Марко Ганчев
Чанта за утре

Първа преграда
Рисунки по стените на стаята

Сигнали за фенерче

Звездите мигат миг след миг —

сигнали пращат, след което

светулките на свой език

примигват им, че е прието.

 

И аз във нощната тъма

изпращам мигащи сигнали

с фенерчето си от дома.

Ще ме познаят ли? Едва ли.

 

Не зная шифъра добре,

наслука моят фар блещука.

Дано все някой разбере,

че значи туй: „И аз съм тука!“…

Магьосникът Власо

Като викнали, че Власо

просто заслужавал бой:

често Власо тича с ласо,

Власо става на каубой.

 

И минута не минава,

сменя своята игра:

индианец Власо става —

на главата му пера.

 

Но пера и томахавка

сваля той, за лов готов —

Власо като куче джавка,

с куче тръгнал е на лов.

 

Но за Власо ловна врява —

туй е просто тишина:

с барабана забумтява,

заминава на война.

 

Всички викат: — Тоз халосник

се променя всеки миг,

той е истински магьосник,

той магьосник е велик.

 

Празни приказки са тия.

Има Власо весел нрав,

в туй е цялата магия

и във друго — че е здрав.

Най-доброто конче

На панаир отиде Снежка

и много там не се въртя —

на първата му въртележка

веднага се пока̀чи тя.

 

Препуска дълго върху конче,

от него слезнала едва,

веднага метна се на слонче,

на камионче след това.

 

За лодки и за самолети

и за какво ли още не

купува дядо й билети,

изпразни цяло портмоне.

 

Поиска да си ходи Снежка,

добре, но й се вие свят —

под нея като въртележка

върти се ширнатият град.

 

На дядовия гръб се мята,

размахва весело крака.

Сега не се върти земята

и Снежка пее си така:

 

— Препусках върху цяло стадо

от кончета и от коли,

но най-добре е върху дядо,

че в къщи чак ще ме свали.

Колибари

Помагай, татко, влачим нови пръти,

колиба пак ще построим зад блока,

макар че портиерът колко пъти

събаря я и здравата ни хока.

 

Той нека си следи в небостъргача

на чий звънец кой гостенин ще дрънка,

какво така навътре го докача това,

което ние правим вънка?

 

Щом види да строим, така се дразни,

че даже с прътите ще ни замери.

Защо колибите са му омразни?

— Защото в тях не трябват портиери…

Трапезна песен

Добре, че сте оставили бележка

с какво и как да се наям.

И не че е задача тежка,

зер и без вашата бележка

хладилникът къде е, знам.

Добре е туй, че върху нея,

върху бележката ви де,

аз пиша песничка и в нея

на вас, родителите, пея

какво е сам да се яде.

 

Човек самин да дъвче мръвка,

дори и мръвка от фазан,

е все едно да дъвче дъвка,

и то във нейната калъфка

от найлон или целофан.

Засяда пустият му залък,

не го прокарва и боза.

За да накваси тоя залък,

човек, особено по-малък,

отронва някоя сълза.

 

А друго е, когато тракат

лъжиците в семеен кръг,

и на тигана похлупакът,

и се облизва котаракът,

а мама му се кара: „Млък!“.

И къщата от смях се къса,

зер таткото е духовит.

Тюх, има още, но се скъса

бележката ви, че е къса.

Е, край. Приятен апетит…

Как се пуска самолет

— Реактивен, мамо, чу ли?

Реактивен тъй фучи! —

Скача Панчо и се пули,

търка сънени очи.

 

Де е мама, та я няма?

Мама става сутрин в пет.

Тича в кухнята при мама

Панчо с крясък: „Самолет!“.

 

Мама само се подсмива,

сочи му към млековара:

— Туй е, Панчо, реактива:

щом заври, свирука с пара.

 

Панчо хълца с поглед влажен:

— Ах, измамница проклета!

— Чакай, Панчо, уред важен

е това от самолета.

 

Най-напред пилотът сяда,

уреда пред него турят.

Наблюдава той с наслада

алуминения уред.

 

Тая ръчка после хваща.

Руква течност бяло-жълта.

Пара вдига се димяща.

Течността пилотът гълта.

 

Чак тогава самолета

ще потегли, драги сине.

Хайде мама да си шета,

а ти духай да изстине…

Лалкиното носле

От пързалка тича Лалка.

Пуста Лалка, уж е малка,

а така гръмовно плаче,

сякаш че реве малаче.

— Тате, вика, зъб ми падна,

как ще ям, като съм гладна?

Таткото засмян тогава

я успокоява:

— Не плачи де, нищо няма,

значи вече си голяма:

падат млечните ти зъби,

да поникнат като гъби

други зъби, по-големи,

с тях ще чупиш и бадеми.

В миг на Лалка от очичките

изпариха се сълзичките.

— Ясно, тате, щом се клати,

ще изваждам всеки зъб,

няма да ми бъде скъп.

Ама имам друг въпрос:

ще сменя ли своя нос?

Много ми измръзва тоз!

Таткото

я щипва по нослето,

цялото червено, клето.

— Не, носът ти, мила моя,

цял живот ще бъде тоя,

няма той да се смени.

Затова във зимни дни

да го пазиш, Лалче,

от студа под шалче!

Шкафандър

А пък съседското момче Александър,

като се напъха в нашия шкаф.

— Това — вика — не е шкаф, а скафандър.

— Александре — казвам му, — не си прав.

Излизай, ще стане беля.

Пъдих го, пъдих, та чак ми призля:

скафандър било, та скафандър.

Е, добре, драги ми Александър,

съгласен съм, ти си прав,

това наистина не е шкаф,

а шкафандър.

Ама много внимавай, чу ли,

защото вътре има сладко от дюли,

има кесия с леща,

и кесия с боб има,

и още сума храна, необходима

за един бъдещ космонавт.

Гледай да не падне

от горния рафт!

Нечупливите играчки

Кажи ми, виновен ли съм, не съм ли,

та всеки в къщи ме мъмри,

та всеки във къщи

се мръщи,

че съм чупел каквото ми купят.

Не разбират, затуй се цупят:

играчките никога не се чупят,

а във нова играчка

превръща се всяка.

Ето например комина на влака

го изтръгвам и става бинокъл.

(Дядо, стига за туй си ме хокал!)

А от фаровете на същия влак

ето на, трак-трак,

додето погледнеш, току-виж, съм сглобил

светофари и автомобил.

Ей така локомотива

с твойто шалче се покрива,

мигом става мечка сива.

Колелата — в колесници,

буталата — във войници,

а вагоните — в бонбони,

релсите пък в стълба,

дето стига чак над канапето.

Всичко в нещо се превръща,

а не е една и съща

скучна скука — само влак.

Разглобявам, няма как.

Трака-трак, трака-трак.

И да ги питаш наште какво ще

продължават да ми се цупят:

ами че иначе толкова още

играчки трябваше да ми купят.

Как се редят кубчета

Казват, че двамата с бати

сме били камъчета ръбати.

Но най-вече вдигаме врява,

когато той

за кубчетата ми се подиграва.

Иди, вика, че разбери я

твойта неразбория —

част от слонче

до част от балонче:

получава се слонобалонче

или балонослонче.

Част от котка до част от куче.

И какво, вика, ще се получи?

Ще се получи едно коткокуче.

 

Батко се смята за много голям.

Все той знаел, пък аз не знам.

Знам аз как се нареждат кубчета.

Те не се трупат на купчета,

но не бива и толкова гладко,

както ги прави батко.

Всяка патка

при батка

е патка.

Всяка крава

остава си крава.

 

А при мене простата патка

се превръща на птица рядка

с врат на жирафа,

с крака на щраус.

Много красиво, какъв ти хаос!

И балончето става с хобот.

Слончето — с нозе на робот.

Крокодилът разперва криле

и от него уплашен бяга

тигър с глава на мишле,

в миша дупка се пъха веднага.

Но не му се побира търбуха.

Уха, че смешно, уха!

 

На рогата на елена

цяла къща закачена.

Бяла мечка негър носи.

Спят под палми ескимоси.

Жаба в тенджера се вози,

път й дават носорози.

 

За учудване на бати —

хора с човки, птици с прашки.

Зайци дългоопашати,

дългозаешки опашки…

 

Бате, иначе от скука

даже кубче ще се спука…

Танкови модели

Панчо и Чочо като полудели

спорят за танкове разни модели.

— Чочо, вятър ти вее танка!

Не танк, а допотопна останка!

— Кажи му бе, тате, че не е допотопна.

— Ще ви кажа аз, като ви хлопна.

Панчо с новия танк навлиза

без виза

в Чочовия участък от хола.

— Кажи му бе, тате, да си знае гьола.

Може ли човек

постоянно да го подсеща,

че пред танк като моя

не се излиза насреща!

Обясни му, че е последен модел.

— Така е — рекох, — но защо си завзел

неговия участък от пода?

Танковете от тая порода,

дето навлизат без нужда

в територия чужда,

колкото и да са нови модели,

като модели са остарели.

 

Панчо ядосано тропна с нозе:

— Пак страната на малкия взе!…

Пластмасовите войници

Като пръснали моите дечурлига

оловни войници ту там, ту тук.

А после от пода кой ще ги вдига?

Ами таткото! Кой друг?

 

Вземам ги — леки като перца.

Не били оловни, а от пластмаса.

Рекох: — Да ме простите, деца,

ама що за войници това са?

 

Войникът, рекох, на живот и на смърт

отива на война да се бие.

Войникът трябва да бъде метално твърд.

Затова с оловни играехме ние.

 

Панчо на моето пламенно слово

възразява с присмехулна гримаса:

— Тромави са войниците от олово.

Истинският войник е от пластмаса!

 

На Панчовата надменност голяма

аз отвръщам: — Не бързай, скъпи.

Толкова голяма разлика няма.

Правят ги в едни и същи калъпи…

Днес и утре

— Кога ще ми оздравее

удареното кутре?

— Утре.

Кога ще ми купиш книга?

— Казах ти, утре. Стига!

— Ами оная свирка от детмаг?

— Утре имаш и свирка, и влак.

Каквото по лунапаркове и магазини

се намира и даже не се намира,

обещавам ти го за утре, сине,

днес остави ме на мира.

 

На другия ден рано

Панчо се вдига припряно,

сякаш го мушат с игли:

— Вече е утре, нали?

— Я под юргана си влез!

Как ще е утре, сега е днес!

— Ами кога е утре тогава?

— Колко пъти човек да ти обяснява?

Днеска е ден, довечера ще се стъ̀мни,

а утре е утре, когато се съмне.

 

На третия ден още по-рано

Панчо се вдига припряно,

сякаш го мушат с игли:

— Сега вече е утре, нали?

— Я под юргана си влез!

Сега не е утре, сега е днес.

 

Панчо премига, премига,

па като писна: — Стига!

Никакво утре!

Всичко ми дайте днес.

Вече към утрешния ден

не изпитвам интерес.

 

И май че е право това дете:

ами че то утре

ще порасте…

Моркомания

И тъй от Панчо викахме аман,

а още станал той и моркоман.

 

Откача моментално от гърба

на майка си пазарската торба,

 

бонбони маха, мести шоколади

и рови морковите да извади.

 

На връзка, още мита-недомита,

почти с листата всичките омита.

 

Веднъж му давам даже мандарина.

С лопата мандарините не рина,

 

а чакам сума време на опашка,

пък той със непризнателност хлапашка

 

на всичкото отгоре ми се цупи:

— Защо бе, тате, моркови не купи?

 

Е, не изтраях. Викам: — Ще те перна!

Туй къща ли е, или зайцеферма?

 

Каква е тая тайна ми признай, че…

Призна си, разтреперан като зайче:

 

— Да слушам искам аз като добрите.

Да слушам, ама малки ми ушите!

 

Да станат те като на заек длъжки,

нагъвам морковите без задръжки…

Браво

Панчо хич не ще да шета.

Връщай празните шишета —

Панчо крие се в кьоше

и си свири на шише.

Да изтупаш и килима,

инак тупаник ще има!

Панчо пак отвръща: „Няма!“.

Тупам ги с килима двама.

Колкото човек му писка,

толкоз Панчо по̀ не иска.

Но веднъж, добре че сам

се разшетал, как, не знам.

Изненадан рекох: „Браво!“.

Панчо втурна се стремглаво

по кьошетата да шета:

грабна празните шишета,

чак им свиреха гърлата

гамата по стъпалата.

После тръсна и килима.

Питах се какво му има,

пък с юмрук и после с двата

се ударих по главата —

ясно ли е вече, главо,

отначало викай „Браво!“.

Владо, дядо и телевизорът

Телевизор гледа Владо

и разпитва всеки ден:

— Тия от екрана, дядо,

могат ли да видят мен?

 

Владо пъчи се напето,

Владо кърши се в поклон,

след секунда канапето

той възсяда като кон.

 

— Не, не виждат, мойто внуче —

учи дядо своя внук,

но не иска да научи

нищо внучето напук.

 

То е вече на земята,

стъпва дебнешком назад

като котка и се мята

върху дядовия врат.

