Ерик-Еманюел Шмит
Одет Тулмонд и други истории

Анотация

Скъпи господин Балзан,

Никога не пиша, защото знам правописа, но ми липсва поетичност. А ми трябва много поетичност, за да изразя значението, което имате за мен. Всъщност ви дължа живота си. Без вас досега да съм се самоубила двайсет пъти.

Одет Тулмонд

Животът е дал всичко на писателя Балтазар Балзан и нищо на четирийсетгодишната средностатистическа жена Одет Тулмонд — и въпреки това щастливата е тя. Има една мечта — да се срещне с любимия писател и да му изрази искреното си признание за жизнения оптимизъм, който черпи от неговите книги. Случайната им среща ще преобърне живота на всеки от тях…

Впрочем, идеята за разказа и филма Одет Тулмонд (2007) Шмит е взел от реално преживяна от него случка в собствения му творчески живот, когато възхитена от него читателка му подарява плик с кичозно плюшено сърце, но и с простичко писмо, което дълбоко го трогва…

Харесваме жените, защото те… идват в обкова на незнайно каква загадка, и спираме да ги харесваме, щом спрат да ни интригуват. Те смятат, че мъжете ги привлича само онова между крака им? Грешка — мъжете биват привличани повече от романтичната им страна, отколкото от половия им орган. Доказателство ли искате? Когато хората се отчуждават, то е по-скоро заради дните, отколкото заради нощите. Прекараните в… разговори под ослепителното слънце дни помрачават аурата на дадена жена повече от нощите, в които двамата са се преливали един в друг. Често на Фабио му се искаше да каже на женската половина: запазете нощите и… изхвърлете дните, така ще задържите мъжете за по-дълго…

Осемте разказа за осем жени са всъщност осем любовни истории — разтърсващи и раняващи. От дребната продавачка до безжалостната милиардерка, от разочарованата жена около трийсетте до загадъчната босонога принцеса, като се мине през двулични съпруги, любовници и майки, болни по своите дъщери — Ерик-Еманюел Шмит създава една незабравима галерия от образи на жени, които с нежност следва в техния лов за щастие.

 

 

Ерик-Еманюел Шмит е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал в Улм. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята на Хогар, където преживява уникално по рода си усещане. Първата му пиеса Нощта на семейство Балон (1993) му донася бърз успех и Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата „Молиер“. Пиесите му се играят в повече от 40 страни по света. Някои от творбите му са пренесени и в киното. От 1997 г. Шмит започва да пише и романи. За първия си роман получава награда през 1994 г., а през юли 2001 г. Френската академия му присъжда Голямата награда за театър и за цялостното му творчество. През 2001 получава и Голямата награда на читателките на сп. Elle. Освен със спектаклите по негови произведения, в България Шмит стана популярен благодарение на публикуваните от издателство „Леге Артис“ романи: Евангелие според Пилат и тетралогията „Кръговрат на незримото“, включваща: Оскар и розовата дама/ Господин Ибрахим и цветята на Корана/ Миларепа/Синът на Ной.

… Онези китки цветя,

които тръгват да търсят сърце,

а откриват само ваза.

Ромен Гари, „Нататък билетът не важи“

Уанда Уинипег

Коженият салон на Ролса. Коженият шофьор и кожените му ръкавици. Кожените куфари и чанти, натъпкани в багажника. Коженият плетен сандал, който предвещава появата на изящен крак през вратичката. Яркочервеният кожен костюм с пола на Уанда Уинипег.

Пиколата се кланят.

Уанда Уинипег пресича прага, без да погледне, когото и да било и без да се увери, че багажът я следва. Че как иначе?

Служителите на рецепцията тръпнат. Те не могат да уловят вниманието през тъмните й очила, затова се разливат в гостоприемни приказки.

— Добре дошли, госпожо Уинипег, за нас е чест, че отсядате в „Роаял Емерод“. Ще направим всичко възможно престоят ви да бъде особено приятен.

Тя приема тези знаци на височайше внимание, без да отговори, като дребно ресто, като нещо дължимо. Служителите продължават разговора, сякаш и тя участва в него.

— Салонът за красота е отворен от седем до двайсет часа, както и фитнесът и басейнът.

Тя се смръщва. Служителят изпада в паника и бърза да оправи нещата.

— Разбира се, ако държите на това, ние можем да сменим работното време и да се съобразим с вас.

Притичалият директор едва си поема дъх, промъква се зад нея и хлипа:

— Госпожо Уинипег, каква огромна чест за нас е, че отсядате в „Роаял Емерод“. Ще направим всичко възможно да бъде престоят ви особено приятен.

И тъй като той е изрекъл същото клише като низшия си персонал, Уанда Уинипег се усмихва насмешливо и не крие това от служителите, сякаш казва: „Шефът ви не е много умен и не умее да говори по-добре от вас“, а след това се завърта, за да подаде ръка за целувка. Директорът не е схванал нейната ирония и няма как да се досети за нея, тъй като тя му оказва честта да отговори.

— Наистина се надявам да не бъда разочарована, принцеса Матилд толкова ми похвали вашия хотел.

С рефлекторно движение на токовете, нещо средно между военен поздрав и благодарност от страна на танцьор на танго, директорът хваща топката: осъзнал е, че като подслонява Уанда Уинипег, приема не само едно от най-големите световни състояния, но и жена, която се движи във висшето общество.

— Разбира се, познавате Лоренцо Канали?

Тя представя с жест любовника си, хубав мъж с дълга черна, почти смолиста коса, който кимва с полуусмивка, съвършен в ролята си на принц-консорт, който дължи на съзнанието за своето по-ниско положение необходимостта да се показва по-любезен от кралицата.

След това тя се отправя към апартамента си и прекрасно знае какво шушукат зад гърба й.

— Мислех, че е по-висока… Каква красива жена! И изглежда по-млада, отколкото по снимките, нали?

Още щом влиза в апартамента, усеща, че тук ще й бъде много добре, но продължава да слуша как директорът хвали неговите предимства със скептично нацупени устни. Въпреки просторните стаи и мрамора в двете бани, изобилието от цветя, качеството на телевизорите и безценните инкрустации по мебелите, тя остава ненаситна, като само отбелязва, че би било добре да има телефон на терасата в случай, че й се прииска да си общува с някого от шезлонгите.

— Разбира се, госпожо, права сте, след минутка ще го донесем.

Тя много внимава да не спомене, че никога няма да го използва и ще говори от мобилния, защото държи да го тормози чак до отпътуването си, тъй че той да й служи по-добре. Директорът на „Роаял Емерод“ затваря вратата с поклон, като разпалено й обещава чудеса. Най-сетне останала сама, Уанда се изтяга на едно канапе, като оставя Лоренцо и една камериерка да разпределят дрехите по гардеробите. Тя знае, че прави силно впечатление, и винаги се забавлява от това. Уважават я, защото не споделя мнението си, боят се от нея, защото говори само за да изрече някоя неприятна оценка. Оживлението, което предизвиква и най-малката й поява, не произтича само от богатството и известността й, нито от безупречната й външност, дължи се и на един вид легенда, която я обгръща.

Всъщност, какво ли толкова е направила тя? Според нея то се изразява в два принципа: да знаеш как да се омъжиш и да знаеш как да се разведеш.

С всеки брак Уанда се изкачваше по стълбицата на обществото. Последният — преди петнайсет години — я превърна в онова, което тя е сега. Омъжи се повторно за американския милиардер Доналд Уинипег и стана известна, тъй като всички модни списания публикуваха снимки от сватбата им. По-късно й предложиха кориците по време на развода, един от най-сочните и раздухани в медиите разводи през последните години, развод, който я превърна в една от най-опаричените жени на планетата. Оттогава насам животът й на рентиерка е доста лесен, Уанда Уинипег просто наема много квалифицирани хора да движат делата й и ако не се справят, ги уволнява без угризения на съвестта.

Лоренцо влиза и изгуква със своя топъл глас:

— Каква е програмата за следобеда, Уанда.

— Можем първо да се погмуркаме в басейна, а след това да си починем в стаята, какво ще кажеш?

Лоренцо незабавно превежда на своя език двете заповеди на Уанда: да я гледа как плува два километра и да прави любов с нея.

— Добре, Уанда, това е перспектива, която много ми харесва.

Уанда му отправя благосклонна усмивка: Лоренцо няма избор, но е наистина елегантно от негова страна да играе покорство с такова удоволствие.

Той се връща в банята, като с прекрасно поклащане на бедрата й позволява да се полюбува на издължената му фигура и на заобленото му дупе. Тя си мисли сладострастно, че скоро с пълни шепи ще мачка задника на този мъж.

Това най-много ми харесва у тях, кой да ти каже защо!

В своя вътрешен монолог Уанда използва прости изрази, чието простонародно звучене отразяват произхода й. За щастие ги чува само тя. Лоренцо се връща в ленена риза и прилепнал бански, готов да я последва до басейна. Уанда никога не е имала толкова умел компаньон: той не поглежда друга жена, симпатизира само на приятелите на Уанда, храни се като нея, става в същите часове и е в постоянно добро настроение. Няма значение дали харесва всичко, или нищо не харесва — нали си играе ролята.

В крайна сметка той е безупречен. Като стана дума, и аз не съм за изхвърляне.

Тя не мисли за външността, а за поведението си: ако Лоренцо се държи като професионален жиголо, то Уанда знае как да се държи с един жиголо. Само преди няколко години внимателното, галантно и безукорно поведение на Лоренцо щеше да я накара да заподозре хомосексуализъм. Днес й е все едно да знае дали Лоренцо желае мъжете или не, стига й, че я чука, и то толкова често, колкото й се иска. Нищо повече. Не желае и да знае дали, като толкова други, той не прескача до тоалетната да си бие инжекция с някакъв препарат, който да му позволи да се яви пред нея наточен…

Ние, жените, знаем толкова добре да се преструваме… Защо пък да не можем да изтърпим и те малко да похитруват?

Уанда Уинипег бе стигнала до онзи щастлив момент в живота на пробивната жена, когато цинизмът най-сетне ражда мъдрост, и вече свободна от моралните повели, тя се радваше на живота такъв, какъвто е, и на мъжете такива, каквито са, без да се възмущава от тях.

Тя преглежда тефтерчето си и проверява организацията на почивката. И тъй като Уанда ненавижда да скучае, е предвидила всичко: благотворителни вечери, ходене на гости по вилите, срещи с приятели, преходи със ски-писалки, масажи, откривания на ресторанти, маскени балове, няма никакво място за импровизации и дори посветените на пазаруване или следобедна почивка часове са точно определени. Всички от персонала, в това число и Лоренцо, имат копие от този тефтер, и трябва да се опълчват срещу всеки досадник, който започне да ги обсажда и да се опитва да изкрънка присъствието на г-жа Уинипег на трапезата или на партито си.

Тя се чувства спокойна и затваря очи. Изведнъж я раздразва долетял мирис на мимоза. Той я обърква, тя се надига и тревожно оглежда наоколо. Фалшива тревога. Тя е жертва единствено на себе си. Този аромат й припомня, че е прекарала част от детството си тук, че по онова време е била бедна и не се е казвала Уанда. Никой не знае това и няма да узнае. Тя измисли от край до край биографията си и направи така, че хората да вярват, че е родена недалеч от Одеса, в Русия. Акцентът, който си създаде на пет езика, и който толкова добре подчертава дрезгавия й глас, потвърждава мита.

Тя става, разтърсва глава и прогонва спомените. Сбогом, отблясъци от миналото! Уанда контролира всичко, тялото си, поведението си, сделките си, сексуалността си и своето минало. Трябва да прекара прекрасна почивка. Всъщност, платила си е за това.

 

 

Седмицата върви чудесно.

Те прелитат от „прекрасни“ вечери на „превъзходни“ обеди, без да забравяме „божествените“ вечерни събирания. Навсякъде все едни и същи разговори очакват гостите на jet-set[1] и много скоро Уанда и Лоренцо могат да водят толкова добър разговор, сякаш са прекарали цялото лято на Лазурния бряг, за предимствата на Disco Privilege, за завръщането на стринга, „шантава идея, но щом човек може да си го позволи…“, за онази страхотна игра, в която човек трябва да изиграе с мимики заглавието на някой филм, да бяхте видели Ник, когато се опитваше да ни помогне да отгатнем „Отнесени от вихъра“, за електрическата кола — „идеална е човек да ходи с нея до плажа, скъпа“, за фалита на Аристотел Паропулос и най-вече за разбилия се частен самолет на горките Суитенсон — „едномоторен, скъпа, човек купува ли си едномоторен, когато може да си позволи частен джет?“

Последния ден — разходка до яхтата на Фаринели, „да, да, той е кралят на италианските сандали, фини, с двойно завързване на глезена, той и никой друг“ — понася Уанда и Лоренцо по тихите води на Средиземно море.

Жените бързо разбират целта на разходката — да се качат на палубата, където да покажат, на каквато и възраст да са, прекрасна пластика — твърди гърди, тънка талия и бедра без целулит. Уанда се отдава на това упражнение с естествеността на жена, която знае, че е изваяна съвършено и поддържана съвършено. Лоренцо — да, истинска находка — я обгръща с топъл поглед като влюбен. Нали е забавно? Уанда получава няколко комплимента, които оправят настроението й, и в това състояние, подсилено от провансалското розе, тя слиза с веселото стадо от милиардери на плажа на Сален, където „Зодиак“ ги оставя.

За тях е приготвена маса под сянката на сламен навес, под които се простира ресторантът.

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Разбира се, никой не отговаря на този плах глас. Той излиза от един старец, който се е приближил на почтено разстояние. Хората продължават да се смеят и да говорят високо, сякаш той не съществува. Самият той има впечатлението, че не са го чули, защото пак подема:

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Този път раздразнено мълчание показва, че са забелязали досадника. Гуидо Фаринели хвърля зъл поглед към управителя на ресторанта, който бързо се отзовава, доближава се до старика, хваща го за лакътя, повежда го и го сгълчава.

Разговорите продължават. И никой не забелязва, че Уанда е пребледняла.

Познала го е.

Въпреки годините, въпреки физическия упадък на колко ли е сега, на осемдесет? — тя се разтреперва щом разпознава интонацията му.

Веднага отстранява враждебно този спомен. Ненавижда миналото. Ненавижда най-вече това минало тук, миналото на немотията, и нито за миг, откакто бяха слезли, не си бе спомнила, че е идвала на този плаж на Сален и на този осеян с черни камъни пясък, толкова дълго тъпкан преди много време, време, което никой не помни, време, когато тя още не беше Уанда Уинипег. След това споменът се налага въпреки волята й и за нейна изненада й носи топло щастие.

Тя дискретно се обръща и поглежда стареца, когото малко по-далеч управителят на ресторанта е почерпил един пастис. Той все още има онзи малко объркан вид и учудването на дете, което не разбира света.

О, и на времето не беше особено умен. Това със сигурност не се е променило към добро. Но колко беше красив!…

Тя се хваща, че се изчервява. Да, тя, Уанда Уинипег, жената с милиардите долари, точно тя усеща как гърлото и бузите и пламват и започват да смъдят, както когато беше на петнайсет…

Уплашена е и се бои, че съседите й по маса ще забележат вълнението, което я обхваща, но вместо това полетите с розе разговори придобиват замах.

Усмихва се и избира да се измъкне от тях, като се връща в миналото си, без да помръдне и скрита зад тъмните очила.

 

 

По онова време беше на петнайсет. Според официалната й биография, тогава се е намирала в Румъния и е работела в цигарена фабрика; интересно, че никой не се сети да провери тази подробност, която най-романтично я превръща в една своеобразна Кармен, излязла от нищетата. Всъщност тя от няколко месеца живееше недалеч оттук, във Фрежюс, в училище за трудни подрастващи, повечето сираци. Тя не познаваше баща си, но по онова време майка й, истинската, беше още жива, обаче поради многобройните й рецидиви лекарите бяха предпочели да я отделят от дъщеря й, за да я откажат от наркотиците.

Уанда не се казваше Уанда, ами Магали. Тъпо име, което ненавиждаше. Вероятно защото никой не го бе произнасял с обич. Още тогава искаше да й викат другояче. Как ли беше по онова време? Уенди? Да, Уенди, като героинята от Питър Пан. На път за Уанда…

Тя се отричаше от името си, както и от своето семейство. И двете й се струваха грешка. От съвсем малка се бе почувствала жертва на някакво грешка с личността, сигурно бяха сбъркали майка й: смяташе се за предопределена за богатство и успех, а я бяха натикали в някаква миша дупка край пътя, при някаква бедна, дрогирана, мръсна и равнодушна жена. Гневът, предизвикан от чувството за несправедливост, ковеше характера й. Всичко, което щеше да изживее в бъдеще, произтичаше от отмъстителността и усещането, че поправя грешките — заради това смотано начало й дължаха обезщетение за вреди и пропуснати ползи.

Уанда бе осъзнала, че нататък ще се оправя сама. Не си представяше ясно бъдещето си, но знаеше, че няма да разчита на дипломи, тъй като шансовете й бяха осакатени от хаотичното образование, още повече, че след като я пратиха в поправителното училище заради подвизите й по магазините. Вече срещаше само учители, които бяха по-заинтересовани да бъдат авторитарни, отколкото да преподават учебната програма и от квалифицирани преподаватели, които трябваше по-скоро да възпитават учениците си, отколкото да ги обучават. И така, Уанда си помисли, че ще успее само чрез мъжете. Тя им харесваше. Беше очевидно. А на нея й харесваше да им харесва.

Щом успееше, бягаше от пансиона и отиваше с колело на плажа. Отворена, любопитна и жадна за нови познанства, тя бе успяла да накара хората да мислят, че живее недалеч оттам заедно с майка си. Повярваха й, защото бе красива и я смятаха за тамошно момиче.

Тя искаше да спи с мъж, както други на същата възраст искат да вземат труден изпит: според нея това бе дипломата, с която щеше да приключи болезненото й юношество и да й помогне да се хвърли в истинския живот. Само че искаше да преживее това с мъж, с истински мъж, а не с някой неин връстник, вече имаше амбиции и не вярваше някой сополанко на петнайсет да има на какво да я научи.

Тя разгледа пазара на мъжете с онази сериозна придирчивост, която щеше да проявява през целия си живот. По онова време в радиус от пет километра от масата се открояваше само един — Сезарио.

Уанда бе изслушала жени, които й се доверяваха и които го хвалеха като съвършения любовник. Сезарио, загорял, спортен и изящен тип, не само разхождаше една безупречна външност, още по-видима заради това, че живееше на плажа и по бански, — но и обожаваше жените и прекрасно им правеше любов.

— Той прави всичко, всичко, малка моя, сякаш си кралица! Целува те навсякъде, ближе те навсякъде, лекичко те хапе по ушите, дупето и дори пръстите на краката, кара те да стенеш от удоволствие — и така часове наред, той… Виж, Уенди, работата е проста, чак толкова луди по жената мъже няма. Освен него. Е, единственият му недостатък е, че не се привързва. Ерген до мозъка на костите. Нито една от нас не успя да го задържи. Всъщност това ни устройва, можем от време на време да си опитваме късмета или да повтаряме. Дори и омъжени… Ах, Сезарио…

Уанда наблюдаваше Сезарио сякаш трябваше да си избере университет.

Той й харесваше. Не само защото останалите жени го хвалеха. Наистина й харесваше… Кожата му, гладка и мека като разтопен карамел… Златнозелените му очи, обградени от бяло, чисто като седефа на мида… Русите му косъмчета, златисти в контражур като светла аура около тялото му… Торсът му, изящен и сякаш резбован… И най-вече дупето, твърдо, изпъкнало, месесто и нахакано. Докато гледаше Сезарио в гръб, Уанда за първи път разбра, че дупетата на мъжете я привличат, както женските гърди привличат мъжете — привличане, което изригваше от вътрешностите й и изгаряше тялото й. Когато тазът на Сезарио минаваше край нея, тя трудно сдържаше ръцете си да не го докоснат, стиснат и погалят.

За жалост, Сезарио не й обръщаше много внимание.

Уанда ходеше с него на лодката му, шегуваше се, предлагаше му безалкохолно, фунийка сладолед, някаква игра… Отговорът му винаги закъсняваше с няколко секунди и бе учтив и леко раздразнен.

— Много си мила, Уенди, но нямам нужда от теб.

Уанда беснееше, ако той нямаше нужда от нея, то тя имаше нужда от него! Колкото повече се противеше той, толкова повече растеше нейното желание: той щеше да е — и никой друг. Тя искаше да започне живота си на жена с най-красивия, пък бил той и беден, а по-късно щеше да дойде време да ляга и с богаташи с неугледна външност.

Една нощ му написа дълго любовно писмо, страстно, предано, толкова изпълнено с надежда, че щом го препрочете, се трогна сама и дори не се усъмни, че ще спечели. Можеше ли той да устои на този любовен шрапнел?

Когато тя се появи, след като посланието й бе стигнало до него, той със сурово лице и студен глас я помоли да го последва на понтона. Седнаха с лице към морето и крака току над водата.

— Уенди, прелестна си, че си ми написала онова, което си ми написала. Чест е за мен. Изглеждаш ми добър човек и много емоционална…

— Не ти ли харесвам? Смяташ, че съм скапана, нали?

Той избухна в смях.

— Я вижте тази тигрица, готова е да хапе! Не, ти си много красива. Прекалено красива даже. Това е проблемът. Аз не съм мръсник.

— И какво значи това?

— Ти си на петнайсет. Вярно, че не личи, но аз знам, че си на петнайсет. Ще трябва да почакаш…

— Ами ако не искам да чакам…

— Ако не искаш да чакаш, прави каквото искаш, с когото си искаш. Но те съветвам да почакаш. Не бива да правиш любов, с когото и да е и както и да е.

— Нали затова избрах теб!

Изненадан от пламенността на момичето, Сезарио я погледна с друго око.

— Много съм развълнуван, Уенди, и можеш да бъдеш сигурна, че щях да кажа „да“, ако беше пълнолетна, кълна се. Щеше да е незабавно „да“. Или по-скоро нямаше да е нужно ти да ме молиш, аз щях да тичам след теб. Но щом не си…

Уанда потъна в сълзи и тялото й се разтресе от мъка. Сезарио свенливо се опита да я утеши, като внимаваше да я отблъсне точно когато тя се опитваше да се възползва и да се прилепи до него.

Няколко дни по-късно Уанда се върна на плажа, по-уверена заради обяснението от предишните дни: харесваше му и щеше да го има!

Беше размислила върху положението и бе решила да спечели доверието му.

Правеше се на примирена със съдбата си девойка, спря да го подкача и да го тормози и отново го заизучава, този път от психологическа гледна точка.

На трийсет и осем години Сезарио минаваше за онова, което в Прованс се нарича glandeur — хубавеляк, който живее от нищо — от рибата, която лови — и който мисли само как да се радва на слънцето, на водата и на момичетата, без да гради бъдеще. Но това не беше вярно, Сезарио имаше една страст — рисуваше. В дървената му колиба между плажа и пътя се трупаха десетки дъски — той нямаше пари да си позволи промазани платна — дребни четки и туби с бои. Макар никой да не го възприемаше така, Сезарио се имаше за художник. Ако не се бе оженил, ако не бе създал семейство, ако се задоволяваше с поредица от мацки, то не бе от незнание, както смятаха всички, а от саможертва, за да се посвети изцяло на артистичното си призвание.

За беда, един поглед стигаше, за да се разбере, че резултатът не си струваше разгърнатите усилия — Сезарио произвеждаше боклук след боклук, нямаше нито въображение, нито усет за цветовете, нито ръка на рисувач. Въпреки прекараните в работа часове, той нямаше шанс да се усъвършенства, тъй като страстта му бе придружена от пълна липса на самопреценка. Той възприемаше качествата си като недостатъци и недостатъците като качества. Несръчността си бе издигнал до ранг на стил, а спонтанното равновесие, което придаваше на обемите си в пространството, нарочно разрушаваше под претекст, че е „твърде класическо“.

Никой не вземаше насериозно творенията на Сезарио, нито галеристите, нито колекционерите, нито хората от плажа, още по-малко пък любовниците му. Според него това безразличие гарантираше неговия гений и той трябваше да продължава по избрания път до окончателното си признание, било то и посмъртно.

Уанда го разбра и се опита да го използва. По-късно запази тази техника за прелъстяване на мъжете, метод, който, използван умело, непременно води до победа: ласкателството. Не трябваше да прави комплименти на Сезарио за външността му, на него не му дремеше, че е хубав, защото го знаеше и се възползваше от това, а трябваше да се интересува от неговото изкуство.

След като изгълта няколко книги, които зае от библиотеката на института — история на изкуството, енциклопедия на живописта, биографии на художници, — тя се върна добре подкована за разговор с него. И съвсем скоро потвърди онова, което той тайничко си мислеше — че е прокълнат човек на изкуството и че като ван Гог ще се сблъска със сарказма на съвременниците си и ще се радва на слава след това, а междувременно не бива нито за миг да се съмнява в своя гений. Уанда придоби навика да стои с него, докато той цапоти, и се специализира в изкуството да се прехласва пред неговите мацаници.

Сезарио бе развълнуван до сълзи, че е срещнал Уанда. Вече не можеше без нея. Тя въплъщаваше онова, на което той дори не бе посмял да се надява — сродна душа, довереник, импресарио и муза. Ден след ден, тя му бе все по-нужна и всеки ден той все повече забравяше нейната младост.

И се случи това, което трябваше да се случи — той се влюби. Уанда го усети преди него и отново се заоблича предизвикателно.

В погледа му сега виждаше, че той вече страда за това, че не я докосва. Беше добро момче и заради своята честност все още се въздържаше, макар тялото и цялата му душа да желаеха да прегърнат Уанда.

Тъй че тя можеше да му нанесе последния удар.

Три дни се въздържа и не дойде, колкото да го разтревожи и да започне да му липсва. Късно вечерта на четвъртия ден влетя в колибата, обляна в сълзи.

— Ужасно е, Сезарио, толкова съм нещастна! Иде ми да се самоубия.

— Какво е станало?

— Майка ми заповяда да се върнем в Париж. Повече няма да се видим.

Нещата се разбиха според предвиденото: той я зауспокоява в обятията си, тя бе неутешима, той също, той предложи да пийнат по капка алкохол, за да се съвземат, а след няколко чаши, много сълзи и също толкова докосвания, когато той вече не можеше да се контролира, те правиха любов.

Уанда бе възхитена от всеки миг през тази нощ. Момичетата от селото бяха прави — Сезарио обожаваше женското тяло. Тя имаше чувството, че е богиня, положена върху олтар, когато той я отнесе до леглото, а след това се отдаде на култа към нея до заранта.

Разбира се, тя избяга на зазоряване и се върна вечерта, разтърсена и разиграваща същото отчаяние. Няколко седмици всяка нощ обърканият Сезарио се опитваше да утеши девойката, която обичаше, като я държеше на разстояние, а след това, след много ласки, прегръдки и ридания, попити по клепачите или под устната, от вълнение той в крайна сметка губеше моралните си принципи и любеше момичето със силата на своята страст. Когато придоби усещането, че е получила енциклопедични познания за отношенията на един мъж и една жена в леглото — тъй като той в крайна сметка я научи и на онова, което се харесваше на мъжа, — тя изчезна.

Върна се в училището и повече не се обади, усъвършенства изкуството на сладострастието с няколко нови мъже, а след това щастлива научи, че майка й е починала от свръхдоза.

Тя бе свободна и избяга в Париж, потопи се в нощния живот и започна своето социално изкачване, като се опираше на мъжкия пол.

 

 

— Връщаме ли се на кораба или си наемаме дюшеци на този плаж? Уанда… Уанда! Слушаш ли ме? Връщаме ли се на кораба или предпочиташ да вземем дюшеци на плажа?

Уанда отваря очи, втренчва се в объркания от това отсъствие Лоренцо и се провиква:

— А да идем да видим картините на местния художник?

— Хайде, хайде, сигурно е ужасно — възкликва Гуидо Фаринели.

— Защо пък не? Сигурно е забавно! — веднага одобрява Лоренцо, който не пропуска случай да покаже на Уанда своето раболепие.

Стадото милиардери се съгласява, че ще бъде забавна разходка, и следва Уанда, която се обръща към Сезарио:

— Нали вие ни предложихте да посетим вашето ателие?

— Да, госпожо.

— Е, добре, можем ли да се възползваме сега?

На стария Сезарио му трябват няколко секунди, за да разбере какво става. Привикнал да го овикват, сега е стреснат, че му говорят любезно.

Докато управителят на ресторанта го дърпа за ръката, за да му обясни коя е прочутата Уанда Уинипег и какво чест му оказва тя, Уанда установява пораженията на времето върху онзи, който някога беше най-красивият мъж на плажа. Косата е рядка и сива и той страда от прекаленото излагане на слънце, което година след година е направило стегнатата му кожа отпусната, петниста и грапава на лактите и коленете. Приведеното му, натежало тяло без талия няма нищо общо с някогашния славен атлет. Единствено зениците му са запазили онзи рядък цвят на зелена стрида, само дето не са вече така блестящи.

Уанда не се е променила много, но не се бои, че той ще я разпознае. Изрусена и скрита зад слънчевите очила, с по-нисък глас, руски акцент и най-вече с богатството си, тя не се бои, че някой може да я познае.

Влиза първа в колибата и веднага възкликва:

— Великолепно е!

В продължение на една минута тя изненадва и стъписва групата с бързина — те няма да имат време да видят цапаниците със собствените си очи, а ще ги видят през нейните. Вдига всяка картина и намира от какво да се изненада или да се възхити. В продължение на половин час мълчаливата Уанда Уинипег става възторжена, бъбрива и лирична, каквато още не са я виждали. Лоренцо не вярва на ушите си.

Най-втрещен остава Сезарио. Безмълвен и сепнат, той се пита дали сцената, която преживява, се случва наистина, и очаква злия смях или саркастичната забележка, която да му покаже, че се подиграват с него.

