На старите, които някога са били млади
и на младите, които един ден ще станат стари,
посвещавам тази книга.
Черней горо, черней сестро,
двамка да чернеем!
Ти — за твойто листе, горо,
аз — за мойта младост!
Кой дълги стихове чете
в епохата на интернета
сред информация — море,
заляло цялата планета?
Потъналият в прах сонет
възкръсна за живот отново —
като словесен пистолет
пак „стреля“ сбито, кратко слово.
И аз, старикът белобрад,
запътил се към Оня Свят,
се хвърлих да творя сонети,
защото с времето съм кът,
а в мен не спират да кълнят
безбройни рими и куплети.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Те идват в ума ми кой знай откъде —
потоци от думи незрими
и там се подреждат сами в стихове
с красиви божествени рими.
Събуждат ме нощем в леглото от сън
със своя език мелодичен,
напират и пърхат да литнат навън
в мечтания свят поетичен.
Но ако отново ме грабне сънят,
от опит го знам, че тогава
те в нищото пак ще избягат назад…
Аз скачам от творческа треска обзет —
перото луд танц заиграва
и скоро на листа се ражда сонет.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Другарката в живота ми се чуди:
„Защо ли пишеш тези стихове?
Не виждам ни облаги, ни подбуди…
И кой си мислиш, че ще ги чете?!“
Не гоня аз пари, суетна слава…
От старостта дементна се боя,
че тялото ми с дни се състарява
и с него, виж, отслабва паметта.
Без стимул мозъкът ни атрофира.
Друг избор няма старият човек
освен ума си с нещо да тренира,
че няма за деменцията лек.
Така че ще „творя“ докато мога,
а по-натам ще зависи от Бога.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Седя на пейка в парка в майски ден,
припича жарко слънцето над мен —
лъчите му са извор лековит
за болните ми стави от артрит.
И дишам волно въздух чист и свеж
с отпуснати гърди на здрав младеж
и, упоен от мирис на цветя,
в блажена полудрямка се топя.
Приятно ми е да седя така,
на птиците да слушам песента.
С очи все още жадни за живот
да гледам синкавия небосвод.
Защо не мога времето да спра?!
По-дълго да се радвам на мига.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Облаци сребристи сълзи ронят —
не от скръб, от радост плачат те;
с лек ветрец играят и се гонят,
сякаш скрили слънцето с перде.
Стъпвам бос по пясъците мокри —
от кога така не съм вървял!
Топлият дъждец ме гали, мокри
и измива моята печал.
Океанът усмирен притихва,
дремят уморените вълни
и небето нежно се усмихва —
пролет е! Сърцето ми тупти.
И се чувствам свеж и подмладен,
за двубой със старостта решен.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Притихна бурята. Небето сиво
все още плаче свъсено над мен.
Измокрен цял, но със сърце щастливо
вървя по плажа пуст, обезлюден.
Прелитат с крясък чайки ужасени,
кръжат край стълб с издигнат черен флаг.
Залутан сред вълните разгневени,
се мярка подранил сърфист — смелчак.
Реве и стене океанът кански,
от вятър шибани вълни гигантски
със трясък се разбиват о брега;
Далечен грозен тътен отшумява…
Кой е могъл да сътвори такава
мъжествена, сурова красота!!!
Сидни, Австралия — 3013 г.
Видях в небето падаща звезда…
Тъга ме жегна в чудната омая:
един живот е грабнала смъртта,
една душа е литнала към Рая.
Но древното поверие гласи,
че ако в този миг на съзерцание
успееш да поискаш нещо ти,
ще се изпълни твоето желание.
И си помислих: близо е деня,
когато тъй и с моята душа
една звезда ще падне от небето…
Ала в мига съдбовен, пожелан,
ще се превърне в дело нечий блян.
И ми олекна някак на сърцето.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Каква приятна нощ! Не ми се спи —
на пълнолуние се наслаждавам.
И с взор, зареян в ярките звезди,
си мисля, философски разсъждавам:
Как може Космосът да няма край
в пространството над нас необозримо,
когато всичко земно (кой не знай!)
предели има и е измеримо.
И как логично да си обясня,
че сме сами във цялата Вселена
единствени разумни същества!
Как тя от хаоса е сътворена?
И кой, Природа или Бог, от кал
живота на земята е създал?
Сидни, Австралия — 2013 г.
Вървях през ранно утро в майски ден
към плажа на разходка за отмора;
по пътя, още тих, обезлюден
се мяркаха в далечината хора.
Подухна вятър, натежал от прах,
и пред краката ми довя банкнота,
огледах се, но никой не видях
и няма как — прибрах я с неохота.
Дали пиян, излязъл от „купон“
сред нощ я бе затрил на тротоара
или, трепереща от Паркинсон,
я бе изпуснала женица стара.
Късмет! Но някак си не ме зарадва.
Ако е тя, какво ще днес обядва?!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Защо ме будиш, гургуличке мила,
защо не ме остави да поспя?
Плътта ми в полудрямка се е свила
и се разтапя в леност и нега.
Почивка от години аз не зная,
като подгонен ставам в шест часа,
работя още и не виждам края —
едва ли в близко бъдеще ще спра.
А птичето в усмивка засияло,
ми заговори с мил човешки глас:
„Дошло съм рано, да ти кажа аз,
че вън е ярко слънце заблестяло,
излез, порадвай се на пролетта!
За теб последна може да е тя!!!“
Сидни, Австралия — 2011 г.
Пчеличка прелетя край мене,
из въздуха се завъртя
и кацна някъде с жужене
в лехата с цъфнали цветя.
Гадинка мила, работлива,
покой не знае нито ден.
Събира волна и щастлива
за своя господар полен.
Не го съзнава тя, горката,
че е робиня по съдба
с фалшива мнима свобода…
Не съм ли аз като пчелата —
съвременен модерен роб,
слугувал чак до своя гроб?!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Разхождах се в парка в следобеден час
от мирис на свежи цветя упоен
и слушах на птиците пойния глас.
А жареше лятното слънце над мен.
Внезапно небесният свод притъмня,
чер облак със сянка земята покри,
проблясна светкавица, гръм изтрещя,
две капки погалиха мойте страни.
Погледнах нагоре… от там, Боже мой,
дъжд рукна надолу, същински порой,
намокри ме цял от глава до пети.
И райско блаженство тогаз ме обзе;
Зашляпах из локвите като дете —
Toux ceux que vien du ciel est beni![1]
Сидни, Австралия — 2012 г.
Отмина бурята. Дъждът престана.
Зад хоризонта облакът се скри
и слънцето изгря над океана,
притихнаха пенливите вълни.
А на небето, блеснало в позлата,
се появи небесната дъга —
онази същата дъга позната,
която знам от родната страна…
И в детството ми спомен ме зарея,
наивна, чиста вяра ме обзе,
че ако някак се провра под нея,
ще найда пълно със злато гърне.
О, Боже! Всъщност, в новата родина
аз под дъгата съм успял да мина!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Събуди ме сред нощ неистов смях —
едва ли не акъла ми изкара;
След кратък размисъл се осъзнах,
че всъщност беше „смях“ от кукабара.
Звучеше хем познат, хем някак чужд —
богата, сакадирана каскада…
За пръв път спяхме в австралийски буш
и бе за нас голяма изненада.
Блестяха ярко южните звезди.
От близки и от по-далечни гранки
„звъняха“ нежно птиците-камбанки
и хор от кукабари огласи
земята до небесните простори,
и ехото със смях му отговори.
Караджонг, Австралия — 2013 г.
Сред нощ от жажда се събудих аз —
отидох в кухнята вода да пия.
Запалих лампата… О, кобен час!
Какво заварих там? Вакханалия.
Хлебарки може би над петдесет
от някаква мутирала порода,
нахално се търкаляха навред
по плотовете, в мивката, на пода…
Като след пир, на лунна светлина,
в нестроен ред, охранени и тлъсти,
едни лежаха, вирнали крака,
а други друсаха хоро чевръсти…
Земя, от вечно слънце озарена,
в теб всяка твар расте благословена.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Бях болен. Цяла седмица лежах
като парцал в леглото по принуда.
Причината така и не узнах,
дали бе летен грип или простуда.
Измъкнах се навън измъчен, стар,
на припек седнах в пъстрата градина;
Пчеличка бръмна в полет за нектар,
пропя гугутка… Самолет премина.
Съвзех се. Стихна моята печал.
Сърце ми лудо щастие изпита
при мисълта, че пак съм оздравял
и съм отложил райската „визита“.
О, колко те обичам земен свят!
Как времето да превъртя назад?!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Не знам какво си — Бог или Природа,
по твой закон и воля остарях,
едва от костно-ставни болки ходя,
гърдите ми са станали на мях.
Една последна радост ми остана —
да съзерцавам този хубав свят,
да гледам залеза над океана
и тихия вечерен звездопад.
О, колко прелест лъха от цветята,
на птиците от пъстрите пера!
И как след летен дъжд блести дъгата,
и как се люшкат зрелите жита.
Без ред отнемаш сетивата ти —
очите най-накрая ми вземи!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Неделно утро. Карам го лежерно —
на леност и нега съм се отдал;
с наслада сърбам от кафето черно
и Лермонтов чета в оригинал.
Край мен са теменужки разцъфтяли
във всевъзможни форми, багри, цвят;
те в моя дом градинка са създали —
един миниатюрен райски свят.
И музика небесна ме опива:
сюита „Le tombeaux de Couperin“;[2]
душата ми, доволна и щастлива,
в блаженство среща пролетния ден.
Защо ми трябва Рая в небесата,
когато тук го имам на земята!
Сидни, Австралия — 2011 г.
С пиетет му вдишвам аромата —
вкусно е горещото кафе.
И ми е приятно на душата,
сякаш съм на седмото небе.
Цял живот, без сметка да си давам,
аз към него нямах интерес.
Та се чудя и недоумявам,
как не съм го оценил до днес.
То по тялото ми се разстила,
стига всяка клетка, всеки нерв
и възвръща мъжката ми сила,
буди изтощения резерв.
И започвам своя трудов ден
с бистър ум, телесно освежен.
Сидни, Австралия — 2011 г.
На печката ми нещо тихо ври.
Познай какво е то! Ще те подсетя.
Дълбоко вдишай! Да, кафе. Откри.
Подай ми двете чаши от бюфета!
Да знаеш как го обожавам аз.
Ах, как ухае, докато го смеля!
Бълбука джезвето с напевен глас
и аромат божествен вред се стеля.
А парата му, сякаш полъх свеж,
докато в празни чаши го разлея,
изцяло ме забулва, но през нея
ти тайните ми мисли пак четеш,
потекли по канали непонятни
подобно тези струйки ароматни.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Без нея аз не мога да живея!
Понасям се на нейните крила
и в царството й като се зарея,
забравям светски грижи, патила.
Тя нови светове пред мен разкрива,
възнася ме в небесни висини;
душата ми разнежена, щастлива
в наслада и в блаженство се топи.
Така потънал в унес и забрава,
я слушам омагьосан с часове;
Животът сякаш спира да тече —
старикът в мен, младеж отново става…
И обновен, духовно по-богат
се връщам в грубия реален свят.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Вземи, момче, китарата в ръце
и нещо за душата изсвири ми.
Разсей тъгата в моето сърце
по младините ми невъзвратими!
То бяха романтични времена
на нощни серенади под луната.
Любимата открехваше сама
прозореца си тайно от бащата.
И шепот нежен, сякаш шумолене
на вейки, люшкани от летен бриз,
се носеше из звездната прохлада…
За влюбения, паднал на колене,
въздушните целувки бяха bliss[3] —
най-скъпата, най-сладката награда!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Наричат ги „печални“ хризантеми.
Защо? Кой може да ми обясни?
Поднасял съм ги лично без проблеми
за именни и за рождени дни.
И всички са били със тях щастливи.
И те са като другите цветя —
с пастелни багри, нежни и красиви,
уют и свежест внасят у дома.
Засаждаше ги мама всяка есен
в градината пред кухненския праг
и с месеци, като килим чудесен
цъфтяха чак, докато падне сняг.
И днес за мен са гледка несравнима —
напомнят ми за майката любима!
Сидни, Австралия — 2013 г.
„Срам голям, голям, царице…“[4]
В моя спомен тя е още жива —
виждам я да шета без да спре
цяла сутрин вкъщи. И щастлива,
и доволна пее от сърце.
Рядък, самобитен е гласът й,
до сега не съм чул друг такъв.
Слушал съм го толкоз много пъти,
а пък сякаш всеки път е пръв.
Пее тя за някаква царица,
как със срам короната покрила,
като е родила дъщеря…
И до днес със никоя певица,
майчиният глас и песен мила,
не успях, за жалост, да сравня!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Небето блесна в пурпур и позлата,
отекна гръм… започна да вали.
А с капките, носталгия позната
назад ме върна в детските ми дни.
И трепна пак детето в мен, което
възторжено посрещаше дъжда
с надеждата, че мама от полето
по-рано ще се върне у дома.
На село лете, както всички хора
и тя работеше с тях в зной и пек,
а с брат ми, ний играехме на двора
и с дни оставени на самотек,
небето молехме с наивност пряма,
да завали, та да си дойде мама!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Аз цял живот копнях за красота —
божествен дар, духовен и телесен.
Навред я срещах… в образ на жена,
на залез тих, на волна птича песен.