 

— Не, не е така бе, дядо,

дядо, ти си неразбран:

от екрана виждат Владо,

щом той вижда тоз екран.

 

— Ако виждаха ни, чадо,

биха спрели, разбери,

да погледат тебе, Владо,

с веселите ти игри…

Кацна врана на антена

Май че кацнала е врана

върху нашата антена —

за секунда през екрана

мина тръпка разкривена.

 

Кацнала е втора врана

върху нашата антена,

щом картината в екрана

се люлее разкривена!

 

Окончателна повреда —

кацнала е трета врана.

Няма смисъл да се гледа:

само врани по екрана…

Добри и лоши

Татко, хайде бе, къде си?

Филмът свърши, ето края.

Всичко страшно се омеси —

кой добър, кой лош, не зная.

 

Питам майка ми: — Добрите

или лошите са тия?

Тя ме гали по косите,

вика: — Ти си най-добрия!

 

Мама хич не ги разбира,

още затова се мръщи.

— Татко ти да се прибира,

вика, преди филма в къщи…

Чочо критикува телевизията

Два гълъба чух преди няколко дена

да пеят от нашата теле-антена.

 

Да пеят, кръстосали шия о шия,

мелодия обща — на ноти пиши я.

 

— Навярно — си рекох — сега на екрана

това се предава. Търча да го хвана.

 

Превъртам на първа и втора програма,

но друго предават, а гълъби няма.

 

А татко разправя, че тия антени

ловели уж някакво нежно трептене

 

и то се превръщало в звук и картина,

та аз да го гледам и още мнозина.

 

Ех, може и вярно да казва баща ни,

обаче за някакви други екрани,

 

а нашия, дето е в къщи, уви,

видях, че такива неща не лови…

Вечерната песен на Панчо

Тъмното и Страхът най се боят от песен.

Затова вечер по нашите стъпала

Панчо се прибира, пеейки като бесен

някоя весела песничка: тра-ла-ла-ла!

 

Тъмното и Страхът от страх се гушат

при всяка весела песничка, общо взето,

и понеже не искат весели песни да слушат,

току-виж, се замушат чак долу в мазето.

 

И спокойно Панчо по стълбите преминава,

и отключва, без да му трепне ключът.

Обаче Тъмното и Страхът пак излизат тогава

в дебнещи пози по стълбите да клечат.

 

Панчо също не е толкова глупав обаче,

та и от къщи навън върху тъмните стъпала

няма да го видиш без песничка да прекрачи.

Първо, значи, запява си: тра-ла-ла-ла!

Дивото зове
Или поема за обличането на Панчо

Какво ли ги кара, какво ли

тия деца да ходят голи?

В къщи е тежък труд,

в къщи е работа тежка

да накараме Панчо при студ

да облече топла дрешка,

да излезе топло обут.

Както когато бе малък,

с приказки му подавахме

всеки залък,

така сега при външната закачалка

му измислям залъгалка след залъгалка.

— Слушай — викам, — сега работата е лека:

пуловер без копчета, панталон прав.

Ами ако беше живял преди два века?

Я гледай портрета на тоя граф.

Бричове, жабо̀та и камизоли,

чепици с неизброим копчалък.

Здравата щеше да те озори.

Закопчах ти жилетката, млък!

 

Залъгвам го тъй до жилетката,

след туй за балтона

си правя сметката.

Отварям учебника, дето пада от коня

рицар, облечен в метална броня.

— Щях да те видя и тебе — викам, — нека

да се беше родил преди десет века

и да се чувстваш под броня и шлем

като ядка в бадем.

А сега — балтонът ти с мека подплата.

Закопчай го поне за отплата!

 

Из ръцете ми се търкалят

още шапката му и шалът.

Как ще ги сложим? Трудна история.

Търся пример в учебника по история.

И закъсвам неочаквано зле,

по-зле от Марко на Косово поле.

Панчо ми сочи един дивак,

гол дивак в ръката с кривак

на фона на една пещера.

Сочи го Панчо и вика: — Ура!

Ако бях се родил в тая епоха,

щях да си тичам голичък, оха,

или най-многото да си сложа,

тъй де, под кръста, парче от кожа

и хуквам навън по игра.

Ей тая епоха била е добра!…

Звънецът не работи, чукайте

По-право, звънецът у нас рабо̀ти,

даже звъни по ноти:

бим-бам-бам.

Обаче съвет ще ви дам:

не звънете, а чукайте по-добре.

А защо?

Ей сега ще се разбере.

 

Старият ни звънец не беше певец,

а звънеше нормално: зър-р-р.

И макар че беше добър звънец,

всъщност не беше добър.

Защото и телефонът правеше зър-р-р.

Зър-р-р — звъни телефонът.

Тичаш към него, сякаш те гонят.

Дигаш слушалката — празен сигнал.

Значи някой на входа звънял.

А додето изтичаш до входа,

отишъл си вече народа.

 

И обратно — при следния звън

тичаш на стълбите вън.

А на стълбите кой? Никой.

Иди, че от яд не викай.

Телефонът бил иззвънял.

Тичаш, но сварваш празен сигнал.

И купихме тоя звънец, дето работи

по ноти:

бим-бам-бим.

Рекохме си, ще се орахатим.

Но рано било да се радваме, рано:

съседите ни имат пиано

и щом засвирят бим-бам-бим,

ние към вратата търчим.

А на вратата кой? Никой.

Иди, че от яд не викай.

 

И обратно — звънчето си дрънка,

ама даже да дрънка и час,

никой от нас

не излиза навънка,

седи си и слуша си възхитен —

вика: Съседите свирят Шопен.

 

Та, като идвате у нас на гости,

ако искате вратата да ви се отлости

и изобщо да не ви сполетява

и вас беда такава,

какво да направите, какво?

Казах ви го в началото:

чукайте на дърво!

Маминият термометър

Мама

е познавачка голяма

на нашите температури.

Няма термометър да тури

като хората и да чака,

ами целува мене,

целува кака

и казва:

— Днеска Петьо добре е! Гледам,

че има трийсет и седем.

Обаче кака му Нина

има трийсет и седем и две десети.

Знаете къде е хинина,

бързо го донесете!

Ние вдигаме с кака гълчава,

зер хининът не носи сладост.

Да, но термометърът потвърждава

мамините думи до градус.

От някоя и друга година

не се и опитваме даже

да протестираме с кака Нина —

гълтаме каквото ни каже.

Само на мен ми се струва,

че мама мъничко хитрува,

та с целувки проверки прави

доста често, когато сме здрави…

Песен от едно боледуване

Съветваха ни: „Сняг не яжте,

снегът е мръсен в градовете!“.

Лежа, че не послушах ваште

доброжелателни съвети.

 

Похапнах сняг, но не лавина,

а шепа, при това непълна;

сега лекарства за ангина —

лавина цяла — ще погълна.

 

Обаче гледам, че и всеки

от вас тепърва сняг ще гълта,

по тротоарните пътеки

нагазил в каша сиво-жълта.

 

Обувките ви цветни как са,

които бяха уж модерни —

снегът като стопена вакса

май всичките ги прави черни?

 

И по балтони, и по шапки

оцвъкват ви автомобили.

 

Изобщо гълтаме си хапки,

каквито сме си надробили…

Болка

Когато Панчо болен ляга,

лежи в леглото дълъг срок

и ни лекарство му помага,

нито съвет от доктор Спок.

 

— Ох — вика, — нямаш си идея

аз как го чакам тоя ден,

защото, щом се разболея,

ти постоянно си край мен.

 

Зарязваш всички твои болки

(какви ли болки, щом си здрав?)

и плочи слушаме, и ролки,

и казваш някой смешен лаф.

 

Рисуваш ми животни разни,

четеш ми комикси от „Пиф“

и туй по чудо не те дразни.

Дали съм прав, или съм крив,

 

обаче много съм доволен,

когато съм болнав и слаб.

 

Такова чудо — Панчо болен,

а таткото преглъща хап.

Живият термометър

Когато ми се случи да се разболея,

не ще е нужно термометър да ми турят,

защото вече проверих една идея

да меря градусите с по-особен уред.

 

Ако край мен се застояват тате с мама,

не значи, че животът ми виси на косъм,

обаче значи също, че и грешка няма:

температурата е тридесет и осем.

 

Към тридесет и девет идват братовчеди

на болния да донесат цветя и радост,

последвани от състрадателни съседи —

по двама, общо взето, падат се на градус.

 

Така че стане ли ми още по-горещо,

разбирам, че живакът се е вдигнал доста

нагоре нейде към четиресет и нещо,

щом има в стаята ми близо двайсет госта.

 

След туй отново всички много са заети

и никой вече не надниква в мойта стая.

То значи тридесет и шест и пет десети.

Съвсем нормално, значи. Ставам да играя…

Котка и прахосмукачка

Като внесохме в къщи

прахосмукачка,

нашата мачка

искаше да я смачка.

Прахосмукачката: — Хър-р-р.

Котката: — Мър-р-р.

Прахосмукачката: — С-с-с-т.

Котката: — Пс-с-с-т.

Прахосмукачката: — Фъс.

Котката: — Хъс.

Да, но може ли мачка

да надвие прахосмукачка,

дето не е нито животно,

нито човек,

а представител

на машинния век?

Виждайки, че ще трябва да се стъписа,

горделиво изпъчи се Писа

и каза:

— Да, ама ти пък нямаш мустаци! —

И си тръгна доволно

нашето домашно маце.

 

За мене това не бе изненада,

защото зная,

че котка по гръб не пада.

Девет навършил съм, почвам десета

Девет навършил съм, почвам десета —

мога да ковна пиронче с теслата!

Хванах пирончето, без да се сетя,

че не се хваща пирон за главата.

 

Пернах си палеца вместо пирона,

хукнах и спуснах по пладне пердета —

скришом от хората сълзи да роня:

девет навършил съм, почвам десета!

 

Първо се мисли, а после с теслата!

Винаги вече за туй ще се сетя.

Само че късно узря ми главата:

девет навършил съм, почвам десета…

Господа Кренвирши

Кренвиршите — туй са тежки,

туй са важни господа:

носят найлонови дрешки,

ами да.

Напоследък дните все са влажни,

все вали, нали,

и не бива хора толкоз важни

да ги навали.

 

Е, спасиха ли се от водата

господата

с найлоновите си мушами?

Как да ти река? Ами

не успя отвън водата

да ги наръми.

Ама с влизането им във къщи

пльоснаха като в басейн същи

в тенджерата с врялата вода

тия важни господа.

Ами да.

Привечер

Денем различни сме

таткото и детето,

но привечер двамата

сме едни и същи.

Само дето детето

към таткото тича в антрето,

а пък той —

към детето навътре в къщи.

 

И когато се срещнем

и почнем бясно

да се борим

върху канапето,

майката вика:

— Не ми е ясно

кой от двама ви е хлапето?

Братя

Черното негърче

чак от република Чад,

чедо, да знаеш, че и то ти е брат.

Не ме гледай учуден такъв —

ако не сте братя по кръв

и ако други сходства

с него не са ти известни,

да знаеш, че сте братя

по птичи песни.

Едни и същи птици,

ама съвсем едни и същи,

ви пеят пред къщи.

Само че на тебе ти пеят

през нашето лято,

а на него — през нашата зима, когато

птиците не са тук,

а на юг.

Не ме гледай учуден такъв —

по тоя начин

сте братя дори и по кръв.

Защото от своя страна Песента

е сестра на Кръвта.

Балада за големия тромав мечок

На първото братче отнейде му взеха

един мечок, който въздишаше: „Е-е-ха!“.

 

Детето със обич дълбока и сляпа

държеше се вечно за мечата лапа.

 

Заспиваше вечер детето в кревата,

прегърнало нежно мечока от вата.

 

Мечокът доволен въздишаше: „О-о-оха!“.

Но бързо измина се тази епоха.

 

Забрави момчето мечока от вата.

Заспиваше с други кроежи в главата.

 

Добре, че във къщи наскоро, добре, че

нов брат появи се при старото мече.

 

И той улови се за мечата лапа

постарому с обич дълбока и сляпа.

 

Заспиваше новото братче в кревата,

прегърнало нежно мечока от вата.

 

Мечокът доволен въздишаше: „О-оха!“.

Но бързо се мина и тая епоха.

 

И тоя заряза мечока от вата,

заспивайки с други кроежи в главата.

 

Мечокът разсеян из къщи се клати,

напомняйки доста вървежа на тати.

 

Улисва се в работа, дири утеха

и сам си въздиша понякога: „Е-е-ха!“.

Най-големият в къщи

Не признават мойте дечурлига,

че не мога всичко да им дам.

Щом им кажа, викат: Хайде, стига,

как не можеш, като си голям?

 

Тръснах ги веднъж като дисаги

на балкона, да ги заболи:

виждате ли вън какви мъжаги

движат се пешком или с коли?

 

Малко иначе стоят нещата,

разберете бе, дечица, щом

най-голям не е навред бащата,

ами само в малкия ви дом…

Книжна лястовичка

Гледам малкото момче отсреща

от балкона пуща хвърчила.

