Силян Щърка
Том 1

Българска земя хубава
Българска народна приказка

bgzemia.jpg

Това се случило преди много, много години. Тогава земята била плоска като тепсия и неприветна като пустиня: нямало нито планини, нито долини, нито морета, нито полета. Тогава нямало лято и зима, ден и нощ; слънцето и месечината се разхождали по небето ръка за ръка, а вълкът и агнето от една копаня ядели. Тогава всякакви неща ставали по света, каквито сега не стават…

Та по него време решил дядо господ да си разтвори хазната, да раздаде на човешкия род всякакви земни блага. Повикал народите и всички дошли. Само американците ги нямало, защото Колумб още не бил открил Америка. Наредили се народите на опашка пред божия престол: най-напред застанали англичаните, защото те се смятали за най-богатите, най-силните, най-мъдрите — във всичко най… най! Пък на края на опашката се гушели българите — те винаги са си били такива срамежливи, търпеливи и вярвали, че дядо боже, който всичко може, и за тях ще да е помислил.

И ето, почнал създателят да раздава голямото имане: дал на англичаните моретата, на руснаците — полетата, на шведите — горите, на швейцарците — планините, на финландците — езерата… Давал и раздавал дядо господ с пълни шепи. А дяволът (анатема му!), който се навъртал наоколо, нали си е дявол — не може мирно да стои, все лукавщини крои — от всички дарове си отчупвал скришом най-хубавото парченце и си го пъхал в пазвата.

Извървели се народите, всеки си отнесъл своя пай. Дошъл накрай ред на българите. Бръкнал господ в торбата, извадил си празна ръката.

— Брей! Каква ще да е тая работа?! Уж всичко бях строго пресметнал, пък то… — почудил се той и се заозъртал.

Гледа всевишният, дяволът го няма. Сетил се кой му е разбъркал сметките и поръчал на един ангел:

— Иди и доведи рогатия!

Политнал божият ратай нагоре-надолу, тук-там, намерил най-сетне нечестивеца: спотаил се бил зад един тъмен облак и тъкмо си гледал в пазвата — броял си краденото. Хванал го ангелът за козето ухо, отвел го при дядо господ.

— Ти бре, пакостнико, какво си сторил? — сгълчал го старецът.

А дяволът — ни лук ял, ни лук мирисал, отвърнал:

— Нищо лошо не съм сторил.

— Откраднал си пая на българите.

— Не съм, бога ми! — почнал лукавият да се кръсти с кривите си пръсти, без да му трепне клепачът.

— Я го претърси! — заповядал господ на архангел Михаил.

Бръкнал ангелът в пазвата на дявола, заизваждал оттам покрити с вечен сняг планини, тучни равнини, тъмни гори, пенливи реки, синьо море — всичкото от хубаво по-хубаво.

zemiata.jpg

Дал ги дядо господ на българите и те си тръгнали доволни-предоволни.

Затуй в нашата малка земя са се събрали толкова най-различни хубости.

Силян Щърка
Българска народна приказка

silian.jpg

Никой да не се прозява, да не дреме! Ще ви разправя приказка от старо време. Разберете и добре запомнете: който от баща си не се бои, майка си не слуша, жена си не зачита и надалече скита — с него ето какво ще се случи!

Живели преди години в нашето село дядо Божил и баба Божилица. Кротки и примерни хора били те. Имали си малко имотец: имали си и две дечица — Силян и Босилка. Старите много галели синчето, че преди него няколко мъжки чеда отрано им умрели. Затова Силян отраснал разглезен и мързелив: не обичал кърската работа — орането, копането, жътвата; гледал все на баницата мекото, на работата лекото, както казват. Всичко бил оставил на родителите си, а той по цели дни се пилеел с такива безделници като него.

За да го вържат дома, старите му намерили една свястна мома — работлива и пестелива. Неда я казвали. Оженили Силяна още шестнайсетгодишен, а подир година станал и баща — родила му Неда син Велко. Отдъхнали си дядо Божил и баба Божилица, рекли си, че сега момчето ще се вразуми, къщовник ще стане.

Ала не би! Силян не се оставял от прежните си навици — очите му гледали все навън, и то надалеч: мислел си тежък търговец да стане, да ходи по градове и паланки, да купува и продава, и в град да живее. Такъв му бил меракът, че не му се услаждал селският хляб с чубрица, по-сладък му бил белият градски самун с тахан халва. Почнал да врънка баща си да му даде пари, търговия да върти. Ех, съгласил се най-после дядо Божил, помислил си „може пък там да го бива“. Дал му всичките си пари, дал му и едно конче, пеша да не ходи.

И тръгнал Силян младо търговче из царщината да търгува. Колко е спечелил — не знаем и никой не знае, че дома си пукнат грош не пратил. Широки му били пръстите — каквото припечелел, всичко с добри приятели изяждал и изпивал по кръчмите.

Поскитал си така надолу-нагоре Силян, а подир някое време се върнал пешком дома. Всичко бил пропилял, коня си дори продал. Та да беше барем някакъв армаганец донесъл, да зарадва детето и невястата, а то с празни ръце си дошъл.

Отморил се някой и друг ден от скитането. Дядо Божил го подканил:

— Хайде с нас на полето, Силяне!

А Силян се прави на глух, валя се на одъра като котка край огнището, мълчи и се въси. Нали е търговец, каква работа има той с нивата? Почнал пак да пече баща си за пари:

— Не ми вървеше — казва. — Парите загубих, че бях новак в занаята. Ама сега вече знам и ще се оправя.

Въздъхнал дядо Божил — едничък син му е! Отишъл при селския лихварин, заложил най-добрата си нива. Дал парите на Силяна и почнал с мъдри думи да го напътства. А този не го и дослушал. Яхнал другия кон и пак тръгнал да скита, божем да купува и продава, а то — да гуляе и пари да пилее.

Не минало много време, ето ти го Силян, младото търговче, пак се върнал пеша, гол като сокол. Седнал край огнището намусен — мълчи и големи мисли размисля.

Взел дядо Божил да кори и съветва синчето си да се прибере дома, да си гледа челядта и имота:

— Вземи мотиката и иди работи земята, защото само тя е щедра! Ползуваш се от труда ни, значи и ти трябва да се трудиш за нас и тъй да ни се отплатиш. А то ние вече застаряхме и нямаме сили.

А Силян мълчи и сумти, погледа на баща си не среща, в окадения потон гледа и си вика на ума: „Стига! Дрънкай колко щеш! Аз си знам, че в града по-леко и по-весело се живее. Не е за мен животът на селяните — цял ден в пот се къпят, а вечер, когато легнат, всички кокали ги болят от умора. Не! Утре ще се дигна и вече в тая дупка няма да се върна. Кълна се, че пиле ще стана, Бялото и Черното море ще прехвръкна, ама тук няма да ме видиш! Ако е за инат, торба сол ще изям — пак моето ще стане!“.

Тъй се кълнял Силян. И още ден не заденил, измъкнал се, с никого не се сбогувал — хукнал да пасе ветровете. Отишъл в града. Отседнал в една странноприемница, където и преди спирал. Замислил се сега какъв занаят да залови, че за търговия трябват пари.

Не щеш ли, вечерта в странноприемницата влязъл един калугер. Той обикалял по страната да проси милостиня за някакъв божигробски манастир. Сега за пръв път идвал по тия места и, като не познавал пътищата, помолил насъбралите се да му намерят проводник, та с него да обикаля села и градове.

— Ха, ето ти, Силяне, работа за теб! — рекъл стопанинът на странноприемницата. — Нали не те свърта на едно място…

Силян — готов! Спазарили се за плата и на заранта тръгнали двамата да обхождат селищата, милостиня да просят за божигробски манастир.

Цяло лято и цяла есен ходили-бродили. На Димитровден спрели в една солунска кръчма да си видят сметките. Калугерът наброил парите, колкото се били условили, ала Силян не щял да ги вземе:

— Моля ти се, отче, съгласи се и аз да дойда с тебе на хаджилък. Искам да стана хаджия, та людете да ме тачат и повече да ми доверяват. Ще ти слугувам из пътя като верен слуга, само ме вземи.

Много се молил Силян, ала калугерът не скланял, че щял да похарчи повече пари, отколкото била уговорената плата. Намесил се кръчмарят и другите, що били там, почнали да увещават отчето. Накрай той се съгласил.

Отишли двамата на пристана. Качили се на гемията, която заминавала за хаджилък. Моряците вдигнали котвата, разпънали платната. Литнала гемията по водата като бяла чайка. Плавали така няколко дни. По едно време небето се смрачило, посред бял ден станало тъмно като в беззвездна нощ; излезнал силен вятър, вдигнали се вълни планини. Понесла се гемията — орехова черупка по морските ширини. Седмица се люшкала насам-натам, накрай загубила пътя. Изплашили се всички пътници и моряци, почнали да се кръстят.

Ала бог не чул молбата им. Една нощ вятърът ги подгонил към някакъв остров и с всичка сила запратил гемията в прибрежните скали. Разбила се тя на хиляди малки тресчици. Всички се удавили. Само наш Силян се спасил. По някакво чудо той успял да се хване за една греда и вълните го изнесли на брега.

Дълго време клетникът лежал замаян на сушата и стискал гредата — все му се чинело, че морските талази го мятат по водата. Като забелила зора, той се посвестил и видял, че лежи на здрава земя. Станал и загледал разпенените вълни, дано съзре някой от гемията. Напусто! Пред него безлюдното море вилнеело като бесен звяр. Разбрал Силян, че едничък той се е избавил от страшната смърт, и се разплакал. Ала със сълзи кой е оправил нещо, та и той? Поседял, поседял, па тръгнал да огледа, що за земя е тая, на която го е изхвърлила неговата зла орис. Ходил, що ходил — нийде жива душа не срещнал. Намерил изворче — пийнал си водица, намерил дивачки ябълки и круши — заситил си глада. На мръкване се дотътрил до една пещера. Влязъл в нея да преспи. Ама спи ли се? Цяла нощ Силян треперел от страх и от студ, плачел и се вайкал: „Ох, майко и татко! Ох, мила жено и мили синко! Ох, свидна сестро! Дали някога пак ще ви видя? Дали ще се измъкна от тоя пущинак, гдето петел не пее и куче не лае?“.

Тъй нареждал сиромахът в тъмното и си давал клетва — ако се избави оттука, да се върне на село с всичкия си ум, да стане домовник и порядъчен човек.

Щом се развиделило, тръгнал пак да обикаля острова. Нийде не зърнал нито пътечка, ни дори следа от живина. По пладне се изкачил на една височина. От нея се виждало надалеч. Съгледал под нозете си поленце с ниви и ливади, отвред оградено от ридове и планинки — също като родното му поле. „Сполай ти, господи — рекъл си Силян. — Дали пък по някакво чудо не съм се върнал из нашите места, или пък сън наяве виждам? Ама, както и да е, щом полето е работено, значи и люде ще има тук.“ Така си мислел Силян, докато вървял по пътя, който го извел на една могилка насред полето. Качил се на върха и чул наблизо гласове. Ослушал се — нищо не разбрал, защото тоя говор приличал на някакво свраче чавкане. Гласовете наближили и той се закрил зад една трънка, че не знаел какво иде насреща му — орли мършояди или стръвни зверове. По едно време надигнал глава. Видял мъж и жена да косят тревата. И двамата били високи, дългокраки и с носове два пъти по-дълги от нашите. Размахвали те косите нашироко и си приказвали на свой език.

Мислил Силян, мислил, дали да им се покаже, или да побегне назад: „Ох, клетият аз — рекъл си на ум той, — къде изпаднах: горе — високо, долу — дълбоко. Да се върна, в коя дупка ще се крия? Пък ако се покажа, дали тези няма да ме убият и изядат, че де да зная — може да съм слезнал в долната земя при дивите люде? Ама аз и така съм загубен, ще им се покажа, пък каквото ще да става“.

Разтреперан, излезнал нашият страдалец иззад трънката при косачите. Щом го видели, те оставили косите. Изчаткали си нещо на техния език и се разсмели.

Помислил си Силян — да им каже добър ден, няма да го разберат. Затова кръстосал ръце на гърдите и им се поклонил мълком доземи.

— А бре, Силяне — рекъл мъжът, — защо не проговориш? Да речеш барем добър вечер? Дали онемя от морската буря, или разбойници са ти изскубнали езика?

Силян се почудил донемайкъде и отвърнал:

— Исках, чичо, да кажа, ама си мислех, че няма да ме разберете, защото на друг език си говорехте. Пък ти си знаел български, че и името ми знаеш. Откъде ме познаваш? Вярно, аз много места съм избродил, много свят съм видял, ала тебе да съм срещал не си спомням.

— После ще ти разправя. А сега, щом вятърът те е довел на нашия остров, където чужд човек до ден-днешен не е стъпвал, гостенин ще ми бъдеш по български обичай. Ама първом хапни си малко сиренце и хлебец, да се подкрепиш, че гледам нозете ти се сгъват.

Седнал Силян на тревата, заръфал сладко-сладко ръжения хляб и битото сирене. Усладили му се повече от печено прасенце. В това време косачите привършили работата си. Почнало да се здрачава и те повели нечакания гостенин към дома си. Още влезли-невлезли в двора, видели го през стобора децата на стопаните и надали радостни викове:

— И-и-и… Я вижте бати Силян! Бати Силян ни дошъл на гости!

А Силян се чуди и се мае: „Каква ще да е тая работа? Тук и децата ме познават, на име ме викат. Дали пък не сънувам някакъв лъжовен сън и ей сега Неда ще ме побутне да ставам?“.

Влезли вкъщи. Децата се спуснали да целуват ръка на гостенина, да го поздравят с „добре дошъл“. Жената постлала трапезата с нова шарена покривка, наредила вкусни ястия като за най-драг роднина. Седнали да ядат. В туй време надошли съседи — сигурно децата ще да са им казали. Скоро стаята се изпълнила с все такива дългоноси, дългокраки. Те търпеливо чакали Силян да се нахрани, та сетне да го питат за това-онова. А нашият човек ги поглежда и все си блъска главата — не може да разбере що за люде са, и в коя земя е изпаднал.

Като свършили вечерята, домакинът се обърнал към гостенина си:

— Е, Силяне, как са със здравето баща ти Божил и майка ти Стойна, невястата ти Неда, сестра ти Василка? А синчето ти Велко? Всички живи ли са, здрави ли са?

— Живи и здрави ги оставих, ама сега не зная как са, че доста време става не съм ги виждал — отговорил Силян и си рекъл на нищо да не се чуди.

— А слушаш ли баща си? Почиташ ли го, или повече го ядосваш?

— Право да ти кажа, чичо, повече го ядосвам.

Събралите се почнали да го разпитват за този-онзи из село, а сетне заразправяли за Силяновите лудории. Всичко знаели, цялото село познавали. Накрай вече Силян не се стърпял и помолил да му кажат кои са, какви са и как могат всичко тъй изтънко да знаят за цялото село.

— А бре, синко Силяне — рекъл му един старец, — та ние сме живели във вашето село, когато ти още не се беше родил. Избродили сме надлъж и нашир вашето поле. Затова познаваме всички ви.

Силян слушал ококорен със зяпнали уста и чудом се чудел:

— Кажете ми бе, братя, каква е тая работа? Какви роднини ще сме ние, като аз не ви познавам?

— Ще ти кажем, човече, ще ти кажем всичко поред. Пък ти, ако щеш вярвай, ако щеш — недей.

И ето какво му разправили тези чудновати люде:

— Някога, преди много-много години на тоя остров живеели нашите прадеди. Грешни люде били те — все се карали и биели помежду си. Пък децата им, като ги гледали, още по-лоши от тях станали — триста лошотии на ден правели… Веднъж дошъл през морето някакъв мъдър старец. Почнал да съветва дедите ни да се отрекат от тоя греховен живот, че добро няма да видят. Ама кой го слуша? Карали си те, както си знаели: не минавал ден без крамоли, без побоища и злини. Един ден този старец събрал децата накрай село под едно яворово дърво да ги учи на ум и разум. Пък те, нали били такива зли и неразумни, спуснали се върху му с камъни и сопи: почнали да го бият. Удряли го, бъхтили го, додето сиромахът паднал, злъчката му се пукнала и умрял. Ама преди да изпусне душа, такава клетва издумал: „Проклети да сте, деца, че ме убихте за нищо! Да дойде лоша сипаница, та всички ви да помете! И дордето свят светува тук деца да се не раждат. Родителите ви Бялото и Черното море да преминат и там — в далечната страна — челяд да въдят!“. Като изрекъл тия страшни думи, старецът издъхнал. Закопали го там под явора. Клетвата се сбъднала: за кратко време всички деца умрели от лошата сипаница. Останали бащите и майките вкъщи самички да кукуват. А подир три години земята се разтърсила силно и между гроба на стареца и яворовото дърво избликнали два извора. Същата нощ старецът се явил на сън на един от дедите ни и му заръчал всички селяни да отидат да се изкъпят в единия от изворите. Тогава ще станат на щъркели и ще могат да прехвръкнат Бялото и Черното море, та да отидат в българската земя — там да родят и отгледат челядта си; пък наесен да се върнат на острова и като се изкъпят в другия извор, ще си вземат пак човешкия образ. И ето така правим от хиляди векове, синко, и дордето свят светува нашите потомци така ще правят…

shturk.jpg

— Разбрах сега всичко, братя — рекъл Силян. — Вярвам, че така ще да е. Ала питам се аз как мога дома да се върна? Дали ще дойде скоро някоя гемия, та да ме вземе?

— Колкото до това — отговорил му домакинът, — хич не се надявай. Около нашия остров никой не припарва, че брегът е опасен — с остри камъни и канари, в които вълните безспирно се блъскат. Друго нещо ще измислим: когато дойде време да отиваме във вашето село, ще вземеш едно стомне вода от човешкия извор и ще си го вържеш на шията; сетне ще се окъпеш в щърковия извор и ще станеш щъркел като нас. Когато те отведем дома, ще се полееш с водата и пак ще си станеш човек. А дотогава ще останеш при мен да ми гостуваш. Аз съм тук нещо като войвода. Името ми е хаджи Кляк-кляк, защото съм ходил на хаджилък…

Така му рекъл домакинът и всички се съгласили, че другояче Силян не може да напусне острова.

Като се свършили приказките, съседите се разотишли да спят.

На заранта гостолюбивият стопанин развел гостенина из селото и полето — да му покаже как живеят тези човеци щъркели. Силян се озърта, чуди се: и къщите, и нивята — също както в родния край.

— Виждам, недоумяваш, как всичко тук прилича на вашите места — рекъл хаджи Кляк-кляк. — Ние така направихме, че и къщите, и полето да са като у вас, та когато сме там, да не ни е мъчно за тук. Хайде сега да те заведа при яворовото дърво!

Отишли. То било накрай селото. Войводата рекъл:

— За да повярваш, че онова, що снощи ти разправяхме, е чиста истина, ей сегинка пред теб ще се изкъпя и ще видиш с очите си.

Той нагазил в единия извор. Начаса се превърнал на щъркел. Разперил крила и полетял. За малко време обиколил селото, нивята и пак се върнал. Окъпал се в другия извор и отново взел човешки образ.

Силян рекъл и той да опита: цопнал и се превърнал на щъркел. Прехвърчал насам-натам, сетне извил, та кацнал на върха на стария явор. Зачаткал с клюна — казал по щъркелски на хаджи Кляк-кляк, че много му се харесва да хвърчи. Като се понарадвал, слязъл, цопнал се в другия извор и станал човек. Силян вече съвсем се уверил и разбрал, че ще може да се върне у дома.

Поседял скиталецът няколко месеца, дорде изчака човеците щъркели да тръгнат за родното му село. През цялото това време той им помагал в полската работа. Работел яката. Ела ти да видиш този ли е същият наш Силян-мързелан!

Един ден войводата разпратил децата си по всички къщи да обадят на селяните да се готвят за заминаване. В уреченото време цялото село се събрало край яворовото дърво. Почнали да се топят в извора. Силян си вързал на шията едно стомне, пълно с човешка вода, и се гмурнал в щъркеловия извор — станал щъркел. След като всички се превърнали в щъркели, по знак на хаджи Кляк-кляк се вдигнали вкупом и отлетели край морето. Там имало едно мочурище, пълно с жаби и всякакви други водни животинки — тъкмо гозба за щъркели. Наяли се здравата да им държи ситост през дългия път. Сетне по заповед на войводата цялото ято полетяло нагоре, нагоре, чак до облаците.

Летели щъркелите, летели дни и нощи без отдих и сън. Прелетели Бяло море. Долетели до един остров и кацнали да си починат. А там гъмжало от змии, гущери и разни други гадини. Ама щъркелите не им се гнусели — натъпкали си гушите, отдъхнали си и пак полетели. За няколко дни прекосили и Черно море. Накрай закръжили над Силяновото село. Тук ятото се пръснало — всеки щъркел отлетял към своето гнездо. Силян, като зърнал бащината стряха, двора и тополата насред, от радост запляскал с крила и зачаткал с клюна. По-бързо от стрела, той се спуснал към едни камънаци зад плета на къщата — там да се наплиска с водата, та да си стане пак човек и да си влезе дома.

polet.jpg

Харно, ама защо старите люде казват: „Бързата кучка слепи ги ражда“. Така станало и с наш Силян сега: от припряност, като се стрелнал връз камънака, стомнето се ударило и се счупило на сто и петдесет парчета. Дорде клетникът да се усети, жадната земя просмукала водата. И останал си Силян пак щъркел. Начаса радостта му се сменила с най-голямата скръб. И зачаткал клюна си Силян Щърка тоя път от мъка.

Повъртял се, повъртял се сиромахът, па разперил крила, към бащиния дом отлитнал и кацнал на родната стряха. Там заварил хаджи Кляк-кляк и жена му. Те си поправяли гнездото, че зимните бури и вихрушки го били поразпилели. Силян им разправил за бедата си, а хаджията му рекъл:

— Силяне, макар да те обичам като роден син, ала ще ти кажа да си дириш друго жилище. Моето гнездо е тясно, няма място и за тебе. Пък ти не бери грижа, не се отчайвай. Наесен ще те отведа на нашия остров, а догодина напролет ще си дойдеш тук и пак ще си върнеш човешкия образ.

Нямало що да прави Силян Щърка, разбрал, че трябва да се покори на злата си орисия и да си наложи търпение, да изчака още една година. За да не пречи на семейството на хаджията, отлитнал на покрива на плевника и там застанал на един крак да гледа какво става по двора.

Всички домашни още спели. Подир малко, ето че дядо Божил излезнал. Той си бил винаги ранобуден и пръв се вдигал от постелята. Като го видял Силян, мъка стиснала сърцето му и се разплакал. Да беше старият вдигнал очи да види сълзите му, колко ли щеше да се зачуди, че щъркел плаче. Ала бащата не погледнал нагоре. Той се въртял под сайванта около талигата и ралото — стягал се да отиде на оран. Не минало много време, всички домашни излезли и всеки се заловил за някаква работа: баба Стойна взела да дои кравата, а невястата Неда — овцете; малкият Велко понесъл наръч съчки да съвземе дремещия огън в огнището, пък Босилка почнала да мете двора. За Силян и преди нямало работа, и сега нямало. А искало му се и той да помогне, че много му била домиляла къщата. Скочил долу и се приближил до едно теленце. Почнал да го милва с клюна си, да го чеши. Видял го Велко, уплашил се да не би щъркелът да стори нещо на добичето, та викнал:

— Мамо, мамо! Виж щъркелът иска да изяде теленцето!

— Щъркелът не яде теле, чедо — отвърнала му тя. — Пък ако толкова те е страх, прогони го.

Грабнал малкият една тояга и я метнал по щъркела. Откъде да знае детето, че тая птица е изгубеният му татко? Улучило го по главата, та го зашеметило. Паднал Силян Щърка на земята, а синът му се спуснал да го улови. „Ох, божичко — помислил си Силян със свито сърце, — дали родният ми син няма да ми откъсне главата?“ Пък Велко радостно се провикнал:

— Мамо, мамо! Виж, улових щъркела! Сега ще си го вържа с въженце за единия крак и ще си играя с него.

А тя му дума:

— Пусни го, чедо! Пусни го да си хвърчи на воля, че и той, горкият, е единак. Сигурно е вдовец или вдовица като мене, дето вече две години по баща ти мисля и дирята му не зная.

Момчето пуснало птицата. Отлетял Силян на покрива на плевника — едвам си събрал душата от страх.

Минало се някое време. От съклет Силян Щърка не можел място да си намери. За да се поразтуши, литнал към кошарата, да се понарадва на малките скокливи агънца. Както обикалял около им, догледала го кучката Лиса. Крадешком тя се приближила отзаде му и изведнъж се хвърлила, та го захапала за опашката. Спукана била работата на Силяна, ако овчарят Смиле не бил видял кучката овреме. Свикал й:

— Чиба, чиба! Остави на мира сиромашкия щъркел единак!

Така Смиле отървал от смърт Силяна, без и да подозира.

Ала от тия заключения Силян Щърка не станал по-предпазлив — все се навъртал около домашните си, че натам го теглело сърцето. Една заран като видял баща си, че се стяга за оран и вика внучето си Велко да му води воловете, тръгнал и той подире им да ги погледа.

Отишли на нивата. Изтеглил дядо Божил двете бразди. Силян пък застанал на единия крак и по щъркеловски се вторачил в бухналата пръст, която гъмжала от червени червеи. „Чакай да си зобна малко, че от снощи нищо не съм ял“ — рекъл си той. Тръгнал из браздите червеи да кълве. Клоп! Клоп! Клоп! — ядял и въздишал: „Ох, клетият аз, какво ме сполетя? Преди все печени прасенца и тлъсти шарани по хладни механи ядях, пък виж сега как съм наказан да се храня с такива гадини!? Ама така ми се пада, гдето не слушах баща и майка. Никой не ми е виновен, защото сам себе си проклех бяло и черно пиле да стана, Бялото и Черното море да прехвръкна. Види се в недобър час съм изрекъл тая клетва, та ме настигна. Ах, ако си стана пак човек много послушен ще бъда и всякаква работа ще върша!“.

Тъй замислен върху злочестата си орисия, Силян, без да се усети, приближил баща си откъм гърба. Обърнал се Велко, сапикасал го и извикал:

— Дядо, я виж зад тебе върви нашият щъркел!

— Нищо чедо, нищо! Гледай напреде си, води воловете — рекъл му дядо Божил.

Пък Велко, нали си е дете неразумно, повърви, повърви, па спре, обърне се и вика:

— Дядо, дядо, виж щъркелът все по нас ходи!

— Е, стига си се заглавиквал с тоя дяволски щъркел! — ядосал се старецът и като замахнал с остена, ударил щъркела по десния крак. Счупил му го.

Паднал Силян Щърка на браздата. От болка запляскал с криле, зачаткал като кречетало. Не може да се вдигне да литне. Малкият Велко пуснал поводите, изтичал при щъркела.

Оставил и дядо Божил ралото, надвесил се над ранената птица.

— Видиш ли, немирнико, в какъв грях ме вкара? — затюхкал се старецът. — Тичай сега в долчинката при барата! Отчупи три-четири лескови пръчки и ги донеси бърже!

Затичал се Велко към долчинката. А дядо Божил приклекнал до щъркела, наместил му счупената кост и почнал да го милва, като му говорел:

— Ох, горкото пиле! Не исках това зло да ти сторя…

Силян Щърка от болка бил обърнал бялото на очите си, ама като чул тия мили думи, посъвзел се и заплакал. Видял дядо Божил сълзите му и още повече му домиляло за птицата.

В това време довтасал Велко запъхтян. Донесъл пръчките. Старецът издялал три, изгладил ги и ги завързал около счупения крак, като през цялото време охкал, въздишал и клател глава.

— Хайде сега да го сложим в колата, па ще го отнесем дома и ще го храним, дордето оздравее! — и дядо Божил понесъл щъркела като новородено агънце, сложил го върху сеното и го покрил с кожуха си. — Ха така, да му е топличко на сиромашкия — рекъл старецът и се върнал при ралото.

Вечерта отнесли осакатения щъркел дома си. Така Силян отново се намерил под бащината стряха. Всички се грижели добре за него: милвали го, давали му храна — я качамак, я копривена каша, а Велко ходел на реката, ловял жаби и му ги носел. Радвали му се те, милите, без и на ум да им мине, че този щъркел е техният загубен Силян. Много дни прекарал той при своите си. А когато му зараснал крака, пуснали го и той си отлитнал пак на покрива на плевника.

Един ден всички отишли на полето. Само Босилка останала да готви и нарежда къщата. Като си свършила работата, постлала на двора рогозка. Седнала да ниже гердан от стари пари — била годена, та си готвела булчинската премяна. Подир малко време оставила герданчето и отишла вкъщи да нагледа гозбата да не загори. Силян Щърка скочил от плевнята, грабнал гердана и го отнесъл на покрива, та го скрил в една пролука. Върнала се Босилка — герданчето го няма. Търсила го тук, търсила го там, но не го намерила, и от мъка заплакала. Вечерта, като си дошли домашните, тя им се оплакала, че някой крадец я издебнал и й откраднал булчинския гердан. За да я утеши, дядо Божил й дал една шепа стари пари — нов гердан да си направи.

