Ангел Каралийчев
Българчета
Разкази и приказки за деца

Българчета

Когато голѣмиятъ автомобилъ изрева съ продрано гърло, Вълчо скочи отъ крушата и бързо закуца презъ ливадата къмъ лѣтовището. Влѣзе въ учителската стая, грабна телефона и извика:

— Идатъ! — Сетне побѣгна навънъ, спрѣ се до оградата и загледа омагьосанъ, какъ слизатъ четиридесеть момчета лѣтовничета. Съ викове и смѣхъ децата помъкнаха къмъ стаитѣ своитѣ чанти, сандъчета и вързопи. Най-напредъ се съблѣкоха и нахълтаха въ банята подъ душоветѣ. Хубаво се изкѫпаха. Излѣзоха въ градината всички съ тънки бѣли ризки и кѫси черни гащета. Пръснаха се изъ градината, подгониха магарето на дѣда Гердана, воденичарина, увиснаха на ябълката, счупиха единъ клонъ, запищѣха и припнаха къмъ люлкитѣ. Една свирка ги събра отново въ лѣтовището. Вѫтре малкитѣ гости си подредиха леглата, избраха дежурни. Десеть момчета съ стомни потеглиха за вода. Като излѣзоха навънъ, едно отъ тѣхъ се провикна:

— Кѫде е чешмата? Ние не знаемъ пѫтеката.

— Азъ ще ви я покажа! — обади се Вълчо.

Децата заобиколиха селянчето. Разгледаха му изрусѣлата отъ балканското слънце глава, непраната ризка, скѫсанитѣ отзадъ конопени гащи, намигнаха и тръгнаха следъ него.

Слѣзоха на чешмата при Гердановата воденица, напиха се съ балканска вода, запретнаха крачоли, нагазиха въ каменнитѣ корита, почнаха да се пръскатъ едно друго. Като се налудуваха, грабнаха пълнитѣ стомни и се прибраха.

Вълчо тръгна като куче подире имъ.

Додето мръкне, лѣтовищната градина кънтѣ отъ викове, игри и песни. Когато високото слънце се потули задъ Балкана и косачитѣ слѣзоха въ село, нарамили коси и вили, дежурнитѣ изнесоха седемь маси и наредиха вечерята. Поднесоха чении съ димящо ядене. Малкитѣ гладници захванаха да лапатъ като прасета. Свитъ задъ една слива, Вълчо гледаше съ лакоми очи бѣлия хлѣбъ, сладкото ядене и преглъщаше. Две момчета го съзрѣха, погледнаха се и си казаха нѣщо тайно. Щомъ свърши вечерята, тѣ скришомъ влѣзоха въ читалнята и отмъкнаха три вестника. Накѫсаха ги на кѫсчета, потулиха се задъ лѣтовището, взеха отъ земята една червива ябълка и почнаха грижливо да я загръщатъ съ листоветѣ. Направиха голѣмъ вързопъ. Измъкнаха се въ мрачината, тихо повикаха Вълча и му подадоха вързопа. Едното момче рече:

— Това е за тебе, Кривчо! Вѫтре има нѣщо много сладко за ядене. Дръжъ!

— Благодаря! — рече Вълчо. — Вие сте добри момчета.

За първи пѫть презъ живота си получаваше подаръкъ. Съ голѣмо вълнение започна да разгръща хартиитѣ. Рѫцетѣ му треперѣха, защото се боеше да не изтърве сладкото нещо. Следъ дълго и внимателно разгръщане, най-сетне сиромашкото момче откри червивата ябълка и попита двамата си благодетели:

— Туй ли е подаръкътъ?

Но момчетата бѣеха изчезнали.

Мѫка заседна на Вълчовото гърло. Очите му потекоха.

— Какво съмъ имъ сторилъ, че се гаврятъ съ мене? — рече той и закуца нагоре къмъ покосената ливада, където отъ два дни съхнеха малки купчини сѣно. Откѫсна петь-шесть зачервени сливи, залъга си глада, мушна се въ една купчина, зарови се въ сѣното и затвори очи.

До ушите му достигна вечерната молитва на летовниците:

… И те молимъ, Боже милий, въ наштѣ мънички сърдца — чистички посей зрънца!

Когато децата налѣгаха, между бѣлитѣ креватчета мина стариятъ училищенъ слуга и почна да завива наредъ децата.

— Хубаво трѣбва да сте покрити, — рече той, — защото тука нощитѣ сѫ хладни, а прозорцитѣ ще останатъ цѣла нощь отворени. А като стигна до двамата злосторници, които дадоха на Вълча червивата ябълка, нарочно се спрѣ и заговори високо:

— Знаете ли защо куца онова момче, което стоя цѣлъ часъ до оградата и гледа какъ лапате яденето?

— Откѫде ще знаемъ, — обади се тихо едно гласче, — разкажи!

— Туй момче е крѫгло сираче. Майка му замина на другия сѣетъ и го остави на две годинки. И баща нѣма. Милостиви хора го изхраниха. Но, деца, трѣбва да знаете, че чуждиятъ хлѣбъ е много горчивъ. Като самотно житно стръкче, поникнало срѣдъ тръни, по-растна сирачето. Кога яло, кога не яло — тъй му затекоха днитѣ. Отъ сутринь до вечерь тича подиръ воловцитѣ на хората, ала никой не му плаща. Доволно е, ако му дадатъ коричка хлѣбъ и бучка сирене. А да знаете, деца, какво златно сърдце има! Лани презъ лѣтото пламна една голѣма кѫща. Всички се втурнахме да гасиме пожара. Тъкмо когато огнената стихия обхвана цѣлата кѫща и тя грозно запращѣ — една млада жена записка:

— Олеле, майчице, забравихме детето въ люлката!

— Кой ще го спаси? — провикна се кметътъ. И додето другитѣ се двоумѣха, въ огъня се втурна малкиятъ Вълчо и изчезна вѫтре. Подиръ малко се подаде на единъ прозорецъ и хвърли детето върху обтегнатата черга, която стискаха четирма души. Детето бѣше загърнато въ много дрехи, тупна и нищо не му стана.

— Скачай сега ти! Извикахме ние на Вълча.

Той се хвърли, но за зла честь единиятъ отъ четирмата изтърва чергата, и Вълчо си строши лѣвия кракъ на земята. Лѣкува го една бабичка — проста женурка. Намѣстила му накриво крака — затова сега куца.

— Ами наградиха ли го? — попита тихото гласче.

— Кой да го награди?

— Родителитѣ на спасеното.

— Съ какво да го наградятъ? Следъ пожара тѣ останаха последни сиромаси. Хайде сега, спете спокойно! Лека нощь, деца!

На другия день, докато се печеха на зелената трева като гущери, децата дълго шушукаха, правиха смѣтка и се съветваха, Учительтъ дойде при тѣхъ и се провикна:

— Деца, ще пратиме въ Троянъ стария слуга да ни купи за утре дини или круши. Който иска диня — да си дигне рѫката. Никой. Който иска круши — да си дигне рѫката! Пакъ никой. Какво значи това?

Тогава се изправи едното отъ ония момчета, които оскърбиха Вълча и рече:

— Господинъ учителю, ние се отказваме за три дни и отъ динитѣ и отъ крушитѣ.

— Защо? — попита учуденъ учительтъ.

— Съ спестенитѣ пари искаме да прибереме още единъ лѣтовникъ.

— Онова куцо момче — Вълчо. Вие не го познавате, то е герой. Приберете го, господинъ учителю! Нека прекара лѣтото при насъ!

— Чухъ вече за него. Всички ли се отказвате отъ плодове заради Вълча?

— Всички! — извикаха четиридесеть гърла.

— Вие сте славни момчета, доведете го!

Децата скочиха и се втурнаха къмъ ливадата. Намѣриха куцото момче, разказаха какво сѫ решили и го заведоха въ лѣтовището. Окѫпаха го. Намѣриха и за него снѣжнобѣла ризка и кѫси гащета. Натъкмиха го. Вълчо не знаеше кѫде да си дѣне рѫцетѣ отъ срамъ. Отъ очитѣ му струеше безкрайна благодарность.

Четиридесеттѣ момчета и тѣхната сестричка

Единъ баща имаше четиридесеть синове и едно слѣпо момиченце. Въ кѫщата бѣха наредени четиридесеть и две легла. Всѣка сутринь слѣпото девойче подреждаше леглата и подклаждаше единъ голѣмъ казанъ, въ който врѣше яденето на многолюдната дружина. Отъ зори до мракъ бащата се трудѣеше за своята челядь. Той орѣше една голѣма нива, която раждаше жито като дрѣнки. Срѣдъ нивата чупѣше бѣли клони младо ябълчево дръвце, а подъ дръвчето шумолѣше прохладно кладенче.

Бѣше есень. Пожълтѣха ябълковите листа. Зачервиха се първитѣ ябълки, които роди дръвчето. Старецътъ подгони конетѣ, бързо увърша житнитѣ снопи, пренесе зърното въ житницата съ единъ гоѣлемъ платникъ и впрегна четиридесеть рала волове. Появи се бѣла пара надъ браздитѣ, които заредиха неговитѣ синове. Съ кринче въ рѫка бащата крачеше по лѣхите и пръскаше семената. Тѣ падаха върху черната земя, като златна градушка. За три дена цѣлата нива почернѣ. Объхтанъ отъ черния трудъ стариятъ се прибра въ кѫщи и падна боленъ. Слѣпото момиче му свари горчиви корени, но тѣ не донесоха здраве на болната душа. Като усѣти, че краятъ наближава, бащата повика своитѣ синове и рече:

— Скѫпи мои чеда, азъ отивамъ въ едно далечно мѣсто, откѫдето нѣма връщане. Минете покрай мене единъ следъ другъ да ви помилвамъ по главитѣ.

И когато всичкитѣ синове се простиха съ баща си, той се надигна:

— Помнете, — рече имъ, — че най-сладъкъ хлѣбъ ражда бащината нива. Орете я задружно и живѣйте като братя. Не се карайте помежду си. А сега кой отъ васъ ще ми донесе съ една стомничка вода отъ кладенчето срѣдъ нивата? На сетния си часъ искамъ да си намокря устнитѣ съ оная вода, която сѫ пили моитѣ дѣди.

Четиридесеттѣ братя грабнаха четиридесеть стомни и търтиха къмъ нивата. Оставиха стомнитѣ подъ ябълката, откършиха по една тояга и започнаха да мѣрятъ нивата.

— Братя, защо я мѣрите? — попита най-малкото братче.

— Ще я дѣлиме! — извикаха въ хоръ тридесеть и деветь гърла.

Започнаха да я дѣлятъ и се скараха. Дигнаха тоягитѣ, нададоха грозни викове, строшиха стомнитѣ.

— Какво правятъ синоветѣ ми? — попита съ немощенъ гласъ старецътъ.

— Биятъ се за нивата, — отвърна слѣпото момиче.

— А водица донесоха ли ми?

— Не сѫ, татенце.

Тогава старецътъ тежко въздъхна, надигна се и тъй прокле синовѣте си:

— Дано даде Господь всички да се превърнете на къртове и цѣлъ животъ да ровите, защото сте лакоми за пръсть!

На зълъ часъ прокълна болниятъ синоветѣ си, и тѣ се превърнаха мигомъ на къртове. Разбѣгаха се по всичкитѣ краища на нивата, изровиха четиридесеть къртичини и потънаха въ земята. Провалиха се на долния свѣтъ.

Слѣпото сираче, като изпроводи баща си на гробището — слѣзе къмъ нивата да дири братята си. Започна да вика. Четиридесеть имена изреди, ала никой не се обади. Клетото момиче седна подъ ябълката и заплака. Тогава се смили надъ него едно студенче — малко гущерче, което пъплѣше по дъното на кладенчето. То изпълзѣ отъ водата и рече:

— Не плачи, момиченце. Твоитѣ братя сѫ живи.

— Защо не се обаждатъ, като сѫ живи? Кѫде сѫ тѣ?

— На долната земя.

— Кой ти каза, че сѫ на долната земя?

— Водата. Тя извира отъ голѣми дълбочини.

— Какъ да ида при тѣхъ?

— Ще ти кажа. Подъ долния синоръ на нивата има единъ сухъ кладенецъ. Стѫпи въ кофата и слѣзъ долу. Не бой се, вѫтре нѣма вода. На дъното ще намѣришъ една плоча. Като я дигнешъ — ще се открие голѣма каменна стълба, която води за долния свѣтъ. Върви по тая стълба, додето стигнешъ.

Слѣпото момиче се върна вкѫщи взе една кошница и отърси отъ ябълковото дърво всичкия плодъ. Преброи ябълкитѣ — тъкмо четиридесеть. По една за всѣки братъ. Напълни кошницата. Намѣри сухия кладенецъ, стѫпи въ кофата и слѣзе. Дигна плочата, пое надоле по стълбата. Двадесеть недѣли слиза къмъ долния свѣтъ. Капна отъ умора и гладъ, ала не посегна къмъ ябълкитѣ, защото искаше за всички да има по една ябълка отъ бащиното дърво.

Въ понедѣлникъ на двадесеть и първата неделя девойчето стѫпи на долния свѣтъ и се спрѣ.

— Кого диришъ? — попита единъ гласъ на стара жена.

— Моитѣ четиридесеть братя. Знаешъ ли кѫде сѫ?

— Тука сѫ. Държа ги затворени въ една малка кѫщица. По три пѫти на день имъ давамъ да ядатъ солена пръсть и когато почнатъ да пищятъ отъ жажда, на всички наливамъ по една чашка вода. Тѣ хващатъ чашкитѣ съ преднитѣ крачета, но щомъ ги вдигнатъ къмъ устата си, дъната на чашкитѣ падатъ и водата се разлива. Никога не могатъ да утолятъ жаждата си. Не зная какъвъ грѣхъ изкупватъ!

— Заведи ме, бабичко, при тѣхъ! — помоли се слѣпото.

И когато влѣзе въ кѫщичката, къртовете жално заскимтѣха.

— Разрешавате ли да имъ дамъ по една ябълка? — попита гостенчето.

— Дай имъ! — съгласи се бабичката.

Момичето тръгна съ кошницата и на всеки къртъ подаде по една румена ябълка. Къртоветѣ жадно загризаха сочнитѣ ябълки и щомъ преглътнаха първитѣ глътки — превърнаха се пакъ на хора. Слѣпото не ги видѣ, но чу гласоветѣ имъ и заплака отъ радость. Най-малкото братче изяде само половината ябълка. Другата половина даде на слѣпата си сестричка. Девойчето разхапа ябълката и щомъ глътна първата глътка — очитѣ му прогледаха.

Радостьта на братята нѣмаше край, а сестричката ги гледаше и не можеше да имъ се нагледа.

Навървиха се по стълбата. Тръгнаха къмъ горния свѣтъ. Най-напредъ вървѣше сестричката и ги водѣше. Вървѣха още двадесеть недѣли. Въ понедѣлникъ на двадесеть и първата недѣля излѣзоха отъ сухия кладенецъ и що да видятъ: бащината имъ нива се бѣше дигнала, вързала едри класове, пожълтѣла. Грабнаха братята четиридесеть сърпове и я пожънаха задружно. Прибраха житото въ бащината си житница. Девойчето мѣси една пещь хлѣбове отъ новото брашно и ги раздаде на сиромаситѣ — за душата на покойния си баща. Втората пещь излапаха братята и заживѣха въ миръ и съгласие, както трѣбва да живѣятъ истинскитѣ братя.

Зелениятъ пѣтелъ

На великата сѫбота дѣдо Тодоранъ хвана зеления пѣтелъ съ червения гребенъ, положи го въ една кошница и му порѫча строго:

— До довечера да ми снесешъ едно яйце! Утре е Великдень. Трѣбва ми блажинка — за да посрещна и азъ праздника като хората. Хайде!

Пѣтелътъ се намѣсти въ кошницата и почна да се надува. До вечерьта дѣдо Тодоранъ три пѫти бърка въ кошницата подъ пѣтела за яйце. Когато мръкна, старецътъ махна съ рѫка безнадеждно и повика отъ улицата едно момченце:

— Ела, дѣдовото, да ми повъртишъ точилото, додето си наточа ножа.

— Кого ще колишъ, дѣдо Тодоране?

— Пѣтела. Като го сваря въ тенджерата, на тебе ще дамъ гребена.

— А на мене? — измяука котката въ краката му.

— Ти ще получишъ на мишката опашката! — викна дѣдо Тодоранъ.

Котката се разсърди и отиде при пѣтела. Попита го:

— Пѣтльо, кажи какво си сънувалъ нощесъ?

— Сънувахъ, че дѣдо Тодоранъ ми върза на шията червенъ герданъ.

— Бѣгай, какиното момче, защото не ти е хубавъ съня. Дѣдо Тодоранъ ще ти отрѣже главата, затуй си точи ножа. Бѣгай, по-скоро!

Пѣтелътъ скочи, размаха криле и хвръкна надъ селото. Побѣгна въ гората. Пи една студена вода и почна да кълве най-раннитѣ тревички и най-крѣхкитѣ цвѣтчета. Тревичкитѣ и цвѣтчетата се оплакаха на гората. Гората се ядоса и започна да шуми.

— Слушай, Пѣтьо, тъй не може! Ти си младъ, имашъ хубавъ гласъ. Намѣсто да ми кълвешъ раннитѣ рожби, иди по-добре въ града, да си намѣришъ работа и да си изкарвашъ хлѣба. Ако не се махнешъ — ще обадя на лисицата.

Зелениятъ пѣтелъ щомъ чу думата „лисица“, хвръкна нагоре като самолетъ и се понесе къмъ града. Стигна въ голѣмия градъ и кацна върху най-високия електрически стълбъ. Захвана да кукурига:

— Кукуригооо!

Разтревожи цѣлия градъ. Подъ стълбата се събраха триста хиляди души. Дигнаха нагоре бастунитѣ си заканително. Попитаха пѣтела:

— Хей, ти тамъ, докога смѣташъ да пѣешъ?

— Докато ми намѣрите работа съ добра заплата, — отвърна пѣтелътъ.

Разтичаха се триста хиляди души изъ града да търсятъ работа на пѣтела. Подиръ два часа тичане се върнаха запъхтѣни при стълба и казаха:

— Слизай по-скоро да те водиме въ радиото. Тамъ има работа за тебе!

Заведоха го предъ микрофона.

— Какво ще правя тука? — попита пѣтелътъ.

— Всѣка сутринь ще кукуригашъ и ще будишъ децата, защото са станали много сънливи, успиватъ се и закъсняватъ за училище.

— Добре! — рече пѣтелътъ и се настани предъ микрофона.

Всѣка сутринь той кукуригаше и никое дете вече не закъсняваше въ училището. А когато платецътъ му наброи първата месечна заплата, зелениятъ пѣтелъ отиде въ една рибарница, купи най-голѣмото сомче и го изпрати подаръкъ на своята спасителка котката. Котката получи заедно съ сомчето и една пощенска картичка — отъ пѣтела. Въ картичката пишеше: „Да поздравишъ оскубаното врабче, куцото магаре и слѣпото куче. А на дѣда Тодорана кажи да пие една студена вода отъ мене.“

Дѣдо Тодоранъ и дяволътъ Охъ

Дѣдо Тодоранъ събуди една сутринь сина си, Койча, и му рече:

— Ставай, Койчо, да вървимъ!

— Кѫде ще ме водишъ, тате? — попита Койчо.

— Въ града, синко, въ голѣмия градъ.

Вървѣха, що вървѣха, стигнаха до единъ дълбокъ пресъхналъ кладенецъ. Старецътъ продума:

— Уморихъ се, Койчо, да бѣхме поседнали малко.

И като се намѣсти върху каменното корито на кладенеца, старецътъ въздъхна и рече:

— Охъ!

Въ този мигъ отъ сухия кладенецъ изскочи дяволътъ — черъ като катранъ, съ рога, съ космати крака и опашка.

— Азъ съмъ Охъ, — каза злиятъ духъ, — защо ме викашъ?

— Азъ тебе не викамъ, само изохкахъ.

— Кѫде водишъ туй момче?

— На занаятъ ще го дамъ.

— Я ми го дай — ратай да ми стане. Отъ мене ще научи много нѣща.

— Да ти го дамъ, — съгласи се дѣдо Тодоранъ, — ами кога да дойда да си го прибера?

— Ела подиръ три години, — отвърна злиятъ духъ, хвана Койча за рѫката и го вмъкна въ кладенеца.

Дѣдо Тодоранъ се прибра въ кѫщи. Като се минаха три години, той потегли отново къмъ дяволския кладенецъ. Щомъ пристигна, извика силно:

— Охъ!

Отъ кладенеца мигомъ изскочи стариятъ дяволъ.

— Какво искашъ? — попита той.

— Искамъ си момчето.

— Твоето момче не можа нищо да научи. Нека остане още три години при мене.

— Ами азъ, какво ще правя безъ него? Много съмъ старъ вече. Не мога да работя нивитѣ. Ще умра отъ гладъ.

— Почакай малко, азъ ще ти донеса нѣщо за прехрана, — рече дяволътъ и се спусна въ кладенеца. Подиръ малко той изскочи пакъ и подаде на стареца една шарена кърпа и една тиква. — Щомъ постелишъ тая кърпа на земята, върху нея тозчасъ ще се наредятъ чинии, пълни съ ядене. А въ тиквата стоятъ скрити петстотинъ души войници на коне. Ако нѣкой ти стори зло — ще почукашъ до три пѫти върху тиквата и ще видишъ, какво ще стане.

Старецътъ прибра кърпата и тиквата въ торбата си и тръгна назадъ. Като влѣзе въ кѫщурката си, постла на земята кърпата и що да види? — отъ невиделица се появиха четири чинии: едната пълна съ топла чорбица, въ другата се мѫдрѣше печено пиле, въ третата — баница, а въ четвъртата — бѣло грозде. Дѣдо Тодоранъ излапа набърже яденето и цѣла нощь не можа да заспи отъ вълнение. Реши да отиде при кмета и да му се похвали. Тъкмо на пладне той почука на кметовата врата. Кметицата го покани вѫтре.

— Добре ни дошелъ, дѣдо Тодоране, — рече тя. — Хубаво си сторилъ, дето ни доде тъкмо на обѣдъ, но азъ нѣма съ какво да те нагостя, защото днесъ не съмъ готвила нищо!

— Не се бой, — отвърна старецътъ, — дѣдо Тодоранъ си носи обѣда, — и постла чудната кърпа.

Тозчасъ върху кърпата се наредиха яденета за трима души и три бъклици вино. Влѣзе кметътъ. Седнаха тримата край трапезата. Почнаха да ядатъ и да пиятъ. Кметицата хвърли око на кърпата и когато гостенинътъ се напи, тя срѫчно смѣни вълшебната кърпа съ друга, сѫщата като нея. На тръгване старецътъ прибра лъжовната кърпа и си отиде. Но когато вечерьта огладнѣ и я постла — разбра измамата. Отиде при тиквата, която бѣше търкулналъ подъ полицата, и я чукна до три пѫти. Тогава отъ тиквата изскочиха петстотинъ души войници, на коне, до зѫби въорѫжени. Тѣ се наредиха въ дѣдо Тодорановия дворъ и викнаха дружно:

— Какво ще заповѣдашъ, господарю?

— Искамъ си кърпата-хранителка!

Войницитѣ препустнаха къмъ кметския домъ и подиръ половинъ часъ се върнаха съ истинската кърпа. Предадоха я на стареца и се прибраха пакъ въ тиквата. Заживѣ дѣдо Тодоранъ честитъ животъ. Като минаха още три години, той отиде пакъ при дявола. Силно изохка. По туй време дяволътъ бѣше отишелъ на пазаръ и намѣсто него, отъ кладенеца изскочи Койчо. Дѣдо Тодоранъ прегърна сина си и го поведе къмъ кѫщи.

