Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Романи

Защита Лужин

1

Най-много бе поразен, че от понеделник ще бъде Лужин. Баща му — истинският Лужин, големият Лужин, Лужин, който пишеше книги — излезе от стаята усмихнат, потривайки ръце, намазани за през нощта с прозрачен английски крем, и с вечерната си велурена походка се върна в спалнята. Жена му вече лежеше в постелята. Тя се надигна и попита: „Е, какво, как?“ Той съблече сивия си халат и отвърна: „Размина се. Прие го спокойно. Уф… Направо камък ми падна.“ — „Колко се радвам… — каза жена му, като полека издърпваше копринената завивка върху си. — Слава богу, слава богу…“

Наистина беше облекчение. Цялото лято — цялото бързо лято в имението, състоящо се от три миризми: на люляк, на сенокос и на сухи листа, — цялото лято обсъждаха въпроса кога и как да му кажат и все отлагаха, отлагаха, настъпи вече краят на август. Кръжаха около него, стягаха предпазливо кръговете, но щом само вдигнеше глава, баща му с престорен интерес чукаше по стъклото на барометъра, чиято стрелка винаги сочеше буря, а майка му потъваше някъде навътре в къщата, като оставяше всички врати разтворени, забравила дългия, рошав букет от камбанки върху капака на рояла. Дебелата французойка, четяща му на глас „Монте Кристо“ и прекъсваща четенето, за да възкликне разчувствувано: „Клети, клети Дантес!“ — предлагаше на родителите му тя да хване бика за рогата, макар непоносимо да се страхуваше от този бик. „Клети, клети Дантес“ не пораждаше състрадание у него и наблюдавайки възпитателните й въздишки, той само присвиваше очи и търкаше картона с гумата в усилието си колкото може по-ужасно да нарисува издатината на нейния бюст.

Много години по-късно, през неочаквано просветлената чудесна година, той със замайващ възторг си спомни тези часове с четенето на верандата, заплавала сред шума на градината. Споменът беше просмукан от слънце и от сладко-мастиления вкус на онези захарни пръчици с дъх на сладника, които тя раздробяваше с удар на джобното си ножче и го убеждаваше да ги държи под езика си. И пирончетата за тапициране, които сложи веднъж върху плетената седалка на креслото, предназначено да поеме с пръхкав пукот тежките й телеса, в спомените му бяха равноценни на слънцето, на шума от градината, на комара, който, впил се в ожуленото му коляно, блажено надигаше рубиненото си коремче. Добре, подробно познава десетгодишното момче коленете си — разчесаната до кръв пришка, белите следи от ноктите върху загорялата кожа и всичките драскотини, с които се подписват песъчинките, камъчетата, острите пръчки. Комарът отлиташе, избегнал удара, французойката настояваше да не се върти на стола; стръвно, лъснал неравните си зъби — които столичният зъболекар бе обхванал с платинена пластинка, — навел глава с къдрички на темето, четеше, дръгнеше ухапаното място с петте си пръста — и бавно, с нарастващ ужас французойката протягаше ръка към тетрадката за рисуване, към невероятната карикатура.

„Не, по-добре аз да му кажа — колебливо отвърна бащата Лужин на предложението й. — Ще му кажа по-късно, сега нека спокойно прави диктовките с мен.“

„Тази нощ луната блести като нож — равномерно диктуваше той, като се разхождаше назад и напред из класната стая. — Тази нощ луната блести като нож.“ И синът пишеше, почти легнал върху масата, лъснал зъби в метални скели, като оставяше празно място в думите „нощ“ и „нож“. Аритметиката му вървеше повече: имаше тайнствена сладост в това, че дългото, мъчно намерено число в решителния миг, след многобройни приключения се дели без остатък на деветнайсет.

Той, бащата Лужин, се страхуваше, че когато синът узнае за какво толкова са му били нужни съвсем безличните Трувор и Синеус^[1] и таблицата на думите, които се пишат с „е двойно“, и най-важните руски реки, с него ще се случи същото както преди две години, когато бавно и тежко при звука на скърцащите стъпала, на пукащите подове, на местените сандъци, изпълнила цялата къща, се появи французойката. Но нищо подобно не се случи. Той го изслуша спокойно и когато баща му, мъчейки се да подбира най-интересните, най-примамливите подробности, му каза между другото, че като голям ще го назовават по фамилно име, синът се изчерви, запримигва, облегна се назад на възглавницата, разтворил уста и завъртял глава („Не се върти така“ — притеснен каза баща му, забелязал смущението му и очакващ сълзи), но той не се разплака, а вместо това някак изду бузи, зарови лице във възглавницата, пухтейки с устни в нея, и изведнъж, надигнал се бързо — раздърпан, топъл, с блеснали очи, — попита припряно дали вкъщи ще го наричат Лужин.

И сега на път за гарата в навъсения, напрегнат ден бащата Лужин, седнал до жена си в каляската, гледаше сина си, готов начаса да се усмихне, ако той обърне към него упорито извърнатото си лице, и недоумяваше отде накъде изведнъж е станал „ячък“, както се бе изразила жена му… Синът седеше на предната седалка, загърнат в кафеникавия си лоден, с моряшка барета, нахлузена накриво, но която никой на света сега не би посмял да поправи, и гледаше настрани, в дебелите дънери на брезите, които въртеливо преминаваха покрай канавката, напълнена с техните листа. „Не ти ли е студено?“ — попита майка му, когато на завоя към моста излезе вятър, набърчил пухкаво сивото птиче крило на шапката й. „Студено ми е“ — каза синът, загледан в реката. Майка му с мъркащ звук протегна ръка към лодена, но забелязала израза на неговите очи, се отдръпна и само показа с раздвижени във въздуха пръсти: „Увий се, увий се по-хубаво.“ Синът не се помръдна. Издула устни, за да отлепи воалетката от устата си — постоянно движение, почти тик, — тя погледна мъжа си, безмълвно молейки за съдействие. Той също беше с пардесю-лоден, ръцете му в плътни ръкавици бяха отпуснати върху карираното леко одеяло, то висеше полегато и образувало долина, се издигаше едва-едва до кръста на малкия Лужин. „Лужин — изрече той престорено весело, — а, Лужин?“ И под одеялото меко побутна сина си с крак. Лужин отдръпна колене. Ето покривите на селските къщи, нагъсто обраснали с ярък мъх, ето познатия стар стълб с полуизличен надпис (наименованието на селото и броя на селяните), ето геранилото, ведрото, черната кал, една белонога селянка. Извън селото конете поеха ходом по нагорнището и зад тях, долу, се появи втората каляска, в която се бяха сместили натясно французойката и икономката, които се мразеха. По безцветното небе над стърнището полека летеше врана.

Гарата беше на две версти от имението, там, където черният път, пресякъл с тътен и гладко елховата гора, минаваше напряко през петербургското шосе и отминаваше нататък през релсите, под бариерата към неизвестността. „Ако искаш, пусни марионетките“ — угоднически произнесе бащата Лужин, когато синът скочи от каляската и вперил очи в земята, раздвижи врат, защото му боцкаше вълненият плат на лодена. Синът мълчаливо взе подадените му десет копейки. От втората каляска тежко изпълзяха французойката и икономката, едната надясно, другата наляво. Бащата си засваля ръкавиците. Майката, отдръпвайки воалетката, следеше изпъчения носач, поел одеялата. Премина вятър, навдига гривите на конете, изду малиновите ръкави на кочияша.

Оказал се сам на перона, Лужин тръгна към стъкления сандък, в който пет куклички с големи висящи крачета чакаха трясъка на монетата, за да се съживят и завъртят; очакването им днес бе напусто, тъй като автоматът се оказа развален и десетте копейки отидоха залудо. Лужин почака, после се извърна и тръгна към края на перона. Вдясно върху огромен денк седеше момиченце и подпряло лакът с длан, ядеше зелена ябълка. Вляво бе застанал мъж с кожени гамаши, с къс камшик в ръка и гледаше в далечината, към края на леса, откъдето след няколко минути щеше да се появи предвестникът на влака — белият пушек. Напред, оттатък релсите, до един жълт второкласен вагон без колела, враснал в земята и превърнат в постоянно човешко жилище, селянин цепеше дърва. Изведнъж мъгла скри всичко, парна миглите му, не можеше да се понесе това, което ей сега щеше да се случи — баща му с ветрилото от билети в ръка, майка му, преброяваща с поглед куфарите, втурващият се влак, носачът, който подпираше стълбичка към вагонната площадка, за да се качат по-удобно. Той се огледа. Момиченцето си ядеше ябълката; мъжът с гамашите гледаше в далечината; всичко беше спокойно. Стигна, уж разхождайки се, до края на перона и изведнъж се задвижи много бързо, спусна се по стъпалата — утъпканата пътечка, градинката на началник-гарата, оградата, вратичката, елхите — по-нататък деренцето и гъстата гора веднага зад него.

Отначало тичаше направо през гората, шумолеше из папратта, подхлъзваше се по червеникавите листа на момините сълзи, и баретата му висеше отзад на врата, удържана само от ластика, беше му горещо на коленете от вълнените, вече градски чорапи — плачеше бежешком, по детски търкаляше „р“-то, като ругаеше, щом го шибнеше клонка по челото, — и най-сетне се спря, клекна задъхан, така че лоденът му зави краката.

Едва днес, когато се пренасяха от село в града, през този ден, и без това лишен от сладост, когато къщата е пълна е течения и толкова завиждаш на градинаря, който не заминава никъде, едва днес осъзна целия ужас на промяната, за която бе говорил баща му… Предишните есенни — за връщания в града му се видяха щастие. Всекидневната утринна разходка с французойката — винаги по едни и същи улици, по Невски и в кръг, по Крайбрежната улица към къщи — никога не ще се повтори. Щастлива разходка. Понякога му предлагаха да започнат от Крайбрежната улица, но винаги бе отказвал — не само защото от ранно детство обичаше навиците си, а и затова, че непоносимо се страхуваше от оръдието на Петропавловската крепост, от гръмовния, тежък удар, разтърсващ прозорците на къщите, от който можеше да ти се пукне тъпанчето — и винаги нагласяваше така (чрез незабелязани маневри), че в дванайсет да бъдат на Невски, по-далеч от оръдието, иначе изстрелът би го връхлетял до самия дворец, ако би се променил редът на разходката. Свършено е също с приятния размисъл след закуска, на дивана под тигровото одеяло, и точно в два — с млякото в сребърната чаша, придаваща толкова скъпоценен вкус на млякото, и точно в три — с возенето в открития кабриолет. Вместо всичко това идваше нещо, отвратително по своята новост и неизвестност, невъзможен, неприемлив свят, в който ще има пет учебни часа един след друг и тълпа момчета, още по-страшни от онези, които наскоро през един юлски ден го заобиколиха на моста, насочиха тенекиени пистолети, изстреляха в него пръчки, от които коварно бяха свалени гумените накрайници.

В гората беше тихо и влажно. Като се наплака до насита, той си поигра с бръмбара, нервно размахал мустаци, сетне дълго го мачка с камък, мъчейки се да повтори първото вкусно похрускване. След време забеляза, че е заръмяло. Тогава се изправи, намери позната пътечка и се завтече, като се препъваше в корените с неясната, отмъстителна мисъл да стигне до вкъщи и там да се скрие, да прекара зимата, като се храни в килера със сладко и кашкавал. Пътечката лъкатуши десетина минути в гората и се спусна към реката, цялата на пръстени от дъжда, и още след пет минути се показа дъскорезницата, воденицата, мостът, на който затъваш до глезените в талаш, алейката нагоре и зад голите люлякови храсти — къщата. Прокрадна се покрай стената, видя, че прозорецът на гостната е отворен, и като се покатери на зеления олющен корниз, покрай водосточната тръба се прехвърли вътре. В гостната се спря, ослуша се. Дагеротипната снимка на дядо му, бащата на майка му — черни бакенбарди, в ръцете с цигулка — го гледаше в упор, но се изгуби напълно, разтвори се в стъклото, щом погледна портрета отстрани — печално развлечение, което той не пропускаше никога, щом влезеше в гостната. Като помисли, като подвижи горната си устна, тогава платиненото телче на предните зъби свободно се местеше нагоре-надолу, той отвори предпазливо вратата и като трепна от звънкото ехо, твърде бързо настанило се в къщата след заминаването на стопаните, се втурна по коридора и оттам по стълбите на тавана. Таванът беше особен, с прозорче, от което можеше да се гледа долу, към стълбището, към кафявия блясък на перилата му, които се извиваха плавно и се изгубваха в мъглата. В къщата беше съвсем тихо. След време долу, от кабинета на баща му, се дочу сподавен телефонен звън. Звънът продължи с прекъсвания доста дълго. После отново тишина.

Той се намести на един сандък. До него имаше също такъв сандък, но отворен, пълен с книги. Дамски велосипед със скъсана зелена мрежичка, опъната покрай задното колело, бе изправен на главата си в ъгъла, между една нерендосана дъска, подпряна на стената, и огромен продълговат куфар. След няколко минути на Лужин му доскуча, същото чувствуваше, когато имаше компрес на гърлото и не биваше да излиза. Пипна прашните сиви книги в сандъка, остави черни отпечатъци върху тях. Освен книгите имаше корково кръгче за игра с едно перо, голяма фотография (на военен оркестър), дъска за шах с пукнатина и прочие неща, не особено забавни.

Така измина час. Изведнъж дочу шум от гласове, виещия звук на вратата от главния вход и като надникна предпазливо през прозорчето, зърна долу баща си, който търчеше нагоре по стълбището като момче и преди да стигне площадката, отново пъргаво се спусна с разтворени колене. Та долу гласовете сега се чуваха ясно — на бюфетчика, на коларя, на пазача. След минута стълбището отново се оживи, този път по него бързо се качваше майка му, прихванала полата си, но също не стигна до площадката, а се наведе през перилата и после припряно, разперила ръце, заслиза надолу. Най-сетне, след още минута, всички вкупом се качиха горе — плешивата глава на баща му лъщеше, птицата върху шапката на майка му се люшкаше като патица в бурно езеро, подскачаше сивата къса коса на бюфетчика; отзад, навеждайки се час по час през перилата, се изкачваха кочияшът, пазачът и, кой знае защо, млекарката Акулина, а с нея и чернобрадият селянин от воденицата, който щеше да изпълва бъдещите му кошмари. Тъкмо той, като най-силен, го понесе от тавана до каляската.

2

Лужин бащата, Лужин, пишещият книги, често бе мислил какво би могло да излезе от сина му. В книгите му — а всички те освен забравения роман „Шедет“ бяха написани за подрастващите, за юношите, за учениците от средните учебни заведения и се продаваха подвързани със здрави, пъстро оцветени корици — постоянно се мяркаше образът на светлорусо момче, и вироглаво, и замислено, което се превръщаше в цигулар или в живописец, без при това да изгубва нравствената си красота. Едва доловимата особеност, отличаваща сина му от всички онези деца, които според него би трябвало да станат незабележими хора (ако предположим, че съществуват такива хора), той разбираше като скрито движение на таланта и помнейки постоянно, че покойният му тъст бе композитор (впрочем доста сух и на зряла възраст склонен към прекалено бляскава виртуозност), неведнъж в приятна мечта, приличаща на литография, се бе спускал нощем със свещ в гостната, където вундеркинд по бяла риза до петите бе свирил на огромния черен роял.

Струваше му се, че всички би трябвало да забелязват необичайността на сина му; струваше му се, че може би външните хора по-добре се ориентират в нея. Училището, което бе избрал за сина си, се беше прочуло най-вече с вниманието към тъй наречения „вътрешен“ живот на ученика, с хуманността, със задълбочеността, с дружеското, проникновение. Преданието говореше, че през началното време на съществуването му учителите през голямото междучасие играели, с момчетата — физикът мачкал снежна топка, загледан през рамо, математикът си отнасял бежешком удар с топка в ребрата и самият директор с весели възклицания поощрявал играта. Вече нямаше такива общи игри, но идиличната слава бе останала. Класен възпитател на сина му бе станал учителят по словесност, добър познат на писателя Лужин и казано между другото, нелош лиричен поет, издал сборник с подражания на Анакреон. „Отбивайте се — каза той, когато бащата Лужин за пръв път доведе сина си в училището — всеки четвъртък към дванайсет.“ Лужин се отби. На стълбището беше пусто и тихо. Докато минаваше през вестибюла за учителската стая, чу от втори клас далечен, многогласов гръм от смях. По-късно в тишината крачките му особено звънко заудряха по жълтия паркет на вестибюла. В учителската стая, на голямата маса, беше изпълнен с гъделичкащо очакване, с известно вълнение и плахост — с всички онези чувства, които бе изпитал някога, когато, още младеж със студентска униформа, бе отишъл при главния редактор, на когото бе изпратил наскоро първата си повест. И този път, както и тогава, вместо думи на почуда, каквито очакваше смътно (както събудил се в чужд град, очакваш необикновено, блеснало утро още преди да си вдигнеш клепачите), вместо всички тези думи, които с такова удоволствие би подсказал той самият, да не беше надеждата, че все пак ще ги дочака — той чу навъсени, студенеещи думи, доказващи, че възпитателят разбира сина му още по-малко от самия него. За каквато и да било скрита надареност дори не се спомена. Наклонил бледото си брадато лице с две розови вдлъбнатини край носа, от който внимателно бе свалил вкопчилото се пенсне, бършейки очите си с длан, възпитателят заговори пръв, каза, че момчето би могло да се учи по-добре, че както му се струва, момчето не се разбира с другарите си, че момчето малко играе през междучасията… „Безспорно има способности — каза възпитателят, приключил манипулациите с очите си, — но се забелязва известна вялост у него.“ В този миг някъде долу се чу звънецът, премести се нагоре, непоносимо пронизващо премина по цялото здание. След това имаше две-три секунди изключителна тишина — и изведнъж всичко се оживи, зашумя, затропаха капаците на чиновете, вестибюлът се изпълни с говор, с тропот. „Голямото междучасие — каза възпитателят. — Ако желаете, да слезем на двора да погледате как лудуват момчетата.“

Те бързо се пързаляха по каменното стълбище, прегърнали каменния парапет, плъзгаха подметките на сандалите си по излъсканите ръбове на стъпалата. Долу, сред тъмната теснотия на гардероба, се преобуваха; някои седяха на широките прозоречни первази, пъхтяха, докато припряно си издърпваха връзките. Изведнъж забеляза сина си, който, прегърбен, с отвращение изваждаше ботушите си от торбичката. Някакво русоляво момче в бързането си го блъсна, той се отдръпна и изведнъж видя баща си. Бащата му се усмихваше, хванал астраганения си калпак и с другата ръка очертаващ необходимата вдлъбнатина. Лужин присви очи и се извърна, сякаш не забеляза баща си. Седна на пода гърбом към него и се зае с ботушите; тези, които вече бяха успели да се облекат, прекрачваха през него и той след всяко блъсване се прегърбваше все повече, сгушваше се в сумрака. Когато най-сетне излезе — с дълго сиво палто и астраганено калпаче (което един и същи дангалак постоянно събаряше), баща му вече бе застанал до портата в другия край на двора и изчаквателно гледаше към него. До баща му бе застанал възпитателят и когато сивата гумена топка, с която играеха футбол, се търкулна случайно до краката му, учителят по словесност, инстинктивно продължавайки обаятелното предание, си даде вид, че иска да я ритне, запристъпва тромаво, за малко да си изгуби галоша и се разсмя твърде добродушно. Бащата го подкрепи за лакътя и малкият Лужин, издебнал удобния момент, се върна във входа, където вече беше съвсем спокойно и където, скрит зад окачалките, с наслада се прозяваше портиерът. През стъклената врата, между железните лъчи на звездообразната решетка, видя как баща му изведнъж си смъкна ръкавицата, бързо се сбогува с възпитателя и се изгуби през вратата. Едва тогава изпълзя отново, и като заобикаляше предпазливо играещите, се промъкна наляво, под арката, където бяха натрупани дървата. Там, вдигнал яка, седна върху цепениците.

Така преседя към двеста и петдесет големи междучасия до годината, когато беше отведен в чужбина. Понякога възпитателят се появяваше неочаквано откъм ъгъла. „Защо все седиш тъй умърлушен, Лужин? Иди да потичаш с другарите си.“ Лужин ставаше от дървата, излизаше изпод арката на четириъгълния заден двор, пристъпваше няколко крачки, като се мъчеше да открие точката, еднакво отдалечена от тези трима негови съученици, които бяха най-свирепи в момента, отдръпваше се от топката, запратена от нечий звучен ритник, и уверил се, че възпитателят е вече далеко, се връщаше при дървата. Беше избрал това място още първия ден, в същия този тъмен ден, когато почувствува около себе си такава омраза, такова издевателско любопитство, че очите му от само себе си се изпълваха с гореща мътилка и всичко, каквото погледнеше — поради проклетата необходимост да гледа нещо, — се подлагаше на заплетени оптически метаморфози. Страницата на сини квадратчета се обвиваше в мъгла; белите цифри върху черната дъска ту се свиваха, ту се размазваха; сякаш отдалечавайки се равномерно, гласът на учителя ставаше все по-задавен и неразбираем, а съседът по чин, потаен изверг с мъх по бузите, тихо и доволно изричаше: „Ей сега ще заплаче.“ Но той не заплака нито веднъж, не заплака дори когато в тоалетната с общи усилия му натискаха главата към ниската чиния, в която бяха застинали жълти мехури. „Господа — каза възпитателят през един от първите часове, — вашият нов другар е син на писател. Когото, ако досега не сте чели, непременно прочетете.“ И написа с едри букви на дъската, натискайки така, че тебеширът се ронеше под пръстите му с пукот: „Приключенията на Антоша, издател Силвестров.“ Два-три месеца след това на Лужин му викаха Антоша. Извергът с тайнствен вид донесе в училище книгата и по време на час я показваше скришом на другите, като многозначително извиваше очи към Лужин, а когато часът свърши, зачете на глас от средата, като нарочно изопачаваше думите. Петришчев, който гледаше през рамото му, натисна да задържи страницата и тя се скъса. Кребс изтърси припряно: „Моят баща казва, че този писател е твърде второкачествен.“ Громов извика: „Антоша да ни почете на глас!“ „Най-добре да дадем на всекиго парченца“ — с наслада изрече палячото на класа, завладял след бурна схватка червено-златната гиздава книжка. Страниците се пръснаха из целия клас. На една имаше картинка — светлоок гимназист, застанал на ъгъла, дава закуската си на проскубано куче. Следващия ден Лужин я намери грижливо забодена с кабарчета за капака на чина си.

Впрочем скоро го оставиха на мира, понякога само пламваше глупавият прякор, но тъй като той упорито не се откликваше на него и прякорът най-сетне угасна. Престанаха да го забелязват, не разговаряха с него, дори единственият кротушко в класа (какъвто има във всеки клас, както непременно има шишко, здравеняк, шегобиец) странеше от него в страха си да не сподели презряното му положение. Същият този кротушко, получил шест години по-късно Георгиевски кръст заради крайно опасно разузнаване, а по-късно изгубил ръката си през гражданските войни, в усилието да си припомни (през двайсетте години на този век) какъв е бил Лужин в училище, не можеше да си го представи другояче освен в гръб — ту седящ пред него в класната стая, с щръкнали уши, ту отдалечаващ се към края на вестибюла, по-далеч от шума, ту заминаващ си вкъщи с файтон, — ръцете в джобовете, голяма шарена чанта на гърба, вали сняг… Напъваше се да изтича пред него, да надникне в лицето му, но този особен сняг на забравата, безмълвен и обилен, закриваше спомена с плътна белезникава мътилка. И някогашният кротушко, сега неспокоен емигрант, мълвеше, загледан във вестникарския портрет: „Представете си — изобщо не му помня лицето… На, изобщо не си спомням…“

Обаче бащата Лужин към четири поглеждаше към прозореца и виждаше приближаващата се шейна и лицето на сина си като бледо петънце. Синът обикновено веднага влизаше в кабинета му, целуваше въздуха, докоснал бузата му с буза, и веднага се извръщаше. „Чакай — казваше баща му, — чакай. Разказвай какво правихте днес. Изпитваха ли те?“

Той гледаше жадно сина си, който извръщаше лице, и му се искаше да го хване за раменете, да го разтърси, да го разцелува по бледната бузка, по очите, по нежното хлътнало слепоочие. Малкият Лужин през онази първа училищна зима миришеше трогателно на чесън заради инжекциите със стрихнин, предписани от лекаря. Свалиха му платиненото телче, но той по навик продължаваше да оголва зъби, да подвива горната си устна. Беше облечен със сиво английско костюмче, отзад с коланче, с три четвърти панталонки, закопчани под коляното. Стоеше до писалището, балансирайки на един крак, и баща му не посмяваше нищо против непроницаемата му навъсеност. Синът излизаше, повлякъл чантата по килима; бащата Лужин се облакътяваше на писалището, където в сини ученически тетрадки (прищявка, може би ще я оцени бъдещият биограф,) пишеше поредната повест, и се вслушваше в монолога от близката трапезария, в гласа на жена си, която предумваше тишината да пийне какао. „Страшна тишина — мислеше си бащата Лужин. — Не е добре той, води някакъв тежък душевен живот… май не биваше да го даваме на училище. Но нали трябва да свикне със средата на другите малчугани… Загадка, загадка…“

„Хапни поне от кекса“ — горчиво продължаваше гласът зад стената и отново — тишина. Обаче нерядко се случваше нещо ужасно: изведнъж, най-неочаквано, отекваше друг глас, писклив и прегракнал, и вратата изтрещяваше като от ураганен вятър. Тогава той скачаше, втурваше се в трапезарията, хванал в ръка перодръжката като стрела. Жена му с треперещи ръце вземаше от покривката преобърнатата чаша, чинийката, оглеждаше ги за пукнатини. „Разпитвах го за училището — споделяше тя, без да поглежда мъжа си, — той не искаше да отговаря, а после ето… като бесен…“ И двамата се ослушваха. Французойката си бе заминала есента за Париж и сега вече никой не знаеше какво прави там, в стаята си. Тапетите в нея бяха бели, отгоре със светлосиня ивица, по която бяха изрисувани сиви гъсоци и червеникави кутрета. Гъсокът нападаше кутрето и отново същото, трийсет и седем пъти около цялата стая. На етажерката бе поставен глобус и препарирана катеричка, купена някога по Връбница. Под диплите на креслото надничаше зелен локомотив. Хубава стая беше, светла. Весели тапети, весели вещи.

Имаше и книги. Книги, написани от бащата, със златночервени релефни корици, с ръкописен надпис на първата страница: „Горещо се надявам, че моят син винаги ще се отнася към животните и към хората както Антоша“ — и голяма удивителна. Или: „Написах тази книга, като мислех за твоето бъдеще, сине мой.“ Тези надписи предизвикваха у него неясен срам заради баща му, а самите книги бяха толкова скучни, колкото „Слепият музикант“ или „Фрегатата «Палада»“. Големият том на Пушкин с портрет на къдраво момче с дебели устни не се разтваряше никога. За сметка на това имаше две книги — и двете подарени от леля му, — които той обикна за цял живот, държеше ги в паметта си като под увеличително стъкло и толкова страстно ги бе изживял, че двайсет години по-късно, когато ги прочете наново, видя в тях само сух преразказ, съкратено издание, сякаш те бяха изостанали от неповторимия, безсмъртен образ, останал у него. Но не жажда за далечни скиталчества го подтикваше да следва Филеас Фог по петите и не детинска склонност към тайнствени приключения го влечеше в дома на Бейкър Стрийт, където, инжектирал си кокаин, мечтателно свиреше на цигулка дългунестият детектив с орлов профил. Чак доста по-късно си обясни сам с какво толкова го бяха вълнували тези две книги с правилно и безмилостно развиващия се орнамент — Филеас, манекенът с цилиндър, извършваше сложния си изящен път с оправдани жертви ту на слон, купен за милион, ту на кораб, който се налагаше наполовина да бъде изгорен за гориво; и Шерлок, придаващ на логиката обаянието на блян, Шерлок, изготвил монография за пепелта на всички видове пури и промъкващ се с тази пепел като с талисман през кристалния лабиринт на възможните дедукции към единствения бляскав извод. Фокусникът, поканен от родителите му по Коледа, по някакъв начин за известно време сля у себе си; Фог и Холмс и странната наслада, изпитана от него през този ден, заличи всичко неприятно, свързано с номерата на фокусника. Тъй като молбите, предпазливите редки молби „покани другарите си от училището“, не дадоха резултат, бащата Лужин, сигурен, че това ще е хем весело, хем полезно, се обърна към двама свои познати, чиито синове учеха в същото училище, освен това покани децата на свой далечен роднина, две кротки дундести момчета и бледо момиче с дебела черна плитка. Всичките поканени момчета бяха в матроски костюмчета и миришеха на помада. Двамината от тях Лужин позна ужасен — бяха Берсенев и Розен от трети клас, които в училище ходеха нехайно облечени и се държаха бурно. „Ето на̀ — радостно каза Лужин, хванал сина си за рамото (рамото полека се оттегляше под дланта му). — Сега ще ви оставим сами — да се запознаете, да си поиграете, — а сетне ще ви повикаме, ще има сюрприз.“

След половин час отиде да ги вика. В стаята бе пълно мълчание. Момичето седеше в ъгъла и прелистваше приложението към „Нива“, търсеше картинки. Берсенев и Розен се бяха сместили на дивана със сконфузени лица, извънредно червени и напомадени. Дундестите племенници се лутаха из стаята, оглеждаха без любопитство английските гравюри по стените, глобуса, катерицата, отдавна повредения крачкомер, захвърлен на масата. Самият Лужин, също с моряшко костюмче с бяло шнурче и свирка на гърдите, седеше на виенския стол до прозореца и гледаше изпод вежди, загризал нокътя на палеца си. Но фокусникът изкупи всичко и дори когато на следващия ден Берсенев и Розен, вече истински, отвратителни, се приближиха до него в училищния вестибюл, поклониха му се ниско, сетне грубо се изкискаха и прегърнати, олюляващи се, бързо отминаха — дори и тази подигравка не можа да развали омаята. По негова мрачна молба — каквото и да продумаше сега, веждите му мъчително се събираха — майка му донесе от Гостиний двор един голям сандък, боядисан така, че да наподобява махагон, и учебник по чудеса, на чиято корица имаше господин с медали на фрака, вдигнал заек за ушите. В сандъка намери кутийки с двойно дъно, пръчка, облепена със станиол на звезди, тесте груби карти, където фигурите бяха наполовина попове и валета, наполовина овце с мундири, сгъваем цилиндър с различни преградки, връвчица с две дървени фигурки в краищата, чието предназначение не беше ясно… И в кокетни пакетчета имаше прахчета, които оцветяваха водата синя, червена, зелена. Доста по-занимателна се оказа книгата и Лужин без усилие научи няколко фокуса с карти, които с часове показваше на себе си, застанал пред огледалото. Намираше загадъчно удоволствие, неясно обещание за някакви други, още незнайни наслади в начина, по който толкова хитро и точно се подрежда фокусът, но все пак нещо не достигаше, не можеше да долови някаква тайна, която вероятно изкусно владееше фокусникът, когато измъква от въздуха рубла или изважда намислената от публиката седмица спатия от ухото на смутения Розен. Сложните приспособления, описани в книгата, го дразнеха. Тайната, към която се стремеше, бе простотата, хармоничната простота, която смайва повече от най-сложната магия.

В писмения отзив за неговите успехи, изпратен на Коледа, в твърде подробния отзив, където в точка „Общи забележки“ надълго и нашироко, с плеоназми, се говореше за неговата вялост, апатия, сънливост, тромавост и където оценките бяха заменени с наречия, имаше едно „неудовлетворително“ — по руски език — и няколко „едва удовлетворително“ — впрочем, по математика. Обаче тъкмо по това време необичайно го бе увлякъл сборникът задачи с „весела математика“, както бе отбелязано в подзаглавието, своеволното поведение на числата, незаконната игра на геометричните линии — всичко онова, което липсваше в училищния сборник със задачи. Наслада и ужас предизвикваше у него плъзгането на наклонената линия нагоре по другата, по вертикалната, в примера за тайната на успоредността. Вертикалната беше безкрайна като всяка линия и наклонената, също безкрайна, както се плъзгаше по нея и се издигаше все по-нагоре, беше обречена да се движи вечно, не можеше да се измъкне, и точката на пресичането им заедно с душата му отлиташе нагоре по безкрайния друм. Но с помощта на линийката ги принуждаваше да се разделят: просто ги начертаваше наново, успоредно една на друга, и тогава чувствуваше, че там, в безкрайността, където е накарал наклонената да се отмести, е станала невъобразима катастрофа, неописуемо чудо и той дълго примираше на тези небеса, където земните линии обезумяват.

За известно време намери привидно успокоение в сглобяемите картинки. Отначало те бяха лесни, детски, съставени от големи късове, изрязани по края на заоблени зъбци като бисквитите птибер и се захващаха помежду си толкова здраво, че сглобиш ли картината, можеш да я вдигаш на цели части, без да се разпаднат. През тази година обаче английската мода измисли сглобяеми картини за възрастни — „пъзели“, както ги наричаха в магазина на Пето̀, — изрязани твърде разнообразно: късчета с всякакви очертания от обикновеното кръгче (част от бъдещо синьо небе) до най-заплетените форми — с много ъгли, полуострови, провлаци, странни издатини, от които изобщо не можеше да се разбере къде прилягат — дали ще попълнят петнистата кожа на кравата, вече почти довършена, или това тъмно крайче на зеления фон е сянката от тоягата на пастира, чието ухо и част от темето ясно се виждат на едно по-откровено парченце. И когато постепенно отляво се появяваше туловището на кравата, а отдясно, на зеленината, ръка със свирка, и горе пустотата равномерно се запълваше с небесен лазур, и синьото кръгче намясто влизаше в небесата — Лужин чувствуваше удивително вълнение от точните съчетания на тези шарени късчета, които в последния миг образуваха ясна картина. Имаше твърде скъпи главоблъсканици, състоящи се от няколко хиляди части; донасяше ги леля му — веселата, нежна, червенокоса леля — и той часове седеше на масичката за карти в салона и с очи проверяваше всяко зъбче, преди да опита дали пасва на вдлъбнатината, и се напрягаше по едва забележими признаци да определи предварително картината. От съседната стая, където вдигаха врява гостите, леля му предупреждаваше: „Внимавай, за бога, да не изгубиш нещо!“ Понякога влизаше баща му, гледаше късчетата, протягаше ръка към масата, казваше: „Ето това явно е за тук.“. И тогава Лужин, без да се обръща, измърморваше: „Глупости, глупости, оставете ме“ — и баща му, докоснал леко щръкналата коса на темето му с устни, си отиваше — покрай позлатените столове, покрай копието на къпещата се Фрина, покрай рояла, големия безмълвен роял, подкован с дебело стъкло и заметнат с брокатен чул.

