Васил Цонев
Утро в замъка „Сан Суси“

Утро в замъка „Сан Суси“

Лакеят влезе бавно, леко наклони глава и дръпна копринения шнур, който висеше от старинния часовник. Чу се мелодичен звън.

Завесата на балдахина се размърда.

— Добро утро — поклони се лакеят.

Собственикът на замъка „Сан Суси“ открехна завесата и се усмихна:

— Вече е шест часът?

— Да — кимна лакеят.

— Какъв е денят днес?

Лакеят отиде до прозореца, отдръпна завесата и сноп лъчи заляха стаята.

— Слънчев.

Сетне леко дръпна жалузите и в стаята нахлу свеж въздух.

— Как ухае на жасмин — вдъхна собственикът.

— Олеандрите са цъфнали — кимна лакеят, — надявам се, че денят ще бъде хубав.

Собственикът се усмихна:

— Обичам свежите утрини.

Отвън се чу тропот на колела.

Лакеят надникна през прозореца:

— Каретата пристигна.

Собственикът отмести завесата на балдахина и седна на края на леглото, като търсеше с босите си крака чехлите.

— Надявам се, че децата са закусили?

Лакеят кимна:

— Сега ще ги повикам.

След миг стаята звънна от гласчетата на момиче и момче, сякаш слезли от картините на Гейнсбъроу. Момчето беше по-голямо, облечено в синьо копринено костюмче, а момиченцето — с бяла панделка и бяла клоширана рокля.

— Добро утро, татко.

И децата целунаха собственика по бузата.

Той се усмихна:

— Надявам се, че ще бъдете послушни днес?

Момиченцето направи „кникс“:

— Да, татко!

Строга и замислена, гувернантката се появи на вратата:

— Деца! Каретата ви чака.

Децата отново целунаха баща си:

— Приятен ден, татко.

Когато шумът от отминаващата карета заглъхна, лакеят се появи със закуската. Собственикът отмахна капака на сребърното блюдо и лицето му се оживи:

— Ваша ли е идеята да сложите и една орхидея?

Лакеят мълчаливо се поклони.

— Благодаря — кимна собственикът, — обичам орхидеи. При все че любимият ми цвят е момина сълза.

Замисли се и се усмихна:

— Може би ще ме обвинят в опит да флиртувам с народа, но…

И вдигна рамене:

— Въпрос на вкус.

— Приятна закуска — поклони се лакеят и дръпна звънеца.

Леко, на пръсти, влязоха оркестрантите и засвириха утринен менует.

Когато завърши закуската, собственикът кимна към лакея да прибере блюдото и се обърна към оркестрантите:

— Днес вие свирихте добре.

Оркестрантите се поклониха и се оттеглиха така тихо, както и пристигнаха.

В този миг се чу тропот на конски копита.

Лакеят отново надзърна:

— Поетът.

— Въведете го — каза собственикът.

При влизането си поетът леко наклони глава: сетне развърза панделката и разгъна свитъка.

— Написах нов сонет. Искам да ви го посветя.

— Това е чест за мен — каза собственикът.

— Грешите, за мен! — отвърна почтително поетът, след което зачете:

Като този актьор, който,
                        остарявайки,
загубва нишката на отдавна
                        позната роля,
като този безумец, който, изпаднал
                        в гняв,
в изблик на сили губи силата на волята си,
така и аз мълча, не знаейки какво
                        да кажа
не от това, че сърцето ми е охладняло.
Не, на моята уста е сложила печат
любовта ми, която няма предел.
Нека тази книга говори с теб,
нека тя да бъде безмълвен мой ходатай
и дойде при теб с молба и признание
да търси справедлива разплата.
Ще прочетеш ли словата на нямата
                        любов?
Ще чуеш ли с очите си моя глас?

Поетът се наклони и подаде свитъка. Собственикът го пое с благосклонна усмивка.

— Това е хубав сонет.

— Радвам се, че ви хареса — поклони се поетът.

— Как е майка ви?

— Днес е по-добре.

Собственикът се обърна към лакея.

— Изпратете на майката на поета кошница с цвят от олеандрите.

— Вие сте великодушен — каза развълнуван поетът.

Собственикът протегна ръката си:

— Поздравете от мен вашата майка.

— Благодаря — поклони се поетът и като се ръкува почтително, излезе.

Собственикът изчака да заглъхнат стъпките му и каза:

— Заедно с цветята изпратете и месечната издръжка, която съм определил на поета.

— Вие сте великодушен — каза лакеят.

Собственикът вдигна рамене:

— Обичам сонетите.

Сетне стана от леглото и допря чело до прозореца:

— Как израснаха бързо кипарисите…

— Растат — съгласи се лакеят.

Вратата, която водеше към съседната стая, се открехна и се появи висок рус мъж по нощница и нощна шапка на главата. Собственикът извърна глава:

— Как спахте, скъпи Климент?

— Прекрасно! — протегна ръце Климент. — Въздухът около замъка е така чист.

Погледна навън и добави:

— Вярвам, че денят ще бъде красив.

— Надявам се — кимна собственикът, сетне примигна замислено: — Как пеят чучулигите!

Климент погледна старинния часовник:

— За съжаление трябва да бързаме.

— Лакей, дрехите — каза собственикът, все така загледан навън.

След миг лакеят донесе изцапана зеленикава престилка с няколко разноцветни кръпки и омаслен работен гащеризон, чийто първоначален цвят вече не личеше. Собственикът и Климент бавно се облякоха. Собственикът огледа престилката си:

— Така е по-добре. Тази нова кръпка е чудесна.

Климент направи гримаса и каза:

— Една гроздова.

— Вече е готова — кимна лакеят и я поднесе.

Климент я изпи и направи отново гримаса.

— Клиентите имат по-голямо уважение, когато мириша на гроздова и не съм бръснат. Тогава за изчукване на един калник мога да поискам и петстотин лева.

— И при мен е така — помръдна с рамене собственикът. — Ако нося престилка без кръпки, започват да ме гледат със съмнение. За всеки случай от време на време изяждам и по една скилидка чесън.

Вратата се отвори с трясък и в стаята заедно със сноп слънчева светлина влязоха жените им. Жената на собственика беше в рокля стил „ампир“, с бледолилава панделка малко над кръста, а съпругата на Климент, като малко по-консервативна, беше в стил „Помпадур“.

— Колко сте красиви! — изчурулика жената на собственика и целуна мъжа си.

— Просто прелест! — изчурулика и жената на Климент.

— Разходете се из парка — каза собственикът, — ще се върнем към деветнадесет часа.

— Ще бъде хубаво да изиграем една партия бридж — каза Климент.

— Гобленът става чудесен — изчурулика жената на собственика.

— Аз съм възхитена от бродерията на жена ви — изчурулика и жената на Климент.

— Тя е толкова мила — съгласи се собственикът, — когато се връщам привечер и я видя седнала до гоблена, сред цвета на олеандрите, между двата кипариса, забравям, че трябва да продавам цял ден зеле, спанак и чушки.

— Професия — направи гримаса Климент.

Собственикът се обърна към лакея:

— Кажете на шофьора да изкара колата.

Не след дълго се чу шум на мотор.

— Да вървим — кимна собственикът, — клиентите чакат.

Двамата целунаха жените си и потънаха в светлината, която нахлу през отворената врата.

Питай горе

Часовникът ми спря.

Така правят и магаретата — върви, върви, па спре.

Та спря и часовникът ми и затова набрах номер 18 по телефона, за да науча колко е часът, та да бъда в крак с времето. И каква беше изненадата ми, когато вместо познатия телефонен глас чух едно звучно дамско:

— Моля?

— Край на автоматиката, да?

— Какво обичате?

— Искам да знам колко е часът?

— Колко е часът ли?

— Да, защо?

— А, нищо.

— Е, какво?

— Нищо, нищо.

— Как нищо?

— Ами така.

И дамският глас се засмя приятно.

— Вижте — казах, — аз бързам.

— Ами бързайте си.

— Няма ли да ми кажете колко е часът?

— С най-голямо удоволствие ще ви упътя.

— Да ме упътите?

— Разбира се. Това е нашата длъжност. Обаждат ни се по телефона, питат колко е часът и ние упътваме гражданите.

Ощипах се. Заболя ме. Значи не спя.

— Момент — казах, — а защо, вместо да ме упътите, не ми кажете колко е часът.

— Извинете, но това са две различни служби. Ние упътваме гражданите и им казваме къде да идат и да проверят колко е часът.

Ахнах.

— И къде, според вас, трябва да ида да питам колко е часът.

— В служба „Точно време“.

— И къде се намира тя?

— На булевард „Скобелев“ 35.

— Благодаря!

— Моля!

Стана толкова интересно, че оставих цялата работа и се запътих за „Скобелев“ 35.

Приеха ме много любезно.

— Кафе?

— Защо не.

Донесоха кафе.

— Цигари?

— Защо не.

Донесоха цигари.

— Коняк?

— Разбира се.

Пийнахме кафе, изпушихме по цигара и изпихме по чашка коняк. През цялото време служителят ме гледаше много любезно. Престраших се и попитах:

— Та колко е точно часът?

— Моля ви се — усмихна се служителят, — няма ли да изпиете още едно кафенце? Ето цигарите. Сега ще повикам да донесат още коняк.

Пак пих кафе, пак пуших, пак пих коняк.

— И? — казах вече твърдо.

— Какво точно? — усмихна се служителят.

— Точно време! — креснах.

— Вие искате да знаете колко е часът?

— Да.

— Момент.

Служителят извади един бележник, хвана главата си с две ръце и каза:

— М-дааа… Разбирам ви напълно.

— Но какво има да се разбира? Кажете колко е часът и това е.

— Разбира се. Това е нашата цел. Да упътваме гражданите и да им кажем къде точно трябва да идат и да проверят колко е часът.

— Не разбирам.

— Но аз говоря толкова ясно — усмихна се служителят, — ето, ще ви пратя по-горе да попитате. Запишете си: „Цар Борис“ 60.

— Там да ида?

— Да, нали ви казах.

Играта ставаше съвсем интересна.

Скочих и хукнах към указания адрес. Там бяха много по-експедитивни. Кафето, цигарите и конякът вече ме чакаха. Пихме, пушихме, пихме.

— И?

— Бъдете спокоен — казаха ми, — вече имаме сигнали, че искате да знаете колко е часът.

— Сигнали?

— Да. Бяхме сезирани.

— Идеално — казах, — казвайте тогава.

— Кое?

— Колко е часът.

— Ето ви тази бележка — каза служителят, като ми подаде красиво написана бележка. — „Герлово“ 9. Дайте я на моя пряк началник другаря Андреев. Там ще ви обяснят всичко.

Хукнах с бележката, но не можах да вляза веднага. Имаше пропуск. Попитаха ме за името ми, обадиха се горе, взеха ми данните от паспорта, дадоха ми пропуск и ме пуснаха.

Другарят Андреев ме прие, заключи след мен вратата, даде ми лист и химикалка и каза:

— Пишете.

— Да пиша?!

— Да. Биографията си.

Нямах време да се учудвам. Написах набързо биографията и я предадох. Другарят Андреев я прегледа, сетне продиктува данните на един микрофон. Чу се страшно тракане, цялата стая затрещя и след миг от тавана падна листче с надпис: „Данните са верни“.

— Не сте излъгали — кимна другарят Андреев. — Компютърът направи нужната проверка. Можете да отидете по-горе.

— Защо ще ходя по-горе?

— Нали искате да знаете колко е часът?

— Да.

— Е — вдигна рамене Андреев, — разрешава ви се да питате. На улица „9 септември“ 49 е нашият пряк началник. Той ще ви даде нужните обяснения. Свободен сте.

Не успях да кажа нищо, защото вратата хлопна зад мен.

Боже мой! Та той ми даде собствения ми адрес!

Хукнах презглава към дома си и смаян видях огромна опашка пред вратата ми.

— Взехте ли си номерче? — попита ме строг гражданин с лента „разпоредител“ на ръката.

Взех номерче и зачаках. След три часа ме пуснаха.

Отворих вратата и зяпнах. На моето бюро седеше жена ми.

— Седни — каза тя — и не зяпай така.

— Какво става тук? — креснах аз.

— Тихо — каза жена ми, — службата ни е нова. Разраства се. Нямаме достатъчно помещения. Получих съобщение, че мога да те отпратя по-горе. Ето този запечатан плик. Ще го предадеш на другаря Симеонов на улица „Георги Гачев“ 14.

Докато успея да кресна, разпоредителят ме изведе навън и вкара следващия гражданин.

На „Георги Гачев“ 14 взеха плика, разпечатаха го, свериха го с оригинала и когато се оказа, че всичко е редовно, ръкуваха се с мен:

— Честито!

— Кое?

— Можете да отидете при директора на служба „Точно време“. Ще ви кажат исканото от вас.

При директора на „Точно време“ влязох веднага. Нямаше никаква опашка, никакво кафе, цигари и коняци. Той погледна часовника си и каза:

— Часът е три и петнадесет минути, петнадесет секунди. Свободен сте.

— Е, добре де — попитах аз, след като нагласих часовника си, — защо трябваше да обикалям всичките тези адреси? Не можеше ли да дойда направо при вас и да ми кажете колко е часът?

— Можеше — вдигна рамене директорът, — кой ви е крив, че ходите долу. Елате направо горе и готово.

Излязох навън и все пак у мен остана един въпрос:

След като другарят директор без никакви пропуски, без никакви разпитвания и биографии ми каза всичко, което ме интересуваше, за какъв дявол получават заплати всички тия, дето са под него?

Ирина отива на почивка

— Търси ви едно дете.

Директорът на банката се сепна:

— Дете?

Секретарката кимна.

Директорът също кимна. И детето влезе.

То беше петгодишно. Момиченце.

Директорът погледна секретарката. Но секретарката не го погледна така невинно. Дете. И то петгодишно. И търси директора. Директорът се смути и искаше да каже нещо, но секретарката кимна с разбиране и излезе.

Останаха сами.

— Аз съм Ирина — каза момиченцето.

— Аз съм директорът — каза директорът.

— Дай пари — каза Ирина.

Директорът се отпусна на стола. Ето как било. Започваше да става смешно.

— Дай пари — каза Ирина.

— Защо ти са пари?

— Отивам на курорт.

— А защо аз трябва да ти дам пари?

— Ами нали ти си директорът на банката?

— Аз съм директорът на банката.

— Дай пари.

Директорът беше зает. Той беше директор на голяма банка. Но случаят беше много интересен и той не извика секретарката. Цялата история приличаше много на кино и му стана интересно.

— Така, така — кимна той, — а кой ти каза да дойдеш при мен?

— Ами аз дойдох в банката и те ми казаха да дойда при теб.

— Кои те?

— Тия долу.

„Играят си хлапаците“ — помисли си директорът, но продължи:

— А кой ти каза да дойдеш в банката?

— Аз сама дойдох.

— Защо дойде?

— За да взема пари. Отивам на курорт.

— А защо не отидеш с мама и татко?

— Не искат да ме вземат.

— Така ли?

— Мама каза: „Ако не се научиш да ядеш сама, няма да те вземем на курорта“. Аз пък й казах: „Аз пък ще ида сама“. „Ха — каза татко, — е, как така?“ „Ами така — казах аз, — ще се кача на рейса и ще ида.“ „Ха — каза татко, — а на рейса искат пари.“ „Ами аз ще взема пари.“ „А откъде ще вземеш пари?“ „От банката.“ „Добре — каза татко, — вземи и иди.“

— И ти дойде да вземеш пари?

— Да.

— А кой ти каза къде е банката?

— Един милиционер.

Директорът се завъртя на стола си. И изведнъж се сепна:

— А вашите знаят ли, че си тука?

— Аз им казах.

— Какво си им казала?

— Че отивам в банката.

— Кога им каза?

— Вчера.

Директорът ахна:

— От вчера си излязла?

— Не, днес.

— А днес обади ли се на мама, че идваш в банката?

— Не, тя знае.

Директорът скочи и грабна телефона.

— Свържете ме веднага с управлението… Благодаря… Да. Дежурният ли? Тук има при мен едно дете…

— Ирина — провикна се момиченцето.

— Ирина — повтори директорът, — на пет години. Загубено е…

— Не съм загубена — викна Ирина.

— Момент — каза дежурният от другия край на жицата.

След миг се обади:

— Да. Търсят го.

— Да дойдат в банката. Централният клон. При директора.

Директорът тракна слушалката.

— Хубава каша си забъркала. Майка ти плаче и те търси.

— Защо ме търси?

— Защото си се изгубила.

— Не съм се изгубила. Аз живея на „Шести септември“ четиридесет и девет.

— Ще видим сега, като дойде майка ти.

— Като дойде, ще ми дадеш ли пари?

— Пердах ще ти дам — закани се директорът.

— Мен не ме бият — каза Ирина.

— Хайде де.

— Мама ме пляска, но татко не. Той не знае да бие малки деца.

— Мисля, че сега ще се научи.

Ирина наостри уши и се завъртя неспокойно на стола.

— Защо мислиш така?

— Ти винаги ли бърбориш толкова много? — попита директорът.

— Да — кимна Ирина.

Сетне бръкна в джоба си и извади листо от салата. Разви го и отвътре се показа охлюв.

— Ние си говорим с охлюва.

— И той ли говори като тебе?

— Не, той мълчи. И яде. Вчера три листа изяде.

— А ти ще ядеш бой.

Ирина се намръщи. Отвън се чуха бързи крачки.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха бащата и майката.

— Къде е! — едва не изпищя майката.

— Ето я — посочи директорът и зяпна.

Столът беше празен.

— Къде е!

Директорът зяпаше стола и не можеше да разбере какво става. Изведнъж под краката си чу дишане. Погледна надолу и видя лицето на Ирина. Тя държеше пръст пред устата си и седеше под бюрото, свита на две.

Директорът я извади оттам и я сложи на бюрото.

— Ето я — посочи я той.

— Защо ме предаде — каза ядосана Ирина, — предател такъв.

— Сега ще те научат — махна й с пръст директорът.

Майката прегърна Иринчето.

— Видя ли, че не ме биха — каза Ирина.

— Вкъщи ще те бият — закани се директорът.

— Няма да ме бият. И ще ме заведат на курорт.

Бащата бавно се приближи до директора:

— Извинете. Много ви благодаря.

— Страшно дете — усмихна се директорът, — динамит.

Когато си вървяха към къщи, Ирина попита:

— Всички ли директори имат мустаци?

Бащата кимна:

— Да.

— И аз, като порасна, ще си пусна мустаци — каза Ирина. — И ще стана директор. И ще имам много пари. И ще ходя на курорт. А вас няма да ви взема. Ще идем с охлюва.

Видя един милиционер и се провикна:

— Здрасти!

Сетне поясни:

— Той ме заведе до банката.

Изведнъж се прозя:

— Вземи ме на ръце.

Майката я вдигна.

— Леле, как ми се спи — промърмори Ирина и мигновено заспа.

А бащата мислеше, че ако в този миг изскочат сто хиляди тигри, ще ги разкъса със зъби. Съвсем беше уверен в това. Толкова се чувстваше силен.

Мързел

Всичко е вече готово. Пред мен стои един безкраен ден, определен отдавна само за работа. Съобщих на всички, че този ден ме няма, няма да ме има и все едно че не ме е имало. В този ден не съществувам.

Трябва да работя. Главата ми е пълна, масата е отрупана с имена на редакции, след които стърчат удивителни. Това значи, че всички крайни срокове са минали и вече няма накъде.

Та затова именно днес изгорих всички мостове към новия свят, сядам и почвам да пиша.

Разбира се, докато седна, мина доста време.

Преди всичко трябваше да се наспя добре. Борбата за днешния ден започна още от снощи. Точно в единадесет часа се разделих с приятелите и пред изумените им погледи тръгнах с твърди крачки към дома. Бях обвинен в еснафски уклони — така ли са писали големите творци? Ботев например е писал сред крясъци и кръчмарски викове. Когато на човек му гори отвътре, всички шумове изчезват.

Та ме караха в името на големите творци да пийна по едно — ето Хемингуей така пишел. Пие си човекът и си пише.

Много смешни са някои хора. Един щеше да полудее от пиене на кафе, та белким започне да пише като Балзак. Друг пък едва не получи пневмония, защото си държеше краката в леген с хладка вода по примера на някакъв класик, трети пък мечтаеше да се зарази от неизлечима болест, тъй като болният от нея класик прописал много добре точно преди да умре.

Аз обаче си знам. Пиша, когато съм се наспал, когато никой няма, когато е тихо. Всеки си е башка луд, та и аз.

Прибрах се вкъщи, студен душ, малко вестници и загасих лампата в дванадесет. Имах чувство, че съм спартанец. Изпълнен бях с решимост. При среща с Леонид бих му заговорил на „ти“.

Заспах мигновено. Така трябва да се спи. Лягаш, затваряш очи и се събуждаш в осем сутринта.

Точно в осем отворих очи, скочих, гимнастика, леден душ.

Всичко се развиваше толкова планомерно, че когато седнах на масата, се сепнах. И ме хвана яд, че досега не съм постъпвал така. Ако предишните двадесет и седем години бях поддържал този темп, сега навярно складовете на Съюза на художниците щяха да бъдат пълни с готови мои бюстове. И щом умра, ще нацвъкат с тях улици и площади.

Слава, слава, слава!

Но нищо. Не е късно. Нали някой си прописал след петдесет години и пак станал класик. И нали белетристите узряват именно след петдесетте?

Машината е на масата, белият лист, индиго и друг бял лист под него е сложен. Ръцете са вдигнати като на Рихтер преди първото замахване на диригентската палка.

Почни!

По дяволите. Точно на леглото пред мен виждам някакъв бял конец. Одеялото е тъмносиньо, та белият конец изпъква така, както пушката, с която ще се стреля в четвърто действие, виси на сцената още от пролога.

Ставам, с решителен жест махам конеца, увивам го около пръста си и го хвърлям през прозореца. Конецът пада на плочника в двора и се разтяга точно така, както се беше разтегнал на одеялото.

Сядам отново, но имам чувство, че през стената виждам конеца. Бял, протегнал се по протежение на камъка, като момиче на плаж.

Вбесявам се от това нахалство, изскачам навън, грабвам конеца, навивам го отново на пръста и го захвърлям в съседния двор.

Сега вече спокоен се прибирам и сядам на машината.

Момент.

Хубаво е да прегледам цялата стая. Ще почна да пиша, без да искам ще погледна встрани, ще видя я някой друг конец, я копче, я кабарче. А ходя бос из стаята, ще настъпя кабарчето.

Ставам, преглеждам стаята и вдигам една кибритена клечка. Вглеждам се в изгорената главичка. А на времето тя е била заедно с другите клечки наблъскана като сардела в кутията. Кротко и тихичко е седяла и е чакала онзи миг, когато ще я извадят и ще си запалят цигарата с нея. И в този миг тя престава да съществува. И умира. Навярно е живяла сто години в дънера на някой бор, пълнела се е с жизнени сокове и е чакала, чакала — да дойдат дърварите, да отсекат бора, да го разбичат, да го превърнат на кибритени клечки, да ги сложат в кутии — и всичко това, за да се запали една цигара, която, както знаем, е безкрайно вредна за здравето.

Изпълнен с такива мисли, сядам отново на машината. Като че ли всичко е наред. На двора — никакъв шум. Обикновено той е пълен с дечурлига, които реват, та се късат. Но днес е неделя, денят е слънчев, всички са я на море, я на планина, я на разходка. Няма жива душа. Едно време в такива топли летни дни стаята беше пълна с мухи. Тъкмо седнеш да пишеш, и някаква муха кацне на босия ти крак. Изпъдиш я, тя се завърти и хоп — пак на крака ти. Тогава залягаш на пода и си протягаш крака. Чакаш тя да дойде, да кацне, за да скочиш светкавично и да я сплескаш. Но тя, мръсницата, сякаш предугажда това и си стои на стената. И не само стои, ами си мие като коте главата с малките си крачета. Пет минути, десет. Тогава скачаш разярен и хвърляш върху нея възглавница. Но мухата е малко по-пъргава. И изчезва. Никаква я няма.

Сядаш на машината и тъкмо написваш едно изречение, тя отново запълзява по голия ти крак.

А сега — никакви мухи. Къде изчезнаха мухите от София?

Но нищо. Това е много хубаво. Защото ще мога да се съсредоточа и да пиша, да пиша, да пиша.

В друг случай тъкмо седна, и телефонът дрънва.

— О, здрасти, как е? Научих много хубави работи за теб. Ела да пийнем по едно и ще ти разкажа… Не, не по телефона. Ела, имам студена сливова… От Тетевен, разбира се… Хайде де, не се дърпай…

Или пък направо се напъхват в стаята с крясъци, накъсват листата от машината и започва една, дето краят й не се вижда.

Поглеждам телефона. Той стои мъртъв. Ставам и вдигам слушалката. Работи. Значи просто не ми звънят.

Чак сега се сещам, че забраних на всички да ми звънят. Няма ме, няма да ме има, все едно че не ме е имало.

Ама нали има едни, дето тъкмо в такива мигове започват да си правят шеги.

— Ало, здрасти бе, нали те нямаше!… Ей, голям си хитрец. Уж те няма, а си там. Е, с кой си? Сам? Кажи й само името…

Втренчвам се в телефона. Ей сега ще звънне. Защо да почвам да пиша, когато ей сега ще дрънне…

Но той не звъни.

Аха, сещам се. Трябва да започна да тракам на машината. Това много действа на телефонните. И на децата. И на мухите. Щом чуят познатото тракане, веднага целият свят се пробужда, веднага всички деца от целия свят започват да реват под прозореца ми, веднага всички телефони започват да дрънчат на масата ми, веднага всички приятели и полуприятели нахлуват в стаята ми, веднага всички мухи захапват краката ми.

Потривам ръце и предизвикателно натраквам на машината от единия край до другия буквата „ж“. Сетне втори ред с „х“ и трети — „и“.

Никакъв резултат.

Явно те чакат да започна да пиша наистина и тогава…

Добре, добре. И на това съм готов. Ще започна да пиша съвсем наистина. Все едно че не знам какви номера ми се готвят. Охо, аз мога да направя всичко, само за да разоблича това. Хайде, без ругатни.

Замислям се върху първата тема. Така, добре…

Започвам да пиша. Съвсем наистина. Ето — уводът е готов. Траквам. Половината страница е написана…

Телефонът е мъртъв. Навън е тихо. Няма никаква муха.

Чувам шум в коридора. Изскачам, бесен от радост.

Ето ги!

Не, не били те. Котката.

Ядосан от тези номера, вдигам телефона и звъня.

— Защо звъниш бре? — крясват ми.

— Не си ли звънял ти преди малко?

— Защо да ти звъня бе, нали пропищя орталъка, че ти пречим? И си отиде снощи като обречен на смърт. Заради тебе всички се почувствахме гузни и решихме и ние да работим.

— Значи работите?

— Работим я. Защо ме прекъсна?

— Аз съм те прекъснал!

— А кой?

— А кой звъня преди малко?

— Отде да знам?

И ми траква телефона.

Започвам да се обаждам на другите. Всички ме ругаят. Пишели. Нали съм казал да не ми звънят.