Вървѣха що вървѣха, стигнаха въ едно село. Чуха тѫпани.

— Тукъ има сватба, — проговори старецътъ, — да се отбиемъ за малко.

Отбиха се. Сватбаритѣ посрещнаха чужденцитѣ съ радость и почнаха да ги черпятъ. Не щѣшъ ли, тъкмо въ туй време се появи дяволътъ, престоренъ на гайдарь. Щомъ влѣзе дяволътъ, Койчо, който бѣше изучилъ всичкитѣ дяволски майстории, мигомъ се превърна на трендафилъ и тупна върху трапезата. Дяволътъ се намѣсти до сватбаритѣ и наду гайдата. Омагьоса съ свирнята си всичкитѣ сватбари.

— Много хубаво свиришъ! — рече младоженецътъ, — какво да те дариме?

— Нищо не ща. Ако ви е воля дайте ми този трендафилъ да се накича.

— На драго сърдце, — извика младоженецътъ, грабна трендафила и го подаде на дявола.

Злиятъ духъ сграбчи съ черната си рѫка цветето и започна да го мачка. Въ този мигъ трендафилътъ се превърна на шепа просени зрънца, които се пръснаха по трапезата. Дяволътъ скръцна съ зѫби и безъ да губи време, се превърна на квачка съ десеть пиленца. Пиленцата лакомо започнаха да кълватъ просенитѣ зрънца. Изкълваха ги всичкитѣ. Само едно зрънце се бѣше потулило подъ една паница и когато квачката почна да кътка пиленцата си, туй зрънце мигомъ се превърна на лисица. Тая лисица издуши и квачката и пиленцата до едно.

— Да ми живѣешъ, Койчо! — се провикна дѣдо Тодоранъ и постла кърпата си.

Тогава отъ небето паднаха върху кърпата три ябълки: едната за този, който разказва приказката, другата за оня който я слуша, а третата за дѣда Тодорана.

Чудна история

— Иванчо, написа ли си домашното упражнение?

— Не съмъ. Навѣхнахъ си рѫката.

— Ами ходи ли на чешмата да донесешъ студена вода за дѣда си?

— Не съмъ ходилъ. Забравилъ съмъ кѫде е чешмата.

— Ами изяде ли, маминото момче, тиквата, която ти оставихъ въ долапчето?

Иванчо се потупа по корема.

— И питката изядохъ, и сиренето изядохъ, и печената тиква свършихъ.

— Като е тъй, тръгвай, чедо, да пасешъ магарето въ бостанитѣ. Баща ти порѫча хубаво да го напасешъ.

— Не ща, мамо! Какъ ще стигна до бостанитѣ? Болятъ ме краката.

— Щѣшъ, чедо, щѣшъ. Хайде качвай се на гърба му.

И като се наведе, майката сграби своето мързеливо момче, дигна го и — хопъ върху самара на магарето. Клепоухото, щомъ усѣти на гърба си товаръ, тръгна къмъ вратнята. На улицата Иванчовата майка догони сина си:

— Чакай, Иванчо, чакай, сине! Вземи торбичката. Вѫтре съмъ ти загънала въ единъ зеленъ листъ малко сирене, две глави лукъ и една порѣзаница. Сложихъ ти и буквара. Седни чедо, подъ нѣкоя круша и почни да четешъ. Като огладнѣешъ изяжъ хлѣба, сиренето и лука, па слѣзъ на кладенчето и се напий хубаво съ вода. Сетне пакъ чети, додето се мръкне.

Магарето слушаше внимателно порѫкитѣ на майката и си мислѣше:

— Брей, мойта майка голѣма магарица излѣзе. Никога не й дойде на ума да напълни една торба съ овесъ, да я надѣне на шията ми и да рече: „Папай Марко, папай магаренце!“

— Ами кой ще ме снеме отъ магарето, като стигна? — попита Иванчо.

— Пѫдарьтъ, чедо, викай пѫдаря.

Марко потегли, клати се послушно до моста, но тамъ срещна магаричката на дѣда Брадоя и се върна. Тръгна подире й. Вървѣ до дѣдовата Брадоева вратня. Старецътъ излезе да посрещне своята магаричка и, като видѣ неканенитѣ гости, избухна, почна да гълчи и ритна Марка по хълбока. Марко философски преглътна обидата и пое отново къмъ бостанитѣ. Когато най-сетне стигнаха, Иванчо се огледа: кѫде е пѫдарьтъ да го снеме отъ самара. Тукъ пѫдарь, тамъ пѫдарь — нѣма го. Заспаль е нѣкѫде подъ най-дебелата сѣнка.

— Слизай! — викна магарето.

— Не мога, — отговори Иванчо. Азъ тука ще стоя, докато се мръкне.

Тогава магарето се разигра, почна да мѣта заднитѣ си крака нагоре и хвърли Иванча на земята върху една къртичина. Иванчо се натърти хубаво, много му се доплака и щѣше да надуе гайдата, но като се озърна и разбра, че наоколо нѣма жива душа и никой не ще го чуе — преглътна си плача. Лениво се заклати подъ орѣха до близкия синоръ. Окачи торбичката си на едно клонче, извади буквара и седна до дънера. Облегна си гърба, разтвори буквара и почна да срича. На втората сричка падна единиятъ му клепачъ, на третата — другиятъ, а на четвъртата сричка мързе-ливиятъ Иванчо захърка.

Марко обиколи опустошения бостанъ, сруска две пожълтѣли краставици и, като си спомни за порѫчкитѣ на Иванчовата майка, кривна къмъ орѣха. Надигна глава и помириса окачената торба. Захапа я. Смъкна я на земята. Наврѣ си муцуната и най-напредъ изяде сиренето, заедно съ зеления листъ. Облиза се и налапа порѣзаницата. Сруска и дветѣ глави лукъ, макаръ че бѣха люти. Следъ това започна да яде торбата. Изяде половината и слѣзе къмъ кладенчето. Напи се хубаво съ вода и пакъ се върна на бостана.

— Какво да правя сега? — рече си Марко. — Всичкитѣ порѫчки на Иванчовата майка изпълнихъ. Само буквара не съмъ изялъ. Чакай да му видя работата.

Марко отвори уста и тихо захапа новия букварь. Измъкна го отъ Иванчовитѣ рѫце. Тръгна надоле и се потули задъ синора.

— По-напредъ ще го разгледамъ, че сетне ще си го изямъ, — рече магарето и почна да го прелистя съ копитото.

— Я! Какви хубави картинки! Ами туй какво ли е подъ картинките?

— Букви! — извика нѣкой надъ главата му.

Магарето се стресна и погледна нагоре. До него стоеше дѣдо попъ Граматикъ съ тояжка на рамо и едно вързопче на тояжката.

— Кѫде отивашъ, дѣдо попе? — попита магарето.

— Отивамъ въ гората за дрѣнки. Ами ти какво правишъ?

— Чета картинкитѣ.

— Слушай, Марко — ако ме поносишъ до гората и насамъ до селото — ще те науча да четешъ буквитѣ въ този букварь. Още тая вечерь ще ти покажа какъ се чете цѣлата азбука.

— Качвай се на гърба ми! — съгласи се Марко и затропа къмъ гората. Спрѣ до единъ дрѣнъ, подъ който земята бѣше зарината съ меки дрѣнки. Дѣдо попъ слѣзе и събра всичкитѣ дренки. Напълни си торбичката и пакъ яхна Марка. Додето притъмнѣе, влѣзоха въ село. Дѣдо попъ Граматикъ слѣзе предъ своята кѫща, подаде торбичката съ дрѣнкитѣ на попадията и порѫча:

— Донеси ми една вощеница запалена!

И като пое вощеницата, той поведе Марка къмъ кошарата. Закрепи запалената свѣщь върху рога на овена, постла си малко сѣно и седна. Разтвори Иванчовия букварь. Започна да показва буквитѣ. Додето пропѣятъ първи пѣтли, магарето научи буквите, а додето се обадятъ втори пѣтли — то прочете всичките уроци. На другия день дѣдо попъ го заведе на училище и го записа направо въ второ отдѣление.

* * *

Минаха десеть години. Веднажъ въ малкия околийски градецъ пристигнаха двама души: дѣдо попъ Граматикъ и едно осемнадесеть годишно момче съ закърпени рѫкави, съ царвули и пробита шапка. Спрѣха предъ кѫщата на началника. Дѣдо попъ Граматикъ натисна копчето на електрическия звънецъ, открѣхна желѣзната врата и рече на момчето:

— Ти ще стоишъ тукъ, а пъкъ азъ ще влѣза да поговоря съ началника.

Дрипавото момче поклати глава:

— Добре, дѣдо попе, — и погледна презъ желѣзната ограда.

Вѫтре имаше една райска градина. Лозници се виеха надъ пѫтеката, която водѣше къмъ кѫщата. Цвѣтя — колкото щешъ. Пѫтеката е постлана съ пѣсъкъ. Тя води къмъ мраморнитѣ стѫпала на стълбата, по която се качва сега дѣдо попъ. Едно засмѣно момиче отвори вратата и посрещна дѣда попа. Отведе го къмъ кабинета на началника. Презъ отворения прозорецъ се чу силния гласъ на началника.

— Добре дошълъ, дѣдо попе! Какво те носи къмъ насъ? Кафе ли да те черпя, или сладко отъ смокини? Кого ми водишъ отъ село?

— А бе, господинъ началникъ, остави се. Като е овисналъ на шията ми Иванчовия баща — не ме оставя на мира: „Иди, дѣдо попе, въ града, заведи Иванча — при началника, дано му даде каква да е работа, че ще умреме отъ гладъ.“ Много сѫ зле сиромаситѣ Нали не рачи Иванчо на времето да се учи — сега ходи като слѣпъ. За нищо не го бива.

— Ами азъ какво да го правя? — извика началникътъ.

— Какво ли — ще ти шъта въ кѫщи. Ще ходи да ти купува цигари и кафета отъ кафенето, ще ти чисти обувкитѣ, ще ти държи балтона, когато излизашъ, и ще те пази отъ мухитѣ съ едно вѣтрило, когато легнешъ следъ обѣдь да подрѣмнешъ.

— Добре, — натъртено продума началникътъ, — ще го взема. Само отъ почить къмъ тебе, дѣдо попе, ще го взема. Повикай го да го видя!

Дѣдо попъ излезе и повика Иванча. Одърпаното момче плахо пристѫпи по мраморната стълба и когато влѣзе въ кабинета — ахна и остана поразено. — Въ едно меко кожено кресло, преметналъ кракъ върху кракъ, стоеше господинъ началникътъ — нѣкогашното Иванчово магаре Марко.

Пустинникъть

По ония времена, когато Петъръ, синътъ на Симеона, бѣше царь на България, въ тъмнитѣ гори на Балканския полуостровъ живѣеха четирма праведни мѫже. Народътъ ги наричаше пустинници. Покрай брѣговетѣ на рѣка Пшиня, подъ Козякъ планина, се бѣше настанилъ първиятъ пустинникъ — Прохоръ Пшински. Въ една усойна пещера, близу до рударския градъ Кратово, живѣеше вториятъ пустинникъ — Гавраилъ Лѣсновски. Третиятъ — Иоакимъ се молѣше въ самотията на Осоговската планина, а четвъртиятъ — Иванъ Рилски бѣше житель на Великата рилска планина. За Ивана Рилски народното предание разказва:

Когато белязаното момче отъ Скрино стана на дванадесеть години, неговиятъ баща го даде ратай въ едно село, близу до Житомитската крепость. Ивановиятъ господарь имаше воденица, край единъ малъкъ планински потокъ, кошара и десетина овце въ кошарата. Докато воденичарьтъ мелѣше брашно, неговото ратайче ходѣше по ливадитѣ следъ стадото и свирѣше на агънцата съ една тънка свирка. Агънцата много обичаха своя пастиръ, защото никога не дигаше тояга да ги подгони. Презъ лѣтото, додето овцетѣ пладнуваха подъ единъ сѣнчестъ яворъ, Иванъ събра дребни охлювчета и направи на всѣко агънце по едно герданче. Агънцата припнаха и подскочиха като щурци отъ радость. Най-стариятъ овенъ отъ благодарность научи Ивана да разбира овчия езикъ. По цѣли дни пастирчето водѣше разговори съ овцетѣ и разбра, че и тѣ като хората иматъ свои радости и грижи. Една вечерь воденичарьтъ рече на Ивана:

— Утре ще заколя черното агънце съ бѣлитѣ крачка!

— Защо ще го колишъ? — попита Иванъ. — Какво зло ти е направило?

— Ще ти кажа защо. Рѣчицата, която кара воденичния камъкъ, пресъхна. Азъ съмъ решилъ да принеса жертва на свети Илия Гръмотвореца, дето търкаля небеснитѣ бъчви и гони облацитѣ съ огнени камшици. Дано рукне дъждъ и моята воденичка пакъ да тръгне.

Иванъ се много натѫжи, като чу тѣзи думи. Презъ нощьта, когато всички заспаха, той влѣзе въ кошарата и прегърна черното агънце съ бѣлитѣ крачета.

— Бѣгай, батьовото агънце, защото господарьтъ иска да те погуби.

— Азъ нищо лошо не съмъ му сторило, — рече агънцето.

— Хората колятъ агънцата, защото сѫ много кротки и нѣматъ бодли като таралежитѣ. Бѣгай по-скоро!

— Кѫде да ида?

— Мини рѣката Струма и се скрий отвѫдъ въ гората!

Агнето послуша Ивана. Тихо се измъкна отъ кошарата и се загуби въ нощьта.

Когато настана день, воденичарьтъ запали пещьта, наточи си ножа и потърси обреченото агне.

— Кѫде е агнето? — развика се човѣкътъ съ ножа.

— Побѣгнало е презъ ношьта, — отговори плахо Иванъ.

— По-скоро да го намѣришъ! Ако не го докарашъ до пладне — тебе ще метна въ пещьта.

Иванъ си грабна коравата вълнена дрешка и се затече къмъ Струма. А Струма течеше бърза и дълбока. Съ жаленъ гласъ Иванъ позова агънцето си. То бѣше отвѫдъ реката, задъ една шубрачка. Като чу Ивановия гласъ, трепна, подаде си главата и се обади:

— Какъ премина тая дълбока вода? — провикна се Иванъ.

— Прескочихъ я нощесъ. Нали знаешъ, че на страха краката сѫ дълги!

— Ами азъ какъ да дойда при тебе? — попита Иванъ.

— Хвърли си дрешката въ водата и стѫпи върху нея. Дрешката ще те пренесе.

Иванъ послуша агънцето. Метна дрешката си, стѫпи върху нея и тя плувна като корито.

Отвадъ Струма, агънцето попита Ивана:

— Сега какво ще правиме?

— Ще бѣгаме, батьовото.

И дветѣ душици навлѣзоха въ гората.

* * *

Бѣха минали седемь години отъ оня день, когато пастирчето Иванъ отиде да търси агънцето и не се върна. Веднажъ трима ловци отъ Житомитската крепость отидоха на ловъ отвѫдъ Струма. Навлязоха въ гората, видѣха единъ еленъ съ клонести рога и насочиха стрелитѣ си къмъ него. Еленътъ, като разбра какво мислятъ да правятъ ловцитѣ — търти да бѣга. Запръщѣха надвесенитѣ клони на дърветата. Ловцитѣ се втурнаха следъ него. Дълго тичаха, докато се умориха и му загубиха диритѣ. Капнали отъ умора, ловцитѣ тръгнаха да си ходятъ, но забъркаха посоката и се въртѣха насамъ-нататъкъ, додето мръкна. Надвечерь излѣзоха на една полянка, окрѫжена отъ столѣтни дървета. Насрѣдъ полянката зѣеше колиба съ сламенъ покривъ, а предъ колибата се леко поклащаше единъ високъ ръженъ класъ. Надѣсно отъ колибата мирно пасѣше една овца. Когато ловцитѣ наближиха колибата, отвѫтре излѣзе единъ младъ човѣкъ — високъ и сухъ — съ рѣдка жълта брада и черна риза, опасана съ кѫпина.

— Добре дошли! — проговори стопанинътъ на колибата и се поклони.

Ловцитѣ бѣха много изгладнѣли.

— Какво ще ни нагостишъ? — попита единиятъ.

— Каквото далъ Господь, — отговори пустиникътъ и, като протегна рѫка — отрони едно зърно отъ ръжениятъ класъ. Сетне се наведе, пустна зърното въ дупката на своята рѫчна каменна мелница, наречена хромелъ и почна да мели. Завчасъ смлѣ зърното и замѣси една мъничка питка. Накладе огънь. Зарови питката въ огъня и, додето надои млѣко въ една пръстена паничка — питката се опече. Гостолюбивиятъ човѣкъ разчупи питката на три залъка и ги подаде на ловцитѣ. Следъ туй сложи напреде имъ паничката съ млѣкото, изнесе три дървени лъжици и покани гоститѣ да се нахранятъ:

— Яжте!

Ловцитѣ налапаха залъцитѣ и загребаха млѣко съ лъжицитѣ. Щомъ сръбнаха — изведнажъ усѣтиха и тримата, че сѫ сити, сякашъ сѫ били на господарска трапеза. Спогледаха се смаени. Починаха си, попитаха накѫде се пада Житомитската крепость и тръгнаха да си ходятъ. Когато кривнаха задъ колибата, тѣ се спрѣха до овцата на пустинника и си заговориха:

— Този човѣкъ, — рече единиятъ — ни нахрани само съ едно зърно ръжь, той не е чистъ!

— Той е съдружникъ на дявола! — извика вториятъ.

— Да накладемъ огънь и да го из-гориме! — предложи третиятъ.

Овцата, щомъ чу тия зловещи думи, тихо се промъкна къмъ кошарата и разказа на стопанина си, какво смѣтатъ да правятъ съ него неблагодарнитѣ гости. Пустинникътъ спокойно изслуша своята другарка и, безъ да каже дума, влѣзе въ колибата. Подиръ малко той изнесе една детска вълнена дрешка и я хвърли на тревата. Най-напредъ върху дрешката се намѣсти овцата. Следъ туй пустинникътъ стѫпи до нея и стори кръстъ. Тогава стана чудо. Дрешката се раздвижи като птичи криле и понесе овцата и човѣка нагоре. Когато пустинникътъ се издигна високо надъ ловцитѣ, неговиятъ гласъ прокънтѣ:

— Вие сте зли хора! Нека Богъ ви сѫди за грѣха, който намислихте да сторите!

Когато изрече тия думи, пустинникътъ се понесе къмъ синитѣ върхове на Рила планина. Тамъ той кацна на една висока поляна и съгради първата постница на манастира Свети Иванъ Рилски.

Тримата ловци
Народна приказка

Имаше едно време трима ловци — двамата брадати, единиятъ — безъ брада. Тръгнаха тия ловци да стрелятъ дивечъ. Цѣлъ день ходиха напраздно. Най-сетне, привечерь гръмнаха една яребица. Накладоха огънь. Стоплиха вода, попариха яребицата, оскубаха й перушината. Свариха я. Тогава дойде мѫчнотията: какъ да я раздѣлятъ? Яребицата е само една, а пъкъ тѣ — трима.

Брадатитѣ предложиха:

— Хайде да дадемъ яребицата на тоя отъ насъ, който най-дълго изтрае, безъ да каже нито една дума.

— Добре, — съгласи съ голобрадатиятъ.

Седнаха до огъня и млъкнаха. Минаха часъ, два, три — никой не отваря уста. Само се гледатъ въ очитѣ. По едно време голобрадиятъ присегна и измъкна яребицата отъ тенджерата. Посоли я. Разчекна я и започна да лапа. Той яде, а брадатитѣ мълчатъ. Когато изяде цѣлата яребица, брадатитѣ скочиха и нададоха викъ:

— А бе, ти какво направи?

— Изгубихте облога, приятели. Ето, че вие проговорихте първи. Нѣема защо да се сърдите. Яребицата се пада на мене, споредъ условието.

Брадатитѣ наведоха глави.

На втория день пакъ нарамиха пушкитѣ и тръгнаха по къра. Въ една долчина издебнаха два гълѫба. Попариха ги, оскубаха имъ перушината, свариха ги въ тенджерата и седнаха да си ги раздѣлятъ. Но, какъ да ги дѣлятъ? Гълѫбитѣ само два, а пъкъ ловцитѣ — трима. Най-сетне, следъ дълги препирни, единиятъ отъ брадатитѣ рече:

— Да оставимъ тази нощь гълѫбитѣ въ тенджерата и да легнемъ да спимъ. Който отъ тримата сънува най-хубавъ сънь — той ще вземе и двата гълѫба. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, — рекоха другитѣ двама и легнаха край огъня.

Настана нощь. Огъньтъ полека почна да гасне. Голобрадатиятъ захърка мѫжката, а брадатитѣ не смѣеха да заспятъ: тѣ си биеха умоветѣ, кой какъвъ сънь да измисли. Призори, надвещени отъ съня, и тѣ задрѣмаха.

На другия день, когато всички се дигнаха, голобрадиятъ се обади:

— Хайде, разказвайте сега сънищата си!

Първиятъ, съ най-дългата брада, заговори:

— Сънувахъ чудесенъ сънь. Присъни ми се, че съмъ се превърналъ на крилатъ конь. На раменетѣ ми израстли криле, на краката ми — сребърни копита, а на шията ми — златна грива. Че като разтърсихъ гривата си, че като тропнахъ съ кракъ и се дигнахъ къмъ небето — за мигъ прелетѣхъ цялата равнина. На другия край ме срещна единъ чуденъ юнакъ. Той бързо се метна на гърба ми и азъ полетѣхъ пакъ къмъ небето. Дигнахъ се толкова високо, че ми се зави свѣтъ и се пробудихъ.

Вториятъ брадатъ се обади:

— Хубавъ ти е съньтъ, ала моятъ е още по-хубавъ. Азъ пъкъ сънувахъ, че съмъ самиятъ чуденъ юнакъ. Като те видѣхъ, че идешъ къмъ мене, метнахъ се на гърба ти и хванахъ златната ти грива. Хайде сега на небето! Че отъ тамъ пъкъ отидохме на месечината. Тъкмо въ туй време, гледамъ — двата гълѫба летятъ край месечината. Подгонихъ ги азъ, бре тукъ, бре тамъ, цѣла нощь скачахме отъ звезда на звезда, но не можахъ да ги хвана. Най-сетне се ядосахъ и се събудихъ.

Заговори най-сетне голобрадиятъ:

— Ахъ, братя, какви хубави сънища сте сънували! Кѫде ще се мѣря азъ съ васъ! Сънувамъ азъ, че стоиме тримата до огъня. Не щѣшъ ли — единиятъ отъ васъ се превърна на крилатъ конь и почна да тропа съ кракъ. Въ туй време пъкъ другиятъ се превърна на чуденъ юнакъ и скочи върху гърба на крилатия конь. Дигнахте се къмъ небето. Азъ гледахъ нагоре, гледахъ, докато ми се изкриви вратътъ. И, когато изчезнахте отъ очитѣ ми, стана ми много мѫчно и горчиво заплакахъ. Сетне си рекохъ:

— Тѣ вече никога не ще се върнатъ. И изядохъ гълѫбитѣ. Изядохъ ги на сънь. Честна дума!

Брадатите скочиха:

— Не може да бжде! Какво приказвашъ?

Но, когато бръкнаха въ тенджерата, тѣ намѣриха само коститѣ.

Непослушнитѣ деца

Майката пристигна отъ кладенеца съ голѣмитѣ менци на рамо. Тя бѣше цѣлата мокра. Виръ вода шуртѣше отъ дрехитѣ й. Като окачи менцитѣ на полицата, простудената жена тръгна къмъ огъня и рече:

— Деца, сторете ми мъничко мѣсто да се посгрѣя, че капнахъ отъ умора и студъ. Навънъ плющи страшенъ дъждъ. Рѣката приижда. Пакъ ще вдигне моста. Сторете ми мъничко мѣсто!

