Джек Лондон
Спортни новели

1

Пред тях на пода бяха разстлани много килими с най-различни шарки; два от брюкселските им харесаха още в началото; бяха се спрели на тях, но десетки други мамеха погледите им със своите багри и тъкан и те продължаваха да се колебаят, раздвоени между желанията и възможностите на кесията си. Завеждащият отдела им оказа честта лично да ги обслужи или по-скоро оказа тази чест на Джо; тя добре знаеше това, защото бе забелязала как дори момчето в асансьора гледаше Джо, зяпнало от възхищение. Не беше избягнало от погледа й подчертаното уважение, с което се отнасяха към него и хлапетата, и събралите се по ъглите младежи, когато двамата минаваха из техния квартал в западната част на града.

Но ето че повикаха завеждащия отдела на телефона и изведнаж прекрасните мечти за килимите и досадата от високите им цени отстъпиха място на по-големи съмнения и тревоги.

— Не разбирам, Джо, какво толкова й харесваш — тихо каза тя, а настойчивата нотка в гласа й издаваше недавнашен недовършен спор.

Момчешкото му лице се помрачи, но само за миг и веднага пак засия ласкаво. Той беше още момче, а тя — девойче: две млади създания пред прага на живота, тръгнали заедно да наемат квартира и да купят килими за бъдещия си дом.

— Защо се тревожиш? — запита той. — Та това е за последен път, наистина последен.

Той се усмихна, но тя съзря на устните му неволна, едва сдържана въздишка на съжаление; като всяка жена тя инстинктивно желаеше нейният любим изцяло да й принадлежи и се страхуваше от тази негова страст, която не разбираше, но която заемаше такова важно място в неговия живот.

— Знаеш, че мачът с О’Нийл изплати последната вноска за мамината къща — продължи той. — Отървах се от тази грижа. А за тази последна среща, с Понта, ще получа сто долара. Цели сто долара в банката — такава е наградата; ето с това ще започнем, то ще ни е нещо като полог.

Тя не обърна внимание на паричната примамка.

— Но на тебе ти харесва тази… тази „игра“, както я наричаш. Защо?

Той не умееше да изразява мислите си с думи. Когато работеше, изразяваше се с ръцете си, а на ринга — с цялото си тяло, с играта на мускулите си; но да разкаже със собствените си уста за очарованието на четвъртития ринг не беше по силите му. И все пак, запъвайки се отначало, той се опита да изрази онова, което чувствуваше, но което никога не бе анализирал през време на Играта в ония върховни минути на своето съществуване.

— Едно мога да ти кажа, Дженъвийв; чувствуваш се чудесно на ринга… когато другият ти е в ръцете… И двата му юмрука те дебнат, но ти не му се даваш, а само стоварваш твоя „лекичък“ удар; той залита като пиян и се вкопчва в тебе, но реферът го дръпва настрана и тогава ти можеш да го довършиш; а всички в залата викат, та се късат. И ти знаеш, че си по-силният, играл си честно и си победил, защото си по-силен от другия. Да знаеш само…

Той не се доизказа — млъкна, смутен от собствената си словоохотливост и разтревожения поглед на Дженъвийв. Докато той говореше, тя наблюдаваше лицето му, а в това време върху нейното лице се изписа страх. Като й разказваше за този върховен миг, пред очите му изплуваха светлините, залитащият противник, ревящата тълпа, а непонятната за нея стихия, част от неговия живот, непреодолима и заплашителна, го отнесе далеч от нея и направи любовта й да изглежда дребна, жалка. Онзи Джо, когото тя познаваше, започна да се отдръпва, избледня и се изгуби. Изчезна свежото момчешко лице, ласката в очите, меката линия на красиво очертаната уста. Пред нея се появи лице на мъж — сякаш излято от стомана, застинало и неподвижно: устата — от стомана, устните — като стоманени челюсти на капан; очите от стомана — широко отворени, втренчени, а светлината и блясъка им — светлина и блясък на стомана. Лицето бе на мъж, а тя познаваше само неговото момчешко лице. Това ново лице ѝ беше съвсем непознато.

И въпреки че се изплаши, тя смътно почувствува, че се гордее с него. Неговата мъжественост — мъжествеността на мъжа-борец, не можеше да не я привлича — нея, жената, от векове създадена да търси силния мъж за другар, за да се опре на неговата сила като о стена. Не й беше ясна тази страст, която се надигаше в него по-мощна от любовта й и го държеше в своята власт. И все пак тя усещаше сладостен трепет в сърцето си при мисълта, че заради нея, заради тяхната любов той бе отстъпил, бе се отказал от своята любима Игра и след този последен мач никога вече нямаше да излиза на ринга.

— Мисис Силвърстайн не обича бокса — каза тя, — просто не може да го понася. А тя е умна жена.

Той се усмихна снизходително, прикривайки обидата, изпитана не за пръв път от нейното постоянно незачитане на тази част от неговата природа и неговия живот, с която той най-много се гордееше. За него това бе мъжество и успех, постигнати със собствени усилия и упорит труд; и когато предложи себе си на Дженъвийв и всичко онова, което представляваше, той с гордост си даде сметка, че слага в краката й точно тази, единствено тази част от своето същество. Това бе достижение, спечелено с труд; никой мъж не би могъл да й даде по-хубав и по-голям залог за мъжество и точно това, смяташе той, му дава основание и право да я притежава. Но тя не бе го разбрала тогава, не го разбираше и сега и той се учудваше какво друго бе намерила в него, за да го смята достоен за своята любов.

— Твоята мисис Силвърстайн е глупава и извеяна, драка и половина — каза той добродушно. — Какво разбира тя от тия неща? Аз ти казвам, че е чудесно… и здравословно — добави, след като помисли за миг. — Погледни ме. Моят живот, знаеш, трябва да е съвсем чист, за да бъда в тая форма. Живея по-чисто и от твоята мисис Силвърстайн, и от нейния старик, и от всички други, които познаваш — правя бани, фрикции, физически упражнения, водя редовен живот, храня се добре, но не преяждам, не пия, не пуша — не правя нищо, което може да ми увреди. Та аз живея по-чисто и от тебе. Честна дума — побърза да добави той, като видя възмутеното й лице. — Не говоря за вода и сапун, но ето виж! — и той внимателно, но здраво стисна ръката й над лакътя. — Ти си мека, цялата си мека. Не като мене. Я пипни тук!

Той натисна края на пръстите й о твърдите мускули на ръката си така, че тя трепна от болка.

— Ей такъв твърд съм целият — продължи той — и това аз наричам да си чист. Всяка частица месо, кръв, всяко мускулче е чисто чак до костите, а и те са чисти. Не само вода и сапун по кожата, а чисто навсякъде, чак вътре. Казвам ти, усещам го чисто, знам, че е тъй. Когато се събудя сутрин и тръгна за работа, всяка капчица кръв и всяко мускулче крещи от чистота. Да знаеш само…

Той млъкна неочаквано и някак неловко, отново смутен от необичайното си красноречие. Никога в целия си живот не бе подбуждан към такова словоизлияние, нито бе имал причина за подобно вълнение. Но сега се оспорваше Играта, нейният смисъл и нейното значение, самата Игра, най-важното нещо в света или това, което за него бе най-важното нещо в света до онзи съдбоносен следобед, когато случайно влезе в сладкарницата на Силвърстайн и Дженъвийв нахлу в неговия живот и засенчи всичко останало. Той започна да разбира, макар и смътно, острото стълкновение между жената и кариерата на един мъж, между призванието му на този свят и нуждата на жената да притежава изцяло мъжа. Но той не умееше да прави обобщения. Той виждаше само противоречието между стоящата пред него в плът и кръв Дженъвийв и великата, възвишена, пълна с живот Игра. Те се отричаха една друга, всяка го притегляше към себе си и разкъсван от тая борба, той се оставяше да бъде люшкан безпомощно от вълните на техния раздор.

Дженъвийв го слушаше, без да снема очи от лицето му, и се любуваше на светлата му кожа, на ясните му очи и на гладките му, нежни като на момиче бузи. Тя виждаше силата на неговите доводи и тъкмо затова те съвсем не й се нравеха. Цялото й същество инстинктивно се бунтуваше срещу тази Игра, която го отдалечаваше от нея и разбойнически ѝ отнемаше част от него. За нея Играта беше една непонятна съперница; непонятни ѝ бяха и нейните съблазни. Ако съперницата ѝ беше някоя жена, някое момиче, всичко щеше да ѝ бъде ясно, щеше да знае какво да прави. Но сега тя се бореше в тъмнината с някакъв невидим противник, който ѝ беше напълно неизвестен. Истината, която долавяше в думите на Джо, правеше Играта още по-опасна.

Внезапно Дженъвийв разбра своето безсилие, стана й тъжно и сама се съжали. Тя искаше той да й принадлежи изцяло, женската ѝ природа не можеше да се задоволи с по-малко, а той ѝ избягваше, изплъзваше се някак от прегръдката, с която тя искаше да го задържи. Очите ѝ плувнаха в сълзи, устните затрепераха и поражението ѝ в миг се превърна в победа — тя разгроми всемогъщата Игра със силата на своята слабост.

— Недей, Дженъвийв, не плачи — замоли я той, разкаян, объркан и слисан.

Неговият мъжки ум не можеше да разбере причината за нейния плач, но пред вида на сълзите й всичко друго избледня.

Тя се усмихна през влажните си очи, в които се четеше прошка, и макар че той не знаеше каква бе всъщност неговата вина, сърцето му напълно се стопи. Джо развълнувано протегна ръка към нейната, но тя хладно я отбягна, като се поотдръпна, ала усмихнатите й очи засияха още по-силно.

— Ето мистър Клаузън се връща — каза тя и по някакъв чудноват женски способ на преобразяване в очите й нямаше и следа от влага, когато се обърна към новодошлия.

— Навярно сте помислили, че няма вече да се върна, Джо? — запита завеждащият отдела, чийто строги бакембарди на бялото му розово лице съвсем не съответствуваха на малките му весели очи.

— Сега да видим… Хм, да, говорехме за тия килими — оживено продължи той. — А това десенче тук, направено е с вкус, хваща ви окото, нали? Да, да, разбирам ги аз тия работи. Когато се обзавеждах, получавах само четиринайсет долара на седмица. Но в малкото гнездо всичко трябва да е от хубаво по-хубаво. Така ли е, а? Разбира се, знам аз… Струва само седем цента повече, но скъпото винаги излиза по-евтино, уверявам ви. Ще ви кажа какво мога да направя, Джо — каза той в порив на великодушие и доверително понижи гласа си. — За друг не бих го направил, но за вас ще отстъпя пет цента. Само че… — тук гласът му стана внушително сериозен, — само че не трябва в никой случай да казвате колко сте платили за него.

— Ще ви бъде доставен в къщи, добре обшит и опакован; това, разбира се, влиза в цената — добави той, след като Джо и Дженъвийв се посъветваха и му съобщиха решението си.

— А малкото гнездо, а? — запита той. — Кога ще разперите крилца, за да полетите? Утре! Толкова скоро? Прекрасно! Прекрасно! — За миг той възторжено вдигна очи, а след това пак им се усмихна бащински.

Джо му бе отговорил доста сдържано, а Дженъвийв се бе леко изчервила; и двамата чувствуваха, че този разговор не е съвсем уместен. И не само защото засягаше интимни, свети за тях неща, но и защото това, което би могло да се нарече престорена срамежливост у средната класа, у тях беше искрена скромност и сдържаност, срещана у някои хора от работническата класа, стремящи се към чист и нравствен живот.

Мистър Клаузън ги придружи до асансьора цял усмихнат, благосклонен и благодетелен, а всички служещи обръщаха глави и проследяваха отдалечаващата се фигура на Джо.

— А довечера, Джо? — запита загрижено мистър Клаузън, докато чакаха асансьора. — Как се чувствуваш? Ще го натупаш ли, а?

— Разбира се — отговори Джо. — Никога през живота си не съм се чувствувал по-добре.

— Добре се чувствуваш, а? Отлично? Отлично! Аз, знаеш, си помислих, все пак… Ха! Ха! Нали сте пред сватба и тъй нататък… помислих да не би да си ей тъй, мъничко не съвсем в ред, нервите, знаеш, малко по-разхлабени, а? Знам аз какво значи да се жениш. Но ти си добре, нали? Разбира се, разбира се, няма защо човек да те пита. Ха! Ха! Хайде, на добър час, моето момче! Знам, че ще спечелиш. Не съм се и съмнявал, разбира се, разбира се.

— Довиждане, мис Притчърд — обърна се той към Дженъвийв и галантно й помогна да влезе в асансьора. — Надявам се, че често ще ни навестявате. Ще бъдем особено щастливи, да, да, уверявам ви.

— Всички ти викат „Джо“ — каза му тя с укор, когато асансьорът се заспуска надолу. — Защо не те наричат мистър Флеминг? Мисля, че това е редно.

Но той гледаше замислено към момчето от асансьора и сякаш не я чу.

— Какво ти е, Джо? — запита тя с оная нежност, чието силно въздействие върху него й беше добре известно.

— О, нищо — отвърна той. — Само си мислех… иска ми се…

— Иска ти се… Какво? — Гласът й бе самата съблазън, а на погледа й не би могъл да устои и някой по-твърд от него; но той упорито гледаше встрани.

После, като я погледна нарочно право в очите, каза:

— Искам да ме видиш само веднъж на ринга.

Тя потръпна от неприязън и лицето му се помрачи. В миг й стана ясно, че съперницата пак се беше изпречила помежду им, за да го отнесе надалеч.

— Аз… аз бих дошла с удоволствие — бързо, но с усилие каза тя, като се стремеше да прояви онова съчувствие, с което жените сломяват и най-силните мъже и ги карат да склонят глава на техните гърди.

— Наистина ли?

Той отново впи поглед в очите ѝ. Тя разбра, че той го желаеше. Стори й се, че иска да провери силата на нейната любов.

— Ще бъда тъй горд, както никога досега — каза той просто.

Може би това бе страх на любовта или желание да не откаже търсеното от него съчувствие; може би искаше да постъпи мъдро — да види Играта право в лицето; или пък беше мощен зов към приключение, което проехтя през тесния предел на еднообразния й живот — но в нея се надигна неподозирана смелост и тя му отговори също тъй просто:

— Ще дойда.

— Не мислех, че ще се съгласиш, иначе нямаше да настоявам — призна той, когато излязоха от магазина и тръгнаха по тротоара.

— Нима не мога да дойда? — тревожно запита тя, като се боеше да не би решителността й да отслабне.

— О, мога да го наредя; но не мислех, че ще се съгласиш. Не мислех, че ще се съгласиш — повтори той, все още смаян, докато й помагаше да се качи в трамвая и бъркаше в джоба си, за да плати билетите.

2

Дженъвийв и Джо бяха аристократи на работническата класа. Заобиколени от много низост и нищета, те бяха успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Тяхното чувство за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечаваше от собствената им среда. Те не се сприятеляваха лесно; нито единият, нито другият имаше сърдечен приятел, истински другар, с когото да се разбира и споделя всичко. По нрав те съвсем не бяха саможиви, но все пак бяха останали самотни, защото не бяха намерили хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност.

Рядко момиче от работническата класа водеше такъв затворен и безбурен живот като Дженъвийв. Заобиколена от грубост и суровост, тя отбягваше всичко грубо и сурово. Виждаше само онова, което искаше да види, и подбираше само най-хубавото, отстранявайки инстинктивно, без всякакво усилие всичко долно и грозно. Още от малка тя бе напълно опазена от лошото в живота. Единствено дете на болна майка, тя трябваше да се грижи за нея и не излизаше да играе и лудува на улицата със съседските деца. Баща й — дребен чиновник, кротък, слаб и анемичен човек, домошар поради вродено неумение да се сдружава с другите мъже — беше допринесъл твърде много, за да се създаде в дома им атмосфера на нежност и задушевност.

Останала кръгло сираче на дванадесет години, веднага след погребението на баща си Дженъвийв отиде да живее при семейство Силвърстайн, в квартирата им над тяхната сладкарница. И тук, приютена от тия добри друговерци, тя припечелваше за храна и облекло, като работеше в сладкарницата. Дженъвийв не беше еврейка и беше особено необходима на двамата Силвърстайн, които за нищо на света не искаха да работят в съботния ден.

Тук в еднообразието на малкото дюкянче минаха шест години от ранната й младост. Тя нямаше много познати, не си бе намерила и близка приятелка, защото не бе срещнала девойка, която да й допадне. Нито пък я привличаха разходките с младежите от квартала — нещо обичайно за момичетата, щом станеха на петнадесет години. „Тази надменна кукла“ — така говореха за нея съседските девойки; и макар че със своята красота и сдържаност си бе спечелила тяхната враждебност, те все пак изпитваха уважение към нея. „Праскова с каймак“ — я наричаха младежите, но тихичко, само помежду си от страх да не разсърдят другите момичета; те стояха пред Дженъвийв с благоговение, почти я боготворяха и гледаха на нея като на някакво тайнствено, красиво, недостъпно същество.

А тя действително беше красива. Потомка на няколко поколения американци, тя бе от ония чудни цветя на работническата класа, които се явяват понякога, необяснимо как и защо, напук на наследствеността и околната среда. Красив беше цветът на лицето й — лека руменина тъй прелестно обагряше бялата й кожа, че напълно заслужено наричаха девойката „праскова с каймак“; красиви бяха и правилните ѝ черти; тя би могла да бъде красавица дори само заради нежните линии, в които бе изваяно тялото ѝ. Гласът ѝ беше тих, движенията — спокойни, а държанието ѝ — пълно с достойнство. Тя умееше да носи дрехите си — каквото и да облечеше, всичко подчертаваше красотата и изяществото ѝ. А освен това тя беше тъй женствена, чувствителна, нежна и готова силно да се привърже, с тлееща дълбоко в нея страст на бъдеща жена и майка; но тези чувства дремеха през всичките тия години и чакаха да се появи мъжът, когото щеше да обикне.

И ето един горещ съботен следобед Джо влезе в сладкарницата на Силвърстайн, за да се разхлади със сладолед и сода. Тя не го забеляза, когато той влезе, защото беше заета с друг клиент — един шест-седемгодишен малчуган съсредоточено обмисляше какво да избере измежду многобройните чудеса на сладкарското изкуство, изложени в стъклената витрина под картонения надпис „пет за пет цента“.

Тя чу „Сладолед със сода, моля“ и сама запита „От кой сладолед?“, без да погледне посетителя. Тя въобще нямаше навик да обръща внимание на младежите. В тях имаше нещо, което не можеше да разбере. Начинът, по който я гледаха, я смущаваше, но сама не знаеше защо; при това в тях имаше нещо несръчно и грубо, което не й харесваше. Все още никой мъж не бе смущавал мислите ѝ. Младежите, които бе виждала, не я привличаха и бяха без значение за нея. Накратко казано, ако я бяха попитали защо съществуват мъжете на този свят, тя би била затруднена да отговори.

Докато слагаше сладоледа в чашата, тя случайно спря поглед върху лицето на Джо и изпита някакво много приятно чувство. В следващия миг и той я погледна; тя сведе очи и се обърна към кранчето за сода. А докато пълнеше чашата, нещо я застави пак да го погледне, но само за миг, защото този път очите му чакаха да срещнат нейните, а на лицето му бе изписано такова искрено възхищение, че тя бързо отмести поглед встрани.

Девойката се учуди, че един мъж може толкова много да й хареса. „Какво хубавичко момче“ — помисли тя невинно, като несъзнателно се стремеше да се защити от неудържимо привличащата я сила, скрита зад хубавата външност. „Не, не е хубавичък“ — мислеше си тя, когато сложи чашата пред него, получи сребърната десетцентова монета и срещна за трети път погледа му. Речникът й не беше много богат, а и не умееше добре да си служи с него, но мъжествената сила, която лъхаше от младежкото му лице, я накара да разбере, че не бе намерила най-подходящото определение.

„Не, той е по-скоро красив“ — беше следващото й заключение и тя отново сведе очи пред неговия поглед. Ала всички мъже с хубава външност ги наричат „красиви“ и това определение също не й хареса. Но както и да е, приятно бе да го гледа човек и тя с известно раздразнение разбра, че ѝ се иска често, много често да поглежда към него.

А що се отнася до Джо, той никога не бе виждал по-красива девойка от тази зад тезгяха. Макар че беше по-добре запознат от нея с природните закони и можеше веднага да отговори защо съществуват жените на този свят, все пак жената бе останала досега вън от неговия мир. В мислите си той бе тъй далеч от жените, както девойката от мъжете. Но сега една жена бе докоснала неговото въображение и тази жена беше Дженъвийв. Той не бе и сънувал, че може да съществува такава прелестна девойка, и не откъсваше поглед от нейното лице. Въпреки това всякога, когато я погледнеше и очите им се срещнеха, той изпитваше болезнено смущение и би извърнал поглед, ако тя не свеждаше тъй бързо своите очи.

Но когато най-после тя бавно повдигна очи и дълго задържа погледа си върху него, той беше, който сведе очи, и неговите бузи пламнаха. Дженъвийв бе много по-малко смутена от него и при това съвсем не издаваше вълнението си. Тя чувствуваше някакъв вътрешен непознат дотогава трепет, но външно изглеждаше напълно спокойна и невъзмутима. Джо, напротив, бе явно объркан и трогателно несръчен.

Нито той, нито тя познаваха любовта, чувствуваха само непреодолимо желание да се гледат един друг. Двамата бяха смутени, възбудени и притегляни властно един към друг със силата на два съединяващи се елемента. Той се бавеше, играеше си с лъжичката и смутен, се червеше над чашата, а тя говореше тихо, често свеждаше очи и го омотаваше в мрежата на своето очарование.

Но той не можеше да се мае безкрай над една чаша сладолед със сода, а и не се решаваше да си поръча още един. Така той я остави да сънува с отворени очи в сладкарницата, а сам тръгна като сомнамбул по улицата. Дженъвийв мечта цял следобед и разбра, че е влюбена. А с Джо работата беше по-друга. Той разбра само, че иска пак да я види, да види нейното лице. Мисълта му не отиваше по-далеч; всъщност това едва ли би могло да се нарече мисъл, а по-скоро мъгляво, още неосъзнато желание.

Това желание настойчиво го преследваше. То го измъчваше ден и нощ и малката сладкарница с девойката зад тезгяха винаги беше пред очите му. Той се бореше с това желание. Боеше се и се срамуваше да отиде пак да я види. Стараеше се да победи страха си с твърдението „Не съм аз по фустите“. Не веднъж, не дваж, а десетки пъти си повтаряше тези думи, но това съвсем не му помогна. И към средата на седмицата една вечер след работа той се отби в малката сладкарница. Постара се да влезе съвсем свободно, сякаш случайно се отбива, но всичко в него издаваше, че краката не му се подчиняват и само с огромно усилие на волята той успя да ги накара да прекрачат прага. Той беше по-срамежлив и по-несръчен от когато и да било. Дженъвийв, напротив, изглеждаше по-спокойна от когато и да било, макар сърцето й да биеше лудо. Джо бе загубил ума и дума, едва измърмори поръчката си, погледна загрижено часовника си, изгълта набързо сладоледа със сода и си отиде.

Дженъвийв бе готова да заплаче от обида. Каква жалка награда бе чакала цели четири дни и мислила през това време, че е влюбена! Тя знаеше, че той е мило момче и тъй нататък, но не би трябвало да бърза по такъв безобразен начин. А Джо не бе стигнал и до ъгъла на улицата, когато поиска отново да се върне при нея. Той искаше само да я погледа. И през ум не му минаваше, че това е любов. Любов? Та… когато са влюбени, младежите и девойките излизат заедно. А той… Желанието му да види Дженъвийв стана по-остро и Джо откри, че точно това иска той от нея — да се вижда с нея, да я гледа, а това можеше да стане само ако тя би излязла с него. „Ето защо излизали заедно младежите и девойките“ — унесено си мислеше той в края на седмицата. По-рано той смяташе тези разходки като някаква неизбежна условност, предшествуваща брака. Сега разбра по-дълбокия им смисъл, сам искаше да излезе с Дженъвийв и така стигна до заключението, че е влюбен. Сега и двамата мислеха еднакво и можеше да се стигне само до една развръзка: за голяма изненада на всички съседи Дженъвийв излезе на разходка с Джо.

И двамата бяха скъпи на думи, затова доста време протече в ухажване. Докато той изразяваше чувствата си с дела, тя се показваше спокойна и сдържана; само очите й сияеха от любов; тя и тях би прикрила с моминска скромност, ако само знаеше колко ясно говореше сърцето й чрез тях. „Скъпа“ и „мили“ им изглеждаха страшно интимни думи и те дълго не смееха да ги изрекат. Те не злоупотребяваха с речника на любовта както повечето влюбени двойки. Дълго време се задоволяваха с това да се разхождат вечер заедно или да седят един до друг на някоя пейка в парка, без да промълвят нито дума по цял час, а само да се гледат в очите, чиито блясък не ги смущаваше и не ги караше да се срамуват, защото едва се виждаше на мъждукащата звездна светлина.

Той беше внимателен и нежен към нея като някой рицар към своята дама. Когато вървяха по улицата, гледаше да е винаги от външната страна на тротоара — бе чул някъде, че така трябвало да се постъпва, а пресечеха ли улицата и той се окажеше от вътрешната страна, бързо минаваше зад Дженъвийв и пак тръгваше по външния край. Той й носеше пакетите, а веднъж, когато се канеше да завали — и чадъра ѝ.

Джо никога не бе чувал, че съществува обичай да се пращат цветя на любимата жена, но вместо това й изпращаше плодове. Плодовете бяха полезни. Бяха вкусни. За цветя не бе и помислял, докато не зърна един ден бледа роза, втъкната в косата ѝ. Той не можеше да откъсне поглед от цветето — то привлече вниманието му, защото беше в нейните коси и защото самата тя го бе втъкнала там. Той разгледа розата отблизо. Откри колко красива изглеждаше тя в нейните коси и беше очарован. Искреното му радостно вълнение завладя и нея и заради това цвете те двамата изпитаха непознат досега любовен трепет. Изведнаж той страстно обикна цветята. А същевременно откри нов начин да оказва внимание на любимата си. Прати й букет виолетки. Идеята беше негова собствена. Той никога не бе чувал мъж да праща цветя на жена. Цветята се употребяваха за украса и погребения. Той пращаше цветя на Дженъвийв почти всеки ден и що се отнася до него, идеята бе съвсем нова — истинско откритие, което не се бе пораждало никога дотогава в главата на друг мъж.

Той я обожаваше с такъв трепет, с какъвто и тя приемаше неговата любов. За него тя бе въплъщение на всичко чисто и хубаво, неговата светая светих, която с нищо не биваше да се осквернява, дори не и с прекалено горещо обожание. Тя бе същество, напълно различно от всички, които бе виждал дотогава. Не беше като другите момичета. И през ум не му минаваше, че е направена от същото тесто, от което са направени и неговите сестри и сестрите на другите. Тя беше нещо повече от обикновено момиче, от обикновена жена. Тя беше… да, тя беше Дженъвийв, същество, единствено по рода си, истинско чудо на сътворението.

И тя от своя страна го виждаше почти в същата светлина. Може би преценяваше критично някои по-маловажни неща у него (докато той просто я боготвореше и според него тя бе самото съвършенство), но в общата си преценка тя забравяше отделните незначителни подробности и той й се струваше изключително същество, което дава смисъл на живота, заради което бе готова да умре, както бе готова и да живее за него. Често, когато мечтаеше за Джо, разпаленото й въображение рисуваше странни обстоятелства, при които тя се жертвува за него и умирайки, най-после му разкрива цялата дълбочина на любовта си тъй, както не е могла да стори това, докато е била жива.

Любовта им бе пламенна, но чиста като утринна роса. Едва ли имаше нещо плътско в нея — то би я осквернило. Крайната физическа близост в техните отношения бе нещо, за което и не помисляха. Все пак радостта от непосредствената физическа близост им бе позната — несъзнателното неудържимо влечение на плътта: докосването на пръстите или ръцете, мигновеното силно ръкостискане, леката милувка на устните при някоя случайна целувка, тръпнещата ласка, която усещаше от косите й по бузата си или от ръката ѝ, когато отхвърляше назад някой кичур, паднал над очите му. Всичко това не бяха изпитали и същевременно, без да знаят защо, чувствуваха, че в тези бегли милувки и приятни докосвания имаше нещо греховно.

Понякога Дженъвийв усещаше неудържимо желание да го обгърне с ръце, за да даде воля на преливащото си чувство, но някакъв благочестив страх я задържаше. В такива моменти й се натрапваше досадната мисъл, че у нея се таи неподозирана порочност. Желанието й да помилва любимия си по такъв неприличен начин безспорно бе лошо, много лошо. Ни едно момиче, което уважава себе си, не би и сънувало подобно нещо, недостойно за една жена. При това какво би помислил той, ако тя го направи? И като си представяше такова ужасно падение, струваше ѝ се, че се гърчи и изгаря в огъня на тайния срам.

Странни внезапни желания обхващаха и Джо; най-странното от тях беше може би желанието му да причини болка на Дженъвийв. Когато малко по малко след дълги и мъчителни стъпки достигна върховното щастие — да обвива ръка около кръста ѝ, той почувствува едва удържим порив да я притисне тъй силно, щото тя да извика от болка. А желанието да причинява болка на някое живо създание бе чуждо на неговата природа. Даже на ринга той никога не целеше да причинява болка с ударите, които нанасяше. Тогава той участвуваше в Играта, а целта на Играта беше да се повали противникът така, че в течение на десет секунди да не може да се вдигне на крака. Той никога не удряше само за да причини болка; болката беше неизбежно свързана с целта, а целта беше съвсем друга. Но ето че когато беше с момичето, което обичаше, той изпитваше силно желание да й причинява болка. Не можеше да проумее защо, когато бе обхванал с палеца и показалеца си китката ѝ, му се дощя тъй силно да стегне обръча на двата си пръста, че костите й да изпращят. Не можеше да си обясни това и помисли, че открива дълбоко в себе си зверска жестокост, чието съществуване не бе и подозирал.

Веднаж при сбогуване той я обгърна с двете си ръце и бързо я притегли към себе си. Нейният задъхан вик от учудване и болка го опомни; той страшно се смути и цял се разтрепера от изпитаната странна, непозната наслада. Тя също трепереше. Самата болка, която бе най-острото усещане от силната му мъжка прегръдка, й достави наслада; и тя отново почувствува, че това е грях, макар и да не разбираше неговата същност и защо именно е грях.

Един ден, още в началото на тяхната дружба, Силвърстайн завари Джо в сладкарницата и се вторачи в него като втрещен. Джо си отиде и последва неизбежната сцена — мисис Силвърстайн даде воля на майчинските си чувства в изобличителна реч срещу всички боксьори и специално срещу Джо Флеминг. Напразно Силвърстайн се стараеше да укроти гнева на своята съпруга. Имаше защо да се гневи. Тя бе изпълнена с майчински чувства, а нямаше никакви майчински права.

Дженъвийв схващаше само, че й се карат; потокът от ругатни се лееше от устата на възрастната еврейка, но Дженъвийв беше тъй смаяна, че не чуваше отделните обидни думи. Джо, нейният Джо, беше Джо Флеминг, боксьорът. Не можеше да повярва — толкова бе ужасно, невъзможно, нелепо. Нейният светлоок Джо с нежни като на момиче бузи можеше да бъде всичко друго, но не и боксьор! Тя никога не бе виждала боксьор, но си го представяше като човекоподобен звяр с очи на тигър и ниско, схлупено чело, а Джо съвсем не отговаряше на тази представа. Тя, разбира се, бе чувала за Джо Флеминг. Кой в Западен Оуклънд не бе чувал за него? Но винаги бе смятала, че е само едно съвпадение на имена; дори и през ум не бе й минавало, че може да е той…

Когато дойде на себе си след страшното изумление, тя чу истеричния крясък на мисис Силвърстайн: „Тръгнала с някакъв побойник!“ А след това Силвърстайн и жена му започнаха да спорят кое определение — „прочут“ или „прословут“ — подхожда повече на нейния любим.

— Но той наистина е добро момче — настояваше Силвърстайн, — печели добри пари и не ги пилее на вятъра.

— Гледай ти какви ги приказва! — викаше мисис Силвърстайн. — Какво знаеш ти? Винаги много знаеш. И пръскаш сума пари по тия боксьори. Отде знаеш? Кажи де! Отде знаеш?

— Знам, отдето знам! — твърдо отвърна Силвърстайн. Дженъвийв никога не го бе виждала да упорствува тъй, когато жена му е разгневена. — Баща му умря и той отиде да работи в склада на Ханзън. Има шест братя и сестри, по-малки от него. За тях е като малък баща. Залови се да работи момчето, и то как! Купува им месо и хляб и плаща наема. Всяка събота вечер носи в къщи десет долара. По-късно Ханзън почна да му плаща дванайсет долара. И какво, мислиш, прави момчето? Той им е като баща, носи ги в къщи на майката. Все работи и работи — получава вече двайсет долара и какво, мислиш, прави момчето? Пак ги носи в къщи. Малките братя и сестри ходят на училище, добре са облечени, ядат хубав хляб и хубаво месо, майката живее добре, радост има в очите ѝ, тя се гордее със своето добро момче Джо…

— А какво красиво тяло има, боже мой, какво красиво тяло! По-силен от бик, по-пъргав от тигър, а главата му — винаги студена като лед; очите му всичко виждат, бързо, още в секундата. Започва да играе бокс с младежите от склада на Ханзън, след това с другите — от долния склад. Излиза и в клуба; с един удар ликвидира Спайдър, ей тъй — хоп — нокаут — готово! И това още първия път. Наградата — пет долара; и какво, мислиш, прави момчето с тази награда? Носи я в къщи, на майка си…

— Играе много пъти в разни клубове. Получава много награди — десет долара, петдесет долара, сто долара. И какво, мислиш, прави момчето? Напуска службата си у Ханзън, а? Гуляе насам-натам с приятели? Не, нищо подобно. Той е добро момче. Работи си редовно, всеки ден, а вечер излиза на боксови мачове по клубовете. „Силвърстайн — казва ми той; на мене го казва туй, разбираш ли? — Силвърстайн — казва, — има ли смисъл да се плаща толкова много за наем?“ Какво му отговорих аз, не е важно, но той купи хубава къща на майка си. През всичкото време работи — денем при Ханзън, а вечер се бие в разните клубове, за да изплати къщата. Купи и пиано за сестрите си, и килими, и картини по стените. И ни веднъж не кривна от правия път. Сам залага за себе си — това е добър признак. Когато боксьорът сам залага за себе си, тогава и ти спокойно залагаш.

Тук мисис Силвърстайн избухна — тя изпитваше истинско отвращение към комара, а мъжът ѝ, като разбра, че собственото му красноречие го е издало, се впусна в многословни уверения, че той можел винаги да предвиди изхода на Играта.

— И само благодарение на Джо Флеминг — заключи той. — Всеки път залагам за него и печеля.

Но Дженъвийв и Джо бяха създадени един за друг и нищо, дори това ужасно откритие, не можеше да ги раздели. Тя напразно се опитваше да охладнее към него. Всъщност се бореше със себе си, а не с него. За голямо свое учудване сама търсеше хиляди причини, за да го извини, и го намираше още по-привлекателен. Тя влезе в живота му, за да бъде негова съдба и като всяка жена да го ръководи. Виждаше неговото и своето бъдеще през светлата призма на взаимните преобразования и спечели първата си голяма победа, като изтръгна от Джо обещание той да остави бокса.