И сам усърдно красота творих
в цветята с цветовете на дъгата,
възпях я в звучен мелодичен стих,
пренесох Рая долу на земята.
Така и теб, по-чиста от кристал,
изваях в тайнството на акт любовен
с момински лик, в усмивка засиял —
същински ангел, нежен и чаровен.
От всичко, що създадох, без съмнение,
ти стана най-прекрасното творение!
София, България — 1986 г.
Да се не връща онзи черен ден!
Жестока вест сърцето ми попари
и тежка мъка легна върху мен —
премаза моя дух и плещи стари.
Най-свидното, най-скъпо същество
угасваше от болест покосено;
безпомощен до нея, свел чело,
молитви шепнех кротко и смирено.
Аз, атеистът, молех през сълзи
Всевишният от смърт да пощади
единствената моя щерка мила…
……………………….
„Под ножа“ тя по чудо оживя!!!
Не знам, какво бе, Бог или Съдба,
но явно й помогна Висша Сила!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Прелиствам старите албуми —
свидетели житейски нями,
и бледи фотоси без думи
назад ме връщат в младостта ми.
Колеги, близки и другари…
На плаж, в чужбина, на бригади…
Ех, снимките са явно стари,
но ний на тях много млади.
Телата — стройни и набити,
косите — буйни лъвски гриви,
в очите — страсти неприкрити…
О, Боже, колко сме красиви!
Не ний! Прекрасна, вдъхновена
е младостта ни дръзновена.
Сидни, Австралия — 2009 г.
Спомням си го още как играе,
на челцето му — рогца наболи;
милото създание не знае,
че гергьовски нож ще го заколи.
Край трапезата ще спазим всички
с печеното агне обичая,
ще проливам скришом аз сълзички
и пред себе си ще обещая,
нож, сатър, до гроба да не хвана,
даже да е за самоотбрана,
камо ли животно да убия…
……………………
Минах веч седемдесет и трета,
без да наруша с курбан обета
в чест на християнския светия.
Сидни, Австралия — 2012 г.
От снимката с достойнство тя ме гледа,
застинала в усмивка дяволита —
старица мила, сбръчкана и бледа…
„Познаваш ли ме?“ — с поглед ням ме пита.
Коя е? Мъча се да си припомня.
Съдбата ни разпръсна по чужбина.
Това лице, за някой ми напомня —
момиченце от детската градина.
Без възраст са очите й засмяни,
усмивката й — близка и издайна;
Полузакривам снимката и с длани
й разгадавам бабешката тайна.
Столетница да стане, пак по тая
усмивка млада ще я разпозная!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Приятели от детски дни щастливи,
във фейсбук неотдавна ви видях
и се зарадвах, че сте още живи,
и че един след друг ви разпознах.
По пътища далечни сме вървели,
съдбите ни различни са били,
но важното е, че сме оцелели
и сме на крак и в късни старини.
Събития достойни за поеми
споделяме ту с радост, ту с тъга,
а примката по-здраво се притяга…
От личните, човешките проблеми,
където и да бъдем по света,
уви, не може никой да избяга!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Намерих стара снимка, чернобяла,
с дечица малки в детската градина.
Душата ми, от нежност прималяла,
назад към моя детски свят замина.
Припомних си онези дни щастливи,
видях се на последната редица;
застанали сме кротки, срамежливи —
такива бяхме — селските дечица.
Познах ги до един по личицата,
но паметта ми май изневерява,
на част от тях не помня имената
и скръб усетих да ме задушава
при мисълта, другарчета красиви,
че вече сме наполовина живи!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Почивах в лятна вечер на балкона.
Едва поемах въздуха горещ.
От три страни стените на бетона,
ме пареха като същинска пещ.
Край мен, наблизо, в градската ручава
щурче засвири с весело гласче
мелодия, що спомени навява
за детството, за мирис на поле.
Не можех да повярвам. Бях потресен.
Задрямал ли съм? И нима сънувам?!
Разтърсих се и в слух превърнат цял,
разнежен, трогнат… в звуците унесен
сълза пролях. Ах, още се вълнувам!
Не съм в таз градска „джунгла“ подивял!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Редеят нашите редици!
В житейски траурен парад
другари, близки и връстници
без ред напускат този свят.
Смъртта към нас ръце протяга.
Пак скръбна вест получих днес:
колега здрав и прав, мъжага,
починал от инфаркт нощес.
Кръгът ни светски се стеснява —
на пръсти вече се броим.
Кой знае, колко ни остава!
Но нека докато сме живи
да пием и се веселим,
и любим бабите красиви!
Сидни, Австралия — 2009 г.
Какво блажено чудо е сънят!
Отпуснеш се, затвориш си очите
и сякаш ангели те понесат
нагоре в небесата… към звездите.
Забравяш всички грижи и тегла,
изчезват мъки, болки и страдания,
сънуваш чудни, приказни неща —
успехи жънеш, сбъдват се желания.
На сутринта се будиш бодър, свеж,
със дух висок и ведро настроение,
без ясна сметка сам да си дадеш,
че всичко на съня си здрав държиш,
но като го загубиш, в миг-прозрение
започваш чак тогаз да го цениш.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Сънят накрая и при мен дойде —
ефирно-нежен, майчински гальовен,
докосна ме безшумно със перце
и се почувствах някак безтегловен.
Очите ми, след тежък трудов ден,
отпуснаха клепачите натежали
и ангели запърхаха край мен,
приспивни песни с меден глас запяли.
Внезапен шум от спираща кола
покоя нощен в тъмното раздра,
последва вик и някой заговори…
Но аз в просъница едва ги чух
и продължих, за всичко земно глух,
да се възнасям в райските простори!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Да можех пак да се родя, тогава
овчар бих станал горе на Пирин,
далеч от светска суета и врява —
без радио, без книги, без бензин…
И вместо кола, швепс и лимонада
ще пия бистра изворна вода,
ще свиря със кавала на прохлада,
в спокойствие овцете ще паса.
Ще се спася от музиките диви,
на славея ще слушам песента,
край мене ще танцуват самодиви,
косите си обкичили с цветя.
И сто години върнал се назад,
ще се простя с тоз луд, модерен свят!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Годините отлитат — виждам края.
Слана избели старите коси.
Отпадам телом, но какво не зная,
духът ми бодър, свеж и млад крепи.
Защо все още чувствам глад и жажда?
С възторг посрещам утрото, денят,
и хлябът все така ми се услажда,
и любовта подслажда мойта плът.
Красива е отлитащата есен,
богата на зърно и златен плод,
и в мойта есен, в спомени унесен,
поглъщам с радост всеки миг живот.
С младежко любопитство в старостта
аз преоткривам всеки ден света.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Не зная откъде и как дойде —
ефирна лекокрила пеперудка;
запърха в зрителното ми поле
и кацна върху клонче след минутка.
Огледах я и ахнах във захлас —
какво изящно, прелестно творение
с пастелни багри, с блясък на елмаз…
Но в този кратък миг на възхищение,
ме лъхна жал, тъга при мисълта,
че тази красота неповторима
е краткотрайна, крехка и ранима,
и скоро ще я покоси смъртта.
От пръст създадена, пак пръст ще стане —
от нея помен няма да остане!
Сидни, Австралия — 2012 г.
В най-ценните години на живота,
в най-хубавото време на деня
за хляба бях принуден да работя —
на постоянен пост да се цаня.
Привидно, пред закона бях свободен
да имам дом, семейство да създам,
но с моя труд, наречен „благороден“,
за дълго аз не се завъртах там.
Уж също имах право да пътувам,
но как? — към службата закрепостен,
с годишна отпуска — броени дни!…
Това бе, както и да го тълкувам,
модерно робство, трудов ред, внедрен
от куп богоизбрани големци!
Сидни, Австралия — 2013 г.
В бетонен град, на мрачния балкон,
цветя отглеждам в пушек и неон.
Но като прецъфтят, защо така,
не могат да завържат семена?
Къде кого не питах за съвет,
прелиствах книги, търсех в интернет,
подменях сортове какви ли не…
Накрая отговорът сам дойде:
На сън лалета цъфнали видях.
И рой пчелички в нежно блудство с тях
оплождаха невинно цвят след цвят…
А в моя каменен бетонен град
цветята неопрашени цъфтят —
пчели и пеперуди тук са кът!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Все по-често мислено се връщам
в своя свиден роден край назад,
сякаш пожълтял албум разгръщам
от един изчезнал детски свят.
Нещо все ме тегли и привлича,
към земята, дето ме роди,
и детето в мен отново тича
босоного в тучните лъки.
Цяла вечност от тогаз изтече,
в градски пушек и бетон живях,
ала от природата далече
духом обеднях и оскотях!
И без слънцето в лечебна доза
се смалих от остеопороза.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Разхождам се на утринна прохлада
за здраве по крайбрежните скали…
Артрозните ми стави са досада
и кръстът спондилозен ме боли.
Край мене като чайки преминават
младежи и девойки с лекота.
И пак се връщат, и ме задминават…
Не мога с младостта да се равня!
Аз, старецът, пристъпвам предпазливо —
не съм във форма духом, ни телесно.
Като дръглив кон съм се запъхтял?…
Наясно съм, че стъпя ли накриво,
при най-добрия случай много лесно
ще скъсам лигамент или хрущял.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Такава чиста, нежна красота
не съм видял във ничия градина
като килима пъстър от цветя
в градината на леля Ангелина.
Петунии с разкошен къдрав цвят,
с кокетни дипли, пищни и богати,
цъфтяха цяло лято без да спрат
и пръскаха упойни аромати.
Отдавна бе. Пристигнах от чужбина.
Реших да видя китната градина.
Домът бе същият като преди,
но леля Ангелина бе умряла
и дивната градина запустяла…
Светът се срина в моите очи!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Един хлапак все още в мен живее —
реликва от отминал пубертет.
Старее тялото ми и линее,
а той е все тъй бодър и напет.
С младежки трепет, бурно и с възхита
не спира да се радва на света,
от всичко земно иска да опита
и ненаситно гони любовта.
И планове за бъдното чертае,
въздушни кули в своя свят строи —
навярно не желае да признае,
че му остават преброени дни.
Да, той е пленник в полуживо тяло,
седемдесет отдавна навъртяло.
Сидни, Австралия — 2011 г.
О, колко е красив тоз земен свят!
Аз цял живот го гледах със възхита,
наслада пих с неутолима жад,
но тъй и не успях да се наситя
на пъстрите му дъхави цветя,
на планините мощно възвисени,
на нежните милувки на дъжда,
на плажовете в лятна жар облени…
И днес за мен пред близкия ми край
е красотата лековит балсам,
но тъжни мисли са ме налетяли,
че ще загубя този Земен Рай,
а има ли оттатък друг, не знам.
Бих искал да е тъй… Ала едва ли!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Видях картина зимна: сняг, фъртуна,
красиви клонки, лъснали от скреж…
В душата ми прозвънна жално струна
и ме облъхна тиха скръб, копнеж.
Припомних си как в младите години
на Витоша се качвахме пеша,
как бродихме по снежните пъртини
не чувствайки умората, студа.
И в хижите, с камини отоплени,
ни черпеха с горещ планински чай;
Чист въздух дишахме без алергени,
с отпуснати гърди — блаженство, рай!
Днес зимата студена не обичам —
на слънце стари кокали припичам!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Славей нежно цяла нощ ми пя
под прозореца на розов храст…
Слушах полубуден песента
и си мислех, че сънувам аз.
Чудна песнопойка — сомнамбул!
Кой я знае откъде дойде.
Откога не съм гласа й чул,
сякаш са изтекли векове.
Няма вече птици в този край.
Хората изсякоха леса.
Ручеят пресъхна… Месец май
не донесе слънце и цветя.
Славеят замлъкна призори,
отлетя и веч не се вести.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Очи — прозорци мои към света,
и вие като мен сте уморени.
Но аз не мога сън да ви даря —
годините ми веч са преброени.
Една ли, две ли… десет ли са те,
бих искал буден да ги изживея.
Докато бие в тленна гръд сърце,
да гледам, да се радвам, да милея…
Задремя ли, край мен припада мрак
и слънцето угасва мигновено,
настъпва безнадеждна пустота,
животът сякаш спира своя бяг,
изчезва всичко мило, съкровено…
Не! Дните си не искам да проспя!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Седемдесета пролет доживях,
седемдесет години закръглявам!
От бъдещето близко нямам страх —
с достойнство, философски остарявам.
Светът край мен е все тъй свеж и млад,
старее той, но старост не познава,
защото в непрестанен кръговрат
природата се самообновява.
Тук всяко цвете, всяко същество
е краткотрайно и бързопреходно,
но нов живот в свещено тържество
заменя всичко старо и негодно.
Не се боя от старостта и от смъртта —
във внуците си ще се преродя!
Сидни, Австралия — 2009 г.
Ще помня аз до сетния си ден
онази Holly Night и онзи миг,
когато с внука ми новороден,
ти се показа със сияещ лик.
И аз разбрах по твоите очи,
че всичко е преминало добре
и thank’s, my Lord, напразни са били
съмнения, тревоги, страхове…
А в кошчето, заспал като Христос,
съзнаващ явно своята цена,
внимание не ми обърна той…
И ти, отгатнал моя ням въпрос,
в усмивка по-широка засия
и гордо рече: „It’s a perfect boy!“[5]
Сидни, Австралия — 2005 г.