Четиритѣ деца се бѣха наредили край накладения огънь и се грѣеха съ разголени крака и прострѣни напредъ зачервени рѫце.

Първото се обърна и рече:

— Мамо, азъ не мога да ти сторя мѣсто, защото обувката ми е пробита и си намокрихъ крака, като се връщахъ отъ училище. Трѣбва хубаво да се натопля.

Второто каза:

— На мене пъкъ калпака ми тече. Днесъ въ училищната стая, като си удряхме калпацитѣ върху пода — моятъ се пукна. Докато се върна — намокри ми се главата. Пипни, ако не вѣрвашъ!

— Азъ, майчице, тъй хубаво съмъ се намѣстила до батя, че не ми се иска да стана, — добави лениво третото дете — момиченцето.

А четвъртото, най-малкото, викна високо:

— Който ходи по дъжда, нека сега мръзне като мокра кокошка!

Затопленитѣ деца се засмѣха високо и безгрижно, а простудената майка тѫжно поклати глава. Влѣзе въ пещника да имъ мѣси хлѣбъ. Докато мѣси хлѣба въ нощвитѣ, мократа й риза залепна на гърба и зѫбитѣ й взеха да тракатъ. Късно презъ нощьта тя запали пещьта, метна хлѣбоветѣ, почака докато се опекатъ, извади ги съ една лопата, нареди ги на полицата и хвърли отгоре имъ кожухчето си. Прибра се подъ юргана. Духна лампата. Децата й сладко спѣха, ала тя не можа да притвори очи, защото главата й пламна. Залюлѣ я люта треска. Три пѫти става да гребе студена вода отъ менцитѣ и да си кваси челото.

На сутриньта децата се пробудиха и скочиха. Откачиха менцитѣ и разлѣха всичката вода, докато се измиятъ. Сетне си отчупиха по единъ коматъ мекъ хлѣбъ, мушнаха хлѣба въ торбите и заминаха на училище. При болната жена остана само най-малкото.

Търколи се деньтъ. Майката не можа да се вдигне. Устнитѣ й се напукаха отъ огъня. Следъ пладне тритѣ деца се върнаха отъ училище.

— Ахъ, мамо, още лежишъ, а пъкъ нищичко не си ни сготвила! — укори я момиченцето.

— Мили деца, — обади се съ премалѣлъ гласъ майката, — много съмъ болна. Изгорѣха ми устата отъ жажда. Тази сутринь вие сте разлѣли водата отъ менцитѣ до капка. По-скоро вземете стомната и тичайте на чешмата!

Тогава се обади първото:

— Нали ти казахъ, че обувката ми тече.

— Ти забрави, че калпакътъ ми е пукнатъ, — добави второто.

— Мамо, колко си смѣшна, — рече момиченцето. — Мога ли да хукна по чешмитѣ, когато имамъ да пиша домашно упражнение?

Очитѣ на майката се напълниха съ сълзи. Най-малкото, като видѣ сълзитѣ, грабна стомната и се затече навънъ, ала се спъна на прага и счупи пръстения сѫдъ.

Всичкитѣ деца ахнаха, разшаваха се, отчупиха си още по единъ коматъ хлѣбъ и неусѣтно се измъкнаха навънъ да играятъ. Остана само най-малкото, защото нѣмаше обувки. То започна да пише съ пръстъ човѣчета по запотеното стъкло на прозореца.

Болната майка се надигна. Погледна къмъ напуканата вехта икона и се помоли.

— Господи, стори ме на каквато и да е птичка! Дай ми криле да литна съ тѣхъ и да избѣгамъ отъ тѣзи лоши деца! Азъ за тѣхъ залъка отъ устата си давахъ, а тѣ не рачиха да ми донесатъ капка водица.

Господь, който гледаше отгоре къмъ земята, чу молбата на болната и я стори на птичка кукувица. Най-малкото, щомъ видѣ, че майка му се превърна на птичка и размаха криле, изскочи навънъ по чорапи и се развика:

— Братчета, сестро, тичайте, но-скоро, защото мама стана на птичка и се гласи да бѣга отъ насъ!

Когато децата стигнаха предъ кѫщи, майката излиташе презъ отворената врата.

— Кѫде отивашъ, мамо? — попитаха децата въ единъ гласъ.

— Отивамъ си. Не ща да живѣя при васъ. Вие сте лоши деца.

— Мамичко, — запишѣха и четиритѣ, — върни се въ кѫщи! Ей сега ще ти донесемъ вода!

— Късно е, дечица, вече. Не мога да се върна. Вода ще пия по бистритѣ ручеи и отъ планинскитѣ езера.

И тя полетѣ надъ земята.

Децата се втурнаха съ писъкъ следъ нея. Тя хвърчи надъ земята, а тѣ ти-чатъ по земята.

Деветь дни бѣгаха сиротните дечица подиръ кукувицата презъ нивитѣ, презъ трънацитѣ, по камениститѣ поляни. Падаха, ставаха. Нараниха си краката и рѫцетѣ. Гърлата имъ се продраха отъ викане. Нощемъ кукувицата кукаше уморена на нѣкое дърво, а децата се сгушваха до дънера подъ дървото.

На десетия день птицата размаха криле надъ една гѫста гора и се загуби.

Децата се върнаха въ родното си село съ засъхнали сълзи по бузитѣ. Пръснаха се по чуждитѣ кѫщи да слугуватъ на хората за парче хлѣбъ.

А кукувицата не раче вече да свие гнѣздо и да отвъди челядь. До день днешенъ тя скита по свѣта, кука самотна и снася яйцата си въ чужди гнѣзда.

Благословеното зърно

Като се наведе предъ олтаря и почна да струва поклони, баба Мърморанка видѣ въ пукнатината на старата икона, тъкмо подъ крака на Йоана Кръстителя, едно житено зърно. Бабичката го изкара съ една топлийка и го стисна въ шъпата си. Подиръ литургия богомолката се прибра вкѫщи и зарови зърното въ градинката до прозореца. Сетне донесе едно менче вода и го полѣ.

— Кой знае! Може пъкъ въ туй зърно да ни е късметътъ.

Бутна вратата. Влѣзе вкѫщи. На одъра лежеше дѣдо Мърморанъ. Щомъ видѣ стопанката си, той рече:

— Добре че се върна да ме обърнешъ на дѣсната страна, защото ме заболѣха кокалитѣ отъ лежене все на лѣвата.

— Я ставай да ядеме! — викна баба Мърморанка.

— Какво ще ядеме?

— Каквото далъ Господь, — отвърна бабичката и сипа въ една паница малко чорбица — гола водица.

Дѣдо Мърморанъ погледна паницата накриво и запѣ: „Ахъ, сѫдбо, сѫдбо, тъй ли си решила?“ Ела поне махни тая муха, която се мѫчи да влѣзе въ носа ми! — помоли се нападнатиятъ старецъ.

Баба Мърморанка грабна кърпата и подгони мухитѣ. Тъй мина деньтъ. На другата сутринь шътливата бабичка стана рано и взе метлата. Когато влѣзе въ градинката — що да види? — Житното зърно поникнало и отишло да се не види нагоре къмъ небето. Бавно се поклащаха най-долнитѣ пожълтѣли вече листа на високия стръкъ.

— Бре! — плесна рѫце баба Мърморанка и събуди дѣда Мърморана.

— Излѣзъ, старо, да видишъ какво е чудо станало!

Дѣдо Мърморанъ се надигна, разгледа презъ прозореца житния класъ и се почеса по тила. Излѣзе навънъ.

— Какво да го правиме? — попита бабичката.

— Отрежи го съ сърпа, и като падне класътъ, прибери му зърната. Тоя житенъ стръкъ навѣрно има класъ като топола.

— Ами ако класътъ падне въ нѣкоя чужда земя? Ами ако падне въ морето?

— Тогава прави го каквото щѣшъ, само не ме карай да мисля, защото съмъ много уморенъ. Днесъ искамъ да си полегна.

Баба Мърморанка се размърмора.

— Ти си, — викна тя, — най-мързеливиятъ човѣкъ на свѣта. Иде ми да се пръждосамъ отъ тебе, но кѫде да ида? — и погледна нагоре.

Тогава се досѣти, че може да иде до небето и безъ да мисли много обхвана съ рѫце житния стръкъ и почна да се катери като котка. Завчасъ се загуби въ облацитѣ. Дѣдо Мърморанъ дълго гледа следъ нея.

— Какъ не те домързѣ да се качишъ тъй високо! — рече той и се изтегна на затоплената трева, до коренитѣ на житния стъркъ.

Горе на небето предъ запъхтѣната бабичка се изправи единъ арахангелъ съ огненъ мечъ.

— Защо си дошла? — попита той.

— Дойдохъ да си пожъна житния класъ.

— Твоятъ житенъ класъ е зеленъ.

— Ами, — попита любопитната бабичка, — какъ тъй, само за една нощь житниятъ стръкъ порастна до небето?

— Нима не знаешъ? — отвърна арахангелътъ и прибра огнения си ножъ въ ножницата. — Зърното, което намѣри въ черква, е благословено. Преди сто години, когато дигнаха черквата, въ олтаря служеше единъ праведенъ свещеникъ. При освещаването той донесе една паница жито и го пръсна надъ главитѣ на богомолцитѣ. „Както се пръска туй жито, — викна той, — тъй да се пръска правдата по свѣта, и да поникнатъ отъ нея класове до небето“. Подиръ литургията въ черквата влѣзоха роякъ кокошки и изкълваха всичкитѣ зърна. Остана само онова, което ти намѣри.

— Ами много ли е голѣмъ класътъ? — попита баба Мърморанка.

— Цѣлата райска градина е засѣнчилъ.

Бабичката се зарадва и седна предъ райската врата.

— Ще почакамъ малко, — рече тя.

— До кога?

— Докато ми узрѣе класътъ, че да си го пожъна.

— Наместо да чакашъ — поискай нѣщо отъ Бога. Той е милостивъ и ще ти даде всичко каквото пожелаешъ.

— Какво да пожелая?

— Твоя работа, каквото щешъ пожелай.

— Боже, какво да поискамъ? — напъна бабешкия си умъ Мърморанка и, като не можа да измисли нищо, спусна се надолу по житния стръкъ, да попита дѣда Мърморана.

— Какъ тъй нищо не си измислила? — ядоса се гладниятъ дѣдо Мърморанъ, — по-скоро иди да поискашъ хлѣбъ. Много хлѣбъ. Цѣлата кѫща да бѫде пълна съ хлѣбъ!

Баба Мърморанка се покатери пакъ на небето и каза на арахангела какво искатъ съ дѣда Мърморана. Арахангелътъ взе телефона, предаде молбата и викна:

— Сега по-скоро слизай, защото не ти е тука мѣстото! Ти си още жива.

Баба Мърморанка слѣзе и що да види: цѣлата кѫща пълна съ хлѣбъ. Полицитѣ накамарени, въ пещьта — хлѣбове, на одъра — пакъ хлѣбове. Кѫдето погледнешъ — все хлѣбове. А дѣдо Мърморанъ лежи превитъ срѣдъ кѫщи. Коремътъ му опира до тавана. Налапалъ се старецътъ.

Мина една недѣля време. Дѣдо Мърморанъ рече на баба Мърморанка:

— Хайде, иди още веднажъ на небето. Ти си добре съ дѣда Господа. Ще му поискашъ имане. Не можеме ние тука да живѣемъ само съ единъ хлѣбъ. Трѣбва ни имотъ, трѣбва ни злато.

Подиръ единъ часъ баба Мърморанка се изправи предъ арахангела.

— Моля ти се, арахангеле, — рече тя, — вземи пакъ телефона и кажи на дѣда Господа, че искаме да ни даде имане, много имане.

Арахангелътъ се намръщи, но предаде и втората молба на бабичката по телефона. Когато слѣзе на земята, тя не намѣри грохналата си кѫщурка, а видѣ единъ градъ съ чисти бѣли улици, високи фабрични комини, зелени градини. Хиляди автомобили сновѣха по улицитѣ.

— Чии сѫ тѣзи автомобили? — попита баба Мърморанка постовия стражарь.

— На господинъ Мърморанъ.

— А фабрикитѣ?

— На господинъ Мърморанъ.

— А кѫде живѣе господарьтъ?

— Въ оня стъкленъ дворецъ.

Запѫти се бабичката къмъ двореца, но двамина прислужници я спрѣха предъ желѣзната врата.

— Входътъ е забраненъ! — извикаха тѣ.

— Какъ тъй? Азъ съмъ баба Мърморанка.

— Нѣма какво да мърморишъ. Хайде отивай си, че ще те прегази автомобила на господаря!

Въ туй време отъ двора излѣзе единъ огроменъ синъ автомобилъ. Въ него седѣше дѣдо Мърморанъ. Съ цилиндъръ, бѣли рѫкавици и пура въ устата.

— Дѣдо Мърморане, — извика бабичката, — ти ли си?

— Не съмъ азъ, — погледна я отъ високо старецътъ. — Не те познавамъ, дрипава бабичко! Карай! — заповѣда той на шофьора и автомобилътъ полетѣ.

Баба Мърморанка въздъхна и се покачи отново на небето.

— Защо идешъ пакъ? — попита я архангелътъ.

— Гладна съмъ. Дойдохъ да си прибера житцето.

— Житцето го изкълваха птицитѣ небесни, — рече архангелътъ и като драсна една клечка кибритъ запали житения стръкъ. Стълбата на баба Мърморанка запръщѣ и бързо изгорѣ. Въ сѫщия мигъ чудниятъ градъ Мърморанъ се превърна на прахъ и вѣтърътъ го разнесе надъ равнината. Дѣдо Мърморанъ се намѣри пакъ подъ стрѣхата на своята грохнала кѫщурка.

— Какъ ще слѣза пакъ долу? — попита баба Мърморанка, която видѣ какво се случи.

— Ти си праведна душа и ще останешъ тука въ рая.

— А дѣдо Мърморанъ?

— Да върви при дяволитѣ!

— Ами кой ще му вари чорбица и кой ще го пази отъ мухитѣ? — завайка се бабичката. — Моля ти се, пустни ме пакъ долу!

— Чудни сѫ тия жени, — продума архангелътъ и намѣсти баба Мърморанка въ една кошница. Следъ това върза дръжката на кошницата съ една дълга копринена връвь и я спустна долу на земята.

Бедниятъ рибарь и дяволътъ

Имаше единъ човѣкъ рибарь. Той живѣеше на морския брѣгъ въ една кѫщурка, покрита съ слама. Всичкото му имане бѣха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, съ която ловѣше риба. Дветѣ девойчета помагаха на майка си, шетаха вкѫщи, носѣха вода съ стомнитѣ отъ чешмата, поливаха цвѣтята въ градината и вечерно време кърпѣха скѫсаната мрежа, докато майка имъ наготви вечерята, а баща имъ се върне отъ пазара. Всѣки день бащата ходѣше по пѣсъка край морето, хвърляше мрежата и ловѣше дребна риба. Изсипваше я въ едно кошче. Като напълнѣше кошчето съ риба, той отиваше въ града, продаваше я и съ полученитѣ пари купуваше за децата си хлѣбъ и подаръци. Децата бѣха много доволни отъ своя баща и никога не му се сърдѣха, ако нѣкога не можеше да хване риба и се върнѣше вкѫщи съ праздни рѫце.

Една сутринь рибарьтъ прехвърли презрамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слѣзе по пѫтеката къмъ морето. Нагази хладния пѣсъкъ и когато стигна до водата, запретна крачолитѣ и рѫкавитѣ си, приготви мрежата и се прекръсти.

— Хайде, Боже, помогни ми днесъ да напълня кошчето съ риба, че съмъ далъ обувкитѣ на дветѣ си момиченца да ги закърпи кърпачътъ. Ако не спечеля пари довечера, не ще мога да ги взема.

Щомъ изрече тия думи, рибарьтъ метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спустна къмъ водата. Бързо потъна. Рибарьтъ хвана вѫжето и го потегли. Събра мрежата и се опита да я изтегли, ала тя бѣше загребала нѣщо много тежко и не мърдаше. Рибарьтъ се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на вѫжето за едно крайбрѣжно дърво. Сетне се съблѣче, влезе въ водата, почна да се гмурка и съ голѣма мѫка избута мрежата навънъ. Сърдцето му затупка, когато видѣ, че мрежата е хванала едно малко засмолено буренце.

— Навѣрно туй буренце е пълно съ жълтици! — извика бедниятъ рибарь и го освободи отъ мрежата.

Търкулна го на пѣсъка. Почна трѣскаво да го разглежда и остана разочарованъ, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре съ пѣсъкъ.

Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривитѣ раци и отново я метна надъ водата. Този пѫть мрежата бѣше съвършено лека и излѣзе на брѣга праздна. Нѣкѫде на крайчеца въ концитѣ се бѣше заплела само една рибка съ големи зелени очички и съ червена опашка. Рибарьтъ протегна рѫка и я освободи отъ концитѣ. Следъ това я хвърли въ кошчето. Рибката, като се видѣ на сухо, подскочи три пѫти и проговори съ тънко рибено гласче:

— Хей, рибарино, защо ме оставяшъ въ този сухъ кошъ, не знаешъ ли, че азъ мога да живѣя само въ вода? Моля ти се, пустни ме пакъ въ морето!

— Стой си въ коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарьтъ и отново почисти мрежата си.

— Слушай, — обади се повторно рибката, — ако ме върнешъ отново въ морето, обещавамъ да ти се явя на помощь, когато те заплашва най-голѣма опасность.

— Че съ какво можешъ да ми помогнешъ? — попита рибарьтъ.

— Съ хитрость, — отговори рибката. — Азъ съмъ най-хитрата рибка въ морето. Едно време Хитъръ Петъръ плуваше съ лодка и си изтърва торбата съ хитроститѣ. Азъ влѣзохъ въ падналата на морското дъно торба и изядохъ всичкитѣ хитрости. Сега главата ми е пълна съ умъ.

— Ами, какъ ще те повикамъ, когато ми потрѣбвашъ?

— Какъ ли, подсвирни три пѫти тихо съ уста, и азъ ще се явя.

Рибарьтъ се наведе, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново въ морето. Следъ това приготви мрежата и за трети пѫть си опита късмета. Потегли мрежата навънъ, но този пѫть тя бѣше още по-тежка отколкото първия пать. Повторно влѣзе подъ водата озадачениятъ рибарь и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пѣсъка, що да види: вѫтре се търкулна една делва, кована отъ желѣзо, запушена съ желѣзна запушалка. Върху запушалката — червенъ восъкъ. Рибарьтъ се наведе и погледна печата на восъка. На печата пишеше: „Иванъ Асенъ II, царь на българитѣ и на гърцитѣ“.

Рибарьтъ подскочи отъ радость. Той бѣше челъ въ историята за тоя великъ царь и съ трѣскави пръсти се залови да лющи восъка.

— Навѣрно нашиятъ царь е хвърлилъ въ морето тая делва преди седемстотинъ години. Чакай да видя, какво има вѫтре.

Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зѫбитѣ на рибаря да затракатъ… Отъ желѣзната делва започна да излиза гѫсть черъ пушекъ. Тоя пушекъ се изви до небето и почна да се разлива по пѣсъка и надъ морето. Сетне започна да се събира, да се сгѫстява още повече и изведнажъ се превърна на огроменъ страшенъ великанъ съ огнени очи, съ уста, като пещера, съ зѫби като тесли, съ остри хищни нокти и съ космати гърди.

Най-напредъ чудовището разтвори устата си и размаха рѫце:

— Господарю, — извика то съ гръмовитъ гласъ, — ти си най-добриятъ царь на земята, моля ти се, смили се надъ мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Иване Асене!

Рибарьтъ ужасенъ се дръпна назадъ и погледна накѫде ще може да избѣга.

— Какво говоришъ? — продума той и зѫбитѣ му затракаха. — Иванъ Асенъ II лежи въ гроба вече 700 години. Азъ не съмъ никакъвъ господарь. Азъ съмъ единъ беденъ черноморски рибарь. А ти кой си?

— Азъ съмъ дяволътъ.

— Ами какво правишъ въ тая делва?

— Затвори ме въ нея едно време царьтъ на българитѣ.

— Че защо те затвори?

— Ще ти кажа. Когато презъ 1195 година въ градъ Велико Търново освободительтъ на българитѣ отъ ромейско иго царь Асенъ Бѣлгунъ повика въ двореца си болярина Иванко, влѣзохъ и азъ въ царския дворецъ. Азъ бѣхъ невидимъ и стояхъ задъ Иванка. Царь Асенъ бѣше много разгнѣвенъ. Той бѣше научилъ, че Иванко е приятель на ромеитѣ и копае гробъ на своето отечество.

— Ще се откажешъ ли отъ ромеитѣ? — попита царь Асенъ.

— Нѣма да се откажа! — отвърна боляринътъ.

Тогава царь Асенъ извика силно:

— Хей, войници, донесете ми меча!

Азъ, като чухъ тия думи, изкочихъ, преварихъ царскитѣ войници, грабнахъ окачения въ стаята царски мечъ, върнахъ се при Иванка и му го подадохъ. Иванко се хвърли като звѣръ и погуби царя. Минаха много години. На българския царски тронъ седна Иванъ Асенъ II, синъ на погубения царъ Асенъ Бѣлгунъ. Веднъжъ царь Иванъ Асенъ II ме покани въ своя високъ дворецъ на Царевецъ. Бѣше седналъ на златенъ тронъ, а напреде му стоеше тая желѣзна делва.

— Не искамъ да враждувамъ, — рече ми той, — съ дявола. Искамъ да ти бѫда приятель, и, за да повѣрвашъ въ моето царско приятелство, ще ти дамъ този златенъ пръстенъ, украсенъ съ седемь драгоценни камъка. Съгласенъ ли си?

— Съгласенъ съмъ, — отговорихъ азъ.

Тогава царьтъ измъкна отъ срѣдния си пръстъ драгоценния пръстенъ, ала безъ да ще го изтърва въ делвата предъ краката му. Наведе се и опита да извади пръстена съ рѫка, но гърлото на делвата бѣше тѣсно и царската рѫка не можа да се промъкне.

— Стой, царю! — викнахъ азъ, — нали съмъ дяволъ, всичко мога да сторя. Погледни, какъ ще се превърна на едно човѣче, колкото твоя срѣденъ пръстъ, ще влѣза въ делвата и ще изкарамъ пръстена.

— Влѣзъ де! — рече царьтъ.

Азъ мигомъ се превърнахъ на мъничко човѣче и се спустнахъ надолу съ главата. И докато намѣря пръстена на тъмното дъно, царьтъ запуши делвата съ желѣзна запушалка и викна:

— Ти си врагъ на човѣшкия родъ! Ти погуби баща ми, освободителя на българитѣ. Осѫждамъ те на вѣченъ затворъ въ тая стоманена делва. Хей, войници, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския брѣгъ. Когато стигнете, влѣзте навѫтре съ една лодка и хвърлете делвата въ морската дълбочина!

Войниците изпълниха царската заповѣдь и азъ паднахъ въ морето. Вълнитѣ ме понесоха отъ брѣгъ на брѣгъ. Цѣли седемстотинъ години ме блъскаха по крайбрѣжнитѣ канари. И ето днесъ ти ме извлѣче въ своята мрежа. Отново очите ми видѣха свѣтлината. Въ делвата мислѣхъ, че съмъ отколе ослѣпѣлъ. Ти си моя освободитель. Вземи царския пръстенъ и се приготви да умрешъ! Предлагамъ ти да изберешъ, каквато смърть искашъ.

— Защо трѣбва да умирамъ — попита рибарьтъ и прежълтя отъ страхъ.

— Защото ме освободи. А пъкъ азъ съмъ далъ клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напредъ, когато ме хвърлиха войницитѣ въ морето, азъ рекохъ:

— Ако нѣкой ме освободи, ще напълня кѫщата му съ съкровища!