Сега възклицанията идват от богаташите, а възхищението на Уанда се оказва заразително.

— Наистина е оригинално…

— Изглежда несръчно, а е адски пипнато.

— Сигурно Русо Митничаря, ван Гог или Роден са изглеждали по същия начин на своите съвременници — заявява Уанда. — А сега да не губим повече времето на господина — колко?

— Моля?

— За тази картина колко? Представям си как ще я сложа в апартамента си в Ню Йорк и по-точно срещу леглото ми. Колко?

— Ами не знам… сто.

Щом произнася тази сума Сезарио веднага започва да съжалява — иска прекалено много и надеждите му ще се провалят.

За Уанда сто долара е бакшишът, който утре ще даде на портиера на хотела. А за него са онова, с което ще се издължи на продавача на боите.

— Сто хиляди долара? — казва Уанда — Изглежда ми разумно. Купувам.

Ушите на Сезарио бучат, той е на ръба на сърдечния удар и се чуди дали е чул добре.

— А тази ще ми я дадете ли на същата цена? Така ще подчертае бялата ми стена в Марбея… О, моля ви…

Той машинално кимва с глава.

Суетният Гуидо Фаринели, който знае, че Уанда е известна с таланта си за успешни сделки, и загрижен да не остане назад в харчлъка, си избира друга цапаница. Когато се опитва да спори за цената, Уанда го спира:

— Скъпи ми Гуидо, човек не се цигани за цената, когато е пред такъв талант. Толкова лесно и толкова вулгарно е да имаш пари, докато да притежаваш талант… такъв талант…

Тя се обръща към Сезарио.

— Това е съдба! Товар! Мисия. Това оправдава всички неволи на един живот.

Тъй като идва време за отплаване, тя написва чековете, уточнява, че шофьорът й ще дойде да вземе картините привечер, и оставя Сезарио вкаменен и с бяла пяна по устата. Сцената, за която си е мечтал цял живот, се случва, а той не намира какво да отговори и едва се държи да не припадне. Иска му се да плаче, да задържи тази красива жена, да й каже колко тежко е било да прекара осемдесет години без капчица внимание или оценка, би искал да й разкаже за часовете нощем, през които бе плакал и си бе казвал, че всъщност най-вероятно е пълен нещастник. Благодарение на нея той е очистен от бедите си, от съмненията си и най-сетне може да вярва, че смелостта му не е била напразна, че ненапразно се е инатил.

Тя му протяга ръка.

— Браво, господине, гордея се, че се запознахме.

Един прекрасен дъждовен ден

Тя унило гледаше как дъждът се сипе над гората на Ландите.

— Ама че мръсно време!

— Лъжеш се, скъпа.

— Какво? Я си покажи носа навън. Да видиш как тече от небето.

— Именно.

Той излезе пред къщата, направи няколко крачки към градината досами капките и с разширени ноздри, наострени уши и отметната назад глава, за да може най-пълно да усеща влажния дъх по лицето си, промърмори с притворени очи, сякаш душеше оловното небе:

— Един прекрасен дъждовен ден.

Изглеждаше искрен.

В този ден тя се убеди окончателно в две неща: той дълбоко я дразнеше и — ако можеше, никога нямаше да го напусне.

 

 

Елен не си спомняше някога да е преживявала съвършен миг. Като дете вече стряскаше родителите си със своето поведение, като непрекъснато подреждаше стаята, сменяше си дрехите и при най-малкото петънце и плетеше плитките си, докато се получи безупречна симетрия; когато я заведоха да ръкопляска на балета „Лебедово езеро“, потръпна от ужас, защото само тя забеляза, че редиците на балерините не бяха идеално прави, че пачките не падаха едновременно и че всеки път някоя балерина — не една и съща! — разкъсваше общото движение; в училище много се грижеше за нещата си и несръчното хлапе, което й върнеше измачкан учебник, предизвикваше сълзи, като отнемаше от потайностите на съзнанието й по един слой от оскъдното доверие, което тя оказваше на човечеството. Като девойка, тя реши, че природата не е по-добра от хората, тъй като установи, че двете й гърди — очарователни според всеобщото мнение — нямаха напълно еднаква форма, че един от краката й беше трийсет и осми номер, а другият трийсет и осми и половина и че въпреки усилията й, ръстът й нямаше да надвиши метър и седемдесет и един, а метър седемдесет и един — що за число е това? Като възрастна, тя прелетя над обучението по право и ходеше по университетските скамейки най-вече за да се запаси с евентуални годеници.

Малко момичета навъртяха толкова авантюри, колкото Елен. Онези, които се доближаваха до нейните изпълнения, колекционираха любовници поради сексуално хищничество или от душевно непостоянство, а Елен ги събираше от идеализъм. Всяко ново момче й изглеждаше най-сетне правилният; след изненадата от срещата и сред очарованието на първите разговори, тя успяваше да му вмени качествата, за които мечтаеше, а няколко дни и нощи по-късно, когато илюзията изчезнеше и той й се явеше такъв, какъвто е, тя го изоставяше също толкова твърдо, колкото го бе привлякла.

Елен страдаше от това, че искаше да накара да съжителстват две взаимноизключващи се изисквания: идеализма и прозорливостта.

По един принц на бял кон на седмица — и тя се отврати от себе си и от мъжете. За десет години възторжената и наивна девойка се превърна в цинична и разочарована жена около трийсетте. За щастие, по външността й нямаше следи от това, защото русата й красота й придаваше блясък, спортната й живина изглеждаше като ведрост, а блестящата й кожа запазваше онази светла кадифена мекота, която предизвикваше в устните желание да я целунат. Когато по време на едно съвещание на адвокати Антоан я забеляза, той се влюби. Тя му позволи да я ухажва пламенно, защото й беше безразличен. На трийсет и пет, нито красив, нито грозен, симпатичен, с белезникава кожа, коса и очи, единственото забележително у него беше ръстът; кацнал на два метра височина, той се извиняваше на съвременниците си, че ги надвишава с непрестанна усмивка и леко приведени рамене. По всеобщо признание, интелектът му бе на много високо ниво, но никакъв интелект не можеше да впечатли Елен, която не смяташе самата себе си за лишена от такъв. Той я заливаше с обаждания, духовити писма, цветя, покани за оригинални вечери и се показа толкова забавен, упорит и жив, че Елен, малко от скука и доста повече заради това, че досега не бе забождала такъв огромен екземпляр в хербария си от любовници, му позволи да смята, че я е прелъстил.

Преспаха заедно. Щастието, което това донесе на Антон, нямаше нищо общо с удоволствието, което извлече Елен. Въпреки това тя му позволи да продължи.

Връзката им съществуваше вече няколко месеца.

Според неговите приказки, той изживяваше своята голяма любов. Щом я заведеше на ресторант, не успяваше да се въздържи да я включи в своите планове за бъдещето — този търсен от най-висшите кръгове в Париж адвокат искаше нея за своя съпруга и майка на децата си. Елен си мълчеше и се усмихваше. От уважение или от страх, той не я насили да му отговори. А какво ли мислеше тя?

Всъщност, и тя не би могла да определи. Да, авантюрата продължаваше повече от обикновено, но тя избягваше да си даде сметка за това и да си направи изводите. Намираше го за… как да го кажем?… „приятен“, да, тя не би избрала по силна, нито по-топла дума, за да определи усещането, което за момента я възпираше да скъса с него. Така и така скоро щеше да го разкара — за какво да бърза?

За да бъде по-спокойна, тя си бе направила списък с недостатъците на Антоан. От гледна точка на физиката, подвеждаше, че е слаб, но когато бе гол, върху дългото му тяло се виждаше малко бебешко коремче, което несъмнено щеше да расте в следващите години. От сексуална гледна точка, по-често удължаваше нещата, отколкото повтаряше. От интелектуална гледна точка, макар и блестящ, доказателство, за което бяха кариерата и дипломите му, той съвсем не говореше чужди езици толкова добре, колкото нея. От морална гледна точка се бе оказал доверчив и наивен до границата на глупостта.

Но нито един от тези недостатъци не оправдаваше незабавното прекъсване на връзката им, а и несъвършенствата му умиляваха Елен. Онази малка възглавничка от мазнини между члена и пъпа му, бе спокоен оазис върху това едро кокалесто мъжко тяло и на нея й харесваше да полага там глава. За нея вече беше по-добре един дълъг момент наслада, последван от дълбок сън, отколкото забързана нощ с някой жребец, с къси почивки, раздирани от кратки наслади. Предпазливостта, с която той подхождаше към чуждите езици, беше последица от съвършеното владеене на родния му език. Що се отнася до неговата наивност, тя й позволяваше да си почине, защото в обществото Елен забелязваше първо посредствеността на хората, тесногръдието им, подлостта, ревността, несигурността и страха им, и вероятно поради това, че тези чувства съществуваха и в нея, тя бързо ги забелязваше у другите, а Антоан вменяваше на хората все благородни намерения, стойностна мотивация и идеали, сякаш никога не бе повдигал капака на нечий ум и не бе откривал що за смрад и гмеж е там.

Тъй като тя отблъскваше опитите за запознанство с родителите, прекарваха съботите и неделите в градски забавления — кино, театър, ресторант, моткане по книжарници и изложби. През май възможността да прекарат четири дни, без да ходят на работа, ги наведе на мисълта да заминат, и Антоан я бе поканил в една вила хотел в Ландите, точно до боровата гора и белопясъчните плажове. Навикнала на нескончаемите семейни ваканции на Средиземно море, Елен с удоволствие бе открила океана, тътнещите му вълни и сърфистите, дори си бе намислила да се попече на нудистките дюни…

Уви, още щом привършиха закуската, надвисналата буря се разрази.

— Един прекрасен дъждовен ден — бе казал той, облегнат на парапета към парка.

Докато тя внезапно се бе почувствала като в затвор зад решетките от дъжд и принудена да изтърпи натежалите от скука часове, той тръгваше към деня със същата охота, каквато би изпитал под ослепително ясно небе.

— Един прекрасен дъждовен ден.

Тя го попита с какво един дъждовен ден може да бъде хубав, той й изброи нюансите в цвета, които щяха да придобият небето, дърветата и покривите по време на разходката им след малко, дивата мощ, която океанът щеше да разкрие пред тях, чадъра, който щеше да ги сближи, докато вървят, радостта, с която щяха да се приютят тук за по чаша топъл чай, дрехите, които щяха да съхнат край огъня, негата, която щеше да ги обземе, възможността, която щяха да имат да правят любов няколко пъти, момента, когато без бързане щяха да разказват живота си под чаршафите, като деца, подслонили се в палатка от бушуващата природа…

Тя го слушаше. Щастието, което той изпитваше, й се струваше абстрактно. Тя не можеше да го почувства. И все пак едно абстрактно щастие е по-добро от липсата на щастие. Реши да му повярва.

Този ден тя се опита да влезе в гледната точка на Антоан.

Докато се разхождаха из селото, тя се опита да забележи същите подробности като него: стария каменен дувар, а не спукания улук, очарованието на паветата, а не това, че са неудобни, пъстрата подредба на магазините, а не това, че са смехотворни. Наистина й бе трудно да се прехласва пред работата на някакъв грънчар — да се мацаш с глина през XXI в., когато навсякъде има пластмасови купи за салата! — или да се възторгва от плетенето на тръстикова кошница — то й напомняше за ужасното трудово обучение в гимназията, когато я караха да прави глупотевини за подаръци, които нито денят на бащата, нито денят на майката й позволяваха да разкара. Тя бе изненадана, че антикварните магазини не предизвикват досада у Антоан, той оценяваше стойността на предметите, докато тя надушваше в тях смъртта.

Докато вървяха по плажа, който вятърът нямаше време да изсуши между два порива на дъжда, краката й затъваха в тежкия като цимент пясък и тя не успя да се въздържи да изругае:

— На море в дъждовен ден, много мерси!

— Ама ти какво обичаш? Морето или слънцето? Водата е тук, хоризонтът е тук, необятността също!

Тя си призна, че никога преди това не бе поглеждала морето, нито брега, а само се бе възползвала от слънцето.

— Светоусещането ти е бедно — да свеждаш пейзажите до едното слънце.

Тя се съгласи, че е прав. Докато вървеше под ръка с него, малко вироглаво си даде сметка, че светът бе по-богат за него, отколкото за нея, защото той сам търсеше на какво да се удивлява, и го намираше.

На обяд седнаха в някакво ханче, което макар и шик, беше в селски стил.

— Това не те ли дразни?

— Кое?

— Че не са истински нито това ханче, нито тези мебели, нито това обслужване? Че обстановката е замислена единствено за клиенти като теб, за канарчета като теб. Качествен туризъм, но все пак туризъм!

— Това място съществува действително, кухнята му съществува действително и аз действително съм тук с теб.

Неговата искреност я обезоръжаваше. Но тя все пак показа упорство:

— Тъй че тук нищо не те шокира, така ли?

Той дискретно се огледа.

— Намирам атмосферата за приятна и хората за очарователни.

— Хората са ужасни!

— Що за приказки? Нормални хора.

— Ето, виж сервитьорката. Ами тя е ужасяваща.

— Хайде, хайде, тя е на двайсет години и…

— Напротив. Очите й са много сближени. Малки и много сближени.

— Е, и? Не бях го забелязал. А също и тя, мисля, защото ми изглежда убедена в своя чар.

— За щастие — иначе трябваше да се самоубие. А я го виж онзи, сомелиера — отстрани му липсва един зъб. Не видя ли, че не можех да го гледам в лицето, докато говореше с нас?

— Хайде, Елен, няма сега да се откажеш да общуваш с някого под претекст, че му липсва един зъб?

— Напротив.

— Но, моля те, от това той не става по-низш и недостоен за твоето уважение. Бъзикаш се с мен: човечността не се съдържа в съвършените зъби.

Когато той формулираше забележките си с общи теоретични съждения като това, тя чувстваше, че е глупаво да настоява.

— Нещо друго? — попита той.

— Например, хората от съседната маса.

— Е?

— Стари са.

— Това порок ли е?

— Би ли искал да бъда такава? С провиснала кожа, подут корем и увиснали гърди?

— Ако ми позволиш, мисля, че когато остарееш, ще те обичам.

— Не говори глупости. Ами оная хлапачка?

— Какво? На нея пък какво й има?

— Изглежда като сврака. И няма врат. Всъщност, би трябвало по-скоро да я съжаляваме… като види човек родителите й!

— Какво им е на родителите й?

— Баща й носи перука, а майка й има гуша!

Той избухна в смях. Не й вярваше и мислеше, че се хваща за такива подробности, за да импровизира някакъв забавен скеч. А Елен наистина не се чувстваше добре заради онова, което й се набиваше в очи.

Когато един сервитьор на осемнайсет с развяна коса дойде да донесе кафето, Антоан се наведе към нея.

— Ами той? Хубаво момче. Не виждам какво можеш да му намериш.

— Не виждаш ли? Има мазна кожа и черни точки по носа. Порите му са огромни… разширени!

— Все пак си мисля, че всички момичета в околността тичат след него.

— На всичко отгоре е от типа „привидно чист“. Внимание! Съмнителна хигиена! Възпаление на нокътя на крака. Очаквай изненади при разопаковането.

— Тук вече си измисляш! Забелязах, че мирише на тоалетна вода.

— Именно, това е много лош знак! С парфюм се заливат не най-чистите момчета!

Без малко да добави: „Повярвай ми, знам какво говоря“, но се въздържа от този намек за своето минало на колекционерка на мъже, пък и тя не знаеше какво знае Антоан за това, тъй като идваше от друг университет.

Той се смя, докато тя млъкна.

През следващите часове се усещаше сякаш върви по въже над празнотата — само миг невнимание и щеше да изпадне в бездната на скуката. На няколко пъти съзря плътността й — на скуката — привличаше я и я насърчаваше да скочи и да доплува до нея, а тя усещаше световъртеж и желание да се хвърли с главата напред. Тъй че се вкопчи в оптимизма на Антоан, който, неуморен и с усмивка на уста, й описваше света, какъвто го виждаше той. А тя се държеше здраво за лъчезарната му вяра.

В края на следобеда, когато се върнаха във вилата, те дълго правиха любов и той толкова се постара да й достави удоволствие, че тя отпъди раздразнението си, затвори очи за подробностите, които я тровеха, и се бори да се включи в играта.

До мръкнало стигна изтощена. Той дори не подозираше мащаба на борбата, която тя бе водила цял ден.

А навън дъждът искаше да прекърши боровете като мачти.

Вечерта, над свещите и под боядисаните греди на няколкостотингодишния табан, докато пиеха скъпо вино, само името, на което ги бе накарало да преглъщат, той я попита:

— Въпреки че може да се окажа най-нещастният мъж на света, бих искал да ми отговориш: искаш ли да бъдеш жената на моя живот?

Тя беше на ръба на нервната криза.

— Ти, нещастен? Че ти не си способен на това. Всичко приемаш от добрата му страна.

— Уверявам те, че ако отговорът ти е отрицателен, ще ми бъде много зле. В теб ми е надеждата. Само ти можеш да ме направиш щастлив или нещастен.

Реално погледнато, онова, което й приказваше, бяха баналните, обичайни дрънканици при предложенията за брак… Но когато идваше от него, от тези два метра позитивна енергия и тези деветдесет килограма плът, готова за наслада, то я ласкаеше.

Запита се дали щастието не може да бъде заразно… Дали обичаше Антоан? Не. Той я въздигаше и я забавляваше. А също я дразнеше с непоклатимия си оптимизъм. Тя заподозря, че всъщност не може да го понася — толкова различен бе от нея. Дали да се ожени за своя близък враг? Със сигурност не. В същото време, от какво имаше нужда тя, която ставаше в лошо настроение и намираше всичко за грозно, несъвършено и ненужно? От своята противоположност. А Антоан безспорно беше точно нейна противоположност. Ако не обичаше Антоан, поне бе ясно, че има нужда от Антоан. Или от някой, подобен на Антоан. Дали познаваше и други? Да. Сигурно. В момента не се сещаше, но можеше да почака още и щеше да направи добре да почака. Колко време? И дали другите щяха да бъдат толкова търпеливи, колкото беше той? Ами тя, дали тя щеше да има търпение да чака още? Всъщност, да чака какво? Не й дремеше за мъжете, не се канеше да се омъжва и нямаше намерение да снася и да гледа деца. На всичкото отгоре утре небето нямаше да бъде по-добро и щеше да бъде още по-трудно да избяга от скуката. Поради всички тези причини тя отговори:

— Да.

 

 

Щом се върнаха в Париж, обявиха годежа и скорошната си сватба. Близките на Елен възклицаваха възхитени:

— Колко си се променила!

В началото Елен не отговаряше, а после, за да види докъде ще стигнат, им подхвърляше насърчително:

— Така ли? Мислиш ли? Наистина?

А те падаха в капана и доразвиваха темата:

— Да, човек не би предположил, че един мъж ще може да те укроти. Преди никой не разполагаше с благоволението ти и нищо не беше достатъчно добро за теб. Дори ти самата. Беше безмилостна. Бяхме убедени, че нито мъж, нито жена, нито куче, нито котка, нито златна рибка могат да те заинтересуват повече от няколко минути.

— Антоан успя.

— Каква е неговата тайна?

— Няма да я издам.

— Сигурно точно това е любовта! Тъй че човек не бива да се отчайва.

Тя не възразяваше.

Всъщност само тя знаеше, че не се е променила. Мълчеше си и толкова. В нейното съзнание животът продължаваше да изглежда скапан, тъп, несъвършен, разочароващ, потискащ и незадоволителен, но разсъжденията й вече не прекрачваха прага на устните й.

Какво й бе донесъл Антоан ли? Намордник. Тя по-малко се зъбеше и сдържаше мислите си.

Знаеше, че е все така неспособна на позитивно възприятие и продължаваше да вижда по някое лице, по някоя маса, в някой апартамент или в спектакъл непростим недостатък, който й пречеше да оцени нещата. Въображението й продължаваше да префасонира лицата, да поправя грима, да оправя положението на покривките, на салфетките, на приборите, да маха стени и да издига други, да изхвърля в килера мебели, да маха завеси, да замества младата начинаеща на сцената, да изхвърля второ действие, да маха развръзката от филма, а когато срещаше нови хора, надушваше глупостта и слабостите им толкова, колкото и преди, но не изказваше тези разочарования.

Година след сватбата си, която описа като „най-хубавия ден в живота ми“, тя роди дете, което й се стори грозно и меко, когато й го подадоха. Въпреки това Антоан го нарече „Максим“ и „любов моя“ и тя се насили да прави като него; от този момент нататък непоносимото пикаещо, серящо и вряскащо парче месо, което първо бе разкъсало вътрешностите й, за няколко години се превърна в обект на цялото й внимание. След него дойде една „Беренис“, чиято неприлична туфа коса намрази от пръв поглед, но към която възприе същото поведение на примерна майка.

Елен толкова не можеше да понася себе си, че реши да бяга от своите преценки и при всички обстоятелства да запазва единствено гледната точка на Антоан. Тя живееше само на повърхността си и дълбоко в себе си като пленничка държеше една жена, която продължаваше да презира, да критикува, да ругае; която думкаше по вратата на килията си и напразно крещеше през прозорчето. За да си гарантира разиграваната комедия на щастие, тя се бе превърнала в надзирателка на затвор.

Антоан я гледаше все така преливащ от обич и шепнеше „жената на живота ми“, като я погалваше по дупето или я целуваше по врата.

— Жената на живота му? Всъщност, не е кой знае какво — казваше пленничката.

— И то не е малко — отговаряше надзирателката.

Това е. Не беше щастие, а неговата привидност.

Щастие с пълномощно, щастие по внушение.

— Илюзия — казваше пленницата.

— Млъквай — отговаряше надзирателката.

Тъй че Елен запищя, когато й съобщиха, че Антоан е паднал на една алея.

Ако толкова бързо изтича през градината, то бе, за да отрече онова, което се опитваха да й съобщят. Не, Антоан не е мъртъв. Не, Антоан не може да е рухнал под слънцето. Не, макар и със слабо сърце, Антоан не може да спре да живее просто ей така. Скъсване на аневризма? Смешно… Нищо не може да повали такова голямо туловище. Четирийсет и пет години не е възраст за умиране. Банда тъпаци! Стадо лъжци!

Но когато се хвърли на земята, тя веднага разбра, че до фонтана лежи не Антоан, а някакъв труп. Някой друг. Манекен от плът и кръв. Подобие на Антоан. Тя не усещаше вече онази енергия, която той излъчваше, нито електроцентралата, от която изпитваше такава нужда да се зарежда. Само блед и студен двойник.

Тя плака сгърчена, без да е в състояние да каже нито дума, и държа между пръстите си тези вече вледенени длани, които й бяха дали толкова много. Наложи се лекарят и сестрите насила да разделят съпрузите.

— Разбираме, госпожо, разбираме. Вярвайте ни, разбираме.

Не, те нищо не разбираха. Тя, която без Антоан нямаше да се почувства нито съпруга, нито майка, как щеше сега да стане вдовица? Вдовица без него? Ако той изчезнеше, тя как щеше да успее да държи определено поведение?

На погребението не спази никакво благоприличие и смая хората с невъздържаността на своята мъка. Над гроба, преди да спуснат тялото в земята, тя легна върху ковчега и се вкопчи в него, за да го задържи.

Единствено хората от семейството й, а след това децата и — на петнайсет и шестнайсет години — успяха да я накарат да се пусне.

Сандъкът потъна в земята.

Елен се зазида в безмълвие.

Близките й нарекоха това състояние „нейната депресия“. Всъщност бе далеч по-сериозно.

Сега тя надзираваше в себе си две затворнички. И никоя нямаше право да се обажда. Мълчанието изразяваше волята й да спре да мисли. Да не мисли вече като Елен от преди Антоан. Да не мисли вече като Елен на Антоан. Времето и на двете беше свършило, а тя нямаше сили да измисли трета.

Разговаряше малко и се криеше зад ритуалните „добър ден-благодаря-лека нощ“, поддържаше се чиста, носеше едни и същи дрехи и чакаше нощта като избавление, макар сънят да бягаше от нея, и тогава стоеше пред включения телевизор и плетеше на една кука, без да обръща внимание на картината, нито на звука, вглъбена единствено в своите бримки. Тъй като Антоан я бе предпазил от нуждата — спестени пари, ренти, къщи — един път в месеца тя се правеше, че изслушва семейния счетоводител. След като децата й най-сетне престанаха да се надяват да излекуват или да помогнат на майка си, те тръгнаха по стъпките на баща си и се посветиха на блестящото си образование.

Минаха няколко години.

Привидно Елен остаряваше добре. Грижеше се за тялото си — тегло, кожа, мускули и гъвкавост — както човек почиства колекция от порцеланови фигурки във витрина. Когато се мернеше в огледалото, виждаше музеен експонат, достойна, тъжна и добре запазена майка, която от време на време извеждат на семейна сбирка, сватба, кръщене, разни шумни и бъбриви церемонии, почти като вид изтезание, които й струваха толкова много. Колкото до мълчанието, тя не беше притъпила своето внимание. Не мислеше нищо, не изразяваше нищо. Никога.

Един ден неволно я прониза една мисъл.

Ами ако попътувам? Антоан обожаваше да пътува. Или по-скоро, извън работата си Антоан имаше само едно желание — да пътува. Той така и така не успя да осъществи мечтата си, може аз да я изпълня вместо него…

Тя затвори очи пред истинската си мотивация и нито за секунда не видя в това завръщане към живота или акт на обич. Ако докато стягаше багажите си, се бе сетила, че се опитва да преоткрие доброжелателния поглед на Антоан върху света, щеше да си забрани да продължи нататък.

След кратко сбогуване с Максим и Беренис, тя започна своето странстване. За нея да пътува, означаваше да се мести от един в друг гранд хотел по света. Тъй че тя направи престой в хотелски апартаменти в Индия, Русия, Америка и Средния Изток. Всеки път просто спеше и плетеше пред включен телевизор, който говореше различен език. Всеки път се насилваше да се запише на някоя екскурзия, тъй като Антоан би я упрекнал, че не го прави, но очите й не се кокореха пред онова, което виждаше — тя просто правеше триизмерна проверка на пощенските картички, изложени във фоайето на хотела, нищо повече… Със седемте си куфара от светлосиня кожа тя разнасяше своята неспособност да живее. Единствено отпътуването от едно място към друго, транзитното изчакване на летищата и трудностите по придвижването смътно успяваха да я развълнуват и тогава имаше усещането, че нещо ще се случи… Но щом пристигнеше на местоназначението, тя отново откриваше света на такситата, носачите, портиерите, момчетата от асансьорите и камериерките и всичко влизаше в релси.

Нямаше вътрешен живот, но пък бе постигнала външен. Пътуване, пристигане на нови места, отпътуване, нужда да разговаря, запознаване с различни парични единици, избор на ястия в ресторанта. Около нея бе много оживено. А вътре в нея всичко си оставаше апатично; резултатът от тези перипетии бе убийството на двете пленнички и в нейното съзнание вече никой не мислеше — нито мрачната, нито съпругата на Антоан, и тази тотална смърт май бе дори по-удобна.

В това състояние тя пристигна в Кейптаун.

Защо не успя да се въздържи и бе впечатлена? Дали заради името, Кейп[2], нещо като обещание, че човек е стигнал до края на света? Дали защото по времето, когато учеше право, се бе интересувала от драмите в Южна Африка и бе подписвала петиции за равенство между бели и черни? Дали защото Антоан бе имал идея един ден да купи имение, за да се оттеглят тук на старини? Не можа да си обясни… Във всеки случай, когато излезе на терасата на хотела, надвиснала над океана, тя забеляза, че сърцето й тупти силно.

— Едно „Блъди Мери“, моля.

И отново се учуди — тя никога не поръчваше „Блъди Мери“! Всъщност, дори не си спомняше да го обича.

Загледа се в дълбоко сивото небе и забеляза, че причернелите от тежест облаци скоро щяха да се спукат. Надвисваше буря.

Недалеч от нея един мъж също наблюдаваше играта на стихиите.

Елен усети боцкане в месестата част на бузите. Какво ли ставаше? Кръвта нахлу в лицето й, силно туптене обтегна вените на врата и, а сърцето й заби ускорено. Тя се опита да си поеме въздух. Дали щеше да получи сърдечна криза?

Какво пък? Все някак трябва да се умре. Хайде, време е. По-добре да стане тук. Пред тази величествена гледка. Всичко трябваше да свърши тук. Значи, ето защо имаше усещането за предстоящо важно събитие, докато изкачваше стълбите.

В продължение на няколко секунди Елен разтвори ръце, успокои дишането си и се приготви да си отиде. Затвори клепачи, отметна глава назад и сметна, че е готова: съгласна бе да умре.

Не стана нищо.

Не само не изгуби съзнание, но когато отново отвори очи, бе принудена да установи, че й е по-добре. Какво? Човек дори не може да заповяда на тялото си да умре, така ли! И не може да издъхне ей така, толкова лесно, колкото да изгаси осветлението?

Тя се обърна към мъжа на терасата.

Той бе по шорти и показваше красиви, мощни крака, едновременно мускулести и издължени. Елен се загледа в стъпалата му. От колко ли време не бе поглеждала мъжки стъпала? Вече не помнеше, че харесва мъжките стъпала, тези широки крайници, които имат толкова противоречиви качества, твърди пети и нежни пръсти, гладки отгоре и грапави отдолу, толкова здрави, че носят едри тела, а толкова крехки, че се боят от ласки. Тя се плъзна от прасците нагоре към бедрата, като следваше напрежението и силата, стаени под кожата, и се хвана, че има желание да докосне тези руси косъмчета, този лек мъх, тъй приятен за ръката.

Бе обходила света и бе видяла какви ли не начини на обличане, но реши, че съседът й е доста смел. Как смееше да излага по този начин краката си на показ? Късите му панталони не бяха ли неприлични?