— Ама някой ми позвъни…

Абсолютно съм убеден, че някой ми е позвънил, и ги ругая. Те са ми позвънили, а сега се правят на ударени.

Когато и последният ме наругава, сещам се, че никой не ми е звънял. Сядам на масата с отпуснати ръце. Толкова ли пък съм станал противен, че никой не иска да ми звъни?

Излизам на двора. Никакво дете. Нито едно-едничко. Само на един прозорец се мярва малка руса главичка.

Миличкото.

— Хей — подвиквам му.

И в същия миг се чува шамар. И русата главичка с плач се скрива. И се показва главата на майката.

— Извинете — оправдава се майката, — аз му бях забранила да се показва. Нали казахте, че днес ще работите. Извинете…

И прозорецът се затваря. И изчезва последната възможност да ми се попречи на работата.

Връщам се печален.

Боже мой, ще трябва наистина да работя…

Обикновен човек

Още щом прогледна, Робеспиер започна да получава поучения:

— Не лъжи и не кради. Не убивай. Бъди честен. Обичай своя народ и своята родина.

Това беше толкова ясно и просто. Нормалните хора не лъжат, не крадат, не убиват, обичат народа си и родината. Такива са милионите обикновени граждани. А тези, дето лъжат, крадат, убиват и предават интересите на народ и родина, са подлеци, за които именно са построени затворите и бесилките.

Но същевременно и учители, и попове го учеха:

— Хората са разделени на две — на благородници и плебеи. Първите са господарите, а вторите — тор, плява, роби.

Робеспиер много искаше да бъде благородник и затова си прикачи сричката „де“ пред Робеспиер. И дори започна да вярва, че е със синя кръв. Но когато прочете книгите на великите френски енциклопедисти, в душата му нахлу съмнение. Особено го потресе мисълта на Русо:

„… Първият, който, ограждайки къс земя, се осмелява да каже: «Тази земя ми принадлежи», и намира хора, толкова простодушни, че да му повярват, е истинският основател на гражданското общество. Колко престъпления, колко войни, колко бедствия и ужаси щеше да спести на човечеството онзи, който, изтръгвайки сградата или засипвайки рововете, служещи за гробница, би възкликнал, обръщайки се към хората: «Не слушайте този измамник! Ще загинете, ако забравите, че плодовете на земята са всеобщо притежание, а самата тя не принадлежи на никого!».“

А съученикът му Камил Демулен го убеди окончателно:

— Защо е това „де“ пред Робеспиер? Аз също бих могъл да се казвам Де Мулен, но признавам — просто съм Демулен.

Робеспиер се изчерви и се съгласи. Да. Той е само Робеспиер и толкова.

— Не убивай! — учеха го и учители, и попове.

И затова, когато го назначиха на високоплатената длъжност „Член на Араския граждански и углавен трибунал“, той отказа да подпише смъртната присъда на един убиец. Уликите бяха неопровержими и нямаше никаква възможност да се смекчи наказанието. Но Робеспиер възрази:

— Аз добре знам, че престъпникът е виновен, но да се осъди на смърт един човек… Какво може да бъде по-свещено и по-неприкосновено от човешкия живот? Да се защитават угнетените против угнетителите, да се устояват интересите на слабите против силните, които ги експлоатират и притесняват — това е дълг на всеки, чието сърце не е заразено от егоизъм и користолюбие. Моето призвание е да охранявам живота на човека, а не да посягам на него.

И напусна добре платената длъжност.

Той стана синоним на борба против мракобесието, когато, като адвокат, защити от глупостта на съседите първия, който се осмели да сложи гръмоотвод на жилището си. Глупаците бяха дали тъжба, че с това съоръжение новаторът иска да предизвика пожар в домовете им. Местните власти, достатъчно тъпоумни да проумеят същността на въпроса, бяха наредили на собственика да махне гръмоотвода. С блестяща и ярка реч Робеспиер осмя глупаците, спечели делото и написа благодарствено писмо до Бенджамин Франклин, изобретателя на гръмоотвода.

— Бъди честен. Служи на своя народ! — така го бяха учили и затова той не защитаваше богати мошеници, а само честни бедняци, от които взимаше съвсем малко, а в някои случаи дори сам им помагаше с пари.

И затова, когато трябваше да бъде избран представител на Арас за Генералните щати, именно Робеспиер бе избраникът.

Робеспиер беше малък човек. Обикновен човек. Къде можеше да се мери с блестящия граф Мирабо, който раздруса още с първите си речи основите на монархията.

Къде можеше да се мери с великолепния си съученик Камил Демулен, който пръв посочи Бастилията и пръв си закачи зеленото листо на шапката — предшественика на великата трицветна кокарда!

Къде можеше да се мери с Байи, който пръв закачи революционната кокарда на главата на Людовик Шестнадесети?

Нима можеше да се сравнява с ослепителния Талейран, гневния борец за република Брисо, певеца на републиката Барнав, с Лафайет, с огнения Дантон? Ами бореца за народни правдини Петион, кмета на Парижката комуна? Или крайно левия Ебер, който искаше революция докрай, до пълно равенство на всички?

Не. Той беше сив, малък, обикновен. Слушаше с широко отворени очи великите оратори и бурно им ръкопляскаше. Трудно му беше да се съгласи с тях, че трябва да се премахне монархията, но се съгласи. Трудно му беше на него, юриста, който беше учен да защитава частната собственост, да се съгласи, че богатството на богатите трябва да се конфискува и раздаде на бедните. Но се съгласи. С всичко, което казаха те, великите, те, които създадоха Великата френска революция.

Но сетне започва да се сепва.

Първо се сепна от Мирабо.

Този, от когото трепереше монархията, изведнъж започна да шикалкави. Изведнъж започна да говори за спиране на революцията, за това, че великата цел е достигната, за това, че трябва да се радваме на живота, на благата, които сме получили по време на революцията. А Мирабо наистина бе получил доста блага — стотици хиляди златни луидори влязоха в джоба му и той заживя така, както на времето живееше само Мария-Антоанета. С пиршества, игри на хазарт и прочие…

И го задраска от списъка на своите учители.

Сетне се сепна от Байи.

Този, който закачи трицветната кокарда на Людовик, този, когото народът увенча с венец от благодарност, изведнъж омекна и кой знае откъде забогатя. А сетне разстреля невъоръжения народ на Марсово поле. Същия народ, който го бе избрал за кмет на Парижката комуна.

И го зачеркна от списъците на своите учители.

След това се смая от Барнав. Той, предишният борец за република, изведнъж захленчи и започна да мрънка за конституционна монархия, за спиране на революцията… Защото и той напълни джобовете си с пари и реши, че е дотук. Че великата цел е постигната.

И него зачеркна.

И започна бързо да зачерква. Един след друг. И Лафайет, и Кондорсе, и Орлеанския херцог, и епископ Гобел, който пръв махна монашеското расо и се обяви за атеист.

И понеже народът също гледаше и преценяваше и също зачеркваше заедно с него предишните си кумири, този народ също като него се сепна. И видя, че от всички крещящи и ревящи за свобода, братство и равенство остават само шепа честни и искрени хора. Обикновени хора, които все още вярваха, че човек не трябва да лъже, не трябва да краде, а да служи на своя народ и родина. И нарече обикновения Робеспиер, този, който с нищо не се отличаваше от това, което разбираме под „обикновен“ — неподкупния. И го издигна на върха на революцията.

Тогава предишните му кумири, предишните борци за хляб и свобода, които вече бяха натъпкали джобовете си, устата си и коремите си със злато, също се сепнаха.

Ами ако тоя глупак започне да ги коли? Та той от шега не разбира. И се сетиха за думите на Мирабо, казани за Робеспиер:

— Този човек ще отиде далече, защото вярва в това, което говори.

И новобогаташите започнаха да заговорничат. Да се смъкне Робеспиер, да се махне, да се смачка.

Какво значи това? Да се убие един човек?

Не. Това значеше да се убие революцията. А именно това Робеспиер не можеше да допусне.

И човекът, който на времето издигна човешкия живот в култ, сам отпусна ножа на гилотината. Защото нямаше друг изход. И паднаха главите на предишните му учители. Една след друга заподскачаха в коша на палача главите на задрасканите бивши революционери Барнав, Брисо, Петион, епископ Гобел, ултрареволюционера Ебер, мошениците Шабо, Д’Еспеняк, банкерите Проли и Дефе, създателя на революционния календар Фабр.

Гилотината падаше като махало на часовник. Так, так, так.

И допря до най-добрите му приятели — Дантон и Камил Демулен.

Тук Робеспиер се сепна. И дори сам ги защити.

Но двамата предишни приятели помислиха, че това е от слабост. И решиха да пратят него на гилотината.

И отново Робеспиер трябваше да избира — революцията или приятелството.

И избра революцията. И главите на Дантон и Демулен се целунаха в коша на палача.

Тогава изплашените до смърт новобогаташи ревнаха:

— Народе! Това е изверг. Това е диктатор. Той ще избие всички. Той е кръволок. Та той изби най-добрите си приятели. Убийте го!

И тълпата повярва. И когато поведоха Робеспиер към гилотината, ревяха и се кискаха:

— Как сте, ваше величество?

— Ето че вървиш към гилотината като обикновен човек, а не като божество.

Дори един веселяк му помогна да си надене червената качулка на осъдените на смърт. Робеспиер го погледна кротко и каза:

— Благодаря ви, господине!

И едва тогава тълпата се сепна.

Ви? Господине?

Та нали е забранено вече да се говори на ви. Та нали е забранено от началото на революцията да се казва господине? Нима революцията свърши?

И едва когато главата на Робеспиер падна и новобогаташите с радостен рев изтръгнаха хляба от устата на народа, тълпата разбра — да, революцията свърши. Да, те убиха Робеспиер, който заедно с малцина като Сен Жуст и Кутон останаха обикновени хорица — не взеха нито стотинка от революцията, останаха честни и служиха докрай на своя народ и своята родина.

Чествуване

Би трябвало да си завиждам. В деня на моята шестдесетгодишнина ще бъда чествуван от държавни глави, кралски академии, нобелови комитети…

Би трябвало да си завиждам. А ми е тъжно.

Биографията ми е известна. Дори и кратката енциклопедия е отделила две страници. Но всичко казано за мен е едностранчиво — лауреат на Нобелова награда, член на Кралската академия и още десетина гръмки титли. Но как се добрах до тях, не пишат.

Известно е, че отначало се увлякох по пеенето. Имах чудесни данни и след завършване на консерваторията бях разпределен в окръжен град. Трябваше да стоя там точно три години…

Тогава проучих живота и особеностите на директора на столичната опера и разбрах, че се увлича по ашладисване. Посетих го във вилата му, когато ашладисваше круша върху дрян. Стоях цял час, зяпнал в ръцете му, и от очите ми течаха сълзи.

Най-сетне директорът ме забеляза.

— Какво става с вас? — учуди се той.

Не казах нищо. Само се доближих и целунах ръката му. Сетне коленичих и преклоних глава.

— Моля ви, станете — развълнува се директорът.

Станах. Сълзите все още течаха по лицето ми.

— Вие сте бог — казах.

Директорът се смути. Като всички талантливи хора, той беше скромен и дори свенлив. Чудеше се какво да направи с мен. Покани ме във вилата, почерпи ме с коняк.

Едва тогава се успокоих.

— Вие сте велик — казах — и от благодарност искам да ви изпея една песен. Песента, с която мама ме приспиваше.

И запях. Пях тихо, вдъхновено. Знаете, аз наистина пея хубаво. Когато свърших, очите на директора бяха влажни.

— Боже мой — изстена той, — вие сте велик!

Естествено, бях назначен в столичната опера, а сетне беше лесно да покажа какво мога.

Точно по това време се увлякох по химията. Вроденият талант ми помогна да разработя някои нови теории. На годишнината на президента на Академията по химия се явих облечен като клоун и разказах няколко вица. Академикът щеше да се пръсне от смях.

Случайност, ще кажете. Глупости. Прекалено добре бях проучил слабостите му. И знаех, че колекционира вицове. След чествуването ме покани вкъщи и ми разказа няколко вица. Аз му разказах други (измислях ги в момента). Той остана потресен.

— Мислех, че знам всички нови вицове!

Станахме приятели. И между другото заговорихме за химия. Когато му разказах за своите теории, той вдигна телефона и нареди да бъда веднага зачислен като негов пръв помощник.

Получих възможност да работя — кабинети, лаборатории, сетне знаете — станах лауреат на Нобелова награда по химия. Очакваше ме главозамайващо бъдеще, но… вече бях увлечен от литературата. И поканих един от големите издатели на телешка глава в шкембе. Когато я вкуси, той се просълзи. Стана и ме целуна.

— Вие сте поет!

— Да — казах.

И му прочетох няколко стихотворения. Стихосбирката ми излезе след няколко дни. Сетне издадох роман. Същия, за който спечелих Нобелова награда по литература. Но това вече не ме блазнеше. Нещо в мен ми подсказваше, че Земята е кръгла, и реших да открия нов път за Индия, като тръгна на запад.

— Ти си луд — ще кажете, — кой ще ти даде пари и кораби!

Е, да — кой!

Разбира се, кралят или кралицата. Опитах с кралицата. След три дни тя беше лудо влюбена в мен (песни, стихове, анекдоти). Кралят се вбеси:

— Махни го тоз пройдоха!

Кралицата се видя в чудо. Тогава аз предложих:

— Разрешете ми да открия нов път до Индия!

— Готово! — ревна кралят, набързо ме накачули на три корабчета и ме отпрати да откривам Америка.

Че я открих, открих я, но като се върнах, ме хвърлиха в дранголника.

Слава богу, че по това време се увлякох по илюзионизма и успях, дематериализирайки се, да избягам от затвора. А след няколко дни бях вече щатен илюзионист в цирка. Издебнах момента, когато директорът на цирка разхождаше болната си дъщеря, и помолих да повозя количката.

— Моля ви — казах със сълзи на очи, — не знаете каква услуга ми правите. Сестричката ми, която умря…

Директорът бе развълнуван. Покани ме вкъщи. И там на шега направих няколко фокуса.

— Вие сте гений! — каза директорът и ме назначи.

Но след няколко месеца ме обхвана страст по театъра и спечелих огромна сума на покер от директора на кралския театър. (Е, да, разбира се — проучих слабостта му, намерих начин да се запозная, да подхвана разговор за карти и така нататък, и така нататък.)

Когато директорът стоеше бледен и не знаеше откъде ще вземе тази огромна сума, аз се разсмях и му подадох ръка:

— Благодаря ви за експеримента.

— Какъв експеримент!

— Че аз ви хипнотизирах. Никакви карета и флотове нямах. Всичко беше шега. Нали съм добър актьор!

Директорът ме прегърна и каза, че такъв актьор не е виждал. Зарадван, че се отървава от огромния дълг, той ме покани да играя Хамлет. И играх. И ме снеха на филм. И спечелих „Оскар“. Тогава обикнах физиката. И не след дълго деканът на физическия факултет имаше най-хубавото куче в страната.

— Но как разбрахте, че обожавам кучетата! — попита ме смаян той след подаръка.

— Та кой умен и талантлив човек не обича кучета! — казах. — Ние, физиците…

— Вие физик?

— Нима не знаете!

И набързо развих една своя теория.

— Гениално! — каза деканът. — Та вие сте по-способен от мен.

По спешност бях назначен за професор по физика. Знаете, че съм член на Кралската академия по физика, можеше и тук да стана лауреат на Нобелова награда, но точно тогава се увлякох по футбола. И се ожених за дъщерята на председателя на ФИФА. И по случай сватбата помолих да направим един весел мач между най-добрите световни футболисти. За да е по-весело, помолих да играя и аз. И нашият тим победи с 27 на нула. Естествено, и двадесет и седемте гола вкарах аз. Веднага бях включен в националния отбор и същата година станах носител на „Златната обувка“. И навярно щях да бисирам успеха си, ако не се бях увлякъл по диригентство. Купих няколко канарчета и ги занесох на Тосканини.

— Мили господине — просълзи се диригентът, — та това е моята слабост!

Целуна ме и ме покани да седна до него вечерта, когато ще дирижира „Фауст“.

След аплодисментите Тосканини се поклони, вдигна палката и… аз му показах мишка (забравих да ви кажа, че той винаги припада, когато види мишка).

Докато разпоредителите изнасяха припадналия, аз взех палката и на другия ден пресата гръмна — роден е нов гений. Веднага получих предложение за диригент на „Метрополитен“, но там не се задържах много, защото ми се прииска да стана президент на Никарагуа. И като разбрах, че президентът на тази страна обича мушмули…

 

 

Спирам признанията си дотук. Сега вече знаете причината за моите успехи. А колко други много, много по-талантливи и по-умни от мен угаснаха в забрава, защото разчитаха само на таланта си…

Деградация

Един ми разправяше, че всяка година карал все по-добре и по-добре ски и изчисли, че след 50 години навярно ще бъде световен шампион.

На пръв поглед това е съвсем логично, но ако помислим, ще си кажем:

— Кротко, мой човек. Не залитай.

Защото си знаем, че седемдесет и пет годишни световни шампиони по ски няма.

Тъжно е, но е така. Все си мислим, че вървим напред, че правим нови крачки, че завоюваме нови успехи, че придобиваме нови знания, че ставаме все по- и по- и съвсем забравяме, че има определена възраст, след която всеки започва да си кукурига по малко. Деградация.

Деградирах и аз. И разбрах това тази година, на морето. И го разбрах чрез мидите.

Става въпрос за онези миди, които са забранени от лекарите и никъде не се готвят по Черноморието. Имали тифус, имали вируси, железни окиси и много други страшни неща. Но аз си ги ядях. Берях си ги от морето, чистех ги в кофа, сетне ги слагах в голяма тава с високи стени. Те се разтваряха от огъня, пускаха водата си и ставаха годни за ядене. А се ядяха по следния начин — загребваш с черупката, в която е сварената мида, малко от собствената й вода, поръсваш всичко това със сол и черен пипер, цвъркаш малко лимон и лапаш. И щом лапнеш, веднага протягаш ръка към чашката с евксиноградска ракия или водка и отпиваш глътка. Мида и глътка, глътка и мида — до края на мидите и шишето.

Каква е разликата между алтруистите и егоистите?

Егоистът яде сам, като се обръща с гръб към другите, а алтруистът реве:

— Елате да ядете с мене бре! Знаете ли какво нещо са мидите!

И понеже аз бях алтруист, след първата мида започвах да рева по плажа и да събирам хората, тиках им миди в устите, наливах им и водка или ракия и се кикотех, когато по-голямата част от опитващите плюваха и крещяха. Но, както се знае, човек се развива. От година на година армията на любителите на миди се увеличаваше. И започнаха да ми досаждат. Вървят край мен, ритат ме по краката и казват кисело:

— Стига си се заплесвал бе. Няма ли да береш миди?

И аз, зарадван, че ме признават за майстор на мидите, скачах във водата, къртех с нокти мидите, готвех ги, сетне търчах да купувам водка и черпех плажа.

Е, добре де — ще кажете, а откъде пари?

Нали ви обясних. Отначало ядях сам, сетне станахме двама, после четирима, осем, шестнадесет… И когато целият плаж започна да се нарежда около тавата с миди, аз се сепнах. Ами сега?

Помогна ми случаят.

Реших Да си купя къща в Тетевен. Уговорихме цената. Сключихме договор. Отпуснаха ми заем. И когато носех парите на човека, той изведнъж хукна по Тетевенския балкан с рев:

— Не я продавааааам, неееее…

Толкова се ядосах, че отидох на морето и за два месеца обърнах къщата в миди и водка. Целият плаж ревеше „Ура“, целият плаж ме тупаше по рамото и викаше:

— Аферим!

А чужденците нищо не казваха. Само се бутаха, лапаха миди, пиеха водка и си отиваха. Те мислеха, че това е мероприятие.

И тогава започнаха първите неприятности. Когато се върнах от морето, бях повикан от един началник.

— Какви са тия демонстрации?

— Кои?

— Тия гуляи по морето?

— Аха. Ами ядяхме миди и пиехме водка.

— Не е хубаво това. Ето протестни писма. Хората се сърдят. Дошли на почивка, а вие устройвате оргии.

Прочетох имената и се сепнах:

— Ами тия ядяха най-много.

— Виждаш ли? А ето и друго писмо: „Да се провери откъде има пари. Цялото лято ни черпи“.

Под писмото се бяха подписали двама актьори, които на морето след всяка глътка ме целуваха и крещяха:

— Цар си, Доне!

Примигнах и обясних историята с изпитата къща.

— Жалко — вдигна рамене началникът, — нека това ти бъде обеца на ухото.

Но аз не си сложих обеца. А когато тръгнахме колективно за Гърция, накупих две кила лимони, водки и черен пипер с намерение, щом отседнем на някой бряг, да се бухна във водата, да извадя миди и да направя гуляй за целия автобус.

Но се получиха малки аварии. На границата митничарите дълго време зяпаха смаяни моите две кила лимони.

— Носите лимони в Гърция?

— Да, да — кимнах весело, — ще правя миди.

— И затова носите лимони?

— Да, да.

— А не знаете ли, че в Гърция има лимони?

— Навярно. Не съм ходил, но за всеки случай…

Митничарите се спогледаха и сетне започнаха да си подхвърлят лимоните. Един по един. Зяпах ги учуден, докато един приятел ми обясни:

— Абе мислят, че вътре си набутал диаманти.

Как да е, минахме границата. Но на морето не спряхме.

— Стига бе — ревна колективът, — малко е нашето море, та ще ти гледаме гръцкото. Бегом към Атина. Знаеш ли какви магазини има там?

И не спряхме на морето и лимоните ми изгниха. На връщане отворих водките и започнах да черпя. Но един фрасна чашата от ръката ми и изкрещя:

— Ще подкупваш колектива, а?

Видяхте ли сега? От цялото ми желание да направя един красив миден фойерверк излезе, че съм искал да подкупя колектива.

Замислих се и станах мрачен.

Мислих, мислих и взех решение.

И когато отидох тази година на морето, носех със себе си котлонче и тенджера. Бях посрещнат с „Ура“ от летовниците.

— Ще ловим ли миди? — крещяха те, което значеше „Ще ловиш ли миди?“, „Ще пием ли?“ — крещяха те, което значеше „Ще черпиш ли?“.

С котлон и тенджера в ръка, казах мрачно:

— Ако си ловите миди, ще ядете, ако си купите водка, ще пиете.

Сетне влязох в морето, налових си точно толкова миди, колкото можех да изям сам, и излязох на брега. Изчистих ги, обърнат с гръб към останалите, напълних тенджерата, включих котлона и зачаках.

Срещу мен се натрупаха летовниците. Те не вярваха, че съм сериозен. Мислеха, че се шегувам.

— Номер — шепнеха те, — ей сега ще ни извика.

Но когато мидите се разтвориха и пуснаха водата си, аз не изкрещях: „Насаааам, към мидите, хайдеее!“.

С мрачно изражение на лицето занесох тенджерата на една маса, сложих я, приготвих си смес от сол и черен пипер, нарязах един лимон на четири, поръчах си голяма гроздова евксиноградска и започнах — ям миди, пия ракия, пия ракия, ям миди.

Срещу мен стояха зяпнали летовниците. Те отваряха уста, когато я отварях и аз, преглъщаха, когато преглъщах и аз, но в техните уста нямаше нищо, а моята беше пълна.

— Много се извинявам — казах, като дъвчех, — ето ти, приятелю, подписа писмо, че съм дигал шум на плажа и съм ти пречел да летуваш, а ти — посочих друг — беше писал „Да се провери откъде има пари, та цялото лято ни черпи“. Ако искате да ядете миди — ето го морето. Ако искате да пиете — ето ви лавката. А сега престанете да ме гледате, че ме смущавате.

Но те не се отдръпнаха, гледаха ме странно. Много странно. И в погледа им видях, че те не гледат вече мен, а някакъв друг човек. Човек, който прилича на тях, яде си сам, пие си сам и пет пари не дава за другите.

Е, къде остана оня перко, който въпреки че го псуваха, че го ругаеха, че го клеветяха, все пак беше нещо странно за тях, нещо необяснимо…

Боже мой, как деградирах! Станах съвсем като тях.

Среща с кокошка

Обадих се на Мария и тя веднага изкудкудяка:

— Идвам веднага.

Още не бях разгледал върховете на околните дървета, когато чух гласа й:

— Куку! Тук съм.

Огледах се. Нямаше никой.

— Ало!

Отново гласът на Мария.

Усетих, че изтръпвам. Наоколо нямаше никой. Само една кокошка стоеше под мен и весело ме гледаше.

— Здрасти — каза кокошката с гласа на Мария, — шашнат си, нали?

Има си хас да не съм.

— Някои мислят — каза кокошката, — че само папагалите могат да подражават човешкия глас. А за нас дори дума не обелват. Аз съм кокошката на Мария. Знам всичко за вашите отношения и отдавна исках да изляза с теб.

Стори ми се, че се засмя и дори леко се изчерви:

— На пръв поглед изглежда малко необикновено, но всъщност е съвсем по женски. Жените винаги се влюбват в приятелите на приятелките си. Може би това не е влюбване, може би това е опит да покажеш на приятелката си, че и ти си нещо — ако не повече, то поне колкото нея… И затова истинско приятелство между жени няма. Те все гледат да си направят някакъв номер и умират от щастие, ако успеят. И с огромна радост от приятелки се превръщат в най-страшни врагове.

Закиска се:

— Боже мой, ако Мария узнае, че съм тук…

Погледна ме премрежено:

— Къде предлагаш да идем?

За малко щях да изтърся: „В кланицата!“.

Но се сдържах и неловко помръднах рамене.

— Да идем в „София“?

Изпотих се. В „София“ с кокошка!

Тя ме погледна с леко презрение:

— Видя ли какъв си! А пред Мария се перчиш и искаш да минеш за непукист. Ха да те видя сега. Нали разправяш, че всичко можеш? Хайде де!

Вдигнах рамене. И тъй и тъй всичко е толкова невероятно — да изпием чашата докрай.

Портиерът се усмихна, но когато видя кокошката, политна назад.

— Не се безпокоите — усмихна се тя, — той е с мен.

И с кудкудякане влезе в сладкарницата.

Портиерът ме гледаше с очи, големи колкото яйца на очи. Вдигнах рамене и влязох след кокошката.

Тя вече седеше на една масичка и ми намигаше весело. Седнах и се огледах. Сладкарницата беше занемяла.

— Мълчат — закиска се кокошката, — прибрахме им ума.

Сервитьорките също ме гледаха смаяни. Все пак една от тях се приближи.

— Кампари — каза кокошката, — двойно.

Засмях се:

— Пили ли сте друг път кампари?

— Защо трябва да съм пила? — каза кокошката. — Толкова съм слушала. Нека да опитам.

Кимнах и сервитьорката донесе кампари за кокошката, а за мен водка.

Кокошката отпи и тръсна глава:

— Страшно! Така си и мислех. — Внезапно се разкикоти: — Голям цирк ще бъде, ако Мария ни види тука.

Погледна ме:

— А ти защо мълчиш? Кажи нещо.

Помръднах рамене.