Минаха двесте години. Никой не се яви да ме освободи.

— Ако нѣкой отвори делвата, — повторно рекохъ азъ, — ще му изпълня три желания, каквито и да бѫдатъ.

Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата.

Тогава азъ се разгнѣвихъ:

— Ако нѣкой отвори делвата, давамъ клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере каквато смърть иска. По-скоро си избирай, отъ каква смърть искашъ да загинешъ, защото нѣмамъ време да те чакамъ!

Бедниятъ рибарь падна на колѣне и почна да се моли на чудовището:

— Не ме убивай. Азъ имамъ две малки дъщери, които ще загинатъ отъ гладъ, ако не имъ занеса довечера хлѣбъ. Пощади ми живота, нали азъ те освободихъ отъ делвата.

— Избирай си смъртьта! — грозно изрева дяволътъ и тропна съ кракъ.

Тогава рибарьтъ се досѣти за мъничката рибка, която освободи преди половинъ часъ, обърна се къмъ морето и тихо подсвирна три пѫти. Въ сѫщия мигъ една грамадна вълна се зададе къмъ брѣга. Тя налапа пѣсъка и спрѣ до косматитѣ крака на дявола. Върху гребена й подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.

— Този зълъ духъ, — рече рибарьтъ, — иска да ме убие.

— Защо иска да те убие? — писна рибката.

— Защото отворихъ делвата и го освободихъ отъ мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина отъ рѫката на оня, комуто съмъ направилъ най-голѣма добрина?

— Азъ съмъ далъ клетва да погубя оня, който ме освободи, — обади се дяволътъ.

— Щомъ като се е заклелъ, справедливо е да те убие, но ти казвашъ, че тоя великанъ е билъ въ делвата, защо ме лъжешъ? Какъ е възможно такова чудовище да се побере въ една мъничка делва?

— Истина е! — обади се пакъ дяволътъ.

— Докато не видя съ очитѣ си, нѣма да повѣрвамъ, — изпищѣ рибката.

Тогава дяволътъ почна да се намалява, превърна се отново на мъничко човѣче и скокна въ делвата.

— Куку! — обади се той отвѫтре.

Рибката прошепна на рибаря:

— Скоро слагай запушалката на делвата!

Рибарьтъ разбра работата, грабна запушалката, натисна я въ гърлото на делвата, следъ това взе единъ камъкъ и хубаво я зачука.

— Остани пакъ въ тъмнината, неблагодарнико! — викна той на дявола.

Дяволътъ почна да плаче да удря съ юмруци и да се заканва, но стенитѣ на делвата бѣха стоманени. Като свърши тая работа, рибарьтъ грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли въ морската дълбочина врага на човѣшкия родъ. Следъ това се върна при рибката и рече:

— Благодаря ти, морска душице!

Рибката поклати червената си опашка и викна на голѣмата вълна:

— Хайде!

Вълната я отнесе навѫтре.

Бедниятъ рибарь дълго гледа следъ малката си спасителка и когато я загуби отъ очи, наведе се и взе отъ пѣсъка скѫпоценния пръстенъ на царь Иванъ Асена II. Тръгна къмъ града съ праздното си кошче.

Отби се при най-богатия златаринъ и му показа пръстена.

— Какво ще ми дадешъ за тоя царски пръстенъ? — попита рибаринътъ.

Златарьтъ пое пръстена и влѣзе въ една тъмна стаичка да го разгледа. Драгоценнитѣ камъни чудно свѣтнаха.

— Ще ти напълня кошчето съ жълтици! — извика златаринътъ и отведе рибаря въ съкровищницата си. Той имаше два големи купа жълтици. Бедниятъ рибарь си напълни кошчето съ злато, излѣзе на пазара и си купи най-напредъ единъ автомобилъ. Сетне се отби въ най-хубавия магазинъ и накупи дрехи, обуща и играчки за дветѣ свои малки дъщерички.

— Карай, сега, — викна той на шофьора, — у дома!

— Че кѫде живѣешъ ти? — обърна се къмъ него шофьорътъ.

— Живѣя на морския брѣгъ, въ сламената колиба. Тамъ карай!

Подиръ десетина минути моторната кола забуча предъ плетената ограда на сламената кѫщурка. Децата, изплашени, изкочиха навънъ да видятъ, какво става, и щѣха да полудѣятъ отъ радость, когато видѣха, че отъ автомобила слиза тѣхниятъ скѫпъ татко и носи цѣлъ купъ подаръци.

Най-малкото пате

Тая година старата патка измѫти още три патенца. Първото кръстиха Пухена възглавничка, защото бѣше покрито съ мекъ пухъ; второто нарекоха Пати-клати, а третото, най-малкото, получи име Жълтиятъ разбойникъ. Ще попиташъ, мое малко момче, защо му сложиха такова оскърбително име. Ще ти кажа защо. Още презъ първия день, когато баба Тодора спусна тритѣ жълтурчета и почна да имъ рони трохички, най-мъничкото разтвори голѣмата си човка и излапа дажбата на Пухената възглавничка и на Клатенцето. Тогава баба Тодора се ядоса и го нарече Жълтъ разбойникъ. Глупавото патенце, намѣсто да се засрами, отиде че се похвали на брадатия пуякъ. Както знаешъ, пуякътъ е най-голѣмиятъ клюкарь въ птичия дворъ, защото постоянно вика: клю-клю-клю. Щомъ научи какъ сѫ кръстили патенцето, той тръгна между птицитѣ и разказа на всички.

Когато патенцата станаха на седемь дни, старата патка ги поведе къмъ рѣката.

— Кѫде отиваме, майко? — попита пухената възглавничка.

— На рѣката, чедо. Какво искате да похапнете. Сребърни рибки, или попови лъжички?

— Азъ искамъ себъна ибка, — проговори Пухената възглавничка.

— Азъ пъкъ искамъ попова лъжичка, — помоли се Клатенцето.

— А ти? — попита патката Жълтия разбойникъ.

— Азъ искамъ китъ, китъ! — провикна се Жълтиятъ разбойникъ.

— Искашъ китъ, но ще бѫдешъ битъ! — закани се патката. — Твоята лакомия ще те погуби.

Стигнаха на рѣчния брѣгъ. Майката порѫча на своитѣ патенца:

— Мои жълтурчета, вие сте още много мънички и не знаете да плувате, затуй ще останете тукъ подъ върбата, докато ви наловя сребърни рибки и попови лъжички. Ще ме чакате, нѣма да мърдате отъ тука.

И като натопи широкитѣ си лопати, старата патка плувна къмъ дълбокия виръ. Подгони една попова лъжичка и се загуби въ крайбрѣжния коренакъ.

Жълтиятъ разбойникъ постоя малко и се раздвижи неспокойно:

— Нѣма да чакамъ за една попова лъжичка до второ пришедствие. Не съмъ толкова глупаво пате.

И тръгна къмъ водата. Стѫпи върху една бучка, но бучката се отрони, и патето се търкулна. Цамбукна въ водата. Бързитѣ води го грабнаха и го понесоха надоле къмъ тъмната гора. Ти си чувало, мое малко момче, че въ гората живѣе хитрата лисица. Тъкмо въ туй време когато Жълтиятъ разбойникъ падна въ водата, хитрата лисица се измъкна отъ своята лисича дупка. Подире й се затекоха две палави лисичета.

— Мамо, — заскимтѣха лисичетата, — довечера да ни донесешъ за ядене нѣщо живо. Не щеме жилаво кокоше месо.

— Добре, маминитѣ звѣрчета. Ще ви донеса нѣщо крѣхко и живо. Бѫдете ми само умни и не излизайте отъ дупката!

И като имъ прати една въздушна цѣлувка съ лапичката си, лисицата безшумно потъна въ горския гѫсталакъ.

Тамъ, кѫдето крайбрѣжнитѣ върби мокрятъ сребърнитѣ си листа въ водата, има една хралупа. Ти знаешъ какво е хралупа — кухо дърво.

Въ тая хралупа се потули хитрата лисица и тамъ дочака патенцето съ очи втренчени къмъ рѣката. Жълтиятъ разбойникъ се бѣше научилъ вече да плува свободно, когато наближи хралупата.

— Стой! — изскочи лисицата и размаха застрашително опашката си.

Патенцето спрѣ.

— Кой си ти? — попита лисицата.

— Азъ съмъ Жълтиятъ разбойникъ.

— Олеле, колко си страшенъ! — учуди се лисицата.

— Не съмъ страшенъ, а съмъ безстрашенъ.

— Бре! — усмихна се лисицата, — ами кѫде отивашъ?

— Отивамъ да си хвана единъ китъ.

— Какво ще го правишъ?

— Ще го изямъ, защото съмъ страшно гладенъ.

— Ти си едно глупаво пате. Китове въ рѣката нѣма. Китоветѣ живѣятъ въ гората. Ела съ мене да те заведа на едно мѣсто, кѫдето се въдятъ най-голѣмитѣ китове. Ще кълвешъ, докато си напълнишъ гушата.

— Коя си ти? — попита подозрително патенцето.

— Азъ съмъ горска милосърдна сестра. Помагамъ на загубенитѣ патенца. Най-напредъ имъ намирамъ храна, а сетне ги водя при майкитѣ имъ.

— Ти имашъ добро сърдце! — зарадва се Жълтиятъ разбойникъ и заплува къмъ брѣга.

Но щомъ наближи, лисицата протегна лапата си, пое го, захапа му едното краче и го метна на гърба си. Бързо се затече къмъ дупката си.

— Сиротното патенце! — въздъхна една жаба, ще го глътне като муха тая хищница!

— Милата душичка! — зашумѣха съ клони крайбрѣжнитѣ върби и порониха росни капки като сълзи.

Хитрата лисица тичаше слѣпешката по заешката пѫтека. Сърдцето й силно тупкаше: колко ли ще се радватъ нейнитѣ лисичета, когато получатъ за вечеря това живо патенце! Хитрата лисица бѣше много възбудена и забрави, че дѣдо Тодоранъ е заложилъ капанъ за лисици насрѣдъ заешката пѫтека, подъ една шумка. Намѣсто да прескочи шумката, лисицата я блъсна съ предния си кракъ, но въ този мигъ скритиятъ капанъ рече:

— Щракъ! — и захапа за крака хитрата лисица.

Лисицата се препъна и изтърва патенцето.

Жълтиятъ разбойникъ се търкулна на тревата, и като видѣ, че за живота му вече нѣма никаква опасность, изгледа лисицата съ унищожителенъ погледъ и затепа назадъ по пѫтечката. Тича до рѣката, безъ да се обърне. Плувна като ладийка нагоре срещу течението, опѫти се къмъ оная върба, кѫдето го чакаха разтревожени майка му, Пухената възглавничка и Клатенцето.

— А бре, разбойнико, — провикна се отдалечъ старата патка, — кѫде бѣше, умътъ ми изкара!

— Въ гората бѣхъ, майко. За китъ тръгнахъ, а хванахъ една лисица.

— Лисица ли? Какво ще я правишъ?

— Ще подаря на баба Тодора едно кожухче, за да ми дава повечко трохи и зрънца. Много съмъ гладенъ, майко.

И като отвори човката си Жълтиятъ разбойникъ налапа две попови лъжички наведнажъ и ги погълна съ наслада.

Колибърчето и слонътъ

Въ Мадагаскаръ живѣе едно малко птиче колибърче. Малки читатели, вие навѣрно не знаете нищо за най-дребнитѣ птички, които се въдятъ въ топлитѣ южни страни. Тѣ се наричатъ колибри. Всѣка птичка е голѣма колкото една муха. Затова ученитѣ наричатъ колибърчето „птица-муха“. Чудна премѣна е дала природата на туй птиче. Има колибърчета червени като череши, има жълти като кехлибаръ и зелени като шумата на дърветата. Когато колибърчето кацне на нѣкое клонче, прилича на разцъвнало цвѣте. Слънчевата свѣтлина играе въ перошината му и то блещука като скѫпоценно камъче. Колибърчето е мъничко, но се смѣта за много голѣмо, като всѣко дребно нѣщо на свѣта.

Мадагаскарчето си бѣше свило гнѣзденце нѣкѫде въ шумата на едно тънко дърво край пѫтеката, която води къмъ гората на слоноветѣ. Гнѣздото бѣше голѣмо колкото напръстникъ, а яйцата които, птичето снесе, приличаха на ябълкови сламки. Легна отгоре имъ колибърчето и си измѫти три птичета. Тѣ бѣха толкова мънички, че когато майката имъ хванѣше нѣкоя мушичка, ядѣха я цѣли три дни.

Веднажъ старата птичка се дигна рано и каза на дечицата си:

— Деца, стойте мирно въ гнѣздото и не шавайте. Азъ ще се върна подиръ единъ часъ.

— Кѫде отивашъ? — попитаха пиленцата.

— Отивамъ въ село Чики-Тава. Тамъ има бананови градини. Ще ви донеса на обѣдъ бананова кашица. Бѫдете ми само послушни, сгушете се и поспете малко, докато се върна.

Щомъ майката замина, пиленцата си заврѣха главичкитѣ въ топлия мъхъ на гнѣздото и задрѣмаха. Тъкмо въ туй време отъ гората излѣзе единъ слонъ. Той пристѫпваше бавно, махаше хобота си и цѣлата земя треперѣше подъ краката му. Отиваше надолу къмъ рѣката. Когато стигна до дръвчето на колибърчетата, той се спрѣ и почна да си чеше хобота. Дръвчето се залюлѣ и една едра росна капка падна въ гнѣздото. Колибърчетата трепнаха и се събудиха.

— Наводнение! — нададоха писъкъ намокренитѣ душички. Подадоха главичкитѣ си навънъ и изтръпнаха отъ страхъ, като видѣха слона. А слонътъ си чешеше дългия хоботъ и силно огъваше надолу дръвчето.

— Стой, дѣдо! Какво правишъ! Ще ни изтърсишъ отъ гнѣздото! — писнаха въ хоръ тритѣ пиленца.

— Кой бръмчи тамъ горе? — попита слонътъ и дигна глава къмъ гнѣздото. Като видѣ малкитѣ намокрени птиченца, той се засмѣ и пръхна. Отъ силното духане едното колибърче изхвърча навънъ, тупна на земята и рече:

— Хопла!

Слонътъ отмина. Подиръ малко се върна старата птичка. Тя грабна рожбата си отъ земята, дигна я въ гнѣздото и попита:

— Какво се е случило?

— Ахъ, майчице, ти не знаешъ какво страшно нѣщо мина отъ тукъ! — забръмчаха пиленцата.

— Голѣмо ли беше?

— Много голѣмо, съ две опашки: една отпредъ и една отзадъ.

— Колко бѣше голѣмо, като мене ли?

— Много по-голѣмо!

Тогава птичката се накокошини и почна да се надува:

— Кажете, деца, толкова ли бѣше?

— Още по-голѣмо!

— Какво, още по-голѣмо ли? Охъ, смѣшни, глупави пиленца! Тогава трѣбва да е било ей-такова! — И тя се наду още повече.

— Не, майко, още, още по-голѣмо!

— Охъ, деца, вие ще ме накарате да се пукна отъ смѣхъ. Има ли нѣщо по-голѣмо отъ менъ? Гледайте сега, като разперя криле, цѣлото гнѣздо покривамъ. Кога мине втори пѫть искамъ да ми го покажете.

— Защо, майко?

— Ще го клъвна!

Вѣчно приятелство

Стариятъ плъхъ се измъкна отъ дупката, озърна се наоколо и се спусна по-малката бѣла пѫтечка къмъ брѣга на голѣмата рѣка.

— Стой! — извика му зелената жаба, която стоеше на единъ мокъръ камъкъ съ отворена уста и чакаше нѣкоя муха сама да влѣзе въ гърлото й. — Кѫде отивашъ?

— Бѣгамъ! — отвърна плъхътъ и спрѣ.

— Отъ кого бѣгашъ?

— Отъ моята другарка.

— Защо?

— Защото е много свадлива. Всѣки день се караме. Днесъ, когато легнахъ да подрѣмна, тя ме нападна и ми отскубна най-дългия косъмъ отъ мустацитѣ. Я ме вижъ на какво съмъ заприличалъ!

— Нищо ти нѣма, плъхчо, — рече жабата, — ти пъкъ си хубавецъ. Ами кѫде бѣгашъ? Навѣрно си решилъ да се удавишъ.

— Да не съмъ лудъ? Ще почакамъ тука на брѣга да мине нѣкои параходъ, натоваренъ съ жито. Много обичамъ да ямъ жито отъ хамбаръ.

— Слушай, — предложи жабата, — я остани тука при мене, да си приказваме сладки приказки. Виждамъ, че съ тебе можемъ да станемъ приятели. Когато ти падне тѫга на душата — ще ти пѣя най-хубавитѣ си пѣсни.

— Попѣй ми сега една пѣсень! — помоли я плъхътъ.

Жабата скочи въ водата, хвана съ лапичката си едно коренче, отвори широката си уста и почна:

— Бре-ке-ке-кексъ — коахъ-коахъ!

— Бек-ке-ке-кексъ — коахъ-коахъ!

Сетне излѣзе пакъ на мокрия камъкъ и вдигна голѣмитѣ си изпъкнали очи къмъ плъха, който стоеше онѣмѣлъ отъ учудване.

— Ти си най-голѣмата пѣвица на свѣта, — викна плъхътъ, — защо не по-стѫпишъ въ нѣкоя опера?

— Каниха ме, ала азъ не приехъ. Искашъ ли да се разходиме заедно по брѣга?

— Искамъ! — отговори плъхътъ.

Тръгнаха. Жабата говорѣше бързо като картечница. Разказваше, какъ единъ щъркелъ налапалъ нейния нераздѣленъ другарь и какъ тя се спасила, като скочила въ рѣката.

— Ти си най-сладкодумната жаба на свѣта! — заскимтѣ плъхътъ. — Защо не пишешъ стихове и приказки за деца?

— Пиша, въ всичкитѣ жабешки списания ще видишъ моето име.

Навлѣзоха въ градината на воденичара. Спрѣха на сѣнка подъ единъ ши-рокъ тиквенъ листъ. Наблизо едно мъничко птиче дърпаше съ човка нѣкаква жилава тревичка.

— Плъхчо, — неочаквано жабата погледна съ свѣтнали очи своя другарь, — съгласенъ ли си да се свържемъ съ тебе за вѣчни времена?

— Стига да искашъ, — прошепна плъхътъ, но какъ ще се свържемъ?

— Ще ти кажа. Хей, птиче — обърна се жабата къмъ птичето, — защо ти е жилавата тревичка?

— Да си закърпя гнѣздото.

— Донеси я тука, а пъкъ ти ще си намѣришъ друга.

Птичето донесе тревичката.

— Ха, сега какиното, свържи съ тревичката моята задна лапичка и едното краче на този хубавъ господинъ. Вържи здраво!

Птичето имъ свърза краката толкова здраво, колкото може да върже едно птиче. Но щомъ си отлетѣ, ето че надъ градината размаха криле единъ огроменъ щъркелъ.

— Щъркелътъ иде, — ревна жабата и слѣпешката се втурна къмъ брѣга. Повлѣче следъ себе си и вързания плъхъ. Цамбукна въ водата, гмурна се къмъ подмола и се скри подъ единъ подводенъ камъкъ. Плъхътъ се удави, преди да извика: помощь!

Подиръ малко, когато щъркелътъ замина, жабата раздвижи лопатките си и се дигна нагоре. Удавениятъ плъхъ плувна надъ водата. Тъкмо въ туй време пристигна единъ гладенъ гарванъ и си рече:

— Тъкмо за мене ядене!

И като се стрелна къмъ водата, той клъвна стръвно плъха и го понесе нагоре. Вързаната жаба увисна надолу съ главата и ревна:

— Олеле, майчице, отидохъ! Коахъ! Коахъ!

Щъркелътъ, който бѣше кацналъ надъ воденицата и търсѣше гущери, изви око, погледна гарвана и въздъхна:

— Ето кое се казва да пронижешъ съ една стрела два заека!

Кандилцето на баба Тиша

Надвечерь баба Тиша, старата самотница, се прибра въ кѫщурката си съ запретната престилка. Въ престилката си тя носѣше класове, забравени отъ жетваритѣ въ житнитѣ стърнища. Като прекоси двора, старицата седна предъ кѫщи и започна да рони зърната отъ класоветѣ. Нейната едничка кокошка Чернушка, щомъ видѣ стопанката си, проточи шия и почна да кълве зърната.

— Охъ, на баба душичката! Колко ми е огладнѣла! — заговори баба Тиша и загледа съ умиление кокошката.

Като си напълни гушата, Чернушка прескочи прелѣза, слѣзе къмъ рѣката, напи се хубаво и се върна въ курника. Баба Тиша надникна следъ нея, бръкна въ полога и набута едно яйце. Очитѣ й свѣтнаха.

— Света Богородице, туй яйце ще си го скѫтамъ за недѣля. Съ него ще отговѣя и ще си облажа душата.

И зарадваната старица тръгна къмъ стаята си.

Върнаха се стадата отъ паша. Падна вечерь. Зашумѣха царевицитѣ отвѫдъ рѣката. Баба Тиша натроши въ една пръстена паничка сухъ хлѣбецъ, направи си попара съ вода и почна да сърба. Като си похапна, тя стори три поклона предъ иконата и си легна. Тъкмо въ туй време запръщѣ запаленото кандило и угасна. Маслото му се бѣше свършило.

— Въ стъкълцето имамъ масълце още за една вечерь, — помисли си самотната бабичка — като се свърши и то, ще остана въ тъмнина.

И задрѣма. На сънь тя чу какъ нѣкой похлопа на вратата.

— Кой хлопа? — дигна се баба Тиша.

— Азъ съмъ. Единъ закѫснѣлъ пѫтникъ. Пусни ме да пренощувамъ въ твоя домъ!

Старицата се зарадва. Отключи вратата.

— Добре дошелъ! — рече тя.

Пѫтникътъ влѣзе. Изпъшка въ тъмнината и сложи на земята торбичката и тояжката си.

Баба Тиша се наведе надъ огнището, разбута заровенитѣ вѫглени, стѫкна огънь. На свѣтлината тя видѣ, че нейниятъ гостенинъ е много старъ човѣкъ, пригърбенъ, съ хлътнали очи.

— По каква работа ходишъ? — попита старицата.

— Далеченъ пѫть бия. Обикалямъ лъжовния свѣтъ. Търся нѣщо.

— Какво?

— Ако ти кажа — ще ми се смѣешъ. Диря заровено имане. Наумилъ съмъ да направя една чешма, край широкъ пѫть, кѫдето вървятъ много хора. Натрупахъ голѣми грѣхове. Искамъ да ги изкупя, като сторя нѣкоя добрина за хората. Много съмъ уморенъ и гладенъ.

Баба Тиша се запретна, грабна отъ солницата едничкото яйце на Чернушка, сложи тиганя на огнището, излѣ последната лъжица масло отъ шишенцето и опържи яйцето. Гостенинътъ изкара отъ торбичката си порѣзница черъ хлѣбъ и почна да топи залъцитѣ.

— Тука е тъмно — проговори той — защо не запалишъ кандилото?

— Нѣмамъ масло — отвърна баба Тиша. — Свършихъ го.

— Утре го напълни съ вода отъ чешмата. Не е хубаво да стои праздно.

Гостенинътъ похапна набърже, подложи подъ главата си торбичката и легна край огнището. Баба Тиша влѣзе въ стаята си, легна и се замисли:

— Чуденъ човѣкъ. Дано му помогне Господь да намѣри имането, за което е тръгналъ на стари години.

