Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1

Горе ръцете! Или враг №1

таякнигаезатовакакшпионирешилидаунищожат всичкимомченцаимомиченцазащотогимразятповечеотвсичконасвета

авторът

Роман малко детективски, но и малко научно-медицински, с пролог, но без край; в десет части, написани лично от автора, и с единадесета, която той предлага на читателите да я напишат сами; авторът се надява да види сред тях момченца и момиченца, които искат час по-скоро да пораснат, и възрастни, които не са забравили своето детство.

Пролог

Шпионската организация „Тигри-видри“ търпи почти пълен провал заради третокласника Толик Прутиков
Кратко описание на живота и дейността на полковник Скрито-Покрито и неговата съкровена мечта

Най-невероятна паника цареше в Най-Централния Отдел на шпионската организация „Тигри-видри“.

Началникът на отдела, страшният полковник Скрито-Покрито, позеленял от яд, вече тринайсет минути и половина удряше с десния си юмрук по масата.

Когато десният юмрук го заболя, полковник Скрито-Покрито, бакъреночервен от дива злоба, задейства с левия юмрук по масата.

На нея лежеше:

Рапорт първи

Днес агент нисък на ръст, тип ученик, задържа. Подозирам, че ЪХ-000 е предател. Тогава за всички ни кеяк.

Хипупутама

— Ще ги убия! — закрещя полковник Скрито-Покрито, и с нечувана ярост затропа с крака. — Ще ги избия всички! До един! С топ! Ще ги изпообеся под тавана!… За левия крак!… А какво е това кеяк? — Петите го бяха заболели от тропането и той заблъска с юмруци по масата — и с двата едновременно. — Какво е това кеяк?

В този момент на масата пред него сложиха:

Рапорт втори

Боя се, че сме я загазили. Трябва да бягам, но не мога. Имам ужасна диария на нервна почва. ЪХ-000 изчезна безследно. Мяу мълчи. А ни чака кеяк, кеюк или каьок. Чакам светкавични указания. Не искам да загина. Още съм толкова млад.

Канарчето

Полковник Скрито-Покрито, началник на Най-Централния Отдел, цели двайсет и три часа осем минути и шестнайсет секунди удряше с юмруци, тропаше с крака, блъскаше в стената огромната си, без ни едно косъмче глава и червенееше, бледнееше, синееше, зеленееше, жълтееше от дива злоба и нечувана ярост.

Сътрудниците на отдела застинаха в гробно мълчание…

Полковник Скрито-Покрито едва тогава млъкна и се умири, когато на масата пред него сложиха:

Рапорт трети

Хипупутама и Канарчето са арестувани. ЪХ-000 е заловен от агент нисък на ръст, тип ученик. Покатерих се на дърво в парка. Вече втори ден съм тук. Много ми се яде. Не знам какво да правя. Чака ни кеяк, кеюк или каьок.

Мяу

Полковник Скрито-Покрито се вцепени. Той седеше, ококорил очи, не можеше да си поеме дъх и огромната му, без нито едно косъмче глава почерня от дива злоба и безпределна мъка. И неочаквано започна да си удря главата о масата и да крещи, сякаш го колят:

— Какъв кеяк? Какъв кеюк? Какъв каьок? Всички ще избеся! За левия крак под тавана! С топ ще ги избия! До един! Ще ги заколя! Живи ще ги опека! Кеяк! Кеюк! Каьок! Сафрониго ту балд! (Известна шпионска ругатня.)

И в това време на масата пред него сложиха:

Рапорт четвърти
ИЗВЪНРЕДНО ВАЖНО

Дотегна ми да шпионирам. Край.

Предадох се почти доброволно на третокласника Толик Прутиков. Издал съм всички приятели-предатели.

Издал съм цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“ и организацията „Тигри-видри“. Тъй ни се пада — Каюк.

А полковник Скрито-Покрито да се пръсне от дива злоба.

Бивш агент ЪХ-000, а сега честен човек на име Фонди-Монди-Дунди-Пек.

angry.jpg

Но като получи този ужасен рапорт, полковник Скрито-Покрито не се пръсна от дива злоба. Той заудря с юмруци по масата, потропа с крака по пода, три пъти със засилване фрасна в стената огромната си, без ни едно косъмче глава и заповяда:

— Всички шпиони при мен! Незабавно!

Точно след единайсет секунди и половина всички шпиони стояха мирно в огромния кабинет на своя страшен началник, а страшният началник крещеше:

— Пратиха ни за зелен хайвер! Предадоха ни! Проклинам агента ЪХ-три нули! Ще го намеря жив или мъртъв и ще го обеся за левия крак под тавана! Проклинам третокласника Толик Прутиков! Ще го очистя! На всяка цена! Загина цялата диверсантска група „Плод-Зеленчук“! Ридайте шпиони! Безмерна е мъката ни! Скубете си косите! Тежко и горко на оня, който заридае тихо!

И всеки шпионин зарида с пълно шпионско гърло. И всеки шпионин изскубна от шпионската си глава поне по едно шпионско косъмче.

— А сега в памет на загиналите — раз, два! — вой!

Шпионите завиха така отчаяно, сякаш всекиго всеки миг заплашваше гибел.

Лично страшният полковник Скрито-Покрито виеше най-силно, защото беше най-главен, най-злобен, най-подъл, най-жесток, най-хитър.

— Заповядвам — дрезгаво процеди той през зъби — всички да бъдат по местата си и без мое разпореждане да не ядат, да не пият, да не спят! Само да мислят! Мислете така, че аз да чувам как скърцат мозъците ви! Имайте предвид, че се е провалила не само диверсантската група „Плод-зеленчук“, но и шпионската организация „Тигри-видри“ като цяло! Това е не само позор, а и ужас! За да се реабилитираме, тоест да се оправдаем пред началството и потомството, ние трябва да изработим план за нова операция. Невиждана операция. Толкова жестока и подла, че отначало и ние самите да се изплашим от пъклените си кроежи. Нещо невиждано и нечувано, каквото не е вършила ни една шпионска организация в света през цялата история на човечеството. Трябва да извършим такава диващина и гадост, че хората да припадат само като чуят името на нашата организация. На ЪХ-три нули и Толик Прутиков да се свети маслото и толкоз. Все едно че ги е нямало! Никога не ще видим доблестните агенти Хипупутама, Канарчето и Мяу. Турете им кръст — да ги забравим. И така, вървете и си размърдайте мозъците. Тежко му на оня, чийто мозък не чуя да скърца — ще го обеся за левия крак под тавана! Вън! — и веднага по местата си! Стриптиро стрито! (Известна шпионска ругатня.)

Шпионите хукнаха по местата си, и докато не получеха специалното нареждане нямаше да ядат, нито да пият, нито да спят, а само да скърцат силно с мозъците — да измислят операция, каквато не е вършила ни една шпионска организация в света през цялата история на човечеството.

Най-силно скърцаше с мозъка си самият полковник Скрито-Покрито. Той мислеше и едновременно си припомняше своя труден и подъл живот. Затова си го припомняше, защото в живота му настъпи оня най-дълго лелеян момент, когато полковник Скрито-Покрито имаше реалната възможност да пипне генералски чин. А трябваше да стане генерал, за да изпълни най-заветната, най-дългоочакваната мечта на своя живот. Ето ви накратко неговия живот, ето ви накратко и неговата мечта.

Някога страшният полковник Скрито-Покрито си имаше и име, и презиме. Но прякора Скрито-Покрито получи още в училището и сега дори той самият не помнеше какво му беше името, нито пък презимето.

Ловък, хитър, жесток и коварен, Скрито-Покрито още от пет-шестгодишен се научи да шпионира. Отначало дебнеше по-малкия си брат, после започна да дебне голямата си сестра, после — баба си, дядо си и на края взе да дебне родителите си. Цялото семейство се боеше от него и го ненавиждаше.

На всичко отгоре се научи да следи съседите. Тогава и съседите започнаха да се боят от него и да го ненавиждат.

Затова, когато тръгна на училище Скрито-Покрито имаше вече натрупан значителен опит в подслушването, дебненето, следенето, клеветенето и всякакви подли работи. А щом се научи да пише, той се захвана с доноси, които обикна за цял живот.

В класа, където се учеше Скрито-Покрито, всички се бояха един от друг, набеждаваха се, клеветяха се, клюкарстваха, пишеха доноси, пакостяха си по най-различен начин и никой не можеше да се досети, кой ги докара до такъв живот.

А у Скрито-Покрито всичко беше Скрито-Покрито.

И ако месец, месец и половина след започване на учебната година не разпуснеха класа, където той учеше, то в средата на учебната година се налагаше да закрият цялото училище.

От тринайсет години Скрито-Покрито вече припечелваше от служба в полицията и го даваха за пример на възрастните тайни агенти.

Скрито-Покрито най обичаше да издава хората. За това имаше рядък, особен талант. Например свърже се с банда крадци, спокойничко краде заедно с тях, спокойничко слага парите в джоба си, най-спокойничко предава крадците на полицията, получава за това пари и, сами разбирате, преспокойничко си ги туря пак в същия джоб.

Редно е да кажем, че той вършеше предателство не заради парите, а по принцип. Просто го влечеше.

С течение на времето Скрито-Покрито разбра, че няма смисъл да рискува, като се свързва с престъпници, и започна да предава честни хора. Това се оказа леко, безопасно и много изгодно.

Подлостта на Скрито-Покрито поразяваше и най-подлите подлеци. Той така свикна и толкова изкусно започна да следи и доносничи, че веднъж направи донос против рождената си майка.

Тъкмо тогава го повикаха в шпионската организация „Тигри-видри“.

Началникът на Най-Централния Отдел полковник Мишмашен каза:

— Досега не съм виждал такъв негодник като вас! — Той му стисна силно ръката. — Според мене вие сте един от най-подлите хора в цялото земно кълбо.

— Старая се, шефе — отговори скромно Скрито-Покрито.

— Да предадеш рождената си майка. Та това е изключително!

— Дребна работа, господин полковник. Просто, както се казва, нямах под ръка друг, освен мама. Повтарям, да предам рождената си майка за мене е нищо. Аз мечтая да предам всички майки! Всички бащи! Всички деца! Всички хора да предам! Това е мечтата на моя живот.

Полковник Мишмашен се шашардиса.

— Окейно! За първи път срещам действително велик подлец! Да предаде всички! Това се казва мечта! Но — почакайте! Значи вие може да предадете и мене?

— При първия удобен случай, шефе.

Полковник Мишмашен се хвана за пистолета, задиша тежко, грабна пресата, попи от челото си едрите капки студена пот и промърмори:

— Далеч ще стигнете вие. И как станахте такъв забележителен подлец? — попита той със завист.

— Много просто. Първо, малко наследственост. — Скрито-Покрито започна да обяснява бавно и с достойнство. — На времето моят баща, царство му небесно, започна да краде. Е, не е чак толкоз голям грях, с кого ли не се случват такива неща, не си струва дори да се споменава такава дреболия. Но баща ми обади където трябваше, че нашият съсед, тоя именно, дето обра, е камила. И съседът трябваше пред шейсет и осем комисии и комитети да доказва, че е човек, а не камила. Но не успя да го докаже, затвориха го в зоологическата градина в клетка и сложиха надпис: „Нов вид камила“. А баща ми с откраднатите, тъй да се каже камилски пари, си купи автомобил. Този случай ми направи поразяващо впечатление.

— Продължавайте! Продължавайте! — подкани го с голямо вълнение полковник Мишмашен.

— Второ, аз самият още четиригодишно хлапе — все така бавно, достолепно и скромно продължи Скрито-Покрито — разбрах, че да се открадне, е по-леко, отколкото да се спечели честно. Вече петгодишен, като наблюдавах възрастните, схванах, че да се казва истината понякога е много опасно, затова пък можеш да лъжеш, колкото си щеш. На шест години и половина ми стана абсолютно ясно, че най-приятното, най-безопасното и най-изгодното нещо в света е да подвеждаш честните хора. От десет години започнах да чета вестници и не се откъсвах от телевизора. Не трябва много ум, за да разбереш: в нашия, така наречен западен свят, има само един истински, пряк път в живота — да бъдеш подлец. Такъв и станах.

— По принцип съм съгласен с вас — продума дълбокомислено полковник Мишмашен. — Вие имате необикновен ум, добре познавате, бих казал издъно познавате човешката психология. Очаква ви блестящо бъдеще. Но сте избрали много труден път. Защо не станете висококвалифициран бандит, голям политически деец или просто ловък спекулант?

— Дребна работа — намръщи се с отвращение Скрито-Покрито. — Какво може да направи един бандит? Е, да убие няколко души, да ограби няколко банки. Това е. Политиката е тъмна работа, несигурна, досадна. А да бъда просто ловък спекулант за мене е безинтересно. Но сърцето ми се свива от щастие и гордост, когато си помисля за моята велика мечта — всички да предам. За такова нещо си заслужава да живееш и да работиш.

— А как ще осъществите мечтата си?

— Още не зная, шефе. Но аз почти не спя и много малко време отделям за хранене. Непрестанно мисля, разсъждавам, преценявам, пресмятам, претеглям, изучавам, сравнявам, правя изводи… И един ден непременно ще намеря такъв начин, с помощта на който ще успея да предам всички майки, всички бащи, всички деца — да предам всички хора!

— Зачислявам ви в щаба на доблестната организация „Тигри-видри“ — каза полковник Мишмашен. — Тук ще имате всички условия да осъществите великата си мечта.

Скоро Скрито-Покрито стана един от изтъкнатите агенти на „Тигри-видри“. Възлагаха му най-опасните и най-подлите задачи. С него можеше да съперничи само ЪХ-000, всеизвестният шпионин Фонди-Модни-Дунди-Пек. Трябва ли да се казва, че те бяха и най-сърдечни врагове? Но докато ЪХ-000 беше само шпионин, то Скрито-Покрито при всеки удобен случай се издигаше все по-нагоре и по-нагоре по служебната стълба, дослужи до званието полковник, стана началник на Най-Централния Отдел и командваше Фонди-Монди-Дунди-Пек.

Но ето че сърдечният враг ЪХ-000, един от най-опитните шпиони, малко преди да излезе в пенсия взе и предаде родната си шпионска организация.

 

 

Полковник Скрито-Покрито спря да скърца с мозъка си, престана да си припомня своя живот и заскърца със зъби. Нищо, нищо, ще отмъсти и на ЪХ-000, и на Толик Прутиков! Тъпкано ще им го върне за провала на диверсантската група „Плод-зеленчук“! Кока-кука! (Много разпространена шпионска ругатня.)

Той се вслушваше в скърцането на мозъците, което се чуваше от всички страни и изведнъж кресна злобно: сред скърцането на шпионските мозъци ясно се чуваше скърцане на стол! Кой се опитва да измами началника на Най-Централния Отдел! Кой мързелува и не скърца с мозъка си, а със стола?! Лайермайер! (Малко разпространена шпионска ругатня.) Ще разберем, ще разберем!

Най-важното, което настъпва, това е дългоочакваният момент, когато полковник Скрито-Покрито ще може, и то доста ловко, да стане генерал, като очисти от пътя си мързеливия генерал Мишмашен, и се заеме сериозно да осъществи заветната мечта на своя живот.

Той ахна радостно, тропна с левия си крак, удари с дясната си ръка по масата, извика при себе си шпионите и ги попита ехидно:

— Е, какво интересно измислиха вашите умни глави?

Шпионските глави не бяха измислили нищо интересно, а още по-малко — нещо умно.

— Друго от вас не може и да се очаква — каза със задоволство Скрито-Покрито. — А кой от вас, гълъбчета, вместо с мозъка скърцаше със стола?

— Аз, шефе — призна си офицерът Рахит. — Как мога да си позволя моят мозък да се съревновава с вашия?! Преди малко пресметнах, че вие сте шестнайсет хиляди пъти по-умен от мене!

Полковник Скрито-Покрито доволно изхъмка, като почти изгрухтя и каза:

— Не си глупав ти, а хитър и нагъл. Скоро, безсрамници такива, ще научите какво е измислила моята огромна, без ни едно косъмче глава. Ще се разтреперите от страх и удоволствие! А сега марш навън — почивайте!

Шпионите не бяха виждали нито веднъж своя страшен началник така весел и благоразположен. От къде на къде? Как така? За какво ли? Операцията „Плод-зеленчук“ се е провалила и на него като нищо могат да му духнат под опашката, а пък настроението му е великолепно.

„Бъдещето ще покаже“ — рекоха си шпионите и излязоха да почиват.

А полковник Скрито-Покрито седна и започна да мисли,

да разсъждава, да преценява, да пресмята,

да претегля, да изучава,

да сравнява,

да прави

изводи.

Край на пролога

Първа част
със заглавие „Всеки си има своя тъга, всеки си има своя мечта“

Глава №1
Нощните викове на Толик Прутиков и коя е причината

Толик Прутиков си имаше една мечта. Ах, каква мечта! Пръстите да си оближеш! Косата да ти настръхне! Мравки да те полазят! Ето такава мечта! Не е като другите.

Толик се събужда нощем, целият се тресе от радост и крещи, та цепи въздуха:

— Хванах, хванах! Честна пионерска, хванах!

— Добре де, добре, ха така — в просъница отговаря баба му Александра Петровна. — Браво! Щом си го хванал, може пак да нанкаш.

А Толик седи в кревата, целият се тресе и нищо не проумява. Седи Толик, седи, тресе се Толик, тресе се и започва лека-полека да проумява.

Проумява той, проумява и почва да нанка, отначало седешката, а после — лежешката.

Минава известно време и радостни викове пак огласят жилището:

— Хванах! Хванах! Честна пионерска, пак хванах!

И отново още сънена баба му Александра Петровна казва:

— Е, добре. Браво! Щом си го хванал, продължавай да нанкаш.

А Толик седи в кревата, целият се тресе от радост и нищо не проумява. Струва му се, че е спал като пън, а някой изведнъж е креснал с цяло гърло и го е събудил.

Седи Толик, седи, тресе се Толик, тресе и започва лека-полека да проумява. Разбира, че крещи не друг, а той. И веднага пак заспива — отначало седешката, а после лежешката.

И това се повтаряше всяка нощ по няколко пъти. Баба му търпеше, както би търпяла и всяка друга баба. А родителите му не издържаха и една нощ извикаха „Бърза помощ“.

Лекарят Аборкин слушаше за странното поведение на Толик с явно съчувствие и като поклати глава продума нажален:

— За съжаление, в дадения случай медицината е безсилна. Още няма апарат за промиване на мозъка.

— А наложително ли е? — попита баба Александра Петровна разтревожено и с недоверие. — Да му направят някаква инжекция или още по-добре е да глътне някакво прахче или хапче…

— Децата не се повлияват от лекарства — отговори доктор Аборкин, — не реагират, когато играят на шпиони. Тогава са като невменяеми, тоест нищо не проумяват. Наблюдава се дори нарушаване на психиката.

— А защо медицината не се заеме сериозно с този важен въпрос? — попита учудено Юрий Анатолиевич, бащата на Толик. — Щом е нужно промиване на мозъка, значи той не е наред, нали? Значи трябва да се лекува незабавно! И мозъка, и децата!

— Мозъците им може да са наред — все така тъжно отговори доктор Аборкин, — но те, както е при вашия син, са за-дръс-те-ни.

— С какво са за-дръс-те-ни? — попита бабата възмутено и уплашено.

— С глупости. С шпиони. Вие дори не можете и да си представите, докъде тая шпиономания може да доведе детето… Чуйте! — И доктор Аборкин разказа една доста поучителна и тъжна история, която предаваме по-долу.

Глава №2
Поразителните метаморфози (преобразявания) на детето еталон Влас Аборкин и на известния двойкаджия Пьотър Пузирков

— Аз имам син, Влас. Също третокласник. Беше чудесно дете. Образно казано, дете еталон. Получаваше само отлични бележки. Събираше желязо, хартия за преработване. Развиваше мускули, тоест занимаваше се със спорт. Най-напред си учеше уроците, а после помагаше на майка си и на баба си в домакинската работа. Миеше съдовете, пода. Сам си гладеше ризите и с особено удоволствие — панталоните. Възхищавах се от детето си.

Отивам на родителска среща, сядам и слушам такива неща:

„Ах, вашият Влас е изключителен!“

Или:

„Ах, вашият Влас е образцов!“

Понякога подчертаваха:

„Ех, де да бяха всички деца като Влас!“

Но веднъж става без разрешение и покана един другар родител, бащата на известния двойкаджия Пьотър Пузирков, и каза:

— Аз лично не вярвам на вашия Влас, не вярвам и нямам намерение да вярвам. Такива деца няма и не може да има. Излиза, че вашият Влас е по-добър от нашите деца, така ли?

Веднага станах и също заговорих:

— Как така — не може да има Влас? Ами че него го има. Той яде, спи, живее, с една дума, съществува. Получава само отлични бележки. Събира желязо, хартия, развива мускулите си. Помага на майка си и баба си…

— Чували сме го вече — прекъсна моето изказване гражданинът родител на известния двойкаджия Пьотър Пузирков. — Хиляди пъти сме чували колко изключителен е вашият Влас. Но не ви вярваме.

— Добре — казвам, макар че в тоя момент ми беше много зле. — На мене не вярвате. А на учителката? На нашата многоуважаема Зинаида Петровна? И на нея ли не вярвате?

Гражданинът родител отговори:

— И на нея не вярваме. И то — никак.

Тогава учителката, нашата многоуважаема Зинаида Петровна, бе принудена да се обади. И то по следния начин:

— Гражданино родител Пузирков, ако вашият син расте като търтей, това не ви дава право да предполагате — дори теоретически — че децата на другите родители — макар пак теоретически — не може да растат като изключителни деца. Наистина, подчертавам, такова нещо се случва извънредно рядко, в изключителни случаи, но се случва! Великолепен пример е Влас Аборкин. Обърнете внимание ето на този плакат, направен с такава любов от първокласниците.

И всички погледнаха огромния цветен плакат, който висеше под портрета на Влас:

Влас Аборкин

е гордостта на нашето училище.

Той е пълен отличник!

Ето какъв е нашият Влас:

а) трудолюбив

б) учтив

в) дисциплиниран

г) винаги спретнат

д) уважава по-големите

е) не закача по-малките

ж) отстъпва място на възрастните

В трамвай, автобус, тролей

Да вземем пример от Влас

Да бъдем гордост за нашето училище и клас!

Зинаида Петровна прочете плаката изразително, на глас, но бащата на Пьотър Пузирков не се посвени да удари, прощавайте, с юмрук по чина и да извика:

— Не вярвам! И на плаката не вярвам. Съчинили сте тоя Влас! Измислили сте го! Изсмукали сте го из пръстите си! Баламосвате ни със своя Влас! Плашите хората със своя Влас!

Настъпи тишина, такава тишина настъпи, че се чуваше как сълзи от обида и възмущение течаха по бузите на многоуважаемата учителка Зинаида Петровна.

А ние, всички родители, освен бащата на Пьотър Пузирков, седяхме неподвижно, навели тъжно глави, изпълнени с много тежки мисли.

— Вие просто ми завиждате. — Аз бях принуден да кажа истината право в очите на родителя на известния двойкаджия. — Но на всички сега стана ясно защо синът ви е такъв.

— Какъв?

— Мързелан и готован.

— Такъв е. Ние се борим с това. Разбира се, доколкото ни позволяват силите. Но най-сериозно ви предупреждавам: Влас ще ви изложи. Ще ви опозори. Ще направи скандал. Образцовият Влас ще ви посрами.

Тогава зашумяха всички родители, така зашумяха, като че на всички ученици бе съобщено, че ваканциите се премахват завинаги.

Попитахме гневно гражданина баща на Пьотър Пузирков:

— Първо. На какво основание обидихте учителката на децата ни, нашата многоуважаема Зинаида Петровна? Второ. На какво основание не само обидихте, а дори оскърбихте Влас и неговите родители? Трето. Как така се осмелявате да не вярвате на плаката — едно от средствата на нагледната агитация? И четвърто: какво ще предприемете, та от вашия мързелан и готован двойкаджия да направите поне нормален тройкаджия?

Родителят дълго мълча, изглежда, че размишляваше, и отговори:

— Кога да е ще направим от него тройкаджия. Ще му въздействаме посредством храната. Той не може да живее без кисели краставички. И така, давам ви дума, че Пьотър няма да получи нито една кисела краставичка, докато не се превърне в нормален, както тук правилно казахте, тройкаджия. Пред вас и многоуважаемата Зинаида Петровна се извинявам, щом се налага. За плаката — допуснах грешка. Плакатът е сериозно нещо, аз някак си го недооцених. А сега думата ми е за Влас. От все сърце съчувствам на нещастните му родители, пък и дори роднини. Как те, горките, не разбират, че едно дете не може дълго време да бъде изключително? Няма да му стигнат силите за това. Ще се преумори. Здравето му няма да позволи. Нервите му няма да издържат. Ще видите! Вие възпитавате не дете, а папагал. Или маймуна. Да върши само онова, което го съветват възрастните и плакатите! А къде е самостоятелността? Къде е, в края на краищата, инициативността? А знаете ли какво измъдри вчера моят Пьотър? Яде компот с вилица! За такова нещо вече трябва самичък да се сетиш! Пукнахме се от смях. А на вашия Влас скоро ще му омръзне да бъде папагал или маймунка. Непременно ще попадне под лошо влияние. И няма да познаете своя Влас. Ще стане по-лош и от моя хаймана.

— И, представете си, другари — продължи развълнуван доктор Аборкин, — точно така се случи. С Влас стана метаморфоза, тоест преобразяване. Увлече се от същата тая шпиономания. Вместо училище — кино за шпиони. Вместо домашни упражнения — книжки за шпиони. Вместо да събира желязо и хартия, да развива мускулите си — непрекъснато тича с облещени очи. Ръмжи. Говори на непонятни езици. И е невъзможно да определиш: той ли преследва някого, или него някой преследва. Посред нощ, както вашият, скача и насочва пистолет срещу баба си. Разбира се, дървен.

В същото време и Пьотър Пузирков преживя метаморфоза: издигна се в тройкаджия. А моят пропадна до двойкаджия. Именно Влас! Истински кошмар плюс ужасен скандал!

Отивам в училището на родителска среща, сядам и слушам такива неща:

„Ох, вашият Влас е отвратителен!“

Или:

„Ох, колко е лош вашият Влас!“

А понякога:

„Ах, колко е хубаво, че децата ни не са като вашия Влас!“

Махнаха от стената плаката и портрета и ги пратиха в склада.

Уви, това бе само началото!

Веднъж Влас върза баба си. Да, да, родната си баба, моята тъща Валентина Ивановна, привърза с въжето за пране към стола, започна да обикаля и да пита:

— Каква задача получихте? Квадратът на приземяването? Явките? Бързо!

Аз стоя на вратата и не мога да се помръдна от учудване и вътрешно негодувание, а баба му отговаря:

— Получих такава задача: щом се приземя в квадрата и повече да не ти готвя.

А Влас размахва пистолет и плещи нещо невъобразимо:

— Разберете, няма смисъл да отричате. Това е губене на време. Вие сте опитна разузнавачка и трябва да разберете, че няма какво да си играете с нас на криеница. Та ние сме се срещали в Париж през есента…

— Влаааас! — извиках му изплашено. — Опомни се! Та това е родната ти баба, майка на родната ти майка! Какъв Париж! Та тя никога не е ходила по-далеч от Голованово!

— Горе ръцете! — кресна ми той, на мене, родния му баща. — Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

Вдигнах ръце — в едната държах тежка чанта.

— Ех, само сме за телевизията! — извика баба му. — Да видят хората какви неща стават в нашето сговорно семейство!

— Млък! — кресна й Влас. — Имайте предвид, че ви давам седем минути да размисляте! После се сърдете на себе си!

— Развържи баба си — помолих го аз.

— Кръгом! — направо ми изкрещя и на мене синът. — До стената! Стрелям точно и без предупреждение!

— Та той е побъркан — каза баба му, — него да вържеш, а мен да развържеш. Аз съм кротка. Пък и месото във фурната всеки миг ще прегори.

baba.jpg

„Ако е побъркан — помислих си аз, — ще трябва да се държа с него крайно разумно. А ако не е побъркан, трябва да го накажа и то строго. Може и да го нашибам. Аз разбирам, че по принцип децата не трябва да се бият. И до това място на Влас, по което ще се наложи да го бия, досега не се е докосвала човешка ръка. Всъщност, ръка се е докосвала, но не да го бие, а да го потупа. А сега трябва здравата да го набия… Трябва ли?“

— Ще си призная всичко — казах аз. — През есента в Париж вие срещнахте мен, само че бях преоблечен като жена. Дайте ми чаша вода. Много се изморих, докато се приземя в квадрата.

Хитростта ми успя. Влас ми заповяда да не мърдам, отиде в кухнята, а аз развързах баба му и се скрих зад вратата с колан в ръка. Ръката ми потреперваше.

Като лекар добре зная, че най-горчивите лекарства често пъти най-добре действат. И когато Влас се върна в стаята, пристъпих незабавно към наказанието.

Без всякакъв ентусиазъм вършех тази сложна за мене и неприятна и за двама ни работа и едвам потисках у себе си жалостта.

Но баба му Валентина Ивановна повтаряше със задоволство:

— Така му се пада! Нека месото във фурната да изгори! Така му се пада! Ха така!

— Няма да изкопчите ни дума! Няма да изкопчите ни дума! — повтаряше Влас в изстъпление. — Никого няма да издам! Никого няма да издам!

Нямах опит в прилагането на колан с възпитателна цел, затова Влас се държеше мъжествено, а аз скоро капнах. Още повече че шапката ми се свлече на очите и не бях уверен дали коланът изобщо удряше сина ми.

Изведнъж ми дойде на ум, че съм изпаднал в най-глупаво положение: излизаше, че и аз самият играя на шпиони!

— Няма да изкопчите ни дума! — крещи Влас. — Никого няма да издам!

Значи той не възприема наказанието в неговото пряко значение!

— Отсега — казах аз на поумирилия се Влас, — за всеки шпионски номер ще бъдеш наказван.

— И още как — добави баба му.

Не съм убеден, че постъпих педагогично, но за известно време поне Влас явно се стараеше да се върне от шпионския живот към нормалния. Това обаче не продължи много време.

Той пак започна нощем да крещи:

— Горе ръцете! Горе ръцете!

Наложи се наново да приложим колана с възпитателна цел. Влас се държеше мъжествено, дори с някакво презрение към мене.

— Нали няма вече да правиш така? — питах го аз неуверено. — Спомни си какво чудесно дете беше. Еталон на дете. Цялото училище се гордееше с тебе. Бащата на Пьотър Пузирков ми завиждаше. А сега аз съм принуден да му завиждам.

— Искам да бъда разузнавач — шепнеше твърдо Влас — или пък да ловя шпиони.

— Лови колкото си искаш — съгласяваше се баба му. — Но защо мене връзваш? Бабите, слава богу, не стават шпиони. И родният ти баща не може да бъде шпионин.

— Искам да бъда разузнавач — викаше Влас вече гръмко и отчаяно — или да ловя шпиони.

— Ако щеш стани водолаз, стани бръснар. Ако щеш продавай ряпа на пазара. Само не се побърквай.

— Искам да бъда разузнавач — повтаряше за трети път Влас — или да ловя шпиони.

И пак нощем се разнасяха викове:

— Горе ръцете! Не мърдай! Горе ръцете!

Очевидно беше, че прилагането на колана с възпитателна цел не даваше резултати.

Ето как живеем. Понякога Влас за кратко време се възвръща към нормален живот. Веднъж предаде желязо, два пъти — хартия. В края на учебната година за малко щеше да догони по успех бившия прочут двойкаджия, а сега съвсем неизвестния тройкаджия Пьотър Пузирков. Но после пак изостана. А сега мечтаем Влас да получава поне двойки. Така или иначе, двойката е все пак бележка. Но на Влас в края на учебната година не писаха дори единици. Той вече не отваряше учебник, а в училището понякога се отбиваше, само защото го мързеше да продължи пътя си. Случайно стигне до училището и надникне.

Помислете си върху това.

Глава №3
И всичко би завършило благополучно, ако…

Когато доктор Аборкин завърши своя, както той предполагаше поучителен разказ, Толик продума:

— И аз искам да ловя шпиони.

— Откъде толкоз шпиони, та да стигнат за всички ви! — възкликна баба Александра Петровна. — Във филмите през цялото време ги ловят, по телевизията ги преследват, в книжките — също. Малко ли хора и без тебе тичат по тях.

— Искам аз да ги ловя! — каза тихо Толик. — Със собствените си ръце!

— А със собствения си мозък защо не проумееш, че по-глупаво нещо от това не може да се измисли? — попита доктор Аборкин много ядосан и завърши мрачно: — Съветвам ви да заведете момчето при психоневропатолог.

— От къде на къде? — ужаси се баба Александра Петровна. — Та той си е с ума. Своя Влас вие считате ли за побъркан?

— Моят Влас отдавна е под наблюдението на психоневропатолог — отвърна тъжно доктор Аборкин. — Съветвам ви да се обърнете към психиатричната клиника. Няма нищо страшно. Просто ще ви насочат какви мерки да вземете, за да…

— Никакви мерки не трябват! — разсърди се бабата. — Няма да позволя да оскърбяват моя Толик! Не е чак толкова страшна играта на шпиони. Футболът е къде-къде по-страшен. Пък да не говорим за хокея.

— Мамо — обърна се към нея Юрий Анатолиевич с упрек, — колко пъти сме решавали да не обсъждаме въпроси, свързани с възпитанието на детето в присъствие на самото дете!

— Работата е ясна! Баби! — забеляза печално доктор Аборкин. — Повечето от тях не само забавят, но дори извращават процеса на възпитанието… Настойчиво ви съветвам да се обърнете за консултация към най-големия в нашия град специалист по детски нервни и психически разстройства Моисей Григориевич Азбарагуз.

След като доктор Аборкин си отиде, всички дълго мълчаха.

— Каквото и да става, аз ще хвана шпионин! — каза Толик. — Ще видите! Ще стана Герой на Съветския съюз! Ще видите! И може и двама шпиони да задържа! А може и трима! Четирима! Петима!

— Петима ти стигат — ласкаво го прекъсна баба му. — Нека и за другите деца да остане.

— Обясни ми, моля ти се — заговори бащата почти заплашително, — та ти не си много глупаво момче, по-право, ти си много умен. Как ще хванеш шпионин? Да не би те да се разхождат по улиците? Добре, да предположим, че срещнеш шпионин. Как ще разбереш, че е шпионин? По-нататък. Той ще бъде, вероятно, възрастен човек. Специално обучен. Въоръжен. Най-малкото ще ти трябва куче. Също специално обучено.

— А той колко пъти ви е молил за куче? — попита тържествуваща бабата. — Ако имаше куче, може би отдавна щеше да хване шпионин и да миряса, а не да крещи нощем. Най-напред купете на детето куче, пък сетне го мъкнете по психопати.

— Не друг, ами аз ще се побъркам — прошепна майката, която дотогава мълчеше. — Мене ще трябва да ме заведете при психоневропатолог, а може вече и да ме откарате. Как може да се говорят сериозно такива чудовищни глупости? Какво куче? Защо куче? Кого да лови? Защо да лови? Къде да лови? Сто пъти съм ви казвала: нямам възможност да възпитавам собствения си син. Аз съм учителка. В моя клас има повече от трийсет такива и към всекиго трябва да намеря отделен подход.

— Бабо! Майчице! Татко! — захленчи Толик, като имаше намерение да плаче продължително и силно, за да трогне родителите си, но хленченето не мина в плач и момчето заговори вече твърдо: — Никой няма право да забрани на човек да бъде бдителен! Служебното куче не е играчка, а приятел и помощник на оня, който иска да залови шпионин. Как не разбирате, че ако заловя вражески агент, веднага ще престана да крещя нощем.

— Умникът ми! — прошепна нежно бабата. — Ще си имаме куче, не се тревожи. Ще го храним с гъста супа. И без това супите ни често прокисват. Ще спи в кухнята под масата. Всичко ще се нареди. Дръж се, шпионино!

— Вие както искате… както искате… — мърмореше майката. — Но аз няма да го понеса… няма да издържа… Куче под масата!… Ужас! Ами ако излезе бясно?

— На всички ще направят инжекции — обясни Толик. — По двайсетина. И няма страшно!

— Край на разговора — отсече гневно бащата. — Отсега нататък никакви кучета и никакви шпиони. Нито пък инжекции. От утре започвам да те превъзпитавам.

Толик не можа да мигне до сутринта! Представете си само, влезте му в положението! Имаше си човекът една мечта. И то каква мечта! Пръстите да си оближеш! Косата да ти настръхне! Мравки да те полазят! Не като мечтата на другите.

А за тая му мечта, извинявайте, но може би ще го изкарат побъркан.

Толик въздъхна толкова тежко, че от гърдите му се изтръгна стон, а от яд очите му се наляха със сълзи. Като преглътна, както се казва, сълзите си, той едва не залая от мъка: толкова му се искаше веднага, на минутата да погали своето куче следотърсач, да го изкомандва: „Търси!“ — и да започне изпълнението на задачата — да лови шпиони. Но разбира се, Толик не залая, а само въздъхна няколко пъти.

— Защо не спиш? — попита в просъница баба му, като чу тежката въздишка на внука си. — Хайде да заминем на село при леля ти. Лови там шпиони колкото си щеш. Никой няма да ти пречи. Ще се наиграеш на воля.

— Никак не ме разбирате! — прошепна Толик жално. — Та аз не искам да играя, а искам наистина да ловя шпиони! Да има полза родината от мене! Искам да задържа истински агент на чуждото разузнаване! Враг! Шпионин на империалистическа държава!

— Това разбирам — продума баба му с голямо уважение. — Само не знам как да ти помогна. Най-важното засега е да се учиш, и то — добре, предавай вторични суровини — хартия, желязо, развивай си мускулите. А през свободното време оглеждай хората. Дано попаднеш на шпионин.

„Лошо е положението — помисли си Толик с тъга, — никой не ме разбира… И кое е обидното! Че сега, в този момент, някъде си, а може и съвсем наблизо, преспокойничко си действа шпионин.“

Толик заспа в момента, когато будилникът иззвъня и, разбира се, не чу как в стаята влязоха родителите му, как го хокаха и как баба му защитаваше ли, защитаваше своя любимец.

Всичко щеше да завърши благополучно, ако в същото време Толик не се бе разкрещял с невероятно див глас:

— Горе ръцете! Не мърдай! Стрелям безпогрешно и без предупреждение!

— Чудесно! — процеди през зъби баща му. — Още днес при психоневропатолог, без предупреждение, негодник такъв!

Глава №4
Страданията на стария агент ЪХ-000

В същия град, по същото време и на още един човек му бе много тежко.

Вече седемнайсет денонощия трепереше от страх най-опитният агент на шпионската организация „Тигри-видри“ на име Фонди-Монди-Дунди-Пек, зашифроване с индекс ЪХ-000.

Старият шпионин не знаеше откъде се взе тоя страх у него.

Той не се бе страхувал никога в живота си, от никого и от нищо. Десетки пъти го бяха спускали с парашут в непрогледна нощ, шест пъти — в морето с акваланг; лекарите бяха измъкнали от него, от Фонди-Монди-Дунди-Пек, двайсет и три куршума и единайсет парчета; трийсет и четири пъти той е бил в смъртна опасност и четирийсет и два пъти е бил почти на прага на смъртта; стотици пъти го бяха преследвали

пешком,

бегом,

пълзешком,

с коне,

с автомобили,

с вертолети,

със самолети,

с подводници…

Доктор Супостат, завеждащ кабинет „Ухо, око, нос и физиономията като цяло“ бе направил на лицето му единайсет пластични операции и никой не знаеше как всъщност е изглеждало истинското лице на ЪХ-000!

И преживял всички тия ужаси, Фонди-Монди-Дунди-Пек не знаеше какво е това страх.

А сега, когато изпълняваше последната задача в живота си, след което можеше да излезе в оставка с доста прилична пенсия ЪХ-000 кой знае защо започна да трепери. Зъбите му тракаха от страх. Веднъж такива тръпки го побиха и така силно затрака със зъби, че си изкърти два предни зъба — един горен и един долен. И не му бе жал за зъбите, а за самия него, за целия му живот.

Той е майор с ордени и медали на гърдите, заслужил шпионин, уважаван човек… Но от кого е уважаван? От своите приятели предатели. А кой друг би го уважавал? И за какво?

По-рано това никак не интересуваше Фонди-Монди-Дунди-Пек. Той разсъждаваше горе-долу така: ще се пенсионирам, ще си купя двуетажна къща на брега на някое езеро, ще си купя автомобил и двумоторна яхта, която ще нарека „ЪХ-000“, ще си гледам живота, ще гледам телевизия, в огромния хладилник винаги ще има колкото си щеш всякакъв вид сладолед и колкото щеш всякакви плодове сокове…

Сега мечтаеше само за едно: да се отърве от страха! Но страхът така го бе завладял, та ЪХ-000 съобщи в Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“, че се е разболял много сериозно и моли да се отложи изпълнението на операцията „Плод-зеленчук“.

Неговият началник и сърдечен враг полковник Скрито-Покрито му заповяда да оздравее незабавно и в най-скоро време да чака пристигането на трима агенти с прякор Хипупутама, Канарчето и Мяу. ЪХ-000 никога не беше виждал ни един от тези типове, сигурно са нови. Само при мисълта, че всеки момент може да се явят, Фонди-Монди-Дунди-Пек започваше бързо и силно да трепери от страх, а зъбите му тракаха отвратително. Нямаше никаква възможност да ги спре.

В побелялата глава на ЪХ-000 все по-често и по-често се мяркаше сладката мисъл да се предаде! Той отиваше до огледалото, вдигаше нагоре ръце и шепнеше:

— Предавам се. Изморих се. Вече нямам сили. По цели дни треперя от страх. Зъбите ми тракат. Изхвръкнаха ми вече два предни зъба: единият горен, другият долен. Ръцете ми се тресат. Краката ми треперят. Дотегна ми да шпионирам. А полковник Скрито-Покрито е отвратителен тип. Не пожали той стария специалист.

Няколко дни ЪХ-000 не си показваше носа навън, заряза всички шпионски работи. Но страхът му не намаляваше, а обратно, засилваше се не само с всеки изминат ден, но и с всеки изминат час. Треперливата му шия едва крепеше главата, а и тя самата се тресеше.

Децата пък от сутрин до вечер играеха на двора на шпиони (глупава игра от гледна точка на стария агент) и крещяха:

— Горе ръцете! Горе ръцете!

igrata.jpg

При всеки вик ЪХ-000 подскачаше от мястото си и разтрепераните му ръце сами се вдигаха нагоре, а клатещата се заедно с шията глава се гушеше в потръпващите му плещи.

Съвсем зле му стана на Фонди-Монди-Дунди-Пек, когато започна да страда от безсъние, каквото по-рано не познаваше. И оттогава нощем се страхуваше повече, отколкото денем.

Веднъж, тъкмо през нощта, той разсъди: всъщност, цял живот се е страхувал, но тогава умееше да отпъжда страха или да се преструва, че не го забелязва. А сега не толкова страх, колкото ужас изпълваше цялото му същество. Тракайки със зъби, с разтреперани ръце и крака (че на всичко отгоре и шията му потрепваше заедно с главата), той седеше в стаята без да пали лампа, сложил пред себе си на масата оръжието и подскачаше при най-слабия звук.

Фонди-Монди-Дунди-Пек си представяше ясно какво става сега в Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“! Агентите Хипупутама, Канарчето и Мяу вече са доложили, разбира се, че ЪХ-000 не се обажда. Та нали той ни веднъж не отиде на уреченото място в градската градина, а през последните дни не включваше и радиостанцията…

Нощем си припомняше своя живот и колкото повече неща си припомняше, толкова по-зле му ставаше. Най-важното бе, че не намираше изход от създаденото положение. Е добре, да предположим, че по някакво чудо той се измъкне от тая история и дори изпълни задачата… А после? Ще се пенсионира, ще си купи автомобил и двумоторна яхта, която ще нарече „ЪХ-000“, ще си гледа живота, ще си гледа телевизия, в хладилника ще има всякакъв вид сладолед, колкото си щеш всякакви плодови сокове… Нима само заради това цял живот е рискувал живота си?!

Едва сега, през тези дни, а особено през тези нощи, Фонди-Монди-Дунди-Пек осъзна, че е абсолютно самотен. Няма ни деца, ни внуци, ни истински приятели — никого си няма.

„Тигри-видри“ ненавиждат децата и ЪХ-000 ги ненавиждаше, а пък Фонди-Монди-Дунди-Пек изведнъж ги обикна толкова силно, че му се дощя да стане дядо. Тогава ще му дотрябва и двуетажна къща, и автомобил, и моторна яхта, и хладилник… А за какво му са като е сам?

Да не помислите, че старият шпионин изпитваше разкаяние? До такова нещо не беше стигнал. Засега само дето страхът беше объркал всичките му мисли.

А от какво се боеше Фонди-Монди-Дунди-Пек? Страхуваше се от безславния край на своя живот. Ако го хванат, лошо му се пише: наказанието ще бъде от най-суровите и, разбира се, справедливо. Кажи-речи стотина пъти вече е заслужил това наказание. Причинил е на хората толкова мъка, че не смее и да помисли за пощада.

Сама по себе си смъртта не го плашеше. Нека дойде. Каквато и да е, той ще я приеме достойно.

Но никой, нито един човек в света няма да съжали, че Фонди-Монди-Дунди-Пек го няма вече! Само приятелите-предателите начело с полковник Скрито-Покрито ще повият трийсет секунди уж от скръб и веднага ще го забравят, сякаш никога не го е имало на света!

Да, да, сякаш никога не го е имало!

— Мамо! — прошепна Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Майчице!

Изпеченият шпионин заплака с човешки сълзи, макар че не беше виждал майка си и баща си откакто стана агент, не си пишеше с тях, пари не им изпращаше, не ги поздравяваше нито за празник, нито за рожден ден, дори за Нова година не ги поздравяваше — просто ги бе забравил. Не му трябваха ни майка, ни баща. А сега ридаеше:

— Мамо… майчице…

В такива случаи правилно казват: къде ти беше умът по-рано?

— Край! Край! — каза Фонди-Монди-Дунди-Пек като изтриваше с треперещи ръце сълзите си. — Дотегна ми шпионския живот! Дойде ми до гуша!

Включи радиостанцията. В ефира Хипупутама писукаше жално. После още по-жално започна да писука Канарчето, а след него — Мяу. Аха, и вие ли не спите? Може би и вие окайвате шпионската си участ? Не знаете какво да правите, нали? За къде сте без мене в чуждата страна? Че кой ни е викал тук, а? Пада ни се, дето треперим от страх… Треперете, много ви здраве!

И той изключи радиостанцията.

Ех, де да беше мислил по-рано! Сега нямаше да е ЪХ-000, а възрастен, добър човек на име Фонди-Монди-Дунди-Пек. Щеше да играе с дечицата на футбол. Да яде сладолед с тях! Да гледа по телевизията мултфилми. И да се смее от все сърце!… А като умре, ще го погребат човешки — на гробищата, с венци, с духова музика, всички ще плачат за него, дълго ще го помнят…

И старият шпионин пак зарони човешки сълзи и пак се замисли: а заради какво цял живот се криеше, отбраняваше, изчакваше, бягаше, летеше, плаваше, пълзеше? Заради какво?

Гърдите му са окичени с ордени и медали, на раменете си има майорски пагони, в банката е натрупал много пари, но няма

НИ баща, майка,
жена,
истински приятели,
внуци и внучки,
дядовци, баби,
чичовци,
лели,
племенници,
братя, сестри,
близки и далечни, дори свръхдалечни роднини

никого си няма, а и да има, то кой знае къде са!

Той не помнеше дори какъв е бил носът му преди първата пластична операция, която му направи доктор Супостат!

А след това носът на Фонди-Монди-Дунди-Пек беше преправян много пъти — ту го удължаваха, ту го скъсяваха… И ушите му неведнъж бяха прекроявани. Добре че още не са измислили как се заменят или преправят очите, иначе и те щяха да му бъдат като чужди. Старият агент погали нежно своя, тъй да се каже, пореден нос и реши, че никога и никому вече не ще позволи да кълца физиономията му. Това ще бъде неговият последен нос!

И тозчас му стана жал и за ушите. И тях погали също така нежно и също така реши, че никога и никому не ще позволи да ги прекроява. Това ще бъдат неговите последни уши!

От ден на ден все по-често и по-често, по-задълбочено и по-сериозно мислеше той за своя живот и за диверсантската група „Плод-зеленчук“.

Фонди-Монди-Дунди-Пек чувстваше, че няма да намери сили да изпълни задачата. Та нали на диверсантската група „Плод-зеленчук“ бе възложено да отрови града чрез водопроводната мрежа… През целия си подъл живот той не бе получавал толкова подла задача.

И за друго ЪХ-000 се боеше да излиза навън. Струваше му се, че хората знаят за него всичко…

Също така му се струваше, че всички хора гледат много внимателно носа и ушите му. Стигна дотам, че от страх понякога машинално си прикриваше носа с длан, а ушите си криеше под яката…

С треперещи ръце той включи радиостанцията. Тя забръмча

от напрежение: така силно крещеше

полковник Скрито-Покрито

на своя агент —

заплашваше

го със

смърт…

Край на първа част

Втора част
която има две заглавия: „Първа среща с враг №1“ и „Как загазиха шпионите от диверсантската група «Плод-зеленчук»“

Глава №5
Толик Прутиков при психоневропатолог

— Та аз не съм побъркан — каза Толик обиден.

— Правилно, правилно, абсолютно правилно! — бързо и весело се съгласи психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз. — Побъркани изобщо няма. Дори няма такъв научен термин. Има психически болни.

— Та аз не съм дори психически болен.

— Напълно вероятно. От какво се оплакваме? Какво става с нас? Какво ни тревожи?

Докато го разпитваше и очакваше отговорите, Моисей Григориевич прегледа Толик и заключи:

— Напълно здрав организъм. Интересно е в такъв случай, от какво, млади момко, сте намислил да се оплаквате?

— Аз се оплаквам — обади се Юрий Анатолиевич. — Той за нас е ненормален, или побъркан, или, извинете за израза, мръднал?

— Тогава позволете да ви задам напълно естествения въпрос: на каква почва той е ненормален, побъркан или, както благоволихте да се изразите, мръднал?

— На почвата на шпиономания. Втълпил си е, че трябва непременно да залови шпионин. Крещи посред нощ.

— Какво от това? — попита учудено Моисей Григориевич. — Момчетата често биват побъркани на някаква тема. Синът на един мой познат яде така наречените щастливи билети. Знаете ли какво е това?

— Нямам понятие — призна си Юрий Анатолиевич. — Но какво отношение има това към…

— Ей сега ще ви обясня. Номерът на трамвайния билет е от шест цифри. Ако сумата от първите три цифри е равна на сумата от другите три, билетът се счита щастлив. Невежите чудаци твърдят, че ако изядеш сто и един щастливи билета, след не повече от седем месеца ще станеш щастлив. И ето че синът на един мой познат се побърка на тая тема и изяде вече трийсет и два билета. Няма нищо страшно, само трябва да се дъвче много внимателно.

— Не разбирам.

— И в това няма нищо страшно. За всяка истина е нужно време, за да се приеме. Така че всяко дете може да се запали по нещо… Отдавна изучавам вътрешния мир на съвременното дете и стигнах до извода, че шпиономанията не съдържа в себе си нищо опасно.

— А ни насочиха именно към вас! — възмути се Юрий Анатолиевич. — Именно по въпроса за детската шпиономания. Надявахме се на вашата помощ.

— И ще я получите в достатъчно количество и, смея да ви уверя, добра по качество! — възкликна Моисей Григориевич. — Но ще получите не просто помощ, а строго аргументирана теория, тоест научно становище по въпроса за известни особености в поведението на някои деца.

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз потри леко-леко ръце, като че го чакаше за ядене нещо вкусно, обходи кабинета от край до край и като се спря пред изплашения Толик Прутиков, го загледа със своя пронизващ и научен поглед, после се обърна и заговори…

Глава №6
Твърде невероятните, но научно обосновани възгледи на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз върху детския мързел и разказаната от него история за смъртно опасната болест на неговия далечен роднина Герман Белов

— Имам един далечен роднина — започна да разказва психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз, — по линията на моя леля от трето коляно, третокласника Герман Белов. Доскоро той беше абсолютно невъзможно, позволявам си грубостта да кажа, отвратително създание. Той бе невероятно мързелив. Така го мързеше, че, представете си, дори храната поемаше насила. На вид съвсем здраво, нормално дете, всички изследвания прекрасни, но аз предчувствах, че с него ще стане катастрофа.

Като лекар, като учен, като роднина, започнах да се досещам, че Герман е болен от нещо. Но от какво?

Безбройните консулти, изследвания и наблюдения дълго време не даваха никакви резултати, докато най-после аз и група колеги доказахме, че моят далечен родственик е болен от мързел в най-остра форма lenia gotovanica (ленива готованика).

Уви, засега медицината не знае как да се бори с това най-опасно и много разпространено сред децата заболяване. Ние дори не знаем неговия причинител. Има неопровержими доказателства, че леността е заразителна, макар и да не сме успели още да открием вируса. Може да се предположи, че детето се заразява от този, до когото седи на чина, но как? Неизвестно.

Да не би мързелът да е наследствен? Едва ли. Тъкмо много трудолюбивите родители имат мързеливи деца. И невинаги децата на мързеливите родители са непременно готованци.

Единственото, по което съвпадат мненията на всички специалисти е, че от мързел може да се разболееш по собствено желание, тоест съвсем самостоятелно, без чужда помощ. Много от знаменитите безделници са самоуци в овладяването на мързела.

Къде, в какво да търсим първоизточниците на болестта? Над този кардинален въпрос на съвременността си блъскат главата учените, в това число и вашият покорен слуга. Да се отговори на този въпрос — значи да се победи мързела и човечеството да се избави завинаги от вредата, която носи безделието.

Както много други опасни болести, страшен е не само мързелът, но и неговите усложнения. Известни ми са три случая, когато безделници са се побърквали. А да не говорим за обикновените последствия на мързела като: загубване на човешкия образ, почти пълно изчезване на умствената и физическа работоспособност, загуба на слух и зрение, изсъхване на отделни части на тялото и така нататък.

Преди да продължа разказа си за невероятните случки с моя далечен роднина Герман Белов, позволете ми да ви съобщя следното.

Завчера се запознах с книгата на един от най-големите чуждестранни специалисти по изучаването на мързела и неговите последици. Книгата се нарича: „Мързелът и неговите последствия за съдбата на човечеството“. Авторът прави страшен извод. И ако се съгласим с него, то трябва незабавно да изолираме от обществото всички готованци. Той предлага да ги заточат на необитаем остров, без право на кореспонденция или връщане обратно. Защото авторът счита, че мързелът е единственият, повтарям, единственият източник на всички нещастия на човека и човечеството. Авторът привежда девет хиляди петстотин четиридесет и четири примера за отрицателното влияние на мързела върху хода на историческите събития.

Ние, разбира се, трябва да имаме предвид, че става въпрос за труд на буржоазен учен, но сме длъжни да изучим внимателно всички негови доводи.

Той например твърди, че болшинството деца се появяват на света вече мързеливи, или по-точно, като напълно оформени готованци. Само благодарение на непрестанните усилия на семейството и обществото известна част от децата успява да се спаси от разлагащото въздействие на мързела.

Нещо повече! Авторът твърди, че човек може да заболее от мързел когато и да е през живота си. В книгата са описани четири случая, когато от мързел са започвали да страдат хора след осемдесет и втората си година.

Изводите и доводите на автора аз не считам за безспорни. Но ако той е прав, макар и наполовина, човечеството трябва да се замисли сериозно по въпроса какво да се прави с мързела, особено детския. Запомнете: днес детето го мързи да си измие ръцете, утре — да си научи както трябва уроците, вдругиден — представете си само! — ще го домързи да бъде честен човек.

— Съгласен съм с вас — каза Юрий Анатолиевич, като сви рамене. — Но аз дойдох при вас по съвсем друг въпрос. Моят син е болен не от мързел, а от шпиономания!

— Една минутка, моля, една минутка! — възкликна психоневропатологът Моисей Григориевич, като намръщи строго побелелите си вежди. — Първо, вие още не знаете от какво е болен вашият син. Второ, вие се обърнахте към мене за научна помощ. Да се разбере душата на съвременното дете не е така просто, както ви се струва на вас, родителите. И бъдете така любезен да ме изслушате докрай. Та аз изпълнявам научните си задължения.

Продължавам във висша степен поучителния разказ за загадъчно появилата се болест у моя далечен роднина Герман Белов.

Мързелът у него се разви до такава степен, че той престана да диша. Мързеше го да вдишва и издишва въздуха.

Лекарите ден и нощ стояха до постелята му, поразени не само от опасното състояние на момчето, но и от самото протичане на невижданото заболяване.

Изкуствено дишане. Изкуствено хранене. И онова, което става след храненето, също изкуствено.

А всичко започна, моля обърнете внимание, от една дреболия — веднъж заспа с един чорап. Мързеше го да се събуе. Следващата вечер не събу двата чорапа и ето… пред мене лежеше вече не моят далечен роднина, а едва ли не трупа на моя далечен роднина.

Изкуствено дишане. Изкуствено хранене. Всичко изкуствено. Но това не можеше да продължава безкрайно. Рано или късно организмът нямаше да издържи и Герман щеше да отнесе в гроба си най-интересната, но още нерешена медицинска загадка.

Най-сетне консултът от най-опитни лекари и учени единодушно направи страшния извод: случаят с Герман е един от най-редките в историята на медицината, когато заболяването от мързел може да завърши със смърт. Налице е най-високата степен на заболяването — мързи го да живее.

Разбира се, този случай сам по себе си ще обогати науката, ще послужи като суров урок за всички готованци от всички възрасти и полове. Но как ми беше мъчно за моя далечен роднина — третокласника Герман Белов!

И аз реших да рискувам, да извърша експеримент, сложен опит, за да спася ленивеца.

Изхода намерих съвсем неочаквано. Като забелязах, че Герман не слабее, а дебелее, аз предположих, че организмът му се е приспособил към новите условия на живот. Значи, от известно време ние не лекувахме Герман, а може да се каже, че го погубвахме, развивахме мързела у него. Домързя го да диша — моля, изкуствено дишане. Домързя го да яде — изкуственото хранене е на неговите услуги.

И аз престанах да лекувам моя далечен роднина, или по-право започнах да го лекувам поновому. Забраних да поддържат живота му по изкуствен начин.

Започна да се задушава. Изстинаха ми ръцете, сърцето ми заби бързо-бързо, но аз се окуражавах: ей сега ще го домързи да се задушава!

Така и стана. Скоро Герман за първи път от дълго време насам си отвори едното око — лявото.

— Как се чувстваш? — попитах го аз, понеже не предполагах, че още го мързи да говори. — Над тебе е надвиснала смъртна опасност. Животът ти е в твоите ръце. Ти си болен от мързел в най-остра форма. Ако не престанеш да мързелуваш, ще умреш, и то още в началното училище.

По отвореното ляво око на Герман личеше, че безумно му се яде, не на окото, разбира се, а на Герман, но го мързи да каже.

След няколко дни вече го заплашваше гладна смърт. Но аз бях уверен, че скоро ще го домързи да гладува.

— Да ям — почти беззвучно, почти без да мърда устни помоли той, — да ям… много…

С една дума, Герман започна малко по малко да се движи, да яде, да пие и да върши всичко останало. Постепенно му се възвърна разума, не напълно, разбира се, а да кажем, малко повече от половината. Но това бе достатъчно, за да може момчето да гледа и разбира какво предават по телевизията.

И веднъж стана чудо. Даваха филм за шпиони. Изстрели, преследване, бой, убийства. Герман се оживи: крещи, пищи, киска се, подскача.

Щом завърши филмът, Герман скочи и закрещя като съвсем здраво момче:

— Горе ръцете!

Разбира се, ние с удоволствие и същевременно с чисто медицинска цел изпълнихме заповедта му. Как се радвахме! Малко ли е — не го мързеше да играе!

Това казах, както сами се сещате, на шега. А всъщност предстои борба за спасяването на момчето. За нас едно е несъмнено: децата не само имат право, те са длъжни да играят на нещо. И ние, възрастните, трябва да им помагаме и в учението, и в играта.

Глава №7
Организмът на Толик Прутиков е предразположен към много сериозно заболяване

— Вижда ми се някак странно — промърмори Юрий Анатолиевич. — Каква е тая игра, от която в главата не всичко е в ред?! — разсърди се той. — Убеден съм, че моето дете е психически ненормално!

— По-спокойно, по-спокойно, по-обективно, по-уравновесено! — каза строго Моисей Григориевич. — Не забравяйте, че вътрешният мир на съвременното дете е необикновено сложен, а най-често противоречив и объркан. Например от прекалено учене също са възможни нарушения на психическата и умствена дейност, дори се стига до временно затъпяване. И помнете, че по своята природа детето не може да не върши известни глупости. Но нека ги върши при игра. А нашата задача е да следим учението да се съчетава повече или по-малко разумно с играта.

— Но да крещи нощем е просто ненормално! В края на краищата става неудобно за околните! И той за нищо друго не мисли, а само за своите шпиони! Това, според вас, нормално ли е? — горещеше се Юрий Анатолиевич. — И аз съвсем не разбирам смисъла на тази така наречена игра!

— Добре. Прекрасно. Забележително — продума спокойно Моисей Григориевич. — Но вие разсъждавате повърхностно. Пък аз ви навеждам на научната мисъл. Бъдете търпелив. Ако момчето е болно, аз ще открия това. Момченце, защо ти харесва да играеш на шпиони?

— Аз не играя — отвърна Толик. — Тренирам се. Те смятат, че аз играя, пък аз се тренирам. Трябва да заловя чужд агент. Мечтая за това. Искам да докажа, че момчетата са като всички хора, само че са по-ниски на ръст. Съвсем не сме по-лоши от другите. А сред нас има дори по-добри от някои възрастни.

— Виждате ли — възкликна тържествуващ Юрий Анатолиевич. — Той бълнува! Плещи врели-некипели! Бабини деветини! Глупости! Безсмислици! А вие, патологопсихоневролог…

— Психоневропатолог.

— Както и да е, сега не мога да го произнеса. Много съм развълнуван. Сложете му каквато и да е инжекция на което и да е място.

— Има време. Продължавай, моето момче.

— Мечтая да заловя няколко агента на чуждото разузнаване — отговори Толик. — Това е всичко.

— А как се учиш?

— Уча се… не много… Но, според вас, кое е по-важно — да получаваш отлични бележки или да обезвредиш враг?

— Въпросът не бива да се поставя така — възрази психоневропатологът. — А защо да не съчетаваш полезното с приятното — отличните бележки и залавянето на врага?

— Петици може да получава кой ли не, особено момичетата — каза Толик и въздъхна. — С петици няма да се прославиш. Чудо голямо, че ще се видиш на почетната дъска! Пък аз искам да стана герой, всички да ме познават. Кръглите отличници — с лопата да ги ринеш. Може цял живот да си отличник, а никой хабер да си няма за тебе. Но когато заловиш шпионин, ще те смятат за изключителен човек. Ще те преведат през целия град в открита кола, а на централния площад ще организират митинг в твоя чест. Ще те показват по телевизията.

— И — последен въпрос! — Моисей Григориевич се вгледа извънредно внимателно в момчето. — Кое за тебе е по-важно, да заловиш шпионин или да те смятат за изключителен човек?

— И едното, и другото! — възкликна Толик. — Лошо ли е да мечтаеш да станеш герой на деня?

Явно развълнуван, психоневропатологът Моисей Григориевич се разхождаше из кабинета и като се спря пред Толик, каза:

— Моля, излез.

Когато Толик затвори вратата зад себе си, Юрий Анатолиевич попита припряно:

— Какво има, докторе?

— Излиза, че вие сте прав — отговори мрачно Моисей Григориевич. — Организмът на момчето е склонен към много опасна болест.

— Каква?

— Заплашен е от мания за величие. При това в много остра форма. Една твърде разпространена болест сред съвременните деца. Внукът на един мой познат си въобрази, че е котаракът Васка. Нощем се опитваше да лови мишки, да пълзи по покривите, да лочи от чинийката на пода и други такива работи. Знаете ли, на него му се струваше, че котешкият живот е необикновено лек. Между другото не трябва да ходи на училище.

— Не съм предполагал… не съм подозирал…

— В това е бедата — въздъхна Моисей Григориевич, — че ние не предполагаме и не подозираме. Мързелът е враг номер едно за детето. А може би и единственият враг на детето. Ето например вашето момче. Иска да лови шпиони само затова че тази работа му се вижда необикновено лека. А иска да се прослави, само за да не върши нищо. Много е разглезен. От баба си вероятно.

— Какво да правим? — попита едва чуто Юрий Анатолиевич. — Има ли някакъв изход?

— Ще намерим — отговори убедено Моисей Григориевич. — Най-страшното ще бъде, ако момчето действително залови шпионин. Тогава ще си изпати.

— Нима е толкова сериозно? Какво да правим?

— Предпазвайте момчето от бабата. Това първо. Та той не играе на шпиони, а мечтае да залови шпионин, истински, за да се прослави по тоя лек начин. За съжаление, не можете дори да си представите колко е сериозно това. Разглезените деца ги заплашват такива болести, пред които ние, лекарите, само вдигаме рамене. Принуден съм да ви кажа: до скоро виждане.

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз видя как Юрий Анатолиевич пребледня, политна, притиснал с ръце слепите си очи…

В кабинета се втурна Толик. Той прегърна баща си и каза:

— Да се махаме оттук. Аз съм съвсем здрав.

Моисей Григориевич ги гледаше с дълбоко съжаление.

Глава №8
„А с какво кренвиршите са за предпочитане пред надениците?“

Има такава поговорка: всеки мери със своя аршин. Това означава: глупакът счита всички за глупаци, подлецът смята всекиго способен на подлост, мошеникът си мисли, че всички около него са мошеници.

Така и агентът ЪХ-000 смяташе, че всички хора са като него и затова няма какво да ги жали.

Но той неочаквано откри, че хората са съвсем различни: и честни, и състрадателни, и безкористни, и просто добри. Това се казва откритие! ЪХ-000 така се смути, че цели шестнадесет минути изпитваше желание да стане честен, или състрадателен, или безкористен, или просто добър.

Обаче един шпионин не може да бъде добър човек повече от шестнадесет минути. Затова пък тези минути се оказаха напълно достатъчни, за да се замисли над своя живот. Размислите на Фонди-Монди-Дунди-Пек завършиха с това, че го обхвана безумен страх, а после се появи и желание да се предаде на врага.

Страхът му се засили още повече, когато разбра, че полковник Скрито-Покрито го подозира в предателство. Това означаваше, че рано или късно началникът на Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“ ще заповяда да унищожат тъкмо него, ЪХ-000!

Фонди-Монди-Дунди-Пек не беше ял вече няколко дни, тъй като не излизаше от къщи и главата започна да му се мае от глад. А това е много опасно — да не ядеш няколко дни и да мислиш. Всичко в главата му така се обърка, че той не забеляза как излезе на улицата, как се домъкна до градската градина и уморено се отпусна на първата пейка, която му се изпречи.

Веднага до него приседна нисък, широкоплещест, дебел гражданин, с нос като на пате, с малки хлътнали очички и попита с мазен глас:

— Случайно да знаете кога играят „Спартак“ и „Динамо“?

Тръпки полазиха по гърба на Фонди-Монди-Дунди-Пек: той разбра, че е седнал на пейката, определена за среща с агентите от диверсантската група „Плод-зеленчук“! Трябваше да отговори: „Спорта не ме интересува, повече обичам надениците“.

Но Фонди-Монди-Дунди-Пек отговори така:

— Не обичам спорта, повече ме интересуват кренвиршите.

А в същото време си помисли: „Кой ли е този? Мяу? Хипупутама? Или Канарчето?“.

peika.jpg

Гражданинът свали шапката си, повея изпотеното си лице и още по-мазно попита:

— Може би, все пак, да не се интересувате от спорта, а повече да обичате надениците?

ЪХ-000 с разтреперена ръка напипа в джоба пистолета си и отговори:

— Не, обичам кренвирши с картофено пюре.

Тогава дебелият гражданин с нос като на пате също пъхна ръка в джоба на сакото си и попита мрачно:

— А с какво кренвиршите са за предпочитане пред надениците?

— В тях има повече витамини — отговори Фонди-Монди-Дунди-Пек и си тръгна бързо, без да се озърта.

Отиде в магазина, купи два килограма кренвирши, върна се у дома си, включи радиостанцията и загълта кренвиршите неварени. Не спря, докато не излапа всичките.

А в ефира трима агенти се караха, оплакваха се и се наричаха с обидни думи.

Пръв се изказа Хипупутама:

— Бях на уреченото място. Уверен съм, че приказвах с ЪХ-000. Но той не отговори на паролата. Подозренията на шефа се оправдават. През време на разговора се чувствах като парче месо в тъпа месомелачка. Какво мислите?

Отговори му Канарчето:

— Всички сме глупаци, начело с началството. Трябва да се омитаме обратно. Хипупутама си е хипопотам, всичко развали с празната си кратуна.

Мяу каза:

— Ако ти си глупак, не прехвърляй вината върху началството. Ако и занапред критикуваш началството…

В ефира полетяха такива думички, че Фонди-Монди-Дунди-Пек изключи радиостанцията. Добре че Хипупутама не бе достатъчно умен и не тръгна по следите му!

Настроението на ЪХ-000 мъничко се подобри. Спомни си глупавия израз на лицето на Хипупутама, когато чу, че в кренвиршите има повече витамини, отколкото в надениците.

Но сърцето му пак се сви от страх и доброто му настроение се изпари моментално. ЪХ-000 включи с треперещи ръце радиостанцията и в същия миг чу:

— До групата „Плод-зеленчук“. Заповед на шефа. Ако в продължение на двайсет и четири часа и седем секунди не бъде установена връзка с ЪХ-000, Канарчето и Мяу веднага да се връщат. Хипупутама остава за една много специална задача.

„Аха! Аха! — мярна се в главата на Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Аз съм тая много специална задача! Моята смърт по-точно.“

И той бързичко предаде по ефира:

— Говори ЪХ-000. Учудвам се на вашата безпомощност. Мене ме следят. Крия се дълбоко под земята. Имаше възможност да се свържа с Хипупутама, но той завърза с един случаен човек най-глупав спор за спорт, кренвирши и наденици с картофено пюре. Така провали всички ни. Ще се срещнем скоро. Привет. Гед бом!

Изключи радиостанцията и въздъхна тежко седем пъти: агентите наплаши и обърка, но той какво да прави сега?

Да предположим, че се разкрие и издаде цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“. Да предположим, че за доброволното разкаяние му запазят живота. Но кажете, на кого е приятно да прекара остатъка от живота си зад решетките?

Задачата няма да изпълни — вече е решено. Но ако седи така със скръстени разтреперени ръце, рано или късно Хипупутама ще му види сметката!

И ЪХ-000 си помисли с яд: „Трябваше да изям не два килограма кренвирши, а четири и половина и непременно с картофено пюре. Тогава пипето ми щеше да сече по-добре“.

Сега главата му работеше лошо, тресеше се, не можеше да преценява… А опасността все повече се приближаваше.

ЪХ-000 измъкна пистолета и се скри под кревата.

Глава №9
Агентът Мяу си загубва пистолета

Положението на тримата агенти не беше за завиждане. ЪХ-000 трябваше да им намери жилище поне за нощуване. А вече няколко дни се шляеха из града, спяха, където свърнат, или изобщо не спяха.

Те нямаха право да се съберат заедно без нареждане от ръководителя на диверсантската група. Не се познаваха лично и поддържаха връзка само по радиото.

Пръв не издържа Хипупутама и предложи:

— Трябва да се съберем и да се оправим… ЪХ-000 разтяга локуми. Може вече да се е прехвърлил оттатък. При враговете. Хайде да се съберем и да поумуваме. Една глава сече добре, а три — още по-добре.

Мяу възрази:

— Заповедта на шефа е да чакаме двайсет и четири часа и седем секунди.

Канарчето каза:

— Заповедта си е заповед. Шефът си е шеф. А ние трябва да се срещнем. На мен ми играе под лъжичката. Наоколо ми все човешки лица. Искам да видя поне една шпионска физиономия. Да чуя макар един шпионски глас.

Решиха да се срещнат в парка извън града. Хипупутама измисли парола, за да се разпознаят. Но смутен, че веднъж вече се беше объркал с паролата, Хипупутама не можа да измисли нищо по-добро, ами пак:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

А отговорът беше:

— Тук наденици не се продават, но има чудесни кренвирши.

Хипупутама се яви пръв на срещата и чакаше на пътя към парка, близо до автобусната спирка.

Гражданин с тъмни очила се приближи до него и попита:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

— Тук наденици не се продават — отговори радостно Хипупутама, — но има чудесни кренвирши с картофено пюре!

А нали паролата и отговорът трябва да се произнесат точно дума по дума!

И агентът Мяу (а това бе той) нямаше какво друго да направи, освен да каже:

— Благодаря, но аз не ям кренвирши с картофено пюре.

Мяу тръгна обратно към трамвайната спирка. Насреща му бързаше висок гражданин със зелена барета.

Двамата се спряха едновременно.

Гражданинът със зелената барета попита:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

Мяу въздъхна облекчено и отвърна:

— Наденици тук не се продават, но има чудесни кренвирши с картофено пюре.

И той самият не разбра как се изтърва да каже това „картофено пюре“, а гражданинът със зелената барета промърмори смутено:

— Благодаря, но аз не понасям картофено пюре!

И той отмина: не биваше да рискува — можеше да загине заради две само думи, дори и да означаваха едно обикновено картофено пюре!

Канарчето (а това бе той) се приближи до изтормозения от очакване Хипупутам и го попита с безнадежден глас:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

Хипупутама стисна юмруци, набра в гърдите си повечко въздух, напрегна целия си ум и отговори ясно, почти сричайки:

— Наденици тук не се продават, но има чудесни кренвирши.

Двамата агенти така силно и облекчено въздъхнаха, че Мяу, който стоеше наблизо, чу това и погледна към тях.

— А този кой е? — кимна към него Канарчето. — И при него е кренвирши, но с картофено пюре.

— Аз съм виновен — обясни Хипупутама. — Изтървах се да кажа „пюре“, а после и той същото. Върви да се разберете.

Скоро и тримата седяха на една закътана полянка.

— Добре се наредихме! — започна мрачно Хипупутама. — ЪХ-три нули нарочно ни оплете. Главата си режа, че говорих именно с него, и паролата казах правилно, а той не пожела да ми отговори. Вероятно го следят.

— След двайсет и един час и седемнайсет секунди ще мога да офейкам в къщи — изписка Канарчето. — Омръзна ми да се мотая без работа.

— И аз съм уверен, че загазихме — измънка Мяу. — И никак няма да се учудя, ако ей сега чуя: „Горе ръцете!“.

И се чу глас:

— Горе ръцете!

Хипупутама мигновено изчезна в купчина съчки. Канарчето се покатери на едно дърво като катеричка, Мяу се мушна в храстите.

На полянката изскочи някакво момче и кресна:

— Горе ръцете! Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

И изтича нататък.

Изплашените до смърт шпиони дълго не можаха да си поемат дъх.

„Горе ръцете!“ са най-страшните за шпионите думи, особено като се чуят неочаквано. Затова агентите дори не забелязаха, че гласът беше детски.

Мяу се върна целият пребледнял и измънка едва чуто:

— Та… това… пистолета… ето… загубих го… ах…

Шпионите се хванаха за главата — всеки за своята.

— Да, наистина стана една каша — каза мрачно Хипупутама. — По-добре да си беше загубил кратуната! Заедно с украсата й! Ха-ха…

— А кой беше тоя глупак, дето измисли в гората да разпитваме за наденици? — ядоса се Мяу. — Ако бяхме попаднали на досетлив човек, щеше да ни излови като зайци!

— Трябва да търсим пистолета — изписка жално Канарчето. — И какъв е тоя ваш навик вечно да се джавкате? И как може такова нещо — да си загубиш оръжието?! На какво те учиха толкова! И това ми било агент!

— Спънах се — обясни Мяу, — полетях във въздуха, преобърнах се няколко пъти, изправих се на глава, тупнах по гръб, после хукнах… пъхнах ръка в джоба… тю, да се не види!

— Трябва да си изберем отговорник — предложи мрачно Хипупутама. — Иначе няма да има ред. Ще стане цяла каша.

— Имаме си отговорник — възрази Канарчето. — ЪХ-три нули. Никой още не го е отстранил. Всеки момент може да цъфне. А на нас никой не ни е дал право да командваме.

— Че къде е тоя най-знаменит, свръхопитен, изключително заслужил ЪХ-три нули? — попита мрачно Хипупутама. — Уверен съм, че той е страхливец и предател. И без това шефът ще заповяда да го очистим.

— Помогнете ми да си намеря пистолета! — примоли се Мяу. — Ами ако някой го е намерил?!

Шпионите пълзяха из парка не по-малко от час. Пистолетът го нямаше.

