с нея по-добре, отколкото Хермес с мен. Освен това доста герои бяха минали през това място.

Всичките бяха мъртви.

Когато обаче ме погледна с пронизващите си сини очи, разбрах, че Талия отново ще получи това, което иска.

Въздъхнах.

— Искаш да го отворя, нали?

— Можеш ли?

Прехапах устни. Следващия път трябваше да си избера за спътник някого, когото не харесвах чак толкова. Просто не можех да откажа на Талия.

— Хората са се опитвали да отворят това и преди — предупредих я аз. — Над дръжката тегне проклятие. Предполагам, че всеки, който я докосне, става на шепа пепел.

Погледнах към Хол. Той бе посивял като косата си. Приех това като потвърждение на думите ми.

— Можеш ли да заобиколиш проклятието? — попита ме Талия.

— Мисля, че да — отвърнах, — но вторият капан ме безпокои повече.

— Втори капан? — повтори тя.

— Никой досега не е налучкал правилната комбинация — казах аз. — Знам това, защото има контейнер с отрова, която се задейства, щом натиснеш третата цифра. Досега не е била активирана.

Съдейки по ококорените очи на Хол, това бе нещо ново и за него.

— Мога да се опитам да обезвредя и този капан — казах аз, — но ако прецакам нещата, целият апартамент ще се обгази. Всички ще умрем.

Талия преглътна.

— Вярвам ти. Само… не прецаквай нещата.

Обърнах се към стареца.

— Може би няма да е лоша идея да се скриеш във ваната. Сложи мокри кърпи на лицето си. Може и да те защитят.

Хол се размърда неспокойно. Змийската кожа на костюма му се нагъна, все едно бе още жива и се опитва да преглътне нещо неприятно. По лицето му се изписаха различни емоции — страх, несигурност, но най-вече срам. Предполагам, че не можеше да приеме идеята да се крие във ваната, докато две хлапета рискуват живота си. А може би в него все пак бе останало нещо от героя, син на Аполон.

Той махна към капака, все едно искаше да каже: „Давай!“

Докоснах ключалката с комбинацията. Съсредоточих се толкова силно, че се чувствах, сякаш вдигах тежест от 200 килограма. Пулсът ми се ускори. От носа ми закапа пот. Най-накрая долових въртенето на спици. Металът изскърца, механизмите защракаха и резетата се дръпнаха. Внимателно открехнах вратичката с върха на пръстите си, като избягвах дръжката, и извадих цяло шишенце със зелена течност.

Хол въздъхна облекчено.

Талия ме целуна по бузата. Нещо, което не биваше да прави — все пак държах стъкленица със смъртоносна отрова.

— Много си добър! — каза тя.

Дали си струваше рискът за тези думи? Абсолютно!

Погледнах към капака и ентусиазмът ми спадна.

— Това ли беше?

Талия бръкна вътре и извади една гривна, която не изглеждаше като кой знае какво — броеничка от полирани сребърни пластинки. Тя я сложи на китката си. Нищо не се случи. Талия се намръщи.

— Това все трябва да прави нещо. Щом Зевс ме е пратил тук…

Хол плесна с ръце, за да привлече вниманието ми. Очите му внезапно светнаха и изглеждаха почти толкова лудешки, колкото и косата му. Той започна бясно да жестикулира, но нямах идея какво се опитва да каже. Най-накрая тропна с ботуш по пода и ни отведе обратно в главната стая.

Седна на компютъра си и започна да пише. Загледах часовника на бюрото му. Може би времето летеше по-бързо в къщата или просто течеше така, когато смъртта ти наближава, но вече преваляше пладне.

Почти половината ден бе изтекъл.

Хол ни показа краткия роман, който току-що бе натракал: „Вие сте избраните! Вие намерихте съкровището! Не мога да повярвам! Капакът е затворен отпреди раждането ми! Аполон каза, че проклятието ще падне, когато собственикът на съкровището си го вземе. Ако вие сте собствениците…“.

Имаше още много текст, все с удивителни знаци, но преди да го прочета, Талия каза:

— Почакай малко. Никога не съм виждала тази гривна. Как мога да съм й собственичка? А ако проклятието ти свършва сега, дали чудовищата са си отишли?

От коридора се чу тракане, което отговори на този въпрос.

Намръщих се на Хол.

— Гласът ти върна ли се?

Той отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Раменете му увиснаха.

— Може би Аполон е имал предвид, че ние ще те спасим — каза Талия.

Хол написа ново изречение: „А може би ще умра днес“.

— Браво, веселушко — казах аз. — Мислех, че можеш да виждаш в бъдещето. Знаеш ли какво ще стане?

Хол написа: „Не мога да гледам. Прекалено опасно е. Видя какво стана предния път, когато опитах да използвам силите си“.

— Браво — изръмжах аз. — Не рискувай повече. Можеш да развалиш прекрасния живот, на който се наслаждаваш тук.

Знаех, че съм груб, но плашливостта на старчето ме ядосваше. Той бе оставил боговете да го ползват за боксова круша твърде дълго. Беше време да се изправи срещу тях. За предпочитане, преди аз и Талия да свършим в корема на левкротите.

Хол сведе глава. Гърдите му потръпваха и аз разбрах, че той плаче беззвучно.

Талия ме погледна ядосано.

— Всичко е наред, Хол. Няма да се предадем. Отговорът трябва да е в тази гривна. Тя сигурно има специална сила.

Хол си пое дълбоко въздух. Той се обърна към клавиатурата и написа: „Сребърна е. Дори да се превърне в оръжие, няма да помогне. Чудовищата не могат да бъдат ранени от никакъв метал“.

Талия се обърна към мен, а в очите й се четеше молба: „Твой ред е да измислиш нещо“.

Загледах се в празната клетка и металната плоча, през която чудовищата се бяха измъкнали. Ако вратата на апартамента не можеше да се отвори, а прозорецът бе покрит с човекоядни киселинни завеси, тогава подвижната плоча бе единственият ни изход. Не можехме да използваме метални оръжия. Имах шишенце с отрова, но ако бях прав за съдържанието му, ако го изпуснех, щях да избия всички в стаята. Дузина идеи минаха през главата ми. Отхвърлих ги всичките.

— Трябва да намерим друго оръжие — реших накрая. — Хол, компютърът ми трябва.

Хол ме изгледа със съмнение, но ми отстъпи мястото си.

Загледах се в екрана. Ако трябва да съм честен, досега не бях използвал често компютър. Както вече ви казах, технологията привличаше чудовищата. Хермес обаче бе бог на общуването, на пътищата, на търговията. Може би това означаваше, че има някаква власт над интернет. Точно в този момент един божествен удар в Гугъл щеше да ми помогне.

— Поне веднъж — промърморих аз на екрана — ми пусни някакъв аванс. Поне веднъж ми покажи, че има нещо хубаво в това да съм твой син.

— Люк, какво каза? — попита Талия.

— Нищо — отвърнах.

Отворих уеб браузъра и започнах да пиша. Потърсих „левкрота“ с надеждата да открия някаква тяхна слабост. Но в интернет не пишеше почти нищо за тях, освен че са легендарни животни, които подмамват жертвите си с човешки глас.

Потърсих „гръцки оръжия“. Намерих чудесни картинки на мечове, копия и катапулти, но се съмнявах, че мога да убивам чудовища с нискокачествени снимки.

Направих списък от нещата, които имахме в стаята — факли, божествен бронз, отрова, сникърс, стик за голф. Надявах се да се появи някаква вълшебна формула за убийство на левкроти. Нищо.

Написах: „Помогни ми да убия левкрота“.

Най-близкият отговор, който намерих, гласеше: „Помогни ми да излекувам левкемия“.

Главата ме заболя. Нямах идея колко дълго съм търсил, докато не погледнах часовника. Четири следобед. Как бе възможно това?

В същото време Талия се опитваше да активира гривната си без никакъв успех. Тя я въртя, потупва, разтърсва, сложи я на глезена си, хвърли я срещу стената и я размаха над главата си с викове „Зевсе!“. Нищо не се случи.

Спогледахме се. Знаех, че вече и двамата сме изчерпани откъм идеи. Спомних си какво ни бе казал Хол Грийн. Всички били изпълнени с надежда в началото. Всички смятали, че ще се измъкнат. Всички измрели.

Не можех да допусна това да се случи. С Талия бяхме преживели прекалено много, за да се откажем сега. Но дори пред лицето на надвисналата (буквално) смърт не можех да измисля нищо друго.

Хол приближи и посочи клавиатурата.

— Давай — казах отчаяно.

Сменихме местата си.

„Нямаме време — написа той. — Ще се опитам да видя бъдещето.“

— Нали каза, че е прекалено опасно? — смръщи се Талия.

„Няма значение — отвърна Хол. — Люк е прав. Аз съм едно страхливо старче, но Аполон няма какво повече да ми стори. Може би ще видя нещо, което да ви помогне. Талия, дай ми ръцете си.“

Той се обърна към нея.

Талия се поколеба.

Левкротите изръмжаха и започнаха да драскат по коридора пред апартамента. Звучаха гладни.

Талия постави ръцете си в тези на Холсиън. Старецът затвори очи и се съсредоточи по същия начин като мен, когато стоя пред някоя сложна ключалка.

Той направи гримаса, след което си пое дълбоко въздух. Погледна съчувствено към Талия. Обърна се към клавиатурата и се поколеба, преди да започне да пише. „Ще оцелееш“, най-сетне написа Хол.

— Това е хубаво, нали? — попита тя. — Защо си толкова тъжен?

Хол се загледа в мигащия курсор, след което написа: „Някой ден, не много далеч в бъдещето, ще се жертваш, за да спасиш приятелите си. Виждам неща, които са… неописуеми. Години на самота. Ще стоиш изправена и неподвижна, жива, но заспала. Ще се промениш веднъж, после втори път. Пътят ти ще бъде тъжен и самотен. Но някой ден ще се срещнеш отново със семейството си“.

Талия стисна юмруци. Отвори уста да каже нещо, след което започна да крачи напред-назад. Най-накрая удари с длан по рафтовете.

— Това е безсмислено. Ще се жертвам, но ще оцелея. Ще се променя, ще спя? Това ли е бъдещето ми? Та аз дори нямам семейство. Само майка си, а при нея няма да се върна никога.

Хол сви устни и написа: „Съжалявам. Не мога да контролирам това, което виждам. Но нямах предвид майка ти“.

Талия едва не отстъпи към завесите. Съвзе се точно навреме, но изглеждаше замаяна, все едно е излязла от скоростно влакче.

— Талия — обърнах се към нея възможно най-внимателно, — знаеш ли за какво говори той?

Тя ме погледна притеснено. Нямах идея какво я бе стреснало толкова. Знаех, че не обича да говори за живота си в Ел Ей, но ми бе казала, че е единственото дете в семейството. Не бе споменавала други роднини, освен майка си.

— Нищо — каза тя накрая. — Забрави го. Явно гадателските умения на Хол са ръждясали.

Бях сигурен, че и самата Талия не вярва в това.

— Хол — продължих аз, — трябва да има и още. Каза, че Талия ще оцелее. Как? Разбра ли нещо за гривната? Или за козата? Трябва ни нещо, което ще помогне?

Той тъжно поклати глава и написа: „Не видях нищо за гривната. Съжалявам. Знам малко за козата Амалтея, но не вярвам то да ви помогне. Козата отгледала Зевс, когато той бил бебе. По-късно Зевс я убил и използвал кожата й, за да направи своя щит — егидата“.

Почесах се по брадичката. Бях сигурен, че това е историята, която исках да си спомня за козината на козата. Изглеждаше важна, макар че не можех да разбера защо.

— Значи Зевс убил своята бавачка коза. Колко божествено! Талия, знаеш ли нещо за този щит?

Тя кимна, очевидно доволна от това, че сменя темата.

— Атина сложила главата на Медуза отпред и покрила цялото нещо с божествен бронз. Заедно със Зевс се редували да го използват в битки. Така плашели враговете си.

Не виждах как това може да ни помогне. Козата Амалтея очевидно се бе съживила. Това се случваше често с митологичните чудовища, в края на краищата те винаги се прераждаха в Тартара. Но защо Амалтея ни бе довела дотук?

Хрумна ми нещо лошо. Ако Зевс бе одрал мен, определено нямаше да му помагам в бъдеще. Всъщност щях да си отмъстя на децата му. Може би затова Амалтея ни бе отвела до това имение.

Хол Грийн протегна ръце към мен. Мрачното му изражение ми подсказа, че е мой ред да видя бъдещето.

Обзе ме чувство на ужас. След като чух какво бъдеще очаква Талия, не исках да знам моето. Ами ако тя оцелееше, а аз не? Ами ако и двамата оцелеехме, но Талия се жертваше, за да ме спаси от нещо, което ще срещнем след време, както бе предвидил Хол? Не исках да чувам това.

— Недей, Люк — каза тъжно Талия. — Боговете са били прави. Пророчествата на Хол не могат да помогнат никому.

Старецът премигна с насълзените си очи. Ръцете му бяха толкова крехки! Трудно бе да повярваш, че в жилите му тече кръвта на бог. Беше ни казал, че проклятието му ще свърши днес, по един или друг начин. Беше предвидил, че Талия ще оцелее. Ако беше видял нещо в бъдещето, което ще помогне, трябваше да опитам.

Подадох му ръцете си.

Хол си пое дълбоко въздух и затвори очи. Жилетката му от змийска кожа лъщеше, все едно скоро ще се свали. Наложих си да остана спокоен.

Чувствах пулса на Хол в пръстите. Едно, две, три.

Очите му се отвориха. Той отдръпна ръце и ме погледна ужасен.

— Добре — казах аз, макар да чувствах езика си като гласпапир, — подозирам, че не си видял нищо хубаво.

Той се обърна към компютъра и остана загледан в екрана толкова дълго, че си помислих дали не е изпаднал в транс. Най-накрая написа: „Огън. Видях огън“.

— Огън? — намръщи се Талия. — Имаш предвид днес? Това ли ще ни помогне?

Хол я погледна нещастно и кимна.

— Не си видял само това — притиснах го. — Какво те уплаши толкова?

Той избегна погледа ми и написа с нежелание: „Не мога да бъда сигурен, Люк, но видях саможертва и в твоето бъдеще. Избор. Но също и предателство“.

Зачаках, но Хол не продължи.

— Предателство — каза Талия. Тонът й звучеше опасен.

— Имаш предвид, че някой ще предаде Люк? Казвам, защото Люк никога не би предал никого.

Хол написа: „Пътят му не е лесен за виждане. Но ако оцелее днешният ден, той ще предаде…“.

Талия сграбчи клавиатурата.

— Достатъчно! Подмамваш героите тук, а след това им отнемаш надеждата с ужасните си предсказания? Не е чудно, че другите са се отказали, както ти си се отказал! Ти си жалък!

В очите на Хол пламна ярост. Не вярвах, че на стареца му е останал какъвто и да е било кураж, но той скочи на крака. За миг ми се стори, че ще се хвърли към Талия.

— Давай — изръмжа Талия, — пробвай се, старче. Покажи, че в теб има някакъв живец.

— Спрете! — заповядах. Хол Грийн веднага отстъпи. Можех да се закълна, че старецът е ужасен от мен, но не исках да знам какво е видял. Каквито и кошмари да криеше бъдещето ми, първо трябваше да преживея днешния ден.

— Огън — рекох. — Спомена, че си видял огън.

Той кимна, след което разпери ръце, за да покаже, че не знае нищо повече. Но в ума ми се зароди идея. Огън. Гръцки оръжия. Някои от веществата, които имахме в апартамента… списъкът, който бях пуснал в търсачката с надеждата да открия вълшебна формула.

— Какво има? — попита Талия. — Познавам този поглед. Хрумнало ти е нещо.

— Нека видя клавиатурата. — Седнах на компютъра и пуснах ново търсене в мрежата.

Веднага изскочи статия.

Талия надникна иззад рамото ми.

— Люк, това е страхотно! Но си мислех, че е само легенда.

— Не знам — признах аз. — Ако е истинско, как се прави? Тук няма рецепта.

Хол изпука с кокалчетата на ръцете си, за да привлече вниманието ни. Лицето му бе трескаво. Той посочи към книгите си.

— Книги за древна история — каза Талия. — Хол е прав. Много от тези томове са наистина стари. Със сигурност в тях има повече информация, отколкото в интернет.

И тримата се затичахме към рафтовете и започнахме да вадим томовете. Съвсем скоро библиотеката на Хол изглеждаше така, все едно през нея е минал ураган, но на стареца явно не му пукаше. Той разхвърляше заглавия наляво-надясно и прелистваше страниците със същата скорост, с която го правехме и ние. Истината е, че без него никога нямаше да намерим отговора. След дълго и безплодно търсене, той дойде при нас, сочейки страница в стара книга с кожена подвързия.

Видях списъка със съставките и ме обзе въодушевление.

— Това е. Рецептата за гръцки огън!

Как не се бях сетил за нея? Може би баща ми Хермес, покровителят на търговците, ме закриляше, тъй като самият той владееше отварите и алхимията. Може би бях виждал рецептата и преди, а търсенето в апартамента бе събудило спомена.

Всичко, което ни трябваше, бе в тази стая. Бях видял съставките в припасите, взети от победените герои — смола от старите факли, бутилка божествен нектар, спирт от аптечката на Хол…

Всъщност не е много редно да записвам цялата рецепта, дори и в този дневник. Ако някой го докопа и научи тайната на гръцкия огън… е, не бих искал да нося отговорност за изпепеляването на целия свят.

Прочетох целия списък. Липсваше ни само едно нещо.

— Катализатор — погледнах към Талия. — Трябва ни мълния.

— Люк, не може — ококори се тя. — Последния път…

Хол ни отведе до компютъра и написа: „Можеш да призоваваш светкавици?“.

— Понякога — призна Талия. — Наследство от Зевс. Но не мога да го правя в апартамент, а дори и да бяхме навън, не мога да контролирам мълнията. Последния път едва не убих Люк.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха от спомена за инцидента.

— Всичко ще е наред — казах аз, мъчейки се да звуча уверено. — Аз ще приготвя сместа. Когато съм готов, ще използваме жака на компютъра. Ще призовеш светкавица към къщата и ще я насочим през инсталацията му.

— И така ще подпалим къщата — добави Талия.

„Така или иначе ще го направите — написа Хол, — стига да успеете. Разбирате ли колко опасен е гръцкият огън?“

— Да — преглътнах аз. — Това е вълшебен огън, изгаря всичко, до което се докосне. Не може да се изгаси с вода или пожарогасител, нито с каквото и да е било. Но ако можем да напалим достатъчно, за да стане нещо като бомба, и го хвърлим към левкротите…

— Те ще изгорят. — Талия се обърна към стареца: — Кажи ми, че чудовищата нямат имунитет и срещу пламъците.

Хол се намръщи. „Не мисля — написа той. — Но гръцкият огън ще превърне тази стая в пъкъл. За броени секунди ще обхване цялата къща.“

Погледнах към празната клетка. Според часовника на Хол имахме около час до залеза. Когато решетките се вдигнеха и левкротите ни нападнеха, това щеше да е нашият шанс. Успеехме ли да изненадаме изчадията с взрив, можехме някак си да ги заобиколим, с надеждата да не бъдем изпепелени или изядени живи. Доста „ако“ имаше в този план.

Дузина различни стратегии профучаха през ума ми, но непрекъснато се връщах на това, което Хол бе споменал. За саможертвата. Разбирах, че няма начин и тримата да се измъкнем живи.

— Нека приготвим гръцкия огън — казах аз. — После ще мислим останалото.

Талия и Хол ми помогнаха да събера нещата, които ми трябват. Пуснахме котлона в кухничката на Хол и започнахме да готвим по най-опасната рецепта в света. Времето течеше прекалено бързо. В коридора пред апартамента левкротите изръмжаха и защракаха с челюсти.

Завесите на прозореца блокираха слънчевата светлина, но часовникът ни подсказа, че времето ни изтича.

Лицето ми плувна в пот, докато смесвах съставките. Всеки път, щом премигнех, виждах думите на Хол, изписани на екрана, все едно бяха татуирани от задната страна на клепачите ми. „Видях саможертва и в твоето бъдеше. Избор. Но също и предателство.“ Какво ли имаше предвид? Бях сигурен, че не ми е казал всичко. Но едно нещо беше ясно — бъдещето ми го ужасяваше.

Опитах се да се съсредоточа върху работата си. Не знаех какво точно правя, но нямах избор. Може би Хермес бдеше над мен и ми отпускаше малко от знанията си по алхимия. А може би просто имах късмет. Най-накрая приготвих гърне от лепкава черна течност, която излях в един стар буркан от мармалад. Сложих похлупака.

— Ето — подадох аз буркана на Талия. — Можеш ли да го наелектризираш? Стъклото трябва да спре експлозията, докато не отворим капака.

Талия не изглеждаше очарована.

— Ще пробвам — каза тя. — Ще трябва да изведа някакви кабели на стената. И да призова мълнията. Това ще ми отнеме няколко минути концентрация. Вие по-добре отстъпете назад, в случай че… експлодирам или нещо такова.

Тя взе една отвертка от кухнята на Хол, сви се под бюрото с компютъра и започна да човърка по жака.

Хол взе зеления си дневник и ми даде знак да го последвам. Стигнахме входа на кабинета и там Хол взе една химикалка от жилетката си и разлисти дневника. Видях страници наред равен, ситен почерк. Най-накрая Хол намери празна страница и написа нещо, след което ми подаде книгата.

„Люк, искам да вземеш дневника — започваше бележката. — Той съдържа моите предсказания и бележки за бъдещето, размисли за това какво се е объркало. Мисля, че ще ти помогне.“

— Хол, това е твое — поклатих глава аз. — Задръж го.

Той взе обратно дневника и написа: „Твоето бъдеще е важно. Изборите, които ще направиш, могат да променят света. Можеш да се научиш на много от грешките ми, да продължиш дневника. Той може да ти помогне с решенията, които ще вземеш“.

— Какви решения? — попитах аз. — Какво видя, че се уплаши толкова много?

Химикалката надвисна над тетрадката за доста време. „Мисля, че най-после разбрах защо съм прокълнат — написа той. — Аполон бе прав. По-добре е бъдещето да си остане загадка.“

— Хол, татко ти е един нещастник. Не заслужаваш…

Хол настоятелно потупа страницата и написа: „Просто ми обещай, че ще попълваш дневника редовно. Ако аз бях започнал да записвам мислите си по-рано, може би щях да избегна някои глупави грешки. И още нещо…“.

Той остави химикалката в дневника и изтегли бронзовия кинжал от колана си. След това ми го подаде.

— Не мога — казах му. — Наистина оценявам жеста, но аз съм мечоносец. Освен това идваш с нас. Оръжието ще ти трябва.

Той поклати глава и постави кинжала в ръцете ми, след което добави: „Това острие е подарък от момичето, което спасих. Тя ми обеща, че то винаги ще закриля носителя си“.

Хол си пое дълбоко въздух. Сигурно осъзнаваше колко иронично звучи това обещание предвид проклятието му. След това написа: „Кинжалът няма обхвата и силата на меча, но може да е отлично оръжие в подходящите ръце. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че е у теб“.

Той срещна погледа ми и най-сетне разбрах какво е замислил.

— Недей — казах му. — Всички ще се измъкнем.

Хол сви устни и отговори: „И двамата знаем, че това е невъзможно. Аз съм този, който може да общува с левкротите. Аз съм логичният избор за примамка. Вие с Талия ме изчакайте в кабинета. Ще примамя чудовищата в банята. Ще ви спечеля няколко мига, през които да достигнете изхода, преди да задействам взрива. Това е единственият начин да се измъкнете. Иначе няма да имате време“.

— Не — казах аз.

Но изражението му остана мрачно и решително. Вече не изглеждаше като страхлив старец. Приличаше на герой, готов да си отиде в битка.

Не можех да повярвам, че той е готов да жертва живота си за две хлапета, с които се бе запознал преди малко, особено предвид факта, че вече бе изтърпял години мъчения. И все пак не ми трябваха бележките му, за да разбера какво мисли. Това бе шансът му да изкупи греховете си, да извърши един последен подвиг. Така проклятието му най-сетне щеше да се вдигне. Точно както бе обещал Аполон.

Той написа нещо и ми подаде дневника. Последните му думи бяха: „Обещай ми“.

Поех си дълбоко въздух и затворих книгата.

— Добре. Обещавам.

Гръм разтърси къщата и двамата подскочихме. Над бюрото с компютъра нещо изсъска, а от самия компютър се издигна бял дим. Миризма като от изгорели гуми изпълни стаята.

Талия се изправи ухилена. Стената зад нея бе почерняла. Електрическият жак се бе стопил напълно, но бурканът с гръцки огън в ръцете й блестеше в зелено.

— Някой да е поръчвал магическа бомба? — попита тя.

Точно тогава часовникът отбеляза 7,03. Решетките на клетката започнаха да се вдигат, а плочата на задната стена се открехна.

Времето ни изтичаше.

* * *

Старецът протегна ръка.

— Талия — казах, — дай на Хол гръцкия огън.

Тя погледна първо към мен, а после и към него.

— Но…

— Така трябва — гласът ми прозвуча по-сериозен от обикновено. — Той ще ни помогне да избягаме.

Тя разбра смисъла на думите ми и лицето й пребледня.

— Люк, не.

Решетките се бяха вдигнали наполовина до тавана. През образувалия се отвор на задната стена се подаде червено копито. Левкротите в шахтата заръмжаха и затракаха с челюсти.

— Няма време — предупредих я. — Давай!

Хол взе буркана от Талия, усмихна й се смело и след това кимна към мен. Спомних си последните му думи: „Обещай ми“.

Прибрах дневника и кинжала в раницата. След това издърпах Талия в кабинета със себе си.

Малко след това чухме как левкротите влизат в стаята. И трите чудовища съскаха, ръмжаха и трополяха по мебелировката. Бяха гладни.

— Тук! — чу се гласът на Хол. Някое чудовище трябваше да е казало това, но думите прозвучаха смело и уверено.

— Примамих ги в банята! Идвайте, грозни песове такива!

Бе странно да слушаш как една левкрота обижда себе си, но номерът очевидно проработи. Създанията влязоха и банята, галопирайки. Хванах Талия за ръката.

— Сега.

Изскочихме от кабинета и се втурнахме към клетката. Плочата в нея вече се затваряше. Една от левкротите изръмжа изненадана и тръгна към нас, но аз не посмях да се обърна. Влязохме в клетката. Аз се протегнах към изхода и го запречих с моя стик за голф.

— Хайде, хайде! — извиках.

Талия се промъкна през него, докато плочата започна да огъва стика.

Гласът на Хол изрева от банята:

— Знаете ли какво е това, помияри Тартарови? Това е последната ви вечеря!

Левкротата се приземи върху мен. Аз се завъртях с писък, а костеливата паст изщрака на мястото, където до преди миг бе лицето ми. Успях да я ударя по муцуната, но усещането бе като да блъскаш торба с мокър цимент.

Тогава нещо ме хвана за ръката. Талия ме издърпа в шахтата. Плочата се затвори и строши стика за голф.

Пропълзяхме по една метална тръба и се озовахме в друга спалня. Запрепъвахме се към вратата. Чух бойния вик на Холсиън Грийн:

— За Аполон!

И в следващия момент имението се разтърси от силна експлозия. Изскочихме в коридора, който вече гореше. Пламъците бяха обхванали тапетите, а килимът пушеше. Вратата към спалнята на Хол бе изтръгната от рамката, а от отвора като лавина изтичаха пламъци, които изпепеляваха всичко по пътя си.

Стигнахме стълбището. Димът беше толкова гъст, че не можех да видя края му. Продължихме да се препъваме и се закашляхме. Горещината изгаряше очите и дробовете ми. Стигнахме основата на стълбището и вече реших, че сме се добрали до вратата, когато левкротата връхлетя и ме събори по гръб.

Това трябваше да е чудовището, което ни последва в клетката. Предполагах, че бе останало достатъчно надалеч от експлозията, за да оцелее след първоначалния изрив. Някак си се бе измъкнало от стаята, макар че не изглеждаше като да е харесало преживяването. Червеникавата му козина бе почерняла, заострените му уши горяха, а едното от блестящите му червени очи се бе затворило.

— Люк! — извика Талия и сграбчи копието, което бе останало да лежи на пода на балната зала през целия ден. Тя удари с тъпия му край звяра по ребрата, но това само го разгневи.

Левкротата изщрака с костеливите си челюсти към нея, стъпила с едно копито върху гърдите ми. Не можех да мръдна. Знаех, че звярът може да строши гръдния ми кош с минимално усилие.

Очите ми смъдяха от пушека. Едва дишах. Видях как Талия се опитва да прогони звяра с копието си и тогава очите ми бяха привлечени от проблясването на метал. Сребърната гривна.

Нещо най-после изскочи в ума ми — историята за козата Амалтея, която ни бе довела тук. Талия бе предречена да намери това съкровище. То принадлежеше на детето на Зевс.

— Талия! — изпъшках. — Щитът! Как се наричаше?

— Кой щит? — извика тя.

— На Зевс! — Внезапно си спомних: — Егидата! Талия, това е кодовата дума за гривната.

Това бе отчаяно предположение, но благодарение на боговете или щурия късмет, Талия ме разбра. Тя потропа по гривната и този път извика:

— Егида!

Гривната мигновено порасна и се превърна в широк бронзов щит с интригуваща украса по него. В центъра му, отпечатано в метала като маска на смъртта, имаше лице, толкова уродливо, че ако можех, щях да побягна. Погледнах настрани, но образът остана в съзнанието ми — коси като змии, блестящи очи и уста, оголила зъби.

Талия замахна с щита към левкротата. Изчадието изписука като кученце и отстъпи назад, освобождавайки ме от тежестта на копитото си. През пушека видях как ужасената левкрота достига най-близките завеси, които се превърнаха в бляскави черни езици и се увиха около чудовището. От звяра се издигна пара, а самият той започна да крещи „Помощ!“ с дузина гласове, вероятно на предишните му жертви, докато най-накрая не се разпадна на тъмни мазни късове.

Щях да остана на земята, смаян и ужасен, докато горящата сграда падне отгоре ми, но Талия ме хвана за ръката и извика:

— Побързай!

Стрелнахме се към предната врата. Чудех се как ще я отворим, но тогава лавината пламъци мина през стълбището и ни настигна. Сградата избухна.

* * *

Не помня как се измъкнахме. Мога само да предполагам, че ударната вълна е помела входната врата и ни е изтласкала навън.

Когато се опомних, се озовах паднал в кръговото движение. Кашлях и се мъчех да си поема въздух, докато кълбо пламъци се издигна към вечерното небе. Гърлото ми дращеше. Чувствах очите си така, сякаш някой ги е полял с киселина. Погледнах към Талия, но насреща ми се оказа бронзовото лице на Медуза. Изпищях, намерих сили да стана и побягнах. Спрях чак когато се скрих зад статуята на Робърт Е. Лий.

Знам, знам. Звучи ви смешно, но е цяло чудо, че не получих удар и не ме блъсна кола. Най-накрая Талия ме настигна. Копието й отново бе станало цилиндър, а щитът й се бе свил в сребърна гривна.

Останахме загледани в горящото имение. Тухлите се пукаха. Черните завеси избухнаха в потоци алени пламъци. Покривът падна, а във въздуха се издигна пушек.