На сутриньта, когато баба Тиша се дигна и отиде да събуди гостенина си — не го намѣри. Той си бѣше заминалъ въ зори. Старицата разтрѣби кѫщата, помете, взе кандилото отъ иконостаса и слѣзе къмъ каменната чешма. Изми хубаво малкото си свѣтилниче, напълни го съ бистра вода и го отнесе пакъ въ кѫщи. Но щомъ го положи предъ иконата — то се запали самичко и заблещука. Баба Тиша дълго стоя предъ иконата и гледа захласната малкото пламъче. Следъ туй отиде въ курника да хвърли шепа зърна на кокошката и по старъ навикъ бръкна въ полога. Напипа топло яйце. Изнесе го навънъ и що да види? Този пѫть Чернушка бѣше снесла едно златно яйце.

Коледна приказка

На Божанка Г. Константинова

Ти знаешъ ли оная малка кѫщурка съ книжното прозорче? Тя се намира накрай града, до самия пѫть, който навлиза въ гората. Насреща е високиятъ коминъ на Книжната фабрика. Цѣлъ день този коминъ изкарва гѫсти кълба димъ. Ще попиташъ защо на прозорчето намѣсто стъкло сѫ опънали бѣла книга? Защото една немирна детска рѫка тупна стъклото съ снѣжна топка и го строши. Ако идешъ въ тая кѫщурка и почукашъ на пѫтната врата, никой нѣма да ти отвори, но ще чуешъ единъ ясенъ гласъ на момиче:

— Кой хлопа, моля?

Това е гласътъ на Калинка. Тя е петь годишно момиче. Подиръ малко ще прогърми и единъ дебелъ мѫжки гласъ:

— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махашъ защото ще те заколя съ сабята си!

Този пъкъ е гласътъ на тригодишния Крумъ — братчето на Калинка. Той е мъничъкъ, едвамъ приказва, бърка думитѣ, но гласътъ му е страшно надебелѣлъ. Представи си, този Крумъ, намѣсто да пие вода — яде снѣгъ. Простиналъ е хубавичко и сега буха здравата. Ще по-питашъ — нѣматъ ли майка тѣзи деца? Иматъ майка, много добра майка си иматъ, но тя е работничка въ Книжната фабрика. Отъ зори до мракъ се труди, печели пари за да купува на децата си хлѣбъ, дрешки, дърва.

Сега ще ти разкажа какво се случи съ Калинка и Крума срещу Бъдни вечерь. Следъ обѣдъ, когато майка имъ тръгна къмъ фабриката, зарѫча:

— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хлѣбъ и да не изгорите всичкитѣ дърва, защото други нѣмаме. Утре цѣлъ день ще мръзнемъ, ако ги изгорите. Довечера като се върна ще ви донеса по едно кравайче и една голѣма бѣла книга. На нея ще нарисуваме дѣда Коледа, какъ пристига съ шейна. Довиждане, деца!

— Довиждане, мамчице! — извикаха дветѣ деца и затвориха вратата.

Щомъ заглъхнаха стѫпкитѣ на майката, децата се втурнаха къмъ печката. Отвориха вратичката й, клѣкнаха и почнаха да пъхатъ вѫтре дървата, които майка имъ бѣше приготвила за Коледа. Натикаха вѫтре всичкитѣ дръвчета. Печката грозно забумтѣ и свѣтна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратитѣ и прозореца. Нахлу зимния студъ. Подиръ единъ часъ, когато дървата изгорѣха — стаята изведнажъ изстина, защото децата не се досѣтиха навреме да затворятъ вратата и книжното прозорче.

— Като се върне мама довечера — ще ни пребие, — замислено проговори Калинка. Какво да правимъ сега? Искашъ ли да отидемъ въ гората и да съберемъ сухи дръвца?

— Искамъ! — отговори важно Крумъ.

Облѣкоха си дебелитѣ дрехи. Калинка завърза Крумовитѣ уши съ единъ вълненъ шалъ. Следъ туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за рѫката и го поведе. Бѣше още видѣло, когато навлѣзоха въ гората. Отлѫчиха се отъ пѫтя. Съ голѣма мѫка почнаха да събиратъ сухи клончета. Додето напълнятъ кошчето — настана вечерь. Мразовитъ вѣтъръ залюлѣ дърветата и започна да ги засипва съ снѣгъ.

— Олеле, како, една снѣжинка влѣзе въ окото ми, не мога да виждамъ.

— Нѣма нищо, какиното момче: — извика Калинка и обърса окото на Крума съ престилката си. — Върви сега подире ми, да излѣземъ на пѫтя, че затъмнѣхме.

Закрачиха дветѣ деца, но намѣсто да поематъ къмъ широкия пѫть, тѣ навлѣзоха още по-дълбоко въ гората. Затънаха до гърди въ снѣгъ. Почнаха да викатъ за помощь. Юначниятъ Крумъ ревна. Страхъ го бѣше и отъ снѣга и отъ вѣтъра и отъ дърветата.

— Не плачи, миличко, защото ако вълкътъ те чуе, ще дойде при насъ и ще ни изяде.

Като чу тия думи Крумъ, намѣсто да млъкне ревна още по-силно.

— Кой плаче въ тая самотна гора? — извика нѣкой задъ дърветата.

Крумъ млъкна изведнажъ. Дветѣ деца се услушаха и чуха пѣсень на звънчета. Обърнаха се и що да видятъ: между дърветата тичатъ два елена. Рогата имъ позлатени, на челата имъ свѣтятъ звезди, а копитата имъ — сребърни. Тия два елена теглятъ една шейна, накамарена съ дърва. Върху дървата седналъ единъ старецъ съ дълга бѣла брада и голѣмъ калпакъ.

— Кои сте вие? — попита старецътъ, като стигна при децата и спрѣ еленитѣ.

— Ние сме Калинка и Крумъ.

— Ами що щете въ гората по туй време?

— Дойдохме да съберемъ сухи дръвца.

— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!

И брадатиятъ старецъ пое най-напредъ Крума, сетне Калинка. Намѣсти ги на колѣнетѣ си. Загърна ги хубавичко съ кожуха си и подкара еленитѣ. Запѣха отново звънчетата.

Когато стигнаха до малката кѫщурка съ книжното прозорче, старецътъ спрѣ шейната. Сне полека дветѣ премръзнали дечица и ги заведе въ кѫщи. Сетне се запретна и стовари всичкитѣ дърва отъ шейната въ двора. Децата просто не вѣрваха на очитѣ си, че иматъ толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецътъ съ дългата брада влѣзе въ кѫщи, наведе се, цѣлуна дветѣ деца по челата и си отиде. Калинка и Крумъ чуха само какъ полекичка заглъхна пѣсеньта на звънчетата.

Късно вечерьта се върна майката. Децата я посрѣщнаха на прага.

— Мамчице, видѣ ли дървата?

— Видѣхъ ги, пиленца. Тая зима нѣма да мръзнете. Господь здраве да дава на дѣда ви Горана отъ Дълбокъ долъ. Обеща ми човѣкътъ и си сдържа думата.

— Имашъ грѣшка, мамо, тѣзи дърва ги докара дѣдо Коледа съ шейна. Два голѣми рогати елени теглѣха шейната, — извика Калинка.

— На челата имъ имаше звезди, — обади се и Крумъ съ своя пресипналъ дебелъ гласъ.

— Защо ти е толкова пресипналъ гласа? — попита майката. — Сякашъ цѣлъ день си билъ въ гората. Затворете вратата! Елате сега да си получите кравайчетата. Като ги изядете ще ми нарисувате този дѣдо Коледа, дето ни е докаралъ дървата. Искамъ и азъ да го видя.

Вѣнчето и Пънчо

На Дочко Андреевъ Шипковенски

Ти искашъ да ти разкажа една коледна приказка. Подъ камината гори крушовиятъ пънъ — нашиятъ бѫдникъ. Искри излитатъ презъ комина. Въ тенджерата ври кървавицата. Майка ти отиде да смъкне отъ тавана орѣхи, сушени сливи и едно свесло бѣло грозде. Седни на колѣното ми и слушай! Додето майка ти сложи вечерята и наточи отъ зимника едно менче съ вино — приказката ще свърши.

Живѣеха нѣкога две малки дечица — братче и сестриче. Братчето се казваше Пънчо, а момичето — Невѣнка. Пънчо бѣше като буренце. Не си ти, макаръ че приличашъ на буренце, опасано само съ единъ обрѫчъ. Твоитѣ уши са много дълги и стърчатъ нагоре, а Пънчовитѣ бѣха толкова мънички, че не чуваше какво му говори неговата майка. А Пънчовата майка му говорѣше:

— „Много си ми лакомъ, бре чедо! Не зная какъ ще те изхраня. Не яжъ толкова много, защото ще ти се пукне корема! Купихъ една кошница зимни ябълки и ги скрихъ въ раклата — ти си ги набуталъ и си ги изялъ до едничка. Какъ не ти дожалѣ за Вѣнчето — поне едничка да бѣше й оставилъ! Сега съмъ опекла две питки съ сирене. Едната е за тебе, а другата — за Вѣнчето. Сестричката ти отиде да хвърли просени зрънца на куцото врабче. Занеси й питката. Седнете двамата до отворения прозорецъ и си изяжте питкитѣ!“

Тръгна Пънчо да търси сестричката си. Додето се качи по стълбата на втория катъ — излапа своята питка. Предъ вратата на Вѣнчината стая единъ таенъ гласъ му каза: — „Тука е тъмно. Никой нѣма да те види. Я излапай и другата питка!“ — Безъ да му мисли много, Пънчо изяде и питката на Вѣнчето. Облиза се като котаракъ, сложи рѫце въ джобоветѣ си и влѣзе при Вѣнчето да гледа какъ кълве зрънца куцото врабче. Вѣнчето нахрани хубаво своето крилато другарче, изтърси престилката си и затвори прозореца. Въ туй време влѣзе майка имъ съ метлата въ рѫка.

— Сладки ли бѣха питкитѣ, деца? — попита тя.

— Какви питки? — обади се Вѣнчето учудена.

Майката разбра веднага какво е сторилъ Пънчо.

— Какъ не те е срамъ! — извика тя. — И този пѫть си изялъ дѣла на Вѣнчето. Да се махашъ отъ кѫщи! Азъ не искамъ такъвъ синъ. Вънъ!

И разлютената жена подгони Пънча съ метлата. Пънчо изхвъркна отъ кѫщи, дигна пушилка по улицата и се втурна да бѣга като заекъ презъ полето. Тогава бѣше есень и надъ земята свѣтулкаше слънцето на сиромашкото лѣто. Колко е тичалъ Пънчо не знае, но когато полето се свърши, слънцѣто се бѣше заплело на кръстосанитѣ клони на една глуха и тъмна гора. Боязливо навлѣзе малкиятъ гладникъ въ гората и почна да се озърта. Наоколо нѣмаше жива душа. Само стари дънери съ напукани кори, като тромави дѣдовци се прѣчкаха напреде му. Изъневидѣлица се появи нѣкаква голѣма птица, плесна съ криле надъ Пънчовата глава и се изгуби въ клонака. Пънчо се уплаши и търти да бѣга. Нададе викъ:

— Олеле, мамичко! Колко е страшно!

— Не е страшно, чедо, ела при мене: — обади се единъ грозенъ старешки гласъ отъ дълбочината на гората.

Пънчо се спрѣ и попита:

— Коя си ти?

— Азъ съмъ добрата баба — спасителка, която ходи да търси загубени момчета и ги прибира въ своята кѫщурка да пренощуватъ. Върви право къмъ мене!

— Ида, бабо! — отговори Пънчо и се затече довѣрчиво къмъ своята спасителка.

Когато стигна при нея и я погледна — той се стѫписа назадъ, защото напреде му стоеше една гърбава бабичка съ набръчкано лице, съ дълги остри зѫби и закривени нокти на пръститѣ. Съ рѫцетѣ си бабичката стискаше дебела тояга.

— Що щешъ тука? — попита бабичката.

— Изпѫдиха ме, бабо, — отговори Пънчо.

— Кой те изпѫди?

— Мама.

— Ела, сине, при мене! Баба ще ти даде подслонъ. Гладенъ ли си?

— Не съмъ гладенъ, ами съмъ жаденъ.

— Щомъ като си жаденъ — вземи отъ кошницата ми единъ гроздъ и си разкваси устата. Азъ съмъ забравила тая вечерь да донеса вода отъ кладенчето. Хапни си, не се срамувай!

Както знаешъ, Пънчо не бѣше отъ срамливитѣ. Той грабна най-голѣмия гроздъ и почна лакомо да хрупка чернитѣ зърна. Но щомъ глътна първото зърно — усѣти какъ по рѫцетѣ, по краката и по гърба му започна да никне свинска четина. Сетне носътъ му се удължи и се превърна на муцуна. Бързо се вдървиха пръститѣ на рѫцетѣ и краката му. Тѣ пъкъ се превърваха на копита. Пънчо замръзна отъ страхъ. Опита се да извика, но намѣсто гласъ отъ устата му се чу едно силно:

— Грууухъ!

Съ една речь, следъ като глътна първото черно гроздово зърно — Пънчо се превърна на прасе. Бабичката — ти вече си разбралъ, че тя не е никаква спасителка, а горска магьосница, — подскочи чевръсто, хвана прасето за заднитѣ крака, провеси му главата надолу и го понесе къмъ кочината. Клетиятъ Пънчо заквича, но магьосницата го блъсна безжалостно въ кочината и го заключи.

— Ще те охраня хубаво, а на Коледа ще получишъ червенъ герданъ отъ баба си — спасителката! — закани се тя.

Видѣ ли, момчето ми, докѫде може да докара човѣка лакомията?

Нѣма нужда да ти разказвамъ колко плака Вѣнчето за своето загубено братче. Кѫде не го търсиха. Биха барабаните по селата: „Който е срещналъ едно момче съ малки уши и голѣмъ коремъ — да обади на Пънчовия баща Стаменко, въ махала Селянинъ, Вакарелско“. Никой не бѣше срѣщалъ такова момче. Пънчовиятъ баща съдра подметкитѣ на обувкитѣ си отъ ходене, но не можа да намѣри синчето си. Отиде си сиромашкото лѣто. Прецъвтѣ кърпи-кожухътъ по нивите. Забрули студенъ вѣтъръ голите клонки на дърветата. Захвърчаха снѣжинки. Побѣлѣ черната земя. Вѣнчето все на прозореца стоеше, гледаше къмъ полето и сърдцето й се пръскаше отъ мѫка за Пънча. Куцото врабче престана да кълве просенитѣ зрънца. То не можеше да преглъща отъ жалба за своята обична другарка.

Веднажъ Вѣнчето рече на врабчето:

— Хей, крилато другарче, иди да намѣришъ братчето ми! Ти имашъ крилца и можешъ да идешъ кѫдето искашъ. Ако не го намѣришъ, да не се мѣркашъ предъ очитѣ ми, иди кѫдето щешъ. Ако го намѣришъ — ела право при мене, почукай съ човка на прозореца ми и изчуруликай три пѫти. По твоето чуруликане азъ ще разбера, че Пънчо е намѣренъ.

Врабчето бѣше умно птиче. То послуша своята приятелка и полетѣ надъ снѣжния свѣтъ. Цѣлъ день стоя Вѣнчето надъ прозореца и чака врабчето. Мръкна се. Настана нощь. Вѣнчето опрѣ глава върху прѣчкитѣ на прозореца и заспа. Къмъ полунощь девойчето чу презъ сънь, че нѣкой чука на прозореца. Сѣкашъ дъждовни капки тупкатъ по стъклото. Вѣнчето отвори очи и скочи. Открехна прозореца. Едно птиче влѣзе въ затоплената стая. Когато запали лампата, Вѣнчето го позна: куцото врабче. Щомъ кацна върху дланьта на своята приятелка, врабчето отвори човка и рече три пѫти:

— Чикъ! Чикъ! Чикъ!

Вѣнчето плесна съ рѫце и викна:

— Да вървимъ! Води ме, врабченце, при братчето ми!

И като облѣче кожухчето си, Вѣнчето тихичко напустна кѫщата. Ясна месечина грѣеше надъ снѣжното поле. Вѣнчето газѣше дълбокия снѣгъ. Врабчето хвъркаше напредъ и водѣше другарката си. Съ голѣма мѫка преминаха полето и навлѣзоха въ гората. Макаръ че въ гората бѣше страшно, Вѣнчето вървѣше безстрашно подиръ врабчето. По едно време куцото врабче падна върху снѣга съ разперени крилца и започна да пърполи. Крачетата му се бѣха вдървили отъ студъ. Вѣнчето го грабна, дигна го къмъ устнитѣ си и съ дъха си го затопли. Върна му силитѣ. Врабчето пакъ литна. Въ зори дветѣ премръзнали другарчета стигнаха до кѫщурката на магьосницата. Вѣнчето почука съ зачервенитѣ си пръсти на прозореца.

— Кой е? — обади се отвѫтре гласътъ на магьосницата.

— Едно примръзнало момиченце, дири подслонъ.

— Влѣзъ при мене, щомъ като диришъ подслонъ! — повторно се обади магьосницата и отвори вратата.

Докато Вѣнчето влизаше, врабчето изчурулика три пѫти и литна къмъ комина да се затопли. Вѣнчето разбра, какво иска да й каже нейното другарче: тука е Пънчо.

Насрѣдъ стаята на магьосницата имаше една маса. Върху масата бѣше положена голѣма паница.

— Тъкмо вечеряхъ, бабиното момиченце. Бѣхъ си приготвила чорба отъ биволско копито. Всичката я изсърбахъ. Сега ме е напалила една жажда — изгарямъ за вода, стомната ми е праздна. Кладенчето замръзна вчера. Да щешъ, момиченце, да се покачишъ на тавана, ще ми направишъ голѣмо добро. Тамъ има две кошници съ грозде. Въ едната съмъ сложила бѣло грозде, а въ другата — черно. Смъкни ми единъ бѣлъ гроздъ. Да не смѣешъ да се докоснешъ до черното грозде, защото ще ти се случи голѣмо нещастие. Дръжъ фенера и се качвай по стълбата!

Вѣнчето се качи на тавана и намѣри кошницитѣ. Отъ черното грозде тя откѫсна само едно зърно и си го скри въ джоба, а отъ бѣлото измъкна цѣлъ гроздъ и слѣзе долу. Магьосницата грабна грозда и почна да яде лакомо зърната. Най-накрая тя се досѣти и за гостенката си. Подаде й едно жълто зрънце и рече: — Изяжъ си го!

Вѣнчето налапа зърното, но не го сруска, а го скри подъ езика си.

— Сега забъркай въ копанята малко трици и иди да нахранишъ прасето въ кочината. Нека хапне за последенъ пѫть. Утре ще го заколя!

Вѣнчето забърка трици и ги отнесе въ кочината. Свѣтна съ фенера. Прасето, като я съзрѣ, нададе жаловито грухтене.

— Грухъ! Грухъ! Грухъ!

Вѣнчето позна по гласа, че туй прасе е Пънчо. Сълзи рукнаха отъ очитѣ й.

— Нищичко не съмъ ти донесла, братче! — проговори девойчето. — Само едно гроздово зрънце имамъ. Изяжъ си го!

И тя мушна зърното въ отворената уста на прасето. Тогава стана чудо. Щомъ прасето глътна зърното — мигомъ се превърна пакъ на човѣкъ.

— Пънчо! — извика Вѣнчето и го прегърна. — Що щешъ, братче, въ тая кочина?

Пънчо й разказа всичко.

— Сега какво ще правимъ? — попита той накрая.

— Ще бѣгаме! Но по-напредъ искамъ да се простя съ магьосницата. Ти ме чакай до вратата!

Вѣнчето се върна вкѫщи и, безъ да забележи магьосницата, търкулна на масата черното гроздово зърно, което бѣше скрила въ джоба си. Магьосницата си съблѣче кожухчето и рече:

— Ти ще легнешъ до гърба ми, да ме топлишъ. Трѣбва да се наспиме, защото утре ще колиме прасето. Я, още едно зрънце ми останало върху масата! Подай го!

Вѣнчето й подаде черното зърно. Щомъ го глътна, старата проклета магьосница бързо се превърна на пустала свиня съ дълга муцуна. Съ диво грухтене тя подири Вѣнчето, но хитрото момиче бѣше вече изскочило навънъ. То стискаше здраво Пънчовата рѫка и бѣгаше презъ гората къмъ село. Куцото врабче хвърчеше предъ дветѣ деца и имъ показваше пѫтя…

— Майка ти е наредила вече трапезата. Хайде да вечеряме, сине мой! Нѣма да гребешъ варено жито съ шъпа, ами ще ядешъ по мъничко съ божигробската лъжица, защото ако се много лакомишъ — ще ти се пукне корема!

Милость

Наближи Коледа. Падна дълбокиятъ снѣгъ въ черковния дворъ. Дигна се една сутринь стариятъ камбанарь дѣдо Митрофанъ. Грабна лопатата и разрина една пѫтека — отъ дѫбовата врата на стаята си до камбанарията. Като се прибра вѫтре на топло, старецътъ сне рѫкавицитѣ, които му бѣше изплела баба Митрофанка, и рече:

— Знаешъ ли какво решихъ, докато метѣхъ снѣга?

— Какво?

— Решихъ да заколя пѣтела за Коледа.

— Стой не думай! Какъ ще го прежалимъ?

— Нѣма какво да сториме. На Коледа може да ни дойде нѣкой гостенинъ. Какъ ще го посрещнемъ, като нѣмаме нито прасе, нито кокошчица, нито една лъжица блажинка?

— Правъ си, — клюмна глава баба Митрофанка и дигна престилката си — да обърше сълзитѣ си.

Въ туй време крушовата главня на огъня изпращѣ. Една червена искра се завъртѣ покрай веригата нагоре и хвръкна презъ комина. Върху най-горната затоплена тухла на комина се бѣше намѣстило едно врабче, да си топли измръзналите крачета.

— Дѣдо Митрофанъ осѫди пѣтела на погубване! — извика искрата и угасна.

Врабчето трепна и подскочи. Отлетѣ къмъ курника. Влѣзе при пѣтела.

— Какво диришъ тука? — попита пѣтелътъ.

— Дойдохъ да се простиме съ тебе, защото днесъ дѣдо Митрофанъ ще ти вземе главата.

— Затуй съмъ сънувалъ нощесъ единъ червенъ герданъ, — продума пѣтелътъ и отпустна жално криле надоле.

— Какво да правя сега?

— Бѣгай! — посъветва го врабчето, — нали знаешъ, че Стоянова майка плаче, а Бѣжанова майка не плаче.

Дѣдо Митрофанъ тръгна да си точи ножа и зарѫча на баба Митрофанка да хване пѣтела. Баба Митрофанка натроши царевични зърна въ полата си и ги изсипа предъ курника. Следъ туй отнесе голѣмото корито и го подпрѣ полуизправено съ една тояжка. Долния край на тояжката завърза съ дълго вѫже, проточено до нейния прозорецъ. Следъ като свърши тая работа, хитрата бабичка отвори вратичката на курника и отиде къмъ прозореца. Хвана другия край на вѫжето. Щомъ пѣтелътъ се наврѣ да кълве зърната, тя ще дръпне вѫжето, тояжката ще падне, и коритото ще похлупи пѣтела.

Но пѣтелътъ разбра измамата. Той бѣше по-хитъръ отъ баба Митрофанка. Показа си главата, разпери криле и се дигна къмъ високата топола, която се бѣше възправила като огромна бѣла свѣщь надъ черквата. Кацна на самия връхъ и тамъ се сгуши. Тогава баба Митрофанка плесна съ рѫце, разлюти се, грабна секирата и нагази въ снѣга между каменнитѣ кръстове. Отиде да сѣче тополата.

— Скоро да слизашъ, — викна тя на пѣтела, — или ще отсѣка тополата!

— Отсѣчи я де! — отвърна пѣтелътъ. — Ако я отсѣчешъ, тя ще падне върху черквата, черквата ще затисне попа, а тебе ще те изпратятъ въ тъмницата.