— Само без паника — кресна Хипупутама, когато агентите отново се събраха на закътаната полянка и Мяу взе да подсмърча силно. — Време е да се сбогуваме. Ще включваме радиостанцията всеки половин час.

— Аз ще поостана тук — каза Мяу. — Ще попълзя. Пистолетът не може да потъне в дън земя.

Глава №10
Толик Прутиков намира пистолета на шпионина

Да, разбира се, пистолетът не потъна в дън земя. Но напразно агентът Мяу пълзеше и опипваше всяка тревичка.

Пистолетът бе намерен от Толик Прутиков. Той играеше с децата на шпиони, всички си отидоха в къщи, а Толик реши да потренира още малко. Тичаше из парка, лазеше, катереше се по дърветата, криеше се в храстите и крещеше:

— Горе ръцете! Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

Веднъж дори му се стори, че виковете му стреснаха няколко души, които се разбягаха под носа му.

Ех, де да знаеше Толик, че шпиони, истински шпиони и то трима на брой се изплашиха от него!

Затова пък намери истински пистолет. Като го видя в тревата, Толик едва не закрещя от възторг. Грабна го и хукна през гората — по едно чудо не си разби главата в едно дърво!

Чак когато изскочи на шосето, Толик се сети, че не бива да тича с истински пистолет в ръка, а още по-малко да се вози така в автобуса. Къде да скрие оръжието? Ами че Толик беше само по гащета и фланелка без ръкави и с кецове.

Докато размишляваше къде да скрие пистолета и през ум не му мина, че за такава находка трябва да съобщи на някой милиционер или военен.

Често ни се случва така: душа даваме да ловим шпиони, а не се досещаме за най-простото нещо. Ако посред бял ден в парка се търкаля пистолет, не можем ли да се досетим, че работата не е чиста?

Пък и защо му е на Толик пистолет, щом не умее да стреля с него? Мислеше си, че се стреля като в киното: натискът нещо си и бум-бум! Ако ставаше така, то пистолетът отдавна да беше гръмнал от само себе си.

Нали си спомняте, че Толик мечтаеше да залови сам някой шпионин, както се казва, със собствени ръце, та да стане забележителен човек?

Толик съблече фланелката си, зави пистолета с нея и се качи в автобуса. Седеше си в автобуса и целият сияеше: де да му падне сега някой шпионин! Веднага — горе ръцете!

Така се бе размечтал, че забрави да си купи билет, макар и да имаше в джоба на гащетата си шест копейки.

— Граждани, пригответе си билетите за проверка! Шофьорът да не отваря вратата, преди да му дам сигнал!

Толик се спусна към касата полуавтомат и се натъкна на обществената контрольорка Ана Дмитриевна.

Леличката много се зарадва:

— Ето един гратисчия!

— Съвсем не съм гратисчия! Честна дума, не съм гратисчия! — молеше се Толик. — Просто забравих! Ето парите! Шест копейки!

— Задръж си паричките, задръж си шестте копейчици — каза весело леличката обществена контрольорка. — Пък ще слезем с тебе на крайната спирка и ще отидем в милицията. Там ще съставим акт. Ще извикат някой от родителите ти. Той ще плати глобата. Ти в къщи ще си получиш наказанието, а аз — похвалата.

Толик не можеше да й каже, че е намерил истински пистолет и от радост така се бе размечтал, че забрави да си купи билет и…

— Леличко, леличко ма! — извика й той. — Давам ви честна дума, че никога не съм се возил без билет! Сега за първи път и то случайно!

— За да не ти се случи, миличък, и втори път това случайно — ласкаво му отвърна контрольорката, — един от твоите родители трябва да плати заради тебе полагаемата се по закон глоба.

Почти всички пътници взеха да я уговарят: в целия автобус, казват, има само един гратисчия и то не кой знае какъв, а дете, на него, казват, може да му се прости.

Но тя обяви с радостен глас, че ако пускаме гратисчиите, особено малките, да си вървят по живо по здраво, то и те, обществените контрольори, не ще има какво да правят и тях, обществените контрольори, ще ги пуснат да си вървят по живо по здраво накъдето им видят очите. Ако му отпуснат края, гратисчиите ще се навъдят толкова много, че след време ще изтикат всички честни пътници.

Също така тя обясни, с още по-радостен глас, че при възпитателната работа с подрастващите трябва умело и разумно да се съчетават методите на поощрение с методите на наказание. В случая тя умело и разумно прилага метода на наказание.

Толик притискаше до гърдите си загънатия във фланелката пистолет и си мислеше колко лошо е устроено всичко на тоя свят! Тъкмо намери истински пистолет — оръжие, така необходимо за задържане на истински шпионин — и изведнъж заради някаква си дреболия, заради леличката с ласкавия и весел глас, всичко тръгна с главата надолу!

И не е страшно това, че в къщи ще си изпати, там си има баба за всеки случай, а ужасното е, че в милицията непременно ще открият пистолета и непременно ще му го вземат!

Трябва да избяга!

Да се измъкне на всяка цена, каквото и да му струва!

— А защо се возиш гол-голеничък? — попита контрольорката. — Защо си направил на топка фланелката?

— Много ми е горещо — отвърна Толик. — Трябваше дълго да тичам. А в къщи ще ям калай. Баба ми ще плаче горчиво. Тя винаги плаче горчиво, когато си патя без причина.

— А често ли си патиш без причина?

— Почти винаги без причина. Много ми е жал за баба.

— Бих те пуснала — призна си обществената контрольорка. — Ама кой месец вече не мога да си изпълня плана. Всички го изпълняват, само аз не мога, още ни един гратисчия не съм хванала и глобила. А след четири дни ще има тържествена вечер. При това с духова музика. Всички ще получат похвала, а аз — нищо, дори укор няма да получа. Защото пенсионерите не трябва да бъдат критикувани — много сме обидчиви. Пък няма и за какво да ме хвалят. А като те отведа в милицията, ще глобят родителите ти — гласът й стана съвсем ласкав — и ти в къщи ще ядеш калая, баба ти ще поплаче горчиво, но мене пък ще ме похвалят на тържествената вечер с духова музика. Разбираш ли?

— А бе разбирам, Ана Дмитриевна, но… хванете ме утре! Каква е разликата? Ще извикам и двама приятели. Ще имате цели трима гратисчии. За това тройно ще ви похвалят. Разбирате ли?

— Не съвсем…

— Ами трима гратисчии са три пъти повече от един! Ще пипнете и тримата! Ще си донесем и пари за глобата, та да не безпокоим родителите. Цели три глоби ще имате!

— Ако е за пари, и аз мога да ви дам — продума замислено Ана Дмитриевна. — На мене пари не ми трябват, а похвала. А похвала няма да получа, докато не си изпълня плана по гратисчиите. Това е! Пристигнахме. Последната спирка. Да не си посмял да бягаш, миличък — ласкаво го предупреди тя и показа една милиционерска свирка четири пъти по-голяма от обикновените.

— Пуснете ме! — примоли се жално Толик. — Утре ще ви паднем и тримата в ръцете! Три похвали ще имате!

Обществената контрольорка поклати отрицателно глава, но обеща:

— Ще си помисля. Няма какво да бързаме. Всичко ще пресметнем, ще преценим, после още веднъж ще размислим.

— Няма какво да се мисли! — Толик едва се сдържаше да не каже нещо грубо. — Мене като не жалите, съжалете поне баба ми! Тя също е пенсионерка! Нали ще плаче! Може дори с глас да заридае! И всичко заради вас!

— Значи нервите й са зле — обясни съчувствено Ана Дмитриевна. — Нека взема всяка сутрин хладен душ. Това много укрепва нервната система.

Те слязоха от автобуса и тръгнаха по пътечката на градската градина.

„Какво да правя?! Какво да правя?! Какво да правя?! — едва не крещеше Толик. — Ама че проклета бабушкера! Как ми дойде до главата!… Но все нещо ще измисля. Ще има да се кае…“

— Предложението е делово — каза обществената контрольорка, — но рисковано. Хайде да поседнем. — Тя седна на пейката, без да изпуска милиционерската свирка и мислеше, като мърдаше устни и си пресмяташе нещо.

И Толик мислеше, но в ръцете си държеше не милиционерка свирка, макар и четири пъти по-голяма от обикновената, а — пистолет. Изглежда ще се наложи да го използва!

„Да може да ида някъде — бързо прехвърляше в ума си Толик, — там изваждам пистолета… искам… тоест заповядвам… Ами ако не повярва, че пистолетът е истински? Тогава какво да правя?“

За всеки случай той още веднъж се опита да трогне леличката обществена контрольорка и заговори с най-нежния глас, на който бе способен:

— Утре ще имате трима гратисчии. Три глоби. Три похвали. Пуснете ме. Честна пионерска, няма да ви излъжа. Ако успея и четирима ще доведа. А?

— Не ти вярвам, миличък — каза нежно Ана Дмитриевна, — и нямам право да ти вярвам. Да вървим в милицията, пък утре доведи приятелите. За глобата не се безпокойте. Аз ще внеса парите за вас. Само да ви заловя.

— Горе ръцете! — заповяда Толик отчаян, като измъкна пистолета и насочи дулото право в носа на Ана Дмитриевна. — Не мърдайте! Стрелям точно и без предупреждение! Аз съм агент на чуждото разузнаване на една голяма държава. Изпратен съм във вашия град да изпълня опасна задача! Ако вие, бабо…

— Не съм още баба…

— Не е важно! Ако, щом не сте още баба, ви е мил животът, да не сте посмели да мръднете или да напуснете мястото си и десет минути никакво свирене със свирката! Само да посмеете да ме издадете! Куршумът ми ще ви застигне…

— Не се боя от тебе… Не се боя от тебе… — мърмореше припряно Ана Дмитриевна, като се оглеждаше наоколо. — И пистолетът ти не е истински… И ти не си никакъв агент, а някакъв слабак повтарач… Ей сега ще извикам милиция… и тебе…

— Стрелям точно и без предупреждение! — извика дрезгаво Толик, като размахваше пистолета под носа й. — Куршумът ми ще ви застигне където и да сте!

Като държеше пистолета с протегната ръка, Толик заотстъпва заднишком.

Още не се бе скрил в храстите, когато обществената контрольорка Ана Дмитриевна с такава сила наду свирката си, като че бе бойна тръба.

Глава №11
Обществената контрольорка Ана Дмитриевна в компанията на двама шпиони
ЪХ-000 се опитва да стане човек

ЪХ-000 се избръсна, вчеса, сложи нещата си в куфара, включи радиостанцията и предаде по ефира:

— До „Плод-зеленчук“. Нямам възможност да действам. Обкръжен съм от всички страни. Дошъл е краят. Работете самостоятелно. Назначавам Хипупутама за ръководител. Чака ни каюк. ЪХ-000.

Това съобщение той предаде на няколко пъти по ефира. Нека приятелите-предатели се оправят сами, а задачата и без това няма да изпълнят. Полковник Скрито-Покрито ще се пукне от злоба. Но на него, Фонди-Монди-Дунди-Пек, му омръзна да трепери от страх. Нека не носи мундир с пагони, ордени и медали, но от сега нататък ще живее човешки.

Ще вземе влака, ще замине за южното крайбрежие, ще наеме стая в къща с много деца и ще си играе с тях на всякакви игри, освен на шпиони.

И добре че сега той не е вече ЪХ-000, не е Фонди-Монди-Дунди-Пек. В паспорта му пише: Иван Иванович Иванов.

С куфар в ръка той крачеше доста спокойно към гарата и мислеше, че на първо време, както се казва, е намерил доста добър изход от положението. Разбира се, полковник Скрито-Покрито ще го търси, той умее да издирва, но и ние умеем да се крием.

Дори не забеляза (проклет шпионски навик — да действа по инструкция), как се озова в градината на определената пейка.

Веднага до него се пльосна Хипупутама, така се пльосна, че за малко не преобърна пейката. Той седя, пъшка, пъшка, пъшка и запита мрачно:

— Случайно да знаете кога играят „Спартак“ и „Динамо“?

„Дали не са му възложили да ме ликвидира? — мина през ума на Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Най-важното е да не се сети, че това съм аз.“

Иван Иванович Иванов на въпроса отговори с въпрос.

— А кое „Динамо“ имате предвид?

— Обикновеното „Динамо“. Футболния отбор.

— За ваше сведение в първенството на страната участват няколко отбора с название „Динамо“ — обясни любезно Иван Иванович Иванов. — Кой именно отбор ви интересува? Киевския, Минския…

— Спорта не ме интересува — избърбори Хипупутама, — повече обичам надениците. Разбирате ли, повече обичам надениците!

— Аз пък обожавам кренвиршите — отговори с усмивка Иван Иванович Иванов. — И непременно с картофено пюре.

— А аз ненавиждам пюрето — процеди през зъби Хипупутама и по лицето му личеше, че се мъчи да проумее нещо. — Ненавиждам пюрето! — мрачно повтори той. — И кренвиршите ненавиждам! И футбола ненавиждам!

— Тогава защо втори път вече питате за футбола?

— Защото ме помолиха да попитам. Разбирате ли? Помолиха ме да попитам: случайно да знаете кога играят „Спартак“ и не е важно кое „Динамо“?

„Няма да ме остави на мира — рече си Фонди-Монди-Дунди-Пек — трябва някак си да се откача от него.“

Иван Иванович Иванов каза недоволно:

— Ако вие, гражданино, сте сръбнали повечко, вървете си в къщи, че някъде наблизо сигурно има милиционер.

— Извинявам се, простете, извинете — забърбори уплашено Хипупутама, но не се помръдна от мястото си, само запъшка още по-силно.

„Поставен е да ме следи — заключи Фонди-Монди-Дунди-Пек, — ще ме натика в безлюдна уличка и — куршум в тила. Или два, за по-голяма сигурност.“

Хипупутама бе абсолютно сигурен, че пред него, по-право до него, седи не друг, а ръководителят на диверсантската група „Плод-зеленчук“. И макар че Хипупутама се обърка съвсем с разните му там „Динамо“, кренвирши, наденици и особено с картофеното пюре, той, както се казва, с всяка клетчица на шпионската си кожа чувстваше с кого си има работа.

Но поведението на ЪХ-000 бе толкова загадъчно, че Хипупутама загуби всяка разсъдливост, а заедно с това и бдителност. Със страшно нетърпение, като се стремеше колкото се може по-скоро и на всяка цена да изясни положението, той откъсна една пръчица и надраска на пясъка:

ЪХ-000

„Ама че тъпак! — рече си Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Как да се отърва от него?“

И докато Иван Иванович Иванов си седеше спокойно и не гледаше пясъка, като че на него бе надраскана неприлична дума, Хипупутама пъшкаше ли, пъшкаше, сякаш тичаше по нанагорнище и носеше върху си хипопотам.

Отдалече се чу милиционерска свирка. В друго време шпионите нямаше да й обърнат никакво внимание, а сега се разтрепериха от страх, като че не бяха агенти, а крадци джебчии. Хипупутама така заподскача на пейката, че тя можеше всеки момент да се счупи.

А милиционерската свирка се чуваше все по-близо и по-близо, все по-силно и по-силно.

Хипупутама и ЪХ-000 трепереха ли, трепереха. Тъкмо единият се успокои, другият започва да се тресе. Така можеше и мозъците да си изтърсят! Агентите вкопчиха ръце в пейката, за да поовладеят треперенето, стиснаха зъби и замряха.

Отзад някой се приближаваше, като кършеше храстите и свиреше оглушително с милиционерска свирка.

— Спартак… Динамо… Спартак… Динамо — мърмореше ЪХ-000, опитвайки се да си спомни нещо много важно. — Спартамо… динаспар… такдина… амоспар… так!… так!

— Кренвирши, наденици! Кренвирши, наденици! — мърмореше Хипупутама, примиращ от страх. — Кренденици! Надвирши! Перю! Рюпо! Пюро! Пере! Пюре!

От страх те не се чуваха и не се виждаха един друг.

svirka.jpg

— Граждани, граждани! — чу се отзад един радостен глас. — Да сте видели случайно тук шпионин? Един такъв мъничък, с пистолет, само по черни гащета, в ръцете си държи жълта фланелка, а?

— Не, не, никакъв шпионин не сме виждали! — бързо отговориха шпионите.

На пейката между тях седна леличката от обществения контрол Ана Дмитриевна. Тя дишаше тежко и потреперваше, защото пейката подскачаше.

— Какво е това, земетресение ли има? — учуди се Ана Димитриевна. — Или пък аз от радост треперя? Ама какъв нюх имам, а? Хванах гратисчия и насмалко да хвана шпионин! Как само ме предумваше да го пусна! Но аз си имам нюх за тях! Преоблякъл се, подлецът, като момче! И ломоти съвсем по нашенски! И пътува като нашите — без билет! Пистолета си загънал във фланелката. Измъкна го, пъхна го право под носа ми и закрещя с човешки глас: „Горе ръцете!“.

Шпионите изохкаха тихичко, преборвайки се с желанието да вдигнат ръце.

— Пък аз ни веднъж в живота си не съм виждал жив шпионин — заподмазва се Хипупутама. — Струва ми се, че няма такива.

— Няма ли! — позасмя се Ана Дмитриевна. — Как да няма, когато той самият ми каза, че е агент на чуждото разузнаване на една голяма държава! Преоблякъл се като момче и действа, враг такъв!

— Момчетата често играят на шпиони — каза строго ЪХ-000. — Глупава, разбира се, игра, но…

— Идиотска игра! — почти изкрещя Хипупутама. — Трябва да я забранят!

— Това би било много, много хуманно решение — добави ЪХ-000. — А то, за едни — игра, а за други — късане на нервите.

— Тоя беше шпионин, агент! — продума убедено Ана Дмитриевна и наду силно свирката си. — Ще си почина, ще си поема дъх и ще го спипам. Искаше да ме изплаши, мисли си, че ние, пенсионерите, сме страхливи. А тъкмо обратното — смели сме. Аз например се почувствах преизпълнена със сили, когато ме похвалиха и ме изпратиха на заслужена почивка. Апетит ми се появи и какви ли не мисли ми дойдоха в главата… И от никого не се страхувам. И с Фантомас бих се справила! Точно така, точно така!… Но защо спрях да треперя?

И едва сега леличката обществена контрольорка Ана Дмитриевна забеляза, че седи на пейката сама.

Тя набра в гърдите си повечко въздух

и засвири с милиционерската свирка

така, сякаш

надуваше бойна

тръба.

Край на втора част

Трета част
която също има две заглавия: „Кеяк, кеюк, каьок, каюк“ и „Който копае гроб другиму, сам пада в него“

Глава №12
Защо генерал Мишмашен е против хигиената

Полковник Скрито-Покрито отдавна бе надушил, че старателно подготвената лично от него операция „Плод-зеленчук“ се проваля.

Още когато ЪХ-000 му съобщи, че бил болен, нещо го загложди под лъжичката. Когато такъв тип го загложди под лъжичката, това означава, че не той е сторил някому голямо зло, а на него някой е сторил голямо зло.

Той не си задаваше въпроса как така най-добрият му агент и сърдечен враг се оказа страхливец и предател? От гледна точка на полковник Скрито-Покрито всеки във всеки момент може да стане страхливец и предател.

Друго нещо безпокоеше началника на Най-Централния Отдел: пълният провал на операцията „Плод-зеленчук“ всъщност означаваше почти пълен провал на цялата организация „Тигри-видри“. Та нали ЪХ-000 знае всичко! А щом знае всичко, то и всичко ще издаде! Следователно, той трябва да бъде ликвидиран час по-скоро. Но как?

Засега полковник Скрито-Покрито не удряше с юмруци по масата, не тропаше с крака по пода, не блъскаше в стената огромната си, без ни едно косъмче глава и нямаше никакво намерение да се пука от яд.

Засега той се занимаваше с обикновената си всекидневна работа, тоест, мислеше,

разсъждаваше,
        преценяваше,
                пресмяташе,
                        претегляше,
изучаваше,
        сравняваше,
                правеше изводи —

готвеше се да осъществи мечтата на живота си.

Главата му се потеше от силното напрежение, затова често я подлагаше под въздушната струя на деветстотин и седем вентилатора и чакаше да се охлади.

Той уважаваше, обичаше и пазеше главата си!

Веднъж генерал Мишмашен го попита:

— Не мога да проумея, какво ми напомня вашата огромна глава — диня, футболна топка или глобус?

Въпросът бе зададен с най-ехиден тон, но полковник Скрито-Покрито отговори не само сериозно, а и с достойнство:

— Всичко зависи от това, кога се сещате за главата ми, шефе. След богат обед тя ви напомня диня. На футболен мач ви напомня топка. А когато си мислите какви мащаби има дейността на „Тигри-видри“, моята глава ви прилича на глобус. Добре че вашата глава, господин генерал, на нищо не прилича.

Не си струваше да си спомня този разговор, но полковник Скрито-Покрито не забравяше нито за миг, че генерал Мишмашен го мрази до смърт, че го гризе люта завист тъкмо заради главата му.

Как така — генерал да завижда на полковник? Как така — началник да завижда на подчинен?

Ей тъй на, случва се.

Нали над всеки началник стои още по-голям началник и затова всеки началник е и подчинен. И началниците, които командваха генерал Мишмашен знаеха, че той има по-малко мозък в главата си, отколкото Скрито-Покрито.

Там е работата, че генерал Мишмашен беше невероятно мързелив, а особено го мързеше да мисли — уморяваше се от най-незначителната мисъл. Страшно обичаше да си седи в мекото генералско кресло и да си дреме, забравил, че е генерал и че има куп генералски грижи.

А помощникът му — офицерът Рахит — казваше на посетителите, че шефът е зает, но не уточняваше с какво именно.

Благодарение на дългогодишните всекидневни тренировки генерал Мишмашен усвои изкуството да спи с отворени очи. Може да се каже, че той не живееше, не ръководеше, не командваше, а здравата си подремваше във вреда на своята скъпа шпионска организация. Но той пък беше голям майстор в сложното изкуство да се събужда в нужния момент.

Генерал Мишмашен ядеше главно каша и кисел, за да не дъвче. Пък и нямаше с какво да дъвче — всичките му зъби отдавна вече бяха изпопадали, тъй като ги бе мил само осем пъти през живота си. Не си сложи изкуствени зъби: и без това го мързеше да дъвче. А за какъв дявол да си слага зъби, щом няма да дъвче с тях?

И, представете си, баща му — старецът Мишмашен, също генерал, но в оставка — често изправяше сина си в ъгъла!

Старецът Мишмашен, щом видеше, че синът му сяда да обядва с немити ръце, веднага командваше:

— В ъгъла, ходом марш! За двайсет и две минути!

И точно след двайсет и две минути се чуваше нова команда:

— Искай прошка, ходом марш!

Генерал Мишмашен се събуждаше и казваше:

— Простете ми, господин татко генерал, няма вече. Тоест, обратното, вече ще си мия ръцете преди ядене.

Само едно не го мързеше — да пише доноси, да се оплаква винаги и навсякъде, на всички и от всичко, да клюкарства, да пуска лъжливи слухове, да клевети. Всички се страхуваха от него.

Всички, освен полковник Скрито-Покрито, който единствен от подчинените знаеше абсолютно всичко за своя началник, дори и това, че в къщи често го изправят в ъгъла, защото е с немити ръце.

Как само мечтаеше генерал Мишмашен да му види сметката на този полковник Скрито-Покрито!

И ето че офицерът Рахит донесе радостната вест:

— Операцията „Плод-зеленчук“, шефе, е застрашена от пълен провал. ЪХ-000 мъти водата. А той няма да я мъти току-тъй.

Генерал Мишмашен се събуди от радост, подремна си от радост, пак от радост се събуди, извика началника на Най-Централния Отдел и го попита коварно:

— Как напредва подготвяната лично от вас операция „Плод-зеленчук“? Нали вашият верен враг, доблестният ЪХ-000, действа великолепно?

Като гледаше генерала право в очите и знаеше, че в същото време той дреме, полковник Скрито-Покрито отговори спокойно:

— Получиха се известни затруднения и естествено някои усложнения, свързани с тях. Мъчим се да ги отстраним. А що се отнася до ЪХ-000… той е винаги в ръцете ни.

Генерал Мишмашен с голям труд долови смисъла на думите, подремна още седем секунди и каза:

— Ще имам пред вид вашето съобщение… Щях да забравя. Както зная от достоверно място, вие си миете зъбите всеки ден, а ръцете — по няколко пъти на ден. Нали?

— Тъй вярно, шефе. Зъбите си мия два пъти на ден — сутрин и преди лягане.

— Разрешете да узная, с каква цел го вършите?

— Хигиена, шефе. Чистотата е здраве. Здраво тяло — здрав дух!

— Духът ви може да е здрав — каза иронично генерал Мишмашен, след като подремна. — Но какъв е умът ви? Нима ставате по-умен от това, че два пъти на ден си миете зъбите, а ръцете — преди всяко ядене? Нима хигиената е направила някого по-умен? — И той заспа прав и с отворени очи.

Полковник Скрито-Покрито позна кога шефът се е събудил и попита:

— А нима нечистоплътността е направила някого по-умен?

— Не, не! — извика генерал Мишмашен така радостно и силно, че сам себе си събуди. — Хигиената няма никакво отношение към ума. И дали преди ядене си миеш ръцете, или не, от това по-умен няма да станеш. На нас ни трябва не здрав дух, а здрав ум. Аз считам, полковник — говореше той вече насън, — че вие губите много време за хигиената и това нездраво увлечение се отразява отрицателно на вашата работа. Нали в това време, когато най-безгрижно си чистите зъбите или, кой знае защо, си миете ръцете, работата ви е в застой. Когато и вие и аз бяхме млади, вие ми се струвахте изключителен човек. Мечтаехте и мечтата ви беше прекрасна — да предадете всички хора! Дори се хвалехте, че при първия удобен случай ще предадете и мен. Е?

— И вас, шефе, ще предам при първия удобен случай. Моля не се безпокойте. Ще му дойде времето.

— Ще видим, ще видим — каза генерал Мишмашен гръмко и пак сам се събуди от това. — Не ми харесва вашето увлечение по хигиената, от която никому не става по-топло. Като старши по звание и възраст ви съветвам: повече работа, по-малко хигиена! Ако операцията „Плод-зеленчук“ се провали, няма да видите генералски пагони. Вървете си.

И генерал Мишмашен задряма прав и с отворени очи.

Глава №13
Как полковник Скрито-Покрито се гласи да стане генерал, като премахне от пътя си генерал Мишмашен

Полковник Скрито-Покрито се върна в кабинета си и, като че нищо не е било, продължи

да мисли,
        да разсъждава,
да преценява и да пресмята,
        да ПрЕтегЛЯ и да изучАва,
да сравнява
        и да прави изводи…

Той ни най-малко не се обиди от думите на шефа, защото началството има пълно право да говори всичко, което му хрумне в главата, дори ако тая глава на нищо не прилича. Тая глава сега дори не подозира, че нейният собственик е заплашен от грандиозна машинация от страна на главата на полковник Скрито-Покрито, която прилича на диня, футболна топка или глобус. Главата на мързеливия генерал Мишмашен не можеше да съобрази, че ако операцията „Плод-зеленчук“ се провали, и той ще загази! И главата на полковник Скрито-Покрито ще измисли как да стане това.

Когато ги повика Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване, полковник Скрито-Покрито няма да вземе да се разкайва:

— Простете, извинете, виновен съм, няма вече, готов съм да понеса всякакво наказание, аз съм глупак над глупаците, а вие сте умни!

Но ще каже следното:

— Това е моята първа и последна голяма грешка. Моля, дайте ми възможност да поправя вината си. Предлагам на вашето внимание операцията „Братче-готованче“, над която съм работил цял живот.

Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване ще бъде поразено, смаяно, възхитено, обезкуражено, зарадвано от плана на нечуваната и невиждана операция.

Генерал Мишмашен ще спи с отворени очи, а когато се събуди, ще чуе, че го свалят от поста ръководител на „Тигри-видри“, а на негово място назначават генерал Скрито-Покрито.

— За какво? — ще попита генерал Мишмашен по най-глупавия начин.

— В крайна сметка и за това — ще му отговори Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване, — че не може да бъде ръководител на голяма шпионска организация субект, който не си мие зъбите и ръцете и който е изобщо против хигиената.

А генерал Скрито-Покрито, като получи специални пълномощия и огромни средства, веднага ще се залови да подготви операцията „Братче-готованче“, която цял живот зрееше в огромната му, без ни едно косъмче глава.

Но засега всичко това бе още мечта, макар и напълно реална.

На полковник Скрито-Покрито му предстоеше да преживее и направи много неща преди да се издигне до чин генерал. Предстоеше му едва ли не да се пукне от дива злоба.

Глава №14
Мечтата на Толик Прутиков се сбъдва

Милицията обкръжи градината. Кучета следотърсачи душеха не само всеки сантиметър, но и всеки милиметър земя и виновно въртяха опашки. През градината бяха минали толкова много хора, че да се открие нужната следа беше, разбира се, невъзможно. Но службата си е служба и кучетата се стараеха неуморно.

Леличката от обществения контрол Ана Дмитриевна нареждаше ли, нареждаше, но вече с дрезгав от умора глас:

— Аз, казва, съм шпионин на една голяма държава и ще ви тегля куршума без предупреждение. Аз, казва, вас, пенсионерите, ви ненавиждам, защото на вас се крепи държавата. А се преоблякъл като момче и пътува в автобуса без билет, гратисчия. Ама догаждам се аз, че това е шпионин. Нали съм много бдителна. Заслужавам ли тогаз похвала, или не? Заслужавам, я, как да не заслужавам.

В това време Толик влетя в къщи, шмугна се покрай баба си, нахълта в стаята и пъхна пистолета под възглавницата.

— Още ли не си хванал шпионин? — попита го баба му. — Я хапни, че пак се залавяй за работа. Ще потичаш малко, ще се поогледаш и все ще спипаш някого. А на гладно сърце, казват, шпиони не се ловят.

Александра Петровна беше чудесна баба! Никога не се сърдеше на внука си. Никога не гълчеше внука си. Никога не наказваше внука си. Никога не се оплакваше от внука си. Да се живее с нея бе леко и весело. Пък и удобно!

Имаха си те с внучето своя тайна, за която си знаеха само те двамата.

Веднъж в месеца баба му казваше сутрин загрижено:

— Вида ти, мило внуче, не ми харесва. Май си неразположен. От преумора ще да е. Трябва да те лекуваме.

Баща му Юрий Анатолиевич съветваше да извикат незабавно „Бърза помощ“, майка му — просто участъковия лекар, а баба му ги успокояваше:

— Аз ще го излекувам не по-зле от който и да е доктор. Просто момчето е уморено, пък е и понастинало.

Щом вратата хлопнеше след родителите му, Толик се изправяше на глава в кревата и размахваше във въздуха крака, после пак се пъхваше под одеялото и чакаше баба му да започне с угощението.

Да боледуваш, ако си наистина болен е скучно. Но да боледуваш, когато си абсолютно здрав е превъзходно!

— То се знае, че не постъпваме много честно — говореше баба му и слагаше на внука си палачинка след палачинка, коя от коя по-големи. — Но пък и детето е човек, и то има нужда от допълнителна почивка и усилено хранене. Ще си полежиш, ще събереш сили и ще продължиш да учиш.

После играеха на дама. И тук се разбираха. Щом Толик загубеше една игра, баба му сетне два пъти се предаваше.

Това се казва да обичаш внука си! Но изглежда чувстваше вредата от подобна обич и понякога си признаваше:

— Може и да те поглезвам, но е с мярка.

Съвременните баби, както е известно, много се различават от някогашните. В наше време израсна и се оформи ново поколение баби, различно от предишните, което условно може да се нарече телевизионно.

Телевизията сближи бабите и внуците, създаде им общи интереси.

Случваше се, баща му и майка му отдавна спят, а Толик и Александра Петровна намаляват звука на телевизора и гледат! Наистина веднъж ги хванаха, както се казва, на местопрестъплението. Това беше когато даваха мач по хокей на лед, а бабата не издържа и се развика на националния отбор на СССР:

— Хай-де! Хай-де! Гол!

Националният отбор на СССР, разбира се, уважи бабата, но и хокеистите и бабата не се успокоиха: отборът вкара още един гол, а радостните викове на Толик и баба му кънтяха из цялата къща:

— Бра-во! Бра-во!

Тогава се появи Юрий Анатолиевич и нощните запалянковци здравата си изпатиха.

Ето така си живееха и всичко беше много добре до момента, когато Толик се върна в къщи с пистолета. Той се държеше извънредно гордо. Щеше направо да се пръсне от гордост.

Но той не подозираше, не можеше и да подозира, че баба му доста отдавна се е заразила от шпиономания. Тя старателно криеше това от всички, дори от внука си. Много й се искаше да бъде първата в света баба, отличила се в борбата с чуждото разузнаване. Ами по телевизията и в киното кой ли не ги лови? Но ни една баба още не е хванала шпионин!

Александра Петровна не издържа и запита Толик, който гордо сърбаше супа:

— Приятели ли сме с тебе, или не сме приятели? Помагала ли съм ти цял живот, или не съм ти помагала? Съгласен ли си да дружиш с мене, или не си съгласен?

Тя имаше намерение да попита съвсем спокойно, делово, но още при първите думи се развълнува и съвсем неочаквано започна да хлипа.

— Какво ти става? — попита небрежно Толик. — Като някакво момиченце! — И той снизходително й обеща: — Как ще ми се прославиш ти! Ще бъдеш най-знаменитата баба.

— Тъй, тъй, тъй! — извика бабата, като размазваше сълзите по бузите си. — Нали и аз искам да ловя шпиони! Сговорна дружина планина повдига. Как тъй ще хващаш шпиони без мене? Та ние с тебе всичко вършим все заедно. Хайде и шпиони заедно да ловим! Прекрасно ще бъде: бабата и нейният любим внук — герои!

Толик се засмя подигравателно, дояде гордо супата и каза:

— Къде се е чуло и видяло такова нещо? Бабите никога не са се занимавали с такава сериозна и опасна работа. Ти нямаш дори нужната физическа подготовка. Можеш ли да тичаш бързо? Можеш ли да пълзиш?

— За какво ми е физическа подготовка? За какво ми е да тичам бързо? Ти ще тичаш. Ти ще имаш физическа подготовка. А колкото до пълзенето — ще опитам. Все някак ще мога. Главното е, разбери, че не трябва да ме изоставяш. Както се казва — верни до гроб!

— Сложи ми едно кюфте — разреши й Толик. — И не се вълнувай. Все ще измислим нещо. Няма да се караме, я.

— Винаги и на всички съм казвала, че пипето ти сече! — трогна се бабата. — Яж, яж, събирай сили. Смятай, че шпионите са вече в ръцете ни!

„Как не! — рече си снизходително Толик. — Да ловиш чужди агенти не е бабешка работа. Това е наша, мъжка работа. Тук трябва смелост, ловкост, набито око, сила. А бабината работа е да готви, за да съм здрав.“

Тази самоувереност идваше не само от това, че момчето имаше пистолет. Толик бе твърдо убеден, че мечтата му ще се изпълни. Като иде на улицата, ще се огледа на всички страни, ще се взре във всяко лице и някое от тях непременно ще излезе шпионско! И остава само едно: горе ръцете! Ура!

— Ура! — кресна Толик. — Няма да ми се изплъзнат! Стрелям безпогрешно! Горе ръцете!

— Чудесно излиза! — одобри баба му. — Като по телевизията.

— По телевизията, бабо, е филм, всичко е измислено — отвърна важно Толик. — Пък аз ще пипна истински шпионин. Живота си ще рискувам.

— Ааа, това да не правиш — разтревожи се изведнъж бабата. — Нека шпионинът рискува своя живот. Защо ще рискуваш твоя?

Толик пъхна незабелязано пистолета в джоба си и изтича на улицата, като си мислеше с радост, току-виж, че тъкмо днес задържи чужд агент! Нали тъкмо днес намери пистолет! Нали тъкмо днес офейка от контрольорката! И от баба си лесно се отърва!

Той се спря рязко, обезпокоен от неочаквано хрумналата му мисъл. Дори не мисъл, а по-скоро тревога. Откъде се взе тая тревога? Доскоро, когато ядеше в кухнята, му се струваше, че щом излезе на улицата, веднага ще срещне шпионин… А сега увереността му почна да се изпарява…

Покрай него минаваха съвсем обикновени хора, които ни най-малко не приличаха на шпиони. Толик вървеше бавно, взираше се внимателно и подозрително във всяко лице и с всяка крачка все по-малко и по-малко се надяваше да срещне агент на чуждото разузнаване.

„Ех, какъв съм будала! — рече си радостно Толик. — Ами защо шпионинът ще ходи по улиците? Пък и да е тука някъде, просто е невъзможно да го открия сред толкова много хора. Трябва да вървя другаде, където хората са по-малко. Там шпионинът веднага бие на очи. Останалото е лесна работа. Горе ръцете! Тръгвайте!“

Толик стискаше в джоба пистолета с потна от вълнение ръка и ходеше из градината, като се озърташе внимателно на всички страни и се взираше подозрително във всеки минувач. Измори се, поседна на една пейка и видя, че на пясъка е надраскано: ЪХ-000! ЪХ-000! ЪХ-000!

„Това е номер на чужд агент! — сети се зарадван Толик и дори затропа с крака от нетърпение. — И така, ще заловим шпионина ЪХ-000! ЪХ-000! ЪХ-000!“

Толик не подозираше, че в същото време търсеха и него самия, и също го смятаха или агент, или хулиган с жълта фланелка без ръкави.

А той се хвърляше в храстите, лазеше, току оглеждаше нещо, току дебнеше някого и подвикваше:

— Горе ръцете, ЪХ-три нули! Не мърдай, ЪХ-три нули. Предай се, ЪХ-три нули!

Всяка минута желанието му да преследва някого ставаше все по-силно и по-силно. Толик измъкна трескаво пистолета и взе да се цели ту в дървета, ту в скамейки, ту в кофи за боклук и да подвиква:

— Горе ръцете, ЪХ-три нули. Не мърдай, ЪХ-три нули! Предай се, ЪХ-три нули!

Откъм завоя се показа някакъв чичко с куфар в ръка. Като чу заповедта, той изпусна куфара и вдигна нагоре ръце.

Толик щеше да изтича нататък, но от изненада не можа да помръдне.

— Предавам се — каза дрезгаво чичкото, приковал очи в пистолета. — Не мога вече. Уморих се. Откарайте ме.

Глава №15
„Вие сте искали да отровите нашия град, а като ви пипнахме, изведнъж ви се дощя да живеете“

Най-знаменитият агент на шпионската организация „Тигри-видри“, законспириран като ЪХ-000, на име Фонди-Монди-Дунди-Пек, по паспорт Иван Иванович Иванов, вървеше, вдигнал нагоре едната си ръка, а в другата държеше куфар, и мърмореше:

— Всичко ще си кажа. Всички ще издам. Не мога повече. Уморих се. Стар съм. Сили нямам. Здравето ми куца. За нищо не ме бива.

Агентът Мяу стана свидетел на това. Той замръзна от страх насред улицата, наруши правилника за уличното движение и докато плащаше на милиционера глобата, загуби от погледа си странната двойка: мъж с вдигната нагоре ръка и момче с пистолет.

Същото видя и агентът Хипупутам. Добре че носеше на главата си сламена шапка, та никой не забеляза как му настръхнаха косите.

„Кеюк… — мярна се в главата му. — Кеяк… каьок… Откъде ги взимат такива малки агенти? На вид още момченце, пък залови, може би, ЪХ-000! Или той е предател? Или изобщо не е ЪХ-000!“

И Хипупутама, дето се казва, търти да бяга. Добре, ама накъде? Търча Хипупутама, търча, пъхтя Хипупутама, пъхтя, съвсем се задъха и се спря. „Кеюк! — мярна се пак в главата му. — Кеяк! Тоест, умирачка, а? Сега всички я загазихме! Каьок!“

Щом се посъвзе, Хипупутама изпрати, както се полагаше по секретната инструкция, съобщение за случилото се в Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“ и започна да търси в ефира остатъците от диверсантската група „Плод-зеленчук“.

Пръв се обади Канарчето. Хипупутама му съобщи твърде неприятната новина и завърши с думите:

— Сега на всички ни кеяк, кеюк или каьок. Избирай си, което щеш. Прощавай навеки.

В тоя момент го спипаха.

Втори се хвана в капана Канарчето. При опита си да се изплъзне, той налетя на едно сандъче с отпадъци, удари си главата в него и сандъчето се разцепи на две равни части. Канарчето загуби съзнание и се свести вече в килията.

Най-дълго преследваха Мяу. Хванаха го.

И ето ги приятелчетата в пълен състав, цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“, сега вече обезвредена, седят в кабинета на полковник Егоров.

Той каза с усмивка:

— Най-после ще може да си поговорите в спокойна обстановка. Първият ми въпрос, над който отдавна си блъскам главата, е защо се наричате Хипупутам, а не — Хипопотам?

— В заповедта машинописката направи грешка. Отначало не забелязахме, а когато открихме грешката, във всички документи аз бях вече Хипупутам — мрачно обясни агентът. — Имам въпрос към нашия ръководител, когото винаги ни даваха за пример. Искам да разбера преди смъртта си, предател ли е, или не?

— Аз винаги съм бил предател, както и всички вие — отговори уклончиво ЪХ-000. — Омръзна ми да върша диверсии. Всичко ми омръзна. Уморих се… Все някой ден ни чакаше провал. Тук дори децата преследват такива като нас.

— А има и една баба — каза през смях полковник Егоров, — която също мечтае да хване някой като вас.

— А какво е това кеяк? — изписка Канарчето, като опипваше внимателно бинтованата си глава. — Или кеюк? Или каьок?

— Не кеяк, не кеюк, не каьок, а каюк. Край, капут, умирачка.

— Ясно! — промърмори Хипупутама. — Господин полковник, а ще ни подарят ли живота?

— Много интересно разсъждавате — усмихна се полковник Егоров. — Искахте да отровите нашия град, а като ви пипнахме, веднага ви се дощя да живеете.

— Животът… на нас… а-а… такова… не ни е притрябвал — изфъфли злобно Мяу. — Все ми е едно какво ще стане с мене. Но предател няма да стана. От мене лично нищичко няма да изкопчите.

— Това е безсмислено! — каза строго полковник Егоров. — Да, според нашите закони вие подлежите на най-тежко наказание. Но може да облекчите участта си с доброволно и пълно разкаяние.

— А какво бихте желали? — угоднически и пискливо се обади Канарчето. — Конкретно?

— Конкретно — ето какво. Давам ви два часа да размислите. Един от вас трябва да се върне в „Тигри-видри“ със задача от нас.

— Полковник Скрито-Покрито ще обеси такъв безумец за левия крак под тавана или ще стреля по него с топ! — извика Мяу и пребледня от страх, като че пред него стоеше не полковник Егоров, а началникът на Най-Централния Отдел.

— Да не сме глупаци — изръмжа Хипупутама.

— Това по принцип е нереално! — чу се пискливият глас на Канарчето.

ЪХ-000 мълчеше.

— Имате на разположение сто и двайсет минути — каза полковник Егоров. — Постарайте се да ги използвате разумно.

Глава №16
Самодонос на генерал Мишмашен

И ето че полковник Скрито-Покрито се убеди, че диверсантската група „Плод-зеленчук“, подготвена лично от него, е претърпяла пълен провал, такъв провал, какъвто „Тигри-видри“ не знаеха през цялото си съществуване.

Като дойде на себе си, полковник Скрито-Покрито седна да приготви доклад до Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване.

А генерал Мишмашен в редките минути, когато не спеше, обмисляше един много сериозен въпрос. Ако не стовари своята вина върху полковник Скрито-Покрито, то полковник Скрито-Покрито ще стовари своята вина върху него.

Тогава генерал Мишмашен се усмихна и се залови да стовари своята вина върху подчинения си, тоест, да напише против него анонимен донос.

И той затрака бързо-бързо на пишещата машина:

До Най-Висшето

Най-Върховното Главнокомандване

АНОНИМЕН ДОНОС
срещу полковник Скрито-Покрито

И генерал Мишмашен изведнъж се почувства млад, здрав, умен, честен, смел.

За да излезе доносът правдив и убедителен, трябва собствените си грехове да стовариш на другиго. Доносът трябва непременно да бъде анонимен (тоест, без подпис). Тогава комисията по неговата проверка ще си блъска главата не над това, което се съобщава в доноса, а над това, кой го е съчинил, и ще се разсърди на оня, срещу когото е написан доносът! Тогава тежко му на оня!

Като потри от удоволствие немитите си ръце, генерал Мишмашен затрака бързо-бързо на пишещата машина:

Полковник Скрито-Покрито не си мие ръцете преди ядене, нито зъбите, не си слага изкуствени зъби, защото се храни с каша и кисел, за да не дъвче. Родният му баща, генерал в оставка — проклетият дъртак Мишмашен — го изправя в ъгъла (него, генерала!). Освен това той, тоест генерал Мишмашен, се научи да спи с отворени очи дори на събрания и заседания.

Всъщност, генерал Мишмашен не ръководи „Тигри-видри“, поради което операцията „Плод-зеленчук“ претърпя пълен провал.

Като оставам ваш.

Генерал Мишмашен, увлякъл се от истината, дори не забеляза, как написа донос против себе си — един вид самодонос!

Когато го извикаха заедно с полковник Скрито-Покрито при Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване, той дори не бе успял да заспи, когато чу:

— За абсолютно неумение да пише доноси, за глупост, мързел и разстройване на шпионско диверсантската дейност, генерал Мишмашен да бъде незабавно разжалван в редник и изпратен да изпълни особено опасна задача, та със смъртта си да заглади вината си пред командването, което му е много сърдито!

Бившият генерал Мишмашен въздъхна, задрема и през сън чуваше откъслеци от речта на полковник Скрито-Покрито:

— Провал… пълен провал… разстройване… пълно разстройване… глупост… мързел… не си мие ръцете… не си мие зъбите… позор против хигиената… стигна до самодонос… невижданата по своите мащаби операция „Братче-готованче“… особени пълномощия… увеличение на финансовите кредити… моите заслуги… неговият позор.

И нечий глас:

— Генерал Скрито-Покрито генерал Скрито-Покрито… генерал Скрито-Покрито… да подготви… да доложи…

В тоя мит бившият генерал, а сега редник Мишмашен се събуди, защото на редника не се полага много да спи.

razjalvane.jpg

— Да се пристъпи към подготовката на плана за операцията „Братче-готованче“!

— Слушам! Благодаря за доверието! —

отговори генерал Скрито-Покрито

и заповяда: — Редник

Мишмашен, след мен

ходом

марш!

Край на трета част

Четвърта част
в която „Тигри-видри“ се превръщат в „Гроб и мълния“

Глава №17
Толик Прутиков заболява опасно: смята се за изключителен човек

Баба Александра Петровна току повтаряше все едно и също:

— И аз ще хвана шпионин. И то какъв! И как ще го хвана! При тебе всичко стана случайно. А аз ще се подготвя. Отначало ще изуча шпионските методи. Щом внукът е заловил чужд агент, то баба му поне двама-трима ще обезвреди!

В отговор Толик само се усмихваше насмешливо, много снизходително се усмихваше. Може да се каже, че приятелството с баба му свърши, а и двамата, представете си, не съжаляваха за това. Бабата не съжаляваше, защото бе обидена на внука си, а внукът не съжаляваше, защото бе очарован от себе си, тоест, главозамая се.

Но засега никой не се досещаше, че момчето се бе разболяло от опасна болест, както предсказваше психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз.

Толик се възгордя и стана важен. Нали сега не е обикновено момче, а изключителен човек, герой на деня. Наистина, той считаше, че му оказваха много малко почести. Не го возиха с открита кола през целия град, не организираха в негова чест митинг на централния площад, не направиха предаване по телевизията, ни орден, ни медал някакъв му дадоха! Той смяташе, че това е истинско безобразие.

Въпреки всичко, Толик бе дълбоко убеден, че може да се счита за изключителен човек и знаеше какво трябва да прави. Той се любуваше на себе си, уважаваше себе си, обожаваше себе си, правеше се, че не познава приятелите си и познатите.

— Здравей, Толик! — радостно вика и се спуска насреща му негов съученик или дори съсед по чин. — Привет!

Изключителният човек гледа продължително неизключителния, свива озадачен рамене, бърчи чело и пита учудено:

— Извинете, ъ-ъ-ъ, наистина, всъщност, кой бяхте вие?

Неизключителният съученик, а може дори съсед по чин, смутено назовава името си, презимето и класа, в който са се учили заедно с изключителния човек, а Толик пак учудено свива рамене, бърчи чело и произнася твърде загрижено:

— Бе не си спомням… не си спомням… А кога сме учили заедно? Преди смело и храбро да хвана шпионина или след като смело и храбро хванах агента на империалистическата държава?

— Преди това! Преди това! Защото след това още не сме учили. Защото сега сме в лятна ваканция. Тогава ти беше нормален. Помниш ли, ти преписваше от мене контролните?

— Не си спомням… не, не, никак не си спомням, извинете! — И изключителният човек продължава тържествено пътя си, а неизключителният му съученик и може би дори съсед по чин гледаше подире му с уважение и обида.

Но трудно е дълго да те считат за изключителен човек.

Добре де, помогнал си веднъж да хванат шпионин. Прекрасно. Изключително. Браво. А после? Цял живот ли ще вириш нос и ще се правиш, че не познаваш приятелите си и познатите? Веднъж си извършил добра постъпка и смяташ, че от тебе няма какво повече да се иска, така ли?

Не, така не бива да бъде, макар и често да се случва в живота. Възхищаваха се от Толик, възхищаваха, гордееха се с Толик, гордееха, уважаваха Толик, уважаваха, пък престанаха. Появиха се други изключителни хора. Влас Аборкин падна от балкона на третия етаж и не се преби. Едно куче изпохапа Мишка Давидов, направиха му двайсет инжекции против бяс, а той гък не каза! Пьотър Пузирков спаси едно момиченце, което посред бял ден едва не се удави във фонтана. Славата на момчетата се разнесе из целия град, но за разлика от Толик Прутиков, те не искаха ни ордени, ни медали, не мечтаеха за митинги в тяхна чест, а продължаваха да си живеят като всички хора.

Толик стана бивш изключителен човек. Друг шпионин не можа да хване, страшничко бе да падне от третия етаж, от кучета се боеше, пък и никой вече нямаше намерение да се дави във фонтана.

На Толик и през ум не му минаваше, а не беше и лесно да му мине, че не е лошо да бъдеш и обикновено добро момче. Не, той продължаваше да крачи из улиците важен и горд, правеше се, че не познава приятелите и близките си, не забелязваше дори и това, че никой вече не му обръща внимание.

Но колкото по-малко внимание му обръщаха, толкова по-изключителен се чувстваше. Работата стигна дотам, че всеки ден той ставаше все по-дебел и по-дебел. Но не дебелееше от много ядене.

Дебелееше, така да се каже, от важност и гордост; трябваше да се надува и заедно с важността и гордостта в организма му проникваше много въздух. Толик така се подуваше, че баба му трябваше всеки ден да му мести копчетата, а после се наложи да му купуват нови дрехи.

На Александра Петровна й се късаше сърцето:

— Какво така те разтяга?

Внукът й не отговаряше. Той изобщо почти с никого не разговаряше. През цялото време мислеше за себе си. И колкото по̀ мислеше за себе си, толкова по̀ се обикваше. Вече не можеше да живее без себе си, често отиваше на огледалото и дълго не откъсваше поглед от образа си.

„Ах какъв съм изключителен! — мислеше си той с нежност и въздишаше самовлюбено. — Аз съм най-смелият и при това най-мъжественият. Вероятно и най-умният. Не току-така всички ми завиждат. Само да поискам и ще тупна не от третия етаж, като Влас Аборкин, а чак от деветия! Но нека падат на асфалта тия, дето няма с какво друго да изпъкнат. Нека ги хапят кучетата, нека им правят ако ще и сто инжекции, нека измъкват от фонтаните ако ще по двайсет удавника на ден!… И все пак изключителният съм само аз. Да живея аз! Ура!“

Уви, никой не му се възхищаваше и той измисли начин как да се възхищава сам на себе си — зае се със самофотографиране. От сутрин до вечер Толик се снимаше в различни пози и на различни места. Всички стени в стаята бе украсил със свои автоснимки.

Настъпи момент, когато така се наду, че при лошо време се пазеше да излиза навън, да не го отнесе вятърът като балон.

— Според мене той е мръднал — каза веднъж баба му, — трябва пак да го заведем при психоневропатолог.

— Колко глупава си станала — усмихна се снизходително Толик. — Аз съм просто изключителен човек, а ти от завист не можеш да ми го простиш.

— Марш в ъгъла, грубиянин! — викна много силно и разсърдено баща му Юрий Анатолиевич. — И да не си посмял да мръднеш оттам, докато…

— Чуден човек си, татко — прекъсна го Толик с недоумение. — Кажи, моля ти се, къде се е чуло и видяло изключителните хора да ги изправят в ъгъла?

— Затова пък съм чувал, че отдавна е време някои изключителни хора да бъдат напердашени!

— Срамувам се за вас — уморено и съжалително продума Толик. — Би трябвало да ми се радвате, а вие… — Той махна с ръка.

— Казвам ви, че момчето не е с всичкия си! — заяви авторитетно бабата.

— Какъв ужас… — прошепна майката. — Двама души не могат да се справят с възпитанието на едно дете. На всички хора децата са като деца, а нашето… ужас! Аз съм учителка и всичките ми сили отиват да възпитавам чуждите деца, а моето собствено чедо… ужас!

— Смешно и тъжно — каза загрижено Толик и ги посъветва: — Трябва да се гордеете с мене. Трябва да не откъсвате от мен възхитени очи. Трябва да ме обожавате, да изпадате в умиление. В това и само в това е вашето щастие.

Умислиха се бедните родители и бабата, посърнаха. С голяма скръб си спомниха ония незабравими дни, когато Толик беше обикновено дете.

А веднъж през нощта се случи нещо невероятно, толкова невероятно, че цялото семейство за малко не се намери в болницата.

Около три часа през нощта бабата се събуди, защото й се припи вода. Стана, пъхна крака в чехлите и случайно погледна към кревата, където спеше внукът й.

Но вместо надутия кълбовиден Толик, какъвто бе свикнала да го вижда напоследък, лежеше някой друг — едно слабичко, нормално момче.

Бабата се приближи и изкрещя. Пред нея лежеше не някой друг, а тъкмо нейният внук, и то точно такъв, какъвто беше преди да се надуе от гордост.

— Помощ! — извика бабата. — Спасявайте! Помагайте! Ужас! Кошмар! — Тя запали лампата, погледна внука си и викна още по-силно: — Помощ! Толенка, Толенка, ти ли си? — питаше тя и буташе внука си.

В стаята дотичаха родителите и замръзнаха, изумени и зарадвани.

Толик се събуди, седна, усмихна се съвсем нормално, както се усмихваше по-рано, но после изглежда се сети, че е изключителен и се усмихна лошо, с презрение към околните и почна бързо-бързо да се надува, да дебелее.

За около три и половина минути той достигна предишните си размери и попита:

— Дошли сте да ми се полюбувате, нали? Браво! Любувайте се. Това трябва да ви е много приятно.

Бабата изохка, олюля се, хвана се за сърцето и припадна. Юрий Анатолиевич едва успя да я задържи във въздуха, да я сложи на леглото, и ето че и майката изохка, олюля се, хвана се за сърцето и припадна — право в ръцете на Юрий Анатолиевич.

— Това е от възторг — обясни Толик.

— Човек може да се побърка — рече бащата. — Може да се побърка човек… Да се побърка може човек…

— Не трябва да се побъркваш! — заповяда свестилата се баба. — А трябва да се върви в болницата! Иначе, току-виж — пукнал се!

Толик задряма и пред очите на едва не умрелите от страх родители и баба, започна бързо-бързо да отслабва. Та нали в съня си забравяше, че е изключителен човек!

Глава №18
Шпиончето №14 — най-способното от двайсет и осемте бройки — мрази редник Мишмашен, но трябва заедно с него да изпълни важна задача

Бившият генерал, а сега редник Мишмашен, работеше при младоците и заедно с другите дежурни наглеждаше отряда на шпиончетата.

Дори когато беше генерал, той се боеше да надникне тук: шпиончетата се подчиняваха само на камшика и на полковник Скрито-Покрито, а него, генерала, можеха и да заплюят, и да го нарекат какъв ли не, пък ако се зазяпа, дори да го ощипят.

А като го понижиха, те още по̀ се стараеха да правят на бившия генерал какви ли не гадости — можеш ли все да се измъкваш?

Държаха шпиончетата в клетки от железни пръчки. Клетките бяха наредени направо на земята и никога не ги чистеха. За хигиена тук хич и не питай.

По цели дни шпиончетата се заяждаха, ругаеха се, караха се, не млъкваха ни за минутка, не посядаха — премятаха се през глава, лазеха, тичаха на четири крака, люлееха се на ръцете, висяха надолу с главата, скачаха.

Хранеха ги веднъж на ден с недоварена студена каша без масло, ту безсолна, ту пресолена и когато разнасяха храната, шпиончетата вдигаха невъобразим писък-рев-вой-скимтене.

Даваха им да пият веднъж на ден по една чаша вмирисана вода от блато.

Шпиончетата си нямаха имена, водеха се просто под номера — двайсет и осем бройки. А преди да постъпят в шпионското училище им даваха прякори, които по-късно им ставаха фамилни имена.

Засега ги учеха само да се бият и нищо повече. Биеха се два пъти на ден, а в събота и неделя — по три пъти.

Това ставаше така. Махаха катинарите от клетките и дежурният офицер с пистолет в ръка командваше:

— Приготви се за бой!

Шпиончетата започваха да скимтят от нетърпение, вкопчили се здраво с ръце и крака в железните пръчки. Не издържали напрежението, те почваха да треперят и ръмжат.

Прозвучаваше команда:

— Още веднъж, приготви се за бой и ме гледай!

Тогава се надигаше такъв вой-крясък-рев-дрънчене-тракане-тропот, че дежурният офицер не можеше да издържи и стреляше във въздуха. Мигом шпиончетата изскачаха от клетките и със страшна злоба се нахвърляха едно срещу друго.

Те се биеха мълчешката — яростно, стиснали зъбчета, без да издадат нито звук. И това не беше някаква тупаница като тия в училищния двор през голямото междучасие, ами най-истински, най-сериозен, най-опасен бой. Трябваше така да смажат от бой противника, че да не може да помръдне ни ръка, ни крак, а после го замъкваха в клетката и заключваха катинара.

Когато четиринайсет шпиончета се озоваваха в клетките, на останалите четиринайсет (победителите) даваха по чаша вмирисана вода от блатото. Шпиончетата изгълтваха жадно водата, която им се струваше по-сладка от изворна, и без команда пак се хвърляха в още по-ожесточен бой.

Нови седем бройки се оказваха заключени в клетките, победителите получаваха по чаша чешмяна вода, която им се струваше по-сладка от лимонада.

Дежурният офицер им разрешаваше да си отдъхнат малко и командваше:

— Приготви се за истински бой и гледай мене!

Шпиончетата бавно се събираха в кръг и замръзваха на място.

Раздаваше се изстрел и те се хващаха, кой дето свари, дърпаха се, блъскаха се.

С все сили!

Чуваше се само ускореното им дишане и от време на време ръмжеше. Достатъчно бе някой само да изписка от силна болка и дежурният офицер веднага дърпаше клетника настрана, а дежурните войници затваряха нещастника в клетката.

Останалите в кръга шпиончета продължаваха да се изтезават един друг. Нов стон или вик — и един побойник по-малко.

Накрая оставаха само двама, изпохапани, изподраскани, изпощипани.

— Прекрати истинския бой! — командваше дежурният офицер и победителите получаваха по едно голямо парче черен хляб, изгълтваха го и дишайки тежко, чакаха последната команда.

Дежурният офицер заповядваше:

— Гони противника в ямата, дорде душата ти изскочи!

И стреляше във въздуха.

Двете шпиончета препускаха към дълбоката яма, в дъното на която имаше много мръсна и много студена вода. Победеният трябваше да престои в ямата шест часа и шест минути. Ако и двамата паднеха в ямата, измъкваха ги и боят се подновяваше.

На победителя даваха полусурово кюфте и бутилка лимонада. После той правеше почетна обиколка на клетките, през време на която имаше право да дръпне всяко шпионче за ухото или носа.

Ето така възпитаваше своите подрастващи кадри полковник, а сега вече генерал Скрито-Покрито.

shpioncheta.jpg

Неговите шпиончета не се бояха ни от глад, ни от студ, нито от болести. Те растяха злобни и хитри, силни и издръжливи, закалени и безстрашни, подли и предани само на началството.

А бяха едва по на пет-девет години!

На десетата година ги превеждаха от клетките в казармата и започваха да ги готвят за шпионско-диверсантска дейност.

Полковник Скрито-Покрито обожаваше своите питомци и често им държеше речи.

— Вие сте нашата смяна — обичаше да повтаря той, — вие сте нашата главна надежда. Аз ще направя от вас такива изключителни негодници, каквито историята на човечеството още не познава. Кога да е ние с вас ще сторим на хората огромно зло. Бъдещето принадлежи на вас! Банзай![1]

Обучаваха шпиончетата здравата и те учеха здравата. На единайсет години те можеха да карат автомобил, мотоциклет, вертолет, да скачат с парашут, стреляха безпогрешно, знаеха няколко езика и разбираха от радиотехника.

Затова службата на редника Мишмашен при младоците съвсем не беше от леките. Там е работата, че за бягство от клетката шпиончето получаваше една глава лук и чаша минерална вода. Като имате предвид, че шпиончетата ги хранеха къде-къде по-зле и от полугладните, даваха им, както помните, само по чаша вмирисана блатна вода на ден, то шпиончетата непрекъснато само това си мислеха, как да се измъкнат от клетките.

При първото си дежурство редникът Мишмашен се изложи: №14 офейка, измъкна се от клетката по най-неподозиран начин. Наистина, считаха го най-добрия от двадесет и осемте бройки и беше, разбира се, по-ловък и по-хитър от новоизпечения редник.

Трябва да имате предвид и това, че №14 бе единственото момиче между шпиончетата и любимка на генерал Скрито-Покрито. Когато му доложиха за бягството й, той изкрещя от удоволствие и заповяда:

— На номер четиринайсет да се даде допълнителна чаша минерална вода! Ако избяга още веднъж, и то когато е дежурен Мишмашен, да получи две глави лук и бутилка лимонада!

След тоя случай Мишмашен намрази шпиончето №14 с всичките сили на войнишката си, бивша генералска душа. А №14 само това гледаше, как да му напакости. И макар Мишмашен да не изпускаше от очи нейната клетка, №14 офейка и втори път!

Тя скачаше около клетките и викаше:

— На мене лимонада, на Мишмашен клетка! На Мишмашен клетка, на мене лимонада!

Според инструкцията, дежурен, който допусне две бягства, сам влиза в клетката за една седмица и получава храна наравно с младоците. Какво му беше на възрастния, дебел, болнав човек, при това бивш генерал, като седеше в малката клетка на голата земя, само той си знае! А трябваше и да се брани от съседите шпиончета, които го ритаха и хапеха! Срамно е изобщо да се каже какво само не правеха те с него, клетия!

Той дори проплака на няколко пъти, хванал се за главата, която, по определението на генерал Скрито-Покрито, на нищо не приличаше.

Но какво да се прави — излежа наказанието, само дето побеля. Лежа, лежа в клетката и побеля. Това бяха най-кошмарните дни в живота на Мишмашен. Клетките нямаха ни покрив, ни стени, ни под. Отгоре се изливаха дъждове, отстрани духаха ветрове, отдолу идваше студ. Редника Мишмашен го хвана грип, помоли за лекарства — не му дадоха: не може, не се полага по устав. Едва оживя и ако не беше злобата му към №14 и генерал Скрито-Покрито, щеше да умре. Само злобата го топлеше и даваше сили на болния му организъм.

Как №14 съумя да отключи катинара?! Този въпрос като нажежен гвоздей бе заседнал в мозъка на редника Мишмашен. Ако още веднъж той попаднеше в клетката, жив нямаше да излезе от нея.

Обзет от горчиви мисли за своята толкова нелепа и толкова тежка съдба, редникът Мишмашен си спомняше генералската си постеля. На нея имаше осем дюшека, деветнайсет възглавници (и всичките с калъфи), шест одеяла с чаршафи.

В къщи, уви, не го пускаха родителите му.

— Докато пак не дослужиш до генералски чин — заплаши го баща му, — да не се мяркаш в къщи!

— Срам ме е за тебе! — викна гневно майка му. — Като научиха, че сега ти си — пфуу! — редник, дори най-близките ни роднини престанаха да ни поздравяват. Да не си посмял да се мернеш пред майчините ми очи, докато отново не станеш — ах! — генерал!

А живота във войнишката казарма след генералския живот се струваше на Мишмашен истинска гавра. Ами че войнишката каша бе твърда и трябваше да се дъвче, а нямаше с какво да дъвче! Ужас! И ако редник Мишмашен не се надяваше да дослужи до генерал, не би живял ни минутка повече.

На всичко отгоре го наказаха да изпълни опасна задача… Никаква жалост към стария човек! Ех, да благодарите, че той се отучи да пише доноси, иначе щяхте да се мятате като риба на сухо! Ама че беда: щом почне да пише донос, непременно самия себе си ще набеди! Отучи се. Деквалифицира се.

Още не бе успял да си почине както трябва от седенето в клетката и го извикаха при началството. Генерал Скрито-Покрито го запита доста любезно:

— Жив ли си още, бивши безделнико?

— Засега съм жив. Но ако още веднъж попадна в клетка, то жив от там няма да се измъкна. Защо ме мъчиш така?

— Защото те презирам — обясни генерал Скрито-Покрито. — Но аз се отнасям към тебе справедливо. Бих могъл да те окача за левия крак под тавана. Или да те затворя в карцер с плъхове. Но аз съм добър. Измислил съм за тебе една проста задача. — И той заповяда по микрофона: — Младши сержант Мравка при мене!… Отслабнал си, това е много добре. Да считаме ли, че малко си поумнял?

Вратата се отвори и влезе момиченце с военна униформа и пагони на младши сержант и рапортува:

— Младши сержант Мравка се явява по ваша заповед, шефе.

Редникът Мишмашен бе принуден да стане и поздрави сержанта, макар че злоба клокочеше в неговото войнишко, бивше генералско сърце. Защото младши сержант Мравка излезе не някой друг, а №14!

— Вие се мразите — каза весело генерал Скрито-Покрито, — затова ви изпращам заедно. Така зорко ще се следите един друг, че възможността за предателство е изключена. Назначавам младши сержант Мравка отговорник на операцията.

— Слушам, шефе!

— Вие ще разследвате причините за провала на операцията „Плод-зеленчук“. Мишмашен, може да изчезваш, омитай се… в чакалнята.

Когато вратата след Мишмашен се затвори, генерал Скрито-Покрито продължи:

— Направи така, че дъртакът да не се върне вече. Унищожи ЪХ-000 и Толик Прутиков. Ти не рискувай, стареца туряй на топа на устата. Веднага вървете да се подготвите. Консултантите ви чакат в деветстотин деветдесет и девети кабинет.

— Ще бъде изпълнено, шефе!

— Не се съмнявам.

И се започна! Трийсет и осем консултанти подготвяха Мравка и Щурчо (такъв прякор получи редник Мишмашен) за изпълнение на задачата. Вместо почивка агентите гледаха филми, четяха вестници, книги, списания, слушаха радио.

Агентът Мравка нарекоха внучката Нина, а Щурчо — неин дядо, Николай Степанович. Дадоха им фамилно име Уткини.

Внучката и дядото живееха в една стая. Като се събудеше Ниночка казваше:

— Добро утро, мили дядо!

„Взели те мътните!“ — мислеше си редникът Мишмашен, а дядо Николай Степанович отговаряше:

— Здравей, здравей, внученце!

— Как спа, мили дядо?

— Чудесно, Ниночка.

А пък той не беше спал цялата нощ, защото през генералския си живот така си бе отспал, че вече не се нуждаеше от сън.

Глава №19
Генерал Скрито-Покрито превръща „Тигри-видри“ в „Гроб и мълния“, заповядва да се подготви плана на операцията „Братче-готованче“

А генерал Скрито-Покрито не спа тринайсет денонощия подред и не даде на никого да спи. Сътрудниците му капнаха от умора, дремеха като ходеха и вече не можеха да разсъждават.

— Почивка! — заповяда генерал Скрито-Покрито и тутакси захърка, както си беше в креслото, не успя дори да си затвори устата.

Сътрудниците изпопадаха кой където свари, както ги бе настигнала заповедта. Офицерът Рахит заспа прав до вратата.

От деня, когато полковник Скрито-Покрито стана генерал, в главния щаб на Тигри-видри цареше ужасна паника, която понякога приличаше на треска. Шестнайсет машинописки лейтенантки печатаха безспир заповед след заповед, отдели се местеха от кабинет в кабинет, началници ставаха подчинени, подчинени се превръщаха в началници, едни сътрудници биваха уволнявани, други назначавани на тяхно място и никой не можеше да се сети какво е намислил новият генерал.

Известно бе само едно: организацията „Тигри-видри“ скоро ще пристъпи към разработка на невижданата и нечувана в историята на човечеството операция „Братче-готованче“. По своя мащаб, подлост и жестокост тази операция ще разтърси света.

Като се събуди след три денонощия, генерал Скрито-Покрито събра по сигнал за бойна тревога всички сътрудници и шпиони в огромната зала.

Като огледа аудиторията с такъв пронизващ поглед, та на всекиго се стори, че новият началник надзърта именно в неговите очи, а оттам право в душата му, генералът се закани с пръст.

Всички се разтрепериха.

— Слушайте ме крайно внимателно — каза, без да повишава тон генерал Скрито-Покрито, но в залата бе толкова тихо, та на всекиго се стори, че на него именно крещи на ухото новият шеф. — „Тигри-видри“ завърши своето съществование. Аз създавам принципно друга организация с название „Гроб и мълния“. Под мое ръководство и с ваше участие тя ще подготви и осъществи грандиозната операция „Братче-готованче“. Целият свят ще потрепери от страх и отвращение. В сравнение с тази операция дори една голяма война е дребна работа. Постепенно, без да бързаме, но неотклонно ще доведем човечеството до пълно израждане. От нашата Земя ще отидем на другите планети и там ще извършим същото безобразие. Нека процъфтяват всички науки и нека се развива техниката, литературата и изкуството, нека хората се трудят с пот на челото, ние ще използваме всичките им постижения за собствената им гибел! Стига сме си играли на шикалки! Стига сме се занимавали с глупости! Напред към истински подлости! За постигане на нашите гнусни цели ние първи в света ще използваме детския мързел! Бъдещето принадлежи на оня, който пръв успее да направи на човечеството някакво огромно зло! Мързеливите деца ще ни помогнат в това! Банзай!

Стъклата на огромните прозорци дрънчаха.

Защото чак стените трепереха.

А циментовият под се тресеше, защото трепереха всички сътрудници и шпиони.

— Стига сте треперили! — кресна генерал Скрито-Покрито. — Зная, че сред вас има неколцина страхливци и един добър човек. При мене няма място ни за тях, ни за него! Нужни са ми най-долни негодници, най-гнусни мерзавци, най-подли подлеци! Останалите вън, докато не е станало късно. Очакват ви големи награди, много пари, високи чинове, но за най-дребната грешка обесвам за левия крак под тавана, разстрелвам с топ! Разотивайте се!

Трябва ли да казвам, че шпионите не само моментално се разотидоха или побягнаха, но те просто се изпариха. Ето как се бояха от страшния си началник.

Глава №20
Мравка и Щурчо се превръщат във внучка Ниночка и дядо Николай Степанович по фамилия Уткини

Като се върнаха в стаята си след речта на генерал Скрито-Покрито, внучката Ниночка попита:

— Сега какво да правим, мили дядо?

— Чакай де! — озъби се редникът Мишмашен. — На мене още ми треперят коленете.

— Защото си стар, страхлив и глупав — каза Мравка. — Предложиха ви голямо нещо, а вие се разтреперихте. Нищожества! Истински шпиони израстват само при нас, младоците.

— Да, на мерзавците там еша им няма — съгласи се Щурчо. — Каква е тая операция „Братче-готованче“? Какво общо имат с това децата?

— За сега никой не знае и скоро няма да узнае. Всеки ще си върши своята работа, а общият план е в главата на шефа… Мили дядо, разкажи ми, моля ти се, една приказчица!

— На драго сърце, внученце. Слушай. Имало едно време една баба и тя си имала сиво козле…

— Сиво козле! Сиво козле! — повтори подигравателно Мравка. — Какво си ми заповтарял едно и също! Трябваше да научиш десет приказки! Искаш ли в карцера, апистофител? (Ругатня.)

„Ти си за карцер и то с плъхове!“ — помисли си редникът Мишмашен, а дядо Николай Степанович каза:

— Не ми се сърди, внученце Ниночка. Паметта ми отслабна. Склерозичка. Старичък съм вече.

— Съвсем не си ми старичък, дядо — каза ласкаво внучката Ниночка. — Само си ми малко мързеливичък. Хайде, припомни си някаква интересна приказчица за любимата си внучка Ниночка.

Като настъпи нощта дядо Николай Степанович Уткин заспа, агентът Щурчо се престори, че спи, а бившият генерал Мишмашен размишляваше скръбно: „Защо съм толкова нещастен? На стари години ме разжалваха в редник. Родителите ми ме изгониха от къщи. Изпращат ме да изпълня много опасна задача, целта на която не зная. Командва ме, срам ме е да го кажа, едно момиченце… Ех, защо ли станах шпионин! Трябваше да ида продавач или готвач… Дали сега да не избягам от шпионите? Защо пък не? Май ще взема да избягам…“.

— Горе ръцете! — с пистолет в ръка Мравка скочи на кревата. — Защо не спиш? Какво кроиш? Внимавай! Ще те пъхна в карцер с плъхове! Ще ти отхапят носа и ухото!

— А ти не забравяй, че имаш все пак генерал пред себе си! — обиди се, макар и изплашен, редникът Мишмашен. — Наистина бивш, но все пак генерал! И няма да позволя на някаква си младша сержантка…

— Лежи! Затвори очите!… Така. Лека нощ, мили дядо.

— Приятни сънища, внученце — отговори дядо Николай Степанович Уткин и заспа.

Заспа и агентът Щурчо. А редникът Мишмашен сънува чудесен сън: хваща младшата сержантка Мравка за двете уши, вдига я във въздуха и бавно, с удоволствие я люлее… Агентката Мравка врещи като яре… А редникът Мишмашен не само дърпа, а и усуква ушите й, усуква, усуква, усуква…

Да можеше цяла нощ да сънува тоя прекрасен сън и да не се събужда!

Глава №21
„Хайде да водим преговори в рамките на подлостта“ — предлага агентът Хипупутам на полковник Егоров

Следствието по делото на диверсантската група „Плод-зеленчук“ продължаваше. Агентите нищо не скриваха, нищо не премълчаваха, защото нямаше никакъв смисъл: ЪХ-000 беше издал всичко, а той знаеше най-много.

Полковник Егоров предлагаше на всеки агент да се върне в „Тигри-видри“ със задача. Шпионите категорично отказваха: страшно е, ужасно е, опасно е, безсмислено е. По-добре тука да си получат заслуженото, отколкото у дома да пострадат за тоя дето духа. (Ще отбележа в скоби, че полковник Егоров нямаше нужда от услугите на Хипупутама, Канарчето и Мяу, а имаше друга цел, която ще научим като му дойде времето.)

Веднъж полковник Егоров неочаквано извика шпионите в кабинета си и каза:

— Имам да ви съобщя много интересна новина. Организацията „Тигри-видри“ вече не съществува. Създадена е нова организация с название „Гроб и мълния“. Генерал Мишмашен е разжалван в редник. За началник на „Гроб и мълния“ е назначен генерал Скрито-Покрито.

Агентите, дето има една дума, си глътнаха езиците.

Само ЪХ-000 остана невъзмутим. Той най-спокойно каза:

— Това трябваше да се очаква. Отдавна Скрито-Покрито е истинският ръководител на „Тигри-видри“. Чакаше само удобен случай да си разчисти сметките с Мишмашен и да се отърве от него.

— Това не трябваше да става! — изпищя Канарчето. — Трябваше полковник Скрито-Покрито да разжалват. Нали той отговаряше за нашата диверсантска операция!

— Във всеки случай — продума мрачно Хипупутама, — това не ни грее.

— Напоследък Мишмашен страшно оглупя и взе да мързелува — каза ЪХ-000. — А стана глупав, защото го мързеше да мисли.

— Тогава защо вашето командване му се доверяваше? — учуди се полковник Егоров.

— Той обичаше и умееше да пише доноси — отговори Мяу. — Пишеше доноси по всяко време и против всички.

— Доносите бяха толкова много — добави Канарчето, — че едновременно работеха по седем, осем, девет комисии. А господин генерал Мишмашен все клеветеше и клеветеше безспир. Комисиите не смогваха да проверят анонимните му доноси. И годините минаваха.