Талия изхлипа, а по почернялото й от сажди лице потече една сълза.

— Той се жертва за нас — каза тя. — Защо го направи?

Прегърнах раницата си и усетих дневника и бронзовия кинжал във вътрешността й. Това бе всичко, останало от живота на Холсиън Грийн.

Гърдите ме боляха все едно левкротата още бе стъпила върху тях. Бях обидил Хол, наричайки го страхливец, но накрая той се държа по-храбро от мен. Боговете го бяха прокълнали. Бе прекарал по-голямата част от живота си в плен на чудовища. За него щеше да е лесно да ни остави да умрем като всички останали преди нас. Вместо това той бе избрал да си отиде като герой.

Почувствах се виновен за това, че не успях да спася стареца. Искаше ми се да бях поговорил с него повече. Какво ли бе видял в бъдещето ми, за да се уплаши толкова?

„Изборите ти могат да променят света“, беше ме предупредил. Това не ми харесваше.

Звукът на сирени ме върна към настоящето. Като невръстни бегълци, двамата с Талия се бяхме научили да нямаме вяра нито на полицията, нито на останалите власти. Смъртните щяха да ни разпитат, а после щяха да ни оставят в сиропиталище или на осиновители. Не можехме да допуснем това.

— Хайде — казах на Талия.

Тичахме по улиците на Ричмънд, докато не открихме малък парк. Изчистихме се, доколкото можахме, в обществените тоалетни, а след това се скрихме и зачакахме да се стъмни.

Не говорихме за случилото се. Вървяхме като замаяни през различните квартали и индустриални райони. Нямахме план, нямаше и светеща коза, която да ни указва пътя. Бяхме уморени до смърт, но никой от двама ни не бе готов да спре или да спи. Исках да бъда колкото се може по-далеч от горящото имение.

Това не беше първият път, в който с мъка отърваваме кожите, но досега не ни се бе случвало това да стане с цената на живота на друг герой. Не можех да се успокоя.

„Обещай ми“, бе написал Холсиън Грийн.

„Обещавам, Хол — помислих си. — Ще се поуча от грешките ти. А ако боговете се отнесат към мен по същия начин, ще се изправя срещу тях.“

Знам, че ви звучи налудничаво, но се чувствах обиден и ядосан. Ако това дразнеше господарите от Олимп, съжалявам. Можеха поне да дойдат и да ми го кажат лично.

Спряхме да починем до един стар склад. На бледата светлина на луната можех да видя името му, отпечатано върху червената тухлена стена — Железария „Ричмънд“. Повечето от прозорците й бяха изпочупени. Талия потръпна.

— Можем да се върнем в стария си бивак — предложи тя, — край река Джеймс. Имаме доста провизии там.

Кимнах апатично. Щеше да ни отнеме поне ден, за да се върнем до там, но не бе лош план.

Разделих сандвича с шунка надве и подадох едната половина на Талия. Хапнахме в мълчание, а храната имаше вкус на пирон. Преглътнах последната хапка и тогава дочух слабо дрънчене от близката алея. Наострих слух. Не бяхме сами.

— Има някой наблизо — казах аз. — И не е обикновен смъртен.

— Откъде може да си сигурен? — напрегна се Талия.

Нямах отговор на този въпрос, но станах на крака.

Измъкнах кинжала на Хол, най-вече заради светлината, излъчвана от божествения бронз. Талия взе копието си и призова егидата. Този път не сглупих да гледам към лицето на Медуза и въпреки това присъствието му ме накара да настръхна. Не знаех дали това е оригиналната егида, или нейно копие, създадено за герои, но определено бе могъщ щит. Разбрах защо Амалтея е искала Талия да го притежава.

Промъкнахме се покрай стената на склада. Озовахме се на тъмна уличка, която свършваше с депо за разтоварване, затрупано от купчини старо желязо. Посочих към платформата и Талия се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Там долу има нещо — кимнах аз. — Чувствам го.

В този момент се чу силно ТРЯС. Купчина смачкана тенекия се размърда в депото. Под нея имаше някого.

Приближихме внимателно мястото, докато не се озовахме над купчината с метал. Талия приготви копието си. Дадох й знак да изчака. Протегнах се към смачкания метал и прошепнах:

— Едно, две, три!

Веднага щом повдигнах листа тенекия, нещо полетя към мен — русо дете, облечено с фланела. Един чук се устреми към лицето ми. Нещата можеха да свършат зле, но годините битки бяха усъвършенствали рефлексите ми.

— Чакай малко! — извиках аз и отклоних чука, след което хванах малкото момиченце за китката. Чукът падна на паважа.

Детето започна да се боричка с мен. Едва ли бе на повече от седем години.

— Край на чудовищата! — изпищя тя и ме ритна по краката. — Махни се!

— Всичко е наред! — опитвах се да я задържа, но това бе като да държиш дива котка. Талия бе твърде смаяна, за да помръдне. Все още стоеше с приготвено копие и щит.

— Талия — казах аз. — Махни щита! Плашиш я!

Талия се раздвижи. Тя докосна щита и той се сви обратно до гривна. След това пусна копието.

— Хей, малката — казах аз по-нежно от всякога, — всичко е наред. Няма да те нараним. Това е Талия. Аз съм Люк.

— Чудовища! — заплака тя.

— Не сме — уверих я аз. Бедното дете бе спряло да се бори, но трепереше силно, ужасено от нас. — Но ние знаем за чудовищата — казах — и също се борим с тях.

Задържах я, най-вече за да я успокоя. Накрая тя спря да рита и се отпусна. Докосвах ребрата й през фланелката. Замислих се откога това малко момиченце не е яло. Тя бе дори по-малка, отколкото бях аз, когато избягах.

Въпреки страха си, момичето ме погледна с големите си очи. Те бяха смайващо сиви, красиви и интелигентни. Бе полубогиня, нямах съмнение в това. Реших, че е силна или че поне ще стане такава, ако оцелее.

— Ти си като мен? — попита тя, все още подозрителна, но в гласа й се долови и малко надежда.

— Да — отвърнах аз. — Ние сме… — Поколебах се. Не знаех дали тя разбира какво е, дали е чувала думата „полубог“. Не исках да я плаша. — Трудно е да се обясни, но се бием с чудовищата. Къде е семейството ти?

Малкото момиче се ядоса. Брадичката й потрепери.

— Семейството ми ме мрази. Не ме искат. Затова избягах.

Сърцето ми се сви. В гласа й имаше толкова болка. Позната болка. Погледнах към Талия и в този миг взехме решение. Щяхме да се погрижим за това дете. След случилото се с Холсиън Грийн… сякаш съдбата ни срещаше с него. Бяхме видели как един герой умира. Сега намерихме това малко дете. Беше нещо като втори шанс.

Талия коленичи до мен и постави ръка върху рамото ма момиченцето.

— Как се казваш, хлапе?

— Анабет.

Не можех да не се усмихна. Не бях чувал това име преди, но бе красиво. Отиваше й.

— Хубаво име — казах. — Знаеш ли какво, Анабет. Ти си много смела. Трябва ни някой като теб.

Очите й се разшириха.

— Така ли?

— О, да — отговорих най-искрено и внезапно ми хрумна нещо. Извадих кинжала на Хол от колана си. Той ще закриля носителя си, беше ми казал Хол. Бе го взел от момичето, което беше спасил. Сега съдбата ни даваше шанса да спасим друго малко момиче.

— Искаш ли истинско оръжие срещу чудовищата — попитах аз. — Това е от божествен бронз. Много по-добро от чука.

Анабет взе кинжала и го загледа с благоговение. Знам какво си мислите. Тя бе най-много на седем години. Как можех да й давам оръжие? Но не забравяйте, тя бе полубогиня. Трябваше да има с какво да се защити. Като бебе Херкулес бе удушил две змии в люлката си. На девет аз вече бях преживял редица битки.

Анабет имаше нужда от това оръжие.

— Кинжалите са предназначени само за най-смелите и бързи бойци — казах й аз. Гласът ми потрепери, когато си спомних за Хол Грийн и това как той бе загинал, за да ни спаси. — Те нямат силата или обхвата на меч, но се крият лесно и са удачни срещу слабите места в бронята на съперника ти. Само много умен воин може да си служи с кинжал. Но аз мисля, че ти си много умна.

Анабет грейна и в този миг забравих за всичките си проблеми. Чувствах, че съм постъпил правилно. Заклех се, че няма да позволя на никого да нарани това дете.

— Аз съм умна! — каза тя.

Талия се засмя и разроши косата на Анабет. Вече имахме нов спътник.

— Трябва да тръгваме, Анабет — каза Талия. — Имаме подслон край река Джеймс. Ще ти дадем да хапнеш и ще те преоблечем.

Усмивката на Анабет помръкна. За миг очите й отново блеснаха уплашено.

— Вие… няма да ме върнете на семейството ми, нали? Обещайте!

Преглътнах буцата в гърлото си. Анабет беше толкова мъничка, а вече бе научила урока си, точно като Талия и мен. Нашите родители ни бяха провалили. Боговете бяха жестоки и надменни. Можехме да разчитаме само един на друг. Поставих ръка върху рамото на Анабет.

— Сега си част от нашето семейство. Няма да те провалим като останалите ни роднини. Приятели?

— Приятели! — каза щастливо тя, стиснала новия си кинжал.

Талия взе копието си и ми се усмихна одобрително.

— Хайде. Не бива да оставаме дълго на едно място.

* * *

В момента съм на пост и пиша в дневника на Холсиън Грийн. Вече моя дневник. Направили сме си бивак на юг от горите в Ричмънд. Утре ще продължим към река Джеймс и ще си вземем провизиите. А след това… нямам представа. Не спирам да мисля за предсказанията на Хол Грийн. Неприятно чувство е свило сърцето ми. Нещо мрачно ме чака в бъдещето. Все още е далеч, но го усещам като буря над хоризонта, която наелектризира въздуха. Надявам се само да имам сила, за да се погрижа за приятелите си.

Гледам Талия и Анабет, които спят край огъня. Удивен съм от това колко умиротворени са лицата им. Трябва да изиграя ролята на „баща“ в тази малка компания, да бъда достоен за доверието им. Никой от нас не е имал късмет с татковците си. Трябва да се справя по-добре от тях. Само на четиринайсет съм, но това не може да е извинение. Трябва да запазя новото си семейство цяло.

Отправям поглед на север. Представям си колко дълго време би ми отнело, за да се върна в Уестпорт, Кънектикът, в дома на мама. Чудя се какво ли прави тя сега. Когато я напуснах, разсъдъкът й бе съвсем разклатен…

Но не мога да се чувствам виновен за това, че я напуснах. Трябваше да го сторя. И ако някой ден срещна баща ми, ще си поговорим за това.

Но преди всичко ще трябва да оцелявам ден за ден. Когато мога, ще си водя дневник, макар да не вярвам, че някой ще го прочете.

Талия се размърдва. Неин ред е да застане на пост. Уау! Ръката ме заболя, никога не съм писал толкова много. Трябва да се наспя. Надявам се да не сънувам нищо. Подписвам се засега:

Опасностите в дома на Хол

Гърци и римляни

Използвай знанията си за боговете на Гърция и Рим, за да разкриеш тайното съобщение!

Списъкът долу съдържа имена на гръцки и римски богове. Свържи имената на гръцките богове с техните римски съответствия. После замести цифрите до гръцките богове с буквите, отбелязани пред всяко от римските имена, и ще получиш тайно съобщение!

Гръцки богове	Римски богове
1. Хефест	Н) Юпитер
2. Кронос	Г) Фаунус
3. Афродита	С) Вулкан
4. Посейдон	Е) Юнона
5. Хермес	У) Церера
6. Зевс	Л) Бакхус
7. Деметра	Ч) Венера
8. Арес	О) Аполон
9. Хера	В) Меркурий
10. Гея	И) Аркус
11. Пан	Б) Янус
12. Дионис	К) Нептун
13. Хадес	А) Тера
14. Аполон	Р) Марс
15. Ирида	Т) Плутон
16. Хеката	Ъ) Тривия

Талия, Люк и Анабет намират нов дом в…

Гръцки бог	Характеристика	Римски бог
	Покровителка на любовта и красотата
	Бог на музиката и пророчествата, покровител на медицината и поезията (обожава хайку!), а също и на интелектуалните размишления.
	Любовта към насилието прави този бог на войната жесток и отмъстителен.
	Сестра на Зевс, научила хората на земеделие.
	Бог на виното, който обожава веселието, но понякога е навъсен. В римския си вид е по-недисциплиниран и войнолюбив.
	Родена от Хаоса, майката на Земя се държи с боговете на Олимп като мащеха.
	Един от „тримата големи“. Този бог е покровител на богатствата и цар на подземния свят.
	Дъщеря на Титаните. Тази богиня е покровителка на магията.
	Бог на огъня и покровител на ковачите, неговите пещи причиняват земетресения и вулканични изригвания.
	Съпруга на Зевс, царица на боговете и много могъща богиня сама по себе си.
	Като покровител на пътешествениците, търговците, крадците и вестоносците, този бог пътува непрекъснато.
	Обича дъги и пренася съобщения между богове, герои и дори Титани.
	Тези богове въплъщават времето — свързано със старостта в Гърция и началата и краищата в Рим.
	Единственият рогат бог тук. Покровител на дивата природа, закрилник на стадата.
	Бог на морето, земетресенията, водата, конете — и баща на Пърси Джаксън!
	Царят на боговете е могъщ и силен, закрилник на закона и морала.

Отговори на загадката

Гърци и римляни

Гръцки бог	Характеристика	Римски бог
(3) Афродита	Покровителка на любовта и красотата	(Ч) Венера
(14) Аполон	Бог на музиката и пророчествата, покровител на медицината и поезията (обожава хайку!), а също и на интелектуалните размишления.	(О) Аполон
(8) Арес	Любовта към насилието прави този бог на войната жесток и отмъстителен.	(Р) Марс
(7) Деметра	Сестра на Зевс, научила хората на земеделие.	(У) Церера
(12) Дионис	Бог на виното, който обожава веселието, но понякога е навъсен. В римския си вид е по-недисциплиниран и войнолюбив.	(Л) Бакхус
(10) Гея	Родена от Хаоса, майката на Земя се държи с боговете на Олимп като мащеха.	(А) Тера
(13) Хадес	Един от „тримата големи“. Този бог е покровител на богатствата и цар на подземния свят.	(Т) Плутон
(16) Хеката	Дъщеря на Титаните. Тази богиня е покровителка на магията.	(Ъ) Тривия
(1) Хефест	Бог на огъня и покровител на ковачите, неговите пещи причиняват земетресения и вулканични изригвания.	(С) Вулкан
(9) Хера	Съпруга на Зевс, царица на боговете и много могъща богиня сама по себе си.	(Е) Юнона
(5) Хермес	Като покровител на пътешествениците, търговците, крадците и вестоносците, този бог пътува непрекъснато.	(В) Меркурий
(15) Ирида	Обича дъги и пренася съобщения между богове, герои и дори Титани.	(И) Аркус
(2) Кронос	Тези богове въплъщават времето — свързано със старостта в Гърция и началата и краищата в Рим.	(Б) Янус
(11) Пан	Единственият рогат бог тук. Покровител на дивата природа, закрилник на стадата.	(Г) Фаунус
(4) Посейдон	Бог на морето, земетресенията, водата, конете — и баща на Пърси Джаксън!	(К) Нептун
(6) Зевс	Царят на боговете е могъщ и силен, закрилник на закона и морала.	(Н) Юпитер

 

Отговор на кодираното съобщение:

Лагера на нечистокръвните.

Пърси Джаксън и Жезълът на Хермес

Анабет и аз почивахме на голямата ливада в Сентръл Парк, когато тя ненадейно ме попита:

— Забрави, нали?

Изпаднах в тиха паника. Лесно е да се паникьосаш, когато си гадже на Анабет. Наистина двамата с нея бяхме преживели десетки битки с чудовища. Бяхме се изправяли срещу гнева на боговете. Бяхме се изправяли срещу титаните. Поне дузина пъти бяхме рискували живота си. Но сега, когато бяхме гаджета, се ужасявах от всяка нейна дума. Какво ли бях объркал?

Наум проверих дали съм взел всичко за пикника. Удобна постелка за сядане? Да. Любимата пица на Анабет с допълнително маслини? Да. Шоколадов десерт от La Maison du Chocolate^[4]. Да. Оръжия, в случай че отново настане някакъв митичен гръцки апокалипсис? Естествено.

Какво бях забравил?

Изкуших се да блъфирам, но две неща ме накараха да размисля. Първо, не исках да лъжа Анабет. Второ, тя бе прекалено умна. Щеше да разбере веднага.

Затова направих това, в което съм най-добър, и я загледах тъпо. Анабет вдигна очи нагоре.

— Пърси, днес е 18-и септември. Какво се случи точно преди един месец?

— Имах рожден ден — отговорих.

Това беше вярно — на 18-и август отпразнувах рождения си ден. Но съдейки по изражението на Анабет, тя очакваше друг отговор.

Не ми помагаше и това, че изглеждаше толкова разсейващо добре. Бе облечена с обичайната си оранжева тениска от лагера и къси панталони, но ръцете и краката й бяха хванали тен и сякаш блестяха на слънчевата светлина. Русата й коса падаше по раменете. Около врата й висеше кожена връв с шарени мъниста от нашия летен лагер — лагера на нечистокръвните. Сивите й очи бяха все така завладяващи. Просто ми се искаше да не ме гледат толкова критично.

Опитах се да помисля. Преди месец победихме титана Кронос. Това ли имаше предвид? Явно очакваше твърде много от мен.

— Първата ни целувка, водораслен мозък — каза тя. — От нея мина точно един месец.

— А, да! — отвърнах аз, но вътрешно се питах: „Нима хората празнуват такива неща? Трябва да помня рождени дни, празници и годишнини?“.

— Нали затова правим този чудесен пикник? — опитах се да се усмихна.

Тя прибра крака под тялото си.

— Пърси… пикникът е чудесен. Наистина. Но ти обеща да ме заведеш на специална вечеря. Не помниш ли? Не че нахалствам, но каза, че имаш нещо наум. Така, че…

Долавях надеждата в гласа й, но също и съмнението. Очакваше да призная очевидното — че съм забравил. Че съм прецакал нещата. Че съм гадже идиот.

Не искам да оставате с впечатлението, че не ми пука за Анабет. Честно казано, последният месец беше страхотен. Чувствах се като най-щастливия герой в историята. Но специална вечеря… кога ли бях обещавал подобно нещо? Може би след целувката с Анабет, когато бях замаян като в мъгла. А може би някой гръцки бог се бе дегизирал като мен и й бе обещал такова нещо, за да ми направи номер.

А може би просто бях гадже идиот.

Е, време бе за импровизация. Прочистих гърлото си.

— Ами…

Внезапно проблесна светлина и ми се наложи да премигна, все едно някой е насочил огледало към лицето ми. Огледах се и видях кафяв камион с ремарке, паркиран по средата на голямата ливада, където бе забранено за коли. От едната му страна бе изписано:

ХЕРНИИТЕ СЪСКАТ

Ох, чакайте. Имам дислексия. Присвих очи и сметнах, че е по-вероятно надписът да гласи:

ХЕРМЕС ЕКСПРЕС

— Страхотно — промърморих. — Имаме поща.

— Моля? — попита Анабет.

Посочих камиона. Шофьорът му слизаше, облечен в кафява униформена риза и дълги до коленете шорти. Носеше скъпи черни чорапи и маратонки. Къдрава прошарена коса се подаваше под кафявата му шапка. На възраст изглеждаше между трийсет и четирийсет години, но от опит знаех, че е между пет и шест хиляди годишен.

Хермес. Пратеникът на боговете. Личен приятел, поръчител на геройски подвизи и чест причинител на главоболия.

Изглеждаше разстроен. Не спираше да тупа джобовете си и да кърши ръце. Или бе изгубил нещо важно, или бе прекалил с божествените кафета на Олимп. Най-накрая ме забеляза и ми махна да ида към него.

Това можеше да означава няколко неща. Или носеше съобщение от боговете, което бе лошо, или искаше нещо от мен, което също беше лошо. Но предвид това, че ме спаси от обясненията пред Анабет, бях твърде облекчен, за да ми пука.

— Кофти — постарах се да звуча, все едно наистина съжалявах, а не все едно са ме измъкнали от казана. — По-добре да видим какво иска.

* * *

Как се поздравяваше един бог? И да имаше официален етикет, аз не го знаех. Никога не бях сигурен дали трябва да му стисна ръката, да коленича или да се поклоня и да навикам: „Недостойни сме!“.

Познавах Хермес по-добре от останалите богове на Олимп. През годините той на няколко пъти ми бе помагал. За нещастие обаче, миналото лято аз се изправих в смъртоносна битка за съдбата на света срещу сина му Люк, герой, покварен от титана Кронос. Смъртта на Люк не стана изцяло по моя вина, но определено влоши отношенията ни с Хермес.

— Здрасти! — реших да започна простичко аз.

Хермес хвърли бърз поглед към парка, все едно се страхуваше, че го следят. Не знам защо си правеше труда. Боговете обикновено бяха невидими за смъртните. Никой на голямата ливада не обръщаше внимание на камиона.

Хермес погледна първо към Анабет, а после и към мен.

— Не знаех, че и момичето ще е тук. Трябва да се закълне, че ще си държи устата затворена.

Анабет кръстоса ръце.

— Момичето те чува. И преди да се закълна в каквото и да било, е по-добре да ни кажеш какво не е наред.

Досега не бях виждал бог да изглежда толкова наплашен. Хермес прибра един сив кичур коса зад ухото и отново потупа джобовете си. Не знаеше къде да си дене ръцете. Той се приведе и снижи глас:

— Говоря сериозно, момиче. Ако мълвата стигне до Атина, тя никога няма да спре да ми се подиграва. И без това се смята за много по-умна от мен.

— Тя е много по-умна от теб — отвърна Анабет, но мнението й не бе съвсем безпристрастно. Атина й бе майка.

Хермес я погледна лошо.

— Обещай ми! Преди да обясня проблема, и двамата трябва да се закълнете, че ще си държите езика зад зъбите.

Внезапно разбрах каква е белята.

— Къде ти е жезълът? — попитах.

Едното око на Хермес потръпна. Изглеждаше така, все едно ще заплаче.

— Богове! — каза Анабет. — Изгубил си жезъла си?

— Не съм го изгубил! — сопна се Хермес. — Откраднаха ми го! И не съм ти искал помощта, момиче!

— Хубаво — отвърна тя. — Решавай си тогава проблемите сам. Хайде, Пърси. Да се махаме.

Хермес изръмжа. Осъзнах, че трябва да предотвратя битка между безсмъртен бог и гаджето си, а не исках да оставам от която и да било страна на барикадата.

Преди да продължа, е редно да ви обясня откъде идва проблемът. Навремето Анабет бе преживяла много приключения със сина на Хермес, Люк. С времето Анабет се влюбила в него. Когато пораснала, Люк също хлътнал по нея. Но после станал зъл. Хермес до ден-днешен обвиняваше Анабет, че не е предотвратила това. Анабет пък смяташе, че Хермес е бил лош баща и че Люк бе минал на тъмната страна заради него. Люк беше загинал във войната.

Хермес и Анабет се обвиняваха взаимно за това.

Объркани ли сте? Добре дошли в моя свят.

Така или иначе, си дадох сметка, че нещата ще станат по-лоши, ако двамата избухнат, затова поех риска да застана помежду им.

— Виж сега, Анабет, това ми звучи важно. Остави ме да го изслушам, а после ще си продължим пикника, става ли?

Усмихнах й се по начин, от който тя трябваше да разбере, че съм на нейна страна, но боговете са кофти типове и не мога да направя нищо по въпроса.

Но бе по-вероятно изражението ми да е гласяло: „Не съм виновен! Не ме убивай!“.

Преди Анабет да успее да възрази, или по-лошо — да ме набие, — хванах Хермес за ръката.

— Хайде да идем в офиса ти.

* * *

Хермес и аз седнахме в ремаркето сред няколко кутии, на които пишеше „отровни змии“. Това може би не бе най-доброто място за седене, но бе за предпочитане пред други пратки, надписите на които съобщаваха: „Експлозиви, не сядай!“ или пък „Драконови яйца, не ги пренасяйте заедно с експлозиви!“.

— Кажи сега какво се е случило — попитах аз.

Хермес се отпусна върху кутиите и загледа празните си ръце.

— Оставих ги само за минутка.

— Кои… а, да. Джордж и Марта.

Хермес кимна отчаяно.

Джордж и Марта бяха змии, които се увиваха около неговия кадуцей — жезъла на силата му. Сигурно сте виждали кадуцея изобразен по болници, тъй като често го използват като символ на лекарите. (Анабет смяташе, че това е голяма грешка. Изображението било на жезъла на Асклепий, бога на медицината, а не на Хермес. И прочее, и прочее. Както и да е.) Самият аз харесвах Джордж и Марта. Имах чувството, че и Хермес ги харесва, макар редовно да се караше с тях.

— Направих глупава грешка — призна той. — Закъснях с една доставка. Спрях в Рокфелер център, за да оставя кутия с изтривалки на Янус…

— Янус — повторих аз, — богът с двете лица, покровител на праговете.

— Да, същият. Той работи тук, за кабелната телевизия.

— Така ли? — попитах. Последния път, когато видях Янус, бяхме в един смъртоносен вълшебен лабиринт. Преживяването не бе приятно.

Хермес завъртя очи.

— Сигурно си забелязал, че кабелната телевизия напоследък не върви нормално. Това е, защото Янус е програмен директор. Той поръчва нови сериали и ги спира след един-два епизода. Нали е бог на началото и края. Така или иначе, носех му вълшебни изтривалки, но бях паркирал непозволено…

— Тревожиш се, че си паркирал непозволено?

— Ще ме оставиш ли да си разкажа историята?

— Извинявай.

— Затова оставих жезъла си на калника и влязох вътре с кутията. След това се усетих, че Янус трябва да подпише, че е получил доставката, върнах се до камиона и…

— Кадуцея го нямаше.

Хермес кимна.

— Ако онзи грозник нарани змиите ми, кълна се в Стикс, че…

— Чакай малко. Ти знаеш кой ти е откраднал жезъла?

— Разбира се — изсумтя Хермес. — Проверих записите от камерите в района. Говорих с нимфите на вятъра. Какус открадна жезъла ми.

— Какус — с годините бях усъвършенствал глупавото поражение, с което посрещах имената на непознати персонажи от гръцката митология. Анабет настояваше, че трябва да прочета някой сборник митове, но не виждах смисъл. По-лесно бе да ми обясняват като на идиот.

— Добрият стар Какус — казах аз. — Сигурно се предполага, че трябва да знам кой е.

— Той е един великан — презрително каза Хермес. — Малък, разбира се, не от гигантите на Гея.

— Малък великан?

— Да, има-няма, три метра висок.

— Мъничък, значи — съгласих се.

— Той е небезизвестен крадец. Веднъж открадна кравите на Аполон.

— Мислех, че ти си откраднал кравите на Аполон.

— Е, да, но го направих преди него и много по-стилно. Така или иначе, Какус не спира да краде разни неща от боговете. Много е досадно. Навремето се криеше в една пещера под Капитолийския хълм, където е основан Рим. Сега е в подземията на Манхатън. Сигурен съм в това.

Поех си дълбоко въздух. Досещах се накъде бият нещата.

— Сега очаквам да ми обясниш защо ти, всемогъщият бог, не можеш да си вземеш жезъла лично, а имаш нужда от помощта на шестнайсетгодишно хлапе.

Хермес килна глава на една страна.

— Пърси, това прозвуча саркастично. Сам знаеш отлично, че боговете не могат просто да хукнат сред градовете на смъртните, унищожавайки всичко по пътя си само и само за да намерят изгубените си вещи. Ако правехме така, Ню Йорк щеше да бъде унищожен десетки пъти досега. Знаеш ли колко често Афродита губи гребена си? За такива задачи ни трябват герои.

— Аха. Освен това, ако лично тръгнеш да търсиш жезъла си, ще е малко срамно.

Хермес сви устни.

— Така е — каза той накрая, — прав си. Другите богове със сигурност ще забележат. Аз, богът на крадците, ограбен. Загубил символа на силата си, моя кадуцей. Векове наред ще ми се подиграват. Самата идея за това е кощунствена. Искам този проблем да се реши бързо и тихо, преди да се превърна в посмешището на Олимп.

— Значи искаш да намерим този великан, да му отнемем кадуцея и да ти го върнем. Бързо и тихо.

— Чудесно предложение! — оживи се Хермес. — Много ти благодаря. Но трябва да ми го върнеш преди пет следобед, за да мога да си раздам пратките. Кадуцеят ми трябва като тефтер, GPS, разрешително за паркиране, айпод… нищо не мога да свърша без него!

— До пет следобед — нямах часовник, но знаех, че вече е поне един. — Можеш ли поне да ми кажеш къде точно е този Какус?

— Сигурен съм, че и сам ще разбереш — сви рамене Хермес. — Между другото, трябва да те предупредя за нещо. Какус е огнедишащ.

— Естествено — отвърнах аз.

— И се пази от кадуцея! Върхът му може да вкаменява хората. Веднъж трябваше да сторя това с един клюкар, Батус^[5]… сигурен съм, че ще си внимателен. И това, естествено, ще остане нашата малка тайна.

Той се усмихна доволен. Не знам дали не си въобразявах, но ми се стори, че той заплаши да ме вкамени, ако разкажа на някой за кражбата.

Преглътнах.

— Разбира се.

— Значи ще го направиш?

Тогава ми хрумна една идея. Знам, неочаквано е, но дори и на мен понякога ми хрумват разни работи.

— Хайде и ти да ми направиш една услуга — предложих аз. — Аз те измъквам от една напечена ситуация, ти мен — от друга.

— Какво имаш предвид? — повдигна вежди той.

— Нали си и бог на пътешествията?

— Естествено.

Казах му какво искам в замяна.

* * *

Когато се върнах при Анабет, бях в по-добро настроение. Бях се уговорил да се срещна с Хермес в Рокфелер център, която щеше да е не по-късно от пет часа следобед, а камионът му бе изчезнал в ярка светлина. Анабет ме чакаше до одеялото за пикник, скръстила сърдито ръце.

— Е? — попита тя.

— Добри новини — казах аз и обясних какво трябва да направим.

Не ми удари шамар, но изглеждаше, все едно иска да го направи.

— Смяташ преследването на огнедишащ великан за добра новина? И защо толкова искаш да помогнеш на Хермес?

— Той не е толкова лош — отговорих аз. — Освен това, две невинни змии са изпаднали в беда. Джордж и Марта сигурно са ужасени…

— Това е някаква шега, нали? — попита тя. — Кажи ми, че с Хермес сте се наговорили и всъщност отиваме на изненадващо празненство по случай нашия юбилей.

— Ами… не. Но после ти обещавам…

Анабет вдигна ръка.

— Ти си мил и сладък, Пърси. Но моля те, не обещавай нищо повече. Нека просто намерим този великан.

Тя прибра завивката в раницата и взе храната. Жалко… бях хапнал твърде малко от пицата. Единственото, което Анабет остави навън, бе щитът й. Подобно на много вълшебни предмети, и той бе направен така, че да се смалява за по-лесно носене. Щитът имаше размерите на чинийка, за което и без това го бяхме ползвали. Бе много удобен за сирене и чипс.