Тя го загледа и разбра, че не е права. Късите му панталони си бяха съвсем нормални, тя вече бе виждала стотици мъже с такива. Значи той беше…

Той усети, че го гледат, и се извъртя към нея. Лице от златист бронз, белязано от открити бръчки. И някакво неспокойство в зелените ириси.

Притеснена, тя също се усмихна, а след това се вкопчи в гледката на океана. Какво щеше да си помисли той? Че го ухажва. Ама че ужас! Тя хареса изражението му. Имаше честно, искрено, открито лице, макар чертите му да издаваха склонност към тъга. На каква възраст ли? Моята. Е, да, нещо близко, четиридесет и осем… Може би и по-малко, защото какъвто е загорял, спортен и с красиви малки бръчици, май не е човек, който ще се плеска с кремове под слънцето.

Внезапно настана безмълвие, във въздуха престанаха да бръмчат насекоми, а после, след четири секунди, западаха тежки капки. Тътен на гръмотевици тържествено обяви началото на бурята. Светлината подчерта контрастите, насити цветовете и ги овлажни, като вълна от пара, заливаща брега като прилив.

— Ама че мръсно време! — възкликна човекът.

Тя се изненада, когато се чу да казва:

— Не, грешите. Не бива да казвате „какво мръсно време“, а „какъв прекрасен дъждовен ден“.

Мъжът се обърна към Елен и се втренчи в нея.

Тя изглеждаше искрена.

В този миг той окончателно се убеди в две неща: силно желаеше тази жена и ако можеше, никога не би я напуснал.

Натрапницата

Този път я бе видяла добре! Жената бе преминала в дъното на хола, бе я погледнала удивено и бе изчезнала в сянката на кухнята.

Одил Версини се поколеба какво трябва да направи — да я последва, или да избяга от апартамента колкото й крака държат?

Коя бе тази натрапница? Беше най-малко за трети път… Предишните й появявания бяха много бегли и Одил бе помислила, че въображението й си прави шеги, но този път двете бяха имали време да разменят погледи и дори й се бе сторило, че щом изненадата изчезна, другата бе направила уплашена физиономия, докато се измъкваше.

Без да разсъждава повече, Одил тръгна по следите й и се провикна:

— Спрете, видях ви! Излишно е да се криете, няма изход!

Одил се втурна във всяка стая, в спалнята, в кухнята, в тоалетната и в банята — нямаше никого.

Оставаше само дрешника в края на коридора.

— Излезте! Излезте, или ще извикам полиция!

Нито звук не шукна в дрешника.

— Какво правите в дома ми? Как влязохте?

Пълна тишина.

— Добре, предупредих ви.

Внезапно Одил изпита панически страх — какво ли искаше непознатата? Обзета от треска, тя се отдръпна към входната врата, хвана телефона и след като първо го обърка, набра номера на полицията. „Бързо, бързо“ — мислеше тя — онази ще изскочи от дрешника и ще се хвърли върху мен. Най-сетне, след като успя да прескочи бариерата на оператора, й отговори приятният глас на някакъв чиновник:

— Парижка полиция, шестнайсети район, слушам ви.

— Бързо елате у дома. Влязла е някаква жена. Крие се в дрешника в коридора и отказва да излезе оттам. Бързо. Умолявам ви, може би е луда или пък убийца. Побързайте, много ме е страх.

Полицаят си записа името и адреса й, а след това я увери, че след пет минути ще дойде патрул.

— Ало? Ало? Там ли сте още?

— Мммм…

— Как се чувствате, госпожо?

— …

— Останете на телефона и не затваряйте. Това е. Така ще успеете да сигнализирате, ако се случи нещо. Повторете много високо онова, което казвам, за да може онази особа да чуе и да знае, че не сте безпомощна. Хайде. Сега.

— Да, прав сте, господин полицай, оставам на телефона с вас, тъй че особата да не може да предприеме нищо, без вие да чуете.

Толкова силно бе изкрещяла, че сама себе си не бе чула. Дали го каза ясно? Дано, въпреки разстоянието, вратата и палтата, натрапницата да бе чула думите й и да се бе разколебала.

В тъмните кътчета на апартамента нищо не помръдваше. Този покой бе по-тревожен от който и да било звук.

Одил прошепна на полицая:

— Там ли сте?

— Да, госпожо, с вас съм.

— Аз… аз… малко се паникьосвам.

— Имате ли с какво да се защитите?

— Не.

— Някой бастун? Чук? Статуетка? Огледайте се.

— А, да, една малка бронзова статуетка.

— Хванете я и заявете, че това е оръжие.

— Моля?

— Кажете, че сега държите пистолета на мъжа си и че вече не ви е страх от нищо. Силно.

Одил пое дълбоко дъх и неуверено изрева:

— Не, господин комисар, не ме е страх, защото държа пистолета на мъжа ми.

Тя въздъхна и потисна желанието да си пикае на номера — толкова зле го беше казала, че натрапницата нямаше как да й повярва.

Гласът в слушалката каза:

— Е, каква е реакцията?

— Нищо.

— Много добре. Изплашена е. Няма да мръдне, докато не дойдат нашите хора.

Няколко секунди по-късно Одил отговори на полицаите, които звъннаха на домофона, а след това отвори вратата и зачака асансьорът да ги качи до десетия етаж. От него изскочиха трима здравеняци.

— Ей там — рече тя — скрила се е в дрешника.

Тя потръпна, когато те извадиха оръжията си и се гмурнаха в коридора. За да не присъства на зрелище, което нервите й нямаше да издържат, тя предпочете да се оттегли в хола, откъдето смътно чуваше заплахи и увещания.

По навик запали цигара и се приближи към прозореца. Навън, макар и да бе началото на юли, моравите жълтееха, ръждиви листа падаха от дърветата, жегата бе ударила площад „Трокадеро“. Бе ударила цяла Франция. Всеки ден тя множеше смъртоносното си дело, всеки ден телевизионните новини брояха новите й жертви, бездомниците, проснати върху нажежения асфалт, старците в приютите, които падаха като мухи, бебета, които измираха от дехидратация. А пък никой не броеше животните, цветята, зеленчуците и дърветата… Всъщност, дали не виждаше един умрял кос ей там, точно отдолу, в тревата на градинката? Вкочанен като рисунка с туш, със сякаш прекършени крачета. Жалко, подсвиркването на коса е толкова красиво…

Тя си наля пълна чаша вода и я изпи от предпазливост. Разбира се, тя се чувстваше егоистка, че мисли за себе си, докато измират толкова хора, но как другояче да реагира?

— Госпожо, извинете… Госпожо!

На вратата на хола полицаите едва успяха да я откъснат от съзерцанието й върху катастрофите от жегите. Тя се обърна и запита:

— Е, коя е тя?

— Няма никого, госпожо.

— Как така никого?

— Елате и вижте.

Тя последва тримата мъже до дрешника. Беше пълен с дрехи и кутии с обувки, но нямаше никаква натрапница.

— Къде ли е тя?

— Искате ли да потърсим с вас?

— Разбира се.

Сто и двайсетте квадратни метра на апартамента бяха минати със ситен гребен и с предпазливи жестове от страна на полицаите и там не се криеше никаква жена.

— Но, моля ви, признайте, че това е странно — изропта Одил, като запали нова цигара. — Тя мина по коридора, видя ме, изненада се и избяга към дъното на апартамента. Откъде може да е излязла?

— Задната врата?

— Винаги е заключена.

— Да идем да видим.

Отидоха в кухнята и установиха, че вратата към задното стълбище е заключена.

— Виждате ли, не може да е минала оттук.

— Освен ако няма връзка ключове, иначе откъде е влязла?

Одил се олюля. Полицаите я подхванаха под мишниците и й помогнаха да седне. Тя си даде сметка, че са прави — онази, която нахлуваше в нейния дом, трябва да имаше ключове, за да влиза и излиза.

— Ужас…

— Можете ли да ни опишете онази особа?

— Някаква старица.

— Моля?

— Да, някаква старица. Белокоса.

— Как беше облечена?

— Не знам. Обикновено.

— С рокля или панталон?

— С рокля, мисля.

— Това никак не прилича на обичайните портрети на крадци и други разни натрапници. Сигурна ли сте, че тя не е някой от обкръжението ви, когото не сте разпознали?

Одил се втренчи в тях с известно презрение.

— Чудесно разбирам забележката ви, логично е, като се има предвид вашата професия, но забележете, че на трийсет и пет още не съм нито престаряла, нито изкуфяла. Вероятно имам повече дипломи от вас, работя като журналистка на свободна практика, специалист съм по геополитическите проблеми на Средния Изток, говоря шест езика и въпреки жегата се чувствам прекрасно. Тъй че ще ми направите удоволствието да повярвате, че не забравям на кого поверявам ключовете си.

Изненадани и изплашени от гнева й, те поклатиха глава с уважение.

— Извинете ни, госпожо, трябваше да вземем предвид всички хипотези. Понякога имаме работа с нестабилни хора, които…

— Разбира се, преди малко изгубих хладнокръвие…

— Сама ли живеете тук?

— Не, омъжена съм.

— Къде е съпругът ви?

Тя погледна полицая развеселена и изненадана — сети се, че този простичък въпрос — къде е съпругът ви? — никой не й бе задавал много отдавна.

Тя се усмихна:

— Пътува из Средния Изток. Той е голям репортер.

Полицаите маркираха своето възхищение към професията на Шарл с ококорени очи и потиснато мълчание. Въпреки всичко най-старият продължи разследването:

— Дали пък вашият съпруг не е дал своята връзка ключове на някой, който…

— Какво си въобразявате? Щеше да ме предупреди.

— Не знам.

— Не. Щеше да ме предупреди.

— Можете ли да му се обадите, за да бъдете сигурна?

Одил поклати отрицателно глава.

— Той не обича да му се обаждат, когато е на другия край на света. Особено за някаква си история с ключове. Това е смешно.

— За първи път ли се случва такова нещо?

— Старицата ли? Не. Поне за трети.

— Обяснете.

— Предишните пъти си казвах, че не съм видяла добре и че не е възможно, точно каквото и вие мислите в момента. Но този път съм сигурна, че не съм си въобразила, тя толкова ме изплаши! Но и аз я изплаших.

— В такъв случай имам само един съвет към вас, госпожо Версини: веднага сменете ключовете и патроните. Така ще можете да спите спокойно. Някой ден, вероятно когато съпругът ви се завърне, ще стане ясно какво е това нахълтване. А дотогава ще можете да спите спокойно.

Одил се съгласи, благодари на полицаите и ги изпрати.

По навик отвори нов пакет цигари, включи телевизора на любимия си канал, онзи с непрекъснатите информационни емисии, а след това се замисли и заразглежда проблема от няколко различни ъгъла.

След един час, когато установи, че хипотезите й не водят доникъде, тя вдигна телефона и се уговори с един ключар за следващия ден.

 

 

— Две хиляди и двеста починали — съобщи журналистът, като гледаше втренчено зрителите. — Лятото се очертава убийствено.

Ключовете бяха в джоба й, тя се чувстваше спокойна за съдбата си, откакто знаеше, че наскоро са й сменили ключалките, и се бе оставила на живия си интерес към резултатите от климатичните обрати. Пресъхнали оризища. Загинали риби. Измрели стада. Гневни земеделци. Режим на тока и на водата. Препълнени болници. Студенти, повишени в лекари. Претрупани погребални бюра. Гробари, принудени да прекъсват отпуската си на плажа. Еколози, сипещи огън и жупел срещу затоплянето на планетата. Тя следеше всяка емисия като епизод от вълнуваща серия, жадна за приключения, търсеща нови катастрофи, почти разочарована, когато положението не се влошаваше. Почти без да го осъзнава, тя с наслада броеше труповете. Горещниците бяха зрелище, което не я засягаше, но запълваше интереса й и я разсейваше от лятната скука. По бюрото й се въргаляха една книга и няколко зарязани статии. Тя усещаше, че няма енергията да се посвети на тях, докато издателите и главните редактори не започнеха да я засипват с телефонни обаждания и да я овикват. Между другото, това странно мълчание… Сигурно и те бяха смазани от жегите? Или пък умрели? Щом намереше време или желание, щеше да им звънне.

Тя прещрака арабските канали, засегната, че в тях толкова малко се интересуват какво се случва в Европа. Но да си кажем честно, за тях жегата…

За да й е чиста съвестта, реши да изпие чаша вода, и щом тръгна към кухнята, отново изпита онова странно чувство — натрапницата бе тук!

Върна се назад, бързешком се огледа. Нищо. И все пак, беше й се сторило… За части от секундата лицето на старицата й се бе появило, вероятно отразено от някоя лампа, ъгълчето на някое огледало или лака на някой скрин. Образът я бе стреснал.

През следващия час огледа апартамента от горе до долу. След това поне десетина пъти провери дали старите й ключове не могат да отключат новите ключалки. И най-сетне успокоена, тя си направи извода, че старицата й се е привидяла.

Върна се в хола, включи телевизора и докато вървеше към канапето, ясно я видя в коридора. Както и последния път, старицата се закова на място, паникьоса се и избяга.

Одил се хвърли на канапето и сграбчи най-близкия телефон. От полицията й обещаха бърза намеса.

Докато ги чакаше, Одил вече не изпитваше същите чувства като предния ден. Преди страхът й бе насочен към нещо определено и се отнасяше до непознатата в килера и нейните мотиви. Сега страхът бе отстъпил място на ужаса. Одил бе изправена пред загадка: как ли онази бе дошла днес, след като системата на заключване бе изцяло подновена?

Полицаите я откриха в шок. Понеже бяха идвали и предния ден, те разбраха какво трябва да търсят из апартамента.

Тя не се изненада, когато те дойдоха при нея в хола след дълго тършуване, за да й кажат, че не са видели никого.

— Ужасяващо — обясни тя. — Тази сутрин смениха ключалките, никой, освен мен няма новата връзка ключове, а тази жена е намерила начин да влиза и да излиза.

Те седнаха срещу нея, за да си записват.

— Госпожо, извинете, че настояваме, но наистина ли видяхте отново старицата?

— Знаех си, че ще кажете това. Вие не ми вярвате… аз също нямаше да си повярвам, ако не го бях преживяла. Не мога да ви се сърдя, че ме вземате за луда, разбирам… много добре разбирам… Вероятно ще ме посъветвате да ида на психиатър, не, не възразявайте, на ваше място аз точно това щях да кажа.

— Не, госпожо, ние се придържаме към фактите. Старицата същата ли беше като вчера?

— Но облечена по различен начин.

— Прилича ли тя на някого?

Този въпрос затвърди убедеността на Одил, че полицаите смятат, че тя има връзка с психиатрията. Можеше ли да им се сърди?

— Ако трябваше да я опишете, за кого щяхте да си помислите?

Одил се замисли: ако им призная, че тя смътно ми напомня на майка ми, окончателно ще ме сметнат за невменяема.

— За никого. Не я познавам.

— И според вас какво иска тя?

— Откъде да знам, нали ви казвам, че не я познавам.

— От какво се боите по отношение на нея?

— Вижте, скъпи господине, не се опитвайте да ми правите дивашка психоанализа! Вие не сте лекар, а аз не съм болна. Тази особа не е проекция на моите страхове или фантазми, а натрапница, която влиза в моя дом по не знам каква причина.

Одил се разлюти, полицаите измърмориха някакви неясни извинения и точно в този миг й просветна.

— Пръстените ми! Къде са ми пръстените?

Тя се хвърли към скрина до телевизора, отвори чекмеджето и размаха една празна купичка.

— Пръстените ми ги няма!

Поведението на полицаите веднага се промени вече не я вземаха за откачена, тъй като случаят отново влизаше в рационалната им рутина.

Тя изброи и описа пръстените си, назова стойността им, не можа да се въздържи да спомене по какъв случай мъжът й ги бе подарил, и подписа протокола.

— Кога се връща съпругът ви?

— Не знам. Не ме предупреждава.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, не се безпокойте, добре съм.

Когато си тръгнаха, всичко бе станало обикновено, натрапницата бе сведена до обикновена крадла, която действа с объркваща дискретност, но това обикновено нещо прекърши нервите на Одил и тя рухна в пристъп на сълзи.

 

 

— Две хиляди и седемстотин починали от горещините. Има подозрения, че правителството крие реалния им брой.

Одил също бе убедена в това. Според собствените й изчисления броят беше по-голям. Нали и тази сутрин бе забелязала във водосточните тръби две мъртви врабчета?

На вратата се звънна.

Тъй като външният домофон не бе звънял, беше или съседът, или съпругът й. Макар да имаше ключове, той имаше навика да стои в коридора и да звъни, за да обяви, че се връща от мисия, и да не изненада прекалено много Одил.

— Господи, да можеше да е той!

Щом отвори вратата, тя се олюля от радост.

— О, скъпи, какво удоволствие е да те видя. Не можеше да си дойдеш в по-подходящ момент.

Тя се хвърли към него и понечи да го целуне по устата, само че той, без да я отблъсква, само я притисна в обятията си. „Той е прав — помисли тя — луда съм да се вълнувам така.“

— Как си? Как мина пътуването? Всъщност, къде беше?

Той отговаряше на въпросите й, но на нея й беше трудно да следи отговорите, дори да задава правилните въпроси. По два-три тъмни погледа, които той й хвърли, тя усети, че малко го дразни. Но не успяваше да се съсредоточи, толкова красив го намираше. Дали беше заради отсъствието? Колкото повече го гледаше, толкова по-неустоим го намираше. На трийсет години, тъмнокос, без нито един бял косъм, здрава, мургава кожа, прецизни и дълги ръце, мощен гръб, който завършваше с тънка талия… какъв късмет имаше тя!

Тя реши да хвърли отведнъж товара на лошата новина.

— Обраха ни.

— Какво?

— Да. Откраднаха ми пръстените.

Тя разказа историята. Той я изслуша търпеливо, без да задава въпроси и без да изказва съмнения. Одил със задоволство отбеляза разликата в начина, по който я слушаше съпругът й и полицаите. „Той поне ми вярва.“

Щом тя привърши, той тръгна към спалнята.

— Искаш да си вземеш душ ли?

Той веднага излезе от спалнята с една кутия, в която бяха пръстените.

— Ето ти ги пръстените.

— Какво?

— Достатъчно беше да проверя на три-четири места, където имаш навика да ги слагаш. Ти не провери ли?

— Ами стори ми се… Всъщност, сигурна бях… последния път бяха в скрина в хола… до телевизора… как ли съм могла да забравя?

— Хайде, не се ядосвай. На всеки се случва да забрави.

Той се приближи до нея и я целуна по бузата. Одил се изненада, изненада се, че е била толкова тъпа, изненада се и че тъпотията й предизвиква умилението на Шарл. Тя се втурна към кухнята, за да му приготви нещо за пиене, и се върна с поднос. Тогава забеляза, че той не е оставил никакъв багаж във входния коридор.

— Къде ти е багажът?

— Защо трябва да имам багаж?

— Връщаш се от пътуване.

— Вече не живея тук.

— Моля?

— Отдавна вече не живея тук, не беше ли забелязала?

Одил остави подноса и се подпря на стената, за да си поеме дъх.

Защо й говореше той така твърдо? Да, разбира се, тя беше забелязала, че не се виждат много често, но да се твърди, че вече не живеят заедно. Какво…

Тя се отпусна на земята и захълца. Той се приближи, взе я в обятията си и отново стана мил.

— Хайде, не плачи. Няма за какво да се плаче. Не обичам да те виждам такава.

— Какво направих? Какво лошо сторих? Защо не ме обичаш вече?

— Стига с твоите глупости. Нищо лошо не си направила. И аз много те обичам.

— Истина ли е?

— Истина е.

— Колкото преди ли?

Забави малко отговора си, защото очите му се изпълниха със сълзи, докато галеше косите й.

— Може би повече от преди.

Одил се успокои и постоя до силните му гърди.

— Ще тръгвам — каза той и стана.

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Или вдругиден. Моля те, не се тревожи.

— Не се тревожа.

Шарл си отиде. Сърцето на Одил се сви: къде ли отиваше? И защо лицето му бе тъй тъжно?

Тя се върна в хола, взе купата с пръстените и реши да я прибере в скрина в спалнята си. Този път нямаше да забрави.

 

 

Четири хиляди починали от горещините.

Да, наистина, лятото се очертаваше вълнуващо. От апартамента й, в който непрекъснато работеше климатик — кога ли го бе инсталирал Шарл? — Одил следеше журналистическия роман като пушеше цигарите една след друга. Отдавна се бе разбрала с портиерката тя да й пазарува. Срещу няколко банкноти от време на време й приготвяше и храна, тъй като Одил никога не е била велика готвачка. Дали Шарл се бе отдалечил заради това? Смешно…

Той за първи път й налагаше това наказание — да се върне в Париж, а да спи другаде. Тя трескаво търсеше в близкото им минало нещо, което да оправдае това поведение, и не откриваше нищо.

Но това не беше единствената й грижа — старата дама се бе завърнала.

Няколко пъти.

Все едно и също — появяваше се и изчезваше.

Одил вече не смееше да вика полицията заради историята с пръстените — щеше да се наложи да признае, че ги е открила. Разбира се, можеше да я извика, защото може и да се беше объркала, но не мамеше никого: след идването на Шарл тя бе хвърлила в кошчето заявлението за кражба за пред застрахователя…

Въпреки това чувстваше, че полицаите вече няма да й имат доверие. Още повече, че бе открила причината, която привличаше тук натрапницата, а полицаите трудно щяха да повярват и на това! Натрапницата не бе опасна, не бе крадла, нито някаква престъпничка, но достатъчно бе повтаряла, за да стане ясна играта и: старата дама влизаше тук, за да размества вещите.

Да. Колкото и странно да изглежда, това бе единствената причина за изненадващите й посещения.

Не само че пръстените, които Одил всеки път мислеше за откраднати, се намираха след няколко часа в друга стая, но и старата дама ги криеше на все по-стъписващи места, като последното беше камерата на хладилника.

„Диаманти на дъното на фризера! Що за идеи минават през главата й?“ Одил бе стигнала дотам да мисли, че старата дама може и да не е престъпничка, но е злобна.

„Или пък луда! Напълно луда! За какво й е да поема толкова рискове за такива абсурдни шегички! Някой ден ще я заклещя и най-сетне ще разбера.“

На вратата се звънна.

— Шарл!

Тя отвори и видя Шарл на стълбището.

— О, какво щастие! Най-сетне!

— Да, извинявай, не успях да се върна толкова скоро, колкото ти бях обещал.

— Няма нищо, извинен си.

Докато влизаше в апартамента, една млада жена се появи зад него.

— Разпознаваш ли Ясмин?

Одил не посмя да го засегне и да признае, че не познава красивата, стройна брюнетка, която го следваше. Ох, този недостатък да няма никаква памет за лица… „Без паника. Ще си спомня“ — помисли тя.

— Разбира се. Влезте.

Ясмин приближи, целуна Одил по бузите и по време на тази прегръдка Одил не се сети коя е, но почувства, че я мрази.

Отидоха в хола, където заговориха за горещините. Одил храбро поддържаше разговора, макар умът й да не можеше да спре да витае вън от думите, които си разменяха… „абсурдно е, говорим си за времето със светски тон в присъствието на някаква непозната, а Шарл и аз имаме да си кажем толкова неща.“ Тя внезапно прекъсна разговора и се втренчи в Шарл.

— Кажи ми, онова, което ти липсва, са деца, нали?

— Какво?

— Да. Тези дни се питах какво не върви между нас и ми мина през ум, че ти вероятно искаш деца. Обикновено мъжете не ги искат толкова охотно като жените… Искаш ли деца?

— Имам си.

Одил помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Имам деца. Две. Жером и Юго.

— Моля?

— Жером и Юго.

— На колко години са?

— На две и на четири.

— И от кого ги имаш?

— От Ясмин.

Одил се обърна към Ясмин, която й се усмихна.

„Одил, събуди се, сънуваш кошмар, това не е истина.“

— Вие… Вие… Вие имате две общи деца?

— Да — потвърди интригантката и елегантно кръстоса крака, сякаш нищо не се е случило.

— И идвате у дома, без притеснение и с усмивка, за да ми кажете това? Чудовища такива!

Нататък нещата се объркаха. Одил бе толкова разтърсена от мъка, че през крясъците и сълзите си, не чуваше онова, което се говореше около нея. На няколко пъти Шарл се опита да я вземе в обятията си, а тя всеки път го отблъскваше яростно.

— Предател! Предател! Край, чуваш ли ме, край! Махай се! Хайде, махай се!

Колкото повече тя се опитваше да го отдалечи, толкова повече той се вкопчваше в нея.

 

 

— Дванайсет хиляди починали.

— Ха така! — радваше се Одил пред телевизора.

За няколко дни нещата се бяха влошили. Шарл показа грозното в себе си и я помоли да напусне апартамента.

— Никога, чуваш ли — му бе отговорила тя по телефона. — Ти никога няма да живееш тук с твоята курва! Според закона тези стени са мои. И не се появявай повече, няма да ти отворя. Във всеки случай, ключовете ти не стават.

Натрапницата поне се бе оказала полезна за това! Тази старица бе истинско провидение.

Шарл на няколко пъти бе звънял на вратата и се бе опитвал да преговаря. Тя бе отказала да го слуша. Той бе упорит и й изпрати лекар.

— Одил — заяви доктор Маландие, — вие сте изтощена. Не мислите ли, че един престой в почивен дом ще ви излекува? Там ще могат по-добре да се грижат за вас.

— Оправям се и сама, благодаря. Да, заради тези проблеми закъснявам със статиите си, но се познавам: щом се пооправя за няколко нощи, ще напиша всичко на един дъх.

— Именно, за да се пооправите, не смятате ли, че в почивен дом…

— В този момент, докторе, хората си умират за почивни домове. Защото нямат климатици. А тук има. Не гледате ли новините? Горещници са. По-разрушителни от циклон. Почивен дом ли? Да, болничен дом. Умиралник. Мъртвешки дом. Той ли ви изпраща да ме убиете?

— Хайде, Одил, не говорете дивотии. Ако ви намерим един добре климатизиран почивен дом…

— Да, ще ме упоят, ще ме превърнат в зеленчук и съпругът ми ще се възползва, за да докопа този апартамент и да живее в него с неговата пачавра. Никога? Арабката и нейните деца? Никога. Защото нали вие знаехте, че той има две деца от нея?

— Одил, на ръба на кризата сте и в един момент вече няма да ви питат, а ще ви откарат насила.

— Ами ето, разбрал сте — ще трябва да ме отведат насила. Иначе нищо няма да стане. А сега си тръгвайте и не се връщайте повече. От днес си сменям лекаря.

Същата вечер, от гняв, Одил се замисли дали да не прекрати дните си и я спря единствено мисълта, че това прекалено добре устройва съпруга й и ужасната Ясмин.

Не, Одил, съвземи се. В края на краищата си млада… на колко си?… Трийсет и две или трийсет и три… ох, винаги забравям, животът е пред теб, ще срещнеш друг мъж и ще създадеш семейство с деца. Този Шарл не те заслужаваше, по-добре, че го откри бързо. Я си представи, че беше упорствала до менопаузата…

Тя внезапно изпита нужда да побъбри за това с Фани, най-добрата си приятелка. От колко ли време не й се бе обаждала? Заради това жежко лято бе позагубила представа за времето. Заедно с цялата нация, май и тя бе по-замаяна, отколкото й се струваше в закътания и сенчест апартамент? Тя взе тефтерчето с телефоните, а след това го захвърли надалеч.

— Няма нужда да проверявам телефона на Фани. Ако знам някой наизуст, то е точно нейният.

Тя набра номера и един глас, който излизаше от съня, й отговори.

— Да?

— Извинете за притеснението, може ли да говоря с Фани?

— Фани ли?

— Фани Депре. Да не съм объркала номера?

— Фани почина, госпожо.

— Фани! Кога?

— Преди десет дни. От дехидратация.

Горещниците! Докато Одил глупаво осчетоводяваше труповете пред телевизора си, и за секунда не бе помислила, че приятелката й може да е жертва на този мор. Тя затвори, без да успее да каже и дума повече, нито да поиска подробности.

Фани, милата й Фани, съученичка от гимназията, Фани, която вече имаше две деца… каква трагедия! И толкова млада, родена през същата година като нея… Значи не само старци и бебета умираха, но и хора в разцвета на силите… Кой ли й бе отговорил по телефона? Тя не познаваше този дрезгав тембър… Вероятно някой стар чичо.

Травматизирана Одил изгълта бутилка вода, преди да се оттегли в стаята си да плаче.

 

 

— Петнайсет хиляди починали — обяви говорителят с квадратното лице като желязна врата.

— Скоро петнайсет хиляди и един — въздъхна Одил и глътна дима от цигарата си, — защото не знам дали ми се остава в този тъй грозен свят.

Никаква надежда за захлаждане, никаква буря на хоризонта, добави журналистът. Земята се пукаше от болка.

За Одил също не се провиждаше никакъв изход. Сега натрапницата идваше по няколко пъти на ден и злобно разместваше нещата на Одил, която вече не успяваше да намери нищо.

След като портиерката си замина за Португалия — направо невъобразимо е колко портиерки има през лятото в Португалия, — покупките и готвената храна качваше нейната племенница, една нахалница с мазна походка, която дъвчеше дъвка и си сменяше коланите по цял ден, една тъпанарка, с която не можеше човек да си каже три свързани изречения.

Шарл не се показваше. Вероятно именно той се обаждаше по телефона и сигурно точно на него Одил отговаряше „Не“ и затваряше. Всъщност, той я занимаваше по-малко. Даже много малко. Това беше стара история. Или по-точно, той сякаш никога не бе съществувал. Сегашното притеснение на Одил бе да поднови регистрацията си в университета и вероятно заради летните заместници на персонала не успяваше да се свърже с точния човек, за да се презапише. Това много я дразнеше.

Сега имаше силно желание да се посвети на учението си. Когато не си почиваше пред канала с непрекъснатите информационни емисии, тя посвещаваше цели часове на ученето, като четеше книги за Средния Изток, усъвършенстваше езици и довършваше започнатия увод на дипломната си работа.