Друг път невястата Неда седнала на двора да си везе жалейна риза, като за вдовица, че тя вече за такава се смятала. Везала и плачела горкана, въздишала и нареждала:

— Ох, като му е било писано на моя мъж без време да си иде от тоя свят, да беше си умрял барем тука, да го заровехме на гробищата, та да отивам на гроба му, там да си плача. А то сега, кой знае къде му се белеят костите, или пък рибите в морето са му изяли месата…

Слушал Силян Щърка тия жалби и сърцето му се пукало от мъка, ала нямало какво да прави, освен да търпи.

По едно време станала Неда нещо да си донесе от къщи. Спуснал се той, грабнал черното кълбо и го скрил между сламата на покрива. Върнала се невястата, потърсила кълбото тук, там — няма го. Затюхкала се.

Вечерта разправила на свекърва си за кълбото, пък старата рекла:

— Добре е сторил онзи, който го е откраднал. Защо ти трябва жалейна риза да везеш, да се правиш без време вдовица. Ами че ние не знаем дали Силян е умрял. Току-виж върнал се някой ден хаджия с тежки армагани.

Така се нижели дните. Листата на тополата почнали да жълтеят. Наближило времето щъркелите да си отлитат на своя остров. Една заран хаджи Кляк-кляк разпратил вестители по гнездата да обадят на щъркелите от неговото воеводство да се готвят за път. На ден свети Пантелей пътник те се събрали на селската мера. Преброили се — никой не липсвал. Вдигнал се воеводата и подир него всички полетели на юг. Пристигнали си здрави и читави на острова, окъпали се в човешкия извор — станали си пак човеци.

Хванал се Силян да помага на щъркелите в полската работа. Вършел всичко както трябва, та те много го обикнали, имали го вече за свой.

Така изминали много месеци. Дошло време пак да отидат щъркелите в Силяновото село. Тоя път Силян взел едно тенекиено гюмче, напълнил го с човешка вода и го завързал на шията си.

Както преди, ятото прехвръкнало Бялото и Черното море. Достигнали родната земя. Погледнали отгоре — цяло едно поле покрито с убити люде. Види се, неотдавна тука голяма битка е станала. А орлите, като подушили мършата, се насъбрали със стотици да се гощават с човешко месо. Щом съзрели щъркелите, помислили си, че идват да им отнемат плячката и настръхнали. Нахвърлили се върху нежеланите пришълци. И развилняла се в небесата битка, не по-малко стръвна от човешката. Три дни и три нощи се били орли и щъркели, кървав дъжд се леел от безоблачното небе. Много орли и щъркели загинали в тая битка. Лъскавото помче плашело орлите и те бягали от Силян Щърка, та така той останал невредим. На четвъртия ден щъркелите надделели над орлите и ги прогонили. Радостни и горди от своята победа — че шега ли е да надвиеш царете на птиците — щъркелите продължили пътя си и скоро стигнали до родното село.

Кацнал Силян Щърка на едно закрито място, полял се с чудодейната вода и пак си станал човек. Бърже се упътил за дома. Било още много рано, та селските улици били съвсем безлюдни. Стигнал до бащината порта и я отворил. Кучката Лиса се спуснала отгоре му с лай: „Хам! Хам! Хам!“.

— Мари, Лисо — викнал й Силян, — забрави ли ме, та лаеш по мене, като по чужд човек?

Щом чули гласа на изгубения, всички домашни скочили и изхвръкнали из къщата с радостни викове. Почнали да го прегръщат, да плачат от радост. Силян целунал ръка на баща си и на майка си — поискал им прошка за миналите пакости и грешки. А Неда се разтичала, донесла леген с вода, измила нозете на стопанина си, облекла го с нова празнична риза и не можела да му се нагледа. В това време майката пък наредила трапезата да гощава блудния си син.

В малкото село по-бърже от лястовица полетяла вестта, че дядо Божиловият Силян се е върнал. Надошъл сума свят да го види, да му чуе приказката. Старци беловласи му целували ръка и го поздравявали:

— Добре си дошъл, хаджи Силяне, от божи гроб! Добре си дошъл, хаджи Силяне, от божи гроб!

А Силян се дърпал:

— А бе, селяни — рекъл им, — не ми целувайте ръка, не ми казвайте „хаджи“. Нямах аз късмет да ида на хаджилък, че гемията потъна в морето и всички се удавиха, едничък аз оцелях. Седнете, пийнете по чашка ракия за мое здраве, пък аз да ви разправя какво съм видял и патил през тия три години.

Започнал Силян да им разказва своите мъки и тегла. Отначало селяните го слушали със зяпнали уста. Забравили дори ракията си да пият. Сетне зацъкали с език, заклатили недоверчиво глава. А когато Силян им заразправял как и той станал щъркел, селяните вече не се стърпели и се развикали един през друг:

— Бре, Силяне, бре, халосийо, ти за толкова глупави ли ни мислиш, че да повярваме на твоите опашати лъжи?

Станали всички да си вървят недоволни — не им се слушало такива небивалици. Силян ги задържал:

— Тате, я кажи, имаше ли лани горе на плевника един щъркел единак?

— Е, имаше, синко. Та какво от това? Всички го знаят.

— Ами че аз бях тоя щъркел. Я кажи ма, Недо, когато веднъж доеше овцете, удари ли Велко с една тояга щъркела, който беше дошъл да милва теленцето?

— Така беше, Силяне — почудила се Неда. — Кой ли пък ти го е казал?

А Силян продължил да пита:

— Кажи пък ти бе, Смиле, как избави щъркела от зъбите на Лиса, която го беше захапала за опашката? Така ли беше?

— Така беше, Силяне. Ама чудя се кой ли ти е обадил! Защото аз никому не съм разправял за това.

И тъй се мъчел Силян да увери слушателите си, и инак — никой не вярвал. Разправил и как дядо Божил му беше счупил крака и сетне как го прибрали вкъщи дордето се издери. Запретнал си крачола и показал зарасналата кост. Всички видели белега на крака, ала пак никой не искал да вярва. Тогава той разправил как задигнал герданчето на Босилка и кълбото на Неда и къде ги е скрил.

— Елате сега с мене на двора, да видите с очите си и да се уверите — рекъл той.

Излезли всички на двора. Силян се обърнал към хаджи Кляк-кляк на щъркеловия език — зер толкова време беше живял между щъркелите и беше им научил езика:

— Кляк-кляк, чат-чат… Моля ти се, хаджи, прехвръкни на плевника, претършувай там горе накрая, където аз лани си стоях. Ще намериш в сламата едно кълбо, а в пролуката — герданче. Донеси ми ги, да се уверят моите люде, че не ги лъжа, като им казвам, че съм бил и аз щъркел.

Хаджията изчаткал:

— Чат-чат-чат… Добре, Силяне!

Прехвръкнал на плевника, поровил с клюна из сламата, намерил кълбото, намерил и герданчето. Захапал ги и скочил на двора. Дал на Силян нещата и си протегнал дори ногата за „здрасти“. Сетне си отлитнал пак горе в гнездото; застанал на един крак и загледал надолу да види какво ще правят селяните. Пък те въртели глави като метиляви овце, търкали си очите — дали не сънуват.

Повярвали най-сетне. Влезли вкъщи да си допият ракията и да чуят до края чудните патила на своя съселянин. А сетне си отишли по домовете да разправят на своите тия небивалици.

Оттогава и ние на щъркели не посягаме — вярваме, че те са преобразени човеци и ги имаме за свои.

Слънчовата щерка
Гръцка народна приказка

sun.jpg

— Добър вечер на твоя милост! Започвам приказката. Дано ти хареса!

Преди много, много години, когато земята била млада и горите гъмжали от разни гадини, а люде имало малко, когато в пещерите живеели тъмнокоси самодиви, а във водите плували русокоси русалки, тогава Слънцето било цар на земята и небето. То живеело на върха на най-високата планина Олимп — в двореца Лиокастро, който бил целият само от мрамор и порфир, от сребро, злато и благородни камъни. Царят Слънце имал двама верни телохранители — Зорница и Вечерница, които го пазели и му прислужвали.

Всяка сутрин ранобудният Зорница го събуждал, поднасял му златно стомне със студена роса да си измие образа и му нареждал трапезата. Като закусел, сияйният господар слагал на главата си златна корона, обкичена с драгоценни камъни; те блестели толкова ярко, че никой смъртен не можел да погледне короната и да не ослепее. Щом цар Слънчо прекрачел прага на двореца, всичко надлъж и нашир се обливало със светлина. Тогава настъпвало ден.

И тръгвал той да обглежда тучни ливади и злачни нивя. Под благосклонния му взор тревите кълнели, житата зреели. Друг път скитал по неходени пътеки, бродел по небродени гори и непристъпни планини на лов за мечки, глигани, елени и друг едър дивеч. Това била любимата му разтуха в неговия самотен живот.

Уморен от дневното си ходене, Благодетелят се завръщал в Лиокастро. Направел ли крачка навътре, навън падал вечерен сумрак, а щом свалел короната си, по цялата земя светлината помръквала и настъпвала нощ.

В двореца край богатата трапеза го чакал Вечерница с пешкир през ръка и златно стомне с бистра изворна вода; поливал му да се измие. Властелинът на света вечерял, сетне си лягал в своето златно ложе да отдъхне, а Вечерница заставал до него да пази съня му. Цяла нощ Вечерница бодърствувал, а пред зори го заменял Зорница.

И така си било откакто свят светува. Сигурно така щяло да бъде до свършека на света, ако не се било случило, чуй какво:

Веднъж, когато златоликият цар се разхождал из градината си, видял един трендафилов храст. На него бил цъфнал един-едничък цвят. Посегнал Слънчо да откъсне прелестния трендафил, уболо го едно трънче и той си дръпнал ръката. Ала капка от лъчезарната му кръв паднала връз цветето. Мигом то събрало листенцата си и капката кръв останала в сърцето му.

Царят се върнал недоволен в двореца, като си смучел убодения пръст.

Изтекло доста време. Един ден той минал покрай трендафила и видял, че оня цвят бил пораснал голям-голям, по-голям от най-голямата зелка. Навел се светлочелият над това чудно цвете да го помирише и дочул отвътре едно нежно гласче:

— Татко, татко, отвори ми!

Почудил се Слънчо, поразровил уханните листенца, още повече се почудил, като видял вътре да лежи едно голо момиченце, такова едно чистичко, руменичко, като самото цвете.

Зарадвал се господарят на земята и небето, тъй както никога в своя самотен живот не се бил радвал. Погледът му светнал и лъчите от добрите му очи облели с благодатна топлина целия свят.

— Аз имам щерка от моята кръв! — викнал той и всички живи твари дочули неговата радост.

Извадил Лъчезарният детенцето от цветната му люлка и го увил в бялото си наметало. Тичешком го понесъл към двореца си, а под щастливите му стъпки никнели весели златожълти цветенца, които днес ние наричаме слънчево цвете.

Момиченцето било още съвсем мъничко. И като не знаел баща му как да се грижи за него, дал го на майката на самодивите да го отгледа. Тя заедно с дъщерите си се грижела за Слънцеродената като за свое дете. Скоро малката пораснала, станала лична девойка, по-хубава от най-хубавите самодиви и русалки. Тогава цар Слънчо я прибрал у дома си. От тоя ден в двореца Лиокастро зацарувала радост и се чували само весели песни.

А по него време в един дълбок дол, досам страната на тъмнината, живеела грозната и злотворна магьосница Гантзоя, която разнасяла болести и мъки по цялата земя. Нейният син, чийто баща бил царят на нощта, се казвал Скотади, което на наш език значи Мрак. Нарекли го тъй, защото лицето му било черно като окадено гърне, а душата му била и от лицето по-черна. Скотади бил толкова грозен — космат, гърбав и кривокрак — че не можеш да го погледнеш и да не те обземе страх.

Един ден той се промъкнал в градината на Лиокастро и видял прелестната Слънчова щерка. Харесал я и решил непременно да се ожени за нея. Отишъл, облякъл най-скъпи дрехи — с тях да прикрие грозотата си — и се запътил към светлия дворец. Цар Слънчо тъкмо се бил прибрал за вечеря.

— Какво дириш тук? — попитал той неканения гостенин.

— Дойдох да искам дъщеря ти за жена — отговорил Скотади.

— Хайде, хайде, върви си с добро! Нямам аз щерка за тебе — отрязал го направо бащата.

— С добром или със силом тя ще стане моя жена! — отвърнал грозникът дръзко.

Ядосал се цар Слънчо, заповядал на телохранителите си да изхвърлят нахалника. Те го грабнали, довлекли го до синора, който делял светлото от тъмното, и като му дръпнали здрав бой, хвърлили го в дълбоката мрачна пропаст.

Ала по-скоро светът ще се обърне наопаки, отколкото злият да се отрече от злите си помисли. Изтичал Скотади при майка си със сълзи на очите и с ярост в гърдите; оплакал й се как в Лиокастро са го набили.

Магьосницата люто се заканила:

— Не плачи, сине! Ще ни платят те за тая обида, с лихвите.

На заранта тя навлякла стари дрипи, преметнала торба през рамо и с тояжка в ръка — същинска просякиня — се запътила към двореца. Провряла се в градината и видяла Слънцеродената, която се разхождала и беряла златни слънчови цветя да си свие венец от тях. Проклетницата я приближила, престорила се, че уж се била спънала и се търколила на земята. Спуснала се девойката да помогне на безсилната старица (както тя си мислела). Като я вдигнала, Гантзоя я убола с един зъл трън и три капки слънчова кръв капнали върху едно листо. Магьосницата скрила листенцето в торбата и си тръгнала като охкала и накуцвала. А на Слънчовата щерка и през ум не й минало какво зло я чака.

Върнала се майката на Скотади в бърлогата си и седнала да прави черни магии и люти заклинания над листото. И още на следния ден Слънцеродената легнала болна.

Наредили се край постелята на девойката най-прочутите знахари — никой не познал болестта й, никой не й помогнал. Закреяла, залиняла клетата, лицето й помръкнало като изгнил лимон.

Като я гледал цар Слънчо така да вехне и да чезне от мъка, умът му се размътил. Захвърлил короната си, затворил се в двореца — оттам не мърда, нито пие, нито яде, нито излиза да се поразтъпче, да се поразведри.

И плъзнали по света всички злини:

Връз земята легнал черен мрак; из царството на тъмнината се надигнали ледени вихри, които обрулили листата на дърветата, и клоните им щръкнали като мъртвешки скелети; увехнали цветята, лед сковал бъбривите ручейчета; птиците онемели, зверовете се изпокрили в бърлогите си, людете почнали да гинат от студ, глад и болести. И навред се чували само плачове и ридания:

— О, царю-господарю, Слънце лъчезарно, изпрати ни малко светлина и топлина!

Ала Слънцето оставало глухо и сляпо за людските страдания — то си имало своя болка, свои грижи.

Не могло да изтрае да гледа тия мъки по земята златното сърце на Промахос — момък, колкото хубав и силен, толкова храбър и милосърден. Запасал си той верния меч и се изкачил на върха на най-високата планина. Застанал пред двореца Лиокастро и извикал с мощен глас:

— О, Слънце животворно, прати пак своите благодатни лъчи на клетата земя, защото тя погива!…

Толкова силно извикал, че прозорците на двореца задрънчали. Чул цар Слънчо и излезнал да види кой смущава съня на болната му щерка.

— Кой си ти и какво искаш? — попитал той навъсен.

— Аз съм твой роб. Промахос ме наричат. Дошъл съм чак тук, о царю-господарю, да те моля да дадеш на света живителна топлина и светлина, защото всичко леденее и загива.

— О, Промахос! И самият аз съм вледенен. Свидната ми щерка, която беше радост и светлина на живота ми, е тежко болна, на умиране. Мъката ме удави, помрачи погледа ми, угаси огъня в мен. Откъде да взема топлина и светлина, та да я пратя на света?

Тъй промълвил цар Слънчо и сълзи като ручеи потекли из потъмнелите му взори.

— О, бащице светлозарен! Промахос не знаеше за твоята мъка. Ала той е готов да стори невъзможното възможно, за да възвърне радостта в сърцето ти.

— Какво можеш да направиш ти, о доблестни момко? — поклатил царят тъжно глава.

— За всяка болка има лек — отговорил благородният Промахос. — Ще тръгна да го диря, ако ще би в долната земя да трябва да сляза.

— Върви, Промахос, и сполука да сподиря смелите ти стъпки! — благословил го угриженият баща и надежда проблеснала в сърцето му.

Тръгнал юначният Промахос, без да знае накъде отива. Хванал един път, оставил го, тръгнал по друг. Вървял, вървял — много земя изходил. Стигнал до една пещера. Отвътре излизала тънка струйка дим. Влезнал и видял край немощен огън да седи една още по-немощна старица, цяла побеляла и превита от многото преживени години.

— Добър ден, стара майко! — поздравил я момъкът.

— Добре дошъл, синко! — отвърнала тя и го попитала: — Къде ходиш по тия нелюдими места?

Промахос й разправил каква неволя го е подгонила да скита по света.

Като разбрала какво е тръгнал да дири, бабата затресла глава.

— Трудна работа, юначе! Трудна и опасна. Дъщерята на Слънцето не е болна от каква да е човешка болест. Тя е омагьосана от злата Гантзоя. Здравето й може да се възвърне само ако някой разтури магията. Ала това едва ли е по силите ти.

— Нищо! — зарадвал се Промахос, че най-сетне е научил нещо за болестта на Слънцеродената. — Ще опитам. Ти само ми кажи къде да намеря магьосницата.

— Жилището й е долу край пропастта, откъдето започва страната на тъмнината. Ала пак ти казвам — не е разумно да отиваш, че няма да се върнеш и напразно ще дадеш живота си.

А юнакът си мислел така: „Преди да тръгнеш за някъде, премисли всичко добре, претегли силите си. Тръгнеш ли, насред път не спирай!“.

Дорде двамата разговаряли, край пещерата преминал с крадливи стъпки Скотади, загърнат в черен ямурлук, препасан с черна сабя. Той бил решил, каквото и да стане, да отвлече Слънчовата щерка. Без някой да го забележи, приближил до Лиокастро и се спотаил в хралупата на едно дърво. Оттам следял какво става в двореца и дебнел сгода да изпълни намисленото. Скоро разбрал, че работата не ще да е лесна, защото телохранителите на царя бродели зорко край постелята на Слънцеродената: когато я пазел Зорница, Вечерница почивал, когато Зорница се изморявал, Вечерница го замествал. Скотади се въоръжил с търпение и зачакал своя час.

Нека засега да оставим злодея да клечи в хралупата, да крои там своите тъмни помисли и да се върнем при пещерата, където Промахос се сбогувал със старицата. Тя му показала единствената пътека, която водела към жилището на Гантзоя. Надеждата окрилила стъпките на юнака и той бърже достигнал това гнездо на злото.

Без смут и двоумение в душата, Промахос влезнал в двора на магьосницата, който бил обрасъл целия в тръни и коприва, в татул и чемерика. Между тия диви треви шарели насам-натам десетина таралежи. Те гледали любопитно непознатия и си намигали един на друг.

Храбрият момък не почукал на вратата, както в честен дом, ами прескочил през един открехнат прозорец. Намерил се в голяма опушена стая. Край огнището клечала някаква жена, която бъркала с дървена лъжица в едно окадено гърне. Като чула шум зад гърба си, тя се обърнала, видяла Промахос — такъв млад и хубав — плеснала с ръце и извикала:

— Бягай, момко неразумни, от това дяволско леговище! Ще дойде господарката и ще те превърне в таралеж, както направи с много други смелчаци.

— Не съм слязъл дотук, за да се връщам с празни ръце — отвърнал юнакът. — Кажи ми коя си ти и къде е твоята господарка?

— Аз съм Пеперуна — робиня на злата магьосница.

В това време от съседната стая се разнесъл страшният глас на Гантзоя.

— С кого говориш, Пеперуна?

— Дошъл е гост неканен, нечакан, господарке — отговорила покорно робинята и бързешком пришепнала на Промахос: — Ох, пази се, юначе, да не те удари Гантзоя с хурката си по главата! Мигом ще се превърнеш в таралеж. — И тичешком се върнала при огнището. Добре че била чевръста, защото в това време вратата се отворила и влязла магьосницата. Тя се подпирала на хурката си, която имала вид на змия усойница.

— Що щеш тук? — викнала Гантзоя гневно, приближила се до Промахос и вдигнала хурката да го удари, та да го превърне в таралеж.

Ала по-пъргав от дива котка, юнакът се спуснал, стиснал я за мършавата ръка така, че всичките й кокали изтрещяли. Тя изтървала хурката и се загърчила в ръцете му.

Изтичала Пеперуна, грабнала хурката — счупила я на две парчета и ги хвърлила в огъня. Мигом избухнали адски пламъци, хурката се заизвивала като змия, а стаята се изпълнила с лют чад. Защото тоя магически жезъл сам дяволът бил подарил на своята слугиня Гантзоя.

А Промахос хванал магьосницата за гушата, почнал да я души. Тя увиснала в яките му ръце и могла само да издума:

— Милост, юначе! Не ме убивай, че сетне какво ще стане със света?…

— Какво ще стане ли? Много добре ще се заживее без злото, което ти сееш вредом по земята — отвърнал Промахос и още по-силно я стиснал.

Очите на Гантзоя изхвръкнали из дълбоките си дупки. Изцъклила се магьосницата като настъпена жаба и едва-едва изрекла:

— Ако го нямаше злото, как людете щяха да познаят доброто? Радостта им не ще да е пълна, щом не са пили от горчилката на мъката…

Промахос разбрал, че тя говори истината, и решил, че не му е отредено да оправя световните наредби. Поотпуснал я малко и рекъл:

— Няма да те убия, ако ми се закълнеш, че ще изпълниш онова, което ще поискам от теб.

— Заклевам се, заклевам се! — зарадвала се магьосницата, като помислила, че юнакът й иска богатство. А тя имала такова голямо съкровище, че колкото и да му дадеше, нямаше да осиромашее.

— Не тъй! Не тъй! Закълни се в чернорогия си господар!

Гантзоя се разтреперила като вейка, брулена от бурен вятър, и погледнала момъка с очи, пълни със страх:

— О, не, не! Такава ужасна клетва никому не съм давала! — запъшкала тя.

— Е, тогава нека нечестивата ти душа се върне при повелителя ти! — изръмжал Промахос и я стиснал силно за гушата.

— Кълна се… кълна се… във всемогъщия дявол, че ще изпълня всичко, що поискаш! Нека тоя голям мой грях падне върху твоята глава… — изхъркала Гантзоя и смъртна пот потекла по мършавата й снага.

Момъкът я отпуснал и й рекъл:

— Искам да развалиш магията, която направи на Слънцеродената!

Магьосницата най-малко това очаквала. Подскочила като ужилена:

— Струва ли си за нея да се тревожиш и мене да мъчиш, юначе? Поискай богатство, слава, власт — всичко ще ти дам. А да видиш сега на какво е замязала щерката на Слънцето, сам ще отвърнеш лице от нея.

— Хайде! Без пазарлъци изпълни клетвата си. Инак ти знаеш какво ще те слети от дявола, ако оцелееш от моите ръце — прекъснал брътвежа й Промахос.

Гантзоя въздъхнала, запалила едно маслениче и повела момъка към своята дълбока изба. Там, в най-тъмния ъгъл, пъхнала ръка в една невидима дупка и измъкнала черна кърпа. В нея била завита магията. Развързала кърпата и върху колебливото пламъче на масленичето изгорила злокобното листо, като през цялото време мърморела нещо под носа си. Сетне разбъркала пепелта с няма вода и всичко преляла в едно шишенце.

— На! — подала го на Промахос. — Като я поръсиш от горе до долу и отдясно наляво (не искала грешницата да произнесе словото на христовата мъка!), болестта й ще излитне и момата ще се повдигне.

Юнакът поел шишенцето и рекъл:

— Ще сториш още едно добро и ще те оставя на мира! Върни човешкия образ на онези клетници, които си превърнала в таралежи!

Магьосницата измърморила една люта клетва, ала нямало накъде да мърда — взела стомната с нямата вода и я подала на Промахос:

— Поръси ги и те ще станат пак човеци.

Момъкът изкачил тичешком стръмните стъпала и отишъл да дири таралежите. Подир него с пъшкане и вайкане запъплила Гантзоя. Щом влязла в стаята, видяла Пеперуна, която криела нещо под престилката си. Магьосницата се спуснала с разтреперани ръце да й издере очите — на нея да си го изкара. Ала осмелялата робиня извадила изпод престилката си една кратуна и понечила да я отпуши. Гантзоя изпищяла:

— Не, нещастнице, не! Една капка да пролееш от кратуната, по целия свят ще плъзнат най-страшни болести и всичко живо ще загине.

— Зная това — отвърнала Пеперуна. — Няма да оставя капчица да капне на земята. Всичко ще излея връз главата ти — болести да те разкапят, червеите жива да те изядат! — И робинята направила крачка към нея с отпушената кратуна в ръка.

Старата грешница се дръпнала, обзета от смъртен страх. Изтичала към една врата — пътят й препречил голям таралеж с настръхнали бодли. Хукнала към друга врата — там се изправил още по-голям таралеж. Откъм градинския прозорец — също. Залутала се магьосницата насам-натам, а подир нея тичала Пеперуна с кратуната. Като не намерила друг излаз, Гантзоя се спуснала към едничкия свободен прозорец, който бил надвесен над пропастта, и се хвърлила с главата надолу. Тъмнината я обвила и скрила.

propast.jpg

В това време влязъл в стаята Промахос, а подире му потичвали таралежите. Като се събрали всички, той ги поръсил с нямата вода и те си възвърнали изгубения човешки образ. Людете толкова се възрадвали, че в думи не може да се изкаже. Шега ли е да бъдеш толкова време в плен на злата магьосница и да се храниш само със змии, жаби и буболечки! Като разбрали, че Гантзоя е отишла при съпруга си — царят на нощта да му се оплаква, те натрупали около жилището й сухи съчки и слама и го подпалили от четири страни — да гори, да изгори, вихрите да отнесат пепелта в страната на тъмнината, та помен да не остане от нея. Доскорошните таралежи, а сега човеци, заиграли хоро около огъня и хорото водела свободната Пеперуна.

Ала юнакът Промахос не се хванал на хорото — друга важна работа го чакала. И затичал той нагоре по стръмната пътечка към двореца Лиокастро. Ненадейно насреща му изникнал — кой мислиш? — Скотади, синът на Нощта и на Злото!

Какво било станало?

Дяволът, който си нямал друга работа, а само да крои проклетии и поразии, помогнал на Скотади. Призори, когато и водата в ручея заспива, Вечерница отишъл да събуди Зорница. Само за миг Слънцеродената останала сама. Ала за злосторника това било достатъчно. Прескочил той през прозореца, грабнал девойката и, обвит в черен мрак, изчезнал с безценната си плячка. Хукнали телохранителите да го дирят — къде ти! И ето сега Скотади слизал по пътечката към жилището на майка си, а на ръцете му лежала без свяст похитената Слънчова щерка.

— Стой, разбойнико! — извикал Промахос с гръмовен глас. — Остави Слънцеродената и да не си посмял вече да я докоснеш с нечистите си пръсти!

Скотади се стъписал от такава дързост. Изгледал кръвнишки момъка и изревал:

— Което Скотади вземе, другиму го не отстъпва. Стори ми път, безумнико, ако ти е мил живота!

— Животът ми е мил, но тя ми е по-мила от всичко! Само през моя труп можеш да минеш към нея — отвърнал юнакът.

— Тогава нека стане както ти каза.

И Скотади положил Слънчовата щерка на земята, измъкнал кривата си сабя. Сблъскали се на живот и смърт двете сили — на доброто и на злото. Острите им саби разсичали здрачения въздух като змиевидни светкавици. Як бил Скотади, ала и Промахос имал здрава ръка. Били се, били се двамата и екотът от сблъсъка на оръжията им се слушал по цялата земя. Накрай добрият юнак избил сабята из ръката на похитителя. Стреснал се Скотади, озърнал се на четири страни — помощ отникъде. Па си плюл на петите. Спуснал се подире му Промахос, ала той разперил ямурлука си и се обвил в черен мрак. Юнакът замахал с меча — разсякъл мрака.

В това време отгоре по пътеката се задали Зорница и Вечерница. Изтичали да помогнат на момъка, загърмели, замушкали в тъмнината, дано докоснат злодея. Той бягал, а те по него, без да го виждат. Накрая Скотади стигнал до пропастта и се хвърлил надолу. Поел го баща му — царят на нощта.

Върнали се Промахос и двамата телохранители при Слънчовата щерка, която лежала в несвяст и едва-едва дишала. Извадил юнакът шишенцето с магическата вода и я полял накръст. Болната трепнала тозчас, по страните й се разляла руменина и тя отворила очи.

Хукнали като пролетен вятър Зорница и Вечерница да отнесат на своя господар добрата вест. И дорде двамата млади успели да се нагледат един другиму и да разберат кое-що е, ето че бърза към тях царят Слънце, сподирен от верните си телохранители. Той прегърнал оздравялата си щерка и щастливи сълзи бликнали от очите му. Като се съвзел от радостта си, обърнал се към Промахос:

— О, най-добродетелни момко! Ти стори това, което никой от нас не можа да направи. Аз нямам по-голямо богатство от щерка ми. Вземи я в награда за добрината и смелостта и я пази от злите сили!

* * *

Казват, че Промахос отвел Слънцеродената в Елада. Там — при сегашната Атина — те заживели щастливи и доволни един от друг, а над главите им на ведрото небе цар Слънчо сипел своите най-чисти златни лъчи. Така по стар навик слънцето прави и до ден-днешен…

Та такава е приказката. Малко е длъжка, ала извинявайте, ако ви е взела от времето за нищо!