Анабет махна трохите и хвърли чинията във въздуха. Тя се разшири, докато се въртеше. Когато падна на тревата, бе бронзов щит в реални размери, а полираната му повърхност отразяваше небето. Щитът ни бе помогнал по време на войната с титаните, но не бях сигурен от каква полза може да ни бъде сега.

— Той показва само гледки от въздуха, нали? — попитах аз. — Предполага се, че Какус е скрит под земята.

— Струва си да опитаме — сви рамене Анабет. — Щите, искам да видя Какус.

По повърхността на щита затанцува светлина. Вместо отражение, отгоре се появи пейзаж от порутени складове и разпадащи се пътища. Една ръждива водна кула се издигаше над градските руини.

— Проклетият щит има чувство за хумор — изсумтя Анабет.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Това е Секаукус, Ню Джърси. Виж знака на водната кула — и тя потупа щита с кокалчетата на пръстите си. — Много смешно, щите. Сега искам да видя… искам да кажа, покажи ми местонахождението на огнедишащия великан Какус.

Образът се промени.

Този път видях позната част на Манхатън — с обновени складове, павирани улици, стъклен хотел и издигнати релси, които бяха превърнати в парк с цветя и дървета. Спомням си, че преди години мама и доведеният ми баща ме заведоха на откриването му.

— Това е Хай Лайн Парк^[6] — казах аз. — Намира се в квартал „Мийтпакинг“.

— Да — съгласи се Анабет. — Но къде е великанът?

Тя се съсредоточи. Щитът увеличи изображението на една пресечка, блокирана от оранжеви барикади и предупредителни знаци. Строителни съоръжения стояха необезпокоявани в сянката на Хай Лайн Парк. В средата на улицата имаше издълбана огромна яма, обградена от жълта полицейска лента. От нея се издигаше пушек.

Почесах се по главата.

— Защо полицията ще отцепи дупка по средата на улицата?

— Спомням си това — отговори Анабет. — Казаха го вчера по новините.

— Не гледам новини.

— Някакъв строителен работник се наранил. Дълбоко под земята станал странен инцидент. Прокопавали нов сервизен тунел или нещо от този род, когато избухнал пожар.

— Пожар — повторих аз, — запален може би от огнедишащ великан?

— Така изглежда — съгласи се тя. — Но смъртните не биха разбрали какво става. Мъглата би скрила това, което виждат. Сигурно са помислили, че великанът е газова експлозия или нещо подобно.

— Да вземем такси.

Анабет погледна към голямата ливада.

— Първият слънчев ден от седмици, а гаджето ми иска да ме заведе в опасна пещера, за да се бием с огнедишащ пеликан.

— Страхотна си — казах аз.

— Знам — отговори Анабет, — но е добре да си приготвил нещо специално за вечеря.

* * *

Таксито ни свали на „Уест Фифтийнт“. Тротоарите бяха пълни с амбулантни търговци, работници, хора, излезли да напазаруват, и туристи. Не ми беше много ясно защо място, наречено квартал „Мийтпакинг“^[7], се считаше за добро за разходки. Но това е хубавото на Ню Йорк. Градът винаги се променя.

Дори чудовищата искат да останат тук.

Стигнахме мястото на строежа. Двама полицаи стояха и отцепения район, но те не ни обърнаха никакво внимание, когато ние завихме от тротоара и след това се скрихме зад барикадите.

Дупката в улицата бе с размерите на гаражна врата. С желето на някакви тръби висеше с нещо като лебедка, а от едната страна на дупката бяха заковани стълби, водещи надолу.

— Някакви идеи? — обърнах се към Анабет. Трябваше да попитам. Като дъщеря на богинята на мъдростта и стратегията, Анабет обичаше да прави планове.

— Слизаме — каза тя, — намираме великана и взимаме кадуцея.

— Уау! — казах. — Мъдро и тактически издържано.

— Млъкни.

Прескочихме барикадите, минахме под полицейската лента и запълзяхме към дупката. Държах под око полицаите, но те не гледаха към нас. Промъкването в опасна пушеща яма по средата на Ню Йорк се оказа обезпокоително лесно.

Спуснахме се надолу. И надолу. Стъпалата бяха сякаш безкрайни. Квадратчето с дневна светлина над нас ставаше все по-малко и по-малко, докато накрая не придоби размерите на пощенска картичка. Вече не чувах градския трафик, само ехото от капеща вода. На всеки пет метра до стълбата имаше оставен фенер, но въпреки това спускането си оставаше мрачно и зловещо.

Осъзнах смътно, че тунелът зад мен се разширява значително, но останах съсредоточен в стълбата, опитвайки се да не стъпвам по ръцете на Анабет, която слизаше под мен. Не разбрах, че сме стигнали дъното, докато не чух как краката на Анабет да издават жвакащ звук.

— Хефесте — каза тя. — Пърси, виж!

Приземих се до нея в рядка кал. Обърнах се и видях, че сме се озовали в пещера с размерите на завод. Нашият тунел влизаше в нея като тесен комин. Каменните стени бяха опасани със стари кабели, тръби и редици тухли — може би основите на по-стари сгради. Някои от тръбите на канализацията бяха пукнати и изпускаха вода по стените, като така правеха пода кален. Не исках да знам какво има във водата.

Не бе особено светло, но пещерата изглеждаше като нещо средно между строителна площадка и битпазар. Наоколо бяха пръснати щайги, кутии с инструменти, дървени шпакли, купчини метални тръби. Имаше дори и булдозер, наполовина потънал в калта.

Още по-странни бяха няколкото стари коли, докарани някак си от повърхността. Всяка от тях бе натъпкана с куфари и планини от портмонета. Стойки с нови дрехи бяха поставени навсякъде, все едно някой бе чистил магазин. Най-лошото обаче бе, че от куки за месо, закачени на скеле от неръждаема стомана, висяха редици трупове на крави — одрани, изкормени и готови за рязане. Ако се съдеше от миризмата и мухите, не бяха много пресни. Изглеждаха толкова гадно, че ако не обичах толкова чийзбургери, вероятно щях да стана вегетарианец.

От великана нямаше и следа. Надявах се, че не е вкъщи. Тогава Анабет посочи далечния край на пещерата.

— Да слезем долу!

Надолу в тъмнината имаше тунел, широк около шест метра и съвършено кръгъл, все едно бе прокаран от огромна змия. Това бе неприятна мисъл.

Не ми се ходеше до другия край на пещерата, особено ако трябваше да пресека битпазара и да мина покрай мъртвите крави.

— Как всички тези неща са се озовали тук? — чувствах, че трябва да шепна, но въпреки това гласът ми отекна в пещерата.

Анабет се огледа. Определено не хареса това, което видя.

— Трябва да са разглобили булдозера на части и да са го сглобили тук — реши тя. — Мисля, че преди години така са прокопавали метрото.

— Ами другите неща? — попитах. — Колите и, ъ-ъ, местните продукти?

Тя се намръщи.

— Някои неща изглеждат като от реквизита на амбулантен търговец. Палтата, портмонетата… великанът трябва да ги е свалил тук по някаква причина. — Анабет махна към булдозера. — Това нещо изглежда така, все едно е минало през битка.

Когато очите ми свикнаха с тъмното, разбрах какво има предвид. Гъсеничните колела на машината бяха счупени. Седалката на шофьора бе овъглена. Лопатата за копане бе огъната, като че ли се е натъкнала на нещо… или е била ударена.

Тишината бе странна. Погледнах към малкото петънце дневна светлина нагоре и ми се зави свят. Как можеше толкова огромна пещера да съществува под Манхатън и градът да не е пропаднал в нея? Защо река Хъдсън не я беше наводнила? Вероятно бяхме на десетки метри под морското равнище.

Но това, което наистина ме притесняваше, беше тунелът в далечния й край.

Не че мога да надушвам чудовищата като приятеля си Гроувър, който е сатир. Но внезапно разбрах защо той мрази подземията толкова. Бяха заплашителни и опасни. На героите не им беше мястото тук.

Нещо в тунела ни причакваше.

Погледнах към Анабет. Надявах се да й е хрумнала някоя великолепна идея, като например да избягаме от това място. Вместо това обаче тя тръгна към булдозера.

Бяхме стигнали средата на пещерата, когато от тунела се чу стенание. Скрихме се зад булдозера, а от тъмнината се появи великанът и протегна огромните си ръце.

— Закуска — изръмжа той.

Вече можех да го видя ясно. Ще ми се да не можех. Нямате идея колко грозно бе това създание. Ще ви кажа само, че Секаукус, Ню Джърси, изглеждаше много по-добре от великана Какус, а това не е комплимент.

Великанът бе около три метра висок, както бе казал Хермес. Това го правеше по-малък от други великани, които бях виждал. За сметка на това бе крещящо ярък. Имаше къдрава оранжева коса, бледа кожа и оранжеви лунички. Лицето му беше изкривено нагоре, все едно е постоянно нацупен. Имаше чип нос, широки очи и извити вежди, които го караха да изглежда едновременно изненадан и нещастен. Носеше червен велурен халат и пантофи и същия цвят. Носеше халата незакопчан, разкривайки на света кадифени боксерки на сърчица и гърди, чиито косми не бяха в цвят, срещан където и да било в природата.

Анабет нададе звук, все едно ще повърне.

— Това е рижавият великан.

За нещастие, великанът имаше отличен слух. Той се намръщи и огледа пещерата, като веднага разбра къде сме се скрили.

— Кой е там — викна той, — зад булдозера?

Спогледахме се с Анабет и тя прошепна.

— Пардон.

— Излез! — каза великанът. — Не обичам, когато някой се промъква в дома ми. Покажете се!

Това звучеше като наистина ужасна идея, но ние, така или иначе, бяхме прецакани. Може би великанът щеше да се вслуша в гласа на разума, въпреки боксерките на сърчица, които носеше.

Извадих химикалката си и свалих капака й. Тя се превърна в бронзовия ми меч Въртоп. Анабет извади щита и кинжала си. Никое от оръжията ни не изглеждаше особено страшно срещу толкова огромен тип, но все пак се осмелихме да излезем на открито.

Великанът се ухили.

— Герои, а? Тъкмо дойде време за закуска и вие се появихте. Много мило.

— Ние не сме за закуска — възрази Анабет.

— Не? — великанът се протегна мързеливо и от ноздрите му задимя пушек. — Струва ми се, че ще вървите страхотно с тортила, сос салса и яйца. Друсано геройско с яйца! Само при мисълта за това огладнявам!

С тези думи той тръгна тържествено към кравите, над които кръжаха рояци мухи.

— Не, не, той няма… — промърморих аз, а стомахът ми се преобърна.

Какус свали един от труповете и избълва струя пламък отгоре му. Огънят изпече месото за секунди, но не засегна ръцете на великана. След като кравата стана хрупкава и цвърчаща, Какус откачи челюстта си^[8] и отвори уста невъзможно широко, след което погълна трупа на три яки хапки заедно с костите.

— О, да — каза немощно Анабет. — Наистина го направи.

Великанът се оригна, обърса мазните си ръце в халата и ни се ухили.

— Щом не сте закуската ми, трябва да сте клиенти. Как мога да ви помогна?

Звучеше дружелюбно, все едно му доставяше удоволствие да говори с нас. С червения си халат почти не изглеждаше опасен. Само дето бе три метра висок, бълваше огън и изяждаше една крава на три хапки.

Стъпих напред. Наречете ме старомоден, но исках да привлека вниманието на великана върху себе си, а не върху Анабет. Мисля, че е въпрос на учтивост мъжът да защитава приятелката си от мигновено овъгляване, например.

— Ами да — казах аз. — Може и да сме клиенти. Какво продаваш?

— Какво продавам ли? — засмя се Какус. — Всичко, геройче! Цени като на разпродажба, а няма да намериш по-евтина разпродажба от тази! — Той посочи към пещерата и добави: — Имам последните дизайнерски модели на ръчни чанти, на италиански костюми, очевидно на строителни инструменти, а ако ви трябва някой „Ролекс“…

Той разпери халата си. От вътрешната му страна имаше наредени златни и сребърни часовници.

— Фалшиви са! — щракна с пръсти Анабет. — И се сетих къде съм виждала тези неща и преди. Ти си ги взел от улични търговци, нали? Това са ментета!

— Не какви да е ментета, мила — великанът изглеждаше обиден. — Крада само най-доброто! Аз съм син на Хефест. Знам коя имитация е добра и коя не става.

— Син на Хефест! — намръщих се аз. — Не трябва ли тогава да изработваш неща, вместо да ги крадеш?

— Тежка работа е това за мен — изсумтя Какус. — Е, понякога, ако намеря нещо ценно, изработвам негови фалшификати. Но е по-лесно направо да крада. Едно време започнах с говеда. Обожавам говедата! Затова се настаних и квартал „Мийтпакинг“. След това установих, че тук има и други неща, освен месо! — Той се ухили, все едно е направил невероятно откритие. — Улични търговци, скъпи бутици! Това е невероятен град, по-хубав дори от древен Рим! А и работниците бяха много мили да ми направят тази пещера.

— Преди да ги изгониш — добави Анабет — и едва да не ги убиеш.

— Сигурни ли сте, че не сте закуската? — прозина се Какус. — Започвате да ме отегчавате. Ако няма да купувате нищо, ще взема соса и тортилата…

— Търсим нещо специално — прекъснах го аз. — Нещо истинско. И вълшебно. Но не вярвам да имаш такова.

— Ха! — плесна с ръце Какус. — Сериозен клиент. Дори да нямам това, което търсиш, мога да го открадна. Срещу съответната сума, разбира се.

— Жезъла на Хермес — отговорих. — Търся кадуцея.

Лицето на великана почервеня като косата му. Очите му се свиха.

— Ясна ми стана работата. Трябваше да се сетя, че Хермес ще ми прати някого. Кои сте вие двамата? Деца на бога на крадците?

— Да не ме наричаш дете на Хермес? — вдигна ножа си Анабет. — Ще го намушкам в…

— Аз съм Пърси Джаксън, син на Посейдон — казах на великана и вдигнах ръка, за да задържа Анабет.

— Това е Анабет Чейс, дъщеря на Атина. Понякога помагаме на боговете с това-онова. Убиваме титани, спасяваме Олимп, такива неща. Може би си чувал за нас. Така че ще е по-лесно, ако ни дадеш кадуцея… преди нещата да станат неприятни.

Погледнах го в очите с надеждата заплахата ми да проработи. Знам, че ви се струва нелепо шестнайсетгодишен тийнейджър да заплашва огнедишащ великан. Само че аз наистина съм се борил с доста гадни чудовища. Плюс това съм се къпал в реката Стикс, което ме прави неуязвим за повечето физически атаки. Това не е малко, нали? Може би Какус беше чувал за мен. Може би щеше да се разтрепери и да каже: „О, господин Джаксън! Толкова съжалявам! Не знаех, че сте вие!“.

Вместо това той отметна глава назад и се разсмя.

— Ясно! Това трябваше да ме уплаши! Уви, единственият герой, който ме е побеждавал, е самият Херкулес.

Обърнах се към Анабет и поклатих подразнен глава.

— Херкулес това, Херкулес онова. Защо все с него трябва да се сравнявам?

— Имал е добър рекламен агент — сви рамене Анабет.

Великанът не спря да се хвали.

— Векове наред аз бях ужасът на Италия! Откраднах повече крави от кой да е друг великан! Майките плашеха децата си с името ми и казваха: „Дръж се възпитано, чедо, иначе Какус ще дойде и ще ти открадне кравите!“.

— Ужасяващо — коментира Анабет.

— Знам! — ухили се великанът. — Най-добре се предайте, геройчета. Никога няма да ви дам кадуцея. Имам големи планове за него!

Той вдигна ръка и жезълът на Хермес се появи в нея. Бях го виждал много пъти преди, но все пак ме побиха тръпки. Артефактите на боговете просто излъчват сила. Жезълът бе от гладко бяло дърво, дълъг около метър, а на върха му имаше сребърна сфера с гълъбови криле, които потръпваха неспокойно. Две много нервни змии стояха увити около жезъла.

„Пърси! — чух змийски глас в главата си. — Слава на боговете!“

Друг змийски глас, по-дълбок и сърдит, отбеляза: „Да, не съм ял от часове“.

— Марта, Джордж — казах, — добре ли сте?

„Ще съм по-добре, ако хапна — оплака се Джордж. — Тук долу има вкусни плъхове. Можеш ли да ми хванеш няколко?“

„Стига, Джордж! — скастри го Марта. — Имаме си по-сериозни проблеми. Великанът иска да ни задържи!“

Какус погледна първо мен, а после и змиите.

— Я чакай малко! Пърси Джаксън, ти можеш да говориш със змиите? Но това е чудесно! Кажи им да ми съдействат! Аз съм новият им господар! Ще им дам да ядат веднага щом започнат да ми се подчиняват.

„Какво нахалство — кресна Марта в ума ми. — Кажи на този риж кретен…“

— Задръжте малко — прекъсна ни Анабет. — Какус, змиите никога няма да ти се подчинят. Те слушат само Хермес. И понеже не можеш да използваш жезъла, той няма да ти свърши никаква работа. Просто ни го върни и ние ще се направим, че това не се е случвало.

— Страхотна идея — отбелязах.

— Ще разбера какви са силите на жезъла, момиче — изръмжа великанът. — Ще накарам змиите да ми се подчинят!

С тези думи Какус разклати кадуцея. Джордж и Марта започнаха да се гърчат и съскат, но явно бяха като залепени за жезъла. Знаех, че кадуцеят може да се превръща в най-разнообразни полезни вещи — меч, телефон, дори бе способен да дава справки къде може да напазаруваш най-евтино. Веднъж Джордж ми бе споменал, че има „лазерна фаза“. Не ми се искаше Какус да разбере за нея.

Най-накрая великанът изръмжа ядосано. Той удари жезъла в най-близкия кравешки труп и месото веднага се вкамени. Нещо повече — каменната вълна се предаде от труп на труп, докато накрая стойката, на която висеше мършата, се счупи. Няколко „гранитни“ крави станаха на части.

— Е, това вече е интересно! — грейна Какус.

— Олеле — Анабет отстъпи назад, а Какус замахна с жезъла към нас.

— Олеле, я! Скоро ще стана господар на това чудо и ще бъда могъщ като Хермес! Ще мога да ходя, където си искам, да крада каквото си поискам и да правя висококачествени ментета, които ще продавам на целия свят! Ще бъда повелителят на амбулантните търговци!

— Това — отбелязах — е наистина зъл план.

— Ха-ха-ха! — Какус триумфално надигна кадуцея. — Имах известни съмнения, но сега съм сигурен. Идеята да открадна този жезъл бе гениална! Сега ще ви убия с него!

— Чакай малко! — отново се намеси Анабет. — Искаш да кажеш, че идеята за кражбата на жезъла дори не е била твоя?

— Убийте ги! — нареди Какус на змиите.

Той насочи кадуцея към нас, но сребърният връх само изплю парченца хартия. Анабет вдигна едно от тях и прочете:

— Опитваш се да ни убиеш с обяви за намаления — обяви тя. — Отстъпка за уроци по пиано от 85%.

— Ах, вие! — Какус погледна заплашително змиите и избълва струя пламък над главите им — подчинете ми се!

Джордж и Марта се загърчиха уплашено.

„Спри това“, извика Марта.

„Ние сме студенокръвни! Огънят е опасен за нас!“, оплака се Джордж.

— Хей, Какус — викнах аз в опит да привлека отново вниманието му, — отговори на въпроса ни. Кой ти каза да откраднеш жезъла?

— Глупав полубог — изръмжа великанът. — Нали не мислеше, че с победата над Кронос си елиминирал всички врагове на боговете? Само отложи падането на Олимп! Без жезъла Хермес няма да може да пренася съобщенията си. Това ще е съкрушителен удар върху комуникациите на Олимп. А това е само първата стъпка към тоталния хаос, който приятелите ми са запланували!

— Приятелите ти? — повтори Анабет, но Какус не й обърна внимание.

— Няма значение! Така или иначе, вие няма да доживеете да го видите, а освен това аз участвам в играта само заради парите. С този жезъл ще направя милиони! Може би дори хиляди! А сега не мърдайте. Може би ще взема добри пари за две статуи на герои.

Никак не обичах да ме заплашват така. Бях чул много подобни неща преди години, по време на битката си с Медуза. Нямах желание да се боря с този тип, но знаех, че не мога да оставя Джордж и Марта на милостта му. Освен това по света имаше предостатъчно амбулантни търговци. Никой не заслужаваше сутрин на вратата му да потропа огнедишащ великан с колекция ментета на „Ролекс“.

— Време е за бой — погледнах аз към Анабет.

— Това е най-умното нещо, което си казал от сутринта насам — усмихна ми се мило тя.

* * *

Сигурно си мислите: „Я чакай малко, не може да нападнете без никакъв план?“. Анабет и аз обаче сме се били рамо до рамо години наред. Знаехме си силите, предугаждахме ходовете си. Като нейно гадже бях малко нервен и непохватен, но нямах проблем да се бием заедно. Това ми идеше отръки.

Хмм, може би това прозвуча пресилено. Както и да е.

Анабет се стрелна към лявата страна на великана, а аз го нападнах фронтално. Преди да мога да го ударя с меча ей обаче, Какус откачи челюстта си и забълва огън срещу мен. В следващия миг направих велико откритие — че огненият дъх е горещ.

Успях да отскоча на една страна, но вече чувствах как ръцете ми се загряват, а дрехите ми пламват. Претърколих се в калта, за да угася пламъците, и съборих една стойка с женски палта.

— Виж какво направи! — кресна великанът. — Това бяха съвършени копия на „Прада“!

Анабет се възползва от разсейването му, за да го удари. Тя атакува Какус в гръб и го промуши в задната част на коляното, традиционно слабо място на чудовищата. След това отскочи назад, когато Какус замахна с кадуцея и едва не я улучи. Сребърният връх удари булдозера и цялата машина се вкамени.

— Ще те убия! — Какус се олюля, а от ранения му крак потече златен Икор.

След това блъвна огън към Анабет, но тя избегна залпа. Замахнах с Въртоп и ударих другия крак на великана.

Това би трябвало да е достатъчно, нали? Да, ама не.

Какус изрева от болка, след което се обърна към мен изненадващо бързо и ми зашлеви един шамар. Полетях назад и паднах в купчина строшени каменни крави. Погледът ми се замъгли.

— Пърси! — извика Анабет, но гласът й звучеше далечен, все едно бях под вода.

„Мърдай! — викна Марта в главата ми. — Кани се да те удари.“

„Наляво!“, даде ми указания Джордж. Това се оказа един от най-мъдрите съвети, които някога е давал. Претърколих се наляво и кадуцеят се удари в камъните, където лежах. В следващия момент чух неистов трясък и великанът изпищя:

— Аааааа!

Изправих се с мъка на крака и забелязах, че Анабет е ударила Какус с щита си по задника. Като малък бях минал през няколко военни училища, в които все още вярваха, че пердахът е благо за душата, затова имах идея колко неприятно е да те ударят с голям плосък предмет точно по дупето. Чак мен ме заболя.

Какус се олюля, но преди Анабет да го шляпне отново, той успя да се обърне и да й вземе щита. След това намачка божествения бронз като станиол и го метна зад гърба си.

Един вълшебен предмет по-малко.

— Достатъчно! — ревна Какус и насочи жезъла към Анабет.

Все още бях замаян. Чувствах гръбнака си все едно съм изкарал тежка нощ в прокрустово ложе^[9], но се заклатушках напред, решен да помогна на Анабет. Преди да мога да я стигна, кадуцеят претърпя метаморфоза, превърна се и мобилен телефон и от него екна мелодията на „Macarena“. Джордж и Марта, които сега бяха с размерите на дъждовни червеи, започнаха да се усукват по дисплея.

„Хубава песен“, отбеляза Джордж.

„Танцувахме на нея на сватбата си — отвърна Марта. — Спомняш ли си, скъпи?“

— Тъпи змии! — Какус разклати силно телефона.

„Ау!“, каза Марта.

„Помощ — долетя треперливият глас на Джордж. — Трябва да се подчиня на червения халат“.

Телефонът отново се превърна в жезъл.

— Дръжте се прилично — предупреди змиите Какус — или ще ви превърна в менте на „Гучи“!

Анабет дотича до мен. Двамата заотстъпвахме, докато се озовахме до стълбата.

— Нашата брилянтна стратегия не дава очаквания резултат — забеляза тя, докато дишаше тежко. Левият ръкав на тениската й пушеше, но иначе изглеждаше добре.

— Някакви идеи?

Ушите ми бучаха. Отново имах усещането, че я чувам, сякаш съм потопен под вода.

Чакай малко. Под вода ли?

Погледнах към тунела, към всичките преплетени в камъка тръби, водосточни и канализационни. Бях дете на морския бог, понякога контролирах водата. Хрумна ми, че…

— Не ми харесвате! — кресна Какус и тръгна към нас. От ноздрите му пушеше дим. — Време е да приключваме!

— Дръж се — казах на Анабет и я прегърнах през кръста със свободната си ръка. След това се съсредоточих в намирането на водата над нас. Не бе особено трудно. Усетих опасно напрежение във водопреносната система на града и го съсредоточих цялото в строшените тръби.

Какус се приведе над нас, а устата му грейна като фурна.

— Някакви последни желания, геройчета?

— Погледни нагоре — отвърнах.

Той ме послуша. Тук е моментът да си отбележа, че когато взривявам канализацията на Манхатън, не е много умно да стоя под нея.

Цялата пещера се разтърси, когато хиляда водосточни тръби над нас се пръснаха. Една не особено чиста вълна блъсна Какус в лицето. Отместих Анабет от пътя ми, а след това скочих в бликналия извор, носейки я със себе си.

— Какво правиш? — попита тя, след което нададе отвратен звук: — Аааааа!

Не бях пробвал това преди, но си пожелах да се издигна нагоре като сьомга, подскачайки по потоците, докато водата изпълваше пещерата. Усещането беше като да се катериш нагоре по водна пързалка, само че под ъгъл от 90 градуса и без пързалка — само по вода.

Чух как Какус изпищя под мен, когато хиляди или дори милиони литри мръсна вода се удариха в него. В същото време Анабет не спираше да вика и да ме удря, като ме наричаше с мили, нежни имена като:

— Идиот! Мръсен, смотан кретен! — след което завърши с: — Ще те убия!

Най-накрая се озовахме на повърхността, застанали на върха на отвратителен гейзер, и се приземихме в безопасност на паважа.

Пешеходци и полицаи отстъпиха назад и се развикаха при вида на нашата версия на Олд Фейтфул^[10]. Заскърцаха спирачки и коли се заудряха една друга, докато шофьорите се спираха, за да видят хаоса.

Използвах волята си, за да се изсуша, което е хубав номер, но не успях да разкарам миризмата. Анабет имаше стара вълнена топка, заседнала в косата й, и мокра опаковка от сладкиш, залепена на лицето.

— Това — каза тя — беше отвратително!

— От друга страна — позволих си да вметна, — сме живи.

— Но без кадуцея!

Направих гримаса. Бях забравил тази дребна подробност. Може би великанът се бе удавил. След това щеше да се разпадне и да се върне в Тартара, както правеха повечето убити чудовища. А ние щяхме да слезем и да си вземем кадуцея.

Звучеше добре.

Гейзерът отслабна, а след това се разнесе зловещият звук на стичаща се по тунела вода, все едно някой горе на Олимп бе пуснал водата на небесната тоалетна.

След това далечен треперлив гласец се разнесе в ума ми: „Щях да се задуша — каза Джордж. — Дори за мен това беше противно, а аз се храня с плъхове“.

„Внимавай! — предупреди ме Марта. — О, не! Великанът откри как…“.

В този момент мощна експлозия разтърси улицата. От тунела изскочи ярка синя светлина, която остави огромна бразда в близката стъклена офис сграда, като стопи прозорците и изпари бетона. Великанът изскочи от ямата. От червения му халат се вдигаше пушек, а лицето му бе омазано със слуз. Не изглеждаше особено доволен, а кадуцеят в ръцете му напомняше на базука с увити около нея змии. Дулото й бе синьо и блестеше.

— Добре — каза немощно Анабет. — Някой може ли да ми обясни какво е това?

— Това — предположих аз — е лазерната фаза.

* * *

Преди да продължа, искам да се извиня на всички жители на квартал „Мийтпакинг“. Заради пушека, боклуците и целия хаос в момента сигурно го наричате просто „Пакинг“^[11], тъй като вероятно мнозина от вас е трябвало да се преместят.

И все пак най-голямата изненада е, че не нанесохме още повече щети.

Анабет и аз хукнахме да бягаме, докато втори лазерен изстрел не издълба ров на улицата вляво от нас. Парченца асфалт заваляха от въздуха като конфети.

— Съсипахте ролексите ми! — кресна зад нас Какус. — Ментетата не издържат под вода, не знаете ли? Ще умрете заради това!

Продължихме да бягаме. Надявах се да привлечем чудовището надалеч от невинните смъртни, но това не бе лесно по средата на Ню Йорк. Пешеходците се разпищяха и хукнаха във всички посоки. Двамата полицаи, които видях преди малко, не се виждаха никакви, може би отнесени от тълпата.

— Паркът! — посочи Анабет към релсите на Хай Лайн Парк. — Да опитаме да го изведем от улицата.

БУМ! Лазерът мина през един камион за храна, а продавачът му изскочи от него с шепа дюнери.

Анабет и аз се затичахме по стълбите на парка. В далечината ехтяха сирени, но аз не исках полицията да се намесва. Смъртните пазители на закона само щяха да усложнят нещата, а заради мъглата полицията можеше да реши, че аз и Анабет сме виновни за случилото се. И това бе ставало.

Стигнахме парка. Опитах се да събера силите си. При други обстоятелства вероятно щях да се насладя на гледката на блесналата река Хъдсън и покривите на съседния квартал. Времето бе прекрасно. Цветните лехи на парка преливаха от цветове.

Хай Лайн Парк обаче беше празен, може би защото денят бе работен, а може би защото посетителите му бяха интелигентни и бяха побягнали при шума от взривовете.

Някъде под нас Какус не спираше да реве и ругае, като в същото време предлагаше на стъписаните смъртни мокри ролекси с отстъпка. Прецених, че имаме няколко секунди, преди той да ни открие.

Огледах парка в търсене на нещо, което може да помогне. Видях само пейки, пътеки и много цветя. Съжалих, че с нас няма някое дете на Деметра. То можеше да увие великана с лози или да превърне цветята в шурикени. Не че бях виждал дете на Деметра да прави това, но ми звучеше готино.

Погледнах към Анабет.

— Твой ред е за гениална идея.

— Мисля в момента.

В битка Анабет бе красива. Знам, че звучи нелепо, особено като отбележим, че преди малко се оказахме под водопад от отпадъчни води, но сивите й очи блестяха по особен начин, когато тя се бореше за живота си. Лицето й бе светнало като на богиня, а повярвайте ми, аз съм виждал богини. Начинът, по който мънистата висяха на гърлото й… Добре де, извинявайте. Разсеях се.

— Там! — посочи тя.