— Е, да — намуси се кокошката, — не ти се говори с кокошки на културни теми. А мислиш, че тия, с които говориш, разбират нещо? Глупости. Седят по фризьорските салони и само слушат имена. Хемингуей, Селинджър, Кафка, Силитоу и после ти блъсват по едно име, а ти зяпаш. Патки. Нищо не са чели. Само имена помнят. И дори ги бъркат. Една дори каза, че е чела целия Борис Бромфилд. Борис — можеш ли да си представиш? Но го каза с такова самочувствие, все едно че беше Борис Армстронг или Андрей Чарлз.

Закикоти се:

— А са толкова грамотни, колкото и аз. Но имат слух. Слух на папагали. И повтарят.

Пийна още една глътка:

— Ама вие сте свикнали да ходите с патки и гледате отгоре на нас, кокошките.

Тропна по масата:

— Какво като съм кокошка? Не се срамувам от това. И затова те накарах да ме докараш тук. Нека всички ме видят. Кокошка съм!

Внезапно се обърна към салона и кресна:

— Ало, аз съм кокошка!

Когато всички зяпнаха, тя се разкикоти:

— Умряха. Аз ги знам всички. Ей сега ще тръгна по масите и ще им кажа — ти си патка, ти си гъска, ти си пуйка, ама сте се маскирали. А аз съм кокошка и си го признавам.

Килна се настрани, сложи главата си на коляното ми и запя:

— Червено вино санощииииии пих до забаравааааа…

Управителят се приближи и каза тихо:

— Моля ви се…

Кокошката скочи на масата и кресна:

— Да пазим благоприличие, така ли? Тихичко, кротко?

Внезапно плесна с криле и изкудкудяка:

— Кукуригу, кудкудяк, днеска снесох, утре пак!

Погледна нахално към управителя:

— Искате ли да ви снеса едно прясно яйце?

Управителят ме погледна безпомощно.

Станах рязко. Кокошката се заклати след мен.

— Поне им показахме какво представляват — тръсна глава тя, но внезапно се върна на масата, надигна чашата с кампари и я излока за секунда. Залитна, сетне разпери криле и изхвръкна през открехнатата врата. Прелетя над главите на няколко западни туристи, като крещеше:

— Пожаааар, главата ми гори, пожааааар!

Когато излязох навън, тя плачеше, прегърнала един железен стълб:

— Знам, знам, ти сега ще искаш да ме заколиш. Знам. Затова излизате с нас, кокошките. А две човешки думи не успя да ми кажеш.

Изведнъж се затърча и закрещя:

— Не щааа! Не ща да ме пълните с ориз! Не щаааа!

Направих се, че не я познавам, и си тръгнах. Изведнъж откъм ресторант „Крим“, на „Добруджа“, се чу страшен вик. Сякаш убиха някого. Затърчах се и видях голяма тълпа.

— Какво стана? — попитах.

— Дивотия — каза главният готвач, — някаква пияна кокошка се втурна в кухнята, скочи и се напъха с главата надолу във врящия бульон.

— Значи се самоуби! — прошепнах потресен аз.

— По дяволите и самоубийството й — ядоса се готвачът, — окепази ми бульона. Сега ще трябва да варя нов.

Не трябва да се ядосвам

Тъй като ми предстои да навърша петдесет години, реших да ида на лекар, за да разбера как съм със здравето. Досега на лекар не съм ходил, но мисля, че не е прекалено, ако всеки петдесет години човек прави по един консулт.

Аз иначе съм добре със здравето, но околните нещо се мръщят и си мислят, че съм луд. Е, да, ако се взема за пример волът като мярка за нормално същество, аз съм малко нервен. И как няма да се нервира човек, като гледа около себе си преживящи граждани!

Аз бързам, трябва да отида на лекар, а този тип застанал на средата на улицата и не знам сега — отляво ли да го задмина, или отдясно. Дълбоко съм убеден, че ако се опитам да го задмина отляво, той в същия миг ще се килне именно натам и ще застане като издялан от бетон, та ще трябва пак да променям посоката и да търча вдясно. Но аз го изхитрявам и минавам направо отдясно и усещам как той ме гледа вбесен в гърба — не можа да спре моя устрем.

По улиците е пълно с такива типове — дай им да видят забързан човек, за да започнат да кръстосват улицата, сякаш чертаят кройки на домакински списания с краката си. Особено са опасни бабичките. Върви си по паважа спокойно и щом усети, че зад гърба й идва трамвай, веднага се килва и застава на средата на трамвайната линия, като гледа с плаха надежда към ватмана. И той, човекът, трябва да спира, да слиза, да я хваща за ръка и да я връща отново на тротоара, като сетне кара с един метър в час и трие потно чело.

Лекарят ми каза да отида в пет часа, но аз реших да ида в четири и половина, защото, нали ги знам — има някои се тропват един час преди визитата и ти, естествено, трябва да го чакаш — нали има ред? Има едни такива скучаещи пенсионери, които, щом видят опашка, лепват се за нея и седят. Седи, седи и като дойде неговият ред, не купува нищо, а отминава и застава на друга опашка. Не, не ви лъжа. Не че съм нервен, но от наблюдателност съм забелязал подобни екземпляри. И те най-много крещят, ако някой иска да ги пререди. Размахват бастуни, показват кардиограми и рентгенови снимки, а като дойде до продавача, пита дали има аспержи.

— Защо не поискахте опашка от хипопотам? — попитах един подобен. — Или райета от зебри? А може би предпочитате кръгли петна от леопарди?

А той се обърна към опашката, посочи ме и каза, че съм луд за връзване.

Не че съм много нервен, но ако не търча сутрин, нещо ми става и ми се иска да не заобикалям хората, а да минавам през тях. Или пък застана на десетия етаж и само с огромни усилия се дърпам назад от отворения прозорец. Да не говоря колко пъти ми се е искало да сложа марка на трамвая.

Та затова сутрин търча и покрай търчането правя и покупки. Отивам до месаря, оставям си чантата, казвам на последния: „Аз съм зад теб, мой човек“, и търча, докато ми дойде редът. Но винаги, като се връщам от търчането, ще се намери някой да вдига скандал. И той би могъл да търчи, но си седял на опашката. Той, ако знаел, че имало още един повече на опашката, никога нямало да се нареди и именно понеже изчислил броя на чакащите, което се съвпаднало с времето, оставащо му до отиване на работа, затова той застанал, а ако знаел, че аз си гледам кефа и търча като хайлазин, докато честните хора си седят на опашката, той никога не би и помислил да стои на такава опашка, в която разни типове си търчат, без да мислят, че другите трева не пасат и не желаят да бъдат изхитрени от безсрамници, които…

И нарежда, нарежда, докато ми кипне. Един такъв го захапах за ухото, а той искаше да ме дава под съд. Добре че майка ми уреди въпроса — оказа се, че тъжителят бил бивш протосингел и служел в същата черква, където майка ми пеела с останалите хористки. Те, родителите, горките, са за това — да уреждат бакиите на децата си. Помня, като гимназист се опитах да си сменя групата по време на класно по физика, а учителят се разбесня така, че баща ми в продължение на десет години трябваше да му боядисва къщата безплатно.

Физици!

Непрекъснато се трепят да измислят някакви дивотии и все крещят:

— Победа, човечеството върви напред!

А каква им е победата — да измислят бомба, която може да унищожи цялата Слънчева система заедно с астероидите, метеорите и кометите. И на такива баща ми да им боядисва къщите безплатно! Как няма да полудее човек!

Ама аз му го треснах веднъж. Возя се в трамвая и го гледам него — същия учител по физика, седи си спокойно, сякаш нищо не е било. Отидох до ухото му и креснах:

— E е равно на M по C на квадрат!

А той подскочи ужасен и като крещеше „Помощ“, скочи във време на движение от трамвая и побягна по булевардите.

Но ето сега — отплеснах се и съм задминал улицата на доктора. Така, помня, когато бях второ отделение, се замислих и чак когато стигнах спирка „Павлово“, се сетих, че съм задминал училището, което е на спирка „Петър Берон“, та трябваше да се връщам с трамвай.

Това, че задминах улицата, не е страшно. Работата е там, че именно това ще използва някой тип, да се шмугне в чакалнята преди мен и ти иди сетне и чакай.

Да, ето — наистина — пред мен бързаше някакъв човек. Положително отива при лекаря. Аз забързах, и той забърза. Аз затърчах, и той затърча. И точно когато се опита да влезе в кооперацията на лекаря, аз го хванах за рамото и креснах:

— Няма да пререждаш!

Кой знае какъв скандал щеше да стане, ако не се оказа, че това е именно лекарят. Той, горкият, бързал, за да дойде преди мен, да подреди кабинета, да ми направи кафе, а аз щях да му изкълча рамото.

— Всъщност — каза той, когато ме прегледа основно — нищо ви няма, ако не се брои това, че сте малко нервен. Може да живеете още петдесет години, но в никакъв случай не трябва да се ядосвате. Признайте си, че е по-добре да останете жив, отколкото да се ядосате на някого, че ви е прередил.

— А ако ми плюе в окото?

— Кое око? — запита спокойно лекарят. — Лявото или дясното?

Засмях се и той се засмя:

— Ето как ще се уреди всичко. И ако той ви плюе в лявото око, помолете го да ви плюе и в дясното. И всичко ще се оправи.

— А ако ми плюе наистина и в дясното?

Лекарят зяпна и сетне кимна:

— Да, наистина… Тогава ще си отидете. Диагнозата е ясна. Онзи значи е по-луд от вас.

— Значи ме изкарвате луд? — кипнах аз.

Лекарят посочи носа ми:

— Това беше провокация. Сега трябваше да се засмеете. Защото никога на грозна жена не се казва „Колко сте грозна“. Трябва да е изключително красива, нещо средно между Мерилин Монро и Клаудия Кардинале, за да й се каже такова нещо, та да прозвучи като виц.

Докторът ми хареса. Добро момче.

— Професия — вдигна рамене лекарят, — нали цял ден се занимавам с луди, та трябва да умея да ги успокоявам.

Очите ми отново блеснаха, но той замаха с пръст:

— Де, де, де… Кротко. Спокойно и — никакви ядове.

Никакви ядове, разбира се. Вие, драги мой, сте луд, но — никакви ядове. Гледайте напред. Дишайте дълбоко!

— Точно така — кимна лекарят, — имате шестица от тотото, но загубвате фиша. Искате да ревете и да късате! Трябва просто да се сетите колко е хубаво лятно време на море, и ще се успокоите.

— Хайде сега пък — лятно време на море! Като ме напече слънцето, та ми се иска да ям не уши, а цели хора.

— Зимно време на планина!

— Дето си счупих крака на ски!

— Спомнете си някое хубаво момиче.

— А така, а така. Трябваше това да го кажете пред жена ми, да видите какво спокойствие ще се получи.

Лекарят погледна часовника си. При сбогуване той кимна:

— И — никакви ядове.

— Никакви ядове!

Лекарят притвори очи и кимна. А аз му плюх в лявото око. Той подскочи, а аз му плюх и в дясното. Сетне го захапах за ухото. После извадих ножица и му нарязах костюма на дантели. Па като хванах стола, натроших му целия кабинет на сол.

— И внимавайте — изсмях се на отиване, — никакви ядове.

Никакви ядове! Съветници!

Има едни такива. Седят си спокойно в кабинетите и дават съвети. А ако му бръкнеш в окото, ще опищи целия свят.

Ама и аз знам.

Изпълнен с решителност, тръгнах по улиците. Вече всичко ми беше ясно. Нарочно се блъснах в един, да видим какво ще каже. Ако беше писнал:

— Не се блъскайте!

Щях да му нахлупя шапката на врата, а ако се окажеше здрава, щях да изрежа дъното с ножица и така да му я надяна.

Но той се отдръпна и хукна по улицата.

Страхливец! Пази си шапката!

Има такива подлеци! За да си запази шапката, може да продаде и майка, и баща и да избяга като последен пъзльо!

А беше хубаво, като му надяна шапката, да го потупам по гърба:

— И най-важното — не се ядосвайте.

Но аз не съм такъв, че да оставям работата на средата. Ритнах една витрина с крак, и тя стана на парчета.

— Не се ядосвайте! — казах на управителя. — Дишайте дълбоко.

Около мен се събра тълпа от любопитни. Тръгнаха подире ми, а аз това и чаках. Влязох в млекарницата и започнах да изливам киселото мляко върху главата си.

Сетне взех две кутии с бонбони и си напълних джобовете с тях.

— Важното е да не се ядосвате — казах на продавачката. — Пълно спокойствие.

Влязох в цветарницата и започнах да ям хризантеми.

— Защо ядете карамфилите? — учуди се продавачката.

— Не са ли хризантеми? — учудих се. — Извинете.

Сега съм напълно спокоен. Ръцете ми са вързани отзад, не мога да мръдна, а камо ли да ям цветя и да си изливам кисело мляко върху главата.

Оглеждам се и се учудвам — колко малко му трябва на човек да е спокоен — една четвъртита бяла стая с решетка на прозореца.

Ама де да се сетя по-рано.

Приятели

„Приятел се познава в неволя, както златото — в огъня“

Народна пословица

Имам си аз няколко верни приятели и с тях си пием. Седим си вечерно време в кварталната кръчма, на терасата, под асмите, пием „гъмза“, дъвчем печено овнешко и говорим за движението на шести пехотен полк по унгарската равнина.

Печеното овнешко е много хубаво мезе и жалко, че у нас не се цени много. В никаква кръчма го няма и само след големи ходатайства управителят Пешо реши да закупи известен контингент овнешко за целите на нашата компания, срещу което му разрешихме да слуша какво си говорим за движението на шести пехотен полк през унгарската равнина, защото по тия храбри дни той е бил на стопанския фронт — срещу скромно възнаграждение е пренасял брашно и мазнина от Видинско и Софийско, за което има официална грамота — шест месеца условно. Но ние отдавна сме му простили това невинно прегрешение, тъй като в законите е казано, че условната присъда при добро поведение в следващите години се заличава и не се брои. Плюс това Пешо не е както някои, които се хвалят, а си трае за тоя случай и не ни пречи да си пием.

— Аз съм скромен войник на стопанския фронт — казва той, като се качва на „Волга“-та, за да поеме към вилата, — трая си.

И наистина, когато един подобен тип си трае, все пак е поносим, но има някои — хем задникът му изцапан, хем крещи, та всички да дойдат и да го помиришат.

Е такъв един тутманик е и Сандьо Кондьов от нашия квартал. Той, говедото му с говедо, не стига че пие само лимонада, ами идва и започва да слухти какво си говорим. И не стига че слухти, ами сетне тръгва и започва да разправя какво сме си говорили. Признайте си, че не е честно това — като си пийне човек, какви ли глупости няма да изтърси. Може за най-верния си приятел да каже — мани го тоя чвор. Но това не е от злоба, дори понякога с обич се казват тия думи. Ама когато такъв мръсник като Сандьо Кондьов иде на другия ден и му изтресе: „Тия, твоите приятели, те нарекоха «чвор»“, съвсем друго излиза, защото не можеш да му обясниш, че интонацията не е била обидна, а дори гальовна.

Няколко пъти това добиче идваше и сядаше точно когато обяснявахме за най-интересните перипетии, през които бе преминал шести пехотен полк през унгарската равнина — за това, как Митьо Шебека беше отмъкнал един гардероб и го беше закарал на моста, който трябваше да охранява — да му бъде като будка, за Симо Щиглеца, дето беше напълнил един иригатор със сливова и си вървеше съвсем спокойно, като си смучеше от маркуча.

Е, признайте си, когато един подобен мръсник стои срещу тебе, пие лимонада и само слухти да чуе нещо, та да отиде сетне при Митьо Шебека и при Симо Щиглеца, за да им обясни колко лошо сме се изказали за тях, вече не ти се пие „гъмза“, ни ти се дъвче овнешко печено, не ти се говори за някакви шести пехотни полкове, преминаващи през унгарски равнини.

Търпяхме го ние тоя тип безподобен, но веднъж (бях малко попрехвърлил) избухнах, хванах го за врата и изревах:

— Марш оттука бе, Бретшнайдер такъв. Вземи си содите и лимонадите и се пръждосвай, че като те захвана с тях, ще ти сцепя на парчета смачканата любеница, дето я носиш на врата си. Чиба!

И така размахах пикливите му соди и лимонади, че той излетя през вратата, като отнесе със себе си и три баби, които бяха дошли да питат колко е часът (тия три баби живеят отсреща и щом чуят, че се вдигне някаква врява, веднага хукват към кръчмата, уж да питат колко е часът, а всъщност да позяпат малко цирк безплатно).

Ефектът беше толкова силен, че кръчмата гръмна от смях.

— Браво! Ура! Да живееш!

Отвсякъде ставаха приятели и познати с вдигнати чаши и се чукаха с мен.

— Показа му на това добиче.

— Хама, куче краставо!

И ред други подобни похвали. Но най-много се радваха верните ми приятели, с които седях на една маса.

— Най-сетне — казаха те — ще можем вече спокойно да си говорим за движението на шести пехотен полк през унгарската равнина, без да му мислим много слуша ли ни тоя Сандьо Кондьов, или не. Цар си, майка му стара!

И ред подобни похвали.

Но какво беше смайването ми, когато на другия ден бе свикано събрание на единната, на което същият тоя тип безподобен Сандьо Кондьов изнесе обстоен доклад за моето държане през последните двадесет и седем години (от мига на връщането на шести пехотен полк от унгарската равнина до ден-днешен), като не пропусна ни една моя простъпка, записана с година, месец, ден, час и минута. Бях като втрещен. Чак пък такава документация не очаквах. Докато слушах доклада, озъртах се и виждах как моите приятели кипят.

— Слава богу, че са тук — казах си, — сега ще скочат и ще натрият муцуната на тоя записвач.

И те наистина скочиха.

— Как не те е срам — обърна се към Сандьо Кондьов Спас Петров, най-добрият ми приятел, — да обиждаш така нашия другар? Нима е виновен той за всички свои простъпки? Та не знаеш ли ти, че като дете е бил изтърван от шестия етаж и е паднал на главата си? Милост нямаш ли?

— Именно — скочи и Ставри Пешев, който в кръчмата седеше винаги от лявата ми страна, — всички знаем, че нашият приятел си е улав от малък, но трябва ли да го обиждаме, като му казваме истината в очите? Нима това е човешко?

И като захванаха да ме защитават в тоя дух, та три часа. Баща ми бил пияница, дядо ми застрелял циганка с пищов, чичо ми бил циркаджия, прадядо ми — известен хайдутин. Не забравиха да споменат и за влиянието на алкохола — известно било, че вследствие на прогресивен алкохолизъм хората деградирали и като такива в съда се ползували от смекчаващи вината обстоятелства…

Слушах ги аз трогнат и от очите ми шуртяха сълзи.

Това е да има човек приятели. Те, както казва пословицата от мотото, се познават в неволя, както златото — в огъня.

Мерси!

Навлек

Цял живот съм бил жертва на хората. Как и защо стана така, че все аз трябва да веселя другите, все аз трябва да говоря глупави смешки?

Не. Тази вечер ще бъда сам. Ще вървя сам, ще ходя сам из заведенията, ще се подпирам сам край високите столчета, ще мълча като английски лорд. Нека зад гърба ми шушукат — тоя какво му стана, полудя ли?

Нека.

И така ще си вървя из улиците и заведенията съвсем сам, па ако ще да се пръснат всички от учудване. Особено там, дето са ме гонили от масите — абе махай се, какво се тикаш, само да ни говориш глупости!

Добре. Край. Никакви говореници. Ще си вървя сам, ще си мисля сам и ще си пия сам.

Представям си, че срещу мен се задават познати. Те се оглеждат уплашено — откъде да минат, за да не ги спра и ги попитам как е майка им, по-добре ли е сега от вчера? Ужас! Те не могат да ми избягат. Те се приближават. И спират като осъдени на смърт.

Добре бе, животно, развали ни вечерта, задавай своите ужасяващо стандартни въпроси — ние ще отговаряме, ние сме виновни, че не те видяхме и не успяхме да избягаме навреме. Говори, говори, говори…

Но остават гръмнати.

Аз леко кимам с глава и отминавам. Не им казвам нищо. Отминавам ги. Съвсем.

Тогава те, смаяни, извръщат глави. Усещам погледите им във врата си. Защо, какво е станало? Да не би пък тоя да е научил нещо за нас, което ние не знаем? Да не би нещо страшно да е надвиснало над главите ни — толкова страшно, че дори и тоя не иска да говори вече с нас…

И чувам тропот на крака и ето, идват те задъхани и ме спират — защо, моля ти се, кажи?…

По дяволите!

Как пък нито един познат не се мярка, та да мина край него по тоя начин! Друг път устата ми се изкривява от говорене, а тази вечер — никой. Мислят, че ми е приятно да ги заговарям!

Глупости. Не те — аз искам да избягам. Но като видя, че се опитват да ми избягат, хваща ме яд и нарочно ги спирам и започвам да говоря глупости. Те тръскат глави, искат да се откопчат, на мен ми е два пъти по-ужасно, но няма как — някакъв зъл демон стои в мен и ме кара да говоря скучни неща. И усещам как те посиняват, и усещам как очите им се разширяват и им се иска да крещят… Най-сетне се разделяме. И те ме проклинат, и аз — тях…

Добре, ама сега пък няма нито един познат, за да види как ще го отмина, защото тази вечер съм решил да бъда абсолютно сам.

А̀ко. Така е по-добре. Тази вечер ще бъда сам, без никой да разбере, че отсега нататък ще бъда вечно сам. Това е много хубаво, защото по този начин ще свикна и като ги видя след някой ден, ще ми е съвсем лесно да ги отмина с едно кимване.

Пет минути вървя съвсем сам, пет минути не съм продумал дума. Това е чудесно. Най-сетне сам. Значи мога да бъда сам. Цял живот съм искал да бъда сам и само защото съм добър, затова заговарях познатите — да не ги обидя, да не помислят, че се гордея. А така стана, че започнаха да ме мислят за някакъв навлек, който не може да не досажда на хората.

Но край. Ето — седем минути вече не съм продумал думица. И най-странното е, че не ми се говори. Никак.

Това трябва да се полее.

Влизам в пивницата и сядам до тезгяха. Чудно, чудно! Пиеш си, мълчиш си и си мислиш. Мислиш, за каквото ти падне. За Мария Кюри и Аспарух Лешников. И никой не ти се сърди. Ах, че е хубаво!

— Не можете да си представите — казвам на човечеца, който е до мен, — чудесно е — казвам му, — дето мога да си правя каквото си искам, когато съм сам. Ето, сега ми е кеф да си седя, без да говоря с някого. Чудесно е това, признайте!

Човечецът кима. На него всичко му е все едно. Дали съм сам, или не съм — имам чувството, че ако до него стоях не аз, а Александър Магнус, пак щеше да остави жилетката си на мира и нямаше да я разпаря.

— Това е много хубаво — казах му, — защото когато си сам, можеш да си мислиш най-различни щуротии, без да е нужно да даваш обяснения защо именно щуротии си решил да мислиш. Ето сега например ми дойде наум една много интересна идиотщина — като пийна малко и се върна вкъщи, решавам, че трябва да хапна кисело мляко, за да неутрализира пиенето. Добре, ама като го изям, ми става тежко като си легна, но пък изтрезнявам, а съм свикнал да си лягам малко пийнал — нали знаете, като си пийне човек, всичко някак си отминава, та пак пийвам и едва тогава се сещам, че трябва пак да ям кисело мляко, и се получава някакъв водовъртеж, от който просто не мога да се откопча.

— Ха-ха — разсмях се изведнъж, — знаете ли какво се сетих? Като идвах насам, нещо започна да ме убива — в дясната обувка. И си казах — бей, дявол да го вземе, остарях. Едно време, дори и да ми е убивало, никога не бих се замислил за това — просто си вървях из улиците и светът беше песен. А сега съм стар и това, което ми убива, ме нервира. Навярно е някакъв шев в обувката, който обущарят е направил, когато я закърпи, или пък главичка на някакво пиронче, ама на мен ми се струва — нали ми са обтегнати нервите — че това е цял пирон. И се хващам, че вече не мога да мисля за нищо друго, освен за този пирон. Не ме интересуват ни момичетата, ни цъфналите дървета, а се ядосвам — защото имам чувство, че в обувката ми се е вмъкнал пирон! Мръсна работа — признай си, мой човек, ужасно е това. Вече станахме неврастеници, не ни бива за нищо — само търсим повод, за да си помислим, че цял пирон е попаднал в обувката ни…

И както си мислех това, приятелю, изведнъж ме хвана ужас и както си бях на улицата, изух обувката и какво да видя — наистина пирон! Отначало се зарадвах — значи не съм бил виновен аз и старостта ми, а пиронът, но сетне се замислих — добре де, а ако навремето нещо започнеше да ме убива, щеше ли да ми дойде наум да почна да си мисля тези глупости? Просто щях да изуя обувката, да изтръскам пирона и да продължа. Това именно показва онази деградация, онзи сложен психологически момент, който…

В този миг човечецът изведнъж изкрещя, грабна каскета си и избяга.

— Хама идиот! — обърнах се към един възрастен мъж, който пиеше вино от другата ми страна. — Исках да му обясня колко ми е хубаво, когато съм сам и не преча на хората с глупавите си приказки, а той…

— По дяволите! — изрева възрастният мъж. — Абе не можете ли да ме оставите да си пия виното сам?

Стрелба с въдица

Рано сутринта срещнах човек, който носеше въдица.

— Здравей — подвикнах му весело, — я гръмни с въдицата.

Човекът спря като закован:

— Моля?

— Гръмни с въдицата!

Човекът погледна въдицата:

— Да гръмна с въдицата?

Усмихнах се колкото мога по-силно, за да му подскажа, че казвам шега:

— Гръмни с въдицата.

Той се приближи до мен, свали въдицата от рамото и каза:

— Да гръмна с въдицата?

— Да, да — захилих се аз.

Около нас започнаха да се струпват сеирджии.

Човекът се обърна към тях:

— Извинете, този другар ми казва: „Гръмни с въдицата“. Правилно ли чувам?

— Да бе — ядосах се, — казах ти да гръмнеш с въдицата.

— Не — тръсна глава човекът, — с въдица не може да се гърми. Моля да попитате всички.

Обърнах се за помощ към сеирджиите:

— Разбирате ли — казах весело, — аз му казах: „Гръмни с въдицата“, нали разбирате…

Лицата на сеирджиите бяха каменни.

— Защо да гръмне с въдицата? — попита един.

— Нали? — кимна човекът с въдицата. — Аз му казах.

— Разбира се — подкрепиха го сеирджиите, — с въдица не може да се гърми.

— Ама аз знам — казах, — но му казах: „Гръмни с въдицата“, именно затова, защото не може да се гърми с въдица.

Човекът се обърна отново към сеирджиите:

— Вие чувате сами. Хем знае, че не може да се гърми с въдица, хем ми крещи: „Гръмни с въдицата“.

— Ама именно затова! — ядосах се аз.

— Извинете — намеси се един от току-що пристигналите сеирджии, — доколкото разбирам, вие сте казали на гражданина: „Гръмни с въдицата“?

— Да, казах.

Сеирджията вдигна рамене:

— Е, защо?

— Ама не разбирате ли? Именно защото е смешно.