Баба Митрофанка не разбра какво й говори пѣтелътъ, удари два-три пѫти съ секирата и се замисли. Постоя малко подъ дървото и като й помръзнаха рѫцетѣ — бързо се прибра въ кѫщи и подгони котката съ ръжена. Върна се дѣдо Митрофанъ, закани се съ юмрукъ на пѣтела и слѣзе къмъ кръчмата да си подслади съ винце огорчената душа. Прибра се късно. Би камбаната за вечерня и легна да спи. И нали бѣше посръбналъ — съньтъ му нѣмаше край. На сутриньта нѣкой похлопа на вратата. Чу се гласътъ на попа:

— Хей, дѣдо Митрофане? Живъ ли си? Пладне стана, а ти още не си билъ камбаната.

— Прощавай, дѣдо попе, ама будилникътъ ми побѣгна и тази нощь не му чухъ гласа.

На другия день дѣдо попъ се закани:

— По праздницитѣ ще ида да намѣря другъ камбанарь. Ще подиря нѣкой по-ранобуденъ старецъ. Ти ми обърквашъ черковната служба.

Седна дѣдо Митрофанъ до огъня и заклати отчаянъ глава. Намѣсти се баба Митрофанка и зарони два реда сълзи.

— Какво ще правиме сега, посрѣдъ зима, ако дойде другъ камбанарь? Кѫде ще си дѣнеме главитѣ въ този снѣгъ? Ама ти си виновенъ — прокуди си будилника, като рече: ще го заколя.

— Сбъркахъ. Искамъ да му обадя, че нѣма да го коля, ама какъ да му кажа, като не му разбирамъ кокошия езикъ?

Въ туй време крушовиятъ пънъ изпращѣ, и една червена искра се дигна нагоре. Тя изскочи презъ комина и викна:

— Дѣдо Митрофанъ реши да не коли пѣтела за Коледа.

Врабчето щомъ чу тия думи, подхвъркна къмъ тополата.

— Хей, пѣтльо. Какъ си?

— Умирамъ отъ гладъ и студъ.

— Слизай доле!

— Страхъ ме е отъ ножа.

— Не бой се. Азъ ти нося коледна милость. Утре е Рождество Христово и дѣдо Митрофанъ реши да те помилва за праздницитѣ.

Пѣтелътъ радостно подхвръкна надоле, изправи се предъ дѫбовата врата на старцитѣ и закукурига. Старцитѣ го чуха, отвориха вратата, поканиха го да влѣзе и го нагостиха като драгъ гостенинъ.

Къмъ полунощь курникътъ гръмна отъ пѣтлювата пѣсень, а камбаната заехтѣ и обади на хората, че се е родилъ Божия синъ. Богомолците съ запалени свѣщи задръстиха черквата.

Дѣдо попъ остана много доволенъ и на сутриньта занесе на старцитѣ пълно менче съ кървавица.

Радуленко

Въ едно село живѣеха трима братя: Ненко, Генко и Радуленко. Ненко и Генко бѣха хитри мѫже, а Радуленко имаше само голѣма уста: ядеше за трима. Веднажъ Ненко рече на Генка:

— Хайде да махнемъ Радуленка. Каквато уста е отворилъ — ще излапа имането ни.

— Хайде, но какъ? — попита Генко.

— Ше му напълнимъ единъ човалъ съ мѫхъ. Най-отгоре ще сложимъ една каделя вълна и ще го проводимъ на пазара. Пѫтьтъ води презъ гората, кѫдето върлуватъ разбойници. Тѣ ще го погубятъ.

Напълниха човала съ мъхъ, сложиха отгоре малко вълница и повикаха Радуленка.

— Чувай, брате Радуленко, — рече му Ненко. — Тръгвай на пазара да продадешъ тази вълна. Съ полученитѣ пари ще купишъ единъ катраникъ. Жетва иде. Като подкараме снопитѣ — ще трѣбва катранъ за колата.

— Ами като продамъ вълната, да си купя ли единъ самунъ пазарски хлѣбъ? — попита Радуленко.

— То се знае, — отвърна Ненко.

Тръгна Радуленко. Вървѣ, що вървѣ насрѣдъ пѫтя срещна другъ човѣкъ като него съ човалъ на гърба.

— Добра среща, побратиме! — провикна се Радуленко. — Какво носишъ въ човала?

— Орѣхи нося. А ти?

— Азъ пъкъ нося вълна. Ще я продавамъ на пазара.

— Слушай, — рече непознатиятъ, — я да направимъ една смѣна. Азъ ще ти дамъ орѣхитѣ, а пъкъ ти ми дай вълната. Кѫдето орѣхитѣ, тамъ и вълната. Съгласенъ ли си?

— Съгласенъ съмъ, отвърна Радуленко.

Смѣниха човалитѣ, рѫкуваха се и всѣки пое своя пѫть.

— Добре го наредихъ, — рече си непознатиятъ. — Намѣсто орѣхи дадохъ на този глупецъ единъ човалъ шикалки. Само най-отгоре има една шапка орѣхи. Другото е шикалки. Ще има да се радватъ децата му!

Радуленко закрачи по-нататъкъ. Вечерьта замръкна въ разбойнишката гора. Като навлѣзе навѫтре той спрѣ подъ едно старо дърво. Легна на тревата, но преди да заспи, се досѣти, че презъ нощьта може да мине нѣкой и да му задигне орѣхитѣ, затуй се покачи на дървото. Съ голѣма мѫка измъкна и човала. Намѣсти го между клонетѣ, яхна единъ клонъ и заспа. Въ полунощь подъ дървото пристигнаха деветь души разбойници. Главатарьтъ имъ изтърси на земята цѣла торба жълтици и рече:

— Сѣдайте да си ги раздѣлиме! Днесъ пазара бѣше добъръ.

— Пазарътъ бѣше добъръ, но кожитѣ ни отидоха! — обади се единъ отъ разбойницитѣ.

Грѣеше месечина. Радуленко се събуди. Като видя златото, което свѣтѣше като купчина жаръ, той зѣпна отъ удивление и изтърва човала. Шикалкитѣ се сринаха надолу презъ клонетѣ. Затракаха като градушка.

— Бѣгайте, че загинахме! — ревна главатарьтъ и деветимата разбойници изчезнаха като зайци.

Радуленко слѣзе, прибра жълтицитѣ и като рече: ритамъ ти орѣхитѣ! — търти назадъ къмъ село. Ненко и Генко се слисаха когато видѣха жълтицитѣ. Попитаха Радуленка:

— А бе, ти отъ кѫде взе туй имане?

— Не ме питайте, — отговори Радуленко, — ами тръгвайте по-скоро на пазаръ. Продавайте кожи. Тази година кожитѣ струватъ злато. Моитѣ жълтици сѫ спечелени отъ кожи.

На другия день хитритѣ братя Генко и Ненко помъкнаха къмъ пазара две волски кожи. Бѣха заклали воловитѣ. Минаха три дни. На четвъртия Ненко и Генко се върнаха люти като оси.

— Защо ни излъга? — извика Ненко. — Волскитѣ кожи не струвитъ лула орѣхи. Какво да те правимъ сега? Съ катранъ ли да те намажемъ, че да те запалимъ, или да те натикаме въ една бъчва и да те търкулнемъ въ морето?

— За мене е по-добре да ме търкулнете въ морето! — рече Радуленко и гащитѣ му затрепераха.

Натикаха го въ една бъчва. Подкараха бъчвата къмъ морския брѣгъ. Както вървѣха, на една поляна, видѣха овчарь — пасе голѣмо стадо. Генко и Ненко попитаха овчаря, кѫде има вода за пиене.

— Ехе тамъ, подъ онова дърво извира студенъ кладенецъ.

Ожъднѣлитѣ братя оставиха колата съ бъчвата и отидоха да се напиятъ. Въ туй време овчарьтъ надникна въ дупката на бъчвата и видѣ Радуленка — седи вѫтре, а сълзитѣ му текатъ.

— А бе, ти защо плачешъ въ бъчвата? — попита овчарьтъ.

— Какъ да не плача, — отговори Радуленко, — когато тия проклетници ме каратъ въ града да ме женятъ за царската дъщеря!

— Ожени се бе! — извика овчарьтъ и очитѣ му почнаха да свѣтятъ като на котаракъ.

— Не ща, азъ съмъ жененъ, — отвърна Радуленко.

— А бе и азъ съмъ жененъ, но ако ми се падне такъвъ случай — ще се оженя още веднажъ съ затворени очи.

— Тогава влизай въ бъчвата намѣсто мене! — предложи Радуленко.

— Да влѣза, защо да не влѣза, — съгласи се овчарьтъ.

Радуленко изкочи отъ бъчвата, грабна овчарската тояга и подкара овцетѣ, а пъкъ овчаря се окуми на неговото мѣсто.

Ненко и Генко, като се разхладиха, продължиха пѫтя си съ бъчвата до морския брѣгъ, таркулнаха я въ морето, снеха си калпацитѣ размахнаха ги за сбогомъ и си тръгнаха. Като влѣзоха въ бащиния си дворъ — що да видятъ! Цѣлиятъ дворъ пъленъ съ овце, а Радуленко наредилъ менцитѣ — дои млѣко!

— Бре дяволе, нали те таркулнахме въ морето, що щешъ тукъ съ тия овце?

— Вѣрно е, вие ме таркулнахте, но морето, братя мои, излѣзе пълно съ стада: овце ли искашъ, коне ли, волове ли, — каквото искашъ — подбирай!

— Ахъ, ти глупако! Защо не насмете едно стадо коне!

— Конетѣ ги оставихъ за васъ! Идете вие за морски коне!

— Ще идемъ! — извикаха Генко и Ненко и влѣзоха въ избата. Изкараха две нови бъчви, натовариха ги на колата и заминаха. Когато стигнаха на морския брѣгъ — влѣзоха въ бъчвитѣ. Тогава Ненко блъсна бъчвата на Генка, а Генко блъсна бъчвата на Ненка. Бъчвитѣ затрополѣха и се таркулнаха въ морето. Вълнитѣ ги грабнаха и понесоха навѫтре.

Малкиятъ освободитель

На Инка Фурнаджиева

Чавдаръ попита майка си:

— Защо, майко, ходишъ по двора, кършишъ рѫце и плачешъ? Какво ти е толкова докривяло?

— Ще ти кажа, сине Чавдаре. Мѫчно ми е за твоя баща войвода и за твоитѣосемь братя юнаци, а най ми е мѫчно за сестричката, робинката.

— Кѫде сѫ? — попита мъничкиятъ Чавдаръ, — баща ми, братята ми и сестрицата ми?

— Потънаха, чедо, въ царството на Черния змей. Най-напредъ змеятъ отнесе сестрицата ти. Като се появи на небето и разпери криле — падна мракъ надъ цѣлата земя. Само очитѣ на чудовището свѣтѣха въ тъмнината, като запалени пещи. Знаешъ ли колко сѫ очитѣ на змея? Осемнадесеть, Чавдаре. Направи смѣтка. Черниятъ змей има деветь глави. На всѣка глава се падатъ по две страшни очи. Като зароби сестрицата ти, змеятъ я отнесе въ Черния градъ. Тамъ, казватъ, всичко било черно: кѫщитѣ, улицитѣ, хората, слънцето и дърветата. Тамъ ябълкитѣ раждали черъ плодъ и зимно време валѣлъ черъ снѣгъ. Въ единъ великански дворецъ, изграденъ отъ черъ мраморъ, е затворена твоята хубава сестрица. А доле въ тъмнината лежатъ съ вериги оковани баща ти, — войводата и твоитѣ осемь братя-соколи.

— Защо сѫ затворени въ тъмницата, майко? — попита Чавдаръ.

— Защото, сине малъкъ, тѣ запалиха по една главня и отидоха въ Черния градъ да отърватъ отъ рѫцетѣ на чудовището заробената ти сестрица. Намѣсто тя да види бѣлъ свѣтъ — твоитѣ свободни братя влѣзоха въ тъмницата, твоятъ юначенъ баща падна въ пленъ. Заключи ги змеятъ въ подземието. Отъ никѫде не стига до тѣхъ свѣтлинка.

Чавдаръ се замисли дълбоко, въздъхна и рече:

— Майко, азъ ще ида да погубя Змея. Ще му отсѣка главитѣ и ще отключа тъмницата.

Майката се усмихна горчиво.

— Съ какво ще отсѣчешъ главитѣ на грозния мѫчитель, чедо мое?

— Съ вехтата дѣдова сабя, която виси окачена на стената. Опечи ми една житена питка, защото утре рано заминавамъ.

Чавдаровата майка замѣси брашно и метна въ пещьта една питка, а малкиятъ юнакъ си стегна дървената колца. Колцата му бѣше мъничка, но яка и хубава. Рано сутриньта Чавдаръ преметна презъ рамо торбичката съ питката, натовари на колцата дѣдовата си сабя, впрегна котето и патето и потегли.

— Дий, коте! Дий, пате!

Колцата задрънколя по пѫтя и потъна въ дълбокитѣ жита. Цѣлъ день вървѣ колцата. Вечерьта нашитѣ пѫтници спрѣха предъ едно дървено мостче. Подъ мостчето шуртеше бърза рѣчица.

Чавдаръ извади питката отъ торбичката и рече:

— Сега ще вечеряме.

— Почакайте! — извика патето, — азъ ще наловя риба. Вие накладете огънь, докато претършувамъ рѣкичката.

Чавдаръ събра сухи клонки, а котето хвана една свѣтулка. Чавдаръ натрупа клонкитѣ на купчина, а котето полека мушна свѣтулката въ купчинката. Огъньтъ пламна. Мина половинъ часъ. Пристигна патето — цѣлото мокро.

— Кѫде ти е рибата? — попита Чавдаръ.

— Изядохъ я безъ да ща.

Чавдаръ и котето се спогледаха многозначително. Изядоха по една порѣзаничка отъ питката и легнаха да спятъ. На сутриньта пакъ потеглиха.

— Дий, коте! Дий, пате!

Цѣлъ день дрънколя каручката по безконечния пѫть. Вечерьта спрѣха да нощуватъ подъ едно старо дърво, накрай село. Чавдаръ извади питката отъ торбичката.

— Сега ще вечеряме! — рече той. — Не бързайте! — извика котето. Мирише ми на наденици. Тука наблизо има месарница. Ще ида да купя една наденичка, а вие накладете огънь — да си я изпечеме.

Чавдаръ събра сухи клонки, а патето хвана една свѣтулка. Накладоха огъня. Подиръ малко се зададе котето. Едвамъ върви съ подутъ коремъ.

— Кѫде ти е наденицата? — попита Чавдаръ.

— Изядохъ я безъ да ща, — отговори котето.

Чавдаръ и патето се спогледаха, многозначително, но нищо не казаха. Изядоха по една порѣзаничка отъ питката и сладко заспаха, защото бѣха много уморени.

Рано въ зори продължиха пѫтя си. Вечерьта спрѣха предъ една воденица съ единъ камъкъ. Чавдаръ разпрегна колцата си и надникна въ воденицата: нѣма никой. Само едно празно пукнато гърне край огнището. Нищо друго.

— Бате, гладни сме! — обадиха се патето и котето.

Чавдаръ бръкна въ торбичката и рече:

— Я, азъ съмъ изялъ питката, безъ да ща.

Патето и котето се спогледаха жаловито и преглътнаха. Въ туй време пристигна стопанинътъ на воденицата.

— Добре дошли, скѫпи гости! — извика воденичарьтъ зарадванъ. — Носите ли нѣщо за ядене? Отъ три дена не съмъ слагалъ нищо въ устата си. Рѣката пресъхна отъ жегата, воденичката ми спрѣ и сега не мога да си смѣля брашно.

— Нищо нѣмаме, дѣдо. Имахме една питка, но я изядохме.

— Брей, лошо време. Поне да ми бѣше тука лулицата, — щѣхъ да запуша малко тютюнъ и да си залъжа глада.

— Кѫде ти е лулицата?

— Падна въ кладенеца. Изтървахъ я като вадѣхъ вода да си полѣя тиквата. Щомъ тупна доле — една голѣма риба я глътна.

— Кѫде е кладенеца? — попита патето. — Азъ ще хвана рибата. Само че сложете на шията ми единъ пръстенъ, защото ще глътна пакъ рибата безъ да искамъ.

Воденичарьтъ извади пръстена си отъ голѣмия пръсть и го наниза на патешката шия. Следъ това всички отидоха при кладенеца. Старецътъ спусна патето. Пъргавото пате претършува завчасъ кладенеца, намѣри рибата и я захапа. Опита се да я глътне, но не можа, защото му прѣчеше пръстена.

— Хванахъ рибата! — обади се то отъ дълбочината, но не мога да излѣза.

— Тогава се обади котето:

— Азъ ще му помогна.

И като подскочи, то се спусна бързо по веригата на кофата. Слѣзе на дъното и викна на патето:

— Качвай се на гърба ми и се дръжъ здраво!

Патето се качи на котешкия гръбъ. Котето изпълзѣ нагоре, пакъ по веригата. Воденичарьтъ грабна голѣмата риба и като я разпра, намѣри вѫтре пръстената си лулица. Следъ това очисти рибата, спусна я въ гърнето и свари чудесна рибена чорбица. Опашката на рибата получи котето, главата — патето, а Чавдаръ и воденичарьтъ изядоха бѣлото месо и изсърбаха чорбицата. Когато легнаха да спятъ, старецътъ попита Чавдара кѫде е тръгналъ съ чудната колца и съ вехтата сабя. Чавдаръ разказа всичко на воденичарина и заспа. На сутриньта, когато се събудиха всички, Чавдаръ впрегна котето и патето. Воденичаринътъ влѣзе въ градинката, откъсна едничката тиква, която си бѣше отвѫдилъ, намѣсти я до сабята на колцата и рече:

— Подарявамъ ти, Чавдаре, тая тиква отъ сърдце. Вози я къмъ Черния градъ. Може да ти потрѣба. На добъръ часъ!

По една тѣсна заешка пѫтека Чавдаръ подкара своята натоварена колца къмъ града на чудовището.

— Дий, коте! Дий, пате!

Сто дена вървѣха по тая заешка пѫтека малкитѣ пѫтешественици, докато стигнатъ Черния градъ. На сто и първия день тѣ спрѣха предъ една висока стена, направена отъ желѣзо.

— Погледни, какво има вѫтре! — заповѣда Чавдаръ на котето.

Котето се покатери пъргаво върху желѣзната стена, дълго се блещи и най-сетне измяука:

— Нищо не се вижда. Страшенъ мракъ. Само чувамъ гласове на хора, които охкатъ и пѫшкатъ.

— Това съ гласоветѣ на моя баща и на братята ми! — рече мрачно Чавдаръ. — Слѣзъ долу. Най-напредъ ще опечемъ тиквата да се нахраниме хубаво, а сетне ще нападнемъ Змея.

И като измъкна дѣдовата си сабя отъ ножницата, Чавдаръ посегна да разцѣпи тиквата на две. Но щомъ дигна сабята, стана чудо нечувано. Върху тиквата се очерта една врата. Сетне тая врата се отвори сама и отъ вратата излетѣха мигомъ 1000 самолета. Следъ самолетитѣ съ трѣсъкъ излѣзоха 1000 танка, а следъ танковетѣ се измъкнаха 1000 конници — до зѫби въорѫжени. Само за единъ мигъ самолетитѣ се извиха надъ Черния градъ, а танковетѣ и конницитѣ го окрѫжиха отъ всички страни. Засвири боенъ рогъ. Отъ всички страни пристигнаха генералите, строиха се предъ Чавдара и извикаха въ единъ гласъ:

— Какво заповѣдвате, господарю?

— Заповѣдвамъ да нападнете града и да хванете чудовището! — провикна се Чавдаръ.

Забръмчаха самолетитѣ, затрѣщяха танковетѣ, препуснаха конницитѣ. Събориха желѣзната стена и влѣзоха въ Черния градъ. Следъ половинъ часъ генералитѣ докараха Черния змей — вързанъ.

— Отсѣчете му главитѣ съ вашата сабя, господарю! — рекоха генералитѣ.

— Не, нѣма да му вземамъ живота, — отвърна Чавдаръ. — Ще го пощадя.

— Защо ви е, господарю?

— Ще го откарамъ съ колцата си въ нашия градъ и ще го настаня въ зоологическата градина — да го гледатъ децата. Тѣ не сѫ виждали такъвъ змей. Сега, водете ме въ двореца!

Поведоха го къмъ двореца на Черния Змей. Чавдаръ вървеше гордо, по-несалъ на рамо дѣдовата си сабя. Щомъ стигна черния мраморенъ дворецъ, юначното момче ритна вратата и влѣзе вѫтре. И що да види — милата му сестричка висеше на тавана, заключена въ златна клетка.

Генералитѣ разбиха клетката и освободиха робинката. Тя се хвърли на Чавдаровата шия и почна да го цѣлува. Следъ като спаси сестрицата си, Чавдаръ слѣзе въ подземието на двореца. Тамъ намѣри баща си и своитѣ осемь братя — лежатъ и пъшкатъ въ тъмнината. Смъкна отъ рѫцетѣ и краката имъ желѣзнитѣ вериги, извади ги вънъ отъ града на свѣтлина и плесна съ рѫце отъ учудване: на всичкитѣ бѣха порасли бради — три метра дълги.

— Свършихме си работата! — провикна се Чавдаръ и почна да пъха сабята въ ножницата. Докато сабята се намъкваше, презъ отворената врата на тиквата се прибраха всичкитѣ самолети, танкове и конници. Последни влѣзоха генералитѣ. Тогава тиквената врата се затвори и тиквата, безъ да ще, се търкулна надолу по заешката пѫтека. Загуби се въ гората.

Чавдаръ натовари на колцата своята прекрасна сестрица и своитѣ брадати братя и своя брадатъ баща, спусна въ торбичката вързания змей, впрегна котето и патето. Потегли весело къмъ кѫщи.

— Дий, коте! Дий, пате!

Бащинъ заветъ

Бѣше ясенъ пролѣтенъ день. Гората се люлѣеше. Моторната кола забръмчѣ нагоре, дълго лѫкатуши и спрѣ на самия връхъ, гдето е параклисътъ. Отъ колата най-напредъ слѣзе царь Борисъ, облѣченъ съ пѫтнически дрехи и каскетъ на главата. Подиръ него скочи пъргаво едно четиригодишно момче, съ гащи до колѣнетѣ, гологлаво. Наследникътъ на царския престолъ — князъ Симеонъ Търновски. Вѣтърътъ разроши меката му косичка. Царь Борисъ съ бързи крачки се упѫти по зелената морава къмъ параклиса, който отдалечъ приличаше на голѣма кацнала пеперуда съ разперени черни криле. Малкиятъ князъ се затече следъ баща си. Когато стигнаха до параклиса, Царьтъ открехна вратата. Вѫтре — полумракъ. На дъното висѣше една вехта опушена икона. Предъ иконата мѫждукаше кандилце. Царьтъ на българитѣ сне каскета си, прекръсти се и цѣлуна иконата.

— Какво е това, тате? — попита князъ Симеонъ.

— Параклисъ, сине. Една малка черквица.

— Що ще тука?

— На туй мѣсто нѣкога е станала голѣма битка. Тука сѫ загинали триста души юнаци. За тѣхнитѣ души гори туй кандилце.

— Ами защо сѫ тръгнали да се биятъ юнацитѣ? — запита детето.

— За свободата на нашето отечество, сине. За свободата на тая прекрасна и плодна земя. Погледни я!