Ти ги създаде в лъст по висша воля,
с моментна сладка тръпка на плътта,
ала с това не свършва твойта роля,
не стига да се наречеш баща.
От майката те сили ще бозаят,
под нежните й грижи ще растат,
но и от твърд юмрук ще се нуждаят,
за да не тръгнат по погрешен път.
Дългът ти на родител повелява
да бдиш над тях, да ги напътстваш здраво
и „хляба“ във ръце да им дадеш…
Семейни да ги видиш, чак тогава
ще си отдъхнеш и ще имаш право
баща със гордост да се наречеш.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Какво ми вдъхва воля да живея
и да се чувствам окрилен и млад?
Със двама славни внуци се гордея
и те ме правят истински богат.
В тях искам сили, труд да инвестирам,
към знанието да разпаля плам,
да ги съветвам и ги дирижирам
и опита си цял да им предам.
Те в себе си и част от мои гени
по висша воля са унаследили,
и вярвам, че когато порастат,
ще станат хора честни и почтени,
култура и обноски усвоили —
ще следват неотклонно моя път.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Гледам ги — приличат на кристали —
чисти, без петна и драскотини;
две лица в невинност засияли —
радост моя в старите години.
В детския им свят нечестност няма,
още са незрели за лъжата,
чужди са на подлост и измама,
клеветата им е непозната.
Но какво ще стане с тях след време
улицата като ги поеме,
с кал, с престъпност, с норми извратени?…
Как ще се опазят от порока,
за да тръгнат в правата посока
и останат честни и почтени?!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Далеч до хоризонта чак сивее
обширна разорана целина.
Грижлив стопанин в нея ще засее
модерен сорт пшенични семена.
И слънцето с милувка нежна, блага
ще стопли плодоносната й гръд.
Посевите в живителната влага
ще кълнят, ще раснат и изкласят…
Не е ли почва щедра, благодатна
подобно целината необятна
и мозъкът на малкото дете?!
Но ако ти навреме не успееш
зърната на доброто да посееш,
там бурен и трънак ще израсте.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Лудуват те — две палави момчета —
от смях и тропот къщата ехти,
ала шумът от детските гласчета
са музика за моите уши.
Изпитвам удоволствие върховно
игрите им да гледам. И следя
как с дни растат телесно и духовно
и как очи отварят за света.
Чрез тях намирам смисъл във живота,
а грижите по тях ме правят млад,
отново имам стимул да работя
и тъй се чувствам горд, щастлив, богат…
Обичам дъщеря си, не отричам,
но внуците си трижди по обичам!
Сидни, Австралия — 2011 г.
За щяло и нещяло ги гълчим,
изискваме да бъдат идеални.
Забрани им налагаме, режим,
а те са просто две деца нормални.
Да, в своя свят невинен, непознат
и те си имат грижи и тревоги.
Как искам да надникна в този свят,
но не да ги упреквам с думи строги.
До тяхното ниво да се снижа
с езика им, със шумните игри,
да сторим дружно пакост, лудория…
Вълненията им да споделя,
света да видя с детските очи,
проблемите им лични да разкрия!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Те не знаят мярка, ни предели,
прекаляват с шумните игри.
Баба им с детегледачка Нели
ги заплашва, нервно ги гълчи:
„Спрете! Само тя ще ви оправи —
с пръчка бие лошите деца.
Кротки ангели ще ви направи…
Ще я викна в къщи ей сега.“
Номер ужким бабата набира
и повтаря своята закана,
че добър урок ще им даде.
Джордан недоволен протестира:
„Аз не искам ангелче да стана —
не харесвам ангелски криле!!!“
Сидни, Австралия — 2011 г.
Простете, че ви повишавам глас
и пакостници често ви наричам!
То е защото ме боли за вас
и прекалено много ви обичам.
При мен ли сте, изцяло съм нащрек —
все нещо непредвидено ще стане,
игрите ви завършват ту с кьотек,
ту с нечие магарешко реване.
А тез игри, те просто нямат край,
седите пред таблета с часове
и книгата съвсем не ви привлича,
но ако ви посмъмря, то се знай,
ще изревете като зверове:
„Таз лоша баба веч не ни обича!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
Той си е дете — хлапак невръстен,
както казват: ни риба, ни рак.
Но понеже е на мене кръстен,
повече го глезя — няма как!
Всякакви неща за него върша —
вече се досещате, нали?
Акото му още с гордост бърша,
както сменях пелени преди.
Казвам му: „Момченце голобрадо,
гледай и от мене се учи,
че след време ще ме бършеш ти!“
Той отвръща: „Няма начин, дядо,
как не проумяваш, че тогаз
своите деца ще бърша аз!!!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
Лежим един до друг в леглото двама,
той здраво стиска моята ръка.
Приспивам го и в тъмнината няма
с тих глас народна приказка редя.
Превърнат в слух, той разказа попива,
но милият е капнал от игри —
личи си по прозявката сънлива,
че е готов и скоро ще заспи.
След миг почувствувах, че ме целува!
„Good night. I love you[6], дядо“ — промълви.
А моето сърце се развълнува —
разнежен, трогнат, насълзих очи.
В таз детска обич, чиста и велика,
се крие щастието на старика!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Говорихме си като зрели хора
и аз попитах милия хлапак:
„Понякога, в минути на умора,
не искаш ли да станеш бебе пак?
Ще ти пристройват и ще те обичат,
ей тъй, да папкаш, акаш и да спиш,
ще те изкъпват, хранят и обличат,
а ти напук ще плачеш… за престиж.“
„Не вярвам, дядо, да си сериозен —
ти знаеш ли какво е да си ням,
да си зависим, дразнен и тормозен
от всекиго по възраст по-голям.
И колкото да се дереш и пискаш,
вода дори не можеш да поискаш!!!“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Набира сили младото ти тяло,
със седмици и месеци расте
и става по-мъжествено, по-зряло —
не си веч дядовото ми хлапе.
От щастие и гордост се опивам,
но тъжна мисъл често ме гнети,
защото в твоя лик се преоткривам
в онези мои ранни младини.
И тъй за младостта ти се тревожа —
не го съзнаваш, че е кратка тя.
И аз не съм могъл да предположа,
че е безкрайно близко старостта.
Ти в своята наивност си блажен —
не можеш себе си да видиш в мен!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Звънец звъни, излизат ученици,
събират се в училищния двор;
Зад очилата си, присвил зеници,
към тях отправям миопичен взор.
Оглеждам ги: какви деца щастливи!
Охранени, облечени добре
и като птички волни и красиви…
Да можеше сега да съм дете!
А, ето ги… и те се появяват,
любимите ми внуци… Две лица
сред пъстрата тълпа се открояват.
Мой ред е в къщи да ги заведа.
Ех, дядовата гордост е голяма —
по-хубави от тях не виждам… Няма!
Сидни, Австралия — 2012 г.
На внуците си бабата разправя:
„И аз съм също лекарка, деца,
и като дядо ви с това се славя,
че първа ученичка съм била.“
Шон умно я поглежда, преценява:
„За пример, бабо, си била. Добре!
Като си лекарка, кажи тогава,
все още ли работиш или не!“
„Не, Шон! Виж, баба много ви обича…
Спрях зарад вас… Откакто сте родени,
вий сте под моя грижа и надзор…“
А той по детска логика отсича:
„If you are not working, sorry granny,
then you are not a doctor anymore!“[7]
Сидни, Австралия — 2012 г.
Те са двойка братчета рождени.
Заедно по цели дни играят,
но не са живели разделени
и какво е самота не знаят.
Както си играят, побесняват,
сбиват се като зверчета диви —
още са невръстни, не съзнават,
колко са един със друг щастливи.
Палят се за миг като огниво,
но пред мен вината си отричат.
Аз им обяснявам търпеливо
да се уважават и обичат.
Утре като станат зрели хора,
те един на друг ще са опора.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Дечица „златни“, като птички волни
висите над лаптопа с часове,
а все от нещо вий сте недоволни
и ученето май не ви влече.
Компютърно грамотни сте родени.
С играчки електронни и игри
от люлката сте презадоволени,
затуй не ги цените може би.
А в мойто детство, нямате престава,
ний пишехме на плочка със калем
и бе голяма радост и забава
букварчето прилежно да четем.
Такива бяхме, ученолюбиви,
и с топката парцалена щастливи!
Сидни, Австралия — 2012 г.
„Кажи ни, дядо, по каква причина
професия хуманна си избрал,
та с благородната си медицина
до днешен ден не си забогатял!
Певци, артисти, спортни шампиони,
модели… и какви ли не «звезди»
печелят и прахосват милиони,
а публиката ги боготвори.“
Светът бе нявга друг, дечица драги;
да даваш здраве беше дълг свещен
и лекарят бе тачен и обичан,
с големи привилегии, с облаги…
А днес е беден, хулен, унижен,
„за благодарност“ и под съд привличан!!!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Накажи ме, Всемогъщи Боже,
ако трябва, и си го решил!
Над седемдесет съм и не може
да не съм пред Теб до днес сгрешил.
Но в замяна, внуците ми мили
от беди и болести пази;
Те не са във нищо съгрешили —
праведни са техните души.
Всичко съм готов за тях да сторя,
със съдбата строга да се боря,
да им дам живота си дори…
Боже Справедливи, аз те моля,
нека бъде висшата Ти воля —
мен вземи, а тях благослови.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Тъгата все по-често ме облъхва —
ефирно нежна, сякаш лек зефир.
Душата ми потръпва и въздъхва,
потъва в своя неспокоен мир.
Тя в щастието си неутешима,
скърби и страда, че не съм по-млад,
страхува се, че няма да ме има,
когато внуците ми порастат.
И няма да ги видя възмъжали…
Но най- ме ужасява мисълта,
че след смъртта ми някога едва ли
те ще си спомнят, как като деца
ги възпитавах, глезех и развличах,
и как безкрайно много ги обичах!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Той списва родословното дърво —
поредната училищна задача —
проучва скромното си потекло
и баба си за името подкача:
„Хей, бабче, я кажи ми как така
тук пише Лилия? Нали си Лили?“
„Едно и също е — отвръща тя,
на водна лилия са ме кръстили.“
А той: „Когато някога умреш,
в ковчега с две ръце ще те положа
и на гърдите ти, красив и свеж
букет от водни лилии ще сложа.“
Гласът му секва… Нещо се досеща
и… скришом бърше с пръст сълза гореща!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Празнувам аз рождения си ден
с най-близките ми същества край мен.
Днес за седемдесет и трети път
свещите върху тортата горят.
Но докато ги духвам (не без зор),
отеква „Happy Birthday“ в дружен хор.
Тогава грабнал ножа с две ръце
с апломб отрязвам първото парче
и пожелавам (явно под секрет,
на ум) за всички здраве и късмет.
„Аз знам, какво си дядо пожела —
извиква Джорданчо с уверен тон —
да бъдем ние двамата със Шон
най-примерните внуци на света!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
Разхождаме се в парка на прохлада.
Гугутка гука, розов храст ухае,
луната лик разбулва, здрач припада…
Това е щастието, да, това е!
Прихванем грип и… край, дошло е време —
смъртта край нас с косата си витае.
Но Бог не е решил да ни приеме —
това е щастието, да, това е!
Връхлитат вкъщи внуците ни мили
и става тя на вили-и-могили —
деца са още и им се играе…
Пристойваме им, с лакомства ги глезим,
докато грохнем и език изплезим —
това е щастието, да, това е!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Сниши се слънцето… Денят превали.
Необичайно тихо е у нас.
„Децата не дойдоха и едва ли
ще ни споходят днес в по-късен час.
Да, с тях е лошо, но без тях е скука.
Омръзна ми с таблета да седя.
Как пусто е, когато не са тука —
потискаща е тази самота!“
На „скуката“ си ти се наслаждавай,
че може всеки миг да връхлетят —
дохождали са късно и друг път.
И, о, тогаз, спокойствие, прощавай!
Ще има да ми хленчиш след това,
че те боли от кръвното глава!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Пред нас се ражда ден обикновен,
но нека го направим по-различен
и с дух родителски освободен
да го превърнем в празник чисто личен.
Да върши кой каквото му се ще
и, от децата ни се отървали,
да се откъснем в този ден поне
от грижите по тях — кахъри бяли.
Да тръгнем без посока и без план,
с изключен телефон — о, сладък блян!
и се „изгубим“ по маршрут безследен…
И нека по-нататък всеки ден
да бъде все тъй необикновен,
да го живеем, сякаш е последен!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Да вярвам ли на своите очи?!
Пред мене в огледалото отсреща
прегърбен, побелял старик стои —
баща ми ли съм призовал на среща?
И в спомена си чувам глас познат:
„Труди се, но не прекалявай, сине,
че гости сме на този земен свят —
животът много бързо ще премине!“
Тогаз не го разбирах… Но сега
на внуците си казвам да живеят,
че е животът миг от вечността —
без време като мен ще остареят.
А те с главите кимат и мълчат —
не могат явно да ме разберат.
Сидни, Австралия — 2011 г.
В съседите момиченце на двора
със часове играе без да спре,
говори, чурулика без умора —
като звънче е нейното гласче.
То в пъстри дрехи, като пеперудка
се спуска по пързалката без страх,
но нещо става там и след минутка
прераства в плач звънливият й смях.
Изпитвам жал за милата душичка!