На около трийсетина метра старите релси се разделяха в платформа, която образуваше буквата У. По късата част на У-то бе задънена — водеше към алея от парка, която още бе в ремонт. Върху чакъла бяха струпани много саксии. От единия край на релсата се виждаше стрелата на кран, който вероятно бе долу, на нивото на земята. Далеч над нас, от стрелата на крана висеше огромна метална щипка, вероятно използвана за вдигане на саксии и други средства за поддръжката на градините.

Внезапно разбрах какво планира Анабет и се почувствах, все едно се мъча да преглътна монета.

— Не — казах аз, — прекалено опасно е.

— Пърси — повдигна вежда Анабет, — знаеш, че ги умея тези игри.

Това беше истина. Бях я завел на пазар в Кони Айлънд и се бяхме върнали с торба плюшени играчки, които тя бе спечелила от машинка с малък кран. Но кранът тук беше огромен.

— Не се безпокой — опита се да ме утеши тя. — Работила съм и с по-големи машини на Олимп.

Забравих да ви кажа, че освен героиня и брилянтна ученичка, в свободното си време гаджето ми бе и главен архитект по ремонта в замъка на боговете на Олимп.

— Но можеш ли да го управляваш? — попитах.

— Без проблем. Само го примами там и ангажирай вниманието му, докато го хвана.

— А после какво?

Тя ми се усмихна така, че се зарадвах, задето не съм великанът.

— Ще видиш. Но ако успееш да му вземеш кадуцея, докато е разсеян, ще бъде супер.

— Нещо друго? — попитах. — Картофки и безалкохолно, например?

— Млъкни, Пърси.

Какус се появи на стъпалата и нахлу в Хай Лайн Парк. Веднага ни забеляза и тръгна към нас, изпълнен с мрачна решителност.

— СМЪРТ! — крещеше той.

Анабет побягна. Тя се протегна към крана и се спусна по металната стрела като по клон, след което се скри от погледа ми.

Вдигнах меча си и се изправих срещу великана. Червеният му халат бе станал на парцали. Бе изгубил пантофите си. Рижавата му коса бе залепнала за скалпа като мазна плувна шапка. Той насочи блестящата базука към мен.

— Джордж, Марта — извиках с надеждата те да ме чукат. — Моля, сменете лазерната фаза.

„Опитваме се, скъпи“, отговори Марта.

„Боли ме коремчето — отвърна Джордж. — Той го натърти.“

Бавно отстъпих назад към задънения край, приближавайки крана. Какус ме последва. Сега, след като ме бе хванал в капан, не бързаше да ме убива. Спря на около шест метра от мен, точно под сянката на щипката. Опитах се да изглеждам паникьосан. Не беше трудно.

— Е — изръмжа Какус. — Някакви последни думи?

— Помощ! — казах аз. — Ау! Оу! Тези как ти се струват? О, и още нещо. Хермес е в пъти по-добър търговец от теб.

— Хм! — изсумтя Какус и насочи лазерния кадуцей към мен.

Кранът не помръдваше. Дори и Анабет да успееше да го включи, не виждах как ще види целта си отдолу. Вероятно трябваше да помисля за това по-рано.

Какус натисна спусъка и внезапно кадуцеят промени формата си. Великанът се опита да ме простреля с машина за кредитни карти, но единственото, което излезе от нея, бе една сметка.

„О, да — извика Джордж. — Гол за змиите!“

— Тъп жезъл! — Какус ядосано хвърли кадуцея и това бе шансът, който очаквах. Скочих напред, взех го и се претърколих между краката му.

Когато се изправих, видях, че сме сменили позициите си. Какус бе с гръб към крана. Стрелата бе точно зад него, щипката бе позиционирана перфектно над главата му.

За съжаление, кранът остана неподвижен, а Какус все още искаше да ме убие.

— Първо изгаси пламъка ми с онази проклета канавка — изръмжа той, — а сега ми крадеш жезъла.

— Който ти открадна пръв — заявих.

— Няма значение — Какус изпука с кокалчетата на юмрука си. — И ти не можеш да използваш жезъла. Ще те убия с голи ръце.

Кранът се помръдна, бавно и почти безшумно. Осъзнах, че от едната страна на стрелата са наредени огледала, които да позволяват на шофьора му да работи. В едно от тях бяха отразени сивите очи на Анабет. Щипката се разтвори и се спусна.

— Всъщност, Какус — усмихнах се аз, — имам още едно тайно оръжие.

— Още едно? — светнаха алчно очите на великана. — Ще го открадна! Ще му направя много ментета, които да продавам! Какво е това тайно оръжие?

— Казва се Анабет — отвърнах аз. — И не може да бъде копирана.

Щипката падна, удари Какус по главата и го събори на земята. Докато гигантът лежеше замаян, щипката се сключи около гърдите му и го повдигна във въздуха.

— Какво е това? — гигантът се съвзе, когато вече бе на няколко места над земята. — Пусни ме долу!

Той се замята безпомощно и се опита да блъвне огън, но успя само да изкашля малко кал.

Анабет разлюля стрелата на крана напред и назад, набирайки инерция, докато великанът ругаеше и се мяташе. Уплаших се, че може да обърне целия кран, но умението на Анабет беше безупречно. Тя завъртя ръката за последно и отвори щипката, когато гигантът бе възможно най-високо.

— Аааааа! — великанът прелетя над покривите, мина точно над Челси Пиърс^[12] и се спусна право към река Хъдсън.

— Джордж, Марта — попитах аз, — ще дадете ли един последен лазерен изстрел за мен.

„С удоволствие“, отвърна Джордж.

Кадуцеят отново се превърна във високотехнологичната базука. Насочих я към падащия великан и извиках:

— Стреляй!

Кадуцеят изстреля син лъч и великанът се пръсна на красив шарен прах.

„Това — каза Джордж — беше страхотно. Може ли един плъх?“

„Съгласна съм с Джордж — отвърна Марта. — Един плъх ще ни дойде добре.“

— Заслужихте си го — отговорих. — Но нека първо видим как е Анабет.

Тя ме посрещна на стълбището, ухилена до ушите.

— Не беше ли страхотно?

— Беше страхотно — съгласих се. Не беше лесно да докараме романтична целувка, както бяхме целите в кал, но опитахме.

Когато най-накрая се отскубнах за глътка въздух, казах:

— Плъхове.

— Плъхове? — попита тя.

— За змиите — отговорих, — а после…

— О, богове! — тя извади телефона си, за да провери колко е часът. — Почти пет е! Трябва да върнем кадуцея на Хермес!

* * *

Улиците на повърхността бяха претъпкани от машини за спешни случаи и пътна помощ, затова взехме метрото. Освен това в метрото имаше плъхове. Няма да навлизам в мрачни детайли, но ще ви кажа, че Джордж и Марта дадоха своя принос за овладяването на проблема с вредителите. Докато пътувахме на север, те се свиха около кадуцея и заспаха щастливо с пълни коремчета.

Срещнахме се с Хермес до статуята на Атлас в Рокфелер център. (Статуята, между другото, не прилича изобщо на истинския Атлас, но това е друга история).

— Слава на мойрите! — извика Хермес. — Бях изгубил надежда!

Той взе кадуцея и потупа спящите змии по главичките.

— Отново сте у дома, приятелчета.

„Вкусно“, промърмори Джордж в съня си, докато Марта хъркаше.

Хермес въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, Пърси.

Анабет се прокашля.

— А, да — добави богът, — благодаря и на теб, момиче. Сега ще имам време да доставя поръчките! Но какво стана с Какус?

Разказахме му историята. Когато му споменах, че някой друг е подхвърлил на Какус идеята да открадне жезъла, лицето на Хермес потъмня.

— Какус искаше да прекъсне комуникациите ни, нали? — попита Хермес. — Каква ирония! Зевс заплаши, че… — внезапно той млъкна.

— Че какво? — попита Анабет. — Какво е заплашил?

— Нищо — отговори Хермес.

Това очевидно бе лъжа, но се бях научил, че не е разумно да настояваш, когато боговете те лъжат в лицето. Имаха навика да превръщат хората, които го правят, в малки пухкави бозайници или саксийни растения.

— Добре — казах аз, — знаеш ли какво имаше предвид Какус, когато спомена, че има други врагове, които биха искали той да открадне кадуцея?

— О, може да е кой ли не — размърда се неспокойно Хермес. — Ние, боговете, имаме много неприятели.

— Направо не е за вярване — каза Анабет.

Хермес кимна. Или не бе уловил сарказма, или имаше други грижи на главата си. Имах чувството, че рано или късно ще разберем думите на великана, но Хермес очевидно нямаше намерение да ни просвещава сега.

Богът успя да се усмихне.

— Така или иначе, добре се справихте и двамата. А сега трябва да тръгвам. Имам толкова много работа…

— А моята малка награда? — напомних му аз.

— Каква награда? — намръщи се Анабет.

— Имаме празник — отговорих. — Надявам се, че не си забравила.

Тя отвори уста и отново я затвори. Рядко я оставях без думи. Трябваше да се наслаждавам на тези редки моменти.

— А, да, наградата ти — Хермес ни огледа от глава до пети. — Първо трябва да оправим дрехите. Не може да изглеждате като манхатънски каналджии. Оттам нататък няма да има проблем. Богът на пътешествията е на вашите услуги.

— За какво говори той? — попита ме Анабет.

— Специална изненада за вечеря — казах аз. — Нали обещах?

Хермес потри длани.

— Кажете довиждане, Джордж и Марта.

„Довиждане, Джордж и Марта“, сънено отвърна Джордж. Марта продължи да хърка.

— Скоро няма да се видим, Пърси — предупреди ме Хермес, — но… е, наслади се на вечерта.

Това прозвуча толкова заплашително, че отново се замислих какво крие. След това щракна с пръсти и светът около нас се разпадна.

* * *

Масата ни бе наредена. Сервитьорът ни бе настанил на тераса на покрива, от която се виждаха светлините на Париж и лодките по река Сена. Айфеловата кула блестеше в далечината.

Бях облечен в костюм. Надявам се някой да ни беше снимал, тъй като по принцип не нося костюми. За щастие, Хермес бе уредил всичко с магията си, иначе нямаше да успея да си вържа вратовръзката. Надявах се да изглеждам прилично, тъй като Анабет бе страхотна. Носеше тъмнозелена рокля без ръкави, която подчертаваше дългата й руса коса и тънката й атлетична фигура. Мънистата от лагера бяха заменени с перлена огърлица, чиито цвят подхождаше на очите й.

Келнерът донесе прясно изпечен хляб и сирене, бутилка газирана вода за Анабет и кола с лед за мен (понеже съм варварин). Вечеряхме разни неща, които дори не мога да произнеса, но бяха невероятно вкусни. Мина почти половин час, преди Анабет да се съвземе от шока и да проговори.

— Това е невероятно.

— Заслужаваш само най-доброто — отговорих. — А ти реши, че съм забравил.

— Беше забравил, водораслен мозък — отвърна тя, но усмивката й подсказа, че не ми се сърди. — Но майсторски спаси положението. Впечатлена съм.

— Имам си и добрите страни.

— Съвсем вярно.

Тя се протегна през масата и взе ръката ми. Изражението й стана сериозно.

— Имаш ли идея какво бе изнервило Хермес толкова? Имам чувството, че нещо лошо става на Олимп.

Поклатих глава. „Скоро няма да се видим“, беше казал богът, сякаш за да ме предупреди за нещо.

— Нека се насладим на вечерта — предложих. — Хермес ще ни телепортира обратно у дома в полунощ.

— Да се разходим край реката? — предложи Анабет. — И Пърси… чувствай се свободен да започнеш подготовката за празненството на втория месец.

— О, богове — за миг се паникьосах, но в същото време се почувствах отлично. Бях изкарал цял месец като гадже на Анабет и предполагах, че не съм прецакал нещата. Всъщност никога не се бях чувствал по-щастлив. Ако тя възнамеряваше да остане с мен и следващия месец, значи имах причина да бъда доста доволен.

— Хайде на разходка — казах аз и поставих кредитната карта, която Хермес бе пъхнал в джоба ми, тъмно металическа „Олимп Експрес“, на масата. — Искам да се разходя в Париж с най-красивото момиче на света.

Интервю с Джордж и Марта, змиите на Хермес

Голяма чест е да разговарям с вас. Вие сте доста известни, нали знаете?

Джордж: Знаем, приятелче. Ние сме ВИС^[13] — много важни змии. Без нас жезълът на Хермес щеше да е най-обикновен клон.

Марта: Тихо! Може да те чуе. Хермес, ако ни слушаш, смятаме, че си великолепен.

Джордж: Да, много се радвам, че ни хвана, Хермес. Моля, не спирай да ни храниш.

Какво е чувството да работиш за Хермес?

Марта: Ние не работим ЗА Хермес, а ЗАЕДНО с него.

Джордж: Да, това, че ни хвана и ни направи част от кадуцея си, не означава, че ни притежава. Ние сме постоянните му спътници. Без нас ще умре от скука. А и без кадуцея си изглежда глупаво, нали така?

Коя част от работата ви е най-хубава?

Марта: Обичам да си говоря с герои. Те са сладки деца. Тъжно е обаче, когато свършат зле…

Джордж: Тая работа с Кронос беше доста гадна, но нека не говорим за тъжни работи. Нека си говорим за веселите неща като лазерите и пътешествията по целия свят с Хермес.

Да, какво правите, докато Хермес е зает да доставя пратки на боговете и да покровителства търговците и крадците?

Джордж: Ние не сме безполезни. Нали не смяташ, че по цял ден си стоим на кадуцея.

Марта: Джордж, не бъди груб.

Джордж: Но той трябва да разбере, че сме незаменими.

Марта: Това, което Джордж иска да каже, е, че вършим доста работа за Хермес. Ние го подкрепяме морално. Смятам, че нашето успокояващо присъствие помага на героите, когато Хермес им донесе някоя лоша новина.

Джордж: Правим много по-готини неща от това. Хермес може да използва жезъла си като тояга за говеда, като бластер и дори като мобилен телефон. Когато направи последното, ние ставаме антенки.

Марта: А когато доставя пратки и получателят трябва да се разпише, аз…

Джордж: Тя става на химикалка, а аз на тетрадка.

Марта: Джордж, не ме прекъсвай.

Джордж: Само искам да кажа, че Хермес не може да си върши работата без нас.

Телефон, тетрадка, химикалка — вие изпълнявате доста поръчки.

Джордж: Да не каза, че се изпълваме с плъхове?

Марта: Не, лакомник такъв, каза, че изпълняваме много поръчки. Вършим различни неща.

Джордж: Обичам да си пълня корема с плъхове.

Марта: Стига с тия плъхове! За съвсем друго става въпрос!

Джордж: От целия разговор за плъховете огладнях. Хайде да обядваме!

Бягство от подземието

Лио Валдес и търсенето на Бъфорд

Според Лио проблемът бе в препаратите на „Уиндекс“. Сега целият проект, който му беше отнел два месеца от живота, можеше буквално да избухне в лицето му.

Лио обвиняваше себе си, задето бе постъпил толкова глупаво, и не спираше да обикаля бункер номер девет, докато приятелите му напразно се мъчеха да го успокоят.

— Всичко е наред — каза Джейсън. — Тук сме, за да помогнем.

— Само ни кажи какво се е случило — настоя Пайпър.

Слава на боговете, те се бяха отзовали бързо на молбата му за помощ. Лио нямаше към кого друг да се обърне. Това, че най-добрите му приятели бяха на негова страна, го накара да се почувства по-добре, макар все още да се съмняваше, че ще успеят да предотвратят катастрофата.

Джейсън изглеждаше спокоен и уверен в себе си, както винаги. Русата коса и небесносините му очи го правеха да изглежда красив като сърфист. Белегът на устата и мечът на кръста му придаваха вид на опасен човек, който може да се справи с всичко.

Пайпър стоеше до него. Носеше джинси и оранжевата си лагерна риза. Дългата й кафява коса бе сплетена на плитка, а кинжалът Каторпсис блестеше на колана й. И въпреки всичко пъстрите й очи блестяха, сякаш се опитваше да потисне усмивката си. Сега, след като официално бяха гаджета с Джейсън, Пайпър изглеждаше така почти постоянно.

— Добре — пое си дълбоко въздух Лио, — хубаво. Но проблемът е сериозен. Бъфорд го няма. И ако не успеем да го намерим, всичко наоколо ще избухне.

Щастието в очите на Пайпър помръкна.

— Ще избухне? Ами… добре. Само се успокой и ни кажи кой все пак е Бъфорд.

Вероятно не го правеше нарочно, но като дете на Афродита, Пайпър можеше да очарова хората с гласа си. Лио почувства как мускулите му се отпускат. Умът му се проясни.

— Добре — каза той. — Елате.

Той ги поведе през хангара, като внимателно заобикаляше някои от по-опасните си проекти. Лио бе прекарал в бункер номер девет по-голямата част от двата си месеца престой в лагера на нечистокръвните. В крайна сметка той бе открил изгубената работилница. Сега я чувстваше като втори дом. Осъзнаваше обаче, че приятелите му все още се чувстват некомфортно в него.

Не ги обвиняваше. Построен в основата на варовикова скала, дълбоко в гората, бункерът бе отчасти оръжейна, отчасти работилница и отчасти скривалище, с щипка загадъчност, напомняща Зона 51^[14]. Имаше редици скамейки, потънали в тъмнината, складове и шкафове с инструменти, кутии, пълни с машини за заваряване и купчини строителни материали, които изграждаха огромен лабиринт. Лио си даваше сметка, че е изследвал не повече от десет процента от цялото помещение. Над тях имаше многобройни мостчета и пневматични тръби за доставяне на запаси, плюс високотехнологично осветление и озвучителна система, която Лио тепърва започваше да изследва.

В центъра на всичко това стоеше огромен вълшебен екран, подобен на джъмботрона на „Таймс Скуеър“. Лио наскоро бе открил как да сменя надписа му и сега на екрана пишеше: „Весела Коледа! Всичките ви подаръци принадлежат на Лио!“.

Той заведе приятелите си до централната строителна площадка. Преди десетилетия металният приятел на Лио, драконът Фестус, бе създаден там. Сега Лио бавно изграждаше гордостта на живота си — кораба „Арго II“.

Към момента той не изглеждаше особено величествен. Килът, направен от божествен бронз, бе поставен и се простираше на дължина от шейсет метра между носа и кърмата. Дъските на най-ниската част от корпуса бяха поставени и оформяха нещо като плитка купа, придържана от скелето. От едната му страна лежаха готови за монтиране мачти. Главата на бронзовия дракон Фестус стоеше наблизо, внимателно увита в кадифе, и чакаше да бъде поставена на носа на кораба.

Лио прекарваше по-голямата част от времето си в центъра на кораба, в основата на корпуса, където майстореше двигателя, който щеше да задвижва цялата машина.

Той се изкатери по скелето и скочи на корпуса. Джейсън и Пайпър го последваха.

— Виждате ли? — каза Лио.

Монтиран към кърмата, двигателят изглеждаше като високотехнологична катерушка, направена от тръби, бутала, бронзови зъбни колела, вълшебни дискове, парни клапи, електрическо захранване и още милион други вълшебни и механични части. Лио се шмугна вътре и посочи към камерата на горенето.

Тя бе много красива, бронзова сфера с размера на баскетболна топка, по чиято повърхност стояха стъклени цилиндри, придаващи й вида на механична галактика. От края на цилиндрите се спускаха златни жички, които свързваха различни части на двигателя. Всеки от цилиндрите бе пълен с различни вълшебни и изключително опасни течности. Централната сфера имаше и дигитален дисплей, на който се четеше 66:21. Контролният панел бе отворен, а ядрото в него бе празно.

— Ето го проблема — обяви Лио.

— Ъ-ъ… — Джейсън се почеса по главата. — Какво търсим?

Според Лио отговорът бе очевиден, но Пайпър също изглеждаше объркана.

— Добре — въздъхна той. — Кратко или подробно обяснение искате?

— Кратко — отвърнаха Джейсън и Пайпър едновременно.

— Тук трябва да е синкопаторът — посочи Лио към празното ядро. — Това е жироскоп с много клапани и жакове, контролиращ налягането. Дузините стъклени туби отвън? Пълни са с опасни съставки, даващи мощност. Яркочервената съставка е лемноски огън, директно от ковачниците на баща ми. Мътната течност там? Вода от реката Стикс. Съставките в тубите задвижват кораба, разбирате ли. Като радиоактивните частици в ядрен реактор. Сместа обаче трябва да се контролира, а таймерът вече работи.

Лио потупа дигиталният дисплей, на който вече се четеше 65:15.

— Това означава, че без синкопатора, всички тези съставки ще се излеят в камерата едновременно. И тогава ще се получи много неприятна реакция.

Джейсън и Пайпър го бяха зяпнали. Лио се притесни дали не е заговорил на испански. Случваше му се, когато бе изнервен. Наследил го беше от майка си. И все пак бе сигурен, че е говорил на английски.

— Хм… — прочисти гърлото си Пайпър. — Можеш ли да направиш краткото обяснение още по-кратко.

— Добре — плесна се по челото Лио. — След час течностите се смесват и бункерът ще направи голямо БУМ! заедно с два квадратни километра от гората.

— О! — възкликна Пайпър. — А не може ли… просто да го изключиш?

— Ей, как не се бях сетил за това! — подметна Лио. — Само ще натисна това копче и… Не, Пайпър, не става така. Не мога да го изключа. Това е фина техника. Всичко трябва да се прави в точно определен ред по точно определено време. Веднъж монтираш ли камерата, не можеш да оставиш съставките просто така. Двигателят трябва да бъде задвижен. Броячът стартира автоматично и трябва да инсталираме синкопатора, преди течностите в горивото да се смесят. Което е супер, само дето аз го изгубих.

— Изгубил си го — скръсти ръце Джейсън. — Нямаш ли резервен? Не можеш ли да извадиш някой от колана си?

Лио поклати глава. Много неща можеше да вади от колана си — чукове, отвертки, клещи само ако се сетеше за тях. Не и вълшебни предмети, обаче. Или сложни механизми.

— Трябваше ми цяла седмица, докато изработя синкопатора — каза той. — И да, направих резервен. Винаги правя резервни. Но и той се изгуби. И двата бяха в чекмеджетата на Бъфорд.

— Но кой е Бъфорд? — попита Пайпър. — И защо пази синкопатори в чекмеджетата си?

Лио погледна към тавана.

— Бъфорд е маса.

— Маса — повтори Джейсън, — наречена Бъфорд.

— Да, маса — Лио се притесни дали приятелите му не оглушават. — Вълшебна крачеща маса. Висока около метър, с махагоново покритие, бронзова основа и три подвижни крака. Спасих го от един склад и го включих. Напомня на масите в работилницата на татко. Много добър помощник е и носи всичките ми важни части.

— Какво тогава е станало с него? — попита Пайпър.

Лио почувства как в гърлото му се образува буца. Почти се задушаваше от вина.

— Аз съм виновен. Полирах го с „Уиндекс“. И той… той избяга.

Джейсън изглеждаше така, все едно се опитва да реши уравнение.

— Нека обобщим. Масата ти е избягала, понеже си я полирал с „Уиндекс“.

— Знам, идиот съм — оплака се Лио. — Гениален идиот, но идиот. Бъфорд мрази да го полират с „Уиндекс“. Трябва да използвам „Лемън Пледж“^[15] с формула за допълнително овлажняване. Но се бях разсеял. Реших, че този път няма да забележи. И тогава се обърнах да инсталирам тръбите за горене, потърсих с поглед Бъфорд и…

Лио посочи към огромните отворени врати на бункера.

— Него го нямаше. Видях малка следа от болтове и масло, водеща навън. Сега може да е навсякъде, а и двата синкопатора са с него!

Пайпър погледна към дигиталния брояч.

— Значи имаме един час да намерим твоята маса беглец, да вземем онова синкочудо и да го инсталираме в двигателя, иначе „Арго II“ ще избухне заедно с бункера и по-голямата част от гората.

— В общи линии, да — отвърна Лио.

— Трябва да предупредим останалите лагерници — намръщи се Джейсън. — Може би ще се наложи да ги евакуираме.

— Не! — гласът на Лио потрепери. — Виж, експлозията няма да засегне лагера. Само гората. Сигурен съм. Около шейсет и пет процента сигурен.

— Какво успокоение — промърмори Пайпър.

— Освен това — каза Лио — нямаме време, а и… не мога да кажа на останалите. Ако разберат как съм оплескал нещата…

Джейсън и Пайпър се спогледаха. Броячът вече показваше 59:00.

— Добре — отговори Джейсън. — Но трябва да побързаме.

* * *

Докато вървяха през гората, слънцето започна да залязва. Времето в лагера се контролираше с магия, така че не валеше сняг и не бе студено, както в останалата част на Лонг Айлънд, но въпреки това Лио усещаше, че е краят на декември. В сенките на големите дъбови дървета въздухът бе студен и влажен. Покритата с мъх земя жвакаше под краката им.

Лио се изкуши да призове огън от ръката си. От идването си в лагера насам той беше усъвършенствал това свое умение, но знаеше, че горските духове мразят огъня. Не искаше дриадите да му се карат.

Лио не можеше да повярва, че е Бъдни вечер. Бе работил толкова здраво в бункер номер девет, че почти не забелязваше как отминават седмиците. Обикновено по празниците той се правеше на шут, погаждаше номера на приятелите си, обличаше се като дядо Такос (измислен от самия него) и оставяше такоси в чорапите и спалните чували на хората. Или разливаше яйчен крем по ризите им. Или измисляше непристойни текстове на коледните песни. Но тази зима бе сериозен и отдаден на работата си. Ако някой от старите му учители чуеше това определение, щеше да умре от смях.

Само че Лио никога досега не се бе вълнувал за свой проект толкова. „Арго II“ трябваше да е готов до юни, ако искаха да започнат голямото си пътуване навреме. И макар юни да изглеждаше все още далеч, Лио осъзнаваше, че с мъка ще успее да завърши кораба дотогава. Въпреки че можеше да разчита на помощта на всички от хижата на Хефест, конструкцията на вълшебен летящ кораб бе трудна задача. Дори излитането на совалка от НАСА изглеждаше лесно пред това. Бяха срещнали много проблеми, но Лио не спираше да мисли за това как ще завърши кораба. Това щеше да е произведението на живота му.

Освен това нямаше търпение да прикачи драконовата глава към носа. Фестус, старият дракон, който буквално бе изгорял по време на последното им пътешествие, му липсваше. Той никога нямаше да може да се възстанови напълно, но Лио се надяваше, че ще може да включи отново мозъка му с двигателите на кораба. Ако успееше да му даде втори живот, щеше да се почувства по-добре.

Нищо от това обаче нямаше да се случи, ако камерата за горене избухнеше. Това щеше да е краят. Корабът нямаше да бъде построен. Фестус нямаше да се върне. Нямаше да има никакво пътешествие и подвигът им щеше да остане неизвършен. И за всичко това Лио можеше да вини единствено себе си. И „Уиндекс“. Вече мразеше „Уиндекс“.

Джейсън коленичи до брега на един поток и посочи някакви следи в калта.

— Това следи от маса ли са?

— Може би са от миеща се мечка.

— Без пръсти? — намръщи се Джейсън.

— Пайпър? — попита Лио. — Какво мислиш?

— Това, че съм индианка, не означава, че мога да разчитам следите на мебели бегълци — въздъхна тя и след това удебели гласа си. — „Да, кемосаби^[16]. Преди час оттук е минала трикрака маса“. Не знам, Лио!

— Добре де, не се нервирай — отвърна Лио.

Пайпър бе наполовина индианка от племето чероки и наполовина гръцка богиня. Понякога бе трудно да се разбере за коя част от семейството си бе по-чувствителна.

— Следите вероятно са от маса — реши Джейсън. — Това означава, че Бъфорд е пресякъл потока.

Внезапно водата заклокочи. Момиче, облечено в блестяща синя рокля, се появи на повърхността. Тя имаше гъста зелена коса, сини устни и бледа кожа, поради което приличаше на удавница. Очите й бяха ококорени от уплаха.

— Не може ли да бъдете малко по-тихи? — просъска тя. — Ще ви чуят!

Лио премигна. Така и не можеше да свикне с това, че природните духове изскачаха изневиделица от дървета и потоци, за да му кажат нещо.

— Ти наяда ли си? — попита той.

— Шшт! Ще ни избият всичките! Ей там са! — и тя посочи зад себе си, към дърветата от другата страна на потока. За нещастие, Бъфорд бе тръгнал точно натам.

— Добре — каза тихо Пайпър и коленичи до водата. — Благодарни сме за предупреждението. Как се казваш?

Наядата изглеждаше така, все едно иска да побегне, но бе трудно да не послушаш гласа на Пайпър.

— Брук — отвърна тя с нежелание.

— Брук бълбук? — попита Джейсън.

Пайпър го удари по крака.

— Добре, Брук. Аз съм Пайпър. Няма да допуснем някой да те нарани. Кажи ни кой те е изплашил.

Лицето на наядата стана още по-напрегнато. Водата около нея закипя.

— Моите луди братовчедки. Не можете да ги спрете. Те ще ви разкъсат. Никой не е в безопасност. А сега се махайте! Трябва да се скрия!

И Брук се изгуби във водата. Пайпър се изправи.

— Луди братовчедки — намръщи се тя на Джейсън. — Имаш ли идея какво имаше предвид?

Джейсън поклати глава.

— Няма да е зле да сме по-тихи.

Лио се загледа към потока. Опитваше се да разбере какво можеше да е толкова ужасно, че да разкъса воден дух. Как можеше да разкъсаш водата? Каквото и да бе създанието, той не искаше да го среща.

За съжаление обаче, можеше да види следите от Бъфорд на отсрещния бряг — малки квадратни отпечатъци в калта, които водеха точно към посоката, за която ги бе предупредила наядата.

— Трябва да тръгнем по следите — каза той, най-вече на себе си. — В смисъл… ние сме герои. Можем да се справим с нещото там, нали?

Джейсън извади меча си — страхотен римски гладиус с острие от имперско злато.

— Разбира се.

Пайпър извади кинжала си. Погледна в острието с надеждата Каторпсис да й разкрие нещо полезно. Понякога кинжалът правеше това. Този път обаче не видя нищо.

— Луди братовчедки — промърмори тя. — Е, идваме при вас.

* * *

Продължиха пътя си в мълчание. Когато потънаха по-навътре в гората, вървейки по дирите на масата, настъпи пълна тишина. Птиците бяха притихнали. Не се чуваше ръмжене на чудовища. Сякаш всички живи същества бяха постъпили разумно и се бяха махнали от това място.

Най-накрая стигнаха до едно сечище с размерите на огромен паркинг. Небето над тях бе сиво и облачно. Тревата бе изсъхнала и жълта, а земята бе белязана от ями и процепи, все едно някой луд бе минал с трактор. В центъра на сечището се издигаше камара камъни, висока около девет метра.

— О — възкликна Пайпър, — това не е на хубаво!

— Защо? — попита Лио.

— Мястото носи лош късмет — обясни Джейсън. — Тук е имало битка.

— Каква битка? — намръщи се Лио.

— Как може да не знаеш? — повдигна вежди Пайпър. — Останалите лагерници непрекъснато говорят за нея.