С книжна лястовичка ни подсеща,

че навънка пролет е дошла.

 

„Една птичка не донася пролет.“

Стара поговорка, стар закон —

нас ни носи пролет с кратък полет

една птичка от един балкон.

 

При това е птичка от хартия,

но и тя за нас е благодат —

друга няма да долитне в тия

гъсти къщи на опушен град.

 

Ей, читателю на мойте книги,

ако твърде-твърде не върви,

не чети насила, нагъни ги —

книжни лястовички направи!

Опит с фенерче

Тюх, преди в ръцете да ти дам

туй фенерче с мощност десет вата,

сигурно е трябвало да знам,

че беля си вземам на главата.

 

Грабна го и мрака не дочака,

ами цял ден под леглото в мрак

пробваш го да видиш в мрака

нощем то ще свети ли и как?

 

Мислех, нося в къщи светлина,

пък макар и само десет вата.

А пък в тъмното те вкарах, на!

Пък макар и само под кревата…

Втора преграда
Рисунки по асфалта на училищния двор

Баба и Пепи

Бабата дойде на гости.

Вика: — Луди ли сте, що сте?

В детската градина сам

Пепи ходи. Туй е срам.

Той е малък. Ей така

ще го водя за ръка.

Баба с Пепи се затича

на пресечка да пресича.

— Чакай, бабо. Не сме слепи —

дърпа я обратно Пепи.

— Стой! Червен е светофара.

Бабата на тротоара

смее се, та ще припадне.

— Фар ли, рече? Фар по пладне?

Да не сме я параходи,

фар запален да ни води?

— Корабите води фара,

хората пък — светофара.

Чакай, бабо. Де нахълта?

Светлината му е жълта.

Още малко, бабо Пено.

Хайде, вече е зелено.

Браво. Правилно премина.

Ей я детската градина.

Ето влиза моят клас.

Тук до обед ще съм аз.

Ти ме чакай, че сама

как ще стигнеш до дома?… 

Буквар господар

Тая

стая

сума време

пълна бе с играчки.

А играчката не дреме —

търси тя закачки.

Шаро гонеше Писана

от килима на дивана.

А Петлето

зад пердето

почваше да кукурига,

зер Лисана го не стига.

Баба Меца

пред Ловеца

бягаше от кът във кът,

но я пъдеше Вълкът,

тичайки след Зая Бая.

Бе безгрижна тая стая.

 

Но веднъж през ранна есен,

от детенцето донесен,

тропна върху масата Буквар:

— Тука вече аз съм господар!

Как уплаши, как уплаши

старите познати наши.

Всяка кукла затрепера

и в панера под миндера

скриха се една след друга,

свиха се една до друга.

 

Свърши се играта стара

отпреди Буквара.

Заю Баю и Вълкът

спят в един и същи кът.

До Лисицата Петлето

гуши си вратлето клето.

Кучето до Котката

се умилква кротката.

На гърдите на Ловеца

тъжно плаче Баба Меца:

— Много силен господар

ми се вижда тоз Буквар —

тук ни пъхна, след което

ще ни прати и в мазето.

 

Ти, дете, дали

знаеш колко ги боли?

Я иди ги погали…

Жребчето

А какво е първолаче,

някой ако ми рече,

ще му кажа аз това,

че то прилича на жребче.

 

Чантата му е ездача

и сред цвилене и глъч

кончето под нея скача,

рита, рипа, хвърля къч.

 

Случва се да я отметне

и да се освободи,

да, ама ездачът сетне

двойно стяга го с юзди.

 

И ездачът укротител

не успява лесно дип:

конят, като го е сритал,

счупил му е зъб от цип.

 

Подир тия схватки конят

и ездачът се търпят,

щото дълъг път ще гонят.

Щом е тъй, на добър път!

Чанта за утре

Браво, чедо, няма

липсваща тетрадка:

всичко по програма —

в първата преградка!

Сместил си пергела,

сместил си и блока.

С право съм ти взела

чанта по-дълбока.

Леле, ще те смажат

нотите, чертежът.

Милото, багажът

колко му е тежък!

Олеле, и прашка

в другата преградка!

И стрела с опашка

от перо на патка!

А и летви-саби,

и тояги-шпаги

с тез ръчички слаби

как ще носиш, драги?

— Няма нищо, мамо,

толкоз недей страда —

тежка ми е само

първата преграда…

Засмяната чанта

Инак сериозна е другарка

чантата, ако е пълна с мярка.

Тъпчем ли я с книга подир книга,

присмехулно с копче ни намига:

Стига ми опъвахте каиша —

вика — само да чета и пиша,

малко искам и да поиграя.

Да, но ние тъпчем я до края.

Чантата от смях издува бузи,

тръшка се от смях и се тътрузи,

хващайки се вече за стомаха.

Не е важно — вика — ха-ха, ха-ха,

ха-ха, чантите с какви са плънки,

а какви са мозъчните гънки.

 

Смях такъв накрая я обзема,

че си пръсва чак от смях корема.

Вдигнах ръце

А бе голяма неразбория:

в междучасие да не вдигам ръка

с другарчета да се бия.

В час пък да съм вдигал ръка,

а не зад другарчета да се крия.

Ама недейте така:

ту вдигай ръка,

ту не вдигай ръка.

Какво да направя, какво пък —

вдигам и двете

ръце.

А вие търсете

коя е наопък

и коя — на лице…

Тина инатина

Съседското момиченце Тина

ужким не е вече в детска градина,

а в първи клас или втори,

но грешно пише думата цепнатѝна

и на това отгоре спори.

Казвам й: — Тина,

пише се цепнатина,

а не ципнатина.

Че като зина оная ми Тина,

че като писна.

Не си признава грешката правописна:

ципнатина, та ципнатина!

— Че то — вика — не е сложно дип.

Ципнатина, защото

се закопчава със цип.

Ето на̀, моята блуза

през тая ципнатина ще я изхлузя,

щом разкопчея ципа —

вика Тина и тропа, и рипа.

Ципнатина, та ципнатина!

Ох, да имах цип с халка и пластина,

да затворя устата й като ципнатина,

пардон, като цепнатина

на тая Тина,

дето е такава инатина!

Учен козел

Един татко козел

тъкмо взел

да яде зелки,

тича към него малката му козелка:

— Татко, защо ми остави само обелки?

Белки

козелките не обичат зелки?

— О, мадмоазел —

казал добрият баща козел, —

ще ти давам само обелки от зелки,

защото погрешно се изрази:

не е правилно да се казва

козелка или козелки,

а е правилно да се казва

коза или кози!

Лечебница за думи

— Сега ще те превържат

в четвърта поликлиника.

— Натам поведох малкия,

обаче той не ще.

— Не искам — вика, — татко,

да ходя в БОЛИКЛИНИКА!

— Не боликлиника се казва,

а поликлиника, дете!

 

При туй, за да не стане

от раната инфекция,

не стигаше превръзката

на нашия герой,

ами додето се усети,

му боднаха инжекция.

— Ужасна БОДИКЛИНИКА! —

пищя до къщи той.

 

По мое време нямаше

такива недоразумения.

И не, че се лекувахме

при лекари вълшебници,

ами по мое време тия

лечебни заведения

наричаха се простичко

и ясничко ЛЕЧЕБНИЦИ…

Слово срещу многознайкото

А пък едно момче всезнайко

от тия, дето все четат,

какво издрънка днеска, майко —

че щял да има край светът.

 

Че бомба имало такава,

която срива за момент

не само град и не държава,

а представи си, континент.

 

Лъжите си не спира тука,

а с потни очила в ръце

твърди, че щяла да се спука

планетата като яйце.

 

Не му строшихме очилата,

самичък си ги изтърва,

но всички смятахме в махлата,

че му се падаше това.

 

Денят е толкоз кратък, майко,

не стига за игра, нали,

че пък и някой многознайко

играта ще ти развали…

Как се рисува портрет на гарван

Рисували ли сте до днес, не сте ли

портрет на гарван? За да бъде верен,

вземете целия комплект пастели,

не смятайте, че стига само черен!

 

Опитайте се първо на черновка.

Рисувайте внимателно сега

отворената човка,

с която вика „га“.

Да се изпише туй „га-га“

съвсем не е шега, га-га, шега.

 

Не само че не е обсебвал гарван

гнездо, направено от чужда птица,

а бива той от своето изкарван

от някоя нахална кукувица.

 

Опитахте ли се върху черновка?

Рисувайте внимателно сега

отворената човка,

с която вика „га“.

Сега в това „га-га“

да проличи тъга, га-га, тъга.

 

Над рожбите си гарванът трепери

и черен е, за да ги скрива в мрака

с крило така, че да не ги намери

окото лакомо на котарака.

 

Опитайте се пак върху черновка.

Рисувайте внимателно сега

отворената човка,

с която вика „га“.

Сега в това „га-га, га-га“

да проличи гальовност плюс тъга.

 

Портретът е готов подир минута.

Остава следното да се надращи:

бъдете умни като марабута,

обаче като гарвана — любящи!

Горе-долу

Панчовата банда нещо се разцепи.

Поотраснаха по ум и ръст

и не ходят вече като слепи,

дето Панчо им посочи с пръст.

 

А обсъждат всякоя задача.

Всеки става да раздава ум.

Та накрая и срещу водача

вдигнаха голям критичен шум.

 

Май народът му ще го събори —

викат: „Долу!“, викат: „Ти си сам!“.

Неговите хора викат: „Горе!“.

Как ще свърши всичко туй не знам.

 

Викат групово и викат соло.

Аз не давам Панчо да ги спре —

щом се вика: „Горе!“ или „Долу!“,

горе-долу всичко е добре.

Поплачи си за балона

Поплачи си за балона —

беше глобусче приятно:

синкаво — от небосклона,

а от слънцето пък — златно.

 

В него къщите ни бели

нижеха се, очертани

в улици по паралели

или по меридиани.

 

Тъй че мяташе прането

млада майка от балкона

не на тел, а на небето.

Поплачи си за балона.

 

С хубостите си земята

в него беше се побрала,

ала също и с тъгата.

Изплачи я цяла!

 

Поплачи си за балона!

Има сълзи и приятни:

синкави — от небосклона,

а от слънцето пък — златни…

Детински работи

Едно дете с осанка горда,

напускайки играта, рече:

— Не сте отряд, а проста орда!

Не искам да играя рече!

 

— Така ли? — викнаха му те. —

Добре! Изключваме те ние!

И ето, гордото дете

зад храст разплакано се крие.

 

Един и същ е резултата

и участта му е еднаква:

излиза вънка от играта!

Но то се тули от децата,

изключващи го, и проплаква.

Агрегатното състояние на млякото

Зимъс млякото ми на балкона

беше станало на буца твърда.

В тенджера го слагам на котлона

да възври, обаче то не мърда.

 

Тъкмо в банята ще се измия,

а след банята ще ям попара.

Връщам се, но сварвам поразия:

млякото ми станало на пара.

 

Тъй открих, че всяко мляко бива

твърдо, течно и газообразно,

а това, в което се налива,

бива пълно или бива празно.

Азбука за редки думи

Редки думи има сума,

редки думи все сме чели.

Който каже рядка дума,

но най-рядка, той печели.

Хайде, почваме, ей-руп,

казвам: авто-мотоклуб!

 

— Хич не е то нещо рядко —

всеки ще ти отговори, —

че там мама или татко

карат курса за шофьори.

 

— Е, добре, но Архимед?

Мислиш, че е делва с мед?

— Вече прекаляваш доста:

Архимед е оня с лоста.

 

— С „Б“ ли? Тук те пипнах: бройлер!

Да не мислиш, че е бойлер?

— Мия се с вода от бойлер,

ще обядвам печен бройлер.

 

— С „Г“ например? Гутаперча!

— Не че искам да се перча,

но не е то рядка дума,

а суровина за гума.

 

Какаду? — Това е вид

папагал най-гласовит.

Често бива по-писклив

даже от локомотив.

 

— „У“ ли? С „У“ ги има сума.

— Да, обаче рядка дума!

Ум например. Туй не е ли

рядко нещо?

— Е, спечели…

Галилео Галилей

Днес и пълният невежа

знае за земевъртежа.

Но без малко да пострада —

не припомняй ми, недей! —

от изгаряне на клада

ученият Галилео,

Галилео Галилей!

 

Ако кажа аз, какво пък,

че върти се, но наопък,

ти не бързай да ме съдиш,

не, не бързай, не, недей,

щото може да съм бъдещ,

тоест нео Галилео,

Галилео Галилей!

Урок по падане

Ако паднеш по гръб, да речем,

по корем, да речем, по корем,

и дори, да речем, по глава,

ще речем: „Че какво от това?“.

 

Ще избие навънка цицина,

но нали сме с добра медицина,

ще ти мине завчас,

ще ти мине съвсем:

слагаш пласт лейкопласт

или пласт от мехлем

и минава съвсем.

 

Но не падай по дух, не по дух!

Ако паднеш по дух, вече тюх!

Няма външна цицина тогава,

но цицина отвътре остава.

