Емилио Салгари
Градът на прокажения крал

В царството на мрака

Знаете ли откъде идва това огромно количество каменни въглища, които движат машините на големите фабрики и бързите влакове и параходи, кръстосващи земята и моретата?

Може би мнозина от вас не знаят. Аз ще ви обясня.

Въглищата се копаят под земята в мините на Германия, Белгия, Франция и най-вече Англия, където те са най-много. Неизчерпаеми са запасите от въглища. От векове насам в мините работят хиляди въглекопачи.

Съществуват същински градове, които се намират под земята. Там всичко е черно — стени, подпори, сводове. Има грамадни галерии, по които се движи хилядна тълпа почернели, полуголи хора. Свирките на машините пищят всяка минута, а кирките разбиват неспирно черните скали. Чуват се взривове и раздробеното черно злато се търкаля по земята и се товари във вагонетките.

Каменните въглища, образувани от заровени преди хиляди години и вкаменени дървета, лежат на огромни пластове под земята. Твърде често тези пластове се намират на петстотин, дори на хиляда метра под земната повърхност.

Но това няма значение. Пробиват се дупки, копаят се галерии, строят се жилища с площадки и отдушници, за да влиза свеж въздух — и всичко това все под земята. Често тук се движат дори малки влакове. Хиляди хора работят тук без отдих много години.

В нескончаемите подземни галерии, които минават под градове, реки и езера, работата не спира никога. Какъв лош живот са принудени да водят тези нещастни хора! И на какви страшни опасности са изложени при изкопаването и прибирането на черното злато!

Понякога мината се срутва и погребва стотици хора, понякога галериите се наводняват и загиват онези, които не са могли да стигнат до изходите, но най-страшното е, когато избухват газовете. Те разтърсват цялата мина, разрушават къщите и машините, събарят галериите.

Гризу е най-голямата опасност за миньорите. Това е лесно възпламеним избухлив газ, който изтича от кухините във въглищните пластове и изпълва галериите. Ако някой неразумен миньор запали кибрит, гризу избухва. Надали има миньорско семейство, което да не е изгубило един или няколко души от членовете си.

Ще ви опиша една случка, която никога не мога да забравя. Разказа ми я един миньор от Нюкасъл — градът на въглищата, където всяка година се добиват десетки хиляди тонове.

Казваше се Хари.

Често го виждах с неговото обезобразено от белези лице. Дясната му страна беше грапава и синя, като че изгорена от огън. Беше с едно око. Следи от рани имаше и по ръцете си.

Беше грамаден човек, с широки ръце и гръб, като на мечка.

Вече не беше миньор. Изкарваше си хляба като товарач. Товареше въглища на параходите и не беше зле. Работеше за двама.

Един неделен ден го видях да се разхожда край брега с лула в устата, която никога не сваляше. Повиках го на борда и му предложих малко от тютюна, който бях донесъл от Ориента. От дума на дума, помолих го да ми разкаже как е изгубил окото си и е получил тези белези…

— Всичко се дължи на газа гризу, господине — обясни ми той. — Все пак аз съм късметлия, защото триста души оставиха костите си в мината Рос… Известно ви е, че гризу е черният звяр на каменовъглените мини. Страшни са пораженията, когато избухне. Зачерня много домове.

— Знам — отговорих.

— Господине, това, което се случи с мене, не го пожелавам и на смъртния си враг. Чудо е, че не полудях. Но не такава участ имаше Брил. Посетих го веднъж, не ми хареса. Съзнанието му е помътено. И не вярвам някога да се оправи.

— Кой е този Брил? — попитах.

— Другар, с който работех и който успя, също като мен, да се спаси. Четири години работих непрекъснато в мината Рос, където има над 1200 души миньори.

През това време ставаха частични наводнения, тъй като някои от галериите минават под обширно блато. Филтрите бяха много нагъсто и никой не предполагаше, че може да се случи някакво пропукване. Докато настъпи страшният ден, когато ни сполетя голямото нещастие.

Беше обед. Сутринта бяха възпламенили голямо количество взривни материали в някаква далечна галерия. Трябваше да разбият една маса въглища, която тежеше няколко стотин тона. Инженерите веднага забелязали, че гризу, тоя проклет газ, изтича от пукнатините и като по-лек се събира в безкрайните извивки на галериите.

Дадоха тревожен сигнал и предупредиха да не се палят миньорските лампи, ако случайно някоя от тях угасне. Заедно с Брил се намирахме в една отдалечена галерия, където трябваше да подготвим за извозване взривените въглища. Работата беше мъчна и тежка поради многобройните филтри, които на дълбочина 300 метра под земната повърхност се срещат по-често.

Удари звънецът за обедна почивка. Оставихме инструментите и напуснахме работата. Внезапно се разнесе страшен трясък, последван от викове:

— Бягайте! Гризу! Гризу!

Трябва да сте патили, за да разберете страха, който обзе миньорите при този вик. Идваше нещастието, което никоя човешка сила не бе в състояние да предотврати.

Взривовете в галериите бяха толкова силни, че подпорите на няколко места паднаха.

Аз и Брил се затичахме към главната галерия, която водеше към изхода. Когато я наближихме, видяхме, че по нея бягат отчаяно миньорите. Крещяха страшно, блъскаха се, падаха един върху друг, тъпчеха безмилостно падналите и тичаха лудо към по-горните галерии.

Оставяха зад себе си доста убити и контузени. Не бяхме стигнали далече, когато се чу друг взрив, много по-силен от първия. Като че цялата галерия се срути върху ни. Стените рухнаха сред огнената стихия, която рушеше всичко, създавайки по пътя ни почти непреодолими препятствия. В миг бях заобиколен от пламъци и прикован на мястото си от непреодолима сила.

Инстинктивно покрих лицето си с ръце, за да запазя очите си, но пламъците ме обхванаха и овъглиха дясната половина на лицето ми и ръката.

Окото ми се пръсна, като че ли пробито от горещо желязо. Изпитах страшна, непоносима болка. По чудо силната експлозия ме хвърли към филтрите, които бяха наводнили галерията. Пламналите ми дрехи угаснаха моментално. Приятелят ми Брил бе по-щастлив. Отърва се със слаби обгаряния, тъй като беше зад мен и огнената стихия не го засегна. Наистина дрехите му пламнаха, но лицето му, и особено очите му, бяха пощадени. Не зная колко време съм лежал там. Измъкнал ме е Брил. Лампите ни бяха станали на парчета. И се бе наложило да ме търси пипнешком.

— Брил — извиках аз, когато дойдох в съзнание, преодолявайки страшните болки. — Трябва да стигнем до изхода. Сигурно спасителните команди вече са дошли.

— Ще можеш ли да се движиш? — попита ме той.

Превързах с кърпа раненото си лице и като се мъчех да превъзмогна страшните болки се затътрих напред.

Всички лампи в главната галерия бяха угаснали. Навсякъде цареше страшен мрак. Бяхме като изгубени в морето моряци — без посока и компас. Вървяхме мълчаливо, опипвайки с ръце дясната страна на галерията. Страхувахме се да говорим. Като че ли гласовете ни щяха да я съборят. Трябва да сме минали 30–40 крачки, когато Брил каза:

— Вървим по главната галерия.

Как установи това, не зная. Може би случайно. Движехме се в дълбока тъмнина, без да знаем къде отиваме. Къде ли беше изходът, надясно или наляво?!

Брил ме хвана за ръка и ме помъкна. Галерията беше широка и трудно бихме намерили стените, ако все още съществуваха. Дали силният взрив не е засегнал по-голямо пространство?!

Продължавахме да вървим, без да знаем накъде. Страшни, непоносими бяха болките ми. Устните ми горяха. Какво не бих дал за няколко капки вода. Със сетни сили следвах приятеля си. Къде ли отивахме? Невъзможно бе да се разбере.

Внезапно се препънахме в нещо и паднахме.

— Труп — каза Брил. — И не е нито първия, нито последния.

Прескочихме го равнодушно. Какво представляваше един труп в сравнение със стотиците убити и затрупани в мината. Изглежда, че в този момент бяхме загубили всякаква чувствителност. Движехме се наслуки, водени от надеждата да намерим изхода. Не се съмнявахме, че инженерите бяха изпратили вече спасителни команди от нощната смяна.

След няколко крачки Брил спря.

— Стой! Объркали сме пътя. Пред нас има препятствие.

— Не стигнахме ли вече изхода?

— Не — каза неспокойно той.

Този отговор смрази кръвта ми. Бяхме на 400 метра под повърхността на земята. Кой би могъл да ни спаси? Смъртта, за която не мислех до този момент, се превърна в нещо съвсем реално. Пощадени от гризу, сега трябваше да умрем, затрупани в галериите.

— Брил — извиках аз, — сигурен ли си, че сме стигнали главната галерия?

— Уверен съм.

— Към кой край се движим?

— Не зная. Тъмнината ми пречи да разбера.

— Дали не ни препречват пътя трупове?

— Не, стена е.

— Значи сме попаднали в напречната галерия.

Брил не отговори. По стъпките му разбрах, че се движи напред-назад. Минаха няколко минути. Върна се при мене, сложи ръка на гърдите ми и каза тъжно:

— Хари, мисля, че всичко е свършено. Невъзможно е да се движим без лампа. Не зная вече накъде вървим.

— Да се върнем — предложих аз. — Може би входовете не са затрупани. Ще трябва да се качваме, за да стигнем до горните галерии. Дай си ръката.

Положението ни беше безнадеждно. Във всеки случай не искахме да умрем, преди да сме опитали всички възможности. Желанието ни да стигнем до повърхността и да видим слънцето беше толкова голямо, че не чувствувах болките от изгарянията. Вървяхме петдесет минути, хванати за ръце, като опипвахме стената. От време на време се спъвахме в някой труп и падахме. Колко много нещастници лежаха в галерията! Изненадани от огнената стихия, те всички бяха превърнати в овъглени трупове.

Почувствувах, че Брил внезапно и някак уплашено спря.

— Брил, приятелю, какво има?

— Невъзможно е да продължим — отговори той.

— Друга стена ли срещнахме?

— Да.

— Къде отиваме? Слизаме или се качваме?

— Не зная.

Почувствувах как косите ми настръхват. Страшна мъка притисна сърцето ми. Дали не идва краят?

Стояхме известно време смълчани. Страхът бе смразил кръвта ми.

— Брил — казах аз. — Да потърсим някоя лампа. Без светлина ще се загубим в лабиринта от галерии и никога не ще излезем. Все се надявам да намерим някоя лампа до труповете на загиналите. Имаш ли кибрит?

Чух го да бърка по джобовете си. След малко нададе радостен вик.

— Намерих — каза той.

За да не стават нещастия, на миньорите бе строго забранено да носят кибрит. Но страстните пушачи не винаги изпълняваха това нареждане и още с излизането от галериите запалваха лулите си.

Имаше опасност кибритът да е овлажнял. Не беше. Но Брил имаше само една клечка.

— Внимавай да не я загубиш.

— Няма да я загубя. Сега струва повече от злато.

Трябваше да се намери лампа. Не беше трудно. Имаше стотици. Всеки миньор носеше по една, а понякога и по две. Кой знае колко много имаше в главната галерия.

Върнахме се за трети път. Крачехме ту вляво, ту вдясно с надеждата, че ще се натъкнем на някоя лампа. По земята бяха разхвърляни кирки, а също така и купища въглища, които не можехме да прескочим. Най-после попаднахме на група умрели. Бяха струпани един върху друг. Брил се наведе и започна да търси. От труповете се носеше неприятна миризма на изгорено.

Внезапно радостен възглас ми даде да разбера, че моят приятел е намерил това, което търсеше.

— Лампа, намерих лампа — каза развълнувано той. — Намерих я до главата на един мъртвец.

Тъкмо бях повдигнал с напипване металическата мрежа, когато чух гласа на Брил.

— Хари — каза той, — а ако тук има още гризу?

При тези думи кръвта ми замръзна. Може би страшният газ се е събрал наново в галериите.

Няколко минути стояхме объркани. Не знаех какво да направя.

— Слушай, Брил, без светлина трудно ще намерим изхода. Не ни остава нищо друго, освен да си опитаме късмета. Все едно е дали ще умрем от изгаряне или от глад. Дори предпочитам бързата смърт пред бавната. Да става каквото ще… Ще легнем на земята. Газът, като по-лек, се събира винаги горе.

Брил ми стисна развълнувано ръката.

— Сбогом, ако не се видим повече — каза той.

И като се наведе към земята, започна бавно да търси главичката на кибритената клечка. Сърцето ми заби силно. Тръпки полазиха по тялото ми. А ако кибритената клечка е влажна или ако главичката й е счупена?…

В миг светна една точка. Тя се превърна в малка светлинка, а след това — в пламъче, което се разпростря и стана синьо.

— Гризу! — изкрещях аз. — Внимавай, Брил!

Сухото щракване извести, че лампата вече е затворена.

Със светкавична бързина другарят ми загаси клечката. Минутно закъснение или колебание и ние щяхме да хвръкнем във въздуха всред ураганен огън.

Никога не ще забравя хладнокръвието на славния младеж. Друг на негово място би изгубил присъствие на духа.

Светлина!

След два часа пълна тъмнина можахме да разберем къде се намираме.

Брил насочи светлината на лампата към мен и нададе вик на състрадание.

— Бедният Хари. Как си пострадал!

— Не се безпокой за раните ми. Нека се помъчим да излезем колкото се може по-скоро от този ад.

Без да обръща внимание на протестите ми, Брил разкъса единия ръкав на ризата си, натопи го в олиото на една счупена лампа и превърза лицето ми.

— Благодаря, Брил, благодаря — казах развълнуван. Сега се чувствувам по-добре и мога да те следвам. Знаеш ли къде сме?

Другарят ми огледа стените на галерията.

— Ако не се лъжа, трябва да сме близо до склад №7.

Пред нас лежаха овъглените трупове на няколко миньори, настигнати от огъня на това място.

Каква страшна гледка! Дрехите им бяха изгорели, лицата — почернели и напукани от огъня. Ръцете на всички бяха вдигнати към лицата.

Гризу е не само лесно възпламеним. Ако миньорът не бъде убит или изгорен веднага, той умира от задушаване.

По една случайност бяхме избягнали отровната атмосфера. Сигурно голямата влага бе оказала известно влияние.

Прескочихме труповете на мъртвите миньори и след няколко минути навлязохме в главната галерия, която водеше към изхода.

И тук имаше доста трупове с овъглени лица и изгорели дрехи. Грабнах от земята още една запазена лампа и продължихме с бързи крачки. В мината цареше гробно мълчание. Не се чуваха нито ударите на кирките, нито избухванията на бомбите, нито скърцането на вагонетките и бученето на машините. Гризу накара всичко да замлъкне.

Срещахме изпочупени вагонетки, трупове на коне и мулета, купчини въглища. Като че ли някой великан беше разхвърлял всичко в безредие. Пътеките не личаха. Стълбовете и подпорите бяха съборени. Масивните стени на галерията бяха набраздени от пукнатини, от които продължаваше да изтича страшният газ.

Едва след час стигнахме до изхода.

Очакваше ни страшно разочарование. Железните сводове се бяха срутили. Вериги, траверси и колелета бяха затрупали изхода. Погледнах Брил с опулени очи.

— Свърши се — казах. Никога не ще излезем на повърхността.

— Инженерите и работниците не са стояли със скръстени ръце — отвърна младежът. — После тук наблизо е и вход №4. Може би не е затрупан.

— Ако беше така, инженерите отдавна щяха да са тук — отвърнах аз.

Брил наведе глава и не отговори.

Останахме известно време на това място, обикаляйки като луди около желязната клетка. След това мълчаливо поехме към вход №4.

Страшно и непоносимо съмнение ни обзе. А ако и този вход е затрупан?! Мисълта, че можем да умрем от глад в царството на мрака, ни ужасяваше. По-добре беше да бяхме загинали от гризу. И в другите галерии цареше същата картина на безредие и разрушение. Движехме се с ускорени крачки. Може би вследствие силната тревога или пред страха от смъртта не чувствувах никакви болки.

Най-после стигнахме… Ново разочарование. Всички подпорни стени бяха съборени и образуваха купища от развалини. Всяка връзка с външния свят беше прекъсната. Очакваше ни бавна смърт. Погледнах Брил. Беше блед като платно. Седнах на една купчина въглища. Светли кръгове заиграха пред очите ми. Изгубих съзнание и паднах. Колко време съм лежал — час, два или повече, не зная. Лампите бяха изгаснали поради липса на олио.

От това състояние ме изтръгна глух шум, точно над главата ми. Като че ли бяха удари на кирки.

Скочих на крака и извиках:

— Брил, Брил. Помощта идва.

В отговор чух глухо стенание. Ударите ставаха все по-ясни. Луд от радост, поставих ръце на устата си и закрещях:

— Помощ! Помощ!

Ударите спряха. Напрегнат слух. Дочух като че ли далечен глас, който питаше: „Кой си?“

— Хари Бетфорт.

— Сам ли си?

— С един приятел.

— Идваме на помощ. Имайте търпение.

— Брил — извиках луд от радост.

Отново никакъв отговор. Помислих, че е заспал.

Два часа по-късно слънчевите лъчи ненадейно проникнаха през отвора.

Няколко души слязоха и приближиха до мене. Почувствувах как ме вдигнаха. След това ми се зави свят и изгубих съзнание.

Свестих се в чисто бяло легло. Главата ми беше бинтована. Бях в болницата на миньорите. Прекарах там 15 дни. На излизане научих, че Брил е настанен за лечение в приюта за душевно болни. Нещастникът.

Дадох си клетва, че не ще стъпя никога вече в мината и удържах на думата си.

Сега съм товарач на каменни въглища. Слава богу, доволен съм от новия си занаят.

Драма във въздуха

Голямо оживление цареше този ден в Даман, гиздаво градче на западното крайбрежие на Индия, останало заедно с Гоа и Диу в португалски ръце. Изглежда някакво голямо събитие бе смутило обичайното спокойствие на мирните му жители.

Хората се стичаха към брега и вдигаха оглушителна врява. Балконите на къщите се пълнеха с любопитни, а хлапетата, не по-малко пъргави, отколкото техните европейски връстници, се катереха по палмите и възсядаха грамадните им листа.

Шейхи с дълги мантии, с големи многоцветни чалми и с обрасли от гъсти бради лица; парси с високи островърхи шапки от черно сукно и с дълги наметала, чиито бели лица имаха забележително правилни черти; полуголи марати, мускулести и обгорели от слънцето, с огнени очи; тънки мършави бомбайци, по-скоро черни, отколкото бронзови, едва покрити с парче плат с неразгадаем цвят — всички тези хора се стичаха по тесните улици, често размахвайки юмруци, само и само да стигнат първи до брега.

Това море от хора се тълпеше около една бамбукова ограда, отворена само откъм морето. В ограденото пространство мъже вдигаха на два високи пръта някакви платна. Мъчно можеше да се разбере какво представляват те.

Цветни афиши, разлепени преди три дни, известяваха на европейското и на местното население, че известният въздухоплавател Олас Камаргаос ще демонстрира пред любопитните рядко и невиждано дотогава зрелище с неговия балон „Таго“.

Голямо бе вълнението сред местните жители, но не по-малко развълнувани бяха и португалците, имащи възможност през по-голямата част от годината да се любуват само на слънчевите залези — величествени и будещи възхищение, но те бяха свикнали с тях.

Никой не знаеше откъде беше дошъл този прочут въздухоплавател, нито пък беше чувал името му дотогава.

Още с идването си господин Камаргаос построи оградата и разположи вътре необходимите съоръжения за добиване на лек газ. Казал беше, че ще вземе със себе си и някой местен жител за другар в смелото си начинание. Но до последния момент никой не беше се кандидатирал. Едва малко преди полета един млад офицер от местния гарнизон изяви желание да придружи въздухоплавателя.

Това удвои любопитството.

Най-после всичко беше готово. Камаргаос искаше да използва източния вятър. Надяваше се да стигне до Диу. Касаеше се за едно разстояние от 4–5000 километра, което въздухоплавателят смяташе да вземе за около десет часа.

„Таго“ изглеждаше добре. Не беше съвсем нов, но беше доста голям. Мрежата му беше съвършено здрава, а в гондолата можеха спокойно да се сместят въздухоплавателят и другарят му. Имаше място и за баласт и провизии.