Сеирджията се обърна към останалите:

— На мен не ми е смешно.

— Не е смешно — потвърдиха сеирджиите.

— Това са глупости — каза човекът с въдицата, — да се гърми с въдица. Гърми се с пушка.

— Да, да — потвърдиха сеирджиите.

— С топ — продължи човекът с въдицата.

— Разбира се — потвърдиха сеирджиите.

— Това е цялата работа — обърна се към мен човекът с въдицата, — а ти викаш: „Гръмни с въдицата“.

Вдигнах рамене. Човекът с въдицата ме потупа по рамото:

— И за друг път знай. Въдица не гърми.

— Точно така — потвърдиха сеирджиите.

— Благодаря — казах аз, — сега разбрах.

Кимнах на всички и си тръгнах.

Изведнъж чух, че някой тича след мен. Обърнах се. Три хлапета спряха задъхани.

— Ето тоя — кимна едно от хлапетата — разправяше, че може да се гърми с въдица.

Другите две ме зяпаха с изумление.

— С въдица не може да се гърми, деца — казах аз, — гърми се с пушка. Или с топ.

— Глупости — спря се един случаен минувач, — човек с всичко може да гърми. Стига да иска. И става въпрос за чувство за хумор. Е, долу разправяха, че някакъв човек казал на някакъв въдичар: „Гръмни с въдицата“, а оня, простакът му с простак, не разбрал вица и започнал да обяснява, че с въдица не се гърми.

— Разбирате ли — каза минувачът, като ме хвана за копчето, — става въпрос за чувството за хумор у хората. Всички знаем, че не може да се гърми с въдица. Но ако кажеш: „Гръмни с въдицата“, това означава, че искаш да кажеш нещо весело, абсурдно, което предизвиква смях у нормалния човек, и в този случай, когато вие казахте категорично на децата, че с въдица не може да се гърми, това показва вашето желание да изсушите мозъка на тези деца, да ги лишите от възможността да фантазират, да си правят шеги, да измислят приумици, да играят с думите, което от своя страна е най-красивото нещо у талантливия, нали така?

Говорещият се обърна с този въпрос към няколко сеирджии, които започнаха да се струпват около нас.

— Какъв е нашият спор — каза говорещият. — Този гражданин твърди, че с въдица не може да се гърми. Всички знаем това. Но ако някой човек срещне друг, който е с въдица, и му каже: „Ха гръмни с въдицата“, това означава ли, че той не знае, че с въдица не може да се гърми? Глупости. Той просто нека да предизвика смях, да се зарадва той, да зарадва и минаващите. Как не ви е ясно това? — обърна се той към мен.

Сетне ме посочи:

— Обяснете му, че това е чиста схоластика.

— Разбира се — намеси се един от сеирджиите, — това си е чист майтап. Все едно да срещнеш някоя бабичка и да й кажеш: „Бабо, да се жениш ли отиваш?“. Това е, така да се каже, хумор на противоречията. Всички знаят, че баба на сватба няма да отиде, а по-скоро на погребение, но от това се получава виц.

— Или пък — добави друг — да видиш малко момиченце и да го питаш защо си е избръснало мустаците.

— Или пък — добави трети — да видиш някой с чадър по време на дъжд и да му кажеш: „Къде в тоя дъжд с чадър“.

— Ето — поясни ми говорещият, който още ме държеше за копчето, — както виждате, всички разбират, че става въпрос за една весела шега, за едно желание да се внесе малко радост в нашия живот. А такива като вас са именно онези, които изсушават живота, които са готови всичко да превърнат в цифри, в параграфи…

Докато той говореше, довтасаха няколко от сеирджиите, които подкрепяха човека с въдицата. Като ме видяха, те извикаха:

— Я го оставете бе! Тоя ненормалник и преди малко беше събрал цяла тълпа!

Услуга

Началникът на пощата провря глава през тясното прозорче:

— Ти отиваш в хотела на Мальовица?

— Да — каза Мите.

— Занеси този вързоп вестници на администрацията на хотела. Тук съм писал името. Това е един журналист. Абонат е — та кажи, че му пращам вестниците.

Мите се опъна. Къде сега ще носи тия вестници, всичко става, после ще го хванат, че не ги е дал.

Началникът въздъхна дълбоко, сетне каза:

— Ти отиваш ли в хотела?

— Да.

— Е защо да не оставиш този вързоп на администрацията?

Мите нямаше какво да каже и взе вързопа. Беше го много яд, че трябва да прави тази услуга. От къде на къде? Да не е пощаджия? Седи някакъв си журналист там горе, пие си виното, а той трябва да му носи вестници, да не му е слуга?

Докато чакаше рейса, Мите няколко пъти прехвърли вързопа в ръцете си. И много се ядоса. Ако не беше този вързоп, сега можеше да си сложи двете ръце в джоба или да си пали цигарата спокойно. А сега? Ако рече да запали цигара, трябва да сложи вързопа между краката си, па после да бърка в джобовете и да вади цигари и кибрит. Вярно е, че от година се беше отказал — така му нареди лекарят, но ако пушеше? Дават ти някакъв вързоп, а ти иди и го носи и се притеснявай. Вестници! Глупости на търкалета. Щом е избягал от София, защо са му вестници? И сега той трябва да му ги носи! Да не е пощаджия?

Когато рейсът пристигна, Мите се бутна в тълпата и се ядоса още повече. Ако не беше този вързоп, можеше да бута по-силно с ръце и да влезе по-напред. А сега — внимавай да не измачкаш вестниците! Защо пък да внимава? Какво му е на вестника — измачкан или не, се е тая. Ако иска да си чете неизмачкани вестници, да си иде в София и да си ги чете.

Като седна в рейса, Мите се обърна към Пешо, който седеше до него:

— Тия журналисти са едни — не им стига, че пишат у вестниците, а искат и да ги четат. И сега аз трябва да им ги нося.

Пешо погледна вързопа, сетне го взе и го завъртя в ръцете си. После дръпна единия от вестниците и той се изниза от канапа.

Мите се ядоса:

— Защо го извади? Сега как ще го сложа обратно?

— Няма да го слагаш — каза Пешо, — откъде ще знае той какви вестници са му сложили. Един повече, един по-малко — се е тая.

И започна да чете вестника.

Мите се ядоса още повече. То вярно, че с един и без един — сѐ е тая, ама ако забележи, ще дигнат скандал, ще проверят и хайде, Мите на топа на устата. Той право не искаше да вземе вестниците, но началникът като го хвана за гушата — вземи, та вземи. Как да не се ядоса човек?

Когато пристигнаха в хотела, Мите понечи да се качи до администрацията, но Пешо го дръпна:

— Дай да пийнем по едно и тогава.

Мите се ядоса много. Ето — ако не беше взел вестниците, щеше сега да си пие спокоен, а като държи тия пусти вестници, все нещо ще го гложди, че трябва да се качи горе и да ги остави в администрацията.

Докато пиеха ментовката, Мите все гледаше вестниците и от яд щеше да се пръсне. Гледай какви хора — ако е поща, поща да е. Защо той трябва да им става слуга?

Покрай тия мисли съвсем забрави за какво е дошъл в хотела и когато след три часа шофьорът извика:

— Хайде, качвай се!

Щеше да побеснее от яд. Покрай тия вестници беше забравил, че идва в хотела да се види с електротехника, да го почерпи, та ако може да го прикотка, да дойде да види защо телевизорът му непрекъснато подскача. Ама нали се ядоса покрай тия вестници и се напи, забрави и техник, и телевизор.

Толкова го беше яд, че му идваше да накъса на парчета вестниците, но в бързината ги взе със себе си и се качи в рейса точно когато вече тръгваше.

— Сега трябва да стоя прав заради тия вестници — ядоса се Мите.

Ако не бяха тия вестници, той щеше да си влезе спокойно при електротехника, да го викне долу, да пийнат по едно-две и работата щеше да се оправи, а сега?

Четири часа изгубено време и за какво?

Половин час пътуване насам, половин час обратно, три часа пиене и за какво? За нищо. Заради тия пусти вестници му отидоха цели четири часа — хайде, вярно, че Пешо плати черпнята, а таксата за рейса?

Отиде си вкъщи и когато жена му попита какво е станало с електротехника, той хвърли вестниците на масата и каза:

— Какъв техник? Какъв телевизор? Не виждаш ли какво ме накараха да нося?

И без да каже повече дума, легна и заспа.

Като се събуди сутринта, той си спомни за вестниците и за малко не ги хвърли в печката. Но се сети, че може би оня журналист ще попита къде са, началникът ще каже, че ги е дал на Мите, ще го потърсят… дълга и широка. А ако вестниците са налице, ще ги даде веднага и ще каже, че нещо е станало и не е могъл да отиде в хотела. Но се ядоса, защото трябваше да пази вестниците и където и да ги сложи, все ще го е яд. Така де — от къде на къде вече втори ден се ядосва за някакви си вестници и на някакъв си журналист.

Захвърли ги над гардероба, но не можа да се успокои. И чак след три дни забрави за тях.

След шест месеца, когато синът му тръгваше за приемни изпити в София, Мите изведнъж се сети:

— Слушай — каза той на сина си, — чакай.

Покатери се на един стол, намери покритите с прах вестници, изтри ги и прочете името на журналиста.

— Разгеле — каза той на сина си, — тия, журналистите, нали ги знаеш, навсякъде се тикат. Имат сума ти познати. Ще идеш в София и ще питаш у някой вестник къде може да е тоя журналист и като го намериш, ще му кажеш много здраве. Ще му кажеш — така и така, тате шест месеца ги е пазил тия вестници за тебе, сума ти главоболия има с тях, хайде сега пък ти направи нещо за мене.

Когато синът се качи на рейса, Мите се замисли и много се ядоса:

— Ама знам ги тия журналисти — врътна глава той, — ще каже: тоя па Мите кой е, какъв съм му аз? И нищо няма да направи.

— Неблагодарници! — тупна по масата Мите.

— Какво? — попита жена му.

— Тия, журналистите — махна с ръка Мите, — аз шест месеца му пазим тия вестници, а той… Ама глава, глава — удари се Мите по главата, — защо ми трябваше да ги взимам тия пусти вестници!

Как да печелим приятели и да влияем на хората
Ръководство за млади писатели

Най-важното е да убедиш хората, че си некадърник.

Гражданите много обичат некадърниците.

Признай си:

— Глупав съм, неспособен съм, бездарен съм!

Тогава на всяка маса ще те канят.

От време на време може да се извиняваш:

— Простете, вие сте гений, а аз съм нищо. Не се сърдете, че дишам същия въздух…

Тогава ще те канят и вкъщи. Ще бъдеш любим гост и на сватби, защото точно в разгара на веселието ще се разридаеш:

— Какво правя тук, между такива велики хора?

Не дай си боже съвсем случайно да напишеш нещо хубаво. Удари глава о земята и посипи глава с пепел:

— Не съм виновен, простете. Изкуших се да препиша ваши мисли, ваши думи…

Тогава ще те погалят и ще ти разрешат да ги почерпиш с кафе.

Не дай си боже твоя пиеса да се появи на сцена.

Излез в печата със самокритика — не съм виновен, това са заимствания, артистите ми пошушнаха най-хубавите сцени…

Е, да, но ето — случва се и светът гръмва:

— Да живее Шекспир!

А ти, скъпи Уилям, не се поддавай на тази въдица.

Ако се тупнеш в гърдите и признаеш:

— Е, да, аз съм Шекспир!

С теб е свършено.

Блъсни чело в килимчето и зареви:

— Простете на стария плагиатор. Наложи се да взимам чужди идеи, да преправям стари пиеси… Този пусти „Глобус“ — нали знаете — театър, иска зрители… Та аз, приятели (вече може да се разплачеш), ваши мисли, ваши идеи прокарвах, извинете за подлостта, за нескромността…

По-скромно, другари. Скромността краси човека!

Ти си нищожество, ти си нула, ти си подразделение на нулата…

Но ако станеш на събрание и ревнеш:

— Аз съм нищожество, аз съм нула, аз съм подразделение на нулата…

Огромната част от зрителите ще вдигнат теб на ръце, а не Уилям и на теб ще сложат приживе венец, а не на Уилям, и на теб ще дадат всичко, което по право принадлежи на Уилям.

Е тогава какво?

Много просто.

Обяви се за некадърник. И хвали другите.

Но ако все пак това зверско животинче, което се нарича „талант“, започне да дращи по стомаха ти и избухне като триста гейзери и вулкани, затвори всички прозорци и врати, спусни пердетата, скрий се в мазето и пиши, пиши, пиши…

Но не изчезвай съвсем. Появявай се от време на време с глуповата усмивка на некадърник. На времето добър приятел ми каза:

— Моля те, идвай по-често, защото колегите се страхуват — мислят, че пишеш нещо голямо…

А когато се изпишеш, моли се да умреш млад.

Ела да видиш сега какво става.

Ще ти припишат мисли, които никога не са ти хрумвали, и дела, които никога не си вършил. И ще излезе, че и Северният полюс е открит от теб, и Южният, и Източният, та дори и Западният…

Какво?

Късоглед си?

Не можеш да гледаш след смъртта си?

Е, кой ти е крив?

Докога ще ги глезим

Съжалявам, че се нагърбвам с тази неприятна задача, но мисля, че работата на фейлетонистите е да слагат пръст в раните и да са в услуга на обществото.

Става въпрос за неоснователното изтъкване, толериране, славословене (и пр.) на интелектуалците у нас. От ден на ден възторгът на публиката към тях става все по-голям и по-голям и достига уродливи размери.

Влезте в коя и да е бръснарница, в коя и да е обущарница или мекичарница. Какво се набива веднага в очи? Огромни портрети на наши учени, изрязани от вестници, списания и научни бюлетини.

Тръгваш по пазара. И какво виждаш?

Огледалца и на гърба им — пак наши известни учени, прославили родината. И значки с техния лик.

В книжарниците ученичките се изпребиват да купуват пак техните ликове, изложени на витрините.

И всичко това се дължи на нашата преса, която на първите си страници всеки ден изнася съобщения за успехите на наши учени и писатели. Седмици наред преди някакъв научен конгрес или международен литературен конкурс с учени и писатели започват интервюта, дават се техни биографии, а освен това и биографиите на треньорите и масажистите им. Сетне — цяла седмица резултатите от тези симпозиуми и конкурси, и накрая — апел към гражданството да посети масово гарата, за да посрещне първенците на нашата научна литературна мисъл.

И естествено, след тази реклама на гарата се стичат стотици хиляди възторжени граждани, които реват „ура“ и носят интелектуалците на раменете си.

Но само това да е. Ако се втренчим в счетоводните книги, ще видим, че за всеки участник в научен симпозиум или международен литературен конкурс се шият подходящи дрехи (уж, че в поканите било писано такова и такова облекло), дават им се пълни командировки, а на всичко това отгоре им се отпускат и треньори, и масажисти, и журналисти, които да опишат успехите им.

И се стига до срамни сцени.

Върви някакъв учен или писател по улицата, а след него на тълпи се влачат ученички, които скандират името му и тикат портретчета за автограф.

Не могат кисело мляко да си купят, без да им се устройват овации и дандании.

Ами какво да кажем за локалния патриотизъм?

За това, че всички наши градове и села си имат любим учен, което доведе до масовите побоища между отделни населени пунктове, защитаващи честта на своя учен срещу попълзновенията на останалите.

И след всичко това се чудим, че интелектуалците се главозамайват и загубват чувство за реалност. Става въпрос за фрапантния случай, който и досега се коментира като супернахалство и най-висша грандомания.

Инцидентът, за който всички сме чували, се получи с известния наш професор и академик Н. С цялата си наглост той се опитал да наеме стая в курортния комплекс „Пампорово“, и то в същото време, когато там са били на почивка дублиращите отбори на клуб „Вихър“, заел почетното трето място в местната зонова футболна група. Естествено, нахалникът, който се опитал да мине за играч на пинг-понг, е бил разобличен и изхвърлен, но питам аз — не е ли това най-ярък пример за ония пагубни последици, които доведе главозамайването на интелектуалците у нас?

Да си пречим, другари!

Ако в България се роди гений, това ще бъде геният на завистта.

Елин Пелин

Всеки народ си има своите особености. И те трябва да се имат предвид от поколенията, за да има с какво да се различават от другите.

Ние например си завиждаме. Някак си ни се струва нередно, когато нашего брата се издига. Така де, от къде на къде! Българин, а иска да направи нещо.

Трябва да му попречим, ако искаме да останем верни на себе си. Това идва от огромното уважение, което храним един към друг. Когато Иречек идва след Освобождението, за да помага на младата българска държава, никой не иска да му вярва, че той е той. Хайде де — на нас ли тия? Да дойде чак от Чехия, да помага. И на кого? На българите. Това сигурно е някакъв мошеник.

Но се оказва, че той е той. И смаяните родолюбци започват да му шушнат:

— Абе, човек, ти ум в главата имаш ли? На българи помага ли се?

То си ни е в кръвта.

Пръкне се някакъв поет. То дал бог с двете шепи талант. Просто блика от устата, от главата, тече от ръкавите. Голям поет, голямо нещо.

Но ние не му вярваме. Хайде де — българин, а голям поет? Тук има някаква грешка. И започваме издирванията. И се оказва, че този поет пие. И има някои други слабости. И не е съвсем редовен. Защото за редовен се счита онзи, който се наяжда като прасе и спи като прасе. А поетът, който се събужда посред нощ, изгарящ от мисли и съмнения, и пише до сутринта, не изглежда съвсем редовен. И как ще е редовен, когато си ляга в седем часа сутринта и спи до пладне.

Боже мой, какво светотатство!

Та нали българинът става в пет часа сутринта и отива на нивата да копае. Това е нормалният, това е здравият български тип. А този — вижте го бе, излежава се до пладне. Ясно — хайлазин. И такъв тип иска да му се издават и стихосбирки.

Е да, ама поетът не издържа всички мили обноски и един ден опънатите му нерви се скъсват. И ни напуска.

— Виж, сега — да.

Сега вече можем да започнем да го хвалим, да пеем песни за него, да слагаме стиховете му в учебниците. Той сега вече не пие и не става на обед. С нищо не ни дразни.

Нещо повече — с посмъртно издадените стихосбирки можем да чукаме по главите на живите таланти:

— Той беше гений, а вие сте плюнки!

По улиците е пълно с българи. Някои от тях са много талантливи. Ако ги оставим да правят каквото си искат, току-виж са се издигнали, а издигнат ли се веднъж — иди ги гони.

Трябва да им се попречи още сега, в самото начало, когато са пълни с оптимизъм и енергия. Усмихне се — удар по главата. Опита се да направи нещо смело и оригинално — удар по главата.

Удар — един след друг. И марки. И връзване на ръцете и краката. Да разбере къде се намира.

На некадърника какво ще му пречиш. А виж, на талантливия — може. Защо има нужда да пречим на един, който не иска дори да се помръдне. Но ако друг хукне напред като светкавица и има опасност да учуди света — попречи му.

Нека разбере, че е българин, и да се осъзнае, да се озлоби и да почне и той да пречи на младите и таланта, като остарее.

Всеки народ си има своите особености.

Премахнат ли се те, има опасност да загубим своя национален облик.

Затова — да си пречим неуморно, другари!

Търси се Сервантес

Любов и шпаги!

Шум от кринолин, предсмъртни викове, гербове и корони, тропот на коне, впрегнати в каляски, канделабри и мрачни подземия!

Крал Артур и рицарите на кръглата маса пият кафе в „Бразилия“. Кралица Марго си прави прическата на „Граф Игнатиев“. Убитите от Агата Кристи се въргалят из столичните булеварди. На Перловската река акостират пиратски кораби, магьосници превръщат зайци в шлифери и маслини в динозаври, Марс напада Овча купел!

Хората вървят като насън. Щом свършат законните осем часа, препускат към домовете си и се обвиват с плащовете на принцовете и князете.

Сякаш сме се върнали в дните преди Сервантес. Какъв ренесанс на средновековната литература. Какъв пир за жадните човешки души!

Нещастен Сервантес.

Той мислеше, че със своя „Дон Кихот“ ще нанесе смъртна рана на пищната човешка фантазия, на жаждата за красота и бягството от сивото ежедневие.

Наистина, за известно време той успя. Направи за смях приказните рицарски романи, съдра плащовете на великия Мерлен и накара хората да се срамуват от глупостта си. Опита се да изкара че не принцовете, не князете, не феите и магьосниците, а простият Санчо Панса е достоен за възпяване. Унищожи парфюмите на Дулцинея Тобозка и вкара мириса на тор в ноздрите на Дон Кихот.

Каква проза, какво падение на човешките чувства!

Навели носове, хорицата търпяха. Изтърпяха просяка Хък Фин, изтърпяха Кола Броньон, Швейк, босяците на Горки, казаците на Шолохов, партизаните на Фадеев.

Но край. Стига!

Подпомогнати от нашите издателства, възвишените човешки чувства надделяха над смеха на Сервантес, Марк Твен, Ромен Ролан и Хашек.

„Кралица Марго“, „Десетте малки негърчета“, „Капитан Блъд“ заляха и удавиха и Дон Кихот, и Швейк, и Хък Фин.

Издателите се кикотят над бедния Марк Твен, който навремето бе казал, че рицарските замъци, срутени до основи от Сервантес, се издигнаха камък по камък от Валтер Скот и запълниха жадната за глупости човешка душа.

Четиридесет хиляди тираж, петдесет хиляди тираж!

С треперещи ръце хорицата вземат подадените им изпод полицата книги и препускат към домовете си, за да се хвърлят в обятията на магьосници и феи, на убийци и вампири.

А в това време книгите на нашите най-големи поети, поети, с които бихме могли да се гордеем пред цял свят, се издават в хиляда, и две хиляди тираж.

Няма хартия, другари!

Писателят, събирал десет години разказче по разказче на съвременна тема, със съвременни герои, стои с наведена глава пред директора на издателството, който го хока:

— Имайте малко съзнание! Ако издадем книгата ви в повече от четири хиляди тираж, нали други автори ще останат без хартия? Срамота!

И докато говори тези красиви слова, с две ръце подписва. Петдесет хиляди тираж, сто хиляди тираж! За магьосници, за рицари, за царе и князе! За Агата Кристи и Дюма!

Аферим!

Наблюдатели

Стадионът е пълен. Сто хиляди наблюдатели са заели места. Те дъвчат семки, зяпат и коментират.

Ето, състезателят на овчарски скок се засилва, засилва, всички зяпват и… той събаря летвата.

Бурен смях сред наблюдателите. Очевидци започват да обясняват, че още от дете познават този състезател. Те си знаели още тогава, че от него ще излезе само един непрокопсаник. И седнал да се състезава. Ха ма самонадеян тип такъв! Но нов състезател хуква с пръта в ръка. Наблюдателите млъкват.

Скок и… петте метра са минати!

Рев от възторг. Наблюдателите скачат и започват да се прегръщат. Ура и браво за победителя!

И се намират наблюдатели, които заявяват, че още като деца са знаели, че от победителя на високия скок ще излезе нещо. Та не помните ли, че още преди рекордния скок те казаха.

Как не помните?

Разбира се, че казаха. Хайде сега — защо да се караме. Казаха, казаха.

Та още преди скока те казаха, че именно този ще бъде победителят. Моля ви се.

И започва спор. И отделни групи наблюдатели започват да се бият по гърдите, че те именно първи са открили победителя, че те именно са най-горещите негови последователи още от времето, когато той е бил само начинаещ спортист…

И същите тия утре, на друго състезание, първи се отричат от същия този, на когото днес са викали „ура“ и „виват“, само ако той има неблагоразумието да не излезе пръв.

Стадионът е пълен с наблюдатели. Сто хиляди.

А състезателите са малко. Те търчат, скачат, падат или печелят златни медали. Но се състезават. Те знаят, че само един на десет ще бъде победителят. И въпреки това рискуват. Рискуват днес да бъдат носени на ръце, а утре оплюти. Защото кръвта им ври, защото те са състезатели, защото те са творци и ако не се състезават, ако не творят, защо са се родили?

А наблюдателите са си наблюдатели. Те не рискуват нищо. Зяпат и реват: „Браво!“, или: „Уууу!“. В зависимост от това дали си спечелил, или паднал.

Наблюдателите са много. Те мълчат, докато се води състезанието, те пазят силите си за оня миг, когато ясно се разбира кой е победителят и кой е падналият. За да викат „Ууу“ или „Ура“.

Вярно, с наблюдение медал не се взема. Но затова пък никога няма да изпаднат в положение да вървят с наведени глави из стадиона.

Колко е хубаво да си наблюдател!

Отворено писмо

До писателите Марк Твен, Максим Горки и Ромен Ролан

Драги писатели,

Прелиствайки вашите събрани съчинения, с изумление установих факта, че наред с вашата литературна дейност вие непрекъснато сте сътрудничели на ежедневния печат.

Наистина, този факт ме смути.

Нима не знаете, че сътрудничеството на писател във вестник се счита за непълноценна работа, за „хаби време“, излага го в очите на сериозния читател и води до обидното прозвище „вестникар“?

Според утвърденото у нас мнение, писателят трябва да минава със затворени очи през това, което се нарича „ежедневие“. Яхнал своя Пегас, той трябва да лети във времето — да се рее из старите хилядолетия или да препуска в бъдното.

Нима не сте знаели, че всичко това води до делничност, до сивота, до подрязване на крилата на вашия Пегас. Вместо да се рее из облаците, карате го да ходи из улиците като останалите простосмъртни коне.

Но като се замислям малко повече, започвам да предугаждам подбудите ви.

А може би вие не сте подозирали, че сте велики? А може би вие сте си мислили, че даже като писатели вие сте си обикновени хорица, които са длъжни да помагат със съвети на своите съвременници, да им показват ежедневно кое е правилното, кое е доброто и кое нечестно и фалшиво? Защото ако писателят, ако начетеният човек не направи това, кой друг? Изчуквачите на леки коли ли, или естрадните певци?

Ето какво ме вълнува, като чета вашите събрани съчинения. И ако ви е невъзможно да ми отговорите, то помолете някои ваши съвременни събратя да обяснят случая. Може би пък вие да сте сбъркали?

Крадец

Той влезе бавно, много бавно, мина покрай управителя, който си отвори устата да му каже, че места няма, и седна на централната маса.

Управителят примигна. Що за птица?

Току-що той беше отпратил един бивш посланик, един професор и трима лекари.

— Обяд — след четиринадесет часа! — каза им управителят. — Пристигнали са спортисти. Когато те свършат, тогава свободна консумация.

А това?

Управителят се завъртя зад гърба на непознатия, сетне мина покрай него, но непознатият го спря:

— Младеж!

Управителят се наежи. Той беше най-малко десет години по-стар от непознатия. Но тонът беше някак си властен, гласът обработен и не търпеше възражение.

— Лист!

Управителят поиска да каже, че той е управител и носенето на лист е обязаност на сервитьорите, но все пак донесе лист. Непознатият се вглъби в него. Сетне каза:

— Сливова! Сто грама. И туршия!

Управителят поиска да каже, че сливова нямат, но непознатият го погледна в очите:

— Сливова, казах! И туршия!

Иди и не му носи.