— Глупак беше нашият генерал и туйто — каза мрачно Хипупутама. — Все ме наричаше Носорог, макар всички да знаеха, че аз съм Хипупутам и по документи.

— Какво представлява новият генерал?

— Забележителен човек! — изписка възторжено Канарчето.

— Ще си вземете белята с него — продума ЪХ-000. — Той има грандиозна идея. Мечтае да предаде всички хора. Целият си живот е посветил на това. Имайте предвид, че той е завършил задочно седем института и два факултета в два университета. И вероятно са го назначили генерал заради това, че е предложил плана на новата операция, който се е харесал на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване. Той отдавна мечтае за някаква невиждана операция, но никого не посвещава в своите кроежи.

— Ще разберем това — каза полковник Егоров.

— Едва ли ще го направите своевременно. Не е като генерал Мишмашен. Според мене, нашият нов шеф е забележителна личност. Може би дори гениална личност. Той е роден подлец и новатор. За него работи армия от учени. Той толкова мрази хората, че от него може да се очаква най-подлата подлост. — ЪХ-000 дълго мълча. — Умът му е опасен. Работоспособността — чудовищна.

— Мда… — с неопределена интонация произнесе полковник Егоров. — Почти всичко е ясно. Е, щом генерал Скрито-Покрито е решил да предаде всички хора, ние пък ще се постараем да ги спасим. Още веднъж ви предлагам сътрудничество с нас. Съгласието, макар на един от вас ще облекчи значително участта на всички ви.

— Ама работа — промърмори мрачно Хипупутама. — Да рискувам кожата си за смекчаване участта на предателя ЪХ-000.

— Трябва час по-скоро да научим плана на операцията „Гроб и мълния“ — отговори полковник Егоров, като наблюдаваше внимателно ЪХ-000. — Става ясно, че новата операция ще причини голямо зло. Нима никой от вас не иска да помогне на хората?

— Какво трябва да се направи? — изпищя жално Канарчето.

— Не сме обучавани за такова нещо — призна си Мяу.

— В шпионското училище не преподават такива работи — добави Канарчето.

— Затова пък сме способни на всякаква подлост — продума мрачно Хипупутама. — Хайде да водим преговори в рамките на подлостта. Ще поставим въпроса така: да се скрои някоя подлост на генерал Скрито-Покрито.

— А къде е гаранцията, че в рамките на подлостта вие няма да предадете и нас? — усмихна се полковник Егоров.

— Такава гаранция не даваме — изпищя Канарчето. — Нашата подлост е безгранична.

— Та вие не сте само шпиони — каза полковник Егоров, — вие сте и хора.

— Господин полковник — примоли се неочаквано Хипупутама. — Не сме деца, а възрастни хора! Какво искате от нас? Та вие прекрасно знаете, че всеки от нас би ви предал с най-голямо удоволствие. Ние просто не можем да не предаваме!

— Специално са ни обучавали на тоя занаят! — изпищя Канарчето.

— И то професори и доценти! — добави гордо Мяу.

Само ЪХ-000 не обели нито

дума. На него

и разчиташе

полковник

Егоров.

Край на четвърта част

Пета част
в която действат най-големите специалисти в работата и борбата с деца

Глава №22
Строго научна. В нея се обяснява какво означават първите три букви в думата „Превъзпитание“

Двама санитари носеха носилката, в която гордо лежеше Толик Прутиков, въобразил си, че е изключителен човек.

— Наглед дебел момък — каза един от санитарите, — а лек. С какво сте го хранили?

— Това е от болестта — отговори тъжно бащата Юрий Анатолиевич. — Иначе той яде най-обикновена храна в най-обикновени количества.

— Не съм болен — възрази важно Толик, — а съм изключителен.

— Изключителен?! — учуди се старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — А с какво си изключителен? Дебел, а някак кух. Като балон си май?

Толик се изчерви от възмущение и продума съжалително:

— Възрастни хора, а говорят глупаво като деца.

Санитарите за малко не изпуснаха носилката, но Юрий Анатолиевич ги помоли:

— Не го ядосвайте. Мълчете си.

— А той да не би да е много умен? — попита санитарят.

— Мисли се за такъв. От болестта е.

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз прегледа бързо Толик, свали си очилата, дълго ги три замислен, после пак си ги сложи и попита:

— Значи денем е такъв, а нощем слабее?… Прелюбопитно! А теглото му нормално ли е?

— Нормално — отговори санитарят Тимофей Игнатиевич. — Изглежда е нагълтал много въздух. А да го изпусне не може или не иска.

— Помолете санитарите да си отидат — каза Толик намръщен, — действат ми на нервите.

Моисей Григориевич отпрати санитарите и предложи:

— Разкажи ми нещо за себе си. Какво е станало с тебе?

— Ама вие не знаете ли? — учуди се обидено Толик. — Моят подвиг трябва да е известен на всички, а излиза, че почти никой не го знае! Та нали аз смело и самоотвержено залових чужд агент!

— Наистина, наистина — потвърди унило Юрий Анатолиевич.

— Точно от това се опасявах! — възкликна развълнуван Моисей Григориевич. — Продължавай, момчето ми. Слушам те много внимателно и няма да пропусна ни една дума.

— Така и трябва да бъде! — И пред очите на психоневропатолога Толик надебеля още малко. — Аз залових шпионин и по тоя начин, следователно, и разбира се, действително станах изключителен човек. Всички трябва да се гордеят с мене, да ме уважават, ценят, обожават, обичат. А ми завиждат. Срамота е, но и досега не са ме превели в открита кола през целия град, не са организирали митинг в моя чест на централния площад. Дори по телевизията не ме показаха! И представете си, никаква награда още не съм получил! Какво безобразие!

bolen.jpg

— Е, това може лесно да се поправи — успокои го Моисей Григориевич. — Имаш ли намерение да продължиш учението?

— Защо ми е то? — изненада се Толик. — Нека се учат ония, които нищо не са постигнали в живота си.

— А какво ще правиш, щом няма да учиш?

— По всичко изглежда, че ще отговарям на многобройните писма.

— Какви писма? — трепна Юрий Анатолиевич.

— Възторжени — обясни невъзмутимо Толик. — Рано или късно хората ще научат за моя удивителен подвиг и ще получавам многобройни възторжени писма. Неудобно е да не отговарям. Ще си помислят, че съм се възгордял.

— Да, предстои ти огромна работа — съгласи се загрижено Моисей Григориевич. — Засега ще останеш тук. Вече получихме много заявки от хора, желаещи да те видят. Да се приемат в къщи толкова много непознати е неудобно. Ще изцапат цялата квартира. — Той повика санитарите и им заповяда: — Веднага пригответе за изключителния човек изключителен кабинет. Измийте изключителния човек в изключителна вана, облечете го в изключително бельо и го сложете в изключително легло.

Санитарите изнесоха доволния Толик.

— От какво е болен? — простена Юрий Анатолиевич. — И какво мислите да правите с него? Той е съвсем болно дете, а вие го поощрявате…

— Преди всичко се успокойте — каза тържествено Моисей Григориевич, — не се вълнувайте и не изпадайте в паника. Случи се онова, което предсказах. Това е много рядко заболяване в детската възраст. И много опасно. Една от формите на манията за величие — мания надутика (mania naduica).

На вратата се показа разсърденият старши санитар Тимофей Игнатиевич и промърмори:

— Не потъва и това си е.

— Какво не потъва? Къде не потъва?

— Изключителният човек не се потапя във ваната. Плава. Като тапа. Ние го натискаме с ръце, за да го натопим, а той изплава обратно и все едно повтаря, че ние сме били глупави, пък той бил голям умник.

— Измийте го под душ — посъветва ги Юрий Анатолиевич. — И не спорете с него!

— Притрябвало ни е — промърмори старши санитарят Тимофей Игнатиевич и си излезе.

Моисей Григориевич заговори, като крачеше развълнуван по кабинета.

— Без такива хора като вашия Толик науката би тъпкала на едно място. Защото малко са организмите, които успяват да се разболеят от интересна, понякога и уникална болест! А вашият Толик постави пред нас много сложна задача. Неговият организъм е така отслабнал от глезене, че лесно се поддава на всяко заболяване, свързано с мързела.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич се върна и рече уморено:

— Изключителният човек иска огледало. И то май трябва да е изключително. Дали няма да се пукне, а? Май множко се наду. Аз бих му поизтеглил малко от въздуха. Предупреждавам ви и не отговарям, ако изключителният човек се пукне през мое дежурство.

— Вземи от склада най-голямото огледало и го сложи там, където каже изключителният човек — заповяда Моисей Григориевич и когато санитарят излезе, продължи: — Науката, драги Юрий Анатолиевич, съвсем от скоро се занимава с проблема за детския мързел като заболяване. Затова има още много неясни и спорни неща.

— Ето, дори и санитарят предлага мерки, а вие…

— Още веднъж ви призовавам към пълно спокойствие. Ще направим всичко, което е по силите ни. Почти съм уверен в успеха.

Като остана сам Моисей Григориевич се отпусна уморен в креслото и се замисли дълбоко.

Той вече няколко години работеше над научния труд „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“. В основата му лежеше мисълта, че всички основни душевни качества и особено лошите, се развиват у детето още през първите години на живота му.

Ученият се надяваше да докаже, че като се наблюдава детето още от кърмаческа възраст, ще може да се определи какъв човек ще израсне от него. А като се определи това, лесно ще бъде да се вземат всички мерки да стане добър човек, още от три-четиригодишна възраст.

Тогава няма да има вече лоши деца, а по-късно — и лоши хора изобщо. Защото са известни много малко случаи, когато от лоши деца са израсли добри хора. Също така малко са и случаите, когато от добри деца са израствали лоши хора.

Научните противници на Моисей Григориевич твърдяха:

— Вашата теория е невярна. Лошото дете може да се ПРЕвъзпита в училището, в пионерския или спортен лагер, в университета, в армията и така нататък. В крайна сметка цялата възпитателна работа се свежда до ПРЕвъзпитаване. А вие тъкмо него отричате.

— Моята теория е абсолютно вярна — отговаряше Моисей Григориевич на научните си противници. — Представете си, ние определяме, че от дадено кърмаче може да порасне такъв лаком човек, чийто живот след време да бъде застрашен от затлъстяване. Ние, обаче, назначаваме съответен курс на лечение и възпитание и от даденото кърмаче израства нормален човек, който може да умре от каквото и да е друго, само не и от затлъстяване.

А какво представлява вашето ПРЕвъзпитание? Отначало глезим детето, то се превръща например в готованче и това вие наричате, извинете, възпитание! И чак после се залавяме с всички сили да ПРЕвъзпитаваме.

Ето ви една проста сметка. Програмата за възпитанието на едно седемгодишно дете съдържа 641 точки. Програмата за ПРЕвъзпитанието включва в себе си вече 956 точки.

956 — 641 = 315

Превъзпитанието е с 315 точки повече, отколкото възпитанието.

П = 105 точки!

Р = 105 точки!

Е = 105 точки!

Ако унищожим в понятието „ПРЕвъзпитание“ само три букви, а с тях и онова, което те означават, човечеството ще бъде избавено отначало от лошите деца, а после и от лошите хора изобщо!

Пътят към това светло бъдеще е ясен и научно обоснован: трябва да се победи мързела, враг №1, главен противник на всяко дете.

Но как да се докаже, как да се убеди всяко дете, че мързелът води до бавна, но сигурна, както се казва, смърт!

Достатъчно е да избухне епидемия от мързел, в което и да е кътче на земното кълбо, и тя може да зарази цялото човечество.

Засега още нямаме лекарства, които могат да спрат заразяването на организма, особено на детския от готованството.

Ами ако се намери някое изчадие, на което да хрумне налудничавата, страшна, ужасна идея да създаде препарат, който, вкаран в кръвта на детето, ще го направи неизлечимо мързеливо?!

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз често по цели нощи не спеше. Пред погледа му мислено възникваха кошмарни картини на разпространяването на мързела по нашата планета. Ето той вижда голямо селище, където всички деца са готовановци… а ето и цял град пълен с безделници… магазините са затворени… не се движат автобусите, тролеите и трамваите… шофьорите на такситата спят… пустеят театрите, кината, стадиони… не работят банките… спрени са заводите и фабриките…

Студена пот избиваше по широкото чело на учения.

Моисей Григориевич се спускаше към масата и пишеше бързо страница след страница, убеждаваше, доказваше, привеждаше примери и цифри, описваше най-невероятни случаи на заболявания от мързел, даваше съвети на децата и родителите…

Моисей Григориевич бързаше да завърши труда си колкото се може по-скоро. Защото той знаеше, че случаите на заболяване от мързел сред децата не се намаляват, а непрекъснато растат и растат. Трябва да се предупредят хората за грозящата ги опасност!

Глава №23
Висок гост с нисък ръст

В главния щаб на шпионската организация „Гроб и мълния“ пристигна със специален самолет висок гост. И макар че на ръст бе по-нисък от всички посрещани на секретния аеродрум, гостът се считаше за висок.

Високият гост с нисък ръст бе облечен в черно мундирче, а бяла детска шапчица красеше главата му. Лявото му краче бе обуто в бяло ботушче, а дясното — в черно; на лявата си ръка носеше бяла ръкавичка, а на дясната — черна.

Зад високия гост с нисък ръст крачеха трима здравеняци, абсолютно еднакви, облечени в сиви полувоенни костюми и с черни барети. Светлосините им очи сякаш бяха замръзнали и като че нищо не виждаха.

Когато посрещачите отдадоха военни почести на приближаващия се висок гост с нисък ръст, той вдигна нагоре отначало лявата си ръчичка, изруга, вдигна ръчичката с черната ръкавичка и изкрещя:

— Майл!

Тримата здравеняци повториха съвсем точно неговите движения, също изругаха и креснаха:

— Фиг майл!

— Господа! — каза генерал Скрито-Покрито. — Позволете да ви представя нашия скъп и висок гост. Това е знаменитият господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден.

— Майл! — ревна високият гост с нисък ръст.

— Фиг майл! Фиг майл! Фиг майл! — изреваха тримата здравеняци.

— А това са моите любими копойчета, които много скоро ще станат също знаменити — обясни гордо Фон Гаден. — В багажника, марш!

Тримата здравеняци копойчета по съвсем необясним начин се напъхаха мигновено в багажника на автомобила и сами хлопнаха капака.

Няколко думи за високия гост с нисък ръст. От всички шпиони в света той имаше най-малкия ръст и най-дългия чин (оберфобергогердрамхамшнапсфюрер). Но в определени кръгове той бе известен под краткия прякор Чичо Сѐ-ям. Той отдавна вече не шпионираше, а беше най-големият специалист по младоците, тоест по подготовката на агенти от бебешка възраст.

Генерал Скрито-Покрито се интересуваше точно от това.

— Моите копойчета ще бъдат най-добрите диверсанти в света — хвалеше се по пътя Фон Гаден. — Те и сега вече вършат чудеса. Например номер девети може да се заравя в земята като къртица. Номер пети стои седемдесет и две минути под водата без акваланг и без да си покаже носа навън! А номер четиридесет и седми е чудо на чудесата! Стреля безпогрешно с два пистолета едновременно в различни посоки. Храни се само със сурово кучешко месо, затова ни едно куче не го закача. Парашута разтваря, нахалникът му неден, едва на четиринадесет метра от земята. Скача от осмия етаж право на асфалта.

— Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер, особено ме интересува вашата работа със сукалчетата. Вие пръв в света започнахте тоя поразяващ научен опит. Как ви дойде на ум наистина великолепната мисъл, че шпионите трябва да се подготвят именно от бебешка възраст.

— Забелязах — енергично отговори Фон Гаден, — че от година на година все по-трудно и по-трудно вербуваме хора за нашата работа. Вземеш на служба уж подходящ подлец, храниш го, обличаш го, плащаш му заплата, учиш го, но не получаваш никаква гаранция, че няма да се уплаши или че няма да те предаде. И затова нашата школа престана да изпълнява плана си. Началникът на Централхабщаба ми заяви право в очите: или плана, или вън! А трябва да отбележим, че и възнаграждението ми намаля. Защото аз работя на парче — за всеки агент. И реших: или да намеря нов, сигурен метод за подготовка на шпиони, или няма да понеса позора и ще си тегля куршума!

— Великолепно решение — възкликна генерал Скрито-Покрито, а поласканият Фон Гаден продължи:

— Освен това рухваше мечтата на моя живот. Та аз нямам намерение да отида на оня свят, хе-хе, с празни ръце. Аз трябва да поднеса на човечеството нещо, хе-хе, мнооого неприятно! И докато размишлявах над новия метод за подготовка на шпиони, аз забелязах колко много лоши деца има наоколо! Срещал съм едни такива почти съвършени мерзавци на десетгодишна възраст! Започнах работа — майн бог — блестящи резултати!

— Целият съм слух — прошепна генерал Скрито-Покрито. — Продължавайте, моля, високи госте! Откъде вземате невръстните деца? Какъв е принципът на подбора?

— За нас това не е проблем. Всеки истински войнолюбец счита за чест да ни даде детето си. Още повече, ние плащаме добре. Принципът на подбора — просто здрави екземпляри.

— А храненето, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер?

— И това е много просто. Щом получим сукалчето, веднага му слагаме металически зъби и му даваме месо. Сукалчето ще покрещи, ще покрещи, ще попищи, ще попищи, пък започва да дъвче. Глад град превзема, а дежурният ефрейтор, хе-хе, не е майчица. После следва обикновеният възпитателен процес: насъскване един срещу друг, основите на боя и шпионирането, изучаване на езици. Широко се прилага убеждаване чрез глад, жажда и пердах. До седмата си година, копойчетата живеят на открито, закаляват се, хе-хе.

— Прекланям се пред вашия ум — каза генерал Скрито-Покрито, — каква висока степен на затъпяване!

— Но това не е всичко! — възкликна Фон Гаден, увлечен в самохвалството си. — Най-важното е, че копойчетата може да се управляват по радиото. Всичко е много просто. Когато са на пет-шест месеца правим им трепанация — операция на черепа и им поставяме в мозъка микроскопични пластинки антени.

— Прекланям ниско глава пред вас — произнесе генерал Скрито-Покрито, но дори не се помръдна, а огромната му, без ни едно косъмче глава, подобна на диня, футболна топка или глобус, остана съвършено неподвижна.

Тук му е мястото да кажем, че главичката на Фон Гаден приличаше на пъпешче, на което едва се поместваха, наблъскани и пречещи си едно на друго, кръгли бухалски очи, силно заострен нос, извънредно широка уста и прекалено дълги уши.

Беседата продължи в кабинета, където на огромната маса бяха сервирани безброй неща и наоколо бяха строени петима слуги войници. В ушите им имаше тапи, за да не чуват. Командваше ги офицерът Рахит. И от неговите уши стърчаха тапи, но може да бъдете уверени, че той чуваше всичко до последната думичка!

Генерал Скрито-Покрито ядеше рядко, защото винаги беше зает, но почнеше ли да яде, унищожаваше просто нечовешки количества храна. Подчинените му пуснаха слух, че шефът им има камилско устройство за резервни мазнини, което му позволява дълго време да минава без храна.

А Фон Гаден ядеше при всеки удобен случай и също нечовешки много, тъй като храносмилателният апарат заемаше по-голямата част на малкия му организъм.

— Мога ли да бъда уверен, господин генерал, че каквото кажа, тук ще си остане?

— Не се съмнявайте нито за секунда, драги оберфобергогердрамхамшнапсфюрер! Но най-напред само един въпрос…

— Разбирам, разбирам! — Фон Гаден дълго се смя. — Всичките ми познати се чудят на това. Ботушките и ръкавичките ми са различни по цвят, защото, хе-хе, аз бъркам ляво и дясно. Старост — нерадост. Склероза на почвата на усилена умствена дейност.

— А шапчицата?

— Тя е да не забравям своята главна мисия — работата с децата и борбата с тях.

По време на разговора домакинът и гостът продължаваха да ядат. Офицерът Рахит и петимата слуги войници едва смогваха да сменят празните чинии с пълни.

— Досещате се, разбира се, защо ви поканих — каза генерал Скрито-Покрито и се учуди, когато Фон Гаден моментално изяде цяла гъска. — Вие сте единственият в света мой колега и съмишленик. Ние с вас първи оценихме ролята на децата в развитието на обществото. През последната голяма война вие се прославихте като специалист по масово унищожаване на подрастващото поколение.

— А, да! Да! — с радост или по-скоро с гордост възкликна Фон Гаден и сложи в грамадната си уста цяло пиле, млясна и изплю само едни оглозгани костици. — Мене дори ме съдиха за това, но аз, хе-хе, се измъкнах. Скрих се в едно затънтено място и написах своята, станала по-късно знаменита книга „Днес невинен младенец, утре — твой враг“. В нея доказах, че децата на враговете ни са нашето главно зло, съставих карта на света, в която посочих основните места, където има много деца. Считам, че децата са бъдещето на всяка страна, значи трябва своевременно, хе-хе, да ги пратим по-далечко. Лесно ще победим и най-силния враг, ако предварително се справим с неговите хлапаци и хлапачки!

— Премъдри, премъдри мисли! — похвали го генерал Скрито-Покрито и отбеляза със завист, че високият гост с толкова нисък ръст яде много повече от него. — Аз отдавна следя вашата работа и безкрайно й се възхищавам!

— Имайте предвид, че трябва да побързаме! — Фон Гаден дори престана да дъвче за малко. — Та децата от година на година, макар и по малко, макар не всички, но поумняват. Трябва да побързаме, докато децата на нашите врагове все още вършат дивотии, не учат, не уважават възрастните, капризничат, мързелуват. Разбира се, ако се случи такова мило чудо като нова голяма война, моите копойчета на бърза ръка ще се справят с каквото и да е количество деца. Моите копойчета пей дават да унищожават деца.

Масата се изпразни.

— Желаете ли да си починете, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер? От пътя…

— С удоволствие. Заповядайте да дадат на моя номер четирийсет и седми…

— Не се безпокойте. Той вече изяде две кучета.

Като изпрати високия гост с нисък ръст да си почива, генерал Скрито-Покрито изпи седемнадесет бутилки минерална вода и се отдаде на размисъл.

Да, както и предполагаше, Фон Гаден мислеше по принцип правилно, макар и доста ограничено. Той се бе досетил кой е главният враг — децата. Но предлага остарели методи — да се убива, убива, убива…

Това е загубена работа.

Едва ли ще може да се разпали обикновена голяма война. Затова „Гроб и мълния“ замисли нещо къде по-оригинално, коварно и резултатно…

Да беше изобретил по-рано копойчетата, цена нямаше да имат. За съжаление тях ги бива сега само за черна работа. Те не са нищо друго освен глупаци, управлявани по радиото. Но глупакът си е глупак, както и да го управляваш.

Виж, шпиончетата са друго нещо. Мозъчетата им, макар и малки, но са си техни. Да изпитаме шпиончетата в бой с копойчетата. Да видим: кой — кого?

А най-важният въпрос е, какво да се прави с Фон Гаден? Старецът вече бърка ляво с дясно. Всеки момент може да го пенсионират и тогава някакъв си барон Овен от Централхабщаба ще пусне в действие копойчетата, ще изплаши целия свят и ще провали операцията „Братче-готованче“! Още повече, генерал Скрито-Покрито не иска да има съперник в работата с децата и в работата по тяхното унищожение.

Той желаеше сам-самичък да действа против всички хора!

Ето това е мечтата на неговия живот!

Но генерал Скрито-Покрито някак си не вземаше предвид, че оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден също мечтаеше да причини на човечеството огромна злина. И че обект на неговите кроежи са също децата.

И може би най-опасното в цялата тая история беше, че нито генерал Скрито-Покрито, нито Фон Гаден, никога, при никакви обстоятелства, не можеха да изменят на мечтата си.

Това бяха закоравели, опитни, упорити, убедени врагове на децата. Те бяха най-големите специалисти в света по борба с децата.

Яви се офицерът Рахит и доложи:

— Шефе, Мравка съобщи, че са пристигнали благополучно на определеното място.

— Има ли подробности?

— Надявам се да ги получа в най-скоро време.

— Господин Рахит — каза генерал Скрито-Покрито, — аз, разбира се, знам, че ни една твоя дума няма да бъде вярна, но ти напомням: ако посмееш да ме измамиш…

— Не се безпокойте, шефе. Не съм такъв глупак.

— Тогава — марш!

Генерал Скрито-Покрито нежно погали огромната си глава. Тя непременно ще измисли какво да се прави с господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера! Щом бърка лявото и дясното, ще сбърка и още нещо! А копойчетата му, хе-хе, ще му отнемем!

Глава №24
Полковник Егоров и агентът ЪХ-000 на риболов

Полковник Егоров каза:

— Трябва да получим вашето твърдо и искрено съгласие. Останалото е работа, в която имате огромен опит. Ще действате в позната обстановка. Ще ви създадем всички условия за подготовка. Ще ви направят такава пластична операция на лицето, че и родната ви майка няма да ви познае.

— Не ще и дума, че родната ми майка няма да ме познае, защото не ме е виждала повече от трийсет години — каза тъжно ЪХ-000. — Но моят приятел доктор Супостат ще ме познае от един километър след каквато и да е операция. Пък и Скрито-Покрито да измамиш е трудно, почти невъзможно. Трябва да си помисля.

Полковник Егоров не го караше да бърза. Бяха замислили сложна и рискована работа: да изпратят ЪХ-000 обратно, в самия център на бившата организация „Тигри-видри“, за да разбере какво представлява „Гроб и мълния“ и каква е тая операция „Братче-готованче“?

Беше ли полковник Егоров достатъчно уверен, че Фонди-Монди-Дунди-Пек няма да го подведе? Беше. Той познаваше добре не само шпионската природа, но и човешката. Разбра, че ЪХ-000 е доста необичайна личност сред разните там Хипупутами, Канарчета и Мяу. Не беше много лесно да се разбере що за стока е, но полковник Егоров умееше да намира към всекиго съвсем неочакван подход.

Реши да вземе Фонди-Монди-Дунди-Пек на риболов. Да не си помислите, че това бе необмислена или просто неразумна постъпка. Не, всичко бе старателно обмислено, съгласувано, взети бяха необходимите предпазни мерки.

Последното име на ЪХ-000 беше Иван Иванович и полковник Егоров предложи:

— Хайде да отидем с вас на риболов и за известно време да станем най-обикновени рибари. Вие сте Иван Иванович, аз — Константин Иванович. Ще се поосвежим, ще се порадваме на природата, ще си сварим на огъня рибена чорбица, ще си пийнем окаден от огъня чаец и ще си поприказваме за живота в неофициална обстановка. Съгласен ли сте?

— Защо ви е нужно това, господин полковник — смая се ЪХ-000. — Закоравял шпионин на риболов — това, да речем, може да е оригинално, но защо? Към природата съм равнодушен, към риболова — още повече, а и в каквато и да е обстановка, винаги еднакво разговарям.

— Да отидем за два дни, Иван Иванович — каза весело полковник Егоров. — Приятно ми е с вас. Вие сте опитен специалист, има за какво да говорим. Аз, ако щете, дори изпитвам към вас известно уважение. В края на краищата вие не сте пропаднал човек, за разлика от вашите приятели-предатели, както сам ги наричате. Тях вече за нищо не ги бива.

ЪХ-000 някога мечтаеше за собствена моторна яхта, а сега пътуваше в чужда моторна лодка, в чужда страна и то, смешно е да си помисли човек, на риболов!

Всичко вървеше така, както става в подобни случаи: слънцето още не беше залязло; предвечерно спокойствие цареше над водната шир; само равномерното бучене на мотора нарушаваше тишината.

— Ами ако ви предам? — попита неочаквано Фонди-Монди-Дунди-Пек.

— Едва ли…

— Защо сте така уверен?

— Защото разбирам малко от хора. А ето и нашето местенце. Тук ще спрем.

След няколко минути само, на стръмния бряг лумна огън, а полковник Егоров, или по-право, рибарят Константин Иванович, без да бърза и без да се суети, постави наблизо въдиците. Той умееше да лови не само шпиони, но и риба. И между нас казано, повече обичаше да лови риба.

А Фонди-Монди-Дунди-Пек ненавиждаше и се боеше от самата дума ловя, защото него цял живот го ловяха. Риба бе виждал само пържена, маринована, желирана, пушена, осолена, а жива — само в аквариумите.

Той седеше на брега, гледаше водата и мислеше. А мислите му бяха тъжни и тревожни. Не че се боеше чак толкова много от генерал Скрито-Покрито или че не беше способен на голям риск. Тъжно му бе, че напразно беше изживял живота си. А тревожно му бе, защото не му оставаше много да живее. Пък беше го и срам. На стари години да признаеш в себе си всичко това — ох, колко е горчиво!

— Иван Иванович! — извика го Константин Иванович. — Вземете една въдица! Дано имате късмет! Започва да кълве!

Фонди-Монди-Дунди-Пек възприе предложението му като заповед, хвана послушно въдицата и загледа равнодушно плавката.

Константин Иванович измъкваше рибка след рибка. Фонди-Монди-Дунди-Пек хвърляше към него коси и неприязнени погледи, особено когато усетеше, че в душата му се надига някакво безпокойство. Сетне се прибави завист и всичко това се превърна в неочаквано странно желание да извади рибка от водата! Просто така, от интерес.

Когато плавката заподскача, и сърцето на стария шпионин заподскача. Той грабна въдицата с двете ръце и я дръпна с все сила.

По това, как силно се опъна влакното, на него му се стори, че е уловил най-малко кит със средни размери. Но на куката висеше мъничко бибанче. То отхвръкна далече в тревата и бившият ЪХ-000, който за първи път ловеше, а не ловяха него, заподскача подир бибанчето и с великолепен скок, като същински вратар, покри бибанчето с тялото си.

Той стискаше рибката в ръка, мръщеше се от боцкането на перките и мърмореше:

— Хванах ли те… хванах ли те… няма да ми се изплъзнеш…

riba.jpg

Константин Иванович му помогна да сложи ново червейче и го посъветва:

— По-спокойно. Не дърпайте и вие самият не се дърпайте.

Но Иван Иванович целият се тресеше от нетърпение. Беше забравил за всичко на света, интересуваше се само от плавката. Начинаещият рибар и шпионинът, намиращ се на края на своята кариера, искаше още веднъж да преживее онова остро и едновременно блажено усещане, когато ти се струва, че куката е налапал най-малкото кит със средни размери.

И му се стори, че няма да има сили да издържи такова нервно напрежение.

— Искам още… искам още… — мърмореше той, вторачил до болка очи в плавката.

Щом плавката мръдна, начинаещият рибар дръпна с две ръце въдицата и с очите си видя, как във въздуха се откъсна от куката една риба двайсетина пъти по-голяма от първото бибанче.

Рибата цопна шумно във водата, а бившият шампион за малко не се хвърли след нея, падна на тревата и занарежда:

— Аз не мога така… аз не мога така… помогнете ми… научете ме… инструктирайте ме… консултирайте ме…

— Казвам ви не дърпайте и не се дърпайте — рече Константин Иванович. — Дръжте се, и въдицата дръжте. Не треперете. Ще ви помогна, ще ви инструктирам, ще ви консултирам.

— Вие сте свикнали да ловите. Лесно ви е.

— Ще ловите риба не по-зле от мене.

Втората и третата рибка Иван Иванович улови почти по всички правила. Той самият все още се дърпаше и трепереше, но с въдицата боравеше сравнително спокойно.

„Господи, какъв глупак съм бил! — мислеше си той, като гледаше напрегнато плавката. — Ако някой на времето ме беше направил рибар, аз щях да ловя, а не мене да ме ловят!“

Той седя на брега с въдица в ръката чак докато зорките му шпионски очи не можеха вече да виждат плавката.

Котлето висеше над огъня. Миришеше на дафинов лист и пипер.

— Утре ще ловим ли? — попита с надежда Иван Иванович.

— Непременно. За това сме дошли. На разсъмване рибата много кълве.

— А днес как кълва?

— И вечер кълве много. Хайде, вървете, изпълнете задачата, върнете се и ще ловите риба, колкото си щете. Иван Иванович, вие имате характер на рибар — увличаща се натура. Отличен рибар може да излезе от вас.

Отначало ядоха рибена чорба. Такова вкусно нещо Фонди-Монди-Дунди-Пек не бе хапвал ни веднъж в живота си. Осмука всички костици и дори облиза люспичките по пръстите си. Вярваше, че рибките, дето ядеше, са тъкмо онези, които бе хванал.

После пиха чай, който миришеше на дим и в него имаше въгленчета. Бившият ЪХ-000 изпи три чаши. Все поглеждаше часовника, искаше му се по-скоро да настъпи зората.

Седнал около огъня Фонди-Монди-Дунди-Пек за първи път от нищо не се боеше. За първи път в живота му не го преследваха (нали вече го бяха хванали). Не се тревожеше дали е скрит добре парашутът, не се боеше да кихне или да се изкашля. Не трепваше от всяко шумолене и не се хващаше всеки миг за пистолета.

Може да хвърляш колкото си искаш дърва в огъня: пламти, пламти, нали никой не ме следи!

— Толкова ли сте сигурен в мене, господин полковник, че се каните да спите?

— Не зная какво ще прави господин полковникът, но рибарят Константин Иванович ще заспи здрав сън. Което желая и на вас, Иван Иванович.

Но бившият ЪХ-000 не можа да заспи. Лежеше на хвойновите клони, гледаше звездното небе и чакаше зората.

„Пет пари не давам вече за нищо — мислеше си — само да мога да хвана поне няколко рибки!“

Огънят угасна и той тръгна да събира съчки. Като се отдалечи доста, Фонди-Монди-Дунди-Пек се спря, огледа се назад… въздъхна и почна да събира сухи клони.

И огънят пак лумна… Фонди-Монди-Дунди-Пек нямаше къде да бяга. И нямаше при кого да бяга. Сам-саменичък е в целия свят. Никого си няма. И нищо повече не му трябва. Едно му остава — възможността да заглади поне малко вината си пред хората и да полови риба!

— Господин полковник — прошепна той, — съгласен съм. Ще отида в „Гроб и мълния“ да изпълня задачата.

— Прекрасно — в просъница

отговори полковник Егоров,

прозина се и, честно

казано, силно

захърка.

Край на пета част

Шеста част
със заглавие „Всичко върви по реда си“

Глава №25
Агентът Мравка се появява в кабинета на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз

Три дни и три нощи психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз не се мръдна от леглото на болния Толик Прутиков.

Единадесет лекари вече седем пъти обсъждаха опасното заболяване на момчето и не дойдоха до окончателно заключение.

И веднъж, когато след поредния преглед и изучаване на всевъзможни анализи, Моисей Григориевич безсилно се отпусна на кушетката в кабинета си, санитарят Тимофей Игнатиевич с някакъв задгробен глас го посъветва:

— Редовно трябва да се изпомпва въздухът от изключителния човек или най-добре е да се напердаши.

— Не е научно — отговори едва чут Моисей Григориевич. — И още не е поставена окончателна диагноза.

— Но никога не е вредно да напердашиш човека! Това е нещо като санитарна обработка. Баща ми, вече покойник, като вземеше колана, ще ме извика, пък аз бях най-любимият, най-послушният му син, и ще ми рече: „Ти, Тимофей, се държиш добре, просто е приятно на родителските ми очи, като те гледат. Ти си наслада за моето бащино сърце. Но за да не се развалиш занапред, ще взема да ти дръпна един хубав бой“. А думата на бащата е закон за сина. И аз получавах по една профилактична порция. Това е полезно не само от възпитателна гледна точка, но и от медицинска: раздвижва кръвта, успокоява нервите.

— Как може в научния си труд да напиша: препоръчвай начин на лечение — пердах?!

— А вие го напишете както му е редно, научно. Не пердах, а специална санитарна обработка на задната повърхност на организма с медицински стерилен колан. Ясно, разбрано и научно!

— Готов съм да повярвам — каза Моисей Григориевич, като сдържаше чисто научното си раздразнение, — че препоръчваната от вас специална обработка на задната повърхност на организма може да бъде полезна, макар и рядко, за здраво дете. Но Толик е болен! Опасно болен! И на всичко отгоре, загадъчно болен!

— Тъкмо за това се е разболял, защото, когато е бил здрав, ни веднъж не са го обработвали! — убеждаваше го старши санитарят. — Седи си в кревата диването му недно, извинете, че се изразих ненаучно, вторачил се в огледалото, любува се на себе си, а другите смята за будали, дори и мене! Пък аз бих му взел огледалото, не бих му дал да яде и тъй щях да го напердаша!… Тоест, извинете, санитарно да го обработя, че… А защо не бива да му се изпомпва въздуха?

— Защото кожата се деформира. Ще се появят дълбоки бръчки и гънки. Оставете ме.

Санитарят Тимофей Игнатиевич погледна снизходително развълнувания Моисей Григориевич и промърмори:

— Така си разпуснаха децата, че не можеш разбра, психическо заболяване ли е, или идиотщина. И все заради туй, че не прилагат методите на физическо въздействие върху организма. Та аз сега — след случая Толик Прутиков — гледам дебеланковците и си мисля: дали пък не са побъркани?

Настроението на Моисей Григориевич, и без това потиснато, съвсем се развали. Той прилегна на дивана и неочаквано заспа дълбоко. Колко спа не се знае, но се събуди също така неочаквано, както и заспа. Моисей Григориевич скочи и закрачи бързо-бързо из кабинета, като чувстваше, че го е събудила някаква много интересна мисъл. После седна, съсредоточи се и за малко не изкрещя; втурна се към коридора, нахълта в стаята на Толик и заговори още от прага:

— И тъй, ние се отказваме да те лекуваме! Ти, както и предполагахме, си болен от мания за величие — мания надутика в най-остра форма. Изследванията показаха, че не си никакъв изключителен човек, а най-обикновен фукльо. Очаква те, вероятно, мъчителна смърт в най-близко време. Организмът ти от ден на ден заслабва от непрекъснатото надуване и спадане. Кожата ти и вътрешните органи се намират в стадий на деформиране. Изпусни си въздуха, стани нормален! Иначе я бъдеш жив до началото на учебната година, я не.

Чак в коридора се чуваше, как се възмущава Толик, крещи, плаче и заплашва някого с нещо.

А Моисей Григориевич, явно развълнуван, помоли да донесат едно огледало от „стаята на смеха“ в градския парк за отдих и култура. Нали знаете, че има такива огледала — оглежда се човек в тях, а отсреща го гледа някакво грозилище и, разбира се, на човека му става смешно. А му е смешно, изглежда, затова че в сравнение с грозилището в огледалото, той е просто красавец!

След като се накрещя, наплака и изрече куп закани, Толик заспа и тогава смениха обикновеното огледало, в което той обичаше да се любува на себе си, с огледало от „стаята на смеха“.

Според научния замисъл на Моисей Григориевич болният трябваше много да се изплаши от собствения си образ и, повярвал, че е такъв в действителност, да поиска да стане нормален — а това е вече проблясък на съзнание!

Санитарят Тимофей Игнатиевич прекъсна размишленията на учения…

— Дойдоха посетители за изключителния човек. Едно старче — Николай Степанович Уткин и внучката му Ниночка. Казват, че му носели и подарък.

— Обясни им, колкото се може по-учтиво, че днес болният не бива да се посещава. Нека дойдат другиден.

Обърнат към вратата, Моисей Григориевич изпусна момента, когато Толик се събуди и започна да се надува.

Като се видя в огледалото от „стаята на смеха“, той закрещя:

— Това не съм аз! Не съм аз това! Аз не съм това!

— Не си въобразявай, не си въобразявай, не си въобразявай! — зашепна силно Моисей Григориевич. — Не се фукай, не се фукай, не се фукай! По-скоро изпусни въздуха! Иначе смърт те чака! Чака те смърт!

Толик гледаше с ужас как страшното същество в огледалото повтаря всяко негово движение и викаше:

— Не съм аз! Аз не съм! Не съм аз! Аз не съм!

И малко по-малко започна да слабее.

— По-бързо! По-бързо! Още по-бързо! — командваше Моисей Григориевич. — Отслабвай, спадай! Отслабвай, спадай! Иначе — клинична смърт.

Толик започна да слабее все по-бързо и по-бързо и накрая Моисей Григориевич извика:

— Победа! Победа! Научна победа! Победа на научната мисъл!

— Каква победа? — попита учудено Толик. — Какво става?

Като затули с тялото си огледалото от „стаята на смеха“, Моисей Григориевич посочи на Толик едно обикновено огледало и каза тържествено:

— Иди се огледай. Ти си абсолютно здрав. С помощта на научната мисъл ние победихме една от най-опасните болести. Ти си пак нормално дете.

— А какъв съм бил?

— Ето какъв! — Моисей Григориевич наслага пред него куп снимки, на които в различни пози се перчеше надутия от самомнение Толик.

Докато той, не вярвайки на очите си, разглеждаше снимките, санитарите изнесоха огледалото от „стаята на смеха“ и го изпратиха в градския парк за отдих и култура.

— Сега вече нищо не те заплашва, ти пак ще живееш и ще се учиш! — говореше възбудено Моисей Григориевич. — Сега ти трябва пилешки бульон! Да вървим!

Като събра сили, Толик с голям труд стана, олюля се, едва се задържа на краката си и с несигурни стъпки тръгна да излиза.

Моисей Григориевич разтвори широко вратата на кабинета си и заповяда на изумения санитар Тимофей Игнатиевич:

— Порция пилешки бульон! Бързо!

— От какво съм бил болен? — попита Толик. — Нищо не си спомням.

— И много хубаво. Значи болестта е минала без последствия. А по едно време тя ми се струваше неизлечима. Сега лошото е вече зад гърба ни!

Санитарят Тимофей Игнатиевич донесе бульона и каза на Толик:

— Има за тебе малък подарък, едни посетители ме помолиха да ти го предам. Шоколадче. А те ще дойдат другиден.

— Не, не! Сладкото после! Първо бульона!

Чу се някъде звук, подобен на изстрел от пистолет. Толик нищо не чу, но Моисей Григориевич изпъна шия и се ослуша. Старши санитарят Тимофей Игнатиевич побърза да излезе.

Толик още не бе успял да допие бульона, когато вратата се отвори широко и в кабината се втурна едно момиче със синя рокля и пистолет в едната ръка, в другата — черна чантичка. И заповяда:

— Горе ръцете! Не мърдайте! Стрелям без предупреждение!

Момичето заключи вратата.

— Моля, моля, моля! — възмути се Моисей Григориевич. — Ще те науча аз тебе, малка негоднице, как да се държиш…

Момичето подскочи към него и го удари в корема с дръжката на пистолета.

Психоневропатологът се строполи на пода.

Толик грабна ножа, но успя само да се надигне от стола. Момичето го зашемети с един удар по главата с дръжката на пистолета и се покатери на перваза на прозореца.

Глава №26
Шпиони помагат да се ловят шпиони

— Спрете колата! Спрете! — помоли Фонд-Монди-Дунди-Пек. — Има ми нещо на главата или, може би, на очите, или… но…

Колата спря, а полковник Егоров изказа предположение:

— Напълно е възможно да ви е напекло слънцето. Какво има?

— Стори ми се… но това не може да бъде… Видях генерал Мишмашен!

— Тоест, бившия генерал Мишмашен? — попита полковник Егоров външно най-спокойно. — Нали е разжалван в редник. Къде го видяхте.

— Около болницата… ей сега минаха…

Полковник Егоров заговори по микрофона:

— Аз съм „петнайсет“. Оперативната група да тръгне към психиатричната болница. Да спре пред магазина „Електроуреди“. — И заповяда на шофьора: — Обръщайте към болницата!

— Не е възможно да съм се излъгал — мърмореше нервно бившият ЪХ-000. — Много добре го познавам. Дали не са дошли за мене?

— Сега ще разберем. Научихте се да ловите риба. Сега ще се научите и шпиони да ловите.

Пред входа на болницата разговаряха един старец с козя брадичка и едно момиче със синя рокля и черна чантичка в ръка.

— Това е Мишмашен! — проговори с разтреперан глас Фонди-Монди-Дунди-Пек. — А момичето вероятно е от младоците. С нея по-внимателно.

— По-спокойно, по-спокойно, няма къде да се дянат, ако това са те. — Полковник Егоров взе слушалката. — Аз съм „петнайсет“. Пред входа на болницата има старец и момиче. Бъдете готови. Ако побегнат, действайте самостоятелно. Ако си сваля фуражката — веднага при мен. С момичето по-внимателно.

(Някак е неудобно аз, редник от запаса, годен само за нестроева служба, да критикувам един полковник, но като автор имам право да му направя забележка. Полковник Егоров обичаше да върши всичко сам и често излагаше живота си на риск. Тогава ще ме попитате: защо му разрешавам да прави това? Ще ви отговоря, че за него аз не отговарям. Той е полковник, пък аз съм редник, той по̀ разбира.)

Полковник Егоров слезе от колата и като се преструваше, че гледа разсеяно наоколо, тръгна към входа на болницата.

Ходеше, поклащайки се, пъхнал ръце в джобовете, дори се прозина веднъж-дваж, веднага личеше: уморен човек се прибира у дома си.

И в това нямаше нищо подозрително за агента Щурчо, бившия генерал Мишмашен, а в дадения момент дядо Николай Степанович Уткин. Приближава се човек с гумени ботуши — рибар или ловец — какво особено има в това?

Но младши сержант Мравка, внучката Ниночка, която от невръстно дете възпитаваха като зверче, веднага подуши опасността и с острия си поглед разпозна кой остана в колата. Отвори си чантичката, в която имаше пистолет.

Щурчо прошепна:

— Затваряй… чантичката!

— Иди при колата — пошепна тя, — там е ЪХ-000. Стреляй без предупреждение! Върви, ти казвам!

В тоя миг нервите на Фонди-Монди-Дунди-Пек не издържаха. Той разбра, че сега ще стрелят и помисли, че опасността заплашва полковник Егоров. ЪХ-000 изскочи от колата, а Мравка гръмна, без да се цели.

Той се хвана за рамото и падна с вик:

— Не я изпускайте!

Щурчо, без да чака заповед, вдигна ръце и каза ядосан:

— Фарата ира! (Каква глупачка!)

Полковник Егоров с другарите се скри във входа подир Мравка.

Като протягаше ръце да му сложат белезниците, Щурчо мърмореше:

— Нон агента вава… (Не съм агент, а…)

Фонди-Монди-Дунди-Пек, дето се казва, от риболова се намери право в болницата.

А Щурчо седеше в колата и мърмореше:

— Никак не съжалявам, че ме пипнахте. И без това родителите ми не ме пускат у дома. При Скрито-Покрито до генерал няма да стигна. Ама сега той ще се пукне от яд. Представям си каква физиономия ще направи като разбере, че любимата му Мравка е загазила! Наистина нея жива няма да хванете. В краен случай сама ще си прегризе гърлото.

Чуха се няколко изстрела.

— Яката стреля — продължи да бърбори Щурчо, — а и патрони има достатъчно. Не завиждам на вашите колеги.

Обградиха болницата. Завардиха всички входове и изходи. Мравка се спря на корниза между два прозореца на четвъртия етаж, притиснала гръб до стената.

— Какво ли не съм виждал през живота си — чудеше се полковник Егоров, — но момиченце шпионин… Да не повярваш на очите си. Сега да обмислим всичко спокойно, като на риболов — да не дърпаме въдицата преждевременно.

Моисей Григориевич седеше на кушетката, постепенно се съвземаше и мърмореше:

— Ама че удар… ама че кошмар… лудница, а не психиатрична болница…

Полковник Егоров даваше заповеди:

— Поставете на перваза на прозореца високоговорител, включете микрофон… Доведете арестувания… Моисей Григориевич, най-добре е да се махнете оттук. А на тебе, Толик, ти върви на шпиони, все около тебе се въртят.

Когато Моисей Григориевич и Толик излязоха, въведоха Щурчо.

— Господин генерал — обърна се към него полковник Егоров, — предайте на вашата очарователна сътрудничка нашето предложение да се предаде. Опитах се да говоря с нея, но тя или не чува, или не желае да отговаря. Обяснете й, че нейното положение е абсолютно безизходно.

— За съжаление, аз съм само бивш генерал, а сега просто агент Щурчо и се намирам под командването на младши сержант Мравка, мътните я взели, дето се казва. Тя за нищо на света няма да се предаде. Тя дори не знае какво е това, защо и как се прави. Ще се брани със стрелба до последния патрон. А накрая ще си тегли куршума и то така точно, че веднага ще изпусне шпионската си душица.

— Все пак поговорете с нея. Ето микрофона.

Мишмашен заговори (превеждам дословно):

— Мравке, благодарение на твоята тъпота и глупост, и психопатство ни хванаха. Аз, слава богу, съм вече с белезници и на душата ми е спокойно. Стига си бесняла, хвърли пистолета, ела тук и всичко ще се нареди. Ще ти дадат лимонада.

В отговор Мравка се разкрещя (ругатните не превеждам).

— Дъртакон фуренти! Имам си достатъчно патрони! Айм добл найн! Нека само си покажат носа! Ферг морг гарди! И да не съм чула вече гнусния ти глас, предател с предател! Есенто аро фаг! Трябва и на тебе да ти тегля куршума, баритиг финик долдо!

Тя крещя дълго, гласът й често преминаваше в писък, а Мишмашен се мръщеше и гледаше виновно полковник Егоров, тъй като нищо не можеше да й разбере. Най-после Мравка млъкна, сякаш се задуши от злоба.

Като изслуша превода, полковник Егоров рече:

— Ругае здравата. А колко време може да остане така на корниза?

— Теоретически — докато е жива. Практически — около седмица и половина, а и малко повече. Но жива няма да я заловите, повярвайте ми. Знам ги аз тях, работил съм при младоците. За какво ви е тя?

— Това си е наша работа. Ще чакаме нощта. Пригответе мрежа, прожектори и сирени. Извикайте още хора. Бъдете крайно внимателни.

— И пригответе здрав чувал — посъветва ги Щурчо. — Ако по някакво чудо хванете тая вещица Мравка, без чувал няма да мине. На всичко отгоре тя хапе и драска.

Глава №27
Бой между копойчетата и шпиончетата

Агентът Мравка съобщи, че задачата се изпълнява успешно: ЪХ-000 е обезвреден, намерен е Толик Прутиков, агентът Шурчо работи отлично.

Генерал Скрито-Покрито се изтегна доволен в креслото и дори изрева любимата си песничка:

Колко глупав е светът!

Уан, цвай, труа!

Ех, само да можеше да си поспи! Не му трябва мека постеля: той можеше да спи седнал, прав и дори като вървеше. Но не биваше да спи! Трябваше да работи, да работи и пак да работи! Иначе всички мечти ще си останат само мечти.

Планът на операцията „Братче-готованче“ е почти готов. Ето го. Сто и три дебели папки. Скоро, скоро ще се изпълни заветната мечта на генерал Скрито-Покрито, мечта, която някога започна с една дреболия — предаде родната си майка. Ха, скоро той ще предаде стотици, хиляди, милиони майки!

Генерал Скрито-Покрито заподскача от радост в креслото и се запровиква:

— Ух! Ах! Ех!

Ух! Ах! Ех!

Кой знае как появилият се в кабинета офицер Рахит изчака началството да се наподскача и доложи:

— Шефе, в чакалнята е господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера.

— Да влезе! Сега ще ми се замята като риба на сухо!

— Майл! — изкрещя още от прага Фон Гаден. — Чудесно си починах. А вие, господин генерал?

— О, аз никога не бих станал генерал, ако си позволявах почивка! Това не ми се полага. Толкова работа имам! А сега, когато сте при нас, тя е двойно повече. Мислех си напрегнато как да извлека най-голяма полза от вашата дългоочаквана визита? Да не пропусна нищо от огромния ви опит в борбата и работата с децата.

— Разполагайте с мене, с моите знания и опит, както ви е угодно. Пък аз с дълбок интерес ще се запозная с всичко, което ще ми демонстрирате. Най-много ме интересуват, разбира се, младоците. Нямам търпение да сравня вашите шпиончета с моите копойчета.

— И аз едва се удържам от сравнение на нашите кадри. — И генерал Скрито-Покрито покани високия гост с нисък ръст да го последва.

Като видяха любимия си началник двайсет и осемте шпиончета вдигнаха такава неописуема врява-писък-рев-вой с патърдия, че дежурният офицер включи за една минута и половина пожарния маркуч. Под студената струя шпиончетата се усмириха.

Фон Гаден каза с уважение:

— Чудесно ги държите. Но извинете… — Той не сдържа подигравателната си усмивка. — Вашите шпиончета са още много малки. Моите хитреци ще се справят с тях в айн, тоест в един момент.

— Мноооооого се съмнявам! — отговори рязко генерал Скрито-Покрито. — Аз никога не им казвам, че са малки. Те дори не го подозират. Съгласен ли сте нашите кадри да си премерят силите?

— Извинете, но… не разбирам…

— Затова пък аз разбирам, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер! Ако се боите за своите тъпаци, ще отменим боя. Това е.

— Аз да се боя за моите тъпаци, тоест копойчета?! — извика Фон Гаден, заеквайки от възмущение. — Та моите тъпаци и вашите шпиончета… та вашите шпиончета и моите копойчета…

— Вашите условия! — кресна генерал Скрито-Покрито.

— Разберете! Вие! Само три мои копойчета ще направят от вашите двайсет и осем шпиончета двайсет и осем разкъсани трупчета!

— Тогава така им се пада. Значи екземплярите са лоши. Повтарям, какви са вашите категорични условия?

— Какви условия може да има? Нека се бият до победния край. Пуснете своите и аз — моите. Ей гот, смешно ми е!

— Смешно ли?! — Генерал Скрито-Покрито се зачерви, посиня и когато стана жълт-зелен, проговори: — Ей там има яма. Нека вашите тъпаци хвърлят в нея моите шпиончета. Ако хвърлят всички, живи или мъртви, вие побеждавате с резултат двадесет и осем на нула. Ако моите шпиончета вкарат вашите тъпаци в клетките и ги заключат с катинарите, вие губите с резултат нула на три. Боят няма да се прекъсва. Времето на боя да не се ограничава. Равен резултат не бива да има.

— Прекрасно! Съгласен съм! Чудесно! Зергутно! О майн бог! Да започваме! — Фон Гаден тъпчеше от нетърпение с краченцата си, обути в ботушки с различни цветове и потриваше ръчички в ръкавички с различни цветове. — Не ви завиждам! Съжалявам ви!

— Аз също не ви завиждам, но ви съчувствам! Още не сме се уговорили за наградата на победителя.

— Ще заплатите пълната цена на трите ми копойчета!

— Не съм съгласен! Ще ви платя пълната цена на трите копойчета в троен размер! Ако победят моите шпиончета, ще ми дадете своите тъпаци безплатно.

Фон Гаден загуби ума и дума, отвори още по-широко голямата си уста; дългите му фонгадни уши замърдаха, бухалските му очи замигаха и само острият му нос остана неподвижен.

— Изплашихте се, а? — запита подигравателно генерал Скрито-Покрито. — Знаех си аз, че в последния момент ще се уплашите.

— Никога! — Фон Гаден тропна с обутото си в бяло ботушче краче. — За нищо на света! — Той тропна с обутото си в черно ботушче краче. — Съгласен съм на вашите условия! Да почваме! — Той извади от джобчето си радиопредавател и заповяда: — Номер пети, номер девети, номер четиридесет и седми, при мене, бегом марш!

А генерал Скрито-Покрито се приближи до клетките и заговори спокойно:

— Слушайте ме внимателно. Работата мирише на голяма тупаница и бутилка лимонада на всеки. Сега ще дойдат тук трима субекта тъпаци. Те ще ви бият жестоко и ще ви хвърлят в ямата с много мръсна и много студена вода. А вие трябва да вкарате тия субекти тъпаци в клетките и да ги заключите с катинарите. Повтарям, всеки ще получи бутилка лимонада, а може би и кюфте.

Шпиончетата завиха от възторг.

На площадката се явиха трите копойчета и ревнаха:

— Фиг майл!

— Ти си фиг! — почнаха да ги дразнят шпиончетата. — Фиг, фиг, фиг!

— Дайте им време да се разярят! — заповяда генерал Скрито-Покрито на дежурния офицер. — Докладвайте ми за хода на боя редовно, но не много често. Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер, аз тръгвам. Нямам време да се любувам на победата на моите шпиончета. Не ви желая успех. Всичко най-лошо!

— Както искате! Както искате! — извряка злобно Фон Гаден. — Не отговарям за последствията. Гответе паметници на вашите шпиончета.

— Пригответе се за съкрушителен бой! — изкомандва дежурният офицер, а дежурните войници започнаха да свалят катинарите от клетките. — Милички момченца, чакат ви кюфтенца! Никой да не пада — ще има лимонада!… Внимание… още веднъж, готови за поразяващ бой, мдааа… внимавайте! Мдаа… душа да не ви остане!

За кратко време настъпи абсолютна тишина. Шпиончетата притаиха дъх и когато се чу изстрел, изскочиха от клетките с диви крясъци и се нахвърлиха върху копойчетата.

На какво според вас разчиташе генерал Скрито-Покрито? Защо беше така уверен в победата на своите питомци?

Първо, защото копойчетата, макар и отлични автомати тъпаци, все пак бяха само тъпаци, макар и автомати. А шпиончетата — макар и лоши човечета, все пак бяха човечета. Те бяха хитри, подли, трепереха за собствената си кожа и не искаха да се търкалят, живи или мъртви, в ямата с много мръсна и много студена вода.

Второ, копойчетата се управляваха от Фон Гаден по радиото, а той беше толкова стар, че бъркаше посоките дясно и ляво. А щом бъркаше дясно и ляво, имаше надежда да сбърка и друго.

На площадката на младоците ставаше нещо невероятно-неописуемо-невъобразимо. Там падаше такъв бой, какъвто и на кино не може да се види.

Там се търкаляше едно кълбо от трийсет и едно тела, което издаваше едновременно:

О-о-о!

А-а-а!

И-и-и!

У-у-у!

Ррррр!

Копойчетата удряха с ръце и крака на всички страни и замахваха с глави, загубили отдавна баретите си. Всяко шпионче, попаднало под такъв удар или ритник, би пукнало на място!

Но там беше бедата за Фон Гаден и късметът на генерал Скрито-Покрито, че нито едно шпионче не попадна под никакъв удар или ритник, а и нямаше намерение да попада.

Дрехите на копойчетата станаха на парцали — шпиончетата можеха яката да хапят и драскат.

boi.jpg

Копойчетата действаха само със сила, а противниците им — с хитрост, ловкост, подлост и пак с хитрост и хитрост. Те така бързо се мятаха пред очите на субектите тъпаци копойчета, че един от тях като тупна другия с юмрук, и тоя — бух на земята. Още не се беше окопитил, дето се казва, и се намери в клетка, прегънат на две, като че ли е сгъваемо ножче.

Дежурният офицер веднага щракна катинара и доложи на генерал Скрито-Покрито:

— Един на нула за шпиончетата.

Фон Гаден вече бъркаше не само дясно и ляво, а всичко. По високоговорителя крещеше само ругатни, докато обърка абсолютно и себе си, и двете оцелели копойчета. А какво всъщност да правиш, когато чуеш такава, извинете за израза, команда:

— Дано пукнете! — а по-нататък и съвсем неприлични думи.

Не само тъпак, но и умен човек ще се смути, когато не разбира за какво го ругаят. От лоши заповеди и глупави команди дори нормални хора понякога се превръщат в тъпаци.

А шпиончетата, въодушевени от резултата 1:0 в своя полза, кръжаха като оси около копойчетата, впиваха се в тях като кърлежи, полепяха се по тях като паяци-стършели-щръклици. И на двете ръце на всеки субект тъпак висяха по пет-шест противника.

Копойчетата виеха не толкова от болка, колкото затова че Фон Гаден виеше по микрофона.

Тъпаците субекти, като не знаеха какво да правят, се спряха. Противниците се възползваха от объркването им, повалиха ги, отмъкнаха ги в клетките, щракнаха катинарите и седнаха да си поемат дъх.

Дежурният офицер доложи на началството:

— Шефе, боят завърши с резултат три на нула в полза на вашите питомци.

— Да им се даде по едно кюфте и бутилка лимонада! — И генерал Скрито-Покрито се закиска, но вече не по микрофона, а просто така — във въздуха.

А високият гост с нисък ръст смъкна от главата шапчицата си и я затъпка с крачета, обути в ботушки с различни цветове, като изкряскваше една ругатня след друга. А шпиончетата ги слушаха с интерес.

Като изпотъпка с крачета шапчицата си в пръстта пред клетките на младоците — мястото на своя голям позор и грамадно нещастие, Фон Гаден се затътри, съпровождан от присмехулните викове на шпиончетата.

Той имаше намерение веднага да отиде при генерал Скрито-Покрито, но в чакалнята офицерът Рахит му прегради пътя и му каза без всякакво уважение:

— Заповядано е да се почака!

— Как — да се почака?!

— Както всички. Прав. Или седнал на пода.

— Аз съм високият гост господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден.

— Тъкмо за тебе е заповядано да почакаш — каза офицерът Рахит без всякакво уважение. — Шефът е много зает. Не обича да го безпокоят за съвсем дребни работи.

„Аз да съм дребна работа, и то съвсем! — стъписа се Фон Гаден. — Ще рече, лошо ми се пише. Ако той ми вземе копойчетата, ще ме изгонят от службата. Тогава как ще напакостя на човечеството?“

Сърчицето го заболя от тревожната мисъл, че никой освен него не може да напакости на човечеството както трябва. Но то се сви и за съжаление продължи да тупти.

В чакалнята нямаше ни един диван, ни едно кресло, ни един стол, нито дори табуретка. Офицерът Рахит преспокойно си седеше на масата.

Фон Гаден се умори от стоене и помоли:

— Напомнете на господин генерала за мене. Аз не съм чак толкова незначителен. Освен това съм възрастен човек, краката ми са по-малки от нормалните и не мога дълго да стоя прав.

— Твоите крака не ме интересуват. Ако искаш — чакай. Ако не щеш — върви си.

Не мислете, че генерал Скрито-Покрито имаше намерение да унижава Фон Гаден: сиреч, моите шпиончета надвиха твоите копойчета и затова постърчи сега в чакалнята ми. Не, генерал Скрито-Покрито нищо подобно не беше казвал на офицера Рахит. Офицерът Рахит се държеше грубо по своя собствена инициатива: надуши низшият чин, че му е спукана работата на висшия чин!

Всъщност Фон Гаден трябваше да чака, защото генерал Скрито-Покрито наистина бе много зает. Беше ужасно разтревожен: Мравка не изпрати следващото съобщение. Значи нещо се е случило. Но какво? Операцията беше обмислена и подготвена най-внимателно, изключена бе каквато и да е възможност за провал… Или Мишмашен ги е забъркал някакви?… Е, добре… Я дайте да видя тоя Фон Гаден!

Глава №28
Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден от страх пред смъртта дава обещание

Като влезе в кабинета и изкряка с безразличие „Майл!“, Фон Гаден, останал без сили, се пльосна в креслото, протегна си блажено крачката и заговори:

— Поздравявам ви с победата, не зная, заслужена ли е, или не е, но аз и досега не мога да проумея какво се случи.

— Най-напред да си разчистим сметките — каза заплашително генерал Скрито-Покрито. — Твоите копойчета, на брой три парчета, сега са мои. Как ще се върнеш без тях в Централхабщаба?

— Спукана ми е работата. Веднага ще ме изгонят или ще ме подложат на почетно спиртосване.

— Да, тъжна перспектива. Аз не съм против твоите копойчета. Винаги са ни нужни тъпаци. Колкото и да напредва науката, техниката, литературата, изкуството, военното дело, все остават маса работи, които могат да свършат само тъпаци. Предлагам ти да работиш при мене, като ти запазвам чина и повишавам заплатата. Бързо отговаряй: да или не?

— Съжалете ме! — замоли се ужасен Фон Гаден. — Нека да си помисля! Гладен съм. Заповядайте да ме нахранят. На гладно сърце не мога да разсъждавам.

— Нямаш време, разбираш ли? — разсърди се генерал Скрито-Покрито. — Убеден съм, че почти всички изключителни мисли са хрумвали на хората именно на гладно сърце. Пълен корем имат само кръглите глупаци! И така, отговаряй на гладно сърце: съгласен ли си да работиш за мене, или не? Ако си съгласен, ще получиш превъзходен обед, запазване на чина и повишаване на заплатата. Ако не си съгласен чака те на гладно сърце превъзходен самолет, а у дома — почетно спиртосване. Ако не кажеш нито да, нито не, то няма да получиш нито обед, нито самолет — пръждосвай се пешком където ти видят очите! — И генерал Скрито-Покрито така заррррръмжа, че Фон Гаден извика:

— Съгласен съм! Да! Съгласен съм! Да!

— Окейно! Ще се нахраниш, ще отлетиш в къщи и ще се върнеш при мене със секретната техническа документация по обработката и обучението на копойчетата.

Като събра последните остатъци от силичките си, оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът отговори колкото му бе възможно по-гордо:

— Трябва, макар и малко да си помисля.

Генерал Скрито-Покрито стана, заби ръце в масата, втренчи поглед в смутения, изплашен и разтреперан от глад Фон Гаден и процеди през зъби:

— Стига глупости! Нямам време, нито желание да ги слушам. Подпиши ето тук! — заповяда той със страшен глас. — Хайде! — И подаде на Фон Гаден един лист с текст, напечатан на пишеща машина:

Задължение под страх от смъртно наказание

Аз, долуподписаният оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден по прякор Чичо Сѐ-ям, с цялата си душа и с целия си ум давам пълно и безусловно съгласие да служа честно и предано, с голямо усърдие на генерал Скрито-Покрито и никому другиму. Задължавам се под страх от смъртно наказание чрез обесване под тавана за левия крак да предоставя на „Гроб и мълния“ тайната по обработката и обучението на копойчетата. Ако се уплаша и побоя да служа на генерал Скрито-Покрито, ще глътна миша отрова.

Като оставам ваш:

Оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден

— То… то… това… това… — Фон Гаден се олюля. — Вие… вие… вие… из… род!

— Това няма никакво отношение към работата — махна с ръка погнусен генерал Скрито-Покрито. — Подписвай и се омитай да обядваш!

На Фон Гаден главата му се въртеше от глад и той вече не разбираше какво става.

Нали храносмилателният апарат заемаше по-голямата част от организъмчето му!

Фон Гаден скръцна със зъби, сви юмручета, загуби съзнание за две и половина секунди, телцето му трепна осем пъти и промърмори неразбрано:

— Проклинамденякогатопристигнахтука…

— Какво? Какво?

С вече съвсем празната си главичка Фон Гаден съобрази, че го напускат и последните силички. Той подписа смъртното обещание и с натежала крачка се затътри да обядва.

Седнал на богатата трапеза той лапаше и плачеше.

Такова чудо никъде го няма: да шпионираш себе си!

Всички яденета му бяха пресолени: толкова сълзи се стичаха в тях.

Като се нагълта, Фон Гаден постепенно започна да разсъждава по малко. А защо пък да не се шпионира? Много оригинално. Освен това, колко е приятно да подложиш динена кора на Централхабщаба и барон Овен. Те си служат с почетно спиртосване, той пък ще си послужи със своите копойчета — ще ги открадне!

В тоя момент го повика генерал Скрито-Покрито и, без да го покани да седне, заговори:

— Ти доста добре поработи през последната голяма война. Никой не ти отрича заслугите в борбата с децата. Ти причини на хората много мъки. Прекрасно. Но вече остаря и възгледите ти са остарели. Ние се стремим да работим поновому, на строго научна основа. Ние ценим опитните възрастни кадри. Помни, че си подписал смъртно обещание. Да не ти скимне да ме метнеш! Чакам завръщането ти. Засега толкова. Гуд буд!

— Майл! — отвърна вяло Фон Гаден и се помъкна към автомобила, после се качи на самолета и полетя към фонгадната си съдба.

Глава №29
Подозренията на офицера Рахит

Офицерът Рахит доложи:

— Мравка съобщава, шефе, че всичко върви нормално, както си му е редът. Щурчо работи отлично, но обстановката е много сложна, възможни са нежелателни изненади.

— Предай й, че не ме интересува обстановката. Още по-малко ме интересува дъртия Щурчо. Учудвам се, защо още е жив?… Предай й да побърза! Е? Какво чакаш?

— Осмелявам се да забележа, шефе… — продума предпазливо офицерът Рахит. — Но… двете последни съобщения на Мравка ме смущават.

— С какво?

— Вижте, аз доста продължително работих при господин генерал Мишмашен. Не съм уверен, че службата ми беше от полза. Само оглупях и станах мързелив.

— По-кратко!

— Аз пишех под негова диктовка много писма, телеграми, заповеди…

— Доноси!

— Не, доносите той пишеше винаги сам. Това бе, тъй да се каже, неговото хоби.

— По-кратко!

— Струва ми се, че в последните две съобщения на Мравка се чувства ръката на Щурчо, тоест на Мишмашен, на когото нямаме никакво основание да се доверяваме.

— А какво значи това, че се чувства ръката на Мишмашен?

— Съвсем не зная, шефе.

— Значи аз трябва да зная! — кресна генерал Скрито-Покрито. — Ако съобщенията предава Щурчо, какво е станало с Мравка?

— Нямам понятие. Моята работа е да ви предупредя. Не трябваше да се доверявате на Мишмашен…

— Изпратих го на сигурна смърт. И ако още веднъж чуя от теб критика по мой адрес, ще увиснеш под тавана за левия крак. Разбра ли?

— Тъй вярно. Няма да стане нужда да ми напомняте, шефе. Аз съм крайно изпълнителен.

— А може би си крайно предателен? А може би ме мамиш на всяка крачка?

Офицерът Рахит наведе скромно поглед, сви рамене и отговори смирено:

— Вие по-добре знаете, шефе.

— Отдавна щях да те унищожа! — Генерал Скрито-Покрито го заплаши с юмрук. — Но обожавам мерзавците. Тяхно е бъдещето.

— Аз съм ваш ученик, шефе.

— Времето ще покаже. И помисли над съобщението на Мравка. Да се подозира, е добре. Но трябва и да се знае кое точно поражда подозренията.

— Ще бъде изпълнено, шефе. Под ваше ръководство моята глава работи отлично.

Генерал Скрито-Покрито изсумтя доволен, поизкашля се, за да изрази одобрението си и каза:

— Марш, подлизурко!

Като остана сам, той много бързо и силно заудря в масата огромната си, без нито едно косъмче глава, за да избие от нея накипялата злоба против Мишмашен. Като изби злобата, той се залови за постоянната си работа, тоест да мисли, да разсъждава и да преценява, да пресмята, да претегля, да изучава, да сравнява, да прави изводи…

Нали неуморно се готвеше да доложи на Най-висшето Най-Върховното Главнокомандване — ох, страшно е дори да си помисли! — плана на операцията „Братче-готованче“.

Глава №30
Бившият генерал Мишмашен намира най-после своето истинско пълно щастие

Най-после, в залеза на живота си, бившият генерал Мишмашен, бившият редник Мишмашен, бившият агент Щурчо, бившият дядо Николай Степанович Уткин намери своето истинско пълно щастие.

Ех, ако знаеше по-рано за това удоволствие — да лежи сам в единична затворническа килия — отдавна би поискал да го пратят тук. Никой за нищо не те безпокои, хранят те по разписание — въргаляй се колкото щеш!

Само едно е лошото — всеки ден те принуждават да се разхождаш, но това, как да е, се изтърпява.

А иначе — просто райски живот за такъв лентяй като Мишмашен.

Ами той и шпионин стана заради това, заради собствения си мързел. Баща му, шпионин, пожела и синчето му да тръгне по бащиния път. А сина го мързеше да спори. Така стана шпионин. А до генерал дослужи, защото от дете предполагаше наивно, че колкото е по-висок чинът, толкова по-малко е работата. Но се оказа, че генералската длъжност е уж лека, пък всъщност — главоболна работа.

Друго си е тук, в затвора. Лежи си Мишмашен ту по гръб, ту на десния хълбок, ту на левия, ту по корем — екстра работа, цяло удоволствие! Само това му е грижата, накъде да се преобърне, когато някое място му изтръпне.

И Мишмашен си мечтаеше само за едно — тук да бъде и генералския му креват!

От нямане какво да прави, взе да си припомня живота си, мръщеше се и се ядосваше на себе си: щом си се родил лентяй, остани си такъв до край, не се престаравай да ставаш генерал, а още по-малко редник, живей си мирно и тихо.

Да бъдеш мързелив сред нормални хора е истинско мъчение. Например, какво му струва на обикновения човек да се събуди? Абсолютно нищо. А за мързеливия — сложна работа. Всички мислят, че не иска да се събуди, а той, горкичкият, просто не е в състояние да прекъсне блажения си сън!

Човек, мислеше си Мишмашен, не по своя воля израства лентяй. Ето, веднъж, един-единствен път не се измива сутринта и чувства такова облекчение, че оттогава през целия си мишмашенски живот се старае да не се мие и винаги изпитва чудесно облекчение.

Не трябва, несправедливо е, да се карат на човек, задето не обича да се мие. Да го оставят! Който както си иска. Като дете на Мишмашен му харесваше да не се секне, а разрешаваха ли му? И дума да не става! А кажете, какво им влиза в работата моя собствен нос? Та ако не бяха измислили носните кърпички, никому не би хрумнало да си бърше сополите!

Пък у нас е прието така. Измислил някакъв си чудак четка за зъби и — хайде, моля ви се, всички са длъжни, кой знае защо, да си мият зъбите!

В подобни приятни за ума и сърцето размишления Мишмашен прекарваше малкото часове, през които не спеше. Обичаше също да си мисли, че генерал Скрито-Покрито остана с пръст в устата! Чете, измамен, съобщенията на своята любима Мравка, и не подозира, че ги съчинява омразният Щурчо. Ах ти жалък Скрито, ах ти жалък Покрито! Ето ти един прекрасен повод да се пукнеш от дива злоба или да си разбиеш огромната глава в стената!

Като разсъждаваше по такъв начин, бившият генерал Мишмашен и бивш редник Мишмашен, и бивш агент Щурчо, и бивш дядо Николай Степанович Уткин, а сега просто един щастлив човек, лежеше, като от време на време се преобръщаше от хълбок на хълбок и нищо повече не искаше от съдбата. Само да може да си лежи тъй до края на живота… Царска работа!

Но, както е известно, щастието не трае дълго. Това добре го знаят тия, дето без причина отсъстват от работа. Ще се измъкнеш веднъж, ще се измъкнеш втори път, може и трети ден да ти проработи късметът, а после — ще си изпатиш!

Та и Мишмашен започна да се безпокои: докога ли ще трае щастието му?

Глава №31
Залавят и пъхат в чувал младши сержант Мравка

Беше черна нощ. В тъмнината обтегнаха мрежа около зданието, на чийто корниз Мравка бе застанала неподвижно. Макар и тъмно като в рог, Мравка виждаше не по-зле от котка и даде няколко изстрела, но рани само един човек.

Улицата тънеше в мрак. Нито една къща не светеше.

Насочиха към Мравка кръглия лъч на прожектора, та да я заслепят и тя да не вижда нищо.

Предстоеше сложна задача: трябваше да заловят младши сержанта така, че да не успее да си тегли куршума.

Приготвиха й, по съвета на Щурчо, от материя, която не се къса, специален чувал със здрави връзки.

— Време е да започваме — каза полковник Егоров, съблече си униформата, събу си обущата и остана по лек спортен костюм. „Като на млади години“ — рече си той.

— Другарю полковник! — обърна се към него младши лейтенант Юрий Василков. — Позволете на мене! Все пак аз имам втори разряд по акробатика. Вие ще се пребиете! Или ще се осакатите!

— Знам ви вас, акробатите — отговори весело полковник Егоров. — После ще се хвалите пред другарите: на тях, полковниците, им е добре, само дават нареждания, а ние, акробатите, чак от четвъртия етаж изпълняваме… Готови! — изкомандва той. — Почваме!

Завиха сирени, една от друга по-силно, една от друга по-проточено, така завиха, като че в града пламнаха изведнъж деветнайсет къщи.

Полковник Егоров се покатери на перваза на прозореца, провря се през рамката му и се спусна на корниза между етажите, притиснал гръб до стената. Право да си кажем, беше го малко страх. Дори да паднеше в мрежата, за всеки случай трябваше да се прости с роднини и близки.

Той си местеше краката внимателно, почти без да диша, забиваше до болка пети в корниза, а пръстите му бяха във въздуха. Имаше чувството, че всеки момент ще му се подвият краката.

Само да не се случи преждевременно!

Мравка стоеше със затворени очи и държеше пистолета готов за стрелба. Трябваше някак си да й отнемат оръжието.

В такива случаи казват: секундите ти се виждат часове. И на полковник Егоров му се струваше, че повече от година е на корниза!

Сирените виеха, като се сменяха една друга.

Оставаше някакъв си половин метър и вече можеше да хване Мравка за ръката, в която тя държеше пистолета.

Но Мравка изведнъж мръдна, подуши въздуха, извърна лице от лъча на прожектора и насочи пистолета към полковник Егоров.

Няколко сантиметра отделяха дулото на пистолета от рамото на полковника!

Нямаше време за мислене и той сграбчи ръката на младши сержанта.