А щом има отвътре цицина,

не помага тогаз медицина,

не помага тогаз,

не помага съвсем

нито пласт лейкопласт,

нито пласт от мехлем.

 

Ей, не падай по дух!

Чу ли?

— Чух…

Вулканична пепел

Всички действащи вулкани —

туй са лавови котлони,

на които великани

готвят каши и бульони.

 

Да, но някои забравят,

както при вулкана Етна,

лавата и я оставят

да изтича безпредметна.

 

Кратерите ще изстинат

скоро, поради което

великанът домакинът

пише с пушек по небето:

 

„Лавата се поизгреба,

малко кладенче остана.

Моля ви, след употреба

загасявайте вулкана!“

Нож и магнит

Грабнали ми ножа

Панчо и Марийка:

трият го с магнита,

вдига той топлийка.

 

Да, но след минута

свойството отлита —

ножа постоянно

трият о магнита.

 

Както в тях самите

мъча се да вложа

аз пък мойте думи:

„Не играйте с ножа!“.

Земетръсна зона

Снощи доста силен земетръс ни сдруса —

ясно, че е мръднал пласт под материка.

Имаше и няколко по-слаби труса.

Също знам и тях какво ги предизвика.

 

Слабите са станали, като наскача

нашето семейство, като затопурка

босо, да се връща от небостъргача

към добрата ниска бабина къщурка.

Слон и робот

Хората измислиха робота

и при слона пратиха робот.

Всичките задачи на хобота

ги пое един робот-хобот.

 

Слонът гладен пред робота зейна

и роботът даде му трева.

Жаден зейна — оня от басейна

и вода му даде след това.

 

После по програма го почеса

също като истински хобот.

Но това на слона не хареса

и настъпи бедния робот.

 

Слонът се почеса със хобота,

стария, и рече: — Може би

по-добър е в другото робота,

но не чеше, дето ме сърби…

Математически модел

Туй момиче мило,

дето ни закача,

в клас не е решило

ни една задача.

 

Да, ама умее

как да ни подкупи,

като се засмее

или се нацупи.

 

Ще реши с изгода

главната задачка.

Майката природа

му е подсказвачка.

Трето поколение компютри

Сяда днеска Чочо да обядва.

Хем обядва Чочо, хем се радва:

 

почваме занятия от утре

с трето поколение компютри!

 

Баба му от страх изпуща хляба —

тия работи съвсем не са за баба.

 

Майка му изпуща пък кюфтето:

малко ли са, вика, две, че трето?

 

Нищо не разбираме бре, сине.

Ако можеш, някак обясни ни!

 

Сърба леща Чочо и се сеща:

то е, вика, просто като леща.

 

Първо поколение е баба —

паметта й вече доста слаба.

 

Второ поколение е мама:

все с една програма, друга няма.

 

Двете поколения от вчера

днеска явно че сте за в килера.

 

Марш натам, не чакайте покана!

Тичайте в килера за буркана

 

и компот ми дайте след кюфтето! —

викна поколението трето.

Панаир

Както с Панчо двамата

ходим си по панаира,

спираме пред препариран кит.

Панчо сам се препарира,

като слушаше рекламата

на викача гласовит:

„Вижте колко метра му е тялото —

десет от главата до опашката,

двайсет от опашката му до главата,

общо трийсет метра цялото!“.

Панчо към фунията

на панаирджията

възмутен се цели с прашката:

„Хитрина такава —

вика — хич не ми минава.

Колкото е от главата до опашката,

толкова е на животното обхвата

от опашката му до главата!“.

Дръпнах му обратно прашката.

Сутрин ти от нашто жилище

как отиваш на училище

за минутка?

От училище до къщи

пътят е един и същи,

ама групата ви тъй се тутка,

влачи се едва-едва,

та понякога след час,

връщаш се у нас,

ако не след два.

При това

вдигате и олелия

по-голяма от панаирджия

под прозорците безспир.

Що се сърдиш на панаирджия,

щом си служиш ти самия

с мерките от панаир?

Апетит за череши

Черешовите цветове се пукат,

а с тях и мисли в моята глава —

едни такива щури мисли щукат,

цъфтят и бързо зреят при това.

 

Ще има ли ваканция, когато

към края някъде на месец май

ще бъде зърното със сок налято,

или ще учим още месец май?

 

Череши не в кесия да ми носят,

а на дърво да се наям веднъж,

където за плашило ще ме мисли косът,

пък истински ще го уплаша: къш!

 

И няма бузи да измия, няма!

С петна от сока връщам се дома —

да смеси там целувките си мама

с целувките на майката земя…

Трета преграда
Рисунки по алеите на зоологическата градина

Марабу

Панчо пита марабуто:

— Умна птицо Марабу,

щом като си умна птица,

що обувки не обу?

 

Що не сложи вратовръзка,

що не сложи очила?

Марабуто рече: — Щото

стига ми, че съм с крила.

Нео от Борнео

Маймуната Нео

от остров Борнео

живее тъй както

в далечния каменен век —

не иска да става човек.

Човек ли? — вика. — Я да мълчите:

значи сутрин да си мия очите

и да ми люти от сапуна.

По-добре да си бъда маймуна.

Не искам да пъхам лапи

нито в обувки, нито в чорапи,

при това с изрязани нокти,

за смях на кучета и на котки.

Освен това

хората как не мързи ги —

гледам ги, че четат разни книги.

Мъчат се да решават задачи —

просто да ти се доплаче.

Не, не искам да ставам човек,

оставам шебек.

 

Тъй маймуната космата смята

и по цял ден се премята

за смях на децата.

Как се прави от дивак човек

Отговорът на тоя въпрос е лесен:

дивакът е станал човек чрез песен.

Не е знаел много думи дивака,

та не е говорил и та̀ка, и ва̀ка.

Знаел думата „звяр“,

знаел думата „брадва“,

но не знаел например

да изрази, че се радва.

 

Една сутрин излязъл пред пещерата

и доста му се харесал пейзажа.

Брей, рекъл си, хубаво ми е на душата,

ама нямам думи да го изкажа.

 

Я да се понапрегна и да опитам

да ги намеря: ееее, ииии, оооо, ууу, ааа.

Отговорили му в същия ритъм

канари, лесове и била.

 

Запял го дивакът и станал човек,

защото вече можел да каже

даже туй, което и в нашия век

с думи е невъзможно да се изкаже.

 

Знам и обратното — как

от човека се прави дивак.

Но няма да издам тоя секрет,

понеже искам да се движим напред…

Магарешки работи

Магарето вървя, вървя,

пък спря, от скука изрева:

а-а-а, а-а-а!

Аха, добър ми е гласът,

с туй, вярвам, всички ще се съгласят.

Остава само да открия

каква да сторя магария.

Насреща му, не щеш ли, зебра,

зебра с кожа многоребра —

бяла и кафява.

Магарето я спира

и тъй се подиграва:

 

Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.

 

Отвръща зебрата през плач

на тоя зъл подигравал:

А бе не е това пижама,

така ме е родила мама.

Нашарена е кожата на зебрите,

та в джунглите и дебрите

с тревите да се слива,

от враг да ни укрива.

Ала магарето не спира,

реве, та се раздира:

 

Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.

 

И Марко нямаше да млъкне

навярно чак додето мръкне.

Добре, че мина през гората

една жирафа дълговрата.

Пред нея той застава

и тъй се подиграва:

Я гледайте, минава

пижама с пет ръкава —

един, два, три, четири

и отпред

един на шията, та стават пет.

 

Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.

 

След малко нашият магарко

съглежда тигър, шарен ярко.

При тигъра отива

и нему се присмива:

 

Поспаланко, поспаланко,

друга дреха няма,

мисли, че е още ранко,

ходи по пижама.

 

Добре, ама шега такава

на тигър не минава.

Мустаци мръдна тигъра,

приклекна с хищна фигура,

след туй… Не ща да ви тревожа,

ала магарето изгуби свойта кожа,

задето се присмиваше без нужда

на всяка кожа чужда.

Болният слон

Слона нещо се разкиха,

нещо тръпки го побиха и

повика той съседа

доктор Га — да го прегледа.

Вади доктор Га слушалки,

но слушалките му малки:

с тях прислушва той калинки,

разни дребни животинки,

а под слонския корем

се изгубиха съвсем.

Слона се тресе от смях —

гъдел хваща го от тях.

Иска доктор Га да сложи

термометър, но не може:

тука трябва термометър

по-голям дори от метър.

Аспиринче му подава,

Слона даже и не шава —

зер за слон е нужно хапче

поне колкото кебапче.

Доктор Га се разтрепери:

— Олеле, при тез размери

ще отиде, току-виж,

за рецепта цял афиш.

Слоне, я да се смалиш!

Кит

Нещо ми се виждаш малко сърдит,

че в зоологическата градина

нямало кит.

Обаче има в последна сметка.

В океана е китът,

но пак зад решетка.

Виждаш ли на устата му

тая космата четка?

Това е всъщност

една решетеста цедка,

през която китът — ще ли, не ще ли —

може да поглъща само мекотели.

Иначе какъвто си е голям,

хам-хам,

ще изгълта самото море,

че и сушата няма да му се опре.

А от това ясно се вижда, сине,

че на зоологическите градини

Природата е

най-добра архитектка:

като е знаела, че не може

един гигант да се сложи

в клетка,

поне пред лакомията му

е закопчала решетка…

Песен към глухар

Защо, глухарю, викаш чак до бога

и късаш петльовския си гласец?

И тупаш се в гърди до изнемога,

че си най-важна птица и певец?

 

Млъкни! Не се така самопрославяй,

глухарю, а на скромно клонче стой.

Ами че славеят, макар и славей,

съвсем не е певец единствен той.

 

А над полето пее чучулига,

от боровите вейки пее дрозд,

на орех каца пееща авлига

и кос — върху череша или грозд.

 

Цвърти над индианските колиби,

макар че чува се едва-едва,

дори микроскопичното колибри.

Глухарю, неслучайно е това.

 

Да има птици всякакви из нея

природата е наредила… Тюх,

изгубих сума време да ти пея,

макар да знам отлично, че си глух.

Марков морков

Умното магаре Марко

на пазара пазарува:

— Морков дайте ми, другарко!

Тоя Марков, колко струва?

— Не е Марков, а е морков —

продавачката му вика.

— Май сте слаба по езика?

Помислете си, другарко:

беше Морков, стана Марков,

след като го купи Марко!

— Да де, Марков, но е морков.

Марко много се тревожи:

— Може, вика, Марко Морков,

Морко Марков също може,

може даже и Мърморков,

но хем Марков и хем Морков,

туй, разбира се, не може! —

кима

Марко упорит.

И магарето над моркова

се замисли толкова,

че до днеска има

все замислен вид.

Бяла мечка

Бялата мечка не е бяла, а бледа

от мъка по своя полярен лед.

Панчо съжалително я изгледа

и подаде й кофичка сладолед.

 

Мечката плюна обидено: братко,

не очаквах да си толкоз проклет —

вярно, че това е студено, обаче сладко.

Не можа ли да ми намериш чист лед?

 

Ако ти, бай приятелю, си такъв, че

искаш да ми доставиш приятен момент,

дай ми неподсладено ледено късче

и голямо колкото континент.

Защо плаче крокодилът

Ти си чувал, че крокодилът плаче.

Крокодилски сълзи и тъй нататък.

За какво плаче обаче?

Слушай мене, ще бъда кратък.

 

Гърбът му е с яка броня

от плочи рогови и многоредни.

Лично аз не съм оня,

който иска отгоре да седне.

 

Има опашка могъща,

могъща челюст, могъща лапа

и едного единствено не поглъща —

когото не е успял да налапа.

 

Но има и слабо място — корема.

Коремът на крокодила е мек,

та понякога желание го обзема

да се посмее и той като човек.

 

Щѐ му се малко гъдел,

че откакто се е завъдил

не познава какво е смях.

Иска му се

да се раздруса от смях

като ковашки мях.

 

Смее му се, та му се плаче.

Обаче, братче,

никой не смее

да го разсмее.

 

Кой ли толкова глупав ще бъде

да вземе да се забуха

на хищника под търбуха,

за да му каже „гъди-гъди“.

 

Както си приказваме двама,

гледам, че и у тебе няма

нито желание, нито сили

да разсмиваш крокодили…

Бялото гълъбче

Гълъбите в градската градина

имат сива перушина,

но един, не зная как,

бял е като сняг.

И не може да се отърве —

цяло ято го кълве.

— Къш! Къде се е видяло

гълъбче да бъде бяло!

Всяко гълъбче е сиво

и затуй красиво.

Чок-чок,

ей че бял паток!

Клъв-клъв,

ей, юрдек такъв!

Накълваха го до кръв.

Гълъбчето бяло,

бял ден не видяло,

за да има мира,

във един комин се свира.

Но седи ли се в комин

дълго време сам-самин?

Цяла нощ го беше страх,

щом се съмна — бяг при тях.

Ходи, гледа с изненада:

никой там не го напада.

Всеки мило му гугука:

— Стой при мене на улука.

— Не, при мен ела на слънце.