А Джо като всеки мъж, преследващ любовната си мечта и стремящ се да овладее скъпоценния и неземен предмет на своето желание, отстъпи пред Дженъвийв. И все пак, когато точно й обещаваше, той чувствуваше смътно нейде дълбоко в себе си, че не би могъл да изостави Играта; че все някъде, някога ще трябва да се върне отново към нея. За миг помисли за майка си, за братята и сестрите си и техните многобройни нужди, за къщата, която ту трябваше да се боядисва и поправя, ту пък трябваше да се плащат за нея данъци и такси, помисли за децата, които той и Дженъвийв навярно щяха да имат, помисли и за надницата, която получаваше в склада на Ханзън. Но той бързо прогони тези мисли — подобни предупреждения човек бързо прогонва; пред очите и в мислите му остана само Дженъвийв. Чувствуваше само как жадува за нея, как цялото му същество се стреми към нея и той спокойно се подчини на нейната власт спокойно да разполага с живота и действията му.

Той беше на двадесет, а тя на осемнадесет години — двойка момче и девойче, здрави и нормално развити, със силна кръв, която биеше в жилите, създадени да продължат рода си. Където и да отидеха наедно, дори в неделните излети чак до другия край на залива, където не познаваха Джо, те непрекъснато привличаха всички погледи. Тъй много си подхождаха — тя беше красива девойка, а той — не по-малко красив младеж; тя беше женствена, грациозна, той — мъжествен и силен; нейното тяло — изящно и нежно, а неговата фигура — стройна и мускулеста. Доста жени, стоящи много по-високо от него в обществото, се заглеждаха в откритото му свежо лице и в сините му раздалечени очи, чиито израз бе почти невинен. Той не забелязваше тези многозначителни погледи, но Дженъвийв веднага ги долавяше и разбираше; и всеки път сърцето й лудо биеше от радост, защото той принадлежеше на нея и беше напълно в нейна власт. Ала Джо виждаше и доста се дразнеше от погледите, които мъжете хвърляха към Дженъвийв; тя също ги виждаше и далеч по-добре от него разбираше тяхното значение.

3

Дженъвийв нахлузи хубавите леки обувки на Джо, а Лоти се наведе да запретне крачолите на панталоните й и двете прихнаха да се смеят. Лоти беше негова сестра и бе посветена в тайната. Тя бе успяла да предума майка си да отиде на гости у едни съседи, така че цялата къща остана на тяхно разположение. Двете момичета слязоха в кухнята, дето ги чакаше Джо. Той тръгна към Дженъвийв, а на светналото му от радост лице бе изписана цялата му любов.

— Сега подгъни малко полата ѝ, Лоти — нареждаше той. — Нямаме никакво време за губене. Така… сега е добре. Нали разбираш — достатъчно е да се вижда само краят на панталоните. Палтото ще покрие всичко. Сега да видим дали ще й стане…

— Взех го от Крис; чудо момче е той; такъв един малък, ама много го бива — продължи Джо, докато помагаше на Дженъвийв да облече балтона, който стигна чак до петите ѝ, но иначе й прилегна като направен по поръчка.

Джо нахлупи един каскет на главата ѝ, после вдигна невероятно голямата яка на балтона, която опря о каскета и скри напълно косите ѝ. Когато закопча яката отпред, бузите й се закриха, брадичката и устата й потънаха някъде дълбоко в дрехата и само внимателният поглед можеше да открие засенчените очи и по-малко засенченото от каскета носле. Тя закрачи из стаята; панталоните едва се подаваха, и то само когато балтонът се разтваряше при движение.

— Ето един любител на бокса, който е хремав и се страхува да не настине повече. Чудесно, чудесно! — засмя се Джо и с гордост заоглежда своето творение. — А как сте с парите, драги? Аз залагам десет срещу шест. Ще заложите ли за по-слабия?

— Кой е по-слабият — запита Дженъвийв.

— Понта, разбира се — обидено отвърна Лоти, уверена, че за това не може и въпрос да става.

— То се знае — любезно каза Дженъвийв, — само че аз не разбирам много от тия неща.

Този път Лоти само стисна устни, но лицето й издаваше, че тя отново се обиди. Джо погледна часовника си и каза, че е време да тръгват. Сестра му обви ръце около шията му и силно го целуна по устата. Тя целуна и Дженъвийв и ги изпрати до пътната врата, а докато вървяха тримата, братът бе прихванал сестра си през кръста.

— Какво значи десет срещу шест? — попита Дженъвийв, а стъпките им ехтяха в мразовития въздух.

— Това, че ме смятат по-силния, че съм фаворитът — отговори той. — Един залага десет долара, че аз ще спечеля, а друг шест — че ще загубя.

— Но ако ти си фаворитът и всеки мисли, че ти ще спечелиш, ще се намери ли някой да заложи против тебе?

— Точно затова се състезаваме, защото мненията са различни — засмя се той. — При това съвсем не са изключени изненади: някой неочакван удар или пък нещастен случай. Всичко става — добави той мрачно.

Тя трепна и се притисна о него, сякаш искаше да го защити, а той се засмя уверено и бодро.

— Чакай, ще видиш. И не се плаши в началото. Първите няколко рунда ще бъдат свирепа работа. Там е силата на Понта. Той е див, сипе всякакви удари — същински ураган; и побеждава противника си в първите рундове. Надвил е много боксьори, далеч по-добри и по-съобразителни от него. Аз трябва да удържа в началото — това е всичко. Тогава неговата е свършена. И точно тогава аз ще мина в настъпление. Само гледай. Ти ще разбереш кога съм минал в настъпление. И ще се справя с него, ще видиш.

Те дойдоха до едно здание на ъгъла на тъмна улица — минаваше уж за спортен клуб, а всъщност беше място само за боксови мачове, които ставаха под надзора на полицията. Джо се отдръпна леко от Дженъвийв и продължиха на почетно разстояние един от друг чак до входа.

— Каквото и да правиш, дръж ръцете си в джобовете — предупреди я той. — Всичко ще мине добре, въпрос само на няколко минути.

— Той е с мене — каза Джо на портиера, който разговаряше с един полицай.

Двамата мъже го поздравиха приятелски, без да обръщат внимание на спътника му.

— Те никога нищо не забелязват, никой няма да се досети — уверяваше я Джо, като се качваха по стълбите към втория етаж. — Дори да подушат нещо, няма да знаят коя си, а пък щом е за мене, и дума няма да обелят… Ето, влизай тука.

И той бързо я вмъкна в някаква малка стая като канцелария, сложи я да седне на един прашен стол с продупчено седалище и излезе. След няколко минути се върна, загърнат в дълъг халат, с платнени обувки на краката. Цялата трепереща, тя се притисна о него, а той нежно я обгърна с едната си ръка.

— Не бой се, Дженъвийв — каза той ободрително, — всичко съм уредил. Никой няма да разбере.

— Страх ме е за тебе, Джо — промълви тя. — За себе си не мисля, а за тебе.

— Не мислиш ли за себе си? Аз пък смятах, че от туй се плашиш.

Той я погледна смаян — величието на женската душа блесна пред него повече от всеки друг път, а той доста бе виждал от това величие у Дженъвийв. Занемя за миг, след това промълви, като се запъваше от вълнение:

— За мене, значи? И не мислиш какво ще кажат хората за тебе? За нищо друго не мислиш освен за мене, за нищо друго?…

Раздразнено почукване на вратата и още по-раздразнен глас, който избоботи „Хайде, какво още се туткаш, Джо!“ го върнаха към това, което му предстоеше.

— Една последна целувка, бързо, Дженъвийв — прошепна той с благоговение. — Това е последният ми мач и сега, когато ти ще ме гледаш, ще се бия както никога досега.

Устните й бяха още топли от неговите, когато тя изведнаж се видя сред група младежи, които се блъскаха, без да й обръщат ни най-малко внимание. Няколко от тях бяха свалили саката си и бяха по ризи с навити ръкави. С тях тя влезе в залата през задната врата и всички накуп бавно тръгнаха по една от страничните пътеки. Лошо осветената зала, голяма като плевня, беше претъпкана, а през облаците тютюнев дим всичко изглеждаше някак странно, разкривено. Струваше ѝ се, че ще се задуши. Глъчката от басови мъжки гласове се прорязваше от крясъците на момчетата, които продаваха програми и сода. Тя долови някой да предлага: „Десет срещу шест за Джо Флеминг!“ Гласът звучеше монотонно, дори безнадеждно, така поне ѝ се стори, и сърцето ѝ бързо затупа: срещу нейния Джо никой не смееше да залага!

И колко други неща я вълнуваха! Щом пристъпи в това мъжко свърталище, гдето жените не можеха да надзърнат, романтичното приключение — неизвестното, тайнственото, страшното, я обгърна и сякаш запали огън в жилите ѝ. За първи път в живота си тя се решаваше на такава дръзка постъпка. За първи път прекрачваше границите на позволеното, установени от най-суровия тиранин — страха всред работническата класа от това „какво ще кажат хората“. Сега се уплаши за себе си, макар че преди минута мислеше само за Джо.

Тя не усети как стигна до другия край на залата, изкачи няколко стъпала и се озова в малка съблекалня. Тук беше така претъпкано с хора, че просто не можеше да се диша. „Всички тия мъже сигурно са някак си свързани с Играта“ — реши тя. И точно тогава загуби Джо от погледа си. Но преди да я обземе истински страх за по-нататъшната й съдба, един от младежите й каза грубо: „Ей ти там, тръгвай с мене!“ Тя се провря през тълпата и го последва; забеляза, че един друг младеж от групата вървеше след нея.

Те стигнаха до някаква площадка, където други мъже се бяха настанили върху три реда скамейки. Оттук Дженъвийв за първи път зърна четвъртития ринг. Тя бе на едно равнище с него и толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да пипне ограждащите го въжета. Забеляза, че е покрит с кечиран брезент. Отвъд ринга и от двете му страни тя като през мъгла виждаше претъпканата зала.

Малката съблекалня, която току-що напусна, граничеше с един от ъглите на ринга. Провирайки се между насядалите мъже, тя следваше водача си, прекоси края на залата и влезе в също такава малка съблекалня, която се намираше до срещуположния ъгъл на ринга.

— Сега кротувай тук, не вдигай шум и чакай, докато дойда да те взема — каза нейният водач и й посочи някакво отверстие-шпионка в стената.

4

Тя побърза да надзърне през шпионката — пред нея беше самият ринг като на длан, ала част от публиката не се виждаше. Рингът беше добре осветен отгоре с цял грозд от специални лампи със светилен газ. Тя реши, че мъжете на първия ред, между които се бе провряла, трябваше да са дописници на местни вестници, защото бяха извадили бележници и моливи. Един от тях дъвчеше дъвка. На задните два реда забеляза пожарникари от близката пожарна команда и няколко униформени полицаи, а в средата на първия ред между репортьорите бе седнал младият началник на полицията. Дженъвийв се учуди, като зърна на отсрещната страна мистър Клаузън — той седеше там на първия ред, съвсем близо до ринга, бял и розов, строг и тържествен със своите бакембарди. На същия ред, само няколко места по-нататък, тя откри и Силвърстайн — повехналото му лице беше поруменяло от възбуда.

Тук-там се чуха викове и ръкопляскания, когато няколко младежи по риза, с кофи, бутилки и кърпи в ръце се запътиха към ринга, промъкнаха се под въжетата и минаха в ъгъла срещу Дженъвийв. Един от тях седна на трикрако столче и се облегна назад о въжетата. Тя забеляза, че целите му крака бяха голи, обут беше с платнени обувки, а тялото му плътно закрито от дебел бял пуловер. В това време друга група младежи зае ъгъла точно пред нея. По-силни викове и ръкопляскания привлякоха вниманието й към новодошлите и тя видя Джо, седнал също на трикрако столче, все още загърнат в халата; късите му кестеняви къдрици бяха само на един ярд от очите ѝ.

Млад човек в черен костюм с рошав перчем и извънредно висока колосана яка излезе на средата на ринга и вдигна ръка.

— Моля уважаемите джентълмени да престанат да пушат — каза той.

Думите му бяха посрещнати с неодобрителни викове и подсвирквания. Тя с възмущение забеляза, че никой не престана да пуши. Точно когато той говореше, мистър Клаузън държеше пламтяща клечка кибрит и най-спокойно си запали пура. В този миг тя почувствува, че го ненавижда. Как може да се бори нейният Джо в такъв задимен въздух? Самата тя едва дишаше, а при това само седеше и гледаше.

Говорителят дойде при Джо. Джо се изправи, отхвърли халата и излезе в средата на ринга, гол, само по ниски платнени обувки и тесни бели гащета. Дженъвийв наведе очи. Тя беше сама, никой не я виждаше, но лицето й пламна от свян пред прекрасната голота на нейния любим. Погледна отново и се почувствува гузна, защото това, което видя, я изпълни с радост, а знаеше, че е греховно да се гледа. И вътрешния си трепет, и порива на цялото си същество към него тя смяташе за грях. Но този грях я изпълваше с наслада и тя не сваляше очи от своя любим. Напразно я възпираха общоприетите понятия за морал. Всичко останало дълбоко в нея от езически времена, първородният грях, цялата й природа я тласкаше неудържимо. В нея заговориха майките от всички минали векове, зовяха я неродените ѝ деца. Но за това тя нищо не знаеше. Знаеше само, че е грях, но после гордо вдигна глава, решила дръзко под напора на надигащия се в нея протест да съгреши докрай.

Дженъвийв никога не бе дори и помисляла как изглежда човешкото тяло без облекло. Ръцете и лицето — това бе представата й за човешката плът. Дете на цивилизованото, облечено в дрехи общество, за нея формата на тялото бе по-скоро дрехата, която го покриваше. Човешкият род бе за нея порода двуноги, облечени в дрехи, с ръце, лица и коси на главите. Когато помислеше за Джо, пред нея изпъкваше един облечен Джо с нежно като на момиче лице, със сини очи и къдрава коса — но облечен. А ето че сега той стоеше там почти гол, красив като бог в ослепителния блясък на светлината. Представата й за бога бе винаги свързана с някаква неясна, забулена в облаци голота и сравнението на бога с нейния възлюбен я стресна. Стори ѝ се, че грехът ѝ става вече светотатство, богохулство.

Вкусът ѝ, оформен от цветни литографии, не попречи естественото й естетическо чувство да й подскаже, че това, което вижда сега, е чудно красиво. Външността на Джо винаги ѝ бе харесвала, но това бе външност на човек в дрехи и тя бе смятала, че той е привлекателен, защото винаги се облича спретнато, с вкус. Тя не бе и сънувала, че под дрехите му се крие такова съвършенство. Беше удивена. Кожата му беше хубава като на жена, но още по-атлазена и никакви косми не загрозяваха блестящата ѝ белота. Това тя схващаше, но всичко останало — съвършените линии, силата на хармонично развитото му тяло — ѝ доставяше удоволствие, без да знае защо. Той бе тъй чист, тъй привлекателен. Лицето му приличаше на камея, а разтворените в лека усмивка устни му придаваха израз на малко момче.

Обърнат към публиката, той се усмихваше, когато говорителят сложи ръка на рамото му и каза:

— Джо Флеминг, гордостта на Западен Оуклънд.

Последваха бурни възгласи и ръкопляскания. Тя чу сърдечните приветствия: „Джо!“, „Браво на Джо!“, които се повториха неколкократно.

Той се върна в своя ъгъл. Стори й се, че сега по-малко от всякога прилича на боксьор. Очите му бяха толкова кротки, нищо зверско нямаше в тях, нито пък в лицето му; тялото му, тъй бяло и гладко, изглеждаше крехко, а лицето — съвсем момчешко, добродушно и умно. Тя нямаше вещо око и не можеше да оцени мощния му гръден кош, широките ноздри, дълбокото дишане и здравите мускули под атлазената им обвивка — източник на енергия и сила, която можеше и да разрушава. Той й приличаше на статуя от дрезденски порцелан, която трябва да се докосва нежно и внимателно, защото би могла да се счупи на парчета при първия груб допир.

Джон Понта, след като двама от неговите секунданти с усилие смъкнаха белия му пуловер, също излезе в средата на ринга. Ужас обхвана Дженъвийв, когато го погледна. Ето това беше истински боксьор — звяр с ниско, схлупено чело, мънички очи изпод гъсти, рошави вежди, сплескан нос, дебели бърни и нацупени уста. Челюстите му бяха грамадни, вратът — като на бик, а късите му щръкнали коси се сториха на изплашената Дженъвийв като твърда четина по гърба на шопар. От него лъхаше грубост и жестокост — нещо диво, първобитно, свирепо. Беше мургав, почти черен, а цялото му тяло беше покрито с косми, които по гърдите и раменете ставаха гъсти и чорлави като кучешка козина. Въпреки широките гърди, яките крака и развитите мускули тялото му беше безформено. Мускулите му бяха възлести, целият беше грубоват, недодялан, лишен от всякаква красота поради прекомерната си сила.

— Джон Понта, от атлетическия клуб „Уест Бей“ — каза говорителят.

Приветствуваха го с много по-малко ръкопляскания и викове. Ясно беше, че симпатиите на зрителите бяха към Джо.

— Карай Понта, изяж го! — чу се нечий глас в настъпилата тишина. — Изяж го без остатък.

Тези думи бяха посрещнати с презрителни възгласи и викове на неодобрение. Това не хареса на Понта. Намусените му бърни се изкривиха и той се озъби, когато се връщаше към своя ъгъл. Твърде много напомняше далечните предшественици на човека и не можеше да предизвика възхищение у тълпата. Зрителите инстинктивно изпитваха неприязън към него. Той беше животно без ум и душа, опасно творение, внушаващо страх, тъй както тигърът и змията са опасни, внушават страх и трябва да се държат в клетка, а не да се оставят свободни, на воля.

Сам той почувствува, че зрителите са против него. Беше като звяр, обкръжен от врагове; обърна се и гневно изгледа тълпата със злите си очи. Дребничкият Силвърстайн, който тъй радостно викаше името на Джо, се сви като попарен от погледа на Понта, а гласът му затрепера и замря в гърлото. Дженъвийв видя тази малка сцена, а когато Понта бавно и с омраза зашари с очи из цялата зала и срещна нейния поглед, тя също се сви и се дръпна назад. Следващия миг той вече бе спрял погледа си върху Джо и втренчено го наблюдаваше. Стори й се, че Понта нарочно иска да изпадне в ярост. Джо също го изгледа с ясните си момчешки очи, но лицето му се помрачи.

Говорителят доведе до средата на ринга трети младеж; той беше по риза, с весело добродушно лице.

— Еди Джонз, който днес ще бъде рефер на ринга — каза говорителят.

— Браво на Еди! — чуха се множество възгласи всред бурните ръкопляскания и Дженъвийв разбра, че и той бе любимец на публиката.

С помощта на секундантите двамата състезатели сложиха боксовите си ръкавици, а един от хората на Понта отиде да провери ръкавиците на Джо, преди той да ги надене на ръцете си. Реферът повика двамата състезатели в средата на ринга. Секундантите ги последваха и всички заедно образуваха доста внушителна група: Джо и Понта — един срещу друг, реферът — помежду им, а секундантите, всеки сложил ръка върху рамото на съседа си, протягаха шии напред. Говореше реферът и всички слушаха внимателно.

Групата се разпръсна и отново говорителят излезе напред:

— Джо Флеминг — сто двадесет и осем фунта — съобщи той, — Джо Понта — сто и четиридесет. Могат да се бият, когато едната им ръка е свободна, и трябва да се пазят при излизане от клинч. Дължа да подчертая пред уважаемата публика, че мачът трябва да завърши с победа на едната или на другата страна. В този клуб не се признава равен резултат.

Той се провря през въжетата и скочи от ринга на пода. Секундантите бързо зашетаха из ъглите и също си отидоха, като се провряха през въжетата, отнасяйки столчетата и кофите. На ринга останаха само двамата боксьори и реферът. Чу се удар на гонг. Двамата противници бързо дойдоха в средата. Десниците им се протегнаха и за съвсем кратък миг те машинално се ръкуваха. Понта почна да замахва ожесточено наляво и надясно, но Джо избягваше ударите, като отскачаше назад. Понта се спусна към него като изстрелян снаряд.

Борбата бе започнала. Дженъвийв наблюдаваше, притиснала ръка о гърдите си. Тя се смая от стремителното диво настъпление на Понта и от ударите му, които се сипеха като градушка. Струваше й се, че той ще унищожи Джо. Понякога не можеше да види лицето му, засенчено от бързо кръжащите ръкавици. Но чуваше как отекват ударите и при звука на всеки удар изпитваше неприятно усещане в стомаха. Тя не знаеше, че това, което чува, е сблъсък на ръкавица в ръкавица или на ръкавица в рамо и че тези удари не причиняват никаква вреда.

Изведнаж в двубоя настъпи промяна. Двамата противници се вкопчиха един в друг, сякаш се бяха здраво прегърнали; ударите се прекратиха — тя разбра, че това е „клинч“, точно както й го бе описал Джо. Понта се стараеше да се освободи, но Джо здраво го държеше. Реферът извика: „Брек!“ Джо направи усилие да се отдръпне, но Понта освободи едната си ръка и Джо бързо го обхвана в нов клинч, за да избегне удара. Тя забеляза, че този път той бе притиснал с ръкавицата си устата и брадата на Понта и при второто подвикване „Брек“ Джо отблъсна назад главата на противника си, а сам леко отскочи встрани.

За няколко кратки мига нищо не пречеше на Дженъвийв да вижда добре своя любим. Поставил левия си крак малко напред, леко присвил коленете и привел тялото си, той бе вдигнал високо рамене, за да защищава сгушената си между тях глава. Ръцете му бяха отпред готови за нападение или отбрана; мускулите на цялото му тяло бяха напрегнати и тя можеше да следи как при всяко движение те се свиват, потрепват и пълзят като живи същества под бялата кожа.

Но Понта отново се нахвърли и Джо се бореше сякаш на живот и смърт. Сниши се още малко, сви тялото си и се закри с ръце и лакти. Ударите се сипеха като град върху му и на Дженъвийв се стори, че го бият до смърт. Но той посрещаше ударите с ръкавиците или раменете си, люлееше се назад-напред като дърво при буря, а публиката викаше от възторг. И чак когато разбра защо ръкопляскат и видя Силвърстайн, който едва се сдържаше на стола си, полудял от радост, чак когато чу стотици гърла да викат „Браво, браво, Джо!“, стана й ясно, че той съвсем не беше жестоко пребит, а, напротив, отлично се справяше с противника си. От време на време той се мярваше и отново изчезваше, скрит от погледа й зад урагана от свирепите удари на Понта.

5

Прозвуча гонгът. На Дженъвийв се стори, че бяха играли половин час, макар да знаеше от това, което й бе разказвал Джо, че бяха изминали само три минути. Щом удари гонгът, секундантите на Джо минаха през въжетата и бегом го доведоха до ъгъла му за благословената едноминутна почивка. Един от младежите приседна между изопнатите му нозе, повдигна ги на коленете си и започна силно да ги разтрива. Джо седеше на трикракото столче, облегнат назад в ъгъла, отметнал глава и разперил ръце върху въжетата, за да диша по-леко с пълни гърди. Двама секунданти му вееха с пешкири, а той поемаше въздуха с отворена уста и слушаше съветите на трети секундант, който му говореше тихо на ухото и едновременно бършеше лицето, раменете и гърдите му.

Едва свършиха всичко това (то трая не повече от минута) и гонгът отново удари; секундантите се спуснаха с всичките си принадлежности през въжетата, а Джо и Понта тръгнаха един срещу друг към средата на ринга. Дженъвийв никога не бе предполагала, че една минута може да бъде толкова кратка. За миг й се стори, че почивката бе съкратена, и тя заподозря нещо, без да знае точно какво.

Понта се нахвърли пак със същата ярост, замахваше наляво-надясно и макар Джо да отбиваше ударите, все пак силата им беше тъй голяма, че той отхвръкна няколко крачки назад. Понта скочи като тигър след него. При усилието си да запази равновесие Джо протегна ръка, повдигна главата си, защитена дотогава между раменете, и неволно се откри. Понта го следваше тъй бързо, че веднага отправи страшен летящ удар към незащитената му челюст. Джо се сниши и наведе напред; юмрукът на Понта за малко не го улучи в тила. Докато се изправяше, левият юмрук на Понта се насочи към него в прав удар, който можеше да го прехвърли през въжетата, но той отново изпревари противника си с някаква частица от секундата и с невероятна бързина се наведе напред. Юмрукът на Понта се плъзна по рамото му и остана във въздуха. Понта повтори правия удар с дясната ръка, но и тя се плъзна по същия начин и Джо успя да влезе в спасителен клинч.

Дженъвийв въздъхна с облекчение, напрегнатото й тяло се отпусна и тя почувствува, че й прилошава. Възхитената тълпа викаше като побесняла. Силвърстайн бе скочил от мястото си, кряскаше, размахваше ръце, беше извън себе си от радост. Дори мистър Клаузън викаше от възторг, и то колкото му глас държи, право в ухото на най-близкия си съсед.

Излязоха от клинча и борбата продължи. Джо блокираше противника, отскачаше назад, шареше из ринга, като отбягваше ударите и все някак успяваше да удържи този ураган от яростни атаки. Сам той рядко нанасяше удари, защото Понта имаше зорко око и умееше да се отбранява тъй добре, както и да напада. Джо в никой случай не можеше да превъзмогне неимоверната му жизненост. Той се надяваше само, че в края на краищата Понта сам ще изчерпи своите сили.

Ала Дженъвийв почна да се учудва защо нейният любим не напада. Дори се ядосваше. Тя искаше да види как той отмъщава на това животно, което тъй свирепо го преследва. И точно когато едва сдържаше нетърпението си, яви се удобен случай и Джо стовари юмрук върху устата на Понта. Ударът беше зашеметяващ. Тя видя как главата на Понта се отметна назад и устите му веднага се обагриха с кръв. Ударът и бурните викове на тълпата го разгневиха. Той се впусна към Джо като побеснял. Яростта на предишните му атаки не беше нищо в сравнение със сегашната му ярост. Джо нямаше вече възможност за втори удар; той бе съсредоточил всичките си сили, за да устои на бурята, която бе предизвикал, блокираше, закриваше се и влизаше за спасение и отмора в клинч.

Но клинчът не бе напълно отморяващ и спасителен. Всеки миг трябва да си нащрек, а при излизане от клинч става още по-опасно. Дженъвийв забеляза, че Джо някак странно се притиска о Понта при всеки клинч и това й се стори дори забавно. Тя разбра защо Джо го прави едва когато при един клинч, преди той да смогне веднага да се притисне, юмрукът на Понта полетя право отдолу нагоре и мина на косъм от брадата на Джо. След малко при друг един клинч, точно когато Дженъвийв се успокои и въздъхна облекчена, като видя, че Джо безопасно се е притиснал о противника, Понта с брада над рамото му вдигна дясната си ръка и му нанесе ужасен удар в кръста. Зрителите изохкаха от страх, а Джо бързо блокира ръцете на противника, за да предотврати втори подобен удар.

Гонгът удари и след мимолетна едноминутна почивка борбата пак започна — този път в ъгъла на Джо, защото Понта прекоси бързо целия ринг, за да го пресрещне. Там, гдето Джо бе получил удара, точно над бъбреците, бялата кожа бе станала яркочервена. Това петно, голямо колкото ръкавицата, така смая и уплаши Дженъвийв, че тя просто не можеше да откъсне погледа си от него. При следващия клинч Понта бързо повтори същия удар, но след това Джо почти винаги смогваше да сложи ръкавицата си върху устата на Понта и по този начин задържаше главата му назад. Така той предотвратяваше друг подобен удар, но все пак до края на рунда Понта на три пъти приложи тази хватка и всеки път удряше същото уязвимо място.

Още една почивка и още един рунд — този път Джо излезе невредим, но и силата на Понта не намаля. В началото на петия рунд Джо, който бе застигнат в ъгъла, даде вид, че се готви да влезе в клинч. И точно в последния миг, когато Понта очакваше тялото на Джо да се притисне о неговото, Джо се отдръпна малко назад и се нахвърли с юмруци върху незащитения корем на противника. Ударите бяха светкавични, четири на брой, ляв и десен, ляв и десен; те бяха тежки удари, защото при всеки от тях Понта потръпваше и олюлявайки се, отстъпваше назад; ръцете му се отпуснаха, раменете се свлякоха, сякаш ей сега ще се превие о̀ две и ще се строполи на земята. Зоркото око на Джо веднага съзря откритото място и той нанесе прав удар в устата на Понта, след това замахна за дълго кроше по челюстта, но не успя и вместо това го удари по бузата. Понта полетя встрани.

Цялата зала, всички до един скочиха на крака и ревнаха. Дженъвийв чуваше как мъжете викат: „Падна му в ръцете“, „Падна му в ръцете“; стори й се, че желаният край наближава. Тя също бе извън себе си; нежността и кротостта й бяха изчезнали; тя ликуваше при всеки унищожителен удар, нанасян от нейния любим.

Но не можеше да се смята, че силите на Понта бяха вече изчерпани. Преди той беше преследвал Джо като тигър, а сега Джо го преследваше. Той замахна пак за дълго кроше в челюстта на Понта, но Понта се бе вече съвзел и окопитил. Той ловко се извърна и юмрукът на Джо процепи въздуха. Силата на замаха бе толкова голяма, че Джо се завъртя в полукръг. Тогава Понта стовари страшен удар с лявата си ръка върху незащитената шия на Джо. Дженъвийв видя как ръцете на нейния любим се отпуснаха, тялото му се изопна, политна назад и се сгромоляса на пода. Реферът се наведе над Джо и започна да брои секундите, като подчертаваше изтичането на всяка секунда с отсечено движение на дясната си ръка.

В залата настъпи мъртва тишина. Понта се бе полуобърнал към публиката, за да получи заслуженото одобрение, но бе посрещнат с ледено, гробно мълчание. Вълна от гняв се надигна в него. Беше несправедливо. Ръкопляскаха само на противника му — и когато нанасяше удар, и когато отбягваше удар; а него, Понта, който бе водил борбата от самото начало, не възнаградиха дори с един възторжен вик. Очите му блеснаха злобно — той се опомни и скочи до поваления си враг. Приклекна до него и отметна назад дясната си ръка, готов да нанесе съкрушителен удар в момента, когато Джо ще се опита да се надигне. Реферът продължаваше да брои, махайки с дясната си ръка, а с лявата отблъсна Понта назад. Понта, все тъй приклекнал, го заобиколи, но и реферът обикаляше с него и го тласкаше назад, като гледаше да остане между него и падналия на земята младеж.

— Четири — пет — шест… — продължаваше да брои реферът; Джо се обърна ничком и се опита да се надигне на колене. Той успя: застанал на едно коляно с ръце отстрани, опрени на пода, а другият му крак подгънат под него, за да му помогне да се изправи.

— Не ставай! Откажи се! — чуха се тук-там гласове всред тълпата.

— Не ставай, за бога! — извика един от секундантите на Джо, изправен до самия ринг. Дженъвийв хвърли бърз поглед към него и видя лицето на младежа, бледо като платно, а устните му неволно се движеха, докато броеше заедно с рефера: „Седем, осем, девет…“ — секундите летяха.

Деветата секунда бе изтекла, когато реферът за последен път отблъсна Понта, а Джо се изправи на крака, приведен, закрил се с ръце, слаб, но спокоен, много спокоен. Понта се нахвърли върху него със страшна сила, за да му нанесе един ъперкът и един ляв прав. Джо отблъсна и двата удара, изплъзна се от третия, с крачка встрани отбягна четвъртия; но след това градушка от удари го подгони чак до ъгъла. Той беше много изтощен, залиташе ту напред, ту назад, коленете му трепереха и едва се държеше на крака. Опря гръб на въжетата. Нямаше повече накъде да отстъпва. Понта се спря за миг, сякаш искаше да се увери още веднаж в това, финтира с лявата ръка и с всички сили свирепо замахна с дясната, но Джо влезе в клинч и за миг се намери в безопасност.

Понта бясно се бореше да се освободи. Той искаше да довърши врага, след като вече го бе довел до това състояние. Но Джо се държеше упорито, на живот и смърт, съпротивяваше се срещу всяко негово усилие и щом Понта малко се отскубнеше от тясната хватка, той пак успяваше да се вкопчи в него.

— Брек! — заповяда реферът.

Джо притисна противника си още по-здраво.

— Накарай го да ме пусне!… Защо, по дяволите, не го накараш да ме пусне?! — изкряска задъханият Понта на рефера. Реферът отново заповяда „Брек“, но Джо не се подчини — той знаеше много добре, че не нарушава правилата на играта. С всеки изминат миг на клинча силите му се възвръщаха, мозъкът му се избистряше, паяжината пред очите му изчезваше. Рундът бе току-що почнал, щеше да трае още близо три минути, а той трябваше някак да издържи.

Реферът сграбчи единия и другия за рамото и насила ги отстрани, мушна се бързо помежду им и ги отблъсна назад, за да ги раздели. Щом се освободи от клинча, Понта се спусна към Джо и се нахвърли отгоре му като див звяр върху плячката си. Но Джо се закри, отби ударите и отново влезе в клинч. Понта се бореше да се освободи, но Джо не го пускаше и реферът трябваше да ги раздели отново. Джо пак успя да остане невредим и пак влезе в клинч.

Дженъвийв разбираше, че докато той е в клинч, Понта не можеше да му нанася удари — защо тогава реферът ги разделя? Това беше жестоко. В този миг тя мразеше Еди Джонз с добродушното лице и се надигна от стола, гневно стиснала ръце, с нокти, впити до болка в дланите. През останалото време на рунда, трите нескончаеми минути, противниците непрекъснато влизаха в клинч и се разделяха. Ни веднаж на Понта не се удаде да нанесе последния съкрушителен удар. Той беснееше като обезумял от своето безсилие да се справи със своя почти победен неприятел. Един удар, само един удар, но ето че не можеше да го нанесе! Опитността на Джо и неговото хладнокръвие го спасяваха. Със замъглено съзнание и треперещо тяло той се вкопчваше в противника и не го пускаше, а жизнеността му се връщаше с нов прилив на сили. Веднаж в пристъпа си на ярост, че не може да го удари, Понта сякаш понечи да го вдигне нагоре и да го хвърли на земята.

— Защо не го ухапеш? — подигравателно изкряска Силвърстайн.

Беше тъй тихо, че всички в залата чуха духовитата забележка. Тя разсея тревогата на зрителите за техния любимец и те се разсмяха гръмко, неудържимо, почти истерично. Даже Дженъвийв почувствува колко смешни бяха думите на Силвърстайн; тя се поуспокои, заразена от настроението на тълпата, но все още й се гадеше, чувствуваше се отмаляла и изнервена от ужасите, които бе видяла и които виждаше в момента.

— Ухапи го! Ухапи го! — разнесоха се викове из тълпата, която бе дошла на себе си. — Сдъвчи му ухото, Понта! Само тъй ще го надвиеш. Изяж го! Изяж го де! Ама защо не го изядеш?