Мравка се извиваше във въздуха, като хваната за опашката маймуна, и се мъчеше да ухапе полковник Егоров за ръката. С другата си ръка той изтръгна пистолета и пусна Мравка.

И загубил равновесие, полетя подир нея.

padane.jpg

Стори му се, че летя много дълго, за много неща успя да си помисли и на два пъти съжали, че няма по акробатика поне трети разряд.

Лампите светнаха. Млъкнаха сирените. Угаснаха прожекторите.

С голяма мъка успяха да завържат Мравка в чувала. Докторът бързо мажеше с йод хората, изпохапани и изподраскани от младши сержанта.

— Цял-целеничък съм — каза полковник Егоров, като се опипваше. — Само вятър бучи в главата ми. Сякаш все още летя. Благодаря ви, другари, за добрата работа.

Той отиде в болницата да провери как е здравето на Фонди-Монди-Дунди-Пек. Време беше да се изпрати бившият агент ЪХ-000 в „Гроб и мълния“. А ето ти сега неприятност! Само едно го утешаваше, че всичко можеше да завърши много по-зле.

Но защо не му минава тоя шум в главата? Само това остава, и с него да се случи нещо лошо!

В болницата не го зарадваха, казаха:

— Раната е много опасна. Куршумът е дум-дум. Засегнати са костите. Вземаме всички мерки.

— Ако знаете само колко ни е нужен тоя човек! Нямате дори представа колко ни е необходим и то по възможност най-скоро!

В главата на полковник Егоров не само шумеше, но бръмчеше, пращеше и скърцаше. Той глътна няколко хапчета и отиде да разбере как се държи младши сержант Мравка.

По пътя му стана много зле. Пред очите му ту притъмняваше, ту плаваха разноцветни кръгчета, в ушите като далечно ехо трещяха изстрели, чуваха се нечии гласове.

Като надви неразположението си, той каза:

— Все пак интересна особа е тая Мравка…

Тя все още беше в чувала.

— Хапе, дращи, ругае, не може да се излезе на глава с нея — съобщи младши лейтенант Юрий Василков. — Принудихме се пак да я вържем в чувала.

— Слушай, господин младши сержант — рече полковник Егоров. — Имаш ли поне малко мозък в главата? Ако не си добро детенце, ще съобщим на генерал Скрито-Покрито, че си го предала.

— Той няма да повярва! — кресна от чувала Мравка. — Няма да повярва! Той е умен! Той е най-най-най-умният! Саркофиго ид! (Ругатня.)

— Искаш ли лимонада?

— Бидл харл! Сафера!

Полковник Егоров поклати печално глава, разпери учудено ръце и каза:

— Сигурно нито веднъж в живота си тя дори на кукли не е играла. Родила се е шпионка. Ама че задача… Слушай, Мравке, хайде да не губим напразно време, а?

Мравка не отговори, само изписка злобно и полковник Егоров продължи:

— Не знам как са те учили там, но ти трябва да разбереш, че щом сме те хванали, то няма вече да избягаш от нас и ще се наложи все пак…

— Аз ще унищожа всички ви! — чу се от чувала. — Ще ви разкъсам! Белла стелла драга! Вивато бум хамо! (Много груби ругатни.)

Младши лейтенант Юрий Василков предложи:

— Другарю полковник, да бяхте отишли да си починете.

— Е добре. До утре. Все пак понапъни си мозъчето. Само напразно ще си губим времето, ако не отговаряш и ругаеш неприлично. Засрами се, момиченце!

Полковник Егоров тръгна за дома, а се намери в болницата: беше загубил съзнание в колата.

Глава №32
Генерал Скрито-Покрито подозира, че някой здравата го води за носа

Генерал Скрито-Покрито се вцепени. Ето вече шестнайсет и половина минути той седеше неподвижен, опулил очи, отворил широко уста.

А застаналият до него офицер Рахит вече шестнайсет и половина минути се боеше да мръдне и дори не дишаше.

— Поззззззззорррррррр… — изръмжа, като дойде на себе си, началникът на „Гроб и мълния“. — Ще убия! За левия крак под тавана ще закачааааааа!

„Кого?!“ — с ужасен страх си помисли офицерът Рахит и чувствайки, че го обхваща страшен ужас, проговори много внимателно:

— Твърде вероятно е, шефе, да има просто някаква спънка.

— А кога ще се научим да работим без спънки? Защо при мене лично няма спънки? Мравка беше подготвена отлично!

— Но заедно с нея е Мишмашен, шефе… Не, не, не ви критикувам! — изплашено извика офицерът Рахит. — Просто… просто… аз съм убеден, че няма никакви основания за безпокойство. Ще чакаме. И ще дочакаме… Повтарям: не се безпокоите.

— Не се безпокойте! Не се безпокойте! Ще чакаме! Ще чакаме! — имитираше го свирепо генерал Скрито-Покрито. — Боя се, треперя от мисълта, че пак мирише на предателство! Ууууууу! — Той така удари по масата с юмрук, та четирите й крака потънаха по два сантиметра в циментовия под. — А ти, Рахит? Ти си голям шмекер! Отначало ме баламосваше, че уж дъртакът Щурчо, а не Мравка, праща съобщенията. Сега дърдориш, че има спънки. Скъпо може да ми струват тия спънки! Днес имам доклад пред Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване, а нервите ми се разклатиха! Не мога да работя в обстановка на затруднения и предателства! Обичам аз да предавам, но не обичам мене да ме предават! — Той се зачерви, после побеля, подир това почерня и, като стана лилав, изрева: — Докарай сътрудниците! Домъкни шпионите!

Като се успокои малко и си възвърна обикновения цвят на лицето, генерал Скрито-Покрито изтича в залата, скочи на трибуната, с един юмрук я превърна в трески и закрещя:

— Господа такива-онакива, вас ви докараха тука, за да ви напомня за последен път, че вие трябва да разберете важността на поставената пред вас задача не само с мозъка си, но и с всеки бъбрек, с всеки черен дроб, дори с всеки далак. Днес аз ще докладвам на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване плана на операцията „Братче-готованче“. Както ви е известно, за нея нищо няма да ви бъде известно. Всеки ще знае само своята конкретна, подла задача. Предупреждавам ви: за най-малката, за най-минимално микроскопичната грешка или спънка ви чака обесване за левия крак под тавана. Утре в нашата организация се въвежда извънредно свръхвоенно положение. Ако някой, някъде, когато и да е, забележи у някого нещо подозрително, незабавно да донесе, без да се замисля! Най-важното — на мене, и най-важното е — без да се замисля! Пишете неуморно анонимни доноси! Нашата сила е във взаимното недоверие! Подозирайте всекиго във всичко и навсякъде! И ние ще победим! По местата — марш!

Като се върна в кабинета си, генерал Скрито-Покрито поседя шест минути спокойно, без да се движи, за да събере сили за доклада пред Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване. Тогава съвсем не на време, като че нарочно, като че напук, като че специално, в кабинета нахълта офицерът Рахит и доложи:

— Съобщение от Мравка, шефе. Извинява се за мълчанието, поради неблагоприятно стекли се обстоятелства и подчертава героичната работа на Щурчо.

— Плюя на тоя героично склеротичен Щурчо! — развика се генерал Скрито-Покрито. — Той отдавна трябваше да пукне! Къде са сведенията? Къде са сведенията? Сведенията къде са?

— Успокойте се, шефе. Скоро трябва да отидете на доклад.

— Уверен ли си, че Мравка праща съобщението?

— Не. Сто процентова работа на Мишмашен.

— Пррррррроклятие!

— Още повече, шефе… — Офицерът Рахит целият се смали и проговори тихо: — Съобщенията постъпват — не исках да ви безпокоя — не по седемнайсети канал, канала на Мравка, а по осми — радиоканала на ЪХ-три нули.

— Ууууууу! — започна да вие началникът на „Гроб и мълния“. — Ти ще ме вкараш в гроба!

— Успокойте се, шефе. Няма да ми се удаде да го сторя, нито на мене, нито на който и да е друг, и вие прекрасно знаете това — каза офицерът Рахит, като събра цялото си мъжество. — Вашите временни несполуки са само временни несполуки, нищо повече. А днешният ден е велик за нас. И макар да ни е известно, че нищо не ни е известно за операцията „Братче-готованче“, ние знаем, че тя ще завърши с вашата най-пълна победа над светлите сили. Щастливи сме да служим под вашето безпогрешно ръководство — гласът му стана нежен — и се боим от вас, а това значи, че много ви уважаваме.

Хайде, обяснете ми, драги читатели, защо при тези думи страшният генерал Скрито-Покрито се усмихна? Аха, приятно му е да го хвалят. А кой го хвали? Ами че негов подчинен. Нима е трудно да се досети, че той върши това нарочно? Уви, човекът е устроен така, че понякога най-очевидно незаслужената похвала му е по-приятна от истината. Затова внимавайте кой и за какво ви хвали. И недейте веднага да се сърдите и обиждате, когато ви ругаят. Струва ми се, че угаждането и похвалата, ако са незаслужени, са страшни със своите последици. Например, ако хвалят дълго гладувал човек, че се храни добре, той може, и без сам да разбере, да умре от глад! Прекалената похвала заслепява очите и запушва ушите, имайте го предвид.

Генерал Скрито-Покрито се усмихна още веднъж и попита:

— А ти случайно да си чел моя доклад?

— Как ще посмея?! — изуми се офицерът Рахит. — Но дори да го бях чел, нима щях да намеря в себе си смелост да си призная това най-тежко престъпление? Страхувам се от вас, шефе, повече от всичко на света. От нищо не се боя така, както от вас.

— Логично и похвално. Какъв си по специалност?

— Шмекер, шефе. Време е да тръгвате. Желая ви успех.

— Благодаря… Все пак някой здравата ме води за носа. Ще го намеря!

В колата генерал Скрито-Покрито се стараеше да не мисли за предстоящия доклад и особено за обсъждането му. Най-много се боеше от ония военачалници, прославили се в последната голяма война, които оттогава нищо свястно не са направили, а само се хвалят и спорят кой по-добре е воювал. Нищо не ги интересува, само война им дай! Те дори когато си ходят на гости, сядат на масата с оръжие. В едната ръка държат лъжица или вилица, а в другата — пистолет. Забръмчи в стаята муха и „героите“ вдигат такава пукотевица, като че обстрелват самолет.

„Може и да сте умни, но сте будали — мислеше си за тях генерал Скрито-Покрито. — Аз ще ви подготвя истинска голяма война. Без мене рано или късно ще бъдете разбити. Когато се воюва с бомби, ракети, снаряди — това още не е най-страшната война. Трябва да се воюва с глава. Минаха ония времена, когато главата служеше преди всичко да носи каска или военна фуражка. Сега трябва да се воюва не против армията на врага, а против най-важното, най-ценното, най-скъпото, което има той!

Ето това се казва война! Такава още

не е имало! И я измислих аз —

генерал Скрито-Покрито!

Запомнете

името ми!“

Край на шеста част

Седма част
която се състои само от една глава №33, най-кратката, но затова пък може би най-важната в романа

Глава №33
Велик ден в живота на генерал Скрито-Покрито. Одобряване плана на операцията „Братче-готованче“

Заседателната зала на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване беше препълнена. Тук бяха събрани само генерали и адмирали и дори стенографките нямаха по-ниско звание от мадам майор.

Маршалите не ходеха на отговорните заседания, за да не сбъркат нещо и да си загубят авторитета. Двамата останали живи фелдмаршали отдавна се преструваха на глухи и само четяха протоколите от заседанията, а след това дълго и многозначително клатеха побелелите си глави.

Най-главният супер генерал предостави думата на началника на шпионската организация „Гроб и мълния“.

В началото генерал Скрито-Покрито говореше спокойно и дори малко мъгляво:

— Всички ние знаем. Всички ние разбираме. Ние имаме отлични войски и такова чудесно оръжие, че не трябва нищо да знаем, не трябва нищо да разбираме, а само да натискаме копчета. Но не е тайна, че и нашите врагове имат не по-лоша войска и оръжие, имат и копчета. И те може да се натискат. Много ни се иска да воюваме, но е много опасно.

Необходимо е да се измисли нов вид война. За това нещо сме се заловили ние, шпионите. И ето защо. Колкото и да се стараем, нашата шпионска работа стигна до задънена улица. Ние допринасяме малко полза. Организацията „Гроб и мълния“ предлага да се почне нова, невиждана досега война. Война без танкове, оръдия, самолети и картечници. Без кораби и подводници. Това ще бъде най-страшната война в историята на човечеството. Това ще бъде огромна война, потресаваща със своята подлост, жестокост, мерзост, вероломство и коварство! — И генерал Скрито-Покрито започна да пие нервно вода направо от каната.

Мадам майорите, обикновено невъзмутими, втренчиха в него очи, държейки високо в ръце своите свръх химикалки.

— В какво се състои работата? В какво се състои работата? — попитаха в един глас четирима генерали и един адмирал. — По-бързо отговаряйте! По-бързо отговаряйте!

Докладчикът не можеше да откъсне уста от каната, още повече че в нея имаше не вода, а коктейл.

— Същността! Смисъла! По-бързо! Същността! Смисъла! По-бързо! — настояваха нетърпеливо вече седем генерали и трима адмирали. — Или същността, или смисъла! Или смисъла, или същността! Иначе ще ти вземем каната!

— Не ми пречете! — извика генерал Скрито-Покрито. — Аз се вълнувам! Ето ви същността! Ето ви смисълът! Децата! Децата! Децата! Чилдрън! Киндер! Анфан! Бамбини! — Гласът му стана дрезгав, от време на време в него се прокрадваха някакви лаещи звуци. — Убиеш войник, а израства неговият син или двама сина, или един син и две дъщери! А ние ще унищожим всички деца и нашите врагове няма да имат бъдеще!

— Мисълта е интересна, но неизпълнима! — изскърца гласът на най-стария генерал и се разнесе из цялата зала. Казваха, че той изобщо не спи, за да не пропусне началото на новата голяма война и от дългогодишно безсъние трудно разбира. — Къде ще се намери такава глупава държава, която да чака спокойно, докато вие претрепете — бум! бум! бум! — всичките деца? И откога детеубийството се счита за война?

— Ние няма да убиваме децата — обясни сурово генерал Скрито-Покрито. — Те ще се унищожат сами. Да! Сами! Ще се унищожат!

Всички членове на Най-Висшето Най-върховното Главнокомандване го зяпаха в устата изумени, а най-старият генерал, кой знае защо, се изкиска, засрами се от кискането и попита много ехидно:

— Те… тези… какви бяха?… Деца… какво? Ще се изяждат едно друго ли? — Той скочи и заскърца с дрезгавия си глас: — Искам истинска война! Не искам да се занимавам с дечурлига! Искам да стрелям! Да убивам! Бум! Бум! Бум! Ура!

— Смисълът на операцията „Братче-готованче“ се заключава в следното! — продължи гръмогласно генерал Скрито-Покрито. — Още щом се появи на божия свят, разберете това, детето не е само дете, но и бъдещ войник или дори генерал, бъдещ работник или дори учен, тоест, бъдещ гражданин на враждебната ни държава. И тъй като за това нещо не се досеща, слава богу, нито едно дете, то дълго време върши щуротии. Именно от това ще се възползваме. Нашата задача е да направим така, че децата на нашите врагове да растат разглезени, мързеливи, капризни, болнави, мръсни. Ние ще успеем да ги накараме да не се учат, да се бият, да се заяждат, да не се мият, да се мотаят без работа, да говорят неприлични думи, да хулиганстват, да пооткрадват, да не уважават възрастните и да обиждат малките. Но главната, основната, кардиналната задача на нашата операция е да направим децата мързеливи, защото мързеливото дете вече е враг на своята държава и наш активен, надежден помощник. И ние, шпионите, казваме: да живее мързеливецът — нашата опора в борбата с човечеството! Слава на двойкаджиите — нашите приятели!

Постепенно, незабележимо, но неминуемо ще накараме децата на нашите врагове да престанат да се учат, да се мият, да си чистят зъбите. Трудно е, разбира се, да си представим кошмарната, страшната, ужасната картина на живота в една държава, където децата растат мързеливи, готованковци, безделници и нехранимайковци! Да се победи такава държава е фасулска работа. Тя сама ще пропадне!

Ние съвместно с голяма група учени и различни специалисти разработихме най-подробен план, насочен към моралното, а после и физическото осакатяване на децата чрез масово измързеляване-оглупяване. Ние вече изпробваме един препарат за масово оглупяване — будалин. Вкаран в кръвта на детето, той гарантира развитието на невероятен мързел, който в отделни случаи води до смърт.

Ние особено разчитаме на помощта на самите деца. Нашите специалисти доказаха научно, че някои деца — процентът им засега не е установен — са мързеливи по природа и трябва само умело и разумно, тактично и редовно да се поддържа в тях естественият им стремеж към готованство.

Най-напред ще изпратим през Северния полюс два десанта свръхгрижовни баби. Те така ще глезят децата, че скоро те, децата, съвсем ще оглупеят от мързел — ще се отучат дори да поемат и смилат храната, ще се отучат да се движат и разговарят. После ще изпратим през Южния полюс специално подготвени агентки — учителки-мъчителки, които ще убият у децата и последните остатъци от желание да се учат.

Няма да изброявам всички най-различни десанти, те са повече от шестдесет.

Повтарям и моля да се запомни: досега нито една шпионска организация в света през цялата история на човечеството не си е поставяла такава грандиозно жестока задача, за каквато се е заловила „Гроб и мълния“.

Моля Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване да утвърди плана на операцията „Братче-готованче“, да ми даде особени пълномощия и да удесетори кредитите. Завърших.

— Аз пък не разбрах! — изскърца гордо гласът на най-стария генерал. — Ще се изяждат ли един друг, или няма? Ако се ядат, то със сол или без?

— Не е изключена и тази възможност — отговори уморено генерал Скрито-Покрито. — Ние просто нямаме представа какво може да се случи, когато децата, всички деца, оглупеят от мързел. Но съвсем очевидно е, че ще се изяждат помежду си, разбира се, без сол. Нали ще ги мързи да солят! Тук ще спомена също, че ние планираме отделни случаи на детско самоизяждане.

— Глупаво, глупаво, глупаво! — изскърца най-старият генерал. — Искам истинска война! Искам да стрелям! Сам! С куршуми! За да убивам! Бум, бум, бум!

— Аз имам един въпрос — каза, като се изправи бавно, най-мрачният генерал, който на времето си, като разбра за края на последната голяма война, се разплака от безсилна злоба и оттогава нито веднъж не се усмихна, дори когато лекарите специално го гъделичкаха. — Не е ли възможно да се комбинират действията на вашите така наречени баби с действията на редовните войски? Вие по враговете — с баби, а ние по враговете — с топове! Аз лично, разбира се, ненавиждам децата. От тях наистина дявол знае какво ще израсне. Но ние, военните, не можем да не воюваме. На нас за това, както е думата, ни плащат. Ние искаме да стреляме! Ние сме длъжни да стреляме! Както правилно отбеляза предишният оратор, ние искаме да убиваме!

— Всички искат да убиват, но да се убива може по различни начини! — чу се силен, радостен глас. Заговори най-веселият генерал, известен с това, че не можеше без смях да гледа филм, в който снаряди или бомби попадаха в къщите на хората. — Хайде да унищожаваме, ако щете деца, ако щете хора, само да не се пукнем от смях! — И той се смя дълго и шумно, като се държеше за корема, смя се докато се измори.

— Аз съм във възторг от плана на операцията „Братче-готованче“ — каза най-младият генерал. Той още ни веднъж не бе воювал, но затова пък беше прочел всички книги за всички войни на всички езици. — Според мене генерал Скрито-Покрито е успял да открие и сполучливо да формулира представата за нашия главен враг — детето. Защото именно от децата, моля обърнете внимание, израстват тъкмо ония хора, които се борят за мир в света, тоест, явяват се наши най-зли врагове. Да стреля, да убива умее, извинете за израза, всеки глупак. А вие вникнете в дълбокия смисъл на операцията „Братче-готованче“! След нейното изпълнение нашите врагове няма да имат ни войници, ни генерали, ни работници, ни учени, нищо освен безделници, мързеливци, готованци и нехранимайковци от двата пола! Това е чудесно! Бих казал, гениално, но не съм уверен, че всички присъстващи знаят значението на тая дума. Аз с цялата си млада душа съм за операцията „Братче-готованче“! На добър й час! Форберст!

От мястото си скочи и подскочи около метър и половина най-злият генерал, знаменит с това, че през последната голяма война беше убил повече свои войници, отколкото войници на противника, и закрещя:

— Глупости, измишльотини, щуротии, безумие, ди-ди-ди-ди-дивотии! — И нищо повече не можа да каже, защото целият се тресеше от злоба, но всички знаеха неговата гледна точка: да стреля в когото и да е, само и само да убива.

Най-добрият генерал поиска думата. Той бе толкова добър, че нито веднъж в живота си не беше ударил ни един войник: за тая работа той си имаше квалифицирани специалисти по биене. Сам нито веднъж не бе стрелял, дори не беше заповядвал да се стреля, той сам бе заповядвал да заповядат да се стреля, а и това вършеше с най-нежен глас.

— Прелестен замисъл — каза той, — съвсем по мой вкус. Наистина, защо да унищожаваме децата? Това е — пфу! — грубо. Жестоко е дори. Антихуманно. И наистина, защо пък сами да не се изядат помежду си? Не е важно със сол ли, без сол ли, с горчица или с пипер. Това е въпрос на вкус. А вкусовете, както се знае, са различни. Чудесна е идеята за детското самоизяждане. Очарователно е хрумването за свръхгрижовни баби. Известно е, че една агентка, превърната в баба, може в отделни случаи да причини такова зло, каквото не е по силите на цял взвод морски пехотинци. И най-важното, всичко е хуманно, изтънчено, дори изящно грациозно. С две ръце, нито една от които ни веднъж в живота си не е ударила нито един войник, гласувам за операцията „Братче-готованче“.

След това стана от мястото си най-глупавият генерал, който и генерал стана, само защото никога нищо не разбираше и затова слушаше всички, изпълняваше всички заповеди, без да разбира смисъла им. Той заговори, като трудно намираше думите:

— Пържени картофи и варен лук с детски травматизъм при рекогносцировка. Мързелът е голям, а димът отива паралелно в мастилницата на атаката откъм левия фланг е изгодна. Не обичам тия, забравих кои, но във вторник без събота морски съединения в кръста. Ура! Аз гласувам без пробив по фронта фрагментарно. Това е.

Стана най-умният генерал. Началството имаше добро мнение за него, защото никога с никого не спореше и никога с никого не се съгласяваше. Никой никога не знаеше, за какво мисли той, и мисли ли изобщо.

Най-умният генерал стана, постоя, като мислеше нещо си за нещо, сви рамене, закани се някому с пръст, усмихна се, намръщи се и седна.

Обсъждаше се още дълго време. Всички вече се измориха, мнозина искаха да си хапнат, а някои вече мечтаеха добре да си поспят.

Адмиралите проточиха обсъждането. Те не говореха чак толкова много, но по моряшки навик след всяка дума се олюляваха по три-четири минути, сякаш под краката си имаха палуба на кораб.

Стенографките мадам майори една след друга припадаха от умора.

— Завършвайте! — чу се командата на най-главният супер генерал. — Дебатите прекра… ти!

Всички въздъхнаха облекчено. Там е работата, че обсъждането беше празна формалност и абсолютно нищо не значеше. Резултатът зависеше само от това, какво ще реши най-главният супер генерал.

— Стани! — чу се нова команда. — Мирр-но! Мъл-чи! Своето мнение забрааааа… ви!

Тишината беше толкова пълна, каквато всъщност трябва и да бъде, когато се решава съдбата на цялото човечество.

Чуваше се само как се тресеше най-злият генерал. Други звукове нямаше.

— Одобрявам и утвърждавам плана на операцията „Братче-готованче“ — каза най-главният супер генерал. — Новото винаги с труд си пробива път дори в шпионската работа. Ние ще изпълним молбите на генерал Скрито-Покрито, с изключение на една. Той моли да удесеторим кредитите, а ние ще ги ушестнайсеторим. Ако операцията се провали, край на цялата организация „Гроб и мълния“ начело с генерал Скрито-Покрито! По местата!

operacia.jpg

В автомобила генерал Скрито-Покрито успя да поспи, да възвърне напълно силите си и влезе в огромния си кабинет бодър, уверен, страшен, готов за всякакъв труд.

— Поздравявам ви, шефе, за грандиозния успех! — каза офицерът Рахит.

— Мерсидаря — отговори началникът на „Гроб и мълния“. — Заповядвам: утре, в осем нула-нула часа първа проверка на бойната готовност на първия десант на агентките — свръхгрижовни баби!

— Слушам!

— В дванайсет нула-нула часа първа проверка на бойната готовност на отряда, агентки — учителки-мъчителки!

— Слушам!

— В деветнайсет нула-нула часа първа проверка на бойната готовност на първа рота агенти — свадливи пенсионери!

— Слушам!

Генерал Скрито-Покрито си разреши да поспи

още час и половина и започна

работа. Той нямаше време

да безделничи.

Край на седма част, най-кратката, но затова пък може би най-важната в романа

Осма част
в която нещата вървят по реда си, но обстановката се усложнява, затова заглавието й е такова: „В живота всичко се случва“

Глава №34
Баба Александра Петровна фактически напуска семейството — захвърля го на произвола на съдбата

Мирът и спокойствието не се върнаха в семейството на Прутикови. Толик Прутиков, както си спомняте, се излекува, пак стана нормално дете, но с баба Александра Петровна се случи нещо не много нормално.

— Омръзна ми да съм баба — често заявяваше тя. — Измамихте ме вие най-малко сто пъти. Превърнахте ме в бавачка на внука и на цялото семейство. А от моите грижи внукът се разболя. Ще рече, за него е вредно да има баба. А за мене е вредно да бъда бавачка. Отсега нататък и винаги занапред ще си живея свой личен пълнокръвен живот.

И тя наистина си заживя личния и на пръв поглед странен живот, макар, може би, и пълнокръвен. Сутрин рано, когато семейството се събуждаше, бабата излизаше от къщи и се връщаше доста късно вечерта.

Бащата Юрий Анатолиевич пръв почувства последствията от това странно поведение. Той каза:

— Фактически, това е напускане на семейството. Захвърляне на произвола на съдбата. Ще има тежки последствия.

Всъщност, тежките последствия от личния пълнокръвен живот на бабата бяха налице.

Никой, освен Александра Петровна, не умееше както трябва да готви, да пере, да чисти жилището, а и не искаше и нямаше никакво намерение да върши всичко това.

— И тримата ви разглезих — повтаряше сега бабата. — Бях ви и бавачка, и готвачка, и миячка на съдовете и пода, и перачка… стига толкоз!

Известно време семейството твърдо понасяше несгодите. Но от ден на ден положението ставаше все по-критично.

Веднъж Юрий Анатолиевич не издържа и като дочака Александра Петровна да се върне, заговори, едва сдържайки справедливото си, както считаше той, негодувание.

— Обяснете ми, скъпа Александра Петровна, поне причината за вашето почти противоестествено поведение. Това, което става сега в нашето семейство, се нарича конфликт. Обстановката е съвсем ненормална и неприлична. Чакам вашия отговор.

— Моят отговор е следният — каза бабата. — В нашето семейство няма конфликт, а стачка. Искам да направя от вас самостоятелни, независими от мене хора. Вие растяхте като полуготовановци, а внукът изобщо — кръгъл лентяй. Сега аз слушам много лекции, а по-рано къде ти време за самообразование! Вчера например имаше лекция за донаборници. За час поумнях! Там един гвардейски полковник в оставка си каза направо: искаш ли да бъдеш истински воин, отличник по бойната и политическа подготовка — научи се да минаваш без баба си! Ясно ли е? И гвардейският полковник в оставка каза още, че когато докарат младежите на местоназначението им, веднага ги делят: наляво — тия дето без баба си крачка не могат да направят, надясно — нормалните. А утре лекцията в Дома за политпросвета знаете ли как се нарича? „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“. Каня ви всички на тая лекция.

— Може и да дойдем — каза унило Юрий Анатолиевич. — Вие мислите, че сте разглезили внука си. Добре. Но аз какво общо имам с това? Защо например трябва да оставам без обед?

— Не е късно и тебе да превъзпитам — отговори весело бабата. — И от тебе може да излезе самостоятелен човек. Ще се научиш да се грижиш сам за себе си. Ще се превърнеш от мамино детенце в силен мъж.

Майката беше толкова разстроена от всичко станало, че само мълчеше и през пет-шест минути въздишаше.

Затова пък бащата почти непрекъснато гласно разсъждаваше в кухнята:

— В нашето семейство вместо предишния ред настъпи пълно безредие, защото по-рано семейството имаше глава и това бях аз. Аз осъществявах общото ръководство и затова се приготвяха закуски, обеди, вечери, имаше изгладено бельо, имаше и други битови удобства. Но неочаквано бабата обяви стачка и всичко се обърна с главата надолу. Няма вече кой да изпълнява указанията ми. Как да стана отново глава на семейството и да убедя бабата да въведе в него предишния ред?

А Толик си мислеше, защо баба му престана да дружи с него? А какви приятели бяха! Нито с едно момче не се разбираше така, както с баба си! За съжаление, той беше забравил, че на времето сам се отказа от тая дружба, когато баба му искаше заедно да хванат шпионин.

— Ти защо вече не си мой приятел? — попита я веднъж Толик, а тя отговори:

— За да не ти напакостя. За тебе бях готова на всичко. Исках да победи твоят ЦСКА, макар че сърцето ми се обливаше с кръв, когато губеше моят любим „Спартак“. А ти, мило внуче, какво направи за мене? Нищо-нищичко! Дори шпионина хвана сам, та без мене стана изключителен човек!

— Че това беше болест! Сериозна! Опасна! Рядка! Можеше да умра!

— И за това бях виновна аз. Отчасти, разбира се. Между нас нямаше дружба, а имаше слугуване от моя страна. Анализирах живота си и реших: и бабите са хора. И те имат право на живот не по-малко от внуците. Както казват: „Дайте път на старите“. А вие растете като изключителни готованковци.

Толик нищо не разбра. Просто не можеше да свикне с мисълта, че баба му е способна да върши нещо друго, освен чисто бабините си задължения.

— Не ти ли е жал за мене! — попита той.

— Не. Чух в една лекция, че съжалението унижава човека.

— Нека го унижава. Затова пък човек ще живее нормално. Не виждаш ли, че мама се изморява? А татко вчера излезе със страшна хрема без носна кърпичка!

— А на тебе всичките ти ризи са останали почти без копчета! — възкликна радостно бабата. — Разбери: най-долен е оня човек, който не може да мине без чужда помощ! Срам и позор за такъв човек!

— Но ти не си чужда помощ!

— Моята цел е ясна — каза бабата. — Докато не се научите да вършите всичко сами, все едно че ме няма.

Късно вечерта, когато завърши телевизионното предаване, Юрий Анатолиевич свика в кухнята събрание на семейния съвет.

Майката попита:

— Защо? Изморена съм. Спи ми се.

— Все още минавам за глава на семейството — произнесе гордо бащата. — Може би за последен път съм глава на семейството. Трябва да вземем твърдо и разумно решение как ще живеем занапред. Детето остана без надзор. Аз останах без носни кърпички. Това е то резултатът от бабиния каприз, който тя нарича стачка.

— Нямаме право да я принуждаваме да ни работи, щом не иска — каза майката, като се прозяваше. — Стар човек е и има право на почивка. Хайде да се научим да домакинстваме всички заедно.

— Великолепно! Великолепно! — каза иронично бащата. — Още утре постъпвам на курс по шев и кройки или на курсове за млади домакини. Но аз за ваше сведение съм икономист, имам висше образование и отговорна умствена работа! Защо трябва да пера, извинете, носни кърпички?

— Занеси ги в пералня! — каза раздразнено майката. — Аз също имам висше образование и отговорна умствена работа! Уча и възпитавам деца!

— Значи няма изход, така ли? — попита мрачно бащата. — Впрочем аз не съм виновен, че цял живот са ме обслужвали баби. Като дете имах две. А сега ме оставиха на произвола на бита. Може би трябва да напусна работа и да се изуча за домашна прислужничка? Не, не и не! Трябва да върнем бабата в семейството!

Уви, Юрий Анатолиевич не знаеше, не подозираше какво щеше да става отсега нататък! Бабината стачка току-що бе започнала…

Глава №35
Бившият генерал Мишмашен се съгласява да изпълни задачата, възложена му от полковник Егоров

Полковник Егоров избяга от болницата, като взе всички лекарства, които бяха на масичката до леглото му.

(С тая си постъпка той пак ме постави в неловко положение. Ако положителните герои се държат не както подобава, за това си пати, колкото и да е странно, най-напред авторът! Единственото, с което мога да оправдая моя герой, е, че той се срамуваше от поведението си и че му бе невъзможно да отсъства от работа дори един ден).

Най-напред трябваше да решат какви съобщения да изпратят в „Гроб и мълния“ и какво да правят с Мравка. Можеше ли да я държат все в чувал?!

— Затворете я в клетка! — посъветва го Мишмашен. — Никаква полза нямате от нея. Няма да изкопчите нито думичка. И при първия удобен случай ще разкъса някого. А на генерал Скрито-Покрито аз бих изпратил такова съобщение: „Хванахме се, хитреците, в капана и заслуга за това има вашата любимка Мравка. Чувствам се прекрасно. И на вас скоро ще ви дойде краят. Мишмашен, бивш генерал, а сега просто щастлив човек“. Но ако вие, господин полковник, искате да се отървете веднъж завинаги от Скрито-Покрито, опитайте се да се свържете с офицера Рахит. Той е такава лисица, че друга като нея няма. Може да изиграе когото си поиска и да го остави на сухо. Обожава паричките.

— Как да се свържем с него?

— Какво бих получил за това?

— А какво ви трябва?

— Още два дюшека най-малко.

— Смятайте, че сме се споразумели.

— Много мерсидаря! — Щастлива усмивка се разля по лицето му. — Ще му намекна, че са ни пипнали, но че ни най-малко не съжалявам и ще го помоля да приеме един важен гост, който ще му даде възможност да припечели добри парички.

— Делови разговор — одобри с насмешка полковник Егоров. — Онова, което съобщим на Рахит, няма ли да узнае и шефът му?

— В никакъв случай.

— Къде е гаранцията, че няма да ни изиграе?

— В подлостта. Рахит е мошеник не само по специалност, но и по призвание. Душицата му е мошеническа, умът му, организмът му, дето се казва, е такъв. Чувства нужда от мошеничеството, копнее да мами, да се вре навсякъде, да заблуждава някого, да изиграва някого. А вие на всичко отгоре му давате възможност да припечели нещичко. Разбира се, един ден непременно ще предаде и вас, но не веднага.

— Дюшеци ще получите още днес. Диктувайте текста на съобщението до Рахит.

Текстът излезе такъв:

Има пукнатина. Храня се с каша от грис. Свикнах. Чакайте добра вест.

Ваша до гроб и мълния

Мравка

— Рахит ще разбере всичко — каза Мишмашен. — С негова помощ вие лесно ще се справите със Скрито-Покрито.

Като изпрати Мишмашен, полковник Егоров глътна няколко хапчета и прахчета, изпи по няколко капки от три шишенца и една бутилка и попита дежурния:

— Как е госпожа Мравка?

— В чувала е, както обикновено. Не бива да се пуска: хапе и дращи, не можеш се отърва.

— На какво реагира положително?

— Рядко — на лимонада. Почти не приема храна.

— Изпратете това съобщение по единадесети радиоканал. За отговора веднага ми доложете, където и да съм.

— Слушам, другарю полковник. Звъняха от болницата, искат вие…

— Благодаря, благодаря. Вървете.

Главата го болеше непрекъснато. А именно с главата трябваше да работи. Нима ще стои със скръстени ръце или ще лежи в болницата и ще се чуди и мае какво ли е скроил генерал Скрито-Покрито. Нали задачата на Мравка не им е известна, успяха да установят само, че тя е трябвало да унищожи ЪХ-000 и да направи нещо (но какво?) с Толик Прутиков.

От Главното управление ги съветваха: спокойно, не бързайте, ще ви помогнем, ще ви насочим. Но полковник Егоров чувстваше, че трябва да се бърза.

— Ами ако… пуснем Мравка? Какво ще прави без радиостанция, без пари, без документи и без оръжие? Може пък, въпреки всичко, да се опита да изпълни задачата. Тогава и ние ще я разберем.

— Другарю полковник, съобщение от Рахит.

Рахит отговори така:

Радвам се за вас. Яжте си грисова каша. И аз я обожавам. Чакам добрата вест.

Рахит

— Всичко е ясно! — развесели се полковник Егоров. — Извикайте оперативната група за осемнайсет часа. А сега да дойде Мишмашен.

Той се яви сънен, седна в креслото, прозина се сладко шест пъти, три пъти се протегна, та чак кокалите му изпукаха. Прочете съобщението, прозина се сладко още веднъж, протегна се още веднъж, но вече без да му изпукат кокалите и рече:

— Съгласен е. Може да изпратите при него човек. Паролата за влизане е: изкривяване на карбуратора. Отговорът: хабанера, гуливера, чок.

— А паролата за излизане?

— Тя се мени три пъти на денонощие. По тоя въпрос е безсмислено да се обръщате към Рахит. Той е съгласен да има работа с човек, изпратен само от вас и то само на място.

— Господин бивш генерал! — каза полковник Егоров. — Ще ни направите ли още една услуга, ако ви обещаем свобода?

— Не ми трябва никаква свобода! — извика уплашено Мишмашен. — За какво ми е? При вас ми харесва. Нямам никакви претенции. Доволен съм от всичко. Готов съм да ви помагам, но само лежешката.

— Ами ако ви преведа в карцер?

— За какво, господин полковник?! Ах, да! Забравих, че при вас съм, така да се каже, в плен. Извинете, забравих. Слушам ви.

— Какво ще направи Мравка, ако, да предположим, успее да избяга?

— Най-напред ще направи всичко, за да изпълни задачата. За нея животът не струва пукната пара и затова ще действа нахално и безогледно.

— Защо се интересува от Толик Прутиков?

— Най-вероятно, за да го обезвреди. Или да го завербува. Скрито-Покрито е безкрайно злобен. И отмъстителен. Допускам, че е решил да се разплати за провала на диверсантската група „Плод-зеленчук“ и в същото време да изпробва първото шпионче.

— Ами ако ви предложа да избягате заедно с Мравка?

Лицето на Мишмашен доби такъв кисел и страдалчески израз, като че бе захапал гнил лимон. И забъбри уплашено:

— Ще ме осакати. Опасно е да я пускате. Ще офейка. И никой няма да я хване. Не, не, отказвам се! По-добре карцер! Седял съм в клетка при младоците и не съм умрял! Разберете ме и ме съжалете, господин полковник! Готов съм да направя каквото поискате, но само лежешком!

— Лежешком? — попита полковник Егоров. — Наистина, защо да не опитаме лежешком? А? Да предположим, че лежите и умирате…

— Как така — умирам? Вече?!

— Аз казах „да предположим“. Лежите, умирате и молите да доведат вашия командир — младши сержант Мравка. Искате да се простите с нея и да й дадете някой друг съвет. Ще измислим какво точно ще я посъветвате уж преди да умрете.

— Страшно, но съм съгласен. Съгласен съм на всичко лежешката.

Изведоха Мишмашен, а полковник Егоров глътна няколко хапчета и прахчета, после пийна капки и си помисли тъжно колко хубаво би било да си полегне сега за два-три часа…

— Свържете ме с доктор Азбарагуз — помоли той дежурния и изведнъж, въпреки непрекъснатата тъпа болка, в главата му се мярна ясната мисъл: Мравка трябва да се запознае с Толик Прутиков. Интересно, какво ще направи тя с него?

— Другарю полковник, доктор Азбарагуз е отишъл в Дома за политическа просвета да държи лекция на тема „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“.

— И аз отивам там.

— Оперативната група е налице.

— Да има готовност. Съобщете на Мравка, че Щурчо е сериозно болен. Може и да умре. Аз ще бъда до крайния десен вход на залата в Дома за политпросвета.

Полковник Егоров се опита да си почине в колата, опита се поне да затвори очи, но нещо го тревожеше, като че той не отиваше на лекция, а да изпълнява опасна задача.

Глава №36
Лекцията „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“ и първите реплики в залата

Залата в Дома за политическа просвета беше не просто препълнена, а ПРЕПРЕпълнена. Наложи се полковник Егоров да стои прав, притиснат от всички страни от възбудени, уплашени баби и дядовци, настръхнали бащи и майки. Имаше и много деца, но те някак се губеха между възрастните.

Главите №36 и 37 са написани специално за възрастните, децата може и да не ги четат. (Бележка на автора.)

Психоневропатологът и ученият Моисей Григориевич Азбарагуз дълго чака докато утихне шума в залата, и едва тогава заговори:

— Не ме учудва фактът — започна ученият видимо развълнуван, — че на лекцията ми са се събрали толкова много заинтересовани лица. Причината, разбира се, не е моето скромно име, а темата на лекцията. И така, възрастният човек като резултат от развитието на детето. Целият си научен живот аз посветих на тая трудна и крайно благородна заради своята неблагодарност тема. Като всяко научно откритие, моята работа имаше не само привърженици, но и доста най-различни противници.

Пристъпвам към изложението на моите възгледи за детето.

Някои от вас, родителите, а особено бабите и отчасти дядовците, имат такова разбиране за детето, което е невярно, ненаучно и в крайна сметка вредно за самото дете.

Приблизително половината зала забръмча възмутено.

— Ние през цялото време забравяме — повиши глас Моисей Григориевич, — че детето, колкото и да е малко, е вече човек, а в близкото бъдеще ще порасне. И ако вие ми зададете разумния въпрос: откъде се вземат лошите хора, аз много логично ще отговоря: преди всичко от лошите деца. От пиленцето Петенка израства пладнешки разбойник, от котенцето Марусенка, извинете — опитна мошеничка, от Валюсенка — голям бюрократ и така нататък. Аз малко посгъстих боите, но само за да изразя по-ясно мисълта си. А кой понякога се стреми с всички сили, без сам да забелязва това, децата да израснат лоши? Ние. Най-обикновен пример: петмесечен шишко тупва баба си, извинете, по очилата. А какво казва бабата, как реагира на тоя насилствен акт?

В залата се чу възторжен глас:

— Ах ти, палавниче ненагледно!

— Точно така! — каза гневно психоневропатологът и ученият Моисей Григориевич Азбарагуз. — А то съвсем не е ненагледно палавниче, а петмесечен хулиган! Не бива да му оставаме длъжни!

— На бебенцето ли?! — попитаха в един глас около четирийсет баби.

— То не е само бебенце, но и бъдещ голям човек! Който бие баба си безнаказано по очилата, е способен и на убийство в бъдеще! Разберете това, иначе — пълен провал на възпитателната система!

Залата трепна.

— Изненадващо наблюдение! Не всички двойкаджии са мошеници, но повечето мошеници са бивши двойкаджии! По-нататък! Защо в нашето свободно общество бабите са едва ли не роби на внука или внучката?

— Това не е робство, а щастие! — извика една баба от последния ред.

— Това не е щастие, а безобразие! — отговори Моисей Григориевич. — Според моите научни изчисления, които, разбира се, могат да се оспорват, от сто лоши деца петдесет и девет са разглезени от бабите си, единадесет — от дядовците, пет — от обединените усилия на баби и дядовци, двадесет — от майките и бащите и само две деца са се развалили сами или по неизвестни на науката причини.

— Детството трябва да бъде радостно и щастливо! — прогърмя гласът на нечий дядо.

— Не само детството — отговори Моисей Григориевич, — но и целият живот на човека трябва да бъде радостен и щастлив. А знаете ли кои хора страдат повече от другите? Тъкмо ония, които са били разглезени като деца.

Юрий Анатолиевич без да иска въздъхна силно, зашъткаха му от всички страни, а той се намръщи.

— Ето какво пише в дневника си — продължи оживено Моисей Григориевич — Вася Терьохин, десетгодишен: „Когато родителите ми ме молят да свърша нещо, иска ми се да умра!“. По-нататък! Разглезеният от детинство навлиза в живота непригоден и си избира жена от типа на баба си! Повтарям своя пръв научен извод: разглезеността и мързелът при децата може да превиши всички допустими норми, да стане социален проблем, изискващ незабавно разрешаване. А готови ли сме за разрешаването му?

— Говорете, моля, по руски — помоли една бабичка от първия ред, — защото ме хваща страх, а от какво ме хваща страх не мога да разбера.

— Аз говоря на научен език — обясни Моисей Григориевич, — другояче не умея, защото съм учен. Коефициентът на безполезното действие на децата в някои райони на нашия град сега се е увеличил, а коефициентът на полезното им действие — съответно се е понижил. Преминавам към най-важното. Кой е главният враг на детето, враг номер едно?

Залата утихна, сякаш не беше ПРЕПРЕпълнена, а съвсем празна. Бабите проточиха напрегнато шии, обърнали към трибуната онова ухо, с което чуваха по-добре. Дядовците пък, обратно, сгушиха глави между раменете, като че очакваха удар. Майките и бащите виновно и окуражително се усмихваха един на друг. Дори децата в тая обстановка се усмириха съвсем.

Моисей Григориевич продължи:

— Ние, учените, от край време отговаряме: главният враг на детето е мързелът, lenta gotovanisa. Няма да се спирам на чисто научната страна на въпроса. Ще се постарая да предам неговия тясно практически смисъл.

Мързелът е особено страшен и поради това, че малцина го смятат за болест и при това опасна, често пъти неизлечима. Готованството прониква в организма по неизвестни за медицината пътища. Последствията от това заболяване са ужасни. Пълна или частична загуба на трудоспособността, пълна или най-вече частична загуба на умствените способности. Функционално разстройство на целия организъм. Болният Алик Романов, тринадесетгодишен, е свикнал с часове да седи неподвижно, подгънал под себе си левия крак и да размишлява как и от какво да се разболее, та да не ходи на училище. Левият крак му изтръпва, но го мързи да го смени с десния и постепенно левият му крак изсъхва. Сега използват Алик Романов като експонат в един научен институт.

Просто е невъзможно в рамките на една лекция дори само да се изброят най-различните видове заболявания от мързел у децата. В моя научен труд са описани двеста и шест.

Помислете над това! Известно е, че детето не може само да се излекува от готованството. Необходима му е помощта на семейството, училището и цялото общество.

По-лесно е да се предотврати готованството, отколкото да се излекува. Голяма група от доста известни западни учени твърди, че човекът е мързелив по природа и практически мързелът е неизлечим. Те описват случаи, когато децата са се раждали мързеливи.

Ние се придържаме към обратната гледна точка, но отбелязваме, че процентът на мързеливите деца не намалява. Колкото и да е странно, това прави особено впечатление, когато анализираме данните от благоустроените райони на града. Излиза, че колкото по-големи са битовите удобства, толкова по-мързеливо е детето. Разбира се, това не значи, че ние ратуваме за ограничаване на жилищното строителство, не! Но ние сме за това, възрастните да разберат опасността, която крие в себе си заболяването от мързел.

Бащи и майки! Баби и дядовци! По-големи братя и сестри! Близки и далечни роднини! Вашите деца, внуци и внучки, по-малки братя и сестри са заплашени от почти смъртна опасност! Нека положим всички усилия за борба с мързела! Запомнете: днес — миличък ленив шишко, утре, може би, меко казано, негодник, когото го мързи да бъде добър човек.

Напомням това, макар и да предвиждам какъв поток от възражения ще се излее върху ми. Може да сгъстявам боите, може да преувеличавам. Но в името на доброто на нашите деца, аз твърдя, че главната роля за насаждане у тях на закоравели навици за готованство принадлежи на бабите и отчасти — на дядовците. А майките и бащите изцяло са им поверили децата си, оправдавайки се със заетост.

Тук всички баби в залата ахнаха, а дядовците се изкашляха възмутено. Майките и бащите се усмихнаха окуражително един на друг. Децата захихикаха доволни.

— Завършвам — каза уморено Моисей Григориевич. — Не се съмнявам в нашата победа. Не се съмнявам, че нашите уважаеми баби ще имат голям принос в трудната борба с детския мързел. Няма да останат по-назад и дядовците, и майките с бащите. — Ние ще окажем на народа огромна помощ, ако с дружни усилия успеем напълно да изкореним мързела у децата.

Дадоха почивка. Вдигна се такава врява, сякаш учениците от около двайсет и пет училища са ги пуснали едновременно през голямото междучасие в един двор.

Полковник Егоров намери Моисей Григориевич, стисна му крепко ръката и каза:

— Вие сте подели велико дело. Трябва да знаете, за сведение, че някои чужди разузнавания започват да готвят агентите си едва ли не от пеленачета.

— Виждате ли! — възкликна с жар Моисей Григориевич. — Шпионите са оценили важното значение на децата, а някои баби упорито считат своите внуци и внучки пиленца и котенца чак до отиването им в казармата, та дори и по време на следването им.

— Имам такъв въпрос към вас. Агентите, които задържахме в болницата, дали са се опитвали да видят Толик Прутиков?

— За това именно бяха дошли. Но аз не разреших.

— Благодаря, това са ценни сведения — отвърна полковник Егоров. — За съжаление нямам възможност да остана при разискванията. Чака ме работа. А вас какво само ви чака от бабите!

— О, заради науката съм готов на всякакви мъки!

Глава №37
Бурно, дори нервно обсъждане на лекцията на М. Г. Азбарагуз

Когато след почивката Моисей Григориевич се появи на сцената, в залата изведнъж настъпи някаква тревожна тишина, прекъсвана от приглушеното мърморене на дядовците и въздишките на бабите. Бащите и майките не издаваха никакви звуци. Децата, заинтригувани, се умълчаха.

Първа изтича на трибуната бабата от първия ред и занарежда бързо-бързо.

— Почти нищо не разбрах. Почти нищо не проумях. Но това, което все пак успях да разбера, и това, което с голям труд проумях, е ужасно. Вредно. Чудовищно. Да предположим, че мързел заплашва всички деца. Прекрасно! Тоест, обратното, много лошо. Но какво сме виновни ние, бабите? Вие ни клеветите и хулите. Това може да е научно, но е нечестно и несправедливо.

Всички баби се заусмихваха и закимаха одобрително с глава.

— Според вас излиза — продължи още по-бързо бабата от първия ред, — че ние възпитаваме само мързеливци. Ами кой тогава възпитава например Героите на Съветския съюз? Пак ние, бабите!

И под бурните аплодисменти на всички баби, тя седна гордо на мястото си на първия ред.

Втори се качи на трибуната един много висок дядо с много къса брада и каза:

— Добре е, че науката се е насочила към бабите. Те наистина са голяма сила, но и голямо зло. Една проста аритметична сметка показва нагледно, че днес бабите възпитават повече мързеливци, отколкото Герои на Съветския съюз! Шумете, шумете колкото си искате! — обърна се той към бабите в залата. — Но няма да заглушите истината! А истината е, че глезим внуците, че пристъпваме към тях с понижени изисквания. Известни са ми случаи, когато девет-десет годишни деца не могат да си намажат масло на хляба, макар че могат да си похапват здравата. Обещавам: от двамата си внука поне един да възпитам като истински човек. Същото пожелавам и на вас.

— Аз не разбирам, защо са ни поканили тука? — попита една баба от последния ред, като хълцаше силно. — Не ми трябва вашата трибуна! И от мястото си ще говоря истината! Защо ни извикаха тука, питам аз?! За да ни обидят ли, нас и нашите прекрасни, изключителни внуци и внучки? А за какво? Аз мисля, че детето трябва да расте здраво. Ей това е моята главна задача. А според вас излиза, че мързеливото, но здраво дете е по-лошо от трудолюбивото, но рахитично дете, извинете за израза. Къде е логиката? Може в това да има наука, но няма логика. — Тя помълча, за да преглътне сълзите си, преглътна ги и продължи: — Аз се грижа за храната, родителите и училището са длъжни да възпитават. Аз обожавам внука си и не се срамувам от това чувство. Той е смисълът на моя живот. И никак не ми е трудно да му мажа хляба с масло. Само да яде! Това исках да кажа.

— Може ли един въпрос? — Никой не беше забелязал как на сцената се появи една толкова дребничка старица, че оставаше почти скрита от трибуната, а се виждаше само нейната черна шапчица с бяло перце. — Кой тук се бои, че не умеем да възпитаваме? Кой тук пуска слухове, че отглеждаме само мързеливци? Излиза, че не друг, а науката се бои. И таз добра! Излиза, че няма да има мързеливи деца, но затова пък ще има мързеливи баби. Излиза, че науката ни призовава към това. Интересно, какво ще правим, ако ни забранят да отдаваме на децата всичките си сили и здраве?

— Аз ще отговарям на зададените въпроси! — заяви баба Александра Петровна. Тя мина важно през залата, качи се на сцената и застана до трибуната. — Мързелива баба е така неестествено понятие, както например идеално дете. Приемам изцяло всички научни претенции към нас. Според мене съвременната баба се състои от няколко части. Тя е и бавачка, и перачка, и готвачка, и така нататък. Но колкото и професии да има, тя няма свой личен пълнокръвен живот. Бабите с години не ходят на театър, не участват в художествена самодейност, никак не се занимават със спорт. Затова аз обявих у дома стачка под лозунга: стига! Не мога да забравя и това, че със своето свръхгрижовно отношение станах причина внукът ми да се разболее. И ето ви резултата от моята стачка: внукът ми се научи самостоятелно да си сипва супа в чинията. Скоро ще се научи и да прави супа! Долу мързеливите внуци, да живеят свободните баби!

Обсъждането продължи до късна нощ. Отначало се изказваха един по един и излизаха на трибуната, но после, за да се даде възможност на всички желаещи, започнаха да говорят от местата си по няколко души наведнъж. Изказваха се баби и дядовци. Майките и бащите дълго се въздържаха. Пръв от родителите поиска думата Юрий Анатолиевич.

Той каза:

— Без да оспорвам научните изводи на уважаемия лектор, ще си позволя да не се съглася категорично с него по отношение на бабите. Не бива всички баби да слагаме под еднакъв знаменател. Бабите биват различни. Аз считам професията баба за една от най-почтените и — моля обърнете внимание — незаменимите! Болшинството от бабите безкористно и старателно изпълняват историческия си дълг. — Той почака да стихнат възторжените аплодисменти и продължи: — Всички ние, родителите, след време ще се превърнем кой в баба, кой в дядо. Сега се мъчим с децата, а в бъдеще ни предстои да търпим внучетата. Но ние никак не сме подготвени да станем пълноценни баби и дядовци. С една дума, проблемът за прабабите и прадядовците изпъква с цялата си важност. Какво искам да кажа с това? Слава на бабите и дядовците, които още много дълго ще работят като прабаби и прадядовци!

Когато всички капнаха от умора и беше време да се сложи край на разискванията, учителката Зинаида Петровна се качи на трибуната.

— Като опитен педагог — каза учителката Зинаида Петровна, — аз считам изнесената лекция за съвършено антипедагогична. Да се твърди, че нашите деца са застрашени от някаква опасност е глупаво и вредно. Другарят учен не познава живота, той е откъснат от него. Разбира се, все още се срещат мързеливи деца, но нашият живот като цяло е прекрасен и удивителен, както е казал поетът. Никой още не е отменил тези думи. И да се твърди, че нашите деца се възпитават неправилно, значи да се клевети огромната армия учители, да се омаловажава благородната работа на училището. Другарят учен просто не е в течение на нещата. Ние не сме против дейността на бабите и дядовците, но за нас е по-важно да се издигне съзнателността на родителите. Мнозина от тях не ходят дори на родителските срещи. А това много пречи. Чакаме ви, скъпи родители, в училището!

В заключение се изказа психоневропатологът и ученият Моисей Григориевич Азбарагуз. Той отговори на многобройните въпроси и каза, по специално, следното:

— Аз твърдя и ще продължавам да твърдя, че бабите и дядовците вече са изиграли историческата си роля в развитието на обществото и трябва да отстъпят място на самите деца. Съвременната наука изисква от съвременното дете ранна самостоятелност. Ние разработихме научни препоръки, които ще помогнат три-четири годишните деца да станат напълно съзнателни и самостоятелни. И в заключение: ще си скубем косите, ако не осъзнаем колкото може по-скоро цялата опасност от разрастващия се мързел и не вземем мерки за борба с него. Благодаря за вниманието.

Семейство Прутикови се прибираха в къщи мълчаливо. На Толик му се спеше и на всяка крачка се препъваше.

— Заведохте ни на лекцията, Александра Петровна — каза бащата като стигнаха пред къщи. — Благодаря. Но интересно, какво ще ядем сега.

— Ще пийнем чай — обади се майката с неестествено весел и силен глас. — Нездравословно е да се яде вечер.

— Знам, знам! — възрази веднага бащата. — Ще излезе, че е вредно да се закусва сутрин! Добре че поне да спим не е вредно!

— Ще пийнем чай! Ще пийнем чай! — повтори майката с вече съвсем неестествено весел глас. — Много е полезно да се пие чай.

— Особено без чай и захар — разсмя се щастливо бабата. — Никой не се е сетил да отиде до магазина, пък аз бях заета.

— Уважаема Александра Петровна — процеди през зъби бащата Юрий Анатолиевич, — вие може да не се грижите за мене. В края на краищата аз съм чужд човек за вас. Но аз съм баща на вашия внук! Аз съм мъж на вашата дъщеря! Нима това не ми дава право да поискам към чая без чай и захар поне сандвич със салам?

— Гладен съм — каза Толик, като се прозяваше. — Не мога да заспя с празен стомах.

— Виждате ли, уважаема Александра Петровна, докъде доведохте внука си, когото преди обичахте! — възкликна бащата.

— Не е педагогично да се караме пред детето — каза бабата. — Завчера в Дома за санитарна просвета слушах лекцията „Ранната склероза у децата“. Лекторът направо заяви, че кавгите между родителите може да причинят у детето сърдечно-съдови заболявания. В такива случаи се препоръчва човек да се заеме със спорт, вместо с кавга.

И все пак, както ще видите по-късно, лекцията на Моисей Григориевич оказа на семейство Прутикови определено влияние.

Глава №38
Фон Гаден боледува, трепери и взема важно решение

Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден се разболя сериозно. Разболя се изведнъж, когато се върна от генерал Скрито-Покрито. Нали за първи път му се случи не той, Фон Гаден, да измами, а него, Фон Гаден, да измамят. Нали за първи път в живота му не той извърши подлост, а с него постъпиха подло и то по най-подъл начин! Дето има една дума, крадец обра крадеца, пък отгоре му се и оплези!

Фон Гаден се съгласи да бъде висок гост с нисък ръст при генерал Скрито-Покрито, защото мислеше да го изиграе и да му измъкне поне две шпиончета. Фон Гаден се надяваше да изпроси парички, а може би и орден с няколко медала, пък и да продаде своите копойчета.

А какво се получи?

Получи се смъртно задължение!

Беше му неудобно да лежи, защото санитарите от здраво по-здраво го бяха вързали с въжета за кревата. Там е работата, че като си спомнеше за неотдавнашното си посещение в „Гроб и мълния“, той така се тресеше от злоба, че падаше от кревата и дълго, до болка си биеше главата о пода и си нанасяше и други телесни повреди. А вързан се тресеше заедно с кревата, но поне не се натъртваше, а само дето нещо в главата му се разхлопваше и за известно време той ставаше направо като луд.

fongaden.jpg

Сам себе си да шпионира?! Това е чудовищно, отвратително, глупаво! Сам да открадне своята секретна документация — та това е гавра! А неговите копойчета го огорчиха безкрайно. Наистина, боят не е най-важното в тяхната професия, а и шпиончетата бяха много повече — двайсет и осем бройки!

И все пак беше поражение! Значи копойчетата трябва значително да се усъвършенстват. А сега вече генерал Скрито-Покрито ще ги усъвършенства значително, или пак Фон Гаден, но за генерал Скрито-Покрито.

Тук той, тоест, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът така се разтърси от яд, че преобърна кревата и се намери под него.

Трябва да се отбележи, че Фон Гаден, като всеки дребосък, обичаше да бъде заобиколен от огромни предмети и поиска креват с размери на наказателно футболно поле.

Като се видя притиснат от огромния креват, Фон Гаден веднага престана да се тресе и добре направи, иначе щеше съвсем да се сплеска. Сега поне се натъртиха само устните му и носът му се изкриви на една страна, та му беше почти невъзможно да диша. Не можеше и да повика за помощ.

Да знаете, че хора, които обичат да причиняват болка на другите, не могат самите да понасят болка. А как само Фон Гаден се беше гаврил с хората през последната голяма война! Как ги бе преследвал с кучета, тровил с газ, морил от глад и студ, и разстрелвал, и бесил. Особено много бе измъчвал децата, като отлично разбираше, че от добрите деца ще израснат чудесни хора, които ще направят на пух и прах и него, и подобните му. И правеше всичко, за да не пораснат.

Той така ненавиждаше децата, че нямаше дори свои синове и дъщери.

Лежеше, притиснат от кревата, и се чудеше, че още диша, макар да му бе почти невъзможно да диша. Дори и мисли се въртяха в главата му. Какво значение има кому служи? На това командване или на онова? Важното е да е на някакво командване, да е против хората, особено против децата. И ето че ще служи не на началника на Централхабщаба барон Овен, а на началника на „Гроб и мълния“ генерал Скрито-Покрито. Хе-хе!

Внезапно усети, че главичката му постепенно се сплесква и той започва да умира. И докато си губеше съзнанийцето, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът, по прякор Чичо Сѐ-ям, яростно съжали, че без него хората ще живеят в по-голяма безопасност и че той не успя да стори на човечеството най-голямото зло.

За нещастие на човечеството, точно в този момент дойдоха санитарите, освободиха Фон Гаден и почакаха да се свести.

— Бийте ми инжекцията, та да не ме тресе! — изкрещя той, като видя в огледалото сплесканата си главичка, натъртените си устни и изкривения на една страна нос. — Бийте ми инжекция, иначе ще се пребия!

Удариха му четиринайсет инжекции и Фон Гаден се изтегна блажено в огромния креват. Вече не го тресеше, само дето крачката му току потрепваха и ушите му мърдаха ли, мърдаха.

Какво пък, ще служи на генерал Скрито-Покрито. Да предадеш началството си е също много приятно нещо. Пък работата му си остава предишната, парички ще му плащат повече и въпреки всичко ще може да напакости на човечеството.

— Но! Но! — закрещя Фон Гаден. — Ноооо!

Но и генерал Скрито-Покрито може да го предаде! Дето се казва на драго сърце и с голяма наслада! А какво трябва да направиш, та никой да не те предаде? Трябва незабавно, хе-хе, да предадеш оня, който може да те предаде!

От тая прекрасна мисъл на Фон Гаден му стана светло и радостно на душичката. Дори сплесканата му главичка за миг се завъртя от щастие. Приятна слабост се разля по жалкото му телце. И страхът му премина. Не, Фон Гаден няма намерение да умира, а — да предава!

И, като се освободи от страха, който е причина за много предателства, Фон Гаден поиска да яде. На гладен стомах, ако си спомняте, той не можеше да разсъждава. От глад той подписа дори своето смъртно задължение пред генерал Скрито-Покрито. (Ядеше много също и затова, че все още се надяваше да порасне, макар и мъничко.)

Фон Гаден лапаше и мърмореше:

— Ще пре… дам! Ще про… дам! Ще пре… про… дам!

Но в предателството, както и във всяка друга работа не е достатъчно само да желаеш, трябва и да умееш. Фон Гаден знаеше от опит, че мнозина биха дали мило и драго да предадат някого, дори знаеха кого, но не знаеха как.

И той си мислеше: как да препродаде генерал Скрито-Покрито?

В главичката на Фон Гаден възникна бавно малка мисълчица, толкова малка, че той не можеше да я улови. Мисълчицата постепенно расна, расна и след около четири часа запълни цялата му фонгадна главичка. Главичката натежа.

Фон Гаден престана да яде. Сърцето му сладко трепна от нахлулата в него свръхневероятна подлост.

— Пази се… — изсъска шепнешком господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът. — Ще те изям, генерал Скрито-Покрито, ще те схрускам!

Глава №39
Агентът Щурчо се прощава с младши сержант Мравка

— Умирам — едва чуто прошепна агентът Щурчо на младши сержант Мравка, когато двамата останаха сами в килията. — Преди смъртта си искам да ти съобщя нещо много важно. Ти можеш да избягаш оттук.

— Опашата лъжа!

— На смъртно легло не се лъже.

— Винаги се лъже! — отряза Мравка. — Какво искаш от мене, дърто говедо?

— Моля, без ругатни! — помоли се Мишмашен. — Не понасям такива… думи. Щях да избягам и сам, дори без да те предупредя, но ме стигна умирачката. Ако искаш да избягаш, трябва да се престориш на болна.

— А какво е това?

— Наистина, ти ни веднъж не си боледувала. Ами… как да ти кажа?… Направи се, че умираш.

— На псовисала ли да се направя?

— Е, псовисала, по вашему. Дишай често-често. И викай „Ах! Ех! Ох! Ух!“. Ще те преместят в друго отделение. По пътя и там никого не драскай и не хапи — поучаваше я Щурчо. — През нощта най-спокойно се измъкни през прозорчето. Охрана почти няма. Само на входа има дежурни. Ако се върнеш при нашите, предай на родителите ми, че съм загинал достойно, макар и като прост редник.

— Достойно, достойно! — промърмори Мравка, като го разглеждаше подозрително. — Пукни, щом искаш. Няма да ида при твоите старци. Мразя всички бабички и дядовци… А ти, като си толкова глупав, как научи, че може да се избяга?

— Първо, не съм глупав! — обиди се Мишмашен. — Второ, ако не престанеш да ме нагрубяваш…

— Млък! Кажи мерсидаря, че те оставих жив. Как се нарича помещението, където ще ме откарат, когато се престоря, че ще псовисам?

— Болница.

— Болница? — повтори Мравка. — Това, което е, псовисвалня?

— Да, както го казвате вие, шпиончетата! Но стига вече… от тия ваши думички… на културния човек му се гади!… И най-важното, повтарям, никого не хапи и не драскай. Мръкне ли се, измъкни се през прозорчето и — хоп! — зад оградата. И си на свобода!… Но ако те пипнат, пък аз не умра, а офейкам, какво да правя?

Мравка сви рамене и каза:

— Тебе те изпратиха тук, за да не се върнеш вече.

— Това е безобразие! — Мишмашен дори не го домързя да седне. — Та аз съм бивш генерал! Имам заслуги! Аз приех на работа това парвеню Скрито-Покрито! Аз, за ваше сведение…

— Стига! — прекъсна го Мравка. — Никой не се интересува от тебе! Нито от тебе, нито от твоите заслуги! За последен път те питам: не лъжеш ли?

— Твоя работа. Нямам намерение да те убеждавам.

В килията влезе полковник Егоров и попита:

— Поговорихте ли си?

— Благодаря ви, господин полковник — отговори Мишмашен с гробовен глас, — че благоволихте да изпълните предсмъртната ми молба… Чувствам, че моят командир, младши сержант госпожа Мравка, също е сериозно болна. Не е зле да я изпратите в псовисвалня.

— Къде? Къде?

— Тоест в болница… На нея й е лошо.

— Ах! Ех! Ох! Ух! — каза Мравка.

— О, тя действително е болна! — извика полковник Егоров. — Изпратете незабавно затворничката Мравка в болница! — И когато я изведоха, той попита: — Съгласи ли се?

— Само че бъдете нащрек — каза Мишмашен. — Може да офейка. Това не е човек, а шпионче. Изобщо, какви типове има в нашата организация! Излиза, че мене, бившия ръководител, са изпратили тук на сигурна смърт. Запланирана смърт. И не забравяйте, господин полковник, че изпълних още една ваша молба.

— Това не беше молба, а заповед. Не забравяйте, господин Мишмашен, че ние с вас сме врагове. Много години сте работили против нас.

— Ха, така съм работил, че ме разжалваха в редник! — извика Мишмашен. — Ако всички работеха против вас така… Ще ми оставите ли трите дюшека и единичната килия?

— Много е възможно съдът да вземе предвид разкаянието ви и известни ваши заслуги пред нас.

Когато полковник Егоров си отиде, Мишмашен въздъхна и потъна в сън. Не е негова работа как ще завърши историята с Мравка.

Глава №40
Офицерът Рахит обърква донемайкъде генерал Скрито-Покрито

Генерал Скрито-Покрито беше мрачен и ядосан, въпреки че изпробването на всички отряди, групи, десанти и роти на операцията „Братче-готованче“ вървяха по предварително набелязания план.

През последните няколко дни той направи на трески три дъбови бюра и в кабинета му сложиха огромна желязна маса с дебели стоманени крака.

Мравка пак мълчи и това е много подозрително. Фон Гаден лъже, че е тежко болен, не изпълнява смъртното си задължение и това също е във висша степен подозрително.

Един въпрос глождеше генерал Скрито-Покрито: защо да не си върши всичко сам? На никого вяра няма! На всяка крачка може да го измамят, подведат, предадат, продадат!

Но още по-страшен, от който мравки го полазваха по огромната, без ни едно косъмче глава, беше въпросът: а може ли да имаш пълно доверие в себе си? Ами ако предадеш сам себе си? Нали имаше случай на самодонос с бившия генерал Мишмашен!

В злобното и възбудено въображение на генерал Скрито-Покрито се появи голям лист хартия. Върху него с продълговати букви с почерка на генерал Скрито-Покрито бе написан донос срещу него, срещу генерал Скрито-Покрито!!!

Челото му се покри със студена пот, коленете му се разтрепериха, сърцето му се сви до болка и примря от невероятно сладкото усещане за нечовешка подлост. Още миг и той ще се спусне към масата и ще натрака на машинката, че генерал Скрито-Покрито е изменник, предател и мошеник… Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване отначало не ще повярва на собствените си очи, а после, възхитено и трогнато, ще заповяда:

— Да се арестува, разстреля и да му се издигне паметник! Това е първият самопредател сред нас! В негова памет раз, два — да вием!

„Дали не съм болен?“ — мина му през главата, която приличаше на диня, футболна топка или глобус, и той изкрещя:

— Офицер Рахит! При мене! Отговаряй, без да се замисляш, нормален ли съм, или не?

— Съвсем не, шефе.

— Какво — съвсем не? Нормален ли съм, или ненормален?

— Тъй вярно, шефе.

— Какво — тъй вярно?

— Вие сте гениален, а значи и ненормален. Какво ви безпокои, шефе?

— Понякога ми се струва, че мога да предам… самия себе си!

— О, това е наше професионално заболяване от преумора. Например вие четете твърде много доноси. А защо? Възложете това на мене, нека вашата гениална глава си отдъхне, макар само от тях. Защо да хабите напразно скъпоценното си време и още по-скъпоценното си здраве? — говореше угоднически офицерът Рахит.

— А-а-а-аааа! — изрева генерал Скрито-Покрито. — А на тебе, Рахит такъв, може ли да се вярва?

— Не, разбира се — отговори скромно, но с достойнство офицерът Рахит. — Не бива да ми вярвате, но може да ме следите. Изобщо по-добре е да следиш човек, отколкото да му се доверяваш.

— Добре, заеми се с доносите. Как ще я бъде с Мравка и Щурчо? Ако Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване научи за провала, лошо ни се пише.

— Не, аз ще се измъкна, шефе. Не се безпокойте за мене. Но си мисля за вас. А Мравка и Щурчо да ги отпишем.

— Тоест, как така да ги отпишем?

— Тоест, така: да ги отпишем и толкоз. Да заличим Мравка и Щурчо от паметта и документите. Като че ги няма и не ги е имало. Значи и провал не е имало, и не би могло да има.

От такова нещо дори генерал Скрито-Покрито се смути. Той промърмори едва-едва с неуверен глас:

— Но нали… нали… но нали съществуваха! Може би и сега дори съществуват!

— Да се унищожи и най-малката следа от тях — съветваше го хитро офицерът Рахит. — Вече е ясно, че са се провалили, шефе. А щом ги няма в документите, ще рече, повтарям, че не са се и проваляли. Значи, вие пак сте работили без грешки и без спънки.

— Нещо не разбирам — призна си съвсем смутено генерал Скрито-Покрито. — За първи път в живота ми се случва да не ми е ясно… Имаше ли Мишмашен?

— Не е имало. Никога никакъв Мишмашен не е имало, шефе.

— А кой ръководеше „Тигри-видри“ преди мен?

— Главният щаб.

— Ти далеч ще отидеш — продума уморено началникът на „Гроб и мълния“ и се отпусна в креслото. — Такова нещо дори аз не бих могъл да измисля. Но ти ми предлагаш направо да изопачим историята на нашата организация!

— Не да я изопачим, шефе, а да я поочистим. Та ние метем улиците, мием подовете, защо тогава да не махнем от историята на нашата организация… ами, ония незначителни факти, които например дразнят някого? Дайте заповед и аз ще направя всичко.

— Ти… — Генерал Скрито-Покрито дълго се колеба. — Изобщо… измитай! И виж какво. Поизплаши Фон Гаден. Много се бави.

— Слушам, шефе.

И офицерът Рахит се измъкна от кабинета, а началникът на „Гроб и мълния“ включи телевизора, придръпна микрофона и каза:

— Проверявам готовността на първата част от операцията „Братче-готованче“. Докладвайте.

Натисна някакво копче и на екрана се появи един старчок с ехидна физиономия и заговори:

— Първата рота агенти, прикрити като свадливи пенсионери, е в пълна бойна готовност. Групата е комплектувана, почти обучена, гори от желание да действа в рамките на инструкцията. Господа офицери, сержанти и войници! — изкомандва той. — Изпълнявайте задача номер тринадесет. Момчетата на двора не хулиганстват, не вършат безобразия, а си приказват спокойно, играят на шах, поливат цветята. Вие трябва да обидите, оскърбите и ядосате децата. Започвай!

monitor.jpg

На екрана се появиха един след друг стари хора, които мърмореха:

— Мързи ги дори да вършат безобразия!

— Виж ги ти, приказват си. Дърдорковци!

— На техните години аз возех сено. Помагах на баща си.

— А те се занимават с цветенца, като че няма какво друго да вършат!

— Каква младеж се навъди! Очите ми да не я виждат!

Генерал Скрито-Покрито изсумтя доволно, натисна друго копче и на екрана се появи една лелка с огромни кръгли очила и с отегчителен, скърцащ глас подхвана:

— Шефе, първата група агентки учителки-мъчителки е в почти пълна бойна готовност. Съставът й не е съвсем комплектуван, но ще мине и така. Май че всички са обучени и май че всички горят от желание да действат. Госпожи офицерки, сержантки и войнички! — изкомандва тя със същия отегчителен и скърцащ глас. — Продължаваме тренировката. Изпълняваме задача номер седемнадесет. Вие трябва така да изморите учениците, че те да заспят в час, а после да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите…

Генерал Скрито-Покрито изключи телевизора. Не провери първия и втория десант свръхгрижовни баби агентки — те бяха най-добрите бойни отряди, формирани от най-опитни шпионки, способни за една седмица да направят от напълно нормално дете непоносим мързеливец.

След около месец и половина подготовка агенти и агентки на „Гроб и мълния“ ще се отправят по въздух, вода и под вода, по земята и под земята, да изпълнят първата част от операцията „Братче-готованче“.

Близък, близък е заветният ден… Но защо му е така тревожно на душата?

В кабинета се шмугна офицерът Рахит с викове:

— Шефе! Шефе! Шефе! Мравка се връща!

— Прекрасно. Значи задачата е изпълнена.

— Не виждам нищо прекрасно, шефе — каза смутено офицерът Рахит. — Тя не може да се връща.

— Защо?

— Защото не съществува и не е съществувала.

— Не ме баламосвай — процеди през зъби генерал Скрито-Покрито. — Как да не е съществувала?

— По ваша заповед аз току-що унищожих всички документи и всички следи от Мравка.

— Глупаааак! — проточи генерал Скрито-Покрито изумен. — Кретен… дегенерат… мошеник проклет!

— Това е моята специалност — каза офицерът Рахит най-невинно. — Аз считам, че няма никакъв смисъл…

— Млък! — изкрещя началникът на „Гроб и мълния“. — Ти искаш да ме изплашиш! Отначало ме убеди, че Мравка се е провалила. После ми доказа, че трябва да се прочисти историята на нашата организация. А сега се оказва, че Мравка се връща! Не ти вярвам, нямам ти доверие! Не вярвам на нито една твоя дума! Заслужаваш да увиснеш за левия крак под тавана!

— Успокойте се, шефе! — помоли го офицерът Рахит. — Нервите ви не издържат от преумора. Гениалният ви мозък е уморен от титанична работа и непрекъсната дейност! Успокойте се, пазете се за велики дела! Не се занимавайте с дреболии! На вас е съдено…

— Добре, добре! — прекъсна го грубо генерал Скрито-Покрито, като едва сдържаше доволната си усмивка. — Чувствам, че ме мамиш по най-нахален начин, но не мога да схвана в какво именно и как.

— Не хабете напразно силите си, шефе. Защото няма да разберете. Аз ви служа честно и ако понякога ви послъгвам, то е за ваше добро… И така, трябва да решим въпроса с Мравка.