Приказка за дърваря
Турска народна приказка

durvar.jpg

Живял някога един стар човек. Всеки ден той ходел в гората да сече дърва, носел ги на гръб и ги продавал. Така издържал челядта си.

Веднъж дърварят взел въжето си и тръгнал за гората. Стигнал до стария кладенец, отбил се да отдъхне, седнал до геранилото и въздъхнал:

— Ох!

Но щом изрекъл тая дума, от кладенеца изскочил старец с бяла брада до коленете.

— Защо ме викаш? — попитал старецът.

Дърварят се уплашил:

— Не съм те викал.

— Как да не си ме викал? Ти щом седна, извика „Ох!“, а мене името ми е Ох. Затуй излязох да видя кой ме вика.

— Тежък ми е животът, затуй пъшкам и охкам — отвърнал дърварят.

— Болен ли си! — попитал старецът.

— Не съм болен, но с дърварството изкарвам малко и цялото ми домочадие гладува.

— Почакай тука! — рекъл старецът, метнал се на геранилото и влязъл в кладенеца.

Подир малко брадата му се показала пак. С двете си ръце той стискал една нищо и никаква дървена софра за ядене. Подал я на сиромаха и рекъл:

— Слушай, побратиме! Подарявам ти тази софричка. Тя не е като другите. Щом й кажеш: „Софричке, гледай си работата!“ — и тя ще ти се отплати.

Като изрекъл тези думи, брадатият скочил в кладенеца.

oh.jpg

Сиромахът прибрал софричката, но преди да тръгне към гората, пак я извадил от торбата си и промълвил тихичко:

— Софричке, гледай си работата!

Тогава станало чудо невиждано. Изневиделица върху софрата се търкулнали една топла пита, едно варено пиле и бъклица, догоре пълна с вино.

— Бре! — зарадвал се дърварят, разположил се на полянката, похапнал, посръбнал и се приготвил да си отива вкъщи, но в туй време върху софрата захванали да падат и други пресни пити, печени пиленца, затропали бъклици.

— Благодаря, софричке! Стига! — дигнал ръка дърварят и мигом всичкото ядене изчезнало вдън земя. Дърварят прибрал софричката в торбата си и весел потеглил назад към къщи.

— Къде са дървата, мъжо? — от вратата го посрещнала жена му.

— Този път донесох вместо дърва нещо друго — отвърнал мъжът и бръкнал в торбата си. Извадил софрата. — Хубаво я гледай, жено, тази софричка. Ако речеш: „Гледай си, софричке, работата!“ — тя не спира, докато не викнеш: „Стига!“. Викай децата да се нахранят.

Сиромахът сложил софрата насред стаята, а цялото домочадие се наредило около нея.

— Гледай си работата! — тихичко промълвил сиромахът.

Изневиделица се появили вкусни яденета за пет-шест души. Всички се нахранили до насита и додето не рекли: „Стига!“ — софричката все подавала.

Най-сетне дърварят я прибрал на полицата и рекъл на жена си:

— Довечера ще поканя чорбаджията и всички големци да видят какво чудо имам.

Щом мръкнало, надошли първите хора в сиромашката къща и се огледали: нито огън, нито печка, нито готови яденета.

— Защо ни е поканил този човек? — продумал чорбаджията, но в това време влязъл дърварят, сложил софричката между тях и пак излязъл.

— В тази софричка трябва да се крие тайната — поклатил глава чорбаджията и пошепнал на един от своите слуги: — Тичай на пазара да купиш също такава софричка!

Тогава се върнал домакинът и прошепнал:

— Гледай си работата, софричке!

Мигом се наредили печени пипета, бели хлябове, варени риби, сладки яденета и бъклици с вино за всичките гости.

Голямо ядене и пиене паднало. С много тихи думи дърварят спрял софрата и я прибрал пак на полицата. Всички се разположили да пият кафе, насядали по възглавниците. Тихомълком влязъл чорбаджийският ратай и донесъл софричката от пазара. Вкъщи светлина нямало, затуй никой не видял какво носи. Чорбаджията напипал софричката, дигнал се и в тъмното прибрал чудотворната, а на мястото й оставил пазарската.

— Да си ходим вече! Стана късно! — рекъл чорбаджията и всичките първенци се изнизали.

На другия ден, когато настъпил обяд, дърварят пак събрал домочадието си, сложил софричката и викнал:

— Огладняхме, софричке! Гледай си работата!

Но на софрата не се появило никакво ядене.

Дърварят разбрал какво се е случило и рекъл:

— Видиш ли, жена, как ни се отплати чорбаджията? — и без да каже нищо повече, взел си секирата и въжето и тръгнал към гората.

Като насякъл дърва, нарамил ги и отново се отбил при кладенеца. Изпъшкал, пуснал дървата, седнал върху тях и рекъл: „Ох!“. От кладенеца пак излязъл брадатият старец.

— Защо ме викаш? — попитал той.

Дърварят му разказал всичко от игла до конец, а брадатият поклатил глава и рекъл:

— Почакай малко!

Влязъл в кладенеца и след малко пак излязъл, като водел едно магаренце.

— Кажеш ли на туй магаренце: „Потруди се!“ — и то ще се потруди. Само върви след него и събирай жълтици. Дръж! — подал юларчето на магарето старецът и пак се намърдал в кладенеца.

Зарадвал се донемайкъде дърварят и потеглил към къщи. Опитал магаренцето. И то посипало полянката с жълтици. Спрял го, събрал парите и отишъл на баня, хубаво да се изкъпе. Стопанинът на банята погледнал магаренцето и му рекъл:

— Много ти е хубаво магаренцето!

— Не го закачай, докато се къпя, защото ако му речеш: „Магаренце, потруди се!“ — може да направи нещо. — И влязъл в банята.

През това време стопанинът опитал магаренцето — да провери какво ще направи, ако му каже: „Потруди се!“. Магаренцето изтърсило цял куп жълтици. Ханджията се смаял. Бързо довел своето куцо магаре и заменил с него чудното животно от кладенеца. Дърварят излязъл от банята и повел куцото магаре на баняджията към полянката. Там решил да поиска жълтици, че да се отбие на пазара, но магарето останало неподвижно и никакви жълтици не пуснало.

Повторно разбрал дърварят, че пак са му подменили скъпоценния дар и бързо се върнал при кладенеца. Навел се през геранилото и викнал силно:

— Ох! Ох! Ох!

Мигом изскочил навън старецът:

— Защо ме викаш?

— Тъй и тъй — разказал му дърварят.

Брадатият пак се намърдал вътре и подир малко изнесъл една тежичка желязна тояга.

— Само да й кажеш: „Почвай, тояжке!“ — и тя ще почне.

След тия думи старецът се скрил. Дърварят се върнал вкъщи и рекъл на жена си:

— Отивам при чорбаджията да му се отплатя.

Взел си тоягата и право в чорбаджийския дом.

— Пак ли носиш нещо? — попитал го чорбаджията.

— Нося — отвърнал дърварят — една тояга, но ти внимавай да не й кажеш: „Почвай, тояжке!“.

А чорбаджията, който се запалил от любопитство, щом поел тоягата, влязъл в другата стая и викнал: „Почвай, тояго!“.

Като чула тия думи, тоягата рипнала и нанесла такъв удар по гърбината му, че удареният се зашеметил и викнал:

— Помощ! Тоягата ще ме убие!

На неговия вик се втурнал дърварят и укротил тоягата. Тогава чорбаджията захванал да се моли:

— Моля ти се, вземай си софрата, вземай си тоягата и се махай от главата ми!

tojaga.jpg

Дърварят си взел скъпоценните подаръци и се упътил право към банята. Заварил баняджията — тъкмо подклажда казаните. Опрял тоягата на стената и рекъл:

— Да не си отишъл да й кажеш: „Почвай, тояжке!“ — защото лошо ще стане.

Щом дърварят излязъл навън, баняджията се изправил пред тоягата и рекъл: „Почвай, тояжке!“.

Додето изрече тия думи, тоягата рипнала и захванала да го налага по гърба.

— Олеле! — развикал се баняджията и от страх скочил в един казан с гореща вода.

Дотърчал дърварят. Укротил тояжката и рекъл:

— Върни ми магаренцето!

Мокрият баняджия излязъл от казана, отвързал магаренцето и го предал на същинския му стопанин.

Прибрал се дърварят вкъщи и всичко имал до края на живота си: софрата му хранела домочадието, магаренцето се трудело да има жълтици, а желязната тояга вардела имота му от зли и крадливи хора.

Ерген-девойче
Албанска народна приказка

kon.jpg

Какво ли не бива в приказките — юнак се жени за самодива, старец подмладява, мома момък става. Слушайте какво се е случило преди точно хиляда години.

Един баща имал три щерки. И трите хубави, добри и работни. Пък най-младата, най-хубавата, била и сърцата, все с мъжки работи се захващала — яздела кон, стреляла с лък, въртяла ятагана като същински юнак. Затова баща й си я имал наместо син, а съседите й викали Ерген-девойче. И този прякор й останал за цял живот.

Един ден пристигнала заповед на царя: всяка къща да даде човек за войник. Замислил се старият, опечалил се. Видяла голямата му щерка и го попитала:

— Тате, защо си така оклюмал?

— Ох, дъще — въздъхнал той, — заповед е дошла от царя — искат ми един войник да дам. Аз съм вече стар, не мога да нося тежката служба, пък и за отмяна си нямам син.

— Омъжи ме, тате! Зет ти ще иде на твое място.

Послушал я бащата, намерил й мъж, какъвто тя си искала. Ала зетят се свил до полите на булката си и не рачил да иде войник. Бащата много се натъжил — не знаел вече какво да прави, че малко време оставало до царската служба. Видяла го средната дъщеря. Той и ней изплакал болката си. А тя му рекла:

— Омъжи ме, тате! Моят мъж ще отиде наместо теб.

Направили втора сватба. Ала и вторият зет не рачил да иде войник.

Тогава най-малката сестра, като научила за мъката на баща си, рекла му:

— Не си слагай грижа на сърцето, тате! Аз ще ида войник. Само ще трябва да ми дадеш мъжки дрехи и кон. Ще си острижа косите и никой няма да познае какво съм.

Така и сторили, че нямало вече как. Облякла се момата в мъжки дрехи, мушнала в пояса бащиния си ятаган, нарамила маждрака и се метнала по мъжки на коня. Да я види човек — същи харамия, само гдето мустаци нямала.

— Сбогом, тате! Прощавайте, сестри и зетьове! Останете си със здраве!

Тръгнала нашата Ерген-девойче царска служба да служи. По пътя застигнала и други момци, които отивали войници. Тя се смесила с тях. Всички хвалели хубостта на младия войник, радвали му се — никой не се досещал, че е предрешена мома.

Пристигнали в престолния град. Гледат: всички порти с катран намазани, всички прозорци с черно платно закрити. А по улиците — нито една жива душа. Излезли насред най-големия мегдан. Там видели един момък, облечен в сърмени дрехи, седи на камък и плаче. Попитали го новобранците каква е тая работа. Момъкът им разправил:

— Години наред една ламя на днешния ден идва и изяжда няколко души. Сега извести, че иска царевия син да изяде. Ако й го дадат, ще си иде завинаги, ако ли не — ще събори града и всички ще загинат. И що да се прави? Царят се съгласи. А аз съм този царски син. Дойдох тук и чакам ужасната смърт. Пък не ми се мре, затова плача.

Дордето разправял това, ето че нещо загърмяло, затрещяло — ламята наближавала. Новобранците, щом видели страшното страшилище, пръснали се като птици от ястреб подгонени. А царевият син застанал вкаменен — от страх целият се схванал и не се сетил дори последна молитва да изрече. Само нашата Ерген-девойче не се уплашила; измъкнала ятагана и застанала пред момъка. Втурнала се ламята, раззинала уста двамата наведнъж да глътне, ала се нанизала сама на ятагана. Изревало онова ми ти чудовище толкова силно, че комините на покривите се сринали, портите на къщите се разтворили, а прозорците изхвръкнали заедно с черчеветата. Паднала ламята насред мегдана и не мръднала.

lamia.jpg

Радостната вест долетяла тозчас до ушите на царя. Той заповядал по целия град да се запалят светлини и огньове, да загърмят топове — всички да празнуват избавлението си. А на сина си наредил:

— Иди и ми доведи онзи юнак да го наградя, както заслужава.

Отишъл царският син, намерил своя избавител и го повел към двореца. По пътя му рекъл:

— Баща ми се готви да ти дари половината от царството си. Послушай ме, не приемай! Искай да ти даде само жребеца Демирчил. Той може да говори по човешки и е по-умен от всички мъдри съветници около трона.

Като дошли в двореца, всички велможи и сановници се поклонили на предрешената мома, а царят я прегърнал и й рекъл:

— Юначе! Избери коя земя от царството ми да ти дам, задето ни избави от ламята.

— Не ти ща земята, царю честити. Ако искаш да ми се отблагодариш за стореното, дай ми жребеца Демирчил и ме освободи от службата, да ида да си диря късмета по света.

Царят се стъписал — не му се искало да остане без обичния кон. Тогава предрешеният юнак се обърнал и тръгнал да си излиза. Тръгнал по него и царевият син. Бащата го попитал:

— Къде отиваш, синко?

— Ще настигна истинския си баща. Него признавам аз за такъв, защото той ме спаси. А ти предпочете един кон пред своя син.

Царят се стреснал, замислил се и разбрал, че е сгрешил. Заповядал да доведат жребеца, оседлан със златно седло, и го подарил на юнака избавител.

Яхнала Ерген-девойче ата Демирчил и тръгнала да си дири късмета по широкия свят. Прекосила много полета, прегазила много реки, прехвърлила много планини, накрай пристигнала в едно далечно царство-господарство. Когато наближила престолния град, видяла някакви люде на коне да се тълпят около един голям ров.

— Господарке — рекъл Демирчил (така я нарекъл, защото веднага познал, че ездачът му е мома), — виждаш ли онези конници? Знаеш ли защо са тук и какво искат да правят?

— Виждам ги, ала не знам какво ще правят — отвърнала момата.

— Царят на тая страна издал заповед да изкопаят голям ров, а викачите му да разгласят навред неговата воля: „Онзи, който може да прескочи с коня си изкопа и да улови във въздуха ябълката, която царевата щерка ще подхвърли, царят ще го направи свой зет“. Аз се наемам да го прескоча, а ти гледай само да уловиш ябълката. Когато се засиля, пусни ми юздата, ръгни ме с пети в хълбока и се не бой.

Юначната Ерген-девойче се съгласила, без много-много да му мисли.

Атът се засилил, тя го сръгала в хълбоците, хванала с една ръка гривата му и… хоп! — прескочил Демирчил трапа, а ездачката уловила ябълката, както летяла във въздуха.

apple.jpg

Всички, които били там, зяпнали от почуда. Защото дотогава мнозина се били опитали, ала никой не успял. Като видели юначеството на този чужденец, конниците запляскали от възхита, почнали да хвърлят калпаците си и да викат:

— Ей го царевият зет! Колкото е сърцат и ловък, дваж е по-хубав!

Царят харесал от пръв поглед чужденеца. И щерката също го харесала. Направили още тоя ден сватбата, всичко било подготвено отрано.

Като свършила веселбата, отвели вечерта младите в техните покои. Легнала си булката, легнал и младоженецът. На заранта, както бил обичаят, дошли царят и царицата, попитали щерка си как е прекарала нощта.

Тя се оплакала, че мъжът й, щом легнал в постелята, турил между двамата остър нож, обърнал гръб и захъркал, без да я погледне, без да я погали.

— Сигурно не ме харесва и се е оженил за мен само заради короната ти, татко. Затуй пази се от него! — изплакала тя.

Същото нещо се повторило и следната нощ, и всички останали нощи. Царят и царицата не можели да мислят друго, освен че зетят иска да им отнеме царството, а след туй да ги погуби. Уплашили се и решили да се отърват от него. Да го отровят — не посмели, че людете ще почнат да злословят. Кроили, мислили, накрай намислили да го пратят високо в Дивата планина — да отнесе храна на дърварите. Там вилнеела една сура ламя мършояда — дано го изяде, та всичко да стане скрито-покрито.

Дордето царят и царицата се съвещавали, зет им стоял под отворения прозорец и дочул всичко. Отишъл в обора замислен. Демирчил попитал:

— Господарке, защо си тъй тъжовна?

— Как да не бъда? — отвърнала момата. — Царят намислил да ме прати в Дивата планина, направо в устата на ламята, че да се отърве от мене.

— Не бой се! Ти вече надви по-страшната от двете. Поискай само да ти дадат една талига с два бивола, за да отнесеш храната на дърварите. Сетне ще ти кажа какво да правиш.

Още същия ден царят повикал зет си и му наредил:

— Иди в Дивата планина да отнесеш храна на моите дървари!

— Добре! — съгласил се зетят. — Само че ми дай една биволска талига да откарам наведнъж всичкото ядене.

Натоварили храната на биволската кола. Предрешената мома се метнала на жребеца си и подкарала биволите към Дивата планина. По пътя Демирчил рекъл:

— Като стигнем горе в планината, разпрегни единия бивол насред гората, закрий се зад някое дебело дърво и викай на дърварите да дойдат да си приберат храната. Щом чуе гласа ти, ламята ще довтаса и като види бивола, първом ще се затири него да изяде. А в това време ти се метни на гърба й, хвани я здраво с двете ръце за ушите — там й е слабото място. Тя начаса ще се усмири. Тогава я впрегни на мястото на бивола и се върни в двореца.

Вървели, вървели, изкачили се на планината, стигнали насред гората. Разпрегнала момата единия бивол, пуснала го да пасе, а тя се сгушила зад едно дърво и завикала:

— Хей, дървари! Елате да си приберете храната!

Вместо тях долетяла страшната ламя, разфучала се и зинала да глътне нацяло бивола, пък после този, който вика. А юначната Ерген-девойче я издебнала, метнала й се на гърба, сграбчила я за двете уши. Ламята изревала и клекнала — предала се. Момата я впрегнала в хомота наместо бивола. Замятало се чудовището. Не могло да се измъкне и се укротило. В това време надошли дърварите. Щом зърнали ламята, хукнали на разни страни да се спасяват. А момата им викнала:

— Върнете се! Не бойте се! Тя е вързана здраво.

Някои събрали смелост и се върнали. Като видели тоя страшен звяр да пъшка в хомота, похвалили царевия зет. А момата им раздала храната, яхнала си коня и обърнала колата, та право в двореца. Царевите пазачи, като съзрели още отдалеч грозното плашило, захвърлили оръжието си и се изпокрили в миши дупки. Пък царят, който гледал от чардака, от страх паднал възнак и без болест болен легнал.

Юнакинята хванала за ушите сурата ламя и я повлекла към избата, а тя само блеела жално, като яре кога го водят на заколение. Оковала момата пакостницата в дебели синджири. Сетне отишла на кладенеца, та си измила ръцете и чак тогава се явила пред царя. Той лежал в постелята с мокри кърпи на челото:

— Царю честити! Изпълних заръката ти — храната предадох на дърварите и ги избавих от една голяма напаст, що сега скимти в избата.

— Иди веднага да я убиеш! — викнал царят изпод юргана.

— Аз на вързано ръка не вдигам — изпъчила се гордо Ерген-девойче.

Тогава царят заповядал:

— Сто души от моите храбри войници да слезнат в избата и да убият тая стръвна ламя мършояда!

Тозчас волята му била изпълнена: сто избрани войника с копия и ятагани, с маждраци и боздугани слезли в тъмната изба на пръсти, за да издебнат звяра. От страх зъбите им тракали като чаркове на тепавица, а сърцата им хлопали като тежки чукове. Щом видели, че ламята е опасана с дебели синджири, храбреците се охрабрили още повече, нахвърлили се върху нея и я накълцали на парчета.

Минали, що минали още няколко дни, замислили се отново царят и царицата как да премахнат зетя си. „Да го пратим да напои оная дива кобила, тя ще го убие с копитата си“ — решили те.

Ерген-девойче пак ги чула и право в обора да се посъветва с Демирчил.

— Не бой се! — рекъл жребецът. — Тая кобила е родната ми майка. Ние ще я укротим, умилостивим, защото тя обича сърцатите люде. Поискай само да ти дадат две гърнета с мед.

Подир малко царят повикал зет си и му наредил да иде в Черната гора да напои дивата кобила.

— Ще ида, царю честити. Дай ми само две гърнета с мед!

Дали й. Яхнала момата верния си жребец и заминала. По пътя Демирчил я посъветвал:

— Като отидем в гората при кладенеца, извади две-три ведра вода, напълни коритото. Сетне излей вътре меда и го разбъркай добре с водата. Подир това окачи седлото ми на някой клон и се скрий в шумака му. Щом майка ми се напие и вдигне глава, ще види седлото и ще изцвили: „След като изпих тая медена вода, сега с това златно седло, което виждам, да има някой юнак да ме яхне!“. Тогава ти й се обади: „И мен ми се ще да те яхна, ала се боя да не ме убиеш с копита“. „Не, няма да те убия“ — ще отвърне тя. Пък ти й речи: „Закълни се в Демирчил, тогава ще ти повярвам“. Щом даде тая клетва, ти слез от дървото, оседлай я и я яхни.

Ерген-девойче направила всичко, както жребецът я научил. И станало тъкмо тъй, както той беше предрекъл. Оседлала я и й се метнала отгоре й. Че като се развеселила оная ми ти кобила, като се разиграла и заподскачала — още малко да си чукне главата в облаците.

— Ех, да ме видеше отнякъде Демирчил, моето най-хубаво чедо!

— Тук съм, майко! — обадил се синът й, и кобилата не се знаела вече от радост.

Наиграли се заедно, налудували се, дошло време за тръгване. Момата възседнала своето жребче, а кобилата потичвала отстрана и вирела опашка. Щом гражданите зърнали дивата кобила убийца, разбягали се с викове:

— Къде водиш това страшилище бре, луда главо? Дявол да те вземе и тебе, и кобилата!

Демирчил почнал да моли майка си да се върне в гората и да не плаши людете, ала тя не скланяла. Чак когато й обещали, че на другия ден ще дойдат да я видят, тя се върнала.

— Какво да правим с този наш зет? — блъскал ума си царят. — От нищо не се плаши, с всякаква напаст на глава излиза.

— Я го прати в змийската черква — предложила царицата. — Нека накара змиите да ни платят данъка, който от години ни дължат. Може пък те да му видят сметката.

Царевият зет и това чул. Отишъл в обора да пита Демирчил какво да прави.

— Не бой се! Поискай само девет катъра. Натовари ги с камбани, звънци, чанове и хлопки.

Подир малко царят викнал зет си и му наредил да отиде да събере от змиите неплатения данък.

— Ще ида, царю честити. Само че да ми дадеш девет катъра, натоварени с камбани, звънци, чанове и хлопки.

Царят заповядал да дадат. И отправила се сърцатата Ерген-девойче начело на кервана първом към дивата кобила, както й били обещали предния ден. Демирчил разправил на майка си каква е работата и тримата решили какво да направят, та да вземат страха на змиите.

Отишли при змийската черква. Момата се възкачила горе на кубето и отворила там едно прозорче. Пък Демирчил и майка му застанали пред двата входа на черквата. Девойката заудряла камбаните, задрънкала звънците, заклатила чановете, заблъскала хлопките. В същото време жребецът и кобилата почнали с все сила да цвилят и ритат вратите с копитата. Вдигнала се страшна шумотевица и тупурдия, сякаш идвал краят на света.

Изплашили се змиите, замолили се:

— Що ти сторихме, о, боже, че така ни наказваш?

— Платете си данъка, който от години дължите на царя! — отговорила им отгоре момата с престорен страшен глас. — Иначе до една ще ви изтребя!

Нямало как! Наизвадили змиите от своята хазна купища злато и безценни камъни. Юнакинята натоварила всичко на деветте катъра и ги шибнала да тичат, а тя яхнала Демирчил и заедно препуснали подире им.

През това време змиите дошли на себе си и се спуснали с изплезени езици да ги стигнат, да ги усмъртят с отровните си зъби. Ала къде ти! Като видели, че не ще ги настигнат, затръшкали се от яд по земята, загърчили се. А змийската царица викнала подир бегълците:

— Ей ти, който със заплаха и измама ни ограби, ако си момче — момиче да станеш, ако си момиче — момче да станеш! Също и ония, що ти помагаха.

Колкото и бърже да препускали тримата, клетвата ги стигнала. И ето на часа момата усетила, че се е превърнала на момче.

Демирчил изцвилил:

— Досега бях жребец, но вече съм кобила!

А майка му:

— Пък аз бях кобила, а сега съм жребец.

И тримата били доволни.

Върнал се царевият зет здрав и прав с девет катърски товара имане. Всички му се зачудили.

Вечерта, когато младите си легнали, царевият зет не сложил ятагана по средата, ами помилвал невястата си и й разправил цялата истина. Тя останала много доволна, че всичко се е свършило така благополучно. На заранта рекла на родителите си, че мъжът й е добър, че зло никому не мисли и повече да не го пращат на страшни изпитания.

И заживели си всички от щастливо по-щастливо.

Ето как на Ерген-девойче се падна булката, пък на мене — хурката.

Омагьосаната царкиня
Румънска народна приказка

carkinia.jpg

А това било, когато и помен от него не е било. Да не бе ставало, не би и приказка имало.

Преди много векове в една незнайна страна царувал и господарувал богат и силен цар. Той имал трима сина. Когато пораснали и станали момци за женене, баща им ги извикал и им рекъл:

— Деца мои, аз старея и слабея. Искам с очите си да видя на тоя свят мои снахи и внуци. Идете и си намерете невести по прилика и по сърце. Която бъде най-лична и разумна, тя ще стане царица, а мъжът й ще ме замести на престола.

Братята се поклонили в знак на послушание и отишли да се стягат за път. Големият облякъл най-хубавите дрехи, препасал най-скъпо оръжие, подбрал със себе си сто войника — всички на един ръст, еднакво облечени, еднакво въоръжени — да ти е драго да ги гледаш.

Тръгнали съгледниците на изток. Вървели, вървели, много земи прекосили, много чудеса видели. Стигнали в някаква далечна страна. Тамошният цар имал една-едничка дъщеря, първа хубавица. Царевият син много я харесал и си рекъл на ума: „По-лична от тази няма на света. Ще я взема за жена и ще наследя бащината корона“. Поискал я — дали му я. Разменили си младите пръстените, направили весел годеж и годеникът тръгнал да се връща — да донесе радостната вест на баща си.

Средният син, да не остане по-надире от брат си, се облякъл и той в хубави дрехи, препасал оръжие и повел сто подбрани войника на запад. Вървели, вървели, много земи извървели, много чудеса видели. Стигнали до едно далечно царство. И този цар имал само една дъщеря — ненагледна хубавица. Харесал я царевият син, рекъл си: „По-хубава от нея няма на света. Аз ще наследя бащината корона“. Поискал я — дали му я. След годежа годежарите тръгнали назад.

А през всичкото това време най-малкият все още се въртял из двореца — не знаел накъде да иде да си дири късмета.

Бащата го сгълчал:

— Какво се мотаеш тук? Защо не отидеш и ти да ми доведеш снаха?

Волю-неволю упътил се малкият напосоки, ей тъй както си бил: нито празнични дрехи облякъл, нито доспехи сложил. Взел си само една тояжка да се брани от зли кучета. Вървял, вървял, обърнал се, видял — колкото една губерка бил извървял. Стигнал до голямо синьо езеро. Седнал на брега, почнал с тояжката да удря водата и да мисли: „Къде да ходя, като наникъде сърцето не ме влече?“. Пък то го довело тъкмо там, където му бил късметът. Потрай малко, ще видиш!

Ненадейно из водните глъбини изплувала една костенурка. Загледала тя царевия син жално-милно, пък той хич не я забелязва — шиба с пръчката водата и сума мисли му се блъскат в главата. По едно време нещо му раздрусало ръката. Гледа-гледа — костенурката захапала края на тояжката, а в очите й такъв пламък гори, че сърцето на момъка екнало от незнайна болка. Подръпнал полекичка тояжката, измъкнал на сухо животинката. Прикоткал я на коленете си, помилвал я по изкорубения гръб и й заприказвал:

— Като няма мома, която да ми хареса, стани ми ти невяста!

Костенурката му отговорила с меден като песен гласец:

— Благодаря ти, княже, за добрата дума! С нея ти разтури магията, която ме беше оковала в тая черупка. Аз съм ти наречена и обречена и ще ти бъда вярна невяста до гроб.

Почудил се момъкът — костенурка по човешки да приказва; а още повече се изплашил — какво ще рекат людете, да се ожени за такава нищожна гадинка? Дордето дойде на себе си, костенурката се изтърколила от коленете му и цопнала в езерото. Три пъти се презкамбичнала и тозчас се превърнала на чудна хубавица, каквато на сто години веднъж се ражда: мокрите й къдри падат по раменете като златна свила, на челото й ярка звезда свети, очите й — като езерната вода сини, устните — като зряла череша; излязла из водата — кръшна като мряна риба. Прехласнал се момъкът, скочил на нозе, прегърнал я, целунал я и затворил очи — не искал да се пробуди от тоя омаен сън.