Потрепва струна в моето сърце —
напомня ми за мойта дъщеричка.
Очи затварям… Сякаш вчера бе…
И нея виждам: нежна, крехка, малка,
разплакана на детската пързалка.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Кърмаче някъде сред нощ проплака.
В просъница, за миг ми се стори,
че коте под прозореца ми в мрака,
уплашено, от глад и студ скимти.
Но грешката си скоро осъзнало,
сърцето ми подскочи, прималя
и развълнувано, и умиляло,
с тревога ме разбуди от съня.
Инстинктът ми на дядо надделя:
прииска ми се бебето да гушна,
в ръце с приспивна песен да го люшна…
То, милото, поплака, после спря,
от ласка майчина успокоено.
И аз заспах като дете блажено.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Защо не стават вече чудеса?
Защо да няма трик, магично средство,
с които сън дълбок като заспя,
назад да се събудя в мойто детство.
И първокласник пак да вляза в клас,
в музей оставил плочката с калема,
и пред компютъра да седна аз,
та път към знанието да поема.
Съвременният технизиран свят
възможности предлага безгранични —
„Аз… Буки…“ с лекота ще усвоя
и, черпейки от опита богат,
аз бих постигнал висоти космични —
научни подвизи и чудеса!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Не се наслушах на красиви рими,
на трелите на славей-чародей,
на гласове и музики любими,
на лирата на древния Орфей.
Не се нагледах на простори сини,
на паркове с разцъфнали цветя,
на скулптури изящни, на картини,
на ангелска моминска красота.
Не се наситих на жени горещи,
на сладостта на зрялата им плът,
жадувам още за любовни срещи.
Ех, спомените парят, но сладнят!
Не се нарадвах и на дечурлига —
един живот за нищо ми не стига!
Сидни, Австралия — 2013 г.
На Шон и Джордан
Гъмжи от хубави жени светът —
едни увяхват, други разцъфтяват.
Като бижута лъскави блестят
и погледите мъжки заслепяват.
Но всичко, що блести, не е злато.
Днес красотата женска е фалшива —
прилича на кристал, но е стъкло.
И при това е крехка и чуплива.
И все пак в този светски фалш и грим
съдбата е за всеки отредила
девойка с образа на херувим —
красива, скромна, непорочна, мила…
И аз с красавици дружах. От тях
най-умната навремето избрах!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Във нея всяко нещо е красиво:
овал, осанка, маниери, глас…
Като шедьовър от музей, на живо
с почтителност я съзерцавам аз.
Косите й са свилени къдрици,
очите й като звезди блестят.
Отвори ли устата си — жълтици
потичат в мил, словесен водопад.
Сравнена с други хубавици „сладки“,
умът й бърз като бръснач сече
и редом с всичките достойнства рядки,
тя също има ангелско сърце.
Лицето й, от хубост засияло,
на нейната душа е огледало.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Във Холивуд таз вечер дефилират
„звездите“ на Червения килим…
С тела, с лица без бръчки парадират —
с бижута скъпи, с пищни рокли, с грим…
Богатство! Блясък! Сцени феерични!
Изкуствено постигнат идеал.
Триумф на чудесата козметични,
на ножът, по телата им играл.
Кого ли истината днес смущава —
светът очаква зрелища, забава…
Ботокс и парафин са тук табу.
Ала сред тях една звезда прочута
блести без фалш, без грим и без бижута —
самата тя, естествено бижу!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Ний бяхме млади, напористи, смели —
другари бойни по дух и сърце
и всеки със мечти и с дръзки цели
по свой път след казармата пое.
След половин век — старци побеляли,
ни свърза пак превратната съдба.
С деца и внуци ти ми се похвали,
живота си описа до сега:
Студентство… Кариера — труд упорен.
С достойнство си работил и творил,
изпълнил си дълга си отговорен,
мечти и цели си осъществил.
Но сякаш твоят разказ вдъхновен
изцяло се отнасяше… за мен!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Това, което ти за мен направи,
не може да се изчисли в пари.
То надминава всякакви представи,
като красива приказка звучи.
Но чувствам, че каквото и да сторя,
едва ли ще успея в този свят
с достойна щедрост да ти отговоря
и благодарностите не „тежат.“
А ден след ден животът си отива
и виждам само изход, с доблест, с чест
в една-единствена алтернатива:
и аз с подобен благороден жест
на дъщеря ми с внуците така
дългът към теб на тях да изплатя!
Сидни, Австралия — 2013 г.
И днес в живота стават чудеса:
след повече от двадесет години
съдбата най-накрая ни събра
с приятели, по-близки от роднини.
На хълм от слънчеви лъчи облян,
наваксваме след дългата раздяла;
под нас се шири Сан Себастиян,
с La Concha[8], като перла заблестяла.
И ни е мило, и ни е добре
да бъбрим свойски и чистосърдечно…
Не! Старото приятелство не мре —
то като слънцето е вековечно.
О, колко много ний сме ощетени
с това, че сме живели разделени!
Сан Себастиян, Испания — 2012 г.
Последна вечер! На брега смълчани,
за сетен път с носталгия седим,
любуваме се двама, вплели длани,
на залеза със нищо несравним.
На хоризонта слънцето целува
за лека нощ смълчаните води,
с La Concha тихомълком се сбогува —
„До утре!“, сякаш нежно й шепти.
След кратката му нощна Одисея
то призори ще дойде пак при нея,
но няма да се върнем ний, уви!
Сбогуваме се. Но престоя кратък
остави доживотен отпечатък
с омаята си в нашите души!
Сан Себастиян, Испания — 2012 г.
Цял живот за нея пея,
съчинявам стихове —
милата ми Дулцинея
стиховете не чете.
Аз съм рицар по природа,
с рицарско сърце, душа…
горе в небесата бродя —
по земята стъпва тя.
Рицари във старо време
минали в нас с меч и щит
и посели свойто семе…
С гените им в мен и в нея
аз съм станал бард честит,
тя — прекрасна Дулцинея.
Памплона, Испания — 2012 г.
Блести Аламбра с вечна красота —
бижу, червена перла с изумруди —
свидетел на превратни времена,
тя днес за нов живот от сън се буди.
В градините й пълни с плод и с цвят
ухаят рози, мирти зеленеят,
фонтани и каскади ромолят
и славеи в любовен унес пеят.
А горд палатът с древните стени,
с макарни, с арабески украсени,
предания за маврите шепти
и сякаш се занизват живи сцени:
Султан Юсуф излиза от харема
и със дела държавни се заема.
Гренада, Испания — 2012 г.
По трудолюбие тя няма равна —
неспирно готви, чисти и пере… —
„прислужница“ безплатна и безправна
по ред, установен от векове.
Съпруга — нощем, през деня — кобила(!).
Изпраща челяд и съпруг в зори,
и чашата кафе на екс изпила,
се „впряга“ да работи за пари.
За нея няма отдих и почивка,
(едва ли нявга ще й дойде ред!)
и крета тъй, безропотно, с усмивка,
без Thank you[9], без признание в ответ.
О, майко всеотдайна, отзивчива,
те мислят, че така си ти щастлива!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Кортеж от лодки днес по Темза плува,
пара без сметка щедро се пилей…
Британската кралица там празнува
и чества диамантен юбилей.
Реликва от отмряло старо време,
тя Общността[10] се мъчи да спаси;
не може в своя залез да приеме,
че гибел след смъртта й я грози.
Аз знам, че нямам право да я съдя,
но, хора, в двадесет и първи век
Републиката по- ни подобава
и не желая поданик да бъда,
а пълноправен гражданин, човек,
на суверенна западна държава.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Те бяха младежи напети и свежи
с по детски невинни и чисти души,
растяха с големи мечти и копнежи,
с надежди и вяра във бъдните дни.
Тиран невменяем на бой ги изпрати
да стрелят „врага“ в непозната земя —
оттам се завърнаха мъртви, сакати…
Бе мръсна, безсмислена, тежка война.
Родината-майка ги срещна в ковчези,
отдаде им почести, титли…, протези,
държавното знаме им стана покров!
А бяха момчета едва възмъжали,
с пробудени страсти, от мощ напращяли,
все още не вкусили нежност, любов!…
Сидни, Австралия — 2007 г.
Ръка човешка, трудова ръка —
напукана, сурова, загрубяла…
Чрез кремъка в прастари времена
човека в нас от звяра е създала.
През вековете в творчески процес
е трупала с любов блага нетленни,
извайвала е красота, финес,
шедьоври е оставила безценни.
Но също, в своя устрем към прогрес
е атомната бомба сътворила,
та някой невменяем политик
в минути на безумие и стрес,
със нейната неизмерима сила
света да разруши в единствен миг.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Баща и син живели във вражда.
Веднъж след по-разпалена кавга,
синът ударил стареца с кривак —
едва не го убил, счупил му крак.
Бащата залинял, накрай умрял —
отнесъл в гроба болка и печал.
Синът му нямал син — в онези дни
за дядовия срам да отмъсти.
Не го наказал и законът строг,
но има висш съдник, о, има Бог!
Когато той достигнал възрастта
на своя неовъзмезден баща,
през зимен ден, като по божи знак,
се хлъзнал на леда и… счупил крак!
Сидни, Австралия — 2013 г.
В науката ти стана исполин —
превърна в дело всяка цел мечтана,
но сред колеги и приятели един
единствен стар, заклет ерген остана.
Догдето гониш слава и престиж
жените пренебрегвайки с насмешка,
животът се изнизал току-виж
без обич и без топлинка човешка.
Не знаеш ти какво е самота —
по цели нощи сам да страдаш буден,
да няма кой да ти даде вода
и дума да разменяш в дом безлюден.
Несрета тежка и непоносима
са старините без жена любима!
Сидни, Австралия — 2013 Г.
Ти беше хубавец на младини
от род богат и привилегирован,
а аз бях с по-посредствени черти —
момче от село, камък нешлифован.
Момичетата тичаха след теб,
(макар че бях по-умен, по-начетен),
в очите им ти беше богът Феб,
а не младежът празен и суетен.
На снимка неотдавна те видях
и при вида ти ме облъха жал,
но след това открих страни забавни —
сравних те с мен и ме напуши смях:
и ти си остарял и погрознял —
най-сетне в старостта сме с тебе равни!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Той има здраво мускулесто тяло
с широки рамене и врат на бик,
от младост и от сила напращяло…
До него аз съм грохнал слаб старик.
Седи той като дерибей в трамвая.
Правостоящ, застанал на шпалир,
изкосо го поглеждам и гадая,
дали ще се засрами най-подир
и мястото си сам ще ми предложи.
Но не! Протегна се той отегчен
и по-удобно там се разположи.
Каква младеж! Без срам и без култура.
Един ден, хубостнико, като мен
ще станеш грохнала карикатура!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Тя с интелект и с хубост не блести,
но щом уста отвори засиява.
И с песента си хиляди души
омайва, очарова, заслепява…
Гласът й меден с друг не бих сравнил,
дори с гласа на славея в гората.
Тъй пее само ангел нежен, мил
в човешки образ слязъл на земята.
А бе до вчера неизвестна тя,
осмивана, обиждана, ругана…
Ала и днес се случват чудеса —
звезда прочута в миг съдбовен стана.
Без чар, без блясък Бог я е създал —
в замяна глас божествен й е дал.
Сидни, Австралия — 2011 г.
„Как може да се къпеш всеки ден!“,
възкликна в спора тя и възмутена
изнесе цяла лекция пред мен
за личната телесна хигиена.
„Животните — тук вече прекали,
се къпят два-три пъти на година…
Май трябва да си много мръсен ти —
не виждам по-съществена причина.“
Шокиран, обвинявах своя слух —
погрешно, мислех, я разбрах и чух.
За съжаление не беше грешка.
Най-чудно е, че младата жена,
която бях принуден да търпя,
бе новодипломирана колежка.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Те са тръгнали по моя път —
млади, настървени, напористи…
Ще им се, ей тъй, като заспят,
да осъмнат веч специалисти.
И се перчат, вдигат врява, шум
с красноречие и маниери,
парадират с интелект и ум —
кой би дръзнал сили с тях да мери!
Вярно е, че в тоз модерен свят
рожби на компютъра са те,
с достъп до безкрайна информация.
Ала нямат опита богат,
сръчността на старите ръце,
мъдростта на мойта генерация.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Не съществува правда в този свят —
щом има пръв, то има и последен.
Един е незаслужено богат,
а друг се трепе и до гроб е беден.
Уж равни сме родени, но не сме.
Умът ми и до днес не проумява,
защо детето трябва да умре,
а век старикът грохнал доживява.
Не! Няма справедливост в Този Свят!
А има ли на Другия, не зная.
Но като гледам, мъка ми припада —
с рушвети, с връзки, в траурен парад
приемат явни грешници във Рая,
а праведниците изпращат в Ада!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Защо и как се случи, не разбрах —
внезапно нещо ме прободе с нож
и с адски болки в гръдния ми кош
простенах аз, обзет от смъртен страх.
Сърцето ми прескочи и non-stop
запърха с пулс неравен, ускорен,
и с яростта на див кон, хванат в плен,
на място се понесе в луд галоп.[11]
Не помня, колко време продължи.
Минута? Две?… За миг ми прилоша,
пред погледа ми падна пелена…
Когато взорът ми се проясни,
видях престилка бяла от поплин —
една сестра ми слагаше морфин!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Бог зорко от небето наблюдава
човеците през земните им дни.