— На, клъвни си житно зрънце.

Бялата му перушина

потъмняла бе в комина —

станало бе вече сиво,

според сивите — красиво…

Гълъби и крадци

Кольо козунак си купи

и на гълъбите го начупи.

Кацнали на близка стряха,

те веднага долетяха.

Всеки му изпраща ласка —

със крила му ръкопляска,

сякаш иска да рече:

— Кольо е добро момче.

Закълваха козунака,

но тогава от клонака

ято врабешко закряка,

спусна се и без да чака,

трака-лака, трака-лака,

в миг открадна козунака

и го вдигна на клонака.

Гълъбчетата, горките,

ходят гладни, а крадците,

горе в клоните прикрити,

чуруликат гласовити.

Мъмри гълъбите Кольо:

— Ей, защо стоите долу?

От врабци ли ще се плашите!

Я да напердашите апашите!

Гълъбите, птици с воля,

кимат, сякаш викат: — Моля,

хайде де, и таз добра, 

ний сме птици на мира,

как така ще водим бой?

Кольо, я се успокой!

Ако малко се почака,

пак ще падне козунака.

И наистина в клонака

ятото крадци заграка

чий да бъде козунака.

Скараха се, трака-лака.

На парчета козунака

се изсипа от клонака.

Гукат гълъбите сити,

а крадците, горе сбити,

себе си кълват самите…

Групов портрет на задружни гълъби

Два гълъба живеят ли задружно,

портретът им завчас готов пиши го —

един да нарисуваш ти е нужно,

а втория преваждаш го с индиго.

 

Единият се казва Пенчо,

а другият се казва Генчо

и те живеят дружно.

Живеят дружно, общо взето,

двамината, което

не е излишно, а е нужно.

 

Ако единият от тях извие шия

да клъвне зрънце или пък трошичка,

и шията на втория пиши я

извита точно в същата дъгичка.

 

Ако нататък Пенчо крачи,

а Генчо пък насам, не значи,

че не живеят дружно.

О, не. Оглеждат се за трето

приятелче, което

не е излишно, а е нужно.

 

Затуй не хвърляй старото индиго,

а гледай, ако дойде гълъб трети,

от старото индиго превади го

и умножи предишните портрети!

 

Така при Пенчо и при Генчо

да дойде трето птиче — Денчо,

за да живеят дружно.

След туй четвърто, после пето

приятелче, което

не е излишно, а е нужно…

Припознала се мецана

Носеше в ръка Илия

с мед намазана филия,

а под мишницата сгушено

мечето си плюшено.

Но след малко, чука-пука,

някой тежко защъпука:

мечка стара и кафява

от гората се задава.

На полянката се спира,

дълго в мечето се взира.

— Ей, момче — на Илко рече, —

що си взело мойто мече?

— Бабо Мецо, не видя ли,

че е мече от парцали?

— Я недей се подиграва:

има козина кафява!

— Има, Мецо, но на уж:

космите му са от плюш.

— Баба Меца не греши:

има същите уши.

Пускай го, че вече тръпна

за урок да му ги дръпна.

— Бабо Мецо, и ушите

от парцали са ушити.

— Я, лъжецо, замълчи:

има същите очи!

— Гледай ти какво било:

ами те са от стъкло.

Пак не вярва пуста Меца:

— Я подай му от медеца.

Илко от меда му дава,

мечето дори не шава.

Чак тогава, чак тогава

Баба Меца си признава:

— Вече вярвам ти, човече,

туй не е същинско мече,

щом в меда не пъха лапа

лакомо да се налапа…

Гъска

Гъска бяла, гъска кротка

плува също като лодка.

В миг се спира. Що да стори?

Ястреб се върти отгоре.

Без да чака, без да чака,

скрива се във храсталака.

Нито шава, нито съска.

Ей че умна гъска.

 

Ястребът се повъртява,

повъртява, отлетява.

 

Гъска бяла, гъска кротка

пак си плува като лодка.

В миг се спира. Що да стори?

Самолет лети отгоре.

Без да чака, без да чака,

скрива се във храсталака.

Нито шава, нито съска.

Ей че проста гъска!

Зайовата свирка

Ежко и Зайо в една гора

му дръпнали голяма игра.

Тук ръченица играли,

там хали-гали…

Свирил заекът, играл ежът

и не могли да забележат

точно на коя спирка

Зайо изгубил своята свирка.

— Зайо Байо, сигурно ти е тежко —

утешавал го Ежко Бежко. —

Аз ще се върна по нашата диря

свирката да подиря.

Под всяко листенце

поглед ще вперя

и може да я намеря.

— Приятелю, да не си луд

да си правиш тоя труд —

подхванал Зайо

с успокоителен тон. —

Свирката беше

от неулучил патрон

на ловеца, който често ме гони.

Гората е пълна с такива патрони.

На всеки склон — празен патрон.

Под всеки клон — празен патрон.

Има да си свиря

през целия ловен сезон…

Шаро и къртицата

Раз, два, три. Раз, два, три.

Какво ли Шаро там откри,

та сума време вече драска

и сума пръст назад изтласка?

Копае Шаро и наднича

над дупката къртича —

напира той да сграбчи

къртицата като кебапче.

Не може, вика, се избави —

че мойте мускули са здрави,

че мойте нокти са грамадни,

сегичка ще ми падне.

Раз, два, раз, два,

драс веднъж, драс два:

на шир и длъж околовръст

хвърчи край Шаро пръст.

Раз, два, три, раз, два, три.

Ах, Шаро май се умори,

а недостигната къртицата,

подсмива се хитрицата.

Да, Шаровите мускули са здрави,

но той едно забрави:

че има и голямо тяло.

А как голямо тяло

в къртича дупка би се свряло?

За него трябва цял тунел.

А с нокти кой се би заел

да изкопае цял тунел?

Раз, два, три. Раз, два, три.

Не става, Шаро, спри.

Напразно ровиш там.

Не спираш? То се е видяло,

че имаш ти голямо тяло,

но не и ум голям…

Коте и книжка

Едно малко коте,

както си мъркаше като по ноти

и мечтаеше да си хрусне мишка,

се загледа в разтворена книжка.

— Я, как са ме нарисували тука —

котето ядосано замяука. —

Че такива ли са

мойте мустаци,

тънки като мустаци на раци?

Аз имам мустаци

като на големи юнаци!

Че такава ли е

мойта опашка?

Мойта опашка

е като сабя юнашка!

Мяу, че лошава книга.

Хич окото ми и не мига —

ще я ритна веднага в камината,

да й стане на пепел картината.

С нокът по нея задращи

и — бух — върху дървата пламтящи.

Да, но в камината куха

един вятър като задуха:

уха, уха, уха —

незапалена, пустата книга

през комина се заиздига.

И картинките с котешките мустаци

разлетяха се по храсталаци

под присмехулните очета

на всички врабчета.

Закачиха се по дърветата

котешките опашки —

да ги целят момчетата

с прашки.

Вятърът, продължавайки да си шета,

надуха ги даже из разни мазета.

И ето

че котенцето, което

искаше да гори

книжките,

стана за смях дори

на мишките…

Между тигъра и лъва

Гледай тигъра как постоянно снове и се мята

покрай железните пръти на поразия:

ако случайно настъпи моментът на свободата,

дебне да не го изпусне, горкия!

 

А лъвът, напротив — през цялото време дреме

и ако понякога отвори око или две,

то е само колкото на присмех да вземе

съседа си, че така непрестанно снове.

 

Присмехулно намига му: Ей, глупав тигър,

тая работа само ще те омаломо̀щи —

някакъв миг да очакваш напразно, мигар

тоя миг не сме го изпуснали в джунглата още?

 

Обаче все така снове тигърът окошарен,

като отърква дневно по хиляди пъти

гърба си, от ивици жълти нашарен

и от сенките на железните пръти.

 

Гледам тигъра и си мисля, таквозина,

че трудът му напразно съвсем не отива:

така той излъсква металните пръти с козина,

та поне клетката му не е ръждива…

Преместването на зоологическата градина

От някоя и друга година

животните в зоологическата градина

взеха да стават нервни,

та почти луди.

Комисия от професори

обикаля край тях и се чуди

откъде иде тая беда.

Да не би да е пораснала

жаждата им за свобода?

Едни викат не, други викат да.

И едва ли щяха

да стигнат до нещо, едва ли,

ако от клетката

на говорещите папагали

най-после един папагал

срещу тях не зина:

— А бе, не виждате ли,

че всичкото е от бензина?

От някоя и друга година

все повече при нас нахлува бензина

на колите от съседните булеварди.

Клетката ни варди от свободата,

но от бензина не може да ни оварди!

— Тъй, тъй! — изръмжаха гърлата

на тигри, лъвове и леопарди.

И тогава професорската комисия

(все от брадати професори представи си я)

реши да се премести

зоологическата градина

в ловния парк,

по-далече от бензина.

 

За което заслужават похвала

както комисията,

така и папагала.

Покана от великан

Ех, да имахме покана,

със която да ни кани

на вечеря великана

сред отбрани великани!

 

Ще си хапнем от тигана

шницели за великани,

след което великана

с каната си ще ни кани.

 

Да, но може великана

с таз покана да ни кани

нас да сложи на тигана

за мезе на великани.

 

Тъй че имаш ли покана

за вечеря с великани,

отвърни на великана

великани да си кани!

Балада за невидимото чудовище

Слушай, има някъде чудовище

с пипала грамадни и туловище.

 

Без да знаем где му е палата,

все усещаме му пипалата…

 

Е, не ти се вярва твърде, зная.

Казваш: „Детска приказка е тая.

 

Как триглава ламя, шестоглава,

спряла извора, вода не дава.

 

Ала с меча си юнак юначен

я съсякъл по безспорен начин.

 

Нито лами по земята бродят,

нито пък е спрял водопроводът!“

 

Да, водата стига ни, и хлябът.

Гозби, дрехи — колкото ни трябват.

 

Ала случва се да не достига

добра дума или добра книга,

 

малко бодрост — да запееш песен

и светът да ти е интересен.

 

Не е всичко както ни се иска.

Значи, че чудовище потиска

 

извора на радости под иго.

Съществува, казвам ти. Търси го!

Четвърта преграда
Рисунки по стъклото на колата и на други превозни средства

Дъжд от душ и душ от дъжд

Не, над мен чадър не дръж —

искам да ме плиска дъжд.

 

В къщи само дъжд на уж —

в къщи само дъжд от душ.

 

Позволи поне веднъж

да ме плисне душ от дъжд!

Спуканата гума

Тъкмо в тая тясна кола

щях да се пукна от скука,

хопа-ла-ла, тропа-ла-ла —

гумата преди мен се спука.

 

Наоколо ливади зелени.

И никой назад не ме вика.

Не могат да вдигат гълчава по мене —

сега вдигат колата със крика.

 

Ш-шт! Ще издебна отзаде щърка,

както в локвата е забучил нос.

Горкият, как ли ще се обърка.

Ето камъче. Пльос!

 

Май че атаката ми е слаба

или пък бомбите ми са малки:

чак когато си хвана жаба,

литна щъркелът с кални сандалки.

 

Олеле, от краката на щърка

мойте по се накаляха. Тюх!

Е, добре де, той може да хвърка

и е кален, пък аз ли да бъда сух?

 

Ох, чувам де! Ида. Главата наду ми

с тоя твой клаксон бе, татко!

Бърже ги залепяте пустите гуми,

а ги пукате толкова рядко…

Призраци в блатото

Я погледни покрай блатото долу папура

как прилича на войник отдалеч:

върху рамото си копие туря,

а на кръста му се полюшва меч.

 

А сега гледай — папурът заприлича на хурка,

когато колата ни по-близо дойде.

Май че не е папур, ами стара баба папурка

една сивосинкава нишка преде.

 

Не, не, май че горната част на папура

можем на пура да оприличим.

Гледай — всеки папур запали пура,

цялото блато потъна в дим.

 

Ако искаш всичко да узнаеш ясно и точно,

ще го чуеш от радиото в нашта кола.

Ето на, усилвам ти го нарочно:

„В котловинните полета ще има мъгла“.

Слънчоглед и банда

Панчо с длан стъклото бърше,

Панчо вика с глас висок:

— Спри колата, щом се свърши

слънчогледовият блок.

 

Искам там да видя, тате,

кой командва слънчогледа

тъй, че даже да се клати,

все към слънцето да гледа.

 

Ей това е то команда —

цяла нива като жива.

А в квартала мойта банда

много-много я не бива.

 

Тоя гълъбите зяпа,

оня сандвича си вади.

Не е банда, ами ряпа,

дето дядо белобради…

 

— Панчо, слънчогледът няма

ни водач, ни командир,

но си има цел голяма:

следва слънцето безспир.

 

А пък ти на твойта банда

цел такава май не даде,

та дори и без команда

да върви към нея. Ха де!

 

— Мен да следват — офицера

най-разумен и най-смел, —

мога ли да им намеря

по-добра от тая цел.

 

Панчо блъска си главата

над задачата коварна.

Доста тихо бе в колата.