Седнали двамата на тревата да разговарят, да си изкажат болката и радостта. Езерната девойка разправила, че тя била царска дъщеря. Преди много години и столетия един зъл магьосник дошъл да я иска за жена. Тя не го рачила. Тогава той нападнал с безброй нечестиви сили царщината на баща й, двореца потопил на дъното на езерото, всички пленил и превърнал на камъни, а нея проклел да стане костенурка и така да остане, докато не се намери някой, който да я поиска за жена в тоя й образ. Чак тогава да се разтури магията и да си станат пак всички такива, каквито са си били.

— Години наред аз изучавах всякакви магии, за да мога да махна проклятието, което висеше над нас — не успях. По-силен излезе онзи магьосник. Ала сега зная вълшебства, света да смая! — засмяла се девойката и сякаш второ слънце изгряло.

А царевият син й разправил за заръката на баща си, че как той не можел да си намери мома по сърце и че утре ще посрещат братята му своите невести, за да направят сватбите.

Тогава езерната девойка му рекла:

— Ти върви при своите, а аз до утре ще приготвя всичко за нашата сватба.

Сбогували се двамата и си обещали на заранта пак тука да се намерят. Щом момъкът удари с тояжката по водата, тя ще го чуе и ще излезе.

Хубавицата скочила в езерото, презкамбичнала се три пъти и отново станала костенурка.

Царевият син се върнал в двореца. Разказал пред всички какво му се беше случило. Щом стигнал дотам, когато рече на костенурката: „Стани ми ти невяста!“, двамата братя прихнали да се смеят и почнали да го подиграват. Омъчнил се малкият и си заключил устата — нищо повече не казал.

На другия ден бързоходци вестоносци довтасали и обадили, че пристигат знатните годеници. Царят заповядал да украсят целия град с пъстри черги и цветя; всички граждани да облекат празничните си премени и да излязат на улиците; войниците в най-хубави доспехи да се строят от двореца до градските порти.

Двамата батьовци се пременили, натъкмили и отишли заедно с най-първите сановници да посрещат годениците си. А малкият брат се запътил към езерото. Щом ударил с тояжката по водата, показала се костенурката, презкамбичнала се три пъти и се превърнала на девица-хубавица — ясна Звездица. Тя била облечена в такива дрехи, каквито само вълшебниците в приказките могат да имат. Птиците като я зърнали, престанали да пеят, а на нашия момък дъхът му секнал. Едва могъл да продума:

— Хайде да вървим в двореца. Там са се събрали всички големци и чакат да видят царската невяста.

— Ами че и моите хора искат да ми видят годеника. Нека първом при тях да идем — рекла езерната девойка и махнала с ръка.

Мигом водата се разделила и на дъното блеснал един дворец, какъвто няма втори на света: всичко лъщи от злато и безценни камъни така, че очите ти се премрежват.

ezero.jpg

Хубавицата хванала годеника си за ръка и го повела по едни мраморни стъпала надолу към двореца. Щом наближили, разтворили се тежки златни порти, гръмнали празнични тръби и барабани. На прага ги срещнал старият цар, обкръжен от много сановници, боляри и войводи — всички облечени в сърма и коприна, извезани с Маргарит и елмази. Като си погледнал дрехите, нашият момък се засрамил, макар да бил се пременил като за сватба: та неговите одежди били по-бедни от дрехите на последния тукашен слуга!

Освободените от магията люде посрещнали царевия син като свой избавител и радостта им нямала край. Всеки го дарил с най-скъпи подаръци, а бащата на годеницата му рекъл тъй:

— Аз съм вече много стар. Премеждията, що ми минаха през главата, отнеха всичките ми сили. Давам ти милата си щерка с благослов, и подводното си царство ти отстъпвам.

Сетне го развели из двореца, из градината, в хазната. Царевият син много богатства бил видял, ама от това, що му показали сега, се смаял. Защото такова великолепие и на сън не бил сънувал: стените на стаите били покрити с пъстри везма, по които се виждали ловни случки и победни битки; стъпките на човека потъвали в меки шарени губери; всички столове и маси от злато, слонова кост и червено дърво, в които били вбити благородни камъни от всякакви цветове. Дори чучурите на чешмите били от чисто злато. Пък в хазната — умът да ти се вземе от купища жълтици, маргарит, безценни камъни и скъпи тъкани.

След като се показали всички тия чудеса, царят заповядал да облекат момъка по тяхному. Пременили го, натъкмили го така, че всеки да се захласне. Сетне докарали една златна кочия, обсипана с благородни камъни, която сияела като пролетно слънце. В нея натоварили ракли от черно и червено дърво, пълни с най-скъпи дарове. Теглили я четири тънконоги коне, чийто косъм блестял като коприна — не коне, а хали: от очите им искри летели, а изпод нетърпеливите им копита светкавици излизали. Потеглили младоженците към двореца на момъка, изпратени с песни и благословии.

А дордето те се помайвали из подводните покои на хубавицата, в престолния град пристигнали батьовците със своите невести — единият откъм изток, другият откъм запад. Криво да съдим, право да съдим — хубави били царкините, натруфени по царски и всяка носела богата зестра: роби, коне, писани каруци, натоварени с разни скъпи неща. Голямо и мало се трупало по улиците да гледа сватбените върволици. Людете тичали ту на една страна, ту на друга — да не изпуснат нещо от това голямо тържество. Ала когато се задала златната кочия с четирите огън коне, другото избледняло, потъмняло. Юрнал се народът да зяпа какво води най-малкият княз и от захлас всички си хапели пръстите, макар кочията и конете да били от хубави по-хубави, людете гледали само годеницата — на нея най-много се радвали, защото такава хубост дотогава никой не бил виждал.

Царят и сановниците му като я съзрели, не могли да намерят думи да я нахвалят — усетили веднага, че тя не ще да е мома както всички моми. А тя колкото била хубава, толкова скромна и добра — за всекиго намерила по една ласкава дума, всекиму сърцето стоплила.

Само двамата батьовци мълчали и си хапели устните: ослепила ги тая хубост неземна и признали си те един на друг колко несправедливи били, като се присмивали на брата си. Пък техните невести умирали от завист: гледали булчинските дрехи на младата си етърва и се мъчили да правят всичко тъй, както тя прави.

Вдигнали се в един ден три царски сватби. Наредили тежки трапези, отрупани с най-различни лакомства. Седнали сватбарите пир да пируват. Яли, пили, а невястата на най-малкия царев син взимала по залъче от всяко ястие и си го криела в пазвата. Етървите й, като я гледали какво прави, и те взели да й подражават.

Разгоряла се веселбата, станали сватбарите да играят хоро. Хубавицата отишла при царя, бръкнала в пазвата си и извадила оттам чудни цветя миризливи, каквито по тия места не цъфтят. Мигом дворецът се изпълнил с райско ухание. Снахата целунала ръка на свекъра си в знак на обич и почит. Той я целунал по звездното чело и големците й се поклонили. Скромно и смирено, тя се отправила към мъжа си, а по кръшните й стъпки се ронел ситен-дребен маргарит. Всички гости — големи и малки, знатни и дребни — се втурнали да събират това богатство. Нали езерната хубавица се била изучила на чародейство, това сторила.

Двете етърви, които също били напълнили пазвите си с мазни залъци, се приближили и те да благодарят на свекъра. Като бръкнали и се погледнали — що да видят — целите изцапани като прасета с разни яденета. Сватбарите почнали да си шушукат, да се ръгат в ребрата, взели ги на подбив — жал да ти стане. Засрамили се гордите царкини, изтичали в покоите си да се преоблекат.

Преди да свърши сватбената веселба, царят повикал всички около трона си. Вдигнал се той от високото място, свалил короната от главата си и я положил на главата на най-малкия син — предал му царството, както преди беше рекъл.

И зацарували младият цар с хубавата си царица. И двамата били умни и разумни, та добре управлявали царщината — и народът добрувал. Те оставили на батьовците бащиния дом и отишли да живеят в оня чуден-пречуден езерен дворец, откъдето управлявали.

И останали там…

Пък аз на коня крилат се понесох, тая приказка тук ви донесох…

Който не ми е повярвал, значи, разбрал е, че лъжа.

Пастирчето и русалките
Словенска народна приказка

pastir.jpg

Имало едно време в Истрия едно момче — бедно сираче. Целият му имот бил три кози и една крава. С тях то се заглавиквало по цял ден, с тях спяло зиме-лете под един навес, с тяхното мляко се прехранвало, колкото да не умре от глад.

Веднъж по пладне то подкарало малкото си стадо към морето — искало да се окъпе, защото слънцето прежуряло без милост. Като стигнало на брега, видяло върху жежкия пясък да спят три чудно хубави девойки. Те съвсем приличали една на друга — като три листенца от детелина — просто не можеш да ги различиш: тънки, стройни като фиданки, с дълги златни коси и бели като пресняк лица. Били три морски русалки, ала момчето не се досещало.

То видяло, че девойките спят под жарещите лъчи и си рекло: „Слънцето ще опърли хубавите им лица и жалко ще бъде, ако загрубеят и погрознеят. Я чакай да им направя сянка“.

Покатерило се пастирчето на една липа, начупило разлистени вейки и ги наболо в пясъка около русалките така, че главите им да останат под сянка.

Като свършило тая работа, то се обърнало да си върви, защото косите на девойките блестели толкова силно, че очите го заболели.

В това време русалките се повдигнали и почнали да се питат:

— Кой ни направи това добро?

Пък те много добре знаели кой. Защото русалките никога не спят, ами само се преструват на спящи. И сега си говорили на висок глас, за да чуе момчето и да се обади, та да разберат дали е скромно.

Пастирчето дочуло какво си говорели, ала продължило да си върви, като че ли нищо не е чуло. Ама русалките за миг го настигнали — кой ли може да им убегне? — питали го:

— Ти ли ни направи сянка, когато спяхме?

— Ъхъ! — измънкало момчето.

— Каква награда искаш за стореното добро?

— Нищо не искам. Голяма работа, че съм ви направил сянка с няколко липови клонки!

Русалките разбрали, че момчето е добро и скромно. Решили да го наградят богато. Дали му кесия с жълтици, която никога не се изпразвала, колкото и да вадиш от нея. Ала видели, че то не се зарадвало на вълшебния дар: бедното сираче не било виждало златни пари и не знаело, че само с една от тях може да си купи всичко, от което се нуждаело. Запремятало то лъскавите търкалца, поиграло си с тях, омръзнало му. Къде по-забавно било да си играе с пъргавите козички?

Русалките разбрали това и му казали:

— Довечера като си тръгнеш за село, ще чуеш зад гърба си дрънченето на много звънци. Върви и не се обръщай, дорде не стигнеш дома!

Изрекли това и с весел смях се затичали към морето, гмурнали се в сините води и вече не излезли.

Чак тогава пастирчето се досетило, че това не ще да са прости селски девойки, а златокоси русалки. Поседяло, почакало да се напасат животните и щом слънцето тръгнало на заход, подкарало своята сиромашка стока.

Върви момчето, свири си с кавала и дочува, че му пригласят много звънци, хлопатари и чанове — някои по-изтънко, други по-издебело. И колкото повече приближавало до селото, толкова по-многогласно ставало това дрънчене зад гърба му.

ovce.jpg

Не се стърпяло пастирчето, не послушало, както го бяха посъветвали русалките. Обърнало се да разбере какво има подире му. И що да види! — зад него се проточила дълга върволица от овце, кози и крави. Те излизали из морето и послушно го следвали, като че ли били негови. Ала щом то се обърнало, секнали и вече нищо не излязло от морето.

„Ех, нищо — рекло си то зарадвано. — И на това покорно благодаря!“

Откарало пастирчето дома си голямото стадо — животните едва се побрали в двора. Повикало бедните си съседи, които му помагали с това-онова, когато било още съвсем малко дете. Дарило всички — кому овце, кому кози, кому крави. И пак за него останали толкова много, че то станало заможно и заживяло по човешки.

Човекът, що заместил слънцето
Българска народна приказка

jivotni.jpg

Това се случило много отдавна. Тогава реката нагоре течала, а тополата с корени към небето растяла; свинята из облаците летяла, а рибата със славея се надпявала; овцата вълка изяла, а мишката котарака в миша дупка завряла; зайчето гонело мечката, пък тя пищяла: „Олеле! Изяде ме!“. Тогава ставали всякакви чудеса — само дето на Келчо не му порасла коса… Да речеш да смяташ кога е било, ще ти трябва за рабош сто аршина дърво, че и то може да не ти стигне…

Чакай, приятелю! Внимавай и не се прозявай! Туй не е още приказка, а предприказка. Приказката идва тепърва. Досега аз само тъй — да си размърдам езика.

Та имало едно време едно сиромашко момче. Още непроходило, черната чума отнесла баща му и майка му. Изгледали го по милост съседите докъде седем-осемнайсет години. Тогава го пуснали да върви по широкия свят да си дири късмета.

Лутал се сиракът насам-натам до някое време, накрай главил се в едно село за говедар. Селяните и те не били бог знае колко богати, та предложили за година плата само една крава с теленце и обещали всеки ден да му дават самун хляб. Ех, не било това чак толкова много, ама нали умниците казват: „Залудо работи, залудо не стой!“ — съгласил се момъкът.

Пасял говедата той, пасял ги добре. Затова селяните го обикнали, имали го вече комай за свой; по празници му подавали по нещо блажничко, да не му се залепят червата. А младият говедар си доял кравичката и си правел попара — това му било делничното ядене. Пък кравата му и теленцето й се охранили, загладили косъма и станали невям от всички говеда най-хубавите. Като ги гледал, стопанинът им се радвал и си мислел: „Скоро теленцето ще стане силен вол. Пък кравата ще ми роди друго теленце. Тогава вече ще имам рало волове — ще си стана и аз домакин и ще се оженя за някое сиромашко момиче, та и двамата да добруваме“.

Ала не било така писано. Откъде посред бял ден изскочил един вълк, налетял право на сиромашката крава и на теленцето. Като видял говедарят стоката си с прегризани гърла, от очите му кървави сълзи затекли, заудрял си главата: „Ох, клетият аз! Откъде ме слетя тая напаст! Какво да правя сега? Няма прокопсия от говедарлъка, друг занаят ще захвана!“.

Откарал добитъка в село и тръгнал, накъдето му видят очите. Прехвърлил една стръмна планина, отишъл в друго село. Тук пък се главил ратай у един селянин, който имал само една нива, ама голяма. Уловил се момъкът да се грижи за добитъка, да гледа всичката кърска и домашна работа. За платата се спогодили така: две години ратаят ще работи нивата за господаря, а третата за себе си.

Плюл си момъкът на ръцете, работил мъжки: оре, сее, плеви, жъне — прави всичко както трябва. Пък първите две години се улучили много добри — такава родидба и най-старите люде не помнели. На третата година чорбаджията отстъпил нивата си на ратая — той да я работи за своя сметка, както им била уговорката.

— Момко, ти ми донесе късмет — рекъл му селянинът. — Ха сега да видя и твоя!

И пак нивата народила за чудо и приказ пшеница, като дренки! Момъкът всеки ден излизал на къра, радвал се на нивата си и потривал ръце: „Ех, свърши се вече моята сиромашия! Ще стана най-сетне и аз човек“ — така си викал той. Ама нали казват: когато сиромахът се накани да се хване на хорото, то пък тъпанът ще се спука.

Тъкмо преди жътва, като ударила една градушка, колкото кокоши яйца. Всичко поразила поразията, всичкото добро в земята натикала, та не клас, ами здраво коренче не останало. И то пък как тъй се случило, че само нивата на сирака градушката ударила, а другите — непокътнати. Разбрал момъкът, че и в тоя занаят няма късмет, махнал с ръка — другаде да върви. Отишъл в един голям град.

Този път се главил да слугува у един златар. Цяла година стаите редял, двора метял, готвел и миел — всичко със сърце работел.

Като видял златарят, че слугата му е честен, умен и чевръст, взел го в дюкяна си да го научи на занаят. Новият чирак толкова бърже изучил всички тънкости на златарството, такива хубави гривни и пръстени почнал да прави, че сам майсторът се чудел на златните му ръце.

Златарят имал едно-едничко чедо — щерка на осемнайсет години — тъкмо мома за омъжване. Тя била толкова хубава, че нямало на света друга, която да се равни с нея. Затова родителите й не я пущали да излиза от къщи навън, да не би някой да я открадне.

Като видели господарите, че момъкът е толкова харен и смислен, рекли си:

— Да го оженим за нашата мома (че да си го вземем домозет). Ще му дадем да се разправя с имота ни, пък той ще ни гледа на старини.

Както решили, така и сторили! Вдигнали една весела сватба, а сетне си заживели в мир и сговор. Зетят работел на дюкяна и си гледал къщата от харно по-харно.

Веднъж на личен празник Гергьовден излезли младоженците вън от града в една горичка да се люлеят на люлка за здраве, както е обичаят. Като отишли там, намерили и много други граждани — жени, мъже, деца. Всички се люлеят и от сърце се смеят. По едно време някой сапикасал по-настрана чудна люлка: златна и на свилени въжета провесена. Никой преди това не бил я видял и никой не знаел кой я е вързал. Спуснали се в надпревара — всеки иска на нея да се полюлее. Ред по ред, дошъл редът и на хубавата невяста. Качила се и тя да се полюлее. Тъкмо се люшнала веднъж-дваж, люлката почнала да се издига нависоко, нависоко — чак до небето отишла, та се не видяла.

Бре, ами сега! Изпоплашили се всички, развикали се:

— Каква стана тая работа? Кой отвлече невястата?

Защурал се клетият й мъж, заскубал си косите — плаче и нарежда като над умряло. Ама със сълзи и клетви може ли човек злото да обърне? Мръкнало се вече, всички се прибрали дома. Само младият златар останал насред горичката да се върти като въртоглав.

Зарязал той всичко, тръгнал по широкия свят. Три години се скитал сиромахът без хляб и подслон, само с едва дряновица за другар, която да го брани от диви зверове. Трън-постеля, камък-възглаве, тегло голямо! Никъде не го свъртало и човек не искал да види. Прехвърлил стръмни планини, пребродил небродени гори, прегазил буйни реки и неверни блата. Спял, където го сварата свари, и ядял само шума и корени. Толкова изпосталял, че да го ръгнеш с нож — кръв няма да пусне. Нозете му хванали слинове, брадата му пораснала до пояс, а косите покрили раменете — замязал на стар пън, обрасъл с мъх. Пък дрехите му така се изпокъсали по драки и трънаци, че чак месата му се гледали — да го видиш, ще речеш — див човек.

Ех, мъка човешка — камък се пука, сърце се не пука!

Като ходел и бродел все така, един ден се намерил насред такъв пущинак, гдето птичка не прехвръква, камо ли човек да мине. Закатерил се като коза по скалите на някаква висока-висока планина. Нямало нито път, нито дори помен от пътечка. Мръкнало се вече, а той все вървял нагоре през камънаци и трошляци. Цяла нощ не спрял, дошла му душата до зъбите. На заранта се възкачил със сетни сили на най-високия връх на планината. Огледал се на четири страни — цялата земя се виждала в нозете му като на длан: планини и долини, гори и полета, реки и морета, градове и села. А недалеч под върха съзрял една пещера, пък малко по-настрана от нея — хубава градина, насадена с всякакви цветя.

— Брей! — почудил се нашият човек. — И тъдява люде живеели! Чакай да ида да си изпрося комат хляб, че примирам от глад.

Отишъл пред устата на пещерата. Тъкмо се наканил да приседне на един камък да почине, някаква бабичка излязла отвътре. Щом зърнала неканения гостенин, дръпнала се и се шмугнала в пещерата. Не минало много време — пак се подала, а подире й — кой мислиш? Ами че изгубената невяста! Старицата спряла страхливо пред пещерата, а хубавицата пристъпила към странника и го загледала в очите. Пък той, като я видял, разтреперил се, изтървал дряновицата и паднал без свяст на земята.

Невястата викнала на бабата да донесе вода да попръскат човека, та да не умре тука пред нозете им. Ама дордето старата да се върне, той се свестил, погледнал пак жена си и изпъшкал:

— Ох, душо моя, мигар не ме познаваш?

Като му чула приказката, невястата познала по гласа своя мъж и се спуснала да го прегръща и целува, а от очите й се заронили град сълзи. Ала се съвзела бърже, дръпнала се да ги не види бабата прегърнати.

Онази надникнала из пещерата със стомничка вода в ръката — още я било страх да се приближи до такъв див човек. А невястата й рекла:

— Ела, мале, ела! Не бой се. Той не е върколак, както ти ми каза, ами човек от моя свят. Приближи се, нищо лошо няма да ни стори. Да го нахраним, да го пригледаме, пък утре, като си почине, ще си иде, откъдето е дошъл.

— Харно, снахо, ами довечера като се върне синът ми, нали ще се разсърди, та ще убие и него, и нас двете?

— Ще го скрием в някой кът на пещерата. Мигар да оставим клетника да умре от студ и от глад навън?

Домиляло на старата, че скитникът й се видял много несретен — съгласила се. Отвели го жените в пещерата. Отвътре тя била покрита с драгоценни камъни, които сияели като дъга небесна. Нагостили го, а сетне му постлали в една тъмна дупка навътре — та стопанинът, когато се върне, да не го разбере.

По някое време ето че и той довтасал. Щом влязъл, пещерата светнала, защото имал на главата си венец от чисто злато и всякакви безценни камъни, които искрели като буен огън. Той окачил венеца на един сребърен гвоздей и го покрил с огромна кърпа, да не блести така силно. В същото време навън станало съвсем тъмно. Защото тоя млад стопанин бил самото Слънце. Връщал се от дневния си път уморен, гладен и ядосан. Седнал на трапезата, вдигнал нос и започнал да души:

— Мирише ми на човек!

Жените се изплашили.

— Какъв човек ще дойде тука досам небето?

— Има, има. Не ме лъжете!

— Невястата ти мирише така. Нали и тя е човек? — изпелтечила бабата.

Слънчо заклатил глава, ала не му се разправяло повече и млъкнал.

Невястата постлала свилен трапезник и наслагала три фурни хляб, три печени вола и три бурета с вино. Като се нахранил и напил, Слънчо се развеселил, челото му се разведрило и рекъл:

— Хайде, доведете сега човека, когото сте скрили! Искам да го видя! Давам ви дума, че нищо лошо няма да му сторя!

Припнала невястата и довела скиталеца. Слънчо го заразпитвал как е дошъл дотука и дали знае къде се намира. Гостенинът му отговорил, че е пътник, объркал пътя и сега не знае нито в коя земя, нито в коя царщина е попаднал. Тогава домакинът му разправил, че е дошъл досам първото небе, по което ходят слънцето, месечината и звездите, и че самият той е Слънцето.

— Заран, като излизам, слагам тоя венец на главата си и той грее — дава светлина и топлина на земята. Добре, ама много вече ми додея — всеки ден един и същи път бия. Затова ще те помоля за нещо. Ако се съгласиш, ще се отплатя.

— Кажи, Слънчо, да чуя какво искаш? — попитал човекът.

— Ще ти дам венеца, утре да излезеш ти вместо мен да грееш, пък аз ще остана тук да си почина. Призори ще те отведа на мястото, откъдето се качвам на небето и ще ти покажа пътя. Ще вървиш по него цял ден и вечерта ще се върнеш пак тук при нас. Не е чак толкова мъчна тая работа.

Човекът се съгласил.

На заранта станал преди зори, взел си неразделната дружка — дряновицата — и Слънцето го повело за ръка. Подир малко дошли до една скала, по която имало изчукани стъпала.

— Ето, оттук ще се изкачиш на първото небе — рекъл Слънчо. — Щом стъпиш на пътя, ще си сложиш венеца и той ще освети цялата земя. На пладне ще стигнеш до върха на небето. Там ще те причака свети Харалампи с трапеза, наредена с всякакво ядене. Докато ти се храниш, той ще ти стои на крак и ще ти прислужва. На икиндия ще те посрещне пък свети Илия, пак с наредена трапеза. Хапни, подкрепи се и продължи пътя си. Надвечер ще дойдеш до края на небето. Там има друга скала като тая. Тя е за слизане. На онова място аз държа градина. Втора като нея на света няма — с всякакви цветя, каквито на земята не цъфтят. Не се заседявай там, за да не увехнат цветята ми от силните лъчи, ами завий бърже по пътечката. Тя ще те доведе в пещерата. Хайде сега, върви със здраве!

Изкачил се човекът на канарата и се намерил на самото небе. Оттук се протягал път, прав като свещ. Той приличал на опънато платно, от стъкло изляно. Погледнал под нозете си заместникът на Слънцето — свят му се завило: земята се виждала като някакво кокоше яйце; около нея водата на моретата, синьо-зелена и светла, се увивала както смок около шубрак. Той се побоял да стъпи на пътя, да не пропадне надолу от тая страховита висина. Ала потупал с крак и разбрал, че под него е твърдо. Тръгнал да върви, сякаш ходел по мост. Вървял и светел на хората, подпирайки се на тоягата си.

По пладне се изкачил на върха на първото небе и още отдалеч съзрял свети Харалампи, който го чакал край наредената трапеза. Седнал заместникът на Слънцето, нахранил се богато и пребогато — такива яденета той и на сън не бил виждал.

Подкрепил се, отдъхнал си, па скочил отведнъж и сграбчил свети Харалампи за врата, като някакво яре. Та като го зачесал с дряновицата: пата-кюта по гърба, по главата, по задника — където свари. Набил го здравата; оставил го да лежи като мъртъв сред пътя и си тръгнал.

По икиндия го дочакал свети Илия пак със сложена трапеза. Нашият човек седнал и се нахранил. Сетне скочил, стиснал светията за брадата, та като го почнал. Бил го, бил, набил го като гвоздей и го оставил примрял на пътя.

boi.jpg

Надвечер стигнал до края на небето, при канарата за слизане. Там наистина видял Слънчовата градина осеяна с всякакви най-чудни цветя. Ала наместо да стигне бърже, както Слънчо му беше поръчал, той се изстъпил право насреща като побит кол и стоял така, докато всички цветя се превърнали на черна пепел. Свършил и тая пакост и се упътил към пещерата. На входа Слънчо го чакал весел-весел, че си бил добре починал, и го попитал:

— Как прекара деня?

— Много харно! — отвърнал заместникът му. — То не било мъчна работа.

— Е, остани да си починеш добре, че надолу към земята те чака доста път.

Влезли двамата и седнали на трапезата. Яли, пили и весело разговаряли за всичко, що има по широкия свят.

На заранта Слънчо заръчал на гостенина да не си ходи още, ами да го дочака.

— Довечера, като се върна, ще ти дам наградата, която обещах.

Така рекъл Слънчо и тръгнал да си върши своята слънчова служба. На пладне намерил трапезата наредена, подредена, както винаги, ала свети Харалампи никакъв не се виждал. По едно време Слънчо го съзрял нейде надалеч да се прикрива зад облаците.

— Какво се гушиш там? Ела насам!

— А-а, да дойда, че да ме пребиеш от бой, както вчера! Мигар не ти харесаха гозбите, или нещо друго съм сбъркал, та беше така безмилостен?

— Що думаш, отче свети?

— Гърбината ми знае какъв пердах яде вчера…

— Ела, отче, да се разберем! Не се бой! Вчера един земен човек ме отмени в службата, той така те е наредил.

Свети Харалампи дошъл със страх и му разправил какво си изпатил вчера за права бога. Почудил се Слънчо — защо човекът ще седне да бие праведния мъж без вина? Като се нахранил, тръгнал пак да огрява света. По икиндия, щом свети Илия го зърнал, хукнал, та побягнал още по-далече.

Напусто Слънцето го викало. Свети Илия дори не се обърнал. Разбрал Слънчо, че и тоя светия си е изпатил от неговия заместник. Хапнал надве-натри и забързал да разбере каква ли още пакост е станала. Когато дошъл до градината, що да види — всичко наоколо изпепелено. Ама пък нито едно коренче от цветята не било оцеляло. От яд Слънцето така се зачервило, че долу на земята и люде, и зверове от жега не можели да дишат. Добре че това траяло малко време, иначе всичко е щяло да изгине от горещината. Слънчо се опомнил и бърже-бърже се прибрал в пещерата. Там нашият човек го чакал весел и засмян, сякаш нищичко не е било.

Слънчо му викнал:

— А бре, поразнико, а бре, нехранимайко, какво си сторил ти вчера? Така ли се върши тая важна работа? Какво ти е направил свети Харалампи, та си го затрил от бой?

— Какво ли? — наежил се човекът. — Ах, да ми падне още веднъж в ръцете, ще го натикам в кози рог и той да му е широк. От него ми започнаха всичките тегла. Нали той заповядва на дивите зверове? Когато бях говедар, си имах само една крава и едно теленце — целият имот ми беше това. И какво ми завидя на мене, сиромаха, та насъска вълка право на тях? Оттогава ми тръгна назад.

И човекът му разправил всичко как е станало. Като чул това, което беше сторил свети Харалампи, Слънчо поомекнал и попитал пак:

— Ами свети Илия, защо наби?

— Него ли? Да ми падне на сгода, ремъци от гърба му ще свлека! Как можа той от цяло едно поле моята нива да удари, та да я направи наравно със земята? Две години за нея бях слугувал и робувал! — и той разправил каква поразия му бил сторил свети Илия.

— Е, харно! Те са ти напакостили и ти си им платил. Ами аз какво ти сторих, та ми изпепели хубавата градина?