Управителят се изви, отиде при бюфетчика и нареди да налее сто грама сливова, сетне каза на една от жените да извади от „оная“ туршия и да донесе една чиния.

Взе ракията и туршията и сам ги занесе на непознатия.

— Седни! — каза непознатият.

Управителят седна.

Инспектор? Началник?

Непознатият пийна малко от ракийката, вкуси от туршията и поклати глава:

— Добре.

Управителят се опита да се усмихне. Явно — началник. Ей сега ще го попита как е работата, как е оборотът.

Но непознатият си изпи ракията, изяде туршията и посочи листа:

— Курбан чорба! И гулаш! Кажи на готвача, че са за мене.

Управителят скочи и след миг донесе поръчката. От вратата на офиса надзърнаха сервитьорите, готвачите, касиерката, бюфетчикът и чистачката.

Непознатият изяде супата, сетне каза:

— Вино! Червено.

— Гъмза?

— Домашно! — каза непознатият.

Управителят за миг зяпна, но сетне затвори уста. Ясно.

Бързо скочи и след миг на масата на непознатия се появи кана с розово вино. Непознатият си сипа водна чаша, сетне отпи малко, сетне изпи цялата чаша и си наля втора.

— Добре е. Колко имаш от него?

— Буренце.

— Двесте?

— И петдесет.

— Ще ти стигне.

Управителят помръдна с рамене. Непознатият изпи цялата кана, сетне запали цигара. Управителят го гледаше въпросително. Ей сега ще каже:

— Как е оборотът?

Но непознатият пушеше, гледаше го в очите и мълчеше. Погледна часовника си, избърса се със салфетката и стана. Управителят също стана, като се наведе малко напред. Сега ще му каже:

— Да видя кухнята.

— Благодаря! — каза непознатият.

И си тръгна. Управителят остана на мястото си, като не знаеше какво да каже.

— Извинете — най-сетне каза той, — няма ли да видите кухнята?

— Защо? — попита непознатият.

— Ами…

— Не ми трябва. Благодаря за обяда!

Когато излезе от ресторанта, бившият посланик, който стоеше в хола и чакаше да стане четиринадесет часа, скочи:

— Какво става тук? Защо ни карат да чакаме?

— Не знам — вдигна рамене непознатият.

— Но вие обядвахте, аз ви видях. Не сте ли им началник?

— Не — отвърна непознатият, — аз съм им колега.

— Управител на ресторант?

— Не — отвърна непознатият, — крадец.

И си излезе.

Групи

Отидох да си купя сирене.

Продавачът ме погледна мрачно:

— Сирене няма.

— Как да няма — показах аз пълната каца, в която плуваше сирене, — а това какво е?

— Дренки е това — избухна продавачът, — плява е. Нали така писахте вие в оплаквателната книга? Сиренето ми било боклук.

— Не съм писал такова нещо.

— Ти не, но тая от вашата група.

— Не съм от никаква група.

— Как така! — учуди се продавачът. — Не си ли от групата на Петров?

— Абе, не — казах.

— Значи си от групата на Стоянов — просветна продавачът, — дето писаха в книгата, че сме образцов магазин?

— Не — казах, — и от тая група не съм.

— Е как така — учуди се управителят, — нашият квартал е разделен на две групи — тая на Петров, която ни мрази, и тая на Стоянов, която ни хвали.

— Ама аз не съм от вашия квартал — казах, — от съвсем друг квартал съм.

— Така ли? — замисли се продавачът. — Много странно.

Отидох да си поставя подметки. Обущарят ме погледна мрачно:

— Нали? А сетне да пишете пак, че…

— Да не ме бъркате — казах, — аз не съм нито от групата на Петров, нито от групата на Стоянов. Току-що пристигнах от провинцията.

— Определете се и тогава — каза обущарят, — защото тия от групата на Стоянов ме бяха емнали и ако не бяха тия от групата на Петров…

Видях аз, че тука в София всичко става с групи и затова, когато реших да напиша филм, отидох на консултация.

— Ако — каза ми консултантът — решиш да правиш научнопопулярен филм, то трябва да държиш за групата на Спиров. Тя има болшинство в худсъвета на научнопопулярниците. Обратно — в документалната студия дай вид, че си приближен до групата на Нешев. В мултфилма — дръж за групата на Киро, докато в игралната студия можеш да бъдеш или с Алексиев, или с Фиков. Еднакво силни са и двете групи, докато тая на Сапунджиев си изпя песента.

По-нататък ми беше вече лесно. А сега имам пълния списък на групите.

За фейлетони — дръж се за групата на Стоев. Групата на Лешев има влияние само в два периферийни вестника, докато тая на Киров я разпердушиниха и им пускат само вицове от по два реда.

Разкази — ако са по-големи — групата на Иванов, за по-къси — групата на Стойчев. Временна забрана за групата на Каишев.

В поезията е малко по-сложно — на пръв поглед връх има официалната група на Станчев, но някак си подмолно, отдолу, по неведоми пътища се печатат повече стихове на приближените на Нешев. (Говори се, че именно тази група скоро ще стане официалната, докато тази на Станчев ще отиде на второ място. Проблясват и надежди за младата група на Симеонов, докато тази на Дерменджиев поне три години няма да пее.)

При романите традиционната група на Тилилейски си държи знамето, но благодарение на натиска на критиците критикуваната доскоро група на Симидчиев си проби път и издателствата гледат вече благосклонно. В никакъв случай групата на Гемиджийски.

Ако искаш да идеш в чужбина — групата на Ставрев.

Творческия фонд — групата на Далкалъчев.

Почивна станция, командировки из страната — групата на Данчев и близката до нея група на Кънчев.

Разрешително за биене на диви свине — групата на Сапунджиев.

Билети за концерти, балети, театри — Мишев.

Наказания, уволнения, отрицателни критики — групата ми. И т.н.

Още нещо за трудовата дисциплина

Напоследък въпросът за трудовата дисциплина правилно бе поставен на преден план.

И във връзка с това, моля да бъде прието предложението ми за уволнението на нашия колега…

Нека първо ви разкажа всичко, че после ще спомена и името му. Ние сме бояк колектив. Стегнат. Нещо като юмрук. Опиташ ли се да ни удариш, главата си ще разбиеш.

Идваме точно в осем и си отиваме точно в пет.

Ни секунда закъснение.

Заедно си караме отпуските, заедно си караме неделните почивки. За нас говорят: „Те са едно голямо семейство“.

Но нали знаете, във всяко семейство има по един щурав. Та и у нас се яви такъв. Назначиха го кой знае откъде. Дойде, свали си палтото, сетне свирна за поздрав и излезе в градината.

А ние си имаме хубава градинка. С ябълка по средата. Но тази година нещо не се родиха много ябълки. Роди се само една. Голяма такава, червена.

Седна тоя екземпляр под ябълката и започна да си свирка. Свирка си така от осем до пет и си тръгна заедно с всички.

Отначало решихме, че си прави майтап. А у нашия колектив умеят да се шегуват. Един свири като мандолина с нос, друг имитира Парцалев, а трети ни слага кабарчета на столовете — като сядаме, да се боцкаме. Та решихме, че и този е решил да ни весели. Това е хубаво. Когато един колектив е весел, работата спори. Смяхме се много, дори го похвалихме. А той ни изгледа съвсем сериозно, сетне ни каза: „Довиждане“, и на другия ден пак седна под ябълката. Тогава всички умряхме от смях. Най-смешното беше, че лицето му имаше вид на съвсем съсредоточено, като че ли кой знае какво мисли. А явно седеше под ябълката и чакаше да падне върху главата му.

Представяте ли си какъв смях — узрялата ябълка се откъсва и пада върху главата му. Да се спукаш просто.

От този ден всички седяхме по прозорците да зяпаме шегаджията. Дори нашият директор повика няколко свои колеги, а те подчинените си — учреждението ни се натъпка от зяпачи, които гледаха как този тип си седи под ябълката и чака да падне на главата му, ама със съвсем сериозно изражение на лицето. Като че ли кой знае какво върши.

— Тоя човек заслужава да бъде повишен — смееше се със сълзи директорът ни, — голям чешит!

Постепенно слухът за шегаджията се разпространи из целия град и сума ти зяпачи стояха по околните кооперации да го гледат. Дори разиграхме вътрешно тото — кога ще падне ябълката върху главата му.

В последните дни напрежението нарасна неимоверно. Имаше опасност учреждението ни да се срути от тежестта на зяпачите, които се тълпяха по стаите ни.

Но най-сетне — слава богу — ябълката се откъсна и сред гръмкото „ура“ на многохилядното множество падна върху главата на шегаджията.

Всички изскочихме навън и го вдигнахме на ръце!

Сетне печелившият от вътрешното тото (това се оказа деловодителят Петров) покани всички на гуляй, воглаве с шегаджията.

Той вдигна рамене и дойде. И пи с нас и пя. Най-накрая директорът стана и каза:

— Цар си. Само ни кажи как ти хрумна да устроиш тая световна шега?

— Никаква шега — каза сериозно чешитът, — аз си седях под ябълката и мислех. И когато тя падна на главата ми, открих закона за земното притегляне.

Видяхте ли какъв тип? Докато ние си седим сериозно и работим заради него, той, господинът му, си стои под ябълката на двора и си мислел наистина.

Другари!

Докъде ще стигнем, ако недисциплинирани типове като този Нютон (назовавам го с истинското му име) започнат да напускат работните площадки и да сядат под разни ябълки под предлог, че мислели? На нас, според мен, ни плащат да си уплътняваме работното време, а не да мислим.

Моля най-горещо уволнението на Нютон от системата на нашата научноизследователска дирекция.

С уважение:

Научнофантастичен фейлетон

Като гледам какви ги пишат писателите научнофантасти, тръпки ме побиват. Все се заричам и аз да напиша нещо тръпкопобиващо, ама нали ме е страх, не ща и не ща.

Но вчера махнах с ръка и реших да напиша научнофантастичен фейлетон. Малък. Дребничък. Страничка и половина.

Та за какво става въпрос:

В 2014 година в три и петнайсе следобед отидох да си получа хонорара от касата на списание „Щиглец“.

Главният редактор ме посрещна усмихнат:

— Вие сте първият, който ще получи хонорар по новия метод.

Като чух „нов метод“, настръхнах. Много обичам при получаване на пари старите методи. Кой знае защо, именно касиерите се хвърлят на новите методи като ягуар на яре, и то така, че да отложат, ако не с месец, то поне с ден, плащането.

— Хм — примигнах, — и какъв е новият метод?

— Видите ли — каза главният редактор, — понеже на земята вече няма място за зеленчуци и хлебни изделия, реши се постепенно учрежденията да бъдат пренесени на безплодните астероиди, та по този начин да освободим така нужната за човечеството орна земя. Касата е на астероида „Церера“. Космическият кораб е при вратата. Пътуването е безплатно. Довиждане.

Знаех си, че ще стане нещо в моя вреда, ама нейсе. На мен все такива ми ги правят. Помня веднъж стана преврат в Кувейт и се замислих — какво ли пък може да ми навреди превратът, ама се оказа, че все пак успя. Защото чичото на касиера, който трябваше да ми даде хонорар именно този ден, бил единственият застрелян при преврата (бил шофьор там и при преврата отишъл да позяпа човекът — нали е аванта — та си отишъл). И касиерът, можете ли да си представите, като единствен наследник се качва на самолет и хайде в Кувейт. А до връщането му — касата запечатана.

Качих се с тия мрачни мисли на космическия кораб и след пет минути бяхме вече на „Церера“.

— Както виждате, работим светкавично — потри ръце касиерът, — вашето име?

Казах си името.

Касиерът извади разписката, но изведнъж се намуси.

— Хм — каза, — стараем се да въвеждаме нови методи, ама на̀, нали има, дето дърпат назад. Можете ли да си представите, вашата разписка по недоглеждане не е вписана в хонорарния списък. Трябва просто да се добави. Но това може да стане само с почерка на главния счетоводител, който е на астероида „Юнона“. А този астероид, дявол да го вземе, само преди пет минути мина край нас. Сега иди го гони. Чак след седем години пак ще мине и тогава главният счетоводител ще разпише вашата разписка заедно с новите, които ще постъпят дотогава. Но вие — продължи касиерът — няма какво да се безпокоите, защото тъй и тъй няма къде да ходите. Вярно е, че долетяхте за секунда от Земята дотук, но това е, защото точно в този миг орбитите на Земята и нашия астероид се бяха съвпаднали, а следващото съвпадение ще стане чак след петнадесет години, та…

 

 

Спирам дотук фейлетона. Благодаря за вниманието.

Изобретение

Тези дни при мен пристигна млад човек с налудничав блясък в очите, който мъкнеше със себе си тъпан. Съвсем обикновен тъпан, с тази разлика, че отгоре беше разграфен и имаше една стрелка.

— Това е — каза младият човек, като тропна тъпана на бюрото ми.

— Значи това е — попитах аз, като исках да спечеля време. — Това е, казваш, да?

И усмихвайки се, започнах да се оглеждам. Вратата — не може, застанал е пред нея. Да скоча през прозореца — високо е. Тогава?

— Тогава — сякаш прочете мислите ми младият човек — ще ви обясня принципа на моето изобретение.

— Навярно това е самоходен тъпан? — попитах любопитно аз.

— Не — усмихна се чаровно младежът, — машина е това. И може да съперничи с най-съвременните изчислителни машини, извършващи по девет милиарда операции в секунда.

— Удивително — усмихнах се аз, като в това време си мислех: „Няма как, ще трябва да се прежаля. Ще скоча през прозореца“.

— Не е нужно — прочете отново мислите ми младежът, — ако машината ми не ви харесва, хвърлете нея през прозореца.

Нямаше как, предадох се.

— И? — попитах аз.

— Действието на машината е следното. Вие искате да напишете фейлетон. Поръчан ви е. Но не знаете каква е днешната дозировка.

— Дозировка ли?

— Дозировка, дозировка — усмихна се изобретателят, — не се правете на ударен. Много добре знаете, че ако вчера се е искало, да речем, 213 пункта сатира и 456 пункта хумор, днес може търсенето на сатирата да е спаднало до 167 пункта, а хуморът да се е покачил на 568 пункта. Разбира се, имаше дни, когато съотношението между сатирата и хумора беше положително за сатирата — беше се стигнало до 876 пункта сатира и само 3 пункта хумор…

— И как действа машинката?

— Много просто. Ето. Отваряме прозореца и я изнасяме на свеж въздух. Виждате как скалата се измества — охо-о, видяхте ли, показва 200 пункта сатира и 489 пункта хумор.

Изобретателят свали тъпана от прозореца и въздъхна:

— Именно така ще трябва да дозирате днес вашия фейлетон — 200 пункта сатира и 489 пункта хумор.

Погледнах в моите лични изчисления, добити по време на снощното безсънно търсене на днешното съотношение между сатирата и хумора, и видях, че, да — удивително — машината абсолютно беше познала за един миг това, което аз добих с толкова изчисления.

— Странно — удивих се аз, — и как постигнахте всичко това?

— Много просто — усмихна се младежът, — това, което прилича на тъпан, всъщност е кожа на сатирик, писал двадесет и пет години фейлетони. Щом я покажа на вятъра, кожата веднага сама чувства какво трябва да е днешното съотношение между хумора и сатирата.

Благодарих на изобретателя и купих тъпана.

Държа го на разположение на всички млади колеги.

Веселяци

„Няма нищо по-опасно от доверчивия глупак“

(Из едно изказване)

Ако става въпрос за шеги, мене търсете.

Ама какви шеги правя?

Всякакви.

Колективни и индивидуални.

Започнах с една катедра. Откриваше се събрание, а нямахме катедра. Тогава взех такси, отидох в един културен дом и наредих на портиера да донесе до таксито катедрата. Сетне му казах „довиждане“ и си отидох.

След една година отидох в залата, където беше проведено събранието, и едва не паднах — задигнатата катедра си стоеше там.

Тогава ми хрумна интересна мисъл.

Значи може?

Грабнахме се четирима души и под моя команда пренесохме пианото от друг културен дом.

— Ще свирим — потупах по рамото портиера — по нареждане на другаря Петров. — И отнесохме пианото в шести пехотен полк, където навярно стои досега.

Трети път накарах цял салон от две хиляди души да пее „Цвете мило, цвете красно“.

Хорицата си ядяха съвсем спокойно — някакъв банкет в някакъв си градец. Излязох на сцената, казах:

— Тихо.

Всички млъкнаха.

Сетне с ръка дадох знак „Да се стане“.

Всички станаха.

— „Цвете мило, цвете красно“ — прошепнах аз, — любимата песен на другаря Петров. Пейте.

И двете хиляди души запяха. Оставих ги да пеят и си отидох. Навярно пеят и досега.

И се отприщи.

Щом ме хване скуката, вземам телефона и се обаждам:

— Петров е тук. Да. Директорът? Вижте какво, лабораториите от втория етаж се качват на четвъртия! Разбрано! Четвъртия, казах. Да. А тия от третия отиват на втория! Тия от четвъртия? Където си искат. Само не на третия. Разбрано. Утре ще дойда.

И траквам слушалката.

Заседание. Решават градски център. На пет етажа, на шест или на осем.

Влизам и оглеждам положението.

— Хм — казвам, — взехте някакво решение?

Всички ме поглеждат.

— Другарят Петров ме изпрати.

Вдигам ръка:

— Няма смисъл повече спорове. Решено е. Та. Запишете. Център. Триетажен. Ясно?

Ококорване.

— Тази сграда — посочвам една напосоки, — двадесететажна. Довиждане.

Можете да отидете сега в града. Центърът е триетажен. Някъде в покрайнините се издига двадесететажен небостъргач.

— Смело решение — казват гражданите. — Това-онова, ама другаря Петров — аферим!

Динамично време

Пристигна при мен задъхан:

— Извинявай, но нямам никакво време. Трябва да ти кажа всичко много бързо.

Облегна се на стола и пое въздух:

— Времената се измениха. Едно време човек можеше цял месец да мисли какво да каже. Сега обаче секундите летят. Няма време. Никакво време нямам да те ухажвам със заобикалки. Затова ще ти кажа всичко право в очите. Ти си гений. Ти си слънце. Иди на пазара и ще видиш, че има опашка за ряпа. Всички бързат да си купят репи, за да ги ядат. Защото си знаят, че в сравнение с тебе ряпа трябва да ядат. Страшен си, майка му стара. Погледни само какъв цвят връзка си избрал. Ами как небрежно са ти изцапани обувките. Също като лордовете, които, като си купят „Ягуар“, го дават на слугата, да го чукне малко, та да стане шик. Ами косата ти? Басирам се, че никой друг няма такава красиво посребрена коса. И да я има, не умее да я вчеше така, че да изпъква именно контрастът между останалите черни коси и белите. А носът ти уж крив на една страна, а всъщност това означава, че плюеш на останалите. „Ето — казваш им, — и носът ми е крив, ама така направих, че всички мечтаете да ви се изкриви носът, та да приличате на мен.“ Нахален си, но за такова нахалство историците пишат задъхани от вълнение. Да не говорим за „Вени, види, вици“. Та какво направи Жозефина Бекер на „Златния Орфей“? Просто те повтори. Помниш ли на бала в Художествената академия, когато изяде салама на боксьорите. И когато скочиха да те бият, ти ги спря: „Направих го за ваше добро. В един килограм салам има точно седем кила токсини“. И си отиде, като ги остави зяпнали. Всички те повтарят. Ами Луи Армстронг не пее ли като тебе? Защо не дойде в България? „Аз, каза, да не съм луд да идвам, когато оня е там.“ И е прав. Страшен си.

— Слушай — казах му, — ти бъркаш. Тоя, дето са го направили началник, не съм аз. Той е един съвсем друг човек. Просто съвпадение на имената.

— Ах, че е хубаво! — плесна с ръце гостът. — Тогава значи мога да ти кажа всичко, което мисля за теб. Извинявай, че ще бъда така откровен, но такова е времето. Едно време хората са си трепали главите с месеци да измислят как да обидят човека, но сега всичко е така динамично, че веднага ще ти кажа в очите: няма подобно говедо в света. Ти надмина всичко. Чудно ми е откъде вадиш това самочувствие — от кривия си нос, от изпопадалата си коса, от мръсните обуща или от огромното си бездарие. Слушай бе, ами на теб и децата ти се подиграват. Като минаваш, и свиркат: „Ето, лудият минава“. Сега вече не играят на „Глупак“, а на тебе. Бабичките кълнат съседските нехранимайковци, като им пожелават да станат като теб.

Плесна се по главата:

— Забравих да ти кажа. Нали помниш, едно време имаше един Сливков — Салютов, който беше пернат на тема писателство, а се намираха шегаджии, които му издаваха работите. По същата причина сега издават и твоите работи. Не разбираш ли, че цял народ ти се смее? Майтапят те, а ти се пъчиш.

Посочи ме с пръст:

— Нарочно те канят по баловете, за да има с кого да се подиграват. Едно време имаше един Макензен, който се явяваше на мачовете и цялата публика му ръкопляскаше. „Ура — ревяха, — да живее Макензен.“ А си знаеха, че е луд. Нали разбираш аналогията. Аз да съм на теб, ще си тегля куршума. Честно ти казвам. Друго не ти остава.

Телефонът иззвъня:

— Честито! — изрева някакъв глас.

— Не съм аз — отвърнах, — съвпадение на името. Оня, когото са назначили за началник, е съвсем друг човек.

— Ей, че се изплаших — изхриптя гласът. — А аз си виках: „Абе, тия луди ли са, дето назначават тоя тип!“. Извинявай, че съм така откровен, но нали знаеш — времето е такова, че нямаме време за много-много приказки.

Разговор на чаша

След двадесетгодишна раздяла Пешо, Мишо и Стоян се срещнаха на чаша. Да си поговорят, да споделят мисли и впечатления.

— Аз — каза Пешо, — както знаете, бях най-добрият математик в класа. И, естествено, станах инженер. Трепах се, блъсках се — все големи проекти, все където е трудно, се бутах. Отначало ме хвалеха. „Браво“ и „Ура“ ми викаха. Но стана така, че ме наградиха. И изведнъж нещо засече. Давам проект — мусят се. Давам втори — пак се мусят. Питам ги — какво става? А те мънкат. И накрай ми казаха: „Ти, приятелю наш, си нескромен. Блъскаш се, търчиш, а за какво? За награди. Няма го майстора“. Там била работата, разбирате ли — защото съм получил награда. А не знаят, че аз бих платил, за да ми разрешат да работя. Обичам си работата бе, какво да правя? Я да пийнем по едно, че ме е яд. Водка има ли?

— Няма — отвърна управителят.

— А аз — каза Мишо, — както навярно си спомняте, бях цар на механиката. Като пипна желязо, часовник ставаше. И, естествено, станах машинен инженер. Работех не по осем, а по осемнадесет часа на ден. Интересно ми беше. Обичах си професията. И започнаха да ме хвалят. На събрания, на заседания. Но не щеш ли, наградиха ме с екскурзия в чужбина. И като се върнах, всичко се обърна наопаки. Искам да остана след работа — не можело. Искам да почовъркам някаква нова машина — търчат, викат началника на цеха. Пак не можело. Защо? И те кипнаха. Кариерист съм бил. На Марс ли искам да ида сега, та като луд се ровя из машините! Не било колегиално и прочие. Да се спукаш просто. А аз, както и ти, бих платил, за да мога да работя… Ама нейсе. Я да пийнем по една ракия!

— Ракия няма — отвърна управителят.

— Че то с мен май че същата работа стана — каза Стоян, — нали бях цар по рисуването. И станах архитект. Отначало ме тупаха по рамото, но като спечелих конкурса за стадион в Адис Абеба…

— Ясно — казаха Пешо и Мишо, — ами дай да пийнем нещо. Вино има ли?

— Няма — отвърна управителят.

Тримата се сепнаха:

— Че каква е тая пивница — ни вино, ни ракия, ни водка.

— Нищо няма — каза управителят.

— Е защо?

— Защото го няма майстора. Бях управител на времето на „Горублянското ханче“. Утрепах се да правя специалитети. От цял свят хора идваха при мен. А заедно с тях и контрольори. А измежду контрольорите се случваха и хора с капаци на очите. И като започнаха актове… Избягах и станах управител на „Шумака“. За пръв път в София, мога да се похваля, започнахме всеки ден да сервираме истински наши български специалитети. Сума ти хора се изтрепаха да идват. А заедно с тях и от същия тип контрольори — не опитвали в живота си вкус на гозба. И актове, разбира се. И тогава реших. Край. Сега съм управител на тази пивница. Няма вино, няма ракия, няма водка. Никой не идва. Не идват и контрольори. И си седя от три години като цар. Ни клиенти влизат. Ни началници. Чета си романчета. Хайде, измитайте се, че съм на най-интересното.

И тримата приятели си отидоха.

Наука и научни списания

Науката хвърчи напред. И ако не са научните списания, няма да успеем да разберем докъде сме стигнали в овладяването на природните тайни.

Тези дни бях потресен от едно научно съобщение. Някакъв голям чуждестранен професор бе направил изключително откритие, обяснено от самия него в статия, поместена в наше научнопопулярно списание.

— Аз — пишеше в статията ученият — разделих своите питомци (старци) на две групи. На едната давах всяка вечер бира, а на другите — сиропи. И странно. Тези, които пиеха бира, бяха много по-оживени и по-весели от тези, които пиеха сиропи. Това ме наведе на мисълта, че бирата, която съдържа алкохол, разширява кръвоносните съдове, кръвта циркулира по-добре и затова тези с бирата на другия ден се чувстваха по-добре…

Като прочетох статията, нещо ме блъсна в главата и пред мен се разтвориха вратите, които водят към тайните на науката.

И веднага ми хрумнаха няколко гениални идеи, които моля да бъдат потвърдени научно:

Първа идея:

Разделят се същите старци на две групи.

На едната група дават баница с кисело мляко, а на другата — сух хляб.

Моето мнение, че тези с баницата и киселото мляко ще са по-доволни и ще мляскат поне пет пъти повече от тези със сухия хляб.

Втора идея:

Същите старци, пак разделени на две групи.

Едната група яде по десет тояги бой на ден, а другата отива в ресторант „София“ и яде аспержи.

Дълбоко съм убеден, че втората група ще бъде много по-доволна.

Трета идея:

Пак разделяме старците на две групи.

Едната група задължаваме да скача с главата надолу от десетия етаж, а другата завеждаме на кино.

Вярвам, че втората група ще изглежда след експеримента много по-жизнена и по-весела от първата.

Това са само три идеи. Надявам се, че с течение на времето ще ми хрумнат още. Ще ви държа в течение.

Винаги ваш:

Свалете шапки

Свалете ги!

Пред вас стои гений.

Такива хора са гордост за всяка страна.

Умът ми сече така, както брадва цепи малеби.

— А как постигнахте тези изключителни финансови успехи? — попитах го аз.

— Много просто! — отвърна ми той.

И обясни своята система.

Хвърля на пазара продукт.

Бих казал, гениален продукт.

Хорицата занемяват и казват:

— Е, това е продукт!

И продуктът добива широка известност. И пред магазините израстват опашки. И започват да дрънчат телефоните:

— Брат, моля те, осигури от този продукт толкова и толкова — нали знаеш, опашки…

Страната гърми. Страната ликува. Най-сетне е добит продукт на световно равнище.