3

Едва през април, през великденската ваканция, за Лужин настъпи неизбежният ден, когато целият свят отведнъж угасна, сякаш бяха щракнали ключа и само едно бе ярко осветено сред мрака — новороденото чудо, бляскавото островче, на което бе обречен да се съсредоточи целият му живот. Щастието, в което се беше вкопчил, замря пред него; този априлски ден застина навеки и някъде в друга плоскост продължаваше движението на дните, градската пролет, селското лято — неясни потоци, които едва забелязваше.

Започна се невинно. В годишнината от смъртта на тъста си големият Лужин уреди в жилището си музикална вечер. Самият той не разбираше много от музика, изпитваше тайна, срамна любов към „Травиата“, на концертите слушаше рояла само в началото, а след това гледаше, вече без да слуша, как ръцете на пианиста се отразяват в черния лак. Наложи се от немай-къде да уредят тази музикална вечер с творби на покойния тъст: вестниците мълчаха непоклатимо — забравата беше пълна, тежка, безнадеждна — и жена му с трепереща усмивка повтаряше, че това са все интриги, интриги, интриги, че и приживе са завиждали на бащиния и талант, а сега искат да омаловажат славата му. С деколтирана черна рокля, с прекрасен брилянтов нашийник, с постоянен умилен, сънлив израз на пълничкото бяло лице, тя посрещаше гостите тихо, без възклицания, шепнеше нещо бързо, нежно по звук, и вътрешно зашеметена от свян, през цялото време търсеше с очи мъжа си, който се движеше насам-натам със ситни крачки, с щръкнала изпод жилетката колосана броня, добродушен, внимателен, с първи плахи напъни за маститост. „Отново е излязла гола“ — с въздишка продума издателят на художествено списание, като погледна бегло Фрина, която поради усиленото осветление беше особено ярка. В този миг малкият Лужин се блъсна в краката му и бе погален по главата. Лужин отстъпи заднишком. „Колко е пораснал“ — каза дамски глас отзад. Той се скри зад нечий фрак. „Не, момент, момент — изгърмя някой над главата му. — Не може да се подхожда към нашата преса с такива изисквания.“ Не толкова голям, а напротив, съвсем дребничък за възрастта си, той обикаляше между гостите, като се мъчеше да открие тихо място. Навремени някой го хващаше за рамото, питаше го празни работи. В салона беше тясно от позлатените столове, поставени на редове. Някой внимателно внасяше през вратата стойка за ноти.

С леки маневри Лужин се промъкна до бащиния си кабинет, където беше тъмно, и седна в ъгъла на отоманката. От далечния салон през две стаи долетя нежният вой на цигулка.

Слушаше сънено, прегърнал коленете си и загледан в тюлената пролука между дръпнатите завеси, където над улицата с въз лилава белота гореше газов фенер. По тавана минаваше нарядко светлина на тайнствена дъга, върху писалището се виждаше блестяща точка — кой знае каква: дали отблясък от тежкото кристално яйце или отражение в стъклото на снимката. За малко да задреме и изведнъж трепна, понеже иззвъня телефонът на писалището и веднага стана ясно, че блестящата точка е върху вилката на телефона. От трапезарията влезе бюфетчикът, запали пътем светлината, озарила цялото писалище, вдигна слушалката и без да забележи Лужин, излезе отново, внимателно оставил слушалката върху кожената подложка за писане. След минута се върна, съпровождайки един господин, който попадна в кръга светлина, грабна слушалката от писалището, а с другата напипа зад себе си облегалката на креслото. Слугата притвори вратата отвън, заглуши далечния ромол на музиката. „На телефона“ — каза господинът. Лужин го загледа от тъмнината, като не смееше да помръдне, и бе смутен, че съвсем чуждият човек се е разположил толкова удобно пред бащиното му писалище. „Не, вече изсвирих моята част“ — каза той, загледан нагоре и пипайки нещо върху писалището с бялата си неспокойна ръка. По паветата тихо изтрополи файтон. „Вероятно“ — каза господинът. Лужин го виждаше в профил — носа от слонова кост, лъскавата черна коса, гъстата вежда. „Направо казано, не разбирам защо ми звъниш тук — тихо продума той, като продължаваше да пипа по писалището. — Ако е само да ме провериш… Чудна жена“ — разсмя се и заклати отмерено крака си с лачена обувка. После много умело намести слушалката между ухото и рамото си и докато нарядко отговаряше „да“, „не“, „може би“, вдигна с две ръце това, което бе пипал по писалището. Оказа се малка гладка кутийка, тези дни подарена от някого на баща му. Лужин още не беше успял да види какво има вътре и сега любопитно наблюдаваше ръцете на господина. Но той още не беше отворил кутийката. „И аз също — каза той. — Много, много пъти. Лека нощ, моето момиче.“ Щом остави слушалката, той въздъхна и отвори кутийката, обаче така се бе извърнал, че Лужин не виждаше нищо зад черния му гръб. Той се помести безшумно, в този миг една възглавница се плъзна на пода и господинът бързо се обърна. „Какво правиш тук? — попита той, забелязал Лужин в тъмния ъгъл. — Ах, ах, колко е грозно да се подслушва!“ Лужин мълчеше. „Как се казваш?“ — дружелюбно попита господинът. Лужин се изхлузи от дивана и се приближи. В кутийката бяха наредени изрязани от дърво фигурки. „Прекрасен шах — каза господинът. — Татко ти играе ли шах?“ — „Не зная“ — каза Лужин. „А ти?“ Лужин поклати глава. „Жалко. Трябва да се научиш. На десет години вече играех много добре. Ти на колко си?“

Вратата леко се отвори. Влезе големият Лужин — на пръсти. Бе очаквал, че цигуларят още разговаря по телефона, и се канеше много деликатно да прошепне: „Спокойно, спокойно, като свършите, публиката много ви моли за още нещо.“

„Спокойно, спокойно“ — изрече той по инерция, но зърнал сина си, се запъна. „Не, не, вече свърших — отвърна цигуларят и стана. — Прекрасен шах. Вие ли играете?“ — „Слабо“ — каза бащата Лужин. („Какво правиш тук? Иди също да послушаш музика…“) „Каква игра, каква игра — каза цигуларят, внимателно затваряйки кутийката. — Комбинациите са като мелодии. Разбирате ли, просто чувам ходовете.“ — „Според мен за шаха са нужни големи математически способности — бързо изрече големият Лужин. — А аз в това отношение… Чакат ви, маестро.“ — „По-добре да бях изиграл една партия — засмя се цигуларят и се запъти към вратата. — Игра на боговете. Безкрайни възможности.“ — „Много старо изобретение — каза големият Лужин и се огледа за сина си. — Ами ти? Хайде тръгвай де!“ Но Лужин, преди да стигне до салона, успя да изостане в трапезарията, където беше сервирана масата. Взе си оттам чиния със сандвичи и я отнесе в стаята си. Яде, докато се събличаше, после яде в леглото. Когато вече беше угасил, надникна майка му, наведе се над него, в мрака блеснаха брилянтите на шията й. Престори се, че спи. Тя си излезе и дълго-дълго, за да не тропне, притваря вратата.

Събуди се на следващата сутрин с чувство на необяснимо вълнение. Беше ярко, ветровито, паважът преливаше в лилав блясък; близо до Дворцовата арка над улицата гъвкаво се издуваше огромно трицветно платнище, през него в три различни цвята прозираше небето. Както винаги в празнични дни излезе на разходка с баща си, но това не бяха предишните детски разходки: оръдейният гръм по обед не го плашеше и му беше непоносим разговорът с баща му, който се заяде заради снощи и намекваше, че ще е хубаво да учи музика. За закуска ядоха последния остатък от великденския крем и още неначенат козунак. Лелята, все същата мила червенокоса леля, втора братовчедка на майка му, беше извънредно весела, замерваше ги с трохи и разправи, че Латам за двайсет и пет рубли щял да я повози на своята „Антоанета“, която впрочем пети ден не можела да излети, а в същото време Воазен кръжи като луд, при това толкова ниско, че когато се накланя над трибуните, се вижда дори памукът в ушите му. Лужин, кой знае защо, необикновено ясно запомни това утро, тази закуска, както се запомня денят преди, далечен път. Баща му каза, че ще е хубаво след закуска да се разходят до островите, където поляните са цели в съсънки, и докато говореше, лелята го улучи с троха право в устата. Майка му си мълчеше и изведнъж стана, като се мъчеше да прикрие разтрепераното си лице, и повтаряше шепнешком, че „няма нищо, нищо, сега ще ми мине“ — сетне припряно излезе. Баща му хвърли салфетката на масата и също излезе. Лужин не научи никога какво именно се бе случило, но когато минаваше с лелята по коридора, чу от спалнята на майка си тихо хълцане и утешаващия глас на баща си, който високо повтаряше думата „фантазия“.

„Да се махнем някъде“ — зашепна, лелята, изчервена, притеснена, с неспокойни очи. И те се озоваха в кабинета, там, над коженото кресло минаваше конусовиден лъч, в който се въртяха прашинки. Тя запали цигара и в тези лъчи меко и призрачно се залюляха гънките на дима. Тя беше единственият човек, в чието присъствие не се чувствуваше потиснат, а сега му беше особено хубаво: с това странно мълчание в къщата и сякаш с някакво неопределено очакване. „Да поиграем на нещо — избъбри лелята и го хвана отзад за врата. — Колко ти е тънко вратлето, с една ръка мога…“ — „Играеш ли шах?“ — предпазливо попита Лужин, освободи главата си и приятно потърка буза в синия й като метличина копринен ръкав. „По-добре карти“ — продума тя разсеяно. Някъде хлопна врата. Тя се намръщи и обърнала лице към звука, се ослуша. „Не, искам на шах“ — каза Лужин. „Сложно е, мили, не можеш бързо да се научиш.“ Той се приближи до писалището, намери кутийката, поставена зад портрета. Лелята стана да вземе пепелник, затананика като в някакъв унес края на неясна мисъл: „Това би било ужасно, това би било ужасно…“ — „Ето го“ — каза Лужин и сложи кутията върху ниската турска масичка с инкрустации. „Трябва и дъска — рече тя. — Хайде по-добре на шашки, по-лесно е.“ — „Не, на шах“ — настоя Лужин и разгърна мушамата, разчертана на квадрати.

„Най-напред ще наредим фигурите — подхвана лелята с въздишка. — Тук белите, там черните. Царят и царицата са един до друг. Ето това са офицерите. Това — конете. А това са топовете, те са в края. Сега…“ Тя изведнъж замря, вдигнала фигурата във въздуха, и се загледа във вратата. „Чакай — изрече неспокойно. — Май съм си забравила кърпата в трапезарията. Ей сега ще дойда.“ Отвори вратата, но начаса се върна. „Нищо — продума тя и отново си седна на мястото. — Не, недей ги нарежда без мен, ще объркаш нещо. Това се нарича пешка. Сега виж как се движат. Кончето, разбира се, скача.“ Лужин бе седнал на килима, докосваше с рамо коляното й, гледаше ръката й с тънка платинена гривна, ръката вдигаше и поставяше фигурите. „Царицата е най-подвижна“ — каза той с удоволствие и намести с пръст фигурата, която не стоеше точно в центъра на квадрата. „А се вземат така — продължи лелята. — Разбираш ли, все едно, че се избутват. Пешките ей така, странично. Когато царят може да бъде взет, това се нарича шах; когато няма къде да се скрие, това е мат. Значи ти трябва да вземеш моя цар, а аз твоя. Виждаш ли колко е дълго за обясняване. Някой друг път да играем, а?“ — „Не, сега“ — каза Лужин и изведнъж й целуна ръка. „Ах, милото ми — проточи лелята, — откъде такива нежности… Все пак си добро момче.“ — „Моля те, нека да играем“ — изрече Лужин и като се потътри на колене по килима, застана така пред масичката. Но тя изведнъж скочи от мястото си, при това толкова рязко, че закачи мушамата с полата си и помете няколко фигури. Баща му се бе изправил на вратата.

„Върви си в стаята“ — каза той, почти без да погледне сина си. Лужин, когото пъдеха за първи път през живота му, се вцепени от учудване, както си беше. „Чу ли?“ — каза баща му. Лужин се изчерви ужасно и започна да търси падналите фигури по килима. „По-бързо“ — изрече баща му с гръмовен глас, с какъвто никога не бе говорил. Леля му набързо, криво-ляво, натика фигурите в кутията. Ръцете й трепереха. Една пешка не искаше да влезе. „Хайде, вземи ги, вземи ги — обърна се тя към него, — вземай ги де!“ Той полека сгъна мушамата с квадратите и с посърнало от обида лице пое кутията. Не можа да затвори, тъй като и двете му ръце бяха заети. Баща му пристъпи бързо и така тръшна вратата, че Лужин изпусна мушамата и тя веднага се разгъна; наложи се да остави кутията на пода и наново да я сгъне. В кабинета отначало беше тихо, после креслото изскърца, поело нечия тежест, чу се бързият въпросителен шепот на лелята. Лужин презрително си помисли, че днес всички вкъщи са се побъркали, и тръгна към своята стая. Там веднага нареди фигурите, както му беше показала лелята, дълго ги гледа, като си обясняваше нещо; след това много грижливо ги намести в кутията. От този ден шахът остана у него, баща му дълго не забеляза тази липса. От този ден в стаята му се появи чаровната тайнствена играчка, с която още не умееше да борави. От този ден лелята никога повече не стъпи у тях.

Веднъж, няколко дена по-късно, между първия и третия час се отвори свободно време: беше се разболял учителят по география. Когато минаха пет минути след звънеца и никой не влезе, ги обзе такова предчувствие за щастие, че сякаш сърцата им нямаше да издържат, ако все пак стъклената врата се отвореше и географът се втурнеше в класа почти на бегом както винаги. Само Лужин беше безразличен. Наведен ниско над чина, той си остреше молива, мъчеше се да направи връхчето като игла. Развълнуваният шум нарастваше. Щастието май щеше да се сбъдне. Понякога впрочем ги сполетяваха непоносими разочарования: вместо болния учител се домъкваше дребният, хищен математик, беззвучно затваряше вратата и със злорада усмивка започваше да си избира парченца тебешир от улея под черната дъска. Но изминаха цели десет минути и никой не дойде. Шумът се разрасна. Един в изблик на щастие тресна капака на чина. Веднага от неизвестността се появи класният възпитател. „Пълна тишина — каза той. — Искам пълна тишина. Валентин Иванович е болен. Правете нещо. Но при пълна тишина.“ Той излезе. Вън блестяха огромни, пухкави облаци и нещо ромонеше, капеше, чирикаха врабци. Блажен час, омаен час. Лужин равнодушно се хвана да остри още един молив. Громов разказваше нещо с прегракнал глас, с наслада произнасяше странни, неприлични думи. Петришчев умоляваше всички да му обяснят откъде знаем, че са равни на две прави. И изведнъж Лужин ясно чу зад гърба си особения дървено-разпиляващ се звук, от който му стана горещо и сърцето му заби ускорено. Извърна се предпазливо. Кребс и единственият кротушко в класа бързо нареждаха малки, леки фигурки върху шахматна дъска колкото педя. Дъската беше сложена на седалката между тях. Те бяха седнали много неудобно, странишком. Лужин, забравил за молива, се приближи. Играчите не го забелязаха. Кротушкото, когато се силеше да си спомни своя съученик много години по-късно, никога не се сети за тази случайна шахматна партия, изиграна през свободния час. Като бъркаше датите, той вадеше от миналото някакво смътно впечатление, че Лужин беше бил някого на шах в училище, нещо напираше в паметта му, но не беше възможно да стигне до него.

„Турът си отиде“ — каза Кребс. Лужин, загледан в ръката му, си помисли с мигновено паническо трепване, че лелята не беше му казала всички фигури. Но турът се оказа синоним на топа. „Не бях забелязал“ — каза другият. „Хайде, нищо, върни се“ — каза Кребс.

С разяждаща завист, с парещо неудовлетворение Лужин загледа играта им, като се мъчеше да разбере къде са всъщност тези стройни мелодии, за които бе говорил музикантът, и смътно чувствуваше, че по някакъв начин той я разбира по-добре от тях двамата, макар да си няма понятие как трябва да върви играта, защо това е добре, а това — не, и как трябва да постъпваш, за да проникнеш без загуби в лагера на чуждия цар. Видя един ход, който много му хареса, толкова бе забавен с хармоничността си: фигурата, която Кребс бе нарекъл тур, и царят му изведнъж се прескочиха взаимно. След това видя как черният цар, излязъл иззад пешките си (едната беше избита като зъб), започна объркано да снове насам-натам. „Шах — повтаряше Кребс, — шах (и царят като ужилен отскачаше встрани), тук не можеш, и тук също не можеш. Шах, вземам ти царицата, шах.“ Изведнъж и той самият прозяпа една фигура и настоя да се върне. Извергът на класа плесна Лужин по главата и едновременно с другата ръка блъсна дъската на пода. За втори път Лужин забеляза колко лесно пада шахът.

На следващата сутрин, още в постелята, взе нечувано решение. Обикновено отиваше на училище с файтон и винаги между другото подробно проучваше номера му, разделяше го по специален начин, за да го намести по-удобно в паметта си и да го извади оттам невредим, ако потрябва. Но днес не стигна до училището, от вълнение не запомни номера и като се озърташе боязливо, слезе на улица Караванная, оттам вече по заобиколен път, като избягваше района на училището, се промъкна на Сергиевская. На пътя му за беля се изпречи учителят по география, който, секнейки се и храчейки в движение, хвърчеше към училището. Лужин се извърна толкова рязко, че тайнственият предмет в чантата му издрънча тежко. Едва когато учителят префуча покрай него като сляп вятър, Лужин забеляза, че е застанал пред фризьорска витрина и че накъдрените глави на трите восъчни дами с розови ноздри го гледат от упор. Пое си дъх и тръгна бързо по мокрия тротоар, несъзнателно се мъчеше да прави такива крачки, че токът му всеки път да е на ръба на плочата: Но плочите бяха все с различна ширина и това пречеше на вървежа му. Тогава слезе на уличното платно, за да се отърве от изкушението, тръгна покрай бордюра през калта. Най-сетне съзря необходимата му къща със сливов цвят, с голи старци, напрегнато крепящи балкона, и с изрисувани стъкла на главния вход. Свърна през дворната порта, покрай накацания от гълъбите стълб за афиши и като се шмугна през двора, където двамина със запретнати ръкави миеха ослепителна каляска, се качи по стълбището и позвъни. „Още спи — каза камериерката, загледала го учудено. — Може би ще изчакате ей тук. Ще й докладвам след малко.“ Лужин делово смъкна чантата от гърба си, сложи я до себе си на писалището, на него имаше порцеланова мастилница, бродирана с мъниста подложка за писане и непозната снимка на баща му (в едната ръка книга, показалецът на другата опрян до слепоочието), и от нямане какво да прави взе да преброява колко цвята има на килима. В тази стая бе влизал само веднъж — когато по идея на баща си занесе на лелята за Коледа голяма кутия шоколадови бонбони, половината от които изяде, а другите разположи така, че да не си личи. Лелята доскоро бе идвала всеки ден у тях, а сега бе престанала; имаше нещо такова във въздуха, някаква неуловима забрана, която му пречеше да попита вкъщи защо е така. Щом изброи девет нюанса, вдигна поглед към копринения параван, избродиран с камъшови стръкове и щъркели. Тъкмо бе започнал да преценява дали същите щъркели ги има и от другата страна, когато най-сетне лелята влезе — разрошена, с пъстър халат, с ръкави като крила. „Откъде се взе? — попита тя. — Ами училището? Ах, смешното ми момче…“

Два часа по-късно отново излезе на улицата. Чантата, сега празна, бе толкова лека, че подскачаше върху плешките му. Трябваше някак да прекара времето до часа на обичайното си завръщане. Помъкна се към Таврическата градина и пустотата в чантата постепенно започна да го тормози. Първо, това, което от предпазливост бе оставил у лелята, можеше някак да се изгуби до следващия път; второ, можеше да му върши работа вечер вкъщи. Реши, че занапред ще постъпва другояче.

„По семейни причини“ — отговори на следващия ден на възпитателя, които мимоходом го запита защо не е бил на училище. В четвъртък си тръгна по-рано от училище и не се появи още три дни, след което обясни, че го боляло гърлото. В сряда се случи рецидив. В събота закъсня за първия час, макар че тръгна от къщи по-рано от обичайното. В неделя слиса майка си със съобщението, че е поканен на гости у свой другар, и се губи пет часа. В сряда ги пуснаха по-рано (беше един от онези чудесни дни, когато ваканцията е вече толкова близко и такъв мързел те наляга), но се върна вкъщи доста по-късно от друг път. А сетне последва вече цяла седмица отсъствия — упоителна, безумна седмица. Класният се обади у тях да разбере какво му е. Вдигна баща му.

Когато Лужин се върна към четири, лицето на баща му беше посивяло, очите му — опулени, а майка му сякаш бе онемяла, задъхваше се, а сетне започна странно да се киска с вой, с крясъци. След минутния смут баща му мълчаливо го поведе към кабинета и кръстосал ръце на гърдите, поиска обяснение. Лужин с тежката скъпоценна чанта под мишница се втренчи в пода, премисляйки дали лелята е способна на предателство. „Бъди така добър да ми обясниш“ — повтори бащата. На предателство не можеше да е способна, пък и откъде ще знае, че са го спипали в училище. „Отказваш ли?“ — попита баща му. Освен това дори сякаш й харесваше, че губи от часовете. „Хайде, чуй — продума баща му примирително, — да поговорим като приятели. — Лужин с въздишка седна на ръчката на креслото, все така загледан в пода. — Като приятели — повтори баща му още по-примирително. — Ето значи, излиза, че няколко пъти си отсъствувал от училище. И ето, бих искал да знам къде си бил, какво си правил. Аз също разбирам, че например времето е прекрасно, на човек му се ще да е навън.“ — „Да, навън“ — равнодушно повтори Лужин, защото му доскуча. Баща му пожела да узнае къде е бил и отдавна ли чувствува такава потребност да е навън. След това спомена, че всеки човек има дълг, граждански дълг, семеен дълг, войнишки дълг, а също и ученически… Лужин се прозина. „Върви си в стаята“ — безнадеждно каза баща му и когато той излезе, дълго стоя насред кабинета и с тъп ужас гледа вратата. Жена му, която слушаше от съседната стая, влезе, седна в края на отоманката и отново се разрида. „Той лъже — повтаряше тя, — както и ти лъжеш. Удавена съм в лъжи.“ Той само сви рамене и си помисли колко е тъжно да се живее, колко е мъчно да изпълняваш дълга си, да не се срещаш, да не се обаждаш, да не ходиш там, където те влече неудържимо… на всичкото отгоре сега и синът му… тези странни неща… този инат… Мъка, мъка и нищо повече.

4

В някогашния кабинет на дядо му, където дори през най-горещите дни бе влажно като в гроб, колкото и да отваряха прозорците, обърнати направо към тежките тъмни ели, толкова величествени и уплетени една в друга, че не можеше да се каже къде свършва едната и почва другата, в тази необитаема стая, където на голото писалище стоеше бронзово момче с цигулка, имаше незаключен шкаф за книги и в него дебели томове на някогашно илюстровано списание. Лужин ги прелистваше бързо, устремен към страницата, на която между стихотворение от Коринтски, увенчано от арфообразна винетка, и отдела за куриози със сведения за движещи се блата, за американски чудаци и за дължината на човешките черва бе изгравирана шахматна дъска. Никакви картинки не можеха да удържат ръката на Лужин, докато прелистваше тома — нито прочутият Ниагарски водопад, нито гладуващите индуски деца, скелетчета с издути кореми, нито покушението срещу испанския крал. Животът преминаваше със забързан шумол и изведнъж — спирка — заветният квадрат, етюдите, дебютите, партиите.

В началото на лятната ваканция много му липсваха лелята и старецът с цветята, особено ароматният старец, който миришеше ту на теменужки, ту на момини сълзи в зависимост от цветята, които донасяше на лелята. Идваше почти винаги съвсем навреме — няколко минути след като лелята си погледнеше часовника и излезеше от къщи. „Добре, ще почакаме“ — казваше старецът и сваляше мократа хартия от букета, а Лужин поместваше креслото до масичката, където шахът вече беше нареден. Появата на стареца с цветята бе изход от доста неудобното положение. След три-четири отсъствия от училище се разкри неумението на лелята да играе шах. Фигурите й се струпваха в безобразна купчина, от която изскачаше гол и безпомощен царят. Старецът обаче играеше божествено. Първия път, когато леля му навлече ръкавиците и избъбри припряно: „За съжаление ще трябва да изляза, поиграйте шах с моя племенник, благодаря за чудните момини сълзи“ — първия път, когато старецът седна и произнесе с въздишка: „Отдавна не съм похващал… Казвайте, младежо, лявата или дясната?“ — този пръв път, когато след няколкото хода ушите му пламнаха и се почуди къде да се скрие, на Лужин му се стори, че играе съвсем друга игра, не тази, на която го бе научила лелята. Благоухание обгръщаше шаха. Старецът наричаше царицата дама, топа — тур, и като направеше смъртоносен за противника ход, се връщаше и сякаш разкривайки механизма на скъп инструмент, показваше как би трябвало да играе противникът, за да предотврати злощастието. Спечели първите петнайсет партии без никакво усилие, без да се замисли дори минута за ходовете, на шестнайсетата изведнъж почна да мисли и спечели мъчно, а последния ден, деня, когато старецът пристигна с цял храст люляк, който нямаше къде да бъде поставен, а лелята на пръсти тичаше из спалнята и после вероятно се измъкна през задния вход — през този последен ден след дълга, вълнуваща борба, по време на която се разкри навикът на стареца да сумти, Лужин постигна нещо, у него се освободи нещо, избистри се, изчезна късогледството на мисълта му, затулваща шахматната перспектива с мъчителна завеса. „Е, ясно, реми“ — каза старецът. Той премести няколко пъти царицата насам-натам, както се движи лост на повредена машина, и повтори: „Реми. Вечен шах.“ Лужин също опита дали лостът не действува, повъртя, повъртя царицата и се изпъчи, загледан в дъската. „Далеч ще стигнете, ако продължите в същия дух. Големи успехи. За пръв път виждам… Много, много далеч.“

Пак той му обясни и лесната система за означаване и Лужин, като разиграваше партиите от списанието, скоро откри у себе си едно качество, на което бе завидял, когато баща му веднъж на трапезата бе казал някому, че не може да разбере как тъстът му с часове бил четял партитурите, чувайки цялата музика, докато само преглежда нотите, понякога усмихнат, друг път намръщен, а понякога се връщал минута назад, както прави читателят, за да провери някаква подробност в романа — име, годишно време. „Сигурно е голямо удоволствие — каза баща му — да възприемаш музиката в естествения й вид.“ Самият Лужин сега започна да го изпитва, пробягваше с поглед буквите и цифрите, с които се означаваха ходовете. Отначало се научи да разиграва партиите — безсмъртните партии, останали от предишни турнири, — плъзгаше безмълвен поглед по шахматните ноти и беззвучно местеше фигурите по дъската. Случваше се подир някой ход, отбелязан с удивителна или с въпросителна в зависимост от това дали е бил изигран добре или зле, да следват няколко серии ходове в скоби, защото впечатляващият ход се разклоняваше като река и трябваше да се проследи всяко течение до края преди завръщането към основното русло. Тези второстепенни, подразбиращи се ходове, които обясняваха същността на грешката или на прозрението, Лужин престана полека-лека да осъществява на дъската и ги отгатваше по хармонията на редуващите се знаци. Точно по същия начин разиграната вече веднъж партия можеше да бъде прочетена от него наново, без да използува дъската: това беше още по-приятно, понеже не се налагаше да изважда шаха, да се вслушва всеки миг дали не идва някой; наистина той заключваше вратата, отключваше без желание, след като медната дръжка много пъти скачаше нагоре-надолу — и баща му, дошъл да види какво прави той във влажната, необитаема стая, намираше сина си неспокоен и мрачен, със зачервени уши; върху масата бяха наслагани томовете на списанието и големият Лужин се измъчваше от подозрението, че синът му търси в тях голи жени. „Защо се заключваш? — питаше той (и малкият Лужин се свиваше целият, като си представяше с ужасяваща яснота как ей сега, на мига, баща му ще надникне под дивана и ще намери шаха). — Въздухът тук е направо леден. Какво им е интересното на тези стари списания? Я ела да видим дали няма манатарки под елхите.“

Имаше манатарки, имаше. На мокрото нежнотухлено по цвят калпаче бяха полепнали елхови игли, понякога тревичка бе оставила дълга тънка следа върху него. Отдолу бяха на дупки, понякога с жълти голи охлюви — и бащата Лужин с джобно ножче изчистваше мъха и пръстта от дебелото, петнистосиво пънче, преди да постави гъбата в кошницата. Синът вървеше на пет-шест крачки подир него с ръце на гърба като старче и не само че не търсеше гъби, но дори не му се гледаха тези, които баща му изравяше с доволен вид. И понякога в края на алеята, пълна и бледа, с печалната си бяла рокля, която не й отиваше, се появяваше майката и бързаше към тях, като преминаваше ту през слънце, ту през сянка, и сухите листа, които никога не свършват в северните гори, шумоляха под белите й обувки с високи, леко изкривени токове. И веднъж през юли на стълбището за верандата тя се подхлъзна и си навехна крака, сетне дълго лежа — ту в полутъмната стая, ту на верандата — по розов халат, напудрена, а до нея на масичката имаше сребърна фруктиера с булдегоми^[2]. Кракът й оздравя бързо, но тя остана да лежи, сякаш решила, че така й е писано, че животът именно това й е орисал. А лятото беше небивало горещо, комарите не мирясваха, от реката цял ден ехтяха възгласите на къпещите се момичета и през един такъв ден на изнемога рано заранта, когато стършелите още не бяха започнали да измъчват наплескания с черно вонящо мазило кон, големият Лужин замина за цял ден в града. „Разбери най-сетне. Налага се да се видя със Силвестров — бе говорил той предишната вечер и се бе разхождал из спалнята по халата си с миши цвят. — Колко си странна наистина. Много е важно. Иначе и аз самият бих предпочел да остана.“ Но жена му лежеше все така, свряла лице във възглавницата, и дебелият й безпомощен гръб потрепваше. Въпреки всичко той заранта замина — и синът, застанал в градината, видя как над назъбения край на елхичките, отделящи градината от пътя, премина бюстът на кочияша и шапката на баща му.

Този ден го налегна мъка. Всичките партии в старите списания бяха изучени, всички задачи решени и се налагаше да играе сам със себе си, а това безнадеждно завършваше с размяната на всички фигури и с безинтересно реми. И беше непоносимо горещо. Черна триъгълна сянка полягаше от верандата върху яркия пясък. Алеята бе цялата изпъстрена от слънцето и тези петна, ако примижиш, приличаха на равномерни светли и тъмни квадрати. Под пейката сянката се бе проснала на рязка решетка. Каменните стълбове с урни в четирите ъгъла на градинската площадка се заплашваха взаимно по диагонал. Стрелкаха се лястовички и полетът им напомняше движение на ножици, които бързо изрязват нещо. Както се чудеше какво да прави, той се залута по пътечката покрай реката, а оттатък реката се чуваха веселите писъци и се мяркаха голи тела. Застана зад едно дърво и се взря скришом, с разтуптяно сърце, в това бяло движение. В клоните прошумя птица и той се сепна, бързо тръгна обратно, далеч от реката. Закуси сам с икономката, мълчалива жълтолика старица, която винаги леко миришеше на кафе. След това, както се бе излегнал на дивана в гостната, сънено заслуша разните леки звуци — ту вика на авлига от градината, ту бръмченето на земна пчела, влетяла през прозореца, ту звъна на съдините върху подноса, изнасян надолу от спалнята на майка му, — и тези прозирни звуци странно се преобразяваха в неговия полусън, превръщаха се в някакви сложни, светли орнаменти върху тъмен фон и докато се мъчеше да ги разплете, заспа. Събуди го камериерката, изпратена от майка му… Спалнята беше затъмнена и унила; майка му го прегърна и притисна до себе си, но той така се напрегна, така се заизвръща, че се наложи да го пусне. „Хайде, разкажи ми нещо — продума тихо тя. Той вдигна рамене, като си чоплеше коляното. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?“ — попита още по-тихо тя. Той погледна нощната масичка, сложи в уста един булдегом и го засмука, взе втори, трети, още и още, докато устата му се напълни със сладки, тихо потракващи топчета. „Вземай, вземай колкото искаш — пошепна тя и протегнала ръка, се помъчи някак да го погали. — Не почерня тази година — промълви тя след малко. — А може просто да не виждам, светлината е толкова мъртва тук, всичко е синкаво. Вдигни щорите, ако обичаш. А не, чакай, остави. После.“ Щом досмука булдегомите, запита дали може да си отиде. Тя се поинтересува какво ще прави сега, дали не иска да отиде до гарата за влака в седем да посрещне баща си. „Пуснете ме — каза той. — При вас мирише на лекарства.“

Опита да се плъзне по перилата на стълбището, както другите в училището, и както той никога не бе вършил това в училището, но стълбището бе твърде високо. Под стълбата, в шкафа, още неизследван докрай от него, потърси списания. Изрови едно, намери в него задача за шашки, за глупавите тромави пулове, тъпо застинали върху дъската, но шах нямаше. Все му се въвираше в ръцете албумът хербарий със сухи еделвайси и с пурпурни листа, надписани с детски, тънък бледолилав почерк, толкова неприличащ на сегашния почерк на майка му: Давос, 1885 г.; Гатчина, 1886 г. Ядосан взе да изтръгва листата и цветята и клекнал сред разхвърляните книги, се разкиха от прахоляка. После под стълбището стана толкова тъмно, че страниците на списанието, което прелистваше, започнаха да се сливат в сива мътилка и понякога някоя малка картина го излъгваше, заприличваше му в тъмнината на неясна шахматна задача. Натика криво-ляво книгите в шкафа, помъкна се към гостната, помисли си отпуснато, че сигурно минава седем, тъй като бюфетчикът пали газените лампи. Като се подпираше с бастун и се държеше за парапета, по люляков пеньоар, майка му слизаше тежко, лицето й бе изплашено. „Не разбирам защо още не е пристигнал баща ти“ — каза тя и като се придвижваше мъчително, излезе на верандата, започна да се вглежда в пътя между елховите дънери, обточени тук-там с яркоръждив лъч.

Той пристигна едва към десет, оказа се, че бил закъснял за влака, твърде много работи трябвало да свърши, обядвал с издателя си — не, не, няма нужда от супа. Смееше се и говореше твърде, високо и шумно ядеше, Лужин изведнъж почувствува, че баща му през цялото време го гледа, сякаш е стъписан от присъствието му. Вечерята някак се сля с късния чай, майка му, облегната на масата, мълчаливо присвиваше очи, загледана в чинията с малини, и колкото по-весело разказваше бащата, толкова по-силно примижаваше. Сетне стана и си излезе тихо. На Лужин му се стори, че това вече някога се бе случвало. Остана на верандата с баща си и се боеше да вдигне глава, защото през цялото време усещаше втренчения му, странен поглед.