Научният й ръководител също бе неоткриваем. Изглеждаше сякаш климатичната катастрофа бе унищожила страната. Вече нищо не вървеше нормално. Родителите й също не отговаряха на телефона. Сигурно всички бяха избягали някъде на хладина.

Да се възползваме от това, за да се посветим на основните си задачи — казваше си Одил и с часове залягаше над усъвършенстването на структурата на абзаците или на ритъма на фразата. Давам си една седмица, за да завърша увода.

Това толкова я вълнуваше, че бе забравила да пие достатъчно течности. На всичкото отгоре климатикът й бе на път да се повреди — нагласяваше го на двайсет градуса и след като няколко часа страдаше, го намираше на трийсет, трийсет и два градуса, или пък на петнайсет! След мъчително издирване откри книжката с упътване и извика монтьора да й го поправи. Той изгуби половин ден да работи по него и заключи, че нищо не разбирал, може би някъде не правел контакт, но всеки уред сега бил проверен и работеше безупречно. А пък още на другия ден датчиците във всички стаи показваха най-разнообразни и често най-стъписващи температури.

Тя реши, че няма нужда да вика техника, защото разбра избора на тези повреди — натрапницата. Без никакво съмнение старицата се забавляваше да сменя указанията зад гърба й.

Одил започна да се чувства като сдъвкана — работата, горещината и това, че забравяше да пие течности — тя реши да издебне натрапницата, да я хване с ръка в торбата и веднъж завинаги да приключи с нея. Щом се увери, че е сама, тя се скри в килера за метлите, угаси лампата и зачака.

Колко ли време стоя на пусия? Не можеше да каже. Човек би помислил, че старата дама знаеше, че я чакат… След няколко часа, мъчена от жажда, Одил излезе от шкафа и се върна в хола. Там, Господ знае защо, изведнъж й се прищя един пастис, тя отвори бара, сипа си чашка и след като отпи, нещо странно привлече вниманието й.

В библиотеката една книга носеше нейното име, Одил Версини, изписано на гръбчето. След като я извади от етажерката, тя остана смаяна от корицата — ставаше въпрос за нейната дипломна работа, дипломната работа, която сега пишеше. Намери я завършена, цяла, отпечатана върху четиристотин страници и издадена от престижен издател, за когото дори не смееше да мечтае.

Кой ли й е погодил тази шега?

Погледът й пробяга по първите страници и тя пребледня още повече. Откри съдържанието на своя увод, онзи, върху който се мъчеше от няколко дни — само че завършен, по-добре написан, по-овладян.

Какво ставаше тук?

Тя вдигна глава и видя натрапницата. Старата дама спокойно я гледаше.

Не, това вече е прекалено.

Дръпна се, втурна се към шкафа, сграбчи стика за голф, който бе избрала за оръжие и се върна, за да се разправи окончателно с натрапницата.

 

 

Пред прозореца, който гледаше към градините на Трокадеро, Ясмин гледаше дъжда, който тъкмо бе помирил земята с небето и бе прекъснал епидемията от смърт.

Стаята зад нея не се бе променила, все така претъпкана с книги, между които безценни колекции за познавачите на Средния Изток. Нито съпругът й, нито тя бяха имали време да променят подредбата или мебелите. Щяха да правят ремонти по-късно, но за сметка на това не се бяха поколебали да оставят мъничкия апартамент на околовръстното, където се тъпчеха с двете си деца, и да се преместят тук.

Тъкмо в момента зад нея Жером и Юго откриваха удоволствията на кабелната телевизия и непрекъснато щракаха по каналите.

— Страхотно е, мамо, има арабски канали!

Те не се задържаха на никое предаване и бяха по-скоро опиянени от това да имат толкова канали, отколкото привлечени от мисълта да се загледат в един от тях.

Мъжът й се прибра, плъзна се зад гърба й и я целуна по мястото, където започваше шията. Ясмин се извъртя и залепи гърди до неговите. Прегърнаха се.

— Знаеш ли, прелистих семейния албум, невероятно е колко приличаш на баща си!

— Не го казвай.

— Защо? Мъчно ти е, че е починал в Египет, когато си бил на шест годинки…

— Не, натъжава ме, защото започвам да мисля за мама. Тя често ме вземаше за него и ме наричаше Шарл.

— Не мисли за това. Мисли за майка си каквато беше в разцвета си, блестяща интелектуалка, духовита и енергична, която винаги много ме е впечатлявала. Забрави последните две години.

— Права си. Остана сама тук и не можеше да разпознае самата себе си заради пустия Алцхаймер… И понеже паметта й се изличаваше, тя непрекъснато се подмладяваше и вземаше за натрапница старата жена, която срещаше в огледалата. Намериха я със стика за голф пред разбитото стъкло — сигурно е искала да заплаши натрапницата и да се защити, понеже е помислила, че другата иска да я удари.

— Ще идем да я видим в неделя.

Ясмин погали бузите на Франсоа и добави:

— Сега, когато се върна във времето преди баща ти, не е толкова мъчително. Не ни обърква вече. Сега на колко е според нея?

Той отпусна глава на рамото на Ясмин.

— Понякога си пожелавам по-скоро да дойде денят, когато майка ми отново ще стане пеленаче, за да я притисна в обятията си. Най-сетне ще й кажа колко я обичам. Целувка за сбогом за мен. А за нея — целувка за добре дошла…

Фалшификатът

Може да се каже, че съществуваха две Еме[3] Фавар. Една Еме преди раздялата. И една Еме след нея.

Когато Жорж й съобщи, че я напуска, на Еме й трябваха няколко минути, за да се убеди, че това не е кошмар или шега. Той ли, наистина, казваше това? Наистина ли го казваше на нея? Щом прие, че действителността я зашлевява по този начин, тя положи усилие да се увери, че все още е жива. Трябваше й доста повече време, за да установи тази диагноза: сърцето й бе спряло да бие, кръвта й да се движи, мраморно студено безмълвие бе вкаменило вътрешностите й, някакво вцепенение пречеше на очите й да мигат… но Жорж все така настояваше тя да го изслуша — „нали разбираш, скъпа, не мога повече да продължавам, всичко си има край“ — и да го гледа — петна от пот мокреха ризата под мишниците му — и да го надушва — опияняващия букет от миризма на мъж, на сапун и на освежено с лавандула бельо… С изненада и почти с разочарование тя установи, че ще го преживее.

Нежен, внимателен и сърдечен, Жорж редеше изречения, които се отнасяха към две противоречиви позиции: да съобщи, че си тръгва, и да обясни, че това не е кой знае какво.

— Бяхме щастливи заедно. На теб дължа моментите на най-голямо щастие. Сигурен съм, че докато умирам, ще мисля за теб. Само че съм глава на семейство. Щеше ли да ме обичаш, ако бях такъв мъж, мъж, който се измъква и не спазва ангажиментите си към жената, дома, децата и внуците, ей така, без да му мигне окото.

Искаше й се да кресне „да, щях да те обичам такъв, даже точно това очаквах от теб още от първия ден“, но както винаги, не каза нито дума. Да не го засегне. Най-вече да не го засегне. Щастието на Жорж изглеждаше на Еме по-важно от нейното и тя тъй го бе обичала двайсет и пет години, като бе забравяла себе си.

— Жена ми все предвиждаше да завършим живота си на юг. След два месеца се пенсионирам и купихме вила в Кан. Това лято се местим.

Еме бе шокирана не толкова от заминаването, колкото от израза „да завършим живота си“. На любовницата си той бе описвал един семеен живот, който приличаше на затвор, а с това „да завършим живота си“ тя откриваше, че в един друг свят, до който не й бе дал достъп, Жорж продължаваше да се чувства съпруг на жена си и баща на децата си.

„Нашият живот“! Еме е била само скоба. „Нашият живот“. Макар да бе шепнал в ухото й любовни слова, макар тялото му непрекъснато да бе имало нужда от нейното, тя си бе останала само една забежка. „Нашият живот“! Най-сетне другата — съперницата, омразната и заплахата — бе победила! Дали го знаеше? Дали знаеше, че местейки се с мъжа си в Кан, оставя след себе си една зашеметена, обезкървена жена, която в продължение на тези двайсет и пет години често си бе пожелавала да заеме нейното място, и дори няколко минути по-рано все още се бе надявала на това?

— Отговори ми, скъпа, кажи най-сетне нещичко…

Тя се втренчи в него и очите й се разшириха. Какво? Той пада на колене? Мачка дланта ми? Какво се готви да направи? Няма съмнение, скоро ще се разплаче… Той винаги започва да хлипа преди мен… много дразнещо, така и никога не успях да го разнежа, защото все трябваше да го утешавам първа. Практична работа — да се държи като мъж, когато го устройва, и като жена, когато му е от полза.

Тя погледна шейсетгодишния мъж в краката си и внезапно изпита усещането, че е съвсем непознат. Ако разумът не й подсказваше, че това е Жорж, мъжът, когото обожаваше от двайсет и пет години, тя щеше да стане и да се разкрещи: „Кой сте вие? Какво правите в моя дом? И кой ви е позволил да ме докосвате?“

И именно в този момент — моментът, в който бе решила, че той се е променил — се промени тя. Надвесена над този гол охлюв с боядисана коса, който хленчеше и се лигавеше в коленете и ръцете й, Еме Фавар претърпя метаморфоза и се превърна във втората Еме Фавар. Онази след. Онази, която вече не вярваше в любовта. Разбира се, през следващите месеци имаше няколко люшкания между старата и новата Еме — след лек опит за самоубийство, една вечер тя отново си легна с него, но когато през август той се премести, новата Еме бе надвила над старата. Нещо повече дори — беше я убила.

 

 

Мислеше за миналото си със смайване.

Как ли съм могла да мисля, че той ме обича? Той просто е имал нужда от любовница — красива, мила и тъпа.

Красива, мила и тъпа…

Да, Еме беше красива. До раздялата всички й го казваха. Освен тя… Защото, както всички жени, Еме не бе получила красотата, от която самата тя се възхищаваше. Дребна, слаба, с изящни гърди, тя завиждаше на огромните жени с кръгли форми и имаше комплекс за ръста и слабостта си. След раздялата започна да се цени повече и отсъди, че е „прекалено добра за който и да било мъж“.

Да, Еме беше мила, защото се подценяваше. Единствена дъщеря на майка, която така и не разкри самоличността на баща й и се отнасяше с нея като с обременителен упрек, тя не познаваше света на мъжете, тъй че когато постъпи като секретарка в предприятието, управлявано от Жорж, не успя да устои на този по-възрастен от нея мъжкар, който в нейните очи на непорочна девица представляваше едновременно баща и любовник. А къде да сложим романтизма? Струваше й се по-красиво да обича мъж, за когото не може да се омъжи…

Тъпа? В Еме, както във всяко човешко същество, интелектът и глупостта живееха в различни сектори, като я правеха ту регионално блестяща, ту моментно глупава — ако показваше компетентност в работата, ставаше тъпачка щом навлезеше в областта на сантиментите. Колегите й стотици пъти я бяха съветвали да скъса с този мъж, а тя стотици пъти бе изпитвала насладата да не ги послуша. Те говореха на езика на разума, нали? Тя пък се ласкаеше, че им отговаря с този на сърцето.

В продължение на двайсет и пет години те споделяха ежедневието на работа, но в никакъв случай съпружеското ежедневие. И от това забежките им бяха още по-хубави и безценни. Набързо открадваха по някоя ласка на работа и тя го приемаше вкъщи само под предлог някой безкраен административен съвет. За двайсет и пет години тяхната двойка успя да се изхаби.

Три месеца след като се бе преместил на юг, Жорж започна да й пише. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-жарки и страстни ставаха писмата му. Дали като ефект от липсата?

Тя не отговаряше. Защото писмата бяха изпратени до старата Еме, а ги бе получила новата. А пък тя без особено вълнение си направи извод, че вече му е доскучало с жена му. С презрение пробягваше по листите, които още повече разкрасяваха миналото. Горкичкият пенсионер, направо се е отнесъл! С тези темпове след три месеца ще се окаже, че сме живели във Верона и че сме се казвали Ромео и Жулиета.

 

 

Тя запази старата си работа, възприе новия директор като смешен — особено, когато й се усмихваше — и се захвана с твърде усилен спорт. Беше на четирийсет и осем, някога й беше забранено да има деца, защото Жорж вече имаше, и тя реши, че издънките няма да й липсват.

— Да ми откраднат най-хубавите години, да ми изсмучат сърцето и един ден да изчезнат, като ме оставят още по-самотна? Не, благодаря. Пък и за да прибави една жена още същества на тази планета, загниваща от замърсяването на въздуха и глупостта на човечеството, трябва да е или глупачка, или смахната.

Фирмата, в която работеше, претърпя загуби и хората съжаляваха за господин Жорж, предишния директор. Станаха промени и планови съкращения, и на петдесет години, без да е истински изненадана, Еме Фавар се оказа безработна.

Докато се мотаеше между идиотски стажове и затъпяващи квалификации, тя мудно затърси друга работа и я налегнаха парични проблеми. Без никаква носталгия отнесе касетката с бижутата при един вехтошар.

— Колко се надявате да получите за това, госпожо?

— Не знам, вие ми кажете.

— Ами… няма нищо ценно тук. Имате само бижута имитация, нито един ценен камък, нито масивно злато, нищо, което…

— Да, представям си, нали ми ги е подарявал той.

— Той?

— Онзи, който претендираше, че е мъжът на живота ми. Давал ми е джунджурии, както испанските конкистадори на американските индианци. И знаете ли какво? Толкова бях наивна, че това ми харесваше. Значи нищо не струват?

— Ами, не много.

— Какъв е мръсник, нали?

— Не знам, госпожо. Сигурно е, че когато човек обича една жена…

— Е?

— Когато човек обича една жена, не й купува такива бижута.

— Ето! Нали виждате! Сигурна бях.

Тя ликуваше. А търговецът само бе повторил едно изречение, което бе свикнал да произнася в други случаи — когато искаше да накара някой клиент да купи по-скъпо бижу.

Макар че си излезе от магазина с три хилави банкноти, сърцето й бе преизпълнено с радост — специалист й бе потвърдил, че Жорж е просто един мизерен боклук.

Щом се прибра, отвори шкафовете и затършува за подаръците от Жорж. Освен че всичкото се оказа доста мижаво, качеството му предизвика смеха на Еме.

Заешко палто. Найлоново бельо. Часовник не по-голям от хапче аспирин. Кожен бележник без марка, който още миришеше на коза. Памучно бельо. Една шапка, която не можеше да се носи, освен на някоя сватба в английския кралски двор. Копринен шал с отрязан етикет. Черно каучуково бельо.

Тя се хвърли върху леглото, като не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Но само се изкашля. Ето ги трофеите от една двайсет и петгодишна страст. Нейната военна плячка…

За да не се чувства толкова окаяна, тя обърна презрението си срещу него. Под предлог да не привлича вниманието на съпругата си с редовни и неоправдани разходи, той никак не се бе показал щедър към Еме. Щедър ли казах? Нормален. Дори не и нормален. Истинска скръндза!

А аз, която се гордеех с това! Аз, която се фуках, че го обичам не заради парите му! Ама че кухавелка! Мислех, че предизвиквам възторг у влюбения, а съм успокоявала скъперника…

Отиде в хола, за да нахрани папагалчетата и спря пред картината над клетката, като за малко не се задави от гняв.

— Моят Пикасо! Ето това е истинското доказателство, че ме вземаше за откачалка.

Платното, един набор от разхвърляни форми като мозайка на лице, едно око тук, носът над него, едно ухо в средата на челото, претендираше, че представлява жена с дете. Не беше ли той странен в деня, когато й го донесе? Блед, с восъчни устни и пресекващ глас, той й я подаде с трепереща ръка.

— Ето, наваксвам. Няма да могат да кажат, че поне един път не съм бил щедър към теб.

— Какво е това?

— Пикасо.

Тя бе махнала плата, който пазеше картината, бе погледнала творбата и бе попитала, за да се увери:

— Пикасо ли?

— Да.

— Истински?

— Да.

Едва бе посмяла да я докосне, да не би някоя нейна несръчност да я накара да се изпари, и бе изпелтечила:

— Как е възможно?… Как го направи?

— А! Моля те, никога не ме питай за това!

На момента тя бе взела това за свенливостта на мъж, който бе дал мило и драго, за да подари нещо на една жена. По-късно, като мислеше за изтормозеното му поведение, тя за малко се бе поддала на въображението си и се бе запитала дали не я е откраднал. А изглеждаше толкова горд с подаръка си… И беше честен човек.

Заради сигурността й бе подсказал да казва, че е фалшификат.

— Нали разбираш, скъпа, невероятно е някаква дребна секретарка, която живее в евтин блок да притежава Пикасо. Ще ти се подиграват.

— Прав си.

— Още по-зле. Ако някой отгатне истината, ще те оберат. Вярвай ми, най-добрата застраховка за теб е да не се разделяш с нея и да твърдиш, че е фалшификат.

И така, Еме бе представила картината на много редките посетители на апартамента й като „Моят Пикасо, копие, разбира се“, като подчертаваше шегата, прихвайки в смях.

Като погледнеше назад, хитрината на Жорж й се струваше сатанинска — да я принуждава да подчертава, че картината е копие, за да се убеди самата тя, че става въпрос за оригинал!

Но през следващите седмици я обхвана двояко чувство — от една страна, бе сигурна в измамата, от друга — все още се надяваше да не е права. Каквото и да й кажеха за картината, щеше да бъде разочарована. Разочарована, че си остава бедна, или разочарована, че трябва да отдаде дължимото на Жорж.

Рамката, пред която стоеше, се бе превърнала в ринг, на който се сблъскваха старата и новата Еме, онази, която вярваше в любовта и оригинала, и другата, която виждаше фалша у Жорж и у Пикасо.

Обезщетението й за безработица намаля, а на Еме й бе трудно да си намери работа. По време на интервютата за работа тя не изтъкваше никакъв коз — до такава степен не искаше да я вземат отново за глупачка, че пред работодателите заставаше една твърда, суха, затворена жена, която трупаше години, финансови изисквания и труден характер, неспособен да прави отстъпки, непрекъснато изпълнена с подозрение, че искат да я експлоатират, така твърда в отбранителната си позиция, та чак изглеждаше агресивна. Без да се усеща, тя се самоизключваше от вълната, към която претендираше, че принадлежи.

Тя изстърга и последните си спестявания и си даде сметка, че ако не се намери незабавно решение, ще изпадне в бедност. По рефлекс се втурна към чекмеджето със сметки и фактури, и трескаво затършува в него, като търсеше стария лист, на който беше записала номера, и се обади в Кан.

Отговори й някаква прислужница, записа обаждането й и се изгуби в тишината на голяма къща. След това Еме чу стъпки и позна накъсаното, сякаш агонизиращо дишане на Жорж.

— Еме?

— Да.

— Но какво става? Много добре знаеш, че не можеш да ми се обаждаш у жена ми.

В няколко изречения и без никакво затруднение, тя му нахвърли апокалиптичната картина на положението си. Не се наложи той да й помага много, за да я обземе жал към себе си, а новата й броня от цинизъм не й позволяваше да се умилява, та от изплашеното дишане на Жорж от другата страна на жицата я хващаше яд.

— Жорж, моля те, помогни ми — каза тя в заключение.

— Просто продай Пикасо.

Тя сметна, че не е чула добре. Какво? Той смееше…

— Да, скъпа моя, само трябва да продадеш Пикасо. Затова ти го подарих. За да те предпазя от нуждата, тъй като не можех да се оженя за теб. Иди продай Пикасо.

Тя затвори уста, за да не се разкрещи. Значи ще я взема за глупачка докрай!

— Иди при Танаев, на улица „Лисабон“ 21. Оттам го купих. Гледай да не те преметнат. Потърси Танаев-баща. А сега затварям. Жена ми идва. Довиждане, моя малка Еме, през цялото време мисля за теб.

Вече бе затворил. Страхлив и хлъзгав. Какъвто винаги е бил.

Ама че шамар! И то какъв шамар! Така й се пада! Не трябваше да му се обажда.

Еме застана пред картината и изля целия си гняв и унижение.

— Никога, чуваш ли, никога няма да отида при някой продавач, да ми потвърди той, че съм била тъпачка и че Жорж е бил мръсник, знам го вече, благодаря.

Но два дни по-късно, когато от електрическата компания заплашиха да й спрат тока, тя се качи в едно такси и нареди:

— При Танаев, улица „Лисабон“ 21, моля.

Макар на посочения адрес да имаше само едно магазинче за детски дрехи, тя слезе с опакованата картина под мишница и мина през високата врата.

— Сигурно работи вътре или на първия етаж.

След като четири пъти изчете списъка с имената на живеещите в двата входа, затърси портиерка, която да й даде новите координати на Танаев, докато разбра, че богаташките сгради, за разлика от бедняшките, прибягват до услугите на безименни фирми за почистване.

Преди да си тръгне, все пак от предпазливост влезе в магазина за дрехи.

— Извинете, търся господин Танаев-баща и помислих, че…

— Танаев ли? Замина преди десет години.

— А, а знаете ли къде се е преместил?

— Преместил ли? Такива хора не се преместват, а изчезват. И точка.

— Какво искате да кажете?

— Когато се събере плячка, човек трябва да замине и да я скрие. Един господ знае къде е сега той — в Русия, в Швейцария, в Аржентина, на Бермудите…

— Ами… знаете ли… той ми продаде една картина преди години…

— Ох, горката!

— Че защо горката?

Търговецът видя, че лицето на Еме е изгубило цветовете си, и му стана чоглаво, че така бързо се бе разприказвал.

— Драга госпожо, нищо не разбирам от тези работи. А може картината ви да е чудесна и да струва куп пари. Ето, имам нещо за вас…

Той взе една картичка от някаква кутия, където събираше хвърчащи листчета.

— Ето, идете при Марсел дьо Бламент на улица „Фландр“. Той е експерт.

Щом прекрачи вратата на Марсел дьо Бламент, Еме изгуби надежда. Под тежките алени завеси, които поглъщаха всеки звук и външно влияние, смазана под огромните платна в позлатени резбовани рамки, тя усети, че вече не е в своя свят.

Величествена секретарка с кок като каска на главата си й хвърли подозрителен поглед иззад очилата с костени рамки. Еме със заекване разказа историята си и показа картината, а амазонката я отведе в кабинета. Марсел дьо Бламент огледа посетителката преди картината. Тя имаше усещането, че са я проучили от мокасините до врата и че той е оценил произхода и цената на всяка дреха или бижу, които носеше. Към картината хвърли само един поглед.

— Къде са сертификатите?

— Нямам.

— Документ за продажба.

— Подарък е.

— Можете ли да го получите?

— Не мисля. Този… човек изчезна от живота ми.

— Ясно. Може би можем да го получим от търговеца? Кой е бил?

— Танаев — промълви Еме почти засрамена.

Той повдигна единия си клепач и през окото му проблесна презрение.

— Очертава се много зле, госпожо.

— Все пак бихте могли да…

— Да хвърля поглед на картината ли? Права сте. Това е най-важното. Много добри творби идват при нас след дълго и съмнително лъкатушене. Само творбата е от значение, нищо друго, освен творбата.

Той си смени очилата и приближи до картината. Разгледа платното, пипна рамката, премери, огледа детайлите с лупа, отдръпна се, започна отначало.

Накрая постави ръце на масата.

— Няма да ми плащате консултацията.

— Така ли?

— Да. Няма нужда да добавям ново нещастие към вашето. Това е копие.

— Копие ли?

— Копие.

За да не се изложи тя се изсмя:

— Винаги съм казвала това на всички.

Като се върна вкъщи, Еме отново окачи картината над клетката с папагалчетата и се принуди да погледне истината за нещата — изпитание, през което не всички хора имат случай да преминат. Тя осъзна, че се е провалила в любовния си живот, в семейния си живот и в професионалния си живот. Докато се гледаше в голямото огледало в спалнята, забеляза, че изваяният й от упражненията и от микробиотичната диета силует устояваше на времето. Колко ли време още? Във всеки случай това тяло, с което сега бе тъй горда, тя обричаше само на огледалото на гардероба и не искаше да го даде на никого другиго.

Тръгна към банята с твърдото намерение да помързелува във ваната и с неясната мисъл да се самоубие.

Защо не? Това бе решение. Какво бъдеще ми остава? Без работа, без пари, без мъж, без деца, а скоро ще дойдат и старостта, и смъртта. Хубава програма… Логично погледнато, би трябвало да се самоубия.

Единствено логиката я водеше към самоубийство, тя нямаше никакво желание за това. Кожата й искаше топлата вана, устата й мислеше за пъпеша и остатъците от шунка, които я чакаха на кухненската маса, ръката й се увери в безупречната извивка на бедрата и се изгуби в косите, чиято копринена здравина оцени. Пусна водата и хвърли вътре разтворима капсула, която изпусна аромат на евкалипт.

Какво да прави? Още ли да живее?

Портиерката звънна на вратата.

— Госпожо Фавар, устройва ли ви да дадете под наем свободната стая?

— Но аз нямам свободна стая.

— Малката стаичка, която гледа към стадиона.

— Там са ми нещата за кърпене и за гладене.

— Ами ако отново сложите легло, може да я давате под наем на студентки. Тъй като университетът е съвсем наблизо, те непрекъснато идват да питат дали тук няма стаи… Това може да ви помогне в края на месеца, докато си намерите нова работа, което, разбира се, ще стане скоро.

Докато влизаше развълнувана във ваната си, Еме се почувства длъжна да благодари на Господ, за когото дори не мислеше, за това, че й е изпратил решение на нейния проблем.

 

 

Пред следващите десет години тя даваше под наем стаичката на студентки, които продължаваха образованието си в съседния университет. Този допълнителен доход, прибавен към социалния минимум, й помагаше да свърже двата края, докато чакаше пенсията. Тъй като сметна, че настаняването на квартиранти е станало нейната истинска професия, тя ги избираше след оглед, и би могла да формулира шестте Божи заповеди на бдителната хазяйка така:

1. Искай наема в аванс и да имаш точните и проверени координати на родителите.

2. Дръж се като собственичка на дома, която дебне натрапница.

3. Предпочитай не по-малките, а по-големите сестри, те са по-послушни.

4. Предпочитай момиче от дребната буржоазия, а не от висшата, тези момичета са по-чисти и не толкова нахални.

5. Никога не ги оставяй да ти говорят за личния си живот, иначе накрая започват да ти водят момчета.

6. Пред европейките предпочитай азиатките, по-любезни, по-дискретни, евентуално признателни, те стигат дотам да ти правят и подаръци.

Макар Еме да не се привърза към никоя от наемателките си, харесваше й, че не живее сама. Няколко разменени изречения дневно й стигаха и обожаваше да показва на тези млади гъски, че има повече опит от тях. Животът можеше да продължи дълго време по този начин, ако лекарят не бе напипал по тялото на Еме подозрителни бучки — откриха й генерализиран рак. Новината, която тя по-скоро отгатна, отколкото научи, я облекчи: вече нямаше нужда да се бори, за да оцелява. Единствената й дилема бе, необходимо ли е пак да дава стаята под наем този сезон?

През октомври за втори път бе приела една млада японка, Кумико, която завършваше химия.

Тя се разкри пред дискретната студентка:

— Ето какво, Кумико: имам тежка болест, която ще ме принуди да престоявам дълго време в болницата. Мисля, че няма да мога повече да ви давам подслон.

Скръбта на момичето толкова я изненада, че отначало сгреши относно причината и помисли, че чужденката се бои да не остане на улицата, но накрая се наложи да приеме, че наистина й е мъчно от това, което се случва на Еме.

— Ви помогна. Идва вас види в болница. Готви добра храна. Грижи за вас. Дори иде стая в студентски град, пак има време за вас.

„Горкото момиче — помисли си Еме — на нейната възраст и аз бях толкова наивна и мила. Когато и тя измине толкова път, колкото и аз, ще се разочарова.“

Тя бе толкова натоварена, колкото и обезоръжена от тези демонстрации на топлота и не събра куража да изгони Кумико, та продължи да й дава стаята под наем.

Много скоро Еме престана да излиза от болницата.

Кумико й идваше на посещение всяка вечер. Единственото й посещение.

Еме не бе научена да получава толкова загриженост, един ден оценяваше усмивката на Кумико като балсам, който й позволяваше да вярва, че човечността още не е погинала, друг ден пък, щом само се появеше добродушното лице на японката, тя се бунтуваше срещу това нахлуване в нейната агония. Не могат ли да я оставят да умре на спокойствие! Тези скокове в настроението Кумико отдаваше на развитието на болестта, тъй че въпреки цупенето, обидите и гнева, тя прощаваше на умиращата и упорстваше в своето съчувствие.

Една вечер японката допусна грешка, за която не се усети и която промени цялостното поведение на Еме. Лекарят бе доверил на Еме, че новото лечение не действа. Превод? Не ви остава много време. Еме дори не мигна. Изпита подло облекчение, каквото може да предизвика едно примирие. Вече нямаше нужда да се бори. На хоризонта грижите и тревогите бяха свършили. Терзанието на надеждата — това притеснение най-сетне приключи. Оставаше й само да умре. И тъй, Еме съобщи на Кумико за провала на лечението с покой в душата. Но японката реагира бурно. Плач. Викове. Прегръдки. Вой. Затишие. И отново сълзи. Когато си възвърна дар слово, Кумико грабна мобилния си и се обади на трима души в Япония, а след половин час победоносно заяви на Еме, че ако я лекуват там, на нейния остров, могат да й предложат още непознато във Франция лечение.

Неподвижна и уморена от тази проява на привързаност, Еме чакаше Кумико да си иде. Това девойче се осмеляваше да й провали умирането! Как можеше да я тормози и пак й говори за лечение?

Тя реши да си отмъсти. На другия ден, когато Кумико показа жълтия си нос в болницата, Еме отвори ръце и я извика.