Делата мъдро съди и решава
на кой каква съдба да отреди.
„Тоз дядо, Свети Петре, виж, с охота
деня превръща в празник най-голям
и граби с пълни шепи от живота —
на него дълголетие ще дам.
А онзи мъж почивка не познава,
работи и се трепе като скот —
в гонитба за богатство и за слава
прахосва здраве, младост и живот.
Такъв не заслужава да живее!
Той няма никога да поумнее.“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Обсъждахме рецепти и храни…
Подхвърлих, че диета вече пазя.
И ненадейно в моите уши
прозвънна нетактичната й фраза:
„Какъв си слаб и кльощав!, рече тя,
прощавай, но такъв не бих те взела“…
И аз не бих, ми мина през ума,
не се ли виждаш колко си дебела!
Но само смънках плахо с глас смирен,
че не във външността ни е проблема.
И деликатно, като джентълмен,
преминах на по-безопасна тема.
Не исках да споря, че пълнотата
за старостта е болест всепризната.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Тупалката тупа чувала брашнен,
конопът се вие и съска в рефрен
и облаци прах от монети безчет
обгръщат, забулват любимия зет.
Размахва тупалката славният зет
и тъста и тъщата тупа по ред —
същински брашнени чували са те,
парата от тях на потоци тече.
И нищо, че празни чували са те,
брашното все още тече без да спре,
а с всеки по-силен, по-мощен замах
по-щедро се сипе сребристият прах.
Момче, дръж тупалката с двете ръце,
тъй двойно валутата ще потече!
София, България — 1986 г.
О, младост волна, палава, красива,
разперила за полет смел криле,
пред теб живот прекрасен се разкрива —
за подвизи и слава те зове.
Ти с ум, с потентност, с дързост си дарена,
но нямаш мъдростта на старостта,
морето ти е плитко до колена,
а любовта — забава и игра.
И мислиш, че си вечна на земята,
прахосваш здраве, сили и мерак,
а в същност си по-кратка от росата
и без да разбереш кога и как,
се виждаш с изненада побеляла
и в старческия домсе озовала.
Сидни, Австралия — 2009 г.
На младини животът е чудесен,
но младият човек не го съзнава —
старае се, работи като бесен,
енергия и нерви разпилява.
Любов изпита, бракове, разводи,
коли купува, къщи и гаражи…
Далечни царства и земи преброди,
богатства търси, слава и… миражи!
Когато след години помъдрее,
назад погледне — вижда низ от грешки
и с безнадежден ужас проумява,
че в същност е пропуснал да живее
и да изпита радости човешки —
на младостта си да се наслаждава.
Сидни, Австралия — 2009 г.
Веселят се на плажа в слънчев ден
младежи и девойки полуголи.
Телата бодри, свежи, с бронзов тен,
не знаят що са старчески неволи.
На пейка седнал, сякаш призрак ням,
на младостта им дивна се любувам,
а те не подозират, че съм там —
аз, старецът, за тях не съществувам.
Деца! Познали обич, страст и грях,
нехаете вий в дръзкия си полет,
че младостта е крехка и ранима…
И аз бях млад и здрав, но не разбрах,
кога и как житейската ми пролет
след кратко лято, стана есен, зима!
Сидни, Австралия — 2009 г.
Попитали веднъж един мъдрец
младежи, явно спорещи за нещо:
„Кажи ни! — се надвиквали горещо —
ти, който си по мъдростите спец,
кое по-важно е, цял час спорим,
да си обичан или да обичаш?
След теб да тичат или ти да тичаш?
Сами не можем спора да решим.“
Изслушал ги мъдрецът белокос,
замислил се, огледал небесата.
И, вперил поглед в птица хвърковата,
отвърнал на въпроса им с въпрос:
„Орелът с две крила лети… Кажете,
кое крило по-важно е от двете!“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Толкова самотни хора по света
търсят дружба, близост, нежност, топлота,
а за всеки има някой отреден
някъде в незнаен кът отдалечен.
И към всяка просеща любов ръка
друга се протяга, ласкава, добра,
и за всяко лудо влюбено сърце
друго с ритъм същ тупти и го зове.
Но в гонитба бясна за пари и власт
младостта отлита, гасне буйна страст,
и в живота кратък идва старостта…
Колко същества угасват в самота
без да са успели в своя земен път
обич да получат, обич да дадат!
София, България — 1985 г.
Защо се тровим с ревност, завист, злоба —
човеци ли сме или зверове?!
Накрая всеки ще отиде в гроба
без нищо земно там да отнесе.
С еднаква ласка слънцето ни жари,
една земя ни стига за сега.
И въздухът е общ за всички твари,
и общи са природните блага.
Защо не може людската омраза
в любов всемирна дружно да превърнем
и в хармоничен свят на красота,
изкоренили светската проказа,
по братски / сестрински да се прегърнем,
че братя и сестри сме по съдба?!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Човекът по природа е номад —
откакто е създаден няма мира,
неспирно скита, търси… С дух крилат
подобно птица прелетна мигрира.
В прастари и в по-нови времена
са ставали велики преселения —
народни маси, групи, племена
са странствали във мир или в сражения.
Но лудостта на двадесети век
по дързост и мащаби няма равна.
Побърка се модерният човек
и се понесе в Одисея славна.
В гонитбата за хляб и демокрация
настана най-великата миграция.
Сидни, Австралия — 1991 г.
В младежките години беше модно
да защитиш научна дисертация;
Тъй цяло поколение безплодно
без време се сдоби с хабилитация.
Това бе лесен път за кариера —
освен престиж, в парата бе изгодата.
А аз намирах смисъл в друга сфера —
не се повлякох слепешком по модата.
Аз пишех с взор към бъдни генерации
поезия с обществено звучене.
Тя дълго ще живее и след мене!
А в прах потъналите дисертации —
лъженауки с данни остарели,
не стават днес (пардон!) за… задни цели!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Събуди ме налудничава мисъл:
Ей, старче, вършиш грях неосъзнат —
това, което си до днес написал,
е просто чист, изтънчен плагиат.
По пътища за теб необясними,
от детството си съчиняваш ти
красиви строфи с нежни, звучни рими,
но не от теб, от друг са те дошли.
Звучи нелепо, (но правдоподобно),
те идват по телепатичен път.
Изпращат ги от царството задгробно
живели в прежни времена поети.
От там те продължават да творят —
ти само списваш техните сонети!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Защо не мога времето да върна,
да стана пак на двадесет години,
с Пегас сред древни нимфи и богини
таланти поетични да разгърна?
Аз гоних титли, звания… химери,
лекувах болните си всеотдайно,
а скрито в мен покълна хоби тайно,
но почва за растеж там не намери.
За него тъй и не заделях време,
претупвах го с любителски похвати,
а жалби днес разкъсват ми сърцето,
че скоро вечността ще ме поеме
и още много песни неизпяти
ще се изгубят с мен в небитието.
Сидни, Австралия — 2010 г.
Не те обичам вече, огледало!
Какво показваш — старческо лице
набръчкано, изпито, погрозняло…
Като се видя и ми става зле!
Защо ме правиш на карикатура?
Не знаеш ли, че да изглеждаш днес
красив и млад е признак на култура
и израз на престиж, и на финес?
А то ми заговори от стената:
„Ех, мило старче, как не го съзнаваш,
че в твоите дълбоки старини
не ти поглежда никой «красотата»,
а всеки гледа колко още даваш
и имаш ли останали пари!“
Сидни, Австралия — 2011 г.
Случайно се видях в една витрина —
приличах на неясен негатив.
„Причината е — през ума ми мина —
в стъклото, то ме прави стар и крив.“
Потърсих в магазина огледало.
Отсреща: хем съм аз и хем не съм.
Като че ли съм влязъл в чуждо тяло
не на човек, на грохнал таласъм.
И като птиче, уловено в клетка,
запърха моят дух и зарида…
А вън, отвъд кафезната решетка,
празнуваше на воля младежта.
Закачки, песни, музика и смях…
О, как на младостта й заблазях!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Виси над мивката ми глухонямо —
пред него аз се бръсна всеки ден
и там, с неодобрение голямо,
оглеждам своя образ отразен.
На времето — не само огледало —
то беше мой приятел, скъп другар,
а днес към мен съвсем е охладняло —
показва ме набръчкан, грозен, стар.
И ми се хили, гледа ме с насмешка,
а аз се осъзнавам чак сега,
че Бог-Творец не е направил грешка,
като не му е дал език, уста…
Представям си, как щеше то тогава
да ми се смее и ме подиграва.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Не е ли подигравка с мен, старика?!…
На времето бях юноша злояд,
а всичко днес подслажда ми езика
и ме преследва постоянен глад.
Аз цяла нощ кебапчета сънувам,
привижда ми се печено прасе.
Ах, за гергьовско агне как бълнувам
и тлъста пуйка как ми се яде!
Но Моя Милост често сам се пита:
Защо гладувах аз на младини?
Защо тогаз не ядох до насита?
Защо постисквах пустите пари?
Днес няма лек за моята несрета —
до гроб ще трябва да съм на диета!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Видях я на сладкарската витрина
в кристалночиста, снежна белота,
ефирна като руска балерина…
Дъхът ми просто секна и замря!
Какви окраски пъстри, примамливи,
със свежи, сочни, сладки плодове:
малини, манго, ягоди и киви!…
И чух гласът й мил да ме зове:
„Ей, старче, зная, ще ти се. Вкуси ме!
Павлова е моминското ми име.
Сърцето си послушай — не е грях!“
Обзет от колебание, тревога,
забравих за диетата си строга
и на съблазънта не издържах!
Сидни, Австралия — 2012 г.
В кошмарна нощ се мятам пощурял,
„броя овцете“ в тъмното стократно.
Безсънието няма милост, жал —
напразно своя сън зова обратно.
Боли ме всяка става, всяка кост,
измъчват ме кахъри, тежки грижи.
В ума ми се върти въпросът прост,
кога ли Бог за мен ще се погрижи!
Часовника поглеждам крадешком —
задрямала, нощта едва се влачи —
в аптека съм превърнал моя дом,
но не помагат пустите илачи.
За мъките на стария човек
на този свят не съществува лек!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Не се страхувам от инфаркт и рак,
ни от телесна болка и страдание,
но мисълта за друг, ДУШЕВЕН враг
ме жегва с безнадеждност, с отчаяние.
Деменция! В съвременния свят
тя взема застрашителни размери
и никой не щади — ни стар, ни млад…
А няма средство, лек, да я изцери.
Подмолно тихомълком идва тя,
към мозъчните клетки пропълзява
и ден след ден разяжда паметта,
от облика човешки ни лишава.
И свършваме в приюти доживотни
без разум и без ум… като животни!
Сидни, Австралия — 2012 г.
О, старост, ти се гавриш с Моя Милост,
от тялото ми всеки ден крадеш.
В развалина превърна ме до гнилост,
косите ми за смях покри със скреж.
Но явно младостта ми не ти стига —
към здравето ми пусна пипала.
Започна кръвното ми да се вдига,
от болки в кръста стена и пищя.
Кой има сили с теб да се пребори?
И Бог дори не може да го стори.
С устата хищна като вълча паст
ти ръфаш, глозгаш тленното ми тяло,
като гергьовско агне се предало.
Но над духа ми нямаш воля, власт!…
Сидни, Австралия — 2012 г.
От студа краката ме болят,
не понасям и горещината.
В хищен звяр превръща ме гладът,
ала зле ми действа и храната.
Всяка нощ е Дантевия АД —
не намират сън очите стари,
ако сутрин се приспя по хлад,
то е сън, изпълнен със кошмари.
И денят ми не е по-добър —
слънце грее, а пък ми е сиво,
все ме мъчи някакъв кахър,
всичко ми е някак кофти, криво…
За старика няма угодия —
ще ми се в земята да се скрия!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Аз исках славна ода да напиша,
в която да възпея старостта,
вълненията нейни да опиша,
възторзи, радости да споделя.
Потрепна лирата ми… Звук прозвънна,
като въздишка литна с полъх тих
и в треска творческа през нощ безсънна
се нижеха в куплети стих след стих.
Изливах аз душата си на листа,
възпявах зрелостта — покой блажен…
Бе изповед вълнуваща и чиста!
Но не разбрах, защо така се случи,
че мимо порива ми вдъхновен,
елегия накрая се получи!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Цигулката плаче, приглася й чело,
славянска мелодия тъжно звучи —
пренася ме в моето детство на село
с онези щастливи безоблачни дни.
Занизват се спомени в родната стряха
подобно миражи в пустинна земя
и вече не зная реални ли бяха
или са видени на сън чудеса.
Животът ми мина… За него жалея —
бих искал отново да стана дете
и да не порасна, и да не старея —
пак всичко да бъде, как някога бе.
Цигулката плаче… Със нея в рефрен
аз хълцам безмълвно — старик вдетинен!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Колата ми свисти и се тресе
по равната широка магистрала
и с мощността на цял табун коне
се носи като хала побесняла.
Край нас, строени като за парад,
застинали дървета, сякаш стражи,
в луд бяг препускат вихрено назад
и чезнат в мараня като миражи.
Тъй спомените — лоши и добри,
като крайпътни сенки преминават
и в мозъчните гънки и бразди
потъват и безследно избледняват.