„Как благоволихте да си прекарате времето? — изведнъж произнесе баща му. — С какво се занимавахте?“ — „С нищо“ — отвърна Лужин. „А сега какво смятате да правите? — със същия напрегнато-шеговит глас, като подражаваше на сина си в обръщението на «ви», попита бащата Лужин. — Ще си лягате ли вече да спите, или ще поседите тук с мен? — Лужин уби един комар и много предпазливо, от долу на горе, погледна баща си. Баща му имаше троха на брадата и очите му блестяха неприятно присмехулно. — Знаеш ли какво? Хайде да поиграем на нещо. Искаш ли например да те науча на шах?“

Видя как синът му се изчерви бавно и съжалил го, добави припряно: „Или на карти — тестето е в чекмеджето на масата.“ — „Тук няма шах“ — прегракнало изрече Лужин и отново плахо погледна баща си. „Хубавият остана в Петербург — спокойно заяви бащата, — но ми се струва, че има един стар на тавана. Хайде да видим.“

Наистина — съпроводен от баща си, който вдигаше високо газената лампа, Лужин намери в сандъка сред разните боклуци шахматна дъска и отново почувствува, че това вече се бе случвало — този отворен сандък със стърчащ гвоздей отстрани, напрашените книги, дървената дъска, пукната по средата. Намери се и кутийката с издърпващо се капаче; в нея имаше крехки шахматни фигури. И през цялото време, докато търси, а после, докато носи шаха надолу до верандата, Лужин се мъчеше да разбере дали баща му случайно бе заговорил за шах, или го бе издебнал някак — без най-простото обяснение да му мине през ума, както понякога, докато търсим решение на задачата, ключ към нея се оказва ходът, който изглежда забранен, невъзможен, извън множеството вероятни ходове.

И сега, когато върху осветената маса между лампата и млякото бе поставена дъската и баща му взе да я бърше с вестник, и лицето му вече не беше подигравателно, Лужин, забравил страха, забравил тайната, изведнъж се изпълни с гордо вълнение от мисълта, че ако пожелае, може да покаже изкуството си. Баща му започна да нарежда фигурите. Вместо една от пешките имаше нелепа лилава фигурка като бутилчица; вместо единия топ имаше пул, конете бяха без глави, а конската глава, останала в празната кутия (заедно с малко зарче и с червено пулче), не пасваше за нито един от тях. Когато всичко бе наредено, Лужин изведнъж се престраши и промърмори: „Аз вече мога малко.“ — „Кой те научи?“ — без да вдига глава, попита бащата. „В училище — отвърна Лужин. — Там някои играеха.“ — „А! Чудесно — каза баща му. — Да почваме тогава…“

Той играеше шах от млади години, но рядко и нехайно, със случайни партньори — в хубавата вечер на парахода по Волга, в чуждестранния санаториум, където навремето бе умрял брат му, на вилата със селския доктор, саможив човек, който периодично преставаше да ги навестява, — и всички тези случайни партии, пълни с прозевки и безплодни размисли, бяха за него небрежна отмора или просто начин благоприлично да мълчи в присъствието на човек, разговорът с когото не върви — кратки, простички партии, без самолюбие, без вдъхновение, които започваше винаги еднакво и почти не обръщаше внимание на противниковите ходове. Без да се ядосва заради загубите, все пак вътрешно смяташе, че играе твърде добре и ако губи, причината е неговата разсеяност, добродушието му, желанието му да оживи играта с храбри атаки, и смяташе, че ако залегне, и без теории може да опровергае всеки гамбит от учебника. Страстта на сина му към шаха толкова го изуми, стори му се толкова неочаквана и заедно с това съдбовна, неизбежна — толкова странно му бе да седи на тази ярка веранда сред черната лятна нощ срещу това момче, чието чело сякаш се разрасна, набъбна, щом се наведе над фигурите, — толкова беше странно и страшно, че не можеше да съсредоточи мисълта си върху шахматния ход и преструвайки се на замислен, ту си спомняше смътно своя незаконен петербургски ден, който му остави чувство на срам, но по-добре да не задълбава в него, ту се заглеждаше в лекото, небрежно движение, с което синът му местеше фигурата. След няколко минути синът му каза: „Ако играя тук, мат, ако тук, губите си царицата.“ И той смутен върна хода, сетне истински се замисли, като навеждаше глава ту наляво, ту надясно, бавно протягаше пръсти към царицата и ги отдръпваше бързо като опарен, а синът през това време спокойно, с неприсъща за него старателност прибираше взетите фигури в кутията. Най-сетне големият Лужин премести царицата и веднага започна разгромът на позициите му, тогава той се засмя неестествено и си събори царя. Така изгуби три игри и почувствува, че дори да изиграе още десет, резултатът ще е същият, и все пак не можеше да се спре. В самото начало на четвъртата синът му върна неговия ход, поклати глава и заяви с уверен, недетски глас: „Най-лошият отговор. Според Чигорин трябва да се вземе пешката.“ И когато с непонятна, безнадеждна бързина изгуби и тази партия, бащата Лужин отново както одеве се засмя и с трепереща ръка взе да си налива мляко в ръбестата чаша, на чието дъно се виждаше скелетче от малина, което изплува на повърхността и се завъртя, сякаш не желаеше да бъде извадено. Синът прибра дъската и кутията, сложи ги в ъгъла върху плетения стол, равнодушно измънка „лека нощ“ и тихо затвори вратата след себе си.

„Е, да, това можеше да се очаква — каза бащата Лужин и избърса с кърпата връхчетата на пръстите си. — Той не се забавлява с шаха, той свещенодействува.“

Мъхеста дебела нощна пеперуда с горящи очи се блъсна в лампата и падна върху масата. В градината леко прошумоля вятър. Тънко засвири часовникът в гостната и удари дванайсет.

„Празна работа — каза си той, — глупава фантазия. Много момчета играят прекрасно шах. Нищо чудно няма. Цялата тази история просто ми подействува на нервите. Не е хубаво. Тя не е бивало да го поощрява. Е, както и да е…“

Споходи го мъчителната мисъл, че сега ще се наложи да лъже, да убеждава, да успокоява, а е вече късна нощ…

„Спи ми се“ — каза си той, но остана да седи в креслото.

А рано заранта в гъстата горичка зад градината малкият Лужин зарови кутията с бащиния шах в най-тъмното и обрасло с мъх кътче, като смяташе, че това е най-лесният начин да избегне всякакви усложнения, тъй и тъй вече има други фигури, които може открито да използува. Баща му, отстъпил пред любопитството си, се запъти при навъсения доктор, който играеше шах къде по-добре от него, и вечерта, след като трапезата беше вдигната през смях, като потриваше ръце и с всички сили се мъчеше да скрие от себе си, че не постъпва добре — а защо да не е добре, самият той не знаеше, — покани сина си и доктора на плетената маса на верандата, подреди им фигурите, като се извиняваше заради лилавата, и седнал до тях, започна жадно да следи играта. Докторът мърдаше гъстите си, раздалечено щръкнали вежди, мачкаше месестия си нос с големия космат юмрук, дълго обмисляше всеки ход и понякога се облягаше назад, сякаш отдалеч се виждаше по-добре, и ококорваше очи, и отново се навеждаше тежко, опрял ръце в коленете. Загуби и така изпъшка, че ракитеното кресло изпука. „Не така, не така — възкликна големият Лужин. — Трябва да местите тук и всичко ще е наред — вие дори сте в по-добра позиция.“ — „Но нали съм в шах“ — избоботи докторът и започна наново да нарежда фигурите. Когато тръгна да го изпраща през тъмната градина до очертаната от светулките пътечка, която се спускаше към моста, бащата Лужин чу тъкмо тези думи, които бе жадувал да чуе, но сега те му причиниха мъка — по-добре да не беше ги чувал.

Докторът започна да идва всяка вечер и тъй като наистина играеше много добре, посрещаше с огромно удоволствие неспирните си поражения. Донесе учебник по шах, посъветва малкия обаче да не се увлича прекалено, да не се изморява, да чете на чист въздух. Разказваше за големите шахматисти, които бил имал щастието да види, за наскорошния турнир, а също за миналото на шаха, за доста фантастичния раджа, за великия Филидор, който бил и голям музикант. Понякога с мрачна усмивка донасяше това, което наричаше „почерпка“ — остроумна задача, изрязана отнякъде. Лужин се блъскаше с нея, намираше най-сетне решението и възкликваше с неясното си „Р“, с необикновен израз на лицето, с блеснали от щастие очи: „Какъв разкош! Какъв разкош!“ Обаче съставянето на задачи не го увлече, той неясно усещаше, че би разпилял в тях тази войнствена, ярка сила, която долавяше у себе си, когато докторът с удари на косматия си пръст отместваше все по-далеч и по-далеч своя цар и най-сетне замираше, поклащайки глава, загледан в дъската, докато баща му, който присъствуваше винаги, жадуваше винаги за чудо — синът му да падне, и сепнат, и радостен, когато синът му печелеше, и съсипан от тази сложна смесица от чувства, хващаше коня или топа, казваше, че не всичко е изгубено, и сам понякога доиграваше безнадеждната партия.

Оттам се започна. Между тези вечери на верандата и деня, когато в столичното списание се появи снимката на Лужин, като че нямаше нищо, нито вилната есен, ръмяща върху астрите, нито преселването в града, нито завръщането в училище. Снимката излезе през един октомврийски ден, наскоро след първата незабравима игра в шахклуба. И всичко останало, всичко друго между нея и преместването в Петербург — два месеца все пак, — беше толкова смътно и толкова заплетено, че по-късно, когато си припомняше това време, Лужин не можеше със сигурност да каже кога например беше вечеринката в училището — където тихо в ъгъла, почти незабележимо за другарите си, би учителя по география, известен любител — или кога по покана на баща му у тях се появи на вечеря един побелял евреин, грохнал шахматен гений, побеждавал из всички световни градове, а сега живеещ в безделие и нищета, полусляп, с болно сърце, изгубил навеки своя плам, устрем, късмет… Едно помнеше съвсем ясно — притеснението, което изпитваше в училище, притеснението, че ще научат за дарбата му и ще го съсипят от подигравки — и по-късно, използувайки този безпогрешен спомен, изчисли, че явно след партията, изиграна на вечеринката, вече не се е веснал в училището, защото, както помнеше всички конвулсии на детството си, не можеше да си представи ужасното изживяване, което би го сполетяло, ако бе влязъл заранта в класа и бе видял любопитните всезнаещи очи. Помнеше освен това, че след появата на снимката бе отказал да ходи на училище и не можеше да развърже в паметта си възела, в който се беше сплела вечеринката и снимката, невъзможно му беше да каже кое е било по-рано, кое по-късно. Списанието му бе донесено от баща му и снимката беше същата, която бяха направили миналата година на вилата: дървото в градината, той до него, върху челото му плетеница от листата, мрачен израз върху леко наведеното лице и онези тесни бели панталонки, които все му се разкопчаваха отпред. Вместо радостта, очаквана от баща му, той не изрази нищо — но все пак изпита скрита радост: ето това слага край на училището. Молиха го цяла седмица. Майка му, разбира се, плака. Баща му го заплаши да скрие новия шах — огромни фигури върху марокен. И изведнъж всичко се реши от само себе си. Той избяга от къщи — с есенното си палтенце, тъй като бяха скрили зимното след един неуспешен опит за бягство — и като не знаеше къде да се дене (валеше бодлив сняг, трупаше се по корнизите и вятърът го издухваше, безкрай повтаряше тази нищожна виелица), той се помъкна най-сетне при лелята, която не беше виждал от пролетта. Срещна я пред входа на дома й. Беше с черна шапка, държеше увити, в хартия цветя, отиваше на погребение. „Твоят стар партньор умря — каза тя. — Ела с мен.“ Ядоса се, че не може да поседи на топло, че вали сняг, че зад воала на лелята блестят сантиментални сълзи — и като се извърна рязко, се махна оттам, вървя близо час, сетне се запъти към къщи. Не си спомняше самото завръщане, най-забавното е, че може би предходното всъщност се бе развило по друг начин, че много неща в паметта му може да са дошли по-късно, да са били от треската, а той лежа болен цяла седмица и тъй като беше много слаб и нервен, докторите предполагаха, че няма да преживее тази болест. Не се разболяваше за пръв път и докато възстановяваше усещането за тази именно болест, неволно си припомняше и другите, с които бе пълно детството му — и особено ярко си спомняше как още съвсем малък, когато си играеше сам, се загръщаше в одеялото на тигрови ивици и самотно си играеше на крал — най-приятно му беше да се прави на крал, тъй като мантията го пазеше от студените тръпки, и му се искаше колкото може повече да отдалечи неприятната минута, когато ще му докосват челото, ще му сложат термометъра и сетне набързо ще го накарат да си легне. Но нищо предишно не приличаше на октомврийската му шахматна болест. Побелелият евреин, бил някога на шах Чигорин, мъртвият старец, обсипан с цветя, баща му, който с весело, хитро лице му носеше списанието, и учителят по география, вцепенен от мата, и стаята в шахклуба, където някакви младежи го бяха заобиколили сред цигарения пушек, и безбрадото лице на музиканта, кой знае защо, хванал телефонната слушалка като цигулка, между бузата и рамото си — всичко това участваше в треската му и приличаше на някаква чудовищна игра върху призрачна, лесно поваляща се, безкрайно падаща дъска.

Когато оздравя, отслабнал и пораснал, го откараха в странство, най-напред на Адриатическо море, където лежа на слънце в една градина и разиграва мислено партии, което не можеха да му забранят, после — на един германски курорт, където баща му го водеше на разходка по алеите, оградени с чудати букови перила. Шестнайсет години по-късно, когато посети същия курорт, позна пръснатите брадати джуджета между кръглите лехи, обрамчени с цветни камъчета, и ред разрасналия се, разхубавен хотел и тъмната влажна гора на хълма, разноцветните мазки с блажна боя (всеки цвят означаваше посоката на определена разходка), с каквито бе снабден буковият дънер или канарата на кръстопътя, та бавно стъпващият пътник да не се изгуби. Същите попивателни преси с изумруденосини, оживени от седеф; изгледи под изпъкнало стъкло се продаваха в магазинчетата край извора и като че същият оркестър в градината свиреше потпури от опери, и кленовете хвърляха жива сянка върху масичките, на които хората пиеха кафе и ядяха клиновидни парчета ябълкова торта с каймачен крем.

„Ето виждате ли тези прозорци? — каза той и посочи крилото на хотела. — Там тогава се състоя едно турнирче. Играеха най-сериозните германски шахматисти. Бях на четиринайсет години. Трета награда, да, трета награда.“

Отново отпусна ръка върху дебелия си бастун с това печално, малко старческо движение, което сега му бе тъй присъщо, и наклони глава, сякаш се заслуша в музика.

„Какво? Да сложа шапката? Слънцето пече, казвате? Не, то не ми влияе. Не, моля ви, защо? Нали сме на сянка.“

Все пак взе сламената шапка, подадена му през масата, потропа с пръсти по дъното, където имаше безформено тъмно петно върху името на шапкаря, сложи я, изкриво усмихнат. Именно — изкриво: дясната му буза се надигаше леко, отдясно устната откриваше лоши, тютюнджийски зъби, друга усмивка той нямаше. И не можеше да се каже, че тъкмо е минал трийсетте — отстрани покрай носа му се спускаха две дълбоки, отпуснати бразди, гърбът му беше превит, в цялото му тяло се долавяше нездрава тежест и когато изведнъж стана рязко, като се бранеше с лакът от осата, пролича, че е доста пълен — нищо у малкия Лужин не бе предвещавало тази отпусната, тежка пълнота. „Какво се е лепнала!“ — възкликна той с тънък, плачлив глас, продължавайки да вдига лакът, а с другата ръка се силеше да измъкне кърпата. Осата се завъртя за последен път и отлетя, а той дълго я изпраща с очи, като машинално тръскаше кърпата, а после, наместил по-устойчиво металния стол върху чакъла и вдигнал падналия бастун, отново седна, тежко задъхан.

„Защо се смеете? Те са много неприятни насекоми — тези оси!“ Той се намръщи, загледан в масата. До табакерата му бе оставена дамска чантичка, полукръгла, от черна коприна. Разсеяно протегна ръка към нея, защрака ключалката.

„Лошо се затваря — каза той, без да вдига поглед. — Един прекрасен ден ще изпогубите всичко.“

Въздъхна, остави чантичката и със същия тон добави: „Да, най-сериозните германски шахматисти. И един австриец. Горкият ми баща, не му провървя. Беше сметнал, че тук няма жив интерес към шаха, а попаднахме направо на турнир.“

Нещо беше достроено, крилото на сградата сега изглеждаше другояче. А бяха живели ей там, на втория етаж. Бяха решили да останат до есента, а после да се върнат в Русия, и призракът на училището, за което баща му не посмяваше да спомене вече втора година, отново се замярка. Майка му се бе завърнала доста по-рано, в началото на лятото. Тя разправяше, че безумно страда без руското село, и това дълго-дълго „безумно“ с вибрираща пронизваща средна сричка беше почти единствената интонация, която синът й бе запомнил. Но все пак си замина без желание — тя самата не знаеше дали да замине, или да остане. Отдавна вече се бе започнало странното й отчуждение от сина, сякаш той бе отплавал нанякъде, и тя обичаше не това голямо момче, този шахматен вундеркинд, за когото вече пишеха вестниците, а онова малко, топло, непоносимо дете, което за щяло и нещяло се тръшкаше на пода и крещеше, и риташе. И всичко това бе толкова тъжно, толкова ненужно — този проскубан, неруски люляк на гарата, и лампите като лалета в спалното купе на „Норд-експреса“, и тази тежест в гърдите, чувството на задушаване — може би гръдна жаба или просто нерви според мъжа й. Тя замина, не пишеше, баща му се разведри и се премести в една по-малка стая, а после, веднъж през юли, малкият Лужин на връщане вкъщи от друг хотел — там живееше един от онези възрастни съсредоточени хора, които играеха с него, които му заместваха връстниците — случайно зърна на склона край дървените перила, сред блясъка на вечерното слънце, баща си с една дама. И тъй като тази дама безспорно беше неговата петербургска червенокоса леля, той се учуди много и, кой знае защо, изпита срам и не каза нищо на баща си. А няколко дни по-късно, рано сутринта, чу — баща му бързо се приближаваше към неговата спалня по коридора и сякаш се заливаше в смях. Вратата се разтвори с трясък и баща му влезе, като подаваше, сякаш за да я махне от себе си, някаква хартийка — телеграма. Сълзи течаха по бузите му, покрай носа, като че бе напръскал лицето си с вода, и все повтаряше разхълцан, задавен: „Какво значи това? Какво значи това? Грешка е, сбъркали са нещо“ — и все отстраняваше листчето от себе си.

5

Игра в Петербург, в Москва, в Нижни Новгород, в Киев, в Одеса. Появи се някакъв Валентинов, нещо средно между възпитател и импресарио. Баща му носеше черна лента на ръкава — траур по жена си — и казваше на провинциалните журналисти, че не би опознал така подробно родината си, ако синът му не беше вундеркинд.

Сражава се на турнири с най-добрите руски шахматисти, игра блинд, често сам срещу двайсет любители. Големият Лужин много по-късно (през годините, когато всяко негово антрефиле в емигрантски вестник му изглеждаше лебедова песен и господ знае колко бяха тези лебедови песни, пълни с лирика и с печатни грешки) замисли повест за точно такова момче шахматист, което бащата (според сюжета — пастрок) разкарва от град на град. Бе започнал книгата през двайсет и осма — когато се върна вкъщи от едно заседание, на което се бе явил единствено той. Толкова неочаквано, толкова живо си бе представил замисъла на тази книга, докато бе седял и бе чакал в отделната зала на берлинското кафене. Беше отишъл както винаги много точно, учуди се, че масите още не са събрани, нареди на лакея веднага да ги нареди една до друга, поръча си чай и чаша коняк. Заличката беше чиста, ярко осветена, с натюрморт на стената: примамливи праскови около разрязана диня. Плавно излитнала, покривката се спусна върху наредените надълго маси. Сложи в чая бучка захар и като топлеше безкръвните си, винаги мръзнещи ръце в стъклото, се загледа как се вдигат мехурчетата. В съседното общо помещение цигулка и роял свиреха мелодия от „Травиата“ и от сладката музика, от коняка, от вида на бялата покривка старецът Лужин така се натъжи, така сладко се натъжи, че не смееше да се помръдне, седеше, облегнат с едната ръка на масата и допрял показалец до слепоочието — жилест старец със зачервени очи, плетена жилетка и кафяво сако. Свиреше музика, празната зала плуваше в светлина, аленееше се динената рана и никой не идваше на заседанието. Няколко пъти си погледна часовника, но сетне толкова се размекна от музиката и чая, че забрави за времето и полека-лека взе да мисли за разни работи — за купената на старо пишеща машина, за Мариинския театър^[3], за сина си, който толкова рядко се мяркаше в Берлин. А след това се сепна, че седи вече час, че покривката е все така празна и бяла… И в тази светла пустота, която му се стори мистична, седнал на масата, предназначена за несъстоялото се заседание, изведнъж реши, че отдавна напусналото го писателско вдъхновение сега го е споходило.

„Време е да си направя известна равносметка“ — помисли си той и огледа празната зала — покривката, сините тапети, натюрморта — както се оглежда стая, в която се е родил известен човек. И фабулата на повестта, която старецът Лужин бе лелеял отдавна, му се стори току-що възникнала и той покани мислено бъдещия си биограф (по парадоксален начин въпреки напредващата възраст все по-призрачен, все по-далечен) най-внимателно да огледа тази случайна стая, в която се е зародила повестта „Гамбит“. Глътна остатъка от чая, нахлузи палтото и шапката, узна от лакея, че днес не е сряда, а вторник, усмихна се, с известно удоволствие отбеляза своята разсеяност, и като се върна вкъщи, начаса вдигна металния капак на пишещата си машина.

Пред очите му най-ярко изникваше тъкмо този леко ретуширан от писателското въображение спомен: светлата зала, двата реда маси, на масите шахматни дъски. На всяка маса седи човек, зад гърба му се е скупчила групичка зрители, проточили вратове. И ето през свободното място между масите, без да поглежда никого, бърза момче — облечено като принц с празнично бяло моряшко костюмче — и се спира поред до всяка дъска, бързо прави ход или се замисля за миг, навело златисторуса глава. Ако се гледа отстрани, направо не е ясно какво става: възрастни мъже в черно седят навъсени зад дъските, нагъсто изпълнени с някакви сложни по форма кукли, а дребното, пременено момче, дошло тук, кой знае защо, в странната, напрегната тишина преминава леко от маса на маса, единствено то се движи сред тези вцепенени хора…

Писателят Лужин сам не забелязваше стилизацията на спомена си. Не забеляза също, че бе придал на сина си по-скоро черти на „музикален“, а не на шахматен вундеркинд — нещо болнаво, нещо ангелско — и очите, потънали в лека мъгла, и начупената коса, и прозрачната белота на лицето. Но тук се появяваше малка трудност: трябваше да обгради този изчистен от всякакви примеси, изведен до крайна нежност образ на сина си с някакъв бит. Едно бе решил твърдо: че няма да остави това дете да порасне, няма да направи от него онзи навъсен мъж, който го навестяваше понякога в Берлин, кратко отговаряше на въпросите му, седеше, притворил очи, и си отиваше, оставил плик с пари върху перваза на прозореца.

„Той ще умре млад — избъбри гласно старецът и неспокойно закрачи из стаята пред отворената машина, която го следеше с всичките отблясъци на клавишите си. — Да, ще умре млад, смъртта му ще бъде неизбежна и много трогателна. Ще умре както играе последната си партия в постелята.“ Тази мисъл му хареса толкова, че съжали заради невъзможността да почне книгата си от края. Защо всъщност да е невъзможно? Може да опита… Поведе оттам мисълта си обратно — от тази трогателна, толкова ясна смърт към мъглявото раждане на героя, но изведнъж се опомни, седна на писалището и започна да мисли наново.

По-рано, когато мечтаеше за такава книга, чувствуваше, че му пречат две неща: войната и революцията. Дарбата на сина му се разви истински едва след войната, когато от вундеркинд се бе превърнал в маестро. Тъкмо преди войната, която толкова пречеше на спомена да заработи в полза на стройната литературна фабула, той със сина си и с Валентинов замина наново в чужбина. Канеха ги да играят във Виена, в Будапеща, в Рим. Славата на руското момче, победило вече този-онзи от шахматистите, чиито имена се срещат в шахматните учебници, толкова се разрастваше, че за неговата собствена скромна писателска слава също се споменаваше мимоходом в чуждестранните вестници. Тримата бяха в Швейцария, когато бе убит австрийският ерцхерцог. По съвсем случайни съображения (заради полезния за сина му планински въздух, заради думите на Валентинов, че на Русия сега не й е до шах, а синът му живее само с шаха, и освен това поради мисълта, че войната няма да продължи) той се върна сам в Петербург. След няколко месеца не се стърпя и повика сина си. В странно, с много заврънкулки писмо, на което някак приличаше бавният обиколен път, вече изминат от това писмо, Валентинов му съобщи, че синът му не желае да се върне. Лужин писа отново и отговорът, също тъй завъртян и учтив, дойде вече не от Тарасп, а от Неапол. Намрази Валентинов. Връхлитаха го дни на необикновена мъка. Впрочем Валентинов в поредното си писмо му бе предложил да поеме всичките разноски по издръжката на сина му, свои хора сме — ще се разберем (точно така бе написал). Времето вървеше. Той се озова в Кавказ в неочакваната роля на военен кореспондент. След дните на мъка и остра омраза срещу Валентинов (който впрочем му пишеше усърдно) се проточиха дни на душевно успокоение, базиращо се на това, че на сина му е добре в чужбина, по-добре, отколкото би му било в Русия (тъкмо което твърдеше Валентинов).

Сега, почти петнайсет години по-късно, тези военни години се оказаха раздразваща пречка, някакво посегателство върху творческата свобода, защото нали във всяка книга, в която се описва постепенното развитие на дадена човешка личност, би трябвало някак да се спомене за войната, дори смъртта на героя на младини не би могла да се окаже изход от положението. Имаше лица и условия около образа на сина, които за съжаление бяха представими само върху военния фон, не биха съществували без този фон. С революцията беше още по-зле. По общо мнение тя бе повлияла върху живота на всеки русин; не би могъл да прекара героя си през нея, без да го обгори, а беше невъзможно да я избегне. Това вече бе същинско насилие върху писателската воля. А всъщност как ли революцията би могла да засегне сина му? През дългоочаквания ден от есента на хиляда деветстотин и седемнайсета година се яви Валентинов, все така весел, шумен, великолепно облечен, и подир него пухкав младеж с мустачки. Настъпи минута на тъга и смут и на странно разочарование. Синът бе мълчалив и все поглеждаше през прозореца. („Страхува се от възможна стрелба“ — полугласно обясни Валентинов.) Отначало всичко това приличаше на лош сън — но после се уталожи. Валентинов продължаваше да уверява, че „нали сме си свои — ще си оправим сметките“; оказа се, че има големи, тайнствени ангажименти и парите му са натикани по всички банки на съюзническа Европа. Синът започна да посещава най-кроткия шахклуб, доверчиво разцъфнал тъкмо в разгара на гражданските размирици, а през пролетта изчезна заедно с Валентинов — отново в чужбина. По-нататък следваха спомени само лични, спомени непривлекателни, господ ги знае, глад, арест, господ ги знае, и изведнъж — балтийски вятър, спор с професор Василенко за безсмъртието на душата.

От всичко това, от цялата тази груба смесица — досадно шепнеща, напираща от всички кътчета на паметта, принизяваща всеки спомен, преграждаща пътя на свободната мисъл — непременно би трябвало предпазливо, късче по късче, да изстърже и цялостно да пусне в книгата Валентинов. Явно талантлив човек, както го определяха тези, които се канеха веднага да кажат нещо долно за него; чудак, сръчен във всичко, незаменим за уреждане на любителски спектакъл, инженер, чудесен математик, поклонник на шашките и шаха, „най-амюзантния“^[4] господин, както сам се препоръчваше. Имаше чудесни кафяви очи и изключително привлекателен смях. На показалеца си носеше пръстен с адамова глава^[5] и даваше да се разбере, че в живота му е имало дуели. По едно време преподавал гимнастика в училището, където бе учил малкият Лужин, и на учениците и учителите им правеше дълбоко впечатление, че идва да го вземе тайнствена дама с лимузина. Между другото беше изобретил невероятен метален паваж, изпробван на Невски до Казанската катедрала. Пак той бе измислил няколко остроумни шахматни задачи и беше първият изложител на тъй наречената „руска“ тема. Беше на двайсет и осем години, когато се обяви войната, и не страдаше от никаква болест. Анемичната дума „дезертьор“ някак не отиваше на този весел, як, сръчен човек — но друга дума не можеш му избра. С какво се бе занимавал в чужбина през войната — така си остана неизвестно.

И ето — бе решил да се възползува напълно от него, с негова помощ всяка фабула би придобила необичайна живост, привкус на авантюра. Но най-важното тепърва предстоеше да бъде измислено. Нали всичко досега бе само багри, наистина топли, живи, но плувнали на отделни петна; искаше да бъде намерен определен рисунък, рязка линия. За пръв път писателят Лужин, замислил книга, започваше от багрите.

И колкото по-ярки ставаха тези багри във въображението му, толкова по-мъчно му беше да седне на пишещата машина. Измина месец, втори, започна лятото, а той все продължаваше да облича в най-гиздави цветове незримата още тема. Понякога му се струваше, че ето книгата е написана, ясно съзираше набора, дългите шпалти с червени йероглифи отстрани, а сетне и новичката броширана книга, пукаща в ръцете, по-нататък нахлуваше вълшебна розова мъгла, сладостни награди заради всичките несполуки, заради всичките измами на славата. Ходеше по гости у многобройните си познати и надълго, с удоволствие разказваше за своята книга. В един емигрантски вестник се появи бележка, че той след дългото си мълчание сега работи върху нова книга. Тази бележка, написана и изпратена от него самия, той препрочете с вълнение няколко пъти, изряза я, прибра я в портфейла си. Зачести на литературните вечери, уреждани от адвокати и от дами, като смяташе, че сигурно всички го гледат любопитно и с уважение. Веднъж, през един измамен летен ден, излезе извън града, намокри го внезапният проливен дъжд, докато, напразно бе търсил гъби манатарки, и на следващия ден легна болен. Боледува самотно и кратко, смъртта му бе неспокойна. Управителният съвет на съюза на емигрантските писатели почете паметта му със ставане.

6

„Ще изтърсите всичко“ — каза Лужин, отново докопал чантичката.

Тя бързо протегна ръка, отмести чантата по-далеч, като я тръшна на масата — сякаш подчертавайки забраната с това. „Вечно трябва да въртите нещо из ръцете си“ — продума тя мило.

Лужин погледна ръката си, разпери и отново събра пръсти. Ноктите му бяха жълти от пушенето, с груби кожички, по ставите се точеха дебели напречни бръчици, по-долу растяха редки косъмчета. Отпусна ръка върху масата до нейната млечнобяла ръка, мека наглед, с късо и грижливо изрязани нокти.

„Съжалявам, че не съм познавала баща ви — изрече тя след малко. — Сигурно е бил много добър, много сериозен, много ви е обичал.“

Лужин премълча.

„Разкажете ми още нещо — как сте живели тук? Нима сте били някога малък, тичали сте, играли сте?“

Той отново отпусна двете си ръце върху бастуна и от израза на лицето му, от сънено спусналите се тежки клепачи, от леко разтворилата се уста, сякаш се канеше да се прозине, тя заключи, че му е доскучало, че му е омръзнало да си спомня. При това нали си бе спомнял равнодушно — беше й чудно, че ето, само преди месец е изгубил баща си и сега без сълзи може да гледа сградата, в която е живял с него като дете. Но дори в това безразличие, в недодяланите му думи, в тромавите му душевни движения, като че душата му се обръщаше насън и заспиваше наново, й се привиждаше нещо трогателно, трудноопределим чар, който бе доловила у него от първия ден на познанството им. И колко тайнствено беше това, че въпреки очевидната вялост на отношението към баща му, все пак беше избрал именно този курорт, именно този хотел, сякаш бе очаквал от видените някога предмети и пейзажи онази тръпка, която не можеше да изпита без чужда помощ. А бе пристигнал чудесно през един зелен и сив ден, под ръмящия дъжд, с безобразната си черна мъхеста шапка, с огромните си галоши — и загледана през прозореца във фигурата му, тромаво измъкваща се от хотелския автобус, тя почувствува, че този неизвестен пристигащ е някак съвсем особен, не прилича на останалите курортисти. Още същата вечер научи кой е. Всички в трапезарията гледаха този пълен, мрачен човек, който ядеше лакомо и немарливо и понякога се умисляше, като прокарваше пръст по покривката. Тя не играеше шах, никога не бе се интересувала от шахматни турнири, но по някакъв начин името му й бе познато, несъзнателно се бе вдълбало в паметта й, но не можеше да си припомни кога го бе чула за пръв път. Фабрикантът, страдащ отдавна от запек, за който говореше на драго сърце, човек, обзет от единствена мисъл, но добродушен, приятен, облечен с известен вкус, изведнъж забрави запека си и в галерията, в която пиеха лековита вода, й съобщи няколко смайващи неща за мрачния господин, който, сменил мъхнатата си шапка със старинна гарсонетка, бе застанал пред витрината, вградена в колоната, и разглеждаше занаятчийските изделия, изложени за продан. „Ваш съотечественик е — каза фабрикантът, като помръдна вежда към него, — прочут играч на шах. Пристигнал е за турнира от Франция. Турнирът ще се състои в Берлин след два месеца. Ако спечели, ще играе със световния шампион. Баща му наскоро почина. Ето тук пише тези неща, във вестника.“

Изпита желание да се запознае с него, да поговори на руски — толкова привлекателен й се стори с тази своя мудност, навъсеност, с ниската си разтворена яка, която го правеше приличен на музикант — харесваше й, че не я гледа, не търси повод да я заговори, както правеха всичките неженени мъже в хотела. Тя не беше особено хубава, нещо не достигаше на дребните й, правилни черти. Като че не бе осъществен последният, решителният тласък, който би я направил прекрасна, оставяйки същите черти, но придавайки им необяснима важност. Но беше на двайсет и пет години, модно подстриганата й коса я правеше обаятелна и имаше едно извръщане на главата, в което проникваше намек за възможна хармония, обещание за истинска красота, неизпълнено в последната минута. Тя носеше съвсем семпли, много добре ушити рокли, откриваше ръцете и шията си, като леко се перчеше с нежната им свежест. Беше богата — баща й, изгубил едни капитали в Русия, бе натрупал други в Германия. Майка й трябваше скоро да пристигне в този курорт и откак възникна Лужин, очакването на шумната й поява стана някак неприятно.