— Тя е изпълнила задачата. Трябва да науча резултата.

— Ами ако не е изпълнила задачата?

— Не може да бъде!

— Всичко може. Така че аз ще й предам, шефе, вашата заповед: ако задачата не е изпълнена, да се изпълни на всяка цена.

Генерал Скрито-Покрито все още бе ядосан, но офицерът Рахит го гледаше с такъв влюбен, предан и верен поглед, че началникът на „Гроб и мълния“ каза почти без раздразнение:

— Действай… Но да бъде приключено в най-близко време. А ти, впрочем, защо имаш такъв странен чин — офицер? Не лейтенант, не капитан, не майор?

— Вижте какво, шефе, не съм дребнав. Какво значение има дали съм лейтенант, или майор? Все е офицер. Аз ще стана направо генерал.

— А как стана мой помощник? Не си спомням да съм издавал такава заповед.

— Не съм и чакал такава заповед. Когато разжалваха моя бивш шеф от генерал на редник, веднага преминах във вашия кабинет, пръв ви поздравих с повишението и изпълних първата ви генералска заповед.

— В такъв случай по документи не си ми помощник, нали?

— Помощник съм ви. Веднъж, когато бяхте в чудесно настроение, аз сам напечатах на машина заповедта, а вие я подписахте.

Генерал Скрито-Покрито се зачерви, после побеля, после посиня, пак стана червен и рече дрезгаво:

— Няма ли да ти приседне — нахалник, безсрамник, негодник, мошеник! Да не би да си хвърлил око и на моето място?

Офицерът Рахит се поклони почтително и отговори:

— Пет пари не струва подчинен, който не мечтае да заеме мястото на началника си. Но това са само мечти. Аз ви служа с голяма радост, гордост и страх. Боя се от вас, уважавам ви и ви обожавам, но ще бъда глупак, ако се откажа от възможността да заема вашето кресло.

Като го отпрати, генерал Скрито-Покрито си помисли с ненавист: „Добра смяна расте при мене. Не са изчезнали от земята големите негодници. Не слагай пръст в устата им, ще ти го отгризат. Трябва само да се засили възпитателната работа, та никаква сила да не ги отклони от подлия път!“.

Като поспа пет минути и половина, генерал Скрито-Покрито отиде при младоците, които посещаваше редовно всеки ден. Любовта му към шпиончетата все повече растеше и растеше, особено след забележителната им победа над фонгадните копойчета.

Генерал Скрито-Покрито особено обичаше да наблюдава шпиончетата в лошо време. Веднъж връхлетя буря с дъжд и град колкото билярдни топки. Тоя град уби шест кучета пазачи, двама войника от охраната и трима дежурни, а шпиончетата се отърваха само с огромни цицини.

Генерал Скрито-Покрито се радваше като виждаше как мъжествено понасят неговите възпитаници всякакви мъки.

Когато хубавото време се задържаше, с пожарни маркучи обливаха шпиончетата със студена вода, а после им духаха с мощни вентилатори.

Сега в клетките имаше нова партида и затова оттам се раздаваше непрекъснат плач и вой.

— Кога ще бъде първият бой? — попита загрижено генерал Скрито-Покрито.

— След два дни, шефе — отговори гордо дежурният офицер. — Добри екземпляри са. Шест вече се отличиха, страшно са зли.

— Не им давайте нощем да спят — бащински, дори ласкаво ги посъветва началникът на „Гроб и мълния“. — Палете и гасете електричеството, стреляйте колкото се може повече, по-често пускайте кучетата.

— Дадено, шефе!

Близо до мястото на младоците се намираше зданието на свръхелементарното шпионско училище. Тук шпиончетата живееха вече по войнишки и учеха по осемнадесет часа в денонощието. Бележки не им пишеха. Отговориш ли лошо — един по зъбите или по ухото, отговориш ли средно — силен шамар по врата. Затова всички шпиончета бяха, както ние казваме, пълни отличници.

Сега тук готвехме опитния взвод от агентки глезотии. Те тренираха заедно с взвод агенти от привидно свръхтърпеливи дядовци.

Когато генерал Скрито-Покрито надникна в залата, там репетираха задача номер осем: глезотиите пердашеха свръхтърпеливите дядовци, а после ги яздеха.

Генерал Скрито-Покрито обикаляше своите владения до среднощ. Навсякъде имаше пълен ред, навсякъде кипеше работа, но в душата му бе тревожно и гадно. С цялото си същество генерал Скрито-Покрито усещаше някаква опасност, но не можеше да определи, макар и приблизително, откъде изхождаше тя.

А в приемната го чакаше офицерът Рахит и му каза с предизвикателно невинен израз на лицето:

— Ще се осмеля да ви изкажа внимателно своето предположение, шефе. Като анализирах допълнително последното съобщение на Мравка, дойдох до убеждението, че то е подправено. Освен ръката на Мишмашен, се чувства и нечия друга ръка.

Генерал Скрито-Покрито запелтечи от учудване и негодувание. Огромната му, без ни едно косъмче глава се разтрепери с такава сила, че той я хвана с две ръце, за да не се откъсне от шията.

— И в моята глава е голяма каша — продума почтително и много съчувствено офицерът Рахит. — Дори ми е малко страшно. Ние с вас сме се забъркали в нещо. Предлагам кардинално решение: да забравим напълно и завинаги Мравка и Щурчо. Да прекъснем връзката.

— К-к-к-а-а-к!… Т-т-т-а-а-ка!… Н-н-н-н-е-е м-м-о-о-же… М-м-м-о-о-ше-н-н-ник!

— Абсолютно съм съгласен с вас, шефе. Само че напразно реагирате така бурно на събитията. Нужна ви е просто почивка. Вече седмица и половина как не спите. Гениалната ви глава е изморена.

И главата на генерал Скрито-Покрито постепенно се усмири, престана да трепери и той захърка.

А офицерът Рахит, като галеше главата на гениалния си началник, четеше бавно и много внимателно секретните документи на масата, скри един от тях в джоба си и чак тогава се измъкна от кабинета.

Глава №41
Агентът Хипупутам се представя за Толик Прутиков

Главата на полковник Егоров просто се цепеше от тъпа, но постоянна болка. Хапчетата, прахчетата и капките вече не помагаха, не носеха никакво, дори краткотрайно облекчение. Той разбираше, че трябва незабавно да постъпи в болница, но още по-ясно разбираше, че му е абсолютно невъзможно сега да лежи в болница.

Там е работата — вие и без мене го знаете — че главите на хората имат най-различно предназначение. На един главата е нужна главно за това, че на нея е разположена устата, с която може не само да говори, но преди всичко да яде. Друг цени главата си за това, че именно на нея или по-право само на нея се носят най-различни красиви шапки. Трети обожава главата си за това, че на нея може да се направи модерна прическа. Четвърти не могат да живеят без глава, защото от двете й страни растат уши, за да подслушват…

А на полковник Егоров, както и на повечето хора, главата му трябваше, за да мисли. А му се налагаше много да мисли.

(Тук трябва да направя малка уговорка. Съвсем нямам намерение да критикувам ония, които ценят главата си за всичко друго, само не за това, че в нея се намира мозъкът. Нямам време да споря с глупави хора. И правя тази уговорка, само за да заявя направо: всеки трябва да се старае да мисли, и то колкото е възможно повече. Това е абсолютно полезно за всички, но някои предпочитат да не се занимават с такова полезно нещо. А лошо правят. Преди да кажеш или направиш нещо, трябва непременно да помислиш. Резултатите са много добри.)

И така, Мравка се намираше в болницата. Тук всичко бе готово за нейното бягство, дори пантите на прозорчето бяха смазани, та скърцането да не уплаши бегълката.

И ако полковник Егоров нямаше навик да препремисля всичко по много пъти, кой знае какво щеше да се случи. Отначало плана за бягството на Мравка му се струваше привлекателен, а сега го караше да бъде нащрек. Да предположим, че Мравка намери Толик Прутиков, а после? Ами ако задачата й е да го ликвидира?

Възниква въпросът: какво ще правиш, ако шпионинът те е оплел?

Отговорът е такъв: трябва ти да оплетеш шпионина.

По-нататък полковник Егоров разсъждаваше така. Не може ли вместо Толик Прутиков да покажат на Мравка просто един нисък човек? Например агента от диверсантската група „Плод-зеленчук“ Хипупутама? Той е дребосък, макар и дебел. Защо да рискуват живота на момчето? По-добре ще е шпиони да се борят с шпиони!

Хипупутама дойде както винаги мрачен, както винаги не поздрави и, както винаги започна да се оплаква:

— Ще пукна от скука, господин полковник. Рядко ме викат на разпити. Разпитите са кратки. Отдавна излових всички мухи в килията. Заповядайте да пуснат при мене някакви насекоми! Ще ми е забавно да ги ловя и няма да скучая.

— Има работа за вас, господин Хипупутам.

— Щом съм съгласен да ловя мухи, защо да се отказвам от работа? Разбира се, имам предвид работа по моята специалност, а не да цепя дърва или да копая.

— Спомняте ли си Толик Прутиков?

— И още как!

— Ние заловихме едно от вашите шпиончета — Мравка. Тя има вече чин младши сержант.

— Господин полковник! — Хипупутама страшно се обиди. — Защо мнозина ме вземат за тъпак? Допускате ли, че ще се поддам на такава глупава измама? Невъзможно е да се залови Мравка. В отряда на младоците от нея се бояха не само дежурните войници, но и кучетата пазачи.

— И въпреки това ние я задържахме. Сам ще се убедите, ако я познавате лично. Мравка допълзя при нас, за да обезвреди ЪХ-000 и да намери Толик Прутиков. За какво й е притрябвал, не знаем точно. Ще ви организираме среща, вие ще се наречете Толик Прутиков и ще видим какво ще излезе.

— А аз какво ще получа?

— От какво имате нужда?

— Поне на разпит да ме викат по-често и да ме разпитват по-дълго. Че скучая до смърт.

— Съгласен съм. Значи ще действаме така…

Пред входа на стаята, където лежеше Мравка, престорила се на болна, остана полковник Егоров с двама другари, единият от които държеше готов чувал.

Хипупутама влезе с бутилка лимонада в полутъмната стая и каза мрачно:

— Пий, да не би…

Мравка грабна бутилката и не откъсна уста от гърлото й докато не я изпи до капка.

— Слушай — прошепна Хипупутама, както го бяха подучили, — казвам се Толик Прутиков.

В същия момент сякаш нещо избухна в главата на полковник Егоров и той оглуша за малко, но в следващия миг вече дръпна вратата към себе си.

Мравка душеше Хипупутама. Това стана толкова неочаквано и светкавично, че той само облещи очи, отвори уста и задушавайки се, не се съпротивяваше.

Полковник Егоров изтръгна Мравка от Хипупутама и я захвърли настрана. Хипупутама тупна на пода.

И тогава полковник Егоров извърши грешка, която за малко не му костваше живота.

(Аз пък прибягвам до уговорка, както се казва, в хода на действието. Защо така е тръгнало, та някои считат, че колкото по-голям чин има човек, толкова по-малко грешки прави? Като се разсъждава по такъв начин може да се стигне до извода, че генералите например не могат да грешат. Не зная как е при генералите, не се наемам да съдя и за всички полковници, но твърдя, с цялата си отговорност, че в дадения случай полковник Егоров направи грешка.)

Вместо да се нахвърли върху Мравка или поне да заеме отбранителна позиция, той се наведе над прострения на пода Хипупутам.

В същия миг Мравка удари полковник Егоров със столчето по главата. И едва тогава довтасаха помощниците му, напъхаха хапещата и драскаща Мравка в чувала и здраво го вързаха.

Полковник Егоров стоеше и се усмихваше виновно и учудено, като си опипваше главата, от която болката изскочи, без да остави следа. Дето има една дума — клин клин избива. Не зная доколко е валидно това в медицината, но фактът си остава факт: от удар главата го заболя, от удар се излекува. Но нямаше време за никакво умуване.

Сложиха Хипупутама да седне, дадоха му да помирише амоняк, агентът кихна четиринадесет пъти и каза мрачно:

— Не завиждам на Толик Прутиков. Добре че шията ми е дебела, иначе…

— Почти всичко е ясно — каза със задоволство полковник Егоров, като си поглаждаше главата, сякаш търсеше къде се е скрила доскорошната болка. — А с госпожа Мравка засега е безполезно да се разговаря.

— Да опитаме — предложи Хипупутама и като се наведе над чувала попита: — Авек доминг риголетто? (С каква задача са те изпратили?)

— Саркофиго! (Ругатня.) — чу се от чувала. — Мурир провокат! (Умри, предателю!)

— Тя не е на себе си от яд — обясни полковник Егоров. — Закарайте я на мястото й.

— Господин полковник, а бе господин полковник — промърмори Хипупутама, — ако пак ви потрябва някой, когото да бият, душат или да му трошат кокалите, аз съм на вашите услуги. Бийте ме, душете ме, чупете ми кокалите. Това ми е много интересно.

— Ще имаме предвид.

Радостта, както и бедата, не идва сама. Същия ден разрешиха свиждане с Фонди-Монди-Дунди-Пек. Полковник Егоров отиде при него в болницата.

Докторите се учудиха много, когато научиха по какъв оригинален начин се е излекувал. Но главният лекар помисли и заключи дълбокомислено:

— В живота всичко се случва. Той е безкрайно разнообразен.

Фонди-Монди-Дунди-Пек, като чу новината, каза:

— Скрито-Покрито е отмъстителен и то до краен предел. И все пак Мравка има някаква задача. Изпратете бързо агент при Фон Гаден. Срещата му със Скрито-Покрито е завършила така, че единият от тях е измамил другия. Най-вероятно е да си е изпатил Фон Гаден. Тогава може да го използвате.

— Как да постъпим с офицера Рахит?

— Привлечете го за сътрудник. Той е мошеник, какъвто света не познава. Знае всичко. Обожава парите. Непременно ще стане предател. Важното е да се улучи момента.

— По-скоро оздравявайте — пожела му полковник Егоров. — Няма много време. Щом се излекувате ще ви направим пластична операция на лицето.

— Обещайте ми — помоли го Фонди-Монди-Дунди-Пек, — преди да замина за „Гроб и мълния“ да половя риба на разсъмване и по здрач. Всяка нощ ми се присънват въдици.

— Обещавам ви един риболов преди да заминете и още много след благополучното ви завръщане — каза полковник Егоров, а като седна в колата си помисли:

„Да, в живота всичко се случва.

Той е наистина изключително

разнообразен“.

Край на осма част

Девета част
в която стават много и от сериозни по-сериозни събития, от които в заглавието са посочени две: „Неизвестният препарат «Будалин»“ и „Посещението на бившия ЪХ-000, а сега Бокс-Мокс, в «Гроб и мълния»“

Глава №42
Новата болест на Толик Прутиков — пак загадка за медицината

Баба Александра Петровна заучаваше упражненията на сутрешната гимнастика, усложнени с гири.

— И-и-и раз! И-и-и два! — командваше си тя сама. — И-и-и три! — Задъхана, защото още не бе свикнала, тя си сложи очилата и зачете на глас забодената на стената изрезка от списание: — Упражнение пето… така, така… гирите са в свободно отпуснатите надолу ръце… повдигане на пръсти… укрепват се мускулите на прасците… подобрява се формата на коленете… Прекрасно, продължаваме… И-и-и раз!

В кухнята бащата Юрий Анатолиевич пържеше в тигана салам и както винаги мърмореше:

— Това не е малогабаритна квартира с всички удобства, а крупногабаритна лудница без никакви удобства и обслужващ персонал. Вероятно скоро бабчето ще се залови и за щангите.

Той в последно време много се беше изменил: отслабнал, често беше небръснат, престана да носи вратовръзки, ходеше с неизгладени ризи, с измачкан костюм; от преживявания косата му се прошари на слепоочието. Суетеше се и мърмореше ли, мърмореше, колко е трудно да се живее в обстановка на неуважение и непрекъснати битови неуредици. Вечер Юрий Анатолиевич пиеше демонстративно чай с хляб и четеше на глас „Книга за вкусната и здрава храна“.

Майката переше едва ли не със сълзи на очи, а Толик се учеше да глади. За кратко време те изгориха ютията и пералнята.

И майката се измени: отслабна, състари се, защото, както сама казваше, хронически си недоспиваше.

Затова пък баба Александра Петровна като че се подмлади. На градското състезание на пенсионерите зае второ място по бягане на петнайсет метра без препятствия.

— Финиширането не е добре изработено при мене — загрижено обясняваше тя на Толик. — Трябва повече да тренирам. Чакат ни областни състезания. Надявам се да се представя на тях значително по-добре. Безпокои ме само проблемът за свободното време.

А пък Толик, право да си кажем, се чудеше как да си запълни времето. Поради заболяването закъсня за пионерския лагер, баба му отказа да заминат на село, а нито беше свикнал, нито умееше сам да си намери занимание. Та от сутрин до вечер само чакаше кога ще може да пусне телевизора. А и не му беше много интересно да гледа телевизия без баба си.

Пък баба му нямаше ни минутка свободна, особено след като стана отговорничка на пенсионерския ансамбъл за народни песни и танци.

Една сутрин, когато бабата правеше гимнастика с гири, бащата хрускаше в кухнята прегорял салам, а майката подреждаше бързо нещата си в куфар, за да замине на почивка, „по-далече от тоя ад“, както тя се изразяваше, Толик не стана от леглото.

— Внимавай с лежането — посъветва го баба му, — иначе пак ще си докараш някоя болест.

— При нас стават странни работи — каза внукът. — От сутрин до вечер ти помагаш на другите, а на собственото семейство — нула внимание.

— По-рано аз бях полезна само на нашето семейство, а сега съм полезна на обществото и на себе си — отговори Александра Петровна, докато си почиваше след гимнастиката. — По-рано аз бях всичко на всичко баба, а сега, може да се каже, че съм общественичка от градски мащаб. Ето сега ние първи в страната, пък и в целия свят, организираме комитет за борба с мързеливите деца. — И тя отиде да вземе един студен душ, а след това излезе от къщи.

Майката млясна сина си по бузката и каза:

— Ще си почина, ще се полекувам и ще мога да заменя баба ви. Бъди здрав, не се заседявай пред телевизора, слушай баща си, той си ни е един, отговаряй редовно на писмата ми.

Като остана сам Толик реши да помисли сериозно за живота си и непременно да измисли нещо. Разбира се, не е лошо да се търкаляш цял ден в леглото с книжка в ръка. Ами утре? Пак ли да се търкаляш в леглото с книжка в ръка?

А другиден?

А по̀ другиден?

Честно казано, добре ще е да преживее така целия си живот — напук на изоставилата го баба. В това няма нищо лошо. На един му харесва да тича, на друг — да скача, на трети му харесва нещо друго, а пък на Толик му е приятно да лежи.

Но не бива да се излежава. Мързелът размеква човека. Толик въздъхна тежко, затвори очи и се обърна по гръб. За всичко е виновна баба му. Сега дори баба не можеш я нарече. Нека се гордее, че е станала общественичка от градски мащаб, но нека и да се срамува, че вече не е нормална баба. Заема второ място в бягането на петнайсет метра без препятствия, а внукът й от мъка по цял ден се излежава, та чак гърбът го заболява.

На всичко отгоре му се дояде. По-рано, още е сит, а баба му вече трака в кухнята с тенджери и тигани.

И какво излиза? Значи без баба си той е десет без единицата?

Значи наистина тя си има свой пълнокръвен живот, а той какво си има — един празен стомах ли?

Не, ей сега ще затрака с тенджерите и тиганите! Да не е чак пък толкова сложно нещо! Ще минем и без баби!

Толик скочи от кревата, завтече се в кухнята, включи газта, пусна в тенджерата повечко картофи и я сложи на печката.

— Сами ще си готвим! — извика жално той. — И то как ще си готвим! — продължи с още по-жален глас.

Изведнъж му стана весело. Чак толкова ли е зависим от баба си? И защо всъщност да зависи от някого, щом като не е глупак и все ще му хрумне да забърка нещо? Само ако знаеше как се пържат картофи с масло или със салам, тогава пет пари не би давал за нищо! Но и варени картофи могат да се ядат! Какво толкоз!

Да не си помислите, че Толик копнееше да се занимава с домакинска работа. Но в него се пробуди както се казва, истинският мъж, тоест човекът, който не се бои от никакви трудности — нито големи, нито малки, не губи самообладание в каквато и да е обстановка, винаги си намира занимания и от никого не зависи.

За да станеш истински мъж — а не на всеки е дадено — трябва да се учиш да вършиш всичко сам и това ще те направи толкова силен, че хората около тебе ще заживеят по-леко, защото винаги и във всичко ще могат да разчитат на твоята помощ.

Обаче истинският мъж се пробуди в разглезеното момче за кратко, за около двайсетина минути, защото да бъдеш истински мъж е много, много трудно.

При това в джоба на сакото си Толик намери шоколадче „Щурчо и Мравка“. Той ахна възхитен и веднага излапа неочакваната придобивка, като непрекъснато се питаше как е попаднало това шоколадче в неговия джоб?

Ала го домързя да мисли, добра се криво-ляво до кревата, едвам дишайки. Организмът му с всички сили се бореше с нещо. Толик искаше да си помръдне ръката, но се отказа. Нещо проникна не само в мозъка на главата и на гръбнака му, но и в петите.

За негов късмет, по това време се върна баба му. Щом го погледна, веднага разбра, че нещо се бе случило, и то лошо, и бързо започна да си припомня правилата за оказване първа помощ. Ах, да! Трябва да му се направи изкуствено дишане!

Александра Петровна смъкна внука си на килима, подложи му една възглавница и с уверени, тренирани движения започна да му сгъва и разгъва ръцете.

— Раз, два! Раз, два! — командваше си бабата. — Раз! Два! Дишай, гълъбче, дишай! Раз! Два! Отвори си устичката! Ето така! Раз! Два!

По бузите на внука й се появи слаба руменина.

— Отвори си очичките! Отвори си очичките! — командваше бабата вече не себе си, а Толик. — Ето така! Ето така!

Толик си отвори отначало едното око, после другото и съвсем тихо я помоли:

— Престани…

— Трябва да те спасявам, мили, да те спасявам, а от какво, и аз самата не знам!

— Остави ме на мира. — Толик си затвори отначало едното око, после и другото.

Бабата метна внука на гърба си и се изкомандва:

— В психиатричната болница — бегом марш!

Разбира се, минувачите гледаха ококорени препускащата по улицата бабичка, чийто внук висеше на гърба й. Един милиционер дори подсвирна със свирката си за всеки случай, както си му е редът, и се обърна на другата страна, където нищо особено не ставаше.

na_grab.jpg

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич помогна на Александра Петровна да качи внука си на четвъртия етаж и попита:

— Какво пак е сполетяло изключителния човек? Тоя път поне теглото му отговаря на външния вид. На кого се е метнал такъв болнав? Малко, малко прилагаме методите на физическото въздействие върху организма. Моят баща, бог да го прости, току вземеше каиша и ме питаше ласкаво: „Е, от какво се разболяхме?“. И използваше каиша както се следва. И всички деца пораснахме здрави, всички станахме хора. Както виждате, аз стигнах до старши санитар.

— Никога не бих постъпила така зверски. Децата не идват на тоя свят, за да ги осакатяваме с каиши.

— Защо да е осакатяване? — възмути се старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Профилактика. Предпазване. Закаляване на организма. Повишаване съпротивителните му сили срещу най-различни болести.

Като видя Толик, психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз плесна с ръце, после се хвана за главата, помълча и каза:

— Такъв организъм ли има, или такъв му е късметът? Аз току-що завърших научното описание на последното му заболяване и оздравяване… Веднага анализ на кръвта, температурата и възбуждаща инжекция! Бързо, бързо! И кислородна маска за всеки случай! Това е мързел! Типичен мързел!

— Мързел ли? — попита объркана баба Александра Петровна. — От къде на къде? Не може да бъде! Ами че аз го насочих към самостоятелен път на развитие. Действах съгласно вашата научна теория, в която напълно повярвах!

— Аз съм разстроен не по-малко от вас, Александра Петровна, дори повече. Ние така малко познаваме причините за възникването на мързела и за начините на лечението му, че на всяка крачка ни дебнат все нови и нови загадки. Ще лекуваме. Ще изучаваме. Ще експериментираме. Ще наблюдаваме.

— И колко ще се проточи това?

— Никой няма намерение да проточва нещата. Но болестта на внука ви е почти неизвестна на научния свят. Не е едно и също да излекуваш човек от мързел или да му извадиш зъб.

— Аз точно спазвах вашите указания — продължаваше да се вайка бабата. — А какво се получи? Ако си бях останала нормална баба, а не общественичка от градски мащаб, може би внукът ми нямаше да се разболее?

— По принцип моята научна теория за мен е вън от всяко съмнение — каза строго и обидено Моисей Григориевич. — Много е възможно поредната болест на Толик да е поредна научна загадка. Но ще я разгадаем.

— Загадката или болестта?

— И загадката, и болестта. Вие много просто, тоест, много опростено гледате на клиничната действителност. Ще ви припомня старата, но вечна истина: по-лесно е да се предотврати болестта, отколкото да се лекува. Това особено важи за болестите, свързани с мързела. — Моисей Григориевич като че почваше да се сърди или се канеше да държи научна лекция.

А всъщност той поглеждаше напрегнато и разтревожено към старши санитаря Тимофей Игнатиевич, който на няколко пъти вече отваряше уста да каже нещо, но Моисей Григориевич всеки път успяваше да спре усърдния си помощник.

Но щом докторът млъкна за миг, чу се досаден, недоволен глас:

— Аз, разбира се, премного се извинявам — намеси се решително в разговора старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Но тук аз не съм външно лице. Поне веднъж се вслушайте в думите ми. Те не са чак толкова глупави. Проверени са от живота. Защо поне веднъж не вземете да напердашите това момченце? Предлагам ви го не от някаква злоба, а просто с медицинска и научна цел. Направете експеримент, вреда няма да има. Главата си залагам, че ще има положителен резултат.

— Съвременното дете — отговори раздразнено Моисей Григориевич — се отнася към боя извънредно отрицателно. При това имаме най-сериозен случай на много опасно заболяване, не е изключен дори най-ужасен изход.

— Не ми остава нищо друго, освен да се обърна към пресата, тоест към печата — заплаши старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Ще се наложи да опиша положението на нещата. Тъй и тъй ще река: не признават при нас новото в медицината.

— Пишете където искате и каквото искате — махна пренебрежително с ръка Моисей Григориевич. — Но да ви кажа, боят е доста древен метод. Не го представяйте за нещо ново, а още по-малко за нещо прогресивно.

— И от какво му стана? — хълцаше бабата.

— Право да ви кажа, не зная. А още по-право — просто съм обезкуражен.

Ако в последно време бабата не се бе занимавала със спорт, то сега непременно би получила припадък и то много продължителен.

— Какво да се прави? — попита тя, събрала цялата сила на волята си.

— Да се вярва в науката — отговори Моисей Григориевич, — в нейните безгранични, макар и неразкрити докрай възможности.

— Обръщам се към вас, Александра Петровна! — извика с жар старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Не съм против науката, в нейните редове се трудя. Но ако науката не помогне, направете си труда, вземете в ръка обикновен каиш и дори не го бийте, а само го посплашете! При нас това помагаше!

Като го измери с презрителен поглед, Моисей Григориевич увери бабата:

— Науката ще направи всичко, за да спаси внука ви, Александра Петровна.

Глава №43
Фон Хлипке идва на служба при Фон Гаден

В безсилна ярост Фон Гаден удари изображението си в огромното огледало. На огледалото му нямаше нищо, но юмручето на Фон Гаден разбира се, че се натърти. И яростта на Фон Гаден не намаля, а обратно, засили се два и половина пъти.

Нали си спомняте, че господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът бъркаше дясно и ляво и вместо с лявата ръка (черната ръкавичка) започна да си служи с дясната (бялата ръкавичка) и я изкълчи (не ръкавичката, разбира се, а ръчичката).

„Как ще ям сега? — помисли си той ужасно разстроен. — Та аз не мога да ям с лявата! А може пък да съм осакатил лявата си ръчичка? Как да разбра?“

Изведнъж с неописуем страх той откри, че бърка не само дясно с ляво, но също черно и бяло!

Всичко му се обърка в главичката, нищо не можеше да разбере. Незабавно го откараха в болницата, веднага го сложиха на операционната маса и започна (не масата, а Фон Гаден) да пъшка и ругае от страшни болки.

Новият му адютант (предишният попадна в затвора, защото подаде на господаря си вилица вместо лъжица), младичкото офицерче Фон Хлипке, на връщане от болницата каза:

— Друг път, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер, когато ви обхване безсилна ярост, обръщайте се към мен. Аз ще фрасна огледалото. Аз ще си нараня юмрука вместо вас. Вашето юмруче е по-скъпо на вас и командването, отколкото моето.

— Не разбирам — призна си Фон Гаден, като гледаше тъжно и разнежено осакатената си ръка с тежка гипсова превръзка. — Не разбирам и не проумявам какво дърдориш.

— Когато ви обземе безсилна ярост — услужливо и търпеливо повтори Фон Хлипке, — вие изтичайте до огледалото, замахнете с безценното за вас и за командването юмруче, пък аз вместо вас ще фрасна огледалото с юмрука си. Безсилната ви ярост ще мине, а ще се нарани моят юмрук.

— Да, но огледалото ще се счупи!

— Да, но ще ви мине и безсилната ярост.

— Сече ти пипето — каза Фон Гаден, като поразмисли. — Ами ти откъде се взе? Кой си ти? Изглеждаш доста приятен на вид.

— Изпратиха ме от Централхабщаба по лично разпореждане на барон Овен. Аз съм много услужлив. Ще направя живота ви почти райски. Никак не ми е трудно това! Та вие сте за мене почти бог!

— Ама че го изтърси, хе-хе! А я ми кажи, как ще ям сега!?

— О, аз превъзходно ще ви храня, скъпи мой господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер!

И наистина, Фон Хлипке така сръчно хранеше Фон Гаден, че на тоя не му оставаше нищо друго, освен да си отваря устата, да дъвче и да гълта.

Като се наяде, той се почувства много по-добре, усещаше с удоволствие как стомахът му смила обилната храна и попита почти ласкаво:

— Къде си се научил така прекрасно да храниш другите?

— Семейството ни беше многобройно, пък аз най-големият — обясни Фон Хлипке. — И трябваше да храня с лъжичка всичките си братя и сестри. Изобщо, мога да върша абсолютно всичко, за да услужа на моето любимо началство. Ако пък в нещо не ме бива, аз бързичко се оправям.

— Сам ли поиска да те пратят при мене?

— Никога не бих се осмелил! Та за мене вие сте почти бог. — Фон Хлипке се наведе и пошепна поверително: — Назначен съм при вас, за да ви следя.

— Цвайбилд! — изруга грубо Фон Гаден. — А от къде на къде такова подозрение?

— В Централхабщаба отдавна ви нямат доверие — шепнеше безкрайно ласкаво Фон Хлипке, превил се одве в угоднически поклон, — особено след като бяхте при генерал Скрито-Покрито. Има подозрение, че сте сключили с него предателска сделка. Носи се слух, че липсват няколко бройки копойчета.

— Драйбилд! — изруга още по-грубо Фон Гаден. — Гледай ги ти мерзавците! Какво друго има?

— Скоро ще се вземе решение да ви отнемат копойчетата и да ги предадат на по-млад и извинете, на по-умен специалист.

— Фюрбилд! — страшно грубо изруга Фон Гаден. — Това са номера на барон Овен. Той винаги ми е завиждал… А ти защо откровеничиш с мене? Че аз мога да те предам. С всичките ти фонхлипски карантии: черен дроб, далак, бъбреци и прочее!

— Едва ли ще направите това. — Фон Хлипке му се поклони още по-ниско и по-угоднически. — На мене ми е по-удобно да ви предам, но аз няма да го направя. Хайде да работим заедно напук на барон Овен.

Фон Гаден мисли към четиринайсет минути и каза:

— От къде на къде аз, старият, опитният, уважаваният, закоравелият, знаменитият шпионин, видният военен престъпник и шпионски педагог, ще сключвам сделка с някакво си неизвестно младо офицерче? И как ще докажеш, че не си мошеник?

— Като ви служа всеотдайно. Вие никога не сте имали такъв верен адютант като мен. Спомнете си само как моят предшественик се е осмелил да ви подаде вилица вместо лъжица!

— О, това беше ужасно! Аз дълго не проумявах защо не мога да си кусна супа! А как да си кусна, като държах в ръка вилица!… Аз никога, на никого, в нищо не съм вярвал. А как да вярвам сега на тебе, като са те пратили да ме следиш?

— Всичко ще разберете, скъпи и любими мой оберфобергогердрамхамшнапсфюрер, ако вземете под внимание факта, че аз служа също и при генерал Скрито-Покрито.

Фон Гаден така се смая, че отначало ахна, после изхъмка, подир това изхока и накрая кресна:

— Предател!

— Но това е изгодно за вас.

— Та ти си двоен предател! Ти си сандвич предател! На Централхабщаба донасяш за Скрито-Покрито, а на него — за Централхабщаба! Защо да не станеш поне троен предател?

— Та аз съм си троен предател! — и Фон Хлипке сведе скромно поглед. — Аз донасям на вас и за Централхабщаба и за генерал Скрито-Покрито, но във всичко знам мярка, дори в предателството. Искам да действам заедно с вас и само с вас. Искам да се уча от вас. В шпионския кръг не виждам фигурка по-достойна от вас. И ще ви помогна на вас, заподозрения.

— С една дума, Скрито-Покрито те е изпратил в Централхабщаба, а барон Овен те е изпратил при мене, така ли?

— Вашата проницателност няма граници! — Фон Хлипке падна на колене пред Фон Гаден.

— Стани, стани — продума му ласкаво Фон Гаден. — Какво предлагаш да направим?

— Още не зная. Трябва да помисля.

Мислиха няколко дни. Фон Гаден така свикна и хареса да яде от ръцете на Фон Хлипке, че отказа да отива на превръзки. Яденето по новия начин му бе лесно и интересно. За какво му е да си лекува ръката, щом не му е нужна?

Постепенно Фон Гаден свикна и с това, че Фон Хлипке започна да мисли вместо него. С две думи, благодарение грижите на Фон Хлипке, Фон Гаден се разглези ужасно и това стана причина за по-нататъшните му нещастия.

Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът сам не разбра как забрави в какво положение се намира. А положението му беше извънредно сериозно. От една страна генерал Скрито-Покрито го измъчваше, че ще го издаде на Централхабщаба. От друга страна в Централхабщаба все по-често и по-често се разпространяваха слухове, че на Фон Гаден му се готви почетно спиртосване.

Веднъж, тъкмо в деня, когато му свалиха гипсовата превръзка от юмручето, Фон Гаден като че се опомни и за първи път от доста време яде сам, съвсем самостоятелно. Но да яде му беше донемайкъде неудобно, та чак и безвкусно. Тъй че той не толкова яде, колкото се умори от яденето и целият се изпоцапа. Затова пък главичката му веднага заработи. Фон Гаден се ослуша и зачака в нея да се появи мисъл.

Дълго мисълта не идваше, беше заседнала нейде в лявото му ухо, но Фон Гаден вече се бе настанил в колата и заповяда да го откарат в Централхабщаба. Не с главата, а с целия си организъм той долавяше старата истина: не чакай да бъдеш предаден, а ти пръв предай.

Добре, прекрасно го хранеше Фон Хлипке, но е крайно време той да бъде предаден!

Глава №44
Фон Гаден издава Фон Хлипке, но се оказва, че той изобщо не е съществувал

Колата се друсна и мисълта от ухото прескочи в мозъчето на Фон Гаден: незабавно предай Фон Хлипке, ако вече не си закъснял!

Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът влезе в кабинета на началника на Централхабщаба барон Овен и съобщи:

— Фон Хлипке, когото изпратихте да ме следи, е на служба при генерал Скрито-Покрито. Хе-хе!

— Какъв е тоя Фон Хлипке? — учуди се барон Овен. — И какво е това хе-хе? Никого не сме изпращали да ви следи, само имахме такова намерение.

— Господин началник! — извика Фон Гаден смутено. — Аз не се шегувам, а ви заявявам официално, без никакво хе-хе, че вашият Фон Хлипке служи на генерал Скрито-Покрито. Това офицерче е троен предател.

— А ти какъв си?! — разяри се барон Овен. — Да не си нещо мръднал! Ще ти се май почетно спиртосване, а? Не познавам никакъв Фон Хлипке! За първи път чувам!

— Еее… ъъъъъъ… аааааа… — Ето какви звуци издаваше Фон Гаден, защото долната му челюст беше увиснала и не се подчиняваше на своя слисан собственик.

— Ние бяхме недоволни, че обучението на копойчетата върви извънредно бавно, а имаме много поръчки от различни страни — каза барон Овен. — Носят се слухове, че сте се сдушили със Скрито-Покрито. Но досега ви имахме доверие. Сега обаче съм принуден да ви разпитам с подобаващата се строгост. Какъв е тоя Фон Хлипке?

— Той ме хранеше — промърмори изплашеният Фон Гаден, овладял долната си челюст. — Поеше ме… мислеше вместо мене…

— Кой? Кой?

— Фон… хранеше ме… Хлипке… боготвореше ме… мислеше вместо мене…

— Да се арестува! — със страшен глас заповяда барон Овен на охраната. — Сигнал за най-пълна бойна тревога! Да се претърси навсякъде! Да се обискират всички! Да се открие офицерът Фон Хлипке! А Фон Гаден — в затвора!

И Фон Гаден се намери в килия. Малко е да се каже, че той се разстрои или обърка. За някое време той дори забрави кой е и какъв е, и не разбираше какво става с него и как се нарича ужасното, толкова неудобното помещение, където го бяха натикали.

Малката главичка на Фон Гаден натежа, макар в нея да нямаше ни една мисъл.

Цял живот той беше арестувал и хвърлял в затвори… Е, та какво от това? И защо тъкмо сега си го спомня? И защо барон Овен така му крещеше?

Какво се беше случило?

И едва тогава осъзна, че се намира в килия! Значи него, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера, са го арестували?! Хвърлили са го в килия, защото честно беше предал някого си! Ама че дивотия! Трябва да се арестува и хвърля в затвора оня, когото предават, а не този, който предава! Ако продължава така, току-виж, че всички предатели се озоват в затворите! Цяло безумие!

На всичко отгоре на Фон Гаден му се прияде, а ако помните, че телцето му се състоеше главно от храносмилателния апарат, ще разберете колко зле му стана на Фон Гаден, когато му се прияде. Всяка секунда гладът ставаше по-силен и по-остър и на Фон Гаден вече му се струваше, че ако веднага не го нахранят, сам себе си може да изяде.

Къде е Фон Хлипке? Може би не трябва да предаваш оня, който те храни?

А барон Овен каза, че никакъв Фон Хлипке не е имало! А щом не е имало, то кого е предал Фон Гаден?

Не, не, имаше такъв, имаше! Ей сега, на секундата ще дотича Фон Хлипке и ще нахрани Фон Гаден!

В същата минута го извикаха при барон Овен. Не бяха успели да открият никакъв Фон Хлипке. Никой нищо не знаеше за него. Той просто не съществуваше. Затова пък беше изчезнала цялата секретна техническа документация по обработването и обучението на копойчетата. Всички опитни образци на тъпаци автомати бяха приведени в пълна негодност: на едни не се движеха ръцете, на други не действаха краката, на трети не се помръдваха ни ръцете, ни краката, на всички мозъците абсолютно не работеха!

Като чу това Фон Гаден си глътна езика и не можа да каже ни дума за свое оправдание. Не можеше и да напише нещо за свое оправдание: ръчичките му се бяха сгърчили.

А би могъл да каже например следното:

— Ех вие, главатари на Централхабщаба! Ами че това съм аз! Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът Фон Гаден по прякор Чичо Сѐ-ям! Аз имам най-дългия чин в света! Имам маса заслуги! Причинил съм на хората толкова мъка, че те отдавна трябваше да ме очистят! А вие какво сте направили? Уж се имате за нещо, а една нова голяма война не можете да организирате! Тогава за какво ви бива? Дайте ми власт, войници, пари, оръжие, оставете ме да натискам копчетата и ще видите кой съм аз!

Барон Овен седеше, гледаше го и мислеше, или по-право не мислеше, а се питаше: как да накаже Фон Гаден? Би трябвало да го разстрелят. Заслужил си го е. Добре, ще го разстреляме. Но тогава на всички, особено на младежта, ще стане ясно, че дори такива кадри като Фон Гаден могат да бъдат глупаци. С подобни примери трудно ще се възпитава подрастващото поколение шпиони!

Задачата беше двояка: образът на Фон Гаден да се запази за потомството и да се унищожи за съвременниците.

И барон Овен заповяда:

— Подложете господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера на почетно спиртосване, като предварително го натъпчете добре с вкусна храна!

Докато Фон Гаден гълташе храната, в двора на централната шпионска школа върху висок пиедестал сложиха стъклен буркан, напълнен с най-чист спирт.

Фон Гаден трябваше сам да се свие вътре и да се спиртоса.

Минавайки край него, младите шпиончета ще крещят:

— Майл!

За такава съдба мечтаеше всеки стар шпионин. Но Фон Гаден мечтаеше за друго: той искаше да живее, за да причини на човечеството огромна злина!

Глава №45
Препаратът будалин (budalin) в действие

Полковник Егоров стисна крепко десницата на младши лейтенант Юрий Василков и каза:

— Командването ви изказва благодарност за отлично изпълнената трудна задача и ви удостоява със званието лейтенант. Дълго ще помнят в Централхабщаба името Фон Хлипке! А сега имате нова задача — заемете се с младши сержант госпожа Мравка. Трябва да придобие човешки вид. И да се разбере с каква задача е допълзяла при нас.

— По-лесно ми е с трима Фон Гаденовци да се справя, отколкото с една Мравка. Тя хапе и дращи.

— Действайте! А за резултатите да ми се докладва. Всеки ден!

— Слушам!

Настроението на полковник Егоров не беше за завиждане, защото не се знаеше планът на операцията „Братче-готованче“ и командването искаше и настояваше да се ускори и засили работата в тая насока. Въпросът за изпращането на ЪХ-000 в „Гроб и мълния“ по принцип беше решен положително, макар всички да подчертаваха, че има голям риск.

И наистина, не беше сигурно дали Фонди-Монди-Дунди-Пек нямаше да ги подведе.

— Аз съм напълно уверен, че няма да ни подведе — отговори полковник Егоров на командването. — Пък и коя наша работа е без риск? ЪХ-000 знае и зъбите им в „Гроб и мълния“. А на наш агент, дори в случай на успех, ще му трябва много повече време, отколкото на агента от „Тигри-видри“.

Докато обсъждаха различните подробности и варианти, на Фонди-Монди-Дунди-Пек направиха пластична операция на лицето и сега бе невъзможно да го познае човек. Дори той сам себе си не можеше да познае!

Щом го подготвиха за изпълнение на задачата, полковник Егоров каза:

— Отиваме на риболов!

При залез-слънце рибата много кълвеше и от радост те прекараха край огъня цялата нощ. Бившият ЪХ-000 разказваше за трудния си и подъл шпионски живот и неговата изповед беше не само много интересна, но и много полезна за полковник Егоров.

При изгрев-слънце рибата още повече кълвеше, хващаха се къде по-едри костури от вчерашните, а Фонди-Монди-Дунди-Пек ловеше като истински рибар — чакаше търпеливо, без да шава и само веднъж извика от възторг.

— Когато се върнете — каза полковник Егоров, — приключваме работата, вземам си отпуска и заминаваме двамата на риболов за цял месец.

— И аз за това си мечтая. А впрочем, как е Мишмашен?

— Невероятно щастлив. Хилеше се като хлапак, когато си изпроси втора възглавница. Гледам и все не мога да повярвам, че могат да съществуват такива лентяи.

— Затова пък от колко грижи ви избави.

— Да, от мързеливия противник винаги има голяма полза.

В понеделник, тъкмо когато полковник Егоров дойде на работа, му позвъни психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз и му съобщи с развълнуван глас:

— Потресаващо събитие! Невероятно! Събитие, което не се побира в главата на човека! Толик Прутиков пак е болен! Тоя път има мързел в най-остра форма. Но не това е най-важното. В кръвта му открихме неизвестен досега химически препарат. Инжектирахме го на три котета — и трите мигновено станаха мързеливи. Ще ви послужи ли научното описание на тоя невиждан препарат и на действието му върху живия организъм?

— Ще намина към вас, Моисей Григориевич. Интересно ми е да се запозная с вашето откритие.

Трябва да се отбележи, че през дългата си служба полковник Егоров свикна на нищо да не се учудва и на всичко да обръща най-голямо внимание. Ще кажете, какво му влизат в работа три заболели от мързел котета? На пръв поглед — невъобразима глупост. Но не, не е глупост. Трябва да се знае и за котетата. Още повече че с тях е свързан въпросът за новия химически препарат, предизвикващ болестта мързел.

— Другарю полковник, пристигна лейтенант Василков.

— Да влезе.

Но лейтенант Василков не влезе, а пристъпи залитайки, постоя до вратата, олюляващ се, после се дотътри до креслото, като едва си влачеше краката и се свлече в него.

Трябва пак да повторя, че през дългата си служба полковник Егоров свикна на нищо да не се учудва. Той само попита:

— Какво ви е?

— Мързи… ме… — продума едва чуто лейтенант Василков.

— Какво, какво?

— Мързи… ме…

— И да отговаряте ли ви мързи?

— За всичко… ме… мързи…

— Кола! — заповяда полковник Егоров. — Веднага в болницата при доктор Азбарагуз.

Ето ви на, трите мързеливи котенца! Ако не се бе отнесъл внимателно към странното на пръв поглед съобщение на Моисей Григориевич, сега нямаше да знае какво да прави.

Моисей Григориевич прегледа лейтенант Василков и заключи със задоволство:

— Да, заболяване от мързел в най-остра форма. Ще направим бързо анализ на кръвта. Признаците са същите, както и при Толик Прутиков.

— Става интересно — продума замислено полковник Егоров. — Ясно е, че съзнанието и силите му едва-едва са стигнали да се яви при мене и да доложи. А колко ще продължи това, докторе?

— Нямам понятие. Случва ми се за пръв път. Най-важното е да открием източника на заразата.

Донесоха резултата от анализа на кръвта. Щом го погледна, Моисей Григориевич извика страшно учуден и в не по-малка степен развълнуван:

— Същият препарат! Нарекох го условно будалин (budalin)!

— Невероятно — каза полковник Егоров външно спокоен. — Невероятно, но факт. Дайте ми научното описание на будалина. Лейтенанта оставям при вас. Много е възможно да намерим източника на заразата.

Като се върна в кабинета си, той даде заповед да се претърси най-внимателно Мравка и килията й.

И скоро пред него лежеше малко джобче, изрязано от роклята на Мравка, а в джобчето — мънички, почти безцветни таблетки.

— В лабораторията за анализ — заповяда полковник Егоров, но предварително бе убеден, че таблетките съдържат будалин.

Ще рече, една от задачите на Мравка е била да изпробва действието на будалина. Изглежда Мравка се бе изхитрила да подхвърли таблетка на лейтенант Василков. Но кой и как е дал будалин на Толик Прутиков? Как кой? Ясно е, че Мравка го е дала. А как — ще разберем.

Дежурният донесе резултата от химическия анализ на таблетките, взети от Мравка. Повтаряше се точно формулата на будалина, изведена от Моисей Григориевич.

Гледай ти работа! С какъв труд пипнаха Мравка, а забравиха да направят най-простото нещо — да я обискират! Външно — момиче като момиче, със синя рокличка, и на никого не му хрумна да се отнася с нея като с истински агент.

Е добре… И така, генерал Скрито-Покрито е намислил да зарази хората с мързел, да ги направи будали. Нищо, нищо, господин генерал, ще видим кой кого ще изиграе!

А може би операцията „Братче-готованче“ се заключава в използването на будалина?

— Но защо за оръжие са избрали тъкмо мързела? Изглежда, защото мързелът общо взето е по-страшен и от най-страшното оръжие.

Полковник Егоров не беше от страхливите, но и на него мравки му полазиха по гърба, като си представи какво може да се случи, ако пратеници на генерал Скрито-Покрито хвърлят будалин например в хранителни продукти!

Той веднага доложи на командването за резултатите от днешното откритие и получи заповед: незабавно да се почне работа против операцията „Братче-готованче“.

Най-напред бе повикан агентът Бокс-Мокс, бившият ЪХ-000. Като чу заповедта той каза:

— Аз съм готов. Бързо изпратете съобщение на Рахит да чака добра новина, тоест мене. И ми дайте три таблетки будалин. Нека ги опитат ония, които са ги измислили.

— Желая ви успех — каза полковник Егоров. — Предоставихме ви възможност да загладите макар и част от вината си пред хората. Помогнете им. Върнете се!

След няколко часа агентът Бокс-Мокс, снабден с всичко необходимо, освен паролата за напускане на територията на „Гроб и мълния“, замина да изпълни свръхважна задача.

А вечерта дойде съобщение, че е организиран първия в света научноизследователски институт за борба с мързела (НИИЗАБСМ), с директор психоневропатологът и ученият Моисей Григориевич Азбарагуз.

Глава №46
Генерал Скрито-Покрито е изпълнен с подозрения и негодувание, а офицерът Рахит приема агента Бокс-Мокс

Генерал Скрито-Покрито предполагаше, не без основание, че насреща си има не само умен враг, но и друг някой, който уж минава за приятел, а крои заговор срещу него.

Диверсантската група „Плод-зеленчук“ претърпя поражение. Изчезнаха Мравка и Щурчо. Като гръм от ясно небе дойде съобщението, че Фон Гаден го е сполетяло почетно спиртосване в стъклен буркан, а секретната техническа документация по обработката и обучението на копойчетата е открадната. И от кого? От някакъв си неизвестен Фон Хлипке, на когото и кракът му не бе стъпил в Централхабщаба и който уж сътрудничел в „Гроб и мълния“.

Понякога на генерал Скрито-Покрито му се струваше, че ха-ха ще пукне от безсилната злоба, която го душеше. В последно време той изкриви две железни маси със стоманени крака, проби циментовия под в кабинета си и едва не уби офицера Рахит, като запрати по него огнеупорната каса.

А в организацията „Гроб и мълния“ обстановката се нажежаваше и повече от това мъчно можеше да се нажежи.

Всеки ден се трупаха купища доноси. Функционираше специален отдел, който заемаше едно девететажно здание и имаше множество сътрудници, но те успяваха само да регистрират доносите и на никого не оставаше време да ги чете, а още по-малко да ги взема под внимание.

Затова в карцера изпращаха просто по ред, а от работа уволняваха наслуки.

Като изпълняваха основната заповед: всеки да подозира всички, във всичко, винаги и навсякъде, всеки да следи всички, във всичко, винаги и навсякъде, сътрудниците проявиха такова усърдие, че сред тях започна масово да върлува болестта, известна в науката под названието „раздвоение на личността“.

Болестта се състоеше в това, че сътрудникът едновременно се чувстваше и този, който следи някого, и онзи, когото някой друг следи. И сътрудникът често забравяше какъв всъщност е в дадения момент — преследвач или преследван — и се объркваше: ту ще хукне да шпионира, ту ще почне да се крие, ту ще се спре, за да може някой друг да се възползва от това и да го проследи, като през цялото време буквално нищичко не разбираше.

Никой от сътрудниците не знаеше кой кого и в какво го подозира, но вече нищо не можеше да се направи, а пък и заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява, до каквито и безсмислени последствия да води.

Генерал Скрито-Покрито продължаваше да счита, че в такава именно благоприятна обстановка израстват истинските кадри от истински сътрудници на истинската шпионска организация.

Подготовката на операцията „Братче-готованче“ беше към края си. Представителите на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване караха да се бърза, бъркаха се и в най-дребните неща, проверяваха всяка крачка на всеки участник.

Но дори те, представителите на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване не подозираха, че съществува отдел №113, където се произвеждаше будалин — свръхмощен стимулатор на мързела. Той струваше невъобразимо скъпо: една таблетка — колкото среден реактивен бомбардировач. Учените и техните ученици спешно търсеха възможности за поевтиняване на производството на будалина. Тук му е мястото да кажем, че Мравка трябваше да подхвърли будалин в детските градини (една таблетка на двайсет и пет деца).

Скоро, скоро, много скоро ще започне изпълнението на операцията „Братче-готованче“! Генерал Скрито-Покрито отдавна вече не спеше, почти не ядеше, а проверяваше, проверяваше, проверяваше и не се доверяваше, не се доверяваше, не се доверяваше, но въпреки това дълбоко в душата си се тревожеше, и то, ах, да знаете само колко се тревожеше!

Той подушваше, че тук някъде, съвсем наблизо, има предател! Голям предател, хитър, дързък, подъл — подобен на самия него.

— Не ти вярвам, Рахит! — изкрещя генерал Скрито-Покрито, измъчван от подозрения. — Ни на йота не ти вярвам, хитра лисицо!

— Щеше да е смешно, ако ми вярвахте — отговори любезно офицерът Рахит. — Тогава вие нямаше да сте вие, пък аз нямаше да съм аз. Но вие сте вие, пък аз съм си само аз и нашата сила е във взаимното недоверие. Засега нямам намерение да ви предавам. Наистина, съблазнително е да ви предам, но е много опасно, шефе.

— Ще те обеся за левия крак под тавана, ако установя, че вършиш предателство!

Офицерът Рахит се измъкна от генералския кабинет и се промъкна в своя. Тук в креслото седеше един непознат.

— Кой сте вие и как попаднахте тука? — изсъска офицерът Рахит, като измъкна пистолета.

— Щом съм проникнал тук — отговори спокойно непознатият — то, вероятно, зная как се прониква. Наричат ме Бокс-Мокс. Поздрав от Мишмашен.

— Мерсидаря. А как е Мравка?

— Седи си в чувала.

— Прекрасно. Ами какво стана с оня мерзавец ЪХ-000?

— Нямам представа. Цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“ се намира под специална охрана и чака незавидната си участ.

Офицерът Рахит прибра пистолета, седна до масата, заразглежда Бокс-Мокс и попита предпазливо:

— Вас какво ви интересува?

— Нещо съвсем дребно. Плана на операцията „Братче-готованче“.

— Ха! — Офицерът Рахит чак подскочи, но веднага си седна. — И това го наричате нещо дребно? При това съвсем дребно! За ваше сведение, плана на тая операция знае само шефът.

— И вие.

— Откъде знаете?

— Не е важно. Вие не отговорихте на въпроса ми.

— А какво ще получа за дребното нещо, както се изразихте?

— Заповядано ми е да не се пазаря. Плащаме в брой в твърда валута.

— Вие сте делови човек! — зарадва се офицерът Рахит. — Но известно ли ви е, че генерал Скрито-Покрито използва само един начин при разпитите и наказанията — обесване под тавана за левия крак?!

— Аз съм не само делови човек — продължи все така спокойно Бокс-Мокс, — но и агент от голяма класа. А вие ме плашите като че съм някакъв ученик. Скрито-Покрито е в ръцете ви. Сделката с мене ви дава реална възможност да му подложите динена кора и твърде скоро да заемете неговото място. Назначете ме на работа.

— Добре. Прието. Ето ви хартия. Писалка.

— Какво да пиша?

— Донос против мене.

— В какво да ви обвиня?

— Няма значение. В каквото искате.

Тъкмо Бокс-Мокс натрака доноса, в кабинета се втурна генерал Скрито-Покрито цял червен от възбуда и изрева:

— Кой е тоя?!

— Осмелявам се да ви предложа услугите си, господин генерал — отговори Бокс-Мокс, като се изправи. — През последната голяма война работех в девети отдел при господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден.

— После?

— Дълго време трябваше да се крия. Обиколих целия свят.

— Гласът ти поразително прилича на гласа на един предател — процеди през зъби генерал Скрито-Покрито. — Знаеш как отмъщавам на предателите, нали?

— За левия крак под тавана. Ако ги хванете, разбира се.

— Мислиш ли, че някой може да ми се изплъзне?

— Трудно ми е да отговоря на въпроса ви. Нямам намерение нито да предавам, нито да се изплъзвам.

— Бокс-Мокс е кадърен човек, шефе — каза офицерът Рахит. — Той вече скалъпи донос против мене.

— Дай да видя!

Генерал Скрито-Покрито взе от ръцете на помощника си листа, на който беше написано:

Анонимен донос против офицера Рахит

Той е способен на най-коварно предателство.

Твърде много обича парите. Заради тях е готов на всякаква подлост. Хитра лисица е и всекиго може да изиграе. Хвърлил е око на генералското кресло. Чака сгоден момент да очисти началството.

— Та това донос ли е? — усмихна се генерал Скрито-Покрито. — Не е донос, ами чиста истина. Регистрирайте го за всеки случай. Специалност?

— Много специалности. За всичко ме бива.

— Шефе, ако моята препоръка е достатъчна — каза офицерът Рахит, — назначете го.

— Плюя на препоръките ти. Провери го. Как гледаш на децата?

— Извинете, господин генерал, но това е странен въпрос за един шпионин. Ненавиждам ги, разбира се.

— Добре, добре… — Генерал Скрито-Покрито продължаваше да го пронизва с поглед.

— Да познаваш случайно Фонди-Монди-Дунди-Пек?

— Слушал съм много за него.

— Слава богу, не е вече между живите! Рахит, на всяка цена провери данните на Бокс-Мокс при доктор Супостат. Това е! — И генерал Скрито-Покрито излезе стремглаво от кабинета.

— Държахте се чудесно! — Офицерът Рахит въздъхна облекчено. — А мене ме изби студена пот. Как ще ми предадете парите?

— На ръка.

— Днес ще ви заведа при доктор Супостат, утре…

— Никакви Супостатовци, никакво утре… Разкажете веднага подробно и откровено смисъла на операцията „Братче-готованче“ и всичко, което знаете за нея. Незабавно!

— О, вас човек не може да ви метне!

— А защо ви е това? Плащам добре и в твърда валута. Разказвайте!

Какво ли не беше чувал Фонди-Монди-Дунди-Пек през трудния си и подъл шпионски живот. Но това, което чу от офицера Рахит, така го порази, че с големи усилия сдържаше ругатните си.

— Нашата цел е да покварим децата — разказваше офицерът Рахит, — да ги направим безкрайно мързеливи. Ще ги покваряваме на всяка крачка. Няма дребни неща, щом трябва да се похаби едно дете. За нас е много изгодно например, ако детето не си мие зъбите. Затова ние пускаме във вашата търговска мрежа отвратителни четки за зъби и ужасно неприятен прах за зъби. Децата ще престанат да си мият зъбите. Те ще ги заболят. А в стоматологичните кабинети ще изпратим лечители-мъчители. Те ще вадят зъбите толкова болезнено, че децата няма да ходят при тях. Ще си карат с развалени зъби. Тогава ще ги заболи стомахът. Вследствие на стомасите ще закъсат с нервите. А от нервите ще им отслабне мозъкът. Хитро, нали?

Операцията „Братче-готованче“ е замислена до най-малките подробности. Неусетно, съвсем неусетно ще насаждаме у децата злоба, завист, надменност, нечистоплътност, глезотия и — най-важното, най-важното! — мързел.

Мързелът е нашият приятел номер едно. Вашето мързеливо дете е нашето бъдеще. Например, като отказва да изпълни някоя молба на родителите, детето ни помага, без да забелязва това. И ако сто, хиляда, стотици хиляди деца не изпълнят молбите на родителите си, това е вече наше постижение.

Главната ни надежда е в децата. Един лентяй непременно ще направи и приятеля си готованин. И така ще израсне цяло поколение мързеливци. С тях ще се справим не само без никаква атомна бомба, но дори и без танкове, авиация и артилерия. Ясно ли ви е?

— Абсолютно ясно — отговори Бокс-Мокс. — Поразяващо. Налейте ми вино. Развълнуван съм.

Офицерът Рахит сложи на масата две чаши от тъмно стъкло и се обърна към бюфета за бутилка. Бокс-Мокс пусна в една от чашите таблетка будалин и взе чашите в ръце. Когато виното бе налято, той подаде на офицера Рахит чашата с разтопената таблетка будалин.

— За ваше здраве — каза Бокс-Мокс, — вие сте смел човек. Приятно е да има човек работа с вас.

Изпил виното, офицерът Рахит седна в креслото и каза:

— Да вървим за парите.

— Една минутка, да си допуша.

Офицерът Рахит се прозина с широко отворена уста.

— Тръг… — Той пак се прозя. — Тръг…

— … ваме! — довърши Бокс-Мокс. — Каква е паролата за излизане? Паролата за излизане?

Разтърси няколко пъти заспалия офицер Рахит и като се убеди, че няма полза, започна да дири в стената тайна врата. Фонди-Монди-Дунди-Пек за първи път в живота си нервничеше така! Една грешка вече беше направил: не научи паролата за излизане.

Като откри тайната врата, Бокс-Мокс метна на гърба си офицера Рахит, смъкна го по тайната стълба, набута го в автомобила, седна до него, сложи ръкавици, за да не остави отпечатъци от пръстите си и хвана кормилото.

Рискуваше много, но нямаше друг изход.

Всичко обаче мина благополучно: огромната порта се отвори щом колата се приближи до нея, часовоят хвърли бърз поглед и козирува.

samolet.jpg

На летището Бокс-Мокс предаде офицера Рахит на когото трябваше, седна в колата и се върна обратно без произшествия.

В кабинета той намери радиостанция и предаде на полковник Егоров първото си съобщение.

После Бокс-Мокс си даде малко почивка, изпуши бавно една цигара, помисли си тъжно, че сега започва най-трудното, вдигна телефонната слушалка и доложи на генерал Скрито-Покрито:

— Час и единадесет минути вече съм в кабинета и чакам офицера Рахит. Не смея да изляза, защото нямам разрешение. Какво да правя?

— Кисни там, тъпако! — беше отговорът.

Глава №47
Новият пациент на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз, въпреки че бе много зает в научноизследователския институт по борба с мързела, лично лекуваше Толик Прутиков и лейтенант Василков.

Преливаше им кръв, та постепенно заразената кръв да се замени с нова.

Но болните се поправяха бавно: изглежда будалинът бе проникнал в гръбначния и главния мозък.

Няколко дни живееха с изкуствено дишане, защото, както сами се досещате, ги мързеше да дишат. Моисей Григориевич по научен път предизвика да ги домързи да се задушават.

После бе разрешен проблемът с храненето и проблемът с онова, което става след храненето. Моисей Григориевич пак по научен път постигна да ги домързи да гладуват и т.н.

Лейтенант Василков се възстанови значително по-бързо, защото организмът му бе закален, издръжлив и не беше предразположен към мързел. При това лейтенант Василков имаше изключително силна воля и високо съзнание.

— Будалинът е ужасно коварен препарат — говореше Моисей Григориевич на полковник Егоров. — По всяка вероятност има за основа кръв, взета от мързеливи хора или някакви мързеливи животни. Моите пациенти са получили огромни дози.

— Една от задачите на вашия институт е да създаде, колкото е възможно по-скоро, антибудалин — каза полковник Егоров. — Много голяма е вероятността в най-скоро време да започнат да използват будалина. Сам разбирате каква е опасността, ако не бъдем готови. Страшно е дори да си помисли човек какво може да стане.

Вратата скръцна и се чу гласът на старши санитаря Тимофей Игнатиевич:

— Много се извинявам, разбира се. Виновен съм пред вас. Толик Прутиков е болен по моя вина.

— Как? От къде на къде?!

— Помните ли, че идваха шпиони? Пък аз не знаех, че са били шпиони. Момичето ми пъхна едно шоколадче да го предам на болния. Предадох го. А после забравих. И днес с голям срам си спомних.

— Това е много важно съобщение! — зарадва се Моисей Григориевич. — А ние си блъскаме главите. Момчето скоро ще оздравее.

— На мене ми трябва лейтенанта — каза полковник Егоров, — на него е възложено да очовечи госпожа Мравка.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич забеляза загрижено, но предпазливо:

— И все пак малко използваме методите на физическо въздействие върху организма. По-рано, помня, баща ми, сега покойник, като вземеше в ръцете си каиша и от моя детски организъм веднага се изпаряваше не само мързелът, но изобщо всяка болест.

— Това е идея… — продума неуверено Моисей Григориевич. — Идея не в смисъл на бой с каиш, а в смисъл на физическо въздействие върху организма. Ако мързелът предизвиква желание да не се движиш или нежелание да се движиш, то ние трябва да заставяме организма да извършва движения.

— Желая ви успех! — каза полковник Егоров и тръгна за управлението.

Тъкмо влезе в кабинета и му донесоха съобщението от Бокс-Мокс. Полковник Егоров не повярва на очите си: Фонди-Монди-Дунди-Пек бе изпълнил вече част от задачата — беше заловил офицера Рахит. Но как? Как е станало това чудо — да отмъкне помощника на генерал Скрито-Покрито? Да го отмъкне от самия център на „Гроб и мълния“!

Обаче полковник Егоров се радваше преждевременно, защото се наложи от летището веднага да откарат офицера Рахит при психоневропатолога М. Г. Азбарагуз.

— Още един — каза полковник Егоров. — И него са го почерпили с будалин. Важна птица е. Налага се да поставим охрана. Трябва да го излекувате колкото е възможно по-бързо.

— Поне него да ми поверите! — възкликна с голяма завист старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Ще го излекувам на бърза ръка без научни методи. По-рано къде-къде по-малко наука имаше, а хората пак си растяха. Ето, аз до старши санитар достигнах.

Никой не му обърна внимание и той се обиди най-сериозно.

На офицера Рахит му преляха кръв.

— Ако зависеше от мене — каза полковник Егоров, — цялата си кръв бих дал на тоя тип, само и само по-скоро да оздравее!

— Много добре разбирам — отговори Моисей Григориевич, — но нямам право да рискувам. За вас той е важна птица, а за мене — пациент.

Като се върна в управлението, полковник Егоров получи второ съобщение от Бокс-Мокс: задачата е изпълнена. Значи будалинът е в ръцете му! Е, това се казва работа!

Но полковник Егоров имаше лошо предчувствие: както казват в подобни случаи, сърцето му се свиваше.

„Все пак, интересно е устроен животът — мислеше си той, като крачеше из кабинета. — Работих, работих, познавам си добре работата, а изведнъж… деца, мързел, будалин… един от най-големите агенти се предава на третокласник… Едно от най-коварните разузнавания в света замисля чудовищна операция, каквато не е имало в историята на човечеството… И колкото и да се старая, всяка крачка е свързана с огромен риск…“

Полковник Егоров се доближи до масата, прочете още веднъж съобщението и разбра откъде възникна у него лошото предчувствие: Фонди-Монди-Дунди-Пек пожелаваше приятен риболов. Изглежда малка бе надеждата му да се върне обратно.

И сега полковник Егоров, с каквото и да се занимаваше, а имаше работа до гуша, не можеше да избие от главата си мисълта, че бившият ЪХ-000 е изпаднал в голяма беда.

Имаше наистина и нещо утешително: по неизвестни причини офицерът Рахит оздравяваше с поразителна бързина, което дори Моисей Григориевич не можеше да си обясни.

Глава №48
Генерал Скрито-Покрито взема насила будалин

Генерал Скрито-Покрито хвърли слушалката, заскърца със зъби и заповяда с нечовешки глас:

— Офицерът Рахит! Веднага при мене! Незабавно да се яви, ако ще и без душа да остане!

Но в това време можеше да изскочи душата на самия началник на „Гроб и мълния“.

— Мракобесие! — крещеше той. — Свинщина!… Пак предателство!… Пак спънки!… Убииииивам!

— Шефе, офицерът Рахит е изчезнал! Обърнахме цялата страна. Преди двайсет и седем минути и половина се е върнал с колата си в „Гроб и мълния“, но сега го няма никакъв.

— Ъ-ъ-ъ-ъ-о-о-о-уууууууу! — изрева генерал Скрито-Покрито. — Предател! Негодник! Измамник! — Той се спусна към стената, няколко пъти удари в нея огромната си, без нито едно косъмче глава и закрещя по микрофона: — Да се открие Рахит, иначе ще ви унищожа! С топ! До един! Всички ви ще изколя! Ще ви издуша! Ще ви изпопека живи! Ще ви избеся като кучета за левия крак под тавана! Джаф-джаф!

И генерал Скрито-Покрито припадна от най-невероятен пристъп на най-невероятна злоба.

Бокс-Мокс влезе в кабинета и се втрещи от изненада. На Бокс-Мокс, а още повече на ЪХ-000 и Фонди-Монди-Дунди-Пек му беше чудно да види в бездействие такъв тип като генерал Скрито-Покрито. Доколкото си спомняше, генералът винаги, дори още като сержант, се отличаваше с невероятна работоспособност. Рядко можеше да се срещне човек, който да е заварил Скрито-Покрито да си почива или спи.

А сега генералът, клюмнал огромната си, без нито едно косъмче глава, похъркваше, пуфтеше и подсвиркваше като съвсем обикновен човек!

Но ето че генерал Скрито-Покрито трепна веднъж, трепна втори път, издаде звук като грухтене, сложи ръце на масата и замърда вежди, опитвайки се да погледне.

Когато си отвори очите, Бокс-Мокс му подаваше чаша вода и му повтаряше:

— Пийте, ще мине. Пийте, ще го хванат. Пийте, ще мине. Пийте, ще го хванат.

Генерал Скрито-Покрито едва се надигна, опрян на Бокс-Мокс, изпи водата и заговори уморено:

— Винаги съм подозирал, че тая хитра лисица ще ме предаде. Лъжеше, че не може да кормува. Предател… негодник… мошеник… Къде се е дянал? Къде? — Той ту почервеняваше, ту позеленяваше, на два пъти посиня. Прозявка изкриви устата му. — Какво е това? Бързо… телефо-о-о-нът… — Пак се прозина — чак устата си разчекна. — Будалин… сто и тринайсети отдел… когото и да е… както и да е… каквото и да е… това е мързел… всички пре… всички да… всички те… всички ли… у-у-у… — Генерал Скрито-Покрито се опита да се изправи, но сразен от мързела, захърка.

Бокс-Мокс си отдъхна облекчено, вдигна слушалката, повика сто и тринадесети отдел и каза:

— Незабавно при шефа всички запаси будалин и всички инструкции за неговото приготвяне. Бързо.

За да провери въздействието на будалина върху организма на началника на „Гроб и мълния“, Бокс-Мокс го подразни:

— Глупак си ти, Скрито-Покрито, безкрайно глупавичък. И бездарник. Недодялан простак си, господин генерале.

В отговор се чу мощно, като рев на сирена хъркане.

Глава №49
Старши санитарят Тимофей Игнатиевич прилага метода на физическо въздействие върху организма на офицера Рахит

Поразителната бързина, с която оздравя офицерът Рахит се обяснява с това, че старши санитарят Тимофей Игнатиевич прилагаше тайно от охраната и медицинския персонал метода на физическо въздействие върху задната повърхност на организма.

Той, тоест старшият санитар Тимофей Игнатиевич, вземаше каиша, промъкваше се в стаята и извършваше, както той се изразяваше, профилактична санитарна обработка на пациента.

А пациента, то се знае, го болеше и разбира се, правеше опити да се изскубне, мяташе се, подскачаше, а движенията, особено по-резките, са едно от средствата за борба с мързела.

И така, комплексното използване на обикновения каиш и научните методи даде голям ефект.

От тримата заразени с будалин пръв оздравя лейтенант Василков. Едно прекрасно утро той се събуди, полежа още малко без да се движи, после стана и сам си прошепна:

— Май че бях болен от нещо.

— Мили ми Юрочка! — възкликна развълнувано Моисей Григориевич, като го видя да седи в леглото. — Вие сте първият, когото излекувах от болестта мързел, предизвикана от вкарване в кръвта на препарата будалин!

— А какъв е тоя препарат?

— След време ще разберете.

На другия ден оздравя офицерът Рахит. Това стана така.

Не бива да се забравя, че офицерът Рахит беше мошеник от класа. И щом съзнанието му взе да се възвръща, той веднага започна да хитрува. Много неща вече разбираше, но не се издаваше. Въпреки големия мързел, в главата му все по-настойчиво се промъкваше мисълта за някаква опасност.

Офицерът Рахит много се боеше от старши санитаря Тимофей Игнатиевич и това бе като че ли първата крачка към оздравяването. След всеки сеанс на профилактична обработка на задната повърхност на организма, офицерът Рахит все повече се подобряваше. И веднъж така ритна старши санитаря Тимофей Игнатиевич, че оня тупна на пода в несвяст, а от силното и рязко движение мързелът изскочи без остатък от организма на помощник-началника на „Гроб и мълния“.

Добре че дотича охраната.

И въпреки че методът на лечение прилаган от Тимофей Игнатиевич беше ненаучен, пациентът оздравя, а от тоя ден привърженикът на метода на физическо въздействие върху организма казваше, че е жертва на науката.

Моисей Григориевич веднага се досети как е протекъл курсът на лечение, но въпреки това се радваше. Така че много е възможно старши санитарят Тимофей Игнатиевич да е направил малък принос в науката, макар и по ненаучен път.

Но имаше още един болен, чието лекуване сега за сега не даваше никакви резултати.

Там е бедата, че всеки си има свой мързел. Да предположим, че грипът или ревматизмът (или, да речем, хремата) имат някакви еднакви признаци и изискват приблизително еднакви начини на лечение, то мързелът, повтарям, е за всекиго различен. И към всеки лентяй трябва да се намери, както казват специалистите, индивидуален подход и начин на лекуване. Мързеливото момиче Тамара трябва да се лекува по-другояче, отколкото например мързеливото момче Альоша.

Не ще и дума, след време науката ще постигне успехи в борбата с мързела. Но докато стане това, може да се случат много неприятни събития. Ето, да речем, вие, който държите в ръка тая книжка и я четете, се превърнете, за истински ужас на всички роднини и познати, в готованин! Разбирате ли сега сериозността на положението?

В организма на Толик Прутиков се бяха образували два вида мързел: неговият собствен и друг, който се развиваше под въздействието на будалина. Моисей Григориевич се стараеше да възвърне на момчето вкуса към храната, осъзнатото удоволствие да се движи. По тоя начин, а също и чрез многократно преливане на кръв от дейни и енергични хора, предполагаше, че ще отстрани и двата вида мързел.

Сутрин санитарите с голям труд събуждаха момчето и го обливаха със студен душ.

После го слагаха в специално кресло за хранене, така нареченото яж-кресло. Поставяха ръцете му в специални гривни, под брадичката му прикрепяха уред за дъвчене. Включваха мотора и апаратът заставяше Толик да взема храна, да я слага в устата си и да дъвче. За миг пропускаха през гърлото на момчето ток, предизвикваха кратък спазъм — храната преминаваше.

По тоя начин беше избягнато изкуственото хранене.

След закуска слагаха Толик на специален велосипед или в специална лодка и апаратите караха момчето да върти педалите или да гребе с веслата.

Уви, уви, всичко това не даваше положителни резултати.

Глава №50
Фон Гаден се спасява от почетно спиртосване и се изплъзва от охраняващите го войници

Вечерта докараха оберфобергогердрамхамшнапсфюрера Фон Гаден на площада пред шпионското училище, за да го подложат на почетно спиртосване.

Тук на гранитен пиедестал имаше стъкленица, напълнена със спирт и затворена с добре шлифована стъклена запушалка.

Според инструкцията Фон Гаден трябваше да изпие три литра спирт и да се завре в стъкленицата. Но конвоят — двама войници и един офицер — го изпревариха и започнаха да пият, като че на тях им предстоеше почетно спиртосване.

„Ето че завърших жизнения си път — мислеше си Фон Гаден с голяма скръб. — Утре тук ще застане почетен караул. Младите шпиони като минават, ще ми викат «Майл!». А аз вече няма да мога да им отговарям. Това е почетно, разбира се, но глупаво и несправедливо. Не искам да отида на оня свят с празни ръце! Трябва да причиня на човечеството голямо зло! Отнеха ми копойчетата, но мога да се сдобия със самолет и бомба и да я бухна където трябва!“

И Фон Гаден се изплъзна от конвоя, който беше пиян.

Лесно му се удаде: изтича в зданието, мушна се в шахтата за боклук и полетя надолу. Трябваше да обмисли какво ще прави по-нататък, но докато се сети, нещо загърмя, заскърца и той се озова в боклукчийска кола.

Пътешества доста дълго. През няколко минути колата спираше и върху Фон Гаден се стоварваха купища смет. И всеки път той упорито се изкатерваше догоре.

Най-после колата се напълни до краен предел и се понесе. Ех, трябваше да оживее на всяка цена! Напук на барон Овен, напук на целия Централхабщаб, напук на цялото човечество! Дори сега, в обстановката на позорно обоклучаване, както сам се изрази, той нямаше намерение да отиде на оня свят, хе-хе, с празни ръце. Ще вземе със себе си и няколко милиона души! Заради това бе готов да понесе най-жестоки изпитания.

Да оживее, да оживее, да оживее, да оживее, да оживее, за да не позволи на другите да живеят!