Лесно стигнахме до Варна.

Песен за трамвая

Трамваят е добро возило,

ако трамвайният водач

ме пусне, гледайки ме мило,

отпред да съм му помагач.

Ако водачът на колата

се случи още по-добър,

надвиквам с песен колелата:

— Лумбур-лумбур, дангър-мангър.

 

Отдръпват се по булеварда

пред мене хора и коли

и аз отгоре викам: — Варда!

Като пресичах булеварда,

ме притеснявахте, нали?

Е, нека да ви заболи!

 

А още по-добре е зиме,

ако водачът е добър

и аз му кажа: — Повози ме

през преспите, дангър-мангър!

Трамваят е шейна тогава,

която без насрещен студ

по булеварда профучава,

дангър-мангър, пардон: фют-фют!

 

Отдръпват се по булеварда

пред мене хора и коли

и аз отгоре викам: — Варда!

Не давахте по булеварда

да се пързаляме, нали?

Е, нека да ви заболи!

 

От тая песен за трамвая

и за трамвайния шофьор

какво излиза най-накрая?

Едно излиза, няма спор!

Най-важното е на трамвая

водачът му да е добър.

А пък трамвая? Той все тая —

да вози там: дангър-мангър…

Зебра

Зебра казва се паважът

с бели ивици, нали,

дето няма да ни смажат

на пресечката коли?

 

Всичко друго е страхотно:

скърца, пуши, гърмоли,

но поне добро животно —

зебра — имаме, нали?

Светофар

Вени заради колите

спря на тротоара.

Спряха се и те самите —

никоя не кара!

Да се спрат заради Вени

кой ли ги накара?

Бузите му са червени

като светофара!

Стоп

— Щом е сложен знакът „Стоп“,

тук се спира като поп! —

спрял и казал шоп на шоп.

Спрели двамата на „Стоп“.

Но не щеш ли, минал поп

и не спрял на знака „Стоп“.

— Що не спираш ти на „Стоп“

като поп, като си поп?

И засраменият поп

върнал се при знака „Стоп“.

Минали колите. Хоп

— поп след шоп и шоп след поп,

тихо-кротко, не в галоп,

си пресекли. Свърших. Стоп.

Всичко минало тип-топ.

Топка

Топката си рита Гошко,

и не малко, ами множко.

Не се трае и минута —

рече топката подута

и търкул, кандил-мандил,

под един автомобил,

който тъкмо с дим и пара

чакаше на светофара.

Тука хубаво съм скрита —

никой няма да ме рита!

Ох, какво е туй върху ми?

Блъска ме колата с гуми!

Ей че зла кола била:

рита с четри колела,

а пък Гошето все пак

правеше го с един крак.

Леле, тя била и ниска:

към асфалта ме притиска,

плондирът ми ще се спука —

топката в праха писука

на колата под търбуха.

Ох, горещо нещо духа!

Ауспухът я изкара

с пушека на тротоара.

Топката безкрайно кротка

се умилква като котка

край обувките на Гошко:

Гошко, пак ме ритай множко!

Ако щеш и до звездите.

Само не и към колите!

Буря

От какво мислиш,

че произлизат толкова бури?

От това, че и по небето

има шофьори щури.

Някой облак например

мига с мигачи,

че ще завива наляво,

обаче

хич не поглежда, че облак друг

иде направо.

Кой има предимство тук?

То се знае, че оня отсреща.

И той мига с фарове,

за предимството свое подсеща.

На завиващия май късно

му става ясно,

изведнъж се вижда натясно

и светкавица пуща отдясно.

Добре, ама както наляво си карал бясно,

изведнъж да извиеш надясно

не е съвсем безопасно.

Вятърът, който ги регулира,

съвсем основателно се нервира

и почва да свири продължително: фю-ют!

Скърцане на спирачки,

блясък на стопове, смут.

Хряс, тряс, бум,

гръмотевичен шум.

Облаците си счупват радиаторите.

И двата.

И върху нас руква водата.

Ух, бягай към къщи, ух,

да се измъкнеш от бурята сух!

Автомобили марка „Кюс“

Панчо и Чочо откога са ми затръбили,

да се возят на тия електроавтомобили,

картинг ли, мартинг ли, как им се вика,

човек да си счупи езика.

Знаете ги, дето се блъскат: кюс-кюс.

Не мога да разбера що за вкус

у тия деца и що за охота

отрано да се блъскат в живота.

Но какво да ги правя —

взимам билети:

Хайде, трепете се, щом сте проклети.

 

Седнаха и с голям хъс

в предния автомобил блъс,

в левия автомобил прас,

в десния автомобил трас.

 

Те се блъскат с колите юнашката,

аз се блъскам отвън на опашката

да им взимам отново билети

трети път, пети, десети.

Изблъскаха ми изцяло деня.

Ама хайде пак да ги извиня,

че от утре, като почна пак да ги возя

в мойта кола, ще ги изтормозя

с возенето си кротко и гладко,

каквото харесва на всеки татко…

Стрелбище

Отиде Панчо в неделя

на лунапарк да постреля

на шареното стрелбище.

Мери се с пушката, вижте.

Бум — и попада сачмата

в някакво там колелце,

дървен Пинокио мята

смешно крака и ръце.

Бум — и джуджета се кланят,

пак да улучи го канят.

Стреля в кълвача и — бум:

той му подава локум.

Бум — и му носят трофеи,

щом се прицели добре,

рицари, клоуни, феи,

а че дори и царе.

 

Най-подир свършват сачмите

или по-право парите.

Панчо обратно се връща

бавно към нашата къща.

Да, но все туй му в главата,

все му е туй на сърце:

дървен палячо как мята

смешно нозе и ръце.

 

Пъстри джуджета се кланят,

пак да улучи го канят.

Вижда кълвача наум

как му подава локум.

Как му поднасят трофеи,

щом се прицели добре,

рицари, клоуни, феи,

а че дори и царе.

 

Минаха сума недели,

все му е туй във ума.

Себе си май че уцели

Панчо с оная сачма.

Влак на ужасите

Страхотия след страхотия

се редуват край тия

вагонетки в един тъмен тунел.

Сядам при Чочо да бъде по-смел.

И тутакси нашата вагонетка

се озова посред пълен мрак.

Че една светкавица като засветка —

ту е тъмно, ту светне пак.

Че като се озъби един великан,

от светкавицата огрян:

клан-клан-недоклан,

дран-дран-недодран.

Мен ме присви от страх стомаха,

а пък Чочо заръкомаха,

запротяга ръце и хвана

боздугана на великана.

И великана — бум, прас, трас —

рухна нейде встрани от нас,

като охна с едно картонено „ОХ!“.

 

Тъкмо на себе си подойдох,

гледам, че Чочо ръце протяга

към очилата на Баба Яга.

Още за тая беля не съм го нахокал,

ето го че откъртва кокал

от един зловещо ухилен скелет.

Рухва нещастният скелет —

вагонетките ще го смелят.

 

Бълва огън насреща ни змей.

Хващам ръцете на Чочо: — Не смей!

Обаче още преди да успея,

ритва по зъбите змея.

 

Ах, най-подире излязохме, ах!

Сума ти ужаси преживях!

Виенско колело

Ох, залитам, я ме дръжте!

Сториха голямо зло,

че монтираха пред къщи

туй виенско колело.

 

Метнах се на колелото

и се писах за смелчак.

Не очаквах, че било то

толкова виенско чак.

 

Колелото е виенско

не от виене на свят —

смее ми се мъжко, женско, —

а от името на град!

 

Щом е тъй, пред нашта къща

за какво е то дошло?

Във Виена да се връща

туй виенско колело!

Въртележка

На лунапарк пред въртележка

заставаме на автостоп.

Върти се тя, а ний с прибежка

по нея мятаме се: хоп!

 

Един — на слона, друг от коня

подвиква му с обиден тон:

— Ей, слонския, ще те догоня

сега със моя вихрогон!

 

Един — в кола, от самолета

подвиква му пилот проклет:

— Ехей, къде с кола закрета,

тя охлюв е пред самолет!

 

На самолета се присмива

отзаде пък ракетоплан:

— Отдавна хвърчила такива

останаха на заден план!

 

Не сеща никой свойта грешка,

в това число и аз, и ти:

че общата ни въртележка

с еднаква скорост се върти…

Криви огледала

Смятаме се все за умни и красиви,

но ако за малко се поспрем, уви,

в павильончето с огледалата криви,

истинският ни портрет ще се яви.

 

Гледай колко си висок от тоя ъгъл,

по-висок от най-високите мъже.

Но от тоя виждаш пък, че си се лъгал —

ти си бил по-нисък даже от джудже.

 

Наблюдаваш своя собствен нос, карамба,

ту като един съвсем нормален нос,

ту като домат пък или като камба,

и то не върху лице, а на поднос.

 

Едновременно си Лаурел и Харди —

остро шило или сплескана тава,

прав и горд вървиш по прави булеварди,

в криви улички се тътриш по глава.

 

Имат кривите огледала заслуги,

дето ни осигуряват тоя смях.

И особено това, че не на други,

а на себе си се смееме чрез тях.

Как се прави лошо настроение

Взима се една автобусна спирка,

само че спирка, на която има сергия

и на тая сергия да се продава свирка

от ония, дето пищят на поразия.

 

После се взима, или по-точно,

после нищичко не се взима:

не се взима свирка нарочно,

защото в къщи доста ги има.

 

Таткото казва това нещо на Муци,

разговарят усилено помежду си.

Муци тропа с крака и с юмруци

и с разплакана муцка се муси.

 

В къщи Муци се муси отново,

Муци отново се муси.

Лошото настроение е готово.

Цялата къща го вкуси.

За късите крака на Панчо

Панчо не престана с приказките свои,

нищо че се мъчех по едни завои.

 

Даже го обхвана повече възбуда:

— Бих надул аз, тате, тука скорост луда.

 

Гледа към педала, веждите си въси:

— Ох, защо краката още са ми къси!

 

Панчо все обижда в мен автоводача,

но добре че скоро другаде подкача:

 

— Нали на лъжата къси са краката.

Как автомобила кара си, горката?

 

Пътят бе опасен, за да водя спор.

Рекох му наслуки: — Има си шофьор.

С Панчо за дрехи

Взема ли заплата,

Панчо като зине:

Няма да ме влачиш

пак по магазини!

 

Сърди се, а всъщност

негова е грешка —

не расте по мярка

за готова дрешка.

 

Или изостава,

или бърза с ръста.

Ту в плещите тесен,

ту широк във кръста.

 

Ту корем изпъчва,

ту източва шия.

Дрехи по поръчка

трябва да му шия.

 

Все това му думам

чак до преумора:

— Расти по модела

като всички хора!

 

Дреха с твоя мярка

по-скъпо се плаща.

Панчо е нехаен

или пък не схваща.

 

Панчо е нехаен

или пък не схваща,

но ще дойде време

сам да си го плаща…

На горската пресечка

Бавно Баба Костенурка

през гората затопурка

ще върви на водопой.

Но на първата пресечка,

както креташе полечка,

някой се развика: — Стой!

Там Щуреца всички спира,

пътя им да регулира:

ти наляво, ти надясно,

та да бъде безопасно.

— Бабо, ти в коя посока?

— Тук наляво, към потока.

— Тук наляво? Браво, браво!

Как се иска път наляво?

Що не даваш ляв мигач?

— Ей че си подигравач.

Де си виждал ти обаче

костенурка със мигачи?

— Хич това не ме засяга,

връщай се назад веднага.

Няма да те пусна, значи,

да завиваш без мигачи.

Я за малко представи си:

тъкмо на завоя ти си,

а зад тебе бързо тича

Заю Баю да пресича.

Бух по твоята хралупа.

Катастрофа. Тупа-лупа.

Двама ставате на супа.

А пък мигаш ли с мигача,

ще се спре зад теб бегача,

ще почака и тогава

безопасно ще минава.

— Май че прав си — рече бабата.

Ще оправим тая работа.

Две светулки хвана в бурена.

Първата от тях бе турена

на корубата отляво,

а пък другата отдясно.

Щурчо рече: — Браво, браво,

ей така е безопасно.

На ти вече път наляво,

на ти вече път надясно.

Мисля, всичко стана ясно…

Песен за телефонните автомати

Отде пари да вземем, знаем.

От телефонен автомат.

Стотинки давахме му в заем,

ще си ги искаме назад.

Той заслужава да си груб —

с юмрук тупни го, туп

и с длан тупни го, туп!

 

При туй все даваше „заето“

или се чуваше едва-едва.

Сега тупни го, при което

ще си припомни той това,

че заслужава да си груб.

С юмрук тупни го, туп,

и с длан тупни го, туп!

 

От ударите поохлузен,

защото ял е доста бой,

удариш ли го, като гузен

стотинките ти връща той.

 

В едно внимавайте, другари,

защото все пак — шарен свят —

човек се случва да удари

и неповреден автомат.

 

Едва ли ще му е приятно —

за труд стотинки взел е той,

а си ги искаме обратно,

и то не как да е, а с бой.

Тук май не бива да си груб.