При вика на въздухоплавателя: „Готови за тръгване!“ — офицерът се втурна към балона, съпроводен от възторжените ръкопляскания на тълпата и властите, дошли да изпратят смелия поручик. Той бе мургав младеж, който при последното въстание на индусите бе проявил такава храброст, че стана любимец на малкия гарнизон.

Хрумнало му бе да се поразходи из въздуха, без да помисли, че подобна разходка можеше да има печален край.

Веднага се бяха споразумели с въздухоплавателя, който се почувствува поласкан, че другарят му ще бъде военен.

„Таго“ се полюшваше величествено, готов да полети. Хората, които бяха хванали въжетата му, едва го удържаха.

Господин Камаргаос беше преизпълнен с гордост. Изправен в предната част на гондолата, той гледаше едва ли не с презрение народа, който ръкопляскаше неспирно.

Странен човек бе Камаргаос! Висок, сух като чироз, почти плешив, с остра прошарена брадичка и две малки сини очи, в които понякога пламтеше огън.

Разперил бе ръце като вятърна мелница и даваше нареждания на хората, които държаха въжетата. Най-после се разнесе гръмогласният му вик:

— Пускайте въжетата!

„Таго“ отскочи нагоре и понесе двамата смелчаци. Но внезапно се разнесе вик или по-скоро рев на ужас, заменил възторжените ръкопляскания на тълпата.

— Спри! Спри!

Едновременно с него един пресипнал глас отекна под самата гондола:

— Помощ, господин Бланкос! Помощ, господин поручик!

Изненадан, поручикът се наведе през перилата на гондолата. Долу десетки хиляди ръце се протягаха и хиляди гърла викаха:

— Спри! Спри!

Спри, но как? Това не беше нито влак, нито автомобил. „Таго“ се издигаше във висините, а лекият източен вятър го тласкаше към морето.

Какво беше станало. Един от войниците не бе успял навреме да се освободи от въжето. И сега висеше под гондолата. Вече бе невъзможно да скочи на земята, защото „Таго“ се бе издигнал доста високо.

Поручикът позна ординареца си и нададе страшен вик:

— Господин Камаргаос — втурна се той към въздухоплавателя, който гледаше компаса, за да разбере посоката на балона.

— Станахме повече, отколкото е нужно. Трябва да го спасим, да слезем.

Въздухоплавателят, който дотогава бе всецяло погълнат от наблюденията си, внезапно обърна глава и лицето му потъмня.

— Да слизаме ли? — възкликна той. — Камаргаос не може да направи такава глупост. Ако ви липсва смелост, трябваше да останете на земята. Аз ще се изкачвам все по-високо и по-високо, докато стигна луната. Ще изхвърлим баласта. Исках да изпуша една цигара на луната.

В този момент Камаргаос изглеждаше друг. В очите му пламтяха странни блясъци. Челото му бе сбръчкано, а тънките му устни разтегнати в усмивка, която всяваше страх.

Полудял ли беше или се бе превърнал в маниак, по-опасен и от безумците?

Поручикът, изненадан и уплашен от внезапната промяна, се отдръпна в другия край на гондолата и изкрещя:

— Какво става с вас, господин Камаргаос? Казах ви, че има човек под гондолата. Държи се за въжето, но може всеки миг да отмалее.

— Нека падне в морето! — беше равнодушният отговор. — Трябваше да остане на земята. Този глупак ще ми попречи да стигна луната.

— Моля ви да слезем.

— Аз, да сляза? — извика високомерно Камаргаос. — Аз, който похарчих цялото си състояние, за да купя този балон и да се изкача на луната? Щом искате да слезете, опитайте.

И с ловкостта на маймуна Камаргаос стъпи върху перилата на гондолата с риска да падне и се покатери на дървения кръг, стискайки между зъбите си остър нож.

Преди още поручикът да разбере намеренията му, Камаргаос хвана въжето, което задвижваше клапата за изпускане на газа и с бърз сигурен удар на ножа си го преряза.

— Да видя как ще слезете сега — каза той с безумен смях. — Камаргаос ще се качи на луната. И вие, волю-неволю, ще го придружите…

Поручикът остана като вкаменен. Той гледаше с изумление човека, който се люлееше спокойно на дървения кръг и не вярваше на очите си.

Сърцераздирателен вик го изтръгна от това му състояние.

— Помощ, господин поручик! Едва се крепя… губя сили.

— Помогни ми, кучи сине! — извика поручикът, размахвайки юмрук към Камаргаос. — Трябва да спасим човека.

Въздухоплавателят не благоволи дори да отговори. Той се бе вторачил в ширналото се под балона море и правеше някакви непонятни движения с ръце.

Поручикът разбра, че не трябва да очаква помощ от човека, чийто разсъдък явно бе помрачен и се огледа отчаяно наоколо.

Погледът му спря на въжена стълба. Да завърже единия й край за гондолата бе работа за секунди.

— Антонио — извика той, като прехвърли другия й край. — Хващай се за стълбата.

Войникът — двадесет годишен младеж, се люлееше на седем метра под балона. Лицето му бе бледо като платно. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Слабите му нервни пръсти хванаха въжената стълба, но силите като че го напускаха. Едва успя да стъпи на нея.

— Качвай се, кураж! — извика поручикът.

— Не мога, нямам сили, господин поручик.

— Господин Камаргаос, помогнете ми — извика гневно поручикът.

— Да, вятърът е източен. Добре се движим — отвърна въздухоплавателят. — Но ще трябва да изхвърлим всичкия баласт, защото луната е високо. Още тази вечер ще съм там. Изхвърлете баласта!

— Вас ще изхвърля! — извика ядно офицерът.

— Но тогава кой ще управлява балона?

Студена пот изби по челото на поручика. Как ли щеше да свърши полета с този луд човек? Нямаше време за размишления.

Разбра, че най-напред трябва да спаси войника. Двамата по-лесно биха се справили с лудия, ако се опиташе да повреди балона.

— Антонио, опитай се да се изкачиш. Стълбата е здраво вързана. Не бой се. Не гледай надолу.

Войникът се раздвижи със сетни сили. Изкачването трая няколко минути. Щом приближи горния край на стълбата, поручикът протегна ръце, хвана го и го изтегли в гондолата.

Нещастният войник едва успя да промълви „Благодаря, господин поручик“ — и изпадна в безсъзнание.

Камаргаос, заловен за въжетата, продължаваше да гледа морето. От време на време си говореше нещо с висок глас. По всичко личеше, че не е забелязал присъствието на войника.

— Господин Камаргаос, помогнете ми поне да свестя този нещастник.

Въздухоплавателят не отговори. Когато извърна глава и забеляза войника, внезапно изпадна в ярост.

— Какво прави това говедо тук? — извика той гневно. — Ще стане причина балонът да не стигне до луната. Хвърлете го веднага в морето.

— Вас ще хвърля, ако не престанете! — извика поручикът. — По дяволите и балона, и известността ви, па даже и луната.

— Хвърлете поне баласта.

— Предпочитам да слезем, а не да се качваме.

— Аха — извика лудият. — Погледнете тогава там, долу. Акулите ви очакват.

— Но накъде летим?

— Кой знае!… Към Персия, към Арабия, към Африка… откъде да зная? Най-напред ще се качим на луната.

Като каза това, той се наведе, грабна един чувал баласт и го хвърли в морето, след което отново се качи на дървения кръг.

В този момент войникът запита:

— Къде сме, господин поручик? Не виждам вече под нас морето.

Нещастникът продължаваше да мисли, че още виси на въжето.

— Не се страхувай — каза офицерът. — Лошото мина.

„Таго“, тласкан от вятъра, продължаваше да лети на северозапад и да се изкачва все по-високо.

Слънчевата топлина разширяваше газа и балонът се изкачваше, без да става нужда да изхвърлят баласт. Намираше се на 1200 метра височина. Морето приличаше на безбрежен син плащ.

Поручикът, седнал на един чувал баласт, мълчаливо следеше лудия. Тръпнеше при мисълта, че този човек всеки момент може да извърши нещо непредвидимо. Но най-много го безпокоеше ножът, който въздухоплавателят носеше на кръста си. А ако му хрумнеше да среже балона? Кой би могъл да се спаси тогава? За щастие Камаргаос беше спокоен. Той продължаваше да гледа на запад, като от време на време произнасяше някакви несвързани думи.

Изминали бяха няколко часа. Положението оставаше непроменено. Към единадесет часа поручикът забеляза, че „Таго“ започна да слиза. Камаргаос стана неспокоен. Той често се взираше в барометъра, окачен на въжетата на гондолата. Ненадейно погледът му падна върху войника.

— Хвърлете в морето този простак! Той е причина за слизането на „Таго“. Не желая да ме изядат акулите. Искам да стигна до луната.

— Тебе ще хвърля, говедо! — изрева войникът. — Да не мислиш, че съм искал да дойда?

— Антонио — каза поручикът, — помогни ми да изхвърля този чувал в морето.

В гондолата бяха натрупани десетина чувала баласт. Те изхвърлиха два от тях и балонът се издигна доста високо. Тук посоката на вятъра беше от юг към север. Имаше вероятност да се доберат до някой бряг.

— Да изхвърлим още два чувала! — каза поручикът.

Въздухоплавателят беше слязъл от дървения кръг. Челото му беше навъсено, а лицето загрижено.

— Ако след два часа не стигнем земя, ще трябва да пийнем морска вода — каза той.

Балонът напредваше с невероятна бързина и слизаше непрекъснато. По всичко личеше, че газът изтича от някаква цепнатина, защото димеше слабо отдолу и се чувствуваше остра миризма.

След половин час изхвърлиха и последния чувал. Балонът се издигна с около 500 метра, след което започна да пада спираловидно. Поручикът и войникът се спогледаха ужасени.

— Изхвърлете котвите, изхвърлете всичко! — изрева въздухоплавателят.

Офицерът и Антонио изхвърлиха двете котви, въжетата, кошовете с храна и оръжието.

„Таго“ се люлееше на 400 метра над морето. Но това продължи само десетина минути. Диплите на балона ставаха все по-дълги.

В този миг лицето на въздухоплавателя беше изопнато, очите му искряха. Със стиснати зъби той размаха юмрук към войника и изрева:

— Заради тебе падаме, глупако. Скачай във водата!

— Само се опитай да ме докоснеш — отвърна Антонио и стисна юмруци.

Поручикът се хвърли помежду им, за да ги разтърве. В този момент една вълна блъсна гондолата и я напълни с вода.

Камаргаос се изкачи бързо на дървения кръг, извади ножа си и започна да реше въжетата.

— Качвай се, Антонио! — извика поручикът.

Едва успяха да се доберат до кръга, когато една вълна се разби в долната част на гондолата и тя изчезна всред морската пяна.

Олекнал, „Таго“ се движеше по гребена на вълните и имаше опасност всеки момент да бъде погълнат.

Това продължи няколко минути. Внезапно Камаргаос извади отново ножа си и запълзя по мрежата към балона. Изразът на лицето му бе ужасяващ. Чертите му бяха изкривени. От устата му течеше лига.

Като стигна над Антонио, спусна се върху него и го обхвана с краката си и с едната си ръка.

— Нещастнико — извика той, — ти ни погуби! Ще те убия.

В този миг офицерът удари ръката на лудия. Ножът отхвръкна и Камаргаос загуби равновесие. Миг след това вълните го погълнаха завинаги.

Балонът направи неочакван скок и понесе поручика и Антонио. Бяха ни живи, ни умрели. „Таго“ се изкачи на стотина метра, завъртя се около себе си и бързо се насочи на север.

Внезапно от устните на поручика се изтръгна радостен вик.

— Кораб, кораб! Помощ!

И наистина към балона се насочваше един кораб. Виждаше се как хората тичат по палубата и размахват ръце.

— Господин поручик, как можем да спрем балона?

— Това е невъзможно. Не виждаш ли, че вятърът го носи накъдето си иска?

— Не можем ли да го изпразним?

— Да. Къде е въжето на клапана? По-добре ще е да паднем в морето.

Въжето висеше точно над главата на поручика. Смелият офицер с риск да загуби равновесие, се покатери по мрежата и започна да го тегли.

„Таго“ падаше стремглаво.

Корабът беше спрял. Бяха спуснали една от лодките в морето.

— Антонио, пускай се! — извика офицерът, когато вълните докоснаха долния край на балона.

Двамата мъже почти едновременно паднаха във водата. Когато излязоха на повърхността, видяха, че „Таго“ се беше издигнал на голяма височина и летеше на север.

Лодката пристигна веднага. Карана беше от шестима гребци, които спасиха двамата нещастници.

— Благодаря ви — успя да промълви поручикът, преди да загуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, платноходът влизаше в малкото пристанище на Диу. Колкото до балона, той изчезна на север и никой никога не можа да разбере какво бе станало с него.

В страната на диамантите

Един ден посетих Ла Валете на остров Малта, където се запознах с един холандски капитан. Неговият кораб бе хвърлил котва до нашия недалеч от укреплението Фине.

Ако не се лъжа, каза ми, че е роден в Ротердам и, подобно на своите съотечественици, се казвал Ван… Стрелер или Блюкер, не мога точно да си спомня. Беше на около четиридесет, със стройно тяло, жив поглед и мургава кожа, обгорен от тропическото слънце и ветровете. Личеше, че притежава херкулесова сила.

Този морски вълк, започнал да пътува от седем годишна възраст, беше обиколил повече от петнадесет пъти света и бе посетил неизвестно колко страни. Корабът му влезе в пристанището със счупена мачта, едва спасил се от корабокрушение при Канарските острови. Не можах да надвия любопитството си. Качих се на кораба и поисках да узная причините за сполетялото го нещастие.

Капитанът се разхождаше на носа на кораба, пушейки порцелановата си лула. Щом ме забеляза, ме повика любезно и ми предложи чаша вино.

Говореше прилично италиански и по всичко личеше, че аз и морският вълк лесно ще се сприятелим.

Отивах всяка сутрин на кораба му или той идваше при мен. Пред чаша вино говорехме за времето, за пътешествията и за патилата си.

Един ден влязох без предупреждение в кабината му. Заварих го да разглежда със задоволство някакъв диамант, голям колкото гълъбово яйце и с чуден блясък. По средата на диаманта имаше малко жълто петно.

— Къде сте намерили този диамант? — запитах го учуден аз.

Холандецът ме погледна усмихнат. После, като посочи жълтото петно, каза:

— Ако диамантът нямаше този недостатък, щеше да бъде неоценим. Би се продал за над два милиона, докато сега струва половината от тази сума.

— Добра цена! — отвърнах аз. — Бих го взел и с този недостатък.

— Не се и съмнявам — засмя се капитанът.

— Къде го намерихте?

— Историята на този диамант е твърде интересна.

— Бихте ли ми я разказали?

— Ако останете да обядвате с мене, ще ви разкажа как попадна в ръцете ми.

Не можех да откажа.

Разположихме се в кабината на капитана.

Обедът беше богат и вкусен. След като изпихме бутилка старо рейнско вино, запалихме лулите си и се изтегнахме на креслата. Капитанът започна.

— От четири години имам този диамант. Нямам намерение да го продавам, макар че един бижутер ми предложи доста голяма сума.

През 1874 година някои морета, особено Индийското, не бяха спокойни. Имаше доста пиратски гнезда, които трябваше да се заобикалят най-внимателно. Тези морски хищници със своите бързи кораби обикаляха предимно бреговете на остров Борнео и се подиграваха на холандските и английски оръжия. Техните скривалища се намират върху пусти островчета, заобиколени с вериги от подводни скали и пясъчни наноси край устията на реките. Щом подушеха добра плячка, излизаха от скривалищата си и се впускаха в открито море. Нападаха търговските кораби, оплячкосваха ги, често пъти избиваха екипажите им, ако срещнеха съпротива и след това се връщаха в скривалищата си. Понякога пленяваха нещастните моряци и ги продаваха като роби на вождовете в Борнео.

По това време пренасях стока за Тернате. Напускайки Коломбо, столицата на Цейлон, трябваше да мина край бреговете на Борнео с риск да срещна тези жестоки хора.

Стигнали бяхме благополучно водите на големия остров, когато призори един от моряците ми съобщи, че сме следвани от подозрителен кораб. Веднага се качих на палубата. Морякът не се лъжеше. Беше един от онези тежки и големи кораби, които китайците наричат джонки, с квадратен нос, украсен с чудовищен дракон, с широки платна по мачтите и с грамадно кормило. Насочих бинокъла си и забелязах многоброен екипаж от малайци. Имаше и четири оръдия. На мачтата се развяваше жълто знаме — сигнал за бедствие.

— Капитане — каза един от моите хора, — тази джонка май ще потъне. Вижте колко дълбоко е потопена.

— Дават ни сигнал за помощ — обади се и морякът от мачтата.

Знаейки колко зле са построени китайските кораби, не се усъмних нито за момент, че джонката наистина е повредена. Дадох заповед на кормчията да насочи кораба към нея.

Моряците от джонката продължаваха да дават сигнали. Когато приближихме, капитанът съобщи, че корабът му пропуска вода и ме помоли да пратя няколко души, за да им помогнат да запушат пробойната под носа.

Нямаше нищо подозрително в това. Съгласно възприетите правила, моряците си помагат при нещастие.

Наредих веднага на четирима моряци да отплават с лодката. Качих се и аз. Дадох заповед на помощника си да обърне кораба срещу вятъра и да чака завръщането ни.

Стигнахме благополучно, без да подозираме нищо и се качихме на палубата. Още не отворил уста, бях заобиколен от въоръжени хора, повален на пода и завързан. Същата участ сполетя и моите хора. След това джонката вдигна платна и се отправи към бреговете на Борнео, които се намираха на около шест мили.

Нападението беше така майсторски организирано, че докато моят кораб разпусне платна, джонката вече се беше отдалечила на няколко стотин метра. Моите хора разбраха играта доста късно. Все пак се впуснаха да преследват пиратите. Загърмяха пушки, обади се и малкото сигнално оръдие.

Джонката беше отличен бегач. Скоро прекоси пясъчните наноси и навлезе в устието на реката. Моят кораб като по-тежък не можеше да я последва.

Движехме се по реката няколко часа.

Внимателно избягвахме плитчините. Най-после джонката спря пред няколко колиби, построени върху колове.

Повечето от жителите на Борнео строят жилищата си върху колове, близо до бреговете на реките, за да не бъдат изненадани от неприятелите си или нападнати от зверовете, тъй многобройни в тази страна. Тук има тигри, пантери, грамадни маймуни и питони, които, макар и да не са отровни, са толкова силни, че могат да удушат и вол в прегръдките си.

Щом джонката пусна котва, се приближи вождът на едно диво племе, окичен с гривни и разноцветни пера и въоръжен със сабя болос — страшно оръжие, което с един удар може да разсече човек. Той спря при нас, разгледа ни внимателно и каза на развален холандски:

— От сега нататък аз съм вашият господар! Следвайте ме. Не се опитвайте да бягате, ще ви съсека с моя болос.

След това ни отведе на брега и ни даде да ядем. По негов знак се приближиха десетина души, които ни подкараха през гората. Обхвана ни страшно безпокойство. Знаехме, че някои от племената във вътрешността са човекоядци.

Вървяхме до залез слънце. Пресякохме непроходими места, обрасли с гъста растителност и покрити с тресавища. Най-после стигнахме до голямо село. Нощувахме в една колиба. На сутринта главатарят дойде да ни вземе.

— Казаха ми, че белите хора знаят да търсят диаманти — рече той. — Ще работите в моите мини.

Без да обръщат внимание на протестите ни, ни заведоха до една висока планина. Цялата околност беше разкопана. Имаше много диваци, по всяка вероятност роби или пленници, които работеха без отдих, копаеха дупки и галерии, за да търсят скъпоценните камъни. Скалите се трошаха под ударите на кирките, пръстта се извозваше навън и се трупаше на купчини. Надзирателите, снабдени с кожени камшици, караха хората да преравят чакъла и пръстта.

От време на време се чуваха болезнени викове и някой роб падаше облян в кръв. Жестоките палачи не скъпяха ударите.

Остров Борнео е богат на диаманти, също както Индия, Бразилия и нос Добра Надежда. Дори по-богат.

Тук са намерени най-хубавите диаманти. Разправят, че най-големият диамант, колкото кокоше яйце, притежава султанът на Бруней.

Скъпоценните камъни, намерени в безводните терени, не са така хубави, както тези по витрините на бижутерите, нито така гладки.