И сякаш никога не сме били
и ние, и житейските ни дни.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Тя като сянка покрай мен премина —
за миг ми заприлича на врабче
с проскубана и мокра перушина,
с отпуснати, прекършени криле.
Накуцваше с бастунчето, сиротна,
на две превита — явно бе под стрес,
но роклята й модна бе страхотна,
прическата, обувките — финес!…
На младини ще е била красива.
Кой знае — и богата, може би.
След нея със въздишка похотлива
мъжете са обръщали глави.
Приличаше на птица наранена,
но горда и с достойнство. Несломена!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Каква коса! — Естествена коприна.
Не съм видял такава до сега.
Достойна за главата на богиня,
възкръснала от древни времена.
Къдриците й сякаш бяло злато,
като вълни от буен водопад
се спускаха разкошно и богато,
танцуваха по голия й врат.
Случайно моя поглед проследила,
въздъхна тя и разговор поде:
„Естествена е, не съм я къдрила,
но всичко друго старостта ми взе —
сърце, зъби, слух, сън, очи и стави…
Единствено косата ми забрави!!!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
От юношеството ми лик прекрасен
е трайно в паметта ми съхранен —
от погледа й, нявга чист и ясен,
за пръв път трепна любовта във мен.
Над половин век от тогаз измина.
С жена любима стигнах старини,
с деца и внуци… Но и тук, в чужбина
все още помня дивните очи.
И често с пиетет, да си призная,
за нея мисля… Странен интерес!
И ми се иска някак да узная
какъв живот е имала до днес.
Къде ли е сега? Дали е жива?
И още ли е все така красива.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Какво ли се опитва да ми каже
седемдесетгодишното ми тяло,
та ме преследва и в съня ми даже,
като ранена хрътка заскимтяло.
От неговите жалби нямам мира,
проблеми непрестанно ми създава,
все нещо ново сутрин ми сервира —
ту болен гръб, ту възпалена става.
Най-сетне то през плач ми заговорва:
„Ех, старче, стига! Прибери остена!
Достатъчно ме шиба и пришпорва.
Смили се! Остави ме да почина!
Че е плътта ми болна, изнурена —
смъкни самара, че ще се помина!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
Не мога веч да ставам сутрин рано,
към службата да тичам и под стрес
да бъхтя пак усърдно и припряно.
Ни сили имам, нито интерес.
Така е! Всяко нещо е до време:
учението е на младини,
по-късно, щом животът те поеме,
до сетен дъх работиш за пари.
Но идва старост, грозна и горчива —
отпадаш телом, духом и така
се влачиш с притъпени сетива.
Единствената ти алтернатива
е от служебния водовъртеж
байрак да вдигнеш… и се предадеш!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Защо се трепеш цял живот?
Не се ли наработи,
та още блъскаш като скот
на пълни обороти?
Я виж, едва душа береш,
ще хвърлиш скоро топа.
Дошло е времето да спреш
и тръгнеш из Европа.
Че старините за рахат
и отдих са дарени.
Иди и ти да видиш свят!
Парите си за черни дни,
с лишения спестени,
до грош за свой кеф изхарчи!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Удари шест и половина.
За работа се стягам аз —
кафе, закуска, душ… Цял час
в припряно бързане премина.
Съпругата ми прави драма:
„Ей старче, стига вече, спри!
Кой знае още колко дни
на този свят ще бъдем двама.
От дълго време си мечтая
сами да тръгнем по света
далеч от близки и деца…
Пари не ще ни трябват в Рая.
Заслужили сме с труд и с пот
да го ударим на живот!“
Сидни, Австралия — 2007 г.
Не сме заумирали — рече ми тя —
не сме си походили, ни поживяли.
Улисани в къртовски труд до сега,
какво сме, кажи, от живота разбрали?
Отлагахме всичко — почивка, любов,
към „Светлото бъдеще“ погледи впили,
строихме живота „прекрасен“ и „нов“,
отдадохме младост и здраве, и сили…
Но шансът последен е още пред нас
с последна надежда. Последен е влака,
дошъл на перона в последния час.
Ела да го хванем — нас няма да чака.
Не сме приумирали. Още не сме.
Побързай, че времето бързо тече!
Сидни, Австралия — 2011 г.
At seventy three I can understand:
every beginning has also an end
and everything has to finish in time,
but like my verse, with a beautiful rhyme.
At seventy three I know well,
it’s time for a dignified farewell;
The naked truth I can boldly face:
I’ll be remembered no more than three days.
At seventy three I don’t have wealth,
but I am still fit, in good mental health;
I’d like to be free and to enjoy life,
before start wetting and lose sex drive.
At seventy three, My Lord, it’s high time
to leave, before I’m kicked out in the grime!
Sidney, Australia — 2012
На седемдесет и три, всеки го знай,
щом има начало, то има и край,
но краят да бъде навреме и в срок —
и като стих с рима, с красив епилог.
На седемдесет и три виждам добре,
че време за сбогом с достойнство дойде
и голата истина срещам смирен:
най-много три дни ще си спомнят за мен.
На седемдесет и три не съм богат,
но още съм здрав и духът ми е млад.
За себе си аз ще живея от днес,
докато в мен тлей за любов, интерес.
На седемдесет и три трябва да спра
преди да се видя изритан в калта.
Сидни, Австралия — превод от английски 2013 г.
Last night a little bird came to my place
and said: „Dear friend, bear in mind,
something behind you is gathering pace…
Be more alert and stop being blind!
Just look around and guess: somebody nice,
(young doctor) that you know well,
is trying F-party to organize —
you know… I mean… A Farewell!
You stated unwisely, my dear friend,
that in six months your employment will end.
Who is revealing things of that kind!
Anyway! Don’t even think!… It’s not true,
that they are rushing to get rid of you,
before, by chance, you change your mind“.
Sidney, Australia — 2012
Птиченце снощи в дома ми дойде.
„Друже мой, чуй, зад гърба ти —
рече то с мило човешко гласче —
нещо потайно се мъти.
Вгледай се зорко във всички по ред,
най-вече в лекарка млада.
Тя ти подготвя прощален банкет —
скоро ще те изненада.
Ти обяви, като сетен глупак:
«След шест месеца ви напускам чак!»
Грешка голяма! Обаче,
хич да не ти го помисля умът,
че бързат от теб да се отърват
преди да решиш другояче!“
Сидни, Австралия — превод от английски 2013 г.
„Всяко чудо три дни трае!“ —
поговорката гласи;
Хор от гласове ласкае
моя милост със хвалби.
Чувам коментари чести
колко съм „необходим“.
Няма кой да ме замести —
лекар съм „незаменим“.
Щели да ме помнят вечно,
уж оставил съм следи
„трайни“ и „незаличими“…
Казвам им чистосърдечно:
Ще ме помните три дни —
Всички ний сме заменими.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Като олово споменът за тях тежи —
пред себе си ги виждам. И в съня си даже.
Не може ужасът в невръстните очи
да се опише с думи, ни да се разкаже.
Един въпрос напира в погледа им ням:
„Защо на нас се падна тази орисия?!“
Не зная отговора, но и да го знам,
сърце не би ми дало да им го разкрия.
Безмилостна, жестока беше болестта.
Лечението — изпитание голямо.
Направих всичко мъките им да смекча
и в тежкия двубой, утеха виждах само
в това, че изпълнявах своя дълг свещен
и нямаше по-вещ, по-опитен от мен!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Последен ден от дълга кариера!
Ще мина визитация последна,
последен пулс и кръвно ще измеря,
за сетен път пред микроскоп ще седна.
Слушалката ще хвърля на тавана.
Ще се превърна в неизвестна личност —
от лекар, жалък пациент ще стана,
загубил своя облик, идентичност.
Животът мрачен, черен днес изглежда,
но има още радост и надежда.
И дни щастливи, отредени свише,
с деца и внуци в старческата зима…
Когато вече няма да ме има,
пред името ми „Д-р“ пак ще пише!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Приключих с благородна кариера —
от днес нататък пътят е един.
Посрещаха ме с „Докторе“ до вчера,
сега съм неизвестен „Господин“.
Безценен опит, знания солидни,
с годините натрупал и събрал,
ще избледнеят в старините идни…
Прощавай скъп житейски идеал!
Аз цял живот, (нима не е човешко!),
мечтаех и очаквах този ден,
а на гърдите ми е някак тежко,
и съм смутен, объркан, раздвоен…
Назад дългът хуманен ме зове,
но старостта ме спира: „Стига! Не!“
Сидни, Австралия — 2012 г.
Прочиствах гардероба си основно,
претъпкан с бизнес-дрехи демоде,
изхвърлях всичко старо поголовно —
най-сетне краят, мислех си, дойде.
Загърбих работа и кариера,
оттеглих се от службата без шум.
Какво му трябва на пенсионера? —
Не риза с вратовръзка, ни костюм!
Но странни, гузни мисли ме обзеха:
тез дрехи ми изкарваха пари,
заслужили са участ по-добра.
Не съм ли аз като протрита дреха,
с изпълнен дълг, достигнал старини…
Нима съдбата им ще споделя!
Сидни, Австралия — 2012 г.
„Хвърли я, тате, тази стара риза,
не виждаш ли — прилича на парцал.
Не сме изпаднали бедняци в криза,
до десет долара не си опрял.“
Не е въпроса, дъще, до парите —
подарък ми е, много я ценя.
Ефирна, тънка… за горещините
все още върши работа добра.
И аз съм като нея вехта риза —
седемдесет и трета навъртял,
а още ме използвате без жал!
Но май по твойта логика излиза,
че вече е дошъл и моят ред
да бъда хвърлен в кофата за смет.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Изхвърлям вратовръзки овехтели —
широки, тесни, в разни цветове;
Гърдите ми навремето красели,
те днес са допотопни, демоде.
Подаръци от близки и познати
по случай дълъг низ рождени дни,
свидетели на юбилейни дати,
на времена по-щедри, по-добри.
Изпращам ги с носталгия в сърцето,
защото в мрака на небитието
отнася всяка спомен съкровен!
Със миналото скъсвам безвъзвратно —
не мога да го върна пак обратно,
но и не виждам бъдеще пред мен.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Животът следва твърдо своя ход —
годините се нижат без пощада.
Работиш и се трепеш като скот,
и за какво?! И за каква награда?
Прегърбен, стар и с болести безчет
завършваш кариерата си жалка,
изпращат те със речи на банкет
и ти даряват лъскава писалка.
А челядта ти с по-голям самар,
едва те чака да се върнеш вкъщи —
не я е еня, че си болен, стар —
изисква, недоволства и се мръщи.
До вчера си работил за пари —
от днес безплатно ще слугуваш ти!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Най-сетне човек съм свободен —
от днеска съм пенсионер;
Ненужен на никой, негоден,
подхващам живота си чер.
И мисъл ми хрумва такава:
Какво, ако през младостта
държавата пенсия дава,
но с щедра, широка ръка,
да кажем, за десет години!
Догдето си силен и здрав,
на воля да любиш бамбини,
а после износен, болнав
да блъскаш безспир като скот
до края на своя живот!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Кой ли е успял да ми смени
очилата с розови такива,
та светът пред моите очи
в краски розови ми се разкрива.
Сякаш съм попаднал в райски кът:
цъфнали градини без предели,
птици пеят и край мен вървят
бабки със осанки на газели.
Няма болни — здрав, щастлив народ,
вред лица в усмивки засияли!
Аз от днес започвам нов живот
с нови мисли, цели, идеали…
И се чувствам с тях милионер —
хора, вече съм пенсионер!
Сидни, Австралия — 2012 г.
О, мое сърце! Цял живот съпричастно,
ти с моите грижи и болки живя.
И бе с мен щастливо, и бе с мен нещастно —
приятел скъп само съчувства така.
Борихме се, блъскахме като хамали,
в науката стигнахме връх Еверест.
Превърнахме в дело мечти, идеали —
дългът си изпълнихме с доблест и с чест.
Но битката свърши. От днеска нататък
ни чакат спокойни, безоблачни дни.
Животът на пенсионера е кратък,
но волен, свободен и много сладни.
Най-сетне и нашето време дойде —
отдъхвай, празнувай с мен, мое сърце!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Един след друг, тъй както са дошли
сезоните безшумно отминават.
След тях почти невидими следи
неумолимо в нас се напластяват.
Трапчинки… Бръчки… Косъм посребрен…
След него — втори, трети… над дузина…
И пак дошъл рожденият ни ден —
множат се те година след година.
В замяна ни залъгват със пари,
подмамват ни с дела материални,
догдето стигнем старини печални.
И в ужас ний крещим: „О, време, спри!
Та ний не сме до днес живот видели.“
„Не ви е никой крив — да сте живели!“
Сидни Австралия — 2013 г.
Пенсионер съм вече от година,
а още се събуждам в шест часа —
напразно се опитвам да премина
от старата към нова рутина.
От детската градина съм принуден
да скачам от леглото си в зори.
Тъй постепенно ставах ранобуден —
животът навика ми утвърди:
Училище… Гимназия… Казарма…
Студентство… Болница… — Пожизнен стрес!
С недостиг на съня си плащам днес.
Такава е житейската ми карма.
Във Facebook по света съм се прочул
с това, че съм… хроничен сомнамбул!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Ний цял живот се будехме с петлите —
сънят ни бе мираж недостижим.
Мечтаехме да дойдат старините,
да си починем и да си отспим.