Веднъж му стига само: туп…

Зарко на пазар

На пазар отива Зарко,

през навалица се муши.

„Претеглете ми, другарко,

тиква, ябълки и круши.“

 

Круши, ябълки — отдоле.

Тиквата — над тях отгоре.

Оле, мила мамо, оле —

мрежата ще се разпори.

 

Всичко тиквата ще смаже.

Няма никаква надежда.

Зарко своите багажи

из основи пренарежда.

 

Слага тиквата отдоле.

Ябълките върху нея.

„Оле, мила мамо, оле —

крушите ще разпилея.“

 

Всичко тиквата избута

изотдолу нанагоре.

Почва Зарко, ура-тута,

пренарежда, що да стори.

 

Сложи я встрани, обаче

мрежата се изтърбуши,

изтърбуши, изтумбачи —

падат ябълки и круши.

 

Охка Зарко: „Леле, боже,

де да сложа тая тиква?

Дето тиква да се сложи,

тиква другите изтиква…“.

Песен за мармалада

Опашка при бензина…

В колите си с наслада

похапват си мнозина.

Я дайте мармалада!

 

Без нефт автомобила

и без бензин пропада,

а на човека сила

му дава мармалада.

 

Ам-ам! Не се ли движим?

Е, да, но пък с наслада

нали ще се оближем

след туй от мармалада!

 

Земята не пропада,

върти се тя, не спира,

додето мармалада

мотора й гресира…

Валякът Тъпчо

Пуфка валякът: пуф-паф, пуф-паф.

Здравата тъпче, ти си прав.

А и правилно с твоя приятел Събчо

сте го кръстили Валякът Тъпчо.

Тъпчо си тъпче асфалтови топчета,

камъчетата прави на копчета.

Ти да му паднеш, и теб ще стъпче —

ще ми станеш на носно кръпче.

Ами добре, че така, общо взето,

Тъпчо не тъпче извън шосето.

Ей тази канавка, а също и тази

от него ни пази.

Тъпчо само по шосето пуфка и пафка,

гледа да не попадне в канавка,

защото тутакси в крайпътния бурен

ще го видим прекатурен.

А един прекатурен валяк

пак си е великан, обаче жалък.

 

Ако станеш един ден

инженер строител,

както ми се иска на мен

като на твой родител,

и захванеш да правиш нейде шосе,

отсега това да ти е в ума все

без много изчисления, чертежи и справки:

че най-важното е да направиш канавки.

Иначе по земята

няма да остане зелено стръкче,

няма да остане зелено кътче —

Валякът Тъпчо всичко ще стъпче.

Попътна песен

Хайде, път ни чака! Тръгваме, пък нека

някои от мързел, други от умора,

нека се надсмиват, че върви човека,

че върви по пътя, да не е без хора!

 

Ние ще спечелим спора:

ако пътят е без хора,

ще обрасне той с трева.

Точно затова —

пътят да не е без хора, —

затова си заслужава

да се продължава без умора:

пътят земен да не е без хора,

нито хората без земен път.

Точно затова

няма хората да спрат.

Един, два!

 

Пътят продължава все напред, пък нека

някои от мързел, други от умора,

нека се надсмиват, че върви човека,

че върви по пътя, да не е без хора.

 

На пътека междузвездна

за какво човек излезна,

за какво се озова?

Точно затова:

да не бъде там без хора.

Затова си заслужава

да се продължава без умора:

пътят звезден да не е без хора,

нито хората без звезден път.

Точно затова

няма хората да спрат.

Един, два, един, два…

Букви по стъклото на колата

С пръстче по стъклото на колата

внучето ми буквички реди

както с въглени по пещерата

нашите далечни прадеди.

 

Мадарският конник бе изсечен

— за да бъде вечен — на скала.

Днес човекът пише надпис вечен

по стъклото прашно на кола.

 

Туй го казвам, не за да осмея

по колите родната ни реч.

Може да е писано на нея

с тях пък да отиде надалеч…

Пета преграда
Рисунки по пепелта на междуселския път

Песен за пристанището на Ел Баба

Към календара Магелан поглежда

от петък, сложил над очите длан:

в неделя покрай нос Добра Надежда

към баба ще отплава Магелан.

 

Пристанището Баба,

балуба-дуба-даба,

не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре:

там аз съм капитан!

 

Назад остават класни и домашни,

в мъглите някъде зад Бирмингам,

и мама с татко, с гостите домашни,

зарад които все си лягам сам.

 

Пристанището Баба,

балуба-дуба-даба,

не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре:

там аз съм Магелан!

 

Сама си готви яденето баба,

не е прекрачвала в обществен стол,

но и без гозба там е вкусен хляба,

поръсен само със пипер и сол.

 

Пристанището Баба,

ах, там е вкусен хляба!

Не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре:

там аз съм капитан…

Изгрев

Слънцето изгря при изгрев-слънце,

но по-мижаво от месечина.

Вятър слънце — похлупак за грънци!

Пъпеш, недозрял по някаква причина!

 

Чак след час му грейнаха лъчите

и засмя се то от небесата,

след като си плисна на очите

две-три шепи капки от росата.

Януарска приказка за приспаната вода

Капките на мойта стряха

призори сред път се спряха,

метнати по парапета

като шапки на джуджета.

Заблудила се водата —

кой сезон е, коя дата —

рекла си, че пролет пука,

и потекла по капчука.

Но една вълшебна фея

бдяла през нощта над нея.

Знаела какво е време —

още не набъбва семе.

Копията на тревите

са ръждиви и превити.

Даже дъбовият корен

свива се в пръстта покорен.

От водата няма нужда,

рано е да се събужда.

Феята с наметка бяла

лъхнала и я приспала…

Цъфтидрян

Вън е още февруари,

още зимен вятър шари,

бродят вълци край кошари,

в лед потокът е скован.

Само птиче цъфтидрян,

малко птиче цъфтидрян

вече пее: „Цъфти дрян!“.

 

Всяко птиче е на юг,

а което пък е тук,

не издава весел звук,

а от студ, горкото, хленчи.

Само нашто цъфтидренче,

пръв тенор и пръв сопран,

пее песен: „Цъфти дрян!“.

 

Зимата и за човека

още никак не е лека —

в топла стая той е сврян.

Нещо повече — и дрянът

още в дрямка е обхванат,

не цъфти самият дрян.

Цъфтидренчето обаче

радостно над него грачи:

„Цъфти дрян! Цъфти дрян!“.

 

Де ли е певецът, де ли?

Хора май не са видели,

нито хващали в капан,

нито слагали на длан

това птиче цъфтидрян.

 

Лъх от пролетните тръпки,

глас на пукащите пъпки,

само чут, а невидян,

пее птиче цъфтидрян,

малко птиче цъфтидрян:

„Цъфти дрян! Цъфти дрян!“.

Тон за пролетна песен

Нека чичо да не пей,

нека вуйчо да не пей,

вече пее чичопей!

Пролет е на двора, хей!

 

Пее по пътя талига:

„Хайде на нива,

хайде на нива!“.

Пее от клона авлига:

„Калино Керо,

свари ли коприва?“.

 

Гука на стряхата

гугусчук:

„Гугусчук, гугусчук

на Русчук“.

 

Пее птица,

пее клон,

пее телефонна жица

като камертон.

Имаме за песен тон…

Панчо и петелът

Петелът като изкукурига

първата сутрин на село,

Панчо с юргана си се надига,

Панчо разсърдено мига:

— Хай да му се невидело!

Стига с тоя телефон, стига!

Кой се обажда?

Толкова рано кой ми досажда?

— Обажда се — викам — Петльо.

— И какво иска?

— Казва, че вече е светло.

И друго нещо моли да се изслуша:

нощеска цъфнала дивата круша.

Много пчели надошли.

Трите ярета

пред кошарата

почнали състезание по висок скок:

скок-подскок, скок-подскок.

Една лястовичка ножицокрила

преди малко новия ден открила,

като срязала лентичката трицветна

от облачета и ето —

небето

светна.

 

И още сума новини има да чуеш ти —

петелът завъртял

шайбата на слънцето

да ти ги съобщи.

Колко пъти в града през нощта

телефонът те буди за по-дребни неща.

Така че ставай и недей съжалява:

за такива новини

си струва човек да става.

Не съмва без петел

Кой казва, че и без петел ще съмне,

понеже днес не е като преди?

По-хубаво да вземе да се гръмне,

вместо такова нещо да твърди!

 

Я вижте как пред изгрева зората

нарочно над бетонения град

нашарва облака като перата

на някой стар добър петел гащат.

 

Почервеняват като петльов гребен

далечните планински върхове.

На майката природа е потребен

петелът в утринните часове.

 

Разбира се, че и без тебе, петльо,

денят посоката си би поел,

обаче някак доста по̀ е светло,

когато се разсъмва и с петел…

Кой е по-висок

Една сутрин Денят и Нощта

се срещнали, дето

хоризонтът прави черта.

Поговорили що поговорили,

пък като викнали, та заспорили

кой от двамата е по-висок.

Дълъг спор и широк,

а те разполагали с малък срок.

— Я да се премерим ей тук,

както сме един до друг!

— То се знае, че си по-нисък на ръст ти!

— Да, ама не се повдигай на пръсти!

Денят достигнал с глава

до Слънцето, а Нощта — до звездите.

Е, кой е по-висок при това?

Не могли да решат, горките.

 

Отново се срещнали вечерта,

дето залезът прави черта.

Пак се мерят. И тоя път

до Слънцето бил висок Денят,

а Нощта — до звездите.

Разделили се пак сърдити.

 

Оттогава сутрин и вечер се мерят

и бледни Денят и Нощта треперят.

Замислената патка

„Глупав като патка“ —

казват и е вярно.

Само че и патка

случва се да мисли,

колкото и тая

случка да е рядка.

 

Имахме на село

патка като патка —

глупава бе доста.

Може да се каже,

че от всички в къщи

бе почти най-проста.

 

Даже се остави

Лиса да я хване

с тоя мозък пачи.

Шаро, който скочи,

та подгони Лиса,

я спаси обаче.

 

От уста лисичи

патката си тръгна:

пата-кюта-пата!

Кретайки наляво,

кретайки надясно,

върна се, горката.

 

Шмугна се под бъза.

Ни опашка вири,

нито рови с човка.

Трети ден под бъза

все лежи и мисли.

 

Стана философка…

На реката

Оня ден на излет бяхме с Панчо.

Гледам, Панчо шари покрай вѝра —

кол забива, после втори, трети:

с колци всички вирове маркира.

 

А по колците, забити яко,

слага Панчо знаци с тебеширче.

— Панчо — викам, — ти комай бележиш

с номер всеки вир и всяко вирче?

 

— Вярно — казва, — кол забивам, тате,

после слагам номерче на кола.

Ами искам с нещо да помогна

всяка жаба да си знае гьола.

Фенер от тиква

Панчо в градината наша,

гледам го, с тиква се мъкне.

Всички ви — казва — ще сплаша,

чакайте само да мръкне.

 

С разни лъжици дълба я,

ряза я с ножчета остри.

Зейнаха дупки накрая

за очи, зъби и ноздри.

 

Панчо във тиквата тиква

свещ и я палва с кибрита.

Гледай я пустата тиква,

вярно била страховита!

 

Беше край него все брат му,

но като светна фенера,

хукна към къщи обратно

да се заключи в килера.

 

Както се връщаше с хляба

баба му от магазина,

в ужас горкичката баба

с челюст изкуствена зина.

 

Всички съседи разкряка,

дето ги Панчо споходи.

Вярно, че страшно е в мрака

тиквен фенер да те води…

Песен за мокрия барабан

Барабанът се намокри.

А пък мокър барабан

като сухия не може

да задумка: дан, дан, дан.

 

А, напротив — само хърка,

пльоска, плеска, съска, фъска,

сякаш кашля край реката

болна от ангина гъска.

 

Да, но свикнал е да дава

такт на другите свирачи

барабанът и след него

всеки в тоя такт да крачи.

 

И макар и мокър, фъска,

пльоска, плеска, съска, хърка,

като мисли, че без него

музиката ще се сбърка.

 

А пък тя успешно свири

даже с мокър барабан —

всеки инструмент си знае

за какво е изкован.

 

Сигурно и барабанът

звънко пак ще зазвучи,

ако малко го погреят

утре слънчеви лъчи…

Следотърсач

Панчо е опитен следотърсач.

Като бяхме на село, ме слиса:

обикаля от сутрин до здрач

и проследи Кума Лиса.

 

Оказа се, че следата лисича

води с много извивки и чупки

до местността, която се нарича

открай време Лисичи дупки.

 

А после Панчо да вземе

да проследи на ловеца хода.

Добре че много по-малко време

за тая цел изразходва.

 

То не било работа мъчна:

следите били едни и същи —

все от къщи до селската кръчма

или от пивницата до в къщи…

При диканята

— Панчо — рекох, — имам за теб изненада.

Хайде в старата плевня на дяда.

Тъкмо отдавна се каня

да ти покажа

какво е диканя.