Запозна се с него на третия ден от пристигането му, както се запознават в старите романи или филми: тя си изпуска кърпичката, той я вдига — само с тази разлика, че тя се озова в ролята на героя. Лужин вървеше по пътеката пред нея и последователно изтърси: голямата си копринена носна кърпа, необикновено мръсна, с полепнал по нея боклук от джобовете му, пречупена, омачкана цигара, изронила половината от вътрешността си, един орех и френски франк. Тя вдигна само кърпата и монетата и полека тръгна да го настигне, като любопитно очакваше нови загуби. Лужин вървеше, хванал бастуна с дясната си ръка, докосваше с него всеки дънер, всяка пейка, а с лявата все бърникаше в джоба и най-сетне се спря, преобърна джоба си и заразглежда дупката в него. При това падна още една монета. „Продънен е — каза той по немски, взе кърпата от ръцете й. («И това» — каза тя на руски.) — Платът е слаб“ — продължи той, без да вдигне глава, без да премине на руски, без да се учуди на нищо, сякаш завръщането на нещата му беше съвсем естествено. „Ама не ги тикайте отново там“ — каза тя и се запревива от смях. Едва тогава той вдигна глава и мрачно я изгледа. Пълното му сиво лице, с лошо избръснати, наранени от бръснача бузи, придоби объркан и странен израз. Очите му бяха необикновени, тесни, леко дръпнати, полузатворени от тежки клепачи и сякаш напрашени от нещо. Но през този пухкав прашец проникваше синкав, влажен блясък, в който имаше нещо безумно и примамливо. „Не ги губете вече“ — каза тя и си отмина, като чувствуваше погледа му в гърба си. Вечерта на влизане в трапезарията тя неволно му се усмихна отдалеч и той отговори със същата навъсена, крива полуусмивка, с която понякога гледаше черната бременна котка, безшумно промъкваща се от маса до маса. А на следващия ден в градината, където имаше изкуствени пещери, водоскоци и пръстени джуджета, се приближи до нея и с дълбок, тъжен глас взе да й благодари за кърпата, за монетата (и оттогава смътно, почти несъзнателно все следеше дали тя няма да изпусне нещо — сякаш се мъчеше да възстанови някаква скрита симетрия). „Няма за какво, няма за какво“ — отвърна тя и произнесе още много такива думи — бедни роднини на истинските думи, а колко са тези мънички, запленяващи думи, произнесени забързано, временно запълващи празнотата. Като употреби такива думи, макар да чувствуваше дребнавата им суета, го попита дали му харесва курортът, за дълго ли е тук, пие ли водата. После го попита, като съзнаваше глупостта на въпроса, но безсилна да се възпре — отдавна ли играе шах. Той не отговори, извърна се и тя така се смути, че започна бързо да изрежда всичките метеорологични белези на вчерашния, днешния, утрешния ден. Той продължаваше да мълчи и тя също замлъкна, взе да се рови из чантата, мъчително диреше в нея тема за разговор и намираше само счупеното гребенче. Изведнъж той извърна към нея лицето си и каза: „Осемнайсет години, три месеца и четири дни.“ За нея това беше изумително облекчение, при това изисканата обширност на отговора му някак я поласка. Впрочем скоро започна малко да я дразни, че той на свой ред не й задава никакви въпроси, че я приема сякаш на доверие.

„Артист, голям артист“ — си мислеше често тя, загледана в тежкия му профил, в едрото му прегърбено тяло, в тъмния кичур, винаги залепнал на мокрото чело. И може би защото не знаеше нищо за шаха, тази игра беше за нея не просто домашно занимание, приятно прекарване на времето, а тайнствено изкуство, равно на всички признати изкуства. Никога досега не беше срещала отблизо такива хора — нямаше с кого да го сравни освен с гениалните чудаци, музиканти или поети, чийто образ познаваше също толкова сигурно и смътно като образа на някой римски император, на инквизитор, на скъперник от комедия. Паметта й съдържаше късичка тъмна алея с наредени там всички лица, докоснали по някакъв начин въображението й. Имаше училищни спомени — девическата гимназия в Петербург с необичайния бръшлян по фасадата, обърната към онази недълга, прашна, безтрамвайна улица, и някакъв учител по география, преподаващ също и в мъжкото училище — едроок, белочел човек с чорлава коса, болен — както казваха — от охтика, гостувал — както казваха — на далай лама, влюбен — както казваха — в една от големите ученички, в племенницата на белокосата, синеока инспекторка, чието спретнато кабинетче беше уютно със сините си тапети и с бялата печка. Географът бе останал в паметта й именно върху син фон, заобиколен от син въздух, и бързо се приближаваше, по навик забързано и шумно нахлуваше в класа и изведнъж се стапяше, изгубваше се, отстъпвайки място на друго лице, сторило й се също неприличащо на всички останали. Появата на това лице бе предшествувана от дългото внушаване от страна на инспекторката, че не бива да се смеят, в никакъв случай не бива да се смеят. Беше през първата съветска година, от четирийсетте ученички в класа бяха останали седемнайсет, всеки ден посрещаха учителите с въпроса: „Ще учим ли днес?“ И те неизменно им отговаряха: „Още не сме получили изчерпателни инструкции.“ Инспекторката им нареди да няма никакво кискане, когато ей сега пристигне човекът от Комисариата по народната просвета, каквото и да говори, както и да се държи. И той пристигна, и се настани в паметта й като извънредно забавен човек, дошъл от другия, от нелепия свят. Беше куц, но много подвижен и суетлив, с бързи, скачащи очи. Девиците се струпаха в утихналия салон и той крачеше пред тях назад-напред, като пъргаво накуцваше и се извръщаше с маймунска ловкост. Като куцаше покрай тях, като чевръсто тътреше крак върху двоен ток, като разсичаше с дясната ръка въздуха на правилни късове или го изглаждаше като сукно, той подробно и бързо говореше за лекциите по социология, които ще им чете, за скорошното им сливане с мъжкото училище — и неудържимо, до болка в скулите, до конвулсии в гърлото я избиваше смях. По-късно във Финландия, останала в душата й като нещо по-руско от самата Русия, може би защото дървената вила и елите, бялата лодка върху черното от еловите отражения езеро особено проникваха в нея като руски, особено се ценяха като нещо забранено, останало оттатък Белоостров — в тази още вилна, още петербургска Финландия на няколко пъти отдалеко бе зървала един прочут писател, много блед, с ярко очертана брадичка, все поглеждащ към небето, в което започнаха да се въдят вражески аероплани. И той бе останал по странен начин редом с руския офицер, който по-късно изгуби ръката си в Крим — съвсем кротичък, свенлив човек, с когото през лятото бе играла тенис, през зимата бе карала ски и при този снежен спомен изплуваше отново върху нощния фон вилата на прочутия писател, където той сетне почина, разчистената пътечка, преспите, осветени от електричество, призрачните ивици върху тъмния сняг. След тези заети по различен начин хора, всеки от които обагряше спомена й в свой определен цвят (синият географ, комисарят в защитен цвят, черното палто на писателя и целият в бяло човек, подхвърлящ елова шишарка в ракетата), се ширеше неопределеност и мимолетност — животът в Берлин, случайните балове, монархическите събрания, многото еднакви лица — и всичко това бе още толкова близко, че паметта й не можеше да намери фокус и да се ориентира кое е ценно, а кое е смет, пък и кога ли тепърва да се ориентира, твърде много място бе заел навъсеният, невиждан, тайнствен човек, най-привлекателният от всички, известни на нея. Тайнствено беше самото му изкуство, всичките изяви, всичките белези на това изкуство. Скоро научи, че след вечеря той работи до късно през нощта. Но тя не можеше да си представи тази работа, тъй като нямаше за какво да се захване — нито за статив, нито за роял, а именно към такава емблема на изкуството се насочваше мисълта й. Стаята му беше на първия етаж, разхождаше се с пура из мрака в градината, понякога виждаха лампата му, наведеното му лице. Някой й съобщи най-сетне, че той седи над празна шахматна дъска. Прииска й се с очите си да види и веднъж, няколко дни след първия разговор, се промъкна по пътечката между храстите олеандър до прозореца му. Почувствува обаче внезапно неудобство, отмина, без да погледне, излезе на алеята, до която долиташе музиката от казиното, но не превъзмогна любопитството си и отново се върна към прозореца, като нарочно скърцаше с камъчетата по пътеката, за да убеди себе си, че не наднича в чуждия живот. Прозорецът му беше разтворен, щората не бе спусната и в яркия отвор тя видя как той си съблича сакото и издул шия, се прозява. И в тежкото, бавно движение на рамото му, повтарящо се все пред очите й, докато припряно се отдалечаваше от тъмнината към осветената площадка пред хотела, й се привидя някаква могъща умора след незнайни и дивни усилия.

Лужин наистина се бе уморил. Напоследък бе играл много и безредно, особено го бе уморила играта без да гледа, доста скъпо плащаното представление, което даваше. Намираше дълбока наслада в това: не се налагаше да се занимава с видимите, натрапчиво видимите фигури, които с претенциозната си резба, с дървената си вещественост винаги му пречеха, винаги му се струваха груба, земна обвивка на омайните незрими шахматни сили. Когато играеше без да гледа, долавяше тези разнообразни сили и първоначалната им чистота. Не виждаше тогава нито стръмната грива на коня, нито лъскавите глави на пешките — но ясно усещаше, че един или друг въображаем квадрат е зает от определена съсредоточена сила, така че движението на фигурите му изглеждаше като разряд, като удар, като светкавица — и цялото шахматно поле тръпнеше от напрежение, и той бе властен над това напрежение, тук събирайки, там освобождавайки електрическата сила. Така играеше срещу петнайсет, двайсет, трийсет противници и, разбира се, го изморяваше количеството на дъските, това, че отиваше повече време за играта, но тази физическа умора беше нищо пред мисловната умора — възмездие за напрежението и насладата, свързани със самата игра, която водеше в неземно измерение, действувайки с безплътни величини. Освен всичко останало в сляпата игра и в победите, които тя му доставяше, намираше известна утеха. Работата бе там, че напоследък не му вървеше в турнирите, бе възникнала призрачна преграда, която все му пречеше да стигне пръв. Валентинов веднъж му бе подсказал това преди няколко години, малко преди да изчезне. „Блести, докато можеш — бе заявил той след онзи незабравим турнир в Лондон, първия след войната, когато двайсетгодишният руски играч се бе оказал пръв. — Докато можеш — лукаво повтори Валентинов, — защото скоро е краят на вундеркиндството.“ И това бе много важно за Валентинов. Бе се занимавал с Лужин, доколкото той бе феномен — странно, донейде уродливо явление, но обаятелно като кривите крака на дакелите. През цялото време на съвместния им живот бе поощрявал, развивал неговия дар, без нито за миг да се погрижи за човека Лужин, когото сякаш не само Валентинов, но и самият живот бе прозяпал. Показвал го беше като забавно чудовище на богатите хора, бе се сдобивал покрай него с изгодни познанства, бе уреждал безбройни турнири и едва когато започна да му се струва, че вундеркиндът се превръща просто в млад шахматист, го закара в Русия, върна го на баща му, а сетне като някаква ценност го откара отново, защото му се бе сторило, че все пак е сгрешил, че феноменът ще преживее още две-три години. Когато приключи и този срок, той подари пари на Лужин, както се подаряват на дотегнала любовница, и изчезна, намерил ново развлечение в кинопроизводството, в тази тайнствена като астрологията дейност, където четат папируси и търсят звезди. И потънал сред нахаканите, хлевоусти, шмекерски-важни хора, говорещи за философията на екрана, за вкусовете на масите, за интимността, пресъздадена на кино, и при това печелещи добре, той изпадна от света на Лужин, което бе облекчение за шахматиста, такова странно облекчение, каквото идва в края на злощастна любов. Към Валентинов се бе привързал отведнъж — още през годините на шахматните пътешествия из Русия, а сетне се отнасяше към него, както синът може да се отнася към безгрижен, изплъзващ се, хладен баща, на когото никога не ще кажеш колко го обичаш. Валентинов се занимаваше с него само като с шахматист. Понякога ставаше нещо като треньор, суетящ се около атлет, безпощадно строго му определяше режима. Така Валентинов твърдеше, че шахматистът може да пуши (тъй като в шаха и в пушенето се съдържа нещо източно), но в никакъв случай не бива да пие и по време на съвместния им живот из трапезариите на големите хотели, на огромните, пустинни през военните дни хотели, в случайните кръчми, в швейцарските гостилници и в италианските тратории поръчваше на юношата Лужин все минерална вода. Избираше му лека храна, за да се движи мисълта му свободно, обаче кой знае защо (може би също в мъглява връзка с „Изтока“), много насърчаваше Лужин в любовта му към сладкото. Освен това имаше своеобразна теория, че развитието на шахматната дарба у Лужин е свързано с чувството за пол, че шахът представлява особено претворяване на това чувство, и страхувайки се, че Лужин може да разпилее скъпоценната сила, да изразходва по естествен начин благодатното си душевно напрежение, го държеше настрани от жените и се радваше на целомъдрената му необщителност. Всичко това бе някак унизително; като си припомняше някогашните времена, Лужин учуден установяваше, че той и Валентинов не бяха разменили нито една човешка дума. И все пак, когато три години след окончателното заминаване от Русия, станала толкова неприятна, Валентинов изчезна, той почувствува празнота, липса на подкрепа, а сетне призна неизбежността на случилото се, въздъхна, обърна гръб на миналото, отново се замисли над шахматната дъска. Турнирите след войната постепенно зачестиха. Игра в Манчестър, където грохналият шампион на Англия след два дена борба форсира ремито, в Амстердам, където загуби решаващата партия заради цайтнот и противникът с развълнуван жест удари часовника му, в Рим, където Турати победоносно пусна в ход знаменития си дебют, и в много други градове, всичките еднакви за него — хотел, такси, салон в кафене или в клуб. Тези градове, тези прави редици жълти улични лампи, които преминаваха покрай него, изведнъж пристъпваха напред и заобикаляха каменния кон на площада — бяха все същата обичайна и ненужна обвивка като дървените фигури и черно-бялата дъска; той приемаше този външен живот като нещо неизбежно, обаче напълно безинтересно. Също така и в дрехите, в образа на делничното битие следваше подбудите си, съвсем смътни, без да се замисля за нищо, като сменяше рядко бельото си, машинално навиваше часовника за през нощта, бръснеше се с едно и също ножче, докато то станеше съвсем тъпо, хранеше се случайно и просто — и по някаква печална инерция поръчваше към яденето все същата минерална вода, която леко го удряше в носа и предизвикваше гъдел в крайчеца на очите, като че сълзи по изчезналия Валентинов. Само нарядко забелязваше, че съществува — когато задухът, отмъщението на натежалото тяло, го накараше да се спре със зяпнала уста на стълбището или когато го заболяваха зъби, или когато в късния час на шахматни размисли ръката му, раздрусала кибритената кутия, не предизвикаше в нея тракане на клечки, и цигарата, като че сложела от някой друг незабелязано в устата му, веднага се разрастваше, добиваше значение, плътна, бездушна, инертна, и целият му живот се съсредоточаваше в желанието да пуши, макар че бог знае колко цигари вече бе изпушил несъзнателно. Изобщо толкова беше мътен животът около него и толкова малко усилия изискваше, та понякога му се струваше — някой тайнствен, невидим импресарио продължаваше да го разкарва от турнир на турнир, но понякога настъпваха странни часове, такава тишина наоколо и погледнеш ли в коридора — пред всички врати поставени ботуши, ботуши, ботуши и ушите му бръмнали от самота. Когато бе още жив баща му, Лужин с досада си мислеше за пристигането му в Берлин, че ще се наложи да го навести, да му помогне, да говорят нещо — и този бодро настроен старец с плетена жилетка, който го потупваше смутено по рамото, му беше непоносим като срамен спомен, от който се мъчиш да се отървеш и примижаваш, и мънкаш през зъби. Не пристигна от Париж за погребението на баща си, повече от всичко се боеше от мъртъвци, ковчези, венци и от отговорността, свързана с всичко това — но пристигна малко по-късно, отиде на гробищата, повъртя се под дъжда между гробовете с натежалите си от кал галоши, не откри гроба на баща си, зърна зад дърветата някакъв човек, може би пазача, но странно нежелание и свян го възпряха да попита; вдигна яка и се потътри през пущинака към чакащото го такси. Смъртта на баща му не прекъсна неговата работа. Готвеше се за берлинския турнир с определената мисъл да намери най-добрата защита срещу сложния дебют на италианеца Турати, най-страшния сред бъдещите участници в турнира. Този представител на най-новото течение в шахмата започваше партията с действия по фланга, без да заема средата на дъската с пешките, но влияеше извънредно опасно върху центъра от двете страни. Пренебрегнал благоразумния уют на рокадата, той се стремеше да създава най-неочаквани, най-странни съотношения между фигурите. Лужин вече се бе срещал с него и загуби, тази загуба му беше особено неприятна, понеже Турати по темперамент, по начин на игра, по склонност към фантастична дислокация бе сходен с него, само че бе отишъл по-нататък. Играта на Лужин, която така стъписваше познавачите през ранната му младост с невижданата си дързост и като че ли с незачитането на основни закони в шаха, сега изглеждаше малко старомодна пред бляскавата крайност на Турати. Лужин бе изпаднал в положението, в което се озовава художникът, който, усвоил в началото на попрището си най-новото в изкуството и временно изумил хората с оригиналните си похвати, изведнъж забелязва, че около него е станала незабелязана промяна, че другите, дошли кой знае откъде, са го изпреварили тъкмо в похватите, в които доскоро е бил пръв, и тогава се чувствува ограбен, вижда в надминалите го смелчаци само неблагодарни подражатели и рядко разбира, че сам си е крив, закостенял е в изкуството си, което някога е било ново, но оттогава не е мръднало напред.

Вгледаше ли се в своите осемнайсет и нещо години шахматен живот, Лужин виждаше в началото безброй победи, а сетне странно затишие, тук-там припламващи победи, но, общо взето — ремита, потискащи и безнадеждни, благодарение на които неусетно се прочу като предпазлив, непроницаем, сух играч. И това беше странно. Колкото по-смело се развихряше неговото въображение, колкото по-ярка бе идеята по време на вътрешната му подготовка между турнирите, толкова по-ужасно чувствуваше безсилието си, когато състезанието започнеше, толкова по-боязливо и предпазливо играеше. Отдавна влязъл сред най-добрите международни играчи, много известен, цитиран във всички шахматни учебници, кандидат заедно с петима-шестима други за званието световен шампион, той дължеше доброжелателната мълва на ранните си изяви, оставили около него някакъв смътен ореол, лавровия венец на избраник, белега на слава. Смъртта на баща му дойде за него като пътен знак, по който можеше да определи изминатото. И като се озърна за миг, с леко потреперване забеляза колко бавно се бе придвижвал напоследък и установил това, с мрачно настървение потъна в нови пресмятания, измисляйки и вече неясно предчувствувайки хармонията на необходимите ходове, ослепителната защита. Прилоша му през нощта в берлинския хотел след посещението на гробищата: сърцебиене, странни мисли и чувството, че мозъкът му се е вдървил и е лакиран. Докторът, когото навести на сутринта, го посъветва да си почине, да замине някъде на тихо място, „… да е зелено наоколо“ — каза докторът. И Лужин, като отказа да даде обещания сеанс на блинт, замина за онова очевидно място, което си представи веднага щом лекарят спомена за зеленина, и дори подсъзнателно беше благодарен на услужливия спомен, който така уместно бе назовал необходимия курорт и бе поел всички грижи да го настани във вече съществуващия готов хотел.

Действително се почувствува по-добре сред зелените декори; умерено красиви, те даваха усещането за защитеност и покой. И изведнъж, както става на панаирджийско представление, когато изрисуваната книжна завеса се прокъсва звездообразно и се появява живо, усмихнато лице, кой знае откъде, на човек, толкова неочакван и толкова познат, и заговаря глас, който цял живот като че е звучал под сурдинка и изведнъж избликва през всекидневната мътилка. За да си изясни това впечатление за нещо много познато, съвсем неуместно, но поразително ясно си спомни лицето на младата проститутка с голи рамене, с черни чорапи, застанала пред осветената пролука на вратата, в някаква тъмна пресечка в безименен град. И по нелеп начин му се стори, че тази е тя, че сега се е появила, облечена с прилична рокля, леко погрозняла, сякаш е измила някакъв примамлив руж, но пък поради това е станала по-достъпна. Такова беше първото му впечатление, когато я видя, когато забеляза учуден, че разговаря с нея. И малко му беше криво, че не е чак толкова хубава, каквато би могла да бъде, каквато му се бе привиждала по странните белези, пръснати из миналото му. Бе се примирил и поради това постепенно бе започнал да забравя неясните й праобрази, а сега бе изпитал чувство на успокоение и на гордост, че ето на, с него разговаря, занимава се, усмихва му се истински, жив човек. И през този ден на площадката в градината, където яркожълти оси кацаха по металните масички и мърдаха спуснати хоботчета — когато изведнъж заговори как някога като момче е живял в този хотел, Лужин всъщност започна с далечни ходове, чийто смисъл долавяше съвсем смътно, своеобразното си обяснение в любов. „Хайде, разкажете ми още нещо“ — повтори тя, макар да бе забелязала колко навъсено и отегчено бе замълчал.

Той седеше, подпрян на бастуна, и си мислеше, че с тази липа, изправена на озарения склон, би могло с ход на коня да се вземе ей онзи телеграфен стълб, и същевременно се силеше да си спомни за какво именно бе говорил току-що. Лакеят пробяга покрай крилото на сградата с дузина празни халби, овесени по свитите му пръсти, и Лужин с облекчение си спомни, че бе говорил за турнира, състоял се някога именно в това крило. Развълнува се, стана му горещо, кръгът на шапката стегна слепоочията му и това вълнение още не му беше съвсем ясно. „Елате с мен — произнесе той. — Ще ви покажа. Там сега трябва да е празно. И прохладно.“ Като стъпваше тежко и тътреше подире си бастуна, който шумолеше по камъчетата и подскочи на прага, той влезе пръв в сградата. „Колко е недодялан“ — помисли си тя и се хвана, че клати глава и че това е малко фалшиво — изобщо не я безпокоеше неговата недодяланост. „Ето, май беше тук — каза Лужин и отвори страничната врата. Светеше лампа, дебел мъж в бяло крещеше нещо, търчеше камара чинии с човешки крака. — Не, по-нататък“ — каза Лужин и тръгна по коридора. Отвори друга врата и за малко да падне: надолу се спускаха стъпала, нататък имаше храсти, купища боклук и страхливо, с потрепваща походка отдалечаваща се кокошка. „Сгрешил съм — каза Лужин, — вероятно беше тук, отдясно.“ Той свали шапка, защото почувствува как по челото му се събира пот на горещи мъниста. Ах, колко бе ясен образът на просторния, празен, прохладен салон и колко бе трудно да го намери! „Да опитаме тази врата“ — рече тогава. Вратата се оказа заключена, натисна няколко пъти дръжката. „Кой е?“ — изведнъж се обади дрезгав глас, изскърца креват. „Грешка, грешка — замърмори Лужин и отмина нататък, сетне се огледа и се спря: бе сам. — Къде ли е тя?“ — произнесе той гласно, като тъпчеше на място и се озърташе. Коридор, прозорец към градината, на стената апарат с квадратни прозорчета с номерата на стаите. Някъде прелитна звънец. В едно от прозорчетата накриво изскочи номерът. Усети безпокойство и смут, сякаш се бе изгубил в някакъв кошмарен сън — и бързо тръгна обратно, като повтаряше полугласно: „Странни шеги, странни шеги.“ Озова се неочаквано в градината, там двама души седяха на пейка и го гледаха любопитно. Изведнъж чу отгоре смях, вдигна лице. Тя бе застанала на балкончето на своята стая и се смееше, подпряла лакти на парапета, притиснала длани към лицето си, и укорно-лукаво му кимаше. Бе зърнала едрото му лице, килнатата шапка и чакаше да види какво ще прави сега. „Не успях да ви настигна“ — извика тя, изправи се и разпери ръце в някакъв обяснителен жест. Лужин наведе глава и влезе в сградата. Тя очакваше да почука сега на вратата й и си помисли, че няма да го пусне — ще каже, че е много разхвърляно. Той обаче не почука. Когато слезе за вечеря, го нямаше в трапезарията. „Засегнал се е“ — реши тя и си легна по-рано от друг път. Сутринта излезе да се разходи и да види дали не я чака в градината на пейката, с вестник както винаги. Нямаше го нито в градината, нито на галерията и тя тръгна да се разхожда без него. Когато не се появи и за обед и вместо него видя една престаряла двойка, отдавна хвърлила око на тази маса, попита в рецепцията дали господин Лужин не е болен. „Господин Лужин замина сутринта за Берлин“ — отвърна госпожицата.

Час по-късно багажът му се върна в хотела. Портиерът и момчето делово и равнодушно внесоха куфарите, които заранта бяха изнесли. Лужин се връщаше пеш от гарата — пълен, унил господин, смазан от жегата, с побелели от прах обувки. Спираше да почине на всички пейки, на два пъти откъсна по зрънце къпина и се смръщи от скомина. Докато вървеше по шосето, изведнъж забеляза, че след него ситни русоляво момченце с празна бирена бутилка в ръката, като нарочно внимаваше да не го изпревари, и го гледаше в лицето с непоносимо детско внимание. Лужин се спря. Момченцето също се спря. Лужин тръгна, момченцето също тръгна. Тогава той се ядоса, извърна се и му се закани с бастуна. Момчето подскочи и изтича встрани. Лужин, мърморейки и пъхтейки, продължи пътя си. Внезапно някакво камъче, изпратено много умело, го улучи по лявата плешка. Той ахна и се обърна. Нямаше никого — празен път, гора, калуна. „Ще го убия“ — високо изрече той на немски и тръгна по-бързо, като се мъчеше да криволичи, както правят (някъде бе чел) хората, за да избягнат изстрела в гръб, и повтаряше безпомощната си закана. Бе се задъхал тежко, бе премалял, плачеше му се, когато стигна до хотела. „Отказах се — продума вървешком към решетката на рецепцията. — Оставам, отказах се.“

„Сигурно си е в стаята“ — произнесе той и се заизкачва по стълбището. Нахлу при нея засилен, сякаш бухна вратата с глава, и като я зърна смътно, полегнала на диванчето с розовата си рокля, избъбри припряно: „Здрасти, здрасти“ — и закрачи на кръгове из стаята, като си въобразяваше, че се държи много остроумно, весело, забавно, а същевременно се задушаваше от вълнение. „И тъй, като продължение от гореказаното, трябва да ви съобщя, че ще бъдете моя съпруга, умолявам ви да се съгласите, абсолютно ми беше невъзможно да си замина, сега всичко ще бъде другояче и превъзходно.“ И тогава, приседнал на стол до радиатора, се разрида, закрил лицето си с ръце; после, в стремежа си така да разпери едната си ръка, че тя да закрива лицето му, с другата взе да рови за кърпата и в трепкащите от сълзите пролуки между пръстите съзираше раздвояващата се, разливаща се розова рокля, която шумно се приближаваше към него.

„Хайде, недейте, недейте — повтаряше тя успокоително, — голям мъж, пък така да плаче.“ Той я хвана за лакътя, целуна нещо студено и твърдо (часовничето на китката й). Тя свали сламената му шапка, погали го по челото — и бързо се отдръпна, за да избегне непохватните му хватателни движения. Лужин се издуха в кърпата веднъж, още веднъж, гръмко и сочно, сетне избърса очи, бузи, уста и въздъхна с облекчение, облакътен на парното и загледан пред себе си със светли влажни очи. Още тогава й стана ясно, че този човек, дали й харесваше, или не, вече не може да бъде изхвърлен от живота й, че се е настанил твърдо, неподвижно, явно за дълго. И заедно с това си мислеше как ще го покаже на баща си, на майка си, как ще седи в тяхната гостна — човек от други измерения, с особена форма и цвят, несъвместим с никого и с нищо.

Отначало го натъкмяваше и тъй, и инак спрямо близките си, спрямо тяхната среда, дори и спрямо подредбата на жилището, караше въображаемия Лужин да влиза из стаите, да разговаря с майка й, да яде домашна баница, да се отразява в разкошния самовар, купен в чужбина — но тези въображаеми посещения завършваха с чудовищна катастрофа; Лужин с непохватното си рамо събаряше дома им като част от декор, който падаше с прашна въздишка. А квартирата беше скъпа, уредена, на първия етаж в огромна берлинска сграда. Родителите й, щом забогатяха наново, решиха да заживеят по строг руски вкус, някак съзвучен със старинната славянска плетеница на буквите, с картичките, изобразяващи натъжени госпожици, с лакираните кутийки, по които пъстроцветно се кипреше тройка или жар-птица, и с онова прекрасно издавано, отдавна издъхнало списание, в което се срещаха толкова прекрасни снимки на стари имения и порцелани. Баща й казваше на приятелите си, че му е особено приятно след деловите срещи и разговори с хора от съмнителен произход да се потопи в истински руски уют, да яде истински руски ястия. По едно време им прислужваше истински ординарец, войник, взет от руските бараки край Берлин, но ни в клин, ни в ръкав той стана необикновено груб и беше сменен от германска полякиня. Майка й, снажна дама с пълни ръце, наричаща сама себе си огън жена или казак (резултат от неясни и превратни реминисценции от „Война и мир“), прекрасно играеше руска домакиня, изпитваше склонност към теософия и порицаваше радиото като еврейска измишльотина. Беше много добра и много нетактична, искрено обичаше онази изрисувана, изкуствена Русия, която бе натрупала около себе си, но понякога се измъчваше непоносимо, без да знае със сигурност какво не й достига, защото, както казваше, е изнесла тук своята Русия. Дъщеря й обаче бе съвършено безразлична към тази кукленска квартира, толкова неприличаща на тихия им петербургски дом, където мебелите, вещите имаха душа, където иконостасът беше с незабравим гранатов блясък и с тайнствени портокалови цветчета, където върху коприната на креслото беше извезана дебела, умна котка, където имаше хиляди дреболии, миризми, оттенъци и те всичките заедно съставяха нещо замайващо и раздиращо, незаменимо.

Младежите, които навестяваха дома им, я смятаха за много мила, но леко скучна госпожица, а майка й казваше за нея (с нисък глас, с усмивка), че у дома им тя е представителката на интелигенцията и декадентството — дали защото знаеше наизуст стихотворенията на Балмонт, намерени в „Четец декламатор“, или по някаква друга причина — не беше ясно. Баща й харесваше нейната самостоятелност, тихото й държане и особения й навик да свежда очи, когато се усмихва. Но до най-чаровното в нея още никой не бе могъл да проникне: това бе тайнствената способност на душата й да възприема в живота само онова, което я бе привличало и измъчвало някога през детството, по времето, когато душата има безпогрешния нюх да открива забавното и трогателното; постоянно да изпитва непоносима, нежна жалост към същество, което живее безпомощно и нещастно, да усеща през хиляди версти как някъде в Сицилия грубо налагат тънконого магаренце с мъхнато коремче. Когато наистина срещнеше наскърбявано същество, я връхлиташе чувство на легендарно затъмнение, при което настъпва необяснима нощ и лети пепел, а по стените избива кръв — и й се струваше, че ако сега — веднага — не помогне, не сложи край на чуждата мъка, чието съществуване е необяснимо в този тъй разполагащ към щастие свят, самата тя ще се задуши, ще умре, сърцето й няма да издържи. И затова живееше в постоянно тайно вълнение, непрестанно предчувствуваше ново увлечение или нова жалост и за нея говореха, че обожава кучета и че на драго сърце услужва с пари — а чуеше ли тази незначителна мълва, тя се чувствуваше както през детството по време на играта, когато излизаш от стаята, а другите измислят разнообразни мнения за теб. И сред играещите, сред тези, при които се връщаш след известно време от съседната стая (в която седиш и чакаш да те повикат и честно си тананикаш нещо, само и само да не подслушаш, или отваряш случайна книга и като освободена пружина изскача откъс от роман, краят на неразбираем разговор), сред тези хора, чието мнение трябваше да отгатне, сега имаше един човек, доста затворен, тежкоподвижен, за когото изобщо не се знаеше какво мисли за нея. Подозираше, че той изобщо няма никакво мнение и че ни най-малко не си представя нейната среда, условията й на живот и затова може да изтърси нещо ужасно.

Като реши, че е отсъствувала достатъчно, тя леко прокара ръка по тила си, приглади си косата и влезе усмихната в хола. Лужин и майка й, които току-що бе запознала, седяха в плетените кресла под палмата и Лужин начумерен оглеждаше неприличната си сламена шапка, която държеше на коленете си, и в този миг й бе еднакво страшно да си помисли с какви ли думи е говорил за нея Лужин (ако изобщо е говорил), както и какво ли впечатление е направил самият той на майка й. Предишния ден, когато майка й току-що бе пристигнала и я упрекна, че прозорецът й е на север и крушката на нощната й лампа не свети, тя й разказа, като внимаваше думите й да са на същото равнище като всички предишни, че много се е сприятелила с прочутия шахматист Лужин. „Сигурно му е псевдоним — отбеляза майка й, както ровеше из несесера. — Ще е някой Рубинщайн или Абрамсон.“ — „Много, много е прочут — продължи дъщерята — и много мил.“ — „По-добре ми помогни да намеря сапуна“ — каза майка й. И сега, когато ги запозна, когато ги остави насаме под предлог да поръча лимонада, тя изпита на връщане в хола такъв страх, такова чувство за вече станала непоправима катастрофа, че още отдалече заговори високо и се препъна в края на килима и се разсмя, балансирайки с ръце. Безсмислената игра със сламената шапка, мълчанието, учудените, блеснали очи на майка й, неочакваният спомен как той бе плакал онзи ден, прегърнал радиатора на парното — всичко това бе много мъчно да се понесе. Но изведнъж Лужин вдигна глава, устата му се изкриви от познатата навъсена усмивка — и страхът й се стопи начаса, и възможното нещастие й се стори странно, забавно и нищо непроменящо. Лужин, сякаш очаквал завръщането й, за да се оттегли, изпъшка, стана, кимна по своя си невероятен начин („просташки“ — весело си помисли тя, превеждайки това кимване на езика на майка си) и се запъти към стълбището. По пътя срещна лакея, понесъл таблата с трите чаши лимонада. Спря го, взе едната и като я вдигна предпазливо пред себе си, повтаряйки с вежди движението на люлеещата се течност, започна полека да се изкачва по стъпалата. Когато се изгуби зад завоя, тя преувеличено внимателно взе да отвива хартията на сламката. „Простак — доста високо произнесе майка й и дъщерята изпита същото удоволствие, което те спохожда, щом намериш отгатнатото значение на чуждата дума в речника. — Че това не е човек — продължи със сърдито недоумение майка й. — Какво е това? Направо не е човек. Наричаше ме «мадам», просто «мадам» като някой продавач. Не е човек, а бог знае какво. И сигурно има съветски паспорт. Болшевик, просто е болшевик. Седях като идиотка. И как разговаря. Маншетите му посивели. Забеляза ли? Толкова са мръсни и опърпани.“

„За какво разговаряхте?“ — попита тя усмихната, като погледна под вежди.