Тези викове действуваха зле на Понта. Той все повече се вбесяваше и ставаше все по-безсилен да се справи с положението. Задъхваше се, хлипаше, изразходваше силите си в прекомерни усилия, губеше самообладание и разсъдък и безсмислено се стараеше да ги замести с прекалено физическо напрежение. Обзет единствено от сляпото желание да унищожи врага, той разтърсваше Джо по време на клинчовете също като териер, сграбчил плъх, напъваше се, бореше се да освободи ръцете и тялото си, а в това време Джо спокойно го държеше и не го пускаше. Реферът изпълняваше задачата си смело и безпристрастно и непрекъснато ги разделяше. Пот се стичаше по лицето му. Той влагаше цялата си сила, за да раздели двете вкопчени тела, но щом ги разделеше, Джо пак влизаше невредим в клинч и цялата работа трябваше да се повтори отново. Напразно освободеният Понта опитваше да избегне вкопчващите се ръце и увиващото се около него тяло. А не можеше да стои настрана — трябваше да се приближи, за да нанесе удар — и всеки път Джо го подмамваше и сграбчваше в обятията си.

Дженъвийв, свита в малката съблекалня, не откъсваше очи от шпионката; и тя се чувствуваше измамена. В тази борба, която й се струваше борба на живот и смърт, тя бе заинтересована страна — та нали един от противниците беше нейния Джо! И ето — на публиката всичко бе ясно, а на нея — не. Играта не бе се разбулила пред нея. Дженъвийв не можеше да долови нейния загадъчен чар, който сега й се струваше още по-загадъчен. Не разбираше къде се крие нейната мощ. Каква наслада можеше да намира Джо в това грубо гърчене и напрягане на телата, в тези свирепи хватки и още по-свирепи удари, причиняващи ужасна болка? Несъмнено тя, Дженъвийв, му предлагаше много повече — отдих, доволство и тиха, спокойна радост. Залогът, който тя даваше за сърцето и душата му, беше много по-възвишен и щедър от залога на Играта; и все пак Джо се забавляваше и с двете — държеше нея в прегръдките си, но обръщаше глава, заслушан в зова на другата, изкусителната, сирената, чието обаяние тя не можеше да разбере.

Удари гонгът. Рундът завърши точно когато излизаха от клинч в ъгъла на Понта. Бледоликият млад секундант се провря през въжетата още с първия звук. Той грабна Джо, повдигна го и на ръце тичешком го пренесе до неговия ъгъл. Секундантите започнаха трескава работа — разтриваха му нозете, пляскаха го по корема, разтягаха с пръсти гащетата му, за да диша по-свободно. За първи път Дженъвийв виждаше как човек диша с корема си; коремните мускули се вдигаха и спущаха много повече, отколкото гърдите ѝ, когато тичаше да догони някой трамвай. Остра миризма раздразни ноздрите й — тя лъхаше от напоената с амоняк гъба, от която Джо вдъхваше възбуждащи пари, за да се избистри мозъкът му. Той изплакна устата и гърлото си, после смукна малко от разрязания лимон, а в това време пешкирите бясно се вееха пред него и пълнеха дробовете му с кислород, който щеше да пречисти силно биещата му кръв и да я освежи за предстоящата схватка. Бършеха разгорещеното му тяло с мокри гъби, обливаха го с вода, а няколко бутилки изляха направо върху главата му.

6

Гонгът за шестия рунд удари и двамата противници с лъснали от водата тела тръгнаха един срещу друг. Понта като хала премина две трети от ринга — гореше от желание по-скоро да се нахвърли върху врага си, преди той напълно да се е съвзел. Но Джо бе издържал изпитанието. Отново беше силен и ставаше все по-силен. Той отби няколко злобни нападения, а след това му нанесе такъв удар, че Понта, олюлявайки се, отстъпи назад. Джо понечи да го последва, но разумно се въздържаше и само отбиваше ударите и се закриваше от урагана, който сам бе предизвикал.

Боят се водеше както в началото: Джо се защищаваше, а Понта нападаше. Ала Понта не беше вече тъй сигурен в себе си, не се чувствуваше господар на положението. Всеки момент, през най-свирепите му атаки противникът можеше да замахне и да го удари. Джо пестеше силите си — на десет удара на Понта отвръщаше с един, но този удар почти винаги попадаше в целта. Понта беше по-силен от Джо в нападенията, но все пак не успяваше да го надвие, а ловките като на тигър удари на Джо го грозяха непрекъснато и му показваха ясно, че има опасен противник. Той не можеше вече да развихря разрушителната си сила, както правеше в първите си нападения.

Борбата бе почнала да взема друг обрат. Публиката бързо схвана промяната; дори и Дженъвийв я забеляза в началото на деветия рунд. Джо нападаше. Влезеха ли в клинч, не Понта, а Джо замахваше надолу с юмрук към кръста на противника и нанасяше страшния удар в бъбреците. Той удряше само веднъж при всеки клинч, не пропусна ни едно вкопчване и удряше с цялата си сила. А когато не бяха в клинч, нанасяше ту ъперкът в корема на Понта, ту кроше в челюстта му, ту пък прав удар по устата. Но при най-малък признак на наближаващ ураган Джо отскачаше леко встрани и се закриваше.

Така изминаха още два рунда, три рунда, но силите на Понта, макар и видимо намалели, не го напускаха толкова бързо. Задачата на Джо беше да изтощи тази сила не с един удар, не с десет, но удар след удар… удари без край, докато тази огромна сила бъде изтръгната от тялото на противника. Джо не му даваше да си отдъхне, преследваше го упорито стъпка по стъпка и постоянно се чуваше „туп-туп-туп“ от неговия напредващ ляв крак по твърдия брезент. После внезапно нападение с тигърски скок, удар или поредица удари, бърз скок назад и отново левият крак почваше да тупа по брезента в настъпление. Минеше ли Понта в свирепа атака, Джо благоразумно се закриваше само за да се запази, а после левият му крак пак почваше своето „туп-туп-туп“ в упорито преследване на противника.

Понта постепенно отслабваше. За зрителите краят беше предрешен.

— Браво, Джо! — шумно изказаха те възхищението и обичта си.

— Срамота е да вземеш пари! — подиграваха се те. — Защо не го изядеш, Понта? Хайде, изяж го!

През едноминутните почивки секундантите на Понта работеха над него с двойно по-голямо усърдие. Тяхната твърда увереност в неговата огромна сила и жизненост беше напълно разколебана. Дженъвийв наблюдаваше трескавите им усилия и слушаше как бледоликият секундант предупреждаваше Джо.

— Не бързай! — съветваше го той, — в ръцете ти е, но не бързай. Виждал съм го аз него на ринга. Може да нанесе удар, дори когато реферът се готви да каже „Десет!“ Виждал съм го повален — ще речеш, истински нокаут, а пак продължава да се бие. Мики Съливън хубаво го беше наредил; нокдаун след нокдаун, щом се надигне — нокдаун — шест пъти, но след това оставя открито място. Понта го улучва в челюстта и две минути след туй Мики отваря очи и пита какво е станало. Внимавай, пази се от него. Да не вземеш да се увлечеш и да се откриеш, та да ти фрасне някой неочакван — внимавай! Заложил съм за тебе, но не смятам, че парите са в джоба ми, докато не свърши броенето.

Обливаха Понта с вода. Когато гонгът удари, един от секундантите обърна над главата му бутилка вода. Понта тръгна към центъра на ринга, а секундантът го последва няколко крачки, като продължаваше да излива водата от бутилката. Реферът му извика, той се затича и както бягаше, изпусна бутилката на ринга. Тя се търколи няколко пъти, водата почна да се разлива по брезента, реферът бързо ритна шишето и го запрати зад въжетата.

През изминалите рундове Дженъвийв ни веднаж не видя онзи израз на лицето на Джо, израз на борец, който бе видяла тази сутрин в универсалния магазин, когато той й говореше за Играта. Понякога лицето му беше съвсем момчешко, друг път, когато Понта му нанасяше жестоки удари, то беше бледо и сиво, а по-късно, по време на страшните изпитания, когато отчаяно се вкопчваше в противника и го държеше в клинч, ставаше умислено и тъжно. Едва сега, когато бе вън от опасност и сам нападаше, той пак придоби израза на борец. Тя го видя и потрепера. В този миг Джо пак беше тъй далеч от нея! Тя си бе въобразявала, че го познава цял-целеничък и че го държи напълно в своята власт, но този Джо й се изплъзваше — това стоманено лице, тези стоманени уста, тези стоманени очи, които искряха със стоманен блясък. Стори ѝ се, че това беше безстрастното лице на ангела на отмъщението, белязано от божия промисъл.

Понта се опита да се впусне пак в бясно нападение както в началото, но един удар по устата го спря. Неумолим, настойчив, застрашителен, Джо го преследваше, без да му даде ни секунда покой. Тринадесетият рунд завърши с нападение в ъгъла на Понта. Той опита да се отбранява, но юмрукът на Джо го свали на колене, реферът почна да брои — на деветата секунда Понта се изправи и се опита да влезе в спасителен клинч, но Джо го посрещна с четири страшни удара в корема и когато гонгът удари, Понта падна задъхан в ръцете на своите секунданти.

Джо пробяга през ринга до своя ъгъл.

— Сега вече ще го свърша — каза той на своя секундант.

— Ти хубаво го нареди този път — отговори секундантът. — Сега нищо не може да ти попречи, освен някой неочакван удар — трябва да внимаваш!

Джо се наклони напред, сбрал крака като бегач, готов да полети, щом чуе сигнала. Той чакаше гонга да удари и щом го чу, втурна се напред, прекоси ринга и свари Понта точно когато ставаше от стола, още обкръжен от своите секунданти. И там, всред секундантите, повали Понта с десен прав удар. Едва-що той се бе надигнал всред бъркотията от кофи, столове и секунданти, Джо отново го свали на пода. И трети път го повали, преди Понта да успее да излезе от своя ъгъл.

Джо се бе превърнал най-после в ураган. Дженъвийв си спомни думите му: „Само гледай. Ти ще разбереш кога съм минал в настъпление“. И публиката разбра. Всички скочиха на крака, гласовете се сляха в общ, свиреп рев — рева на кръвожадната тълпа. „Сигурно така вият вълците“ — помисли си Дженъвийв. Уверена в победата на своя любим, тя намери място в сърцето си и за жал към Понта.

Напразно Понта се опитваше да се защити, да блокира, да се закрие, да се изплъзне, да се спаси поне за миг в клинч. Но не му бе даден ни миг пощада. Нокдаун след нокдаун бе неговата участ. Биваше повалян върху брезента ту по гръб, ту на една страна, получаваше удари и по време на клинч, и когато се откопчваха един от друг — постоянни, разтърсващи удари, които замъгляваха мозъка и изтощаваха силата на мускулите му. Юмрукът на противника го притискаше в ъглите и го прогонваше оттам, запращаше го върху въжетата, караше го да отскача, но някой нов удар отново го хвърляше върху тях. Той размахваше ръце във въздуха, като сипеше свирепи удари в празното пространство. Нищо човешко не остана в него; той напълно се преобрази в звяр — ревеше, беснееше, загиваше. Бе съборен на колене, отказа да се предаде и преди десетата секунда, олюлявайки се, се надигна на крака, но юмрукът на Джо отново го посрещна и го запрати назад върху въжетата. Пребит и измъчен, запъхтян, с изцъклени очи, едва стоящ на крака, дишащ трескаво и хрипливо, жалък и героичен, решен да води борбата докрай, Понта се мяташе из ринга под натиска на противника, но все пак се опитваше да го удари. И точно тогава Джо се подхлъзна на мокрия брезент. Плувналите във влага очи на Понта видяха и прецениха щастливата случайност. Той събра всичките си напускащи го сили за светкавичен неочакван удар. В секундата, когато Джо се подхлъзна, Понта го улучи по брадата. Джо политна и се просна възнак. Дженъвийв забеляза как мускулите му се отпуснаха още преди да падне, и чу как главата му тупна в брезента.

Оглушителните викове на тълпата замряха изведнаж. Наведен над неподвижното тяло, реферът броеше секундите. Понта залитна и се свлече на колене. Той с мъка се повдигна и олюлявайки се назад-напред, хвърли към зрителите злобен, унищожителен поглед. Краката му трепереха, коленете му се подгъваха, той едва дишаше, мъчително, хрипливо. Залитна назад, но не падна само защото слепешком се вкопчи о въжетата. Той увисна там изнемощял, превит, отпуснал цялото си тяло, навел глава върху гърдите, докато реферът отброи фаталната десета секунда и посочи към него в знак, че той е победил.

Никой не изръкопляска и той като змия пропълзя през въжетата и падна в ръцете на своите секунданти. Те му помогнаха да слезе от ринга и като го подкрепяха, го, поведоха надолу по пътеката между тълпата. Джо продължаваше да лежи, там гдето бе паднал. Секундантите му го отнесоха в неговия ъгъл и го положиха на стола. Любопитни зрители започнаха да се катерят на ринга, но полицаите, които бяха вече там, грубо ги отстраняваха.

Дженъвийв наблюдаваше през шпионката. Тя не беше много разтревожена. Любимият й бе победен. За него това беше разочарование и тя му съчувствуваше, но нищо повече. Отчасти тя дори беше доволна — Играта му бе изневерила и сега тя бе по-уверена, че той й принадлежи: Джо ѝ бе разказвал различни случаи на нокаут — често боксьорите не се съвземали веднага. Тя се разтревожи истински чак когато чу секундантите да викат за лекар.

Те прехвърлиха неподвижното му тяло през въжетата и Дженъвийв не можеше вече да го вижда през шпионката. След това вратата на нейната стаичка се отвори и няколко мъже влязоха вътре. Те носеха Джо. Положиха го върху прашния под, а главата му — върху коляното на един от секундантите. Никой не изглеждаше учуден от присъствието на Дженъвийв. Тя се приближи и коленичи до него. Очите му бяха склопени, а устните — леко разтворени. Влажната му коса бе слепнала на прави кичури около лицето му. Тя повдигна едната му ръка — беше тъй тежка и безжизнена, че Дженъвийв се уплаши. Погледна бързо секундантите и другите мъже — по лицата на всички се четеше страх. Само един не изглеждаше изплашен и сипеше полугласни страхотни ругатни. Изведнаж забеляза Силвърстайн; стоеше съвсем близо до нея. Той също изглеждаше уплашен; ласкаво сложи ръка върху рамото й и съчувствено го стисна.

Това съчувствие й се стори страшно. Главата й почна да се замайва. Друг някой влезе в стаята, сториха му път. Човекът мина напред и раздразнено извика: „Излезте навън! Освободете стаята!“

Някои от мъжете мълчаливо се подчиниха.

— А ти кой си? — рязко запита той Дженъвийв. — Дявол да го вземе, та това е момиче.

— Нищо, оставете — тя е негова годеница — обади се един младеж. Дженъвийв го позна: той я бе довел тук.

— А ти? — сопнато се обърна новодошлият към Силвърстайн.

— Аз съм с нея — грубо отговори Силвърстайн.

— Тя работи при него — обясни младежът. — Оставете, не се тревожете.

Новодошлият измърмори нещо, коленичи до Джо, опипа влажната глава, пак измърмори и се изправи.

— Този случай не е за мене — каза той, — повикайте болничната кола.

Това, което се случи по-нататък, беше за Дженъвийв като кошмарен сън. Навярно бе загубила съзнание — тя не си спомняше, — иначе нямаше защо Силвърстайн да я обгръща с едната си ръка и да я подкрепя. Лицата на всички й се виждаха неясни, недействителни. Откъслечни разговори стигнаха до ушите ѝ. Младежът, който я бе довел тук, каза нещо за репортьори…

— Ще пишат името ти във вестниците — чу сякаш много отдалеч гласа на Силвърстайн и почувствува, че тя самата поклаща отрицателно глава.

Появиха се нови лица и видя, че изнасят Джо с брезентова носилка. Силвърстайн закопча дългия й балтон и вдигна яката, която закри лицето ѝ. Усети нощния въздух по бузите си, погледна нагоре и видя ясните студени звезди. Седна в претъпканата кола. Силвърстайн беше до нея. И Джо беше там; той лежеше на носилката, голото му тяло беше покрито с одеяла. Един човек в синя униформа й говореше мило, но тя не разбираше какво ѝ казва. Конски копита тропаха и тя се клатушкаше някъде в нощта.

После — светлини, гласове и мирис на йодоформ. „Това трябва да е болницата — помисли тя, — ето операционната маса, ето там лекарите.“ Те преглеждаха Джо. Един от тях, черноок, с черна брада, навярно чужденец, се изправи, след като дълго бе стоял наведен над масата.

— Никога не съм срещал подобен случай — каза той на другия до него, — цялата задна част на черепа…

Устните й бяха сухи и горяха, нетърпима болка свиваше гърлото ѝ. Но защо не плачеше? Трябваше да заплаче, чувствуваше, че тогава няма да й е тъй тежко. Лоти беше там (имаше промяна в страшния сън), стоеше от другата страна на малкото тясно легло и плачеше. Някой говореше нещо за кома, завършваща със смърт. Не беше лекарят, който приличаше на чужденец, а някой друг. Имаше ли значение кой беше? А колко ли е часът? И сякаш като отговор видя през прозореца слабата бледа светлина на зората.

— Днес щеше да е нашата сватба — каза тя на Лоти.

— Мълчи, мълчи! — изхлипа сестра му от другата страна на леглото и като закри лицето си, отново заплака.

И така, край на всичко — на килимите и мебелите, на малката къщичка, която бяха наели; край на срещите и разходките в чудните звездни нощи, на всеотдайната им любов и на щастието да любиш и да бъдеш любим. Тя бе потресена от ужасната същност на Играта, която не можа да разбере, Играта и нейните зли шеги, опасните й случайни прищевки, силата, с която сграбчваше мъжките души и караше кръвта пламенно да закипи. Пред тази съперница жената изглеждаше жалка, безсилна да запълни, да осмисли изцяло живота на мъжа, а оставаше само негово забавление, негова играчка; на жената той отдаваше своята нежност и грижи, своите моментни настроения и пориви, а на Играта своите дни и нощи на борба, плода на ръцете и ума си, най-упоритата си работа и най-безумните си усилия, напрежението, устрема на цялото си същество — на Играта той поднасяше най-съкровените си мечти.

Силвърстайн й помогна да стане. Все още зашеметена от страшния сън, тя сляпо се покоряваше. Той я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

— О, защо не го целунеш? — извика Лоти. Тъмните ѝ, пълни с мъка очи горяха.

Дженъвийв послушно се наведе над безжизнения труп и притисна устните си в още топлите му устни. Вратата се отвори и тя мина в другата стая. Там чакаше мисис Силвърстайн. Сърдитите й очи светнаха гневно, щом зърна мъжките дрехи на Дженъвийв.

Силвърстайн погледна умолително съпругата си, но тя избухна неудържимо:

— Какво ти казвах аз, а? Какво ти казвах? А тя — не! Реши да се люби с побойник и туй то! Сега ще ти пишат името във всички вестници; ще пишат, че си била с мъжки дрехи на боксов мач! Ах ти, безсрамница, негодница недна! Ти…

Но гласът й се задави, сълзи бликнаха от очите ѝ; протегнала тлъстите си ръце, тромава, смешна, но изпълнена със свята майчинска обич, тя се заклати към мълчаливата девойка и я притисна до гърдите си. Задъхано, неясно бъбреше някакви ласкави думи и като се олюляваше назад-напред, галеше с дебелата си ръка рамото на Дженъвийв.

1

Сам Стюбнър бързо и небрежно преглеждаше кореспонденцията си. Като менажер на професионални боксьори той естествено беше свикнал с разнообразни и чудновати писма. Като че ли всеки чудак, спортист, любител или реформатор имаше да споделя някаква идея с него. От страшни закани за живота му до по-меки заплахи, като например да му разбият муцуната, от амулети заешки лапи до конски подкови на щастието, от неопределени облози до предложения от четвърт милион долара, изхождащи от безотговорни нищожества — цялото съдържание на тази изненадваща част от кореспонденцията му беше известна. Откак на времето беше получил ремък за бръснач, направен от кожата на линчуван негър, и сбръчкан изсушен от слънцето пръст, отрязан от трупа на бял човек, намерен в Долината на смъртта, Сам беше на мнение, че раздавачът вече никога не ще му донесе нещо, което да е в състояние да го учуди. Но тази сутрин той отвори едно писмо, което прочете втори път, пъхна го в джоба и го извади отново, за да го прочете трети път. То носеше печат от някаква неизвестна пощенска станция в окръга Сискию и имаше следното съдържание:

Драги Сам,

Ти не ме знаеш, само си слушал за мене. Ти дойде след мен на ринга, когато аз отдавна вече бях напуснал бокса. Но вярвай ми, не съм си проспал времето. Следил съм всичко в спорта и теб съм следил от деня, когато Ал Кауфман те нокаутира, до последната ти среща с Нат Белсън и смятам, че си най-съвършеният менажер, който се е появявал досега в кариерата.

Имам да ти предложа нещо. Най-невероятното, което се е случвало. Не е някаква имитация, а истинска стока. Какво ще кажеш за един здравеняк, който вдига стрелката на везните на двеста и двадесет фунта чисто тегло, а е на двадесет и две години и може да удря два пъти по-силно от мен, когато бях в най-добра форма? Това е той, синът ми, младият Пат Глендън, под това име ще излезе на ринга. Всичко съм обмислил. Сега най-добре хващай първия влак и пристигай тук при мен.

Аз го отгледах и аз го тренирах. Каквото съм имал някога в главата си, набил съм го в неговата. И може да не повярваш, но той добави още от себе си. Просто е роден боксьор. Чудо е, когато отмерва времето или разстоянието. Просто усеща до секундата, до милиметъра и изобщо няма нужда да мисли за това. Ударът му от педя разстояние е по-сигурно приспивателно, отколкото пълният замах на повечето стари боксьори.

Говорят за надеждата на бялата раса. Това е той. Ела хвърли едно око. На времето като менажер на Джефриз ти беше запален по лова. Ела тук и аз ще ти дам такъв истински лов и риболов, че печалбите ти от кинематографията ще ти се видят като тридесет цента. Ще изпратя младия Пат с тебе. Не ме бива да пътувам. Затова те викам. Щях аз лично да му стана менажер. Но няма смисъл. Взел-дал съм вече и всеки момент може да си отида. И така, размърдай се. Искам ти да си му менажер. В тази работа има цяло състояние и за двама ви, но договора искам да го съставя аз.

Твой

Пат Глендън

Стюбнър беше озадачен. На вид изглеждаше шега — мъжете от професионалния бокс бяха прочути шегаджии — и той се опита да разпознае в редовете на писмото фината ръка на Корбет или едрата приятелска лапа на Фицсимънс. Но ако беше истинско, Сам знаеше, че си заслужава да провери човек. Той не беше заварил Пат Глендън сред боксьорите, макар че като младок беше гледал веднъж стария Пат като технически партньор на благотворителния мач за Джек Демпси. Още тогава му викаха „стария“ Пат, а беше напуснал ринга от години. Пат се беше появил преди Съливан, по времето на старите лондонски правила за професионалния бокс, макар че последните му срещи, на залеза на кариерата му, бяха организирани по налагащите се вече правила на маркиз Куинсбъри.

Кой любител на ринга не знаеше Пат Глендън, макар че малцина бяха живите, които го бяха виждали в разцвета му, и не много повече онези, които го бяха виждали изобщо? Но името му се беше предавало в историята на ринга и нито един спортен справочник не би бил пълен без него. Славата му беше парадоксална. Нямаше по-високо почитан боксьор, а пък той ни веднаж не беше достигнал до почестите на шампиона. Не му беше провървяло и го знаеха като боксьора без шанс.

На четири пъти той за малко не спечели титлата шампион по тежка категория, а всеки път напълно я заслужаваше. Такъв беше случаят на шлепа в залива на Сан Франциско, когато тъкмо вече надвиваше шампиона и си счупи ръката; и на острова на Темза, когато газеше 15 сантиметра вода от нахлуващия прилив и си счупи крака в подобен момент от почти спечелен за него мач; в Тексас също така през онзи незабравим ден, когато полицията се намеси тъкмо когато със сигурност вече надвиваше противника си. И най-сетне мачът в павилиона на механиците в Сан Франциско, когато от самото начало го провали тайно реферът — разбойник и мошеник, зад когото стоеше малка група комарджии. В този мач Пат Глендън се би благополучно, но когато нокаутира противника си с десен удар в челюстта и ляв в слънчевото сплетение, реферът най-хладнокръвно го отстрани за фаулиране. Всички очевидци край ринга, всички боксови експерти и целият спортен свят знаеха, че фаул нямаше. Но като всички боксьори Пат Глендън се подчини на решението на рефера. Той се съгласи и го прие като неразделна част от лошия си шанс.

Това беше Пат Глендън. Едно смущаваше Стюбнър: Пат ли е писал писмото или не. Стюбнър го взе със себе си на работа. Какво стана с Пат Глендън — беше въпросът, който тази сутрин Сам отправяше към всеки спортист. Никой, изглежда, не знаеше. Едни смятаха, че трябва да е умрял, но никой не знаеше положително. Спортният редактор на един утринен вестник направи справка в документацията и можа да установи, че не е отбелязано Глендън да е умрял. Само Тим Донован го насочи правилно.

— Ами, разбира се, че не е умрял — каза Донован. — Как може да умре човек с такава физика, дето никога не се е напивал, нито е прекалявал? Той печелеше много пари, пък и пестеше и ги влагаше с печалба. Та нали държеше три заведения наведнъж. И малко ли пари трупаше от тях, но ги разпродаде. Сега, като си мисля, спомням си, че го видях за последен път, когато ги разпродаде. Има оттогава, кажи-речи, 20 години и повече. Жена му тъкмо беше умряла. Срещнах го — тръгнал за ферибоота. „Къде бягаш, стара славо?“ — питам го аз. „Решил съм да хвана гората — казва той. — Оставих всичко. Сбогом, Тим, момчето ми.“ И от този ден до днес не съм го виждал. Но не е умрял, къде ти?

— Казваш, че умряла жена му, а имаше ли деца? — запита Стюбнър.

— Едничко, малко бебе. Мъкнеше го в ръце тогава.

— Момче ли беше?

— Откъде да знам.

И тогава Сам Стюбнър се реши. Нощта го завари в пулмановия вагон, устремен към дивите краища на Северна Калифорния.

2

Рано сутринта експресът стовари Стюбнър на спирката Дийр Лик и той се мота цял час, докато единственото заведение отвори вратите си. Не, собственикът на заведението не знаеше нищо за Пат Глендън, не беше и слушал за него и ако такъв човек живее в този край на страната, трябва да е някъде в планината. Не беше чувал за Пат Глендън и един от вечно киснещите в кръчмата. В хотела отговориха със същата неосведоменост и едва когато отвориха магазина и пощата, Стюбнър попадна на следа. А, да, Пат Глендън живее в планината. Взимате пощенската кола до Олпайн — дърварския лагер на 40 мили оттук. От Олпайн на кон яздите до Долината на антилопите и прехвърляте превала до Мечия поток. Пат Глендън живее някъде оттатък. В Олпайн хората сигурно ще знаят. Да, има един млад Пат. Съдържателят на магазина го беше виждал. Идвал беше в Дийр Лик преди две години. Старият не се беше вестявал пет години. На времето купувал стоки от бакалницата и винаги плащал с чек. Бил беловлас старец-чудак. Това беше всичко, повече магазинерът не знае, но в Олпайн хората могат да го упътят докрай.

Добре се очертаваше работата за Стюбнър. Без съмнение имаше и млад Пат Глендън, и стар, които живееха отвъд, в планината. Тази нощ менажерът преспа в дърварския лагер Олпайн и на другата сутрин рано яхаше планинско конче нагоре по Долината на антилопите. На кон той прехвърли превала и се спусна към Мечия поток. Цял ден язди сред най-дивата и непристъпна местност, каквато беше виждал в живота си, и на залез слънце пое нагоре по Долината Пинто по такава тясна и стръмна пътека, че неведнъж предпочете да слезе от коня и да върви пеша.

Беше единадесет часа вечерта, когато слезе от коня пред хижа от дървени трупи, посрещнат от лая на два огромни ловджийски песа. После Пат Глендън отвори вратата, хвърли се на шията му и го въведе.

— Знаех, че ще дойдеш, Сам, момчето ми — каза Пат и накуцвайки по стаята, стъкми огъня, свари кафето и изпече голям къс мечо месо, — Младото няма да бъде у дома тази нощ. Свършваше ни се месото, та тръгна на залез слънце да убие някой елен. Но няма да разправям повече. Чакай само да го видиш. Ще се върне на ранина и тогава можеш да го пробваш. Ей ръкавиците там. Но чакай само да го видиш.

А колкото за мен, аз съм взел-дал. Осемдесет и една подкачих сега през януари и като за бивш боксьор съм доста добре. Но никога не съм прекалявал, Сам, нито съм стоял до късно, нито, както казват, съм горил свещта от двата края. А моята свещ, дявол да го вземе, беше добра свещ, пък и аз я използувах колкото можех по-добре, трябва да признаеш това, като ме погледнеш. И младото го научих на същото. Какво ще кажеш за младеж на двадесет и две години, който никога не е слагал капка алкохол в уста, нито е помирисвал тютюн? Такъв е той. Гигант и целия си живот е прекарал сред природата. Чакай да видиш, като те изведе на лов за елени. Ще ти изскочи душата само да вървиш с него, хем той ще носи на гръб раниците и сигурно някой едър мъжки елен. Той е дете на простора, не е спал под покрив ни зиме, ни лете. Простор му дай на него, както съм го учил. Едно, дето ме безпокои, е как ще свикне да спи в дом и как ще понася тютюневия дим на ринга. Ужасно нещо е този дим, когато се биеш здравата, а въздух не ти достига. Но няма да разправям повече, Сам, момчето ми. Уморен си и сигурно вече трябва да спиш. Чакай само докато го видиш, това ти казвам. Чакай само да го видиш.

Ала старческата бъбривост беше налегнала Пат и той още дълго не даде на Стюбнър да затвори очи.

— Това младото може да хване елен, както бяга — отприщи се пак старецът. — На ловеца животът е незаменима тренировка за дробовете. Синът не знае много-много другите работи, макар че е прочитал сегиз-тогиз някоя книга и разни там поезии. Той си е чисто и просто дете на природата, ще разбереш, щом го зърнеш. Има в себе си от старата ирландска сила. Понякога, както се захласва, ми се струва, че вярва във феи и тям подобни. Ако има някой да обича природата, това е той, а от градовете се страхува. Чел е за тях, но най-голямото селище, в което е ходил някога, е Дийр Лик. Не му харесали многото хора и се изказа, че нищо им няма, ако градовете бъдат премахнати. Това беше преди две години — когато за пръв и последен път видя локомотив и влак с вагони.

Понякога си мисля: сбърках аз, дето го отгледах сред природата. Но това му даде пък здраве и издръжливост и силата на дивите бизони. Никое градско чедо не може да се мери с него. Готов съм да допусна, че Джефриз в разцвета си би създал на младото малко грижа, ала само малко. Младото би го пречупило като сламка. А наглед — да не му се надяваш. Това е безкрайното чудо я — изглежда само хубаво младо здравеняче, пък качеството на мускулите му, виж, то е различно. Ала почакай само да го видиш, това е.

А интересно какво харесва това момче на букетчетата, малките полянки, борова горичка с луната отгоре, ветровитите залези или изгрева от върха на Голата скала. И го влече страшно да рисува картини на разни неща и да декламира за „Луцифер и нощта“ от книгите със стихове, дето му ги даде червенокосата учителка. Но това е само от младостта му. Ще улегне в бокса, веднъж само да го насочим, но внимавай да не го наляга мрачното настроение от самото начало, когато ще трябва да живее в града.

Едно му е добро: от жените се бои. Години още няма да го вълнуват. Той не може да се пречупи, та да проумее тези същества. Пък и дяволски малко е виждал от тях. Учителката ей от Самсоновата поляна беше, дето му натъпка главата с тия поезии. Тя беше хлътнала до уши по младото, а то хич се не сеща. С огнена коса момиче беше тя — не планинско момиче, а от равнините — и с времето започна да става доста отчаяна и както се мъкнеше по него, беше безсрамие. И какво, мислиш, направи момчето, като подразбра? Изплаши се като див заек. Взе одеяла и патрони и замина да обикаля високите гори. Цял месец не го видяха очите ми, после се промъкна дома една вечер по тъмно и сутринта пак изчезна. Не пожела поне да погледне писмата ѝ. Изгори ги, казва, и аз ги изгорих. Два пъти идва тя с конче ей чак от Самсоновата поляна и ми стана жал за младото създание. Тя беше просто жадна за момчето, по лицето й се виждаше. А като минаха три месеца, напусна училището и се върна в своя край. И чак тогава момчето се прибра да живее пак дома, в хижата.

Жените са били съсипия за мнозина добри боксьори, но за него няма да бъдат. Той поруменява като момиче, само някое младо във фуста да го погледне втори път или да се зазяпа по-дълго първия път. А всички го зяпат. Но когато се бие, леле мале, когато се бие! Старата дива ирландска кръв — тя е, дето закипява в него и тласка ония ми ти юмруци. Не че губи хладния си разсъдък — на това не се и надявай. Аз в най-добрата си форма не съм бил хладнокръвен като него. Допускам, че този мой гняв е, дето ми донесе нещастията. Но момчето е ледена планина, айсберг. Едновременно огън и лед, наелектризиран проводник в хладилник.

Стюбнър вече задрямваше, но бъбренето на стареца го стресна. Той се заслуша в просъница.

— Аз направих мъж от него, ей богу! Аз направих мъж от него с двата му пестника, с двата му прави крака и със зорките му очи. Аз познавам бокса, в главата ми е и съм вървял в крак с времето и с новите промени. Ще кажеш — ниската стойка! Разбира се, той познава всички стилове и пестене на силите. Никога не се помества два сантима, ако един и половина стигат. А като поиска, може да скача като мъжко кенгуру. В близкия бой ли? Чакай да го видиш. По-добър е, отколкото в боя от разстояние, като нищо би могъл да излезе на Питър Джаксън и да задмине във финта с краката дори Корбет в най-добрата му форма. Казвам ти, научих го всичко до последния трик, а той подобри и това, което го учих. Просто е гений в бокса. А в планината колкото щеш здравеняци, с които да си мери силите. Аз му дадох тънкостите, а те го научиха на бъхтенето. У тях — нито страх, нито нежности. Ревящи бици и огромни мечки стръвници — това са те, когато се касае да те стегнат в клинч или да бъхтят безмилостно в атаките. А той си играе с тях. Чуваш ли ме, човече, играе си с тях, както ти и аз бихме си играли с малки паленца.

Стюбнър пак беше заспал, но се събуди от гласа на стареца, който бъбреше:

— Странното е там, че той не взима бокса на сериозно. Толкова му е лесно, че го мисли за игра. Но чакай само да напипа някой бърз противник. Само гледай тогава. Ще видиш как ще пусне мигновено тока в оня ми ти негов хладилник и ще отприщи най-финото академично тепане, каквото са виждали очите ти.

В мразовития полумрак на планинското утро Стюбнър беше измъкнат от постелята си от стария Пат.

— Ето, иде насам по пътеката — прошепна той дрезгаво. — Ставай по-скоро и хвърли първия си поглед върху най-великия боксьор, какъвто рингът не е виждал досега и не ще види още хиляда години.