За да им се придаде блясък, те трябва да се обработят от изкусни майстори, като се жертвува и известна част от дебелината им.

Мината на главатаря беше невероятно богата. Може да се каже, че всеки удар на кирката изкопаваше по някой диамант — понякога малък, понякога доста голям. Пазачите, както е прието във всички мини, бдяха ревностно и не даваха възможност на работника да вдигне ръка към устата си. Случеше ли се това, веднага заплющяваха камшиците. Караха нещастника да отвори уста и да покаже езика си. Строго следяха всяко движение, защото има случаи, когато работниците гълтат скъпоценните камъни, а после си ги прибират. Под заплахата на камшиците и ние работехме усилено и добросъвестно като роби.

Мисълта да си върнем свободата не ми даваше покой. Не можех да понасям непрекъснатите изтезания.

Изминали бяха три седмици от деня, в който ни плениха. В колибата, където живеехме, една вечер дойде хубава млада туземка. Беше около петнадесетгодишна. По всичко личеше, че е скромно и порядъчно момиче. Беше облечена в бяла копринена риза, а по ръцете и краката й блестяха златни гривни.

Изненадан от неочакваното посещение, я запитах какво желае.

— Дойдох да те спася — каза тя.

— Коя си? — попитах развълнуван.

— Най-малката внучка на вожда. Видях, че работиш тук и страдаш. Реших да те избавя от робството.

— Пази се, защото, ако те забележи дядо ти, ще те убие — предупредих я аз.

— Не се страхувам. Ще избягам заедно с теб — каза тя. — Искаш ли?

Замислих се, преди да отговоря. Дали това не беше клопка? Или, ако тя нямаше задни мисли, нямаше ли да я изложа на опасност? Ако главатарят ни откриеше преди да стигнем реката, сигурно щеше да ни убие.

— Кажи! — запита момичето. — Обичам белите хора. Казах ти, че искам да те спася — теб и другарите ти.

— Мога ли най-напред да поприказвам с тях? — попитах аз.

— Утре вечер ще дойда пак.

При тези думи тя изчезна безшумно.

Събудих веднага моряците и им разказах случилото се. Описах им колко трудно и рисковано е това. Още повече, че главатарят беше крайно подозрителен човек и ни охраняваше силна стража. Тя можеше да разкрие намеренията ни.

— По-добре да рискуваме живота си, но да се освободим, отколкото да продължаваме да работим в мината — решиха единодушно те.

Не исках да се противопоставям на желанието им и още на другия ден съставих план за бягство. Трябваше да стигнем възможно най-бързо до брега на реката.

Случайно пазех малък компас в джоба си. Помнех също така посоката и местата, през които минахме. Това ни улесняваше доста.

На другия ден, след тежък и изнурителен труд, бяхме отведени в колибата. За вечеря ни донесоха малки хлебчета от сагу и пушена риба. Навечеряхме се и легнахме да си починем в леглата от сухи листа. Гърбовете ни опряха в нещо твърдо. Разровихме листата и какво да видим! Няколко пушки и болоси.

Радостта ни бе неописуема. Значи младата туземка изпълни обещанието си. Как бе пренесла оръжието, без да я забележат, никой не разбра.

Сигурно бе подкупила стражата. Разпределихме оръжието и зачакахме с нетърпение часа на тръгването.

Към полунощ внучката на главатаря дойде. Беше увита в тъмна мантия. Държеше карабина в ръка.

— Готово ли е, бели човече? — запита тя.

— Да.

— А твоите приятели?

— Също.

— Моментът е благоприятен. Всички спят. Пътят е свободен.

— А стражата? Няма ли да вдигне тревога?

— Всички спят. Нито ще ни видят, нито ще чуят нещо.

— Сигурно си ги подкупила.

— Разбира се — отговори кротко тя. — Тръгвайте, защото преди съмване трябва да стигнем реката.

Излязохме много предпазливо от колибата. Всеки държеше оръжието си в ръце. Страхувахме се да не бъдем изненадани. Кой знае дали някой от пазачите нямаше да издаде младата девойка и да предупреди главатаря за нашето бягство.

В селото цареше дълбока тишина. Не се виждаше никаква стража. Водени от девойката, скоро прехвърлихме планината и се скрихме в гъстата гора от палми и дуриони. Движехме се възможно най-бързо. Трябва да сме изминали пет-шест мили, когато момичето спря и каза:

— Преследват ни. Някой ни е издал.

— По какво разбра? — попитах аз, като се ослушах. — Не чувам никакъв шум.

— При все това не се лъжа.

— Ако главатарят ни настигне, сигурен съм, че няма да ни прости.

Вместо отговор, момичето ни даде знак да я следваме. Навлезе сред гъстите дървета и зачести крачките си. Личеше, че е неспокойна. Често обръщаше глава и се ослушваше. След това тръгваше още по-бързо — почти тичешком.

За всеки случай бяхме напълнили пушките и при първа необходимост щяхме да открием огън.

Зазоряваше се, когато стигнахме брега на реката. Наблизо нямаше ни колиби, ни лодки.

— Ще трябва да построим сал и да стигнем до устието — каза девойката.

По брега растяха гигантски тръстикови дървета. С помощта на болосите отсякохме няколко дебели и дълги тръстики, завързахме ги с лиани и бързо направихме сал. Едва привършихме и девойката извика тревожно:

— Бързо, бързо! Те идват.

Салът потегли. След малко се показаха и преследвачите ни. Една група от петнадесет-шестнадесет души, водена от главатаря.

— Кати — извика той. — Доведи на брега белите хора или ще те убия.

Младата туземка поклати отрицателно глава и се хвърли към мене за закрила. Но беше късно. Пушката на главатаря изгърмя и девойката падна в краката ми с пронизани гърди.

Дадох команда за стрелба. Като видяха, че имаме оръжие, диваците бързо изчезнаха в гората, последвани от главатаря си.

Вдигнах девойката, за да прегледам раната и да й помогна. Но разбрах, че е безполезно. Лицето й побледня. Животът си отиваше бързо.

— Бели човече — каза ми тя задавено. — Умирам. Още първия ден, когато те видях, аз се привързах към тебе. И мечтаех да стана твоя жена… Но съдбата не пожела това. Сбогом, бели човече… Умирам… В кожената ми кесийка ще намериш нещо. Вземи го за спомен…

Дотолкова бях развълнуван, че забравих последните й думи.

Животът на бедната девойка гаснеше. Стиснала ръцете ми, тя не откъсваше поглед от мен. После очите й угаснаха и тя отпусна глава.

Бедната Кати издъхна.

Насочихме сала към брега. На няколко крачки се издигаше високо бананово дърво. Изкопахме дълбок трап, за да не я изровят зверовете и я погребахме.

Когато я спускахме в гроба, си спомних последните й думи:

„… В кожената ми кесийка ще намериш нещо. Вземи го за спомен…“

Извадих кесийката из под копринената й риза и намерих скъпия диамант, който видяхте.

— Каква интересна и тъжна история — казах аз. — А как се спасихте?

Холандецът изпразни една чаша рейнско вино, като че ли за да се освободи от тъжните спомени, замълча за момент и добави:

— Не беше лесно. Диваците, предвождани от главатаря си, упорито ни преследваха и ни обстрелваха с отровните си стрели. След двудневно мъчително пътуване стигнахме устието. За наша голяма радост, заварихме там една холандска канонерка.

След нашето отвличане екипажът откарал кораба в Баржемасин и уведомил колониалните власти за постигналото ни нещастие.

Властите изпратили канонерката, за да ни открие и накаже пиратите. Вече три седмици откак бе хвърлила котва и чакаше джонката, която ни плени.

Веднага се отправихме за Баржемасин, където ни очакваше нашият кораб. На другия ден отплувахме.

Това е историята на диаманта.

След четири дни холандецът напусна Малта. Оттогава не чух да се говори за неговия диамант.

Откраднатото момче

Най-голям от Зондските острови е Суматра. Разположен южно от Азиатския континент, този остров е отечеството на маймуните.

Върху острова, обрасъл с девствени гори и непозната за нас буйна растителност, изглежда са се събрали всички четириноги животни на света. Има всякакъв вид маймуни: черни, червеникави, бели, някои с бради, други пък с качулки. По ръст са различни — и малки, и големи.

На някои места из острова се срещат цели полкове маймуни. Можете да си представите тогава опасността, на която се излага човекът, навлизащ в горите.

Маймуните са винаги зли и подозрителни. Тежко и горко на ловеца, навлязъл в гората. Те го замерват с плодове и сухи клони и го принуждават да се върне назад. Но има и такива, които не се задоволяват само с хвърлянето на плодове и клони. Те нападат човека и го убиват с тояги или пък със силните си и остри нокти.

Това е така нареченият орангутан, истинско чудовище, което кара човек да настръхне, когато го види. Висок е метър и половина, с развити гърди и широки рамене, със силни и дебели крайници. Тялото му е покрито с червеникава козина. Има остри и дълги нокти. Лицето му е страшно, устата — широка и права с остри и здрави зъби, които могат да строшат цевта на пушка. Малките му очи светкат като запалени въглени.

Тези чудовища живеят във високите и влажни гори далеч от населените места. Но понякога напускат своите скривалища и се отправят към градините и плантациите на холандските колонизатори.

Преди няколко години едно от тези чудовища имаше навика да напада и опустошава владението на колонизатора Ван Окен.

Този добър син на Холандия се беше настанил отдавна по бреговете на река Киум заедно с жена си, кротка, но смела жена. Емигрирал с малката си челяд, работливият човек малко по малко бе обзавел една образцова плантация за пипер и захарно цвекло. Животът за тях беше спокоен и радостен. Напоследък обаче Ван Окен забелязал, че някой опустошава реколтата му. И се закани да накаже строго вредителя-крадец без да подозира, че това е дело на един от тези опасни обитатели на горите.

Колко пъти прекарваше нощта с пушка в ръка, скрит нейде из плантацията! Но уви! Не можа да издебне смелия крадец. При все това узрялото захарно цвекло бързо изчезваше. Всяка нощ биваха унищожавани големи пространства от него.

Една вечер, при залез слънце, Ван Окен се връщаше в къщи, заедно с десетгодишния си син, хубаво и мило момче. Беше единственото му дете и затова го обичаше много — до полуда.

Преди да се прибере, реши да огледа мястото, където миналата нощ крадецът бе нанесъл големи вреди.

— Ах, веднъж да го изненадам, ще му платя заслужено — казваше ядно Ван Окен. — Ако продължава така, нищо не ще мога да прибера тази година.

Преминал беше през зеленчуковата градина, когато чу подозрителен шум. Като предположи, че това е крадецът, Ван Окен вдигна пушката си и стреля.

Зад растенията се чу човешки вик. Една сянка бързо премина през храсталаците и изчезна в тръстиките.

— Сигурно е ранен — помисли холандецът. — Сега крадецът не ще може да избяга.

Реши да го преследва и да го залови. Поръча на сина си да се прибере, тъй като се бяха отдалечили доста от къщи. Прекоси зеленчуковата градина и се насочи към захарната тръстика. Най-после попадна на следите на крадеца. Но след продължително ходене Ван Окен се върна по същата пътека, където преди малко остави сина си. Крадецът, описал широк полукръг, се беше върнал по следите си.

Чу се вик, последван от пушечен гърмеж.

Някой стреляше по крадеца.

— Кой стреля? — запита Ван Окен.

— Аз, господарю — отвърна нечий глас.

Миг по-късно холандецът видя откъм зеленчуковата градина да се показва един малаец, който работеше в плантацията.

— По кого стреля, Калина? — запита Ван Окен.

— По крадеца.

— Уби ли го?

— Трябват няколко куршума, за да се убие това животно, — отвърна старият малаец.

— Животно?! — извика почуден Ван Окен. — Не беше ли човек?

— Не човек, господарю, а едно от тези четириноги, който наричаме орангутани.

— Сам ли беше?

— Да, господарю, но струва ми се, че стискаше в ръцете си нещо обемисто. А и чух човешки глас.

— Какво говориш, Калина? — каза холандецът, целият пребледнял.

— Така е, господарю. Маймуната стискаше в ръцете си нещо живо.

— Не видя ли какво беше то? — запита с треперещ глас плантаторът.

— Не можах да го различа, защото премина като светкавица.

— Срещал ли си сина ми?

— Не, никого не съм срещал — отвърна малаецът. — Идвах откъм зеленчуковата градина.

Блед като платно и треперещ като лист, Ван Окен се отправи към къщата, която се намираше сред полето. Предчувствие за нещо лошо се загнезди в душата му. Малаецът също не беше спокоен.

Едва наближи пътната врата, и холандецът повика жена си:

— Тука ли е Алберто?

— Не, не се е върнал — отговори майката, изненадана от гласа на мъжа си.

— Не си ли го виждала? — запита наново Ван Окен, като се олюля и се хвана за стобора.

— Не — отвърна още по-уплашено жената.

— Отвлякоха го… Нещастие!… Нещастие!…

— Кой?… Говори… — захълца майката.

— Орангутанът!

Нещастната майка падна на земята като покосена.

Работниците от плантацията тутакси дотичаха.

— Господарю — каза малаецът, — не се отчайвайте. Ако желаете да спасите сина си, не трябва да губим време. Всяка минута е скъпа.

— Загубено е, загубено е — ридаеше холандецът, като си скубеше косата. — Бедни ми Алберто!

— Елате, господарю — каза Калина, — ще го намерим, бъдете сигурен в това.

Ван Окен даде нареждане на слугите да се грижат за господарката си, после тръгна след малаеца.

— Не е време за плачове, а за действие — каза малаецът. — Ще намерим гнездото на орангутана.

Ван Окен дигна глава. Сълзите се стичаха по загорелите му бузи.

— Имаш право, славни и предани Калина! — отвърна той. — Със сълзи не мога да спася бедния Алберто. Трябва да го намерим. Иначе майка му няма да го прежали.

— Ще го намерим, господарю — увери го Калина. — И други деца са били грабвани от тези страшни маймуни, но са били спасявани. Те са опасни, когато ги нападнат или пък им окажат съпротива. Не се отчайвайте, господарю!

Калина беше истински горски човек, който познаваше отлично обичаите на маймуните. Въпреки необикновената им сила, лично той досега бе убил не една от тях. Не се боеше от орангутаните.

Калина заведе плантатора на мястото, където бе стрелял. Искаше да намери следата на маймуната. Когато стигнаха до мястото, той го огледа внимателно и откри по стъблото на захарното цвекло капки кръв.

— Ранил съм го — каза той. — Сега съм убеден, че не ще избяга лесно.

Преминаха зеленчуковата градина. Следите ги отведоха до обширна градина, обрасла с диви банани, кестени, грамадни палми и дървета, от които се добиваше гума. Луната се показа с цялото си великолепие и освети околността. Двамата ловци можеха да следят стъпките на чудовището и под сенките на дърветата.

Малаецът спря и се ослуша. Като не чу никакъв шум, той даде знак да го следва.

— Да не е тук моят Алберто? — запита холандецът.

— Преди няколко дни наблюдавах едно голямо дърво, по чието стъбло имаше червеникави косми — отговори малаецът. — Подозирам, че между тези клони може да е гнездото на грабителя.

Провериха дали пушките им са в изправност и навлязоха под дърветата безшумно, за да не ги чуят.

Гъстотата на клоните правеше тъмнината непрогледна. Но малаецът беше сигурен, че не ще изгуби следите.

От време на време се навеждаше към земята и повдигаше внимателно сухите листа. Проверяваше дали животното беше минавало оттук, след което двамата продължиха пътя си.

Странно шумолене нарушаваше понякога нощното мълчание. Може би нощните обитатели на гората, тигри или пантери, бягаха при приближаването на двамата ловци. Понякога прибягваха бибируси — животни, прилични на сърни и на свине, най-добрата храна за многобройните зверове, които живееха в девствените гори на Суматра.

Бяха минали около миля. Малаецът, който от известно време се движеше с голяма предпазливост, спря и каза на господаря си:

— Чух движение в листата на онези диви банани.

— Дали не е орангутанът? — запита холандецът със сподавен глас;

— Съмнявам се, господарю. Дървото, за което ви говорих, е по-далече.

— Дали ще заварим жив моя Алберто?

— Орангутаните не мъчат децата, които отвличат, но ще трябва да го убием веднага, иначе ще го удуши. Когато тези маймуни се разсърдят, нищо не жалят. Сега внимателно. Следвайте ме.

На това място храстите бяха гъсти. Наведоха се и почнаха да пълзят като змии. Напредваха предпазливо по сухите клонки. Щом стигнаха до група дървета, малаецът показа един грамаден дурион, който се издигаше на трийсет метра над останалите дървета. Разгледа внимателно дуриона и показа на господаря си една особена площадка, образувана от клони, широка четири и дълга два метра.

— Това е гнездото на орангутана — прошепна той. — Алберто сигурно е там.

Сърцето на Ван Окен силно заби.

— Ако чудовището забележи, че го преследваме, може да изхвърли моя Алберто — помисли той.

В този миг от върха на дървото се чу глух шум, последван от кашляне.

— Маймуната бодърствува — каза малаецът. — Раната й пречи да спи.

— Тогава Алберто е загубен — каза печално колонизаторът.

— Не бързайте, господарю — отвърна малаецът. — Ще се помъчим да го накараме да слезе. Ако успеем, синът ви е спасен. Едно ви моля, господарю — не се движете и оставете всичко на мен.

Малаецът клекна сред банановите дървета, откъсна един лист и го доближи до устата си. Листът трепна и издаде пискливи животински звуци. Не мина много време и една голяма сянка се появи в края на площадката. Беше орангутанът, който се повдигна и огледа гората. Изглежда се усъмни в нещо. Малаецът изсвири повторно. Плантаторът нетърпеливо вдигна пушката си. Известно време животното се ослушва, след което с бързи движения скочи на клона и започна да слиза по стъблото. На всеки два-три метра спираше и внимателно оглеждаше околността.

Изглежда искаше да открие кой издава тези странни звуци.

— Чакай, господарю — каза малаецът, отлепвайки за миг листа от устните си. — Маймуната идва.

— Чакам — отвърна плантаторът, чието сърце биеше като барабан.

— Не пропускайте куршума.

— Ще стрелям точно.

Грамадната маймуна слезе до половината дърво и отново спря. Като че беше обзета от някакво съмнение. Моментът беше благоприятен, за да се забие куршумът в сърцето й.

Ван Окен вдигна пушката и се прицели.

— Умри — извика той, като натисна спусъка.

Чу се гърмеж, последван от ужасен рев. Маймуната падна от клона, но с внезапно и бързо движение обгърна стъблото на дуриона и светкавично се покачи на върха.

Малаецът хвърли листа и откри продължителен огън. Но късно. Орангутанът беше в леговището си.

— Тихо, господарю — каза Калина.

От върха на дървото се разнесе остър вик — викът на детето. След това безпомощните ловци видяха как маймуната направи огромен скок и се вкопчи в съседното дърво. В обятията си стискаше малкия Алберто. Детето беше живо.

— Синко! — извика холандецът.

— Татко, татко — отговори момчето със задавен глас.

Грамадната маймуна скочи с удивителна ловкост на съседното дърво. Напредваше от клон на клон, като държеше в едната си ръка Алберто, а с дългите пръсти на другата се ловеше за клоните.

Отчаян, бащата следваше с поглед пътя на горското страшилище. Но нито той, нито малаецът смееха да открият огън от страх да не наранят Алберто. Но и да успееха да ранят маймуната, тя щеше да падне заедно с жертвата си.

— Къде ли ще отиде? — питаше отчаяно бащата.

— Да не я губим от поглед, господарю, тя ще спре някъде. Не може да отиде далеч. Ранена е, силите я напускат.

Продължиха да тичат под дърветата, провирайки се сред лианите, пълзейки под ниските храсти. Всичко това забавяше движението им, но и орангутанът беше уморен. Често спираше, скачаше тежко и от време на време надаваше гневен рев, на който отговаряше горското ехо.

Двамата преследвачи тичаха близо половин час. Най-после стигнаха до една дълбока река, в която плуваха страшните крокодили, наречени от малайците гавиали. Те имаха дълги зъбати челюсти.

Орангутанът направи последен скок и се хвана за клоните на едно грамадно дърво край брега на реката.

— Дали ще спре? — запита Ван Окен, като хвана пушката.

— Не знам — отвърна малаецът.