Но минават дни, минават седмици.

Гражданите продължават да се редят на опашки за продукти. Ама лека-полека започват да подсмъркват. Абе, това ли е този продукт, или не е? Нещо друг е вкусът, нещо друг му е видът, нещо има, ама какво.

Но по инерция продължават да купуват.

А продуктът, между нас казано, е влошил своето качество до неимоверност. Станал е не продукт, а боклук.

Рекламата обаче е реклама.

И въпреки пониженото качество, въпреки че продуктът струва само проценти от предишната си стойност, той се купува, купува, купува.

— Гениално, нали?

Аз стоях удивен. Аз стоях смутен пред този стопански мъж.

И едва сега разбрах защо, като се открие някакво заведение, готвачите готвят не ястия, а храна за богове и щом излезе хубаво име на заведението, храната заприличва на плява.

И едва сега разбрах…

— Почакайте — казах, — а ако се случи така, че гениалният продукт, колкото и да е гениален, все пак не може да бъде развален?

Стопанският мъж въздъхна:

— За съжаление имахме и такива случаи. Бяхме пуснали на пазара чудни леки обуща от мешин по седем лева чифта. Хората се изтрепаха да ги купуват, но когато се опитахме да влошим качеството им — ядец. По-евтин материал от мешина нямаше.

— И какво направихте тогава?

Мъжът поклати печално глава:

— Нямахме друг изход. Спряхме производството.

За кого е спортът?

Ще взема двама идеални граждани.

Единият е научен работник — професор, известен не само у нас, но и в чужбина. Човек, който със своя труд, със своя ум дава повече, отколкото десетки други.

Вторият е ученик. Блестящ, пръв в гимназията.

Първият е настоящето. Вторият е бъдещето.

И ето, професорът, ученият, изведнъж усеща, че нещо става в главата му. Преуморените неврони започват да подскачат, мисълта губи блясъка си. Ами сега?

И лекарят препоръчва — спорт. Активна почивка.

— Но това е загуба на време! — възкликва ученият.

Лекарят вдига рамене:

— Друг изход няма.

И тогава нашият приятел се вижда принуден за първи път в живота си да спортува. И си купува ски, обувки и екипировка. И отива в един от нашите планински курорти. И понеже понятие си няма от нещата, влиза в един от нашите луксозни хотели и иска стая.

Администраторите го гледат зяпнали. Каква стая, откъде стая?

Ученият също е смаян. Как може да няма стая? Та нали именно хотелите са най-рентабилните предприятия в света? Връщат инвестициите, вложени в тях, само за година-две? Защо да няма стая? Той е готов да плати.

Администраторът вдига рамене. Всичко е заето.

Ученият примигва, примигва, започва да дрънчи телефоните в София и най-сетне го вреждат. В почивна станция. С още четирима души в стая. С пернишка печка. Без топла вода.

Сутринта ученият тръгва към ски пистата като гръмнат. За пръв път от толкова време спи с други хора в стая. Вярно, едно време като войник беше спал в общо помещение, но това беше младост. А сега всяко обръщане на съседа в леглото го кара да подскача. И цялата нощ имаше чувство, че спи върху въглени…

Но слънцето е блестящо, снегът също. Пред учения се открива чудесна бяла писта. С лифт. Един лифт. И на лифта — огромна опашка. Ученият се нарежда на опашката и започва да мисли. Защо един лифт? Толкова пари, дадени за хотели, толкова реклами — всичко струва милиони. А лифтът — само хиляди. За какъв дявол е този курорт, ако няма лифт?

Но стои и чака. Наред с него чакат други граждани. Архитекти, инженери, първенци в производството. Седят и чакат. Откъснали от отпуската си десет дни за спорт, но вместо да спортуват, седят и чакат.

А в това време край тях минава нашият приятел — ученикът. За разлика от учения, за разлика от архитектите, инженерите и първенците в производството, той целият е „вносен“. Блестящо яке, блестящи клинове, обувки, ски. Само екипировката му струва към 500 лева. Професорът оглежда своята и леко се изчервява. Той би дал тази сума, но красивите екипировки са за спортистите.

За разлика от професора ученикът е бодър и весел. Той е спал в най-луксозния хотел, с още един приятел в стая. Сутринта се е изкъпал с гореща вода. Сервирали са му красиви сервитьорки. Чудесна храна.

Ученият го зяпа и си мисли. Хай да му се не види! Нима за тия хлапаци са направени луксозните хотели в страната? Вярно, че има решение за развитието на спорта, но другарите от БСФС не биха ли могли да се погрижат да построят хижи и общежития за спортисти? Та тия са млади! Биха могли и по двадесет в стая да спят. Дори ще им е по-весело! От къде на къде държавата ще плаща луксозни цени в най-луксозните хотели?

Но следва нова изненада. Ученикът с усмивка минава край опашката, всички се отдръпват и му дават път. Той няма време да чака. Той трябва да тренира, защото след няколко дни ще има състезание. Именно за това състезание най-хубавата писта в курорта, където също има лифт, не работи. Пазят я за състезанието.

И ученикът се качва и весело маха с ръка на учения:

— Чау, батенка, как си?

Ученият го гледа, мига и зяпа. И остава на опашката. Той, една от нашите гордости, настоящето, човекът, от когото чакаме толкова много, човекът, който е дал толкова много. Стои си върху дървени ски, с демодирани обувки, с демодиран клин и демодирано яке и чака, чака, чака… И понеже мисли, понеже е умен, започва да се гневи, да се бунтува и нервите, които беше дошъл да оправя, се разбишкват съвсем…

А блестящият, първият ученик, от когото очакваме да стане негов заместник, лети по пистата, облечен като принц, и започва да си мисли странни неща:

— Е, добре де. Мечтата ми е да стана като този учен. Да ме уважават колегите у нас и в чужбина, да допринеса нещо на род и родина? И за какво? Да ходя облечен като беден роднина, да чакам по лифтовете, да спя в лошо отоплени стаи по пет човека заедно, без топла вода, без луксозно сервиране? Е защо?

И лека-полека у него започва да се прокрадва друга мисъл:

— А не е ли по-добре да си остана спортист? Ще си изживея младостта като цар, а сетне — треньор. Пак луксозни хотели, пак луксозни ресторанти…

И когато завършва гимназия, не се записва в МЕИ, не в Медицинската академия, не в ИСИ, а във… ВИФ!

Тате бе, защо сме от „Славия“?

Така ме попита дъщеря ми, след като нашият тим загуби два поредни мача.

Стои срещу теб детенцето и те гледа в очите. За нея ти си бог и цар, и вожд на племето на унгингубарунчите. Когато една вечер не искаше да заспи и искаше да й разкажа нещо интересно, аз й признах, че всъщност не съм никакъв журналист, а вождът на племето на унгингубарунчите и истинското ми име е „Дългият кожен чорап“. Разбира се, казах й го така, на шега, но точно това тя повярва и оттогава се готви за нашето връщане в родните унгингубарунчни прерии. С цялата си бащинска подлост аз използвам цялата тази работа, за да й обяснявам, че най-големият грях в племето на унгингубарунчите е неизяждането на сложеното на масата ядене.

— Това прегрешение — казах аз — дори си има и свое специално наименование. По унгингубарунчки то се казва „Пифшихтихл“. Лепнат ли ти един „Пифшихтихл“ на гърба, иди обяснявай сетне, че съвсем случайно не си си изяла яденето. Презират те до края на живота.

И детето яде, та му плющят ушите. Самият вожд казва това. Значи е истина. И в главата й зеленеят прерии, и мустанги препускат. А най-отпред, накичен с пера, размахвайки томахавка, препускам аз. И поразявам всички врагове.

И изведнъж — нашият отбор, отборът на унгингубарунчите, пада два пъти подред, и то в началото на сезона, и застава на предпоследното място в таблицата само защото нашата голова разлика е по-добра с един гол от последния тим.

Детето ме гледа право в очите. Ако унгингубарунчкият тим е такъв, какви са самите унгингубарунчи? Ами вождът им…

Нямаше как, трябваше да й обясня.

Затова я сложих на коленете си и започнах:

— Тя е много специална тази работа, моето момиче. Всеки човек има мигове на величие и падение. Нима не си чувала за спартанския цар Леонид? Аз съм ти разказвал. Пристигат перси, много перси. Стотици хиляди. Повече от всички маргарити, които видяхме на Витоша. А срещу тях само 300 души, предвождани от своя цар Леонид. Явно е, ще паднат. Няма как. Ако искат да останат живи, трябва да се предадат. А това е много просто. Хвърлят си стрелите и се предават. И остават живи. И персите минават и поробват родния им град. И не само това. Ако продължат да се бият, все едно, ще ги избият и пак ще минат. И пак ще заробят града. И се явява въпросът — след като и тъй, и тъй краят ще бъде един и същ, да се бием ли, или да се предаваме? Всеки нормален човек би казал — щом е така, да се предаваме. Но ето, този ненормалник Леонид ни в клин, ни в ръкав се изсмива в лицето на персите и не иска да се предаде. „Ами ние тогава — казва му персийският цар — ще затъмним небето над тебе със стрелите си.“ „Толкова по-добре — усмихва се Леонид, — значи ще се бием на сянка.“ Ако беше се предал, никой дори нямаше да знае името му. Но той се бие и умира заедно с тия 300 спартанци и остава завинаги в енциклопедиите и читанките. Много е лесно винаги да си с печелившия. В историята има такива примери. Фуше и Талейран. Колкото и да се обръща колелото, все са на върха. Или, както казват българите: „На всяка сватба те искат да са булката“. Това може да стане. И го правят някои. И също остават завинаги в енциклопедиите и читанките. Но друго е, ако ти кажат: „Ти си като Леонид“, или: „Ти си като Фуше“. Разбираш разликата, нали? В историята на унгингубарунчите е имало и величия, и падения. Но ние винаги сме си били унгингубарунчи. Същото е било и с българите. По време на най-голямото им величие са били българи и когато са били под гръцко и турско робство, пак са били българи. Е, вярно, имало е и други, които са решили, че е по-добре да станат я гърци, я турци. Да са винаги с печелившите. Но именно те са изчезнали. И ги няма. А са останали тези твърдоглавци, които петстотин години са влачели ярема на робството, ама са си останали българи. Това, че ни биха два мача, е изпитание, моето момиче. Може би ще ни бият във всички мачове. Може би следната година да отидем в „Б“ дивизия. И там да ни бият. Да отидем и в зоновите групи. И там да ни бият. И когато останем на последното място в зоната и вече няма накъде да идем, тогава именно трябва да се преброим. Защото само тези, които останат тогава слависти, те ще бъдат истинските унгингубарунчи. Ясно ли е.

— Ясно е — каза дъщеря ми.

И видях как лицето й грейна.

Има ли разлика между зелето и книгата

И разлика има, и прилика.

Приликата е тази, че и зелето, и книгата имат листа. А разликата е, че на листата на зелето не пише нищо. Във връзка с това моето скромно мнение е, че зелето стои къде-къде по-долу в интелектуално отношение от книгата.

Някои обаче не са на това мнение. Особено зайците. Заекът счита, че зелето е много по-ценно от книгата.

— Аз — каза един заек — никога не съм ял книга. Виж, зеле — да.

И не само зайците. И козите са на това мнение. Да не говорим за други животинчета като прасета и магарета, чиито имена дразнят, тъй като са изпортени от баснописците.

И единственото същество, което предпочита книгата пред зелето, това е човекът.

— Напълно сте прави — кимна един човек, — със зелеви листа например никога не бих могъл да си увия нещо; виж, с листа от книга — да.

Ето че пак сбъркахме. Защото под човек ние разбирахме не оня, който гледа на листата на книгата като средство за увиване, а като средство за повишаване на културата.

И ето — стигнахме до това, до което искахме да се доберем, а именно — че зелето задоволява стомаха, а книгата — ума.

За добичетата задоволяването на стомаха е абсолютно достатъчно. Повече не им трябва. Но за човека (говоря пак за истинския) духовната храна е също важна. Значи излиза, че от човешка гледна точка зелето и книгите са горе-долу еднакво необходими.

Но на практика, в живота, се казва, че много често на зелето се дава предимство. Вярно, продавачите на зеле и продавачите на книги получават една и съща заплата. Но ако погледнем някои допълнителни параграфи, ще видим, че към зелето се слагат известни проценти за фира, за загуби, за изтичане на водата, за доливане на вода, за спукани каци и прочие, и прочие, вследствие на което един продавач на зеле от нашия квартал си купи „Волга“.

Но при продавачите на книги не може и няма фира. Или ако има, тя е само във вреда на продавача. Тоест има книги, които още при произвеждането им са си вече фира, и какво е виновен продавачът, че не се продават. А ако не се продават, планът не се изпълнява и продавачът получава по-малка заплата.

Та мисълта ми е — нека на зелето и книгите се гледа еднакво, респективно — на продавачите на зеле и на книги. Още повече че продавачът на книги след работно време трябва да чете, за да знае какво продава, докато зелето си е зеле — от памтивека до наши дни.

Възхвала на сериозния гражданин

От древни времена е известно, че опората на една държава, това са сериозните граждани.

А аз съм толкова несериозен. Нещо има и в кръвта ми, та непрекъснато имам чувство, че вра. Както си седя и изведнъж ми се докрещява. И ми се иска да пропълзя по слънчевите лъчи и да си бухна главата в слънчевата плазма.

Ей такива дивотии ми се правят. А сериозните граждани минават край мен и ме гледат презрително. И леко подхвърлят:

— Абе няма ли озаптилници за такива…

Изпълнен съм с възхита към сериозните граждани. Те вървят като каменни из улиците. Очите им са вперени напред. Никаква усмивка, никакво волно движение. Бяла риза, черна връзка, тъмен костюм, черни обувки. Те вървят така, че ти, несериозният, се спираш и искаш да се скриеш в някакъв вход, за да не те видят. Но сериозният гражданин вижда всичко. Точно пред теб се спира и те поглежда. Никакви опити да напъхаш ризата си в панталона не помагат. Той вижда: ходи с риза над панталона! И панталоните му са цветни. А обувките — жълти. И перчемът — развят. Той те гледа минута, две. Би трябвало да ти удари шамар. Но не ти удря. Само отминава, изпълнен с презрение към теб.

Боже мой, колко бих искал да съм сериозен.

Аз съм толкова несериозен.

Помня, на времето уволниха един от нашите колеги. Весел човек. Щур. Изпратиха го да получи заплатите ни, а той не се върна. След три дни го намериха в един таван с прерязани вени. Искаше да се самоубие, защото — на̀, няма ги заплатите ни.

Както се връщал с парите, срещнал го някой си и се почерпили по едно. И още по едно. А като се събудил сутринта, парите ги няма.

Той беше талантлив човек и добър другар. Но беше много несериозен. И сериозните колеги взеха решение. Да се уволни. По всички правила на закона, по всички букви и параграфи. Това беше съвсем правилно. Сериозните колеги гледаха с презрение крадеца на тяхното доверие. А той стоеше с прерязани вени, неуспял дори да се самоубие както трябва (толкова несериозен), и плачеше.

Сериозните потръпнаха от тия „крокодилски“ сълзи, както се изразиха. И го махнаха от колектива така, както се маха гъсеница от цвете. А на мен, несериозния, също ми се доплака. Не беше правилно да ми се доплаче. По всички закони, параграфи и букви аз трябваше да го заплюя заедно с всички и да го изрежа от сърцето си, така както се изрязва гангрена.

Но не успях да го изрежа (аз съм много несериозен) и дори измънках нещо в негова полза.

И, разбира се, съвсем правилно бях наказан за мекушавост, за гнил либерализъм, за… (още много други епитети, които съм забравил).

Дълго време се борих с тая своя мекушавост, дълго време се клех в себе си, че вече ще бъда твърд и ще плюя на злото в окото.

Но пак се случи нещо подобно. И друг от нашия колектив бе уволнен. И му бе забранено дори да стъпва в учреждението. А аз взех, че още същата вечер седнах на една маса с него. Защото, кой знае защо (нали съм толкова несериозен), обичах този човек и нещо вътре в мен ме караше именно тази вечер да бъда с него.

Е, да, наистина, не трябваше да правя това. И съвсем правилно колегите ме обвиниха в дружба с негодници и негодяи и (още много други епитети, които съм забравил), и ме наказаха с последно предупреждение и намаление на заплатата за три месеца.

И се заклех този път да бъда строг и силен. И когато след време, така се случва (какво ли не се случва в божия свят), на гроба на онзи, който се беше опитал да се самоубие и най-сетне успя да го направи, сериозните граждани започнаха един през друг да сипят хвалебствени слова, аз се разсмях (боже мой, колко съм несериозен).

И съвсем правилно, по всички закони, букви и параграфи бях наказан повторно с последно предупреждение за гавра и кощунство на гроб.

И пак, със сълзи на очи, измолих да не ме уволняват. И обещах да бъда сериозен и твърд.

Но така се случи, че вторият колега, когото бяха уволнили, се завърна с гръм и се оказа, че именно той бил прав, а не останалите. И тогава сериозните граждани го обсипаха с похвали и го тупаха по рамото и се кълняха във вечна дружба.

А аз — е да, нали съм си несериозен, се разсмях. И възмутиха се много сериозни колеги и ме изхвърлиха от редиците си (така както се изрязва гангрена).

И тогава аз се пропих. И престанах да пиша. И след време, когато се опитах да пиша, видях, че не мога. И нищо друго не ми остана, освен да се обличам с тъмни дрехи и черни обувки. И вървях мрачен и замислен по улиците (и как няма да съм мрачен и замислен, когато главата ми пращеше от снощната сливова).

И тогава се случи нещо неочаквано.

Група младежи с шарени ризи, цветни панталони и жълти обувки ме срещнаха по улиците. И по стар навик аз се спрях, защото мислех (че както по-рано, когато бях несериозен), ще ми кажат „здрасти“.

Но те се спряха като заковани, отдръпнаха се и се опитаха да скрият ризите си. И изтълкуваха моето спиране като гняв, като опит да ги изоблича.

И свят ми се зави, и ми се доплака от радост.

Боже мой, най-сетне аз съм вече сериозен.

За нещастните и щастливите

Има трудни мигове в живота на човека. Сгромолясва се върху главата ти небето и ти едва мърдаш крака и ръце, стараейки се да глътнеш малко въздух.

Минават хора край теб и вдигат рамене, падналият — паднал. Да се е държал здраво. Кой му е крив?

И те отминават.

А ти дращиш земята с нокти, дишаш тежко и си мислиш само едно — да остана жив.

И оставаш жив. И лека-полека се надигаш. И сядаш. Но и сега те отминават. Същите, които някога са ти стискали ръцете, които са ти викали „осанна“ и са трошили ребрата ти с прегръдки. За тях ти вече си свършен човек. Дайте нови — силни, свежи и могъщи.

Ти седиш така, минава време, закрепваш и ставаш на крака. И чудо! — тръгваш. Разбира се — едва-едва. Подпрян на бастун или патерица._ Но, хора — ти вървиш._

И пак те отминават. Глупакът не може да разбере, че ти не си сакат, че ти не си паралитик, че ти вече вървиш. Не. Той гледа на теб като на инвалид. Я се възстановиш, я не. Да гледаме само към силните, здравите и могъщите.

Но идва ден и ти хвърляш патериците и бастуните и краката ти затропват по улици и тротоари. И отново в ушите на хората гръмва веселият и жизнерадостен смях, с който си известен у нас и в чужбина.

И спират тогава бившите познати изненадани и трият очи — мъртвият възкръсна. Гледай ти. Ама дали наистина съвсем?

И слухтят, и наблюдават походката ти, и питат лекари и началници — вярно ли е, как стана, докога? Аха — значи съвсем, съвсем…

И току-виж — започват пак да те познават. Търчат от съседни тротоари и ти викат: „Здрасти, как си? Цар си, майка му стара. Страшен си“.

Всичко това е толкова обикновено. Казвам го по повод.

Бях в Грузия. Между хилядите тостове, които чух, запомних два. За нещастните и за щастливите.

Тамадата вдигна първо тост за нещастните.

Дано, когато ни сполети нещастие, да не бъдем сами. Да има хора, които ще се спрат и ще ни подадат ръка. Това е най-голямото щастие за нещастника.

Сетне тамадата вдигна тост за щастливите.

Е, да — странно. Не му стига на човека щастието, ами ще му вдигаме и тост.

— Да, мили мои — кимна тамадата, — за щастливите да пием. Та дано, когато животът ни е като пълна чаша и по нас тече милостта божия, да не бъдем сами. Защото най-голямото щастие за щастливеца е, когато не му завиждат и се радват на щастието му!

Относно някои проблеми на съвременната телевизия

Съвременният гражданин се нуждае от някои необходими предмети.

На първо място от гардероб.

Купува си гардероба човекът, отваря го и слага в него това, което си иска. Негов си е гардеробът, ще си го пълни с каквото си ще. Ако иска, и въглища може да сложи в него.

След гардероба гражданинът си купува хладилник. Отваря го и по вкус нарежда на рафтчетата луканка, свинско или краставички и сливова. Каквото си ще, това си слага. Негов си е хладилникът. Никой не може да му каже:

— Не си прав. Защо сложи свинско?

Но ето че същият този гражданин се напъва, бърка се по-дълбоко и си купува телевизор. Скъп телевизор. Голям екран. И го пуска. И започва да мига. И веднага дига телефона и се обажда на директора на телевизията:

— Ало, ей, директоре! Абе какво правите вие там бе? Че хич може ли по моя телевизор да гледам такава програма? Че аз затова ли пари дадох, да гледам щуротии, дето хич и не ми ги побира главата?

И крещи човекът, и си иска парите.

Така де. От къде на къде? Нали предметите трябва да служат на този, който ги е купил. Ето гардероба например. Напълнил си го гражданинът с шишарки. Така решил, така направил. А в хладилника сложил съчки. Защо, от къде на къде — това си е негова работа. Той си решил така, негов си е хладилникът, ако иска и щиглеци, и кенгурута ще сложи в него.

А ето че в телевизора не може да напъха нищо по свой вкус. А уж негов телевизор, уж пари е давал! Ало, какво става тука?

И си звъни човекът в телевизията и търси правда.

И не се обажда от свое име, а от името на народа.

— Нашият народ — крещи той по телефона — не иска такива неща. Дайте на нашия народ нещо по̀ така…

Вярно, че има скромни хорица. Но сума ти граждани в страната считат, че те именно са народът, че всичко трябва да се върши именно по техен вкус…

— Аз пък не признавам Шекспир — крещи един такъв, — защо ще ми го пъхате в моя телевизор. Не стига че ме съдраха от двойки в гимназията за ненормалните му пиеси, ами и сега, когато съм дал грешни мои пари за телевизор, ще ми го играете. Не ща го! Искам Ставри Пешев.

Отива делегация от телевизията при този гражданин и пита:

— А кой е този Ставри Пешев?

И се оказва, че Ставри Пешев е негов колега, пенсионер, който сега пишел десетологии. Много хубави драми. Харесвали му и понеже той си купил телевизор, трябвало именно тези пенсионерски десетологии да пускат по неговия телевизор.

Обясняват му другарите от телевизията, че да — стараем се да угодим на всички, но все пак програмата е една и трябва да се пускат по̀ художествени предавания. А тези, които не ги харесват, малко да попрочетат. Его — двадесет и пет години минаха от Девети и не може човек да се гордее сега, че е прост.

Тоя номер си изживя времето и сега, при тези прекрасни условия, да си прост, това значи, че искаш да си бъдеш прост. А има хорица, които четат, които учат, които искат да се издигнат — на тях трябва да се помогне. Дори има граждани, които с право считат, че художественото ниво на предаванията трябва да е по-високо.

И така нататък, и така нататък.

Но гражданинът реве и си иска своето. Пари бил дал. Негов бил телевизорът и искал да си пуска в него Ставри Пешев.

След дълги умувания най-сетне бе взето компромисно решение.

Какво е то?

Всеки недоволен гражданин може да замени своя телевизор с последен модел перална машина. Те са конструирани така, че в средата имат голям прозорец. И като си пуснеш прането, то се върти и през прозорчето наблюдаваш целия процес на прането. Прозорчето е съвсем като телевизионен екран. И ако искаш да гледаш твоя програма — можеш да си пускаш вместо пране десетологиите на Ставри Пешев. Те ще се въртят, а ти ще си ги гледаш и ще се радваш.

Вярваме, че с това се удовлетворяват всички желания на собствениците на телевизорите.

Благодарим за вниманието.

Лека нощ, деца.

Женица

Древността е учудила човека седем пъти. Зяпнал срещу Хеопсовата пирамида, древният номад се чесал по главата и цъкал:

— Голяма работа, голямо нещо!

А ние си ходим на Луната, пълним си контейнерите с лунни проби и се ядосваме, че вървим толкова бавно напред. Хайде бе, какво правите — какво става с Марс и Венера?

Изобщо трудно е да учудиш нашия съвременник. Басирам се, че ако поставим един телевизор до Хеопсовата пирамида, номадът ще махне с ръка на пирамидата и ще зазяпа момичетата от Музикалния театър. А нашият съвременник в същото време се прозява насреща им и цъка:

— Хайде нещо ново бе! Стига с тия стъпки — две напред, три назад.

И ако прочетем, че някой си отишъл до Слънцето и си напълнил джобовете със слънчева плазма, ще кажем:

— Браво!

И то със същия ентусиазъм, с който посрещаме международните голове на Бонев.

Дори и аз си мислех, че с нищо не мога да бъда учуден. Светът напредва, и аз с него. Не се учудих и вчера, когато леля ми тръшна вратата и изкрещя:

— Спечелих двадесет хиляди лева от тотото!

Защо ще се учудвам? Напротив — ядосах се. Нали лично аз й казах да не си дава пенсията за това щуро тото.

— Моето момиче — казах й (аз все така й викам, въпреки че е с четиридесет години по-стара от мен. По-умните винаги се считат за по-възрастни), — правиш голяма грешка. На година триста души умират от гръм, а само 52 души могат да спечелят по 20 000 лева. Това значи, че вероятността да бъдеш ударена от гръм е шест пъти по-голяма от тази да спечелиш 20 000 лева. Ясно?

Леля ми кимна и изглежда й беше ясно, но продължи да си дава парите за тото.

— Алчна жена — казах си, — иди й говори.

А сега, когато разбрах, че е спечелила голямата награда, ядосах се. Хем моите прогнози се оказаха неверни, хем пък наградата се пада на една нищо и никаква стара женица, която кой знае какви глупости ще направи с тия луди пари. Виж, ако на мен се беше паднала тази голяма премия, работата е съвсем друга. Първо, щях да си купя нова пишеща машина, второ…

Но леля ми ме прекъсна и удари парите в масата.

— Ето ги — каза тя — всичките.

— И? — казах аз.

— Ами това е — каза тя задъхана, като седна зачервена от щастие, — най-сетне успях. Толкова време чакам да ви зарадвам и ето.

Без да искам, се усмихнах. Цялата работа ми напомняше на един наш композитор, който срещнал един свой приятел и му казал: „Ще ти кажа нещо много радостно за теб. Одобриха втората ми симфония“.