Каросерията се отвори, наклони се и Фон Гаден полетя в огромен железен бункер, а върху него се стовари планина от боклук, изхвърлен от няколко коли едновременно. Едва успя да се измъкне най-отгоре и нова група коли го засипа.

С последни сили той пак се покатери на повърхността. В покритата му с цицини и рани ожулена главичка нито за миг не се мярна мисълта, че напразно се старае. Не и не! Той действаше и действаше, защото пред него стоеше голямата цел: да оживее, за да причини зло на човечеството.

Бункерът се пълнеше все повече и повече. Когато до края на стената, за която се бе вкопчил, остана около метър и половина, забръмча мощен мотор — бяха включили пресата.

— Спрете — закрещя с нечовешки глас Фон Гаден, но сам не можеше да чуе гласа си. — Изключете мотора, ще премажете човек!

Плочата на пресата бавно започна да се спуска над главичката му.

Ах, какъв ужас! Какво безобразие!

Фон Гаден подскачаше, подскачаше, подскачаше, но не можеше да се хване за края на бункера и врещеше.

Плочата на пресата се спускаше все по-ниско и по-ниско.

Тогава Фон Гаден направи последен опит да се спаси. Пое си дъх, приседна, събра всичките си силички, подскочи, залови се за края на бункера и след миг-два бе вече на земята.

Спасен! Жив! Майл!

Втурна се на четири крака към портата. В тъмното не беше трудно да изтича покрай задремалия пазач.

— Пст! Пст! — извика в просъница пазачът, като предполагаше, че котка се е провряла под вратата.

Навън Фон Гаден се изправи с цялото си ръстче и затича по края на шосето. Краченцата му се подкосяваха, спъваше се на всяка стъпка и накрая падна, силно си удари коленцата и си ожули ръчичките.

Не можа веднага да стане. С удоволствие би заспал още тук. Уви, не бива! Няма време. Не се знае какво става сега в Централхабщаба. Много е възможно да е обявена най-пълна и най-бойна тревога за залавянето на Фон Гаден.

С огромно усилие на волята стана и се помъкна, като пристъпяше едва-едва. От калта двете му обувчици и парчетата от ръкавичките бяха вече еднакви на цвят — черни. Мундирчето му и бричът, целите с петна и боклук, бяха същински дрипи. А шапчицата му бе изчезнала. Да се появи в града в такъв вид, разбира се, беше опасно. Веднага ще го пипнат. Още първият полицай ще го задържи и иди доказвай, че си знаменита личност, която искаха незаслужено да подложат на почетно спиртосване, а личността едва се спаси от позорно обоклучаване.

Мръкна се. Силиците на Фон Гаден бяха почти изчерпани, но отчаянието и съзнанието за безизходност му придаваха наглост, а наглостта, както се знае, понякога може да замени силичките.

Но от всичко най-страшни бяха мъките от глада. Храносмилателният апарат заемаше по-голямата част от организъмчето на Фон Гаден и сега той искаше ядене!

Пътят се спускаше надолу и фон Гаден затича, по-право, нещо го бутна, понесе. Но надолнището свърши, Фон Гаден се спря, олюля се, направи крачка назад и падна, замотал се в двете си крачета.

Легнал по гръб, разперил ръце, превъзмогвайки острите болки в храносмилателния си апарат, той мислеше упорито: „Въпреки всичко, няма да умра! Въпреки всичко, ще оживея! Трябва да сторя на човечеството голямо зло. Нищо че ме лишиха от щастието да се боря с децата. Ще се сдобия със самолет и бомба и ще я бухна където трябва“.

И той продължи пътя си с пълзене!

Майн бог, колко е тежко! Бричът му беше протрит на коленцата и му се струваше, че кокалчетата му се опират в асфалта. Окървавените му ръчички горяха.

Откъде вземаше силички?!

До фонгадното си сърчице той бе скътал и пазеше като безценно съкровище една карта на света, върху която с военна точност бяха обозначени местата, където имаше най-много деца, макар че той знаеше тези места по памет. „Ще има да видите и да патите, мънички дечица… ще се сдобия заради вас с една бомбичка, та…“

Като преодоля нагорнището, Фон Гаден се изправи на разтрепераните си крачка и продължи напред, като на всяка крачка се учудваше, че още не е паднал. От време на време губеше съзнание, но когато се свестяваше с гордост и радост откриваше, че все върви, върви, върви, и пак върви… А после ще полети, полети, полети, полети… ще натисне ръчката и огромната бомба ще се устреми към целта… Ах, какво вълшебство! Колко много-много деца ще загинат…

Очите му като на бухал съзряха в далечината светлините на града. Колко ядене има там! Колко храна! Острите болки в храносмилателния му апарат ставаха непоносими. А Фон Гаден най-много се боеше да не започне несъзнателно да яде сам себе си.

Умът му се размъти. Крачката му се движеха от само себе си. Ръчичките сами се размахваха. Крачеше с военна стъпка. Бухалските му очи вече нищо не виждаха. Острият му нос нищо не подушваше. Беше отворил широко грамадната си уста. Храносмилателният му апарат работеше на празен ход, като прехвърляше лакомо и с болка голямо количество въздух.

Фон Гаден крачеше из града. Минувачите му правеха път от страх и отвращение.

Организъмчето на Фон Гаден водеше своя собственик нататък, където миришеше на ядене. Миришеше на любимата шпионска гозба — кренвирши със задушено кисело зеле.

Крачетата затупаха бързо-бързо, ръчичките замахаха често-често. Голямата уста зейна още по-широко. Храносмилателният апарат замря в очакване на огромна дейност.

Като дойде на себе си, Фон Гаден видя грамаден плакат:

ГОСПОДИН

ОБЕРФОБЕРГОГЕРДРАМХАМШНАПСФЮРЕР

ФОН ГАДЕН

Е ПОДЛОЖЕН

На почетно спиртосване

Благодарните потомци-престъпници ще го помнят няколко десетилетия

Оказа се, че е попаднал в шпионския ресторант „Ръцете хох!“, където старите шпиони се бяха събрали на вечеря, посветена на черната памет на знаменития Фон Гаден. Незабелязан от никого, той се промъкна до една свободна маса, където стърчеше купчина кренвирши със задушено кисело зеле. Ръчичките му почнаха чевръсто-чевръсто-чевръсто да пъхат храната в зейналата му уста.

Наоколо се чуваше гръмко мляскане и някакъв глас:

— От всички ни той беше най-шпионският шпионин, ненадминат майстор на големи подлости. Той причини на хората толкова мъка, колкото всички ние заедно не можахме да причиним. Жалко само, че бе подложен на почетно спиртосване преди да извърши най-важното дело в живота си. Замина за оня свят с празни ръце. Няколко десетилетия Чичо Сѐ-ям ще бъде положителен пример за шпионите. Майл!

— Фиг майл! Фиг майл! Фиг майл! — отговориха в хор старите шпиони.

До тоя момент Фон Гаден бе излапал всички кренвирши и цялото задушено зеле и като облизваше чинията, извика бодро:

— Жив съм! Не съм спиртосан! Самият майн бог ме доведе тука! Аз съм против преждевременното почетно спиртосване. Не мога повече да чакам началото на новата голяма война! Дайте ми самолет с голяма бомба и аз ще я бухна където трябва! Майл!

— Фи-и-иг… ма-а-а-айл… — обадиха се нестройно и неуверено старите шпиони.

— Бомба! Самолет! Самолет! Бомба! Ще я бухна! — И Фон Гаден се нахвърли върху нова купчина кренвирши със задушено кисело зеле. — Отдавна светът не е раздрусван от ужасен страх! Аз ще го раздрусам! И още как!

През шумното мляскане се чуха не много шумни гласове:

— Скандал… световната общественост… последствията… само върху него… отговорността…

— Поемам си отговорността! — извика Фон Гаден. — И обществеността поемам върху себе си, хе-хе! И последствията вземам върху себе си! Помогнете ми да се сдобия с бомба и самолет! И аз — бух! Майл!

В отговор се чу само шумно мляскане.

Най-старият шпионин каза:

— Щом си избегнал почетното спиртосване, ще рече, не си изпълнил заповедта на командването. Ти си предател!

— Ти си предател! Предател! Предател! — повториха радостно старите шпиони.

Фон Гаден се бе вече справил с третата купчина кренвирши, излапал беше цялото задушено кисело зеле и като чувстваше, че са се възвърнали всичките му силички и са се добавили нови, яростно заговори:

— Не се знае кой е предател! А вие сте жалки страхливци и това се знае! Безделници и готовановци! Как можете да ядете кренвирши със задушено кисело зеле, когато в света все още се смеят деца?! Скоро те ще пораснат и няма да има живот за нас! Не бива да се чака да пораснат и поумнеят! Дайте ми, дайте ми самолет с бомба и ще я тресна където трябва!

— Ти не си изпълнил заповедта на Централхабщаба — инатеше се най-старият шпионин. — Ти трябва да си в стъкленицата със спирт. Там в твоя чест стои почетен караул от млади кадри. А ти си жив. Позор с безобразие! Жив на никого вече не си нужен.

— Добре, добре, много гут! — изрева Фон Гаден. — Щом не искате да ми помогнете, няма нужда! Аз сам ще си намеря самолет с бомба! Тепърва ще чуете за мене! Жалки кренвиршчии! Дърти зелкаджии!

На вратата се показаха войници от охраната на Централхабщаба. Те се отдръпнаха, в залата се втурна барон Овен и кресна:

— Хванете го!

arest.jpg

Фон Гаден скочи ловко през прозореца.

Глава №51
Офицерът Рахит се пазари и около осем часа разказва за операцията „Братче-готованче“

— Поздравявам ви с пълното възстановяване — каза полковник Егоров на офицера Рахит. — Разказвайте какво знаете за пребиваването на нашия агент Бокс-Мокс в „Гроб и мълния“ и как успя да ви изпрати при нас.

— Каквото не зная, не зная — отговори офицерът Рахит, като обмисляше трескаво как да се измъкне от тая неприятна история. — Аз му издадох плана на операцията „Братче-готованче“, наистина, не напълно, спазарихме се за плащането, изпихме по чаша леко вино, на мен ми се приспа и повече нищичко не помня. Ако Бокс-Мокс не се е върнал, значи вече е обесен за левия крак под тавана.

— Съмнявам се — каза твърдо полковник Егоров. — Не е лесно да го разобличат. За да няма между нас недоразумения, за да не губим време, знайте, че Бокс-Мокс това е Фонди-Монди-Дунди-Пек, бившият ЪХ-три нули.

— Т-т… това е невъзможно! — възкликна със заекване офицерът Рахит. — Т-т… това е невероятно! Не току-тъй неговият глас се стори на шефа познат. Каква проницателност!

— И така, да не губим време за убеждаване. При нас, както ви е известно, се намират Мравка и Щурчо и цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“. Сега към тая колекция се прибавихте и вие.

— А на какво мога да разчитам? — попита офицерът Рахит изплашено, но делово. — Свобода? Пари?

— Няма да получите нито свобода, нито пари. Имате възможност само да смекчите участта си.

— Но вече обещаха да ми платят! Трябва да си държим на думата! Никога досега така подло не са ме измамвали! В края на краищата това е глупаво — да станеш безплатно предател. Целият шпионски свят лудо ще се киска по мой адрес. Длъжни сте да ми пла…

— Вие участвате в подло и мръсно дело — прекъсна го полковник Егоров. — Не се пазарете, а спасявайте живота си. Разказвайте за операцията „Братче-готованче“.

— Това е насилие, но се предавам — произнесе обидено офицерът Рахит, въздъхна и започна да разказва.

Веднага трябва да кажа, че още с първите думи, произнесени от офицера Рахит, настъпи такава тишина, че ако в помещението имаше макар и една муха, всички щяха да я чуят.

Тишината беше зловеща, въпреки че в кабинета имаше много хора.

Ако съществуваше думата зловещѐе, аз бих написал, че с всяка дума на офицера Рахит тишината зловещѐеше

Разказът трая шест часа и осем минути, но като се има предвид, че често трябваше да прибягват до услугите на преводача, разговорът продължи около осем часа.

— Необикновената гениалност на генерал Скрито-Покрито — завърши той — се заключава в това, че в плана на операцията „Братче-готованче“ сполучливо се съчетават най-различни начини за покваряване на децата. В плана има повече от четиристотин и седемдесет начина. Безсмислено е да се борите против нашата операция. Тя е неуязвима. Как например детето ще разбере, че като престане да си мие ръцете преди ядене, то действа в наша полза? А кажете, моля ви се, на кой ученик му стига акъла да се сети, че ние по всякакъв начин се стремим той да стане двойкаджия или най-много тройкаджия? И никоя свръхгрижовна баба няма да научи, че като глези внука си, фактически изпълнява задача на шпионската организация „Гроб и мълния“.

Без да се забележите, ще научим вашите деца да не уважават възрастните, да закачат малките, да се мотаят по цели дни без работа, да мъчат котките и кучетата, да стрелят по птици с прашки, да пътуват без билет с всички видове градски транспорт, да си чоплят носа с пръст и така нататък. Децата вече знаят приблизително това, което изискваме от тях. Нашата задача и начините за постигането й са толкова прости и естествени, че никой нищо няма да забележи — продължаваше горделиво офицерът Рахит. — Дори ако извършите най-широка пропаганда, задълбочите разяснителната работа, извикате на помощ всички видове изкуства, всички лектори… С една дума, каквото и да предприемете, победата е наша. Разберете това и не се мъчете напразно. Пуснете ме и помислете за себе си. Считайте вашите деца, внуци и внучки вече за погубени. Махнете се по-бързо от тях, докато не са се нахвърлили върху ви. Спасявайте се! — С огромно удоволствие офицерът Рахит огледа присъстващите, изсекна се шумно и самодоволно и поднови своята реч: — Нашата сила е в това, че нищо не изискваме от детето. Да прави каквото си ще. А какво иска едно нормално дете? Да се държи неприлично, да върши пакости, никого да не слуша, да се заяжда и така нататък, и така нататък, всичко е добре известно. В такива случаи вие говорите на детето: ай-ай-ай. Ние казваме: браво! И детето ще тръгне с нас, а не с вас. Децата искат да вършат глупости. И ние им разрешаваме.

Операцията „Братче-готованче“ се подклажда от такава омраза към момченцата и момиченцата, че няма да се намери в света толкова обич, та да ги спаси от нас. Нашата операция е плод на усилена работа на учени, лекари, педагози, военни и на много други големи специалисти. Тя ще бъде изпълнена на всяка цена. Ние сме убедени, че децата с детския си ум няма да устоят на изкушението да пораснат готовановци. Абсолютно сме убедени, че всяко дете в душата си е лентяй. И ще му помогнем в тая важна за нас работа — да развие напълно мързела си. Ще ни облекчи и това, че още никой в света, с редки изключения, не си представя както трябва истинското значение на децата. Още по-малко подозират това самите деца. Неоценима услуга ще ни окаже и човешкото невежество, което отчасти се заключава в това, че човечеството недооценява опасността, която носи мързелът. Ние първи го използваме като оръжие. Това е всичко.

— А вие самият имате ли деца? — попита полковник Егоров.

— Какво говорите?! Какво говорите?! — Офицерът Рахит потръпна от отвращение. — Ние не можем да ги понасяме. Припевът на шпионския ни химн е такъв:

Да привлечем с покварата децата!

Те станат ли бездушни и лениви,

ще сме спокойни и ще сме щастливи,

защото мъртва ще е в тях душата.[2]

— Къде са моите хайлази да го чуят — прошепна един побелял майор на полковник Егоров. — Толкова са разглезени, че още сега могат да минат за чужди агенти.

— Отдавна ли започна производството на будалина?

— Не съм добре осведомен — отговори офицерът Рахит. — Производството му се държи в голяма тайна. Засега струва невероятно скъпо. — Той изгледа присъстващите, усмихна се високомерно и завърши речта си със заповеднически тон: — Надявам се, че сте ме разбрали правилно.

Когато го изведоха, полковник Егоров каза:

— Винаги сме знаели, другари, че врагът не спи. Винаги сме знаели, че врагът е жесток и коварен. Но всеки път неговата жестокост и коварство са ни поразявали. Както и сега. Не бива да се бавим. Предстои ни невероятно трудна работа. Децата ни са в опасност.

Глава №52
Бокс-Мокс действа много рисковано и попада в още по-безизходно положение

Положението на Бокс-Мокс беше крайно опасно и безизходно. Докато генерал Скрито-Покрито не се излекува, нищо не заплашваше бившия ЪХ-000, освен срещата с доктор Супостат.

През тези дни Бокс-Мокс използваше умело будалина и повече от трийсетина сътрудници ги хвана мързела, та хъркаха направо в служебните си кресла.

Лекарите, както се казва, с пот на челото, вече не преливаха, а направо препомпваха кръв на болните от мързел. На самия генерал Скрито-Покрито вече осем пъти препомпваха кръв.

Никой изобщо не се безпокоеше от безследното изчезване на офицера Рахит, но всеки се ужасяваше от мисълта какво ще стане, когато началството оздравее.

Засега началството само мучеше.

В тая обстановка Бокс-Мокс за известно време не предизвикваше подозрения, тъй като всички се намираха под подозрение.

Обаче с всеки изминат ден, а по-точно, с всеки изминат час той чувстваше върху себе си все по-подозрителни погледи. Досещаше се: сътрудниците търсеха жертва — кого да тикнат пред генерал Скрито-Покрито, та да излее върху него яда си.

Понеже се боеше да не срещне доктор Супостат, бившия си приятел, бившият ЪХ-000 се криеше в най-затънтени места и само от време на време правеше рисковани опити да се добере до радиостанцията, за да предаде на полковник Егоров сведения за будалина. Но това не му се удаваше, не знаеше паролата за излизане и бе невъзможно да я научи: сътрудниците се страхуваха да разговарят един с друг.

Трябваше да се предприеме нещо! Щом генерал Скрито-Покрито дойде на себе си, веднага ще си спомни кой му подаде чашата с вода. После ще научи, че са откраднати запасите от будалин и документацията по получаването му. И ще увисне Бокс-Мокс за левия крак под тавана!

След като обмисли, може би за хиляден път, безизходното си положение, Бокс-Мокс прие най-рискованото, но единствено възможно решение. С твърда крачка се отправи в болницата, намери кабинета „Ухо, око, нос и физиономията като цяло“ и влезе.

До масата седеше дебелият доктор Супостат. Той попита с дебелия си глас:

— Какво има?

— Началникът — отговори Бокс-Мокс, като следеше внимателно израза на лицето му.

— Аз съм началникът. Какво има?

— Преди да изчезне безследно, офицерът Рахит предприе назначаването ми на щат.

— На щат или в щаба?

— В щаба на щат. Присъстваше и генерал Скрито-Покрито, който разговаря с мене и ми назначи операция на лицето тип шестнадесет бис. А сега какво да правя? Не мога да си отида, не зная паролата за излизане. А ме е срам да бездействам, когато всички работят.

— Горе ръцете! — изкомандва доктор Супостат, като се хвана за пистолета. — Привет, Фонди-Монди-Дунди-Пек! Привет, ЪХ-000! Горе ръцете, ти казвам!

— Нищо не разбирам — отговори спокойно Бокс-Мокс, — на какъв език говорите?

— Шефът ще поговори с тебе. — И доктор Супостат ловко заключи с белезници ръцете на Бокс-Мокс, още повече че тоя не се съпротивяваше. — Ето така. Седни. Хи-хи-хи, бъди като у дома си. Винаги ме е поразявало твоето нахалство, но сега то граничи с безумие. От къде на къде ти хрумна да се показваш пред мене? Аз толкова пъти прекроявах подлата ти физиономия, че знам наизуст всичките й варианти. А гласа? А ръцете? А брадавичката на лявото ухо? А да донеса ли отпечатъците на пръстите, да речем, на десния ти крак?

След всичко чуто, Фонди-Монди-Дунди-Пек нямаше смисъл да се преструва и отговори:

— Сега работя за себе си. Реших на стари години да поживея като нормален човек. Например да половя риба при изгрев и при залез-слънце.

— Един чисто медицински въпрос: мозъкът ти наред ли е?

— Както никога!

— А защо аз нищо не разбирам? — учуди се доктор Супостат. — Май че говориш несвързано. Или бълнуваш. Или ти плащат много? Колко спечели като издаде „Плод-зеленчук“?

— Два риболова.

— Напразно ме разиграваш! — озвери се доктор Супостат. — Дружбата си е дружба, а шпионската служба — шпионска служба! Не забравяй, че си в моите ръце!

— В твоите белезници съм — поправи го весело Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Дойдох при тебе, защото се надявам да се споразумеем. Трябва да се измъкна от тука, докато не е оздравял Скрито-Покрито.

— Ще умра от смях. Хи-хи-хи!

— Напразно хихикаш. От Скрито-Покрито нищо няма да получиш за мене. Освен това аз ще те злепоставя — ще кажа, че сме се наговорили да ме пуснеш тук!… Е? Къде е твоето „хи-хи-хи“?

— Няма да ти повярват! — закрещя ужасен доктор Супостат.

— И още как! Дори няма да проверяват истина ли е! Преди мене ще увиснеш за левия крак под тавана!… А пък аз ще ти заплатя на ръка четирийсет хиляди в твърда валута.

— А къде ще получа парите? Кога?

— От мене. Веднага, щом се измъкна от тука.

— Ех, Фонди, Фонди! Ех, Монди, Монди! Ех, Дунди, Дунди! Ех, Пек, Пек! Нима мога на тебе, разбираш ли, на тебе да повярвам? Та това е, хи-хи-хи, смешно!

— Четирийсет хиляди в твърда валута. На ръка. Нищо не рискуваш. Аз имам работа само с Рахит и генерала. Тук никой не ме познава. Никъде не фигурирам.

— Ох, боя се! Ух, боя се! Ах, боя се!

Но Фонди-Монди-Дунди-Пек познаваше прекрасно шпионската натура изобщо и по-специално тая на доктор Супостат, та гледаше спокойно как страда бившият му приятел, а после каза:

— Ти се страхуваш само от това, че няма да получиш парите. Не бой се. Махни белезниците и дай да запуша. Мерсидаря. Ти не можеш да разсъждаваш.

— Изтормозих се. Уморих се. Всички треперят от страх. И аз треперя. А твоите пари биха ме спасили. Ще подам оставка и ще си обера крушите.

— Генералът може всяка минута да оздравее и тогава ще се простиш със своите четиридесет хиляди в твърда валута.

— Моите?!

— Твоите. Ако генералът дойде на себе си, няма да се измъкнем живи от тук нито ти, нито аз! Мисли! Четиридесет хиляди в твърда валута! Мисли! Но по-бързо!

— Нервите ми не ги бива — оплака се през сълзи доктор Супостат. — Главата ми работи на пресекулки!

— Можеш ли да научиш паролата за излизане?

— Трудно е. Често я менят. Ние самите излизаме с пропуски… Колко каза? Четирийсет хиляди в твърда валута? Ще помисля! Непременно нещо ще изми…

— До всички, до всички, до всички! — загърмя по високоговорителя гласът на генерал Скрито-Покрито. — Всички да останат по местата си. Под страх от смъртно наказание чрез обесване за левия крак под тавана не се движете, не мърдайте, не говорете, не се изпускайте от очи един друг! Сред нас има предател! Свръхспециалното разузнаване ще пристъпи към обиск!

Фонди-Монди-Дунди-Пек пушеше спокойно, а доктор Супостат го гледаше с опулени от страшен ужас очи и дебелите му устни мърмореха:

— Четиридесет хиляди в твърда валута…

четиридесет хиляди в

твърда

валута…

Край на девета част

Десета част
последната от написаните лично от автора с краткото заглавие „Преди финала“

Глава №53
Начало на разяснителната работа за пропагандиране на задачите за научно регистриране на мързеливите и склонните към мързел деца

В града бе обявена във висша степен научна и до голяма степен доброволна регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца.

От ранна утрин в Научноизследователския институт по борба с мързела (НИИПОБОСМ) и в Градския комитет за работа с мързеливите деца се тълпяха

обезпокоени,

наплашени,

развълнувани,

разгневени,

възмутени,

РАЗДРАЗНЕНИ,

НАЕЖЕНИ,

смутени,

смаяни,

РАЗСЪРДЕНИ,

разплакани,

напрегнати,

безутешни,

ядосани,

оскърбени,

унили

баби и дядовци, майки и бащи не само на мързеливи и склонни към мързел деца, но и на съвсем добри момчета и момичета.

Всички бяха изплашени от нещо, като че нещо ги заплашваше.

— Четете внимателно нашето обявление! Четете внимателно нашето обявление! — съветваше ги радостно и тържествено Моисей Григориевич. — Веднага всичко ще ви стане ясно! Веднага ще разберете всичко!

Но никой почти не разбираше, макар че стотици очи четяха и препрочитаха, стотици уши слушаха и чуваха обявлението, разлепено из града, предавано по радиото и телевизията, печатано във вестниците:

НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУТ

ПО БОРБА С МЪРЗЕЛА

(НИИПОБОСМ)

ГРАДСКИ КОМИТЕТ ЗА РАБОТА С МЪРЗЕЛИВИТЕ ДЕЦА

ГРАДСКА САНЕПИДСТАНЦИЯ

о-б-я-в-я-в-а-т

доброволна и във висша степен научна

РЕГИСТРАЦИЯ НА МЪРЗЕЛИВИТЕ И СКЛОННИТЕ КЪМ МЪРЗЕЛ ДЕЦА

Регистрацията има за цел да установи точния брой на мързеливите и склонните към мързел деца, за да се извърши в съкратени срокове работа за тяхното превъзпитание и възвръщане към нормален живот.

Ако не знае броя на мързеливите и склонните към мързел деца, науката не може правилно да планира работата си с тях.

Помогнете на науката!

Мързеливото или склонното към мързел дете може да се зарегистрира само с помощта на родителите или на близки и дори далечни роднини.

Запомнете: ако безделникът не пожелае сам да спаси себе си, това трябва да стори окръжаващата го среда!

ГРАЖДАНИ! Регистрирайте своите и чуждите мързеливи и склонни към мързел деца! Спасете ги!

Да превърнем младите готованци и готованки в пълноправни и полезни членове на обществото!

Да освободим нашия град от безделниците!

В деня на предполагаемото начало на регистрацията градът бе украсен с лозунги и плакати:

Да помогнем на науката да разкрие корените на детския мързел! Да изтръгнем тези корени! Всички на регистрация!

Трудолюбивият Петя носи отговорност за мързеливия Вася

Зарегистрирахте ли мързеливия си внук или склонната към мързел внучка?

Не укривайте безделника от доброволната регистрация!

Всеки по своя път, а аз — на регистрация!

Невиждан размах бе даден на разяснителната работа сред детското, младежкото, възрастното и престарялото население.

Но още нито един лентяй не се беше зарегистрирал сам. Нито един родител не зарегистрира ни едно дете. Не проявиха съзнателност далечните и близките роднини.

Много баби и дядовци се опитаха да омаловажат значението на научната регистрация, заявявайки, че на тоя свят не са от вчера, но никога не са били чували за такова нещо.

Ясно беше: научната регистрация се намира пред пълен провал, което означава, че и борбата с мързела също се намира пред пълен провал.

Много естествено е да се смутиш при такава обстановка. Но Моисей Григориевич не мислеше да се предава, а още по-малко — да отстъпи. Той дори предчувстваше, че го чакат още много трудности и несполуки.

— Нищо, нищо, нищо! — повтаряше си сам. — Ако ние не спасим мързеливите деца, няма кой да ги спаси!

Глава №54
Доктор Супостат крие Фонди-Монди-Дунди-Пек в оловен ковчег, а генерал Скрито-Покрито превръща ковчега на пита

Фонди-Монди-Дунди-Пек пушеше спокойно, а доктор Супостат го гледаше с опулени от ужас очи и дебелите му устни мърмореха:

— Четиридесет хиляди в твърда валута… четиридесет хиляди в твърда валута…

Гласът на генерал Скрито-Покрито гърмеше по високоговорителите:

— Не се изпускайте от очи един друг! Сред нас има предател! Никой да не става от мястото си! Никой да не мърда! Сред нас има предател!

— Какво да правим! — попита Фонди-Монди-Дунди-Пек.

— Не знам, не знам, не знам. Нищо не знам! — шепнеше доктор Супостат. — Нищо не мога да проумея! Нали ти си предателят! Свръхспецразузнаването търси тебе. Длъжен съм да те издам, за да загинеш, а аз да остана цял и невредим.

— Загина ли, няма да те огреят никакви четирийсет хиляди в твърда валута. Пък ако ти ме издадеш, аз тебе ще предам. Спец съм в тия работи. Тъй че няма измъкване. Хайде, измисли нещо!

— Не мога, не мога и не мога! Нищо не проумявам! В теб ми е надеждата!

— Запази спокойствие — посъветва го Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Измисли къде да ме скриеш. Другото остави на мене.

— Няма да измамиш свръхспецразузнаването! Всеки момент може да се яви! Ех, ако четирийсетте хиляди в твърда валута бяха у тебе, щях преспокойничко да те издам и щях да изпълня дълга си пред „Гроб и мълния“! — От ужасен страх и невъобразима алчност дебелият глас на доктор Супостат стана тънък, почти писклив. — Лъжеш ме! Не може да имаш у себе си толкова пари!

— Парите са у мене — продума невъзмутимо Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Ако ме скриеш, ще получиш четирийсет хиляди в твърда валута. Не ме ли скриеш, ще висиш до мене под тавана обесен за левия крак.

Доктор Супостат скочи от масата, натисна едно копче в стената, тя се отмести, показа се маса, а на масата голям оловен ковчег. Доктор Супостат натисна копче върху масата и капакът се вдигна. Докторът прошепна:

— Влизай вътре. Има запас от кислород за четири часа.

Фонди-Монди-Дунди-Пек се вмъкна в ковчега, капакът се спусна, двете половини на стената се съединиха, а доктор Супостат изпи половин литър валерианови капки и седна в креслото с такъв вид, сякаш се готвеше да умира.

В кабинета се втурна генерал Скрито-Покрито с трима офицери и пет кучета от свръхспецразузнаването и закрещя:

— Къде е Бокс-Мокс? Къде е тоя негодник?

Дори да искаше, доктор Супостат не можеше да отговори: от страх челюстите му се сковаха и той стоеше като истукан.

— Ако след четиринайсет секунди не отговориш, ще увиснеш под тавана за левия крак. Бройте!

— Раз! Два! Три! — започна да брои един офицер от свръхспецразузнаването и след всяко число доктор Супостат все по-силно чувстваше приближаването на смъртта.

— Четиринадесет!

— Еоуъа… — проговори той като едва мърдаше скованите си челюсти. — Ауъе…

— Хайде, хайде!

Той посочи с очи копчето в стената. Генерал Скрито-Покрито натисна с пръст и стената се отмести. Той процеди през зъби:

— Пипнах ли те, гълъбче… не, няма да увиснеш за левия крак под тавана… ще те накълцам с джобно ножче на ситни-ситни парченца и ще те опържа в олио… Отговаряй какво направи?

— Пратих те за зелен хайвер — чу се гласът на Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Няма да можеш да ме накълцаш с джобно ножче на ситни-ситни парченца. Ти ще се пръснеш от дива злоба.

Генерал Скрито-Покрито се задържа на краката си с върховни усилия и в един миг три пъти смени цвета на лицето си — почервеня, посиня, сетне стана съвършено черен и изсъска:

— Ти ли взе будалина?

— Аз. Офицерът Рахит издаде плана на операцията „Братче-готованче“. А Мравка се хвана в капана.

Генерал Скрито-Покрито побеля, закрещя и заблъска с юмруци по ковчега, сплеска го на пита, после го сви на две, сплеска го още веднъж и закрещя:

— Има ли правда на тоя свят? Има ли справедливост? — И такава треска го затресе, че трима офицери, увиснали на него, не можеха да го спрат да се друса, та дълго се друсаха и те заедно с него, докато най-сетне отхвръкнаха встрани.

kovcheg.jpg

Кучетата от страх се мушнаха под масата заедно с доктор Супостат.

— Какви хора — нямат ни съвест, ни срам — мърмореше генералът, като се мъчеше да не се тресе. — До един са предатели… няма вече порядъчни хора… негодници… без капка човещина… за две пари честност нямат…

Това беше направо бълнуване. Щом и генерал Скрито-Покрито започна да иска да има край себе си порядъчни хора, значи главата му нещо не беше в ред. Изкукуригал беше и туй то.

Доктор Супостат се измъкна изпод масата и би в генералската глава няколко инжекции.

— Има ли правда? — мърмореше жално началникът на „Гроб и мълния“. — Има ли справедливост, Супостат? Работих, трудих се… от съня си късах, залъка не си дояждах… пиенето си оставях… а те… предатели… Има ли правда на тоя свят, а?

— Няма правда, шефе. И справедливост няма. Четиридесет хиляди в твърда валута също няма.

— Какви четиридесет хиляди? Каква твърда валута?

— Тази сума ми бе обещал сплесканият от вас Бокс-Мокс, ако стана предател.

— И ти не ми измени?! — изуми се генерал Скрито-Покрито. — Какво става с тебе?

— В никакъв случай… никога… Скрих го нарочно в ковчега, за да не офейка. Знаете ли кой беше Бокс-Мокс?

— Предател, мошеник и дясна ръка на тартора на мошениците — Рахит.

— Това не е всичко, шефе — извънредно предпазливо изговори доктор Супостат. — Това беше ЪХ-три нули.

Генерал Скрито-Покрито се изкиска нервно и попита ядосано:

— Как се осмеляваш да си правиш шеги с мене? С каква цел? ЪХ-три нули отдавна напусна тоя свят.

— Шефе, уверявам ви, че беше той! Веднага го познах! Пък и той сам си призна!

— Излезте — каза умърлушено генерал Скрито-Покрито на офицерите от свръхспецразузнаването и на кучетата, и когато те припряно изскочиха навън, продължи: — Може да стане провал. И то скандален. Значи откраднаха офицера Рахит. Откраднаха и будалина. И планът на операцията „Братче-готованче“ е разгласен. Аааааа…

— Но аз не съм замесен в това, шефе? — Доктор Супостат падна пред него на колене. — Никога, на никого и за нищо не съм ви предавал!

— Значи си нямал сгоден случай. Защо веднага не каза, че това беше ЪХ-три нули?

— Скова ми се устата от страх, щом ви видях. А и вие ми дадохте само четиринайсет секунди и аз загубих ума и дума. Не съм добре с нервите. Грохнал съм. Изтормозен. Трябва ми почивка.

Генерал Скрито-Покрито с разбиране и дори като че съчувствено поклати огромната си, без ни едно косъмче глава и продума:

— И аз съм уморен. И аз не съм добре с нервите. Но нямам време за почивка. Имам много срочна работа. А останах без помощник… Но не всичко е загубено. Не, не!… Най-важното сега е да бързаме.

И генерал Скрито-Покрито стана рязко, изтича до вратата и попита през рамо:

— А на тебе ЪХ-000 не ти ли разказа случайно как е успял да се озове отново при нас?

— Съвсем не, шефе.

— На мене ми е ясно защо е издал „Плод-зеленчук“ — каза генерал Скрито-Покрито, като се обърна и впи поглед в изплашения доктор Супостат. — Това е естествено. Но… щом се е върнал при нас, защо не предаде ония, дето са го пратили тук? А? Какво го е накарало да се върне при нас?

— Нямам понятие, шефе.

— Всички сте еднакви. Нямам понятие, та нямам понятие… Тук само аз имам глава и работя.

И генерал Скрито-Покрито излезе.

Доктор Супостат се прекръсти, като бърбореше:

— Размина ми се, господи… размина ми се, господи…

— Не, не ти се е разминало! — чу се гласът на Фонди-Монди-Дунди-Пек и той се озова цял и невредим пред масата. — Защо така лесно се отказваш от четирийсетте хиляди в твърда валута? А друг избор нямаш. Остава ти само едно: да работиш заедно с мене.

— Как ти… как тебе… как… — И доктор Супостат замръзна неподвижен, подбелил очи.

— Знам ви аз номерата — заобяснява Фонди-Монди-Дунди-Пек, запали цигара и се настани в креслото. — Измъкнах се навреме от ковчега и се скрих под масата. Е, дойде ли на себе си?… Слушай сега внимателно. Задачата е проста: мене вече ме няма. Вече не ме търсят. Ти ще ми помогнеш да се измъкна оттука и ще получиш четирийсет хиляди в твърда валута… Още нещо да те безпокои?

— Не мога да си представя… Не, не, не ти вярвам.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да отида при Скрито-Покрито и да му разкажа…

— Хи-хи-хи… — опита се да се засмее доктор Супостат. — Няма да ти стигне куражът!

— Няма какво да губя. Но кога да е Скрито-Покрито и на тебе ще види сметката. Избирай. Или моето предложение, или и на двама ни животът ще бъде в ръцете на началника на „Гроб и мълния“.

— Отде се взе ти тука! Каква беля ми докара на главата! Да си бе стоял по-добре в ковчега…

По високоговорителя нещо затрещя и се разнесе страшният глас на генерал Скрито-Покрито:

— До всички, до всички, до всички! Предателят е унищожен. Нашите редици са очистени. Работите вървят прекрасно. В организацията се въвежда най-извънредно и най-военно положение. Следва важна заповед.

— Ето… — прошепна с тъничко гласче доктор Супостат, — чу ли?… Имай милост… загини сам…

За секунда, а може би и за няколко секунди, Фонди-Монди-Дунди-Пек съжали бившия си приятел, но жалостта му бързо се изпари и Бокс-Мокс каза:

— Не си лекар, а враг. Хайде, поразтърси глупавата си глава, поразмърдай си мозъка, ако го имаш, разбира се. Помисли. Размисли. Проумей. Цял живот си имал работа само с шпиони. Познаваш нашата натура…

— Познавам я, познавам и още как я познавам! — извика доктор Супостат. — И не само вашата натура познавам! Помня дори кой какъв нос има. И ни на една ваша дума не хващам вяра. Лъжата ви е все на устата!

— Разговарям с теб не като шпионин, а като човек. Разбери. И аз подавам оставка. До гуша ми е дошло вече. Помогни ми да се измъкна оттука… Давам ти седем секунди и половина да умуваш… Но разбери най-сетне! — ядоса се Фонди-Монди-Дунди-Пек, като видя как доктор Супостат пак подбели очи и се свлече в креслото. — Ние с тебе сме като сиамски близнаци. Без тебе аз никъде не мога да мръдна. Нито пък ще те оставя да се отделиш от мене. А ти ги дрънкаш врели-некипели. Страхуваш ли се?

— Страхувам се — призна си доктор Супостат, — както никога през живота си. И не знам просто какво да сторя. Нямам понятие.

Сега вече и Фонди-Монди-Дунди-Пек се поумърлуши.

Глава №55
Първата човешка постъпка на младши сержант Мравка по пътя на нейното превръщане от агентче в нормално момиче

Случи се нещо нечувано и невиждано — лейтенант Василков отказа да изпълнява задачата си, като заяви:

— Моля да ме освободите от тая задача, не издържам повече. Целият съм изпохапан и изподран, а полза — никаква. Изпратете ме на най-рискованата работа, само ме избавете от тая Мравка!

Полковник Егоров се намръщи, помълча и запита:

— А знаете ли коя е Мравка? По звание е младши сержант, агент на чуждото разузнаване. И сте длъжен да се справите с нея, както и с всеки друг агент. А вие проявявате малодушие, подписвате се под собственото си безсилие.

— Но като нищо не излиза? Та аз се старая! И не се боя от драскотини и хапане, а ме е срам, че нищо не излиза! Заради нея по цели нощи не спя. А резултатът? Нула!

— И според вас кой трябва да се заеме с нея? Аз ли? Не ви е приятно да ви хапе и драска. Разбирам. Това наистина е неприятно. — Полковник Егоров се усмихна. — Значи предлагате да изпратим друг на ваше място. Него да хапе, а не вас. Правилно ли съм ви разбрал? Не вие, а някой друг да се помъчи, нали? Това ли искате?

— Аз не поставих така въпроса, другарю полковник. Моята работа не дава резултати. А времето си минава. Поне да беше човек, а то… зверче!

— Не, тя е човек, но са я възпитали като зверче. И все пак не са могли да убият докрай човешкото у нея! И ние нямаме право да я затворим в клетка, както най-горещо ни препоръчва генерал Мишмашен, който е работил като обикновен редник при младоците. Нека се опитаме и ние нещо да измислим. Трябва да кажа, че не е изключено да се срещнем с шпиончетата на генерал Скрито-Покрито. Много е вероятно те да участват в операцията „Братче-готованче“. Изпълнявайте задачата и повече да не съм чул от вас разни там… увъртания.

— Слушам — произнесе умърлушено лейтенант Василков. — Разрешете да напусна.

Трябва да кажа, че съдбата на младши сержант Мравка занимаваше полковник Егоров не само от гледна точка на това, че рано или късно ще се наложи да има работа с шпиончетата на генерал Скрито-Покрито и тогава агентката може да окаже неоценима услуга, разбира се, ако успеят да я превъзпитат, тоест, да я превърнат в нормален човек. За него, като баща на три деца, беше важно да разбере, възможно ли е да се убие в детето всичко детско?

Жалко, че своевременно не се посъветва с Фонди-Монди-Дунди-Пек относно Мравка. А сега, като се върне той… но ще се върне ли? Отдавна не се е обаждал. Явно, не му е потръгнала работата в „Гроб и мълния“. Но да се надяваме, че с неговите знания, опит и връзки все някак ще се измъкне.

Планът на операцията „Братче-готованче“, разкрит в най-общи черти от офицера Рахит, сега се разглеждаше от командването. Доста скоро ще започне подготовката за контраоперация под условното название „Каюк“. Предстоеше необикновена и невиждана по мащаби работа. Една от трудностите се заключаваше в това, че офицерът Рахит не знаеше много от най-важните подробности на операцията. Неизвестно бе например кога и как ще започне осъществяването й, по какви пътища ще се прехвърлят големи групи агенти.

И докато полковник Егоров имаше работа с плана на операцията „Братче-готованче“ като цяло, то лейтенант Василков трябваше да разреши една отделна задача — да воюва с младши сержант Мравка до пълна победа.

От ден на ден характерът й ставаше все по-зъл и по-ожесточен. Дежурните отбелязваха, че това особено силно се е проявило, когато й отнели таблетките будалин (една от тях тя вече беше успяла да подхвърли в чашата на лейтенант Василков).

Пускаха агентката от чувала колкото да хапне, да пийне и за още нещо — то се знае какво. Пиеше много лимонада, а ядеше само веднъж на два-три дни и то само кюфтета.

Лейтенантът все чакаше кога ще се умори да седи в чувала, или по-право, да виси, защото щом оставеха чувала на пода, тя започваше да се търкаля, и се налагаше пак да я окачват. Лейтенант Василков се надяваше, че ако не се умори, то поне все някога ще й омръзне да виси по цял ден в чувала.

Ни една свястна дума не можеше да се чуе от Мравка, само ругатни. Купиха й кукла — агентката веднага я разкъса и почна да я гризе.

— Да те затворим ли в клетка? — питаше ядосан лейтенант Василков.

— Ефорт, билдинг! (Карай си количката, простако!)

Е, това е! Какво да правиш? Заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява, но как?

Тъкмо тогава лейтенант Василков, съвсем отчаян, че не може да въздейства поне малко на Мравка, предприе невероятната крачка — реши да се откаже от задачата. Като се връщаше след обяснението с полковник Егоров, той си каза, че леко се е отървал. Можеше яката да си изпати.

Влезе в килията ядосан, готов на всичко и каза:

— Ето какво, госпожо Мравке, да те вземат мътните! Хайде, най-после, да се споразумеем. Докога ще я караш тъй и каква ти е ползата от всичко това? На какво разчиташ? Да ти се изкриви гръбнакът ли? Какво е това желание да висиш в чувал? Стани човек най-сетне!

— Гуто мурире! (По-добре — смърт!)

— Разбери, че работата на вашата „Гроб и мълния“ е гроб без мълния. Има ли смисъл да вършиш безобразия?

— Рехитиг амил! (Ругатня.)

„Иди, че се разбирай с нея — помисли си тъжно лейтенант Василков. — Няма дори с какво да я изплашиш. Не се бои от глад. Не се бои от студ. Издръжливостта й е пословична. Зверче и толкоз. Отде ми дойде до главата такова наказание? Няма нищо по-лошо от това, да ти възложат работа, а ти и понятие да си нямаш как да я свършиш. Има само едно утешение, че никой изобщо не знае каква ще е ползата от тая агентка. Излиза, че трябва да се гордея с оказаното доверие, а? И така да е. От това работата няма да напредне.“

Тъй или иначе, трябваше да се действа.

Донесе лимонада, сложи чувала на пода и Мравка веднага почна да се търкаля.

— Кротувай, донесох ти лимонада!

Младши сержантът веднага се умири. Лейтенант Василков я пусна и предложи:

— Седни да си поприказваме. Познаваш ли офицера Рахит?

— Той е помощник на шефа. — Мравка за първи път отговори по човешки, без да сваля поглед от бутилката.

— Искаш ли да го видиш?

— Дерки! (Лъжи!)

— Той ще ти изясни обстановката. Ще ти каже, че знаем плана на операцията „Братче-готованче“.

В очите на Мравка се появи страх, тя извика:

— Авек провокат нон загер! (С предатели не разговарям!)

— Не е предател. Просто го заловихме. Казва, че генерал Скрито-Покрито е дал заповед да те обезвредят като предателка.

Пръстите и на двете ръце на младши сержант Мравка за малко не се впиха в лицето на лейтенант Василков. В яда си той така й изви ръката, че агентката не можа да се мръдне и яката я нашляпа по онова място, по което бият провинилите се деца.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич би нарекъл тия действия санитарна обработка на задната повърхност на организма на младши сержанта с помощта на горния десен крайник на лейтенанта.

Но Мравка — чудо на чудесата! — се усмири и остана неподвижна, макар лейтенант Василков да не я държеше вече и ни в клин ни в ръкав, се разрева с цяло гърло, разрева се съвсем по човешки, както обикновено плачат огорчените момиченца.

От свръхголямо учудване лейтенант Василков почна да я гали по главата, като повтаряше смутено:

— Стига, хайде стига… аз няма вече… сама си си виновна… престани… няма вече…

— Аз няма вече! Няма вече! — хлипаше Мравка съвсем по човешки. — Сама съм си виновна! Сама съм си виновна!

Загубил ума и дума, лейтенант Василков не знаеше какво да прави и забравил, че има пред себе си агентка на чужда държава, я съжали (не държавата, разбира се, а момиченцето) и я целуна по челото.

Мравка зарида още по-силно, прегърна го с две ръце, притисна мокрото си от сълзи лице към неговото и забърбори, като потреперваше от ридания:

— Сама съм си виновна… няма вече… сама съм си виновна… няма вече…

Нямаше да бъде лошо, ако генерал Скрито-Покрито видеше тая сцена. Ако не се пукнеше от дива злоба или яд, то поне имаше над какво да се замисли огромната му, без нито едно косъмче глава. Но тя, подобна на диня, футболна топка или глобус, нищо нямаше да разбере! Той не беше първият, който се опитваше да направи от човека звяр или тъпак (спомнете си копойчетата на Фон Гаден), като употреби за това мръсно деяние много време, подлост, сили и умение. Генерал Скрито-Покрито бе взел всичко пред вид, само едно беше пропуснал, че шпиончетата са се родили хора, че са имали бащи и майки, макар и лоши, но все пак хора!

Ако лейтенант Василков се беше отнесъл към Мравка само като към младши сержант от чуждо разузнаване, кой знае как щеше да завърши всичко. Може би щеше да се наложи да затворят Мравка за цял живот в клетка (за да не й се изкриви гръбнакът, ако я оставят в чувала). Имаше голяма вероятност агентката да се самоубие като разбере, че й е невъзможно да изпълни задачата на генерал Скрито-Покрито, а това тя не можеше да си прости.

Но в яда си лейтенант Василков я натупа като обикновено провинило се момиченце, точно по онова място, където шляпат децата.

Спомняте си, разбира се, че Мравка можеше да се бие и то жестоко, а и нея я биеха жестоко по какви ли не места, само не по онова, което е предназначено специално за шляпане. И обърнете внимание: шляпане, а не бой. Ако лейтенант Василков я беше ударил, нямаше да се получи никакъв положителен ефект, а тя щеше да си го върне с хапане и драскане.

А при децата, както се знае, мястото за шляпане има пряка вътрешна връзка с очите, където единствено се образуват сълзите и откъдето те се отделят във външната среда. Шляпнеш по специалното място и готово — от очите сълзи! Пряка вътрешна връзка!

А като почна да плаче (което шпиончетата не умееха да правят) Мравка вече извърши напълно човешка постъпка.

Когато лейтенант Василков съжали агентчето и го целуна по челцето, то се разрида още по-силно: за първи път в живота го съжаляваха и за първи път в живота го целуваха.

Всичко това много й хареса. И колкото по-смутено той я молеше да се успокои, толкова по-силно тя ревеше и накрая така безутешно се разрида, че лейтенант Василков, като не знаеше какво да прави, неочаквано и за себе си й предложи:

— Хайде да обядваме!

И пред очите на изумените дежурни те тръгнаха към столовата. Мравка, хванала ръката му с две ръце, каза нерешително:

— Искам кюфте…

— Ще ти дадем колкото си искаш кюфтета!

— А хляб?

— Още повече! И дори компот!

— Не знам…

— О, ще си оближеш пръстите!

В столовата Мравка се смути и уплаши. Сред обядващите имаше много хора с чужда военна униформа, а я бяха възпитали така, че всеки човек, особено военен, тя считаше заклет враг и ако не успее първа да стреля по него, той непременно ще стреля по нея.

Но никой не насочи дулото на пистолета, никой не изкомандва „Горе ръцете!“ — най-страшните за шпионина думи — и тя продължаваше да се държи с две ръце за своя придружител.

— Да хапнем ли супа? — попита той, а Мравка отговори:

— Искам кюфте.

— Колко?

— А колко може?

— Колкото ти душа иска, дето има една дума.

— Не знам. Много-много.

— Десет стигат ли?

— Ах!

Сервитьорката, без да свежда поглед от момичето, сложи на масата пълна чиния с кюфтета. Мравка излапа, почти без да дъвче, едно кюфте, второ, трето…

— Не бързай, не бързай! — помоли я изплашен лейтенант Василков. — Иначе ще ти стане лошо, като не си свикнала. Страх ме е да не преядеш!

— Горкичката, горкичката! — възкликна сервитьорката. — Къде така си изгладняла? Като че две години не си яла… Как се казваш?

— Мравка — отговори Мравка, като изяде последното кюфте и се залови за хляба.

— Мравка?! — учуди се сервитьорката. — На кого е хрумнало да й даде такова име? — Тя искаше да попита още нещо, но лейтенант Василков я погледна изразително и тя млъкна.

Като омете и хляба, Мравка втренчи поглед в неговата чиния, където порцията не беше бутната. Той, разбира се, я помести към Мравка.

Сервитьорката донесе десет чаши компот и като не можа да сдържи любопитството си, попита:

— Къде е изгладняло толкова, клетото болнаво дете?

— Там — отговори уклончиво лейтенант Василков и бързо подхвана Мравка, за да не падне от стола: момиченцето спеше дълбоко.

Взе я на ръце и съпровождан от десетки любопитни погледи, тръгна към изхода.

Вървеше и си мислеше, без много да се чуди, че за първи път в живота си носи внимателно на ръце агент на чуждо разузнаване. Но къде да го, тоест, да я занесе? Килията непрекъснато ще й напомня коя е и къде се намира и всичко ще започне отново. Той пак ще посещава по няколко пъти на ден медицинската служба да му мажат с йод драскотините и раните.

Като поразмисли, лейтенантът отиде направо при полковник Егоров, положи внимателно Мравка на дивана и каза с облекчение:

— Ето. Докладвам: когато нервите ми не издържаха, нашляпах я по съответното място. Плака. Рева и рида. Нахраних я в столовата. Там заспа.

— Интересно — продума полковник Егоров, след като помълча. — И е съвсем обяснимо. Ни веднъж не са я нахранили както трябва, винаги е живяла полугладна, а наяде ли се добре нормалният човек го кара на сън. Пък и силите й се изчерпиха. Какво ще предприемете по-нататък?

— Не зная — призна си лейтенант Василков с въздишка. — Но считам, че не бива да я връщаме в килията.

— Правилно. Но къде? Нямаме никаква гаранция, че като се събуди, няма да се нахвърли върху вас или върху някой друг.

— Константин Иванович! — каза енергично лейтенант Василков. — Вие винаги ме учехте да работя без страх от рискове. Винаги ме учехте да не вървя по отъпкани пътища, а да влагам творчество в работата. Случаят е необикновен, значи трябва да търсим и необикновен подход. Разрешавате ли на моя отговорност да взема агентката у дома, защото като я гледам как спи, тя е същинско момиченце. Аз живея с майка си…

— Не, не, много е рисковано! — поклати глава полковник Егоров. — Ами ако забърка някоя каша? Или нещо по-лошо — да офейка?

— Би следвало да не се случи такова нещо, Константин Иванович. Не зная как да ви обясня, но съм уверен, че няма друг изход.

— По принцип съм съгласен. Няма нужда да ме убеждавате. Но тъкмо тая сутрин вие твърдяхте, че е зверче.

— Виновен съм, избързах с изводите.

И двамата едновременно погледнаха Мравка… Спеше дълбоко и сладко, като обикновено момиченце, капнало от лудории. Те се спогледаха, обзети от една и съща мисъл: още колко много трябва да се направи, за да се превърне тя наистина в обикновено момиченце!

Лежи си на дивана, спи си сладко и дълбоко и може би никой не би се досетил, че това не е обикновено момиченце, а най-истински агент на чуждо разузнаване. Ха сега преценявай, ха вземай решение! Ако помислиш, че е обикновено момиченце, току-виж ти забила три куршума в сърцето! Ако пък я вземеш за шпионин, ще излезе накрая само обикновено момиченце…

— Ето какво — каза решително полковник Егоров. — Продължавайте изпълнението на задачата. Нямаме друг изход. Много скоро ще започне операцията „Братче-готованче“. В нея, вероятно, ще вземат участие и шпиончетата. И ако ние не се справим с едно, по-право с една от тях, какво ще правим с толкова много?

— Другарю полковник, ще взема всички мерки — увери го лейтенант Василков. — Непременно ще извикам някого на помощ.

— Кола! — заповяда полковник Егоров по телефона. — Според мене вашето решение е правилно. Като попадне в съвсем непозната обстановка, човешка обстановка, тя ще поиска да бъде момиченце, а не агентка. И сега вече — никакви драскотини и ухапвания! Довечера ми позвънете у дома.

Глава №56
Въпреки първоначалните несполуки в научната регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца, психоневропатологът и ученият М. Г. Азбарагуз не пада духом

Случва се така: искат да помогнат на човека, а той не го разбира и хуква презглава да бяга от помощта.

Така се случи и със замислената от Моисей Григориевич Азбарагуз във висша степен научна и в приемлива форма доброволна регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца. Невижданият размах на разяснителната работа причини в града, колкото и да е странно, нещо подобно на малка паника. Отначало тя обхвана престарелите, после възрастните, а след това младежите. Най-дълго издържаха децата, но и тях като че ги обзе паника.

Имаше много шум, разговори, спорове, слухове, но РЕГИСТРАЦИЯ НЯМАШЕ!

Особено упорито се разпространяваше слухът, че ще натоварят в камиони зарегистрираните деца и ще ги откарат някъде за някаква дезинфекция.

Най-страшен бе слухът, че зарегистрираните ще учат без ваканции и почивни дни.

Моисей Григориевич, макар и малко смутен, беше в добро настроение. Нямаше намерение да се предава, но ето ти беда: с всеки изминат ден бодрото настроение спадаше, а смущението растеше ли, растеше. Честно казано, той не разбираше мотивите на тъй силния отпор срещу регистрацията от страна на всички слоеве и възрасти на населението.

Обяснимо бе защо най-върлите, всеизвестни безделници се запиляха нанякъде и активистите от градския комитет за борба с мързеливите деца не можаха да открият поне една следа на поне един безделник.

Огромната разяснителна работа се водеше напразно. Всеки възрастен с всякакви истини и неистини оправдаваше своя потомък безделник и го спасяваше от научната регистрация.

Какво става? Какво да се прави?

Моисей Григориевич седеше в креслото, протегнал уморено крака и мислеше с наведена глава.

Големият стенен часовник питаше настойчиво:

— Какво става? Какво да се прави? Какво става? Какво да се прави?

Моисей Григориевич, стараейки се несъзнателно да бъде в такт с тракането на часовника, повтаряше гласно:

— Какво става? Какво да се прави? Какво става? Какво да се прави?

Часовникът го посъветва високо и ясно:

— От-стъ-пи! От-стъ-пи! От-стъ-пи!

— Никога! — каза сам на себе си Моисей Григориевич и стана рязко. — Никога и за нищо на света! На какво, всъщност, се учудвам? Че веднага не са ме разбрали? А защо трябва веднага да ме разберат? Хората не са свикнали да смятат мързела за голяма опасност. А трябва да им се докаже, че в мързела се крие един от най-опасните врагове на човечеството! И аз ще им докажа!

Вратата скръцна и се чу гласът на старши санитаря Тимофей Игнатиевич:

— Може ли да се изкажа по един наболял въпрос? — Той влезе в кабинета и заговори, без да дочака разрешение: — Наплашихте хората с регистрацията. Дори възрастните готовановци загубиха спокойствие. Разсъждават така: днес ще регистрирам моето мързеливо отроче, а няма ли утре и мене да придърпат пред очите ни всички?!

— Ама че дивотия! — извика сърдито Моисей Григориевич. — Нас ни интересуват само децата! Скритите резерви на мързела! Необходимо е да научим колко, разбирате ли, колко са в града мързеливите и склонните към мързел деца?

— Извинявам се с всички сили — инатеше се старши санитарят Тимофей Игнатиевич, — но не мога да не изразя моите мисли. Добре познавам живота и хората. И заявявам най-категорично и отговорно: нищо няма да излезе от тая работа. Къде ще намерите родител, който доброволно да предаде своя лентяй или лентяйка на всеобщо опозоряване под названието „научна регистрация“?

— Чакайте… чакайте… А вие самият имате ли деца?

— Четири. Трима сина и една дъщеря.

— Мързеливи ли са?

— Мързеливи донемайкъде!

— Прилагате ли към тях метода на физическо въздействие?

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич въздъхна тежко, наведе глава и си призна с усилие:

— Не. На своите не вдигам ръка. Жал ми е и да ги регистрирам. Искам да се издигнат в живота по-високо от старши санитари. Искам да ги направя министри или академици. Научих ги на хубав живот и те се измързеливиха. Растат важни. Приятно е да ги гледаш, но не е много удобно да живееш с тях.

— Ето че се изяснихме с вас — каза Моисей Григориевич със задоволство. — И откъде вадите заключение, че от безделниците израстват министри и академици? И с какво старши санитарят е по-лош от министъра или академика?

— Обърках се — произнесе тъжно старши санитарят Тимофей Игнатиевич.

— Зарегистрирайте ги! Ще направим от тях хора! Може би министри или академици! Науката ви протяга ръка за помощ, не я отблъсквайте!

— Добре. — Старши санитарят се навъси. — Давам съгласието си за доброволна регистрация на четири деца. Изглежда, друг изход няма.

Глава №57
Отчаяните опити на Фон Гаден да причини на човечеството, хе-хе, голямо зло и гибелта на Фон Гаден в горните слоеве на атмосферата

Като скочи от прозореца на шпионския ресторант „Ръцете хох!“, за да избегне за втори път от почетното спиртосване, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден още във въздуха разбра, че ще се пребие и стане на пита.

Три етажа плюс асфалт.

Но успя също да си помисли, че няма никакво морално право да умира. Нямаше смисъл да отдава целия си живот на борбата с хората и децата, да постигне в тая борба редица успехи, да избегне почетното спиртосване, да присъства на вечерята в чест на собствената си смърт, да се убеди, че на старите шпиони — колегите му по професия — не са им скъпи идеалите, а са им по-скъпи кренвиршите с кисело зеле, да скочи смело и ловко от прозореца, когато охраната на Централхабщаба искаше да го спипа и — ето ти на — да загине, като се пльосне на асфалта.

Ех, ако не беше го подвел генерал Скрито-Покрито, ако не беше го метнал несъществуващият Фон Хлипке, ако не бяха му отнели копойчетата, всичко щеше да бъде другояче. Сега нямаше да лети във въздуха, а в кресло щеше да седи!

Ах, колко му беше нужен един самолет с голяма бомба! А къде ще я бухне, той си знае. Само на него са известни ония места на земното кълбо, където има най-много деца!

Но най-напред трябва да оживее, за да не даде на другите да живеят.

О, майн бог, помогни ми!

Помогна му не бог, а камионът, който изскочи иззад ъгъла, а по-право не камионът, но чувалите с нещо меко, натрупани в каросерията. Върху тях тупна Фон Гаден.

„Благодаря, майн бог! — рече си той. — Пак съм спасен, пак съм жив, майл!“ Наистина, натърти се, нещо вътре му се размести, но общо взето беше цял-целеничък.

kamion.jpg

Войниците, застанали пред входа на шпионския ресторант „Ръцете хох!“ не видяха в тъмнината как Фон Гаден скочи от прозореца и уцели камиона и затова нищо не можаха да докладват на изскочилия навън разярен барон Овен.

— Да се претърси целият град от край до край! — заповяда той. — Да се пуснат всички кучета следотърсачи!

Фон Гаден се чувстваше прекрасно. Само да се добере до едно тайно летище, където винаги имаше готов самолет „Бух-тряс-13“ с голяма бомба и тогава — ехеее!

Като опипваше чувалите, в които имаше нещо меко, Фон Гаден развърза един от тях: там имаше дрехи. Бързо се съблече и събу, като хвърляше дрипите си и остатъците от ботушите си на паважа.

Дрехите бяха военни, но на какъв род войски принадлежаха, не можа да определи в тъмното. Като се преоблече, Фон Гаден откри чувал с ботуши. Те му бяха прекалено големи, но това бе дреболия.

Душичката на Фон Гаден пееше и ликуваше и още повече запя и заликува, когато той откри, че камионът отива по посока на Централхабщаба: това му беше по пътя, хе-хе!

Фон Гаден се облече със солидни дрехи, но всичко му висеше, трябваше да подгъне ръкавите, панталоните бяха безобразно широки. Та той не беше някакво конте, а върл шпионин, който почти винаги е с единия крак в гроба. Да пукнат дано! Всички до един! Скоро и това ще стане — само никой да не го види сега!

В дългите му уши вече бръмчеше двигателят на реактивния самолет тип „Бух-тряс-13“, а ръчичките му сякаш напипваха лоста, който ще освободи голямата бомба и — бух!

А в това време кучетата следотърсачи намериха на паважа дрипите му и остатъците от ботушите, разкъсаха ги на парчета (макар че нямаше какво повече да късат), доловиха една позната и силна миризма — трайния аромат на кренвирши с кисело зеле. Сами трябва да се сетите, че подушили миризмата, кучетата хукнаха към шпионския ресторант „Ръцете хох!“, вмъкнаха се в залата, където старите шпиони продължаваха да се тъпчат с кренвирши и задушено кисело зеле, съвсем забравили, че се угощават по случай мнимото почетно спиртосване на Фон Гаден.

Кучетата натръшкаха шпионите на пода и не им даваха да помръднат. Безкрайно възмутен, най-старият шпионин искаше да ритне с крак, но го ръфнаха по ухото.

Барон Овен дълго и доста тъпо наблюдава тая картина, без да проумее нещо и взе да разсъждава гласно, убеден, че никой не е вече в състояние да възприеме мислите му.

— Кучетата не може да грешат. Но какво отношение имат тия дърти мумии към изскочилия през прозореца негодник Фон Гаден? Почетното спиртосване е обявено. Войниците, излокали вече половината буркан, хъркат в карцера. Навсякъде позор! Какво да се прави? Да се разреди спиртът с вода и да се напъха в стъкленицата кой да е от тия зелкаджии. Защо не? Нека си плава, облечен в мундира на оберфобергогердрамхамшнапсфюрера! Какво значение има кой е спиртосан, важното е как се нарича! А ще се нарича гад Фонен, по-точно, Фон Гаден. Заповядвам! Слууу-шай!

В това време старите шпиони един след друг тихо отдаваха богу многогрешните си души. Умираха от страх, обида, възмущение, а също от прекомерното изобилие на изядената, но още несмляна храна. И когато разгониха кучетата и се чу команда „Стани! Мирно!“, половината шпиони за първи път не можаха да се подчинят. Избраха един от тях, най-малкия, да плава в стъкленицата с разреден спирт вместо Фон Гаден, но под негово име.

А истинския, живия Фон Гаден камионът докара — о, майн бог! — направо в двора на шпионската школа при Централхабщаба. Тук той бе у дома си, познаваше всичко много добре и без особен труд (ако не се смятат ботушите, които трябваше да носи в ръчички) проникна през една тайна врата в кабинета на барон Овен.

Тук Фон Гаден, без да пали лампа и задъхан от бързане, сложи ботушите на масата, позвъни в едно тайно летище и от името на началството заповяда да подготвят за бойно излитане самолет тип „Бух-тряс-13“.

Едва Фон Гаден се измъкна през тайната врата и през обикновената нахълта самият барон Овен.

Като видя ботуши на масата си, той така закрещя от силно възмущение, че Фон Гаден захехека с цяло гърло. Вмъкна се в автомобила на началството и потегли, като скимтеше от удоволствие.

Когато минаваше през площада пред шпионската школа, той видя на пиедестала стъкленица, в която плуваше някакъв тип в униформа на оберфобергогердрамхамшнапсфюрер. На почетен караул бяха замръзнали четири бройки млади кадри (е, единият от тях не беше съвсем замръзнал — чоплеше си носа с такова старание, като че се опитваше отвътре да си бръкне в очите).

Фон Гаден намали хода и извика през прозорчето:

— Майл!

— Фиг майл! Фиг майл! Фиг майл! — креснаха трите бройки млади кадри, а четвъртият не кресна: не можеше бързо да си измъкне пръста от носа.

„Аз съм удивително същество — помисли си Фон Гаден с възторг. — Хем в стъкленица плувам, хем съм тук, в бароновеновия автомобил! Скоро ще се кача на самолет с голяма бомба. Ех! Внимание, готово… само ръцете ми да не трепнат! Няма да трепнат!“

Портата се отвори и колата, без да спре, изскочи на шосето, като повали началника на караула, който искаше да я спре с вдигната нагоре ръка с картечен пистолет, защото забеляза на волана непозната личност, съвсем подобна на спиртосания Фон Гаден.

„Пукайте, пукайте — рече с подигравка Фон Гаден. — Стреляйте, стреляйте по бронирания автомобил! Хе-хе!“

Колата се носеше с най-дива скорост, само по чудо не се преобръщаше на завоите. Получи се истински виц! Автомобилът на барон Овен бе най-бързият в гаража на Централхабщаба и нито една кола не можеше да догони Фон Гаден.

Забръмча телефонът и улучил момента, той хвърли слушалката на седалката — опасно беше да сваля ръка от волана. Но дори и така, дори през шума на мотора, се чуваше как крещеше барон Овен:

— Фон Гаден! Гад си ти Фонен и туй то! Накъде си се понесъл, дърти микробе?! Ще разбиеш колата, неспиртосан мошенико! Пощади колата, та и аз тебе да пощадя! Върни автомобила и всичко ще ти простя!

Като притисна слушалката с рамо до шията, Фон Гаден също закрещя:

— Барон Овен! Аз съм на твоя волан! Ти ме лиши от най-важното в живота — работата! Ти самият си безделник, а и на другите пречиш да се трудят!

— Спри колата! После ще приказваме! Откровено!

— Ще ти покажа аз как трябва да се труди човек, без да жали ни сили, ни автомобил! Майл! — И Фон Гаден изтръгна слушалката заедно с жицата, та ругатните на барон Овен да не му пречат.

Приближаваше най-опасното място — железопътния прелез. Тук го причакват, разбира се. Надяват се, ахмаците му недни, казват си: ей сега ще спре, а ние — хоп! — и ще го пипнем! Пък аз какъв номер ще ви скроя, каква илюминация ще видите!

Трябва ви колата на Централхабщаба?

Моля, вземете си я.

Фон Гаден натисна педала до краен предел, отвори с голям труд притисканата от насрещния вятър вратичка и скочи.

Силният въздушен поток го отхвърли далече назад, преобърна го няколко пъти и го запрати в канавката, а там имаше — о майн гот! — нещо средно между вода и кал, но Фон Гаден пак — майл! — остана жив.

Изскочи от канавката и чу взрив, видя пламък и гръмко-гръмко захехека.

Но нямаше време за бавене. Хукна към гората, затича по края й, озова се на железопътната линия, препълзя отсреща и започна да се промъква крадешком към един мотоциклет, оставен встрани от спрелите коли. Наблизо нямаше хора, вероятно всички наблюдаваха катастрофата от другата страна на платното.

Красиво гореше колата на барон Овен!

Фон Гаден замина с мотоциклета, незабелязан от никого.

Сега вече нито бързаше, нито нервничеше. Вятърът духаше приятно в разгорещеното му лице, макар че иначе целият се сковаваше от студ, понеже беше бос и с мокри дрехи.

Сърчицето му биеше ускорено. Гърленцето му се стягаше от радост и подлост.

Натика мотоциклета в храстите и забравил да изключи мотора и да загаси фара, започна да се промъква между дърветата. Само да не налети в тъмното на бодливата тел, с която е опасано тайното летище. Допреш ли се до телта и ще зазвъни автоматична алармена система. Тогава няма отърваване.

Преди три години, като обучаваше тук шпионите, Фон Гаден, за всеки случай, си остави един тесен проход и сега много внимателно го търсеше.

О, майн бог, помогни ми!

Но бог не помогна — проходът не се виждаше никъде.

Когато се отнасяше до нещо подло, мозъчето на оберфобергогердрамхамшнапсфюрера работеше удивително резултатно.

Като котка, изплашена от куче, той се покатери на най-високото дърво, пълзя по един дебел клон почти до края му и фактически се оказа над територията на тайното летище. Прочете си мислено молитвата, прокле барон Овен и скочи; окопити се и запълзя бързо, притискайки се до земята.

Дългите му уши лесно доловиха шума на самолетния мотор. През ушите шумът проникна право в сърцето му.

На десетина метра от самолета Фон Гаден се спря за малко да поразмисли. Не му се искаше, разбира се, на някакви си десетина метра от целта да направи грешка.

Трима войника и един техник нещо си говореха. Затаил дъх от голямо вълнение, Фон Гаден допълзя до стълбата, спря да диша, покатери се горе, вмъкна се в кабината и премалял се отпусна на седалката. Уфффф.

Като си пое дъх, той включи радиостанцията и много радостно започна да крещи в ефира:

— Слушайте всички! Всички, които ме чуват, да слушат внимателно! Очаквайте всеки миг катастрофа! Къде ще стане, е тайна! Каква ще бъде, също е тайна! Затова треперете всички! Говори оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден! Аз съм в самолет с тежка бомба! Хе-хе! Зная наизуст картата на света, върху която лично аз с военна точност съм отбелязал местата, където има най-много деца! Надявам се, че историята на човечеството няма да ме забрави! Излитам! Треперете, дечица! Гуд байдик!

bomba.jpg

Пусна гориво и моторите изреваха. Самолетът почти веднага се откъсна от земята.

От радиостанцията се чу:

— Фон Гаден! Фон Гаден! Качили сте се на самолет ракета тип „Антихрист-1“! Ни веднъж не е излитал! Това е пробен образец! Катапултирайте[3] незабавно! Катапултирайте незабавно!

Без да отговаря, Фон Гаден търсеше трескаво лоста с надпис „бомба“ и не можеше да го намери.

Самолетът ракета не му се подчиняваше — летеше нагоре почти по права линия, а отдавна трябваше да завие малко наляво.

Радиостанцията се дереше:

— Катапултирайте незабавно! Иначе ще ви взривим! Лостът на катапулта е долу отляво!

От страх пот изби по челцето на Фон Гаден и веднага се вледени. С всяка измината секунда в кабината ставаше все по-студено и се дишаше все по-трудно.

Фон Гаден започна да се задушава: в кабината нямаше кислороден апарат.

Босите му крачка посиняха.

— Катапултирайте!

Фон Гаден протягаше замръзналата си, почти вкочанена ръчичка към лоста на катапулта.

— След трийсет секунди ще ви взривим! Едно, две, три…

Той се пресягаше… пресяааагаше…

В последния миг на живота си, съзнавайки напълно, че смъртта вече е почти настъпила, оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден си помисли: жалко, ужасно жалко, че не може да унищожи или поне да направи мързеливи децата! Но ако Фон Гаден успееше да убие или да направи мързелив поне един от вас, които държите в ръце тая книга, да си знаете: оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът без колебание би дал за това фонгадния си живот. Поразмислете над това.

„Господи, майн гот! — мярна се в главичката на Фон Гаден, когато разбра, че «Антихрист-1» скоро ще се превърне в прах заедно с него. — Дай ми, майн гот, възможност да унищожа поне едно дете! Поне един киндер! Поне един анфан! Или чилдрън! Или бамбино! Остави ме да ги заразя с мързел! Тогава ще загина с великолепното съзнание за изпълнен дълг! Майн гот, помогни ми да направя на човечеството поне едно зло!“

От радиостанцията се чу команда:

— Двайсет и девет… Трийсет!

За миг от самолета ракета не остана ни прашинка. И от господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера не остана ни прашинка.

… Само и досега на площада пред шпионската школа при Централхабщаба върху пиедестал в стъкленица с разреден спирт плава някакъв тип под името Фон Гаден и младите кадри му отдават шпионски почести.

Глава №58
Бащата Юрий Анатолиевич овладява изкуството да домакинства. Усложнения в семейство Прутикови във връзка с пристигането на майката

Макар че мирът и спокойствието все още не бяха се възвърнали в семейство Прутикови, сега всичко вървеше много по-добре, като изключим това, че Толик все още беше в болница, а майката в един санаториум на юг.

Работите тръгнаха към подобряване от деня, когато бащата Юрий Анатолиевич заяви тържествено:

— След дълги и мъчителни размисли, съпроводени с дълбоки преживявания, твърдо реших да изменя из основи своите възгледи за себе си и за живота. По-рано семейството живееше за мене. Сега аз трябва да му се отплатя. Сега аз ще живея за семейството. Същевременно ще давам положителен пример на сина си.

— Правиш голяма принципна крачка напред — одобри баба Александра Петровна. — Най-после и ти, Юра, проявяваш научен подход към действителността.

— Не зная как се нарича такъв подход, но ще се науча да готвя.

— Само че премини незабавно от думи към дела, иначе желанието ти ще се изпари.

И Юрий Анатолиевич премина от думи към дела — започна да овладява изкуството да се приготвя качествена храна на газова печка с две колела.

Няма да описвам многобройните дребни, средни и големи скандални положения, в които изпадна и които той понесе болезнено, но твърдо.

„Книгата за вкусна и здрава храна“ често го подвеждаше, защото бе предназначена за опитни домакини, а той бе начинаещ домакин. Веднъж например опече кокошка по всички правила, но без да извади вътрешностите й и без да отреже крачетата и главата. Леле-мале, какво се получи!

Но постепенно, като се консултираше с Александра Петровна и съседките, той усвои много неща.

И ето че веднъж каза на една сервитьорка:

— Вашият готвач има вероятно две баби.

— Защо мислите така?

— Защото не може да готви. Такъв буламач, извинете, аз мога да направя с лявата ръка в продупчен тиган с ланшно масло! — Юрий Анатолиевич излезе, вдигнал гордо глава, и повече не стъпи ни в тоя ресторант, ни в някой друг.

Не че навсякъде готвеха лошо, но на него му беше приятно да готви. Такива ми ти работи!

Разбира се, много време губеше да купува продукти и да се върти край печката. Но сега излезе наяве нещо много интересно: когато вършиш много работа, излиза, че имаш много време. Следователно, за да имаш колкото е възможно повече време, трябва да вършиш колкото е възможно повече работа!

Веднъж баба Александра Петровна, като се върна у дома, обиколи целия апартамент и като седна на масата в кухнята, каза със задоволство:

— Ако и сина си научиш на всичко това, ще считам моята научна задача за изпълнена.

— Как намирате супата?

— Душата ми се радва повече от стомаха. Само че аз обичам в супата пържен лук.

И те започнаха подробно и с вещина да обсъждат различни кулинарни тънкости.

Така си течеше животът до пристигането на майката. Тя се върна загоряла от слънцето, подмладена, укрепнала и — недоволна.

— Представете си, никак не си починах — заяви тя, — не съм напълняла ни на йота, почти не съм почерняла и се чувствам много по-зле, отколкото преди да замина.

— Прощавай — каза учудено бащата, — но външният ти вид говори обратното.

— Не бива да се съди за човека само по външния му вид!

— Храната ли беше лоша? — попита бабата. — Валеше ли? Да не си попаднала на недостатъчно солено или прекалено солено море?