— Малка моя Кумико, ела ме прегърни!

След няколко ридания и още толкова разнежени прегръдки, тя патетично и с много въздишки й снесе едно обяснение в любов, според което в нейните очи Кумико се е превърнала в дъщеря, да, в дъщерята, която тя никога не бе имала и която бе мечтала да има, дъщерята, която бе до нея в последните мигове и която я бе накарала да почувства, че не е сама на света.

— О, приятелко моя, млада моя приятелко, моя голяма приятелко, единствена моя приятелко…

Толкова добре разигра този мотив, че накрая и тя се разчувства и започна по-малко да симулира и повече да изразява себе си.

— Колко си добра, Кумико, толкова добра, колкото бях аз на твоята възраст, на двайсет години, когато вярвах в човешката праволинейност, в любовта и в приятелството. Ти си също толкова наивна, колкото бях и аз, мила ми Кумико, и един ден сигурно ще бъдеш толкова разочарована, колкото бях аз. Знаеш ли, скъпа, съжалявам те. Но какво значение има? Дръж се и остани възможно най-дълго каквато си! Винаги има време да бъдеш предадена и разочарована.

Изведнъж тя се сепна и се сети за плана си. Отмъщение. Тъй че продължи:

— За да те възмездя и да ти помогна да вярваш в човешката доброта, имам един подарък за теб.

— Не, не иска.

— Да, да, ще ти оставя единственото ценно нещо, което имам.

— Не, госпожа Фавар, не.

— Да, да, оставям ти моя Пикасо.

Момичето остана с отворена уста.

— Забелязала си картината над клетката с папагалите. Това е картина на Пикасо. Истински Пикасо. Казвам, че е копие, за да не привличам завист и крадци, но може да ми вярваш, Кумико, това е истински Пикасо.

Момичето се вкамени и пребледня.

Еме потръпна за миг. Дали ми вярва? Дали подозира, че е преструвка? Дали е познавач на изкуството?

Сълзите рукнаха от нагънатите клепачи и Кумико застена отчаяно:

— Не, госпожа Фавар, вие пази Пикасо, вие излекува се. Ако вие продаде Пикасо, аз заведе вас в Япония на ново лечение.

Уф, вярва ми, помисли Еме и възкликна:

— За теб е, Кумико, за теб е, държа на това. Хайде, да не губим време, остават ми само няколко дни. Ето, подготвих документите за дарението. Тичай да намериш свидетели в коридора, така че да мога да си тръгна със спокойна съвест.

Пред лекаря и сестрата Еме подписа необходимите документи и те добавиха своите парафи. Разтърсена от сълзи, Кумико прибра листите и обеща на другия ден да дойде колкото може по-рано. Тя си заотива нетърпимо дълго и изпраща целувки, докато изчезна в дъното на коридора.

Облекчена и най-сетне сама, Еме се усмихна на тавана.

Горката балама, помисли си тя, ще сънуваш, че си богата и ще бъдеш още по-разочарована след смъртта ми. Тогава поне ще имаш добра причина за плач. А дотогава се надявам никога повече да не те видя.

Вероятно онзи Бог, в когото Еме не вярваше, я чу, защото призори тя изпадна в кома и няколко дни по-късно една доза морфин я отнесе, без тя да усети.

 

 

Четирийсет години по-късно Кумико Крук, най-богатата жена в Япония, световната кралица на козметичната индустрия и вече посланичка на УНИЦЕФ, една възрастна дама, обожавана от медиите заради успеха, харизмата и щедростта й, оправда пред пресата си своите хуманитарни действия по следния начин:

— Ако инвестирам част от печалбите си в борбата срещу глада и в оказването на медицински грижи на най-бедните, то е в памет на една французойка, моя голяма приятелка от младостта ми, Еме Фавар, която на смъртния си одър ми подари едно платно на Пикасо, чиято продажба ми позволи да основа своята компания. Макар за нея да бях една почти непозната, тя настоя да ми направи този неоценим подарък. Оттогава насам ми се струва логично моите печалби на свой ред да облекчават положението на други непознати. Тази жена, Еме Фавар, бе цялата любов. Тя вярваше в човечността като никой друг. Тя ми предаде своите собствени ценности и това със сигурност е най-големият й подарък, по-голям дори от безценния Пикасо.

Всичко, за да съм щастлива

Всъщност, нищо нямаше да се случи, ако не си бях сменила фризьора.

Животът ми щеше да си продължи кротко, привидно щастлив, ако не се бях впечатлила толкова от лудешкото излъчване на Стейси, когато се върна от отпуска. Чисто нова! Късата подстрижка я бе превърнала от буржоазка на средна възраст, изнурена от четирите си деца, в хубава, спортна и динамична блондинка. В първия миг реших, че си е скъсила косата, за да отклони вниманието от някоя сполучлива пластична операция, което правят всичките ми приятелки, след като са минали на лифтинг, но след като се уверих, че лицето й не е претърпяло никаква хирургична намеса, се съгласих, че е открила съвършения фризьор.

— Съвършен е, скъпа, съвършен! „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“. Да, бяха ми говорили за него, но, знаеш, с фризьорите е като с мъжете ни — години наред сме убедени, че сме намерили най-добрия!

Сдържах сарказма си относно надутото название — „опьолие капилер“ — и си записах, че трябва да търся Давид — „гений, скъпа, истински гений“.

Същата вечер предупредих Самюел за бъдещата си метаморфоза.

— Мисля, че ще си сменя прическата.

Изненадан, той ме оглежда няколко секунди.

— Защо? Намирам, че си много добре.

— О, ти си винаги доволен и никога не ме критикуваш.

— Упрекваш ме, че нямам претенции ли? Какво не ти харесва у теб?

— Нищо. Иска ми се малка промяна.

Той грижливо си отбеляза тези мои думи, сякаш отвъд повърхността те разкриваха по-дълбоки мисли, и този втренчен поглед ме накара да променя разговора, а след това да изляза от стаята, защото нямах желание да бъда опитно поле за неговата проницателност. Основната черта на съпруга ми бе крайното внимание, което ми обръщаше, но то понякога започваше да ми тежи: и най-краткото произнесено от мен изречение се претегляше, анализираше и дешифрираше до степен да се шегувам понякога пред приятелките си, че съм се омъжила за своя психоаналитик.

— Оплаквай се ти! — ми отговарят те. — Имате пари, той е хубав, умен е, обича те и изслушва всичко, което му казваш. Какво искаш повече? Деца ли?

— Не, не още.

— Е, тогава имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

„всичко, за да бъдеш щастлива“ — дали има друг израз, който да съм чувала по-често? Дали хората изобщо го използват, когато си говорят с другите, или го пазят само за мен? Щом се изразя мъничко по-свободно, веднага ми запращат в лицето този израз: „всичко, за да бъдеш щастлива.“ Имам чувството, че ми крещят: „Млъквай, нямаш право да се оплакваш“ — и хлопват вратата под носа ми. А пък аз не се оплаквам, просто искам да изразя справедливо — и с хумор — разни дребни настроения… Дали пък това не се дължи на тембъра ми, който прилича на този на майка ми; в него има нещо влажно и плачливо и сигурно създава впечатление, че се оплаквам? Или пък статутът ми на богата и добре омъжена наследница ми забранява разкриването на каквато и да било по-сложна мисъл пред хората? Един или два пъти се побоях, че тайната, която крия, сълзи иззад думите ми, но страхът продължи колкото едно потръпване, тъй като съм сигурна, че се владея до съвършенство. С изключение на Самюел и мен — и няколко специалисти, чиято уста е затворена от професионалната тайна — никой не знае.

И тъй, отидох в „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“ и там наистина ми бе нужно да си спомня чудото, което бяха сторили със Стейси, за да изтърпя приема, който ми устроиха. Усукани в бели престилки жрици ме изтормозиха с въпроси за здравето ми, начина на хранене, спортните ми активности и историческа справка за косата ми, за да направят „баланс на косата ми“, след което ме зарязаха за десетина минути върху индийските възглавници с чаша билков чай, който миришеше на кравешка тор, преди да ме въведат при Давид, който победоносно ми заяви, че ще се заеме с мен, сякаш ме допускаше в някаква секта след успешно положен изпит. Лошото беше, че се почувствах длъжна да му благодаря.

Качихме се на първия етаж, където бе нареден един прекрасен салон с прости линии в стил „внимание, вдъхновявам се от хилядолетната мъдрост на Индия“. Тук услуги предлага цяла армия босоноги весталки — маникюр, педикюр, масаж.

Давид ме заизучава внимателно, а аз гледах отворената му риза върху косматите гърди и се чудех дали това е необходимо, за да стане човек фризьор. Той реши:

— Ще скъся косата, леко ще потъмня цвета в корените, след това ще я пригладя надясно и ще я бухна отляво. Истинска асиметрия. Имате нужда от нея. Иначе толкова правилното ви лице ще свърши в нещо като затвор. Трябва да освободите фантазията си. Въздух, бързо, въздух. Нещо неочаквано.

Вместо да отговоря се усмихнах, но ако бях по-смела, щях да го зарежа в този миг. Ненавиждам всеки, който уцелва целта, всеки, който толкова се доближава до тайната ми, че започва да подозира за нея, но бе по-добре да не обръщам внимание на подобни забележки и да използвам този Фигаро, за да си осигуря външност, която да ми помогне да я скрия по-добре.

— Напред, към приключението — заявих, за да го насърча.

— Искате ли в това време да се погрижат за ръцете ви?

— С удоволствие.

И ето в този момент съдбата се отприщи. Той повика някоя си Натали, която подреждаше разни козметични продукти по стъклени етажерки. Щом ме видя, тя изпусна всичко, което държеше.

Грохот от строшени шишета разтърси светилището на косматата кожа. Натали смотолеви някакви извинения и се хвърли на земята да поправи щетите.

— Не знаех, че толкова я впечатлявам — рече Давид, за да омаловажи инцидента.

Кимнах с глава, макар да бях наясно — бях почувствала паниката на тази Натали като полъх по бузата си. Изплаши я това, че ме видя. Защо? Нямах усещането да я познавам — а аз съм добра физиономистка — но все пак затърсих в спомените си.

Когато стана, Давид й рече с кротък, но напрегнат от раздразнение глас:

— Добре, Натали, а сега госпожата и аз чакаме.

Тя отново пребледня и закърши ръце.

— Аз… аз… аз не се чувствам добре, Давид.

Давид ме остави за няколко мига и се оттегли с нея в гардеробната. Няколко секунди по-късно се върна с друга служителка.

— Шакира ще се погрижи за вас.

— Натали е болна, така ли?

— Нещо женско — заяви той с презрение, което се отнасяше до всички жени и техните неразбираеми настроения.

На излизане от „Атьолие капилер“ се наложи да призная, че Стейси беше права — Давид бе гений на ножицата и боята. Задържах се пред всяка витрина, която ме отразяваше, и виждах една усмихната и красива непозната, която ми харесваше.

Щом ме видя да влизам в хола, дъхът на Самюел секна — трябва да призная, че бях забавила и отработила своето влизане. Не само ми направи комплимент, без да ме изпуска от поглед, но и настоя да ме заведе в „Белия дом“, любимия ми ресторант, за да видят хората за каква хубава жена се е оженил.

Толкова радост бе заличила инцидента с паникьосаната маникюристка. Но така и не изчаках да стане време за ново подстригване, за да отида отново в „Атьолие капилер“, реших да се възползвам от останалите услуги, които то предлагаше, и така инцидентът се повтори.

На три пъти Натали изгуби ума и дума като ме видя, и направи така, че да не се доближава до мен, да не ме обслужва, да не ме поздравява и да се скрие в задните стаички.

Поведението й толкова ме изненада, че накрая ме заинтригува. Тази жена сигурно беше на четирийсет, като мен, с гъвкава походка, тънка талия над доста широк ханш и тънки ръце с издължени и силни длани. С наведена глава, когато заставаше на колене, за да обслужи някого, тя излъчваше смирение. Макар да работеше в шикозно и луксозно леговище, за разлика от колегите си, тя не се вземаше за служител на лукса, а за предана и мълчалива слугиня, почти робиня… Ако не ме отбягваше, щеше да ми бъде дори симпатична… Бях преровила паметта си до най-малките кътчета и бях убедена, че никога не сме се срещали, а не можех дори да подозирам, че съм предизвикала и най-малък професионален провал, тъй като във Фондацията по изящни изкуства, където работя, не се занимавам с наемане на кадри.

В течение на няколко сеанса схванах нейния страх — тя се боеше най-вече, да не би да я забележа. Всъщност не изпитваше към мен нито омраза, нито злоба, само искаше да стане прозрачна, щом се появях. Поради това вече не виждах никого, освен нея.

Стигнах до заключението, че крие някаква тайна. Бях експерт в прикриването, тъй че бях убедена в преценката си.

Ето така направих непоправимото: последвах я.

Скрита зад щорите на заведението до „Атьолие капилер“ и притаена под една шапка и големи слънчеви очила, издебнах тръгването на служителите. Както и очаквах, Натали бързо се сбогува с колегите си и слезе сама в един от входовете на метрото.

Метнах се след нея и се поздравих, че съм предвидила ситуацията, като предварително съм си купила билети.

И във вагона и при смяната на линиите тя не ме забеляза, толкова бях дискретна, а и натовареният час ми помогна. Разтърсвана от подскачането на вагоните и блъскана от пътниците, сметнах положението за абсурдно и забавно — никога не бях следвала мъж, още по-малко жена, и сърцето ми биеше до пръсване, както когато в детството си опитвах някоя нова игра.

Най-сетне, с торбите в ръка, тя тръгна из малките улички на „Бюто-Кай“, този някога революционен, а днес простонароден квартал, съставен от скромни работнически къщички; преди век в тях се тъпчели бедни пролетарии, изоставени, отритнати и изтласкани в покрайнините на столицата, а днес новите буржоа ги купуваха на цената на златото, за да си купят за съответната цена впечатлението, че притежават частен дом в центъра на Париж. Възможно ли беше една обикновена служителка да живее тук?

Успокоих се, когато прекоси цъфналите алеи на резиденциите и навлезе в онази зона, която си е останала работническа. Складове. Фабрики. Празни терени с купчини желязо по тях. Тя мина през една широка порта от промити дъски и в дъното на двора се пъхна в мъничка къщурка с овехтели кепенци.

Това е. Бях стигнала до края на разследването си. Добре се бях позабавлявала, но нищо не бях научила. Какво друго можех да опитам? Изчетох по звънците шестте имена на наемателите в този двор и на складовете. Нито едно не ми говореше каквото и да било, пътьом отбелязах само името на един известен каскадьор и си спомних, че съм гледала репортаж за номерата му, които той разработвал именно в този двор.

И какво от това?

Не напредвах. Преследването ме бе развеселило, но не ми бе донесло нищо. Все още не знаех защо присъствието ми предизвикваше паника у тази жена.

Тъкмо щях да тръгна по обратния път, когато видях нещо, което ме накара да се подпра на стената, за да не падна. Възможно ли беше? Дали не полудявах?

Затворих очи и ги отворих, сякаш за да изтрия върху дъската на мозъка си илюзията, която въображението ми бе нарисувало върху нея. Наведох се. Отново погледнах силуета, който вървеше по уличката.

Да. Той беше. Видях Самюел.

Самюел, моят съпруг, само че с двайсет години по-млад.

Младежът слизаше по склона небрежно. На гърба му пълната с учебници чанта не тежеше повече от спортен сак. В ушите му един уокмен бръмчеше музика, която придаваше на походката му гъвкаво поклащане.

Мина покрай мен, отправи ми учтива усмивка, пресече дворчето и влезе в дома на Натали.

Трябваха ми няколко минути, преди да успея да помръдна. Умът ми веднага бе разбрал, макар една част от мен да се опъваше и да отказваше да разбере. Онова, което ми пречеше да приема действителността, бе, че когато юношата бе минал покрай мен с бялата си гладка кожа, гъстата коса и дългите крака с небрежната хъшлашка походка, бях изпитала силно желание към него, сякаш внезапно се влюбвах. Имах желание да стисна главата му между дланите си и да изпохапя устните му. Какво ли ми ставаше? Обикновено не бях такава… Обикновено бях обратното на това…

Това, че съм срещнала сина на съпруга си, неговия двойник с двайсетина години по-млад от него, предизвикваше у мен любовен възторг. Докато първо би трябвало да изпитам ревност към тази жена, аз бях пожелала да се хвърля в обятията на сина й.

Наистина нищо не вършех нормално.

Вероятно затова тази история трябваше да се случи…

С часове търсих пътя. Всъщност, сигурно съм вървяла слепешком и безсъзнателно, когато, вече по тъмно, една пиаца за таксита ми припомни, че трябва да се прибирам. За щастие, същата вечер Самюел се забави на някакъв конгрес, тъй че не се наложи нито да му давам, нито да искам от него обяснения.

 

 

През следващите дни криех колко съм съсипана, като се оправдавах с мигрена, която уплаши Самюел. Наблюдавах го как се грижи за мен с ново око — дали той знаеше, че аз знам? Сигурно не. Ако имаше двоен живот, как успяваше да бъде толкова предан?

Беше загрижен за състоянието ми и така нареди работните си часове, че да се връща да обядва с мен. Който не бе видял това, което бях видяла аз, никога не би се усъмнил в съпруга ми. Държеше се съвършено. Ако играеше комедия, значи беше най-добрият комедиант в света. Нежността му изглеждаше истинска и той не можеше да имитира тревогата, която струеше от него, нито облекчението му, когато си измислех подобрение.

Започнах да се съмнявам. Не, че съм видяла сина му, а че той още се вижда с тази жена. Дали изобщо знаеше? Знаеше ли, че тя му е родила син? Може би е било някаква стара връзка, старо влюбване, може би тази Натали, разочарована от вестта за женитбата му с мен, е скрила от него, че е бременна и е запазила момчето само за себе си. На колко ли години беше? Осемнайсет… Значи точно преди да се влюбим безумно… Накрая убедих себе си, че става въпрос именно за такова нещо. Изоставената е родила дете зад гърба му. Сигурно затова беше и страхът й при моята поява — беше я обзело угризение. Всъщност, тя не изглеждаше злобна жена, а по-скоро жена, мъчена от носталгия.

След седмица мнимо главоболие, реших да бъда по-добре. Избавих Самюел и себе си от тревогите и го помолих да навакса закъснението в работата си, в замяна, на което той ме накара да се закълна, че ще звънна при най-малко притеснение.

Останах във Фондацията само час, колкото да се уверя, че тя прекрасно си върви и без мен. Без да кажа на никого, се гмурнах в търбуха на Париж и хванах метрото към Порт д’Итали, сякаш до това странно и плашещо място може да се стигне само с подземен транспорт.

Без истински план и разработена стратегия трябваше да проверя хипотезата си. Лесно открих сивата улица, на която живееха момчето и майка му и седнах на първата пейка, която ми позволяваше да виждам входната врата.

На какво се надявах? Да говоря със съседите. Да си побъбря с живеещите там. Да получа сведения по един или друг начин.

След два часа напразно чакане ми се припуши. Любопитно е за жена, която не пуши, нали? Да. Това ме развесели. Всъщност от известно време правех само необичайни неща — следях непозната, ползвах обществения транспорт, открих миналото на съпруга си, чаках на някаква пейка, купувах си цигари. И тъй, потърсих магазин за цигари.

Каква марка да избера? Нямах никакъв опит с цигарите.

— Същото — казах на продавача, който тъкмо бе обслужил една редовна клиентка от квартала.

Той ми подаде един пакет и очакваше, че ще му дам точната сума, като добра наркоманка, запозната с цената на удоволствията си. Протегнах една банкнота, която ми се стори достатъчна, а срещу това той с мърморене ми върна други банкноти и много монети.

Когато се обърнах, се сблъсках с него.

Самюел.

Всъщност, Самюел като млад. Синът на Самюел.

Той се засмя на изненадата ми.

— Извинете, изплаших ви.

— Не, не, аз съм заплес. Не усетих, че има някой зад мен.

Той се отдръпна, за да мина, и си купи ментови бонбони. Учтив и възпитан като баща си, не успях да се въздържа да си го помисля. Изпитах огромна симпатия към него, дори нещо повече, нещо неизказано… Сякаш опиянена от миризмата и животинското му присъствие, не се решавах да видя как се отдалечава.

Настигнах го на улицата и го извиках:

— Господине, господине, извинете ме…

Объркан, че по-възрастна от него дама го е нарекла господин — на колко ли години си мислеше, че съм — той се огледа, за да се увери, че се обръщам към него, и ме изчака на отсрещния тротоар.

Импровизирах някаква лъжа.

— Извинете, че ви притеснявам, журналистка съм и правя изследване върху съвременната младеж. Дали ще злоупотребя с времето ви, ако ви задам няколко въпроса?

— Как така? Тук ли?

— По-скоро на чашка в кафенето, където ме стреснахте.

Той се усмихна, привлечен от идеята.

— Кой вестник?

— Льо Монд.

Мигването на ресниците му показа, че е поласкан да сътрудничи на престижен вестник.

— Добре. Само че не знам дали съм представителен за днешната младеж. Често се чувствам толкова встрани.

— Не искам да представлявате днешната младеж, а да представлявате себе си.

Думите ми го убедиха и той ме последва.

Разговорът започна на две кафета.

— Не си ли записвате?

— Ще записвам, когато няма да мога да помня.

Той ми хвърли поглед, в който имаше одобрение, и не заподозря нито един от последователните ми блъфове.

— На колко сте години?

— На петнайсет.

Основната ми хипотеза моментално се стопи. Преди петнайсет години ние със Самюел сме били женени от две…

Измислих си, че не ми стига захар, за да се размърдам, да стана, да повървя няколко секунди и след това отново да седна.

— Какво очаквате от живота?

— Обожавам киното. Бих искал да стана режисьор.

— Кои режисьори обичате?

По темата, която го вълнуваше, момчето стана неизчерпаемо, което ми позволи да помисля над следващия въпрос.

— Тази страст към киното от семейството ви ли идва?

Той избухна в смях.

— Не. Със сигурност не.

Той изведнъж започна да изглежда горд, че има вкусове, които си е изградил сам и не са му по наследство.

— Майка ви?

— Майка ми е по-скоро от типа телевизионни сериали, нали се сещате, голям бъркоч, който трае със седмици с всичките му семейни тайни, незаконни деца, престъпления от страст и тям подобни…

— Тя какво работи?

— Разни работи. Дълго време гледаше старци по домовете. Сега работи в един салон за красота.

— А баща ви?

Той се затвори в себе си.

— Това част от изследването ви ли е?

— Не искам да ви принуждавам да бъдете недискретен. Успокойте се, ще се появите под фалшиво име и няма да кажа нищо, което ще позволи да ви разпознаят, вас или родителите ви.

— Така ли, страхотно!

— Интересуват ме отношенията ви със света на възрастните, начина, по който го възприемате и по който вмествате своето бъдеще в него. Затова отношенията, които поддържате с баща ви са показателни. Освен ако не е починал, и в такъв случай моля за извинение.

Внезапно ми мина през ум, че Натали може да го е накарала да вярва в смъртта на Самюел, за да скрие от него отсъствието му. Разтреперих се да не съм наранила горкото момче.

— Не, не е умрял.

— А… Заминал ли е?

Той се поколеба. Страдах от тази дилема, колкото и той.

— Не, виждам го често… По лични причини не обича да говорят за него.

— Как се казва?

— Самюел.

Бях смазана. Не можех вече нито да продължа, нито да остана в ролята си. Измислих, че отново искам захар, за да отида до бара и да се върна. Бързо! Бързо! Трябва да импровизирам нещо!

Когато седнах, усетих, че сега пък той се е променил. Беше се отпуснал и се усмихваше с желанието да се разкрие.

— В крайна сметка, щом слагате фалшиви имена, мога да ви разкажа всичко.

— Разбира се — казах, като се опитах да не треперя.

Той се плъзна назад по седалката, за да се намести удобно.

— Баща ми е изключителен човек. Той не живее с нас, макар че е много влюбен в майка ми от шестнайсет години.

— И защо?

— Защото е женен.

— Има ли други деца?

— Не.

Тогава защо не остави жена си?

— Защото е луда.

— Какво?

— Пълна откачалка. Веднага ще се самоубие. Или нещо по-лошо. Способна е на всичко. Мисля, че изпитва към нея едновременно страх и жалост. Като компенсация, с нас е очарователен и успя да убеди мама, сестрите ми и мен, че не може да живее другояче.

— А? Имате сестри?

— Да. Две малки сестри. На десет и на дванайсет.

Момчето продължи, но аз не успявах да чуя и една дума, защото главата ми бучеше. Не схванах нищо от онова, което каза и което би трябвало силно да ме интересува — тъй като непрестанно се блъсках в онова, което току-що бях научила: Самюел бе изградил втори дом, пълноценно семейство и оставаше с мен под предлог, че съм неуравновесена.

Дали успях да оправдая задъханото си тръгване? Не знам. Във всеки случай извиках такси и щом се скрих зад стъклата на колата, изпаднах в нервна криза.

 

 

Не съм имала по-тежък период от следващите седмици.

Бях изгубила ориентирите си.

Самюел ми се струваше абсолютно чужд човек. Онова, което си мислех, че знам за него, уважението, което изпитвах към него, доверието, върху което се градеше обичта ми, всичко се беше провалило вдън земя — той водеше двоен живот, обичаше друга жена в друг квартал на Париж, и то жена, от която имаше три деца.

Тормозеха ме най-вече децата. Защото с това не можех да се боря. Една жена е противник, с когото мога да се състезавам, макар че по определени точки… но децата…

Плачех по цели дни, без да успея да скрия това от Самюел. След като се опита да разговаря с мен, той горещо ме помоли отново да отида при психиатъра ми.

— Моя психиатър ли? Защо пък моя психиатър?

— Защото ходеше при него.

— Защо намекваш, че е мой? Бил е измислен, за да лекува мен и само мен, така ли?

— Извинявай. Казах „твоя психиатър“, а трябваше да кажа „нашия психиатър“, защото ходихме при него години наред.

— Да! То пък една полза.

— Беше много полезно, Изабел, това ни помогна да се приемем такива, каквито сме, и да изживеем съдбата си. Ще ти запиша час.

— Защо искаш да ходя при психиатър, не съм луда — изкрещях.

— Не, не си луда, но когато човек го болят зъбите, ходи при зъболекар, когато го боли душата, ходи при психиатър. А сега ще ми се довериш, защото не искам да те оставям в това състояние.

— Защо? Мислиш да ме изоставиш ли?

— Какви ги приказваш? Точно обратното, казвам, че не искам да те оставя така.

— „Да те оставя.“ Казваш „да те оставя“?

— Наистина си на ръба на нервна криза, Изабел. И имам усещането, че повече те дразня, отколкото те успокоявам.

— Това поне си го разбрал!

— Имаш нещо против мен ли? Кажи го. Кажи го и да свършваме.

— „Да свършваме.“ виждаш ли, искаш да ме изоставиш…

Той ме взе в обятията си и напук на моето ръкомахане, нежно ме прикова към себе си.

— Обичам те, чуваш ли, и не искам да те напускам. Ако исках, щях да го направя преди много време. Когато…

— Знам. Няма нужда да го казваш.

— Ще е от полза да говорим за това от време на време.

— Не. Няма нужда. Това е табу. Вход забранен. Не преминавай. Край.

Той въздъхна.

До гърдите му, до раменете му, полюлявана от топлия му тембър, аз се поуспокоявах. Щом останех без него, отново започвах да се мятам. Дали Самюел стоеше с мен заради състоянието ми? Който и да било външен човек би отговорил положително, защото той беше само дребен служител в книгоиздателска къща, а аз бях наследила няколко милиона и недвижими имоти, но знаех пълното със скрупули отношение на Самюел към капиталите ми: беше продължил да работи след сватбата ни, за да не зависи от мен и да може да ми прави подаръци „със собствени пари“, беше отклонил опитите ми за дарение и бе настоял да се оженим с договор, който изключваше общото имущество. Точно обратното на някой лаком и користен съпруг. Защо оставаше в двойка с мен, щом някъде имаше жена и деца? Може би не обичаше достатъчно онази жена, за да споделя живота си с нея? Да, може би… И не смееше да й го каже… тя изглеждаше толкова обикновена… оправдаваше се с мен, за да не му се лепне някаква маникюристка… Всъщност, предпочиташе моята компания… Ами децата му? Познавах Самюел: как ли се стърпяваше да не живее с децата си? Трябваше много мощен мотив, за да му попречи… Но какъв? Аз ли? Аз, която не можех да му дам… Или подлостта? Заложената подлост? Онази подлост, която приятелките ми считат за основна характеристика на мъжете… В късния следобед, след като не успях да се вкопча в нито една мисъл, реших, че синът му е прав — бях се чалнала.

Състоянието ми се влошаваше. Това на Самюел също. По силата на странна емпатия тъмни кръгове тежаха около възпалените му очи, чертите му бяха изопнати от постоянен страх и го чувах как свисти, когато изкачва стълбите на богаташката ни къща, за да дойде в моята стая, от която вече не излизах.

Той ме молеше да бъда открита и да му обясня болката си. Естествено, това би било най-доброто, но аз отказвах. Още от детството си проявявам една дарба наопаки — винаги отхвърлям най-доброто решение.

Няма съмнение, че ако бях говорила с него или ако го бях помолила той да проговори, щяхме да избегнем катастрофата…

Затворена в себе си, наранена и вцепенена, мълчах и гледах на него като на враг. Под какъвто и ъгъл да мислех за него, го възприемах като предател: ако не мамеше мен, мамеше любовницата и децата си. Дали държеше на прекалено много неща или не държеше на нищо? Дали имах пред себе си човек нерешителен или най-циничния мъж на света? Кой бе той?

Силите ми се изчерпваха в ето такива подозрения. Бях объркана, не се сещах дори да ям или да пия, толкова отслабнах, че ми назначиха няколко инжекции с витамини и ме хидратираха със системи.

