Един стар човек караше стара каруца. Кулестият раванлия Гюлсаръ също беше стар кон, много стар…
Пътят за платото бе стръмен и мъчително дълъг.
Сред сивите голи хълмове зиме вечно бушуват виелици, а през лятото е горещо като в ад.
За Танабай тоя баир винаги е бил истинско наказание. Не обичаше той бавното каране, просто не можеше да го понася. На младини, когато доста често му се случваше да отива в районния център, всеки път на връщане препускаше с коня по стръмното. Не го жалеше, шибаше го с камшика. Ако пък пътуваше с други, и то на волска кола, скачаше в движение, грабваше дрехата си и тръгваше пеш. Вървеше яростно като в атака и спираше чак след като се изкачеше на платото. Там, поемайки въздух с отворена уста, изчакваше пълзящата в ниското таратайка. От бързото ходене сърцето му бързо биеше, остра болка пронизваше гърдите му. Но нищо, по-добре така, отколкото да се влачи с воловете.
Покойният Чоро обичаше понякога да дразни приятеля си:
— Искаш ли да знаеш, Танабай, защо не ти върви? Защото си нетърпелив. Бога ми. Все напираш напред. Искаш световната революция да стане незабавно! Но каква ти революция, един нищо и никакъв път през баира над Александровка, и него не можеш да изтърпиш. Всички хора като хора, карат си спокойно, а ти скочиш, па хукнеш нагоре, сякаш вълци те гонят. И какво печелиш? Нищо. И без това седиш там и чакаш другите.
И в световната революция сам няма да отлетиш, така да знаеш, ще чакаш, докато всички стигнат.
Но това беше отдавна, много отдавна.
Тоя път Танабай дори не забеляза, като мина Александровския баир. Свикнал е, значи, старее. Караше ни бързо, ни бавно. Караше, както се кара. Сега винаги тръгваше на път самичък. Нямаше я вече дружината, с която пътуваше на времето по тоя шумен път. Едни загинаха във войната, други измряха, трети седят в къщи, доживяват си старините. А младежта се вози на леки коли. Няма да се мъкне с него с тая жалка кранта.
Колелата трополяха по стария път. И дълго още щяха да трополят. Пред него се простираше степта, а по-нататък, отвъд канала, трябваше да мине и полите на планината.
Танабай отдавна вече забелязваше, че коня нещо не го бива, губи сили, но зает с тежките си мисли, много не се безпокоеше. Та толкова ли е страшно, че конят се е поизморил из пътя? Случвало се е и по-лошо. Ще го откара, ще издържи…
Пък и отде да знае, че старият му раванлия Гюлсаръ[1], наречен така заради необикновения светложълт цвят на косъма, е изкачил Александровския баир за последен път и сега го вози последни версти. Отде да знае, че главата на коня е замаяна като от опиум, че в помътнения му поглед земята плува в цветни кръгове и се люлее, докосвайки небето ту с единия, ту с другия си край, че от време на време пътят внезапно пропада в тъмна бездна и му се струва, че там, накъдето отива и където трябва да има планини, плува червеникава мъгла или дим.
Тъпа, продължителна болка присвиваше отдавна изтощеното сърце на коня, дишането му в хамута ставаше все по-затруднено. Изкривеният встрани ремък се врязваше в гърдите му, а от лявата страна под хамута постоянно го бодеше нещо остро. Трябва да беше трън или връх на гвоздей, излязъл от кечената подплата на хамута. Разраненият стар мазол на плешката нетърпимо го пареше и сърбеше. А краката все повече натежаваха, сякаш вървеше по мокра разорана нива.
Но старият кон продължаваше да тегли пряко силите си, а старият Танабай му подвикваше сегиз-тогиз, подръпваше поводите и мислеше ли, мислеше. Имаше за какво да мисли.
Колелата трополяха по стария път. Гюлсаръ все още вървеше с неговия си раван, все със същия особен ритъм на лекия тръс, който нито веднъж не обърка, откакто за първи път стъпи на крака и неуверено препусна през пасището подир майка си — едрата гривеста кобила.
Гюлсаръ беше раванлия по рождение и заради своя знаменит раван бе имал в живота си много хубави и много горчиви дни. По-рано никому не би дошло на ум да го впрегне в каруца, това щеше да бъде кощунство. Но, както се казва, жадният кон и мътна вода пие.
Ала всичко това бе минало, останало бе далеч назад. Сега раванлията вървеше към своя последен финиш с последни сили. Никога толкова бавно не бе вървял към финиша и никога толкова бързо не се бе приближавал. Последната черта през цялото време беше на една крачка от него.
Колелата трополяха по стария път.
Усещането за неустойчивостта на земята под копитата смътно събуди в угасналата памет на коня ония отдавнашни летни дни, онова мокро меко пасище в планините, оня удивителен и невероятен свят, в който слънцето цвилеше и скачаше от връх на връх, а той, малкият глупчо, се втурваше подир слънцето през пасището, през рекичката, през храсталаците, докато жребецът-водач със злобно присвити уши не го догонваше и не го връщаше назад. Тогава, през ония отдавнашни дни, му се струваше, че табуните вървят нагоре с краката като в дълбочината на езеро, а неговата майка, едрата гривеста кобила, се превръщаше в топъл, млечен облак. Той обичаше оня миг, в който майка му изведнъж се превръщаше в нежен, пръхтящ облак. Цицките й ставаха твърди и сладки, млякото се пенеше по устните и той се задавяше от изобилие и сладост. Обичаше да стои сгушен под корема на своята едра гривеста майка. Колко упойващо и силно беше това мляко! Целият свят — слънцето, земята, майка му — се побираше в една глътка мляко. И наситил се вече, той можеше да глътне още една глътка, после още една, още една…
Уви, тия дни бяха малко, съвсем малко. Скоро всичко се промени. Слънцето на небето престана да цвили и да скача от връх на връх, то изгряваше точно на изток и неотклонно вървеше на запад, табуните престанаха да ходят с краката нагоре, изпотъпканото пасище жвакаше и потъмняваше под копитата, а камъните в плитчината звънтяха и се пукаха. Едрата гривеста кобила се оказа строга майка, тя силно го хапеше по шията, когато прекалено много й досаждаше. Млякото вече не стигаше. Трябваше да се яде трева. Започваше оня живот, който продължи много години и сега приближаваше към своя край.
През целия си дълъг живот раванлията никога не се бе връщал в това завинаги отминало лято. Той вървеше под седлото, трепеше крака по различни пътища, под различни ездачи, а пътищата все нямаха край. И чак сега, когато слънцето отново подскочи от мястото си и земята се разклати под краката му, когато пред очите му причерня и всичко се размъти, отново му се привидя онова лято, което толкова дълго не се беше връщало. И планините, и мокрото пасище, и табуните, и едрата гривеста кобила сега блестяха пред очите му със странно трептене. И напрегнал всички сили, той отчаяно бързо раздвижи крака, за да се измъкне от дъгата, да се отскубне от хамута и стръките и да стъпи в тоя отминал свят, който изведнаж отново се беше открил пред него. Но измамното видение всеки път се отдръпваше и това беше мъчително. Майка му го викаше както в детството с тихо цвилене, табуните профучаваха както в детството, докосвайки го с хълбоците и опашките, а той нямаше сили да преодолее блестящата мъгла на снежната виелица. Тя се развихряше все по-силно, шибаше го с твърдите си опашки, набиваше сняг в очите и ноздрите му и облян в гореща пот, той трепереше от студ и оня недосегаем свят безшумно потъваше, изчезваше в снежните вихри. Ето вече изчезваха планините, пасището, реката, табуните избягаха и само отпред като неясно петно изпъкваше сянката на майка му, едрата гривеста кобила. Тя не искаше да го остави. Зовеше го. Той зацвили с всички сили, зарида, но не чу гласа си. И всичко изчезна, изчезна и виелицата. Колелата престанаха да трополят. Престана да го боли раничката под хамута.
Раванлията спря, олюля се. Очите го боляха. Странно, главата му бучеше безкрайно.
Танабай метна поводите на предницата, тромаво слезе от каруцата, поразтъпка изтръпналите си крака и мрачно се приближи до коня.
— Ех, дявол да те вземе! — тихо изруга той, като гледаше раванлията.
Конят стоеше, провесил от хамута голямата си глава с дълга отслабнала шия. Ребрата му бавно се движеха нагоре-надолу, издувайки слабите мършави страни. На времето светложълт, златист, сега беше станал сиво-жълт от пот и кал. Сивосинкави струйки пот се стичаха като сапунени ивици от кокалестия кръст по корема, по краката, по копитата.
— Уж не го карах да препуска — измърмори Танабай и се разбърза. Разхлаби хамута, развърза ремъците, разпрегна го. Мундщукът беше в гореща лепкава слюнка. Той избърса с ръкава на кожуха си муцуната и шията на коня. После се спусна към каруцата да събере остатъците от сеното, нагреба едва половин наръч и го хвърли в краката на коня. Но той не докосна храната, целият кон се тресеше в ситни тръпки.
Танабай поднесе на раванлията стиска сено.
— На, яж, не бива така!
Бърните на раванлията леко мръднаха, но не можаха да поемат сеното. Танабай го погледна в очите и се намръщи. Не можеше да види нищо в дълбоко хлътналите очи на коня, полузатворени от набръчканите проскубани клепачи. Те бяха угаснали и празни като прозорци на изоставен дом.
Танабай тревожно се огледа — в далечината се виждаха планини, наоколо гола степ, а из пътя не се мяркаше жива душа. В това време от годината пътниците тук са рядкост.
Старият кон и старият човек стояха сами на безлюдния път.
Беше краят на февруари. Снегът в равнината се бе стопил и само в долищата и камъшовите дерета все още се виждаха в закътаните леговища на зимата гърбовете на последните преспи. Вятърът донасяше лек мирис на застоял сняг и земята все още беше замръзнала, сива и безжизнена. Неприветлива и печална е каменистата степ в края на зимата. Танабай усети студ в гърдите пред тази гледка.
Вдигнал разрошената си сива брада, той дълго гледа на запад под протрития ръкав на кожуха си. Слънцето бе увиснало сред облаците над края на земята. По хоризонта бавно се разливаше вече бледият, мъглив залез. Нищо не предвещаваше лошо време и все пак беше студено и тягостно.
„Да знаех, да не бях тръгвал по-добре — вайкаше се Танабай. — А сега ни напред, ни назад, стой в открито поле. И коня май за нищо ще затрия.“
Да, май че трябваше да тръгне утре заран. Денем и да се случи нещо по пътя, все може да срещне някой минувач. А той тръгна чак след пладне. Бива ли така, и то в такова време?
Танабай се качи на височинката, за да погледне дали не се задава от далечината някоя кола. Нищо не се виждаше и не се чуваше нито от едната, нито от другата страна. Той се затътри към каруцата.
„Не биваше да тръгвам!“ — отново си помисли Танабай и за сетен път се упрекна за вечното си бързане. Ядосваше се и на себе си, и на всичко онова, което го накара преждевременно да си тръгне от дома на сина. Разбира се, трябваше да пренощува и да остави коня да си почине. А той!…
Танабай сърдито махна с ръка. „Не, за нищо на света нямаше да остана. Пеш щях да си тръгна! — оправдаваше се той пред себе си. — Бива ли така да се говори с бащата на собствения ти мъж! Какъвто и да съм, все пак баща съм! Гледай я ти нея… Защо му трябвало да става член на партията, щом като цял живот си останал пастир, пък и на стари години го изгонили… А и синът му е един… Мълчи, не смее очи да вдигне. Рече ли му — откажи се от баща си, ще се откаже. Мухльо! И той началство ще ми става. Е, какво има да се приказва! Други станаха хората, други…“
На Танабай му стана горещо, разкопча яката на ризата и дишайки тежко, започна да обикаля около каруцата, забравил и кон, и каруца, и настъпващата нощ. Никак не можеше да се успокои. Там, в дома на сина си, той се въздържа, реши, че е под достойнството му да се препира със снахата. А сега изведнъж кипна, сега би й наговорил всичко, за което с огорчение си мислеше из пътя: „Не си ме приемала ти в партията и не си ме гонила ти! Отде ще знаеш ти, снахо, какво е ставало тогава? Сега им е лесно да корят. Сега всеки е грамотен, на почит и уважение. А ние за всичко трябваше да отговаряме, и още как да отговаряме. И за баща, и за майка, и за приятел и неприятел, и за себе си, и за кучето на съседите, за всичко на тоя свят трябваше да отговаряме. А дето са ме изключили, то си е моя мъка, снахо! Ти не се бъркай!“
— Ти не се бъркай! — продължаваше да повтаря той на глас, като тъпчеше край каруцата. — Не се бъркай! — повтаряше все едно и също. И най-обидното, най-унизителното беше, че освен това „ти не се бъркай“ май нищо повече не можеше да каже.
Непрекъснато обикаляше около каруцата, докато не му мина през ум, че трябва нещо да се направи. Няма да стои тук цяла нощ я!
Гюлсаръ стоеше във впряга все тъй неподвижно, безучастен към всичко, прегърбен, със събрани крака. Приличаше на вдървен, на умрял.
— Какво ти става? — Танабай притича до него и чу тих, провлечен стон. — Задряма ли? Лошо ли ти е, старче? Лошо ли ти е? — Той опипа бързо студените уши на раванлията и пъхна ръка под гривата. Там също беше студено и влажно. Но най-много се уплаши, като не усети тежестта на гривата. „Съвсем си остарял. Окапала ти е гривата, лека е като перушина. Всички остаряваме. Всички ни чака един край“ — с тъга си помисли той. Танабай застана нерешително, без да знае какво да направи. Ако остави коня и каруцата и тръгне пеш, към полунощ ще стигне до вкъщи, до своя кантон в прохода. Той живееше на базата с жена си, в съседство с пазача на водното стопанство, който живееше на километър и половина по-нагоре край реката. Лете Танабай наглеждаше сенокоса, зиме пазеше купите сено, та случайно овчарите да не ги разграбят преди време.
Миналата есен отиде веднъж в управлението по работа, а новият бригадир, един млад агроном от пришълците, му каза:
— Идете в конюшнята, аксакал, избрали сме ви друг кон. Старичък е наистина, но за вашата работа го бива.
— Какъв е? — наостри се Танабай. — Пак ли някоя кранта?
— Там ще ви го покажат. Такъв един кулест. Трябва да го знаете, казват, че на времето сте го яздили.
Танабай отиде в конюшнята и когато видя в обора раванлията, сърцето му се сви от болка. „Ето че пак се видяхме“ — помисли си той, като гледаше измъчения кон. Но нямаше сили да откаже. Взе коня със себе си.
В къщи жена му едва позна раванлията.
— Танабай, ама това същият Гюлсаръ ли е? — учуди се тя.
— Той е, същият, какво чудно има — измърмори Танабай, като се стараеше да не гледа жена си в очите.
Нямаше смисъл да се впущат в спомени, свързани с раванлията. Имаше си Танабай грях на младини, имаше си. И за да избегне неприятния разговор, грубо й каза:
— Какво стоиш, сгрей яденето да хапнем, гладен съм като вълк.
— Ама на, гледам го и си мисля — отвърна тя, — значи, това е то старост. Ако не ми беше рекъл, че е същият Гюлсаръ, нямаше и да го позная.
— Какво чудно има? Да не мислиш, че ние с тебе по-добре изглеждаме? Всичко с времето си.
— Та и аз същото думам. — Тя замислено поклати глава и се усмихна добродушно: — Може би пак ще тръгнеш по нощите със своя раванлия? Ще ти позволя.
— Ами! — неловко отвърна той и се обърна с гръб към жена си. На шегата с шега трябваше да отговори, а той от стеснение се качи под покрива на плевнята за сено. Дълго се мота там. Мислеше си, че е забравила старото, а излезе, че не е.
От комина бълваше дим. Жена му топлеше за вечеря изстиналия обяд, а той все още се туткаше със сеното, докато тя не му викна от вратата:
— Слизай, че яденето пак ще изстине.
Повече не отвори дума за миналото, пък и защо ли!…
Цяла зима и цяла есен Танабай се грижеше за раванлията, хранеше го с топли трици и рязано цвекло. Гюлсаръ, кажи-речи, нямаше зъби, само корени бяха останали. И тъкмо му се струваше, че е вдигнал коня на крака и да се случи такова нещо. Какво да го прави сега?
Не, той нямаше сили да остави коня насред пътя.
— Е, какво, Гюлсаръ, така ли ще стоим? — Танабай бутна раванлията с ръка, той се олюля и пристъпи от крак на крак. — Я почакай, аз ей сегичка…
Той повдигна с дръжката на камшика празния чувал от дъното на каруцата, в който беше откарал на снахата картофи, и извади едно вързопче. Жена му беше омесила хляб за из пътя, а той го беше забравил, не му беше до ядене. Танабай отчупи половината от питката, надроби я в полата на бешмета си и поднесе залъците на коня. Гюлсаръ шумно вдъхна мириса на хляба, но не можа да хапне нищо. Тогава Танабай започна да му дава с ръка. Набута в устата му няколко залъка и конят започна да дъвче.
— Яж, яж! Може и да издържим, а? — Танабай се развесели. — Лека-полека може да стигнем, а? Пък после не е страшно. После ние с бабичката ще те излекуваме — приказваше той. По треперещите му ръце се стичаше слюнка от бърните на коня, а той се радваше, че слюнката става по-топла.
После хвана раванлията за поводите.
— Дий! Няма какво да стоим. Дий! — заповяда той решително.
Раванлията потегли. Каруцата заскрибуца, колелата бавно затрополиха по пътя. И те бавно тръгнаха — старият човек и старият кон.
„Няма вече сили — мислеше си Танабай, като крачеше по банкета. — На колко си години, Гюлсаръ? На двадесет, а може и на повече. Май че си на повече…“
За първи път се срещнаха след войната.
Ефрейтор Танабай Бакасов воюва и на Западния, и на Източния фронт, демобилизира се след капитулацията на квантунската армия. Кажи-речи, шест години крачи по войнишките пътища. И нищо, смили се бог, веднаж го контузиха в обоза, втори път парче граната го рани в гърдите, два месеца лежа в болницата и отново догони своята част.
А когато се връщаше в къщи, продавачките по гарите му викаха старче. Е, то повече на шега. Танабай не им се сърдеше много. Не беше млад, то се знае, ама не беше и стар. Само наглед беше стар. Доста побеля през войната, мустаците му се бяха прошарили, но телом и духом беше още здрав. След една година жена му роди дъщеря, а после; втора. И двете вече са омъжени; имат си деца. Често ги навестяват през лятото. Мъжът на голямата е шофьор. Накачи ги всички в камиона и хайде в планината, при старците. Не, те не са недоволни от дъщерите и зетьовете. Ала на, синът не излезе стока. Но това е друг разговор…
А тогава, из пътя, след победата, му се струваше, че истинският живот тепърва го чака. Толкова леко му беше на душата. На големите гари духова музика посрещаше и изпращаше ешелона. В къщи го чакаше жена му, синът му караше осмата година, стягаше се да тръгва на училище. Връщаше, се с такова усещане, сякаш отново се бе родил на тоя свят, сякаш всичко, което е било преди това, вече не влиза в сметката. Искаше му се всичко да забрави, искаше му се да мисли само за бъдещето. И той си го представяше ясно и просто: трябва да се живее, децата да се отгледат, домакинството да се уреди, къща да си построи, с една дума, да се живее. И на това повече нищо не биваше да попречи, защото цялото минало беше залог за онова, което чак сега най-сетне започваше, оня истински живот, към който през цялото време се бяха стремили, заради който побеждаваха и умираха по време на войната.
Но се оказа, че Танабай е бързал, много е бързал, защото в залог на бъдещето трябваше да се жертвуват още много и много години.
Отначало се хвана чукач в ковачницата. Имаше опит от преди това и като застана до наковалнята, от сутрин до вечер удряше с все сила тъй, че ковачът едва смогваше да обръща под чука нажеженото парче желязо. Той и досега понякога чува онова тракане и звънтене в ковачницата, което заглушаваше всички грижи и тревоги. Хлябът не стигаше, нямаше дрехи! Жените ходеха с галоши на бос крак, децата не знаеха какво е захар, колхозът бе затънал в дългове, банката не отпущаше кредити, а той пропъждаше всичко с чука. Удряше, наковалнята звънтеше и искрите хвърчаха на сини пръски. А-х, ъ-х! — издишаше той, като вдигаше и спущаше чука, и си мислеше: „Всичко ще се оправи, важното е, че победихме, важното е, че победихме!“ А чукът повтаря: „Победихме! Победихме!… дихме… дихме… дихме!“ Пък и не само той, всички през ония дни живееха с въздуха на победата като с хляб.
А после Танабай стана пастир, отиде в планината. Чоро го склони. Тогава председател на колхоза беше покойният Чоро, той през цялата война беше председател. В армията не го взеха заради болното му сърце. Уж си бе седял в къщи, пък беше остарял здравата. Танабай забеляза това още щом се върна.
Едва ли някой друг би го склонил да смени ковачницата с табуна. Но Чоро му беше стар приятел. На времето заедно започнаха като комсомолци да агитират за колхозите, заедно разкулачваха кулаците, особено той, Танабай, много се стараеше тогава. Не щадеше ония, които попадаха в списъците за разкулачване…
Чоро дойде при него в ковачницата, склони го и, изглежда, остана много доволен от това.
— А аз се страхувах, че си се сраснал с чука, та човек не ще може да те откъсне — казваше Чоро и се усмихваше.
Болен беше Чоро, слаб, вратът му бе изтънял, бръчки прорязваха хлътналите му бузи. Времето още беше топло, но Чоро и лете ходеше все с пуловер.
Те бяха клекнали край аръка, недалеч от ковачницата, и разговаряха. Танабай си спомни какъв беше Чоро на младини. В ония години той бе най-видният и най-начетеният момък в аула. Хората го уважаваха за спокойния му и добър характер. А на Танабай не се харесваше неговата доброта. Случваше се на събрание да скочи и да накастри Чоро за недопустимата му мекушавост в класовата борба с врага. Добре го правеше, като по вестник. Всичко, което чуваше на общите четения, научаваше наизуст. Понякога му ставаше страшно от собствените му думи. Затова пък добре го правеше.
— Разбираш ли, преди три дни бях в планината — разправяше Чоро. — Старците питат всички ли войници са се върнали. Ами всички, казвам, които са останали живи. „А кога мислят да се заловят за работа?“ Работят вече, отговарям, едни на полето, други по строежите, всички работят. „Това и ние можем да правим. А кой ще води табуните? Ще чакат, докато умрем, така ли? Ами то на нас не ни остава много.“ Досрамя ме. Разбираш ли накъде бият? Тия старци сме ги пратили в планината, откак се отвори войната. Оттогава са горе. Няма защо на тебе да ти обяснявам, това не е работа за стари хора. Вечно на седлото, мира нямат ни денем, ни нощем. Ами през зимните нощи какво е! Помниш ли Дербишбай, той така и си замръзна на седлото. А те обяздваха и коне, на армията бяха нужни коне. Я си представи на седемдесет години да те влачи някой дявол по планини и долища. Костите си няма да събереш. Да им благодарим, че и толкова издържаха. А ето на, фронтоваците се върнаха и се мръщят. Нагледали се на култура в чужбина, не искат вече да стават пастири. Защо пък аз да се скитам по планините! Виждаш ли как се получава! Тъй че помагай, Танабай. Ако ти отидеш, тогава и други ще заставим.
— Добре, Чоро, ще гледам да поприказвам с жената — отвръща Танабай. И си помисли: „Какъв живот ни мина през главите, а ти, Чоро, си все същият. Изгаряш от своята добрина. Пък може и да е хубаво това. Какво ли не изпатихме през войната, би трябвало всички да станем по-добри. Може пък това да е най-истинското в живота.“
С тия думи се разделиха. Танабай тръгна към ковачницата, но Чоро изведнъж му викна:
— Чакай, Танабай! — Той се приближи до него и както си беше на коня, наведе се и го погледна право в очите. — Ти случайно да не ми се сърдиш? — попита тихо той. — Разбираш ли, все не мога да отделя време. Искаше ми се да си поседим, да си поприказваме от сърце, както на времето. От колко години не сме се виждали. Мислех си, ще свърши войната, по-леко ще стане, а грижите не намаляват. Сън не ме хваща, най-различни мисли ми минават през главата. Какво да сторя, че и стопанството да стъпи на крака, и хората да са сити, че и всички планове да се изпълняват. Пък и хората вече не са същите. Искат по-добре да живеят…
Но те тъй и не успяха да си поговорят откровено, не намериха случай да си поседят насаме. А времето минаваше. После вече беше късно…
Тъкмо тогава, когато отиде в планината като пастир, Танабай за първи път видя в табуна на стария Торгой кулестото жребче-годиначе.
— Какво ми оставяш в наследство, аксакал? Табунът не е кой знае какъв — засегна Танабай стария пастир, когато преброиха конете и ги изкараха от обора.
Торгой беше съсухрено старче, без нито един косъм на сбръчканото си лице, лакът човек, като момченце. Голямата космата овча шапка му стоеше като гъба. Такива старци обикновено са пъргави, заядливи и кресливи.
Но Торгой не избухна.
— Какъвто е — такъв, табун като табун невъзмутимо отвърна той. — Няма кой знае с какво да се похвалим, ще поработиш, ще видиш.
— Ама аз просто така го казах — примирително промълви Танабай.
— Има едно! — Торгой повдигна надвисналата над очите шапка и като стъпи на стремената, посочи с дръжката на камшика: — Ей там, онова, кулестото жребче, дето пасе от дясната страна. Хубав кон ще стане.
— Кое, онова ли там, кръглото като топка? Нещо дребничко ми се вижда. Кръстът му е къс.
— Изтърсаче е то. Ще порасне, хубав кон ще стане.
— Какво му е хубавото?
— Роден раванлия.
— Е, та какво?
— Такива малко съм срещал. В миналото цена нямаше да има. За такъв в битките на надбягванията главите си даваха.
— Я да видим! — предложи Танабай.
Те пришпориха конете, минаха покрай табуна, отбиха кулестото встрани и го подгониха. Жребчето нямаше нищо против да потича. То весело тръсна гривата си, изпръхтя и тръгна като навито, с точен, стремителен раван, описа голям полукръг и се върна при табуна. Увлечен от неговия бяг, Танабай се провикна:
— О-о-о, гледай го ти как препуска! Гледай го ти!
— А ти какво си мислеше! — предизвикателно отвърна старият пастир.
Те бързо яздеха след раванлията и викаха като малки деца на байга. Гласовете им сякаш шибаха жребчето, то непрекъснато ускоряваше своя бяг почти без напрежение, без нито една погрешна стъпка, носеше се равно, като че летеше.
Те трябваше да галопират, а то продължаваше да тича с все същия ритъм на равана.
— Виждаш ли, Танабай! — викаше Торгой от седлото и размахваше шапка. — На глас е чувствителен, като нож в ръка. Гледай го какво ще направи, като му викна! Дий, тцц, дий!
Когато кулестото жребче се върна най-сетне при табуна, те го оставиха на мира. Но още дълго не можаха да се успокоят, разхождайки своите разгорещени коне.
— Благодаря ти, Торгой-аке, хубаво конче си отгледал. Дори душата ми се развесели.
— Хубаво е — съгласи се старчето. — Само че, отваряй си очите — изведнъж стана суров Торгой, като се почесваше по тила, — да не го урочасаш! И недей да дрънкаш преждевременно. За хубавия раванлия като за хубаво момиче — мераклии много. Каква е моминската съдба: ако попадне в добри ръце, ще цъфти, ще радва окото, ако ли попадне при някой глупак — ще страдаш, като я гледаш. И с нищо не можеш да й помогнеш. Така е и с хубавия кон. Лесно е да се затрие. Стига ти да падне, когато го яздиш.
— Не се безпокой, аксакал, та и аз разбирам от тия работи, не съм малък.
— Ха така. А името му е Гюлсаръ. Запомни.
— Гюлсаръ ли?
— Да. Миналото лято внучката ми идва на гости. Тя го кръсти така. Обикна го. Тогава беше сукалче. Запомни: Гюлсаръ.
Торгой се оказа словоохотливо старче. Цяла нощ дава нареждания. Танабай търпеливо го слушаше.
Той изпрати Торгой и жена му на седем версти от стана. Те оставиха празната юрта, в която Танабай трябваше да живее със семейството си. В другата юрта щеше да живее неговият помощник. Но помощник още не му бяха намерили. Засега беше сам. На сбогуване Торгой още веднъж му напомни:
— Не закачай засега кулестото. И никому не го давай! Напролет сам ще го обяздиш. И гледай по-внимателно. Като тръгне със седло, не го карай да препуска. Ако го пресилиш, ще обърка равана, ще похабиш коня. И гледай първите дни да не пие потен вода. Водата ще отиде в краката, лишеи ще му излязат. А когато го обяздиш, ще ми го покажеш, ако не умра дотогава…
И Торгой си замина заедно с бабичката, като му остави табуна, юртата и планините и взе със себе си една камила, натоварена с покъщнина…
Да знаеше Гюлсаръ що приказки се изприказваха за него и колко още щяха да се изприказват, и какво щеше да последва от всичко това!
Той, както и преди препускаше с табуна. Наоколо всичко беше все същото, същите планини, същите треви и реки. Само вместо стареца друг стопанин започна да води табуна — със сив шинел и войнишка ушанка. Гласът на новия стопанин бе дрезгав, но силен и властен. Табунът скоро свикна с него. Нека си обикаля на около, щом му харесва.
А после започна да вали сняг. Валеше често и се задържаше дълго. Конете разравяха снега с копита, за да се доберат до тревата. Лицето на стопанина почерня. Ръцете му загрубяха от ветровете. Сега ходеше с валенки и дълъг кожух. Гюлсаръ обрасна с дълъг косъм и пак му беше студено, особено нощем. В мразовитите нощи табунът се скупчваше на завет и стоеше така до изгрев-слънце, цял заскрежен. Стопанинът обикаляше наоколо, яхнал коня, тупаше ръце в ръкавици, разтриваше лицето си. Понякога изчезваше и отново идваше. По-добре беше, когато не се отделяше. Викнеше или изохкваше от студ, конете вдигаха глава, наостряха уши, но щом се убедяха, че стопанинът е наблизо, веднага задрямваха под шума на воя на нощния вятър. От тая зима Гюлсаръ запомни гласа на Танабай за цял живот.
Една нощ в планината се изви буря. Валеше ситен сух сняг. Той се набиваше в гривата, дърпаше надолу опашките, слепваше очите. В табуна беше неспокойно. Конете се притискаха един до друг, трепереха. Старите кобили тревожно пръхтяха и прибираха жребчетата в средата на табуна. Те изблъскаха Гюлсаръ най-накрая и той не можеше да се промъкне в купчината. Започна да рита, да блъска другите, излезе съвсем встрани и тогава здравата си изпати от жребеца-водач. Той вече отдавна обикаляше наоколо, ореше снега със здравите си крака, скупчваше табуна. От време на време се втурваше някъде встрани, заплашително навел глава и присвил уши, изчезваше в тъмнината, чуваше се само неговото пръхтене и отново идваше при конете, зъл и страшен. Като забеляза отишлия настрана Гюлсаръ, жребецът връхлетя върху него с гърди и като се изстъпи, със страшна сила го удари със задните си копита по хълбока. Болката беше толкова остра, че Гюлсаръ едва не се задуши. В гърдите му нещо бухна, той изцвили от удара и едва се задържа на крака. Повече не се опита да своеволничи. Смирено стоеше близко до табуна, с тъпа болка в хълбока, обиден на свирепия жребец. Конете притихнаха и тогава той чу неясен протяжен вой. Никога не беше чувал вълчи вой и почувствува как всичко в него за миг спря и се вледени. Табунът трепна, напрегна се, ослуша се. Всичко стихна. Но тая тишина беше страшна. Снегът продължаваше да вали, полепвайки се с шумолене по вирнатата муцуна на Гюлсаръ. Къде е стопанинът? Толкова им беше необходим в тоя миг! Поне да чуят гласа му, да вдъхнат миризмата на окадения му кожух. А него го нямаше. Гюлсаръ погледна встрани и се вцепени от страх. Открая сякаш се мярна някаква сянка, която се стелеше в тъмното по снега. Гюлсаръ рязко се отдръпна и в същия миг табунът се втурна напред. Обезумелите коне се понесоха като лавина с диво цвилене и пръхтене в непрогледния мрак. И вече нямаше сила, която би могла да ги спре. Конете се втурнаха напред с всички сили и всеки повличаше със себе си следващия като камъни, които падат от стръмнина при срутване в планината. Гюлсаръ нищо не разбираше и бясно препускаше. Изведнъж проехтя изстрел, след малко втори. Както препускаха, конете чуха яростния вик на стопанина си. Викът идеше някъде отстрани и без да заглъхва, тръгна срещу тях и после се чу отпред. Сега те настигнаха този нестихващ глас. Той ги водеше подир себе си. Стопанинът беше с тях. Препускаше отпред с риск да се сгромоляса всеки миг в някоя клисура или пропаст. Вече нямаше сили да вика, гласът му прегракна, но продължаваше да се обажда: „О, хо-хо-хо, о, хо-хо-хо, о, хо-хо-хо-о!“ И те препускаха след него, спасявайки се от ужаса, който ги преследваше.
На разсъмване Танабай докара табуна на старото място. Чак сега конете спряха. От тях се вдигаше пара, гъста като мъгла. Конете тежко дишаха и все още трепереха от преживяния ужас. Поемаха сняг с горещите си бърни. Танабай също ядеше сняг. Той беше клекнал и с шепи пъхаше в устата си белите, студени буци. После изведнъж сякаш замря, заровил лице в студените си длани. А снегът продължаваше да вали, топеше се върху горещите гърбове на конете и се стичаше надолу на мътни, жълти капки…
Дълбоките снегове се стопиха, земята се откри, раззелени се и Гюлсаръ почна бързо да наедрява. Табунът сменяше косъма си. Кожата на конете лъщеше. От зимата и глада помен нямаше. Конете не помнеха. Помнеше само човекът. Помнеше студа, помнеше вълчите нощи, помнеше как замръзваше на седлото, как хапеше устни, за да не заплаче, греейки до огъня вкочанените си ръце и крака, помнеше пролетната поледица, която като оловна кора бе сковала земята. Помнеше как гинеха в табуна слабите, как той слизаше от планината и без да вдигне очи, подписваше в управата актове за падежа на конете, как избухваше и започваше да крещи и да удря с юмрук по масата на председателя:
— Не ме гледай така! Да не съм ти фашист! Къде са оборите за конете? Къде е фуражът, къде е овесът, къде е солта?… Само с вятъра живеем! Така ли са ви наредили да работим? Погледни в какви парцали ходим, погледни юртите ни, погледни как живеем! Хлябът — и той не стига. На фронта беше сто пъти по-хубаво, а ти ме гледаш, като че ли аз съм издушил тия коне!
Помнеше страшното мълчание на председателя, неговото посивяло лице. Помнеше как го досрамя от думите, които беше казал, и как започна да се извинява.
— Ама ти, прощавай, ядосах се — заеквайки, измънка той.
— Ти трябва да ми простиш — каза му Чоро.
И още повече го хвана срам, когато председателят повика домакинята на склада и й нареди:
— Дай му пет килограма брашно.
— Ами за яслите?
— Какви ясли? Все да объркаш нещо. Дай му — рязко заповяда Чоро.
Танабай искаше да откаже категорично, да рече, че скоро ще има мляко, кумис, но като погледна председателя и откри горчивата лъжа, реши да премълчи. После всеки път чувствуваше как му пари кашата от това брашно. Хвърляше лъжицата:
— Ама ти да ме запалиш ли искаш?!
— А ти духай, не си малък — спокойно отговаряше жена му.
Помнеше той, всичко помнеше…
Но вече беше май. Жребците цвилеха, събаряха се един другиго в боевете, крадяха младите кобили от чуждите жребци. Пастирите отчаяно препускаха, разтърваваха побойниците, псуваха ги, понякога дори се хващаха гуша за гуша, размахваха камшици. Гюлсаръ се отнасяше равнодушно към всичко това. Ту слънце грееше, ту дъждове валяха, тревата се подаваше между копитата, пасището тънеше в зеленина, а над него сияеха белите снегове по върховете на планинските вериги. Тази пролет кулестият раванлия започваше своята прекрасна младост. От мъхесто топчесто годиначе той се превръщаше в стройно здраво жребче. Източи се, тялото му загуби меките черти, заприлича на триъгълник с широки гърди и тясна задница. Главата му също стана хубава като на истински раванлия, продълговата, с гърбав нос, с раздалечени очи, с прибрани гъвкави устни. Но и към това беше равнодушен. Една-единствена страст го беше завладяла сега, която причиняваше на стопанина му много грижи — страст към препускане. Той увличаше след себе си своите връстници и летеше сред тях като жълта комета. Някаква неизчерпаема сила го гонеше неуморно нагоре по стръмнините, надолу по склоновете, покрай каменистия бряг, по стръмните лъкатушни пътечки, по урочищата и ливадите. И дори късно нощем, когато заспиваше под звездите, той сънуваше как под него изчезва земята, как вятърът свири в гривата и ушите му, как тропат и звънтят копитата му.
Към стопанина се отнасяше по същия начин, като към всичко останало, което пряко не го засягаше. Не го обичаше, но не изпитваше и някаква неприязън към не го, защото той не го притесняваше с нищо. Само когато се отдалечаваха много, той ги догонваше и им се караше. От време на време стопанинът издебваше кулестото жребче и го перваше по задницата с края на укрука[2]. Гюлсаръ трепваше с цялото си тяло, но повече от изненада, отколкото от удара, и още по-силно започваше да препуска. И колкото по-бързо тичаше, връщайки се при табуна, толкова повече се харесваше на своя стопанин, който яздеше след него, вдигнал укрука. Раванлията чуваше зад себе си одобрителни викове, чуваше как човекът започва да пее и в такива минути го обичаше, обичаше да препуска заедно с песента. След известно време вече добре познаваше тия песни. Те бяха най-различни — и весели, и тъжни, и дълги, и къси, и с думи, и без думи. Обичаше също, когато стопанинът даваше сол на табуна. В дългите дъсчени корита, доставени на колчета, той разхвърляше каменна сол. Целият табун се струпваше. Ето това беше истинско удоволствие! Тъкмо солта стана причина да го хванат.
Веднъж стопанинът заудря по едно празно ведро и започна да вика конете: „Тц, тц, тц.“ Те се натрупаха и сведоха глави над коритата. Гюлсаръ лижеше солта, останал заедно с другите, и никак не се обезпокои, когато стопанинът и неговият помощник започнаха да обикалят табуна с укруци в ръце. Това не го засягаше. С укруци ловяха конете за езда, кобилите кърмачки и други, но не и него. Той беше свободен. И изведнъж примката от косми се плъзна по главата му и увисна на шията. Гюлсаръ не разбираше какво става, примката не го плашеше и той продължаваше да ближе сол. Другите коне се дърпат, изправят се на задните крака, когато им хвърлят укрука, а Гюлсаръ не се и помръдна. Но ето че поиска да припне към реката, за да пие вода. Започна да си проправя път през табуна. Примката на шията се стегна и го спря. Такова нещо никога не му се бе случвало. Гюлсаръ се дръпна назад, започна да хрипти, опули очи и после се изправи на задни крака. Конете тутакси се разпръснаха и той остана сам срещу хората, които го държаха в аркана. Отпред стоеше стопанинът, зад него вторият пастир, а около тях — децата на пастирите, които бяха дошли наскоро и вече му бяха дотегнали със своите безкрайни надбягвания около табуна.
Ужас обзе раванлията. Той се изправи на задните си крака още веднъж, после пак и пак, слънцето заподскача пред очите му, разпръсна се на горещи кръгове, планините, земята, хората падаха, преобръщаха се нагоре с краката, пред очите му се спусна страшна, черна пустота, която той блъскаше с предните крака.
Но колкото и да се мяташе, примката се затягаше все по-силно и задъханият раванлия се втурна не встрани от хората, а право срещу тях. Те се отдръпнаха, примката за миг се разхлаби и той, както се беше засилил, се повлече по земята. Жените се развикаха и подгониха децата към юртите. Но пастирите успяха да се изправят на крака и примката отново стегна шията на Гюлсаръ. Този път толкова силно, че той вече не можеше да диша. Раванлията спря, изнемогвайки от виене на свят и задушаване.
Стопанинът започна да навива въжето около ръката си и да се приближава отстрани. Гюлсаръ го виждаше с едното си око. Стопанинът се приближаваше към него в изпокъсани дрехи и драскотини по лицето. Но очите му не го гледаха злобно. Той тежко дишаше и мляскайки с изподраните си устни, тихо, почти шепнешком му говореше:
— Стой, стой, Гюлсаръ, не се бой! Стой, стой!
След него, без да отпуща въжето, предпазливо се приближаваше помощникът му. Стопанинът най-сетне протегна ръка към раванлията, помилва го по главата и отсечено, без да се обръща, подхвърли на помощника си:
— Юздата!
Той му пъхна юздата в ръцете.
— Стой, Гюлсаръ! Стой, умният ми! — уговаряше го Танабай. Като закри очите на раванлията с ръка, той нахлузи на главата му юлара.
Сега оставаше да му сложи юздата и седлото. Когато нахлузиха на главата му юлара, Гюлсаръ започна да цвили и се опита да избяга. Но Танабай успя да го хване за горната устна.
— Ремъка! — извика на помощника си и той дотича, бързо постави на устната ремъка и започна да го усуква с една пръчка, сякаш въртеше чекрък.
Раванлията приклекна от болка на задните си крака и престана да се съпротивява. Студеният железен мундщук зазвъня между зъбите му и се впи в ъглите на устата. Върху гърба му нещо слагаха, затягаха, с резки движения притискаха с ремъци гърдите му, толкова силно, че той се олюляваше. Но това вече нямаше никакво значение. Усещаше само невъобразима, всепоглъщаща болка в устните. Очите му изскочиха. Невъзможно беше да се помръдне, нито да въздъхне. И той дори не забеляза кога и как стопанинът го яхна. Окопити се едва след като свалиха от устните ремъка.
Известно време стоя, нищо не можеше да разбере, целият стегнат, натежал, после погледна назад и изведнъж видя върху гърба си човек. От уплаха отскочи настрана, но мундщукът разкъсваше устата му, а краката на човека здраво се бяха впили в слабините му. Раванлията застана на задни крака, яростно, с негодувание зацвили, започна да се мята, да рита, цял се напрегна, за да хвърли от себе си всичко, което го потискаше, втурна се настрана, но въжето, пъхнато под стремената и хванато от другия човек, който бе яхнал друг кон, не го пускаше. И тогава започна да бяга в кръг, като очакваше, че тоя кръг ще се отвори и той ще избяга далеч оттука, накъдето му видят очите. Но кръгът не се отваряше и той продължаваше да тича и да тича. Тъкмо това чакаха хората. Стопанинът го шибаше с камшика и го ръгаше с токовете на ботушите. На два пъти раванлията все пак успя да го свали от гърба си. Но човекът ставаше и отново го яхваше.
Това продължи дълго, много дълго. Виеше му се свят, земята наоколо се въртеше, юртите се въртяха, конете, които се бяха разпръснали в далечината, се въртяха, планините и облаците на небето се въртяха. Най-после той се умори и тръгна спокойно. Беше много жаден.
Но не му дадоха да пие вода. Вечерта не го разседлаха, само малко разслабиха ремъците на седлото и го оставиха до коневръза да си почине. Поводите бяха здраво намотани около дъгата за седлото, тъй че трябваше да държи главата си изправена и не можеше в това положение да легне на земята. Стремената бяха вдигнати нагоре и също окачени за седлото. Така стоя цяла нощ. Стоеше мирно, обезкуражен от това невероятно нещо, което му се случи да преживее. Мундщукът в устата все още му пречеше, най-малкото движение причиняваше пареща болка, а вкусът на желязото бе неприятен. Ъглите на устата бяха подути и разранени. Слабините му смъдяха, протрити от ремъците. Набитият гръб под седлото го болеше. Беше много жаден. Чуваше шума на реката и от това жаждата ставаше по-страшна. Там, отвъд реката, както винаги пасяха табуните. Чуваше се тропотът на копита, цвиленето на коне и виковете на пастирите. Хората седяха край огньовете пред юртите и си почиваха. Децата дразнеха кучетата и те джафкаха. А той стоеше и никой не се интересуваше от него.
После изгря луната. Планините леко изплуваха от мрака и леко се полюшваха, осветени от жълтата луна. Звездите пламтяха все по-силно и все по-ниско се спускаха над земята. Той стоеше смирено прикован на едно място, а някой го търсеше. Чуваше цвиленето на малката дореста кобила, оная, с която бе израснал и с която беше неразделен досега. Тя имаше бяла звезда на челото. Обичаше да препуска с него. Вече бяха почнали да я преследват жребците, но тя не им се даваше и бягаше заедно с него далеч от тях. Тя беше още мъничка, пък и той не бе достигнал оная възраст, за да прави това, което се опитваха да правят с нея другите жребци.
Ето тя зацвили някъде съвсем наблизо. Да, това беше тя, той позна гласа й. Искаше да й отговори, но се страхуваше да отвори разранената си, подута уста. Ужасно го болеше. Най-сетне тя го намери. Дотича с лека стъпка и бялата звездичка на челото й грееше под лунната светлина. Опашката и краката й бяха мокри. Беше минала през реката и донесе със себе си студения мирис на вода. Завря муцуната си в него, започна да го души, като го докосваше с гъвкавите си топли бърни. Нежно пръхтеше и го викаше да тръгне с нея, а той не можеше да се помръдне. После сложи глава на шията му и почна да го чеше със зъби по гривата. Той също трябваше да сложи главата си на шията й и да я почеше. Но не можеше да отвърне на нейната милувка. Не беше в състояние да се помръдне. Беше жаден. Ако тя можеше да го напои! Когато кобилката си отиде, той гледа подире й, докато сянката й се стопи в мрака, отвъд реката. Дойде и си отиде. Сълзи потекоха от очите му. Те се стичаха по муцуната му като едри зърна и безшумно падаха в краката му. Раванлията плачеше за първи път в живота си.
Рано сутринта дойде стопанинът. Той огледа пролетните планини, протегна се и усмихнат, изпъшка от болка в костите.
— Ох, Гюлсаръ, здравата ме изпотрепа вчера. Какво? Измръзна ли? Виж ти как си изпати!
Той потупа раванлията по шията и започна да му говори нещо добро и смешно. Откъде можеше да знае Гюлсаръ какво му говори човекът? А Танабай казваше:
— Не се сърди, приятелю, не може вечно без работа да живееш. Ще свикнеш, всичко ще се оправи. А дето се измъчи, знай, че без това не може. В живота, братко, трябва да си подкован… Затова пък после няма да се прекланяш пред всеки срещнат камък по пътя. Огладня ли, а? Жаден си, знам…
Той поведе раванлията към реката. Свали юздата, предпазливо изваждайки мундщука от изранената му уста. Гюлсаръ разтреперан се спусна към водата. Очите го заболяха от студ. Ах, колко вкусна беше водата и колко благодарен беше за това на човека!
Ето така! Скоро толкова свикна със седлото, че почти не изпитваше никакво притеснение от него. Леко и радостно му беше да носи върху себе си ездача. Стопанинът винаги го сдържаше, но Гюлсаръ се втурваше напред по пътищата с отмерената ситна стъпка на равана. Научи се да върви със седлото така стремително и равно, че хората ахваха.
— Сложи върху гърба му кофа с вода, нито капчица няма да разлее.
А предишният пастир, старчето Торгой, каза на Танабай:
— Благодаря ти, хубаво си го обяздил. Сега ще видиш как ще изгрее звездата на твоя раванлия!
Колелата на старата каруца бавно скрибуцаха по пустия път. От време на време скрибуцането секваше. Раванлията спираше изнемощял. И тогава, в настъпилата мъртва тишина, чуваше как силно отекваха в ушите ударите на сърцето му: тум-туп, тум-туп, тум-туп…
Старият Танабай изчакваше, докато конят си поеме дъх, после отново хващаше поводите:
— Хайде, Гюлсаръ, хайде!
Така се мъкнаха час и половина, докато раванлията не спря съвсем. Не можеше вече да тегли каруцата. Танабай отново се засуети, разтича се около него:
— Какво правиш, Гюлсаръ? Погледни, стъмни се вече!
Но конят не го разбираше. Той стоеше във впряга, въртеше главата си, чиято тежест не можеше да издържа, и се олюляваше. В ушите му продължаваха да отекват оглушителните удари на сърцето: тум-туп, тум-туп, тум-туп…
— Прощавай, Гюлсаръ промълви Танабай, веднага трябваше да се сетя, по дяволите и каруцата, и сбруята, само теб да те закарам в къщи.
Той хвърли кожуха на земята и започна бързо да разпряга коня. Изкара го от стръките, издърпа хамута през главата му и метна сбруята в каруцата.
— Ха така — каза той, облече кожуха и погледна разпрегнатия раванлия. Без хамут, без сбруя, с много голяма глава, конят стоеше посред студената вечерна степ като призрак. — Боже, на какво си заприличал, Гюлсаръ — прошепна Танабай. — Ако можеше сега да те види Торгой, щеше да се обърне в гроба си…
Той хвана раванлията за поводите и те отново тръгнаха бавно по пътя. Старият кон и старият човек. Зад тях остана захвърлената каруца, а напред, на запад, над пътя се спущаше тъмновиолетовият мрак. Нощта безшумно се стелеше над степта, покриваше планините, заличаваше хоризонта.
Танабай вървеше, спомняше си всичко, което го свързваше с раванлията през дългите години, и с горчива насмешка си мислеше за хората: „Всички сме такива. Сещаме се един за друг към края на живота си, когато някой се разболее тежко или умре. Тогава изведнаж на всички ни става ясно кого сме загубили, какъв е бил, с какво е бил прочут, какви дела е извършил. А какво остава за едно безсловесно животно! Кого ли не е носил върху себе си Гюлсаръ. Кой ли не го е яздил! А като остаря, всички го забравиха. Сега върви и едва влачи крака. А какъв кон беше!…“
И той отново си припомняше и се чудеше колко отдавна не се е връщал в мислите си към миналото. Всичко, което е било някога, оживя в паметта му. Оказа се, че нищо не изчезва безследно. По-рано той просто малко мислеше за миналото или, по-точно, не си позволяваше да мисли. А сега, след разговора със сина и снахата, кретайки по нощния път с издъхващия в поводите раванлия, той се обърна към изживените години с болка и скръб и те оживяха пред него.
Така вървеше той, потънал в мисли, а раванлията се тътреше зад него и все повече и повече дърпаше поводите. Когато ръката на стареца изтръпваше, той преместваше поводите на другото рамо и отново теглеше раванлията след себе си. После му стана трудно и остави раванлията да си почине. Размисли и свали юлара от главата му.
— Върви напред, върви както можеш. Аз ще съм зад теб, няма да те оставя — каза той. — Хайде, върви полека.
Сега раванлията вървеше отпред, а Танабай зад него, метнал юларя през рамо. Той никога няма да хвърли юлара. Когато Гюлсаръ спираше, Танабай го изчакваше, докато събере сили, и те отново тръгваха по пътя. Старият кон и старият човек.
Танабай тъжно се усмихна, като си спомни как по същия тоя път летеше на времето с Гюлсаръ, а прахта се развяваше зад тях като опашка. Овчарите казваха, че по тая прах могат да познаят от много километри бягането на раванлията. Прахта изпод копитата минаваше като черта през степта, оставяше бяла, лъкатушна следа и в тихо време увисваше над пътя като дим от реактивен самолет. В такива моменти някой овчар заставаше с ръка над очите и си казваше: „Това е той, Гюлсаръ!“ — и със завист си мислеше за щастливеца, който летеше на тоя кон и горещият вятър пареше лицето му. Голяма чест е за един киргиз, когато под него препуска такъв славен раванлия.
Колко председатели на колхоза беше преживял Гюлсаръ! Имаше разни: умни и опърничави, честни и нечестни, но всички до един яздеха раванлията от първия до последния ден на своята власт. „Къде ли са те сега? Спомнят ли си понякога за Гюлсаръ, който ги носеше от сутрин до вечер?“ — мислеше си Танабай.
Най-сетне минаха отвъд дола. Тук отново спряха. Раванлията понечи да свие крака, за да легне на земята, но Танабай не му позволи. След това за нищо на света нямаше да може да го вдигне.
— Ставай, ставай! — развика се той и удари коня с юлара по главата. Ядосан на себе си, че го удари, той продължаваше да крещи: — Ама ти не разбираш ли? Да не си решил да умираш? Няма да те дам! Няма да ти позволя! Ставай, ставай, ставай! — и дърпаше коня за гривата.
Гюлсаръ с мъка изправи крака, тежко изстена. Макар че беше тъмно, Танабай не посмя да погледне коня в очите. Той го помилва, опипа го, после опря ухо до лявата му страна. Там, в гърдите на коня, задавяйки се, бумтеше сърцето му като мелнично колело във водорасли. Той стоя така дълго, наведен до коня, докато не го заболя кръстът. После се изправи, поклати глава, въздъхна и реши, че май ще се наложи да рискува, да завие зад моста, да се отбие от шосето и да тръгне по пътечката, която минава покрай дола. Пътечката водеше към планината и по нея можеше по-бързо да се стигне в къщи. Наистина нощем можеше лесно да се заблудят, но Танабай разчиташе на себе си, той отдавна познаваше тия места. Само конят да издържи.
Докато старецът мислеше за това, в далечината светнаха фарове на кола. Светлините внезапно изплуваха от мрака като чифт ярки кълба и започнаха бързо да се приближават, опипвайки пред себе си пътя с дългите, люлеещи се лъчи. Танабай и раванлията стояха до моста. Колата с нищо не можеше да им помогне, но въпреки това Танабай я чакаше. Чакаше я просто така, без да знае защо. „Най-сетне една се зададе“ — помисли си той, доволен, че на пътя се появиха хора. Фаровете на камиона го шибнаха по очите със силния сноп светлина и той ги прикри с ръка.
Двамата души, които бяха в кабината на камиона, с учудване гледаха стария човек до моста и застаналата до него мършава кранта, без седло, без юзда, сякаш това не беше кон, а куче, тръгнало след човека. За миг светлият поток озари стареца и коня с бяло сияние и те изведнъж се превърнаха в бели, безплътни очертания.
— Чудно, какво прави тука посред нощ? — каза седналият до шофьора момък с ушанка.
— Това е оня, неговата каруца е там — поясни шофьорът и спря камиона. — Какво има, старче? — викна той, като се подаде от кабината. — Ти ли си оставил каруцата на пътя?
— Аз — отвърна Танабай.
— Аха. Гледаме една бричка на пътя, а наоколо няма никого. Искахме да вземем сбруята, ама не я бива.
Танабай нищо не каза.
Шофьорът слезе от камиона, направи няколко крачки, лъхна стареца на водка и започна да пикае на пътя.
— Какво се е случило? — попита той, като се обърна към него.
— Конят не издържа. Лошо му стана, пък и стар е вече.
— М-м. Накъде си?
— В къщи. В Саръгоуския проход.
— Фюю — подсвирна шофьорът. — В планината ли? Не сме нататък. Ако искаш, можеш да се качиш на камиона, ще те откарам до совхоза и оттам утре ще си отидеш.
— Благодаря. Аз съм с коня.
— С тая мърша ли? Я го остави на кучетата, бутни го в дола и край — ще го изкълват враните. Ако искаш, ще ти помогнем.
— Тръгвай — мрачно процеди през зъби Танабай.
— Е, както искаш — подсмихна се шофьорът и като затваряше вратата, подхвърли на човека в кабината: — Побъркан старец!
Камионът потегли, повличайки след себе си мътния поток светлина. Мостът над дола тежко изскърца, осветен от тъмночервените светлини на стоповете.
— Защо се присмиваш на човека? Ами ако на тебе ти се беше случило? — каза момъкът с ушанката, когато минаха моста.
— Глупости!… — Шофьорът се прозя и завъртя волана. — На мене какво ли не ми се е случвало… Казах му какво да направи. Чудо голямо, някаква си кранта. Остатъци от миналото. Сега, братко, техниката е начело на всичко. Навсякъде — техника. И по време на война. А на такива старци и коне краят им е дошъл.
— Животно си ти! — каза момъкът.
— Плюя аз на тия работи — отвърна шофьорът.
Когато камионът се скри, когато нощта отново погълна всичко наоколо и очите отново свикнаха с тъмнината, Танабай подкара раванлията:
— Хайде, тръгваме, дий-й! Върви де!
Минаха моста и той свърна от шосето. Сега бавно се движеха по пътеката, която едва-едва се виждаше в тъмнината над дола. Луната леко надничаше зад планините, звездите я чакаха да изгрее и студено блещукаха в студеното небе.
През оная година, когато Гюлсаръ бе обязден и обучен, табуните късно се прибраха от есенната паша. Есента се задържа повече от обикновено, а зимата се случи мека, често валеше сняг, но не се задържаше, кърма имаше достатъчно. А през пролетта табуните отново слязоха в полите на планината и щом степта се раззелени, спуснаха се надолу.
От войната насам това може би бяха най-хубавите дни в живота на Танабай. Все още сивият кон на старостта го очакваше отвъд превала и макар че бе наблизо, Танабай не слизаше от младия кулест раванлия. Ако беше срещнал този раванлия няколко години по-късно, едва ли би изпитал такова щастие, такава мъжествена възбуда, каквато получаваше от ездата с Гюлсаръ. Да, Танабай нямаше нищо против понякога да се поиздокарва пред хората. И как да не се издокара, яхнал препускащия раванлия! Гюлсаръ добре знаеше това. Особено когато Танабай отиваше в аила през нивите, където по пътя срещаше жени, тръгнали вкупом на работа. Още отдалеч се изправяше на седлото сякаш на пружини и тази възбуда се предаваше и на коня. Гюлсаръ вдигаше опашка почти наравно с гърба си, а гривата със свирене се развяваше от вятъра. Той пръхтеше и леко криволичейки, носеше на гърба си ездача. Жените в бели и червени забрадки заставаха край пътя, до колене в зелената пшеница. Ето те спираха като омагьосани, ето всички наведнъж се обръщат и покрай него се мяркат лица, сияещи усмивки и бели зъби.
— Ей, пастирю! Спри-и-и!
И го сподиряше смехът и последните им думи:
— Внимавай, ще ни паднеш ти, ще те хванем!
И наистина случваше се да го хванат. Преграждаха пътя, уловени за ръка. Ах, какво ставаше тогава! Женорята обичат да се закачат. Смъкваха Танабай от седлото, високо се смееха, пискаха и измъкваха от ръцете му камшика.
— Казвай, кога ще ни донесеш кумис?
— Ние седим тук от сутрин до вечер на полето, а ти се разхождаш с раванлията!
— Че кой ви спира? Станете пастири. Само поръчайте на мъжете си да си потърсят други. Ще замръзнете в планината като шушулки.
— А, така ли? — И отново започваха да го теглят.
Но нито веднъж Танабай не позволи на никого да яхне раванлията. Дори оная жена, която, щом срещнеше, променяше настроението му и той подкарваше раванлията бавно, нито веднъж не се качи на неговия кон. А може би не е искала.
През оная година Танабай бе избран за член на ревизионната комисия. Често се отбиваше в аила и почти всеки път срещаше там оная жена. Често излизаше от управлението ядосан. Гюлсаръ усещаше това по очите, по гласа, по движението на ръцете му. Но щом срещнеше нея, винаги ставаше по-добър.
— Кротко, къде си се разбързал! — шепнеше той, успокоявайки буйния раванлия, и щом се изравнеше с жената, започваше да язди бавно.
Те тихо си приказваха нещо, а понякога просто мълчаха. Гюлсаръ чувствуваше как се смъква тежестта от сърцето на неговия стопанин, как се стопля гласът му, колко нежни стават ръцете му. И затова обичаше да настигат по пътя тая жена.
Откъде можеше да знае конят, че в колхоза се живее тежко, че за трудодните хората почти нищо не получават и че членът на ревизионната комисия Танабай Бакасов разпитва в управлението защо става така и кога най-сетне ще започне такъв живот, че и на държавата да има какво да се даде, и хората да не работят даром.
Една година реколтата беше лоша, нямаше какво да се яде. Друга година дадоха свръхплана пшеница и добитък заради други, та да не се посрами районът. А какво ще бъде по-нататък и на какво могат да разчитат колхозниците, не се знаеше. Времето минаваше, хората вече започнаха да забравят войната, а живееха както по-рано, препитаваха се с онова, което прибираха от градините или се изхитряха да задигнат от полето. Колхозът и пари нямаше. Всичко беше на загуба — и хлябът, и млякото, и месото. Лете животновъдството се разрастваше, а през зимата отиваше на вятъра. Добитъкът умираше от глад и студ. Трябваше бързо да се направят кошари и краварници, бази за фуража, а строителни материали нямаше откъде да вземат и никой не обещаваше да им даде. А пък жилищата в какво се бяха превърнали по време на войната! Строяха само ония, които продаваха на пазара добитък и картофи. Те станаха сила. Намираха си и строителни материали по втория начин.
— Не може така, другари, тука нещо не е в ред. Има някаква пречка — казваше Танабай. — Не вярвам, че така трябва да бъде. Или ние сме отвикнали да работим, или вие неправилно ни ръководите.
— Какво не е в ред? Какво е неправилно? — Счетоводителят му пъхаше листове. — Ето, гледай плановете… Ето какво сме получили, ето какво сме предали, ето ти дебита, ето ти кредита, ето ти баланса. Доходи няма, само загуби. Какво още искаш? Вникни първо в нещата. Само ти си комунист, а ние сме врагове на народа, така ли?
В разговора се намесваха и други. Започваше спор, викове и Танабай седеше, стиснал глава с ръце, и отчаяно си мислеше: какво става? Той се измъчваше заради колхоза не само защото работеше в него. Имаше и други, особени причини. Съществуваха хора, с които Танабай си имаше стари сметки. Той знаеше, че сега те му се присмиват зад гърба, а като го видят, предизвикателно го гледат в очите: „Е, как вървят работите? Може би пак ще започнеш да разкулачваш? Само че сега работата е друга. Ще има да вземаш! Ух, как не можаха да те пречукат на фронта!“
А той им отвръщаше с поглед: „Чакайте, гадове, все пак ще стане така, както ние искаме.“ А тия хора не му бяха чужди. Завареният му брат Кулубай, сега вече старец, преди войната беше седем години на заточение в Сибир. Синовете се бяха метнали на бащата. Люто мразеха Танабай. Пък и защо ли да го обичат! Може и децата им да мразят рода на Танабай. И за това си има причини. Тая работа е стара, но оскърблението живее в хората. Така ли трябваше да постъпят с Кулубай! Не беше ли той просто добър стопанин средняк? А къде ще денеш роднинството? Кулубай е от първата жена, а той е от втората. Но у киргизите такива братя се считаха за роднини. Значи, той беше посегнал и на роднинството. Колко приказки се изприказваха тогава! Сега, разбира се, може да се съди и иначе, а тогава? Мигар не направи това заради колхоза. А трябваше ли? По-рано не се съмняваше, а след войната понякога се разколебаваше. Не беше ли спечелил излишни врагове за себе си и за колхоза!
— Какво си се оклюмал, Танабай, събуди се! — връщаха го към разговора. И отново почваше същото: през зимата трябва да се закара целият тор на гюмето, да се събира от къщите. Колела няма, значи, трябва да се купи дървен материал, железа за обръчи, а с какви пари? Ще дадат ли кредит и срещу какво? Банката на думи не вярва. Старите аръци трябва да се ремонтират, да се прокопаят нови, а това е трудна работа, тежка. През зимата хората не излизат на работа, земята замръзнала, не може копка да направиш… А напролет няма време — сеитба, обагняне, плевене, че и сенокос… А какво да се прави с овцевъдството? Отде да се намерят помещения за разплода? И в кравефермата положението не е по-добро. Покривът е изгнил, фураж няма, доячките не искат да работят. Трепят се от сутрин до вечер, а какво получават? И колко още най-различни грижи и недостиг? Страх те хваща понякога.
И все пак не падаха духом, постоянно обсъждаха тези въпроси на партийни събрания и в управата на колхоза. Председател беше Чоро. Едва по-късно Танабай го оцени. Оказа се, че е по-лесно да се критикува. Танабай отговаряше за табун коне, а Чоро — за всичко и за всички в колхоза. Да, твърд човек беше Чоро. Когато мислеха, че всичко се разпада, когато му тропаха по масата в района и го дърпаха за ревера в колхоза, Чоро не падна духом. На негово място Танабай или щеше да се побърка, или да се самоубие. А Чоро въпреки всичко задържа стопанството. Устоя докрай, докато сърцето му съвсем отслабна, а и подир това поработи две години като партиен секретар. Умееше да убеждава, да говори с хората. Така ставаше, че щом Танабай го чуеше какво приказва, отново започваше да вярва, че всичко ще се оправи, че в края на краищата ще стане така, както бяха мечтали в началото. Само веднъж се разклати вярата му в Чоро, но и за това повече той си бе виновен…
Раванлията не знаеше какво става в душата на Танабай, когато той излизаше от управата със зъл поглед, смръщил вежди, когато тежко сядаше на седлото и рязко дърпаше поводите. Но той усещаше, че на стопанина му е много зле. И макар че Танабай никога не го беше бил, в такива моменти раванлията се страхуваше от него. А щом видеше на пътя оная жена, конят вече знаеше, че сега на стопанина му ще стане по-леко, че той ще стане по-добър, ще дръпне юздите и ще заговори с нея тихо, а ръцете й ще опипват гривата на коня и ще го милват по шията. Нито един човек нямаше толкова нежни ръце! Чудни бяха тия ръце, гъвкави и чувствителни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. И никой на тоя свят нямаше такива очи като тая жена. Танабай разговаряше наведен над нея, а тя ту се усмихваше, ту се мръщеше, поклащаше глава, когато не се съгласяваше с нещо, и в очите й се преливаха светлини и сенки като камъните на бърз ручей в лунна нощ. Когато си тръгваше, тя се обръщаше и пак поклащаше глава.
След това Танабай яздеше замислен. Отпущаше поводите и раванлията вървеше така, както си искаше. Свободно, в ритъма на пътническия трот. Сякаш стопанинът не беше на седлото, сякаш и той, и конят съществуваха всеки за себе си. И песента се пораждаше от само себе си. Тихо, с неясни думи, под равномерния тропот на раванлията, Танабай тананикаше за страданията на отдавна живели хора. А конят избираше познатата пътечка и го носеше през степта, отвъд реката, към табуните.
На Гюлсаръ му харесваше, когато стопанинът му беше в такова настроение. Посвоему обичаше тая жена. Познаваше фигурата й, походката й, дори долавяше със своя тънък нюх някакъв странен, чудноват мирис на непозната трева, който лъхаше от нея. Това беше карамфил. Тя носеше гердан от карамфил.
— Гледай колко те обича, Бюбюжан — казваше й Танабай. — Я го помилвай, помилвай го пак. Гледай го как се е закротил. Също като теле! А в табуните сега от него мира няма. Само го пусни на воля! Заяжда се с жребците като куче. Затова го яздя, страхувам се да не го осакатят. Младо е още.
— Да, той ме обича — отвръщаше тя, като си мислеше за нещо.
— Искаш да кажеш, че другите не те обичат, така ли?
— Аз не за това. Аз съм си взела своето. Жал ми е за тебе.
— Защо пък?
— Ти не си такъв човек, после ще ти бъде тежко.
— А на тебе?
— Какво на мене? Аз съм вдовица, войншика жена. А ти…
— Аз съм член на ревизионната комисия. На, срещнах те и сега си изяснявам някои факти — опитваше се да се шегува Танабай.
— Ти нещо много често започна да си изясняваш фактите. Внимавай!
— Какво общо имам аз с тебе? Аз вървя и ти вървиш.
— Аз вървя по своя път. Нашите пътища са различни. Хайде сбогом. Нямам време.
— Слушай, Бюбюжан!
— Какво? Не бива, Танабай. Защо ти е? Че ти си умен човек. На мене и без това ми е тежко.
— Та аз враг ли съм ти?
— Ти сам на себе си си враг.
— Как да го разбирам?
— Както искаш.
Тя си отиваше, а Танабай яздеше по улиците на селото уж по работа, завиваше към мелницата или към училището и след като направеше кръг, се връщаше, за да погледне макар и отдалеч как тя ще излезе от къщата на свекърва си, където оставяше дъщеричката си, докато е на работа, и как ще си тръгне към къщи, накрай аила, повела момиченцето за ръка. Всичко в нея му беше безкрайно скъпо: и начинът, по който вървеше, стараейки се да не поглежда към него, и бялото й лице под тъмната забрадка, и момиченцето й, и кученцето, което тичаше подире им.
Накрая тя изчезваше в своя двор и той продължаваше пътя си, като си представяше как тя ще отвори вратата на празната къща, как ще съблече износената ватенка и ще изтича по рокля за вода, ще запали огъня в огнището, ще умие и нахрани дъщеричката, ще прибере кравата от стадото и през нощта ще лежи сама в тъмната, безшумна къща и ще убеждава себе си и него, че те не може да се обичат, защото той е семеен човек, че на неговите години е смешно човек да се влюбва, че всичко е до време, че жена му е добра и не заслужава мъжът й да страда по друга.
От тия мисли Танабай се чувствуваше зле. „Значи, такава ми била орисията“ — мислеше си той и гледаше синкавата далечина отвъд реката, пееше старинни песни, забравил всичко на света — и работа, и колхоз, и грижи за децата, и приятели, и неприятели, и заварения си брат Кулубай, с когото не си говореха от много години, и войната, която току му се присънва и го облива със студена пот, — забравяше всичко, с което живееше. Танабай не забелязваше, че конят минава през плитчината на реката, че излиза на отвъдния бряг и отново тръгва на път. И чак когато, усетил близостта на табуна, раванлията ускоряваше крачка, Танабай идваше на себе си.
— Тпуррр, Гюлсаръ, къде си се разбързал! — сепваше се той и дръпваше поводите.
Но въпреки всичко тези дни бяха прекрасни и за него, и за раванлията. Славата на състезателния кон и славата на футболиста си приличат. Довчерашният малчуган, гонил топките по дворищата, изведнъж става любимец на всички, обект на разговори на запалянковците и за възторга на тълпата. И колкото повече време минава, толкова повече расте неговата слава, докато вкарва голове. После постепенно слиза от сцената и изцяло бива забравен. И първи го забравят ония, които най-много са се възхищавали от него. На мястото на големия футболист идва друг. Такъв е и пътят на славата на състезателния кон. Той е прочут, докато е непобедим в състезанията. Единствената разлика е може би в това, че на коня никой не завижда. Конете не умеят да завиждат, а хората, слава богу, още не са се научили да завиждат на конете. Макар че пътищата на завистта са неведоми, има случаи, когато, за да причинят зло на човека, завистливците забиват гвоздей в копитото на коня. Ах, тази черна завист!… Но да не говорим за нея…
Предсказанието на стария Торгой се сбъдна. През оная есен изгря звездата на раванлията. Вече всички знаеха за него, и старо, и младо: „Гюлсаръ!“, „Раванлията на Танабай!“, „Гордостта на аила!“
А мърлявите хлапета, които още не можеха да казват „р“, тичаха по прашната улица, подражаваха на неговия раван и се надвикваха: „Аз съм Гюлсалъ… Не, аз съм Гюлсалъ… Мамо, кажи, че аз съм Гюлсалъ… Дий, напред! Аз съм Гюлсалъ…“
Какво значи слава и каква голяма сила има тя, раванлията разбра на първите големи състезания. Това стана на Първи май.
След митинга на голямата поляна край реката започнаха игрите. Отвсякъде се насъбраха и надойдоха маса хора. Пристигнаха и от съседния колхоз, от планините и дори от Казахстан. Казахите показваха своите коне.
След войната това бе първият голям празник.
Още от сутринта, когато Танабай оседлаваше раванлията и най-старателно проверяваше ремъците и здравината на стремената, Гюлсаръ почувствува по блясъка в неговите очи и треперенето на ръцете му приближаването на нещо необикновено. Стопанинът му много се вълнуваше.
— Гледай да не ме изложиш, Гюлсаръ — шепнеше той, като разресваше гривата на коня. — Ти не трябва да се опозориш, чуваш ли? То си е наше право, чуваш ли?
Очакването на нещо необикновено се чувствуваше в самия въздух, във възбудените гласове и шетнята на хората. В съседните станове пастирите оседлаваха конете си. Момченцата бяха яхнали конете и с викове се носеха наоколо. После пастирите се събраха всички заедно и тръгнаха към реката.
Гюлсаръ беше смаян от струпаните хора и коне на ливадата. Шум и врява се носеха над реката, над поляната, над могилите край лъката. Очите му се премрежиха от ярките забрадки и рокли, от червените знамена и белите женски тюрбани. Конете бяха в най-хубавите си сбруи. Звънтяха стремена, дрънкаха юзди и сребърните украшения на нагръдниците.
Конете под ездачите, наредени в плътни редици, нетърпеливо пристъпваха, чакаха лекото подръпване на поводите и ровеха земята с копита. В кръга се кипреха старците, които бяха разпоредители на игрите.
Гюлсаръ усещаше как в него все повече нараства напрежението и как цял се налива със сила. Струваше му се, че в него се е вселил някакъв огнен дух и за да се освободи, трябва по-скоро да се втурне в кръга и да препусне.
Когато разпоредителите дадоха знак да влязат в кръга и Танабай поотпусна поводите, раванлията го изнесе точно на средата, започна да се върти, без да знае още накъде да се устреми. По редиците премина шепот: „Гюлсаръ! Гюлсаръ!“
В кръга влязоха всички, които имаха желание да вземат участие в голямата байга. Насъбраха се петдесет души ездачи.
— Поискайте благословия от народа! — тържествено провъзгласи главният разпоредител на игрите.
Ездачите с бръснати глави, със здраво завързани ленти на челата тръгнаха покрай редиците, вдигнали ръце с разперени пръсти, и от единия до другия край се чу въздишка: „Оомиин!“ и стотици ръце се вдигнаха към челата и се спуснаха по лицата като потоци падаща вода.
След това ездачите тръгнаха в тръс към старта, който беше сред полето на девет километра оттук.
През това време започваха игрите в кръга. Борба между ездачи и пешеходци, свличане от седлата, вдигане на монети от движение и други състезания. Всичко това беше само встъпление. Главното започваше там, накъдето се отправяха ездачите.
Гюлсаръ се горещеше по пътя. Той не разбираше защо стопанинът му го задържа. Наоколо лудуваха и се кипреха други коне. И от това, че те бяха много и всички искаха да препускат, раванлията се ядосваше и трепереше от нетърпение.
Най-сетне всички се строиха на старта в една редица, глава до глава, разпоредителят направи преглед от край до край и вдигна бяла кърпа. Всички замряха, възбудени и настръхнали. Ръката размаха кърпата. Конете се втурнаха и заедно с всички, обзет от порива, напред се втурна и Гюлсаръ. Земята загърмя като барабан под лавината от копита, вдигна се прах. Под виковете и крясъците на ездачите конете вкупом се понесоха в бесен кариер. Само Гюлсаръ, който не умееше да галопира, бягаше в раван. В това беше и неговата сила, и неговата слабост.
Отначало всички препускаха заедно, но само след няколко минути се пръснаха. Гюлсаръ не виждаше това. По муцуната го шибаше горещ чакъл и буци суха глина, а наоколо препускаха коне, викаха ездачи, свистяха камшици и се виеше прах. Прахта беше като облак и летеше над земята. Силно миришеше на пот, кремък и млад стъпкан пелин.
Така беше почти до половината път. Напред се носеха с недостижима за раванлията скорост около десетина коне. Встрани беше тихо. Шумът на изоставащите заглъхваше, но това, че напред вървяха други и че поводите не му даваха пълна свобода, го разяряваше. Притъмняваше му от яда и вятъра, пътят стремително се изплъзваше под краката му, слънцето се търкаляше срещу него, падайки от небето като огнено кълбо. Изби го гореща пот и колкото повече се изпотяваше, толкова по-лек ставаше.
И ето че настъпи момент, когато конете започваха да се уморяват и постепенно да забавят своя бяг. А раванлията тъкмо сега беше в разгара на силите си. „Дий, Гюлсаръ, дий!“ — чу той гласа на своя стопанин и слънцето още по-бързо се затъркаля срещу него. Едни след други се мяркаха настигнатите и отминати изкривени от ярост лица на ездачите, вдигнатите във въздуха камшици и озъбените пръхтящи муцуни на конете. Изведнъж властта на юздите изчезна и Гюлсаръ вече не усещаше нито седлото, нито ездача, в него бушуваше само огненият дух на надбягването.
Но въпреки това напред се носеха един до друг два коня. Тъмносив и червеникав. И двамата не си отстъпваха, препускаха, шибани от виковете и камшиците на ездачите. Това бяха силни състезателни коне. Гюлсаръ дълго ги гони и най-сетне на баира ги надмина. Той скочи на възвишението, сякаш то бе гребен на голяма вълна, и за миг увисна като в полет и стана безтегловен. Дъхът му секна, слънцето още по-силно го удари в очите и той стремително се спусна надолу по пътя, но скоро чу зад себе си тропота на настигащите го копита. Тъмносивият и червеникавият кон искаха реванш. Те се приближиха от двете му страни и вече не изоставаха нито на крачка от него.
Препускаха тримата, опрели глава до глава, слети в едно-единствено движение. На Гюлсаръ се струваше, че изобщо не бягат, че всички са просто застинали в някакво страшно вцепенение и безмълвие. Дори можеше да се види изразът в очите на съседите, техните напрегнати, проточени шии, захапаните мундщуци, юларите и поводите. Тъмносивият гледаше свирепо и упорито, а червеникавият се вълнуваше, неговият поглед неуверено блуждаеше встрани. Тъкмо той започна пръв да изостава. Отначало се скри виновният му, блуждаещ поглед, после остана назад муцуната с разширените ноздри и той изчезна. А тъмносивият изоставаше мъчително и дълго. Той бавно умираше в движение, постепенно погледът му ставаше стъклен от безсилна злоба. Така си и отиде, без да се признае за победен.
Когато съперниците изостанаха, Гюлсаръ сякаш по-леко задиша. А напред вече се сребрееше завоят на реката, ливадата се зеленееше и оттам се чуваше далечен рев на човешки гласове. Най-големите запалянковци чакаха на пътя. Със свирене и викове те препускаха встрани. И тогава раванлията изведнъж почувствува, че губи сили. Разстоянието си казваше думата. Какво ставаше там зад него, настигаха ли го, или не, Гюлсаръ не знаеше. Беше му невъзможно да бяга, силите го напущаха.
Но там напред викаше и се люшкаше огромна тълпа и като два ръкава на река срещу тях потекоха конници и пешеходци, а виковете ставаха все по-високи и по-силни. Изведнъж той ясно чу: „Гюлсаръ! Гюлсаръ! Гюлсаръ!…“, и побирайки в себе си тези викове, възгласи и вопли, вдъхнал ги като въздух, раванлията с нова сила се устреми напред. Ах, хора, хора! Какво ли не можете вие!…
Сред нестихващия шум и ликуващи викове Гюлсаръ мина през кънтящия коридор от посрещачи и като забавяше крачка, описа кръг по ливадата.
Но това още не беше всичко. Сега и той, и стопанинът му не принадлежаха на себе си. Когато раванлията малко си почина и се успокои, хората се отдръпнаха и образуваха кръг около победителя. И отново нададоха викове: „Гюлсаръ! Гюлсаръ! Гюлсаръ!“ А заедно с него гърмеше и името на неговия стопанин: „Танабай! Танабай! Танабай!“
И хората отново извършиха някакво чудо с раванлията. Горд и стремителен, той стъпи на арената с високо вдигната глава, с пламтящи очи. Опиянен от въздуха на славата, Гюлсаръ мина с танцова стъпка, наклонен малко встрани, като се стремеше отново да препусне. Той знаеше, че е красив, силен и прочут.
Танабай обходи хората с разперени ръце на победител и отново от единия до другия край прошумя въздишката на благословията: „Оомиин!“ И отново стотици ръце се вдигнаха към челата и се спуснаха по лицата като потоци падаща вода.
И тогава сред многото лица раванлията изведнъж, видя оная жена. Той веднага я позна, когато тя спускаше ръка по лицето си, макар че този път не беше с тъмна, а с бяла забрадка. Тя стоеше в първия ред на тълпата, щастлива и радостна, не откъсваше поглед от тях и ги гледаше със сияещи очи, като камъни в бърз слънчев ручей. Гюлсаръ както обикновено понечи да тръгне към жената, за да постои до нея, а стопанинът му да поговори и тя да попипа гривата му, да помилва шията му със своите чудни ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. Но Танабай, кой знае защо, дърпаше поводите, насочваше го встрани, а раванлията се извиваше и се стремеше към нея и не можеше да го разбере. Нима стопанинът му не виждаше, че тук стои оная жена, с която той трябваше непременно да поговори?
И вторият ден, втори май, също беше ден на Гюлсаръ. Този път след пладне в степното урочище се разиграваше битката с козела — своеобразен конен футбол, в който вместо топка си служат с обезглавения труп на козел. Козелът е удобен, защото косъмът му е дълъг, здрав и може да се подхване, когато човек е на коня, за крака или за козината.
И отново степта бе огласена от древни викове, отново като барабан загърмя земята. Лавина от запалянковци с възгласи и вопли се мяташе около играчите. И отново герой на деня беше Гюлсаръ. Този път вече, окръжен от ореола на славата, той веднага стана най-силната фигура в играта. Но Танабай го пазеше за финала, за аламан-байгата, когато щяха да разрешат свободна схватка: който е сръчен и бърз, той ще отнесе козела в своя аил. Всички очакваха аламан-байгата, защото това бе апотеоз на състезанието и при това всеки ездач имаше право да вземе участие в нея. Всеки искаше да опита щастието си.
А майското слънце през това време бавно се спускаше над далечната казахска земя. То беше като жълтък, изпъкнало и гъсто. Човек можеше да го гледа, без да присвива очи.
Чак до вечерта препускаха киргизите и казахите, увисвайки от седлата, подхващаха в движение трупа на козела, дърпаха го един от друг, струпваха се накуп, вдигаха врява и отново се пръсваха с викове из полето.
И едва когато по степта затичаха дълги, пъстри сенки, старците най-сетне разрешиха да започне аламан-байгата. Козелът беше хвърлен в кръга. „Аламан!“…
От всички страни към него се спуснаха ездачи, натрупаха се и всеки се опитваше да вдигне трупа от земята. Но в блъсканицата това не беше толкова лесно. Конете като бесни се въртяха, хапеха се, зъбеха се. Гюлсаръ се измъчваше от това сбиване, жадуваше за простор, но Танабай все не можеше да вземе козела. И изведнъж се чу пронизителен глас: „Дръжте ги, казахите го взеха!“ От въртопа от коне се отскубна един млад казах с раздрана куртка, на кафяв озверял жребец. Той се спусна да бяга, като придържаше с крака си под стремето трупа на козела.
— Дръжте го! Оня кафявия! — развикаха се всички и се втурнаха да го преследват. — По-скоро, Танабай, само ти можеш да го догониш!
Младият казах на кафявия жребец, с клатещия се под стремето козел, бягаше право натам, където аленееше залязващото слънце. На хората им се струваше, че още малко и той стремглаво ще влезе в това пламенно слънце и ще се стопи като червен дим.
Гюлсаръ не разбираше защо Танабай го задържа. Но Танабай знаеше, че трябва да остави казашкия джигит да се откъсне от лавината на ездачите, които го преследваха, да избяга по-далеч от тълпата съселяни, които бързаха да му се притекат на помощ. Ако те успееха да обградят кафявия жребец със стена от конници, тогава нямаше сила на тоя свят, която би могла да изскубне изпуснатата плячка. Можеше да се разчита на някакъв успех само в двубой.
Като изчака малко, Танабай пришпори раванлията с всички сили. Гюлсаръ се прилепи до земята, която се стремеше към слънцето, и тропотът и гласовете зад него изведнъж започнаха да изостават, да се отдалечават, а разстоянието до кафявия жребец ставаше по-късо. Той бягаше с тежък товар и не беше толкова трудно да се настигне. Танабай насочваше раванлията надясно от кафявия жребец. Трупът на козела, стиснат под крака на ездача, висеше от лявата страна на коня. Ето че започнаха да се изравняват. Танабай се наведе от седлото, за да хване козела за крака и да го дръпне към себе си. Но казахът ловко преметна плячката от дясната на лявата страна. А конете се носеха право срещу слънцето. Сега Танабай трябваше малко да изостане и отново да го настигне, за да мине от лявата страна. Мъчно беше да откъсне раванлията от кафявия жребец, но все пак успя да направи и тази маневра. А казахът с разкъсаната куртка пак успя да прехвърли козела от другата страна.
— Юнак! — разпалено извика Танабай.
А конете се носеха все тъй право срещу слънцето.
Повече не биваше да рискува. Танабай притисна раванлията почти плътно до кафявия жребец и легна върху дъгата на седлото на казаха. Казахът се опита да се отскубне, но Танабай не го пускаше. Буйността и гъвкавостта на раванлията му позволяваха почти да лежи върху шията на кафявия жребец. Така той достигна трупа на козела и започна да го дърпа към себе си. Беше му на сгода да действува от дясната страна, пък освен това и двете му ръце бяха свободни. Ето че вече успя, да издърпа козела почти наполовина.
— Дръж се сега, братко казах! — викна Танабай.
— Лъжеш се, съседе, няма да ти го дам! — отвърна казахът.
Започна се схватка с бясно препускане. Вкопчили се един в друг като орли над обща плячка, те цепеха въздуха с викове, ревяха и ръмжаха като зверове, заплашваха се, ръцете им се преплитаха, от ноктите им капеше кръв. А конете, съединени от двубоя на ездачите, летяха озлобени, бързайки да настигнат аленото слънце.
Да бъдат благословени нашите прадеди, които са ни оставили тези мъжки игри за смелите!
Трупът на козела сега беше между тях, те го държаха във въздуха между препускащите коне. Наближаваше развръзката. Мълчаливо, стиснали здраво зъби, напрегнали всичките си сили, теглейки трупа, всеки се стараеше да го притисне под крака си, за да може след това да се отскубне и да избяга. Казахът беше силен. Ръцете му бяха едри, жилави и при това бе много по-млад от Танабай. Но опитът е голямо нещо. Танабай неочаквано освободи десния си крак от стремето, подпря се с него до хълбока на кафявия жребец. Дърпайки козела към себе си, той едновременно отблъскваше с крак коня на съперника и пръстите на казаха бавно се отпуснаха.
— Дръж се! — предупреди го победеният.
От резкия тласък Танабай едва не изхвръкна от седлото. Но все пак се задържа. Ликуващ вик се изтръгна от гърдите му. Той направи остър завой с раванлията и побягна, стиснал под стремето спечеления в честен двубой трофей. А срещу него вече летеше цяла орда от ездачи, които викаха:
— Гюлсаръ! Гюлсаръ спечели!
Голяма група казахи се втурна срещу тях.
— Ойбай, дръж Танабай! Дръж Танабай!
Сега главното беше да ги избегне и да позволи на своите съселяни по-бързо да го заслонят.
Танабай отново направи остър завой и избяга от преследвачите. „Благодаря ти, Гюлсаръ! Благодаря ти, умният ми!“ — благодареше той на раванлията, който долавяше най-малките извивки на неговото тяло и се отклоняваше от преследвачите, мятайки се ту на една, ту на друга страна.
Почти лягайки на земята, раванлията излезе от трудния вираж и тръгна направо. Тогава се зададоха съселяните на Танабай, обградиха го отстрани, закриха тила му и всички заедно, притиснати един до друг, си плюха на петите. Но преследвачите отново се опитаха да им пресекат пътя. Трябваше отново да завиват и отново да бягат. Като ята бързокрили птици, които падат в полета си от крило на крило, по широката степ се носеха орди от ездачи, които бягаха и догонваха. Във въздуха се виеше прах, ехтяха гласове, едни падаха заедно с конете си, други падаха презглава, трети, накуцвайки, догонваха конете си. Но всички до един бяха обхванати от възторга и страстта на състезанието. В игрите никой за нищо не държи сметка. Рискът и смелостта имат една майка…
Слънцето гледаше вече с крайчеца на окото си, мръкваше се, а аламан-байгата все още препускаше, в синята вечерна прохлада, разтърсвайки земята с конските копита. Вече никой не викаше, никой никого не преследваше, но всички продължаваха да препускат, увлечени от страстта на движението. Лавината от коне като тъмна вълна се спущаше от хълм на хълм, завладяна от ритъма на музиката на препускането. Може би затова бяха съсредоточени и мълчаливи лицата на ездачите, може би това породи клокочещите звуци на казахската домбра и киргизкия комуз!…
Наближаваха реката. Тя мътно блесна напред, зад тъмните храсталаци. Оставаше още малко. Отвъд реката играта свършваше, там беше аилът. Танабай и неговото обкръжение все още препускаха вкупом. Гюлсаръ беше в средата като главен кораб под охрана.
Но той вече беше уморен, доста уморен — много труден беше тоя ден. Раванлията капна. Двамата джигити, които препускаха отстрани, го теглеха, не го оставяха да падне. Останалите прикриваха Танабай откъм тила и отстрани. А той бе притиснал с гърдите си трупа на козела, прехвърлен на седлото. Свят му се виеше, едва се държеше на седлото. Ако сега наоколо не бяха ездачите, които го придружаваха, нито той, нито неговият раванлия биха могли да се движат. Навярно така са бягали на времето с плячката, навярно така са спасявали от плен ранения воин.
Ето и реката, ето я поляната, широката чакълеста плитчина. Сега само тя се вижда в мрака.
Ездачите се хвърлиха във водата. Кипна, заклокочи реката. През облаци от пръски и оглушаващо чаткане на копита джигитите измъкнаха раванлията на отвъдния бряг. Край! Победа!
Някой свали трупа на козела от седлото на Танабай и препусна към аила.
Казахите останаха на отвъдния бряг.
— Благодарим ви за играта! — викнаха им киргизите.
— Вървете си със здраве! Ще се срещнем наесен! — отвърнаха те и обърнаха конете си.
Беше съвсем тъмно. Танабай отиде на гости, а раванлията заедно с другите коне стоеше в двора вързан. Никога по-рано Гюлсаръ не се бе изморявал така, може би само през първия ден, когато го обяздваха. Но тогава той беше фиданка в сравнение с това, което бе сега. В къщата се говореше за него.
— Да пием, Танабай, за Гюлсаръ! Ако не беше той, днес нямаше да видим победа.
— Да, кафявият жребец беше силен като лъв, и момъкът беше силен. Ще се прочуе той.
— Вярно е! А на мене и досега ми е пред очите как Гюлсаръ бяга от преследвачите и просто се стеле по земята като трева. Дъхът ми секваше, като го гледах.
— А бе какво ще приказваме, в старо време воините биха правили набези с него. Не е кон, а дулдул[3]!
— Танабай, ти кога се каниш да го пуснеш при кобилите?
— Ами той вече се е разгонил, но още е рано. Идната пролет ще бъде точно навреме. От есента ще го пусна, та да наедрее.
Хората си пийваха и още дълго седяха, разказвайки подробности за аламан-байгата и достойнствата на раванлията, а Гюлсаръ стоеше в двора, потта му изсъхваше и той гризеше мундщука. Предстоеше му гладна почивка до разсъмване. Но гладът не го измъчваше. Плещите го боляха. Краката му сякаш не бяха негови. Копитата му пареха, а в главата му все още звънтеше шумът на аламан-байгата. Все още му се счуваха виковете на преследвачите. От време на време той потръпваше, изпръхтяваше и наостряше уши. Много му се искаше да се потъркаля из тревата, да се освежи, да поскита сред конете на паша. А стопанинът му се бавеше.
Но той скоро излезе, леко залитайки в тъмнината. От него лъхаше на нещо остро и парещо. Рядко се случваше такова нещо. Ще мине една година и раванлията ще има работа с човек, от който постоянно ще лъха тая миризма. И той ще намрази тоя човек и тая гадна миризма.
Танабай се приближи до раванлията, потупа го по врата и пъхна ръка под седлото:
— Поразхлади ли се малко? Уморен ли си? Аз също съм дяволски уморен. А ти не ме гледай накриво. Е, пийнах, но това е в твоя чест. Празник е. Пък и малко пийнах. Знам си мярката аз, имай пред вид. И на фронта си знаех мярката. Стига, Гюлсаръ, не ме гледай така. Ей сега ще си отидем в табуна, ще си починем…
Стопанинът стегна ремъците, поприказва с хората, които излязоха от къщата, всички яхнаха конете и се разотидоха.
Танабай минаваше по заспалите улици на аила. Наоколо беше тихо. Прозорците бяха тъмни. Едва се чуваше бумтенето на трактор в полето. Луната още грееше над планините, в градините се белееха разцъфнали ябълки, някъде пееше славей. Той беше сам в целия аил. Пееше, вслушваше се в песента си, млъкваше и после отново се чуваха неговите трели.
Танабай задържа раванлията.
— Колко е хубаво! — каза той на глас. — И колко е тихо. Само славеят пее. Ти разбираш ли, Гюлсаръ, а? Къде ще разбереш! Ти искаш по-бързо да си идеш в табуна, а аз…
Те отминаха ковачницата, оттук трябваше да излязат на крайната улица покрай реката и оттам в табуна. Но, кой знае защо, стопанинът му тръгна в друга посока. Той яздеше по главната улица и като стигна до края, спря пред двора, където живееше оная жена. Дотича кученцето, което често вървеше с момиченцето, излая и млъкна, като въртеше опашка. Стопанинът му мълчеше, мислеше си за нещо, после въздъхна и нерешително дръпна поводите.
Раванлията тръгна. Танабай зави надолу към реката и като излезе на пътя, пришпори коня. Гюлсаръ искаше по-бързо да стигнат до стана. Тръгнаха през ливадата. Ето я и реката, подковите зачаткаха по брега. Водата беше студена, звънка. И изведнъж по средата на плитчината стопанинът рязко дръпна поводите и обърна коня назад. Гюлсаръ врътна глава, помисли си, че стопанинът му е сбъркал. Те не трябваше да се връщат назад. Колко може да се язди! Но в отговор стопанинът му го шибна с камшика по хълбока. Гюлсаръ не обичаше да го бият. Той раздразнено загриза мундщука, неохотно се подчини и тръгна назад. Отново през поляната, отново по пътя, отново към оня двор.
Пред къщата стопанинът му пак се размърда на седлото, задърпа поводите ту насам, ту натам и не можеше да се разбере какво иска. Спряха пред вратата. Всъщност врата нямаше. От нея бяха останали само разкривени колове. Пак дотича кученцето, излая и млъкна, като въртеше опашка. В къщата беше тихо и тъмно.
Танабай слезе от коня, мина през двора, хванал раванлията за поводите, приближи до прозореца и тихичко почука с пръст по стъклото.
— Кой е? — чу се глас отвътре.
— Аз съм, Бюбюжан, отвори! Чуваш ли, аз съм!
В къщата пламна светлинка и прозорците леко се осветиха.
— Какво има? Откъде толкова късно? — Бюбюжан застана на прага. Тя беше с бяла рокля, с разкопчана якичка, с разпуснати тъмни коси. От нея лъхаше топъл мирис на тяло и на оная чудновата непозната трева.
— Извинявай! — тихо промълви Танабай. — От аламана късно се прибрахме. Уморен съм. А конят съвсем се съсипа. Трябва да си почине, а табунът е далечко, ти знаеш.
Бюбюжан не отговори.
Очите й пламнаха и угаснаха като камъни на дъното на осветен от луната ручей. Раванлията очакваше, че тя ще дойде при него и ще го помилва по шията, но тя не направи това.
— Студено е! — потръпна Бюбюжан. — Е, какво стоиш, влизай, щом е така. Ех, ти, как го измисли — тихо се засмя тя. — А аз се измъчих, докато ти тука тъпчеше с коня. Като момченце.
— Аз ей сега, само да вържа коня.
— Вържи го там, в ъгъла до дувара.
Никога не бяха треперили така ръцете на стопанина му. Той бързаше, като изваждаше мундщука, дълго се мота с ремъците, разхлаби единия, а другия тъй го и забрави.
Отиде заедно с нея и светлината в прозорците скоро угасна.
Не беше свикнал раванлията да стои в чужд двор.
Луната светеше силно. Като вдигна очи над дувара, Гюлсаръ видя нощните планини, които се издигаха нагоре, залени с млечно небесносиньо сияние. Той предеше с уши и се вслушваше. В аръка водата ромолеше. В далечината, някъде в полето, бумтеше същият трактор, а в градините пееше същият самотен славей.
От клоните на съседната ябълка падаха бели цветчета и безшумно се полепваха по главата и гривата на коня.
Развиделяваше се. Раванлията стоеше и тъпчеше на място, премествайки тежестта от единия на другия крак, стоеше търпеливо и чакаше стопанина си. Не знаеше той, че не една нощ ще стои тук.
Танабай излезе на разсъмване и започна да оседлава Гюлсаръ с топлите си ръце. Сега и неговите ръце лъхаха на оная странна миризма на непозната трева.
Бюбюжан излезе да изпроводи Танабай. Притисна се до него и той дълго я целува.
— Избоде ме с мустаците си — прошепна тя. — Бързай, погледни колко е светло. — Тя се обърна, за да си влезе.
— Бюбю, ела тук — повика я Танабай. — Моля ти се, помилвай го, приласкай го — посочи тон раванлията. — Не ни отминавай!
— Ах, забравих — засмя се тя. — Гледай, той целият е в ябълков цвят. — И нареждайки нежни думи, започна да милва коня със своите чудни ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. Отвъд реката стопанинът му запя. Хубаво беше да се върви с песента и Гюлсаръ много искаше по-бързо да стигне до табуна на паша.
Вървеше му на Танабай през тия майски нощи. Тъкмо беше дошъл неговият ред за нощна паша. И раванлията започна някакъв нощен начин на живот. През деня пасеше, почиваше, през нощта стопанинът му закарваше табуна в падината и летеше с него пак там, към оня двор. На разсъмване още по тъмно отново препускаха като конекрадци по незабележимите степни пътеки към конете, които бяха останали в падината. Тук стопанинът му събираше табуна, преброяваше конете и накрая се успокояваше. Тежичко беше на раванлията. Стопанинът му бързаше и на отиване, и на връщане, а да се препуска нощем през степта, не е лесно. Но така искаше стопанинът му.
А Гюлсаръ искаше друго. Ако слушаха неговата воля, той изобщо нямаше да се отделя от табуна. В него зрееше самецът. Засега все още се понасяха с жребеца-водач, но с всеки изминат ден все по-често се сблъскваха, защото им харесваше една и съща кобила. Все по-често, извил шия и вдигнал опашка, той се перчеше пред табуна. Напевно цвилеше, горещеше се и хапеше кобилите по бедрата. А на тях очевидно това им харесваше. Те сами го търсеха и предизвикваха ревността на жребеца-водач. Раванлията здравата си патеше — жребецът беше стар и свиреп побойник. Но по-добре бе да се вълнува и да бяга от водача, отколкото да седи цяла нощ в двора. Тук той страдаше по кобилите. Дълго пристъпваше от крак на крак, удряше с копита и едва тогава се укротяваше. Кой знае колко щяха да продължат тези нощни разходки, ако не беше оня случай…
През оная нощ раванлията както обикновено стоеше в двора, страдаше по табуна, очаквайки стопанина си, и вече започваше да дреме. Поводите бяха вързани високо за гредата под стряхата. Това не му позволяваше да легне — всеки път, когато главата му клюмваше, мундщукът се врязваше в устата му. И все пак той се унасяше в дрямка. Времето беше тежко, облаци закриваха небето.
Както беше задрямал, в полусън, Гюлсаръ изведнъж чу как зашумяха и се разклатиха дърветата, сякаш някой внезапно бе връхлетял и беше започнал да ги блъска и поваля. Вятърът зашиба по двора, издуха и отнесе от въжето прането, събори празното ведро, то започна да се търкаля и да дрънчи. Кученцето заскимтя, замята се, без да знае къде да се скрие. Раванлията сърдито изпръхтя, замря и наостри уши. Вдигнал глава над дувара, той съсредоточено гледаше мъглата, която подозрително надвисваше над степта, отдето прииждаше с бучене нещо страшно. И в следния миг нощта затрещя като повалена гора, чу се гръм, мълнии разкъсваха облаците. Започна да вали като из ведро. Раванлията се дръпна от коневръза, сякаш с бич ударен, и отчаяно зацвили от страх за своя табун. В него се пробуди вековният инстинкт за запазване на рода при опасност. Инстинктът го зовеше там, на помощ. И като обезумял той вдигна бунт против юздите, против въжето, против всичко онова, което здраво го държеше тук. Той започна да се мята, да рови земята с копита и непрекъснато цвилеше с надежда, че ще чуе викове от табуна. Но само бурята свиреше и виеше. Ах, само да можеше да се отскубне от въжето!…
Стопанинът му изскочи по бяла долна риза, след него жената, също в бяло. Те мигом потъмняха от дъжда. По мокрите им лица и изплашените очи пробяга синя светкавица, която освети една част от дома и вратата, блъскана от вятъра.
— Стой! Стой! — завика Танабай на коня, с намерение да го отвърже. Но Гюлсаръ сякаш не го познаваше. Той се хвърли срещу него като звяр, събори с копитата си дувара и непрекъснато се теглеше от въжето. Танабай предпазливо се приближаваше към него, притискайки се до стената, хвърли се напред, прикри с ръце главата си и увисна на юздите.
— Отвързвай го бързо! — викна той на жената.
Тя едва успя да отвърже въжето и раванлията, изправен на задни крака, повлече Танабай из двора.
— Бързо камшика!
Бюбюжан се затича да вземе камшика.
— Стой! Стой! Ще те убия! — викаше Танабай и с настървение шибаше коня по муцуната с камшика. Той трябваше да го яхне, трябваше веднага да отиде в табуна. Какво ли става там? Къде е отнесъл ураганът конете?
Но и раванлията също трябваше да бъде в табуна. Незабавно, веднага да отиде там, където го зовеше в тоя страшен час могъщата власт на инстинкта. Ето защо той цвилеше, изправяше се на задни крака, ето защо се стремеше да се отскубне оттук. А дъждът се лееше като из ведро, бурята бушуваше, разтърсваше с грохот нощта, която се мяташе в светкавици.
— Дръж! — заповяда Танабай на Бюбюжан и когато тя се хвана за юздите, той скочи върху коня. Още не беше успял да го възседне, само се вкопчи в гривата му, а Гюлсаръ вече побягна от двора, събори и повлече жената през локвата.
Гюлсаръ летеше през бурната нощ, през шибащия порой, намирайки пътя само по усет, без да се подчинява нито на юздите, нито на камшика, нито на гласа. Той пренесе безвластния си стопанин през бушуващата река, през грохота на водата и гръмотевиците, през храсталака, през ровове и дерета, неудържимо препускайки напред. Никога по-рано, нито на големите състезания, нито на аламан-байгата, Гюлсаръ не бе препускал така, както през оная ураганна нощ.