Работихме за дрехи и прехрана,
търгувахме със здраве за пари,
догде в нас нищо здраво не остана…
Къде сте вий пенсионерски дни?!
И те не закъсняха. Всеки знае,
че може вече до обяд да спи,
за работата без да го е грижа…
………………………….
„Защо не спиш, те питам, пет часа е…“
„А, ти?“; „Не мога! Кръстът ме боли,
та станах някак да се пораздвижа!!!“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Пишман съм станал от рождени дни —
премного лазарника се събраха…
Докато се обърна — пак дошли,
от сладост тортите ми загорчаха.
Подаръци не искам. За кога!
И пожеланията не обичам —
за жалост веч не вършат чудеса…
На плашило на снимките приличам.
Но край! От днес нататък съм решил
рожденото събитие голямо
да чествам скромно, в старомоден стил
през високосните години само!!!
Надявам се, чрез този нов похват
по-дълго да остана (старец) млад.
Сидни, Австралия — 2012 г.
На улицата някой ме повика —
огледах се: съсухрена ръка
ми махна от тълпата многолика.
Оказа се позната медсестра.
Побъбрихме и тя ми се похвали,
че службата напуснала след мен.
За жалост малка пенсия й дали,
та в къщи си стояла всеки ден.
„Така е, рече, дявол да го вземе,
работих и с парите бях О’кей,
ала за нищо друго нямах време…
Сега се чувствам като птичка волна,
но с нисък доход трудно се живей.
Къде да ида безпарична, болна?!“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Издадоха ми нов паспорт… Подмяна!
От снимката ме гледа стар човек —
съсухрен и набръчкан като шпек,
с коси, покрити сякаш с бяла пяна.
Прочетох два-три пъти имената —
не можех да повярвам, че съм аз.
„За жалост, ти си! — в мен отекна глас.
О’кей е и рождената ти дата.“
Рождена дата! Нещо в миг ме жегна:
„Какво се чудиш, старче, погледни! —
навършил си седемдесет и три…“
И тежка мъка гърлото ми стегна.
На работа с години се отдал,
не съм усетил, че съм остарял.
Сидни, Австралия — 2012 г.
Направи ми снимка край софрата
в този мой тържествен ден рожден,
ала с трик ми потъмни косата
и туширай бледия ми тен!
Снимай ме от няколко посоки,
с фокус леко замъглен така,
че да може бръчките дълбоки
да изчезнат като в мараня!
Ще застана аз с лицето в сянка,
скрил зад тъмни очила очи…
Нека възрастта ми е гатанка —
баби и моми да заблуди.
С десетак поне ме подмлади,
да изглеждам на шейсет и три!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Рождени дни! През равни интервали
година след година идват те
да ни напомнят, че сме остаряли
и че животът ни безспир тече.
И тортата не е приятна гледка —
премного стават пустите свещи;
в деня на размисъл и равносметка
с все по-отслабващ дъх ги духваш ти.
И както ритуалът повелява,
си пожелаваш, с ножа във ръка,
да бъде челядта ти жива, здрава
и живи, здрави нейните деца.
Какъв от тоз подарък по-голям,
ти можеш да си пожелаеш сам?!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Защо косата на мъжа опада
(при най-добрия случай — побелява)?
Защо душата си остава млада,
а тялото старее, погрознява?
Дали живота като е създавал,
Всевишният е сбъркал правилата?
Едни, за тялото е съблюдавал,
а други, по-различни — за душата.
Ний, всички живи същества сме тленни,
но е могло, щом стигнем до разцвета
на младостта, до тук да спре растежа.
И след години, в старини свещени,
да предадем житейската „щафета“
със плът все тъй красива, млада, свежа!…
Сидни, Австралия — 2013 г.
Не я обичам никак старостта,
но й се кланям с почит до земята;
тя няма бодростта на младостта,
ни дързостта й волна и крилата.
А като есента от златен плод,
след щедро, жарко лято, натежала
през своя трудов, творчески живот,
умение и мъдрост е събрала.
В познанието, в опита богат
е силата й, вечната й слава;
от тях докато е на този свят,
на внуци и деца с любов ще дава.
Ех, старостта ценя и уважавам,
но с явна неохота остарявам!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Кой нарече грозна старостта
с бръчките, с косите побеляли,
с мършавите виснали меса,
сякаш вехти дрипи на парцали?!
Кой нарече тъжна старостта,
близки и роднини надживяла,
и останала съвсем сама,
като кукувица овдовяла?!
Кой нарече болна старостта,
разни диагнози й предписа
и с таблетки, с билки, с мазила,
на тегла и мъки я ориса?!
А забрави или просто скри,
че медалът има две страни.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Може да е грозна старостта,
но в духовен чар е засияла —
своята телесна красота
на деца и внуци е отдала.
И тъгата в морните очи
не е жал за младостта й свидна,
а за тез, които покоси
ранна смърт по участ незавидна.
Вярно е, че старата й плът
от проблеми здравословни страда,
но не могат те да я сломят —
тя по дух и по сърце е млада.
И е на смъртта алтернатива —
спорна, преходна, но… приемлива.
Сидни, Австралия — 2011 г.
От раждането си човекът знае,
че е преходен гост на този свят,
но го забравя или пък нехае
и смята, докато е още млад,
че като костенурка ще векува.
И нищо, че край него хора мрат —
не му се вярва, и все му се струва,
че няма край житейският му път.
След време, в кабинета му на тясно
смъртта го сграбчва в своя хладен скут.
Стъписан, той се мята като луд.
Човече, спри! Нима не бе наясно,
че вече ти не си ни здрав, ни млад
и си моментен гост на този свят!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Три пресни празни гроба паст разтварят
в очакване на трима мъртъвци;
„Кажи ми — заговори ме гробарят —
кой гроб на кой от тях принадлежи.
Единият покойник е бил беден,
а другият — порядъчно богат,
но третият, докаран тук последен,
е пръв милионер, и е най-млад.“
Огледах ги от всичките посоки:
една и съща форма и размер —
два метра дълги, тесни и дълбоки…
„Еднакви са — отвърнах аз. — Изглежда,
че за бедняк и за милионер,
една съдба накрая Бог отрежда!“
Сидни, Австралия — 2013 г.
Зад хоризонта слънцето залязва,
угасват и последните лъчи,
и вечерта разгръща нежна пазва,
за да обгърне морните души.
От работа старикът се прибира,
трапезата го чака у дома.
Вечерят с бабата и пият бира —
дългогодишна брачна рутина.
И бъбрят те, и планове чертаят:
туй лято ще отидат на море…
Но милите наивници не знаят,
че за един от тях дошъл е края
и ангел тази нощ ще отнесе
душата му за вечен мир във Рая!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Мъжът на болната жена почина!…
От службата си вкъщи се прибрал,
похапнали, попийнали двамина
и той внезапно Богу дух предал.
Тя имаше страдания хронични —
високо кръвно, язва, главобол
и разни други болести, типични
за възрастта и нежния й пол.
И вечно хленчеше: „Защо живея!
Да си умра е много по-добре!“
А той се трепеше и зарад нея —
нали бе здрав и прав. Защо пък не!
И здрав и прав към Рая се отправи —
за мъки болната жена остави.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Настъпи мрачна и мъглива есен…
В градината е паднала слана.
Поглеждам през прозореца потресен —
попарила е всичките цветя.
Над тях вихрушки в леден танц се вият,
безмилостно ги шибат и ломят…
Във влагата те скоро ще изгният —
безследен ще е краткият им път.
Не са ли хората като цветята? —
растат, достигат младост и разцвет
и старостта, по-страшна от сланата,
ги покосява до един без ред.
И те изчезват без следа… След тях
остава само жалка урна с прах!
Сидни, Австралия — 2011 г.
И старостта достойнства, чар си има…
Напуснали са младите дома
и старите, без челядта любима,
се радват на фриволна свобода.
На себе си сега са господари —
от чужда воля веч не зависят
и нямат страх, че някой ще ги свари,
когато си „подслаждат“ с гола плът.
Най-сетне имат време да пътуват,
да следват стари цели и мечти,
че даже правото да боледуват(!)…
Което са пропуснали в живота,
в слугуване, в гонитба за пари,
ще го наваксат в старостта с охота.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Живеем в малка къща — мезонет,
извила строен ръст на три етажа,
с градинки, цъфнали отзад, отпред,
с последен, нов модел кола в гаража.
И шетайки, по сто пъти на ден
се качваме догоре и обратно —
за милата ми бабка и за мен
това е хем полезно, хем приятно.
Етажите сега не са проблем,
но, Боже мой!, не знам какво ще стане,
когато грохнем някога съвсем
и старостта дълбока ни обхване.
Тогаз по стълбите в дома любим
нагоре и надолу… ще пълзим!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Все още помня първия студентски ден.
О, колко бях щастлив от гордост заслепен!
Събираха ни в института за бригада,
а там не знаех, че ме чака изненада.
„Колеги, где е седма група?“ — питах аз.
И чух съвсем наблизо нечий нежен глас:
„Насам! Сама съм всъщност… Другите ги няма.
Елате! — продължи. — Поне ще бъдем двама.“
Отправих поглед по посока на гласа.
Сърцето ми подскочи и ми прималя —
пред мен стоеше дивно, прелестно създание.
Едва не паднах на земята в безсъзнание.
…………………………………
И ето ни — след половин век пак сме двама,
обвързани до гроба в брак с любов голяма!
Сидни, Австралия — 2013 г.
То бе случайна среща в утрин ясна —
приятелство от нея се роди
и през годините в любов прерасна,
навеки свърза нашите съдби.
Житейският ни път не беше лесен,
но любовта ни даваше криле,
посрещахме несгоди, спънки с песен,
един друг се подкрепяхме с ръце.
Днес, в залеза, все още сме комбина.
Нощта е близо — лъха леден мраз
във пълен дом с любов и детски смях…
Щастлив от този свят ще си замина
и в своя стих ще кажа гордо аз:
„Обичах и в ответ обичан бях!“
Сидни, Австралия — 2009 г.
Зад всеки мъж велик стои жена —
историята ни го потвърждава.
Например, Клеопатра в древността
Антоний тласкала към бойна слава.
И Беатриче, като ангел бял
е лирата на Данте вдъхновила.
Петрарка, Лаура с любов възпял
и тази обич го обезсмъртила.
Нима би станал рицар Дон Кихот
без Дулцинея, с чийто лик свещен
се хвърлял с мелниците във сражение?!
И ти, съпруго вярна, цял живот
геройски с мен вървя и бе за мен
опора, стимул, муза, вдъхновение!…
Сидни, Австралия — 2012 г.
Какво блаженство е да се раздаваш,
печал и радост с някой да делиш!
Да опрощаваш и окуражаваш,
и да издигаш чуждия престиж.
В живота да си нечия опора,
да чувстваш, че си нужен и желан,
да бъдеш стълб за близките си хора,
отдал им с обич бащината дан.
И в залеза ви, милата старица
на теб да може още да разчита,
да знае, че си пак до нея ти…
Облегната на твоята десница,
в блажен покой под мъжката защита,
да кара безметежни старини.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Достигнахме до старини пределни —
животът се изниза яко дим.
След петдесет години неразделни,
настава време да се разделим.
Статистиката, мила, е горчива:
мъжът обикновено по-напред
от болната съпруга си отива,
макар за Оня Свят да няма ред.
Отдавна с този факт съм примирен —
приел съм го, дори го предпочитам.
Но днес от друга мисъл се терзая,
че може в някой недалечен ден
да се събудя и да те попитам:
„Коя си ти?!“ — и да не те позная!!!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Седим пред телевизора любим,
очите с часове в екрана впили,
и без да се поглеждаме мълчим,
в програмата изцяло се вглъбили.
С еднакъв вкус родени сме били,
с широк обхват „културни“ интереси:
харесваме, например, новини,
а също филми, музики, пиеси…
Но… Прас! Екранът ни се повреди!
Спогледахме се… и от изненада,
„Ти, кой си старче?“, се разписка ти.
„А ти?… Пардон! — Жена ми беше млада!“
Лицата си с години не видели,
пред малкия екран сме остарели.
Сидни, Австралия — 2013 г.
Сред нощ в съня ми ме повика ти —
гласа ти ясно чух като наяве.
Отворих разтревожено очи,
загрижен за влошеното ти здраве.
О, старост! В две отделни стаи спим.
Обзе ме ужас, паника, тревога…
Защо ме призова гласът любим,
напразно молех и разпитвах Бога.
Ослушах се — блажена тишина!
На пръсти се промъкнах в твойта стая,
огледах те на лунна светлина —
ти под чаршафа в лятната омая
спокойно дишаше поруменяла.
Като отроче сладък сън заспала!
Сидни, Австралия — 2012 г.
След половин век моята съпруга
блести все още с чар и с красота.
За нищо на света не бих със друга
я заменил — една остана тя.
Незаличими спомени съвместни
душите ни са свързали в едно
и няма между нас игри нечестни,
нито за трети, чужд човек, место.
Бе любовта ни чиста и прекрасна,
в другарство, в дружба с времето прерасна,
живяхме в хармоничен брак — мечта!
И ако имам друг живот, пак с нея
така бих искал да го изживея,
без нито ден, ни миг да променя!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Като сън животът ни изтече.
Много се простиха с този свят.
Краят ни не ще да е далече,
но без жал обръщам взор назад.