Царь Борисъ размаха широко рѫка и заговори съ вълнение на своя синъ:

— Ние сме стѫпили върху единъ старопланински връхъ. Наоколо се подема Балканътъ. Той е населенъ съ добродушни столѣтници, овчари, елени, сърни и мечки. Въ неговитѣ пазви се гушатъ старинни монастири. На северъ е Мизия. Тя достига до голѣмата тиха рѣка Дунавъ. Ще минемъ нѣкога двама съ параходъ по Дунава — да видишъ българскитѣ села и градове. Тѣ сѫ накацали по брѣга като бѣли лебеди. На югъ се шири Тракия. Тамъ зрѣятъ едри жита. Въ овощнитѣ градини пръщятъ натежали клони съ ябълки, круши и череши. Като вѣнецъ ограждатъ равнината Рила и Родопите. Още по на югъ Бѣлото море плакне българския брѣгъ. На югозападъ се шири македонската земя, кѫдето старитѣ български царе сѫ съградили много крепости, църкви и манастири. Нашата земя, сине, е пълна съ съкровища. Когато поемешъ царската корона — да я пазишъ като зеницитѣ на очитѣ си!

Малкиятъ князъ застана мирно, дигна дѣсницата, отдаде честь и отговори по войнишки:

— Слушамъ, Ваше Величество!

Царьтъ го помилва по главата.

Дѣдовата Върбанова паница

Когато българскитѣ войници минаха границата, въ Добруджа настана голѣмо вълнение. Загърмѣха черковнитѣ камбани. Втурнаха се добруджанци да посрѣщатъ милитѣ братя българи. Задръстиха бѣлитѣ пѫтища на равнината. Развѣха копринени знамена. Конни дружини полетѣха срещу родната войска. Подъ дѫбови арки преминаха стройнитѣ войници, окичени съ вѣнци и китки. Презъ всичкитѣ села минаха освободителитѣ, само презъ Глухаре ни минаха. Два деня стояха глухарчени накрай село съ китки въ рѫце и чакаха. Очитѣ имъ се изгледаха. Цвѣтето имъ повѣхна. Никой не дойде.

— Много ни е далечъ селото отъ голѣмия пѫть, затуй не се отбиха при насъ! — рече Пано кметътъ.

— А бе тѣ, наверно, не знаятъ, че има село Глухаре въ Добруджа, — обади се една невѣста.

— Щомъ като тѣ не додоха при насъ, хайде ние да имъ проводимъ единъ човѣкъ въ Добричъ. Той да имъ рече: добре дошли, братя! — И да се върне, — извика Димо Ковачътъ.

— Кого да проводимъ?

— Кого ли? — Най-стария. Ще проводимъ дѣда Върбана. Нему прилича да свърши тая работа. Стѣгай си царвулитѣ, дѣдо Върбане!

— Ще ида, — съгласи се дѣдо Вър-банъ, стариятъ грънчаринъ. — Защо да не ида? Още утре заминавамъ.

Прибра се старецътъ въ грънчарницата и се замисли. Не може да тръгне съ праздни рѫце. Трѣбва да занесе нѣщичко на онѣзи юнаци съ голѣмитѣ коне. Но какво да имъ занесе? Мисли, мисли, най-сетне реши. Запретна рѫкави, замѣси и измайстори една пръстена паничка. Метна я въ пещьта, изпече я, нашари я съ цвѣтове. Свѣтна оная ми ти паничка — чудо стана. Дигна се сутриньта дѣдо Върбанъ, спустна паничката въ торбичката и тръгна за Добричъ. По пѫтя фучаха автомобили, гърмолѣха каруци, бързаха пешаци. Всички слизаха къмъ голѣмия градъ, кѫдето се бѣха настанили полковетѣ. Надвечерь, капналъ отъ умора, напрашенъ и почернѣлъ, дѣдо Върбанъ влѣзе въ Добричъ. Попита, кѫде се е настанилъ началникътъ, който командува всичкитѣ войници. Опѫтиха го.

Предъ вратата на командира го спрѣ единъ войникъ.

— Какво има, дѣдо?

— Искамъ да влѣза при началника. Глухарчени ме проводиха да му кажа добре дошелъ и да му дамъ единъ мъничекъ даръ.

— Какво му носишъ? — любопитно надникна въ торбичката войникътъ.

— Една паничка му нося.

— Ехъ, дѣдо, твоятъ даръ нѣма да послужи за нищо, защото генералътъ не яде чорба отъ пръстена паница.

— Защо да не яде? — почуди се дѣдо Върбанъ. — Цѣлиятъ български народъ все отъ пръстени паници сърба чорба.

— Нѣщо друго да бѣше донесълъ!

— Какво друго? — попита дѣдо Върбанъ огорченъ. — Слушай, момче, — добави той — какво ще ти кажа. Азъ зная, че моя даръ нищо не чини, но чуй ми приказката. Когато царь Соломонъ се заженилъ — всичкитѣ живи гадини тръгнали да му занесатъ дарове. Опѫтила се и една мравка. Тя пъкъ мъкнѣла на гърба си сухо крилце отъ щурецъ. Попитали я на кого носи крилцето. Тя отвърнала:

— На царя! Тогава всички прихнали да се смѣятъ. Мравката отговорила на смѣха имъ съ следнитѣ думи: — Азъ не му нося даръ споредъ неговото достойнство, а му нося даръ споредъ силитѣ си.

Докато дѣдо Върбанъ разказваше, единъ човѣкъ съ златни пагони на раменетѣ се бѣше изправилъ на прозореца и слушаше.

— Дай тука, дѣдо, паничката! — извика той и излезе да посрещне дѣда Върбана.

Старецътъ се изправи предъ голѣмия началникъ, сне си калпака и съ разтреперанъ гласъ проговори:

— Добре дошли, мили български юнаци! Ние въ Глухаре ви чакаме, но до насъ редъ не дойде да се видиме. Заповѣдай, началнико!

И дедо Върбанъ подаде паничката.

— Благодаря ти, дѣдо! — заговори генералътъ. — Чудо ти е паничката. Много хубаво си я изписалъ. Ще ми кажешъ сега, защо си донесълъ на българската войска паница. Тая работа не е случайна. Азъ разбрахъ, че ти си единъ мѫдъръ човѣкъ. Какво означава паницата?

— Какво означава ли? Паницата, синко, е Добруджа. До сега въ нея сѫ бъркали чужди лъжици. Отъ днесъ нататъкъ отъ тази паница ще сърба майка България.

Генералътъ се усмихна, стисна рѫката на дѣда Върбана отъ Глухаре и го покани вѫтре.

Конници въ Добруджа

Чичо Куцаръ каза на своето внуче Пенито:

— Ела съ мене, чедо, да гледашъ и да запомнишъ. Нашитѣ войници идатъ. Конници влизатъ въ Добруджа.

— Не ща, чичо! Я ми вижъ колѣнетѣ! И двата ми крачола сѫ продънени. Не съмъ за посрѣщане.

— Нѣма нищо, момчето ми. Нашитѣ гащи съ скѫсани, но сърдцата ни сѫ юнашки. Хайде, че закъснѣхме!

Чичо Куцаръ хвана Пенито за рѫка и го поведе къмъ селскитѣ хармани, кѫдето бѣше се сринало цѣлото село да посрещне гоститѣ. Българскитѣ войници влѣзоха въ село Пчелинъ подиръ пладне. Чудно слънце трептѣше надъ Добруджа, когато заехтѣ черковната камбана. Дѣдо Кръстанъ, кметътъ бѣше порѫчалъ да издигнатъ една арка отъ дѫбова шума, украсена съ слънчогледи. Едно конно отдѣление се спусна по хълма между високитѣ царевици. Най-напредъ вървѣше младъ офицеръ, на бѣлъ конь. Подире му препускаха войницитѣ — на черни като смола коне. Конскиятъ тропотъ изпълни сърдцата на пчелинци съ вълнение. Всички онѣмѣха отъ радость, когато конницитѣ наближиха. Дѣдо Кръстанъ стоеше предъ арката и стискаше единъ дървенъ подносъ, върху който бѣха сложили соль и хлѣбъ. Рѫката му треперѣше. Щомъ отдѣлението наближи арката, офицерътъ съ високъ гласъ изкомандва нѣщо и конетѣ мигомъ замръзнаха на мѣстата си.

Стариятъ кметъ сне калпака си и започна:

— Живи бѣхме да ви дочакаме, мили братя, въ старата бащина земя. Докато ви нѣмаше — ние живѣхме въ тъмнина. Сега пакъ настана свѣтлина. Добре дошли, скѫпи момчета! Добре дошли, соколи! Споредъ стария народенъ обичай, азъ ви поднасямъ хлѣбъ и соль!

Додето кметътъ говорѣше, офицерътъ и войницитѣ отдаваха честь. Щомъ дѣдо Кръстанъ млъкна, офицерътъ се наведи, стисна сърдечно рѫката на дѣда Кръстана, отчупи единъ къшей хлѣбъ отъ порѣзаницата, натопи го въ сольта и го поднесе къмъ устата си. Цѣлиятъ народъ започна да вика „ура!“ Хълмоветѣ поеха народния гласъ и го отнесоха въ далечината. Тогава между навалицата си пробиха пѫть цѣла дружина девойки. Всѣка държеше по една китка цвѣте, брано отъ нейната градинка. Редомъ ги подадоха на офицера и на войницитѣ. Накичиха челата и конетѣ съ по една алена ружа.

— Минете сега, момчета, напредъ! Заповѣдайте въ селото! — провикна се дѣдо Кръстанъ.

Офицерътъ бутна бѣлия си конь и мина подъ арката. Залюлѣха се войницитѣ следъ него. Женитѣ бѣха изнесли най-хубавитѣ си черги. Цѣлата улица, по която тръгнаха гоститѣ, бѣше постлана съ шарени черги. На селския мегданъ, подъ сѣнката на стария орѣхъ, пчелинци бѣха сложили народна трапеза. Въ голѣмитѣ черни медници чукуркаха сварени пилета. Войницитѣ наскачаха зачервени, изгладнѣли, морни отъ дългия пѫть. Насѣдаха на възглавницитѣ покрай трапезника. Грабнаха дървенитѣ лъжици. Офицерътъ кръстоса крака надѣсно отъ дѣда Кръстана. На всѣки войникъ девойкитѣ поднесоха по една паница пилешка чорба и по едно цѣло варено пиле. Зачаткаха чашитѣ. Засвири селскиятъ гайдарь най-хубавата трапезна пѣсень. Въздъхна стариятъ кметъ и обърса съ длань овлажнѣлитѣ си очи.

Чичо Куцарь се намѣсти накрай трапезата до плета. До него се сгуши и Пенито. То гледаше съ широко отворени очи конетѣ, войницитѣ, сабитѣ имъ.

— Тѣзи войници наши ли сѫ, бе чичо?

— Наши сѫ ами, не ги ли чувашъ? Всички говорятъ български.

— И конетѣ ли сѫ български? Ами има ли въ България топове?

— Има. Ще ги видишъ по-късно.

— Кога?

— Когато идемъ съ тебе двамцата. Сега вече нѣма граница. Пѫтьтъ ни е свободенъ. Ще впрегнемъ каручката нѣкой день, ще сложимъ въ торбата два-три голѣми хлѣба и десетина глави чесънъ. Ще напълнимъ каручката съ сѣно — да ни е меко. Че като емнемъ пѫтя — презъ селата, презъ горитѣ, презъ царевицитѣ — додето стигнемъ Варна. Ти знаешъ ли какво е Варна? Тамъ всичкитѣ улици сѫ направени отъ смола. Прашинка нѣма. По улицитѣ се разхождатъ хора, облѣчени въ дрехи, бѣли като снѣгъ. А край морето има една градина, по-хубава отъ Райската.

Другари

Когато влѣзе въ учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше кѫде да седне. Срамъ го бѣше отъ другитѣ премѣнени момчета, защото и двата рѫкава на палтенцето му бѣха закърпени. Колко се труди майка му дано сбере нѣкоя и друга пара, че да му купи платъ за ново палтенце, ала не смогна. Лѣтото мина много тежко.

— Ехъ, чедо, да бѣше живъ баща ти, сега нѣмаше да тръгнешъ окърпенъ на училище! — въздъхна тя на вратнята.

— Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старитѣ хора казватъ, че кърпежъ крѣпи света.

Матейчо остана сиракъ миналата година. Неговиятъ баща бѣше зидарь. Ходѣше по градоветѣ да прави кѫщи на хората. Веднажъ, като носѣлъ тухли на гърба си, подхлъзналъ се и падналъ заедно съ тухлитѣ отъ петия етажъ. Падналъ и не станалъ. Тъмно стана въ сиромашката кѫща, кѫдето живѣеха Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очитѣ. Веднъжъ презъ пролѣтьта, у тѣхъ се отби дѣдо Петко, кметътъ.

— Стига, — викна той, — стига, невѣсто, си плакала! Съ плачъ не можешъ върна покойния, ами се запретни, че тръгвай по къра на работа. Гледай да съберешъ малко зимнина.

— Ами на кого ще си оставя момчето? — попита Матейчовата майка.

— Дай го на мене, да ми е ратай. Ще носи вода на жетваритѣ, а подиръ вършидба ще видя тамъ нѣщо да му дамъ.

— Земи го, дѣдо Петко, — съгласи се Матейчовата майка.

Цѣло лѣто малкиятъ ратай тича съ две стомни по нивята — отъ кладенцитѣ до жътваритѣ. Подиръ харманъ, когато дѣдо Петко насипа новото жито въ хамбара, повика Матейчовата майка и отдѣли седемь шиника хубаво червено жито.

— Туй жито, — рече той, — си го изработи твоя синъ.

— Охъ, на мама момчето! — зарадва се сиромашката жена, — то ми е още много малко, ала стана вече печелникъ!

Натовари житото на една количка и го откара въ кѫщи. Матейчо се прибра и почна да се стѣга за училище. Сложи самъ подлоги на царвулкитѣ си. Щомъ удари барабана и барабанчикътъ съобщи, че учебната година почва, малкиятъ ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влѣзе въ стаята — не посмѣ да седне. Срамъ го бѣше.

— Хей, Матейчо, ела тука, при мене има мѣсто! — извика нѣкой отъ най-подирния чинъ.

Матейчо тръгна и щомъ видѣ, че го вика Димчо, синътъ на вѫглищаря Вълко, затече се къмъ него. Димчо бѣше много добро момче. И въ тѣхната кѫща нѣмотията бѣше свила гнѣздо. Баща му горѣше вѫглища въ Балкана, смъкваше ги сѫботенъ день на пазара и колкото пари вземаше — даваше ги за жито и дрехи. Презъ лѣтната ваканция Димчо, намѣсто да скита по улицитѣ, тръгна съ една кошница по къра да сбира узрѣли круши и сливи. Всѣки день продаваше на гарата по една кошница плодъ. Събра цѣла шъпа левове и си ги скри на едно потулено мѣсто.

Минаха две седмици. Бѣше топълъ есененъ день. Презъ отворенитѣ прозорци на учебната стая влизаше тропотъ на коли, натоварени съ царевица и тикви. Надничаха узрѣли жълти слънчогледи. Влѣзе учительтъ. Поздрави децата. Тѣ скочиха на крака, отвърнаха му и се приготвиха за молитва. Подиръ молитвата, вратата тихо скръцна. Показа се училищниятъ слуга, дѣдо Проданъ. Той внесе цѣлъ купъ нови учебници. Ученицитѣ почнаха да викатъ отъ радость. Учительтъ раздаде на всички, които бѣха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена съ чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нѣмаше пари за учебници.

— Дай и азъ да разгъна твоята читанка, — рече той на Димча и като се наведе, рѫцетѣ му се разтрепераха и очитѣ му се налѣха съ сълзи.

На пладне децата се пръснаха като орлякъ врабчета изъ селото. Димчо се прибра въ кащи, седна да обѣдва, ала не можа да преглътне първия къшей хлѣбъ. Мѫчно му бѣше за Матейча. Дълго мисли какъ да му помогне. Най-сетне се удари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно!

Сѫщата вечерь той отиде въ кѫщата на своя учитель. Завари го въ пчелина, ходи между кошеритѣ. Извади отъ пазвата си единъ вързопъ левове — всичкитѣ, които бѣше сбралъ презъ лѣтото.

— Господинъ учителю, — рече той, — тѣзи пари сѫ мои. — Купете съ тѣхъ учебници за Матейча.

Учительтъ не взе паритѣ. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:

— Прибери си паритѣ. Азъ съмъ вече порѫчалъ за Матейча учебници по бедность. Но ти имашъ добро сърдце и ще станешъ достоенъ гражданинъ. Ела сега да ти сипя малко медъ въ една паничка. Не се срамувай. Презъ лѣтото ти си се трудилъ като малка работна пчела!

Пленникътъ на великана

— Татко, вижъ каква чудна птичка хванахъ! — извика малкиятъ Койчо и вдигна нагоре дѣсната си рѫка, съ която стискаше една крилата душица, голѣма като врабче, съ червено коремче. Птичката цѣла треперѣше, разтваряше безпомощно крилца, опитваше се да отлети, ала Койчо я държеше здраво.

— Ти си ловецъ на птички, мое дете. Тази, която си хваналъ, се нарича червенушка. Какъ я хвана?

— Съ коритото бе, татко. Много е глупава. Подмамихъ я съ шепа трохи. Като я захлупи коритото — нѣмаше кѫде да шава. Пъхнахъ рѫката си отдолу, пипнахъ я и отидохъ вкѫщи да я покажа на баба.

— Какво ти рече баба ти?

— Да пустнешъ на свобода туй клето пиле, или ще грабна тупалката! — Азъ не я послушахъ. Отнесохъ птичката на балкона и я заключихъ въ клетката. Дадохъ й шъпа просени зърна — не яде. Налѣхъ й водица въ една кафена чашка — не ще да пие. Заповѣдахъ й да ми изпѣе една пѣсничка — мълчи. Много ме ядоса.

— Какво ще правишъ съ нея?

— Търся котака. Ще му я дамъ да закуси. Азъ ще си хвана друга птичка, която може хубаво да пѣе.

— Добре си намислилъ. Сега седни на колѣното ми да почакаме заедно стария разбойникъ — нашия котакъ. Той отиде въ градината да провѣри дали не е тупнало отъ гнѣздото на врабчето нѣкое голо птиче. Докато го чакаме, ще ти разкажа приказката за малкия Пѣйчо. Разказвалъ ли съмъ ти я други пѫть? Тя е стара приказка. Нѣкога съмъ я челъ въ моята читанка, когато бѣхъ голѣмъ колкото тебе.

— Моля ти се, разкажи ми за Пѣйча.

— Пѣйчо бѣше мъничко щастливо сѫщество. Отъ сутринь до вечерь играеше, пѣеше и веселѣше всички: хората, горскитѣ гадини, бубулечкитѣ. Той живѣеше въ една мъничка сламена кѫщурка край гората. Веднажъ Пѣйчовата майка рече:

— Чедо, азъ отивамъ за храна. Довечера ще бѫдешъ ситъ като попско дете на задушница. Стой си въ кѫщичката и ме чакай. Не излизай навънъ, защото злиятъ великанъ, който живѣе въ голѣмия каменъ дворецъ насреща иска да те открадне.

— Какво ще правя, мамо, докато се върнешъ?

— Пѣй, чедо.

Пѣйчо остана самъ и почна да пѣе колкото му гласъ държи. Изпѣ всичкитѣ пѣсни, които бѣше чулъ отъ майка си. Настана пладне. Пѣйчо огладнѣ. Забрави порѫката на майка си, напустна кѫщичката и влѣзе въ двора на великанския дворецъ. Озърна се и що да види? Насрѣдъ двора имаше едно огромно като корабъ за грозде корито, подпрѣно съ тояжка. Едно въже се бѣше проточило отъ долния край на тояжката до прозореца на двореца. Подъ коритото нѣкой бѣше наредилъ цѣла трапеза съ ядене. Гладниятъ Пѣйчо преглътна, огледа се наоколо и, като видѣ, че нѣма никой, влѣзе подъ коритото и почна да лапа. Тогава нѣкой дръпна вѫжето, тояжката се отплесна и коритото захлупи Пѣйча. — Най-сетне те пипнахъ, — изрева Великанътъ надъ коритото, проврѣ си рѫката и хвана пленника за двата крака. Отнесе го въ двореца. Вѫтре Пѣйчо видѣ нѣкакъвъ страшенъ огънь — като харманъ. До огъня стоеше едно страшилище, много по-голѣмо отъ Великана, съ прозорци надъ очитѣ. То държеше въ рѫцетѣ си единъ желѣзенъ шишъ и нѣщо плетѣше. — Ей сега ще ме набиятъ на желѣзния шишъ и ще ме опекатъ на огъня — си помисли Пѣйчо и затрепера още по-силно. Ала страшилището се скара съ гръмовитъ гласъ на Великана и той побѣгна. Отнесе Пѣйча надъ стрѣхата, кѫдето висѣше окачена една стая съ стени отъ желѣзни прѫчки. Натика го въ стаята и го заключи. Пѣйчо въздъхна дълбоко. Главата му клюмна. Великанътъ най-напредъ донесе една паница съ ядене, положи я предъ Пѣйча и му заповѣда: — Яжъ! Ала клетиятъ пленникъ не докосна яденето. Тогава Великанътъ му донесе вода въ единъ казанъ и заповѣда съ още по-силенъ гласъ: — Пий! Пѣйчо се сгуши въ единя катъ на затвора си и не рачи да пие. — Тогава пѣй! — изрева Великанътъ. Милиятъ Пѣйчо си отвори устата, но не можа да изкара нито единъ звукъ. Великанътъ избухна. Ушитѣ му станаха червени. — Ще те дамъ на черния лъвъ! — закани се той. — Нека лъвътъ те разкѫса, а пъкъ азъ ще си хвана другъ Пѣйчо, който знае хубаво да пѣе. И тръгна да търси лъва… Ахъ ето го котакътъ пристига. Койчо, дай му птичката да я разкѫса.

Койчо скочи като ожиленъ.

— Не я давамъ! — извика той.

— Ами какво ще я правишъ?

— Ще я пустна, татко. Нека иде при майка си въ малката кѫщурка. Татко, азъ ти разбрахъ гатанката. Пѣйчо е този малъкъ червенушко. Великанътъ съмъ азъ, страшалището е баба, а черниятъ лъвъ — котаракътъ!

И Койчо пустна птичката. Тя отлетѣ въ гнѣздото при майка си:

— Като ми премине страха, ще ти разкажа, мамичко, какво ми се случи. Страшна история!

Бащата помилва Койча по главата и замислено рече:

— И запомни, сине, че само свободнитѣ души пѣятъ. Затворницитѣ не могатъ да пѣятъ…

Божие наказание
Троянска легенда

На сто крачки отъ манастира Свети Иоанъ Предтеча има единъ голѣмъ каменъ старовремски кръстъ, покритъ съ зеленъ мъхъ. Подъ него спятъ дълбоко двадесеть и петь души бунтовници, излѣзли бой да се биятъ за свободата на своя роденъ край. Предъ манастира тѣ се появиха съ зелени войнишки куртки, съ бѣли калпаци и лъвчета на калпацитѣ, съ високи навои и черни върви, съ тънки пушки иглянки. Войводата ги проводи да бранятъ Вълчиятъ проходъ. Задъ тѣхъ, въ една тиха зелена долина, се бѣше потулилъ вехтиятъ манастиръ. Надъ гѫстия орѣшакъ свѣтѣше оловното кубе на черковката. Бунтовницитѣ натрупаха камъни, заприщиха пѫтя на татаритѣ и залегнаха. Когато пѫтьтъ отвѫдъ прохода почернѣ отъ татари и пушкитѣ запукаха като клепало — петима души манастирски братя изкочиха отъ килиитѣ си, пресекоха тревясалия дворъ, открехнаха малката задна вратица и побѣгнаха като рогачи въ дълбокитѣ планински дебри.