Танабай не помнеше как и къде го носеше неговият обезумял раванлия. Дъждът беше като горещ пламък, обхванал лицето и тялото му. Една-единствена мисъл бе заседнала в мозъка му: „Какво става с табуна? Къде са сега конете? Не дай боже да побегнат към низината, към железопътната линия! Това щеше да бъде провал. Помогни ми, аллах, помогни ми! Помогнете ми, арбаки[4], къде сте! Дръж се, Гюлсаръ, дръж се! Откарай ме в степта. Там, там, при табуна!“
А в степта се люлееха бели зарници, осветявайки нощта с бял пламък. И отново настъпваше мрак, бурята вилнееше, вятърът шибаше дъжда.
Ту ставаше светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно…
Раванлията се изправяше на задните крака и цвилеше, широко разтворил уста. Той викаше, той зовеше, търсеше, чакаше. „Къде сте? Къде сте? Обадете се!“ В отговор небето гърмеше и той отново препускаше, отново започваше да търси, отново се втурваше в бурята…
Ту ставаше светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно…
Бурята стихна чак на сутринта. Облаците постепенно се разпръснаха, но гръмотевиците все още не стихваха — на изток гърмеше, клокочеше, тътнеше… Над изтерзаната земя се вдигаше пара.
Наоколо пастири търсеха конете в околностите и събираха ония, които се бяха отклонили от табуна.
А Танабай го търсеше жена му. По-право не го търсеше, а го чакаше. Още през нощта тя яхна коня и препусна към съседите, за да помогне на мъжа си. Намериха табуна, удържаха го. А Танабай го нямаше. Мислеха, че се е заблудил. Но тя знаеше, че не се е заблудил. И когато момченцето на съседите радостно възкликна: „Ето го, Джайдар-апа, ето го, идва!“ и се втурна да го посрещне, Джайдар не мръдна от мястото си. Тя мълчаливо гледаше от коня как се връща блудният й мъж.
Мълчалив и страшен беше Танабай, по мокра долна риза, без шапка, яхнал уморения си раванлия. Гюлсаръ куцаше с десния крак.
— А ние ви търсим — радостно каза дотичалото момченце. — Джайдар-апа беше започнала да се тревожи…
Ех, дете, дете…
— Заблудих се — смънка Танабай.
Така той се срещна с жена си. Нищо не си казаха. А когато момченцето отиде да изкара табуна от дерето, жена му тихо промълви:
— Ти дори не си могъл да се облечеш. Добре поне, че си с гащи и ботуши. Как не те е срам? Та вече не си млад. Децата ти пораснаха, а ти…
Танабай мълчеше. Какво можеше да каже?
През това време момченцето докара табуна. Всички коне и жребци бяха живи и здрави.
— Хайде да си вървим в къщи, Алтаке — повика го Джайдар. — И ние, и вие днес имате работа до гуша. Вятърът събори юртите. Хайде да отидем да ги вдигаме.
А на Танабай тя само каза шепнешком:
— Ти почакай тука. Ще ти донеса да хапнеш и да се облечеш. Как ще се покажеш такъв пред хората.
— Долу ще бъда — кимна Танабай.
Те си тръгнаха, Танабай подкара табуна на паша. Дълго го водеше, слънцето вече грееше, беше топло. Степта бе влажна, жива. Замириса на дъжд и млада трева.
Конете с бавен тръс минаваха през скатовете, през деретата и излязоха на пасището. И тук, пред очите на Танабай, сякаш се откри друг свят. Хоризонтът беше далече, забулен от бели облаци. Небето бе просторно, високо и чисто. И много далече оттука, в степта, димеше влак.
Танабай слезе от коня, тръгна по тревата. Наблизо излетя чучулига, вдигна се високо и запя. Танабай вървеше с наведена глава и изведнъж се просна на земята.
Гюлсаръ не беше виждал никога стопанина си в такова положение. Той лежеше по корем и раменете му се разтърсваха от ридания. Плачеше от срам и мъка. Знаеше, че е загубил щастието, което бе дошло при него за последен път в живота му. А чучулигата пееше ли, пееше.
След един ден табуните поеха към планината, сега те трябваше да се върнат тук едва на другата година, в ранна пролет. Катунът вървеше покрай реката, през лъката, покрай аила. Вървяха стада овци и табуни. Вървяха, натоварени с покъщнина, камили и коне, жените и децата яздеха, след тях тичаха рошави кучета. Въздухът се огласяше от глъчка, викове, цвилене, блеене…
Танабай водеше своя табун през голямото пасбище, после през хълмовете, където доскоро хората вдигаха врява на празника, и все се мъчеше да не гледа към аила. И когато Гюлсаръ изведнъж пое нататък, към оня двор накрай аила, той получи за това удар с камшик. Тъй и не се отбиха при оная жена с чудните ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила, със звезда на челото.
Табунът дружно препускаше.
Гюлсаръ искаше стопанинът му да пее, но той не пееше. Аилът остана зад тях. Сбогом, аил, напред са планините, довиждане, степ, до идната пролет. Напред са планините.
Наближаваше полунощ. Гюлсаръ вече не можеше да върви. Дотук, до дола, някак си изкрета, спирайки десетки пъти, но да мине през дола не можеше. Старият Танабай разбра, че няма право да иска повече от коня. Гюлсаръ стенеше мъчително, стенеше като човек. И когато се приготви да легне, Танабай не му попречи.
Легнал на студената земя, раванлията продължаваше да стене и да върти глава. Беше му студено, целият трепереше. Танабай свали кожуха си и покри гърба на коня.
— Много ли ти е лошо? Лошо ли ти е? Замръзна ли, Гюлсаръ? А ти никога не мръзнеше.
Танабай измърмори още нещо, но раванлията вече нищо не чуваше. Сърцето му оглушително отекваше в главата, спираше и се задавяше: тум-там, тум-там, тум-там, тум… Сякаш табун панически бягаше от настигащите го преследвачи.
Луната се показа зад планините и увисна в мъгла над света. Беззвучно падна и угасна звезда.
— Ти си полежи тука, аз ще ида да начупя курай — каза старецът.
Той дълго броди наоколо, събирайки изсъхнали миналогодишни бурени. Изподра си ръцете от тръните, докато събра един наръч. Продължи по-нататък, спусна се в дола за всеки случай с нож в ръката и се натъкна на ракитак. Зарадва се — ще има истински огън.
Гюлсаръ винаги се боеше, когато близо до него гореше огън. Сега не се страхуваше, беше му хубаво от топлината и дима. Танабай мълчаливо седеше върху чувала, подхвърляше в огъня ракита с бурени и греейки ръцете си, гледаше огъня. От време на време ставаше, оправяше кожуха, хвърлен върху коня, и отново сядаше до огъня.
Гюлсаръ се стопли, треската му мина, но очите му бяха жълтеникаво мътни, нещо притискаше и стягаше гърдите му и той не можеше да диша. Пламъкът ту се снижаваше, ту се издигаше нагоре, подхванат от вятъра. Старецът, който седеше отсреща, неговият стар стопанин, ту изчезваше, ту се появяваше. И на раванлията му се струваше, че те препускат по степта в бурна нощ, че той цвили и се изправя на задните си крака, търси табуна и не може да го намери. Пламват и угасват бели светкавици. Ставаше ту светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно…
Зимата отмина. Отмина временно, за да покаже на пастирите, че не е толкова трудно да се живее на тоя свят. Ще има топли дни, говедата ще наедреят, ще има достатъчно мляко и месо, ще има надбягвания на празниците, ще има делници — обагняне, стрижене на вълна, грижи за новородените, прехвърляне на табуните и стадата, и наред с това всеки си има свой живот — любов и раздяла, раждане и смърт, гордост от успехите на децата и огорчения от лошите вести за тях от интернатите — и мисълта, че ако бяха при родителите си, може би по-добре щяха да се учат. Какво ли няма да има — грижите винаги са предостатъчно. И за известно време ще се забравят зимните несгоди. Ютата, падежът на добитъка, поледиците, пробитите юрти, студените кошари ще останат в отчетите до идната година. И после пак ще връхлети зимата, ще долети на бяла камила, ще намери пастира, където и да е той — в планините и степта, и ще му покаже своя нрав. И ще си спомни той всичко, което е забравил. И в двайсетия век зимата си е все същата…
Всичко си беше така и тогава. От планините слязоха измършавелите стада и табуни и се пръснаха из степта. Пролет е. Хората бяха изкарали зимата.
Тая пролет Гюлсаръ изживяваше младостта си в табуна. Танабай сега рядко го оседлаваше, жалеше го. Пък и не биваше да го оседлава, защото наближаваше случният сезон.
Гюлсаръ обещаваше да стане хубав жребец. Той пазеше малките жребчета също като баща. Ако майката пропусне да види нещичко, той е вече тук, няма да остави жребчето да падне някъде или да се отклони от ергелето. И още едно достойнство имаше Гюлсаръ. Не обичаше да безпокоят напразно конете и ако се случваше така, веднага откарваше табуна надалече.
През зимата на оная година в колхоза станаха промени. Изпратиха нов председател, Чоро предаде работата и отиде в районната болница. Сърцето му беше много зле. Танабай все се канеше да навести приятеля си. Но мигар можеш се измъкна? Пастирът е като многодетна майка — вечно има грижи, особено през зимата, пък и напролет. Животното не е машина, да изключиш мотора и да го оставиш. Тъй и не можа Танабай тогава да отиде в районната болница. Сега той нямаше помощник. За помощник-пастир бе зачислена жена му. Нали трябваше и тя да припечелва нещо, макар че за един трудоден вземаха малко, все пак за два трудодни получаваха повече, отколкото за един.
Но Джайдар бе с малко дете на ръце. Какъв помощник е тя? И денем, и нощем той трябва да върши всичко. Докато Танабай се канеше да иде в района, склонявайки съседите да го отменят, дойде новината, че Чоро се е изписал от болницата и се е върнал в аила. И тогава те с жена му решиха, че ще отидат при него по-късно, когато слязат от планината. Но щом слязоха в долината и свикнаха малко с новото място, случи се онова, за което Танабай и досега не може да си спомни спокойно…
Славата на раванлията е нож с две остриета. Колкото по-силно гърми името му из целия окръг, толкова повече привлича апетитите на началствата.
Тоя ден Танабай от заранта закара конете на паша, а после се върна в къщи да закуси. Той седеше с момиченцето си, държеше го на коленете си, пиеше чай и разговаряше с жена си за най-различни семейни работи. Трябваше да отиде в интерната при сина, а оттам и на пазар, до гарата, да купи на вехто някакви дрехи за жената и децата.
— В такъв случай, Джайдар, ще оседлая раванлията — каза Танабай, като сърбаше чая. — Иначе няма да сваря. Ще го яхна за последен път и повече няма да го пипам.
— Ти по-добре знаеш — съгласи се тя.
Отвън се чу тропот на копита, някой идваше при тях.
— Я погледни кой идва — помоли той жена си.
Тя излезе и като се върна, каза, че пристига завеждащият фермата Ибраим и с него още някакъв човек.
Танабай се вдигна без желание и излезе от юртата с дъщеричката си на ръце. Макар че не обичаше много-много завеждащия конефермата Ибраим, но гостът трябваше да се посрещне. А защо не го обичаше, Танабай и сам не знаеше. Уж беше приветлив, не като другите, но в него имаше нещо мазно. Най-главното, за правене, нищо не правеше — ще се подготви, ще се отчете. Истинска коневъдна работа в конефермата изобщо не съществуваше, всеки пастир беше оставен сам на себе си. На партийни събрания Танабай неведнъж говореше за това, всички се съгласяваха, съгласяваше се и Ибраим, благодареше за критиката, но всичко си оставаше постарому. Добре, че пастирите се бяха събрали все добросъвестни, Чоро лично ги беше подбирал.
Ибраим слезе от коня и приветливо разпери ръце:
— Асалом-алейкум, бею! — Той всички пастири наричаше бейове.
— Алейкум-асалом! — сдържано отвърна Танабай, като стискаше ръцете на пристигналите.
— Живи-здрави ли сте? Как са конете, Танаке, как си ти? — Ибраим задаваше обичайните въпроси и месестите му бузи се разтягаха също така в обичайна усмивка.
— Всичко е наред.
— Слава богу. За вас не се безпокоя.
— Заповядайте в юртата.
Джайдар постла на гостите ново плъстено кече, а на него възглавнички от козя кожа, специално направени за сядане на пода. Ибраим и на нея отдели внимание.
— Здравейте, Джайдар-байбиче! Как сте със здравето? Добре ли гледате своя бей?
— Здравейте, влизайте, седнете тука.
Всички седнаха.
— Налей ни кумис — помоли Танабай жена си.
Пиеха кумис, говореха за едно-друго.
— Сега най-сигурното нещо е животновъдството. Тук поне през лятото има мляко, месо — разсъждаваше Ибраим. — А на полето или на някои други места съвсем нищо няма. Тъй че сега най-добре е човек да се държи за табуните и стадата. Нали така, Джайдар-байбиче?
Джайдар кимна, а Танабай нищо не каза. Той сам знаеше това и не за първи път го чуваше от Ибраим, който не изпущаше случая да намекне, че всеки трябва да скъпи положението си на животновъд. На Танабай му се искаше да каже, че в това няма нищо хубаво, щом хората се държат за топлите местенца, където има мляко и месо. Ами другите? Докога хората ще работят даром? Мигар така беше преди войната! Есен по две-три брички пшеница откарваха във всеки дом. А сега? Тичат насам-натам с празни чували, само и само да намерят нещо. Те отглеждат житото, а стоят без хляб. На какво прилича това! С едни събрания и увещавания далеч не може да се отиде. Чоро затова съсипа сърцето си, защото освен хубави думи вече нищо не можеше да даде на хората за тяхната работа. Но всичко, което се бе насъбрало в душата му, нямаше смисъл да го казва на Ибраим. Пък и не искаше сега Танабай да проточва разговора. Трябваше по-бързо да ги изпроводи, да оседлае раванлията и да иде да си свърши работата, та да може по-рано да се прибере. Защо ли бяха дошли? Беше му неудобно да попита.
— Нещо не мога да се сетя кой си, братко — обърна се Танабай към спътника на Ибраим, млад, мълчалив джигит. — Да не си случайно син на покойния Абалак?
— Да, Танаке, негов син съм.
— О, как минава времето. Табуните ли дойде да видиш? Интересно ли ти е?
— А не, ние…
— Той е с мене — прекъсна го Ибраим. — Дошли сме тук по работа, но за това после. Вашият кумис, Джайдар-байбиче, е просто чудесен. И каква силна миризма има. Я ми налейте още една чашка.
Отново заприказваха за едно, за друго. Танабай усещаше, че има нещо недобро, но не можеше да разбере какво е довело тук Ибраим. Най-сетне Ибраим извади от джоба си някакъв лист.
— Танаке, ние идваме при вас ей по такава работа. Ето с тоя лист. Прочетете го.
Танабай четеше на ум, сричаше, четеше и не вярваше на очите си. С големи букви на листа беше написано:
„Нареждане.
До пастира Бакасов.
Да се изпрати раванлията Гюлсаръ в конюшнята за езда.
Пред. на колхоза: (подписът не се чете) 5 март 1950 год.“
Смаян от толкова неочаквания обрат на работата, Танабай мълчаливо сгъна листа на четири и го пъхна в горния джоб на куртката си. Дълго седя, без да вдигне очи. Под лъжичката го болеше. Всъщност тук нямаше нищо неочаквано. Нали затова отглеждаше коне, за да ги дава после на другите за работа или за езда. Колко много вече беше изпратил по бригадите през тези години. Но да даде Гюлсаръ! Това беше свръх силите му. И той започна трескаво да мисли как да запази раванлията. Трябваше хубавичко да обмисли. Трябваше да се съвземе. Ибраим вече започна да се безпокои.
— На, ей по такава дребна работа се отбихме при вас, Танаке — предпазливо обясни той.
— Добре, Ибраим — спокойно го погледна Танабай, — тая работа няма да ни избяга. Да пийнем още малко кумис, да поприказваме.
— Е, разбира се, вие сте разумен човек, Танаке.
„Разумен! Друг път ще се хвана аз на твоята въдица!“ — ядосано си помисли Танабай. И отново заприказваха за дребни работи. Сега нямаше защо да бърза.
Така Танабай за пръв път се сблъска с новия председател на колхоза. По-точно не лично с него, а с нечетливия му подпис. Той не му беше виждал очите. Зимуваше в планините, когато оня дойде да смени Чоро. Казваха, че бил строг човек и някога е бил голямо началство. Още на първото събрание предупреди, че строго ще наказва немарливите, а за неизпълнение на минимума трудодни заплаши хората със съд, каза, че всички нещастия в колхоза произтичали от това, че колхозите били малки, а сега щели да ги уедрят, скоро положението трябвало да се поправи — тъкмо затова го били изпратили тук и неговата главна задача била да води стопанството по всички правила на напредналата агротехника и зоотехника. И затова всички били длъжни да се запишат в агротехническите и зоотехническите кръжоци.
И наистина започнаха кръжочната работа, окачиха плакати и започнаха да изнасят лекции, а това, че овчарите заспиваха на лекциите, то си беше тяхна работа…
— Танаке, време е да си тръгваме! — Ибраим погледна с очакване Танабай и започна да опъва смъкналите се кончове на ботушите, да изтърсва и оправя своя лисичи тебетей[5].
— Виж какво, Ибраим, предай на председателя, че аз не давам Гюлсаръ. Той ми е табунен жребец. За разплод.
— Ой-бой, Танаке, ами ние вместо него пет жребци ще ви дадем. Нито една кобила няма да остане сама. Та това проблем ли е? — учуди се Ибраим.
Той беше доволен, всичко вървеше добре и изведнъж… Ех, ако не беше Танабай, а някой друг, разговорът щеше да бъде кратък, но Танабай си е Танабай. Той и родния си брат не пожали. Това трябваше да се има пред вид. Тук трябва по-меко да се пипа.
— Не са ми нужни вашите пет жребци! — Танабай избърса изпотеното си чело и като помълча, реши да отреже направо: — Твоят председател няма какво да язди, така ли? Конете свършиха ли се в конюшните? Защо пък точно Гюлсаръ му е потрябвал?
— Ама как така, Танаке? Председателят е наш ръководител, трябва да го уважаваме. Ами той ходи в района, хора идват при него. Председателят е на показ, така да се каже.
— Какво така да се каже! Ако е на друг кон, никой ли няма да го познае, или щом като е на показ, непременно трябва да е на раванлия.
— Непременно или не, полага му се. Ето например вие, Танаке, нали сте били войник. Нима вие се возехте на лека кола, а вашият генерал на камион! Разбира се, не. На генерала генералското, а на войника — войнишкото. Не съм ли прав?
— Тук работата е друга — неуверено възрази Танабай. Защо именно друга, той не започна да обяснява, пък и не можеше да обясни. И чувствувайки, че примката около раванлията се затяга, каза ядосан:
— Няма да го дам! А ако не съм удобен, махнете ме от табуна. Ще отида в ковачницата. Там не можете да ми вземете чука!
— Ама защо така, Танаке? Ние ви уважаваме, ценим ви. А вие като малко дете. Ами не ви прилича!
Ибраим се размърда на мястото си. Май че загази. Той лично бе обещал, бе подсказал на председателя, нагърби се да уреди въпроса, а тоя упорит тип му проваля работата. Ибраим тежко въздъхна и се обърна към Джайдар:
— Помислете си, Джайдар-байбиче, какво представлява един кон, па бил и раванлия. В табуна какви ли не коне има — изберете си който щете. Човекът е дошъл тук, изпратили са го…
— А ти защо се стараеш толкова? — попита Джайдар.
Ибраим се запъна и разпери ръце:
— Е, как иначе? Дисциплина е това. Заповядаха ми, аз съм малък човек. Не го искам за себе си. Аз мога и с магаре. Ето попитайте сина на Абалак, него го изпратиха да откара раванлията.
Момъкът мълчаливо кимна.
— Не е хубаво — продължаваше Ибраим. — Изпратили са ни председател, той е наш гост. А целият аил не може да му даде един свестен кон. Какво ще кажат хората, като научат!? Къде се е чувало такова нещо у киргизите.
— Много добре — отвърна Танабай. — Нека научи аилът. Аз ще ида при Чоро. Нека той реши.
— Вие си мислите, че Чоро ще каже да не го давате, така ли? Съгласувано е с него. Само ще го подведете. Ще излезе като саботаж. Новия председател не го признаваме и ходим при стария да се оплакваме. А Чоро е болен човек, защо да му разваляме отношенията с председателя? Чоро е партиен секретар, той трябва да работи с него. Защо да му пречим…
И когато стана дума за Чоро, Танабай млъкна. Всички млъкнаха. Джайдар тежко въздъхна.
— Дай им го — каза тя на мъжа си, — не задържай хората.
— Това е вече разумно! Отдавна трябваше да се съгласите. Благодаря ви, Джайдар-байбиче!
Ненапразно Ибраим сипеше благодарности. Не мина много време и той от завеждащ ферма стана заместник-председател по животновъдството.
Танабай седеше на седлото, навел очи, и без да гледа, виждаше всичко. Виждаше как хванаха Гюлсаръ, как му нахлузиха нов оглавник — своя Танабай не би дал за нищо на света. Виждаше как Гюлсаръ не искаше да напуща табуна, как се дърпаше от поводите на Алабаковия син, как Ибраим го пердашеше с камшика, размахвайки силно ръка, като подскачаше на своя кон ту от едната, ту от другата страна на Гюлсаръ. Виждаше очите на раванлията, които не разбираха къде и защо го откарват тия непознати хора, защо го отделят от кобилите и жребчетата, от неговия стопанин; виждаше как изскача пара от отворената му уста, когато цвилеше, виждаше гривата, гърба, тялото му, следите от камшика по гърба и хълбоците, виждаше цялата му фигура и дори малкия израстък на десния му преден крак, над глезена, виждаше неговата походка, следите от копитата, виждаше всичко, до последното косъмче от неговата светложълта кулеста кожа — всичко виждаше и прехапал устни, мълчаливо страдаше. Когато вдигна глава, ония, които откараха Гюлсаръ, вече се скриваха зад хълма. Танабай викна и препусна подире им.
— Стой, да не си посмял! — изтича от юртата Джайдар.
И както препускаше, изведнъж го осени страшна догадка: жена му си отмъщаваше на раванлията за ония нощи. Той рязко обърна коня и като го удряше с камшика, се върна. Спря пред юртата, скочи и страшен, с изкривено, побеляло лице се приближи до жена си.
— Ти защо се обади? Ти защо каза да го дам? — прошепна той, като я гледаше в упор.
— Опомни се! Прибери си ръцете! — както винаги спокойно го сряза тя. — Слушай какво ще ти кажа: да не би Гюлсаръ да е твой собствен кон? Личен? Ти какво свое имаш? Всичко тук е колхозно. От това живеем. Раванлията е също колхозен, а председателят е стопанин на колхоза: както каже, така ще стане. А колкото за онова, напразно си мислиш. Можеш още сега да си отидеш. Иди си. Тя е по-хубава от мен, по-красива, по-млада. Добра жена е. Аз също можех да овдовея, но ти се върна. Колко те чаках! Но това няма значение. Ти имаш три деца. Къде ще ги денем? Какво ще им кажеш после? Какво ще кажат те? Какво ще им кажа аз? Сам решавай.
Танабай препусна в степта. Остана при табуна чак до вечерта и все не можеше да се успокои. Осиротя табунът, осиротя душата му. Взе я раванлията заедно със себе си, всичко взе. Всичко се промени. И слънцето стана друго, и небето — друго, и той сякаш е друг…
Върна се по тъмно. Влезе в юртата мълчалив, посърнал. Дъщеричките му вече спяха. В огнището гореше огън. Жена му поля да си измие ръцете. Сложи му да вечеря.
— Не искам — отказа Танабай. А после рече: — Вземи темир-комуза[6], изсвири „Плача на камилата“.
Джайдар взе темир-комуза, поднесе го към устните си, докосна с пръст тъпичката стоманена струнка, духна я, после пое въздух и древната музика на номадите се разля. Песента за камилата, загубила бялото камилче… Дни наред тича тя из пустинния край. Търси, зове рожбата си, тъгува, че няма да го води повече след себе си във вечерен час над ската и в утринния час по равнините, че няма да обира заедно с него листата от клоните, няма да ходи по ситните пясъци, няма да броди по пролетните поля, няма да го кърми с бяло мляко. Къде си ти, тъмнооко камилче? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. Къде си ти? Обади се? Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…
Хубаво свиреше Джайдар на темир-комуз. Той затова я обикна на времето още като беше малко момиче.
Слушаше Танабай, клюмнал глава, и пак, без да гледа, всичко виждаше — ръцете й, загрубели от дългогодишна работа, в пек и студ, побелелите коси и бръчките по шията й, около устата, около очите. Зад тези бръчки надничаше отминалата младост — мургавото момиченце с плитчици, които падаха на раменете, и той самият — толкова млад тогава, и тяхната отминала близост. Той знаеше, че сега тя не го забелязва. Увлечена в музиката, в мислите си. И виждаше в тоя час половината от собствените си нещастия и страдания в нея. Тя винаги ги носеше в себе си.
… Тича дни наред камилата, търси, вика своята рожба. Къде си ти, тъмнооко камилче? Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. Къде си ти? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…
Момиченцата спяха прегърнати. Навън се простираше степта — огромна и непроницаема в нощния мрак.
В тоя час Гюлсаръ се бунтуваше в конюшнята, не оставяше конярите да спят. За първи път попадаше в конюшня — в тюрма за коне.
Голяма беше радостта на Танабай, когато една сутрин видя в табуна своя раванлия. С увиснало парче връв от оглавника, със седло.
— Гюлсаръ, Гюлсаръ, здравей! — препусна презглава Танабай и го видя отблизо с чужда юзда, под чуждо тромаво седло, с тежки стремена. И това, което най-много го възмути — с разкошна кадифена възглавница на седлото, сякаш го яздеше не мъж, а някоя дебелогъза жена.
— Пфу! — Танабай плю от възмущение. Той искаше да хване коня, да свали от него цялата тая глупава сбруя, но Гюлсаръ избяга. Сега раванлията не се интересуваше от него. Той обикаляше около кобилите. Толкова се беше затъжил по тях, че не забелязваше бивалия си стопанин.
„Значи, все пак избяга, скъса поводите. Юнак! Потичай си, потичай си! Бъди спокоен, няма да те издам“ — помисли си Танабай и реши, че трябва да пусне табуна на воля. Нека Гюлсаръ се почувствува като у дома си, докато не са дотичали да го вземат.
— Тццц, тццц, тццц! — викна Танабай, изправи се над седлото и размахвайки укрука, подгони табуна.
Женските побягнаха, викайки жребчетата, лудо препуснаха младите кобили. Вятърът развяваше гривите им. Раззеленялата се земя ликуваше под слънцето. Гюлсаръ трепна, изправи се и тръгна наперено, застана начело на табуна, прогони новия жребец чак накрая, а той се заперчи пред табуна, запръхтя, затанцува, минавайки ту от едната, ту от другата страна. Мирисът на табуна замая главата му — мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър. Не го беше грижа, че е с това глупаво седло, с глупавата кадифена възглавница, че тежките стремена го удрят по слабините. Забрави как вчера стоеше в района, до големия коневръз, гризейки мундщука, как се плашеше от рева на камионите. Забрави как после стоеше в локвата до един смрадлив павилион и как новия му стопанин излезе с компанията си и всички воняха. Как се оригваше и сумтеше новият, като се качваше върху него. Забрави как по пътя глупашки запрепускаха през калта. Как той понесе новия си стопанин с всички сили и как той се тръскаше на седлото, подскачайки като чувал, а после започна да дърпа юздите и да го бие с камшик по главата.
Всичко забрави раванлията, всичко, миризмата на табуна замая главата му — мирис на кобилешко мляко, мирис на жребци, мирис на пелинов вятър… Тичаше раванлията, тичаше и не подозираше, че преследвачите идват да го вземат.
Танабай върна табуна на старото място и ето че от аила дойдоха двама коняри. И отново откараха Гюлсаръ от табуна в конюшнята.
Но скоро той пак си дойде. Този път без юзда и без седло. По някакъв начин бе свалил юлара от главата си и през нощта бе избягал от конюшнята. Танабай отначало се смая, а после се умълча и като си помисли, метна укрука на шията на раванлията. Сам го хвана и сам го поведе към аила, като помоли младия пастир от съседния стан да му помогне да го откарат. По средата на пътя срещнаха конярите, които идваха за избягалия раванлия. Като им предаваше Гюлсаръ, Танабай дори им се скара:
— Вие там без ръце ли сте всички, та не можете да опазите коня на председателя! Завържете го по-здраво.
А когато Гюлсаръ избяга за трети път, Танабай не на шега се разсърди.
— Какво искаш, глупако? Кой вятър те довя тук? Глупак си ти, глупак! — ругаеше го той, гонейки раванлията с укрука. И отново го помъкна към аила, и отново се кара с конярите.
Но Гюлсаръ нямаше намерение да поумнява, той бягаше при всеки удобен случай. Омръзна и на конярите, омръзна и на Танабай.
… Тоя ден Танабай заспа късно — късно се върна от паша. Остави табуна близо до юртата за всеки случай и заспа неспокойно и тежко. Съсипа се тоя ден. Присъни му се нещо странно — сякаш пак беше на фронта или пък в някаква кланица. Навсякъде имаше кръв, ръцете му също бяха в лепкава кръв. И той си мисли в съня: не е на хубаво да ти се присъни кръв. Иска да измие някъде ръцете си, а го блъскат, смеят му се, пискат и не може да разбере кои са тия хора. „Танабай, в кръв миеш ръцете си, в кръв. Тук няма вода, Танабай, тук има само кръв! Ха-ха-ха, хо-хо, хи-хи.“
— Танабай, Танабай! — разтърсваше го за раменете жена му. — Събуди се!
— А, какво има?
— Чуй, в табуна става нещо! Жребците се бият! Сигурно пак Гюлсаръ е дошъл!
— Да го вземат мътните, мира нямам от него! — Танабай бързо се облече, грабна укрука и се затича към падината, откъдето се чуваше цвилене и тропот. Вече беше светло.
Дотича и видя Гюлсаръ. Но какво е това? Раванлията скача с двойни пранги — с железни букаи. Дрънчат оковите на краката му, той се извива, изправя се на задни крака, стене и жално цвили. А тая драка, жребецът-водач, го рита и гризе, както си иска.
— Ах ти, звяр! — Танабай връхлетя като вихър, цапардоса жребеца така силно, че счупи укрука, прогони го. А в очите му сълзи. — Какво са направили с тебе, а? На кой му е дошло на ум да те окове? И защо си се довлякъл тук, глупчо нещастен?… Как можа толкова далеч, през реката, през ровове и дупки, да дойдеш дотук в окови, да стигнеш все пак до табуна. Цяла нощ навярно си скачал, цяла нощ навярно си вървял. Цяла нощ под звъна на веригите като беглец от каторга.
„Ах, ах, ах!“ — клатеше глава Танабай. Той започна да милва раванлията и подложи лицето си под устните му. А той го докосваше с устните, гъделичкаше го и примижаваше от удоволствие.
— Какво да правим сега, а? Зарежи тая работа, Гюлсаръ, ще си изпатиш. Глупав си ти, глупав. Нищо не разбираш!…
Танабай огледа раванлията. Драскотините, получени в боя, ще зараснат. Но краката му бяха изранени здравата от оковите. От копитата тече кръв. Кечето от подплатата на прангите беше изгнило, проядено от молци. Когато конят е скачал по водата, подплатата се е смъкнала, желязото се е оголило. То му е разкървавило краката. „Само Ибраим е изровил от старците тия пранги. Това е негова работа“ — със злоба си помисли Танабай. Пък и на кой друг може да бъде? Прангите, това са старинни верижни букаи. Всяка пранга си има отделна ключалка. Без ключ не може да я отвориш. По-рано слагаха пранги на краката на най-хубавите коне, та конекрадците да не могат да ги отвлекат от пашата. Обикновените букаи от връв се прерязват с нож и край. А с пранги не може да откраднеш коня. Но това беше отдавна. А сега прангите станаха вече рядкост. Може би у някой старец ще се намерят за спомен от миналото. И ето на, сигурно някой му е подсказал, оковали раванлията, за да не може да избяга надалеч от пасището на аила. А той въпреки това е избягал…
Цялото семейство сваляше прангите от краката на Гюлсаръ. Джайдар го държеше за юздите, прикриваше очите на раванлията, дъщеричките играеха наблизо, а Танабай домъкна цялото си сандъче с инструменти и обливайки се в пот, се опитваше да намери ключ. Дойде му на помощ опитът от ковачницата, той дълго пъшка, човърка, изпотроши си ръцете, но все пак намери изход — отключи ги, разтвори ги.
Захвърли прангите далече, да не ги виждат очите му. Смаза протритите места по краката на раванлията и Джайдар го поведе към коневръза. По-голямата дъщеря качи на гърба си малката и те също се прибраха в къщи.
А Танабай още седеше и пъшкаше — беше уморен. После събра инструментите, отиде и вдигна от земята прангите. Трябваше да ги върне, иначе ще отговаря за тях. Като разглеждаше ръждясалите пранги, той се удиви от работата на майстора. Всичко беше направено чудесно, с въображение. Беше дело на старите киргизки ковачи. Да, изчезнал е сега този занаят, забравен е завинаги. Сега пранги не са нужни. Но изчезнаха други неща, за тях е жалко. Какви украшения, какви съдове от сребро, от мед, от дърво и от кожа умееха да правят! И не бяха скъпи, но бяха красиви. Всяко нещо бе неповторимо, особено. Сега няма такива. Сега всичко правят от алуминий — и канчета, и чаши, и лъжици, и обици, и легени, където и да отидеш, все едно и също. Скучно да ти стане. И майсторите-самарджии почти измряха. А какви седла умееха да правят! Всяко седло си имаше собствена история: кой, кога, за кого го е правил и каква благодарност е получил за труда си. Навярно скоро всички ще се возят на коли, както там в Европа. Всички на еднакви коли и само по номерата ще се отличават. А сръчността на прадедите се забравя. Погребахме старите ръчни занаяти, а нали в ръцете са душата и очите на човека…
Понякога Танабай неочаквано потъваше в такива мисли. Впускаше се в разсъждения за народните занаяти, негодуваше и не знаеше кого да обвинява, че изчезват. А на млади години самият той беше един от гробарите на старината. Веднъж дори се изказа на комсомолско събрание за ликвидирането на юртите. Чул беше отнякъде, че юртата трябва да изчезне, че юртата е дореволюционно жилище. „Долу юртата! Стига сме живели постарому!“
И юртата беше „разкулачена“. Започнаха да строят къщи, а юртите бяха разрушени. Разрязваха плъстените кечета, за каквото им попадне, дърветата употребяваха за огради, за обори и даже за подпалка…
А после се оказа, че подвижното животновъдство е немислимо без юрти. И сега Танабай всеки път се чудеше как е могъл да говори такова нещо, да напада юртата, от която нищо по-хубаво не бяха измислили за чергаруване. Как не е могъл да види в юртата удивителното изобретение на своя народ, в което всеки най-малък детайл беше точно проверен от вековния опит на поколенията?
Сега той живееше в опушена юрта с дупки, която бе получил от стареца Торгой. Юртата беше на много години и ако все още се държеше, това бе само благодарение на неизчерпаемото търпение на Джайдар. По цели дни я поправяше, кърпеше, подреждаше я, а след седмица-две прогнилото плъстено кече отново се разнищваше, отново зейваха дупки, духаше вятър, навяваше сняг, течеше. И жена му пак започваше да я поправя и това нямаше край.
— Докога ще се мъчим така? — оплакваше се тя. — Погледни, това не е кече, а прах — сипе се като пясък. А кереге-ууците[7] в какво са се превърнали! Да те е срам. Поне да беше поискал да ти дадат ново кече. Стопанин ли си ти в тая къща, или не? Трябва в края на краищата да заживеем като хората…
Отначало Танабай я успокояваше, обещаваше. А когато рече да отвори дума в аила, че трябва да се направи нова юрта, оказа се, че старите майстори отдавна са умрели, а младежта няма представа как се правят. Плъст за юрти в колхоза също нямаше.
— Добре, дайте вълна, ние сами ще си степаме — помоли Танабай.
— Каква вълна! — му отговориха. — Ти какво, от луната ли си паднал? Цялата вълна отива на пазара по план, в колхоза не се разрешава да оставяме нито грам… — И вместо кече му предложиха брезентова палатка.
Джайдар категорично отказа: — По-добре в пробита юрта да живеем, отколкото в палатка.
Много животновъди по това време бяха принудени да се прехвърлят в палатки. Но какво жилище беше това? Ни да седнеш, ни да станеш, ни огън да запалиш. Лете — нетърпима горещина, зиме — куче не се свърта от студ. Ни багажа да наместиш, нито кухня да приспособиш, ни да подредиш по-хубаво. А като дойдат гости, не знаеш де да ги денеш.
— Не, не! — отказа се Джайдар. — Ти както искаш, но аз в палатка няма да живея. Палатката е за хора бекяри, и то временно, а ние с тебе имаме семейство, деца. Трябва да се къпят, да се възпитават. Не, не отивам в палатка.
През тия дни Танабай срещна случайно Чоро и му разказа всичко.
— Каква стана тя, председателю?
Чоро тъжно поклати глава:
— За това ние с тебе бяхме длъжни да помислим на времето. Пък и нашите ръководители, гдето са горе. А сега какво — пишем писма и не знаем какво ще кажат. Разправят, че вълната е ценна суровина. Дефицитна… Експортна. За вътрешни нужди, казват, не е целесъобразно да се изразходва.
След тия думи Танабай млъкна. Излиза, че сам е отчасти виновен. И мълком се надсмиваше над своята глупост: „Не е целесъобразно! Ха, ха, ха! Не е целесъобразно!“
Дълго не му излизаха от главата тия сурови думи — „не е целесъобразно“.
— Така си останаха да живеят в старата кърпена и прекърпвана юрта, за която беше необходима обикновена вълна. А междувременно тая вълна с цели тонове; се стрижеше от колхозните стада.
Танабай тръгна към своята юрта с прангите в ръце. И тя му се видя толкова мизерна, и такъв яд го хвана на всички и на всичко, и на себе си, и на тия пранги, с които бяха разкървавили краката на раванлията, че заскърца със зъби. И както беше ядосан, ето че отгоре на туй довтасаха и конярите да приберат Гюлсаръ.
— Вземайте го — викна им Танабай и устните му заподскачаха от ярост. — А тия пранги ги дайте на председателя и му кажете, че ако още веднъж посмее да окове раванлията, аз с ей тия пранги ще му счупя главата. Така му кажете!…
Не биваше да казва това, не биваше! Никога не му прощаваха тая избухливост и честност…
Беше светъл слънчев ден. Пролетта примижаваше на слънцето, къдреха се новите листа, над пасищата се вдигаше пара, а тревата никнеше по пътечките, направо под краката.
Край конюшнята дечурлигата играеха на чилик. Някой пъргав малчуган ще подхвърли челика във въздуха и ще го запрати с все сила покрай пътя. Ще започне да мери с пръчката по земята разстоянието — едно, две, три… седем, десет… петнайсет… Придирчивите съдии вървят заедно с него, вкупом, и гледат да не ги излъже. Двайсет и две…
— Имах седемдесет и осем и сега двайсет и две — пресмята момченцето и като събира, вика задъхано от радост — сто! Сто имам!
— Ура-а, сто! — подхващат останалите.
Значи, точно. Без излишък и без остатък. Сега загубилият трябва да свири. Победителят отива на края и оттук запраща челика. И то така, че да отиде по-надалече. Всички тичат натам, където е паднал, оттам още един удар по челика и така три пъти. Победеният е готов да се разплаче — толкова дълго ще трябва да свири! Но законът на играта е неумолим. „Какво стоиш, започвай да свириш!“ Победителят си поема дълбоко въздух, тича и нарежда:
Акбай, Кокбай,
не гони телетата из полетата.
Ако ги подгониш, не ще ги догониш.
Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…
Главата му вече се пръска, а той продължава да свири. Не, не можа да издържи до края. Трябва да се върне и да започне отново. И пак не издържа. Победителят ликува. Щом не ти стига въздухът — ще ме носиш! Той се качва на гърба на победения и го яхва като магаре.
— Напред, по-бързо! — пришпорва го с крака ездачът. — Момчета, гледайте, това е моят Гюлсаръ. Гледайте как върви в раван…
А Гюлсаръ стоеше зад стената в конюшнята. Тъгуваше… Кой знае защо, не го оседлаваха днес. От сутринта не го бяха хранили и поили. Забравили го бяха. Конюшнята отдавна опустя, разотидоха се бричките, разотидоха се ездачите, само той стои в яхъра…
Конярите чистят тора. Децата вдигат врява зад стената. Ех, да можеше сега да отиде при табуна, в степта! И той вижда свободната равнина, вижда как се разхождат на воля табуните. Летят над тях сиви гъски, размахват криле, зоват…
Дръпна се Гюлсаръ, опита се да скъса въжето. Не, здраво са го вързали, с два верижни обтегача. Може би ще го чуят в табуна. Вдигна глава към прозореца под покрива Гюлсаръ и пристъпвайки от крак на крак по настилката, високо и протяжно зацвили… „Къде сте-е-е-е?…“
— Стой, дяволе, ще ти дам аз едно цвилене! — скочи към него конярят и замахна с лопатата. И като се обръщаше към някого зад вратата, викна: — Да го изкарам ли?
— Изкарай го! — отвърнаха му отвън.
И ето, двамата коняри извеждат раванлията навън. Ах, колко светло! Какъв въздух! Тънките ноздри на раванлията затрептяха, докосвайки и поемайки омайния въздух на пролетта. Горчиво мирише на листа, мирише на влажна глина. Кръвта играе в тялото му. Да можеше да препусне сега! Гюлсаръ леко подскочи.
— Стой! Стой! — спряха го веднага няколко гласа.
Защо ли днес има толкова хора около него? Яки ръце, космати, със запретнати ръкави. Един, със сива престилка, нарежда върху бял парцал някакви блестящи металически предмети. Блестят на слънцето до болка в очите. Другите държат въже. О, новият му стопанин е тук! Стои важно, разкрачил дебелите си къси крака в широки бричове. Смръщил вежди, както и всички останали. Само ръкавите си не е запретнал. Той се е подпрял с едната си ръка на хълбока, а с другата върти копчето на куртката си. Вчера от него пак миришеше на онова гадно нещо.
— Какво стоите, започвайте! Да започваме ли, Джорокул Алданович? — обръща се към председателя Ибраим. Оня мълчаливо кимва.
— Хайде! — Ибраим се суети, бързо окачва на гвоздея, забит във вратата на конюшнята, своята лисича шапка. Шапката се откачва и пада в тора. Ибраим гнусливо я изтърсва и отново я закачва. — Вие да бяхте се отдръпнали малко, Джорокул Алданович — каза той, — защото нищо не се знае, може да ви закачи с копитото. Конят е неразумна твар, човек трябва да е нащрек.
Кожата на Гюлсаръ трепва, като усеща на шията си аркана. Бодеше. Направиха примка около шията му, прехвърлиха края на въжето встрани от хълбока, какво искат? Кой знае защо, опъват въжето към задния крак, омотават го около глезена, завързват краката му… Гюлсаръ започва да нервничи, да трепери, да гледа накриво. Защо правят всичко това!
— По-бързо! — подканя ги Ибраим и изписква с неочакван фалцет: — Събаряй!
Два чифта яки космати ръце рязко дърпат въжето… Гюлсаръ пада на земята като подкосен — бух! Слънцето се преобръща, земята трепва от удара. Какво е това? Защо е легнал, защо така странно са изопнати нагоре лицата на хората, защо дърветата са се издигнали нависоко? Защо така неудобно лежи на земята? А, така не може!
Гюлсаръ врътва глава и се напъва с цялото си тяло. Въжетата се врязват като нажежени букаи и свиват краката му под корема. Раванлията се дръпва, напряга се, отчаяно извива свободния си заден крак. Въжето се опъва, изпращява.
— Натискай! Дръж го, натискай! — мята се Ибраим. Всички се хвърлят върху коня, натискат го с колене.
— Главата, главата му притискай до земята, връзвай! Дърпай! Така! По-бързо! Стегни тук още веднъж, още веднъж, още веднъж! А така. Сега захвани го тук, завържи го на възел — не преставаше да писка Ибраим.
И все по-здраво завързваха с въжета краката на раванлията, докато най-сетне ги събраха в стегнат възел. Гюлсаръ застена, замуча, все още се опитваше да се освободи от тая мъртва хватка на въжето, събаряйки ония, които натискаха шията и главата му. Но те отново започнаха да го притискат с колене. Гърч премина по изпотеното тяло на раванлията, краката му изтръпнаха. Той се предаде.
— Тю, най-сетне!
— Брей, че сила!
— Сега дори и трактор да е, няма да шавне.
И тогава към поваления раванлия се приближи самият той, новият му стопанин, клекна до главата му, облъхна го с вчерашния мирис на водка, захили се с открита омраза и тържество, сякаш пред него не лежеше кон, а човек, негов лют враг.
До него клекна, бършейки се с кърпа, изпотеният Ибраим. Клекнали един до друг, те запалиха цигари, в очакване на онова, което щеше да последва.
А на улицата децата играеха на челик:
Акбай, Кокбай,
не гони телетата из полетата.
Ако ги подгониш, не ще ги догониш.
Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…
Все така грееше слънцето. И Гюлсаръ за последен път виждаше голямата степ, виждаше как табуните бродят из простора. Над тях летят сиви гъски, махат крила и зоват… А по муцуната му бяха накацали мухи. Не можеше да ги прогони.
— Да започнем ли, Джорокул Алданович? — отново попита Ибраим. Оня мълчаливо кимна. Ибраим стана.
Всички отново се раздвижиха, натиснаха с колене гърдите на вързания раванлия. Още по-здраво притиснаха главата му към земята. Нечии ръце заопипваха слабините му.
Децата накацаха на дувара като врабци.
— Гледайте, момчета, гледайте какво правят!
— Чистят копитата на раванлията.
— Много разбираш ти! Копитата! Никакви копита!
— Ей, вие, какво правите? Я марш оттука! — развика се Ибраим. — Вървете да си играете! Нямате работа тук.
Децата слязоха от дувара.
Стана тихо.
Гюлсаръ целият се сви от докосването на нещо студено, а новият му стопанин беше клекнал пред него, гледаше и чакаше нещо. И изведнъж остра болка разкъса светлината в очите му. Ах! Лумна яркочервен пламък и изведнъж стана тъмно като в рог…
Когато всичко беше свършено, Гюлсаръ още лежеше вързан. Трябваше да спре кръвта.
— Е, Джорокул Алданович, всичко е наред — потривайки ръце, говореше Ибраим. — Сега вече никъде няма да бяга. Край, набяга се. А на Танабай не му обръщайте внимание. Зарежете го! Той винаги си е бил такъв. Дори родния си брат не пожали — разкулачи го, в Сибир го прати. Смятате ли, че някому добро мисли…
Доволният Ибраим свали от гвоздея лисичата си шапка, изтърси я, приглади я и я сложи на изпотената си глава.
А дечурлигата още тичаха след челика:
Акбай, Кокбай,
не гони телетата из полетата.
Ако ги подгониш, не ще ги догониш.
Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…
— А, не можа да издържиш, я си обърни гърба. Дий, Гюлсаръ, напред! Ура-а-а! Това е моят Гюлсаръ!
Беше светъл слънчев ден…
Нощ. Дълбока нощ. Един стар човек и един стар кон. Край дола гори огън. Пламъкът се снижава и се издига, подхващан от вятъра.
Замръзналата твърда земя вледенява хълбока на раванлията. Желязна тежест сковава тила му, главата се е уморила да се движи нагоре и надолу, както тогава, когато скачаше с двойните пранги. И както тогава Гюлсаръ не може да тича, не може да разкъса оковите. Иска свободно да закрачи, така че копитата да го парят от тичането, иска да лети над земята, да диша с пълни гърди, иска по-бързо да отлети до пасището, да зацвили с цяло гърло, да събере табуна, кобилите и жребчетата, да препусне заедно с тях по голямата пелинова степ, но оковите не го пущат. Сам, със звъна на веригите, като беглец от каторга, той върви и скача, стъпка след стъпка, стъпка след стъпка. Пусто, тъмно, самотно. Луната се мярка горе, сред струите на вятъра. Тя застава пред очите му, когато раванлията скача и вирва глава, и пада като камък, когато я отпуща.
Става ту светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно… Очите му се умориха.
Дрънкат веригите, протриват до кръв краката. Скок, още един скок, още един. Тъмно, пусто. Колко дълго върви в окови. Колко трудно се върви в окови.
Край дола гори огън. Замръзналата твърда земя вледенява хълбока на раванлията…
След две седмици трябваше да се вдигнат на път, отново към планините, за цяло лято, за цяла есен и зима, до идната пролет. Какво ти струва само да се преместиш от една квартира в друга! А тук! Откъде се натрупват тия парцали? Може би киргизите тъкмо за това открай време казват: ако смяташ, че си беден, опитай се да се преместиш.
Трябваше да се подготвят за пътя, трябваше да свършат куп най-различни неща, да идат на мелницата, на пазара, до обущаря, в интерната при сина… А Танабай ходеше като пребит. Странен изглеждаше в очите на жена си през ония дни. Щом съмне, ще се разбърза, ще препусне към табуна, няма време да поговори с него. На обед се връща мрачен, ядосан и все като че ли нещо очаква. През цялото време е нащрек.
— Какво ти става? — питаше го Джайдар.
Той мълчеше, но веднъж й каза:
— Наскоро ми се присъни лош сън.
— Отговаряш ми така, за да не ти додявам ли?
— Не, наистина ти казвам. Не ми излиза от ума.
— И това доживяхме. Не беше ли ти главатарят на безбожниците в аила, не те ли проклинаха бабичките? Остаряваш Танабай, там е работата, въртиш се около табуна, а че днес-утре ще се преместваме, никак не те е грижа. Как да се оправя сама с децата? Поне да беше отишъл да видиш Чоро. Свестните хора, преди да заминат, навестяват болните.
— Има време — махна с ръка Танабай. — После.
— Кога после? Ама ти защо се страхуваш да отидеш в аила? Утре ще идем заедно. Ще вземем децата и ще отидем. Аз също имам работа там.
На другия ден, след като се уговориха с младия съсед да наглежда табуна, те всички тръгнаха, яхнали коне. Джайдар с малкото момиченце, а Танабай — с по-голямото. Бяха сложили децата на седлата пред себе си.
Минаваха по улиците на аила, поздравяваха срещнатите и познатите, а пред ковачницата Танабай изведнъж спря коня.
— Почакай малко! — каза той на жена си. Слезе от коня, качи по-голямата дъщеря при жена си.
— Какво става, къде отиваш?
— Ей сегичка, Джайдар. Ти върви. Кажи на Чоро, че аз веднага ще дойда. Имам в управата бърза работа, а на обед ще затворят. И в ковачницата трябва да се отбия. Трябва да се запася с подкови и клинци.
— Ама не е удобно да идем поотделно.
— Няма нищо. Ти върви. Аз след малко ще дойда.
Танабай не се отби нито в управата, нито в ковачницата. Отиде право в конюшнята. Той много бързаше, не повика никого и влезе в конюшнята. Докато очите му свикнаха с полумрака, устата му пресъхна. В конюшнята беше пусто и тихо, всички коне бяха излезли. Като се огледа, Танабай облекчено въздъхна. Излезе през страничната врата, в двора на конюшнята, за да види някой от конярите. И там видя това, от което се страхуваше през всичките тия дни.
— Така си знаех, мръсници! — тихо каза той, като стискаше юмруци.
Гюлсаръ стоеше под навеса със забинтована опашка, завързана с връв за шията. Между задните разкрачени крака на коня тъмнееше голяма колкото гърне твърда, възпалена подутина. Конят стоеше неподвижно, тъжно навел глава над яслите. Танабай застена, прехапа устни, искаше му се да се приближи до раванлията, но не посмя. Стана му страшно. Ужасяваше се от тая пуста конюшня, от празния двор, от самотния скопен раванлия. Той се обърна и мълчаливо си тръгна. Това, което бяха сторили бе непоправимо.
Вечерта, когато се върнаха в къщи, в юртата си, Танабай печално каза на жена си:
— Сбъдна се моят сън!
— Какво е станало?
— Като бяхме на гости, не исках да говоря за това. Гюлсаръ повече няма да идва тук. Ти знаеш ли какво са направили с него? Скопили са го, мръсниците!
— Знам. Затова те заведох в аила. Ти се страхуваше да го научиш, нали? А от какво се боиш? Ами ти не си малък! Нима за първи и последен път скопяват коне. Така е било открай време и така ще бъде. Всички го знаят.
Танабай нищо не й отговори. Само каза:
— Не, и все пак на мене ми се струва, че нашият нов председател е лош човек, сърцето ми го подсказва.
— Стига, Танабай! — каза Джайдар. — Значи, щом са скопили твоя раванлия, председателят веднага става лош. Защо да е така? Той е нов човек, стопанството е голямо, тежко. Ето, Чоро казва, че сега ще оправят колхозите, ще им помогнат. Някакви планове набелязват. А ти за всичко съдиш преждевременно. Ние тук много неща не знаем…
След вечеря Танабай отиде при табуна и остана там до късна нощ. Ругаеше се, искаше да забрави всичко, но от главата му не излизаше онова, което видя през деня в конюшнята. И си мислеше, като обхождаше табуна и обикаляше степта: „Може би наистина не бива да се мисли така за човека, глупаво е, разбира се. Сигурно е така, защото остарявам, защото цяла година карам табуна, нищо не виждам и нищо не зная. Но докога ще се живее така трудно?… А като чуеш някоя реч, излиза, че всичко върви добре. Хубаво, да речем, аз бъркам, дай боже да бъркам. Но сигурно и другите така мислят…“
Танабай обикаляше степта, мислеше и не намираше отговор на своите съмнения. И той си спомни как на времето започнаха да организират колхоза, как обещаваха на народа щастлив живот и какви мечти имаха всички. И как се биеха заради мечтите си. Преобърнаха всичко, преораха старото. И наистина отначало не живееха лошо. И още по-добре биха живели, ако не беше тая проклета война. А сега? Колко години минаха вече след войната… И все кърпим стопанството като стара юрта. На едно място го закърпиш, на друго се къса. Защо е така? Защо колхозът сякаш не е свой, както на времето, а е като чужд? Тогава, каквото решеше събранието, това ставаше закон. Знаехме, че сами сме приели тоя закон и трябва да го изпълняваме. А сега на събранията — само празни приказки. Никой не го е грижа за тебе. Като че ли колхозът не се управлява от самите колхозници, а от някого отвън. Сякаш отвън по-добре се вижда какво да се прави, как по-добре да се работи и как да се води стопанството. Въртят, сучат ту така, ту иначе, а полза няма. Дори да се срещнеш с хората, ти става страшно. Току-виж, попитали: „Абе ти си партиен член, когато организирахте колхоза, най-много от всички си дереше гърлото. Обясни ми как става тая работа?“ И какво ще им кажеш? Поне да ги бяха събрали, та да им кажат какво става. Да попитат на кого какво му е на душата, какво мисли, какви грижи има. Ама не, идват пълномощници от района, също такива едни не като старите. По-рано пълномощникът отиваше при хората, всички имаха достъп при него. А сега ще дойде, ще се развика на председателя в управата, а със селсъвета изобщо не разговаря. Ако говори на партийно събрание, все за международното положение. Сякаш положението в колхоза не е толкова важна работа. Работете, изпълнявайте плановете и край…
Танабай си спомни как неотдавна идва един и им говори за някакво ново учение за езика. Но когато Танабай се опита да поприказва с него за колхозния живот, той се намръщи: „Вашите мисли, казва, са съмнителни.“ Не ги одобри. Как става тая работа?
„Щом Чоро стане от легло — реши Танабай, — ще го накарам да каже какво мисли. И аз ще си кажа. Ако бъркам, нека ми каже, ако ли пък не… Тогава какво? Не, не, сигурно не е така. Разбира се, аз бъркам. Кой съм аз? Прост пастир, коняр. А там хората са умни…“
Танабай се върна в юртата и дълго не можа да заспи. Все си блъскаше главата. Къде е загадката? И отново не намираше отговор.
А с Чоро тъй и не можа да поговори. Преди да тръгнат за планината, той затъна в работа.
И отново поеха към планините за цяло лято, за цяла есен и за цяла зима, до идната пролет. Отново покрай реката, през лъката, тръгнаха стадата и табуните. Кервани с денкове. Във въздуха се носеше глъчка. Мяркаха се пъстрите забрадки и роклите на жените, момичетата пееха за раздялата.
Танабай водеше своя табун през голямата ливада, през хълмовете, край аила. На края все тъй си стоеше оная къща, оня двор, където се бе отбивал със своя раванлия. Сърцето му се сви. Сега бе загубил и оная жена, и раванлията Гюлсаръ. Всичко потъна в миналото. Отлетя онова време като ято сиви гъски през пролетта…
… Дни наред тича камилата, търси, вика рожбата си. „Къде си ти, чернооко камилче? Обади се!“ Тече мляко от вимето, от препълненото виме, стича се по краката. „Къде си ти? Обади се!“ Тече мляко от вимето, от препълненото виме. Бяло мляко…
През есента на тая година съдбата на Танабай Бакасов неочаквано се промени.
Като мина превала, той отседна в полите на планината, на есенните пасища, за да може по-бързо да отиде с табуните да зимува в планинските урочища.
И тъкмо през тия дни дойде пратеник от колхоза.
— Чоро ме изпрати — каза той на Танабай. — Каза ми утре да слезеш в аила. Оттам ще отидете на съвещание в района.
На другия ден Танабай пристигна в управата на колхоза. Чоро беше тук, в стаята на партийния секретар. Той изглеждаше много по-добре, отколкото през пролетта, макар че по сините му устни и слабото му тяло се виждаше, че болестта още не го е оставила. Той се държеше бодро, беше много зает, при него непрекъснато идваха хора. Танабай се зарадва, като видя приятеля си. Живна, значи, отново се хвана за работа.
Когато останаха насаме, Чоро погледна Танабай, опипа с ръка хлътналите си брадясали бузи и се усмихна:
— Ти не остаряваш, Танабай, все си същият. Откога не сме се виждали, май от пролетта, нали? Кумисът и планинският въздух са голямо нещо… А пък аз, на, малко по малко се предавам. Време е вече сигурно… — След като помълча, Чоро заговори за работата. — Ето що, Танабай. Зная, че ще кажеш: „Ти му даваш похлупака, а то ти иска и гърнето.“ Пак на сърцето ти разчитам. Утре отиваме на съвещание на животновъдите. С животновъдството сме много зле, особено с овцевъдството, и особено в нашия колхоз! Просто загиваме. Районният комитет се обърна с призив: всички комунисти и комсомолци на изоставащите участъци при стадата! Помагай! Тогава ми помогна за табуните, благодаря ти, но и сега ни помогни. Заеми се със стадата, стани овчар.
— Много си бърз ти, Чоро. — Танабай млъкна. „С конете свикнах, мислеше си той, а с овцете ще ми бъде скучничко. Пък и как ли ще тръгне тая работа?“
— Знам, че не ти е по волята, Танабай — каза отново Чоро. — Но какво да се прави — партийно поръчение. Не се сърди. При случай ще ми напомниш като приятел, за всичко наведнъж ще си платя…
— Хубавичко ще ти го припомня някога, няма да ти стане весело — засмя се Танабай, без да подозира, че не е тъй далеч времето, когато ще припомни на Чоро всичко. — А колкото за стадото, трябва да си помисля, да поговоря с жената…
— Добре, помисли, но до утре сутринта решавай. Утре трябва да доложим на съвещанието. С Джайдар после ще се посъветваш, ще й обясниш всичко. Пък и аз при удобен случай ще дойда, ще й кажа. Тя е умна, ще разбере. Ако я нямаше нея, отдавна да си си счупил главата — шегуваше се Чоро. — Как е тя? Как са децата?
И те заприказваха за семействата, за болестите, за едно-друго. На Танабай му се искаше да захване голям разговор с Чоро, но започнаха да идват скотовъдите, извикани от планините. Пък и Чоро се разбърза, като погледна часовника.
— Значи, така. Остави си коня в конюшнята. Решихме да тръгнем всички заедно с камиона. Рано сутринта. Отпуснаха ни камион. И скоро ще ни дадат още един. Живот ще заживеем! А аз ще тръгна сега. Наредиха ми в седем часа да бъда в райкома. Председателят вече е там. Мисля си, че до вечерта ще стигна с раванлията. Той не върви по-лошо от кола.
— Как, ти ли яздиш Гюлсаръ? — учуди се Танабай. — Значи, председателят те зачита…
— Кой знае. Зачита ме, не ме зачита, но ми го дава. Знаеш ли какво стана? — разпери ръце Чоро, като се смееше. — Кой знае защо, Гюлсаръ намрази председателя, просто умът ми не го побира. Като звяр не го пуска да се приближи. Опитвахме и тъй, и иначе. Нищо не помага! А когато аз го яздя, върви добре, хубаво си го обяздил. Знаеш ли, понякога, като ме свие сърцето, като ме заболи, яхна раванлията, той препусне и болката ми веднага минава. Само затова съм готов цял живот да работя като партиен секретар, лекува ме той! — смееше се Чоро.
Танабай не се смееше.
— И аз не го обичам — промълви той.
— Кого? — попита Чоро, като бършеше очите си, просълзен от смях.
— Председателя.
Чоро стана сериозен.
— Защо не го обичаш?
— Не зная. Струва ми се, че е празен човек, празен и лош.
— Ама знаеш ли, на тебе е трудно да ти угоди човек. Мене цял живот ме упрекваше за мекушавост, оказа се, че и тоя не обичаш… Не знам, отскоро съм на работа. Още не съм се ориентирал.
Те млъкнаха. Онова, което Танабай искаше да разкаже на Чоро за прангите, с които бяха оковали Гюлсаръ, как бяха скопили жребеца, сега му се стори неуместно и неубедително. И за да не се затяга мълчанието, Танабай заприказва за онова, което го зарадва в разговора като приятна новина:
— Много хубаво, че са ни дали камион. Значи, сега и в колхозите ще има коли. Трябва, трябва. Време е. Помниш ли, преди войната получихме първия камион. Цял митинг се събра. Как иначе, имахме си камион в колхоза. Ти държа реч, беше се качил на камиона: „Ето ви, другари, плодовете на социализма!“ А после откараха камиона на фронта…
— Да, имаше такова време… Чудесно време, като слънчев изгрев. Но какво да говорим за камиона! Когато се върнаха от строежа на Чуйския канал и донесоха първите грамофони, колко се хареса тогава на аила новата песен! Това беше в края на лятото. Вечер се събираха ония, които имаха грамофони, изнасяха ги навън и непрекъснато слушаха плочата за ударничката с червената забрадка. „Хей, ударничке с червена забрадка, я приготви ми чай!…“ За тях това също бяха плодове на социализма…
— А помниш ли, Чоро, какво направихме ние? След митинга се натъпкахме в камиона — спомняше си оживено Танабай. — Аз стоях до кабината с червено знаме като на празник. И тръгнахме просто така без работа към гарата, а оттам покрай железопътната линия до другата гара в Казахстан. Бира пихме в парка. И през целия път на отиване и на връщане пеехме песни. От ония джигити малко останаха, всички загинаха на фронта. Да… Слушай, аз цяла нощ не изпусках от ръцете си червеното знаме. Кой щеше да го види през нощта? А аз не го изпусках от ръцете си… То беше мое знаме. И през цялото време пеех. Спомням си, че дори прегракнах… Защо сега не пеем, Чоро?
— Остаряваме, Танабай. Някак си не ни приляга вече…
— Аз не говоря за това — ние си изпяхме песента. Ами младежите? На, аз ходя в интерната при сина си. Знаеш ли как се е изучил! Още отсега знае как да угажда на началството. „Ти, татко, казва, по-често донасяй кумис на директора на училището.“ А защо? Той се учи горе-долу добре… Ако можеш да ги чуеш как пеят. Като дете бях ратай на Ефремов в Александровка, той от време на време ме водеше на църква по Великден. Та и нашите деца, като застанат всички на сцената, мирно, с каменни лица и пеят също като в руска църква. Все едно и също… Не ми харесва това. И изобщо много неща не са ми ясни сега. Трябва да си поговорим… Изостанах аз от живота, не всичко разбирам.
— Добре, Танабай, друг път ще се поразговорим, ще намерим време. — Чоро започна да прибира книжата, да ги слага в чантата си: — Само ти не се разстройвай много. Аз например вярвам, твърдо вярвам, че колкото и да ни е трудно, все пак ще се издигнем, ще заживеем, както сме мечтали — каза той на излизане. На прага се обърна и му напомни: — Слушай, Танабай, веднаж минавах по улицата и видях къщата ти, съвсем си я изоставил. Не се грижиш за нея. Ти си непрекъснато в планината, а къщата е без стопанин. Джайдар по време на войната без тебе по-добре я поддържаше. Иди погледни, кажи какво ти трябва, напролет ще ти помогнем някак да я ремонтираш. Нашият Самансур дойде през лятото във ваканция и не можа да се стърпи. Взе косата и казва: „Ще отида да окося бурените в двора на Танаке. Мазилката изпопадала, стъклата изпочупени, казва, врабците подскачат из стаите като на гумно.“
— Колкото за къщата, прав си. Благодаря на Самансур. Как се учи той?
— Втори курс е вече. И според мене добре се учи. На, ти казваш, че не си доволен от младежта, а аз по своя син съдя: не е лоша днешната младеж. По приказките му гледам, способни момчета имат в института. Е, като им дойде времето, ще видим. Учена е младежта сега, ще помисли за себе си…
Чоро отиде в конюшнята, а Танабай тръгна да види къщата си. Огледа всичко из двора. Под краката му пращяха сухи, прашни бурени, окосени през лятото от студента, сина на Чоро. Съвестно му беше, че къщата е така изоставена. В къщите на другите животновъди имаше роднини или някой ги наглеждаше. А неговите две сестри живееха в други аили, с брат си Кулубай не бяха добре, а Джайдар изобщо нямаше близки. Така се получи, че изоставиха къщата. И пак му предстоеше да се занимава с животновъдство, сега като овчар. Танабай засега още се колебаеше, но си знаеше, че Чоро, тъй или иначе, ще го склони, а той не може да му откаже, ще се съгласи както винаги.
На сутринта всички тръгнаха от аила с камиона към районния център. Новият тритонен „ГАЗ“ се хареса на всички. „Пътуваме като царе“ — шегуваха се скотовъдите. И Танабай се радваше — отдавна не му се беше случвало да пътува с камион — кажи-речи, от войната. Случи му се тогава да кръстосва пътищата на Словакия и Австрия с американски „Щудбекери“. Мощни бяха тези камиони, триосни.
„Ех, такива да имаме и ние — мислеше си тогава Танабай, — особено за извозването на зърното. Такива камиони никъде няма да затънат.“ И той вярваше: „Ще свърши войната, и ние ще имаме. След победата всичко ще има!…“
В откритата каросерия на силния вятър разговорът не вървеше. Повече мълчаха, докато Танабай не напомни на младите:
— Подхванете някоя песен, момчета! Не гледайте нас, старците. Пейте, ние ще ви послушаме.
Младежите запяха. Отначало нищо не излизаше, но после тръгна. Пътуването стана по-весело. „Така е добре — мислеше си Танабай. — Така е по-хубаво. И най-важното е, че най-сетне ни събират. Ще кажат навярно кое как е, какво ще става с колхоза. Началниците по-добре знаят. Ние знаем само какво става у нас, не повече. Ще подскажат нещо и току-виж, и ние поновому сме подхванали работите…“
В районния център беше шумно и многолюдно. Коли, каруци, много коне бяха задръстили целия площад пред клуба. И, разбира се, кебапчиите и чайханшчиците също бяха тук. Димяха, пушеха, канеха пристигналите.
Чоро вече чакаше.
— Слизайте по-бързо и да вървим. Заемайте си местата. Скоро ще започне. Танабай, ти къде?
— Ей сегичка — подхвърли Танабай, като си пробиваше път през скупчилите се коне. Той още от камиона забеляза своя Гюлсаръ и сега отиваше при него. Не го бе виждал от пролетта.
Раванлията стоеше оседлан пред другите коне и се открояваше със своя светложълт цвят, с широкото си здраво туловище, с тясната глава, гърбавия нос и тъмните очи.
— Здравей, Гюлсаръ, здравей! — зашепна Танабай, като си проправяше път към него. — Е, как си тук?
Раванлията обърна очи, позна стария си стопанин, пристъпи от крак на крак и запръхтя.
— А ти, Гюлсаръ, добре изглеждаш. Гледай колко широк си станал в гърдите. Значи, препускаш доста. Лошо ли ти беше тогава? Зная… Хубаво поне, че в добри ръце си попаднал. Дръж се добре и всичко ще бъде наред — говореше Танабай, като опипваше торбата с остатъците от овес върху гърба на коня. Значи, Чоро не го оставяше да гладува. — Ти си стой тука, а аз отивам.
Пред входа на клуба, на стената, аленееха лозунги: „Комунисти — напред!“, „Комсомолът — авангард на съветската младеж!“
Хората вървяха един до друг, изпълвайки фоайето и салона. На вратата Танабай срещна Чоро и председателя на колхоза Алданов.
— Я да идем малко настрана, Танабай — каза Алданов. — Ние вече сме се спрели на тебе. Ето ти бележника. Ти трябва да се изкажеш. Партиен член си, най-добрият ни пастир…
— А за какво трябва да говоря?
— Кажи, че като комунист си решил да отидеш в изоставащ участък. Че ставаш овчар на стадо, което ще се агни.
— Само това ли?
— Как само това! Ще кажеш какви задължения поемаш. Задължавам се пред партията и народа да получа и да отгледам по сто и десет агнета от всеки сто майки и да събера по три килограма вълна на глава.
— Как ще кажа такова нещо, когато не съм видял стадото!
— Хайде сега, голяма работа! Ще ти дадем хубаво стадо. — Чоро смекчи разговора: — Ще си избереш овци, които ти харесват. Не се безпокой. Да, и освен това кажи, че вземаш под шефство двама млади овчари-комсомолци.
— Кои?
Хората се блъскаха. Чоро гледаше списъците.
— Ешем Болотбеков и Бектай Зарлъков.
— Ама аз с тях не съм приказвал, как ще погледнат те на тая работа?
— Ти си знаеш твоето! — възмути се председателят. — Чуден човек си. Непременно ли трябва да се говори с тях? Не е ли все едно? Къде ще се дянат? Ние сме ги зачислили при тебе. Работата е решена.
— Е, щом като е решена, защо ще разговаряте с мене? — Танабай тръгна.
— Чакай! — задържа го Чоро. — Запомни ли всичко?
— Запомних, запомних — ядосано подхвърли Танабай, без да се спира.
Съвещанието свърши вечерта. Опустя районният център. Хората се разотидоха кой откъдето бе дошъл — в планините, при стадата, на фермите, в аилите и селата.
Танабай си отиде заедно с другите с камиона през Александровския баир, през степното плато. Вече беше тъмно, подухваше вятър. Есен. Танабай се намести в ъгъла на каросерията, сгуши се във вдигнатата си яка заедно със своите мисли. Ето че съвещанието свърши. Самият той нищо свястно не каза, затова пък чу какво говориха другите. Излиза, че още много труд трябва да се положи, за да тръгне всичко добре. И наистина правилно говореше оня с очилата, секретарят на областния комитет: „Никой не ни е утъпквал пътищата, сами трябва да ги прокарваме!“ Като си помисли само човек — от трийсетте години ту нагоре, ту надолу, ту се изкачваме, ту се спущаме… Види се, не е проста работа колхозът. Ето на, и той самият вече, кажи-речи, побеля, цялата си младост даде, какво ли не видя, какво ли не прави, и куп глупости е вършил неведнъж, и все му се струваше, ето на, ето, иде хубавото, а неприятности в колхоза още колкото щеш…
Е добре, щом трябва да се работи, ще се работи. Правилно каза секретарят — хубавият живот няма да падне от небето, както си мислеше на времето след войната. Вечно трябва да се побутва с рамо, докато човек е жив… А той постоянно се обръща с острите си ъгли, раменете му вече са целите в мазоли. Пък и работата не е в мазолите. Стига сърцето да бъде доволно от това, което правиш, от това, което другите правят. И тоя труд да носи щастие… Как ли ще тръгне работата със стадото? Какво ще каже Джайдар? Дори в магазина не успя да се отбие. Поне на момиченцата бонбони да беше взел. Обеща им. Лесно е да се каже — по сто и десет агнета от сто майки и по три килограма вълна на глава. Всяко агне трябва да се роди, да се отгледа, а е изложено и на дъжд, и на вятър, и на студ. А вълната? Едно косъмче с око не можеш да го видиш — духнеш и го няма. А откъде ще се вземат тия килограми? Ох, златни са тия килограми. А някои сигурно и хабер си нямат как се получава всичко това…
Да, обърка го Чоро, заблуди го… „Изкажи се, казва, само че кратко, за обещанията. Нищо друго не говори, не те съветвам.“ И Танабай го послуша. Застана на трибуната, смути се и тъй и нищо не каза от онова, което тежеше на душата му. Измънка обещанието и слезе. Срам го е да си спомни. А Чоро е доволен. И защо ли е станал толкова предпазлив? От болестта ли е, или защото сега не е главният човек в колхоза? Защо му трябва да възпира Танабай? Не, нещо се е прекършило в него, изменило се е. То е сигурно защото през целия си живот е бил председател на колхоза, цял живот началството му се е карало. Научил се е да извърта, види се…
„Почакай, приятелю, ще ти припомня аз някога, когато останем на четири очи…“ — мислеше си Танабай, като се завиваше хубаво в кожуха си. Студено беше, духаше, а до вкъщи бе още далеко. Какво ли го чака там?…
Чоро си тръгна с раванлията. Пътуваше сам, не изчака другите. Искаше по-бързо да се прибере в къщи, сърцето го наболяваше. Остави коня да върви на воля и тъй като бе стоял цял ден, сега вървеше с волния си солиден раван. Удряше копита по вечерния път като навита машина. От всичко старо сега у него беше останала една страст — страстта към препускането. Всичко останало отдавна беше умряло. Умъртвили го бяха, за да познава само седлото и пътя. Гюлсаръ живееше в своя бяг. Препускаше добросъвестно, неуморно, сякаш можеше да настигне онова, което му бе отнето от хората. Препускаше и никога не го настигаше.
От вятъра на Чоро малко му поолекна. Заглъхна болката в сърцето. От съвещанието бе, общо взето, доволен, много му хареса изказването на секретаря на областния комитет, за когото много беше слушал, но го виждаше за първи път. И все пак партийният секретар не се чувствуваше съвсем добре. Свита бе душата му. Той мислеше доброто на Танабай. От всички тия съвещания, заседания и събрания беше побелял, знаеше какво и къде трябва да се говори и какво не трябва. Научили го бяха. А Танабай, макар че го послуша, не пожела да го разбере. След съвещанието не му продума, качи се на камиона и извърна глава. Обиди се. Ех, Танабай, Танабай! Наивен си, ти, нищо не те е научил животът, ти нищо не знаеш и нищо не забелязваш. Какъвто си беше на младини, такъв си и остана. Все ти се иска с един удар да оправиш нещата. А времената са други. Сега най-важното е как ще го кажеш, пък и думата ти да звучи в духа на времето, като у всички, да не се различава, да не се спъва, а да е гладка, като написана. Тогава всичко ще си бъде на място. А ако те оставя тебе, Танабай, да говориш както ти душа иска, ще направиш куп щуротии, ще трябва да отговаряме за теб. „Как възпитавате членовете на вашата партийна организация? Що за дисциплина е това? Каква е тая разпуснатост?“ Ех, Танабай, Танабай…
Все същата нощ, сварила двамата на път. Стария човек и стария кон. Край дола гори огън. Танабай става и за сетен път оправя кожуха, с който е завил издъхващия Гюлсаръ. И отново сяда до главата му. Премисля своя живот. Години, години, години… като препускането на раванлията… А какво стана тогава, в оная година, в оная късна есен, през оная ранна зима, когато пасеше стадото?
Целият октомври в планините беше сух и златист. Само два дена в началото валяха дъждове, застудя, падна мъгла. Но после за една нощ се разведри, времето се оправи и на сутринта, когато излезе от юртата, Танабай едва не се стъписа — горите пристъпиха към него с пресен сняг по върховете. Колко им отиваше снегът! Те се издигаха във висините с безупречната си чистота — ясно очертани и в светлото, и в сянката. Сякаш току-що бяха създадени от бога. Там, където беше паднал снегът, започваше синя безкрайност. А в нейната дълбочина, в далечната, далечна синева, изникваше призрачният простор на вселената. Танабай настръхна от обилната светлина и свежест и му стана мъчно. Пак си спомни за оная, при която ходеше с Гюлсаръ. Ако раванлията му беше подръка, щеше да го яхне и викайки от възторг и радост, щеше да отиде при нея като този бял сутрешен сняг… Но той знаеше, че това е само мечта… Но нали половината от живота на човека минава в мечти и може би затова е толкова сладък! Може би затова е толкова скъп, че не всичко, за което мечтаеш, се сбъдва. Той гледаше планините и небето и мислеше, че едва ли всички хора могат да бъдат еднакво щастливи. Всеки си има собствена съдба. Със свои радости, свои мъки, както светлината и сянката на една и съща планина в едно и също време. С това е изпълнен животът. „А тя сигурно вече не го чака! Може би си е спомнила, като е видяла новия сняг на планините…“
Остарява човек, а душата не желае да се предаде. Няма-няма, пък ще трепне, ще се обади.
Танабай оседла коня си, отвори кошарата и викна на жена си:
— Джайдар, аз ще откарам овцете, ще се върна, докато ти ошеташ.
Стадото заситни бързо по склона нагоре, потече поток от гърбове и глави. Съседните овчари също изкарваха овцете си. Тук-таме по скатовете, по падините плъзнаха стада да събират вечния дар на земята — тревата. На сиво-бели тумби те бродеха сред златисточервените и кафяви храсталаци на есенните планини.
Засега всичко вървеше добре. На Танабай му се падна хубаво стадо — майки, които раждаха за втори и трети път. Хиляда и петстотин глави. Хиляда и петстотин грижи. А след като родят, ще станат двойно повече. Но до обагнянето, до усилното овчарско време, беше още далече.
Разбира се, с овцете е по-спокойно, отколкото с табуните, но Танабай не свикна веднага с тях. Друго нещо са конете. Ама казват, че коневъдството вече нямало значение. Имало коли. Излиза, че конете вече не са доходни. Сега главното е овцевъдството, вълната, месото, овчите кожи. Танабай се засягаше от тая трезва пресметливост, макар да разбираше, че е така.
Един хубав табун с хубав жребец може понякога да се остави за известно време, за половин ден, пък и за повече, а пастирът да си гледа другата работа. Но с овцете — наникъде. През деня трябва все да ходиш след тях, през нощта да ги пазиш. Освен пастир към стадото трябваше да има и овчарче, но овчарче не даваха. И тъй, работата беше непрекъсната, без отмяна, без почивка. Джайдар беше зачислена за нощен пазач, през деня тя само от време на време наглеждаше овцете заедно с момичетата, до полунощ ходеше с пушка край кошарата, а после той трябваше да ги пази. Ибраим, който сега беше стопанин на цялото животновъдство в колхоза, все си намираше оправдание.
— Откъде да ви взема овчарче, Танаке? — казваше той печално. — Вие сте разумен човек. Всички младежи се учат. А тия, които не учат, дори не искат да чуят за овцете, отиват в града, на железопътната линия и дори някъде по рудниците. Какво да се прави, умът ми не го побира. Вие имате само едно стадо и хленчите. А аз, цялото животновъдство ми виси на шията. Под съд ще ме дадат! Защо ли се съгласих да приема тая работа. Опитай се да работиш с такива като вашия подшефен Бектай. Ти ми обезпечи радио, книги, вестници, нова юрта, казва, магазинът да идва при мен всяка седмица. А ако няма всичко това, ще хвана, накъдето ми видят очите. Вие поне да бяхте поговорили с него, Танаке…
Ибраим не лъжеше. Той вече не се радваше, че се е изкачил на толкова висок пост. И за Бектай също беше истина. Танабай понякога намираше време, навестяваше своите подшефни комсомолци. Ешим Болотбеков беше сговорен момък, макар и не много сръчен. А Бектай беше красив, строен и в черните му разногледи очи искреше злоба. Той посрещаше мрачно Танабай и му казваше:
— Ти, Танаке, не се престаравай толкова. По-добре си остани при децата. Аз имам предостатъчно контрольори и без тебе.
— Какво толкова, да не ти стане по-лошо?
— Лошо, не лошо, но такива като тебе не ги обичам. Вие си деряхте гърлата. Все ура и ура! А нито вие видяхте човешки живот, нито нас ни оставихте да живеем.
— По-полека, момко — процеди през зъби Танабай, като едва се сдържаше. — И не ме сочи с пръст. Това не е твоя работа. Ние сме си драли гърлата, а не ти. И не съжаляваме. Заради вас се деряхме. Ако не се деряхме, щях да те видя аз тебе как щеше сега да приказваш. Какво? Не кино, не вестници, ами името си нямаше да знаеш. Едно име щеше да имаш от три букви — кул — роб!…
Танабай не обичаше Бектай, макар че вътрешно го уважаваше за неговата прямота. На вятъра отиваше силата на неговия характер. Мъчно му беше на Танабай, той виждаше, че момъкът е тръгнал по крив път… И после, когато пътищата им се разделиха и те веднъж случайно се срещнаха в града, той нищо не му каза, но не искаше и да го слуша.
През оная ранна зима…
Бързо долетя тя, яхнала свирепа бяла камила, и започна да измъчва пастирите, задето я забравяха.
Целият октомври беше сух и златист. А през ноември изведнъж връхлетя зимата.
Танабай докара вечерта овцете, пусна ги в кошарата и уж всичко изглеждаше наред. А в полунощ жена му го събуди:
— Ставай, Танабай, измръзнах. Сняг вали. Ръцете й бяха студени. Тя цялата миришеше на мокър сняг. И пушката беше мокра и студена.
Нощта беше светла. Валеше силен сняг. Овцете лежаха в кошарата неспокойно, въртяха глави, пръхтяха, отърсваха снега, а той продължаваше да вали. „Почакайте, какво има още да видите — помисли си Танабай, като се загръщаше в кожуха. — Рано, много рано приети! На, зимо, за добро ли, за лошо ли? Може пък към края да поотпуснеш малко? Дано, като започнат да раждат, да си отидеш… Това ни е молбата. А сега си гледай работата, имаш право и можеш никого да не питаш…“
Мълчеше пристигналата зима, мълчаливо и бързо вършеше по тъмно работата си, та на сутринта да ахнат всички, да се разбързат, да се разтичат.
Планините се извисяваха в нощта все още като тъмни грамади. Зимата не ги засягаше. Нека пастирите със своите стада да се помъчат. А планините, както са си стояли, така ще си стоят.
Започна оная паметна зима, но какво готвеше тя, все още никой не знаеше.
Валеше сняг, след няколко дни още повече натрупа, после още и още и изгони овчарите от есенните пасища. Стадата започнаха да се разпръсват, да се крият по клисурите, по заветите, по незаснежените места. Овчарите пуснаха в ход вековното си изкуство — да намират кърма за стадата там, където всеки друг би се отказал и би рекъл, че няма нищо, освен сняг. Нали затова бяха овчари… Ще се изтърси понякога някое началство, ще погледа, погледа, ще поразпита, ще обещае куп неща и бърза да слезе от планините. А овчарят пак остава сам, лице срещу лице със зимата.
На Танабай му се искаше някак да се отскубне, да отиде до колхоза, да разузнае какво мислят там за обагнянето, всичко ли е направено, всичко ли има. Но къде ти! Нямаше време дъх да си поеме. Джайдар веднъж отиде при сина си в интерната, но не остана за дълго там, знаеше, че без нея горе е много трудно. Тогава Танабай пасеше стадото заедно с дъщерите. Малката слагаше пред себе си на седлото, завиваше я с кожуха и на нея й беше топло и спокойно, а по-голямата мръзнеше, седнала зад баща си. Дори огънят в огнището гореше другояче, неуютно.
А когато майката на другия ден се върна, каква радост беше! Децата се хвърлиха на шията й, трябваше насила да ги отделят от нея. Ах, не, бащата, разбира се, си е баща, но без майката и той не е същият.
Така минаваше времето. Зимата се случи променлива — ту ще свие, ту ще отпусне, два пъти имаше виелици, после стихваше и снеговете се топяха. Тъкмо това тревожеше Танабай. Добре ще е, ако започнат да раждат в топло време. Ами ако се случи студ? Какво ще прави тогава?
А коремите на овцете все повече и повече натежаваха. На тия, които имаха едър плод или по две, коремите им започваха да увисват. Бременните майки крачеха трудно, предпазливо и бяха много отслабнали. Ребрата им стърчаха. И нищо чудно нямаше — плодът растеше в утробата, наливаше се с майчините сокове, а тук за всяка тревичка трябваше да се ровиш в снега. Овчарят трябваше да храни майките сутрин и вечер, да им откарва кърма в планините, но в колхозните хамбари всичко беше ометено до зрънце. Освен семе и овес за товарните коне нищо друго нямаше.
Всяка сутрин, когато изкарваше стадото от кошарата, Танабай оглеждаше майките, опипваше коремите и виметата им. Пресмяташе, че ако всичко мине благополучно, ще изпълни своето обещание за агнетата, но за вълната май няма, няма да се получи. Лошо растеше руното през зимата, а у някои овци вълната дори беше станала рядка, започна да пада — трябваше да ги хранят по-добре. Мръщеше се Танабай, ядосваше се, но нищо не можеше да направи. И той ругаеше себе си с най-лоши думи, че послуша Чоро. Но обеща. Изказа се. Аз такъв, аз онакъв, активист, обещавам пред партията и родината. Поне това да не беше го казвал. Какво общо имат тук партията и родината! Най-обикновена селскостопанска работа. Ама не… Така трябвало. И защо ние на всяка крачка, и когато трябва, и когато не трябва, казваме тия думи?…
Сам си е виновен. Не обмисли. По чужд ум се подведе. На тях какво им е? Ще излъжат, а за Чоро му е жал. Никак не му върви. Ден здрав, два болен. През целия си живот бърза, уговаря, обнадеждава. А каква полза? Предпазлив е станал вече, подбира си думите. Щом си болен, да беше се пенсионирал…
Зимата минаваше, ту обнадеждавайки, ту тревожейки овчарите. В стадото на Танабай умряха две майки от изтощение. Слаби излязоха. И при неговите подшефни, младите овчари, също умряха по няколко овце. Но без това не може. Да загубиш десетина майки през зимата, не е голяма работа. Главното беше по-нататък, при настъпването на пролетта.
И изведнаж започна да се затопля. Виметата на овцете веднага взеха да се наливат. Гледаш ги слаби, едва мъкнат коремите си, а цицките порозовяват, набъбват не с дни, а с часове. И от какво? Откъде се вземат тия сили? Чу се, че някъде вече се обагнили няколко майки. Значи, не са доогледали работите в случния сезон. И това беше първият сигнал. След някоя и друга седмица ще се посипят агнета като круши, само да успяваш да ги подхващаш. И ще започне усилното овчарско време… За всяко агне ще трепери овчарят и ще проклина деня, когато е тръгнал след стадото, а радостта му няма да има край, ако опази новородените, ако стъпят агнетата на краката си и покажат опашка на зимата.
Но само да стане така, само да стане! Че да не го е срам да гледа хората в очите…
От колхозите изпратиха сакманшчици — повечето престарели и бездетни жени, които бяха измъкнали от селото, за да помагат по време на обагнянето. В стадото на Танабай също изпратиха две сакманшчици. Те дойдоха с постелите си, с палатка и покъщнина. По-весело стана. Имаше нужда най-малко от седем сакманшчици. Ибраим го увери, че ще ги изпрати, когато стадата слязат в долината на Петте дървета, а засега и тия стигат.
Размърдаха се стадата, започнаха да слизат по-надолу в полите на планината, в базите за обагняне. Танабай помоли Ешим Болотбеков да помогне на жените да стигнат до мястото и да се настанят, докато той докара стадото. Отпрати ги още рано сутринта, цял керван, а той събра овцете и ги подкара лека-полека, за да не бъде тежко на майките преди раждането. После ще трябва да измине същия път по долината на Петте дървета още два пъти, за да помогне на своите подшефни.
Бавно се движеха овцете, но как да ги накара да бързат. Дори на кучето омръзна и то започна да линка насам-натам.
Слънцето беше на залязване, но все още топлеше. И колкото по-ниско слизаше стадото в полите на планината, толкова по-топло ставаше. По припеците вече имаше зеленина.
Насред пътя малко се задържаха — обагни се първата майка. Не трябваше да се случи това — тюхкаше се Танабай, като продухваше ушите и ноздрите на новороденото. Трябваше да започнат да се агнят след една седмица, не по-рано. А ето ти сега!
Ами ако почнат да раждат по пътя? Огледа останалите. Не, май нямаше други. Успокои се, а после дори се развесели. Как ще се зарадват момиченцата на първото агънце. Първенецът е винаги мил. И агънцето излезе хубавичко. Бяло, с черни мигли и черни копитца. В стадото имаше няколко овце с остра вълна. Тъкмо една от тях се обагни. Техните агнета обикновено се раждат здрави, с вълна, а не като на тънкорунните. Те ги раждат почти голи.
— Е, щом си избързало, погледни божия свят — говореше му Танабай. — И ни донеси щастие! Донеси ни такива, каквото си ти, и толкова много, че да няма къде да стъпим, и нека от вашите гласове да ни писнат ушите, а вие всички да живеете сговорно! — Той вдигна агнето над главата си. — Погледни, покровителю на овцете, ето го първото, помогни ни!
Наоколо се издигаха планините. Те мълчаха.
Танабай скри агнето под кожуха си и тръгна, като подкарваше овцете. Майката тичаше след него, безпокоеше се и блееше.
— Хайде, хайде! — каза й Танабай. — Тука е то, няма да се изгуби.
Агнето изсъхна под кожуха, стопли се.
Танабай докара стадото в базата привечер.
Вече всички бяха тук. Над юртите се виеше дим. Край палатките шътаха сакманшчиците. Значи, бяха се настанили. Ешим го нямаше. Ами да, отвел е камилата, за да може утре и той да се премести. Всичко беше наред.
Но онова, което Танабай видя после, го порази като гръм от ясно небе. Той нищо хубаво не очакваше. Но да види кошарата за разплод с прогнил и паднал камъшов покрив, с дупки по стените, без прозорци, без врати, а вятърът да се разхожда надолу и нагоре — не! Това не бе очаквал! Наоколо почти нямаше сняг, а в кошарата имаше преспи.
Бачията, обградена на времето с камъни, също беше разрушена. Танабай така се разстрои, че дори не видя как момиченцата се радваха на агнето. Пъхна им го в ръцете и тръгна да оглежда наоколо. И навсякъде, където надзърна, цареше такава безстопанственост, каквато светът не бе виждал. Навярно от войната тук всичко беше изоставено, горе-долу се бяха оправяли с обагнянето и си бяха отивали, захвърлили всичко на дъждовете и ветровете. Върху покрива на плевника тъжно стоеше купчинка гнило сено, тук-таме имаше разпръсната слама и това бе целият фураж и цялата настилка за агнетата и майките, за цялото стадо, ако не се смятат двата чувала с ечемично брашно, които не бяха пълни, и сандъците със солта, оставени в ъгъла. На същото място в ъгъла бяха захвърлени няколко фенера със счупени стъкла, ръждясал бидон с газ, две лопати и счупени вили. Просто му се искаше да залее всичко това с газта, да го подпали и да избяга оттук, накъдето му видят очите.
Танабай ходеше, препъваше се в замръзналите буци миналогодишен тор и сняг и не знаеше какво да каже. Не намираше думи. Само повтаряше като побъркан: „Как може така?… Как може?… Как може?…“
А после изскочи от кошарата и се втурна да оседлава коня. Ръцете му трепереха, когато го оседлаваше. Сега ще отиде там, ще ги вдигне на крак по среднощ и ще направи такова нещо, че… Ще хване тоя Ибраим за яката, тоя председател Алданов и Чоро и да не чакат от него прошка! Щом като правят с него така, няма да видят добро! Край!…
— Я спри! — успя да хване поводите Джайдар. — Къде си тръгнал? Да не си посмял! Слизай! Послушай ме!
Но къде ти! Опитай се да спреш Танабай.
— Пусни ме! Пусни ме! — викаше той, като дърпаше поводите и напираше с коня срещу жена си. — Пусни ме, ти казвам! Ще ги убия! Ще ги убия!
— Няма да те пусна! Искаш някого да убиеш, така ли? Убий мене.
Ето че притичаха сакманшчиците на помощ на Джайдар. Притичаха дъщеричките, ревнаха:
— Татко! Татко! Недей!
Изтрезня Танабай, но все още упорствуваше:
— Не ме задържай! Не виждаш ли какво става тук? Не виждаш ли? Ето ги овцете с агнетата. Къде ще ги денем утре, къде е покривът, къде е фуражът? Всичките ще измрат. Кой ще отговаря? Пусни ме!
— Чакай бе, човек, чакай! Добре, ще отидеш, ще ги наругаеш, ще вдигнеш скандал. И какво от това? Щом досега нищо не са направили, значи, нямат сили да го направят. Ако имаше от какво, мигар колхозът нямаше да построи нова кошара?
— Но поне покрива можеха да поправят! А къде е вратата? Къде са прозорците? Всичко се е разрушило, в кошарата сняг, от десет години торът не е изкарван! Погледни, ще стигне ли това гнило сено? С такова ли сено се хранят агнета? А настилка отде ще вземем? Нека да изпукат агнетата в калта, така ли? Така ли според тебе? Махни се!
— Стига, Танабай, опомни се! Ти какво, най-добър от всички ли си? Както всички, така и ние. И това ми било мъж! — засрами го жена му. — По-добре помисли какво може да се направи, докато не е късно. Зарежи ги. Ние отговаряме и ние трябва да го направим. Ето, аз забелязах по пътя към падината гъсти шипкови храсти, вярно, бодливи са, но ще ги насечем, ще позакрием покрива, ще разхвърляме отгоре тор. А за постилка ще трябва да накосим курай. Все някак ще изкараме, ако времето не ни излъже…
И сакманшчиците започнаха да успокояват Танабай. Той слезе от седлото, заряза женорята и тръгна към юртата. Седеше, клюмнал глава като след тежка болест.
В къщи всички притихнаха. Страхуваха се да говорят. Джайдар свали от жарта чайника, приготви силен чай, донесе с гърнето вода и поля на мъжа си да се измие. Постла чиста покривка, дори намери отнякъде бонбони, в една чинийка сложи топено масло на жълти резенчета. Поканиха сакманшчиците и седнаха да пият чай. Ах, тия женоря! Пият си чая, говорят си за щяло и нещяло, сякаш са на гости. Танабай мълчеше, а след чая излезе и започна да нарежда срутилите се камъни на бачията. Работа имаше до гуша. Но все нещо трябваше да се направи, за да се приберат овцете през нощта. Излязоха жените и също се захванаха с камъните, дори момиченцата се мъчеха да ги носят.
— Скоро в къщи! — каза баща им.
Хвана го срам. Мъкнеше камъни и не вдигаше очи. Вярно казваше Чоро, ако не беше Джайдар, отдавна щеше да счупи буйната си глава…
На другия ден Танабай отиде да помогне на своите подшефни, а после цяла седмица работи, без да подвие крак. Дори не помнеше кога му се е случвало да работи така. Може би само на фронта, когато правеха укрепления по цели денонощия. Но там беше целият полк, цялата дивизия, цялата армия. А тук е сам с жена си и една от сакманшчиците. Другата пасеше овцете наблизо.
Най-тежко вървеше почистването на кошарата от тора и сеченето на шипковите храсти. Те бяха гъсти, бодливи. Танабай си изподра ботушите, от войнишкия му шинел не остана нищо — само парцали висяха. Насечените шипки връзваха с върви и ги влачеха, защото не можеха да ги качат нито на кон, нито да ги помъкнат на гръб — бодяха. Ругаеше Танабай — долина на Петте дървета, а от тях пет пънчета не са останали. Прегърбени, облети в пот, влачеха тия проклети шипкови храсти, а по пътя към кошарата сякаш беше минала брана. Жал му беше за жените, но нищо не можеше да направи. Не можеха да работят спокойно. Времето беше малко и към небето трябваше да се поглежда. Какво става там? Ако падне сняг, всичко е напразно. И той непрекъснато караше по-голямата си дъщеричка да тича до стадото, за да научи не е ли започнало обагнянето.
А с тора беше още по-лошо. Толкова много имаше, че за половин година не можеше да се изкара. Когато под здрав покрив има сух, утъпкан овчи тор, да се работи с него, е дори приятно. Пластовете се отделят на цели парчета. Нареждаха го да се суши на големи купчини. Жарта от овчия тор е приятна и чиста като злато и през зимните студове овчарите се греят с него. Но ако торът е лежал под дъжд или под сняг както тука, няма нищо по-тежко да се разправя човек с него. Каторжен труд. А времето не чакаше. Нощем, запалили димящите фенери, те продължаваха да изкарват на носилки тази студена, лепкава, тежка като олово кал. Работеха вече две денонощия.
Зад кошарата натрупаха огромна купчина тор, а вътре сякаш нищо не беше пипнато. Бързаха да изчистят поне един ъгъл от кошарата за агнетата, които очакваха. Но какво значеше един ъгъл, когато цялата тая голяма кошара беше малка, за да побере всичките майки с агнетата — нали ще се раждат по двайсет-трийсет агнета на ден! „Какво ще стане?“ — само за това си мислеше Танабай, като трупаше върху носилката тор, изнасяше го, после отново се връщаше и така до полунощ, до разсъмване. Свят му се виеше. Ръцете му изтръпнаха. Пък и вятърът непрекъснато гасеше фенерите. Добре, че сакманшчиците не роптаеха, работеха наравно с Танабай и Джайдар.
Мина едно денонощие, после още едно и още едно… А то все изнасяха и изнасяха тора, запушваха дупките по стените и покрива. И една нощ, като излизаше с носилката от кошарата, Танабай чу как в бачията изблея агънце, как майка му отвърна, чукайки с крака. „Започва се!“ — подскочи сърцето му.
— Ти чу ли? — обърна се Танабай към жена си.
Те веднага захвърлиха носилките с тора, грабнаха фенерите и се затичаха към бачията.
Мъждукащите фенери започнаха да шарят из стадото. Къде е то? Ей там в ъгъла! Майката вече облизваше мъничкото треперещо тяло на новороденото. Джайдар зави агнето с роклята си. Добре, че навреме пристигнаха, иначе щеше да замръзне в бачията. Излезе, че наблизо се беше обагнила още една овца. Тя беше родила две. Танабай ги зави в кожуха си. Още пет овце имаха напъни и сподавено блееха. Значи, започваше се. До сутринта и те ще родят. Повикаха сакманшчиците. Започнаха да изкарват от бачията родилите овце, за да ги приберат в горе-долу очистения ъгъл на кошарата.
Танабай настла слама покрай стената, сложи агнетата, които за първи път опитаха майчиното мляко, и ги покри с чувал. Студено беше. Вкара и майките в кошарата и се замисли, прехапал устни. А каква полза от мислене? Оставаше му само да се надява, че може би все някак си ще се оправят нещата. Колко работа, колко грижи… Поне слама да имаше достатъчно, ама и нея я няма, Ибраим и за това ще намери уважителна причина. Ще каже: „Я опитай да докараш слама в планините в тая лапавица.“
Ех, каквото ще да става! Той излезе и донесе шише с разредено мастило. На едното агънце намаца върху гърба двойка, а на близнаците — тройка. Сложи същите номера и на майките, че после къде ще се оправи човек, когато ще гъмжат тука със стотици. Усилното овчарско време вече започна!
И започна жестоко, като при отбрана, когато няма с какво да се защищаваш, а танковете настъпват. И ти стоиш в окопа и не бягаш, защото няма накъде. Едно от двете: или по чудо ще издържиш в схватката, или ще умреш.
На сутринта Танабай стоеше върху височинката, преди да изкара стадото на паша, и мълчаливо гледаше наоколо, сякаш преценяваше позициите си. Стара беше неговата отбрана, нищо не струваше. Но той беше длъжен да стои, нямаше накъде да бяга. Малката лъкатушна долинка с плитка рекичка се гушеше между рътлините, а зад тях се издигаха по-високи върхове, по-надалече още по-високи, покрити със сняг. Над белите склонове се чернееха голи, каменисти скали, а там, на хребетите, сковани от ледове, беше зимата. Една крачка я делеше от тях. Стига само мъничко да помръдне, та пусне надолу облаци, долинката ще потъне в мъгла и тогава иди я търси.
Небето беше сиво, в сива студена мътилка. Долу подухваше вятър, а наоколо беше пусто. Планини, навред планини. Душата ти вледенява от тревога. А в порутената кошара вече блееха агнетата. Току-що бяха отбили от стадото още десет овце, които бяха готови да родят, оставиха ги в кошарата да се обагнят.
Стадото бавно тръгна да търси оскъдната храна. И там, на пасището, също трябва да си отваряш очите, случва се овцата да не дава никакви признаци, че скоро ще роди. А после — хоп, легнала зад храстите и родила. Ако не видиш, агнето ще се простуди на влажната земя и тогава вече е готово за оня свят.
Но Танабай се застоя на височинката. Махна с ръка и закрачи към кошарата. Там имаше още много работа, трябваше поне още нещичко да се направи.
После пристигна Ибраим, брашно донесе, безсрамникът… Откъде, казва, ще ви намеря аз дворци? Каквито кошари има в колхоза, такива. Други няма. Още не сме стигнали до комунизма.
Танабай едва се сдържа да не се нахвърли върху него с юмруци.
— Какво общо имат тука твоите шеги? Аз говоря за работата, мисля за работата. Аз трябва да отговарям.
— А според вас аз не мисля ли? Вие отговаряте за някакво си стадо, а аз за всичко, за вас, за всички други, за цялото животновъдство. Да не мислите, че ми е леко! — И изведнъж за изненада на Танабай тоя хитрец заплака, заврял лице в ръцете си, замънка през сълзи: — Под съд ще ме дадат! Под съд! Отникъде нищо не можеш да вземеш. Хората не искат да станат дори сакманшчици за известно време. Убийте ме, разкъсайте ме, нищо повече не мога да направя и нищо не чакайте от мене. Ах, защо ли се заех с тая работа!
Така си и тръгна, като остави наивния Танабай със смутена душа. Повече не го видяха.
Първата стотица се обагни. В стадата на Ешим и Бектай, които бяха по-нагоре в долината, обагнянето още не беше започнало, но Танабай все чувствуваше, че катастрофата се приближава. Всички те — трима възрастни, без старата жена сакманшчица, която сега постоянно пасеше стадото, и по-голямата шестгодишна дъщеря — едва успяваха да поемат агнетата, да ги съберат, да ги слагат при майките, да ги затоплят, с каквото им попадне, да изнасят тора, да пъхат вършини под настилката. И вече се чуваше гладното врещене на агнетата — млякото не им стигаше, майките бяха изтощени и нямаше с какво да ги кърмят. А какво ги очакваше занапред?