„Да, мадам, не, мадам. Тук атмосферата е приятна. Атмосферата, а? Ама че дума! Попитах го отдавна ли е пристигнал от Русия, за да го разговоря някак. Той просто мълчи. Просто мълчи. После каза за теб, че си обичала разхладителните напитки. Разхладителните! Ами мутрата му каква е, мутрата. Не, не, по-далеч от такива…“

Продължавайки играта на мнения, тя забърза при Лужин. При несполучилото му заминаване бяха успели да настанят нов човек в стаята му и сега беше в друга, по-нагоре. Той седеше, облакътен на масата, сякаш смазан от мъка, и в пепелника му димеше тягостно недоубита цигара. По масата и пода бяха пръснати листчета, изписани с молив. Стори й се мимоходом, че са сметки, и се учуди на количеството им. Вятърът, нахлул през отворения прозорец, когато тя отвори, ги насмете, Лужин се отърси от мислите си, вдигна листчетата от пода и грижливо ги нареди, като й се усмихваше и мигаше. „Е, какво? Как е?“ — попита тя. „Ще се дооформи по време на играта — каза Лужин. — Чисто и просто набелязвам някои възможности.“ Тя изпита чувството, че е сбъркала вратата, че е влязла не там, закъдето е тръгнала, но в този неочакван свят беше хубаво и не й се връщаше в другия, където се играеше на мнения. Но вместо да продължи темата за шаха, Лужин се дотътри до нея заедно със стола, хвана й талията с разтреперани от нежност ръце и без да знае какво да предприеме, понечи да я сложи на коленете си. Тя натисна раменете му с ръце и отстрани лицето си, уж че гледаше листчетата. „Какво е това?“ — попита тя. „Нищо, нищо — отвърна Лужин, — различни записани партии.“ — „Пуснете ме“ — продума тя с тънък глас. „Записани различни партии, записани…“ — заповтаря Лужин, като я притискаше към себе си, загледан с примижали очи от долу на горе в шията й. Лицето му изведнъж се сгърчи, очите му за миг станаха безизразни; после чертите му някак се отпуснаха, ръцете му се разтвориха от само себе си и тя се отдалечи от него засегната, без съвсем ясно да съзнава защо се ядосва, и учудена, че той я бе пуснал. Лужин се окашля и жадно засмука цигара, като я следеше с необяснимо лукавство. „Съжалявам, че дойдох — каза тя. — Първо, попречих ви на работата…“ — „Ни най-малко“ — неочаквано весело отвърна Лужин и се плесна по коленете.

„Второ, всъщност исках да науча вашите впечатления.“ — „Дама от висшата аристокрация — каза Лужин, — веднага си личи.“

„За бога — възкликна тя, все още ядосана, — възпитавал ли ви е някой? Учили ли сте някъде? Изобщо срещали ли сте се някога с хора, разговаряли ли сте с тях?“

„Много съм пътувал — каза Лужин. — Къде ли не. Навред по малко.“

„Къде съм? Кой е той? Какво ще става занапред?“ — мислено се попита тя и огледа стаята, масата, покрита с хартийки, омачканата постеля, умивалника, в който се търкаляше ръждиво ножче „Жилет“, открехнатия гардероб, от който като змия изпълзяваше зелена вратовръзка на червени петна. И сред това студено безредие — най-странният човек, който се занимаваше с някакво призрачно изкуство, и тя се мъчеше да се спре, да изтъкне пред себе си всичките му недостатъци и чудатости, да си каже веднъж завинаги, че този човек не й подхожда, и в същото време съвсем явно се безпокоеше как ли ще се държи в черквата, как ли ще изглежда с фрак.

7

Срещите, разбира се, продължиха. Клетата дама започна със страх да забелязва, че дъщеря й и съмнителният господин Лужин са неразделни — имаше някакви разговори между тях, погледи, флуиди, които тя не можеше съвсем ясно да долови; това й се стори тъй опасно, че преодолявайки отвращението си, реши да държи Лужин колкото може по-близо до себе си, отчасти за да го разбере напълно, но най-вече за да не се губи толкова дъщеря й. Професията му беше нищожна, нелепа… Съществуването на такива професии би могло да се обясни единствено с проклетата съвременност, със съвременното влечение към безсмислени рекорди (тези аероплани, които, искат да стигнат до слънцето, маратонското бягане, олимпийските игри). Струваше й се, че в предишните времена, в Русия от нейните младини, човек, занимаващ се изключително с шах, би бил немислим. Впрочем дори и в сегашните дни такъв човек бе толкова странен, че у нея възникна неясното съмнение дали шахматната игра не е параван, измама, дали Лужин не се занимава с нещо съвсем различно — и тя примираше, като си представеше някаква тъмна, престъпна — може би масонска — дейност, която хитрият негодник скрива зад уж встрастеността си в невинната игра. Полека-лека обаче това подозрение отпадна. Как да очаква коварство от такъв мухльо? Освен това той наистина се оказа прочут. Порази я и донякъде я засегна, че мнозина добре знаят името му, което тя изобщо не беше чувала (освен може би като случаен звук в миналото, свързан с далечен роднина, навестяван някога от някакъв си Лужин, петербургски помешчик). Германците в курортния хотел произнасяха това име с уважение, като героично преодоляваха трудността на чуждата им шипяща. Дъщерята й показа последната книжка на берлинско илюстровано списание, където в забавния кът за гатанки и кръстословици бе представена забележителната по нещо си партия, спечелена наскоро от Лужин. „Но нима може човек да се захласва по такива празни неща? — възкликна тя и объркана погледна дъщеря си. — Цял живот да прахосаш, за такива нищожни работи… Ето вуйчо ти, който много добре играеше всякакви игри — шах, карти, билярд, — имаше и държавна служба, и кариера, и всичко.“ — „Той също има кариера — отвърна дъщерята — и наистина е много известен. Никой не е виновен, че не си се интересувала от шах.“ — „И фокусниците понякога също са известни“ — заядливо избъбри тя, но все пак се позамисли и реши за себе си, че известността на Лужин отчасти оправдава съществуването му. А той впрочем съществуваше тягостно. Особено я дразнеше, че постоянно се, изхитряше да седне гърбом към нея. „Все гърбом ми говори, все гърбом — оплакваше се на дъщеря си. — Дори разговорът му не е човешки. Уверявам те, има нещо съвсем ненормално у него.“ Лужин нито веднъж не се обърна към нея с въпрос, нито веднъж не се опита да подкрепи заглъхващия разговор. Правеха незабравими разходки по изпъстрените от слънцето пътеки, където тук и там в приятната сянка някакъв грижовен гений бе наслагал скамейки — незабравими разходки, по време на които всяка стъпка на Лужин й се струваше оскърбление. Въпреки пълнотата и задуха си той изведнъж развиваше необикновена скорост, спътничките му изоставаха, майката, свила устни, гледаше дъщеря си и със съскащ шепот се кълнеше, че ако това рекордно препускане продължи, тя веднага — разбираш ли, веднага — ще се върне вкъщи. „Лужин — извикваше, дъщеря й, — ей, Лужин. Починете си, ще се изморите така.“ (И това, че дъщеря й го наричаше на фамилно име, също беше неприятно — но на забележката й тя отговаряше със смях: „Така са постъпвали Тургеневите девойки. Нима съм по-долу?“) Лужин изведнъж се обръщаше, усмихваше се изкриво и сядаше на някоя пейка. До него се оказваше телено кошче. Той почваше да рови из джобовете си, намираше някоя хартийка, полека я накъсваше и я хвърляше в кошчето, след което отривисто се засмиваше. Какви шегички!

Все пак въпреки съвместните разходки дъщеря й и Лужин намираха време да се усамотят и след такива усамотявания тя доста злобно питаше дъщеря си: „Какво, да не се целуваш с него? Целуваш ли се? Сигурна съм, че се целуваш.“ Но дъщеря й само въздъхваше и отвръщаше с престорена досада: „Ах, мамо, как можеш да говориш такива неща…“ — „Не се отлепяте“ — реши тя и написа на мъжа си, че е нещастна, неспокойна, че дъщеря й е завъртяла невъзможен флирт с опасен мрачен тип. Мъжът й я посъветва да се върне в Берлин или да смени курорта. „Какво ли разбира — помисли си тя. — Добре де, все едно. Скоро това ще свърши. Нашето гълъбче ще се разкара.“

И изведнъж, три дни преди Лужин да замине за Берлин, се случи една дреболия, която не че промени отношението й към Лужин, но все пак я трогна. Излязоха тримата да се поразсеят. Беше безветрена августовска вечер, великолепен залез като изцеден докрай, смачкан портокал. „Малко ми е хладно — каза тя. — Донеси ми нещо.“ Дъщеря й кимна, каза „ъхъм“ както смучеше стъбълце трева и тръгна забързано, леко размахала ръце обратно към хотела.

„Хубавко ми е момичето, нали? Какви стройни крачета.“

Лужин кимна.

„Значи вие заминавате в понеделник? А после, след като играете, отново в Париж?“

Лужин кимна отново.

„Но сигурно няма да останете за дълго в Париж? Нали отново ще ви поканят да участвувате?“

Тъкмо тогава се случи. Лужин се огледа и посочи с бастуна.

„Алеята — каза той. — Вижте. Нататък път. Аз вървях. Представете си кого срещнах. Кого срещнах? От митовете. Амур. Но не със стрела, а с камъче. Бях улучен.“

„За какво говорите?“ — попита с тревога тя.

„Моля ви, моля ви — възкликна Лужин, вдигнал показалец. — Необходима ми е аудиенция.“

Той се приближи до нея, странно полуотвори уста, поради което лицето му придоби необикновен израз на някаква страдалческа нежност.

„Вие сте добра, отзивчива жена — проточено произнесе Лужин. — Имам честта да ви моля за ръката й.“

Той се извърна, сякаш привършил театрална реплика, и започна да изписва с бастуна плетеница върху пясъка.

„Ето ти шала“ — каза отзад задъханият глас на дъщерята и шалът обгърна раменете й.

„А не, горещо ми е, няма нужда, какъв ти шал…“

Разходката през онази вечер бе особено мълчалива. В ума й пробягваха всички онези думи, които трябва да каже на Лужин. Да му намекне за финансовата страна — той сигурно не е богат, заема най-евтината стая в хотела. И много сериозно да поговори с дъщеря си. Немислим брак, крайно глупава идея. Но въпреки всичко бе поласкана, че Лужин толкова развълнувано, тъй старомодно се бе обърнал най-напред към нея.

„Случи се вече, честито — каза тя същата вечер на дъщеря си. — Не ми прави невинни физиономии, прекрасно разбираш. Нашият желае да се ожени.“

„Не е бивало да приказва с теб — отвърна дъщерята. — Това засяга само него и мен.“

„Да се омъжиш за първия срещнат нехранимайко…“ — засегната подхвана тя. „Да не си посмяла — спокойно рече дъщерята. — Не е твоя работа.“

И това, което изглеждаше немислимо, започна да се развива с учудваща бързина. Преди заминаването си Лужин по дълга нощна риза бе застанал на балкончето си, гледаше луната, която, трепереща, се измъкваше от черните листа, и замислен за неочаквания обрат, който вземаше защитата му против Турати, слушаше през тези шахматни мисли гласа, който все продължаваше да звънти в ушите му, който на дълги линии пресичаше съществото му и заемаше най-важните точки в него. Това беше отзвук от разговора, току-що проведен с нея — тя отново бе седяла на коленете му и беше обещавала, че след два-три дни ще се върне в Берлин, ще замине сама, ако майка й пожелае да остане. И да я държи на своите колене, беше нищо пред сигурността, че тя ще го последва, че няма да се изгуби като някои сънища, които изведнъж се пръсват, разпиляват се, защото през тях изплува лъскавото кубенце на будилника. Притиснала рамо до гърдите му, тя се мъчеше с внимателен пръст да вдигне по-високо клепачите му и странна черна светлина подскачаше от лекия натиск върху очната ябълка, подскачаше като черния му кон, който лесно вземаше пешката, ако Турати я придвижеше на седмия ход, както бе сторил при последната им среща. Конят, разбира се, загиваше, но тази загуба се възнаграждаваше от сложно замислената атака на черните и тук шансовете бяха на тяхна страна. Наистина имаше известна слабост във фланга на царицата, по-скоро не слабост, а леко съмнение дали всичко това не е фантазия, не е фойерверк и дали той ще издържи, ще издържи ли сърцето му, или гласът в ушите му все пак го лъже и не ще го съпровожда. Обаче луната се освободи от острите черни вейки — кръглата, тежка, пълна луна — ярко потвърждение на победата му, и когато най-сетне Лужин се обърна и влезе в стаята си, там върху пода вече лежеше огромен правоъгълник лунна светлина и в тази светлина — неговата собствена сянка.

8

Това, към което бе толкова безразлична неговата годеница, му направи такова впечатление, каквото изобщо не можеше да се предвиди. Прословутата квартира, в която дори самият въздух беше порусѐн, Лужин посети веднага след като доби първата си точка, побеждавайки един много упорит унгарец; наистина партията бе прекъсната на четирийсетия ход, но по-нататъшното бе напълно ясно за Лужин. Той прочете на глас на безликия шофьор адреса върху картичката („Пристигнахме. Довечера ви чакаме“) и незабелязано преодолял мъглявото, случайно разстояние, предпазливо опита да дръпне халката в устата на лъва. Звънецът подействува веднага: вратата бурно, се разтвори. „Как, без палто? Няма да ви пусна вътре…“ Но той вече беше прекрачил прага и махаше с ръка, тръскаше глава, мъчеше се да преодолее задъхването. „Пухх, пухх“ — пухтеше той и се приготви за вълшебната прегръдка, но изведнъж забеляза, че в лявата му, вече протегната встрани ръка е ненужният бастун, а в дясната — портфейлът, който очевидно бе стискал от момента, когато се бе разплатил с таксито. „Пак с тази невъзможна черна шапка… Какво се вцепенихте? Ето, насам.“ Бастунът благополучно се гмурна в нещо вазоподобно; портфейлът след втория опит попадна в необходимия джоб; шапката увисна на закачалката. „Ето ме и мен — каза Лужин, — пухх, пухх.“ Тя вече беше далеч, в дъното на вестибюла; блъсна странишком вратата, протегна гола ръка, весело, изпод вежди загледана в Лужин. А над вратата, точно над рамката биеше на очи голяма, ярка, нарисувана с маслени бои картина. Лужин, който обикновено не забелязваше такива неща, й обърна внимание, защото електрическата светлина я обливаше мазно и багрите й го поразиха като слънчев удар. Селянка с алена забрадка до веждите ядеше ябълка, черната й сянка върху стобора ядеше по-голяма ябълка. „Селячка“ — вкусно произнесе Лужин и се засмя. „Хайде, влизайте, влизайте. Да не отнесете тази масичка.“ Той влезе в гостната и някак целият се размекна от удоволствие, коремът му под кадифената жилетка, която, кой знае защо, винаги носеше по време на турнирите, трогателно затрепка от смях. Полилеят с матови висулки като стъклени бонбончета му отговори със странно познато треперене; пред рояла върху жълтия паркет, в който се отразяваха крачетата на ампирните кресла, бе просната бяла меча кожа, разперила лапи, сякаш литнала към лъскавата пропаст на пода. Върху многобройните масички, рафтчета, подносчета имаше всякакви гиздави нещица, нещо като купчина тежки монети се сребрееше в малкото шкафче и едно пауново перо стърчеше от рамката на огледалото. По стените имаше много картини — отново селянки с пъстри забрадки, златен богатир върху бял тежкотоварен кон, дървени къщи под синкави снежни юргани… За Лужин всичко това се сля в умилителен пъстроцветен блясък, от който за миг изскачаше отделен предмет — порцеланов лос или тъмноока икона — и отново весело запъстряваше в очите му, и полярната кожа, в която се препъна и подви края й, се оказа с червена подплата с фестони. Над десет години не беше влизал в руска къща и попаднал сега в жилище, където като изложба наперено се предлагаше шарена Русия, той изпита детска радост, желание да запляска с ръце — никога през живота не бе се чувствувал тъй леко и уютно. „Останало е от Великден“ — убедено заяви той, посочил с кутрето голямото дървено яйце на златни черти (печалба от томболата на благотворителен бал). В тази минута бялата двойна врата се разтвори и бързо влезе, като вече подаваше ръка в движение, господин с пенсне, много напет, късо подстриган. „Моля, заповядайте — каза той. — Радвам се да се запознаем.“ Още на минутата като фокусник отвори ръчно изработена табакера с александровския орел върху капака. „С мундщуци са — каза Лужин, извил очи към цигарите. — Не пуша такива. А ето…“ Почна да рови из джобовете си, да измъква дебели цигари, които се сипеха от хартиеното пакетче; изпусна няколко и господинът чевръсто ги вдигна. „Миличка — каза той, — дай ми пепелник. Седнете, моля. Виноват… вашето име по баща?“ Кристалният пепелник кацна между тях и те едновременно топнаха цигари в него, кранчетата им се сблъскаха. „Пушело ми се е“ — добродушно изрече Лужин, като изправяше края на изкривилата се цигара. „Нищо, нищо — бързо изрече господинът и духна две тънки струи дим от ноздрите на изведнъж изтънелия си нос. — Ето на, вече сте в нашия богозакрилян Берлин. Дъщеря ми разказа, че сте пристигнали за състезанието. — Той издърпа колосания си маншет, поизпъчи се и продължи: — Между другото винаги съм се интересувал дали в шахматната игра няма такъв ход, с който винаги да печелиш. Не зная дали ме разбирате, но искам да кажа… извинете, как беше вашето име по баща?“ — „Не, разбирам — обади се Лужин като помисли прилежно. — Имаме спокойни ходове и силни ходове. Силният ход…“ — „Да, да, виж ти“ закима господинът. „Силен ход е този, който — гръмогласно и радостно продължи Лужин, — който веднага ни дава безспорно предимство. Двоен шах например, с вземане на важна фигура или с извеждане на пешка в дама. И тъй нататък, и тъй нататък. А спокойният ход…“ — „Да, да — каза господинът. — Приблизително колко дни ще продължи състезанието?“ — „Спокойният ход означава измама, клопка, усложнение — като се мъчеше да бъде учтив и сам изпитваше удоволствие, говореше Лужин. — Да вземем някое положение. Белите…“ Той се замисли, взрян в пепелника. „За съжаление — нервно изрече господинът — не разбирам нищо от шах. Само ви попитах… Но дребна работа, дребна работа. Ей сега ще минем в трапезарията. Какво става, миличка, готов ли е чаят?“ — „Да! — възкликна Лужин. — Ние просто ще вземем положението, при което днес беше прекъснат ендшпилът. Белите: царят на це-три, топ на а-едно, кон на де-пет, пешки на бе-три, це-четири. Черните обаче…“ — „Сложно нещо е шахът“ — бързо го прекъсна господинът и гъвкаво скочи на крака, мъчейки се да възпре потока от букви и цифри, които имаха някакво отношение към черните. „Да предположим сега — натърти Лужин, — че черните направят най-добрия си ход при това положение — е-шест, ге-пет. На това аз отговарям със следния спокоен ход…“ Лужин примижа и почти шепнешком, издул устни като за предпазлива целувка, издъхна навън не думи, не просто означение на хода, а нещо най-нежно, безкрайно крехко. Имаше същия израз на лицето — израза на човек, който издухва перце от лицето на младенец, — когато на следващия ден въплъти този ход на дъската. Унгарецът, съвсем прежълтял след безсънната нощ, през която бе успял да провери всички варианти (довеждащи до реми), незабелязал само ей тази скрита комбинация, дълбоко се замисли над дъската, докато Лужин, покашляйки маниерно, с наслада отбелязваше направения ход на листчето си. Унгарецът се предаде бързо и Лужин седна да играе с един компатриот^[6]. Партията започна интересно и скоро около масата им се образува плътен пръстен от зрители. Любопитството, натискът, пукането на стави, чуждото дишане и най-вече шепотът — шепотът, прекъсван от още по-гръмкото и дразнещо „шт!“ — често измъчваха Лужин: той живо усещаше това пукане, този шумол, отвратителната топлина, ако не беше потънал съвсем дълбоко в шахматните бездни. С края на окото си съзираше краката на стълпилите се и, кой знае защо, особено го дразнеше сред всичките тези тъмни панталони чифтът дамски крака с лъскави сиви чорапи. Тези крака явно нищо не разбираха от играта, не бе ясно защо бяха дошли… Сивкавите остри обувки с някакви кръстосани ремъчета най-добре да си тропаха по тротоара — по-далеч оттук. Когато спираше своя часовник, записваше хода или оставяше взетата фигура, все поглеждаше тези неподвижни крака и едва след час и половина, когато спечели партията и стана, като издърпваше жилетката си надолу, Лужин видя, че тези крака принадлежат на годеницата му. Изпита остро щастие, че тя е присъствувала при неговата победа, и жадно зачака изчезването на шахматните дъски и на всичките тези шумни хора, за да я погали по-скоро. Но шахматните дъски не се изгубиха отведнъж и дори когато се появи светлата трапезария и огромният меднолъскав самовар, през бялата покривка неясно избиваха равни квадрати и явно същите квадрати, шоколадови и кремави, имаше върху сладкиша. Майката на годеницата го посрещна със същото снизходително, леко присмехулно благодушие, с каквото го бе посрещнала предишната вечер, когато бе прекъснала шахматния разговор с появата си — а вчерашният господин, явно нейният мъж, подробно заразказва какво образцово имение притежавал в Русия. „Хайде да отидем във вашата стая — прегракнал прошепна Лужин на годеницата си, а тя прехапа устна и го погледна с широко разтворени очи. — Нека да идем“ — повтори той. Но тя сръчно положи върху стъклената му чинийка чудесно малиново сладко и веднага подействува тази лепкава, ослепително червена сладост, преливаща се върху езика като зърнест пламък, облепваща зъбите с ароматна захар. „Мерси, мерси“ — закима Лужин, докато му слагаха втора порция, и отново замляска сред гробовното мълчание, облизвайки още горещата от чая лъжичка, за да не изгуби дори капка от омайния сок. И когато най-сетне постигна желаното и се озова насаме с нея, наистина не в нейната стая, а в пъстроцветната гостна, и привлече към себе си, тръшна се тежко, хванал я за китките, но тя мълчешком се измъкна и като се завъртя, се отпусна върху меката табуретка. „Изобщо не съм решила дали ще се омъжа за вас — каза тя. — Помнете това.“ — „Всичко е решено — заяви Лужин. — Ако те не пожелаят, насила ще ги накараме да подпишат.“ — „Какво да подпишат?“ — попита учудено тя. „Ами не зная… Нали трябват някакви подписи, както ми се струва.“ — „Глупчо, глупчо — няколко пъти повтори тя. — Непоклатима и непоправима глупост. Хайде, какво да ви правя, къде да ви дявам… И колко уморен вид имате. Сигурна съм, че е вредно да играете толкова много.“ — „Ach wo^[7] — каза Лужин, — две партийки.“ — „А по цели нощи мислите. Не бива така. Вече е късно, да ви кажа. Прибирайте се. Трябва да си отспивате, това е.“ Той обаче остана да седи върху раираното диванче и тя си помисли какви са тези техни разговори, все дрън-дрън — случайни думи. И нито веднъж досега не я е целунал истински, все излиза криво, странно, и нито едно движение, с което я докосва, не прилича на обикновената човешка прегръдка. Но тази сиротна преданост в очите му, тази тайнствена светлина, която го бе озарила, когато днес се бе навел над шаха… И на следващия ден отново нещо я помами в съвсем безмълвното помещение на втория етаж над голямото кафене на онази тясна, шумна улица. Този път Лужин я забеляза веднага; той тихо разговаряше с плещест, добре избръснат господин, чиято късо подстригана коса изглеждаше плътно нахлузена върху главата и под остър ъгъл се спускаше над челото, а дебелите му устни облепваха, всмукваха угасналата пура. Художникът, изпратен от някакъв вестник, вдигайки и спускайки лице като китайска играчка, бързо рисуваше този профил с пурата. Мимоходом надникнала в албума му, тя зърна редом със започнатия Турати вече съвсем готовия Лужин, преувеличено унилия му нос, двойната брадичка на черни точици и познатия кичур върху слепоочието, който тя наричаше къдрица. Турати седна да играе с германски шахматист, а Лужин се приближи към нея и свъсено, с виновна усмивка изрече нещо нескопосно и абсурдно. Тя разбра учудена, че я моли да си иде. „Радвам се, много се радвам постфактум — с умолителен тон обясни Лужин — но засега… засега това е някак пречкащо.“

Проследи с поглед как тя покорно се отдалечава между шахматните масички и като кимна делово сам на себе си, се запъти към дъската, зад която сядаше вече новият му противник, побелял англичанин, който играеше с неизменно хладнокръвие и неизменно губеше. И този път не му провървя и Лужин отново победи, а на следващия ден постигна реми, после отново спечели — и вече престана ясно да долавя границата между шаха и дома на годеницата, сякаш движението се бе ускорило и това, което някога му бе изглеждало редуване на ивици, сега се бе превърнато в трепкаща въртележка.

Движеше се, без да изостава от Турати. Турати вземаше точка, и той вземаше точка. Турати правеше половин точка, и той също половинка. Така се движеха, сякаш се катереха по страните на равнобедрен триъгълник и в решителния миг трябваше да се сблъскат на върха.

Нощите му бяха някак разнебитени. Все не можеше да се овладее и да не мисли за шах; макар че му се доспиваше, сетне сънят все не можеше да проникне в мозъка му, търсеше пролуки, но на всеки вход бе застанал шахматен часовой и това беше ужасно мъчително чувство — че ето, сънят е до него, но оттатък мозъка: Лужин, небрежно разпиляният из стаята, спи, а Лужин, представляващият шахматна дъска, е буден и не може да се слее с щастливия си двойник. Но което беше още по-лошо — след всеки турнирен сеанс все по-трудно и по-трудно се изтръгваше от света на шахматните представи, така че и денем усещаше неприятно раздвояване. След тричасовата партия главата го болеше странно, не цялата, а на части, на черни квадрати от болка, и не откриваше веднага вратата, засенчена от черно петно, и не можеше да си припомни адреса на заветния дом: за щастие в джоба му се бе запазила старата, сгъната на две и вече оръфана на сгъвката картичка. („Пристигнахме. Довечера ви чакаме.“) Още продължаваше да изпитва радост, когато влизаше в дома, пълен с руски играчки, но радостта бе също на петна. И веднъж, през деня за почивка, дойде по-рано от обичайното, вкъщи бе само домакинята. Тя реши да продължи разговора, състоял се по залез в буковата горичка, и като преувеличаваше своята, твърде ценена от нея самата, способност да говори „право, куме, в очите“ (поради което младежите, посещаващи дома й, я смятаха за много умна жена и сериозно се бояха от нея), тя подхвана Лужин, най-напред го скастри заради угарките, намирани из всички вазички и дори в устата на проснатата мечка, а сетне му предложи още днес, тъй и тъй е събота вечер, да вземе вана у тях, след като се изкъпе мъжът й. „Сигурно рядко се къпете — заяви му тя без заобикалки. — Рядко, нали? Признайте си.“ Лужин сви мрачно рамене, загледан в пода, където се извършваше леко движение, забележимо само за него, заплашителна диференциация на сенките. „И изобщо — продължи тя — трябва да се стегнете. — Създала по този начин необходимото настроение у слушателя, премина към най-важното. — Кажете — попита тя, — мисля, че успяхте много да развратите моето момиче, нали? Такива като вас са големи развратници. А тя ми е чиста, не е като днешните. Кажете, нали сте развратник?“ — „Не, мадам“ — с въздишка отвърна Лужин и сетне се намръщи, бързо прокара подметка по пода, за да заличи едно вече съвсем определено сгъстяване. „Защото аз изобщо не ви познавам — продължи бързият, звучен глас. — Ще се наложи да събера сведения — да, да, сведения — дали не сте болен от някаква такава болест.“ — „Задух — каза Лужин. — И друго — малко ревматизъм.“ — „Не говоря за това — сухо го прекъсна тя. — Нещата са сериозни. Очевидно се смятате за годеник, идвате у нас, усамотявате се. Обаче не мисля, че ще може в близко време да стане дума за сватба.“ — „А миналата година имах хемороиди“ — монотонно произнесе Лужин. „Чуйте, говоря с вас за много важни проблеми. Вероятно бихте искали да се ожените още днес. Зная ви аз. После тя ще надуе корема и ще й извадите душата.“ Лужин, стъпкал сянката на едно място, мъчително забеляза, че далеч оттам, където е седнал, на пода се развива нова комбинация. „Ако поне малко се интересувате от моето мнение, трябва да ви кажа, че смятам този брак за дивотия. Освен това сигурно си мислите, че мъжът ми ще ви издържа. Признайте си: нали така мислите?“ — „Изпитвам парични затруднения — каза Лужин. — Бих вземал съвсем мъничко. Предлагаха ми да водя шахматния отдел в едно списание…“ В този миг неприятностите на пода станаха толкова безочливи, че Лужин неволно протегна ръка, за да извади царя-сянка от заплахата на светлинната пешка. И изобщо от този ден избягваше седенето в гостната, където имаше прекалено много дървени нещица, които придобиваха, ако ги гледаш дълго, твърде определени очертания. Годеницата му забелязваше как с всеки изминал турнирен ден изглежда все по-зле и по-зле. Под очите му се издълбаха мътнолилави кръгове, а тежките клепачи се бяха възпалили. Беше толкова блед, че винаги изглеждаше лошо избръснат, макар по настояване на годеницата да се бръснеше всяка заран. Края на турнира тя очакваше с голямо нетърпение и й беше мъчно, като си помислеше какви страшни, вредни усилия трябва да прави той, за да изтръгва точка след точка. Клетият Лужин, тайнственият Лужин… Докато играеше заран тенис с приятелката си немкиня, докато слушаше отдавна дотегналите й лекции по история на изкуството и прелистваше в стаята си опърпани, случайни книжки — „Океан“ на Андреев, романа на Краснов, брошурата „Как да станете йога“, — тя през цялото време съзнаваше, че тъкмо сега Лужин е потънал в шахматни изчисления, бори се, мъчи се и малко й беше обидно, че не може да сподели мъките на изкуството му. В гениалността му вярваше безусловно, освен това беше убедена, че тази гениалност не може да се изчерпва само с шахматната игра, колкото и вълшебна да е тя, и че когато премине турнирната треска и Лужин се успокои и си отпочине, у него ще се развихрят някакви още незнайни сили, той ще разцъфне, ще се пробуди, ще прояви дарбата си и в други области на живота. Баща й наричаше Лужин тесногръд фанатик, но добавяше, че безспорно е много наивен и много почтен човек. Майка й обаче твърдеше, че не с дни, а с часове се побърква все повече, че законът забранява на смахнатите да се женят, и първите дни скриваше невероятния годеник от всичките си познати, което в началото бе лесно — смятаха, че е с дъщеря си на курорт, — но после, много скоро, отново се появиха всичките тези хора, които обикновено идваха в дома им, като например: обаятелният стар вече генерал, дето винаги доказваше, че не ни е мъчно за Русия, а за младостта ни, за младостта; двамината руски германци; Олег Сергеевич Смирновски, теософ и собственик на ликьорена фабрика; няколкото бивши офицери; няколкото госпожици; певицата Воздвиженска; двойката Алфьорови, а също престарялата княгиня Уманова, която наричаха Дама Пика (по известната опера). Тъкмо тя първа видя Лужин и заключи от прибързаното и неразбираемо обяснение на домакинята, че той има някакво отношение към литературата, към списанията — пише нещо, накратко казано. „А знаете ли това? — попита тя, учтиво подхванала литературен разговор. — От новата поезия е… малко е декадентско… нещо за метличините, «все метличини, метличини»…“ Олег Сергеевич веднага го помоли да изиграят една партия, но за съжаление в къщата нямаше шах. Младежите помежду си го нарекоха заплес и само грохналият генерал се отнесе към него извънредно сърдечно и непосредствено, като дълго го убеждава да отидат двамата да видят малкото жирафче, родило се току-що в зоологическата градина. Откак бяха започнали да идват гости, появяващи се сега всяка вечер в различни комбинации, Лужин нито минута не можеше да остане насаме с годеницата си и борбата с тях, стремежът му да проникне през редиците им до годеницата веднага придоби шахматен оттенък. Обаче се оказа невъзможно да ги преодолее, явяваха се все нови и нови и му се привиждаше, че тъкмо те, тези безбройни, безлики гости плътно и горещо го заобикалят през часовете на турнира.