Менажерът се втренчи през отворената врата, отри съня от натежалите си клепки и видя как на просеката излезе млад гигант. В една ръка държеше пушка, през плещите си беше преметнал тежък елен, а се движеше, като че носи перце. Облечен беше грубо, в син работен панталон и разтворена на гърдите вълнена риза. Палто нямаше, а на краката вместо тежки обувки носеше мокасини. Стюбнър забеляза, че походката му е плавна, като котешка, и не издава собствената му тежест от двеста и двадесет фунта, нито допълнителната тежест на елена. Боксовият менажер беше поразен от първия поглед. Вярно, че младежът беше снажен, но менажерът усети тъкмо чудноватото и необикновеното у него. Той беше нов тип, различен от обикновените боксьори. Изглеждаше творение на дивото, по-скоро някакъв блуждаещ нощен призрак от стара вълшебна приказка или народно предание, отколкото младеж от двадесетия век.

Едно нещо, което Стюбнър бързо откри, беше, че младият Пат не е твърде приказлив. Когато старият Пат го представи, той се ръкува, но без да проговори, и мълчаливо се зае с работа — стъкми огъня и приготви закуска. На преките въпроси на баща си отговаряше едносрично; например, когато го запита къде е убил елена, той благоволи да отвърне само:

— На Южния раздел.

— Единадесет мили оттук през планината — с гордост поясни старецът на Стюбнър, — а е пътека, сърцето ти да се пръсне.

Закуската се състоеше от кафе, квасен хляб и огромно количество мечо месо, печено на жарава. От него младежът яде настървено и Стюбнър се досети, че и двамата Глендъновци са свикнали на почти изключително месна храна. Старият Пат водеше целия разговор, но за това, което му беше на сърцето, той отвори дума едва след като свършиха закуската.

— Пат, момчето ми — започна той, — знаеш ли кой е този джентълмен?

Младият Пат кимна и хвърли бърз, пълен с разбиране поглед към менажера.

— Значи, той ще те вземе със себе си в Сан Франциско.

— По̀ ми се ще да си остана тук, тате — отговори момъкът.

Разочарование жегна Стюбнър. Излезе все пак, че е гонил дивото. Това не беше истински боксьор, жаден и нетърпелив да влезе в бой. Пет пари не струваше огромната му физика. Старата история — тия, едрите, обикновено имаха сърца от лой.

Но келтската кръв на стария Пат кипна и гласът му заповяда рязко:

— Ще слезеш в града и ще се биеш, момче! За това съм те тренирал, това ще направиш!

— Добре — беше неочакваният отговор, изръмжан равнодушно от дълбочината на огромните гърди.

— И ще се биеш като дявол! — добави старецът.

Отново Стюбнър почувствува разочарование — липсваше блясък и пламък в погледа на младия човек, когато отговори:

— Добре. Кога почваме?

— Ами, виж какво, ето Сам ще иска първо да иде малко на лов и на риба, пък и да те изпробва с ръкавиците. — Старецът погледна към Сам и той кимна. — Я ти се съблечи и му покажи какво представляваш като качество.

Час по-късно очите на Сам Стюбнър се отвориха. Сам бивш боксьор, и то тежка категория, той беше дори още по-добър като ценител на боксьори, но никога още не беше виждал такова тяло.

— Гледай каква гъвкавост — напевно разправяше старият Пат. — Ей това е истинското качество. Гледай разтвора на раменете и какви дробове има. Чисто, всичко чисто до последната капка и грамче. Пред тебе, Сам, стои човек, какъвто не е виждан досега! Ни един мускул няма стегнат. Това не ти е вдигач на тежести или изпълнител на упражненията на Сандоу. Гледай мускулите му — като дебели змии се преливат под кожата меко и като че мързеливо. Но чакай само да ги видиш как святкат като гърмяща змия, когато кълве. Той ей сегичка може да издържи четиридесет рунда, ако не и сто. Хайде, почвайте! Ринг свободен!

Те започнаха с триминутни рундове и по една минута почивка и всички съмнения на Сам Стюбнър за миг изчезнаха. Никакво сърце от лой нямаше тук, никакво безразличие, само лениво добродушна игра на ръкавиците и трикове с пъргава твърдост и рязка острота при сблъскванията, присъщи, както му беше известно, само на добре тренираните боксьори с вроден инстинкт.

— Леко де, леко — предупреди старият Пат. — Сам не е вече онова, което беше.

Това засегна Сам — пък и с такава цел беше казано — и той пусна в ход най-прочутия си трик и любим удар: лъжлив опит за влизане в клинч и внезапен десен удар в корема. Но колкото и светкавично да беше изпълнен трикът, младият Пат го видя и макар че ударът го улучи, тялото му вече се отдръпваше. Но следващия път тялото му не се отдръпна. Още когато Сам посегна, Пат пристъпи напред и подложи левия си лакът, за да пресрещне удара. Всичко само няколко сантиметра, но ударът беше париран. И колкото да се опитваше след това, ръкавицата на Стюбнър се натъкваше винаги на лакътя на Пат.

Стюбнър на времето си беше издържал тежки боеве с големи боксьори и беше устоявал с чест на показни мачове. Но тук и дума не можеше да става да устои. Младият Пат си играеше с него и в клинчовете го караше да се чувствува безпомощен като пеленаче — улучваше го винаги когато поискаше, спираше и парираше атаките му с майсторска точност и като че едва забелязваше или обръщаше внимание на присъствието му. Половината от времето младият Пат сякаш зяпаше замечтан настрана и се любуваше на природата. И тъкмо тук Стюбнър направи нова грешка. Помисли, че това е трик от школата на стария Пат, опита се да нанесе ненадейно удар отблизо, но ръката му светкавично попадна в клещи и за награда му обрулиха и двете уши.

— Усеща удара — засмя се дрезгаво старецът. — Не е уловка, честна дума! Той си е факир! Усеща удара, без да гледа кога и откъде иде, с каква бързина, разстояние и точност. И нищо не съм го учил. Така, по вдъхновение. Вродено му е.

В един клинч боксовият менажер тикна опакото на ръкавицата си в устата на младия Пат и в постъпката му имаше известен намек за злоба. Миг по-късно в следващия клинч Сам получи опакото на ръкавицата на Пат в собствената си уста. Нямаше нищо рязко в това, но натискът, макар и флегматично ленив, изпъна главата му назад до такава степен, че прешлените изпращяха и за миг той помисли, че му е счупен вратът. Сам отпусна тяло и свали ръце в знак, че борбата е свършена, почувствува незабавно как натискът спря и политна встрани.

— Ще… ще го бъде — проговори той на пресекулки, не можейки да поеме дъх, за да изкаже възхищението, описано по лицето му.

В очите на стария Пат блестяха сълзи от гордост и тържество.

— А какво, мислиш, ще стане, ако някой от ония нахални хулигани се опита да му изиграе мръсен номер — запита той.

— Ще го убие като нищо — отсече Стюбнър.

— Няма, няма; твърде хладнокръвен е той за такова нещо. Само ще ги понапердаши здравата за мръсотията им.

— Хайде да пишем договора — каза менажерът.

— Чакай да разбереш първо цялата му стойност! — възрази старият Пат. — Условията, дето ще те карам да приемеш, няма да са леки. Върви с момчето на лов за елени по планините и опознай дробовете му и силата на нозете му. След това ще подпишем солиден договор, както си му е редът.

Два дни прекара Стюбнър на лов и видя всичко, което старият Пат му беше обещал, дори повече. Той се върна много изморен и много смирен. Изпеченият в живота менажер се чудеше на невинността на младежа, но същевременно разбираше, че далеч няма глупак пред себе си. Вярно, умът му беше девствен, недокоснат от нищо друго, освен от тесния кръг на планинския живот. Но той беше показал, че притежава вродена проницателност и буден ум далеч над обикновените. Отчасти момчето беше загадка за Сам, който не можеше да проумее страхотното му душевно равновесие. Нищо не беше в състояние да го предизвика или разтревожи, а търпението му имаше първобитна неизчерпаемост. Той нито веднъж не изпсува, не употребяваше дори безсмислените обезсолени ругатни на женствените момчетии.

— Ако искам, ще ругая като нищо — обясни той, когато събеседникът му го подкачи. — Но май че никога няма да ми потрябва. Ако се наложи, смятам, че ще ругая.

Стария Пат, останал твърд в решението си, се сбогува с тях пред хижата.

— Няма да мине много време, Пат, момчето ми, и ще чета във вестниците за тебе. Щеше ми се да дойда с вас, но комай ще си остана в планината до края на живота.

После, като дръпна менажера настрана, старият го подхвана почти свирепо:

— Запомни какво съм ти повтарял толкова пъти. Момчето е чисто и е честно. Нищо не знае за покварата в бокса. Всичко за нея съм крил от него, разбра ли? Той не знае дори значението на думата „сделка“. От бокса той познава само смелостта, романтиката, славата и аз съм му набъхтал главата с разкази за стари герои на ринга, макар че, кой знае защо, това не го запали твърде много. Слушай, човече, казвам ти, че съм изрязвал от вестниците колоните за бокса, за да не ги чете — а той мислеше, че ми трябват за албума. Той не знае боксьор да се е договарял предварително за резултата или да се е отказвал от боя. Така че да не си го забъркал в нещо нередно. Недей предизвиква отвращение у момчето. Затова сложих условието за невалидността на договора: при първото мошеничество той се разваля от само себе си. Да няма предварително делене на парите, да няма тайни уговорки с хората от кинематографията за гарантирано разстояние. Пари има, колкото щете, за двама ви. Обаче ще действуваш честно, ако не, всичко ще загубиш. Разбра ли?

— А ти, каквото и да правиш, пази се от жените — беше съветът на стария Пат за раздяла, докато синът му, вече на коня, почтително придържаше поводите, за да го изслуша. — Жените са смърт и гибел, запомни го! Но когато намериш истинската, единствената, дръж се здраво за нея. Тя ще бъде по-ценна и от слава, и от пари. Но първо се увери и щом бъдеш сигурен, не я оставяй да ти се изплъзне от пръстите. Сграбчи я с двете си ръце и дръж се за нея, дръж се, ако ще целият свят да се провали вдън земя. Да, Пат, момчето ми, добрата жена… си е добра жена. Това е първата и последната ми дума.

3

Неприятностите на Сам Стюбнър започнаха с пристигането в Сан Франциско. Не че младият Пат стана раздразнителен и мрачен, както се беше опасявал баща му. Напротив, той беше чудно приветлив и кротък. Все пак тъгуваше за любимите си планини. Освен това чувствуваше скрит ужас от големия град, макар че се движеше сред уличния рев с невъзмутимото спокойствие на червенокож индианец.

— Аз дойдох тук, за да се боксирам — съобщи той на края на първата седмица. — Къде е Джим Ханфорд?

Стюбнър подсвирна.

— Велик шампион като него тебе няма и да погледне — отговори той. — Ще ти каже: „Я върви първо да си създадеш име“.

— Аз мога да го бия.

— Но публиката не знае това. Ако го биеш, би станал световен шампион, а никой от първата среща не е станал шампион.

— Аз мога.

— Но на публиката това не е известно, Пат. Никой няма да дойде да те види как се биеш. А тълпата е, която носи парите и големите печалби. Затова Джим Ханфорд няма и секунда да се занимава с тебе. Никаква облага няма да има той от това. Пък точно сега печели три хиляди долара седмично в естрадата с договор за двадесет и пет седмици. Да не мислиш, че ще остави тази работа, за да излезе на мач с човек, за когото никой нищо не е чувал. Ти първо трябва да направиш нещо, да си създадеш биография. Трябва да започнеш с местните дребни тромавци, дето никой не ги познава, хе като Късия Колинс, Буйния Кели и Летящия Холандец. Като отстраниш тях, значи, че си се изкачил едва на първото стъпало от стълбата. Но след това ще летиш нагоре като балон.

— С тези тримата, дето ги споменахте, ще се бия последователно в един и същ мач — реши Пат. — Уреждайте срещата по този начин!

Стюбнър се изсмя.

— Какво има? Не вярвате, че мога да се справя с тях?

— Зная, че можеш — увери го Стюбнър. — Но не може да се уреди така. Ще трябва да се срещнеш с тях поотделно. И после не забравяй, че аз познавам бокса и аз съм ти менажерът. Тази работа трябва да се изпипа постепенно и аз съм този, който знае как. Ако ни провърви, за две-три години може да стигнеш върха и да станеш шампион с куп пари.

При тази перспектива Пат въздъхна, после веднага просия.

— И след това ще мога да се оттегля и да се върна у дома при стария — каза той.

Стюбнър се готвеше да отговори, но се въздържа. Колкото и да беше чудноват този кандидат за шампион, Сам беше уверен, че когато стигне върха, той ще излезе твърде подобен на всички негови предшественици. Освен това две години не бяха малко време, а дотогава предстоеше много работа.

Когато Пат започна да се мотае из квартирата си от скука, да чете безкрайни книги с поезия и романи, заети от обществената библиотека, Стюбнър го прати да живее в едно ранчо на отсрещния бряг на залива под зоркото око на Спайдър Уолш. След седмица Спайдър съобщи под секрет, че по-лека работа от тази няма. Повереният му субект от сутрин до вечер скитал по планините, шибал с въдицата потоците за пъстърва, стрелял по яребици и зайци и преследвал силния елен-самец, прочут с това, че бе оцелял десетилетия въпреки ловните хайки. Спайдър станал ленив и затлъстял, докато питомецът му се поддържал във форма.

Както очакваше Стюбнър, така и стана — собствениците на боксьорския клуб се изсмяха на неговия непознат. Та не са ли пълни горите с непознати, дето току ги прихваща да стават шампиони? Пробен мач, да речем, четири рунда — да, това може да му дадат. Но главния номер — никога! А Стюбнър беше твърдо решил, че младият Пат ще излезе за първи път само в главния номер; и в края на краищата благодарение на собствения си авторитет той успя да се наложи. От немай-къде Мисионерският клуб се съгласи да уреди на Пат Глендън петнадесетрундов мач с Буйния Кели със сто долара награда за победителя. Обичай беше младите боксьори да се кръщават с имена на стари герои на ринга, така че никой не се досети, че Пат е синът на великия Пат Глендън, а Стюбнър си мълчеше. По-ефектно беше тази сензация за печата да избухне по-късно.

След едномесечно чакане дойде и вечерта на срещата. Стюбнър се безпокоеше не на шега. Целия си професионален авторитет беше заложил, твърдейки, че този човек ще се представи добре, а сега с учудване забеляза как Пат, непреседял и пет минути в своя ъгъл, загуби здравия руменец на лицето си и стана болнаво жълт.

— Дръж се, момче — каза Стюбнър и го потупа по рамото. — Първият път на ринга е винаги шуто, пък и Кели има обичай да кара противника си да го чака с надежда, че ще се притесни от публиката.

— Не е това — отговори Пат, — от тютюневия дим е. Не съм му свикнал и ми е нещо лошо.

Камък падна от сърцето на Сам. Човек, на когото става лошо от притеснение, и Самсон да е, никога не би могъл да завоюва място на професионалния ринг. А с тютюневия дим младежът ще трябва да свикне и толкоз.

Появяването на Пат на ринга беше посрещнато с мълчание, но когато Буйния Кели се промъкна през въжетата, се раздаде рев от приветствия. Заслужаваше името си той. Беше свиреп на вид, черен, космат, с грамадни възлести мускули, най-малко двеста фунта мъж. Пат го погледна с любопитство, а онзи му се озъби зверски. Представиха и двамата на публиката и те се ръкуваха. Но ръкавиците им едва се докоснаха и Кели скръцна със зъби, изкриви лице в израз на бесен гняв и изръмжа:

— Пък си и нахален, а! — Той грубо отплесна ръката на Пат и изсъска: — Ще те изям с парцалите, паленце такова!

Този жест разсмя публиката и се направиха шеговити предположения за това, което Кели трябва да е казал.

Завърнал се в ъгъла си в очакване на гонга, Пат запита Стюбнър:

— Защо го е яд на мене?

— Не, бе — отговори Стюбнър. — Това е номерът му, иска да те сплаши; война на нерви.

— Това не е бокс — каза Пат, а Стюбнър го погледна набързо и забеляза, че очите на младежа са невъзмутимо сини като всякога.

— Внимавай! — предупреди го менажерът, когато удари гонгът за първия рунд и Пат стана. — Той може да се нахвърли върху тебе като човекоядец.

И наистина Кели се втурна към него като човекоядец, прекосявайки ринга в бясна ярост. Пат, който с безгрижното си спокойствие беше направил само няколко крачки, прецени скоростта на противника си; отстъпи встрани и посрещна челюстта му с твърдо свита дясна ръка. После се изправи и загледа с нескривано любопитство. Мачът беше свършил. Кели беше рухнал като заклан бик на пода и остана да лежи неподвижен, докато реферът, надвесен върху него, отброяваше с висок глас десетте секунди в нечуващите му уши. Когато секундантите на Кели дойдоха да го вдигнат, Пат ги изпревари. Той взе на ръце огромното безжизнено туловище на противника си, отнесе го в ъгъла му и го остави на столчето и в ръцете на секундантите му.

След половин минута Кели изправи глава и примига несигурно с очи. Той се огледа безсмислено, после се обърна към един от секундантите си:

— Какво стана? — запита той дрезгаво. — Таванът ли падна върху мен?

4

Благодарение на победата над Кели, макар че общото мнение беше, че Пат е победил случайно, му уредиха мач с Руф Мейсън. Срещата се състоя три седмици по-късно и публиката на Сиера клуб в залата Дриймланд не успя дори да види какво стана. Руф Мейсън беше боксьор от тежка категория, който се славеше в своя район с хитростта си. Когато удари гонгът за първия рунд, двамата противници се срещнаха в средата на ринга. Никой не бързаше. Нито един удар от двете страни. Проучваха се със свити ръце и се обикаляха толкова отблизо, че ръкавиците им почти се докосваха. Това продължи може би пет секунди. После нещо стана, и то толкова бързо, че едва ли един на стоте от зрителите успяха да видят. Руф Мейсън направи лъжлив напад с дясната ръка. Очевидно не беше истински финт, а проба, просто опитно заплашване с възможен удар. Тъкмо в този миг Пат пусна в ход своя удар. Противниците бяха толкоз близо, че ръкавицата му не измина и педя. Това беше ляв къс замах с извиване на рамото. Ударът се стовари точно върху челюстта и изумената публика видя само как краката на Руф Мейсън се подкосиха и тялото му се смъкна на пода. Но реферът беше видял и бързо започна да брои секундите. И този път Пат отнесе противника в ъгъла му; едва след десет минути Руф Мейсън, подкрепян от секундантите си, с несигурни стъпки и облещени стъклени очи можа да се добере през коридора до съблекалнята си под учудените погледи на недоумяващата публика.

— Нищо чудно — заяви той пред един репортьор, — че Буйния Кели е помислил, че таванът е рухнал върху него.

След като Късия Колинс беше нокаутиран в дванадесетата секунда на първия рунд от петнадесетрундов мач, Стюбнър реши, че трябва да говори с Пат.

— Знаеш ли как те наричат сега? — запита той.

Пат поклати отрицателно глава.

— „Глендън — с-един-удар“.

Пат се усмихна от учтивост. Малко го интересуваше как го наричат. Имаше си определена задача, която трябваше да свърши, за да може с това да завоюва правото да се върне в планините си, и той изпълняваше всичко флегматично и толкоз.

— Така няма да го бъде — продължи менажерът му, като клатеше неодобрително глава. — Не може така да продължаваш да сваляш хората си. Трябва да им дадеш повече време.

— Нали въпросът е да се бия? — запита Пат учуден.

Стюбнър пак поклати глава.

— Виж каква е работата, Пат. В бокса трябва да си великодушен и щедър. Защо ще обиждаш всички останали боксьори. И спрямо публиката не е честно. Хората са дали пари, искат да видят нещо. Пък и никой няма да иска да се боксира с тебе. Всички ще се изплашат. И с мачове от десет секунди не можеш да събереш публика. Как мислиш? Ти би ли платил долар или пет долара, за да гледаш мач от десет секунди?

Това убеди Пат и той обеща да дава в бъдеще на публиката достатъчно зрелище за парите ѝ, но заяви, че лично би предпочел да иде на риболов, отколкото да гледа, ако ще, сто рунда бокс.

И все пак Пат всъщност не беше стигнал доникъде в боксовата си кариера. Местните спортни дейци се смееха, когато споменеха името му. То им напомняше за смешните му победи и забележката на Буйния Кели за тавана. Никой нямаше представа как Пат знае да се бие. Никога не го бяха виждали. Какво му е дишането, издръжливостта му, способността му да устои на груби, силни противници в дълги изтощителни срещи? Той не беше показал нищо друго, освен че притежава щастлив удар и отчаян шанс.

При това положение беше уреден четвъртият му мач — срещу португалеца Пит Сосо от касапското предградие, прочут само със замайващите си трикове, които показваше на ринга. Пат не тренира за тази среща. Вместо това се наложи да извърши набързо тъжно пътуване до планините, за да погребе баща си. Правилно беше преценил старият Пат състоянието на сърцето си: то беше спряло внезапно.

Когато младият Пат се завърна в Сан Франциско, оставаше му толкова малко време, че смени направо пътническия си костюм с боксьорския, и все пак публиката трябваше да го чака десет минути.

— Не забравяй, дай му възможност да се прояви — предупреди Стюбнър, когато Пат се промъкваше под въжетата. — Поиграй с него, но сериозно. Остави го десет-дванадесет рунда, после го сваляй.

Пат изпълняваше послушно наставленията и макар че би могъл доста лесно да нокаутира противника си, последният беше толкоз хитър и ловък, че му създаде доста труд да се отбранява, а същевременно да не го изважда от строя. Зрелището беше красиво и публиката изпадна във възторг. Пат беше принуден да употреби цялото си изкуство, за да се брани от ураганните атаки, от яростните финтове, от отстъпленията и нападенията на Сосо, и все пак не остана незасегнат.

Стюбнър го хвалеше през минутните почивки и всичко щеше да мине гладко, ако в четвъртия рунд Coco не беше изиграл един от най-ефектните си трикове. Когато в една схватка Пат стовари хук по челюстта на противника си, Coco за голямо негово учудване отпусна ръце и политна назад с облещени очи и подвити, скосени крака, силно зашеметен. Пат не можеше да разбере. Ударът не беше за нокаут, а ето че противникът му беше готов да се строполи на тепиха. Пат също отпусна ръце и загледа учудено своя олюляващ се противник. Coco политна назад, едва не падна, задържа се на крака и отново политна косо и слепешката напред.

За първи и последен път в боксьорската кариера на Пат го издебнаха неподготвен. Всъщност той отстъпи настрана, за да пропусне залитналия човек. Както се олюляваше, Coco ненадейно замахна с дясната ръка. Ударът му попадна право в челюстта на Пат с такава сила, че зъбите му изтракаха. От публиката се изтръгна силен, възторжен рев. Но Пат не чуваше. Той виждаше пред себе си само Coco, ухилен и предизвикателен и съвсем не „гроги“. Пат чувствуваше болка от удара, но много повече го разяри измамата. Цялата някогашна ярост на баща му кипна в него. Той тръсна глава, сякаш за да се отърве от болката, и зае стойка пред противника си. Останалото трая само секунда. С лъжлив напад Пат го накара да се разкрие, стовари левия си юмрук в слънчевото му сплетение и почти едновременно шибна десния право към челюстта му. Този удар попадна в устата на Coco, когато падащото му тяло още летеше във въздуха и не беше тупнало на пода. Лекарите на клуба се мъчиха половин час да го свестят. След това зашиха устата му с единадесет шева и го откараха с линейка.

— Съжалявам — каза Пат на менажера си, — май че загубих самообладание. Такова нещо вече няма да повторя на ринга. Татко винаги ме е предупреждавал да се пазя от това. Казваше, че не една среща е загубил поради избухливостта си. Не съм допускал, че мога толкова да загубя самообладание, но сега, като разбрах, вече ще съумея да го запазя.

И Стюбнър му повярва. Беше вече дошъл до положение да вярва най-невероятното за младия си възпитаник.

— Ти няма защо да избухваш — каза той, —толкова сигурно владееш противника си при всяко положение.

— На всяка секунда и сантиметър от боя — потвърди Пат.

— И можеш да го свалиш винаги когато поискаш, нали?

— Разбира се, че мога. Не искам да се хваля, но просто сякаш имам вродена способност. Очите ми посочват пробива, който сръчността ми знае как да извърши, а чувството за време и разстояние у мене е втора природа. Татко го наричаше талант, но аз мислех, че ме ласкае. Сега, след като излязох срещу тези хора, разбирам, че е бил прав. Той казваше, че у мене има пълно съчетание между ума и мускулите.

— На всяка секунда и сантиметър от боя — повтори замечтано Стюбнър.

Пат кимна, а Стюбнър, вярвайки му напълно, видя в мечтите си такива златни перспективи, че старият Пат, ако се научеше, би станал от гроба.

— Значи, не забравяй, че сме длъжни да дадем на публиката зрелище, достойно за парите й — каза Сам. — Ще решаваме помежду си колко рунда да трае всяка среща. Сега следващият ти мач ще бъде с Летящия Холандец. Остави го да издържи, да речем, пълни петнадесет рунда и го свали в последния. Това ще ти даде същевременно възможност да покажеш на какво си способен.

— Добре, Сам — беше отговорът.

— За теб ще бъде изпитание — предупреди го Стюбнър. — Може да не успееш да го нокаутираш в последния рунд.

— Слушай какво ще ти кажа — отвърна Пат и вдигна томче стихове от Лонгфелоу, като помълча, за да придаде повече тежест на обещанието си. — Ако не го сваля, никога вече няма да чета поезия, а това за мен не е малко.

— Зная, зная — заяви ликуващ менажерът му, — макар че не мога да разбера какво намираш в нея.

Пат въздъхна, но не отговори. През целия си живот беше срещнал едно-единствено същество, което да обича поезия, и то беше червенокосата учителка, от която се подплаши, та избяга в гората.

5

— Къде отиваш? — запита учудено Стюбнър, като погледна часовника си.

Пат, хванал вече дръжката на вратата, спря и се обърна.

— В Академията на науките — каза той. — Довечера има един професор, който ще чете лекция за Браунинг, а Браунинг е такъв писател, че за да го разбереш, трябва помощ. Понякога си мисля: би трябвало да ходя на вечерно училище.

— Господи боже мой! — ужаси се менажерът. — Та ти довечера излизаш срещу Летящия Холандец.

— Това зная. Но на ринга няма да изляза нито минута преди девет и половина или десет без четвърт. Лекцията свършва в девет и петнадесет. Ако искаш, за по-сигурно мини да ме вземеш с колата си.

Стюбнър вдигна безпомощно рамене.

— Не бой се, няма страшно — успокои го Пат. — Баща ми все разправяше, че боксьорът се чувствува най-зле в часовете преди мача и че много поражения се дължат на нервно сътресение тъкмо тогава, когато няма какво друго да правиш, освен да мислиш какво ще стане и да се тревожиш. А виж, за мен в това отношение няма защо да се безпокоиш. Трябва да си доволен, че мога да ида да слушам лекция.

И късно същата вечер, докато гледаше боя — петнадесет блестящи рунда, — Стюбнър неведнъж се усмихна при мисълта какво биха казали любителите на бокса, ако знаеха, че този великолепен млад боксьор е дошъл на ринга направо от лекция за Браунинг.

Летящия Холандец беше млад швед, който притежаваше необикновена борбеност и беше надарен с феноменална издръжливост. Нито миг не спираше, непрекъснато беше в атака и от гонг до гонг щурмуваше и се биеше. В далечния бой размахваше ръцете като бухалки, а в близкия непрекъснато тласкаше с рамене, боричкаше се и освободеше ли ръка, сипеше удари. От началото до края летеше като ураган, оттам и прякорът му. Не му достигаше само точна мярка за време и разстояние. Въпреки това беше спечелил много срещи, защото от безкрайните удари, които сипеше, поне един от десетина попадаше в целта. Той създаде доста грижи на Пат, който бе поел твърдо задължението да не нокаутира противника си. И макар че не пострада сериозно в боя, Пат не можа съвсем да избегне непрекъснато летящите ръкавици на противника. Но като тренировка състезанието не беше лошо, дори донякъде му доставяше удоволствие.

— Можеш ли да го свършиш в този рунд? — пошепна му Стюбнър на ухото през минутната почивка след петия рунд.

— Разбира се — беше отговорът на Пат.

— Имай предвид, че досега никой не го е нокаутирал — предупреди го Стюбнър няколко рунда по-късно.

— Тогава май ще се наложи да си счупя пръстите — усмихна се Пат. — Зная силата на удара си и като го стоваря, все нещо трябва да се поддаде. Ако не той — моите кокалчета.

— А сега как мислиш, можеш ли да го свалиш? — запита Стюбнър след тринадесетия рунд.

— По всяко време, ти казвам.

— Добре, Пат, тогава остави го до петнадесетия рунд.

В четиринадесетия рунд Летящия Холандец надмина себе си. С удара на гонга той се втурна през ринга право към насрещния ъгъл, където Пат спокойно се изправяше на крака. Публиката изрева, защото знаеше, че Летящия Холандец ще хвърли всичко в боя. Пат схвана забавното положение и си науми да посрещне страхотната атака само с пасивна отбрана, без да нанесе нито един удар. През последвалия триминутен ураган той действително нито удари, нито посегна. Пат направи рядка демонстрация на пасивна защита: ту криеше лицето си с левия лакът и стомаха с дясната ръка; ту според промените в атаката променяше стойката си и с двете ръкавици закриваше лицето си или с двата лакътя и предмишници тялото си; движеше се непрекъснато, подлагаше тромаво плещи или полулягаше върху противника си, затлачвайки движенията му; сам той нито удряше, нито заплашваше с удар, а се тресеше под бесните удари, които се сипеха върху различните му защитни хватки с бързината на дяволски барабанен огън.

Зрителите близо до ринга виждаха и се възхищаваха, но останалите, заблудени, станаха на крака и ревяха от възторг под измамното впечатление, че Пат, безпомощен, търпи страшен бой. Свърши рундът и публиката, недоумяваща, се отпусна на седалките, като видя как Пат се прибра с твърди стъпки в ъгъла си. Просто непонятно! Трябваше уж да е смачкан на пюре, а пък то нищичко му няма.

— Как ще го свършиш? — запита Стюбнър угрижено.

— За десет секунди — заяви Пат уверено. — Ти само гледай.

Никакъв фокус нямаше в цялата работа. Щом удари гонгът и Пат скочи на крака. Той даде да се разбере недвусмислено, че за пръв път в този мач е решил да се справи с противника си. Сега нито един зрител не се подлъга. Сам Летящия Холандец разбра това и за пръв път в своята кариера видимо се поколеба, когато се срещнаха в средата на ринга. За частица от секундата застанаха готови един срещу друг. После Летящия Холандец скочи върху противника си и Пат с добре отмерено дясно кроше го приспа още във въздуха.

Полетът на Пат Глендън нагоре към славата започна след този мач. Спортните среди и коментатори го взеха под крилото си. За първи път Летящия Холандец беше загубил с нокаут. Победителят му се оказа магьосник в защитата. Излезе, че предишните му победи не са били случайни. Страшен удар се криеше и в двете му ръце. Какъвто беше гигант, чакаше го кариера. Минало е вече за него времето, твърдяха коментаторите, да си пилее силите с третостепенни боксьори и дръвници. Къде са Бен Мензис, Ридж Рийд, Бил Таруотър и Ърнест Лосън? Време е да се срещнат с този младок, който неочаквано беше показал, че е боксьор от класа. Какво чака впрочем менажерът му, та не ги призове на бой?

После славата дойде за един ден; защото Стюбнър разкри тайната, че неговият човек не е никой друг, а синът на Пат Глендън, стария Пат, героя на ринга от онова време. Веднага го кръстиха „младият“ Пат Глендън, а спортистите и репортьорите се тълпяха наоколо му, за да го адмирират, да го подкрепят, да пишат отзиви за него.

Като започна с Бен Мензис и завърши с Бил Таруотър, Пат призова на бой, боксира се и нокаутира четиримата второразредници. За тази цел му се наложи да пътува, като мачовете се състояха в Голдфилд, Денвър Дексас и Ню Йорк. Месеци бяха необходими за това, тъй като по-големите мачове не се уреждаха лесно, а и самите боксьори искаха повече време за тренировка.

През втората година той започна да се справя с шестимата големи боксьори, които стояха в подножието на стълбицата на шампионите от тежка категория. Здраво стъпил, на върха на стълбицата стоеше „великият“ Джим Ханфорд, непобеденият световен шампион. Тук, в най-горните стъпала, напредването вървеше по-бавно, макар че Стюбнър беше неуморим в уреждането на срещи и в раздухването на кампания сред спортното общество, за да принуди противника да се бие. Уил Кинг беше отстранен в Англия и Глендън гони Том Харисън из половината земно кълбо, за да го победи на празника на бокса в Австралия.

Но призовете ставаха все по-големи. Вместо стоте долара, които печелеше при първите си срещи, сега Пат получаваше от двадесет до тридесет хиляди долара на мач, а също така подобни суми и от кинематографията. Като менажер Стюбнър взимаше своя процент от всичко това според условията на договора, съставен от стария Пат, така че той и Глендън богатееха въпреки огромните си разходи. Това се дължеше преди всичко на простия живот, който водеха. Те не бяха прахосници.

Стюбнър се беше увлякъл в недвижими имоти и средствата му, вложени в апартаменти и жилищни блокове в Сан Франциско, бяха много повече, отколкото Глендън би могъл да си представи. Съществуваше обаче таен тотализатор, групичка хора, които знаеха с точност размера на Стюбнъровите владения, а освен това кинематографията плащаше на менажера огромни дивиденти, за които Глендън никога не беше чувал.

Най-сериозната задача на Стюбнър беше да поддържа наивността на своя млад гладиатор. Пък и не му беше трудно. Глендън, който нямаше никакво взимане-даване с деловата страна на бокса, слабо се интересуваше от тия неща. Освен това, където и да го отвеждаха пътуванията му, той прекарваше свободното си време на лов и риболов. Рядко се събираше с хората от спортния свят, беше пословично срамежлив и затворен и предпочиташе художествените галерии и стихосбирките пред спортните клюки. А и треньорите му, и учебните му партньори имаха строги инструкции от менажера да си сдържат езика от най-невинни намеци за корупция в бокса. Стюбнър беше застанал във всяко отношение между Глендън и останалия свят. Дори никога не интервюираха Пат, без да присъствува Стюбнър.

Само веднъж към Глендън се обърнаха направо. Беше тъкмо преди боя му с Хендерсън; в коридора на хотела набързо, шепнешком му предложиха сто хиляди долара и човекът има късмет, че Пат се сдържа и само го отстрани с рамото си, отминавайки го, без да отговори. Той разказа случая на Стюбнър, който рече:

— Това е само номер, Пат. Опитали са да те подхлъзнат. — Той видя как в сините очи светна гняв. — А може би и нещо по-лошо. Ако бяха успели да те подмамят, можеше да се появи такава голяма сензация във вестниците, че да те свърши. Но не вярвам. Такива работи вече не се случват. Това са предания, нищо друго, наследени още от ранната история на ринга. Имало е в миналото корупция, но никой боксьор или менажер с авторитет не би дръзнал днес да извърши подобно нещо. Разбери, Пат, хората в бокса са чисти и честни като спортистите от професионалния бейзбол, а от него по-чист и по-честен спорт няма.