— Бях малко зает — отвърна Лио. Не му се искаше да звучи обиден, но бе пропуснал по-голямата част от обичайните занимания в лагера — битките с триреми, състезанията с колесници, момичетата. Последното бе най-лошо. Лио най-после можеше да се свърже с най-хубавите мацки в лагера, тъй като Пайпър бе старши отговорник на хижата на Афродита, но бе твърде зает, за да оправи любовния си живот.

Тъжно.

— Битката за Лабиринта — Пайпър шепнеше, но успя да обясни на Лио, че някога купчината скали се наричала Юмрука на Зевс и тогава не била просто купчина камъни. В нея имало вход към вълшебен лабиринт, а през него излязла огромна армия чудовища, която искала да завладее лагера. Героите очевидно удържали победа, тъй като лагерът все още съществуваше, но цената била тежка. Някои от тях загинали, а оттогава насам сечището се считаше за прокълнато.

— Страхотно — изръмжа Лио. — Бъфорд е успял да избяга в най-опасната част на гората. Не можа да побегне към плажа или към някое заведение за бърза закуска.

— Като стана дума за него — каза Джейсън, докато изучаваше земята, — имате ли идея как да го проследим? Тук няма никакви следи.

На Лио му се искаше да остане скрит в сянката на дърветата, но последва приятелите си към сечището. Потърсиха следите от масата, но докато вървяха към купчината камъни не откриха нищо. Той извади часовник от колана и го постави на китката си. Оставаха четирийсет минути до големия взрив.

— Ако имах повече време — каза той, — щях да направя устройство за проследяване, но…

— Бъфорд е кръгла маса, нали? — прекъсна го Пайпър. — С малки комини от едната страна?

— Как разбра? — зяпна я Лио.

— Понеже го видях ей там — посочи тя.

Бъфорд наистина се клатушкаше в далечния край на сечището, а от комините му излизаше пара. Докато го гледаха, той се скри сред дърветата.

— Това беше лесно — каза Джейсън и понечи да последва масата, но Лио го задържа. Косъмчетата на врата му бяха настръхнали, а той не бе сигурен защо. Тогава осъзна, че чува гласове вляво от тях.

— Някой идва!

Той издърпа приятелите си зад скалите.

— Лио… — прошепна Джейсън.

— Шшт!

Няколко боси момичета излязоха на сечището. Бяха тийнейджърки, облечени в подобни на туники рокли от лилава и червена коприна. Косите им бяха украсени с листа, а повечето носеха и лаврови венци. В ръцете си държаха странни жезли, които наподобяваха факли. Момичетата се смееха и се прегръщаха една друга, търкаляха се в тревата и се въртяха като луди. Бяха страхотни, но Лио някак си не искаше да флиртува с тях.

— Това са просто нимфи, Лио — въздъхна Пайпър.

Но Лио панически й махна да остане залегнала.

— Лудите братовчедки — прошепна той.

Пайпър се ококори.

Когато нимфите приближиха, Лио успя да различи още детайли около тях. Жезлите им не бяха факли, а изкривени клони, всеки от които завършваше с огромна шишарка. Около някои от тях се виеха змии. Венците им не бяха лаврови, а от змии. Момичетата се смееха и пееха на старогръцки, но в гласовете им се долавяше и нещо дивашко. Ако леопардите можеха да пеят, помисли си Лио, щяха да звучат точно така.

— Да не са пияни? — попита Джейсън.

Лио се намръщи. Момичетата наистина се държаха, все едно са се напили, но той сметна, че проблемът е по-сериозен.

Бе доволен, че нимфите не са ги забелязали.

И тогава нещата се влошиха. От гората, вдясно от тях, нещо изрева. Дърветата се разклатиха и един дракон изскочи на сечището. Изглеждаше сънен и раздразнен, сякаш песента на нимфите го е събудила.

Лио бе виждал много чудовища. Лагерът нарочно ги събираше като предизвикателство за героите. Но този дракон бе по-голям и страшен от повечето зверове в гората. Бе с размерите на вагон. Нямаше криле, но в устата му блестяха зъби като кинжали. Пламъци проблясваха от ноздрите му, а цялото му тяло бе покрито със сребърни люспи като ризница. Когато видя нимфите, драконът отново изрева и избълва струя пламък към небето.

Но момичетата не го забелязаха. Те продължиха да правят цигански колела, да се смеят и да се бутат една друга.

— Трябва да им помогнем — прошепна Пайпър. — Ще ги убият!

— Чакайте малко — помоли Лио.

— Лио! — скара му се Джейсън. — Ние сме герои! Не можем да оставим едни невинни момичета…

— Просто почакай малко! — настоя Лио. Нещо в момичетата събуди у него отдавна забравен спомен. Като отговорник на хижата на Хефест, Лио се стараеше да запомня митовете за вълшебните предмети, в случай че някой ден му се наложи да ги построи. Бе сигурен, че е чувал истории за жезли с шишарки и змии.

— Гледайте!

Едно от момичетата най-после забеляза дракона. Тя изписука щастливо, все едно е забелязала сладко малко кученце. Затича се към чудовището и другите момичета я последваха. Не спираха да пеят и да се смеят, което обърка дракона. Чудовището очевидно не бе свикнало плячката да му се радва.

Една нимфа в кървавочервена рокля направи циганско колело напред и се приземи пред дракона.

— Ти ли си Дионис? — попита тя с надежда.

Въпросът звучеше глупаво. Лио наистина не бе виждал Дионис никога, но бе сигурен, че богът на виното не е огнедишащ дракон.

Чудовището избълва струя пламък към краката на момичето. С танцова стъпка тя просто се отдалечи от огъня. Драконът се стрелна към нея и захапа ръката й с мощните си челюсти. Лио направи гримаса, убеден, че крайникът на момичето ще бъда ампутиран пред очите му, но тя просто я издърпа, като с това си движение счупи няколко драконови зъба. Ръката й си беше съвсем добре.

Драконът нададе звук, който прозвуча като нещо средно между ръмжене и стон.

— Лош, много лош! — скара му се момичето, след което се обърна към веселите си приятелки. — Това не е Дионис! Трябва да се присъедини към нашето тържество!

Дузината нимфи завикаха радостно и обкръжиха чудовището. Пайпър затаи дъх.

— Какво…? Богове! Не!

Лио рядко съчувстваше на чудовищата, но това, което последва, бе наистина ужасно. Момичетата се нахвърлиха на дракона. Веселият им смях се превърна в страховито ръмжене. Нападнаха го със своите жезли с шишарки, а на върховете на пръстите им поникнаха огромни нокти. Вълчи челюсти израснаха в устата им.

Драконът забълва огън и се олюля в опит да се измъкне, но момичетата се оказаха прекалено силни за него. Нимфите започнаха да го разкъсват, докато той не се разпадна на прах и духът му не се върна в Тартара.

Джейсън преглътна. Лио бе виждал приятеля си в много тежки ситуации, но не и толкова пребледнял. Пайпър бе закрила очи с ръце и повтаряше.

— Богове! О, богове!

Лио заговори, като се мъчеше гласът му да не трепери:

— Чел съм за тези нимфи. Те са последователки на Дионис. Забравих как се наричат…

— Наричат се менади — потръпна Пайпър. — Чувала съм за тях. Мислех, че вече не съществуват. Те гостували на тържествата на Дионис. Когато се развълнували прекалено… — Тя посочи към сечището. Нямаше нужда да казва повече. Брук ги бе предупредила. Лудите й братовчедки разкъсваха всички на части.

— Трябва да се махаме оттук — каза Джейсън.

— Но те стоят между нас и Бъфорд! — прошепна Лио. — А ни остава още… половин час, за да инсталирам синкопатора!

— Може би ще успея да прелетя до Бъфорд — каза Джейсън и затвори очи.

Лио знаеше, че Джейсън контролира ветровете. Това бе само едно от предимствата му като суперготин син на Зевс, но този път не се случи нищо.

— Не знам какво става — поклати Джейсън. — Въздухът е… изнервен. Може би нимфите са виновни. Дори духовете на въздуха не смеят да ги приближат.

Лио погледна по пътя, от който бяха дошли.

— Трябва да се върнем в гората. Може би, ако заобиколим менадите…

— Момчета! — каза уплашено Пайпър.

Лио погледна нагоре. Не бе забелязал, че менадите приближават. Изкачваха скалите в пълна тишина, която бе дори по-зловеща от налудничавия им смях. Погледнаха надолу от върха на канарите и се усмихнаха сладко. Ноктите и зъбите им се бяха прибрали.

В косите им танцуваха пепелянки.

— Здравей! — каза на Лио момичето с кървавочервена рокля. — Ти ли си Дионис?

* * *

Лио нямаше какво да отговори, освен…

— Да! — извика той. — Абсолютно да! Аз съм Дионис!

Той скочи на крака и се опита да отвърне на момичето с усмивка.

— Страхотно! — плесна с ръце нимфата. — Господарят Дионис! Наистина ли?

Джейсън и Пайпър се изправиха, извадили оръжия, но Лио се надяваше да не се стигне до бой. Бе видял колко бързо се придвижват тези нимфи. Ако решаха да ги нападнат, Лио не вярваше, че с приятелите му ще имат какъвто и да е било шанс за победа.

Менадите са разкикотиха и започнаха да се бутат една друга. Няколко паднаха от скалите и се удариха лошо, но това сякаш не ги притесни. Просто се изправиха и продължиха да се кикотят.

Пайпър мушна Лио в ребрата.

— Какво правите, господарю Дионис?

— Всичко е наред — отговори Лио и погледна приятелите си с изражение, което показваше, че нищо, ама нищо не е наред. — Менадите са мои гости. Обичам ги много!

Менадите завикаха одобрително и затанцуваха около него. Някои извадиха бокали от нищото и изпиха съдържанието им на екс… каквото и да бе то. Момичето с червената рокля погледна към Пайпър и Джейсън.

— Господарю Дионис, това жертви за купона ли са? Да ги разкъсаме ли?

— Не, не! — отвърна Лио. — Страхотно предложение, но, ъ-ъ, по-добре да започнем по-полека. Например да се запознаем.

Момичето присви очи.

— Но вие трябва да ме помните, господарю мой. Аз съм Бабет.

— Бабет! — повтори Лио. — Да, разбира се, помня те.

— А това са Бъфи, Мъфи, Бамби, Кенди — Бабет скорострелно изрече още няколко имена, които се сляха в едно цяло. Лио погледна към Пайпър, явно за да провери дали това не е някаква шега на Афродита. Нимфите щяха да си паснат с хижата на Афродита. Пайпър обаче изглеждаше така, сякаш се сдържаше да не закрещи. Може би защото две от менадите галеха Джейсън по раменете и се хилеха.

Бабет приближи Лио. Ухаеше на борови иглички. Къдравата й коса падаше по раменете, а по целия й нос имаше лунички. Венец от коралови змии се гърчеше по челото й. Духовете на природата обикновено бяха зеленикави, заради хлорофила, но тези менади изглеждаха така, все едно във вените им течеше черешов сок. Очите им бяха кървясали, а устните им бяха по-червени от нормалното. Кожата им бе осеяна от ярки вени.

— Много интересна форма сте приели, господарю мой — Бабет разгледа лицето и косата на Лио. — Младичък. Дори сладък. Но някак нисичък и кльощав.

— Нисичък и кльощав? — Лио преглътна няколко хапливи отговора. — Е, гледах основно да съм сладък.

Останалите менади обиколиха Лио, без да спират да се усмихват и тананикат. При нормални обстоятелства Лио щеше да се радва на обкръжението от хубави момичета, но не и този път. Не можеше да забрави как менадите бяха разкъсали дракона със зъби и нокти.

— Е, господарю — Бабет прокара пръсти по ръката на Лио, — къде бяхте? Търсехме ви толкова дълго.

— Къде бях ли… — Лио се замисли трескаво. Знаеше, че Дионис бе работил като директор на лагера на нечистокръвните преди неговото пристигане. След това богът бе изчезнал, за да помогне на боговете на Олимп в борбата с гигантите. Но къде ли се криеше Дионис тези дни? Лио нямаше идея.

— Е, знаете как е. Правех вино, червено, бяло… всякакво вино. Обичам виното. Толкова бях зает с работа, че…

— Работа! — извика менадата Мъфи и притисна длани до ушите си.

— Работа! — оплези се Бъфи, все едно искаше да изплюе омразната дума.

Останалите менади изпуснаха бокалите си и започнаха да търчат в кръг с писъци:

— Работа! Светотатство! Убийте работата!

Върху ръцете на някои поникнаха дълги нокти. Другите заудряха глави в скалите. Това, изглежда, нарани скалите повече, отколкото тях.

— Той има предвид купони — извика Пайпър. — Господарят Дионис бе зает да купонясва по целия свят!

Постепенно менадите се успокоиха.

— Купони? — попита предпазливо Бамби.

— Купони! — въздъхна облекчено Кенди.

— Да! — Лио избърса потта от дланите си и погледна благодарствено към Пайпър. — Ха-ха, купони, разбира се. Бях зает да правя купони.

Бабет продължи да се усмихна, но вече не толкова дружелюбно. Тя загледа Пайпър.

— Коя е тази, господарю? Нова менада, може би?

— Тази ли? — повтори Лио. — Ами тя планира купоните.

— Купони! — извика още една менада, може би Трикси.

— Колко жалко — ноктите на Бабет се удължиха. — Не бихме искали смъртни да станат свидетели на нашите мистерии, нали?

— Но аз мога да стана менада! — бързо каза Пайпър. — Вие нали имате сайт! И събирате доброволци? Трябва да сме пияни винаги, нали?

— Пияни? — попита Бабет. — Не бъди глупава. Ние сме малки менади. Не можем да пием вино. Какво биха си помислили родителите ни?

— Имате родители? — Джейсън разкърши рамене, за да свали ръцете на менадите от тях.

— Не сме пияни! — кресна Кенди, след което се завъртя и падна, разливайки някаква бяла течност от бокала си.

— Тогава — прочисти гърло Джейсън — какво пиете, щом не е вино?

— Напитката на сезона! — засмя се Бабет. — Виж силата на тисовия жезъл!

И тя удари жезъла си в земята. Изригна бял гейзер.

— Яйчен крем!

Менадите се втурнаха да пълнят бокалите си.

— Весела Коледа! — извика една от тях.

— Купони! — кресна друга.

— Да избием всички! — добави трета.

Пайпър отстъпи крачка назад.

— Вие се напивате с яйчен крем?

— О, да! — Бъфи разклати своя бокал и се ухили на Лио. — Хайде да убиваме! С индийско орехче!

В този момент Лио реши никога повече да не пие яйчен крем.

— Но стига приказки, господарю мой — каза Бабет. — Постъпихте лошо, задето се скрихте. Сменихте телефона и мейла си. Някой би помислил, че великия Дионис избягва собствените си менади!

Джейсън свали ръцете на още едно момиче от раменете си.

— Не бих могъл да си представя защо великия Дионис би искал такова нещо?

Бабет прецени на око Джейсън.

— Този е за жертвоприношение, определено. Трябва да започнем тържествата, като го разкъсаме на парчета. Вашата купонджийка може да се докаже, като ни помогне.

— Или — каза Лио — можем да започнем с нещо за хапване. Кренвирши с кашкавал, такоси, чипс с кесо^[17]. Изчакайте, сетих се! Трябва ни маса, на която да ги поставим.

Усмивката на Бабет угасна. Змиите около жезъла й засъскаха.

— Маса ли?

— Кренвирши с кашкавал? — добави обнадеждено Трикси.

— Да, маса! — Лио щракна с пръсти и посочи към края на сечището. — Знаете ли какво, видях една да ходи натам. Защо не ме изчакате тук на чаша яйчен крем, а аз и приятелите ми ще вземем масата. Връщаме се веднага!

Той понечи да тръгне, но две от менадите го бутнаха. Не много игриво. Очите на Бабет потъмняха до тъмночервено.

— Защо господарят Дионис се интересува толкова много от мебелировка? Къде ти е леопарда? Къде ти е чашата вино?

Лио преглътна.

— А, да. Чашата вино. Колко съм глупав. Той бръкна в колана си с надеждата да извади чаша вино, но това не бе точно инструмент. Напипа нещо и го извади. Оказа се, че държи гаечен ключ.

— Хей, вижте това — каза той немощно. — Божествена магия, а? Може ли парти без гаечен ключ?

Менадите го погледнаха. Някои се намръщиха. Други бяха замаяни от яйчения крем.

— Хей, Дионис — застана Джейсън до него, — трябва да поговорим. Насаме. За… ами за купоните.

— Връщаме се веднага — обяви Пайпър. — Вие само ни изчакайте. Става ли?

Гласът й бе поразителен от магията, която притежаваше, но менадите не изглеждаха особено впечатлени.

— О, не, ще останете — погледът на Бабет срещна този на Лио.

— Ти не се държиш като Дионис. Онези, които не почитат нашия бог, които дръзват да работят, вместо да празнуват, те трябва да бъдат разкъсани. А всеки, който посмее да се престори на нашия бог, трябва да умре дори по-болезнено.

— Вино! — извика Лио. — Споменах ли колко обичам виното?

Но Бабет не изглеждаше успокоена.

— Ако ти си богът на тържествата, ще знаеш реда на нашите мистерии. Докажи себе си! Започни празника!

Лио се почувства като в клопка. Веднъж се бе озовал в капан в Пайкс Пийк, обкръжен от глутница върколаци. Друг път бе попадал в изоставена фабрика със семейство зли циклопи. Но това — да е на открито с куп красиви момичета — бе много по-лошо.

— О да! — гласът му потрепери — мистериите. Започваме с „Хоки Поки“^[18]…

— О, не, господарю — изръмжа Трикси. — „Хоки Поки“ е вторият ни танц.

— А, да — каза Лио. — Първо е лимбо танцът, после е „Хоки Поки“. След това закачваме опашката на магарето…

— Грешка! — очите на Бабет почервеняха напълно. Черешовият сок във вените й се сгъсти и създаде впечатлението, че под кожата й има червен бръшлян.

— Последен шанс. Даже ще ти подскажа. Започвахме купона с „Вакханските звънчета“. Надявам се, че ги помниш?

Лио почувства езика си като гласпапир. Пайпър постави ръка на рамото му.

— Разбира се, че си го спомня — каза тя, но погледът й гласеше „Бягай!“.

Кокалчетата на Джейсън бяха побелели от стискането на дръжката на меча.

Лио мразеше пеенето. Прокашля се и започна да тананика първото нещо, което му хрумна — нещо, което бе слушал онлайн, докато работеше по „Арго II“. Почти веднага Кенди изсъска.

— Това не са „Вакханските звънчета“! Това е темата на „Осмо чувство“^[19]!

— Убийте неверниците! — кресна Бабет.

* * *

Лио знаеше кога настъпва моментът, в който трябва да си тръгнеш, и веднага използва един от старите си трикове. Той извади флакон машинно масло и го разля около себе си, като опръска и менадите. Не искаше да наранява никого, но си даде сметка, че тези момичета не са хора. Те бяха духове, готови да го разкъсат на парчета. Призова огън от ръцете си и маслото пламна.

Стена от пламъци обгърна нимфите. Джейсън и Пайпър се завъртяха на сто и осемдесет градуса и побягнаха. Лио ги последва. Очакваше менадите да запищят, но вместо това те се разсмяха. Погледна назад и ги видя да танцуват боси върху пламъците. Роклите им пушеха, но менадите сякаш не бяха притеснени от това. Те минаха през огъня като през пръскачка.

— Благодарим, невернико! — изсмя се Бабет. — Нашият бяс ни предпазва от пламъците, но те все пак успяха да ни погъделичкат. Трикси, прати на неверниците благодарствен дар!

Трикси скокна до купчината камъни, взе една скала с размерите на хладилник и я надигна над главата си.

— Бягайте! — викна Пайпър.

— Вече бягаме! — отвърна Джейсън и ускори темпото.

— По-бързо! — изкрещя Лио.

Стигнаха края на сечището, когато една сянка мина над главите им.

— Наляво! — извика Лио.

Скриха се в гората, а скалата се сгромоляса до тях и разтърси земята така, че челюстите им затракаха. Пропусна Лио само с няколко сантиметра. Тримата се спуснаха по едно дефиле, а Лио се препъна и падна върху Джейсън и Пайпър. Тримата се затъркаляха като геройска лавина надолу и паднаха в поточето на Брук. След това се изправиха, помагайки си взаимно, и навлязоха още по-навътре в гората. Лио чуваше как менадите зад тях го викат да дойде, за да го разкъсат.

По някаква причина Лио не бе изкушен от предложението.

Джейсън ги издърпа зад един огромен дъб, където тримата спряха задъхани. Лакътят на Пайпър бе зле ожулен. Левият крачол на Джейсън бе напълно скъсан и кракът му изглеждаше като наметнат с дънков плащ. Бяха успели да слязат по дефилето, без да се убият със собствените си оръжия. Това бе едно малко чудо.

— Как да ги победим? — попита Джейсън. — Огънят не им влияе, силата им е нечовешка.

— Не можем да ги убием — отговори Пайпър.

— Трябва да има начин.

— Не, не можем да ги убием — повтори Пайпър. — Всеки, който убие менада, бива прокълнат от Дионис. Не сте ли чели старите митове? Хората, убили последователите му полудяват, превръщат се в животни или… е, случват им се все лоши работи.

— По-лоши от това да бъдат разкъсани? — попита Джейсън.

Пайпър не отговори. Лицето й беше толкова изпотено, че Лио не попита за повече подробности.

— Просто страхотно — каза Джейсън. — Значи трябва да ги спрем, без да ги убиваме. Да имате гигантска мухоловка?

— Те ни превъзхождат числено в съотношение четири към едно — каза Пайпър. — Освен това… — Тя хвана Лио за китката и погледна часовника му. — Остават ни двайсет минути, преди бункер номер девет да експлодира.

— Невъзможно е да успеем — обобщи Джейсън.

— Мъртви сме — съгласи се Пайпър.

Но умът на Лио не спираше да работи. Той се справяше най-добре, когато нещата ставаха невъзможни за решение. Да спре менадите, без да ги убива… да спаси бункер номер девет… да намери огромна мухоловка. В ума му се образува идея, подобно на безумните му изобретения, при които всички зъбци и бутала се наместваха като по чудо.

— Сетих се — каза той. — Джейсън, ти намери Бъфорд. Знаеш в каква посока е тръгнал. Върни се и го намери, след което бързо го донеси в бункера. Веднъж отдалечиш ли се от менадите, може би ще можеш отново да контролираш ветровете. Така ще полетиш.

— Ами вие двамата? — намръщи се Джейсън.

— Ние ще подмамим менадите далеч от пътя ти — каза Лио. — И ще ги отведем право при бункера.

— Извинявай — изкашля се Пайпър, — но нали бункерът щеше да се взриви?

— Да, но ако вкарам менадите вътре, ще мога да се оправя с тях.

Джейсън го погледна скептично.

— Дори да успееш, ще трябва да намеря Бъфорд и да върна синкопатора за двайсет минути, иначе ти и Пайпър ще избухнете заедно с лудите нимфи.

— Довери ми се — отговори Лио. — Вече ти остават деветнайсет минути.

— Страхотен план — Пайпър се приведе и целуна Джейсън. — В случай че избухна. А сега побързай.

Джейсън дори не отговори. Просто се затича и изчезна в гората.

— Хайде — каза Лио на Пайпър. — Да поканим менадите у дома!

* * *

Лио бе играл в гората и преди, включително на „Плени знамето“, но дори бойната игра на нечистокръвните не бе така опасна като бягството от менадите. Пайпър и Лио се връщаха по пътя, от който бяха дошли, а над гората започна да се спуска мрак. Дъхът им излизаше на пара. От време на време Лио се провикваше „Купонът е тук!“, за да позволи на менадите да го проследят. Това бе опасна игра. Лио трябваше да има достатъчно голяма преднина, за да не могат менадите да го настигнат, но и да е достатъчно близо до тях, за да не изгубят следата му.

От време на време от гората се чуваха изумени писъци от някое нещастно чудовище или горски дух, попаднал на менадите. Веднъж смразяващ кръвта писък се разнесе из въздуха, последван от звука на дърво, унищожено като от армия побеснели катерици. Лио бе толкова уплашен, че едва се движеше. Осъзна, че някоя бедна дриада току-що е изгубила жизнения си източник — дървото й навярно бе натрошено на трески. Лио знаеше, че горските духове се прераждат, но този предсмъртен крясък бе най-ужасното нещо, което бе чувал някога.

— Неверници! — крещеше Бабет сред дърветата. — Елате да празнувате с нас!

Почти ги бе настигнала. Инстинктите на Лио му подсказваха, че не трябва да спира. Че трябва да забрави за бункер номер девет. Може би с Пайпър щяха да успеят да излязат извън зоната на взрива.

А после? Да остави Джейсън да умре? Да остави менадите да се взривят и да бъде прокълнат от Дионис? И дали изобщо взрива щеше да убие менадите? Лио не знаеше. Ами ако те оцелееха? Щяха да продължат да търсят Дионис и да се натъкнат на лагера и героите в него. Не, бягството не беше опция. Лио трябваше да спаси приятелите си.

Тях и „Арго II“.

— Хей тук! — викна той. — Купонът е при нас!

Той хвана Пайпър за китката и се затича към бункера. Чуваше как менадите приближават, тичайки боси по тревата. Клони се чупеха по пътя им, а чаши яйчен крем се разбиваха в скалите.

— Почти стигнахме — Пайпър посочи през дърветата. На около стотина метра пред тях се издигаше варовиковата скала, която служеше за вход на бункера.

Сърцето на Лио тупкаше като камера за горене, която всеки миг ще се взриви, но успяха да стигнат до скалата. Той притисна ръка на варовика. Огнени линии полазиха скалата и оформиха входа на огромна врата.

— Хайде, бързо! — викна Лио, след което направи грешката да погледне назад. Само на един хвърлей камък първата менада излезе от гората. Очите й бяха яркочервени. Тя се ухили и разкри острите зъби, поникнали в устата й, след което замахна с нокти към най-близкото дърво и го разсече на две. Около нея се завихриха листа, все едно въздухът също полудяваше.

— Ела ми, геройче! — викна тя. — Присъедини се към мистериите!

Лио знаеше, че това е лудост, но думите отекнаха в ума му. Част от него искаше да се затича към нея.

„Чакай малко, момче — каза си той. — Спомни си златното правило на героите — няма да танцуваш с луди.“

И все пак направи крачка към менадата.

— Спри, Лио — очарователният глас на Пайпър го спаси. — Това е лудостта на Дионис. Не искаш да умреш.

Той си пое дълбока глътка въздух.

— Да. Но те стават по-силни. Трябва да побързаме.

Най-накрая вратите на бункера се отвориха. Менадата изръмжа. Приятелките й се появиха от гората и всички заедно се спуснаха към героите като глутница.

— Обърнете се назад! — нареди Пайпър с най-убедителния си глас. — Ние сме на петдесет метра зад вас!

Това бе нелепо, но за момент очарователният й глас проработи. Менадите се обърнаха и побягнаха натам, откъдето бяха дошли, преди да се спрат и да се спогледат объркани.

Лио и Пайпър влязоха в бункера.

— Да затворя ли вратата? — попита Пайпър.

— Не! — отвърна Лио. — Искам да влязат вътре.

— Така ли? Какъв е планът?

— Планът — повтори Лио, мъчейки се да се съсредоточи.

Имаха най-много половин минута, преди менадите да нахълтат вътре. А двигателят на „Арго II“ щеше да се взриви след… богове! Дванайсет минути.

— Какво да направя? — попита Пайпър. — Хайде, Лио!

Внезапно умът му се проясни. Това бе неговата територия. Нямаше да допусне менадите да го победят тук.

Лио взе бронзово дистанционно от най-близката кутия. Върху него имаше един-единствен червен бутон. Той го подаде на Пайпър.

— Трябват ми две минути. Изкатери се по мостчетата. Искам да разсееш менадите, както направи навън. Когато ти извикам, трябва да натиснеш бутона, където и да си. Но не и преди това.

— Какво прави той? — попита Пайпър.

— Все още нищо. Трябва да поставя капана.

— Две минути — кимна мрачно Пайпър. — Става.

Тя се затича до най-близката стълба и започна да се катери, докато Лио се спусна надолу по пътеките на бункера. Взимаше жици и машинни части от различни сандъчета и шкафове. Натискаше копчета и активираше таймери от контролните панели на бункера. Правеше всичко това като пианист, който натиска клавишите на пианото, без да се замисля, доверявайки се на инстинкта си. Просто профуча през бункера, взимайки всичко, което му трябва.

Чух как менадите влизат вътре. За миг се спряха смаяни пред огромната пещера, пълна с лъскави предмети.

— Къде си? — извика Бабет. — Къде си, фалшиви господарю Дионис? Ела да празнуваш с нас!

Лио се опитваше да не я слуша, когато чу Пайпър някъде от мостовете горе.

— Хайде да потанцуваме! Обърнете се наляво!

Менадите завикаха объркани.

— Намерете си партньорка и я завъртете — извика Пайпър.

Чуха се още викове и няколко тежки тупвания. Явно някои от менадите бяха замахнали една към друга с тежки метални предмети.

— Спрете! — кресна Бабет. — Не търсете партньорка! Намерете героя!

Пайпър извика още няколко заповеди, но бе изгубила инерция.

Лио чу трополене на боси крака по стълби.

— О, Лио! — извика Пайпър. — Минаха ли двете минути?

— Секунда само! — Лио намери последното нещо, което му трябваше — златиста купчина плат с размерите на юрган. Той върза металната дреха към най-близката пневматична тръба и дръпна един лост. Всичко бе готово. Сега оставаше планът да проработи.

Той изскочи в центъра на бункера, точно пред „Арго II“, и извика.

— Хей! Тук съм!

След което разпери ръце и се ухили.

— Хайде на купона!

Погледна към брояча на корабния двигател и му се дощя да не го бе правил. Оставаха шест минути и половина.

Менадите слязоха от стълбите и го обкръжиха. Бяха внимателни. Лио танцуваше и пееше песни от различни телевизионни предавания с надеждата да ги обърка. Трябваше да хване всичките, преди да задейства капана.

— Да пеем заедно! — извика той.

Менадите изръмжаха. Кървавочервените им очи бяха пълни с ярост и умора. Змиите в косите им не спираха да съскат, а жезлите им грейнаха с пурпурен пламък.

Бабет се присъедини последна към групата. Когато видя Лио сам, невъоръжен и танцуващ, се разсмя доволно.

— Постъпваш мъдро, задето приемаш съдбата си — каза тя. — Истинският Дионис ще бъде доволен.

— А, да, за това… — отговори Лио. — Мисля, че знам защо си е сменил номера. Вие, момичета, не сте никакви последователки. Вие сте полудели фенки. Не сте го намерили, защото той не иска да има нищо общо с вас.

— Лъжеш! — зави Бабет. — Ние сме духовете на виното! Нашият покровител се гордее с нас!

— Да бе — отвърна Лио. — И аз имам луди роднини. Не бих обвинявал господин Д.

— Убийте го! — кресна Бабет.

— Чакайте! — разпери ръце Лио. — Можете да ме убиете, но нали искахте истински купон, а?

Менадите се поколебаха, както се и надяваше.

— Купон? — попита Кенди.

— Купон? — повтори Бъфи.

— О, да — Лио погледна нагоре и викна към мостчетата. — Пайпър? Време е за купона!