Всеки своя дълг свещен изпълни
с оптимизъм, с твърд и здрав подход.
„Чашите са до средата пълни“ —
беше мотото ни цял живот.
Пуснахме ний корени солидни
в тази райска слънчева страна,
с обич бавихме дечица свидни,
дадохме им „тласък“ и „мая“.
Нека под тържествен звън и звуци
вдигнем тост за челяд и за внуци!
Сидни, Австралия — 2013 г.
И днес, когато взор назад отправя,
се чудя още как ли сме могли
с такава стръв и с дисциплина здрава
да покорим житейски планини.
Какви несгоди, трудности, прегради
преодоляхме в дружен брачен впряг!
Макар че бяхме крехки, нежни, млади,
не вдигнахме до края бял байрак.
И в старините пак сме оптимисти —
със борбен дух, младежки напористи.
Но чак сега разбирам в послеслов —
за всички тез успехи тайни няма!
Постигнахме ги с нашата голяма,
красива, чиста, истинска любов!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Седим смълчани в утринни зори
на плажа върху пухкавия пясък
и в унес съзерцаваме сами
на изгрева златистия отблясък
На хоризонта, океанът тих
в небесните простори се прелива…
Тъй, като млада булка с млад жених
и нас е свързала съдба щастлива.
Тържествена е тази тишина!
От думи няма нужда любовта ни —
изрекли сме си всичко до сега,
говорят само старческите длани.
Една милувка е по-многословна
от всяка дълга изповед любовна!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Старице мила, гълъбице моя,
и ти ли се събуди като мен?
Защо и кой ни наруши покоя
и ни лиши без жал от сън блажен?
През младостта ни с деликатни цели
бог Ерос ни събуждаше с перце
и в брачно тайнство, нежно се преплели,
политахме към Седмото Небе!
Сега ни будят сънища кошмарни,
ослушваме се за дъха до нас
и щом го чуем, Богу благодарни,
притваряме очи едва тогаз.
Гушни се в мен да чувствам, че тупти
сърцето ти до моите гърди!
Сидни, Австралия — 2013 г.
„Ти снощи лека нощ ми пожела,
но думите ти — рече мойта мила —
не могат веч да вършат чудеса,
не ме приспиват с чудодейна сила.
Отдавна аз не спя със часове —
от болки и кошмари нямам мира,
прескача, пърха моето сърце,
от кръвното главата ми пулсира.
А имаше по-други времена:
в прегръдките ти, свита като котка,
заспивах аз с магичните слова
и в сън блажен се реех като в лодка…
Не! Лека нощ недей ми пожелава!
Ще бъде тежка тя… Не заслужава.“
Сидни, Австралия — 2011 г.
Ела облечена в премяна бяла
из парка да празнуваме сами.
И както някога, до мен примряла,
да бродим без посока до зори!
Косите ти сребристи ще окича
с венче от пъстри дъхави цветя.
Тъй под звездите, с красота девича,
ще заблестиш, самата ти звезда.
И там, пред Бог, пред цялата Вселена,
в краката ти ще падна на колена
и в обич вечна ще се закълна…
Ще ти повторя и ще ти потретя
за вярност в брачния съюз обета,
за любовта ти ще благодаря!
Сидни, Австралия — 2013 г.
„До полунощ чак будна съм седяла —
на сутринта пред мен изплака тя. —
Въртях се, четох… Сетне съм заспала,
но днес съм с разнебитена глава.“
Не го съзнаваш ти, че си щастлива —
събират се шест часа сън, нали?
А, знаеш ли, че има и такива
не склопили очите до зори.
И колко хора, без да подозират,
в леглото вечен мир, покой намират —
след тях отеква тих камбанен звън!…
Отдай на Бога почит и възхвала,
че колкото и кратко да си спала,
все пак си се събудила от сън!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Цял живот делата си успявах
да поддържам в ред и под контрол.
И дори съдбата направлявах —
всичко бе по план и протокол.
Ала вече му изпуснах края —
младите поеха своя път,
бабата ми стреса не изтрая —
болести и нерви я тресат.
Тялото ми също ме не слуша:
стави, кръст, очи, уши, сърце…
Чувствам се като изгнила круша —
всичко ме боли и ми е зле!
И умът ми тъй, да не забравя,
се опитва да ме злепоставя!!!
Сидни, Австралия — 2012 г.
Сутрин се събуждам с две желания:
за интимност полът ме зове,
ала ме разяждат колебания —
гладен съм, припадам за кафе.
Без проблем стомахът надделява.
А какъв съпруг бях като млад!
Любехме се сутрин до забрава
без да чувствам жажда, нито глад.
В кухнята след кратко размишление
се примъквам с вълчи апетит.
Там ме чака царско угощение
и от мирис на кафе опит,
аз блаженствам с лакомства голями,
а в забрава глъхне любовта ми!
Сидни, Австралия — 2010 г.
Ти беше свежа като горско цвете —
с естествена, природна красота.
Бижу, излязло сякаш от ръцете
на сръчен майстор, вдъхнал му душа.
Харесвах тялото ти как се движи,
смехът ти — сякаш глас на ангел мил…
Обсипвах те с любов и с топли грижи —
Живота си на теб бях посветил.
Цъфтеше ти под моята закрила
все тъй красива, крехка, сладка, мила —
опазих те от мъки и тегла…
Но старостта жестока, безпощадна,
теб, дивното създание открадна —
от нея не успях да те спася!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Оплакваме се, че сме остарели,
че всеки ден все нещо ни боли,
да не говорим, че сме погрознели —
едва се разпознаваме сами.
Това живот ли е, лекарства с шепи
да гълтаме — не можем веч без тях!
Дементни, полуглухи, полуслепи
да будим съжаление и смях?
Какво ни чака? — Болнична подлога
и в старческия дом — тъга и стрес…
О, стига! Ще го мислиме тогаз.
Нали сме живи — да не хулим Бога!
Какво ли биха казали онез,
които вече не са между нас?!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Старее милата ми, кротко страда —
годините май много й тежат.
И болести я мъчат без пощада —
износена е крехката й плът.
А аз, макар да съм по-стар от нея,
стоически понасям старостта,
с проблемите й болестни живея,
кураж й вдъхвам, с думи я теша.
И в спомен мил унесен виждам ясно
след сватбата момичето прекрасно
в онази нощ, останали сами…
И вечна благодарност в мен прелива
към таз, която, нежна и свенлива,
моминството си с обич ми дари!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Бразди и гънки времето чертае,
без милост сбръчква милото лице,
за младостта и хубостта нехае,
дори и Бог не може да го спре.
Но в моя спомен трайно запечатан,
моминският ти лик все тъй блести
красив, чаровен, нежен и приятен,
какъвто бе в младежките ни дни.
Тоз образ в мен навеки ще живее
от старостта напълно защитен
и, ако някой ден плътта изтлее,
в душата ми ще бъде съхранен.
В душата вечна там, във вечността,
безсмъртна ще е твойта красота!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Как искам старостта си да прокудя —
да легна вечер с болен кръст и врат,
а сутринта, когато се събудя,
отново да се видя здрав и млад.
Съдбата да ни срещне пак случайно
и всичко се развие пак така —
в приятелство чистосърдечно, трайно
да се обвържат нашите сърца.
Да изживеем любовта си свята
повторно, от началото до край,
без нито час, ни миг да променим.
Защото с теб животът на земята
за мен бе истинско блаженство, рай
и ти бе моят сладък херувим!
Сидни, Австралия — 2013 г.
О, колко бързо времето лети! —
Седемдесет и три подкарах вече…
По-къси стават земните ми дни
и краят ми не ще да е далече.
От акта на смъртта не се боя —
с една въздишка кратка, мигновена
душата се отделя от плътта
и литва към небесната вселена.
За този миг напълно съм готов,
но мисълта за близката раздяла
ме мъчи по-жестоко от смъртта,
че как без теб, без твоята любов,
душата ми самотна, овдовяла
ще страда тъй за вечни времена?!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Тя се стели плавно, на вълни,
с черно наметало ме обвива
и в прегръдка здрава ме души,
обуздала всяка съпротива.
Хищна птица граква с грозен грак,
слънцето примигва и угасва,
сякаш в адска бездна с пъклен мрак
моята душа се сгромолясва.
И ме лъхва мирис на катран,
чувам тъжни вопли и стенания…
От кахъри тежки налетян,
аз лежа с потиснати желания.
Цвят оклюмал, от слана попарен —
и въздишам като в сън кошмарен!
Сидни, Австралия — 1999 г.
Оприличават с малка смърт съня.
Унасяш се в леглото по пижама
и сякаш идва краят на света —
угасва слънцето… и веч те няма.
Въпрос на кратък миг неуловим.
Потъваш в мрак и тишина блажена
и в нежните ръце на херувим
политаш към небесната вселена.
Сънуваш чудни райски светове
или кошмари ти горят душата…
Ти, който си от люлката обречен,
не се плаши, щом Бог те призове!
Смъртта не ти е чужда, непозната —
и тя е сън, но сън последен… вечен!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Преди да потеглят по Вечния Път
душите блуждаят из родния кът
и търсят безпомощни с тиха печал
отново да найдат дома запустял.
Свещица мъждукаща — тъжен маяк —
натам ги напътства в среднощния мрак;
Те влизат незрими, застават в поклон
и глухо ридаят без глас и без стон.
Разделят се с плач с всеки свиден предмет,
прощават се с близките хора по ред,
накрая си тръгват и в скръбен парад
потеглят смирено в Отвъдния Свят.
Душите пътуват към Страшния съд —
моли се да бъде лек техния път.
София, България — 1987 г.
Защо земята с всеки Божи ден
към себе си по-силно ме привлича?
Защо се чувствам все по-уморен,
а разумът ми фактите отрича?
Не ми се вярва и не ща да знам,
че в късната ми възраст е проблема,
че време е дошло да се предам
и истината тъжна да приема.
Залязва като слънце моят свят,
безкрайна нощ злокобен край вещае —
пред мен е пустош, мрак, небитие…
Земята-майка ме зове назад
в прегръдките си да ме приласкае,
приют и вечен мир да ми даде!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Ще дойде тя — онази нощ последна!
Ще дойде с неизбежен кобен час
и ще обгърне с плащ в прегръдка ледна
душата на единия от нас.
На сутринта със пръсти загрубяли,
по навик мил, любимата ръка
безжизненото тяло ще погали
и с ужас ще установи смъртта.
И дълго горки вопли и ридания
в безсънни нощи глухо ще ехтят…
За живия, в тревоги и в страдания,
ще бъде самотата страшен ад.
Живот е, мила, докато сме двама,
един отиде ли си — живот няма!
Сидни, Австралия — 2013 г.
Стареем ний в спортсменска надпревара —
жена и мъж в семеен маратон.
И аз се мъча да те изпреваря,
задъхан като грохнал болен кон.
А цял живот, да си призная честно,
бях кавалер и правех все така,
че в нашето съжителство съвместно
във всичко ти да имаш преднина.
Но този път, прощавай моя скъпа,
аз няма първенството да отстъпя
и както съм решителност набрал,
не виждам нито пречка, ни причина
в мига последен да не те задмина
и пръв да стигна близкия „финал“.
Сидни, Австралия — 2011 г.
Една мечта в живота ми остана —
след кратък Божи ден, обикновен,
да кажа „Лека нощ“ и под юргана
да легна и потъна в сън блажен.
И да сънувам сънища приятни —
девойки в Розовата долина
да късат с песни рози ароматни,
а аз да се разтапям от нега.
И като свещ, до дъно догоряла,
без да изпитам болка и тъга
от дълга и мъчителна раздяла
с най-близките и мили същества,
в съня си тихо, кротко да угасна…
Каква по-лека смърт! И по-прекрасна!
Сидни, Австралия — 2011 г.
Още не мога да повярвам, че животът се изниза така бързо и сякаш изведнъж се видях остарял. И се осъзнах, че улисан в работа, съм пропуснал да живея и да се наслаждавам на това, което съм придобил с толкова труд. Крайно време беше да се пенсионирам и да върша нещата не по задължение, а за лично удоволствие. Оттеглих се от трудовия водовъртеж, отдъхнах си и се отдадох на философски размисъл за смисъла на живота и човешкото съществувание. И започнах да обличам в сонетна форма моментните си мисли, хрумвания, чувства, вълнения, тревоги и съмнения, така както идват — хаотично, безразборно, чисто лични, искрени, интимни, съкровени, без да се съобразявам с чуждото мнение дали ще се харесат някому или не. Уловени житейски мигове и съхранени във времето. О, как исках те да звучат оптимистично, да възпяват величието и триумфа на човешкия дух, мъдростта и духовния мир на старостта, задоволството, радостта и гордостта от достойно изживения човешки живот — възторжени оди, каквито никой не е успял да напише до сега.
А какво се получи накрая? Като ги препрочитам сега, виждам как като лайтмотив през тях се прокрадва носталгия, „жалбата“ на дядо Каравелов по отлетялата младост. Къде изчезнаха оптимизма, твърдостта и борбеността на духа и волята за живот! Болен, стар, уморен от житейските битки, човече, ти се предаваш накрая и виждаш, че всичко е било една безсмислена суета.
Мили младежи и девойки, животът е кратък и трябва всеки ден от него да се изживее така, сякаш е последен, а не да чакате старините, които между впрочем, може и никога да не дойдат.