— Имаше много деца — обясни нервно майката — и представете си, на всички децата им като деца, на всички бабите им като баби.

— А майки като майки имаше ли? — обиди се веднага Александра Петровна.

— За друго говоря! Всички си глезят децата и децата растат нормални! А като си спомня… цялата избелявам. Какво прави синчето ми?

— Подобрява се — отговори неуверено бащата. — Вече поема храна, движи се. Говори по малко. Веднъж се засмя.

— Ужас! Какъв кошмар! — прошепна майката. — Нима съм виновна, че всичките си сили и време отдавам на чуждите деца? Но защо на другите деца им стига по една баба и нямат нужда от нищо повече?… О, мамо, ти пак ли си започнала да изпълняваш задълженията си? — попита тя, като опита супата.

— Това е моя работа — съобщи скромно бащата.

— Не ме разсмивай.

Александра Петровна и Юрий Анатолиевич се спогледаха и замълчаха, не почнаха да й дават обяснения. Уморена е от курорта, нека си почине, нека дойде на себе си.

Но същия ден в семейството почнаха усложнения. Като чу за научната регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца, майката безкрайно се възмути.

— Каква нечовешка глупост! Нима трябва и клетия Толик да… го… зарегистрираме?

— Да, това е наш дълг и спасение — отговори Юрий Анатолиевич, като се подготви за тежък разговор. — С лошото възпитание ние осакатихме детето и…

— Кой го осакати? Аз лично почти не съм го възпитавала. Вие с баба му докарахте детето втори път до психиатрична болница!

— Добре, ние с баба му. Тогава не ни пречи и занапред да го възпитаваме.

Няма да описвам тоя дълъг и тежък за всички разговор, който не доведе до нищо — всеки си остана на своето мнение.

Особено недоволна беше майката. С тон, който не търпеше ни най-малко възражение, тя заяви:

— Сега е мой ред да възпитавам сина си. По-добре от вас познавам децата, не работя първа година в училище с голям контингент от ученици.

Такова решение никой не очакваше, може би и самата майка, и затова то предизвика отначало силно недоумение, а после — не по-малко силно смущение.

— Решението ти е, меко казано… — промърмори Юрий Анатолиевич — е малко… необмислено. Ти просто не си в течение на нещата. Момчето трябва да се лекува с личен пример.

— Ах, моля ви се, не ме учете мене, учителката, как се възпитават деца! — извика презрително майката. — Смешно е!

Глава №59
Посещението на Фонди-Монди-Дунди-Пек при генерал Скрито-Покрито и неочакваният резултат от него

Генерал Скрито-Покрито седеше сам в огромния си кабинет и мислеше с огромната си, без ни едно косъмче глава. Колкото и да е странно, той все още можеше да изживява някакви чувства. Седеше и съжаляваше, че чакалнята е празна, че офицерът Рахит не е там. Наистина той беше голям мошеник, като него втори нямаше по света, и нечуван предател, и паричките обичаше повече от живота, та от алчност попадна в ръцете на врага. Проклет да е!

Но все пак беше помощник, жив човек, с него винаги трябваше да си нащрек, можеше да се посдърпаш, можеше да запратиш по него огнеупорната каса без да го уцелиш, защото той навреме ще се дръпне.

Талантлив негодник беше!

А де ги вече талантливите негодници? Как прекрасно загина в горните слоеве на атмосферата Фон Гаден! Изплаши целия свят! Когато съобщи, че лети с тежка бомба и всеки миг ще я бухне там където има най-много деца, от всички летища в света се вдигнаха самолети да го спрат. Това се казва герой!

Сам-саменичък остана генерал Скрито-Покрито. Кого да си вземе за помощник, като наоколо му са все възпитаните от него предатели и доносници? Офицерът Рахит, царство му небесно, считаше, че страхът е една от формите на уважението, а тия тук просто се боят от шефа си, без ни най-малко да го уважават.

Като си разреши още осем минути да преживява, което за него значеше да безделничи, генерал Скрито-Покрито стана и заговори с мрачен глас:

— Правя разбор на грешките си. Преследват ме несполуки. Една след друга. Друга след друга. После друга след една и така нататък. Грешките ми са вследствие недостатъчна трудоспособност. Все още малко работя. Ям два пъти в месеца и всеки път по цял половин час. Ще ям само веднъж на месец и половина, за да не губя време за поемане на храната и да не губя сили за нейното смилане.

(Аз, авторът, ви моля, драги читатели, да обърнете внимание на тоя факт. Защо подлеците, мошениците — сами намерете оскърбителните, но справедливи думи — са толкова активни? Тези безсрамници действат ли, действат, а ние, изобщо добрите хора, често се занимаваме с всевъзможни глупости…)

Генерал Скрито-Покрито продължи да си говори сам:

— Ще понасям твърдо всички затруднения и несполуки, тоест няма да скръстя ръце пред бедата, няма да изпадам в истерия и да припадам от дива злоба. Сега само аз знам изцяло плана на операцията „Братче-готованче“. Враговете ми нямат време да се подготвят за борба с мен. Но аз не бива да се бавя. Ако враговете успеят да зарегистрират мързеливците, нашата задача се усложнява. Тогава ще стане ясно колко голяма е надвисналата над тях опасност и ще почнат да действат усилено. Дай боже регистрацията на мързеливците да се проточи! А аз още сега, всеки миг мога да издам заповед да се започне операцията.

Като завърши речта си, генерал Скрито-Покрито пак стана предишния страшен, хитър, подъл, ловък, какъвто беше преди да се стоварят върху главата му несполуките, които едва не го сломиха. Той пак бе напълно готов за най-трудния труд, за най-огромната и разнообразна дейност, застрашаваща цялото човечество.

И пристъпи веднага към работа, сякаш нищо не е било, без да подозира, че наблизо му се готви поредната, но тоя път почти смъртна неприятност.

Защото в кабинета на доктор Супостат все още седеше Фонди-Монди-Дунди-Пек и говореше.

— Уверен съм, че ако ти можеше поне малко да мислиш, аз щях да съм вече на свобода, а ти щеше да имаш четирийсет хиляди в твърда валута.

— Разбери, че по време на най-извънредно най-военно положение — убеждаваше го събеседникът му, — територията на „Гроб и мълния“ може да се напуска само с лично разрешение от шефа и с неговата кола. Ликвидират се всички видове пропуски и пароли. Пък и за къде ще бързаш? Ще те скрия в зимника с лекарствата и непременно…

— Непременно ще те предам при първия удобен случай! — добави Фонди-Монди-Дунди-Пек, като се усмихваше. — Няма безизходно положение. Винаги се намира изход.

— Ти си просто луд! Ха, сетих се, искаш ли да те настаня в лудницата? А? Условията там са сносни, къде-къде по-добри, отколкото в карцера.

— Не дрънкай врели-некипели. Не мога да чакам. Пък и четирийсетте хиляди в твърда валута няма да чакат дълго. Не смяташ ли, че ще се намери някой, който да ги вземе без много да му мисли? А?

При споменаването за парите и особено за това, че някой друг може да ги получи, доктор Супостат излезе от кожата си. Той закрещя с дебелия си глас:

— Хич не ти вярвам!

— Вярваш ми. Иначе сто пъти да си се отървал от мене. Веднъж вече от страх се опита да ме издадеш — говореше Фонди-Монди-Дунди-Пек, макар в душата си да бе толкова разстроен и мрачен, че му се щеше да махне с ръка и да затръшне вратата. А се и боеше. Боеше се, че няма вече да се върне обратно. Там, където го чакаше риболов при изгрев и залез-слънце. Там, където не него ще ловят, а той ще лови бибани и костури. И каза: — Прощавай, бивш приятелю. С тебе няма да мелим брашно. Остава ми само едно — да унищожа шефа. Може би в суматохата ще се измъкна оттук и без твоята помощ.

— Ти… ти… ти… — Доктор Супостат шареше с ръце по масата и търсеше или оръжие, или лекарство за сърце. — Имаш ли ум?… Да унищожиш шефа… с това… шега не бива!

— Нямам никакво намерение да се шегувам. Хайде да се разделим приятелски — предложи Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Аз ще изляза незабелязано от кабинета, а ти веднага забрави за мене. Все едно че съм там, в сплескания ковчег. И аз ти обещавам, че ще те забравя.

— Охо! Това е веригутно! Това е окейно! — Доктор Супостат скочи, но веднага ококори очи, като халосан по главата. — Ами четирийсетте хиляди в твърда валута?

Сега вече Фонди-Монди-Дунди-Пек не издържа и му показа лакът.

— Без пари няма да те пусна! Без пари няма да те пусна! Горе ръцете! — И доктор Супостат измъкна два пистолета, кой от кой по-големи. — Парите! Давай парите!

Всичко това омръзна на Фонди-Монди-Дунди-Пек. Той запуши, като ругаеше наум доктор Супостат с най-лоши думи. Наистина, право е дето казват: с какъвто се събереш — такъв ставаш.

— Ако аз — предложи Фонди-Монди-Дунди-Пек — сполуча да отменя най-извънредното най-военното положение, тогава ти, дебела главо, ще ми помогнеш ли?

— Как ще получа парите? — попита грубо доктор Супостат, като размахваше оръжието.

— Няма да ги получиш — каза Фонди-Монди-Дунди-Пек и се изправи решително. — Прощавай. Отивам да унищожа шефа. Стой тук и не върши глупости. Всяка изпусната дума против мене ще навреди само на тебе.

И тръгна към вратата, спокоен и невъзмутим както винаги, сподирян от думите:

— Стой, ще стрелям! Стой, ще стрелям!

Щом вратата хлопна, доктор Супостат грабна слушалката, както впрочем и Фонди-Монди-Дунди-Пек предполагаше, и изломоти:

— Шефа…

— Кой е? Бързо!

— Шефе… аз съм…

— Супостат?

— Така… точно… така…

— Какво има? Бързо!

— Шефе, не знам как да кажа…

— Щом не знаеш, млък!

— Чакайте, чакайте! Нещо важно… сега ще ви… ааа…

— Ако не кажеш бързо и ясно с три-четири думи, ще те затворя в карцер с плъхове за двайсет и половина денонощия!

— Ще ви убият!

— Чавка да не ти е изпила акъла?

— ЪХ-три нули ще ви убие! Той има много пари! Четирийсет хиляди в твърда валута! Боя се за вас, шефе!

— Сега ще си получиш заслуженото!

Генерал Скрито-Покрито тръшна слушалката и каза по микрофона:

— Охраната! Тоя пиян търтей, доктор Супостат, да се вкара за сто и едно денонощие в карцера с плъхове!

Вратата се отвори, в кабинета влезе Фонди-Монди-Дунди-Пек, приближи се без да бърза до масата и каза:

— Привет, шефе. Ето че се срещнахме още веднъж. Изглежда, за последен път.

Генерал Скрито-Покрито изгрухтя, скочи, хвана се с дясната ръка за гърдите (той носеше пистолета до самото сърце), олюля се, изхърка, свлече се в креслото и се вцепени като мъртъв.

valnenie.jpg

— Май нервите вече не ти издържат — въздъхна облекчено Фонди-Монди-Дунди-Пек и запуши. Пушеше бавно, като се наслаждаваше на всяко всмукване, а всъщност дима му горчеше, но бившият ЪХ-000 просто се опитваше да постигне поне малко вълнението си. А се и радваше: ни веднъж в живота си не бе работил така рисковано и успешно, както сега.

Включи радиостанцията, настрои я на нужната вълна и започна да предава в ефира, като поглеждаше генерал Скрито-Покрито:

— Щука… щука… тук младият рибар… бързо приготви въдица… щука… щука… тук младият рибар… бързо приготви въдица… Приемам.

От ефира долетя отговор:

— Млади рибарю… млади рибарю… тук щука… въдицата е готова… въдицата е готова. Приемам.

Фонди-Монди-Дунди-Пек си пое дъх, гърлото му се бе свило от силна радост, и отговори:

— Щука… щука… разбрах ви… щука… разбрах ви… Край.

Оставаше най-важното и най-опасното. Той включи микрофона и каза:

— Шофьорът при шефа. Веднага.

И така, генерал Скрито-Покрито седеше неподвижен в креслото, бившият агент ЪХ-000 стоеше пред масата и щом шофьорът влезе, Фонди-Монди-Дунди-Пек каза високо:

— Слушам, шефе! Заминавам незабавно, ще успеем, не се безпокойте. Имаме половин час на разположение. — И като се обърна към шофьора заповяда: — Бързо! На летището! Трябва да успеем!

Последните думи изговори вече в колата.

Всичко беше наред. Въдицата, тоест, самолетът го чакаше.

„Прощавай «Гроб и мълния», бивша «Тигри-видри»! Прощавай, бивши мой шефе, господин генерал Скрито-Покрито! — мислеше си Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Вече не съм агент, а само рибар. Вече няма да се хващам на въдицата. А аз ще хващам с въдица — риба, дребна и едра.“

Изтегна се уморено на седалката, взе телефонната слушалка и помоли:

— Шефа.

Телефонистката отговори:

— Шефът е в болницата. Инфаркт. Кой го търси?

— Когато оздравее, поздравете го от мене.

— От кого?

— Той знае.

— Извинете, какво му е на шефа? — попита шофьорът.

— Разрив на сърцето. Научно — инфаркт. От преумора.

… А на другата сутрин Фонди-Монди-Дунди-Пек питаше полковник Егоров:

— Кога ще може да заминем на риболов?

Глава №60
Оздравяването на Толик Прутиков

Преди да изпише Толик Прутиков от болницата, психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз прие родителите и баба му в кабинета си и заговори с доста строг глас:

— Момчето е абсолютно здраво. Нещо повече, значително е по-добре, отколкото преди заболяването. Сега се отличава с голяма съзнателност и пълно разбиране на жизнените си задължения.

— Трябва ли да го зарегистрираме? — побърза да попита майката.

— И не бих задал такъв въпрос — отговори строго Моисей Григориевич. — Момчето има нужда от постоянен научно-медицински контрол. Сега всичко зависи от вас. Ако в семейството има трудова обстановка, момчето ще израсне психически здрав.

— Извинете — промърмори майката смутено. — Има нещо, което не разбирам. По-право — нищо не разбирам. Излекувахте ли го, или не?

— Излекувах го — отговори Моисей Григориевич, — но организмът на момчето е предразположен към всички болести, свързани с мързела. Повтарям, само трудовата обстановка в семейството ще спаси Толик.

— Ще има, ще има такава обстановка! — увери го бабата. — Аз отговарям за нея!

В къщи Толик гледаше изумен как баща му шета край печката, сръчно нарежда масата, а майка му безуспешно се опитва да му помогне.

— Ще си почина ден-два — каза Толик — и всички заедно ще работим.

— Защо — всички? — учуди се майка му. — Докторът каза в семейството да има трудова обстановка. И дума не стана за това, всички да се трудят. Баща ти прекрасно се справя сам! А ти ще почнеш да се готвиш за новата учебна година под мое ръководство.

— Има време за всичко! В болницата се научих да варя супа и компот! Мога да пържа картофи със салам и да запарвам чай!

— Засега това не е нужно — увери го майка му. — Ще те възпитавам по план. Отначало ще постигнем висок успех и примерно поведение в часовете и междучасията. Оставете на мен. Имам голям опит в обучението и възпитанието на децата.

— Няма нужда повече да ме възпитавате — каза Толик, — и без това всичко разбирам, честна пионерска! Знаете ли как се измъчи с мене Моисей Григориевич. Изби от главата ми всички щуротии! — Той се разсмя. — Всички, освен една. Ще стана контраразузнавач на всяка цена!

— Пак ли старата работа? — изплаши се баба му.

— Какво говориш! Този път е вече сериозно. Казват, че всеки, който е хванал шпионин, не може вече да не ги лови. Засега ще ловя само мързеливци. Моисей Григориевич ме помоли да му помагам.

Майка му така го погледна, сякаш виждаше човек, който е на прага на смъртта и каза:

— Слушай, синко… Мързеливците… за какво са ти?

— Това е обществена задача, мамо. Разбираш ли? Изпитал съм вече мързела на гърба си. Направо можеш да умреш. А шпионите са най-подлите същества на нашата планета. Затова реших да се посветя…

— Най-напред трябва да завършиш училището.

— Двете неща не си пречат, мамо. Сега ще ловя мързеливци.

Глава № 61
Предпоследна и дори без заглавие, защото внезапно се прекъсва

На другия ден след излизането от болницата Толик се залови да помага на Моисей Григориевич в научната регистрация.

И веднага се убеди, че децата се боят от нея като от завуча[4].

След многочасово тичане насам-натам и безкрайни уговорки, успя да зарегистрира само двама приятели безделници и една готованка, но и тя дойде по-скоро за компания, отколкото съзнателно.

Същия ден старши санитарят Тимофей Игнатиевич зарегистрира четирите си деца.

Право си казват хората: всяко начало е трудно!

Надеждата на генерал Скрито-Покрито, че регистрацията на мързеливите и склонните към мързел деца ще се провали или поне ще се забави, не се сбъдна: регистрацията започна.

От автора

Налага ми се бързо да прекъсна разказа, защото започва събитието, на чиято подготовка е посветена тази книга.

Глава №62
Последна и също без заглавие, защото се състои само от едно изречение

В 5 часа 00 минути по средноевропейско време,

веднага след като горе-долу се позакрепи,

началникът на шпионската организация

„Гроб и мълния“

генерал Скрито-Покрито издаде

заповед: да се пристъпи

към изпълнение на опе-

рацията „Братче-

готованче“.

 

 

Край на десета част,

последна от

написаните

лично от

автора

Единадесета част

На която авторът предлага да се даде краткото заглавие „Финал“ и ви моли, уважаеми читатели, да напишете сами тая част: как си представяте по-нататъшното развитие на събитията, тъй като против вас е насочена операцията „Братче-готованче“!

Животът на Иван Семьонов
Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия

Първа глава
която ни въвежда в живота на Иван Семьонов и обяснява някои причини за по-нататъшното му поведение

Най-нещастният човек в света

Иван Семьонов е нещастен и може би е най-нещастният човек в целия свят.

Защо?

Ами защото, между нас казано, Иван не обича да учи и животът му е непрекъснато мъчение.

Представете си едно здраво, снажно момче с остригана до голо глава, която е толкова голяма, че рядко му се намира шапка по мярка.

Та този юнак се учи най-лошо в класа.

И честно казано, той се учи най-лошо от всички в цялото училище.

Неприятно?

Разбира се!

На кого е неприятно?

На целия клас!

На цялото училище е неприятно!

А на Иван?

Хич не му пука!

Ей че тип!

Миналата година се прави на бяла мечка, цял ден пълзя по снега — разболя се от пневмония. А пневмонията е тежка болест.

Лежи Иван жив-умрял в кревата, пее с дрезгав глас:

Пирамидон и аспирин

ще глътна тон и не един,

щом туй е номер: всеки ден

в училище да са без мен.

Лежа Иван дълго. Отслабна. Но щом го пуснаха навън, хукна да лови котарака Бандюга: искаше да се позанимае малко с дресировката му. Бандюга — беше като стрела, а Иван — подире му, подхлъзна се, навехна си ръката и едва не си пукна главата.

Пак е на легло жив-умрял, пак пее ли, пее с дрезгав глас:

В кревата съм до вечерта —

не пиша, нито пък чета.

Нека сакат остана аз,

но да не стъпвам вече в клас.[5]

Хитър човек е тоя Иван Семьонов! Вече напълно оздравя, но пристигне ли докторът, Иван ще заохка, ще подбели очи и не помръдва.

— Нищо не мога да разбера — казва лекарят смаян, — съвсем здраво момче, а пъшка. Дори да се изправи не може. Я хайде да станем!

Иван охка като ранен във войната, спуска бавно крака от кревата, става.

— Браво — насърчава го докторът. — Утре може да идеш на училище.

Иван — туп на пода. Главата му изкънтява.

Хайде обратно в кревата.

А Ивановият план беше прост — да боледува колкото може по-дълго. И тоя Иван Семьонов щеше да надхитри всички, ако не беше една муха. Да, муха, най-обикновена муха, а подведе Иван.

Влетя в стаята, че като забръмча! После хоп — кацна на Ивановия нос. Пъди я Иван с ръка, пъди я — тя си стои, не мърда. Мухата излезе проклета, лукава и ловка.

Бръмчи си. Малко остана Иван да закрещи.

Изтормози го тая муха.

И най-спокойно се настани на тавана.

„Почакай — реши Иван, — сега ще ти видя сметката.“

Дотътри масата, сложи на масата стол, взе пешкир, та да цапне мухата и се покатери на стола.

А мухата литна.

Иван от яд запляска с пешкира по тавана!

Чак се изпоти.

В това време в стаята влезе докторът. И нали си е човек без късмет, Иван изяде калая и то какъв калай, че и до сега трепе мухите с юмрук с все сила.

muha.jpg

Остана Иван във втори клас.

Да повтаря!

Всички го съжаляваха.

А той? Хич не му пука!

Е, не му върви ученето! Седне да си готви уроците, натопи писалката в мастилото, въздъхне от мъка — и току-виж петно. Иван — туп с попивателната!

Петното избледнее, но стане по-голямо. Иван пак натопи перото, пак въздъхне и пак капне.

Гледа той петната и си мечтае. Колко хубаво щеше да е, ако можеше да отвинтва главата си. Идва в клас, сяда си най-спокойно, отвинтва главата си и я скрива под чина.

Започва часът. Разбира се, Иван не го изпитват: та може ли човек без глава да говори! Нали се приказва с устата, а устата му е на главата, а тя къде е? Под чина!

Бие звънецът за междучасие. Иван си завинтва главата и хуква из училището.

Бие звънецът за час. Иван си хваща главата — врът! врът! врът! — обратно под чина. Седи си. Екстра работа!

Мисли Иван, мисли и веднъж измисли нещо прекрасно. Дойде на училище, седна на чина и мълчи. Мълча една минута, втора, трета…

Минаха пет минути, а той все мълчи!

— Какво ти е? — питат децата.

Иван отговаря:

— Бббббббббббббббб… — и главата му потрепва.

— Болен ли си? — питат децата.

Иван кима.

— От какво?

Иван Пише на черната дъска с тебешир:

Аз съм петле.

Децата нищо не разбират. Колка Веткин казва:

— Ама ти хич не приличаш на петле.

Иван затреперва цял и:

— Пппппппппппппп…

— Пелтек! — досети се Паша Воробьов. — Пелтек си станал, а не петле.

Иван закима радостно.

Щом Ана Антоновна влезе в клас, децата вдигнаха врява:

— Семьонов е болен!

— Станал е пелтек!

— Не може да говори!

И целият клас запелтечи в хор:

— Ппппппппппппппп…

— По-тихо — каза Ана Антоновна, дигна Иван на дъската и започна да го изпитва.

А Иван отговаряше така:

— Трр… бр… др… — а по лицето му нервни тикове.

— Браво — похвали го Ана Антоновна, — отговори правилно. Пиша ти пет плюс.

— Пет плюс?! — попита радостно Иван, който ни веднъж в живота си не бе получавал дори четворка.

Децата прихнаха. А най-силно се смееше Колка Веткин.

Извикаха бащата на Иван в училището. Ох, как си изпати после петлето пелтек!

И рече на приятелите си:

— Стига. Точка. Не мога повече да живея така. Ще поискам пенсия. Не съм добре със здравето от това учене. Още днес ще подам заявление.

— А до къде ще го подадеш? — попита Колка с огромна завист. — Кажи де, щом толкова знаеш!

— Знам, не се безпокой — въздъхна Иван. — Но нямам право да разправям на всеки къде ще подам заявление за пенсия.

Колка цял се разтрепери от обида и възмущение и викна:

— Винаги си бил такъв! Учиш ни да лаем като кучета, да забиваме писалките в пода, а като дойде работата до пенсия — друг не ти трябва!

— Помисли малко — посъветва го Иван. — Ако всички се пенсионират, кой тогава ще учи? — И си тръгна с наведена глава.

Цялата вечер Иван се поти над заявлението. И ето какво излезе:

pismo.png

На плика написа:

plik.png

На другия ден раздавачът върна писмото обратно и рече:

— Няма такъв адрес. И много грешки си направил. Рано ти е още да се оплакваш. И пенсия да искаш е рано. Най-напред завърши училището, поработи, пък после се оплаквай колкото си щеш.

Много различни истории ставаха с Иван, всичките не можеш разказа. Но вие, без съмнение, разбрахте колко нещастен човек е той.

И ето ви най-пресния случай: намислиха да играят на шпиони. На Иван му се щеше да бъде командир на съветските разузнавачи.

А какво излезе?

Как избраха шпионина

Никой не се съмняваше, че най-добре е да изберат първокласника Алик Соловьов. Него и лесно ще го пипнеш, и всеки миг можеш да го натупаш, ако рече да спори. А като имате предвид, че Алик никога не клевети, става ясно: по-добър шпионин не може да се намери.

Наистина, беше малко бъзливичък. Веднъж играеха на американския летец шпионин Пауърс. За Пауърс избраха Алик. Качиха го на покрива на бараката — уж че лети със самолет — и взеха да стрелят по него с камъни (тоест с ракети)!

С дванайсетия изстрел улучиха — изскочи му цицина!

Както се казва, добре си поиграха. Но той се боеше да се смъкне обратно.

Как ли не му крещяха, почнаха пак да го замерят с ракети.

Довтаса милиционерът Егорушкин. Покатери се да хване Алик, но се сгромоляса от покрива.

Здравата си изпатиха децата.

И все пак по-подходящ шпионин от Алик не може да се намери.

Освен това той не може да произнася правилно приставката „пре“.

Излиза така:

— Пер-скочих.

— Пер-гладнях.

— Пер-бягах.

— Пер-несох.

Значи може да се смята, че Алик говори чужд език.

Всички си знаеха кой и този път ще бъде шпионинът. Ама само за фасон решиха да гласуват и така се разкрещяха, че Алик викна:

— Пер-станете!

Млъкнаха за миг и пак се разгълчаха.

После почна бой.

Боят беше задето Иван нарече Колка цаца.

— Каква цаца? — попита Колка обиден.

— Маринована — отговори Иван — или в собствен сос. Нула лв. и петдесет ст. кутията.

— Бил съм цаца, а? — и без много приказки Колка му удари един ритник. — Видя ли цацата?

Някой се застъпи за някого и пламна бой.

Като се биеш, най-важното е да не си затваряш очите.

А един приятел на Иван — Паша Воробьов — винаги жумеше в разгара на боя, изправен като пън с прибрани ръце. Какъв пердах само ядеше!

Иван обичаше да се бие. Не е от тия, дето му мислят кой кум, кой сват. Важното е да пада бой — маха с ръце, с крака понякога, на всички страни, че дори мушка с глава. И много често помагаше на противника да спечели сражението, защото биеше своите.

Но сега всичко стана наопаки. Не забравяйте, че в тоя бой беше абсолютно невъзможно да се разбере кой кого бие. Всеки си каза: чудо голямо, в боя ще видим кой е наш, кой е враг.

Паша по навик зажумя, но ръцете му заработиха от само себе си.

Първия удар в живота си Паша нанесе на своя приятел — на Иван.

Иван зяпна от изненада. А Паша, нали не вижда кого бие, отново — фрас по същото място, тоест, по челото.

Иван така се смая, че изкрещя:

— Свой биеш!

А Паша не може ни да спре, ни да отвори очи: страх го е.

Тогава Иван също взе да жуми. Какво точно стана после, с никакви думи не можеш описа!

Децата толкова се умориха, че боят завърши от само себе си. Никой не можеше да си отвори устата: един си прехапал езика, на друг отекла устната. И никой не си спомняше за какво точно се налагаха един друг.

Изведнъж изникна учителката.

— Какво става тук? — попита тя.

Алик Соловьов махна с ръка:

— Пер-биха се.

Сами знаете, че когато трябва бързо да се определи виновникът за боя, винаги излиза оня, който е ял най-голям пердах. А тоя път здравата натупаха Иван.

— Семьонов, след часовете да дойдеш в учителската стая — каза Ана Антоновна и си отиде.

— Така ти се пада — рече Колка, — друг път не наричай човека цаца. И още, че струва нула лв. и петдесет ст. кутията.

Иван искаше да отговори, но Колка закрещя с цяло гърло:

— Да изберем Иван за шпионин; който е за, да вдигне крака!

В това време удари звънецът.

Децата — туп на гърба и заритаха с крака. Това нещо те наричаха гласуване.

Така избраха Иван за шпионин.

Алик Соловьов каза:

— Пер-красно.

Тежък разговор

След часовете Иван продума мрачно:

— Прощавайте, другари!

Всички мълчаха с наведени глави: викат го човека в учителската — не са вчерашни, знаят — не е на добро.

— Че няма да седна да ви клеветя, няма — продължи Иван, — но имайте предвид, че ще си изпатя заради Колка.

— Разбирам! — възкликна Колка (така казваше, когато нещо не разбираше). — Той веднъж не може да се помъчи заради мене. А аз колко пъти съм си патил заради него! А? Кой миналата година през часовете лаеше в коридора?

— Иван! — отговориха в хор децата.

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка се удари по гърдите. — Кой измисли да забиваме писалки в пода?

— Иван!

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка така се удари по гърдите, че изохка.

— Ама че сравнение — каза презрително Иван. — Лаел съм бил като куче, чудо голямо. А сега се бихме. И като нищо ще ме изхвърлят от училището! — завърши той весело.

— Тогава къде ще се денеш? — попита Паша.

— Не бой се, няма да пропадна. Ще постъпя например в милицията. Палката в ръката и — готово! Раз — и стоп на камиона, два…

— Я върви в учителската — прекъсна го Колка, — там ще видиш раз, два и стоп.

Иван излезе, а децата вдигнаха врява: какво ще стане, ако го изгонят от училището.

Иван, приближавайки се към учителската стая, си мислеше: „Човек без късмет съм аз. Всички се биха, а аз съм на топа на устата. Има да ме мъчи! Като почне да говори! Не бива, ще каже, да се биете. Тебе, ще каже, трябва да те изгоним от училището. Ама кое е най-неприятното: че няма да ме изгонят!“.

Иван въздъхна четири пъти поред и влезе в учителската стая.

— Жал ми е за тебе — каза Ана Антоновна, — лошо я караш. Нали?

— Лошо — Иван въздъхна пак. — Това не е живот, а учене. Веднъж да се отърва от училището, пък после… — Очите му заблестяха. — Веднага ще стана знаменит човек!

— Не, няма да станеш знаменит човек — каза Ана Антоновна, — та ти си знаменит ленивец.

— Че какво от това? Аз сега съм ленивец, после — няма.

— После ще бъде късно. Отсега трябва да си опичаш акъла. Жал ми е, жал ми е за тебе — повтори Ана Антоновна. — Лошо я караш и скучно живееш. Помисли си. Непременно си помисли. Свободен си.

— Как така?! — остана поразен Иван. — А за боя?

— Сами се оправяйте. Върви си и се прости с мисълта, че ще станеш знаменит човек. Разбира се, ако не се поправиш. Лентяите никога не са ставали знаменити хора.

— Аз пък ще стана — упорстваше Иван. — И знаете ли какъв ще стана? Лунатик! Първият лунатик! — И тутакси се успокои.

Ана Антоновна се разсмя.

— Какъв? Какъв? — повтори тя със смях.

— Лунатик — отвърна Иван гордо. — Ще полетя на луната. За там ще искат здравеняци.

— Та нали… та нали… — Смехът пречеше на Ана Антоновна да говори. — Лунатик!… Ох… нали лунатик… това е болест… Който боледува от нея, наричат го лунатик.

— Ами? — учуди се Иван, но като инат човек, добави твърдо: — Та аз съм си лунатик. Много отдавна боледувам.

Излезе от учителската и сви рамене. Кой знае защо му стана тъжно.

— Е? — попитаха децата. — Здравата си изпати, нали?

— Там е работата, че не си изпатих — отговори Иван. — Но разговорът беше тежък.

— Тежък? — учудиха се децата. — Как така?

— Ей така. По-добре не питайте. И животът ми е тежък, и разговорите ми са тежки. Лесно ви е на вас. И тя каза още, че не съм бил лентяй, а само един нещастен човек.

— Лъжеш!

— Ако щете вярвайте, то си е ваша работа. И още ми каза: ти, Иван Семьонов, ще станеш знаменит човек.

— Пак лъжеш! — възмути се Паша. — Ама ти си двойкаджия!

— Какво от това? Тя каза, че всички знаменити хора като деца са били двойкаджии.

— А виждал ли си това? — попита Колка и врътна пред челото си ръка, което, сами разбирате, не е приятно да назовеш какво означава.

Иван сви юмруци.

— Пер-кратете! — викна Алик. — Пак ще се пер-биете!

— Още повече — произнесе заплашително Иван, — че аз, за ваше сведение, съм лунатик.

— Това пък какво е? — смаяха се децата.

— Болест — важно обясни Иван. — Страшна болест. Просто не знам какво да правя. — И като по-гледна слисаните си приятели, каза:

— Играта започва в дванайсет часа

и нула минути. Ще

има да се каете,

че ме избрахте

за шпионин!

Втора глава
в която се описва играта на шпиони и срещата на Иван с истински шпиони, които се оказаха неистински

Странният човек с тъмни очила

В дванайсет часа и нула минути милиционерът Егорушкин забеляза около клуба на работниците от речния транспорт странен човек с тъмни очила, ръцете — пъхнати в джобовете.

В дванайсет часа и три минути милиционерът Егорушкин го настигна и попита:

— Защо се мотаеш насам-натам като подозрителен тип? И то в територията на клуба? И току се зъбиш?

Странният човек отговори с дрезгав глас:

— Не разбирайт!

Милиционерът Егорушкин рече сърдито:

— Като те откарам в участъка веднага ще разбереш.

Човекът с тъмните очила измъкна от джоба си пистолет, прицели се в носа на милиционера, като извика:

— Бум! Бум!

И си плю на петите.

— Ще ти дам аз едно „Бум! Бум!“. Ще има да ми побумкаш!

Малко по-късно странният човек се появи в гастронома. Втурна се към щанда, озъби се и рече дрезгаво:

— Бите, дрите, фрау, мадам, цвай брот, шпиндел!

— Какво, какво? — попита изплашената продавачка.

— Горе р-ръци! — изхриптя човекът с тъмните очила. — Гутен так! Драй! Си бемол! Урна!

Продавачката грабна ножа и кресна:

— Ти горе ръцете, шпиндел недни!

Тогава странният човек измъкна пистолет, прицели се в носа на продавачката и:

— Бум! Бум!

И дим да го няма.

Шпионинът убива един старец по прякор Пустата ми глава, а старецът се опитва да плени шпионина

Човекът профуча по улицата и след няколко минути се озова при кантората. Там се грееше на слънце един старец по прякор Пустата ми глава.

Човекът с тъмните очила приседна до него, като дишаше тежко.

Старецът попита:

— На шпиони играете, нали?

— Не разбирайт!

— Казвам, че май на шпиони…

— Горе р-р-ръци!

Старецът послушно вдигна ръце и промърмори недоволно:

— Не оставят човека на мира. Ами ако аз те пипна?

Човекът с тъмните очила измъкна пистолет, прицели се в брадата на дядото и:

— Бум! Бум!

Старецът се катурна на пейката. Странният човек зяпна от почуда. Вие се досещате, че пистолетът му е дървен и не може да стреля истински.

А старецът по прякор Пустата ми глава лежеше със затворени очи, не шаваше и само пуфкаше от време на време с лулата.

— Дядо, ей, дядо, защо се преструваш?

— Хич не се преструвам. Уби ме ти, пустата ми глава.

— У-убих ли те?!

— На място.

— А защо разговаряш?

— Още мъничко да поприказвам, да си допуша луличката и ще хвърля топа.

— Не умирай, деденце, миличък!

— Не, ще умра — инатеше се старецът, — пък ти ще отговаряш, пустата ми глава.

Странният човек офейка.

Дядото бързо седна и подвикна:

— Билсопашка!

Изпод пейката изпълзя още сънен пес.

— Дръж шпионина!

Песът по прякор Билсопашка настигна бързо странния човек, изпревари го и му отряза пътя за отстъпление.

Смешен беше този пес. Между нас казано, сънльо. Събуждаше се само колкото да хапне и да се почеше. Старецът бе пазач и често го съветваха да си смени кучето.

— Какъвто е поспалив — уверяваха стареца, — ще изтърве крадците.

— Не се безпокойте, граждани — отговаряше дядото, — щом подуша разбойниците, завчас ще го събудя.

Та и сега Билсопашка още по пътя задремваше. Затова дядото току го будеше с викове:

— Дръж!

— Дядо! — помоли се странният човек. — Махни тоя звяр!

— Не разбирайт — отговори старецът и спокойно занатъпква тютюн в лулата си. — В нашето градче рядко се мяркат шпиони. Аз например за първи път срещам. И ако ние с Билсопашка заловим шпионин, няма да го пуснем току-тъй. Ще го закараме право в милицията.

— Пусни ме, дядо!

— Как тъй ще те пусна, като съм убит на място?

Тогава странният човек се озъби и изръмжа.

Песът се събуди.

Прозина се.

И заръмжа колкото за лице.

Странният човек измъкна пистолета, прицели се в кучето и викна:

— Бум! Бум!

Песът се прозина и отговори:

— Бау! Бау!

Странният човек понечи да стреля повторно, прицели се и викна:

— Бау!

И неочаквано Билсопашка взе да се тегли назад все по-бързо и по-бързо.

А дядото завика страшно:

— Пст! Марш оттука!

Странният човек се огледа изплашено.

Срещу Билсопашка настъпваше чудовище, извило гръб като дъга, черно, безухо, трикрако — бездомният котарак Бандюга.

— Варди се от него! Варди се! — викаше старецът.

starec.jpg

Кучето изскимтя жално, подви остатъка от опашката си и се шмугна под вратата.

Бандюга се оглеждаше гордо на всички страни и се облизваше, като че е излапал бедния пес цял-целеничък.

Странният човек с тъмни очила бе свободен. Той се изплези първо на Бандюга, после на дядото и извика:

— Гутен так!

И беж да го няма.

Ужасна случка. Иван в опасност

Както, разбира се, вече се досетихте, това бе нашият стар познат Иван Семьонов — най-нещастният човек в целия свят.

Играта започна. Сега Иван трябваше да се крие, и то така, че да не го открият.

Между нас казано, глупава игра. Отначало шпионинът се крие и го търсят. Но как ще го намерите, ако се качи на тавана или се завре в бараката, или се мушне под кревата у дома си и заспи.

И чак като на самия шпионин му омръзне да се крие, тогава го залавят.

Почти така се случи и с Иван. Кисна той, кисна на тавана и толкова огладня, че взе да гризе дървения си пистолет. Гриза, гриза — дулото се отчупи и той захвърли пистолета. Реши да се предаде.

Тъкмо се спусна от тавана на стълбищната площадка и дочу гласовете на децата.

— Това се казва шпионин! — викаше Колка Веткин.

Веднага му се отщя да се предава.

Къде да се скрие?

Да се покатери на тавана не беше лесно: подвижната стълба бе къса, не стигаше догоре.

Иван се засуети. Изведнъж видя, че вратата на шестнайсети апартамент е открехната. Шмугна се вътре. Застана зад вратата — ни жив, ни умрял от страх — не смее да си поеме дъх.

А децата се препираха: да се покатерят ли на тавана, или не?

Иван не издържа и въздъхна, неволно мръдна с рамо и вратата щракна.

Отначало той се изплаши, после се зарадва, после пак се изплаши.

В апартамента беше тихо.

На стълбите — също. Децата си бяха отишли.

Иван се опита да отвори вратата, но не можа: бравата имаше специално устройство.

Отчаян, той седна на пода и протегна крака. Ще си дойдат стопаните, ще помислят, че е крадец и ще го хвърлят, клетия, в затвора.

Но това не е най-страшното. Ами ако стопаните са заминали нанякъде и за дълго, той ще си умре от глад!

А как само му се ядеше — би излапал дори котарака Бандюга — като нищо!

Иван задряма неусетно. Присъни му се, че е в стола и яде учебници. А пък те — от вкусни по-вкусни. Особено му хареса аритметиката — с пържен лук и сос. Как по-рано не бе се досетил да изяде учебниците?

Иван се събуди от щракването на ключалката, полетя като стрела в стаята и се озова под масата.

Хвана с ръце долната си челюст, за да не му тракат зъбите от страх.

В стаята влязоха двама души.

— Почваме ли? — попита мъжки глас.

— Разбира се — отговори друг глас, — времето ни е малко.

И ето какво чу по-нататък Иван:

— Пистолетът на масата! Така… Отдавна ли сте изпратен тук?

— Преди два месеца.

— Свършихте ли вече нещо?

— Още не.

„ШПИОНИ!“ — бързо му мина през ума.

Дълго време се караха, после отидоха в кухнята и Иван вече не чуваше за какво си говорят. Страхът му почти се изпари. Трескаво заобмисля какво да прави. И намисли. Измъкна се изпод масата, грабна пистолета и се скри зад вратата. Тежкият пистолет му откъсваше ръката.

Двамата се върнаха в стаята.

— Добре си хапнахме — каза единият, — сега на работа. Продължаваме. И така, съгласен ли сте да изпълните опасната задача?

— Готов съм.

— Имайте пред вид, че ако съветското разузнаване ви залови…

— Жив няма да им се дам.

Иван бавно вдигна ръката, в която държеше пистолета. „Ще броя до седемнайсет — реши той, — и ще гръмна и двамата!“

— Чакайте — дочу той, — а къде е пистолетът?

— На масата.

— Не го виждам.

— Що за чудо?

„Ще броя до трийсет и две — реши Иван, — пък ще гръмна и двамата!“

Защо се разсърди милиционерът Егорушкин

В градчето се сещаха за милиционера Егорушкин само когато трябваше да се отведе някой хулиган или пияница или да се хване крадец.

Когато в градчето всичко вървеше наред, никой дори не си спомняше за Егорушкин. Случеше ли се нещо неприятно, всички почваха да мърморят:

— Къде гледа Егорушкин? За какво му плащат?

Но той не се обиждаше от човешката несправедливост, защото бе умен човек.

Като че ли нищо не бе в състояние да го ядоса.

Усмиряваше развилнелите се хулигани с такъв спокоен и гнуслив израз на лицето, с какъвто ние махаме муха от мухоловка.

И неочаквано милиционерът Егорушкин излезе от кожата си. Човекът, преследвал цяла нощ с мотоциклета си автомобила на трима въоръжени бандити, днес загуби самообладание.

Разгневи го не някой друг, а нашият скъп Иван.

От всичко на света Егорушкин мразеше най-вече безделниците, защото тъкмо от безделниците се излюпват мошеници. Разбира се, не всеки безделник става мошеник, но всеки мошеник е безделник.

Новият номер на Иван — тъмни очила, „Не разбирайт“, „Бум! Бум!“ — разсърдиха Егорушкин, но той се въздържа.

Освен това, жена му се върна от магазина и взе да разказва… Жената на Егорушкин е продавачката, по която Иван гърмя.

— Добре… — процеди през зъби Егорушкин. — Ще ти дам аз едно гутен так, шпиндел!

Горе ръцете! Ще стрелям!

Шпионите, в чиято квартира се озова Иван, преобърнаха всичко в стаята с краката нагоре да търсят пистолета.

„Ще преброя до сто четирийсет и три — реши Иван — и ще гръмна право във вратата!“

А в същото време коленете му треперят и зъбите му тракат. Едно е да гледаш шпиони на кино, а съвсем друго — да срещнеш живи шпиони.

— Ама как така? — питаше единият от тях. — Отлично помня, че го сложих ей тука. Без него съм загубен. Колко пъти ме предупреждаваха… Главата ми ще отрежат.

— Трябва веднага да си признаеш.

„Значи ей сега ще си отидат — отдъхна си Иван, но тутакси сбърчи чело в недоумение. — Те ще си отидат, а с моя подвиг какво ще стане? Не, и не, аз трябва да стана герой!“

Иван ритна вратата, насочи пистолета и викна:

— Горе ръцете! Ще стрелям!

Пред Иван стояха двама мъже: единият висок и стар, другият нисък и по-млад.

Ръката на Иван с пистолета трепереше.

— Стреляй, стреляй — каза дългият и седна.

— Цели се добре — посъветва го вторият.

Иван натисна спусъка.

— Бум! Бум! — присмя се дългият. — Как попадна тук?

Иван разбра, лошо му се пише, хукна в коридора, дръпна вратата и…

Намери се в банята.

Резето скръцна зад гърба му и се чу глас:

— Стой сега, докато дойде милиция.

Като видя ваната, Иван си рече радостно: „Ще се удавя!“. Затвори вратата с райбера и пусна двата крана.

— Какво правиш?! — чу се зад вратата. — Веднага отваряй!

От единия кран бликаше гореща вода, от другия — студена. Иван се зарадва: да се удавиш в топла вода е къде-къде по-приятно, отколкото в студена.

Започна да се съблича.

А зад вратата крещяха. Тя се тресеше от ударите.

Иван съблече всичко, освен гащетата и се пъхна във ваната.

Щом се потопи в топлата вода, веднага се отказа от давенето. Да не е глупак? Отначало ще се изкъпе, пък после ще му мислим. Разбира се, по-добре е да се удави. На погребението ще се събере цялото училище. Директорът ще излезе напред и ще се разреве. А после ще каже:

— Спи спокойно, скъпи Иван Семьонов. Прости ни. Ние сме виновни за твоята смърт. Ти бе добър човек, макар и мързеливец. Напразно те мъчихме. Напразно не ти дадохме да се пенсионираш…

Иван изчезва безследно

За да не си блъскате главата в чия квартира е попаднал Иван, аз самият ще ви разкажа. Там живее актьор от драматичния театър.

Репетираше с приятеля си сцена от нова пиеса за шпиони.

Милиционерът Егорушкин откачи вратата от пантите, влезе в банята, озърна се, а…

Иван
        никъде
                го нямаше.

На пода се търкаляха дрехите му, а той като че се беше изпарил или потънал в дън земя.

— Сега ще го намерим — каза спокойно Егорушкин. Но спокойствието му бе чисто външно, защото като огледа банята, той нищо не забеляза, никакви следи, освен малка локвичка на пода.

— Ей че мистерия — прошепна един от актьорите.

Егорушкин погледна пак под ваната — нищо. Погледна нагоре към казанчето.

Сви рамене.

Изведнъж всички трепнаха:

                                ей тук някъде
                                                се чу писък.

Егорушкин се наведе силно, погледна зад ваната и видя голи пети.

Сграбчи ги и ги задърпа.

— О-о-о-о-ох! — завика с нечовешки глас Иван. — Ще ми откъснете главата!

— Ами че аз те дърпам за краката…

— Ох! Главата ми се е заклещила…

Тогава Егорушкин каза няколко думи, които тук няма да посочвам, защото съм убеден, че той ги изтърва случайно. Повече нито веднъж не чух такива думи от Егорушкин, макар че заедно сме имали къде по-опасни премеждия от тая история.

Иван се бе заклещил под прав ъгъл между ваната и стената и затова не можеха да го измъкнат.

Краката криво-ляво можеше да помръдне, но главата му беше притисната.

Отначало Иван скимтеше от болка, после почна да вие, а сетне закрещя, колкото му глас държи.

Егорушкин изтича да доведе водопроводчици.

Те спряха водата, отвинтиха тръбите, отместиха ваната и измъкнаха Иван.

Тялото му беше на червени петна, изцапано с боя и вар. Не можеше да говори.

— Е-ех — въздъхна Егорушкин, — голяма глава, пък празна. Ще трябва, приятелю, да те закарам в болницата.

Иван закима радостно.

— В лудница — уточни Егорушкин.

— Не — продума едва-едва Иван. — Аз съм нормален. Искам да ям. Много ми се яде.

— Да го нахраним ли? — попита един от актьорите. — Все пак е преживял нервно сътресение.

— Хранете го, щом искате — разреши Егорушкин, — но най-напред да се облече.

Иван изяде половин килограм салам, половин самун хляб, изпи четири чаши чай и изведнъж, както си седеше, заспа. Дори взе да похърква.

Изморен беше, клетият!

И как, според вас, завърши всичко това?

Ами Егорушкин

отнесе Иван

у дома му.

На ръце!

Трета глава
в която за първи път се появява Аделаида, а Иван Семьонов се опитва да се представи за лунатик

На Иван му хрумва нещо

Милиционерът Егорушкин отнесе Иван у тях, предаде го на родителите му и каза:

— Приберете си вашия хубостник. Набесня се и накрая захърка.

Разбира се, Иван се беше събудил, но се преструваше на заспал. Той почака да си отиде Егорушкин, всички в къщи да заспят, промъкна се тихичко в кухнята, похапна си здравата и пак си легна.

И се

размечта.

Да вземе и да изучи

за един ден всички

учебници за всички класове!

А? Ех, чудесно ще бъде! Прощавай,

скъпо училище! Абитуриентска вечер, Иван

седи в президиума, точно в центъра, а завършва

само той, Иван. Свири духов оркестър. Излиза

директорът и казва: — Другари, събрали сме

се тук,

за да пуснем от училището на свобода нашия

най-добър

ученик, видния човек на нашето градче, нашата

гордост — Иван Семьонов. На него цял живот не му

вървеше.

Трябва, другари, честно да си признаем, че сме се

държали

лошо с него. Не жалехме Иван ни най-малко.

Мъчихме

го, възпитавахме го, карахме го да учи, не се

грижехме за здравето му. Затова той беше

най-нещастният

човек в целия свят. Но той се стегна и извърши

нечуван подвиг — за един ден завърши всички

класове, цялото училище. Да живее Иван Семьонов!

Ура!

В този миг Иван се сети, че всичко

това се предава по телевизията.

Беше нощем и никой не чу вика му.

Луната светеше в прозореца.

На Иван му се сви сърцето, когато си помисли: „Ами ако не успея да полетя на Луната? Ами ако късметлията излезе някакъв си Коля Веткин? Или Паша Воробьов? Няма да си простя, ако аз остана на Земята, а към Луната полети онзи дребосък Алик Соловьов!… Не, не, и не! Аз ще надмина всички. От утре ставам отличник — ще видите. Само да поискам — всякакъв мога да стана!“

И Иван пак се размечта. Представете си: от горе до долу шестици. Никой вече не му се кара, не го възпитава. Всички го гледат с уважение. Върви из училището и чува как учениците от горните класове казват за него:

— Това е Иван Семьонов, прочутият отличник.

Иван заспа здраво, сладко.

Ще мъкнат Иван с влекач

Сутринта Иван имаше разговор с баща си. (Ех, как обичат да говорят възрастните! Не вземат просто да ти кажат, че си се държал лошо, че си един никаквец — и край!)

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И отиват още десет минути! Толкова му се искаше да каже: „Че аз бебе ли съм? Не разбирам ли? Всичко прекрасно разбирам, но си нямам късмет. И аз искам да се държа добре, но не става!“

Отива Иван в кухнята, а там майка му го посреща с думите:

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И още десет минути! И когато в кухнята довтаса баба му, Иван подхваща бързо-бързо:

— Ще престана да върша щуротии, защото ти е омръзнало да се занимаваш с мене.

Много ме е срам.

                        Няма вече да правя така.

— Ненагледното ми чедо! — възкликна бабата. — Всичко разбираш, мое съкровище!

Щом изскочи на улицата Иван, разбира се, веднага забрави всичко, дори и това, че от днес нататък бе решил да стане отличник.

Да върви по улицата за него е, все едно че гледа кино или нещо още по-интересно.

Види котка на прозорец — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Куче претича край него — изджафка му: „Бау, бау“.

„Га! Га!“, подразни някоя гарга.

Подплаши орляк врабчета.

Изпрати с поглед самолет и побучи като мотор.

Сложи „марка“ на някое момиче.

Прочете всички фирми, и като размести сричките се получи нещо интересно:

БАКАНОМ ГАСТРОЛИЯ

Пред огледалото на бръснарницата направи шейсет и четири гримаси.

ulica.jpg

Две бабички си приказваха и той се заслуша в разговора им.

Отпред крачеше лейтенант, а Иван отзад в крак с него вървя пет пресечки.

И изведнъж си спомни: училището!

Почеса се по врата и изкомандва:

— Към училището, бегом марш!

Плю си на петите. Търча, търча, запъхтя се. Спря се, озърна се, че като го наду един смях — в погрешна посока беше тичал!

— Редник от гвардията Иван Семьонов, обратно, ходом марш! Леви, раз, два! Леви, раз, два!

Видя котка на едно прозорче — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Опита се да изпревари камион.

Куче претича край него — изджафка му „Бау, бау“.

Три бабички спореха и той се заслуша какво си приказват.

Пред огледалото на бръснарницата шейсет пъти се закани с юмрук на себе си.

И изведнъж се развесели — потанцува си малко.

Дойде в училище уморен, едва диша.

— Защо пак закъсня? — попита Ана Антоновна. — Успа ли се?

— Не.

— А какво се случи?

— Нищо.

— Тогава защо закъсня?

— Вървях по улицата и… закъснях.

— Всички са вървели по улицата, а закъсня само ти. Защо?

— Не знам.

— Не знаеш — каза Ана Антоновна с укор. — Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е. — Иван въздъхна тежко. — Много ме е срам. На всички им е омръзнало да се занимават с мене.

                        Няма вече да правя така.

— А ние не ти вярваме! — извика Паша.

— Целият клас реши, че ти е необходима помощ — каза Ана Антоновна.

— Каква помощ? — учуди се и дори се поизплаши Иван.

— Влекач да те мъкне! — извика Колка.

— Къде да ме мъкне?

— Ще ти изберем най-добрия ученик от четвъртите класове — обясни Ана Антоновна. — Той ще ти помогне в ученето.

— Аз мога и без влекач — каза гордо Иван. — Аз вече реших да стана пълен отличник.

Екна толкова силен смях, че и Иван се разкиска. И колкото по-силно се смееха децата, толкова по-гръмко се смееше Иван.

„Кучешки живот“

Иван се връщаше от училище в къщи сам.

Настроението му беше… не питай! Никакво. „Винаги става така — размишляваше той, — тъкмо се наканиш да направиш нещо хубаво и ти попречат. Измислили някакъв си влекач. Като че ли не мога сам да си стана отличник. Ваша си работа… Вие сте измислили тоя влекач, вие ще отговаряте.“

— Здрасти, Семьонов! — обади му се дядото Пустата ми глава, който се препичаше на слънчице. — Как върви шпионския живот?

Иван, кахърен, искаше да го подмине, но се сети, че стареца много си го бива да разправя разни истории и приседна до него.

— Какво така си се начумерил? — продължаваше да го разпитва старецът. — Двойчици ли те мъчат? И мене беда ме стигна. Може да се каже — нещастен случай. Ние с Билсопашка трябва да си дирим друга работа. Къде ли само не сме работили и отвсякъде заради него напускам.

— А защо, дядо?

— Той ми е другарчето. Нищо, че е пес, важното е, че е другар. Не мога току-тъй да го захвърля. А отвсякъде най-учтиво ме молят да го махна. Животът му е кучешки! Характерът му е наистина невъзможен. Направо — опасен. Наглед е мирно куче, ала е поспаливо и мързеливо. Но като го прихване… ужас! Та ти казвам, работихме в едно кино. Да ти е драго да работиш! Денем спя, вечер гледам кино, нощем дежуря, пазя. А песът, взели го мътните, изведнъж реши и той да ходи на кино. Промъкне се в салона, до половината прожекция стои мирно, а сетне като заджавка! Всички скачат от местата си, викат, а от виковете пък той се побърква, тича под столовете. Вържа го с въженце, а той скимти, прошка моли. „Дай — казвам му, — честна кучешка дума, че няма вече да правиш тъй.“ Кима с муцуната. Отвързвам го. И пак старата история. Наложи се да търсим друга работа. Взеха ни в една аптека. Работата — пак приятна! Една бабичка дежуреше нощем. Потрябва ти лекарство, почукваш, бабичката се събужда и ти дава лекарството. Удобно. Кой ли подучи песа да чука на прозореца? Не мога да проумея. Дойде до прозореца и чук-чук с лапата. Бабичката се събужда, тича да отвори, а на стъпалото седи Билсопашка. Че се и хили, глупакът му с глупак. Търпя бабичката, търпя, но един ден заяви на началниците: „Или аз, или песът!…“. Тръгнахме да си търсим нова работа. Настанихме се тука… — Старецът махна с ръка и замълча.

— И какво, дядо?

— Ох… Страх ме е дори да го изрека. Чини ми се, че Билсопашка е станал лунатик.

— Лунатик? — оживи се Иван. — Как?

— Ами тъй на. Нощ. Тъмно. Друг път моят приятел хърка като мех. Докато му се прияде. Или бълха вземе че му влезе в ухото. А сега, кой знае защо, става и тръгва! Цепи направо! Със затворени очи! Спи! — изкрещя ужасен старецът. — Спи стоешката! Вървешком! Лунатик!… Какво ми дойде до главата.

— Нека да си се разхожда, дядо.

— Ами ако му се доще на покрива? Казват, че лунатиците дори по жици ходят. Прескачат от покрив на покрив.

— А защо ги наричат лунатици?

— Защото без луна няма лунатици — отговори дядото. — Цялата работа е в луната. Тя им действа.

На Иван му хареса тази болест. Само че не знаеше как да се разболее от нея.

Замисли се.

И — измисли.

„Това се казва влекач“

Като изби последният звънец, Ана Антоновна задържа целия клас.

— Сега ще дойде… — каза тя.

— Влекачът! — извика Колка Веткин.

Вратата се открехна и се чу глас:

— Може ли?

— Влизай, влизай — покани някого Ана Антоновна.

В класа влезе едно момиче.

— Влекачът! — викна Колка Веткин. — Това се казва влекач! — И прихна да се смее, като че видя Чарли Чаплин.

Но повече никой не се разсмя.

Иван сгуши голямата си глава между раменете.

Там е работата, че ако тази ученичка се беше родила момче, то от нея (тоест от него) щеше да стане борец или боксьор от най-тежка категория. Тази четвъртокласничка на ръст беше като седмокласничка, а може и по-голяма.

Казваше се Аделаида.

Крокодилска дъщеря

На улицата имаше павилион с фирма „Сладолед“. В павилиона седеше някаква леля. Единият й зъб не беше обикновен, а златен. Когато на него попаднеше слънчев лъч, зъбът блясваше като прожектор.

Между децата се приказваше, че по-рано на мястото на този зъб е имало кучешки. После някой го избил или пък сам паднал и лелята си сложила златен.

Разбира се, към възрастните трябва да се отнасяме с уважение. Възрастните, общо взето, не са лоши хора. Но си имат един недостатък: често забравят, че някога и те са били деца. Забравили са например, че вътре във всяко момче е поставено моторче. И това моторче произвежда толкова много енергия, че ако момчето поседи спокойно повече от седемнайсет минути, може да избухне. Затова се налага да препуска презглава, да се бие, да хапе, да измисля прякори — само и само да не избухне!

Между възрастните се срещат и лоши хора, дори много лоши. Това ви го казвам под секрет и моля ви се, не ме издавайте. Ще пораснете и сами ще се уверите, че съм прав.

Сега думата е за лелята със златния зъб.

Паша Воробьов веднъж я нарече крокодил.

— Какъв крокодил е тя? — учуди се Коля Веткин. — Крокодил е от мъжки род. А тя е жена.

— Значи тя е крокодил от женски род — заключи Паша.

Така и започнаха да наричат лелята.

Но защо имаха такова отношение към нея?

Направо казано, тая леля беше страшна проклетия. Да й разрешат, още първия ден би изяла пет-шест души. Леле, колко зла беше!

Сладоледът струва единайсет копейки, а в къщи са ти дали дванайсет — десетаче и още две.

Ти — беж на павилиона.

— Дайте ми едно сладоледче.

Лелята се ококорва, лицето й се зачервява и крещи до небесата с нечовешки глас:

— Нямам дребни!

Тогава, ако ще да се одереш, сладолед няма да получиш. За нищо на света!

И дори ако изтичаш до най-близкия магазин, ако развалиш парите и донесеш на лелята точно единайсет копейки, да не мислиш, че сладоледчето ти е вече в ръцете. Имаш много здраве!

Може да се случи така, че точно по това време лелята да дъвче. Както и да й се молиш, тя ще крещи с нечовешки глас:

— Обядвам! Всички хора ядат, а аз гладна ли да стоя?! — Пък и с юмрук ще те заплаши.

А тя може да дъвче много дълго. Натрупва се грамадна опашка, а лелята дъвче ли, дъвче.

Накрая изяжда всичко. Да не мислите, че сега ще получите сладолед? Има да чакате. Лелята ще викне:

— Жадна съм!

Както и да я молите да ви продаде сладолед, лелята ще крещи, златният й зъб ще блясва от време на време.

— Всички хора пият, а аз жадна ли да стоя?! — И дори с юмрук заплашва.

И ще се замъкне на другия край на градчето в друг павилион, където продават газирана вода. Лелята пие бавно и най-малко седем чаши.

Не бих ви разказвал за нея, ако тя нямаше дъщеря на име Аделаида.

Страшно условие

Ето кое беше това момиче, което щеше да стане боксьор или борец от най-тежка категория, ако се беше родило момче.

И тя си имаше златен зъб на същото място като майка си, и нейният зъб светваше като прожектор, когато на него попаднеше слънчев лъч.

И така, Колка викна:

— Това разбирам аз влекач! — и прихна да се смее, като че видя Чарли Чаплин.

И ако си спомняте, никой друг не се разсмя.

Аделаида погледна Колка и рече:

— Тежко му на оня, който още веднъж ме нарече такава-онакава.

И всички разбраха, че е опасно да я наричат с обидни думи: това не ви е фъстъкът Алик Соловьов.

— Кого ще влача? — попита Аделаида.

Всички обърнаха глава към Иван.

— Мене — отвърна той, ни жив, ни умрял от срам и страх.

— Е? — попита Ана Антоновна. — Съгласна ли си да го поемеш?

— Съгласна съм. При едно условие.

— Какво условие? — попита класът в хор.

— Да не се оплаква — отговори Аделаида.

Иван попита тихо:

— Защо пък да се оплаквам?

— Може да изядеш един — обясни Аделаида и златният й зъб блесна като прожектор. — Имам страшен характер. Ядосам ли се — тупам.

Иван съвсем оплете конците и продума:

— И аз мога, но с момичета не се бия.

— Правилно — съгласи се Аделаида, — защото те са по-слаби. Но с мене може. Аз съм силна. Само че те предупреждавам: да се бие човек с мене е много опасно.

— Защо? — изуми се в хор класът.

— Не мога да преценя силата си — каза Аделаида — и така мога да фрасна… — Тя въздъхна тежко.

— Как? — попита пак класът.

— Ами така… — Аделаида показа грамадния си юмрук. — Виждате ли го? Прас — и викайте бърза помощ.

Класът онемя.

И никой не забеляза как се усмихваше Ана Антоновна.

— Не съм съгласен — промърмори с разтреперан глас Иван. — Какво излиза тогава? Влекачът е длъжен да мъкне, а не да бие.

— Аз нямам намерение да те бия — каза Аделаида. — Ако ме слушаш, защо ще те бия?

— И тъй, разбрахте се — приключи Ана Антоновна.

Иван се прави на лунатик

Отпред вървеше Иван, сгушил страхливо глава.

След него с широка и тежка крачка пристъпяше Аделаида.

А на известно разстояние от нея ситнеха децата накуп.

Изведнъж Иван рязко се спря, обърна се и завика радостно:

— Ама аз съм болен!

Децата се приближиха.

Аделаида попита:

— От какво си болен?

— Лунатик съм — гордо отвърна Иван. — Нощем не спя. Разхождам се по покривите, скачам по стълбовете, ходя по жиците. Изморявам се, не мога да се наспя — какво учене искате от мене?

Децата го гледаха учудено.

— А защо не се лекуваш? — попита Колка.

lunatic.jpg

— Лекувам се, но нищо не помага.

— Да не лъжеш? — усъмни се Аделаида.

— Можете да проверите — отговори Иван, — заповядайте, излезте, която искате нощ, и проверете.

Децата загълчаха възторжено.

— По-тихо, малките! — подвикна им Аделаида. — Ще проверим тоя лунатик. Кога ходиш по покривите?

— Ами… от около единайсет часа до… чак до сутринта! Понякога вие вече тръгвате на училище, а аз съм още по покривите — скок-подскок.

— А къде?

— Навсякъде. Отначало се покатервам на нашия покрив, после хоп-хоп до клуба. После по жиците, по стълбовете!

— А не падаш ли?

— Може и да падна. Тогава вече — смърт. — Иван намигна на смълчалите се деца. — Много сериозна болест.

— Това се казва болест — прошепна със завист Колка. — А как успя да се разболееш?

— Не помня.

— А не те ли връзват нощем с въжета? — попита Паша.

— Опитваха се. Но каквото и да е въжето, аз — прас! — на парчета и продължавам.

— Ами ако вземат верига?

— Същото става.

— Добре, добре — продума заплашително Аделаида и златният й зъб блесна. — Цяла нощ ще гледам с четири очи. И ако излезе лъжа, мисли му… — закани се тя с огромния си юмрук.

— Моля, гледай, проверявай колкото си щеш — ежеше се Иван. — Но имай пред вид: болестта е заразителна. Мене един ме наблюдаваше, а сега нощем заедно скачаме по покривите. Ясно ли ти е?

— Не се боя аз от болести — каза спокойно Аделаида. — Здрава съм като камък.

— Моя работа е да те предупредя — промърмори Иван с отпаднал глас.

— А моята работа е… — Аделаида го заплаши пак с огромния си юмрук.

А когато тя се скри зад ъгъла, Иван процеди през зъби:

— Гледай аз да не те взема с влекач,

крокодилска

щерко!

Четвърта глава
в която се описват събитията през една нощ, а също подготовката за нея

Лунатикът тренира и като по чудо се спасява от гибел

Грешите, ако мислите, че Иван го хвана страх. Разбира се, беше му малко криво, поуплаши се, разбира се, но нямаше намерение да отстъпва.

Седеше на покрива и размишляваше: „Жалко, ако полетя надолу с главата. Всички ще реват, сто пъти ще се каят, че са погубили такъв човек. Ще ги дадат под съд! Но от мене да мине — ще се опитам да не падна. Затова ще трябва да потренирам“.

Речено — сторено: Иван почна тренировката.

Тръгна по ръба на покрива. Къщата не е много висока, триетажна, но коленете му треперят.

Но щом е решил да става лунатик — напред!

Иван запристъпя едва-едва, като пазеше равновесие с ръце. Стискаше очи и наоколо ставаше същинска нощ.

Изведнъж чу глух хрипкав рев и нещо тежко и гъвкаво се удари в краката му. Иван се затъркаля надолу.

Отвори за миг очи — срещу него земята светкавично се премяташе. Всичко се преобърна.

Иван зажумя.

Той се търкаляше надолу по покрива и опипваше с ръце за какво да се залови.

Пръстите му се вкопчиха във водосточния улей.

Ръцете му изтръпнаха от усилието. Не можеше да ги помръдне. И краката си не смееше да помръдне: струваше му се, че само едно движение и ще се хлъзне от покрива долу.

Дори неподвижно да лежи пак беше страшно.

„Да-а — мина му през ума, — още малко и бъдещите отличници щяха да намалеят с един.“

И като пълзеше на четири крака, той се върна обратно на ръба на покрива. И тогава видя котарака Бандюга, виновника за неговото падане, което едва не завърши с гибел.

Котаракът седеше на комина и се усмихваше лукаво.

— Глупак! — подвикна му Иван. — Имаш ли акъл, или не?

— Мяаа — отговори Бандюга.

— Мяаа — подразни го Иван. — Хаймана! Да имаше опашка, щях да те пипна за нея и марш от покрива!

Бандюга се изплези, обърна му гръб и помаха с чуканчето опашка.

„Ами ако и през нощта направи с мене така? — помисли си Иван изплашен. — Тогава — край. Трябва да го хвана и скрия.“

— Бандюжко, миличък — повика го Иван ласкаво. — Мило мое бандитче. Хайде, ела тука, разбойниче.

— Мяа! — отговори котаракът и дори не погледна към Иван.

— Златно мое безопашченце, ела тука!

Но не току-тъй наричаха котарака Бандюга: от добра дума той не разбираше.

— Ела тук, или ще ти дам да се разбереш, безопашато същество! — викна Иван.

И тогава котаракът се приближи.

Покривът загърмя и закънтя, когато Иван се хвърли върху Бандюга и го притисна към ламарината.

— Мяаааа!

— Дваааааа!

Къде ли да го скрие?

Двубой на тавана

Невъзможно бе да се справи човек с тоя ужасен котарак. Той надаваше вой като ранен тигър, хапеше и дращеше.

И двамата така се умориха, че млъкнаха.

— Глупак с глупак — каза му Иван, като дишаше тежко, — какво те прихвана? Ще те нахраня, ще те сложа да нанкаш, пък аз ще тръгна да лунатувам.

Бандюга затвори очи и се умири. Но Иван познаваше коварния му характер и продължаваше да го стиска. Така седяха на тавана докато се поуспокоиха.

Бандюга като че съвсем притихна, но щом Иван се надигна, котаракът пак пощуря. Отново нададе вой, започна да хапе и дращи.

И се откопчи.

Хукна победоносно надолу през отвора, до който беше опряна стълбата.

По пътя събори едно момиченце. Иван не забеляза момиченцето, спъна се о него и се запремята надолу, като броеше стъпалата с глава.

Чук!
        Чук!
                Чук!

Друг на негово място щеше веднага да умре. Но Иван толкова пъти в живота си беше падал и се бе удрял о твърди предмети, че подобен полет за него е фасулска работа. Той се изправи, подсмръкна, почеса натъртените места и хукна пак.

Иван гони Бандюга до късно вечерта, върна се в къщи капнал от умора, здравата си хапна и легна да си почине.

Чакаше го тежка нощ.

Луната беше голяма и ярка

Предстоеше сложна работа: трябваше да си легне, в дванайсет часа да се измъкне незабелязано от къщи, да походи по покрива и също така незабелязано да се върне обратно.

Иван лежеше и се бореше със съня. Той бе обмислил всичко до най-малката подробност.

На Аделаида й беше много по-трудно да излезе от къщи. Майка й до смърт се боеше от крадци. Затова на двора на яка верига беше вързано яко куче, а на вратата имаше три катинара, четири секретни брави, две резета и на всичко отгоре — верига.

Прозорците се затваряха с капаци, капаците с катинари.

Но Аделаида беше твърдо решила да избяга.

Ала как да се измъкне от къща, в която дори прозорците се заключват с катинари?

Тази вечер майката на Аделаида толкова много се беше карала с купувачите, че едва се домъкна до дома, поиска с дрезгав глас да пие, изпи седем чаши квас и си легна. И веднага заспа.

Около дванайсет часа през нощта Аделаида беше вече на определеното място — скамейката под огромната липа срещу клуба.

Тук дойдоха още трима: Паша Воробьов, Колка Веткин и — съвсем неочаквано! — Алик Соловьов!

— Мама и татко отидоха на почивка — каза той — и аз останах с баба. А нея много лесно я пер-метнах.

А Паша и Колка бяха измислили такова нещо: излъгаха, че ще нощуват единият при другия.

— Отваряйте си очите — заповяда Аделаида и на лунната светлина златният й зъб застрашително блесна.

Луната беше голяма и ярка.

Децата гледаха, гледаха пустите покриви, пък им доскуча.

— Истина ли е, че ще го биеш? — попита Алик.

— От него зависи — отговори Аделаида.

Покрай тях мина дядото Пустата ми глава с Билсопашка.

— Ще те закарам, глупчо, в болницата — дочуха децата, — там пишман ще станеш, че си се родил. Като ти ударят сто инжекции, тогава ще завиеш. Ще има да се каеш, дето не ме слушаш.

Нямаше вече и минувачи.

Ни един прозорец не светеше.

Алик, както си седеше, заспа и насън сладко премляскваше с уста.

Паша го ръгаше в хълбока, за да не заспи и той.

Огромната луна сияеше, сякаш напук на злочестите наблюдатели.

— Проклет лунатик — прошепна Аделаида, — ще ти дам аз на тебе…

— Спи ми се… — проточи жално Паша.

— Захар, захар, захар! — извика насън Алик.

— А шоколад не щеш ли? — разсърди се Аделаида. — Скоро ще се прибираме в къщи.

— В къщи ли? — попита Паша, за малко да се разплаче. — Ами нали аз нощувам при него — той посочи заспалия Колка, — а той при мене. Пък и двамата сме на улицата.

— Пер-станете! — извика в съня си Алик, скочи, побягна, строполи се на земята и се разрева силно.

Колка изкрещя, също в просъница:

— Дръжте лампичките!

А Паша от страх запя:

— Не сме ний огняри, не сме дърводелци!

И тогава Аделаида доказа, че ако се беше родила момче, щеше да стане боксьор или борец. Тя перна Колка по врата и му заповяда:

— Млък!

Сграбчи Алик за яката, вдигна го на крака и му заповяда:

— Млък!

Паша от уплаха сам си заповяда:

— Млък! — И замръзна, изпънал се по войнишки с прибрани пети и раздалечени пръсти.

— Ама че жалки хлапета — каза Аделаида. — Вървете да спите при Алик.

— Баба утре ще пер-падне от страх!

— Нищо. Марш в къщи!

— А ти? — попита Колка.

— Ще продължавам наблюдението.

Децата си отидоха.

Луна имаше. Но никакъв лунатик нямаше…

Каква нощ!

В това време Иван си спеше пер-спокойно, както би казал Алик Соловьов. Иван спеше, защото беше уморен. А беше уморен, защото гони Бандюга. А гони Бандюга, защото искаше да го скрие. А искаше да го скрие, защото Бандюга можеше да му попречи да лунатува.

Иван се измори, легна да си почине и заспа, та чак до сутринта.

Аделаида си знаеше, че той не е никакъв лунатик и всичко това са измислици. Но да се спори с Иван е безполезно: той всекиго ще наддума и такива лъжи ще скрои, че иди се оправяй.

И трябваше да го изобличи.

Затова Аделаида седеше на скамейката под огромната липа срещу клуба. Очите й сами се затваряха.

Изведнъж тя трепна и едва не изкрещя.

Право срещу нея вървеше пес. Разбирате ли, не просто вървеше, а право срещу нея.

Аделаида не шавна.

Песът заби влажния си нос в коленете й и замръзна със затворени очи.

Откъм ъгъла на клуба се показаха две фигури и тръгнаха право към Аделаида.

Отпред крачеше милиционерът Егорушкин, а след него бързаше подскачайки Пустата ми глава.

„Добре се наредих — помисли си Аделаида. — Сега ще ям калай! И още какъв!“

— Ето го и лунатика! — извика радостно старецът. — Билсопашка!

— А тази особа коя е? — попита Егорушкин учуден, като насочваше електрическото си фенерче към момичето. — Какво правиш тук?

— Дебна един лунатик.

— Пак ли лунатик?!

И Аделаида разказа как я помолиха да помага на Иван Семьонов и какво излезе от тая работа.

— Брей, колко лунатици се навъдиха! — възкликна старецът.

Отнякъде се зачуха викове или по-скоро плач…

Всички се ослушаха.

— След мен! — заповяда Егорушкин.

Като свърнаха зад ъгъла, те видяха Паша, Колка и Алик, които се тътреха по улицата, препъваха се и ревяха.

Щом зърнаха милиционера, децата млъкнаха.

Оказа се, че бабата на Алик била възглуха и не отворила, когато те звънели и чукали.

— Каква нощ! — каза Егорушкин. — Ще взема всички ви да закарам в участъка за нарушение на обществения ред и да съставя протокол.

— Неее!

— А какво ще заповядате да ви правя?

— Иван е виновен за всичко — захленчи Колка, — заради него… него откарайте… за него съставете протокол…

— Аз съм виновна — каза Аделаида, — аз съм най-голямата.

— Граждани! — извика дядото. — Мене питайте кой е виновният, ще ви кажа! Питайте де!

— Кой е виновният? — попита Егорушкин.

— Аз! — гордо отговори дядото. — Аз, пустата ми глава, разказах на Иван за лунатиците. Значи, подкокоросах го. Готов съм да понеса заслуженото наказание.

— Сега трябва да решим къде да проводим тия малчугани — обади се Егорушкин загрижено. — Прощавайте, но се налага да будим родителите им.

Когато децата със силен рев се разотидоха, старецът каза:

— Да вървим, Билсопашка, на дежурство. И да не си посмял вече да се правиш на лунатик. Край на търпението ми. Разбра ли? Вече и милицията се интересува от такива като вас, лунатици недни. Направи си извода.

… Сутринта Иван пристигна на училище едва ли не пръв.

На сутринта

По-право дотича, а не дойде.

Беше го страх. Много. Дори го беше малко срам. Разбираше, че сега никой няма да му повярва, каквито и да ги съчинява за своята страшна болест. Човек без късмет — какво да се прави? Да не би нарочно да се е успал.

Само една надежда му оставаше, че Аделаида също е спала.

Точно тогава тя се приближи. И децата с нея.

— Вчера се чувствах чудесно — каза Иван. — Изгълтах много хапчета. Също и разни прахчета. Помогна ми. Спах цялата нощ. За първи път от много години. А вие?