— Като че разглежда местността.

Клоните на дървото бяха приведени над реката, дори някои от тях опираха във водата. Орангутанът спря, като че се колебаеше дали да скочи. В този момент забеляза двамата ловци, скрити всред дългите клони на банановото дърво. Писклив рев се разнесе над гората. Животното се удари бясно в гърдите. След това притисна жертвата си с едната ръка, направи огромен скок и падна сред гъстите клони на другия бряг на реката. Видяха го като слизаше по стъблото на голямото дърво, откъдето се изгуби в гората. Чу се трошене на клони и шумолене на листа, след което всичко утихна.

Ван Окен нададе отчаян вик.

— Ах, бедното ми дете, загубено е!

Малаецът не намери сили в този момент да окуражи нещастния баща. Във всеки случай той вярваше в щастливото избавление на Алберто. Известно време разглежда брега на реката. Направи няколко крачки и се наведе. С малката си брадва почна да остри краищата на два пръта, дебели колкото ръката на дете.

— Какво правиш, Калина? — запита холандецът.

— Искам да мина реката, господарю — отговори Калина.

— Защо? Моят Алберто вече е загубен!

— Защо приказваш така, господарю?

— Нима имаш още надежда?

— Не само надежда, но и увереност, господарю.

Калина беше събрал повече от десет-дванайсет дълги и дебели тръстики и цял куп лиани, дебели колкото въжета. Кръстоса тръстиките, върза ги здраво и оплете от тях сал. Когато салът бе спуснат във водата, малаецът се обърна към плантатора.

— Елате, господарю. Крокодилите не ще се осмелят да ни нападнат.

Въпреки изгубената вяра, плантаторът седна в сала. Минаха благополучно реката. Два крокодила приближиха плаващия сал, като мислеха, че ще лапнат лесно жертвите си. Но шибани от жилавите пръчки и от брадвите, те скоро се оттеглиха към водните растения.

Щом стигнаха на другия бряг, малаецът започна да оглежда земята. Убит от мъка, холандецът приседна на един пън и заплака. Малаецът се върна.

— Елате, господарю — каза той. Намерих следата. Орангутанът губи кръв.

Стигнаха до близките кокосови палми. Личаха пресни капки кръв.

— Дали маймуната е близо? — запита Ван Окен, чиято вяра се възвърна.

— Мълчете, господарю — промълви малаецът.

Всред близките бананови дървета се чу лек шум. Дали беше от някой тапир или от орангутана?

— Може би се е скрил в оня гъсталак? — посочи холандецът.

— Възможно е, господарю — каза Калина. — Може загубата на кръв да го е омаломощила и да не може да се катери.

— А моят Алберто?

— Сигурно е с животното.

Приведени към земята, те тръгнаха към банановите дървета. На това място цареше непрогледен мрак. Гъстите дървета пречеха на светлината да прониква.

Малаецът се изправи. Държеше пушката готова за стрелба. Очите му гледаха на всички страни. Внезапно встрани се разтвориха два гъсти клона и чудовището се показа. Очите му блестяха като запалени въглени. Отворената му уста разкри два реда зъби, остри като шила.

— Господарю — извика малаецът, като насочи пушката.

Орангутанът гневно захапа дулото на пушката. Точно в този момент Калина натисна спусъка. Чу се гърмеж. Маймуната падна с обезобразена муцуна, без да издаде звук и тогава се чу детски глас:

— Татко, татко!

Луд от радост, Ван Окен се хвърли към банановите дървета. Малкият Алберто лежеше върху купчина листа. Лицето му беше бледо и измъчено, а ръцете му — окървавени.

— Малки господарю — каза Калина, като го вдигна от земята и го подаде на баща му. — Благодарете на бога, че ви запази живота. Не вярвах да ви намерим жив.

Алберто се отърва с малки натъртвания и леки драскотини. Но изживеният страх беше толкова силен, че детето изгуби съзнание в прегръдките на баща си.

Цели петнадесет дни то беше на легло. Страшните спомени не му даваха покой ни денем, ни нощем. Под непрестанните и нежни грижи на обичната му майка кризата премина и Алберто си възвърна предишната веселост.

Но най-много се радваше на скъпия подарък, направен му от верния Калина — кожата на орангутана, която окачи над леглото си.

В бездните на океана

През 1896 година крайбрежните жители на Корнуел бяха обзети от силна тревога, обхванала по-късно и цяла Англия.

Рибарите, които всяка седмица снабдяваха пазарите на Ливърпул и Дъблин с риба, не смееха вече да напуснат бреговете и да излязат в морето. Малките крайбрежни кораби също прекъснаха редовната си служба. Едно страшно известие, потвърдено от различни места, вся неописуем ужас сред добродушните и смели рибари. В една облачна вечер малка рибарска лодка от пристанището Рихон, управлявана от осем човека, навлезе бързо в залива и даде тревожни сигнали. Топовни гърмежи огласиха залива и пробудиха населението, което вече няколко часа спеше в домовете си. При тези необикновени гърмежи мъжете се събудиха и скоро се стекоха на брега с факли и фенери. Помислиха, че някой кораб, заблуден в мъглата или тласнат от ветровете, е заседнал в плитчините или пък се е разбил в скалите.

Но това беше лодката на Жан Барет, която трябваше да се върне сутринта, натоварена с риба за пазара в Ливърпул.

Кое бе накарало Жан Барет да се завърне посред нощ? Всеки знаеше, че няма по-смел моряк от него, а и по-щастлив рибар по корнуелските брегове. Стеклите се на брега рибари вдигаха недоумяващо рамене.

Най-после Жан Барет слезе на брега. Рибарите го заобиколиха и го затрупаха с любопитни въпроси.

— Какво стана, Жан?

— Вода ли пропусна лодката ти?

— В някоя скала ли я разби?

— Корабокрушенци ли срещна?

Лицето на Жан беше бледо като платно. За миг, като че ли ужас се изписа и по лицата на събралите си рибари.

— Обяснете ни, Жан — каза комендантът на пристанището, който не можеше да допусне, че такъв смел рибар може да бъде обзет от ужас.

— Едно чудовище, господине. Едно грамадно чудовище — каза запъхтян рибарят. — Спасих се по чудо от пипалата му. Без малко лодката ми да бъде завлечена на дъното на океана.

Възклицания на недоверие последваха думите на рибаря.

— Сигурно си видял някое ято риби и си ги помислил за кит — каза с насмешка един от рибарите.

— Зле си видял — обади се друг.

— Искаш да ни сплашиш, защото не си уловил риба — добави трети.

Комендантът на пристанището, стар моряк, който бе обходил света на младини, със заповеднически глас накара останалите да млъкнат.

— Жан Барет, разкажи ми всичко подробно и не обръщай внимание на никого.

— Тъкмо хвърлихме мрежите на седем мили оттук, близо до Рокските пясъчни скали, когато забелязахме в тъмнината да излиза някаква огромна маса.

— На кит ли приличаше?

— Не, господине — отговори Берет. — По-скоро на чудовищен октопод. Пипалата му бяха дълги няколко метра. За малко да преобърне лодката. Разкъса въжетата на мрежите ми и лодката отскочи. Помислих, че потъваме. След това, не знам защо, чудовището си дръпна пипалата и потъна в океана, като вдигна огромна пенеста вълна.

Това бе разказът на Жан Барет, потвърден и от неговите хора. Доказателствата бяха налице: мрежите липсваха. При все това само комендантът на пристанището повярва в истинността на казаното. Останалите поради фантастичността на случката погледнаха с недоверие.

И наистина, не мина много време и рибарските лодки отново започнаха да посещават Рокските скали, много богати на риба.

Осем дни по-късно друг случай, още по-сериозен от първия, хвърли в тревога жителите на крайбрежието. Малкият кораб, който пътуваше седмично между Рихон и Ливърпул, неочаквано една сутрин влезе в пристанището и даде тревожни сигнали.

Капитанът на кораба и пътниците разказаха, че по време на пътуването край пясъчните скали срещнали едно чудовище. Според описанието им личеше, че става дума за същото чудовище, което бе нападнало лодката на Жан Барет.

Този път гигантският октопод се увил около кораба и едно от пипалата му счупило мачтата като тънко клонче. След това изчезнало в бездната, като изпълнило въздуха наоколо с мирис на мухъл.

Още не бяха стихнали приказките на крайбрежните рибари, и дойде друга новина. Три дни по-късно една рибарска лодка също бе забелязала чудовището и се бе спасила по чудо.

Всичките тези новини хвърлиха в ужас рибарите от Корнуелския бряг. Те поискаха помощ от правителството, за да ги избави от страшното чудовище, изплувало кой знае по какъв каприз от дъното на океана.

Английското правителство не остана глухо за молбите им и изпрати военен кораб в Рокските води. Но всички усилия да открият чудовището останаха напразни.

Изглежда октоподът не обичаше да се показва на повърхността на водата. Във всеки случай оставаше едно — за да се възстановят съобщенията между Ливърпул и пристанищата по Корнуелския бряг, чудовището трябваше да бъде убито.

Трудната задача се падна на капитан Смитсън, един от най-опитните и най-смели офицери от английската флота, който командуваше първо новата подводница „Холандия“.

По онова време „Холандия“ минаваше за най-съвременния подводен кораб. Представляваше стоманено вретено, дълго петнадесет метра, което се задвижваше с електрически машини. Беше дело на американски инженер. Отстрани подводницата имаше кристални стъкла, а на предната и задната част — по една тръба, откъдето можеше да изстрелва на сто метра грамадна мина.

Капитан Смитсън прие опасната задача да очисти Атлантическия океан от появилото се чудовище, което заплашваше не само добродушните рибари, но и бреговите кораби.

Затворен в стоманеното си вретено заедно с четирима свои офицери, капитанът беше сигурен, че ще унищожи чудовището още с първата торпила.

В една прекрасна сутрин „Холандия“, след като получи всички необходими сведения, напусна Ливърпул и се отправи за Рихон. Пътуваше почти под водата и стигна там след два дни, без да срещне по пътя си морското страшилище. Цялото население от малкото пристанище бе излязло на брега, за да посрещне моряците от подводницата.

След като разпита подробно рибарите за размерите на чудовището и за мястото, където бе забелязано, капитан Смитсън навлезе в морето. С него беше и Жан Барет, който пожела да сподели опасностите на тази експедиция на дъното на Атлантическия океан и да си отмъсти за преживения ужас.

Морето беше спокойно и прозрачно. С изкусно маневриране „Холандия“ стигна до Рокските скали, където предполагаха да срещнат морското чудовище.

Капитан Смитсън и Жан Барет се бяха разположили в централната кабина, през чиито дебели стъкла се виждаше всичко навън.

— Сега да слезем да проучим дъното — нареди капитанът на кормчията.

При тези думи Жан Барет изпита особено вълнение и страх.

— Никога не съм пътувал с такава машина — рече той на капитана.

— Какво ви плаши?

— Ами ако не изплуваме на повърхността?

— Драги Барет, сега подводните кораби са така сигурни, както и тези, които плуват по повърхността. Няма никаква опасност. Щом искаме да се потопим във водата, напълваме резервоарите, намиращи се в долната предна част на кораба. Тогава подводницата слиза без всякакви трудности. Ако пък желаем да изплуваме на повърхността, привеждаме в движение електрическите помпи, които изхвърлят водата от резервоарите. Корабът олеква и със силно движение изплува на повърхността.

— А въздухът?

— Имаме за шест часа, без да прибягваме до цилиндрите, където държим достатъчно количество в запас. Щом се замърси въздухът, пущаме пресен от запасните цилиндри. Разбрахте ли, че няма опасност от задушаване?

— А как можете да забележите неприятелски кораб, когато сте под водата?

— Имаме специален апарат. Посредством редица призми светлината се пречупва и ние виждаме всички предмети, които са по повърхността на водата. Щом се яви някой кораб на хоризонта, той се отразява веднага в огледалото, което виждате пред нас. И ние можем да различим дали е наш или вражески. Успокойте се, рибарю — продължи капитанът. — Ние ще намерим чудовището и с една торпила ще го хвърлим във въздуха, както би направил това един броненосец. А сега внимание. „Холандия“ започва да се потапя.

Всички отвори на подводницата бяха затворени. Страничните й перки, които преодоляваха съпротивата на водната маса, бяха задвижени и предаваха леки трептения на стоманеното вретено.

Светлината в стъклената каюта на капитана започна да намалява. Внезапно „Холандия“ потъна и се намери сред силно фосфоресцираща светлина. Запалените електрически лампи пращаха наоколо светлите си лъчи и даваха чудно отражение на заобикалящата ги вода.

Долепил лице до дебелите стъкла, Жан Барет наблюдаваше с голямо любопитство различните видове риби, които бягаха на всички страни. Имаше огромни ягули, дълги около метър, които се увиваха като змии; сребърно-люспести моруни, грамадни камбали с чудни зъби. От време на време преминаваха тъй наречените риби „торпедини“, които имаха свойството да гърмят върху неприятеля си от разстояние, защото имаха в тялото си електричество, и свирепите акули с големи усти, въоръжени с остри зъби.

Акулите не само не бягаха, но обърнаха муцуните си към стъклата на каютата, шибаха с опашките си, като се надяваха да заграбят плячката си, ясно открояваща се на силното електрическо осветление.

„Холандия“ продължаваше да слиза към дъното. Здравото устройство на подводницата можеше да издържи на голямото водно налягане и да стигне морското дъно дори на петстотин метра дълбочина.

Шараните, моруните, торпедините, ягулите и акулите бяха изчезнали. Тези риби обичаха повърхността на морето. Почнаха да се вестяват други твари, които Жан Барет виждаше за първи път: чудни мекотели, снабдени с клюнове като на папагали и с прозрачни тела; дълги и тъмни змии с големи глави; медузи, прилични на отворени чадъри и прозрачни като бисери, които отразяваха цветовете на дъгата; грамадни октоподи с подвижни пипала и големи черни очи.

— Ето го подводния живот — каза капитанът на Барет, който гледаше смаяно обитателите на морските дълбини. — Не сме далеч от дъното на морето.

Големи тъмноцветни растителни маси като панделки се движеха по посока на подводницата и се увиваха като кълба във водните пластове.

Всред тази растителност се виждаха мачтите на стар потопен кораб.

„Холандия“ се спускаше към дъното бавно и предпазливо. Рибите и октоподите изчезнаха. По повърхността на морските скали започнаха да се забелязват грамадни миди с отворени черупки и някакви особени морски животни, чиито тела, разделени на две половини, се затваряха, за да прикрият пипалата им. Имаше и невиждан род гъби. Дъното на океана приличаше на сметище. Виждаха се рибарски лодки, обърнати с дъното нагоре, стари кораби, загинали в сражения, ставали по тия места преди векове, топове, разни каси, покрити с раци.

Капитан Смитсън и Жан Барет съзерцаваха мълчаливо тези печални останки. Внезапно се разнесе тревожният сигнал на подводницата.

— Наблюдателите от предната част на подводницата трябва да са видели нещо интересно — каза капитан Смитсън. — Дали не е чудовището?

В този момент в каютата влезе помощник-капитанът.

— Капитане, — каза развълнувано той, — дясната перка на „Холандия“ не се движи.

— Да не е повредена? Досега не е срещала никакво препятствие — учуди се той.

Още не затворил уста и подводницата получи такъв тласък, че насмалко тримата да паднат на земята. След това потъна, като че в тъмен облак.

Чуха се виковете на моряците:

— Чудовището! Чудовището!

Капитан Смитсън долепи очи в стъклото, обаче не можа да различи нищо. Облакът пречеше. След това сътресение перката заработи.

Капитанът повика кормчията. Нещастният моряк имаше жалък вид.

— Видя ли чудовището? — запита капитан Смитсън.

— Както виждам вас — отговори морякът с развълнуван глас.

— Какво представляваше?

— Приличаше на грамаден октопод, чиито предни пипала имаха най-малко дванадесет метра дължина. Какво страшилище, капитане. Втренчи двете си очи, като че искате да ме глътне.

— Откъде излезе?

— От дъното. Едно от пипалата му обхвана дясната перка и я спря.

— Видя ли къде избяга?

— В скалите пред нас.

— Добре — каза Смитсън угрижено. — Пригответе торпилата.

След това той покани Жан Барет да го последва в предната част на подводницата. Спряха пред една тръба с особен механизъм. Рибарят недоумяваше за какво може да служи.

Миг по-късно четирима моряци донесоха едно триметрово желязно вретено, в задната част на което имаше две перки.

— Какво е това? — запита Жан Барет.

— Торпилата, която ще разкъса чудовището — отвърна капитанът. — Това е мощно разрушително средство. Вкарва се в този канал, откача се, след като се затвори тръбата, за да не влиза вода в кораба, и се пуща в движение. Перките се задвижват посредством часовников механизъм. Кормилото дава насока на торпилата, която избухва при съприкосновение с първото срещнато тяло. Ще видите как ще направи на парчета октопода, когато го засегне.

Щом поставиха торпилата в цевта, Смитсън застана пред стъклата на предната част на подводницата и покани Жан Барет да наблюдава интересната гледка.

„Холандия“ вече се движеше по дъното на океана. Непознати морски чудовища, сплашени от електрическата светлина, бягаха във всички посоки и се криеха в подмолите. Бяха големи, невиждани дотогава риби с малки електрически лампички на челата, които изпращаха червеникави и синкави отблясъци. Имаше особен вид змии, снабдени с уши като криле, които при бягството си оставяха фосфоресциращи светли ивици. Тук гъмжеше от непознат свят, който никога не бе виждал слънчева светлина.

Подводницата напредваше бавно: тя се намираше на четиристотин метра дълбочина — недостигната дотогава от нея. Всеки момент се очакваше тя да бъде изтласкана от водата към повърхността. Преминаха около двеста-триста метра, като разглеждаха внимателно морското дъно. Внезапно предната част на „Холандия“ се наведе и подводницата спря.

— Чудовището ни изненада — каза капитанът, като се задържа за една желязна дръжка, за да не падне. — Вместо да нападне предната част, нападна задната.

— Дали не ще разруши подводницата? — запита Жан Барет, целият пребледнял.

— Няма такава опасност. Да почакаме. Ще се яви и пред нас, не се съмнявайте в това.

Капитан Смитсън беше толкова спокоен, като че се отнасяше до нещо обикновено. Но моряците бяха тревожни. Те се уплашиха, че чудовището ще пробие подводницата или ще я повреди, за да не може да изплува на повърхността.

И Жан Барет мислеше, че е настъпил последния му час. Гигантският октопод, който имаше необикновена сила, изглежда си играеше с подводницата, вземайки я за голям рак. Дългите му пипала бяха обвили тялото на предполагаемия рак, тласкаха го силно и се мъчеха да го обърнат.

Капитан Смитсън наблюдаваше хладнокръвно. Той беше уверен, че след тези безполезни усилия чудовището ще се появи пред подводницата. Напразно бе залепил очи в стъклото на каютата и се опитваше да го разгледа. Виждаше пипалата на октопода как режат водата и се обвиват около тялото на „Холандия“. По тях съдеше за големината на морското чудовище. Бяха дебели колкото човешко тяло и дълги по десет метра. Завършваха със страшни смукала.

— Сигурно е някой Кракер, за който се говори в скандинавските легенди — мърмореше капитанът. — Такива екземпляри са срещани тук-там, но не с подобни размери. Да видим дали ще устои на 25-килограмовата торпила.

Малко по малко тласъците на подводницата отслабваха, докато престанаха съвсем. Освободена от прегръдките на чудовището, „Холандия“ се издигна няколко метра по-нагоре и после продължи напред.

— Бъдете готови за пускане на торпилата! — изкомандува капитанът със звънлив глас.

Окуражени от спокойствието му, моряците се втурнаха към предната част в готовност да изстрелят страшната торпила. Капитанът обърна подводницата в обратна посока, за да потърси чудовището, което сигурно се готвеше да нападне отново „Холандия“. В този миг октоподът изскочи. Гледката беше толкова страшна, че капитан Смитсън се сепна.

Рибарите от Рихон имаха право. Касаеше се за едно животно, невиждано дотогава, с нечувани размери. Представляваше истинска планина от белезникаво месо и желатин, с дванадесет пипала, дълги от десет до дванадесет метра. Този обитател на морското дъно имаше грамадна уста и две зелени очи, големи колкото човешка глава.

Чудовището застана лице в лице с подводницата и се насочи стремително към нея.