И през цялото време, докато говореше, Стюбнър помнеше, че предстоящият бой с Хендерсън трябва да бъде не по-къс от дванадесет рунда — това за кинематографията — и да продължи не повече от четиринадесетия рунд. А той знаеше, освен това, че самият Хендерсън е обещал да не издържи повече от четиринадесетия рунд — дотолкова големи бяха заложените суми.

А Глендън, към когото вече никой не се обърна направо, съвсем забрави за този случай и прекара целия следобед в правене на цветни снимки. Фотокамерата беше станала напоследък любимото му занимание. Тъй като обичаше живописта, а не можеше да рисува, беше прибягнал към компромис, заемайки се с фотография. В ръчния му багаж влизаше куфар, натъпкан с книги по въпроса, и той прекарваше дълги часове в тъмната стаичка, където извършваше сам различните операции. Никога не беше съществувал велик боксьор, който да стои толкова настрана от боксовите среди. Тъй като нямаше за какво да говори с хората, които срещаше, наричаха го мрачен и необщителен и по този начин се оформи за него особена вестникарска слава — не толкова преувеличена, отколкото изцяло изопачена. С две думи, печатът го представяше силен като бик, тъп, глупав звяр и един несериозен спортен коментатор го кръсти „Първобитния звяр“. Прякорът си извоюва гражданственост. Останалите братя по перо го приветствуваха с възторг и оттогава насетне името на Глендън вече не се появяваше в печата без прякора. Често в заглавие или под снимка се появяваха само думите Първобитния звяр с главни букви и без кавички. Цял свят знаеше кой е този звяр. Това го накара да се затвори още повече в себе си и породи в него дълбока неприязън към вестникарското съсловие.

Но по отношение на бокса предишният му умерен интерес се засили. Боксьорите, с които се срещаше сега, бяха всичко друго, но не и „леваци“ и победите не идваха толкова лесно. Това бяха отбрани мъже, опитни генерали на ринга и всеки бой представляваше отделен проблем. Имаше случаи, когато беше невъзможно да ги нокаутира в който и да е от условените рундове на борбата. Така беше със Сулцбергер, гиганта германец. Колкото и да се мъчеше, той не можа да го свали в осемнадесетия рунд, в деветнадесетия се повтори същата история и чак в двадесетия успя да пробие изумителната му защита и да го свали. Глендън намираше все повече удоволствие в бокса и това беше придружено с по-строга и продължителна тренировка. Тъй като никога не пилееше силите си в безпътен живот и прекарваше повечето време на лов по планините, той фактически беше винаги в блестяща форма и за разлика от бащината му кариера неговата не се помрачи от нещастни случаи. Никога не си счупи кост, дори пръст си не повреди. Едно нещо забеляза Стюбнър със затаена радост — младият му боец вече не говореше, че ще се завърне завинаги в планината, щом спечели шампионската титла от Джим Ханфорд.

6

Венецът на неговата кариера бързо приближаваше. Великият шампион беше заявил публично, че е готов да се срещне с Глендън, щом той се справи с тримата или четирима кандидати за шампионата, които стояха между тях. В течение на шест месеца Пат успя да отстрани Кид Макграт и Джон Макбрайд от Филаделфия; оставаха само Нат Пауърс и Том Кянъм. И всичко щеше да бъде наред, ако някаква девойка от обществото не се беше впуснала в журнализма от любов към приключенията и ако Стюбнър не се беше съгласил на едно интервю с жената-репортьор от вестник „Курир джърнъл“, издаван в Сан-Франциско.

Дописките й се поместваха винаги под името Мод Сенгстър — всъщност това беше истинското й име. Фамилията Сенгстър беше богата и известна. Нейният основател, старият Джейкъб Сенгстър, на времето беше нарамил вещите си и отишъл да работи като ратай на Запад. Открил беше в Невада неизчерпаеми залежи боракс и започнал да извозва рудата с кервани мулета, докато построил железопътна линия за целта. После беше хвърлил печалбите от боракса за покупката на стотици и хиляди квадратни мили гора за строителен материал в Калифорния, Орегон и Вашингтон. По-късно, съчетавайки политиката с бизнеса, беше подкупил държавни дейци, съдии и котерии, ставайки крупен промишлен магнат. Накрая беше умрял в почести, разочарован, оставил името си — мръсно петно, върху което бъдещите историци да пускат димна завеса — заедно с няколкостотин милиона, за които четиримата му синове да се дърлят. Последвалите съдебни, икономически и политически борби между синовете му вълнуваха и забавляваха Калифорния в продължение на цяло поколение и завършиха със смъртна омраза и скъсване на отношенията помежду им. Най-младият, Теодор, по средата на жизнения си път преживя нравствен прелом, разпродаде животновъдните си ферми и расовите коне за надбягване и се хвърли в борба против всички продажни ръководители на своя роден щат, включително против повечето милионери, в донкихотовски опит да прочисти щата от безчестието, насадено от стария Джейкъб Сенгстър.

Мод Сенгстър беше най-голямата дъщеря на Теодор. В Сенгстъровия род мъжете по правило бяха бойки натури, а жените красавици. Мод не правеше изключение. Пък и сякаш беше наследила от Сенгстъровия род малко от вируса на приключенията, защото, когато стана пълнолетна, извърши сума неща, които не бяха редни за една жена с нейното положение. Макар че беше партия за женитба една на десет хиляди, тя остана неомъжена. Живя в Европа, а не си доведе мъж с благородническа титла и отхвърли предложенията на голям брой местни кандидати. Увлече се по спорта, спечели първенството по тенис в щата и със своите ексцентричности държеше нащрек седмичните печатни издания на отбраното общество; заради облог вървя пеша от Сан Матео до Санта Круц и веднъж предизвика сензация, като игра поло в мъжки тим на едно закрито състезание в Бърлингейм. Между другото тя се беше увлякла по живописта и държеше ателие в латинския квартал на Сан Франциско.

Всичко това нямаше особено значение дотогава, докато не се изостриха пристъпите на баща й „да я вкара в пътя“. Пламенно независима, не срещнала още мъжа, на когото с готовност би се подчинила, а отвратена от кандидатите си, Мод не изтърпя бащината намеса в нейния живот и сложи венец на всичките си прегрешения пред обществото, като напусна дома и постъпи на работа в „Курир джърнъл“. Започнала с двадесет долара седмично, заплатата й бързо се покачи на петдесет. Работата ѝ беше главно да пише отзиви в областта на музиката, театъра и художествените изложби, макар че тя не се отказваше и от обикновени журналистически подвизи, ако обещаваха да са достатъчно интересни. Така например тя успя да изтръгне голямо интервю от Морган в един момент, когато го гонеха безуспешно десетина от най-великите нюйоркски журналистически светила; тя слезе на дъното на залива Златните врата във водолазен костюм и летя с Рууд, „Човекът-птица“, когато той счупи всички рекорди за продължителен полет, като кацна чак в Ривърсайд.

Но не би трябвало да се смята, че Мод Сенгстър беше загрубяла амазонка. Напротив, тя представляваше сивоока, стройна млада жена, двадесет и три или двадесет и четири годишна, със среден ръст и необикновено малки ръце и крака за една спортистка или за какъвто и да е друг вид жена. Освен това тя умееше далеч по-добре от повечето спортистки да бъде изящно женствена.

По нейно предложение стана така, че редакторът й възложи да вземе интервю от Пат Глендън. Като не се смята това, че веднъж в Палас Грил беше зърнала за миг боксьора Боб Фицсимънс във фрак, тя никога в живота си не беше виждала боксьор-професионалист. Пък и не беше любопитна да види — поне до деня, в който младият Пат Глендън пристигна в Сан Франциско, за да тренира за мача си с Нат Пауърс. Тогава я заинтригува вестникарската му слава. Първобитния звяр — сигурно си заслужава да се види! От онова, което беше чела за него, тя си го представяше като човек-страшилище, безкрайно тъп, мрачен и свиреп като звяр от джунглите. Наистина поместените във вестника негови снимки не показваха такива качества, но все пак личеше огромната му физическа сила, която би могло да се очаква, че ще отговаря на тях. И тъй, в часа, определен от Стюбнър, Мод, придружена от вестникарския фотограф, се запъти към тренировъчната зала „Клиф-хаус“.

А собственикът на недвижими имоти тъкмо си имаше неприятности. Пат се бунтуваше. Седнал, преметнал големия си крак през ръчката на креслото, похлупил Шекспировите сонети на коляното си, той разпалено ораторствуваше против съвременната жена.

— За какво им трябва да си пъхат носа в бокса? — питаше той. — Тук не им е мястото. Та какво ли разбират от бокса? Не ми стигат досега мъжете-репортьори. Аз не съм ви мечка тука! Тая жена идва да прави от мен зрелище. Не мога да понасям жени в тренировъчната и не ме интересува, че била репортьор.

— Но тя не е обикновен репортьор — възрази Стюбнър. — Чувал ли си за Сенгстъровци? Онези, милионерите?

Пат кимна с глава.

— Е, тя е от тях. Тя е от висшето общество и тъй нататък. Би могла ей сега, ако поиска, да се намира в компанията на Блингъмовци, вместо да работи за пари. Баща й струва петдесет милиона като нищо.

— Тогава за какво работи във вестника? Да заема само мястото на някой безработен бедняк.

— В конфликт е с баща си, нещо се скарали по времето, когато той се зае с чистката в Сан Франциско. Тя се махнала. И да ти кажа едно нещо, Пат, тя си играе с английския език, както иска. По цялото крайбрежие няма журналист да се мери с нея, когато седне да пише.

Пат започна да слуша с интерес и Стюбнър забърза.

— Тя пише и поезия, истински такива стихчета, също като тебе, само че май нейните са по-добри от твоите, защото веднъж издаде цяла книжка със стихове. Тя дава отзиви за представленията. Взема интервю от всеки голям артист, който попадне в този град.

— Срещал съм името й във вестниците — забеляза Пат.

— Срещал си го я. И тя ти прави чест, Пат, като идва да те интервюира. На тебе това няма да струва никакъв труд. Аз ще съм тук и сам ще й давам повечето сведения. Нали, знаеш, винаги съм го правил.

Пат го погледна с благодарност.

— И друго нещо, Пат, не забравяй, че трябва да се примириш с тези интервюта. Ами това е част от работата ти. Това е голяма реклама, а ни идва безплатно. Да я купим не можем. Тя заинтригува хората, събира публиката, а публиката е, която носи приходите. — Той млъкна, ослуша се, после погледна часовника си. — Трябва да е тя. Ще ида да я посрещна и да я доведа. Ще й пошушна да бъде кратка, нали знаеш, и няма да откара дълго. — На вратата той се обърна: — И бъди учтив, Пат, не млъквай като риба. Отговаряй ѝ, когато те пита.

Пат остави сонетите на масата, взе вестник и си даде вид, че се е задълбочил в него, когато Стюбнър и Мод влязоха. Той стана. Срещата разтърси и двамата. Щом сините очи срещнаха сивите, сякаш мъжът и жената извикаха едновременно от радост, сякаш всеки от тях беше намерил нещо дълго търсено и очаквано. Но това трая само миг. И двамата бяха очаквали да видят толкова различни неща у другия, че в следния момент ясният зов за взаимност отстъпи място на смущението. Като всяка жена Мод първа се овладя, и то без да даде вид, че й се е случило нещо. Тя прекоси по-голямата част от разстоянието, което ги делеше в стаята, за да се ръкува с Глендън. Колкото за него той едва ли разбираше какво бърбори, когато ги запознаха. Ето, това беше жена, истинска жена! Откъде да знае, че на света може да има такова същество. Малкото жени, които беше забелязал, съвсем не подсказваха, че съществува такова нещо. Интересно какво би казал за нея старият Пат, дали тя е онази, за която му беше препоръчал да се държи с двете ръце. Пат си даде сметка, че по някаква случайност задържа ръката ѝ. Той я погледна с любопитство, очарован и смаян от нейната крехкост.

Тя от своя страна се мъчеше да заглуши отзвука от първия ясен зов. Ненадейният й порив към чуждия човек — това е само някакво странно преживяване, нищо повече. Та не е ли той първобитният звяр на ринга, огромният тъп мъжкар-побойник, който бъхтеше своите ближни — мъжкари от същия тъп вид? Тя се усмихна на начина, по който Пат продължаваше да държи ръката ѝ.

— Моля, искам си ръката, господин Глендън — каза тя. — Аз… тя ми трябва, нали разбирате?

Той я погледна с недоумение, проследи погледа й към ръката, която беше сграбил, и изведнъж я пусна с неловка прибързаност, а кръвта видимо нахлу в лицето му.

Тя забеляза изчервяването и й мина през ума, че той не изглежда такъв недодялан звяр, какъвто си го беше рисувала. Не можеше да си представи звяр да се изчерви от каквото и да е. Почувствува също, че й харесва у него липсата на свободна лекота, с която да измърмори някакво извинение. Смущаваше я обаче начинът, по който той я поглъщаше с очи. Беше се загледал в нея като насън, а страните му все повече и повече пламваха.

Стюбнър в това време й подаде стол и Глендън се отпусна машинално в креслото си.

— Той е в отлична форма, мис Сенгстър, в отлична форма — говореше менажерът. — Нали така, Пат? Никога не си се чувствувал по-добре, нали?

Това досаждаше на Глендън. Веждите му се свиха недоволно и той не отговори.

— Отдавна исках да се срещна с вас, господин Глендън — каза мис Сенгстър. — Никога досега не съм взимала интервю от боксьор, така че, ако не се справям умело, вярвам, ще ми простите.

— А може би по-добре е отначало да го видите как работи — предложи менажерът. — Докато се преоблече за ринга, мога да ви разправя сума неща за него, и то най-нови работи. Ще повикаме Уолш и ще покажем два-три рунда, а, Пат?

— Нищо подобно няма да покажем — изръмжа Глендън грубо, точно тъй, както подобава на първобитен звяр. — Продължавайте интервюто.

Но интервюто никак не вървеше. Повечето говореше Стюбнър; той даваше идеите, а това беше достатъчно, за да ядоса Мод Сенгстър, докато Пат и уста не отваряше. Тя изучаваше финото му лице, ясносините раздалечени очи, правилния, почти орлов нос, твърдите целомъдрени устни, по мъжки прекрасни, с извити нагоре ъгълчета, които далеч не предвещаваха някаква мрачност. Загадъчна личност, си казваше тя, ако е вярно това, което пишат за него вестниците. Напразно търсеше тя белезите на звяра и напразно се опитваше да установи допир с него. От една страна, твърде малко знаеше за професионалните боксьори и за ринга, а, от друга — откриеше ли някаква тема за разговор, бълващият сведения Стюбнър я грабваше веднага.

— Трябва да е много интересен животът на боксьора — каза тя по едно време и добави с въздишка: — Как бих желала да зная повече неща за него. Кажете ми защо се биете? Не, да оставим настрана паричния въпрос. — Това тя каза, за да отстрани от разговора Стюбнър. — Прави ли ви удоволствие, като се биете? Вълнува ли ви, че си мерите силите с други мъже? Аз надали зная как да изразя това, което искам да кажа, но моля, бъдете търпелив с мен.

Пат и Стюбнър заговориха едновременно, но за първи път Пат взе връх над менажера си.

— Отначало не ми беше интересно…

— Беше му страшно много лесно, разбирате ли — прекъсна го Стюбнър.

— … Но по-късно — продължи Пат, — когато се срещнах с по-добрите боксьори, с истинските, големите, умните, при които трябваше повече…

— Да се мобилизирате? — подсказа тя.

— Да, точно така, повече да се мобилизирам, почувствувах, че ме интересува… дори много. И все пак не е чак толкова увлекателно за мен, колкото би могло да бъде. Видите ли, макар че всеки мач е като задача, която трябва да разреша с ума и мускулите си, все пак за мен изходът никога не е под съмнение…

— Никога не е допускал негов мач да се решава по точки — заяви Стюбнър. — Печелил е всеки мач с нокаут.

— И тази сигурност от изхода на боя, тя е, която ми ограбва онова, дето си мисля, че ще да е най-вълнуващото удоволствие — завърши Пат.

— Може би ще почувствуваш нещичко от това „вълнуващо удоволствие“, като излезеш срещу Джим Ханфорд — додаде менажерът.

Пат се усмихна, но не каза нищо.

— Разправете още нещо — помоли Мод, — нещо за чувствата, които ви вълнуват, когато се биете.

И тогава Пат озадачи менажера си, мис Сенгстър и себе си, като изпусна думите:

— Струва ми се, че не искам да говоря с вас по такива въпроси. Сякаш има по-важни неща, за които вие и аз имаме да си приказваме. Аз…

Той спря внезапно, съзнавайки какво говори, но без да разбира защо го казва.

— Ами да — възкликна тя с жар, — така е! Личността на човека, тя прави интервюто интересно.

Но езикът на Пат си остана вързан, а Стюбнър се отплесна да сравнява статистически тежестта, размерите и обема на неговия шампион с данните на Сандоу, на Страшния турчин, на Джефриз и на другите съвременни силни мъже. Това слабо интересуваше Мод Сенгстър и тя даде да се разбере, че й е скучно. Очите й случайно попаднаха на сонетите. Тя взе книгата и погледна въпросително Стюбнър.

— На Пат е — каза той. — Пат се увлича по такива фантазии, и по цветна фотография, и по художествени изложби и тям подобни. Но, за бога, не публикувайте нищо по този въпрос. Ще му съсипете реномето.

Тя погледна Глендън с укор и той веднага се смути. А за нея беше възхитително. Този стеснителен младеж с тяло на гигант, един от кралете на бокса, четеше поезия, ходеше по художествени изложби и правеше опити с цветна фотография! Не, без съмнение тук нямаше никакъв първобитен звяр. Тя отгатна сега — самата му стеснителност се дължеше на чувствителност, съвсем не на глупост. Сонетите на Шекспир! Това беше благодатна тема за проучване. Но Стюбнър не й даде да се възползува от случая и отново занарежда безкрайните си статистики.

Няколко минути по-късно тя съвсем несъзнателно засегна най-плодотворната от всички теми. Откакто бе открила сонетите, първоначалното й силно влечение към него бе започнало да оживява. Великолепната му фигура, красивото му лице, целомъдрените устни, ясните очи, финото чело, което ниско подстриганата руса коса не скриваше, атмосферата на здраве и чистота, която лъхаше от него — всичко това по-скоро подсъзнателно я привличаше тъй, както никога не беше я привличал мъж; а въпреки това в ума й продължаваха да се въртят лошите слухове, които беше чула само преди един ден в редакцията на „Курир джърнъл“.

— Вие бяхте прав — каза тя. — Има нещо по-важно, за което трябва да говорим. Искам вие да разрешите нещо, което ме мъчи. Имате ли нещо против?

Пат поклати отрицателно глава.

— Ако говоря откровено? Грубо откровено? Слушала съм понякога мъжете да говорят за този или онзи мач и за шансовете да спечелят, ако заложат пари; и макар че на времето не обръщах внимание, струваше ми се, че по общо признание съществуват доста мошеничества и измами, свързани с бокса. Сега, като гледам например вас, чувствувам, че е трудно да го възприема. Как можете вие да бъдете съучастник в подобна измама? Бих могла да разбера, че харесвате спорта заради самия спорт, както и за парите, които той ви носи, но не мога да разбера…

— Нищо няма за разбиране — намеси се бързо Стюбнър, а устните на Пат се разтеглиха в лека, снизходителна усмивка. — Това са все бабини деветини, тия приказки за сделки, за предварително уговорени резултати от мачовете и тям подобни глупости. Нищо вярно няма в това, мис Сенгстър, уверявам ви. А сега да ви разкажа как открих господин Глендън. Едно писмо, което получих от баща му…

Но Мод Сенгстър не даде възможност да бъде отвлечена от темата и се обърна към Пат.

— Слушайте. Спомням си особено един случай. Беше някакъв мач преди месеци. Забравила съм състезателите. Един от редакторите на „Курир джърнъл“ ми каза, че има намерение да спечели добри пари. Не каза, че се надява, а че има намерение! Повери ми, че е от „вътрешните“ и че залага на броя на рундовете. Каза, че боят ще завърши в деветнадесетия рунд. Това беше вечерта преди мача. А на другия ден той победоносно ми обърна внимание на факта, че мачът е завършил точно в този рунд. Не взех никакво отношение — ни добро, ни лошо. Тогава професионалният бокс не ме интересуваше. Но сега ме интересува. На времето това ми се струваше съвсем съвместимо със смътната представа, която имах за бокса. И тъй, виждате, че не всичко е бабини деветини, нали?

— Зная този мач — каза Глендън. — Беше между Оуен и Мъргуедър. И наистина, Сам, той завърши в деветнадесетия рунд. А тя каза, че е чула да се споменава този рунд предишния ден. Как си го обясняваш, Сам?

— Ами как ще си обясниш, когато човек изтегли от лотарията билет, който печели? — изплъзна се менажерът, докато напрягаше ума си какво да отговори. — Точно там е работата я. Хора, които следят боксьорите в каква форма са, условията им, секундите, правилата и тям подобни, често налучкват колко рунда ще трае мачът, тъй както има и хора, дето се знае, че са печелили на конните състезания при един шанс на стоте. И не забравяйте едно: че за всеки, който печели, има друг, който губи, има друг, дето не е налучкал правилно. Мис Сенгстър, уверявам ви, честна дума, предварително нагласени сделки, такова нещо в бокса направо… не съществува.

— Какво е вашето мнение, господин Глендън? — запита тя.

— Също като моето — побърза да отговори Стюбнър вместо него. — Той знае, че това, което казвам, е дума, но дума истина. Никога в живота си не се е боксирал другояче, освен честно. Нали така, Пат?

— Да, така е — потвърди Пат и най-странното за Мод Сенгстър беше, че сама е убедена в неговата правдивост.

Тя прокара длан по челото, сякаш да се отърси от недоумението, което замъгляваше мислите ѝ.

— Слушайте — каза тя, — снощи същият редактор ми каза, че предстоящата ви среща е нагласена дотам, че се знае дори в кой рунд ще завърши.

— Тогава редакторът лъже! — изгърмя за първи път гласът на Пат.

— Но за предишния мач не излъга — предизвика го тя.

— В кой рунд каза той, че ще завърши моят мач с Нат Пауърс?

Преди да успее тя да отговори, менажерът се намеси.

— Хайде бе, Пат, глупости — извика той. — Млъкни, това са обикновените слухове около ринга. Я да продължим интервюто.

Глендън не го и погледна; очите му, устремени в нейните, не бяха вече меко сини, а сурови и заповедни. Сега тя беше сигурна, че се е натъкнала на нещо потресаващо, нещо, което щеше да обясни всички загадъчни за нея неща. Същевременно я вълнуваше повелителното в гласа и погледа му. Това е истински мъж, който би могъл да сграбчи живота в ръцете си и да изтръгне от него, каквото пожелае.

— Кой рунд каза редакторът? — повтори Пат въпроса си.

— За бога, престани с тези глупости, Пат — намеси се Стюбнър.

— Моля, дайте ми възможност да отговоря — каза Мод Сенгстър.

— Аз и сам мога да говоря с мис Сенгстър — добави Глендън. — Ти излез, Сам. Иди, занимавай се с онзи фотограф!

Последва напрегнат, мълчалив миг; погледите им се срещнаха, после менажерът се запъти бавно към вратата, отвори я и обърна глава, за да слуша.

— А сега, кой рунд каза редакторът?

— Дано не греша — промълви тя с трепет, — но съм съвсем сигурна, че каза шестнадесетия рунд.

Тя видя как изненада и гняв пламнаха по лицето на Глендън, видя гнева и укора в погледа, който той метна към менажера си, и разбра, че ударът й е попаднал в целта.

А за гнева му имаше причина. Той помнеше, че бяха обсъждали въпроса със Стюбнър и бяха решили да покажат на публиката зрелище, достойно за парите ѝ, без да продължават ненужно мача, и да го завършат в шестнадесетия рунд. А ето че някаква жена от редакцията на вестник спомена тъкмо този рунд.

Стюбнър стоеше на прага полумъртъв и блед и очевидно правеше усилия да се държи на крака.

— После ще се видим с теб — каза му Пат. — Затворѝ вратата след себе си.

Вратата се затвори и двамата останаха сами. Глендън не продума. Лицето му откровено изразяваше тревога и смущение.

— Е? — запита тя.

Той стана и се изправи с целия си ръст над нея, след това пак седна, като навлажни устните си с език.

— Ще ви кажа нещо — проговори най-сетне. — Мачът няма да завърши в шестнадесетия рунд!

Тя не отвърна нищо, но нейната недоверчива и подигравателна усмивка го жегна.

— Вие само почакайте, мис Сенгстър, ще видите, че този ваш редактор има грешка.

— Искате да кажете, че програмата ще бъде променена? — запита тя дръзко.

Той потрепера от убодването на думите ѝ.

— Не съм свикнал да лъжа — каза той сухо, — дори пред жени.

— Нито мен излъгахте, нито пък отрекохте, че програмата ще бъде променена. Може би съм глупава, господин Глендън, но не виждам каква разлика има дали ще свърши мачът в този или онзи рунд, щом като е предварително нагласено и се знае.

— Аз ще ви определя рунда и никоя друга жива душа няма да знае.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Цялата работа ми прилича много на подшушнат съвет — къде да се заложи при конни състезания. Нали знаете, така стават тези неща. Освен това аз не съм съвсем глупава и разбирам, че тук има нещо нередно. Защо се разгневихте от това, че споменах рунда? Защо се разгневихте на вашия менажер? Защо го изпъдихте от стаята?

Вместо да отговори, Глендън отиде до прозореца, сякаш да надзърне навън, там промени решението си, полуобърна се и тя, без да гледа, почувствува, че изучава лицето ѝ. Той се върна и седна на мястото си.

— Казахте, че не съм ви излъгал, мис Сенгстър, и сте права. Не съм. — Той млъкна, подбирайки с мъка точни думи, за да обясни положението. — А мислите ли, че можете да повярвате това, което ще ви кажа? Ще повярвате ли честната дума на… професионален боксьор?

Тя кимна сериозно, като го гледаше право в очите, уверена, че това, което ще й каже, е истина.

— Винаги съм се бил честно и почтено. Никога в живота си не съм докосвал нечестно спечелена пара, нито съм се опитвал да участвувам в нечестни сделки. Това е. Сега да продължа. Вие ме разстроихте страшно с това, което ми казахте. Не зная как да разреша въпроса. Не мога да отсъдя прибързано. Не зная, но, изглежда, работата е лоша. Ей това ме тревожи. Защото, видите ли, Стюбнър и аз обсъдихме заедно този мач и помежду си се уговорихме борбата да завърши в шестнадесетия рунд. Сега вие ми говорите за същия рунд. Как е узнал онзи редактор? От мен не е! Трябва Стюбнър да е издал работата… освен ако… — той спря, за да обмисли въпроса, — освен ако онзи редактор има просто щастлив нюх. Не мога да взема отношение. Ще трябва да си отварям очите, да чакам и да се ориентирам. Всяка дума, която ви казах, е истина и ето ръката ми като гаранция.

Той отново стана от стола и се изправи над нея. Тя също стана и малката й ръка потъна в широката му длан. Погледнаха се откровено, право в очите, след това и двамата неволно сведоха поглед към стиснатите си ръце. Тя почувствува, че никога не е съзнавала тъй ясно своята женственост. Поразителен беше контрастът на двата пола, подчертан от тези две длани — едната крехка, мека, женска, другата тежка, мускулеста, мъжка. Първи проговори Глендън.

— Колко лесно е да ви причини човек болка — каза той и в същото време тя почувствува как здравото му ръкостискане се отпусна и превърна почти в ласка.

Мина й през ума, че старите пруски крале обичали да имат гвардейци-гиганти; тя се изсмя на неуместната асоциация, като изтегляше ръката си.

— Радвам се, че днес дойдохте тук — каза той, после неловко побърза да добави обяснение, което се опровергаваше от топлия блясък на възхищение в очите му. — Искам да кажа, че се радвам, защото може би ми отворихте очите за нечестните сделки, които са се вършили.

— Вие ме изненадахте — каза тя настойчиво. — Струваше ми се толкова общопризнат фактът, че професионалният бокс е пълен с поквара и нечестни сделки, че не мога да разбера как е възможно вие, един от главните му представители, да не знаете това. Мислех си, че е в реда на нещата да знаете всичко, а сега ме убедихте, че никога не сте го и сънували. Вие сигурно сте различен от другите боксьори.

Той кимна с глава.

— Предполагам, че това обяснява нещата. Ето какво се получава, като страни човек от бокса — от другите боксьори, от уредниците и от спортната публика. Лесно им е било да ми хвърлят прах в очите. Но остава да се види дали действително са ми хвърлили прах или не. Разбирате ли, аз лично ще установя това.

— И ще го промените? — запита тя с почти затаен дъх, уверена някак си, че той може да направи всичко, каквото реши.

— Не, ще напусна ринга — беше отговорът му. — Ако играта е нечестна, не искам да имам вече нищо общо с нея. И едно е сигурно: този, предстоящият мач с Нат Пауърс ще завърши не в шестнадесетия рунд. Ще оставя боят да продължи до двадесетте рунда. Вие само гледайте.

— И не бива да казвам на редактора?

Тя беше вече станала и се готвеше да си тръгне.

— В никой случай! Ако е само догадка от негова страна, да се примири със съдбата си. Но ако има нещо гнило в цялата работа, заслужава да загуби всичко, което залага. Това нека да остане малка тайна между вас и мен. Знаете ли какво ще направя? Ще ви съобщя рунда. Няма да се въздържа до двадесетте. Ще сваля Нат Пауърс в осемнадесетия.

— А аз никому няма да пошушна — увери го тя.

— Ще ми се да ви помоля за една услуга — нерешително рече той. — Може би е голяма услуга.

Изразът на лицето й показа мълчаливо съгласие, сякаш услугата е вече дадена, и той продължи:

— Зная естествено, че няма да използувате за интервюто тези тъмни сделки. Но аз искам нещо повече. Искам изобщо да не публикувате нищо.

Тя го стрелна с проницателните си сиви очи, после сама се зачуди на отговора си.

— Разбира се — съгласи се тя. — Няма да бъде публикувано нищо. Нито ред няма да напиша.

— Така и знаех — просто каза той.

В първия миг я разочарова липсата на благодарност, но в следващия беше доволна, че не й благодари. Почувствува различната основа, на която той гради тяхната едночасова среща, и стана дръзка във въпросите си.

— Откъде знаехте? — запита тя.

— Сам не разбирам. — Той тръсна глава. — Не мога да го обясня. Приемам го като нещо съвсем естествено. Някак си ми се струва, че зная много неща за вас и за мен.

— Но защо да не публикувам интервюто? То е добра реклама, както казва вашият менажер.

— Зная — отговори той бавно. — Но не искам познанството ни да е свързано с това. Мисля, че ще бъде оскърбително, ако го публикувате. Не искам да смятам, че съм се запознал с вас служебно. Ще ми се да запомня разговора ни тук като разговор между мъж и жена. Не зная дали разбирате какво искам да кажа. Но така го чувствувам. Искам да запомня срещата като между мъж и жена.

Докато говореше, очите му я гледаха тъй, както мъж гледа жена. Тя чувствуваше неговата сила и пулс, чувствуваше се необяснимо непохватна в говора и неумела пред този човек, който се славеше като вързан в езика и тромав. Явно, той умееше да говори по-направо по същината на въпроса и по-убедително от повечето мъже и най-убедително й подействува не друго, а собствената й вътрешна увереност, че това е само наивна и проста откровеност от негова страна, а не преструвка и поза.

Той я изпрати до колата и я развълнува отново, когато се сбогува с нея. Ръцете им бяха пак стиснати, когато той каза:

— Някой ден ще се видим. Аз искам да ви видя. Някак си имам чувството, че между нас не е казана последната дума.

И докато колата потегляше, тя усети, че има подобно чувство и у нея. Не беше това последната й среща с този твърде вълнуващ Пат Глендън, крал на боксьорите и първобитен звяр.

В тренировъчната зала Глендън срещна разтревожения си менажер.

— Кой те караше да ме пъдиш? — запита Стюбнър. — Свършени сме. Страшна каша забърка. Ти никога не си оставал сам пред репортьор и сега ще видиш, като излезе това интервю в печата.

Глендън, който го наблюдаваше с хладна насмешка, понечи да се обърне и отмине, после се разколеба.

— Няма да излезе никакво интервю в печата — каза той.

Стюбнър го погледна рязко.

— Помолих я да не го публикува — обясни Глендън.

Тогава Стюбнър избухна.

— Да не мислиш, че ще хвърли такава сочна сензация в коша?

Глендън настръхна и гласът му стана груб и неприятен.

— Нищо няма да публикува! Тя ми каза! А да се съмняваш значи да я наричаш лъжец.

Ирландският гняв гореше в очите му и затова, пък и заради несъзнателното яростно свиване на юмруците му Стюбнър, който познаваше тяхната сила, не посмя повече да се съмнява.

7

Не беше нужно много време за Стюбнър, за да открие, че Глендън смята да удължи мача, макар че, както и да се опитваше, не можа да долови до кой рунд. Но той, без да губи време, тайно се договори за някои неща с Нат Пауърс и неговия менажер. Пауърс имаше верни поклонници, които залагаха на него, така че тайният синдикат не биваше да се лишава от своята плячка.

Вечерта преди мача Мод Сенгстър се провини в още по-дръзко от всички дотогава нарушения на общоприетите правила, макар че за това провинение ни дума не се пошушна, та да възмути обществото. Под покровителството на редактора тя зае място до самия ринг. Косата и по-голямата част от лицето й бяха скрити под дълбоко нахлупена шапка, а дългият мъжки балтон, който носеше, стигаше до петите ѝ. Смесвайки се с гъстата тълпа, тя остана незабелязана; не я познаха дори журналистите, заели местата за печата до ринга точно пред нея.

Както беше напоследък обичаят, предварителни срещи не се състояха и тя едва се добра до мястото си, когато рев и аплодисменти оповестиха пристигането на Нат Пауърс. Той слезе по пътечката между редовете, придружен от секундантите си, и тя почти се изплаши от огромната му фигура. Въжетата обаче той прескочи леко, като човек наполовина от неговата тежест, след това се ухили, приемайки шумните поздрави, които ехтяха от всички краища на залата. Не беше привлекателен човек. Две уши като марули удостоверяваха неговата професия и бруталната й същност, докато счупеният му нос толкова пъти беше разплескван върху лицето му, че вече не се подчиняваше на изкуството на хирурзите, които се опитваха да го възстановят.

Друг рев възвести пристигането на Глендън и тя го наблюдаваше жадно как се промъкна през въжетата и отиде в своя ъгъл. Но едва след като завърши скучната процедура от съобщения, представяне на публиката и покани за борба, двамата мъже хвърлиха халатите си и се изправиха един срещу друг в спортно облекло. Съсредоточена върху тях, отгоре падаше бялата ослепителна светлина на много електрически прожектори — това заради камерите на кинематографията, и тя почувствува, като гледаше двамата рязко контрастиращи мъже, че тъкмо в Глендън вижда чистокръвния човек, а в Пауърс — първобитния звяр. На всеки от двамата ролята отговаряше прекрасно — Глендън с чисти черти и форма на тялото, плавен, мощен и красив, а Пауърс — почти несиметрично ръбат, гъсто обрасъл с косми.