— Ти ли, а — задъхал се от ярост несретникът, — ти ли какво си ми сторил? Градината — нищо не е! Тебе и жив да опека, пак не можеш да ми се изплатиш. Всички сетнешни патила, що препатих, все от тебе ми дойдоха!…

И разправил човекът целия си живот и всичко, което беше изстрадал и престрадал, защото Слънчо му беше откраднал невястата:

— И ето, след като се толкова мъчих и трудих, най-подир и на мене ми излезе късмета да се оженя и задомя, да стана и аз човек като всички. А ти ми завидя, та с измама ми грабна невястата — завършил жалостивото си житие-битие претеглилият толкова теглила човек.

А Слънчо, като го слушал, се червял все повече и повече, сякаш на жив огън се пече. От срам не знаел какво да рече. Накрая казал:

— Прав си, побратиме! Моля те да ми простиш за злото, що съм ти сторил. Вземи си жената и си върви, откъдето си дошъл. Ама първом искам да ти се отплатя, та да ме помниш с добро.

Като рекъл тъй, той отишъл в един кът, където имало накамарени най-различни безценни камъни — червени, сини, зелени, жълти, бистри като изворна вода — всякакви. Напълнил му торбата и му я дал:

— Вземи това, вземи си и жената! Вървете си със здраве!

Човекът не изчакал още две думи да му издума Слънцето, че може да му скимне да се повърне. Хванал за ръка невястата и си тръгнали двамата радостни, начаса забравили всички тегла и неволи. Много се намъчили, горките, по всякакви пътища: минали през непристъпни планини и диви гори, през безводни пустини и буйни реки. Най-накрая похлопали на своята порта.

Старите, като видели щерка си и зетя си да се връщат живи и здрави, хвърлили се да ги прегръщат. И сякаш отново се родили, милите. Защото, като останали сам-самички да кукуват, нечестни люде им ограбили богатството и те вече едвам свързвали двата края.

Зетят отворил сега по-голям златарски дюкян. С камъните, що Слънцето му дарило, той започнал да прави такива накити, та дори царици и болярки се гордеели да ги носят на венчило или на най-личен празник. И станал той най-прочутият златар и най-богатият човек в царщината.

Така в доволство и охолство доживели двамата до най-дълбока старост, обичани и почитани от децата си и от гражданите.

Отгоре — каймак, отдолу — пресняк! А нашата приказчица е чиста измислица.

Падишахът — папагал
Турска народна приказка

papagal.jpg

По онова време господарувал в един голям и хубав град велик падишах. Много богатства имал той, ала най-безценното му съкровище била неговата жена, която с хубостта си смущавала и пълноликата месечина. Падишахът я обичал с хиляда сърца, а и тя му отвръщала със същата обич. Пък зад гърба на двамата щастливци като сянка се гушел великият везир — завистлив и вероломен. Сън не го хващало ден и нощ да мисли и крои как да премахне господаря си, та да му вземе престола и жената. Ала не смеел никому да каже, защото знаел, че ако падишахът се научи, ще заповяда да го накълцат на парчета.

Един ден в тоя престолен град пристигнал някакъв дервиш — изкусен чародеец. Насред главния мегдан, точно срещу султанския сарай, той разпънал шатрата си, окачил на прът пред нея дервишката тояга, кратунката и рога, с които никога не се разделял, и почнал да показва своя майсторлък. Сума народ се насъбрал около него. Всички си хапели джуките от почуда и изумление. Известили на падишаха за чудните чудеса, които правел този дервиш. Повелителят наредил да го доведат в сарая. Дошъл чудотворецът и, както му е редът, целунал земята под нозете на падишаха, пожелал му слава и дълголетие. Господарят му рекъл:

— Я ми покажи умението си, чародеецо!

Поклонил се дервишът мълчаливо — значи, че е съгласен — и почнал да прави най-различни чудесии.

Падишахът много се забавлявал и още повече се учудвал, ала напук му рекъл:

— Нищо не е това, що ми показваш! Виждал съм и по-чудни неща.

Тия думи боднали дервиша право в сърцето. Рекъл:

— О, падишах ефенди, аз зная да правя и други работи, още по-дивни. Ще ти покажа изкуството си, ала само на тебе. Накарай всички да излязат. Ще видиш такова нещо, че ще има дълго да се чудиш и маеш.

— Оставете ни сами! — заповядал падишахът и всички царедворци излезли.

— О, всесилни господарю — започнал дервишът, щом останали само двамата. — Аз съм изучил хитрата наука на превръщането Алем-Калем. Сега ще видиш как душата ми ще напусне телесната си черупка и ще се пресели в друго, какво да е мъртво тяло. Заповядай да донесат един гъсок и аз ще ти покажа как става това.

Изпляскал с ръце падишахът, наредил да донесат гъсок. Дервишът го удушил и захвърлил мъртъв на килима. Сетне прошепнал някакво заклинание и тутакси душата му се преселила в тялото на мъртвия гъсок. Птицата оживяла, заквакала „ква-ква-ква“ и затичала из стаята, а дервишът останал да лежи на пода мъртъв и студен — по-мъртъв от това, здраве му кажи!

Смаял се падишахът като видял такова чудо нечувано. От почуда като зяпнал, забравил да си затвори устата. Смаял се, та дори се изплашил и само можал да промълви:

— Аллах! Аллах!…

Подир малко дервишът прошепнал същото заклинание и мигом душата му се върнала в бездушното тяло — той оживял, а весело тичащият дотогава гъсок паднал и не мръднал.

Като се съвзел от почудата си, падишахът помолил дервиша да го научи и той да прави това. Чудодеецът първом не скланял, ала накрая отстъпил и рекъл:

— Да бъде волята ти! Само че никому не бива да казваш и никого да не учиш да го прави. Инак ще те сполети голяма беда.

Падишахът обещал. Дервишът изказал вълшебното заклинание. Падишахът го научил наизуст, добре го запаметил и наградил богато мъдрия дервиш.

Минало се някое време. Един ден падишахът и великият везир отишли сами на лов в близката гора. Убили една кошута. Прищяло му се на падишаха да се похвали на везира си и му рекъл:

— Внимавай сега добре, да видиш какво чудо ще направя!

Пошепнал той вълшебните думи и душата му се преселила в трупа на убитото животно. Кошутата оживяла и пъргаво заскачала насам-нататък, а тялото на падишаха останало да лежи мъртво на тревата. Подир малко падишахът отново произнесъл заклинанието и душата му пак се възвърнала в тялото му.

Чудом се почудил везирът и запитал господаря си как се прави това.

— Научих едно вълшебно заклинание от онзи дервиш чудотворец — отвърнал неблагоразумно владетелят, забравил предупреждението на мъдреца.

— Моля ти се, велики господарю, от сърце и от душа, научи и мене на това заклинание!

Много дълго везирът трябвало да моли, дордето най-сетне падишахът склонил. Научил го. Сега лукавият везир предложил:

— О, повелителю мой, покажи ми пак как се пресели душата ти в тая убита кошута, та подир тебе да опитам и аз.

Без и на ум да му мине нещо лошо, падишахът изпълнил молбата на везира — преселил душата си в мъртвото животно. В същия миг вероломникът извикал заучените вълшебни думи и душата му влязла в тялото на падишаха, а неговото останало да лежи бездушно на земята. Без да се мае, той опънал лъка и понечил да убие кошутата, та да свърши с падишаха завинаги. Ала този угадил коварната мисъл на своя везир, припнал по-бърже от стрелата и се шмугнал в гъсталака на гората.

Тичал той, тичал, достигнал до средината на гората и спрял премалял под едно дърво. Тук на тревата съзрял един умрял папагал. Решил падишахът, че ще е по-безопасно да се превъплъти в птица, защото подлият везир може да прати хайка да го убият. Изрекъл злокобното заклинание и душата му се преселила в тялото на мъртвия папагал. Разперил той криле, полетял и кацнал в сараевата градина.

Да го оставим там да кукува и тъгува, сам себе си да съжалява и обвинява, загдето не послуша мъдрия съвет на дервиша, и да видим сега какво ще прави везирът.

Върнал се измамникът в града, променен в тялото на своя повелител. Изтичали придворните блюдолизци и тунеядци, каквито ги има във всеки сарай — посрещнали го с най-голяма почит: поклонили му се, помогнали му да слезе от коня. А той им рекъл:

— Както ловувахме с везира, прилоша му и падна на земята. Умря великият везир, нашата дясна ръка. Слава на оногова, който не умира! Идете и приберете трупа му, дордето вълците не са го надушили.

sarna.jpg

Побързали придворните, отишли и донесли мъртвеца. По заповед на подсторения падишах погребали го с голяма тържественост.

А вероломникът в образа на падишаха влязъл в харема му като у дома си и отишъл при султанката. Като го видяла, тя се спуснала насреща му, прегърнала го и изведнъж се сепнала — сърцето й невям подсказало подмяната: същото лице, същият глас като на мъжа й, а походката му друга, привичките му по-различни, очите му другояче стрелкат и дъхът му не е вече тъй свеж и приятен.

Седнали да вечерят. Уж падишахът през цялото време посягал да милва хубавицата, приказвал й гальовни думи, пък тя се дърпала, не го оставяла да я доближи, и си мислела със страх и горчивина: „Аллах, аллах, какво стана с мене, че не мога вече мъжа си да понасям? Как да избягам, че да се спася от него?“…

А сега нека пак се върнем при нашия нещастен папагал.

На заранта дошъл градинарят в градината и почнал да плеви лехите. Птицата долетяла при него, заговорила му с човешки глас:

— Добри човече, отнеси ме на султан-ханъм.

Градинарят никак не се зачудил, че птицата така му говори. Нали всички знаем, че папагалите могат да приказват по човешки? „Умен съвет ми дава тая птица“ — помислил си той. Взел папагала и го отнесъл на султанката. Тя му благодарила и му дала цяла шепа жълтици.

Пък злощастният падишах — папагал, като видял обичната си жена, се залял в сълзи, а сетне си рекъл: „Търпение-спасение! Може пък и нас да огрее слънцето на радостта“.

Слугите сложили папагала в златна клетка и я окачили в покоите на султан-ханъм. Тя се приближила до птицата, почнала да я милва и да въздиша дълбоко.

Падишахът-папагал забелязал, че жена му е посърнала и нажалена. Попитал я:

— О, султан-ханъм, защо си такава жална-печална? Да не би да си болна?

А тя:

— Ох, мило папагалче, не ме питай и разпитвай. В сърцето ми се е свила такава мъка, за която никому не мога да разкажа.

Папагалът настоял:

— Кажи на мене, кажи на мене! Човек може да няма сили да ти помогне, а пък аз дано намеря!

— Как да ми помогнеш, миличко — въздъхнала султанката, — като и ти си затворено в златна клетка?

— Заклевам те в живота ти, господарке, изкажи ми мъката си!

Подир дълго настояване и умоляване накрая тя си отворила сърцето пред птицата:

— Аз съм жена на падишаха. Доскоро го обичах с цялата си душа, готова бях за него да умра с радост. А от някое време той ми изстина от сърцето и така ми е опротивял, че ще избягам от него. Само не зная как да го направя. Ден и нощ мисля и нищо не мога да измисля.

Като чул тия думи падишахът — папагал се зарадвал донемайкъде и рекъл:

— Господарке, я ме помириши!

Султан-ханъм го помирисала и плеснала с ръце от учудване:

— Ами че ти миришеш както мъжът ми! Каква ще е тая работа?

Тогава папагалът й се открил:

— Аз съм падишахът, твоят мъж…

И й разправил всичко за изменничеството на великия везир.

— Какво да правим сега? — закършила ръце султанката. — Как да те избавя?

Папагалът я научил:

— Довечера, когато онзи нечестивец се заумилква около тебе, ти бъди по-мила, по-любезна с него, отколкото досега. Кажи му, че искаш да те развлече, като си пресели душата в някое умряло животно. Везирът непременно ще те послуша, защото, ако откаже, ти може да се усъмниш, че той не е падишахът. Другото остави на мен.

Султанката се съгласила. Вечерта дошъл при нея уж-падишахът и седнали да вечерят. По едно време тя рекла:

— О, мили мой мъжо, нещо сърцето ми се е свило. Защо не ме разтушиш с онова вълшебство, което ти научи от мъдрия дервиш? Искам пак да видя как ще преселиш душата си в някое умряло животно. Това е толкова забавно…

— Щом искаш, ще го сторя, о, обична ми жено! — съгласил се проклетникът и плеснал с ръце.

Слугите донесли от кухнята един заклан гъсок и си излезли. Везирът произнесъл вълшебното заклинание и тозчас душата му влязла в мъртвото тяло на гъсока. Той започнал да грачи „Чатъра-патъра!“ — и се заразхождал важно-важно из стаята. Щом станало това превъплъщение, падишахът — папагал бърже изговорил заклинанието и отново приел прежния си вид, а тялото на папагала останал да лежи мъртво в клетката. Падишахът се спуснал връз гъсока и извикал:

— О, коварни везире, ти заслужаваш най-голямо наказание!

И почнал да скубе перата му едно по едно. А везирът гъсок крякал и врякал, ритал с крака, трепкал с крила, много го боляло. След като оскубал всичката му перушина и гъсокът останал гол, по-гол, отколкото когато се бил излюпил, падишахът му откъснал главата. И подлата душа на везира избягала с писък при дяволите на вечно мъчение.

gusok.jpg

И заживели си пак в охолство и доволство падишахът и вярната му хубавица. Живели много години, докато накрая не дошла смъртта, която прекратява веселбата и разлъчва сърцата.

Славеят Гизар
Албанска народна приказка

kletka.jpg

Било ли е, не е ли било — не съм бил там, не знам. Ама от дядо съм слушал, че преди много години живял един султан. На младини той много воювал, много кръв пролял, голямо богатство събрал. А като позастарял и му замирисало на пръст, уплашил се от аллаха и решил да издигне джамия, та дано го умилостиви да му прости греховете.

Извикал той най-добри майстори и им заповядал да съградят джамия, която да няма равна на себе си по хубост и богатство. Докарали людете отдалеч разноцветен мрамор и вишнев порфир, извадил султанът от хазната си злато, сребро и драгоценни камъни и започнала работата. Направили майсторите джамия за чудо и приказ. Отишъл султанът в джамията, харесал я много и започнал да се моли. Като си свършил молитвата и тръгнал да се връща в сарая си, до него се приближил някакъв непознат дервиш и му пришепнал:

— Джамията е хубава, ала напразно се молиш, молитвата ти няма да стигне до ушите на аллаха.

Изрекъл това и си отишъл. А султанът много се умъчнил и заповядал да съборят джамията, нова да направят. Майсторите изпълнили заповедта: съборили хубавата джамия и вдигнали на нейно място друга, още по-хубава, още по-богата. Султанът отишъл да се моли в нея. Като си свършил молитвата и понечил да си тръгне, пак дошъл онзи дервиш и му пришепнал:

— Джамията е много хубава, ала напразно се молиш, аллах няма да чуе молитвата ти.

И си отишъл.

Султанът заповядал да съборят и тая и да построят нова, още по-богата и още по-хубава. Заради нея той изпразнил цялата си хазна. И станала тая джамия такава, каквато нямало нийде по земята.

Отишъл султанът в новата джамия. Коленичил на килимчето, вдигнал ръце към небето, правел метани и си удрял челото о мраморния под. А като си тръгнал, дервишът го пресрещнал и пак същите думи издумал.

Опечалил се султанът, нажалил се. Върнал се в сарая си, седнал на миндера, мисли и въздиша: „Нова да строя, нямам вече пари. И каква полза да се моля, ако аллах не чува молитвата ми?“.

А той имал трима сина. Видели го те и го попитали:

— Тате, какви грижи са те налегнали, че седиш такъв нажален?

Той им отвърнал:

— Залудо изхарчих всичкото си богатство. Построих джамия, каквато няма друга по света, ала и в нея аллах не иска да чуе молитвата ми.

— Защо да не иска аллах да чуе молитвата ти, тате? — попитали го синовете.

— Не знам! — отговорил султанът. — Колчем отивам в джамията да се моля, идва един непознат дервиш и ми пришепва на ухото: „Джамията е хубава, ала молитвата ти няма да стигне до ушите на аллаха“.

Синовете рекли:

— Тате, иди утре в джамията пак да се молиш. Ние ще стоим отвън и ще чакаме. Ако дойде пак онзи дервиш, ще го хванем да разберем какво значи всичко това.

Султанът ги послушал. Отишъл на другия ден да се моли. И ето че и сега станало както преди. Дошъл дервишът и му пришепнал:

— Джамията е хубава, от нея по-хубава няма. Ала напразно се молиш.

Изрекъл това дервишът и тръгнал да излезе. А там на входа го пресрещнали тримата синове на султана:

— Защо всякога повтаряш тия думи? Защо благочестивата молитва на баща ни няма да стигне до ушите на аллаха? Обясни ни!

Дервишът отговорил:

— Джамията е хубава. Няма друга в света, която да се равни с нея. Ала й липсва едно нещо. Ако вътре беше сложен славеят Гизар, заедно с неговите вълшебни песни и молитвата на султана щеше да се възвиси до трона на аллаха.

Синовете попитали:

— Ами къде е тоя славей Гизар? Ние ще отидем и ще го донесем, та да се разведри челото на баща ни.

Дервишът разперил ръце на четири страни:

— Натам, а къде точно — не знам! — казал и си тръгнал.

Синовете отишли в сарая и рекли на баща си:

— Дервишът ни каза, че за да стигне молитвата ти до аллаха, трябва да окачим в джамията славея Гизар. Той не знае точно къде се намира тая птичка, ала ние ще отидем, ако ще и до края на света, и ще ти я донесем.

Султанът се съгласил, благословил ги, дал им по една торба жълтици и ги пратил да дирят славея Гизар.

Тръгнали синовете, без да знаят накъде отиват. Вървели, вървели, нещо около двадесетина дни. Стигнали до един раздрум, където пътят се разделял на три посоки. Край всеки път имало по един камък, на който пишело нещо. Навели се братята, прочели. На единия пишело: „Който тръгне по тоя път, ще се върне“. На другия пишело: „Който тръгне по тоя път, нека се надява само на себе си“. А на третия: „Който тръгне по тоя път, няма да се върне“.

Най-старият брат рекъл:

— Аз съм наследник на бащиния престол и трябва да се върна жив и здрав. Иначе беди ще се струпат върху султанството ни. Затова следва аз да тръгна по първия път!

Средният рекъл:

— Аз пък ще тръгна по втория път и ще гледам да се върна здрав и читав, за да помагам на бъдещия султан в работите му!

— Тогава аз ще тръгна по третия път, пък каквото аллах даде! — рекъл най-малкият.

Съгласили се и решили да оставят под камъните пръстените си, та онзи, който пръв се върне, да иде да дири братята си, за да си отидат всички заедно дома. Като направили това, прегърнали се и се разделили. Всеки поел по своя път да дири славея Гизар.

Най-големият брат избрал по-лекия път. Вървял, вървял, пристигнал в един голям град. Спрял в странноприемница, където отсядали най-богати люде. Тозчас го начоголили разни тунеядци. Почнал той да яде и пие с тях, да пилее бащините си жълтици с широки пръсти и забравил за какво бил дошъл.

Прекарал някое време весело и безгрижно. Ала готовите пари са като топъл хляб — бърже се изяждат. Ето че един ден кесията му се изпразнила. Добрите приятели веднага се разбягали и щом го срещали, извръщали глава, като да не го познават. Стопанинът на странноприемницата му задържал скъпите дрехи за неплатения наем и го изпъдил.

Кумил се наследникът на султана гол и бос на улицата. Що да прави? — Без пари и за гробищата не си! А гладът започнал да свири в корема му. Виждал той, че няма накъде, главил се при един кафеджия да разнася кафето и да мие чашите, само за единия хляб.

Средният брат, който тръгнал по по-трудния път, вървял няколко дни през гори и планини, през поля и долини. Накрая пристигнал изморен в един голям град. Поразпитал тук-таме за славея Гизар. Всички вдигали рамене — никой не бил чувал за такава птица. Починал си там някой и друг ден и пак тръгнал. Вървял, вървял, сторило му се, че пътят край няма. А в което и селище да попитал, никой нищо не можел да му каже за славея Гизар. Изморил се той, омръзнала му тая лутаница и спрял в друг голям град. Отседнал в една скъпа странноприемница. Започнал той весел живот, пилеел парите като пясък. Ама кесията му не била вълшебна, та все да пуща. Напокон и нему се свършили парите. Безгрижните хубавици около него се разбягали като врабци от ястреб. И султанският син се намерил на улицата без храна и без подслон. Съжалил го един бръснар, взел го да му прислужва в бръснарницата, само за единия хляб.

А най-малкият брат тръгнал по онзи опасен път, от който никой не се връщал. Прехвърлил стръмни планини, спущал се в тъмни долища, прекосявал буйни реки и изсъхнали мочурища и нийде не срещнал жив човек. Нямало нито градове, нито дори и най-забутани колиби. Накрай се намерил сред една гъста гора, в която слънце не прониквало. Там живеели само диви зверове и разни нечестиви твари. Подир дълго лутане срещнал една дива жена. От вятъра и дъжда кожата й се била напукала като дъбова кора. Тя седяла на един камък и си разресвала дългата коса с трън. Момъкът се зарадвал, че видял жив човек, пък макар див. Приближил се до жената, сресал с гребена си косата й, почистил от въшки главата й. Олекнало на жената, рекла му:

— Какво да ти дам, юначе, за доброто, което ми стори?

Той отвърнал:

— Нищо не ща да ми даваш. Ами ще те питам нещо. Ако знаеш, кажи ми.

— Думай да чуя.

— Тръгнал съм да диря славея Гизар. Ти, която бродиш из горите и планините цял живот, не си ли го видяла?

— Да съм го виждала, не съм. От майка си съм чувала, че живеел отвъд няколко планини. Ама пътят, по който си тръгнал, върви през най-страшни места, дето и аз не смея да мина. Ти по-добре се върни, че ще оставиш кости някъде из тия пущинаци.

Момъкът отвърнал:

— Както реката не се връща към извора си, така и аз няма да се върна. Обещал съм на баща си да му донеса тая чудна птица. Пък ти, ако искаш да ми се отплатиш, загдето те почистих, покажи ми пътя за натам.

— Добре тогава. Върви, щом не те е страх от смъртта! — рекла му дивата жена, хванала го за ръка и го повела към един висок връх.

Като стигнали горе, тя му посочила някаква далечна планина и му рекла:

— Там живее моята по-стара сестра. Тя е женена за войводата на тигрите. Кажи й много здраве от мен и я помоли да те оправи по-нататък. Само се пази от мъжа й.

Момъкът й поблагодарил и се запътил за далечната планина. Катерил се по непристъпни канари, спущал се в черни пропасти, провирал се през места, дето и невестулка не може да се провре, остри камъни изранили нозете му, стръвни тръни изпокъсали дрехите му — заприличал и той на див човек. Най-сетне се дотътрил до върха на далечната планина. Там видял къщата на войводата на тигрите. На двора една дива жена месела хляб и тъкмо се канела да го мята в пещта — като видяла този нечакан гостенин, тя много се почудила и го запитала:

— Що щеш, юначе, в тия пущинаци, където човешки крак не стъпва?

— Твоята по-малка сестра ме прати при теб по една работа. Нося ти много здраве от нея.

— Ох, гълъбче, я по-скоро бягай оттук, че ще се върне мъжът ми и ще те изяде!

— Е, щом съм дошъл дотук, връщане няма. Пък ако ми е писано от него да загина, тъй да бъде. Ти само покажи накъде да тръгна, та да намеря славея Гизар.

Жената поклатила глава и рекла:

— Чувала съм от майка си за него, ала къде живее — не знам.

В това време тестото втасало. Трябвало жената да метне хляба в пещта. А тя не знаела как да разтегли жаравата вътре, та сега треперела и въздишала, защото искала да я разтегли с дланите си. Тя винаги така правела и толкова зле се изгаряла, че после десет дни боледувала.

— Чакай! Остави ме аз да я разстеля както си знам! — рекъл й момъкът.

Отсякъл той един клон и с него разстлал жаравата, по-добре, отколкото жената го правела с дланите си. Като видяла това, тя плеснала с ръце — много се зарадвала, че се научила как да пече хляба, без да се изгаря.

Докато чакали хлябът да се изпече, момъкът разправил защо дири славея Гизар и я помолил да попита мъжа си — той нали по цял ден скита надлъж и нашир сигурно ще може да каже накъде да върви. Жената обещала. В това време хлябът се изпекъл. Тя го извадила и нахранила гладния и изморен момък. Сетне го отвела на тавана и го скрила в един сандък — наближавало вече време да се върне Войводата на тигрите.

Ето че и той не закъснял. Щом зърнал още отдалеч жена си, която го чакала засмяна на портата, извикал й ядосано:

— Защо днес не си ми изпекла хляб? С какво сега ще ме нахраниш? Тебе ли да изям, като съм толкова гладен?

Жена му отвърнала:

— Хлябът е изпечен и те чака да го ядеш, не се гневи!

— Как си го изпекла? Досега винаги се разболяваше, когато печеше хляба, а днес те гледам здрава.

— Измислих нещо да не се изгарям вече.

Щом влязъл вкъщи, той видял наредената трапеза, свалил си тигровата кожа и се превърнал в голям и силен човек, само гдето очите му били жълти и зъбите — като ножове. Седнал да се храни. Като се наситил и се поразвеселил, жена му го запитала:

— Какво би направил на един юнак, който мина оттук и ме научи как да пека хляба, без да се изгарям?

— Нищо лошо няма да му сторя. Ами за тая му добрина ще се побратимим и ще му помогна с нещо — рекъл мъжът й.

Тогава жената отишла на тавана, извадила момъка от сандъка и казала на мъжа си:

— Ето човекът, който ми направи това добро!

zver.jpg

Войводата на тигрите изгледал гостенина си, видял колко бил млад и хубав и рекъл:

— Ех, юначе, колко ли ти е сладко и крехко месото? Добре щях да си закуся с теб. Ала ти стори голямо добро на жена ми и аз й дадох дума да не те закачам. Бъди ми гост и побратим и кажи как да ти се отблагодаря? Знам, ти току-тъй не си дошъл в нашата дива покрайнина.

Момъкът му разправил и го попитал:

— Ако знаеш къде живее славеят Гизар, заведи ме и ми помогни да го уловя.

— Точно къде живее — не знам. Ала ще те пратя при моя по-стар брат — Повелителя на лъвовете и на всички други животни. Той помни много отдавна и ще знае накъде да те напъти. Отнеси му много здраве от мен и кажи, че си ми побратим. Тогава той нищо лошо няма да ти стори. Само трябва да знаеш, дотам има много дни път и ще срещнеш разни диви зъби, които ще се нахвърлят да те изядат.

Момъкът рекъл, че не се бои от нищо и че на всичко е готов, само и само да изпълни бащината си заръка. Тогава Войводата на тигрите го повел към върха на една висока планина и му показал накъде да върви. На раздяла отскубнал един косъм от мустаците си и му рекъл:

— Ако те срещне някой тигър и понечи да те нападне, покажи му тоя косъм и той ще се укроти и ще изпълни това, що му заповядаш от мое име.

Момъкът взел косъма и поблагодарил. Двамата побратими се прегърнали и сбогували.

Тръгнал пак синът на султана на път без път, през трошляци и камънаци, през стръмни присои и тъмни усои. Какви ли не страшни зверове го нападнали! Едни убивал със сабята си, други само ранявал и те с жален вой побягвали.

Защо да го протакаме, когато може с малко думи да стигнем до това, което искаш да узнаеш.

Подир много мъки и премеждия, нашият момък достигнал до къщата на Повелителя на лъвовете и на всички диви животни. Гледа — на двора една страшна жена се припича на слънце и дреме. Приближил се той тихичко до нея, прегърнал коленете й и изрекъл:

— Много ти здраве от твоя девер, Войводата на тигрите. Той ми е побратим, а пък ти ми бъди майка и зло не ми прави!

— Добре че си побратим на девера ми и ме имаш за майка — отвърнала страшната жена. — Иначе щях да те направя на мръвки и да те изям, че ми се виждаш много сладък.

В туй време от къщата се разнесъл силен лъвски рев:

— С кого говориш там?

— С моя син и побратим на твоя брат — отговорила жената.

— Нека влезе да разбера кой е!

Момъкът влезнал в къщата. Там видял един великан, седнал върху лъвска кожа. Главата му била обрасла с побеляла лъвска грива и от старост клепачите му били така натежали, че не можел да ги повдигне. Момъкът се приближил и подпрял с две клечки клепачите му и сега Повелителят на лъвовете и на всички животни можал да вижда. Той много се зарадвал и рекъл:

— Благодаря ти, юначе, че ми върна зрението! Много години вече как не мога да си вдигна клепките и съм като сляп за божия свят. Пък сега вече виждам светлината и всичко наоколо, както на младини. Кажи ми кой си и какво да ти дам, за да ти се отблагодаря за стореното добро.

Синът на султана разправил какво го е довело в тия пусти места. Старецът разтърсил гривата си и рекъл:

— Ох, юначе, знам аз къде е славеят Гизар, ала ти не можеш да идеш там. Откажи се по-добре и се върни. Тая птица живее в страната на духовете и вълшебните твари, а над тях разпорежда могъща самодива — Хубавицата на света. Тъй я наричат, че по хубост никое създание не може да се равни с нея. Там е много страшно. Аз, гдето съм Повелител на всички диви животни, не смея да пристъпя в тая земя.

Ала нашият момък държал на своето:

— Аз — рекъл — гдето претеглих толкова мъки и премеждия, назад се не връщам с празни ръце, щом съм дошъл вече толкова близо до славея Гизар. Пък ако е писано в книгата на съдбите там да си оставя костите, да бъде волята на аллаха.