Въртяха се като в омагьосан кръг овчарските дни и нощи, връхлиташе времето за разплода и хората не можеха нито да отдъхнат, нито да изправят гръб.
А как ги изплаши времето вчера! Изведнъж силно застудя, навъсени облаци плъзнаха, заваля суграшица. Всичко потъна в мъгла, потъмня…
Но скоро облаците се разпръснаха и започна да се затопля. Във въздуха замириса на пролет, на влага. „Дай боже да настъпи пролетта. Да настъпи и да не си отива, защото нищо по-лошо няма, когато времето започва да се мени, да става ту хубаво, ту лошо“ — мислеше си Танабай, като изнасяше на вилите заедно със слама воднистите остатъци от раждането.
И пролетта дойде, само че не така, както я очакваше Танабай. Пристигна изведнъж, нощем, с дъжд, мъгла и сняг. Връхлетя върху кошарата, върху юртата и бачията и обля всичко със студена вода. Напои с ручеи и локви измръзналата, кишава земя. Прокапа през гнилия покрив, намокри стените и започна да наводнява кошарата, накара обитателите й да замръзнат до мозъка на костите си. Всички вдигна на крак. Агнетата се скупчиха във водата, майките тревожно блееха и раждаха стоешком. Пролетта кръщаваше новородените със студена вода.
Защураха се хора с мушами, с фенери. Разтича се Танабай. Като чифт подгонени зверове се мятаха в тъмнината големите му ботуши из локвите, из кишавия тор. Полите на мушамата му плющяха като крила на ранена птица. Той тежко дишаше, викаше на себе си и на другите.
— Дайте по-скоро длето! Лопата! Трупайте тор! Преграждайте водата!
Трябваше поне да отведат потоците вода, които се стичаха в кошарата. Той удряше замръзналата земя, копаеше канавки.
— Светни! Светни тука! Какво гледаш!
А нощта падаше като мъгла, валеше мокър сняг и с нищо не можеше да го спре.
Танабай отиде в юртата. Запали лампата. Тук също отвсякъде капеше. Но не така, както в кошарата. Децата спяха и одеялото беше мокро. Танабай сграбчи и двете деца заедно с постелята, премести ги в ъгъла, за да освободи повече място в юртата. Покри децата с кече, за да не се мокри отгоре одеялото, и като излезе, викна на жените, които бяха в кошарата:
— Носете агнетата в юртата! — и се затича нататък. Но колко агнета можеха да се поберат в юртата?
Няколко десетки, не повече. А къде ще дянат останалите? Ох, поне да се спаси това, което може…
Настъпи утрото. А небесната мътилка нямаше ни начало, ни край. Стихне малко и отново започне ту дъжд, ту сняг, ту дъжд, ту сняг…
Юртата беше натъпкана с агнета. Непрекъснато врещяха. Воня, смрад. Натрупаха вещите накуп, покриха ги с брезент, а те се преместиха в палатката на сакманшчиците. Децата мръзнат, плачат.
Настъпиха черни дни за овчаря. Той проклина своята съдба. Псува всичко и всички на тоя свят, не спи, не яде, изнемогва от работа сред мокрите от глава до пети овце и замръзващите агнета. А смъртта вече ги коси в прогизналата от влага кошара. Не й е трудно да дойде тук — може да влезе, откъдето си иска — през пробития покрив, през прозорците без стъкла, през отворите на вратата. Тя пристигна и започна да коси агнетата и изнемощелите майки. Овчарят изнася сини трупчета по няколко наведнъж и ги натрупва зад кошарата.
А навън, в бачията, под дъжда и снега стоят бременните майки. Днес-утре и те ще родят. Шиба ги дъждът, спазми свиват челюстите им. Мократа вълна увисва на парцали…
Овцете вече не искат да вървят на пасището. Каква ти паша в такъв студ и влага. Старата сакманшчица с чувал на главата ги подкарва, а те се връщат назад, сякаш тук ги чака рай. Жената плаче, събира ги, отново ги подкарва, а те отново бягат назад. Танабай излиза разярен. Иска му се да пребие с пръчка тия глупави овце, но нали са бременни. Вика другите и всички заедно с мъка изкарват стадото на паша.
Откак започна това бедствие, Танабай загуби представа за времето, за броя на загиващите пред очите му агнета. Повече раждаха по две, дори по три. И цялото това богатство загиваше. Трудът отиваше на вятъра. Агнетата се появяваха на бял свят и в същия ден умираха в кишата и тора. А ония, които оставаха, кашляха, хъркаха, получаваха диария и се цапаха едно друго. Осиротелите майки врещяха, тичаха, бутаха се и тъпчеха ония, които имаха напъни. Във всичко това имаше нещо противоестествено, чудовищно. Ох, как искаше Танабай малко да се задържи, малко да се забави раждането! Искаше му се да викне на тия глупави овце: „Спрете! Не раждайте! Спрете!…“
Но майките сякаш се бяха наговорили, раждаха една след друга, една след друга, една след друга!…
И в душата се надигаше черна, страшна злоба. Надигаше се, забулваше очите с черния мрак на омразата към всичко, което ставаше тук, към тая мизерна кошара, към овцете, към себе си, към своя живот, към всичко онова, заради което се мяташе като риба на сухо.
Обхвана го някакво вцепенение. Лошо му ставаше от мислите, той ги гонеше, но те не отстъпваха, промъкваха се в душата му, промъкваха се в главата му: „Защо е всичко това? Кому е нужно? Защо развъждаме овце, щом не можем да ги опазим? Кой е виновен за това? Кой? Отговаряй кой! Ти и такива дърдорковци като тебе. Казваше — ние всичко ще оправим, ще настигнем и ще надминем, обещаваше. Красиво говорим. На сега, вдигай умрелите агнета, изнасяй ги. Мъкни там оная майка, дето умря в локвата. Покажи се какъв си…“
И особено нощем, затънал до колене в мръсотия и овча пикоч, Танабай се задъхваше от тежките си горчиви мисли. О, тия безсънни нощи по време на раждането! Под краката блато прогизнал тор, а отгоре тече. Вятърът се разхожда из кошарата като в полето, загасва фенерите. Танабай върви пипнешком в тъмното, спъва се, лази, за да не смачка новородените, намира фенера, запалва го и на светло вижда подутите си черни ръце, изцапани от тор и кръв.
Отдавна не се беше оглеждал в огледало. Не знаеше, че е побелял и остарял много. И че отсега нататък е старец. Но това не го интересуваше. Нямаше време да хапне и да се умие. Не оставяше на мира ни себе си, ни другите. Като видя, че наближаваше голямата катастрофа, качи младата сакманшчица на коня си и каза:
— Бягай да намериш Чоро. Кажи му веднага да дойде. А ако не дойде, предай му да не се мярка пред очите ми!
Тя се върна вечерта, смъкна се от седлото, посиняла от студ и мокра до кости:
— Той е болен, Танаке. На легло е. Каза, че след ден-два, макар и мъртъв, но ще дойде.
— Дано от болести да не се отърве вече! — кълнеше Танабай.
Джайдар искаше да го сгълчи, но не посмя, невъзможно беше.
Времето започна да се изяснява на третия ден. Облаците се разпръснаха без желание, мъглата се вдигна към планините. Вятърът постихна. Но вече беше късно. Бременните овце през тези дни толкова бяха измършавели, че беше страшно да ги гледа човек. Стоят изнемощели, с подути кореми на тънките си крака. Какви майки-кърмачки са те! А ония, които бяха родили, и агнетата, които още бяха живи, дали ще издържат до лятото и ще се оправят на зелената трева? Рано или късно болестта ще ги довърши. Ако пък не, само кожа и кости ще останат, нито вълна, нито месо ще има…
Едва се оправи времето и друго нещастие ги сполетя. Водата започна да замръзва по земята. Очакваше се поледица. Но след пладне времето поотпусна. Зарадва се Танабай — може би все нещо ще спасят. Отново взеха лопатите, вилите и носилките. Поне пътечки трябваше да направят в кошарата, защото нямаше къде да се стъпи. Но малко се занимаваха с това. Трябваше да се кърмят сирачетата-сукалчета, да се слагат при бездетните майки. А те не даваха, не приемаха чужди. Агнетата се бутаха, търсеха мляко. Със студените си устнички лапаха пръстите, смучеха ги. Щом ги прогониш, те смучат мръсните подгъви на мушамите. Искат да ядат. Тичат подире ти и плачат.
Идеше му да плаче, да се разкъса. Колко още можеше да иска от тия жени и от своята малка дъщеричка. Едва се държат на краката си. Ето вече няколко дни мушамите, с които са облечени, не изсъхват. Нищо не им казва Танабай. Само веднъж не издържа. Веднъж старата жена докара стадото след пладне и поиска да помогне на Танабай. Той скочи да погледне какво става там. Погледна и сякаш го обля гореща вода. Овцете стояха и ядяха вълната си. Това значеше, че стадото е заплашено да умре от глад. Той излезе и се нахвърли върху жената:
— Ти какво правиш ма! Не виждаш ли? Защо мълчиш? Марш оттука! Подкарай стадото! И не им давай да се спрат, не ги оставяй да си ядат вълната. Нека да вървят. И нито за минута да не спират. Иначе ще те убия!
И още една беда. Една майка с две агнета започна да ги гони. Боде ги, не ги пуска при себе си, рита ги. А агнетата тичат след нея, падат, плачат. Това се случва, когато встъпва в сила най-жестокият закон за самосъхранението, когато майката инстинктивно отказва да кърми малките си, за да остане жива, защото организмът й няма сили да храни други. Това явление е като болест, заразително. Щом като една овца даде пример, всички ще я последват. Изплаши се Танабай. Те с дъщеричката изгониха озверялата от глад майка заедно с агнетата навън, в бачията, и там започнаха насила да я карат да кърми малките си. Отначало Танабай държеше овцата, а дъщеричката слагаше агнетата, но майката се въртеше, риташе и искаше да избяга. Момиченцето нищо не можеше да направи.
— Татко, те не могат да сучат.
— Могат, ти просто нямаш ръце.
— Не могат, гледай, падат. — Тя почти плачеше.
— Я хвани, аз ще опитам!
Но колко сили имаше момиченцето. Щом пъхна агнетата под вимето, щом те започнаха да сучат, овцата се отскубна, събори момиченцето и избяга. Свърши се с търпението на Танабай. Той залепи една плесница на дъщеря си. Никога не беше бил децата си, а сега не издържа. Момиченцето заподсмърча. А той си отиде. Заряза всичко и си отиде.
Поразходи се, върна се, не знаеше как да поиска извинение на дъщеричката си, а тя сама дотича:
— Татко, прие ги. Ние с мама й пъхнахме агнетата. Не ги гони вече.
— Много добре, дъще. Браво!
И веднага му стана по-леко на душата. Стори му се, че не всичко е толкова лошо. Може би ще успее да запази това, което е останало. А, току-виж, и времето започнало да се оправя! Изведнъж ще настъпи истинска пролет и ще отминат черните дни за овчаря. Той отново се впрегна в работа. Да работи, да работи, да работи — само така, само в това е спасението…
Дойде един отчетник. Младо момче на кон. Най-сетне. Разпитва как вървят работите. Искаше му се на Танабай да го напсува. Но какво е виновно то?
— Ти къде беше досега?
— Как къде? Обхождах стадата. Аз съм сам. Едва сколасвам.
— А при другите как е?
— Не е по-добре. През тези три дни много са измрели.
— Какво казват овчарите?
— Ами какво казват: псуват! Някои дори не искат да разговарят, Бектай ме изгони. Толкова е ядосан, че не можеш се доближи до него.
— Да-а-а! И аз нямах минутка свободна, за да отида при него. Но може би ще се поосвободя, ще отида. Е, а ти?
— Какво аз? Сметка водя.
— А някаква помощ ще получим ли?
— Ще получите. Казват, че Чоро ще дойде. Изпратил е обоз със сено и слама, всичко взеха от конюшнята. Той казва, по-добре конете да умрат. Ама казват, че обозът е закъсал някъде, вижте какви са пътищата.
— Пътищата! А за какво са мислили по-рано? Вечно у нас е така. И каква полза има от тоя обоз сега? Аз ще им дам да се разберат! — заплашваше Танабай. — Мене не ме питай! Иди, погледни, преброй ги, запиши. На мене сега ми е все едно! — И като прекъсна разговора, отиде в кошарата да гледа как върви раждането. Днес още петнадесет майки се освободиха.
Танабай ходеше, прибираше агнетата и по едно време гледа, отчетникът му пъха някакъв лист:
— Подпишете акта за падежа!
Подписа го, без да гледа. Така драсна, че счупи молива.
— Довиждане, Танаке! Да предам ли нещо? Кажете!
— Няма какво да казвам! — Но после все пак задържа момчето: — Отбий се при Бектай, предай му, че утре по обед ще отида при него.
Напразно се безпокоеше Танабай, Бектай го изпревари. Той дойде, но как дойде…
Същата вечер отново духна ветрец, заваля сняг, който не беше много силен, но на сутринта натрупа, земята побеля. Гърбовете на овцете, които цяла нощ бяха стояли на крак в бачията, също бяха побелели. Сега те не лягаха. Ще се скупчат и стоят неподвижни и безразлични към всичко. Много продължи гладуването, много дълго пролетта се бори със зимата.
В кошарата беше студено. Снежинките падаха през пробития от дъждовете покрив, кръжаха покрай мътната светлина на фенерите и плавно се спущаха надолу, върху мръзнещите майки и агнета. А Танабай все още се въртеше сред овцете, изпълняваше своя дълг като войник от погребална команда на бойното поле след битка. Той вече привикна с тежките си мисли, възмущението му премина в мълчаливо озлобление. То стоеше като кол в душата му и не му позволяваше да се наведе. Той ходеше, ботушите му жвакаха в кишата, работеше и си спомняше през тия късни нощни часове различни случки от миналия си живот…
На времето беше пастирче. Пасяха овцете на един роднина заедно с брат си Кулубай. Измина една година и излезе, че са работили само за храната. Излъгал ги бе господарят. Дори не пожела да приказва с тях. Тъй си и отидоха със скъсани цървули, с жалките торбички, преметнати през рамо, с празни ръце. Като си отиваше, Танабай заплаши господаря си: „Аз ще ти припомня това, като порасна.“ А Кулубай нищо не каза, той беше пет години по-голям от него. Знаеше, че с това никого няма да уплаши. Друго нещо е сам да си господар, да имаш добитък, земя. „Като стана стопанин, никога няма да обиждам работника“ — казваше си той тогава. Тъй се разделиха те през оная година. Кулубай стана овчар на друг бей, а Танабай замина за Александровка, стана ратай на руснака Ефремов. Този селянин не беше много богат — чифт волове и чифт коне и своя земя. Сееше пшеница. Откарваше я на мелницата в градчето Аулие-ата. Работеше там от тъмно до тъмно, а Танабай пасеше воловете и конете. Строг беше Ефремов, но не може да се отрече, че беше справедлив. Плащаше според уговорката. Тогавашните киргизки бедняци, вечно обирани от своите, предпочитаха да се главят при руски господари. Танабай се научи да говори руски, ходеше заедно с обоза в градчето Аулие-ата, така видя свят. Тогава стана революцията. И всичко се обърна с краката нагоре. Настъпи времето на танабаевци.
Танабай се върна в аила, започна друг живот. Той го погълна, понесе го, завъртя главата му. Всичко дойде наведнъж — земя, свобода, права. Избраха го в комитета на ратаите. Тогава се сприятели с Чоро. Чоро беше грамотен, учеше младежта да пише и да чете. И Танабай искаше да бъде грамотен, все пак нали е в ратайския комитет. Стана член на комсомолската група. И тук бяха заедно с Чоро. Заедно станаха членове на партията. Всичко вървеше по реда си, бедняците стъпиха на крака. Когато започна колективизацията, Танабай се отдаде на това дело с цялата си душа. Кой, ако не той, щеше да се бори за новия селски живот, за това, всичко да стане общо — и земята, и добитъкът, и трудът, и мечтите. Долу кулаците! Сурово, бурно време зашумя. Денем на седлото, нощем на събрания и заседания. Съставяха списъци на кулаците. Изхвърляха бейовете, моллите и всички останали богаташи като плевели от нивите. Нивите трябва да се изчистят, да покълнат нови класове. В списъците за разкулачване попадна и Кулубай. По това време, докато Танабай препускаше, докато правеше митинги и заседаваше, брат му успя да стане човек. Ожени се за вдовица и стопанството тръгна. Имаше добитък — овце, крава, чифт коне, дойна кобила с жребче, плуг, брани и всичко останало. По жътва наемаше жътвари. Не можеше да се каже, че бе станал богаташ, но не беше и беден. Хубаво живееше, хубаво работеше.
На заседанието на селсъвета, когато дойде ред на Кулубай, Чоро каза:
— Дайте да помислим, другари, да го разкулачваме или не? Такива като Кулубай ще са нужни в колхоза. Ами той сам е от бедняците. Не се е занимавал с вражеска агитация.
Едни казваха едно, други — друго. Едни бяха против, други — за. Последен трябваше да си каже думата Танабай. Той седеше настръхнал като гарван. Макар че Кулубай му бе заварен брат, все пак му беше брат. Трябваше да тръгне срещу брата си. Те си живееха добре, макар че рядко се виждаха. Всеки беше зает със себе си. Ако каже — оставете го, как ще стане с другите! У всекиго ще се намери защитник, роднина. Ако каже — решавайте сами, ще си помислят, че е страхливец.
Хората чакаха какво ще каже той. И затова, защото чакаха, в него нарастваше ожесточението.
— Ти, Чоро, все така правиш — каза той, като стана. — Във вестниците пишат за книжните хора, как им викат там, ентилигенти. И ти си също ентилигент. Ти вечно се съмняваш, боиш се да не направиш нещо. А защо се съмняваш? Щом го има в списъка, значи, е кулак. И никаква пощада! Заради съветската власт и родния си баща няма да пожаля. А това, дето ми е брат, да не ви смущава. Ако не вие, аз сам ще го разкулача.
Кулубай отиде при него на другия ден. Танабай посрещна брат си студено, не му подаде ръка.
— Защо ще ме разкулачвате? Ами че ние двамата с тебе бяхме ратаи. Не ни ли гонеха и двамата бейовете?
— Сега това няма значение. И ти стана бей.
— Какъв бей съм аз! С труда си съм спечелил. И не ми е жал, вземете всичко. Само че защо ще ме слагаш в кулаците? Имай страх от бога, Танабай.
— Все едно е, ти си от вражеската класа. И ние трябва да те ликвидираме, за да построим колхоза. Ти си се изпречил на пътя ни и ние трябва да те махнем оттам…
Това беше последният им разговор. Ето вече двайсет години, откакто не си бяха казали нито дума. Когато заточиха Кулубай в Сибир, колко приказки се изприказваха в аила, колко одумки!
Какво ли не говореха! Измислиха дори, че когато извеждали Кулубай от аила, конвоиран от двама милиционери, той ходел с наведена глава, никъде не гледал и с никого не се сбогувал. А щом излезли от аила и тръгнали по пътя през полето, той се втурнал към младата пшеница, това бяха първите колхозни есенници, и започнал да ги скубе от корен, да ги тъпче и мачка като звяр в капан. Милиционерите едва го откъснали и го подкарали по-нататък. И казваха, че Кулубай горчиво плакал и проклинал Танабай.
Танабай много-много не вярваше на това. „Вражески приказки. Искат да ме довършат с това. Но имат много здраве!“ — убеждаваше себе си.
А веднъж преди жътва той обикаляше нивите, любуваше се, защото през тази година пшеницата беше много хубава, класовете се гордееха един пред друг и ето че се натъкна на онова място, където се бе мятал в отчаяние Кулубай, където бе тъпкал и скубал младото жито. Наоколо пшеницата се издигаше като стена, а тук сякаш бикове се бяха били — всичко беше изпотъпкано, изпочупено, изсъхнало и обрасло с лобода. Щом Танабай видя това, веднага спря коня.
— Ах ти, гад! — прошепна той, кипнал от яд. На колхозната пшеница си вдигнал ръка. Значи, ти си истински кулак и нищо повече.
Той дълго стоя тук на коня, мълчалив и мрачен, с тежки мисли, после обърна коня и си отиде, без да се озърне. Дълго време избягваше това злополучно място, заобикаляше го, докато не пожънаха пшеницата, докато добитъкът не изпотъпка стърнищата.
Тогава малцина защищаваха Танабай. Повечето го осъждаха: „Недай боже да имаш такъв брат! По-добре да нямаш роднини.“ Някои му го казваха направо в очите. Да, откровено казано, отдръпнаха се тогава хората от него. Не го направиха открито, но когато гласуваха неговата кандидатура, мнозина се въздържаха. Така малко по малко той излезе от актива. И все се оправдаваше с това, че кулаците подпалваха колхозите, убиваха, но най-главното беше, че колхозът заживя и работите от година на година се оправяха. Настъпи нов живот. Не, ненапразно бе направено всичко това на времето.
Танабай си спомняше цялото минало до най-малки подробности. Сякаш целият му живот бе останал там, в онова чудно време, когато колхозите набираха сили. Пак си припомни песента за ударничката с червена забрадка, припомни си първия колхозен камион, припомни си как стоеше през нощта до кабината с червеното знаме.
Танабай бродеше нощем из кошарата, изпълняваше своя горчив дълг и през главата му минаваха горчиви мисли. Защо сега всичко върви назад? А може би бяха сбъркали, може би бяха тръгнали по крив път? Не, не може да бъде така, не може. Пътят беше правилен. Тогава? Може би се бяха заблудили? Сбъркали? Но кога и как се е случило това? Ето и съревнованието сега. Записаха обещанията и повече никой не се интересува какво правиш тук и как живееш. По-рано имаше червени и черни дъски, всеки ден се водеха много разговори, много спорове кой да бъде на червената дъска, кой на черната — това беше важно за хората. Сега казват, че всичко това е минало, отживяло е времето си. А вместо него какво има? Празни приказки, обещания. А на дело нищо. Защо е така? Кого да обвинява за всичко това?
Танабай се умори от мисли, на които не намираше отговор. Обхвана го безразличие и вцепенение. Работата не му спореше, главата го болеше, спеше му се. Видя как младата сакманшчица се опря до стената. Видя как се затваряха подпухналите й очи, как се бореше със съня, как започна бавно да се свлича по стената, как накрая седна и заспа, обронила глава на коленете. Не я събуди. Също се опря до стената и също започна да се свлича надолу и нищо не можеше да направи със себе си, с оная тежест, която се стоварваше върху плещите му, която го натискаше, натискаше надолу.
Той се събуди от сподавен вик и някакъв глух удар по земята. Уплашено отскочиха овцете, започнаха да ходят по краката му. Той скочи и не можеше да разбере какво става. Развиделяваше се.
— Танабай, Танабай, помогни ми! — викаше го жена му.
Към нея дотичаха сакманшчиците, подир тях и той. Гледа — върху нея паднала от покрива греда. Единият й край се беше измъкнал от влажната стена и подпорите бяха рухнали под тежестта на гнилия покрив. Той веднага се разсъни.
— Джайдар — викна той, подпря с рамо гредата и рязко я повдигна.
Джайдар изпълзя, заохка. Жените се завайкаха, започнаха да я опипват. Той ги разбута, не можеше да съобрази нищо от страх и заопипва с треперещи ръце тялото на жена си под фланелата.
— Какво ти стана? Какво?
— Ох, кръста ми! Кръста ми!
— Удари ли те? Я помогнете! — Той свали веднага мушамата си, сложиха върху нея Джайдар и я изнесоха от кошарата.
В палатката я огледаха. Отвън като че ли нищо нямаше, но здравата я беше ударило. Не можеше да шавне. Джайдар се разплака:
— Какво ще правим сега? В такова време, а пък аз? Какво ще правите сега?
„О, боже — мина му през ума, — трябва да се радва, че е останала жива, а тя? Да му опустее и работата. Само ти да останеш жива и здрава, горкичката ми…“
Той започна да я милва по главата.
— Какво говориш, Джайдар, успокой се! Само гледай да оздравееш. Другото няма значение, ще се оправим…
И всички те, едва сега дошли на себе си, започнаха един през друг да уговарят и успокояват Джайдар. И от това сякаш й поолекна, тя се усмихна през сълзи.
— Е добре, само не ми се сърдете, че така стана. Аз няма да се залежа. След ден-два ще стана, ще видите.
Жените започнаха да оправят постелята и да палят огъня, а Танабай се върна в кошарата и все още не вярваше, че нещастието ги е отминало.
Утрото се роди бяло, покрито с нов мек сняг. В кошарата Танабай намери една майка, убита от гредата. Не бяха я забелязали. Сукалчето пъхаше муцунката си във вимето на мъртвата овца. И още по-страшно му стана, и още по-радостно, че жена му бе останала жива. Той взе осиротялото агънце и отиде да му търси друга майка.
И после, докато поставяше подпора под гредата и подпираше стената с дърво, все си мислеше, че трябва да отиде да види какво прави жена му.
Щом излезе навън, видя наблизо стадо овце, които бавно кретаха по снега. Някакъв овчар ги караше към тях. Какво беше това стадо? Защо го кара насам? Ще се смесят овцете, може ли така? Танабай отиде да предупреди тоя чуден овчар, че се е отбил в чужди места. Като се приближи, видя, че Бектай кара стадото.
— Ей, Бектай, ти ли си?
Оня нищо не отговори. Мълчаливо караше стадото към него и удряше овцете с пръчка по гърбовете. „Как може така с бременните овце?“ — възмути се Танабай.
— Ти откъде идеш? И накъде? Здравей!
— Оттам, дето вече ме няма. А накъде — нали виждаш. — Бектай се приближаваше към него, стегнато препасан с връв, с ръкавици, пъхнати под мушамата до гърдите.
Както държеше пръчката зад гърба си, той спря на няколко крачки, но не се здрависа. Плюна ядосано и ядосано стъпка плюнката в снега. Вдигна глава. Беше черен, с брада, сякаш залепена на неговото младо и красиво лице. Очите му, като на рис, гледаха изпод вежди с омраза и предизвикателство. Той плюна още веднъж, разтреперано премести пръчката от едната в другата си ръка и я размаха над стадото:
— Вземи си го. Ако искаш, брой, ако не искаш, не брои. Триста осемдесет и пет глави.
— Защо?
— Отивам си.
— Как така си отиваш? Къде?
— Някъде.
— Защо ми го казваш на мен?
— Защото ти си ми шеф.
— Е, та какво? Чакай, чакай, къде? Къде си тръгнал? — Едва сега Танабай разбра какво е намислил неговият подшефен овчар и му стана задушно и горещо от кръвта, която нахлу в главата му. — Как може така? — промълви той объркано.
— Ей така. Стига ми толкова. Омръзна ми. Наситих се на тоя живот. До гуша ми дойде.
— Ти разбираш ли какво говориш? Днес-утре ще започнат да раждат! Как може така?
— Може. Щом с нас могат така, и ние можем. Сбогом! — Бектай завъртя пръчката над главата си, захвърли я с всичка сила и си тръгна.
Танабай замръзна на мястото си, занемя. Вече не намираше думи, а Бектай крачеше и не се обръщаше.
— Опомни се, Бектай! — Той се затича след него. — Не бива така, помисли си какво правиш! Чуваш ли?
— Остави ме! — Бектай рязко се обърна. — Ти си помисли. Аз искам да живея като хората. С нищо не съм по-лош от другите. Аз също мога да работя в града, да получавам заплата. Защо трябва да загивам тук с тия овце! Без фураж, без кошара, без юрта над главата. Остави ме! И върви да си дереш гърлото и да затъваш в тор. Погледни се на какво приличаш. Ще пукнеш скоро тука. И не ти стига това, ами и лозунги дигаш. Искаш и другите да тръгнат подир тебе. Друг път! Стига ми толкова! — И той закрачи, тъпчейки белия недокоснат сняг с такава сила, че следите му мигом почерняваха, наливайки се с вода.
— Бектай, чуй ме! — догони го Танабай. — Аз всичко ще ти обясня.
— Върви на други да обясняваш. Потърси глупаци!
— Спри, Бектай! Ще поговорим!
Бектай си отиваше и не искаше да слуша.
— Под съд ще те дадат!
— По-добре под съд, отколкото такъв живот! — озъби се Бектай и повече не се обърна.
— Ти си дезертьор!
Бектай продължаваше да крачи.
— Такива на фронта ги разстрелваха.
Бектай продължаваше да крачи.
— Стой, ти казвам. — Танабай го хвана за ръкава.
Бектай се отскубна и продължи нататък.
— Няма да ти позволя, нямаш право! — Танабай го дръпна за рамото и изведнъж белите върхове наоколо плувнаха пред очите му и потънаха в дим. Неочакван удар под челюстта го повали на земята.
Когато вдигна глава, още му се виеше свят. Бектай се беше скрил зад хълма.
Подир него лъкатушеше самотна пътечка от тъмни следи.
— Затри се момъкът, затри се! — застена Танабай, като се надигна и се подпря на ръце. Стана, ръцете му бяха в кал и сняг.
Пое си дъх. Събра стадото на Бектай и с клюмнала глава го подкара към своите овце.
Двама конници излязоха от аила и поеха към планините. Единият на кулест кон, другият на дорест. Опашките на конете бяха завързани на стегнати възли — предстоеше им дълъг път. Калта, смесена със сняг, летеше под копитата на пръски и буци.
Гюлсаръ вървеше с опънати поводи и стремителна крачка. Омръзнало му беше да стои, докато стопанинът му боледуваше в къщи. Но сега го яздеше не стопанинът, а някакъв непознат с кожено палто и разкопчана брезентова мушама върху палтото. От дрехите му миришеше на боя и гума. Чоро яздеше до него на друг кон. Това се случваше — да отстъпи раванлията на някой другар, дошъл от районния комитет на партията. А на Гюлсаръ всъщност му беше все едно кой ще го язди. Откакто го взеха от табуна, от стария му стопанин, много хора го яздеха. Разни имаше — и добри, и лоши. С едни му беше удобно, с други неудобно на седлото. Попадаше и в буйни ръце. Ах, колко лоши са те, когато яздят! Ще препусне с всички сили, изведнъж ще го спре с юздите, ще го накара да застане на задни крака, отново ще препусне и отново ще го спре внезапно. И той не знае какво да прави, само и само да го видят, че е на раванлия. С всичко беше свикнал вече Гюлсаръ. Само да не стои в конюшнята, да не скучае. В него все още живееше старата страст — да препуска, да препуска, да препуска. А кой го яздеше, му беше все едно. На ездача не му е все едно какъв кон ще язди. Щом му даваха кулестия раванлия, значи, го уважават, страхуват се от него. Силен и красив е Гюлсаръ. Спокойно и сигурно се чувствува ездачът върху него.
Тоя път раванлията беше яхнат от районния прокурор Сегизбаев, изпратен в колхоза като пълномощник. Съпровождаше го партийният секретар на колхоза — значи, и това беше от уважение. Мълчи партийният секретар, май се страхува — зле са с агненето. Много зле. Е, нека си мълчи. Нека се страхува. Няма какво да се пъха с празните си приказки, низшестоящите трябва да са плахи пред висшестоящите. Иначе никакъв ред няма да има. Има и такива, които се държат фамилиарно със своите подчинени, но после от същите тия подчинени такива удари получават, че от тях се вдига прах като от стари дрехи. Властта е голяма работа, отговорна, не е за всяка уста лъжица.
С такива мисли яздеше Сегизбаев, клатейки се на седлото в такт със стъпката на раванлията, и не може да се каже, че беше в лошо настроение, макар че отиваше на проверка при овчарите и знаеше, че няма да види много приятни неща. Зимата и пролетта се сблъскаха, не си отстъпват и от това сблъскване най-много си патят овцете, загиват малките, загиват измършавелите майки и нищо не може да се направи. Всяка година е така. И всички го знаят. Но щом са го изпратили като пълномощник, значи, е длъжен да подведе някого под отговорност. И някъде в тъмните дебри на своята душа той знаеше, че високият процент на падежа в района дори е добре дошъл за него. В края на краищата не той, районният прокурор, който е само член на бюрото на районния комитет, отговаря за положението в животновъдството. Първият секретар, ето кой отговаря. Нов е още, отскоро е в района, нека сърба попарата. А той, Сегизбаев, ще погледа. Пък и там, горе, нека видят дали не са сбъркали, като са изпратили секретар отвън. Неприятно му беше на Сегизбаев, когато се случи това, не можеше да се помири, че са го отминали. Отдавна вече е прокурор тук, неведнъж е доказвал на какво е способен. Но нищо, той си има приятели, при случай ще го подкрепят. Време е, време е да мине на партийна работа, заседя се в прокурорското кресло… А раванлията е добър, полюшва го като кораб, не се плаши ни от кал, ни от киша. Конят на партийния секретар е вече в пяна, а раванлията е само малко влажен…
А Чоро си мислеше за свои неща. Той изглеждаше много зле. Измъченото му лице бе пожълтяло, очите — хлътнали. Толкова време страда от това сърце и от година на година става по-зле. Мислите му бяха тежки. Да, Танабай излезе прав. Председателят вика, вдига шум, а полза — никаква. Повече стои в района, все има някаква работа там. Би трябвало да постави тоя въпрос на партийно събрание, но в района казват да изчакат. А какво ще чакат? Говори се, че Алданов искал да напуска, може би затова. По-добре да напусне. Време е и Чоро вече да се оттегли. Каква полза имат от него? Вечно боледува. Когато Самансур си идваше във ваканция, също го съветваше да напусне. Лесно е да напусне, а съвестта? Самансур не е глупаво момче. Сега той разбира нещата по-добре от баща си. Все обяснява как трябва да се ръководи селското стопанство. Учат ги на хубави науки, с времето може и така да стане, както ги учат професорите, но докато умуват, бащата, изглежда, ще замине за оня свят. Не може да избяга никъде от своята мъка. Не можеш да избягаш от себе си, не можеш да се скриеш. Пък и какво ще кажат хората. Обещаваше, обнадеждаваше ги, вкара колхоза в дългове до гуша, а сега да се оттегли на почивка, така ли? Не, няма да намери покой, по-добре да кара до края. Ще им дойдат на помощ, така не може да продължава. Само че дано по-скоро дойдат! И истински, а не като тоя тук. Ще съдим, казва, за падежа. Добре, съди! Но работата със съд не се оправя. Върви намръщен, сякаш там, в планините, има само престъпници и той единствен се бори за колхоза… А всъщност пет пари не дава, само се преструва. Ама я се опитай да го кажеш!
Високите планини бяха в сива мъгла. Забравени от слънцето, те мълчаливо чернееха горе, като обидени великани. Пролетта боледуваше. Влажно и мъгливо беше наоколо.
Бедствуваше Танабай в кошарата. Студ, задух. Обагняха се по няколко майки наведнъж и нямаше къде да слагат агнетата. Просто да се разкъсаш. Врява, блеене, блъсканица. Всички искат да ядат и всички искат да пият и умират като мухи. Пък и жена му лежи с пребит кръст. Искаше да стане, но не можеше да се изправи. Да става каквото ще. Няма сили вече. Никакви сили няма!
От главата не му излизаше Бектай, безсилна злоба задушаваше Танабай. Не защото си беше отишъл — да върви по дяволите, и не защото беше подхвърлил стадото си, както кукувицата подхвърля яйцата си в чуждо гнездо — в края на краищата ще изпратят някого, ще вземат овцете, а защото не можа да отговори на Бектай така, че в земята да потъне от срам. Така, че да не види повече радост на тоя свят. Хлапак! Сополанко! А той, Танабай, старият комунист, който беше дал целия си живот за колхоза, не намери думи да му отговори достойно. Захвърли гегата и си отиде. Сополанко! Мислил ли е някога Танабай, че ще се случи такова нещо? Мислил ли е някога, че ще се смеят над делото, което за него беше кръв от кръвта му.
„Стига!“ — спираше сам себе си, но след минута отново се връщаше към същите мисли.
Ето че още една майка се освободи, роди две хубави агънца. Но къде да ги сложи? Виметата на овцете са празни. Пък и откъде да дойде млякото? Значи, и тия ще умрат! Ех, нещастие! А там лежат вече умрели, вкочанени. Танабай събра трупчетата и тръгна да ги изнася. Дотича запъхтяна дъщеричката му.
— Татко, при нас идват началници.
— Нека идват — троснато отвърна Танабай. — Ти иди наглеждай майка си.
Като излезе от кошарата, Танабай видя двамата конници. „О, Гюлсаръ! — зарадва се той. Отново звънна в гърдите му старата струна — откога не сме се виждали! Гледай го как върви, все си е същият!“ Единият беше Чоро, а другият, с коженото палто, който яздеше раванлията, не го познаваше. Някой от района.
„Добре, добре! Довтасахте най-сетне“ — със злорадство си помисли той. Сега можеше да се оплаче, да излее мъката си. Ала не, няма да хленчи… Нека те се засрамят, нека се червят. Как може така. Оставиха ги да загинат, а сега пристигат…
Танабай не ги дочака да се приближат, отиде зад кошарата да хвърли мъртвите агнета на купчината. Върна се, без да бърза.
Ония бяха вече в двора. Конете дишаха тежко. Чоро изглеждаше жалък, виновен. Знаеше, че трябва да отговаря пред приятеля си. А оня на раванлията беше сърдит, страшен, дори не поздрави. Веднага кипна.
— Безобразие! Навсякъде е така! Гледай какво става тук! — възмущаваше се той, обръщайки се към Чоро. После каза на Танабай: — Как може така, другарю? — и кимна встрани, където Танабай бе отнесъл мъртвите сукалчета. — Пастир-комунист, а агнетата умират?
— Те сигурно не знаят, че съм комунист — язвително отвърна Танабай и изведнъж сякаш в него се счупи някаква пружина и веднага на душата му стана пусто, безразлично и тежко.
— Тоест как така? — Сегизбаев почервеня и млъкна. — Социалистическо обещание давал ли си? — най-сетне намери какво да каже той, като дърпаше за назидание главата на раванлията.
— Давал съм!
— И какво беше казано в него?
— Не си спомням.
— Ето защо ти умират агнетата! — Сегизбаев посочи с дръжката на камшика пак към купчината и се изправи на стремената, въодушевен от възможността да накаже дръзкия овчар. Но преди това се нахвърли върху Чоро: — Къде гледате вие? Хората не знаят дори задълженията си. Провалят плановете, морят добитъка! С какво се занимавате вие тука? Как възпитавате комунистите? Какъв комунист е той! Вас питам!
Чоро мълчеше, навел глава. Мачкаше в ръцете си юздите.
— Такъв! — спокойно отговори вместо него Танабай.
— Аха, такъв. Ти си вредител! Ти унищожаваш колхозното стопанство. Ти си враг на народа. Твоето място е в затвора, а не в партията! Ти се подиграваш със съревнованието.
— Ъхъ, в затвора е моето място, в затвора! — потвърди Танабай също така спокойно и устните му заподскачаха от разкъсващ пристъп на ярост, който пламна в него от обида, от мъка, от всичко онова, което препълни чашата на търпението. — Е! — в упор погледна той Сегизбаев, като се мъчеше да смири подскачащите си устни. — Какво ще кажеш още?
— Защо разговаряш така, Танабай? — намеси се Чоро. — Кажи защо? Обясни всичко както трябва.
— Така ли? Значи, и на тебе трябва да ти се обяснява? Ти защо дойде тука, Чоро? — развика се Танабай. — Защо дойде? Тебе питам. За да кажеш, че ми умират агнетата? Сам зная! За да кажеш, че съм затънал в мръсотия до гуша? Сам зная! Че през целия си живот съм бил глупак? Че съм се разкъсвал заради колхоза? Сам зная!…
— Танабай! Танабай! Опомни се! — Побледнелият Чоро скочи от седлото.
— Махай се! — блъсна го Танабай. — Плюя аз на всичките си обещания, на целия си живот плюя! Махай се! Мястото ми е в затвора. Ти защо доведе тоя нов манап с кожено палто? За да се подиграва с мене, така ли? За да ме праща в затвора! Хайде, мръсник такъв, пращай ме в затвора! — Танабай се втурна да грабне нещо, хвана вилата, която беше подпряна на стената, и се нахвърли с нея срещу Сегизбаев. — Я марш оттук, мръсник такъв! Махай се! — И вече, без да съобразява, размаха вилата пред себе си.
Изплашеният Сегизбаев безразсъдно дърпаше раванлията ту насам, ту натам, вилата биеше обезумелия кон по главата, отскачаше със звънтене и отново се стоварваше върху главата му. В яростта си Танабай не разбираше защо така се гърчи главата на Гюлсаръ, защо така силно разтяга мундщука неговата червена, гореща уста, защо така объркано и страшно се мяркат пред него изскочилите очи на коня.
— Махай се, Гюлсаръ, махай се оттук! Остави ме да хвана този манап в кожа! — ревеше Танабай, като нанасяше удар след удар върху невинната глава на раванлията.
Младата сакманшчица, която дотича, увисна на ръцете му, като се опитваше да изтръгне вилата, но той я блъсна на земята. Чоро през това време успя да скочи на седлото.
— Назад! Да бягаме! Ще ни убие! — Чоро се хвърли към Сегизбаев, за да го заварди от Танабай.
Танабай замахна с вилата към него и двамата конника пришпориха конете и избягаха от двора. Кучето с лай ги преследваше, вкопчвайки се за стремената и опашките на конете.
А Танабай тичаше подир тях, спъваше се, грабваше буци глина, хвърляше ги и не преставаше да вика:
— В затвора е мястото ми! В затвора! Марш! Марш оттук! В затвора е мястото ми! В затвора!
После се върна, като все още бърбореше задъхан: „В затвора е мястото ми, в затвора!“ До него, горделиво, с чувство на изпълнен дълг, вървеше кучето. То чакаше одобрение от стопанина си. Но Танабай не го забелязваше. Срещу него, подпирайки се с тояга, се влачеше бледната, изплашена Джайдар.
— Какво направи? Какво направи?
— За нищо.
— Какво за нищо? Разбира се, за нищо!
— За нищо пребих раванлията.
— Ти полудя ли? Ти знаеш ли какво направи?
— Знам. Аз съм вредител. Аз съм враг на народа — промълви той, мъчейки се да си поеме въздух, после млъкна, стисна с ръце лицето си, сви се и се разплака.
— Успокой се, успокой се! — молеше го жена му, плачейки заедно с него, но той плачеше и плачеше, като се клатеше напред-назад. Никога досега Джайдар не беше видяла Танабай да плаче…
Бюрото на районния комитет на партията се събра на третия ден след това изключително произшествие.
Танабай Бакасов седеше в приемната и чакаше да го извикат в кабинета, в който се говореше за него. Много неща премисли той за тези дни, но все още не можеше да реши — виновен ли е, или не. Разбираше, че е извършил тежко деяние, че е вдигнал ръка срещу представител на властта, но ако работата беше само в това, всичко щеше да бъде просто. За недостойното си поведение беше готов да приеме всякакво наказание. Но в необуздания си гняв той изля цялата си болка за колхоза на вятъра, омърси всичките си тревоги и размисли. Кой ще му повярва сега? Кой ще го разбере? „А може би все пак ще разберат — пламваше в него искрица надежда. — Ще кажа за всичко. За зимата, за кошарата и юртата, за глада, за моите безсънни нощи, за Бектай… Нека да видят. Може ли така да се стопанисва?“ — и той вече не съжаляваше, че така се бе случило. „Нека ме накажат! — разсъждаваше той. — Затова пък на другите може да им стане по-леко. Може би след това ще се погрижат за овчарите, ще видят нашия живот, нашите нещастия.“ Но след минута, като си спомняше всичко преживяно, той отново се поддаваше на ожесточението, стискаше юмруците между коленете и упорито си повтаряше: „Не, за нищо не съм виновен!“ А после отново изпадаше в съмнение…
В приемната, кой знае защо, беше и Ибраим. „Тоя пък защо е тука? Долетя като лешояд на мърша“ — ядосваше се Танабай и му обръщаше гръб. А Ибраим си мълчеше, въздишаше и поглеждаше от време на време клюмналата глава на овчаря.
„Какво се бавят? — въртеше се на стола Танабай и си мислеше: — Какво пък толкова! Като ме бият, да ме бият!“ Там, в кабинета, изглежда, всички се бяха събрали. Последен, само няколко минути преди това, влезе Чоро. Танабай го позна по космите, които се бяха полепили по кончовете на ботушите. Това бяха жълтите косми на кулестия раванлия. „Личи си, че здравата е бързал, Гюлсаръ е потънал в пяна“ — помисли си той, но не вдигна глава. И ботушите с петна от конска пот и косъмчета по кончовете нерешително потъпкаха край Танабай и се скриха зад вратата.
Дълго, мъчително се точеше времето, докато най-сетне от кабинета не надникна секретарката.
— Влезте, другарю Бакасов.
Танабай трепна, стана, оглушен от ударите на сърцето си, и влезе в кабинета под тая нестихваща канонада в ушите. Притъмня му. Той почти не можеше да различи лицата на хората, които седяха тук.
— Седнете. — Първият секретар на районния комитет Кашкатаев посочи на Танабай стола на края на дългата маса.
Танабай седна, сложи натежалите си ръце върху колената и зачака да просветне пред очите му. После погледна към масата. От дясната страна на първия секретар седеше Сегизбаев с надменно лице. Танабай така се напрегна цял от омраза към тоя човек, че мракът, който се беше спуснал пред очите му, веднага изчезна. Лицата на всички, седнали на масата, изпъкнаха рязко и отчетливо. Най-тъмно сред тях, тъмночервено, беше лицето на Сегизбаев и най-бледо, съвсем безкръвно лицето на Чоро. Той седеше най-накрая, най-близо от всички до Танабай. Слабите му ръце нервно потръпваха върху зеленото сукно на масата. Председателят на колхоза Алданов, който седеше срещу Чоро, силно сумтеше и намръщено гледаше встрани. Той не криеше отношението си към предстоящото дело. Другите очевидно още изчакваха. Най-сетне първият секретар откъсна поглед от книжата в папката.
— Пристъпваме към личното дело на комуниста Бакасов — каза той, като натъртваше думите.
— Да, казано с позволение, комуниста — ехидно смънка някой.
„Злобни! — рече си Танабай. — Не чакай пощада от тях. Защо пък трябва да чакам пощада? Да не съм престъпник?“
Той не знаеше, че при решаването на неговия въпрос ще се сблъскат две страни, които тайно си съперничат, готови всяка посвоему да използува тоя печален случай. Едната страна, в лицето на Сегизбаев и неговите привърженици, искаше да изпита съпротивителните сили на новия секретар, да провери не може ли, макар като начало, да го привлече към себе си. Другата страна, в лицето на самия Кашкатаев, който се досещаше, че Сегизбаев е хвърлил око на мястото му, обмисляше как да направи така, че да запази собствения си авторитет и да не изостря отношението си с тия опасни хора.
Секретарят на районния комитет прочете докладната записка на Сегизбаев. В докладната подробно бяха описани всички престъпления, извършени с думи и действия от Танабай Бакасов, овчар в колхоз „Белите камъни“. В докладната нямаше нищо, което Танабай би могъл да отрече, но нейният тон, формулировките на обвиненията, които му се предявяваха, го отчаяха. Той се изпоти от съзнанието за пълното си безсилие пред тая чудовищна хартия. Докладната на Сегизбаев излезе много по-страшна от самия него. Против нея не можеш да се нахвърлиш с вила в ръце. И всичко, което Танабай имаше намерение да каже за свое оправдание, рухна в един миг, загуби дори в собствените му очи всякакво значение, превърна се в жалко оплакване на овчаря за неговите обикновени несгоди. Не е ли глупак той? Колко струват неговите оплаквания пред тая страшна хартия! С кого е намислил да се пребори?
— Другарю Бакасов, съгласен ли сте с обективността на фактите, изложени в записката на члена на бюрото другаря Сегизбаев — попита Кашкатаев, като прочете докладната.
— Да — глухо отвърна Танабай.
Всички мълчаха. Изглежда, всички се страхуваха от тая хартия. Алданов удовлетворено огледа седналите с предизвикателен поглед — виждате ли какво става!
— Другари членове на бюрото, ако ми позволите, аз ще внеса яснота в същността на делото — решително заговори Сегизбаев. — Аз искам веднага да предпазя някои другари от възможни опити да квалифицират действията на комуниста Бакасов просто като хулиганска проява. Ако това беше така, повярвайте ми, аз не бих поставил тоя въпрос пред бюрото — срещу хулиганите ние имаме други мерки за борба. И, разбира се, работата не е в моите оскърбени чувства. Зад мене стои бюрото на районния комитет на партията, зад мене в дадения случай стои, ако искате, цялата партия. И аз не мога да допусна да поругават нейния авторитет. А най-главното, всичко това говори, че нашата политико-възпитателна работа сред комунистите и безпартийните е занемарена, че има сериозни недостатъци в идеологическата работа на районния комитет. Ние всички ще трябва да отговаряме за начина на мислене на такива редови комунисти като Бакасов. Ние трябва да си изясним дали само той е такъв, или има и съмишленици. Какво говори неговото изявление: „Нов манап с кожено палто?“ Да оставим палтото настрана. Но според Бакасов излиза, че аз, съветският човек, пълномощникът на партията, съм нов манап, господар, потисник на народа! Така ли? Вие разбирате ли какво означават такива думи и какво се крие зад тях? Мисля, че коментариите са излишни… Сега за другата страна на делото. Потиснат от крайното неблагополучие с животновъдството в „Белите камъни“, аз в отговор на възмутителните думи на Бакасов, който е забравил своето социалистическо обещание, го нарекох вредител, враг на народа и казах, че мястото му не е в партията, а в затвора. Признавам, оскърбих го и бях готов да му се извиня. Но сега се убедих, че това е тъкмо така. И не си вземам думите назад, а твърдя, че Бакасов е опасен, враждебно настроен елемент…
Какво не беше преживял Танабай? Мина войната от началото до края, но не подозираше, че сърцето му може да вика с такъв вик, с какъвто викаше сега. С тоя вик, който отекваше като нестихваща канонада в ушите му, неговото сърце падаше, ставаше, катереше се, смъкваше се надолу и отново се опитваше да стане, но куршумите стреляха право в него. „Боже — удряше в главата на Танабай, — къде се дяна всичко, което беше смисъл на моя живот, смисъл на цялата ми работа! Ето до какво доживях — станах враг на народа. А аз се измъчвах за някаква си кошара, за някакви си посрани агнета, за безпътния Бектай. Кому е нужно това!…“
— Ще напомня още веднъж изводите от докладната си записка — продължаваше Сегизбаев, който подреждаше думите си в железен ред. — Бакасов ненавижда нашия строй, ненавижда колхоза, ненавижда социалистическото съревнование, плюе на всичко това, ненавижда целия ни живот. Той заяви това съвсем открито, в присъствие на партийния секретар на колхоза, другаря Саяков. В неговите действия е налице и съставът на углавно престъпление — покушение срещу представител на властта при изпълнение на служебен дълг. Аз ви моля правилно да ме разберете. Моля Бакасов да бъде привлечен към съдебна отговорност и след излизането му оттук да бъде арестуван. Съставът на неговото престъпление напълно съответствува на член 58. А за оставането на Бакасов в редовете на партията според мен не може да става и дума…
Сегизбаев знаеше, че е поискал много, но той разчиташе на това, че дори ако бюрото не счете за необходимо да привлече Танабай Бакасов към съдебна отговорност, то изключването му от партията във всички случаи ще бъде осигурено. Това изискване Кашкатаев вече не може да не подкрепи и тогава позициите на Сегизбаев още повече ще се затвърдят.
— Другарю Бакасов, какво ще кажете за вашето деяние? — попита Кашкатаев, вече раздразнен.
— Нищо. Вече всичко е казано — отвърна Танабай. — Излиза, че аз съм бил и си оставам вредител, враг на народа. Тогава защо ви трябва да знаете какво мисля аз? Съдете сами. Вие по-добре знаете…
— А вие считате ли се за честен комунист?
— Сега това не може да се докаже.
— А признавате ли вината си?
— Не.
— Вие какво, мислите се за най-умен от всички?
— Не, напротив, за най-глупав от всички.
— Позволете ми да се изкажа. — От мястото си етана млад момък с комсомолска значка на гърдите. Той беше най-млад от всички, дребен, теснолик, изглеждаше като момченце.
Танабай едва сега го забеляза. „Удряй, момче, не ме жали — мислено се обърна той към него. — И аз на времето бях такъв. Не жалех…“
И като мълния, блеснала в далечни облаци, видя онова място в пшеницата край пътя, където Кулубай бе изскубал и изпотъпкал младото жито. Видя го съвсем ясно, всичко изведнъж изплува пред мисления му взор, той изтръпна и душата му закрещя с беззвучен вик.
Гласът на Кашкатаев го накара да дойде на себе си:
— Говорете, Керимбеков!…
— Аз не одобрявам постъпката на другаря Бакасов. Считам, че той трябва да понесе съответно партийно наказание. Но не съм съгласен и с другаря Сегизбаев. — Керимбеков сдържаше треперещия си от вълнение глас. — Напротив — считам, че трябва да разгледаме и поведението на другаря Сегизбаев…
— Хубава работа! — прекъсна го някой. — Такива ли са вашите порядки в комсомола?
— Порядките навсякъде са едни и същи — отвърна Керимбеков, като се развълнува още повече и почервеня. Той се запъна, подбирайки думите и превъзмогвайки своята скованост. И изведнъж, сякаш от отчаяние, заговори остро и ядосано: — Какво право имате вие да оскърбявате колхозника, пастира, стария комунист! Опитайте се мене да наречете враг на народа… Вие обяснявате всичко с това, че сте били крайно потиснат от състоянието на животновъдството в колхоза, а не допускате ли, че пастирът е бил потиснат не по-малко от вас. Когато отидохте при него, вие заинтересувахте ли се как живее той и как вървят работите му? Защо умират новородените? Не. Ако се съди по вашата докладна, вие веднага сте почнали да му се карате. За никого не е тайна колко тежко върви кампанията по разплода в колхозите. Аз често ходя по колхозите и ме е срам, и ми е неудобно пред моите комсомолци-пастири, че толкова много изискваме от тях, а практическа помощ не им оказваме. Погледнете какви са кошарите в колхозите и как е с фуража. Аз съм син на овчар, знам какво значи да умират агнетата. В института ни учеха едно, а по места всичко върви постарому. Сърцето ме боли, като гледам всичко това!
— Другарю Керимбеков — прекъсна го Сегизбаев, — не се опитвайте да ни разнежвате, чувството е разтегливо понятие. Факти, факти са нужни, а не чувства.
— Извинете, но това не е съд над криминален престъпник, а разглеждане делото на наш партиен другар — продължаваше Керимбеков. — Решава се съдбата на един комунист. Нека се позамислим защо е постъпил така другарят Бакасов. Неговите действия, разбира се, трябва да се осъдят. Но как се случи така, че един от най-добрите животновъди в колхоза, какъвто е Бакасов, е стигнал дотам?
— Седнете — недоволно каза Кашкатаев. — Вие се отдалечавате от същината на въпроса, другарю Керимбеков. Според мен на всички тук е абсолютно ясно, че комунистът Бакасов е извършил много тежко деяние. На какво прилича това? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Ние никому няма да позволим да се нахвърля с вили срещу нашите пълномощници, няма да позволим да подронва авторитета на нашите работници. Вие по-добре си помислете, другарю Керимбеков, как да оправите работата в комсомола, а не да се занимавате с безпредметни спорове за душата и за чувствата. Чувствата са си чувства, а делата са си дела. Това, което си е позволил Бакасов, наистина трябва да ни направи по-бдителни. Разбира се, за него няма място в партията. Другарю Саяков, вие като партиен секретар на колхоза, потвърждавате ли цялата тая история? — попита той Чоро.
— Да, потвърждавам я — проговори бледният Чоро, като бавно ставаше от мястото си. — Но аз бих искал да обясня…
— Какво да обясните?
— Първо: аз бих помолил да разгледаме постъпката на другаря Бакасов в нашата партийна организация.
— Това не е задължително. После ще информирате членовете на партийната организация за решението на бюрото на районния комитет. Какво още?
— Аз искам да обясня…
— Какво да обясните, другарю Саяков? Антипартийното изказване на Бакасов е налице. Тук няма какво да се обяснява. Вие също носите отговорност. И ние ще ви накажем за лошата работа по възпитанието на комунистите. Защо сте се опитвали да склоните другаря Сегизбаев да не поставя въпроса пред бюрото? Искахте да скриете? Безобразие! Седнете!
Започнаха спорове. Директорът на МТС-то и редакторът на районния вестник подкрепиха Керимбеков. По едно време дори изглеждаше, че ще успеят да защитят Танабай. Но самият той, потиснат и объркан, вече никого не слушаше. През цялото време се питаше: „Къде отиде всичко онова, с което живеех? Тука никого не го е грижа за това, какво става там при нас, в стадата. Какъв глупак съм бил! Живота си съсипах заради колхоза, заради овцете и агнетата, а сега всичко това не ги интересува. Сега съм опасен. Вървете по дяволите! Правете с мене, каквото щете, ако от това стане по-добре, няма да съжалявам. Хайде, гонете ме. Моят край се вижда, удряйте, не ме жалете!…“
Изказа се председателят на колхоза Алданов. По израза на лицето и жестовете му Танабай видя, че той ругае някого, но кого точно — не стигаше до съзнанието, докато не чу думите: „Пранги, раванлията Гюлсаръ…“
— … И какво си мислите — възмущаваше се Алданов. — Той открито ме заплашваше, че ще ми счупи главата само за това, че ние бяхме принудени да поставим букаи на коня. Другарю Кашкатаев, другари членове на бюрото, аз като председател на колхоза ви моля да ни избавите от Бакасов. Неговото място е действително в затвора. Той ненавижда всичките ръководни работници. Другарю Кашкатаев, навън има свидетели, които могат да потвърдят, че Бакасов ме е заплашвал. Може ли да ги повикаме?
— Не, не е нужно — с погнуса се намръщи Кашкатаев. — И това е достатъчно. Седнете.
После започнаха да гласуват.
— Има едно предложение — другарят Бакасов да бъде изключен от партията. Кой е „за“?
— Момент, другарю Кашкатаев — отново скочи Керимбеков. — Другари членове на бюрото, няма ли да направим голяма грешка? Има и друго предложение — да се ограничим със строго мъмрене, с внасяне в личното дело на другаря Бакасов и да обявим заедно с това мъмрене на члена на бюрото Сегизбаев за оскърбяване на партийното и човешко достойнство на комуниста Бакасов, за недопустим метод на работа от страна на другаря Сегизбаев като пълномощник на районния комитет.
— Демагогия! — викна Сегизбаев.
— Успокойте се, другари — каза Кашкатаев. — Намирате се в бюрото на районния комитет, а не у дома си. Моля да спазвате дисциплината. — Сега всичко зависеше от него, първия секретар на районния комитет. И той така насочи делото, както предполагаше Сегизбаев. — Не намирам, че е необходимо Бакасов да бъде привлечен към съдебна отговорност — каза той, — но в партията естествено той няма място, в това отношение другарят Сегизбаев е съвършено прав. Ще гласуваме. Кой е за изключването на Бакасов?
Членовете на бюрото бяха седем души. Трима вдигнаха ръка за изключване, трима против. Остана да гласува Кашкатаев. Той се позабави и вдигна ръка „за“. Танабай нищо не видя. Той узна за решението на своята участ, когато чу как Кашкатаев се обърна към секретарката:
— Запишете в протокола: по решение на бюрото на районния комитет другарят Танабай Бакасов се изключва от партията.
„Ето и края“ — си каза Танабай и сърцето му замря.
— Аз настоявам да бъде наказан с мъмрене Сегизбаев — не се предаваше Керимбеков.
Това можеше да не се поставя на гласуване, да се отклони, но Кашкатаев реши, че трябва да го постави. То също си имаше скрит смисъл.
— Който е за предложението на другаря Керимбеков, моля да вдигне ръка.
— Пак трима на трима. И пак Кашкатаев вдигна ръка четвърти и с това спаси Сегизбаев от мъмрене. „Но дали той ще разбере, ще оцени тая услуга? Кой го знае… Коварен е, хитър.“
Хората се размърдаха на столовете си, сякаш се готвеха да си тръгнат. Танабай реши, че вече всичко е свършено, стана и мълчаливо, без да поглежда никого, се запъти към вратата.
— Бакасов, къде отивате? — спря го Кашкатаев. — Оставете си партийния билет.
— Да го оставя ли? — Едва сега Танабай разбра всичко, което се беше случило.
— Да, оставете го на масата! Вие сега не сте член на партията и нямате право да го носите.
Танабай пъхна ръката си, за да извади партийния билет. Дълго го търси сред настъпилата тишина. Той беше там, дълбоко, под фланелата, под сакото, в кожена торбичка, ушита от Джайдар. Тази торбичка Танабай носеше на ремък през рамо. Най-сетне я измъкна навън, извади партийния билет, стоплен от гърдите му, и го сложи, както беше топъл, пропит с миризмата на тялото му, върху студената полирана маса на Кашкатаев. Дори настръхна, стана му студено. И отново, без да гледа никого, напъха торбичката под сакото си и тръгна към вратата.
— Другарю Бакасов — чу съчувствения глас на Керимбеков. — А вие какво ще кажете? Та вие нищо не казахте тук. Може би ви е било трудно? Надяваме се, че вратите за вас не са затворени, че рано или късно вие ще може да се върнете в партията. Кажете, какво мислите сега?
Танабай се обърна с болка и с чувство на неловкост пред тоя непознат момък, който все още се опитваше по някакъв начин да облекчи мъката, която го беше потиснала.
— Какво има да казвам? — промълви той тъжно. — Не мога да ги надприказвам всички тук. Едно само ще кажа: не съм виновен за нищо, макар че съм вдигнал ръка, макар че съм казал лоши думи. Не мога да ви го обясня. Ей това е всичко.
Настъпи угнетяващо мълчание.
— Хм. Значи, на партията се сърдиш? — раздразнено каза Кашкатаев. — Това е прекалено, другарю. Партията ти показа правия път, от съд те спаси, а ти отгоре на всичко си недоволен, сърдиш се! Значи, ти действително не си достоен да носиш името член на партията. И едва ли вратите й ще бъдат отворени за тебе!
Танабай излезе от районния комитет спокоен на вид, дори прекалено спокоен, и това беше лошо. Денят бе топъл, слънчев. Свечеряваше се. Хората бързаха по своите работи. Дечурлигата тичаха на площада пред клуба. А на Танабай му беше тежко да гледа всичко това, дори себе си не можеше да понася. По-скоро да се маха оттук, да върви в планината, в къщи, докато не му се е случило нещо по-лошо.
До неговия кон стоеше Гюлсаръ — голям, дълъг и силен, той пристъпи от крак на крак, когато Танабай се приближи, и го погледна спокойно и доверчиво с тъмните си очи. Забравил бе вече как Танабай го бе удрял с вилата по главата. Конят си е кон.
— Забрави, Гюлсаръ, не ми се сърди — прошепна Танабай на раванлията. — А мене ме сполетя нещастие. Много голямо нещастие. — И той изхлипа, прегърна коня през шията, но се сдържа, не се разплака, защото го беше срам от минувачите.
Той яхна своя кон и пое към къщи.
Чоро го настигна отвъд Александровския баир. Щом чу зад себе си познатия тропот на препускащия раванлия, Танабай обидено сви устни и настръхна. Не се обърна. Обидата помрачаваше душата и очите му. Сегашният Чоро за него не беше такъв, какъвто бе по-рано. Ето и днес: щом Кашкатаев повиши глас, Чоро спокойно си седна на мястото като послушен ученик. Как ще кара по-нататък? Хората му вярват, а той се страхува да каже истината, пази се, подбира думите си. Кой го е научил на това? Е, Танабай е изостанал човек, прост работник, а той е грамотен, всичко знае. През целия си живот е бил все ръководител. Нима Чоро не вижда, че не е така, както говорят сегизбаевци и кашкатаевци, че думите им отвън са красиви, а отвътре лъжливи и празни. Кого лъже той и защо?
Танабай не обърна глава и тогава, когато Чоро го настигна и се изравни с него, като опъваше юздите на разгорещения раванлия.
— Аз мислех, Танабай, заедно да си тръгнем — каза той, като си поемаше дъх. — Докато се обърна и тебе вече те няма…
— Какво искаш? — все така, без да го поглежда, рязко го попита Танабай. — Върви си по пътя.
— Хайде да поговорим. Не ми обръщай гръб, Танабай, да поговорим като приятели, като комунисти — започна Чоро и се запъна насред думата.
— Аз не съм ти приятел, пък и вече не съм комунист. Но и ти отдавна вече не си комунист. Ти се преструваш само…
— Ти сериозно ли? — попита Чоро с отпаднал глас.
— Разбира се, сериозно! Още не съм се научил да си подбирам думите. Какво, къде и как да говоря, също не зная. Сбогом. Ти си направо, аз съм оттук. — Танабай отби коня от пътя и без да се обръща, без да погледне нито веднъж в лицето приятеля си, пое през полето направо към планината.
Той не видя как Чоро побледня като мъртвец, как искаше да го спре, как протегна ръка и как после се сви, хвана се за гърдите и се повали върху шията на раванлията, поемайки въздух с отворена уста.
— Лошо ми е — шепнеше Чоро, като се гърчеше от непоносима болка в сърцето. — Ох, лошо ми е! — хриптеше той, посинял и задъхан. — По-скоро в къщи, Гюлсаръ, по-скоро в къщи.
Раванлията го носеше към аила, по тъмната пустинна степ, конят се плашеше от гласа на човека, в него се долавяше нещо страшно. Гюлсаръ присви уши и изплашено запръхтя. А човекът на седлото се мъчеше, гърчеше се, впил ръце и зъби в гривата на коня. Юздите се развяваха, увиснали на шията на препускащия Гюлсаръ.
В тоя късен час, когато Танабай беше още на път към планината, по улиците на аила препускаше конник. Изплашените кучета се разлаяха.
— Ей, има ли някой тук! Излезте! — викаше той стопаните. — Хайде на партийно събрание в управлението.
— Какво се е случило. Защо така спешно?
— Не зная — отвръщаше пратеникът. — Чоро ни вика. Каза бързо да отиваме.
А през това време Чоро седеше в управата, свит на стола, задъхващ се, здраво стискаше с ръка гърдите си под ризата. Стенеше от болка, хапеше устни. Студена пот беше избила по позеленялото му лице, очите му бяха хлътнали в ябълките като в тъмни дупки. От време на време той загубваше съзнание и отново му се струваше, че раванлията го носи из тъмната степ, че той иска да повика Танабай, но приятелят му, без да се обръща, му хвърля за сбогом палещи като въглени думи. Изгарят сърцето му думите на Танабай, изгарят душата му…
Тук го доведоха от конюшнята под ръка, след като полежа върху сеното. Конярите искаха да го отведат в къщи, но той не се съгласи. Изпрати човек да свика комунистите и сега ги чакаше да дойдат всеки момент.
Като запали лампата и остави Чоро сам, пазачката зашъта край печката в предната стая, от време на време надничаше през отворената врата, въздишаше и клатеше глава.
Чоро чакаше хората, а времето течеше капка по капка. На горчиви тежки капки с всяка измината секунда изтичаше времето, което му бе отредено и чиято цена той едва сега узна, след като бе преживял дълъг живот. Не можа да види дните и годините, които бяха изминали. Докато се обърне, те прелетяха в труд и грижи. Не всичко постигна през своя живот, не всичко успя да направи, както искаше. Мъчеше се, блъскаше се, но понякога отстъпваше, за да може да заобиколи ъглите, за да не бъде толкова трудно да се ходи. Но не успя да ги заобиколи. Притисна го до стената оная сила, с която той избягваше да се сблъсква, и сега нямаше накъде да отстъпва, пътят свършваше. Ах, ако по-рано беше се съвзел, ако по-рано бе заставил себе си да гледа живота право в очите…
А времето минаваше капка по капка и всяка отекваше горчиво и тежко. Колко много се бавят хората. Колко дълго ги чака.
„Дано успея — със страх си мислеше Чоро. — Дано успея да кажа всичко — с беззвучен отчаян вик той задържаше живота, който го напущаше. Крепеше се, готвеше се за последен бой. — Всичко ще разкажа, всичко, както си е. Как мина заседанието на бюрото, как изключиха Танабай от партията. Нека знаят: аз не съм съгласен с това решение на районния комитет. Нека знаят: аз не съм съгласен с изключването на Танабай. Ще кажа всичко, което мисля за Алданов. Нека после, след мене да го изслушат. Нека комунистите да решат. Всичко ще разкажа за себе си, за това, какъв съм, за колхоза, за хората ще кажа! Дано успея, дано по-скоро дойдат, по-скоро…“
Първа дотича жена му с лекарствата. Изплаши се, занарежда, заплака:
— Ти имаш ли ум? Не се ли насити на тия събрания? Хайде в къщи. Погледни се. Боже мой, помисли поне за себе си!
Чоро не искаше да слуша. Отпрати я, като взе лекарството. Зъбите му тракаха о ръба на чашата, водата се разливаше по гърдите му.
— Нищо, вече ми е по-добре — промълви Чоро, като се опитваше да диша по-спокойно. — Ти почакай там, после ще ме заведеш. Не бой се, върви.
И когато се чуха стъпки, Чоро се изправи, сподави болката си, събра сили, за да изпълни онова, което считаше, че е негов последен дълг.
— Какво се е случило? Какво ти е, Чоро? — питаха го хората.
— Нищо. Сега ще ви кажа, нека дойдат всички — отвръщаше той.
А времето минаваше капка по капка и всяка отекваше горчиво и тежко.
Когато комунистите се събраха, партийният секретар Чоро Саяков се изправи, сне шапката си и обяви партийното събрание за открито…
Танабай се върна в къщи през нощта. Джайдар бе излязла на двора с фенер. Очите й изтекоха от чакане. И от пръв поглед разбра какво нещастие бе сполетяло мъжа й. Той мълчаливо разседлаваше коня, тя му светеше, а той дума не продумва. „Поне да беше се напил в района, може би щеше да му поолекне“ — помисли си тя, а той все мълчеше и на нея й ставаше страшно от неговото мълчание. А тя се готвеше да го зарадва — бяха докарали малко фураж, слама, ечемично брашно, беше се затоплило, изкараха агнетата на паша и те вече щипеха тревица.
— Взеха Бектаевото стадо. Нов овчар изпратиха — каза тя.
— А, много ме е грижа за Бектай, за стадото и за твоя овчар.
— Уморен ли си?
— Какво ти уморен! Изгониха ме от партията!
— По-тихо, сакманшчиците ще чуят.
— Какво по-тихо? Какво има да крия? Изгониха ме като последно куче и толкоз! Така ми се пада. И на тебе така ти се пада. Даже и това ни е малко. Какво стоиш? Какво ме гледаш?
— Върви да си починеш.
— Знам какво да правя.
Танабай тръгна към кошарата. Огледа овцете, после отиде в бачията, там също походи из тъмното и отново се върна в кошарата. Място не можеше да си намери. Нито искаше да яде, нито да говори. Просна се върху сламата, натрупана в ъгъла, и не помръдна. Животът, грижите, тревогите загубиха смисъл. Вече нямаше желание за нищо. Не му се живееше, не му се мислеше. Не искаше да гледа нищо наоколо.
Въртеше се, искаше да заспи, искаше да се забрави. Но къде ти? Можеш ли да избягаш от себе си. Отново си спомняше как Бектай си отиде, как подир него оставаха черни следи на белия сняг, как той нямаше какво да му отвърне, отново си представяше как викаше Сегизбаев, яхнал раванлията, как го нагрубяваше с най-лоши думи, как заплашваше да го вкара в затвора, как Танабай излезе пред бюрото на районния комитет вредител и враг на народа и с това свършваше всичко, целият му живот. И отново му се искаше да грабне вилата, да се хвърли с вик, да тича в нощта, отчаяно да вика, за да чуе целият свят, докато най-сетне не се сгромоляса в някой дол и не си счупи главата.
Когато заспиваше, той си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да живее така. Да, да, по-добре смърт!…
Той се събуди с натежала глава. Няколко минути не можеше да разбере къде е и какво става с него. Наблизо се чуваха овце и блееха агнета. Значи, беше в кошарата. Навън трептеше утрото. Защо се събуди, защо? По-добре да не се бе събуждал. Оставаше му само да умре, трябва да свърши със себе си…
… После той пи с шепи вода от рекичката, мразовита студена вода с тънък хрустящ лед. Водата шумно изтичаше между треперещите му пръсти, а той отново загребваше и пиеше и тя се стичаше по гърдите му. Пое си дъх, дойде на себе си и едва тогава си представи цялата нелепост на онова хрумване за самоубийство, цялата глупост на тая разправа със себе си. Как може да посегне на живота си, който се дава само веднъж на човека? Та нима сегизбаевци заслужават това? Не, Танабай ще живее още, тепърва планини ще обръща…
Като се върна, без да го забележат, скри пушката, патрондаша и през целия ден усърдно работи. Искаше да бъде по-нежен с жена си, с децата си, със сакманшчиците, но се сдържаше, да не би жените да се усъмнят в нещо. А те работеха, като че ли нищо особено не се е случило и нищо не е станало, като че ли всичко беше наред. Танабай им беше благодарен за това, мълчеше си и работеше. Изкара овцете на паша, помогна да приберат стадото.
Вечерта времето се развали. Дъжд или сняг, но нещо щеше да вали. Наоколо планините потънаха в мъгла, небето натежа от облаци. Пак трябваше да мисли как да запази новородените от студа, пак трябваше да се разчиства кошарата, да се настила слама, за да не започне отново мор. Мрачен ставаше Танабай, но се стараеше да забрави станалото и да не пада духом.
Беше тъмно, когато в двора влезе конник. Посрещна го Джайдар. Те поговориха за нещо. През това време Танабай работеше в кошарата.
— Ела за малко — повика го жена му. — Един човек те търси. — И по начина, по който го повика, той почувствува, че е станало нещо лошо.
Излезе. Поздрави. Беше един овчар от съседното урочище.
— А, ти ли си, Айтбай? Слизай от коня. Отде идеш?
— От аила. Бях по работа. Помолиха да ти предам, че Чоро е тежко болен. Казаха да идеш.
„Пак тоя Чоро!“ — лумна угасналата обида. Не искаше да го види.
— Че да не съм доктор? Той открай време си е болен. И без него си имам работа до гуша. Ето на, времето се разваля.
— Е, твоя работа, Танаке. Дали ще идеш, или няма да идеш, ти си знаеш. Аз ти предадох онова, за което ме помолиха. Довиждане. Време е да тръгвам, нощ иде.
Айтбай подкара коня, но после дръпна юздите.
— Ти все пак помисли, Танаке, много е болен. Повикаха сина му от училище. Отидоха да го посрещнат на гарата.
— Благодаря ти, че ми каза, но аз няма да ида.
— Ще иде — засрами се Джайдар. — Не се безпокой, ще иде.
Танабай не отвърна, а когато Айтбай излезе от двора, каза на жена си ядосан:
— Откажи се от тоя адет да отговаряш вместо мене. А знам какво правя. Щом казах, че няма да ида, значи, няма.
— Помисли какво говориш, Танабай.
— Няма какво да мисля. Стига ми толкова. Мислих, мислих, докато ме изгониха от партията. Аз никого си нямам. И ако се разболея, никой не искам да ми идва. Ще умра сам! — Той сърдито махна с ръка и отиде в кошарата.
Но сърцето му беше неспокойно. Поемаше новородените агнета, отнасяше ги на закътано в ъгъла, гълчеше овцете, които силно блееха, псуваше и мърмореше:
— Отдавна трябваше да се оттегли, нямаше така да страда. Цял живот боледува, охка, все се държи за сърцето, а не слиза от седлото. И това ми било началник. Не искам да те видя след всичко това. И да ми се обиждаш, и да не ми се обиждаш, твоя си работа. Аз също съм обиден. И никой да не си пъха носа…
Беше нощ. Започна леко да вали сняг и наоколо беше толкова тихо, че дори се чуваше как с лек шум падаха на земята редките снежинки.
Танабай не си отиваше в юртата, избягваше разговорите с жена си, а и тя не идваше при него. „Стой си там — мислеше си той. — Няма да ме накараш да отида. Сега всичко ми е безразлично. Ние с Чоро сме чужди. Той по своя път, аз по моя. Бяхме приятели, но сега е друго. А ако аз съм му приятел, къде беше той по-рано. Не, сега всичко ми е безразлично…“
Все пак Джайдар дойде, донесе му мушамата, новите ботуши, ръкавиците и шапката, всичко, което той обличаше, когато тръгваше на път.
— Обличай се — каза тя.
— Напразно се стараеш. Никъде няма да отида.
— Не си губи времето, може да се случи така, че после цял живот да съжаляваш.
— За нищо няма да съжалявам. И нищо няма да му стане. Ще се вдигне, не му е за първи път.
— Танабай, никога за нищо не съм те молила, а сега те моля. Дай ми обидата си, дай ми мъката си. Тръгвай. Бъди човек.
— Не. — Танабай упорито поклати глава. — Няма да ида. Сега всичко ми е безразлично. Ти мислиш за приличието, за дълга. Какво ще кажат хората. А аз сега нищо не искам да зная.
— Опомни се, Танабай. Аз ще отида да видя огъня, да не паднат въглени върху кечето.
Тя си отиде, остави дрехите му, но той не мръдна от мястото си. Седеше в ъгъла, не можеше да надвие себе си, не можеше да забрави ония думи, които каза на Чоро. А сега: „Здравей, дойдох да видя как си със здравето? Може би трябва да ти помогна с нещо?“ Не. Той не може така. Не е в характера му.
Джайдар се върна.
— Ти още ли не си се облякъл?
— Не ми досаждай. Казах, няма да ида…
— Стани! — гневно викна тя. И той, изненадан от самия себе си, стана по нейна заповед като войник. Тя пристъпи към него, като го гледаше под мътната светлина на фенера със своите изстрадали възмутени очи. — Щом не си мъж, щом не си човек, щом си сополива жена, аз ще ида вместо теб, а ти остани тук да цивриш! Аз тръгвам още сега. Върви веднага да ми оседлаеш коня!
И той се подчини, тръгна да оседлава коня. Навън валеше ситен сняг. Мракът се въртеше наоколо като безшумно, бавно колело, като вода в дълбок вир. Планините не се виждаха — мрак. „Гледай ти сега работа! Къде ще тръгне сама посред нощ — мислеше си той, като нагласяваше в тъмното седлото. — И не можеш да я разубедиш. Не, няма да се откаже. Да я убиеш, няма да се откаже. Ами ако сбърка пътя? Е, нека да се сърди на себе си…“
Танабай оседлаваше коня и го беше срам: „Звяр съм аз и нищо повече. Пощурях от обида. Излагам я на показ — гледайте колко съм нещастен и колко ми е лошо. И жена си уморих. А тя какво е виновна, за какво я мъча? Няма да видя добро аз. Пет пари не струвам. Звяр съм и това си е.“
Танабай се колебаеше. Тежко му беше да се откаже от думите си. Върна се настръхнал, навел очи.
— Оседла ли го?
— Да.
— Хайде, тръгвай — и Джайдар му подаде мушамата.
Танабай мълчаливо започна да се облича, доволен, че жена му първа отстъпи. И все пак, за да си придаде важен вид, каза:
— Може би пък утре да ида, а?
— Не. Тръгвай сега. Късно ще бъде.
Нощта се въртеше в планината като в тих вир. Плавно и меко се спущаха на земята големи парцали на последния пролетен сняг. Танабай яздеше сам сред тъмните склонове, тръгнал по зова на отблъснатия от него приятел. Снегът се полепваше по главата, по раменете, по брадата и ръцете му. Танабай седеше на седлото неподвижно и не го отърсваше. Така му беше по-добре да мисли. Той мислеше за Чоро, за всичко онова, което ги свързваше от дълги години, когато Чоро го учеше на четмо и писмо, когато те влязоха в комсомола, а после в партията. Спомни си как те с Чоро работеха заедно на строежа на канала и как Чоро пръв му донесе вестника със статията за него и снимката му, как пръв го поздрави и му стисна ръка. Смекчаваше се сърцето на Танабай, размръзваше се и той бе обхванат от тревожно чувство: „Как ли е той? Може пък наистина да е много болен? Иначе защо ще викат сина му! Или иска да му каже нещо, да се посъветва…“
Развиделяваше се. Снегът продължаваше да вали. Танабай подкара коня по-бързо. Ей зад тези хълмове, в низината е аилът. Как ли е Чоро? Дано да стигна по-бързо.
Изведнъж в тишината на утрото се разнесе неясен далечен глас откъм аила. Плисна нечий вик и секна, замря. Танабай спря коня и нададе ухо. Не, нищо не се чуваше. Сигурно така му се е сторило.
Конят изкачи Танабай на хълма. Долу пред тях, сред белите заснежени градини, сред голите бахчи, лежаха улиците на аила, все още безлюдни в тая ранна утрин. Никой не се виждаше. И само в един двор се тълпеше черна купчина хора, край дърветата стояха оседлани коне. Това беше дворът на Чоро. Защо ли толкова много хора са се събрали там? Какво се е случило? Нима…
Като се изправи на стремената, Танабай трескаво преглътна бодлива буца студен въздух, замря и веднага пришпори коня надолу по пътя. „Не може да бъде! Как така? Не може да бъде!“ На душата му стана толкова тежко, сякаш той беше виновен за онова, което може би се беше случило там. Чоро, единственият му приятел, го бе помолил за последна среща пред вечната раздяла, а той се беше назлъндисвал, инатил, лелеял своята обида. Какъв човек е след всичко това? Защо жена му не плю в очите му? Какво на тоя свят може да бъде по-важно от последната молба на умиращ човек?
И пред Танабай отново застана оня път в степта, по който Чоро го настигна с раванлията. Какво му отговори той тогава? Та може ли да се прости това?
Танабай като в сън яздеше по заснежената улица, свит под тежестта на своята вина и своя срам, и изведнъж видя напред, зад двора на Чоро, голяма група конници. Те се приближаваха мълчаливо и изведнъж всички силно, в един глас извикаха, клатейки се на седлата:
— Ойбай, бауръмай! Ойбай, бауръм![8]
„Казахите са пристигнали“ — досети се Танабай и разбра, че вече няма на какво да се надява. Съседите казахи, дошли отвъд реката, оплакваха Чоро като брат, като съсед, като свой близък човек, известен в целия окръг. „Благодаря ви, братя — помисли си в тоя миг Танабай. — От дедите и бащите ни е останало в нещастия и скърби да сме заедно, на сватби и надбягвания да сме заедно. Плачете, плачете заедно с нас!“
И той подир тях огласи утринния аил с отчаян, страшен вик:
— Чоро-о-о-о! Чоро-о-о-о! Чоро-о-о-о!
Той препускаше на коня, увисвайки от седлото ту на лявата, ту на дясната страна, и плачеше за своя приятел, който бе напуснал тоя свят.
Ето го двора, ето го и Гюлсаръ, застанал до къщата с траурен чул. Снегът пада върху него и се топи. Раванлията е останал без стопанин. Ще стои с празно седло.
Танабай пада върху гривата на коня, изправя се и отново пада. Наоколо едва различими като в мъгла лица на хора, плач. Той не чу как някой каза:
— Свалете Танабай от седлото. Отведете го при сина на Чоро.
Няколко чифта ръце се протягат към него, помагат му да слезе от коня и го повеждат под ръка през тълпата.
— Прости ми, Чоро, прости ми! — плачеше Танабай.
В двора, обърнал лице към стената на къщата, стоеше синът на Чоро, студентът Самансур. Той се обърна към Танабай, облят в сълзи, и те се прегърнаха разплакани.
После ги разделиха. И тогава Танабай видя до себе си, сред жените, нея, Бюбюжан. Тя го гледаше и мълчаливо плачеше. Танабай зарида още по-силно.
Плачеше за всичко, за всичко, което беше загубил, за Чоро, за своята вина пред него, за това, че не можеше да върне назад ония думи, които му беше хвърлил на пътя, плачеше за нея, застанала сега до него като чужда, за оная любов, за оная бурна нощ, за това, че тя остана самотна, за това, че вече остаряваше, плачеше за раванлията, за своя Гюлсаръ под траурния чул, за своите мъки и обиди, за всичко, което не бе изплакал.
— Прости ми, Чоро, прости ми! — повтаряше той. И с това сякаш молеше прошка от нея.
Той искаше Бюбюжан да се приближи до него, да го утеши, да избърше сълзите му, но тя не идваше, стоеше и плачеше.
Други го утешаваха.
— Стига, Танабай, със сълзи няма да помогнеш, успокой се.
И от това му ставаше още по-мъчно и по-болно.
Погребваха Чоро след пладне. Мътният диск на слънцето бледо светеше през безцветните слоеве на неподвижните облаци. Във въздуха се виеха меки, влажни парцали сняг. По бялото поле като черна мълчалива река лъкатушеше погребалната процесия. Тази река сякаш бе бликнала внезапно тук и сякаш за първи път си проправяше русло. Отпред, върху един камион със свалени капаци, возеха покойния Чоро, целият обвит с бяло погребално кече. До него седяха жена му, децата му, роднините. Всички останали вървяха отзад, яхнали коне. Двама души вървяха след колата пеш — синът му Самансур и Танабай, който водеше коня на покойния си приятел, раванлията Гюлсаръ с празно седло.
Пътят край селото беше покрит с мек равен сняг. Като широка, тъмна лента, изровена от копитата на конете, той се проточваше след процесията. Тя сякаш отбелязваше последния път на Чоро. Пътят водеше към хълма, към гробищата. И тук той вече безвъзвратно свършваше за Чоро.
Танабай водеше раванлията и мислено му говореше: „Ето, Гюлсаръ, останахме ние с тебе без нашия Чоро. Няма го… Защо ти тогава не ми викна, не ме спря? Бог не ти е дал език, а аз, макар че съм човек, излязох по-лош от тебе, коня, изоставих приятеля си на пътя, не се обърнах, не се опомних. Аз убих Чоро, убих го с думите си…“
През целия път до гробището Танабай молеше прошка от Чоро. И на гроба, като слезе в ямата заедно със Самансур, той говореше на Чоро, поставяйки тялото му във вечното земно ложе:
— Прости ми, Чоро! Сбогом! Чуваш ли, Чоро, прости ми!…
В гроба падаше хвърляната с шепи пръст, после се посипа от разни страни, вече с лопати. Напълни се ямата върху хълма и израсна прясна могила.
Сбогом, Чоро!
След панихидата Самансур повика Танабай настрана.
— Танаке, трябва да поговоря с вас за една работа.
И те минаха през двора, оставиха хората, димящите самовари и огньовете. Отидоха в задния двор, в градината. Минаха покрай аръка, спряха до оградата пред едно повалено дърво. Седнаха. Мълчаха известно време. Всеки си мислеше за нещо свое. „Такъв е животът — мислеше си Танабай. — Познавах Самансур като момченце, а сега ето какъв е станал. Възмъжал е от мъка. Сега той е на мястото на Чоро. Сега с него сме като равен с равен. Тъй и трябва да бъде. Синовете заемат местата на бащите си. Синовете продължават рода, продължават делото. Дай боже да стане такъв, какъвто беше баща му. Дори по-нагоре да се изкачи, та със своя разум и умение да се издигне над нас и да носи щастие на себе си и на другите. Затова сме бащи, затова раждаме синове с надежда, че ще бъдат по-добри от нас.“
— Ти, Самансур, си най-големият в семейството — каза му Танабай, гладейки брадата си като старец. — Ти сега си на мястото на Чоро и аз съм готов да те изслушам, както бих слушал Чоро.
— Трябва да ви предам, Танаке, поръчението на баща ми — промълви Самансур.
Танабай трепна, ясно долови в говора на сина гласа и интонациите на приятеля си и за първи път забеляза, че той много прилича на баща си, на оня млад Чоро, когото синът не познаваше, но когото Танабай знаеше и помнеше. Не казват ли затова, че човек не умира дотогава, докато живеят хората, които го познават?
— Слушам те, синко.
— Аз заварих баща си жив, Танаке. Вчера през нощта успях да дойда един час преди края. Той беше в съзнание до последния си дъх. И много ви чакаше, Танаке. Все питаше: „Къде е Танабай? Не дойде ли?“ Ние го успокоявахме, че сте на път, че всеки момент ще дойдете. Изглежда, искаше да ви каже нещо. И не успя.
— Да, Самансур, да. Ние трябваше да се видим. Трябваше да се видим. До края на живота няма да си простя. Аз съм виновен. Не дойдох навреме.
— Та ето, той ме помоли да ви кажа. „Сине, рече ми, кажи на моя Танаке, че искам прошка от него, кажи му да не таи обидата в душата си и той лично да занесе моя партиен билет в районния комитет. Нека, казва, Танабай собственоръчно предаде билета ми — не забравяй, кажи му!“ После изпадна в безсъзнание. Много се мъчи. И като умираше, така гледаше, сякаш чакаше някого. И плачеше, думите му вече не можеха да се разберат.
Танабай нищо не отвърна. Той хлипаше и дърпаше брадата си. Отиде си Чоро. Отнесе със себе си половината от Танабай, една част от живота му отнесе.
— Благодаря ти, Самансур, за думите. Благодаря и на твоя баща — промълви най-сетне Танабай, като се съвземаше. — Само едно ме смущава. Ти знаеш ли, че мене ме изключиха от партията?
— Зная.
— Как аз, изключеният, ще отнеса партийния билет на Чоро в районния комитет? Аз нямам право да го сторя.
— Не знам, Танаке, решавайте сам. Аз съм длъжен да изпълня предсмъртната воля на баща си и ще ви моля да направите така, както искаше той, преди да ни напусне.
— С радост бих го направил. Но такова нещастие се случи с мен. А няма ли да бъде по-добре, ако ти сам го отнесеш, Самансур.
— Не, не е по-добре. Баща ми знаеше какво иска. Щом той ви е вярвал, защо аз не трябва да ви вярвам? Кажете в районния комитет, че такова е било поръчението на моя баща Чоро Саяков.
Още по тъмно, рано заран, Танабай излезе от аила. Гюлсаръ, славният раванлия Гюлсаръ, в нещастие и радости еднакво надежден кон, препускаше под седлото, чаткайки с копитата замръзналите буци по коловоза на пътя. Този път той носеше Танабай, който отиваше с особено поръчение на умрелия си приятел, комуниста Чоро Саяков.
Отпред над невидимия край на земята бавно се пробуждаше утрото. В неговата утроба се раждаше нова заря, раждаше се там, в сивата мъгла.
Раванлията препускаше нататък, към утрото, към самотната ярка звезда, още неизгаснала на небосклона. Сам по пустинния път, той отмеряше с копита ситните стъпки на равана. На Танабай отдавна не му се беше случвало да го язди. Гюлсаръ, както и по-рано препускаше стремително и сигурно. Вятърът развяваше гривата му, духаше в лицето на ездача. Добър беше Гюлсаръ, силен кон беше.
През целия път Танабай си мислеше, губеше се в догадки защо тъкмо на него, на изключения от партията, Чоро е поръчал преди смъртта си да отнесе в районния комитет неговия партиен билет. Какво е искал той, или е мислил да го изпита, а може би е искал с това да изрази несъгласието си за изключването му от партията? Никога вече няма да узнаеш, няма да разбереш това. Никога вече той няма да каже нищо. Да, има такива страшни думи: „Никога вече!“ И по-нататък няма думи…
И отново нахлуха различни мисли, отново оживя всичко онова, което искаше да забрави, да откъсне завинаги от себе си. Не, оказва се, че още не е свършено всичко. С него, при него е още последната воля на Чоро. Той ще отиде с неговия партиен билет и ще разкаже за него, за Чоро, всичко, както си е, ще разкаже какъв е бил Чоро за хората, какъв е бил за него. Ще разкаже и за себе си, защото Чоро и той са пръсти от една ръка.
Нека научат какви са били те тогава, на младини, какъв живот са преживели. И може би ще разберат, че той, Танабай, не заслужава да го откъсват от Чоро нито в живота, нито в смъртта. Дано го изслушат, дано го оставят да се изкаже!
Танабай си представяше как ще влезе в кабинета на секретаря на районния комитет, как ще сложи на масата партийния билет на Чоро и как ще разкаже всичко. Ще признае вината си, ще се извини, само да го върнат в партията, без която живее лошо, без която не може да си представи самия себе си.
Ами ако кажат: какво право има той, изключеният от партията, да носи партиен документ? „Ти не трябваше да се докосваш до партийния билет на комуниста, не трябваше да се залавяш с тая работа. И без теб щяха да се намерят други.“ Но нали такава беше предсмъртната воля на самия Чоро! Така е завещал той пред всички, когато е умирал. Това може да потвърди неговият син Самансур. „Е, та що, какво ли не може да каже човек преди смъртта си, в безсъзнание, бълнувайки?“ Какво ще отговори тогава?
А Гюлсаръ препускаше по звънкия замръзнал път и като прекоси степта, вече излизаше към Александровския баир. Бързо откара Танабай. Той дори не забеляза как пристигна.
Работният ден в учрежденията току-що започваше, когато Танабай пристигна в районния център. Той откара изпотения раванлия право при района, завърза го, изтърси прахта от дрехите си и тръгна с разтуптяно от вълнение сърце. Какво ли ще му кажат, как ли ще го посрещнат? Коридорите бяха пусти. Още нямаше хора от аилите. Танабай влезе в приемната на Кашкатаев.
— Здравейте — каза той на секретарката.
— Здравейте!
— Другарят Кашкатаев тук ли е?
— Да.
— Аз идвам при него. Овчар съм от колхоза „Белите камъни“. Името ми е Бакасов — започна той.
— О, познавам ви — усмихна се тя.
— Та ето що, кажете му, че нашият партиен секретар Чоро Саяков умря и че преди смъртта си ме помоли да донеса партийния му билет в районния комитет. И ето аз дойдох.
— Добре. Почакайте малко.
Секретарката не се забави много в кабинета на Кашкатаев, но Танабай се измъчи. Място не можеше да си намери, докато я чакаше.
— Другарят Кашкатаев е зает — каза тя и плътно затвори вратата след себе си. — Той каза да предадете билета на Саяков в „Сектор партийни членове“. Ето там, надясно по коридора.
„“Сектор партийни членове"… Надясно по коридора — какво е това?" — чудеше се Танабай. После разбра всичко и веднага падна духом. Как може така? Нима всичко е толкова просто. А той си мислеше…
— Аз имам важен разговор с него. Моля ви, влезте и му кажете. Важен разговор имам.
Секретарката неуверено влезе в кабинета и като се върна, каза:
— Той е много зает. — И после добави съчувствено: — Разговорът с вас е свършен — и още по-тихо му каза: — Няма да ви приеме. По-добре си идете.
Танабай тръгна по коридора. Завой надясно. Надпис: „Сектор партийни членове“. На вратата прозорче. Почука. Прозорчето се отвори.
— Какво искате?
— Идвам да предам един партиен билет. Умря нашият партиен секретар Чоро Саяков. Колхоз „Белите камъни“.
Завеждащата търпеливо чакаше, докато Танабай изваждаше изпод сакото си кожената торбичка на ремък, в която той доскоро носеше своя партиен билет и в която този път бе донесъл партийния билет на Чоро. Той предаде книжката през прозорчето: „Сбогом, Чоро!“
Гледаше как тя вписваше във ведомостта номера на партийния билет, фамилията, името, бащиното име на Чоро, годината на постъпването в партията — последния спомен за него. После му даде да се разпише.
— Това ли е всичко? — попита Танабай.
— Това е.
— Довиждане.
— Довиждане. — Прозорчето се затвори.
Танабай излезе на улицата, започна да отвързва поводите на раванлията.
— Това е, Гюлсаръ — каза той на коня. — Това е всичко.
И неуморимият раванлия го понесе назад към аила. Голямата пролетна степ препускаше срещу тях под клокочещия тропот на копитата. Само в препускането на коня спираше, стихваше болката на Танабай.
Същия ден вечерта Танабай се върна в къщи в планините.
Жена му го посрещна мълчаливо. Хвана коня за поводите и помогна на мъжа си да слезе от седлото, като го подкрепяше под ръка. Танабай се обърна към нея, прегърна я, сложи глава на рамото й. Тя също го прегърна, разплакана.
— Погребахме Чоро! Няма го вече, Джайдар. Няма го моя приятел! — говореше Танабай и още веднъж даде воля на сълзите си.
После мълчаливо седя на камъка край юртата. Искаше да остане сам. Искаше да види изгрева на луната, която тихо изплуваше иззад зъбчатите върхове на белия снежен хребет. В юртата жена му слагаше децата да спят. Чуваше се как огънят пращи в огнището. После запя звънката струна на вълнуващия душата му темир-комуз. Сякаш вятър тревожно зави, сякаш човек тичаше из полето с плач и жална песен, а всичко наоколо мълчеше, затаило дъх, всичко бе потънало в безмълвие и само самотният глас на мъката и човешката скръб тичаше. Сякаш тичаше Танабай и не знаеше къде да се скрие със своята мъка, как да се утеши сред това безмълвие, тая пустош. И никой не се обаждаше. Той плачеше и слушаше себе си. Танабай разбра, че жена му свири за него „Песента на стария ловец“…
… Едно време един старец имал син — млад, смел ловец. Бащата обучил сина си на трудния ловджийски занаят. И синът го надминал.
Не знаел той какво е да не улучи. Ни една жива твар не можела да избяга от неговия точен смъртоносен куршум. Избил той навред в планините целия дивеч. Не жалел бременните майки, не жалел малките им рожби. Изтребил стадото на Сивата коза, майката на козия род. Останала Сивата коза със стария Сив козел и се примолила на младия ловец да пожали стария козел, да не го убива, та да продължат рода си. Но той не я послушал, убил с точен изстрел грамадния Сив козел. Рухнал козелът от скалата. И тогава занареждала Сивата коза, обърнала се към ловеца и казала: „Стреляй в сърцето ми. Няма да мръдна от мястото си. Но ти няма да улучиш и това ще бъде последният ти изстрел!“ Засмял се младият ловец на думите на оглупялата стара Сива коза. Прицелил се. Екнал изстрел. А Сивата коза не паднала. Куршумът докоснал само предния й крак. Изплашил се ловецът. Никога не му се било случвало такова нещо. „Видя ли — обърнала се към него Сивата коза. — Опитай се сега да ме хванеш мене, куцата!“ Засмял се младият ловец. „Добре, бягай. Ако те догоня, не чакай пощада. Ще те заколя, старице, като келява самохвалка!“
Побягнала куцата Сива коза, а ловецът подире й. Много дни и много нощи продължавала тая гонитба по скали, по върхове, по снегове и камъни. Не, не се предавала Сивата коза. Ловецът отдавна захвърлил пушката си, дрехите му висели на парцали. Не забелязал той как го отвела Сивата коза до непристъпните скали, откъдето нямало пътища ни нагоре, ни надолу, откъдето не могло нито да се слезе, нито да се скочи. Тук го оставила Сивата коза и го проклела: „Оттук няма да избягаш до края на живота си и никой няма да може да те спаси. Нека твоят баща плаче над тебе, както аз плача за убитите си деца, за изчезналия си род. Нека вие твоят баща сред каменните студени планини, самотен, както вия аз, старата Сива коза, майката на козия род. Проклинам те, Карагуле, проклинам те…“ С плач побягнала Сивата коза от камък на камък, от връх на връх.
Останал младият ловец на главозамайващата стръмнина. Стои на тясната издатина, притиснал лице до стената, страхува се да се огледа. Нито нагоре, нито надолу, нито наляво, нито надясно може да стъпи. Нито небето се вижда, нито земята.
А през това време баща му го търсил навсякъде. Обходил всички планини и когато намерил на пътеката захвърлената пушка, разбрал, че нещастие е сполетяло сина му. Побягнал през скалистите клисури, през тъмните теснини. „Карагуле, къде си, Карагуле, обади се.“ А в отговор скалистите планини гърмели с каменен смях, отговаряли с неговите думи: „Къде си ти, Карагуле, обади се.“
— Тук съм, татко! — изведнъж достигнал до него гласът на сина му някъде отвисоко. Погледнал старецът нагоре и видял сина си като гарже на края на скалата, която била висока и непристъпна. Стои там, с гръб към света, и не може да се обърне.
— Как си стигнал там, нещастни мой сине? — изплашил се бащата.
— Не ме питай, татко — отвърнал той. — Аз изкупвам греховете си. Тук ме доведе старата Сива коза и ме прокле със страшна клетва. От много дни стоя тук, не виждам ни слънцето, ни небето, ни земята. И лицето ти няма да видя, татко. Съжали ме, татко, убий ме, облекчи страданията ми, моля те. Убий ме и ме погреби.
Какво можел да направи бащата? Плачел, мятал се, а синът го молел и молел: „Убий ме по-скоро, стреляй, татко! Съжали ме. Стреляй!“
Чак до вечерта не се решавал бащата, а пред залез-слънце се прицелил и стрелял. Счупил пушката о камъните и запял прощална песен над тялото на сина си:
Убих те, сине мой Карагуле.
Останах сам на тоя свят, сине мой Карагуле.
Съдбата ме наказа, сине мой Карагуле.
Съдбата ме наказа, сине мой Карагуле.
Защо те научих, сине мой Карагуле,
ловец да станеш, сине мой Карагуле,
защо изтреби ти, сине мой Карагуле,
всичките зверове и живи твари, сине мой Карагуле,
всичко, що е дошло да живее и род да създава,
сине мой Карагуле.
Сам останах на тоя свят, сине мой Карагуле.
Никой не ще откликне, сине мой Карагуле,
с плач на плача ми, сине мой Карагуле.
Убих те, сине мой Карагуле.
С ръцете си те убих, сине мой Карагуле…
Танабай седеше до юртата, слушаше древния киргизки плач, гледаше как бавно изплува луната над мълчаливите и тъмни планини, как увисва над острите снежни върхове, над високите каменни скали. И отново молеше умрелия си приятел за прошка.
А в юртата Джайдар продължаваше да свири на темиркумуза плача по великия ловец Карагул:
Убих те, сине мой Карагуле,
сам останах на тоя свят, сине мой Карагуле…
Съмваше се. Седнал пред огъня, до главата на умиращия раванлия, старецът Танабай си спомняше онова, което се случи после.
Никой не знаеше, че тогава той ходи в областния град. Това беше последният му опит. Искаше да види секретаря на областния комитет, чието изказване беше чул на съвещанието в района, и да му разкаже за всичките си нещастия. Той вярваше, че тоя човек ще го разбере и ще му помогне. И Чоро говореше за него добро, и други го хвалеха. Когато пристигна в областния комитет, той научи, че секретарят е преместен в друга област.
— Ама вие не знаете ли?
— Не.
— Ако имате много важна работа, аз ще доложа на новия секретар. Може би той ще ви приеме — каза жената в приемната.
— Не, благодаря — отказа Танабай. — Аз идвах по моя лична работа. Познавах го, и той ме познаваше. А просто така да го безпокоя, не искам. Извинявайте, довиждане. — Той излезе от приемната с вяра в душата си, че добре е познавал оня секретар, че и той също лично е познавал него, овчаря Танабай Бакасов. И защо не? Те биха могли да се познават, да се уважават. В това не се съмняваше. Затова всъщност каза така.