— Стреляйте! — извика капитанът.

Жан Барет забеляза движението на вретеното през водните пластове, след което последва далечен гърмеж.

„Холандия“ се наклони на едната си страна, а след това — на другата. Околната вода потъмня.

— Не мърдайте! — нареди Смитсън.

Жан Барет се улови за желязната дръжка. „Холандия“ изпразни резервоарите си с вода и започна да се издига към повърхността с голяма скорост.

Жан дочу тъп удар, последван от глух гърмеж. В това време „Холандия“ се бе изкачила на повърхността и плаваше нормално.

— Елате — рече капитанът на екипажа си, който бе отворил вратите и бе излязъл на палубата.

В този момент подводницата се движеше на стотина метра от Рокските скали. Около „Холандия“ плуваха парчета белезникава материя и разкъсани части от пипала, превърнати на пихтия от торпилата.

— Ето какво остана от чудовището — тържествуваше капитан Смитсън с весел глас. — Рибарите могат да подновят лова си из морето, без да се боят, че ще бъдат нападнати. А сега дайте скорост на машините, за да съобщим по-скоро новината на всички корнуелски рибари.

Корабокрушенците от Ханза

Добрият Лафонтен говори в една от своите басни за града Суриополис, т.е. града на мишките.

В географията никога не е имало такъв град. Но Суриополис е навсякъде, където има град. И трябва да добавя, че можем да го открием и в най-тъмните ъгли на корабите.

Тайнствен и особен град, образуван под земята, чиито улици са клоаки. Място, където няма друго небе, освен огромния свод от зидария и безкрайното протежение на паважите, по които се движат и живеят жителите на горния свят.

Колкото и многобройни да са жителите на горния свят, те никога не биха достигнали страхотната цифра на подземните жители, една адска раса, която се размножава до безкрай и образува огромна черна маса в завладените от нея подземия.

Преголяма част от тези гризачи — мишките и плъховете — се е предала на корабоплаването и няма кораб, който да не носи многоброен екипаж от мръсните четирикраки моряци. Впрочем трюмът и разните части на парахода са много удобни за убежище на малките чудовища. Дори и мачтите понякога служат за подслон на гризачите, които намират в тях изобилна храна от маслото на винтовете. Ония плъхове, които се отдават на корабоплаването, са предимно от норвежкия вид — те са по-едри от обикновените, с по-големи зъби и по-смели.

Достатъчно е кораб да хвърли котва в някое пристанище на Швеция или Норвегия, за да отплуват с него пълчища от тези безплатни пътници. На някои кораби са толкова много, че представляват страшна опасност за горките моряци.

Сега ще ви разправя една ужасна истинска история, за да ви покажа колко свирепи могат да бъдат плъховете. Това станало при корабокрушението на „Ханза“, за което ми разправи един стар моряк, мой приятел.

Този кораб „Ханза“ бил толкова стар, та притежателите му, опасявайки се, че няма да може вече да се бори с морето, решили да го разрушат. Това решение било взето не само поради старостта му, но и поради безбройното количество мишки и плъхове, които се намирали на борда и правели непоносимо съществуването на нещастните моряци.

В трюма на кораба имало цели дружини, които нощем се качвали на палубата и тичали между краката на часовите, гонени от страшен глад. Навсякъде те били толкова много, че било достатъчно да се вдигне някой чувал или платно, за да изскочат със стотици.

Понеже изпаднал случай да се пренесе един товар при добри условия на Азорските острови и да се вземе на борда едно финландско семейство, притежателите решили да пуснат кораба на това последно пътуване. Семейството се състояло от баща, трима сина и една дъщеричка на три годинки.

Прочее, към края на септември 1891 г. „Ханза“ напуснал Берген и се отправил бавно към Атлантическия океан.

Финландското семейство било настанено в задната куличка на кораба, където били сложени легла, тъй като другаде нямало място. Понеже по-преди там били оставяни хранителните припаси на кораба, плъховете започнали да ходят нощем там и не позволявали на бедните изселници да спят.

Щом залезело слънцето, цели дружини гризачи нахлували в куличката, без да се боят от пазачите, като тичали бясно, скачали върху леглата и застрашавали да изядат носовете и ушите на финландците. В помещението се разигравали истински битки и тоягите на изселниците често не успявали да надвият отвратителните животни.

Изгонени насила, плъховете веднага се завръщали още по-свирепи и принуждавали пътниците да стоят постоянно на стража, което им пречело да затворят очи.

Напразно финландците се оплаквали на капитана, един грубиян, който ги приел на борда, понеже му ги били наложили собствениците на кораба, но ги приемал като пречка в работата.

— Не знам какво да ви правя — отговарял той винаги, като вдигал рамене. — Оправяйте се, както можете.

„Ханза“ вече бил оставил зад себе си бреговете на Англия и слизал към Испания, когато един лош ден в стария негоден кораб се отворила голяма дупка, от която започнала да влиза вода. Но още нямало непосредствена опасност да потънат, защото корабът бил натоварен само с обръчи за бъчви — един далеч по-лек товар.

Все пак имало опасност той да спре насред океана, докато мине някой кораб и му помогне, но това било съмнително, понеже „Ханза“, за да се възползува от североизточните ветрове, се движел далеч от плавателните трасета.

Решили да пуснат в действие двете корабни помпи, но след няколко часа моряците се убедили, че количеството вода, което нахлува през дупката, било много по-голямо от това, което можели да изхвърлят помпите.

Корабът все повече и повече се пълнел с вода. Тя накарала плъховете най-напред да бягат нагоре, по-далеч от дълбочината на трюма. Това била нова и не по-малка опасност, на която бил изложен екипажът на „Ханза“.

Предвиждало се бясно нападение от страна на гризачите към хората на кораба.

Капитанът, опасявайки се, че ще трябва да отстъпи пред плъховете, заповядал да занесат известно количество храна на площадките на мачтите и да затворят херметически вратите на склада.

Очакваното страшно нападение на гризачите започнало към залез слънце, когато корабът потънал във водата с още два метра. Изплашени от водата, плъховете се спуснали на дружини към палубата, като почнали отчаяна борба с моряците, макар че те се били въоръжили с лостове и тояги.

Станало истинско сражение. Плъховете падали със стотици, но други техни събратя излизали от различни части на кораба и постепенно принудили моряците да отстъпят към мачтите.

След като избили много от опасните животинчета, финландците първи се подслонили на предната мачта, за да пазят там малката си дъщеря.

Като видели най-сетне, че са безпомощни, моряците побързали да последват примера им и също се подслонили на площадката на главната мачта.

Тогава видели много странно зрелище. Цялата палуба на „Ханза“ гъмжала от плъхове, повечето едри животни с дълги опашки и сиви муцуни. Те подскачали като полудели и се хвърляли ожесточено главно върху вратите на склада с храни, като се мъчели да ги пробият с острите си зъби. Миризмата на жамбоните и саламите ги възбуждала до краен предел.

Други плъхове обаче се катерели смело по мачтите, за да забият зъбите си в краката на моряците. Удряни жестоко с тояги, те падали полупребити на палубата, където другите бързали да ги унищожат.

Предмет на нападенията на плъховете станала повече предната мачта, на чиято площадка се намирало финландското семейство. Навярно Мини, сестричката на трите момчета, възбуждала жаждата им да ръфат месо. Но тримата братя, които били силни и баща им отбивали многократните нападения на изгладнелите животинки, като трошели костите на ония от тях, които се опитвали да стигнат високото им убежище.

— Удряйте! Удряйте! — викал непрестанно бащата, който треперел за малката.

За щастие корабът, макар и пълен с вода, се държал все още над водата. Обръчите, с които бил натоварен, му пречели да потъне.

Към полунощ плъховете най-сетне прекратили нападението срещу мачтите и оставили защитниците им да си отдъхнат. Финландците, които не можели да се държат вече на краката си, първи заспали, като се завързали за мачтата, за да не паднат от площадката, понеже тук мястото било тясно.

Когато се събудили, очаквала ги лоша изненада. Площадката на главната мачта била напусната от екипажа.

Като използували тъмнината, капитанът и хората му се настанили на единствената лодка, която имало на борда на кораба, и подло изоставили нещастните финландци.

— Загубени сме! — извикал най-големият син. — Татко, не ни остава нищо друго освен да умрем.

— Не се отчайвайте — отговорил бащата. — Да се надяваме, че някой кораб ще дойде да ни прибере. Морето е голямо наистина, но и корабите, които сноват из него, не са малко. Нека се уповаваме на провидението.

— А тия плъхове няма ли да ни разкъсат! Като няма вече какво да ядат, ще се нахвърлят върху нас.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попитал пак най-големият син.

— Трябва да попречим на плъховете да ни нападнат от всички страни изведнъж, като прережем въжетата и стълбовете. Ако поискат да се изкачат до нас, ще трябва да се катерят по мачтата и ще ни бъде лесно да ги отблъснем. Помогнете ми, момчета и да не губим време.

Първите плъхове се катерели вече по въжетата, тласкани от другите, които били зад тях. Въжетата и стълбовете били покрити със стотици изгладнели зверчета.

Злочестите пътници, въоръжени с широките си финландски ножове, които не оставяли никога, започнали веднага да работят.

Бързо прерязани, въжетата падали едно по едно и изсипвали върху кувертата дъжд от гризачи, които скоро бивали поглъщани безжалостно от другарите си.

Страшното нападение било задържано за няколко минути, но после плъховете, които от глада ставали все по-свирепи, се хвърлили към мачтата и започнали да се катерят по нея.

Тримата синове на финландеца започнали борбата, като избили първите редици. Обаче плъховете не преставали да се катерят и попълвали веднага редиците на избитите си събратя. Те били толкова много, че поставяли на тежко изпитание силите и съпротивата на момчетата.

От мачтата се стичала кръв и нападателите падали на групи, пребити или буквално смазани от силните удари на защитниците.

Борбата продължила цели два часа безспирно, докато най-сетне гризачите разбрали безполезността на нападението и решили да ги оставят на мира.

— Време беше да престанат — казал най-големият син. — Не можехме повече да издържим.

Нападението не се повторило. Впрочем, плъховете не били вече гладни, защото изяли голям брой от избитите си другари, и обсадените могли да си починат и да похапнат.

И този ден минал, без да се появи на хоризонта някой кораб. За щастие океанът бил спокоен и корабът, макар и пълен с вода, се държал все още на повърхността.

Обаче привечер старият финландец забелязал един облак с черни краища, който се издигал на юг.

— Засега не вярвам — отговорил човекът. — Виждам ги, че се нахвърлят върху склада и зъбите им най-сетне ще победят. Ако успеят да влязат, няколко дни няма да се занимават с нас.

Така и станало. Това множество се нахвърлило върху куличката, която служела за склад на храната и хиляди, и хиляди зъби гризели бясно боровите греди, за да пробият дупки.

Гладът ги бил подлудил и миризмата на жамбоните и на соленото месо ги възбуждала още повече.

Предвижданията на стария финландец се сбъднали. След два-три часа вратите, прегризани на няколко места, започнали да отстъпват и първите редици плъхове се хвърлили в склада. Тъй като всички не можели да влязат, започнала бясна борба около куличката.

На следния ден плъховете, издути до спукване, понеже успели да пробият нови дупки, дремели по палубата на кораба. В куличката изглежда не бил останал нито един жамбон, нито едно късче месо, нито един картоф, нито една бисквита. Всичко било изядено от страшните гризачи.

Междувременно корабът, тласкан от лек ветрец, се носел без посока из океана, като се полюшвал леко. Водата се плискала по края на кувертата и заливала мостчето, но той все пак плавал и нямало никаква опасност да потъне.

Два дни плъховете били спокойни. На третия ден започнали да се вълнуват и да припкат по палубата на кораба с очевидното намерение да се покатерят по предната мачта.

Сега те се готвели да пируват с месата на клетниците.

— Татко, — казал най-големият син, гледайки сестра си, — наближава ужасният момент. Ще успеем ли да отблъснем нападението?

— Колко храна ни остава още? — попитал бащата.

— Имаме само две стъкла с вода, два килограма сухари и половин жамбон.

— Това ще ни стигне за три или четири дни.

— А не мислиш ли за нападението на плъховете?

Бащата не отговорил.

— Би могло да се опита — казал той изведнъж, загледан в синовете си, които били разтревожени. — Мачтата ще се държи и без това, и защитата ни ще бъде по-сигурна.

— Времето ще се разваля — казал той на синовете си, клатейки глава. — Бедните ми деца, не знам как ще свърши за нас всичко това.

— Дали мачтата ще издържи? — запитали се всички.

— Дано! Спуснете всички платна, за да не оказват съпротива на предната мачта.

Трите момчета бързо се подчинили и прерязали платната, после зачакали с голяма тревога да се разрази бурята.

Към десет часа започнал да духа много силен вятър, който веднага развълнувал океана.

Надигнали се големи вълни, които силно разлюлели кораба. Това зло имало и добрата си страна, понеже водните планини, заливайки палубата на „Ханза“, помитали купища гризачи и ги хвърляли в морето.

През цялата нощ финландците бдели от страх да не паднат на палубата и когато се зазорило, видели главната мачта покрита с гризачи. Хитрите гадини се подслонили като хората, но повечето от тях вече били пометени от вълните.

Бурята не утихвала, а застрашавала да се усили. Гръмотевици, светкавици и черни облаци се носели по небето като необяздени коне.

Повдиган от огромните вълни, корабът скърцал зловещо, сякаш щял да се разглоби всеки момент. После за известно време потъвал тежко и тогава цялата палуба изчезвала под ударите на морето.

Положението на клетите финландци ставало все по-критично, особено когато виждали, че плъховете се катерят по въжетата и стигат до подпорите на предната мачта.

Никой не се бил сетил да пререже тези въжета.

— На оръжие! Плъховете! — извикал бащата, като грабнал в ръцете си малката. — Хайде, момчета! Хвърлят се върху нас!

Зверчетата, които извършили вече тази маневра, слизали по мачтата, а други, насърчени от примера, напущали бързо главната мачта, за да завземат предната.

Тримата младежи били в затруднено положение, понеже при непрестанната борба можели да паднат от площадката и да се размажат на палубата.

Изведнъж старецът надал вик:

— Кораб! Кораб!

И наистина в далечината се показал някакъв кораб.

— Смелост, момчета! — добавил бащата. — Идат ни на помощ!

Трите силни момчета не пестели ударите, за да отблъснат гладниците, които се опитвали да се нахвърлят върху сестричката им. Бащата стискал силно в ръцете си детето.

Междувременно непознатият кораб приближавал все повече към тях. Сигурно моряците забелязали, че хората са изпаднали в беда и корабът скоро ще потъне.

Трите момчета продължавали да се борят ожесточено с плъховете, които като усетили, че плячката им се изплъзва, удвоили усилията си.

Изведнъж, синовете на финландеца чули сърцераздирателен писък. Обърнали се веднага и видели как баща им, с детето в ръце, загубил равновесие, полетял надолу към мостика.

Ще повярвате ли? Цялата изгладняла орда от плъхове, като видяла дългоочакваната плячка, се хвърлила стремглаво. Обезумели от скръб, трите момчета се спуснали бързо по мачтата с надеждата да намерят живи баща си и сестричката си.

Когато стъпили на мостика, пред очите им се разкрила ужасна гледка: баща им и малката били буквално затрупани от множество гризачи, които ги ръфали ожесточено.

Ударите и ритниците не успели да ги отхвърлят. За щастие корабът, който идел на помощ, спуснал в морето една голяма лодка с шестнадесет моряци и въпреки вълните тя успяла да се приближи до потъващия кораб.

Уви! Помощта закъсняла. Когато гризачите били избити, от злочестия старец и детето останали само скелетите.

Моряците трябвало да употребят сила, за да откъснат тримата нещастни младежи от останките им. Те едва успели да сторят това, защото „Ханза“ започнал да потъва под непрестанния устрем на вълните.

Корабът, който спасил братята-финландци, бил испанска военна фрегата, отиваща за Азорските острови.

Тримата младежи били сърдечно приети от капитана. А двата скелета на скъпите им близки потънали заедно с „Ханза“ и свирепите плъхове.

Персийският герой

Това, което ще ви разправя, се случи преди няколко десетки години. Тогава на персийския престол царуваше не сегашният шах, който е много по-цивилизован от своите прадеди, а Насредин, известен със своята жестокост и варварщина.

Като всички азиатски владетели, покойният шах бе извънредно подозрителен и виждаше у всеки, който е близо до него, съзаклятник, готов да го убие, за да заеме престола му. Той подозираше дори и министрите си и особено роднините си, които бяха под строг надзор. Най-много се боеше обаче от един свой братовчед — Али, хубав, висок и мургав младеж, който бе проявил голяма смелост в борбата срещу кюрдските племена, когато се бяха опитали да нахлуят в Персия и да свалят владетеля.

Отначало шахът се показа благодарен към храбрия младеж, който бе спасил царството от тези ужасни жители на степите на Каспийско море, назначи го за пълководец на войската и освен това даде титлата принцеса на сестра му, нежната Амина, която всички наричаха цветето на Техеран.

Един ден обаче жители на столицата устроиха заговор против жестокия владетел, защото, уповавайки се на могъществото си, той злоупотребяваше много с търпението на поданиците си. Тормозеше ги по хиляди начини, главно богатите, за да отнеме имотите им.

Заговорът бе навреме разкрит и всички заговорници бяха осъдени на смърт. Някой обаче пошепна на ухото на могъщия владетел, че уж заговорът бил подготвен от Али, за да заеме престола.

Това подозрение бе достатъчно, за да породи в сърцето на тиранина свирепа омраза към бедния младеж, който всъщност бе защитник на страната. Насреддин повярва на злоезичието на завистливия клеветник. И един ден, разяждан от съмнение, повика Али и му каза направо:

— Ти си изменник! Ти си устроил заговора, за да заемеш престола ми.

Нещастният младеж, който дори не бе чувал за този заговор, побледня, понеже знаеше, че животът му е в опасност, но отговори хладнокръвно:

— Дайте ми само едно доказателство, Ваше Величество, и аз ще се убия пред вас: кълна ви се, че съм невинен.

— Ти си подлец! — изрева разяреният шах. — Най-ужасната смърт би била недостатъчна за твоето коварство.

Възмутен до дъното на душата си, младежът скочи на крака и с разтреперан от гняв и възмущение глас отговори:

— Значи това е наградата, която Ваше Величество дава на оногова, който с храбростта си защити отечеството, застрашено от кюрдите?

— Направих те принц на Фарсистан и ти подарих тази скъпоценна огърлица от рубини, която носиш на шията си — отговори шахът.

— Нека Ваше Величество ми отнеме тази титла: що се отнася до огърлицата, ето какво ще направя.

С тези думи младежът я свали от врата си и я скъса, като разпиля скъпоценните камъни по пода.

Вместо да раздразни още повече владетеля, тази постъпка го успокои.

— Може би са ме излъгали! — извика той.

— Нека Ваше Величество ми каже кой ме е обвинил и ще отида да го убия със собствената си ръка в законен двубой.

— Това не мога да ти кажа — отвърна шахът. — Засега вярвам в твоята невинност, но ще те наблюдавам и горко ти, ако се осмелиш да устроиш някакъв заговор против мен.

На следния ден един от висшите държавни сановници, управител на една провинция, бе осъден на смърт. Завързан за дулото на едно оръдие, той бе разкъсан.

Няколко месеца по-късно бе устроен нов заговор от търговци от Техеран, които бяха ограбвани от правителствените чиновници. И един от тях посегна на живота на владетеля, без обаче да успее дори да го рани.

Същата вечер Али бе арестуван, когато най-малко очакваше това и въпреки сълзите на сестра му Амина бе отведен под силна охрана в масивния градски замък, който служеше за затвор.

Девойката, която се опасяваше за живота на брат си, помоли за среща с шаха и падна в краката му, като го молеше да не вярва на коварните царедворци.

Владетелят, който още бе обзет от силно вълнение и ужасен гняв, я отблъсна грубо, като извика:

— Твоят брат е измамник, сега вече съм напълно уверен в това. Той е устроил заговора на търговците и аз ще заповядам да го набият на кол.

— Не е възможно, Ваше Величество, да имате доказателства — отговори Амина, поразена от тази жестока заплаха. — Брат ми е най-верният ви поданик и не трябва да се вслушвате в думите на подлеците, които завиждат на положението и на храбростта му.