Като видял, че не може да го раздума, лъвският господар отвел момъка до една пътечка и му посочил:

— Ето оттук се отива за султанството на Хубавицата на света!

На раздяла той отскубнал от гривата си един косъм, подал го на момъка и му рекъл:

— Вземи тоя косъм да те пази от зла среща с моите поданици. Ако някой те нападне, покажи му го. Който и звяр да е, ще се укроти и ще ти услужи с каквото може. А сега, юначе, върви в мир и небето да ти помага!

Момъкът взел косъма, поблагодарил и без страх в сърцето тръгнал към вълшебната страна. Много ли, малко ли вървял — крачките си не броял, та и сам той не знаел. По някое време на едно открито място върху него се стрелнали три орлици с железни човки и железни нокти. Ала юнакът не трепнал: измъкнал острата си сабя и я размахал. Едната пернал по крилото, другата — по крака, третата — по човката. Изпискали орлиците с женски глас и отлетели.

orli.jpg

Момъкът си продължил пътя. Вървял, вървял, стигнал до полите на една висока канара; на върха й се виждала някаква голяма къща. Залазил той по гладките скали и не смеел да погледне надолу, да не би да му се завие свят и да падне. С голяма мъка се изкачил догоре. Влезнал в къщата — навред свети от хубост и богатство. А в една стая стара жена печела на жар голям кравай и готвела гозба. Момъкът й целунал ръка, поздравил я с голяма почит и й рекъл:

— Бъди ми добра майка и аз да ти бъда добър син!

А тя плеснала ръце от почуда и извикала:

— Ох, синко, как се качи дотук, гдето и гущер не допълзява?

Момъкът й показал изпочупените си нокти, разкървавените си колене, парцаливите си дрехи. Жената разбрала и го съжалила:

— Ами сега, като си дойдат моите щерки, могат да те разнесат на късове.

— Дотук съм дошъл, през много мъки и много смърти. От нищо вече не се боя. Пък ти прави с мене каквото щеш — отвърнал момъкът.

Жената му отчупила от кравая, дала му гозбица да хапне. След това отворила един долап и накарала гостенина си да се скрие. През една пролука той гледал какво става в стаята: домакинята постлала на масата шарен трапезник, сложила четири златни паници, а насред стаята оставила голям сребърен леген с някаква вода. Като свършила тая работа, отворила широко прозореца и зачакала. Не чакала дълго. Ето че се дочул шум, сякаш силен вятър разиграва въздуха, и през прозореца долетели трите ранени орлици. Щом се окъпали в легена, начаса се превърнали в три хубави моми. Седнали да се хранят и започнали една през друга да разправят на майка си:

— Ах, мамо! Да знаеш какъв хубав момък видяхме! Досега ние го търсихме по всички седем небета, пък го намерихме на земята. Спуснахме се да го грабнем, да ти го донесем. Ама той, като размаха сабята си!… Мене удари по човката…

— Мене по крилото…

— Пък мене — по крака…

Майка им рекла:

— Той си е помислил, че го нападате да го изкълвете. Затова се е бранил. Ако бяхте го подхванали с добром, сигурно щеше да дойде сам. Ами вие защо искахте силом да го доведете при мене?

— Зет да ти стане — отвърнала най-голямата сестра. — Виждаш, станали сме моми за омъжване, пък никакъв мъж не ни е пристъпил прага.

— Дом без мъж, като ден без слънце — подхванала средната.

— Ама кой ли ще може да дойде на тая непристъпна канара? — въздъхнала най-малката.

Майката разбрала, че щерките й не мислят зло на момъка, ами са си го харесали и хитро издумала:

— Който е сърцат и силен, може и тук да се качи, както ми е дошъл на гости ергенът със сабята.

Тъй рекла и отворила долапа. Момите много се зарадвали, като видели хубавеца. Начоголили го, почнали да го питат-разпитват защо и как е дошъл в самодивското султанство. Той им разправил всичко от игла до конец. Като чули и разбрали, че момъкът е тръгнал да дири славея Гизар, почнали да го раздумват.

Най-голямата сестра рекла:

— Избий тая луда мисъл от главата си, жал ми е за младостта и за хубостта ти.

Средната сестра го раздумвала:

— Откажи се, юначе! Хубавицата на света много обича своя славей и няма да ти го отстъпи с добром, а силом да го вземеш — не можеш. Той виси в златна клетка в нейната спалня в сарая и се пази от петстотин верни слуги.

Най-малката продумала:

— Сараят на нашата султанка се намира на три години пеши път оттук. Докато стигнеш дотам, ще срещнеш разни невиждани и нечувани диви зъби, с които не ще излезеш на глава. По-добре се ожени за една от нас. Ще живееш и добруваш без грижи и мъки.

Момъкът не скланял.

— Не може! Дума съм дал и насред път не спирам. Вие ми кажете как да отида дотам и ми помогнете.

Накрая, като разбрали, че той не ще се отрече от мисълта за славея, сестрите му обещали да го отнесат до сарая на Хубавицата на света. Починал си той няколко дни при трите хубавелки и на край им рекъл:

— Хайде сега да ме отнесете, както ми обещахте!

Когато слънцето склонило на заник, момите се превърнали пак в орлици. Те грабнали своя мил гостенин и среднощ, в най-потайното време го отнесли близо до сарая на самодивата. Напътили го:

— В почивалнята на Хубавицата на света ще видиш четири свещника, на които свещите догарят, а други четири свещи лежат до тях, незапалени. Щом свещите изгорят, всички в сарая ще се събудят. Затова запали новите на мястото на старите, та да имаме време да избягаме. А сега бързай да изпълниш онова, що си намислил, и се върни без забава тук, ние ще те чакаме.

Безстрашният момък се запътил към сарая. Като стигнал до външните порти, видял, че се пазят от два тигъра и се спрял. А те, щом го зърнали, понечили да се хвърлят отгоре му, да го разкъсат. Ала той овреме се досетил за косъма, който му беше дал Войводата на тигрите. Извадил го и рекъл:

— Аз съм побратим на вашия господар. Ето косъм от мустака му, за да се уверите. Пуснете ме в сарая да свърша една важна работа. За нея идвам чак от другия край на света.

Тигрите погледнали косъма, поклонили му се и го пуснали в двореца. Навред — в двора, под сайвантите, из стаите, всички слуги на Хубавицата спели дълбок сън. Само пред прага на нейната спалня бодърствали два лъва. Като съзрели чужденеца, понечили да се хвърлят отгоре му, да го разкъсат. Ала той им показал косъма от гривата на Повелителя на лъвовете:

— Аз съм осиновеният син на вашия господар. Ето косъм от гривата му. Пуснете ме в спалнята на Хубавицата на света. Имам да свърша една важна работа, за нея идвам чак от другия край на земята.

Лъвовете погледнали косъма, поклонили му се и го пуснали.

Като съзрял пред себе си неземната хубост на самодивата, синът на султана си изгубил ума. Хубавицата на света почивала на застлан с коприна миндер: снага — бяла като мляко, бузи — също зрели праскови, а вежди — черни и извити като сърпове; полуотворените й устни били като разпукал се от зрялост нар и златистите къдри се сипвали по тялото й чак до петите.

Момъкът стоял над спящата хубавица и нямал сила да отлепи погледа си от нея. Колко време така престоял — един миг или цяла вечност — сам той не можел да си даде сметка. Накрая не устоял, навел се и я целунал по устата. Тя се размърдала и промърморила нещо. А той се уплашил да не се събуди, грабнал кафеза със славея, окачен над миндера, и побягнал. В уплахата си забравил да запали новите свещи. Изтичал при трите орлици. Те му рекли:

— Къде се бави толкова време? Помислихме, че пазачите са те убили и вече се готвехме да бягаме.

Преди той да успее да им каже защо се е забавил, те го грабнали и отлетели. В това време свещите догорели. Събудили се всички в сарая. Като видели, че славеят Гизар го няма, спуснали се да гонят крадците.

Ала орлиците летели от мълния по-бърже. По пладне дошли до онова място, където братята се бяха разделили. Там трите сестри го оставили, сбогували се с него.

Синът на султана надзърнал под камъните и видял, че пръстените на братята му си стоят там. Значи и двамата още не се били върнали. Тръгнал нашият юнак да ги дири. Подир дълго скитане и питане накрай намерил големия да мие джезветата и чашките в кафенето, а средният да мете бръснарницата. И двамата окъсани, окърпени, не можеш каза, че това са султанските синове.

— Хайде, батьовци, да се върнем при тате — рекъл им той. — Аз намерих славея Гизар.

И поели тримата към дома си. Вървели, вървели, по едно време ожаднели. Видели край пътя един кладенец, ама нямало нито геранило, нито черпак. Тогава двамата по-големи братя рекли на малкия:

— Я да те спуснем долу, че да нагребеш вода!

Той се съгласил. Разпасали си тримата поясите, навързали ги един за друг и най-малкият се спуснал долу в кладенеца. А те, негодниците, само това и чакали. Дума не си рекли, едно и също намислили: прерязали поясите и оставили брата си долу. Без да се каят и маят, грабнали клетката със славея и тръгнали. Оставили брата си долу да се удави. Ала той не се удавил — в кладенеца нямало много вода, стигало му едва до шията.

kladenec.jpg

Ала засега нека оставим малкия там да се мъчи и тъгува поради коварството на братята си, а ние да тръгнем подире им да видим какво те ще правят.

Щом станало това злодейство, славеят Гизар млъкнал и се оклюмал като болен. Как да е двамата хубостници се завърнали дома, предали на баща си птичето. Големият се похвалил, че той бил намерил славея, пък средният брат му помагал. Баща им ги попитал:

— А къде е малкият ви брат?

Те рекли:

— Той се събра с лоши люде, стана им главатар и сега шета по пътищата с тях — убива и ограбва честните търговци.

Султанът много се натъжил, като чул тия думи. После погледнал славея и попитал:

— Ами защо тая птичка не пее, както дервишът казваше?

— Изморена е от път — отговорили братята. — Подир някой и друг ден сигурно ще пропее.

Отнесли славеят Гизар в джамията. Сложили му двама гледачи да го хранят и поят с всякакви храни и пития, дано да пропее. Ала той мълчал, тъгувал за своя сърцат господар.

В това време Хубавицата на света научила от свои съгледвачи къде е отнесен славеят. Тя го обичала много и решила да си го върне. Пък и не само за това. Ала сега няма да ви кажа другото. Потрайте малко до края на приказката, тогава ще разберете.

Та събрала тя голяма войска от всякакви твари — диви животни и още по-диви люде. Отишла пред престолния град на султана и го обкръжили от всички страни. Султанът, като видял това безбройно войнство, много се уплашил. Изпратил везира си да пита защо са дошли. Хубавицата на света му рекла:

— Да дойде при мен онзи, който ми открадна славея Гизар. С него искам да говоря!

Върнал се везирът, казал това на султана. Той пратил големия си син:

— Иди при Хубавицата на света и искай прошка. Кажи й, че ще й върна птичето, защото то и без туй е онемяло.

Отишъл най-големият син в стана на Хубавицата на света. Тя го измерила от глава до пети и попитала:

— Ти ли беше, който дойде посред нощ и ми открадна славея Гизар?

Той отговорил:

— Аз.

— Ами къде го намери?

— В твоята градина на един кипарис.

— Дръжте го този измамник! — извикала гневно Хубавицата. — Ударете му сто тояги на голо, да запомни кога ме е лъгал.

Слугите на Хубавицата грабнали султанския син и почнали да го налагат. Десет пъти удрят, веднъж броят. Били го, били, дордето потта му се превърнала в кръв. Отнесли го нейните слуги на баща му в една черга — повече мъртъв, отколкото жив. Рекли на султана:

— Нашата господарка иска да изпратиш при нея онзи, който й е откраднал славея Гизар, или няма да остави от града ти камък върху камък.

Султанът рекъл на средния си син:

— Върви! Нали вие двамата с брат си откраднахте птичето? Теб иска Хубавицата на света да види.

Като чул тая повеля, средният син се уплашил да не би и него да го слети участта на брат му, паднал на колене и всичко си признал. Султанът тозчас изпратил свои люде да намерят най-малкия му син. Те отишли при кладенеца и го извадили цял вкочанясал, едва вече дишал. Отнесли го в сарая. Там лечителите му дали силни церове и билки, повдигнали го. Щом проговорил още първите думи, славеят Гизар го чул, отърсил се, извишил глас. И запял тъй хубаво, че народът, наплашен от вражето войнство, се захласнал и си думал:

— Това е добра поличба!

А Хубавицата на света, като чула песента на обичания си славей, разбрала всичко. Заповядала на слугите си да постелят пътя от градските порти до нейната шатра с червен губер. В това време нашият юнак се облякъл в хубави дрехи, препасал скъпо оръжие, както подобава на султанско чедо, яхнал най-бързия ат на баща си и със славея в ръка препуснал по червения губер. Народът го гледал и клател глава съжалително:

— Жалко за този добър юнак!

А синът на султана спрял пред шатрата, където го чакала Хубавицата на света, и подгънал коляно. Тя го повдигнала и попитала:

— Ти ли открадна моя обичан славей?

— Аз — отвърнал момъкът.

— Къде го намери?

Той й разправил как е влезнал в нейната спалня, когато спяла и как отнесъл кафеза с птицата.

— И какво друго направи? — попитала го Хубавицата.

Момъкът навел глава и замълчал. А тя го прегърнала и рекла:

— Видях на сън как ме целуна по устата, която никой не беше докосвал. Видях те и те обикнах за твоето юначество и за хубостта ти. Ала не можех да се събудя, защото свещите още не бяха догорели.

Разбрали се двамата кой какво крие в сърцето си и се оженили.

Хубавицата на света отвела храбрия син в своята страна. Там му дала самодивски билки, които продължили младостта и живота му, колкото нейния. И заживели двамата в радости и веселия вечно млади и вечно хубави, в оная страна накрай света.

И до ден-днешен така си прекарват дните.

Старата круша
Румънска народна приказка

krusha.jpg

Живеел някога старец с тримата си сина. Били много сиромаси. Аргатували по людски къщя и едвам изкарвали по някоя пара, колкото да свържат двата края. Дошло време бащата да умира. Повикал синовете си и им рекъл:

— Чеда мои, аз вече съм пътник за оня свят. Вие оставате подир мене, живейте в мир и сговор, помагайте си.

Изрекъл това и умрял. Синовете го оплакали, погребали го, а сетне седнали да делят наследството. Пък то какво наследство? Няколко охлузени паници и закърпени покривки, една полусрутена къщичка с малко дворче, насред което растяла стара крива круша. Това бил всичкият имот, който старецът можал да събере с труд и недояждане през целия си живот.

Както и да е! Разделили братята немотията си по равно и станали още по-бедни от преди. Стигнали до крушата. Двамата батьовци почнали да спорят, скарали се заради крушата. А най-малкият — Стефан му било името — ги слушал, слушал и накрай им рекъл така:

— Батьовци, забравихте вие татьовата заръка, та за едно крушево дърво се дърляте! Погледнете го: на него има три клона. Нека най-старият брат да вземе най-големия клон, на средния брат да бъде средният клон, пък за мен да остане най-малкият — стига.

Двамата батьовци се съгласили на такава делба и се умирили.

През пролетта, тъкмо по цъфтежа на овошките, паднал голям студ, та измразил всичко. Само крушата на тримата братя, кой знае защо, мразът пощадил. Минали няколко месеца. Дървото, гърбаво от старост, сега се привело до земята под тежестта на изобилен плод, та трябвало да го подпират от всички страни с прътове. А наесен, когато крушите почнали да зреят, нямало минувач, който да не се запре, да не им се радва. Толкова повече, че в цялата страна не се родили никакви овошки.

— Крушите скоро ще узреят — рекъл най-старият брат. — Трябва да ги вардим, че може някой крадец да ги обере.

Сговорили се братята да пазят крушата подред. Пръв отишъл най-големият. По някое време се задал един стар, немощен просяк. Помолил се:

— Добри човече, дай ми една от тия хубави круши да си разквася устата.

Братът се пресегнал, откъснал от клона на средния брат една круша и я дал на просяка:

— На, яж и поменувай!

— Не ям аз крадено — отблъснал старецът ръката и си тръгнал.

Ядосал се големият брат, викнал подире му:

— Сърдит Петко — празна му торбата!

На другия ден седнал да пази крушата средният брат. По някое време се задал същият просяк. Протегнал ръка:

— Добри човече, дай ми една от твоите круши да си разквася устата.

Братът откъснал две круши — едната от клона на големия, другата от клона на малкия.

— На, яж и поменувай! — рекъл му.

— Не ям аз крадено! — Старецът отблъснал подадените круши и си тръгнал.

Зачервил се от срам средният брат и измърморил:

— Ако щеш! Прав ти път!

На третия ден бил редът на най-малкия брат Стефан. Пак дошъл онзи старец и попросил:

— Добри човече, дай ми една круша да си разквася устата.

Стефан му напълнил калпака — всичките от своя клон набрал.

— На, яж, дядо, и да ти е сладко!

Поблагодарил старецът и седнал под крушовата сянка.

Засмукал с беззъбата си уста сочните плодове. Като се наситил, попитал момъка:

— Кажи, синко, какво ти иска сърцето — богатство, слава, власт?

Стефан поклатил глава:

— Не ми трябва на мене нито богатство, нито слава, нито власт. Такива неща са за боляри и князе. Ще ми се да си намеря добра невяста да ми помага в живота и да ми весели дните.

— Ти си честен човек с добро сърце и щедра ръка. Следва ти се да имаш това, що искаш. Аз обикалям надалеч по села и градове, срещам се с много люде. Ще гледам да ти помогна.

Тъй рекъл старецът, станал и закретал по пътя. Вървял, вървял, подир някой и друг ден влязъл в едно село. Потропал на най-високата порта и помолил:

— Подарете на немощния къшей хляб.

Излезнал един намръщен възстар мъж. Той бил кметът — най-богатият човек в селото. Замахал с юмрук, викнал:

— Скоро да се махаш, че ей сега ще насъскам кучетата по тебе! Просяци в нашето село не искаме!

Старецът си тръгнал. Похлопал на друга порта, на трета. Някъде му дали комат сух хляб, другаде го изпъдили с груби думи. Сит на гладен вяра не хваща. От къща на къща излезнал просякът накрай село. Кривнал към реката да си накисне коравия залък. А там край брега гледа — една девойка седи и плаче.

Хлипа тя и раменцата й се тресат.

Отишъл старецът при нея, сложил ръка на главата й:

— Защо плачеш, чедо?

Тя нищо не му отговорила, само още по-силно заридала. Старецът започнал да я милва по русите коси. Накрай, през сълзи тя му се изповядала:

— Как да не плача, дядо? От малка останах на людската милост, кръгло сираче. Хранеха ме само с бой и тежки думи. Пък сега като пораснах, взе ме кметът да му слугувам. Ама от някое време почна да напира — иска да се омъжа за него. „Ако не се съгласиш, ще те изпъдя от къщи!“ — всеки ден така ми вика и заплашва. А аз по-скоро в тоя вир ще се удавя, отколкото да се омъжа за тоя зъл старик, та ако би ще да ме зарине в жълтиците си. Ех, с такива мисли дойдох край реката.

— Виж я ти какво намислила — да се дави? Че такава хубава мома господ за радост е създал. Изтрий сълзите си, дъще! Аз ще ти намеря такъв мъж, че всички да ти завиждат.

— Благодаря ти, дядо, за добрите думи — поусмихнала се доверчиво девойката. — Ама кой ще ме вземе мене, клетото сираче, без никаква зестра и прикя?

— Ти остави тая грижа на мен! Аз вредом обикалям, с много люде се срещам и си имам нещо на ума. Чакай ме, подир някой и друг ден ще дойда с момъка, който съм ти избрал. Знам, ще го харесаш, защото е за харесване. И той ще те хареса, че тъкмо такава като тебе дири.

Утешила се момата, избърсала си сълзите и отишла в къщата на кмета. А старият просяк подир няколко дни се върнал в селото на тримата братя. Сварил Стефан пак под крушата и му рекъл направо:

— Синко, онова, що ти обещах, намерих. Тръгвай с мен, ако не те е страх да оставиш крушите, че сега за тях добри пари ще вземете.

— Добра жена е цяло богатство, дядо. Ще дойда с теб, а братята ми ще имат грижата за крушите.

Рекъл тъй Стефан и тръгнал с просяка. Вървели, вървели, стигнали в моминото село. Похлопали на кметовата порта. Отворила им момата. Като видяла стареца, засмяла му се с всичките си зъби-маргарит.

— Е, гиздосийо, посрещни сгледниците! — рекъл просякът.

Погледнали се младите — харесали се. Защото и двамата били хубавци и от пръв поглед се познавало, че са с добри сърца и яки ръце.

— Харесваш ли я, Стефане? — попитал старецът.

— Ако тя мене харесва, аз нея дваж повече харесвам — отговорил Стефан.

— Ами ти харесваш ли го? — попитал старецът момата.

Тя поруменяла като ябълка. Вместо да му отговори, изрекла бързо:

— Чакайте! Аз ей сегичка ще си взема бохчичката.

И изтичала вкъщи. Подир малко се показала на прага с вързоп в ръце, а подире й — кметът с дебел бастун.

— Къде, мари Стано? — викнал колкото му глас държи, и размахал бастуна.

— Отивам си. Ще се женя, ала не за теб — отвърнала весело Стана, тъй се казвала момата. И без да се обърне дори, изхвръкнала през портата.

— Ах, вие, просеци въшкави! Сега ще ви строша краката! — изкрещял кметът и се спуснал с бастуна в ръка връз неканените гости.

— Кой що мисли, на главата му да дойде! — рекъл просякът и захлопнал портата зад гърба си.

Кметът, както се бил засилил, препънал се о бастуна си, паднал и си счупил и двата крака. Заохкал, запъшкал, останал да лежи там посред двора с пяна на уста.

А тримата тръгнали за момковото село. Вървят и весело си приказват, правят сметки колко пари Стефан ще вземе от своите круши и какво първом ще купи за новото домакинство. Дошли до дома му и ахнали: крушата оголена, ошмулена — нито един плод на нея. А на всичко отгоре единият клон, Стефановият, се валя строшен на земята като убит човек.

Изтичал момъкът вкъщи. По него момата и старецът. Гледат: братята, облечени празнично, издокарани — види се, току-що от градския пазар са се върнали — седят край масата, пари броят и си ги делят: една на теб, една на мен. Щом видели Стефан, скрили парите под покривката.

— Батьовци, какво се е случило? Къде са крушите? Кой е счупил моя клон?

— Ти трябва да ни кажеш — отговорил средният брат. — Къде беше? Защо изостави крушата? През нощта дошли крадци, обрали я и твоя клон счупили.

— За всичко ти си виновен! — нахвърлил се върху Стефан най-големият брат. — Ти и нас, и себе си разори. Махай се оттук, да не те гледат очите ни!

И ударил с всичка сила по масата. Тя се люшнала, покривката се хлъзнала и парите с весел звън се търкулнали по пода. Спуснали се двамата батьовци като хищници един през друг да ги събират, кой повече ще докопа. Пълзят по земята, боричкат се и крещят:

— Тая е моя!

— Лъжеш, моя е!

Погледнал ги Стефан. Нищо не им рекъл. Тръгнал да излиза, подире му Стана и просякът.

— Дорде сте живи, все така да се делите и карате! — изрекъл старецът и затръшнал вратата.

Застанали тримата на улицата и се чудят кой път да хванат.

— Ах, защо те вкарах и тебе в тая беда? — закършил ръце Стефан. — Къде да вървим сега, като нямам нито стреха, нито пари? Само един счупен клон от крушата…

— Вземи да преметеш с него пътя пред нас, та да ни върви на добро — посъветвал го просякът.

Стефан мете, а Стана го утешава:

— Не тъжи, все някак ще се оправим.

starec.jpg

Като премел момъкът пътя на две страни, старецът предложил:

— Вървете с мен. Ще ви заведа там, където често съм нощувал.

Тръгнали двамата млади подир стареца към голямата тъмна гора, накрай село. Повървели не кой знае колко. Старецът се отбил от пътя и закретал по една едвам забележима пътечка. По нея, както изглеждало, отдавна човешки крак не бил стъпвал. Стигнали до една полянка — едничкото място в цялата гора, където слънцето можело да огрее. Насред полянката, край весела рекичка се гушела порутена воденица.

— Стигнахме! — рекъл старецът. — Ако ви харесва, останете тук. Някога в тая воденица са се криели върли разбойници. Ала всички те вече са измрели, останало им е само страшното име.

Поогледали се младите: околовръст — столетна гора, птичките се надпяват с ромонещата рекичка, катериците се гонят от клон на клон. Пък полянката — цялата покрита с трева и омайничета.

— Че какво пък — да останем? Ще сечем дърва, ще правим въглища и ще ги продаваме в града. Тъй ще се прехранваме — предложила Стана.

— Като няма по-добро и тук е добре — съгласил се Стефан.

Седнали край реката да похапнат. Сетне полегнали на тревата да се отморят. Скоро двамата млади заспали. Просякът гледал как те се усмихват на сън и изрекъл:

— Дано се сбъднат сънищата ви, деца мои!

И си тръгнал.

Подир време момъкът и момата се събудили.

— Ах, какъв хубав сън сънувах, Стефане! Намерихме гърне жълтици — рипнала на тревата Стана.

— Пък аз сънувах, че тая съборетина се е превърнала в голяма воденица и цели кервани от коли идват да им мелим брашното.

— Хубави сънища! Ама я да поразтребим нашето грозно жилище — рекла Стана.

Запретнали се новодомците да почистят и попритегнат воденицата. Стефан намествал полегналите греди и плъзналите се плочи на покрива. А Стана взела вършина и почнала да мете и премита вътре. Като събрала сметта, забелязала в единия ъгъл, че земята се надигала като къртичина. Рекла да изравни гърбицата, та там да постели шума за спане. Заровичкала отгоре и изведнъж изпод пръстта се показал меден капак. Вдигнала го Стана — що да види: пълен котел със златни жълтици, греят като слънце. Ахнала тя и завикала:

— Моят сън се сбъдна!

Притичал Стефан и се хванал за главата от замайване.

— Бягай да настигнеш свата, че и той да има дял в имането! — викнала Стана. — Не ще да е отишъл много далеч.

Затичал се Стефан да намери просяка. Тичал, тичал, настигнал го. Разправил му какво имане им е паднало от небето.

Старецът поклатил глава и отвърнал:

— Толкова години лежах връз гърнето, то не ми се обади. Види се, вас е чакало. Останете си със здраве и живейте в мир и любов! На мене злато не ми трябва.

И тъй го придумвал момъкът, и инак — старецът не склонил и си продължил пътя.

А двамата млади викнали майстори, стегнали воденицата. Станала тя, както трябва — светла, чиста, просторна. Като я видял завършена, Стефан се провикнал:

— Същата, каквато ми се присъни!

Запяло кречеталото весело. Песента му се слушала чак в селото и подканяла селяните. А наблизо нямало друга воденица и всички от околността почнали да идват да си мелят на новата воденица. Проточили се кервани от коли. Скоро едва видимата пътечка се превърнала в широк утъпкан път, който никога не тревясал. Воденичарят и жена му обслужвали людете честно и чевръсто — никой не можел да се оплаче, че са го прередили, или че му е взето от мливото. И не е било сиромах човек да намине там и да си отиде гладен.

Така Стефан и Стана преживели много години, обичани от децата си, почитани от селяните, заради техните добри и сговорчиви сърца.

Много народ се източил край воденицата. Само двамата батьовци на Стефан не отишли. Те все още се дърляли за парите, не могли да ги разделят. И така се карали, карали, дордето не дошла смъртта да ги усмири.

Да имаш късмет е добре, да имаш ум — още по-добре
Българска народна приказка

um.jpg

Срещнали се на път-кръстопът умът и късметът:

— Добра среща, побратиме!

— От добро да не харосаш, побратиме!

— Ела да починем на сянка, да се поразговорим, че от сума време не сме се виждали.

— Бива!

Седнали умът и късметът на приказка и разговорка. Разправили си един на друг какво вършат по света. От дума на дума — запрепирали се кой от двамината е сторил по-голямо добро на човека.

— Без мене човекът е за никъде! — викне единият.

Другият:

— Не, аз съм по-нужен и полезен!

Препирали се така доста време — никой не отстъпва.

— Хайде да идем да питаме людете. Те да ни кажат кого повече тачат.

Тръгнали по пътя. Срещнали един поп.

— Отче попе, кажи кой е по-добър приятел на човека — умът или късметът?

— Разбира се, че късметът — отвърнал попът. — Да не би дядо владика да е по-умен от мен? Ама е имал късмет, та е станал владика, и си живее волно-охолно, както дядо Адам в райската градина.

— Не! — опънал се умът. — Не съм съгласен. Да попитаме друг!

Повървели още малко. Срещнали един тежък търговец, който се връщал от панаир. Карал си той колата, натоварена с всякакви стоки, и си броял печалбата от търговията.

— Я кажи бе, чорбаджи, кой е по-полезен приятел на човека — умът или късметът?