За три невероятно дълги секунди не стана нищо. Лио просто стоеше ухилен пред дузина побеснели нимфи, които искаха да го нарежат на малки полубожествени кубчета.

В следващия миг целият бункер оживя. Тръбите се издигнаха около менадите и забълваха лилав пушек. Пневматичните тръби започнаха да плюят метални конфети. Вълшебното табло над тях проблесна и надписът върху него се смени на: „Добре дошли, луди нимфи!“.

От озвучителната система екна музика — Rolling Stones, любимата банда на майката на Лио. Обичаше да ги слуша, докато работи, понеже така си спомняше добрите стари времена в работилницата на майка си.

Застанала на мостчето, Пайпър погледна надолу към хаоса, който бе създала с едно натискане на бутона, и зяпна. Дори менадите изглеждаха впечатлени от купона на Лио.

Ако имаше повече време, Лио щеше да се справи дори по-добре, да добави лазери, пиротехника, може би дори храна и напитки. Но за две минутки — толкоз. Няколко менади се хванаха една друга и затанцуваха. Една запя „Хоки Поки“.

Само Бабет не изглеждаше впечатлена.

— Какви са тези номера? — попита тя. — Това тържество не е за Дионис!

— Нима? — погледна нагоре Лио. Огледалното кълбо бе застанало почти на мястото си. — Но ти не си видяла последния номер.

Топката се разтвори. От нея падна грайфер, а Лио скочи и се хвана за него.

— Хванете го! — нареди Бабет. — Менади, в атака!

Тя обаче не можа да привлече вниманието им. Пайпър отново започна да реди инструкции за танци, обърквайки ги със сложни команди.

— Ха наляво, ха надясно, ударете вий глави! Сядай долу, ставай горе, а после ти падни!

Скрипецът издигна Лио във въздуха, докато менадите се събраха под него, точно както искаше. Бабет скокна във въздуха и челюстите й изщракаха под краката му.

— Сега — промърмори той на себе си, надявайки се таймерът да е нагласен както трябва.

БУМ! Най-близката пневматична тръба изстреля една златна мрежа към менадите и ги покри като парашут. Перфектен изстрел.

Менадите се опитаха да се измъкнат. Те пробваха да свалят мрежата, да я разкъсат със зъби и нокти, но без резултат. Докато я ритаха и блъскаха, тя просто променяше формата си, докато накрая се втвърди под формата на кубична клетка от чисто злато.

Лио се ухили.

— Пайпър, натисни бутона отново!

Тя го направи и музиката спря. Купонът свърши. Лио скочи от куката върху току-що направената клетка. Потропа по покрива, за да е сигурен, но металът бе здрав като титан.

— Пусни ни! — викна Бабет — каква е тази зла магия?

Тя заудря по решетките, но дори нейната суперсила не можеше да се мери със златистия материал. Другите менади засъскаха, завикаха и заудряха с жезли по клетката.

Лио скочи на земята.

— Сега купонът е мой, дами. Клетката е направена от мрежата на Хефест, малка рецепта, измислена от баща ми. Може би сте чували историята. Той хванал жена си Афродита да му изневерява с Арес и затова хвърлил златна мрежа над тях, та да ги видят всички. Останали в капан, докато той не решил да ги пусне. Мрежата тук е направена от същия материал. Щом два бога не са успели да се измъкнат, и вие нямате шанс.

Лио се надяваше да е прав за това. Побеснели, менадите започнаха да се катерят една върху друга в затвора си, в напразни опити да разсекат стените му.

Пайпър слезе по една стълба и застана до него.

— Лио, ти си невероятен.

— Знам — отвърна той и погледна към двигателя на кораба, след което застина.

— Ще бъда великолепен още около две минути. След това няма да бъда никакъв.

— О, не — посърна Пайпър. — Трябва да се измъкнем оттук!

Внезапно Лио чу познат звук от входа на бункера — скърцането на зъбчати колела, пуфтенето на парна машина и топуркането на метални крака по пода.

— Бъфорд! — извика Лио. Автоматичната маса забръмча около него и започна да отваря и затваря чекмеджетата си.

Джейсън застана ухилен зад него.

— Чакахте ли ни?

Лио прегърна малката масичка.

— Бъфорд, толкова съжалявам. Вече няма да се отнасям така с теб. Обещавам, приятелю. Ще те бърша само с „Лемън Предж“ с формула за допълнително овлажняване! Когато поискаш!

Бъфорд весело изпафка.

— Лио — напомни му Пайпър. — А взривът?

— Да! — Лио отвори предното чекмедже на Бъфорд и взе синкопатора. След това изтича до камерата за горене.

Трийсет и три секунди. А не трябваше да бърза. Щеше да има само един шанс. Лио внимателно постави синкопатора в камерата за горене и затаи дъх. Двигателят запърпори. Стъклените цилиндри грейнаха от горещината. Лио бе сигурен, че щеше да изгори, ако нямаше имунитет срещу огъня.

Корпусът на кораба се разтърси, заедно с целия бункер.

— Лио? — попита нервно Джейсън.

— Дръж се — отвърна Лио.

— Пусни ни! — изсъска Бабет от златната си клетка — ако ни унищожиш, Дионис ще те накара да съжаляваш!

— Вероятно ще ни прати благодарствена картичка — изръмжа Пайпър. — Но това няма значение. Всички ще сме мъртви.

Камерата за горене отвори различните си отделения с цъкане. Смъртоносно опасните течности и газове изпълниха синкопатора. Двигателят потръпна. След това жегата намаля, треперенето престана и двигателят доволно замърка.

Лио постави ръка на корпуса, който вече дрънчеше от магическа енергия. Бъфорд се отърка нежно в крака му и изпуфтя.

— Браво, Бъфорд — Лио се обърна гордо към приятелите си, — това е звукът на двигател, който няма да експлодира.

* * *

Лио нямаше и идея колко е уморен, докато не припадна.

Когато се събуди, се намери легнал на една койка до „Арго II“. Всички от хижата на Хефест присъстваха. Те бяха стабилизирали работата на двигателя и се изумяваха от гения на Лио.

Щом стана на крака, Джейсън и Пайпър го дръпнаха настрани и го увериха, че не са казали на никого колко близо е бил корабът до взривяване. Никой нямаше да разбере за огромната грешка, която едва не бе изпарила гората.

Но Лио не можеше да спре да трепери. Едва не бе прецакал всичко. За да се успокои, той взе един „Лемън Пледж“ и внимателно полира Бъфорд. След това взе резервния синкопатор и го заключи в един шкаф, който нямаше крачка. За всеки случай. Бъфорд бе темпераментна маса.

След около час Хирон и Аргус дойдоха от Голямата къща, за да се погрижат за менадите.

Аргус, началникът на охраната, бе висок, русокос и със стотици очи по цялото тяло. Той изглеждаше засрамен от това, че дузина опасни менади бяха нахлули в пазена от него територия, без той да забележи. Аргус никога не говореше, но замига нервно и всичките му очи погледнаха към пода.

Хирон, директорът на лагера, изглеждаше повече ядосан, отколкото притеснен. Той погледна менадите отвисоко, което като кентавър не му беше особено трудно. От кръста надолу имаше тялото на бял жребец, а нагоре — на човек на средна възраст, с къдрава кафява коса и брада, нарамил лък и колчан на гръб.

— Пак ли те — оплака се Хирон. — Здрасти, Бабет.

— Ще ви унищожим! — изкрещя Бабет — Ще танцуваме с вас, ще ви нахраним с мезета, ще празнуваме до сутринта и после ще ви разкъсаме на парчета!

— Аха — Хирон не изглеждаше впечатлен, след което се обърна към Лио и приятелите му.

— Добре се справихте. Последния път, когато тези момичета дойдоха да търсят Дионис, стана голяма пакост. Добре е, че ги хванахте, преди да се развихрят. Дионис ще е много доволен.

— Значи те го дразнят? — попита Лио.

— Абсолютно — отвърна Хирон. — Господин Д. презира своя фен клуб почти толкова много, колкото презира и героите.

— Ние не сме негов фен клуб! — зави Бабет. — Ние сме негови последователки, избраници, специални любимки!

— Аха — каза Хирон отново.

— Значи — Пайпър се размърда неспокойно, — значи Дионис нямаше да се ядоса, ако ги бяхме унищожили.

— О, не, щеше да се ядоса — отговори Хирон. — Ако ги бяхте наранили, Дионис щеше да е принуден да ви подлуди или да ви убие, а може би и двете. Така че поздравления за добре свършената работа.

Хирон се обърна към Аргус.

— Планът е същият като миналия път, нали?

Аргус кимна и даде знак на един от лагерниците на Хефест, който качи клетката на един мотокар.

— Какво ще ги правите? — попита Джейсън.

— Ще ги пратим на място, където ще се чувстват като у дома си — усмихна се мило Хирон. — Ще ги качим на автобус за Атлантик Сити.

— Ау — каза Лио. — Но там си имат достатъчно проблеми.

— Не се безпокой — успокои го Хирон. — Менадите ще се изтощят от купоните много бързо и ще изчезнат до следващата година. Винаги се появяват около празниците. Много е досадно.

Менадите бяха отведени надалеч. Хирон и Аргус се отправиха към голямата къща, а сълагерниците на Лио му помогнаха да заключи бункер номер девет за през нощта.

Обикновено Лио работеше до късно, но този път реши да си почине. Все пак бе Бъдни вечер. Заслужаваше го.

Лагерът на нечистокръвните не празнуваше празниците на смъртните, но всички около лагерния огън бяха в добро настроение. Някои деца пиеха яйчен крем. Лио, Джейсън и Пайпър го пропуснаха и предпочетоха горещ шоколад.

Заслушаха се в песните край огъня и се загледаха в искриците, които излизаха от него и се издигаха към звездите.

— Пак ми спасихте живота — каза Лио на приятелите си. — Благодаря ви.

Джейсън се усмихна.

— За теб винаги, Валдес. Сигурен ли си, че „Арго И“ е вече в безопасност?

— В безопасност? Не. Но се надявам да не експлодира.

— Много ни окуражи — засмя се Пайпър.

Останаха смълчани, щастливи от това, че са заедно, но Лио знаеше, че този миг на радост е мимолетен. „Арго II“ трябваше да бъде завършен преди лятното слънцестоене. След това щяха да отплават, за да извършат големия подвиг. Първо трябваше да открият стария дом на Джейсън, римския лагер. А след това ги очакваха гигантите. Майката Земя Гея, най-древния и могъщ враг на боговете, бе насочила армиите си към Олимп. За да я спрат, Лио и приятелите му трябваше да достигнат Гърция, древната родина на боговете. Лио знаеше, че може да умре във всеки един момент на пътуването.

Но сега реши да се наслади на мига. Когато всеки ден ти е подарен, това бе единственото, което можеш да направиш.

Той вдигна чашата с горещ шоколад.

— За приятелите.

— За приятелите — съгласиха се Пайпър и Джейсън.

Лио остана до лагерния огън, докато водещият певец от хижата на Аполон не предложи да потанцуват на „Хоки Поки“.

Тогава Лио реши да си легне.

Бункер номер 9

Пророческа игра

Пророчеството

Седмина герои

ще сбере зовът,

през огън или буря

ще премине светът.

Клетва трябва да се спази със сетен дъх.

Пред портите на смъртта

бди врагът.

Открий имената на героите

Разберете кои са седемте герои от пророчеството, като оправите реда на буквите в имената им!

СЪНДЖЕЙ

ИЛО

РЪППАЙ

КНАРФ

ЪЛЗХЕЙ

СИРПЪ

БЕТНАА

 

Открий имената на героите

Джейсън, Лио, Пайпър, Франк, Хейзъл, Пърси и Анабет са героите от пророчеството.

Олимпийска игра на думи

Открийте думите в буквената плетеница!

Амалтея                Менада
Анабет                Божествен
Арго                Нечистокръвен
Бъфорд                Пайпър
Джейсън                Пърси
Дневник                Талия
Егида                Фестус
Какус                Хермес
Кинжал                Холсиън
Левкрота
Лио
Люк

 

Олимпийска игра на думи

Бележка от Рик Риърдън

Започнах „Пърси Джаксън“ като приказка за лека нощ, която разказвах на сина си Хейли. Това се случи през лятото на 2002 година, когато Хейли беше в първи клас и имаше проблеми в училище. Скоро разбрахме, че е хиперактивен и страда от дислексия. Четенето му бе трудно, но въпреки това той обичаше старогръцките легенди и митове, които преподавах в училище от години. За да запазя интереса му към книгите, започнах да му разказвам митове у дома. Когато ги свърших, той ме помоли да измисля нови. В резултат на това се появи Пърси Джаксън, съвременният герой, който, вдъхновен от неприятностите на собствения ми син, страда от дислексия и е хиперактивен.

През годините Хейли и Пърси израснаха заедно. Пърси стана герой, но и Хейли извърши няколко подвига. Преодоля проблемите си с четенето, стана отличен ученик, запален читател и — което ме удиви — започна да пише собствени неща. Скоро завърши първия си ръкопис, който е по-дълъг, от която и да е моя книга! И трябва да ви призная, че уменията му далеч надхвърлят моите, когато бях на неговата възраст.

Докато пиша тези редове, Хейли и Пърси са връстници — на по шестнайсет години. За мен е невероятно, че стигнаха толкова далеч. И когато реших да издам тази книжка с разкази, ми хрумна, че може би Хейли има какво да каже за света на Пърси. Все пак той е вдъхновителят му. Ако не беше той, никога нямаше да напиша „Похитителят на мълнии“.

Попитах Хейли дали би искал да напише разказ за „Дневниците на героя“. Той веднага прие предизвикателството. Крайният резултат е „Синът на магията“, история, с която Хейли навлиза в досега неизследвани територии от света на Пърси. Тя поставя интересен въпрос — какво е станало с героите, подкрепили Кронос, след „Последният олимпиец“?

Предстои ви да се срещнете с един от тези герои. Ще научите още как работи мъглата и защо чудовищата надушват героите. Ще ми се отговорите на тези въпроси да бяха хрумнали първо на мен!

С този разказ кръгът между Хейли и Пърси се затваря. Момчето, което ме вдъхнови да създам Пърси Джаксън, сега пише за света му. С огромно удоволствие ви представям „Синът на магията“, дебютния разказ на Хейли Риърдън.

Хейли Риърдън
Синът на магията

— Обикновено каня хората да ми задават въпроси, след като приключа, но този път аз ще ви попитам нещо. — Той направи крачка назад и се опита да погледне в очите всичките хиляда гости, присъстващи на лекцията. — Какво става, след като умрем? Детински въпрос, не мислите ли? Но дали някой от вас знае отговора?

Настъпи тишина така, както се и очакваше…

Доктор Клеймор не очакваше някой да отговори, не и след лекцията, която бе изнесъл. Не смяташе дори, че някой ще дръзне да опита.

Но както винаги, се появи човек, който да разбие надеждите му. Този път това бе момче с кафява коса и луничаво лице, което бе седнало на предно място в аудиторията. Клеймор го разпозна. Това момче го бе пресрещнало на паркинга, бе му казало, че е голям фен на книгите му, че ги е прочело всичките…

— Да? — отговори д-р Клеймор. — Смяташ, че знаеш отговора? Тогава, моля, продължи. Всички умираме от нетърпение да го чуем.

Момчето, което изглеждаше пълно с енергия допреди това, замръзна, сякаш езикът му се върза на възел. Клеймор знаеше, че е грубо да се подиграва с едно невинно дете. Знаеше обаче, че е и необходимо.

Клеймор бе просто един актьор, който работеше за спонсорите си като добър фокусник. А това момче току-що бе поискало да е част от фокуса.

Всички в аудиторията вече гледаха към детето. Мъжът, който седеше до него — Клеймор сметна, че това е баща му, — се размърда неспокойно.

При цялото това внимание, приковано към него, детето надали щеше да събере сили дори да си поеме дъх, съмняваше се Клеймор. Изглеждаше толкова крехко — кльощаво и непохватно. Сигурно в училище му се подиграваха.

И тогава това наглед немощно момче направи нещо неочаквано. То се изправи и заговори:

— Не знаем — отговори момчето. Цялото му тяло трепереше, но то събра сили да погледне Клеймор в очите. — Вие критикувате всяка идея за задгробния живот, която хората имат. Но защо задавате на нас този въпрос след всичките си проучвания? Нима не сте открили отговор?

Клеймор не реагира веднага. Ако момчето бе казало нещо за прераждането или за Рая, думите му щяха да изплющят като камшик, но този коментар бе различен. Детето спря представлението му. Аудиторията бе насочила погледи към лектора, сякаш на хората им бе по-лесно да се хванат за простите думи на това дете, вместо да се доверят на проучванията, които Клеймор бе правил през целия си съзнателен живот.

Като всеки фокусник обаче, Клеймор имаше резервен план. Той остана смълчан за не повече от пет секунди. По-дълго, и щеше да изглежда изнервен. По-кратко, щеше да се стори на хората припрян. Затова, след добре преценена пауза, той отговори с реч, която бе репетирал отдавна.

— Задавам ви този въпрос, понеже самият аз търся отговора — отвърна той и стисна бюрото на подиума. — Понякога най-сложните въпроси намират най-прости отговори. Когато един ден легна на смъртния си одър, бих искал да знам със сигурност какво ме чака на оня свят. Мисля, че всички вие чувствате нещата като мен.

Аудиторията избухна в аплодисменти. Клеймор изчака ръкоплясканията да заглъхнат.

— Новата ми книга „Пътят към смъртта“ скоро излиза на книжния пазар — завърши той. — Ако искате да научите повече по тази тема, ще се радвам да я прочетете. А сега ви пожелавам лека нощ. Надявам се да намерите отговорите на въпросите, които ви вълнуват.

Няколко души в публиката се изправиха и му заръкопляскаха. Клеймор се усмихна за последно, преди да напусне сцената. Веднъж скрил се от очите на феновете, се намръщи. В това се бе превърнал животът му — в един безкраен парад от едно представяне на друго. Чувстваше се като циркова мечка. Той бе човек с визия, но в същото време бе станал за смях. В аудиторията надали имаше и двама души, които да разбират труда му. Знаеше, че още по-малко ще го приемат. Невежеството на собствените му почитатели го отблъскваше.

— Господин Клеймор! — Иззад кулисите се появи организаторката на събитието и Клеймор се насили да се усмихне. Все пак тя плащаше сметките му.

— Справихте се чудесно, господин Клеймор — каза тя и едва не подскочи на високите си токчета. — Никога досега не сме имали толкова голяма публика!

Токчетата й се удариха обратно в земята и за изненада на Клеймор не се строшиха под тежестта й. Не бе много учтиво от негова страна да си мисли такива работи, но тази жена бе висока почти колкото него, а Клеймор се имаше за висок човек. Най-лесният начин, по който можеше да я опише, бе, като я оприличи на типичната бабка, която прави сладкиши и плете пуловери. Само дето бе по-голяма от повечето баби. И бе прекалено ентусиазирана, изглеждаше почти гладна. За какво, Клеймор не знаеше. Може би за още сладкиши.

— Благодаря ви — процеди той през зъби. — Но съм доктор Клеймор.

— Е, добре се справихте! — отвърна тя, ухилена до ушите. — Вие сте първият автор, който изпълва цялата аудитория!

Естествено, че щеше да изпълни аудиторията в такова малко градче, помисли си Клеймор. Критиците го наричаха най-големия ум след Стивън Хокинг^[20]. Още като дете бе използвал дар словото си, за да убеди учителите и връстниците си, че е почти божествен. Сега дори политиците и учените го гледаха с уважение.

— Аз преподавам истината, а хората копнеят да узнаят какво ги чака след смъртта — заяви той, цитирайки книгата си.

Жената изглеждаше замаяна от близостта на такава звезда и вероятно щеше да го хвали още часове наред, затова Клеймор използва възможността да се оттегли.

— Бих искал да се прибера вкъщи, госпожо Ламия. Желая ви приятна вечер.

С тези думи той излезе от сградата и се озова на открито в студената нощ. Никога нямаше да се съгласи да говори в затънтения Кийсвил, щата Ню Йорк, ако не притежаваше къща тук. Масивната аудитория се издигаше като насинен палец сред малкото градче, в което се бе преместил, за да работи на спокойствие.

Населението на града нямаше и две хиляди души, затова Клеймор реши, че повечето хора са дошли от щата, а не от града. Това бе специално събитие, случващо се веднъж в живота на тези хора. Но за Клеймор бе просто работа, изпълняване на ангажименти, които бе поел към издателите си. Просто един работен ден.

— Д-р Клеймор, почакайте! — чу се глас зад него. Той не обърна внимание. Това не бе спонсор, нямаше нужда да му отговаря.

Тогава някой го сграбчи за ръката. Той се обърна и изгледа лошо нахалника. Беше онова досадно момче, което се бе опитало да го направи на глупак.

— Д-р Клеймор — каза задъхано момчето, — изчакайте малко. Трябва да ви питам нещо.

Клеймор понечи да се скара на детето, но после се осъзна и спря. Бащата на хлапето бе на няколко крачки от него. Поне Клеймор предполагаше, че това бе баща му. И той като детето бе кльощав и с кафява коса. Докторът помисли, че е редно мъжът да се скара на невъзпитаното си дете, но бащата просто го гледаше тъпо.

— Добре, няма проблем — отговори Клеймор и се насили да се усмихне към бащата. — Това синът ви ли е?

— Просто иска да ви пита нещо — отговори бащата разсеяно.

Клеймор с нежелание погледна към момчето, което, за разлика от баща си, изглеждаше доста целеустремено. Очите му сякаш горяха.

— Предполагам, че вината е моя — каза Клеймор с цялата любезност, на която бе способен. — Трябваше да оставя повече време за въпроси след края на лекцията.

— Става дума за нещо важно — каза момчето, — затова ви моля да го приемете сериозно, дори да ви прозвучи странно!

Доктор Клеймор потисна желанието си да се махне. Той не обичаше нахалните хора, но публичният му образ бе важен за продажбите. Не можеше да допусне тъпият баща на хлапето да се разприказва, че синът му е бил пренебрегнат.

— Питай — отговори Клеймор, — целият съм в слух.

Момчето се изправи. Макар да бе кльощаво като вейка, бе високо почти колкото доктора.

— Какво ще стане, ако някой намери начин да спре смъртта?

Кръвта на Клеймор се смрази от тона на момчето. То вече не звучеше притеснено. Гласът му бе тежък и студен като камък.

— Това е невъзможно — каза Клеймор. — Всички живи същества с времето остаряват. В един момент за организма става невъзможно да функционира. Това е…

— Но вие не отговорихте на въпроса ми — прекъсна го момчето. — Моля, отговорете ми честно.

— Не мога да ти отговоря — сопна се Клеймор. — Аз не пиша фантастика. Не се занимавам с фантасмагории.

— Жалко — намръщи се момчето. — Тате, дай листа. Мъжът извади листче хартия от джоба си и го подаде на Клеймор.

— Тук може да намерите контактите ми — каза момчето. — Ако ви хрумне нещо, ми се обадете, става ли?

Клеймор го погледна, опитвайки се да не разкрива объркването си.

— Не ме ли разбра? Не мога да отговоря на въпроса ти.

— Моля ви, д-р Клеймор — погледна го тъжно момчето, — опитайте. Иначе ще умра.

* * *

Докато шофираше към дома си, Клеймор не спираше да поглежда в огледалцето за обратно виждане. Чувстваше се жалък. Момчето се бе опитало да го изнерви. Не можеше да си позволи да се ядосва за такива неща.

Когато стигна дома си, се почувства успокоен, но все пак включи алармата.

Клеймор живееше сам в къща, проектирана от самия него. Освен всичко друго, той бе и архитект и искаше къщата да отговаря на личността му. Тя бе модерна, с изчистени линии, отдалечена от пътя. Камери и решетки по прозорците гарантираха спокойствието му, но в самите стаи бе тихо и уютно. Мебелите му бяха простички и удобни.

Нямаше съпруга или деца — никой, който да го безпокои, нито дори котка. Особено пък котка!

Това бе неговият оазис. Негов и само негов. Озовеше ли се у дома, винаги се успокояваше.

Да, красивата къща отвлече мислите му от момчето. Но не след дълго той се намери на бюрото си, зачетен в листчето, което бащата му бе дал.

АЛАБАСТЪР С. ТОРИНГТЪН

„МОРОУ ЛЕЙН“

272 518-555-9530

Пощенският код 518 означаваше, че семейството вероятно живее в Кийсвил. Клеймор си спомни, че има улица „Мороу Лейн“, на около половината път през града.

Но дали Алабастър Торингтън бе момчето или бащата? Алабастър бе много старомодно име. Не се срещаше често, понеже повечето родители нямаха навика да кръщават децата си на скали.

Клеймор поклати глава. Можеше да хвърли картичката и да я забрави. В ума му се появиха сцени от романа на Стивън Кинг „Мизъри“^[21]. Но нали затова си постави аларма, напомни си той, да се пази от по-зловещите фенове. Стигаше някой да почука на вратата му, и полицията щеше да довтаса незабавно.

А самият Клеймор не беше беззащитен. Той имаше солидна колекция от огнестрелни оръжия, скрити на различни места в къщата. Човек никога не можеше да бъде сигурен.

Той въздъхна и остави листчето на масата с останалите бележки. Не бе необичайно да попада на шантави хора по срещите си. В крайна сметка, на всеки полуинтелигентен човек, който си купуваше книгите му, се падаха поне трима, които ги вземаха с надеждата да открият съвършената диета. Освен това важното бе, че Клеймор не е сам в някоя тъмна уличка с тези хора. Беше си у дома, в безопасност, на най-хубавото място на света. Усмихна се сам на себе си и се облегна на стола.

— Точно така, няма от какво да се притесняваш — каза си той. — Мина просто още един работен ден.

И тогава телефонът иззвъня. Усмивката изчезна от лицето му. Кой можеше да го безпокои по това време?

Беше поне единайсет часа вечерта. Всеки нормален човек вече или бе заспал, или се бе свил в леглото с хубава книга.

За момент реши да не вдига телефона, но той продължи да звъни. Това бе много странно, тъй като след четвъртото позвъняване се включваше телефонният му секретар. В крайна сметка любопитството надделя.

Той стана и пресече голямата си стая. Имаше само един телефон, повече не му трябваха. На дисплея пишеше кой се обажда: Мария Ламия, 518-555-4164.

Ламия… това бе организаторката на събитието днес.

Той се намръщи и с нежелание вдигна слушалката, сядайки на дивана си.

— Ало, Клеймор е на телефона. — Не се опита да скрие досадата в гласа си. Това бе неговият дом, а това обаждане бе нахълтване в личното му пространство. Все едно някой се бе самопоканил. Надяваше се Ламия да има добра причина да го безпокои.

— Господин Клеймор! — произнесе тя името му, все едно беше спечелил шестица от тотото. — Здравейте, здравейте! Как сте?

— Съзнавате ли колко е часът, госпожо Ламия? — попита Клеймор възможно най-строго. — Имате ли да ми кажете нещо важно?

— О, да, имам. Всъщност исках да поговоря с вас за това веднага.

Клеймор въздъхна. За половин минута тази жена беше успяла да го вбеси.

— Хубаво тогава, давайте по същество — изръмжа той. — Кажете за какво иде реч. Аз съм зает човек и мразя да бъда безпокоен!

Линията затихна. Клеймор почти реши, че я е уплашил, но накрая тя продължи. Тонът й бе станал много по-хладен.

— Отлично, господин Клеймор. Щом искате да спестим любезностите, добре.

Почти се разсмя. Тази жена се опитваше да го заплашва!

— Благодаря ви — отговори Клеймор. — Какво точно искате?

— Тази вечер срещнахте едно дете и то ви даде нещо — каза Ламия. — Искам да ми го предадете.

Мъжът се намръщи. Откъде тя знаеше за момчето? Дали не го следеше?

— Не се радвам особено, че сте ме проследили, но това вече едва ли има значение. Детето ми даде лист хартия с адреса си. Не мога да го дам просто така на вас. Познаваме се от вчера!

Настъпи нова пауза. Клеймор се канеше да затвори телефона, когато жената попита.

— Вярвате ли в Бог, господин Клеймор?

Той вдигна очи към тавана, отвратен.

— Прекрачихте границата, знаете ли? Не, не вярвам в нищо, което не мога да видя или пипна. Така че ако смятате да ме зарибявате за някоя секта, отговорът е не.

— Колко жалко — прошепна тя по телефона. — Това ще ме затрудни доста.

Клеймор затвори телефона.

Какъв беше проблемът на тази жена? Бе започнала разговора на практика с признание, че го е следила, след което се бе опитала да го привлече към някаква религия. А я беше помислил за мила бабка!

Телефонът иззвъня отново, пак с номера на Ламия, но Клеймор нямаше желание да вдига. Той го извади от контакта и така приключи с този въпрос, поне за тази вечер. На следващия ден можеше да се обади и в полицията. Тази госпожа Ламия очевидно беше луда. Защо иначе щеше да пита за адреса на момчето? Какво искаше от него?

Клеймор потрепери. Усети странен порив да предупреди момчето. Но не, това не беше негов проблем. Щеше да остави лудите да се разберат помежду си, щом така искаха. Нямаше да се бута между шамарите.

Не и тази вечер. Тази вечер щеше да поспи.

* * *

Клеймор знаеше, че вълненията и тревогите през деня влияят върху сънищата на хората. Дори и така обаче не можеше да си обясни този сън.

Озова се в огромна стая, стара и прашна. Приличаше на черква, която не е била почиствана от столетие. Не беше осветена, ако не се броеше слабото зеленикаво сияние в далечния й край. Източникът на светлината бе засенчен от момче, което стоеше на пътеката точно пред него. Клеймор не можеше да го види ясно, но бе сигурен, че това е детето от аудиторията. Но какво търсеше то в съня на Клеймор?

По принцип Клеймор спеше, както казват хората, леко. Той можеше да разбере кога сънува и да се събуди, когато поиска. Вероятно можеше да го направи и сега, но реши да изчака. Любопитството го глождеше.

— Тя ме намери отново — каза момчето. Не говореше на Клеймор. Бе застанало с гръб към него и изглеждаше така, все едно разговаря със зелената светлина.

— Не знам дали ще мога да я победя и този път. Отново е надушила миризмата ми.

За миг нямаше отговор, след което една жена заговори от края на стаята. Тонът й бе стоически и лишен от хумор. Нещо в него накара Клеймор да потръпне.

— Знаеш, че не мога да ти помогна, детето ми — отвърна тя. — Преследвачката ти е моя дъщеря. Не мога да вдигна ръка нито срещу нея, нито срещу теб.

Момчето се напрегна, сякаш готово да възрази, но се спря.

— Аз… разбирам те, майко.

— Алабастър, знаеш, че те обичам — каза жената. — Но това е битка, в която влезе по свое желание. Ти прие благословията на Кронос и влезе в армията му от мое име. Не можеш просто да отидеш при враговете си и да потърсиш прошка. Те никога не биха ти помогнали. Успях да те опазя жив досега, но не мога да се намесвам в битката ти с нея.

Клеймор се намръщи. Кронос бе името на господаря на титаните от гръцките митове, но остатъкът от разговора му звучеше безсмислен. Мъжът се бе надявал да узнае нещо ценно от този сън, но сега му се струваше, че историята е станала още по-нелепа, с още митове и легенди. Още и още безполезни фантасмагории.