Самюел не изглеждаше по-добре. Но отказваше да се погрижи за себе си, болната бях аз. Наслаждавах се на тревогата му като стара любовница, която гризе последния кокал любов, и не ми мина през ум да надмогна егоизма си и да го насиля да се погрижи за себе си.

Доктор Фелденхайм, старият ми психиатър, дойде да ме види, вероятно изпратен от Самюел.

Колкото и да ми се искаше да споделя мислите си, успях да се удържа цели три сеанса.

На четвъртия, уморена да се дърпам, му разказах какво съм открила: любовницата, децата, нелегалното семейство.

— Най-сетне стигнахме и до това. Време беше да изплюете камъчето.

— Така ли? Така ли мислите? Това подхранва любопитството ви, нали, докторе. А за мен това не променя нищо.

— Скъпа ми Изабел, с риск да ви изненадам и най-вече да ме отлъчат от професията, ще наруша мълчанието, което се изисква от мен: в течение съм на това от много години.

— Моля?

— Още от раждането на Флориан.

— Флориан ли? Кой е Флориан?

— Младежът, когото сте разпитвали, синът на Самюел.

При това фамилиарно споменаване на онези, които рушаха семейството ми, усетих как в мен се надига гняв.

— Самюел ли ви каза?

— Да. При раждането на сина си. Мисля, че тайната беше прекалено тежка за него.

— Ах, чудовище такова!

— Не бързайте, Изабел. Оценявате ли в колко трудни ситуации животът поставя Самюел?

— Шегувате ли се? Той има всичко, за да бъде щастлив.

— Изабел, не на мен тия. Не забравяйте, че аз знам. Знам, че сте засегната от тази рядка болест…

— Мълчете.

— Не. Мълчанието носи повече проблеми, отколкото решения.

— Във всеки случай никой не знае какво е това.

— Женската импотентност ли? Самюел знае. Оженил се е за красива, забавна, прелъстителна жена, която обожава, а така и никога не е успял да прави любов с нея. Никога не е влязъл в нея. Никога не е успял да стигне до насладата заедно с нея. Тялото ви е затворено за него, Изабел, въпреки безбройните опити и различните терапии. Мислите ли от време на време за фрустрацията, която това предизвиква у него?

— От време на време ли? През цялото време, представете си! През цялото време! Но колкото и да се мразя и да се упреквам, това нищо не променя. Понякога предпочитам да ме беше напуснал преди седемнайсет години, когато го открихме!

— Но той остана. Знаете ли защо?

— Да. Заради милионите ми!

— Изабел, не на мен тия.

— Защото съм луда!

— Изабел, моля ви — не на мен тия. Защо?

— От жал.

— Не. Защото ви обича.

В мен нахлу плътно вътрешното безмълвие. Сякаш цялата бях покрита със сняг.

— Да, обича ви. Макар Самюел да си остава мъж като другите, естествен мъж, който изпитва нужда да прониква в женска плът и да има деца, той ви обича и продължава да ви обича. Не успя да ви напусне. Всъщност, той и не иска. Бракът ви го е накарал да живее като светец и това оправдава желанието му за няколко забежки навън. Един ден срещнал тази жена, Натали и помислил, че ако има връзка с нея, а след това дете, ще поиска и ще има силата да се отдалечи. Напразно. И се видя принуден да наложи на новото си семейство дистанция и своето отсъствие. Вероятно децата не знаят истината, но Натали я знае и я приема. Тъй че от шестнайсет години насам нищо не е просто за Самюел. На работа се мори, за да носи пари в двете семейства — на вас за подаръци, а на тях средства за живот, каталясва да бъде на разположение и да дава внимание и на двете страни, не се грижи за себе си, само за вас, само за другите. Прибавете към това и угризенията и чувството за вина. Упреква се, че живее далеч от Натали, от сина си и от дъщерите си, упреква се също, че лъже вас толкова отдавна.

— Ами да избере! Да отреже веднъж завинаги! Да иде при тях! Аз няма да се противопоставя.

— Изабел, той никога няма да успее.

— И защо?

— Защото ви обича.

— Самюел ли?

— Разкъсващо, страстно, неразбираемо и нерушимо, обича ви.

— Самюел…

— Повече от всичко…

След тези думи доктор Фелденхайм стана и си тръгна.

Изпълнена от нова нежност, вече не се борех срещу себе си или срещу някакъв чужд Самюел. Той ме обичаше. Обичаше ме толкова, че бе скрил от мен двойния си живот и го бе наложил на друга жена, макар тя да бе способна да разтвори тялото си за него и да му даде деца. Самюел…

Чаках го замаяна. Бързах да взема лицето му между дланите си, да го целуна по челото и да му благодаря за ненакърнимата любов. Щях да му заявя моята, моята недостойна любов, способна на съмнения, на ярост, на ревност, ужасната си нечиста любов, която изведнъж се бе пречистила. Щеше да научи, че го разбирам, че не бива нищо да крие от мен, че искам да дам част от състоянието си на семейството му. Щом е негово, значи е и мое. Щях да му покажа, че мога да надмогна буржоазните условности. Като него. От любов.

В седем Стейси прескочи да ме види. Успокои се като ме намери умиротворена и усмихната.

— Доволна съм да те видя такава след седмици плач. Напълно си променена.

— Не е от „Атьолие капилер“ — рекох през смях, — а защото осъзнах, че съм се омъжила за прекрасно момче.

— Самюел ли? Че коя жена не би го искала?

— Късметлийка съм, нали?

— Ти ли? Направо е неприлично. Понякога ми е тежко да остана твоя приятелка: ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

В осем часа Стейси си тръгна. Решена да приключа с апатията, слязох в кухнята да помогна на готвачката за вечерята.

В девет Самюел още не се беше прибрал, но реших да не се тревожа.

В десет бях на ръба на нервна криза. Бях оставила вече двайсет съобщения на мобилния телефон на Самюел, който записваше думите ми, без да отговаря.

В единайсет тревогата така ме разкъсваше, че се облякох, изкарах колата си и без повече да му мисля, тръгнах към „Плас д’Итали“.

На „Бюто-Кай“ намерих вратата широко отворена и видях хора да сноват около сивата съборетина.

Затичах се, минах през отворената врата, прекосих преддверието, влязох навътре към светлината и открих Натали, рухнала в едно кресло, заобиколена от децата си и от съседите.

— Къде е Самюел? — попитах.

Натали вдигна глава и ме позна. Сянка от паника пробяга в черните й очи.

— Моля ви — повторих, — къде е Самюел?

— Почина. Преди малко. В шест часа. Сърдечна криза, докато играеше тенис с Флориан.

Защо никога не реагирам нормално? Вместо да се сгромолясам, да захлипам и да забия, аз се обърнах към Флориан, изправих обляното в сълзи момче и силно го притиснах към себе си, за да го утеша.

Босоногата принцеса

Нямаше търпение да я види отново. Щом автобусът, който возеше групичката, се заизкачва по лъкатушния път, водещ към сицилианското село, той не успя да мисли за нищо друго. Дали не бе подписал за това турне единствено за да се завърне тук? Иначе за какво прие? Пиесата не му харесваше, ролята още по-малко и за всичките тези неприятни усещания щеше да получи мизерен хонорар. Разбира се, той вече нямаше избор: или трябваше да приема такива ангажименти, или завинаги да се откаже от кариерата и да се захване с онова, което семейството наричаше „истински занаят“. Защото от години вече не можеше да избира ролите си, блясъкът му бе траял само един-два сезона, в началото, понеже бе надарен с неустоима физика и още не си бяха дали сметка, че играе като пън.

Именно по това време бе срещнал нея, загадъчната жена, в градчето, поставено като корона върху скалистия хълм. Дали се бе променила? Несъмнено. Но не чак толкова.

Всъщност и той не се беше променил много — Фабио бе запазил външността си на млад начинаещ, макар вече да не бе нито млад, нито начинаещ. Не, ако сега му липсваха добри роли, то не бе, защото се беше променил — все така се харесваше на жените, — а защото талантът му не бе на висотата на външността. Не се притесняваше да говори за това, включително с колегите си и с режисьорите, тъй като смяташе, че талантът, както и външността, са дарби по рождение. Беше получил едната, но му липсваше другата. И какво от това? Не всеки може да има голяма кариера, той се задоволяваше с мъничка кариера и това го устройваше. Защото обичаше не да играе — иначе би могъл да се усъвършенства, — а да живее този живот. Пътешествия, компании, игри, аплодисменти, ресторанти, момичета за една нощ.

Да, по-добре този живот, отколкото онзи, който бяха предвидили за него. Но в едно отношение можеше да му се вярва: щеше да упорства колкото може по-дълго, само и само да не заеме мястото си в семейната ферма.

„Този син на селянин притежава красотата на принц“ — бе едно от заглавията на статиите, които телевизионната преса му посвети в началото, когато се появи в един сериал, който възпламени Италия за едно лято. „Принц Леокадио“. Ролята, която му донесе слава. Тя му донесе хиляди писма, писани от жени, някои предизвикателни, други ласкателни, някои интригуващи — и всичките влюбени. „Принц Леокадио“ му бе позволил да докопа роля във френско-германско-италиански сериал за един блестящ милиардер. Тази роля го изхвърли в канавката. Не само че ефектът на откритието, що се отнася до външността му, бе отминал, но и героят му, изпадащ в крайности, нееднозначен и обладан от противоречиви чувства, изискваше истинска актьорска игра. По време на снимките го нарекоха „манекена“, прякор, който пресата поде в коментарите си във връзка с жалката му игра. След това Фабио има само два ангажимента пред камера — един в Германия и един във Франция, защото в тези страни дублажът на неговия милиардер от професионални актьори бе придал малко илюзия на играта му. След това — нищо. Поне нищо значимо. Тази зима, докато гледаше по някаква носталгично настроена кабеларка епизодите на „Принц Леокадио“, който вървеше от четири сутринта, той преоткри себе си, вцепенен от ужас, намрази нелепата история и неубедителните като самия него партньори, които като него бяха изчезнали, и най-вече впитите костюми, обувките със смешни подметки, обемната къдрава прическа, която го оприличаваше на американска актриса от долнопробен сериал, и онзи падащ над дясното око кичур, който го лишаваше от поглед и правеше още по-неизразително правилното му лице. Накратко, единствено двайсетте му години извиняваха и оправдаваха присъствието му на екрана.

На завоя изникна средновековната катедрала, надменна, величествена, внушаваща страхопочитание с източените си зидове и полукръгли кули. Дали тя още живееше тук? Как ли щеше да я открие, не знаеше дори малкото й име. „Наричайте ме Донатела“, беше промълвила тя. В момента бе помислил, че това е нейното истинско име, но след толкова години анализ на това изречение, си бе дал сметка, че му е дала псевдоним.

Защо ли тази авантюра го бе белязала толкова? Защо ли мислеше за нея след петнайсет години, при условие, че бе обладал десетки жени?

Вероятно, защото Донатела се бе показала загадъчна и бе останала такава. Харесваме жените, защото те идват в обкова на незнайно каква загадка, и спираме да ги харесваме, щом спрат да ни интригуват. Смятат, че мъжете ги привлича само онова между крака им? Грешка — мъжете биват привличани повече от романтичната им страна, отколкото от половия им орган. Доказателство ли искате? Когато хората се отчуждават, то е по-скоро заради дните, отколкото заради нощите. Прекараните в разговори под ослепителното слънце дни помрачават аурата на дадена жена повече от нощите, в които са се преливали един в друг. Често на Фабио му се искаше да каже на женската половина: запазете нощите и изхвърлете дните, така ще задържите мъжете за по-дълго. Но се въздържаше — малко от предпазливост, за да не ги прогони, и много — защото беше убеден, че те няма да разберат и ще видят в това само потвърждение, че мъжете мислят само как да чукат; той искаше да каже, че големите фустогонци — като него — са мистици в търсене на загадка, които винаги предпочитат в женското създание по-скоро онова, което то не им дава, отколкото това, което им отдава.

Донатела се бе появила една майска вечер в кулисите на общинския театър след представлението. Беше две години след триумфалния му телевизионен дебют, когато вече бе тръгнал надолу. По онова време вече не го искаха на екрана, но заради това, че бе поне малко известен, му предложиха една от най-големите роли на сцената — „Сид“ на Корней, истински маратон от стихотворни монолози, които той скрупульозно произнасяше, без да ги разбира. Щом слезеше от сцената щастието му не бе, че е играл добре, а че е стигнал до края, без да сбърка, като спортист, който пробягва необичайно дълго разстояние. Макар и не толкова проницателен по отношение на себе си, колкото днес, той все пак усещаше, че публиката одобрява най-вече фигурата му и особено краката му, които изпъкваха в прилепналото трико.

Преди спектакъла пред ложата му оставиха огромна кошница с жълти и кафяви орхидеи. Нямаше визитка. По време на представлението, когато не беше негов ред да рецитира, Фабио не се бе сдържал да търси из залата кой ли му е изпратил такъв разкошен подарък. А белите прожектори го заслепяваха и му пречеха да оглежда публиката, скрита в полумрака, пък и проклетата пиеса…

След приличните аплодисменти Фабио изтича в ложата си, взе бърз душ и се напръска с одеколон, защото подозираше, че особата, която стоеше зад подаръка, ще се покаже.

Донатела го чакаше в коридора до кулисите.

Фабио видя една много млада жена с дълги, придържани отстрани от една плитка коси, която изящно му протегна ръка.

Пропит от кавалерския тон на ролята си, той спонтанно й целуна ръка, което иначе не правеше.

— Вие ли сте? — попита той като мислеше за орхидеите.

— Аз съм — потвърди тя като притвори тежки клепачи с черни лъскави мигли.

 

 

Краката и ръцете и излизаха от една сякаш водна рокля от коприна или муселин — той не би могъл да каже — нещо леко, въздушно, скъпоценно, ориенталско, изборът на жена с нежно и гъвкаво тяло, жена, която не тежи много. Една робска гривна обгръщаше бялата й ръка, макар изразът „робска гривна“ да не подхождаше, когато ставаше въпрос за нея — човек имаше усещането, че се наслаждава на онази, която командва робите, по-скоро, която превръща хората в роби, нещо като Клеопатра, да, Клеопатра, настанила се на един сицилиански хълм, толкова величествена сила, примесена с чувственост, свенливост и първичност, се излъчваха от нея.

— Каня ви на вечеря. Приемате ли?

Трябваше ли да отговаря на този въпрос? И дали той изобщо го зададе?

Фабио си спомни, че й бе предложил ръката си и бяха тръгнали заедно.

Щом излязоха по павираните улици на историческото село под забулената луна, той видя, че тя ходи боса. А тя забеляза учудването му и изпревари въпроса:

— Да, така се чувствам по-свободна.

Заяви го това толкова естествено, че стана безапелационно.

Каква великолепна разходка във вечер, когато между прохладните стени се рееха аромати на жасмин, на копър и анасон. Хванати под ръка, те се изкачиха до най-високата част на цитаделата. Там имаше петзвездна странноприемница, възможно най-луксозната.

Тя вървеше към входа и той понечи да я спре, защото изобщо нямаше средствата да води там своето завоевание.

Изглежда, че Донатела бе прочела мислите му, защото го успокои:

— Не бойте се. Те са предупредени. Чакат ни.

Щом влязоха в салона всички членове на персонала наистина бяха застанали в шпалир и се поклониха пред тях. Докато минаваше по пътеката, хванал под ръка тази очарователна жена, Фабио се чувстваше сякаш отвежда булка към олтара.

Макар да бях единствените клиенти на този изтънчен ресторант, ги настаниха в сепаре, за да имат известна интимност.

Управителят се обръщаше към младата жена с пресилена учтивост и я наричаше „Принцесо“. Келнерът за вината правеше същото. Както и готвачът. Фабио си направи извод, че това сигурно е някое величество, отседнало тук, и че не забелязваха нейните ексцентричности от почит към ранга й, като й позволяваха да вечеря в ресторанта боса.

Сервираха им хайвер и разкошни вина, а ястията следваха едно след друго, пълни с въображение, вкусни, изключителни. Разговорът между сътрапезниците си оставаше поетичен — говореха за пиесата, за театър, за кино, за любов и чувства. Фабио бързо разбра, че трябва да избягва да задава лични въпроси на принцесата, защото тя се затваряше и при най-дребния въпрос. Откри също, че тя бе пожелала да вечеря с него заради двата сериала, които го бяха направили известен, и за своя изненада разбра, че накичен с романтичните герои, които е изиграл, той я впечатлява също толкова, колкото тя впечатлява него.

По време на десерта си позволи да стисне ръката й, а тя го остави да се приближи, той с новопридобита деликатност, достойна за героите му, й рече, че мечтае само за едно — да може да я притисне в обятията си, тя потрепери, притвори ресници, отново потрепери, а след това прошепна на един дъх:

— Последвайте ме.

Тръгнаха към голямото стълбище, което водеше към стаите и тя го отведе в апартамента си, най-луксозния, който Фабио някога бе виждал, пищно изобилие от кадифе и коприна, украсени с бродерии, персийски килими, подноси от слонова кост, инкрустирани кресла, кристални гарафи, сребърни бокали.

Тя затвори вратата, развърза въздушния шал, който се виеше около шията й, и му даде да разбере, че му се отдава.

Дали заради декора, достоен за източна приказка? Дали заради сластните ястия и вина? Дали заради нея, тъй странна, едновременно вироглава и облагородена, сложна и приличаща на животинче? Във всеки случай Фабио прекара изключителна любовна нощ, най-хубавата в живота му. И това можеше да потвърди и днес, петнайсет години по-късно.

На зазоряване, когато слънцето се показа, той излезе от крехкия си любовен сън и се върна към действителността на своя ден — трябваше да измине осемдесет километра с трупата, за да играе следобед, а вечерта, в осем и половина го очакваха в хотела му — ръководителят на турнето пак щеше да му се ядоса и да му наложи глоба. Тъй че — край на съня!

Той се облече набързо, като се опита да не вдига много шум. Това бе единственият начин за него да продължи вълшебството.

Преди да излезе от стаята, той приближи до отпуснатата върху огромното легло с балдахин Донатела. Бледа, изящна, тъй тънка, с усмивка на устните, тя още спеше. На Фабио сърце не му даде да я събуди. Той мислено й каза довиждане, сега си спомняше, че стигна дотам да помисли, че я обича и винаги ще я обича, и избяга.

 

 

Сега автобусът преминаваше през вратите на цитаделата и отвеждаше трупата „Зелените охлюви“ в общинския театър. Директорът се качи отпред и с унил глас им съобщи, че е изкупена само една трета от залата. Изглеждаше, сякаш упреква тях.

Петнайсет години по-късно онова, което си мислеше, докато изоставяше Донатела, все така бе вярно… Той я обичаше. Да, още я обичаше. Ако не и повече.

Историята бе останала без финал. Може би затова все още продължаваше.

Слязъл на бегом от цитаделата, Фабио бе успял да стигне навреме в хотела и да си стегне багажа, към който бяха прибавили орхидеите от ложата му. Фабио бе скочил в колата — на времето, като артист в главна роля, имаше право на лимузина с шофьор, вместо да се блъска в автобуса с трупата като сега, — отново бе спал, след това се бе заклел, че ще се обади в луксозната странноприемница, но се наложи да репетира началото и края на спектакъла в един нов театър, да го изиграе веднъж, а след това отново и отново.

Беше отложил обаждането. А след това не бе посмял да се появи повече. Обичайният ход на живота му бе надделял и имаше чувството, че е сънувал, и най-вече, след като бе преровил своите спомени, бе разбрал, че Донатела на няколко пъти му бе намекнала, че за нея, както и за него, става въпрос само за една нощ, за едно чудо без бъдеще.

За какво да я безпокои? Тя бе богата, от знатен произход, вероятно вече омъжена. Той се примири с мястото, което му бе отредила: каприз за една нощ. Забавно му бе, че е бил мъж играчка в ръцете й, толкова удоволствие бе изпитал да осъществи нейните фантазии, а тя бе поискала това от него толкова мило и елегантно…

Автобусът спря да бръмчи, бяха пристигнали. Трупата „Зелените охлюви“ можеше да се порадва на два часа свобода преди срещата в театъра.

Фабио остави чантата си в тясната стая и пое към странноприемницата. Защо си бе наумил, че ще я види отново? Щом по онова време бе отседнала в този хотел, значи не живееше тук, тъй че нямаше причина да я открие днес.

— Всъщност не отивам на среща — заключи той горчиво. — Нито пък водя разследване. Отивам на поклонничество. Кръжа из спомените си, спомени от време, когато бях млад, красив и известен, време, когато можеше да ме пожелае дори принцеса.

Щом стигна до странноприемницата, той се впечатли повече, отколкото в миналото, защото сега по-добре знаеше цената на нещата — човек трябваше да има значителни доходи, за да отседне тук.

Той се поколеба дали да прекрачи вратата.

Ще ме изгонят. От пръв поглед се вижда, че нямам пари да си платя дори един коктейл в бара.

За да си вдъхне кураж, той си припомни, че е актьор и че има добра външност, затова реши да влезе в ролята и мина през вратата.

На рецепцията избегна младите служители и приближи до един шейсетгодишен портиер, който можеше не само да е работил тук преди петнайсет години, но и да е надарен с бързата памет на портиерите.

— Извинете, аз съм Фабио Фабри, артист, и отседнах тук преди петнайсет години. Дали тогава вече сте бил тук?

— Да, господине. По това време бях момче в асансьора. С какво мога да ви помогна?

— Ами, вижте, тук имаше една млада, много красива жена, някакво величество. Дали си спомняте за нея?

— Много особи с кралска кръв отсядат при нас, господине.

— Искаше да я наричат Донатела, макар че се съмнявам… Персоналът се обръщаше към нея с „Принцесо“.

Човекът с ключовете се зае да прелиства спомените си.

— Я да видим, принцеса Донатела, принцеса Донатела… Не, съжалявам, не се сещам.

— Не, не, сигурно ще си спомните. Освен че беше много млада и много красива, бе и доста ексцентрична. Например, ходеше без обувки.

Пришпорен от тази подробност, човекът възвърна част от паметта си и изведнъж възкликна:

— Разбира се. Става дума за Роза.

— Роза ли?

— Роза Ломбарди!

— Роза Ломбарди. Подозирах, че Донатела е име, което е възприела само за една вечер. Знаете ли нещо за нея? Идва ли отново тук? Признавам си, че е жена, която човек не може да забрави.

Човекът въздъхна и фамилиарно се облегна на плота.

— Разбира се, че си спомням. Роза… Работеше тук като сервитьорка. Беше дъщеря на мияча на чинии, Пепино Ломбарди. Беше тъй млада, горката, когато я хвана левкемията, нали знаете, онази болест на кръвта… Всички много я обичахме. Тя толкова ни умиляваше, че се мъчехме да изпълняваме всичките й прищевки, докато не умря в болница. Горкичката, на колко ли беше? На осемнайсет?… от малка още обикаляше селото без обувки. На шега я наричахме Босоногата принцеса…

Одет Тулмонд

Спокойно, Одет, спокойно.

Тя бе толкова жива, тъй нетърпелива, тъй възторжена, че усещаше как полита, изоставя брюкселските улици, промъква се през коридора на фасадите и минава покрай покривите, за да настигне гълъбите в небето. Който и да видеше как леката й фигура катери хълма на Изкуствата, усещаше, че тази жена, с перо в къдравата коса, притежава нещо от птиците…

Тя щеше да го види! Наистина… да се приближи до него… Може би да го докосне, ако той й протегнеше ръка…

Спокойно, Одет, спокойно.

Беше на повече от четирийсет годни, а сърцето й се увличаше бързо като сърце на девойка. При всеки червен светофар, който я принуждаваше да изчака реда си на тротоара, по бедрата й пробягваха тръпки, а прасците й сякаш щяха да се втурнат напред, и тя имаше желание да прескочи колите.

Когато стигна пред книжарницата, там се виеше опашка като на голям празник и й съобщиха, че трябва да изчака четирийсет и пет минути, преди да стигне до него.

Тя хвана новата книга, от която книжарите бяха натрупали цяла пирамида, красива като коледна елха, и я заобсъжда със съседките си. Всички те бяха читателки на Балтазар Балзан, но никоя не бе тъй предана, точна и пристрастена като Одет.

— То е, защото съм изчела всичко от него, всичко, и всичко ми хареса — оправдаваше тя познанията си.

Почувства се много горда като откри, че най-добре познава автора и неговите произведения. Беше със скромен произход, денем работеше като продавачка, а нощем пришиваше пера, знаеше, че е с посредствен интелект, идваше с автобус от Шарлероа, изоставен миньорски град, и не й бе неприятно да открие, че стои по-високо от тези брюкселски буржоазки, по-високо като негова почитателка.

В средата на магазина, възкачен на един подиум, с ореол от светлината на прожекторите, които го осветяваха като в телевизионните предавания, на които гостуваше често, Балтазар Балзан раздаваше автографи с усърдно добро настроение. След дванайсет романа и също толкова успехи, той вече не знаеше дали обича да раздава автографи, или не: от една страна, му бе досадно заради монотонността и повторението, от друга, му харесваше да се среща с читателите си. Все пак в последно време умората бе по-силна от желанието за разговори и продължаваше по-скоро по навик, отколкото от желание, защото се намираше в онази трудна точка от кариерата си, когато вече нямаше нужда да подпомага продажбите на книгите си, но се боеше те да не спаднат. Както и качеството… Може би междувременно с последната си творба бе стигнал дотам да напише „излишната книга“, онази, в която няма нищо особено, онази, която не е толкова необходима, колкото другите.

Засега устояваше на заразата на това подозрение, тъй като го изпитваше при всяка нова книга.

Над анонимните лица бе забелязал една красива жена, мулатка, облечена в златисточервеникава коприна, която, встрани от другите, сновеше напред-назад. Макар и вглъбена в телефонния си разговор, тя от време на време хвърляше искрящ поглед към писателя.

— Коя е тя? — попита той отговорника по продажбите.

— Вашето пресаташе за Белгия. Искате ли да ви я представя?

— Да, моля.

Доволен, че прекъсва веригата на подписите за няколко секунди, той задържа ръката, която Флоранс му бе протегнала.

— Аз ще се грижа за вас няколко дни — прошепна тя развълнувана.

— На това се надявам — одобри той с подчертана топлота.

Пръстите на младата жена отговориха положително на натиска на дланта му, искра на съгласие премина през зениците й и Балтазар разбра, че е спечелил — нямаше да прекара нощта сам в хотела.

Развеселен и вече прегладнял за сексуални подвизи, той се обърна към следващата читателка с усмивка на човекоядец и попита с вибриращ глас:

— И тъй, мадам, какво мога да направя за вас?

Одет бе тъй изненадана от мъжествената енергия, с която той се обърна към нея, че за миг изгуби ума и дума.

— Мм… ммм… мм…

Не можеше и дума да обели.

Балтазар Балзан я гледаше, без да я вижда, с професионална учтивост.

— Носите ли книга?

Одет не помръдна, макар да държеше до гърдите си бройка от „Безмълвието на полето“.

— Искате ли да сложа автограф на последната?

С цената на колосално усилие тя успя да направи знак за потвърждение.

Той протегна ръка, за да вземе книгата, Одет отстъпи назад, настъпи дамата зад нея, разбра, че е сбъркала, и изведнъж рязко размаха книгата, като за малко не го удари по главата.

— На кое име?

— …

— За вас ли е?

Одет потвърди с глава.

— Как ви е името?

— …

— Малкото име?

Одет сложи всичко на карта, отвори уста и преглъщайки изрече:

— … дет!

— Моля?

— … дет!

— Дълг[4]?

Все по-нещастна, със стегнато гърло и на ръба на припадъка, тя за последен път се опита да изрече:

— … дет!

 

 

Няколко часа по-късно, седнала на една пейка, докато светлината изсивяваше, за да остави мрака да се издигне от земята към небето, Одет не се решаваше да се върне в Шарлероа. Тя унило четеше и препрочиташе началната страница, на която любимият й автор бе написал: „На Дет“.

Ето, бе провалила единствената си среща с писателя на мечтите си и децата й щяха да я вземат на подбив… И щяха да са прави. Дали имаше друга жена на нейната възраст, която да не може да си каже името и фамилията?

Щом се качи на автобуса, тя забрави за инцидента и залевитира по обратния път, защото още от първото изречение новата книга на Балтазар Балзан я обля със светлина и я отнесе в своя свят, като изтри мъките, срама, разговорите със съседите, шумовете на машините, тъжния индустриален пейзаж на Шарлероа. Благодарение на него, тя се рееше над земята.

Прибра се вкъщи, запристъпя на пръсти, за да не събуди някого, и най-вече да избегне въпроси за поражението й, пъхна се в леглото, седна, облегната на възглавниците и срещу един фототапет, който представяше двама влюбени като сенки на фона на залеза на слънцето над морето. Тя успя да се откъсне от страниците и да изгаси нощната си лампа едва след като привърши книгата.

 

 

Балтазар Балзан пък прекара една доста по-плътска нощ. Хубавата Флоранс му се бе отдала без притеснение и пред тази черна Венера със съвършено тяло той се бе принудил да се покаже добър любовник, а толкова жар се постига с много усилия, което го накара да усети, че по отношение на секса у него имаше умора, започваше да му става трудно и той се питаше дали пък въпреки волята си не влизаше в някой от завоите на възрастта.

 

 

В полунощ Флоранс поиска да включат телевизора, за да види прочутото литературно предаване, в което трябваше да хвалят книгата му. Балтазар се съгласи само защото това бе повод да се възползва от малко възстановяващ отдих.

Лицето на литературния критик, от когото всички се бояха, Олаф Пимс, се появи на екрана и по силата на незнайно какъв инстинкт Балтазар усети, че ще го нападне.

Иззад червените си очила, очила на матадор, който се кани да си поиграе с бика, преди да го убие, мъжът възприе отегчен или направо отвратен израз.