— Дума да няма, че късметът е по-полезен! — отговорил търговецът. — Колко по-умни люде има от мене, ама ходят голи и гладни. Пък ето на, аз, като имах късмет, купих на безценица житото на селяните лани, когато се беше много народило. А сега, като се случи гладна година, продадох го двойно-тройно и спечелих много пари. С тях купих на панаира друга стока, що я няма по нас. Като я продам, ще спечеля още повече. Това се казва да имаш късмет! Пък моят съсед, който също беше търговец и се смяташе за по-умен от мен, че беше ходил на училище цели десет години, къде е сега? Бог да го прости! Натовари всичката си стока на една гемия и отиде да я продава по други царщини, та да спечели много. Ама нали си нямал късмет, насред морето излязла буря, гемията потънала и той с нея, клетият. Не току-тъй старите люде казват: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!“…

— Не! Не може да бъде! — викнал умът.

Оставили търговеца да се радва на парите си и двамата си продължили пътя. Видели един млад овчар, който си свирукал с кавала за разтуха.

— Гледаш ли го този момък? — посочил го късметът. — Учителят го изпъди от училището още на първата година, дал си му много малко ум и главата му нищо не задържаше. Искаш ли да направя тъй, щото този глупав овчар да стане най-богатият човек на света, та дори и цар.

— Е, добре — отвърнал умът. — Ама без мене той няма да има никаква полза от богатството ти. Ако щеш направи го по-богат от всички царе, аз като му взема и тоя мъничък ум, ще стигне и до бесило.

— Хайде да се обзаложим, та тогава да видим кой какво може!

Обзаложили се.

Късметът отишъл при овчаря, уловил го за ръка и го отвел в гората. Там му показал една пещера, пълна с безценни камъни, които греели като дъга небесна с всякакви багри и отблясъци.

— Ето, всичкото това богатство е твое! — рекъл му късметът.

Момъкът си напълнил торбичката и двамата се върнали при стадото.

— Тъй! — рекъл умът. — Сега ти обогати човека. Я да видим какво ще направи с това богатство?

Бръкнал в главата му и взел и тоя малък ум, който имал. Така сторил умът и си заминал по пътя. Останал си момъкът с късмета, ама вече съвсем глупав — като едно малко детенце сукалче. Той не се сещал дори и за овцете — оставил ги да ги ядат вълците. Седнал под една сянка и захванал да подмята безценните камъни — играе си с тях, сякаш с ашици.

А късметът изтичал, довел един каруцар — беден, ама честен и смислен. Тръгнал каруцарят по същия тоя път с каруцата си, в която бил хвърлил няколко празни чувала. Пристигнал при овчаря. Седнал и той да почине на сянка, че слънцето много прежуряло. Като видял с какво си играе момчето, смаял се, та чак калпакът му подскочил от почуда.

— Какво правиш тука бре, момко? — попитал го той.

— Че какво? Ей на, играя си с тия камъчета.

— Откъде си намерил тия камъчета бре, душко?

— Таме хе-е — махнало с ръка овчарчето към гората.

— Я ми покажи, бе пиле, и аз да ги видя!

Хванал го за ръка и силом го повлякъл. Момъкът оставил торбата си и понечил да върви. А каруцарят му рекъл:

— Вземи си и камъните, момче.

— Я! — мръднал рамене овчарят. — Защо ми са тия, та малко ли има там в пещерата?

Завел той каруцаря при пещерата. А онзи, като видял такова безчетно богатство, съвсем се сащисал. Върнал се при каруцата, отнесъл чувалите и почнал да ги тъпче. Натоварил колкото конете можели да теглят, и от пещерата сякаш нищо не било побутнато. Рекъл си той на ум: „Ако взема това имане само за себе си, добро няма да видя. Тоя овчар е несмислен като говедо и нищо не разбира, ала това си е негово. Види се, че късметът му работи. Я да се вържа за този момък, та покрай него и аз да прокопсам“. Тъй го подучил късметът. Защото видял, че овчарят съвсем е изумял и трудно ще се оправи с богатството — побоял се да не изгуби облога.

Щом си направил докрай сметката, каруцарят повел момъка със себе си като теленце. Спрели в голям морски град. Каруцарят взел шепа най-малки камъчета и отишъл при златарите да ги продава. Дали му те всичките си пари, колкото криели в сандъците си, и пак му останали длъжници. Толкова скъпи били тия камъчета! После купил за момъка и за себе си най-хубави дрехи и двамата заприличали на тежки търговци, та дори на още по-важни големци. Сетне отишли, че купили една голяма нова гемия; наели капитан, който знаел всички морета и пристанища; наели и моряци, колкото трябвало. А за да не се сети никой какво има в чувалите, та да ги ограби, накупили храни и всякакви стоки, турили между тях и безценните камъни, натоварили всичко на гемията и потеглили.

Късметът им дал добро време и попътен вятър. Подир два-три месеца пристигнали в една голяма хубава престолнина. Щом пуснали котвите, накачили се царски люде да видят какви са тези търговци и каква стока возят. Като надзърнали в чувалите — изумили се. Дори най-ученият измежду тях не можел да пресметне колко струва цялото туй богатство. Попитали кой му е стопанинът. Каруцарят им показал:

— Ей на, онзи млад господар, който се е изтегнал там връз дюшеците.

Царедворците не посмели да се приближат до такъв богат човек. Те отишли тозчас при царя си и му разправили, че е пристигнал някакъв големец с такова богатство, каквото не се е ни чуло, ни видяло до ден-днешен.

Като чул тия думи, царят си пресметнал: „Този човек трябва да е някой царски син, щом е толкова богат. Я чакай да ида да го срещна и почета. Пък най-добре ще излезе, ако мога да го оженя за моята щерка, та цялото му богатство да остане в хазната ми“.

Станал царят, облякъл си най-хубавите дрехи, които носел само веднъж в годината на най-големия празник. Сетне повикал всичките си велможи и сановници и отишли на пристанището.

Като видял толкова главни люде да идат право към гемията, каруцарят изтичал и вдигнал момъка от дюшеците. Ама този нали си бил такъв несмислен, както го изправили, тъй си и останал да стърчи като кол. Никак не се и сещал, че цар му иде насреща. Царят и големците се качили на гемията и му се поклонили доземи. Пък овчарят — сякаш че нищо! Прозява се, протяга се, озърта се на вси страни, към гостите не поглежда.

Царят си помислил, че момъкът го прави от големство, защото, рекъл си на ум: „Този сигурно е колкото богат, толкова и мощен“. Хванало го малко страх, да не би чуждоземецът да е пристигнал да му превземе земята. Та почнал да се кланя още по-ниско, взел нашия овчар под ръка и го отвел до кочията. Отишли в двореца. Там ги срещнала царевата щерка, облечена в злато и сребро. Пък била хубава — по-хубава от нея никъде нямало. Царят рекъл на своя важен гостенин:

— Видиш ли, драги момко, колко е красива моята щерка! Друго чедо аз си нямам, та я пазя като очите си. Ала ти превзе сърцето ми и ако поискаш да се ожениш за нея, ще ти я дам. Тя има и богата зестра. Пък аз съм вече стар, та като умра, ти ще наследиш и престола ми. Кажи само една дума и твоя ще бъде?

— Ъ-ъ! Ща я! — изсумтял глупавият овчар като затиснат изпод камък.

— Браво! Щом я искаш, още днес ще направим сватбата. Хайде бъдете щастливи и живейте мирно, сговорно! — викнал царят и побързал да сключи ръцете на двамата млади; боял се да не би момъкът да си вземе думата назад, утре като се поразмисли.

Тозчас извикали владици и патрици, венчали ги, както повелява законът. Сетне стъкмили на бърза ръка веселбата.

Вечерта отвели младоженците в отделените им покои. Току-що останали сами, царевият зет, нали си бил такъв гламав, обърнал се и… „шат!“ — една плесница по бузата на булката. Тя се слисала, дръпнала се малко, а докато се опомни, той… „шат!“ — още една плесница по другата буза. Толкова силно я ударил, че петте му пръста се отпечатали по двете страни на царкинята. Писнала тя с все гърло и изскочила из стаята, като си държала лицето с две ръце. Колкото я заболяло, дваж повече се уплашила, триж повече се докачила, че нали е царско чедо, досега само с перо пауново била галена. Тя изтичала плачешком при баща си:

— Какво е това, татко? За какъв си ме омъжил? Мигар цял живот ще карам с този див и несвестен човек, почна да ме бие още от първата вечер? Каква съм аз? Царска щерка или робиня?

Тъй плачела и нареждала булката, а царят нищичко не можел да разбере. Гледа — на всяка буза по пет червени пръсти се лепнали. Начаса викнал стражата и заповядал да хвърлят младоженеца в тюрмата.

На заранта царят събрал всички велможи и сановници на висок съвет — да съдят зет му. Довели виновния пред големците. Те го питат, разпитват — той мълчи и се хили като варена тиква. Осъдили го да бъде обесен на другия ден и наредили да се вдигне бесилка насред големия мегдан — на най-лично място, за назидание и страх на онзи, който посегне на цар или царско чедо.

Като видял късметът, че работата отива на зле, хукнал да дири ума. Тук-там, тук-там, намерил го най-сетне в едно училище — учи децата на ум и разум.

— Бърже, побратиме, спасявай човека ми, че ще си отиде нахалост! — примолил се късметът.

— Е, видя ли сега докъде го докара твоето богатство? — казал му умът. — Утре ще обесят сиромаха за едната хубост. И цялото му несметно имане не ще го отърве от въжето.

— Прав си бил, приятелю! Разбрах, че без теб нищо добро не става. Признавам ти първенството. Само, моля те, измисли нещо да спасиш момчето, че не искам смъртта му на мойта душа да тежи.

— Добре! — съгласил се умът. — До утре имам време за цяло чудо.

Промъкнал се умът невидим в тъмницата и влезнал в царевия зет. Глупавият овчар станал по-умен от най-умните и учените мъдреци на света. Заозъртал се клетникът, турил пръст на челото да мисли как да изсърба тая гореща попара, гдето сам си я беше надробил.

На заранта, рано на ранина, царят пратил своите люде да го обесят. Влезли те в килията и му рекли на подбив:

— Хайде, твое величество, ставай! Ще те водим да поскачаш малко на въже.

И го задърпали.

— Кои сте вие, проклетници, гдето се осмелявате тъй да ми говорите и да ме дърпате?! — изкрещял царевият зет ядосано.

— Я, взе да се емчи! — отвърнали онези. — Сега като те качим на бурето и ти турим примката, ще видиш кои сме и какви сме!

— На туй буре сам всички ви ще покача заедно с вашия цар. Прах и пепел ще стане царщината ви, ако вземете от главата ми само един косъм. Вие още не знаете кой съм и каква сила водя подире си.

Изплашили се палачите от тия големи приказки, изтичали да обадят на царя. Той, като чул какво е казал зет му, който до вчера само мълчеше и се хилеше, скочил и от страх не знаел къде да се дене. Изтичал при щерка си и й разправил какви заплахи изрекъл нейният мъж. Стреснала се и тя, закършила ръце:

— Ами сега, какво да правим!

А цялата тая работа умът я бил свършил. Той поразбъркал на всички главите така, че те изгубили ума и дума от страх.

Изтичали веднага царят и младоженката в тъмницата. Затворникът, щом ги видял, ги застрелкал с очи така, че на двамата кръвта им се смръзнала. Разтреперили се като трепетлики.

— Защо ти, царю, такава зла шега със зет си правиш? Защо повели да ме погубят? — извикал той.

— Как защо? — замърморил царят объркано. — Ами че аз ти дадох щерка си за жена, пък ти се подиграваше с всички ни и се правеше на… на…

— Царю честити — отговорил вразуменият овчар, — не си разбрал добре моето мълчание. В нашата земя такъв е обичаят: младоженецът, който става домозет, или пък невястата, която отива в мъжовата си къща да живее, от почит към стопаните трябва да мълчи най-малко три дни. Пък ти си цар и аз толкова те тача, че не три дни, ами три месеца щях да мълча пред царската ти чест.

На царя и царкинята като чули тия думи им поолекнало. Тя пристъпила и изплакала:

— Ами аз бе, мъжо, какво ти сторих, та ме наби?

— Ние нищичко не проумяваме и щяхме да те турим на бесилото. Прости ни, скъпи зетко — и царят паднал на колене.

— Е, просто да ви е! Няма да ви се сърдя и да ви съдя, загдето не разбрахте и това. Слушайте добре какво ще ви кажа — заразправял царевият зет, тъй както умът го беше подучил. — Когато баща ми лежеше на смъртна постеля, повика ме и такава заръка ми заръча: „Сине, като се зажениш, още на първата вечер да удариш на булчето си две силни плесници: едната — да не забравя цял живот първата си сватбена нощ и да ти бъде вярна до гроб; втората — да почита родителите си и да се грижи за тях дорде са живи“. Ето затова ударих булката.

Като чул тия приказки, царят се почудил колко умни били зет му и неговият покоен баща. И невестата се възрадвала, като разбрала, че мъжът й я е ударил от почит и за ум. Зацелували се тримата, запрегръщали се още там в тъмната килия.

Същият ден царят събрал всички големци на висок съвет. Казал:

— Велики и мали боляри, благородни велможи и мъдри сановници. Аз съм вече стар. И като видях колко умен и достоен е моят зет, реших да му предам царския венец и жезъла, та отсега нататък той да управлява вместо мен.

Като изрекъл тия думи, които умът му беше нашепнал, царят станал от престола и сложил зет си да седне на високото място. А в туй време всички, които били там, викнали:

— Слава и дълъг живот на младия цар! Да му е честита царщината!

car.jpg

Така с помощта на ума и късмета нявгашният безкнижен и несмислен овчар станал цар. Той пренесъл в двореца цялото имане от пещерата, премахнал всички данъци и на бедните помагал да се замогнат. Честният каруцар му станал пръв велможа и съветник, а капитанът на гемията — началник на всички цареви гемии.

Та така се наредила работата.

Доброто нахалост не пропада
Хърватска народна приказка

gemia.jpg

Преди много години живял един заможен търговец. Той имал едничък син, когото много обичал. Като поотраснало момчето, дал го да се учи на писане, четене и смятане, та сетне да му помага в търговията, а на стари години да го отмени. Синът бил смислен и работлив — изучил добре всичко, нужно за един търговец. А щом се върнал дома, баща му натоварил цял кораб със стока и го пратил по света да продава и купува.

Тръгнал корабът през морето. Насред път срещнал една турска гемия. От нея се разнасяли плачове и вопли до възбог. Младият търговец попитал капитана на турците:

— Какви са тия плачове и ридания на твоята гемия?

— Роби возим — отвърнал онзи. — Пленихме ги, оковахме ги и сега ги караме в чужди земи да ги продаваме. Затуй плачат.

Съжалил момъкът тези клетници, рекъл на капитана:

— Гдето ще се лутате из разни пазари, продайте робите на мен.

Капитанът се съгласил. Спазарили се търговчето да даде на турците кораба с всичката стока, а те нему — пленените люде. Стоварили робите на най-близкия бряг и турците си заминали с търговския кораб.

Момъкът свалил оковите на робите, разпитал всеки кой е, откъде е и ги пуснал да си отидат по живо по здраво при своите. Останали само две жени — едната старица, другата — мома хубавица. Попитал ги той:

— Вие откъде сте?

Бабата му разправила:

— Тази мома е царева щерка, пък аз съм нейната бавачка. Един ден излезнахме да се поразходим край морето, а тези проклети турци неверници ни грабнаха и отвлякоха на своята гемия. Сега ние сме толкова далеч от нашата царщина, че няма как да се върнем. Ти като ни стори едно добро, стори още едно — вземи ни със себе си, да не скитаме като грешни души.

Момъкът се съгласил и ги повел към родния си град. По пътя разбрал, че девойката е не само хубава на лице, ами и добра по сърце. Обикнал я и още по пътя се оженил за нея. Бащата като видял, че синът му се връща с празни ръце, попитал го какво е станало с кораба и стоката. Момъкът му казал самата истина: как дал всичко, за да отърве заробените, и как се оженил за една от тях, която не можела да се върне дома си. Бащата плеснал с ръце и се развикал:

— Нещастнико! Ти прахоса половината ми богатство. А на всичко отгоре ми водиш в къщата две жени, голи като просекини.

Както и да е — преглътнал старият търговец ядовете си. Какво ще прави — едничък син му е — подир някое време младият се примолил да му даде пак един кораб със стока, като обещал, че тоя път ще бъде благоразумен. Бащата дълго се колебал, накрай решил да изпита повторно ума на сина си — съгласил се. Натоварил един още по-голям кораб с още по-хубави стоки и младият търговец се отправил към други земи да продава и купува.

Подир няколко дни корабът хвърлил котва в едно голямо пристанище. Тръгнал нашият човек из града да огледа пазара. Като скитал насам-натам из улиците, видял войници да карат оковани във вериги бедни селяни. Веригите дрънкат, а людете плачат и се вайкат:

— Олеле, какво ни дойде до главата!

Момъкът попитал войниците:

— Къде сте повели тези нещастници и защо?

— Водим ги в тъмницата да ги затворим, защото не са платили царското даждие — отговорили войниците.

Съжалил се търговецът над селяните и отишъл при велможата, който се разправял с царските данъци. Попитал го колко дължат бедняците на царя. Онзи му казал колко. Момъкът разпродал всичката стока, продал кораба и с парите откупил селяните, пуснал ги да си отидат по домовете. Върнал се дома пак с празни ръце. Коленичил пред баща си и му разправил какво е направил. Старият търговец толкова се разлютил, че брадата му затреперила. Изпъдил непрокопсания син заедно с жена му и бавачката й.

Отишли тримата в една къщурка накрай града. Заживели там като сетни сиромаси — още малко и по просия да тръгнат. А кой ще даде на богаташкия син грош, щом баща му не се погрижва за него? Карали-варали, едвам от глад не умрели. Навило се въжето на шията им до края. Като видял младият мъж, че няма избавяне от тая немотия, захвърлил гордостта си в празната ракла. Отишъл при майка си и при приятелите на баща си да ги моли да предумат стария да прости неразумността на своя син.

sulzi.jpg

Подир дълги молби и увещания старият търговец простил на сина си и не само го прибрал дома, ами му наредил един най-хубав кораб с най-скъпи стоки да отиде да търгува. Пък ако и тоя път пропилее повереното му богатство — хич да не се връща. Тъй рекъл бащата.

Момъкът накарал един майстор резбар да направи от яко дърво главата на царкинята и главата на бавачката. Резбарят толкова умело ги направил, че съвсем приличали на двете жени. Закрепил първата глава на носа на кораба, а втората — отзад на кърмата. Когато всичко било готово, нашето търговче се сбогувало с домашните си и тръгнало по морето да си дири късмета.

Отначало всичко вървяло благополучно. Ала подир няколко дни завил силен вятър, забулило се небето и станало тъмно — не можеш да разбереш ден ли е, нощ ли е, надигнали се вълни, от планини по-високи, подели кораба и почнали да го хвърлят в дълбоки провали, да го качват на високи разпенени гребени — страхотия! Мятал се корабът няколко дни и нощи като тресчица насам-натам — едва не потънал. Накрай, когато всички се били отчаяли за живота си, бурята внезапно затихнала. Обърнали моряците кормилото на една страна — сами не знаят накъде да плуват, а и по звездите не могат да разберат къде са. Прекарали няколко дни в неизвестност. Една заран в далечината се провидяла непозната земя.

Доплувал корабът с изпокъсани платна до голям престолен град. В чест на избавлението момъкът заповядал на моряците да гърмят с всички топове. Гражданите се почудили: какво значи тая стрелба? Царят изпратил един от своите велможи да иде на кораба, да разбере кой е пристигнал.

Велможата отишъл и — какви ли чудеса не стават в приказките! — познал на носа на кораба главата на отвлечената царева щерка, която баща й му бил обещал за невяста, а на кърмата — главата на бавачката. Върнал се незабавно в двореца и на един дъх разправил на царя всичко.

Царят, вярвал и не вярвал, поискал веднага да се убеди с очите си. Отишъл на брега и като видял дървените глави, разпознал в тях образите на едничкото си чедо и на бавачката му. Почнал изтънко да изпитва търговчето — какви са тия глави, кой е самият той, откъде е? Момъкът му разправил всичко: че е син на търговец и как като плувал по морето, срещнал гемията с робите, които откупил и пуснал на воля.

— А тези, чиито ликове виждате на носа и на кърмата, са на две жени, които, като не знаеха как да се върнат дома си, ме помолиха да ги приютя. Аз се ожених за младата и сега те живеят при родителите ми — завършил младият търговец.

Пък царят, още докато слушал тая жална повест, заридал като дете и накрая възкликнал:

— Младата е моята мила щерка, а старата е нейната бавачка! Морски разбойници ги отвлякоха и оттогава в сърцето ми няма нито радост, нито покой. Сега, като зная, че са оцелели, искам да ги видя с живи очи. Затова продай стоката си веднага и се върни дома да доведеш всички. Ти ще станеш наследник на короната ми.

Царският зет и наследник се запрегнал и продал стоката на добра цена. А в това време царят приготвил един голям кораб, украсен със злато и сребро, със свилени платна и знамена. На прощаване уредил славна гощавка, на която се събрали всички знатни люде. Яли, пили и се веселили, а по едно време царят се обърнал към своите големци:

— Кой от вас иска да отиде със зет ми да види, да не би да е станало някакво припознаване!

Явил се онзи велможа, комуто царят преди бил обещавал щерка си за жена. Царят се съгласил. На другия ден момъкът и велможата се качили на кораба и тръгнали. Подир много дни и нощи пристигнали благополучно в родния град на търговчето. Баща му се почудил, като видял богатия кораб. Завърналият се разказал всичко и радостта на домашните му нямала край.

Старият търговец разпродал цялото си имущество, накупил най-скъпи дарове, каквито се полагат на цар и царедворци. Скоро корабът разперил свилени платна като великанска пеперуда и полетял през морето. Времето било хубаво, духал попътен вятър и на кораба се чували само песни и смях.

А в това време велможата мислел и кроил как да погуби царевия зет, та да му вземе невястата и да наследи короната на баща й. И ето една вечер той издебнал, когато момъкът се бил облегнал на перилата на кърмата да се радва на звездното небе, грабнал го и го хвърлил в морето. Наоколо нямало никой, който да види и чуе, корабът бързо отминал, тласкан от попътния вятър. След като извършил злодейството, велможата се прибрал и заспал като праведник; сънувал, че е седнал на царския престол със скиптър в ръка и корона на глава. Ала лъжовен бил тоя сън — потрайте още малко и ще видите!

udaven.jpg

Щом се съмнало, людете на кораба забелязали, че зетят на царя го няма. Решили, че през нощта в тъмното ще се е подхлъзнал и паднал в морето. Почнали да плачат, а от всички най-безутешно — младата му жена.

Пристигнали при баща й, обадили му прескръбната вест и в двореца настанала голяма печал. Царят оставил при себе си родителите на своя зет и сам се грижел за тях като за роден брат и сестра.

Ала младият човек не се удавил. Вълните го изтласкали на един малък безлюден остров. Там той се хранел само с онова, което морето му давало — риба, раци, миди — всичко ядял сурово и пиел вода от едно изворче. По цял ден клетникът седял на една висока скала и гледал морската ширина, дано зърне корабно платно. Ала времето минавало и жива душа не се вестявала. Дрехите му изгнили, целият почернял от слънчевите лъчи, измършавял от недояждане, брадата му пораснала — толкова се изменил, че и сам не можел да се познае.

Тъй изминали много дни и нощи — колко? — той не ги броил и не знаел, затова и аз не мога да ви кажа. Една заран, като се качил на скалата, видял в морето рибарска лодка — един белобрад старец ловял риба с въдица. Сиромахът се зарадвал толкова, колкото никой от вас не може да си представи. Почнал да маха и да вика като луд от радост. Чул го рибарят и се приближил с лодката си:

— Защо викаш, синко? — попитал.

— Моля ти се, дядо, отведи ме от тоя остров на населена земя.

— Бива! Само че колко ще ми платиш?

— Че какво да ти платя, нищо нямам… — закършил ръце нещастникът.

— Ще ми подпишеш, че подир година ще ми отстъпиш половината от онова, което имаш. Ето перо, мастило и книга!

Разбира се, че онзи на драго сърце се съгласил и подписал. Рибарят натиснал веслата — пренесъл го на брега на една чужда земя.

И тръгнал царевият зет и наследник гол и бос, почернял и брадясал, гладен и жаден от къща на къща, от село на село, от град на град. Милосърдни люде го хранели, един му дал гащи, друг — риза. Подир цяла година скитане най-после се озовал в престолния град. Отишъл при задните врата на двореца. Защото като не знаел какво е положението, боял се да се издаде. Слугите го помислили за просяк и му дали каквото било останало от техния обяд. Седнал сиромахът край плета на царевата градина да си изяде храната. По едно време гледа: към него идват царят с майка му, царицата с баща му и царкинята с велможата измамник. Като минали край него, видели окаяния му вид, помислили го за просяк и всеки му пуснал по няколко гроша. А когато протегнал ръка да приеме милостинята на жена си, тя забелязала на пръста му своя венчален пръстен. Почудила се царкинята, пък и през ум не й минало, че този нещастник може да бъде нейният мъж. Спряла се и рекла:

— Дай да видя какъв е тоя пръстен?

Велможата се навъсил и я задърпал за ръката:

— Я върви! Какво ще разговаряш с този просяк?

Тя не го послушала. Взела пръстена и прочела на него своето име и името на мъжа си. Сърцето й изтръпнало, ала се въздържала, нищичко не казала. Щом се върнали в двореца, тя отвела баща си настрана и му разправила, че на пръста на просяка познала своя пръстен.

— Моля ти се, тате, изпрати да го извикат! — примолила се царкинята.

Царят тозчас изпратил слугите и те го довели. Почнали да го разпитват откъде има тоя пръстен.

Царевият зет заронил сълзи като дъжд из пролетен облак и им разправил всичко от игла до конец: как вероломният велможа го бутнал в морето и как вълните го отнесли на пустия остров, откъдето го избавил един стар рибар.

Всички чудом се почудили и радостта им нямала нито край, ни предел. Почнали да го прегръщат и целуват, тъй както си бил окъсан и немит. Царят наредил всички да украсят къщите си с шарени черги и цветя, да облекат празничните си дрехи, да се отпразнува щастливото избавление на наследника. Сетне калесал в двореца всички големци на пир. Възкръсналият царев зет се окъпал, обръснал и облякъл в нови дрехи — замязал на човек. Когато се явил на гощавката, всички сановници и велможи му станали на крака — посрещнали го с най-голяма почит. И почнала една веселба, която траяла цяла неделя. Най-накрая царят станал спокойно от престола, свалил короната си и я положил на главата на своя зет. А затвореният велможа довели вързан пред царския престол на съд. Младият цар бил толкова радостен, че на мъките му дошъл добър край, та не искал да бележи първия ден от царуването си с човешка кръв. Простил му греха и рекъл:

— Това, което ми стори, аз няма да ти върна. Ала напусни земята ни, върви другаде да живееш и да се каеш, че дано станеш добър човек.

Него ден се навършила точно една година, откак рибарят беше избавил злощастния мъж от острова. И ето, слугите дошли и обадили, че пред портите на двореца е дошъл един стар човек и иска да влезе. Царят наредил да го пуснат. Влезнал старецът, поклонил се и сложил на царевото коляно оная хартия. Царят познал подписа си, скочил, прегърнал своя избавител и рекъл:

— Е, дядо, както виждаш аз станах цар. Ала от думата си не се отричам. Седни тук и да почнем делбата, както се бяхме условили.

Турил го той да седне от дясната страна и донесъл книга. Първом почнали да делят градовете — „тоя на тебе, тоя на мене“, сетне селата, мерите, горите и планините — всичко делили, докато не разделили и последния грош в хазната. И деленето записвали на книга — кому каквото се пада. Тогава старият рибар взел книгата, скъсал я на четири и рекъл:

— Царю честити, да ти е честито царството и господарството! Аз съм скромен човек и много живял. Не е за мене всичкото това богатство и власт; стигат ми само седем лакти земя за гроб и седем лакти бяло платно за саван. Та аз дойдох да ти припомня думата — да видя, дали като стана толкова богат и властен, ще я сдържиш. Сега разбрах, че си честен човек и ще бъдеш добър цар.

Тъй рекъл рибарят и понечил да си тръгне. Ала младият цар не го пуснал, оставил го да живее в двореца до края на живота му и всякога се вслушвал в неговите съвети. И като бил изпитал на гърба си всякакви мъки и страдания човешки, управлявал царщината с мъдрост и великодушие до дълбоки старини.

Казват, че го сменил друг, който бил коварен като велможата. Ала това е вече друга приказка.

Завист човешка
Гръцка народна приказка

zavist.jpg

Живели някога край един шумен град на морския бряг двама братя — рибари. Всеки ден ловели в една мрежа риба, продавали я на пазара и печалбата си поделяли като истински братя. По късна нощ двамата рибари се прибирали в колибата на баба Знахарка, която им шетала, кърпела ги и всеки ден им готвела в едно пръстено гърне чорбица от дъхави горски треви.

Веднъж, като изтеглили мрежата от морските дълбочини и захванали да я прибират, рибарите зяпнали от учудване — в лодката се търкулнал един елмаз, по-ясен от зорницата. Големият брат погълнал с очи светлия камък и целият се разтреперил. Малкият се навел и протегнал ръка да го разгледа.

— Не посягай! — извикал големият и го ударил по ръката. — Елмазът е мой.

— Защо да е твой? — вдигнал очи учудено към него малкият. — Нали двама го измъкнахме от морето, елмазът ще бъде наш!