Момчето, наречено Алабастър, пристъпи към зелената светлина.

— Загубата на Кронос бе неочаквана! Сама каза, че титаните са фаворити в тази война! Каза ми, че лагерът на нечистокръвните ще бъде унищожен.

Когато момчето помръдна, Клеймор най-сетне видя жената, с която то разговаряше. Тя бе коленичила на края на пътеката и бе вдигнала лице, сякаш се моли на мръсното стъкло над олтара. Бе облечена в бяла роба, по която личаха сребърни орнаменти, подобни на рунически^[22] символи. Тъмната й коса едва стигаше рамената.

Макар да бе приклекнала сред прах и мръсотия, жената изглеждаше съвършено чиста, без нито петънце по себе си. Всъщност, тя бе източникът на зелената светлина, която бликаше от нея, подобно на аура. Тя заговори, без да поглежда към момчето:

— Алабастър, казах ти кой е най-вероятният изход на войната. Не съм обещавала, че той ще се случи. Просто исках да видиш всички опции, да се подготвиш за това, което те чака.

— Добре — каза накрая Клеймор. — Писна ми. Тази глупост свършва сега!

Той очакваше да се събуди, но по някаква причина това не се случи.

Момчето се обърна към него и го зяпна изумено.

— Ти? — след което се обърна към коленичилата жена: — Какво търси той тук? Смъртните не могат да пристъпят в дома на един бог!

— Той е тук, понеже аз го поканих — каза жената. — Ти поиска помощта му, нали така? Надявах се, че той ще е по-склонен да ти помогне, след като узнае…

— Достатъчно! — развика се Клеймор. — Това е абсурдно! Не е истинско! Това е просто един сън и като негов създател настоявам да се събудя!

Жената дори не го погледна, но когато проговори, звучеше развеселена.

— Много добре, д-р Клеймор. Щом това е желанието ви, ще го изпълня.

* * *

Клеймор отвори очи. Слънчевата светлина се процеждаше през прозорците на спалнята му.

Странно… обикновено, щом поискаше да се събуди, това ставаше незабавно, посред нощ. Защо вече бе сутрин?

Е, поне ако не друго, сънят правеше детето да изглежда много по-малко страшно. Благословията на Кронос? Домът на Бог? Алабастър звучеше като фен на ролевите игри, а не като психопат. Титани? Клеймор сподави смеха си. На колко години бе това дете? Звучеше като на пет.

Клеймор се почувства облекчен и освежен. Бе време да започне всекидневната си работа. Свали пижамата си, изкъпа се и се облече с дрехи като онези, с които бе изнесъл лекцията си вчера — панталони, официална риза, излъскани кафяви обувки. Клеймор винаги се обличаше официално.

Той облече вълнено сако и започна да събира нещата си. Лаптопът, портфейла, ключовете… и тогава се поколеба. Трябваше му още нещо. Бе съвсем ненужно застраховане, но щеше да го успокои. Той дръпна чекмеджето на бюрото си и взе най-малкия възможен пистолет — деветмилиметров, — след което го пъхна в джоба на сакото си.

Миналата нощ Алабастър го бе изнервил до степен, че си бе легнал, без да напише нито ред, а това не бе нещо, което можеше да си позволи точно сега. Крайният срок за предаване на новия му ръкопис наближаваше. Не можеше да допусне разни откачени фенове да влияят на настроението и работоспособността му. Щом трябваше, щеше да вземе и пистолета.

* * *

„Кафето на Блек“. Името на заведението бе доста безвкусна шега^[23], но Клеймор се връщаше в него всеки ден. Все пак, то бе най-доброто кафене в Кийсвил.

Всъщност то бе единственото кафене в Кийсвил. Клеймор познаваше собственика доста добре. Веднага щом влезе вътре, Бърли Блек го поздрави.

— Хауърд! Какво става? Какво ще поръчаш, обичайното?

Бърли беше… ами, як^[24]. Пълното му лице, огромните му татуирани ръце и постоянно намръщената физиономия щяха да му спечелят място, в която и да е банда рокери. Неговата престилка, на която пишеше „Целуни готвача“, бе единственото нещо, което го правеше да изглежда на мястото си зад тезгяха.

— Добро утро — отговори Клеймор, седна на един стол до тезгяха и извади лаптопа си. — И, да, обичайното.

Бе стигнал до глава 46, което улесняваше труда му. Нямаше нужда да подсказва повече на читателите. Ако досега не бяха загрели за какво става дума, никога нямаше да го разберат.

Пред него се появиха кафе и сладкиш с боровинки, но Клеймор почти не ги забеляза. Бе потънал в своя свят, тракаше по клавиатурата, а думите и мислите му се подреждаха в на пръв поглед неразгадаема конфигурация. Клеймор обаче знаеше, че е гений.

Изпи кафето си бавно, полека-лека изяде сладкиша. Другите клиенти идваха и си отиваха, но никой от тях не впечатли Клеймор. Единственото, което имаше значение, бе работата му. За това живееше.

И тогава жената грубо нахлу в личния му свят.

— Господин Клеймор, каква изненада! Не очаквах да ви видя тук!

Обзе го изпепеляваща омраза. Той натисна няколко клавиша и затвори лаптопа си.

— Госпожо Ламия, ако не бях възпитан както трябва, щях просто да дръпна стола изпод вас.

Тя се нацупи и го погледна обидено, което не бе особено ефективна тактика за жена на нейната възраст.

— Това не беше много учтиво, господин Клеймор.

Просто ви поздравявах.

— Доктор Клеймор — поправи я той.

— Съжалявам — отвърна тя разсеяно. — Всеки път забравям… не помня добре имената, разбирате ли.

— Искам просто да ме оставите на мира — заяви той. — Няма да се присъединя към сектата, в която членувате, и толкоз.

— О, но аз просто искам да поговорим — настоя тя. — И то не за боговете. А за онова момче, Алабастър.

Той я погледна подозрително. Откъде знаеше името на детето? Клеймор не го бе споменал в телефонния разговор снощи.

— Търся Алабастър от доста време — усмихна се госпожа Ламия. — Аз съм му сестра.

— Да бяхте измислили нещо по-достоверно — изсмя се Клеймор. — Вие сте по-стара от баща му!

— Понякога външният вид заблуждава — очите й бяха неестествено ярки и зелени като светлината в съня на Клеймор.

— Момчето се е покрило добре — продължи тя. — Станал е по-умел в използването на магия окултанди. Аз обаче очаквах, че лекцията ви ще го заинтригува. Така и стана. Но преди да го хвана, той успя да се измъкне. Дайте ми адреса му и ще ви оставя на мира.

Клеймор се опита да запази спокойствие. Това бе просто една луда бабичка, която говореше глупости. Макар че магия окултанди… Клеймор знаеше латински. Това бе заклинание за прикритие. Коя, за бога, бе тази жена и какво искаше от момчето? Бе очевидно, че смята да направи нещо лошо на Алабастър.

Докато я гледаше, Клеймор осъзна още нещо. Тя не мигаше. Не си спомняше и да я бе виждал да премигва.

— Знаете ли какво? Омръзна ми от всичко това — гласът на Клеймор потрепери пряко волята му. — Блек, слушаш ли ни?

Той погледна към Бърли. По някаква причина той не отговори, а продължи да търка чашките за кафе.

— О, той не може да те чуе — гласът на Ламия се снижи до познатия дрезгав шепот, който бе чул предишната нощ по телефона. — Ние контролираме мъглата с волята си. Той дори не знае, че съм тук.

— Мъгла? — повтори Клеймор. — За какво говорите, по дяволите! Вие наистина сте луда!

Той се изправи и инстинктивно отстъпи назад, поставяйки ръка на джоба на палтото си.

— Бърли, моля те, изгони тази жена, преди тя напълно да съсипе сутринта ми!

Но Бърли отново не отговори. Огромният мъжага погледна към Клеймор, все едно той не беше там. Ламия му се усмихна самодоволно.

— Знаете ли, господин Клеймор, мисля, че досега не съм срещала толкова нагъл смъртен. Може би ви трябва малка демонстрация на силите ми!

— Не разбирате ли, госпожо Ламия? Нямам време за глупостите ви! Тръгвам си, а що се отнася до…

Не успя да довърши. Ламия се изправи и цялата й фигура потръпна. Първи се промениха очите й. Ирисите й се разшириха и станаха тъмнозелени. Зениците й се свиха до цепки като очите на влечуго. Тя протегна ръка и пръстите й се съсухриха и втвърдиха, а ноктите й се удължиха като на гущер.

— Мога да ви убия веднага, господин Клеймор — прошепна тя.

Или не, не прошепна. Това не бе шепот. А съскане.

Клеймор извади пистолета от сакото си и го насочи към главата на Ламия. Не разбираше какво точно се случва — може би беше сложила халюциноген в кафето му. Не можеше обаче да допусне тази жена — това създание — да го победи. Ноктите й може и да бяха илюзия, но тя се готвеше да го нападне.

— Смятате ли, че щях да бъда толкова сигурен в себе си, ако не бях готов да се защитя? — попита той.

Тя изръмжа и пристъпи към него, вдигнала нокти. Клеймор не бе стрелял никога досега, но инстинктите му взеха връх и той натисна спусъка. Ламия залитна със съсък.

— Животът е нещо крехко — каза той. — Може би е трябвало да прочетете книгите ми. В момента просто се защитавам!

Тя отново нападна и Клеймор стреля два пъти в главата й. Жената падна на пода. Очакваше да има повече кръв, но това вече нямаше значение.

— Бърли, ти видя това, нали? — попита той. — Нямах избор!

Той се обърна към Блек, който продължаваше да търка чашките за кафе. Клеймор се намръщи. Как бе възможно Бърли да не бе чул изстрелите? Как?

И тогава стана още нещо, което бе невъзможно. Трупът под него се раздвижи.

— Надявам се вече да разбирате какво става, господин Клеймор — Ламия се изправи и го погледна с едничкото си оцеляло змийско око. Лявата половина на главата й бе пръсната, но там, където трябваше да има кръв и кости, имаше само тънък слой черен пясък.

Изглеждаше все едно Клеймор е разрушил част от пясъчен замък… и че тази част бавно се възстановява.

— Нападайки ме с жалкото си оръжие на смъртен — изсъска тя, — обявихте война на всички деца на Хеката! А аз приемам тези неща доста сериозно!

Това… това не беше сън, не бе плод на опиат. Това бе невъзможно. Как можеше тя да е още жива? Как можеше да се случва всичко това? „Съсредоточи се“, наложи си Клеймор. Очевидно е истина, тъй като току-що се бе случило.

Разсъждавайки логично, Клеймор постъпи така, както диктуваше логиката. Побягна, стиснал пистолета си.

* * *

За последно му бяха поставили скоба преди години, когато бе паркирал една наета кола неправилно в Манхатън. Сега обаче, в тази ужасна утрин, колата му бе закопчана. Не можеше да избяга с нея.

А Ламия приближаваше. Тя бе излязла от кафенето, а лявото й око бавно се регенерираше, за да го изгледа ядно.

Една кола мина наблизо и Клеймор опита да привлече вниманието на шофьора й, но той, подобно на Блек, не му обърна внимание.

— Не разбираш ли? — изсъска Ламия. — Смъртните ти събратя не те виждат! Ти си в моя свят!

Клеймор не възрази. Прие обяснението й. Тя се заклатушка към него, без да бърза. Вече не приличаше толкова на змия, колкото на котка, която си играе с плячката.

Нямаше начин да я пребори. Имаше още пет изстрела, а щом два в главата не я бяха спрели, се съмняваше, че нещо по-слабо от ръчна граната ще успее.

Имаше само едно предимство. Самият той не бе атлет, но Ламия изглеждаше така, сякаш би се задъхала, ако мине пътя от дивана до хладилника си. Можеше да я надбяга, без значение какъв точно вид чудовище бе тя.

Вече бе на около три метра от него. Клеймор й се усмихна самодоволно, след което се обърна и се затича към Мейн Стрийт. В центъра на града имаше дузина магазини, а улицата бе прекалено открита. Вероятно щеше да му се наложи да завие по Второ Авеню, за да се скрие от нея в някоя от страничните улички. След това щеше да се върне вкъщи, да включи алармите си и да се свърже с полицията. Веднъж прибереше ли се у дома, щеше да…

— Инкантаре: Гелу Семита! — изкрещя Ламия зад него.

Това бе латински… заклинание на латински. Редеше някакво заклинание. Нямаше време дори да си го преведе, преди температурата на въздуха около него да спадне поне с трийсет градуса. И макар в небето да нямаше и облак, започна да вали град.

Той се обърна, но Ламия вече я нямаше.

— Заклинание: Пътят на мраза — преведе си той, а гласът му излезе на пара. — Тя използва магия. Колко нелепо!

Тогава гласът й долетя зад него.

— Вие наистина сте интелигентен човек, господин Клеймор. Сега разбирам какво намира брат ми у вас.

Той се обърна по посока на гласа й, но тя отново не беше там. Продължаваше да си играе с него. Хубаво.

Може и да не беше човек, но той щеше да се справи с нея като с всеки друг враг. Щеше да научи повече за нея, да разбере слабостите й. И след това щеше да се измъкне.

Клеймор протегна ръка към градушката.

— Допреди десет минути може и да не смятах това за възможно, но сега разбирам едно нещо. Ако това е всичко, на което си способна, нищо чудно, че чудовищата се срещат толкова рядко. — Той се ухили. — Вероятно сме ви избили!

Тя изсъска яростно. Градушката заваля по-силно и във въздуха се вдигна ледена мъгла. Той извади пистолета си, готов за стрелба, ако тя го нападне.

Макар да не се интересуваше от фантастичното, беше изследвал древните вярвания. Заклинанията всъщност бяха проста идея — ако кажеш нещо с достатъчно сила зад него, то се сбъдва. Това заклинание бе някаква пространствена магия. Иначе нямаше да използва думата семита. Тя си бе изградила път, по който да мине, а ледът бе методът на пътуването й. Той я скриваше и пречеше на Клеймор да разбере откъде ще дойде следващата й атака.

Това трябваше да го изнерви, но той си наложи да се съсредоточи. Земята около него се покри с лед. Мъжът остана спокоен и се заслуша. Знаеше, че тя ще използва възможността, за да го удари. Може и да си играеше с него, но Клеймор нямаше намерение да загине от ръката на идиотка като нея, още повече, когато тя реагираше предвидимо на закачките му.

Клеймор чу звука от високите токчета, стъпващи върху леда, завъртя се незабавно и отскочи настрани, докато ноктите й профучаха на мястото, на което той се намираше допреди малко. Преди да възстанови баланса си, той стреля.

Лявото й коляно експлодира в облак черен пясък и градушката спря. Ламия залитна, макар че ако се съдеше по изражението на лицето й, раната дори не я бе засегнала. Долната половина от крака й се разпадна, но вече се възстановяваше.

Този път той не очакваше да я убие. Вместо това внимателно наблюдаваше и засичаше регенерацията й. С един куршум си бе купил половин минута време.

— Ти все още не разбираш нищо, смъртни — каза тя. — Тези оръжия не могат да ме убият! Могат само да ме забавят!

Клеймор я погледна и се изсмя.

— Ако смяташ, че искам да те убия, значи наистина си много глупава. Вече знам, че си безсмъртна, затова не бих и опитвал. Не, не се опитвам да те убия. Но разбрах нещо друго от времето, което прекарахме заедно. — Той насочи пистолета си към нея. — Ти не искаш да ме убиеш, поне не веднага. Иначе нямаше да си играеш с ледените кубчета. Искаш да ме уплашиш, за да те отведа до момчето. То е заплаха за теб, нали така? Затова трябва просто да го намеря и той ще ти види сметката. А аз знам точно къде се намира!

Тя изсъска, когато кракът й се възстанови, но той простреля другия.

— Да имах достатъчно куршуми и щях да остана тук целия ден — подигра й се Клеймор. — Ти си напълно безпомощна! Може би трябва да взема една прахосмукачка и да приключа с теб веднъж и завинаги!

Надяваше се изчадието да разбере, че зависи от милостта му, но по някаква причина тя остана усмихната.

Градушката бе спряла напълно. Това, което бе останало на земята, вече беше изчезнало, затова той разбра, че магията й бе приключила. Защо тогава все още се усмихваше?

— Ама ти наистина си най-наглият смъртен, който някога съм виждала! Хубаво! Щом не искаш да ме заведеш при момчето, ще те унищожа с удоволствие!

Тя се изплези със змийския си език.

— Инкантаре: Темплум Инцедере!

— Храмът на огъня — преведе си Клеймор.

Това вероятно бе нападателна магия. Щяха да го нападнат с огън. Той стреля във възстановения й крак и побягна.

Заклинанието очевидно не подейства от самото начало, но той нямаше намерение да изчака, за да види какво прави. Не, щеше да се възползва от това, че никой друг смъртен не го вижда.

Върна се в „Кафето на Блек“ и бутна вратата. Блек очевидно изпитваше огромно удоволствие от търкането на чаши, тъй като продължаваше да го прави. На Клеймор не му пукаше. Той се протегна до джоба на Блек и извади ключа за камиона му. Блек дори не забеляза.

Клеймор реши, че се е измъкнал, когато чу хрипкавия глас на Ламия.

— Ама ти наистина ме мислиш за пълна глупачка, нали?

Беше се появила точно зад него… Как бе успяла? Той бе изчислил, че е спечелил една-две минути, през които тя ще се регенерира. Нямаше начин да го е последвала толкова бързо.

Нямаше време да реагира. Веднага щом се обърна, тя сключи гущеровите си нокти около врата му и пистолетът падна на пода.

— Аз съм на този свят от хиляди години — изсъска тя, втренчила зелените си очи в него — ти си един сляп, глупав смъртен! Някога бях като теб, много отдавна. Мислех се за по-велика от боговете. Бях дъщерята на Хеката, богинята на магията. Самият Зевс се влюби в мен, а аз се мислех за равна нему! И знаеш ли какво направиха боговете с мен? — Ръката й го стисна по-силно за гърлото и Клеймор отвори уста като риба на сухо. — Хера изкла децата ми пред мен! Тя… тази жена…

По люспестото й лице потече сълза, но Клеймор изобщо не се интересуваше от личната трагедия на съществото. Той удари с коляно по гърдите й с всичка сила и с удоволствие чу трошенето на ребра.

Ламия залитна назад. Той се надяваше, че ребрата й няма да се регенерират мигновено. Тя се сви надве, хриптейки, все едно й е трудно да остане права.

— Вече призовах храма на огъня — каза тя. — Това заклинание ще унищожи убежището ти. Това е мястото, в което се чувстваш най-сигурен. Може би не мога да те накарам да изпиташ болката ми, но мога да ти отнема всичко свидно! С едно махване на ръката!

Внезапно температурата в кафенето се покачи. Стана като сауна, а горещината се покачваше.

Първо пламнаха масите. След това столовете. А после…

Клеймор се стрелна паникьосан към Блек, който продължаваше весело да търка чашите.

— Инкантаре: Стулти Карцер! — кресна Ламия.

Внезапно Клеймор усети краката си като олово. Опита се да помръдне, но не можа. Беше като залепен.

Пламъците обхванаха престилката на Блек. Скоро цялото му тяло гореше. А най-лошо бе, че той не забелязваше какво му се случва. Клеймор му извика, но бе безполезно. Можеше само да стои и да гледа как единственият му приятел в Кийсвил изгаря пред очите му.

— Това е силата на боговете! — изрева Ламия. — Могат да ти отнемат всичко свидно за един миг! Така ще постъпя и аз! — Тя се обърна към лаптопа. — Ще унищожа и това, последната ти работа!

Ламия посочи компютъра и пламъците плъзнаха по тезгяха. Пластмасата започна да се топи.

— Защо не опиташ да го спасиш, Клеймор? — злорадо попита тя. — Опитай да потушиш пламъците, може би още не е късно.

Тя махна с ръка и Клеймор внезапно почувства краката си.

— Хайде, човешко дете — изсъска тя. — Спаси това, което е най-ценно за теб! Ще се провалиш! Точно както и аз…

Ламия не успя да довърши, тъй като юмрукът на Клеймор удари лицето й. Тя падна върху една маса. Клеймор се наведе над нея и я удари отново. Ръката му се покри с черен пясък.

— Как можеш просто да стоиш и да говориш глупости, след като си убила човек? — извика той.

Тя се протегна към него с ноктестите си лапи, но Клеймор отби удара и обърна масата върху нея. Ламия падна на пода.

— Ти го уби! — развика се той. — Бърли нямаше нищо общо с това, а ти го уби! Не ми пука какво чудовище си! Когато приключа с теб, ще ти се иска Хера да те е погубила!

— Инкантаре: Су… — отвори уста тя, но Клеймор я изрита в челюстта и долната половина на лицето й стана на пясък.

Огънят се бе разпалил. Пушекът изгаряше дробовете на Клеймор, но на него не му пукаше. Той риташе и удряше Ламия, докато тя не стана на купчина пясък, а след това продължи да я рита.

Осъзнаваше обаче, че не може да продължава така. Не можеше да допусне гневът да го заслепи. Това бе желанието на Ламия. Тя щеше да е добре, независимо от всичко, което можеше да й направи, докато той не беше неуязвим. Пушекът можеше да го задуши. Трябваше да се махне оттук. Иначе купчината пясък в краката му щеше да се смее последна.

Щеше да й трябва поне минута, докато се регенерира, предположи той, достатъчно време, през което той да се махне.

Той погледна към пясъка, който се виеше в краката му, без да е сигурен, че тя може да го чуе.

— Следващия път, когато те срещна, ще знам как да те убия. Смъртта ти е неизбежна. Когато краката ти се появят отново, ти предлагам да бягаш!

Той взе пистолета от пода и стреля в купчината пясък — последен изстрел за Бърли Блек.

Но това не стигаше. Справедливостта трябваше да възтържествува и той знаеше кой е човекът, който може да му помогне за това.

* * *

Дали полицията нямаше да го обвини за пожара, щом разбереше, че е взел камиона на Блек? Дали нямаше да го обвинят и за убийството му?

По петите на Клеймор вървеше истинско чудовище, но той знаеше, че можеше да бъде обявен за престъпник. В друг случай би намерил подобен развой на събитията за забавен, но не и сега, не и след смъртта на Блек.

А и Блек със сигурност щеше да одобри това, че Клеймор е взел камиона му… Той даде газ. Караше толкова бързо, колкото може, без да катастрофира. Ламия имаше колекция заклинания на своя страна, а Клеймор разполагаше само с минута аванс.

Съотношението на силите не му харесваше, но мъжът бе свикнал с това. През целия си живот не бе имал никакви предимства, но бе успял да стане доктор на науките и успешен писател. Бе си създал име само благодарение на ума си. И сега, макар да бе подхвърлен в свят, в който боговете и чудовищата съществуваха, нямаше да загуби. Нямаше да бъде победен нито от Ламия, нито от Хеката, нито от когото и да било.

Той паркира на мястото си, влезе вътре и пусна алармата, след като залости вратата зад гърба си. Не смяташе да губи повече от минута в дома си, но алармата щеше да го предупреди, ако Ламия пристигнеше по-бързо от очакваното.

Опита се да събере мислите си. Момчето Алабастър трябваше да знае за Ламия. В съня на Клеймор Алабастър бе казал на жената в бяло, че го преследват. Тя го бе предупредила, че не може да се меси в конфликт между децата си. Което означаваше, че жената в бяло е Хеката, а Алабастър и Ламия са нейни деца, вплетени в нещо като смъртоносна битка.

„Какво ще стане, ако някой намери начин да спре смъртта?“, бе попитало момчето след лекцията. Алабастър трябваше да намери начин, по който да победи безсмъртната Ламия завинаги, иначе тя щеше да го убие. Затова се бе обърнал към експерта по въпросите на смъртта, д-р Хауърд Клеймор.

Той взе картичката от работното си бюро и набра номера по мобилния си телефон. Отговорът, който долетя от слушалката обаче, не звучеше като зов за помощ.

— Какво искате — попита момчето с леден глас. — Помня, че отказахте да отговорите на въпроса ми. Какво искате сега? Да ви кажа, че сънят от миналата нощ не е бил истински?

— Аз не съм глупак — отвърна Клеймор, докато изключваше алармата по пътя за навън. — Сега вече знам, че е истина. Знам, че сестра ти се опитва да ме убие. Бях нападнат на търговската улица, най-вероятно понеже ме помоли за помощ.

Момчето, изглежда, бе прекалено смаяно, за да отговори. Най-накрая, докато Клеймор се качваше обратно на камиона на Блек, Алабастър попита:

— Щом те е нападнала, как така си още жив?

— Както казах, не съм идиот — отговори Клеймор. — В резултат на това, че ме забърка в тази история обаче, приятелят ми е мъртъв.

Той разказа накратко какво се е случило в „Кафето на Блек“.

Отново настъпи тишина.

— Е? — Клеймор запали двигателя.

— Трябва да прекъснем разговора — каза Алабастър. — Чудовищата могат да проследяват телефонните обаждания. Ела в моето скривалище и ще ти обясня какво трябва да направиш. И побързай!

Клеймор захвърли телефона на седалката до себе си и натисна газта.

* * *

Улицата, на която живееше Алабастър, бе задънена и свършваше с варовиковите скали, които се спускаха към река Хъдсън. Това означаваше, че няма как да бъдат нападнати в гръб, но и още, че не могат да избягат.

Клеймор предположи, че Алабастър неслучайно е избрал това място. Тук можеше лесно да се защитава, макар да нямаше изход от него. Беше перфектно подбрано за последна битка.

Всъщност номер 273 бе на самия край на задънената улица. Къщата не бе нещо особено. Тревата имаше нужда от окосяване, а стените — от боядисване. Бе добра за едно средностатистическо семейство, но далеч от най-доброто.

Клеймор отиде до вратата и почука. Не след дълго вратата се отвори. Посрещна го мъжът, който бе придружавал Алабастър на лекцията. Празните му очи огледаха Клеймор, след което той се усмихна.

— Добър ден, приятелю! Заповядай в нашия дом. Приготвил съм чай.

Клеймор се намръщи.

— Пет пари не давам за чая ви, ако трябва да съм честен. Просто искам да видя сина ви.

Без да спира да се усмихва, мъжът покани Клеймор в дома си.

За разлика от семплия изглед отвън, стаята вътре беше луксозна. Всичко бе изчистено и полирано. Изглеждаше така, сякаш мебелировката е била купена току-що. В камината грееше огън, а на масичката за кафе имаше чай.

Клеймор го игнорира и седна на дивана.

— Господин Торингтън, предполагам. Разбирате ли в каква ситуация ме поставихте? Дойдох тук, за да си изясня някои неща.

— Чаят ви ще изстине — отвърна все още усмихнатият мъж. — Изпийте го!

Клеймор го погледна право в очите. Това ли бе тайното му оръжие.

— Извинявайте, вие да не сте глупак?

Мъжът не успя да отговори, тъй като вратата към хола се отвори и вътре влезе момчето. Изглеждаше по същия начин, както и предишната вечер — луничаво, с кафява коса, но облеклото му бе, меко казано, странно. Над тъмносивата риза с дълги ръкави носеше бронирана жилетка. Панталоните му също бяха сиви, но най-странни от всичко бяха символите по тях.

На случайни места по ризата и панталоните му имаше безсмислени знаци. Изглеждаха като поставени от полудяло петгодишно дете, сдобило се със зелен флумастер.

— Д-р Клеймор — каза момчето, — не си губете времето да разговаряте с моя спътник. Той не може да ви каже нищо интересно.

Цялото напрежение сякаш беше напуснало момчето. Алабастър изглеждаше изпълнен с мрачна решителност, както когато се бе опитал да подлъже Клеймор по време на лекцията му.

Клеймор погледна първо мъжа, а после и Алабастър.

— Защо не? Това не е ли баща ти?

— Не — засмя се Алабастър, след което седна на дивана. — Той е мъглороден. Създадох го, за да ми служи за настойник.

Очите на Клеймор се разшириха. Той погледна към мъжа, който явно не слушаше техния разговор.

— Създал си го? С магия?

Алабастър кимна и извади от джоба си една празна карта. Постави я на масата и потупа два пъти по нея. Мъглороденият се стопи пред очите на Клеймор, сякаш бе всмукан в картата. Щом изчезна, Алабастър я вдигна, и Клеймор видя, че върху нея е нарисуван зеленият силует на мъж.

— Така е по-добре — усмихна се леко Алабастър. — От време на време става дразнещ. Осъзнавам, че всичко това идва малко в повечко на един смъртен.

— Ще се оправя — отговори Клеймор. — Всъщност повече се вълнувам от Ламия. Бих искал да науча нещо повече за нея, и по-специално — как да я убия.

— Вече ви казах, че не знам — въздъхна Алабастър. — Затова потърсих помощта ви. Помните ли какво ви попитах на паркинга?

— Какво ще стане, ако някой намери начин да спре смъртта? — повтори Клеймор. — Защо те вълнува това? Да не би да е заради регенерацията на Ламия?

— Не, всички чудовища са така. Има само два начина, по които можеш да убиеш чудовище. Единият е с вид божествен метал. Другият е с магия, която да им попречи да се възстановят в нашия свят. Но за мен не е проблем да я убия. Вече съм го правил. Проблемът е, че тя не умира.

— Как така не умира? — повдигна вежда Клеймор.

— Ами така — отговори Алабастър. — Ако я убия, тя не остава мъртва, каквото и да опитам. Когато едно чудовище загине, духът му се връща в Тартара и минават години, понякога векове, преди то да може да се регенерира. Ламия обаче се връща незабавно. Затова дойдох при вас. Знам, че сте изследвал духовните аспекти на смъртта може би повече от всеки друг на този свят. Надявах се да откриете начин, по който да я задържим мъртва.

Клеймор се замисли за миг, но след това поклати глава.

— Повече от всичко искам да я унищожа, но това, което искаш, е отвъд възможностите ми. Трябва да разбера твоя свят по-добре, как действат боговете и чудовищата в него, какви са правилата на твоята магия. Трябва ми информация.

Алабастър се намръщи и отпи от чая си.

— Ще ви кажа каквото знам, но надали имаме много време за разговори. Ламия става все по-добра в това да вижда през заклинанията ми за прикритие.

— В моя сън Хеката каза, че си бил във войската на Кронос. — Клеймор се облегна назад. — Все трябва да има и други войници от нея. Защо не ги помолиш за помощ?

— Повечето от тях са мъртви — поклати глава Алабастър. — Миналото лято имаше война между боговете и титаните. Повечето герои, полубогове като мен, бяха на страната на боговете на Олимп. Но аз бях на страната на Кронос.

Момчето си пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Основните ни сили бяха на борда на „Принцеса Андромеда“, кораб, унищожен от враговете ни. Ние трябваше да завладеем Манхатън, където е базата на боговете. Бях на борда на кораба, когато враговете ни го взривиха. Оцелях само защото произнесох заклинание, което ме защити. След това войната ни тръгна на зле. Аз бях на бойното поле, но повечето ни съюзници избягаха. Самият Кронос се изкачи до Олимп само за да бъде убит от син на Посейдон. След смъртта на Кронос, боговете премазаха съпротивата ни. Това бе просто едно клане. Доколкото си спомням, според майка ми лагерът на нечистокръвните и съюзниците им дали общо шестнайсет жертви. От нашите загинаха стотици.