Обяснението за всички събития го осени една сутрин, когато бе седнал на стол посред хотелската стая и се мъчеше да съсредоточи мисълта си само върху едно: вчера бе постигнал десетата си точка, днес му предстоеше да победи Мозер. Изведнъж при него влезе годеницата му. „Направо като някакъв древен идол — разсмя се тя. — Седи си по средата, а другите идват при него с жертвоприношения.“ Тя му подаде кутия шоколадови бонбони и внезапно смехът се изгуби от лицето й. „Лужин — извика тя, — Лужин, събудете се! Какво ви е?“ — „Реалност ли е?“ — тихо и недоверчиво попита Лужин. „Разбира се, реалност. Какъв е този навик да слагате стол по средата и да се разполагате на него. Ако веднага не се съвземете, ще си ида.“ Лужин покорно се съвзе, разтърси глава и рамене, сетне се премести на диванчето и още не съвсем уверено щастие се плъзна в очите му. „Кажете, кога ще свърши това? — попита тя. — Колко партии има още?“ — „Трички“ — отвърна Лужин. „Днес прочетох във вестника, че трябва да спечелите турнира, че този път играете необикновено.“ — „Ами Турати… — каза Лужин и вдигна показалец. — Лошо ми е“ — добави тъжно той. „Тогава никакви бонбони — бързо рече тя и отново хвана квадратния пакет под мишница. — Лужин, ще ви повикам доктор. Направо ще умрете, ако продължите така.“ — „Не, не — произнесе той сънено. — Вече ми мина. Няма нужда.“ — „Това ме вълнува. Значи до петък, до събота… този ад. А у нас вкъщи е доста мрачно. Всички са съгласни с мама, че не бива да се омъжвам за вас. Защо ви прилоша, да не сте яли нещо развалено“ — „Мина ми вече, абсолютно“ — проточи Лужин и отпусна глава върху рамото й. „Вие просто сте много изморен, горкичкият ми. Нима и днес ще играете?“ — „В три часа. Срещу Мозер. Аз изобщо играя… как го бяха казали?“ — „Необикновено“ — усмихна се тя. Главата, отпусната върху рамото й, беше едра, тежка — скъпоценен апарат със сложен, тайнствен механизъм, И след минута тя забеляза, че е заспал, и взе да мисли как сега да премести главата му на някоя възглавница. С много предпазливи движения успя да стори това; той сега полулежеше на диванчето, свит неудобно, и главата върху възглавницата беше като восъчна. За миг я обхвана ужас дали не е умрял внезапно, дори докосна дланта му, беше мека и топла. Когато се изправи, усети болка в рамото. „Тежка глава“ — пошепна тя, загледана в спящия, и тихо излезе от стаята, като отнесе несполучливия си подарък. Помоли камериерката, която срещна в коридора, да събуди Лужин след час и щом се спусна беззвучно по стълбището, се насочи по слънчевите улици към тенисклуба — там се хвана, че все още се мъчи да не вдига шум, да не прави резки движения. Не се наложи камериерката да буди Лужин — той се събуди сам и начаса започна усилено да си припомня приятния сън, споходил го току-що, понеже знаеше от опит, че ако веднага не започне да си припомня, после вече ще бъде късно. А беше сънувал, че е седнал странно — насред стаята — и изведнъж с нелепа, блажена внезапност, присъща на сънищата, влиза годеницата му, подава му кутия, завързана с червена панделка. Тя също е облечена според модата на сънищата — с бяла рокля, с беззвучни бели обувки. Той понечва да я прегърне, но изведнъж му прилошава, завива му се свят, през това време годеницата му разказва какво пишат вестниците за него, но че майка й все пак не иска те да се оженят. Вероятно е имало още много, много други неща, но паметта не е успяла да настигне отплаващото — и мъчейки се да не изпогуби поне това, което бе могъл да изтръгне от съня, Лужин предпазливо се раздвижи, приглади си косата, позвъни да му донесат яденето. След обеда се наложи да играе и през този ден светът на шахматните представи прояви ужасна власт. Игра без почивка четири часа и победи, но когато вече бе взел таксито, се оказа, че из пътя е забравил къде отива, забравил е какъв адрес е дал на шофьора да прочете („… довечера“) и с интерес зачака къде ще спре автомобилът.

Впрочем позна къщата — и отново имаше гости, гости, — но изведнъж Лужин разбра, че просто се е върнал в днешния сън, защото годеницата му шепнешком го попита: „Как сте, не ви ли прилошава повече?“ А откъде наяве ще знае за това? „В хубав сън живеем — каза й тихо той. — Разбрах всичко.“ Той се огледа, видя масата и лицата на седналите, отражението им в самовара — в особената самоварна перспектива — и допълни с голямо облекчение: „Значи и това е сън? Тези господа са сън? Виж ти…“ — „По-тихо, по-тихо, какви ги дрънкате“ — неспокойно зашепна тя и Лужин си помисли, че е права, не бива да се стряска сънят, нека седят хората, има време. Но най-интересното в този сън беше, че наоколо явно бе Русия, от която спящият отдавна си бе заминал. Обитателите на съня, весели хора, пиеха чай, разговаряха на руски и захарницата беше съвсем същата като онази, от която бе вземал пудра захар през лятната малинова вечер преди много години. Лужин отбеляза това завръщане в Русия с интерес, с удоволствие. То го забавляваше най-вече като остроумно повтаряне на известна идея, което се случва, щом например в живата игра на дъската се повтори своеобразно претворена чисто задачна комбинация, отдавна открита от теорията.

През цялото време обаче ту по-слабо, ту по-ярко в този сън избиваха сенките на истинския му шахматен живот и най-сетне той избликна навън, и вече бе настъпила просто нощ в хотела, шахматни мисли, шахматно безсъние, размишления върху острата защита, измислена от него против дебюта на Турати. Той будуваше с бистро съзнание, умът му работеше ясно, изчистен от всякакви боклуци, разбрал, че всичко освен шаха е омаен сън, в който трепка и се стапя като златен лунен дим образът на мила, ясноока госпожица с голи ръце. Лъчите на съзнанието му, които се случваше да се разпиляват, опипвайки околния свят, не съвсем разбираем за него, и затова да губят половината от присъщата им сила, сега се бяха усилили, бяха се съсредоточили, когато този свят се разля в мираж и вече не ставаше нужда да се безпокои за него. Строен, осезаем и богат на приключения беше истинският живот, шахматният живот, и Лужин забелязваше с гордост колко му е лесно да господствува в този живот, как всичко в него е послушно на волята му и е покорно на идеите му. Някои партии, изиграни от него на берлинския турнир, бяха наречени още тогава безсмъртни от познавачите. Една бе спечелил, като бе пожертвувал последователно дамата, топа, коня; в друга бе заел такава динамична позиция с една своя пешка, че тя придоби чудовищна сила и тази сила все се разрастваше, набъбваше, опасна за противника като злокачествен тумор в най-нежното място на дъската; най-сетне в трета партия Лужин, като извърши наглед безсмислен ход, предизвикал ропот сред зрителите, подготви сложна клопка за противника, която той разгада твърде късно. В тези партии и във всички останали, изиграни от него на този незабравим турнир, се чувствуваше поразително ясна мисъл, безпощадна логика. Но и Турати играеше прекрасно, Турати също печелеше точка след точка, донякъде хипнотизирайки противника с дръзкото си въображение и може би прекалено доверявайки се на шахматния късмет, който досега не бе му изменял. Срещата му с Лужин решаваше кой ще вземе първата награда и имаше такива, които твърдяха, че прозрачната и лека мисъл на Лужин ще надделее над развихрената фантазия на италианеца, и имаше такива, които предсказваха, че огненият, побеждаващ с напора си Турати ще победи далновидния руски играч. И денят на тази среща настъпи.

Лужин се събуди, напълно облечен, дори с палто, погледна часовника си, припряно стана и нахлупи шапката, захвърлена насред стаята. Веднага се сепна и се огледа, като се мъчеше да разбере на какво всъщност беше спал. Постелята му не бе омачкана, кадифето на диванчето беше съвсем гладко. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че открай време играе шах — и в мрака на паметта му като в две огледала, отразяващи свещ, имаше само стесняваща се, светла перспектива: Лужин на шахматната маса и отново Лужин на шахматната маса, обаче по-дребен и после още по-дребен, и тъй нататък, безброй пъти. Но той закъсняваше, трябваше да побърза. Бързо отключи вратата и се спря недоумяващ. Според представите му тук веднага трябваше да се намира шахматен салон и неговата маса, и очакващият го Турати. Вместо това видя празен коридор и по-нататък — стълбище. Изведнъж оттам, откъм стълбището, се появи бързо тичащо човече и зърнало Лужин, разпери ръце. „Маестро — възкликна то, — на какво прилича! Чакат ви, чакат ви, маестро… Три пъти ви телефонирах и всички отговарят, че не се обаждате при почукване. Сеньор Турати отдавна е в залата.“ — „Махнали са я — кисело се обади Лужин, посочвайки с бастуна празния коридор. — Откъде да зная, че всичко се е разместило.“ — „Ако не се чувствувате добре…“ — подхвана човечето и погледна печално бледото, лъщящо лице на Лужин. „Хайде, водете ме!“ — с тънък глас извика Лужин и тропна с бастуна по пода. „Моля, моля“ — смутено избъбри човечето. Загледан само в палтенцето с вдигната яка, тичащо пред него, Лужин започна да преодолява неразбираемото пространство. „Пеш — бъбреше водачът му, — само на минута път оттук,“ Той позна с облекчение стъклената въртяща се врата на кафенето и после стълбището, и най-сетне това, което бе търсил в коридора на хотела. Щом влезе, веднага усети пълнотата на живота — спокойствие, яснота, увереност. „Хубава победа ще бъде“ — високо изрече той и тълпата неясни хора му стори път, пусна го да мине. „Бър, бър, бърабър“ — разприказва се, като клатеше глава, внезапно възникналият Турати. „Аванти“ — каза Лужин и се засмя. Между двамата имаше маса, на масата дъска с фигури, наредени за бой. Лужин извади от джоба на жилетката си цигара и машинално я запали.

Тогава се случи нещо странно. Турати, макар да играеше с белите, не пусна в ход прочутия си дебют и защитата, предвидена от Лужин, увисна във въздуха. Дали Турати бе предугадил възможното усложнение, или просто бе решил да играе предпазливо, защото знаеше спокойната сила, която проявяваше Лужин на този турнир, но започна по най-банален начин. Лужин мимоходом съжали за напразната си работа, но в същото време се зарадва: така се чувствуваше по-свободен. Освен това Турати явно се страхуваше от него. От друга страна, в невинното, вяло начало, предложено от Турати, безспорно се криеше някаква измама и Лужин заигра особено внимателно. Отначало играта вървеше тихо като мелодия за цигулки под сурдинка. Играчите предпазливо заемаха позиции, изнасяха по нещо напред, но учтиво, без всякакъв признак за заплаха, а дори да имаше заплаха — тя бе напълно условна, по-скоро намек за противника, че ей там не е зле да се погрижи за прикритие, и противникът с усмивка, сякаш всичко това бе само шега, укрепваше където трябва, и самият той мъничко напредваше. След това без всякакъв повод нежно запя струна. Едната от силите на Турати зае диагоналната линия. Но веднага и при Лужин се набеляза съвсем тихичко някаква мелодия. В миг затрепкаха тайнствени възможности и после отново — тишина: Турати отстъпи, скри се. И ето че известно време двамата противници, сякаш без никакво намерение да настъпват, се заеха с разкрасяването на собствените си квадрати — нещо мърдаха, наместваха, заглаждаха — и изведнъж пак неочаквано припламване, бързо съчетание на звуци: бяха се сблъскали две дребни сили и двете веднага бяха пометени; мигновено виртуозно движение на пръстите и Лужин свали и постави на масата до себе си вече не някаква безплътна сила, а тежка жълта пешка; блеснаха във въздуха пръстите на Турати и на свой ред върху масата кацна тромава черна пешка с отблясък върху главата. Като премахнаха тези две внезапно вдървили се шахматни величини, играчите сякаш се успокоиха, забравиха мигновеното припламване: в това място на дъската обаче още не бе напълно изстинал трепетът, нещо все още опитваше да се оформи… Но тези звуци не сполучиха да встъпят в желаното съчетание — някаква друга плътна, ниска нота забуча отстрани и двамината играчи, изоставили още трепкащия квадрат, се заинтересуваха от другия край на дъската. Но и тук всичко приключи безрезултатно. С тръбни сигнали се обадиха на няколко пъти най-значителните сили на дъската — и отново настъпи размяна, отново шахматните сили се преобразиха в изрязани, лъскави, лакирани кукли. И после настъпи дълъг, дълъг размисъл, по време на който Лужин от една точка на дъската изведе и разигра последователно десетки мними партии и изведнъж видя една чаровна, кристално крехка комбинация — но тя се пръсна със звън още след първия отговор на Турати. И Турати обаче не можеше да направи нищо по-нататък и печелейки време — защото времето в шахматната вселена е безмилостно, — двамата противници на няколко пъти повториха едни и същи два хода, заплаха и защита, заплаха и защита — но при това и двамата мислеха за изключително сложната комбинация, която нямаше нищо общо с тези машинални ходове. И Турати най-сетне се реши на тази комбинация — и отведнъж някаква музикална буря обгърна дъската, Лужин упорито търсеше в нея нужния му ясен мъничък звук, за да го развихри на свой ред в гръмовна хармония. Сега всичко на дъската излъчваше живот, всичко се бе съсредоточило върху едно, все по-яко и по-яко се затягаше; за миг олекна от изчезването на две фигури и отново — фуриозо. Мисълта на Лужин бродеше из шеметни и ужасни дебри, срещайки нарядко из тях мисълта на Турати, диреща същото, каквото диреше и той. И двамата едновременно разбраха, че белите не бива по-нататък да развиват своя замисъл, че всеки миг ще изгубят ритъма. Турати побърза да предложи размяна и броят на силите върху дъската отново намаля. Набелязаха се нови възможности, но все още никой не можеше да каже коя от страните има превес. Лужин, подготвяйки нападение, за което по-напред бе необходимо да изследва лабиринта от варианти, а в тях всяка негова крачка пробуждаше опасно ехо, се замисли продължително: струваше му се, че само още едно последно невероятно усилие, и ще намери тайния път към победата. Изведнъж се случи нещо извън съществото му, пареща болка — и той извика високо, разтърсвайки ръка, ужилен от огъня на клечката, която бе запалил, но бе забравил да вдигне до цигарата. Болката премина веднага, но в огненото пламване бе видял нещо непоносимо страшно, бе разбрал ужаса на шахматните бездни, в които потъваше, неволно погледна отново дъската и мисълта му се сломи от неизпитвана дотогава умора. Шахът обаче беше безмилостен, той го удържаше и го поглъщаше. В това беше ужасът, но в това се състоеше и единствената хармония, защото какво има на този свят освен шах? Мъгла, неизвестност, небитие… Изведнъж забеляза, че Турати вече не седи, а стои, скръстил ръце. „Почивка, маестро — каза нечий глас отзад. — Запишете хода.“ — „Не, не, още малко“ — умоляващо произнесе Лужин, затърсил с очи говорещия. „Почивка“ — повтори същият глас отново отзад, някак изплъзвайки се. Лужин понечи да стане и не можа. Видя, че се е озовал някъде назад със стола си, а върху дъската, върху шахматната дъска, съсредоточила току-що целия му живот, хищно се нахвърлят някакви хора, карат се и вдигат врява, бързо местят фигурите и така, и така. Отново понечи да стане и отново не можа. „Защо, защо?“ — жално промълви той, като се мъчеше да зърне дъската между сведените над нея черни, тесни гърбове. Фигурите на дъската бяха разбъркани, търкаляха се как да е на безобразни купчини. Премина сянка и като се спря, започна бързо да ги прибира в малък ковчег. „Разбира се“ — каза Лужин и със стон поради усилието се откъсна от стола. Някакви призраци все още стояха тук и там, обсъждайки нещо. Беше студено и малко тъмно. Призраците отнасяха дъските, столовете. Във въздуха, накъдето да погледнеше, бродеха лъкатушни, прозрачни шахматни образи и Лужин разбра, че е заседнал, че се е изгубил в една от комбинациите, които бе измислил току-що, направи отчаян опит да се отърси, да се измъкне нанякъде — ако ще и в небитието. „Елате, елате“ — подвикна му някой и се изгуби със звън. Почувствува се сам. Пред очите му ставаше все по-тъмно, той се намираше в шах спрямо всеки неясен предмет в салона — и трябваше да се спасява. Раздвижи се, раздруса цялото си пълно тяло, но все не можеше да съобрази какво се прави, за да се излезе от стая — а сигурно имаше някакъв лесен начин… Неясна черна сянка с бели гърди изведнъж взе да се увърта около него, като му подаваше палто и шапка. „Защо ми е?“ — избъбри той, докато намъкваше ръце в ръкавите и се въртеше заедно с услужливата сянка. „Насам“ — бодро изрече сянката и Лужин пристъпи напред, излезе от страшната зала. Съзрял стълбище, запълзя нагоре по него, но сетне се отказа и тръгна надолу, тъй като му беше по-лесно да слиза, отколкото да се катери. Попадна в задимено помещение, в което седяха шумни призраци. Във всеки ъгъл назряваше атака — и като блъскаше масите, кофичката, от която стърчеше стъклена пешка със златно гърло, барабана, по който биеше наведен гривест шахматен кон, той стигна до стъклен, тихо въртящ се блясък и се спря, без да знае къде да върви по-нататък. Заобиколиха го, искаха да сторят нещо с него. „Вървете си, вървете си“ — повтаряше сърдит глас. „Но къде?“ — през ридания промълви Лужин. „Вървете си вкъщи“ — тихо му прошепна друг глас и нещо подтикна Лужин по рамото. „Как казахте?“ — попита отново той и изведнъж престана да хлипа. „Вкъщи, вкъщи“ — повтори гласът и стъкленият блясък, подхванал Лужин, го изхвърли в прохладния полумрак. „Вкъщи — произнесе той тихо. — Ето значи какъв е ключът за комбинацията.“

И трябваше да побърза. Всеки миг шахматните дебри можеха да го обградят отново. А засега наоколо се чувствуваше мръсна мътилка, тежък ватиран въздух. Попита призрака, шмугнал се покрай него, къде е пътят за имението. Призракът не разбра нищо, отмина. „Един момент“ — каза Лужин, но вече беше късно. Тогава, като поклащаше късите си ръце, ускори крачка. Проплава бледа светлина и се пръсна с печален шумол. Мъчно, мъчно беше да намери пътя към къщи сред тази мека мъгла. Лужин чувствуваше, че трябва да хване наляво, а там ще има голяма гора, вече в гората лесно ще намери пътеката. Отново покрай него се шмугна сянка. „Къде е гората, гората? — настойчиво попита Лужин и тъй като тази дума не намери отговор, опита да потърси синоним. — Лес? Валд? — измърмори той. — Парк?“ — добави сетне снизходително. Тогава сянката посочи наляво и се скри, Лужин, упреквайки се заради бавността си, всяка минута опасявайки се от потеря, закрачи в указаната му посока. И наистина: неочаквано го заобиколиха дървета, под краката му зашушна папрат, беше влажно и тихо. Отпусна се тежко, седна, много се беше запъхтял и сълзи заливаха лицето му. По-късно стана, свали от коляното си един мокър лист и като се полута между дънерите, намери познатата пътека. „Марш, марш“ — сам се подканяше Лужин, закрачил по лепкавата земя. Беше изминал вече половината път. Ей сега щеше да се появи реката и дъскорезницата, през голите храсти щеше да надникне къщата. Ще се скрие там, ще си хапва от големите и малките стъклени буркани. Тайнствената потеря е изостанала далеч назад. Сега вече не могат го хвана. Не, не. Само някак да дишаше по-леко, да беше се махнала тази болка в слепоочията, тази зашеметяваща болка… Пътечката полъкатуши из гората и се вля в напречния път, а по-нататък из мрака проблесна реката. Видя и моста, и отсреща на брега неясна грамада, отначало за миг му се стори, че ето там, върху тъмното небе, личи познатият триъгълен покрив на къщата, черният гръмоотвод. Но веднага разбра, че е някаква хитра клопка от страна на шахматните божества, защото върху перилата на моста бяха пораснали мокри от дъжда, треперещи, голи великанши и невиждан отблясък заподскача върху реката. Тръгна покрай брега, като се мъчеше да намери другия мост, онзи мост, на който затъваш до глезените в талаш. Търси дълго и най-сетне съвсем настрани намери мостче, тясно и тихо, и си помисли, че тук поне може спокойно да мине отвъд. Обаче на отсрещния бряг всичко беше непознато, пробягваха светлини, плъзгаха се сенки. Знаеше, че имението е някъде тук, наблизо, но се приближаваше към него от непозната посока и му беше толкова трудно… Краката му от петите до бедрата бяха налети с олово, както е налята с олово основата на шахматната фигура. Полека-лека светлините изчезваха, разреждаха се призраците, всяка минута го заливаше вълна от тежка чернилка. При някакъв последен отблясък успя да забележи градинка, заоблени храсти и му се стори, че е познал къщата на воденичаря. Протегна ръце към решетката, но тогава тържествуващата болка започна да го надвива, притискаше, притискаше темето му отгоре и той сякаш се сплескваше, сплескваше, сплескваше и сетне беззвучно се разпиля.

9

Тротоарът се изплъзна, вдигна се под прав ъгъл и се люшна обратно. Той се изправи задъхан, а другарят му, като го подкрепяше и също се олюляваше, все повтаряше: „Гюнтер, Гюнтер, опитай да тръгнеш.“ Гюнтер застана напълно изправен и след тази кратка, вече не първа спирка и двамата се запътиха по-нататък по нощната пустинна улица, която ту плавно се устремяваше към звездите, ту се спускаше надолу. Гюнтер, едър здравеняк, беше изпил повече от другаря си, другият, на име Курт, подкрепяше спътника си, доколкото можеше, макар че бирата звучеше като гръмовен дактил в главата му. „Къде са дру… къде са дру… — мъчително се силеше да попита Гюнтер. — Къде са другите?“ Съвсем доскоро бяха седели всичките около дъбовата маса, празнуваха петата годишнина от завършването на училището, хубаво си попяха и се чукаха със силен звън, бяха се събрали май към трийсет души и всичките щастливи, трезви, прекрасно работили през цялата година, а сега, щом си затръгваха, изведнъж — световъртеж, тъмнина, безнадеждно несигурен тротоар. „Другите са там — каза Курт с широк жест, който неприятно събуди за живот най-близката стена: тя се наведе и сетне полека се изправи. — Разпиляха се, разотидоха се“ — тъжно обясни Курт. „А пред нас е Карл“ — бавно и натъртено изрече Гюнтер, а напористият бирен вятър ги отнесе едновременно встрани: спряха се, отстъпиха крачка и отново продължиха напред. „Казвам ти, че Карл е-хей там“ — засегнат повтори Гюнтер. И наистина в края на тротоара седеше човек, оборил глава. Не улучиха крачката и отминаха покрай него. Когато успяха да се приближат, човекът примлясна и бавно се извърна към тях. Да, беше Карл, обаче какъв Карл лицето му безизразно, очите му големи, опустели. „Просто си почивам — с безцветен глас произнесе той. — Ей сега ще продължа.“ Изведнъж по празния асфалт полека се зададе такси с вдигнато флагче. „Спрете го — каза Карл. — Да ме откара.“ Автомобилът се приближи. Гюнтер се стоварваше върху Карл в усилието си да го вдигне, Курт дърпаше нечий крак със сиви гамаши. Шофьорът поощряваше всичко това с добродушни приказки, после излезе и също взе да помага. Отпуснато дърпащото се тяло бе натикано през отвора на вратата и автомобилът потегли веднага. „Ние сме наблизо“ — каза Курт. Застаналият до него въздъхна и Курт, като го погледна, видя, че е Карл, значи откараният се оказа Гюнтер. „Ще ти помогна — рече виновно Курт. — Да тръгваме.“ Загледан пред себе си с празни, детински очи, Карл се наведе към него и двамата поеха напред, започнаха да преминават по развълнувания асфалт към отсрещния тротоар. „Ето още един“ — каза Курт. На тротоара до решетката на някаква градина лежеше свит дебел мъж без шапка. „Този сигурно е Пулвермахер — измърмори Курт. — Нали знаеш, през тези години той много се промени.“ — „Този не е Пулвермахер — отвърна Карл, като седна до него на плочника. — Пулвермахер е плешив.“ — „Все едно — каза Курт. — И него трябва да откараме.“ Помъчиха се да вдигнат човека за раменете и изгубиха равновесие. „Да не счупиш оградата“ — предупреди Карл. „Трябва да го откараме — повтори Курт. — Този може да е братът на Пулвермахер. И той беше с нас.“

Човекът очевидно спеше, и спеше дълбоко. Беше с черно палто с кадифе на реверите. Пълното му лице с тежка брадичка и с изпъкнали клепачи лъщеше под светлината на уличната лампа. „Ще почакаме такси — каза Курт и последва примера на Карл, седнал на края на тротоара. — И тази нощ ще свърши — уверено заяви той и добави, като погледна небето: — Как само се въртят.“ — „Звездите“ — обясни Карл и двамата известно време неподвижно гледаха нагоре, където в чудесната бледосинкава бездна дъгообразно течаха звездите. „Пулвермахер също гледа“ — след мълчание произнесе Курт. „Не, спи“ — възрази Карл, като се взря в пълното, неподвижно лице. „Спи“ — съгласи се Курт.

По асфалта се плъзна светлина и пак същото добродушно такси, откарало нанякъде Гюнтер, се спря до тротоара. „Още един ли? — засмя се шофьорът. — Можеше веднъж.“ — „Но къде?“ — сънено попита Карл приятеля си Курт. „Все някъде адрес… в джоба“ — мъгляво отвърна Курт. Като се олюляваха и кимаха независимо от желанието си, те се наведоха над неподвижния човек и това, че палтото му бе разкопчано, облекчи по-нататъшните им издирвания. „Кадифена жилетка — обади се Курт — Горкият, горкият…“ Още в първия джоб намериха сгъната на две картичка, която се разпадна в ръцете им, едната половинка с адреса на получателя се изплъзна и безследно изчезна. Върху останалата част обаче се намери и друг адрес, написан напряко върху картичката и дебело подчертан. На обратната страна имаше само един равен ред, отляво прекъснат, но дори ако бяха успели да долепят откъсналата се и изгубена половинка, едва ли смисълът на този ред би им станал по-ясен. „Доберепа бу“ — прочете Карл на латиница, което беше извинително. Адресът, намерен на картичката, беше назован на шофьора, а след това се наложи да издърпат безжизненото, тежко тяло в автомобила и отново шофьорът им се притече на помощ. При светлината на лампата върху вратата се мярнаха едри шахматни квадрати — гербовият символ на такситата. Най-сетне натъпканият автомобил потегли.

Из пътя Карл заспа. Тялото му и тялото на неизвестния, и тялото на Курт, седнал на пода, влизаха в мек, безволен допир при всеки завой и след това Курт се оказа на седалката, а Карл и по-голямата част от неизвестния — на пода. Когато автомобилът спря и шофьорът отвори вратата, не можа отначало да се ориентира колцина са в колата. Карл се пробуди веднага, но човекът без шапка бе неподвижен както преди. „Интересно какво ще правите сега с вашия приятел“ — каза шофьорът. „Сигурно го чакат“ — каза Курт. Понеже смяташе, че си е свършил работата и че е мъкнал достатъчно тежести през тази нощ, шофьорът вдигна флагчето и обяви сумата. „Аз ще платя“ — каза Карл. „Не, аз — каза Курт. — Аз го намерих пръв.“ Този аргумент убеди Карл. Освободеният с усилия автомобил си замина. Тримата останаха на тротоара: единият от тях лежеше, подпрян с гръб на каменното стълбище.

Като се олюляваха и въздишаха, Курт и Карл застанаха насред улицата и след това, обърнали се към единствения осветен прозорец в сградата, дрезгаво изреваха и начаса неочаквано отзивчиво жалузите, прорязани от светлина, трепкаха и се вдигнаха. От прозореца надникна млада дама. Без да знае как да започне, Курт се ухили сетне, събрал сили, бодро и високо подвикна: „Госпожице, докарахме Пулвермахер.“ Дамата не отвърна нищо и жалузите паднаха с трясък. Личеше си обаче, че тя остана до прозореца. „Намерихме го на улицата“ — неуверено изрече Карл, обръщайки се към прозореца. Жалузите отново се вдигнаха. „Кадифена жилетка“ — сметна за необходимо да обясни Курт. Прозорецът опустя, но след минута мракът на вратата за главния вход се разпадна, през стъклото се провидя осветено стълбище, мраморно до първата площадка, и преди още това новородено стълбище да се вкамени напълно, на стъпалата вече се появиха бързи женски крака. Ключът заигра в ключалката, вратата се разтвори. На тротоара, гърбом към стъпалата, се бе проснал пълният човек в черно.

Междувременно стълбището продължи да ражда хора… Появи се господин по нощни пантофи, с черни панталони и колосана риза без яка, след него набита бледа камериерка по чехли на бос крак. Всички се наведоха над Лужин и виновно усмихнатите, съвсем пияни непознати заобясняваха нещо, единият от тях все им тикаше като визитна картичка половината от пощенската карта. Петимата понесоха Лужин нагоре по стълбището и годеницата му, която поддържаше тежката му, скъпоценна глава, ахна, когато внезапно угасна светлината. В мрака всичко се люшна нанякъде, чу се тропане, тътрене на подметки, пъхтене, някой стъпи накриво и спомена на немски бога и когато светлината пламна отново, единият непознат бе седнал на стъпалото, върху другия се беше стоварило тялото на Лужин, а по-горе, на площадката, бе застанала майката с ярко избродиран халат и ококорила блеснали очи, гледаше бездиханното тяло, което мъжът й подпираше, като пъшкаше и повтаряше нещо, голямата страшна глава, отпусната върху рамото на дъщеря й. Внесоха Лужин в гостната. Младите непознати току тракваха токове, все се силеха да се представят някому, и се юрваха далеч от масичките, отрупани с порцелан. Виждаха ги отведнъж из всички стаи. Вероятно искаха да си отидат и не можеха да улучат вестибюла. Намираха ги по всички дивани, и в банята, и на сандъка в коридора, и нямаше възможност да се отърват от тях. Количеството им беше неизвестно — колебливо, мъгляво количество, А след известно време те изчезнаха, камериерката каза, че отворила на двама да си вървят и че останалите сигурно още се търкалят някъде, и че пиянството погубва мъжете, че годеникът на сестра й също пие.

„Честито, насмукал се е — каза стопанката на къщата, загледана в Лужин, който, полусъблечен и заметнат с одеяло, лежеше като мъртъв на диванчето в гостната. — Честито. До несвяст.“ И чудна работа, това, че Лужин се беше насмукал до несвяст, й хареса, пробуди у нея топло чувство към този човек. В този скандал тя съзираше нещо човешко, естествено и може би дори нахаканост, душевен размах. В подобно положение се бяха оказвали хора, които тя познаваше, добри хора, весели хора. („И друго да вземем, разсъждаваше тя, това размирно време изкарва човека от релсите, как да не подири понякога нашият русин утеха в чашката…“) Когато обаче се оказа, че Лужин не мирише на алкохол и че спи странно, съвсем не като пиян, изпита разочарование и се засегна заради себе си, че е могла да предположи у Лужин поне една естествена склонност.

Докато го преглеждаше лекарят, пристигнал на съмване, в лицето на Лужин се извърши промяна, клепачите му се надигнаха, изпод тях надникнаха мътни очи. Едва тогава годеницата му излезе от душевното вцепенение, в което се намираше, откак бе съзряла тялото, проснато пред входа. Наистина още снощи бе очаквала нещо страшно, но именно такъв ужас не би могла да си представи. Когато Лужин не се яви вечерта, тя позвъни в шахматното кафене и й казаха, че играта е свършила отдавна. Тогава се обади в хотела и оттам й отговориха, че Лужин още не се е върнал. Излиза на улицата с надеждата, че Лужин може да чака пред заключената врата, отново се обажда в хотела, съветва се с баща си дали да не звънне в полицията. „Глупости — решително каза баща й. — Може да има някакви познати. Отишъл е на гости човекът.“ Но тя прекрасно знаеше, че Лужин няма никакви познати и че отсъствието му е безсмислено.

И сега, като гледаше едрото, бледо лице на Лужин, толкова се изпълни цялата с мъчителна, нежна жалост, че сякаш, ако я нямаше тази жалост у нея, нямаше да има и живот. Невъзможно бе да мисли как този безобиден човек се бе търкалял на улицата, как пияните бяха мачкали мекото му тяло; невъзможно бе да мисли, че всички бяха взели тайнствения му припадък за отпуснатия и груб сън на гуляйджия и че бяха очаквали бравурно хъркане от безпомощната му тишина. Такава жалост, такава мъка. И тази овехтяла, чудновата жилетка, която не може да се гледа без сълзи, и клетата къдрица, и бялата, открита шия, цялата на детински гънки… И всичко това се бе случило по нейна вина — не го опази, не го опази. Трябваше през цялото време да бъде до него, да не го оставя толкова много да играе — как ли досега не го е блъснал автомобил, как тя не се досети, че от шахматната умора може така да се стовари, така да онемее? „Лужин — произнесе тя усмихната, сякаш той би могъл да види усмивката й, — Лужин, всичко е наред. Лужин, чувате ли?“

Щом го преместиха в болница, тя отиде в хотела да му прибере нещата, отначало не я пускаха в стаята му, наложи се да обяснява дълго и заедно с един доста безочлив хотелски служител да звъни в санаториума, сетне да плати за последната седмица пребиваване на Лужин в стаята, парите не й стигнаха, отново се наложи да влиза в обяснения и при това все й се струваше, че гаврата с Лужин продължава, и с усилие си сдържаше сълзите. Когато все пак, отказала се от грубата помощ на хотелската камериерка, взе да събира нещата на Лужин, чувството и за жал се изостри докрай. Сред нещата му имаше такива, които сигурно разнасяше открай време със себе си, без да ги забелязва и да ги изхвърля — ненужни, неочаквани вещи: платнен колан с метална тока като буквата S и с кожено портмоне отстрани, ножче-ключодържател, украсено със седеф, купчинка италиански картички, все синева и мадони, и люляков пушек над Везувий; и безспорно петербургски неща: малко сметало с червени и бели топчета, настолен календар с отмятащи се листа от една съвсем некалендарна година — 1918. Всичко това, кой знае защо, се търкаляше в гардероба сред чистите, но омачкани ризи, цветните едри райета и колосаните маншети на които предизвикваха представа за някакви отдавна отминали години. Пак там се намери и един сгъваем цилиндър, купен в Лондон, в него визитната картичка на някой си Валентинов… Тоалетните принадлежности бяха в такъв вид, че реши да ги остави — да му купи гъба вместо невероятната изтривалка. Шаха, картонената кутия, пълна с листчета с бележки и диаграми, камарата шахматни списания уви в отделен пакет, това вече не му трябваше. Когато куфарът и сандъчето бяха напълнени и заключени, още веднъж надникна из всички ъгли и извади под кревата чифт учудващо стари, прокъсани, изгубили връзките си жълти обувки, които служеха на Лужин за домашни чехли. С два пръста ги вдигна и ги остави отново под леглото.

От хотела замина за шахматното кафене, защото си спомни, че Лужин беше без шапка и бастун, и си помисли, че може да ги е оставил там. В турнирната зала имаше много народ и застанал до окачалката, бодро си събличаше палтото италианецът Турати. Досети се, че е дошла тъкмо за началото на шахматния турнир и че явно никой не знае за заболяването на Лужин. „Да става каквото ще — помисли си тя с известно злорадство. — Нека си чакат.“ Намери бастуна му, но шапката я нямаше. И като погледна с омраза към масата, на която фигурите вече бяха наредени, и към плещестия Турати, който потриваше ръце и като бас преди концерт издебело си прочистваше гърлото, излезе бързо от кафенето, отново се качи в таксито, в което трогателно се зеленееше сандъчето на Лужин, и се върна в санаториума.