Танабай вървеше по улицата към автобусната станция. Край един павилион двама работника товареха на камион празни бурета от бира. Единият стоеше на каросерията. А оня, който търкаляше буретата нагоре, случайно погледна към минаващия покрай него Танабай, замря, цветът на лицето му се промени. Беше Бектай. Задържайки бурето, той напрегнато, с омраза гледаше Танабай със своите тесни очи на рис и чакаше какво ще му каже.
— Абе ти заспа ли там? — ядосано каза на Бектай работникът от камиона.
Бурето се търкаляше надолу, а Бектай го задържаше, свеждаше се под тежестта и гледаше Танабай, без да откъсва очи. Но Танабай не го поздрави. „А, ето къде си бил ти. Ето къде си бил. Добре си, няма що. Наредил си се в пивоварната — помисли си Танабай и без да се спира, продължи. — Ще пропадне момчето — помисли си после и забави крачка. — Добър човек можеше да стане, дали пък да поговоря с него?“ И искаше да се върне, жал му стана за Бектай, готов беше да му прости всичко. Само да се опомни. Но не го направи. Разбра, че ако той знае за изключването му от партията, нищо няма да излезе от разговора им. Танабай не искаше да дава повод на това момче, което обичаше да злослови, да се подиграва с него, със съдбата му, с работата му, на която беше останал верен. Замина си. Качи се на един камион и все си мислеше за Бектай. Запомни как той стоеше прегърбен под тежестта на бурето, което се търкаляше надолу, как Бектай втренчено и с очакване го гледаше.
По-късно, когато осъдиха Бектай, Танабай каза пред съда само, че Бектай е захвърлил стадото и избягал. Нищо повече не каза. Много му се искаше в края на краищата Бектай да разбере, че не е бил прав и да се разкае. Но той, изглежда, дори не мислеше да се разкайва.
— Като излезеш от затвора, ела при мене. Ще поприказваме какво да правим по-нататък — каза Танабай на Бектай. А той нищо не отговори. Дори не вдигна очи. И Танабай го остави. След изключването от партията той стана неуверен в себе си, чувствуваше се виновен пред всички. Плах стана някак си. Никога през живота си не беше мислил, че с него ще се случи такова нещо. Никой не му натякваше, но той избягваше хората, избягваше разговорите и повече мълчеше.
Раванлията Гюлсаръ неподвижно лежеше край огъня, отпуснал глава на земята. Животът бавно го напущаше. Клокочеше, хриптеше в гърлото му, очите му се разширяваха и угасваха, гледаха пламъка, без да мигат, а краката му се вдървяваха, проточени като тояги.
Танабай се прощаваше със своя раванлия, говореше му последните думи: „Ти беше велик кон, Гюлсаръ. Ти беше мой приятел, Гюлсаръ. Ти отнасяш със себе см най-хубавите ми години, Гюлсаръ. Аз винаги ще си спомням за тебе, Гюлсаръ. И сега, когато съм до теб, аз вече си припомням живота ти, защото ти умираш, славен мой Гюлсаръ. Някога ще се видим на оня свят, но там няма да чуя тропота на твоите копита. Там няма пътища, няма земя, там няма трева, няма живот. Но докато съм жив, ти няма да умреш, защото аз ще си спомням за тебе, Гюлсаръ. Тропотът на твоите копита ще бъде за мене любима песен.“
Така мислеше старият Танабай и скърбеше, че времето е отлетяло като бяг на раванлия. Че те някак бързо остаряха. Може би за Танабай е рано още да се смята за старец. Но човек остарява не толкова от старостта, от годините, колкото от съзнанието, че е стар, че времето му е минало, че му остава да изживее само последните си дни…
И сега, в тая нощ, когато умираше неговият раванлия, Танабай отново внимателно оглеждаше миналото, съжаляваше, че толкова рано се е предал на старостта, че не се е решил веднага да послуша съвета на оня човек, който сам бе дошъл при него.
Това се случи седем години след изключването му от партията. Танабай тогава беше пазач на колхозните имоти в Съръгоуския проход, живееше там, в кантона, със своята бабичка Джайдар. Дъщерите заминаха да се учат, а после се омъжиха. Синът след завършване на техникума остана на работа в района и също вече беше семеен, човек.
Веднъж през лятото Танабай косеше трева по брега на реката. Денят бе само за косене — горещ и светъл. Тихо беше в прохода. Щурците свиреха. По риза, с бели широки старчески панталони, Танабай крачеше след звънтящата коса и като гладка гъста грива стелеше покосената трева. Работеше с удоволствие. Дори не забеляза как спря наблизо една газка, как слязоха от колата двама души и тръгнаха към него.
— Здравейте, Танаке. Помага бог! — чу нечий глас. Обърна се и видя Ибраим. Той беше все такъв пъргав, дебелобуз, с коремче. — Ето че ви намерихме, Танаке — ухили се Ибраим до уши. — Лично секретарят, на районния комитет дойде, пожела да ви види.
„Брей, че лисица! — с неволно възхищение си помисли Танабай. — Във всички времена си намира място. Гледай как се подмазва. Ще речеш, че е най-добрият човек, всекиму ще угоди, всекиму ще услужи.“
— Здравейте! — Танабай им стисна ръцете.
— Не ме ли познавате? — приветливо попита другарят, който бе дошъл с Ибраим, без да изпуща от здравата си десница неговата ръка.
Танабай се бавеше да отговори. „Къде ли съм го виждал?“ — питаше се той. Пред него стоеше много познат и в същото време очевидно много променен човек. Млад, здрав, загорял, с открит, уверен поглед, облечен в сив ленен костюм, със сламена шапка. „Някой от града ще да е“ — помисли си Танабай.
— Ами това е другарят… — искаше да подскаже Ибраим.
— Чакай, чакай, аз ще се сетя — спря го Танабай и каза зарадван: — Познах те, синко. Как няма да те позная! Здравей още веднъж. Драго ми е да те видя.
Това беше Керимбеков. Същият оня комсомолски секретар, който смело бе защищавал Танабай в районния комитет, когато го изключваха от партията.
— Е, щом ме познахте, хайде да си поговорим, Танаке. Да вървим да се поразходим покрай брега, а вие, докато чакате тук, вземете косата и покосете — предложи Керимбеков на Ибраим.
Ибраим с готовност се разбърза, събличайки сакото си.
— Разбира се, с удоволствие, другарю Керимбеков. Танабай и Керимбеков тръгнаха през сеното, седнаха на камъните край реката.
— Навярно се сещате, Танаке, по каква работа съм дошъл при вас — започна разговора Керимбеков. — Гледам ви аз, вие сте си още як, сено косите — значи, добре сте със здравето. Радвам се.
— Слушам те, синко. И аз се радвам за тебе.
— Ето какво, Танаке. Сега сам знаете, че много неща се промениха. Много неща започнаха да се оправят. Знаете го не по-лошо от мен.
— Знам, което е вярно, вярно е. Съдя по нашия колхоз. Работите май тръгнаха по-добре. Дори не ми се вярва. Тия дни бях в долината на Петте дървета. Точно там се мъчих аз през оная година, когато бях овчар. Завидях им. Нова кошара построили, хубава кошара, с керемиди, за петстотин глави, къща вдигнали за овчаря. А до нея плевник, конюшня. Не е както по-рано. Пък и по другите места е същото. И в аила хората строят къщи. Колчем отида, все някоя нова къща израснала на улицата. Дай боже и занапред да е така.
— Това ни е грижата, Танаке, не всичко е още както трябва, но с времето ще го оправим. А аз идвам при вас с такъв въпрос: върнете се в партията. Ще преразгледаме вашето дело. На бюрото говорихме за вас. Както се казва, по-добре късно, отколкото никога.
Танабай мълчеше. Смути се. Хем се зарадва, хем му стана тъжно. Спомни си преживяното, дълбоко беше заседнала обидата в него. Не искаше да се рови в миналото, не искаше да мисли за това.
— Благодаря за благата дума — отвърна Танабай на секретаря на райкома. — Благодаря ти, че не си забравил стареца. — И като си помисли, каза открито: — Стар съм вече аз, каква полза ще има сега от мене партията, какво мога аз да направя за нея. За нищо не ме бива. Мина ми времето. Ти не се сърди, остави ме да си помисля.
Дълго не се решаваше Танабай, все отлагаше — утре ще ида, вдругиден, а времето минаваше. Трудно се наканваше.
Но веднъж се накани, оседла коня, тръгна и насред пътя се върна. А защо? Разбираше, че от глупост се върна. Казваше си: „Оглупях, вдетиних се.“ Разбираше всичко, но нищо не можеше да направи със себе си.
Видя той в степта прахта след препускащ раванлия. Веднага позна Гюлсаръ. Сега рядко го виждаше. Раванлията оставяше след себе си по лятната суха степ бяла следа. Танабай гледаше отдалече и ставаше мрачен. По-рано прахта от копитата никога не настигаше раванлията. Като тъмна устремена птица се носеше той напред, оставяйки зад себе си дълга, къдрава опашка от прах. А сега прахта непрекъснато се спущаше като облак над раванлията, забулваше го. Той се изскубваше напред, но след миг отново изчезваше в гъстите кълба прах, вдигнати от самия него. Не, сега не можеше да избяга от нея. Значи, много бе остарял, отслабнал, предал се бе. „Лоша ти е работата, Гюлсаръ“ — с горчива тъга си помисли Танабай.
Той си представяше как конят се задъхва в прахта, колко трудно му е да препуска, как се ядосва ездачът и как го шиба. Той виждаше пред себе си уплашените очи на раванлията, чувствуваше как с всички сили се старае да се измъкне от прахта, но не може. И макар че ездачът не можеше да чуе Танабай, защото разстоянието беше доста голямо, Танабай викна: „Стой-и, не измъчвай коня!“ И се спусна да го пресрещне.
Но не го настигна, скоро спря. Добре ще е, ако тоя човек го разбере, а ако не го разбере? Ако му отвърне: „Какво те засяга тебе? Ти ли се намери да ме учиш? Както си искам, така ще яздя. Махай се, дърти глупако!“
А раванлията през това време все повече се отдалечаваше със своя неравен, тежък бяг, ту изчезваше, ту се скриваше в прахта, ту отново се изскубваше от нея. Дълго гледа подире му Танабай, после обърна коня и тръгна назад. „Набягахме се ние, Гюлсаръ — каза той, — остаряхме. На кого са нужни сега такива като нас? И аз вече не съм бегач. Остава ни, Гюлсаръ, да доизживеем последните си дни.“
А след една година Танабай видя раванлията впрегнат в каруца и отново се разстрои. Тъжно му беше да гледа стария, излязъл от строя ездитен кон, чиято участ сега бе да ходи в прояден от молците хамут, да влачи старата каруца. Обърна се с гръб Танабай, не искаше да го гледа.
После още веднъж срещна раванлията. Яхнало го бе едно момченце на седем години, по гащета, със скъсана фланелка. То пляскаше коня с голите си пети, седеше гордо и ликуващо от това, че сам язди. Личеше, че малчуганът язди за първи път и затова му бяха дали най-смирената, и най-покорна кранта, какъвто беше станал бившият раванлия Гюлсаръ.
— Дядо, виж ме! — похвали се малчуганът на стареца Танабай. — Аз съм Чапаев! Аз сега ще препусна през реката.
— Добре, добре, ще те погледам — насърчи го Танабай.
Смело дърпайки поводите, момченцето тръгна през реката и когато конят започна да излиза на отсрещния бряг, не успя да се задържи и цамбурна във водата.
— Мамо-о-о — ревна то от страх.
Танабай го измъкна от водата и го отнесе до коня. Гюлсаръ смирено стоеше на пътечката, вдигайки ту единия, ту другия си крак. „Лишеи има по краката, значи, съвсем не го бива“ — разбра Танабай. Той качи момченцето на стария раванлия.
— Хайде, и вече да не падаш.
Гюлсаръ кротко тръгна по пътя.
И ето, за последен път, вече след като раванлията отново попадна в ръцете на Танабай, след като старецът го вдигна на крака и го оправи, след като за последен път го откара в Александровка, сега Гюлсаръ умираше на пътя.
Танабай отиде при сина и снахата по случай раждането на внука, второто дете в тяхното семейство. Отнесе им подаръци, един овен, чувал картофи, пшеница и курабии, които жена му беше опекла. После разбра защо Джайдар не поиска да тръгне с него и се престори на болна. Макар никому да не казваше, но тя не обичаше снаха си. Синът й и без това беше несамостоятелен човек, безхарактерен, а жена му се случи жестока, властна. Тя си седеше в къщи, командуваше, заповядваше на мъжа си както си искаше. Има такива хора, на който нищо не им струва да обидят, да оскърбят човека само за да са отгоре, за да чувствуват своята власт.
Така се случи и тоя път. Оказа се, че трябвало да повишат сина, но после, кой знае защо, повишили друг, а него отминали. И ето че тя се нахвърли срещу стареца, който с нищо не беше виновен:
— Защо ти трябваше да ставаш член на партията, щом като цял живот си останал овчар. Пък и най-накрая те изгонили, а сега заради това сина ти не го повишават. Тъй ще си стои той сто години на една и съща длъжност. Вие там си живеете в планините. Какво ви трябва на вас, старците, а ние тук се мъчим, заради вас…
И още много неща в същия дух.
Не беше радостен Танабай, че отиде. И за да успокои някак снахата, каза неуверено:
— Щом е такава работата, може да помоля пак да ме приемат в партията.
— Много си им потрябвал. Само тебе чакат. Не могат да минат без такава вехтория, нали? — разфуча се тя.
Ако не му беше снаха, ако не беше жена на родния му син, а някой друг, нима щеше да позволи Танабай да разговаря с него по такъв начин. Но своите са си свои — добри или лоши, какво да ги правиш. Нищо не каза старецът, не започна да се препира, не и каза, че мъжът й не го издигат не защото баща му е виновен, а защото него за нищо не го бива и е попаднал на такава жена, от която добрият човек трябва да бяга, накъдето му видят очите. Не току-така казва народът: „Добрата жена ще направи лошия мъж среден, средния добър, а добрия ще го прослави из целия свят.“ Но старецът не искаше да позори сина си пред жена му, е, нека си мислят, че той е виновен. Затова си и тръгна Танабай. Неприятно му беше да остане у тях.
„Глупачка си ти, глупачка! — ругаеше сега снаха си, седнал край огъня. — Откъде ли се вземат такива. Ни чест, ни уважение знаят, ни добро ще сторят на човека. Само за себе си мислят. За всички по себе си съдят. Ама няма да бъде, както ти казваш. Още съм нужен аз. И ще бъда нужен…“
Утрото се раждаше. Планините се издигаха над земята, изясняваше се, наоколо се простираше степта. На края на дола едва тлееха посивелите въгленчета на угасналия огън. До него стоеше побелял старец, с наметнат на гърба кожух. Сега нямаше нужда да покрива с него раванлията. Пресели се Гюлсаръ в друг свят, в табуните господни. Гледаше Танабай падналия кон и се чудеше — какво беше станало с него!… Гюлсаръ лежеше с конвулсивно отметната назад глава, на която се виждаха дълбоките хлътнатини — следите от юлара. Стърчаха изопнатите му крака с протрити подкови върху напуканите копита. Те повече нямаше да стъпват по земята, нямаше да оставят следи по пътищата. Трябваше да си тръгва. Танабай се наведе над коня за последен път, затвори очите му, взе юлара и без да се обръща, си тръгна.
Той вървеше през степта към планините. Вървеше и продължаваше да си мисли. Мислеше си, че вече е стар, че дните му се свършват. Не искаше да умира като самотна птица, която се е отклонила от своето бързокрило ято; Искаше да умре в полет и с прощални викове да кръжат над него ония, с които бе израснал в едно гнездо и изминал един път.
„Ще пиша на Самансур — реши Танабай. — Тъй ще му пиша в писмото: помниш ли раванлията Гюлсаръ? Трябва да го помниш. С него отнесох в районния комитет партийния билет на баща ти. Ти сам ме изпрати тогава. Та ето, връщах се аз миналата нощ от Александровка и по пътя падна моят славен раванлия. Цяла нощ стоях край коня, целия си живот премислих. Идва сетният час, ще падна по пътя като раванлията Гюлсаръ. Трябва да ми помогнеш, сине мой Самансуре, да се върна в партията. Малко ми остана. Искам да бъда такъв, какъвто съм бил. Както разбирам сега, твоят баща Чоро не току-така ми завеща да занеса партийния му билет в районния комитет. А ти си негов син, ти ме познаваш, мене, стареца Танабай Бакасов…“
Танабай вървеше из степта, метнал през рамо юлара. Сълзи течаха по лицето му, мокреха брадата му. Но той не ги бършеше. Това бяха сълзи за раванлията Гюлсаръ. Старецът гледаше през сълзи новото утро, гледаше самотната сива гъска, която бързо летеше над полите на планината. Бързаше сивата гъска, настигаше ятото си.
— Лети, лети! — прошепна Танабай. — Догони своите! Докато крилата ти не са се уморили. — После въздъхна и каза: — Сбогом, Гюлсаръ!
Той вървеше и в ушите му звънтеше старинната песен;
… Дни наред тича камилата. Търси, вика рожбата си. Къде си, чернооко камилче? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме, струи по краката й. Къде си ти? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото й виме. Бяло мляко…
Край единствения фенер на малката гара като ято прелитаха снопове влажни тополови листа. Тая нощ тополите ронеха листи. Прави и стройни като шомполи, те се люшкаха силно от вятъра и шумоленето на високите им върхове наподобяваше далечен морски грохот.
Тъмна е нощта в дефилето на Черна планина. Но още по-непрогледна е тя на малката гара в полите на планината. От време на време тъмата сякаш се полюшва от светлините и тракането на влаковете; влаковете отминават и гаричката отново потъва в мрак и пустота.
Ешелоните отиват на запад. Ето и сега влезе в гарата дълга композиция с прашни вагони. От пооткрехнатата пещ на локомотива блесна огненочервен пламък; буферите издрънчаха и вагоните спряха. Никой не слезе, никой не попита: „Коя е тая гара?“ Хората, капнали от дългия път, спяха във вагоните. Само загретите оси на колелата все още леко поскърцваха.
Когато дежурният по гара, размахвайки фенер и тежко тропайки с ботушите си, изтича до началото на композицията, от предпоследния вагон се подаде дневалният. Зад рамото му зловещо блесна щикът на винтовката. Дневалният стоеше до вратата, опънал врат, напрегнато се взираше в мрака и се ослушваше. В дефилето както винаги духаше остър вятър, отвъд крайгаровата уличка, някъде под урвата, унило, тайнствено бучеше река. По лицето на дневалния се плъзна студен тополов лист — сякаш трепереща човешка длан докосна бузата му. Дневалният отскочи, погледна във вагона. После пак се подаде: безлюдно, вятър, нощ…
След минута от вагона се отдели прокрадваща се сянка на човек с шинел, дръпна се към храстите край аръка[9] и се шмугна в тях. Разнесе се пронизително изсвирване. Човекът в храстите се спусна да бяга, но тутакси притихна, притисна се към земята. Разбра: дежурният даваше сигнал за тръгване. Вагоните изскърцаха и влакът пое своя път.
Отминаха с грохот отворите на моста над реката. Следваше тунел. Локомотивът прощално запищя с все гърло.
Когато заглъхна ехото по скалите, когато най-сетне се умириха подплашените гарги по дърветата край гарата, човекът се поизправи сред храстите и задиша шумно и дълбоко, сякаш преди това дълго бе стоял под вода.
Релсите отекваха все по-сподавено и по-рядко под стремителния бяг на колелата.
Тополите неудържимо стенеха. От планините се носеше дъх на есенни пасища.
Тъмна е нощта в дефилето на Черна планина…
Откакто Сейде роди, сънят й е неспокоен като на птица. Преповила бебето, тя седеше на оскъдната светлина на газеничето, сгушена до люлката. Откритата й мургава и гладка гърда нежно висеше над детската главица.
В ъгъла, метнала над одеялото чапан[10], спеше свекърва й. Стара е тя, немощна, кашля мъчително като болна овца. Силите й стигат само да се моли на бога. Дори насън шепне: „О, създателю, на теб поверявам нашите съдби…“ Когато Сейде отива на работа, бабата бави внука си. Все пак отмяна! Носи детето и на полето, та да го накърми майката, а тя самата едва диша и ръцете й ситно-ситно треперят. Трудно й е на старицата, но никога не се оплаква: че кой друг, ако не тя, ще бави първороденото на единствената си снаха.
Отдавна е минало полунощ, а сънят не идва. Пък и може ли човек спокойно да заспи? Кой би могъл да помисли, кой би могъл да очаква, че ще настанат такива времена? Появиха се думи, които никой не бе чувал преди: „фриц“, „фашист“, „известие“… В аила[11] всеки ден изпращане. Мъжете се събират на широкия път с дисаги, с торби през рамо, натъпкват се в бричките и викат на прощаване: „Е, стига сте ронили сълзи!“ Бричките потеглят, мъжете махат с тебетей: „Кош кайър, кош!“[12]… Разплакалите жени и деца стоят скупчени на хълма, докато бричките не се скрият от погледа им, после мълчаливо се разотиват. Какво ли ще бъде занапред, какво ли ще им донесе бъдещето? Ще се върнат ли аскерите от войната?
Миналото лято, когато Сейде, чобанска щерка, влезе в семейството на мъжа си, тяхната къща още не бе довършена: стените недоградени, незамазани, покривът незалят с глина. Да можеше да се върнат ония дни! На пресекулки градяха те своя дом и може би също тъй на пресекулки Сейде се къпеше в лъчите на краткотрайното си щастие. Спомня си, от аръка течеше топла струйка вода и те с мъжа й високо размахваха мотики, бъркаха плява и пръст и разголили крака до колене, месеха звучно жвакащата глина. Тежка беше тая работа; новата сатенена рокля на Сейде бе избеляла за няколко дни. Ала не чувствуваха никаква умора. Тогава мъжът й изглеждаше много доволен, току хващаше закръглените мургави ръце на жена си, прегръщаше я, задяваше се — настъпваше крака й в глината. Сейде се отскубваше, смееше се и тичаше около ямата. Когато мъжът й я стигнеше, тя се правеше на сърдита:
— Стига де, не се закачай! Мама ще види, нямаш ли свян? — А тя самата тутакси се скриваше зад мъжа си, за миг притискаше силните си твърди гърди към гърба му. — Е, стига, ти казвам, леле, виж се само на какво приличаш, цялото ти лице е в глина!
— Ами ти? Виж най-напред себе си!
И Сейде вадеше от джобчето на бешмета[13] си, оставен в сянката под дървото, кръгло огледалце. Правеше го с удоволствие и всеки път се извръщаше свенливо от мъжа си; с възхищение гледаше в огледалцето поруменялото си лице, наплескано с глина. Но глината не похабява красотата — достатъчно е само да я измиеш. Сейде се смееше пред огледалцето, сияеше от щастие. Нека си цапа глината!
Вечер, след като се изкъпеше в аръка, тя лягаше в постелята в сайванта, тялото й дълго пазеше аромата и прохладата на течаща вода. А в загадъчната синева на нощта над главите им като матов седеф проблясваха назъбените върхари на снежния хребет, в ливадата отвъд аръка цъфтеше свежа дъхава мента и някъде в тревата досами тях пееше пъдпъдък. Обземаше я чувство на радост от светлата спокойна красота в нея самата и в целия заобикалящ я живот и тя се притискаше по-плътно до мъжа си, нежно обгръщаше с ръка шията му. А колко много мечтаеха те по онова време! Как ще довършат къщата, как ще се подредят, как ще поканят на гости нейните родители и какви дарове ще приготвят за тях… Всичко това бе блаженство. Времето тогава просто летеше — не можеш усети как нощта сменя деня.
Тъкмо свършиха стените, почна войната. Набързо, как да е измазаха къщата отвътре и ето че почнаха да викат джигитите в армията.
Никога не ще забрави оня ден, още не е стихнала мъката от раздялата. Сякаш всичко бе станало вчера. Целият аил изпрати мобилизираните чак извън селото. Досрамя я Сейде от хората и не се сбогува с мъжа си така, както й се щеше: нали беше съвсем млада келин[14] в аила. Свенливо подаде ръка на мъжа си, сведе поглед, та да не види сълзите й; така се и разделиха. Но когато джигитите изчезнаха в степта, Сейде отведнъж до болка почувствува, че трябваше да послуша сърцето си, да забрави неудобството пред възрастните и може би за последен път пламенно да прегърне и да целуне своя мъж. Колко люто се кореше тя! Не можа дори да му пошепне на ухото за смътното си подозрение — май чакаше дете. Ала беше вече късно. Пропуснатото не може да се върне. Там, далеко в степта, по пътя се стелеше прах. Оттогава се занизаха мрачни дни и всичко, което не можа да изпълни, сега се бе събрало на кървава топка в гръдта й; винаги усещаше в гърдите си тая пареща, мъчителна буца.
Фитилът догаряше. Жал й бе да отнеме гърдата на младенеца: така сладко си беше заспал той с цицката в уста; сегиз-тогиз току се размърда и отново нежно засуче. Мислите на Сейде бродеха далеко оттук.
Някой плахо почука отвън по прозореца. Сейде отметна глава, настръхна. Отново се почука тихо, пресекливо. Тя бързо прибра гърдата си, свали чапана и безшумно се приближи до прозореца, закопчавайки машинално роклята си. Нищо, освен мрак не се виждаше през ниското прозорче.
Сейде потръпна зиморничаво, едва доловимо издрънчаха висулките по плитките й.
— Кой е? — боязливо попита тя.
— Аз съм… Отвори… Сейде! — приглушено и припряно отвърна дрезгав глас.
— Ами кой си ти? — попита тя още веднъж неуверено, отдръпна се встрани и хвърли уплашен поглед към люлката с детето.
— Аз… Аз съм, Сейде, отвори!
Сейде надзърна през прозорчето, тихичко възкликна и като се хвана за главата, спусна се към вратата.
С трепереща ръка напипа куката, дръпна вратата и безмълвно се притисна до гърдите на застаналия пред нея човек.
— Синът на свекървата! Синът на моята свекърва! — сподавено прошепна тя по навик и безсилна да се сдържа повече, назова името му: Исмаил! — Сейде заплака. Какво щастие, какво неочаквано щастие — мъжът й се върнал жив и здрав! Ето на, Исмаил стои пред нея и от него лъха на силна махорка. Яката на шинела му дращи с грубите си власинки лицето й, сякаш е направена от конски косми.
Ала защо мълчи? Може би от радост? Диша тежко и като слепец припряно опипва, гали раменете и главата й.
— Дай да влезем вътре! — бързо прошепна Исмаил, сграбчи я, прекрачи прага. Сейде чак сега се опомни:
— Ох, какво правя аз, глупачката? Майко, суюнчу[15]: синът ти се върна!
— Шшт! — Исмаил я дръпна за ръката. — Чакай, кой е у нас?
— Сами сме, синът ти е в люлката!
— Потрай да си поема дъх!
— Лама ще се засегне…
— Почакай, Сейде!
Все още неповярвала, че мъжът й се е върнал, Сейде пламенно го прегърна и страстно се притисна до него. В мрака те не се виждаха, ала нужно ли бе да се виждат? Тя чуваше как под грубия шинел сърцето му буйно тупти. Не насън, а наяве целуваше изпръхналите му корави устни.
— Измъчих се аз по тебе! Кога се върна? Завинаги ли се освободи? — питаше тя.
Исмаил сне ръцете на Сейде от раменете си и сподавено рече:
— Направо от гарата… Почакай, аз сега…
Той излезе на двора и като се озърташе на всички страни, промъкна се дебнешком до плевника. След минута се върна. В ръцете си държеше пушка. Опипа с крак купчината курай[16] в ъгъла и пъхна пушката най-отдолу.
— Какво правиш? — учуди се Сейде. — Остави я в стаята.
— Тихо, Сейде, тихо!
— Защо?
Исмаил я хвана за ръка, без да отговори на въпроса й.
— Да вървим да ми покажеш сина.
Почти всеки ден, по здрач, Сейде мъкне наръчи съчки от далечните ливади, гъсто обрасли с чий[17] и курай. Дълго се влачи тя по невидими овчи пътеки от скат на скат и когато наближи аила съвсем, присяда на хълма да си отдъхне за последен път. Поотпуснала примката на въжето, препасано през гърдите й, тя въздъхва с облекчение и се обляга на наръча. Приятно е да седиш така, забравил за минута всичко, и спокойно да съзерцаваш небето. Долу, в аила, трополят брички, чуват се гласовете на конниците, кръстосващи по улицата. Вятърът довява познатия мирис на дим от тезек, на спарена слама и прегоряла царевица.
Ала днес Сейде не можа да си отдъхне. Отдалеко долетя ехото на локомотивна свирка. Тя трепна, пристегна въжето, едва можа да вдигне от земята наръча, метна го на гърба и бързо закрачи, превита от тежестта. Изсвирването на влака й бе напомнило бягството на Исмаил. Сърцето й се сви от болка.
Вървеше по улицата, опасявайки се да не я срещне някой, да не я спре. „Веднъж да свършат лунните нощи“ — мислеше си тя. Тогава няма да е принудена да ходи всеки ден за съчки, да готви ядене за Исмаил и после да му го носи в скривалището. „Не дай си боже, ами ако изведнъж почнат да подозират!“ Жените вече много пъти бяха препирали да им покаже местността с курая. Но тя не биваше да ги взема със себе си: там е Исмаил. Денем се излежава в пещерата, а в тъмните нощи се промъква в къщи. Когато той идва, закриват прозорците, залостват вратите. За всеки случай Сейде бе изкопала яма под конула[18] и я бе прикрила с рогозка от чий и с кошма.
Така живеят. Старнцата-майка никак не може да свикне с такъв живот — възглуха, тя напрегнато се вслушва да долови и най-малкия шум, току потрепва, с жалост и страх отправя сълзливи зачервени очи към Исмаил. Мисли си, види се, със скрита въздишка: „Ей ти, сине, бедни сине!“
Понякога Исмаил почва да разпитва как вървят работите в аила. Но само така. Притеснен е, повечето седи мълчалив, мрачен, отпуснат и трескаво поглежда към врящото котле. Трябва по-бързо да го нахранят, та да успее преди разсъмване да се върне в своята пещера. Сейде се върти край огнището и си мисли свои неща. Хем й е жал за Исмаил, хем се бои да не го загуби, бои се да не остане сама с болната старица и със сираче на ръце. Исмаил много се беше променил. В пещерата не вижда слънце, не диша прохлада, лицето му е станало сивкаво, по подпухналите му бузи — рунтава брада. Понякога погледът му е тъжен, безпомощен като на уморен до смърт кон, а друг път става сурово, черните точки на зениците святкат в процепа на клепачите със скрита жестокост и ярост, побелява прехапаната му устна. Страх те хваща, като го гледаш! В такива минути Исмаил забравя дори своя син, когото държи в ръцете си.
Такъв ли беше Исмаил миналото лято? Почернял от слънцето, жилав като жерав, той не вдигаше глава от работа, не знаеше що е умора. Тогава те строяха къщата. Тогава всичко бе ясно и просто в живота им, нищо не ги гнетеше и плашеше. Трябваше само да живеят и да се трудят. „Ето, ще довършим къщата ще оградя двора със стена — да не наднича чуждо око“ — честичко казваше Исмаил и обгръщаше с поглед, на господар стопанството си. А сега е дезертьор. Сега идва в собствения си дом крадешком, нощем. И още недошъл, бърза да се маха.
Сейде се мъчи да не забелязва всичко това. През редките нощи, когато мъжът й идва и седи със сина на ръце, на нея страшно й се иска да забрави всичко, да забрави, да забрави и поне за един-единствен час да бъде истински щастлива.
„Какво като е дезертьор, какво? — утешава се тя, докато разточва тестото върху дъската. — Мъжът си знае какво трябва да прави. Нали Исмаил казва: «Всекиму е скъп животът, а в тая война ще оцелее само оня, който сам се погрижи за кожата си.» Не е моя работа да го уча; значи, така трябва, той си знае по-добре, мигар ще взема със собствените си ръце да го откъсвам от себе си? За нищо на света! Самият той казва: «Каквото ще да става, няма да ида под куршума. Може само ден да живея, но той ще бъде мой — в родния край, в родната къща. Какво ще правя там, на фронта, нейде на края на света. Дедите и прадедите ни и насън не са виждали ония земи… Кой както си иска, аз нямам никакво желание, не ща… Пък и да ида, какво ще се промени? Сам не ще разгромя врага, и без мене ще се оправят…»“
„То си е така, може и да се оправят. Държавата няма да осиромашее с Исмаил. Е, избягал, и какво от туй? Никой нищо не губи, нека си се пази, чудо голямо, мигар му се мре на човека?… Дай боже да изкараме зимата, а в началото на лятото проходът ще се отвори, ще иде в Чаткал[19] при роднини. Там, разправя Исмаил, никой от никого не се интересува, никой никого не проверява… Па дори и отвъд Чаткал да иде, навсякъде ще тръгна с него, само да бъде до мене, винаги пред очите ми… Само да изкараме зимата — царевицата в къщи е малко, да избутаме до пролетта… Пък и на другите в аила не им е по-леко, хората сега живеят не като преди — на всички житото е кът. До пролетта я стигне, я не стигне… Трудно ще бъде…“
Сутрин полипът над аръците се покриваше с влакнеста слана и гъсто посипваше земята със скованите си от леда топчести семенца. От време на време падаше сняг. Овцете ходеха с мокро руно, от което се издигаше кафеникава торна пара. Подире им неотстъпно летяха свраки и нагло оглеждаха отърканите им страни. Зимата настъпваше, облачна, мрачна… А на войната не й се виждаше краят, все повече хора отиваха на фронта.
Тоя път изпращаха най-младите, още съвсем голобради момчета, на които едва-що им бе дошло времето.
— Ботом[20], до вчера търчаха боси като бесни, а я виж колко бързо наддадоха на ръст. И ей ги на, сега отиват на война, без да са вкусили радостите на живота. О, безпътни немецо, няма ли смърт за тебе! — горестно нареждаха старците и стариците, почуквайки с тоягите край бричките, спрени до двора, където пиеха буза[21]. Тук за последен път се събираше новият набор с момичетата и младите келини. Непрекъснато хлопаше вратата на бузаджийницата, чуваха се пиянските гласове на пеещите. Песните им късаха сърцето: имаше в тях и тъга, и решимост, и пиянско юначество, и размисъл.
Стариците изцеждаха сълзите от миглите си:
— Ох, милички, дано по-скоро дойде денят, когато отново ще чуем вашите песни!…
Сейде също беше тук, с младите. Още сутринта нейният любим кайни[22] Джумабай бе дошъл малко пийнал.
— Стягай се, джене[23], поръчали сме буза, ще се повеселим на прощаване. Да вървим!…
На Сейде не й се щеше да обиди момъка, но все пак се опита да откаже: тъкмо мелеше на хромела талкам[24] за Исмаил.
— Неудобно ми е да ходя там, не се сърди. Ще ви изпратя на пътя…
— Как така неудобно? Та ти изпращаш мене, своя кайни… Не, ще идем, заради Исмаил-аке ще идем… Може би сега той е в самия пъкъл на войната… Ако се случи да го видя на фронта, ще му река: проводи ме тя, поздрав ти праща… С какво съм по-лош от другите? Всички ги изпращат близки, а мене?…
Сейде не намери какво да отговори, смути се — дори Джумабай забеляза това:
— Какво, досрамя ли те? Е, и таз добра! Да вървим…
И ето тя седи в къщата на бузаджията, но не смее да вдигне очи, сякаш пред всички е прегрешила. Завряла се е в най-отдалечения ъгъл, прикрила е уста със забрадката си и мълчи.
Човек само при раздяла чувствува с пълна сила доколко му е скъп някой. Ето тия момци, които утре ще се срещнат очи в очи със смъртта, сега вдигат врява, подхвърлят си шеги, пеят и може би тъкмо затуй са й близки повече от всякога. В тия минути те мислеха не толкова за себе си, за своята съдба, колкото за хората, които оставаха в аила, и им пожелаваха на прощаване здраве и щастие; и само за това едничко нещо на човек му се щеше да направи за тях нещо голямо и хубаво, да отдаде цялата си душа.
Ето, Джумабай, поруменял, приятно замаян от бузата, стана от кошмата. Само като го погледнеш, разбираш, че е все още нескопосано, недодялано момче. Той взе чашата с бузата — дошъл бе неговият ред да попее на прощаване.
Братът на Джумабай, Мързакул-ърчя[25], скоро се бе върнал от фронта с една ръка. Сега е председател на селсъвета. Дори дечурлигата пеят песните му, чуеш ли ги, душата ти се свива.
Джумабай запя една от най-любимите песни на брат си с бавна, мечтателна мелодия:
Ей-и-и!
Шейсет вагона прикачени
тегли тоя бърз локомотив.
Напускам аз аила свой —
сбогом, мои мили…
Седемдесет вагона прикачени
надалеч стремително летят.
Напускам аз аила свой,
сбогом, мои мили…
— Браво, джигит! — разнесоха се дружни одобрителни възгласи. — Връщай се с победа!…
Джумабай се бе преобразил пред очите им — сякаш възмъжа, стана по-суров. Гордо изправил рамене, той гледаше през прозореца любимите планини; като че едва сега бе разбрал, че след по-малко от час родният му аил ще остане далеко назад. Продължаваше да пее:
… Ний летим в посока към Арис,
но есе към тебе гледаме, Алатау,
дълго, дълго ни изпращат
твоите синьо-бели снегове…
— Браво, джигит! — викаха му. — Че къде ли има планина като нашия Алатау!…
Запяха всички: и момци, и келини, и моми.
А Сейде, потънала в мислите си, бе забравила в тая минута всичко на света. Струваше й се, че вижда как далеко отвъд планината с тунела, по безкрайната казахска степ лети с пълна пара военен ешелон и джигитите, скупчени до вратите на вагоните, пеят и махат прощално към синьо-белите снежни върхари на Алатау, проточени като керван на хоризонта. И планините чезнат под воала на лека мъгла. Струваше й се, че тя също тича, иска да догони влака, а после, останала сама в степта, немощно се обляга на телеграфния стълб. Слухът й долавя неговото бучене: сякаш комуз напява тъжния „Плач на камилата“[26].
Развълнувана от прощалните песни, Сейде плахо вдигна глава. Джигитите се канеха вече да тръгват. Едни плачеха в пиянството си, други се смееха, но всички до един бяха изпълнени с решимост. Шумно си пожелаваха да се върнат с победа. Бяха като родни братя. В душата на жената се породи и засия майчина обич към тях, състрадание, болка и гордост. Да можеше да им помогне!… Мислено си представи как ей сега ще стане и ще каже високо: „Спрете, джигити! В разцвета на силите си се каните да се махнете, да напуснете родния аил. А вие тепърва трябва да живеете! Пуснете ме, аз ще отида и ще умра вместо вас!…“
Изведнъж Сейде се сети: днес трябва да отнесе на Исмаил талкан. Исмаил я чака. И отново сведе глава; мислите й се пренесоха в къщи: „Талканът не е домлян, пък и детето не е накърмено… Заседях се…“
Джигитите излязоха на пътя. Народът, който чакаше край бричките, се люшна, потече насреща им.
— Да ги благословим! — с пресеклив глас викна от седлото конярят Баршъ, скулест, беловлас старец. Като позадържа коня си, той пръв разтвори мазолестите си треперещи длани:
— Ами-ин! Да ви помогне духът на прадедите, върнете се с победа!
После размаха камшик и препусна с наведена глава и потрепващи рамене: мъжът не бива да показва сълзите си.
Сред блъсканица и шум бричките се спуснаха надолу и скоро изчезнаха в мъглата. Някое време се чуваше как трополят колелата по заледения път и как пеят джигитите:
Напускам аз аила свой,
сбогом, мои дженелер…
Жените плачеха неудържимо, неутешимо. Кои от тия цветущи юноши ще се върнат, а кои ще легнат в гроба в далечна чужда земя? Народът стоеше на хълма в скръбно мълчание. И като гледаше тъжните лица, Сейде си рече: „Няма да гневя бога, няма да се измъчвам от мисълта, че моят мъж е беглец. Само да е жив, само да се опази!…“
Когато гълчавата в аила стихна, Сейде пъхна под чапана си торбичка с талкан и няколко питки, взе връв и сърп и по околни пътища, крадешком тръгна за курай.
Мъгла се стелеше по пустинните скатове и падини. Цареше тягостна тишина — дори гарван не гракваше. И само храстите чий, здраво вкопчени със зачимени буци в земята, леко се поклащаха от вятъра и всяко стъбълце посъскваше предпазливо и тъничко като змия. Озъртайки се боязливо в мъглата, жената бързаше при своя най-скъп, най-близък човек.
Още от есента пощенският раздавач Курман почна да избикаля двата крайни двора на улицата. Правеше се, че бърза да отнесе нещо срочно и препускаше с коня. Ала Тотой почти всеки път забелязваше раздавача. Тя вече не се надяваше, че ще получи писмо и въпреки това зарязваше кутела, в който вършееше събраните в полето класове, изтичваше на улицата и махаше подир раздавача с жилестата си суха ръка.
— Ей, Курман-аке, няма ли за нас писмо? — викаше тя с плах, колеблив глас.
Дочули майка си, трите момченца се измъкваха иззад оградата — те играеха цял ден там на слънчице — и с все сила се спускаха в надпревара към раздавача:
— Писмо, писмо от тате!
Докато старият Курман обмисляше какво да отговори, дечицата наобикаляха коня и се хващаха за стремената:
— Къде е писмото?
— Дай го на мене!
— Не, на мене, на мене, Курмаке! Аз ще взема писмото!
— О-ох, дявол да ви вземе, ами че няма писмо! О-о, кокуй-ой[27], какви деца! — възмущаваше се смутеният Курман. — Най-напред трябва да се разбере кое как е, а после да се вдига врява!…
Децата току подсмъркваха, недоверчиво попоглеждаха натъпканата му чанта и не си тръгваха: все още чакаха нещо. Курман изпитваше съжаление към тях — босоногите глупачета — и чувство за вина пред себе си. Е, какво да им кажеш?
— Или вие мислите, милички мои, че съм скрил вашето писмо? — мрънкаше той и за доказателство бъркаше в пазвата си и после показваше празна ръка. — Не вярвате ли? Ако можех, бих го накарал да пише всеки ден по три пъти — по-добре ще бъде, отколкото да гледам сега очите ви… Днес няма, но следващия път на всяка цена ще има. Ако е рекъл бог, ще ви донеса в пазарния ден… Такъв сън сънувах… А сега бягайте… И предайте на Сейде: за нея също няма писмо, ще донеса в пазарния ден…
Старецът бавно потегля, нахлупил вехт тебетей над сбръчканото си мрачно чело, и недоволно клати глава.
В това време конят му по навик завива към нечий двор, където за пощенския раздавач няма вече работа. В бързината си той рязко дръпва повода, конят се препъва и разлютеният раздавач го шиба с камшика по шията.
— Ах ти, дяволска кранта! Мътните да те вземат! Проклет кон — лоши вести носи… Че то ако имаше писмо, сам бих те пришпорил…
Всеки път, когато се връщаше със съчки, Сейде срещаше Асантай, средния син на съседката Тотой, седемгодишно хлапе, облякло старата бащина антерия с охлузени ръкави. Очите му бяха поразително чисти, изразителни, погледът му малко наивен, замечтан. Винаги се усмихваше, при което блясваха разредените му предни зъби; жените повече харесваха Асантай, а мъжете — по-големия му брат. По-големият брат не приличаше на Асантай — беше по-упорит и по-своенравен.
— Сейде-джене, от Исмаил пак няма писмо, и за нас няма — казваше Асантай със своята неизменна, малко виновна усмивка и по-плътно загръщаше антерията, която висеше като торба на крехките му раменца. — Курмаке рече, че ще донесе писмо в пазарния ден. Такъв сън му се присънил!…
Доверчивите детски очи гледаха Сейде изпод нахлупената заешка шапка. Те обещаваха много, дори невъзможното. Ако знаеше момчето с каква мъка слуша Сейде простодушните му слова! Огромният наръч, който тя така дълго бе мъкнала, без да се щади, в такива минути натежаваше страшно на гърба й, сякаш се е натоварила с камъни. До двора оставаха някакви си пет-шест крачки; за да не се свлече, Сейде вървеше и се опираше в дувара. После замахваше и хвърляше наръча на земята, облягаше се на дувара и стоеше с отпуснати ръце, безсилна да прибере косите си, полепнали по потното лице. „Ох, господи, поне някакъв хабер да дойде от бащата на тия деца!“ — мислеше си тя. Кой знае защо, й се струваше, че ако съседката Тотой получи писмо от мъжа си, и тя ще почувствува известно облекчение. Понякога нощем си спомняше думите на Асантай и страх я обземаше — от много време не бе питала Курман има ли писмо от Исмаил. А Исмаил непрекъснато й втълпяваше да пита. „Другия път ще попитам“ — казваше си тя, но все не се решаваше. „Не, по-хубаво е да не питам!“
Тотой живееше до тях.
Преди няколко дни, в късна нощ, когато животът в аила замря, Сейде почна да пере дрехите на Исмаил. Прането се проточи до съмване, наложи се да суши дрехите на огъня. В ранни зори Сейде тръгна за вода. Излезе на прага и веднага замижа: през нощта бе натрупал сняг. Беше й неприятна унилата, монотонна снежна белота. Почувствува гадене и виене на свят. „Мигар съм забременяла? — Сейде се залюля, изтърва ведрото. — Какво ще рекат хората?“ Но тутакси се успокои. „Не, не може да бъде. От безсънната нощ е.“ Мъчеше се да не мисли повече за това, мислеше за Исмаил. „Как ли се чувствува днес? — питаше се тя и сърцето й се свиваше от мъка. — Дойде зимата, скоро ще захванат студове, как ли ще я кара в пещерата?“
Да, настана истинска зима. До вчера земята бе черна, а днес и планините от билото до подножието са покрити с пресен сняг. Сивосинкавите замръзнали върби са привели клони над аръците. Тежки черни облаци се влачат бавно по небето. Небето сякаш бе слязло по-ниско, светът като че бе станал по-тесен, по-малък. Продължаваше да пада слаб сняг, вятър връхлиташе на талази, метеше снега по земята. Хората още не бързаха да стават: на никого не му се щеше да излиза на студа толкова рано.
Сейде вървеше с наведена глава и обмисляше как да отнесе на Исмаил голямата шарена кошма. „Без нея няма да издържи такива студове…“
Мислите й внезапно секнаха, видя следи по снега. Следите водеха към реката. „Сигурно е Тотой“ — сети се тя и в същия миг я зърна. Тотой идваше насреща й с ведра. На краката й — големи тежки ботуши, а самата тя тъничка, с хлътнали бузи, край устните бръчки, чапанът, препасан с връв на здрав възел, както правят мъжете. Като видя Сейде, Тотой остави ведрата на земята и я зачака, разтърквайки посинелите си от студа ръце.
— Не си ли спала тая нощ? Виж как са хлътнали очите ти и лицето ти е прежълтяло — рече съседката.
— Ами, главата нещо ме боли — отвърна Сейде и побърза да добави: — Че какво ще правя нощем, ако не спя? — И сама се изплаши от думите си, усети как я жегна нещо под лъжичката. „Може Тотой да е излизала нощес и да е разбрала, че съм прала? Сега ще попита…“
— Наистина тая нощ не ми се спеше, синът много плака — опита се тя някак да заглади необмислените си думи.
Тотой с разбиране поклати глава.
— Ох-х — провлечено промълви тя, — и ти си като мене самотна! Старата е като сянка в къщи, само едно знае — да седи край огнището. Хубаво ще бъде поне внука си да отгледа. Съвсем грохна… И родителите ти надалеко чобануват… Ей така на става в живота, едното върви подир другото! — Тотой млъкна, погледна с искрено съчувствие притихналата Сейде. Истински я съжаляваше. Забулените с гъсти мигли очи на Тотой, винаги строги, остри, сега гледаха меко, спокойно, с някаква навяваща мъка, блага женска мисъл. Сейде отдавна не беше я виждала такава. „Като мома сигурно е била красива. И очите на Асантай са красиви, като майчините му“ — помисли си тя.
Тотой въздъхна тежко:
— Все се кахъри човек, писма не идват… Какво да се прави, такава ни е орисията! Аз останах с три малки дечица, а ти и половин година не поживя с мъжа си. В най-хубавото ви време почна войната… Син роди — бащата не го е виждал… Лошо е, то се знае… Ох, всичко това щеше да е нищо, всичко ще се преживее, ще се забрави. Само че писма няма!… Щом се сетя, ръцете ми отмаляват. Ей на, и зимата дойде, а дечицата ми са голи… Само два чувала царевица са останали… А колко е това за нас? — Тя нервно махна с ръка, избърса сълзите си — очите й блеснаха сурово, и взе ведрата.
Изплашена и в същото време радостна, че Тотой за нищо не се досеща, Сейде смутено гледаше подире й. Нищо не можа да каже на Тотой. Отзивчивостта на тая дребна женица, нейното женско милосърдие, мъжеството и слабостта й трогнаха Сейде, но заедно с това тя се почувствува така, сякаш Тотой несъзнателно я бе обвинила в нещо, беше я укорила. Тя каза, че съдбите им са еднакви и, значи, Сейде няма право да се оплаква. Сейде не можеше да подреди противоречивите си неясни чувства и за свое оправдание си рече: „А какво да правя? Всеки със съдбата си. На който каквото е писано. Ако за децата на Тотой е предречено щастие, баща им ще се върне…“
Байдалъ, мъжът на съседката Тотой, цял живот беше поливач. Вечер, на връщане от полето, човек можеше да го види как полива. Широко, уверено крачеше той по полето, насочваше водата в аръците.
Заревото искреше в пурпурночервени краски по листата на детелината и при всеки замах излъсканата от пръстта огледална мотика ослепително ярко блестеше в ръцете на Байдалъ.
„Знае как да пести водата, златни ръце има!“ — казваха за него в аила. Той гръмко се смееше, когато жените, запретнали рокли и хванати за ръце, преминаваха през кипящия пълноводен арък:
— Ей, какво става там? Боите се да не ви отвлече водата ли? В моите ръце ще паднете. Няма да ви изтърва!
— Без аръци да останеш, дявол ненаситен! Да се задавиш дано! — пискливо му отвръщаха жените на неговите години.
А той, много доволен, продължаваше да се смее все така гръмко.
После се огледаш и виждаш: Байдалъ крачи по полето сред спускащия се здрач, снажен, със смъкнати мощни рамене, крачи като странствуващ добър богатир. Обикаля той цялото поле, отбелязва си недовършената работа и все повече и повече се отдалечава…
Случвало се бе, изтичала до съседите, Сейде да завари такава сцена. Тотой, недоволна от нещо, със свити устни ожесточено стърже със стъргалката дъното на казана, а Байдалъ майстори играчки за децата и спокойно говори:
— Напусто се караш, байбиче. Живеем не по-лошо от другите… Я погледни, всяко семейство има ли по трима сина? Ти ми ги роди, а друго богатство не ми е нужно на мене… Ето ги моите дарени от бога юнаци!
Байдалъ често пращаше в къщи писма от фронта, а от есента ни едно… Не идваха писма и от Исмаил. Та затуй пощенският раздавач Курман удряше с токове дорестия кон, когато минаваше покрай тях, и гледаше да се измъкне незабелязано. Че как да им се покаже с празни ръце! Той се чувствуваше виновен, все едно, че имаше да връща дълг, а нямаше пари. В замяна на това Мързакул, председателят на селсъвета, почна да ги спохожда по-често. И точно това плашеше Сейде до смърт. Може би Мързакул подозира и иска да проследи Исмаил? Засега обаче видът му нищо не показва. Откъде може да знае Мързакул? Досега ни една жива душа от аила не е чула нито дума за бягството на Исмаил. Много предпазлив е той.
— Сейде, времената сега са смутни, не бива да се вярва на хората, гледай да не се изтървеш пред някого! — предупреждаваше я Исмаил всеки път. — Дори и родният ми баща да стане от гроба, и на него не се доверявай! Чуваш ли?
Като обикаляше из аила, Мързакул се отбиваше мимоходом и у тях, уж по работа. Преди да постъпи в армията, той бе млад джигит. Носеше черния си астраганен тебетей наперено, на една страна. Обичаше конните състезания и никога не се разделяше с комуза. В аила го смятаха за най-добрия певец; сам си съчиняваше песните. От фронта се върна с една ръка и сега не можеш го позна, съвсем се бе променил. И по характер не е същият: избухлив, суров. Прилича на дърво, обрулено от буря: лявото му рамо провиснало, вратът му се източил, белезите по него загрубели, по-рязко са изпъкнали едрите несъразмерни черти на лицето му, погледът мрачен, решителен. Сега Мързакул пее повече за онова, което е видял на фронта: ту сподавено, сурово, ту с гневна страст звънти неговият глас, а когато се унесе, очите му блестят като на легендарен батър и той тръсва единствената си ръка, сякаш удря по струните на комуза. Ала вече никога няма да свири на комуз…
Обикновено Мързакул влиза в двора на Тотой.
— Е-ей, Тотой, къде сте? Живи ли сте? — После наднича от стремената през високия дувар и отдалече вика на Сейде: — Здраво ли е детенцето ти, Сейде?… Свий ми цигарка от скътания тютюн и ела тук, при съседката… По една работа. После ще шеташ…
Мързакул никога не ги питаше получават ли писма от мъжете си. Не искаше излишно да разстройва жените, пък и той винаги лично преглеждаше аилната поща и знаеше всичко, което става в аила. И въпреки това всеки път, когато го срещнеше, Сейде се вълнуваше. Струваше й се подозрително, че не я пита получава ли писма от Исмаил. Значи, знае нещо… Значи, не е току-тъй…
Свила цигара от тютюна, с който се бе запасила на тютюневия участък още през лятото, Сейде я запалва и отива у съседката си, като с все сила се старае да потисне в себе си нарастващия страх. Като я види, Мързакул слиза от коня и докато пуши с наслада, започва обикновен разговор: за едно, за друго…
— Хубав тютюн си прикътала, Сейде! — похвали я той веднъж. — Прати на Исмаил в колет, нека попуши. Да си припомни нашия Талас. Като нашия тютюн няма никъде.
— Ще пратя — с мъка продума Сейде. Трябваше да каже още нещо, но нищо не й идваше на ум. Стори й се дори, че Мързакул прочете в очите й как се мятат нейните мисли и от това още повече се изчерви. Закашля се престорено: — Тю, какъв лютив дим, хваща за гърлото… И какво му е хубавото?…
Беше го казала уж на място, но цялата нощ я гризеше съвестта: „Не се ли издадох? Дано се размине и тоя път, господи! Не бива, не бива да се изчервявам и гласа, си трябва да сдържам! Мигар е забелязал? Сама съм си виновна, не ми стига кураж — гневеше се тя на себе си. — А защо той спомена за колет? Просто тъй или нарочно?…“
Следващия път Мързакул огледа дърветата, посадени в градината на Тотой покрай аръка, и я смъмри:
— Байдаке всяка есен ги подрязваше, а тая година вие не сте сторили това… Големият ти син е работник вече… Трябва да се окастрят клоните, иначе дърветата ще спрат да растат. Пък и дърва ще потрябват…
Тотой погледна Мързакул с досада, въздъхна тежко:
— И да спрат да растат, няма да взема да плача: кому са нужни те! Мигар дървото е опора на човека?… Няма ли го стопанина, нищо не е мило… Опитай само: и в колхоза работи, и класове събирай, и децата храни… Ето, живеем двете съседки — ни вест, ни кост от нашите, живи ли са, умрели ли, бог знае! — Тя се извърна, прехапа устни. — А ти тук за дърветата ми разправяш…
Сейде се уплаши, изтръпна от страх, че Мързакул сега ще разкрие цялата истина. „А ти не се сравнявай с нея — ще рече Мързакул, — нейният Исмаил от много време се крие. Той е тук, беглец!…“ Да, това изглеждаше неизбежно в оная минута, но Мързакул каза друго:
— Знаеш ли, Тотой, може не само дърветата да ни потрябват, а и тяхната сянка — спокойно рече той и начаса кипна, закрещя, като че от дълго време се бе канил да им каже всичко в очите: — Стига сте хленчили! Забавят се малко писмата и готови вече да нареждат. По-добре вземете, че прехвърлете паламидата на покрива — струпали сте я на купчина ей така, до пролетта ще изгние фуражът! Искаш децата да останат без мляко ли? За тая работа главите ви ще откъсна! Ако не можеш сама, извикай съседката, две сте… А двете заедно правите един мъж… Руските жени седят в окопите с винтовки не по-лошо от мъжете, с очите си съм видял… А вие сте си у дома и хленчите, че няма писма!…
Тотой премълча и дума не обели. А Сейде отговори неочаквано за себе си:
— Ще направим, още днес ще окастрим клоните и паламидата ще прехвърлим!
Може би изрече това прекалено прибързано? Но сега нямаше никакви задни мисли, говореше искрено, искаше да отклони разговора за писмата и в същото време се срамуваше за себе си и за Тотой. Мързакул не каза нищо повече. Все още възбуден и озлобен, той я погледна някак странно, внимателно — май с одобрение. После се качи на коня и си тръгна.
Този ден, докато помагаше на Тотой по двора, Сейде изпита неосъзната, тиха радост, успокои се, сякаш бе изкупила своята вина. От дълго време не бе усещала такава ведра светлина в душата си, такова въодушевление, когато ти се иска всичко да направиш непременно днес, когато работата ти спори. Тя закачливо подвикваше на дечицата на Тотой: те повече пречеха, отколкото помагаха. Ала това не я дразнеше. Пееше й се, смееше й се. Но щом си спомнеше поразилия я необясним поглед на Мързакул, тутакси цялата се вцепеняваше и ръцете й отмаляваха.
„Защо ме погледна така? Значи, подозира нещо? А може би само ми се е сторило?“
И така тръгна: тревога и страх обземаха Сейде всеки път, когато наминаваше Мързакул. Все очакваше да я запита: „Къде е твоят Исмаил? Къде го криеш?…“ И сърцето й биеше толкова силно, че се боеше той да не чуе.
Когато Мързакул си отиваше, Сейде изтичваше в къщи, грабваше с две ръце кипчето с ледена вода, пиеше на глътки, обливаше гърдите си и чак тогава, утолила мъчителната жажда, можеше да събере мислите си. „Не, той не знае! — уверяваше себе си тя. — Ако беше дошъл, за да провери или да ме изпита, нямаше ли да разбера? Та той просто попита как живеем и си отиде. А дори и да подозираше… Все едно, от мене нищо няма да научи. Макар и хиляди пъти да ме изпитва. Исмаил аз няма да издам — никога! Ето, другите молят през сълзи бога: дано само се върне, само да е жив! А мигар на мене не ми е скъп моят мъж, мигар аз не съм молила бога заради нашия син! Бог ми върна Исмаил, за да го пазя аз…“
Със снежни бури и сковаващи студове настъпи най-тежкото време на зимата — чилде. Цяла седмица вятърът не стихваше, подмиташе снега на високи, сбити преспи. Заледените пътечки звънтяха под краката като желязо.
Аилът опустя, сгуши се на завет, от глинените комини се виеше дим, а над аила, в мрачните чезнещи висини, вятърът брулеше безмълвните величествени планински върхове.
С всеки изминат ден животът ставаше все по-труден. Кокошките са се струпали настръхнали в ъгъла на външната, студената стая. Не излизат навън, гушат се една в друга. Белите ципици на клепачите закриват наполовина очите им, печално гледат те с притворени очи минаващите край тях. Да им хвърли човек царевична, но откъде! В преградката зад печката в голям чувал се пази царевицата, с всеки изминат ден чувалът все повече спада — като че царевицата намалява дори от гледане. Пестейки зърното, Сейде още от есента спря да ходи на воденица. За мленето вземат зърно, та затуй по-добре да си мели в къщи, на ръка. Някой път не спи по цели нощи: през деня на работа, а вечерта сяда зад хромела. От тежките камъни я лъхаше гореща вълна, протритите й ръце пламтяха. От нетърпимата болка в кръста й притъмняваше пред очите, но Сейде упорито въртеше хромела. Исмаил не бива да седи утре гладен! След като пресееше смляното, тя заделяше шепичка за каша на детето, а от останалото брашно печеше питки за Исмаил. Сейде и старицата се задоволяваха с тритите, които оставаха в ситото. Варяха си от тях чорбица. Та откъде да вземе царевица за кокошките? Самите те да избутат някак до пролетта.
Сейде държеше кокошките, за да има пролетес яйчица за малкия, но, види се, не си бе направила добре сметката. Месо няма. Когато идва Исмаил, Сейде му вари кокошка. Да имаше по-голяма животинка, Сейде би нахранила мъжа си до насита с истинско месо! Хубаво би било! Сейде скътваше за мъжа си всичко, което имаха в къщи, което успяваше да набави. „Ние сме си у дома, макар и с водица, пак ще изкараме“ — казваше тя на старицата, която и без това бе готова да пожертвува всичко заради сина си. И все пак, когато Исмаил идваше в къщи, сърцето на Сейде се свиваше на огнена топка от срам и жалост.
В мразовитите нощи той заставаше на прага, прикрил с мръсна кърпа лицето си, в омазнена изпомачкана шуба връз шинела, опушен като скитник. Позатопли се и почне да мирише на нещо тежко. Сейде тръскаше над огъня въшките от ризата му, незабелязано му хвърляше съжалителни погледи и мислеше безнадеждно: „Ох, какво ще стане с тебе в тия студове? Ако си беше в къщи, нямаше да дам прашинка да падне върху теб!…“ А той седеше край огъня умърлушен, мрачно и злобно святкаха подивелите му очи. От студа лицето му бе загрубяло като кошма.
Сейде разбираше: трудно му е. Стараеше се да приласкае мъжа си, да го разсее с приказки. „Мъжът и жената винаги са заедно: и в радост, и в беда — казваше си тя. — Каквото и да се стовари върху главата ми, всичко трябва да понеса. Само и само Исмаил да се опази… Всичко ще мине, ще се забрави, ще изтърпя… Ето, Тотой е сама с три деца, по шепичка им поделя талкана и пак се държи, не се издава…“
По-миналия ден, когато Сейде се връщаше от работа от тютюневия склад, до моста я настигна Мързакул.
— Почакай, Сейде! — викна й той.
Уж нямаше нищо подозрително в гласа му, ала Сейде в един миг настръхна в очакване на най-страшното и бързо прикри със забрадката разтрепераните си устни. Мързакул подкара коня в тръс, приближи я, наведе се от седлото и втренчено я погледна в лицето. „Позна! — ужаси се Сейде. — Така ли? Какво чакаш? Хайде, говори!“ — за малко не викна тя. Така мъчително дълго, така каменно-спокойно я гледаше Мързакул.
— Искам като близък да те предупредя, Сейде — промълви той.
— За какво? — попита Сейде, но не чу никакъв звук. На глас ли бе изрекла това, или само бе си го помислила?
— Ама ти какво! Какво става с тебе? — разтревожи се Мързакул и се смути от своята нетактичност; изплаши жената, няма писма от мъжа си, всичко може да си помисли, виж как пребледня. — Ама ти не се страхувай, нищо лошо не се е случило… Просто исках да ти кажа: утре ще раздаваме по малко зърно на фронтовашките семейства… Но, видиш ли, не всички попаднаха в списъка. Тебе също те няма, Сейде… Ти си разбрана, няма да се сърдиш… Разпределихме криво-ляво по пет, по десет килограма на многодетните, на такива като Тотой… Само че не вдигай шум утре, на всички трябва да се даде, но няма как.
На Сейде й олекна на сърцето…
— Е, какво да се прави, щом като няма, няма — отвърна тя, като се съвзе. „На мен не бива, вярно е: по-хубаво да се помогне на такива като Тотой, а аз ще изкарам някак“ — искаше да каже тя, но не посмя, нямаше кураж.
— Но ти, Сейде, да не си помислиш нещо лошо — сякаш за оправдание заговори той. — Следващия път и на тебе ще дадем… На всяка цена… обещавам ти… И на старата така речи, че иначе ще мърмори: „Мързакул уж роднина, а каква е ползата от него, макар и да е селсъвет…“ Бих се радвал да направя нещо за своите, но сама виждаш… — Мързакул се замисли, огледа отрупаните със сняг къщурки, подкара коня, но тутакси го спря. Искаше да каже още нещо, но, види се, не се решаваше. Отново я погледна в очите със странен, загадъчен поглед, както тогава, в двора на Тотой, само че тоя път по-откровено. Да, сега беше ясно: нежно и с възхищение съзерцаваше той Сейде и очите му говореха: „Знаех си, че ще ме разбереш… Винаги съм вярвал в теб… Ти си най-хубавата на света, обичам те… От много време вече те обичам…“
Плахо прикрита със забрадката, пребледняла от страх и вълнение, Сейде неволно се дръпна назад. В широко отворените й очи бе застинала почуда, сега тя беше много хубава.
— Тръгвам си! — тихо, но твърдо каза тя.
— Почакай, Сейде! — повтори той. — Ако срещнеш някакви трудности, не крий от мене… За каша на твоето синче… шинела от гърба си ще продам, но ще намеря…
Сейде го слушаше, мълчаливо кимаше и не знаеше какво да мисли. Изпитваше благодарност към него. Но очите й бяха студени и отблъскваха: „Да не си ме докоснал! Не ме гледай така, боя се от тебе! Пусни ме да си вървя!“
Мързакул бавно сведе поглед, а когато се изправи на седлото и отново погледна Сейде, очите му бяха такива, каквито си бяха винаги. Каза с равен глас:
— Е, върви, синът ти сигурно плаче…
Сейде рязко се обърна и тръгна, едва се сдържаше да не затича. Като се поотдалечи, погледна през рамо, спря. Мързакул караше напосоки с наведена глава, без да се оглежда. Конят му бавно крачеше, той не го подканяше. Може би защото бе вдигнал яката на шинела си, сега най-вече биеше на очи колко е отслабнал, как се е сгърбил, колко се е смъкнало осакатеното му безръко рамо. „Щял да продаде шинела от гърба си… Пък му е студено!…“ — помисли си Сейде и изведнъж нещо непознато се разля в душата й. Сърцето й преля от гореща нежност, жалост. Искаше й се да се затича, да го спре, да го стопли с ласкава дума, да помоли за прошка… „Че какво намери в мене, омъжената? Мигар са се свършили хубавите моми в аила? Пък и не знаеш ти, че моят мъж е при мене…“
Всичко се обърка в главата й, сухото звънтене на снега под краката силно отекваше в слепоочията. Чак до къщи плахо се оглеждаше и прикриваше със забрадка треперещите си устни.
Черна вест се бе пръснала вчера из аила. Жените в тютюневия склад шушукаха помежду си, а минеше ли Тотой край тях с бала на гърба, млъкваха скръбно. Една от жените с черна забрадка, с още незараснали дълбоки драскотини по лицето, не изтрая и шумно изхлипа.
— Нещастните сиротинки! Дано вашата мъка сполети немеца!
В селсъвета бе пристигнало известие, че Байдалъ е загинал край Сталинград.
В последно време ту в единия, ту в другия край на аила често се чуват траурните вопли на мъжете. „Боорумой! Боорумой! Боорумой…“[28] — викат те, като се люшкат в седлата. А в отговор на тях от къщурката, заобиколена от цяла тълпа, долитат страдалческите вопли на жените. Те застават с гръб към вратата, дерат с нокти лицата си до кръв и нареждат:
Юздата ти е от сребро,
а ти самият беше храбър като лъв,
юзда ненужна на стената —
черен знак над моята глава, —
синът на враговете ще мъсти!…
О-о-ох, и-и-их!
Чак до полунощ, до пълна изнемога и прегракване жените вият и нареждат, оплакват загиналите на фронта. И всеки път, когато аилът се събираше да плаче и нарежда в дома на загиналия, страх обземаше Сейде, боеше се да се покаже пред очите на хората и несъзнателно се криеше зад гърбовете им. В такива скръбни дни тя изпитваше желание да избяга някъде, в планината, на безлюдно място и да реве там в самота, та никой да не я вижда и чува.
Ето, сега беше дошъл редът и на Тотой. Край нейния дом също ще се тълпи народ, тя също ще ридае и ще дере с нокти лицето си, а малчуганите й ще трябва като големи мъже здраво да се препашат с пояси, да излязат на двора и опрени на тояги, да посрещат мъжете с висок плач: „Атамой[29], езил кайран Атамой!…“ Бедната Тотой, още не знае каква мъка я е сполетяла! Известието за смъртта на Байдалъ засега се пазеше при Мързакул. При киргизите не е прието да се говори веднага за тия неща. Старците трябва да определят кога да се каже. Заедно с известието за смъртта в колхозната управа се получи писмо от командира на полка.
Той пишеше, че поделението тръгнало в атака и се оказало притиснато в тясна ивица между брега на Волга и минирано телено заграждение. Създало се безизходно положение, хората падали покосени от картечен огън, никой не се осмелявал пръв да се приближи до минното поле. Тогава Байдалъ решил да се хвърли върху тела. Мините избухнали, отворил се проход. Врагът бил изтласкан от позициите.
Като изслушаха писмото, аксакалите, събрали се в дома на Мързакул, почетоха паметта на земляка си с мълчание. Дълго се проточи това мълчание. Мълком четяха молитви.
— О-ох! — въздъхна най-сетне пощенският раздавач Курман и нахлупи тебетея над очите си. — Знаеше как да пести водата, златни ръце имаше… Където Байдалъ прекара вода, там винаги житото ще роди… Такива работи! А дечицата му не ме пускаха да мина: „Курмаке, кога ще донесеш писмо от тате?“ Все обещавах в пазарния ден и те вярваха. А то виж каква се омота… Е, няма що, съдбата на народа е съдба на батъра!
Мързакул поиска съвет от аксакалите как да съобщи за смъртта на Байдалъ. „Щом е дошъл документ от началника, че е загинал, нищо не може да се направи — отвърнаха старците. — Но ти послушай нас, Мързакул. В такива години, когато Тотой носи дечицата си със зъби като кученца, за да ги спаси от глад, ние нямаме кураж да й кажем за смъртта на мъжа й. Ако Тотой отпусне ръце, какво ще стане с нейните деца? Не, ние не можем да я лишим от последната надежда. По-хубаво да отложим тая работа до есента: ще приберем реколтата, нека хората се позаситят. И тогава ще съобщим за гибелта на нашия батър и целият аил ще го помене с подобаващи почести…“
Целият аил намери за разумно решението на старците. До есента никой нямаше право да споменава за смъртта на Байдалъ. Но жените в тютюневия склад не се стърпяха, тайничко си поплакаха; нали Тотой нищо не знаеше.
През нощта дойде Исмаил и Сейде му разказа за участта на съседа Байдалъ. Исмаил нищо не отвърна, само сви рамене неопределено. Бог знае какво си мислеше. Може би вътрешно му бе дожаляло за Байдалъ, а може би и не. Мигар той напусто е избягал, мигар напусто пази собствения си живот? А Байдалъ, без да му мисли, се хвърлил върху мината. И ясно, загинал. Никой не му е крив. Не, лицето на Исмаил е непроницаемо, той нищо няма да каже.
Исмаил мълчаливо изсърба на големи шумни глътки пълна купа чорба, измърмори недоволно:
— Има ли още?
„Къде ще тъгува по другите? Той самият ден и нощ мръзне, очите си не смее да покаже, пък и един ден е сит, на втория гладен…“ — мислеше Сейде, оправдавайки Исмаил.
След като го изпрати, тя дълго не можа да заспи. Вятърът бясно мяташе по прозореца суграшица, измръзналото куче виеше: „Су-у-у-ук! Су-у-у-ук!“[30] Сейде я втресе. С ужас си представи как силният вятър свири по леденото поле, по храстите с чий, а Исмаил, сам посред нощ, се промъква към своето скривалище. А на всичко отгоре и синът й бе се разплакал. Лошо спа тя тая нощ.
На заранта пристигна пощенският раздавач Курман. Той изпълняваше и длъжността разсилен в селсъвета. Шубата му се развяваше, беше силно разтревожен от нещо.
— Сейде! — зачука Курман по вратата. — От района пристигна инкуу[31], вика те веднага! Стягай се бързо!
Сейде изтича навън и веднага всичко разбра. Дори не попита защо я викат. Стисна мълчаливо зъби. „Исмаил, скъпи, какво ще стане сега?“ — мина й през ума. Тутакси дотича Асантай. Сигурно мислеше, че Курман е донесъл писмо от Исмаил.
— Суюнчу, Сейде-джене, писмо от Исмаке! — радостно викна той, но като видя пребледнялата Сейде, веднага млъкна. Момчето се дръпна настрана, поглеждаше я виновно, свиваше се от студ или от срам.
— Ето ти ново нещастие! — смутено промълви Курман. Не можеше да се разбере към кого се отнасяха тия думи: към Сейде или към момчето. Без да каже нито дума повече, той шибна коня и препусна.
Сейде не помнеше как се довлече до селсъвета. С трепереща ръка отвори вратата. Край масата седеше човек с шинел, с кобур отстрани. Сейде не можеше да го разгледа, виеше й се свят, подът под краката й се залюля. На идване в главата й трескаво се въртеше безизходната мисъл: „Ще заловят Исмаил, ще го откарат!“ Но сега, когато Сейде влезе в селсъвета, в нея неочаквано се пробуди отчаяна решителност, която разсея всичките й колебания: „Няма да дам Исмаил! Няма да го дам!“ За Сейде не съществуваше вече страх, тя стоеше пред писалището и мислено си повтаряше тези думи като клетва: „Няма да дам Исмаил! Няма да го дам!“
— Седнете — рече оперативният пълномощник на НКВД.
Сейде не чуваше.
— Седнете — повтори той.
Сейде като насън дръпна табуретката и седна.
Пълномощникът свърши разпита и дълго писа, изпитателно я попоглеждаше и обмисляше нещо. После съобщи, че нейният мъж е дезертирал от ешелона и е взел със себе си пушка с патрони.
— Къде е той сега? — попита пълномощникът.
— Не знам, аз нищо не знам — отвърна Сейде.
— Няма защо да криете, все едно, ще го намерим. Ако му мислите доброто, по-хубаво е сам да се разкрие. Вие трябва да ни помогнете…
— Не знам, аз нищо не знам. Взеха го в армията, нищо друго не ми е известно. Не знам избягал ли е, не е ли избягал…
За каквото и да питаше пълномощникът, както и да я убеждаваше, Сейде отговаряше кратко: „Не знам.“ А в себе си мислеше: „Да не съм враг на себе си? Каквото щете правете, дори и да ме убиете, нищо няма да кажа!“
— Нищо не знам — повтаряше тя.
Когато разпитът свърши, Сейде тръгна към вратата, напрягайки всички сили да не падне, да върви изправено. На изхода срещна Мързакул. Крачеше стремително откъм коневръза, вървешком допушваше цигарата си. Беше напрегнат и нещо не му бе добре днес. Лицето му се бе смъкнало, по скулите му се бе разляла трескава руменина, под протрития шинел стърчеше и потрепваше безръкото му рамо, а тебетеят му беше нахлупен чак до веждите.
Като зърна Сейде, Мързакул спря. Изгледа я продължително изпод вежди.
— Беше ли там? — кимна той към вратата. — Каза ли?
— Че какво да казвам? Аз нищо не знам — отвърна Сейде.
— Виж ти! — Мързакул помълча, усмихна се горчиво, после хвърли угарката, стъпка я с ботуш и рязко вдигна вежди.
— Ти мислиш, че му правиш добро ли? — попита той направо. — А съвестта пред народа. Къде ще я денеш? Всички мъже — потомци на Давлет, всички, които носят на главата си тебетей, — всички ние тръгнахме, никой не остана. И в добри, и в лоши времена — пазил ни бог да се отделим от народа! Позор за всички нас! Съзнаваш ли това? Отговаряй: съзнаваш ли?… Докато не е късно, доведи Исмиал, нека воюва там, където са всички.
Сейде бе прихванала с ръце врата си, всяка дума на Мързакул изтръгваше от тия изнурени ръце онова, от което те никога не можеха да се откажат. Още една негова дума и всичко ще свърши: тя няма да издържи, ще рухне на земята и всичко ще признае…
— Ти… ти не ме плаши със съвестта! — яростно викна тя.
И това бе единственото, което можеше да направи. Заслепена от отчаяние и гняв, тя се нахвърли срещу Мързакул:
— Може и да е избягал! Откъде да знам аз? Всеки милее за своя живот, всеки се пази. На теб какво ти влиза в работата? Или той ти е препречил пътя? Или ти е тясно в аила? Или искаш всички да се върнат сакати като тебе?
Мързакул се вцепени, чоканът му конвулсивно се надигна, издърпа празния ръкав от джоба на шинела, лицето му се изкриви от болка и гняв. Дълго си поемаше въздух.
— З-значи, аз съм се в-върнал сакат, защото с-съм по-лош от твоя Исмаил? — Мързакул се стрелна встрани, наведе се, сякаш търсеше нещо по земята, после дотича до Сейде, вдигна над главата си камшик и зашиба Сейде по раменете. Тя не викна, не се отдръпна. Над главата й свистеше камшикът, а Сейде като омагьосана гледаше късия чокан, който също потрепваше в мятащия се ръкав. За някаква част от секундата се мярнаха пред нея прехапаните до кръв устни на Мързакул, страшните му, пламтящи от ненавист очи. После видя как той напразно се мъчи да счупи камшика в коляното си. И чоканът му пак се мяташе безпомощно назад-напред.
Мързакул замахна силно, запрати камшика на покрива и побягна, притиснал юмрук към гърдите си като към кървяща рана, в който стискаше свития на кълбо празен ръкав. Бягаше, без да се оглежда, през градини, през преспи и аръци. Изтърканата полева чанта се мяташе отчаяно по бедрото му.
Все още не съзнавайки какво бе станало, Сейде с ужас гледаше подире му. Чак сега тя почувствува как пламтят изпошибаните й рамене. Задушаваше се от обида, искаше да закрещи, високо да заплаче.
После тръгна по улицата, без да вижда нищо пред себе си, пронизващият вятър ослепяваше сухите й немигащи очи, краката й се заплитаха в снега. Мислите й пареха като раните по врата. „Преби ме, опозори ме! Ще кажа на Исмаил, той ще отмъсти! — повтаряше си тя. Но тутакси промени решението си: — Не, няма да кажа. Исмаил ще се втурне в аила и може да го хванат. По-добре да премълча, да изтрая, но в душата си никога няма да простя, до края на живота… Ненапразно казват: «Брат за брата е враг»[32]. Мързакул ненавижда Исмаил, задето той е жив и невредим… Само да избутаме някак тая зима, а отвори ли се проходът, ще идем в Чаткал. Там ще живеем като всички хора, от никого няма да се крием… Проклет да бъдеш, Мързакул! Никога вече няма да те погледна в очите…“
Като се върна в къщи, Сейде зарови лице в сухите колене на свекърва си, прегърна кротката, безропотна старица и зарида:
— Мързакул ме би, мамо, би ме…
Плака дълго и неутешимо. Смътно чуваше през сълзи пресекливия глас на свекървата:
— Скъпа моя, дете мое, закрилнице… Надеждата ми е в тебе, ти си нашата опора… Всичко виждам, всичко знам. Цял живот ще се моля за тебе… Понеси тая обида, премълчи… А нека бог съди нас и Мързакул, забравил е той дълга си пред рода…
През нощта Сейде срещна Исмаил до дола. Той се върна в пещерата, без да влиза в аила.
През пролетта житото на много аилчани се свърши — до последното зърно бяха го изгребали. Само за едно се говореше — по-скоро да се отелят кравите и да дочакат младия ечемик, а, току-виж, и пшеницата станала. Ала лесно е да се каже, а я опитай да чакаш.
„Пролетес добитъкът мършавее, прегърбва се.“ На човека не му е по-лесно…
Сейде преживяваше най-тежките си дни. След стълкновението й с Мързакул Исмаил бе престанал да си идва в къщи; ни денем, ни нощем не излизаше от пещерата. Сейде сама му носеше храна, като ходеше за съчки; ако не успяваше през деня, отиваше през нощта. Това не би било нищо, но едно нещо много я тревожеше: Исмаил бе станал ненаситен. Колкото и да му отнесеш, всичко до трошица ще излапа: може и да се е нахранил, а очите му, както и преди — гладни, лакоми.
— Останало ли е нещо в къщи, или ще трябва да умирам от глад? Ти не лъжи, направо говори! — разпитваше той.
— Защо приказваш така! — кореше го Сейде. — Само ти да си жив, а за жив човек винаги ще се намери къшей хляб…
Сейде ставаше сега в ранни зори и тръгваше към миналогодишните гумна. Там разстилаше върху снега покривало от зебло и до тъмно отвиваше плявата, прехвърляше сламата. Онова, което през есента бе отишло в отпадъците, сега тя го отвяваше, събираше го зърно по зърно. За целия ден се събираше кесийка нагърчени, сухи зърна. Нощем Сейде ги мелеше на хромела, печеше хляб за Исмаил. Ала докога ще я кара така? Една заветна мечта имаше тя — юницата. Ако даде бог благополучно да се отели, и мляко ще има за Исмаил, и масло. Исмаил се е затворил в себе си, станал е като звяр, сякаш ненавижда целия свят, винаги мълчи тъпо, една хубава дума няма да чуеш от него… Какво ли му е на ума? За какво ли постоянно мисли? А отвори ли уста, само за едно приказва: колко още остава до отварянето на прохода и по какви пътеки е най-безопасно да се върви… Най-вече говори за ядене и, види се, само за това мисли. Когато стане дума за месо, устата му се пълни със слюнка и той я изплюва злобно. От време на време, ни в клин, ни в ръкав, ще рече мрачно:
— Кръвта ми е станала студена: много вода има в нея… Прекалено много…
Нещо враждебно блесне дълбоко в очите му и отново мълчи, упорито мълчи. За какво ли мисли в такива минути? Дано само не загуби разсъдъка си…
„Може би тъгува по сина?“ — рече си веднъж Сейде. Още на другия ден изкъпа детето, сложи му чисти дрешки, уви го и излезе на улицата.
— Отивам на гости при своите в Малък дол — отвръщаше на въпросите на съседите.
А отиде при Исмаил. Този ден Сейде беше щастлива. Върна се в аила след едно денонощие…
Пролетта обещаваше да настъпи рано. Днес още от сутринта е топло. Снегът като проскубана кошма веднага се разля на петна, от земята се вдигаше пара. Над долината, лъхаше топъл ветрец, снежна вода ромолеше в аръците, подкопаваше слегналите се, просмукани от влага преспи.
От гумното в края на полето лъха на спарено: някой вършее слама. Сейде е. Натъпкала чувала с плява, тя го мъкне на хълмчето и с подсвиркване зове покровителя на ветровете. Като прашинки злато в пясък търси тя пшеничените зърна. Уморителна, досадна работа. Ала на Сейде не й тежи: каквото и да се случи, тя е длъжна да изхрани Исмаил до края на пролетта. А тогава, ако е рекъл бог, ще се отвори проходът…
Отвъд ей оня непристъпен хребет, отвъд девствените синьо-бели снегове се намира Чаткал.
Представяше си Чаткал като приказна земя. Там целогодишно се зеленеят ливади, пасе добитък. По двата речни бряга на върволица са наредени сред брези бели като яйца юрти. Край тях горят огньове, казаните пълни с месо… Хората си ходят на гости от юрта на юрта… Отвори ли се проходът, ще отидат с Исмаил в тоя прекрасен свят отвъд високите планини. Исмаил е ходил някога там при роднини… Никой няма да знае, че той е беглец, никой няма да го преследва и мъчи. Там няма такива злобни, лоши хора като Мързакул!… Там те ще работят: Исмаил като чобан в колхоза, а тя като негова помощница…
„Малко остана, ето че и пролетта дойде. Големият зор мина, вижда му се краят! — мисли замечтано Сейде, пресилвайки шепата зърна от длан на длан. — Дано само опазя Исмаил. Добре е, дето хората от аила шушнат, че уж Исмаил не се крие тук, а при казахите, при баджанака си… Това е хубаво, нека си говорят… Ще продадем юницата, ще се запасим с брашно за из път, ще качим старата на магарето и през нощта ще се измъкнем от аила, ще се махнем… Да, ще се махнем оттук…“
Топлият пролетен въздух опиянява… Хубаво е да си помечтае човек: забравяш, че те гризе нещо под лъжичката.
Вечерта, когато Сейде мелеше талкан, дойде Асантай.
Момчето много бе измършавяло напоследък: под очите му — синини, от навитите ръкави на бащината му фланела се подават тънки ръчички.
— Мама ме прати за огън — каза то, като пристъпяше срамежливо от крак на крак и току поглеждаше към купчето талкан до хромела.
Децата са си деца! Кой не би се затрогнал от невинния момчешки поглед, който с гореща молба ти казва, че иска да яде! Сейде сложи в дланчицата му шепа талкан. Момчето отметна глава, напълни устата си и блажено подсмръкна. Искаше му се да се отблагодари на Сейде, да й каже нещо хубаво. То доверчиво се усмихна, показа изпомазаните си с талкан зъби:
— Сейде-джене, когато се отели нашата крава, мама ще ни свари коластра. И аз ще донеса късче на вашия Амантур. Нали той може вече да яде? Коластрата е вкусна като изварата.
— Миличък ти мой, дано се сбъднат твоите желания! — Разчувствуваната Сейде го привлече към себе си, целуна го по очите. — Ще даде бог, и коластра ще има, и каймак, нека само се отели кравата! Тогава ще донесеш и на нашия малчуган, той има вече зъби!
Сети се, че и Тотой, и децата й все още не знаят нищо за гибелта на бащата, все още чакат писма. Стори й се, че момчето се досеща за какво мисли тя. Попита уж между другото:
— Майка ти по-добре ли е? Вчера май ходи за вода.
— Днес пак лежи, главата я боли. Исках да си остана в къщи, за да й помагам, но тя не позволи, казва: ако не минеш във втори клас, баща ти ще се кара, като се върне.
— Че как иначе? Ще се кара, то се знае! Ще се върне той и…
Момчето бързо замига с дългите си мигли и някак не по детски въздъхна безнадеждно и тежко.
— Какво правиш, мигар може да се въздиша така! — подвикна му тя. — Вашият баща ще се върне, само не въздишай така, не е хубаво!
Момчето взе парче тлеещ тезек и си отиде. Сейде дълго седя край хромела, отпуснала немощно ръце. Въздишката на невръстното дете я бе потресла. Мъничък, а всичко със сърчицето си чувствува. „Сиротинка! — мислеше тя тъжно. — Пък и Тотой сигурно се досеща, само че си мълчи… Какво да прави, бедната! Я се опитай да изхраниш три сиротинки.“ Колхозът помага по малко, само това ги спасява. Наскоро им донесоха от склада половин чувал овес — все пак не е като без нищо… Само една им е надеждата сега — кравата. Трябваше вече да се отели, но нещо се бави, сигурно се е запилявала миналото лято. Сутрин Тотой я хока из двора. „Да пукнеш, дано! — вика. — Докога ще чакаме, кога най-сетне ще се отелиш? Дечицата се измъчиха без мляко, а ти хич не искаш да знаеш, траеш си, на вятъра отива храната!“ Наистина да дочакат най-сетне млякото, тогава няма вече нищо страшно. Да-а, какъв ли ще е животът им занапред? Тотой почна често да боледува. Жалко за Байдалъ, сам се хвърлил върху мината, знаел е, че ще загине и пак се хвърлил… От доброта го е сторил… Орисия… Нищо… Все ще я карат някак, децата ще отраснат. Трудно е, то се знае… Всеки с мъката си. Те със своята, ние с нашата. Като ядем в Чаткал, може да стане по-леко… Тотой попита веднъж уж случайно: „Вярно ли е това, дето разправят, че Исмаил бил избягал?“ А аз какво да й отговоря? „Не знам, може и да е избягал, но у нас не е идвал.“ Едни вярват, други не… „Само Мързакул да не го среща, Мързакул няма да го пожали: той е враг! Боже, опази ни от Мързакул!…“ Дълго още седя Сейде, потънала в мислите си, и колкото повече летяха минутите, толкова по-силно я обземаше смътна тревога, момченцето, неговата тежка въздишка, гладните му молещи очи не излизаха от главата й. Предчувствие за беда измъчваше Сейде.
Тя излезе на двора. През нощта времето се бе развалило. Влажен дъждоносен вятър влачеше от запад облаци. Мрачно забулваха те небето. Планините не се виждаха вече. Луната плуваше срещу вятъра, потъваше в облаците. От време на време съвсем изчезваше и се мяркаше нейде там, в тъмата, трепкащата й светлина едва се промъкваше през пелената на облаците. „Скоро ще завали сняг… Как ли е там Исмаил?“
На заранта Сейде тръгна за вода. Облаците бяха съвсем забулили небето, сипеше се мокър пролетен сняг на парцали. Едва успя да подмине градината и дочу от двора на Тотой викове, плачещи гласове. По улицата преминаваха в галоп конници, разпръсквайки лапавицата. „Какво ли ги е сполетяло?“ — разтревожи се Сейде. Захвърли ведрата и се затича към двора на Тотой. „Нали бяха решили наесен да оплакват Байдалъ, мигар някой се е изтървал?“ — помисли тя.
Зави покрай дувара, промъкна се в двора и спря поразена. От шумната тълпа изскочи Тотой: косите й бяха разрошени; единият ръкав на чапана й се влачеше по земята. Тя се затича към вратата на сайванта и зарева с див глас, като се удряше по гърдите:
— Ето на, мили мои, ето, скъпи, вижте, откъснали катинара и я отвлекли! О-ох, злощастна аз, о-ох, аллах ме наказа! О-ох, злощастна аз!
Някой викна високо сред общата гълчава:
— А вечерта ти ли я върза? Ти ли заключи вратата?
— Че как иначе, милички, аз, аз! И дори вименцето опипвах, то вече се наливаше… Дечицата съвсем се намъчиха, само за мляко говореха! Как да не нагледам кравицата, макар че бях болна! Ръцете да ми изсъхнат!
Когато Сейде разбра какво се бе случило, обзе я ужас. Спомни си как вечерта бе дотърчал Асантай и говореше за коластрата, чакаше млякото като някакво приказно чудо. И сега го виждаше пред очите си слабичък, с тънко вратле, в бащината фланела с навити окъсани ръкави: стоеше и доверчиво разтягаше в усмивка изпомазаните си с талкан устни.
„Кой ли е могъл да се реши на такова нещо, коя подла, черна душа?“ — с негодувание мислеше Сейде. Мокри снежни парцали падаха върху лицето й и се стичаха на струйки по врата, тя стоеше и не можеше да се помръдне, гледаше как дечицата на Тотой реват и здраво се държат за чапана й. Най-малкото бе изскочило, види се, направо от леглото. Тичаше босичко подир майка си по лапавицата и страхливо викаше: „Мамо, мамо!“ Ала Тотой сякаш не го забелязваше, щураше се из двора, викаше с пресипнал, задавен глас:
— Ако Байдалъ си беше в къщи, кой крадец би посмял да влезе в двора! Проклет да бъде домът без мъж!
„Детето съвсем ще измръзне, цялото е посиняло!“ — прошепна Сейде. Искаше да изтича до него, да го вземе на ръце, но в същия момент от тълпата излезе пощенският раздавач Курман. Той спря детето, погледна мълчаливо зачервените му крака сред кишата, после бързо разви пояса си, грабна детето, загърна го в чапана и тръгна с него към дома си. Някой вдигна от земята захвърления от Курман пояс, старателно го избърса с ръкава си. Когато Курман минаваше край Сейде, тя видя как той бе притиснал детето и го грееше с дишането си.
— Всички ще ви приютим по къщите, ще ви изхраним, ще ви отгледаме, няма да ви изоставим! — говореше той сам на себе си. Мократа му брада потрепваше, очите му бяха пълни със сълзи.
Почти целият аил се бе събрал в двора на Тотой. Нечувано нещо! Наистина и преди се бе случвало — отвличаха от нечий двор крава или овца. Случвало се бе. Но сега народът беше се стекъл не само защото бяха откраднали добиче, а защото крадецът бе посегнал на най-святото за всички в аила: „Кой е посмял да вдигне ръка на нещастното семейство на Байдалъ?“ Хората мълчаха мрачно, но мислено всеки изричаше проклятия. Мързакул вече няколко пъти профуча покрай двора на коня си, обикаляше из улиците и най-сетне пристигна заедно с коняря Барпъ. Като вихър влетя в двора с развяващия се ръкав на шинела си, рязко спря коня.
— Хора, събирайте се! — викна Мързакул. — Кой на кон, кой пеша, пръскайте се по всички долове и оврази, търсете! Кравата е едната страна на въпроса, а другата е да намерим на всяка цена подлото куче.
— Така е! — нададе глас народът. — Крадецът няма да стигне далеко. Ако е заклал кравата, ще се намери месото, ако ли не, значи, скрил е кравата в някой стар курган[33].
— Сигурно е така! Да вървим към курганите!…
На улицата Мързакул събра фронтоваците:
— Вие, другари, сте бойци… Поставя ви се задача: качвайте се на коне и тръгвайте да огледате пътя за града!
— То ние сме готови, ама няма коне.
— Вземете от конюшнята! — заповяда Мързакул.
— Председателят по-скоро ще се обеси, отколкото да даде конете за такъв дълъг път. Стягат ги за оран!
— По дяволите… председателя! — изрева разяреният Мързакул и чоканът му подскочи, разтърси ръкава на шинела. — Веднага оседлавайте конете, на моя отговорност!…
Сейде се спусна заедно с другите да търси. В края на аила хората се пръснаха в различни посоки. Приведен като ястреб към шията на коня, Мързакул полетя отвъд хълма, а конярят Барпъ, нахлупил калпак над свирепото си скулесто лице, препусна в друга посока. И изведнъж страшна догадка порази Сейде. Как не се бе сетила по-рано за това? „Ами ако намерят Исмаил?“ Спусна се обезумяла към далечните ливади, обрасли с чий.
Мъглата, сякаш болна, се влачеше като белезникая рядък дим по падините, безсилна да се откъсне от тях и да се вдигне към висините. Краката се подхлъзваха, мокрият сняг навлажняваше дрехите и те натежаваха върху раменете.
Сейде кръжеше около храстите както птица, която пази своето гнездо, боеше се да не издаде на някого Исмаиловото скривалище. Объркана и жалка, тя се щураше и плахо се оглеждаше: не се ли вижда някой, не върви ли някой по следите й?
„О, боже, помогни и тоя път да се размине! — молеше тя небето и притискаше ръце към гърдите си. — Научи ме какво да правя! Ако се намери кравата, за щастие на дечицата, хората ще се върнат в аила! О, създателю, върни кравата на сиротинките, моля те, и аз съм майка, и аз имам син, моля те заради сина си!“
Сейде тичаше от бърдо на бърдо, из овразите и страстни заклинания се ронеха от устата й. Скоро тя изцяло бе завладяна от мисълта: ако намерят сега кравата, хората ще се върнат в аила. В това е единственото спасение, единственият изход за нея. Значи, трябва да се намери кравата, и то колкото се може по-скоро, всяка минута е скъпа.
Събрала сили, тя се затича по-нататък. Надникваше под всеки храст чий, зад всяка издатина, пълзеше по трънака, изподра роклята си. Ала никъде не се виждаха следи от крава. Нейде в мъглата се очертаха тъмните развалини на стар курган. Може би кравата е скрита там? Почакай, какво се вижда? Прилича на добиче. Да, да, наистина прилича! Нали виждаш: това е дребна пъстрочерна кравичка! Ами да, боже мой, така е!
Сейде се задъха от внезапно нахлулата радост. Спря, краката й се пресякоха. Тутакси реши: „Сега ще се изкача на големия хълм и ще викам хората, нека всички се връщат в аила. Ще закарам кравата в двора на Тотой и ще я вържа в сайванта. Само дано това наистина да е крава… Или само ми се привижда?“
Сейде на един дъх дотича до кургана и… замря. Не беше никаква крава, а част от стената, рухнала в двора.
Мъглата все така бавно пълзеше по земята. Пролетният сняг плътно бе посипал възлестите връхчета на миналогодишния репей по срутената ограда, бели снежни купчинки покриваха стъбълцата на младата, току-що подала се зеленина.
Вечерта, когато Сейде с последни сили се довлече до аила, килнатата врата на краварника в двора на Тотой, както и преди бе широко разтворена. Вътре цареше тягостна пустота.
В къщи детето се късаше от плач. Навярно бе плакало цял ден: очите му се обръщаха, виждаше се само бялото, задавяше се от хълцане. И сякаш напук, напращелите, втвърдени гърди на Сейде не пускаха мляко, колкото и да се мъчеше да ги изцеди. И тя самата се чувствуваше пренапрегната, скована, челюстите й тракаха като на кон, разседлан и оставен през нощта потен на студено.
Седяха мълчаливо: Сейде със сипа в единия ъгъл, старицата — в другия. Нямаше никакво желание да пали печката, на душата й беше студено и мрачно като в къщата. Налягаше я дрямка. Сложи как да е сина си в люлката и без да се съблича, тутакси се свлече на пода.
През нощта Сейде се събуди от почукване по прозореца. В просъница за малко не викна: „Кой е?“, но се сепна, като разбра, че е Исмаил. Изплаши се още повече: „В аила има паника, кой дявол го е докарал днес, боже мой!“
Сейде скочи, отвори вратата, припряно зашепна:
— По-бързо, в аила е тревожно!
Бързо сложи куката и поведе Исмаил в тъмното към стаята. Закри прозорците и вече се канеше да запали газеничето, когато нещо тежко тупна от ръцете на Исмаил. Сейде изстина: стори й се, че нейното сърце се е откъснало и е паднало на пода. Приклекна разтреперана, пошари с ръка наоколо и напипа нещо меко, жълто: беше торба с месо.
— Значи, си ти! — сподавено викна Сейде. Спазма стегна гърлото й.
— Тихо! — Очите на Исмаил блеснаха в тъмнината. Той се приближи и тежко задиша в лицето й. — Мълчи, не е твоя работа!
Сейде мълчеше. Главата й се размъти, сякаш някой я бе блъснал грубо в гърдите. Седеше на пода и за да не се повали по очи, подпираше се на ръцете си. Имаше само едно желание: да изскочи от къщи, да крещи и да бяга, накъдето й видят очите, само да не гледа, само да не знае, че има такива хора на света. Ала нямаше сили да се вдигне. Нямаше сили дори да стане. Опомни се, когато Исмаил глухо подвикна:
— Какво чакаш, запали лампата!
Сейде не се помръдна.
— Пали, ти казвам, лампата!
Исмаил се наведе и видя, че Сейде пълзи към него на колене.
— Ти… по-добре да беше заклал нашата крава!…
— Глупачка! — Исмаил я сграбчи за рамото, дръпна я към себе си. — Какви ги дрънкаш, ти ли ще ме учиш! Щом животът е вълчи, и аз ще бъда вълк! Всеки за себе си!… Само и само аз да се налапам… Какво те е грижа за другите? Да умираш от глад, никой няма да ти подаде в устата дори лъжичка! Всеки за себе си! Яде оня, който сам си го намери!
Сейде нищо не отговаряше. Ръката на Исмаил се плъзна от рамото й, напипа яката на роклята, здраво я стисна. Той със сила раздруса жена си, заговори задавено, от устата му лъхна на полусурово, недопечено месо.
— Какво мълчиш, а? Питам те: защо мълчиш? Ако бях заклал своята юница, откъде щеше да вземеш мляко за сина? Или чуждите деца са ти по-мили от твоето? А как ще стигнем до Чаткал? Мислиш ли за това, или не, а? Броени дни останаха, а ти искаш да пукна от глад в оная пещера? Или другите са ти по свои от мене? А не, цяла зима мръзнах на студа, стига толкова… Ще крада, ще грабя! Не съм избягал от армията, за да мра тук като куче! Не съм глупак и нямам намерение да хвърлям топа!
Навън пропя петел. Време беше да си тръгва. Исмаил отиде до прозореца, ослуша се, прикрил цигарата в шепа, и рече:
— Какво, да не си онемяла? Скрий месото, варете го нощем, а костите заравяйте в сайванта, но по-дълбоко, та да не ги разравят кучетата! — Той смукна още веднъж от цигарата, червеникав, зловещ отблясък озари долната част на лицето му, в мрака се очертаха мокрите му устни, хищните ноздри. После хвърли угарката на пода, смачка я с крак и излезе.
Колкото повече се развиделяваше навън, толкова по-втренчено се взираше през прозореца младата беловласа жена. Човек можеше да си помисли, че следи къде се крие нощният мрак от светлината на раждащия се ден. Прегърнала люлката с детето, Сейде гледаше ли, гледаше през прозореца, без да сваля очи. Там, зад това малко прозорче, е целият свят, аилът, народът. Там живеят Курман, Тотой с трите си дечица, едноръкият Мързакул, също и Исмаил… Да-а, и Исмаил… „Не, ти не си като тях… Оня, който изоставя в беда своя народ, ще не ще, става негов враг! Не можах да те опазя от това, пък и не бих могла да те опазя!…“
Някой тежко въздъхна и простена. Чак сега Сейде забеляза старицата. Седеше в ъгъла, забила брадичка в сухите си остри колене, и също гледаше през прозореца с изнурен, страшен взор. Не ще и питане, тя беше чула всичко, което беше се случило през нощта.
Сейде се стягаше. Събра в бохчичка пеленките, сложи си чапана, пристегна се с връв, както правеше съседката Тотой.
— При своите ли отиваш? — тихо попита старицата.
— Отивам си — отвърна Сейде. Свекървата кимна мълчаливо.
До вратата Сейде спря с детето в ръце и се замисли. То спеше, без да разбира нищо, само се понамръщи и повъртя главичка, когато върху лицето му капна майчина сълза. Сейде вдигна от пода торбата с месото, метна я на рамо и решително прекрачи прага.
Старицата и тогава нищо не каза, не помоли Сейде да се върне, не се хвърли в краката й.
След малко старата също излезе от къщи и без да притвори вратата, се потътри нанякъде без цел, далече от аила.
Сейде вървеше по едва забележима в храсталаците овча пътечка. Подире й — Мързакул на кон и двама войници с пушки.
Преди час-два командирът на военната охрана на тунела беше заповядал на войниците да идат в съседния кишлак[34] в разпореждане на председателя на селсъвета. Сейде отиваше в Малък дол, при чобаните. Тя никога вече не ще се върне в тоя аил.
Войниците тихо си приказваха.
— Слушай, да не би да е същата, дето са й отвлекли кравата?
— Да, май че е тя.
— Значи, е проследила злосторника. Юнак жена! Само че за какъв дявол мъкне със себе си и детето?
— Знам ли я! Такава една особена… Откога й казва председателят: качи се на коня, ти си с дете. А тя и дума не обели, обърна се и тръгна… Горда е, види се…
Когато стигнаха до стръмния овраг, обрасъл с камъш и дива ракита, Сейде се спусна в ниското и на завоя поспря.
— Ей там, зад камъша! — посочи тя с ръка и по лицето й не остана капчица кръв. Без да съзнава какво прави, развърза забрадката си, приседна и пъхна гърда в устата на детето.