В момента, когато заемаха бойната стойка за снимка един срещу друг, погледът на Глендън случайно попадна между въжетата и се спря на лицето ѝ. Макар че не й даде знак, тя с бърз трепет на сърцето разбра, че я е познал. Следния миг гонгът удари, говорителят извика „Ринг свободен!“ и срещата започна.

Беше красив бой. Нямаше кръв, нямаше нарушения и двамата се биеха умело. Половината от първия рунд премина във взаимно проучване, но Мод Сенгстър откри, че играта на ръкавиците, лъжливите удари и нападите са твърде вълнуващи. През някои по-свирепи сблъсквания в по-късните етапи на боя редакторът беше принуден да докосва ръката ѝ, за да й напомня коя е и къде се намира.

Пауърс се биеше леко и чисто, както подобава на ветеран от петдесетина рингови срещи, и одобрителни ръкопляскания възнаграждаваха всеки негов умел удар. Но той не се пресилваше ненужно, освен от време на време в напрегнатите счепквания, които вдигаха на крака ревящата публика под погрешното впечатление, че Пауърс ей сега ще повали противника си.

Тъкмо в такъв момент, когато несвикналото око на Мод не можеше да я уведоми, че Глендън всъщност не търпи никакви сериозни повреди, редакторът се наклони към нея и рече:

— Младият Пат ще победи, не бой се. Той е тръгнал нагоре и не могат да го спрат. Но ще победи в шестнадесетия рунд, не преди това.

— Не може ли по-късно? — запита тя.

Мод едва не се изсмя на увереността, с която колегата й отговори отрицателно. Та нали тя знаеше!

Пауърс се славеше с това, че гонеше противника си всеки миг и всеки рунд, а Глендън със задоволство приемаше това темпо. Защитата му беше възхитителна, а в нападение той се пускаше само колкото да изостря интереса на публиката. Пауърс, макар и да знаеше, че е предвидено да загуби, имаше толкова многогодишен опит от ринга, че не би се поколебал да свали противника си в нокаут, ако му се удадеше случай. Толкова често му бяха сервирали „двойната измама“, че сам не беше склонен да я пести спрямо другите. Ако му паднеше, беше готов да нокаутира противника си и да прати синдиката по дяволите. Благодарение на хитрата реклама в печата преобладаваше схващането, че младият Глендън си е намерил този път майстора. Но в себе си Пауърс чувствуваше, че тъкмо той си е намерил майстора. Неведнъж в по-бързите схватки той получаваше тежки удари, за които знаеше, че съзнателно не са по-тежки.

От страна на Глендън имаше случай след случай, когато пропуск или погрешна преценка биха го изложили на някой от съкрушителните удари на противника и му биха отнели победата. Но той притежаваше почти чудотворна способност да отмерва точно времето и разстоянието и от няколкото изплъзвания „на косъм“ самоувереността му не се разклати. Никога не беше губил бой, никога не беше свалян с нокаут и винаги беше превъзхождал противника си тъй абсолютно, че подобна възможност беше немислима.

На края на петнадесетия рунд и двамата мъже бяха в добро състояние, макар че Пауърс дишаше малко по-тежко и имаше зрители от местата близо до ринга, които се обзалагаха, че той ще „експлодира“.

Тъкмо преди да удари гонгът за шестнадесетия рунд, Стюбнър, навеждайки се изотзад върху Глендън, който седеше в ъгъла си, пошепна:

— Ще го свалиш ли сега?

Глендън отметна глава, поклати я отрицателно и се изсмя с подигравка в угриженото лице на своя менажер.

С удара на гонга за шестнадесетия рунд Глендън видя в почуда, че Пауърс съвсем се е развилнял. Още от първата секунда това беше ураганен бой и Глендън се намери в чудо да отбегне сериозни повреди. Той блокираше, влизаше в клинч, навеждаше се, отскачаше встрани, с щурм го отхвърляха към въжетата и когато си пробиваше път до центъра, посрещаше го нов щурм. Няколко пъти Пауърс се откри, очевидно канейки го да удари, но Глендън отказа да пусне в ход своя мълниеносен удар, който би свалил противника му. Той пазеше този удар за два рунда по-късно. През целия бой ни веднъж не беше вложил цялата си енергия, нито беше ударил с цялата сила, която обладаваше.

В продължение на две минути, без да намали ни най-малко темпото, Пауърс сипеше върху него удари като град. Още минута и рундът щеше да завърши и синдикатът от комарджии щеше да понесе тежка загуба. Но не било писано тази минута да изтече. Тъкмо се бяха счепкали в центъра на ринга. Беше обикновен клинч, както във всеки бой, само дето Пауърс се бореше и допускаше грубости всеки миг. Глендън замахна с левия си юмрук и нанесе бърз, но лек удар отстрани по лицето на своя противник. Беше като който и да е от десетките подобни удари, които беше нанасял през време на боя. За своя изненада той почувствува как Пауърс се отпусна в ръцете му и започна да се свлича на пода, а подкосените му разкрачени крака отказаха да носят тежестта на тялото. Пауърс се стовари тежко на пода, търколи се на една страна и остана да лежи със затворени очи и неподвижен. Реферът, наведен върху него, викаше и отброяваше секундите.

При „девет!“ Пауърс трепна, като че направи безуспешен опит да се вдигне.

— Десет — и аут! — извика реферът.

Той хвана ръката на Глендън, издигна я високо към ревящата публика, обявявайки го за победител.

За първи път на ринга Глендън беше замаян. Това не беше удар за нокаут. Главата си можеше да заложи, че е така. Не беше по челюстта, а отстрани по лицето и той знаеше, че е улучил там, никъде другаде. И все пак човекът беше паднал, не стана до „десет“ и изигра великолепно ролята си. Това последно тежко строполяване на пода излезе убедителен шедьовър. За публиката беше несъмнен нокаут, а камерите на кинематографията щяха да увековечат лъжата. Редакторът в края на краищата беше улучил рунда и цялата работа си беше чисто мошеничество.

Глендън стрелна набързо поглед през въжетата към лицето на Мод Сенгстър. Тя гледаше право в него, но очите й бяха студени и чужди, сякаш нито го познаваше, нито го виждаше. И както я гледаше, тя се отвърна равнодушно и каза нещо на мъжа до себе си.

Секундантите на Пауърс го отнасяха към ъгъла му, наглед безжизнена човешка развалина. Глендъновите секунданти се приближаваха към него да го поздравят и да му свалят ръкавиците. Но Стюбнър ги изпревари. Лицето му сияеше, когато улови с две ръце дясната ръкавица на Глендън и извика:

— Браво, Пат. Знаех, че ще го свършиш.

Глендън издърпа ръкавицата си. И за първи път през годините, откак бяха заедно, менажерът му го чу да ругае.

— Ти се махай по дяволите — каза той и се обърна да протегне ръце на секундантите, за да му свалят ръкавиците.

8

Тази нощ, след като изслуша заключителното наставление на редактора, че в бокса няма ни един честен боксьор, Мод Сенгстър си поплака тихичко, седнала на ръба на леглото, после се ядоса и заспа страшно отвратена от себе си, от боксьорите и от целия свят.

На другия ден следобед тя започна да работи върху едно интервю с Хенри Адисън, на което съдбата беше отредила да остане незавършено. Случката стана в кабинета, отделен специално за нея в редакцията на „Курир Джърнъл“. Тя тъкмо беше спряла да пише, за да хвърли поглед върху заглавието на следобедния вестник, с което се съобщаваше, че е насрочен мач между Глендън и Том Кянъм, когато едно от момченцата, прислужници на вратата, донесе визитна картичка. Беше картичката на Глендън.

— Кажи му, че не приемам — рече тя на момчето.

След минута то се върна.

— Той казва, че така или иначе ще влезе, но предпочита да има разрешението ви.

— Предаде ли му, че съм заета? — запита Мод.

— Да, мис, но той каза, че ще влезе въпреки това.

Тя не отговори, а момчето, във възторг от настойчивия посетител, с блеснали очи продължи като кречетало:

— Познавам го. Той е страшно грамаден мъж. Ако се развърти тука, може да измете навън цялата редакция. Той е младият Глендън, дето спечели мача снощи.

— Добре, тогава. Въведи го. Не искаме, значи, редакцията да бъде изметена цялата навън.

Когато Глендън влезе, никакви поздрави не се размениха. Тя беше хладна и негостоприемна като навъсен ден и нито го покани да седне, нито с поглед показа, че го познава, а седнала полуизвърната пред бюрото си, зачака да каже за какво е дошъл. Той не даде вид колко го засяга това надменно отношение, а се впусна направо на въпроса.

— Искам да ви говоря — каза той кратко — за мача. Той действително завърши в оня рунд.

Тя сви рамене.

— Знаех това.

— Не, не знаехте — възрази той. — Вие не знаехте и аз не знаех.

Тя се обърна и го погледна с престорено спокоен израз на отегчение.

— Какво от това? — запита тя. — Професионалният бокс си е професионален бокс и всички знаем какво значи. Нали мачът завърши точно в рунда, в който казах, че ще завърши?

— Така е — съгласи се той — Но вие не знаехте, че ще завърши тогава. В целия свят поне двама души, вие и аз, знаехме, че Пауърс няма да бъде нокаутиран в шестнадесетия рунд.

Тя продължаваше да мълчи.

— Вие знаехте, че той няма да бъде свален, нали? — Пат говореше повелително и тъй като тя все отказваше да продума, пристъпи към нея. — Отговорете ми! — заповяда той.

Тя кимна с глава.

— Но все пак беше свален в този рунд — настоя тя.

— Не, не беше. Съвсем не беше нокаутиран. Разбрахте ли? Аз ще ви разкажа за това и вие ще ме изслушате. Аз не съм ви лъгал. Разбрахте ли? Не съм ви лъгал. Аз бях глупак, а те измамиха и мен, и вас покрай мен. Вие помислихте, че сте го видели свален с нокаут. Обаче ударът, който му нанесох, не беше достатъчно тежък, за да го свали. Не го ударих и там, където трябваше. Той се престори, че съм го ударил. Той изигра номер с този нокаут.

Пат спря и я погледна в очакване.

И тя изведнъж с трепет на сърцето и бурно вълнение разбра, че му вярва, и почувствува как се разлива по нея гореща вълна от щастие, че се връща доверието й в този човек, който не значеше нищо за нея и когото беше виждала само два пъти в живота си.

— Е? — запита той и отново властната му сила я развълнува.

Тя стана и ръката й се протегна към неговата.

— Вярвам ви — каза тя. — И се радвам, много се радвам.

Ръкостискането продължи повече, отколкото беше очаквала. Той я гледаше с очи, които изгаряха, и на които нейните неволно отговаряха. Никога не е имало такъв мъж, мислеше си тя. Първи се сведоха нейните очи, неговите ги последваха и както преди двамата погледнаха едновременно вкопчаните си ръце. Той с цялото си тяло направи към нея подсъзнателно и неволно движение, сякаш да я прибере към себе си, после рязко се овладя с видимо усилие. Тя разбра всичко и усети как ръката му я притегля и привлича. И за своя изненада почувствува желание да се подчини, почти непреодолимо желание да бъде привлечена в силната прегръдка на тези ръце. И ако той беше настоял, тя знаеше, че не би удържала. Беше почти замаяна, когато той се овладя, и като стисна пръстите й до счупване, пусна ръката й и почти я отблъсна от себе си.

— Господи — въздъхна той. — Вие сте създадена за мен.

Той се обърна встрани и прекара ръка по челото си. Тя знаеше, че би го намразила навеки, ако си позволеше, макар една смутена дума за извинение или обяснение. Но той сякаш имаше нюх и вършеше всичко безпогрешно, когато се отнасяше до нея. Тя се отпусна на стола си и той седна на друг стол, като го обърна тъй, че да бъде срещу нея с ъгъла на бюрото помежду ми.

— Снощи бях в една парна баня — каза той. — Изпратил бях да повикат един стар, излязъл от строя боксьор. Беше на времето приятел на баща ми. Знаех, че не може да има нещо във връзка с ринга, което той да не знае, и го накарах да говори. Интересно, че само така можах да го убедя, че не познавам работите, за които го разпитвах. Той ме нарече „дете невинно от гората“. Прав беше, изглежда. Аз съм израснал в гората и от гората като че ли повече нищо не зная.

Та снощи получих цяло образование от онзи старец. Рингът е много по-покварен, отколкото вие ми казахте. Изглежда, всеки, свързан с него, е покварен. Дори големите чиновници, които издават решения за мачовете, дерат подкупи от организаторите, а организаторите, менажерите и боксьорите смъкват пари един от друг и от публиката. Накратко казано, това е въздигнато в система, от една страна, а, от друга, те са винаги готови — знаете ли какво значи „двойна измама“? — Тя кимна. — Е, и тъй те, изглежда, винаги са готови и не пропускат случая да си прилагат взаимно „двойната измама“.

Умът ми се взе от това, което ми разказа старецът. Ето, аз съм бил няколко години тук сред най-страшната поквара, а нищо не съм знаел. Бил съм истинско „дете наивно от гората“. И все пак мога да разбера как съм бил лъган. Аз съм така създаден, че никой не може да ме победи. Победите ми бяха сигурни, а благодарение на Стюбнър всичко нечестно е било скривано от мен. Тази сутрин притиснах Спайдър Уолш и го накарах да говори. Той, нали знаете, беше първият ми треньор и е следвал указанията на Стюбнър. Държали са ме в неведение. Освен това аз не се месех в спортните среди. Прекарвах времето си на лов и риболов, в развлечение с фотокамери и тям подобни. Знаете ли как са ме наричали помежду си Уолш и Стюбнър — „девственицата“. Научих го едва тази сутрин от Уолш и сякаш зъби ми вадиха. А те са били прави. Аз съм бил малък невинен глупак.

А и Стюбнър ме е използувал за нечестни сделки, само дето аз не съм знаел. Сега имам поглед върху всичко и виждам как е ставало. Но, нали разбирате, аз не се интересувах толкова от бокса, та да съм се съмнявал в нещо. Родил съм се със здраво тяло и хладен разсъдък, отгледан съм на простор, учител ми беше баща ми, който знаеше за бокса повече от всекиго на този свят. Беше ми от лесно по-лесно. Рингът не ме поглъщаше. Никога нямах съмнение за изхода на боя. Но сега — край на всичко!

Тя посочи обявата, оповестяваща мача му с Том Кянъм.

— Това е работа на Стюбнър — обясни той. — От месеци е уговорено. Но не ме интересува. Заминавам за планините. Напускам!

Мод погледна незавършеното интервю на бюрото и въздъхна:

— Колко властни са мъжете — каза тя. — Господари на съдбата. Правят, каквото си искат…

— От това, което съм слушал за вас — прекъсна я той, — зная, че сте вършили почти това, което сте искали. Ето едно от нещата, които харесвам у вас. А което ми направи най-силно впечатление от самото начало, беше колко много се разбираме ние с вас.

Той спря и я погледна пламенно.

— Виж, за едно нещо съм благодарен на ринга — продължи той. — Чрез него се запознах с вас. А когато намериш единствената жена, само едно ти остава: хващай я с двете си ръце и не я изпускай. Хайде да тръгваме за планините!

Това падна ненадейно като гръм и все пак тя разбра, че го е очаквала. Сърцето й биеше силно, почти я задушаваше с непознатото прекрасно чувство. Ето най-после примитивно и несложно щастие, колкото искаш. А на това отгоре изглеждаше сън. Такива неща не се случваха в съвременна редакция на вестник. Невъзможно е любовни признания да се правят тъй, освен на сцената и в романите.

Той беше станал и протягаше към нея двете си ръце.

— Не смея — каза тя с шепот, почти на себе си. — Не смея.

За миг я жегна краткотрайният израз на презрение, който блесна в очите му, но веднага след туй се смени с открито недоверие.

— Вие бихте се осмелили, стига да искате — казваше той. — Уверен съм. Не е въпрос на смелост, а на желание. Искате ли?

Тя беше станала и сега се олюляваше като насън. Мина й светкавично мисълта — чудно, не е ли под хипноза. Искаше да се огледа, да види познатите предмети в стаята, за да се върне към действителността, а не можеше да откъсне очи от неговите. Не можеше и да проговори.

Той беше застанал до нея. Дланта му беше на рамото й и тя неволно се наклони към него. Всичко беше част от някакъв сън и тя вече нямаше право да пита. Това беше великият призив на живота. Прав беше той. Тя можеше да рискува, каквото пожелаеше, и тя го желаеше. Сега той й държеше палтото да се облече. Ето, тя си поставяше иглите на шапката и докато се опомни, усети, че излиза редом с него през отворената врата. През ума ѝ преминаха „Бягството на графинята“ и „Статуята и бюстът“. После си спомни стихотворението „Уеринг“.

— „С Уеринг какво стана?“ — промълви тя.

— „По сухо ил’ в океана?“ — прошепна той в отговор.

И за нея тази нотка на духовна близост прозвуча като оправдание за собственото й безумие.

Пред входа на зданието той вдигна ръка, за да повика такси, но го спря нейното докосване до ръката.

— Къде отиваме? — едва чуто продума тя.

— На ферибота. Тъкмо имаме време да хванем влака за Сакраменто.

— Но аз не мога да дойда тъй — запротестира тя. — Нямам… нямам дори смяна носни кърпи.

Той вдигна отново ръка, преди да отговори.

— Ще си направите покупките в Сакраменто. Ще се оженим там и ще хванем северния вечерен експрес. Ще уредя всичко с телеграми от влака.

Когато колата се изравняваше с тротоара, тя набързо обгърна с поглед познатата улица и познатата тълпа, после почти в треска от тревога погледна Глендън в очите.

— Не зная нищо за вас — каза тя.

— Ние всичко знаем един за друг — отговори той.

Тя почувствува как ръцете му я подкрепят и водят и постави крак на стъпалото. Следния миг вратата се затвори: той беше до нея, а колата летеше по Маркет стрийт. Пат я обгърна с ръка, привлече я към себе си и я целуна. Когато следващия миг зърна лицето му, тя беше сигурна, че е поруменяло.

— Слушал съм… че в целуването имало изкуство — заекна той смутено. — Сам аз не разбирам нищо от него, но ще се науча. Защото ти си първата жена, която целувам.

9

Там, гдето скалист, назъбен връх се възвишава над обширната девствена гора, бяха полегнали мъж и жена. Долу под тях, в окрайнината на гората, стояха вързани два коня. На всяко седло отзад имаше малки кожени чанти. Дърветата бяха еднообразно грамадни. Извишаваха се нагоре стотици стъпки, а в диаметър имаха два, три и четири метра. Имаше и много по-големи. Цяла заран двамата бяха изкачвали превала през тази гора без път и този скалист връх беше първото място, където можаха да излязат от гората, за да я обгърнат с поглед.

Под краката им, додето стигаше погледът, се простираха верига след верига планини в пурпурна омара. Краят им не се виждаше. Те се издигаха една зад друга до мъглявия далечен хоризонт, където чезнеха с неясно обещание за безкрайни ширини отвъд. В гората нямаше просеки; на север и на юг, на изток и на запад девствена, неначената, тя покриваше земята с мощната си растителност.

Те бяха полегнали, дланта й потънала в неговата длан, а очите им се опиваха от гледката; защото това беше техният меден месец, а пред очите им се простираха червените гори на Мендосино. От Шаста бяха прекосили направо с коне и чанти надолу през дивите места на крайбрежието без набелязана посока с намерение да продължат, докато им хрумне нещо друго. Облечени бяха спортно — тя в захабен от пътуването костюм със защитен цвят, той в работен панталон и вълнена риза, която беше разкопчана на загорялата му шия. С огромното си тяло той изглеждаше достоен съжител на горските гиганти; а тя като негова спътничка беше олицетворение на щастието.

— Вярно, великане — каза тя, като се подпря на лакът, за да го погледне, — по-чудесно е дори, отколкото ми обещаваше. А хубавото е, че му се наслаждаваме заедно.

— И още много от света ще преминем заедно — отговори той, обръщайки се, за да вкопчи ръката й в двете си длани.

— Но не преди да сме се наситили на тези места — каза тя. — Изглежда, че нямам насита на големите гори… и на теб.

Той приседна без усилие и я сграбчи в прегръдките си.

— Ах, любими мой — пошепна тя. — А аз бях изгубила всяка надежда, че ще намеря такъв човек като теб.

— Аз пък изобщо никога не съм се надявал. Сигурно трябва да съм предчувствувал през цялото време, че ще намеря теб. Щастлива ли си?

В отговор тя нежно притисна шията, му, която беше обвила с ръка, и дълги минути, потънали в мечти, те съзерцаваха големите гори.

— Помниш ли, че ти разправях как избягах от червенокосата учителка? Тогава за първи път видях тези места. Движех се пеша, но четиридесет или петдесет мили на ден представляваха играчка за мен. Бях истински индианец. Не мислех за теб, както сега. Дивечът беше доста оскъден в червените гори, но хубава пъстърва имаше в изобилие. Та тогава лагерувах на тези скали. Не съм и сънувал, че някой ден ще се върна тук с теб, с теб!

—И че освен това ще бъдеш шампион на ринга — подсказа тя.

— Не, за това изобщо не съм мислил. Татко винаги ми е разправял, че ще бъда шампион, и аз го приемах като нещо естествено; защото той беше много мъдър. Велик човек беше той.

— Но не е могъл да си представи, че ще напуснеш ринга.

— Кой знае! Той толкова грижливо криеше от мен покварата на ринга, че допускам да се е опасявал от това. Казвал съм ти за договора със Стюбнър. Татко вмъкна уговорката за мошеничество. Тя предвиждаше договорът да се развали при първата нечестна сделка на моя менажер.

— И все пак ще излезеш срещу този Том Кянъм. Заслужава ли си?

Той бързо я погледна.

— Ти не искаш ли?

— Любими мой, искам да правиш всичко, каквото пожелаеш.

Мод каза тъй и докато думите й още звучаха в собствените й уши, сама се почуди как е възможно тя, едва ли не най-твърдата от упорития, независим род на Сенгстъровци, да изрече тези думи. Но тя знаеше, че говори истината и беше щастлива.

— Ще бъде забавно — каза той.

— Но аз не разбирам какви забавни подробности може да има.

— Не съм ги намислил още. Ти би могла да ми помогнеш. На първо място ще приложа „двойната измама“ спрямо Стюбнър и мошеническия синдикат-тотализатор. Това ще бъде част от номера. Ще сваля Кянъм в първия рунд. За първи път ще се бия с истинско настървение. Бедният Том Кянъм, който е нечестен наравно с останалите, ще бъде главната жертва. Освен това аз смятам да държа реч на ринга. Необичайно е, но ще имам успех, защото ще разкрия на публиката цялата задкулисна страна на бокса. Той впрочем си е добър спорт, но те го карат по правилата на бизнеса и тъкмо това го разваля. Но ето че държа речта пред тебе вместо на ринга.

— Ще ми се да съм там, за да те чуя — каза тя.

Той я погледна и претегли съображенията „за“ и „против“.

— Ще ми бъде приятно, ако си там. Но сигурно е, че ще има безредици. Невъзможно е да се предвиди какво ще стане, като започне моята програма. Но свърши ли, ще се върна право при теб. И това ще бъде последното появяване на младия Глендън на ринга и на който и да е ринг.

— Но, мили, ти никога в живота си не си държал реч — възрази тя. — Може да се провалиш.

Пат тръсна уверено глава.

— Аз съм ирландец — заяви той. — А кой е този ирландец, дето не може да държи реч? — Той се изсмя весело. — Стюбнър мисли, че съм луд. Разправя, че женен човек не можел да тренира. Много знае той какво е бракът или какво съм аз или ти или каквото и да е друго, освен недвижимите имоти и предварително нагласените мачове. Но като дойде уречената вечер, ще му покажа аз на него и на бедния Том. Действително съжалявам Том.

— Моят скъп първобитен звяр ще се държи, изглежда, най-първобитно и най-зверски — промълви тя.

Той се изсмя.

— Ще се постарая! Това е положително последното ми появяване на ринга, разбираш ли? А след това — ти, само ти. Но ако не желаеш последното ми появяване, кажи само една дума.

— Как да не желая, великане мой. Искам моя великан заради самия него и затова той трябва да бъде каквото си е. Ако ти искаш нещо, и аз го искам — заради тебе и заради себе си. Представи си, че поискам да постъпя на сцената или да ида из южните морета или на Северния полюс?

Той отговори замислено, почти тържествено:

— Ще кажа — „върви!“ Защото ти си ти и трябва да бъдеш, каквото си, и да вършиш, каквото пожелаеш. Обичам те такава, каквато си.

— А ние и двамата сме глупава двойка влюбени — каза тя, когато той я пусна от прегръдките си.

— Нали е чудесно! — възкликна Пат.

Той стана, измери на око височината на слънцето и протегна ръка над вековните гори, които покриваха гъсто надиплените червеникави ридове.

— Трябва да нощуваме някъде хей там. До най-близкия лагер има тридесет мили.

10

Кой от присъствуващите любители на спорта ще забрави някога паметната вечер в „Арената на златните врата“, когато младият Глендън приспа Том Кянъм и един дори по-велик боксьор от Том Кянъм? Кой ще забрави как Пат държа цял час огромната публика на опасната граница на бунта и стана причина да се открие следствие за подкупите на висшите чиновници и да бъде заведено дело срещу предприемачите и строителните посредници и почти из основи разпердушини професионалния бокс? Изненадата беше пълна. Дори Стюбнър не усети нито за миг какво се готви. Вярно, че неговият възпитаник беше проявил непокорство след случая с Нат Пауърс, беше избягал и встъпил в брак; но всичко това беше минало. Младия Пат беше действувал тъй, както би могло да се очаква, беше преглътнал неизбежната поквара на ринга и се беше завърнал.

„Арената на златните врата“ беше новопостроено здание. За първи път в него щеше да се състои боксов мач и това беше най-голямото здание от този род, строено дотогава в Сан Франциско. Побираше двадесет и пет хиляди зрители и местата до едно бяха заети. Любители на спорта бяха надошли от цял свят, за да видят мача, и бяха платили по петдесет долара за местата покрай ринга. Най-евтиното място в залата беше продадено по пет долара.

Добре познатият рев на приветствие екна в залата, когато Били Морган, говорителят-ветеран, се изкачи през въжетата и оголи побелялата си глава. Тъкмо отваряше уста да проговори и се чу силен трясък от един сектор наблизо, където пропаднаха няколко реда пейки. Тълпата избухна в гръмогласен смях и взе да подхвърля шеговити съболезнования и съвети към жертвите, от които никой не беше пострадал. Пропадането на скамейките и веселото оживление накара дежурния началник на полицията да се спогледа с един от своите помощници и с повдигане на вежди да му даде знак, че ще им се струпа много работа на главата и че вечерта ще си я бива.

Един по един, приветствувани с гръмогласни аплодисменти, седем „безстрашни“ стари герои на ринга се промъкнаха през въжетата, за да бъдат представени. Те до един бяха бивши световни шампиони тежка категория. Представяйки ги на публиката, Били Морган прибавяше за всекиго подходящи думи. Един беше възвеличен като „честния Джон“ и „винаги надеждния“, друг беше наречен „най-честният борец с два юмрука, какъвто рингът е виждал“. А други бяха представени с думите: „Героят на сто мача, който никога не отказа да се бие и никога не се предаде“, „Най-сърцатият от старата гвардия“, „Единственият, който възвърна старата си форма“, „От всички най-великият борец“ и „Най-костеливият орех на ринга“.

Всичко това отнемаше време. Публиката настояваше всеки от тях да държи реч и те в отговор мънкаха и казваха по нещо, изчервявайки се от гордост и пристъпвайки дървено от крак на крак. Най-дълга реч произнесе „винаги надеждният“ — почти цяла минута. После дойде ред да ги фотографират. Рингът беше пълен със знаменитости, с борци-шампиони, с прочути треньори и ветерани, хронометристи и рефери. Гъмжеше от боксьори лека и средна категория. Сякаш всеки призоваваше на бой всекиго. Нат Пауърс беше там, искаше мач-реванш от младия Глендън. Реванш искаха и всички останали светила, които Глендън беше духнал и изгасил. Освен това всички до един призоваваха на бой Джим Ханфорд, който от своя страна беше принуден да направи изявление в смисъл, че ще благоволи на следващия мач да излезе срещу победителя от този мач. Публиката веднага започна да определя победителя, като половината ревеше диво „Глендън“, а другата половина — „Кянъм“. Сред хаоса от викове пропадна нов ред пейки и между ощетените собственици на билети и разпоредителите, които бяха събрали богата жетва от „гратисчиите“, избухнаха няколко схватки. Началникът на полицията изпрати бележка до участъка за подкрепление.

Тълпата се забавляваше прекрасно. Когато Кянъм и Глендън се появиха на ринга, арената заприлича на общонационално политическо събрание. За всекиго поотделно приветствията траяха не по-малко от пет минути. Рингът беше опразнен. Глендън, наобиколен от секундантите, седеше в своя ъгъл. Както обикновено Стюбнър беше зад него. Кянъм беше представен на публиката първи и след като се кланя и свежда глава, бе принуден да се отзове на виковете за реч. Той заекваше и спираше, но успя да изцеди от мозъка си няколко мисли.

— Гордея се, че съм тук тази вечер — каза той и докато гърмяха аплодисментите, намери време да измисли още нещо. — Честно съм се бил. Честно съм се бил цял живот. Никой не може да го отрече. И тази вечер ще направя всичко, което мога.

Чуха се гръмки възгласи: „Така е, Том!“, „Знаем!“, „Браво, Том!“, „Ти си човекът, който ще свърши работа!“

После дойде редът на Глендън. И от него по същия начин поискаха реч, макар че беше нещо нечувано дотогава шампиони да държат реч на професионалния ринг. Били Морган вдигна ръка за тишина и Глендън започна със силен, ясен глас.

— Всички тук ви заявиха, че било гордост за тях да присъствуват на срещата тази вечер — каза той. — За мен — не е! — Публиката беше изненадана, а той помълча, докато думите му постигнат целта си. — Не се гордея с компанията си. Искахте реч. Ще ви държа реч — истинска! Това е последният ми бой. След тази вечер напускам ринга завинаги. Защо ли? Казах ви вече. Не ми харесва компанията. Професионалният бокс е толкова покварен, че делата на тези, които се занимават с него, са по-криви от най-кривия тирбушон. Гнил е до сърцевината, като се почне от дребните професионални клубове, та се свърши с тазвечерната афера.

Нарастващият глух ропот на почуда в този миг избухна в рев. Гръмнаха викове: „У-у-у-у!“ Освиркваха го, мнозина крещяха: „Почвай мача!“, „Искаме мача!“, „Защо не се биете?“ Глендън, изчаквайки, забеляза, че главните размирници близо до ринга са уредниците на мачове, менажерите и боксьорите. Той напразно се напъваше да го чуят. Публиката беше раздвоена, половината ревеше „Почвай мача“, другата половина — „Говори, говори“.

Десет минути царя отчаяна бъркотия. Стюбнър, реферът, собственикът на арената и уредникът на мача помолиха Глендън да започне боя. Когато той отказа, реферът заяви, че ако Глендън не започне, ще присъди служебно победата в полза на Кянъм.

— Нямате право — възрази Глендън, — ще подам жалба срещу вас във всички съдилища, ако опитате този номер, и не ви обещавам, че ще оживеете от тази тълпа, ако я лишите с измама от мача. Освен това аз ще се бия. Но най-напред трябва да завърша речта си.

— Това е против правилника — протестира реферът.

— Нищо подобно. Няма нито дума в правилника против държането на речи на ринга. Всички големи боксьори държаха реч тук тази вечер.

— Само няколко думи — извика уредникът на мача в ухото на Глендън. — А ти държиш лекция.

— В правилника не пише нищо против лекциите — отговори Глендън. — А сега вие, приятели, махайте се от ринга или ще ви изхвърля.

Уредникът на мача, почервенял като рак, се противопостави. И затова беше вдигнат за яката и пуснат извън въжетата. Беше едър човек, но Глендън го вдигна толкова леко с една ръка, че публиката полудя от възторг. Броят на виковете за реч се увеличи. Стюбнър и собственикът разумно биха отбой. Глендън вдигна ръце да бъде изслушан и тогава онези, които викаха да почне боят, удвоиха усилията си. Два-три реда пейки се сгромолясаха и мнозина от хората, които загубиха по този начин местата си, увеличиха хаоса, като се втурнаха дружно към още здравите седалки, за да се наместят, а задните, на които те пречеха да виждат ринга, им викаха и се пенеха да седнат.

Глендън отиде до въжетата и поговори с полицейския началник. Трябваше да се наведе и да вика в ухото му.

— Ако не държа тази реч — каза той, — тълпата ще опустоши залата. Ако се отприщят веднъж, не можете да ги удържите вече, това го знаете. Сега трябва да помогнете. Не пускайте никого на ринга, а аз ще накарам тълпата да млъкне.

Той се върна в средата на ринга и отново вдигна ръце.

— Искате ли тази реч? — извика той с гръмовен глас.

Стотици близо до ринга го чуха и извикаха „Да!“

— Тогава нека всеки, който иска да ме чуе, да запуши устата на съседа си, който вдига шум.

Съветът се възприе, така че, когато го повтори, гласът му проникна по-надалеч. Отново и отново той повтори съвета със силен глас и бавно, зона по зона, тишината си проби път от ринга към краищата със сподавен акомпанимент от плясъци, тъпи удари и шум от сборичквания, докато буйните бяха обуздани от съседите си. Почти цялата бъркотия от викове беше заглъхнала, когато редица пейки близо до ринга пропаднаха. Това се посрещна с нов взрив от смях, който утихна от само себе си, така че далеч изотзад можа да се чуе отчетливо слаб глас, който извика:

— Карай, Глендън! Ние сме с теб!

Като представител на келтската раса Глендън разбираше интуитивно психологията на масите. Той знаеше, че тази огромна тълпа, която преди пет минути беше склонна към безредици, сега беше здраво в ръцете му и за по-голям ефект той нарочно се забави. Но паузата му не трая нито секунда по-дълго, отколкото трябваше. Тридесет секунди тишината беше пълна и ефектът, който произведе, беше хипнотичен. Сетне, щом до ушите му стигнаха първите слаби признаци на нетърпение, той започна да говори.

— Като свърша тази реч — каза той, — ще се бия. Обещавам ви, че ще бъде истински бой, един от малкото истински боеве, които изобщо сте виждали. Ще сваля противника си във възможно най-кратко време. Били Морган ще ви съобщи, че мачът е 45 рунда. Аз ще ви кажа, че той няма да трае дори 45 секунди. Когато ме прекъснаха, тъкмо ви разправях, че рингът е покварена работа. Такъв е — отгоре до долу. Поставен е на началата на бизнеса, а вие всички знаете какви са началата на бизнеса. Какво да ви обяснявам. Вие сте наивниците — всеки един от вас, без разлика, който не печели от ринга. Защо пропадат тази вечер пейките? Чиста кражба! И те като професионалния бокс са изградени на началата на бизнеса.