— А ние през нощта дежурихме — отговори Аделаида — с другаря Егорушкин.

— А също и с песа Билсопашка — добави Паша, — той също е лунатик. Като тебе.

— Лъжльо и фукльо — каза Аделаида. — Знаеш ли какъв калай ядоха те в къщи заради тебе?

Децата въздъхнаха силно.

— След часовете оставаш — заповяда Аделаида, — започваме!

Мравки полазиха по кожата на Иван.

— Правилно! — извика Иван. — Малко ви е било! За такова безобразие всички ви щях да закарам в участъка! За седемдесет дни!

— За какво безобразие?! — изненада се Колка Веткин.

— Пер-каляваш — каза Алик Соловьов. — В милицията карат само пер-стъпници.

— Може пък и вие да сте престъпници начело с тая особа. — Иван посочи Аделаида. — Какво сте се лепнали за човека? — викна той. — Защо не оставите човека да си живее нормално? Защо дори нощем няма мира от вас?!

— Ами че ние… — промърмори Паша Воробьов. — Та ние искаме да му помогнем!

— Не му трябва никаква помощ! — каза Иван, като им обърна гръб. — Той иска да живее човешки!

Нощем той трябва да спи,

а вие искате да скача

по покривите и да

тича по жиците!

Няма да го

бъде!

Пета глава
която авторът никак не искаше да напише, защото в нея Иван Семьонов отново извършва ред лоши постъпки, сбива се с Аделаида, търпи поражение и… участвува в предаване по телевизията

Аделаида нанася първия удар

След часовете Аделаида спипа Иван в училищния двор и го поведе обратно в клас.

— Не мога сега да уча — каза жално Иван, — яде ми се. Когато съм гладен, всеки миг мога да тупна на пода. Припадък.

— Ами ако хапнеш?

— Тогава всичко е наред. Мога и цял час да уча.

Аделаида извади от чантата си един пакет, разгъна го — шест сандвича с масло и салам.

„Ух, крокодилска дъще! — рече си Иван. — От къде ми дойде до главата!“

— Яж — каза заплашително Аделаида, — мързелан такъв. Сънлив лунатик.

— А ти си локомотив без колела.

— А ти… — но тя се въздържа, иначе щяха да се карат с часове, и продължи: — Да ти е сладко!

Друго може и да не умееше, но да си хапва Иван и обичаше, и умееше. И ако за такова нещо раздаваха чинове, то Иван щеше да бъде, да речем, подполковник, така че той бързо-бързо унищожи сандвичите.

— Наяде ли се?

— Благодаря. Не съвсем. Ще трябва да си ида в къщи.

— Най-напред ще си научиш уроците.

— Не мога. Разбери: не че не искам, а не мо-га.

— Можеш.

Иван почувства, че сърцето му ще се пръсне от страх, но каза силно и отчетливо:

— Не мо-га! Не мо-га! Не мо-га!

Аделаида кресна:

— Можеш!

И — туп! — с юмрук по масата.

Иван разбираше, че ако отстъпи сега, после ще бъде още по-трудно. И като зажумя от страх, извика:

— Не мога и не искам!

Тишина.

Иван отвори едно око и току пред носа си видя грамаден юмрук.

— За последен път те предупреждавам — процеди през зъби Аделаида, — ако не почнеш веднага да си учиш уроците, не отговарям за себе си. Тъй ще те фрасна, че жив от тука няма да излезеш!

— Ах-ах! — извика Иван и цялото му тяло се затресе. — Ох! Ох! — И пак се затресе, още по-силно. — Ух! Ух! — И обясни: — Почна се. Сега кажи-речи три часа ще ме тресе. Ух! Ух!

— Бух! — кресна Аделаида и го цапардоса здравата по врата.

Иван се удари в стената така, че стъклата на прозорците издрънчаха. Лежейки на пода, си мислеше: „Ами сега, крокодилска дъще? Загази, а? Изплаши се, а? Не знаеш какво да правиш, нали? Пък аз си лежа най-спокойничко“.

— Как е? — попита Аделаида. — Жив ли си?

— А бе жив съм — отговори Иван, — но главата ми не я бива. Нещо се пукна в нея.

— После ще го залепим. Ставай.

— Не мога.

Аделаида го сграбчи за яката, вдигна го и попита:

— Искаш ли още един?

Иван помисли и отговори:

— Не трябва, според мене.

— И аз така смятам. Сядай. Изваждай тетрадките, учебниците, писалката. Какво ви зададоха по аритметика?

— Е, не помня.

— Затова пък аз помня. Упражнение четирийсет и трето. Готови. Почваме.

„Откъде ми дойде до главата тая? — мислеше си Иван тъжно. — Да беше се разболяла поне!… Ами ако се оплача на Егорушкин от нея? Така и така, ще река, другарю милиционер, преби ме посред бял ден. Главата ми пукна. Няма ли съд за такива?!“

— Ти съвсем не ме слушаш — разсърди се Аделаида. — Хайде, слушай!

„Слушам, слушам — мислеше си с насмешка Иван. — Като те извикат в милицията и ти ще послушаш.“ А на глас каза:

— Да не забравя да намина днес в милицията. Да съставят акт. За побой. Ще трябва да отговаряш.

— За какво?

— Та нали… осакати човек.

— Ваня! — каза Аделаида. — Престани! Нали пред целия клас се споразумяхме да не се оплакваш.

— Ама аз не се оплаквам. Защо да се оплаквам? Просто милицията трябва да знае за всяко хулиганство.

— Ваня! Стани! — изкомандва Аделаида.

Иван се понадигна и каза:

— Интересна работа. За мъничко не пукна главата на човека, а на всичко отгоре командва!

— Виж какво. — Тя сложи ръка на рамото му. — Стига вече. Не си глупаво момче. Много те бива да съчиняваш. Какво те прихваща? Няма ли да престанеш най-сетне?

— Ще престана.

— Че на всички ни омръзна да се занимаваме с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма! Няма! Няма! — извика Иван, закиска се, втурна се към прозореца и — скок!

Ско-чи!

skok.jpg

Гонитба. Пак пред смъртна опасност

Като поглеждаше през рамо, Иван видя, че Аделаида е по петите му, но не си дава зор да го хване.

— Къде? Къде? — попита го седналият на прозореца Колка.

И макар че Иван не му отговори, Колка скочи от перваза и хукна подире му, като питаше тичешком:

— Ама накъде? Ама защо?

Иван мълчеше: едва дишаше.

Скоро към тях се присъедини Паша.

— Накъде? — попита той и се нареди след Колка. — Защо?

— Нямам представа — отговори Колка.

— Вие накъде? — попита Алик и без да дочака отговор, хукна след тях.

Стигнаха края на улицата и изскочиха на полето.

Иван плуваше в пот.

— Не мога повече! — извика Алик и се спря.

— И аз! — извика Паша и също се спря.

— Стига толкова! — викна Колка и се спря. — Почивка!

В тоя миг Иван се спъна и се просна по корем върху прашния път. Падна и не стана. Лежеше с разперени ръце и крака и не мърдаше. Всичко му беше безразлично. Нека го премаже камион, нека го прегази кон с каруца!

Иван не се помръдна дори когато Аделаида се приближи.

— Ставай — каза тя, — стига си лежал. Полежа и край. Е?

— Не екай — отговори Иван. — Не виждаш ли, че душата ми излезе. Без крака останах!

— Ако мине кола?

— Да мине.

— Ще почакаме — каза Аделаида и седна встрани.

Децата се приближиха и също седнаха.

— Дълго ли ще лежиш? — попита Паша.

— Колкото трябва, толкова — отговори Иван и трепна: отпред по пътя вдигаше прах един камион.

— Ще те пер-гази! — извика Алик.

— Ще те смаже — извика Паша.

— На пихтия ще станеш! — извика Колка.

Иван прехапа устни, та зъбите му да не тракат от страх, но не помръдна.

— Камионът няма да го заобиколи — каза спокойно Аделаида, — от двете страни има вади.

— Не вади, а ка… ка… канавки — поправи я Иван, заеквайки.

— Какво да го правим? — завика Паша.

— Да го пер-местим встрани! — предложи Алик.

Децата се спуснаха към Иван, хванаха го за краката и го замъкнаха във вадата канавка.

— Ти луд ли си? — попита го Колка. — Не разбираш ли?

— Не е луд той — каза Аделаида, — а мързелан, какъвто светът не познава. Мързелан над мързелановците. Готов е и в прахта да се въргаля, само и само да не си учи уроците. Но да си знаеш — повиши тон Аделаида, — аз ще те накарам да учиш.

— Ще има да вземаш — отговори й от вадата канавка Иван. — Аз ли съм виновен, че съм мързелив? Такъв съм се родил.

— Ти си лъжльо. Все ги измисляш едни такива… А какъв ще станеш като пораснеш?

— Какъвто искам, такъв ще стана. — Иван въздъхна тежко. — При това и без теб мога да бъда отличник. Стига да поискам.

— Не мога да разбера — каза Колка, — ще ставаш ли, или няма? Или до утре ще киснем тука?

— Какво ме засяга? — Иван се измъкна от вадата канавка и седна. — Аз лично мога и до утре.

— Не и не — продума Аделаида с глух глас. — Веднага отиваме да учим.

На Иван му се смрази кръвта.

Скочи.

— Ка… ка… какво искаш от мене? — заеквайки от възмущение, попита той. — Какво си се лепнала за мене? Защо ми се подиграваш? Защо ме биеш? Заради тебе камионът едва не ме прегази! Иска ли ти се да те закарат в милицията?

— Няма що да се горещиш — отговори спокойно Аделаида. — Нямам никакво намерение да те бия. Ти си си виновен.

— Аз?! Аз да съм виновен?! — смая се Иван. — Искам да знам за какво съм виновен? Да не би аз да съм те викал?

— Повика ме Ана Антоновна и целият клас.

— Но аз не съм те викал!

— А какво да правим с тебе? — завика Паша, като скочи. — Ти може и трета година да останеш във втори клас. Та това е позор! Това е безобразие!

— Тръгвай да учим — каза твърдо Аделаида.

— Ще го биеш ли? — попита Алик шепнешком.

— Ще се постарая да не го бия — отговори Аделаида. — За какво ми е да се бия с него? Такъв слабак.

— Слабак?! Аз?! — Ивановите юмруци сами се свиха от възмущение. — Ти разбираш ли какво говориш?!

— Не крещи — каза Аделаида, — успокой се. Молят те с добро: да вървим да учим. И след един час си свободен.

Коварният план на Иван

— Добре! — Иван махна с ръка и каза весело: — Да вървим!

Тръгнаха.

Отпред подскачаше неочаквано развеселилият се Иван и вдигаше прах.

Подире му, като милиционер зад крадец, крачеше намръщена Аделаида, готова всеки момент да го сграбчи.

На няколко крачки от нея ситнеха децата вкупом.

ЩЕ ИЗБЯГАМ!

ЩЕ ИЗБЯГАМ!

„ЩЕ ИЗБЯГАМ! — мислеше си Иван. — Да ми се подиграва — няма го майстора! И то кой, моля ти се! Крокодилската щерка, ето кой! Никакъв влекач!“

— Да не си посмял да бягаш — каза Аделаида. — Няма смисъл — ще те хвана.

До училището никой не каза повече ни дума. Спряха се пред входа. Децата бяха с изплашени лица.

— Ами ако той пак ни пер-метне? — попита Алик.

Аделаида сви рамене, но златният й зъб блесна като прожектор.

— Ваня — повика го Алик, — ти такова… е… пер-търпи… не бива.

— Разбира се, не бива — добави Паша.

— Какво му пълните главата! — възмути се Колка. — Като че ли е малък! Научи ли си уроците, детенце? Да ти дам ли бонбонче? Нани-нани-на, мъничкият Ванка ще нанка ли?

И тогава се случи нещо неочаквано: Иван не отвърна. Дори не погледна Колка. Той кроеше коварен план, за да се отърве от Аделаида.

— Не се сърди — промърмори смутен Колка. — Върви, научи тия пусти уроци.

— Добре, добре — отговори весело Иван, намигна на децата и се заизкачва по стъпалата.

Аделаида тръгна подир него.

— Ще се пер-бият — прошепна Алик.

Иван започва бой

Влязоха в клас.

— Седни — каза Аделаида, — много те моля, седни.

Иван, ухилен до уши, седна, събра си учебниците и тетрадките и ги сложи в чантата.

— Какво правиш! — Аделаида направи крачка към него, но Иван изскочи от чина и тръгна заднишком към прозореца. — Пак ли?!

— Пааак! — кресна Иван. — Много те моля: остави ме на мира. Лошо ще стане.

— Давам ти честна пионерска дума — каза силно Аделаида, — че няма да те оставя. За нищо на света. Аз съм длъжна, дала съм дума да ти помогна.

— Длъжна, длъжна — взе да я дразни Иван. — Аз пък не съм длъжен. Давай, давай — и сбогом прощавай!

И — скок през прозореца!

Ско-чи!

Веднага след него скочи и Аделаида. Тя едвам се задържа на краката си и сграбчи Иван за ръката.

Как ли не се мъчи да издърпа ръката си — не можа.

Децата се спукаха от смях.

И тогава Иван извърши най-ужасната постъпка през целия си труден и многострадален живот. Като не знаеше как да се отскубне, той ухапа Аделаида по ръката.

Аделаида извика, но не пусна ръката му. Тогава Иван я ухапа за втори път и то по-силно. После се метна с главата напред, за да я мушне по рамото.

Аделаида пусна ръката му и отскочи встрани.

Иван, по законите на физиката, полетя надолу с главата, макар и да не знаеше тогава тези закони.

— Наш бият! — извика Колка, но не се помръдна.

Бедният Иван лежеше на земята по корем. Искаше му се да заплаче от обида и безсилен яд.

— Да се помирим — каза Аделаида — и да вървим да учим.

„Ще се престоря на умрял — реши Иван, — нека се поуплашат. Сто пъти ще съжалят, че са се подигравали с добрия човек. Важното е крокодилската щерка да ме остави на мира. С останалите ще се справя… Но защо мълчат?“

Иван внимателно извърна глава, погледна през рамо — наоколо нямаше никой.

Аделаида я нямаше.

Колка го нямаше.

Паша го нямаше.

И дори Алик беше изчезнал нанякъде.

Иван се обиди. И това ми било приятели! Оставиха човека да лежи, тъй да се каже, да се търкаля на земята. Мъртъв, може би! Пък после се чудят, защо Иван често и тежко боледува.

— Ураааа! — викна изведнъж Иван, седна, направи челна стойка, полюля си краката във въздуха и скочи. Щом са си отишли, значи крокодилската щерка се е предала, разкарала се е! Значи, редникът гвардеец Иван Семьонов я е победил!

— В къщи, ходом марш! — сам се изкомандва Иван, подскочи, изкиска се и закрачи.

Първа изненада

— Чакат те — с тези думи го посрещна у дома баба му.

Иван погледна в стаята и едва не припадна: на масата седеше Аделаида.

— Влизай — каза тя, — не се стеснявай. Бъди като у дома си.

— Изгладнял ли си, горкичкият ми? — попита бабата. — Сега ще ти дам да ядеш.

— Защо си дошла? — прошепна Иван на Аделаида. — Какво искаш?

— Ако не си учиш уроците — отговори Аделаида, — аз всичко, всичко, всичко ще разкажа на родителите ти. И за влекача, и за това. — Тя показа ръката си, на която се виждаха две червени петънца — следи от Ивановите зъби.

— Разказвай колкото щеш. — Иван се разсмя пресилено. — И аз ще им разкажа едно-друго за тебе. И за това, как за малко не ми пукна главата, и за всичко.

— Разбрахме се, нали?

Бабата тъпчеше Иван с безброй вкусни неща. Той се наяде толкова много, че едвам дишаше.

— Ти, момиченце, иди се поразходи — каза бабата, — а Ванечка трябва да си почине. Да полежи. Той ни е с крехко здраве. Само с хранене го поддържам.

— Трябва да учи, а не да почива. Пък здравето му…

— Ще научи, ще научи, има време — прекъсна я бабата. — Здравето е най-важното нещо. За него трябва да се грижим. Върви, върви, момиченце, подишай чист въздух.

— Разходи се, момиченце, разходи се — ухили се самодоволно Иван, — подишай чист въздух.

— Добре. — Аделаида стана. — Отивам да се поразходя и да подишам чист въздух. А след един час ще се върна. Ще учим.

— Така-така — съгласи се бабата, — след два часа. А по-добре — след два и половина. Най-важното е навреме да си легне.

Ех, как се смя Иван, когато Аделаида си отиде. Браво на бабата — не позволява да огорчават внука й и не ще позволи. Никога и на никого.

Втора изненада

Но кой знае защо не му се спеше и настроението му беше много лошо.

Иван се приближи до прозореца и видя…

Аделаида!

Седеше на една пейка. Не виждаше Иван и той я заплаши с юмрук, изплези й се и легна, изтощен от справедлив яд.

Ако тя кисне тука, той няма да може да излезе незабелязано от къщи.

Какво да измисли?

Макар Иван да считаше, че никак не му върви, всъщност доста му вървеше.

Четете нататък и ще се уверите.

Баба му надникна през вратата и го извика.

— Ванечка! Спиш ли? Един чичко пита за тебе. Казва, че си будно момче.

Иван излезе в коридора.

— Позна ли ме? — попита го един висок чичо и си свали шапката. — Спомняш ли си?

— Познах ви! Спомням си! — възкликна радостно Иван. — Нали у вас… — И си прехапа устната. — Вие сте артистът, който играе шпиони.

— Така е. — Чичото се усмихна. — Ни веднъж не си се показвал по телевизията, нали?

— Не. А защо? — На Иван му секна дъхът.

— След два часа, разбираш ли, има предаване — отговори чичото като разглеждаше внимателно Иван, — а момчето, което участва в него неочаквано се разболя — прегракна. Току-що ми позвъниха от студиото и ме помолиха да намеря кого да е за предаването. И аз си спомних за тебе. Според мене ти си будно момче, находчиво. Мисля, че ще можеш.

— Разбира се, че ще може — каза бабата. — Той ни е артистът в къщи. Всекиго може да имитира.

— Ти си във втори клас, нали? — попита чичото. — Но няма значение. На ръст може да минеш за четвъртокласник. Да вървим да репетираме, а?

— Вървете, вървете! — възкликна радостно бабата. — Ей сега ще го пременя. Нова риза ще му дам, та да е хубав.

И представете си следната картина: пред входа е спряла синя „Волга“. Чичото артист отваря широко вратата, Иван се качва на предната седалка до шофьора и казва на дотичалата Аделаида:

— Отивам да участвам в предаване по телевизията! Привет!

Трета изненада

Ако някога ви поканят да участвате в предаване по телевизията, да не сте се облекли дебело! Горещината в студиото е страшна!

Срещу вас ще насочат всевъзможни лампи, безброй лампи, които изпускат светлина и топлина.

Не може да се диша.

Имаш впечатление, че са те похлупили с горещ тиган.

tv.jpg

Цял час Иван репетира с Антон Сергеевич (така се казваше актьорът).

Нямате си представа колко беше интересно!

Антон Сергеевич играеше ролята на учителя, а Иван — ролята на ученика. Научи бързо текста наизуст и го казваше като по вода.

И ето, предаването започна.

Иван седи на масата с Антон Сергеевич, а срещу тях са насочени оръдия — телевизионните камери.

— Някои деца смятат — говори Иван, — че може да се учат, е, ако не лошо, то средно. Те смятат, че и без да се учат добре може да станат например летци. Тези деца грешат. Пръв дълг на ученика е да се учи отлично.

Всички наоколо се усмихват, кимат — бива си го редника гвардеец Иван Семьонов.

Той също се усмихва: сам зная, че си ме бива.

Но изведнъж като че буца му заседна в гърлото — пречи му да говори.

Иван се изплаши. Започна да се оглежда на всички страни, като че питаше: какво става с мене?

И взе да се запъва, едва ли не на всяка дума:

— Всички ний… ние… мечтаем за подвизи. На всички ни… на всички нас… ни се иска да станем герои… Но тия-ония… тоест ония-тия… не, тези-онези… от нас, изобщо…

— Някои деца смятат, че може да станат герои случайно, нали? — попита Антон Сергеевич, за да помогне на Иван. — А кой, според тебе, може да извърши подвиг?

— Този, който… който този… ъ-ъ… който има воля на силата…

— Сила на волята — поправи го Антон Сергеевич.

— Да. А също… който може да се бори с тези… ъ-ъ…

— С трудностите?

— Да — отговори Иван умърлушен.

— А мързеливият може ли да стане герой?

Иван поклати отрицателно глава.

Много се разстрои, макар че всички го поздравяваха, хвалеха, утешаваха и дори не му се скараха, дето в края на предаването се смути и забрави текста.

А той се смути, не защото беше забравил текста, а го досрамя и ако предаването беше цветно, всички щяха да видят как се изчерви. Защото той разбираше, че няма право да играе тази роля!

Иван пак седеше в синята „Волга“ на предната седалка до шофьора.

Беше му тъжно.

А също така се чувстваше виновен, само че в момента не можеше да разбере за какво именно.

Ами ако децата кажат:

— Мързелан, двойкаджия, пък за какъв се представя? Да го натупаме, та друг път да знае!

Иван слезе от колата, огледа се наоколо, като че ли някой можеше да го дебне.

И се шмугна във входа.

Неприятен разговор

Бабата отвори вратата, млясна силно внука си по двете бузи и каза:

— Какъв си ми юнак ненагледен! Истински артист.

— Я ела тук, артисте — извика го баща му.

Иван въздъхна тежко и влезе в стаята.

— А не бива ли най-напред да хапне? — обидено и възмутено попита бабата. — Изморено е, измъчило се е детето.

— Има време и за ядене — отговори бащата. — Седни, синко, да си поприказваме. Е, как? Доволен ли си?

— Не — промърмори Иван.

— Защо? Ами че всички те гледаха и слушаха. Е, мислеха си хората, това се казва момче. Не само че се учи добре, но и другите учи по телевизията!

Тук му е мястото да кажем, че бащата на Иван се учеше добре във вечерен техникум, а денем работеше (също добре) като стругар в машиностроителен завод.

И майката на Иван учеше — в библиотечен техникум, а през деня работеше в библиотека.

— Всички учат — каза веднъж бабата, — само аз не уча. Но нищо — и аз ще се запиша в някакви курсове.

И се записа в курс по кройки и шев.

Иван се учеше най-лошо от всички в семейството.

— Малък е още — обясняваше бабата, — ще порасне, ще поумнее и ще почне да се учи.

Ето и сега бащата мъмреше Иван, а бабата стоеше в коридора и въздишаше шумно.

„Измъчиха нещастното дете — мислеше си тя, — ще го съсипят. На тях не можеш да им угодиш! Само едно си знаят — да възпитават и превъзпитават! А трябва да жалиш детето, да го храниш!“

— Кога е следващото участие? — попита бащата.

— Няма вече — промърмори Иван, — нямам право.

— Сега може да ядеш. Заслужи.

Бабата даде на Иван куп вкусни неща.

Баба на пост

Иван седеше на прозореца и чакаше уплашен Аделаида: нали обеща да поговори с родителите му и всичко да им разкаже.

А това значи, че пак ще почнат дрънканици-мрънканици и никой няма да се сети дори, че трябва не да възпитават човека, а да го жалят. На човека му е трудно да живее, почти невъзможно! Пък него, моля ви се, на всичко отгоре и с влекач… Едва не пукнаха главата на човека. За малко не го прегази камион…

Но грешите, ако мислите, че Иван загуби ума и дума и не знаеше какво да прави. Чудесна мисъл му дойде в главата.

Той изтича при баба си и й се оплака.

— Влекач ли? — възмути се бабата. — Ще й дам аз един влекач! Върви, мое ненагледно внученце, почивай си спокойно. Пък ако тя се вести тука… ще й кажа туй-онуй. Върви, върви, миличък, почивай си.

Това, което бабата наричаше почивка, а децата наричаха тичане, всъщност беше тежка работа.

След такава почивка децата се връщаха в къщи с изплезени езици.

Не можеха да помръднат ни ръка, ни крак.

Този път обаче Иван не тичаше. Все поглеждаше дали Аделаида няма да цъфне на двора. Непрекъснато идваха деца от другите къщи и го разпитваха за участието му по телевизията.

Как му се искаше на Иван да се похвали и да послъже! Щяха да зяпнат от завист и учудване!

Щяха да ахнат!

Но, струва ми се, за първи път в живота си Иван не лъжеше и децата си отиваха малко разочаровани.

„Всички хора живеят като хора — размишляваше горчиво Иван, — само аз съм нещастен. Дали пък да не се разболея истински? Да не мога да мръдна ни ръка, ни крак. Не, едната ръка нека си се движи: все пак трябва да се яде. Ще си лежа като ранен лалугер, по цял ден ще си слушам радио, а вечер телевизора ти е на разположение. Царска работа!“

На скамейката пред входа седеше баба му с плетка в ръце.

Иван знаеше, че сега дори самият директор на училището да поиска да се оплаче на родителите му, бабата няма да го пусне. Тя обичаше внука си повече от всичко на света и за него бе готова и в огъня да стъпи.

Затова, когато пред нея застана Аделаида, Иван не се уплаши ни най-малко, скри се зад купа дърва и наблюдаваше отдалече.

Бабата стана.

Имаше войнствен вид.

„Сега ще ти даде да се разбереш! — помисли си Иван тържествуващ. — Крокодилска дъще!“

Но това, което стана после,

никой не го очакваше —

ни Иван,

ни баба

му.

Шеста глава
в която бабата неочаквано става едно от главните действащи лица, а Иван Семьонов извършва геройска постъпка

Аделаида си изяснява обстановката

— Добър вечер — каза Аделаида и се усмихна.

— Добър вечер — процеди през зъби бабата, — не зная как ти е името.

— Казвам се Аделаида.

— И тъй да е.

Помълчаха, като се разглеждаха внимателно една друга.

— А къде е внукът ви? Тича ли?

— И тъй да е. Не ти влиза в работата.

Пак помълчаха, но се оглеждаха напрегнато една друга, като че имаха намерение да се борят.

— А научи ли си уроците? — попита Аделаида.

— Ти каква си? — попита бабата. — Какво търсиш тука? Защо си дошла? Мислиш, че без тебе няма да се справи с ученето, така ли? Аз съм влекачът, а не ти. Видя ли го по телевизията?

— Видях го, видях го! — извика радостно Аделаида. — Чудесно го направи!

— Като истински артист — Бабата я погледна подозрително. — Да се чудиш просто.

— Няма нищо за чудене — възрази предпазливо Аделаида, — ами че той е много способен. Има само един недостатък. Ако можеше и него…

— Той няма никакви недостатъци! — прекъсна я бабата гневно.

— Един малък недостатък.

— Не.

— Мъничко-мъничко недостатъче. Ама съвсем мъничко.

— Да допуснем — намръщи се бабата. — Обича да си поспива.

— Не е там бедата. Нека си спи, колкото си иска. Лошото е, че е много добър.

— За какво намекваш? — наостри уши бабата.

— Ами ето, решихме да му помогнем в ученето — започна да обяснява Аделаида. — Друг на негово място веднага би се съгласил: моля, помагайте, хабете заради мене сили и време! Нали така? Но Иван е друг. Неудобно му е да безпокои хората. Той е добър. Ето сега и мене ме избягва.

— Злато мое! — плесна с ръце бабата. — Ненагледна моя! Да вървим, миличка, ще те почерпя сладко. Имам осем вида: ягодово, от горски ягоди, малиново, от червени боровинки с ябълки, от цариградско грозде…

Бабата и Аделаида се скриха във входа.

„Какво да правя? — помисли си Иван изплашен, като нищо не можеше да си обясни. — Врагът проникна в дома ми. Какво да правя?“

Едно решение след друго минаваха бързо през главата му. Да избяга ли в друг град? Да постъпи на работа, да стане отличник във вечерно училище, а после — знаменит човек.

„Нека живеят без мен — мислеше си Иван с болка в сърцето, — нека се притесняват, нека тъгуват, нека леят сълзи.“

Така живо си представи тая тъжна картина, че едва не се разрева.

„Не, не бива да заминавам — промени той решението си, — жал ми е за всички. А и ще ме хванат. Егорушкин ще яхне мотоциклета си и ще ме догони.“

Иван се помъкна в къщи, като обречен на смърт.

Баба му и Аделаида пиеха в кухнята чай. Цялата маса бе запълнена с буркани сладко.

— Ние вече трета чашка пием! — съобщи му весело бабата. — Да ти налея ли, миличък?

Иван, без всякакво удоволствие, пиеше чай чашка след чашка, ядеше цели лъжици сладко от всички видове, чакаше кога Аделаида ще заговори за влекача и разните му други работи и се клатеше на стола.

А те разговаряха за сладка.

„Нарочно прави така! — казваше си Иван за Аделаида. — Обича да мъчи хората. Но аз ще избягам! Нека само с една думичка да намекне! Тогава повече няма да ме види!“

Допиха чая, занесоха бурканите в килера.

— Разрешавате ли му да ме изпрати? — попита Аделаида.

— Разбира се, разбира се! Иска ли питане? — съгласи се бабата. — Той ми е толкова учтив, толкова учтив! Върви, върви, Ванечка.

УИ

Иван бе съгласен на всякакъв позор, дори на подигравка да му викат годеник, само и само да махне Аделаида от къщи.

Излязоха на улицата. Бабата дълго им махаше с ръка. Аделаида се обръщаше и също й махаше.

— Добра баба имаш — каза тя, — само че много те глези.

— Защо дойде?

— За да си изясня обстановката.

— Каква обстановка?

— Да разбера при какви условия живееш — обясни му Аделаида, — как те възпитават.

— Е, и какво изясни?

— Всичко. Сега вече знам, че си бабино синче. Тя все по петите ти ходи. Ще трябва да си я вземеш и в казармата. Ти дори да се събудиш сам не можеш.

— Лъжеш! — извика Иван неуверено.

— Не лъжа. Аз само баба ти поизлъгах. Заради тебе. Участието ти по телевизията беше ужасно. Червях се. Срам ме беше. Много ме беше срам.

— И без теб го зная — промърмори Иван. С крайчеца на окото поглеждаше встрани: дали ще го види някое от момчетата, че се разхожда с момиче?

— И в резултат — продължи тя, — направих важно откритие. Разбрах, че ти вероятно си УИ.

— УИ ли? — попита Иван, като предчувстваше нещо лошо. — Това пък какво е?

— УИ — значи умствено изостанал.

— Какво, какво? — почти изкрещя Иван.

— Ти, може би си умствено изостанало дете. Трябва да те изпратят в специално училище.

Иван се спря, ококорил очи, и дълго от устата му не излизаше цяла дума, а някаква неразбираема нечленоразделна реч. Едва-едва се овладя и попита:

— В специално училище ли?

— Разбира се — обади се спокойно Аделаида. — Там ще ти е по-добре. Всичко ще бъде наред. Знаеш ли защо се мъчат с тебе? Защото те мислят за нормално дете. А ти си УИ. Умствено изостанал.

— Не е вярно! — извика жално Иван. — Умен съм! Съобразителен съм! Аз съм умствено умен!

— Не викай. Обмисли всичко спокойно. Ето ти задача: или ще си научиш днес уроците, или утре ще разглася навсякъде, че си УИ. Довиждане.

Много тъжно занимание

— Ах ти, крокодилска дъще! — прошепна подире й Иван. — Мястото ти е в зоологическата градина! В клетка! Зад решетка! С вмирисано зеле да те хранят!

Аделаида се обърна и му помаха с ръка.

— Ти си УИ — шепнеше Иван, пъхнал демонстративно ръце в джобовете, — тебе трябва да те затворят в крокодилско училище!

Иван дълго стоя на едно място. Толкова му беше мъчно, че му идеше да заплаче от яд пред очите на хората. Той дори заплаши някого с юмруци.

И се потътри към къщи, навел голямата си многострадална глава.

И като че за първи път се позамисли сериозно над своя живот. А когато имаш доста провинения, такова занимание — да мислиш сериозно за живота си — е много тъжно занимание.

Вместо както си му беше навикът да ругае всички, а от все сърце да жали себе си, той шепнеше:

— Бабино синче… УИ… Умствено изостанал… Специално училище… А защо? Защото не обичам да се уча ли? Е, та какво от това? Ако такъв съм се родил? Виж, ако не можех да уча, тогава е друга работа. А аз мога, но не обичам. Нищо не ми струва да стана отличник. Стига да поискам.

Ех, че е обидно! Да ме беше нарекла глупак, мързелан, двойкаджия, простак, търтей на кутийки, повтарач на чертички или какъвто и да е още, а то — УИ, умствено, разбирате ли, изостанал.

Тези думи звънтяха в ушите му. Той дори тръсна глава, та да излетят, но не помогна.

Много тъжно е това занимание — да мислиш за живота си толкова сериозно.

В къщи Иван седна в кухнята мълчаливо.

— Какво ти е? Какво става с тебе? — питаше баба му изплашена. — Да не си се разболял? Изпати ли си нещо? Легни си да поспиш, ненагледно мое внученце.

А Иван си представяше как утре ще отиде на училище пак с ненаучени уроци, пак ще му се карат, ще дойде Аделаида и ще викне с крокодилския си глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ще се събере пионерски сбор на цялото училище и всички ще викнат в един глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ана Антоновна ще изкомандва:

— Семьонов, вън оттука, върви в специално училище!

А пред входа чака „Бърза помощ“. Ще го качат в линейката и ще го откарат…

— Бабо, отивам да уча — прошепна през сълзи Иван. — Съжали ме, бабо.

— Жаля те, злато мое, от все сърце те жаля! Да зависеше от мене, щях да забраня всички уроци в долните класове. Нека се мъчат големите. Искаш ли кокошчица?

— Не — отказа се с въздишка Иван. — Най-напред ще си науча. После ще ям. — „Ако, разбира се, остана жив“ — добави той мислено.

Е, няма що… Седна Иван, извади от чантата тетрадки, учебници, писалка.

Въздъхна.

Придрема му се.

Дотича майчицата мързел и му зашепна на ухото: „Ами че ти си уморен, миличък. Полегни си, почини си. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Добре — отговори й Иван, — ще си легна. С удоволствие. Ами утре? Пак ли всичко отначало? Ами ако ме изпратят в специално училище? Не, не! Днес ще извърша цяло геройство — ще си науча уроците!“

Майчицата мързел изтича обратно.

Геройска постъпка

Иван се трудеше, изплезил език. Изписа половин страница без нито една грешка, не направи ни едно мастилено петно. Тъкмо искаше да извика „ура“ и…

… от носа му
                падна
                        капчица
                                пот.

Капна право в центъра на буквата „О“. Добре че не го беше домързяло да я напише голяма и кръгла като колело.

Иван я докосна внимателно с края на попивателната и тя изпи капката.

„Ще видиш ти дали съм умствено изостанал! — помисли си Иван, като се сети за Аделаида. — Гледай тебе да не изпратят в специално училище! Да се учиш за крокодил!“

Като се отърва от руския, залови се за аритметиката.

И започна истински бой с цифрите. Те скачаха

пред очите

му като жаби. Невъзможно беше да ги отличи една от

друга. Тогава си представи, че цифрите са негови

врагове и взе да ги следи внимателно. „Ясно,

ясно — реши той, като гледаше омразните

цифри, — вие също смятате, че съм умствено

изостанал. Сега ще видим.“

Понапъна се и реши

първата

задача.

Още малко се понапъна, изпъшка пет пъти и реши още една задача.

Иван гризеше писалката, сумтеше от яд, дори изръмжа веднъж, но се трудеше.

Всичко беше против него.

Особено — мастилото. Как само се стараеше да се натрупа на края на писеца на капка и — туп на листа.

Но Иван наблюдаваше внимателно и успя да хване с лявата ръка една капка още във въздуха.

Тук неговият инат за първи път му помогна.

И изведнъж — беда!

Една глупава муха попадна в мастилото. Иван я промуши с писеца, без да забележи, и написа с мухата цифрата „3“. Представяте ли си какво се получи?

pishe.jpg

Иван щеше да зареве! Цапна мухата с юмрук — пръски полетяха на всички страни.

„Не обръщай внимание на умствено изостанали мухи — пошепна му на ухото майчицата мързел, — върви да спиш!“

„Скъсай страницата — пошепна му инатът — и препиши всичко отново.“

„Уморен съм — отвърна жално Иван — нямам вече сили!“

„Правилно, правилно — пошепна майчицата мързел, — иди да нанкаш. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа.“

„Нима ще отстъпиш заради някаква си умряла муха?!“ — учудваше се инатът.

Иван старателно откъсна изпръсканите с мастило листа и започна да преписва задачите.

Толкова се увлече, та дори не чу как баба му се приближи и застанала до него, завъздиша тежко — сякаш правеха инжекции на внука й.

Бабата се бунтува

Всяка сутрин бабата будеше Иван.

А днес се събуди сам. Честна дума! Сам си отвори очите, сам се протегна, сам се прозина и сам седна.

Настроението му бе чудесно, като че ли не отиваше на училище, а на новогодишна елха.

Хоп! — изправи се той на глава, помаха с краката си във въздуха и тупна от кревата на пода, като че най-голямата тенджера падна от най-горната полица.

Лежи на пода и се киска.

Лежа, докато не замръзна.

Отиде в кухнята, включи електрическия котлон, сложи чайника, изми се надве-натри, донесе от килера сладко и реши да събуди баба си.

Като отвори очи и видя внука си, тя извика уплашено. Ако вярваше в бога, щеше да се прекръсти и да рече:

— Видение! Видение! — както едно време казваха на всякакви там привидения и нечисти сили.

Но бабата не вярваше в бога, нито в разните там привидения и нечисти сили и затова попита:

— Ти ли си?

Тези думички тя изговори толкова трудно, като че я боляха няколко зъба наведнъж.

— Аз. Какво има?

— Но как така… кой те събуди?

— Никой. Сам.

— Сам?!

— А какво особено има? — обиди се Иван. — Какво особено?

Бабата седеше с ръка на сърцето и не отговори.

После отиде в кухнята и попита ужасена:

— И чайника ли ти сложи? И сладкото ли ти донесе?! — Тя седна, отпуснала безсилно ръце, като убита от голяма скръб. — Какво излиза?! Че ми си се изплъзнал от ръцете. Вървиш против баба си. Излиза, че не съм ти нужна, така ли?! Няма да го бъде! — Тя удари с юмрук по масата. — Баба ли съм ти, или не?

— Баба — отговори стъписан Иван.

— Длъжен ли си да ме слушаш, или не?

— Длъжен съм.

— Тогава виж какво — бабата стана и го погледна гневно, — аз трябва да се събуждам първа и да те будя, а не ти мене. Аз трябва да приготвям закуската, а не ти. Ясно ли ти е? Тук аз командвам.

— Ами кого командваш? — учуди се Иван.

— Цялото семейство.

— А кой пък те слуша?

— Цялото семейство.

— Бабо! — извика Иван. — Ами аз не те слушам!

— Как да не ме слушаш? — учуди се бабата.

— Ей така. Затова те обичам, защото може да не те слушам.

— Лъжеш, нали?

— Ни най-малко. Ти ме слушаш, а не аз тебе. Затова си живеем приятелски.

— И така да е — каза бабата, като помълча. — Не е важно кой кого командва, важното е да сме приятели. Но на дружбата ни скоро ще настъпи край, ако се държиш като днес. Лошо е това, Ваня, срамота!

Иван се бунтува

— Защо да е срамота? — попита Иван. — Какво съм направил?

— Как какво?! — избухна баба му. — Нали ти обясних. Нямаш право да изпълняваш задължения, които са мои! Баба ли съм ти аз, или не?

— А пък аз внук ли съм ти, или не?

— Ти си ми внук. Аз съм ти баба. И не си пъхай носа дето не ти е работа. Бъди така добър да спиш дотогава, докато не те събудя.

— Ами ако се събудя сам?

— Нямаш право!

— Ако все пак се събудя?

— Няма значение — спи. Или просто лежи, докато дойда. Ако почнеш сам да се събуждаш, за какво съм ти аз? Ако почнеш сам да си приготвяш закуската, аз какво да правя?

— Почивай си.

— Да си почивам ли?! — възмути се бабата. — За каква ме вземаш? Да го ударя на мързелуване ли искаш на стари години?

— А ти за какъв ме вземаш? — възмути се Иван. — Готован ли искаш да съм на млади години? Знаеш ли колко е интересно сам да се будиш? Чудесно е! Ти да не се готвиш да дойдеш с мене и в казармата? И там ли ще ме будиш? А? Да не би всеки войник да отива в казармата с баба си?

Тогава бабата заплака горчиво.

— В никаква казарма не се готвя да идвам — каза баба му през сълзи. — Но тъй да знаеш: голяма полза биха имали от нас в казармата.

Иван се разсмя.

— Баби! — изкомандва той. — По ред на номерата, преброй се! Баби, напред, ходом марш! Песен!… Та ти знаеш ли поне една строева песен?

— Не зная и не искам да зная! — отряза баба му. — Само че в казармата без мене си загубен! Ти дори обувките не можеш свястно да си завържеш.

— В казармата носят ботуши. Няма връзки.

— Ще има да съжаляваш. — Бабата се разплака горчиво. — Аз ли не те обичах? Аз ли не се грижех за тебе? Аз ли не те глезех? А ти?

— Ех, каква си ревла — каза ласкаво Иван, — пък се стягаш за казармата.

— Не съм ревла — отговори бабата през сълзи, — просто те обичам, а ти не ме обичаш.

— И аз те обичам. Само че не съм съгласен с тебе.

— Когато обичат се съгласяват!

— Не мога да се съглася с тебе — отсече Иван. — Искаш ли да ме подиграват, като ме наричат бабино синче?

— Искам! — призна си бабата пламенно. — Много!

— Значи хич не ти е жал за мене.

— А ти съжаляваш ли ме? Ти и за баба не ме приемаш.

— Приемам те. Чудесна баба си ми ти. Само че имаш един недостатък.

— Нямам никакви недостатъци!

Иван я целуна по бузата и пошепна:

— Един, мъничък.

— Може — помисли и се съгласи неуверено бабата, — но не знам какъв. Не съм забелязала.

— Не ме оставяш да живея нормално.

— Аз?!

— Ти, бабо. Само не се сърди и не плачи. Дръж се мъжки. Трябва да се събуждам сам.

— Хайде тогава по ред — предложи радостно баба му. — Веднъж аз ще те събуждам, другия път ти сам, бива ли?

— Не — отказа Иван. — Не искам да бъда умствено изостанал.

— Не разбирам — прошепна изплашено баба му, — кой от кого изостава?

— Аз пък разбирам. Ако вчера не си бях научил уроците, днес като нищо щяха да ме отпратят в специално училище.

— Така, така! — възкликна радостно бабата. — Ето какво значи да се събуждаш сам! Започнал си нищо да не разбираш! Още ли ще спориш с баба си?

— Ще споря — тихо, но решително отговори Иван. — Налага се. Аз може и отличник да стана. Не за дълго, разбира се. Колкото да докажа на всички, че не съм умствено изостанал.

— А за какво ти е това, миличък? — попита ласкаво бабата. — За мене ти си най-умният. Ще поотраснеш, ще набереш сили, тогава ще станеш отличник. Сега защо да се пресилваш? Спомни си как си живеехме двамката!

— Чудесно си живеехме — съгласи се Иван, — но може би тъкмо затова аз за малко не се превърнах в УИ. За малко не попаднах в специално училище. За радост на крокодилската щерка, дето ти я черпиш сладко. Ще й дам аз на нея да се разбере! Ще се кае сто петдесет и пет пъти и половина дето се е подигравала с редника гвардеец Иван Семьонов! Напук на нея ще стана отличник! И то пълен. Сам ще се събуждам — кресна Иван през сълзи. — Сам ще се обличам. Сам… сам… сам…

Бабата легна на кревата и каза:

— Благодаря ти, мило внуче.

Може да извикаш

„Бърза

помощ“.

Седма глава
в която бабата отново се опитва да бъде едно от главните действащи лица, а Иван Семьонов извършва няколко забележителни постъпки.

Иван прави важно откритие

Не се наложи да викат „Бърза помощ“. Дадоха на бабата валериан и я оставиха да лежи.

Бабата каза:

— Значи на никого не съм нужна. Значи съм кръгла нула. Или като стар тиган. За изхвърляне.

Тогава всички започнаха да я утешават, уговарят, успокояват, а тя едно си знае:

— Омръзнала съм ви. Преча ви. Само си мислите как да се отървете от мене.

Тогава пак започнаха да я утешават, уговарят, успокояват. Бабата лежеше със затворени очи и стенеше тихичко.

— Тръгвам на училище — каза Иван, но тя дори не го погледна.

Утрото беше сиво и дъждовно. Иван весело прескачаше локвите. Наистина рядко му се случваше да прескочи някоя локва, повечето пъти цопваше във водата с двата крака. И се смееше от удоволствие.

Като се умори да скача, тръгна по тротоара.

Видя котка на прозорец — даде й гръб.

Куче изтича край него — не му обърна внимание.

Фирмите не четеше.

Само една гримаса направи в огледалото на бръснарницата.

Иван бързаше за училище — и как само бързаше!

А защо?

Защото днес от никого не се боеше.

От децата не се боеше.

От Ана Антоновна не се боеше.

Дори от Аделаида не се боеше.

А защо?

Защото си беше научил уроците! Моля, проверявайте! Колкото си искате! Питайте, задавайте въпроси!

Върви Иван, подскача си.

Гледай ти, колко било приятно да отиваш на училище с научени уроци!

Несполука

Когато Иван наближи училището, настроението му малко се развали. Спомни си, че му предстои разговор с Аделаида.

„Нищо — помисли си той, — ще се оправя!“

И пак се развесели.

— Добро утро! — чу той зад гърба си Аделаидиния глас.

Иван се обърна, кимна гордо и каза с небрежен тон:

— Между другото, научих си и си написах.

— Така ли? Сам?

— Със собствените си ръце и собствената си глава — отговори важно Иван. — Почти цялото стихотворение научих. Сега никой не може да каже, че съм УИ.

— Кой знае? Ще видим! Дали няма да започнеш старата песен на нов глас?

— Май няма — тихо и с въздишка продума Иван. — Но е трудно.

— Разбира се, че е трудно. А ти как си мислиш? Лесно е да говориш чужди думи по телевизията. Лесно е да се правиш на лунатик. И да се биеш е лесно. И в локвите да газиш е лесно…

— Не съм газил, прескачах.

— А да се учи е трудно — завърши Аделаида.

„Лесно ти е на тебе — помисли мрачно Иван, — ти от дете си свикнала да учиш. Пък аз?“

Иван влезе в клас и не закрещя като друг път, не заскача, а си седна тихо и мирно на чина.

— Как я караш? — попита Колка.

— Нормално — отговори Иван, — само че съм изморен. Цяла нощ съм учил. Не можах да се наспя.

— Цялата?! Нощ?! — изуми се Колка. — За един час може да се научи.

Изби звънецът за влизане.

„Сега всички ще ахнете — помисли си Иван тържествуващ, — сега като ме вдигнат и…“

Но колкото и да вдигаше ръка, Ана Антоновна не го забелязваше. Иван толкова се обиди, че скри ръцете си под чина.

В междучасието не се мръдна от мястото си, седеше, навел голямата си многострадална глава и размишляваше: „Вижте, моля ви се! Когато човек си научи уроците — нула внимание. А ако не ги научи, бъдете сигурни, че ще го вдигнат! А защо да учи, щом не го изпитват?“.

— Аз съм си научил! — извика той.

Целият клас наобиколи Иван.

— Браво на Аделаида! — рече Паша.

— Това се казва влекач! — възхити се Колка.

— Какво общо има пък тя? — обади се Иван презрително. — Аз сам.

— Сам! Сам! — подразни го Колка. — Докато не те чукна както трябва, ти нямаше и намерение да учиш.

Ана Антоновна влезе в клас.

„Сега всички ще се разкрещят, че съм си научил — помисли си Иван с надежда, — и тя ще ме вдигне.“

Но децата мълчаха. Урокът си вървеше. Иван едва не си изкълчи ръката, толкова старателно я вдигаше.

Никакво впечатление!

„Тя го прави нарочно, нарочно! — мина му през ума. — Нарочно! За да ме мъчи! Да ме подиграе!“

Взе, че вдигна и двете ръце.

— Семьонов, дръж се прилично — каза Ана Антоновна.

„Ако и по четене не ме изпита — реши той, — повече никакви уроци няма да ви уча. Нито веднъж в живота си.“

Не го изпитаха и по четене.

След часовете, когато Ана Антоновна си отиде, децата се втурнаха навън от стаята и на вратата стана такава блъсканица, че Иван едва се сдържа да не вземе най-активно участие в нея.

Всички изскочиха.

„Наговорили са се — помисли си той, — оставиха ме сам, да умра от скука.“

На вратата Иван се сблъска с Аделаида.

— Накъде? — попита тя заплашително. — А домашните? А кой ще учи?

— Аз — отговори Иван неуверено, — у дома ще си напиша домашните. Затова те се наричат домашни. Ясно ли ти е?

— Ясно — каза Аделаида през зъби. — Не възразявам. Да вървим у вас. Още повече че баба ти ме покани по-често да наминавам.

Бабата пак се бунтува

— Напразно се караш с мене — каза Аделаида по пътя. — Не разбирам за какво трябва да се караш с мене?

— Да дружа с тебе ли ще ми заповядаш?

— Защо не?

— Ще заповядаш, може би, и златен зъб да си сложа? — Иван изхъмка. — Не и не. Няма да го бъде!

— Твоя работа. Но аз на твое място щях да се сприятеля с мене.

„Пък аз на твое място — помисли си Иван — бих оставил добрия човек на мира.“

— Я си върви у вас — каза той, — аз и без теб ще си науча. Като вчера.

— Нещо не ми се вярва.

Насреща им се зададе Егорушкин. Той козирува и каза:

— Привет на лунатиците!

— А вчера той си научи уроците! — съобщи радостно Аделаида.

— Какво важно събитие — продума с насмешка Егорушкин. — Пък аз едва не умрях от срам пред телевизора. — И добави сериозно: — Желая нови успехи! — Козирува и продължи нататък.

— Събитие, събитие — промърмори Иван. — А защо ми се подиграва?

— Да забравим този печален случай — предложи Аделаида. — Най-важното е, че ти май не си УИ.

— Тъй вярно, да се забрави този печален случай! — съгласи се весело Иван.

За негово учудване вратата на квартирата им се оказа отключена. Влязоха, надникнаха в кухнята — няма никой, надникнаха в стаята.

Бабата лежеше в леглото. Като видя внука си, тя запъшка силно.

bolnababa.jpg

— Какво ти е? — попита Иван изплашено. — Още ли си болна?

— Да извикаме лекар — предложи Аделаида.

— Не трябва — едва чуто отговори бабата. — Тук лекарите няма да помогнат. Обидиха ме.

— Кой? — учуди се Иван. — Кой може да те обиди?

— Всички. Цялото семейство. Ясно е, че на никого не съм нужна. Стойте тогава без обед. Ще разберете какво е без мене.

— Значи да гладувам? — Гласът на Иван трепна. — Защо?

— Защото си против баба си. — И тя затвори очи. — Оставете ме. Нужен ми е абсолютен покой.

Иван и Аделаида постояха, постояха и отидоха в кухнята.

Седнаха. Помълчаха.

— Да-а — проточи глас Иван. — Ама че работа. И всичко това само защото един път човек се е събудил сам.

И той разказа сутрешната история.

Аделаида помисли и заяви решително:

— Има изход от положението. Трябва да приготвим обед.

— А какво ще стане с баба?

— На баба ти няма да й е добре. Но другояче не може. И нея трябва да възпитаваме. Иначе ще те разглези до безобразие.

Оказва се, че не е толкова просто

— Първо — каза Аделаида, — тихо. Второ, без хленчене.

Представи си,

че сме на необитаем

остров. Ако не

успеем бързо и без суматоха

да си сготвим, то ще загинем.

Голяма работа ли е да се обелят картофи?

Оказа се, че е голяма. Картофът е кръгъл и така му се иска да се изплъзне

от ръцете ви и да се търкулне под масата!

Вие — скок след него, но на раменете си носите

глава и ето че тая глава се старае да се чукне

в нещо. Ножът не реже картофа, но с удоволствие

реже

пръстите ви. Едвам успяваш да ги отдръпнеш.

— Браво — похвали

го Аделаида, когато той се справи с втория

картоф. — Останаха още десетина парчета. А на Иван

ръцете

трепереха от мъка и яд. Той реши: ако картофът

се

изплъзне, няма да го търси — ще вземе друг. Но

картофът беше по-хитър от него. Той се изплъзна

едва тогава, когато по него почти не

остана кожичка. Сами разбирате, че

е жалко да го изхвърли човек. Иван така

се разсърди, че реши твърдо:

„Всички пръсти ще си

порежа, но нито един картоф

вече няма да

изпусна!“.

Уплашиха се картофите и вече не се изплъзваха от ръцете му.

— Ванечка — извика го от стаята баба му.

— Нищо не й казвай — прошепна Аделаида.

— Поседи до мене — помоли го баба му, — скучно ми е. Яде ли ти се?

— Много.

— А няма какво да се яде — каза весело бабата. — И още пет дни, най-малко, ще боледувам.

Бабата се предава

Когато Иван се върна в кухнята, вече миришеше вкусно на борш.

— Леле, как ще си изпатим… — прошепна изплашено Иван.

— Ако си много страхлив — каза Аделаида, — стовари цялата вина върху мен.

— Не, не! — категорично отказа Иван. — А кой обели картофите? — И помириса гордо въздуха.

— А дали сега да не си подготвим и уроците? — попита Аделаида. — Разбираш ли колко хубаво ще бъде.

— А бе разбирам, разбирам — отговори Иван с кисела физиономия и си призна честно: — Но никак не ми се иска.

— А да не мислиш, че на мене ми се иска да уча? Как не! Понякога дори рева. Така ми се ще. Затова пък, когато съм си научила, аз съм свободен човек.

— И аз обичам да съм свободен човек — каза Иван.

— Тъкмо затова трябва да си учиш уроците. А имай предвид, ако във втори клас не свикнеш с това, то после тежко ти и горко. Свиквай отсега.

— Свиквам — въздъхна тежко Иван и пак помириса въздуха: боршът миришеше много вкусно.

— Какви са тия номера?! — На прага стоеше бабата. — Какво е това безобразие?! Как да нарече човек такова нещо?!

— Борш — отговориха Иван и Аделаида.

— Борш ли? — попита бабата, вдигна капака и тракна с него по тенджерата, както барабанчик удря чинели. — Кой го приготви?

— Аз — отговориха Иван и Аделаида.

— Такааа — проточи гневно бабата. — Ясно. Подигравате ми се, нали?

— Напротив — каза Аделаида. — Тъкмо обратното. Иван не мислеше за себе си, ами за вас, с какво да ви нахрани, като сте болна.

— Така ли? — учуди се бабата. — Злато мое безценно!

Тя искаше да прегърне внука си, но той се изтръгна и каза:

— Между другото, научих се да беля картофи.

Бабата плесна ръце, поклати с укор глава и продума:

— Тъй, тъй… Излиза, че напразно боледувах, а? Значи не бива и да се разболявам? Ако друг път се разболея, той ще се научи и да пере, и пелмени да приготвя, и сладко да вари, а? Кому ще съм нужна тогава?

— А не ви ли трябва помощник? — попита Аделаида. — Не искате ли внукът да ви помага?

— Може и да искам. — Бабата се усмихна, като усети колко вкусно мирише боршът. — Но по-рано бях незаменима, нали?… По-рано… какво ли не беше по-рано… Я дайте сега да си хапнем борш. Прегладнях, докато боледувах.

Иван изяде три чинии.

Иван не се предава

Аделаида си отиде в къщи, като Иван й даде честна дума, че сам ще си напише домашните.

Иван беше ядосан.

Ех, да измислят някаква специална писалка, която сама да пише домашните. Махаш капачето, слагаш писалката на тетрадката и тя почва! Скръц-скръц, скръц-скръц — домашното готово!

Или пък да изобретят специална машина: пъхнеш в нея тетрадката — тър-тър-тър-тър! — домашното готово!

Или пък да направят такъв уред, че като те тупне по главата, тя да запомня каквото ти е нужно. Туп — запомнил си правилото, туп — запомнил си стихотворението, туп, туп, туп — това се казва учене!

Иван изохка, защото както се беше размечтал, се удари с юмрук по главата.

— Редник от гвардията Иван Семьонов! — изкомандва той. — Към упражнението по руски, ходом марш!

Ако в това време някой би подслушал на вратата, щеше да си помисли, че Иван се бори с някого — толкова силно пъшкаше. Той заби гърди в масата, а изплезеният му език за малко не докосваше страницата. Ако наведеше глава още половин милиметър, щеше да лизне редовете.

А майчицата мързел стоеше до него и му пошепваше: „Горкичкият, нещастният! Освен мене, няма кой друг да те пожали. Иди да си потичаш. Или да си поспиш. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Махни се от главата ми — отговори й Иван, — и без тебе ми се повдига.“

„Няма да се махна от тебе — казваше майчицата мързел, — ние сме приятели за цял живот — тоя твой труден и претруден, пълен с несгоди и опасности живот.“

Всяка буква Иван изписваше с голям труд и когато сложи последната точка не можеше ръка да повдигне.

„Не се мъчи — шепнеше майчицата мързел толкова сладко, че очите на Иван се затваряха, — може да се разболееш. Може да умреш.“

— Редник гвардеец Иван Семьонов! — изкомандва Иван. — На атака срещу задачите — марш!

А майчицата мързел изчезна: тя не можеше да търпи тези, които се занимаваха с нещо полезно. (Впрочем, тя не се отдалечи много, все още се надяваше да придума Иван.)

А той побеждаваше задача след задача.

И макар те да не се предаваха веднага, в края на краищата се предаваха.

Когато се предаде и последната задача, Иван скочи и затанцува. Скачаше из стаята и нещо крещеше, но какво — сам дори не можеше да разбере.

Толкова се

радваше!

Осма глава
последна, в която за читателя вече няма почти никакви изненади

Как Иван получи „Осмица“

Ужас!

Иван се успа!
        ИВАН СЕ УСПА!!!
                УСПА СЕ ИВАН!!!

Той се втурна в кухнята и видя баба си усмихната.

— Добро утро, внученце — каза тя. — Не посмях да те събудя. Извинявай. Закъсня. До часовете остават десет и половина минути.

Иван бързо-бързо се облече и — хоп на улицата.

Откъм ъгъла се зададе мотоциклет. Караше го Егорушкин.

— Беда! — извика Иван с променен глас. — Закъснявам! Успах се! Спасете ме!

— Сядай — заповяда кратко Егорушкин.

Вятърът искаше да издуха Иван от седалката, но Иван се задържа.

Тогава вятърът се разсърди и духна фуражката от главата му.

Фуражката цопна в една локва.

Иван не се обади — след часовете ще си я вземе.

Егорушкин докара Иван до входа на училището. Иван слезе от мотоциклета и каза:

— Благодаря ви от все сърце!

— За пръв и последен път — каза Егорушкин. — Не обичам, когато се закъснява.

За най-голяма своя радост Иван успя докато избие звънецът, да се побори с Паша, да се скара с Колка, да грабне на едно момиче чантата, да я метне на шкафа и пак да я свали.

Когато Ана Антоновна влезе в клас, Иван каза:

— Аз пак си научих!

— Зная — каза Ана Антоновна. — Сега ще раздам тетрадките с вчерашните упражнения.

— Кой има петица? — попита Колка.

— Семьонов! — извика го Ана Антоновна.

— Не може да бъде! — викна Колка.

— На двете работи ти написах тройки — каза Ана Антоновна на Иван. — Мръсно и некрасиво написано. Но за старанието си получаваш две петици.

— Три и пет прави осем — заяви Паша. — Ни веднъж в живота си не съм получавал осмица.

— Мъничък си още — каза гордо Иван.

— Е, това се казва бележка! — жално и със завист извика Колка.

До какво води доброто настроение

В междучасието Иван потърси Аделаида, но не я намери, а само разбра, че не е идвала на училище. „Разболяла се е“ — рече си в момента той и веднага я забрави, макар и да му мина мисълта, че тя е направила това нарочно: ако не си беше научил, непременно щеше да го намери.

Настроението му бе много добро!

И ето до какво го докара.

След часовете Иван тичаше и подскачаше по коридора. И може да се каже, че не Иван, а левият му крак сам отиде встрани. В него се спъна Паша, полетя, и с главата си удари Колка в корема, а Колка се преметна назад и се насади в кофата с вода.

Седна във водата и закрещя от страх:

— Потъвам!

От всички страни дотичаха деца, но нищо не можаха да разберат. Виждат, че в ъгъла е клекнал човек и крещи. А кофата не виждат.

Иван веднага се досети и вдигна Колка за яката. А кофата като залепена за него — не пада. И Колка си стои прегънат на две.

Изправиха Колка — разляха водата.

Изведнъж цъфна дежурният по училище. Децата се пръснаха на всички страни.

Иван също хукна, но налетя на кофата и се просна в локвата, дори се плъзна още малко нататък.

Лежи и за малко да заплаче: ами че станал е нещо като попивателна — дрехите му попиха цялата локва.

— Кажи, момче, кой те нареди така? — попита дежурният, като му помагаше да стане.

Иван не дочу въпроса и отговори.

— Семьонов.

— От кой клас?

— Втори „А“.

— Добре — каза дежурният, — ще запиша. Не се тревожи, момче, немирникът ще бъде наказан.

Иван се помъкна — целият мокър отпред.

На улицата го чакаше Колка — отпред сух, но пък мокър отзад.

— Наигра ли се? — попита той. — Как ще се върнем сега в къщи? Ще ядем калай.

— Тръгвай да се сушим — предложи Иван. — Ще се поразтъпчем час-два — и всичко ще бъде тип-топ. Ще извадим фуражката ми от локвата.

Как сушиха Колка

Фуражката се бе намокрила, потънала и само крайчеца на козирката си подаваше от локвата.

Иван каза:

— Да намерим отнякъде кофа и да изгребем локвата.

— Да намерим пръчка — каза Колка — или да се събуем боси и — цап-цап.

— Така и баба знае — рече замислено Иван. — Опитай се да приложиш някакъв метод, а не пръчка.

— А не. Хайде ти прилагай някакъв метод. Знам ги аз твоите методи.

— Моля. Хвани ме за краката и ги дръж вдигнати, пък аз на ръце цоп-цоп и ще стигна удавника.

— За краката ли? — порази се Колка. — Тебе?! Та ти си тежък. Не мога те удържа. По-добре ти ме дръж за краката, пък аз с ръцете цап-цап. Аз съм лек. Аз бързичко…

— Винаги си такъв — промърмори Иван, — аз измислям, а славата обираш ти.

— Слава ли?! — порази се пак Колка. — Много съм виждал аз тая слава. Вечно заради тебе си патя!

— Тогава дръж ме за краката.

— Няма да те удържа. А ти мене — като нищо. Аз съм като пружина. — Колка, като проскимтяваше от нетърпение, засука ръкави, застана на четири крака и извика: — Хайде! Хайде! Пълен напред!

— Отначало да потренираме на суша — предложи Иван.

Тренировката излезе сполучлива: Колка ходеше на ръце по земята, а Иван го държеше за краката във въздуха.

— Обръщам! — извика възторжено Колка и задвижи ръце по посока на локвата.

Влезе в нея, потопен почти до лактите, и като местеше внимателно ръце се приближаваше до фуражката.

Оставаше не повече от половин метър, когато Иван изкомандва:

— Стоп! Пълен назад!

Там е работата, че Иван беше стигнал до самия край на локвата. Хем не му се искаше да нагази в нея, хем не биваше да изпуска краката на Колка.

— Най-пълен назад! — изкомандва той пак.

А Колка, увлечен, нищо не чуваше и с всички сили се дърпаше към фуражката. Иван пък с всички сили го дърпаше към себе си. Колка почувства, че още малко и тялото му ще се разкъса на две.

— Пускай! — извика той изплашен.

Иван разтвори пръсти.

И Колка цопна в локвата.

Не викна.

Не гъкна.

Стоеше на четири крака, като че не знаеше какво да прави.

— Излизай — прошепна Иван, — че ще настинеш.

Колка се добра на четири крака до фуражката, взе я и се върна на сушата; постоя още малко на четири крака и се изправи.

— Подсуших се! — жално извика той. — Изсуших се! Отрови ми живота! Вечно в някаква глупашка история ще ме вкараш!

— Никой не те е вкарвал. Сам се напъха в локвата.

— А кой искаше да ме разкъса на части?

— Какви са тия работи?! — чу се изплашеният глас на Ана Антоновна. — Какво става с вас?

— Пикирах в локвата — обясни Колка, хленчейки. — Ей заради тая украса за глава! — Той запрати фуражката обратно в локвата. — Вземи си я сам. По който искаш метод. Това е свинщина, а не метод.

— Веднага да си вървите в къщи — каза Ана Антоновна. — Главата ми се е запалила от вас. Ти, Семьонов, кого днес през междучасието си блъснал в някаква локва?

— Не в локва, а в кофа — каза Колка и се обърна с гръб към Ана Антоновна. Отзад също беше мокър. — Виждате ли? — попита той тържествуващ. — Картинка! А вие му пишете осмици! Да знаете, Ана Антоновна, че си патя за нищо. И тук в локвата за нищо си изпатих и там в кофата пак за нищо. Цял живот все заради него си патя.

— Мрънкало си ти, ето какъв си — каза Иван презрително. — Мрънкало, неблагодарник и паникьор.

Колка сви юмруци и скочи към него.

— Вървете си в къщи — каза Ана Антоновна и застана между тях. — Ще уплашите хората, като ви видят.

— Не бива да си отивам — разхленчи се пак Колка, — здравата ще ям калай в къщи.

— Тогава да вървим у дома — предложи Ана Антоновна, — живея съвсем наблизо. Аз ще ви изчистя.

Въпросът е — кого да мъкнат

Момчетата останаха по фланелки и гащета. Ивановите дрехи бяха проснати на балкона да се сушат, но дрехите на Колка Ана Антоновна реши да опере.

— А вие в това време се заемете с обеда — каза тя.

— Това се казва работа! — възкликна Колка. — А каква е супата?

— Нямам никаква супа. Трябва да се сготви. Ти какво умееш да правиш?

— Аз? — Колка се замисли малко. — Например да бъркам супа мога. Да я опитвам мога… Да я посоля мога.

— А ти, Семьонов?

— Мога да беля картофи.

— Смехория! — Колка се изкиска. — Имам сестри — и то тъкмо две. Защо да се занимавам с някакви си картофи? — И пак се изсмя.

Ана Антоновна сложи на газовата печка тенджера с вода, тури месото и отиде да пере дрехите на Колка.

— Не те ли е срам? — попита Колка. — Искаш ли да кажа на всички деца? Ще почнат да ти се подиграват. Де се е чуло и видяло мъж да бели картофи?

— Ами в казармата?

— Там има специален готвач. Войниците се бият, а готвачът бели картофи и разните му други работи. Ти готвач ли искаш да станеш, или смел войник?

— Ами ако убият готвача?

— Винаги има резервен.

— Ако убият и резервния?

— Тогава ядат суха храна. Разни концентрати.

— Ти си концентрат — каза Иван. — Ти си сухоежбина, а не смел войник.

— Пък на тебе ти взеха влекач.

— По погрешка. Без да има нужда. Не мене, тебе трябва да мъкнат.

— Защо?! — удиви се Колка. — Аз съм среден ученик. Всичко ми е наред. Всичко по малко. Всичко с мярка.

— Аз ще ти бъда влекач — закани му се Иван. — Не веднага, разбира се, а после.

Като простря прането на балкона, Ана Антоновна се върна и каза:

— След час-два ще изсъхне.

— Чудесно! — възкликна Колка. — Ще се върна в къщи сух и чист. А скоро ли ще стане супата?

— Суха храна ще получиш, нищо друго — отговори Иван. — Според мене, сега е негов ред да го мъкнат с влекач.

— Я не ме разсмивай — разсърди се Колка и за малко да заплаче. — Какво си се лепнал за мене. Карай си количката, на тебе всичко ти е сухо.

— Ще си вървя, я — каза Иван. — Работа си имам колкото щеш, не съм като тебе.

— А какво мога да върша аз в такъв вид? — възмути се Колка.

— Стига сте се карали — обади се Ана Антоновна. — За никого не е вредно да му се помогне. А да знаете защо Аделаида не беше днес на училище?

— Сигурно е преяла сладолед — отговори Колка. — Казват, че тя изяжда по цял килограм на ден.

— Не по килограм, а по четири — поправи го Иван със сериозен вид.

— Ами?! — удиви се Колка.

— Всички у тях ядат само сладолед. Котката не слага в уста нищо друго, освен ескимо. А кучето — само мелба.

— Е, това е живот! — възкликна Колка. — Да мога и аз да си поживея така три-четири дни!

Иван не се сдържа и се разсмя.

Засмя се и Ана Антоновна.

— Излъга ме… — проточи разочаровано Колка. — Пък аз му повярвах. Той все така прави, Ана Антоновна.

— Нямам време да споря с тебе — каза Иван. — Като взема да те мъкна, тогава…

— Тебе самия още те мъкнат — прекъсна го Ана Антоновна. — Не забравяй това.

— Не забравям — промърмори Иван. — Само че ако бях на ваше място, щях непременно да взема влекач — за него — Николай Веткин. И супа не бих му дал, щом не умее дори картоф да обели.

Лицето на Колка имаше такъв изплашен и обиден вид, че Иван добави дружелюбно:

— За твое добро ще е.

Иван намира злато

Иван се мъкнеше тъжен по улицата. Как да се покаже в къщи без фуражка? Тая година вече трета пося. Една забрави в автобуса, друга хвърли на покрива на клуба. Докато търсеха стълба, фуражката изчезна.

И откъде да намери сили да седне да учи?

Изведнъж видя, че в тревата нещо блести като слънце. Полюбува се на блясъка, наведе се и вдигна… зъб!

„Макар и зъб — рече си Иван, — все пак е злато!“

Чий ли е тоя зъб?

На Аделаида, на майка й или на някой друг?

Какво трябва да направи честният човек, ако намери скъпоценност?

Да въздъхне, да й се полюбува, още веднъж да въздъхне по-тежко и да я отнесе в милицията.

Но Егорушкин погледна зъба и каза:

— Може да го вземеш със себе си. Не е постъпвало оплакване за изчезнал златен зъб.

— Не мога да го взема — възрази Иван. — Чужда вещ. Да не би сега някой да го търси и да не може да го намери. Лее горчиви сълзи и ругае милицията.

— В нашето градче има всичко на всичко два златни зъба — каза Егорушкин, — у гражданката от павилиона за сладолед и у нейната дъщеря. Върви им го дай.

На Иван никак не му се отиваше при Аделаида: май нещо се боеше от нея, а и от майка й също.

— Как си, лунатико? — обади му се дядо Пустата ми глава. — Да знаеш, че излекувах моя приятел. Не се бои вече от никаква луна. Вече нула внимание на луната. Както излезе, яденето му било малко. Нощем му се прияжда и сънен тръгва накъдето мирише. Започнах да му давам по-ситичка вечеря и песът се излекува. Но там е белята, че спи като заклан! Някой път не мога да го събудя и туй то. Изобщо, глупаво стана кучето. Не му сече пипето — оплакваше се дядото. — Днес намерих един златен зъб. Около павилиона. Зарадвах се. Но зъбът ми се изплъзна от пръстите. И песът — лап! — глътна го. Изяде го, както се казва, без много да му мисли и „благодаря“ не рече.

Иван въздъхна и разтвори длан.

— Същият! — извика дядото. — А защо е у тебе?

— Намерих го. Близо до павилиона.

— Излиза, че другарчето ми не е виновно. Пък аз го… Ех, трябва да искам прошка от Билсопашка.

— Вземете го, дядо. Пръв сте го намерили.

— Намерих го, ала го загубих. Сега е твой. Може да си го поставиш — каза старецът със завист. — Добре ще изглеждаш.

— Да го сложим ли на Билсопашка?

— На куче пазач?! — възмути се дядото. — Че нали зъбът блести! В тъмното от хиляда версти ще се види! Дай зъба на законния му притежател и точка.

— А де да го търся тоя законен притежател? — попита Иван тъжно. — Той сега може да си яде компот, пък аз — върви, че го търси, мъчи се, така ли?

— Не знам — въздъхна дядото, като погледна под око зъба. — Може и компот да яде, а може и да реве. Откъде да знам. Аз, пустата ми глава, ни веднъж в живота си не съм имал златен зъб.

— И аз също.

— Тогаз иди го върни.

Иван се повъртя, повъртя, пък се затътри. Никак не му се отиваше при законния притежател на златния зъб.

Иван се боеше.

„Бе от какво се боиш? — сам си се попита той. — Да не би да те изядат? Пък ако работата стигне до бой, ще избягаш.“

Ех, да можеше сега да си хапне и да си легне!

И да сънува хубав сън!

Например, как са минали много- МНОГО ГОДИНИ и в училището, където се е учил Иван, във всеки клас СА ОКАЧЕНИ НЕГОВИ ПОРТРЕТИ. А на зданието е прикрепена каменна плоча и на нея е написано със златни букви:

В това училище страда и се мъчи,

но

завърши с отличие

чудесният,

но

най-нещастен човек в света

Иван Семьонов

Иван подсмръкна от умиление. Дори му се приплака.

Само че нямаше време за плач. Намираше се вече пред високата ограда.

Законните притежатели на златните зъби са намерени

Портичката беше заключена. Иван почука.

Отговори му страшен кучешки лай и дрънчене на верига.

„Дано само излезе Аделаида, а не майка й“ — помисли си Иван изплашен.

От къщата излезе майката. Иван я чакаше ни жив, ни умрял от страх.

— Кого търсиш? — попита тя заплашително, като дойде до портичката.

— Аделаида.

— Болна е! И аз съм болна! Всички сме болни!

— От какво? — поинтересува се Иван и изведнъж видя дупка на мястото на златния й зъб. — Ето! — извика той радостно и протегна ръка през пролуката между дъските.

С лявата ръка майката сграбчи зъба, а с дясната — ръката на Иван и попита:

— Вторият къде е? Вторият зъб къде е?

— Не знам, нямам си понятие — отговори Иван, като се мъчеше да си освободи ръката.

— В милицията ще кажеш!

— Ама аз бях в милицията! — едва ли не плачешком извика Иван. — Пуснете ме! Боли! Да отидем заедно в милицията, щом искате! Само ме пуснете!

— Не мога — призна си майката, — боя се, ще офейкаш.

— Няма! Честна дума!

Тя пусна ръката му и каза:

— Жалко. Какъв хубав зъб беше. Нямам време да ходя по милиции! — развика се неочаквано тя. — Трябва да продавам сладолед! План има да изпълнявам! А който е намерил втория зъб, да се задави с него! А ти, ако го намериш, донеси го.

— Няма да се намери — каза тъжно Иван. — Мисля, че едно куче го е глътнало. Казва се Билсопашка. Сега може да се нарече Взелзъб.

— Влез — каза майката също така тъжно, а когато Иван затвори след себе си портичката, извика: — Аделаида! Дъще! Ела тук!

На стъпалата се показа Аделаида. Очите й бяха насълзени, а бузата — превързана с кърпа.

— Здравей — каза тя и Иван забеляза дупка на мястото на златния й зъб.

— Един зъб донесе — моя, а твоя не. Казва, че куче го било изяло. Не ми се вярва! Не, не, дай зъба! — викаше жално майката.

— На̀! — извика Иван. — Вземете който си искате! Ако щете — всичките! — И се озъби.

— Заяждаш се, а?

— Не. Не се заяждам, а ви съжалявам. Защо смятате, че всички са мошеници?

— Не всички, но повечето — отговори майката. — Отивам на работа. По пътя може да намина в милицията. Лошо ти се пише тогава.

Когато майката зави зад ъгъла, Аделаида каза:

— Да поседим на стъпалата.

Седнаха.

— Как така и на двете ви паднаха зъбите? — попита Иван.

— Не паднаха, а ни ги извадиха. Заболяха ни. Вчера през нощта. И маминият и моят едновременно. Сутринта отидохме в болницата. Извадиха ги. А аз ги загубих.

— Е, аз си тръгвам — каза загрижено Иван. — Имам много работа. Нямам ни минутка свободно време. Дори за спане. — Той стана. — Редникът от гвардията Иван Семьонов отива да си пише домашните. Привет!

Като излезе навън, Иван помаха с ръка

на Аделаида и закрачи, тананикайки

весела

песничка.

Допълнителна информация

$id = 8045

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Лев Давидичев

Заглавие: Горе ръцете! Или враг №1

Преводач: Божана Георгиева; Славчо Донков (стихове)

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“

Излязла от печат: 30.11.1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1449

Бележки

[1] Банзай (японско възклицание) — ура! Да живее! — Б.пр.

[2] Стиховете преведе Славчо Донков.

[3] Катапултиране — напускане на самолет по време на полет с помощта на специално устройство — катапулт. — Б.пр.

[4] Завеждащ учебната част, заместник-директор.

[5] Стиховете преведе Славчо Донков.