— Е, добре, виж — каза шахът и се отправи към един шкаф от палисандрово дърво, украсен със седеф, отвори едно чекмедже, извади някаква хартия, сложи я пред очите на нещастната принцеса и каза:

— Чети! Тази бележка беше намерена у онзи, който се опита да ме убие.

Амина я прочете и пребледня.

Написани бяха само няколко реда, в които на заговорниците се определяше среща в стария замък на Техеран и отдолу личеше подписът на Али.

— Подправили са почерка на брат ми! — извика нещастницата. Кълна се в Мохамед, Али е невинен, Ваше Величество!

— Възможно е — отговори шахът, — но пред съмнението предпочитам сигурността си. А брат ти ще бъде набучен на кол.

Амина разбра веднага, че би било безполезно да се опитва да смекчи сърцето на този жесток деспот. Понеже бе уверена в невинността на брат си и имаше много верни приятели, намисли един план.

„Ще уредя бягството на Али и ще потърся после подлеца, който е скрил бележката в дрехите на убиеца. Това престъпление няма да остане ненаказано!“

Макар и много млада, Амина бе надарена с голяма енергия. Като се завърна в двореца си, тя взе всичките си скъпоценности и ги заложи у един банкер евреин, за да има подръка много пари. После повика четирима предани приятели и състави плана за бягството.

Впрочем, трябваше само да се подкупи началникът на крепостта, в която се намираше пленникът и да се държат готови бързи коне и охрана, за да се стигне колкото е възможно по-скоро до границата на Афганистан.

Влязат ли веднъж в земите на този емир, не по-малко могъщ от шаха, няма вече от какво да се страхуват.

От предпазливост приятелите на Амина и Али наеха двадесет и четирима кюрди от Демавенд, много решителни хора, винаги готови да се бият за оногова, който им плаща, за да разбият в случай на нужда вратите на крепостта и да убият пазачите.

На следната вечер Амина, преоблечена като персийски благородник, и нейните приятели се представиха пред вратите на крепостта и поискаха да говорят с началника.

Понеже посетителите бяха влиятелни хора, движещи се в двореца на владетеля, стражата не се противопостави. Началникът на крепостта, веднага уведомен за присъствието им, побърза да ги приеме.

В това време кюрдите се бяха скрили в околностите на затвора, готови да се притекат при първия знак и да избият пазачите.

Началникът, който позна Амина под мъжките дрехи и който обичаше Али, понеже се беше сражавал под неговите заповеди, разбра веднага за какво става дума. Но като знаеше, че шахът няма да го пощади, се престори отначало, че не приема направените му от смелата девойка предложения. После отстъпи пред сумата двадесет хиляди лири, която му позволяваше да се спаси на свой ред или към Каспийско море, или в Белуджистан.

— Отстъпвам пред силата — каза той, — но и аз ще избягам незабавно. Шахът няма да ми прости и ще ме побие на кол.

Той отвори вратата на затвора, където се намираше злочестият младеж, изведе го навън от крепостта, като каза на пазачите, че шахът го чака. Качи се на един от най-бързите коне и след като прибра възнаграждението си, препусна стремглаво, за да избегне отмъщението на своя жесток господар.

Амина, зарадвана от това неочаквано освобождение, прегърна нежно брат си, като му поръча само да спре на границата с Афганистан, даде му една голяма сума и се завърна в двореца си, за да не събуди някакво подозрение у шаха.

Али знаеше, че братовчед му, шахът, няма да му прости, макар и да не разполага със сигурни доказателства за виновността му, измислена от някой завистлив придворен. Той никога не бе помислял да вземе участие в някакъв заговор, тъй като не бе ни най-малко амбициозен, затова смушка коня, даден му от сестра му, за да стигне по-скоро до границите с Афганистан.

Четирима верни приятели и наемниците кюрди го следваха, готови да го защищават.

Докато препускаше безспирно през безкрайните равнини на Южна Персия, шахът бе веднага уведомен за бягството на затворника и на подкупения началник.

Деспотът пламна от гняв и повече отвсякога уверен, че братовчед му е взел участие в заговора, заповяда на конницата да преследва бегълците и да загради всички проходи, водещи към Афганистан.

Персийските конници са известни като отлични бегачи, понеже почти всички яздят арабски коне с необикновена издръжливост.

Хиляда и петстотин войници, пуснати по следите на беглеца, не закъсняха да стигнат до границите и да заградят проходите.

За нещастие Али, който пренощува в едно село, не успя да напусне пределите на държавата преди конниците на шаха да стигнат до границата. Тъй че когато се опита да я прехвърли, намери се пред многобройни войски, които му преградиха пътя.

Между кюрдите и конниците на шаха се завърза ожесточено сражение, в което кюрдите оставиха две трети от хората си убити, включително и четиримата приятели на Али. Те предпочетоха достойна смърт с меч в ръка пред мъчението на кола или друго по-лошо наказание.

Нещастният Али, който се би като лъв, бе пленен, затворен в една кола с желязна преграда и отведен в столицата.

Когато шахът го видя, яростта му избухна отново:

— Сега няма да ми кажеш вече, че си невинен — каза му той. — Ако си невинен, нямаше да избягаш, като подкупиш началника на крепостта. Сега вече съм сигурен, че ти си устроил заговора на търговците.

— Ваше Величество се заблуждава — отговори Али. — Избягах, за да се спася от ужасната смърт, на която ме осъдихте, а не защото съм виновен. Повтарям Ви пак, че съм най-верният Ви поданик, но щом искате смъртта ми, нека бъде волята Ви. Срамувам се да се защищавам повече.

— Защото си двуличен и не можеш да докажеш невинността си — прекъсна го разгневеният тиранин. — Ти искаше да избягаш в Афганистан, за да вдигнеш срещу мен емира на тази страна.

— Повтарям, Ваше Величество, че съм много безсилен, за да се защищавам срещу такива обвинения. Вие искате един човешки живот — вземете го.

— Разбира се, че ще го взема, изменнико!

— Примирявам се с печалната си участ — отговори младият воин. — Желая само един ден да не се разкаете за това престъпление.

— Ти си куче, подлец и никога няма да се разкая, че съм очистил земята от такъв изверг!

Али не благоволи дори да отговори и обърна гръб на владетеля, като застана между пазачите, които го бяха отвели в двореца.

На другата сутрин широкият площад Мейдан, който е предназначен за изпълнението на смъртните присъди, бе изпълнен с любопитни.

При вестта, че ще бъде наказан братовчедът на могъщия владетел, се бяха стекли всички жители на столицата, жадни за кървави зрелища.

При това в случая не се касаеше за обикновеното наказание да се завърже виновният за дулото на оръдието, а за още по-страшно — набиване на кол, това ужасно мъчение бе измислено от чудовищната фантазия на турските султани.

Гилотината, бесилката, хвърлянето във въздуха, обезглавяването с ятаган са нищо в сравнение с набиването на кол.

За извършването на това ужасно мъчение са необходими много умели палачи, понеже жертвата не трябва да умре веднага. Агонията й трябва да трае не по-малко от три дни.

Употребява се един вид шиш с огромни размери, закрепен в дупката на един камък. Осъденият се набучва на шиша така, че върхът му да влезе под едната част на гърдите и да излезе от рамото, за да не засегне някой важен орган.

Клетникът остава така почти увиснал на това желязо и може да живее до четири дни.

За да направи още по-голямо мъчението му, палачът го намазва с мед, та мухите и осите да го измъчват още повече. Наистина дори и китайците, които са майстори в областта на мъченията, не са измислили по-ужасно нещо.

Храбрият Али, примирен вече с печалната си участ, бе отведен на площада и поверен на пазача.

Ужасната работа бе извършена бързо и след няколко мига храбрецът се намери набит на железния кол.

Вечерта, когато двама стражи наблюдаваха мъчението на младежа, една жена, чието лице бе покрито с гъсто було, се приближи към кола, като каза с решителен глас:

— Направете път на сестрата на злочестия Али.

Тя пусна в ръцете на двамата пазачи две кесии, пълни със злато, и се приближи до младежа, който още не бе умрял.

— Чуваш ли ме, братко? — попита тя с късащ се от страдание глас.

— Да, Амина — отговори умиращият.

— Мога ли да съкратя мъките ти?

— Да, пронижи ми сърцето.

— Ще го направя, но кълна ти се, че ще отмъстя за теб. Узнах вече кой е вдъхнал подозрение в душата на шаха.

— Кажи ми го и ще умра щастлив, защото зная, че ще отмъстиш за мен.

— Това е Бен-Зуф, братът на оногова, който бе наказан от шаха чрез оръдието, загдето те наклевети първия път. Ти си невинен, нали?

— Кълна се в брадата на баща си.

— Умри в мир…

Смелата девойка, сдържайки риданията си, извади от пазвата си една кама и с твърда ръка я заби в сърцето на принца.

— Благодаря… Амина — промълви Али, като наведе глава над рамото, прободено от железния кол. — Благодаря ти!

Това бяха последните му думи. Смъртта последва почти мигновено, освобождавайки го от ужасното мъчение.

В продължение на седем дни Амина не се вести никъде. Населението и шахът помислиха, че е напуснала столицата, за да избегне някое наказание.

Обаче храбрата девойка бдеше зорко, за да изненада Бен-Зуф. Ала и той бе нащрек, понеже подозираше предстоящо отмъщение, за което някои негови приятели го бяха предупредили.

Една вечер, когато излизаше от къщата на свой роднина, където беше поканен на богато угощение, Бен-Зуф бе изненадан от дванадесет въоръжени мъже, завързан и отведен в двореца на Амира.

Когато подлецът се намери пред сестрата на жертвата си, разбра, че е изгубен и помоли горещо за прошка.

— Прощавам ти, но ако заявиш, че си искал да отмъстиш с долен донос за брат си, убит от шаха — отговори девойката.

Персиецът се съгласи, но когато написа декларацията един от приятелите на Али извади пищова си и като се обърна към Амина, каза:

— Вие простихте, но ние не! Този човек заслужава да бъде убит. Ние се заклехме в това.

И той го повали с един изстрел, като пръсна черепа му.

След тази вечер Амина изчезна от Техеран, но някой се погрижи да изпрати на шаха декларацията на Бен-Зуф.

Шахът бе силно поразен от това събитие и оплака загубата на храбрия младеж, който бе защитил границите на държавата му срещу нашествието на кюрдите.

Той потърси Амина в Афганистан и Белуджистан, за да се опита да поправи по някакъв начин стореното зло, но не можа да я намери.

Когато владетелят най-сетне умря, една смела ръка написа на гробницата му следните слова, които персийците още помнят:

„Тук почива убиецът на Али.“

Никой не узна кой бе написал това. Обаче в Персия и сега се съмняват, че тази ръка е била на Амина, сестрата на злочестия храбрец, на защитника на персийските граници.

Дориолският фар

Известни кули, често пъти с еднообразна форма, загнездени върху недостъпни скали или затънали всред пясъците, будят възторга на мореплавателите, които кръстосват океаните. Те служат за ориентир на опасностите от подводни скали или за указване входа на някое пристанище, където корабите намират спасение от бесните вълни.

Тези кули, които се срещат по морските брегове, се наричат фарове. Една нощна лампа с непрекъснато движещи се огледални рефлектори посочва на нещастните мореплаватели пристанището или залива.

В тези кули живеят хора, назначени да поддържат през нощта голямата лампа или да подават сигнали на корабите, изложени на опасност.

Тези хора са разузнавачи на вероломните вълни, на облаците, мъглите, бурите и са предната охрана на моретата.

Принудени да стоят със седмици, а често пъти и с месеци в тези кули, надвиснали над морските пропасти или по краищата на подвижни скали, да бъдат пленници на тези вечно мрачни, обсадени морски крепости, пазачите на фаровете прекарват доста незавиден живот. Далеч от хората, заплашени от продължителни ветрове и бурни вълни, подчинени доброволно на една желязна дисциплина и лишени от радостите на живота, те слушат вечните песни на ветровете и на бурните морски вълни.

Техният живот, техните обичаи и тяхната служба са неизвестни. Фаропазачите отбягват хората, които не принадлежат към морското семейство. Затова са усамотени, а животът им — малко известен. Преди всичко фаровете носят нещо тайнствено в себе си и често пъти приличат на древна развалина, на необитаема крепост, на пиратски скривалища, където се укрива плячката, или на прокълнати кули, посещавани само от призраци.

Всяка кула е свързана с някоя легенда или история, които й придават по-голяма важност и тайнственост.

Например фарът на Генуа има своята легенда. Старите хроники от 1318 г. разказват, че гибелините, като влезли във война с гелфите, издълбали скалата, на която бил кацнал известният фар, влезли вътре отдолу, минирали кулата и заплашили да я унищожат, ако обсадените в града не се предадат.

С друга легенда се слави известната кула Гурдонам, която се намира на устието на Жиронда във Франция и чиято светлина се забелязва нощем на 100 километра разстояние.

Същата се издига над грамадна скала и служи като страж на корабите, които идват от Атлантическия океан и търсят прибежище в речното крайбрежие на Бордо, за да се спасят от страшните морски бури. Легендата разправя, че строителят на кулата, за да я завърши, трябвало да сключи договор с дявола, като че ли дяволът живее в тази страна и непрекъснато задържа движението на вълните.

Луиджи де Фоа, строителят на кулата, обещава на дявола, ако той не му пречи в работата, да му подари една душа — душата на първото същество, което дойде на фара. Дяволът се съгласява и морето се укротява, докато завърши строежът.

Според легендата строителят измисля начин да излъже дявола. След изграждането на кулата той хвърля една голяма жаба и дяволът, ще-не ще, трябвало да приеме гази душа…

Фаропазачите твърдят, че в бурни нощи са забелязвали едно светещо тяло, голямо колкото топка; то скачало върху вълните и се загубвало тогава, когато някой от тях се прекръстел.

Известният фар на Едистон, който се издига върху една скала при входа на пристанището Плимут в Англия, не е свързан със стара легенда, но историята му — също тъй плод на човешка енергия и воля, победителка на всички пречки — е не по-малко интересна. По време на бури морето край тази скала беснеело страшно. Много кораби се разбивали като орехи.

От дълги години всеки съзнавал, че на това място трябва да се издигне фар, но поради големите трудности и особености на мястото никой не се наемал да го стори. Скалата отстои на 10 мили от брега. Как може да се отнесе с лодки необходимият материал за постройката на кулата на такова далечно разстояние при вечно беснеещите вълни?

Трябвало да се работи само през хубави дни. Но всеки се боял, че през нощта свършената работа може да бъде разрушена.

Винсталей, един от най-богатите граждани на Плимут, се осмелил да построи фара въпреки всичките пречки, които можел да срещне. Той предложил всички необходими средства, ако се сложи основата по негов план.

И наистина за основи поставят огромни каменни блокове, а след това изграждат жилището на фаропазача. Поставят специални колони за отбиване на бурните вълни.

Доколко са били верни пресмятанията на строителя, се вижда от това, че в една бурна нощ — тъй чести по английйските брегове — фарът бил отвлечен далеч в морето заедно със строителя му, който пожелал да пренощува там.

След това издигат втора кула, прилична на грамадна колона, и я обграждат със здрави дъбови греди и дъски, за да намалят силата на блъскащите се вълни.

Този фар оцелява цели четиридесет години. През 1755 г. пада гръм и го разрушава до основи.

Но най-трогателна е историята на Дориолския фар, която ще разкажа на моите малки читатели.

* * *

За доизграждане на Дориолския фар се срещат почти същите трудности и мъчнотии, както при изграждането на фара на Плимут.

Издигнат на края на една скала на португалското океанско крайбрежие, той трябваше да упътва корабите, които влизаха в река Тахо, върху чиито брегове е разположен хубавият и богат град Лисабон. Работата продължава цели петнадесет години и завършва едва през 1877 г. Фарът наподобява кула, издигната в края на скалата, в която се разбиват неспирно бесните вълни на Атлантическия океан.

Той прилича на огромна колона, изградена от огромни камъни, циментирани с желязо. Здравината на кулата беше несъмнена.

На височина 30 метра в кулата бе построено жилище за пазача и неговото семейство: четири малки стаички, достатъчни да поберат едно легло и необходимата покъщнина. По-горе се намира фарът, чиято светлина можеше да бъде забелязвана от мореплавателите на голямо разстояние.

След упорит труд и огромни средства най-после фарът бе завършен. Службата фаропазач повериха на един стар моряк от португалската флота. Но не минаха петнадесет дни, когато фаропазачът се върна в Лисабон и заяви, че му липсва кураж да остане на служба и че през тези две седмици не е могъл да заспи.

Всеки път, когато вълните се разбиват в кулата, чувствувал, че тя се тресе. Страхуваше се за живота си и не искаше да бъде жив погребан някой ден.

Потърсиха други фаропазачи, но никой не се осмели да приеме този пост.

Правителството се отчая, че не може да намери негов заместник. Най-после се яви човек, който пожела да бъде назначен за фаропазач. Беше морякът Джовани Мигуел, четиридесет годишен мъж, женен за дъщерята на рибар.

Веднага след назначението си Мигуел замина за Дориелския фар с правителствения торпильор, като взе със себе си жена си Кармен и брат й Енрико, двадесет и две годишен младеж, който бе пътувал из много страни.

Океанът бе тих и спокоен — нещо рядко за тези места, изпълнени със стръмни пясъчни скали, по които се виждаха да стърчат мачтите на потънали кораби. Жена му и шуреят му влязоха с премаляло сърце в кулата. След като подредиха донесената покъщнина и поставиха в склада запасите от храна, която торпильорът трябваше да кара всеки месец, Мигуел постъпи на служба още същата вечер.

През първите няколко дни службата мина спокойно. Кармен се занимаваше с къщната работа, а двамата мъже прекарваха деня в риболов и ловене на птици, с които разнообразяваха храната си.

Лятото преваляше. Наближаваше есента. Хубавите дни свършваха и небето започна да става все по-облачно. Паднаха мъгли, задуха западнякът, който започна да развихря вълните на океана.

Една нощ се изви страшна буря в Атлантическия океан. Джовани и шуреят му Енрико бяха на фара, обзети от голямо безпокойство, тъй като вълните ставаха все по-яростни. Трябваше да бдят да не изгасне лампата. Внезапно и двамата почувствуваха, че кулата се олюля.

Джовани не обърна внимание и помисли, че така му се е сторило. Но миг по-късно Енрико скочи на крака и целият пребледнял попита:

— Усети ли, Джовани?

— Леко клатушкане — отвърна фаропазачът, като пребледня също. — Да, кулата тръпне под ударите на вълните. Иди да предупредиш Кармен.

— Дали тази нощ океанът не ще отнесе фара?

Мигуел имаше право. Кулата се олюляваше от ударите на бесните вълни.

Когато Енрико слезе да извика сестра си, Джовани подаде глава през колоните и неспокойно загледа океана.

Гледката беше страхотна. Океанът, цял почернял, ревеше страшно. Върху тъмното водно покривало не се забелязваше никаква светла точка. Грамадни вълни се разбиваха в скалите и водните пръски стигаха чак до прозорците.

— Предчувствувам, че ще се случи нещо страшно — каза си Джовани.

Когато обаче видя да приближават Кармен и брат й, помъчи се да си придаде по-спокоен вид.

— Джовани — каза Кармен, — невъзможно е да се спи тази нощ. Грохотът на вълните се чува така силно в стаята, че би събудил и мъртвец. Почувствувах как стените на фара потрепераха няколко пъти. Дали не ще се събори?

— Няма опасност — отвърна Джовани с насилена усмивка. — Камъните са оплетени с железа, а основата на кулата е дълбоко вкопана в скалата. Повиках те, за да не бъдеш сама. Не се страхувай, няма опасност от срутване.

След това я покани да седне до фара, наметна я с вълнено одеяло и излезе заедно с шурея си на терасата.

Отдолу океанът ревеше все по-страшно, като че имаше за цел да откърти вековната скала заедно с кулата.

Джовани запази видимо спокойствие. Но Енрико не можеше да прикрие страха си. И нему се струваше, че кулата всеки миг ще се събори и ще ги захвърли в бездната на океана. Понякога му се струваше, че вижда върху мрачните вълни на океана фантастични параходи, а далеч на хоризонта — други фарове.

Един час по-късно му се стори, че кулата се заклати отново и този път по-силно.

— Джовани! — извика Енрико уплашено.