Войниците предпазливо тръгнаха подир Мързакул. Близо до камъша Мързакул вдигна крак — канеше се да слезе от коня. В същия миг отпред се разнесе вик:
— Ей, Мързакул! Назад! Аз ще свърша, но и на тебе лошо ти се пише! Ще те убия! Махай се!
— Горе ръцете! Предай се! — викна Мързакул и препусна напред.
В оврага гръмна изстрел. Сейде скочи. Тя видя как Мързакул се отпусна върху шията на коня, как напрегнато се бе вкопчил с една ръка за гривата му и как чоканът на другата ръка безпомощно се мяташе в ръкава на шинела. После тялото на Мързакул се отпусна и той се свлече на земята като чувал.
В това време войниците бяха открили стрелба. Исмаил им отговаряше с чести, неточни изстрели. Планините екнаха.
Изведнъж единият от войниците викна със страшен глас:
— Ей, маржа[35]! Къде отиваш? Назад! Назад ти казвам! Ще те убие!
Със сина на ръце, със смъкната на раменете забрадка, Сейде вървеше към камъша, където се бе укрил Исмаил. Тя вървеше спокойно и твърдо, вървеше така, сякаш нищо не я заплашваше.
Устните й бяха стиснати, очите широко отворени и погледът им твърд. Тя излъчваше огромна вътрешна сила. Това бе жена, която вярва в справедливостта и в своята правота. Крачка по крачка приближаваше камъша. Войниците се объркаха. Като не знаеха какво да правят, викаха подире й:
— Назад! Връщай се назад!
Ала Сейде дори не се огледа, сякаш не чуваше виковете.
За минута звънтяща, дълбока тишина скова планините. Войниците, прикрити зад камъните, Мързакул, проснат на земята с конвулсивно свити пръсти на единствената си ръка, надвисналите скали и далечните планински върхари — всичко се бе вцепенило в напрегнато очакване. Ей сега ще се разнесе изстрел и жената с детето на ръце ще рухне на земята.
Тази нетърпима тишина бе нарушена от вятъра. Като вълна премина той по върховете на камъша, шибна Сейде в лицето и отнесе забрадката и от раменете. Ала и сега нито един мускул не трепна по нейното лице. Гняв и решимост я водеха напред. Вървеше с високо вдигната глава, притиснала сина си към гърдите, без да се бои от смъртта, в името на свещен дълг.
— Стой! Стой! — отчаяно викаха войниците.
Стиснали пушките, те се спуснаха подир нея. В тоя миг от камъша изскочи Исмаил. Беше със скъсан сив шинел. Мръсна пот се стичаше по изкривеното му измъчено лице, обрасло с брада. Задъхан от ярост, той вдигна пушката и застрашително закрачи към жена си.
Все повече се скъсяваше разстоянието между тях. Ето, те са съвсем близо един до друг, лице срещу лице. И той не позна предишната Сейде. Беше друга, непозната за него жена: беловласа, гологлава, стоеше безстрашно пред него със сина си, на ръце и изведнъж му се стори, че тя стои високо, много високо, недостъпна в своето скръбно величие, а той е безсилен и жалък пред нея.
Исмаил се олюля, силно запрати пушката към дотичалите войници и вдигна ръце.
Бях успял да загреба от извора само половин кофа вода, когато над степта се понесе див вик:
— Е-ей! Професоре, ще ти смажа мутрата-а!
Замрях. Ослушах се. Изобщо аз се казвам Кемел, но тук ме нарекоха „Професора“. Така си е: тракторът от другата страна зловещо мълчи. Онзи, който обещава да ми смаже мутрата, е Абакир. Пак ще ме навика, ще ме наругае, а може и ръка да вдигне. Тракторите са два, а пък аз съм сам. И трябва да им доставям с тази едноконна бричка и вода, и гориво, и смазка, и какво ли не. Тракторите всеки ден отиват все по-далече и по-далече от единствения в цялата околност извор. Все по-далече и по-далече отиват те от нашия единствен в света полеви лагер, където в една цистерна се пази горивото. Опитваха се да го преместят, ама къде ти — и той е привързан към водата. А такъв човек като Абакир не иска нищо да знае: „Ще ти смажа мутрата за престоя и толкова! Не се блъскам тук, за да си губя времето заради някакво лигаво студентче!“
А аз съвсем не съм студентче. Дори не съм се опитвал да вляза в някой институт. Веднага след училище пристигнах тук, в Анархай. Когато ни изпращаха, на събранието казаха, че ние, а, значи, и аз в това число, сме „славни покорители на целината, безстрашни пионери на обновените земи“. Ето какъв бях отначало. А сега? Срам ме е да си призная: „Професора“. Така ме нарече Абакир. Сам съм си виновен. Не умея да крия мислите си, започвам да мечтая гласно като хлапак, а после хората ми се смеят. Но да знаеше някой, че аз не съм толкова виновен за това, колкото нашият учител по история Алдияров! Краевед! Наслушах се на приказките на нашия краевед и сега си плащам.
Така и не напълних бъчвата догоре и излязох от долчинката на пътя. Всъщност тук никога не е имало път. Аз го бях утъпкал с бричката си.
Тракторът стои в края на огромната черна нива. А отгоре — върху кабината — Абакир. Размахва юмруци във въздуха и все още ме хули, псува най-безсрамно.
Шибнах коня. Водата от бъчвата се изплисква по гърба ми, но аз карам с всичка сила.
Сам настоявах да ме пратят в Анархай. Никой не ме караше. Другите заминаха за Казахстан на истинска целина, за която пишат вестниците. А за Анархай заминах само аз. Тук работят едва първа пролет, и то само два трактора. Миналата година агрономът Сорокин — той е главен над всички ни — изпитвал на една малка нива бохарен[36] ечемик. Казват, че дал добра реколта. Ако и по-нататък върви така, може би ще успеем да разрешим проблема за фуража в Анархайската степ.
Но засега трябва да се действува предпазливо. Много е сух и зноен Анархай през лятото: понякога дори и коравите тръни таштикен изсъхват от корен. Онези колхози, които докарват наесен тук добитъка да зимува, засега не се решават да сеят, изчакват: да видим какво ще успеят да направят другите… Ето защо ние се броим на пръсти: двама трактористи, двама прикачвачи, готвачката, аз — водоносачът, и агрономът Сорокин. Ето това е цялата армия от покорители на целината. Надали някой знае за нас, а и ние не знаем какво става по света. Понякога само Сорокин ще донесе някоя новина. Той отива на кон до съседната местност при чобаните, кара се оттам по радиостанцията с началството и съобщава сведенията за отчетите.
Да-а, а пък аз си мислех — целина, мащаби! Впрочем това се дължи все на нашия историк Алдияров. Той описваше пред нас, учениците, Анархай: „От векове недокосната разкошна пелинова степ, която се простира от Курдайското плато чак до камъшовите гъсталаци на Балхаш! Според преданията в далечни времена цели ергелета, заблудили се по хълмовете на Анархай, изчезвали безследно, а сетне там дълго бродели чарди от подивели коне. Анархай е безмълвен свидетел на минали епохи, арена на грандиозни битки, люлка на чергарски племена. А в наши дни на Анархайското плато е съдено да се превърне в един от най-богатите краища на пасищното животновъдство…“ И тъй нататък, в същия дух…
Хубаво беше тогава да разглеждаш Анархай на картата, там той е колкото длан. А сега? От зори карам нагоре-надолу тази идиотска кола. Вечер с мъка разпрягам коня и му давам пресовано сено, докарано тук с камион. После ям без всякакъв апетит онова, което ми дава нашата Алдей, просвам се в юртата и спя като заклан.
Но че Анархай е разкошна пелинова степ — това наистина е така. Човек би могъл с часове да скита тук и да се любува на красотата й, ама няма време.
Всичко щеше да е наред, но едно не мога да разбера: защо не допаднах на Абакир, за какво ме мрази толкова? Ако знаех какво ме чака тук… Аз бях готов за всякакви, тъй да се каже, стихийни трудности. Нали не идвах тук на гости. Но за хората, с които ми предстоеше да живея и да работя, кой знае защо, съвсем не бях мислил. Навсякъде хората са хора…
Пътувах за насам две денонощия с камион. Заедно с мене караха в каросерията ей тази кола за вода с четири колела и аз тогава дори не подозирах, че тъкмо заради нея толкова ще има да патя.
Нали идвах тук като прикачвач. Мислех си, че ще поработя през пролетта край трактора, ще се понауча и ще стана тракторист. Така ми бяха казали в района. Тъкмо с тази мечта тръгнах за Анархай. А когато пристигнах тук, оказа се, че вече има прикачвачи, а аз съм бил изпратен като водоносач. Разбира се, трябваше веднага да се откажа и да се върна в къщи. Още повече, че никога не съм се занимавал с хамути и процепи. Пък и изобщо никъде още не бях работил, ходил бях само на бригада в захарния завод при мама. Баща ми е загинал на фронта. Аз не го помня. И ето бях решил да започна самостоятелен живот… Но все пак трябваше веднага да се върна. Срамувах се. Толкова шум се вдигна тогава на събранието. И майка ми не ме пускаше, тя мечтаеше да ме види лекар. Но аз настоявах, предумах я — ще ти помагам, казвах. Горях от желание, нямах търпение по-скоро да тръгна. Как щях да погледна хората в очите, ако се бях върнал веднага. Наложи се да се кача в колата за вода. Обаче моите нещастия не започнаха от нея.
Още като идвах насам, изправен в каросерията, гледах с широко отворени очи: ето го древния легендарен Анархай! Колата препускаше по едва забележимия път, който се губеше сред хълмистата зеленееща се степ, леко забулена в далечината от синкава мъгла. Земята още лъхаше на разтопен сняг. Но във влажния въздух вече се усещаше младият горчив мирис на сивкавия анархайскй пелин, кълновете на който бяха покарали край коренищата на изпочупените изсъхнали дървета. Насрещният вятър носеше със себе си звънливия звук на степен простор и пролетна чистота. Ние гонехме хоризонта, а той все се отдалечаваше от нас по меките, размити гребени на далечните хълмове и откриваше зад възвишенията все нови и нови анархайски простори.
И ми се струваше, че чувам гласове от минали времена. Земята трепереше, ехтеше от тропота на хиляди копита. Като океанска вълна с диви викове и рев препускаше конницата на чергарите с наклонени копия и знамена. Пред очите ми ставаха страшни кръвопролитни битки. Металът звънтеше, хората крещяха, конете хапеха и удряха копита. И аз самият бях някъде в тази кипяща схватка… Но боевете утихваха и тогава из пролетния Анархай се пръсваха бели юрти, над стана се виеше тънък дим от тезек, наоколо пасяха стада овце и ергелета от коне, съпроводени от звън на хлопатари, вървяха кервани от камили, тръгнали кой знае откъде и за къде…
Проточената еклива свирка на локомотива ме върна към действителността. Покривайки вагоните с гъсти кълба дим, локомотивът се отдалечаваше, сякаш препускащ кон с развята грива и вирната опашка. Така ми се стори отдалече. А влакът ставаше все по-малък и по-малък, превърна се в тъмна чертичка, а после съвсем се изгуби от очи.
Пресякохме железопътната линия край изгубена в степта спирка и продължихме нататък…
Първия ден, щом пристигнах, се издадох. Още не бях се освободил от онези видения по пътя. Близо до полевия лагер на една могилка имаше древен каменен идол. Сивият, грубо одялан гранитен блок беше стоял тук от столетия, сякаш на стража, хлътнал дълбоко в земята, вперил в далечината тъп, безжизнен поглед. Дясното му око, малко изкривено, нащърбено от дъждовете и вятъра, изглеждаше като изтекло, празно и отблъскваше, злобно присвито, под тежкото подобие на клепач. Дълго разглеждах идола, а после отидох до юртата и попитах Сорокин:
— Как мислите, другарю агроном, кой може да е поставил тук тази фигура?
Сорокин се канеше да тръгва за някъде.
— Сигурно калмиците — каза той, седна на седлото и замина.
Какво ми пречеше тогава да се успокоя и толкова! Не! Сякаш някой ме биеше през устата и аз се обърнах към трактористите и прикачвачите, с които още не бях успял да се запозная както трябва:
— Не, това не е съвсем точно. Калмиците са били тук през седемнадесети век. А този надгробен паметник е от дванадесети век. Идолът очевидно е поставен от монголците по време на великото нашествие на запад. Заедно с тях сме дошли от Енисей и ние, киргизите, по тяншанските земи. Преди нас тук са живели племената на къпчаките, а преди тях — червенокоси светлооки хора.
Щях да навляза още по-надълбоко в историята, но един човек с комбинезон, застанал до трактора, ме прекъсна. Беше Абакир.
— Ей, момче! — Той ме стрелна ядосано изпод вежди. — Много си учен бе. Я върви да ми донесеш от юртата шприца с грес.
Оказа се, че съм му донесъл шприц със солидол.
— Ех, Професоре! — процеди той презрително и изкриви към мене острите си с червени жилчици очи. — Лекции ни четеш на нас неуките, а не можеш да различиш кобила от камила.
Оттам и тръпна — „Професора“.
Ето и сега вече наближавам с колата за вода, а той не мирясва. Тича към мене, затъвайки в разораната нива.
— Какво пълзиш като смачкана въшка! Още ли трябва да те чакам? Ще те удуша, пале такова, поне ще остане един сополив професор по-малко.
Мълчаливо се приближавам до трактора. Пък и какво ли мога да кажа за свое оправдание? Нали тракторът бездействува по моя вина, това е факт. Добре, че прикачвачката Калипа се застъпва за мене:
— Успокой се де, успокой се, Абакир! С викове няма да помогнеш. Погледни го, на човек не прилича. Съвсем се е измъчил, горкият. — Тя взема от разтрепераните ми ръце кофата и залива с вода радиатора. — Нали виждаш, че се старае. Погледни го, целият е мокър, можеш да го изстискаш…
— Че мене какво ме интересува! — озъбва се Абакир. — Да си беше седял в къщи да си чете книжките.
— Стига де — предумва го Калипа. — Колко си злобен. Не е хубаво така, Абакир.
— Ако на такива всичко им прощаваш и оставяш да им се размине, ще си умреш за едната хубост. Нали мене ме дърпат за плана, а не тебе. Кого го е грижа, че ме проваля тоя учен тъпак!
Не му омръзна да говори за моята ученост. За какво ли съм учил и откъде ми дойде до главата историкът Алдияров?
Гледам да се махна по-бързо оттук. Нали ме чакат и в другия край на нивата. Там тракторист е Садабек, възрастен, сериозен човек: макар и да се сърди, не крещи.
Моторът затрака зад гърба ми. Тракторът на Абакир се отмести и тръгна. Въздъхнах с облекчение и потръпнах под измокрената фланела. И защо ли се е родил Абакир толкова лош, толкова зъл? Ами че не е стар още, едва е надхвърлил тридесетте. Вярно е, че лицето му е малко грубо, с грапави скули, и ръцете му се вкопчват като щипци, но е снажен. А очите му са лоши, злобни. За нищо и никакво се наливат с кръв, тогава се пази, тогава за нищо не го е еня.
Наскоро имахме такъв случай. Дъждът беше започнал от вечерта, цяла нощ ръмеше, нашепваше нещо унило и монотонно и се стичаше по прогизналата плъст. И на сутринта не спря. Ние се измъчвахме в юртата от принудително безделие. Агрономът замина — той и като вали дъжд, има работа до гуша. Нали отговаряше и за животновъдството, човекът нямаше минута спокойствие, по цял ден беше на седлото.
Когато дъждът малко поспря, прикачвачът Есиркеп, по-младият брат на Садабек, оседла моя кон и също отиде някъде при чобаните. Алдей и Калипа взеха кофите и отидоха за вода на извора. Останахме в юртата трима — Абакир, Садабек и аз.
Мълчахме навъсено, заети всеки със своя работа. Абакир, полуизлегнат, беше изпружил крака и пушеше. Садабек седеше край огнището на една плъстена подложка за седло и кърпеше с канап и шило продупчения си ботуш. Аз се бях свил в едно ъгълче и четях.
В юртата беше влажно, тъжно. От време на време отгоре падаха едри, жълти като чан капки. А навън дъждът все нещо мърмореше, шушнеше в локвите.
Абакир се прозина от скука, протегна се така, че костите му изпращяха, зажумя и без да гледа, захвърли угарката, която падна върху едно крайче от плъстта. Опърлената вълна веднага задимя. Садабек вдигна фаса и го хвърли в пепелта.
— По-внимателно — каза той, промъквайки канапа през кожата. — Толкова ли е мъчно да станеш от мястото си?
— Че какво толкова е станало? — предизвикателно вдигна глава Абакир.
— Плъстта се запали.
— Голямото богатство! — Абакир се усмихна пренебрежително. — Нали си кърпиш съдрания ботуш, кърпи го, на тебе друго не ти и трябва!
— Не става въпрос за богатство. Ти тук не си сам и не си у дома си.
— Знам, че не съм у дома си! У дома нямаше и да приказвам с тебе. Разбра ли, мутро с кожени гащи? Ама, види се, бог ме наказва, та стоя в този проклет Анархай, дето е мястото на ей такива глупаци като тебе и жена ти!
Садабек дръпна със сила канапа. Шилото изскочи от ръката му и отхвръкна зад гърба му. Той дълго гледа Абакир с изпълнен с омраза поглед, после се наведе застрашително напред, като стискаше в едната си ръка ботуша, а в другата опънатия като струна канап.
— Добре де, нека да съм глупак, и жена ми да е глупачка, дето е пристигнала с мене и ни храни всички тук! — каза той задъхано. — А всички други анархайци според тебе каторжници ли са? Да не би ти да си ги докарал тук? — извика Садабек и скочи от мястото си, като хвана кончова на подкования си ботуш с дясната ръка.
Абакир се хвърли към гаечния ключ, който лежеше встрани, и сви глава в раменете, като се готвеше за удар.
Уплаших се. Беше много страшно. Те можеха да се убият.
— Недей, Абакир! — хвърлих се аз към тях. — Не го бий! Недейте, Садабек, не се захващайте с него! — молех се аз, като се мотаех в краката им.
Садабек ме отхвърли настрана и те се завъртяха в юртата като барсове пред схватка, вперили очи един в друг. Сетне подскочиха едновременно и гаечният ключ изсвири във въздуха покрай самата глава на Садабек. Но той се извъртя в последния момент и улови ключа с две ръце. Обаче Абакир беше силен. Той притисна под себе си противника и те взеха да се търкалят по пода, да хъркат и да се псуват. Подскочих към тях, хвърлих се с цялото си тяло върху ключа, който Абакир изтърва, най-сетне го грабнах и изтичах от юртата.
— Алдей! Калипа! — изкрещях аз на жените, които се връщаха с водата. — По-бързо, по-бързо! Те се бият, ще се убият…
Жените оставиха кофите и се спуснаха към мене. Когато се втурнахме в юртата, Садабек и Абакир все още се търкаляха по земята. Разтървахме ги изподрани и окървавени. Алдей понечи да дръпне мъжа си към изхода. Но Абакир се изскубна от прегръдките на Калипа.
— Почакай, куцо куче! Ти ще ме молиш за милост, мръснико, ще разбереш кой е Абакир!
Ниската сухичка Алдей се приближи до него и му каза право в очите:
— Хайде де, опитай се да ме удариш! Очите ще ти издера! Няма да се познаеш!
Садабек спокойно хвана жена си за ръката:
— Недей, Алдей. Той не заслужава…
През това време аз излязох, намерих гаечния ключ, който бях захвърлил в суматохата, отдалечих се от юртата и го зарових в земята до каменния идол. Седнах и изведнъж се разплаках. Глухи, задушаващи ридания разтърсваха тялото ми. Никой не ме виждаше и аз сам не разбирах какво става с мене. Само каменният идол сякаш подслушваше мъката ми и злобно кривеше към мене празната си очна кухина. Наоколо се простираше мократа мъглива степ, тиха и уморена. Нито един звук не нарушаваше нейния вечен, дълбок покой и само аз. Все още хлипах и бършех очи. Дълго седях тук, много дълго, докато се стъмни…
Така живея аз в тази разкошна пелинова степ… Старая се с всички сили, но все едно, засега нищо не излиза. Ето пак си изпатих от Абакир. Чудя се и се мая как ще живея по-нататък. Обаче не бива и да падам духом. Трябва да стоиш там, където стоиш. Докато не паднеш.
— Хайде, Серко, мърдай по-живо! Ние с тебе не бива да се отчайваме, работата не чака…
На другия ден станах в зори, по-рано от обикновено. Още вчера, докато лежах в юртата си, реших: света ще обърна, но ще направя така, че никой да не посмее не само да ми се скара, но и да ме упрекне. В края на краищата трябва да докажа, че с нищо не съм по-лош от другите.
Най-напред разнесох горивото и сам напълних резервоарите. После тръгнах с бъчвата си към извора, та преди да почне работата, да залея радиаторите с вода. След това трябваше да успея да закуся и отново, без да губя нито минута, да разнасям вода. Засега нещата вървяха така, както ги бях пресметнал.
В това време зад белезникавата мъглица на хоризонта се раздвижи слънцето. То дълго време не изгряваше, бавеше се, сякаш се боеше да обхване с поглед надлъж и на шир анархайската земя. А после се издигна и надникна с едното си крайче. Може ли нещо да бъде по-красиво от степта при утринна заря! Сякаш се е разляло огромно лазурно море и така си е застинало на светлосини вълни, преливащи тук-таме в тъмнозелено и жълтеникаво.
О, Анархай, о, велика степ! Защо мълчиш, за какво мислиш? Какво таиш в себе си от векове и какво те чака занапред?
Не е беда, че съм само водоносач. Аз ще властвувам някога и над тази земя, и над машините. Нали нашите два трактора и онова, което вършим тук, е само начало на началото. Някъде бях прочел, че изследователите били открили под Анархай големи подземни реки. Възможно е това засега да е само догадка. Но както и да е, аз вярвам, че хората ще напоят тази земя и по Анархай ще се залюшкат зелени градини, ще протече вода в прохладни аръци и тукашните ветрове ще вълнуват златни житни ниви. Тук ще израснат градове и села и нашите потомци ще нарекат тази степ благословената страна Анархай. И след много години, когато тук дойде някое такова момче като мене, то сигурно няма да се разкарва от сутрин до вечер из степта с колата за вода и да слуша ругатните на някой опърничав началник.
И все пак не му завиждам, защото аз пръв дойдох тук!…
Спрях колата за вода и огледах утринните простори. В тази минута бях най-щастливият, най-силният и дори най-хубавият човек на земята. Благословена да бъде страната Анархай!…
Слънцето най-после се изтърколи от хоризонта, огромно, сияйно.
Денят не започваше лошо. Поне моторите не глъхнеха — аз успявах да разнеса водата. Но до вечерта имаше още време…
При едно от пътуванията си забелязах край извора малко стадо овце с агънца. Беше ги докарало някакво момиче. То ги поеше от ручея, без да ги пуска до извора. Откъде се беше взело? Навярно е дошло от местността встрани от нас, там, зад двуглавия хълм. В онези краища се разполагат чобаните. Лицето на момичето ми се стори нещо познато. В някакво списание бях видял веднъж снимката на младичка виетнамка със също такъв бретон на челото като на това момиче. Навярно затова ми се стори, че съм го виждал някъде.
Мълчаливо се гледахме. Моето появяване тук беше за нея такава изненада, както за мене нейното присъствие. Но сякаш нищо не се е случило, скочих от колата и деловито започнах да греба вода от извора и да пълня бъчвата си.
В това време овцете се напиха и момичето започна да ги пъди настрана. Като минаваше край мене, то попита:
— Как се казва този извор?
Замислих се и погледнах облия водоем, в който мътно проблясваше размътената от мене вода. И наистина нашият единствен извор трябваше да има някакво име. Докато мислех, водата се избистри, посветля на повърхността и потъмня в дълбочината.
— Камилско око! — казах аз, като се обърнах към девойката.
— Извор. Камилско око? — Тя тръсна бретончето и се усмихна. — Хубаво! А той наистина прилича на камилско око, такъв един замислен…
Разговорихме се. Девойката се оказа от нашия край. Тя познаваше дори моя учител Алдияров. Ох, колко е хубаво да чуеш името на любимия си учител тук, в степта, от непозната девойка, която, струваше ми се, също не без негово влияние беше попаднала тук, в Анархай. Тя още миналата година беше завършила училище, не нашето, а друго, и сега работеше като сакманчица — помощничка на чобан.
— У нас край кошарата кладенчовата вода е солена — каза девойката. — А пък чувах, че тук някъде имало извор. И аз самата исках да погледам жива вода, и агнетата да напоя, та и те да знаят каква е истинската вода. Като ги отгледам, ще ги дам в стадото, а наесен ще отида да уча в университета…
— И аз мисля по-нататък да уча — казах аз. — Само че аз ще уча по механизацията. Нали ме пратиха тук да работя на трактор, а това е само така… — посочих бъчвата — временно помагам… Трябва да изпратят друг водоносач…
Е, това, разбира се, напразно го изтърсих, просто сам не забелязах как ми се изплъзна от езика. От срам ми стана непоносимо горещо, но веднага изстинах.
— Хе-хе, Професоре, ще ти смажа мутрата-а! — чу се отдалече омразният глас на Абакир.
— Ох, заприказвах се!
— Какво има там? — попита момичето, без да разбира.
— Нищо — измърморих и се изчервих. — Трябва да откарам водата.
Момичето подкара овцете по пътя си. А той, Абакир, застанал върху кабината на трактора в далечния край на браздата, крещеше с цяло гърло и размахваше юмруци.
— Идвам де, идвам! Престани! Не бива да се крещи така пред чужди хора — прошепнах аз отчаяно и подкарах коня в галоп.
Водата в бъчвата се цамбуркаше, изплискваше се и току ме заливаше от глава до пети. Нищо! Нека не остане нито капка! Не мога повече да търпя такива издевателства!
Абакир скочи от кабината и както оня път, пак се нахвърли върху мене. Аз спрях коня.
— Ако продължаваш да крещиш така, ще напусна работата и ще си отида!
Той се обърка от изненада, а после подсвирна и ме напсува.
— И без тебе, сополиви Професоре, съществуваше Анархай и сега няма да пропадне, огън да го гори дано! Карай, пръждосвай се оттук, където искаш! И той решил да се зъби, дрипав студент такъв!
Скочих от колата, запратих камшика зад трактора и си тръгнах.
— Стой, Кемел! Не бива така! Къде отиваш, спри! — закрещя подире ми Калипа.
Но това само ме подтикна да закрача още по-бързо.
— Не го спирай, нека се пръждосва! — стигна до мене гласът на Абакир. — И без него ще минем!
— Ти си изверг, звяр, а не човек, какво направи! — кореше го Калипа.
Дълго още чувах как те крещяха и се караха.
Без да забавям крачката, аз все повече и повече се отдалечавах. Беше ми все едно къде отивам. Наоколо нямаше никого, нито една душа, и пътищата пред мене бяха отворени на всички страни. Отминах извора, полевия лагер, минах край могилата, там, дето стоеше каменният идол. Злобно усмихната старицата ме изпращаше с празен черен поглед и остана да стои, тежко враснала в земята, както беше стояла векове наред.
Вървях, без да мисля за нищо. Имах само едно желание: да се махна, да се махна оттук колкото може по-бързо и нека този проклет Анархай се любува на тила ми.
Пусто, безстрастно се разстилаше пред мене степта. Всичко: могили, трапове, долчинки — всичко си приличаше до втръсване. Кой беше сътворил това мъртво, унило еднообразие? Защо аз, оскърбен и унизен, трябва да крача по тези безкрайни сиви простори от горчив пелин? Където и да погледнеш — навсякъде бездушна пустиня. Какво, пита се, търси човек тук? Нима му е малко мястото на земята? Моите сутрешни мечти ми се сториха смешно нелепи.
„Ето ти я разкошната пелинова степ, ето ти я страната Анархай!“ — подигравах се сам на себе си и усещах с цялото си същество собственото си безсилие, бездомност и потиснатост.
Високо-високо над мене беше небето, наоколо се разстилаше огромна-огромна земя и на мене самия ми се струваше, че съм мъничък-мъничък, самотен, дошъл тук кой знае откъде човечец с памуклийка, ботуши от изкуствена кожа и овехтяло, избеляло каскетче.
Така си вървях. Нито пътека, нито път. Просто вървях. „Ще изляза някъде на железопътния насип — мислех си, — ще тръгна по траверсите, а там на някоя спирка ще хвана товарния влак. Ще замина при хората…“
Когато зад гърба ми се чу тропот и пръхтене на кон, аз дори не се обърнах. Сорокин е. Друг не може да бъде. Сега ще почне да ме кори, да ме моли, но — по дяволите! — няма да се върна, няма и да помисля.
— Спри! — повика ме тихо Сорокин.
Спрях. Сорокин се приближи на изпотения си кон. Мълчаливо ме погледна със сините си втренчени очи изпод избелелите вежди, бръкна в походната си чанта и извади един червен лист — моето комсомолско командировъчно, което с такава гордост му бях връчил в деня на пристигането си.
— На, това не бива да се оставя — спокойно ми подаде той командировъчното.
В погледа му не прочетох нито укор, нито презрение. Той не ме осъждаше и не ме съжаляваше. Това беше сериозен поглед на човек, отрупан с работа, отдавна свикнал с всякакви изненади. Сорокин избърса с длан умореното си, обрасло с червеникава четина лице.
— Ако отиваш към спирката, върви по-надясно, ей над онази долчинка — посочи ми той и като обърна коня, тръгна бавно назад.
Гледах смаяно след него. Защо не ми се скара, защо не почна да ме предумва? Защо седи толкова уморено на умърлушения си кон? Семейството му — жена му и децата — са някъде далече, а той кръжи самичък години наред из степта. Какъв човек е той, какво го задържа в пустинния Анархай?
Сам не разбирах защо, но бавно закретах подир него.
Вечерта всички се събрахме в юртата. Всички мълчахме. Беше тихо, само огънят сухо изпращяваше. За всичко бях виновен аз. Разговорът още не започваше, но ако съдех по навъсеното, напрегнато лице на Сорокин, той се канеше да каже нещо.
— Е, какво ще правим? — продума най-сетне Сорокин, без да се обръща към никого.
— Какво, да не би Анархай да е застрашен от потоп? — ехидно се обади Абакир.
При тези думи Садабек мълком стана и излезе от юртата. След онова сбиване той не говореше с Абакир и сега, както се виждаше, нямаше намерение да се намесва в разговора. Брат му, прикачвачът Есиркеп, също понечи да стане от мястото си, но размисли и остана.
Абакир и с него не беше в добри отношения. Веднъж Есиркеп отстъпи пред молбата ми и ме остави за един ден на плуга си при трактора на Садабек, а той се качи на колата за вода. Е, то се знае, малко закъсня с водата и Абакир се нахвърли върху него. Но Есиркеп не се остави, и той знаеше да се бие. А пък е само три години по-голям от мене.
Никой не отговори на Абакир.
— Какво ще му мислим? — добави той. — Който е провалил работата, той да отговаря.
— Не става дума кой е виновен и кой не! — отвърна Сорокин, без да ме погледне. — Тук се решава съдбата на един млад човек, какво да прави сега.
— Ама че съдба! — усмихна се Абакир. — Съдбата на такива професори отдавна е решена: пропаднали, негодни за нищо хора! — Той махна небрежно с ръка. — Помисли си, Сорокин, за какво ги бива? Докато ние с труд си изкарвахме хляба, те учеха по десет години, че и повече. Ние ги хранехме, обувахме, обличахме, а какво излезе, на какво са ги научили? Машината не познава, не може хамут на коня да сложи, не знае и ремък като хората да стегне… Защо трябва аз да го мъкна на гръб? За какъв дявол ми е неговата ученост! Чудо голямо, познавач на каменни идоли! А пък с работата не може да се справи. Щом като е така, значи, хайде, отивай си, не проваляй работата на другите! И не ме насилвай, Сорокин, аз работя, без някой да ме сменява, и никому не прощавам. А пък ако не съм приятен, още утре си тръгвам. Но което съм казвал, винаги ще го казвам: аз всички тия професори бих ги…
— Стига! — рязко прекъсна Сорокин Абакир, все така, без да го гледа. — Това и без тебе го знаем. Не става дума за това. Я кажи, Кемел, ти самият какво мислиш?
Не отговорих веднага. Докато слушах Абакир, неочаквано си помислих, че има нещо вярно в думите му. Но как беше казано всичко това, колко злобно, колко враждебно! За какво? Да не би да съм сакат или такъв тъпак, че никога да не разбера онова, което е достъпно за Абакир? Или пък моята грамотност ще ми попречи? Това решително не го разбирах. Обаче се постарах да отговоря на Сорокин колкото се може по-спокойно:
— Пристигнах тук, за да работя като прикачвач. Това е важно за мене. А с хамутите и ремъците вече се справям. Това всички го знаят, и Абакир го знае. Можех и по-нататък така да работя. Но водоносач няма да бъда. По принцип няма да бъда.
— Друга работа нямаме — каза Сорокин.
— Значи, трябва да си вървя — заключих аз.
Калипа вдигна очи към мене и печално въздъхна.
— Кемел, аз бих ти отстъпила мястото си и бих седнала на колата за вода, ама ти няма да се съгласиш…
Това прозвуча неочаквано. Дали от доброта или от това, че тя, кой знае защо, постоянно изпитваше стеснение заради Абакир, сякаш се срамуваше, когато той викаше и ругаеше и винаги гледаше някак да смекчи, да заглади неговата грубост — поради това или не, но тя го каза, а пък аз, без да помисля, изтърсих:
— Съгласен съм!
В юртата стана съвсем тихо. Само огънят изпращяваше с тънко подсвирване. Всички ме гледаха и недоумяваха. Може би хората очакваха, че ще размисля, ще се откажа? Излизаше така, че сам се тиках в лапите на човека, който ме мразеше и не ми желаеше нищо хубаво. Но аз нищо не казах. Речено — сторено. Сорокин още веднъж изпитателно ме погледна.
— Това истина ли е? — кратко попита той.
— Да.
— А на мене ми е все едно! — Абакир плю в огъня. — Но предупреждавам, ако стане нещо, ще го пребия! — И очите му студено блеснаха в полумрака с подигравка и предизвикателство.
— Че какво има да става? Защо заплашваш предварително? — не се стърпя най-накрая винаги мълчаливият Есиркеп. — Ще се справи, да не мислиш, че е кой знае каква философия! Той работи на моя плуг.
— Тебе не те питат. Не си пъхай гагата в чужди работи. Сам ще видя. Аз отговарям за трактора, за работата…
— Престани! — Сорокин отново недоволно прекъсна Абакир и ми каза: — Утре заран се залавяй за работа. — Стана и направи крачка към изхода. — А сега е време за почивка…
Тази нощ почти не спах. Как ще тръгнат нещата между мене и Абакир? Досега само от време на време се сблъсквах с него, а от утре постоянно, денем и нощем, ще му бъда подчинен. Задълженията на прикачвача не ме плашеха толкова, макар че те изискват издръжливост и търпение. Разбира се, трябва да се пригодя точно и бързо да вдигам и свалям лемежите в нужното място, да не забавям нито за минута движението на трактора. Но нали освен това трябваше във всичко да помагам на тракториста — и в поддържането на машината, и в ремонта. Опитай се да подадеш на Абакир не тоя ключ, дето трябва, не тоя болт или гайка или кой знае какво…
Оказа се, че и Алдей не спи. Тя се приближи в тъмното до мене, седна и ме погали по главата.
— Да беше размислил, Кемел. Не си подхождате с него. Ти си добър, безобиден. Той ще те изтормози, няма да му угодиш…
— Че аз и не се каня да му угаждам. А че ще ме изтормози, няма да ми е за първи път.
— Е, ти по-добре знаеш — тихо продума тя, въздъхна и си отиде на мястото.
Нашият двубой с Абакир започна още от първия ден.
— Ако заспиш, ще паднеш под ножовете, аз няма да отговарям! — подхвърли ми той единствената фраза, преди да започнем да орем.
Но на мене, разбира се, не ми беше до сън. Бях целият в напрежение, готов да работя точно и безукорно. А ако мислех, че мога случайно да падна под ножовете, по-добре щеше да бъде веднага да се откажа.
Да, под раздалечените ми крака на рамата бяха закрепени на конзоли стоманени лемежи. Те вървяха един до друг, косо, един след друг и разрязваха и отхвърляха настрана димящата зачимена маса на целинните пластове. Натъпквайки пелина в земята, тракторът вървеше, без да спира, бучеше напрегнато и дрънкаше с гъсениците.
Абакир нито веднъж не се извърна, не се заинтересува от мене. Виждах само упорития му набит врат. Дори само това сякаш ми казваше, че Абакир ще ме изпитва дотогава, докато не се откажа или докато той не се убеди, че ще издържа. И възможно е нарочно да караше трактора безспир, за да ме измори, да ме накара да се откажа. Друг можеше и да не знае, но Абакир прекрасно знаеше, че не е много приятно да седиш на твърдата метална седалка, която нямаше никакъв амортисьор, и да се задъхваш от праха и изгорелите газове. Но аз не мислех да се предавам. Напрегнати докрай нерви, очи, слух, ръце, вкопчени в кормилото на плуга — ето това представлявах аз. През цялото време не пророних нито дума, мълчах дори тогава, когато той с особена злобна упоритост караше трактора по каменисти места, където плугът току се измъкваше от браздата, където ножовете скърцаха по кремъка, като изсичаха искри и миризма на изгоряло, а аз се тресях и подскачах на седалката. Надвечер, когато Абакир спря трактора, усетих страшна, никога дотогава неизпитвана умора. Устата, носът, ушите, очите — всичко ми беше натъпкано с прах и пясък. Искаше ми се да легна на земята и още там веднага да заспя. Но не се помръднах от мястото си, чаках заповедите на Абакир.
— Вдигни лемежите! — извика ми той, като надникна от кабината. След това изведе трактора от разораната нива, загаси мотора и се приближи до плуга. Наведен над лемежите, той опипа ножовете. — Трябва да се сменят, притъпили са се. До сутринта да бъде направено! — каза той.
— Добре — отвърнах аз. — Остави запасните ножове и откачи трактора от плуга.
Той изпълни молбата ми и тръгна мълчаливо към полския лагер. Погледнах след него и неочаквано разбрах, че не само не се сърдя на Абакир, но дори му завиждам. Върви си най-спокойно, като че ли никак не е изморен. Разбира се, душата ми извади, но и той самият не беше почивал нито минута. Гледай го как работи, подлецът му с подлец!
Въздъхнах и започнах да събирам мишорка и да я нареждам на наръчи край плуга. Трябваше да запаля огън, за да успея да сменя ножовете през нощта. Събрах една голяма купчина и отидох да вечерям.
Милата, добра Алдей! С какво огорчение ме гледаше, докато ядях бързо и мълчаливо оставения от нея бешбармак[37]. А пък аз нямах време да се заседявам. Помолих я да ми даде фенера, който имахме за всеки случай.
— За какво ти е? — попита тя, като ми подаваше фенера.
— Трябва ми. Ще сменям лемежите.
— Това пък какво е, на какво прилича! — разкрещя се Алдей и се обърна към Абакир. — Няма да позволя! Няма да те оставя да се подиграваш с момчето.
— Какво ме е грижа, не позволявай — озъби се Абакир, като си лягаше да спи.
— Не се меси! — сряза Садабек жена си. — Кемел знае какво прави.
— Няма нищо, ние ще ти помогнем, Кемел. Да вървим, Есиркеп! — Калипа стана и се накани да тръгне с мене.
— Недейте — казах аз. — Не се безпокойте. Сам ще се справя.
При тези думи излязох от юртата, като си осветявах пътя с фенера.
Наоколо цареше нощ, няма и безпределна. За минута завих към извора да се напия. Едва бълбукайки в отвора, изворът излъчваше спокойствие и прохлада. Светеше матово в тъмната замислена дълбочина и наистина приличаше на камилско око. Спомних си за девойката сакманчица. Тогава не успях да науча дори името й. Къде ли е тя сега, тази мила девойка с бретончето.
Стигнах до плуга и без да се бавя, се залових за работа. Вдигнах лемежите, доколкото позволяваше устройството, запалих огън. И фенерът, разбира се, ми свърши работа. Отвъртвах гайките, веднага ги завивах на болтовете и ги нареждах в каскета си, да не ги изгубя. Цяла нощ се въртях под плуга. Завиването на гайките беше тежко и главното, неудобно. Те се намираха в много неудобни, мъчно достъпни жлебове. Огънят току гаснеше. Като змия изпълзявах изпод плуга и легнал на земята, отново го раздухвах. Не знам колко време мина, но не се успокоих, докато не смених всички ножове. А после като в мъгла се дотътрих до трактора и се изтегнах в кабината да спя. Докато спях, издрасканите ми ръце ме смъдяха, пареха.
Рано сутринта ме събуди Калипа. Тя беше пристигнала с колата за вода.
— Вече съм заляла радиатора. Ела да се измиеш, Кемел — повика ме тя, — ще ти полея.
Тя не ме питаше за нищо и аз й бях благодарен за това. Невинаги е приятно хората да те съжаляват. Когато се измих, тя ми донесе от колата вързопче с ядене и бутилка джарма. Колко приятно беше да си пийнеш киселичък квас от печени зърна! Разбира се, Алдей се беше погрижила за мене.
Дойде Абакир. Нищо не каза. Пък и нямаше за какво да се заяде. Той приближи мълчаливо трактора до плуга, аз го закачих с обицата и ние отново тръгнахме из нивата.
Но този ден аз вече седях уверено на плуга. Бях повярвал в себе си. Щом като издържах първото изпитание, ще издържа докрай!
Пред мене през прозорчето на кабината се мяркаше все същият упорит, набит врат. Все така, без почивка, с напрегнат рев и тракане, вървеше тракторът. И аз седях все така, вкопчан в кормилото.
По пладне Абакир неочаквано загаси мотора.
— Слизай — каза тон. — Почивка.
Мълчаливо седяхме на земята в сянката на трактора. Абакир известно време пушеше и хапеше ядосано цигарата си, после свали комбинезона и ризата и легна върху дрехите си да се пече. Гърбът му беше широк, мускулест, лъскав. И на мене ми се поиска да се попека на слънце. Свалих ризата си и се канех да я постеля и да легна, но Абакир вдигна към мене навъсеното си отмаляло от горещината лице.
— Почеши ми гърба! — заповяда той и сигурен, че ще се втурна да изпълнявам неговата прищявка, отпусна тежката си глава върху ръцете.
Аз нищо не казах.
— Чуваш ли? — Той размърда заплашително рамене, без да вдига глава.
— Няма!
— А пък аз ти казвам, че ще го направиш! — С рязко движение се премести на ръце към мен. — Е, дълго ли ще чакам?
Малко се отдръпнах от него:
— Ти винаги се биеш в гърдите: аз съм работник! Аз всички храня… Но ти си работник само защото работиш, а по душа не си работник. Ти трябваше да бъдеш бей.
— И щях да бъда! А ти не ми бъркай в душата! — Той неочаквано ме чукна с пръст по носа.
Скочих и се нахвърлих върху него с юмруци. Абакир сякаш само това чакаше. Цялата си омраза и злоба, натрупана през последните дни, той вложи в един страшен удар, от който аз се търколих на земята. С мъка се изправих на колене и без да се владея, заслепен от ярост, отново се нахвърлих върху него. Почти всеки негов удар ме събаряше на земята.
— Ще ти покажа какъв юмрук имам! Ще ти покажа аз душата си! — повтаряше той и ми нанасяше железни удари.
Но аз отново и отново скачах и мълчаливо, разярено се хвърлях върху него. През цялото време се целех в лицето му, в зверската му муцуна, а той точно и пресметливо, ме удряше в корема, в ребрата, в гърдите.
Ето пак се вдигнах и бавно тръгнах към него. Той вдигна ръка, изхриптя като касапин и с все сила ме удари с юмрук по врата. Лежах с лице към земята, прехапал устни, за да не издам никакъв стон.
— Лежиш, Професоре! Я помириши на какво мирише земята! — каза той, като дишаше тежко и плюеше кръв от разбитите си устни. — То не е като да четеш лекции за каменни идоли.
Той отиде при дрехите, стъпкани от нашите крака, изтърси ги и започна бавно да се облича с чувството на изпълнен дълг. Но не подозираше, че все пак аз спечелих и тази битка. Да, оставах непобеден, въпреки че лежах на земята. Стана ми ясно, че може и с юмруци да се биеш за правдата. Разбрах, че може и трябва да биеш онзи, който те бие. За мене това беше победа…
Докато Абакир се обличаше и се пъхаше в комбинезона си, аз станах, бързо се облякох и заех мястото си на плуга.
Тракторът изрева и тръгна по дължината на разораната нива. Все същият упорит, набит врат се мяркаше през прозорчето на кабината и аз бях все същият прикачвач, вкопчил се в кормилото на плуга.
В нашия живот настъпиха някои изменения. Докараха ни с камиони двуконна бричка с коне за превоз на семена. Пристигна и още един човек — колар. Сега за водоносача стана по-леко. За сеитбата отделиха трактора на Садабек и Есиркеп, а ние с Абакир продължавахме да орем.
И още една много важна новина.
Преди няколко дни, когато отивахме след обяд с бричката на нивата, видях до извора същото онова момиче сакманчица. Скочих от бричката. Коларят искаше да поспре конете, но Абакир не му позволи.
— Хайде, не се бави — недоволно му заповяда той. Изтичах към момичето и то тръгна към мене, като остави овцете си. Но така и не дотичах до него, трябваше да догонвам бричката, за да стигна навреме на работа. Спрях се.
— Здравейте! — извиках аз.
— Здравейте! — извика тя и също се спря.
Много се зарадвах, че я видях, но решително не знаех какво да кажа.
— Защо не ви виждам с колата за вода, къде сте сега?
— Сега съм на трактора! — не без гордост извиках аз в отговор. — Ние сме е-ей на онази нива! Извинявайте, много бързам!
— Тичайте, тичайте! — Тя ми махна.
Втурнах се да догонвам бричката. Само веднъж се озърнах. Девойката стоеше на същото място и гледаше след мене. Бричката спря. Но аз тичах леко и свободно. Бях щастлив, че тя ми махна с ръка, че тичам по волната пролетна степ.
На другия ден тя се появи край нашата нива. Стоеше на близката могила и наглеждаше майките с агнетата. Много ми се искаше да отида при нея поне за минутка, но нима Абакир щеше да позволи, нима е способен на такава постъпка? Не го помолих.
Другия път, когато девойката се появи на могилата, ние с Абакир стояхме до бучащия трактор, той проверяваше нещо в мотора.
— Тя какво нещо зачести? — попита Абакир.
— Не знам.
— Ами как се казва?
— И това не знам.
— Ех, Професоре! — Той плю подигравателно и хвърли поглед към нея. — А момата е сочна…
Погледнах го със злоба.
— Върви да седнеш на мястото си! — кресна той и ние потеглихме по-нататък.
През това време девойката закара овцете от могилата на откритото място, на стотина крачки от нашата нива. Да можех да изтичам, да поседна до нея, да си поговоря, просто да погледам хубавичкото й бретонче…
Тракторът изведнъж спря. Абакир се подаде от кабината.
— Закрепи лоста! Ела тук!
Слязох от плуга и с недоумение тръгнах към Абакир. По време на работа той не ме пускаше в кабината.
— Седни. — Той ми отстъпи мястото си. — Учи се да управляваш!
Бях поразен. Такова нещо съвсем не очаквах от него.
Какво е станало с Абакир, нима е станал по-добър към мене? Обаче без много да му мисля, се приготвих да върша всичко, което заповяда.
— Натисни педала. Включи съединителя. Ето така. Сега внимателно отпусни педала. Дръж лостовете на фрикционите…
Тракторът забоботи, раздвижи се и ние тръгнахме по браздата. Дъхът ми спря от радост. За нищо не мислех, нищо не ме интересуваше на тоя свят. Бях погълнат само от едно желание: да овладея трактора, да разбера механизма му. Та нали толкова отдавна мечтаех за това! И ето могъщият влекач, послушен на ръцете ми, тръгна напред, като загребваше с тракане пръстта с гъсениците си. И аз самият като че ли се бях превърнал в механизъм, съсредоточен само върху точното изпълнение на нужните действия.
Не завих лошо в края на браздата. Вярно е, че без прикачвач на завоя останаха много пропуснати места. Но то не беше чак толкова страшно: да не е малко земята в Анархай! Затова пък аз ще се науча да карам трактор!
Така направихме няколко работни хода. Сърцето ми вече не биеше така, чувствувах се по-сигурен.
— Не се плаши, Професоре! — извика в ухото ми Абакир. — Аз ще изляза за малко. Ако има нещо, ще загасиш!…
Той скочи в движение от трактора, отърси се, пооправи се и тръгна към девойката-сакманчица. Тя беше вече съвсем наблизо. Едва сега разбрах какво беше намислил. Не без корист, оказа се, ме качи в кабината.
Абакир стоеше до девойката и безгрижно разговаряше с нея. На него какво му е!… Работата върви, тракторът е наблизо, ако стане нужда, винаги може да изтича.
Не ми хареса хитрината на Абакир. Но същевременно бях щастлив — та аз сам карам трактора! Просто ми идеше да махна на девойката от кабината, да й извикам нещо хубаво. Ех, да не сгърчеше Абакир до нея. Какво й говори там и какво му отговаря тя? Добре ще е да бъде по-предпазлива, по-строга с него…
Не слязох от трактора около час и половина, докато девойката не подкара овцете назад. По лицето на Абакир не долових нищо такова, което да говори за неговия успех. Не, лицето му не изразяваше нищо, освен обикновеното тъпо надменно самодоволство.
— Хайде, Професоре, на мястото си! — Той ме тупна по рамото и криво се усмихна.
Нищо не казах и скочих от трактора.
Нашата девойка дойде и на другия ден. Абакир пак ме остави в кабината и тръгна към нея. По-добре беше тя да не идва. Не можех да изоставя трактора, но и не можех да остана равнодушен.
„Как да я предупредя? — мислех си аз, като хвърлях от кабината тревожни погледи към тях. — Не й трябва да се среща с него. Но как мога да забраня на хората да си говорят? Човек сам трябва да разбира с кого има работа…“
Този път девойката бързо си отиде и аз много се зарадвах на това. Все по-бързо и по-бързо подкарваше овцете, тичаше из степта, без да се озърта. „Прости ми, мила — изпращах й аз мислено извиненията си. — Добре, че толкова бързо си отиде. Но ние пак ще се срещнем. Другия път няма да остана в трактора, ще изтичам при тебе. А сега върви, не се спирай, хубаво момиче с бретонче… Та аз не зная дори името ти…“
Но напразно разчитах на предстояща среща. Девойката повече не се появи. Три дни наред и двамата я чакахме, без, разбира се, да го казваме гласно. Абакир Сеше по-зъл и по-груб от обикновено. Пак ме гледаше с откровено ненавиждащ поглед. Но и аз сега не криех презрението си. Разбрах, че с нещо беше оскърбил девойката, чувствувах вината си пред нея, сякаш не бях успял да я защитя от нещо лошо, тъмно. Дадох си дума: още при първа възможност да я намеря и просто, откровено да си поговоря с нея за всичко. Започнах да мечтая за тази среща, желаех я и се надявах.
Тъкмо през тези дни на нивата ни изненада дъжд. Той връхлетя върху нас стремително и внезапно. Беше буен степен порой с град. Въздухът забуча, земята в миг се покри с набъбнали, кипящи локви. Но Абакир не спря трактора. Напротив, засили го и нито веднъж не се озърна към мене, а пък аз седях под проливния дъжд и град.
Набъбналите от водата разорани пластове вече не се обръщаха зад лемежите. Те се полепваха по плуга, качваха се на рамата до краката ми. Вероятно Абакир изобщо нямаше да спре, ако по гъсениците не се бяха полепили непроходими лепкави буци. Тогава загаси мотора и запали цигара, излегнат в кабината си, като предполагаше навярно, че ще го помоля за подслон. Но сега ми беше все едно. Бях вече мокър до кости. Не слизах от плуга, седях под дъжда и се миех от калта. Единственото, което се постарах да опазя, беше бележникът ми с някои записки и извадки от прочетени книги. Мушнах го в кончова на ботуша си.
Дъждът спря отведнъж, изчезна внезапно. И веднага небето се разтвори, сияйно като бездънен, прозрачен тюркоаз. То сякаш беше продължение от онази красота и чистота, която се разкриваше в огромната степ, умита от пролетния щедър порой. Безкрайните анархайски простори се отместиха още по-надалече, станаха още по-големи. През целия небосклон над Анархай се простря дъга. Тя се прехвърли от единия до другия край на света и замръзна във висината, поела всички нежни цветове на света. Гледах възхитен наоколо. Синьо, безкрайно синьо ефирно небе, трепетна многобагреност на дъгата и безцветна пелинова степ. Земята бързо съхнеше, а над нея високо в небето кръжеше един орел с неподвижно разперени, опънати криле. Струваше ми се, че не той самият и не неговите криле, а могъщото дихание на земята, нейните възходящи топли струи бяха вдигнали орела на такава височина.
И отново почувствувах в себе си сили, също бях окрилен, отново заживяха в мене мечтите за страната Анархай. Да, сега бях стъпил здраво на земята и вече никой не можеше да помрачи мечтите ми, да ми попречи да вярвам в прекрасното бъдеще на Анархайската степ. Не съм поет, но понякога поместваха мои стихове в училищния стенвестник. Ето и сега извадих бележника си от кончова и веднага, като че ли на един дъх, записах първите думи, които напираха в мен:
Лежи зад Курдайския хребет
забравен от хората край,
от зимните преспи завязана,
от летния зной изсушавана —
далечната степ Анархай.
Но зная аз: ден ще настъпи,
той вече е близко, на път:
в лъчи Анархай ще се къпе,
градини в степта ще цъфтят
Не мислех за това, че съм написал неумели, грапави редове. Друго ме огорчаваше: те не изразяваха и една стотна от онова, което ме изпълваше и бушуваше в душата ми. Мъчително си блъсках главата какво да направя, как да намеря онези единствено верни думи, за да изразя мечтите си така, както ги чувствувах. Но в този момент някой дръпна от ръцете ми бележника. Обърнах се.
— Любовни писъмца съчиняваш! — засмя се злобно Абакир и се дръпна встрани. — Искаш да замаеш момата със стихове?…
— Дай ми го! — скочих аз срещу него с негодувание. — Не е хубаво да се четат чужди работи!
— Няма ти да ме учиш кое е хубаво и кое не е! Аз си имам своя мярка! Махни се!
— А, така ли! — Изтичах до трактора и грабнах отвертката.
— Де-де! — закани ми се Абакир. — На, някакви врели-некипели. — Върна ми бележника, а след минута изведнъж се разсмя, зацвили из цялата степ. — Страната Анархай! Ха-ха-ха! Ама че си глупак, Професоре! Само такива като тебе трябва да ги пращат тук, та да видят кое колко струва!… Ама че го измисли, страната Анархай! Ха-ха-ха! Тя още ще ти покаже каква е тя, тази страна! Остани тук през зимата — друга песен ще запееш…
— Няма тебе да те питам дали да оставам, или не! По-добре за себе си помисли!
— Че какво има да мисля? — Абакир се приближи с мрачна усмивка до мене. — Моята мисъл е с мене. Аз навсякъде ще си взема своето. — Той понечи да се отдалечи, но се сети за нещо, поспря се, приближи се плътно до мене и каза с приглушен глас: — А ти, Професоре, хич и не мисли за нея, не разчитай… Ще те пребия!
— Ще видим!
— А пък аз ти казвам, да не си посмял и да мислиш! — Изведнъж дори ми дожаля за този самозабравил се човек, побъркан от злоба и омраза към всичко, което има живот, различен от неговия. Казах му спокойно:
— Ти си възрастен човек. Понякога казваш верни неща. Но това, види се, е случайно, слепешката. Трябва да запомниш, че никой никому не е в състояние да забрани да мисли, да желае, да мечтае. Хората тъкмо по това се различават от добитъка, че са способни да мислят.
Не знам дали моите думи му подействуваха, но той нищо не каза. Само мрачно отиде до трактора и силно завъртя стартера. Моторът лесно се задвижи, трябваше отново да се залавям за работа…
От този час не се разделях с мечтите си. Бях ги завоювал, отново бях придобил право на тях. И те вече не ме напускаха, живееха с мене.
Вечерта, когато всички взеха да си лягат, аз излязох от юртата и тръгнах към извора. Кой знае защо, ме теглеше нататък, искаше ми се да бъда сам.
На звездите им беше тясно на небето и на хоризонта те се спускаха до самата земя. Но много от тях, а може би и всички, които бяха над главата ми, по невероятен начин се поместваха в извора и се отразяваха в малкия овален водоем, който сега изглеждаше бездънно дълбок. Те блещукаха и мъждукаха във водата — просто да ги загребеш и да ги изхвърлиш като огнен прах на брега. Там, дето ручеят течеше, те отплуваха заедно с него и се пръскаха на дребни парченца по каменистото дъно. Но там, където водата беше застинала в тих размисъл, бяха така лъчисти, както на небето, и аз си помислих, че степният извор напомня с нещо понякога онова състояние на човешката душа, когато тя е светла и изпълнена с мечти, когато става толкова дълбока, че побира в себе си целия околен свят.
Седях до извора, гледах, слушах, с цялото си същество усещах, поемах нощната притаена степ и по свой начин я преобразявах в мечтите си. На кого да разкажа за тях, с кого да ги споделя? Трудно е да обясня защо, но тя, девойката с бретончето, чието име не знаех, ми се струваше най-подходящият човек. Тя би ме разбрала, тя би съумяла да сподели моите вълнения. Може би защото за пръв път се срещнахме с нея тук, до извора, и го нарекохме Камилско око?
Къде ли е тя сега, знае ли, че мисля за нея? Скоро ще завършим оранта и тогава ще я намеря, ще я доведа тук, до извора, и ще й разкажа за страната Анархай. Не в стихове, не — ще вземе да ми се присмее! — ще й разкажа просто, с обикновени думи, така както си представям бъдещия живот в Анархайската степ.
Докато се канех да тръгна, огледах още веднъж обсипаното със звезди небе. Очите ми се радваха на всичко, което беше достъпно за зрението ми. Но на могилата както винаги се тъмнееше безформеният блок на каменния идол. Представих си как стои, запазил и сега пълното си безразличие към всичко, вперил в далечината тъпия, безжизнен поглед на единственото си око.
Луната изгря и аз забелязах две предпазливи сенки, които се движеха от другата страна на разораното поле. Бяха газели. Къде отиваха? Вероятно на водопой. Газелите се приближиха до самия край на нивата и спряха като заковани, без да смеят да стъпят на необичайно рохкавата, миришеща на нефт и желязо земя. Те дълго стояха така, без да помръднат, леко посребрени от лунната светлина. Самецът с разклонени рогчета и самката — с малко по-къса шия, с големи, блещукащи в тъмнината очи. Тя се беше притиснала в самеца и като него бе вдигнала напрегнато изящната си глава. Така стояха те, обхванати от вцепенение. Целият им вид изразяваше въпрос и страх: „Какво се е случило със степта? Къде се е дянала старата пътека? Каква сила е разхвърлила пръстта?“
Газелите така и не посмяха да минат по нивата. Обърнаха се, тръгнаха безшумно назад и отнесоха по гъвкавите си гърбове тъжния отблясък на лунното сребро.
Поседях още малко, за да могат газелите спокойно да се отдалечат. После се върнах в юртата, намерих в тъмнината мястото си и още дълго лежах с отворени очи.
И тогава чух шепот. Абакир и Калипа лежаха заедно. Възможно е и по-рано да се е случвало, но аз не знаех. Калипа хлипаше и говореше нещо, но не можех да разбера какво.
— Стига де, престани — измърмори сънливо Абакир. — Ще отидем в града и всичко ще уредим. Ще полежиш ден-два… За какво се измъчваш напразно?
Калипа отвърна с огорчение:
— Не се измъчвам за това. Мразя се, презирам се… За какво обикнах такъв човек като тебе? Какво намерих в тебе, не мога да разбера… Поне нещо добро направил ли си на хората? Ама не, като куче съм се привързала…
— Няма да съжаляваш. Щом свършим работата, ще те отведа.
— Не, ще съжалявам. Знам, че цял живот ще се разкайвам. И все пак ще замина. Не искам да остана сама…
— По-тихо де! Легни по-наблизо. Ха така, а пък ти… Гледай, цялата възглавница си измокрила.
Завих се презглава. Исках по-бързо да заспя, за да не слушам този разговор, който ме огорчи.
Слънцето припичаше всеки ден по-силно и по-силно. Все по-често започна да ни спохожда Сорокин. Трябваше да бързаме — сроковете напираха, земята пресъхваше. Оставаше ни да орем още около пет дни, толкова работа оставаше и на сеячите.
Сорокин казваше, че наесен ще започнем дълбоката оран, а догодина тук ще докарат много трактори и ще построят ремонтно-техническа станция. Сорокин всичко беше пресметнал. Той кръжеше неуморно из степта, из нейните гори, оврази и долчинки. Той не само че я познаваше — тя цялата се поместваше в ума му, изучена до последната песъчинка.
Време беше вече да престанем да докарваме фуражи с камиони и самолети, както това често ставаше в Анархай през тежки зими. И Сорокин знаеше как трябва да постигне това.
Ние с Абакир сега оряхме до късна нощ. Нощувахме на нивата и щом съмнеше, отново се залавяхме. Работата беше толкова тежка, че Абакир ме остави на мира. Сякаш не ме забелязваше, не ми обръщаше никакво внимание. Но глухата, затаена омраза към мене все още живееше в навъсените му очи. А на мене от това не ми ставаше по-зле. Аз си вършех работата и живеех с мечтите си. Чаках деня, в който ще отида при чобаните, в местността зад хълма, и ще намеря там девойката с бретончето.
Тези дни започнахме да разораваме ново голямо поле. Винаги е приятно да пристъпиш към нещо ново, когато си зает с желана работа, която ти носи задоволство. Още в училище обичах да пиша на нов ред, на нова чиста страница. Обичах да тичам сутрин по недокоснат сняг, пръв да оставям следи. Обичах да ходя напролет до предпланините за първите, невидени още от никого лалета. В това има нещо увлекателно, което привлича с новостта и свежестта си. Тук, в Анархай, новата бразда на неначенатото поле беше за мене първият ред, недокоснатият сняг и неоткъснатото лале.
Седях на плуга и се любувах как лемежите под мене изрязват първата бразда. Врязвайки се настойчиво в земната маса, полираните до нетърпим блясък лемежи меко и леко отхвърляха пластовете.
Изпод крайния лемеж изведнъж нещо блесна, сякаш рибка се метна на вълната на пласта, пламна като огън в огледалото на лемежа и бързо се шмугна в браздата. Веднага скочих от плуга, втурнах се към мястото и измъкнах от пръстта тежък метален къс с удължена форма. Беше нещо толкова красиво, аз бях толкова възхитен, че от радост вдигнах ръце и извиках:
— Злато!
Абакир се обърна при моя вик, спря трактора и веднага скочи на земята.
— Какво намери там?
— Злато! Гледай, Абакир, злато!
Той тръгна към мене отначало бавно, а после забърза. Подадох му на длан тази златиста, красива вещ.
— Хайде де! — Той пое недоверчиво моята находка, започна да я разглежда и я потърка в ръкава си. — Че откъде ще има тук злато? — попита той със сподавен глас и пребледня като от внезапно нахлул страх. — Не може да бъде — усмихна се той с мъка, като чоплеше с нокът пръстта от нащърбените места, и без да ме гледа в очите, с явно неудоволствие ми върна отломъка.
— А защо не? — разпалено възразих аз. — Гледай колко е тежък, има към осемстотин грама. В дванадесети век тук са живели монголците, а преди да дойдат тук, те били превзели Китай и изнесли оттам много злато. Ето как е могло да попадне тук! — Казвах това, защото много ми се искаше моята находка да се окаже злато. Увлечен от това желание, продължавах да фантазирам, като убеждавах в своята правота и себе си, и стъписания, смаян Абакир. — Знаеш ли колко века е лежало под земята? Друг метал отдавна щеше да бъде разяден от ръждата, а това се е запазило, защото е чисто злато. Тук, в Анархай, някога са се сблъсквали чергарски племена. Знаеш ли какви битки са ставали! Ханските мечове са се ковали в онези времена със златни дръжки. Този отломък е тъкмо златна дръжка на хански меч. Ето, вземи го — виждаш ли колко удобно се държи.
Абакир взе отломъка, подържа го, претегли го на ръка.
— Макар че не е злато, трябва да го покажем на знаещи хора, просто от интерес. — Той сложи отломъка в джоба си. — Ти можеш да го изтървеш от трактора. Нека бъде у мене.
— Добре — съгласих се аз.
Абакир тръгна към трактора, като поглаждаше натежалия си джоб.
Тръгнахме по-нататък. Аз си мислех как ще занеса находката си за спомен на учителя Алдияров. Той е събрал много такива нещица. И, разбира се, във връзка с моята находка ще разкаже нещо интересно. После се изморих и забравих за златото си. Дразнеше ме неравномерното движение на трактора. Някак странно караше сега Абакир трактора: ту нерешително забавяше хода, ту тръгваше изведнъж, като ме оглушаваше с рева на мотора. Черен дим изскачаше от изпускателната тръба и се стелеше като мътен, зловонен облак над разораната нива, вмъкваше се под плуга и лемежите.
Така работихме до края на деня. Слънцето залезе, но беше още светло. Абакир няколко пъти се озърташе през рамо от кабината и ми хвърляше някакви неопределени погледи. Но ето че спря трактора.
— Ела тук! — Той ми махна с ръка.
Качих се в кабината. Абакир беше бледен, очите му смутено ме отбягваха. Бършейки потта от челото си, той каза през шума на мотора:
— Нямах сили да те извикам. Върви да нагласиш лостовете, а после се върни и покарай малко сам. Не ми е добре, нещо ми прилошава. Ще се поразходя на въздух, може да ми поолекне…
— Върви, върви! — отговорих аз.
Докато изтичам до плуга и се върна, Абакир вече беше слязъл на земята. Той целият изведнъж някак помръкна, сякаш посърна. Мълчаливо се потътри настрана, силно приведен.
„Той май тежко се е разболял. Сигурно го боли корем, я как го е присвил“ — помислих си аз, включих съединителя и подкарах трактора.
Тракторът тръгна с равен, напрегнат ход. Той пак беше покорен на волята ми. Както всеки път аз се вълнувах и се стараех точно да управлявам машината. Завих в края на браздата и тръгнах назад. Над земята вече се спускаше здрач, лъхна прохлада. „Още два кръга и ще трябва да включа фаровете“ — помислих си аз и се вгледах пред себе си. По склона пред мене някой бързо се отдалечаваше. Когато стигна до седловината, човекът изтича надолу и се скри. Видях само гърба му. Беше Абакир. Какво става с него? Къде тича? Сигурно е видял нещо. Когато стигнах до средата на нивата, аз се подадох от кабината и се надигнах за минутка, но не видях Абакир. Къде се е дянал? Нали е болен. Чудно. Спрях трактора и превключих мотора на малки обороти.
— Абаки-ир! — извиках аз. — Абаки-ир!
Той не отговаряше. Тогава съвсем загасих мотора, за да се чува по-добре.
— Абаки-ир! Къде си? Обади се! — виках аз в степта. Но засенчените, смрачени склонове мълчаха.
Ами ако му е станало лошо? Представих си, че лежи сгърчен на земята и не може да се изправи. Скочих от трактора и се затичах с все сили. Преминах седловината, огледах се. Няма никого. Изтичах на една висока могила и оттам видях Абакир, който се отдалечаваше по равнината. Беше вече далече.
— Абакир! Къде отиваш? — виках аз, но той не се обърна и скоро съвсем се изгуби от очи, сякаш потъна в земята.
Постоях още малко и нерешително се обърнах назад. По небето като бледи петна гаснеха последните отблясъци на залеза. Навъсена тъмнина се стелеше по хълмовете и равнините.
Вървях уплашен и объркан. Странна, необикновена ми се видя изведнъж тази притаила се, тъжна тишина. Сякаш степта се вслушваше в стъпките ми, в мислите ми. А аз мислех за Абакир. Когато разказвах за онова, което наистина е било по тези земи, той ми се подиграваше, не вярваше. А сега, когато фантазирах за това нещастно злато, той си изгуби ума… Не. Такива като него не си губят ума! Той, види се, отдавна го е намислил и дори споменаваше за това, ама само така, като, че ли да плаши Сорокин. Нали мразеше всички тук, с всички се беше карал, бил. А Калипа? От нея най-много му се искаше да се отърве. За кой дявол му е тя, бременна, с нейната любов! И все пак не би избягал една седмица преди заплатата. А така, какво го е грижа — вчера беше получил парички, и то доста, никога не ги оставяше в юртата, винаги ги носеше със себе си, значи, малко е поработил безплатно — само един ден, пък ако и находката изведнъж се окаже злато…
Мислите ми бяха прекъснати от гласа на Калипа:
— Абаки-ир! Кемел! Къде сте?
Тя ни беше донесла вода в бидоните за нощна работа.
— Къде се дянахте? — тревожно ме посрещна Калипа. — Уплаших се. Чакам, чакам, тракторът стой, а вас ви няма!
Какво трябваше да й отговоря? Казах й истината:
— Абакир си отиде. Напусна работата.
— А… защо… за какво? — попита тя със заекване.
— Не знам.
За златото премълчах, срам ме беше за Абакир.
— Значи, отиде си?… — Тя помълча, дръпна от колата бидона и тежко го пусна на земята. — За какво карам тази вода? — продума тя объркано, без да се обръща към никого.
Аз понесох бидона към радиатора, а Калипа опря лице в кабината и горчиво заплака.
Стана ми неудобно. Не знаех как да я утеша.
— Може и да се върне — неуверено измърморих аз, като се извърнах към Калипа.
— Че аз не плача за него — изхлипа тя и рязко обърна мокрото си от сълзи лице. — Вярвах, мечтаех! А в какво вярвах? За какво мечтаех? — извика тя изведнъж с такава мъчителна, звънлива сила, че дори в пустата степ й отвърна стенещо ехо. — Мислех си, работно момче е, злото ще се махне от него. С добро, с любов исках да му стопля душата. А той? Какво ще говорим… И конят работи, а само човекът си остава човек, че душата в него е преди всичко. Тогава и работата носи щастие, тогава и това, дето върши, има смисъл… А той, той нищо не разбра. Какъвто си беше, такъв си отиде. Обидно ми е, да знаеше някой колко ми е обидно!
Мълчах потиснат и разстроен. Жал ми беше за Калипа, мъчно ми беше за нея. Не разбирах как е могла да обикне такъв човек… Но ако Абакир знаеше, ако разбираше какво истинско щастие беше изгубил днес, когато напусна Калипа, не тя, а той щеше да завие като вълк в зимен студ.
Калипа се качи в колата и мълчаливо замина.
Спокойно спеше Анархайската степ. Някъде отдалече, като се олюляваше и се търкаляше по метлиците на пелина, по земята се чу едва доловима локомотивна свирка. Може би Абакир вече заминаваше, хванал товарния влак? Ами върви си, говедо, така ти се пада! Няма да пропадне Анархай, и без тебе ще минем…
Не исках повече да си спомням за него. Трябва да се залавям за работа. Дълго се мъчих, докато тракторът затрака, плашейки нощната тъмнина. Седнах в кабината и включих фаровете.
Сега аз отговарях за всичко. И изведнъж много ми се прииска сега до мене да се намира моето мило момиче с бретончето и то да повярва, че ще има, ще има в тази дива пелинова степ една прекрасна страна Анархай.
Измръзнала, увита с дебел шал от домашна вълна, учителката Инкамал-апай разказваше в часа по география за Цейлон, за оня приказен остров, който се намира в океана близо до бреговете на Индия. На картата тоя Цейлон приличаше на капка под вимето на голямата земя. Пък като слуша човек, какво ли няма там: и маймуни, и слонове, и банани (някакъв си плод), и най-хубавия чай на света, и най-различни други чудни плодове и невиждани растения. Едно обаче беше наистина за завиждане — там е толкова горещо, че цяла година можеш да си живееш и пет пари да не даваш: нямаш никаква нужда нито от ботуши, нито от калпак, нито от партенки, нито пък от кожух. А пък дърва въобще не ти трябват. Щом е така, значи, няма защо да се ходи на полето за курай, няма защо да мъкнеш до къщи на гръб, превит на две, тежките наръчи с вършини. Ето къде живот си живеят! Ходи си както си искаш, грей се на слънцето, пък ако не щеш — стой си на прохладна сянка. В Цейлон ден и нощ е жега, благодат, летата се нижат едно след друго. Къпи се колкото ти душа иска, ако щеш, от сутрин до вечер. Омръзне ли ти, тогава препускай подир камилски птици, там има и камилски птици, не може да няма, къде на друго място ще ги има тия огромни и глупави птици. Моля, в Цейлон си има и умни птици: папагалът. Поискаш ли да си уловиш папагал, ще го научиш да пее и да се смее, а също така и да танцува. Ами какво — папагалът си е такъв, всичко може. Казват, че има такива, които могат да четат. Някой от техния аил с очите си видял на джамбулския пазар четящ папагал. Покажеш му вестник, а той пердаши като по вода…
Да, какво ли няма в Цейлон, какви ли не чудеса. Живей си и не мисли за нищо. Главното е да не се мяркаш пред очите на бея-плантатор. Той обикаля с камшик. Шиба цейлонците по гърбовете, сякаш са роби. Потисник! Ха, да вземеш и да му зашиеш един, че свят да му се завие. Да му отнемеш камшика, а него да накараш да работи. И никакво снизхождение към експлоататорите и към разните там други капиталисти, никакви приказки: самичък си вади хляба, и толкова! То се знае, нали от тях водят началото си и фашистите… Нали затова има и война… „Колко хора от аила вече загинаха на фронта. Мама всеки ден плаче, не казва нищо, но плаче, страхува се, че ще убият татко. А на съседката каза: какво ще правя тогава, казва, с четирите…“
Като потръпваше от студа в изстиналата класна стая и изчакваше търпеливо пристъпите на кашлица у децата, Инкамал-апай продължаваше да разказва за Цейлон, за моретата и топлите страни. Султанмурат и вярваше, и не вярваше на чутото (съвсем приказно излизаше всичко в ония страни), но искрено съжаляваше в този час, че не живее в Цейлон. „Ето къде се живее райски!“ — мислеше той, поглеждайки с крайчеца на окото към прозореца. Умееше да го прави. Уж гледа учители, а пък се любува през прозореца. Но навън нямаше нищо особено. Времето беше лошо. Валеше сняг на твърди, бодливи зърна. Снежинките издаваха глух шум, стържеха, като се удряха в прозореца. По стъклата се натрупа лед. Прозорците помътняха. Маджунът по тях беше набъбнал от студа, тук-таме се беше откъртил и паднал върху перваза, залят с мастило. „В Цейлон сигурно няма нужда и от маджун — мислеше Султанмурат. — За какво им е? Пък и прозорците за какво са, и самите къщи са ненужни. Направиш си колибка, покриеш я с листа и си гледай живота…“
От прозореца непрекъснато подухваше, дори се чуваше как вятърът тихо си подсвирква през пролуките на рамката, дясната му страна откъм прозореца доста поизмръзна. Ще трябва да търпи. Инкамал-апай лично го премести тук, до прозореца. „Ти — каза тя, — Султанмурат, си най-силният в класа. Ще издържиш.“ А по-рано, преди студовете, тук седеше Мързагюл, нея преместиха на мястото на Султанмурат. Там не духа толкова. По-добре щеше да бъде да я оставят тук, на същия чин. Така или иначе, той поема върху себе си студа. Щяха да седят един до друг. Сега щом я приближиш в междучасието, и веднага се изчерви. С всички се държи нормално, а приближи ли се той, тя се изчервява и избягва. Няма да тръгне да я гони. Съвсем за смях ще стане. Момичетата непременно ще измислят нещо. Веднага ще плъпнат бележчици: „Султанмурат + Мързагюл = ики ашък.[38]“ Пък така щяха да си седят един до друг и никой нищо не може да каже…
Навън бушуваше буря. Снегът се сипеше ли, сипеше… В ясен ден погледнеш през прозореца, планините са винаги пред очите ти. Самото училище е на хълм, издига се високо над аила. Аилът е долу, училището е горе. Аилът е на ниско, училището е на високо. Затова оттук, от училището, се вижда добре. Далечните снежни планини се виждат като на картина. А сега едва долавяше през мъглата техните мрачни очертания.
Краката изстиват и ръцете изстиват. Дори гърбът измръзва. Колко е студено в класната стая! По-рано, преди войната, училището се отопляваше с пресован овнешки тезек. Той беше като въглищата: силно гореше. А сега докарат слама, побумти, побумти сламата в печката, ама полза няма. След два дни и сламата изчезва. Остава само сметта от нея.
Жалко, че климатът на Таласките планини не е като в топлите страни. Ако климатът беше друг, и животът щеше да бъде по-различен. Щяха да си имат собствени слонове. Щяха да яздят слоновете като волове. Че какво, нямаше да се плашат. Той пръв щеше да се качи на слона, направо върху главата между ушите, както е нарисувано в учебника, и щеше да тръгне из аила. От всички страни народът ще вика: „Гледайте, бягайте — Султанмурат, синът на Бекбай, е яхнал слон!“ Нека тогава Мързагюл да му се полюбува, да съжалява… Голямо чудо, красавица! Толкова пък да не можеш да я приближиш… И маймуна ще си има. И папагал, който чете вестници. И тях ще ги настани на слона зад себе си. Мястото ще стигне, на гърба на слона може да се настани целият им клас. Това вече е съвсем сигурно. Не го знае от другите, а от собствен опит.
Със собствените си очи беше видял жив слон, всички знаят това, и жива маймуна е виждал, и разни други животни. Всички в аила знаят това, колко пъти им е разказвал. Да, голям късмет имаше тогава, провървя му…
Преди войната, тъкмо година преди войната, се случи това важно, значително събитие в живота му. Беше пак лято. Тъкмо косяха сеното. Баща му Бекбай през онази година караше гориво от Джамбул в склада за нефт на тукашната МТС. Всеки колхоз беше длъжен да осигури транспорт за превозването. Баща му се шегуваше, вдигаше си цената: „Аз — казва — не съм обикновен каруцар, а златен — за мен, за моите коне, за бричката колхозът получава пари от държавата. Аз — казва — печеля за колхоза пари от банката. Затова още щом ме зърне, счетоводителят слиза от коня си, за да се ръкува с мен…“
Бричката на баща му беше специално пригодена за превозване на газ. Нямаше каросерия, а просто четири колела с два големи ламаринени варела, сложени на мястото на седалките, а отпред, на самата капра, имаше седалка за каруцаря. Ето ти я и цялата талига. На седалката можеха да пътуват двама, но трима бяха много, не можеха да се поместят. Затова пък бяха подбрани най-добрите коне, които можеха да съществуват. Хубава, силна двойка впрягаше баща му.
Пъстрия Чабдар и дорестия кон Чонтору. И такъмите им бяха подбрани точно за тях, солидни. Хамутите и тегличните ремъци бяха от сурова фабрична кожа, смазани с катран. Няма скъсване. Иначе не може да се издържи на такъв дълъг път. Баща му обичаше реда и солидната работа. Гледаше да поддържа винаги равен ход у конете. Поемат ли Чабдар и Чонтору дружно, с еднакво усърдие, отметнали гривите си, и се залюшкат в плавен ход като две риби, заплували редом, да ти е драго да ги гледаш! Хората отдалече отгатваха по тропота на колелата: „Бекбай е потеглил за Джамбул.“ Натам и обратно — това отнемаше два дни. Бекбай се завръщаше така, сякаш не беше пътувал повече от стотина километра. Хората се учудваха: „Бричката на Бекбай се движи като влак по релси!“ Неслучайно се чудеха. Умореният или нехаен впряг може да се познае по скърцането на колелата. Ще измъчи човека, докато премине край него. А конете на Бекбай винаги бяха бодри. Сигурно затова му поверяваха най-отговорните пътувания.
И така, по-миналата година, тъкмо бяха свършили училище, още в самото начало на ваканцията баща му каза:
— Искаш ли да те взема в града?
Султанмурат едва не припадна от радост. Има си хас! Как беше отгатнал баща му, че отдавна му се иска да отиде в града! Нали нито веднъж не беше ходил там. Чудесно!
— Само че, такова, не вдигай много шум — лукаво го заплаши баща му. — Иначе по-малките ще вдигнат такъв бунт, та и ти няма да отидеш никъде.
Вярно е. Хаджимурат, три години по-малък, никога и в нищо няма да отстъпи. Упорит е като магаре. Когато се случваше баща му да е в къщи, никой не можеше да припари до него от Хаджимурат. Все той се върти около баща им. Като че ли беше само той, останалите не съществуваха. Двете по-малки сестрички, тогава бяха съвсем мънички, и те често с плач успяваха да извоюват бащините ласки. И съседите не разбираха каква е тая привързаност на по-малкия му брат към баща им. Баба Аруукан е строга, суха като върлина, със скърцащ глас, всички се страхуват от нея. Тя не веднъж и не два пъти предупреждаваше Хаджимурат, уловила ухото му с костеливите си пръсти:
— Ох, не е на добро това, дето все се вреш в баща си, пакостнико! Голяма беда ще сполети земята! Къде се е видяло момче така да тъгува по живия си баща! Какво е това дете! Ей, хора, помнете ми думите, той ще докара беда на всички ни!
Майка му ще прошепне нещо, ще заплюе нещо, ще перне Хаджимурат по врата, но не смееше да възрази на баба Аруукан. Всички се страхуваха от нея.
Излиза, че баба Аруукан не е приказвала напразно. Така и стана. Жалко за Хаджимурат. Той вече е голям, в трети клас, мъчи се да не се издава, държи се, особено пред майка си, а всъщност само чака днес-утре баща им да се върне от фронта. Когато си ляга да спи, шепне нощна молитва като възрастните: „Дай боже, дай боже утре татко да се върне.“ И така всеки ден. Да му се чудиш. Мисли, че ще заспи, ще се събуди и всичко ще се промени, ще стане някакво чудо.
Но ако баща им се върне жив от войната, тогава нека целият да принадлежи на Хаджимурат, нека да носи него на ръце, върху раменете си. Само да си дойде най-сетне. Само да го види жив и здрав. На него, на Султанмурат, му стига и това щастие. Само да се върне баща му.
Колко би искал да се повтори онова събитие в семейството им, когато баща му се върна от Чуйския канал! Там, на строежа, той беше заминал по-миналото лято, пак като каруцар, за цели пет месеца; там прекара цялото лято и есента, извозваше пръст. Стахановец стана.
В къщи пристигна привечер. Изведнъж по двора затрополяха колела, конете изпръхтяха. Децата скочиха. Татко! Отслабнал, загорял като циганин, брадясал. И дрехите му, казваше после майка му, били като на скитник. Само ботушите му бяха нови, хромови. Хаджимурат първи изтича, хвърли се на врата му и така се вкопчи, че не го пуска. Плаче на глас и само повтаря:
— Ата, атаке, ата, атаке…[39]
Баща му го притиска към себе си и очите му също насълзени. Тогава дотичаха съседите. Гледат и също плачат. А майка му, смутена и щастлива, обикаля наоколо, иска да откъсне Хаджимурат от баща му:
— Ама пусни баща си де! Стига, не си само ти. Остави и другите. Ама какъв си неразумен! Господи, погледни, хората са дошли да го поздравят…
А оня не и не…
Султанмурат почувствува, че нещо вътре в него се размърда и запълзя като гореща, набъбнала буца към гърлото му. Почувствува солен вкус в устата си. Пък казваше, че никога за нищо на света няма да заплаче. Веднага се овладя. Опомни се.
А урокът продължаваше. Инкамал-апай сега разказваше за Ява, за Борнео, за Австралия. И пак — чудесни земи, вечно лято. Крокодили, маймуни, палми и най-различни нечувани неща. А кенгуруто е чудо на чудесата! Пъхне детенцето си в чантата на корема и си скача с него, носи го със себе си. Ама че го е измислило това кенгуру или по-точно измислила го е природата…
Виж, кенгуру не е виждал. Каквото не е виждал, не го е виждал. А жалко. Затова пък слон, маймуна и разни други животни е виждал отблизо. Да протегне ръка и ще ги хване…
Тогава, когато баща му каза, че ще го вземе в града, Султанмурат не можеше място да си намери. Задъхваше се от нетърпение, от възторг, но ето ти нещастие — не смееше да го сподели с никого. Ако Хаджимурат узнае, щеше да вдигне страшна олелия: защо той, Султанмурат, може, а аз не мога, защо татко взема него със себе си, а мене не ме взема? И какво можеш да му кажеш? Затова към неудържимата радост и очакване на утрешното пътешествие се примесваше и чувство за някаква вина пред брат му. Все пак много му се искаше да разкаже на братчето и сестричките си за предстоящото събитие. Много му се искаше да сподели. Но баща му и особено майка му много строго му наредиха да не казва. Нека по-малките да разберат, когато вече е на път. Така е по-добре. С много голямо усилие успя да надвие себе си, да запази секрета. Едва не умря, измъчи се от тайната си. Затова пък в самия ден беше толкова прилежен, толкова внимателен, толкова грижовен и добър с всички, както никога. Всичко вършеше, навсякъде успяваше да иде. И теленцето премести и завърза да пасе на ново място, и картофите загърли в бахчата, помогна и на майка си в прането, уми най-малката, Алматай, когато тя падна в калта, и извърши още най, най-различни работи. С една дума, тоя ден беше толкова старателен, че дори майка му не се сдържа, разсмя се, като клатеше глава.
— Какво е станало с тебе? — каза тя, като криеше усмивката си. — Ех, че хубаво щеше да е винаги да си такъв! Да не те урочасам! Може би не трябва въобще да те пускам в града? Ами че ти си ми такъв добър помощник.
Но тя го говореше ей тъй, за да каже нещо. Замеси тесто, изпече питки и разни други вкусни неща за из път. Разтопи масло, също за из път, наля го в бутилка.
Вечерта всички в къщи пиха чай от самовара. Със сметана, с горещи питки. Настаниха се на двора, край вадата, под ябълката. Бащата седеше, обкръжен от по-малките, от едната му страна — Хаджимурат, от другата — момиченцата. Майка им наливаше чай, а Султанмурат подаваше пиалите, добавяше въглени в самовара. Вършеше го с удоволствие. А самият той непрекъснато мислеше, че утре вече ще бъде в града. Баща му намигна един-два пъти. И не само това, ами открито си направи шега с брат му.
— Е, Аджике — отпивайки от чая, той се обърна към по-малкия си син, — още ли не си обяздил своя черногривко?
— Не, ата — започна да се оплаква Хаджимурат. — Той бил такъв опасен. Върви подире ми като кученце. Храня го, поя го, веднъж дотича дори в училището. Стоеше под прозореца, чакаше да изляза в междучасието, целият клас го видя. А пък не позволява да се кача на него, веднага ме хвърля, отгоре и рита…
— Няма ли кой да ти помогне да го обяздиш както трябва? — съжали го уж между другото баща им.
— Аз ще свърша това, Аджике — обади се с готовност Султанмурат. — Непременно ще ти го обяздя…
— Ура-а! — скочи от мястото си по-малкият. — Да вървим!
— Я сядай на мястото си! — скара се майка му. — Седни, не шавай. Пийте си чая като хората, после ще имате време.
Ставаше дума за двегодишното муленце, любимец на Хаджимурат. През пролетта същата година вуйчо им Нургази го подари на децата. До лятото магаренцето доста порасна. Укрепна. Време беше дългоухото да бъде обяздено, да се приучи към седло, към работа. Едно домакинство винаги има нужда от магаренце — да отиде до мелницата, за дръвца, да докара нещо в къщи. Затова го подари вуйчо Нургази. Но още от първите дни го завладя Хаджимурат. Упоритото, шумно момченце обкръжи магаренцето с такива грижи и опека, че никой не можеше да го доближи. Веднага: „Не пипай магаренцето! Самичък ще го нахраня, самичък ще го напоя.“ Веднъж братята дори се сбиха заради него. Майката наказа по-големия, защото от него си беше изпатил малкият. Оттогава Султанмурат таеше в себе си обида. А когато настъпи време да се обязди магаренцето, той си стоеше настрана: щом е твое, обяздвай си го сам, недей да молиш мен, не ме интересува. Макар че тъкмо за тая работа Султанмурат беше голям майстор. От малък беше свикнал, беше придобил опит. Обичаше да укротява опърничавите. Това беше като борба — кой ще надвие. Винаги той обяздваше всички съседски жребчета, кончета, магаренца. Обикновено някое от ловките момчета обучава младия добитък. На възрастния теглото не му позволява. Хората се обръщаха почтително с молба към Султанмурат: „Султанмурат, миличък, качи се на нашето конче, когато имаш време.“ Или: „Султаке, скъпи, научи на ум и разум нашето младо ревливо магаренце. Не дава и муха да кацне на гърба му, хапе, рита. Няма кой да го вразуми, освен тебе…“
Ето каква му беше славата, а на родния си брат отказваше, пък му се и присмиваше, подиграваше се, когато оня падна един-два пъти от любимото си магаренце и си спечели две цицини на челото. Дразнеше Хаджимурат:
— Ще тича подир тебе вместо куче! Ще си вземеш беля на главата с него!
Я гледай колко некрасиво е било. Разбра го едва когато намекна баща му. Ето какъв глупак изглеждаше той, оправяше сметките с по-малкия по най-недостоен начин. И сега, когато предстоеше пътуване до града, за което по-малкият не знаеше, обзеха го такива угризения на съвестта и такова разкаяние, че беше готов да моли за прошка, беше готов да направи всичко за него.
След чая отидоха заедно с баща си на поляната зад бахчите. Отначало събраха всички камъни наоколо, хвърлиха ги надалече. После сложиха юздите на Черногривко — така тържествено наричаше магаренцето си Хаджимурат. Бащата държеше Черногривко за ушите, а Султанмурат улучи сгоден момент да му надене юздата.
После пристегна панталоните си — предстоеше му доста тежка работа. Тогава започна цирково представление. Разбра се, че по време на безгрижния живот под настойничеството на Хаджимурат Черногривко беше успял да добие лоши навици. Веднага започна да се инати, да рита, да се мята встрани. Знаеше дългоухото вече как да сваля ездача си. Ама няма го майстора. Султанмурат падаше, без да се бави, веднага пак ставаше, скачаше в движение, като лягаше по корем върху гръбнака на Черногривко, яхваше магаренцето по друг начин. То отново се бунтуваше, отново падане, отново опит…
Султанмурат вършеше всичко това ловко и дори весело. Всичкият майсторлък е, че трябва да знаеш как да паднеш! Защо хората казват, че от магарето можеш да паднеш по-зле, отколкото от кон или камила? На пръв поглед трябва да бъде обратното. Тайната е там, че като падаш, трябва да успееш да паднеш на ръце. Височината на коня и особено на камилата дава възможност на човека да се ориентира. От магарето неопитният ездач пада като чувал, не успява дори да се окопити…
Султанмурат знаеше това от собствен опит. Нямаше защо да се страхуват за него. Баща му се хвана за корема, смееше се със сълзи. Дочули шума, дотичаха други момчета. Едното беше довело кученце, то реши, че също трябва да вземе участие в суматохата и започна с лай да тича по петите на Черногривко. От страх той препусна още по-силно, а Султанмурат, за завист на всички, започна да демонстрира джигитовка като момчетата от противовъздушната отбрана. Скачаше в движение от Черногривко и отново се качваше, скачаше и отново се качваше.
Така преди войната тренираха кавалеристите от противовъздушната отбрана на поляната край селсъвета. А джигитите от техния аил се занимаваха след работа. Сечаха върбови клонки. Скачаха от седлото по време на езда и отново се качваха. Награждаваха ги със значки. Значките бяха красиви, закачаха се с винтове или синджирчета. Момчетата завиждаха. Винаги се събираха да ги погледат как джигитуват. Къде ли са сега? На коне ли са или в окопите? Казват, че конницата вече не се използува във войната…
Султанмурат погледна навън и си помисли, че на всичко отгоре конете мръзнат през зимата, пък на танка нищо му няма на студа. И все пак конят си е по-добър!
… Ама че смях падна тогава. Черногривко бързо започна да се укротява. Разбра какво се иска от него: крачеше бавно, препускаше в тръс, в кръг и направо.
— Хайде, качвай се — извика Султанмурат на брат си, — яхвай го, всичко е наред!
Хаджимурат се изчерви от гордост, смушка Черногривко с пети, разходи се нагоре-надолу — сега всички видяха колко ловък е неговият агай[40], как да не се похвали?
Вечерта беше светла, дълго не се стъмваше. Върнаха се в къщи уморени, но доволни. Хаджимурат влезе в двора яхнал Черногривко, да се покаже на майка си.
Веднага след това заспа, без да подозира нищо. А на Султанмурат не му се спеше. Мислеше как утре ще отиде в града, какво ще види там, какво го очаква. Заспивайки, дочу как майка му и баща му тихичко си шепнеха.
— Бих взел и другия, заедно ще им бъде по-весело — казваше баща му, — само че няма място на тая дяволска бричка. Седиш най-отпред, съвсем долепен до бъчвите. А пътят е дълъг, ще задреме момчето и ще падне под колелата.
— Какво приказваш! — изплаши се майка му. — Да не дава господ, не го и мисли, няма нужда — зашепна тя. — Все ще има случай и друг път. Нека поотрасне. Ти си отваряй добре очите и за тоя. Мислиш, че е голям, ама…
Султанмурат сладко заспиваше, сладко му беше да чува как тихо говорят помежду си родителите му, сладко му беше да мисли, че на сутринта, рано-рано сутринта, ще тръгне с баща си на път…
И вече заспивайки, той със замряло сърце изпита неизразимото удоволствие на полета. Странно откъде знаеше как трябва да се лети. Човек е способен да ходи, да тича, да плува. Пък той летеше. Не съвсем като птица. Птицата размахва криле. А той само беше разперил ръце и мърдаше крайчетата на пръстите си. Летеше плавно, свободно, неизвестно откъде и накъде, в беззвучното, „усмихващо“ се пространство… То беше полет на духа, той просто израстваше в съня си.
Събуди се изведнъж, когато баща му го докосна по рамото и тихо пошепна в ухото му:
— Ставай, Султанмурат, тръгваме.
Преди да скочи от леглото, за някаква частица от секундата усети как го обля вълна от нежност и признателност към баща му заради бодливите му мустаци, докоснали ухото му, и думите, отправени към него. Още не знаеше, че ще настъпи време, когато с тъга и болка ще си припомня именно това докосване на бащините мустаци, именно тези, казани от него думи: „Ставай, Султанмурат, тръгваме.“
Майка му отдавна беше на крак. Тя даде на сина си изпрана риза, малко големичка за главата му зелена фуражка като на началник — миналата година баща му я донесе от Чуйския канал — и нови обувки, също баща му ги донесе от канала.
— Опитай се да ги обуеш, не ти ли стискат? — попита го тя за обувките.
— Не, не ми стискат — отвърна Султанмурат, макар, разбира се, да му стискаха мъничко. Но това няма значение, ще се отпуснат.
Когато излязоха от двора, след като се сбогуваха с майка му, и когато бричката-газовозка с трясък мина по водата през големия каменен арък, сърцето му се разтуптя, той трепна, настръхна от радост, от студените пръски, излетели изпод краката на конете, и разбра, че не насън, а наяве е тръгнал към града.
Ранната лятна зора се раждаше така, сякаш се наливаше с прозрачен сок. Слънцето беше още някъде много далече, отвъд снежните планини. Но то се приближаваше полека-лека, прозираше, като се готвеше изведнъж да се подаде, да засияе иззад планината. А засега беше спокойно и прохладно по изстиналия през нощта път. Жалко, че никое от момчетата не видя как излязоха с баща му от аила. Само кучетата от покрайнините лавнаха сънливо срещу тракането на колелата…
Пътят минаваше по хълмчета към степта, към тъмнеещата в далечината лилава верига от ниски планини. Там, зад ония далечни планини, се намираше Джамбул. Натам водеше техният път.
Ситите коне важно препускаха в равен, ситен тръс, сякаш не забелязваха нито такъмите, нито впряга, препускаха си, като пръхтяха по навик и отмятаха перчеми над очите си. Пътят им беше добре познат, малко ли бяха минавали по него; стопанинът си е на мястото, поводите са в неговите ръце, че до него седи момченце, ами то също беше свое и с нищо не пречеше да опъват каиша…
Така пътуваха, взели добра инерция, с трополене и скърцане като всички талиги по света. А в това време слънцето изгряваше някъде отстрани, в пролуката между планините. Светлината и топлината спокойно и меко се разливаха като въздушна вълна върху запотените гърбове на конете — Чабдар сега ставаше пъстър като пъдпъдъче яйце, а Чонтору все повече изсветляваше, ставаше светлодорест. Светлината и топлината докосваха бронзовите скули на баща му, подчертавайки острите бръчици около присвитите очи, а ръцете му, хванали поводите, станаха по-едри и жилести; светлината и топлината се лееха по пътя, под копитата на конете, като жив препускащ поток; светлината и топлината проникваха в тялото, в очите; светлината и топлината даряваха с живот всичко по земята…
Хубаво, радостно, леко беше на душата на Султанмурат през онова утро по пътя.
— Е, събуди ли се? — пошегува се баща му.
— Отдавна — отвърна синът.
— Тогава ето, дръж — предаде му той поводите.
Султанмурат се усмихна с благодарност, с нетърпение очакваше това. Можеше и сам да ги поиска, но по-добре е, когато баща му сам намираше за необходимо да му ги повери — това не ти е къде да е, а пътуване по голям път. Конете почувствуваха, че управлението е минало в други ръце, недоволно присвиха уши, както си тичаха, се захапаха, сякаш бяха решили да се разбунтуват и да се сбият при отслабналата власт. Но Султанмурат им даде да разберат кой е — дръпна енергично поводите и викна:
— Хей, вие, ей сега ще ви науча!
Ако съществува щастие за човека само в сегашно време и го няма нито в миналото, нито в бъдещето, то през този ден, през време на това пътуване, Султанмурат го изпита изцяло. Нямаше нито една минута, през която настроението му да се помрачи от нещо. Седнал до баща си, той беше пълен с достойнство. То не го напускаше през целия път. Може би друг би полудял от трополящата газовоз, но за него това беше ликуващ звън на щастието. Прахът от бричката, увисващ отзад, пътят, по който се търкаляха колелата, конете, дружно потракващи с копита, хубавата амуниция, изпускаща миризма на пот и катран, малките облачета, които се носеха високо над главите; сочни билки наоколо, ту жълти, ту сини, ту избиващи на лилаво; аръци и ручеи, разлети по пресечките на пътя, конниците и каруците, които идват срещу тях, крайпътните лястовици, стрелкащи се нагоре-надолу, понякога за малко да докоснат конските муцуни — всичко това беше преизпълнено с щастие и красота. Но той не мислеше за това, защото, когато щастието съществува, за него не мислят. Чувствуваше, че светът е така уреден, та по-добре не може да бъде. И баща му е такъв, че по-добър от него не може да има.
Дори черноглавите полски птички, жълти отстрани, не току-тъй пеят в трънака или в храсталаците през целия път все една и съща заучена песен. Те знаят за кого подсвиркват. Поне те знаят колко ги обича Султанмурат. Тези птички са саръайгъри[41], а се наричат така, защото през целия си живот подканват със свирканията си някакъв жълтеникав жребец: „Чу, чу, саръайгър! Чу, чу, саръайгър!“ Чудни птици са тия саръайгъри. Оказва се обаче, че на различните езици пеят различно. Веднъж в аила пристигна киномеханик, весел руски момък. Султанмурат се въртеше около него, помагаше да пренесат кутиите с лентите, а вечерта за награда му дадоха пръв да върти динамомашината. В динамомашината се произвежда електрически ток, от това светят ламбичките, от ламбичките пада светлина върху белосаната стена-екран, а на екрана има живи изображения.
Та тоя киномеханик се заслуша и попита:
— Каква е тая птичка, която пее зад оградата?
— Саръайгър се казва — обясни му Султанмурат.
— Ами какво пее?
— Чу, чу, саръайгър!
— Какво значи това?
— Не знам. По руски сигурно е: „Дий, дий, жълт жребец!“
— Първо, жребците не са жълти, но да речем, че е така. Но защо през цялото време: „Чу, чу, саръайгър“?
— Защото на тази птица й се струва, че отива на сватба, яхнала саръайгър, препуска, препуска, но няма да стигне и затова вика: „Чу, чу, саръайгър!“
— Аз пък чух друго. Уж саръайгър играел на карти на пазара. И за малко да спечели три рубли, но не ги спечелил. Затова пее: „За малко да спечеля три рубли.“ И ще подсвирква така дотогава, докато не спечели трите рубли.
— Кога ще ги спечели?
— Ами никога. Също както никога няма да стигне и на сватбата.
— Ама че смешно…
— Вярно, птиченцето, на вид съвсем обикновено, се оказа толкова знаменито.
Саръайгърите пееха през целия път. Султанмурат им се усмихваше:
— Тръгвайте с нас и там на пазара ще спечелим три рубли!
А те все си свирукаха: „Чу, чу, саръайгър!“, друг път пък: „За малко да спечеля три рубли!“
Султанмурат бързаше — по-скоро, по-скоро в града. Слънцето вече се беше издигнало чак до планините. Султанмурат подканваше конете:
— Чу, чу, саръайгър! — Това го казваше на Чабдар. — Чу, чу, торъайгър! — Това казваше на Чонтору.
Баща му малко го поусмири:
— Не ги гони много. Конете сами си знаят. И тичат, и себе си пазят.
— Ами кой от тях е по-добър, ата, Чабдар или Чонтору?
— И двата са добри. И на вървеж, и на сила. Работят като машина. Само трябва да ги храниш навреме и до насита и да следиш за такъмите им, тогава никога няма да те подвеждат. Сигурни кончета. Миналата година работиха на Чуйския канал в блатиста местност, на съсенки. Колите с товар затъваха до главините на колелата. Случи се, затъне някой и ни насам, ни натам. Да си умреш от мъка. Дотичат — помогни ни. Молят. Как да им откажеш? Докарам своите Чабдар и Чонтору, впрегнем ги и ето ти на: казваме — животни, а пък са умни, разбират, че не току-тъй са ги впрегнали в чужда кола, че трябва да помогнат. Аз много-много не ги докосвах с камшик, само им подвикна и те, само да им издържат ремъците, на колене ще изпълзят, но ще измъкнат колата от трапищата. Там, на Чуйския канал, всички ги знаеха, завиждаха: провървяло ти е, казват, Бекбай. Може и да ми е провървяло, но конете искат грижа, тогава може да ти провърви.
Чабдар и Чонтору важно подтичваха все със същия равен, механичен тръс, сякаш съвсем не ги интересуваше какво говорят за тях. Подтичваха си с позапотени кореми и мокри уши, все така отмятаха перчеми, както си тичат, и отпъждаха попътните мухи.
— Ата, а кой от тях е по-стар? — попита Султанмурат баща си. — Чабдар или Чонтору?