Тя не си беше вкъщи, когато се явиха вчерашните младежи. Бяха дошли да се извинят за бурното си нощно нахлуване. Бяха прекрасно облечени, все се кланяха и удряха токове, и питаха как се чувствува господинът, когото бяха докарали през нощта. Благодариха им за помощта и от приличие им казаха, че господинът се е наспал прекрасно след вечерята с приятели, на която са го чествували по случай годежа му. Като поседяха десетина минути, младежите станаха и си отидоха много доволни. Приблизително по същото време в санаториума довтаса объркан дребен човечец, който имал нещо общо с уреждането на турнира. Не го пуснаха при Лужин; спокойната млада дама, която разговаря с него, му заяви студено, че Лужин се е преуморил и не се знае кога ще възобнови шахматната си дейност. „Това е ужасно, нечувано — няколко пъти жално повтори дребният човечец. — Недовършена партия! И колко хубава партия! Предайте на маестрото… Предайте на маестрото моето вълнение, моите пожелания…“ Той безнадеждно махна с ръчица и се потътри към изхода, като клатеше глава.

Във вестниците се появи съобщение, че Лужин се е разболял от нервна преумора, без да довърши решителната партия, и че по думите на Турати черните безспорно са щели да загубят поради слабостта на пешката на е-четири. И във всички шахматни клубове познавачите дълго изучаваха положението на фигурите, проследяваха възможните продължения, отбелязваха слабото място на белите на де-три, но никой не можеше да намери ключа към безспорната победа.

10

През една от най-близките вечери се състоя отдавна назрелият, отдавна тътнещият и най-сетне тежко избухнал напразен, безобразно гръмогласен, но неизбежен разговор. Тя тъкмо се бе върнала от санаториума огладняла, нагъваше елдената каша и разправяше, че Лужин е по-добре. Родителите й се спогледаха и тогава се започна.

„Надявам се — звучно произнесе майка й, — че си се отказала от безумното си намерение.“ — „Още малко, ако обичаш“ — помоли тя и си подаде чинията. „От известно чувство за деликатност…“ — продължи майка й и тогава баща й бързо пое щафетата. „Да — каза той, — от деликатност майка ти не каза нищо през тези дни — докато не се изясни положението на твоя познат. Но сега трябва да ни изслушаш. Сама знаеш, че най-голямото, ни желание и грижа, и цел, и изобщо… желание — е ти да бъдеш добре, ти да бъдеш щастлива и тъй нататък. А за тази цел…“ — „По мое време просто биха ти забранили — намеси се майката, — и нищо повече.“ — „Не, не, забраната няма нищо общо. Чуй ни само, душко. Не си на осемнайсет години, а на двайсет и пет и изобщо не виждам във всичко случило се някакво увлечение, поезия.“ — „Просто й харесва да ни прави напук — отново го прекъсна майката. — Такъв абсолютен кошмар…“ — „За какво говорите всъщност?“ — най-сетне попита дъщерята и се усмихна изпод вежди, облегната меко на стола, като поглеждаше ту баща си, ту майка си. „Че е време да изхвърлиш тези глупости от главата си — извика майката. — Че бракът с полунормален голтак е истинска дивотия.“ — „Ох“ — каза дъщерята и като протегна ръка върху масата, отпусна глава на нея. „Виж какво — отново подхвана бащата. — Предлагаме ти да заминеш за Италианските езера. Не можеш да си представиш какви райски места има там. Помня, че когато за пръв път видях Изола Бела…“ Раменете й заподскача от ситен смях; сетне тя вдигна глава и продължи да се смее тихо, без да отваря очи. „Обясни ни какво искаш“ — й рече майката и тупна по масата. „Първо — отвърна тя, — да не викаш толкова. Второ, Лужин да оздравее напълно.“ — „Изола Бела значи Прекрасен остров — припряно продължи бащата, като се мъчеше с многозначителна гримаса да покаже на жена си, че и сам ще се справи. — Не можеш да си представиш… Син лазур, горещина, магнолии, прекрасни хотели в Стреза — е, да, разбира се, тенис, танци… И особено си спомням — как се наричаха — едни такива светещи хи…“ — „А после? — с хищно любопитство попита майката. — А после, когато твоят приятел — ако не пукне…“ — „Това зависи от него — възможно най-спокойно произнесе дъщерята. — Как така ще зарежа този човек на произвола. И няма да го зарежа. Точка.“ — „Ще се озовеш с него в лудницата — живей си, живей си, драга“ — „Дали ще е лудница, или не…“ — поде с трепереща усмивка дъщерята. „Не те ли привлича Италия?“ — бодро възкликна бащата. „Побъркана… Побелях от теб! Няма да се омъжиш за този шахматен мухльо!“ — „Ти си мухла. Ако пожелая, ще се омъжа. Ограничена и лоша жена…“ — „Хайде, хайде, стига, стига“ — избоботи бащата. „Кракът му вече няма да стъпи тук — задъха се майката. — На, честен кръст!“ Дъщерята заплака беззвучно и излезе от трапезарията, като мимоходом се блъсна в ръба на бюфета и избъбри жално: „По дяволите!“ Бюфетът дълго и обидено звънтя.

„Не биваше така“ — шепнешком рече бащата. „Защитавай я, защитавай я ти…“ — „Ама не, нямам предвид това. Само че всякакви работи се случват. Човекът се е преуморил, както се казва, издиша. Може би — господ го знае! Може пък наистина след такова премеждие да се промени към по-добро… Да ти кажа, ще отида да я видя какво прави.“

А на следващия ден разговаря дълго с прочутия психиатър, в чийто санаториум се лекуваше Лужин. Психиатърът имаше черна асирийска брада и влажни, нежни очи, които вълшебно се преливаха, докато слушаше събеседника си. Каза, че Лужин не е епилептик и не страда от прогресиращ паралич, че състоянието му е последица от продължително напрежение и че още щом стане възможно да се разговаря с него, ще трябва да му се внуши, че сляпата страст към шахмата е пагубна за него и че ще трябва за дълго да се откаже от професията си и да води съвсем нормален начин на живот. „Добре, а може ли да се ожени такъв човек?“ — „Защо не — стига да не е импотент… — нежно се усмихна професорът. — Освен това съпружеството е плюс за него. Нашият пациент се нуждае от грижи, внимание, развлечения. Това е временно помътняване на съзнанието, което постепенно преминава. Доколкото може да се съди — настъпва пълно прояснение.“

Думите на психиатъра направиха лека сензация в дома. „Значи капут на шаха? — с удовлетворение отбеляза майката. — Че какво тогава ще остане от него — само гола лудост ли?“ — „Не, не — каза бащата. — За лудост и дума не може да става. Ще оздравее. Не е толкова верен дяволът, колкото ни се привижда. Казах «верен» вместо «черен» — ти чу ли, миличка?“ Но дъщеря му не се усмихна, само въздъхна. Откровено казано, тя се чувствуваше много изморена. По-голямата част от деня прекарваше в санаториума и имаше нещо невероятно изморително в преувеличената белота на всичко там и в безшумните бели движения на сестрите. Все още много блед, брадясал, по чиста риза, Лужин лежеше неподвижен. Наистина се случваха минути, когато вдигаше коляно под чаршафа или меко раздвижваше ръка, освен това и по лицето му преминаваха леки като сянка промени, в отворените му очи понякога се явяваше почти смислена светлина — но все пак за него можеше да се каже само, че е неподвижен — тягостна неподвижност, съсипваща за погледа, който търси в нея намек за съзнателен живот. А не можеше да отмести поглед — толкова й се искаше да проникне в това жълтеникавобяло лице, което нарядко се сбърчваше от незнайно вътрешно движение, да проникне в неизвестната мъгла, мъчноподвижна, силеща се може би да се разплете, да се сгъсти в отделни земни мисли. Да, имаше движение, имаше. Безобразната мъгла жадуваше за очертания, за въплъщения и веднъж сред мрака се появи като че огледално петънце и в този смътен лъч за Лужин изплува лице с черна къдрава брада, познат образ, обитател на детските му кошмари. Лицето в мътното огледалце се наведе и веднага пролуката се премрежи, отново настъпи мъгляв мрак и полека разпръсващ се ужас. След изтичането на много тъмни векове — една земна нощ — отново се зароди светлина и изведнъж нещо лъчисто се пукна, мракът се разкъса, остана само във вид на топяща се сенчеста рамка, сред която имаше блеснал син прозорец. В тази синева лъщеше дребен жълт листак, хвърляше петниста сянка върху белия дънер, скрит по-надолу от тъмнозелена едра елова лапа; и веднага това видение се изпълни с живот, листата затрепкаха, по дънера плъзнаха петна, разклати се зелената лапа и Лужин не издържа, притвори очи, но светлото люшкане остана под клепачите. „Там, в горичката, съм заровил нещо“ — блажено си помисли той. Но тъкмо да си припомни какво именно, дочу над главата си шумолене и два спокойни гласа. Взе да се вслушва, мъчеше се да разбере къде е и защо върху челото му се отпусна нещо меко и хладно. След време отново разтвори очи. Дебела бяла жена държеше дланта си върху челото му — а там, отвъд прозореца, бе все същият щастлив блясък. Помисли какво да каже и щом зърна забоденото на гърдите й часовниче, облиза устни и попита колко е часът. Наоколо веднага се раздвижиха, жените си зашушукаха и Лужин забеляза учуден, че разбира езика им, че дори може да го говори. „Колко е часът?“ — повтори той. „Девет сутринта — каза едната жена. — Как се чувствувате?“ През прозореца, ако се привдигнеше леко, можеше да види оградата, и тя също на петна от сенките. „Явно съм си вкъщи“ — в размисъл промълви Лужин и отново отпусна празната си, лека глава върху възглавницата. Известно време чуваше шепот, лек звън на стъкленици… Стори му се, че нелепостта на заобикалящото го е приятна с нещо и че е учудващо хубаво да си лежиш, без да помръдваш. Така заспа незабелязано и когато се събуди, видя отново синия блясък на руската есен. Но нещо се бе променило, някакъв непознат се бе появил до постелята му. Лужин извърна глава: на стола отдясно седеше господин в бяло с черна брада и го гледаше внимателно с усмихнати очи. Лужин неясно си помисли, че той прилича на селянина от воденицата, но приликата веднага изчезна, когато господинът заговори: „Карашо?“ — дружелюбно се поинтересува той. „Кон сте вие?“ — попита Лужин на немски. „Приятел — отвърна господинът, — верен приятел. Вие бяхте болен, но сега сте здрав. Чувате ли — напълно здрав. — Лужин се замисли върху тези думи, но господинът не го остави да довърши и гальовно произнесе. — Сега трябва да лежите спокойно. Почивайте си. Спете повече.“

Така Лужин се завърна от дългото пътешествие, разпилял из пътя по-голямата част от багажа си, и го мързеше да възстановява изгубеното. Тези първи дни на оздравяването му бяха кротки и плавни; жените в бяло го хранеха хубаво; идваше обаятелният брадатко и му говореше приятни неща, гледаше го с ахатов поглед, който се разливаше като топлина по тялото му. Скоро Лужин започна да забелязва, че в стаята му има още някой — трепетно, неуловимо присъствие. Веднъж, когато се събуди, някой си отиваше забързано и беззвучно, като че някакъв познат шепот възникна до него и веднага угасна. И в разговора на брадатия му приятел започнаха да се прокрадват намеци за нещо тайнствено и щастливо; то се долавяше във въздуха около него, в есенната хубост на прозореца, тръпнеше някъде зад вратата това загадъчно, изплъзващо се щастие. И Лужин постепенно започна да разбира, че райската пустота, в която го подхранват прозрачни мисли, се запълва от всички страни. Но му провървя: първо се яви най-щастливото видение през живота му.

Предупреден за близостта на прекрасното събитие, той гледаше през решетката над главата си към бялата врата и чакаше, че ей сега тя ще се разтвори и предсказанието най-сетне ще се сбъдне. Но вратата не се отваряше. Изведнъж отстрани, извън зрителното му поле, нещо шавна. Някой стоеше зад прикритието на големия параван и се смееше. „Идвам, идвам, един момент“ — замърмори Лужин, като си измъкваше краката изпод чаршафа и облещен диреше под стола до постелята някакви обувки. „Никъде няма да ходите“ — каза гласът и розова рокля моментално запълни пустотата.

Това, че животът му преди всичко се озари откъм тази страна, облекчи завръщането му. Известно време още оставаха в сянка жестоките грамади, боговете на неговото битие. Възникна нежна оптическа измама: той се завърна в живота не от онази страна, от която беше излязъл, и работата по разпределянето на спомените му пое върху си това удивително щастие, което първо го беше посрещнало. И когато най-сетне тази област от живота беше напълно възстановена и изведнъж с грохота на рухнала стена се появиха Турати, турнирът и всички предишни турнири — пак това щастие успя да отведе съпротивляващия се образ на Турати и да прибере обратно в кутията размърдалите се шахматни фигури. Щом се съживяваха, твърдо ги затваряха наново — и борбата се оказа кратка. Помагаше докторът, скъпоценните камъни на очите му се преливаха и топяха; той говореше, че наоколо се шири свободен и светъл свят, че играта на шах е студена забава, която изсушава и развращава мисълта, и че страстният шахматист е също толкова нелеп, колкото лудият изобретяващ перпетуум-мобиле или броящ камъчетата на пустия океански бряг. „Ще престана да ви обичам — казваше годеницата му, — ако си спомняте за шаха — а аз виждам всяка ваша мисъл, така че внимавайте!“ — „Ужас, страдание, униние — тихо говореше докторът, — ето какво поражда тази изтощителна игра.“ И му доказваше, че самият Лужин прекрасно знае това, че Лужин не може да си помисли за шаха без отвращение, и тайнствено топейки се, преливайки се и блажено успокоявайки се, Лужин се съгласяваше с неговите аргументи. И се разхождаше по огромния, прекрасно ароматен санаториален парк със съвсем нови пантофи от мека кожа и одобрително говореше за гергините, до него вървеше годеницата му и, кой знае защо, си мислеше за прочетената през детството си книга, където всичките неприятности в живота на един гимназист, избягал от къщи със спасеното от него куче, приключваха с удобна за автора треска (не тифус, не скарлатина, а просто треска) и омразната дотогава мащеха толкова се грижеше за него, че той изведнъж започваше да я цени и да я нарича мама, и топла сълзица се плъзваше по бузата му, и всичко беше много хубаво. „Лужин е здрав“ — каза тя, загледана с усмивка в тежкия му профил (профил на подпухнал Наполеон), предпазливо наведен над някое цвете, което — господ го знае — току-виж, го ухапало. „Лужин е здрав. Лужин се разхожда, Лужин е много мил.“ — „Не мирише“ — с мек бас продума Лужин. „И няма защо да мирише — отвърна тя, като го хвана под ръка. — При гергините това не е прието. А ето онзи бял господинчо — тютюнчето, мирише силно през нощта. Когато бях малка, винаги изсмуквах сока от средичката. Сега вече не ми е вкусен.“ — „А в нашата градина… — започна Лужин и се замисли, като примижа срещу лехата. — Имаше ги ей тези цветенца — каза той. — Градината беше много презентабелна.“ — „Астри — обясни тя. — Не ги обичам. Корави са. А в нашата градина…“

Изобщо се говореше много за детството. Говореше и професорът, разпитваше Лужин „Баща ви е притежавал земя, нали? — Лужин кимаше. — Земята, селото — това са чудесни неща — продължаваше професорът. — Сигурно сте имали коне, крави? — Кимване. — Помогнете ми да си представя вашия дом… Около него вековните дървета… Къщата е голяма, светла. Баща ви се завръща от лов…“ Лужин си спомни как веднъж баща му беше донесъл дебело, неприятно птиче, намерено в канавката. „Да.“ — неуверено отвърна Лужин. „А някакви подробности — меко помоли професорът. — Ако обичате. Моля ви. Интересува ме с какво сте се занимавали през детството, как сте играли. Сигурно сте имали войничета…“

Обаче Лужин рядко се оживяваше при тези разговори. За сметка на това мисълта му, непрестанно подтиквана от такива въпроси, се завръщаше отново и отново към областта на неговото детство. Това, което си спомняше, не бе възможно да се изрази с думи — просто нямаше думи в света на възрастните за детските му впечатления, — а дори да разкажеше нещо, говореше откъслечно и без желание, сякаш само бегло набелязваше контурите, като означаваше с буква и цифра богатия с възможности ход. Предучилищното, предшахматното детство, за което не бе мислил никога преди, отстранявайки го с леко потръпване, за да не намери дремещи ужаси в него, унизителни обиди, сега се оказваше учудващо безопасно място, където можеше да извършва приятни, изпълнени с пронизващ чар екскурзии. Лужин сам не можеше да разбере откъде идва това вълнение — защо образът на дебелата французойка с трите кокалени копчета отстрани на полата, които се сближаваха, щом огромното й туловище се друснеше в креслото — защо образът, който толкова го бе дразнил през онова време, сега предизвиква чувство на нежно парване в гърдите. Спомняше си как в петербургската къща нейните астматични дебелини предпочитаха пред стълбището старинния асансьор, задвижван с вода, който се пускаше от портиера посредством лост върху стената на вестибюла. „На добър път“ — неизменно казваше портиерът, като затваряше зад нея двете половинки на вратата, и тежкият, пъхтящ, треперещ асансьор полека запълзяваше нагоре по дебелия кадифен шнур, а покрай асансьора, по олющената стена, която се виждаше през стъклото, бавно се спускаха тъмни географски петна, тези петна от влага и старост, сред които, както и сред небесните облаци, се шири модата да наподобяват очертанията на Черно море и на Австралия. Понякога малкият Лужин се качваше заедно с нея, но най-често оставаше долу и се ослушваше как горе зад стената асансьорът се катери мъчително — и винаги се надяваше той, малкият Лужин, че ще заседне насред път. Честичко се случваше тъкмо това. Шумът се прекратяваше, от неизвестното междустенно пространство проехтяваше вопъл за помощ, портиерът долу движеше с пъшкане лоста и отваряше вратата към тъмното и загледан нагоре, угрижено питаше: „Тръгнахте ли?“ Най-сетне нещо се разтърсваше, задвижваше се и след някое време асансьорът се завръщаше — вече празен. Празен. Бог знае какво се беше случило с нея — може би вече бе допътувала до небесата и бе останала там със своята астма, с бонбоните си с дъх на сладника и с пенснето си с черно шнурче. Празен се завърна споменът и за пръв път може би през живота Лужин си зададе въпроса — къде всъщност се дява всичко това, какво стана с детството му, накъде отплава верандата, къде отпълзяха, шумолейки сред храстите, познатите пътеки?

С несъзнателно душевно движение търсеше тези пътеки в санаториалния парк, но лехите имаха друг облик и брезите бяха разположени другояче, и пролуките сред червеникавия им листак, налени с есенна синева, никак не отговаряха по рисунък на онези паметни брезови отвори, върху които и тъй, и инак налагаше тези изрязани части от лазура. Като че бе неповторим онзи далечен свят, в него бродеха вече съвсем поносими, смекчени от омарата на времето, образите на неговите родители и влакът с пружина, с ламаринен вагон, боядисан да наподобява дървен, потъваше с бръмчене под воланите на креслото и господ знае какво си мислеше при това кукленият машинист, твърде едър за локомотива и поради тази причина настанен в тендера.

Такова беше детството, на драго сърце посещавано сега от мисълта на Лужин. Сетне идваше другото време, продължителният шахматен етап, за който и докторът, и годеницата му казваха, че това са били загубени години, тъмна епоха на духовна слепота, опасна заблуда — загубени, загубени години. Не биваше да си спомня за тях. Там се беше спотаил като зъл дух страшният с нещо образ на Валентинов. Добре, ще се съгласим, достатъчно — загубени години са — вън — забравени са — зачеркнати са от живота. И ако се изключеха по този начин, светлината от детството непосредствено се съединяваше със сегашната светлина, изливаше се в образа на годеницата му. Тя изразяваше всичко гальовно и примамливо, каквото можеше да се извлече от детските спомени — като че петната светлина, разпилени по пътеките на градината в имението, сега се бяха сраснали в едно топло, цялостно сияние.

„Радваш се, а? — покрусена попита майка й, като гледаше оживеното й лице. — Скоро ли ще вдигнем сватбата?“ — „Скоро — отвърна тя и хвърли кръглата си сива шапка на дивана. — Във всеки случай той тези дни излиза от санаториума.“ — „Здравата ще се изръси баща ти — към хиляда марки.“ — „Току-що прерових всички книжарници — въздъхна дъщерята. — Непременно искаше Дул Берн и Шерлок Холмс. И се оказа, че никога не е чел Толстой.“ — „Разбира се, нали е дървеняк — измърмори майка й. — Винаги съм го казвала.“ — „Слушай, мамо — каза тя, като леко тупаше с ръкавица по пакета с книги, — хайде да се разберем. От днес повече никакви такива мили забележки. Глупаво е, унизително е за теб и най-вече няма никакъв смисъл.“ — „Недей се омъжва за него — с променено лице изрече майка й, — недей. Моля ти се. Хайде, искаш ли да ти падна на колене…“ И като се опираше с една ръка в креслото, с усилие започна да подвива крак, да отпуска едрото си, леко пропукващо тяло. „Ще продъниш пода“ — каза дъщеря й, взе книгите и излезе от стаята.

Пътешествието на Фог и мемоарите на Холмс Лужин прочете за два дена и след като ги прочете, каза, че не е това, което е искал — може би изданието не е пълно. От другите книги му хареса „Ана Каренина“ — особено страниците за земските избори и за обеда, поръчан от Облонски. Известно впечатление му направи „Мъртви души“, при което на едно място позна цяло парче, веднъж през детството дълго и мъчително писано под диктовка. Освен тъй наречените класици годеницата му донасяше и всякакви случайни книжки с леко поведение — писанията на галските новелисти. Всичко, каквото можеше да разсее Лужин, беше добро — дори тези съмнителни новели, които той четеше смутено, но с интерес. За сметка на това стихотворенията (например томчето на Рилке, което тя купи по съвет на продавача) го докарваха до състояние на мъчително тежко недоумение и тъга. Съответно с това професорът забрани да се носи на Лужин за четене Достоевски, който според думите на професора оказвал потискащо въздействие върху психиката на съвременния човек, защото като в страшно огледало…

„Ах, господин Лужин не се замисля върху книгите — весело каза тя. — А стиховете го затрудняват заради римите, римите му досаждат…“

Но чудно нещо: въпреки че Лужин беше прочел през живота си още по-малко книги от нея, не бе завършил гимназия, от нищо друго не беше се интересувал освен от шах — тя чувствуваше у него призрака на някаква просветеност, която на нея самата й липсваше. Имаше заглавия на книги и имена на герои, които, кой знае защо, бяха някак домашно познати на Лужин, макар никога да не беше чел самите книги. Речта му беше недодялана, пълна с безобразни, нелепи думи, но понякога в нея трепваше неизвестна интонация, намекваща за някакви други думи, живи, наситени с тънък смисъл, които той не можеше да изговори. Въпреки невежеството, въпреки оскъдните си думи Лужин таеше в себе си едва доловима вибрация, сянка от звуци, чути някога.

Нито за неговата некултурност, нито за останалите му недостатъци майка й вече, не спомена след онзи ден, когато, останала сама на колене, се наплака до насита, притиснала буза до ръчката на креслото. „Всичко бих разбрала — каза сетне тя на мъжа си, — всичко бих разбрала и простила, ако тя наистина го обичаше. Но тъкмо там е ужасът…“ — „Не, не е съвсем така — прекъсна я мъжът й. — На мен също отначало ми се струваше, че всичко това е само по разум. Но отношението й към неговата болест ме убеди в обратното. Разбира се, такъв брак е опасен, пък и тя би могла да избере по-добър… Макар да е от старо дворянско семейство, тясната му професия е оставила известен отпечатък върху него. Спомни си Ирина, която стана актриса — спомни си как после ни бе гостувала. Все пак въпреки всички тези дефекти смятам, че е свестен човек. Ето, ще видиш, той ще се заеме сега с нещо полезно. Не зная ти какво мислиш, но аз не смея повече да я разубеждавам. Според мен, ако искаш да знаеш моето мнение — трябва, макар и със свито сърце, да приемем неизбежното.“

Той говори много дълго и бодро, като се държеше твърде изправен и потракваше с капачето на табакерата.

„Само едно чувствувам — повтаряше жена му, — тя не го обича.“

11

В зачатъчно сако, без единия ръкав, Лужин се бе изправил странишком пред тройното огледало и плешивият шивач ту прокарваше кредата по рамото и по гърба му, ту го набождаше с карфици, като с поразителна бързина ги изваждаше от устата си, където очевидно те си растяха открай време. От всичките мостри платове, разположени грижливо, по оттенъци, в албума, Лужин избра тъмносивия квадрат и годеницата му дълго пощипва съответното сукно, което шивачът хвърли с тежко изтропване върху тезгяха, разгърна светкавично и като се дръпна назад, го притисна до гърдите си сякаш за да закрие своята голота. Тя сметна, че сукното се мачка, и тогава лавина плътни топове започнаха да отрупват тезгяха и шивачът, като мокреше пръст в долната си устна, все разгръщаше, разгръщаше. Най-сетне сукното бе избрано, и то тъмносиво, но гъвкаво и нежно, дори като че някак мъхесто, и сега Лужин, разпределен на три части в огледалото по разрези като за нагледно обучение (… ето гладко обръснато, пълно лице, ето същото лице в профил, а ето рядко виждания от самия субект тил, подстриган доста късо, с гънки по врата и с леко щръкнали уши, пронизани от розова светлина…), поглеждаше себе си и плата, без да познава предишната гладка и щедра целина. „Мисля, че отпред ще трябва мъничко да се вземе“ — каза годеницата и шивачът, като се дръпна крачка назад, примижа срещу фигурата на Лужин, измърка с учтив лек смях, че господинът е малко закръглен, а сетне се захвана с новородените ревери, нещо подръпна, нещо забоде, а през това време Лужин с жест, присъщ на всички хора в неговото положение, леко протягаше ръка или я сгъваше в лакътя, като гледаше китката си и се мъчеше да свикне с ръкава. Мимоходом шивачът го рязна с кредата по сърцето, за да набележи джобчето, след което безмилостно разпра сякаш вече съвсем готовия ръкав и се зае пъргаво да вади карфиците от корема на Лужин.

Освен хубавия костюм на Лужин му бе ушит и фрак, а старомодният смокинг, намерен на дъното на сандъка му, бе подновен в по-добър вид от същия шивач. Годеницата му не смееше да попита, от страх да не събуди шахматните спомени, защо му е бил в предишния живот на Лужин смокингът и сгъваемият цилиндър и затова никога не узна за някакъв си голям обед в Бирмингам, на който между другото Валентинов… Но негова си работа.

Обновяването на Лужиновата обвивка не приключи с това. Появиха се ризи, вратовръзки, чорапи — и Лужин приемаше всичко с безгрижен интерес. От санаториума се прехвърли в малка стая с весели тапети, наета на втория етаж в същата сграда, където живееше годеницата му, и по време на местенето имаше същото чувство, както когато се завръщаше от селото в града. Винаги е странно това настаняване в града. Легнеш да спиш и всичко е толкова ново: в тишината с кретащо чаткане на копита се оживяват за няколко мига нощните павета, прозорците са закрити с по-плътни и бухнали пердета, отколкото в имението; в мрака, леко облекчен от светлата черта на едва открехнатата врата, изчаквателно са замрели предметите, още не съвсем стоплени, още невъзобновили докрай познанството си след дългото лятно прекъсване. А събудиш ли се — вън трезва сива светлина, по млечната небесна мътилка се плъзга слънцето, прилично на луна, и изведнъж някъде отдалеч — прилив на военна музика: тя се приближава на оранжеви вълни, прекъсвана от припрените ситнежи на барабана, и скоро всичко замлъква, вместо бузестите тръбни звуци отново невъзмутимият тропот от копита, лекото подрънкване на петербургското утро.

„Забравяте да гасите лампата в коридора — усмихната каза възрастната германка, дала му стаята под наем. — Забравяте да си затваряте вратата за през нощта.“ И на годеницата му се оплака — разсеян е като стар професор.

„Уютно ли ви е, Лужин? — питаше Годеницата. — Добре ли спите, Лужин? Ех, че не е уютно, не е, но нали скоро всичко ще се промени.“ — „Не бива да отлагаме повече — мърмореше Лужин, прегърнал я и преплел пръсти върху бедрото й. — Сядайте, сядайте, не бива да отлагаме. Хайде утре да се свържем. Утре. В най-законен брак.“ — „Да, скоро ще е, скоро — отвръщаше тя. — Но нали не може да стане за един ден. Има такова едно учреждение. В него ще висим на стената в продължение на две седмици и през това време жена ви ще се завърне от Палермо, ще погледне имената ни и ще каже: не може, Лужин е мой.“

„Забутала съм го — отвърна майка й, когато се обърна към нея за кръщелното си свидетелство. — Тикнала съм го някъде и се е изгубило. Не зная, нищо не зная.“ Документът обаче се намери бързо. Пък и вече беше късно да предупреждава, да забранява, да измисля затруднения. Сватбата се приближаваше фатално гладко, не можеше да я възпреш, сякаш стоиш върху лед и е хлъзгаво, и нямаш опора. Наложи и се да се примири и да помисли с какво да разкраси и как да сервира годеника на дъщеря си, за да не се срамува от хората, и как да събере сили, за да се усмихва на сватбата, за да изиграе доволна майка, да хвали честността и добротата на Лужин. Мислеше и за това колко пари вече са потрошени по Лужин и още колко ще се потрошат и се мъчеше да пропъди от въображението си страшната картина: Лужин дезабийе, пламнал в макакова страст, и нейната покорна от инат, студена, студена дъщеря. Междувременно и рамката за тази картина се оказа готова. Наблизо бе наето не много скъпо, но добре обзаведено жилище, наистина — на петия етаж, но какво да се прави, за астмата на Лужин има асансьор и стълбището не е стръмно, със столче на всяка площадка под прозореца с витраж. От просторното антре, условно оживено от силуетни рисунки в черни рамчици, вратата вляво водеше към спалнята, а вдясно — към кабинета. По-нататък, отново от дясната страна на антрето, се намираше вратата за гостната; свързаната с нея трапезария беше малко по-дълга за сметка на антрето, което на това място благополучно се превръщаше в коридор — преобразяване, целомъдрено закрито от плюшена завеса с халки. Вляво от коридора се намираше банята, зад нея слугинската стая, а накрая беше вратата за кухнята.

Бъдещата обитателка на това жилище хареса разположението на стаите; мебелировката й допадна по-малко, В кабинета имаше кафяви кадифени кресла, библиотечен шкаф, увенчан от плещест, остролик Данте с водолазен шлем, и грамадно празно писалище с неизвестно минало и неизвестно бъдеще. Нестабилната лампа на чер усукан стълб с оранжев абажур се извисяваше до отоманката, на която бяха забравени мече със светла козина и дебело куче с широки розови ходила и петно на окото. Над отоманката висеше фалшив гоблен с танцуващи селяни.

От кабинета — ако лекичко поместеше пълзящата врата — се разкриваше анфиладен изглед към паркета на гостната и нататък към трапезарията с бюфета, намален от перспективата. В гостната лъщеше зелена палма, по паркета бяха разпръснати килимчета. Накрая бе трапезарията с израсналия вече до естествена големина бюфет и с чиниите по стените. От ниската лампа над масата висеше самотно пухкаво дяволче. Прозорецът беше еркерен и от него можеше да се види градинката с водоскока в края на улицата. Когато се върна до масата, тя погледна през гостната към далечината на кабинета, към гоблена, смалил се на свой ред, след това излезе от трапезарията в коридора и се запъти през антрето към спалнята. Там бяха поставени, плътно притиснати едно до друго, две бухнали легла. Лампата се оказа в мавритански стил, завесите на прозорците бяха жълти, което обещаваше заран измамна слънчева светлина, и в нишата бе окачена гравюра: вундеркинд по нощна риза до петите свири на огромен роял, а баща му по сив халат, със свещ в ръката, е замрял, леко открехнал вратата.

Наложи се да добавят това-онова, друго да махнат. От гостната беше изнесен портретът на хазайския дядо, а от кабинета на бърза ръка прокудиха масичката с източен вид, отгоре със седефена шахматна дъска. Стъклото на прозореца в банята, отдолу синкавоискрящо, сякаш изрисувано от студа, се оказа пукнато в горната си прозрачна част и се наложи да го сменят с ново. В кухнята и в слугинската стая белосаха таваните. Под свода на салонната палма израсна грамофон. Общо взето, като оглеждаше и поправяше тази „картина на господарска нога, изрисувана на бърза ръка“, както се шегуваше баща й, не можеше да се отърве от мисълта, че това е само временно, че сигурно ще се наложи да откара Лужин от Берлин, да го разсейва с други страни. Всяко бъдеще е неизвестно, обаче понякога то придобива особена мъглявост, сякаш в помощ на естествено потайната съдба идва и някаква друга сила, донасяща тази упорита мъгла, от която мисълта отскача.

Но колко беше мек и мил Лужин през тези дни… Колко уютно седеше, облечен с новия костюм и украсен с пастелносива вратовръзка, до масата за чай и учтиво, ако не съвсем уместно, се съгласяваше със събеседника. Бъдещата му тъща разказа на познатите си, че Лужин е решил да се откаже от шахматната игра, която му е отнемала прекалено много време, но че не обича да говори за това — и сега Олег Сергеевич Смирновски вече не настояваше за партия, а с пламнали очи му разкриваше тайнствените машинации на масоните и дори бе обещал да му донесе за прочит една чудесна брошура.

В учреждението, където ходиха да известят чиновниците за намерението си да встъпят в брак, Лужин се държеше като голям, носеше сам всичките си книжа, благоговейно и грижливо, запълваше бланките с любов, като усърдно изписваше всяка буква. Почеркът му беше закръгленичък, необичайно подреден и отиваше доста време предпазливо да развинтва новата си автоматична писалка, която малко превзето тръсваше настрани, преди да пристъпи към писането, а сетне, насладил се на плъзгащото се златно перо, пак така внимателно я поставеше обратно в горното джобче с извадена навън лъскава защипка. С удоволствие придружаваше годеницата си по магазините и очакваше като интересен сюрприз квартирата, която тя бе решила да не му показва преди сватбата.