— Ама не се ли радваш? — попита леля ми.

— Моля ти се — сложих ръка на сърцето си, — как не.

— Толкова време чакам тази премия — каза облекчена леля ми, — така се измъчих от чакане. Но сега вече съм спокойна.

Сетне взе парите и ги раздели на пет купчинки.

— Това за теб, това на Ванко, това на Коцето, това на Митко, това на Бонка.

Гледах я и зяпах. И усетих как се изпотявам. Една пета за мен — това са четири хиляди лева. По толкова и на останалите братовчеди.

Преглътнах и попитах:

— А ти?

Леля примигна:

— Как аз? Аз си имам пенсия. Нали за вас играех на тотото.

Седях аз така и я гледах. И едно по едно си спомних редица събития. Спомних си как тя крещеше от радост, когато чичо ми удряше заек. Човек отстрани би помислил, че умира да яде заек. Но тя беше вегетарианка и се радваше, че ще може да ни го наготви. И си спомних как при бомбардировките бомбата падна точно върху кухничката, в която живееше тя. Като излезе от скривалището и видя разрушената си стаичка, тя плесна с ръце:

— Добре че не падна върху къщата, боже мой, какво щастие!

А в къщата живеехме ние…

И пред очите ми минаха и Хеопсовата пирамида, и лунните контейнери и изчезнаха всичките като дим, и остана само щастливото лице на тази женица — най-голямото чудо, което може да се види в наши дни.

Заслужена награда

— Директорът те вика!

Зарадвах се. Най-сетне съм признат. Директорът ме вика, за да ми благодари за вечеринката.

Хубаво е, когато човек получи признание. Тогава целият му труд, мъките и несгодите се забравят. А когато, както е казал поетът — няма награда за твореца, силата му чезне, а фантазията отпада.

— Добър ден — кимнах на директора, — здравейте!

— Седнете — кимна директорът.

Сетне се втренчи в един лист:

— Вие сте дали идеята за тази вечеринка, да?

Зачервих се от смущение.

— Не бих искал да се изтъквам… Но така е. Видите ли, работим заедно… а сетне си отиваме. Хубаво беше да се съберем, да се повеселим.

— Значи вие дадохте идеята?

— Да.

Директорът кимна и отметна нещо.

— Така. А с провеждането на вечеринката също се нагърбихте вие?

Пак се изчервих:

— Вярно е, че и другите помагаха… Но някак си се дърпаха отначало. Как щяло да стане, ще стане ли, няма ли да се провалим, откъде ще вземат пари за украсата. Тогава аз им казах — по дяволите. Имам спестени пари, ще купя хартия и ще украсим. Така и направихме.

Директорът отново отметна нещо на листа си.

— Идеята за програмата дадохте вие, да?

Омръзна ми да се изчервявам, но пак се изчервих:

— М-м-м-да… Мислеха да извикаме естрадни певци и прочие, но аз им казах — по дяволите! Ще напиша весела сценка, ще я изиграем ние и готово. Така и направихме. И, както видяхте, мисля, че имах успех. Всички се веселиха, ръкопляскаха, пет пъти ни изкараха на бис…

— Значи и това се дължи на вас, така да разбирам?

— Да.

Директорът се замисли, сетне бръкна в чекмеджето и извади някакъв голям лист.

Този път се изпотих от вълнение.

„Боже мой — помислих си, — грамота! Ще ме награди. Ще я сложа в рамка… Това все пак е едно признание.“

А гласно казах:

— Нямаше защо…

— Как да няма защо? — сепна се директорът. — Нали признахте всичко?

— Кое?

— Че сте дал идеята, че сте подготвил всичко, че дори сам сте автор на сценката? Тогава — подпишете се.

Взех листа, който ми подаде, и се подписах.

— Така — каза директорът, като прибра листа, — с това вие се задължавате да заплатите стойността на витрината, която бе счупена по време на представлението. Свободен сте.

Модерно момче

Много е модерно. От сто километра си личи. И походката му модерна, и дрехите. А на устата му играе съвсем съвременна усмивка.

Да имах усмивката му!

Той не говори. Той се усмихва.

Ти го питаш нещо, а той ти отвръща с усмивка.

— Ах — казваш си, — ясно…

Гледаш го, чете вестник и — усмивка. Питаш го защо се усмихва, а той пак с усмивка ти сочи нещо във вестника. Взираш се и четеш за някаква жена, която, без да знае да плува, се хвърля да спасява детенце, паднало в река. И се удавя. Развълнуван, грабваш вестника и препрочиташ тези страшни редове. Без да знае да плува, скача във водата и се удавя. След нея скача мъж, който знае да плува, и спасява детето. И го награждават. А жената, която не знае да плува и въпреки това се е хвърлила, се удавя. И никой не я награждава. Стоиш като втрещен и си мислиш за тази жена. Навярно е била съвсем обикновена, с обикновени дрехи, приличаща на всички останали жени. Как да я различиш, когато я срещнеш, как да я познаеш, та като мине, да я погледнеш по-добре, да разбереш мислите й…

И докато си мислиш тези неща и стискаш до смачкване вестника, неволно поглеждаш модерното момче. То стои до теб и се усмихва. И сякаш ти подсказва — хайде, усмихни се и ти. Не виждаш ли, че е смешно? Глупачка. Не знае да плува, а скача. Герой.

Гагарин ли? Дива работа. Да се качиш в някаква кабина за пръв път и да чакаш да те изгърмят около Земята. Може да оживееш, ами ако не?

Физици разни. Тикат се около разпадащи се елементи и умират на тридесет години от облъчване. Девет дни от една година. Щуротии.

Ами оня тип, дето с ръцете си разтворил двете парчета на прототипа на атомната бомба, когато започнала реакцията? Спасил другите, а себе си? Щурак.

Ами тия нещастници, дето ходят от строеж на строеж от двадесет и пет години, катерят се по комини, живеят като маймуни по скелите, само и само да им пишат името във вестниците и да им плеснат някаква дрънкулка на гърдите?

Как няма да се смееш?

Модерното момче те гледа в очите, усмихва се и ти кима едва забележимо. Хайде, усмихни се и ти де, не се прави на щурак. Нали си модерен човек? Та тия работи са жив майтап. Че ни плашат с тях у вестниците. Глей си работата! Я да видим къде е Ленчето, че днес май е получила заплата — да изкрънкаме мангизи за „столичная“…

Жив е Гюро Михайлов!

На пропуска се вдигна шум.

— Какъв паспорт бе, сине?

— Личен паспорт.

— Ама как така бе, сине?

— Аз се казвам Стоян Петров Андреев. В момента изпълнявам служебните си обязаности и моля да се обръщате така към мен.

— Ама…

— Няма ама, няма мама. Моля, паспорта!

Наоколо се събраха хора.

— Абе не виждаш ли, че това е стара жена? Пусни я.

— Имам нареждане никого да не пускам без паспорт. Такова е нареждането.

— Добре бе, човек. Вземи данните от моя паспорт. Аз гарантирам за нея.

— Всеки гарантира за себе си. Другарят директор лично ми заяви, че и той да дойде, трябва да си покаже пропуска. Който няма пропуск — с паспорт, и то ако съобщят по телефона, че може да влезе.

Портиерът се вгледа подозрително в младия мъж, който се застъпваше за бабата:

— А кой сте вие, че гарантирате за нея?

— Ето ми паспорта, ето ми и служебната карта.

— Познавате ли тази другарка?

— Защо трябва да я познавам? Аз имам ум в главата и виждам, че това е една стара жена и не трябва да бъде разкарвана.

— Моля, грижете се за себе си. Вас ще ви пусна, но тя трябва да донесе паспорта си.

— Добре бе, сине, добре. Ще се върна до село и ще донеса паспорта…

— И изобщо защо се движите без паспорт?

— Ама аз винаги си нося паспорта — е в тая пуста чанта го слагам, ама сега… Я. Ха. Ето го паспорта.

— Ето че се оправи работата. Дайте сега паспорта и ще ви вземем данните. Такаааа… при кого искате да идете?

— Как при кого? При тебе, сине.

— Така. Ще пишем при мен, тоест при Стоян Петров Андреев. Само че трябва да влезете в оная стаичка и да ме почакате, докато дойде смяната ми.

— Добре, сине…

Старата жена взе паспорта си, взе и написания пропуск и бавно затътри крака към посочената стаичка.

Младият човек стоеше зяпнал.

— Но тази жена идва при вас?

— Да.

— Значи вие я познавате?

— Ха! — изсмя се портиерът. — Че как няма да я познавам. Това е майка ми.

Празничен фейлетон

Извикаха ме и ми казаха:

— Слушай бе, помниш ли какви хубави празнични фейлетони пишеше едно време? Точно един подобен ни трябва сега.

Съгласих се и седнах да пиша.

Наистина — много хубави празнични фейлетони пишех едно време. Бяхме гладни, на краката си носехме гуменки, на гърба — преправени женски палта, тежахме по четиридесет кила, но бяхме сякаш направени от искри. Не живеехме, а пламтяхме. Още помня един от тогавашните фейлетони — „Леви, леви — кой там бърка с десния крак“. И слънце имаше в него, и синьо небе, и развени знамена…

Трябва просто да се съсредоточа, да изпадна в същото празнично настроение…

— Тате, вънка децата ти драскат колата.

Изскочих, разгоних децата и се върнах разярен.

По дяволите! Сега трябва отново да се съсредоточавам.

Чакам само да си спомня какво настроение имах едно време…

Телефонът иззвъня.

— Ало, чорбаджи. Половината от керемидите за вилата са изпотрошени. Ела да ги видиш.

Сили небесни! Как не ги е срам! По дяволите!

Вратата се отвори с трясък. Влезе жена ми и показа синя фаянсова плочка.

— Погледни. А бяхме поръчали за банята розови!

Господи помилуй. Как може такива хора? Нали хиляди пъти им повторих: „Ро-зо-ви“!

Треснах по масата и бях готов да скоча и да коля, и да беся. Но се сетих за празничния фейлетон и отново седнах. Ама защо седнах, и аз не знам. Няма го това пусто красиво настроение, което имах навремето, нещо се обърка с нас, нещо ни пречи да пишем искрено и красиво, но какво?

Медицинска грешка

Медицината напредва. Достатъчно е да се хвърли само един поглед върху изданието на БТА „Наука и техника“, за да се разбере това.

И все пак се получават конфузни медицински грешки. И то такива, които могат да сложат крак на нашите литературни традиции.

Не мислете, че измислям. Или че преувеличавам. Заключенията ми се базират на факти.

Младият сатирик Янаки се разболя. Медицинският колегиум бе категоричен — рак.

Новината обходи столичните аперитиви. Над масите надвисна печал. Сервитьорките клатеха глави и споделяха спомени.

— Никога няма да го забравя — казваше Цеца от „Славянка“, — още от вратата разперваше ръце и викаше: „Един малък «Плиска».“

— Да, той обичаше „Плиска“ — съгласяваше се Тинчето от „Бамбука“, — имаше някакво влечение към това питие.

— Добър клиент — съгласяваха се и останалите, — не само пиеше. И черпеше.

Както за умрелите, така и за него започнала да се говорят само хубави работи. Дори се изказаха, че бил красив. Дотам се стигна.

Новината навлезе и в литературните среди. Забрави се златното правило: „За жив сатирик или лошо, или нищо“. И тук заговориха хубави неща.

— Добър сатирик — каза някой, — и пишеше често.

— Смело момче — добави друг, — ако не беше това пиене…

— Той беше сатирикът на нашето време — каза трети.

И никой не оспори това твърдение. Човекът си отива. Защо да не се кажат няколко хубави думи?

Ако се бяха спрели само на думите, нищо. Казана дума дупка не прави. Но някои призоваха и към дела.

— Стига са ни обвинявали в лошо отношение към сатирата — надигнаха се гласове, — да го изберем в съюза.

И го избраха в Съюза на писателите по спешност. И понеже нещата стават по инерция, дори го кооптираха за член на управителния съвет. И му отпуснаха пожизнена пенсия. И заваляха една след друга положителни рецензии.

„Както Алеко, така и той“ — започваше една рецензия.

„Смело можем да кажем, че след Кирков той е най-…“ — започваше друга.

„Неговото литературно наследство трябва сериозно да се проучи“ — добавяше трети.

Заговори се дори за паметник. Ще умре човечецът, хубаво е и едно паметниче. Да не разправят после, че не уважаваме сатириците.

Събирането на средства за паметник беше в ход, когато сатирикът най-неочаквано се появи в столичните аперитиви. Две сервитьорки изпуснаха подносите и една припадна.

— Медицинска грешка — обясни сатирикът, — не съм бил болен от рак. Язва било…

Не искам да разправям какво стана в литературните среди.

Въпросът ми е за медицината.

Кога най-сетне нашите лекари ще се научат да работят като хората? Не трябва ли колегиумът на Министерството на народното здраве да излезе с обяснение? И какво в края на краищата мисли другарят министър? И не трябва ли да бъде задължен той лично да оправи хаоса, който настъпи след случая с Янаки в нашата литература?

Скандалът с купата на в-к „Отечествен фронт“

Всички знаете за този скандал.

Но аз искам да дам малко по-детайлно обяснение на факта, защото бях там като представител на редакцията и член на журито.

Когато и последният състезател се спусна, журито се събра на заседание.

— Всичко е ясно — каза председателят на журито. — Първи: Петър Попангелов, втори…

— Не, не ми е ясно — казах аз.

— Как не ви е ясно? — усмихна се неловко председателят. — Нали бяхте тук. Петър Попангелов пристигна ли първи?

— Пристигна.

— Е, тогава?

— Тогава нищо. Няма да дадем купата. Няма да дадем и втора награда. Ще обявим, че Петър Попангелов е пристигнал трети.

— А първи и втори?

— Няма. Ще започнем направо от трети.

Председателят на журито се спогледа с другите спортни деятели. Пошушнаха си нещо и се обърнаха с внимателен тон към мен:

— Вижте. Ние ви уважаваме. Вие пишете изящни фейлетони. Вашето име е известно дори и в такива градове като Пазарджик и Павликени. Но явно от спорт нищо не разбирате. Самият факт, че ни наричате жури, а не съдии на състезанието, показва…

— Тия на мен не минават — казах аз. — Я ми кажете вие следите ли съобщенията за литературните конкурси?

— Разбира се — кимнаха съдиите, — ето, всяка година се раздава Нобелова награда за литература, всяка година награда „Гонкур“, „Фемина“ и пр. Журито там не се интересува от нищо друго освен от това — който е най-добър тази година, той получава награда.

— Абе вие българи ли сте — ядосах се аз. — Какво ми тикате разни Нобелови награди, Гонкури и Фемини? Не виждате ли какво става с нашите литературни конкурси? Обявяват литературен конкурс. С първа награда — толкова и толкова хиляди лева или пътуване до чужбина, втора — толкова и толкова… Получават се четиристотин-петстотин материала, обсъждат ги и решават:

Първа награда — не се дава.

Втора награда — не се дава.

Една трета награда…

Три откупки…

Е, това са български традиции. Хем конкурс, хем — никакви награди. Затова предлагам: Носител на купата — няма. Втори пристигнал — няма. Трети — Петър Попангелов, който получава носна кърпичка.

На останалите състезатели — по едно байраче.

Ура!

И следват подписи на комисията.

По този начин хем редакцията ще си запази купата, хем…

 

 

Бележка на редакцията

Тук нашият фейлетонист не можа да продължи своето ценно и аргументирано изказване поради навлизане на самоковска публика в стаята на журито. След отнасяне на изказващия се в близкия медицински пункт за изследване от местния психиатър, в негово отсъствие съдийската колегия реши да даде купата на Петър Попангелов. Язък за хубавата купа. Можеше да си я запазим.

Отворено писмо до комитета за опазване на тигрите в Бенгалия

Другари,

С радост научихме за създаването на вашия комитет. Той идва точно в момента, когато бенгалските тигри са на изчезване, и рискуваме да останем на планетата сам-саменички. Още по-похвален е фактът, че у нас не само че няма, ами и никога не е имало бенгалски тигри, което показва безкористността и хуманността на вашето начинание — вие значи символично искате да помогнете на бенгалския народ и неговата борба за опазване на така характерната за него тигрова фауна.

Но това е според мен само първият етап. Вторият етап би трябвало да бъде едно по-активно включване в борбата за опазване на бенгалските тигри, а не само пращане на телеграми до разните там организации — моля ви, опазвайте тигрите! Идеята ми е да се хвърлят сили за развъждане на бенгалски тигри в самата наша родна страна. Развъждайки ги, ние, естествено, ще искаме да ги пласираме. И къде? Разбира се, в Бенгалия. И срещу какво?

Ето — това е моята голяма идея.

Ще ги разменим срещу боб, леща, чесън и лук.

Добре де — ще кажете, — а откъде бенгалците ще вземат тия бобове, лещи, чесън и лукове?

А ние откъде ще вземем бенгалските тигри?

По същия начин, по който ние ще развъдим бенгалски тигри, в Бенгалия ще се създаде комитет за опазване изчезващите боб, леща, чесън и лук, след което ще се пристъпи към тяхното отглеждане. И ето каква ще бъде картината — ние произвеждаме така характерните за Бенгалия бенгалски тигри, които са на изчезване в самата Бенгалия, а те пък от своя страна произвеждат изчезналите вече у нас боб, леща, чесън и лук, след което си ги разменяме, и току-виж в Бенгалия са се появили отново бенгалски тигри, а у нас — бобът, лещата, чесънът и лукът, с които бяхме отгледани и закърмени и които изфирясаха по същия начин, по който започнаха да се спотайват и бенгалските тигри в самата Бенгалия.

Заради гениалността на моята идея по всички международни закони ми се полагат бюстове във всеки български град и всяко българско село. Но тъй като от дете обладавам чувство на скромност и пестеливост, то предлагам бюстовете да не ми се правят, а половината от стойността им да ми се плати, като от своя страна пък държавата печели останалата половина.

С уважение!

Приятен ден

Нещо приятно, много приятно имаше в този ден от самото му начало. Иван Шишков усети това, когато чу шепненето от съседния апартамент.

„Какви мили хора“ — помисли си той.

Наистина, седем деца имаха съседите Иванови. Те бяха здрави, буйни, весели. Но всяка сутрин шепнеха, за да не пречат на съседите от околните апартаменти.

Ако не знаеше къде се намира, Иван Шишков би помислил, че е някъде в див планински лес, където може да се чуе само приятният вой на вятъра.

Отвори прозореца и погледна надолу. Множеството забързани за работа трудещи се вървяха тихо и си разменяха поздрави само с кимане или мълчаливо ръкостискане. Автомобилите внимаваха да не скърцат със спирачките и заглушителите, сложени на ауспуховите тръби, ги правеха по-безшумни от лебеди, плаващи в градински парк.

„Дори скучно“ — помисли си Шишков.

Когато влезе в банята, усети прилив на нежност. Монтьорът, който беше сложил трети кран, бе оставил малка вазичка с една роза и надпис: „Всичко най-хубаво. Монтьор Петров“.

— Колко хубаво стана напоследък — усмихна се Шишков.

Той съвсем не искаше да сложи кран за ледена вода. Достатъчно му беше топла и студена. Но лично председателят на градския съвет го покани на обяд и успя да го убеди. Аргументите му бяха много силни:

— Това вино, дето го пием — усмихна се председателят, — е нововъведение. Сега всяко село — винопроизводител, си има своя марка вино, като следи за алкохолното му съдържание, букета, начина на приготовление и прочие. Разбирате, нали, хубаво е, когато след петдесет години пиеш от същата марка, да не видиш промяна във вкуса. Това се казва традиция. Разбирате, нали, колко беше неудобно едно време, когато три бутилки с три едни и същи етикета съдържаха три различни вина. Тоест три различни питиета…

Двамата се засмяха и отпийнаха от виното. То искреше и напомняше по мириса си на горски поляни.

Следобед Шишков вдигна рамене и се предаде. Щом като е наредено да има и ледена вода в апартамента, да има. Неприятното е, че поставиха крана, когато беше на работа, и не можа да стисне ръката на добрия майстор. Това до известна степен намаляваше красивото чувство на Шишков. Всеки знае колко е неприятно, когато някой направи нещо хубаво и ти не го поздравиш. Поне с едно мълчаливо ръкостискане.

В закусвалнята беше тихо. Инициативата да се открият на всеки ъгъл по една закусвалня-бистро разреши много проблеми на бързото и вкусно хранене. Теменужките, които поднесе на касиерката, я трогнаха.

— Вие винаги сте толкова мил, другарю Шишков!

Шишков помръдна само с рамене. Жената беше вече близо до шестдесетте. Защо да не й достави малко радост. Седна на една масичка и сервитьорката му предложи листа.

— Днес асортиментът ни е добър — усмихна се тя, — имаме двадесет вида сандвичи. С майонеза и пресни яйца, с луканка, с шпек, с пражка шунка, с обикновена, лично аз бих ви препоръчала сандвич с един нов вид салам — да знаете само какъв хубав салам. Мазнината и месото са така красиво разположени, сякаш украшение, а не колбаси.

Шишков кимна.

Докато закусваше, той си мислеше за тези добри хора — виж как приготвят млякото, сякаш цялото е направено от въздушна пяна.

Управителят, подразбрал усмивката на Шишков, вдигна пръст:

— Това е малката ни днешна изненада. Нов прибор за приготовление на млякото. Вкусно, нали?

Шишков кимна.

Плати и излезе. Ароматът на хубаво кафе, който се носеше из улиците, беше много приятен. Почти толкова, колкото и учтивите усмивки, които си разменяха познатите.

В учреждението го посрещнаха с изненада. На мястото на директора Пешев бе назначен младият колега Стоянов. Показателите на електронноизчислителната машина, сумирани за последните месеци, бяха дали предимство на Стоянов във всяко отношение. Другарят Пешев бе останал на второ място и зае стаята на заместник-директора. На малкия коктейл по този случай Пешев помръдна с палец към Стоянов и се закани:

— Щом като се състезаваме, да се състезаваме. След десет месеца ще видим кой ще бъде директор.

Шегата, която всъщност бе ръкавица, хвърлена за рицарски двубой, предизвика искрено аплодисменти сред колектива. Интересно е да се работи в такава творческа и, бих казал, борбена атмосфера. Когато всеки иска да даде всичко от себе си, да си заслужи обичта на признателния колектив.

(Тук отварям скоба и ще задоволя любопитството на някои припрени читатели — след десет месеца Пешев наистина бе пак директор. Но не поради неуспеха на Стоянов. Изчислителната машина показа, че Стоянов е най-добрият сред генералните директори в страната и заслужено бе издигнат по-горе.)

Когато коктейлът завърши и се прибраха по стаите, Шишков се запозна с младия колега Нешев. Десет години той беше учил по специалността, след работното си време, а когато се яви на изпит пред изчислителните машини, данните му бяха толкова добри, че от закупчик в Злокучене бе веднага назначен за старши научен сътрудник в столицата.

— Поздравявам ви, колега — ръкува се с него Шишков. — Известна е латинската пословица — когато фактите говорят, и боговете мълчат.

След работа, както бе навикнал, Шишков направи малка обиколка по магазините. И тук се случи нещо невероятно. На едно шишенце майонеза той прочете датата, часа на производството и надпис: „Срок за съхранение — 24 часа“. А бяха изминали вече двадесет и пет.

Пребледнял, управителят на магазина взе с треперещи ръце буркана, сякаш пипаше цианкалий, и сам го хвърли в стерилната камера за отпадъци. При проверката се разбра къде е грешката. Отговорничката на щанда се ръкува тъжно с бившите си колеги, свали работното си облекло и си отиде.

— Аз не знаех, че така ще стане — сконфузи се Шишков.

Управителят поклати глава:

— Мислите, че ако някой по-наблюдателен и по-доверчив купувач бе купил тази майонеза и бе я консумирал, би било по-добре?

— Естествено, не — измънка Шишков, — но все пак…

Неприятният вкус в устата, който имаше от това произшествие, донякъде се смекчи от една красива гледка — известен естраден певец задъхан спря виден наш академик и му поиска автограф.

— Вашите последни научни трудове са изумителни — каза със сълзи на радост в очите певецът, — това е такъв щастлив ден за мен.

Шишков се прибра вкъщи, включи телевизора и видя, че излъчват разказа, който сега четете, драги читатели.

„Хубави хумористични предавания има напоследък“ — помисли си Шишков, преди да заспи.

И заспа.

Нане Вуте обяснява как е станал столетник

Те туа ме извикаа, да кажем ка сам станал на сто години.

Да си кажем право, я не зна оти съм станал на сто години, ама нучката, нали ного знае, та рече вчера — ти, дедо, си на сто години, и я й повервах. Те оно ного не требе да се верва на тиа, младите, ама нали е нучка, рекох — добре! Она така — гледа ме де — с нея се погаждаме — я й говорим за Балканската война, а она ми разправлява, дека на Юпитер имало живот, та сме танто за кукуригу.

Па ка започнаа да викат — бре, Нане Вуте, ти си на сто години бил, а се гледаш към булките, а я им викам оти дедо господ си знае работата — от един земе, та даде на друг, а на мене ного е дал, та има за раздаванье…

Те оньо ден гледам две моми с дълги коси одат под рака и нещо — а-а — викам си, да не са сбъркани, а после, ка доближих, виждам — едното е момче — значи, викам си, арно е, ама ка доближих савсем, гледам — они и двете момчета… Та не знам, ако немаше такива столетници като мене, що щеа да праат момите…

Само трайте да не чуе бабата, оти че каже — фалиш се.

Та чера де, яз сам понел едно орле — бе чувам оти моели да живеат триста години, та рекох да проверим. Да си чувам у назе, па да видим ще ли мое откара толкова… А те я те нучката с некаков американец. Оньо — таков един спържав, да го дунем, че се преметне, а очите му само се въртат — се сака да види нещо, да чуе…

— Те тойо — рече нучката — е милионер от Америка и дошел да види български столетник, та я го доведох при тебе.

А оньо ме гледа и не сака да верва, дека сам столетник, оти я търча подир орлето — бе го изпущил, та надбегах два автомобила, дорде го фанем. А он — бил в единийо автомобил и видел сичко.

— Я — рече он — сакам да видим що ручаш, как живееш, да моем да разберем, оти сакам и я да станем на сто годин.

Заведо го у дома, сипа му ракия и нареза малко сланина с лютив пипер, а он — дига ръце и сака да бега.

— Немой — вика, — те това е най-вредното и ако ручаш такова и пиеш ракия, за една годин че умреш.

Я се изплаши, кого оти отка се помним — се ракия сам пил и се сланина сам ручал, ама де да знам оти било толко вредно?

Викам, да ти дам и наденица и вино, а он пак сака да бега — вредно е, вика, леле колко е вредно!

— Чакай, викам, да ти дам млеко, а он чеше да умре от страх — те това, вика, е най-вредното.

— Леп?

— Не — вика, — и он е вреден!

— Е, що е убаво?

А он извади некакви аспирине и ги руча.

— Те това са витамине — вика, — те они са ного полезни. На̀!

Я зе едно, ама оно ни натам, ни насам. Се едно, че ручаш трици.

— Е — викам му, — не пиеш, не ручаш, а с булки одиш ли?