— Чонтору е три години по-стар. Забелязвам аз, Чонтору започва да поостарява, понякога не издържа. А Чабдар е в силата си. Здрав, бърз кон. С него и на състезания мнозина ще надминеш. Преди за такива коне казваха: кон за джигит.
Султанмурат се зарадва, защото Чабдар му харесваше повече. Цветът му е необикновен — пъстър, на точици. Пък и самият кон си беше с добър нрав, красив, силен.
— А на мен Чабдар повече ми харесва — каза той на баща си. — Чонтору е зъл. Все накриво гледа.
— Не е зъл, ами умен — подсмихна се баща му. — Не обича да му досаждат без нужда. — И като помълча, добави: — И двата са добри.
Синът също се съгласи.
— И двата са добри — повтори той, като ги подкара. След известно време баща му каза:
— Я понамали, спри бричката — и изсвири с уста спокойно, очаквателно. — Конете искат да се изпикаят, а не могат да кажат. Трябва да го забележиш.
И наистина двата коня започнаха да пикаят на пътя с шумни, пенливи струи, а плътният, ситен като пудра прах под краката им набъбна на мехури, попивайки влагата.
После отново потеглиха. Пътят все напредваше и напредваше, а планините оставаха все по-назад и по-назад.
Скоро се появиха градините и градските покрайнини. Пътят стана по-оживен. Тук баща му отново пое поводите в свои ръце. И правилно постъпи. Сега Султанмурат не се интересуваше нито от поводите, нито от конете. Започваше градът. Той го зашемети с шума си, с цветовете и миризмите. Сякаш го бяха грабнали и захвърлили в бурен поток и той го понесе, като го завъртя и заподхвърля сред вълните си.
Ето тогава, през този най-щастлив ден, му провървя, както никому на света: на Атчабар, на големия джамбулски пазар за животни, беше пристигнал зверилник. Гледай ти какво съвпадение: човек за пръв път идва в града и изведнъж — зверилник с невиждани животни, че и въртележки, че още и атракция с криви огледала.
В стаята на смеха влиза три пъти. Насмее се до насита, успокои се и хайде пак вътре, при огледалата, чудовищни и криви. Ама че мутри, ама че работа! Цял век да мислиш, няма да измислиш подобно нещо — просто да си умреш от смях!
Баща му остави бричката при един познат притежател на чайна да я наглежда и го поведе из пазара. Отначало се поздравяваха с приятелите на баща му — тукашни узбеки. „Ассалам алейкюм! Това е моят голям син!“ — представяше Бекбай сина си. Узбеките поздравяваха Султанмурат, като се понадигаха от мястото и слагаха ръка на гърдите си. „Вежлив народ — преценяваше доволен баща му. — Узбекът не обръща внимание, че си по-млад на години, винаги ще се отнесе с уважение…“
После ходиха из чаршията, по магазините и най-важното — в зверилника. Промъквайки се през тълпата, те надничаха във всяка клетка. Слон, мечки, маймуни, маймунки — какво ли нямаше там…
На Султанмурат му направи особено впечатление огромният пепелявосив, като баир след изгаряне на тревата му, слон, който непрекъснато пристъпваше от крак на крак и люлееше хобота си. Ама че картина! Хората стояха, зяпаха слона и разказваха най-различни историйки. Че се страхува от мишки. Че не бива да се дразни, не дай боже да скъса синджира си и ще изпотроши всичко в града. Но на Султанмурат най-много му хареса разказът на един стар узбек; той каза, че слонът е най-умното животно на света. С хобота си повдига огромни трупи по горските стопанства, но пак с хобота си може да вдигне от земята бебе, ако детето е заплашено от змия или някаква друга опасност, а наблизо няма възрастни.
Такива разкази се харесваха и на баща му. Той стоеше, клатеше глава от учудване, цъкаше с език и всеки път се обръщаше към сина си: „Чу ли? Ето какви чудеса стават по света!“
Е, разбира се, запомни и стаята на смеха. Там се смееш на самия себе си, колкото ти душа иска…
Султанмурат погледна косо към Мързагюл, седнала през няколко чина. „Тебе да те пъхнат в стаята на смеха! — помисли той закачливо. — Веднага ще запееш друга песен, красавице! Като се видиш в ония огледала, ще престанеш да си придаваш важност!“ Но веднага се засрами от мислите си. Какво се е заял с нея, какво лошо му е сторила тя? Момиче като момиче, е-е, красиво, по-красиво от всички момичета в класа. Та какво, да не би да е виновна? Случва се и жамам[42] да получи.
Веднъж учителката по време на урок й взе огледалцето. Рано, казва, си взела да се оглеждаш. Мързагюл страшно се изчерви от срам, едва не заплака. А на него, кой знае защо, му стана обидно за нея. Чудо голямо, някакво си огледалце, ами ако е попаднало случайно в ръцете й…
Султанмурат погледна още веднъж към нея и я съжали. Тя беше посиняла, настръхнала от студа, очите й блестят влажно като мокри камъни, може би плаче. Ами че и баща й, и брат й са на фронта… Пък той мисли за нея толкова лошо. Ама че глупак, истински глупак.
Мнозина от класа кашлят от настинка. Дали да не покашля и той? Започна нарочно да кашля, да се тресе и превива. Че какво, всички кашлят, да не би той да е по-лош от другите? Инкамал-апай го погледна многозначително и продължи обясненията си.
След зверилника и стаята на смеха те отидоха на пазара. Там купиха подаръци. За Хаджимурат — пищовче с тапи, новичко, красиво, с метален блясък, да му се ненагледаш, също като истински пищов. А за момиченцата — някакви меки цветни топки с ластик. Дърпаш ластика и топката подскача нагоре-надолу. За майка си купиха забрадка и освен това разни сладкиши…
Обиколиха целия пазар, всичко видяха, само на въртележката не се качи, пък и баща му не му предложи. Това е, казва, за мъничките, ти си вече джигит, след година-две ще те женим. Пошегува се. Е, постояха край въртележката, погледаха. После баща му се разбърза. Трябва, казва, да успеем да отидем в станцията, на нефтобазата, да напълним варелите и да тръгваме обратно. Вече е късно. И наистина слънцето клонеше оттатък града, когато стигнаха до нефтобазата. Оттам тръгнаха по крайните квартали, по пътя се подкрепиха в една крайпътна чайна с пилаф и поеха обратно.
По здрач напуснаха градините в покрайнините на града и отново се озоваха на същия път, по който през деня бяха дошли в града. Вечерта беше топла, пропита с аромата на летните треви. В крайпътните канавки заквакаха жаби. Конете се движеха с отмерена крачка, не е лесно да препускаш с пълни варели. Все повече и повече го налягаше дрямка. Умори се. Как да не се умори — тоя ден струваше колкото всичките му дни. Жалко, че нямаше как да се просне и да заспи в бричката. Много, много му се спеше. Султанмурат се отпусна на рамото на баща си и заспа, сякаш нищо не е било. Събуждаше се от време на време по трапищата и отново заспиваше дълбок сън. Всеки път, преди да заспи, успяваше да помисли колко е славно, че на света има бащи. Спокойно и сигурно му беше върху силното бащино рамо. А бричката потракваше и поскърцваше, конете тропаха с копитата.
Султанмурат не помнеше колко бяха пътували, но изведнъж бричката спря. Колелата престанаха да тракат. Всичко стихна. Баща му го вдигна на ръце и го понесе нанякъде.
— Гледай го какъв е пораснал, не можеш да го вдигнеш. Станал е толкова тежък — мърмореше той и го притискаше към гърдите си.
После го настани върху купчина сено, покри го с фланелата си и рече:
— Спи, аз ще разпрегна конете да попасат.
Султанмурат дори не отвори очи, толкова сладко спеше. Само си помисли отново: колко е славно, че на света има бащи…
После още веднъж се събуди, когато баща му развърза обувките му и ги свали. Я гледай колко го бяха стискали тия обувки през целия ден. И как се досети баща му, че го стискаха?
Отново заспа, усещайки с тялото си пълна свобода, сякаш заплува, оставил се на волното течение. Струваше му се, че напорите на вятъра се носеха на вълни над безкрайното разнообразие от треви. Той тичаше по тая трева, гмуркаше се, потапяйки се във вълните й, и върху тая висока, плуваща трева беззвучно падаха звезди. Ту на едно, ту на друго място отвесно падаше безшумно изгаряща звезда. Но докато дотича, звездата угасваше. Той знаеше, че сънува. Събуждаше се от време на време, дочуваше как спънатите коне откъсваха от корен младата трева и как пристъпваха около копата, подрънквайки с отпуснатите юзди. Знаеше, че баща му спи до него, че нощуват в полето, че стига да отвори очи, и наистина ще види звезди, падащи от небето…
Но не му се искаше да отваря очи, толкова му беше сладко да спи. След полунощ стана хладно. Все повече се примъкваше към баща си, докато се притисна до него и тогава баща му го прегърна сънено, притисна го по-силно до себе си. Те спяха край пътя, сред обширното поле, под открито небе. Това не ти е в къщи, не ти е меката възглавница…
Често след това си спомняше звездния сън…
Един пъдпъдък звънливо къркореше чак до зори на две крачки от тях… Сигурно всички пъдпъдъци на света са щастливи.
— Султанмурат, какво ти е? — Инкамал-апай застана до неговия чин и той едва тогава я забеляза.
— Нищо, нищо ми няма. — Султанмурат се изправи, сякаш се оправдаваше.
В класната стая беше все така студено и тихо. Дочуха се хихиканията на учениците, привичната кашлица.
— Ту започваш да кашляш ей тъй, без нищо, ту не чуваш въпросите — каза недоволно Инкамал-апай, свивайки зиморничаво рамене. — Я по-добре иди да донесеш слама и запали печката.
Султанмурат с готовност се спусна да свърши работата. Има си хас, невинаги се случва такова нещо посред часа. В междучасията дежурните донасят в стаята слама и запалват печката, но това рядко се случва по време на урок.
Изскочи пред входа. Посрещна го вятър и сняг. Ех, тука не е Цейлон! Докато изтичваше през двора към сайванта, където беше сламата, видя как слиза от коня си председателят на колхоза Тъналиев, ранен фронтовак. Беше още млад, а куцаше. Липсваха му не знам колко си ребра. Разбраха, че скачал с парашут, бил десантчик. Казват, че преди войната бил агроном. Султанмурат обаче не помнеше това. Всичко преди войната беше като от друг свят, вече не му се вярваше, че оня, предвоенният живот е съществувал…
Султанмурат грабна огромен наръч слама и се върна в стаята, като отвори вратата с крак. Децата зашушукаха, оживиха се.
— Тихо, не се отвличайте! — викна Инкамал-апай. — Пък ти, Султанмурат, върши работата без излишен шум.
В печката, в самата сърцевина на пепелта от изгорялата слама, беше запазено като детско дихание тлеещо пламъче. Него раздуха той под снопчето слама. После добави още едно снопче, още и още, печката забумтя, изгълтвайки сламата. Само да успяваш да добавяш навреме. В класа стана по-весело.
Искаше му се да се обърне към децата, да се изплези на някой, да го разсмее, а някого да посплаши с юмрук за всеки случай, особено Анатай на задния чин. Той, представете си, е най-възрастният, на петнайсет и половина години, свадлив, а понякога се закача и с Мързагюл. Би могъл да му се закани. На ти, на! Но не бива да го прави. Учителката е строга. Пък и не му се иска да я огорчава излишно. Напоследък нещо не пристигат писма от единствения й син. Той е командир, артилерист. Тя много се гордее с него. А мъжът й изчезнал някъде още преди войната, нещо лошо се беше случило с него. Хората дори не казват какво се е случило. Затова беше дошла тя в аила и беше станала учителка. А синът й учел в педагогическото училище в Джамбул, оттам отишъл на фронта. Зърне ли през прозореца раздавача на кон, Инкамал-апай веднага изпраща някой да вземе писмото. Оня изтичва на двора и ако има писмо, препуска обратно с всичка сила. Имат си дори ред — кой ще изтича следващия път за писмото на учителката.
Когато има писмо, настъпва цял празник! Инкамал-апай още там бързо прочита късичкото писъмце и когато вдига глава от листа, в класа сякаш се появява съвсем друга учителка. Не можеш да останеш спокоен, като виждаш как се радва учителката ти с белите кичури, грижливо затъкнати под забрадката, не може да не ти се свие сърцето, като виждаш сълзи на очите й.
— Много поздрави на всички ви, деца. Вашият агай е жив и здрав. Воюва — казва тя, сдържайки треперещия си глас, и класът никак не може да скрие своята радост за нея. Всички й се усмихват, сякаш искат да отидат при нея, да споделят щастието й. Но в следващата минута тя напомня: — А сега, деца, да продължим нашите занимания.
Тогава настъпва най-прекрасното, най-хубавото в учението: думите сякаш увеличават силата си, мисълта ражда мисъл и всичко, което тя разказва, обяснява, доказва, прониква в ума и душата на учениците. Това е нейният полет и класът седи очарован…
През последните дни нещо я тревожи, тревожи я… И сигурно затова, когато на вратата се появи председателят на колхоза Тъналиев, придружен от завуча, Инкамал-апай бавно отстъпи към дъската. И все пак намери сили да каже:
— Станете, деца. А ти, Султанмурат, седни на мястото си.
Той хлопна вратичката на печката и бързо се върна на чина си.
Новодошлите поздравиха класа.
— Здравейте! — отвърна класът.
Настъпи напрегната пауза. Никой дори не се изкашля.
— Случило ли се е нещо? — попита Инкамал-апай с пресипнал глас.
— Нищо лошо не се е случило, Инкамал-апай — успокои я веднага Тъналиев. — Дойдох по друга работа. Искам да поговоря с децата. Извинете, че така нахълтах по време на урока, разрешиха ми — кимна той към възрастния завуч.
— Да, въпросът е важен — потвърди завучът, — седнете, деца.
Класът седна едновременно.
Всички познаваха председателя на колхоза, макар че пое председателството наскоро, от есента, след връщането си от фронта, пък и самият той познаваше почти всички тук. Не бе дошъл да се запознава. А и защо пък? Учениците от седми клас са вече хора за зачитане в аила. С всеки един от тях, седмокласниците, биха могли да разговарят в къщи, в канцеларията, на пътя, където и да е в аила. Но председателят да дойде в училището по време на урок, за да разговаря с тях специално, такова нещо още не се е случвало. Пък и какъв разговор, за какво можеха да разговарят? Друг е въпросът през лятото, всички до един работят в колхоза, а сега за какво ще разговарят?
— Въпросът е следният — започна Тъналиев, като се вглеждаше внимателно в напрегнатите лица на децата и през цялото време се мъчеше да стои по-изправено, за да не се набива толкова в очи недъгът му. — Студено е тук при вас, не мога да ви помогна с нищо, освен със слама. А сламата, както знаете, пламва и угасва. Тезека, с който преди отоплявахме училището, докарвахме от планините отначало на магарета, а после го натоварвахме на каруци. Миналата година нямаше кой и кога да се занимава с това. Всички са на фронта. Аз държа под ключ два тона въглища, които купих в Джамбул от спекуланти. Те са за ковачницата. Купих и желязо за ковачницата, също от спекуланти. Някой ден ще си разчистим сметките с тях. А засега положението е много тежко. И на фронта е тежко. Миналата година не успяхме да засеем двеста хектара зимница. Никой не е виновен. Война е. Може и така да е. Но ако навсякъде, във всички колхози и совхози, не досеят, не досъберат, не доправят като нас, тогава може да стане така, че да не надвием и врага. Да, за да надвием такава сила, трябва да имаме и хляб, и снаряди. Затова дойдох при вас, деца, ще трябва някои от вас да напуснат временно училището. Няма време, трябва да се подготви впрегатният добитък за пролетната оран, а добитъкът ни — да те е страх да го погледнеш, едва се държи на краката си. Трябва да подготвим такъмите, а те са разпокъсани, трябва да поправяме плуговете и сеялките, а инвентарът ни е под снега… Защо ви разказвам всичко това? Защото недосятата със зимница площ трябва да засеем с пролетни посеви. На всяка цена, безусловно, както на фронта! А това значи да изорем и да засеем със собствени сили надпланово, допълнително още двеста хектара пролетници. Две-ста! Разбирате ли? А откъде да вземем сили, на кого да се облегнем? И ето решихме, освен всичко онова, с което разполагаме и което правим вече за пролетната кампания, да подготвим допълнително още една бригада от орачи за плугове с два палешника. Мислихме, разсъждавахме. Не можем да изпратим жените. Далече е, в Аксай. Нямаме хора. Решихме да се обърнем за помощ към вас, учениците…
Така говореше председателят Тъналиев, суров и затворен човек, който ходеше постоянно със сивия си армейски шинел и който, разбира се, мръзнеше; със сива ушанка, със загрижено заострено лице, пък беше още млад и вече изкривен, с извадени ребра, с неразделната си полева чанта отстрани…
Така говореше председателят Тъналиев, застанал до черната дъска с географската карта, край същата оная карта, върху която хората се бяха изхитрили да поместят всички земи и морета, включително и такива приказни топли страни като Цейлон, Ява, Суматра, Австралия, където можеш да си живуркаш чудесно и да уцелваш тавана с плюнка…
Така говореше председателят Тъналиев в училището, отоплявано със слама, която правеше повече боклук на пода, отколкото да дава топлина. И когато казваше, че в далечния Аксай трябва да се изорат допълнително още стотици хектари с пролетница за фронта, от устата му излизаше пара както навън…
Така говореше председателят Тъналиев…
А навън все така виеше бурята, беснееше, духаше през пролуките. Султанмурат виждаше през прозореца как заскреженият от бурята председателски кон до стълба пристъпва от крак на крак, как се опитва да скрие главата си от вятъра. А вятърът рошеше гривата му, отхвърляше встрани настръхналата му опашка. Студено му беше на коня…
Да, тук съвсем не беше Цейлон…
— Не от хубаво решихме да ви откъснем от учението — обясняваше Тъналиев. — Принудени сме. Трябва да разберете. След войната, а може и преди това, ако съм жив, сам ще доведа тези момчета в училището и ще помоля да продължат учението си. А засега ето как стоят нещата…
След това говори завучът. После пак Тъналиев. Когато в класа настъпи оживление — момчетата взеха да вдигат ръка: аз, аз искам да отида да работя, — Тъналиев веднага обясни:
— Ако някой помисли, че ми трябват всякакви ученици, лъже се. Който учи лошо, той и работи лошо. И, второ, добрият ученик после по-лесно ще навакса изпуснатото. Ето например ти, Султанмурат, май че си най-големият в класа…
Учениците зашумяха:
— Анатай е най-големият в класа ни. Скоро ще стане на шестнайсет години.
— Не говоря за възрастта. За ръста говоря. Пък и това не е най-важното. Ти например, Султанмурат — отново се обърна към него председателят, — нали миналата година изора градините?
— Да — отвърна Султанмурат и се изправи, — орах на Аралската улица.
— С двупалешник, с четири коня ли?
— Да, с двупалешник, с четири коня, но само помагах. Плугът беше на Сартбай, а него го взеха в армията. Градините закъсняваха. Аксакал Чекиш ме помоли да му помогна.
— Знам. Затова започнах от тебе — каза председателят.
Всички се обърнаха към Султанмурат. Той улови върху себе си погледа на Мързагюл. Тя го погледна някак особено, не така, както другите, и изведнъж се изчерви, сякаш ставаше дума за нея. И той се почувствува неловко, дори сърцето му се разтуптя.
— Аз също съм орал градини! — извика от мястото си Анатай.
— И аз — добави Еркинбек.
След това се чуха още гласове.
Но Тъналиев помоли за тишина.
— Хайде, поред, момчета. Работата е сериозна. Да започнем от учението. Как си с учението? — отново се обърна той към Султанмурат.
— Не съм особено — каза Султанмурат.
— Какво не си особено?
— Не съм особено зле.
— Но не и особено добре — допълни Инкамал-апай, която през цялото време мълчеше. — Винаги му казвам: ти би могъл да учиш много по-добре, сто пъти по-добре. Той е много способен, но бедата е там, че в главата му се върти съвсем друго.
— Да-а — замислено проточи председателят. — Пък аз разчитах… Е, добре. Баща ти е на фронта. Значи, ще отглеждаш жито за него. А ти как си, Анатай?
— Ами същият — отвърна той, като се изправяше намръщено от мястото си.
— Излиза, че сте от един дол дренки — подсмихна се Тъналиев и като помълча, добави: — Когато се върнете отново в училището, ще разберете цената на учението. Знам, по себе си го знам. Случи се нещо и веднага — е, много важно, ще отида да работя. Ами че да не би човек да живее само за работата? Как мислиш, Анатай?
Анатай се опита да обяснява, но после си призна:
— Не знам.
— Аз също не знам всичко — каза Тъналиев, — но ако не беше войната, бих отишъл да уча, още бих поучил.
В стаята се разнесе смях от сърце. Смешно беше — съвсем възрастен човек, председател на колхоз, пък иска да учи. На тях им беше омръзнало, толкова им беше омръзнало вече училището!
Тогава, използувайки момента, някой от класа прекъсна председателя:
— Башкарма-агай, вярно ли е, че сте скачали от самолет?
Тъналиев кимна. Момчето не спираше:
— Ех, че славно! Ами не е ли страшно? Веднъж скачах от покрива на сайванта за тютюн върху купа сено, едва не пукнах от страх.
— Да, скачах. Само че, разбира се, с парашут — обясни Тъналиев. — Той представлява един купол над главата, разтваря се като юрта.
— Знаем, знаем — избоботи в един глас класът.
— Та ето, ние бяхме десант. Нашата работа беше да скачаме с парашут.
— Ами какво значи десант? — отново се дочу нечий глас.
— Десант ли? Това е подвижен боен отряд, който бива пускан или изпращан някъде за изпълнение на специална, важна задача. Разбрано ли е, ясно ли е?
В класа настъпи мълчание.
— В десанта може да има няколко души и хиляди хора — обясни Тъналиев. — Важното е, че се прави в тила на врага и действува самостоятелно. Ако не ви е ясно всичко, някой път ще ви разкажа. А сега да се заловим на работа. Анатай, седни, какво стоиш? Твоят баща също воюва на фронта.
— И моят!
— И моят също!
— И моят!
— И моят!
Тъналиев вдигна ръка:
— Знам всичко, момчета. Не мислете, че от сутрин до вечер съм зает само с колхоза. Знам всички, които са в армията, кой е в болницата. Познавам всички ви. Затова съм дошъл при вас. И ти, Анатай, ще вървиш да отглеждаш жито за баща си, и ти ще трябва да изоставиш училището за година, а може и за повече.
— Аз също! И аз! И аз! — взеха да скачат и другите. В такива случаи всеки си представя, че е герой. Пък сега има и такъв удобен случай — да не ходиш на училище. Да работиш с коне. Какво по-хубаво?
— Не, почакайте! — успокои ги председателят. — Така не може. Само ония, които вече са работили с плуг. Например ти, Еркинбек. Нали и ти ора градините? Баща ти загина край Москва, знам. Много бащи и братя загинаха. Тебе, Еркинбек, също те моля. Помогни ни. Ще трябва да поореш земята, вместо да учиш в училището. Какво да се прави. А на майка ти аз лично ще обясня…
След това председателят Тъналиев извика още две момчета — Ергеш и Кубаткул. И каза на другата сутрин всички да бъдат в обора за утринния наряд на бригадирите.
В къщи, късно вечерта, когато се готвеха да си лягат, Султанмурат разказа на майка си как в училището идвал председателят на колхоза. Майка му го изслуша мълчаливо, потърквайки уморено челото си — цял ден е била в колхоза, на фермата, вечерта с децата в къщи, а Хаджимурат, глупчото, ни в клин, ни в ръкав изликува:
— Ама че кеф! Да не ходиш на училище! Да ореш с коне! И аз искам!
Майката попита строго:
— Научи ли уроците си?
— Да, научих ги — отвърна Хаджимурат.
— Върви да лягаш и повече нито дума! Разбра ли?
А на по-големия не каза нищо.
Едва по-късно, когато сложи момиченцата да спят и се готвеше да духне лампата, тя клюмна тъжно до нея, сигурно реши, че Султанмурат вече спи, заплака, отпуснала глава върху ръцете си. Тихо и дълго плака, потрепвайки със слабите си рамене. Тежко му стана на Султанмурат, искаше му се да отиде да я успокои, да погали майка си, да й каже нещо хубаво. Но не посмя да я тревожи, нека да поостане сама със себе си. Сега тя мисли и за баща им (как ли е там на фронта), и за децата (те са четири), и за къщата, и за разни други неща.
Жената си е жена. Жените често си поплакват. И учителката Инкамал-апай също много се разстрои, дори се обърка, когато председателят Тъналиев напусна класа. Звънецът за междучасието вече беше бил, а тя седеше до масата и не излизаше. И класът седеше, никой не скочи, чакаха учителката да стане от мястото си и да тръгне към вратата. Тъкмо на вратата заплака Инкамал-апай. Мъчеше се да се сдържи, но не можа. Отиде си обляна в сълзи. Мързагюл отнесе в учителската стая забравената карта и също се върна с мокри очи. Да-а, разбира се, жените са си жени. Те жалят всички и затова плачат. Пък какво толкова има, чудо голямо, година-две, а свърши ли войната, отново ще могат да тръгнат на училище…
С тези мисли заспа Султанмурат, докато се ослушваше как бурята вие и развява снега отвън. На следващия ден сутринта бурята продължаваше да вилнее. Виелицата кръжеше над замръзналото снежно поле. Небето беше натежало от облаци. Султанмурат замръзна, докато стигна до яхъра.
Работата, замислена от председателя Тъналиев, се оказа много по-трудна, отколкото мислеше Султанмурат вчера. Най-напред заедно с председателя и бригадира, мършавото червенобрадо старче Чекиш, който раздаде на всички по четири оглавника, отидоха в обора до старата конюшня. Там по заснежения двор унило бродеха товарните коне, пощипвайки в полупразните ясли остатъците от сено. Знае се, през лятото конете са загладени, през зимата отслабват, но тези бяха кожа и кости. Бяха работили, работили с тях, а настъпи зимата и ги захвърлиха в общия обор. Няма кой да ги храни, да ги наглежда. Фуражът едва стигаше, пазеха го за пролетната оран.
Момчетата спряха съвсем объркани.
— Какво сте се вторачили! — замърмори старият Чекиш. — Да не би да сте очаквали, че едва удържаме заради вас Манасовите тулпари[43]? Избирайте поред и няма да сгрешите. След двайсет дни всеки от тези коне ще заприпка като младо биче. Не се съмнявайте! Конете са издръжливи — трябва им само храна и грижа. Останалото сами си знаят!
— Вземайте, момчета, ще осигурим всичко необходимо — каза председателят. — Започвайте. Всекиму четворка. Които си харесате.
Тогава се случи нещо неочаквано. Сред тези дръгливи, изоставени кранти в общия обор се мотаеха бащините му коне — Чабдар и Чонтору. Отначало Султанмурат съзря Чабдар, по пъстрия цвят го позна, после и Чонтору. Главести, разрошени, с изтънели крака, да ги духнеш, и ще паднат. Султанмурат се зарадва и се уплаши. Веднага си спомни как ходиха с баща си в града. Какви бяха те, тези коне, в ръцете на баща му! И сега. Колко уверено и сигурно препускаха впрегнатите тогава огладени и силни Чабдар и Чонтору. И сега.
— Ето ги, погледнете, ето ги конете на баща ми! — извика Султанмурат, като се обърна към председателя и бригадира. — Ето тези, Чабдар и Чонтору! Ето ги!
— Правилно! Вярно е! Те бяха на Бекбай! — потвърди старецът Чекиш.
— Вземи ги ти, щом е такава работата! Вземи си бащините — разпореди се председателят.
Заедно с бащините коне Султанмурат избра още два — Белохвастой и Карий. Станаха четворка, тъкмо за двупалешен плуг. Момчетата също си избраха коне. Така започна онова, заради което ги взеха от училище през зимата на 1943 година…
Работата се оказа много, много повече, отколкото можеше да се предположи. Трябваше да бързат за яхъра, всеки ден тичаха в ковачницата да помагат на стария Барпа и на куция му помощник да поправят плуговете, с които щяха да излязат на полето. Онова, което преди беше изхвърляно за претопяване, сега се изправяше, разглобяваше и очистваше от ръждата и калта. Дори старите, затъпели палешници, които вече си бяха изпели песента, и те влязоха в работа. Ковачите се мъчеха над тях, точеха ги, закаляваха ги в огън и вода. Не всеки палешник успяваха да поправят, но успееха ли, Барпа тържествуваше. В такива случаи той караше помощника си да се качи на покрива на ковачницата и да извика момчетата от яхъра.
— Хей, орачи! — викаше ги куцият помощннк-ковач от покрива. — Тичайте насам, майсторът ви вика при себе си!
Момчетата дотичваха. Тогава старият Барпа сваляше от полицата още горещия, тежък, оксидиран тъмносив, отново изкован палешник.
— На, дръж — предлагаше той на оня, чийто ред беше да получи резервен палешник. — Вземи, вземи, подръж го в ръцете си. Полюбувай му се. Иди да го премериш на плуга. Виж как ще прилегне към ухото му. А! Красота! Събрали са се като булка и младоженец. А на нивата ще блести по-ясно и от ташкентско огледало. В такъв палешник ще оглеждате и муцуните си! Дали да го подаря на някоя девойка вместо огледало, а? Ама че вечен подарък ще й направя! А сега го сложи ей там, на твоята полица. После ще го откараш на полето. Така. Следващия път ще бъде за друг. За всички ще има. Няма да оставя никого без палешник. Ще приготвя за всеки по два чифта. Само нови зъби за себе си не мога да изкова, а всичко останало ще направя. Ще имате палешници. Вие, момчета, още много пъти ще си спомните за нас на полето. Ами какво е най-главното в плуга — палешникът! Всичко останало е направено заради палешника. Силен палешник — силна бразда. Палешникът тъп — орачът без плуг. Ето как са го казали…
Добър беше той, старият Барпа. Цял живот беше в ковачницата. Обичаше да се похвали, но познаваше работата си.
Налагаше се често да се отбиват и в сарачницата. Караше ги бригадирът Чекиш. Помогнете, казва, да оправим такъмите. Без такъмите, казва, няма да тръгнете никъде: Плугове ще има, коне ще има, но без такъми всичко е напразно. И това е вярно. Затова всеки се грижеше, помагаше на сарачите колкото може да нагодят навреме такъмите за собствените му коне.
Но главната, най-основната работа се състоеше в грижата за впрегатния добитък, за конете. Целия ден, от сутрин до вечер, дори и късно вечерта, работеха в конюшнята. В къщи се връщаха едва в полунощ, след като дадат последната дажба сено за нощта. Трябваше да се бърза, да се бърза!
Не им оставаше никакво време. Вече беше краят на януари. Значи, за отглеждането на конете оставаха трийсет, най-много трийсет и пет дни. Дали ще успеят товарните коне да възстановят и обновят силите си до началото на оранта — това зависеше сега само от самите орачи. Конят спи, такова създание е той, а в яслата пред него винаги трябва да има фураж — и денем, и нощем…
Според сметките на Тъналиев в края на февруари, веднага щом земята се освободи от снега, плуговете трябваше да излязат в местността Аксай. Някога, в далечни времена, хората бяха разоравали и засявали Аксай. Но след това, кой знае защо, аксайските ниви бяха изоставени. Може би защото Аксай беше далечно и безлюдно място. Пък и нивите там не може да се напояват, земята е повече хълмиста. Бригадирът Чекиш разказваше, чувал го беше от баща си, че от Аксай орачът или ще стигне до просия, или ще вика хората да му помагат да пренесе житото. Преди всичко навреме да се засее и, второ, реколтата в Аксай зависи от дъждовете. Така казваше старецът Чекиш.
„Земеделецът винаги рискува, но винаги се надява“ — така казваше Тъналиев. На това и разчиташе той, за това подготвяше силите на орачите — с надеждата, че за щастие ще има дъжд, ще се роди и жито в Аксай…
Дните минаваха. Към края на седмицата конете забележително се оживиха, малко се поохраниха, почнаха да се пооправят. През деня слънцето вече поприпичаше. Зимата като че ли се позамисли и взе да се готви да си върви. Затова през деня извеждаха конете на слънце, на откритите акури[44]. На слънце конете по-добре се хранят и по-бързо заглаждат косъма. И петте четворки, двайсетте глави на аксакайския десант, стояха в една редица пред дългия акур покрай оградата. Още преди утринната обиколка на председателя момчетата бяха вече готови, всеки до своята четворка. Тъналиев ги нарече аксайски десант. От него и започнаха — бригадирите, коларите, конярите, всички ги наричаха само десантници, десант, аксайски коне, аксайско сено, аксайски плугове. Сега, когато минаваха покрай яхъра, хората надникваха да разберат какво е положението на десанта. Целият аил вече говореше за аксайския десант. И всички знаеха, че за командир на десанта Тъналиев е назначил сина на Бекбай — Султанмурат. Това назначаване не мина, разбира се, без кавга от страна на Анатай. Той веднага започна да спори:
— Защо трябва Султанмурат да става командир? Може ние пък да не го искаме!
Тези думи жегнаха Султанмурат. Не се стърпя:
— Ами аз въобще не желая да бъда командир! Ако искаш, стани ти!
Момчетата, Еркинбек и Кубаткул също се намесиха.
— Анатай, ти завиждаш!
— Какво толкова има да съжаляваш? Щом са казали, значи, Султанмурат е командир!
А Ергеш се застъпи за Анатай:
— Че защо Анатай да не подхожда? Той е силен! Само на ръст е малко по-нисък от Султанмурат. В училище сами си избирахме секретар на класа, нека и командира да си го избираме… А сега за всичко — Султанмурат, Султанмурат!
Тъналиев ги слушаше мълчаливо, после се подсмихна, поклати глава и изведнъж стана сериозен, суров.
— Я стига сте вдигали шум! — заповяда той. — Елате тук. Наредете се. Ей така, в една редица. Щом ще правите десант, бъдете десантници. А сега ме изслушайте. Запомнете, командирът не се избира. Командирът се назначава от висшестоящия началник.
— Ами кой назначава началника? — прекъсна го Ергеш.
— Още по-висшестоящ началник!
Настъпи мълчание.
— Слушайте, момчета — продължаваше председателят. — Войната продължава и ние сме принудени да живеем като на война. Имайте пред вид, аз отговарям за вас с главата си. Бащите на двама от вас загинаха, бащите на тримата са на фронта. Отговарям за вас пред живите и мъртвите. Но поемам тази отговорност, защото ви вярвам. На вас ви предстои да тръгнете с плуговете към далечния Аксай. Много дни и нощи ще бъдете сами в степта, както парашутен десант със специално поръчение. Как ще живеете и работите там, ако за всичко започнете да спорите и да крещите?
Така говореше председателят Тъналиев пред строените в яхъра момчета. Бившият парашутист стоеше пред тях все в същия сив военен шинел, все със същата сива войнишка ушанка, със загрижено изострено лице — а самият той беше още млад, изкривен, бяха му извадени ребра, — с неразделната си полева чанта отстрани.
Така говореше председателят Тъналиев пред строения аксайски десант, за командир на който назначи Султанмурат, сина на Бекбай.
— Ти отговаряш за всичко — каза той. — За хората, за животните, за плуговете, за такъмите. Ти ще отговаряш за оранта в Аксай. Да отговаряш, значи да изпълниш поръчението. Ако не се справиш, ще назнача друг командир. А засега не приемам никакви и ничии възражения.
Така говореше председателят Тъналиев през оня ден в яхъра пред малката редица на аксайските десантчици.
Орачите го гледаха предано и възхитено, готови да изпълнят всяка заповед. Той стоеше пред тях почти като самия Манас, със сива грива, страшен, с ризница, а те пред него — като негови верни храбреци. С щитове в ръка и мечове на коланите. Кои ли са били ония славни витязи, на които Манас възлагал своите надежди и дела?
Пръв беше славният витяз Султанмурат. Макар и да не беше най-големият, вече караше петнайсета година. Но заради ума и храбростта си за командир беше назначен той, Султанмурат, синът на Бекбай. А баща му, най-добрият от всички бащи, в това време се намираше в далечен поход, на голямата война. Своя боен кон Чабдар той бе оставил на него, на Султанмурат. Султанмурат си имаше и малко братче — Хаджимурат. Много обичаше братчето си, макар че понякога то му досаждаше. Освен това Султанмурат тайно обичаше красавицата Мързагюл-бийкеч. Усмивката на Мързагюл-бийкеч е най-прекрасната от всички. А беше стройна като туркестанска топола, лицето й беше бяло като сняг, очите й — като огньове в планината сред тъмна нощ…
Вторият витяз беше славният Анатай-храбрец. Най-големият в отряда, почти шестнайсетгодишен. Той не отстъпваше никому в нищо, може би само в ръста мъничко. Затова пък беше надарен с най-голяма сила. Конят му, както подобава на храбрец, се наричаше Октору — дореста стрела. Бащата на Анатай също беше на голямата война, в далечен поход. И Анатай обичаше пак тайно същата лунолика красавица Мързагюл-бийкеч. Страшно жадуваше за целувка от красавицата…
Третият витяз беше милият юноша Еркинбек-храбрец. Най-възрастният от семейството. Добър и верен приятел. Понякога печално въздишаше и тайно си поплакваше. Баща му беше загинал геройски в същия далечен поход, защищавайки Москва. Бойният кон на Еркинбек, както подобаваше на истински храбрец, се наричаше Акбайпак-кулюк, което означаваше кон с бели чорапи.
Четвъртият беше Ергеш-храбрец. Също другар и приятел. На петнайсет години. Обичаше да изказва своето мнение, влизаше в спорове. Но в работата беше сигурен човек. Баща му също беше на голямата война, в далечен поход. Конят на Ергеш, както подобава на храбрец, се наричаше Алтънтуяк — златно копито!
Сред тези храбреци имаше още един, пети — Кубаткул-храбрец! Също на петнайсет години, също най-възрастният в семейството. Бащата на Кубаткул беше загинал геройски в голямата война, в далечния поход в белоруските гори. Кубаткул беше неуморим работник. И като всеки храбрец много обичаше бойния си кон Жибекжал — бегач със свилена грива!
Ето какви храбреци стояха пред Тъналиев. А зад тях, зад крехките им плещи, зад главите им с тъпички вратлета, покрай дългия акур стояха на коневръзите техните четворки за оран — пет четворки, двайсет товарни кранти, които щяха да впрегнат в двупалешните плугове и да тръгнат за далечния Аксай…
В Аксай, да разорават полето на Аксай още щом снегът се стопи! В Аксай, да тръгнат с плуговете по Аксай още щом земята започне да вдига пара!
А всичко наоколо още беше покрито със сняг, дебел сняг. Обаче дните си течаха. И всичко вървеше натам…
И наближаваха ония дни…
Най-различно наричаха конете за оран в Аксай — кой десантни, кой аксайски, но факт беше, че след около две седмици те вече се отличаваха от другите коне в конюшнята. Сити, напоени, изчистени, аксайците стояха в редица покрай десантния акур, радвайки окото с укрепващата сила на мускулите си, с веселия си поглед и наострените си уши. В тях се беше пробудил конският нрав и всеки почна да се проявява какъвто си беше. Появиха се забравените привички и характери. Конете вече се привързваха към новите си стопани. Тихо, сякаш шепнеха, те ласкаво цвилеха, като обръщаха глави към познатите гласове и стъпки, протягаха копринените си доверчиви устни. И момчетата свикваха, вече се пъхаха едва ли не под коремите на конете и им подвикваха като стопани: „Я вдигни крак, отстъпи! Стой, стой, глупава главо, не бързай! Гледай го, хитреца, как се гали! На ти един юмрук, да не си ми само ти!“
В първите дни се случваше конете да се мъкнат на водопой като полуслепи, а после взеха да играят, особено когато се връщаха от реката. Караха ги всичките заедно, всеки яхнал своя боен кон. Султанмурат — яхнал Чабдар, Антай на Октору, Еркинбек на Акбайпак, Ергеш на Алтънтуяк и Кубаткул на Жибекжал. Обкръжават табунчето от всички страни и го подгонят към реката.
През зимата е важно водопоят да бъде удобен, пътят до вадата да не е хлъзгав. Особено пък когато много коне искат да се напият наведнъж. Затова ледът край брега трябва предварително да се изсече, опасните места да се покрият със слама. В силните студове трябва да се изсичат дупки в леда. Султанмурат и тук организира строго дежурство: кой кога да се занимава с подготовката на водопоя.
Конете пиеха чистата студена речна вода, без да бързат, без да се блъскат, под надзора на орачите. Водата стигаше дотук изпод леда по каменистата плитчина и отново изтичаше по камъните под леда. Там бълбукаше, звънтеше, удряше се в замръзналата земя…
Конете като че ли се ослушваха, преставаха да пият, постопляха се под късите слънчеви лъчи и отново започваха да всмукват водата в себе си. Напият ли се, бавно излизаха на пътя за конюшнята, започваха да играят, като пръхтяха, разширявайки ноздри, препускаха с развети опашки нагоре-надолу, ритаха се и се изправяха на задните си крака. Момчетата препускаха наоколо, демонстрираха умението си, вдигаха врява.
Мина още малко време и хората започнаха да се отбиват, за да се полюбуват на десантните коне. Сякаш не бяха същите кранти, а съвсем други коне. Старците не пропускаха случай да поразсъждават за това, че няма на света по-отзивчиво същество от коня, когато се намира в добри, работливи ръце. Ти му направиш ей тоничко добрина, колкото върха на малкото си пръстче, а той ти се отплаща стократно. Разказваха най-различни истории: какви коне имало в старите времена!
Само председателят Тъналиев беше сдържан в похвалите си. С взискателен, остър поглед оглеждаше той конете и преди всичко самите десантчици. Проверяваше кое как върви, как са плуговете, готови ли са такъмите, защо не е закърпено коляното на нечий панталон — ако майката няма време, не може ли сам да вземе в ръка иглата? Ами чуловете, кога най-после ще бъдат готови чуловете? Конюшнята не може да се пренесе в Аксай, в степта ще бъде студено през нощта. Караше ги да бързат, напомняше, че остава все по-малко време, че на Аксай ще бъде късно да се направи онова, което трябва да се извърши сега. Случваше се да стигнат до викове и караници, мъмреше бригадира Чекиш, когато не успяваха да докарат навреме люцерната, специално запазена за орните коне и преди всичко за аксайските.
Ако имаше други, които не изпадаха в особен възторг, това бяха майките. Ту една идваше, ту друга, мърмореха, че през живота си не са чували такова нещо, какъв е тоя десант, дето са го измислили, какво е това наказание, не стига, че мъжете им са на война, та сега и синовете им са като войници, нито да ти помогнат в домакинството, нито да поговориш с тях като със свой човек, от сутрин до вечер се губят из конюшнята… И много други справедливи неща, ако човек поразмисли.
Султанмурат си патеше най-много, нали затова беше командир. Трябваше да отговаря за всички. А най-трудно е да отговаря пред майките. Неговата майка съвсем вдигна ръце от него, умори се: „Само баща ти да се върне жив от войната, нека той да разсъди. Аз не мога повече. Ще се опомниш, сине, когато протегна крака, ама ще бъде късно…“ Жал му беше за майка му, много му беше жал, но какво можеше да направи Султанмурат, пък и всеки друг на мястото му. Всеки десантчик имаше по четири коня и много друга работа. Храни, пои, чисти, готви фураж и отново храни, пои, чисти, изнасяй тора и всичко отначало… А колко трудно е да промиваш и да лекуваш стари лишеи, раните по гърбовете и гривите на конете. Районният ветеринарен фелдшер остави различни разтвори и мехлеми, трябваше сами да лекуват. Всеки ден. Иначе няма да излекуваш. За охранване — ще ги охраниш, но не можеш да наденеш хамут на раната. Така е. Нямаше нито един здрав кон, всичките — с лишеи по гърбовете, с рани по краката. Конят не разбира, че го лекуват, опитай се да го удържиш.
Когато конете позагладиха косъма, доста стояха на едно място, наложи се да ги поразтъпчат, всеки ден всеки един кон да препуска тръс около час и половина, че иначе, както казваше бригадирът Чекиш, „в плуга от коня ще потече вода и всичко ще отиде на вятъра“. Тогава се случи голяма неприятност…
Веднъж излязоха да поразтъпчат конете заедно, петимата на своите най-добри, „бойни“ коне. Султанмурат на Чабдар, Анатай на Октору, Еркинбек на Акбайпак, Ергеш на Алтънтуяк, Кубаткул на Жибекжал. Отначало караха тръс, както се полагаше. Около обора, после тръгнаха по улицата, излязоха в покрайнините, покараха в тръс по заснеженото поле. Денят беше слънчев, искреше, въздухът вече проблясваше с пролетна светлина. Планините горе бяха бели, толкова бели, спокойни и ясни, че муха да се появи на белия склон, и нея щяха да чуят и да забележат. Зимата беше утихнала, слънцето беше взело да припича.
Конете тичаха с удоволствие, те също нямаха търпение да се поразтъпчат, да полудуват. Отпускаха поводите, все повече и повече. Едва се сдържаха да не се понесат в галоп. Най-отпред беше Султанмурат. А Анатай подканяше отзад:
— Давай по-бързо, защо караш толкова бавно!
Като командир, Султанмурат не разрешаваше да развиват голяма скорост. Разтъпкването не е надбягване. Това е работа, тренировка на конете, та после да си впрегнат, да им бъде по-леко да теглят. Така се движеха те, целият десант. Направиха завой в полето и вече тръгваха назад, когато дочуха гласове от хълма. Децата се връщаха от училище. Видяха десантчиците и се разкрещяха, размахаха ръце. Десантчиците в отговор също се развикаха, размахаха ръце. Техният седми клас и други класове се връщаха от училище. Вървяха на шумна тълпа. Сред тая тълпа Султанмурат различи нея, Мързагюл, веднага я позна. Сам не знаеше как я разпозна, но беше тя. Позна я по мярналото се лице с дебела забрадка, по фигурата, по походката, по гласа. И тя май че го позна. И тя тичаше заедно с всички надолу по хълма, викаше нещо и размахваше чантата си. Дори сякаш извика: „Султанмура-а-а-т!“ И това как тичаше с разперени ръце, как беше устремена към него, се вряза в паметта му като мълния и той изведнъж разбра, че през всичките тия дни беше мислил и тъгувал за нея. Сякаш някаква вълна от радост го подхвана и понесе, понесе го, завъртя го…
Стана някак така, че всички препуснаха в галоп към хълма, по който се спускаха съучениците им. Понесоха се бързо, преминаха полето и тръгнаха към склона. Можеха да минат покрай хълма, да се покипри цялата кавалкада пред възхитените погледи и да продължат към конюшнята. Султанмурат така и смяташе. И тогава Анатай се измъкна напред. Неговият Октору беше буен кон.
— Чакай, къде, не препускай! — предупреди го Султанмурат, но Анатай дори не се обърна.
Странна мисъл жегна Султанмурат: „Той иска тя да го види!“ Ядоса се, не се стърпя, целият пламна и пришпори Чабдар, завика, заподсвирква, прилепи се до гривата, започна да настига Анатай. А Анатай пришпори още повече. Те взеха да се надбягват, кой кого ще изпревари, кой пръв ще стигне при нея, кой ще покаже своето безстрашие и превъзходство. Ех, колко славно препускаха! И все пак Чабдар беше по-силен, ненапразно баща му казваше, че в него се крие голям бегач. Султанмурат ликуваше, когато настигаше Анатай като вихър. А с крайчеца на окото си видя как тълпата от съученици спря да тича, за да следи разгарялото се състезание, той виждаше, сред тях нея виждаше, тъкмо нея и всъщност гледаше най-много нея. Заради нея започна този двубой. И побеждаваше! Надминавайки Анатай, пое малко по-нагоре по склона, за да бъде по-близо до нея, и добре направи, беше голям късмет, че пусна Чабдар малко по-нагоре по склона, иначе кой знае как би завършило всичко това. Защото в следващия миг, когато се изравни с Анатай и го отмина с половин кон, нещо се случи с Анатай. Всички извикаха в един глас. Султанмурат дръпна поводите и се обърна — Анатай го нямаше зад него. Като укроти с мъка засилилия се кон, той направи завой и тогава видя, че Анатаевият Октор беше паднал, беше се търколил по склона, изравяйки в снега широка и разкъсана следа, а самият Анатай беше отлетял встрани. Децата тичаха към Анатай, който се надигаше бавно, с мъка от снега.
Султанмурат се изплаши. А когато се доближи, видя кръв по ръцете на Анатай и се изплаши още повече. За секунда срещна погледа на Мързагюл. Тя беше бледа и смутена и все пак най-красивата. Анатай се опомни и изтича към коня, който се мяташе долу в преспата. Беше се омотал в поводите. В това време и другите десантчици бяха успели да ги настигнат. Всички заедно помогнаха на коня да се изправи на крака. Едва тогава Султанмурат дочу гласовете и разбра, че май всичко е минало благополучно.
Ето колко конфузен излезе опитът на храбреците да се поперчат пред очите на Мързагюл-бийкеч. Срам ги беше да я погледнат в очите. Побързаха да се отдалечат мълчаливо, време беше да се връщат в конюшнята. Едва когато приближиха аила, Ергеш забеляза, че Октор под Анатай куца.
— Стой! — викна той. — Ти да не би да не виждаш, че конят ти куца?
— Куца ли? — попита смутено Анатай.
— Ами да! И то как!
— Я карай отпред — нареди Султанмурат. — Тръгвай, а ние ще видим.
Наистина Октор куцаше силно с предния десен крак. Опипаха го и откриха. Долната става беше започнала да се подува. Лошо ставаше. Не знаеха какво да правят. Готвиха, готвиха коня за оран и ето докъде я докараха. Биваше ли да се надбягват по заснежения склон, нали конят може да се подхлъзне на всяка крачка и да се търколи надолу. Така и стана. Добре, че самите те не се пребиха.
— Ти си виновен! — каза изведнъж Анатай, почервенял и озлобен. — Ти започна да се надбягваш!
— Ами аз не ти ли виках: „Стой, къде препускаш?“
— Тогава не биваше да ме изпреварваш!
— А защо трябваше да препуснеш?
Закрещяха, заспориха. Едва не стигнаха до бой. Но се опомниха. Върнаха се от разходката в конюшнята с куц кои. Върнаха се намръщени, притихнали. Отведоха конете по местата им без излишен шум. Окуцелият Октор също привързаха за акура, а какво да правят по-нататък — и сами не знаеха. Объркаха се, спотаиха се. Разбираха, че ще трябва да отговарят. Момчетата казваха на Анатай: иди, доложи на конярите кое как се е случило, та, значи, Октор окуця, какво да правим? Пък той не ще и не ще.
— Защо трябва аз да ходя? Не съм виновен. Имаме си командир. Нека той докладва.
И отново взеха да спорят, отново едва не се стигна до бой. Султанмурат се възмущаваше най-много от това, че Анатай въобще не се считаше за виновен.
— Бъзльо си ти! — викаше Султанмурат. — Само на думи си герой! А случи ли се нещо — веднага се измъкваш! Мислиш, че се боя? Щом се е случило, лично ще отида и ще разкажа.
— Хайде, върви! Нали затова си командир — не мирясваше Анатай.
Наложи се Султанмурат да набере смелост и да разкаже на коняря всичко, както си е било. Конярят се изплаши, дотича, прегледа окуцелия кон. Вдигна се голям шум. Шега работа ли е да изгубиш впрегатна сила пред самата оран. Тогава връхлетя и бригадирът Чекиш. Беше разбрал от някого, някой беше успял да му разкаже. Конярят тъкмо преглеждаше крака на Октор, мъчеше се да определи от какво е подут — навехнат ли е, или е спукана костта. Тогава се дочу тропот. Всички изведнъж се обърнаха. Беше бригадирът Чекиш на кон. Той слезе мълчаливо. Тръгна към тях страшен и рошав.
— Какво се е случило тук?
— Ами ето, разсъждаваме, аксакал, навехнато ли е, или счупено.
— Какво има да се мисли! — избухна Чекиш, почервенял от гняв. — Аз бих изпратил всичките пред трибунал! Ще стрелям на място!
Чекиш се спусна към орачите, като размахваше камшика си. Момчетата се пръснаха тичешком. Чекиш ги подгони. Не успя да догони никого старецът, само посиня още повече от задуха си и като се разпалваше все повече и повече, викаше и заплашваше с камшика:
— На кого сме доверили конете си за оран! Ами че те са вредители! Фашисти! Трябва до един да се разстрелят! Колко труд, колко фураж отиде напразно! И с какво ще орем сега?
Като викаше и се караше с цяло гърло, той се сблъска със Султанмурат. Когато момчетата се разбягаха, Султанмурат остана на мястото си. Бледен, изплашен, той стоеше и гледаше право в очите бригадира, но не посмя да избяга от отговорност.
— А, ти ли си! И още ме гледаш! — не се сдържа старият Чекиш, плесна командира на десантчиците с камшика по рамото. Но като замахна втори път, поразмисли, захърка, като тропаше заплашително с крака: — Бягай, кучи сине! Бягай, ти казвам! Бягай, че ще те пребия!
Султанмурат политна, но стоеше, като инстинктивно закриваше лицето си с ръце, без да откъсва от бригадира уплашените си очи. Чакаше камшикът да го опари по гърба с огнена диря. Събра всичките си сили, за да не избяга, да издържи, да устои…
— Добре! — каза изведнъж Чекиш, учуден от упорството на момчето. — Останалото ще получиш, когато баща ти се върне от войната. Аз и пред него ще ти платя още за тая работа.
Султанмурат мълчеше. А Чекиш все не можеше да се успокои. Сновеше назад-напред, размахваше ръце:
— Ти му казваш — бягай, а той стои! Помисли си, къде мога да те настигна аз? Къде мога да тичам подир вас? Да беше побягнал от уважение, и на мен щеше да ми олекне. Пък да те бия — дрешките ти са тънички и тялото ти е слабовато, не си за камшик. Да имаше поне какво да бия! Прости на стареца. Като се върне баща ти, ще ме набиете мене, стария, съгласен съм! А сега, хайде, показвай какви сте ги свършили тук…
Такава история се случи през този ден. Пострада Султанмурат. Тъй му се падаше. Можеше ли бригадирът да се сдържи да не го перне с камшика? Колко труд, колко усилия отиваха по дяволите. За какво и на кого ще потрябва куц кон? Освен за месо. Но чия ръка ще се вдигне над работен кон? Единствената надежда беше — Чекиш и другите опитни хора казваха, — че травмата не е опасна. Наложи се да откарат Анатаевия Октор в двора на един старец. Той умееше да лекува конете. Откараха и детелина, овес и организираха ежедневно дежурство. Провървя им, след пет дни докараха Октор в конюшнята, поправяше се.
Въобще тази седмица беше тежка. В къщи майка му се разболя. Отначало не се чувствуваше добре, а после легна с висока температура. Султанмурат трябваше да остане в къщи, да се грижи за майка си, за по-малките. Тогава забеляза колко оскъдно и бедно живееха те. Когато баща му отиваше в армията, те имаха десетина овце, сега не беше останала нито една: двете заклаха за месо, а останалите продадоха, за да заплатят заема, за военния и други данъци. Добре, че имаха все още крава, вимето й се беше наляло, скоро трябваше да се отели, освен това някъде в задния двор обикаляше Хаджимуратовото магаре Черногривчо. Това беше цялото им живо стопанство. И тях нямаше с какво да хранят. На тавана в плевнята пазеха на снопчета сухи кочани царевица. Пресметна и се оказа, че едва ще стигнат за кравата през дните на отелването, ако зимата не се проточи, а ако се проточи — кой знае какво щеше да стане. Магарето трябваше само да си намира прехраната. Ядеше бурени и тръни около къщата. С топливото беше още по-зле, тезекът свършваше, оставаха вършини само за няколко дни. Ами после? Кучето Актош и то беше заприличало на скелет. Оклюма се Султанмурат. Засрами се пред себе си. Ден и нощ е зает в конюшнята с подготовката на аксакайския десант и не забеляза колко е запуснато домакинството им. Така ли беше при баща му? Той накосяваше сено, стигаше за цялата зима и пролетта. И топливо осигуряваше предсрочно. Не ще и дума, целият им живот се подреждаше другояче при баща му — сигурно, разумно, красиво. И не само в къщи, а навсякъде, може би по целия свят. Сега например дворът им изглеждаше съвсем друг. Нещо в него липсваше, както листата по дърветата през есента. Аилът си е на мястото, улиците и къщите са все същите и все пак не е така, както беше, когато баща му си е в къщи. Дори колелата на бричките, минаващи по улицата, отвъд двора, не трополяха така радостно, както трополяха по времето на баща му, когато той пътуваше по тези пътища и в същите тези брички…
Хората, които ходеха в Джамбул, казваха, че в града е толкова скъпо, има такъв глад и е тревожно, че им се иска по-скоро да се върнат у дома. Значи, и градът не е същият, какъвто беше, когато ходиха там с баща му.
Защо е така? Излиза, че щом го няма баща му, и всичко е станало по-лошо… Къде ли е сега и какво ли прави? Последното му писмо пристигна преди месец и половина. Много се бави, успокоява го майка му. Тя въздиша. Ама наистина, нали може да се забави писмото, особено ако е от фронта. Може би сега там никой не се сеща за писма? Там е цялата работа я: едно е, когато писмото закъснява от Чуйския канал, и друго, когато е от фронта. За това мислят те, и майка му, и всички.
Оня ден призори кучето изведнъж яростно залая, после млъкна, радостно заскимтя и някой почука на прозореца. Майка му се сепна, скочи от леглото, макар да лежеше болна. Той също се втурна към прозореца. Някой стоеше пред къщата. Майка му първа го позна.
— Дошъл е вуйчо ви Нургази — каза тя на сина си, — иди да го посрещнеш. — А тя се върна в леглото, зъбите й тракаха от треската.
Братът на майка му вуйчо Нургази живееше в планините, цял живот беше работил като овчар в съседния совхоз. Веднъж него също го викаха в армията, макар че вече не беше млад, а от Джамбул него и още няколко овчари ги върнаха обратно. Нямаше кой да се грижи за стадата. Не можеше да се захвърли стадото на вятъра я! Добре, че си имаха вуйчо Нургази, току ги навести. Ето и сега, като дочул, че сестра му боледува, слязъл от планините през нощта, когато стадото е в кошарата. Беше дошъл за малко, да разбере как са и раничко да се върне.
Загрубял от вятъра, покрит със скреж, в тежка шуба, с голям лисичи калпак, в ботуши с плъстени кончове над коленете, той влезе грамаден и як, от него лъхаше на студ и овце. В къщи веднага стана тясно и шумно. Свали шубата и седна до постелята на сестра си, взе горещата й ръка в тежките си длани и мълчаливо взе да опипва пулса. Слуша дълго, внимателно, като държеше тъничката й китка в своите твърди, трудно прегъващи се тъмнокафяви пръсти. Той знаеше, беше разбрал нещичко в живота. Изкашля се замислено, после приглади брадата си и каза на Султанмурат, като се усмихваше одобрително:
— Нищо страшно. Здравата е настинала тя. Много студ е побрала в себе си. Аз пък като че ли знаех, та взех със себе си месо, овча лой… Изпий гореща шурпа[45] с лой, пипер и лук, та да се изпотиш както трябва — посъветва той сестра си. — А ти, Султанмурат, свали торбата от седлото, внеси я вътре и изпразни каквото има в торбата. Аз няма да стоя много, стадото не може да чака.
Докато майка му и вуйчо му разговаряха за това-онова, Султанмурат успя да запали огън и да свари чай. Събудиха се и по-малките. Още от леглото, необлечени, всички се спуснаха към вуйчо си. Той ги загръщаше в шубата си, а те се катереха по коленете и врата му. Особено Хаджимурат, любимецът на вуйчо, той пък съвсем се вдетини. Галеше се като теленце, макар че вече беше в трети клас. Нахлупи калпака на вуйчо си, лисичия калпак, взе в ръка вуйчовия си камшик и се покатери на гърба му като на кон.
— Как не те е срам! Слизай! — Султанмурат го дръпна един-два пъти, но самият вуйчо Нургази го спря:
— Не го закачай, не го закачай, нека се поглези.
Такова весело и шумно утро стана. Хаджимурат трябваше вече да тръгва на училище, а нямаше никакво намерение. Майка им беше принудена да викне, но и тогава не се разбърза, все около вуйчо си се въртеше, а вуйчото също започна да моли племенника си да бърза. Едва го накараха да се облече. Работата стигна дотам, че самият Султанмурат хвана брат си за ръката и го измъкна навън. Хаджимурат упорствуваше и като се озова навън, се разрева. Със същия силен рев тръгна на училище. Жал им стана за момчето.
Вуйчо Нургази дори се разсърди.
— Удари ли го? — погледна той с упрек Султанмурат.
— Не, тайаке[46], не съм го пипнал.
— Ами защо се разплака така?
— Не го е пипнал — застъпи се и майка му, вдигайки глава от възглавницата. — Не, Нургази, това е от мъка по баща му. Затова се лепят по тебе децата. Измъчихме се. През цялото време само чакаме. Поне някаква вест. Вече два месеца няма нито ред.
Вуйчо Нургази започна да успокоява майка му, молеше я да не плаче, да пази силите си за децата, разказваше различни случаи, когато считали някого мъртъв, а след половин година от него пристигало писмо. Войната си е война…
Този път край болната си майка Султанмурат особено остро почувствува колко е пуст животът без баща му. Ако беше по-малък, би заплакал с глас от мъка. И би тръгнал, би побягнал с плач, накъдето му видят очите. Искаше му се да има поне мъничка надежда. Нека да не идва веднага, но поне да знаят, че баща му е жив и тогава ще може да диша, да чака, да се държи. Сега добре разбираше своята учителка Инкамал-апай. Веднъж тя дойде в конюшнята, чакаше да запрегнат бричката за района. Беше застанала до изкривената порта със своя шал от домашна вълна, съвсем остаряла, самотна, със застинала в очите тъга. А след ден, когато се върна, не можа да я познае, старата му учителка беше станала съвсем друга. Или по-точно, беше станала предишната. Дори бръчките по лицето й се бяха изгладили. Беше приветлива, заинтересува се как вървят работите на учениците. Султанмурат я развеждаше из яхъра, показа й десантните коне:
— Ето ги, Инкамал-апай, нашите четворки. Ето ги застанали пред акура.
— Хубави коне, веднага личи, че за тях са се грижили — похвали ги Инкамал-апай.
— Ако ги бяхте видели преди това — разказваше Султанмурат. — Едва се държаха на крака. Целите в лишеи. Гривите им претрити, в гной, краката разранени. А сега и ние не можем да ги познаем. Ето го, Инкамал-апай, моя Чабдар. Виждате ли го какъв е? Конят на баща ми. Този е Акбакай, ето Джелтаман…
После показа на учителката си такъмите в сарачницата, вече почти готови за впрягане. После отидоха да видят плуговете. Всичко беше в ред, просто веднага да впрегнеш и да ореш…
Инкамал-апай остана много доволна. На сбогуване призна, че й било мъчно и в душата си не била съгласна, когато прекъснали ученето им, а сега вижда, че ненапразно са направили тази жертва. Сега главното е да се победи, каза тя, и хората по-скоро да се върнат от войната, а после ще наваксаме изпуснатото, непременно ще го наваксаме.
Оказа се, че учителката Инкамал-апай беше ходила при някаква прочута врачка, която не взема нищо, никакви пари, когато всичко се окаже добре, защото и сама се радва на чуждото щастие като на свое. Затова не можела да лъже. Тази врачка й казала, повтаряйки три пъти врачуването, че синът й е жив. Нито е в плен, нито е ранен. Само че има такова поръчение, че не му се разрешава да пише писма. А когато получи разрешение, тогава тя сама ще се убеди — писмата ще идват едно след друго… Доколко това беше истина, доколко не беше, но го разказа в конюшнята коларят, който караше хората в района.
Тогава Султанмурат се учуди, че Инкамал-апай е ходила при врачка, а сега разбра страховете и страданията й и дори реши да посъветва майка си, когато се почувствува по-добре, и тя да отиде при оная врачка да разбере за баща им.
Да, тежко и страшно беше да мисли за всичко това. Но имаше и светли, радостни мисли, възникващи сякаш от само себе си като водни струи, излизащи на повърхността в безшумно кипящо гърло на извор. Такива бяха мислите за нея — за Мързагюл. Той въобще не се стараеше да извика тези мисли, те изникваха от само себе си като трева от земята и затова предизвикваха радост, бяха светли, затова не му се искаше да се разделя с тях, искаше му се да мисли, да мисли все за нея, за Мързагюл. Когато мислеше за нея, искаше му се да върши нещо, да действува, да не се страхува от нищо, от никакви беди, от никакви трудности. Но най-много му се искаше само тя да знае за всичко, за това какво мисли за нея и как мисли за нея.
Той все още не разбираше добре как се нарича всичко това, което става с него. Но смътно се досещаше, че сигурно тъкмо това е любовта, за която беше чувал от други и беше чел в книгите. Неведнъж джигитите, отиващи на фронта, го молеха да отнесе запечатано писмо на някоя девойка или млада жена. Той с гордост изпълняваше такива тайни поръчения. И никога пред никого не беше издал нито дума. Нима истинският мъж може да дърдори за такива работи! Имаше дори такъв случай, когато един негов далечен роднина го помоли да напише подобно писмо. Джаманкул беше млад, но не беше достатъчно грамотен, скиташе из планините със стадата, в детството си не бе учил. И изведнъж пристигна повиквателна за армията. Искало му се е сигурно на момчето да се прости с любимото момиче, да й разкаже, макар и на хартия, за чувствата си, тъй като в аила не беше прието да се среща с момичето, преди сватбата. Затова неграмотният Джаманкул беше принуден да се обърне с молба към сина на роднините си. Джаманкул диктуваше, а Султанмурат записваше думите му. Тогава на Султанмурат се стори смешно и хрумването, и вълнението на Джаманкул, когато подбираше думите си, как пресъхна гърлото му, докато завършат писмото. А преди това Султанмурат се поопъна, накара го да му се помоли, получи подарък ножче с рогова дръжка, без да подозира, че няма да мине и година и самият той ще се сблъска с онова, което толкова вълнуваше бедния Джаманкул.
Нали на Джаманкул бяха стиховете, съчинени в самота сред планините, които Султанмурат си спомни сега и си ги повтаряше:
Аксай, Коксай, Саръсай — земята измерих,
но никъде такава като тебе не намерих…
И изведнъж се досети: той също ще й напише писмо! И фактът, че намери начин, без да изпитва срам и страх, да изкаже, да предаде от разстояние чувствата си, предизвика в него желание да действува незабавно, да извърши нещо хубаво, та и на другите да им бъде така приятно, както на него, та и другите да изпитат същото щастие като него. Преди всичко трябва да помогне на майка си по-бързо да оздравее, по-малко да се страхува за баща му, отново да работи във фермата, в къщи да стане уютно и топло и майка му да се подосети, че синът й обича някого и затова всичко наоколо се е изменило, станало е по-хубаво…
През тези два-три дни, които прекара в къщи, Султанмурат свърши куп работи, за цяла година не би извършил толкова. Всичко, което трябваше да се свърши в двора и в къщата, оправи, почисти, прибра. Току притичваше до майка си:
— Как се чувствуваш? Не ти ли трябва нещо?
Майка му в отговор горчиво се усмихваше:
— Сега не ме е страх и да умра. Ако има нещо, ще ти кажа, не се безпокой…
Писмото написа през нощта, когато всички спяха. Много се вълнуваше, макар че никой и нищо не можеше да му попречи. Въпреки това, вълнуваше се. Отначало обмисляше как да започне. И така го мислеше, и иначе, но всеки път му се струваше, че не така и не с това трябва да започне. Мислите му се пръскаха като кръгове по вода от безредно падащи камъни. Искаше да разкаже всичко, което лелееше в мислите си, но щом работата стигаше до хартията, думите не се подреждаха. Преди всичко искаше да й разкаже колко е красива, най-красива от всички в аила, и не само в аила, ами в целия свят. Да й каже, че за него няма нищо по-радостно на тоя свят от това да седи в класната стая и да я гледа, да я гледа, да се любува на красотата й. Но сега животът така се промени, че той със своите десантчици не ходи на училище и не се знае кога ще се върнат да учат. Сега той я вижда рядко и затова много, много страда, много тъгува за нея. Толкова му е мъчно, че понякога му се плаче. Той нямаше намерение да й признае това, мъжът трябва да си остане мъж, но сълзите понякога наистина напираха в гърлото му. Трябваше да й обясни в писмото, че съвсем ненапразно и неслучайно се приближаваше до нея в междучасията уж с нахален вид и тя напразно го избягваше. Нищо лошо не криеше в мислите си. Много му се искаше да й обясни оня случай с надбягването, когато нахалният Анатай реши да покаже, че уж той е най-смелият, силният и въобще най-главният в десанта. Но както тя самата се убеди, нищо не излезе от тая работа. Жалко само, че конят му Октор пострада. Но най-важното, за което би искал да разкаже — как внезапно я бе познал на хълма сред тълпата от съученици и как веднага разбра, че я обича силно и отдавна, и колко красива беше, когато тичаше от хълма с разперени ръце и викаше нещо. Тя тичаше към него като музика, като водопад, като огнен пламък…
На два пъти трябваше да оправя лампата на прозореца. Фитилът изгаряше. Добре, че майка му лежеше в другата стая и не виждаше как изгаря последната газ. А писмото все не вървеше и не защото нямаше какво да каже, а, напротив, от желание да каже всичко наведнъж.
Отдавна вече престанаха да светят прозорците в аила, отдавна престанаха да лаят кучетата, отдавна всички спяха в оная късна февруарска нощ в долината под Манасовия снежен хребет. Навън се разстилаше непрогледна гъста тъма. Струваше му се, че в целия свят бяха останали само те — нощта и той с мислите си за Мързагюл.
Най-после се реши. Озаглави писмото си „Ашъктък кат“[47], написа, че е предназначено за живеещата в аила прекрасна М., сиянието от красотата на която може да замени светлината на лампата в къщата. По-нататък написа, че на пазара се срещат хиляди хора, а се поздравяват само ония, които искат да си подадат ръка. Всичко това беше запомнил от писмото на Джаманкул. После я увери, че иска да посвети живота си до последен дъх на нея и тъй нататък. Накрая си спомни стиховете на Джаманкул:
Аксай, Коксай, Саръсай — земята измерих,
но никъде такава като тебе не намерих…
На следващия ден, след като Хаджимурат се върна от училище, заедно с брат си тръгнаха в полето за топливо. Оседлаха Хаджимуратовото магаре Черногривчо, привързаха към седлото му въжета за вършините, сърпове и ръкавици. Взеха със себе си и кучето Актош. То охотно тръгна подир тях. Хаджимурат, като по-малък, яхна магарето, а по-големият тръгна отстрани, като подканваше магарето. Ако не го подканиш, няма да бърза. Мястото не беше близко. Султанмурат знаеше едно местенце, пълно със сухи съчки и вършини. Далече беше то, в долчинката Туюк-Джар. През пролетта и лятото в тази долчинка се стичаха от всички страни снежни и особено дъждовни води. Долчинката ехтеше от бурните дъждовни потоци и тътнежите на бурите, а през есента в нея избуяваха храсталаци от тънкостеблени треви колкото човешки бой. Малцина се отбиваха тук. Но затова пък оттам няма да се върнеш с празни ръце.
Наоколо целият курай отдавна е прибран. Затова трябва да се стегнат за Туюк-Джар. Султанмурат обеща на майка си, че ще осигури топливо, преди да замине за Аксай.
Отначало крачеше угрижен от разни мисли и не се обаждаше много на приказките на словоохотливия си брат. Имаше за какво да мисли. Наближаваше време орачите да отидат в Аксай. Оставаха броени дни. Винаги преди тръгване става ясно колко много неща още не са направени. Особено разни дреболии. Пък там, в Аксай, не можеш намери дори гвоздейче, ако ти потрябва. Добре, че председателят Тъналиев се отби за малко у тях. Беше дошъл да види как е майка му със здравето, как се чувствува командирът на десанта. Пък и самият той разказа някои неща. Обясни къде ще живеят в полето — бяха решили да опънат юрта, — как ще превозват фураж и храна, а най-важното, добре стана, че поговори с майка му. Напоследък тя беше изнервена от болестта, от това, че няма писмо от баща му. И взе да спори с председателя. Къде, казва, пращате тия деца? Ще загинат там, в степта. Няма, казва, да пусна сина си. Болна съм. Децата са малки. Нямам никакви известия от мъжа си. Сено няма, топливо нямаме в къщата. А председателят казва: сено ще ви дадем съвсем малко, повече не можем — пролетната оран наближава. А за топливото нищо не обеща. Дори пребледня, сякаш нещо го сви отвътре, и каза: напразно говорите за децата в степта. Въобще няма да обърна внимание на думите ви, макар че в душата си ви разбирам. Това е един вид фронтово поръчение. А щом е така — искаш или не искаш, няма значение. Трябва да се изпълнява. И никакви извинения. Ами ако вашите мъже преди атака започнат да плачат за домовете си, това няма, онова няма, не е отоплено, не сме нахранени, с една дума, къде ще тръгваме в атака! Какво би станало тогава? Кой на кого може да позволи такова нещо на война? А за нас: Аксай е нашата атака. И се вдигаме на тази атака с последните си сили — с момчетата от училищна възраст. Нямаме други хора.
Такъв беше разговорът им. Жал му беше и за майка му, и за председателя Тъналиев, него също трябва да го разбират, не от добро е намислил такова нещо. Той помоли Султанмурат по-скоро да тръгва на работа. Нямаме, казва, никакво време. Щом майка ти се почувствува по-добре, не се бави нито минутка, веднага се хващай за работа…
От вчера насам майка му се почувствува малко по-добре, започна да шета по мъничко из къщи. Вече можеше да се върне при момчетата в конюшнята. Но макар изпод земята, трябваше да намери топливо. Не бива да оставя семейството без огън, без топлина…
Денят беше предпролетен. Беше топъл обеден час. Нито зима, нито пролет. Кротко равновесие на силите. Чисто, спокойно, просторно беше наоколо. Тук-таме вече тъмнееха широки, неравни поляни сред слегналия, разтопен сняг. В прозрачния въздух ослепително белееха грамадните снежни планини в далечината. Колко огромна беше земята наоколо и колко много грижи имаше човек за нея.
Султанмурат поспря. Опита се да съзре Аксайското землище там, на запад, по степния склон на предпланините на Великия Манасов хребет. Но нищо не съзря в оная далечина, наречена Аксайска земя. Само пространство и светлина… Ето натам трябваше да поемат след няколко дни. Как ли ще бъде там? Какво ли ги чака в оня край? Тревожни тръпки полазиха по гърба му…
Но денят беше чудесен. Хаджимурат съвсем беше полудял от радост, от волния ден, от това, че до него е брат му и кучето тича предано край тях, че те са сами сред целия този свят, че отиват да набавят топливо за в къщи. А самият той е на магарето. Гласчето му е тъничко, пее разни песни от преди войната още:
Бер команда маршардар
(Дайде команда, маршали),
Карбай тегиз чъгабъз
(като един да настъпим).
Мин-милнон жоо келсе да
(Хиляди, милиони врагове да дойдат),
Баарин тегиз жагабиз
(всички до един ще унищожим).
Ех, глупчо! Неразумно дете…
Но Хаджимурат не искаше и да знае. Той си продължаваше своето, целият отдаден на песента:
Бир-еки, да бир-еки
(Раз и два, раз и два),
Катаранди тюздеп бас
(стъпвай равно в строя)…
Султанмурат също се развесели. Смешно му беше да гледа тоя храбрец, яхнал магаре. А когато минаваха покрай миналогодишния харман, неволно затихна. В това прикътано място, сред разпръснатите камари слама, вече миришеше на пролет. Полска тишина. Откакто бяха овършали миналата година, оттогава тук беше утихнало всичко. Миришеше на мокра слама, на гнило и се усещаше угасналото лято. В аръка се търкаляше счупено колело без шина. Все още стоеше голямата колиба, покрита с овършани снопи. В нея почиваха от горещината вършачите. На припек, посред хармана, където бяха останали отвени класове, вече зеленееха гъсто израсналите стъбълца на опадалите зърна.
Актош заснова, тичаше нагоре-надолу, като душеше нещо по хармана, и изплаши дивите гълъби. Те изхвръкнаха изпод надвисналия скат на заледената слама. Тук се хранеха през цялата зима на завет. Шумно, весело закръжиха в плътно, стремително ято над полето. Актош лавна няколко пъти добродушно, потича след тях и заситни по-нататък. Хаджимурат също повика, подплаши ги бързо и ги забрави. А Султанмурат дълго следи птиците, любува се на плавния им полет, който преливаше на слънцето със седефения отблясък на перата им, и като забеляза как от ятото се отдели двойка тъмносиви гълъби и полетя заедно встрани, той си спомни младия учител по математика, отишъл в армията:
Аз съм гълъб сив, летящ в небето,
а ти си гълъбица, летяща до крилото ми.
Няма по-голямо щастие на тоя свят
от щастието да си заедно с любимата.
Учителят беше пийнал, когато го изпращаха, и на заминаване от аила в бричката дълго, докато се чуваше, пя, че е сив гълъб, литнал в небето, а тя — гълъбица, летяща до крилото му. Тогава тази песничка се стори смешна на Султанмурат и страшният учител, изведнъж се оказа толкова смешен. Пък сега, като следеше с поглед отдалечаващата се двойка диви гълъби, той замря, почувствувал тръпки по кожата си. Тази песничка на учителя по математика просто го прониза. Разбра момчето, че самият той е ей оня летящ в синьото небе гълъб, а другият е тя, литнала редом до крилото му, и просто се задъха от желание още същия миг да бъде до нея, до Мързагюл, за да летят ей така, като тези гълъби, описващи над полето широк наклонен кръг. Спомни си за писмото и реши, че думите на песента „Аккептер“ за гълъбите трябва също да се включат в писмото… Сега цялата трудност беше как да й то връчи. Разбираше, че тя никога няма да го приеме пред момчетата. Нали дори в междучасията го избягваше. А пък сега той не ходи и на училище. У тях не може да отиде, семейството им е строго… Пък и да отиде, какво ще каже, как ще обясни? Защо трябва да й дава писмо, след като живеят в един аил?
Но колкото повече мислеше, толкова повече му се искаше тя да знае какво мисли за нея. Много важно, изключително важно, непреодолимо важно беше тя да знае за това.
През целия път мислеше ту за нея, ту за предстоящото отиване в Аксай, ту за баща си на фронта и не забеляза как стигнаха до дерето Туюк-Джар. Някой вече беше идвал, беше поошетал тук. Но и тоя курай, който оставаше в дола от двете страни на замръзналия ручей сред бодливите храсталаци, и той беше достатъчен. Безпокояха се не как ще съберат този курай, а как ще го отнесат. Без много да мислят, те се захванаха за работа. Пуснаха магарето да попасе миналогодишните треви, подали се изпод снега. А за Актош нямаше защо да се грижат, той и без тях сновеше из оврага, като душеше кой знае какво и кого. Братята работеха чевръсто. Със сърповете режеха изсъхналите стебла, струпваха ги на купчина, за да ги съберат после на вързопи. Работеха мълчаливо.
След малко им стана горещо, съблякоха се — свалиха овчите си кожухчета. Приятно е да режеш сухи стебла със сърп, когато са нагъсто и твърдостеблени. В околностите на аила такъв няма. Къде ти! А тук — просто да ти е приятно, режеш го на китки чак до корена. Кураят пращи сухо и позвънва със семената в шушулчиците си, които гъсто обсипват снега. И отново остро мирише на горчив прашец както през лятото, като през август. Едва изправяш гръб. Но кураят тук е великолепен, ще дава силна топлина. Майка им и сестричките ще останат доволни. Когато в къщи печката бумти, и настроението е хубаво.
Те свършиха доста работа, готвеха се да поотпочинат, когато Актош изведнъж се разлая диво и отчаяно. Султанмурат вдигна глава и се развика, като изпусна сърпа:
— Хаджимурат, гледай, лисица!
Отпред, по оврага, по втвърдената през зимата снежна покривка бягаше подплашена от кучето лисица, като от време на време спираше да тича и се оглеждаше. Лисицата тичаше свободно, леко, сякаш се плъзгаше по снега. Беше доста едра, с черни щръкнали уши и сивкаво-червен гръб и със същата сивкаво-червена дълга опашка. Актош яростно и объркано я преследваше, но колкото повече се мъчеше да я достигне, толкова по-надълбоко затъваше в снега.
— Дръж я! Хвани я! — закрещя Хаджимурат и те се спуснаха срещу нея, размахали сърпове.
Лисицата видя затичалите се към нея хора и рязко се обърна, изтича зад бодливия храст и когато Актош мина край нея по предишната й следа, изтича в обратна посока. Лисицата, разбира се, щеше съвсем лесно да излъже преследвачите си и да избяга, но бедата беше там, че се намери в началото на оврага като в капан, там той свършваше със стръмни, отвесни, непреодолими стени. На пръв поглед нямаше къде да се дене. Ако не беше това шумно, неуморно куче, щеше да се притаи в бодливия храсталак и тогава иди я измъкни от тръните, обаче кучето, макар и калпаво, макар и дворно, но се оказа издръжливо и настойчиво. Нито за минута не преставаше да лае и именно кучешкият лай плашеше лисицата.
А братята, завладени от внезапното събитие, тичаха подир нея като луди, потни и разгорещени, зашеметени от собствените си викове и от възбудата на преследването. На лисицата не й оставаше нищо друго, освен или да се остави на милостта на кучето, или да се промъкне през хората към изхода от дерето.
Тя се огледа и вместо да избяга от хората, тръгна насреща им, лице срещу лице. Момчетата се спряха от изненада. Лисицата, почти без да бърза, се приближи до билото на снежния насип на дъното на оврага, сякаш за да разбере възможността на преследващия я и задъхващ се Актош, който току затъваше в преспите. Клетият Актош съвсем се беше замаял от тичане и лай. Вече не забелязваше колко хитро го беше повела лисицата по дълбокия сняг.
Братята не излязоха по-съобразителни. И двамата спряха, омагьосани от приближаващото чудо — толкова красива беше лисицата, като тичаше, сякаш лодка, стремително пусната по течението. Лисицата вървеше точно между тях, сякаш се мъчеше да мине по средата, та никой да не се обиди. После тръгна малко по-наляво и изскочи откъм Султанмурат, на две-три крачки от него. През този кратък миг той я разгледа цялата като насън, вярвайки и не вярвайки на очите си. Докато изтичваше покрай него, протегнала глава, лисицата го погледна в лицето с черните си блестящи очи. Султанмурат успя да се учуди и на този мъдър животински поглед. Такава си и остана тя в паметта му — с вдигната глава и вдигната на същата височина пухкава опашка, с белезникав корем, черни бързи лапи и умен, преценяващ всичко поглед… Тя знаеше, че Султанмурат няма да я докосне.
Той се опомни, когато Хаджимурат запрати сърпа си по лисицата и запищя:
— Удряй! Удари я!
Султанмурат не успя да направи дори това и лисицата се шмугна в курая, след нея се спусна Актош и те бързо се отдалечиха надолу по оврага.
— Гледай ти! — изтръгна се от Султанмурат.
Братята се затичаха, после спряха. Нямаше и помен от лисицата. Само ту тук, ту там се дочуваше лаят на Актош.
— Ех, ама и ти — каза по-късно Хаджимурат. — Такава лисица изпусна. Стоиш, дори не помръдваш.
Султанмурат не знаеше какво да отговори. Брат му имаше право.
— Че за какво ти е тя? — измърмори той.
— Как за какво? — Без да обясни какво иска да каже, само махна с ръка.
После събраха мълчаливо накосените стъбла в обща купчина. Трябваше да накосят още малко, за да направят истински големи наръчи. Тогава Хаджимурат заговори обидено:
— За какво, за какво, казваш! Щяхме да ушием на татко лисичи калпак, като на вуйчо Нургази, пък ти си стоеше!
Султанмурат се стъписа: значи, ето за какво е мислел той, докато е догонвал лисицата. Сега съжаляваше, че не успяха да хванат тая толкова красива лисица, представи си баща си с пухкав топъл калпак като на вуйчо Нургази. Такъв калпак много би отивал на баща му. Мислите на Султанмурат бяха прекъснати от хълцанията на Хаджимурат. Братчето му седеше върху купчина съчки и горчиво плачеше.
— Какво има? Какво ти е? — приближи се до него Султанмурат.
— Нищо — отвърна той през сълзи.
Султанмурат не настоя. Веднага се досети, спомняйки си как плака Хаджимурат наскоро, когато идва вуйчо Нургази. Разбра, че момчето се разплака от мъка по баща им. Лисицата и лисичият калпак само му бяха напомнили за него…
Не знаеше как да помогне на братчето си. И на него му домъчня. Проникнат от жалост и състрадание към братчето, реши да сподели с него най-съкровеното си.
— Не плачи, Аджике — каза му, като седна до него. — Не плачи. Разбираш ли, искам да се оженя, когато се върне татко, аз искам да се оженя.
Хаджимурат престана да плаче, загледа го учудено:
— Да се ожениш ли?
— Да. Ако ми помогнеш в една работа.
— Каква работа? — веднага се заинтересува Хаджимурат.
— Само че на никого нито дума!
— На никого! На никого няма да кажа!
Сега Султанмурат се разколеба. Да му каже или да не му казва? Мълчеше объркано. Хаджимурат взе да досажда:
— Казвай, кажи каква работа, Султан! Честна дума, никому нито дума!
— Едно писмо трябва да се предаде на едно момиче. В училището.
— Къде е писмото, какво писмо? — бързо се премести до брат си Хаджимурат.
— После ще ти го покажа. Писмото не е тук.
— Ами къде е?
— Където трябва. После ще видиш.
— Ами на кого, на кое момиче?
— Ти я познаваш. После ще ти кажа.
— Веднага ми кажи!
— Не, после.
Хаджимурат не мирясваше. Ставаше непоносим. Султанмурат въздъхна тежко и каза неохотно, като се запъваше:
— Писмото трябва… такова… да се предаде на Мързагюл.
— Коя Мързагюл? Онази от вашия клас ли?
— Да.
— Ура! — развика се малкият брат от радост или от закачливост. — Знам я, една такава, въобразява си, че е много красива! Не разговаря с по-долните класове.
— Ама защо крещиш? — разсърди се по-големият.
— Добре, добре! Няма! Обичаш ли я? Обичаш я, така ли? Като Айчурек и Семетей,[48] така ли?
— Престани! — извика му Султанмурат.
— Защо? Не бива ли да се говори? — дразнеше го по-малкият.
— Крещи тогава, качи се на ей оная планина и крещи, та да те чуе целият свят!
— Ще ида и ще изкрещя! Ти обичаш тая Мързагюл! Да! Да! Обичаш я!…
Нахалството на по-малкия вбеси по-големия. Султанмурат замахна и здравата го плесна по врата. Братът веднага се намръщи и ревна с цяло гърло:
— Значи, татко е на фронта, пък ти ме биеш! Почакай! Почакай! Ще видиш ти! — крещеше с цяло гърло.
Сега пък трябваше да го успокоява. Ама че неприятно! Когато се помириха, Хаджимурат заговори, като все още хълцаше на пресекулки, все още размазваше с юмрук сълзите по лицето си:
— Не се страхувай, няма да кажа на никой, дори и на мама няма да кажа… Пък ти се биеш заради това… Ще предам писмото. Исках да ти кажа веднага, пък ти веднага взе да се биеш… Ще го дам в междучасието, ще я повикам настрана. А в замяна на това ти, когато татко се върне от войната, когато татко пристигне на гарата и всички хукнат да го посрещат, ти ме вземи със себе си. Ще яхнем двамата Чабдар и ще препуснем първи, пред всички. Ти и аз. Нали Чабдар сега е твой. Ти отпред, аз отзад на коня и ще препуснем. Веднага ще дадем Чабдар на татко, а ние ще тичаме отстрани, а срещу нас ще тичат мама и всички хора…
Така говореше той, като се оплакваше, обиждаше се и молеше, и толкова трогна Султанмурат, че и той едва сдържа сълзите си. Кипна, а сега се разкайваше много, че удари момчето.
— Добре, Аджике, не плачи. Ще препуснем заедно с Чабдар, само да се върне татко.
Когато събраха целия окосен курай и взеха да го връзват, направиха три солидни наръча. Султанмурат умееше майсторски да връзва вършините. Отначало купчината ти се струва огромна като планина, дори се плашиш, че няма да я пренесеш. А после, ако стегнеш умело въжето, купчината става три пъти по-малка. Добре стегнатият наръч лежи равно и плътно на гърба, та се носи по-удобно. Този път момчетата направиха два наръча, за да ги натоварят на магарето, нали затова бяха довели Черногривчо, а един допълнителен наръч Султанмурат реши да нарами сам. Далеко беше за носене, но по-добре наведнъж да отнесат в къщи повечко топливо. Пък беше и жалко да оставят такъв курай. Великолепни съчки събраха те в дерето Туюк-Джар.
Така натовариха Черногривчо, че не се виждаха нито ушите, нито опашката му. Хаджимурат го хвана за поводите и го поведе. Султанмурат вървеше отзад, приведен под наръча, привързан към раменете по специален начин, на кръст — въжето се прекарва под лявата мишница през гърдите върху дясното рамо, премята се от дясната страна до тила в подвижна примка, чийто край носачът държи в ръцете си. По този начин носачът може да пристяга постоянно отслабналите възли на наръча.
И така те тръгнаха — отпред Хаджимурат, който дърпаше поводите на Черногривчо, след тях Султанмурат с товара на гърба си, шествието завършваше с кучето Актош, вече доста уморено и затова се тътреше най-отзад.
Когато носиш курай, много важно е дълго време да не си разрешаваш да почиваш. След първата почивка интервалите между преходите се съкращават — втората почивка е на половината на първия преход, третата е на половината на втория и така нататък. Султанмурат добре го знаеше и затова, преценявайки силите си, вървеше с отмерена крачка, като крачеше широко. Сега не виждаше нищо наоколо, гледаше само напред, под краката си. За да не се уморява бързо и да мисли за скорошна почивка, докато носи наръча, най-добре е да си мисли за нещо.
Той вървеше и мислеше как утре сутринта ще отиде на работа при конете и отново ще поеме длъжността командир на десанта. Трябва да побързат. Остават броени дни до отиването им в Аксай. Конете уж вече са в ред, излекувани, плуговете и резервните лемежи са готови, такъмите също и все пак, като тръгнеш на полето, все ще откриеш нещо, винаги е така. Думи на бригадира Чекиш. Бригадирът Чекиш казва: окото е страхливец, а ръката — смелчага, трябва смело да се излиза на полето, а там по време на работата ще стане ясно кое как е, всичко не можеш предвиди. Може и да е прав.
Султанмурат мислеше какво да направи, че да облекчи живота на майка си. Съвсем се е измъчила. И във фермата дои, храни кравите, и в къщи няма почивка. Всичко върши сама. Пере, готви, пали печки. Момиченцата са още малки. Пък и Хаджимурат е още за никъде. Него самин вече почти го няма, скоро ще замине за Аксай и кой знае кога ще се върне. Колко трябва да изорат, да брануват. А са всичко на всичко пет впряга. Останалият добитък и плугове ще работят по предишните земи. Тук работата е много повече, къде-къде повече. Но поне е близо до аила. Ако се случи нещо, жените могат да уловят дръжките на плуга. Съвсем не е женска работа. Но сега те изкопават и аръци, дълбоки до кръста, и водата извеждат на нивите, и бентове издигат…
Какво да прави, как да облекчи живота ни майка си? Не можа да измисли абсолютно нищо…
Но най-много мислеше за това, че утре ще предаде писмото, само да допише думите от песента „Аккептер“. Опитваше се да си представи как Мързагюл чете посланието му, какво ще си помисли тогава. Гледай ти, колко трудно било да се пише писмо за любовта! Излиза, общо взето, съвсем не онова, което би искал да каже, никаква хартия не може да изрази онова, което е на душата му. Интересно, какво ли ще каже тя? И трябва да му напише отговор. Ами как иначе? Как ще разбере той съгласна ли е, или не е съгласна да я обича? Ето ти загадка. Ами ако тя не поиска той да я обича?… Тогава какво?…
Дерето Туюк-Джар отдавна беше останало зад тях. Залязващото слънце сега светеше отпред и отстрани, от едната страна на лицето. Земята запазваше все същото зимно спокойствие и величие. Обикновено така става преди буря — успокояване, наслада, затишие, за да се срине всичко това в един миг, да се събори, разбърка, да не остане камък върху камък. В такива случаи трябва да се прошепне: „За добро е, за спокойствие!“ — за да се предвардят злите сили. Понякога помага. „За добро, за спокойствие!“ — каза си Султанмурат, търсейки с очи удобно място отпред за първата почивка.
Трябва да се избира място с хълмче, такова, че после да можеш лесно да се изправиш на крака. Отначало носачът на курай се залюлява на гръб, легнал върху наръча, заклаща се заедно с наръча не много силно, ако е по-силно, отколкото трябва, наръчът ще се преметне през главата, а носачът ще се пльосне като жаба. Заклащайки се, трябва да падне на колене, после да се изправи на единия си крак, на втория и после със заклинанието „о, пирим!“ да се изправи колкото позволява товарът. Затова пък съвсем просто е да си почине — трябва смело да се просне по гръб.
Султанмурат се просна по гръб върху наръча и за миг замижа. Ах, колко хубаво беше да отпусне въжето на гърдите! Лежеше в блаженство и си мислеше къде ще направи следващата почивка. Кога ще може, отдъхвайки си след тежкия преход, да мисли само за нея?
— Само че по-бързо отговори на писмото ми, чуваш ли? — каза той с беззвучен шепот, като се усмихваше на себе си. И се ослуша.
Огромна прекрасна тишина почиваше върху земята в светлата, незабележимо смрачаваща се привечер.
И така наближаваха ония дни…
Тревожното, мъчително очакване на отговора от Мързагюл не го напускаше през целия ден, докато вечерта не се поваляше в леглото да спи като труп… С каквото и да се занимаваше, каквото и да вършеше, през цялото време мислеше за това. Работеше, без да жали сили, командуваше десанта, а вътрешно чакаше само едно — кога най-после ще дотича в конюшнята Хаджимурат, кога ще донесе дългоочаквания отговор. С Хаджимурат дори си имаха условни сигнали. Ако Мързагюл е отговорила, тогава Хаджимурат ще тича с подскачане и ще размахва ръце, скок-подскок, ако ли не, тогава няма да тича, а ще върви и ръцете му ще бъдат в джобовете.
Султанмурат непрекъснато поглеждаше натам. Но всеки ден братчето му пристигаше с ръце в джобовете. Султанмурат се огорчаваше, недоумяваше. Търпението му се свършваше. Разпитваше, подпитваше и пак питаше Хаджимурат какво му е казала тя, когато са се видели, как е отишъл при нея и какъв е бил разговорът им. Когато се връщаше в къщи, намираше брат си отдавна заспал. А му се искаше да разбере още подробности. Но нямаше нищо особено за разпитване. По думите на Хаджимурат тая непоносима Мързагюл-бийкеч въобще не му казвала нищо в междучасията, а се правела, че нищо не знае, нищо не помни. Като че ли не е получавала никакво писмо. Стои си в междучасията, разговаря с приятелки, а него, Хаджимурат, въобще не го забелязва, докато той сам не отиде при нея и не я дръпне за ръката.
Султанмурат не разбираше какво може да значи това. Ако Мързагюл не иска да има нищо общо с него, защо тогава не отговаря, защо не го казва направо? Защо мълчи, толкова ли не се досеща колко мъчително, колко тежко е да се чака отговор?
Заспиваше с тези мисли, а на сутринта със започването на деня отново мислеше за същото. Вече не оставаше време да се чака. Снеговете наоколо бързо се топяха. Всеки момент земята може да се размръзне и да задиша, ей на, ще се прокара първата бразда на полето и тогава няма да имаш време за нищо…
Веднъж Султанмурат каза на брат си:
— Кажи й, че скоро ще замина за Аксай, ще замина за дълго…
Отговорът беше само една дума… „Зная“ — беше предала тя и нищо повече.
Той се чудеше какво да мисли. Понякога му се искаше да изтича в училището, да дочака междучасието, да се срещне с нея и лично да разбере какво значи всичко това. Но не се решаваше. Всичко, което преди му се струваше толкова просто, сега стана почти непреодолимо. Страхът, свенливостта, нерешителността и съмнението разтърсваха душата му като променливото време в планините…
Пък и работата не можеше да се остави. Имаха страшно много работа. Оказа се, че никак не е леко да бъдеш командир на десант. От сутрин до вечер работа, работа и колкото повече наближаваше времето да се отива в Аксай, толкова повече най-различни грижи ги затрупваха.
Настъпващата пролет обаче не само увеличаваше грижите им, но и украсяваше, обновяваше живота им, възбуждаше ги. На водопоя сега беше по-весело, по-просторно, някак пролетно. Ледът изчезна като дим. Освободената рекичка отново тичаше весело, премяташе се по каменистата плитчина. Всяко камъче на дъното отразяваше светлините и сенките в бягащия зеленикав поток. Сега целият табун коне шумно нахълтваха в средата на реката, вдигайки облаци от пръски с копитата си. И момчетата върху конете също бяха там в тая купчина. Смях, писъци от студените пръски, закачки…
Султанмурат я видя именно в такъв момент на водопой. Видя я, когато прескачаше по камъните, и замря. Защо трябваше да замира? Мързагюл не беше сама. Бяха четири момичета. Връщаха се от училище. Можеше и да не ги забележи. Толкова хора минават по тоя път, прескачайки по камъните през реката. Но ето на, късмет! Погледна случайно и замря, задържайки Чабдар на място, веднага я позна. Тя прескачаше по камъните и също го позна, политна, като балансираше с ръце, излезе на брега и поспря, още веднъж погледна към него. Докато се отдалечаваше с приятелките си, на няколко пъти се обърна. Всеки път, когато се обръщаше към него, той беше готов да препусне, да литне подир нея — подир обещаното щастие, за да й каже веднага, без да скрива, без да се стеснява, колко я обича. И че без нея животът не е живот. Всеки път не му стигаше кураж, всеки път, когато тя се обръщаше към него, той умираше и възкръсваше. Тя вече се скри заедно с приятелките си в началото на улица Аралска, а той все още задържаше Чабдар в средата на рекичката, а конете вече се бяха напили и бяха излезли на брега. Момчетата ги събираха заедно, за да тръгнат към конюшнята, а той стоеше на място, преструвайки се, че пои Чабдар…
По-късно мислеше за това и се чудеше, сърдеше се на себе си, че не беше се сетил по-рано да я види, да я срещне на същия път, когато тя се връща от училище. Да, там на брода през рекичката винаги могат да се срещнат като че ли случайно. Как не беше се сетил по-рано? Разбира се, че трябва да действува сам, да я срещне и от самата нея да разбере какво мисли за писмото му.
После разбра, че такива срещи можеха да стават всеки божи ден, ако десантът им докарваше конете на водопои малко по-късно от обикновено. Много неприятно му беше да съзнава, че всеки път, след като връщаха конете от водопой, на същото това място се появяваше Мързагюл, а той не можа да съобрази такава дреболия. Страда, измъчва се, когато всичко е толкова просто…
Сега реши да я дочака. На другия ден Султанмурат се забави край реката, каза на момчетата, че скоро ще се върне, ще направи един хубав пробег с Чабдар, а тях помоли да понаглеждат конете му след водопоя: да ги завържат по местата им, да им дадат храна.
И отново Анатай!
Той не бързаше да се връща от водопой, пък и другите задържаше.
— Знам аз кого чакаш — каза той предизвикателно. Ама че отвратителен тип!
И Султанмурат си го бива. Не му отговори спокойно: „Щом знаеш, чудесно. Имаш право“; вместо това наруга Анатай:
— А ти си фашистки шпионин!
— Кой, аз ли съм шпионин?
— Ти си шпионин!
— Хайде, докажи го! Ако съм шпионин, нека трибуналът да ме разстреля! Пък ако не, тогава ще те пребия!
Те се скараха, пришпориха конете един срещу друг и взеха да се гонят и да се въртят сред реката. Крещяха заплашително, мятаха си свирепи погледи, всеки се мъчеше да свали другия от коня. Момчетата на брега се смееха, забавляваха се, подстрекаваха ги, а те, също като петлета, здравата се бяха разярили. Водата наоколо закипя, летяха пръски, конете се препъваха във водата, като стържеха с подковите си по камъните, и тогава Еркинбек викна:
— Хей, вие, пак ли искате да осакатите конете!
Веднага се опомниха, дори се зарадваха, че се намери сериозна причина, и се разделиха без много приказки.
И все пак настроението им се развали. Когато докараха конете в конюшнята, Султанмурат все още беше задъхан и за да се успокои някак, тръгна в ситен тръс покрай реката, като непрекъснато поглеждаше към пътя. Не отиде далече, пое обратно и тогава я видя. Както и вчера, Мързагюл се връщаше заедно с другарките си. Те си вървяха, заети със свой разговор, и съвсем не се интересуваха, че преди малко някой си едва не се сби заради едната от тях, че някой страда, умира от мъка по една от тях. Преди известно време майка му се разтревожи за сина си: „Какво ти е? Да не си болен? Лицето ти просто се е смъкнало!“ Успокои майка си, а той взе огледалото — отдавна не беше се оглеждал, все нямаше време — и наистина видя, че много се беше изменил напоследък. Очите му блестят като на болен, лицето му се е източило, вратът се е удължил и дори като че ли две бръчици, две браздички са се врязали между веждите, а на горната му устна се е появил тъмен пух. Ако се гледа на светлина, иначе не се забелязва. Гледай ти! Съвсем друг беше станал, не можеш да го познаеш… Баща му сигурно няма да може да го познае, когато се върне…
Той се приближаваше на кон отстрани и забеляза как Мързагюл погледна два-три пъти към реката, сякаш търсеше някого. А когато го видя, трепна от изненада, поспря, но после бързо тръгна заедно с приятелките си. Те преминаха рекичката, скачайки от камък на камък, и се разотидоха по домовете си. Той ги изпревари, като ги заобиколи, сякаш бързаше някъде по работа, излезе през зеленчуковите градини на улицата, за да я пресрещне. Видя я чак на другия край на улицата. Подкара бавно. Колкото повече се приближаваха, толкова по-страшно му ставаше. Струваше му се, че от всички прозорци и врати ги гледат, следят ги и всички чакат да видят как ще се срещнат и какво ще й каже.
Тя вървеше насреща му, без да бърза особено. Той не разбираше какво се е случило, защо се вълнува толкова. Нали учеха заедно в един клас, нищо не му струваше да й вземе нещо и дори да я обиди, а сега се приближаваше с трепет и страх в душата. Сега му се искаше да избегне срещата, но вече беше късно. И тя сигурно беше почувствувала по някакъв начин състоянието му. Когато остана съвсем малко, изведнъж забърза и преди да стигне до къщата си, свърна в двора на съседите. Той се зарадва, въздъхна облекчено. Беше й много благодарен. Я гледай колко страшно било да се срещнат насаме…
После се укоряваше и се сърдеше на себе си за малодушието. През нощта спа лошо и когато се събуди призори, мисли за нея, даде си дума, че днес на всяка цена ще се приближи и ще я заговори без стеснение, ще я запита съвсем сериозно има ли намерение да отговаря на писмото му и кога. Ако не, никак няма да се обижда, тия дни той ще замине за Аксан и нека всичко това да си остане между тях. Така ще й каже.