— Помолиха ме да отразя последната книга на Балтазар Балзан. Добре. Ако поне беше сигурно, че ще е последната, това би било добра новина! Защото съм направо смазан. От литературна гледна точка това е катастрофа. Всичко е разочароващо — историята, героите, стилът… да бъдеш толкова слаб, толкова упорито слаб, монотонно слаб, това дори се превръща в един вид представление, почти гениално. Ако човек можеше да умре от скука, щях да съм умрял снощи.

В хотелската си стая, с кърпа около кръста, Балтазар Балзан присъстваше на живо на своето унищожение. В леглото до него разтревожената Флоранс мърдаше като червей на кука, който се мъчи да стигне повърхността.

Олаф Пимс кротко продължи клането.

— Много ми е неудобно да говоря така, защото в компания сме се засичали с Балтазар Балзан, любезен, учтив мъж, чистоплътен, с малко смешната външност на учител по физическо, но приятен за контактуване, накратко, мъж, с когото една жена би могла да се разведе приятно.

С тънка усмивка Олаф Пимс се обърна към камерата и заговори сякаш внезапно се е оказал очи в очи с Балтазар Балзан.

— Когато човек има такъв усет за клишетата, господин Балзан, не бива да нарича онова нещо роман, а речник, да, речник на идиомите, речник на кухите мисли. А междувременно, ето какво заслужава вашата книга — в кошчето, и то бързо.

Олаф Пимс разкъса томчето, което държеше в ръка, и презрително го запрати някъде зад себе си. Балтазар прие този жест като ъперкът.

На снимачната площадка водещият, стреснат от толкова злост, попита:

— А как тогава си обяснявате успеха й?

— Нищите духом също имат нужда от герой. Портиерките и разните му там касиерки и фризьорки, които събират панаирджийски дрънкулки или снимки с нощни светлини, със сигурност са открили идеалния за тях писател.

Флоранс изгаси телевизора и се обърна към Балтазар. Ако беше по-опитен пресаташе, тя щеше да му сервира възраженията за подобни случаи: този е някакъв киселяк, който не харесва модните книги, чете ги и си мисли, че пързаляш читателите, тъй че в естественото намира демагогия, в техническата виртуозност подозира комерсиализъм и взема желанието ти да заинтригуваш хората за маркетинг, освен това сам си пише присъдата, като се отнася към публиката като към недостойни и по-низши твари, а социалното му презрение е направо стъписващо. Но тъй като беше млада, Флоранс беше подвластна на влияния, и понеже беше с посредствен интелект, тя объркваше злобата с критическия усет, тъй че за нея това бе заупокойна.

Вероятно защото усети презрителния и съжалителен поглед на младата жена върху себе си, от тази вечер Балтазар навлезе във фаза на депресия. Винаги бе получавал неприятни коментари, но никога съжалителни погледи. Почувства се стар, свършен и смешен.

 

 

От тази нощ нататък Одет препрочете три пъти „Безмълвието на полето“ и го смяташе за един от най-добрите романи на Балтазар Балзан. В крайна сметка тя призна за провалената си среща с писателя на своя син Руди, фризьора. Той не й се присмя и усети, че майка му страда.

— Какво очакваше? Какво искаше да му кажеш?

— Че книгите му са не просто добри, а ме карат да се чувствам добре. Те са най-добрите антидепресанти на земята. Би трябвало да ги поема Здравната каса.

— Ами щом не си успяла да му го кажеш, седни и му пиши.

— Не ти ли се струва странно аз да пиша на писател?

— Защо пък странно?

— Жена, която пише зле, пише на човек, който пише добре.

— Има и плешиви фризьори!

Убедена от разсъждението на Руди, тя остави за малко ръкоделието с перата, седна в дневната и написа писмо:

Скъпи господин Балзан,

Никога не пиша, защото знам правописа, но ми липсва поетичност. А ми трябва много поетичност, за да изразя значението, което имате за мен. Всъщност ви дължа живота си. Без вас досега да съм се самоубила двайсет пъти. Виждате колко лошо пиша — веднъж щеше да е достатъчно!

Обичала съм само един мъж — съпруга си Антоан. Той е все така красив, все така строен, все така млад. Невероятно е човек чак толкова да не се променя. Трябва да кажа, че почина преди десет години, а това допринася. Не пожелах да го заменя с друг. Това е моят начин да го обичам завинаги.

Тъй че сама отгледах двете си деца Сю Елън и Руди.

Мисля, че Руди е добре, той е фризьор, печели си хляба, весел е и е мил, е, има навика честичко да сменя приятелите си, но той е на деветнайсет, забавлява се.

Сю Елън е друга работа. Тя е мрачна. Роди се с настръхнала коса. Дори нощем насън мрънка. Излиза с един ненормалник, нещо като маймуна, който по цял ден поправя моторетки, но никога не носи вкъщи и стотинка. Живее у нас вече две години. На всичкото отгоре си има проблем — смърдят му краката.

Честно казано, преди да ви познавам, животът ми често ми се струваше скапан, скапан като неделен следобед в Шарлероа, когато небето е надвиснало, скапан като развалена пералня, точно когато най-много ви трябва, скапан като някое празно легло. Нощем често имах желание да глътна приспивателни и да приключа. А после един ден ви прочетох. Сякаш някой дръпна пердетата и пусна светлината да влезе. С книгите си показвате, че във всеки живот, дори и най-мизерния, има на какво да се радва човек, на какво да се смее, какво да обича. Показвате, че дребните хорица като мен всъщност са много достойни, защото и най-малкото за тях струва повече, отколкото за другите. Благодарение на книгите ви се научих да се самоуважавам и мъничко да се обичам. Да стана онази Одет, която хората днес познават: Жена, която всяка сутрин отваря капаците на прозорците с удоволствие и всяка вечер ги затваря с удоволствие.

Трябваше да ми инжектират книгите ви венозно след смъртта на моя Антоан, така щях да спечеля време.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, нямаше търпение да чака този миг.

Одет

Тъкмо бе привършила, когато Руди изхвърча от стаята си, където флиртуваше с новия си приятел, те едва бяха успели да се покрият с по едни гащи и риза, толкова бързаха да съобщят на Одет, че според Интернет Балтазар скоро пак щял да дава автографи в Намюр, недалеч оттам.

— Тъй че ще можеш да му занесеш писмото си!

 

 

Балтазар Балзан не пристигна сам в книжарницата в Намюр, тъй като издателят му бе дошъл от Париж, за да поддържа духа му, резултатът, от което бе, че съвсем го депресира.

— Щом издателят ми прекарва няколко дни с мен, значи нещата вървят на много зле — си казваше той.

И наистина, критиците ловуват в глутница като вълците и атаката на Олаф Пимс освободи хайката. Тези, които бяха сдържали ноктите си или безразличието си към Балзан, сега се отприщиха, онези, които никога не бяха чели нищо негово, все пак изразяваха завист към успеха, а други, които нищо не мислеха, също говореха, заради участието в спора.

Балтазар Балзан изглеждаше неспособен да отговори и не приемаше играта. Мразеше нападението и му липсваше агресивност, защото бе станал писател само за да възпява живота, красотата и сложността му. Той можеше да се възмущава, но за големите каузи, а не за своята собствена. Единствената му реакция бе да страда и да чака нещата да се уталожат, противно на издателя му, който искаше да се възползва от медийния взрив.

В Намюр го чакаха читатели, не толкова многобройни като в Брюксел, защото за няколко дни бе станало „липса на вкус“ да харесваш Балтазар Балзан. А той се показа още по-любезен с онези, които бяха приели авантюрата да дойдат при него.

Тъй като не четеше вестници и не гледаше културните предавания, Одет не знаеше за тези вълнения и не можеше да си представи, че любимият й писател преживява толкова мрачни времена. Спретната и облечена не толкова шик, колкото първия път, подкрепяна и от чашата бяло вино, което Руди я бе насилил да изпие в отсрещното кафене, тя се появи тръпнеща пред Балтазар Балзан.

— Добър ден, познахте ли ме?

— Ами… да… Видяхме се… я да видим… миналата година… помогнете ми, де…

Одет никак не бе засегната и се радваше, че той е забравил смехотворното й поведение от предишния вторник, тъй че го освободи от налучкването.

— Не, пошегувах се. Никога не сме се виждали.

— Така помислих и аз, иначе щях да се сетя. С кого имам честта?

— Тулмонд. Одет Тулмонд[5].

— Моля?

— Тулмонд е фамилията ми.

Като чу такава смешна фамилия, Балтазар помисли, че тя му се надсмива.

— Шегувате ли се?

— Моля?

Балтазар усети, че е направил гаф и се поправи.

— Да, наистина, оригинално име.

— Не и в моето семейство!

Одет му подаде нова бройка, на която да сложи автограф.

— Може ли да напишете само „За Одет“? Разсеяният Балтазар искаше да се увери, че е чул добре.

— Одет ли?

— Да, родителите ми не са си поплювали.

— Хайде, хайде, Одет е очарователно…

— Отвратително е.

— Не.

— Да!

— Като от роман на Пруст.

— Пру…

— Пруст. „в търсене на изгубеното време“… Одет дьо Креси, жената, в която Суан е влюбен…

— Познавам само пудели, които се казват Одет. Пудели. И аз. Всъщност, когато се отнася до мен, хората веднага забравят това име. Може би, за да го запомнят, трябва да си сложа каишка и да се накъдря?

Той я погледна, за да е сигурен, че е чул добре, и избухна в смях.

Одет се наведе и плъзна към него един плик.

— Вземете, това е за вас. Когато ви говоря, казвам само щуротии, затова ви писах.

Одет побягна сред шумолене на пера.

 

 

Когато се облегна в колата, която го връщаше в Париж заедно с издателя му, Балтазар за миг се изкуши да прочете посланието, но като видя кичозната хартия, по която се преплитаха гирлянди от рози и клонки люляк, придържани от трътлести ангели, не го отвори. Да, наистина, Олаф Пимс имаше право — беше писател на касиерките и фризьорките и имаше такива почитатели, каквито заслужаваше. Все пак пъхна писмото във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

В Париж го очакваше слизане в ада. Не само че неговата изплъзваща се съпруга, вглъбена в адвокатската си работа, не показа никакво съчувствие към онова, което му се случваше, но разбра и че десетгодишният му син е принуден да се бие в училище с невръстните пръдльовци, които се подиграваха на баща му. Получаваше малко приятелско внимание и никога от литературните среди. Сигурно вината беше негова, защото не се движеше в тях. Затворен в огромния си апартамент на остров Сен-Луи, пред телефона, който не звънеше — и за това бе виновен той, защото не даваше номера си, — разгледа обективно живота си и се усъмни, че го е провалил.

Разбира се Изабел, съпругата му, бе красива, но студена, рязка, амбициозна и богата по наследство, много по-навикнала от него да се движи в свят на хищници — нали си бяха позволили взаимно извънбрачни връзки, признак, че двойката им е скрепена повече от социалния цимент, отколкото от любовна връзка? Да, притежаваше такъв дом в сърцето на Париж, че предизвикваше завист, но дали наистина го обичаше? Нищо по стените, по прозорците, по етажерките и канапетата не бе избрано от него, с това се бе занимавал декоратор, в хола се мъдреше един роял, на който никой не свиреше, като смехотворен знак за стандарт, кабинетът му бе замислен така, че да го снимат по списанията, а самият Балтазар предпочиташе да пише в кафенето. Разбра, че живее в декор. Още по-зле — декор, който не беше негов.

За какво си беше дал парите? Да покаже, че е пробил и се е наместил в една класа, от която не произлизаше… Нищо от онова, което притежаваше, не го обогатяваше наистина, макар всичко да показваше, че е богат.

Макар и смътно да си бе давал сметка за всичко, досега още никога не му беше ставало зле от това разцепление, защото спасението на Балтазар бе вярата в собственото му творчество. А пък днес го нападаха… Самият той започна да се съмнява… Дали бе написал поне един свестен роман? Дали ревността бе единствената причина за тези атаки? Ами ако онези, които го съдеха, бяха прави?

Крехък, чувствителен, свикнал да намира своето равновесие в творчеството, той не умееше да го постига в реалния живот. Непоносимо за него беше, че вътрешният спор, който винаги бе водил със себе си — дали имам талант на висотата на онзи, който бих искал да имам? — стана публичен. До такава степен, че една вечер, когато една добра душа му намекна, че жена му честичко се вижда с Олаф Пимс, се опита да се самоубие.

Когато прислужничката филипинка го откри бездиханен, още не беше станало късно. От „Спешна помощ“ успяха да го върнат в съзнание и след няколко дни наблюдение, го настаниха в психиатрична клиника.

Там той се затвори в благотворно мълчание. Вероятно след няколко седмици щеше да отговори на достойните и внимателни психиатри, които се опитваха да го предразположат, ако неочакваното пристигане на жена му не бе променило хода на лечението.

Като чу металическото изщракване на автомобилната ключалка, почти нямаше нужда да се увери през прозореца, че става въпрос именно за Изабел, която паркираше танка си в парка. Той светкавично събра нещата си, грабна палтото, разби вратата, която водеше към външното стълбище, докато се спускаше по стъпалата, провери дали дубликатът от ключовете е у него, скочи в колата на Изабел и отпраши, докато тя се качваше в асансьора.

Той шофира няколко километра напосоки като замаян. Къде да иде? Нямаше значение. Всеки път, когато си представяше как се приютява при някого, се отказваше само при мисълта, че трябваше да обяснява.

Паркира в една отбивка по магистралата, заразклаща прекалено сладкото си кафе, което миришеше на картон от чашката, и тогава забеляза издутината във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

Той объркан отвори писмото и въздъхна, щом видя, че лошият вкус по отношение на плика не е бил достатъчен, ами почитателката му бе добавила червено плюшено сърчице, украсено с перца. Започна да чете с крайчеца на окото си, а когато свърши, плачеше.

Изтегнат върху пуснатата седалка в колата, той го прочете двайсет пъти, тъй че го научи наизуст. При всеки прочит го трогваше невинната и топла душа на Одет, а последните думи попиваше като балсам.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: Има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, бе твърде нетърпелива, за да чака този миг.

Когато усети, че е изчерпал успокояващия им ефект, той запали мотора и реши да иде при авторката на тези страници.

 

 

Тази вечер Одет Тулмонд приготвяше бити на пара белтъци, любимия десерт на кръвожадната Сю Елън, дъщеря й, в следпубертетна възраст и със скоби на зъбите, която се развяваше от интервю за работа на интервю за работа, без да получи нито едно предложение. Разбиваше белтъците и си тананикаше, когато на входната врата се звънна. Недоволна, че я прекъсват по време на деликатна операция, Одет бързешком избърса ръце, не си направи труда да прикрие простия найлонов комбинезон, който носеше, защото бе убедена, че е някоя съседка от етажа, и отвори.

Тя зяпна пред Балтазар Балзан, изпит, изтощен, зле избръснат, с пътна чанта в ръка, който трескаво я оглеждаше и размахваше някакъв плик.

— Вие ли написахте това писмо?

Притеснена, Одет помисли, че ще я нахока.

— Да… но…

— Уф, намерих ви.

Одет се втрещи, а той си отдъхна с облекчение.

— Ще ви задам само един въпрос и ми се иска да отговорите.

— Да?

— Обичате ли ме?

— Да.

Тя не се бе поколебала.

За него това бе безценен миг, миг, който вкусваше напълно. Не се замисли за онова, което в тази ситуация можеше да притесни Одет.

А тя потриваше ръце и не смееше да заговори за онова, което занимаваше ума й, но все пак не успя да се стърпи:

— Битите ми белтъци…

— Моля?

— Проблемът ми е, че тъкмо разбивах белтъци на сняг, а пък знаете, белтъците на сняг, ако престоят…

Притеснена, тя направи жест, който показваше как се слягат белтъците на сняг.

Прекалено развълнуван, Балтазар Балзан не бе проследил нещата.

— Всъщност, имам и втори въпрос.

— Да.

— Може ли да го задам?

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

Наведе очи към земята и без да успее да овладее погледа си, като виновно дете, попита:

— Може ли да остана при вас няколко дни?

— Моля?

— Отговорете ми само да или не.

Впечатлена, Одет помисли няколко секунди, а след това много естествено възкликна:

— Да. Само че бързо, че белтъците на сняг…

Тя грабна пътната чанта и дръпна Балтазар навътре.

И тъй, без никой в Париж да подозира, Балтазар Балзан се настани в Шарлероа, при Одет Тулмонд, продавачка денем и шивачка на пера нощем.

— Шивачка на пера ли? — попита той една вечер.

— Пришивам пера на костюмите на танцьорките. Нали знаете — ревюта, „Фоли Бержер“, „Казино дьо Пари“, такива работи… с това допълвам доходите си от магазина.

Балтазар откри един живот, противоположен на неговия — без слава и без пари, но щастлив.

Одет имаше една дарба — радостта. Сигурно някъде в нея имаше джазбенд, който свиреше приятни песни и весели мелодии. Никаква трудност не можеше да я отчая. Когато имаше проблем, тя търсеше решение. Тъй като скромността и притеснителността бяха в основата на характера й, тя при никаква ситуация не смяташе, че заслужава нещо повече, и затова не се чувстваше потисната. Тъй че, когато разказа подробно на Балтазар за тухлената кула, в която живееше с други наематели, подпомагани от социалните служби, спомена само боядисаните в пастелни цветове като сладолед през лятото лоджии, украсените с пластмасови цветя балкони, декорираните с макраме, мушката и морски рисунки коридори.

— Когато човек има късмета да живее тук, не му се мести. Оттук излизат само с краката напред в чамов сандък… Този блок е един малък рай.

Добронамерена към цялото човечество, тя живееше в разбирателство с хора, които по определение бяха нейна противоположност, защото не ги съдеше. Тъй че само в своя коридор, тя си другаруваше с една оранжева двойка фламандци, абонирани за изкуствения тен и клубовете за размяна на партньорите, беше посестрима на една суха и категорична служителка в общината, която знаеше всичко за всичко, разменяше си рецепти с една млада наркоманка, вече майка на пет деца, която понякога имаше кризи на гняв и дереше стените, купуваше месото и хляба на господин Вилпуте, немощен пенсионер расист, под претекст, че колкото и дивотии да дрънка, и той е човек.

В семейството проявяваше същата широта на ума — разюзданата хомосексуалност на сина й Руди я тормозеше по-малко от мрачните настроения на Сю Елън, която преживяваше тежък период. Тя кротко се опитваше да помогне на дъщеря си, която я отблъскваше от сутрин до вечер, да й помогне да запази вяра и може би да се раздели с приятеля си, Поло, един темерутест паразит, лаком и смърдящ, когото Руди наричаше „кистата“.

Приеха Балтазар в това тясно жилище, без да го притесняват с въпроси, сякаш бе далечен роднина, на когото дължат гостоприемство. Той не се въздържа и сравни този прием със собственото си поведение — или онова на жена си — когато някои от приятелите им ги молеха да нощуват у тях в Париж. „Ами хотелите са какво са!“ — възкликваше гневно Изабел всеки път, преди да намекне на невъзпитаните, че ще си ходят един другиму по главите и ще бъде неудобно за всички.

Тъй като не го попитаха за това, Балтазар също не си зададе въпроса какво прави тук, още по-малко защо продължава да стои. Доколкото това уточнение му бе спестено, той възвърна силите си, без сам да знае до каква степен това излизане от социалната и културната му рамка го отвежда към началото. Роден от непозната майка, Балтазар бе живял в различни приемни семейства, скромни, съставени от добри хора, които за по няколко години го прибавяха към своите собствени деца. Твърде млад той се бе заклел да „бяга нагоре“ и наблягаше на ученето — истинската му същност май беше интелектуална. Подпомаган от различни стипендии, той научи гръцки, латински, английски, немски и испански, изчете обществените библиотеки, за да получи обща култура, подготви се и влезе в един от най-големите френски университети, „Екол нормал сюпериор“, и добави различни други университетски дипломи. Тези академични подвизи би трябвало да го отведат до някаква конформистка работа — факултетски преподавател или съветник в някой министерски кабинет, — ако междувременно не бе открил таланта си да пише и не бе решил да му се посвети. Интересно, че в романите си не описваше средата, към която принадлежеше, откакто се бе издигнал социално, а онази, в която бе прекарал първите си години, и това вероятно обясняваше хармоничността на творчеството му, всеобщото одобрение на обикновените хора, а сигурно и презрението на интелигенцията. Щом стана член на семейство Тулмонд, той се върна към простичките удоволствия, към лишените от амбиция съждения, към чистото удоволствие да живееш сред топли хора.

Междувременно, докато си говореше със съседите, разбра, че за целия блок той е любовникът на Одет.

Когато отрече пред Филип, съседа с размяната на партньорите, който бе обзавел фитнес в гаража си, той му каза да не го взема за глупак.

— Одет не е приемала мъж вкъщи от години. Пък и те разбирам, няма лошо хората да си правят хубавото. Одет е хубава жена. Ако ми каже да, няма да й кажа не.

Объркан, Балтазар разбра, че ако продължи да отрича, това ще бъде неуместно за репутацията на Одет, и се прибра в апартамента с нови въпроси.

Да не би пък да я желая, без да си давам сметка? Никога не съм се замислял. Тя не е мой тип жена… съвсем… не знам… Всъщност, изобщо не е… Пък и е на моите години. Ако трябва да желая някоя, нормално е да е по-млада… Но пък тук нищо не е нормално. Всъщност, какви ги върша тук?

Вечерта децата бяха излезли на някакъв поп концерт, та той остана сам с Одет и я погледна с други очи.

Под приглушената светлина на лампиона, на мекичко в ангорския си пуловер и заета да пришива пера върху лъскава фуста, тя му се стори доста сладка. Което му бе убягнало преди това.

Може би Филип е прав… защо не се замислих по-рано?

Одет почувства, че я гледат, вдигна глава и се усмихна. Притеснението се разсея.

За да се приближи до нея, той остави книгата си и наля кафе в чашките.

— Имате ли си мечта, Одет?

— Да… да ида до морето.

— Средиземно ли?

— Средиземно ли, че защо? Тук наблизо си имаме море, може да не е толкова красиво, но е по-дискретно, по-сдържано… Северно море.

Той приседна до нея, за да вземе една чашка, и сложи глава на рамото й. Тя потръпна. Това го насърчи и прокара пръсти по ръката, рамото и шията й. Тя потрепери. Най-сетне, той приближи до устните й.

— Не. Моля ви.

— Не ви ли харесвам?

— Колко сте глупав… разбира се, че да… но не.

— Заради Антоан ли? Заради спомена за Антоан?

Одет наведе глава, изтри една сълза и заяви тъжно, сякаш предаваше паметта на покойния си съпруг:

— Не. Не е заради Антоан.

Балтазар помисли, че пътят му е чист и залепи устни върху тези на Одет.

Оглушителна плесница опари бузата му. След това, съвсем противоречиво, пръстите на Одет се спуснаха към лицето му, за да го погалят и да заличат удара.

— О, извинете, извинете.

— Не разбирам. Вие не искате…

— Да ви причиня болка ли? О, не, извинете.

— Не искате да спите с мен ли?

Отговорът беше втора плесница, а след това ужасената Одет се изстреля от дивана, избяга от хола и се затвори в стаята си.

 

 

На другата сутрин, след нощ, прекарана в гаража на Филип, Балтазар реши да замине, за да не затъва още повече в абсурдна ситуация. Колата му вече се плъзгаше по магистралата, но той все пак си даде труд и намина покрай фризьорския салон, където работеше Руди, за да му остави пачка банкноти.

— Принуден съм да се върна в Париж. Майка ти е уморена и мечтае да иде на море. Вземи тези пари и наеми там къща, нали може. И най-вече никога не казвай, че са от мен. Кажи, че си получил премия. Става ли?

Без да дочака отговор, Балтазар скочи в колата си.

По време на отсъствието му от Париж нещата се бяха наредили, защото вече се говореше за друго. Издателят му не се съмняваше, че с течение на времето Балтазар отново ще спечели доверието на читателите и на медиите.

За да не се засече с жена си, той намина набързо у тях в час, когато знаеше, че тя е на работа, остави й бележка, за да я успокои за настоящото си състояние — дали това изобщо я интересуваше? — напълни един куфар и отиде в Савоа, където синът му караше зимно училище.

Все ще открия една свободна стая някъде там.

Щом го видя, Франсоа не пожела повече да се отдели от него. След като покараха няколко дни ски заедно, Балтазар осъзна, че като често отсъстващ баща, трябва да навакса огромното закъснение в съвместния живот и обич с детето си. Още повече, че не можеше да се въздържи да признае неговата хронична тревожност и уязвимост. Франсоа се стараеше да прилича на другите, за да го приемат, а същевременно страдаше, че не е самият себе си.

— Наближава ваканция, какво ще кажеш да идем на море? Само и единствено двамата?

Вместо отговор в прегръдките му се хвърли едно виещо от радост момче.

 

 

На Великден Одет за първи път се оказа очи в очи със Северно море. Беше объркана и драскаше рисунки по пясъка. Безкраят на водата, на небето и на плажа й изглеждаха непосилен за нейните средства лукс и имаше чувството, че се възползва от разкош, на който няма право.

Изведнъж усети как тилът й пари и силно започна да мисли за Балтазар. Когато се обърна, той беше там, на дигата, хванал сина си за ръка.

Срещата им бе напрегната, но тиха, тъй като всеки се стараеше да не нарани другия.

— Върнах се при вас, Одет, защото синът ми се нуждае от уроци. Все още ли давате уроци?

— Какво?

— Уроци по щастие?

Настаниха двамата Балзан в наетата вила, сякаш се подразбираше, че те са там, и ваканцията започна.

Когато животът потече в руслото си, Одет изпита нужда да обясни на Балтазар онези плесници.

— Не искам да спя с вас, защото няма да живея с вас. Само преминавате през живота ми. Влязохте и си тръгнахте.

— Върнах се.

— Отново ще си тръгнете… Не съм глупачка, няма общо бъдеще за Балтазар Балзан, големия парижки писател, и Одет Тулмонд, продавачка в Шарлероа. Твърде късно е. Ако бяхме с по двайсет години по-млади, може би…

— Възрастта няма нищо общо.

— Има. Възрастта означава, че животът ни е по-скоро назад, отколкото напред, че вие сте установен в един живот, а аз в друг. Париж — Шарлероа, с пари — без пари, край на залозите. Пътищата ни могат да се пресекат, но не могат да се слеят.

Балтазар не беше наясно точно какво иска от Одет, но знаеше, че има нужда от нея.

Колкото до останалото, тяхната история не приличаше на никоя друга. Може би тя бе права като го задържаше в стремежа му към баналността на любовната връзка? А може би грешеше… Не си ли забраняваше тя да има тяло? Не си ли бе наложила безсмислено вдовство след смъртта на Антоан?

Той си даде ясно сметка за това една вечер, когато в рибарската къща импровизираха танц. Отдадена на самбата и освободена от музиката, Одет се движеше чувствено, бе грациозна и закачлива и разкриваше сластна женственост, каквато той не бе виждал у нея. През тези минути Балтазар направи няколко стъпки около нея и усети между докосването на рамото и полъха на ханша, че сега лесно би се озовал в леглото с нея.

На лунна светлина тя направи простодушно признание:

— Знаете ли, Балтазар, аз не съм влюбена във вас.

— А?

— Не. Не съм влюбена във вас — обичам ви.

Той прие обяснението й като най-красивото, което някога бе получавал, по-красиво и от онези, които той измисляше в книгите си.

Вместо отговор, той протегна към нея папка в гущерово зелено, в която бе новият роман, който той пишеше, откакто бе дошъл при нея.

— Ще се нарича „Чуждо щастие“. Разказвам за съдбата на няколко персонажа, които търсят щастието и не го намират. Провалят се, защото са наследили или възприели представи за щастието, които не им пасват: пари, власт, изгоден брак, дългокраки любовници, спортни коли, голям апартамент в Париж, планинска хижа в Межев и вила в Сен-Тропе, само клишета. Въпреки успеха си, те не са щастливи, защото живеят нечие друго щастие, щастие според другите. Дължа на вас тази книга. Вижте началото.

На светлината на газената лампа тя погледна заглавната страница, там бе написано „На Дет“.

Почувства се тъй лека, сякаш главата й бе докоснала Луната. Сърцето й за малко да се спука. Тя пое дъх, вдигна ръка към гърдите и промърмори:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Макар в полунощ все още да се целуваха по двете страни и да си пожелаваха приятни сънища, Балтазар предвиди, че в двата оставащи дни те логично щяха да станат любовници.

На другия ден го очакваше неприятна изненада. На връщане от една велосипедна екскурзия с Франсоа, Руди и Сю Елън той откри жена си и издателя си търпеливо да чакат в хола.

Щом видя Изабел, веднага надуши мръсен номер, и без малко да й се нахвърли. Задържа го Одет.

— Не я хокайте. Аз и само аз съм причина за това събиране. Седнете и си вземете сладкиш. Домашни са. Отивам да донеса нещо за пиене.

През погледа на Балтазар последвалата сцена бе сюрреалистична. Той бе затънал в някакъв кошмар и му се струваше, че Одет се взема за Мис Марпъл в края на някое разследване — около чай и дребни сладки тя събираше героите от кримката, за да им обясни разследването и да си направи изводите.

— Балтазар Балзан ми даде много чрез книгите си. Никога не съм си мислила, че ще мога да му върна онова, което ми е дал, до момента, когато по силата на обстоятелствата, преди няколко седмици той се приюти при мен. Скоро ще трябва да се върне в Париж, понеже на неговата възраст и с неговата известност човек не започва наново живота си в Шарлероа. А не смее да го направи, защото, първо, се срамува и освен това се страхува.

Тя се обърна към Изабел, която изглеждаше невярваща пред думата „страх“.