— Не — вика, — ного е вредно!

— Е тогава оти ти требе да живееш сто годин?

— Оти съм милионер — вика — и сакам да си ручам по-дълго парите.

— Алал да са ти — викам му, — аде, довиждане.

А он се метна на колата, и на завойьо зе, че се претрепа.

Ама он си е крив — пита ме как живеем, що ручам, що пием, а не ме пита оти я се си одим пеш и на таквие автомобиле не сам се качвал, па и нема да се качим.

Те това е, а кога станем на двеста годин, че се обадим пак…

Защо не бе изгорен Бруно Джорданов?

Когато навърши двадесет години, Бруно Джорданов тръгна по стъгди и мегдани и започна наляво и надясно да дрънка, че бог няма, а Христос е шарлатанин.

Малко след това инквизицията простря ръце и го хвана за гърлото. Не бе нужно да го разпъват на чекрък, да трошат костите му и да го мачкат с преса. Той заяви на инквизиторите:

— Вярно е. Аз казах, че бог няма и че Христос е шарлатанин.

Веднага бе назначен съд, а за да не се губи време, на площада срещу съда започнаха да трупат сухи трески и дърва.

Пристигна военна музика, площадът се изпълни със сеирджии и всички впериха очи към вратата, от която трябваше да бъде изведен подлежащият на изгаряне еретик.

И ето — вратата се отвори и оттам изхвръкна Бруно Джорданов. Но странно, ръцете му не бяха вързани и никакви стражи не го придружаваха. Показа се само главният съдия, който направи презрителен жест с ръка и рече:

— Дим да те няма!

— Защо ме пускате? — ревна Бруно Джорданов. — Бог няма, а Христос е шарлатанин!

— Добре де, чухме — засмя се главният съдия, — хайде, пръждосвай се!

— Аз искам да бъде изгорен! — крещеше Бруно Джорданов. — Аз съм еретик!

— Хайде холан — засмя се главният съдия и тръшна вратата.

— Хора — изрева Бруно Джорданов, — изгорете ме. Аз съм богохулник!

Но сеирджиите, които до този момент чакаха със затаен дъх изгарянето му, се разсмяха и започнаха да се разотиват. Музикантите също прибраха инструментите си и се пръждосаха. А на площада остана само Бруно Джорданов, който търчеше като луд и крещеше:

— Бог няма. Христос е шарлатанин.

Но никой не го слушаше, защото хората повтарят само думите на тези, които са изгорели на кладата.

Концерт

Всичко беше готово за концерта.

На площада пред замъка на маркграф Моргенщерн фон Тилдих унд Гешлосен се тълпеше множество. Хиляди книжни фенери се ветрееха, окачени на високи върлини, а диригентът, маестро Роландини, подостряше с джобно ножче палката си. От опит знаеше, че колкото е по-остра палката му, толкова по̀ болеше, когато удряше ушите на провинилите се музиканти.

Та-тарарааааааааа! — изсвирваха херолдите.

Подвижният мост на замъка се спусна със скриптене и по него затропаха колелетата на маркграфската колесница.

Тур на овации, викове „Ура!“ и „Да живей!“.

Вратата се отвори, стражите изтичаха и подадоха напред ръце.

Подкрепян от силните им мишци, престарелият маркграф слезе, размаха дантеления си ръкав в отговор на виковете и „Ура“-то и седна на престола, сложен върху подиума на оркестъра. Сетне кимна с глава, маестро Роландини вдигна палка…

— Фиууууууут! Фиууууууууууууут! — се чу остро изсвирване.

Маестро Роландини зяпна. Точно срещу него, изскочил от тълпата, се кривеше някакъв хлапак и надуваше дървена пищялка.

Каква подигравка!

А в това време маркграфът беснееше.

— Стражи! Стражи! — ревеше той и сочеше хлапака. — Вържете го! Хванете го!

Хванаха хлапака, вързаха го и го бутнаха в колесницата. Маркграфът даде знак и с трясък конете запрепускаха отново по спуснатия мост.

Миг след това хлапакът викаше до бога. А маркграфът кокореше очи и броеше:

— Дванадесет, тринадесет, четиринадесет…

Когато пръчките, с които налагаха хлапака, станаха сто, маркграфът посочи вратата и стражите изхвърлиха през нея пребития нахалник.

Отново херолдите надуха своите тръби, отново колесницата затропа по спуснатия мост, отново „тур дьо грас“ и викове „Ура!“ и „Да живей!“.

Маркграф фон Тилдих унд Гешлосен седна на престола и кимна към маестро Роландини.

Музикантите поеха дъх, диригентът вдигна пръчката нагоре и…

— Фиууууууут! — изписка жалко дървената пищялка.

Трудно е да се опише как се ококори великият маркграф. С учудваща за възрастта му скорост той се втурна към пребития хлапак, вдигна го на ръце и го хвърли в колесницата. Сетне грабна поводите на конете и с трясък влезе в двореца.

Леле, какви викове, какво пищене падна!

Хлапакът ревеше, когато го разтягаха на разтегателна машина, сетне пропищя орталъка, когато започнаха да го пекат на шиш, а да не говорим какви звуци издаваше, когато голямата преса го сплеска на пита.

— Увийте го на руло и — в топа! — заповяда побеснелият маркграф.

Заповедта бе изпълнена.

Взрив — и хлапакът полетя във въздуха. Множеството вдигна глави и зяпна. Като описа няколко красиви фигури, хлапакът пльосна по очи пред престола на маркграфа.

Херолдите надуха своите тръби, колесницата изтрака и маркграфът седна на престола:

— Почни!

Маестро Роландини вдигна палка и…

— Фиууууууууут!

Множеството занемя. Самият маркграф бе поразен повече от всички. Стана, приближи се до хлапака, сетне сне обсипаната с пера маркграфска шапка и дълго чеса бялата перука.

И изведнъж — в очите му проблесна мисъл.

— Е, да — потри ръцете си, обсипани с дантели, наведе се, нави отново на руло хлапака, внесе го внимателно в колесницата и даде знак.

Отново „ресто“, отново железните вериги вдигнаха със скърцане подвижния мост.

Тълпата се ослуша. Сега пък какво ще стане?

Но странно — пълна тишина.

И изведнъж — херолдите изсвириха с всичка сила.

Подвижната врата се спусна някак си тържествено, а колесницата затрополя в ритъм, наподобяващ тържествен барабанен марш.

Вратата се отвори, маркграфът слезе, а сетне се обърна и протегна обсипаната си с дантели и пръстени ръка.

Друга ръка, обсипана с дантели, се подаде, хвана ръката на маркграфа и за особено изумление от колесницата се появи хлапакът, облечен в маркграфски дрехи.

Маркграф фон Тилдих унд Гешлосен даде знак и множеството се съдра от викове „Ура!“ и „Да живей!“.

Хванати за ръце, двамата блестящи господа пристъпиха до трона, маркграфът седна, а хлапакът се изправи зад гърба му. Маркграфът кимна, хлапакът извади своята пищялка и изсвири силно. Маестро Роландини кимна с разбираща усмивка, вдигна палка и…

— Фиууууууууут! Фюууууууууууут! — изсвири някаква пищялка.

Множеството ахна, а двамата блестящи господа отвориха от смайване уста.

Срещу тях стоеше някакъв хлапак с продрани дрехи и надуваше с всичка сила своята пищялка.

Ами сега!?

Грозното пате
По Андерсен

То наистина беше много грозно.

Всички се смееха и го сочеха:

— Колко грозно пате!

Това беше толкова неприятно, че патето реши да се удави. И тъкмо се готвеше да скочи във водата, видя книга — приказката на Андерсен „Грозното пате“.

Грозно пате?!

Патето веднага зачете приказката. Боже мой, как удивително съвпадаше съдбата на Андерсеновото пате с неговата! И патки, и кокошки, и котки му ревяха:

— Ти си грозно! Ти си ужасно грозно!

И когато срещна лебедите, помисли, че ще го убият. И наведе глава в очакване на смъртта. Но вместо удари усети ласки. Тогава се огледа във водата и видя, че е лебед.

„Защото — както казва Андерсен — само лебедите могат да познаят и признаят лебедите.“

— Ето каква била работата! — ахна нашето пате. — Бегом към лебедите!

И хукна да ги търси. И ги намери.

Те стояха като втрещени, заградени от стотици и хиляди грозни патета, които ревяха с пълно гърло:

— Признайте ни! Признайте ни!

За мъглите и дяволите в средноизточните планини

В средноизточните планини е бъкано с мъгли и дяволи. Мъгла до мъгла и дявол до дявол. Това е именно разликата между тях и западноизточните планини. Там ни дявол има, ни мъгла, докато в източноизточните планини има по няколко мъгли и тук-таме по един дявол. Е така на̀ — за да не кажат някои, че няма.

За да проуча въпроса — защо именно в средноизточните планини за разлика от западноизточните и източноизточните е бъкано с мъгли и дяволи — аз взех командировка и отидох на самото място.

Дяволите бяха насядали един до друг — дявол до дявол, а между тях се рееха мъглите. Мъгла до мъгла.

— Голямо притеснение — призна един от дяволите, нали е бъкано с нас тука, не можем ни да мръднем, ни да станем.

— То хубаво е да има дяволи, но чак пък толкоз — призна друг — не е добре. Съвсем е друго в източноизточните планини. Там и мъглите са тук-таме, а дяволите — я има по един на квадратен километър, я няма.

— Така си е — призна и трети дявол, — а най-добре е в западноизточните планини — ни дявол има там, ни мъгла.

— Това, разбира се, е малко разтегливо — прозя се четвърти дявол, — защото на нас ни се струва, че е добре там, където няма ни мъгли, ни дяволи, а всъщност си мислим — ще ида аз там и ще си бъда като цар — единствен дявол и никаква мъгла. Ама като ида аз, ще идат и други. Ще се замъкнат с нас и мъглите и иди после прави разлика между средноизточните планини и западноизточните.

— Така си е — призна пети дявол, — говорим ние за западноизточните планини, въздишаме по тях, а си седим тук дявол до дявол сред тия мъгли и кихаме на провала, ама няма някой да стане и да каже: „Хайде да идем в западноизточните планини“.

— Липсва инициатива — кимна шести, — мен колко пъти ми е хрумвало да се грабна и да ида в западноизточните планини или поне в източноизточните. Ама като се замисля, казвам си — е, добре де, ако там е толкова хубаво, защо именно тук сме се наблъскали мъгла до мъгла и дявол до дявол? Ако чете човек научнопопулярни списания, ще види, че именно там, където има най-благоприятни условия за даден индивид, именно там е най-много бъкано от него. Ерго — логично е да се помисли, че в тия източноизточни планини съществуват някакви противопоказни условия, които пречат на дяволите и мъглите да се плодят и размножават.

— Не е така — врътна глава седми дявол, — цялата работа е, че ние си мислим, че там е лошо, и се бутаме тука един до друг. Ето на̀, не можем дори крак да протегнем, без да блъснем по врата и дявол, и мъгла. Бъкани сме един до друг тука, ама си седим, защото всеки си вика: „То ако беше хубаво в източноизточните планини и в западноизточните, нямаше ли и там да бъде бъкано с мъгли и дяволи?“.

— Това е цялата работа — съгласи се осми дявол, — страхът от неизвестното, от новото, от невижданото, от странното, от причудливото, от невероятното. Блъскаме се тука дявол до дявол, няма никакъв простор човек една дяволия да направи, ама си седим и кихаме като луди от тия мъгли.

— Ама ще взема аз да ида в тия източноизточни планини — размечта се девети дявол, — па като си опъна краката, па като се просна на слънцето. Живот, брат. Ни дявол там има, ни мъгла.

— Ба — обади се десети дявол, — от памтивека те чувам, че ще тръгнеш за натам. А ти, бас държа, че дори в западноизточните планини не би отишъл. Не ти стиска. Това е цялата работа. И затова именно се бутаме тука — дявол до дявол и мъгла до мъгла.

Напуснах аз средноизточните планини и в мен се загнезди дълбокото убеждение, че именно това, което пиша сега, това е литература. Пълна с неясноти, с недомлъвки, с втори и трети план. Ще има да се трепят читателите и критиците — какво съм искал да кажа с тия средноизточни планини, ами с източноизточните, а да не говорим за западноизточните. Ами какво е това — дявол до дявол и мъгла до мъгла! Ще започнат спорове, ще се дигнат едни дискусии, прилични на селски сватби — дор три километра дълги, с всичките му салтанати, музики, дарове, пищове и дандании. И ще ме признаят, и ще ме дигнат в небесата едни, а други ще ме забият в преизподнята. Но ще се говори за мен и ще се прочуя, а не като досега — десет хиляди фейлетона написах, от ясни по-ясни, а критиците цъкат:

— Не е литература това. Всичко е ясно. Ни дявол има, ни мъгла.

Слава богу. Набутах се вече в литературата. Ура!

Приказка за старата мравка

В джунглата всичко беше тихо и обикновено.

Алигаторът се прозяваше в крайбрежните води, анакондата лениво чакаше маймуната да се приближи толкова близко до нея, че да я погледне право в очите (а това, както се знае, е фатално за маймуните), пантерата с леки стъпки намаляваше метрите между себе си и спокойно грухтящото прасе.

Двама индианци варяха чорба от риба и си говореха за племето на белите двуметрови богове, което живее в най-непристъпната част на джунглата и драска йероглифи върху всеки срещнат камък.

Изведнъж алигаторът престана да се прозява. Маймуната, която беше вече погледната от анакондата и очакваше мига, когато ще се приюти на топло в стомаха й, с изненада забеляза, че змията извърна очи и започна да мига неспокойно. Решителният скок на пантерата върху все така спокойно грухтящото прасе не се състоя. Изведнъж зверът наостри уши и завъртя неспокойно очи.

Всичко това трая миг, два…

Изведнъж прасето издаде силен квик (моля да бъда извинен за израза, но прасетата квичат, а не викат).

Това беше сигналът.

Като стрела пантерата профуча край прасето и на индианците, сепнати от квика на прасето, се стори, че именно прасето преследва пантерата, защото хукна със страшна сила след нея. Анакондата с трясък падна на земята и доколкото имаше възможност, забърза към алигатора.

Индианците се ококориха. За пръв път виждаха анаконда да напада алигатор.

Но не, тя се стрелна край зяпналия алигатор, доплува до един дънер и го тикна към средата на реката.

Алигаторът също плесна с опашката си и заплува навътре в реката.

Индианците, които точно в този миг се изказваха за безсмислието на йероглифите — защо ги драскат белите богове, какъв смисъл има, защо напразно си губят времето и прочие — спряха да бъбрят и се погледнаха.

Малко след това те вече бутаха с изпъкнали от ужас очи пирогата в реката и бързо загребаха към средата на течението.

В джунглата отново настъпи тишина.

Миг, два…

А сетне се чу някакъв монотонен шум. Сякаш вятър беше полъхнал. Но не, листата стояха неподвижни.

И тогава се появиха първите мравки. Те се въртяха като луди напред и назад, спираха, изчакваха и пак хукваха напред и назад.

А след тях като огромен черен облак вървяха и дъвчеха останалите мравки.

Пред тях блестеше изумрудената джунгла, някъде далеч зад тях се чернееше черно-кафява пустиня. Голи дървета, гола земя, нито стрък зеленина, нито едно живо същество. Тук-таме се виждаха оглозгани скелети и туйто.

Старата мравка вървеше по средата на колоната. Заедно с всички тя се катереше по клоните, дъвчеше и отминаваше. Заедно с всички се натъпка до спукване с месото на ленивеца, който не бе успял да избяга, заедно с всички стигна до огъня, който пламтеше под супата на индианците, и премина през труповете на тези мравки, които първи се бяха хвърлили в огъня и го бяха загасили. Заедно с всички се хвърли в реката и премина през труповете на тези, които първи се бяха хвърлили и издавяйки се, бяха направили мост към другия бряг.

И чак когато стигна до другия бряг и задъхана спря за миг да си отдъхне (тя беше стара, много стара), нещо смътно мина през главата й.

И си спомни старата мравка как преди много, много дни, като млада, съвсем млада, отново беше минала, всявайки ужас и смърт, по същите места.

И си спомни как тя, младата мравка, се чудеше защо останалите се катерят по дърветата, вместо да ги заобикалят, защо се хвърлят върху огъня, вместо да го заобикалят, защо се хвърлят във водата, вместо да минат по близкия мост.

Чудеше се, целият й млад мозък, цялото й младо същество протестираше и се вдигаше на бунт, но повлечена от останалите, въпреки негодуванието си пак беше се катерила по дърветата, пак беше минавала през огъня и през реката.

— Интересно — помисли старата мравка, — а сега нищо не ми направи впечатление. Вървях си заедно с всички и дори наум не ми мина, че беше по-умно да заобикалям дърветата, да не минавам през огъня и да се покатеря по моста. Колко съм остаряла!…

Ами сега?

Имаше един много голям физик. Той се изпъна, стисна главата си:

Еврика!

Измисли бомба, която можеше да унищожи цяло село.

Банкети, поздравления, ура!

Това беше голям празник за физиката.

Но науката затова е наука, защото върви напред. И именно поради това друг физик се напъна и измисли бомба, с която можеше да се заличи цял град.

Нови банкети, нови поздравления и — естествено — „ура“!

То като е тръгнало, върви.

И именно затова трети физик успя да се докопа до бомба, годна да превърне в пепел цял континент.

Не бе свършило „ура“-то от банкета, даден по този случай, когато в банкетната зала влезе запъхтян четвърти физик.

Разплакан от радост, той съобщи, че неговата бомба може да разпука земята като зряла диня.

То беше „ура“, то беше рев, то бяха прегръдки!

Защото мигове оставаха до крайната победа.

И наистина, след ден пети физик измисли бомба, способна да ликвидира слънчевата система, и след два шести физик докладва със сълзи на радост — неговата бомба с един удар заличаваше цялата вселена.

Това значеше край. Това значеше блестящ финал на науката. Сега вече учените спокойни можеха да ловят риба и да ходят на кино. Мечтата им да ликвидират вселената бе постигната.

И точно в този миг на радостни сълзи и ликуване от един от крайните столове се надигна някакъв дядка, който с треперещ глас запита:

— Добре де, ами ако има и други вселени?

Вдигнатите чаши паднаха и се разпръснаха с трясък. Физиците се спогледаха и от очите им закапаха сълзи на безпомощност и обида.

Леле, ами ако е вярно?

Ами сега?

Вратарят и критикът
Нещо като басня за отношението на критиката към сатирата

Вратарят стоеше на вратата. Вдясно, на трикрако столче, седеше критикът.

Изведнъж — рев. Стадионът стана на крака. Противникът нападаше. Център-нападателят се отскубна и шутира страшно.

Но вратарят спаси.

Стадионът побесня от аплодисменти. Само критикът дремеше.

И отново нападение. И отново рев.

Този път вратарят спаси стопроцентов гол. Погледна с надежда към критика. Но той дремеше.

Третия път стадионът стана на крака.

Дузпа.

Вратарят се ококори, противникът шутира и…

Мила мамо, майчице! Такъв трясък от аплодисменти!

Дузпата бе спасена.

Вратарят се обърна към критика. Той дремеше.

Тогава вратарят се вбеси:

— Ей, ти — викна той на критика, — я ми се махай от вратата! Дремеш само и пречиш.

Но в този миг…

— Гоооооооол! — изрева публиката.

Вратарят се сепна и погледна зад себе си: топката кротко седеше в мрежата.

Едва сега критикът се раздвижи. Той извади химикалка и записа:

— Както и очаквах — гол. Нямаме си вратари и туйто!

Така е, като вярвате на слухове

Бай Прокоп, ловецът, си правеше утринната гимнастика.

Едно-две, едно-две — тактуваше си той и размахваше ръце край обвитата в мъгла река.

И изведнъж тръстиките се разшумяха и от тях излезе патка.

Бай Прокоп се хвана за главата и хукна към гюмето да си вземе пушката.

А насреща му — ловецът бай Игнат, който също (ако искате вярвайте, ако искате — не) правеше своята утринна гимнастика.

— Едно-две, едно-две! — размахваше ръце бай Игнат, но като видя търчащия към него бай Прокоп, се сепна. И в очите му се появи въпрос.

Без да спре, бай Игнат разпери ръце и между разперените му ръце се появи патка. Голяма като гъска.

Бай Игнат се хвана за главата и също хукна към гюмето да си вземе пушката.

И като търчеше, срещна ловеца бай Спас, който (невероятно, но факт) правеше своята утринна гимнастика.

— Едно-две, едно-две! — командваше си бай Спас в момента, когато видя търчащия към него бай Игнат. И в очите му се появи въпрос.

Бай Игнат разпери ръце и между разперените му ръце се появи патка, голяма колкото овца.

Бай Спас се хвана за главата и хукна към гюмето да си вземе пушката.

И като търчеше, срещу него се зададе бай Прокоп, който си беше взел вече пушката и търчеше да застреля патката.

Като видя търчащия срещу него бай Спас, в очите му се появиха питанки.

Бай Спас разпери ръце и между разперените му ръце се появи патка, голяма колкото магаре.

Бай Прокоп се сепна, но понеже беше безстрашен, плю в пазвата си и тръгна предпазливо към патката.

И както вървеше, срещна бай Игнат, който също си беше взел пушката и търчеше да застреля патката. Но лицето на бай Прокоп беше толкова бледо и пушката така трепереше в ръцете му, че в очите на бай Игнат се появи въпрос.

Бай Прокоп разпери треперещите си ръце и между тях се появи патка, голяма колкото крава.

Двамата изведнъж замръзнаха на местата си. Но понеже бяха безстрашни, стиснаха здраво пушките си и бавно запристъпяха към патката.

И както пристъпяха бавно, настигна ги бай Спас, който също си бе взел пушката и търчеше да застреля патката. Като видя изменените им лица и треперещите пушки, бай Спас се сепна и в очите му се появи въпрос.

Като се тресяха от страх, бай Прокоп и бай Игнат разпериха ръце и между тях се появи патка, голяма колкото слон. И така се задрусаха, че пушките паднаха от ръцете им.

А в това време голямата като слон патка излезе от тръстиките и налапа тримата ловци барабар с пушките им.

Така е, като вярват на слухове.

Не ги надувайте!

Както знаете, деца, през деня, докато вие играете, играчките спят.

И обратното.

Щом заспите, те скачат и започват да лудуват.

Така и стана с играчките на малкия Митко.

А той имаше чудни играчки:

1. Балонче, на което бе нарисувано тъничко човече с бомба.

2. Клоун.

3. Кукла — закупчик — с мустаци, очила и чанта под мишницата.

4. Негърче.

5. Пенда — момиче в национална носия.

6. Пищялка.

7. Хармоничка (разтегателна — стара цена 2 лева, нова цена — 2,40).

И на всичко това отгоре — една цяла-целеничка новогодишна елха, защото, колкото и смешно да ви се види това, беше Нова година.

Точно в дванадесет часа стенният часовник удари точно дванадесет пъти. Навън блеснаха ракети, фойерверки засвяткаха в небето и топовете загърмяха. Но Митко спеше ли, спеше. Той беше играл целия ден с играчките (нали затова му ги дадоха я — да се измори с тях и да спи, докато мама и татко танцуват на новогодишния бал) и сега спеше, та дим се дигаше.

Затова пък играчките наскачаха, хванаха се за ръце и заиграха буйно хоро под звуците на пищялката и хармониката.

Играеха те, скачаха, ама все нещо им пречеше да играят както трябва. Опашката на полунадутото балонче се мотаеше наляво и надясно и всички гледаха към нея — дано да не я настъпят.

Ама нали знаете — точно когато човек иска най-много да не направи нещо, прави го.

Та така и сега.

Най-внимателният от всички, закупчикът, който стъпваше на пръсти, за да не настъпи опашката, изведнъж се препъна и — хоп — настъпи я.

Човечето от балончето изви лице от болка. Закупчикът свали шапката си и се извини. Всички бяха много смутени, но станалото — станало. Отново засвири оркестърът и всички заскачаха.

Този път клоунът беше невнимателният.

Настъпеното от него човече свали шапката си, за да приеме извиненията му, но всички видяха как тънкото му лице започна да се смалява, да се смалява, да се смалява…

Куклите замигаха учудени, а сетне погледнаха към опашката на балона.

Ужасно!

Връвчицата се беше развързала и въздухът излизаше.

Няма време за губене.

Закупчикът се хвърли, захапа края на балона и силно го наду. Балонът доби предишния си вид. Клоунът на свой ред грабна опашката и също наду балона. И ето — той стана по-едър отпреди.

Негърчето и Пенда, за да не останат по-назад, също надуха балона.

О-о-о, сега той стана голям, голям.

Човечето, нарисувано на него, се превърна в солиден мъж с широко лице, широко тяло и солидно бомбе.

Музиката засвири, всички се хванаха на хорото и заскачаха.

Солидният мъж се друсаше важно и гледаше самодоволно наоколо. Случайно погледът му падна на отсрещното огледало и той възхитен разгледа собствената си фигура. Огледа се отпред, сетне отстрани. Хм, би могло още малко…

Мъжът вдигна ръка и музиката спря.

— Надувайте! — посочи той към края на балона.

Куклите се стреснаха. Защо да надуват, когато вече всичко е наред?

— Надувайте! — кресна мъжът и погледна страшно.

Закупчикът наду балона. Мъжът стана още по-голям.

Той се огледа в огледалото и самодоволен блясък светна в очите му.

— Надувайте!

Клоунът също наду.

Мъжът стана страшен. Огромен, дебел, той зае половината от хорото.

— Надувайте!

Пенда и негърчето също надуха балона. Но когато погледнаха към нарисувания на него мъж, изтръпнаха. Той беше станал толкова страшен, че двамата отстъпиха назад и паднаха като подкосени.

До мъжа останаха само клоунът и закупчикът.

— Музика! — кресна мъжът.

Пищялката засвири изплашено, на пресечки, а хармониката задрънча, защото цялата трепереше от страх.

Мъжът хвана клоуна и закупчика за ушите и заигра.

Клоунът и закупчикът ревяха от болка, но мъжагата се друсаше, като от време на време чукаше главите им една о друга и се кикотеше. Ех, че весел танц!

— Надувайте! — изрева мъжът. — Надувайте!

Разтревожени, клоунът и закупчикът започнаха да надуват. Ту единият, ту другият.

Мъжът растеше, растеше — стана огромен, страшен и изведнъж — БАМ! — спука се и полетя на хиляди парчета из стаята.

Пищялката изпищя, а хармониката изхърка.

Какво стана?

Клоунът и закупчикът погледнаха наоколо. Закупчикът дори бръкна в чантата си, в джобовете, но от балона не бе останала и следа.

Пенда и негърчето също зяпаха с отворени уста.

— Ха — ето го!

Закачено на едно клонче на елхата, висеше някакво смачкано парче от балона. И то точно това парче, на което бе нарисуван мъжът. Сега той беше оклюмал, с провиснали ръце.

Играчките въздъхнаха с облекчение и махнаха с ръце — нека си виси.

Допълнителна информация

$id = 8418

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София

Излязла от печат: 15.VI.1976 г.

Редактор: Димитър Начев

Художествен редактор: Борис Китанов

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Лилия Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887