С това твърдо решение започваше той оня ден, с това намерение работи, с това намерение тръгна още веднъж към рекичката след водопоя. Беше яхнал Чабдар. Разходи се нагоре-надолу покрай брега. Неволно обърна внимание, че не беше останал сняг дори по сенчестата страна на покривите в аила, а по възвишенията, там, където снегът беше доста натрупал през зимата, все още стоеше на топящи се тъмносиви петна. Като амебите, които рисуваха някога в тетрадките си в часовете по зоология.
Вчера в конюшнята председателят Тъналиев и бригадирът Чекиш направиха преглед на аксанския десант. Всички плугове бяха номерирани и зачислени на орачите. На Султанмурат се падна плуг номер едно. След това всеки нагласи конете си с такъмите, показа как се справя с тая работа, а после показа как впряга своята четворка в плуга. Тогава и петте впряга се строиха в един ред. Общо взето, ако човек погледне отстрани, изглежда доста внушително! Като тачанки, само че вместо тачанки — плугове. Конете — силни, такъмите — нагодени, плуговете блестят от смазката. Орачите — стегнати, всеки до своя впряг. Председателят Тъналиев крачеше пред десанта, суров като командуващ армия. Спираше пред всеки:
— Доложи за своята готовност!
— Докладвам. Разполагам с четири подковани коня, четири хамута в изправност, четири каишки, осем теглича, едно седло, един камшик, един двулемежен плуг с три чифта резервни палешника.
Също като в армията! Само бригадирът Чекиш се мръщеше. Разбира се, той е старец, откъде ще ги разбира тия работи!
Прегледът мина добре. И все пак десантчиците се провалиха по две точки. Председателят Тъналиев събра всички при впряга на Ергеш.
— Я открийте какво не е в ред в такъмите — предложи той.
Прегледаха всичко, опипаха всичко, но не можаха да намерят нищо. Тогава Тъналиев сам им показа:
— Ами това какво е? Нима не виждате, че ремъкът на средния дорест кон е превъртян отстрани? Ето, вижте! А превъртяният ремък по време на работа ще натрива корема на коня. Конят не може да го каже. Ще опъва, а на следващия ден коремът ще се подуе, няма да можете да го впрегнете. Тогава откъде да ви намеря резервни коне? Нямам! Значи, плугът ще излезе от строя поради немарливо отношение към такъмите! Я помислете, имаме ли право да допускаме това? За какво се подготвяхме през цялата зима?
Всички се засрамиха. Такава дреболия на пръв поглед и как можаха да я допуснат!
— Султанмурат — съветваше председателят Тъналиев, — като командир на десанта си длъжен всеки път преди започване на работа да проверяваш кой как е впрегнал конете. Разбра ли?
— Разбрах, другарю председател!
Другата точка, по която десантът се изложи, се оказа по-сериозна. При това изложи се самият командир. Председателят Тъналиев го попита:
— Кажете ми, къде ще оставяте такъмите през нощта след работа?
Мислиха, мъдруваха, отговаряха най-различно. Решиха, че в полето, край плуговете.
— А ти как мислиш, командире?
— И аз мисля така. На браздата, където ще разпрегнем, там ще оставим такъмите край плуговете. Няма да ги носим със себе си я!
— Не, това е неправилно. Такъмите не бива да се оставят през нощта на полето. Не защото някой ще ги вземе. В Аксай няма кой да ги вземе. А защото през нощта може да завали дъжд или сняг. Такъмите ще се намокрят. Кожата е нещавена. Някоя лисица или мармот могат да изгризат такъмите в полето. Ясно ли е за какво става дума? Значи, какво следва от всичко това? Плугът остава на полето. Разпрегнатите коне с такъмите довеждате до лагера. Имате юрта, в която ще живеете. Юртата е само една. Друга нямам. Всеки си внася вътре такъмите и ги прибира внимателно там, където ще спи. Ясно ли е? Да се спи с такъмите до главата! Такъв е законът! Това е вашето оръжие! А всеки боец пази преди всичко оръжието си!
Така говореше председателят Тъналиев през тоя ден пред аксайския отряд, строен за преглед в пълна бойна готовност.
Така говореше председателят малко преди да потегли десантът за Аксай. А това време наближаваше. И всичко вървеше натам…
Така говореше председателят Тъналиев, като ги учеше на ум и разум…
Така…
Да, съвсем възможно беше след три-четири дни, ако времето не се развали, да тръгнат към Аксай и тогава, разбира се, няма да се видят с Мързагюл чак до лятото. Султанмурат помисли за това и се изплаши. Трудно, невъзможно беше да си представи такова нещо — да не я вижда, макар и отдалече, толкова време! Пък днес уж се готвеше да й заяви — да или не, ако ли не, какво пък чак толкова, не е голяма беда, няма за кога да се чака, работата в Аксай е къде по-важна…
Султанмурат яздеше покрай брега и все поглеждаше към пътя. Започна вече да се безпокои. Ставаше късно. Ето ги и тях, момичетата! Обаче Мързагюл я нямаше между тях. Приятелките й идваха, а нея я нямаше. Отначало Султанмурат се огорчи. Какво можеше да направи при това положение. Тръгна разстроен към конюшнята. Но по пътя го обзе тревога: ами ако се е разболяла или се е случило нещо друго? Тревогата му нарастваше, той почувствува, че в никакъв случай няма да може да я преодолее, докато не разбере причината. Реши да попита момичетата. Подкара Чабдар подир тях. И тогава я видя. Мързагюл се връщаше сама. Вече приближаваше брода на рекичката. Султанмурат пришпори лекичко Чабдар, за да успее да я срещне на брода, а самият той така се зарадва, оказа се, че толкова силно се беше уплашил през тия минути, че сам не забеляза как се отрони от устата му: „Скъпа моя!“
Срещна я на брода. Скочи от коня и като го държеше за поводите, зачака я да излезе на брега при него.
Тя вървеше към него, като го гледаше и му се усмихваше.
— Внимавай да не паднеш! — извика й той, макар че беше невъзможно да се падне от такива широки, отгоре покрити с чим плочи. Колко е хубаво, че тя минава по плочите! Колко е хубаво, че на тази капризна планинска рекичка не се задържаха никакви мостове и мостчета!
Той я чакаше с протегната ръка, а тя вървеше към него, като през цялото време го гледаше и му се усмихваше.
— Внимавай да не паднеш! — каза той още веднъж. А тя нищо не отговаряше. Само му се усмихваше. И с това беше казано всичко, което той би искал да знае. Ама че чуден човек беше, писа някакви си писма, измъчва се, чакаше отговор…
Той пое дланта й, когато тя му протегна ръка. Толкова години учи с нея в един клас и излиза, че не знаеше каква чувствителна и отзивчива ръка има тя. „Ето, тук съм! — каза ръката. — Толкова се радвам! Нима не чувствуваш колко се радвам?“ В този миг той я погледна в лицето. Беше поразен — в нея видя себе си! И тя като него беше станала съвсем друга през това време, беше пораснала, източила се, очите и светеха със странен, разсеян блясък като след болест. Беше заприличала на него, защото и тя постоянно мислеше, не спеше по цели нощи, защото и тя обичаше и тази любов я беше накарала да прилича на него. От това беше станала още по-красива и по-близка. Цялата беше едно обещание за щастие. Всичко това той проумя и усети в един миг.
— Аз пък си помислих, че си се разболяла — каза й той със смутен глас.
Мързагюл не отговори нищо, а каза съвсем друго:
— Ето. — Тя измъкна пакетчето, предназначено за него. — Това е за теб! — И продължи нататък, без да се спира.
Колко пъти после отново и отново разглеждаше тази бродирана кърпичка! Измъкваше я от джоба и отново я скриваше, отново я разглеждаше. Голяма колкото лист от тетрадка, кърпичката беше извезана по края с бродирани фигурки, цветенца, листенца, а в единия ъгъл с червени конци бяха избродирани две главни и една малка буква: „S. c. M.“, което означаваше „Султанмурат джана Мързагюл“ — „Султанмурат и Мързагюл“. Тези латински букви, които учеха в училище от преди реформата на киргизката азбука, бяха отговор на неговото многословно писмо и стихове.
Султанмурат се върна в конюшнята, като едва сдържаше ликуващата си радост. Разбираше, че изпитва такова щастие, което не може да сподели с другите, че то е предназначено само за него и че никой друг не може да бъде толкова щастлив, колкото е той. И все пак много му се искаше да разкаже на момчетата за днешната си среща, да им покаже подарената кърпичка.
Затова пък работата му спореше. Момчетата чистеха конете след водопоя, носеха с кофите овес, слагаха сено в яслите. Веднага се включи в работа. Бързо прекара стъргалото по твърдите, налети със сила гърбове и хълбоци на конете си, изтича за овес. През цялото време чувствуваше кърпичката в горното джобче на преправената войнишка рубашка. Като че ли там гореше невидимо пламъче. Това будеше у него радостно и тревожно чувство. Радостно, защото Мързагюл откликна на любовта му, а тревожно, защото беше началото на нещо неизвестно…
После изтича за сено до люцерновата купа зад конюшнята. Там беше тихо, слънчево, миришеше силно на сухи треви. Много му се прииска да погледне още веднъж кърпичката си. Измъкна я от джоба и взе да я разглежда, долавяйки сред миризмата от треви нейния особен аромат, сякаш миришеше на хубав сапун. Веднъж в училище той усети как миришат косите й. Сега си спомни, това беше нейният аромат. Така стоеше той насаме с кърпичката и изведнъж някой му я грабна. Огледа се — Анатай!
— А-а, ти вече получаваш и кърпички от нея!
Султанмурат се изчерви силно:
— Дай ми я!
— Не бързай. Първо ще я разгледам.
— Аз пък ти казвам да я дадеш!
— Стига си викал, ще ти я дам. Много ми е потрябвала!
— Веднага ми я върни!
— Я се развикай по-силно! Викай, че са ти взели подарената кърпичка! — И я пъхна в джоба си.
Султанмурат вече не помнеше какво стана по-нататък. Пред него се мярна само изкривеното от злоба и страх лице на Анатай, после с все сила нанесе още един удар, а след това отлетя встрани от рязък удар в корема. При падането се преви, но веднага скочи на крака и се хвърли изпод купата към подлия Анатай с още по-голяма ненавист и ярост. Дотичаха момчетата. Засуетиха се. Тримата започнаха да ги разтървават. Молеха ги, увисваха на ръцете им, но те отново и отново се хвърляха един върху друг, счепквайки се в буйна безжалостна схватка. „Дай ми я! Дай ми я!“ — повтаряше само едно Султанмурат, разбирайки, че изходът може да бъде само един: или да умре, или да си върне кърпичката. Анатай беше як, силен, действуваше хладнокръвно, но на страната на Султанмурат беше справедливостта и правото. Той нападаше безогледно, макар че често биваше повалян. Последния път падна върху вилата, търкаляща се до купата. Тогава ръцете му я грабнаха. Той скочи, като държеше вилата пред себе си. Момчетата се развикаха, като се разбягаха встрани:
— Стой!
— Спри!
— Опомни се!
Анатай стоеше пред него, дишайки тежко, разкрачен, с разперени ръце, като се озърташе къде да отскочи, но нямаше къде да се скрие. От едната му страна — купата, от другата — стената на конюшнята. Именно в тези минути Султанмурат придоби твърдост на духа. Разбираше, че това е крайност, но друг изход нямаше.
— Дай я — каза на Анатай, — иначе ще стане лошо!
— На ти я! — разбърза се Анатай, опитвайки се да обърне всичко на шега. — Много ми е потрябвала! Човек не може да се пошегува! Глупак! — И той му хвърли кърпичката.
Султанмурат я сложи в горното си джобче. Страшният миг отмина. Момчетата въздъхнаха облекчено, забърбориха и едва тогава Султанмурат почувствува как му се вие свят, как треперят ръцете и краката му. Като изплюваше кръвта от разбитата си устна, отиде със залитане зад купата, падна върху сеното по гръб, пое дъх и се съвзе…
Макар че не се помириха с Анатай, привечер общата работа ги накара да си помагат един другиму. Все пак в душата оставаше неприятно чувство, срам ги беше, че всичко стана толкова глупаво. Но въпреки това Султанмурат разбираше, че е преминал важно изпитание, че ако беше проявил малодушие, преди всичко самият той щеше да престане да уважава себе си. А такъв човек не бива и не може да бъде командир на десант.
В това се убеди още същия ден, когато привечер в конюшнята пристигна председателят Тъналиев и бригадирът Чекиш. Конете им идваха от дълъг път уморени, изцапани с кал. Тъналиев и старецът Чекиш още призори бяха отишли в местността Аксай и току-що се връщаха. Пристигнаха доволни. След ден-два можеха да тръгнат за Аксай. Степта беше започнала да диша. Удобна земя имаше много. Ори, колкото можеш. Бяха определили парцелите. Избрали бяха място за полския лагер. Оставаше да се настанят там и да започнат онова, за което се готвеха през цялата зима.
— Е, как се чувствувате, момчета? — обърна се към тях Тъналиев. — Какво е настроението? Имате ли предложения, забележки? Казвайте, че да не се сетите после, когато вече ще сте далече от аила.
Момчетата мълчаха, май че нямаше нищо, което да изисква незабавно решение, но все пак никой не пое отговорността да каже последната дума.
— Имаме си командир — промълви Ергеш. — Той знае всичко, нека да каже.
Тогава Султанмурат каза, че засега няма никакви пречки или други нередности, всичко е обмислено, обувките са поправени, дрехите закърпени, ще се покриват с кожуси, с една дума — и те, и плуговете, и конете са готови да пристъпят към работа още от първия ден, когато земята бъде готова.
После говориха за разни други работи — за готвача, за топливото, за юртата — и стигнаха до общия извод, че след два-три дни, ако времето не се промени, ако не завали сняг, трябва да излизат на полето…
А времето беше хубаво, макар и облачно, но с големи прояснявания — слънцето ту се покаже, ту се скрие, от земята се издигаше пара, миришеше на влажна, освобождаваща се от снега пръст…
Наближаваха ония дни… Всичко вървеше натам…
Колкото и да се готвеха, преди самото тръгване отново се откриха куп дребни работи. Оказа се, че не достигат два чула, наличните бяха съвсем стари и скъсани, нямаше защо да ги носят в Аксай. Нощите в ранна пролет са студени, почти зимни, особено през първите дни на оранта… Чекиш казваше, че преди, когато са орали още с рало, случвало се през първите дни да чакат до обед да се размръзне земята след нощната слана… А премръзналия през нощта кон, непокрит с чул, вече не го бива за работа.
Султанмурат трябваше да тича ту в канцеларията, ту при председателя, ту при бригадира, докато успяха да купят в аила още два здрави чула за колхоза…
Сред тази суматоха и грижи той с най-голямо нетърпение чакаше да дойде време за водопой. Искаше му се да види Мързагюл преди заминаването, да я срещне, както оня път, на средата на рекичката… Всеки път се надяваше, но все не успяваше. Султанмурат бързаше, нямаше за кога да чака. Затова през цялото време имаше чувство за нещо недоизказано, недоизяснено в отношенията им и някаква смътна, тревожна вина за това, че могат да не се срещнат преди заминаването. Знаеше, че и Мързагюл мисли за него, убеди се в това миналия път още от пръв поглед, когато в нея сякаш видя себе си. Но дори не допускаше мисълта, че тя сама ще търси да се срещне с него. Моминската гордост и чест не можеха да допуснат това. Момичето вече бе казало думата си, връчи му бродираната кърпичка, а всичко останало е вече негова мъжка грижа…
Разбира се, той би успял да се срещне с нея преди заминаването, така и мислеше да направи, ако не беше се случило ново нещастие. В навечерието на заминаването за Аксай, когато десантчиците се готвеха да подкарат конете си на прощален водопой — именно след това Султанмурат искаше да дочака Мързагюл, — пред самата порта на конюшнята на път за реката ги срещна бригадирът Чекиш. Беше навъсен и неприветлив. Рижата му брадичка беше разрошена, калпакът беше нахлупен над очите.
— Къде отивате?
— Да поим конете.
— Чакайте. Ти, Анатай, върви в къщи. Майка ти се е разболяла. Върви, върви веднага. Слез от коня. А вие, момчета, бързо на водопой и се връщайте по-скоро. Веднага, чакам ви тук!
Султанмурат се оглеждаше и по пътя към рекичката, подкарал табунчето в тръс, и на връщане пак се оглеждаше: не, Мързагюл не се виждаше. Още не беше време да се връща от училище. Защо ли тоя старец Чекиш ги кара толкова да бързат? Какво се е случило? Ако не беше това, днес непременно щеше да я дочака! Толкова му се искаше отново да я види…
Когато се върнаха в конюшнята и настаниха конете по местата им, старецът Чекиш събра четиримата, дръпна ги настрана.
— Искам да ви кажа нещо — изломоти той.
След това им предложи да седнат. Всички наклякаха, подпрени с гръб на дувара. Председателят Тъналиев обичаше да разговаря прав, той стои прав и хората пред него да са прави, а бригадирът Чекиш, напротив — предпочиташе бавния разговор, да е седнал. С една дума, стар човек. Те се разположиха и тогава Чекиш започна, като гладеше мрачно разрешената си рижа брада.
— Искам да ви кажа, джигити, че вече не сте малки деца. Рано трябваше да вкусите от горчилката на живота. Тежък ще ви е животът, неспокоен сънят; значи, такава ви е съдбата. Ето и днес, на един от вас се е случила голяма беда — Сатаркул, бащата на Анатай, е убит на фронта. Вече не сте деца, когато с един от вас се случи нещастие, другият трябва да му бъде опора. Пригответе се, ще посрещате и ще изпращате хората. Ще приемате конете. Сега пред дома на покойния Сатаркул ще се събере народ и вие трябва да бъдете там. И недейте да хленчите при Анатай като сополанковци, ако плачете, плачете високо, по мъжки, да знаят всички, че плачат верни другари на Анатай. Ще дойдете с мен, затова ви накарах да бързате…
Вървяха вкупом по пътечката към къщата на Анатай на края на улицата. Пеша и на коне, хората вече се стичаха от различни страни на също такива малки групички.
Денят беше променлив. Ту грейне слънце, ту отново облаци, ту изведнъж отдолу духне северен ветрец с пронизващ краката студ. Султанмурат крачеше към дома на Анатай с тежко чувство, с премаляла от страх и жалост душа. Страшно му беше, защото след минута-две в аила ще се издигне като пламъци на пожар над покрива още един силен плач и още един човек, роден и израснал край тези планини на дедите, няма да се върне от войната, никой и никога няма да го види… „Какво ли става с татко, все още няма нито писмо, нито някакви вести! Какво става с него? Майка ми вече е изгубила и ума и дума от страх. Само да не е това, да не е така!“
Вече приближаваха двора, когато в дома на Анатай се разнесе пронизителен вопъл и този плач, засилвайки се, плисна в двора и на улицата, където се тълпеше народът.
Следвайки Чекиш, десантчиците заплакаха високо, занареждаха заедно, както ги учеше старецът:
— О, татко наш Сатаркул, наш славен татко Сатаркул, къде ще те видим сега, къде си оставил своята златна глава?
В тази минута, минутата на обща мъка, бащата на Анатай наистина беше техен роден баща и наистина в тази минута той беше славен, защото величието на всеки човек се осъзнава от близките му само тогава, когато го изгубят… Така е било винаги и така ще бъде…
— О, татко наш Сатаркул, славен наш татко Сатаркул, къде ще те видим сега, къде си оставил своята златна глава?
С тези скръбни думи десантчиците последваха Чекиш през тълпата и когато влязоха в двора, до самата порта видяха Анатай. Мъката смалява човека. Най-големият между тях, страшният и силен Анатай, се оказа съвсем беззащитно хлапе. Смазан от внезапно сполетялото го нещастие, той плачеше като дете, ридаеше на глас, притиснал се до стената като жребче при лошо време. Лицето му беше подпухнало от сълзи. А до него високо плачеха по-малките му братя и сестри.
Другарите му се приближиха до него. Щом ги видя Анатай заплака още повече, сякаш им се оплакваше за мъката си, за нещастието, което беше станало пред очите на всички. С това той молеше да го защитят, да му помогнат. Султанмурат беше потресен най-много от тази беззащитност на Анатай. А те, объркани, тъпчеха на място край него, без да знаят какво да правят, как да утешат другаря си. Никой, изглежда, с нищо не можеше да му помогне. Никой не подозираше, че Султанмурат току-що бе изскочил от двора с автомат в ръка и се бе затичал право там, право натам, където се водеше войната, право на фронта, без да си отдъхне, и като викаше от ярост и гняв, с плач и викове разстрелваше фашистите с картечни откоси, откоси, откоси от незамлъкващия, непресекващ автомат — за убития баща на другаря си, за причинените на аила страдания и беди…
Жалко, че си нямаше автомат!
Тогава Султанмурат каза на Анатай (нали беше командир на десанта):
— Не плачи, Анатай. Какво да се прави! Виж, бащите на Еркинбек и Кубаткул също загинаха на фронта. И ти го знаеш. Моят баща също не пише отдавна. Война е. Сам разбираш. Ти само ни кажи, Анатай, ние ще ти помогнем. Ти само кажи какво да направим, че да ти стане по-леко…
Но Анатай, притиснал се към стената, с трескаво потръпващи рамене, не можеше да промълви нищо. Тези думи не го утешаваха, напротив — разчовъркаха мъката му и той взе да се задъхва от рукналите сълзи, посиня от задушаване. Султанмурат изтича, донесе му вода с черпака.
От този момент той се почувствува отговорен за онова, което ставаше тук. Разбра, че трябва да се действува, да се помага някак на хората. Четиримата носеха вода от рекичката, цепеха дърва, палеха огън в самоварите, събрани от съседите, посрещаха и изпращаха, помагаха на старците да слязат от конете…
А хората все вървяха ли, вървяха. Едни идваха да изкажат съболезнования на семейството на загиналия, други си отиваха, изпълнили своя дълг. А десантчиците цял ден не напуснаха двора на Анатай.
Султанмурат изживя най-тежки минути, когато дойде учителката Инкамал-апай и заедно с нея момичетата от седми клас, сред тях и Мързагюл. Инкамал-апай така плака, така страдаше, прегърнала Анатай, човек не можеше да я гледа, без да заплаче. Предсказанията на прочутата врачка за сина на учителката не се сбъднаха, пък и тя не им вярваше. И сега плачеше с тревожно предчувствие, даде воля на сълзите си, за да облекчи изстрадалата си душа. Момичетата също плачеха около учителката си, а Мързагюл стоеше с наведена глава, плачейки беззвучно, може би също си бе спомнила за баща си и брат си, и ни веднъж не погледна към него. Дори и сега, в страданието и мъката, тя беше по-красива от всички. Предизвикваше у него най-дълбоко съчувствие и гордост за нея. Искаше му се да приближи до нея, да я прегърне и да заплаче, да съедини своята печал с нейната…
Ах, Мързагюл, ах, Мързапол-бийкеч,
аз съм сив гълъб, литнал в синьото небе,
а ти си гълъбица, летяща до крилото ми…
После, когато в двора се разнесе молитва и всички, които присъствуваха, млъкнаха, останаха насаме със себе си, разтворили длани пред лицето си и загледани в тях като в книга на съдбата, слушаха тържествените и напевни думи на молитвата, дошла тук преди хилядолетие от незнайната Арабия, възвестяваща вечността на света в раждането и смъртта, този път предназначена за убития на война Сатаркул, бащата на Анатай — Султанмурат и тогава, по време на молитвата, вдигна очи от дланите си и я погледна. Съсредоточена заедно с всички, младата Мързагюл беше прекрасна. Върху лицето й бе легнала дълбока замисленост. Но не го гледаше.
Така си отиде тя, без да размени думичка, само задържа тъжен поглед върху него, преди да си тръгне, и му кимна. Ах, Мързагюл-бийкеч…
Плачът в къщата на покойния Сатаркул постепенно утихваше. Настъпваше отрезвяващото жестоко затишие на примиряването със загубата. Плачът е протест, бунт, несъгласие; много по-страшно е осъзнаването на непоправимостта на случилото се. Тогава най-мрачни мисли навестяват човека.
Анатай стоеше до стената с наведена глава. На Султанмурат му беше страшно да го гледа. Нещастието беше смазало дръзкия, силен, зъл Анатай. По-добре да крещеше, да плачеше, по-добре да късаше дрехите см и да се тръшкаше.
Султанмурат не знаеше как да го измъкне от тази горестна безизходна самота. Но трябваше да му се помогне, трябваше на всяка цена да го накарат да почувствува, че не е сам, че край него има хора, готови да умрат за него.
— Ела, Анатай, искам да поговорим насаме — каза му Султанмурат.
Анатай се изправи и те отидоха зад ъгъла.
— Не мисли, Анатай — започна Султанмурат много развълнувано, като с мъка намираше думите. — А, такова… Ако искаш, ще ти дам оная кърпичка завинаги.
Анатай се усмихна горчиво.
— Какво говориш, Султан! Не трябва — отговори той. — Тя е твоя и ти на никого не я давай. Пък аз… Прости ми за тогава, прости ми, забрави. Никога вече няма да правя така, Султан. Вече не ми трябва нищо. Баща ми, той беше… Толкова го чакахме… — И като се задавяше от сълзи, Анатай отново зарида.
Сега те плачеха заедно насаме с времето, в което живееха и растяха…
Трети ден вървяха плуговете по Аксайската местност. Трети ден орачите подвикваха неуморно, подкарваха конете. Издигна се тъмнокафявата бразда на току-що изорания първи участък на хълма на аксайските десантчици. Парцелът вече се забелязваше, радваше окото. Сега работата зависеше само от времето.
В това огромно предпланинско пространство в подножието на Великия Манасов хребет царуваше отдавна ненарушавана от никого тишина. Оттук започваше Аксайската степ, достигаща до чимкентските и ташкентски безводни земи. В този недокоснат простор на степните склонове, плуговите впрягове приличаха на мънички бръмбарчета, пълзящи по билото, като оставяха след себе си дълга рохкава следа.
Засега тук работеха три плуга. Ергеш и Кубаткул бяха задържани за няколко дни в аила — пратиха ги да помагат при брануването на зимниците, за да успеят да задържат влагата в почвата. Ясно беше, че работата е нужна, срочна, но и за Аксай трябва да се бърза: за да успеят да засеят такава площ, каквато бяха определили, трябва целият десант да върви след палешниците от зори до вечер, иначе няма да успеят, иначе целият им труд ще пропадне. Султанмурат се безпокоеше, всеки ден очакваше пристигането на другите два впряга. Обещаха, заради това се скара той с бригадира Чекиш. Сериозно се скара.
— Съобщете — каза, — аксакал, нека дойде председателят Тъналиев, нека той се оправя. Тук няма какво да правим с три плуга. Няма да изпълним задачата…
А старецът Чекиш? Какво може да прави старецът Чекиш, той си скубеше косите. Султанмурат разбра колко е трудно в колхоза на един умен, сериозен бригадир. Иска да върши всичко добре, навреме, както му е редът, а навсякъде всичко гори като пожар под краката, иска да успее да свърши преди пролетта едно, друго, десето, а няма сили, няма хора, припаси. Едно покрие, друго се оголи. Вчера седеше тук, потънал в мрачни мисли. Сега беше най-гладното време в аила, запасите свършват, до новата реколта е още далеч. Животните-отслабнаха, мрат от недохранване, няма смисъл да ги колят. За килограм месо за някой болен пътуват до пазара. Кило месо струва толкова, колкото цяло заклано животно преди. Но отиват. Дори не пътуват, вървят пеша по трийсет-четирийсет километра. Яздитните коне едва влачат краката си. Ще тръгнеш и ще останеш насред път. Едва успяха да подготвят животните за сеитбата. Впрегатният добитък е в ред, но пак не за дълго при такова натоварване.
Става ти страшно, като помислиш за всичко това. Но най-голямата беда е войната по фронтовете, краят й не се вижда. Една утеха, една неугасваща надежда имаха — започнаха да бият германците, отвсякъде ги отблъскват, пропъждат…
Днес времето сякаш от сутринта е хубаво. Беше облачно, но над планините от време на време се промъкваше слънцето, небето над главите се проясняваше, отново се намръщваше и отново се заоблачаваше. А по обед рязко се застуди и наоколо се стъмни. Сняг ли, дъжд ли, нещо се готвеше да вали… Наоколо съвсем се стъмни. Следобед, като тръгваха на оран, орачите трябваше да вземат торбите, за да предпазят главите си от дъжд или сняг.
Вървяха по наченатия парцел с обърната навътре бразда. Пръв крачеше Султанмурат, втори — на около двеста крачки от него — Анатай, на края, почти на половин верста — Еркинбек. Днес орачите бяха сами на полето. Трима орачи и високите планини пред тях. Трима орачи и огромната степ зад тях. Председателят Тъналиев успя да дойде тук само отначало. Имаше си много друга работа, препусна обратно, като остави бригадира Чекиш да уреди оранта. Днес и Чекиш замина да иска останалите в аила впрягове на Ергеш и Кубаткул. Получи се така, че на третия ден орачите останаха самички с плуговете, с конете, със земята, която трябваше да орат и орат, за да има откъде да събират реколта, за да има с какво да се наситят хората…
Орната площ се намираше далече от полския лагер — от юртата, в която живееха, от малката купа детелиново сено, от торбите с овес, от всичко онова, което сега беше техен дом. В полския лагер оставаше само старата готвачка. Вместо да приготви навреме обеда, тя повече мърмори, повече се оплаква, че дървата са влажни, че това няма, онова няма. В полето парче хляб и гореща чорба са съвсем достатъчни. А тя все мърмори, проклина живота, сякаш някой я упреква за нещо. В аила малко я познаваха. Беше дошла отнякъде. Другите не могат да изоставят къщата си — децата, домакинството, а тя се съгласи да дойде в Аксай, за да се храни покрай орачите. Нека си се храни, само да приготвя навреме яденето. А тя все се мотае и не успява. Орачите нямат време да й помагат. Защото конят не е машина, не е трактор, че да го включиш и сам да си върви. Налееш му бензин и тръгва. Самият орач работи на полето като кон, после храни, пои, грижи се за четворката орни коне, а стигне ли до юртата, едва се държи на краката си… А призори отново на работа… Най-трудното е да се става в зори…
Главната грижа на орача е плуговете да вървят, конете, впрегнати в работа, да запазват теглото си, силите им да стигнат до края на пролетта. Това е важно. Много е важно. През първия ден, когато започнаха да орат, на всеки десет-двайсет крачки конете спираха да си починат. Задъхваха се. Наложи се леко да повдигнат палешниците, да намалят дълбочината на оранта. Но това е принудителна мярка, докато добитъкът свикне.
Днес работата тръгна явно по-добре. Конете се напрягат дружно, свикват един с друг, четворките вървят плътно притиснати, наведени над земята, протегнали шии от напрежение като бурлаците на картинката от учебника. Крачка подир крачка, крачка подир крачка, теглят ли, теглят плуга, разрязващ с палешниците земната гръд.
Но времето изневерява. Ето че замириса на сняг, западаха редки бели парцали… Значи, зимата още не беше си свършила работата, значи, беше решила да напомни за себе си на прощаване. Напразно го прави. Много ненавреме за орачите…
Султанмурат успя да нахлузи на главата си торбата, но това не го спасяваше от снеговалежа. Яхнал коня в средата на впряга, размахал над главата си камшика, той през цялото време подлагаше на вятъра ту едната, ту другата си страна. Заваля гъст, мокър сняг, който бързо се топеше. Наоколо всичко се завъртя, обърка се. Планините се скриха в плуващата снежна мъгла, светът се затвори. Сред тази мъгла се носеха само подканващите викове на орачите като виковете на птици, настигнати от дъждовно време.
А плуговете вървяха. Черните плугове ту се появяваха на хълма като върху гребен на вълна, ту отново изчезваха в низината…
Наведени над браздата, сякаш изпълзяваха от самата земя, вървяха четворките от жадно дишащи, катерещи се коне. Снегът моментално се стопяваше върху горещите им, напрегнати гърбове, стичайки се на ручеи по хълбоците. Тежко им е на конете, много тежко, земята е прогизнала, плъзга се под копитата, такъмите натежаха от влагата, палешниците засядат, лепнещите пластове на целината ги задържат. Но плуговете не бива да спират. Трябва да се оре. Утре, когато слънцето се покаже, тези бразди ще се проветрят и разораната нива ще бъде готова. Не бива да се губи време.
Плугът засядаше. Султанмурат току слизаше от седлото, очистваше с камшика буците пръст от палешниците и като се провикваше към Анатай и Еркинбек зад себе си, чуваше техните гласове, отново се промъкваше между мокрите такъми и телата на конете към средния кон, отново се покатерваше на седлото и отново орачът вървеше напред.
А снегът не преставаше. Черните впрягове на плуговете плуваха като кораби сред бялата мъгла. В тази кръжаща снежна тишина, погълнала всички звуци, над полето се носеха само виковете на орачите:
— Ана-та-ай!
— Еркин-бе-ек!
— Султанмура-а-ат!
По лицето се стичаше вода или стопен сняг, или пот; ръцете с поводите бяха подпухнали, посинели от студ и влага, краката, притиснати от конските хълбоци, се търкаха един в друг, боляха, иска ти се да ги скриеш някъде, а няма къде, но Султанмурат разбираше, че подир него, по неговата следа вървят Анатай и Еркинбек, че тримата заедно имат шест палешника, той няма право да спира посред бял ден шестте палешника, разораващи аксайската земя. Само конете да издържат, само конете да не се предадат. Затова той мислено се обръщаше към тях, внушаваше им:
„Потърпете, родени от Камбар-ата[49], наблягайте дружно! Всеки ден няма да бъде толкова тежко. Днес вали сняг, а утре ще спре. Напред, напред, хайде, хайде! Потърпете, родените ми от Чолпон-ата, ето го края на участъка, сега там ще завием и ще тръгнем обратно. Потърпете, не забавяйте крачките си! Нямам право да ви избавя от плуговете. Затова ви подготвяхме цяла зима. Няма друг изход. Аз ви карам по мека и твърда земя, тежко ви е, но иначе житото не се ражда. Старецът Чекиш казва, че така е било и така ще бъде вовеки веков. Той казва, че хлябът, всяко парче хляб е просмукано с пот, само че не всички знаят това и не всички мислят за това, когато го ядат. На нас много ни трябва хляб. Много ни трябва. Затова сме тук в Аксай.
Чабдар, ти си мой брат, ти си моят среден кон. Ти дърпаш плуга, носиш и мен на гърба си. Прости ми, че и теб те пляскам с камшика. Така трябва. Не се обиждай, Чабдар.
Чонтору, ти си отляво, стъпваш по изораното, на теб ти е най-тежко, но ти си най-силният след Чабдар. Теб, Чонтору, баща ми Бекбай винаги те хвалеше. Помниш ли? Ами помниш ли как всички заедно ходихме в града… Отдавна вече няма писма от татко, страшно е, вие конете не можете да разберете това. Когато хората на война не пишат дълго време, това е много страшно. Мама съвсем отслабна от мъка и страх. Когато оплаквахме бащата на Анатай, най-много и най-сърцераздирателно плакаха Инкамал-атай и мама. Те знаят нещо… Хайде, хайде, Чонтору, няма да ти позволя да се предадеш. Напред, Чонтору! Дръж се!
И ти, Белчо, също си ми брат. Вървиш вдясно от мене, в средата на впряга. Трябва здравата да теглиш, вие с Чабдар сте средни коне. Ти си красив кон, имаш необикновена, бяла опашка. Хайде, не се предавай, не падай духом. Няма да ти позволя да се уморяваш. Хайде, хайде, Белчо! Не ме излагай!
Братко мой Черньо, ти си обикновен и добър кон. Когато те избирах за своята четворка, много разчитах на тебе. Ти си работлив и кротък. Аз много те уважавам. Вървиш от края и винаги се виждаш. По теб съдят отстрани как вървят работите ни, братко мой. Няма да те обидя, ти само тегли, тегли, не се предавай. Обещавам ти: когато завършим да орем и сеем в Аксай, когато тръгнем да се връщаме в аила, ти пак ще бъдеш от края, за да те видят всички. Ще минем край нейната къща и когато тя изтича на улицата, веднага ще те види тебе, Черньо, братко мой. Аз така и не успях да се видя с нея, преди да замина. Кърпичката й е у мен, тя винаги е у мен. Скрита е от снега и дъжда. Мисля за нея винаги, през цялото време. Не мога да не мисля. Ако престана да мисля за нея, всичко ще опустее и няма да ми бъде интересно да живея…
Хайде, хайде, родените от Камбар-ата! Налягайте по-дружно, напред, напред! Хайде, хайде! А снегът все вали, вали! Какъв мокър сняг. Целите се измокрихме от глава до пети. И вятърът подухва. Добре е, ако нашата готвачка се е сетила да покрие сеното с чуловете. Ако пък не се сети, сеното ще се намокри, ще изгние. С какво ще ви храним — дванайсет глави? Трябваше да й кажа, преди да тръгнем, забравих, не мислех, че ще завали сняг.
Странна старица е тя, има алчни очи. Все хвали нашите коне, не може да им се нагледа. Какви хубави, казва, коне, добре охранени. Хълбоците им, казва, имат два пръста тлъстина. В миналото такива коне уж колели за големи панихиди. По онова време, казва, ядели месо до насита. А когато варели конското месо в големи казани, мазнината — зардеп, каква дума само, — казва, обирали, загребвали я с пълни черпаци и я отнасяли на болните. Ако, казва, напоиш болен с такава мазнина, веднага ще се изправи на крака. Ама че ненаситна, само за мазнина си мисли. Само да не урочаса конете. Е, да върви по дяволите! Нали в училището им казаха, че урочасването е празна приказка. Нека си бъбри, само да приготвя навреме яденето. А вчера учуди всички, беше сготвила месо от планински козел. Съвсем мършав козел, и все пак. Казва, че минали някакви ловци от планината, двамина, отбили се в юртата и оставили част от лова си. Да са живи ловците, излиза, че са хора, които зачитат обичаите. Искат и друг път да имат сполука в лова — отделили са една част за първия срещнат. Ние, разбира се, сме първите срещнати на пътя им, щом са слизали от планината, наоколо няма никого. Препускай из планината, препускай из степта — никого няма да срещнеш. А снегът не спира. Както е тръгнал… Съвсем без сили останахме…“
Конете спряха, изнемогваха… Султанмурат слезе от седлото, като с мъка стъпваше върху отеклите, притиснати крака, разтъпка се като пиян, клатушкайки се около впряга. И така го заболя, стана му непоносимо жал за разпенените коне, треперещи, мокри до ушите, до копитата, дишащи тежко, задъхано, че от жалост застена.
А снегът все валеше и се топеше, валеше и се топеше върху димящите конски гърбове. Султанмурат свали от главата си натежалата мокра торба, с непослушни, вкочанени ръце разкопчаваше такъмите, а после не издържа, разплака се, като прегръщаше Чабдар за шията и през плач шепнеше: „Простете ми, простете!“ — усещайки върху устните си горещия горчиво-солен вкус на конска пот…
— Хей, Султанмурат! Какво правиш там? — дочу се гласът на Анатай, който се приближаваше до браздата.
— Започвай да разпрягаш! — извика в отговор Султанмурат.
Затова пък сутринта на следващия ден беше ясна и чиста. Никакви следи от вчерашното лошо време. Само влага, само одобряващ студ, само леко румени лица над земята, само нов бял сняг по планините. Ранното слънце се изтъркулваше иззад планините, възвестявайки на света за себе си с ликуващо, разливащо се на половин небе зарево на пролетния изгрев. Целият обширен Аксай с всичките си валове, равнини, хълмчета и низини се виждаше надалече, надалече. Затова пък планините на Великия Манасов хребет, край който се бяха родили и израснали, през нощта сякаш се бяха приближили — неправдоподобно, по през тая нощ планините бяха направили крачка към Аксай, към тях, че като се събудят на сутринта, орачите да се изумят от тяхното величие, красота и могъщество.
Близо и далече, редом и недостъпно сияеха в изгрева планинските ридове…
Да, велико утро започваше тоя ден в Аксай. Излязоха на полето, без да бързат, решиха да почакат земята да изпръхне.
През това време почистиха конете, оправиха такъмите, пресипаха намокрения овес. Слънцето бързо взе да припича. Тогава тръгнаха към плуговете. Всеки към своята четворка. Плуговете бяха заседнали във вчерашните бразди. Трима заедно измъкваха всеки, почистваха палешниците, смазваха колелата. После впрегнаха конете, разчитаха до вечерта да завършат парцела, а на другата сутрин да се преместят на нов участък. Работата им спореше. Конете, починали през нощта, почистени и оправени на сутринта, работеха бодро. Значи, вече истински бяха влезли в крак. Бяха се впрегнали в тежкия ремък на плуга. Но вчерашната оран по снега оправда усилията — почвата беше изпръхнала, преобърнатите под снега пластове се бяха разсипали под лъчите на слънцето на дребни, равни бучки. Значи, земята не е „похабена“, не е „смачкана“. Значи, оранта е качествена.
Хубав беше тоя ден. Случват се такива дни, когато всичко ти върви, когато животът е ясен, прекрасен, прост. Ненапразно се готвиха цяла зима, трудиха се, бяха принудени да напуснат училището. Аксайският отряд действува, плуговете се движат, днес трябва да пристигнат Ергеш и Кубаткул. Тогава ще бъдат пет плуга, това са десет палешника. Сила! Истински десант! После ще засеят, ще брануват нивите — тогава чакай реколтата! Лятното жито съвсем не е лошо жито. Бригадирът Чекиш казва, че лятното жито отстъпва по количество, но е най-вкусно. Работата ще тръгне. Ще паднат дъждове. Не може дъждовете да бъдат против тях, когато те влагат толкова труд; ще има дъжд, само нашите на фронта да се държат, да настъпват, това жито да е на късмет, да не заседне в гърлото…
Така крачеха те по участъка. Отпред Султанмурат след него на двеста крачки Анатай и почти на половин верста от него Еркинбек…
Слънцето припичаше все по-силно. Пред очите им зазеленяха степните хълмчета с тънък пласт морава. Като в приказките: вървиш към единия край — зеленее се отдясно, вървиш към другия край — зеленее се отляво. Земята дишаше влажно с обновен дъх. А плуговете вървяха по Аксай, оставяйки подир себе си гривите на пресните бразди…
От земята изхвръкна чучулига. Песента й зазвънтя разля се наблизо, още някъде запя чучулига и още някъде. Султанмурат се усмихна. Пеят си за удоволствие, нямат си нито дом, нито лист, нито клонче над главата, живеят си в голата степ както могат. И са доволни. Доволни са от пролетта, от слънцето! А къде са били вчера, как са прекарали лошото време? Е, то вече мина.
Пролетта вече няма да отстъпи. И работа има още много, това е само началото. Какво да се прави? Ще дойдат днес Ергеш и Кубаткул и тогава ще се хвърли целият десант, работата ще тръгне, ще тръгне…
Докато подканяше впряга да бърза, Султанмурат забеляза встрани някакъв конник. Минаваше покрай нивата отдалече, като поглеждаше към тях, отиваше към планините. На рамото си носеше пушка. На главата си имаше рунтав зимен калпак. Конят му беше червеникав, набит, обязден. Момчетата също го забелязаха. Започнаха да викат:
— Хей, ловецо, ела при нас!
Но ловецът не отговори. Отмина, без да се приближи, като през цялото време поглеждаше към тях. Султанмурат се зарадва на неговата поява, спря конете и като се поизправи на стремената, викна:
— Хей, ловецо, благодарим за ширалгата[50]! Благодарим, казвам! Благодарим за ширалгата!
Но оня изобщо не отговори. Като че ли не чуваше и не разбираше за какво става дума. Скоро се скри зад хълмовете. Значи, няма време, бърза по своя работа.
Приблизително след половин час се появи втори ловец. Той също отиваше към планините и също с пушка. Но мина от другата страна, от другия край на нивата, и също отдалече поглеждаше към тях; мина мълчаливо, не се отби, не поздрави орачите. А би трябвало да свърне от пътя, да им пожелае здраве и урожай. Старецът Чекиш казва, че хората са се променили. Може би е прав мъдрият старец Чекиш.
После се случи най-вълнуваща го събитие.
Пръв ги дочу Анатай. Браво! Той се развика с цяло гърло:
— Жерави! Жерави долитат!
Султанмурат погледна нагоре — в чистия, безкрайно син и безкрайно бездънен небесен простор летяха с бавно кръжене жерави, като се пренареждаха, както летяха, и грачеха. Голямо ято. Птиците бяха високо. Но небето беше още по-високо. Огромно, необятно небе и ято жерави, плуващи като живо островче в тази необятност. Султанмурат гледаше, вдигнал глава, и едва после се сепна, развика се неудържимо: — Ура-а! Жерави!
И тримата прекрасно виждаха, че са жерави, но си викаха един на друг, като че ли беше огромна, неочаквана новина:
— Жерави! Жерави! Жерави!
Султанмурат си спомни, че ранното долитане на жеравите е добра поличба.
— Ранните жерави са добра поличба! — викна на Анатай, като се обърна на седлото. — Богата, богата реколта ще има!
— Какво, какво? — не разбра Анатай.
— Богата реколта, богата реколта ще има!
Анатай се обърна към Еркинбек и му извика на свой ред:
— Богата, богата реколта ще има!
Еркинбек му отговори:
— Чувам, чувам! Богата реколта ще има!
А жеравите плуваха, къпейки се в небесната синева, плуваха бавно, като кръжаха с плавно полюшващите се криле, обаждаха се ту сдържано, ту хорово, всички едновременно, и отново в редиците им настъпваше спокойствие. В този прозрачен ден добре се виждаха техните изваяни протегнати шии и тънките човки, и полупритиснатите към тялото крака на едните и плътна притиснати у другите. Понякога в движение се мяркаха белите върхове на дългите пера по краищата на крилете. Именно тогава, разглеждайки птиците, орачите забелязаха, че ятото бавно се спусна надолу. Жеравите се спускаха все по-ниско и по-ниско към земята, сякаш някакво течение ги носеше натам, към далечните хълмове. Султанмурат през живота си не беше виждал отблизо жерави. Те винаги бяха прелитали над главата му като видение, като сън.
— Гледай, кацат, кацат! — извика Султанмурат и тримата скочиха от седлата, оставиха плуговете и впряговете и се струпаха натам, където се спускаше ятото жерави.
Тичаха бързо. С все сила! Искаше им се да видят жеравите отблизо: как изглеждат? Ех, че славно ще е!
Ах, колко приятно му беше на Султанмурат да тича! Земята лягаше под краката, самичка тичаше насреща му. И заедно със земята насреща му тичаха снежните планини, плуваше ятото жерави, кръжащи във въздуха, от което той не отделяше очи. Дъхът му спираше от тичане и радост и както тичаше, ликувайки, догонвайки жеравите, той си помисли, че ако падне перо, ще го намери и ще го запази, ще го подари на нея, на Мързагюл, и ще й разкаже всичко, както е било. Само да ги догони, само да види жеравите. Тичаше, носейки в душата си нахлулата нежност към Мързагюл. Ако можеше, би изтичал с перото право при нея… Право при нея с перото от жерав…
Те тичаха, а немигащата жестока зеница ги следеше през отвора на мерника, като плавно местеше върха на мушката от единия към другия, към третия. Тази зеница гледаше с ненавист как тичаха момчетата в отвора на мерника към жеравите. Земята зад пределите на мерника беше толкова голяма, а те — такива мънички в прореза на несигурната мушка… Небето в мерника над тях беше толкова голямо, а те — на върха на мушката — такива мънички. С едно щракване ще ги събориш и няма да ги има… Всичко това можеше да изчезне за една секунда, да престане да се мотае в мерника, трябваше само да се натисне спусъкът.
— Ех, здравата съм се прицелил, ако сега ги съборя един по един, няма да успеят да гъкнат — сдържайки дъха си, каза оня, който се целеше.
— Престани, глупчо! С куршум шега не бива, не се цели напразно — отвърна другият, който придържаше конете за юздите сред храсталака от курай, в дълбок като вълча бърлога ров под едно възвишение.
Оня, който се целеше, премълча, докато мускулите на лицето му играеха, но не свали мушката.
— Не се поддавай, чуваш ли — заповяда му оня, който държеше конете. — Ще се натичат и ще си отидат. Какво те засяга?
Не се подчини. Лежеше, притиснал обрасла буза към приклада, изпитваше наслада да следи в отвора на мерника затичалите се глупчовци, побъркани от крясъците на жеравите. Хващаше го яд. Тичат и се смеят! Тичат и се смеят! Ама че радост! С три изстрела ще ги претрепе, няма и да мръднат. Тичат и се смеят! И защо — да ги питаш? Тичат и се смеят…
Дълго тичаха орачите, но когато дотичаха на хълма, видяха, че жаравите отново набират височина… Значи, бяха се отказали. А дали пък само им се стори, че искат да кацнат?
Момчетата спряха да си поемат дъх. Бяха капнали. А Султанмурат изтича още по-надалече и спря, изпращайки ятото жерави със сълзи на очи…
После се върнаха и отново разораваха аксайската земя. Денят беше хубав, прекрасен. По обед пристигна колхозната каруца със сено за конете. Коларят им докара картофи, месо, брашно, дърва и каза, че бригадирът Чекиш е наредил да им предаде — утре ще дойде и той заедно с впряговете на Ергеш и Кубаткул. Кажи, казва, на Султанмурат и момчетата: нека не се притесняват, вече всичко е решено, утре десантът ще бъде в пълен състав. Непременно. А след още два дни при тях в Аксай ще дойде и председателят Тъналиев. Такива новини донесе каруцарят. Обядваха всички заедно и когато се готвеха отново да отиват на полето, готвачката каза на Султанмурат, че нека да отиде до аила, утре ще се върне с бригадира Чекиш, има някаква бърза работа в аила и трябва да донесе сапун за прането. А за да не останат без нея гладни, тя им изпекла питки за цял ден и им оставя готова супа, която могат да си стоплят. Никак не му се искаше на Султанмурат тя да замине, но трябваше да се съгласи. Не можеш да се опъваш и да спираш възрастен човек.
И така орачите тръгнаха към плуговете си. През останалото време на деня доораваха участъка. Привечер го завършиха. Сега можеха да го обхванат с поглед — бяха изорали огромна нива. Първата нива. А колко още им оставаше да орат. Но началото е сложено. Без начало няма продължение.
Вече по тъмно завършиха последната бразда, разораха пропуснатото на завоите и без да се бавят, преместиха плуговете на съседния участък, та утре рано да започнат нова бразда на новото място.
Докато разпрегнат конете и стигнат в полския лагер, съвсем се стъмни. В лагера беше пусто. Готвачката отдавна беше заминала. Е, нищо, утре ще се върне.
Здравата се бяха уморили през деня. Откачиха хамутите, без да бързат, свалиха ги от конските шии, прибраха такъмите в юртата, всеки на своето място. Конете, всичките дванадесет глави, също оставиха по местата им край старата каруца без колела, докарана на полето вместо ясли. Да, оставиха всеки кон на мястото му при сеното в каруцата. Решиха, че на другата сутрин ще станат малко по-рано и ще ги почистят от засъхнала пот. Умиха се в тъмно, после запалиха малък огън в юртата и на светлината от него вечеряха суха храна, не им стигнаха сили да стоплят ядене.
Легнаха да спят. Султанмурат заспа най-последен. Преди да заспи, още веднъж излезе от юртата да погледне конете. Те стояха спокойно, пъхнали муцуни в сеното, важно хрупаха сухата детелина, пръхтяха от умора. Да, стояха спокойно, глава до глава, по шест коня от всяка страна на каруцата.
Времето обещаваше да бъде спокойно. Луната беше нащърбена, съвсем малка беше станала.
Султанмурат се поразходи, кой знае защо, му беше страшно. Безлюдност, мъртва тишина, непрогледна безкрайна нощ. Зает с грижи и работа, той не беше забелязал колко било страшно тук в глухата степ през нощта. Побърза да се върне в юртата. Настани се на мястото си и дълго още не заспиваше. Лежеше с отворени очи сред мрака. Мислеше за различни неща, припомняше си. Изведнъж се разтъжи, домъчня му за дома. Какво ли прави там майка му без него? Значи, от баща му все още няма никакви вести. Ако имаше някакво писмо, каруцарят щеше да му го донесе, пък щеше да поиска и суюнчу[51]. Би му дал всичко, каквото поиска. Само че какво да даде? Тук няма нищо свое. Би могъл да обещае половин чувал пшеница, през есента колхозът ще раздаде жито, тогава ще му даде. Като мислеше за това, той въздишаше горестно, припомняйки си как Хаджимурат го накара да обещае, че ако баща им се върне от война, на гарата ще препуснат да го посрещнат заедно, яхнали Чабдар, той, като по-голям, отпред, а по-малкият отзад. После ще посрещнат баща си и ще му дадат Чабдар, а самите те ще тичат покрай него, а насреща майка им и много близки… Да, случи ли се такова щастие, от плуга ще разпрегне Чабдар и ще препусне… После ще си го отработи стократно.
Султанмурат заплака тихо, защото смътно разбираше, че може би никога няма да му се случи такова щастие…
После се усмихна сам на себе си в тъмното, като си спомняше как срещна на брода на рекичката Мързагюл. Дори и сега помнеше докосването на ръката й и как ръката й каза: „Радвам се! Много се радвам! Нима не чувствуваш колко се радвам!“ И как в нея той видя себе си, и как беше потресен от това, и колко се зарадва, че тя — това е той. Мързагюл сигурно вече спи. А може би в тази минута мисли за него. Нали тя — това е той. Султанмурат напипа нейната кърпичка, скрита в джобчето на рубашката, погали я…
Така се унесе, заспа. Заспа дълбоко. После го налегна някакъв лош сън. Някой го душеше, извиваше му ръцете. Тогава се събуди и не успя да извика от уплаха, когато нечия твърда длан, воняща на силна махорка, запуши устата му.
— Мълчи, ако искаш да живееш! — каза в ухото му дрезгаво, оня сумтящ човек с дъх на махорка. Разтвори челюстта му, като едва не я разчекна с петте си пръста, и напъха в устата му парцал и докато Султанмурат съобрази какво става, ръцете му бяха здраво стегнати с въже зад гърба му. Изби го студена пот и тялото му се затресе от само себе си. Какви хора са тия двамата в юртата, защо го вързаха?
— Тоя е готов — прошепна единият на другия. — Сега другите.
Те мърдаха в мрака там, където спеше Анатай. Той извика, замята се, но и него вързаха.
А Еркинбек май че го удариха по главата, той изстена и веднага утихна.
Султанмурат все още не можеше да разбере какво става. Парцалът разпъваше устата му, той се задъхваше, въжето стягаше ръцете му. В юртата цареше пълен мрак. Кои са, защо тия хора са тук, защо постъпват така с тях, какво искат, може би искат да ги убият? Защо?
Султанмурат започна да се дърпа, да се мята и тогава единият от ония го натисна с коляното и като го чукаше по главата с твърдия си железен пръст, каза тихо, но ясно:
— Престани да риташ. Чуваш ли? Ти май че си главният тук. Ние ви вързахме, вие няма да отговаряте, не сте виновни. Запомни ли? — говореше той, като непрекъснато го чукаше с железния си нокът по главата. — Ако сте умни, всичко ще се размине. Когато ви намерят тук, ще разкажете всичко, както си е било. Кой ще ви обвини? А ако някой се опита нещо, ако някой мръдне сега, преждевременно, ще го смажа като кутре. Ще измъкна душицата му! Лежете кротко. Няма да пукнете.
Те излязоха от юртата, като дишаха шумно, псуваха и храчеха. Султанмурат чуваше как сновяха около коневръза, нещо правеха, конете тъпчеха уплашено, пръхтяха, дърпаха се. А след известно време се дочу тропот от много копита, пляскане на камшик, пак псувни и тропотът на конете започна да се отдалечава и скоро съвсем затихна.
Едва тогава Султанмурат осъзна целия ужас на случилото се. Конекрадците отмъкнаха техните орни коне! Обида и ярост разкъсваха душата му. Мяташе се, като се опитваше да освободи ръцете си, но нищо не излизаше от това. Като се задъхваше, той започна да върти глава, избутвайки с език парцала. Устата му гореше, кървеше, разпъваше се. И все пак накрая успя да изплюе проклетия парцал. Като че ли се изтръгна на свобода. Зави му се свят от притока на въздух в дробовете.
— Момчета, аз съм! — обади се той, вдигайки глава. — Аз съм! Аз говоря!
Но никой не му отвърна. Дочу как се размърдаха Анатай и Еркинбек по местата си.
— Момчета — каза тогава, — не се бойте. Ей сега. Ей сега ще измисля нещо. Само ме слушайте. Анатай, размърдай се, къде си?
Анатай замуча, разшава се, надигайки се от мястото си.
— Анатай, почакай! Стой си на мястото! — Султанмурат се търколи към него през купчината дрехи и такъми. — А сега легни с гръб към мене, подай си ръцете. Чуваш ли, с гръб към мене, дай си ръцете…
Сега те лежаха с гръб един към друг и Султанмурат напипа въжето на ръцете на приятеля си. Като командуваше Анатай как да легне и как да се обърне, напипа възлите. Докато уговаряше Анатай да търпи, да понесе болката в ръцете, все пак намери, дръпна някаква примка, въжето се поотпусна. Тогава Анатай сам измъкна ръцете си на свобода.
Конекрадците се отдалечаваха, без да бързат. Отдалечаваха се ту в тръс, ту в бавен галоп, в мрака не можеш кой знае колко да препускаш, пък и нямаше нужда да бягат презглава. Чиста работа свършиха. От кого да бягат — от хлапетиите? Сто версти наоколо няма жива душа. А хлапетата лежат вързани, сумтят през две дупки.
Нека благодарят на съдбата, че така им се размина…
Те откараха със себе си четирите коня. По чифт на всеки. Повече не може да се вземе. Да даде господ тези да преглътнат, да не им преседнат… Предстоеше им далечен път по безлюдни места. Около три дни само до покрайнините на Ташкент. Оттам още. Само да стигнат. Другото е проста работа. На Алайския пазар в Ташкент месото ще бъде разграбено на килограми, на грамове, хората там са търговци, умеят. Ще го пробутат. Това е тяхна грижа. Как да скрият парите за четирите отлични коня, чието месо сега струва колкото златото? Шегата настрана, там е въпросът! Какво да правят толкова пари? Това се казва келепир! Само по-скоро и тогава — край! Гони вятъра по полето. Имат ли пари, не е трудно да изчезнат. Пък и време е, отдавна е време вече да се измитат оттук, докато не са ги заловили. Хванат ли ги — край! Трибунал! Тогава господ да им е на помощ. Имат ли пари, ще има живот! Колко други градове и земи има отвъд Ташкент…
Непразно казват — съдба. Съвсем я бяха закъсали. Я се опитай да кръстосваш по планините в студ и мраз, докато хванеш архар, а хванеш ли го — по това време месото е лошо, диво, само жили. Не можеш да го сдъвчеш. И патроните вече свършваха. Не биха издържали дълго. И изведнъж — кой да допусне — като от небето паднаха в Аксай тези малчугани с плугове. Сам господ ги изпрати! Има, има бог горе. Всекиму каквото е отредено.
Взеха от края, не избираха, всичките кончета са като за изложба, по два пръста мазнина по ребрата, такива сега не можеш да намериш никъде по света. Месото ще се свари бързо, пръстите си да оближеш. Има, има бог горе, има! Изпрати им плячка, изпрати сполука!…
Отдалечаваха се, без да бързат. Няма защо да намаляват теглото на конете. Месарите на Алайския пазар не са и сънували такива кончета. Вадете парите, скръндзи, вземайте!…
Ето ги красавците, и четирите, с дълги ремъчни поводи, приготвени предварително, вървят в тръс, леко пръхтят, да знаеха къде ги карат. Откарването също е обмислено. Вкупом не можеш ги откара, ще се разбягат. Един държи в ръка поводите, седи в седлото по средата, а конете от двете страни са с дълги поводи, два отдясно, два отляво. А вторият отзад върху червеникавия кон подгонва с камшика, не позволява да се забавят. Само така. Без бързане, но не и бавно. С ум, с ум трябва да се вършат работите…
Чабдар беше на мястото си. Върху него скочи Султанмурат, като изтича от юртата и закръжи върху му, успя да викне:
— Анатай, препусни в аила! Не се бави! Препусни! Извикай нашите! А аз ще ги задържа! Ще ги догоня. Само че ти побързай! А ти, Еркинбек, остани и нито крачка оттук. Ясно ли е? Тръгвай, Анатай, тръгвай!…
Самият той се понесе върху Чабдар натам, накъдето тръгнаха конекрадците, съдейки по тропота.
„Напред, Чабдар, братко мой Чабдар, напред, догони ги, догони ги! Няма да падна, няма да се ударя. Не се бой за мен. Напред, Чабдар! Ако загинем, поне заедно, само препускай по-бързо, по-бързо, разбирам, тъмно е. Страшно е и тебе те е страх. И все пак напред. По-бързо, по-бързо! Къде са те? Какво се мярна отпред? Там нещо се движи. Само да не ги изпуснем. Напред, Чабдар, напред… Да не паднеш, Чабдар, да не паднеш…“
— Преследват ни! — извика уплашено единият от конекрадците, доловил приближаващия се тропот на препускащ кон.
Те препуснаха, тръгнаха в галоп, после препуснаха още по-силно. Сега нямаше за кога да се бавят. Сега или всичко, или нищо! Сега трябва да се бяга! Сега трябва да не губят нито минута.
Предният дръпна поводите на крадените коне в ръката към себе си, наведе се над седлото. А другият, шибайки отзад с камшика, бързаше, като подгонваше с всичка сила. От тропота на множеството бягащи копита земята забуча. Вятърът засвири в ушите. Нощта стремително летеше насреща като черна, безкрайна, гърмяща река.
— Стоп! Няма да избягате, сто-ой! — викаше Султанмурат, като все повече ги настигаше. Но гласът му достигаше само откъслечно сред бесния шум на препускането.
Чабдар! Силният кон Чабдар! Бащиният кон Чабдар! Как само препускаше! Сякаш разбираше, че не може да не догони и не може, няма право да падне в това страшно надпреварваме по Аксай посред нощ.
Султанмурат бързо се изравни с конекрадците, тръгна от края, те не можеха така лесно да избягат с поводите на конете в ръка.
— Върнете ни конете! Върнете ги! С тях ние орем! — викаше Султанмурат.
Вторият се обърна, както препускаше, нахвърли се върху му като звяр, искаше да го свали от коня, но конят се дръпна. Браво, Чабдар, браво!
Бягайки от преследващия го конекрадец, Султанмурат излезе напред, тръгна отстрани на групата и започна да изтласква, да обръща първия от конете.
— Назад! Назад! — викаше той.
— Махни се, ще те убия! — ревеше оня, обръщайки конете, но Султанмурат отново излизаше напред, отново ги изтикваше, пречеше да се движат направо.
Така се движеха те. Вторият всеки път го отпъждаше, а той излизаше ту от едната, ту от другата страна, заставаше на пътя, пречеше им.
След това гръмна изстрел. Султанмурат не го чу, видя само яркото пламване и успя да се учуди на осветеното за миг огромно пространство на Аксай и черната купчина от коне и хора, препускащи диво покрай него…
Самият той, падайки от коня, отлетя встрани, преметна се презглава, удряйки се в каменистата земя, и като скочи на крака, веднага разбра, че конят под него не само се е препънал. Конят се мяташе конвулсивно на една страна, удряйки глава в земята, хъркаше и отчаяно преплиташе крака, сякаш все още се мъчеше да тича…
Като крещеше страшно от болка и ярост, без сам да разбира какво прави, Султанмурат се спусна подир конекрадците:
— Сто-ой! Няма да избягате! Ще ви настигна! Убихте Чабдар! Бащиния ми кон Чабдар!
Тичаше, без да се помни, тичаше от ярост и негодувание, тичаше и тичаше подир тях, като че ли можеше да ги догони, да ги спре и да ги върне. Конете се отдалечаваха, копитата тропаха в мрака, конете се отдалечаваха все повече, а той не можеше и не искаше да се примири — мъчеше се да ги догони. Струваше му се, че тича, обхванат от плам, тялото го смъдеше, особено лицето и ръцете, издрани до кръв. Колкото по-бързо и по-дълго тичаше, толкова по-нетърпимо пламтяха лицето и ръцете му…
После падна, затъркаля се по земята, задъхвайки се, превъзмогвайки задуха. Не знаеше къде да дене лицето и ръцете си от непоносимата болка. Гърчеше се, виеше, стенеше, ненавиждайки тази нощ, ненавиждайки тази ярка, възникваща на талази огнена светлина в очите…
Дочуваше как постепенно се отдалечава, заглъхва тропотът на конете. Все по-слабо и глухо потръпваше земята, поглъщайки далечния бяг на копитата, и скоро всичко наоколо затихна, замря…
Тогава той се изправи, помъкна се назад, като ридаеше горчиво и високо. Никак и с нищо не можеше да се утеши и нямаше кой да го утеши в безлюдния нощен Аксай. Плачейки, той си спомни как обеща на Хаджимурат да го вземе със себе си, когато баща му се върне от война. Не, сега вече те няма да могат да препуснат с Хаджимурат на гарата да посрещат баща си от фронта върху бащиния кон Чабдар. Сега няма да посеят на Аксай толкова жито, колкото трябваше. И вече няма да настъпи оня тържествен и радостен ден, когато ще се върнат от аксайските полета, влачейки подир себе си плуговете, сияещи с блесналите като огледало от оранта палешници. Няма да излезе тя на улицата да се порадва, няма да види влизането му в аила и няма да се възхити от него, да му се полюбува. Мечтите се рушаха, затова плачеше той…
Вълкът тичаше с подскоци, като душеше в движение и все по-ясно долавяше по вятъра миризмата на прясна кръв, все повече наближаваше онова място, откъдето се носеше този силен, възбуждащ мирис. Беше едър, макар и измършавял през зимата, стар звяр с твърда грива на глиган. Зимата изкара трудно — докато в Аксай бродеха антилопи, сега те се преместиха от Аксай в Големите пясъци за разплод. Младите вълчи глутници се лутаха по планините, залавяйки отслабналите архари по пътеките, а той изживяваше най-тежкото си време. Чакаше появяването на мармотите след зимния сън. Чакаше ги всеки ден, всеки час. Мармотите трябваше вече всеки момент да се изтегнат на слънце. Това би било спасение. Колко дълго лежаха те в земята, в своите дълбоки, недостъпни дупки! Колко гладен беше и колко тъжно живееше вълкът през тези дни в Аксай!
Вълкът тичаше към мамещия мирис на кръвта, изпитвайки кипяща глуха злоба от страх да не би някой друг да завладее плячката… Беше голяма плячка, беше конско месо. Миризмата на пот и месо замайваше, зави му се свят. Три или четири пъти през целия си живот беше успявал заедно с глутницата да догони кон.
С потекли лиги от полуразкритата му паст вълкът тичаше, изпитвайки остри присвивания в празния си стомах. Вълкът тичаше като белезникава подскачаща сянка в сивеещата мъгла на предутринната нощ.
Колкото и да му се искаше веднага да връхлети върху плячката, инстинктът заговори — пребори себе си, направи един кръг отдалече. И тогава се вцепени — край убития кон имаше човек. Човекът се изправи уплашено.
— Хей! — сепна се Султанмурат и тупна с крак.
Вълкът отскочи, неохотно заситни встрани, свил силно опашка между краката си. Трябваше да си отива. Тук има човек. Човекът му пречеше да завладее плячката. Като потича малко, вълкът рязко спря и се обърна към човека с глухо ръмжене. Вълчите очи проблясваха със синкав злобен блясък. Навел глава, като се зъбеше и освирепяваше, започна бавно да се приближава.
Султанмурат го спря със заплашителен вик и успя да дръпне от главата на Чабдар юздата. Бързо я усука на въже, омотавайки около нея поводите, а тежката й желязна част измъкна навън. Сега това беше негово оръжие.
Вълкът още повече се приближи, притисна се към земята с изопната шия и замря преди скока като навита пружина.
За пръв път през живота си Султанмурат дочу ясно сърцето си — то се очерта в гърдите му като напрегнато свиваща се топка…
Султанмурат беше готов, наведен, замахнал с юздата…
Провървя му тази година на аилния чоорист Баимбет — че се случи на ВЧК[53] през това знаменито лято, че за едно лято се прослави толкова, колкото не би се прославил за цял живот, ако си беше останал в своята долина — това беше все негово щастие. А то можеше да се случи само тук, на Чуйския канал.
И само тук, на Чуйския канал, можеше да срещне нея, тази жена… Едва ли някъде на друго място биха могли да се запознаят.
Тя дойде с гастролната бригада на съседен Казахстан. Голямо събитие беше. В знак на братство казахските артисти решиха да посветят летните си гастроли на строителите на Чуйския канал. За предстоящото им пристигане на канала бяха чули всички, даже на таблата до стенните вестници редом с червените дъски на съревнованието имаше залепени афиши. Продумваха даже, че ще пристигне едва ли не сам старикът Джамбул. Всички чакаха и всички вече знаеха, че на съвместния казахско-киргизки концерт, който трябваше да се състои на най-големия строителен участък — площадката на изкопа за бъдещата ВЕЦ — и с който се откриваха гастролите, ще заведат най-напред ударниците. Специално за случая прокараха електричество от града и направиха голяма сцена със завеса.
А да посрещнат гостите, отидоха на границата на републиката, която не беше толкова далеч от трасето на канала, само час и половина път. Между посрещачите се случи и Баимбет, макар че той дори не беше и мечтал за това. Решиха, че заедно с професионалните артисти трябва да има и представители на народното творчество, и група пионери. Ето така се намери Баимбет в делегацията за посрещането на казахските артисти. Естествено той стоеше настрана, защото не познаваше никого, а и по природа никога не беше се отличавал със самоувереност. На всички посрещачи бяха поднесени цветя, големи, подобни на метли букети. На Баимбет му се струваше някак чудно да държи в ръцете си такъв нелеп дар, в планината никой не би и помислял да къса, още повече пък да подарява цветя. Такава трева под краката ти колкото щеш. Това чувство на неловкост го и подведе.
Когато пристигнаха автобусите с казахските артисти, когато посрещачите се втурнаха към тях от всички страни да ги приветствуват, целуват и прегръщат — мнозина се оказаха познати, — Баимбет се засуети, обърка се, не знаеше как и на кого да подари този букет. Към когото и да се насочеше, на когото и да се опиташе да го връчи, все се оказваше, че са го изпреварили — гостите вече държаха в ръцете си букети и хич не им беше до Баимбетовите цветя, всички разговаряха оживено и едновременно, смееха се високо, отрупваха се с въпроси, при това толкова красиви жени наведнъж, толкова усмивки, благодарности… На всичкото отгоре и пионери, които ти се мотаят в краката. Баимбет се завъртя и когато няколко души му казаха мило и припряно: „Благодаря, вече имам!“, „Благодаря, подарете ги на някой друг!“ — той даже се разстрои, такава дреболия, а се оплете като пате в кълчища. Кой знае защо, си помисли, че излага своите, че изглежда глупав.
— Агай[54], подарете ми вашите цветя! — чу се изведнъж зад него засмян глас. Баимбет се обърна и понечи да даде букета на усмихващата се млада артистка със сламена шапка, но като видя в ръцете й цветя, спря нерешително и каза:
— Но вие вече имате.
— Какво от това — засмя се тя, — тези ще ги дам — и тя живо повика приятелката си: — Зина, вземи, моля ти се. А вашите аз искам да вземе за себе си.
— Благодаря ви! — зарадва се искрено Баимбет.
— На вас трябва да се благодари. Вие ни посрещате. Благодаря на вас.
— Благодаря ви за това, че дойдохте — поправи се Баимбет.
— А вие знаете ли ме? — заинтересува се непринудено тя.
— Не — призна той.
— Може би сте ме слушали по радиото?
— Може би. Как се казвате?
— Шолпан. Ще си спомните — „Дударай, черната чучулига“ — и тя назова още няколко популярни казахски народни песни. — Спомнихте ли си?
— Да — отговори той, като в същия миг си представи на ум съвсем ясно дълбокия сипкав женски глас, който беше слушал по радиото. — Значи, това сте вие? И „Емилай“ ли пеете вие?
— Да, да. И вие ли също пеете?
— Не, какво говорите! — смути се Баимбет. — Пея за себе си. А така за… Аз не съм артист. Дойдох да работя на канала. А защо съм тук ли? Свиря на чоор. Казвам се Баимбет. Чоорист съм.
— Чоор? Това е киргизка флейта. Нали? Никога не съм слушала, бих искала да ви послушам, Баимбет-ага.
— Готов съм, когато пожелаете. Може би ще ме включат и мен в концерта.
— Да се надяваме — кимна весело Шолпан.
С това разговорът им свърши. Всички взеха да се качват в колите си, трябваше да се тръгва. Камионът с пейки за сядане, с който беше пристигнал Баимбет, тръгна след другите. Казахските артисти останаха пътем в града, за да ги настанят, предвиждаше се да пристигнат на ВЧК на другия ден. А Баимбет и спътниците му продължиха по-нататък за у дома си, на канала.
По целия път Баимбет се чудеше сам на себе си — нима трябваше да се обърка с този злополучен букет! Но без още да си признае напълно, в душата си даже се радваше, че му се случи така. Ами че тя, Шолпан, както си каза името, навярно е забелязала, че той се обърка, защото не знае къде да дене цветята, и затова го повика. И това стана причина да се запознаят. И всичко по-нататък, като се почне от секундата, в която се огледа и я видя, той запомни така подробно, сякаш му беше поръчано да запомни този миг завинаги, за цял живот. Сламената шапка за слънце, която на всяка друга женска глава би му се сторила глупава, подражателна — нима й прилича на тюркската жена да се труфи с такава съмнителна шапка, — й седеше красиво, като засенчваше с полите си големите й кафяви изпъкнали очи, смеещи се от здраве, от околното оживление. Едва по-късно Баимбет разбра ефекта на тази шапка — широкополата шапка отиваше на фигурата й с тънки плещи и висока здрава шия. Баимбет още не предполагаше, че не веднъж и дваж, а безброй пъти през живота си ще си спомня как тя му се усмихна, как се очертаха трапчинките на чистите й, мургави бузи. Цветът на лицето й беше мек — със свеж пшеничен оттенък, какъвто има младото, още ненапрашено зърно. И когато се усмихваше, зъбите й просветваха като бяла влажна ивица между полуотворените й месести устни. В тази минута той забеляза даже капчиците пот по тънкия й, леко прегърбен нос и капките пот, които се стичаха по влажната й гладка шия. Беше облечена в лека свободна рокля с къси ръкави — без да иска, той обърна внимание на неголемите й, стегнати гърди и даже за някаква част от секундата се смути и развълнува от това. Беше странно, че за късото време, за което успяха да си разменят само няколко изречения, той съумя да я разгледа с такава педантичност, че би могъл да каже колко загорели и слаби са ръцете й, колко дълги и силни са пръстите й със здрави, леко оцветени продълговати нокти. Единственото, на което не можеше да си отговори, беше — каква е косата й. Не я видя под шапката. Каква е, мислеше той, дълга, къса, с какъв цвят, събрала ли я е под шапката, или е късо подстригана. Нали е гражданка. Навярно я е навила на тила, както правят градските жени, помисли той.
И сега, като се люлееше в каросерията по изровеното чакълесто шосе към ВЧК и като мислеше за нея, той разбра, че тя е красива, красиви са лицето и тялото й, че нейната красота е в очите й, ясните, весело усмихващи се кафяви искрици, в лицето й, напомнящо кайсиева костилка, в меката й усмивка, в живата мисъл, в погледа. Харесваше му у нея естественото свободно държане, което в друг случай той, Баимбет, киргизкият южняк, вероятно не би одобрил много. А на нея прощаваше, макар тя да не се нуждаеше от неговата прошка. „Нима всички казачки са такива!“ — мислеше той, като й се чудеше и възхищаваше.
Странно, че мислеше за нея толкова упорито, след като изглеждаше, че няма причини за това. Той подреждаше мислено казаното от нея, от първото до последното изречение. Напълно уместните при такива обстоятелства обикновени думи, кой знае защо, му се струваха не съвсем обикновени, по-значителни, отколкото всъщност бяха. И от всичките тези тайни помисли му ставаше ту радостно, ту тъжно. Искаше му се да се надява, че истината е такава, каквато я желае, но в същото време трезвият разсъдък доказваше, че съвсем не е така. Разумът му подсказваше, че той е голям чудак, смешен тип, че си е въобразил това, което няма да стане никога. Кой е той и защо й е такъв? Добре, че се преоблече, преди да отиде на посрещането. Добре, че на строежа докарват хубави стоки и човек може да се облече по градски, иначе — би помислила навярно тя — откъде се е довлякъл този планинец с овча шуба.
Предградията свършиха и по-нататък пътят пое по откритите простори на широките, тучни предпланини. Ето тук, при тези големи земи, трябва да дойдат водите на Чуйския канал и оттук покрай града ще се проточат още по-нататък към далечната степна мараня, която виси над неясния хоризонт. Колко много работа има още! „Нима всичко това е изпълнимо, нима тази работа е по силите на човека!“ — размишляваше Баимбет, разбирайки добре какво струва всяко замахване с кирката, лопатата, лоста.
Камионът вече минаваше покрай трасето, на което работата кипеше с пълна сила. Хора, хора, хора, дълбаещи тази неподатлива камениста почва, изкарващи на колички и впрягове, изнасящи на ръце планини от изкопана, извоювана с ръце земя. И така на много и много километри по цялото огромно протежение на Чуйската долина.
Огромният обем на тази работа не се забелязва толкова, когато ровиш сам земята, когато цялото ти внимание е съсредоточено в твоя участък. Но сега, като минаваше покрай трасето на канала, покрай юртените селища на строителите, като оглеждаше от височината на камиона всичко направено, Баимбет изпита чувство на преклонение пред величието на труда, пред всесилието на множеството.
За тези хора, за чуйските строители, трябва да се състои утре голям съвместен концерт на казахските и киргизките майстори на изкуството. Първата дума утре ще имат гостите — казахските братя. Баимбет обичаше изпълненията на казахска домбра[55], особено казахските песни. Много му се искаше утре да прозвучат знаменитите казахски мелодии на домбра, знаменитите песни на казахските села, но най-много му се искаше от всички най-добре да пее Шолпан, тя да пожъне най-голям успех, да се покаже и на сцената такава, каквато я видя на срещата край пътя.
И отново взе да мисли за нея, за Шолпан. Като че ли тя имаше някакво отношение към него, като че вече означаваше нещо важно в живота му. И ако можеше, ако имаше силата да измисли някакъв начин, чрез който да съедини своята душа с нейната, да се вмъкне в нейната душа, би го направил, без да се замисли, за да може, като присъствува в нея, като се превърне в част от нея, да пее заедно с нея и по този начин да й внуши своите чувства, своите желания, мисълта си за необходимостта утре тя да пее най-добре от всички, та нейната песен да се запомни от всеки човек на Чуйския канал като събитие от живота му, та да си спомня той за този ден и за нея като за голям, единствен празник. Точно това искаше Баимбет за Шолпан. Даже искаше повече и молеше бога за нея — да бъде утре най-красивата, най-талантливата, най-щастливата измежду всички, така че, замисляйки се над живота си, човекът от Чуйския канал да си припомни един ден не само за свършеното и изграденото от него самия, но и да си каже: „Струваше си да бъда на Чуйския канал, за да видя и чуя нея.“ Ето какво най-много искаше той. Искаше го, сякаш от това зависеше личната му съдба. Дори мечтаеше как, замисляйки се над живота си, човекът от Чуйския канал ще си припомни някога не само за създаденото от него, но и ще си каже още, че си е струвало да поживее край Чуйския канал само за да я види и чуе! Ето така, та и за какво му е иначе на артиста да се появява пред народа…
Но като мислеше за Шолпан, като мечтаеше все повече за нея, Баимбет от време на време като че ли се опомняше, опитваше се да пресече тези безпочвени мисли. Откъде си науми той, че тя се нуждае от неговата добронамереност и съучастие, та тя даже и не помисля за него, а и не е длъжна да го прави. И освен това кой е за нея Баимбет, напълно непознат човек, някакъв си селски чоортист… За какво й е той, когато около нея има толкова други, с които Баимбет не може даже да се сравнява. Нима не я ухажваше един от посрещачите, изглежда, също артист — с бял, огладен костюм от шантунг, с обаятелна усмивка, любезен и вежлив. Как ловко я хвана той под ръка, поведе я към автобуса, помогна й да се качи в него, макар тя да не се нуждаеше ни най-малко от това, но на нея й беше приятно, тя му се усмихна с благодарност. Но най-главното — седнаха един до друг, на една седалка, и през прозореца се виждаше колко близко седяха един до друг, колко им беше добре и колко оживено разговаряха. Те си подхождаха много един на друг, бяха красиви, млади, в отлично настроение. Особено Шолпан — очите й направо светеха от щастие. Може би тя е такава винаги, такъв е характерът й. Усмихва се на всички. Така му се стори. Тя се усмихна и на Баимбет и му кимна от автобуса, седейки редом с другия. След това тръгнаха. Те пътуваха отпред с автобуса, Баимбет отзад в камиона. И в града, когато автобусът спря, а камионът взе да го изпреварва, той ги видя отново заедно, все така седящи рамо до рамо, разговаряха весело и се смееха весело, тя се смееше и нейният смях го смущаваше. Какво ли й разказваше онзи там…
Едва ли Баимбет би имал такава възможност да седи редом с нея и да я забавлява с приказки. А и да им се случеше да са заедно, той не умееше да весели и разсмива жените, да им разказва забавни, шутовски истории.
Неговите отношения с жените винаги биваха сериозни, може би прекалено сериозни.
Да, Баимбет нямаше никаква надежда да опознае по-отблизо Шолпан. А това, че тя пожела да послуша неговата свирня на чоор, нямаше кой знае какво значение. Къде ще я види, та да й посвири… А може би на концерта, ако го включат в програмата… Едва ли ще му се предостави тая възможност — на такъв голям концерт, при толкова местни и гостуващи имена…
Баимбет се прибра в жилището си, преоблече се в работни дрехи и отиде да обядва сам под навеса — всички бяха обядвали и вече работеха на трасето.
— Търсеше те Асакеев — каза му готвачката, — още ли не се е върнал, казва, — а ти къде се изгуби?
— Бях по работа, защо?
— Не зная. Питаше и аз ти казвам.
— Добре, все ще се видим.
После той взе кирката и лопатата и тъкмо да тръгне към участъка, насреща му се зададе Асакеев.
— Къде си тръгнал, артисте? — извика той още отдалеч.
— Как къде, на работа.
— Стига, можеш да се връщаш. Вече си зачислен към филхармонията. Идва тук техен човек, заръча утре сутринта да си там на място.
— Защо, да не би да участвувам?
— Да. Каза, че утре ще свириш „Айдааръш“ и „Бек-бей“. Две неща.
— Но това е чудесно! — зарадва се Баимбет.
— Чудесно е, разбира се! — Асакеев го потупа по рамото. — Ние всички се гордеем с теб. Сега ще отидеш далеко, мнозина ще узнаят за теб.
Докато говореха, те преминаха в сянката на най-близката юрта. Баимбет се удиви от моменталната промяна, която стана с него, щом разбра за предстоящото си утрешно участие в концерта — мъчеше се да не се издаде външно, но душата му заликува, не можеше да побере ликуващата радост. Защото той ще може да застане само с чоора си пред нея, пред Шолпан, само с музиката може да й разкаже за себе си, само с музиката би могъл да изрази това, което му се искаше да изрази. Асакеев му каза, че сега той е свободен от работа на канала, че сега е оркестрант, а не изкопчия, и нека, казва, отиде да се готви за утрешното представление. В отговор Баимбет се разсмя:
— И таз хубава, как да не работя! Та аз от мъка до утре ще издъхна. Не, ще отида да поработя.
И като каза това, той тръгна, включи се в редицата на изкопчиите, съблече се до кръста, нареди се край шкарпата на изкопа и като заразмаха лопатата, взе да подравнява леглото на канала. Почвата като никога се случи добра, спорна, лопатата в ръцете му — широка, тежка, повратлива. Лопатата се развъртя, плещите се разгорещиха, по челото му изби пот. И съседът до него, млад загорял селянин, работеше здраво. Забиваха едновременно. Количкарите едва смогваха да подават колички.
Слънцето припичаше, потта се лееше на ручеи, но никой не обръщаше внимание на това. Напротив, всичко наоколо запя, заигра, завъртя се. Лопатата се издигаше над главата, литваше нагоре и падаше, блестейки на слънцето с полираното си острие, литваше нагоре и падаше, придружена от въздишка.
Никой не се досещаше какво става с Баимбет. Че в предчувствие на утрешния ден той беше готов тозчас да преобърне планината при мисълта, че утре ще може да я види и чуе отново.
Като не преставаше да размахва лопатата, той мислеше още, че трябва така да изсвири песните, които му бяха определили, че да го извикат на „бис“. Трябва да постигне това на всяка цена. И тогава, ако го повикат, ако свири така, че слушателите да не искат да го пуснат, той ще изсвири за нея това, което избра още днес, ще изсвири „Гюлгаакъ“. Да, трябва да направи това. Песните, които се предвиждат по програмата, са хубави, той ги свири с удоволствие — музиката на „Айдааръш“ е весела, волна и в този смисъл „Айдааръш“ е песента на свежия повей, а „Бакбекей“ — повик на нощни пастири. И за това, как си подвикват с чоорите нощните пастири, за да минава времето край огъня, да напомнят на любимата отвъд реката за себе си, и най-накрая, да не им е толкова страшно през нощта в планината, може да се посвири чудесно, но в „Гюлгаакъ“ има нещо особено.
Музиката на „Гюлгаакъ“ той ще посвети на нея, на Шолпан. И ако има бог на небето, който, така да се каже, всичко вижда и чува, тя ще разбере, ще почувствува, че тази музика е предназначена за нея.
Работата спореше, лопатата на Баимбет падаше с острата траектория на насочен снаряд, отсичаше с размах пласт от пръстта, прехвърляше го на количката и отново се вдигаше и падаше. Леглото на Чуйския канал се издълбаваше с още няколко сантиметра и още, и още. А самият той мислеше как да изсвири „Гюлгаакъ“. Даже мислено вече свиреше, у него, в неговата кръв, вече звучеше музиката на любовта.
В ония времена, когато царували джунгарите, владетел на тия места бил джунгарският хан Есен. Границите на покорените от него земи се простирали до Индия, Китай и Персия. С всичко бил богат и славен могъщият Есен хан, само в едно го ощетила съдбата. Не му дал бог синове-наследници, имал само една-единствена дъщеря — Гюлгаакъ.
За нея и за нейната красота съчинявали песни акините[56].
Погледни падналия върху черната земя сняг
и си представи тялото й.
Погледни капката кръв върху белия сняг
и си представи цвета на лицето й.
Погледни звездите, сияещи в краищата на света
и си представи очите й.
Погледни бягащия в степта джейран[57]
и си представи снагата й.
Погледни пролетните пъпки, готови да се пукнат
на клонките,
и си представи гърдите й…
Нямало нищо удивително в това, че ханът държал дъщерята-красавица в дворец, сред вярна прислуга и стража, далеч от чуждия поглед. Всичките си дни младата Гюлгаакъ прекарвала под охрана в недостъпна кула, заобиколена от придворни приятелки. Минавали годините, Гюлгаакъ разцъфтявала, Есен хан стареел. В един прекрасен ден ханът взел решение — ще остави обширното си царство на този, когото Гюлгаакъ си избере за мъж. Вестта за това решение полетяла по целия свят — кой ще бъде избраникът на безподобната Гюлгаакъ, кой ще е бъдещият зет на Есен хан, на кого ще остане великото джунгарско царство? Когато бащата попитал дъщеря си има ли такъв славен юнак, когото тя би желала да види свой съпруг, дъщерята отговорила, че й е трудно да назове някого, тъй като е прекарала всичките си години в кулата, без да види никого.
— Добре — промълвил ханът, разбирайки упрека на дъщеря си. — Ще видиш всички царски синове, всички князе и юнаци от съседните страни и тогава ще избереш жениха си.
Отправили се бързоходци във всички посоки да канят славните женихи на оглед. Тогава Гюлгаакъ затъжила, че идва краят на моминството й, че вече няма да се разхожда в градината с любимите си дружки, няма да танцува, няма да лудува, че скоро ще дойде денят за избор на непознатия съпруг. Но ето че веднъж, както си била в кулата, тя чула долу припева на странствуващ дервиш, прославящ младостта на небето: „Аллааху, аллаахак!“ С този припев броди по света дервишът, с този припев се отварят пред него вратите на всички градове. Оказало се още, че този дервиш е и музикант. Той си подсвирвал такава чудесна мелодия, че от нея на девойката й ставало светло и спокойно на душата. Гюлгаакъ изпратила долу дружките си и те помолили стражите да не гонят музиканта — нека свири по-дълго. Музиката се понесла с нова сила и зазвучала със странни звуци — ту като волен вятър, ту като ромон на планински поток, ту като глас на жребче, ту като трели на славей. Гюлгаакъ поискала да узнае как изглежда този музикант, на какво свири. Навела се през прозореца, повикала дервиша, той вдигнал глава и погледите им се срещнали. Гюлгаакъ била поразена от красотата на дрипавия дервиш. Но не се издала, а му казала:
— Непознати човече, кажи ми, моля ти се, как се нарича инструментът, на който свириш?
— Това е чоор, прекрасна Гюлгаакъ — отговорил дервишът.
— Много ми харесва музиката на чоора — казала тя.
На което дервишът отговорил:
— Ще бъда щастлив, ако мога да ти доставям удоволствие със свирнята си, прекрасна Гюлгаакъ!
— Но ти ще продължиш да пътуваш — промълвила Гюлгаакъ.
— Ако ти пожелаеш, ще остана — казал дервишът.
Гюлгаакъ не отговорила нищо и се скрила вътре. От този ден дервишът се появявал всяка вечер под прозорците на кулата със своя неизменен припев „Аллааху, аллаахак!“ и песента за Гюлгаакъ. А в тази любовна песен се говорело:
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
наяве аз да видя теб, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ;
защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
да хваля твойта красота, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ;
защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
по теб от мъка да умра, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ;
защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
да шепна със последен дъх: о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ…
Аллааху, аллаахак! Аллааху, аллаахак!…
Стражата не го допускала до двореца, гонела го навън. Но където и да го гонели, звуците на чоора не замлъквали цяла нощ. Цяла нощ, та чак до изгрев-слънце свирел чоорът ту от някое дърво, ту на хълма, ту на покрива, ту на пазарната глашатайска кула и възхвалявал красотата на Гюлгаакъ, изливал любовта и мъката на чоориста.
А в това време настъпил уреченият ден за избор на жениха. Много прославени царски синове, герои и юнаци дошли да си оспорват рядката чест, надошли със своите свити и оръженосци, надошли от изток и запад, от юг и север. Народът се насъбрал на широкото, равно зелено поле пред двореца, за да посрещне с възторжени викове щастливеца, на когото щял да се падне изборът на Есенхановата дъщеря. Самият Есен хан, възседнал кон със златни такъми, бил заобиколен от пищна и величествена свита. Красавицата Гюлгаакъ също седяла тържествено на скъпоценно седло, а девойките около нея, самите те като пролетни цветя, се кипрели в ярките си облекла на буйни коне.
И ето започнало шествието на женихите. Всеки от тях се стараел да порази присъствуващите със своя юначен вид, красота, богатство, сила. На всеки била дадена възможност да се представи така, както желае.
Гюлгаакъ трябвало да махне с бяла кърпичка на този, на когото отдаде предпочитанието си.
Като смерч се понесъл юнак на вран кон с блестящ шлем и доспехи, внезапно изправил коня на задните му крака и се обърнал към Гюлгаакъ с думите:
— Роб съм на вашата красота!
Но тя не помахала с бялата кърпичка.
След него, като подхвърлял и въртял с двете си ръце две блестящи остри саби, изправен на седлото, галопирал друг красавец-юнак, спрял коня в движение, коленичил на седлото и като кръстосал на гърдите си сабите, се поклонил на Гюлгаакъ.
Но тя не помахала с бялата кърпичка.
И тогава се разнесъл страшен рев. Тълпата се стъписала. На бойна колесница, запретната с три лъва, се носел снажен, силен, гол до кръста юнак, с леопардова кожа през рамото. Съпровождали го пет колесници, запретнати с тигри. Бягащите лъвове спрели покорно пред Гюлгаакъ, юнакът скочил от колесницата и се поклонил.
— Ние сме ваши пленници! — казал той.
Но и тогава не махнала тя с бялата кърпичка.
Из тълпата се понесъл ропот. Есен хан се намръщил.
Минал на бойни слонове още един източен владетел. След него, всеки изпъквайки по свой начин, се появявали — все така безуспешно — все нови и нови блестящи женихи. Един от богатите чуждоземци преминал на камила, цялата украсена с брилянти, елмази и други невиждани скъпоценности, но и той не постигнал успех. Присъствуващите били озадачени, започнали да вдигат рамене, да шепнат помежду си, да осъждат претенциозността на невестата. Но никой не обръщал внимание на дервиша, който подвиквал сред тълпата привичните си заклинания: „Аллааху, аллаахак!“ и си свирел на чоора. Малко ли скитащи дервиши бродят по света…
И изведнъж за удивление и забава на тълпата през полето тръгнал същият дервиш, пеейки странна песен:
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
наяве аз да видя теб, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ…
Всички се смеели и го сочели с пръст. Но дервишът вървял, свирел на чоора си и не поглеждал наникъде. И тъкмо когато стражата се канела да изхвърли от полето дръзкия дервиш, Гюлгаакъ махнала с бялата кърпичка. Стон на изненада и негодувание се понесъл над тълпата. Дервишът не видял, че Гюлгаакъ му маха с кърпичката. Тя му махнала още веднъж. Но той продължавал да върви и да свири на чоора си, без да се оглежда.
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
да хваля твойта красота, о. Гюлгаакъ, Гюлгаакъ…
Тогава тя пришпорила коня и озарявайки полето със сияещия блясък на накитите и такъмите си, се понесла след него като падащ от небосклона метеор. Даже и тогава дервишът не се обърнал, а продължил да върви по пътя си.
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
по теб от мъка да умра, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ…
Когато Гюлгаакъ скочила от седлото и хвърляйки поводите, тръгнала редом с дервиша и го хванала за ръката, възмущението на хората стигнало своя апогей.
— Дръжте ги! — извикал вън от себе си Есен хан. И всички, които били там — ездачи и пешеходци, царски синове и войни, киргизи и простолюдие, се втурнали с всичка сила да ги уловят, за да ги разкъсат и стъпчат на място. Но чудо на чудесата — когато ги наближили, пред очите на разярената тълпа влюбените се превърнали в птици, които полетели в небето под незамлъкващите звуци на чоора:
О, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ! О, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ!
Аллааху, аллаахак! Аллааху, аллаахак!
При залез-слънце работата на канала била в разгара си. През лятото на полето е винаги така. От дневната жега ти става тежко. Щом се разхлади, а и започнеш ли да предвкусваш скорошната почивка, че и след нея цяла нощ сън, работиш особено спорно, с удвоени сили. И понякога през лятната, дълго неугасваща вечер успяваш да свършиш много повече, отколкото през целия ден.
Баимбет приличаше на човек, обладан от страст за неспирно движение — той въздишаше и повдигаше неуморно лопатата над главата си, без да си поема дъх. Изглеждаше, че ненамаляващият темп на работа го опива. С това искаше да заглуши в себе си мислите за нея, за Шолпан, искаше да се отвлече с напрегната работа, а излизаше, че колкото по-бързо и по-механично работеше, толкова по-добре, по-ясно мислеше. Мисълта му се плодеше, раждаше други, ставаше многопластова, разклонена — мислеше за много неща едновременно. Но за каквото и да мислеше, то все биваше свързано по някакъв начин с нея. Той отново си припомни цялата история за Гюлгаакъ, отново видя тази история с развълнувания си вътрешен поглед, видя я в действуващи лица, в думи, в стихове, в постъпки и най-главното — в нейното музикално съдържание и в този смислов подтекст, който би трябвало да знае само той, разказвачът и музикантът. Това ставаше отчасти стихийно, отчасти съзнателно — необходимо му беше да се настрои, да се подготви за утрешния ден, разбира се, ако успее да увлече слушателите си толкова много, че да го извикат на „бис“. Ето тогава той, извикан на бис, ще изсвири „Гюлгаакъ“. И за него това няма да е неочаквано. Не, то ще бъде изпълнение на неговото желание, на неговата мечта да изсвири „Гюлгаакъ“ за нея, за Шолпан. Само да извоюва тази възможност — да изсвири „Гюлгаакъ“ за Шолпан. Но защо възникна това непреодолимо желание, защо вървеше той така неотстъпно след него?
На Баимбет му беше мъчително да си отговори. Той се опитваше да убеди себе си, че желанието да изсвири „Гюлгаакъ“ за Шолпан е нещо напълно уместно и допустимо. Що се отнася до неговите упорити размишления за нея като жена, неговите с нищо необосновани, трудно обясними настойчиви желания, неговите любовни мечтания, от които му се замайваше главата — това е нещо съвсем друго, това е безсмислица, това е дявол знае какво, само не размисъл на сериозен човек. Как можеше да мисли така за нея, когато тя е толкова щастлива в компанията на артиста с белия костюм, когато седеше на една седалка с него, като допираше рамото си до неговото, и беше доволна и от него, и от себе си. Да, но погледна стоящия до автобуса Баимбет приветливо, устните й трепнаха, раздвижиха се зад стъклото и като се усмихна с тези трапчинки на бузите, тя му кимна, но за довиждане или просто така…
Баимбет усещаше, че нейната усмивка, нейният поглед, начинът, по който погледна към него от автобуса, как му кимна с глава, са постоянно в ума му. И че всичко това живее в него самостоятелно, независимо от неговия разум и воля. Целият този момент, в който се бяха съединили в едно нейният поглед, усмивка, наклон на главата, сякаш се беше врязал в него, в неговата жива плът, в неговото сърце, в неговото съзнание. И сега той живееше с това вълнение, забило се в него като клин, завладяло неговото същество дълбоко и напълно. Това вълнение беше тревожно, радостно, зовящо. В същото време напразно се мъчеше да се разубеди, да се освободи от това чувство. „Е, какво пък толкова — питаше се той мислено, — толкова често хората се усмихват един на друг от вежливост или по навик. Какъв си глупак — жената само ти се усмихна, а ти вече си готов да мислиш за нея какво ли не…“
Тази нощ на Баимбет му се присъни ален сън. В мощен безшумен тръс, а след това в галоп тичаше той, вран жребец, да догони алена кобила. Тичането го измъчваше — слабините му сякаш бяха налети с метал и колкото повече тичаха, толкова по-ясно се усещаше миризмата на алената кобила. Миризмата на нейното потно, запенено тяло, мамеща, замайваща главата. Тя все се отдалечаваше, той напрягаше всичките си сили, за да я догони. Непонятна музика нарастваше в неудържимо темпо. Алени ставаха насрещните планини, алено ставаше небето. Той я настигна на брега на реката, на жълтия крайбрежен пясък. Но пясъкът, жълтият пясък под краката му пропадаше, изтичаше, измъкваше се изпод ходилата му и затъвайки в него, той никак не можеше да достигне това, което желаеше да достигне с нетърпима, зверска сила. Това беше мъчително. Музиката се превърна в непрестанен бесен хаос. Той отново и отново се хвърляше към алената кобила, цвилейки и гризейки я, умирайки от смъртен пристъп, умирайки от диво желание да се освободи от оловната тежест в слабините, а пясъкът, проклетият пясък под краката му пропадаше, изтичаше, лишаваше го от опора…
На концерта дойде невиждан народ. Строителите от най-близките участъци се събраха всички до един, най-добрите бригади от по-далечните участъци пристигнаха с камиони и каруци — провървяло им беше за премиерата, гастроли по цялото трасе се предвиждаха за по-късно.
Редом с изкопа на бъдещата Егизтюбинска ВЕЦ се издигаха два полегати хълма, един до друг, еднакви като близнаци. Така се и наричаха — Егиз-Тюбе, хълмовете Близнаци. Говореше се, че уж тези Близнаци са изкуствени възвишения, насипани в епохата на внезапните нападения, за наблюдаване на врага в равнината. Дали е така или не, не можеше да се каже със сигурност, но сега Близнаците послужиха за други цели — в подножието на склона на единия от тях сковаха достатъчно широка сцена със завеса, с рампа, на която да излизат хорът и оркестърът, и даже — тогава още новост — с микрофон и усилватели.
Баимбет тогава за пръв път узна що е микрофон и тази вечер той му послужи много добре. На склона на хълма срещу сцената се разположиха зрителите. Те осеяха целия хълм отгоре до долу, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. Така и трябваше да бъде — пристигнали бяха на гастрол казахски артисти специално за строителите на ВЧК, при тава концертът щеше да бъде смесен, с участието на най-добрите за времето си сценични сили на двата съседни и всъщност едноезични народа. Идването на казахските артисти на Чуйския канал, на народния строеж на Киргизката република, имаше символичен и даже исторически смисъл — два чергарски народа, достигнали до своята нова история от тъмнината на вековете, преминали през неизброимите бедствия на войни и разорения, през антицарското въстание от 1916 година, когато се бяха оказали на границата на националната катастрофа, когато бяха тръгнали по света към чуждия Китай и кой знае какво би станало с тях, ако не беше Октомврийската революция, бяха се срещнали сега край древните ридове на родните Ала-Тау и Ала-Тоу, край великия социалистически строеж ВЧК, за да излеят душата си в песен, в музика, в танци и думи, защото няма на света нищо по-голямо, по-сладко и горчиво от родните напеви, от майчиния роден език…
Народът на хълма шумеше — разговорите на хората помежду им се сливаха в подобно на морски прибой общо бучене. В очакване на голямо зрелище или важно събрание винаги има такъв шум. Беше трудно да се долови за какво си говореха събралите се, но почти във всички случаи се споменаваха две имена: „Къз-Жибек“ и „Ай-Чурек“ — така се наричаха първите, станали знаменити национални опери, спечелили отведнъж всеобща популярност и слава между казахите и киргизите. Хората очакваха да бъдат показани картини от тези опери. Очакванията им не бяха излъгани — бяха изпълнени сцени с най-хубавите арии от „Къз-Жибек“ и „Ай-Чурек“.
Когато Баимбет видя натрупания на възвишението народ, от страх дъхът му секна — как ще излезе пред такова многолюдие! Но време за размишления не му оставаше. Дойде водещият — страшно угрижен, пресипнал и разрошен:
— Внимание! Внимание! Моля всички участвуващи, гости и местни, да дойдат тук, зад сцената, между двата автобуса — размахваше ръце той. — По-бързо, другари! Събирайте се между двата автобуса, единият е мъжки, другият женски. Повтарям, единият автобус е мъжки, другият женски. На ваше разположение. Не се бавете, другари, по-бързо!