— Мълчи, не викай така, ще събудиш Кармен — предупреди го Джовани.

— Кулата се клати по-силно, чувствуваш ли?

— Да, клати се и какво от това.

— А не се вижда никакъв кораб. Започвам да се страхувам.

— Какво може да ни помогне корабът? Как ще се притече на помощ?

В този момент една водна планина се повдигна и със страшна сила се разби в подножието на кулата. Чу се глух металически трясък, като че паднаха купища железа върху скалата.

Енрико не можа да сподави страшния вик:

— Веригата се счупи!

Кармен се сепна от трясъка и дойде при двамата мъже. Трябваше да се подпира по стените, тъй страшно бе люлеенето.

— Боже мой! — извика Джовани и хвана жена си през кръста.

Ужас се изписа върху лицата на всички.

— Да се укрием в складовете или да слезем по-долу — предложи Джовани.

— Кулата пада — извика Кармен.

— Не се плаши, Кармен! Основите са здрави. Кулата ще издържи на бесните удари на вълните.

Във всеки случай благоразумието ги съветваше да напуснат това място.

След като прегледаха лампата, решиха да слязат на долния етаж. Складовете се намираха на 15 метра по-долу и бяха оградени от голяма желязна ограда. Там намериха бурета с масло за лампата и хранителни припаси. Седнаха върху буретата неми и бледи. Мрачните ревове на вълните оглушаваха страховито околността. Стените на кулата продължаваха да се тресат. Като че всяка минута щяха да зейнат.

Джовани притисна жена си, като че искаше да я запази от гнева на вълните. Енрико бе вкопчил ръце в желязната решетка.

Изминали бяха няколко минути, откак се бяха подслонили на това място, когато внезапно чуха да падат камъни върху скалата.

Кармен нададе жален вик:

— Джовани, кубето на фара се събаря!

В същия този миг далеч в океана се чуха няколко топовни гърмежа.

Нямаше съмнение, че някой кораб се намираше в опасност.

Кръвта на Джовани заигра. Той се отдели от Кармен и извика:

— Енрико, на фара! Ако угасне, корабът е загубен!

Кармен протегна ръце, за да го задържи, но Джовани я отблъсна леко и каза:

— Преди всичко моят дълг. Правителството ми е доверило да пазя сигурността на мореплаването. Ще извърша предателство, ако не бъда на поста си.

— Кулата пада, Джовани.

— Предоставям се в божиите ръце!

Джовани, глух към отчаяните молби на жена си, започна да се изкачва. Енрико, който трябваше да споделя с него всички опасности, го последва.

Продължаваха да падат парчета тухли.

Вълните вършеха разрушителното си дело. Кубето беше паднало, обаче фенерът си стоеше на мястото и продължаваше да осветява пътя на нещастните мореплаватели.

Джовани хвърли поглед към мрачния океан. Внезапна светкавица освети голям параход, който се бореше с вълните и се насочваше към брега. Ако фарът угаснеше в този миг, сигурно щеше да връхлети върху опасните скали и да се разбие на парчета.

Мигуел, подпомогнат от Енрико, усили светлината на лампата. Обзет от страшна мъка, Мигуел следеше движенията на кораба. В този момент той не мислеше за себе си. А смъртта го заплашваше от всички страни. Вълните продължаваха да рушат кулата камък по камък. Фенерът беше в средата и продължаваше да свети.

Най-после забеляза откъм север двете светещи точки на парахода.

— Енрико — каза той, — параходът е влязъл в Тахо и не е изложен на никаква опасност. Сега трябва да помислим за нашето спасение, ако не е късно.

Тичешком слязоха по стълбата и се скриха в складовете. Не мина много време и страшен трясък разцепи околността. Стените на кулата, подкопани от непрекъснатите удари на вълните, паднаха заедно с кубето на фара. По една щастлива случайност камъните паднаха върху скалата.

Вик на ужас се откърти от устата на всички.

— Джовани?

— Кармен?

— Енрико?

Как се намериха събрани на едно място и най-важното, живи и здрави — никой не можа да разбере. Дориолският фар се срути точно до линията на складовете, там, където строителите на кулата бяха поставили железни вериги за по-голяма съпротива на стените.

През цялата нощ тримата нещастници изпитваха гнева на океана. Понякога вълните ги достигаха и заплашваха да отнесат храните и буретата.

Запазената част от фаровата кула даваше невероятен отпор на вълните, макар от време на време да се рушеше по някой камък или тухла.

Денят ги завари събрани заедно, притиснати в железните пръчки. Океанът бе стихнал, но те оставаха пленници, тъй като стълбата, водеща към скалата, бе разрушена.

— Бог е милостив, той ни запази — каза Джовани, когато видя първите слънчеви лъчи. — Да чакаме търпеливо, докато дойде някаква помощ.

А положението им не беше розово, защото ги заплашваше и глад. Вълните отнесоха всичките каси и в склада не остана нито парче хляб, нито капка вода.

За щастие крайбрежни рибари, като не видяха кулата на фара, помислиха, че ги е сполетяло нещастие и предизвестиха властите.

Преди залез слънце един правителствен кораб, възползувай от временното спокойствие на океана, пристигна при Дориолския фар, за да разбере какво се е случило с двамата пазачи и жената.

Намериха и тримата пленници в развалините, откъдето ги взеха и ги закараха в Лисабон.

Героичният подвиг на Джовани не остана невъзнаграден. Спасеният параход беше правителствен кръстосвач. За добре изпълнен дълг министърът на марината назначи за началник на стражата в една държавна корабостроителница Джовани и го награди със златен медал.

Кулата бе напусната окончателно. Два месеца след тази печална нощ бесните вълни на океана унищожиха всичко, което беше останало от Дориолския фар.

На лов по река Марони

От затвора „Св. Лоран“ в най-голямото френско владение в Южна Америка, разположен на устието на голямата американска река Марони, до водопада Спарвин, има само шестдесет километра. Нищожно разстояние, както казваше моят моряк, който бе преплавал хиляди левги.

Именно това нищожно разстояние ме бе съблазнило. Знаех, че приятелят ми Кардали, италианец, който отиде да търси печалби в тази колония, населявана от френски затворници, желае да ме види и да прекара някой и друг ден с мен.

Тъй като корабът ни трябваше да спре за осем дни в Гвиана, за да натовари дървен материал, възползувах се от малкото разстояние, за да отида до затвора „Св. Лоран“, който днес е най-големият в цяла Френска Гвиана.

След като поисках от управителя на станцията разрешение да премина река Марони, наех една удобна лодка, карана от двама лодкари негри от племето бони. Лодкари, които не вярвам да имат съперници в света и единствени могат да преплуват бързеите на реката.

Бях взел със себе си Барсал, един моряк сицилианец, който ме придружаваше винаги, когато се касаеше за някой излет по суша и главно… за някое добро хапване.

Прочее, получих разрешение и ние заминахме рано сутринта, за да не се излагаме на опасните слънчеви удари, които в Гвиана са почти винаги смъртоносни.

Взехме със себе си пушките и хранителните припаси, понеже смятахме, че няма да стигнем до водопада Спарвин преди залез слънце.

След като изминахме района в близост до затвора „Св. Лоран“, намерихме се в една дива местност.

На петстотин метра от затвора започва една безкрайна гора, почти девствена. Тя се простира непрекъснато до бреговете на най-огромната река на Южна Америка — грандиозната Амазонка. Това са грамадни, безплодни дървета, с чудовищни листа, растящи едно до друго, преплитащи клоните и корените си в неописуема бъркотия.

Тук човек може да умре от глад. Това е добре известно на френските затворници от затвора „Св. Лоран“, които, макар и свободни, никога не се опитват да бягат през тази безкрайна гора.

Излегнати под покрива от листа, който трябваше да ни пази от слънчевите лъчи, ние разговаряхме и пушехме превъзходни цигари. А двамата негри, търпеливи на горещината, като че ли имаха гущерска кожа, гребяха със сила и умение, които учудваха дори и моя моряк, макар че той не се учудваше така лесно.

Извънредно широката река Марони се разстилаше пред нас, извивайки се между двата гористи бряга.

В по-голямата си част тя бе покрита с листа от макум, големи като малки салове, всяко с повърхност от четири квадратни метра и дори повече.

Тези огромни листа с повдигнати краища се носеха бавно по водата и бяха покрити с някакви животинки, които отначало не можах да разгледам добре, понеже негрите гледаха да са по-далеч от тях.

Попитах ги за причината и те ми отговориха с леко подсвиркване, после се дръпнаха още по-далеч от тези листа — салове, които съвсем не желаеха да срещат по пътя си.

Когато се видяха в безопасност, по-старият негър, който стоеше до мен, повдигна лопатата и след като ме погледна с известно стеснение, ми каза:

— Масса, индианците окай не искат белите да плават в този момент нагоре по реката.

— Откъде знаеш? — попитах го изненадан.

— От макум. Не забелязахте ли какво има на тия листа?

— Животинки, които не можах да разгледам добре.

— Не, масса, змии, и то много отровни. Елате да видите. Нашата лодка е много бърза и няма да се доближим до макум.

Това, което ми каза негърът, бе вярно.

Бяхме изминали почти половината река, когато срещнахме втора флотилия от плаващи листа. Като се приближихме до тях, пред очите ни се откри една гледка, която можеше да накара да изтръпне и най-смелият човек на света.

Както каза негърът, всяко от тези листа носеше по една змия.

Имаше от всички видове и от всички дължини. Те изглеждаха задрямали, понеже не правеха никакво движение и бяха навити на пръстени.

Ето там, лениво отпуснат на сала, ужасният кротал или гърмящата змия, чието ухапване е смъртоносно. По-нататък пък се виждат триъгълноглавите змии корал; малките ай-ай, наречени така, понеже ухапаният човек едва има време да извика и пада като поразен от гръм. После, върху други листа, личат змиите ловци, най-смелите от всички. До тях змиите лиана, със светлозелен цвят, дълги три метра и тънки като перодръжки.

Екипажът на тази странна флотилия слизаше бавно по реката ту събран на групи, ту разпръснат според силата на течението и на завоите, които прави Марони.

Аз и моят моряк погледнахме двамата негри, които караха лодката така, че да не се приближим до тия салове, и попитахме:

— Кой е турил тези змии върху листата?

— Индианците окай — ми отговори старият.

— Защо?

— За да попречат на белоликите да се изкачат по реката. Предупреждение е.

— А как са могли да поставят върху листата всичките тези влечуги? — попитах аз.

— В тяхното племе са най-прочутите приспивачи на змии. Тези хора отиват в горите и свирят на флейта, докато излязат от скривалището всичките змии, които се намират наблизо. После ги привличат на брега на реката, където преди това са събрали много листа от макум, и свирейки по особен начин, ги принуждават да се качат върху листата. Тогава течението ги понася.

— А защо искат да ни забранят да стигнем до водопада?

— Не знам. Предполагам, че някое важно събитие е станало в племето окай, което не трябва да стане известно на белите хора — отговори негърът.

— Да вървим — казах аз, след като се посъветвах с моряка си. — Въоръжени сме и имаме много муниции.

Двамата негри взеха отново лопатите и продължиха да гребат с още по-голяма сила. Лодката се носеше с удивителна бързина. Вярно е, че имаше благоприятно течение.

От време на време двамата негри спираха да гребат и говореха ниско на своя език, който нито аз, нито морякът разбирахме.

В един такъв момент видях, че негрите обърнаха лодката и се отправиха към брега, където се бе появил един канал на реката.

— Слизаме ли? — попитах ги аз.

— Не, масса — отговориха те. — Ще тръгнем по савана и ще пристигнем до водопада, без да срещаме тези змии.

Преминахме Марони и лодката се завря в един тесен проход: след малко тя се намери в една широка лагуна, чиито брегове не можехме да видим.

Саваната бе един вид езеро с блатисто дъно, обитавано от водни змии, за щастие безвредни, и от едни рибки, наречени кариби, дълги само два или три пръста, но много страшни. Тия малки чудовища имат челюсти, въоръжени с толкова остри зъби и надарени с такава сила, че за няколко минути могат да превърнат човека в скелет.

— Внимавай да не паднеш — казах на Барсал. — Тук владее смъртта.

Двамата негри продължиха да гребат с невероятно усърдие. Те не оставиха нито за миг лопатите и не показваха нито следа от умора. С голяма сръчност заобикаляха огромните купища водорасли, които изникваха отвсякъде и откъдето излитаха уплашени множество морски птици, смутени за пръв път.

Плаването всред саваната трая цял ден само с един час прекъсване, за да похапнем малко. Привечер се завърнахме пак към Марони през един друг канал.

Тук не се виждаха вече листа от макум. Чувахме ясно обаче рева на бързея на Спарвин, който в спокойни дни се долавяше надалеч.

Бяхме близо до концесията на моя приятел Кардали. Този наш съотечественик бе получил от индианското племе окай голямо парче земя, която обработваше успешно. Земята бе доста богата на златен пясък, намиращ се почти на повърхността й.

Едва бяхме минали водопада и стигнахме пред разни къщички, които образуваха хациендата на моя приятел.

Там владееше невъобразима суматоха. Негри, индианци, кули — натоварени с минните работи, пееха, танцуваха, караха се и главно пиеха.

Множество бъчви с тафиа — най-прост ликьор, който изгаря гърлото — лежаха на земята изпразнени, разнасяйки наоколо нетърпима миризма на спирт.

— Рудничарите имат празник — казах на Барсал. Да не би моят приятел да е открил богати залежи?

Взехме пушките си и слязохме. Негрите, китайците и индианците, които изглеждаха пияни до забрава, не обърнаха внимание на появяването ни.

Те продължаваха да пият, като че ли бяха обзети от неутолима жажда, и да викат, движейки се като луди.

Дори и в пристройките покрай жилището на моя приятел владееше неописуема суматоха. Негърки и индианки разбиваха бъчвите, пълни с моруна, и касите със сухари, като пълнеха панерите, които веднага биваха грабвани от един рояк деца, вероятно не по-малко пияни от бащите си.

Това бе невиждан грабеж и оргия, а не празник, както помислихме отначало.

Погледнах двамата лодкари, чиито пламнали очи бяха устремени в бъчвите с тафиа и които вдишваха миризмата с разтворени ноздри. Ако не бяхме ние, сигурно и те щяха да се нахвърлят като другите върху тези бъчви, за да се напият здравата.

— Кажете ми какво става тук? — попитах ги аз.

— Кулите от мината се забавляват, господине — отговори ми по-старият негър с усмивка.

— Струва ми се, че грабят — каза моят моряк. — Не виждаш ли, лодкарю, че крият провизиите на господаря?

— Виждам.

— Тогава? — подех аз.

— Не знам още какво става тук — отговори негърът. — Ако ядат и пият по този начин, сигурно господарят е умрял.

— Иди да потърсиш господаря на мината — казах му аз. — Мисля, че той не ще да е умрял.

Двамата негри оставиха лопатите, завързаха лодката и скочиха на земята. Видяхме ги, като се спряха за малко при пиещите, изпразвайки някоя и друга чаша тафиа, която им бе предложена от пияниците, и после изчезнаха под покривите.

— Барсал — казах на моряка, — да бъдем готови да разпръснем тази сган.

След четвърт час видях да пристига Михаил, надзирателят на мината, когото познавах вече, мулат, роден от баща негър и майка индианка. Той беше учил в Гвиана и винаги е бил дясната ръка на приятеля ми Кардали.

Горкият човек бе в окаяно състояние. Той плачеше и си скубеше косите.

— Ах, господине! — каза той, като ме видя. — Спасете богатствата на господаря ми! Негрите и кулите плячкосват всичко и продължават да пиянствуват.

— А къде е Кардали? — попитах го аз.

— Нищо не знаем вече, господине. Той замина преди два дни на лов за един ягуар, който правеше чести набези в мината и отвличаше овцете, и оттогава не се е завръщал. Рудничарите мислят, че господарят е загинал, вдигнаха бунт и разграбиха магазините.

— Сам ли замина?

— Сам, с двете си кучета.

— Може да е ранен — каза моят моряк. — Трябва да го потърсим.

Никой не пожела да се помръдне и ако аз бях тръгнал да го търся, щеше да бъде още по-зле. Вкъщи има хиляда и повече унции златен прах и сигурно негрите не биха го оставили.

— Значи рудничарите не искат да ви слушат?

— Всички са пияни.

— Барсал — казах на моряка, — да турим на мястото им всичките тези негодници и да им попречим да разграбят магазините. После ти ще застанеш на стража, за да пазиш къщата, а аз ще отида да потърся приятеля си заедно с Михаил.

Готвех се да сляза на земята, когато ми хрумна една мисъл:

— Кажете ми — попитах Михаил, — кой е хвърлил по реката Марони всички тия змии?

— Негрите — отговори ми управителят на мината.

— Ела, Барсал — казах на моряка, като взех пушката си.

Тримата се спуснахме всред пияниците, като извикахме повелително:

— Престанете или ще ви убием! Махайте се оттук, в хижите си! Ние заповядваме, мината е наша!

Негри, китайци и индианци, виждайки ни въоръжени и с вдигнати приклади на пушките, готови да ги стоварим върху главите им, се разбягаха веднага на всички страни, като се пръснаха из землището около имението на моя приятел.

След като прогонихме негодниците, заповядах на Барсал да стреля срещу всеки, който се осмели да се завърне, после казах на надзирателя на мината:

— Сега да отидем да потърсим приятеля ми Кардали. Не вярвам да е изяден или разкъсан от ягуара.

Въоръжени и двамата с пушки и с къси саби с широко острие — отлични оръжия срещу влечугите и за отваряне на път всред лианите на горите, ние тръгнахме.

Нощта бе дошла: грееше великолепна луна.

Вървяхме около два часа, като сечахме наляво и надясно лианите и корените, които ни спъваха, когато изведнъж Михаил се спря.

Пред него на земята имаше изсечени клони, още не съвсем повехнали, а от дърветата висяха лиани, които изглеждаха като сечени наскоро.

— Някой е минал оттук — каза ми той. — Може би е моят господар.

— А не може ли да е индианец? — попитах аз.

— Те нямат саби и предпочитат да пълзят като влечуги, вместо да се уморяват да секат клони и корени — отговори Михаил. — Тук е работила сабя като нашата, каквато има само господарят.

— Да тръгнем по следата — предложих аз.

Сабята на ловеца бе оставила една следа всред тази почти девствена гора.

Навсякъде се виждаха отсечени корени и клони, висящи лиани, леко поувехнали. Тръгнахме по тази следа с пръст на спусъка на пушките, понеже дивите зверове не бяха рядкост в горите на Френска, Английска и Холандска Гвиана.

Бяхме изминали около хиляда стъпки, като вървяхме все по тази следа, и се намерихме изведнъж пред мършата на едно куче. Горкото животно бе буквално изкормено и лежеше с вдигнати нагоре крака.

Продължихме да вървим сред огромната и безкрайна гора. След като изминахме още сто и петдесет или двеста метра, откри се една полянка.

— Там някой спи или е умрял — казах на Михаил.

— Да не е господарят? — попита управителят на мината, като пребледня силно.

Напредвахме предпазливо с насочени пушки, но масата не се помръдваше.

Когато стигнахме на няколко крачки, от устата ни се изтръгна вик на изненада:

— Един ягуар!

В действителност това бе един от онези страшни зверове, които са ужасът на американските гори. Звярът лежеше с пробита от пушечен изстрел глава. В ноктите си стискаше куче в плачевно състояние.

— Второто куче на господаря — извика Михаил. — Познавам го! Ах, боже мой, какво се е случило с господаря?

В този момент чухме жален вик:

— Вода! Вода!

Спуснахме се към едно огромно дърво, изпод което се бе разнесъл този вик.

Приятелят ми Кардали лежеше с глава, подпряна на дънера. Дрехите му бяха изцапани с кръв, а втвърдените му пръсти още стискаха карабината.

Щом ме видя, усмихна ми се, после, дали от болка или от вълнение, падна на земята като мъртъв.

Раменете му бяха разкъсани от ноктите на хищника, а дясната му мишница бе отчасти откъсната. Как е могъл да преживее два дни с тези страшни рани?!

Превързахме го набързо, след което направихме носилка от няколко клона и потеглихме към мината.

Кардали се съвзе почти веднага след глътка тафиа, която му поднесе управителят. Докато го пренасяхме, той ни разправи накъсо приключенията си.