Клеймор погледна Алабастър. Докторът не се определяше като чувствителен човек, но изпита съжаление към това момче, което бе преживяло толкова много на такава крехка възраст.

— Щом силите ви са били напълно унищожени, как успя да оцелееш?

— Не избиха всички ни — каза Алабастър. — Повечето от оцелелите герои избягаха или бяха пленени. Бяха толкова деморализирани, че се присъединиха към враговете. Имаше и някаква амнистия, договорена от момчето, убило Кронос. Въпросното хлапе убедило боговете на Олимп да приемат низшите богове, присъединили се към титаните.

— Като майка ти Хеката — каза Клеймор.

— Да — с горчивина отвърна Алабастър. — От лагера на нечистокръвните взеха решение да приемат децата и на низшите богове. Щяха да ни построят хижи в лагера и да се престорят, че не са ни клали, задето не сме били съгласни с тях. Повечето от низшите богове приеха сделката веднага след като предложението от Олимп дойде, но майка ми отказа. Как да ти обясня… аз не бях единственото дете на Хеката в редиците на Кронос. Хеката има малко деца, но от тях аз бях най-силният. Моите братя и сестри ме последваха. Убедих повечето от тях да се бият… но оцелях само аз. Хеката изгуби повече деца в тази битка от всеки друг бог.

— И затова е отказала сделката им? — предположи Клеймор.

— Да — Алабастър отпи от чая си, — поне в началото. Аз настоявах да продължим битката. Но боговете решиха, че не искат една разбунтувала се богиня да им разваля вкуса от победата, затова сключиха специална сделка с нея. Щяха да ме прогонят завинаги от лагера си, задето съм проявил характер, но бяха готови да пощадят живота ми, ако Хеката се присъедини отново към тях. По този начин й подсказаха, че ако не го направи, ще ме убият.

— Значи тези богове — намръщи се Клеймор, — при все че са велики и всемогъщи, прибягват до изнудване.

Алабастър загледа мрачно в огъня, пукащ в камината.

— По-добре е да не си ги представяш като богове. Мисли за тях като за небесна мафия. Те принудиха мама да приеме сделката им, а в същото време ме прогониха от лагера, за да са сигурни, че няма да заразя другите герои с вижданията си. — Алабастър допи чая си. — Аз обаче никога няма да се поклоня на боговете на Олимп. Не и след зверствата, които извършиха. Техните последователи са слепи. Никога не съм стъпвал в лагера им и ако го направя, ще е само за да дам на онзи син на Посейдон това, което заслужава.

— Значи не очакваш помощ от никъде — каза Клеймор. — Защо обаче това чудовище, Ламия, е подире ти?

— Ще ми се да знаех — Алабастър остави чашата на масата. — Веднага щом бях прогонен, чудовищата ме нападнаха. Бих се с много от тях. Те надушват героите инстинктивно, а аз бях сам, примамлива цел. Ламия обаче е нещо друго. Тя е дете на Хеката от стари времена и сякаш иска лично да ми отмъсти за нещо. Колкото и пъти да я убия, тя оживява. Принуждава ме да скитам от град на град, изтощава мен и заклинанията ми. Сега дори не мога да заспя, без тя да се опита да пречупи защитите ми.

Клеймор се загледа в момчето по-внимателно и забеляза тъмните кръгове под очите му. Вероятно не бе спало от дни насам.

— Откога си сам? — попита Клеймор. — Кога те прогониха?

Алабастър сви рамене, сякаш вече е забравил.

— Преди седем-осем месеца, но ми се струва по-отдавна. Времето тече по различен начин за нас, полубоговете. Ние не водим лекия живот на смъртните. Повечето герои не доживяват и двайсет.

Клеймор не отговори. Дори за него всичко това бе трудно за възприемане. Това дете бе истински полубог, син на човек и на богинята Хеката. Нямаше идея как това е възможно, но очевидно беше, тъй като момчето бе до него и определено не бе обикновен смъртен. Клеймор се замисли дали Алабастър умее да се регенерира както Ламия. Съмняваше се. Макар да й бе брат, Алабастър винаги я наричаше чудовище. Това не беше дума, с която ще наречеш някой от собствения си вид.

Момчето бе останало съвсем само. Боговете го бяха прогонили. Чудовищата искаха да го убият, включително собствената му сестра. Единственият му спътник бе мъглороденият, който изскачаше от малка карта, на която бе скициран. И въпреки това момчето бе оцеляло. Клеймор не можеше да не му се възхити.

Алабастър понечи да си налее още една чаша чай, след което замръзна. Един от символите на десния му ръкав засия в светлозелено.

— Ламия е тук — промърмори той. — Имам достатъчно сила да я задържа за известно време, но…

Чу се звук като от чупене на електрическа крушка и символът на ръкава му се строши като стъкло, разпадайки се на зелени искрици.

— Това е невъзможно! — изтърва чашата си Алабастър. — Тя не може да разруши защитата ми, освен ако… — Погледът му се спря на Клеймор. — Богове. Клеймор, тя те използва!

— Използва ме? — напрегна се Клеймор. — Какво говориш?

Преди Алабастър да може да отговори, още един символ на ризата му експлодира.

— Ставай! Трябва да се махаме веднага! Тя току-що разруши и втората ми защитна бариера.

— Чакай! — скочи на крака Клеймор. — Кажи ми как така ме използва?

— Не си й избягал, тя те е пуснала — погледна го Алабастър. — Заклинанието, което разрушава магическите ми печати, е в теб. Богове, как можах да съм толкова глупав!

Клеймор стисна юмруци. Бяха го изиграли. Зает в това да изучава правилата на този нов свят и да мисли стратегия, той не бе допуснал, че Ламия може да има свой собствен план. Сега грешките му я бяха довели до жертвата й.

Алабастър докосна Клеймор по гърдите.

— Инкантаре: Ауферо Сарцина!

Долетя още една експлозия. Този път зелените искрици хвръкнаха от ризата на Клеймор и той залитна назад.

— Какво…

— Махнах заклинанието на Ламия — обясни Алабастър. — А сега…

Алабастър потупа още няколко руни по ризата и те всичките се разпаднаха. Сякаш в отговор, символите по панталоните му блеснаха в светлозелено.

— Подсилих вътрешните стени, но това няма да я спре за дълго. Знам, че имаш още въпроси, но засега мълчи. Няма да допусна да те убият. Само ме следвай!

* * *

През този ден д-р Клеймор бе изпитал объркване, страх, тревога и невероятен гняв. Сега обаче той почувства емоция, която не бе усещал от години. Великият, хладнокръвен учен бе изпаднал в паника.

Всичко е било един капан. Ламия бе загубила нарочно битката си с него. Това беше трик, чрез който да проникне през защитите на Алабастър. Вината за всичко беше негова.

Алабастър изтича навън и Клеймор го последва, като не спираше да ругае. Той знаеше доста ругатни.

Преди не го беше видял, но сега забеляза, че цялата къща е покрита от блестящ зелен купол. Сиянието му обаче отслабваше, подобно на руните върху крака на Алабастър. И макар допреди малко времето да беше слънчево, сега над тях бяха надвиснали буреносни облаци, от които се спускаха светкавици, удрящи вълшебната бариера.

Ламия беше навън и този път нямаше да си играе с тях. Бе дошла, за да ги убие.

Клеймор отново изруга. Алабастър спря, когато излезе на улицата и погледна към небето.

— Не можем да избягаме. Тя ни е заключила с тази магическа буря. Не мога да я махна, докато бариерата е вдигната. Не можем и да избягаме. Ще трябва да се бием.

Клеймор го погледна смаян.

— Камионът на Блек е ей там. Мога да го взема и после…

— И после какво? — Алабастър погледна Клеймор и го накара да замръзне. — Няма значение колко бързо караме. Само ще й дадем по-голяма мишена, в която да се цели. Освен това тя очаква, че ти като смъртен ще постъпиш точно така. Просто не ми се бъркай. Опитвам се да спася живота ти!

Клеймор го погледна и кръвта му кипна. Беше дошъл тук, за да помогне на момчето, не да стои безполезен като куфар. Отвори уста да възрази и тогава бляскавите руни по крака на Алабастър избухнаха в пламъци. Момчето направи гримаса от болката и падна на колене. Зеленият купол над тях се разби със звука на милион счупени прозорци.

— Братко! — изрева Ламия и заглуши гръмотевиците. — Идвам за теб!

Навсякъде около тях започнаха да валят светкавици. Електрическите стълбове паднаха, дърветата лумнаха в пламъци.

Но останалата част от света не забеляза нищо. В една недалечна къща, един човек поливаше ливадата си. Отсреща на улицата една жена се качи в джипа си, говорейки по телефона, без да забелязва, че яворът в двора й гори. Подобни огньове бяха отнели живота на Бърли. Очевидно за героите и чудовищата жертвите от света на смъртните бяха нещо нормално.

Алабастър се изправи с мъка и извади карта от джоба си. На нея вместо човек бе нарисувана скица на меч. Когато Алабастър потупа рисунката, тя започна да сияе и скицата престана да бъде просто скица. От картата се появи меч от чисто злато, който попадна в ръката на Алабастър. Острието му бе обсипано със зелени руни, подобни на тези по дрехите на момчето. И въпреки че оръжието вероятно тежеше поне петдесет килограма, Алабастър с лекота го вдигна с една ръка.

— Застани зад мен и не мърдай — каза той и стъпи здраво на земята. Може би за пръв път в живота си, Клеймор не възрази.

— Ламия! — извика Алабастър към небето. — Кралице на Либийската империя, дъще на Хеката! Ти си моята цел и мишена на меча ми! Инкантаре: Персекуор Вестигиум!

Символите по меча на Алабастър блеснаха още по-ярко, заедно с всички останали руни по дрехите му. Около него се издигна вихър от заклинания, силата започна да струи от цялото му тяло. Той се обърна към Клеймор, който направи крачка назад. И двете очи на Алабастър бяха позеленели като на Ламия.

— Ще се оправим, д-р Клеймор — усмихна се момчето. — Героите никога не губят, нали?

Клеймор се сети, че в гръцките митове героите винаги умират. Но преди да може да каже каквото и да е било, екна гръм и изчадието Ламия се появи на края на двора.

Алабастър я нападна.

* * *

Докато надигаше меча си, Алабастър усети нещо, което не бе чувствал от битката при Манхатън насам — желанието да жертва живота си в името на някаква кауза. Той бе въвлякъл Клеймор в това. Нямаше да допусне още един смъртен да загине от ръцете на това чудовище.

Улучи я още с първия си удар. Дясната ръка на Ламия се разпадна на прах. Обикновено чудовище би умряло от такъв удар, нанесен с оръжие от имперско злато. Ламия обаче го посрещна с грозен кикот.

— Братко, защо упорстваш? Дойдох тук само за да си побъбрим…

— Лъжи! — излая Алабастър и отразя лявата й ръка. — Ти си позор за името на мама! Защо просто не пукнеш?

Ламия се усмихна с крокодилските си зъби.

— Не умирам, понеже господарката ме пази.

— Господарката? — намръщи се Алабастър. Имаше чувството, че сестра му не говори за Хеката.

— О, да — Ламия избегна следващия му удар, а ръцете й вече се регенерираха. — Кронос се провали, но сега господарката ми се надига. Тя е много по-силна от всеки друг титан или бог. Ще унищожи Олимп и ще изведе децата на Хеката до нов златен век. За жалост господарката ми ти няма доверие. Тя иска да умреш, за да е сигурна, че няма да й пречиш в бъдеще.

— Върви в Тартара заедно с господарката си! — извика Алабастър, разполовявайки главата на Ламия. — Да не би вече да си се съюзила с боговете? Хера ли те изпрати да ме убиеш?

Двете половини от устата на Ламия завиха:

— Не споменавай това име в мое присъствие! Тази вещица унищожи семейството ми! Не разбираш ли, братчето ми? Не си ли чел старите митове за мен?

— Не си губя времето — изсъска Алабастър — в четене на истории за безполезни чудовища като теб!

— Чудовище! — ревна тя, когато лицето й се събра. — Хера е чудовището! Тя отнема живота на всички жени, в които съпругът й се влюби! Тя преследва децата им от завист и ревност! Тя изби рожбите ми! Дечицата ми!

Лявата ръка на Ламия се възстанови и тя я вдигна пред себе си. Цялата трепереше от ярост.

— Още виждам безжизнените им телца пред мен… Алтея искаше да стане художник. Помня дните, в които учеше при най-добрите скулптори на царството… Беше дете гений. Уменията й съперничеха на тези на самата Атина. Деметрий бе на девет. Пет дни го деляха от рождения му ден. Той бе едно прекрасно силно дете. Искаше да накара майка си да се гордее с него. Беше готов на всичко, за да стане един ден цар на цяла Либия. И двамата работеха съвестно. И двамата имаха блестящо бъдеще пред себе си. И какво направи Хера? Уби ги жестоко само защото бях приела ухажванията на Зевс! Тя е тази, която заслужава да гние в Тартара!

Алабастър замахна отново. Този път Ламия стори невъзможното и спря удара му, като сграбчи имперското злато с ноктестата си лапа. Алабастър се опита да измъкне меча си, но Ламия не го пусна. Лицето й доближи неговото.

— Знаеш ли какво стана след това, братко? — прошепна тя. Дъхът й ухаеше на току-що пролята кръв. — С живота ми на царица бе свършено, но отмъщението ми едва сега започваше. С магията на майка си заплетох едно много специално заклинание. То позволява на чудовищата по света да надушват смрадта на полубоговете. — Тя се ухили. — Може би, след като няколко хиляди от вас погинат, Хера, богинята на семейството, ще разбере болката, която чувствам!

Алабастър затаи дъх.

— Какво каза?

— Чу ме отлично! Аз превърнах живота на героите в ад! Аз дадох на чудовищата умението да ги надушват! Аз съм Ламия, убийцата на покварените! Веднъж щом пукнеш, останалите ни роднини ще ме последват като тяхна царица или ще загинат като теб! А господарката ми, самата майка Земя, ще възроди собствените ми дечица! — Ламия се изкикоти доволно. — Те ще живеят отново! Единственото, което трябва да направя, е да те унищожа!

Алабастър успя да измъкне меча си от хватката й, но Ламия бе прекалено близо. Тя замахна с ноктите си, за да изтръгне сърцето му. В този момент се чу оглушителен изстрел и Ламия залитна назад, с рана от куршум в люспестите си гърди. Алабастър замахна с меча си и я посече през кръста. Чудовището се разпадна на купчина черен пясък.

Алабастър погледна към Клеймор, който стоеше на около три метра от него, извадил пушката си.

— Какво правиш тук? Можеше да те убие!

— Видях, че не се справяш много по-добре от мен — усмихна се Клеймор, — и затова реших да помогна. Пък и все трябваше да употребя този последен куршум.

— Богове! — зяпна го Алабастър. — Ама ти наистина си много нагъл.

— Чух го вече няколко пъти днес. Ще го приема като комплимент. — Клеймор погледна надолу към тялото на Ламия, което вече се възстановяваше. — Една гъба щеше да ни свърши добра работа. Тя ще се върне след минутка.

Алабастър се опита да помисли, но беше изтощен. Повечето от заклинанията му вече не действаха. Защитите му бяха паднали.

— Трябва да се махаме.

— Бягството не ти е помогнало досега — поклати глава Клеймор. — Трябва да се спазарим с нея. Каза, че животът й е поддържан от господарката…

— Майката Земя — довърши Алабастър, — Гея. В древни времена тя се опитала да победи боговете. Но с какво ни помага това сега?

Клеймор взе шепа черен пясък и го загледа как се гърчи в опит да се регенерира.

— Земя… — замисли се той. — Щом изпращането на Ламия в Тартара не действа и тя се съживява, няма ли начин да я затворим на тази земя?

Алабастър се намръщи и тогава електрическата крушка светна в съзнанието му. Той бе очаквал този човек, този гений, да има по-сложен отговор. Алабастър очакваше, че ако каже на Клеймор за подземния свят и за смъртта на чудовищата, най-големият ум на века ще намери начин как да убие Ламия завинаги.

Но отговорът бе много по-прост от това. Без да иска, Клеймор бе разрешил проблема. Не можеха да убият Ламия завинаги. Богинята на земята щеше да я върне в света на живите. Но какво щеше да стане, ако не я пратеха в Тартара? Ако затворът й бе на тази земя!

— Трябва да се върнем вкъщи — каза Алабастър и погледна доктора в очите. — Мисля, че знам как да я спра.

— Сигурен ли си? — попита Клеймор. — Как?

— Нямам време за обяснения! — поклати глава Алабастър. — Само намери книгата на нощното ми шкафче! Ако тя я докопа, няма да можем да я спрем. Тръгвай!

Клеймор кимна и се затича към входната врата.

Алабастър е имал силата да я надвие, но просто не го е знаел. Сега имаше отговора. И нямаше чудовище, което да го спре.

* * *

Бягството измори Клеймор. Младият му приятел Алабастър изглеждаше, все едно може да тича още километри наред при все огромния меч, който носеше. Освен това той вече седмици наред бе устоявал на атаките на Ламия.

Клеймор не беше такъв. След само няколко часа конфликт с чудовището, той имаше чувството, че ще припадне. Полубоговете явно бяха замесени от по-яка мая.

Алабастър нахлу в хола и погледна назад към Клеймор, ухилен до ушите.

— Било е тук през цялото време! — извика той и махна на доктора да побърза. — Богове, ще ми се да го бях узнал по-рано!

Навън изтътна гръм и Клеймор се намръщи.

— Нека да празнуваме, след като спечелим. И да се надяваме, че вълшебният ти куршум ще проработи.

— Сигурен съм! — кимна Алабастър. — Всеки си има слабо място. Капаците на танковете, петата на Ахил… сега открихме слабото място на Ламия.

Клеймор почти се усмихна на радостта, изписана върху лицето на Алабастър. Така трябваше да изглежда той — като щастливо момче, а не като нечистокръвен герой, който очаква да загине до двайсетия си рожден ден. Като нормално шестнайсетгодишно хлапе, пред което е животът…

Може би след смъртта на Ламия Алабастър щеше да стане такова дете. Може би, ако боговете го допуснеха…

Но какво щеше да прави Клеймор? Целият му живот бе посветен на въпроса за смъртта, но през последния ден той бе разбрал, че всичко, в което е вярвал, е било лъжа. Или по-точно, че твърденията, които е определял за лъжливи, всъщност са истина. Какво можеше да направи Клеймор сега? Как можеше един човек на средна възраст, който няма никакви способности, да въздейства на света на боговете и чудовищата по какъвто и да е било начин?

Старият му живот сега изглеждаше безсмислен със своите срокове и премиери, с автографите и феновете. Този живот бе изчезнал в пламъците, в които бяха изгорели старият му лаптоп и „Кафето на Блек“. Дали в този нов свят щеше да има място за смъртен като него?

Алабастър го поведе по стълбите нагоре и двамата стигнаха до една малка спалня. Стените й бяха покрити със същите зеленикави руни, които можеха да се открият по дрехите на момчето. Всички те грейнаха, когато той влезе вътре и взе тетрадката от нощното си шкафче.

— Това е простичко заклинание — обясни Алабастър. — Сигурен съм, че ще проработи. Трябва да проработи!

Момчето се обърна към Клеймор, който го чакаше на вратата. Усмивката на Алабастър изчезна и на лицето му се изписа пълен ужас. След секунда Клеймор осъзна защо. Студени нокти опряха в тила му, а гласът на Ламия проглуши ухото му.

— Ако кажеш дори думичка от това заклинание, ще те убия — заплаши Ламия. — Хвърли тетрадката и ще пощадя живота му! Може би.

Клеймор погледна момчето в очакване то въпреки всичко да каже заклинанието. Вместо това обаче Алабастър постъпи като пълен идиот и пусна тетрадката.

— Какво правиш? — изръмжа Клеймор. — Произнеси заклинанието!

Но Алабастър бе замръзнал, все едно хиляда души са се втренчили в него.

— Аз… не мога… тя…

— Не мисли за мен! — извика Клеймор, а Ламия натисна по-силно с ноктите си.

След което прошепна в ухото му:

— Инкантаре: Темплум Инцедере.

Тетрадката в краката на Алабастър пламна.

— Какво направи бе, идиот! — развика се Клеймор на момчето. — Не може да си толкова глупав! Ако не произнесеш заклинанието, ще загинеш!

По бузата на Алабастър потече една сълза.

— Нима не разбираш? Не искам повече никой друг да умира заради мен. Всичките ми братя и сестри загинаха, защото аз ги поведох на смърт!

Клеймор изсумтя. Нима това момче не виждаше, че тетрадката изгаря?!

Ламия се изсмя, когато кориците й станаха на пепел. Страниците нямаше да изтраят още дълго. Нямаше време да убеждава това глупаче да действа. Клеймор трябваше да вземе нещата в свои ръце.

— Алабастър… какво става, след като умрем?

— Не говори така! — проплака Алабастър. — Ти ще оцелееш!

Но Клеймор само поклати глава. Само той пречеше на Алабастър да прочете заклинанието от тетрадката си, затова бе ясно какво трябва да направи. Трябваше да унищожи това, което пречеше на момчето.

Да отмъсти за Бърли. Да спаси това дете от боговете. Знаеше какво трябва да направи.

— Алабастър, по-рано ми каза, че героите не умират — каза д-р Клеймор и погледна момчето право в очите. — Може и да си прав. Само че… аз не съм герой.

С тези думи Клеймор се облегна назад върху Ламия. И двамата се затъркаляха по стълбите към хола. Клеймор се обърна и се опита да хване чудовището, за да спечели на Алабастър няколко мига. Знаеше, че влиза в битка, в която не може да победи.

Ужасеният писък на Алабастър долетя като от много далеч. А след това докторът започна да потъва в някакъв друг свят. Студената ръка на смъртта се сключи около д-р Хауърд Клеймор, подобно на леден затвор.

* * *

Не го посрещна нито лодкар, ни лодка. Ледените води на реката Стикс го носеха към наказанието, което го очакваше за живота, който бе водил. Можеше да се представи като човек, воден от идеална цел, който се бе опитал да влее малко разум в света, но знаеше, че това не е истина. Той бе отхвърлил идеята за съществуването на боговете и презираше всеки, който почиташе такива. Намираше вярващите хора за смехотворни, но ако съдеше по шестте си последни часа, боговете нямаха никакво чувство за хумор.

Беше жалко, помисли си той, докато леденото течение го влачеше, че Алабастър бе враг на боговете. Ако бе на тяхна страна, Клеймор вероятно щеше да получи опрощение, задето е спасил живота на момчето.

Но съдбата бе решила друго. Когато се изправеше пред Страшния съд, щеше да отговаря и за това, че е помогнал на един предател.

Каква ирония… бе загинал, вършейки нещо добро, но вероятно щеше да получи присъда, която да го изпрати завинаги в мрака. Цял живот се бе страхувал от това, че ще загине и няма да попадне в Рая.

И въпреки това, докато се носеше по мразовитите води, той се бе усмихнал широко. Фактът, че Алабастър не бе до него, означаваше, че Ламия не бе успяла да убие момчето. Без заложник, с който да бъде шантажиран, Алабастър със сигурност бе прочел заклинанието, обзет от гняв, и бе победил чудовището.

Това бе достатъчно за Клеймор. Наказанието, което щяха да му наложат боговете, нямаше такова значение. Щеше да се смее последен. До края на вечността.

Ала нещата не се случиха така, както ги бе очаквал. В тъмнината над него блесна светлина, която ставаше все по-ярка и по-топла. Една женска ръка освети мрака и се протегна към него. И понеже д-р Клеймор бе човек на логиката, той постъпи логично.

И пое ръката.

* * *

Щом очите му свикнаха със сумрака, той осъзна, че е в църква. Ала това не беше бляскавата църква на Рая. Това бе старата порутена черква от неговите сънища. А коленичила в молитва до олтара бе младата жена в церемониално облекло. Майката на Алабастър. Великата богиня Хеката.

— Предполагам, че очакваш да ти благодаря — каза Клеймор, — задето спаси живота ми.

— Не — тъжно отговори Хеката, — понеже не успях да го направя. Ти си все още мъртъв.

Клеймор инстинктивно понечи да възрази, но не го направи. Не трябваше да си гений, за да разбереш, че сърцето ти е спряло.

— Какво търся тук тогава? Защо ме доведе до това място?

Той приближи олтара и седна в прахта до Хеката, ала тя дори не го погледна. Продължи да се моли, затворила очи. Лицето й бе като на гръцка статуя — бледо, красиво, вечно.

— Спасих ги — каза тя. — Спасих и двете си деца. Знам, че ще ме намразиш заради това.

И двете… значи бе спасила и Ламия.

Клеймор си даде сметка, че не е много разумно да държи сметка за делата на една богиня, но не можа да се въздържи.

— Каза на Алабастър, че не можеш да се месиш! — развика се той. — След всичко, което пожертвах, за да помогна на момчето, ти си дошла в последния момент и си спасила онова изчадие!

— Не исках да видя смъртта на още едно от децата си — отвърна Хеката. — Заклинанието на Алабастър щеше да проработи. Благодарение на твоята саможертва той щеше да има време да си вземе тетрадката и да направи магията. Това е заклинание, което те призовава, обратното на онова, което лекува тялото. Ако го беше произнесъл върху Ламия, тя щеше да стане на шепа черен прах, ала нямаше да умре. Нито щеше да се регенерира. Щеше да остане жива като купчина пясък, завинаги. Предотвратих това, преди да се случи.

Клеймор премигна. Решението на момчето беше гениално и в същото време просто. Докторът му се възхити още повече.

— И защо не позволи на Алабастър да го произнесе? — попита Клеймор. — Ламия е една убийца. Нима не заслужава да получи наказание за деянията си?

Хеката не отговори, а стисна ръце по-силно. След миг мълчание, който се стори на доктора безкраен, тя прошепна:

— Алабастър те харесва. Видях колко е щастлив около теб. Вероятно защото напомняш и на двама ни за баща му. — Тя се усмихна леко и продължи: — Алабастър е дете, което иска да накара майка си да се гордее с него, макар понякога да е безразсъден. Но Ламия също имаше нелека участ. Тя не заслужаваше такава съдба. Искам да я видя щастлива като Алабастър.

— И ме извика тук само за да ми кажеш всичко това — повдигна вежда Клеймор. — Да ми съобщиш, че усилията ми са били безсмислени?

— Но те не бяха безсмислени, докторе. Искам да се погрижиш за Алабастър.

— И как мога да го сторя, ако съм мъртъв? — погледна я любопитно той.

— Моята основна задача като богиня е да поддържам мъглата, вълшебната бариера между света на Олимп и този на смъртните. Аз разделям тези два свята. Когато смъртните зърнат нещо вълшебно, аз се появявам и им осигурявам алтернативи, в които да вярват спокойно. Алабастър също има власт над Мъглата. Сигурна съм, че той ти е показал някои от творенията си, символи, които се превръщат в материални обекти.

— Мъглородените — Клеймор си спомни фалшивия баща и златния меч. — Да, така е, Алабастър ми ги показа.

Изражението на Хеката стана по-сериозно.

— В последно време, благодарение на богинята Гея, воалът между света на живите и този на мъртвите изтъня. Тя използва това, за да връща чудовищните си слуги от подземния свят почти незабавно. Аз обаче мога да използвам тази слабост в своя полза. Мога да върна душата ти в света на живите, но в тялото на мъглороден. Алабастър винаги е бил нетърпелив и твърдоглав, но ако си до него, ще можеш да му помогнеш.

Клеймор се загледа в богинята. Да се върне към живот като мъглороден… трябваше да признае, че звучи по-добре от вечните мъчения.

— Щом имаш такава сила, защо не раздели Ламия и Алабастър по-рано? Нима моята смърт не е била необходима?

— Уви, докторе, твоята смърт бе необходима — отговори Хеката. — Магията не може да се създаде от нищото. Тя използва нещо, което вече съществува. Благородната саможертва създава много силна магическа енергия. Аз я използвах, за да разделя децата си. Твоята смърт ми позволи да ги спася и двете. Но може би дори по-важно е това, което Алабастър научи от смъртта ти. Което, смея да кажа, научи и ти.

Клеймор сподави ядния си отговор. Той не разглеждаше смъртта си само като един полезен урок.

— Какво следва от тук насетне? — попита Клеймор. — Ами ако Ламия тръгне отново по петите на сина ти?

— Скоро няма да го направи — отвърна Хеката. — Алабастър сега владее силно заклинание, с което може да я победи. Трябва да е глупачка, за да го нападне.

— Рано или късно, тя ще открие начин да се противопостави на това заклинание — предположи Клеймор.

— Може и така да стане — въздъхна Хеката. — Децата ми винаги са се борели едно с друго. Най-силното от тях води останалите. Алабастър се присъедини към Кронос и поведе братята и сестрите си на рат. Той се обвинява за смъртта им. Сега Ламия го предизвиква с надеждата да поведе децата на магията под знамената на Гея. Трябва да има и друг начин. Другите богове никога не са вярвали на децата ми, но този бунт на Гея ще доведе само до още смърт. Алабастър трябва да открие друг път, по който да изведе децата ми до мир.

— Ами ако те искат война? — поколеба се Клеймор.

— Няма да взема страна — каза тя, — но се надявам, че ако ти водиш Алабастър, решението му ще изведе семейството ми до мира.

Причина, заради която да живея, помисли си Клеймор. Път, по който един обикновен човек може да въздейства върху света на боговете и чудовищата.

— Това звучи като сериозно предизвикателство — усмихна се Клеймор. — Добре тогава, приемам. И макар че ще бъда само един мъглороден, ще направя каквото е по силите ми, за да помогна на Алабастър да успее.

Той стана и понечи да излезе от черквата, след което се спря.

— Хеката, имам още един въпрос към теб — той събра кураж, както Алабастър бе направил пред аудиторията на лекцията му. — Щом самата ти си богиня, на кого се молиш?

За миг тя остана смълчана, след което се обърна към него и отвори яркозелените си очи. След това, сякаш отговорът беше очевиден, се усмихна и каза:

— Надявам се да го разбереш…

* * *

Алабастър се събуди на полето. Всички руни по дрехите му бяха разбити, а бронебойната му жилетка бе скъсана до степен, че вече бе безполезна.

Въпреки това той се чувстваше добре.

Остана легнал в тревата за около минута, опитвайки се да разбере къде е. Последните му спомени бяха за това как Клеймор събаря чудовището, как Ламия сключва нокти около врата му, горящата тетрадка, заклинанието… бе готов да го произнесе и после… После се бе събудил тук.

Алабастър бръкна в джоба си и извади картите на мъглородени. Скиците върху тях бяха станали на черни цапаници, изхабени, подобно на останалата част от магията му. Тогава над него надвисна сянката на мъж. Една ръка му помогна да се изправи.

— Клеймор? — Алабастър веднага се почувства по-добре. — Какво стана? Помислих си, че… какво търсиш тук?

Клеймор го възнагради с усмивка, която момчето щеше да помни цял живот.

— Хайде — каза той. — Двамата имаме да извървим дълъг път.

Допълнителна информация

$id = 8613

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Дневниците на героя

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник с разкази

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Виктория Бешлийска

Художник: Стив Джеймс

Художник на илюстрациите: Antonio Caparo

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0848-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3495