Всички тръгнаха към посоченото място, говореха си и се поздравяваха вървешком, състезаваха се в остроумие по повод мъжкия и женския автобус. Един казах, със свойствения за казахите маниер да произнасят думите високо и изразително, казваше: „Акримай[58], досега не знаех, че киргизите са се сдобили с мъжки и женски автобуси. Слава на аллаха, сега работите ще потръгнат. Автобусите ще почнат да се плодят като овце. Надявам се, че роднините няма да забравят и нас…“ Вървяха така и изведнъж той я видя в тълпата. Шолпан. И тя го видя.
— Здравейте, Баке[59]! — възкликна тя, сякаш познаваше Баимбет от сто години; усмихна се, кафявите й очи засияха и започнаха да се приближават към него, а той изведнъж се смути, усети, че чак гърлото му пресъхва. Наложи си с усилие да й кимне и почти да й се усмихне в отговор, като в същата секунда трескаво съобразяваше как да я нарече; мислейки непрекъснато за нея през цялото това време, той не беше решил как да я нарича на глас и му стана срамно от собствената му немарливост.
— Здравейте, Чолпон — каза й той по киргизки и добави, без сам да очаква това: — Здравей, чирагъм[60]. — И едва след това съобрази, че беше се обърнал към нея не на ви, а на ти. И се смути още повече, но тя сякаш се досети и му дойде на помощ.
— А аз все се оглеждах тука ли сте, или не сте — каза радостно тя, като му подаде ръка. — Но сега всичко е наред. Вие ще участвувате ли, Баке?
— Да. Казаха ми да изсвиря две неща.
— Ето, виждате ли, моето желание се сбъдна. Аз мислех за това и вчера, и днес и много исках вие да свирите. Не зная защо, но е истина. С мене винаги е така, ако много пожелая нещо, мисля за него толкова силно, че бог на небето разбира и то се сбъдва! — Тя се смееше и със смеха си облекчаваше смущението, сковаността на Баимбет. Изведнъж той почувствува, че с нея му е леко и хубаво и неловкостта му като по чудо изчезна.
— Ако вие сте в толкова близки отношения с бога — каза й той, — помолете го, много го помолете да изпълни и моето желание.
— Това е трудно, Баке — отговори тя, като се усмихна замислено. Това, което тя говореше сега, можеше да се тълкува и като шега, и сериозно. — Трудно е да отговаряш пред бога за другиго. Пред него можеш да препоръчаш само един добър човек. Но за вас ще се постарая. На мене също много ми се иска вашето желание да се сбъдне.
— Мога да ви кажа желанието си, за да не се съмнявате.
— Не, не трябва, Баке. Тогава то ще престане да е тайна. Аз ви вярвам.
— Благодаря, Чолпон.
Така те дойдоха до двата автобуса — женския и мъжкия, — където артистите трябваше да се приготвят, преди да излязат на сцената. Докато Баимбет мислеше какво да й каже, за да има повод след концерта да се приближи до нея, да продължат разговора, появи се същият млад артист с шантунговия костюм. Той хвана мимоходом Шолпан за ръката, потупа я свойски по рамото, което никак не хареса на Баимбет, и като й намигна бодро, каза:
— Горе главата, Шолпан! Всичко ще бъде на висота. Отивам да се мажа. Ще се видим след това. Хайде на добър час!
— Върви по дяволите! — отпрати го Шолпан. И това не хареса на Баимбет. Не очакваше от нея подобни приказки. Той не знаеше, че да се говори така, е артистична традиция, пожелание за сполука.
— Пфу, пфу — заплю се шантунговият артист през дясното си рамо.
Малко шокиран от всичко това, Баимбет поиска да се отдръпне, да не пречи, а и сам да се приготви за представлението, но Шолпан го хвана за ръката.
— Баке, искам да ви кажа нещо.
Те се отдалечиха от шумната група на хористите.
— Какво чувствувате, когато излизате на сцената? — попита го тя, гледайки го право в очите.
— Аз? Но аз не съм артист — опита се да обясни Баимбет. — Едва тук, на канала, почвам да се проявявам. На сцената съм новак.
— Така ли? А ето аз например се боя.
— Аз също.
— Когато излизам на сцената, в душата си умирам от страх — призна Шолпан. — Преди да изляза, ми се струва, че не умея нищо. Защото разбирам: аз пея народни песни. Кой измежду казахите и киргизите не ги знае. Пеят ги всички. Пели са ги преди мене, ще ги пеят и след мен. Но аз трябва да изпея това, което пеят и те самите, така че хората да се влюбят отново в старите песни, да се удивят от тях… от тези песни.
— Това, което съм чувал по радиото — допълни Баимбет, — а и на грамофон съм слушал, е хубаво.
— Може би. Но аз искам хората да се гордеят не с мене, макар и това да е приятно, аз обичам да имам успех, а да се гордеят, че те като народ имат такива песни. Разбирате ли?
— Да, мисля, че разбирам.
Шолпан замлъкна за малко, след това промълви:
— Когато тръгвам към сцената, аз си спомням за бога и го моля — не заради мен, а за самите песни, да ми даде глас и сила.
— Интересно — усмихна се Баимбет. — На мене винаги ми се е струвало, че певците живеят леко. Природата ти дала глас — върви и пей…
— Ех, де да беше така! — въздъхна усмихнато Шолпан. — Знаете ли за какво ще ви помоля, Баке — каза доверително тя, като го гледаше в очите и му се усмихваше заговорнически. — Аз съм страхливка, но ако се тревожат за мен, съм герой. Когато изляза на сцената, направете така — тя взе ръцете му и го застави да направи ключ, като хване дланите си една с друга. Ръцете й се оказаха чувствени — дълги и топли, леко влажните й пръсти докосваха гъвкаво и нежно. Баимбет неволно се напрягаше. А тя, като закриваше с длани неговите склопени ръце, му обясни: — Дръжте ги така. Ще ги държите ли? И не ще ги разтваряте чак до края?
— Как? Така през цялото време, цяла вечер? — пошегува се Баимбет.
— Не, не отсега. Когато изляза на сцената. Дръжте ги съвсем здраво. Съгласен ли сте? Това е за късмет. И не ръкопляскайте, не си разтваряйте ръцете:
— Така ще бъде, ако това помага, готов съм да ходя така вечно.
— И ще ви помоля, когато пея, да не стоите зад кулисите. Намерете си място някъде по-напред, аз ще ви видя.
— Добре, ще се постарая.
— А когато свирите вие, аз също ще държа ръцете си на ключ. И ще видите, когато аз много искам нещо, задължително става така, както искам…
Този разговор ставаше вървешком, в блъсканицата сред общата предконцертна възбуда, и Баимбет и Шолпан вече се разделяха, когато тя изведнъж си спомни:
— А къде е вашият чоор, Баимбет? Искам да го видя.
— Ето го — каза Баимбет и за учудване на Шолпан и подаде чоора в черния кожен калъф, който през цялото време беше държал под мишницата си. — Нося го с мене.
— Интересно — промълви Шолпан, като разглеждаше извадената флейта. — А това отвън какво е? Нещо залепено или?
— Телешки гръклян — обясни Баимбет. — Чоорът е дървен, от дървото шильба, а отвън му е нахлузен гръклян от теле-сукалче. Той засъхва плътно към корпуса на чоора.
— Интересно — повтори замислено тя. — И заради това специално се заколва теле-сукалче?
— Да, съвсем малко…
— Виж ти, интересно, ще послушаме — допълни тя.
— Ако е рекъл бог — отговори Баимбет.
— Но вие да не забравите!
Той разбра какво имаше пред вид тя.
— Не, не! Няма да забравя. Ето! — показа й той склопените си ръце и като се засмяха и огледаха взаимно, те се разделиха. От това, как го огледа през рамото си, как се усмихна изведнъж тревожно и беззащитно, как при това устните й трепнаха, откривайки влажната редица равни бели зъби, как спря погледа си на него, Баимбет се развълнува по необичаен, странен начин. Изведнъж нещо в него се скъса, някакъв горещ бент се събори, прекъсна дъха му. Той едва не се втурна след нея, за да я спре, да я попита какво й е, какво я тревожи, и да й каже, че непрекъснато мисли за нея, че е препълнен от мъка по нея и че ако съумее, ще изсвири за нея най-любимата си мелодия — ще изсвири „Гюлгаакъ“. Но тя вече се беше скрила в женския автобус. Едва тогава Баимбет се опомни, дойде на себе си, откривайки, че всички наоколо се суетят, всички са угрижени, всички се готвят за концерта, всеки е зает със себе си. Едва тогава Баимбет разбра, по-точно дойде до слуха му, че някъде сред струпаните на хълма зрители свири духов оркестър, свири маршове, преди да започне големият концерт, че наоколо цари празнична, тържествена атмосфера. Едва тогава, оглеждайки отново панорамата на хълмовете Близнаци, Баимбет долови приглушения шум от човешки гласове, отвсякъде шум като тътнеж на далечна река. Да, бяха се събрали всички, хиляди хора, очакващи началото на концерта. Хълмът срещу сцената беше плътно покрит от главите на седящите зрители, от долния край до самия връх. Камионите и разпрегнатите каруци също бяха приспособени за сядане.
Вслушвайки се в духовия оркестър, който свиреше марша на киргизката кавалерия — беше ученическият оркестър на педагогическото училище, идвал неведнъж при тях на Чуйския канал, — Баимбет не можеше да се освободи от обхваналото го като порой посред летен ден вълнение, не можеше да задържи в себе си радостта и тревогата, възникнали внезапно с такава сила, че беше готов да изтича като малко дете към нея, към Шолпан, да я прегърне, да заплаче, да бъде до нея, заедно, неразделно. В тази минута той внезапно разбра децата, които плачат горчиво, не искайки да се разделят нито за минута с най-любимото си същество — с майката.
Развълнуван и объркан, той не можеше да си обясни защо възникна това странно, глупаво за възрастен човек желание и защо заедно с това душата му се препълваше с усещането за надежда и окриленост от близкото щастие. И защо му се струваше, че сред цялото това празнично множество най-щастливият и най-силният човек е той, Баимбет.
Баимбет се усмихваше на себе си, усмихваше се на всеки, чийто поглед срещнеше, докато се сблъска с водещия или по-точно казано, с режисьора-постановчик на концерта, който очевидно го търсеше:
— Къде се губиш, Баимбет? Търся те навсякъде! — заговори той, като размахваше дългите си ръце.
— Тук съм не съм ходил никъде.
— Добре де, добре. Запомни! — Той погледна още веднъж списъка. — Ще свириш към края. Ето, виж и запомни. След танца „Тепавичарките“. Ясно ли е? Не се отдалечавай. След обявяването излизай веднага. Ясно?
Ранната лятна вечер беше светла и суха. Над цялата Чуйска долина, над планините Ала-Тоу, чиито островърхи пъстри вериги, вече докоснати от лилавия полуздрач, се възвисяваха на юг, над тъмнокафявия курдайски склон, който лежеше на другия отдалечен противоположен край на долината, над целия този предвечерен умиротворен свят изстиваше след дневната жега прозрачното, леко, сухо небе. В такъв въздух при залез влюбеният глухар се чува от цяла верста, сякаш е до тебе, а от две крачки се чува как пърха голяма влюбена пеперуда. Може би именно в такъв ден, в такава вечер е бил чут гласът на знаменития казахски певец Акан-съри в един от аулите, намиращ се на разстояние два дни езда от другия аул. Останали са записани спомени за този случай, в който е казано, че като чули гласа на певеца, хората оседлали конете и като препускали дотам, се убедили, че не са сбъркали — това наистина бил Акан-съри!
Само във въздуха ли е причината за това? Ами ако това е бил денят на най-високото извисяване на певеца. Денят — връх, от който никога нищо вече няма да бъде по-високо. Ами ако в този ден певецът е срещнал любовта, не първата и не последната, не това е важно, а тази, която му е открила тайнството на любовта…
Концертът на Чуйския канал беше започнал. Все още не беше много тъмно, но вече бяха включили светлините на рампата и сцената затрептя, освети се като ярко петно в подножието на хълма. Заредиха се оркестри, сцени от опери, излизаха певци, танцьорки, танцьори, няколко пъти пя казахската капела…
На небето вече блестяха звезди, над планините се вдигаше луната в сребриста мъгла, но никой не обръщаше внимание на това, че вече е нощ. Времето течеше, концертът изглеждаше безкраен, номерата следваха един след друг, гърмяха аплодисменти — хълмовете Близнаци „дишаха“ и „изригваха“ като вулкани.
Когато обявиха, че е ред на Шолпан, Биамбет едва успя да се добере до първия ред на седящите, едва успя да се прилепи накрая и тя се появи на сцената — толкова неузнаваема, че на Баимбет даже му стана страшно за нейната красота, за възгласите на одобрение и възхита, които се носеха от устата на публиката. Той не предполагаше, че на сцената тя ще се окаже толкова представителна и снажна с ръста, с облика и походката си. В отговор на щедрите ръкопляскания тя се кланяше от място и съвсем леко, на главата си имаше синя шапчица с гъста висока китка от пера на сова върху темето; облечена беше с червена, дълга, плътно прилепнала по талията степна камизола с къси ръкави и с дълга до самия под, пищна бяла копринена рокля-камбана. С това облекло мургавият оттенък на лицето й личеше още повече, от нея лъхаше свежест и здраве. Тя се усмихваше на публиката весело, доверчиво, без кокетство. Всичко в нея беше женствено, прекрасно. До него някой каза на съседа си: „Както е казано в приказката — отпред като осемнадесетгодишна, отзад като два пъти раждала!“
Баимбет изпълни молбата на Шолпан да държи заради нея ръцете си със сключени длани, най-добросъвестно седеше, без да разтваря ръце, сякаш от това наистина зависеше нещо. Той не дочу смисъла на началните изречения от нейната песен — развълнува се, от напрегнатите удари на сърцето ушите му бучаха.
Шолпан се разпя бързо. В първите минути изглеждаше, че се е смутила, но в следващия миг стана някакво чудо, тя сякаш премина в друго състояние и сега като че беше и не беше тя. Успя да достигне такава степен на превъплъщение, при което никой не можеше да остане равнодушен към нея, когато тя стана пленителна и желана от всички. В този час всички я обичаха, всеки можеше да я счита своя. Нейният силен, пълен с горещо чувство и страст глас, покоряващ слушателите и привличащ ги към себе си, се разнасяше над цялото пространство между хълмовете Близнаци. Всички бяха увлечени, възхитени, пленени от нея. В този час бяха забравили всичко, освен нея.
Баимбет разбираше, че публиката се разсейва също така бързо, стига само за минутка да изпуснеш нерва на пеенето. Той изпитваше страх за нея като за себе си, като че ли пееше той, като че на рампата стоеше той, сякаш неумолимият оркестър, даващ тона и темпото на песента, бе разположен зад него. Но постепенно у него взе връх чувството на гордост, чувството на увереност и единение с нея. Той разбра, че сега е едно с нея, че са съединени в неделимо цяло. Долови интуитивно, подсъзнателно как, разпявайки се, тя постепенно се освобождава от принадлежността си на множеството, за да принадлежи на един. И единствен той можеше да се досеща за това по едва забележими белези, акценти и интонации на гласа, можеше да съди за това по изражението на лицето й, на очите — търсещи, зовящи към себе си някого, който е тук, който трябва да разбере това, който трябва да чуе, да схване значението на всяка дума, всяко ударение, защото песента е алегория, вечната алегория на хората и затова има особеното свойство, обръщайки се към един, да вълнува всички.
Всичко, което някога хората са познали, обичайки се и страдайки в раздялата, което се е наричало щастие и печал, всичко това, което е било вечна съдба на човека във всички времена — да обича, да размишлява за любовта, за отминалата младост, всичко това, което се съдържа в народните песни, намери израз тази вечер в песните на Шолпан. Тя пееше за всички, които я слушаха, защото, слушайки любимата песен, човек сам мислено я пее. И когато мечтата на човека — как сам да изпее песента, съвпадне с начина, по който я пее артистът, благодарността в душата на слушателите няма предел.
В порива си хората на хълма Близнаци ставаха и викаха, без да престават да аплодират:
— Жива да си, Чолпон! Да живееш, казах! Да живееш, да живееш…
Те заставяха Шолпан да се връща иззад кулисите отново и отново, и отново, за кой ли път, да пее казахски народни песни.
Баимбет се страхуваше, че ще дойде момент, в който гласът й може да пресекне или тя ще се задъха, ще се умори, ще загуби сили. Но увлечен в пеенето й, в следващата минута той забравяше за това и мислеше колко странно е устроен светът — само до завчера те не знаеха нищо един за друг, а днес за него в целия свят няма по-скъп човек, по-любима жена, по-щадено същество. Странно, мислеше той, как е живял по-рано, без да я познава, бил ли е предишният му живот истински, или е живял само за да доживее и познае днешния ден. Даже ако е така, преживяният дотук живот оправдаваше напълно своето предназначение. Колко е странно, мислеше още той, че му е съвършено безразлично дали е омъжена, или не и ако е, кой е мъжът й, къде е той. От минутата, когато я видя за първи път при срещата с артистите, Баимбет я приемаше такава, каквато е. Всичко, каквото е имала дотогава, не го засягаше ни най-малко и той не изпитваше нито любопитство, нито потребност да узнае нейното минало. Каквото и да беше това минало, в очите на Баимбет то не би могло нито да прибави, нито да махне нещо, нито пък някак да опорочи Шолпан. Това се изключваше предварително, то не влизаше в сметките, игнорираше се по най-категоричен начин. И затова в този смисъл Баимбет не изпитваше никакви съмнения. Той беше изцяло погълнат от сегашното чувство към нея и само благодареше на съдбата за това, че я вижда и слуша такава, каквато е, за това, че срещата с нея стана празник на душата му. Той беше радостен, че тя всели в него чувството на небивала свобода, че беше свободен в мислите и постъпките си и че именно това го правеше щастлив, уверен, подходящ за нея.
Може би именно затова, когато излезе със своя чоор на сцената след толкова успешни концертни изпълнения, след оперни сцени, след танци и съвременни оркестри, той не почувствува самотността на чоора. Пред лицето на такова многолюдие на склоновете на Близнаците сега бяха трима — той, чоорът и тя. Но най-главното — чувството на свобода и увереност, волността на влюбената му душа придадоха на музиката му нова вътрешна сила, която усетиха и слушателите. Той свиреше „Айдааръш“ като бог, който сам предизвиква духането на ветровете. Тези ветрове се пораждаха от чара на неговата музика. Ту извивайки се като стълб, по пустинята бягаха свистящи вихри, сякаш гонеха някого, сякаш търсеха нещо изгубено; ту свиреха на скалите от мъка и очакване на слънцето, ту достигаха пшенична нива призори и тук, като усмиряваха устрема си, се разливаха на прохладни ручеи, молеха тихото войнство на класовете, играеха си с кичурите на момичето, минаващо по полето, галеха ласкаво ръцете, челата и лицата, усмихваха се, смееха се, мръщеха се… Ето такъв беше вятърът на „Айдааръш“, тъй заживяваше той в чоора на Баимбет. После изсвири „Бекбекей“ — как си подвикват с чоорите нощните пастири…
Да, тази вечер Баимбет свири като бог и постигна своето: „Да живее Ак-Булак![61] Жив да си, живей, Ак-Булак!“ — носеше се от всички страни. Хората молеха, искаха неговата музика и тогава той изсвири „Гюлгаакъ“. Той свиреше с мисълта за нея, свиреше за нея. Свиреше така, че да изкаже любовта си, така, че тя да разбере, че той я обича. Звуците на чоора го понесоха във висините над хълмовете Близнаци, над Чуйския канал; оставайки на мястото си, той полетя към звездите и оттук, от тази мислена нощна висота, се разля музиката на „Гюлгаакъ“.
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
по теб от мъка да умра, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ.
Скитащият дервиш — това съм аз, Шолпан. Аз съм този, който свири на чоор под твоя прозорец, Шолпан. Аз съм този, който се влюбва в теб от пръв поглед, Шолпан, аз съм този, който тъжи по тебе и остава в твоя град, Шолпан. Аз съм този, който върви по полето след шествието на твоите женихи, Шолпан. Аз съм този — заклинам те, Шолпан, — който свири на чоора и минава през полето, макар да не вярва в щастието си. Това си ти, Шолпан, която ме догони и хвана за ръката. Това сме ние, Шолпан, които се превърнахме в птици. И ние, Шолпан, отлетяхме под незамлъкващите звуци на чоора.
О, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ! О, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ!
И когато после слизаше от сцената и аплодисментите зад него все още не затихваха, когато замъгленият му поглед не различаваше почти нищо, когато, оглушен от напрежение, не чуваше още нищо, я видя сред другите. И разбра по движението на устните й: „Благодаря, Баке!“ — каза тя и той видя как, без да ги разтваря, тя притиска сключените си ръце към гърдите.
Даже и никога повече да не беше я видял, Баимбет пак щеше да е благодарен на съдбата. Но имаше още една среща, последната.
На другия ден сутринта директорът на филхармонията предаде по човек, че Баимбет трябва да отиде в града с попътен транспорт към шест часа вечерта в Дъбовия парк, където в летния театър ще има повторение на смесения концерт на казахските и киргизките артисти.
От този участък на Чуйския канал до града не беше толкова далеч. Ако тръгнеше след обяда, можеше да стигне спокойно. Но Баимбет избърза — по-добре да пристигне по-рано, отколкото да закъснее за концерта, на който ще може да види Шолпан още веднъж.
След вчерашния концерт Баимбет се движеше като насън или, по-точно, всичко, което се случи вчера, му се струваше вълшебен, невероятен сън. И сега той отново бързаше натам, при нея. Не можеше да си отговори какво очаква от тази среща. Такъв въпрос даже не стоеше пред него. Имаше само едно желание — просто да я види и да поприказва с нея. Като взе неразделния си чоор, Баимбет излезе на шосето и тук веднага му провървя. Минаваше някаква камионетка на МТС-то, както се изясни после, със свободно място в кабината. С нея се придвижи чак до града. Пристигнаха бързо. Оставаше много време и минавайки покрай градската баня, той свърна в нея. Идвалите по-рано в града строители на канала хвалеха много тази баня — излизаш от нея като новороден.
По това време в банята нямаше много хора. Гласовете на къпещите се се носеха под замъглените сводове като кънтящо ехо — както в планината, помисли Баимбет. Защо всъщност се вмъкна в банята и той сам не знаеше. Разбира се, не само за да се окъпе. Това беше и първият попаднал му начин да дочака някак си вечерта, да дочака тези часове и минути до времето, когато ще я види, до настъпването на чертата, от която, нататък ще започне броеното време на истинското щастие — да я вижда, да я чува, да говори с нея.
Баимбет се къпеше бавно. Чудно му беше да оглежда себе си — гол, изпечен, почернял от загара. В сапунената пяна особено биеше на очи тъмнокафявият цвят на кожата. Беше загорял силно, беше се наработил здраво на Чуйския канал, беше заприличал на яздитен кон. След банята си почина в съблекалнята, изпи на изхода халба бира. Въздържа се да пие повече — препълненият стомах пречи на свиренето с чоор. След това излезе и на улицата действително се почувствува съвсем другояче — олекнал, освободен, бодър. Не вярваше на себе си — всичко в него дишаше и трептеше. И настроението беше добро. Искаше му се днес да свири не по-лошо от вчера, даже ако може по-добре, тъй като предстоеше първото му излизане на сцена в града. Какво беше разочарованието му, когато с идването си във филхармонията узна, че по някакви причини концертът е отменен и че въобще няма да се състои, защото на другия ден казахските артисти заминават на гастроли другаде.
Нищо вече не радваше Баимбет — нито това, че със заповед на директора го зачислиха в оркестъра на филхармонията, нито това, че отсега нататък ще получава месечна заплата и командировъчни при обиколки, нито това, че в началото на есенния сезон трябва да помисли за преместване в града, нито това, че му се предоставяше — както каза директорът — щастливата възможност да се приобщи към културата, към голямото професионално изкуство и така нататък. Директорът му говореше, че талантът на Баимбет е стихиен, народен, поради това ще е необходимо да се старае да вниква повече в съвременната музика. Баимбет изслуша търпеливо всичко това, като кимаше и се съгласяваше с всичко, но в душата си оставаше съвършено безразличен сякаш ставаше дума не за него, а за странично лице той мислеше само за едно, за това, че няма да я види и че щом е така, всичко останало е напълно безинтересно.
Няма нищо по-лошо от угасналото очакване. Баимбет се почувствува като облян със студена вода. Излизайки от филхармонията, той тръгна напосоки по някаква улица. Разбираше, че може да потърси Шолпан, а ако я нямаше на мястото, да я почака — Баимбет беше готов да чака до безкрай. „Добре, а после, какво ще й кажа?“ — питаше се той. Не, той не искаше така за среща, срещите са хубави тогава, когато са взаимно желани или когато стават неизбежно, по логиката на самия живот. И все пак не можеше да си представи, че ще си отиде, без да се е срещнал с Шолпан. Из веднъж почувствува съвсем ясно каква трябва да е мъката, каква нестихваща, неудържима мъка терзае влюбените при раздяла. Ако сега го попитаха кое човешко нещастие на света е най-тежко, той би отговорил — невъзможността да виждаш любимата, невъзможността да си до нея.
Той се замъкна случайно в Дъбовия парк и тук, като се шляеше по алеите, се намери край летния театър. Това беше театър под открито небе, ограден с високи стени, само сцената и обслужващите я помещения имаха покрив. Театърът беше затворен и около него беше пусто като в склад, в който рядко надзъртат хора…
Баимбет обиколи театъра със съжаление, че не му се удаде възможността да се представи в него тази вечер, че не му беше съдено да види тук Шолпан. Той седя дълго на пейката, зает със своите невесели мисли.
— Кеш жарък[62], Баке! — чу се глас наблизо. Той вдигна глава и стана бавно от мястото си, вгледан в нейните сияещи, пълни с нескривана радост и щастие очи. В погледа й беше казано всичко: търсила го е и го е намерила. Да. Това беше тя, Шолпан! Тя стоеше пред него, като държеше сламена шапка в ръка — излезе, че косата й е тъмна, гъста, събрана на тила, беше облечена със същата рокля с къси ръкави и с леките обувки, с които я видя първия път при посрещането на артистите. И цялата тя беше като при първата среща, усмихната, с неспокойни трапчинки на мургавите бузи, с тънки плещи и дълга шия, с открояващи се под тъканта гърди. Потресен от нейното появяване, Баимбет разглеждаше Шолпан мълчаливо, вглеждаше се в очите й и някак от само себе си стана така, че я целуна. И тя го целуна.
— Знаех, че ще бъдеш тук — каза тя.
— И аз през цялото време мислех за теб.
— Ето виждаш ли, че те намерих. Аз си знаех.
— Как се досети, че съм тук?
— Сама не зная. Но знаех, че си тук. Даже е по-добре, че отмениха концерта, сега сме свободни — каза тя, като смръщи забавно нос. — Страхувах се само, че няма да те заваря.
— Аз много се разтревожих, че го отмениха, затова се и озовах тук, от мъка. Ама че чудак! — И те се разсмяха и двамата, искрено зарадвани от срещата, от свободата си, от съвпадението на желанията им, от щастието, което си доставяха един на друг и което беше немислимо, ако в момента не бяха заедно.
От тази минута за Баимбет започна да тече най-важният празник в живота му. Но тогава той не знаеше това.
Те тръгнаха бързо нанякъде по алеите на парка. Шолпан го хвана под ръка и се прилепи нежно до него, даже закачливо увисна на ръката му, сякаш беше малко дете, и макар Баимбет да не беше ходил никога дотогава под ръка, без да забележи, без даже и да помисли за това, престъпи прага на селската срамежливост. Може би любовта — това е пълно освобождение от най-различни закрепостяващи малки и големи предразсъдъци, от мнението на другите, от церемониалността, от всичко, което пречи на човека да се прояви така, както би му се искало? Още много пъти Баимбет ще благодари на Шолпан, че за негово щастие се оказа такава волна, независима жена.
Те вървяха из града, по-точно през града и независимо от него, защото всичко заобикалящо ги, всичко, от което се състоеше и представляваше градът, за тях беше нереално, нямаше никакво отношение към тях, към тяхната любов. Само на едно място спряха на улицата до малка чайна, чиято отворена врата водеше към тротоара. Миришеше на чай, на топли макови питки.
— Баке, купи ми питка — помоли Шолпан, гледайки го с весело лукавство.
Той купи цели три питки.
— О, колко много! — зарадва се тя и изяде и трите питки още тук, на тротоара, като вместо чай пиха лимонада. Съдържателят на чайната ги покани да влязат вътре, но те благодариха и му казаха, че много бързат. Но за къде бързаха? Да, те наистина бързаха, бързаха от излишък на щастие, бързаха незнайно къде.
Скоро се намериха на края на града. Градът завършваше сред хълмове, сред градини и малки горички. В тия години през него все още протичаха канали с вода от планината. Те тръгнаха покрай брега на малък канал. Имаха нужда да отидат някъде, да отнесат някъде непобиращото се в града свое щастие. Здрачаваше се. Над хълмовете вече лежеше и забулваше очертанията на гребените им леката светлолилава вечерна мъглица. Дневната жега постепенно намаляваше, от планината полъхваше свежест. Вечерният вятър се събуждаше, за да се спусне по дефилето към града.
А насреща, напреко пред тях, сякаш над целия свят, се издигаха грамадите на снежните хребети. Те стояха в разгъната панорама един над друг, полузасенчени от здрача, сурови, непристъпни и голи. По-високо от тях беше само небето…
Шолпан дълго гледа натам, към призрачните върхове:
— Ако искаш, Баке, ще кажа пред лицето на тези планини — каза тя полушеговито и въздъхна дълбоко, с наслада. — Щастлива съм, че те срещнах…
Баимбет се усмихна:
— В такъв случай аз трябва да изтичам чак на върха, за да кажа колко съм щастлив!
— Не, Баке, ти просто ще посвириш на чоор! — засмя се тя. — Изсвири „Гюлгаакъ“.
Край брезовата горичка, на окосения завой на канала, сред малки купи сено, Баимбет свиреше за любимата си Гюлгаакъ, без да подозира, че това няма да се повтори никога вече в живота му, че това е часът на най-голямото щастие, предопределено му от орисниците. Свиреше чоорът, пееше чоорът:
Защо дойдох ма този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
наяве теб да видя аз, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ.
Защо дойдох на този свят, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ —
да хваля твоята красота, о, Гюлгаакъ, Гюлгаакъ…
— Свири, свири! — извика Шолпан, захвърли сламената шапка, плесна с ръце и се завъртя под звуците на чоора. Тя танцуваше непознат, измислен танц, танцуваше красиво, танцуваше в самозабрава, танцуваше дълго и неуморно, разпилявайки щедро подарените й от природата страст, сила, красота. На Баимбет се струваше, че вижда наяве аления сън, че тичат наяве в неудържим, безшумен галоп алена кобила и вран кон, тичат към реката, където той ще я настигне на жълтия крайбрежен пясък…
После, когато лежаха в подножието на купата сено, когато като оглушителен взрив се сбъднаха всичките алени сънища, той се отпусна на гръб, дишайки тежко, и видя на небето ярките звезди. И помисли, че звездите са негови родни, кръвни братя, изпитали заедно с него този оглушителен взрив на духа и плътта. „Благодаря ви, братя!“ — каза безмълвно той на тежко дишащите светила.
Шолпан приближи пламтящото си лице и като се вгледа в полумрака в Баимбетовите очи, започна да целува отпуснатите му влажни устни, после притихна, надигна се и като седна в краката му, кой знае защо, заплака.
— Колко ми е жал, Баке — казваше тя, като плачеше, — че аз не съм дъщеря на Есен хан, а ти не си скитащ дервиш. Колко ми е жал, че нямам от кого и къде да бягам, а ти няма къде да ме похитиш. Колко жалко, че няма да се превърнем в птици и няма да отлетим никъде. Колко жалко, че ще останем такива, каквито сме.
Тя падна на гърдите му. Той я милваше по главата, милваше потръпващите й слаби рамене, галеше я мълчаливо, като ту я притискаше здраво към себе си, ту целуваше мокрото й, солено лице, без да каже нищо. После тя се успокои и каза: „Ела при мен, ела, мили мой…“ И отново препуснаха през аления сън…
То видя баща си за пръв път на кино. Беше петгодишно хлапе.
Това стана в голямата бяла кошара, където всяка година стрижеха овцете. Тази кошара, покрита с шифер, си стои и досега зад совхозното селище, край пътя, в подножието на планината.
То идваше тук тичешком с майка си Джеенгул, телефонистка в пощенското отделение на совхоза. Всяко лято, щом започнеше стрижбата, тя постъпваше като обща работничка в пункта за стригане. Взимаше си отпуската и полагащата й се почивка за извънредно изработените дни и нощи, прекарани пред номератора по време на кампаниите по сеитбата и агненето на овцете, и работеше тук до последния ден на стрижбата. Заплащането тук е на парче и човек може добре да припечели. А за нея, вдовица от войната, всяка копейка в повече е добре дошла! Макар семейството й да не е голямо — тя и синът й, — все пак си е семейство — трябва и гориво да се купи за зимата, и брашно, докато не е поскъпнало, трябва да се облекат двамата, да се обуят… Пък и малко ли други неща трябват.
Нямаше на кого да оставя сина си в къщи, затова го взимаше със себе си на работата. Тук, изцапан, но щастлив, той тичаше по цели дни между стригачите, овчарите и рунтавите овчарски кучета.
Пръв видя как в двора на кошарата пристигна подвижното кино и пръв се спусна да съобщи на всички за това толкова радостно събитие:
— Киното пристигна! Киното!
След работа, когато се стъмни, започнаха да прожектират филма. А дотогава той просто се умори да чака. Затова пък мъките му бяха възнаградени — филмът беше за войната. Върху бялото платно, окачено между двата стълба в края на кошарата, започна сражение, загърмяха изстрели, със свистене излитаха нагоре ракети, осветявайки до бяло разкъсваната от експлозии тъмнина и притисналите се до земята разузнавачи. После ракетите гаснеха и разузнавачите отново се втурваха напред. А картечниците тракаха в нощта така, че дъхът на момчето спираше. Това се казва война!
Настаниха се с майка му по-назад, върху балите вълна. Оттук се виждаше по-добре. Разбира се, на него му се искаше да седне на първия ред, до екрана, където се бяха настанили на пода дотичалите от совхоза деца. И понечи да хукне при тях, по майка му го дръпна:
— Стига, от сутрин до вечер тичаш, поседи при мене — и го взе в скута си.
Киноапаратът трака, войната продължава. Хората я следяха напрегнато. Майка му въздиша, понякога изплашено трепва и го притиска по-силно до себе си, когато танкът се цели право в тях. Някаква жена, която седи до тях на балите, постоянно цъка тъжно с език и мърмори:
— Боже мой, какво става, боже мой!
А той не се страхуваше много, напротив, даже му ставаше весело, когато падаха фашистите. А когато падаха нашите, му се струваше, че после пак ще станат.
Изобщо на война хората падат забавно. Също както и те, децата, когато си играят на война. Той също знае да пада така — все едно, че го спъват, както си тича. Наистина боли, като се удариш, но нищо, изправяш се, тръгваш отново в настъпление — и удареното се забравя. Тези не се изправят, а остават да лежат на земята като тъмни неподвижни купчинки. Той умееше да пада и другояче — като тези, които са ударени с куршум в корема. Те не падат изведнъж, а първо се хващат за корема, после се превиват и бавно се свличат на тревата, като изпускат оръжието си. После обявяваше, че не е убит и отново тръгваше да воюва. А тези не се изправяха.
Войната продължава. Киноапаратът трака. Сега на екрана се показват артилеристи. Под ураганния огън, сред взривове и дим, те влачат нагоре противотанковото оръдие за стрелба с право мерене. Бутат оръдието по склона на някакъв овраг. Склонът е дълъг и широк, закрива почти половината небе. И по този дълъг и широк склон, кипящ от черните взривове на снаряди, се движи малката група артилеристи. В тяхното движение, в целия им облик има нещо, което кара сърцето да тупти силно, преизпълнено с гордост, болка и очакване на нещо страшно и велико. Бяха шест-седем души. Дрехите на гърба им тлееха. Един от артилеристите не приличаше на руснак. Може би момчето нямаше да му обърне внимание, ако не беше майка му, която каза тихо:
— Виж, това е баща ти…
От тази минута той стана негов баща. И целият филм по-нататък беше за него, за баща му. Неговият баща се оказа съвсем млад като батковците от совхоза. Беше нисък, с кръгло лице и живи очи. Очите му святкаха злобно на почернялото от пръст и дим лице. Беше ловък и стремителен като котка. Ето, той подпира с рамо колелото на оръдието, обръща се и вика на някого долу: „Снаряди! По-бързо!“ И гласът му се изгубва сред грохота на нова експлозия.
— Мамо, това баща ми ли е? — пита отново майка си Авалбек.
— Какво? — не го разбра тя. — Седи тихо, гледай.
— Ти нали каза, че това е баща ми?
— Да, разбира се, баща ти е. Само че не говори, не пречи на хората.
Защо тя каза така? Защо? Може би просто така, случайно, без да помисли, а може би се развълнува, спомни си за мъжа си. А той, глупчото, го взе за истина. И толкова се зарадва, развълнува се от тази неочаквана и непозната радост и като дете се изпълни с гордост за баща си, който е бил войник. Това се казва истински баща! Ето го баща му, а момчетата му се подиграват, че нямал баща. Нека да видят сега баща му, нека да го видят и овчарите! Тези овчари — скитници по планините — никога не разбират децата. Той им помага да вкарват стадата в двора на пункта за стригане, разгонва кучетата им, когато се сдавят, а те само го мъчат с разни въпроси. Де що мине овчар, все ще го попита:
— Ей, джигит, как се казваш?
— Авалбек.
— Чие момче си?
— Аз съм син на Токтосун!
Овчарите не разбират веднага за кого става дума и отново го запитват, като се навеждат от седлото:
— На Токтосун ли? На кой Токтосун?
— Аз съм син на Токтосун — повтаря Авалбек.
Майка му е казала да отговаря така, пък и сляпата му баба му е заръчвала да не забравя името на баща си. Колко пъти му е дърпала ушите за това. Опасна е…
— А-а, чакай, чакай, ти си син на телефонистката от пощата, нали?
— Не, аз съм син на Токтосун! — продължава той да държи на своето.
Тогава овчарите започват да се досещат каква е работата.
— Вярно, ти си син на Токтосун! Браво! Ние просто искахме да те изпитаме. Не се сърди, джигит, цяла година сме в планината, а вие тук растете като трева, как да ви познае човек.
После те дълго разговарят помежду си за баща му. Спомнят си как е отишъл на фронта съвсем млад и много хора вече са го забравили. Добре, че е оставил син, а колко момчета заминаха ергени, та няма кой да носи сега името им!
От мига, в който майка му му пошепна: „Гледай, това е баща ти“, войникът на екрана бе станал негов баща. Момчето вече мислеше за него като за свой баща. Той наистина много приличаше на баща му от военната снимка — млад войник с пилотка, — снимката, която после увеличиха и окачиха в рамка със стъкло.
Авалбек гледаше сега към баща си с очите на син и в детската му душа се надигаше горещата вълна на неизпитана синовна обич и нежност. Баща му от екрана сякаш знаеше, че синът му го следи и като че ли искаше през краткия си живот във филма да се покаже такъв, та синът му вечно да го помни и вечно да се гордее с него — войника от войната. От този момент войната вече не изглеждаше на момчето забавна и нямаше нищо смешно в това как падаха хората. Войната стана по-сериозна, по-тревожна, по-страшна. За пръв път той изпита чувството на страх за близък човек, за човека, който винаги му е липсвал.
Киноапаратът трака. Войната продължава. Отпред се показват настъпващите танкове. Те се приближават страшно, като разкъсват земята с веригите си, въртят куполите и вървешком стрелят с оръдията. А нашите артилеристи с последни сили тикат нагоре оръдието. „Татко, по-бързо, по-бързо! Идват танкове! Танкове!“ — подканва синът баща си. Най-после нашите изтеглят оръдието, тикват го в храстите на лещака и започват да стрелят по танковете. А танковете стрелят срещу нашите. Танковете са много. Става страшно.
На сина се струва, че и той самият е там, до баща си, сред огъня и грохота на войната. Той радостно подскачаше на коленете на майка си, когато танковете пламваха сред черен дим, когато веригите им изхвръкваха от колелата, когато слепешката и злобно се въртяха на място. А когато нашите войници падаха до оръдието, утихваше, свиваше се на топка. А те оставаха все по-малко и по-малко… Майка му плачеше, лице го й беше мокро от сълзи и горещо.
Киноапаратът трака, войната продължава. Боят се разгаря с нова сила. Танковете се приближават все повече. Наведен до лафета, баща му сърдито и силно вика нещо в слушалката на полевия телефон, но от грохота нищо не можеше да се разбере. Още един войник пада до оръдието, опитва се да стане, но не може и грохва на земята. Пръстта почернява от кръвта му. Ето останали са само двама — баща му и още един войник. Те дават още един изстрел, после още два поред. Но танковете напират. Още един снаряд падна до оръдието. Взрив. Огън и тъмнина. Сега от земята се надига само един — баща му. Той се спуска отново към оръдието. Сам го зарежда, сам го насочва. Това е последният изстрел. Нов взрив обгръща екрана. Оръдието на баща му е изкривено и отхвръкнало настрани. Но той самият е още жив. Бавно става от земята и тръгва срещу танка, целият обгорял, дрехите му — димящи парцали. В ръката си е стиснал граната. Вече нищо не вижда и не чува. Събрал е последни сили.
— Стой, няма да те пусна! — Баща му замахва с гранатата и застива за миг в тази поза, с изкривено от омраза и болка лице.
Майка му толкова силно му стисна ръката, че дъхът му спря. Искаше му се да се отскубне и да се спусне към баща си, но от дулото на танка плисна дълъг картечен ред и баща му падна като подсечено дърво. Търколи се на земята, опита се да стане и отново падна възнак, разперил широко ръце…
Киноапаратът млъкна, войната прекъсна. Това беше краят на тази част. Киномеханикът включи осветлението, за да зареди отново лентата.
Когато в кошарата светна, всички зажумяха и замигаха с очи, връщайки се от света на киното, от войната, в реалния живот. В този момент момчето се смъкна от вълнените бали с ликуващ вик:
— Момчета, това е баща ми! Видяхте ли? Убитият беше баща ми…
Никой не очакваше такова нещо и никой не можеше да се досети какво бе станало. А момчето тичаше с тържествуващ вик към екрана, където на първите редове седяха приятелите му — тяхното мнение беше най-важно за него. За момент в кошарата настъпи странна, неловка тишина. Хората все още не разбираха нелепия смисъл на радостта на този малък човек, който никога по-рано не беше виждал баща си. Никой нищо не разбираше, всички мълчаха смутено и вдигаха рамене. Киномеханикът изпусна празната кутия от лентата. Тя звънна и се търкулна, като се раздели на две половини. Но никой не обърна внимание на това, пък и самият киномеханик не се спусна да я вдигне. А то, войнишкото синче, синът на загиналия войник, продължаваше да уверява всички:
— Нали видяхте, това е баща ми!… Него убиха! — повтаряше той и колкото по-продължително мълчаха хората, толкова повече той се възбуждаше, не можеше да разбере защо не се радват и те като него и не се гордеят с баща му.
Някой от големите недоволно изшътка:
— Ш-шт, престани, не говори така.
Но друг му възрази:
— Че какво? Баща му загина на фронта. Не е ли истина?
Тогава момченцето на съседите му, което беше ученик, първо се реши да каже истината:
— Та това не е баща ти. Какво си се развикал? Съвсем не е твоят баща, а артист. Попитай чичото-механик.
Големите не смееха да лишат момчето от тази горчива и прекрасна илюзия, надяваха се, че пристигналият киномеханик ще каже простичко всичко както си е. Всички се обърнаха към него. Но и той си премълча. Завря се в апарата, уж много зает с нещо.
— Не, баща ми е, баща ми! — не млъкваше войнишкото синче.
— Какъв баща? Кой? — отново попита съседското момченце.
— Той вървеше с гранатата срещу танка. Не видя ли? Той падна ей така!
Момчето се просна на земята и се търкулна, показвайки как е паднал баща му. И го направи също както на филма. Лежеше пред екрана възнак, с широко разперени ръце.
Зрителите неволно се разсмяха. А то лежеше като убито и не се смееше. Отново настъпи неловка тишина.
— Какво става, Джеенгул, къде гледаш? — каза с упрек една стара пастирка и всички видяха как майката, скръбна и сериозна, тръгна към сина си със сълзи на очи.
Тя вдигна сина си от земята.
— Стани, синко, да вървим! Това беше баща ти — тихо му каза тя и го изведе от кошарата.
Луната се беше издигнала вече високо. В тъмносинята нощна далечина се белееха планинските върхове, а долу степта лежеше огромна и непрогледна като вир…
И едва сега, за пръв път в живата си, той почувствува цялата горчивина на загубата. Изведнъж му стана нетърпимо обидно, тъжно и жално за баща му, убит в боя. Изведнъж му се дощя да прегърне майка си и да заплаче, и тя да плаче заедно с него. Но тя мълчеше. Мълчеше и той, стиснал юмруци и преглъщайки сълзите си.
Той не знаеше, че от този миг в него бе започнал да живее баща му, отдавна загинал във войната.
Дядо Чордон се върна в къщи някак странен. Дали беше смутен и разтревожен от нещо, или пък потиснат и натъжен, не можеше да се разбере, но жена му веднага се досети, че с него се е случило нещо. И когато научи каква е работата, беше толкова потресена, че просто не знаеше какво трябва да се направи. Той беше замислил нещо толкова странно, което на всеки човек със здрав разум можеше да се стори старческа приумица, някаква глупост, каквото щете, но не и постъпка на трезво мислещ човек.
Старецът имаше син, който преди двадесет години беше загинал на фронта. Загинал беше съвсем младичък и може би никой друг, освен дядо Чордон вече не го помнеше. Пък и той самият през целия им семеен живот май никога не беше говорил за него. И ето сега изведнъж реши да замине за там, където преди войната синът му беше учител.
— Все ми се струва, че е жив, че и сега като че ли е там. Тегли ме нещо нататък, искам да го видя — каза той.
Жена му го погледна изплашено, отначало искаше да му се надсмее: „Ама ти нещо не си с всичкия си, да не си се чалдисал?“ — но успя да се въздържи. От начина, по който бяха казани тези думи, от непринудения и спокоен израз на очите му и от неговия уверен и искрен тон тя разбра, че той говори съвсем сериозно и никак не е побъркан. В този момент тя почувствува, че въпреки цялата безсмисленост на неговите желания би било грехота да го скастри като малко дете, да скастри този човек със старческо кафяво лице, с бръчки около присвитите му добри очи, с побеляла брада и големи уморени ръце, които лежаха на коленете му като едри риби. Дожаля й за него и все пак съзнаваше цялата безсмисленост на тази приумица.
— Но защо тогава не отиде по-рано там? — попита го тя предпазливо.
— Не знам — отвърна с въздишка той. — Но ето че сега ме тегли натам. Трябва да ида, докато съм още жив, сърцето ми го подсказва. Утре призори ще тръгна.
— Щом си рекъл, твоя си работа.
Тя смяташе, че старецът ще се откаже. Наистина, защо трябва да ходи там, какво може да намери сега в оня непознат далечен аил, какво може да види? Ала очакванията й не се оправдаха. Чордон съвсем не мислеше да се отказва.
Селото в полите на планината отдавна вече спеше, всички прозорци бяха тъмни и само в къщата на Чордон от време на време проблясваше светлинна. Старецът просто не можеше да си намери място. Няколко пъти през нощта става, облича се, излиза на двора и всеки път хвърляше в яслите на коня по половин сноп люцерна. И не каква да е, а най-хубавата, листнатата, от първото окосяване. И не му дожаля да разтури преди време копата сено върху покрива на сайванта, струпано там най-старателно още от лятото. При друг случай едва ли би си позволил такъв разкош: чак до зимата не разрешаваше да се докосва сеното — и кравата, и коня изкарваше да пасат на ясака, по обраните зеленчукови градини, по отавата, по есенниците и по стърнищата. А сега не му беше жал за нищо и дори овесът за из път беше насипан в дисагите.
Така той се разтакава цяла нощ, та и жена му не мигна. Преструваше се на заспала, за да не му пречи да се занимава със своята работа, но когато той излизаше от стаята, тя въздъхваше тежко. Безполезно беше да го раздумва. И сега на устата й беше да му каже: „Я си помисли, къде си тръгнал? Защо? Ти като децата, ами нали хората ще те вземат на смях!“ Но си мълчеше. Страхуваше се да не би старецът да й каже: „Ако му беше рождена майка, нямаше да ме раздумваш.“ Не искаше да чуе такива думи. Наистина тя не беше виждала сина му, не знаеше какъв е бил. Старата Чордон беше умряла преди десетина години, а тя му бе втора жена. И без това й беше неудобно, постоянно изпитваше чувство на незаслужена вина пред мъжа си, задето двете му омъжени дъщери, които живееха със семействата си в града, кой знае защо, никога не идваха, нямаха никакви връзки с тях, освен дето Чордон сам понякога, много рядко, се отбиваше да ги види, когато отиваше в града. За тях той почти нищо не разказваше и тя гледаше да не го разпитва. В такива случаи по-добре е мащехата да се държи настрана — така е по-спокойно. Затова и донякъде тя се примири с прищявката на стареца. А сетне поразмисли и реши: „Може това да му е мъката на човека. Нека иде да се разтуши, да му олекне на сърцето. Тогава и мъката няма да му е толкова голяма…“
Чордон се надигна на ранина. Отиде да оседлае коня, след това се върна, надяна новия си чепкен, откачи от стената камшика и пошепна в тъмното, наведен над постелята на жена си:
— Насипкан, аз тръгвам. Не се тревожи, още утре, макар и късно вечерта, ще се върна. Чуваш ли ме? Ама ти защо мълчиш? Разбери ме: та той ми е син. Макар да знам всичко, но все ме тегли натам, да видя… Душата ми се топи, разбери…
Жена му мълчаливо се понадигна от постелята и като че ли беше видяла в тъмното какво надяна той на главата си, та го смъмри тихо:
— Я си виж калпака. Кръпка до кръпка. Зер не отиваш в гората за дърва, ами на гости. — И подигна капака на сандъка до главата си, извади скътания там калпак от агнешка кожа и му го подаде. — На, сложи си го. Не е прилично с тоя вехт калпак.
Чордон смени калпака и тръгна към вратата.
— Чакай — спря го тя. — Вземи ей там от перваза на прозореца вързопчето с храна, сложи го в дисагите. До довечера ще изгладнееш по пътя.
Чордон искаше да каже „сполайти“, но премълча: не беше свикнал да благодари на жена си.
Селото още спеше, когато мина с кобилата си по крайните улици, за да не разлайва кучетата, излезе на края на селото и сви по черния път, който водеше за планината.
Вчера по пладне Чордон се връщаше с дърва по същия път, със същата дореста кобила, впрегната в старата разсъхнала се талига. Трябваше да се набави топливо за през зимата.
Той насече още в началото на Малката клисура сухи клони от дивите храсталаци, натовари догоре талигата и си тръгна по пътя, като се настани на седалката и опря крака в стръките; караше бавно и от време на време си подрямваше. Колелетата все така изтрополяваха по изровените места, колата скърцаше, денят беше тих, топъл.
Има през есента един такъв период, когато с всеки изминат ден става все по-студено и по-студено, но преди това, сякаш пред раздяла, се задържат изключително светли и ясни дни. Тогава от високото се вижда цялата околност: селата в долината с тъмните градини и къщите с бели стени; ръждивочервените изсъхнали тютюневи ниви, трактори, прокарващи бразди, прелетял във висините сребрист самолет и на хоризонта — сива, застинала димна пелена над града в низината. И над целия този свят летеше някаква бързи, тъмна, безмълвна вълна от кръжащи птици.
Чордон знаеше, че са лястовици. Бяха долетели на телеграфните жици още отзарана, когато отиваше за дърва. Накацали на дълги, дълги редици една срещу друга, те стояха, без да шавнат, всички еднакви, всички с бели гушки, всички с изваяни главици, всички с раздвоени лъскави стреловидни опашки. Стояха кротичко, като от време на време се обаждаха една на друга със сдържано чуруликане, и сякаш чакаха някакъв определен час, за да се вдигнат всички заедно и да полетят на път. И имаше в това лястовиче сборище нещо тържествено, дълбоко вълнуващо със своята сериозност и със съвършената си красота. „Е-хе, това не са ти някакви си врабци!“ — помисли си с гордост Чордон.
И ето сега пред очите му лястовичките излетяха. Те правеха прощални кръгове над земята, където бяха прекарали лятото — хвърчаха във въздуха безшумно, стремително, като едно огромно, преливащо се на слънцето, бляскащо черно ято.
Чордон дълго следи полета им. Ето че те описаха още един, последния широк кръг над есенната пуста градина, трепнаха, разбъркаха се, отново се подредиха и бързо взеха да се отдалечават към широките степи. Ятото ставаше все по-малко и по-малко, чезнеше в небесния лазур като заглъхващо ехо на далечна песен в простора и накрая се превърна в тъмна точка. Лястовичките отлетяха в незнайни далечни краища. Тая заран те бяха още тук, можеше да ги гледа, да им се любува, да слуша чуруликането им. И някаква необяснима, сладостна тъга нахлу в душата му като опияняваща вълна, сълзи замъглиха очите му; старецът вече нищо не виждаше, но продължаваше да гледа към небето и да въздиша за нещо неизвестно, за нещо родно и близко, безвъзвратно загубено. Ех, да беше млад, с каква прощална песен щеше да ги изпрати!
Чордон се сепна от мислите си, когато наблизо се чу конски тропот. Някой се изкачваше по хълма на добър, бърз кон. Чордон не го позна веднага. Беше Сапарали — един старец от съседното село. Двамата се познаваха малко, срещаха се само на някой помен или на някоя веселба, здрависваха се и с това всъщност се изчерпваше тяхното познанство. Сапарали, види се, отиваше някъде на гости. Беше с нов чапан от памучно кадифе, с нови ичиги и нови остроноси галоши, с пухкава лисича тюбетейка на главата, а в ръцете си държеше камшик с дръжка от червена офика.
— Ей, ковачо, какво си се замислил? — високо, приветливо го извика Сапарали и подръпна поводите.
Едно време Чордон наистина беше ковач.
— Лястовичките отлитат — изрече смутено той.
— Какво? Лястовичките ли? Къде са те?
— Отлетяха вече.
— Е, нека си летят. Дърва ли караш?
— Да, за зимата. А ти накъде си се запътил?
По руменото, още младолико, чернобрадо лице на Сапарали се разля радостна усмивка:
— При сина. Нали ми е директор на совхоза в Ак-Сая, в полите на Големите планини. — И с широк замах на камшика Сапарали показа в оная посока.
— Чувал съм за Ак-Сая, чувал съм — кимна Чордон.
— И ето отивам. Синът ми наредил: „Нека — казал — татко дойде за два-три дена.“ Макар те там да са началници, без нас, старците, не могат да минат. Внук ми се жени. Трябва да подготвя сватбата, та да стане по обичая, да има много гости, мисля да уредя надбягвания.
И Сапарали започна да разказва как вървят работите в совхоза на сина му, че тая година са настригали много вълна, овчарите са получили големи премии, народът бил доволен от своя директор; чували се радостни новини, че уж синът му бил представен за награда.
Всичко това беше хубаво, но Чордон си мислеше сега за нещо друго; той изведнъж почувствува оная своя отдавнашна мъка, потисната дълбоко в душата му, но вечно жива, онази натрапчива мъка, която така болезнено откликна в него, когато отлитаха лястовичките. И сега тя с нова сила се надигна в гърдите му, с обгарящ пламък. Тази мъка беше по сина, да, по неговия син, който си беше отишъл отдавна от този свят. И той някога работеше там, близо до Ак-Сая, и също канеше баща си да отиде, да поседи при него. И без да си дава сметка за това, което се канеше да каже, Чордон заговори като в унес, прекъсвайки Сапарали:
— И мене синът ми ме кани.
— Ама и твоят син ли е там?
— Да — прошепна Чордон, вцепенен от ужас.
— Аз пък не знаех — сви добродушно рамене Сапарали. — Е, добре, щом е така. Дето и да са, да им дава господ здраве. Хайде сбогом! — С тези думи Сапарали пришпори коня.
И щом той отмита, Чордон се опомни. Ехтящата бездна на тишината, на пустотата го порази като гръм: „Какво казах аз? Излъгах, не казах истината! Защо?…“
Той скочи от коня и хукна след Сапарали.
— Сапарали, спри, спри! — завика той, като тичаше към него, за да се извини, да му каже истината.
Сапарали обърна коня назад.
— Какво, какво ти е? — разтревожи се той.
Чордон дотича при него задъхан, искаше да му обясни всичко, но пак някаква непреодолима сила, желанието да мисли за сина си като за жив, след като току-що беше оживял в неговите уста и вече живееше в съзнанието на другия човек, го спряха да каже истината. Не можеше веднага пак да го върне в гроба. Не посмя да каже, че синът му отдавна е умрял, че отдавна е загинал на фронта. Искаше му се той да поживее малко, макар и само за няколко минути. После ще каже, има време…
— Имаш ли тютюн? Не мога да издържа, без да пуша, дай ми, моля ти се — поиска Чордон.
— Ама че ме изплаши, дяволите да те вземат! — Сапарали облекчено въздъхна и бръкна в джоба си за тютюн. — Я си подложи шепата. Знам го аз по себе си това пусто пушене — говореше той, докато отсипваше от стъкленото шишенце в шепата на Чордон купчинка тютюн. — Защо ти трепери ръката, ковачо? Остарял си.
— Така е, премного въртях чука през войната, пък и старост ме налегна — отвърна Чордон. — А ти прощавай, задето те спрях.
— Е, няма нищо. Хайде, аз тръгвам.
— На добър час — каза му Чордон.
Сега вече беше неудобно да задържа човека, и той дори се зарадва, че Сапарали си тръгна бързо и не стана нужда да говори за смъртта на сина си.
Щом Сапарали се отдалечи, Чордон постоя още малко на пътя замислен, после разтвори шепата си, изсипа тютюна на земята и тръгна обратно към колата.
Вървеше бавно, с наведена глава. „Какво направих аз, съвсем съм изкуфял!“ — мърмореше си той; после, спря насред пътя, замислено се огледа наоколо, дълго се взира в небесната висина над ширналите се степи, натам, накъдето отлетя птичето ято, и прошепна: „Не, аз имам син, имам, той е жив. — И след това изведнъж извика прегракнало и с болка в гласа: — Имам син, имам. Аз също ще отида при сина си, ще го видя, ще го видя!“ И отново млъкна.
През целия път до селото Чордон си втълпяваше, че не бива така да изживява всичко, че миналото вече не може да се върне, и въпреки това желанието му да отиде в оня аил се разпали в него като пожар. Така и трябваше да стане. Този пожар отдавна тлееше в душата му, от дълги, дълги години насам. Той много често си мислеше и понякога си мечтаеше захласнат как ще отиде там, на поклонение по онези места, където синът му беше прекарал последните си дни, преди да постъпи в армията. А срещата със Сапарали беше само случайна искра. И сега вече в съзнанието на Чордон съвсем натрапчиво синът му оживяваше, годините се разместваха причудливо, желаното ставаше действителност, фантазията — реалност. Той си представяше например как ще отиде в онзи аил, как ще го посрещне синът му, за какво ще разговарят. Сигурно ще се зарадва: „Най-после пристигна, татко!“ — и ще се приближи до него.
„Пристигнах, милото ми чедо, здравей. Ти си все същият. А аз, както виждаш, остарях.“
„Не, татко, не си чак толкова стар, просто е минало много време. Защо тъй дълго не идваше? Колко години минаха: двайсет, а може би и повече. Или не ти е било мъчно за мене?“
„Как да не ми е било мъчно! Цял живот тъгувам по тебе. Не ми се сърди, че те накарах да ме чакаш толкова дълго, все не можех да се наканя. Нали знаеш — майка ти умря, погребахме я. След като ти загина на фронта, тя легна болна и вече не стана. А ето сега аз дойдох да почета паметта й. Дойдох да се поклоня на хората, сред които си живял. Искам да се поклоня на земята, на планините, на въздуха, който си дишал ти, на водата, която си пил. Ето че се и видяхме, сине мой. Но какво гледаш, хайде води ме, показвай ми училището си, покажи ми аила, ти толкова много си ми говорил за него…“
Чордон напразно се напрягаше — просто не можеше да си спомни името на ловеца, в чиято къща беше живял неговият Султан. Знаеше само, че е бил добър човек, синът му го обичаше; сега трябва да е към седемдесет години. Жив ли е, или е умрял? Той често заръчвал Чордон да му отиде на гости, да половува с ловджийски скален орел. Дали е жив оня орел? Орлите наистина живеят дълго.
Ловецът май имаше синче. Учеше при Султан в първи клас, а когато беше във втори, вече започна войната. Това момче може би е вече семеен човек. Добра била и жената на ловеца. Но й е било тежко: хем в колхоза, хем в къщи с домакинството. Тя молела Султан да вземе някой път и да отведе чифт хрътки, да ги остави на баща си. Не можела просто да вари каша за цяло кучешко сборище. Така и направи веднъж Султан, доведе със себе си една бяла хрътка с жълти петна на хълбоците. Ех, какво куче беше! Само там, в Големите снежни планини, може да има такива красиви хрътки, бързи като лястовици. Тъкмо те вкарват дивите козли в капаните. Но на заранта Султан пак отведе кучето обратно. „Хазаинът — рече той — страшно ще се обиди. По-добре и аз да помагам да им варим каша.“ И припна чудната хрътка подир велосипеда. Мъчно му беше на Чордон да се раздели с нея, но разбра, че за ловеца кучето е много скъпо нещо, а пък той от ковачницата си навън не излизаше. Дали са се затрили тези бели тайгани, или още гонят лисиците?
Като си мислеше за това, Чордон откри още един убедителен довод. Да, той трябва да отиде при този човек. Ако е умрял — ще се поклони на праха му, ако е жив — ще му стисне ръка, ще му благодари за грижите, които е положил за сина му.
Само за едно нещо Чордон избягваше да мисли. Щом му минеше през ума тази мисъл, той я заглушаваше с какви ли не грижи: пресмяташе каква ще бъде тази зима цената на картофите и сеното, кога ще е най-добре да заколи овена, трябва ли да задържи женското теле, или да го продаде…
Стараеше се да не мисли, защото всичко това беше отдавна мислено и премислено. И през безсънните нощи, и в ковачницата тази мисъл години наред се блъскаше заедно с чука о наковалнята, топеше се в ковашкото огнище, закаляваше се във водата. И той отдавна беше решил в себе си, че само бог може да отсъди прав ли е, или не… Ако е речено да се види със сина си на оня свят, всичко ще му разкаже, всичко, както си е било… Но прошка няма да моли, няма. Дори тогава, по-късно, когато неговите дъщери от града му казаха в лицето онези страшни думи, той не се разкайваше, мълчеше…
А те и досега не могат да му простят онзи страшен случай. Това стана през дните, когато изпращаха на гарата Султан за фронта.
Един ден през октомври 1941 година някой влезе тичешком при него в ковачницата: „Бързо, казва, си иди в къщи, синът ти е дошъл да се сбогува.“ Чордон, както си беше с прогорена, опушена ковашка престилка, така и хукна. Ударите по наковалнята още отекваха в ушите му. Той бързаше по улицата и просто не вярваше: та нали синът му е още малък, за да бъде мобилизиран. Но излезе, че наистина Султан беше пристигнал с нечий кон от районния център да се види с болната си майка. Ето вече цяла година тя не можеше да се вдигне от постелята. Султан помоли баща си да дойде в града да го изпрати на гарата. Така и не можаха да си поприказват от сърце, не успяха и да се сбогуват както трябва. Пък и времето какво беше! Колко недоизречени думи, колко неизказани мисли останаха у всеки! И едва ли някой ще може някога да изкаже всичко онова, което се беше насъбрало тогава в душата на народа…
В града Чордон пристигна в тръс. Измина около тридесет километра така, че едва не умори коня си по пътя. И първото нещо, което му се хвърли в очи и което го оглуши, беше гъмжилото от хора, блъсканицата пред гарата. Какво ли само нямаше тук! Камиони с червени платнища по канатите, брички, дълги коли с ритли, натоварени със сено и слама, разпрегнати и оседлани коне, а на железопътната линия — изсвирвания на локомотиви, тракане на вагони. И сред цялата тая гмеж — всякакви хора от села, а или, градове: стари, млади, деца…
Чордон слезе от коня. Върза го за първата попаднала му бричка между многото други коне и тръгна да дири сина си. Вървеше, блъскаше се сред тълпата, разпитваше. Казаха му, че мобилизираните бойци били в градината край гарата, държали ги отделно и не ги пускали — скоро щели да тръгват. Той се промъкна до градината. Там зад оградата се строяваха колоните, чуваха се команди, правеше се проверка. Чордон стоеше объркан; кого ще намери тук? Дърветата също му пречеха да разгледа хората в строя. Изведнъж чу близо до себе си: „Татко, татко, ела насам!“ Двете му дъщери му махаха с ръце. Те бяха застанали до входа на градината. Докато си проправяше път към тях, Чордон видя в строя зад оградата сина си. Той също го забеляза, помаха му, усмихна се. Усмихна се някак напрегнато, смутено. На Чордон му дожаля за сина. Съвсем млад беше още, голобрадо момче, само беше висок като другите, а инак, в раменете и в лицето — хлапак. Още растеше и трябваше още да расте. Чордон виждаше в него себе си, синът му трябваше да стане як, силен мъж. Още годинка-две и ето ти го напет момък.
По-късно, когато мислеше за сина си, Чордон често се мъчеше да разбере какво особено имаше в него, та го уважаваше, не само обичаше, защото всеки може да обича, а го уважаваше още от детството му като разумен, равен на себе си човек, макар че се е проявявал и като голям пакостник. Просто не можеше да си обясни защо беше така. Особено откакто той стана учител. Чордон се отнасяше към него с голямо уважение, съвсем по мъжки се съобразяваше с него, макар че понякога той се връщаше с пионерската си връзка — беше пионерски ръководител. Момчето беше буйно, дръзко, но Чордон смяташе, че с време характерът му ще улегне. Не трябва да му се месят, да му досаждат с наставления. Тогава той сам ще намери своя път, така смяташе Чордон. И може би това стана причина за разправията с дъщерите му. И двете, по-голямата Зейнеш и по-малката Салика, бяха отишли да учат в града. Там се омъжиха и станаха гражданки. Те отведоха и Султан в града. Той завърши педагогически институт и ето вече една година работеше като учител.
Когато Чордон най-после се добра до дъщерите си, те, кой знае защо, взеха да го избутват от тълпата. Изпотени, озлобени, и двете ругаеха шепнешком брат си, наричаха го обидно хвалипръцко, хлапак, будала. Наоколо, накъдето и да се обърнеше човек, беше пълно с хора, дъщерите му бързаха и нервничеха и затова направо на площада, сред блъсканицата, между тях и баща им се проведе този разговор:
— Знаеш ли, че синът ти отива доброволец?
— Не — учуди се Чордон. — И какво?
— Ние позвънихме в района, във военния комисариат, излиза, че той сам е настоявал, подал е заявление, сам доброволно е пожелал да отиде на война. Разбираш ли?
— Та той на години е още малък, разбираш ли каква е работата?
— Значи, така е сметнал за нужно.
— Нужно ли? — И дъщерите една през друга се нахвърлиха върху баща си. — Как не можеш да разбереш това, татко! Стига ни, дето нашите мъже са там. Не се знае дали ще се върнат. Стига ни това, че ние останахме сами, сега пък и той, последният от семейството, сам се навира да отива на фронта!
— Но той ще се затрие там като пиле! Тая работа не е като да си пионерски ръководител!
— Ама ти защо мълчиш, татко?
— Че какво да говоря, какво мога да направя?
— Още сега иди при него, ние ще помолим да те пуснат. Иди и му кажи да не е посмял да направи това. Вразуми го, докато не е късно.
— Нека се откаже, има още време. Само ти можеш да го придумаш да не отива.
— Не, стойте — измърмори Чордон. Трудно му беше да обясни както трябва на дъщерите си в тази обстановка, в тази блъсканица, че не бива да искат това от момчето. Как ще се отрече от думата си? Как ще погледне в очите тия, с които вече стои в строя? Какво ще си помислят за него и как ще гледа той след това на себе си?
— Неудобно е някак, ще го е срам — каза Чордон.
— Че какво срамно има тук!
— Кой се интересува за него, кой го познава, боже мой, много е дотрябвало на някого да помисли за него!
— Но той сам най-добре се познава — навъсено възрази Чордон. — И това е най-важното.
— Ех, мълчи, татко, момче си е още той! Върви, върви, докато не е късно!
В това време тълпата се размърда, загълча, люшна се настрана. Духовият оркестър засвири марш, развя се знаме и от входа на парка започнаха да излизат строените войници — беше дадена команда за качване. А дъщерите, вкопчени за ръкава на Чордон, го припираха, надвикваха стотиците гласове и музиката:
— Да вървим по-бързо при комисаря. Той е на гарата. Ти трябва да спасиш сина си!
— Татко, да вървим заради болната ни майка! Кажи на комисаря за майка ни, кажи му, че е на смъртно легло.
Тези думи поразколебаха Чордон. И дъщерите го помъкнаха през тълпата изпращачи към гарата, където се намираше комисарят по изпращането.
Висока каменна стълба водеше от площада за гарата. И тя цялата, отдолу догоре, беше задръстена от хора. А дъщерите го мъкнеха нагоре между разгорещени, потни тела, покрай стотици погледи, замъглени от горестта на войната, през сълзите, мъжеството и отчаянието на разделящите се хора, през ударите на барабана и звуците на военната музика, през провикванията за сбогом на войниците от площада, през неговата лична болка и безмълвния протест на душата му.
И макар Чордон да разбираше много добре, че сестрите желаят на своя брат само доброто, само най-доброто за него и за цялото семейство, че те по свой начин го обичат и искат да го предпазят, в него се надигаше затаена злоба към дъщерите му, които го водеха, които го караха да се разпореди зад гърба на сина си с неговата воля и със самостоятелната му постъпка, да убие в него човешкото достойнство. А те продължаваха да го мъкнат нагоре, като се провираха по стъпалата през гълчащата тълпа. И чак някъде на края на стълбата Чордон видя най-сетне пехотната колона, в която беше и синът му. Тя завършваше с духовия оркестър — беше последната група, която заминаваше с ешелона. Султан крачеше в последната редица. Чордон веднага го позна и видя, че той се оглежда настрани. Търсеше сред тълпата баща си и сестрите си. Ако можеше да знае той, че в този момент мъкнеха баща му към комисаря, за да моли за неговото освобождаване, за да го унизи в собствените му очи, да накърни в него човешкото достойнство!
След това Чордон видя, че от тълпата изтича някаква девойка с червена забрадка. Спусна се към Султан, но веднага я избутаха и тя можа само да стисне ръката му.
Когато тримата най-сетне стигнаха до кабинета на началника на гарата, където беше комисарят, дъщерите взеха да го бутат към вратата:
— Влизай, влизай по-бързо, кажи, че си баща, кажи за майка ни. Кажи, че той не е размислил, че е още момче. Склони го да го освободи от ешелона. Обясни му всичко както си е.
— Хайде, влизай, татко, какво гледаш! Всяка минута е скъпа!
Чордон се засрами от хората, макар че никой не му обръщаше внимание. Военни и цивилни бързаха угрижено, заети със своите работи.
— Не съм свикнал така, няма да вляза — категорично отсече Чордон.
— Не, ще влезеш!
— Ако ти не влезеш, тогава ние ще влезем! Сами ще молим. — И загубили всякакво търпение, дъщерите се устремиха към вратата на комисаря.
— Да не сте посмели, няма никъде да ходите! — Чордон ги сграбчи за ръцете и ги помъкна към изхода.
Той ги мъкнеше със страшна сила обратно през тълпата, надолу по стълбата. И тогава чу от тях онова, което рядко някой чува от собствените си деца:
— Ти пращаш сина си на явна смърт!
— Бъди проклет, ти не си баща!
— Да, ти не си баща! — потвърди другата.
Побледнял, Чордон бавно разтвори стиснатите си пръсти, пусна ръцете на дъщерите си, мълком се обърна и се втурна към площада, като разблъскваше хората. Бързаше да се сбогува със сина си, измъквайки се през гъстата тълпа на площада, напираше през гълчавата и виковете към перона, към мястото, където се качваха. Но там вече не пускаха. На перона се люшкаше тъмната човешка маса, гърмеше духовият оркестър, нямаше къде да се стъпи.
Притиснат до желязната ограда на перона, Чордон гледаше над морето от глави червените вагони на безкрайно дългата композиция.
— Султан, Султан, синко, аз съм тук! Чуваш ли ме?! — викаше той с вдигната над оградата ръце.
Но кой ще го чуе! Някакъв железничар, който стоеше до оградата, го попита:
— Имаш ли кон?
— Да — отвърна Чордон.
— А знаеш ли къде е разпределителната гара?
— Знам, на отсрещната страна.
— Тогава виж какво, дядо, качвай се на коня и препускай натам. Ще успееш, към пет километра са, не повече. Ешелонът ще спре там за малко, там ще си вземеш сбогом със сина. Само че по-бързо препускай, не стой!
Чордон се лута насам-натам из площада, додето намери коня си, и помнеше само как с едно дръпване развърза възела на поводите, как пъхна крак в стремето, как шибна с камшика коня по хълбоците и как се понесе приведен по улицата покрай железопътната линия. По пустата, отекваща улица той препускаше като свиреп чергарин и плашеше редките минувачи. „Дано успея, дано успея, толкова много неща трябва да кажа на сина!“ — мислеше си той и изричаше през стиснати зъби молбата и заклинанието на препускащия конник: „Помогнете ми, духове на прадедите! Помогни ми, покровителю на конете Камбар-ата, не позволявай на коня ми да се препъне! Дай му криле на сокол, дай му сърце стоманено, дай му нозе еленови, дай му хриле на риба!“
След като измина улицата, Чордон изскочи на пътеката под железопътния насип и пак пришпори коня. Разпределителната гара беше вече близо, когато зад него се чу тракането на ешелона. Тежкият огнен грохот на двата локомотива връхлетя като лавина върху наведените му широки рамене.
Ешелонът изпревари препускащия Чордон. Конят вече беше уморен. Но той се надяваше да успее, само влакът да спре, до разпределителната гара оставаше още малко. И страхът, тревогата, че влакът може да не спре, го накараха да се сети за бога: „Всемогъщи боже, ако ти съществуваш, спри този ешелон! Моля те, спри, спри ешелона!“
Ешелонът беше вече на разпределителната гара, когато Чордон се изравни с последните вагони. А синът му тичаше покрай влака — да посрещне баща си. Чордон го видя и скочи от коня. Двамата мълком се хвърлиха в прегръдка и замряха, забравили всичко на света.
— Прости ми, татко, отивам доброволец — промълви Султан.
— Знам, синко.
— Татко, обидих сестрите си. Ако могат, нека забравят тази обида.
— Те ти простиха. Не им се сърди, не ги забравяй, пиши им, разбра ли? И майка си не забравяй.
— Добре, татко.
Камбаната на гарата рязко удари, трябваше да се разделят. За последен път бащата погледна сина си в лицето и за миг видя в него своите черти, себе си, още като млад, още в разцвета на младостта, и го притисна силно до гърдите си. В този миг той с цялото си същество искаше да прелее в сина си своята бащинска любов. Докато го целуваше, повтаряше все едно и също:
— Бъди човек, синко! Където и да си, бъди човек! Завинаги остани човек!
Вагоните се разклатиха.
— Чордонов, тръгваме! — извика му командирът.
И когато в движение издърпаха Султан във вагона, Чордон отпусна ръце, после се извърна, притисна лице до потната гореща грива на коня и заплака. Той плачеше, обхванал с ръце шията на коня, и така силно потръпваше, че под тежестта на скръбта му копитата на коня пристъпваха от място на място.
Железничарите мълком минаваха покрай него. Те знаеха защо плачат хората през тези дни. И само хлапетата, които се навъртаха на гарата, стояха притихнали и с любопитство и детско състрадание гледаха този голям, стар, ридаещ мъж.
Слънцето се беше издигнало над планината високо колкото две тополи, когато Чордон премина Малката клисура и излезе на широката хълмиста долина, която стигаше чак до подножието на снежните планини. Дъхът му секна. На тази земя беше живял неговият син…
Човекът разказва за човека от най-древни времена. От най-древни времена този разказ, въплътен в песен, в приказка, в книга, в музика, в театрални игри, разказва на света на различни езици и наречия сякаш все за едно и също: за съдбата на човека, за хората, за труда и мечтите им, за техните добродетели и пороци, за борбата и войните, за дълга и съвестта, за красотата на жената и мъжа, за любовта и разлъките, за раждането и смъртта — за всичко, което е животът. Човекът жадно и непрекъснато се вслушва в този разказ през цялата си собствена история.
И все повече и повече го завладява жаждата да опознае себе си, своето време, своето минало. Той все повече и повече се пристрастява към изкуството, изисквайки от разказвача повече правдивост, повече мъдрост и проницателност при опознаването на човешкия дух, като едновременно с това хвали таланта и порицава бездарността. Тази нестихваща потребност от художествено възприемане на живота е едно от основните свойства на човека, което го отличава от останалата жива природа. Затова неговият разказ за самия себе си няма и няма да има край, затова в основата на проблемите на литературата е проблемът за човека.
В този смисъл съветската литература продължава все същия, идващ от древни времена разказ на човека за човека, продължава — въз основа на жизнения опит на поколенията — все същия път на опознаване на безкрайната красота и безкрайните противоречия на света. Тя продължава най-добрите традиции на родната и световната литература, създадени от човечеството в процеса на неговото културно развитие, в борбата за свобода и прогрес.
Но заедно с това ние, съветските писатели, ясно съзнаваме и отличителните, специални и дори изключителни наши задачи в художественото творчество, поставени от огромния напредък в основата на обществото, от новите принципи на човешкото битие, върху които ето вече половин век се крепи съветският социалистически строй.
Съветската литература израсна върху почва, дълбоко разорана от революцията. Затова вечните проблеми на хуманизма, доброто и злото, проблемите за личността и колектива, за гражданската отговорност и човеколюбието — всички големи и малки проблеми, определящи същността на художественото творчество — бяха поставени пред съветската литература по нов начин: в техния революционен и както показа историята, в техния истински човешки смисъл. От страниците на съветските книги се роди нова историческа личност — човекът труженик, герой на нова епоха, въодушевен от идеята за борба и преустройство на живота. Това беше образът на освободения от революцията човек на XX век, на същия човек, чиято съдба оплакваха художниците от миналото, съжалявайки за великата човешка сила, потисната от вековното насилие и несправедливостта.
Съветската литература разкри пред света истината за новия свят, за новия човек. Тази истина не се раждаше лесно. Когато разсъждаваш „за времето и за себе си“, когато разглеждаш изминатия от страната и народа път от висотата на днешния ден, неизбежно стигаш до извода: най-ценното завоевание на революцията са хората, новите хора, отгледани и възпитани от нея. На тях се е паднало щастието да живеят в сложна, изпълнена с драматизъм епоха, да преодолеят доста трудни препятствия на историята, но борбата ги закали, подтикна ги към съзнателно творене на историята, възпита у тях мъжество и човешко достойнство.
Революцията, нейната обновяваща сила, драматизмът, отразени в съдбите на хората — тази е според мен основната тема на съветското изкуство. Не бих искал да говоря повърхностно за нашите достижения: победите ни струваха скъпо. Небивалите цифри за ръста на икономиката, културата, благосъстоянието на народа през петдесетте революционни години художествената литература ще трябва да изрази със собствен език.
Съдбата на тружениците на земята — селяните, винаги ме е вълнувала дълбоко. Струва ми се, че в днешната ни литература народният живот най-задълбочено е отразен именно в произведенията за селото, което през годините на съветската власт претърпя коренни промени. Тези промени се забелязват особено през последните години, когато партията и правителството не престават да се интересуват от проблемите на селското стопанство, търсят неуморно пътища за подобряване на селския живот, помагат за всестранното разгръщане на народната инициатива. Тази обширна, дала вече доста плодотворни резултати дейност е чужда на самоуспокояването: пред нас има още много нерешени проблеми, трябва постоянно да се анализира и сегашният, и миналият опит… Именно тази страна на съвременната действителност, на нашата практическа работа и на народния живот ми се струва най-интересна и привлекателна за писателя.
Няма нищо по-противопоказно за литературата ни от духа на самодоволство — литературата не само регистрира плодотворните промени в живота и движението ни напред към заветната цел, а е призвана да изследва процесите на общественото развитие чрез съдбите на хората, да покаже какви човешки усилия се изискват, за да се утвърди новото. Но аз не стигнах веднага до подобно разбиране на задачите на литературата.
Писателите от моето поколение влизаха в литературата през трудните следвоенни години, първите ни книги се появиха 6–7 години след войната. Ние бяхме от поколението, лично изпитало трудностите и мъките, които носеше войната, през ония години ние бяхме юноши. Войната сложи отпечатък върху нашия растеж и развитие, тя ни обогати с достатъчно сложен и мъчителен жизнен опит и впоследствие това ни даде своеобразно предимство в сравнение с по-младите писатели — както всяко поколение в литературата, те притежаваха свои достойнства и предимства, но понякога им липсваше именно реалното познаване на сложността на живота.
Какво ни дадоха нашите предшественици?
Съветската литература — А. Сурков го е казал много добре във „Вопросы литератури“ — по време на Великата отечествена война беше на предната линия заедно с войника, възпитаваше чувство на патриотизъм, помагаше да се разгроми фашизмът и идеологията му. В най-хубавите книги за войната, излезли през първите следвоенни години, писателите, участници във войната, „преситени“ от впечатления за ония героични години, с голяма художествена сила пресъздадоха безпримерния подвиг на народа. Тези книги съдържат суровата истина за живота, висок граждански патос.
Но войната остана в миналото, животът крачеше напред, пред страната изникваха нови трудни задачи и проблеми, а почти не се появяваха литературни произведения, които да показват следвоенната действителност със съответната сила и дълбочина, да правят художествени открития. Все по-често започнаха да излизат твърде розови и прекалено самодоволни книги — и то през годините, когато така остро се чувствуваха всички последици, всички бедствия на разорителната война, когато във всеки дом, във всяко семейство имаше неутешима мъка. Разбира се, такива книги, незасягащи основните теми на народния живот, сложните проблеми на действителността, не можеха да научат нас, бъдещите писатели, нито на изключителното изкуство на познаване на истината, нито на истинското майсторство. Но би било „самолакиране“, ако заявя, че ние, младите писатели, виждахме ограничеността и бедността на подобни произведения, които само илюстрираха елементарни истини, бяха сглобени по примитивни схеми и шаблони. Във всеки случай невинаги съумявахме да ги различим от сериозната литература. А през същите тия години например излезе „Руският лес“ на Л. Леонов.
Първите ми разкази и очерци се появиха в печата в самото начало на петдесетте години. Бяха подражателни и доста далече от реалния живот. Действието на първия разказ се развиваше… в Япония. Във втория ставаше дума за Волго-Донския канал и особено голямо внимание отделях на земснарядите — за тях тогава често пишеха вестниците. Именно от вестникарските статии черпех необходимите „реални“…
Припомням си това, за да подчертая коренните промени в съзнанието на писателите, които бяха предизвикани от напредъка в нашия обществен живот и се отразиха по най-плодотворен начин върху по-нататъшното движение на литературата.
Всеки от нас знае колко много дължим на партията, развенчала култа към личността, която сковаваше народната инициатива, пречеше на нормалното и естествено развитие на духовния живот в страната. Ако искаме да бъдем истински исторични, обективни, трябва да покажем мащабите на оная огромна работа, на труда, на духовното напрежение, които нашият народ изнесе с чест. Преживяхме сложна историческа драма, но останахме верни на своите класови и партийни цели, на високите идеали на революцията. Ето защо на нашата литература е напълно чужд безотговорният скептицизъм, който не задължава с нищо писателя, неверието в бъдещето, недоволството…
Тържеството на ленинските принципи за живота, атмосферата на всестранен обществен подем, която настъпи след паметните за всички ни партийни конгреси, помогна и на нас, младите писатели, да разберем огромните граждански задачи на литературата, необходимостта от активна намеса в живота. Разшири се неизмеримо сферата на действителността, отразявана в изкуството. Постепенно започнахме да разбираме значението на морално-етичните проблеми, възникващи в отношенията на човека с другите хора, с обществото, убедихме се колко отговорна и сложна е задачата да възпитаваш хората нравствено.
Нас, навлизащите в литературата писатели, ни заставиха сериозно да се замислим и над живота, и над призванието си очерците на В. Овечкин, „Съдбата на човека“ на М. Шолохов, „Шир след шир“ на Твардовски, повестите на В. Тендряков.
Литературата изведнъж направи огромен скок напред. Бяха издадени талантливи произведения на вече известни писатели, появиха се и съвсем нови имена.
Новите за читателя имена бяха твърде много. Няма да ги изброявам. Ще посоча само няколко писатели, чиито произведения ми направиха особено силно впечатление (друг би споменал може би други имена: слава богу, има между кого да избираме). Имам пред вид книгите за войната на писателите-фронтоваци от по-младото поколение — Ю. Бондарев, Г. Бакланов, В. Богомолов. Те са ми особено близки дори само затова, че навлязохме в литературата почти едновременно.
Новият поток от книги за войната притежаваше и ново качество: писателите си поставяха за задача да покажат войната с трудностите й и в това бяха приемствено свързани с най-хубавите книги за войната, издадени през миналите години. Но всяко време има свое отношение към миналото и го съди, това е дълбоко закономерен и плодотворен процес, продиктуван от интересите на настоящето, от необходимостта да се решават важни съвременни проблеми. Да, тук-таме в книгите си тези автори праволинейно „запращаха в миналото“ днешните ни познания за събитията от онези години, но, струва ми се, не това определяше патоса на произведенията им. Обогатени от опита на историята, тези автори се стремяха да осмислят по-дълбоко опита, да го предадат на читателя, без да му натрапват готови решения, заставяха самия читател да мисли. Задълбочи се погледът във вътрешния свят на човека.
Мнозина известни писатели — Н. Асеев, В. Луговской, Н. Заболоцки, П. Нилин изживяват сякаш „второ раждане“. Шумно и активно се проявиха млади поети и прозаици, за тяхното творчество се спори много. С една дума, литературата от втората половина на петдесетте и началото на шестдесетте години даде значителен принос за гражданското ни и художествено развитие.
Нито с един от прочулите се по онова време писатели не бях лично познат, но и в републиките, далече от Москва, следяхме внимателно всичко ново, което се появяваше в литературата, откликвахме горещо на споровете и тези спорове даваха тласък на собствената мисъл, помагаха за по-активна творческа работа.
През 1956 година пристигнах в Москва и постъпих във Висшите литературни курсове. Общественият подем бе създал оживление в литературния живот на страната. Започнаха да излизат нови списания — „Дружба народов“ (вместо алманаха), „Юность“, „Москва“, „Нева“, „Вопросы литературы“, възобнови се издаването на „Иностранная литература“ и „Молодая гвардия“. Нови списания се появиха и в републиките, областите. Бяха издадени съчиненията на ония писатели от миналото, чието творчество познавахме бегло. Именно тогава за пръв път се запознах например с прекрасната проза на Бунин. Беше възстановено доброто име на някои талантливи писатели от 20-30-те години. Ликвидирахме „белите полета“ в нашето литературно образование, обогатихме представата си за съветската литература, за традициите й. Опознахме по-добре онова, което е създадено от другите народи.
Помня какво изключително впечатление ми направи с простотата и силата си повестта на Хемингуей „Старецът и морето“. Много ми харесваха произведенията на ония полски писатели, които се мъчеха да вникнат в същността на сложните социално-психологични процеси, да покажат драматизма при възникването на новото в съзнанието на човека, на нашия съвременник.
През 1957 година Ф. Панфьоров прочете повестта ми „Лице срещу лице“ и я напечата в списание „Октябрь“, което ръководеше тогава. За мен тази повест е важна като избор на собствен път в литературата, по който се стремях да се утвърдя, след като написах „Джамиля“, публикувана през 1958 година в „Новый мир“. Голяма роля в писателската ми съдба изигра тогава А. Д. Дмитриева, великолепен редактор и преводач, безпощадна към неточностите и недостатъците. Накараха ме да повярвам във възможностите си и срещите ми с А. Твардовски, и много сърдечната, доброжелателна статия на М. Ауезов в „Литературная газета“, и онова изключително радостно събитие в живота ми, че Луи Арагон преведе повестта на френски език и писа за нея в книгата си „Съветските литератури“.
Повестите „Лице срещу лице“, „Джамиля“ и други произведения написах по лични впечатления. Добре знаех колко тежко беше през войната не само на фронта, но и в тила. Тогава за пръв път познах благодарността на читателите, всяко читателско писмо беше за мен истински празник. Но през същите тези години за пръв път се сблъсках и с обратната страна на литературния живот. Когато повестта „Лице срещу лице“ се появи на бял свят, някои критици в републиката се опитаха да поставят под съмнение достоверността на събитията, описани в нея, те им се сториха „оскърбление на целия киргизки народ“, защото в повестта е описан дезертьор, изменник на родината, а такива, според литературните схеми, нямаше. Дори казваха, че явно съм преувеличил трудностите и ако жителите на аила били гладували, тогава как сме щели да победим хитлеризма — народът ни бил изцяло задоволен през войната.
Процесът на обновяване и оживление в целия творчески живот на страната не протичаше, разбира се, безболезнено, имаше и залитания, особено в творчеството на младите, имаше и престараване на критиката. Но животът по най-убедителен начин доказва, че основната линия в развитието на изкуството ни е свързана винаги с народа и с партията. Нарасналият интерес към обществените, остро социални теми е обусловен от задълбочаването на гражданския характер на литературата.
Ние, писателите, почувствувахме лична отговорност за човека: партията ни учи, че всички отговаряме за съдбата на родината, за бъдещето на народа. Това намери плодотворно отражение във всички литератури на съветските народи. Ръстът на националните литератури през новия исторически период особено се усеща и бие на очи. Не само в зрелите, но и в съвсем младите литератури се появиха писатели, които достойно представят своя народ пред всесъюзния и световен читател и в областта на майсторството, и в смисъл на честност, принципност по отношение на злото, в смисъл на истинска гражданственост. Няма да злоупотребявам с „метода на изброяването“, но не мога да не спомена имената на Расул Гамзатов, Мустай Карим, Кайсън Кулиев, Давид Кугултинов.
По-тясно и дълбоко стана взаимодействието между литературите на съветските народи. Иска ми се тук да спомена с добра дума Мухтар Ауезов, който изигра голяма роля в развитието на прозата на тюркоезичните народи. Той беше човек с огромен талант и култура, който се отнасяше с голямо внимание не само към младото поколение казахски писатели, но и към представителите на другите литератури. Ауезов остави незаличима следа в литературите на Казахстан и Средна Азия. Не само творчеството му оказваше въздействие, но и самата му личност. За него беше свойствен изключителният интерес към всичко свежо и ново в изкуството на всички народи и в същото време дълбоката любов и уважение към националните художествени традиции, които той познаваше прекрасно и обогатяваше чрез своите чудесни произведения.
Това според мен е основата на истинското новаторство — органична сплав на онова, което е създал твоят народ, с върховите достижения на всесъюзния и световен художествен опит. Целият път на нашата многонационална съветска литература потвърждава това. Новаторството на такива писатели като украинеца Иван Драч, литовеца Юстинас Марцинкявичус, молдованина Йон Друцъ, азербайджанския драматург Имран Касумов или поета от по-старото поколение Расул Рза свидетелствува за неразривните национални и интернационални традиции в художественото творчество.
Налага ми се да пътувам доста по света, неведнъж съм участвувал в международни конгреси. Видях в чужбина какво страшно зло е расизмът, шовинизмът, как осакатяват психиката на хората, колко злини носят, до какви страшни последици могат да доведат хората. И винаги с благодарност си спомням онова велико благо, което ни донесе Октомври — равенство между народите, тяхната любов и уважение един към друг, идеите на пролетарския интернационализъм. Обстоятелството, че в нашата държава националният въпрос е решен на основата на равноправието, играе огромна благотворна роля в развитието на всички литератури и култури на съветските народи.
Националните проблеми на изкуството предизвикват сега много спорове в целия свят. Националните черти на народа придават на литературата нейната самобитност. Връзката с родната земя, с народа, с насъщните проблеми на националното битие подхранва произведението с живителни, плодотворни сокове, помага на писателя да излезе на широк, общочовешки друм, защото в живота на народите, в тяхното светоусещане има много общо. Затова националното съвсем не бива да се противопоставя на интернационалното. Обаче понякога националните особености се превръщат в канон, хипертрофират се и това се отразява на развитието на литературите съвсем отрицателно, сковава движението им напред: националният живот и националната култура търпят постоянни промени.
Младите съветски литератори излязоха от периода на подражанието, творчески усвояват опита на другите литератури, общите за цялата литература на социалистическия реализъм традиции. Но някои писатели и критици и досега преувеличават значението на фолклорните традиции за младите литератури. Първите книги в проза у нас в Киргизия носеха явни черти от фолклора: приказни сюжети, герои–олицетворение на доброто и злото, хиперболизация на образите, статичност на характерите… Това беше естествено за ония години, но зрелият реализъм изисква друго. И в този случай при липса на собствени развити литературни традиции особено голямо значение придобива опитът на другите, по-богати литератури и преди всичко на руската. Този опит, усвоен и творчески преработен, помага активно да се развиват националните литературни традиции.
Спомням си моя собствен път. Пред мен, младия писател, представител на млада литература, родена едва след Октомври, изникна сериозен проблем — езикът. Често се налага да чуваме мнението, че езикът на народ, излязъл наскоро от патриархално-феодално състояние, какъвто е бил киргизкият народ преди, не е способен да предаде преживяванията на съвременните хора, сложната система на тяхното възприемане на света и обществото. Убеден съм, че въпросът е съвсем друг. Истинският писател може да опише съвременния народен живот, сериозните обществени процеси, които стават в него, и „микросветовете“, и най-фините душевни преживявания на човека на всеки език. Виждаме го в истински новаторски произведения, такива като романа на Узакбай Абдукаимов „Фронт“, написан с удивителна простота, естественост и яснота. Преводаческата работа на Абдукаимов (той много превежда от руски), талантът му на прозаик, тънкият усет към родния език — всичко това му помогна да използува потенциалните възможности на киргизкия език, възможности, които преди мнозина дори не подозираха. За същите тези възможности свидетелствува и самобитната, лишена от всякаква декларативност лирика на Аликул Осмонов, прокарващ нови пътища в нашата поезия. Той също превеждаше Пушкин, Руставели, Низами, Шекспир. А езикът на такива известни съвременни казахски прозаици като Тахави Ахтанов или Абдижамил Нурпеисов — нима той не потвърждава това наблюдение?
Възмъжаването на литературата и изкуствата на народите на СССР, растежът им на основата на най-тясно взаимодействие карат особено да се забелязва нетърпимото изоставане на критиката. Струва ми се, че много слабости на критиката в нашата република се обясняват с това, че взаимните й връзки е другите литератури все още не са здрави, че естетическите й съждения и изисквания често са „провинциални“. Ние, писателите от републиките, постоянно се сблъскваме с подобно явление. Това пречи да се работи, не може да не се отрази на творческото самочувствие.
Колко поразително различни са понякога оценките за едно или друго произведение в „центъра“ и по „места“! С огорчение си спомням съсипващите критики, които предизвика появата на романа „Фронт“ на У. Абдукаимов, поемата „Към звездите“ на С. Ералиев, написана в нова за киргизката поезия форма, произведенията на млади киргизки прозаици.
Знам това и по собствен „горчив“ опит: имам предвид опитите филмът „Първият учител“ (в постановка на талантливия млад режисьор А. Михалков-Кончаловски) да се представи като идейно съмнително произведение. Съвсем не мога да се съглася с такава отрицателна оценка на филма, макар че в него има известни слабости, елементи на натурализъм и грешки в изобразяването на народния бит.
Искам да спра вниманието на читателя върху много умната статия на литовския критик А. Бучис „Над картата на критиката“ („Дружба народов“, №3, 1967 г.). Като говори за необходимостта от по-интензивно взаимообогатяване на критичната мисъл, от единни високи критерии за произведенията на всички наши литератури, той се обявява против предубеждението в оценките, против все още съществуващата в критиката инерция на „разобличителство“. А. Бучис сочи и причините за това печално явление: естетична неграмотност, неумение да се изследва произведението като художествено цяло, да се вниква в замисъла на художника, опити да се преценяват различни книги по единен шаблон, нетърпимост към различните мнения в изкуството.
Моето формиране като писател стана под влияние на киргизката, казахската и руската литература. Пиша книгите си и на киргизки, и на руски език — от дете чета на руски и класиците, и съвременните писатели.
Най-голяма творческа радост и най-големи художнически мъки ми донесе повестта „Сбогом, Гюлсаръ!“. В нея се опитвах да кажа нещо ново в сравнение с предишните ми произведения. И пресата, и многобройните писма на съветски и задгранични читатели ми доставят не само морално удовлетворение, но ме заставят да мисля сега повече над живота, над избрания от мен път в литературата.
Лично на мен тази повест ми е скъпа с това, че в нея, както ми се струва, съм успял да нарисувам картината на съвременния национален живот, киргизкия национален характер. Стремих се да възпроизведа не националния „орнамент“, а да поставя съществените проблеми на националния живот, да проникна в социалните конфликти и противоречия.
И все пак разглеждам тази повест само като подстъп към много важната за мене тема. Пред всички нас стои задачата да създадем образа на нашия съвременник, човека на 60-те години — сложен е този човек, той гледа широко на живота, взема много присърце всички проблеми на времето, съзнателно носи товара на отговорността за миналото и бъдещето.
Отдавна е известно: интересът към миналото е свързан с отговорността за бъдещето. Сега имаме възможност по нов начин да погледнем на миналото. Аз някак особено почувствувах величието на Октомврийската революция чрез възстановяването на важни, но преди забравени истини. Днес за всички ни настъпи време да осъзнаем с необходимата сериозност какво дължим на събитието, което преди петдесет години измени съдбите на много народи. Още не сме казали онази дума в художественото творчество, която тази велика революция заслужава. Това, разбира се, не трябва да бъде високопарна възхвала, а проникване в самата същност на новото, което носеше Октомври и на нашите бащи, и на нас. Иска ми се да напиша книга, до голяма степен автобиографична: за баща ми (той беше секретар на Киргизкия обком на партията и загина през 1937 година), и за себе си, за нашето поколение, за особеностите на поколенията, за тяхната приемственост. Те, нашите бащи, във всичко бяха първи. Първото училище, първото момиче, отишло да учи, първият учен всичко се откриваше за първи път, всичко започваше от думата първи. Това пораждаше с нищо несравним ентусиазъм. Иска ми се да разкажа какво сме наследили и развили и какво сме загубили.
Да се осмисли връзката между времената, да се покажат нашите революционни традиции в цялото им величие, да се обобщи художествено нашият петдесетгодишен опит и по този начин да се очертаят по-ясно насъщните проблеми на съвременното обществено развитие — тази задача изисква от нас, писателите, висока гражданственост, революционна целеустременост.
Всестранното разглеждане на обстоятелствата, формиращи героите и техните взаимоотношения, съвсем не значи, че литературата през последните години в своите най-добри произведения възлага всичко на обстоятелствата, на „средата“. Социалистическият хуманизъм е активен: художниците са не само добри към хората, но и взискателни към тях, защото вярват във възможностите на човека да преобрази света и самия себе си. Героят в книгите на нашите писатели е деен, стреми се да повлияе на „обстоятелствата“ — това според мен е едно от главните достойнства на съвременната литература.
Вече съм имал случай да пиша и говоря за възпитателното значение на образа на положителния герой — човек духовно силен, безстрашен борец за истината и справедливостта, за нашите идеали.
Понякога обаче това твърдение се разбира опростенчески, като праволинейно поучение, нормативност на характера. Животът не се побира в никакви норми, в това число и литературни. Когато говорим за съвременния положителен герой, трябва да се вглеждаме по-добре в окръжаващата ни действителност, а не да се ръководим от умозрителни построения, дори ако в такъв род построения се използуват имената на горещо обичани от всички ни герои на литературата от 20-те и 30-те години.
Народът стана по-образован и културен — дори само поради това не можеха да не се променят и разширят нашите представи за положителния герой. Аз спадам към писателите, които търсят героя, достоен за подражание — активен, волеви, страстен в утвърждаване на своята правда. Но нима може да се забравя, че произведението на изкуството може да въздействува не само чрез непосредствената сила на примера, но и с по-сложни и по-фини методи? Да си спомним Чехов.
Хуманизмът, а следователно и възпитателната роля на изкуството на социалистическия реализъм се проявяват сложно и многообразно. Като защищава самобитността на личността, нейната неповторимост, като се стреми да разкрие най-пълно духовните й богатства, изкуството осигурява развитието на нашето общество, на неговия разцвет.
Ние си поставяме за задача да възпитаме обществено активен и в същото време всестранно, хармонично развит човек. Иска ми се да напомня онова, за което с такава страст и поезия пишеха в произведенията си Довженко, Леонов, Паустовски, Солоухин, Дорош — за укрепване на вродените връзки на хората с природата, със земята, любовта към нея. Да се възпитава любов и уважение към родната земя, към природата, към всичко живо — това също значи да възпитаваш човека, да повишаваш неговия „нравствен потенциал“.
Колко прекрасно е описал Бунин средноруската природа, нивите, горите, дъждовете, снеговете!… Опитите да се възстановят тези коренни връзки с майката-земя не се удават толкова често на писателите ни и често миришат на явно епигонство: зад описанието на природата не чувствуваме чистотата и непосредствеността на чувството, неразривната връзка на тези описания с целия душевен строй на художника.
Демократизирането на нашия живот, нарастването на материалната и духовна култура неизмеримо повишиха взискателността на съветския човек към произведенията на изкуството. Възпитателните задачи на литературата се усложняват. За да задоволи тези повишени изисквания на съвременника, литературата трябва да дава все повече храна на чувствата и ума, да учи всеки човек да мисли самостоятелно, да възпитава у него съзнателния деец, гражданина. Различните художници вършат това по различен начин
За да възпитава личността, и самият художник трябва да бъде личност, идейно убеден човек, мъжествен и честен. Той трябва да умее да изрази в творчеството си своя собствен мироглед — защото единството на нашите обществени идеали съвсем не унифицира вътрешния мир на художниците, различното им виждане на действителността. В процеса на сложното художествено опознаване на съвременността се обогатява личността на писателя, разширява се неговият светоглед. Като възпитава читателя, и самият той постоянно се учи от народа, остро възприема и натрупания в миналото духовен опит и неговите нови потребности.
гр. Фрунзе