 

Поогледа я Панчо,

с ръка я хлопна:

— Ама че работа допотопна.

Колкото проста,

толкова плоска!

 

Ядосан от такава обноска

към старицата гърбава,

гърбава, още щърбава,

измъкнах два кремъка

и чат-чат:

искри почнаха да хвърчат

из полутъмната плевня.

— Почитай — рекох — машината древна,

че имаше огън и в нея.

(С което казвах голяма идея.)

Панчо смирено глава поклати:

— Разбирам, разбирам бе, тате,

това е било

запалителната й система.

Не се върнах вече на тая тема.

Подгоненото теле

Едно теле наивно и младо

си пасеше край овче стадо.

Но кучето, като се задърли,

че върху него като се хвърли.

И телето, подгонено зле,

гледаше просто като теле.

 

Аз го потупах по потната шия

и му рекох: — Всичко ще ти разкрия.

Ти, разбира се, не си вълк,

да, но псето си има дълг

и трябва на стопанина да покаже,

че и телета не пуска даже,

а камо ли да не оварди

от вълци, тигри и леопарди.

И си е право псето.

Защото, додето

телето трева пасе,

месо яде всяко псе.

А кой ще му го даде?

Така де!

Но и не само зарад храната

псето толкова си троши краката.

Не може все да лежи и лапи да лиже.

Не може все срещу мухите да мижи.

Трябва и кръвта си да пораздвижи.

Но где толкова вълци, колкото псета?

Та се налага да гонят телета…

Битката на ветровете

Цяла нощ над Ветрен

ветрове се биха.

То не е каквото

котка да изкиха.

 

Южният се втурва,

блъсва северняка.

Но и северняка

носи душа яка.

 

С удар срещу удар,

с рев на рев отвръща,

тъй че се разтърсва

в село всяка къща.

 

Мерят ветровете

мощности и воли.

Ветренци се питат:

— Боже, за какво ли?

 

Щом се съмна, всеки

гледа — що да види:

вдигнати от Ветрен

всички керемиди.

 

Стрехите разкрити,

в тях небето свети.

Ей защо се били

толкоз ветровете…

Гъби по книга

Аз от гъби нямах си представа,

но си купих специална книга —

всичко в книгата се обяснява,

даже с цветни снимки, то ми стига!

 

То ми стига,

то ми стига,

тръгвам из гората с книга!

Ето червенушка,

ето и пънчушка,

сладка качулатка

и печурка сладка.

Тая е отровна,

тая вън от коша!

Тая е редовна,

тая пак е лоша.

Хич окото ми не мига —

гъби си бера по книга.

 

Гъби с ма̀ло щях да хапна сладко,

само че куражът ми не стига.

Нека първо да ги види татко,

който ги познава не по книга…

Съби за гъби

Веднъж отиде Съби

в горичката за гъби.

Насам-натам се щурка

и спря се пред печурка.

Облечена във бяло

и чисто наметало,

тя кимаше му сякаш:

— Бери ме, без да чакаш!

И Съби се наведе,

но в тоя миг отпреде

съгледа друга — шарена,

изписана, докарана:

с оранжева барета,

палтенце на карета,

поличката червена

на гънки разкроена,

зелените чорапки

с големи сини капки.

Хареса му се тая,

главата му замая.

На беличката Съби

със присмех се озъби:

— Каква си гъба проста,

такива има доста.

И той с обувка стъпка

оная скромна гъбка,

към пъстрата се впусна:

— Това е гъба вкусна.

И бързо я изхруска

за сутрешна закуска.

Но цялата гора

пред него заигра.

И той се улови

да тропа, но, уви —

препъна се о пън,

потъна в тежък сън.

Когато се събуди,

безкрайно се учуди:

гора край него няма,

а той е по пижама

под болнично одеяло.

Над него лелка в бяло —

същинска бяла гъба —

се смее белозъба:

— Отново здрав си, Съби,

но ходиш ли за гъби,

да знаеш, че ония

със много шаренѝя

са най-отровни, най̀.

Това е, братко. Край.

Крушокран

Ще остане необрана

май че крушата пред къщи.

Викам на краниста с крана

да помогне, той се мръщи.

 

Как не моля го, но оня

хич не иска да ме слуша.

— Братче — вика, — плана гоня,

махай ми се с твойта круша!

 

— Тъй ли? — рекох и веднага

взех едно пробито канче,

взех пиронче и тояга

и направих кулокранче.

 

Канчето върху тояжка

между крушите се муши,

после лекичко се лашка,

цък — и вътре падат круши.

 

В къщи съм изпълнил плана

и машината бездейства.

Търся круша необрана

у съседните семейства.

Песничка за капана

За други копал беше яма,

забрави и хвана се сам.

На помощ ме викаш, но няма

да дойда, а ум ще ти дам!

 

Капанът, капанът, капанът!

Щом има капан изкопан,

човекът, дори и нехванат,

усеща се вече в капан.

 

В ума му все трябва да щрака

таз мисъл от сутрин до мрак:

че нейде наблизо го чака

капанът със челюсти — щрак!

 

Човекът крака си спасява,

когато е по-обигран.

Но става по-лошо тогава —

умът му пък все е в капан…

Ловни радости

ПРЕДИ ДЪЖД отива се за риба —

тя тогава най-добре кълве:

две минути преди да зашиба,

хващат се на въдица по две.

 

А СЛЕД ДЪЖД отива се за гъби —

щом престане, всеки грабва нож

и рискувайки да се изгърби,

пълни с гъби великански кош.

 

И ПРИ ДЪЖД любезната природа

ловната ни радост не отнема,

гледайки да ни е все в угода:

най-добре при дъжд се хваща хрема.

Неблагодарният пън

Щом тежък сняг гората

с дебел кожух покри,

затичаха децата

сред преспите в игри.

 

Отърсиха товара,

затрупал малък бор.

Върхара си изкара

дръвчето на простор.

 

Разкърши свити вейки,

нагоре ги простря:

— Спасители, здравейте,

безкрай благодаря!

 

След туй една елхица

дружината спаси.

Със клон като с ръчица

тя махна им: — Мерси!

 

Дръвчета многобройни

се кланяха отвред

на тия смели войни,

спасили ги от гнет.

 

Но групата им славна,

не щеш ли, пън откри.

Единствен той не шавна

да им благодари.

Консервата хапе

Кучето като се спусна

към консервата от риба!

Тя за кучета е вкусна.

Шаро — викаме му, — чиба!

 

На отворена консерва

острата капачка хапе!

Шаро с поглед ни измерва —

мисли, че това майтап е.

 

И муцуна под капака

пъха Шаро, а и крак.

Да, но — щрак — капакът щрака.

Дърпа се, капакът — пак!

 

С тая случка се изнерви

Шаро донемайкъде.

Ядене, а не консерви

вече иска да яде.

Цвете грамофонче

Грамофончето е от ония,

дето нямат своя миризма,

но в замяна има то фуния,

да оглася цялата земя.

 

Вика: „Розата я оставете,

не е цвете, а бодил е тя.

Даже с теменугата и двете

не са цвете те, макар цветя!

 

И зюмбюла мога да посоча,

не е за мирисане и той!“ —

пише грамофончето на плоча.

Кой след туй наред е, кой?

 

Една момина сълза плачлива

от обида чак сълзи проля.

Ревна детелиновата нива.

Плачат росни макови поля.

 

Щеше още много плач да падне,

ако ли не бяха надошли

при цветята рано преди пладне

да събират мед рояк пчели.

 

„Бръм-бръм — казаха им. — Не ревете

от туй цвете! Имате късмет,

че пчелите знаят кое цвете

дава мед!“

Летящи чинии

На тавана, край ошава,

туй веднъж ли е било,

призрак виждал съм да шава.

Сигурно е НЛО.

 

Пришълец от Андромеда,

от мъглявината чак,

изпитателно ме гледа

през мъгла от прахоляк.

 

Има призрак, няма призрак —

всичко е според това

дали гостът вижда признак

за разумни същества.

 

Щом пред мен се появява,

умен съм, това е факт,

но след миг се усъмнява

и не прави с мен контакт.

 

Ту съм умен, ту — обратно.

Сам отдавна си го знам.

Но е доста неприятно,

че го знаят тия там…

Шеста преграда
Рисунки по морския пясък

Танц върху пясък

Подскок напред, подскок назад, ах, колко п̀ари

напеченият пясък мойте ходила!

Така танцуват по жерава нестинари:

напред-назад, напред-назад, тра-ла-ла.

 

При туй отгоре на врата ми язди Чочко,

та хич не ми е май широко край врага.

Танцувам аз, а той си пее отвисочко.

И яздят ме двамина: той и песента…

Чайка и Чайче

Една майка

Чайка

си имала Чайче.

— Слушай, майче,

понастинал съм май че,

искам да пийна чайче —

рекло на майка

Чайка

малкото Чайче.

— Виж какво, Чайче,

знай, че

чайките нямат обичай

да пият чай —

отвърнала майка

Чайка

на малкото Чайче.

Но то писука:

чайче, та чайче!

 

И майка Чайка към Слънцето литва,

пък му удря една молитва:

— В облак недей се тули,

Слънчо, ами глава подай,

сгрей ни морето да стане чай!

И думите й се чули.

 

Това било още през май.

Слънцето гряло, гряло

и ето сега, през юли,

морето е чай.

Влизаме да се къпем, край!

Балада за двореца на морския цар

Още първия ден, щом пристигнахме тука,

и спасителният пояс на Панчо се спука.

 

Ами плувах, вика, много навътре, където

е дворецът на самия цар на морето.

 

Под водата е той, както сте чели и чули,

и като всеки дворец има сума ти кули.

 

А пък кулите на морския цар Нептун

естествено са остри като харпун.

 

Закачил съм ги с пояса от пластмаса

и ето че поясът втаса!

 

А на другия ден братчето му изпати

същото нещо с гуменото си пате.

 

Като батко си и той ми повтаря,

че се бил закачил о палата на царя.

 

А на третия ден и моят дюшек,

гледам го, че станал от мек по-мек.

 

Закачих ли и аз дюшека си о палата

не зная, но ще трябва май царска заплата

 

да отпусне морският цар и на мене,

за да плащам това постоянно лепене.

При камилата на Златните пясъци

Таз фотокамила,

дето е на плажа,

се показва мила,

трябва да ти кажа.

 

По цял ден търпи ни

да си правим снимки

като бедуини,

като бедуинки.

 

Къщичка фалшива,

палма от пластмаса —

работи такива

как ли ги понася?

 

Мигат апарати,

но и тя намига,

вместо да ни прати

по дявола: „Стига!“.

 

Търпи това нещо

камилата стара.

Сигурно по-тежко

е да си в Сахара…

Наказаният плъх

В трюма, дето влага лъха,

цял живот прекара плъха.

Питате какво е трюм?

Трюм е нещо като ЦУМ —

там е пълно с платове,

кашкавал и плодове,

то е корабно мазе,

има що да се гризе.

Плъха сиренето гриза,

не прости и на ориза,

от суджука и салама

лапаше като за двама.

С тая своя лакомия,

лакомия непозната,

чак на кораба стената

той загриза и проби я.

От отвора забълбука

водна струя по суджука,

по ориза, по салама,

сухо място нийде няма.

Към отвора тича плъха,

през отвора той се пъха,

пръв напуска парахода —

нека вътре мре народа.

Нека, нека, нека, нека!

Ама силен е човека.

С кофи, с тенджери, с маркучи

и с каквото им се случи,

спуснаха се хора сума,

отводниха бързо трюма

и запушиха фонтана

с яка кръпка от стомана.

Обикаля вънка плъха,

иска пак да се напъха.

Но гризе ли се стомана?

Най-подире какво стана?

Досетете се самички. Ха де.

Морска котка го изяде…

Купувачът на мързел

Всеки ден продавал мързел

на брега един тюлен.

Към сергията забързал

бързоногият елен.

 

Колко струва, ей, приятел?

Претегли ми килограм!

Купил го и се заклатил

към дома едвам-едвам.

 

Ала вълците веднага

го нападнали тогаз.

Домързяло го да бяга

и разкъсан бил завчас.

За шапките и за морето

Мето е храбър обесник.

Тру-ту-ту. Дан-дан-дан.

Сложи си шапка от вестник,

даде си чин капитан.

 

Втурна се Мето в морето.

Труту-ту. Раз-два-три.

Да, но морето пред Мето

никак не се покори.

 

И капитанската капа

плесна в крайбрежната пяна.

Цялата там се разкапа,

само на капа ми стана.

 

После затича се Мето

със адмиралска фуражка.

Да, но морето проклето

също и нея излашка.

 

Сложи си шарена кърпа

Мето и стана пират.

Бризът назад я издърпа,

гони я Мето назад.

 

Видиш ли, Мето, морето

хорските шапки мете!

Иска за шапка небето!

Другите — малки са те!

Допълнителна информация

$id = 8177

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Марко Ганчев

Заглавие: Чанта за утре

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Стихосбирка

Националност: Българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 28.III.1987 г.

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Димитър Ценов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Художник: Борис Димовски

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3407