— Страх от вас, госпожо! Защо ли? Защото вече не му се възхищавате толкова. Трябва да бъдете горда със съпруга си — той прави щастливи хиляди хора. Може би в навалицата има и дребни секретарки и незначителни служителки като мен, но точно там е въпросът! Успял е да ни развълнува и разтърси, нас, които четем малко и не сме образовани като вас, и това доказва, че има повече талант от другите! Много повече! Защото, знаете ли, госпожо, може би и Олаф Пимс пише чудесни книги, но само докато разбера за какво говори, ми трябва речник и няколко шишенца аспирин. Той е сноб, който се обръща само към хората, които са чели колкото него.

Тя подаде чаша чай на издателя, като го нападна с гневен поглед.

— А пък вие, господине, трябва повече да защитавате автора си пред парижаните, дето го обиждат и му пускат мухи. Когато човек има щастието да попадне на такова съкровище, той трябва и да се грижи за него. Или пък трябва да си смени професията, господине! Опитайте лимоновия ми кекс, специално го направих!

Ужасен, издателят се подчини. Одет отново се обърна към Изабел Балзан.

— Мислите, че не ви обича ли? Че вече не ви обича? Сигурно и той така си мисли. Но пък аз забелязах едно нещо — той непрекъснато носи снимката ви със себе си.

Трогната от простодушността на Одет, Изабел наведе глава и рече откровено:

— Толкова ме е мамил…

— О, ако смятате, че един мъж не бива да флиртува насам-натам и да души, не е трябвало да си вземате мъж, а куче! И да го държите вързано в колибката.

Подозирах, че лапите на моя Антоан, когото толкова обичах и когото обичам също толкова и след двайсет години, са палували и по други, различни, сигурно по-красиви или просто с друга миризма. Няма значение, той умря в моите ръце. В моите ръце. И ме гледаше. И това е подарък за мен завинаги…

Един миг тя се бори с вълнението, което я обзе, без да го е предвидила, и се насили да продължи:

— Балтазар Балзан ще се върне при вас. Направих каквото можах да ви го постегна, да ви го върна във форма, да се усмихва и да се смее, защото, честно казано, такива мъже — тъй добри, тъй талантливи, тъй несръчни и толкова благородни, човек не може да ги остави да се удавят. След два дни се връщам в Шарлероа и в магазина. Не искам направеното от мен да се затрие.

Балтазар с болка гледаше как Одет публично къса на парчета тяхната любовна връзка. Сърдеше й се и я мразеше, че му причинява това. Струваше му се, че изражението й е объркано, размито и че изглежда луда, но усещаше, че е безполезно да се противопоставя. Щом тя бе разпоредила така, нямаше да се откаже. Преди да си тръгне, той се поразходи сред дюните с Изабел. Нито единият, нито другият бяха сигурни, че ще успеят отново да живеят заедно, но заради Франсоа решиха да опитат.

Докато се връщаха в къщичката на рибаря, ги пресрещна линейка, която раздираше въздуха със своя писък: Одет бе претърпяла сърдечна криза.

 

 

Докато животът й висеше на косъм, всички останаха в Бликенблек. Щом от реанимацията потвърдиха, че животът й вече не е застрашен, издателят, Изабел и синът й се върнаха в Париж.

Балтазар уреди удължаването на наема на вилата и се зае да се грижи за Руди и за Сю Елън, като нареди да крият от майка си, че той е останал.

— По-късно… Като се закрепи…

Той всеки ден водеше децата в болницата и ги изчакваше на една пейка сред зелени растения, сред бабки по халати и пациенти, мотаещи се наоколо със системи, закачени на прът.

Най-сетне Одет си възвърна силите, цвета и ума и се изненада, че някой е сложил на шкафчето снимка на Антоан.

— Кой направи това?

Децата признаха, че инициативата е дошла от Балтазар и че той останал в Бликенблек и се грижел за тях като баща.

По вълнението на майка си, по обезумелите кардиологични апарати, по танца на зелените диаграми, децата разбраха, че Балтазар е бил прав да изчака майка им да се оправи, и заподозряха, че първата й криза е била предизвикана от това, че бе отблъснала Балтазар, и сърцето й не бе издържало това.

На другия ден Балтазар влезе развълнуван като петнайсетгодишно момче в стаята на Одет. Подари й два букета.

— А защо два букета?

— Един от мен. И един от Антоан.

— От Антоан ли?

Балтазар седна до леглото и посочи кротко снимката на мъжа й.

— Антоан и аз се сприятелихме. Той ме прие. Смята, че ви обичам достатъчно, за да получа уважението му. Когато ви прилоша, той ми сподели, че се е зарадвал малко прибързано, помислил е, че ще отидете при него. След това се упрекнал, че е мислил така егоистично, и сега заради децата и заради вас се е поуспокоил, че сте по-добре.

— Какво още ви каза?

— Няма да ви хареса…

Балтазар се наведе уважително към нея и прошепна:

— Повери ви на мен…

Трогната и разтърсена до дън душа, Одет захлипа мълчаливо. И въпреки това се опита да се шегува.

— Не ме ли попита за моето мнение?

— Антоан ли? Не. Твърди, че сте дървена глава.

Наведе се още повече и добави с неустоима нежност:

— Отговорих му… че съм съгласен.

Те най-сетне се целунаха.

Кардиологичните апарати веднага затрептяха, някаква аларма се включи и извика персонала на помощ, защото сърцето се бе увлякло.

Балтазар отлепи устните си и прошепна, като гледаше Одет:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Най-хубавата книга на света

Щом видяха Олга да идва, те потръпнаха от надежда.

Да, Олга не изглеждаше особено благоразположена. Суха, дълга, с изпъкнали под тъмната кожа кости на челюстта и на лактите, тя отначало не погледна жените в къщата. Седна върху продънения сламеник, който й бяха дали, подреди нещата си в дъното на дървения сандък, изслуша надзирателката, която й изкрещя правилника като по морза, обърна глава чак когато й посочиха нужника, а след това, щом онази си тръгна, се изтегна по гръб, изпука пръсти и потъна в съзерцание на почернелите дъски на тавана.

— Видяхте ли косата й? — прошепна Татяна.

Затворничките не схванаха какво намеква.

Новата имаше гъста, къдрава, жилава и твърда грива, която удвояваше големината на главата й. Толкова здраве и живина обикновено са характерни за африканките… А пък Олга, макар и с мургав тен, нямаше нито една негроидна черта и сигурно бе родом от някой град в СССР, щом днес беше в Сибир, в този женски лагер, където режимът пращаше инакомислещите.

— И какво косата й?

— Според мене е кавказка.

— Права си. Понякога кавказките имат на главите си слама.

— Да, ужасна коса.

— О, не! Прекрасна е. Моята е права и тънка, а бих искала такава.

— По-скоро ще умра. Прилича на четина.

— По-скоро на пичи косми!

Последната забележка на Лили бе последвана от къси, бързо сподавени пристъпи на смях.

Татяна смръщи вежди и накара групичката да млъкне, като поясни:

— Тя може да ни донесе решението.

В желанието си да се харесат на Татяна, към която се отнасяха като към шефка, макар тя да бе само затворничка като тях, те се опитаха да се съсредоточат върху онова, което им убягваше — какво решение може да донесе косата на тази непозната в живота им на политически отцепнички, изпратени на насилствено превъзпитание? Тази вечер дебел сняг бе покрил лагера. Навън всичко бе тъмно над фенера, който бурята се силеше да изгаси. Температурата, паднала под нулата, не им помагаше да разсъждават.

— Искаш да кажеш…

— Да. Искам да кажа, че в такава грива могат да се скрият доста неща.

Те млъкнаха респектирани. Една от тях най-сетне се досети:

— Може да е донесла и…

— Да!

Лили, кротка руса жена, която, напук на тежката работа, климата и гадната храна, си оставаше закръгленка като добре поддържано момиче, си позволи да се усъмни.

— Дали се е сетила…

— Защо не?

— Ами аз, преди да дойда тук, никога не бих помислила за това.

— Именно, говоря за нея, не за теб.

Тъй като знаеше, че Татяна винаги ще бъде отгоре, Лили се отказа да покаже обидата си и отново се захвана с подгъва на шаячната си пола.

Чуваше се леденият вой на бурята.

Татяна остави другарките си, мина по пътечката, приближи се до леглото на новата и известно време изчака в долния му край знак, че е била забелязана.

В кюмбето агонизираше мършав пламък.

След няколко минути мълчание без реакция, Татяна се реши да го прекъсне:

— Как се казваш?

Нисък глас отговори „Олга“, а не се видя устните да мърдат.

— За какво си тук?

Нищо не трепна по лицето на Олга. Като по восъчна маска.

— Предполагам, че като всички нас — била си любимата годеница на Сталин и си му омръзнала, така ли е?

Тя смяташе, че е казала нещо смешно, това бяха почти ритуалните думи, с които тук приемаха противничките на сталинската система, но те се плъзнаха по непознатата като камъче по вода.

— Казвам се Татяна. Да ти представя ли другите?

— Имаме време, нали така?

— Със сигурност имаме време… ще прекараме в тази дупка месеци и години, а може би тук и ще си умрем…

— Е, значи имаме време.

В заключение Олга затвори клепачи и се обърна към стената, като предостави за разговор само кокалестите си рамене.

Като разбра, че няма да измъкне нищо повече, Татяна се върна при другите.

— Тази е от твърдите. Това е по-скоро успокоително. Има шанс да…

Потвърдиха с глава — дори Лили — и решиха да чакат.

 

 

През следващата седмица новата се задоволяваше с по едно изречение дневно, пък и него трябваше да го теглят с ченгел от устата й. Това поведение подсилваше надеждата на по-отдавнашните затворнички.

— Сигурна съм, че е помислила за това — рече Лили, все по-убедена с всеки изминал час. — Със сигурност е от онзи тип, който би помислил.

Денят носеше съвсем малко виделина, защото оставаше мъждив поради мъглата, а когато тя се разсееше, непробиваем слой от потискащи облаци тежеше над лагера като цяла армия от стражи.

Тъй като никой не успяваше да спечели доверието на Олга, те разчитаха, че един душ ще покаже дали новата крие… но беше толкова студено, че вече никой не понечваше да се съблече, невъзможното сушене и малката вероятност да се стоплят ограничаваха хигиената до най-основното, и то извършвано бързешком. Всъщност една дъждовна утрин те откриха колко гъста е гривата на Олга — капките се плъзгаха по нея, без да проникват вътре, беше един вид непромокаема шапка.

— Толкова по-зле — отсъди Татяна — ще трябва да поемем риска.

— Да я питаме?

— Не. Да й покажем.

— Представи си, че е шпионка? И че някой я е изпратил, за да ни постави капан?

— Не е такъв тип — рече Татяна.

— Не, изобщо не е такъв тип — потвърди и Лили, като издърпа един конец от ръкоделието си.

— Точно такъв е! Да играе твърда, мълчалива дивачка, която не се сдушва с никого, не е ли това най-доброто средство да ни накара да й повярваме?

Това разсъждение бе изказала Ирина, изненадвайки другите, изненадвайки и себе си, и се бе стъписала от смислеността на онова, което бе произнесла. Учудена, тя продължи:

— Мисля си, че ако ми дадат задача да шпионирам цяла барака с жени, не бих могла да направя нищо по-добро. Минавам за мълчаливка и самотница, и така с течение на времето привличам хората да споделят. По-умело е, отколкото да се показва сърдечна, нали? Може пък да са ни внедрили най-голямата порта на Съветския съюз.

Изведнъж Лили се почувства толкова убедена, че заби карфицата в месестата част на пръста си. Бликна капка кръв и тя я изгледа с ужас.

— Искам да ме преместят в друга барака, бързо!

Татяна се намеси:

— Добро разсъждение, Ирина, но е само разсъждение. На мен пък интуицията ми говори обратното. Можем да й се доверим, тя е като нас. Даже и по-твърда.

— Да изчакаме. Защото ако ни хванат…

— Права си. Да изчакаме. И най-вече, да се опитаме да я притиснем. Хайде да не й говорим вече. Ако е шпионка, внедрена тук, за да ни следи, ще се изплаши и ще се опита да се сближи с нас. Така при първата стъпка ще ни разкрие тактиката си.

— Добре намислено — одобри Ирина. — Да не й обръщаме внимание и да видим реакцията й.

— Това е ужасно… — въздъхна Лили, като ближеше пръста си, за да ускори зарастването.

 

 

В продължение на десет дни нито една от затворничките в барака №13 не заговори Олга. Отначало изглеждаше сякаш не забелязва, а след това, когато осъзна нещата, очите и станаха още по-твърди, сякаш от минерал, но и не опита нищичко, за да разчупи леда на мълчанието. Тя приемаше изолацията.

След обяда жените се скупчиха около Татяна.

— Имаме доказателство, нали? Тя не поддаде.

— Да, направо страшно…

— О, за теб, Лили, всичко е страшно…

— Признайте, че е кошмарно: да бъдеш отхвърлена от една група, да си даваш сметка за това — и да не си мръднеш пръста, за да попречиш да те отхвърлят! Почти нечовешко е… Чудя се дали тази Олга има сърце.

— Кой ти каза, че тя не страда?

Лили спря да шие, с игла, дълбоко забита в плата — не бе помислила за това. Клепките й веднага натежаха от сълзи.

— Ние ли я направихме нещастна?

— Мисля, че тя си дойде нещастна тук, а сега е още по-нещастна.

— Горката! Заради нас…

— Мисля най-вече, че можем да разчитаме на нея.

— Да, права си — провикна се Лили като бършеше сълзи с ръкава си. — Бързо да й се доверим. Много ми е мъчно като помисля, че тя е просто затворничка като нас, а ние увеличаваме мъката и правим живота й невъзможен.

След няколко минути обсъждане жените решиха, че ще поемат риска да разбулят плана си и че Татяна ще поеме инициативата.

След това лагерът потъна в дрямка, навън всичко бе заледено, няколко бързи катерички прошумоляха по снега между бараките.

С лявата си ръка Олга ронеше кора стар хляб, а в другата държеше празната си паничка.

Татяна се приближи.

— Знаеш ли, че имаш право на пакет цигари на всеки два дни?

— Представи си, забелязах и дори ги пуша.

Отговорът се бе изплъзнал от устата на Олга бърз, задъхан, сякаш внезапният завършек на цяла седмица мълчание ускоряваше говора й.

Татяна отбеляза, че въпреки агресивността си Олга бе говорила повече от обикновено. Сигурно й липсваха човешките контакти… тя реши, че може да продължи.

— Тъй като забелязваш всичко, сигурно си видяла, че никоя от нас не пуши. Или пък пушим по малко, само за пред надзирателките.

— Ами… да. Не. Какво искаш да кажеш?

— Не си ли се питала за какво използваме цигарите?

— Аха, ясно, разменяте ги. Това е паричната единица тук. Искаш да ми продадеш ли? Нямам с какво да платя…

— Лъжеш се.

— Ако човек не плаща с пари, с какво може да плати тогава?

Олга огледа Татяна с подозрителна гримаса, сякаш онова, което щеше да открие, предварително я отвращаваше. Тъй че Татяна изчака за миг, преди да й отговори:

— Не продаваме цигарите си, а не ги и разменяме. Използваме ги за нещо друго, а не за пушене.

Татяна усети, че е боцнала любопитството на Олга, и прекрати разговора, защото знаеше, че ще е по-силна, ако другата сама дойде при нея, за да научи продължението.

Същата вечер Олга отиде при Татяна и дълго я гледа, сякаш да я помоли да разчупи мълчанието. Напразно. Татяна й върна рестото от първия ден.

Накрая Олга не издържа:

— Добре де, какво правите с цигарите?

Татяна се обърна към нея и се зарови в погледа й.

— Оставила ли си след себе си хора, които обичаш?

Вместо отговор, болезнен гърч пробяга по лицето на Олга.

— Ние също — продължи Татяна — мъжете ни ни липсват, но защо да се тревожим за тях повече, отколкото за нас самите, те са в друг лагер. Не, онова, което ни мъчи, са децата…

Гласът на Татяна се скърши, образът на двете й дъщери нахлу в съзнанието й. Олга съчувствено постави ръка на рамото й, кокалеста ръка, силна, почти мъжка.

— Разбирам, Татяна. И аз има дъщеря зад себе си. За щастие, тя е на двайсет и една.

— Моите са на осем и на десет…

Необходимостта да намери сили да сдържи сълзите си й попречи да продължи. Всъщност, какво ли трябваше да добави?

Внезапният жест на Олга хвърли Татяна на рамото й и Татяна, водачката на мрежа, Татяна — вечната бунтарка, твърдата Татяна, която сега бе намерила по-твърда от себе си, си поплака няколко мига на гърдите на непознатата.

Щом се успокои от този пристъп на чувства, Татяна отново продължи мисълта си.

— Ето за какво ни служат цигарите — вадим тютюна и събираме листчетата. А след това лепим листчетата едно за друго и получаваме истински лист хартия. Ела, ще ти покажа.

Татяна вдигна една дъска от пода и извади от едно скривалище, пълно с картофи, пачка цигарена хартия, чиито фини мембрани при съединенията бяха удебелени като хилядолетни папируси, открити в Сибир.

Тя ги постави внимателно върху коленете на Олга.

— Ето. Някой ден някоя от нас така и така ще излезе оттук… Тя ще успее да отнесе посланията ни.

— Добре.

— А ти вече отгатна — има един проблем.

— Да. Виждам — листите са празни.

— Празни. Отпред. Отзад. Защото нямаме ни писалка, ни мастило. Опитах се да пиша с кръвта си — взех карфица от Лили — но бързо се изличава… Пък и трудно ми зараства. Нещо с кръвните телца. Недохранване. Не ми се ходи в лечебницата, само ще събудя подозрения.

— Защо ми казваш това? Какво ме засяга?

— Предполагам, че и ти искаш да пишеш на дъщеря си.

Олга остави цяла една минута да набъбва, преди да отговори с мрачен глас:

— Да.

— Ами тогава, ние ти даваме хартия, ти ни даваш молив.

— Защо очакваш да имам молив? Това е първото, което ни вземат, когато ни арестуват. И всички сме били претърсвани по няколко пъти, преди да пристигнем тук.

— Косата ти…

Татяна показа бухналата грива, която бе като ореол на строгата маска на Олга. Тя продължи.

— Когато те видях, си казах, че…

Олга я спря с ръка и за първи път се усмихна.

— Права си.

Под възхитените очи на Татяна, тя плъзна ръка зад ухото, порови в къдриците си, а след това с блеснал поглед извади тънък молив, който подаде на другарката си по затворничество.

— Договорихме се!

 

 

За нас е трудно да измерим радостта, която стопли сърцата на жените през следващите дни. С този мъничък оловен писец сякаш им върнаха сърцата, връзката с миналия свят, възможността да прегърнат децата си. Затворничеството вече не бе така тежко. Чувството за вина също. Защото някои от тях се упрекваха, че са поставили политическите действия пред семейния живот, сега, когато бяха натикани в някакъв гулаг и предали децата си на едно общество, което бяха мразили и срещу което се бяха борили, те не можеха да не съжалят за своята борбеност и да не се усъмнят, че са изневерили на дълга си и са се показали лоши майки. Не беше ли по-добре, като толкова други съветски хора, да си мълчат и да се затворят в семейните ценности? Да спасят кожата си и кожата на близките си, вместо да се борят за кожите на всички?

Всяка от задържаните имаше по няколко листа, но моливчето беше само едно. След няколко съвещания, те се уговориха, че всяка ще има право на три листа, преди всичко да се подвърже в тетрадка, която да бъде изнесена оттам, щом се появеше удобен случай.

Правило второ: всяка жена беше длъжна да изпише своите страници без поправки, за да не хаби молива.

Същата вечер това решение предизвика въодушевление, но следващите дни бяха мъчителни. Изправена пред ограничението да събере мисълта си на три листа, всяка от жените страдаше — как да каже всичко на три листа… Как да измисли три листа по същество, три листа завет, които да отбележат най-важното в живота й, в които да остави на децата душата си и ценностите си и с които да им даде знак какъв е бил смисълът на земния й път?

Изпълнението се превърна в мъчение. Всяка вечер от постелките се надигаше плач. Някои вече сън не ги хващаше, а други стенеха в съня си.

Щом почивките по време на работа им позволяха, те се опитваха да разменят по някоя мисъл.

— Аз ще разкажа на дъщеря ми защо съм тук, а не при нея. За да ме разбере тя и може би да ми прости.

— Три листа гузна съвест, за да си оправиш съвестта, наистина ли мислиш, че това е добра идея?

— Аз пък ще разкажа на дъщеря си как срещнах баща й, за да знае тя, че е плод на любовна история.

— Така ли? Тя ще се запита най-вече защо не си продължила любовната история с нея.

— Аз искам да разкажа на трите си дъщери за ражданията им, най-хубавите мигове в живота ми.

— Не е ли твърде кратко? Не мислиш ли, че ще ти се сърдят, задето ограничаваш спомените си с тяхното идване? По-добре да им говориш за след това.

— Искам да им разкажа какво ми се ще да направя за тях.

— Ммм…

Докато си говореха, откриха нещо странно: всички бяха родили дъщери. Съвпадението ги развесели, а след това толкова ги изненада, че се запитаха дали пък нарочно не бяха затворили майките на дъщери заедно в барака №13.

Този миг разсейване не премахна мъчението: какво да пишат?

Всяка вечер Олга размахваше моливчето и питаше гръмовно:

— Коя иска да започне?

И всяка вечер се възцаряваше разсеяно мълчание. Времето осезаемо течеше, както сталактите сълзят от тавана на пещерата. Жените чакаха с наведени глави някоя от тях да извика „аз“ и временно да ги избави от притеснението, но след няколко покашляния и бързи погледи, най-смелите отговаряха, че още мислят.

— Нещо ми се върти… Може би утре…

— Да, и аз така, напредвам, но още не съм сигурна…

Дните вървяха, завихрени в снежна буря или в обков от непокътнат скреж. Затворничките бяха чакали молив две години, а от три месеца никоя не го бе поискала и не го бе приела.

И каква беше изненадата, когато една неделя, след като Олга вдигна молива и произнесе ритуалните думи, Лили бързо отговори:

— Аз го искам, благодаря.

Всички се обърнаха стъписани към русата и пълничка Лили, най-вятърничавата от тях, най-сантименталната, най-малко надарената с воля, накратко, нека го кажем — най-нормалната. Ако трябваше някой да прогнозира коя от затворничките щеше да открие описването на листата, със сигурност Лили щеше да бъде посочена сред най-последните. Първо Татяна, може би Олга или пък Ирина. Но сладникавата и обикновена Лили?

Татяна не се въздържа и изпелтечи:

— Ти… ти сигурна ли си… Лили?

— Мисля, че да.

Нали няма да… задраскваш, да бъркаш… с една дума, да хабиш молива?

— Не, добре го обмислих — ще успея без поправки.

Олга недоверчиво подаде молива на Лили. Докато й го даваше, размени поглед с Татяна, а тя потвърди, че допускат грешка.

През следващите дни жените от барака №13 наблюдаваха Лили всеки път, когато тя отиваше настрани, за да пише, седнала на земята, като редуваше вдишване — очи към тавана — и издишване; раменете й се превиваха, за да скрият от другите знаците, които тя записваше върху хартията.

В сряда тя със задоволство рече:

— Свърших. Кой иска молива?

Унило мълчание последва думите й.

— Кой иска молива?

Нито една жена не посмя да погледне някоя друга. Лили спокойно заключи:

— Добре, оставям го пак в косата на Олга до утре.

Олга само изгрухтя, когато Лили скри молива някъде в гривата й.

Всяка друга на мястото на Лили, някоя не така добра и по-запозната със сложното човешко сърце, би забелязала, че сега жените от бараката я изучаваха с ревност, дори с мъничко омраза. Как така Лили, която бе почти идиот, бе успяла в нещо, в което другите се бяха провалили?

Мина една седмица и всяка вечер предлагаше на всяка жена възможността да преживее отново своя провал.

В края на краищата следващата сряда в полунощ, докато дишането издаваше, че повечето жени спят, Татяна, изтощена да се върти насам-натам в леглото си, тихо пропълзя до леглото на Лили.

А тя се усмихваше с очи, вперени в тъмния таван.

— Лили, моля те, може ли да ми кажеш какво написа?

— Разбира се, Татяна, искаш ли да го прочетеш?

— Да.

Как да го направи? Вечерният час беше минал.

Татяна се сгуши до прозореца. Зад паяжината се ширеше чистият сняг, който луната багреше в синьо, Татяна заизвива врат и успя да прочете трите листа.

Лили приближи и попита с тона на малко момиченце, виновно за някоя глупост:

— Е, какво мислиш?

— Лили, ти си гениална!

И Татяна я грабна в обятията си и я разцелува по кръглите бузи.

На другата сутрин Татяна помоли Лили за две неща: позволение да последва примера й да каже на останалите жени.

Лили притвори клепки, порозовя, сякаш й подаряваха цветя, и изгука няколко оплетени и гъргорещи гърлени думи, които означаваха да.

 

 

Москва, 2005 година.

Изминаха 50 години от описаните събития.

Пишещият тези редове, посещава Русия. Съветският режим е паднал, вече няма лагери, но това не означава, че несправедливостта е изчезнала.

В салоните на френското посолство срещам артисти, които играят пиесите ми от години.

Сред тях една шейсетгодишна жена ме хваща над лакътя с нещо като приятелска фамилиарност, смесица от нахалство и уважение. От усмивката й струи доброта. Не е възможно човек да устои на тези виолетови очи… Следвам я до прозореца на двореца, през който може да се види осветената Москва.

— Искате ли да ви покажа най-хубавата книга на света?

— Аз все още се надявах да я напиша, а пък вие ми казвате, че е прекалено късно. Сигурна ли сте? Най-хубавата книга на света ли?

— Да. Макар други да могат и да пишат хубави книги, тази е най-хубавата.

Сядаме на онези прекалено големи и прекалено изтъркани канапета, които кичат стените на всички посолства по света.

Тя ми разказва историята на майка си, Лили, която прекарала много години в лагер, а след това историята на жените, които споделили тези мигове с нея, накрая и историята на книгата така, както ви я разказах аз.

— Тетрадката е у мен. Майка ми първа напуснала барака №13 и успяла да я изнесе, зашита във фустата си. Мама почина, останалите също. Но дъщерите на другите затворнички понякога идват да я почетат, пием чай, спомняме си за майките си, а след това препрочитаме. Те ми повериха мисията да я съхранявам. Когато си отида от този свят, не знам какво ще стане с нея. Дали някой музей ще я приеме? Съмнявам се. А това е най-хубавата книга на света. Книгата на нашите майки.

Тя пъха лицето си под моето, сякаш иска да ме целуне, и ми намига.

— Искате ли да я видите?

Уговорихме си среща.

На другия ден поемам по гигантското стълбище, което води към апартамента, в който тя живее със сестра си и с две братовчедки.

В средата на масата, между чая и бисквитите, книгата ме чака, една тетрадка с крехки листи, които десетилетията са направили още по-ронливи.

Домакините ме настаняват в едно кресло с изнурени облегалки и започвам да чета най-хубавата книга на света, написана от жените, борили се за свободата, бунтарките, които Сталин смятал за опасни, участничките в съпротивата от барака №13, които бяха написали по три листа на дъщерите си от страх, че повече никога няма да ги видят.

На всяка страница имаше по една готварска рецепта.

Послеслов

Тази книга е забранено писание.

Преди година ми предоставиха възможността да режисирам един филм за киното. Наложи се да работя здравата, за да се подготвя, да се науча да владея езика на образа, на кадъра, на звука, на работната книга, и това ми пречеше да пиша. След това, преди първото завъртане на ръчката, ми връчиха договор, който ми забраняваше ските и всеки силов спорт, а когато го подписах, ме уведомиха, че ще е по-добре и да не пиша, макар че във всеки случай нямало да имам време за това.

Ето това вече беше прекалено.

И тъй, по време на снимките и монтажа се възползвах от малкото си свободни часове, като стоях настрана от екипа си и пишех на ръба на масата — сутрин на закуска, вечер в хотелските стаи — тези разкази, които отдавна ми се въртят в главата. Отново изпитвах насладата от нелегалното писане, онази, която познавам от юношеството си, и цапането на хартията възвръщаше вкуса си на забранено удоволствие.

Обикновено разказите стават на филми. Тук стана обратното. Филмът не само ми позволи да напиша тези разкази, но и когато беше готов, реших, колкото отново да направя напук, да адаптирам сценария в разказ.

Филмът се казва „Одет Тулмонд“, разказът също. И все пак, човек, който се интересува и от кино, и от литература и познава и двете форми, ще отбележи най-вече разликите, тъй като много се старах да разкажа една и съща история на двата различни езика, като използвах неравностойни средства, тук думите, а на екрана — подвижните образи.

15 август 2006

Допълнителна информация

$id = 7972

$source = Моята библиотека

Издание:

Ерик-Еманюел Шмит. Одет Тулмонд и други истории

Френска. Първо издание

ИК „Леге Артис“, 2008

Редактор: Саня Табакова

Оформление на корицата: Лъчезар Владимиров

ISBN: 978-954-9933-88-8

 

E.-E. Schmitt

Odette Toulemonde and autres histories

© Editions Albin Michel, S. A. — Paris 2006.

Published by arragement

with Literary Agency „Agence de L’Est“.

 

Формат 14×21,5

Печатни коли 11

Цена 9.00

Излязла от печат юли 2008

Печат „Артграф“ — София

 

Издателството е носител на наградата на Асоциацията на българските книгоиздатели за най-добро издание за 2000 г.

Бележки

[1] Богаташи, паралии (англ.). — Бел.пр. ↑

[2] От англ. саре, нос (геогр.). — Бел.пр. ↑

[3] На фр. език aimèe означава „обичана“. — Бел.пр. ↑

[4] На френски език dette — дълг, задължение. — Бел.пр. ↑

[5] Отново омонимия и игра на думи. — Фамилията на Одет се произнася както изразът tout le monde — всички. Намекът е, че Одет е обикновена, средностатистическа жена. — Бел.пр. ↑