Изненадал ягуара преди два дни в сърцето на гората, клекнал всред един гъсталак. Но в момента, когато се готвел да го застреля, звярът се хвърлил върху него, като разкъсал раменете му, и той едва успял да му пробие главата с един пушечен изстрел.

Когато пристигнахме в имението му, в мината владееше пълно спокойствие. Моят моряк бе дал вече няколко изстрела във въздуха: и като ги чуха, негри, индианци и китайци не посмяха да излязат от хижите си, за да продължат оргията.

Останахме осем дни при водопада Спарвин и когато решихме да се завърнем в Гвиана, където параходът ни чакаше, приятелят ми Кардали бе вече вън от всякаква опасност. Рудничарите бяха подновили работата си под ръководството на Михаил, много щастливи, че не бяха наказани или уволнени.

Замъкът на духовете

Приятелят ми Ивон, един твърдоглав бретонец, който бе спечелил известно състояние от лова на моруни в моретата на Нова земя, като узнал, че корабът ни е пристигнал в Брест и че трябва да остане тук няколко седмици за спешен ремонт, ми изпрати следното кратко съобщение:

„Ела на лов в замъка ми в Бази. Необходимо е да те видя.“

Тази покана ме порази. Я гледай! Ивон притежава замък! Колко ли пари е спечелил този морски вълк, за да си купи такова нещо?

Тъй като трябваше да замина едва след няколко месеца, реших да се отзова незабавно на поканата на моя щастлив другар, когото не бях виждал повече от две години. При това имах желанието да премина тъмните гори на Бретония.

След като узнах, че въпросният замък се намира около градчето Понлижан, наех място в една от онези стари и разнебитени пощенски коли, останали от времето на Лудвиг XV. Тези коли продължават невъзмутимо службата си, глухи за оплакванията на бедните пътници, които пристигат на местоназначението си в окаяно състояние.

Свикнал с люлеенето и клатушкането на корабите, пристигнах в Понлижан доста раздрусан, но не чак толкова, колкото очаквах. Дори апетитът ми бе много засилен и аз с нетърпение очаквах момента да се намеря в трапезарията на замъка пред печени яребици и хубаво вино.

Попитах веднага един рибар за замъка Бази. Бретонецът ме погледна малко учудено, като отметна назад с ръка дългите си жилави коси, прилични на лъвска грива, после отговори:

— Ей там, на половин миля надолу. Ще го видите лесно, понеже се издига над морето.

— Половин миля! Това ще засили ужасно апетита ми. Ще трябва да изям и собственика му — казах аз.

— Чудя се на апетита ви — забеляза рибарят. — Аз пък там бих го изгубил съвсем.

— Защо? — попитах аз, учуден от този отговор.

— Не знам дали черната дама ще ви позволи да ядете с охота яребиците на господин Ивон.

Като каза това, рибарят ми обърна гръб и си тръгна бързо, сякаш искаше да избегне по-нататъшни обяснения.

Останах малко замислен, следейки с поглед този човек, който сякаш избяга, за да не каже нищо повече. После, усещайки, че гладът ми се засилва до нетърпимост, тръгнах към брега, за да стигна по-скоро в замъка.

Бреговете на Бретония, заливани от силните вълни на Ламанша, са много живописни с дивата си прелест. Скалите се издигат отвесно над морето, като образуват тук-таме малки носове и дълбоки заливи, в които вълните се разбиват с оглушителен шум, подобен понякога на изстрели на брегови оръдия.

Изминал бях почти четвърт миля, когато, като заобиколих една огромна скала, издигаща се високо над морето, забелязах най-сетне замъка на стария ми щастлив другар.

Признавам, че той не ми направи много добро впечатление от пръв поглед. Замъкът бе много стар, ако се съди по строежа му, сигурно от времето на норманите. Цял почернял, като че ли огън бе близал масивните му стени, с две кули, едната от които по-висока, а другата полуразрушена.

По размер замъкът не бе много голям и бе кацнал на върха на една скала, издигаща се над морето като орлово гнездо.

Ускорих ход и най-сетне стигнах до него. Веднага бях поразен от зловещия вид на тази постройка и от заобикалящата я местност.

— Какво хубаво гнездо на соколи! — възкликнах аз. — Как моят приятел Ивон е намислил да се свре тук?

В този момент си спомних думите на рибаря:

— Дали това не е любимото място на черната дама?

Както е известно, бретонците, които са крайно суеверни, се страхуват извънредно много от черната дама, макар и сами да не знаят какво представлява тя.

Изглежда обаче наистина е имало една жена, която била убита в не знам кое си време от един жесток притежател на замък. Тя обичала да се явява от време на време пред лодките на рибарите и по крайбрежните скали. Чух да разправя веднъж това един старец от областта, който се бе качил на кораба ми.

Тъй като никога не съм вярвал в провиденията, нито в белите или в черните дами, влязох решително в главния вход на малкия замък и дръпнах звънеца, окачен на вратата.

Почти веднага видях да излиза от една стая на долния етаж мъж на около петдесет години, с четвъртити рамене, мускулести ръце и хубава едра глава, истинска корава бретонска глава.

Това бе приятелят ми Ивон.

Прегърнахме се сърдечно и аз поисках веднага да пийна малко ябълково вино и да хапна нещо.

— Драги мой, умирам от глад — казах му аз. — Вярвам, че ще ме извиниш, задето най-напред искам от теб ядене.

— Няма да си моряк, ако ти липсва апетит — отговори със смях бретонецът. — Ела и ще разговаряме, докато ядем.

Той ме отведе в един голям салон, чиито стени бяха покрити с резбовано дърво и покрай които можеха да седнат най-малко тридесет души.

Имаше столове с високи облегалки, украсени с герб, запазил донякъде позлатата си, огромни бюфети и маси.

Всичко бе старо, изоставено, дори и въздухът миришеше на мухъл.

— Хубаво е казах аз, след като хвърлих поглед наоколо. — Но все пак предпочитам каютата на кораба си. Каква е тази странна мисъл да се завреш в подобна развалина, драги ми Ивон?

— Да ядем първо — отговори бретонецът.

Погледнах го и останах изненадан от загрижения израз на лицето му, обаче не казах нищо.

Той отвори един бюфет и извади печени яребици и една чудесна водна патица, после хляб и едно стъкло ябълково вино.

— Приятелю — казах аз, виждайки, че подрежда масата, — нямаш ли някой да ти помага?

— Не, сега нямам никого. Всички си отидоха.

— Омръзна ли им? — попитах засмяно.

— Не, но… Жана не обича този замък. И брат й я последва. От три седмици съм сам.

Въздъхна и поклати глава, без да каже нищо.

Помогнах да наредим масата, запалихме две свещи, понеже слънцето вече залязваше, и седнахме да ядем. Владетелят на замъка едва се докосна до храната, но изпразни много чаши вино. От своя страна, аз си хапнах и пийнах порядъчно.

— Сега можем да говорим — казах аз. — Нека да си запаля лулата.

Тъкмо доближих лулата си до една от свещите и тя, без да влиза отникъде въздух, тъй като вратите бяха затворени, изгасна, сякаш някой се пошегува с мен.

Погледнах Ивон, тъй като помислих, че той е духнал, но го видях на мястото му, бледен като смъртник.

— Дявол да го вземе! — възкликнах аз. — Да не е черната дама?

При тези думи, произнесени от мен с шеговит глас, бретонецът скочи на крака, гледайки ме с широко отворени очи.

— Черната дама ли? — възкликна той. — Кой ти каза? Откъде знаеш?

— Значи приказките са верни? — попитах аз, без да му отговоря.

— Защо мислиш избягаха прислужницата ми и нейният брат? Да бъде проклет денят, когато ми дойде глупавата мисъл да стана смешен владетел на замъка.

Запалих лулата си от другата свещ, изпразних една пълна чаша вино и седнах срещу стария рибар на моруни, като му казах през смях:

— Да чуем, драги Ивон! И ти ли вярваш в тази тайнствена дама?

— Трябваше да отстъпя пред очевидността на фактите. Да, в този проклет замък се явява черната дама. Сега всички в Понлижан знаят това и няма да се намери никой, който да поиска да дойде при мен.

— Тогава продай го и се върни в морето.

— Трябва да го отстъпя даром на бухалите и на габианите, понеже няма да мога да го продам в цяла Бретония за десет петака.

— Докато хитрецът, който ти го е продал, трябва да ти е измъкнал поне две хиляди луидора.

— Повече, разбойникът…

Избухнах в смях, който замръзна на устните ми, понеже чух веднага подобен смях да се разнася в коридора, който се намираше в дъното на стълбата.

— Чу ли? — извика Ивон, като скочи на крака.

Опитах да се пошегувам.

— Ба, това е ехото! Впрочем, ако смее черната дама, нека заповяда, нека влезе и да пие с нас това отлично ябълково вино.

Млъкнах внезапно, загледан със страх към вратата. Не се лъжех, не беше илюзия, нито халюцинации. Масивната дъбова врата бавно се бе отворила, скърцайки глухо с ръждясалите си резета.

— Да не би да е станало земетресение в този момент? — рекох аз.

Казаното бе глупост, понеже бе недопустимо едно земетресение да разтърси скалата заедно със замъка, за да ми достави удоволствие и да оправдае думите ми.

Погледнах Ивон. Челото му бе намръщено, а очите — помътнели.

— За какво мислиш? — попитах го аз, за да променя разговора.

— Шегувай се, ако смееш — отговори той. — Ти не вярваше в черната дама и тя ти даде доказателство за присъствието си в този проклет замък.

Вместо да отговоря, взех свещта, отворих вратата, която сама се бе открехнала, и тръгнах по тъмния коридор. Като не видях нищо, върнах се при масата и седнах, като казах:

— Не, не вярвам. Аз не съм бретонец, за да бъда суеверен.

— И все пак ти казвам, че от две седмици се явява в картинната галерия и ме следва до вратата на спалнята ми.

— Хм! — измърморих аз, опитвайки се да се засмея. — Каква е?

— Висока, стройна, облечена цялата в черно, с едно дълго було, което пада до земята.

— Млада ли е?

— Не можах никога да я видя в лицето, понеже булото й е много плътно.

— Говорила ли ти е?

— Чух само една нощ зловещ плач зад вратата на спалнята ми.

— Каква странна прищявка е накарала тази жена да идва тук да смущава съня ти?

— Каква ли? Говорят, че била убита в този замък — отговори Ивон. — Това потвърди братът на Жана.

— Тогава ще ми обясниш коя е била тази черна дама.

— Изглежда това е една много стара история — каза рибарят на моруни. — Говори се, че преди много години един нормандски пират отвлякъл от английските брегове някаква красива девойка, дъщеря на пер и годеница на шотландски рицар.

Морският разбойник притежавал този замък и въпреки плачовете и протестите на хубавата англичанка, я довел тук и я принудил да стане негова жена.

— Дотук не намирам нищо необикновено — казах аз. — По ония времена често са ставали такива работи.

— Чакай малко. Говори се, че като съпруга тя съвсем не била щастлива и плачела непрестанно, понеже не можела да забрави годеника си. И още, че коварният нормандец, който бил извънредно ревнив, я измъчвал непрестанно, като я наказвал жестоко.

Една вечер — според старите летописи на областта — една лодка, която изглежда е идвала откъм английските брегове, се приближила към замъка. Непознат мъж с шотландско облекло направил знаци на жената на нормандеца, която се намирала на терасата.

За нещастие един часовой я видял и уведомил нормандеца. А тоя, без да иска да чуе плачовете и клетвите на нещастната жена, я зазидал в същата кула, откъдето тя отговаряла на знаците на хората от лодката.

Разправя се още, че този варварин, мъжът й, спал пет нощи до тъмницата, само за да се наслаждава на сърцераздирателните викове на жертвата си, която умирала бавно от глад и жажда.

— Този нормандец е бил голям злодей — казах аз. — И от онова време ли призракът на злочестата англичанка се появява в галериите на твоя замък?

— Да, поне така ми разправи братът на Жана — отговори Ивон с развълнуван глас.

Няколко минути мълчахме и се ослушвахме.

Може би поради внушение или от друго, признавам, че и на мен ми се струваше, че чувам злокобните стенания на нещастната англичанка.

— Кога се явява? — попитах изведнъж.

— Между десет и единадесет вечерта. Говори се, че умряла по това време.

Погледнах часовника.

— Да се не види макар! — възкликнах аз. — Сега е времето да отидем да я срещнем и да й говорим.

— Ще имаш ли тази смелост?

— Защо не? Да вървим, Ивон. Но съм сигурен, че няма да видим нищо.

Взех една свещ, извадих от пояса си каталонския нож от истинска толедска стомана. Ивон взе другия свещник, снабди се с един шиш и влязохме в тъмния коридор, който водеше към горния етаж на замъка.

Отначало не забелязах нищо и стигнахме успешно до основата на една стълба, чиито стъпала, непроверявани бог знае от колко години, заплашваха да се срутят под тежестта ни.

Когато стигнахме до площадката на горния етаж, една въздушна струя замалко не угаси свещите ни.

— Откъде идва това течение? — попитах Ивон, който изглеждаше изненадан.

— От вратата на кулата, която се намира в дъното на този коридор, струва ми се — отговори нещастният собственик на замъка. — Чудно нещо. Днес сутринта затворих вратата с голям катинар.

— Да отидем да видим.

Коридорът, или по-право галерията, вървеше по цялата дължина на замъка. Беше с големи прозорци, които сигурно гледаха към морето, и с много стари картини по стените, толкова избледнели, че не можеше да се различи какво е било рисувано по тях.

Като пазехме с ръце свещите да не изгаснат, стигнахме почти до края на коридора и забелязахме, че вратата, за която Ивон ми каза, че води към западната кула, е наистина отворена. Студен въздух влизаше заедно с воя на вълните, блъскащи се бясно в основата на скалите под замъка. Отворих докрай вратата и видях една кръгла стая, по чиито стени бяха окачени вериги с халки, разядени от ръжда. Стъклата на прозорците липсваха.

Няколко бухала, уплашени от ненадейната светлина на двете свещи, излетяха със зловещи крясъци.

— Сигурен ли си, че тази сутрин си затворил вратата? — попитах Ивон.

— Паметта ми още е добра — отговори ми рибарят.

— Кой може да я е отворил? — попитах аз. — Живее ли някой в околностите на замъка?

— На разстояние от половин миля няма жива душа.

Заключих вратата с катинар и се върнахме, за да отидем в стаята, където спеше приятелят ми.

Изкачихме се по една малка стълба и се спряхме пред вратата. Вече се готвех да я отворя, когато видях Ивон да отстъпва бавно назад, като същевременно нададе сподавен вик.

— Виждаш ли черната дама?

Обърнах се бързо и сграбчих дръжката на каталонския си нож. Аз също не можах да се сдържа да не извикам, но не знам дали от изненада, или от ужас.

В дъното на коридора към вратата на кулата, която бях заключил, видях в полумрака една женска фигура, загърната цялата в широко черно було. Фигурата се плъзна безшумно покрай лявата стена и тръгна бавно към нас.

Ако на вечеря бях пил бургундско вино или бордо, щях да помисля, че то ме е хванало. Но обикновеното, макар и ароматично ябълково вино не можеше да помъти мозъка ми. Без да се лъжа, черната дама бе наистина пред нас. Тя се спря в средата на коридора и ни загледа изпод тъмното було.

Не мога да опиша какво изпитах в този момент!

Спомням си само, че по челото ми изби студена пот, а свещта се люлееше в ръката ми.

Що се отнася до Ивон, той изглеждаше буквално поразен от страх и се бе подпрял на стената, за да не падне.

Известно време останах така, без да мога да произнеса нито дума. После самообладанието ми се върна и направих няколко крачки напред, като размахах заплашително каталонския си нож, и извиках:

— Коя сте вие и какво искате? Говорете или ще ви убия.

Отговори ми плачливо охкане, после черната дама отстъпи бързо назад и ми се стори, че изчезна в коридора.

— Ивон казах аз, когато вече не виждах черната дама. — Това не беше ли сън?

— Не — отговори ми рибарят, който се съвземаше малко по малко, защото иначе не беше страхлив. — Това наистина бе черната дама.

— Имаш ли някое огнестрелно оръжие?

— Да, имам две ловджийски пушки, окачени на стената на трапезарията. Какво мислиш да правиш? Да убиеш един призрак?

— Утре ще се възползувам от твоите оръжия.

Останахме известно време в коридора, очаквайки отново появяването на черната дама. Но тъй като не я видяхме вече, влязохме в спалнята — огромна стая с готически прозорци, със стари и масивни мебели и едно легло, което можеше да побере шест души.

След като се уверих, че няма никакъв таен проход за стаята, легнахме си облечени и не загасихме свещите. Нощта мина, без да се случи каквото и да било особено. Не чухме повече нито да се хлопа на вратата, нито да се охка зад нея.

Сутринта поспахме няколко часа и когато към десет часа излязохме от стаята, за да отидем да си приготвим закуска, за свое голямо учудване намерихме вратата на кулата пак отворена.

Аз обаче я бях заключил здраво с катинар. Скрих от Ивон опасенията си и през деня не говорихме нищо за призрака. Ударихме на брега няколко яребици за вечеря. Прекарахме отлично вечерта, без да гаснат свещите и да се отваря вратата на коридора, и към десет часа се качихме в коридора на картинната галерия, за да чакаме появяването на черната дама.

Бях се въоръжил с двуцевна пушка, напълнена със сачми. Ивон пък, който не вярваше в ефективността на огнестрелните оръжия срещу духове, бе взел своята сабя. От половин час вече стояхме пред вратата на една стая, когато чухме леко скърцане и видяхме черната дама да излиза от стената.

Оставихме я да направи няколко стъпки, като държах пушката скрита зад гърба си. После я вдигнах бързо и стрелях два пъти.

Веднага се разнесе остър вик и черната дама се строполи на земята като обикновен човек.

И двамата бяхме толкова изненадани, че не помръднахме. Болезнените охкания на дамата ни извадиха от вцепенението.

Напълних отново за всеки случай пушката и се приближих до дамата, която се търкаляше на пода.

— Вдигнете си булото! — извиках аз.

— Не ме убивайте! — отговори ми мъжки глас.

Ненадейно Ивон гневно извика:

— Проклетнико! Хванах ли те!

Той се хвърли върху мнимата черна дама, дръпна булото и и под него се откри едно мъжко лице, при това с две руси мустачета.

— Господарю, не ме убивайте! — извика нещастният призрак, виждайки, че Ивон насочва към него сабята си, сякаш се кани да го промуши.

Задържах навреме ръката на приятеля си, за да не довърши този клетник, който вече имаше в тялото си доста сачми от моите два изстрела.

— Остави го, Ивон — казах му аз. — Да го сложим на леглото. Може би го раних тежко.

Тези думи подействуваха успокоително.

Вдигнахме мъжа-призрак за краката и ръцете и го отнесохме в спалнята, като съблякохме женските дрехи, които носеше.

В гърдите на „призрака“ се бяха забили седем или осем сачми, които бяха причинили малки рани, по-болезнени отколкото опасни, тъй като бях стрелял от повече от трийсет крачки разстояние. Едва тогава узнах, че този мошеник, който се бе забавлявал да плаши приятеля ми, е братът на прислужницата му, драгата Жана, която бе избягала преди няколко дни.

Ще-не ще, безделникът разправи, че бил нает срещу заплащане от бившия продавач на замъка, за да плаши Ивон и го принуди да продаде старата сграда на безценица. Както изглежда, без добрата ми идея оня щеше да успее да го направи.

На следната сутрин обадихме за подлия заговор на префекта на Понлижан. И понеже бившият притежател на замъка бе един долен лихвар, мразен от всички жители на градчето, и доказателствата за виновността му очевидни той бе арестуван.

След петнадесет дни, когато се завърнах в Нант бях уведомен, че прочутата „черна дама“ е осъдена на шест месеца строг тъмничен затвор, а лихварят — на три години.

Освободен от духовете, Ивон не напусна замъка. И досега ме чака винаги, за да бием яребици по бретонските крайбрежия.

Допълнителна информация

$id = 8093

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Емилио Салгари

Заглавие: Градът на прокажения крал

Преводач: Тодор Бъчваров; Г. Жеков; И. Георгиев

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: италиански

Издател: Издателска къща „Лакрима“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: сборник; повест и разкази

Редактор на издателството: В. Антонова

Художествен редактор: М. Узунов

Художник: П. Мутафчиев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1745