Въ магерницата остана само нѣмото момче Велко, манастирскиятъ ратай. Наведенъ подъ камината, Велко раздуха вѫгленитѣ, подкладе гърнето, излѣзе навънъ и се мушна въ градината за мащерка, ала преди да накѫса дъхави стръкчета, нѣмото се покатери бързо на орѣха да навести своитѣ крилати другарчета — гургуличета. Надникна въ дупката и въздъхна: птичкитѣ бѣха вече изхвръкнали. Съ тѫга нѣмото се озърна наоколо и ги потърси. Погледна къмъ Вълчия проходъ. Най-напредъ видѣ червеното знаме на бунтовницитѣ. Очитѣ му се разшириха и сърдцето му затупка. Хвърли се на земята и изхвръкна навънъ, затече се къмъ прохода.

— Нѣмото е тука! — обади се единъ отъ бунтовницитѣ. — По-скоро тичай, Велко, за вода, че умираме отъ жажда!

Нѣмото не го чу. То бѣше глухо.

Бунтовникътъ му направи знакъ съ рѫце. Като разбра какво искатъ отъ него, Велко се обърна назадъ и полетѣ. Подире му дигнаха прахъ три татарски куршума. Единиятъ разкѫса петата му, кръвь закапа по сухия пѫть. Нѣмото не спрѣ. Закуца къмъ манастира, влѣзе въ магерницата, грабна стомната и я подложи подъ чучура на чешмичката, която едвамъ сълзѣше. Докато се напълни стомната, то си превърза съ една кърпа ранения кракъ. Бунтовницитѣ поеха стомната съ разтреперани рѫце. Изпиха водата и поискаха още. Насреща татаритѣ напираха съ грозенъ вой.

Додето слънцето слѣзе надъ Чемерикова поляна, нѣмото три пѫти се връща при бунтовницитѣ. Когато излѣзе за четвърти пѫть отъ манастирския дворъ и погледна къмъ прохода — косата му настръхна: една стена отъ черни хора съ голи ножове прехвърли натрупанитѣ камъни отъ бунтовницитѣ и идѣше къмъ него. Съ ужасъ нѣмото хвърли стомната и тя се строши. Втурна се къмъ черковната врата. По бѣлитѣ каменни стѫпала останаха кървави петна отъ ранения му кракъ. Блъсна лѣвата врата на иконостаса и влѣзе въ олтаря. Наведе се, вдигна една голѣма плоча подъ престола, спустна се въ скривалището и пакъ намѣсти плочата надъ главата си. Притихна.

Татаритѣ нахълтаха въ двора. Запръщѣха дървенитѣ килии.

Най-напредъ потърсиха водоносеца на бунтовницитѣ. По кървавитѣ дири разбраха, че е въ черквата. Почнаха да го търсятъ задъ иконитѣ, събориха аналоя, гледаха подъ престола, въ пезулитѣ. Никѫде го нѣмаше куцото момче, сякашъ бѣше потънало въ земята.

— Огънь! — извика голѣмиятъ господарь на татаритѣ.

Двамина изкочиха навънъ къмъ магерницата за огънь.

Нѣмото въ тъмната дупка треперѣше като голо птиче и се кръстѣше.

Докато се върнатъ татаритѣ съ огъня — голѣмиятъ господарь вдигна нагоре пушката и я насочи къмъ иконата на Исуса Христа. Божиятъ синъ го гледаше съ благи очи. Татаринътъ спустна ударника. Тогава куршумътъ прониза Божията шия, стигна единъ камъкъ по-твърдъ отъ кремъкъ, върна се назадъ по сѫщия пѫть и се заби въ челото на стрелеца. Началникътъ на ордата се люшна и падна възнакъ. Голѣмъ страхъ завладѣ ордата. Двамина хванаха убития и го изнесоха навънъ. Ония, които върлуваха изъ манастирскитѣ стаи, като разбраха какво се е случило, нададоха грозенъ викъ и се разбѣгаха.

Манастирътъ опустѣ.

Нѣмото дигна плочата и възкръсна. Излѣзе навънъ и се озърна наоколо. Вечерна свѣтлина влизаше презъ дѣсния прозорецъ и заливаше кръста надъ иконостаса. А горе на кубето съ пронизано гърло стоеше Богъ Исусъ и гледаше съ влажни очи.

Гюро съ дългитѣ мустаци

Гюро бѣше малъкъ човѣкъ съ дълги мустаци и съ писани чорапи. Като всѣки човѣкъ и той си имаше късметъ. Само че неговиятъ късметъ бѣше много ленивъ и затуй на Гюра не му вървѣше. Когато играеше на карти въ кръчмата, късметътъ му стоеше вънъ на пейката и си клатѣше краката, а Гюро губѣше. Когато човѣкътъ съ дългитѣ мустаци закрачеше подиръ ралото на нивата, късметътъ се изтѣгаше на сѣнка подъ крушата и си бъркаше въ носа. Затуй Гюро не можа никога презъ живота си да изрови нѣкое гърне съ имане.

Веднажъ претоварената съ снопи Гюрова кола се прекатури и храната отиде по дяволитѣ. Гюро се почеса по тила и почна да скърца съ зѫби:

— Ахъ, де го този мой късметъ — азъ да го пипна, че да го натикамъ въ кози рогъ.

Късметътъ тъкмо берѣше черни капини отъ синора и ги лапаше. Като чу Гюровата закана той се уплаши много, плю си на петитѣ и побѣгна къмъ село. Дълго тича по безлюднитѣ улици и търси мѣсто да се скрие, най-сетне влѣзе въ отворената врата на кооперацията и се намъкна въ единъ лотариенъ билетъ.

Случи се тъй, че този сѫщия билетъ влѣзе въ рѫцетѣ на Гюра. (Нали случайнитѣ случки случайно се случватъ). Въ сѫбота Гюро купи билета, а въ недѣля отъ вестника разбра, че печели 5000 лева. Толкова много се зарадва, че не можа нито да яде, нито да спи. Рано сутриньта въ понеделникъ Гюро си стегна царвулитѣ, засука си дългитѣ мустаци и потегли къмъ града.

— Бай Гюро, — обади се подире му Радулъ кръчмаринътъ, — да бѣше си оставилъ тука мустацитѣ — да не ти тежатъ по пѫтя.

Въ туй време отъ окъртената сиромашка кѫщурка насреща се подаде като лалугеръ Бѣленката.

— Кѫде отивашъ, Гюро? — попита той.

— За хилядаркитѣ.

— Приемашъ ли ме да ти правя дружина?

— Защо не, тръгвай съ менъ.

По пѫтя двамата съседи поведоха разговоръ и не усѣтиха какъ пристигнаха.

Когато въ града начетоха на Гюра петь хилядарки Бѣленката си глътна езика. Подиръ дълго мълчание, той попита тихо:

— Кѫде ще ги дѣнешъ тѣзи пари?

— Ще си купя единъ конь и една двуколка. Нѣма вече Гюро да бъхти планината пешъ. Само че искамъ колелата да бѫдатъ гумени. Не сѣдамъ азъ на двуколка съ желѣзни шини! И тебе ще повозя нѣкога, — великодушно обеща Гюро.

— Ами, моята бабичка не може ли за малко да седне въ двуколката на крайчеца?

— Не може. А бе ти да не искашъ цѣлия ти родъ да возя? Този конь пари струва. Ако почна всѣкиго да возя — ще смъкна кожата му. Ела сега да те почерпя една ракия.

Излѣзоха на градския пазаръ. Завариха голѣма навалица. Бѣленката спрѣ предъ една каручка, пълна съ портокали.

— Слушай, Гюро, купи ми единъ портокалъ, не ща азъ ракия.

— Че защо ти е портокалъ?

— Ще го занеса на баба Танаска. Много ще се зарадва горката! Тя нали е болна — да си разкваси устата.

— Не може. Не давамъ азъ петь лева за единъ портокалъ. Ако искашъ готовъ съмъ да те черпя шише ракия, то струва само единъ левъ.

— Не ща. Иди самъ се почерпи, а пъкъ азъ ще походя изъ пазара, — рече Бѣленката и сърдцето му се сви отъ мѫка.

Гюро тръгна къмъ кръчмата. Дръпна петь-шесть шишенца ракия на кракъ, купи отъ ловния магазинъ единъ живъ заекъ и потегли за къмъ село. Вървѣше по пѫтя, стискаше съ лѣвата си рѫка заека за заднитѣ крака, главата му люшкаше и отъ време на време бъркаше въ пазвата си, да провѣри, тамъ ли е кърпата съ хилядаркитѣ. Не щѣшъ ли, тъкмо въ гората, му се развърза връвьта на лѣвия цървулъ. Какъ да я стегне съ една рѫка? Пусне ли заяка, за да освободи и другата си рѫка — дългоухиятъ ще побѣгне. Замисли се Гюро какво да стори, напрегна ума си и най-сетне реши да върже съ кърпата си заднитѣ крака на заяка, да го положи на земята и тогава да си престегне цървула. Извади отъ пазвата си кърпата съ хилядаркитѣ — въ възелъ стѣгнати — и полека замота заднитѣ крака на заека. Сложи го на земята, порѫча му да кротува и се наведа надъ цървула. Почна да пъшка.

Заекътъ, като усѣти, че вече не го стиска коравата Гюрова рѫка, полекичка ритна два-три пѫти изкара си единиятъ кракъ и разбра, че е свободенъ. Скочи… Втурна се като стрела между дърветата и отнесе вѫзела съ хилядаркитѣ.

Гюро се изправи втрещенъ. Премигна нѣколко пѫти, изрева като звѣръ и почна да си скубе дългитѣ мустаци.

— Ахъ, де го този мой късметъ — да го натикамъ въ кози рогъ!

Късметътъ му, който вървѣше следъ него, уплашенъ се стѫписа назадъ, хукна направо презъ нивитѣ, слѣзе въ село и се навре въ едно захвърлено пукнато гърне.

— Пакъ азъ излѣзохъ виновенъ! — продума той и започна да трепери.

Трайчо

Трайчовата мама думаше:

— Не закачай, сине, юрдечкитѣ! Много си лошо момче. Въ сърдцето ти нѣма капка милость!

Трайчо ронѣше трохи и мамѣше глупавитѣ юрдечки.

— Па-па-па!

Щомъ малкитѣ юрдечки съ протегнати шии наближиха рѫката му — Трайчо хвана най-първата, стисна я за шията, издигна я нагоре и започна да я клати. Тогава се втурна старата юрдечка да спаси чедото си.

— Разбойникъ! — засъска тя и го захапа за босия кракъ.

Трайчо пустна юрдечето, изхвръкна на улицата и побѣгна къмъ рѣката.

Като стигна моста, злото момче се наведе, грабна единъ камъкъ и го закити къмъ едно юрдечи стадо, което мирно плуваше въ водата. Изплашенитѣ юрдечки разпериха несрѫчнитѣ си криле и се пръснаха.

— Трайчо, — обади се нѣкой задъ гърба му. — Ти ли си?

— Азъ съмъ, дѣдо Вълко. Какво си понесълъ въ бремето?

— Малко жито нося. Отивамъ да го смѣля на воденицата. Дотежа ми, затуй го сложихъ тукъ — да си поема дъхъ, но сега нѣма кой да ми го повдигне. Ела, синко, да ми помогнешъ!

Трайчо подхвана бремето и докато извика: хопъ! — дѣдо Вълко го метна на гърба си. Изпъшка и закрета мудно по пѫтеката къмъ воденицата. Той крачеше пригърбенъ и често се спъваше, защото очитѣ му виждаха слабо. Едната връвь на царвула му се бѣше развила.

Намѣсто да грабне бремето отъ стареца и да го отнесе къмъ воденицата, Трайчо мислѣше каква пакость да направи на стареца. Да му застѫпи ли връвьта, или да го препъне съ нѣкоя вършина.

— Не, друго ще направя! — рече си той и очитѣ му свѣтнаха.

Извади джобното си ножче, отвори го и се затече следъ дѣда Вълка. Крадешкомъ приближи и рѣзна човала съ острието. Житото шурна като червенъ ручей следъ стареца. Дѣдо Вълко нищо не угади, но докато стигне до воденицата — всичкитѣ зърна изтекоха. Спустнаха се рой врабчета и ги изкълваха.

Трайчо хвърли още два-три камъка следъ юрдечкитѣ и запраши къмъ кѫщи. Вечерьта неговиятъ баща се прибра цѣлиятъ побѣлѣлъ отъ брашнянъ прахъ. На трапезата Трайчовата мама попита:

— Какви новини носишъ отъ воденицата?

— Остави се, — отвърна бащата, — много ми домѫчнѣ за дѣда Вълка. Сиротниятъ старецъ, нали си има само една ябълка. Отръскалъ всичкия плодъ, събралъ две кринчета ябълки и ги замѣнилъ съ жито. Неговиятъ съседъ Радулъ му напълнилъ бремето съ жито срещу ябълкитѣ. Тръгналъ старецътъ съ бремето за воденицата, но по пѫтя единъ проклетникъ му срѣзалъ съ ножъ човала, и житото изтекло. Пристигна на воденицата и започна да плаче като дете. Нали е самотенъ човѣкъ — нѣма кой да му помогне.

— Ами кой му е пробилъ бремето?

— Не зная. Да го зная, ще му пречупя рѫката.

Трайчо преглътна съ мѫка залъка си и стана.

— Кѫде отивашъ? — попита бащата.

— Спи ми се. Ще легна.

— Хайде лѣгай, че утре ще ставаме рано. Отиваме въ града на пазаръ. Тамъ ще ти купя сандалки. Вдругидень ще тръгвашъ на училище.

Трайчо се мушна подъ юргана и се замисли за дѣда Вълка. Стои сега старецътъ, седналъ на прага, и сълзитѣ му текатъ… Изведнажъ нѣкой го ритна силно и извика:

— Ставай!

Трайчо се надигна. Презъ отворения прозорецъ грѣеше пълната есенна месечина. До прозореца, изправенъ, черъ като дяволъ, стоеше дѣдо Вълко. Въ лѣвата си рѫка държеше бремето, а съ дѣсната стискаще една чепата дрѣновица.

— Влизай въ човала! — изкрещѣ старецътъ, и отъ очитѣ му изскочиха искри.

Трайчо не искаше да влѣзе, но като видѣ чепатата тояга — покорно се намъкна въ човала. Дѣдо Вълко го метна презъ рамо и закрачи. Трайчо се опита да извика за помощь, но гласътъ му се бѣше схваналъ отъ страхъ. Старецътъ го отнесе бързо на воденицата. Ритна съ кракъ вратата и влѣзе. Вѫтре бѣше пусто. Само воденичниятъ камъкъ се въртѣше лудешката.

— Като нѣмамъ жито — тебе ще смѣля! Ти ми пропилѣ храната. Влизай въ коша!

И дѣдо Вълко изтърси Трайча въ воденичния кошъ. Трайчо се опита пакъ да извика, но не можа да изкара нито единъ звукъ. Езикътъ му бѣше онѣмѣлъ. Воденичниятъ камъкъ го подхвана и го превърна завчасъ на прахъ. Дѣдо Вълко пое съ рѫка малко прахъ и поклати замислено глава:

— Жалко, — рече той, — отъ туй зло момче намѣсто брашно излѣзоха трици.

И като изсипа трицитѣ пакъ въ бремето, той го понесе къмъ кѫщи. На двора го посрещнаха цѣло ято юрдечки.

— Гладни сме! — заговориха юрдечкитѣ.

— Ей сега дѣдо ще си ги нахрани! — отвърна дѣдо Вълко и изтърси трицитѣ въ едно корито. Забърка ги съ топла вода и покани юрдечкитѣ:

— Лапайте!

Още единъ пѫть се опита Трайчо да нададе викъ — но не можа нищо да каже, защото нѣмаше уста…

Събуди се разтреперанъ като листъ. Пи една вода, разбра, че не е превърнатъ на трици и излѣзе на двора. Тамъ баща му стѣгаше колата за пазаръ.

— Тате, — попита Трайчо, — съ паритѣ отъ чифтъ сандали може ли човѣкъ да купи две кринчета жито?

— Разбира се, — отвърна бащата. — Защо питашъ?

— Защото азъ пробихъ снощи бремето на дѣда Вълка. Азъ съмъ виновенъ и за да изкупя вината си, решихъ да се откажа отъ сандалитѣ. Ти купи две кринчета жито на дѣда Вълка, а пъкъ азъ ще походя босъ, докато паднатъ дъѫдоветѣ.

Бащата се развълнува. Той помилва сина си по главата и рече:

— Знаехъ, сине, че ти имашъ добро сърдце и ще се разкаешъ. Готовъ ли си да тръгваме на пазаръ? За дѣда Вълка не бери грижа. Снощи азъ му напълнихъ бремето. Дадохъ му отъ моето брашно.

Великденска вечерь

— Татко, хайде да си ходимъ на село! — умолително дигна очи нагоре мъничкиятъ Петърчо и погледна почернѣлия рудничарь, който бѣше отпустналъ безпомощно голѣмитѣ си рѫце и се чудѣше какво да стори.

— Не зная, — проговори той замислено, — какво ще те правя сега, защо не си остана въ село, ами си дошелъ тука?

— Мама порѫча да те хвана за рѫката и да те заведа, татко, въ Руднево. Утре е Великдень. Всичкитѣ деца ще го посрещнатъ съ своитѣ бащи. Ако не си дойдешъ, мама има да плаче!

— А бе, тя ще плаче, ама отъ сълзи хлѣбъ не става.

— Хайде, Стояне, слѣзъ до село за Великдень. Нѣма да изгубишъ много работни дни. Руднево е близу. Я го вижъ какъ ти се моли малкиятъ! Пъкъ и толкова пѫть е бъхтало детето, докато дойде до тука. Капнало е отъ умора.

Навънъ въ мрака избухваха далечни свѣткавици. Цѣла недѣля бури и гръмове друсаха Балкана. Продъни се небето. Плининскитѣ порои се втурнаха надоле, издълбаха страшни долове, отнесоха мостовете и потопиха равнината.

— Ами какъ мина Стрема, като нѣма мостъ? — попита бащата своя мъничъкъ синъ.

— Намѣрихъ едно съборено дърво, прѣчнато отъ единия брѣгъ на реката до другия. По него изпълзѣхъ. Ахъ, тате, да знаешъ какъ страшно бучеше водата подъ мене! Но азъ си спомнихъ за мама, която ни чака у дома, наведена подъ кандилото, престрашихъ се и минахъ.

— Добре, като е тъй, — поклати глава рудничарьтъ Стоянъ. — Ще си идемъ двама, когато свърши последната смѣна. Ние сме вѫтре дванадесеть души копачи. Въ 9 часа свършваме. Като излѣза — ще тръгнемъ. Само дано се покаже месечината, инакъ не можемъ мина по дървото. Ти, момчето ми, чакай тука. Седни тамъ на оня столъ и чакай!

Стоянъ рудничарьтъ излѣзе навънъ, прекоси мрака и влѣзе въ галерията, надъ чийто входъ висѣше единъ тъменъ опушенъ фенеръ. Петърчо се намѣсти на стола, задъ гърба на телефониста, опрѣ главата на облегалото и, щомъ затвори очи, заспа дълбоко. Колко е спалъ той, не знае. По едно време го събудиха грозни гласове. Трима рудничари нахълтаха въ стаята на телефониста, обгорени, съ страшни очи.

— Мината гори! — извика първиятъ.

— Вѫтре останаха десетина души копачи. Отидоха хубавитѣ хора! — завайка се вториятъ.

— Помощь! Викайте помощь! — ревна третиятъ.

— Кого ще викамъ? — преѫълтѣлъ се обади телефонистътъ и зѫбитѣ му затракаха. — Пожарната команда отъ града ли? Но тя не може да дойде, защото мостоветѣ сѫ разрушени. Кого да викамъ? По-добре да влѣземъ вѫтре и да спасяваме както можемъ!

— Кѫде ще влизаме? Ний нѣмаме газови маски. Само Перникъ има. Димътъ ще ни задуши.

— Татко! — изпищѣ Петърчо. — Кѫде си, татенце?

Тоя детски викъ разтърси рудничаритѣ. Тѣ бързо грабнаха кирките и заедно съ телефониста отидоха да прокопаятъ обходенъ тунелъ, да заобиколятъ огъня и да спасятъ другаритѣ си.

Петърчо стоя нѣколко мига замръзналъ отъ ужасъ. Ушитѣ му бучаха. По едно време въ мъничката му глава се роди спасителна мисъль. Той грабна трескаво телефона и повика града. Обади се женски гласъ. Телефонистката.

— Како Маринке, — закрещѣ детето, — тука е твоятъ братовъ синъ Петърчо. Обаждамъ ти се отъ мина „Орлово гнѣздо“. Мината гори, какичко, а татко е вѫтре съ още 11 души работници. Тука нѣматъ газови маски. Викай Перникъ, какичко! Искай по телефона да ни прарятъ газови маски… Какъ ще ги донесатъ ли? Съ самолетъ нека ги донесатъ! Викай, бърже! Викай!

Петърчо пустна слушалката, струполи се на земята и заплака. Подиръ половинъ часъ телефонътъ силно започна да звъни. Обади се силенъ мѫжки гласъ. Той порѫча: — Запалете голѣмъ огънь на площада предъ мината, за да види летеца, кѫде трѣбва да спусне газовите маски!

Маскитѣ пристигатъ!

Петърчо скочи като лудъ. Сърдцето му тревожно взе да бие. Изхвръкна на-вънъ. Бързо натрупа насрѣдъ площада голѣмъ купъ сухи дърва и ги запали съ фенера, окаченъ предъ входа на мината. Загледа се въ тъмната нощь. Напрегна слухъ. Притаи дъхъ. Нищо не се чуваше. Нѣкѫде избухваха тихи свѣткавици. Нощьта бѣше безмълвна. Подиръ два часа време четирмата спасители излѣзоха полузадушени навънъ. Тѣ паднаха грохнали предъ входа на мината и започнаха да дишатъ като риби, извадени на сухо.

— Не можемъ повече да копаемъ безъ маски! Наближихме нашитѣ другари, чухме слаби човѣшки гласове вѫтре, ала димътъ ни задуши. Отидоха хубавитѣ хора! — продума единиятъ, седна и впи очи къмъ голѣмия огънь, който пръщѣше.

Тъкмо въ туй време, застаналиятъ на единъ високъ камъкъ Петърчо извика съ дивъ гласъ:

— Иде! Иде! Чувамъ го, иде!

— Кой иде? — подигна се телефонистътъ.

— Самолетътъ отъ Перникъ! Той носи газови маски.

Работницитѣ скочиха на крака и дигнаха очи нагоре. Една голѣма черна птица забръмча надъ главитѣ имъ. Тя полетѣ бавно въ мрака и слизаше надоле. Изведнажъ единъ голѣмъ човалъ тупна до огъня. Рудничаритѣ бързо го развързаха. Измъкнаха десетина нови газови маски. Надѣнаха по една, грабнаха копачкитѣ и влѣзоха пакъ въ мината. Черната птица-спасителка описа три крѫга надъ „Орлово гнѣздо“ и отлетѣ.

Петърчо падна на колене и зашепна:

— Господи, дано сѫ още живи!

Устнитѣ му беха напукани.

До полунощь спасителитѣ прокопаха новъ обиколенъ тунелъ, стигнаха задушенитѣ копачи и ги измъкнаха на чистъ въздухъ. Всичкитѣ до единъ бѣха живи.

Петърчо стоеше до баща си, милваше го по челото и сълзитѣ му течаха.

— Кой ни спаси? — попита чер-ниятъ рудничарь своя синъ.

— Една голѣма черна птица, — отвърна задавено детето.

А нѣкѫде далечъ, като писъкъ на изгубено въ нощьта пиле, се обаждаше великденска селска камбана.

Допълнителна информация

$id = 8299

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев

Заглавие: Българчета

Издател: ИК „Хемусъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1942

Тип: сборник разкази; приказки

Националност: Българска

Печатница: „Изгрѣвъ“

Художник: Вадим Лазаркевич

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2616