Сега той държеше публиката по-здраво от всякога и го съзнаваше.

— Трима души са се наблъскали на две места; виждам го навсякъде. Какво значи то? Също кражба! Разпоредителите не получават заплати. Остава им да крадат. Пак на началата на бизнеса. Вие плащате. Разбира се, че плащате. Как се получават разрешителните за мачове? С подкупи! А сега да ви запитам: ако тези, които са правили пейките, крадат, защо онези, които стоят по-горе в професионалния бокс, да не крадат? Крадат като нищо. А вие плащате.

И нека ви кажа, че боксьорите не са виновни. Те не командуват на ринга. Командуват уредниците на мачовете и менажерите; те са бизнесмените. Боксьорите са си боксьори. Започват честно хората, но менажерите и уредниците ги принуждават да се пречупят или ги изритват навън. А имало е честни боксьори. Има и сега неколцина, но обикновено не печелят много. Изглежда, че е имало и честни менажери. Моят, кажи го речи, е най-добрият от сорта. Но попитайте го само колко пари има вложени в недвижими имоти и апартаменти.

Тук шумът започна да заглушава думите му.

— Всеки, който иска да слуша, нека да затвори устата на съседа си! — нареди Глендън.

Отново като шум от някакъв прилив се чуха плясъци, тъпи удари и сборичквания и залата утихна.

— Защо всеки боксьор си прави такъв извънреден труд да твърди, че винаги се е бил честно? Защо се наричат „честни Джоновци“, „честни Биловци“, „честни Бляксмитовци“ и всички останали. Не ви ли е направило някога впечатление, че те сякаш се боят от нещо. Когато дойде при вас някой и крещи, че е честен, веднага буди подозрението ви. Но когато професионален боксьор ви пробута същата лъжа, вие я гълтате.

„Нека победи, който е най-добрият!“ — колко пъти сте слушали тези думи от Били Морган. Нека ви кажа, че най-добрият не побеждава толкова често, а когато победи, обикновено му е нагласено отпреди. Повечето отчаяни боеве, за които сте слушали или които сте гледали, са били също така предварително нагласени. По програма. Цялата работа е по програма. Да не мислите, че уредниците и менажерите участвуват в бокса за удоволствие? Не! Те са бизнесмени.

Том, Дик и Хари, да речем, са трима боксьори. Дик е най-добрият. С два мача той би могъл да го докаже. А какво става? Том бие Хари. Дик бие Том. Хари бие Дик. Нищо не е доказано. После идват мачовете реванш. Хари бие Том. Том бие Дик. Дик бие Хари. Пак нищо не се доказва. Отново опитват. Дик протестира. Заявява, че иска да върви нагоре. И тъй, Дик бие Том и Дик бие Хари. Осем мача, за да се покаже, че Дик е най-добрият, когато два биха свършили работата. Всичко е нагласено. Чиста програма. А вие плащате и ако не ви се счупят пейките, разпоредителите ще ви ограбят.

А добър спорт е боксът, само да беше на честни начала. Боксьорите биха били честни, ако им дадат възможност. Но подкупите са прекалено големи. Щом шепа хора могат да си поделят три четвърти милион долара за три мача!

Див рев го принуди да млъкне. В бъркотията от викове от всички краища на залата той можеше да долови думите: „Какъв милион долари?“, „Кои три мача?“, „Кажи!“, „Продължавай!“ Имаше и викове: „У-у-у!“, свиркания и крясъци: „Мръсник“, „Клеветник“.

— Искате ли да слушате? — извика Глендън. — Тогава запазете реда.

Той отново наложи половин минута внушителна тишина.

— Какво е намислил Джим Ханфорд? Каква е програмата, дето я готвят неговите и моите хора? Те знаят, че той ми е в ръцете. И той знае, че ми е в ръцете. Мога да го победя в една среща. Но той е световен шампион. Ако не се подчиня на програмата, никога няма да ми дадат възможност да се бия срещу него. А програмата предвижда три срещи. Аз ще спечеля първата. Тя ще бъде в Невада, ако в Сан Франциско не се съгласят да я уредят. Трябва да я представим като сериозна среща. А за да я представим, всеки от нас ще заложи извънредно по 20 хиляди долара. Парите ще бъдат истински, но залагането — не! Всеки си получава тайно залога. Същото ще стане и с наградата. Ще делим по равно, макар че официално ще се дели уж тридесет и пет към шестдесет и пет. Наградата, хонорарите от кинематографията, от рекламата и останалите трикове ще бъдат ни цент по-долу от двеста и петдесет хиляди долара. Ще ги поделим и ще идем да се готвим за мача реванш. Тогава ще спечели Ханфорд и отново ще делим. После идва третият мач; аз печеля, тъй като имам пълно право; и ето ние сме измъкнали три четвърти милион от джоба на спортната публика. Такава е програмата, но парите са крадени. Ето защо от тази вечер аз напускам ринга…

Тъкмо в този миг Джим Ханфорд блъсна в скута на зрителите вкопчилия се в него полицай и провря огромното си тяло през въжетата, ревейки:

— Това е лъжа!

Той се втурна като бесен бик срещу Глендън, който отскочи назад и после, вместо да посрещне атаката, леко я отбягна. Като не успя да се спре, гигантът се удари във въжетата. Отхвърлен от тяхната еластичност, той се обръщаше, за да се втурне отново, когато Глендън го улучи. Хладнокръвен, с ясен поглед, Глендън измери безпогрешно челюстта на противника си и за пръв път в кариерата си стовари цялата сила на своя удар. Цялата му мощ и запас от енергия отидоха в тази съкрушителна мускулна експлозия.

Ханфорд беше мъртъв във въздуха — доколкото безсъзнанието може да наподобява смъртта. Той загуби съзнание в момента на съприкосновението с пестника на Глендън. Краката му се откъснаха от пода и той полетя във въздуха, докато се удари в най-горното въже. Безжизненото му тяло увисна, прегъна се в средата и падна отвъд ринга върху главите на зрителите от местата, отделени за печата.

Публиката полудя. Вече беше видяла повече, отколкото беше платила да види, защото великият Джим Ханфорд, световният шампион, беше свален с нокаут. Неофициално наистина, но все пак с един-единствен удар. Такава вечер в бокса не беше запомнена. Глендън разглеждаше печално натъртените си пръсти, хвърли през въжетата поглед към Ханфорд, който се съвземаше като от тежко пиянство, и вдигна ръце. Той беше завоювал правото си да бъде изслушан и публиката млъкна.

— Когато започнах да излизам на ринга — каза той, — нарекоха ме „Глендън с-един-удар“. Вие преди малко видяхте този удар. Винаги съм го притежавал. Нахвърлях се на противниците си и ги свалях мигновено, макар че внимавах да не ударя с всичката си сила. Но после ме „просветиха“. Менажерът ми каза, че не било честно спрямо публиката. Посъветва ме да удължавам срещите, та публиката да получи зрелище, достойно за парите си. Аз бях глупак, наивник. Бях зелено хлапе от гората. Честна дума! Гълтах го като чиста истина. Моят менажер обикновено уговаряше с мен в кой рунд да сваля противника си. След това той го подшушваше на комарджиите от синдиката и те залагаха на този рунд. Разбира се, вие плащахте. Но аз съм доволен от едно нещо. Никога не съм докоснал нито цент от тези пари. Те не смееха да ми предложат, защото знаеха, че цялата им игра ще бъде разкрита.

Помните ли боя ми с Нат Пауърс? Аз не го свалих с нокаут. Бях започнал да се съмнявам. Тогава бандата нагласи номера с него. Аз не знаех. Имах намерение да го оставя няколко рунда след шестнадесетия. Онзи последен удар в шестнадесетия рунд не го и помръдна. Но въпреки това той се престори на нокаутиран и излъга всички ви.

— А тази вечер как е? — извика някой. — Нагласено ли е?

— Нагласено е — отговори Глендън. — На какво залага синдикатът ли? Че Кянъм ще издържи до четиринадесетия.

Гръмнаха дюдюкания и викове. За сетен път Глендън вдигна ръка за тишина.

— Аз почти свърших. Но едно искам да ви кажа. Тази вечер синдикатът ще остане с пръст в уста. Боят ще бъде честен. Том Кянъм няма да издържи до четиринадесетия рунд. И първия няма да издържи.

Кянъм скочи на крака в своя ъгъл и извика разярен:

— Не можеш! Няма жив човек, който да ме свали за един рунд!

Глендън не му обърна внимание и продължи:

— Веднъж в живота си ударих с всичка сила. Вие видяхте това преди малко, когато свалих Ханфорд. Тази вечер за втори път ще ударя с всичка сила — разбира се, ако Кянъм ей сега не скочи през въжетата и не избяга. А сега, готов съм!

Той отиде в ъгъла си и протегна ръце да му сложат ръкавиците. В насрещния ъгъл Кянъм беснееше, а секундантите му напразно се мъчеха да го успокоят. Най-сетне Били Морган успя да обяви, че боят започва.

— Това ще бъде четиридесет и пет рундово състезание — извика той. — По правилата на маркиз Куинсбъри! Нека победи, който е най-добрият! Ринг свободен!

Гонгът удари. Двамата мъже излязоха напред. Дясната ръка на Глендън беше протегната за обичайното ръкостискане, но Кянъм ядно тръсна глава и отказа да я поеме. За общо учудване той не нападаше, макар че беше вбесен; биеше се внимателно, засегнатото му самолюбие го караше да прави всички усилия, за да издържи рунда. Няколко пъти той нанесе удари, но ги нанесе предпазливо, не отслабвайки ни за миг отбраната си. Глендън го преследваше по ринга, напредвайки непрекъснато с неумолимото тупкане на левия крак. Но той не удряше, нито се опитваше да удари. Дори отпусна ръце встрани и гонеше противника си незащитен, опитвайки се да го подлъже. Кянъм се усмихваше презрително, но отказваше да се възползува от предлаганата му възможност.

Минаха две минути и тогава Глендън се преобрази. С всеки мускул, с всяка черта на лицето си той даде да се разбере, че е дошъл моментът да се справи с противника си. Това беше игра на артист, и то добре изиграна. Той сякаш се превърна в стомана, твърд и безмилостен като стомана беше станал. Кянъм явно почувствува това и удвои предпазливостта си. Глендън бързо го притисна в един ъгъл, залости го и го задържа там, но все още не удряше, нито правеше опит да удари. Напрежението ставаше болезнено за Кянъм. Напразно се опитваше той да си пробие път да излезе от ъгъла, не можейки да събере смелост да нападне противника си, за да се опита да спечели минута отдих в клинч.

И тогава именно започна — една бърза поредица от прости лъжливи удари, само мускулни светкавици. Кянъм беше заслепен. Заслепена беше и публиката. Едно с едно не съвпадаха после впечатленията на зрителите от това, което стана. Кянъм се наведе, за да избегне един лъжлив удар, и същевременно вдигна ръкавицата пред лицето си, за да посрещне друг лъжлив удар, насочен към челюстта му. Опита се също да промени положението на краката си. Очевидците близо до ринга после се кълняха, че видели как Глендън започнал удара си от десния хълбок и скочил напред като тигър, за да прибави към удара тежестта на тялото си. Както и да е, ударът срещна върха на челюстите на Кянъм в момента, когато променяше стойката си. И той, като Ханфорд, изгуби съзнание във въздуха, преди да се удари във въжетата и да падне върху главите на репортьорите.

Какво стана онази вечер в „Арената на златните врага“ след това, вестникарските колони не успяха да опишат точно. Полицията не допусна никого на ринга, но не можа да спаси „залата“. То не беше бунт; то беше оргия. Седалка не остана здрава. По цялата огромна зала тълпата всевластно се трупаше да кърти с общи усилия греди, дъски, изтръгваше и преобръщаше. Боксьорите поискаха защита от полицията, но нямаше достатъчно полицаи да ги придружат на безопасно място, така че боксьори, менажери и уредници бяха бити и пребити. Само Джим Ханфорд беше пощаден. Челюстта му, чудовищно подута, му спечели тази милост. Отвън, когато най-сетне залата беше опразнена, тълпата се нахвърли на една нова кола от седем хиляди долара, собственост на добре известен боксов уредник, и я превърна в железни отпадъци и дървени подпалки.

Глендън, понеже не можеше да се облече сред развалините на съблекалните, се добра до колата си, както беше в облекло за ринга, загърнат с халат, но не успя да се отскубне от тълпата. Надделявайки с числеността си, тя хвана и задържа колата му. Полицията беше твърде заета, за да може да го изтръгне, и най-сетне беше постигнат компромис — дадоха му възможност да се движи бавно с колата, придружен от пет хиляди ликуващи поклонници.

Беше полунощ, когато тази буря премина по Юнион скуеър надолу към Сен Франсис. Екнаха викове „Искаме реч“! и макар че Глендън беше до самия вход на хотела, добродушно му попречиха да избяга от колата. Той дори се опита да скочи през главите на своите поклонници, но краката му не можаха да докоснат паважа. Над глави, и плещи, подхванат и издигнат от всяка ръка, която можеше да го докосне, той беше върнат по въздушен път в колата. Тогава Глендън произнесе речта си, а Мод Глендън, която гледаше от горните прозорци своя млад Херкулес, извисил снага над седалката на автомобила, знаеше както винаги, че това, което той казваше, ще стане: че той за последен път беше участвувал в боксов мач и че завинаги се оттегляше от ринга.

1

Никой не знаеше неговото минало, а най-малко от всички хората от Хунтата^[1]. Той беше тяхната „малка загадка“, техният „голям родолюбец“ и по свой начин работеше за наближаващата мексиканска революция с не по-малко усърдие от тях. Те дълго не искаха да признаят това, защото никой от Хунтата не го обичаше. В деня, когато се появи за първи път в техните многолюдни, шумни стаи, всички го помислиха за шпионин, за едно от платените оръдия от тайната служба на Диас^[2]. Твърде много борци на революцията гниеха в гражданските и военните затвори из целите Съединени щати, а други, оковани във вериги, дори и сега се изпращаха отвъд границата, където ги изправяха пред кирпичени стени и ги разстрелваха.

От пръв поглед момчето не им направи благоприятно впечатление. То си беше момче, не повече от осемнадесетгодишно и не много едро за възрастта си. Заяви, че се казвало Фелипе Ривера и имало желание да работи за революцията. Това беше всичко — нито една излишна дума, никакво по-нататъшно обяснение. То стоеше и чакаше. На устните му нямаше усмивка, в очите му нямаше сърдечност. Високият, поривист Паулино Вера усети вътрешно да потръпва. Пред него стоеше нещо отблъскващо, страшно, загадъчно. Имаше нещо злобно, змийско в черните очи на момчето. В тях гореше студен огън, някакво безгранично съсредоточено настървение. То стрелна поглед от лицата на конспираторите към пишещата машина, на която прилежно чукаше дребничката мисис Сетби. Този поглед се спря на нея само за миг — тя бе случайно вдигнала очи и също долови това безименно нещо, което я накара да спре работата си. Стана нужда да препрочете написаното, за да може да продължи писмото в същия дух.

Паулино Вера погледна въпросително Арелано и Рамос, а те погледнаха въпросително него и сетне се спогледаха един друг. Нерешителност и съмнение тегнеше в техните очи. Това слабо момче представляваше самата неизвестност и носеше цялата заплаха на неизвестността. Беше неразгадаемо, извън познанията на честните обикновени революционери, чиято най-свирепа омраза към Диас и неговата тирания беше всъщност само омраза на честни обикновени родолюбци. Сега пред тях стоеше нещо друго и самите те не знаеха какво е то. Обаче Вера, винаги най-припрян и най-бърз в действията си, прекъсна мълчанието.

— Прекрасно — студено рече той. — Казваш, че искаш да работиш за революцията. Свали си сакото. Закачи го ей там. И ела да ти покажа къде са кофите и парцалите. Подът е мръсен. Ще измиеш пода първо тук, а после и в другите стаи. Трябва да се почистят плювалниците. После иде ред на прозорците.

— Ще помогна ли с това на революцията? — попита момчето.

— Ще помогнеш — отговори Вера.

Ривера изгледа всички със студено подозрение, след това свали сакото.

— Добре — промълви той.

И нищо повече. Ден след ден идваше да работи — да мете, да мие, да чисти. Чистеше пепелта, качваше въглища и трески и палеше печките, преди най-ревностният от тях да седне пред писалището си.

— Мога ли да спя тука? — попита веднъж той.

Аха! Ето какво било! Диас имаше пръст в тази работа. Да спи в стаите на Хунтата значеше да има достъп до тайните им, до списъците с имената, до адресите на другарите оттатък, на мексиканска земя. Молбата му бе отхвърлена и Ривера никога не заговори за това пак. Те не знаеха нито къде спи, нито къде и как се храни. Веднъж Арелано му предложи няколко долара. Ривера се отказа от парите с поклащане на глава. Когато Вера се намеси и се помъчи да го убеди да ги приеме, момчето каза:

— Аз работя за революцията.

Много пари са нужни, за да вдигнеш съвременна революция, а Хунтата беше вечно в затруднено положение. Членовете гладуваха, но залягаха — дори и най-дългият ден им се виждаше недостатъчно дълъг — и все пак имаше моменти, когато успехът или неуспехът на революцията изглеждаше да зависи само от няколко долара. Веднъж, когато бяха закъснели два месеца да платят наема и хазаинът заплашваше, че ще ги изхвърли, не друг, а Фелипе Ривера, чистачът с бедните, износени и протъркани дрехи, сложи шестдесет долара в жълтици на писалището на Мей Сетби. Това се повтори и при други случаи. Триста писма, натракани на неуморната пишеща машина (молба за помощ, за подкрепа от страна на организирани работнически групи, искания до редактори на вестници да вземат честно отношение към събитията, протести срещу произвола на щатските съдилища спрямо революцията), лежаха неизпратени, защото нямаше пари за пощенски марки. Часовникът на Вера бе изчезнал — старомодният златен часовник, който звънеше и му беше останал от неговия баща. Липсваше вече и простичкият златен пръстен от средния пръст на Мей Сетби. Положението беше безнадеждно. Рамос и Арелано отчаяно дърпаха дългите си мустаци. Писмата трябваше да заминат, а пощата не даваше марки на вересия. Тогава Ривера си взе шапката и излезе. Когато се върна, сложи хиляда двуцентови марки на писалището на Мей Сетби.

— Да не би да е проклетото злато на Диас? — рече Вера на другарите.

Те вдигнаха вежди, без да знаят какво да отговорят. А Фелипе Ривера, станал чистач за революцията, щом се наложеше, продължаваше да наброява злато и сребро за нуждите на Хунтата.

И все пак не можаха да го обикнат. Не го познаваха. Неговото държане не приличаше на тяхното. Той не се впускаше в откровености. Отклоняваше всяко подпитване. Колкото и да беше млад, те все не можеха да се решат да го разпитат.

— Може да е човек с велик и самотен дух, не знам, не знам — безпомощно заяви Арелано.

— Той не е човек — рече Рамос.

— Душата му е попарена — каза Мей Сетби. — Светлината и смехът са прегорели в него. Прилича на мъртвец, а пък е тъй страшно жив.

— Изживял е адски мъки — добави Вера. — Никой, който не е изживял мъки, не може да има такъв вид, а той е още момче.

Въпреки това не можаха да го обикнат. Ривера никога не говореше, никога не питаше, никога не правеше предложения. Стоеше и слушаше с безизразно лице, като бездушен предмет и само очите му горяха със студен блясък, когато приказките им за революцията ставаха по-гръмки и по-разгорещени. Погледът му се обръщаше от лице към лице, от един от говорещите към друг, забиваше се в тях като свредел от разкален лед и ги объркваше и смущаваше.

— Той не е шпионин — каза Вера на Мей Сетби. — Той е родолюбец; запомнете думите ми: най-големият родолюбец между всички ни. Зная това, чувствувам го, чувствувам го ей тука, в сърцето и в разума си. Но съвсем не го разбирам.

— Има лош нрав — забеляза Мей Сетби.

— Зная — отвърна Вера и потрепера. — Поглеждал ме е с тези очи. В тях няма обич; в тях има заплаха; свирепи са като на див тигър. Зная, че стига да изменя на нашето дело, ще ме убие. Той няма сърце. Безмилостен е като стомана, остър и студен като мраз. Прилича на лунна светлина в зимна нощ, когато човек замръзва до смърт на някой самотен планински връх. Не се боя от Диас и от всичките му убийци, но от това момче ме е страх. Казвам ви самата истина. Страх ме е. От него лъха на смърт.

И все пак Вера беше този, който убеди другите да поверят първата отговорна задача на Ривера. Връзката между Лос Анжелос и Долна Калифорния^[3] беше прекъсната. Трима от другарите бяха изкопали сами гробовете си, след това бяха разстреляни пред тях. Още двама бяха попаднали в щатския затвор в Лос Анжелос. Хуан Алварадо, федералният главнокомандуващ, беше чудовище. Проваляше всичките им планове. Не можеха вече да се свържат нито със старите, нито с новоспечелените революционери в Долна Калифорния.

Младият Ривера получи нарежданията и замина на юг. Когато се върна, връзката беше възстановена, а Хуан Алварадо — мъртъв. Бяха го намерили със забит до дръжката нож в гърдите. Това надхвърли задачата на Ривера, обаче в Хунтата знаеха точно кога и къде е бил. Не го разпитваха. И той не казваше нищо. Но те се спогледаха и се досетиха.

— Казах ви — рече Вера. — Диас трябва да се бои от този младеж повече, отколкото от всеки друг. Той е неумолим. Той е пръст божи.

Лошият нрав, за който бе споменала Мей Сетби и който всичките долавяха, се потвърждаваше от нагледни доказателства. Сега момчето пристигаше ту с цепната уста, ту с посиняла буза или подпухнало ухо. Явно беше, че влиза в саморазправа някъде в оня външен свят, където се хранеше и спеше, печелеше пари и се движеше по незнайни за тях пътища. С течение на времето Ривера стана и словослагател на малкото революционно вестниче, което издаваха веднъж на седмица. Имаше случаи, когато не беше в състояние да набира, защото ставите на ръцете му бяха ожулени и разкървавени, палците — навехнати и безпомощни, едната или другата ръка уморено висеше надолу, а лицето се свиваше от стаена болка.

— Негодник — каза Арелано.

— Посетител на долнопробни заведения — подхвърли Рамос.

— Но откъде взима парите? — запита Вера. — Ето, и днес току-що научих, че е платил сметката за бялата хартия, сто и четиридесет долара.

— Това трябва да е свързано с отсъствията му — предположи Мей Сетби. — Никога не дава обяснения за тях.

— Трябва да пратим някой да го проследи — предложи Рамос.

— Не бих искал аз да съм този, който ще го следи — рече Вера. — Страх ме е, че след това ще ме видите направо на погребението ми. Той страда от някакво ужасно увлечение. И на самия господ дори не би позволил да се изпречи между него и това увлечение.

— Пред него се чувствувам като дете — призна Рамос.

— За мен той е сила: първобитна сила, див вълк, нахвърляща се гърмяща змия, жилеща стонога — добави Арелано.

— Той е въплъщение на революцията — заяви Вера. — Той е пламъкът и духът на революцията, ненаситният повик за отмъщение, който не прозвучава гласно, а поразява безшумно. Той е ангелът на разрушението, витаещ в безмълвните часове на нощта.

— Бих могла да плача за него — каза Мей Сетби. — Той не дружи с никого. Мрази всички. Нас търпи, защото му отваряме пътя към постигането на неговата мечта. Той е сам… самотен. — Гласът й секна в сподавено ридание, очите й се замрежиха от сълзи.

Къде и как прекарваше времето си Ривера, беше истинска тайна. Случваше се понякога да не го видят цяла седмица. Веднъж се губи един месец. В тези случаи при завръщането си, без обяснения и без въобще да говори, той винаги слагаше златни монети на писалището на Мей Сетби. И пак с дни и седмици прекарваше цялото си време в Хунтата. А после за някое време отново започваше да се губи за цял ден, от ранна сутрин до надвечер. След това идваше много рано и оставаше до късно. Веднъж Арелано го завари в полунощ да набира вестника с подпухнали пръсти, а устната му беше пак цепната и още кървеше.

2

Решителният час наближаваше. Дали ще има революция или не, зависеше от Хунтата, а Хунтата беше много зле. Нуждата от пари беше по-голяма от всеки друг път, а да се намерят пари беше по-трудно. Родолюбците бяха дали и сетния си цент и не можеха да дадат нищо повече. Работници-строители на железопътни линии — избягали от Мексико пеони — даваха половината от оскъдните си надници. Но трябваше много повече. Дългогодишният непосилен конспиративен, подривен труд трябваше да даде плод. Времето беше назряло. Революцията висеше на косъм. Още един тласък, едно последно героично усилие и тя щеше да натежи на везната на победата. Те познаваха своето Мексико. Започнеше ли веднъж, революцията щеше да се справи сама. Цялата машина на Диас щеше да рухне като картонена сграда. По границата бяха готови да въстанат. Един янки със сто души от организацията „Индустриални работници в света“ чакаше само да му се каже, за да нахълта и да започне завземането на Долна Калифорния. Но трябваха пушки. Хунтата поддържаше връзка с всички чак до Атлантическия океан и всички имаха нужда от пушки: обикновени наемници, недоволни членове на американските профсъюзи, социалисти, анархисти, мексикански изгнаници, избягали от крепостничество пеони, разгромени въстанали рудокопачи от Кьор д’Ален и Колорадо, всички с едно-единствено желание — да се бият още по-яростно. „Пушки и бойни припаси, бойни припаси и пушки!“ — това беше техният неспирен и безконечен повик.

Само да пуснат тази пъстра, жадна за мъст тълпа оттатък границата и революцията ще пламне. Митницата, северните пристанища ще бъдат превзети. Диас не може да устои. Няма да посмее да хвърли главните си сили срещу тях, защото ще трябва да държи в подчинение южните области. Но въпреки това пожарът ще се разпространи и на юг. Народът ще въстане. Гарнизоните ще падат един след друг. Щат след щат ще минава в ръцете на революцията. Докато най-после победните й армии се устремят от всички страни към самия град Мексико, сетната твърдина на Диас.

Но парите… Те имаха хора, нетърпеливи и непримирими хора, които щяха да вдигнат пушки. Познаваха търговци, които щяха да им продадат и доставят тези пушки. Но докато докара подготовката на революцията до този стадий, Хунтата се бе изтощила. Последният долар беше похарчен, последният източник изчерпан и последният гладуващ родолюбец издоен докрай, а великото начинание все още висеше на косъм. Пушки и бойни припаси! Дрипавите батальони трябваше да се въоръжат. Но как? Рамос оплакваше конфискуваните си имоти. Арелано окайваше разточителството на своята младост. Мей Сетби размишляваше дали положението щеше да е по-друго, ако хората от Хунтата бяха пестили повече в миналото.

— Само като си помисля, че свободата на Мексико зависи от няколко хиляди жалки долара! — възкликна Паулино Вера.

По всички лица се четеше отчаяние. Хозе Америло, последната им надежда, наскоро спечелен привърженик, бил хванат в хациендата си в Чихуахуа и разстрелян пред стената на собствения си обор. Новината току-що бе стигнала до тях.

Ривера, който на колене търкаше пода, вдигна поглед и четката увисна в голите му ръце, опръскани с мръсна сапунена вода.

— Ще стигнат ли пет хиляди? — попита той.

Всички го гледаха с изумление. Вера кимна и преглътна.

Не можа да проговори, но в същия миг се изпълни с безгранична вяра.

— Поръчайте пушките — каза Ривера, а след това изрече най-дългия поток от думи, който бяха чували от него: — Работата не търпи отлагане. След три седмици ще ви донеса петте хиляди. Така ще е добре. Времето ще се постопли, за бойците ще е по-лесно. А пък и аз не мога да направя нищо по-рано…

Вера се бореше с надеждата си. Кой би могъл да повярва? Твърде много заветни упования се бяха сгромолясали, откакто бе започнал да играе на революция. Той вярваше на този опърпан мияч на революцията и въпреки това не смееше да вярва.

— Ти си луд — каза той.

— След три седмици — повтори Ривера. — Поръчайте пушките.

Той се изправи, свали ръкавите на ризата, сложи си сакото.

— Поръчайте пушките — каза той. — Аз отивам.

3

След много бързане, тичане, безбройни телефонни разговори и ругатни в бюрото на Кели се състоя вечерно съвещание. Кели беше зает до гуша, освен това нямаше късмет. Докарал бе Дани Уорд от Ню Йорк, уредил бе за него среща с Били Карти, до срещата оставаха три седмици, а ето че от два дни, грижливо скрит от спортните дописници, Карти лежеше тежко контузен. Нямаше кой да го замести. Кели бе залял с поток от телеграми всички подходящи боксьори от лека категория на Изток, но те бяха обвързани със срещи и договори. Най-после надеждата възкръсна, макар и слаба.

— Ти си дяволски смел човек — обърна се Кели към Ривера още щом го погледна, когато се запознаха.

Злобна омраза блестеше в очите на Ривера, но лицето му остана безстрастно.

— Мога да бия Уорд — бяха единствените му думи.

— Отде знаеш? Видял ли си го някога да се бие?

Ривера поклати глава.

— Той може да те напердаши с една ръка и с вързани очи.

Ривера сви рамене.

— Няма ли да кажеш нещо, а? — изръмжа боксовият менажер^[4].

— Мога да го бия.

— С кого си се бил въобще? — поиска да знае Майкъл Кели. Майкъл беше брат на менажера и държеше игралния дом „Йелоустоун“, където печелеше тлъсти суми от тотализатора за боксовите мачове.

Ривера го удостои с жлъчен, мълчалив поглед.

Секретарят на менажера, младеж с биеща на очи спортна външност, високо се изкиска.

— Добре, ти познаваш Робъртс — прекъсна враждебното мълчание Кели. — Той ще дойде ей сега. Изпратих да го повикат. Седни и чакай, макар че ако съдя по външния ти вид, нямаш никакви изгледи за победа. Не мога да измамя зрителите с някаква предварително нагласена работа. Местата на първия ред се продават по петнадесет долара, нали знаеш?

Когато Робъртс пристигна, стана ясно, че е пийнал. Това беше висок, слаб, сякаш разглобен мъж, който еднакво спокойно и отпуснато влачеше и краката, и думите си.

Кели пристъпи направо към въпроса.

— Виж какво, Робъртс, ти се беше похвалил, че си открил това мексиканче. Нали знаеш, че Карти си е счупил ръката. И това нищо и никакво жълтокожо хлапе има нахалството да се домъкне тука днес и да ми заяви, че щяло да замести Карти. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че може, Кели — чу се проточен отговор. — Той умее да се бие.

— Сигурно след малко ще кажеш, че може да бие Уорд — тросна му се Кели.

Робъртс се позамисли.

— Не, няма да кажа такова нещо. Уорд е боксьор от класа и цар на ринга. Но той не може да види сметката на Ривера по късата процедура. Аз познавам Ривера. Никой не може да го накара да се забрави. Той няма нерви, поне доколкото съм го наблюдавал аз. Освен това се бие еднакво с двете ръце. Може да свали противника си от всяко положение.

— Това няма значение. Какво може да покаже на ринга? Ти си възпитавал и тренирал боксьори през целия си живот. Свалям шапка пред твоето мнение. Може ли да задоволи зрителите тъй, че да не съжаляват за парите си?

— Положително може и отгоре на това Уорд ще види доста зор с него. Вие не познавате това момче. Но аз го познавам. То е мое откритие. Няма нерви. И е истински дявол. Ако някой те попита, кажи, че е истинска вихрушка. То ще накара Уорд да се поучуди на местното дарование, ще накара да се поучудите и всички вие. Не казвам, че ще бие Уорд, но ще ви покаже достатъчно, за да се уверите, че е бъдеща знаменитост.

— Добре. — Кели се обърна към секретаря си. — Обади се на Уорд. Предупредих го, че ще го извикам, ако сметна, че си заслужава. Той е отсреща в „Йелоустоун“, перчи се и се показва пред хората. — Кели се обърна отново към треньора: — Ще пийнеш ли?

Робъртс отпи от чашата и се разприказва:

— Нали не съм ви разправял как открих този хлапак? Горе-долу преди две години той се появи в залата за тренировки. Аз подготвях Прейн за срещата му с Дилейни. Прейн е много проклет. У него няма ни капка милост. Беше изпопребил партньорите си по най-жесток начин и не можех да намеря момче, което да се съгласи да работи с него. Бях забелязал това изгладняло мексиканче да се навърта наоколо, а бях стигнал до отчаяние. Тогава го грабнах, нахлузих му ръкавици и го пуснах на ринга. Беше жилаво като недъбена кожа, но слабосилно. И не разбираше нито бъкел от бокс. Прейн го направи на кайма. Но то издържа два убийствени рунда, преди да загуби съзнание. Недояждане, това беше цялата му болка. Пребито ли? Нищо подобно. Дадох му половин долар и хубаво го нахраних. Трябваше да го видите как лапаше. Цели два дена не беше слагало троха в устата си. „Сега вече няма да го видя“ — помислих си аз. Ала то пак пристигна на другия ден, схванало се, в синини, но готово да получи още половин долар и хубав обяд. Полека-лека взе да се бие по-добре. Просто боксьор по рождение с невероятна издръжливост. То няма сърце. Просто буца лед. Никога, откакто го познавам, не съм чул да каже и десет думи на един път. Само мълчи и си гледа работата.

— Виждал съм го — обади се секретарят. — То е работило много за вас.

— Всички големи боксьори от лека категория са си опитвали силите върху него — отговори Робъртс. — А то се учеше от тях. Виждал съм някои, които би могло да бие. Но боксът не му е присърце. Струва ми се, че никога не е харесвало този занаят. Това личеше по държанието му.

— Последните месеци е излизало на срещи, уреждани от малките клубове — забелязва Кели.

— Да, но не зная какво го е накарало да го направи. Изведнъж се запали. Просто блесна като мълния и видя сметката на всички местни боксьори от лека категория. Изглежда, че са му трябвали пари и спечели доста, макар да не личи по дрехите му. Особен чешит. Никой не знае с какво се занимава. Никой не знае как прекарва времето си. Дори когато е на работа, все мълчи и почти всеки ден изчезва, щом си отработи. Понякога го няма по цели седмици. Но не се вслушва в никакви съвети. Онзи, който ще се залови да го лансира, може да спечели цяло състояние, само че с него не можеш се разбра. Ще видите как ще държи да получи парите в брой, като стигнете до условията.

Точно в този миг пристигна Дани Уорд. Появяването му бе доста шумно. С него бяха менажерът и треньорът му и той се втурна като вихрен полъх на сърдечност, добродушие и всепобедност. На всички страни заваляха поздрави, придружени тук от шега, там от закачка, усмивка имаше за всекиго. Но такъв си му беше обичаят и във всичко това нямаше много искреност. Уорд беше добър актьор и бе открил, че сърдечността е едно от най-положителните качества в играта за спечелване на хорските сърца. Обаче в душата си беше пресметлив, хладнокръвен боксьор и печалбар. Останалото беше маска. Онези, които го познаваха или имаха вземане-даване с него, казваха, че щом се стигнело до паричките, той ставал Дани Сметкаджията. Уорд неизменно присъствуваше на всички преговори и някои твърдяха, че неговият менажер бил безгласна буква и единственото му задължение било да служи на Дани за високоговорител.