— Дума да не става! — още по-силно се развикал големият. — Той е само мой, аз първи го видях.

От дума на дума те се скарали, сборичкали се, изтървали елмаза и греблата във водата и обърнали лодката. Но тъкмо когато нагълтали вода и взели да се давят, изневиделица при тях се появил дяволът с две големи черни крила и ги попитал:

— Удавници, искате ли да живеете?

— Искаме! — закрещели братята.

— Аз ще ви помогна да излезете на брега, ако ми продадете душите си.

— Вземай ги! — протегнали ръце двамата братя.

diavolut.jpg

Тогава дяволът се спуснал към морското дъно, извадил потъналата лодка с греблата, помогнал на давещите се да излязат на брега. Щом стъпили на сухо, братята завързали лодката за една върба и тръгнали към града. После по най-кривите пътеки и тъмни улици захванали да си вършат работата като хора, които са продали душите си на дявола. Станали значи върли разбойници. Какво са правили и как са живели никой не знае, за да каже, но когато подир три години излезли от тъмницата, където били затворени, насред пътя ги настигнал дяволът:

— Помните ли, че ви отървах, когато се давехте в морето?

— Помним — отвърнали му и двамата.

— Тогава вие ми продадохте душите си и аз чаках цели три години да видя какви ще бъдат делата ви. За тия три години вие извършихте големи злодеяния и трябва да ви заплатя. Дяволът никога не забравя дълга си.

— Какво ще ни дадеш? — попитал големият брат.

— Какво ли? Ето какво — отговорил чернокрилият, бръкнал в пазвата си, извадил нещо, което стискал в шепата си и викнал: — Гледайте!

Двамата братя опулили очи, но щом дяволът разтворил ръката си, в шепата му блеснала такава силна светлина, че преди да дигнат ръце и закрият очите си братята мигом ослепели.

Слепците седнали, снели калпаците си и захванали да просят милостиня от минувачите. Денем те посрещали пътниците, а нощем се прибирали да спят под един стар каменен мост. Всяка нощ, додето пропеят петлите, големият брат броял подарените пари, а малкият си скубел косите от мъка и срам, че си е продал душата. Тъй изтекли още три години.

milost.jpg

Веднъж по каменния мост минала баба Знахарка. Тя ходела от време на време да продава лековити билки в града. Щом слепците протегнали калпаците си към нея за милостиня, тя плеснала с ръце:

— Какво правите тука? — викнала смаяна бабичката.

Слепците я познали и навели глави.

— Правим, каквото правим — отвърнали тихо и двамата.

— А къде ви са очите?

Слепците й разказали всичко от игла до конец.

— Почакайте ме тука! Аз ще ви донеса виделина — рекла им баба Знахарка и се върнала към гората. Там имало в най-затънтените пущинаци едно видело кладенче. Старицата се навела, грабнала с една пръстена паничка малко видела водица и пак се върнала при слепците. И двамата братя спели дълбоко, тъй като била настъпила нощта. Бабичката бутнала леко за рамото по-малкия брат и рекла:

— Нося ти видела водичка. На тебе ще дам две очи, а на брат ти две очи и един елмаз. Бива ли?

— Защо не? — отвърнал малкият брат. — На мене ми стигат две очи, с които ще виждам най-скъпите елмази, обсипали небето, и цветята ще виждам, и на малките деца ще се радвам. Каквото направиш за мене, добра бабичко, ще го приема с благодарност.

Баба Знахарка откършила от съседното дърво едно клонче, натопила го в паничката с виделата вода и напръскала очите му. Малкият брат премигнал два-три пъти, прогледнал, просълзил се, сграбил десницата на бабичката и горещо я целунал.

Тогава баба Знахарка събудила и големия брат.

— Дошла съм да ти донеса голям дар. Ще ти върна зрението, но трябва да знаеш, че ако приемеш двете очи, на брат ти ще дам две очи и един елмаз.

— Как! — скочил големият слепец и блъснал старицата. — На мене само две очи, а на брат ми и елмаз отгоре? Не ти ща очите! Махай се!

Баба Знахарка поклатила глава, прибрала паничката с виделината и се упътила към колибата си. Малкият брат тръгнал по белия свят със здрави очи, а големият останал да проси милостиня от минувачите.

Късметът на сиромаха
Турска народна приказка

kusmet.jpg

Преди много години в нашето село живеел един сиромах човек. Всеки ден отивал в гората за дърва, продавал ги и с това се прехранвал. Веднъж, както сечал дърва, гледа — насреща му иде стадо овце, а овчарят се не виждал, бил изостанал много назад. Ненадейно една овца се отделила от стадото и паднала в един трап — капан за диви зверове. Отишъл дърварят при трапа, надзърнал — долу клечи стар, полусляп, проскубан вълк, а до него овцата блее жалостиво, предусеща си близкия край.

— Машаллах! Късметът на тоя вълк сам му иде на крака, а пък аз по цял ден се къпя в пот да изкарам някоя пара! Не, вече няма да се мъча, ще чакам и аз късметът сам да ми дойде.

Рекъл тъй, нарамил си брадвата и се върнал дома. Когато го видяла жена му, че си иде с празни ръце, попитала го:

— Мъжо, мигар не можа да продадеш дървата, та нищо не носиш за ядене?

— Жено, днес видях в гората как късметът на един вълк сам му дойде на крака. Нека съберем търпение и да изчакаме онзи, който изпраща късметите, да изпрати и моя ей тук, пред нозете ми. От сега нататък няма носа си да подам от прага навън и ще чакам.

Тъй рекъл дърварят и се изтегнал на постелята.

Минава ден, минава нощ и още един ден, и още една нощ — нищо се не случва, късметът му не идва. Но третата нощ къде петляно време дърварят раздрусал жена си, събудил я и й разправил:

— Видях, жено, онзи стар дервиш Пир, който се явява при ясновидни сънища. Рече ми: „Иди там и там, покопай малко и ще намериш делва с жълтици. Това ще ти е късметът, който чакаш“.

Жена му се зарадвала:

— Аман, мъжленце, върви по-скоро и донеси имането!

А мъжът отвърнал:

— Не, няма да отида. На дръгливия вълк късметът на крака му дойде. Нека и моят сам да дойде при мене.

А дордето дърварят и жена му така се разправяли, тяхната съседка ги подслушвала. Изтичала при своя мъж, сръгала го в хълбока, събудила го и му разказала всичко какво и как. Той, без да се мае, още в тъмни тъмнини грабнал търнокопа и лопатата и отишъл на чутото място. Щом копнал няколко копки, из земята се подала една делва, сякаш чакала нетърпеливо някой да я изрови. Грабнал я човекът и тичешком се върнал вкъщи. Отворил я и виж ти? — отвътре се запроточила голяма змия, засъскала, заплезила раздвоения си език и се намърдала в една дупка, а подир нея изпълзяла и друга. Уплашили се мъжът и жената, помислили, че делвата е пълна със змии, захлупили я с похлупака и бързо я пуснали през комина в колибата на дърваря. Паднала делвата в огнището с голям шум — тирилин-тирилин-тирилин! Жената на дърваря чула тупурдията и затеглила мъжа си:

— Ставай, аго! Нещо падна в огнището, да видим какво е. Може да ти е късметът.

Той й отвърнал:

— Не ставам! Ако ми е късметът, нека ми дойде на крака, както дойде на кьоравия вълк.

И не мръднал от постелята. А жената, хем й страшно, хем любопитството я гложди. Не се стърпяла, станала, запалила масленичето и надникнала в огнището. И що да види — цялото затрупано с жълтици. Изтичала при мъжа си и го задърпала за крачола:

— Ставай, мъжо! Късметът ти дойде. Цялото огнище е пълно със злато.

А той ритнал с крак:

— Остави ме! Няма да стана. Нека късметът ми дойде тук при нозете, както дойде на проскубания вълк.

И не мръднал от постелята.

Какво да прави жената? Загребала от огнището две шепи жълтици и ги изсипала в нозете на мъжа си.

— Аха! Тъй исках — на крака да ми дойде.

komin.jpg

Дърварят скочил от постелята. Събрали с жена си имането в една бохча и го сложили в раклата — когато им потрябват пари да си вадят и харчат. Пък на съседите, които гледали всичко през прозореца, от завист им се спукала жлъчката и легнали болни.

Така сиромахът си намерил късмета и се свършила неговата несрета.

Ала към всекиго аллах не е тъй щедър.

Ковачът в рая
Хърватска народна приказка

rai.jpg

Един селски ковач си имал хубаво лозе. Всяка година то му давало кога малко, кога много, а понякога — и над сто бурета вино. Една година се случила добра родитба, ама тъкмо преди гроздобер паднала градушка и всичко поразила. Отишъл той да види пакостта: „Ех — рекъл си той, — бог дал, бог взел“.

Па събрал няколко грозда, що били оцелели тук-таме. Като ги смачкал, излязла пет оки шира, налял я в едно буренце и решил: „Като ми дойде тая беда на главата, ще взема това сладко вино и ще го изпия с първия, когото срещна на пътя за дома“.

Тръгнал си ковачът. Насред път гледа насреща му иде една непозната жена. Без да дочака да я поздрави, тя се приближила и му заговорила:

— Ковачо, тъкмо при тебе ида. Бях у дома ти, ама ми рекоха, че си на лозето, та се запътих да те диря.

— Коя си ти и защо съм ти дотрябвал? — попитал ковачът.

— Аз съм смъртта. Дошла съм да те прибера.

Стреснал се човекът, ала скоро се съвзел от страха и й рекъл:

— Ах, драга смърт! Тая година градушка уби лозето ми. Понякога то ми даваше по стотина бурета вино, пък виж сега — само едно буренце. Та като си тръгнах за дома, обещах си, че ще изпия тоя гроздов сок с първия срещнат по пътя за негово и мое здраве. Затова, моля те, не ми отказвай — седни да го изпием, па сетне прави с мене каквото си намислила.

Смъртта се съгласила. Седнали двамата край пътя. Ковачът надигнал буренцето за здравето на смъртта, а после й го подал и тя да пие. Така поред те отпивали от буренцето и си приказвали за това-онова. Ама ковачът пие и все си мисли как да се отърве от голямата беда. По едно време попитал неканената си гостенка:

— Вярно ли е, гдето хората казват, че никаква пречка не те спира — можела си да се провреш и през най-мъничката дупчица? Както те гледам тъй, доста си едра, та не ми се вярва да е истина?

— Истина е! Истина е! — отвърнала смъртта. — Вредом минавам. И с девет кофара да се заключиш, пак ще се вмъкна при тебе.

— Ще ми се да видя такова чудо, преди да умра. Можеш ли да влезеш, да речем, в това буренце?

— Ей сегинка ще ти покажа, че мога.

Рекла така смъртта и почнала да тънее, накрай се вмъкнала през дупката в буренцето. А ковачът това и чакал: бърже запушил дупката и понесъл буренцето към дома. Отвътре смъртта се завайкала, замолила се да я пусне. Обещавала да не му взема живота, ама той не й вярвал. Отнесъл ковачът буренцето дома си, окачил го на един гвоздей високо — никой да не го докача.

И престанали хората да умират — нали смъртта била затворена в буренцето? Гледа дядо Господ: навъдили се хората толкова, че на земята й дотежало да ги носи. Изпратил той дявола при ковача: нека, да дойде да каже как тъй е посмял да заключи смъртта!

Отишъл дяволът при ковача и му рекъл:

— Хей, ковачо! Изпрати ме господ бог за тебе. Да дойдеш и да му кажеш защо си запрял смъртта, да не може да си върши и тя работата? Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлека!

kovach.jpg

А ковачът му рекъл:

— Ще се покоря на волята божа. Ама, моля те, дяволе, да ме оставиш да доизкова за децата мотиката, гдето съм започнал, а сетне ще дойда с тебе да се оправим пред милосърдния бог. И още за едно добро ще те моля — да ми помогнеш да разпаля огъня, та да свърша работата по-скоро.

Съгласил се дяволът, ама поискал ковача да му покаже какво да прави. Отишли в ковачницата и човекът рекъл на дявола:

— Влез в меха и духай през духалото, пък аз ще кова!

Щом влезнал дяволът в меха, ковачът бързо затулил устата на духалото, па като почнал с чука — по главата, по гърба, по задника — та го сплескал така, че дяволът едва се довлякъл до пъкъла.

Не минало много време, дядо Господ изпратил тоя път трима дяволи да доведат ковача, да каже той, безумният, как тъй е посмял да заключи смъртта в буренцето и да пребие дявола. Отишли те, гледат: ковачът цепи дърва на двора.

— Хей, ковачо! — викнали те. — Изпрати ни господ бог да те заберем, при него да те водим. Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлечем!

А ковачът:

— Ще се покоря на волята божа. Само че ще ви моля, дяволи, да ми помогнете да нацепя дървата, та да не ми мръзнат децата зимъс.

— Харно! — съгласили се дяволите. — Само ни покажи какво да правим, че никога не сме цепили дърва.

— Ето, един от вас ще си мушне ръцете в процепа на тоя пън, гдето цепя, наместо клин.

Послушал го единият дявол, пъхнал си ръцете в процепа. А ковачът извадил брадвата и дървото му стиснало ръцете, като клещи.

— Стой сега така, дордето разцепя от другия край! — рекъл ковачът.

Ударил с брадвата той пъна от другия край и накарал вторият дявол да си мушне ръцете в процепа. И нему дървото стиснало ръцете. Тогава ковачът ударил пъна в средата и така стегнал ръцете и на третия дявол. Повикал сега той своята челяд, дал на всички по една цепеница, па като почнали да бият дяволите — ха, бре! де, бре! — ощавили им козината от бой. Ударили дяволите на молби, обещали, ако ги пусне, повече да не го закачат. Смилил се ковачът — пуснал ги. А те едва се довлекли до пъкъла на четири крака.

Отървал се ковачът от неканените гости, заживял си спокойно. Доживял до дълбока старост. Пък когато му омръзнало вече да живее, запътил се за пъкъла. Дошъл пред портите и зачукал. Дяволът вратар открехнал един прозир от портата и го попитал:

— Ти кой си?

— Ами че аз съм ковачът от онова село, гдето бяхте идвали да ме водите при дядо Господ да се оправдавам защо съм затворил смъртта в буренцето.

Като чули това, дяволите много се изплашили. Втурнали се да затискат портите, да не би ковачът да влезе при тях, че голяма поразия може да стори.

— Махай се! Няма тук място за тебе! — викнал му вратарят и тропнал прозора, затворил го и го залостил с резето.

Запътил се тогава ковачът към рая. Чука на райските двери, а отвътре свети Петър пита:

— Ти кой си?

— Аз съм ковачът от онова село, който беше затворил смъртта в едно буренце. Та дошъл съм сега да се оправдавам пред дядо Господ.

— Върви си! Върви си! Няма тук място за тебе! — отвръща му свети Петър.

— Моля те — казва ковачът, — позволи ми само с едно око да надзърна да видя как живеят в рая.

Открехнал свети Петър райските двери, а ковачът — хоп! — мушнал се под ръката му и влезнал. Видял наблизо една камара парцаливи дрехи. Измежду тях познал старите си гащи, що преди години бил дал на един просяк. Седнал той върху тях, а свети Петър го пъди:

— Махай се оттук, бре!

— Няма да се махна! — отвърнал упоритият ковач. — Ще си остана тук, на тия мои гащи!

Видял се в чудо райският ключар. Отишъл при дядо Господ да му каже, че ковачът, който бил затворил смъртта в едно буре, насила е влязъл в рая и не ще да си иде.

— Намери — казва свети Петър — едни свои стари гащи, които бил подарил на някакъв просяк. Сега седи върху тях и не мърда.

— Ти не го закачай — рекъл дядо Господ, — че той е много лют. Може голяма поразия да стори, ако го разсърдим. Нека остане!

Ето тъй хитрият ковач отишъл в рая.

Хитрият петел
Българска народна приказка

petel.jpg

Гащатият петел разперил криле, дигнал се на плета и почнал да кукурига с цялото си гърло. От съседната горичка се показала Кума Лиса.

— Добър ден! — викнала тя. — Чух те като кукуригаше. Чудно пееш! Само едно нещо не зная — дали можеш да пееш тъй, както пееше баща ти?

— Че как пееше баща ми?

— Той стъпваше на плета с единия си крак, затваряше едното си око и почваше силно да кукурига. Ненадминат певец беше…

— И аз мога тъй! — рекъл петелът и като се изправил на един крак, затворил око и изкукуригал.

— Ами можеш ли, както стоиш на един крак, да затвориш и двете си очи и тъй да пееш?

— Мога! — викнал петелът. Но щом затворил очите си, лисицата подскокнала и го хванала.

Отнесла го в гората, стъпила върху него и се приготвила да го яде.

— Ех — въздъхнал петелът, — едно време твоята майка не правеше тъй!

— Ами как правеше? — попитала лисицата.

— Тя, когато хванеше петел, преди да го яде, имаше обичай да си прочете молитвата. Набожна лисица беше.

— Аз съм също като майка си! — отвърнала лисицата и решила също да си прочете една молитва. Дигнала си предните крака към небето, затворила си очите и зашепнала молитва.

Петелът тъкмо това чакал. Щом лисицата го пуснала, той подхвръкнал бърже и кацнал на съседното дърво.

lisa.jpg

— Гръм да ме убие, надхитри ме! — засрамила се лисицата, облизала се, преглътнала и си заминала гладна в гората.

Всяка работа си иска майстора
Българска народна приказка

vulk.jpg

Когато чакалът се появил на тая земя, не знаел да яде месо, ами само тревица. Веднъж, като си пасял из полето, вдигнал глава и видял недалеч планината. Рекъл си: „Я да се поразшетам нагоре, да видя що има, що няма“.

Отишъл и като се щурал из храсталаците, насреща му изскочил неговият братовчед кум Вълчан. Само че тогава още не се познавали. Чакалът го взел за охранено куче, а вълкът — за малко вълче. Рекли си „Добро утро“, здрависали се, па седнали на опашките си на приказка и разговорка. От дума на дума разбрали се кой какъв е и много се зарадвали, че излезли такива близки роднини. Вълкът попитал:

— Ами ти бе, братовчеде, как живееш долу в полето? Как си там с яденето и пиенето?

— Много харно, братовчеде — отговорил чакалът. — Ям си зелена тревица, пия бяла водица — гладен и жаден не оставам.

— Че защо само трева бе, братовчеде, а не ядеш месо? В полето има толкова добитък? Ката ден можеш да давиш по едно добиче и да си хапваш преснина.

— Вярно е: и овце има, и коне, и магарета, и телета — всички заедно си пасем. Само че аз не знам как се дави и затова не ги ям. Туй не ми е занаят, а не съм имал и майстор, който да ме научи.

— И таз добра-а! Та ти си бил глупчо и половина! Да живееш сред месото и да си тъпчеш търбуха с трева! Ами че тревата е за овцете и кравите, за конете и магаретата — за друго на тях умът не им стига. А ние с тебе, като сме толкоз близка рода, трябва да ядем само месце и да лочим кръвчица. Казваш, че не си бил при майстор и не си научил тоя занаят? Имал си късмет, че ме срещна. Аз още днес ще те науча какво да правиш, та да не срамиш повече рода ни!

— Научи ме, братовчеде, научи ме! Като те слушам и гледам и на мен ми се прищя да опитам вкуса на месото.

— Хайде тогава, води ме, дето пасат ония животни. Аз ще удавя някое, пък гледай и се учи! Искаш ли?

— О-о-о, преславни братовчеде! Искам, как да не искам. Кой слепец не иска да прогледне? Ако ме научиш на твоя занаят, ще те благославям, дорде си жив.

— Е, щом е тъй, води ме! Ама, първо, я ми виж очите дали са червени?

Чакалът го погледнал в очите. Те святкали с алени пламъчета, че от тоя разговор вълкът се бил настървил и вече гледал на кръв.

— Червени са, братовчеде, червени като въглени — рекъл чакалът.

— Е, ще ядем тогава прясно месце, братовчеде! Ами я мини отдире ми и виж дали ми се тресат краката?

Чакалът отишъл зад вълка. Видял, че краката му треперили от нетърпение:

— Тресат се, тресат се!

— Е, ще ядем тогава прясно месце, братовчеде. Сега кажи „На слука“ и да вървим.

— На слука, братовчеде!

Слезли в полето. Чакалът завел кум Вълчан при един кон, който си пасял кротко и никому зло не мислел.

— Отвори си сега добре очите и гледай! — пришепнал вълкът и взел да се прокрадва към коня.

Подире му залазил и чакалът. Щом наближили, конят ги усетил и почнал да обръща задницата си и да хвърля къчове. Добре, ама майсторът бил хитър и се пазел — все налитал откъм главата му. Подир някое време вълкът се снишил, подскочил и забил зъби в муцуната на коня. Клетото добиче се обърнало, зацвилило от страх и болка. А разбойникът се изловчил, прегризал му гръкляна и го съборил на земята.

— Ела сега, приятелче, да си хапнем прясно месце! — поканил кум Вълчан братовчеда си.

Нагостили се двамата като по задушница. На чакала много му се усладило конското месо.

— Е, братовчеде, видя ли как се дави кон — попитал го вълкът.

— Видях, братовчеде, видях и научих! — отговорил чакалът и си облизал муцуната. — Благодаря ти и те благославям да живееш вовеки! Куршум да те не стига, капан да те не хваща, задето ме посвети в тоя занаят!

Разделили се. Кум Вълчан си отишъл в планината, а чакалът се изтегнал под една трънка на сянка с издут търбух.

Подир някое време чакалът срещнал една лисица. Похвалил й се:

— Е, кума Лисо, не съм вече тревопасно като агнето. Научих се коне да давя и все преснина ще ям.

Подивила се лисицата:

— Бре, побратиме, как научи тоя майсторлък?

— Братовчед ми Вълчан ме научи.

— Блазе ти! Блазе и на мене, че те срещнах, та покрай теб и аз да се облажа. Хайде да те заведа хе-е-й на оная ливада. Там пасе един кон. Да го удавиш, че да го изядем.

— Бива, сестро. Само че първом ме погледни в очите и ми кажи дали са червени?

Втренчила се кума Лиса в очите му. Рекла:

— Не са червени, побратиме.

— Не тъй! Кажи, червени са! Инак няма да има лов.

— Е, червени са, червени…

— Ха тъй! Ще ядем прясно месце. Води ме сега там, дето има лов! — тъй рекъл чакалът, пък забравил, че лисицата трябва да му пожелае и „На слука“.

Нейсе! Тръгнали. Отишли на ливадата, където пасял конят. Чакалът залазил, тихичко се прокраднал и се хвърлил да сдави коня за муцуната, както го научил кум Вълчан. Ала конят не се уплашил от такова дребно зверче. Вдигнал само глава и чакалът захапал въздуха. Почнал той да се върти около коня, да търси сгода да го захапе за муцуната. Накрай на коня му додеяло от тази игра и като ритнал едно текме, уцелил чакала право между очите. Презкамбичнал се три пъти във въздуха клетият миризливец и паднал на тревата, повече умрял, отколкото жив.

ritnik.jpg

Видяла кума Лиса всичко и не знаела да се смее ли, или да жали своя побратим. Щом си отишъл конят, тя се приближила до чакала и видяла, че очите му били само кръв и целият треперел като от треска.

— Е, побратиме, ето сега очите ти са червени и целият се тресеш, а не преди малко, когато ме караше да ти казвам туй, което не е.

Това му рекла кума Лиса и оставила чакала да лежи и да се свестява.

Оттогаз насам, и до ден-днешен, чакалите не смеят да се приближат до кон. Гледат го отдалеч, облизват се и го чакат да умре, та тогава да го ядат. Защото още от оня техен прадядо са научили тая мъдра приказка: „Онова що е дадено на майстора, не е дадено на калфата“.

Глупавата мечка
Българска народна приказка

meca.jpg

Един селянин орял нивата си край гората. Из шубраците излязла една мечка.

— Ей, байно — изръмжала мечката, — хайде да се сортачим и орем заедно.

— Бива — съгласил се селянинът.

Разпрегнал единия вол, впрегнал на негово място мечката и започнал да я боде с остена:

— Дий!

Цял ден орали, изорали нивата. На другия ден мечката предложила:

— Байно, хайде сега да посеем житото!

— Да го посеем — отвърнал селянинът.

Посели житото. През лятото, когато дошло време за жънене, селянинът повикал ортака си от гората:

— Бабо Мецо, ела да си поделим житото!

Мечката дошла, заоглеждала житото, дълго се чудила какво да вземе и най-после отсякла:

— Аз ще взема долното, а ти горното.

— Тъй да бъде — съгласил се селянинът, пожънал класовете, овършал ги, напълнил два чувала зърно. Мечката прибрала сламата, ровила я, ровила и като не намерила нито зърно, въздъхнала:

— Излъгах се тоя път, но до лято аз ще взема горното.

— Тъй да бъде! — усмихнал се селянинът.

На другата година ортаците посадили картофи. Щом заесенило, мечката прибрала стеблата, а селянинът изкопал два чувала картофи.

— Пак ме излъга! — кипнала мечката и се втурнала да изяде ортака си. Но тъкмо в туй време от гората се показала една лисица. Мечката си помислила: „Ех, че е сладко Лисиното месо! Дано дойде насам да изям и нея!“.

— Повикай Лисана при нас! — рекла тя на селянина.

— Кума Лисо, защо не приближиш насам? — провикнал се селянинът.

— Страх ме е от мечката! — отвърнала лисицата.

Мечката застанала неподвижно и рекла:

— Кажи, че не съм мечка, а съм стар пън.

Селянинът се провикнал повторно.

— Ела, кумичке! Туй дето е при мене, не е мечка, а стар пън.

— Щом като е пън, мушни го в чувала!

Мечката тихо проговорила:

— Мушни ме в чувала!

Селянинът побързал да изпълни желанието й.

— Ха сега — викнала лисицата, — вържи чувала с едно въже отгоре… Върза ли го? Сега грабни секирата и удари тоя пън яката.

glupava.jpg

Селянинът грабнал секирата и раз-прас — съсякъл мечката. След туй повел лисицата към село и я пуснал в курника да си избере най-тлъстата кокошчица за награда.

Лъв и мишка
Българска народна приказка

lion.jpg

Истина ли е, или измислица? Имало една мишчица. Така започва нашата приказчица…

Тая мишчица живеела край леговището на един лъв и се хранела с остатъците от неговите гощавки. Като я гледал такава мъничка, слабичка, той й рекъл веднъж:

— Защо си се родила ти, клетата, само да береш страхове и всеки звяр да ти надвива? Я ме виж мен! Аз съм царят на животните. Като ревна, всичко живо се крие и никой не смее да ми излезе насреща. Само да замахна с опашката си и ще те спитя.

— Вярно е, царю-господарю, ти си много мощен. Ала знай, че понякога слабият е по-силен от силния — отвърнала мишката.

— Ха-ха! — засмял се лъвът и си тръгнал като горделиво размахвал опашката си.

Случило се тъй, че един ден лъвът попаднал в мрежата на ловците. Заревал, заскачал, заблъскал се царят на животните. А колкото повече се дърпал, толкова повече се омотавал в яките въжета. Накрай останал без сили, отпуснал се и се оставил на съдбата си.

Чула мишката страховития лъвски рев и излязла из дупчицата си да разбере какво става. Видяла, че могъщият й съсед лежи задъхан, с изплезен език и от устата му капе пяна. Попитала го:

— Какво ти има, царю-господарю? Защо ревеш тъй, че цялата планина проглуши?

— Я ми се махай от очите, гадино недна! Дошла си да ми гледаш неволята и да ми се присмиваш!

— Не съм дошла да се радвам на неволята ти, досега само добро съм видяла от тебе. Кажи, каква ти е мъката, пък аз, ако мога, да ти помогна? — отговорила смирено мишчицата и се поотместила по-настрана, защото лъвът я гледал със страшни кървясали очи.

— Не виждаш ли как съм се омотал в тая проклета мрежа? — изръмжал запъхтян лъвът. — Подир малко ще дойдат ловците. Ще ме вържат с железни синджири и ще тръгнат да ме развеждат по градове и паланки, да ме задяват децата и да ме мъчат хората. Аз изхабих всичката си сила и не можах да се отърва от въжетата, та ти ли, нищожно мъниче, ще ми помогнеш?

— Е, царю-господарю, дойде време да разбереш онова, що веднъж ти казах: слабият понякога е по-силен от силния — повторила мишчицата. — Стой мирно! Аз ей сегинка ще те избавя.

И мъничкото мишленце почнало да гризе с острите си зъбчета мрежата: кръц! кръц! кръц! Не минало много време и то прегризало яките въжета и жилавите канапи — освободило лъва.

А той, гдето беше насъбрал толкова страхове и ядове, хукнал да бяга, колкото му държат нозете и все си думал: „Виж ти, какъв бил светът! Аз, могъщият цар на животните, сега дължа живота си на това мъничко мишле!“.

mouse.jpg
Допълнителна информация

$id = 8353

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев; Николай Тодоров

Заглавие: Силян Щърка

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Приказки

Националност: Българска

Печатница: ДП Балкан, София

Излязла от печат: 20.V.1979 г.

Главен редактор: Иван Иванов

Художествен редактор: Кирил Гюлеметов

Технически редактор: Здравко Божанов; Петър Янев

Рецензент: Любомир Георгиев

Художник: Стоимен Стоилов

Коректор: Димитрия Петрова; Лидия Станчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4131