Държанието на Ривера беше съвсем друго. В жилите му течеше и индианска, и испанска кръв: той седеше сгушен в ъгъла, безмълвен, неподвижен и само черните му очи се стрелкаха от лице към лице и забелязваха всичко.

— Значи, това е хлапето — каза Дани и измери с изпитателен поглед предлагания му противник. — Здравей, приятелче!

Очите на Ривера злобно пламнаха, но той не отговори нито с най-малко движение. Мексиканецът мразеше всички гринго^[5], но към този изпита ненавист, каквато не беше обичайна дори за самия него.

— Божичко! — шеговито запротестира Дани пред менажера. — Да не искаш да се бия с глухоням! — Когато смехът поутихна, той пусна нова шега: — Лос Анжелос трябва съвсем да е загазил, щом това е най-доброто, което сте успели да намерите. От коя детска градина сте го взели?

— Момчето си го бива, Дани, това ти подписвам — защити го Робъртс. — Няма да ти е чак толкова лесно, колкото ти се струва.

— Освен това половината билети са вече продадени — умолително рече Кели. — Ще трябва да приемеш, Дани. По-добър от него няма да намерим.

Дани измери Ривера с още един нехаен и пренебрежителен поглед и въздъхна.

— Май ще трябва да бъда по-внимателен към него. Дано само не пукне.

Робъртс изсумтя.

— Трябва да внимаваш — обърна се менажерът към Дани. — Не бива да бъдеш прекалено самоуверен пред непознат противник, който може случайно да ти дръпне хубав бой.

— О, бъди спокоен, ще внимавам — усмихна се Дани. — Ще го повъртя и ще го пазя за удоволствието на милите зрители. Какво ще кажеш за петнадесет рунда, Кели… а после да го тупна на земята?

— Добре ще е — отвърна менажерът. — Стига да не изглежда като нагласена работа.

— Да минем тогава към търговската част. — Дани позамълча и взе да пресмята. — Разбира се, шестдесет и пет на сто от общия приход, както и с Карти. Но разпределението ще бъде друго. Осемдесет на сто горе-долу ще ме задоволи. — Той се обърна към менажера си: — Нали така?

Менажерът кимна.

— Хей, ти разбра ли тази работа? — обърна се Кели към Ривера.

Ривера поклати глава отрицателно.

— Е, слушай тогава — заговори Кели. — Възнаграждението ще бъде шестдесет и пет на сто от общия приход от билетите. Ти излизаш за първи път и никой не те познава. Ти и Дани ще поделите парите: двадесет на сто за тебе и осемдесет на сто за Дани. Така е справедливо, нали, Робъртс?

— Съвсем справедливо, Ривера — съгласи се Робъртс. — Виждаш ли, ти още не си известен.

— Колко ще правят тези шестдесет и пет на сто от общия приход? — поиска да знае Ривера.

— Може би пет хиляди, а може би и не по-малко от осем — намеси се в обясненията Дани. — Нещо такова. Твоят дял ще бъде хиляда или хиляда и шестстотин. Заслужава си да ядеш бой от човек с моята известност. Какво ще кажеш?

Тогава Ривера ги смая.

— Победителят взима всичко — отряза той.

Настъпи мъртва тишина.

— Виж, така ще е най-добре — обади се менажерът на Дани.

Дани поклати глава в знак на несъгласие.

— Аз не съм новак в тази работа — обясни той. — Не ще хвърлям подозрение върху рефера или върху присъствуващите. Не казвам нищо и за собствениците на тотализатори, нито за разните мошеничества, които се случват понякога. Мога да кажа само, че това е лоша сделка за боксьор като мене. Искам да бъда сигурен. Кой го знае. Може да си счупя ръката, нали? Или някой да ме опие с нещо. — Той важно тръсна глава. — И да спечеля, и да загубя моят дял е осемдесет на сто. Какво ще кажеш мексиканецо?

Ривера поклати глава.

Дани избухна. Работата беше опряла до паричките.

— Слушай, жълтокожо мексиканче! Иде ми още сега да ти разбия кратуната.

Робъртс лениво се надигна и застана между противниците.

— Победителят взема всичко — мрачно повтори Ривера.

— Защо държиш на това? — попита Дани.

— Защото мога да те бия — беше недвусмисленият отговор.

Дани понечи да си свали сакото. Но менажерът знаеше, че това е само театрален жест. Сакото остана на раменете и Дани се остави на присъствуващите да го успокоят. Всички бяха на негова страна. Ривера остана сам.

— Виж какво, глупаче такова — започна да го убеждава Кели. — Ти си нула. Ние знаем какво си правил през последните месеци: побеждавал си дребни местни боксьори. Но Дани е състезател от класа. На следващата си среща ще се бори за шампионат. А ти си неизвестен. Никой никога не е чувал за тебе вън от Лос Анжелос.

— Ще чуят… — отговори Ривера и сви рамене — след тази среща.

— Нима можеш и за секунда дори да си въобразяваш, че ще ме биеш? — не изтърпя Дани.

Ривера кимна.

— Хайде, хайде, разсъждавай разумно! — замоли се Кели. — Помисли си за рекламата.

— Трябват ми пари — беше отговорът на Ривера.

— Ти не можеш да ме победиш и за хиляда години — увери го Дани.

— Че защо се дърпаш тогава? — възрази му Ривера. — Щом парите ти са сигурни, защо не искаш да ги приемеш?

— Ще ги приема, бога ми! — кресна Дани, взел внезапно решение. — Душичката ще ти вземе на ринга, момчето ми… да ме разиграваш по такъв начин. Приготви условията, Кели. Победителят взема всичко. Разгласи го в спортните колони на вестниците. Пиши, че това е бой за лично отмъщение. Ще му покажа аз на това нахално хлапе какво зная.

Секретарят на Кели бе започнал да пише, когато Дани го прекъсна.

— Почакай! — Той се обърна към Ривера: — Кога ще се теглим?

— Преди да излезем на ринга — беше отговорът.

— И дума да не става, безочлив хлапако! Щом победителят взема всичко, ще се теглим в десет часа сутринта.

— И победителят взема всичко? — попита Ривера.

Дани кимна. Това уреждаше въпроса. Той щеше да излезе на ринга в пълния блясък на силите си.

— Тегленето в десет часа — каза Ривера.

Перото на секретаря продължи да скрибуца.

— Това значи пет фунта — недоволно забеляза Робъртс на Ривера. — Много му отстъпи. С това ти проигра срещата. Дани ще бъде силен като бик. Ти си глупак. Положително ще те бие. Сега имаш толкова надежда да оцелееш, колкото капка роса в пъкъла.

В отговор Ривера му хвърли поглед, изпълнен с омраза. Сега презираше дори и този гринго, макар че го бе смятал за най-благороден между всички.

4

Почти никой не забеляза Ривера, когато той излезе на ринга. Само тук-там прозвучаха слаби, много разпръснати и равнодушни ръкопляскания. Зрителите не вярваха в него. Той беше агне, доведено на заколение и оставено на милостта на великия Дани. Освен това зрителите бяха разочаровани. Бяха очаквали стихиен двубой между Дани Уорд и Били Карти, а сега трябваше да се задоволят с този нещастен малък новак. Нещо повече, те даваха израз на неодобрението си за промяната, като се обзалагаха две и дори три срещу едно в полза на Дани. А където зрителите залагат парите си, там е и тяхното сърце.

Младият мексиканец седна в своя ъгъл и зачака. Бавно се влачеха минутите. Дани го караше да чака. Това беше стара хитрост, но тя винаги действуваше на младите, неопитни боксьори. Ставаше им страшно да седят ей тъй, изправени пред собствените си опасения и коравосърдечните, обвити в тютюневия дим зрители. Обаче този път хитрината не оказа желаното въздействие. Робъртс беше прав. Ривера не познаваше страха. Макар и да беше много по-изострено впечатлителен, с много по-чувствителни и обтегнати нерви, той не изпитваше такава нервност. Атмосферата на предрешено поражение, която витаеше в неговия ъгъл на ринга, не му влияеше. Секундантите му бяха гринго, и то съвсем непознати. Освен това бяха измет — мръсна утайка на боксьорските кръгове, безчестни и некадърни. И бяха потиснати от увереността, че техният ъгъл ще загуби.

— Е, сега трябва да внимаваш! — предупреди го Хагърти Паяка. Паяка беше главният му секундант. — Гледай да се държиш колкото можеш по-дълго, така ми е наредил Кели. Ако не утраеш, вестниците пак ще пишат, че срещата е била нагласена работа, и пак ще сложат крак на бокса в Лос Анжелос.

Всичко това не можеше да подействува насърчително. Но Ривера не обръщаше внимание на нищо. Той презираше платените боксови мачове. Те бяха омразна игра на омразни гринго. Беше се заловил за нея в качеството на тренировъчен чувал в залите за тренировка само защото нямаше какво да яде. Това, че беше създаден за бокса, нямаше никакво значение за него. Той го мразеше. Едва след като влезе в Хунтата, започна да се бие за пари и тогава разбра, че тези пари се печелят лесно. А той не беше измежду първите синове человечески, намерили сполука в призвание, презирано от самите тях.

Ривера не се мъчеше да разбере всичко това. Той знаеше само едно, че трябва да победи в тази среща. Друг изход не можеше да има. Защото зад него стояха и го вдъхновяваха в този стремеж много по-мощни сили, отколкото можеше да си представи някой в тази претъпкана зала. Дани Уорд се биеше за парите и за безгрижния живот, който носеха тези пари. Ала нещата, за които се биеше Ривера, изгаряха мозъка му: това бяха пламтящи, страхотни картини, които, седнал самотен в своя ъгъл на ринга в очакване на обиграния си противник, виждаше да минават пред широко отворените му очи така ясно, както ги бе преживял.

Виждаше белите стени на работещите с водна сила фабрики в Рио Бланко. Виждаше шестте хиляди работници, гладни и изнемощели, и малките деца по на седем-осем години, които се трудеха в дълги смени за десет цента на ден. Виждаше живите мощи, мъртвешки бледите лица на работниците от бояджийското отделение. Спомняше си, че бе чувал баща си да нарича бояджийското_отделение „дупката на самоубийците“, защото една година работа там означаваше смърт. Виждаше малкото пацио^[6] и майка си, която готвеше и шеташе в първобитното си домакинство, но намираш време да го гали и обича. И баща си, едър, с големи мустаци и широки гърди, най-добрия между хората, който обичаше всички с толкова любвеобилно сърце, че преливащата от него обич стигаше и престигаше и за майката, и за малкия „мучачо“^[7], който играеше в ъгъла на пациото. В онези дни той не се казваше Фелипе Ривера. Казваше се Фернандес по името на баща си и майка си. А те го наричаха Хуан. По-късно се бе преименувал сам, понеже бе открил, че името Фернандес е омразно за полицейските префекти, jefes politicos и rurales^[8].

Едрият сърдечен Хоакин Фернандес! Голямо място заемаше той в спомените на Ривера. По онова време нищо не разбираше, но сега, като погледнеше назад, разбираше всичко. Можеше да си го представи как работи като словослагател в малката печатничка или дращи безкрайни, припрени, нервни редове на своето затрупано с книжа писалище. А можеше да си представи и онези загадъчни вечери, когато работници идваха потайно в тъмнината като злосторници и дълги часове приказваха с баща му, а той, малкият мучачо, не винаги спеше в своя ъгъл.

Сякаш някъде отдалеч Ривера чу Хагърти Паяка да му казва:

— Да не се проснеш още в началото. Такива са нарежданията. Остави се да те напердашат, та да си заслужиш парите.

Минали бяха десет минути, но мексиканецът все още си седеше в своя ъгъл. Дани не се виждаше никакъв — явно искаше да използува хитрината си до краен предел.

А в паметта на Ривера проблясваха нови спомени. Стачката или по-право локаутът, понеже работниците от Рио Бланко се бяха притекли в помощ на стачкуващите си събратя от Пуебла. Гладът, походите в планините за събиране на ягоди, корени и билки, с които всички се хранеха и от които се присвиваха и измъчваха от болки в стомаха. А сетне кошмарът: празното място пред магазина на компанията; хилядите гладуващи работници; генерал Розалио Мартинес и войниците на Порфирио Диас; и изригващите смърт пушки, които никога сякаш нямаше да спрат да изригват и да удавят прегрешенията на работниците в собствената им кръв. Ами онази нощ! Той видя отворените вагони, накамарени с труповете на убитите, да се отправят за Вера Крус — за храна на акулите в залива. Той пълзи отново през страшните купища, търси и намира баща си и майка си, обезобразени, с изпокъсани дрехи. Особено ясно си спомняше майка си: подаваше се само лицето ѝ, а тялото беше затрупано под десетки други трупове. Пушките на войниците на Порфирио Диас затрещяха отново и той отново се притисна до земята и запълзя настрана като подгонен планински койот^[9].

До слуха му достигна врява, напомняща рева на морето, и Ривера видя Дани Уорд да се задава по централния проход начело на своята свита от треньори и секунданти. Зрителите поздравяваха с бесни крясъци любимия си герой и бъдещ победител. Всички повтаряха неговото име. Всички бяха на негова страна. Дори и секундантите на самия Ривера проявиха нещо подобно на радост, когато Дани се мушна пъргаво между въжетата и излезе на ринга. Лицето му непрекъснато се разтягаше в нескончаеми усмивки, а когато се усмихваше, той правеше това с всяка черта, с бръчиците около очите и с дълбините на самите си очи. Лицето му беше жива реклама на добродушие и доброжелателство. Той познаваше всички. Шегуваше се и се смееше и поздравяваше приятелите си оттатък ринга. Онези, които бяха по-далеч, не можеха да обуздаят възхищението си и високо крещяха: „Ей, ти Дани!“. Тази радостна овация, израз на обич, трая цели пет минути.

Никой не обръщаше внимание на Ривера. Ако се съдеше по зрителите, той въобще не съществуваше. Подпухналото лице на Хагърти Паяка се наведе до неговото.

— Да не се уплашиш — предупреди го Паяка. — И помни нареждането. Трябва да издържиш. Да не лягаш. Ако легнеш, имаме нареждане да ти теглим един бой в съблекалнята. Разбра ли? Трябва да се биеш и толкоз!

Зрителите започнаха да ръкопляскат. Дани се запъти през ринга към Ривера, наведе се, хвана дясната му ръка с двете си ръце и я разтърси с буйна сърдечност. Сияещото лице на Дани се надвеси над неговото. Зрителите зареваха, възхитени от тази проява на спортен дух от страна на Дани. Той поздравяваше своя противник като обичен брат. Устните на Дани замърдаха и зрителите, изтълкували недоловимите думи като добродушно спортно приветствие, отново закрещяха. Само Ривера чу тихо изречените думи.

— Е, дребен мексикански плъшок — изсъска Дани през весело усмихнатите си устни, — сега ще ти взема душицата.

Ривера не помръдна, само очите му пламнаха от омраза.

— Стани, куче! — изрева някой през въжетата зад гърба му.

Тълпата започна да го освирква и да му дюдюка заради неспортсменското държание, но той си седеше, без да се помръдне. Наново избухнали ръкопляскания поздравиха Дани, когато се върна в своя ъгъл.

Щом Дани се съблече, в залата се разнесоха възхитителни „о-о!“ и „а-а!“ Той имаше прекрасно тяло, от което лъхаше непринудена ловкост, здраве и сила. Кожата му беше бяла и гладка като на жена. Целият беше изтъкан от изящество, гъвкавост и мощ. Доказал го бе в безброй мачове. Всички спортни списания поместваха негови снимки.

А когато Хагърти Паяка смъкна пуловера през главата на Ривера, из залата се понесе стон. Тялото му изглеждаше по-мършаво поради мургавата кожа. Той имаше мускули, но те не биеха на очи както мускулите на неговия противник. Това, на което зрителите не обърнаха внимание, бяха широките му гърди. Освен това те не можеха да предугадят колко издръжлива е всяка жила в неговата плът, как мигновено се подчинява всяка клетка на мускулите му, колко изтънчени са нервите, които свързват всяка част от тялото му във великолепен боен механизъм. Това, което виждаха, беше само едно осемнадесетгодишно момче с кафява кожа, с явно момчешко телосложение. Друго нещо беше Дани. Дани беше двадесет и четири годишен мъж и тялото му беше тяло на мъж. Разликата стана още по-очебийна, когато двамата застанаха един до друг в центъра на ринга, за да получат последните напътствия на рефера.

Ривера забеляза, че Робъртс седи непосредствено зад журналистите. Треньорът беше по-пиян от друг път и затова говореше по-бавно.

— Не му мисли много, Ривера — проточи Робъртс. — Той не може да те убие, помни това. Ще се нахвърли върху теб от самото начало, но ти не се плаши. Само се отбранявай, прикривай се, а после го хвани в клинч. Няма да може много да те осакати. Ти само си представяй, че се упражнява с тебе в залата за тренировки.

Ривера с нищо не показа, че го е чул.

— Ей че навъсено хлапе — промърмори Робъртс на своя съсед. — Винаги си е бил такъв.

Но Ривера не гледаше вече с обичайната си омраза. Очите му бяха заслепени от видението на безброй пушки. Всяко лице в залата, докъдето му стигаше погледът, чак до най-горните места по един долар, се беше превърнало в пушка. Той виждаше и дългата мексиканска граница, пустинна, обгоряла от слънцето, затаила болка, а по цялото й протежение окъсани чети, които чакаха само оръжие.

Върнал се в своя ъгъл, мексиканецът чакаше, без да седне. Секундантите му се бяха измъкнали през въжетата заедно със сгъваемото столче. В отсрещния ъгъл на квадратния ринг с лице към него стоеше Дани. Гонгът удари и мачът започна. Зрителите зареваха от възторг. Никога още не бяха виждали мач да започва с такъв устрем. Вестниците са били прави. Това беше бой за разчистване на лични сметки. С един скок Дани измина три четвърти от разстоянието, за да стигне противника си; по всичко личеше намерението му да изяде мексиканчето. Нахвърли се отгоре му не с един удар, не с два, не и с десет. Той се превърна в нанасящ удари пумпал, в унищожителен вихър. Ривера никакъв го нямаше. Той бе съсипан, погребан под лавина от юмручни удари, нанасяни от всевъзможни ъгли и положения от признат майстор на това изкуство. Беше смазан, притиснат до въжетата; реферът ги раздели и той отново се намери притиснат до въжетата.

Това не беше боксов мач. Беше клане, касапница. Всеки зрител, освен редовните посетители на боксови състезания би изчерпал цялото си вълнение в тази първа минута. Дани наистина показваше какво може да направи и го показваше по великолепен начин. Зрителите бяха безкрайно сигурни в изхода на срещата, безкрайно възбудени и пристрастни към своя любимец и съвсем не забелязваха, че мексиканецът все още се държи на крака. Те забравиха Ривера. Почти не го виждаха така се изгуби той в зверското нападение на Дани. Тъй измина една минута, две минути. Сетне, когато двамата се разделиха за миг, всички видяха ясно мексиканеца. Устната му беше цепната, носът му кървеше. Когато се обърна и със залитане влезе в клинч, на гърба му като червени резки проличаха кървавите ивици, където го бяха ожулили въжетата. Но едно нещо зрителите не забелязаха: това, че той не беше запъхтян и че в очите му гореше същият студен пламък. Твърде много боксьори, които се стремяха да станат шампиони, бяха упражнявали върху него това зверско нападение в жестоката мелница на тренировъчните зали. Ривера се бе научил да го издържа срещу възнаграждение от половин долар за един път до петнадесет долара на седмица — сурова школа — и бе усвоил суровата й наука.

После се случи нещо изумително. Вихрената, умопомрачителна схватка изведнъж свърши. Ривера стоеше сам. Дани, страшният Дани, лежеше по гръб. Тялото му потръпваше от усилията да се върне в съзнание. Не се беше олюлял и свлякъл бавно, нито залитнал и рязко рухнал на земята. Дясното кроше на Ривера го бе покосило изневиделица като смърт. Реферът блъсна мексиканеца назад с едната си ръка, наведе се над падналия гладиатор и започна да брои секундите. Зрителите на боксови мачове имат обичай да посрещат хубавия нокаут с гръмки одобрения. Но сегашните зрители не сториха това. Случилото се беше твърде неочаквано. Те следяха отброяването на секундите в напрегнато мълчание и сред това мълчание прозвуча ликуващият глас на Робъртс:

— Нали ви казах, че се бие еднакво добре и с двете си ръце!

На петата секунда Дани се обърна по очи, а когато бе отброена седмата, се надигна на едно коляно, готов да скочи, щом отброят „девет“ и преди да кажат „десет“. Ако коляното му още допира пода на „десет“, ще го сметнат за „повален“, в нокаут. В същия миг, когато коляното му се отдели от пода, ще го сметнат за „станал“ и в този миг Ривера има право да се опита да го повали отново. Ривера не искаше да рискува. Щом коляното се вдигнеше от пода, щеше да нанесе нов удар. Той заобиколи падналия, но реферът застана помежду им; Ривера знаеше и това, че той отброява секундите твърде бавно. Всички гринго бяха против него, дори и реферът.

Когато каза „девет“, реферът рязко блъсна Ривера назад. Това не беше честно, но то даде възможност на Дани да стане и на устните му отново заигра усмивка. Свил се почти одве, закрил с ръце лицето и корема, той умело влезе в клинч. Според всички правила на играта реферът трябваше да ги раздели, но не го направи; Дани се впи в противника си като пиявица и с всеки миг се съвземаше все повече. Последната минута на рунда изтичаше. Ако издържеше до края, щеше да има цяла минута време да се съживи в своя ъгъл. И той издържа докрай, усмихнат, въпреки своето отчаяно и безизходно положение.

— Неувяхващата усмивка! — подвикна някой и зрителите високо и с облекчение се разсмяха.

— Господ да те пази от този жълтокож — едва изрече седналият в ъгъла си Дани на своя треньор, докато секундантите бясно го масажираха.

Вторият и третият рунд бяха сдържани. Дани, коварният и обигран цар на ринга, задържаше, прикриваше се и се бавеше с единствената цел да се съвземе от зашеметилия го в първия рунд удар. В четвъртия рунд вече бе дошъл на себе си. Макар и да беше замаян и смутен, доброто здраве му помогна да възстанови силите си. Но не се опитваше да прибегне до зверската си тактика. Мексиканецът се бе оказал истинска хала. Вместо тази тактика Дани взе да прилага всичките си боксьорски познания. Благодарение на разните уловки, сръчността и опита си той държеше положението и макар че не можеше да нанесе някакъв решаващ удар, се залови да бъхти и изтощава противника си. Срещу всеки удар на Ривера нанасяше по три, но това бяха само наказателни, а не убийствени удари. Убийственото в тях беше техният брой. Дани се проникна от уважение към умението на това хлапе да нанася изумителни крошета и с двата си юмрука.

При отбраната Ривера прибягна към объркващия противника ляв прав. Едно след друго, в нападение след нападение той изхвърляше напред лявата си ръка и все повече разбиваше устата и носа на Дани. Но Дани владееше безброй похвати. Именно поради това го смятаха за бъдещ шампион. Той умееше свободно да преминава от един към друг стил в боя. Сега положи всички сили да премине в близък бой. Дани беше особено опасен в такива схватки и те му даваха възможност да избягва левите прави на противника. С тях няколко пъти предизвика див възторг у зрителите и увенча с великолепно откъсване, крачка назад и ъперкът, който вдигна мексиканеца във въздуха и го стовари на пода. Ривера си почиваше, застанал на коляно, и използуваше броенето до сетния миг, а в душата си беше дълбоко убеден, че за него реферът брои секундите много бързо.

В седмия рунд Дани отново сполучи да нанесе своя жесток вътрешен ъперкът. Ривера само се олюля, обаче в последвалия миг на беззащитна безпомощност с нов унищожителен удар Дани го изхвърли през въжетата. Тялото на Ривера се стовари върху главите на седящите долу журналисти и те го избутаха обратно на края на подиума пред въжетата. Тук той остана да си почива на едно коляно, докато реферът припряно отброяваше секундите. Вътре, пред въжетата, през които Ривера трябваше да се промъкне обратно на ринга, го причакваше Дани. А реферът нито се намеси, нито отблъсна Дани.

Зрителите бяха загубили и ума, и дума от възторг.

— Убий го, Дани, убий го! — ревяха те.

Десетки гласове подхванаха този вик и той се превърна в настървен вълчи вой.

Дани правеше всичко, каквото можеше, ала Ривера не дочака рефера да отброи „девет“, а неочаквано се мушна през въжетата след осмата секунда и благополучно влезе в клинч. Сега реферът се втурна да ги раздели по такъв начин, че да го разкрие за противника и да даде на Дани всички предимства, каквито може да даде един пристрастен рефер.

Но Ривера издържа и мъглата в съзнанието му се разсея. Всичко си вървеше по реда. Тия хора, омразни гринго, и всички бяха непочтени. А най-лошото беше, че виденията продължаваха да проблясват и да се разгарят в ума му: безкрайна железопътна линия: rurales и американски полицаи; затвори и участъци, скитания край водохранилищата — цялата мизерна и гнетяща панорама на одисеята му след Рио Бланко и стачката. А след това видя как, блестяща и славна, великата червена революция залива родината му. Виждаше пушките пред очите си. Всяко омразно лице беше пушка. Той се биеше за пушките. Пушките — това беше сам той. Революцията — това беше той. Той се биеше за цяло Мексико.

Зрителите започнаха да негодуват против Ривера. Защо не иска да изяде полагащия му се бой? То се знае, че ще бъде бит. Защо тогава се съпротивява така упорито? Много малко хора се интересуваха от него и те бяха онзи неизменен, определен процент комарджии, които залагат слепешката, на късмет. Макар и убедени, че Дани ще излезе победител, те все пак бяха заложили парите си за мексиканеца при ставки четири срещу десет и едно срещу три. Немалко беше заложено и за това, колко рунда ще издържи Ривера. Бесни суми бяха хвърлени с убеждението, че няма да изтрае седем рунда, дори и шест. Спечелилите тези облози, отървали се благополучно от паричния си риск, сега наред с всички други насърчаваха общия любимец.

Ривера не се оставяше да го бият. В осмия рунд противникът му напразно се помъчи да повтори своя ъперкът. В деветия Ривера отново слиса зрителите. При един клинч той се отскубна от Дани с бързо, гъвкаво движение и в късото разстояние, което ги делеше един от друг, дясната му ръка излетя от кръста нагоре. Дани се строполи на пода и потърси спасение в броенето на рефера. Тълпата бе смаяна. Дани бе надминат с най-добрия си удар. Прочутият му десен ъперкът се бе стоварил върху самия него. Ривера не се опита да го нападне, когато той се вдигна на „девет“. Реферът открито се изпречваше на пътя му, макар че винаги се дърпаше при обратното положение, когато Ривера беше този, който трябваше да стане.

В десетия рунд Ривера приложи два пъти десния ъперкът, замахвайки от кръста си към брадичката на противника. Дани започна да изпада в бяс. Усмивката не се изгуби от лицето му, но той се върна към свирепите си нападения. Както и да сипеше удари, Дани не успяваше да сломи Ривера, а Ривера сред този зашеметяващ ураган го просна три пъти подред на пода. Дани не се съвземаше вече толкова бързо и към единадесетия рунд положението му стана сериозно. Но от този миг до четиринадесетия рунд той започна да прибягва до всичките хитрости на своята наука. Държеше се и се прикриваше, биеше се пестеливо и се мъчеше да събере сили. Наред с това се биеше толкова подло, колкото може да се бие един опитен боксьор. Прилагаше всички хитрости и уловки, които знаеше: уж случайно влизаше в клинч, притискаше ръкавицата на Ривера с лакътя към тялото си, запушваше му устата със своята ръкавица и му пречеше да диша. Често в клинчовете с усмивка на разцепените си устни той мърмореше на ухото на Ривера неописуеми и мръсни оскърбления. Всички от рефера до сетния зрител бяха с Дани и помагаха на Дани. А те знаеха какви намерения имаше той. Поставен натясно от изненадалия го неизвестен противник, Дани залагаше сега всичко на един удар. Той се разкриваше, правеше финтове, симулираше и подлъгваше, за да издебне онзи миг, който щеше да му даде възможност да стовари един удар с всичката си сила и да промени хода на борбата. Както бе направил преди него друг, по-голям боксьор, и Дани би могъл да нанесе двоен удар, ляв и десен, в слънчевото сплетение и в челюстта. Можеше да го направи, защото беше известен с това, че силата на удара му не намалява, докато се държи на крака.

Секундантите на Ривера не се грижеха много-много за него през почивките. Кърпите им привидно се движеха, но не вкарваха почти никакъв въздух в запъхтените му дробове. Хагърти Паяка му даваше съвети, ала Ривера знаеше, че тези съвети са коварни. Всички бяха против него. Той беше обкръжен от предателство. В четиринадесетия рунд мексиканецът отново повали Дани и докато реферът броеше, той стоеше и си почиваше с отпуснати надолу ръце. В отсрещния ъгъл бе забелязал подозрителни шушукания. Видя Майкъл Кели да си пробива път към Робъртс, да се навежда до ухото му и нещо да му шепне. Ривера имаше котешки слух, изострен от живота в пустинята, и дочу откъслеци от разговора. Искаше да чуе повече и когато противникът му стана, направи тъй, че влезе в клинч до самите въжета.

— Трябва — долетя до слуха му шепотът на Майкъл и той видя Робъртс да кимва. — Дани трябва да победи… иначе ще загубя цяло богатство. Заложил съм сумата пари… мои собствени. Ако издържи и петнадесетия рунд, аз съм разорен. Момчето ще те послуша. Направи нещо.

След този миг Ривера се отърси от всякакви видения. Опитваха се да го измамят. Той отново повали Дани и пак застана с отпуснати ръце, за да си почине. Робъртс се изправи.

— Видя му сметката — рече той. — Върви си сега в своя ъгъл.

Робъртс каза това с нетърпящ възражение тон, както често бе говорил на Ривера в залата за тренировки. Но Ривера го изгледа с ненавист и продължи да чака Дани да се вдигне. През време на едноминутната почивка Кели, менажерът, дойде да говори с Ривера.

— Стига толкова, да те вземат дяволите! — изхриптя той с дрезгав шепот. — Трябва да загубиш, Ривера. Послушай ме и аз ще изградя бъдещето ти. Следния път ще те оставя да биеш Дани. Но сега трябва да загубиш.

По очите на Ривера пролича, че го е чул, но той не направи никакъв знак на съгласие или отказ.

— Защо мълчиш? — сърдито попита Кели.

— Все едно, ще загубиш — обади се и Паяка Хагърти. — Реферът няма да те остави да победиш. Послушай Кели и лягай.

— Лягай, момче — замоли се Кели, — и аз ще ти помогна да станеш шампион.

Ривера не отговори.

— Ще ти помогна, честна дума, момче.

При удара на гонга Ривера долови някаква надвиснала над него заплаха. Зрителите нищо не усетиха. Каквато и да беше тази заплаха, тя беше вътре в ринга, много близко. Дани като че бе възвърнал предишната си сигурност. Самоувереното му държание уплаши Ривера. Крояха му някакъв капан. Дани се хвърли напред, но Ривера избягна схватката. Направи крачка настрана и се отърва. Противникът му искаше клинч. По една или друга причина клинчът му трябваше, за да изпълни замисъла си. Ривера отстъпваше, обикаляше, но през цялото време беше сигурен, че рано или късно ще стигне до клинч и ще се хване в подготвения капан. Отчаян, той реши да отдалечи този миг. Престори се, че е готов да влезе в клинч при следващото нахвърляне на Дани. Вместо това в последния миг, тъкмо когато телата им щяха да се вкопчат, Ривера пъргаво отскочи назад. Незабавно в ъгъла на Дани закрещяха, че е направил фаул. Ривера ги бе излъгал.

Реферът нерешително се спря. Той не можа да изговори решението, което вече трептеше на устните му, защото писклив момчешки глас изкрещя от галерията:

— Хлапешка работа!

Дани открито изруга Ривера и се хвърли срещу него, но Ривера леко отстъпи. В същото време Ривера реши да не му нанася повече удари по тялото. С това се лишаваше наполовина от възможността да победи, ала знаеше, че ако въобще победи, то ще е само ако замахне с всичката останала у него сила. Даде ли им най-малък повод, ще му отсъдят фаул. Дани забрави всяка предпазливост. Цели два рунда той преследваше и бъхтеше младежа, който не смееше да влезе в близък бой с него. Нанасяше му удар след удар. Ривера приемаше десетки удари, за да избегне гибелния клинч. При това върховно последно усилие на Дани зрителите наскачаха прави и просто полудяха. Те не разбираха нищо. Виждаха само едно — в края на краищата техният любимец побеждава.

— Защо не се биеш? — злобно крещяха те на Ривера. — Страхливец! Страхопъзльо! Открий се, куче такова! Открий се! Убий го, Дани! Убий го! Сега не може да ти избяга! Убий го!

В цялата зала Ривера беше без никакво изключение единственият човек, запазил хладнокръвието си. По темперамент и кръв той беше най-буен и невъздържан между тях; но бе изживял толкова неизмеримо по-големи вълнения, че тази развихрена страст на десет хиляди гърла, надигаща се вълна подир вълна, не представляваше за него нищо повече от кадифената прохлада на летен здрач.

Дани продължи нападенията си и в седемнадесетия рунд. Ривера се сви и клюмна под един тежък удар. Ръцете му безпомощно увиснаха и той залитна назад. Дани реши, че сега му е дошло времето. Момчето беше в неговите ръце. Така, с преструвка, Ривера го хвана неподготвен и със замах му нанесе страшен удар по устата. Дани се строполи. Когато стана, Ривера го повали със съкрушителен десен удар под ухото и в челюстта. Така го повали три пъти. Никой рефер не би имал основание да обяви тези удари за неправилни.

— О, Бил! Бил! — умолително викаше Кели на рефера.

— Не мога — плачевно му отговори длъжностното лице. — Той се бие точно по правилника.

Смазан от бой, но безстрашен, Дани все още се вдигаше. Кели и другите около ринга започнаха да викат полиция, за да спрат тази касапница, при все че секундантите на Дани отказваха да го признаят за победен. Ривера видя един дебел полицейски капитан да се провира тромаво между въжетата и не можеше да разбере какво значи всичко това Гринго прибягваха до толкова много мошеничества в тази игра! Изправил се на крака, Дани тъпчеше безпомощно като пиян пред него. И реферът, и капитанът вече бяха протегнали ръце към Ривера, когато той нанесе последния удар. Не стана нужда да прекратяват мача, защото Дани вече не стана.

— Брой! — дрезгаво викна Ривера на рефера.

Когато броенето свърши, секундантите на Дани го вдигнаха и го занесоха в неговия ъгъл.

— Кой победи? — натъртено попита Ривера.

Въпреки нежеланието си реферът хвана облечената с ръкавица ръка на Ривера и я вдигна високо във въздуха.

Никой не поздрави Ривера. Мексиканецът отиде сам в своя ъгъл, където секундантите му още не бяха сложили столчето. Той се облегна на въжетата и изгледа с ненавист помощниците си, плъзна поглед по-нататък и наоколо, докато обхвана всичките десет хиляди гринго. Омразните лица се люшкаха напред-назад пред него; гадеше му се. Тогава си спомни, че те представляваха пушки. Тези пушки бяха негови. Революцията можеше да избухне.