През тези две седмици, докато имената им бяха окачени на показ — ту на адреса на годеника, ту на адреса на годеницата започнаха да идват предложения от разни бдящи фирми: коли за сватби и погребения (с изображение на каретата с впрегнати чифт галопиращи коне), фракове под наем, цилиндри, мебели, вино, зали за тържества, аптечни принадлежности. Лужин добросъвестно разглеждаше илюстрираните каталози и ги трупаше, зачуден защо годеницата му се отнася толкова презрително към тези интересни предложения. Имаше предложения и от друг вид. Случи се това, което Лужин нарече „малко апарте“ с бъдещия му тъст, един приятен разговор, по време на който той му предложи да го настани в едно търговско предприятие — разбира се, по-късно, не веднага, нека си поживеят спокойно няколко месеца. „Така е нареден животът, приятелю — бе казано в този разговор, — че за всяка секунда човек трябва да плаща минимум 1/432 от пфенига и това е мизерен живот; вие обаче трябва да издържате жена си, навикнала на известен разкош.“ — „Да, да“ — каза Лужин, радостно усмихнат и силещ се да извърти в ума си сложното изчисление, извършено с такова нежно умение от събеседника му. „За тази цел се искат малко повече пари — продължи той и Лужин затаи дъх в очакване на нов фокус. — Една секунда ще струва… повече. Повтарям, готов съм на първо време — първата година, да речем — щедро да ви се притичам на помощ… Но след време… Ето, ще ме навестите някой път в кантората, там ще ви покажа интересни неща.“

Така по най-приятен начин всичко наоколо се мъчеше да изпъстри пустотата на живота му. Той се оставяше да го полюшват, да го глезят, да го гъделичкат, приемаше със замижала душа гальовния живот, който го обгръщаше от всички страни. Бъдещето изникваше смътно във въображението му като мълчаливо обятие, продължаващо безкрай, в щастлив полумрак, където преминават, попадат в лъча и отново се скриват, засмени и разлюлени, разнообразните играчки на този свят. Но в неизбежните минути на годеническа самота, късно вечерта, рано сутринта, усещаше странна пустота, като че в пъстроцветната сглобяема картина, наредена върху покривката, са се оказали незапълнени пролуки със странни очертания. И веднъж му се присъни Турати, седнал гърбом към него, Турати се бе замислил дълбоко, подпрян с ръка, но иззад широкия му гръб не се виждаше това, над което се бе навел. Лужин не искаше да види, страхуваше, се да види, но все пак започна да наднича предпазливо през черното рамо. И тогава съзря, че пред Турати има чиния супа и че той не се подпира с ръка, а просто натиква салфетката в яката си. И през един ноемврийски ден, предхождан от този сън, Лужин се ожени.

Олег Сергеевич Смирновски и някакъв балтийски барон бяха свидетелите на това как Лужин и годеницата му бяха отведени в една голяма стая и настанени зад дълга маса, покрита със сукно. Чиновникът бе сменил сакото си с изтъркан редингот и им прочете брачната присъда. При това всички станаха. След което с професионална усмивка чиновникът удостои новобрачните с влажното си ръкостискане и всичко бе приключено. На изхода дебелият портиер с надежда за монета се поклони, като им честитеше, и Лужин добродушно му подаде ръка, която той прие върху дланта си, без веднага да се усети, че това е човешка ръка, а не бакшиш.

През същия ден се състоя и черковната венчавка. За последен път Лужин бе влизал в черква преди много години, на погребението на майка си. Връщайки се по-нататък в дълбините на миналото, той си спомни нощните завръщания по Връбница със свещицата, която се мяташе в шепите му, обезумяла, че я бяха изнесли от топлата черква в неизвестната нощ, и умираше накрая от разрив на сърцето, когато на улицата връхлиташе вятър откъм Нева. Имаше изповеди в тяхната квартална черква на улица Почтамтска, някак особено тропаха ботушите сред възтъмната и пустош, преместваха се, сякаш покашляха, столовете, на които седяха един зад друг чакащите, и понякога от тайнствения, скрит в завеси ъгъл се изтръгваше шепот. Помнеше и великденските нощи: дяконът четеше с ридаещ бас и още хлипайки, затваряше с широко движение огромното Евангелие… И си спомняше колко леко и пронизващо, предизвиквайки парливо чувство под лъжичката, звучеше на гладно думата „Великден“; устата на изнемощелия свещеник; и си спомняше колко трудно бе всеки път да доловиш мига, когато кадилницата плавно се прицелва в теб, именно в теб, а не в съседа, и така да се поклониш, че поклонът точно да съвпадне с кадилния замах. Имаше мирис на тамян и горещо падане на восъчна капка върху кокалчетата на ръката, меден блясък на икона, очакваща допира на устните му. Морни спомени, мургавина, проблясване, вкусен черковен въздух и изтръпнали нозе. И към всичко това сега се прибави обвитата сякаш в дим годеница и венецът, който потрепваше във въздуха над самите им глави и сякаш всеки миг щеше да падне. Той предпазливо поглеждаше към него и на два пъти му се стори, че нечия невидима ръка, държаща венеца, го предаде на друга, също невидима ръка, „Да-да“ — забързано отговори той на въпроса на свещеника и освен това искаше да допълни колко е хубаво всичко това и странно, и меко за душата, но тъкмо развълнувано си прочисти гърлото, когато светлината пред очите му започна лъчисто да се разлива.

А след това, когато всички бяха насядали на голяма маса, имаше същото чувство, както когато се връщаш вкъщи след утринна литургия и те очаква лъснало агне със златни рогца, бут, девствено гладък и сладък крем от извара, който ти се иска да започнеш най-напред, като отминеш шунката и яйцата. Беше горещо и шумно, на масата седяха много хора, вероятно били и в черквата — нищо, нищо, нека останат, докато дойде време… Лужина гледаше мъжа си, къдрицата, прекрасно ушития фрак, кривата полуусмивка, с която приветствуваше блюдата. Майка й, обилно напудрена, със силно деколтирана рокля, показваща както в старо време тясното улейче между повдигнатите й екатеринински гърди, се държа мъжки и дори говореше на „ти“ на зет си, така че Лужин известно време не разбираше към кого се обръща. Изпи само две чаши шампанско и приятен унес започна да го облива на вълни. Излязоха на улицата. Черната, ветровита нощ меко го блъсна в гърдите, незащитени от недоразвитата фрачна жилетка, и жена му го помоли да се загърне с палтото. Баща й, усмихващ се през цялата вечер и вдигащ чашата по някакъв особен начин — безмълвно, до равнището на очите, — жест, възприет от един дипломат, който много изящно произнасяше „скоул“^[8], сега, все така усмихнат само с очи, вдигаше в знак на сбогуване лъскавата под уличната лампа връзка ключове. Майка й придържаше на раменете си хермелиновата наметка и се мъчеше да не гледа гърба на Лужин, който се наместваше в автомобила. Гостите, всичките малко на градус, се сбогуваха с домакините и помежду си, деликатно усмихнати заобиколиха автомобила, който най-сетне потегли, и тогава някой изрева „ура“ и закъснелият минувач, обърнал се към спътничката си, одобрително отбеляза: „Веселят се земляците.“

В автомобила Лужин начаса заспа и при случайните, разтварящи се на ветрило отблясъци лицето му се оживяваше от белезникавата светлина, меката сянка от носа му описваше бавен кръг върху бузата и сетне над устната, и отново ставаше тъмно в автомобила, докато не преминеше нова светлина, мимоходом погалвайки ръката на Лужин, която сякаш се плъзваше в тъмния джоб, щом отново се спуснеше мрак. И после се зареди върволица ярки светлини, всяка прогонваше изпод бялата папийонка сенчеста пеперуда, тогава жена му внимателно поправи шала, тъй като студът на ноемврийската нощ проникваше дори в автомобила. Той се пробуди и примижа от размаха на уличния лъч, не разбра отначало къде се намира, но в този миг автомобилът спря и жена му тихо продума: „Лужин, вкъщи сме.“ Стоя в асансьора, като се усмихваше и мигаше, малко замаян, без обаче никак да е пиян, и загледа редицата копчета, едно от които жена му натисна. „На известна висота — каза той и погледна тавана на асансьора сякаш за да види там върха на пътя. Асансьорът спря. — Чук“ — каза Лужин и тихо се заля в смях.

В антрето ги посрещна новата слугиня — закръглена мома, веднага им протегна червената си, непропорционално едра ръка. „Ах, не биваше да седите досега“ — каза жена му. Камериерката взе да им честити, забързано да приказва нещо и благоговейно пое сгъваемия цилиндър на Лужин. Той с тънка усмивка й показа как се затваря. „Чудно нещо“ — възкликна камериерката. „Вървете, вървете да спите — неспокойно заповтаря жена му. — Ние ще заключим.“

Едно след друго се озариха кабинетът, гостната, трапезарията. „Отваря се като телескоп“ — сънен промърмори Лужин. Не можа да огледа нищо както трябва — очите му се слепваха. Вече на влизане в трапезарията забеляза, че е понесъл в ръце голямо плюшено куче с розови ходила. Остави го на масата и веднага към него се спусна като паяк пухкаво дяволче, висящо от лампата. Стаите загаснаха, сякаш частите на телескопа се затвориха, и Лужин се озова в светлия коридор. „Вървете да спите“ — отново подвикна жена му на някого и нещо в далечината изтропа и пожела лека нощ. „Ето там е слугинската стая — каза жена му. — А тук отляво е банята.“ — „Къде е за усамотяване? — пошепна Лужин. — Къде е най-малката стаичка?“ — „В банята, всичко е в банята.“ — отвърна тя и Лужин внимателно открехна вратата, убеди се в нещо и пъргаво се заключи. Жена му влезе в спалнята и седна в креслото, като оглеждаше омайно бухналите постели. „Ох, че се уморих — усмихна се тя и дълго следи с очи едрата, отпусната муха, която с безнадеждно бръмчене летеше около мавританската лампа, а сетне се изгуби нанякъде. — Насам, насам“ — извика тя, като дочу в коридора неуверено тътрещите се стъпки на Лужин. „Спалнята“ — произнесе той одобрително и сложил ръце на гърба, известно време се оглежда на всички страни. Тя отвори гардероба, където предишния ден бе наредила дрехите, помисли и се обърна към мъжа си. „Ще взема вана — каза тя. — Вашите неща са тук.“

„Почакайте минута — избъбри Лужин и изведнъж се прозина с цяла уста. — Почакайте“ — затваряйки уста, повтори той, като натикваше между сричките напиращите части на прозявката. Но грабнала пижамата и нощните пантофи, тя излезе бързо от стаята.

Водата зашуртя от крана на синя дебела струя, започна да изпълва бялата вана, като нежно димеше и променяше ромола си с надигането на равнището. Загледана в леещия се блясък, тя с известна тревога си мислеше, че настъпва пределът на женската й практичност и че има област, в която не може да пътеводителствува. Седнала след това във ваната, се загледа как се събират ситните водни мехурчета върху кожата й и върху потъващата пореста гъба. Отпуснала се до шия във водата, се виждаше през вече леко размътената от сапунената пяна вода тънкотела, почти прозрачна, и когато коляното й едва-едва се надигаше от водата, този заоблен, блестящ розов остров бе някак неочакван с безспорната си телесност. „В края на краищата това изобщо не е моя работа“ — каза си тя, извадила бляскава ръка от водата и отхвърляйки косата от челото си. Пусна още гореща вода, като се наслаждаваше на силните вълни топлина, преминаващи по корема й, и най-сетне, предизвикала лека буря във ваната, излезе и почна да се бърше, без да бърза. „Прекрасната туркиня“ — каза тя, застанала само по копринените си пижамени панталони пред огледалото, леко запотено от парата. „Общо взето, е доста благоустроено“ — каза малко по-късно. Продължавайки да се гледа в огледалото, започна полека да облича горната част на пижамата. „Хълбоците ми са малко пълни“ — каза тя. Водата във ваната, изтичаща с леко ръмжене, изведнъж изписка и всичко замлъкна: ваната беше празна, само в дупката все още се виждаше малък сапунен водовъртеж. И изведнъж разбра, че се бави нарочно, застанала по пижама пред огледалото — студена вълна премина през гърдите й, както когато прелистваш миналогодишно списание и знаеш, че сега, сега ще се разтвори вратата и на прага ще застане зъболекарят.

Като си свирукаше високо, тръгна към спалнята и свирукането й веднага секна. Лужин, завит до кръста с пухения юрган, с разкопчана, издула се колосана риза, лежеше в постелята, мушнал ръце под главата, и хъркаше с мъркащ звук. Яката висеше до краката му, панталоните се търкаляха на пода, разперили крачоли, фракът, криво надянат на закачалката, бе захвърлен върху диванчето, подвил едната опашка под себе си. Всичко това тя тихо, събра, подреди го. Преди да си легне, дръпна завесата, за да провери дали е спусната щората. В тъмната дълбина на двора вятърът раздърпваше някакви храсти и при неясната светлина, лееща се кой знае откъде, блестеше нещо, може би локва на каменния плочник до лехата, и на друго място ту се появяваше, ту се изгубваше сянката на някаква решетка. И изведнъж всичко угасна, остана само черната пропаст.

Помисли си, че ще заспи, щом се бухне в постелята, но не стана така. Гугукащото хъркане до нея и странната тъга, и тази тъмнина в непознатата стая я държаха във въздуха, не я оставяха да се плъзне в съня. И кой знае защо, думата „партия“ все й се въртеше в мозъка — „добра партия“, „да си намери добра партия“, „партия“, „партия“, „незавършена, прекъсната партия“, „толкова добра партия“. „Предайте на маестрото моето вълнение, вълнение…“. „Тя би могла да направи блестяща партия“ — натъртено произнесе майка й, проплавала в мрака. „Да се чукнем“ — прошепна нежен глас и бащините й очи се показаха над чашата, пяната се надигаше, налиташе и новите обувки й стискаха, и в черквата беше толкова горещо.

12

Голямото пътуване някъде в чужбина бе отложено до пролетта — единствената отстъпка, която Лужина направи на родителите си, желаещи поне през първите месеци да бъдат до нея. Самата Лужина малко се страхуваше заради мъжа си от берлинския живот, уплетен от шахматни спомени: впрочем се оказа, че не е мъчно да бъде развличан Лужин в Берлин.

Голямото пътуване някъде из чужбина, разговори за него, пътни планове. В кабинета, допаднал много на Лужин, в библиотечния шкаф се намери великолепен атлас. Светът, показван отначало като плътна топка, здраво стегната от мрежата на дължините и ширините, се разгръщаше плоско, разрязваше се на две половини, а сетне се сервираше на части. Когато се разгръщаше, някаква си Гренландия в началото представляваше малък придатък, просто апендикс, и внезапно набъбваше почти до размерите на най-близкия материк. Върху полюсите имаше бели петна. Океаните се простираха като гладък лазур. Дори на тази карта би имало достатъчно вода, за да си измие ръцете например — а какво ли е наистина — колко вода, дълбочина, ширина… Лужин показа на жена си всичките очертания, които бе обичал през детството си — Балтийско море, което приличаше на коленичила жена, кавалерийския ботуш на Италия, капката на Цейлон, паднала от носа на Индия. Смяташе, че на екватора не му върви — минава най-вече през морета; наистина прорязва два континента, но не е в добри отношения с Азия, която се е измъкнала нагоре: много е натиснал, и е премазал малкото, което му е паднало — тук-там по някое ръбче, изронени островчета. Знаеше най-високата планина и най-малката държава и загледан във взаимното разположение на двете Америки, намираше нещо акробатично в позата им. „Но, общо взето, всичко това би могло да се уреди по-пикантно — казваше той, като сочеше картата на света. — Няма идея, няма поанта.“ И дори малко се ядосваше, че не може да открие значението на всичките тези сложни очертания, и дълго търсеше възможност, както я бе търсил през детството, да се премине от Северно море в Средиземно по лабиринта от реки или да се проследи някаква разумна шарка в разпределението на планинските вериги.

„Къде ще отидем? — казваше жена му и леко примляскваше, както правят големите, когато в игра с децата изобразяват приятно очакване. И след това високо назоваваше романтичните страни. — Например най-напред на Ривиерата — предлагаше тя. — Монте Карло, Ница. Или например Алпите.“ — „А после за малко тук — каза Лужин. — В Крим има много евтино грозде.“ — „Какво говорите, Лужин, пазил ви господ, в Русия не може.“ — „Защо? — попита Лужин. — Каниха ме там.“ — „Глупости, млъкнете, моля ви — каза тя, ядосана не толкова, че Лужин говори невъзможни работи, колкото, че косвено си спомня нещо, свързано с шаха. — Погледнете насам — рече му тя и Лужин покорно премести очи върху друго място на картата. — Ето тук например е Египет, пирамидите… А ето я Испания, където вършат ужасни неща с бичетата…“

Знаеше, че в много градове, които биха могли да посетят, Лужин вероятно е бил неведнъж, и затова, за да избегне вредните реминисценции, не назоваваше големите градове. Напразна предпазливост. Светът, по който Лужин бе бродил навремето, не беше изобразен на картата и дори да му беше назовала Рим или Лондон, по звука на тези названия в устата и, по пълнозвучната нота на картата той би си представил нещо съвсем ново, невиждано, а в никакъв случай не смътното шахматно кафене, винаги еднакво, независимо дали се намира в Рим, в Лондон или в същата невинна Ница, доверчиво спомената от нея. А когато тя донесе от железопътното бюро многобройни проспекти, светът на шахматните пътешествия като че още по-рязко се отдели от този нов свят, където се разхождаше турист по бял костюм и с бинокъл на гърдите. Имаше черни силуети на палми върху розов залез и преобърнати силуети на същите палми в розовия като залеза Нил. Имаше чак неприлично синьо море, захарнобял хотел с пъстър флаг, който се ветрееше в една посока, а димът от парахода на хоризонта се отнасяше в друга, имаше снежни върхове и висящи мостове, и лагуни с гондоли, и безкрайно количество стари черкви, и някаква тясна уличка, и магаренце с два огромни денка отстрани… Всичко беше красиво, всичко беше забавно, пред всичко невидимият автор на проспектите изпадаше в захлас, задавяше се от похвали… Звънки имена, милион светци, минерални води, които лекуват всички болести, възрастта на градската крепост, хотели първа, втора, трета категория — от всичко това ти се замайваше главата и всичко беше хубаво, навред очакваха Лужин, зовяха го с гръмовни гласове, обезумяваха от собственото си гостоприемство и без да питат господаря, раздаваха слънцето.

През тези първи съпружески дни Лужин посети кантората на тъста. Тъстът диктуваше нещо, а пишещата машина твърдеше нещо свое — в забързан говор повтаряше сричката „ту“ приблизително със следната интонация: „ту ти не пишеш това, Туту, ту — ту това, ту онова пречи изобщо на писането“ — и нещо с трясък се преместваше. Тъстът му показа пачките бланки, счетоводните книги със зетоподобните линии по страниците, книгите с прозорчета на гръбчетата, чудовищно дебелите томове на търговска Германия, сметачната машина, много умна, съвсем питомна. Обаче на Лужин най-много му хареса Туту, дето пишеше това и онова, думите, които се сипеха бързо върху хартията, вълшебно равните лилави редове и отведнъж появяващите се няколко копия. „Аз също бих… Трябва да се науча“ — каза той и тъстът му одобрително кимна; и в кабинета на Лужин се появи пишеща машина. Беше му предложено един от служителите в кантората да дойде и да му обясни, но той отказа, заяви, че ще се научи сам. И наистина: доста бързо се ориентира в устройството й, научи се да сменя лентата, да слага листата, сприятели се с всичките лостчета. По-мъчно се оказа да запомни разположението на буквите, чукането се придвижваше извънредно бавно, не се чуваше никаква тутукаща бързина и кой знае защо — още от първия ден, — почна да му досажда удивителната — изскачаше на най-изненадващи места. Отначало преписа половин колонка от германски вестник, а след това измисли нещо свое. Оказа се късо писъмце с такова съдържание: „Вие се издирвате по обвинение в убийство. Днес е 27 ноември. В убийство и подпалвачество. Добър ден, милостива госпожо. Сега, когато ми трябваш, къде си ти, удивителна? Тялото е намерено. Милостива госпожо!!! Днес ще дойде полицията!!!“. Лужин го препрочете няколко пъти и като сложи отново същия лист, го подписа доста криво, като мъчително търсеше буквите: „Абат Бузони“. Тогава му доскуча, работата се придвижваше твърде бавно. И някак трябваше да използува написаното писмо. Като порови из телефонния справочник, откри някаква си Луиза Алтман, рентиерка, надписа на ръка адреса й и изпрати своето съчинение.

Донякъде му служеше за развлечение и грамофонът. Шкафчето с шоколадов цвят под палмата пееше с кадифен глас и Лужин, прегърнал жена си, сядаше на дивана и слушаше, и си мислеше, че скоро ще се свечери. Тя ставаше, сменяше плочата, като вдигаше диска към светлината и по него преминаваше колеблив сектор от копринен блясък като лунната пътека върху морето. И шкафчето отново лееше музика, и отново жена му сядаше до него, отпускаше брадичка върху сплетените си пръсти и слушаше, като примигваше. Лужин запомняше мелодиите и дори се мъчеше да ги тананика. Имаше стенещи, пукащи, дюдюкащи танци и един безкрайно нежен американец, който пееше шепнешком, и една цяла опера от петнайсет плочи — „Борис Годунов“ — с камбанен звън на едно място и със страховити паузи.

Често идваха родителите на жена му и така потръгна, че три пъти седмично Лужини вечеряха у тях. Майката все се мъчеше да научи от дъщеря си някои подробности около брака и изпитателно се интересуваше: „Бременна ли си? Сто на сто си вече бременна.“ — „Какво говориш — отвръщаше дъщерята, — отдавна вече родих.“ Тя беше все така спокойна и все така се усмихваше изпод вежди, и все така се обръщаше към Лужин по фамилно име и на „ви“. „Клетият ми Лужин — произнасяше тя, нежно издула устни, — горкичкият ми, горкичкият.“ И Лужин търкаше буза в рамото й, а тя смътно си мислеше, че сигурно има и други наслади освен насладата на състраданието, но че това не я интересува. Единствената грижа в живота й беше да пробужда всяка минута у Лужин любопитство към вещите, да задържа главата му над тъмната вода, за да може да диша спокойно. Питаше го сутрин какво е сънувал, ободряваше утринния му апетит ту с котлетче, ту с английски мармалад, водеше го на разходка, спираше се продължително с него пред витрините, четеше му вечер на глас „Война и мир“, занимаваше го с весела география, под нейна диктовка той чукаше на машината. Няколко пъти го води в музея, показа му любимите си картини и му обясни, че във Фландрия, където е мъгливо и дъждовно, художниците рисуват ярко, а в Испания, в страната на слънцето, се е родил най-мрачният творец. Говори му още, че еди-кой си имал усет за стъклените неща, а онзи обичал лилиите и нежните лица, леко подпухнали от небесна простуда, и му обръщаше внимание върху двете кучета, които съвсем свойски диреха трохи под тясната, бедна маса на „Тайната вечеря“. Лужин кимаше и прилежно примижаваше, и много дълго разглеждаше огромното платно, на което художникът беше изобразил всички мъчения на грешниците в ада — много подробно, много интересно. Ходиха и на театър, и в Зоологическата градина, и на кинематограф, при което се оказа, че Лужин никога преди не е бил на кино. Филмът бързаше с бял блясък и най-сетне след многобройни приключения дъщерята се завърна като прочута актриса в родния си дом и се спря на вратата, а в стаята, без да я забелязва, побелелият й баща играеше шах със съвсем не променилия се за толкова години доктор, верен приятел на семейството. В тъмнината се чу отривистият смях на Лужин. „Абсолютно невъзможно положение на фигурите“ — каза той, но тогава за огромно облекчение на жена му всичко се промени и бащата, увеличавайки се, тръгна към салона и ужасно се развълнува, отначало очите му се разшириха, после се долови леко потреперване, примигна, още веднъж чертите му леко потрепериха и бавно се отпуснаха, бръчките му омекнаха, тиха усмивка на безкрайна нежност се изписа върху лицето му, което продължаваше да потреперва — защото старецът, господа, навремето бе проклел дъщеря си… Но докторът, докторът стои настрана, той помни — бедният, скромен доктор — как тя, още малко момиченце, в самото начало на филма бе хвърляла по него цветя през оградата, докато той, излегнал се на тревата, четеше книга; тогава той вдигна глава: пред него просто ограда, но изведнъж иззад нея се подаде момичешка коса, сресана на път, а сетне две огромни очи — ах, боже мой, какво лукавство, каква игривост! Прескачай през оградата, докторе — ето тича милата палавница, крие се зад дърветата — хвани я, докторе, хвани я! Но сега всичко това е вече минало. Оборила глава, безволно отпуснала ръце, в едната — шапката, стои прочутата актриса (а тя е паднала, паднала…). Баща й продължава да трепери и полека-лека разтваря обятия, изведнъж тя пада на колене пред него. Лужин започна да се секне. Когато излязоха от киното, очите му бяха зачервени и той се закашля, като отричаше да е плакал. И на следващия ден, по време на сутрешното кафе, изведнъж се облегна на стола и замислено произнесе: „Много, много хубаво. — Помисли и отново се обади: — Само че не знаят да играят.“ — „Как да не знаят? — учуди се жена му. — Всичките са първокласни актьори.“ Лужин я погледна бързо и веднага отмести очи, но нещо в това не й хареса. Внезапно тя разбра за какво става дума, започна да решава за себе си въпроса как да накара Лужин да забрави тази проклета игра, която глупакът режисьор бе сметнал за необходимо да вкара за разнообразие. Но Лужин очевидно начаса забрави — увлече се от истинската руска погача, изпратена от тъщата, и очите му отново бяха съвсем ясни.

Така измина месец, втори. Зимата през онази година беше бяла, петербургска. Ушиха на Лужин палто с ватена подплата. Раздадоха на бедните руси някои стари Лужинови вещи — между другото зеления вълнен шал от швейцарски произход. Нафталиновите топчета излъчваха тъжен, грапав мирис. В антрето висеше обреченото сако. „То е толкова комфортно — примоли се Лужин, — толкова извънредно комфортно.“ — „Стига, моля ви — обади се жена му от спалнята. — Не съм го огледала още. Сигурно гъмжи от молци.“ Лужин съблече смокинга, който мереше, за да провери дали не е много напълнял (напълнял е, напълнял — а утре е големият руски бал, благотворително увеселение), и с обич мушна ръце в ръкавите на обречената дреха. Миличкото сако, няма следа от молци. Само в джоба му тази дупка, но не е продънен целият, както се случва понякога. „Чудесно е“ — извика той с тънък глас. Жена му с чорап в ръката надникна от спалнята. „Съблечете го, Лужин. Скъсано е, прашно е. Господ го знае откога се търкаля.“ — „Не, не“ — каза Лужин. Тя го огледа от всички страни, Лужин стоеше и се тупаше по хълбоците и между другото почувствува, че сякаш има нещо в джоба, мушна ръка — но нямаше нищо, само дупката. „Много е овехтяло — рече жена му, като се намръщи, — но може би като работна куртка…“ — „Умолявам ви“ — каза Лужин. „Хайде, дръжте си го — само го дайте после на камериерката хубавичко да го изтупа.“ — „Не, чисто е“ — каза на себе си Лужин и реши да го окачва някъде в кабинета, в някое шкафче, да го съблича и да го окачва, както правят чиновниците. Докато го събличаше, отново почувствува, че сакото отляво май понатежава, но си спомни, че джобовете са празни, и не се зае да изследва причините за тежестта. А виж, смокингът, беше отеснял, наистина бе отеснял. „Балът“ — произнесе Лужин и си представи много, много кръжащи двойки.

Оказа се, че балът се провежда, в салоните на един от най-хубавите берлински хотели. При закачалките имаше много хора, гардеробиерките поемаха и отнасяха вещите като спящи деца. На Лужин му дадоха удобно метално номерче. Сепна се, че жена му я няма, но веднага я откри: беше застанала пред огледалото. Допря металното кръгче до нежното улейче на гладкия и напудрен гръб. „Брр, студено“ — възкликна тя, като раздвижи плешка. „Под ръка, под ръка — заяви Лужин. — Ние трябва да влезем под ръка.“ Така и влязоха. Първото, което видя Лужин, беше неговата тъща, подмладена, румена, с великолепен бляскав покосник. Тя продаваше крюшон, а един възрастен англичанин (просто слязъл от стаята си) се напиваше бързо, облегнат на нейната маса. На другата маса, до разноцветно украсената елха, беше томболната грамада: голям самовар с червено-сини отблясъци откъм елхата, кукли в сарафани, грамофон, ликьори (подарък от Смирновски). На трета маса имаше сандвичи, италианска салата, хайвер — и една прекрасна руса дама викаше нанякъде: „Маря Василиевна, Маря Василиевна, защо отново изнесоха… нали бях казала…“ — „Здраве желая“ — каза някой до тях и жена му вдигна лебедово извита ръка. А по-нататък, в другата зала, вече беше музиката и в пространството между масите тъпчеха и се въртяха танцуващите; нечий гръб засилен връхлетя Лужин, който изохка и отстъпи. Жена му изчезна и като я търсеше с очи, той се запъти обратно, към първата зала. Тук томболата отново привлече вниманието му. Като плащаше всеки път по марка, потапяше ръка в кутията и изваждаше навитото на ролце билетче. Сумтейки през нос и издължавайки устни, дълго развиваше билетчето и без да намери никаква цифра в него, поглеждаше дали я няма на другата, на външната страна — безполезно, но твърде често срещано търсене. В края на краищата спечели детска книжка, някаква „Приказки на Котаран Мърморан“, и като не знаеше какво да я прави, я остави на нечия маса, където две пълни чаши очакваха завръщането на танцуващата двойка. Изведнъж му стана неприятно от теснотията и блъсканицата, от взривовете на музиката и нямаше къде да се дене, и всички вероятно го гледаха и се чудеха защо не танцува. Жена му в почивките между танците го търсеше в другата зала и на всяка крачка я спираха познати. Имаше много свят на този бал — с големи усилия беше докаран един чуждестранен посланик и един прочут руски певец и две киноактриси. Посочиха й тяхната маса: дамите се усмихваха наляво и надясно, а кавалерите им — трима охранени мъже с режисьорско-търговски вид — цъкаха, щракаха с пръсти и хокаха бледия, потен лакей, че бил муден и непохватен. Единият от тези мъже й се стори особено неприятен: белозъб, с грейнали кафяви очи; щом приключи с лакея, той високо заразказва нещо, като вмяташе сред руските си изрази най-изтъркани немски думи. Изведнъж, без видима причина, й стана тъжно, че всички зяпат тези кинематографични дами, певеца, посланика и сякаш никой не знае, че на бала присъствува шахматният гений, чието име се е срещало в милиони вестници, чиито партии вече са наречени безсмъртни. „С вас се танцува чудесно. Паркетът е хубав. Извинете. Ужасна блъсканица. Ще се съберат доста средства. Ето този е от френското посолство. С вас се танцува чудесно.“ С това обикновено разговорът се прекратяваше, с нея обичаха да танцуват, но не знаеха за какво всъщност да й говорят. Доста красива, но скучна млада дама. И този странен брак с някакъв пропаднал музикант или нещо подобно. „Как го казахте — бивш социалист ли? Играч ли? Вие ходите ли у тях, Олег Сергеевич?“

През това време Лужин откри едно дълбоко кресло наблизо до стълбището и се загледа в тълпата иззад колоната, пушейки тринайсетата си цигара. В другото кресло до него, като попита предварително дали не е заето, седна мургав господин с извънредно тънки мустачки. Покрай тях неспирно минаваха хора и Лужин постепенно го обзе страх. Накъдето и да погледнеше, все срещаше любопитни погледи; поради проклетата необходимост да гледа нанякъде се втренчи в мустачките на съседа, който очевидно също беше поразен и озадачен от цялата тази шумна и ненужна олелия. Господинът, почувствувал погледа на Лужин, извърна лице към него. „Отдавна не бях попадал на бал“ — каза той дружелюбно и се усмихна, като клатеше глава. „Най-важното е да не гледаш“ — задавено произнесе Лужин и се закри с длани като с капаци. „Пристигнах отдалеч — делово заяви господинът. — Един приятел ме домъкна тук. Право да си кажа, уморен съм.“ — „Умора й тежест — кимна Лужин. — Не се знае какво значи всичко това. Надминава моята концепция.“ — „Особено ако работиш като мен в бразилска плантация“ — каза господинът. „Плантация“ — като ехо повтори Лужин след него. „Странно живеят тук при вас — продължи господинът. — Светът се е разтворил на четирите си страни, а тук скачат чарлстон на някаква си педя паркет.“ — „И аз ще замина — каза Лужин. — Взех проспекти.“ — „Не е за мен заседналият живот — възкликна господинът. — Вятър да издува платната! А какви чудесни страни… Срещнах един германски ботаник в горите оттатък Рио Негро и живях с жената на френски инженер на Мадагаскар.“ — „Ще трябва да си намеря — каза Лужин. — Много изобщо привлекателно нещо — проспектите. Всичко е крайно подробно.“

„Лужин, тук ли сте били“ — изведнъж го извика гласът на жена му; тя се бе забързала покрай него под ръка с баща си. „Ей сега ще се върна, само да намеря маса за нас“ — подвикна тя, като се обърна, и се изгуби. „Лужин ли се казвате?“ — любопитно го погледна господинът. „Да, да — отвърна Лужин, — но това няма значение.“ — „Познавах един Лужин — полека произнесе господинът, примижал (защото паметта на човека е късогледа). — Познавах един. Да не сте учили случайно в Балашевото училище?“ — „Да речем“ — отвърна Лужин, обзет от неприятно подозрение, и започна да се взира в лицето на събеседника си. „В такъв случай сме съученици! — възкликна мъжът. — Аз съм Петришчев. Помните ли ме? Разбира се, че ме помните! Ама че случайност. По лицето никога не бих ви познал. Не, не вас — тебе. Прощавай, Лужин… Как ти беше… А, май помня — Антон… Антон… А по баща?“ — „Грешка, грешка“ — ужаси се Лужин. „Да, с паметта съм за никъде — продължи Петришчев. — Забравил съм много имена. Ето например сигурно си спомняте — имахме едно кротко момче. После остана без ръка в един бой, беше при Врангел, точно преди евакуацията. Видях го в една черква в Париж. Ама как му беше името!“ — „Но защо ви е? — каза Лужин. — Защо трябва да говорим толкова за него?“ — „Не, не си спомням — въздъхна Петришчев, като отлепи ръка от челото си. — Ето например имахме един Громов, той също е сега в Париж; май добре се е наредил. Но къде са другите? Къде са всички? Пръснали са се, изпарили са се. Странно, като си помисля. Е, ами вие как сте, ти как си, Лужин?“ — „Благополучно“ — каза Лужин, отмести поглед от разпаления Петришчев и го видя изведнъж същия, какъвто беше тогава: розов дребосък, непоносимо присмехулен. „Прекрасни времена бяха, Лужин — извика Петришчев. — Лужин, помните ли, помниш ли Валентин Иванович? Как нахлуваше като ураган в клас с картата на света? А онова старче — ах, отново му забравих фамилното име, — помните ли го как разтреперано казваше: «Ама ха, тюх, празна глава… Само да я позлатиш и нищо друго!» Прекрасни времена. А как препускахме надолу по стълбището за двора, спомняте ли си? А как на вечеринката се оказа, че Арбузов можел да свири на роял? Помните ли как опитите му все не излизаха? И каква рима бяхме измислили за «опити»?“ — „… просто да не реагирам“ — бързо си каза Лужин. „И всичко това се разпиля — продължи Петришчев. — Ето ни тук на бал… А, впрочем май си спомних… Ти се занимаваше с нещо такова, когато напусна училището. Какво беше? Да, разбира се — шах!“ — „Не, не — каза Лужин. — За бога, струваше ли си…“ — „Е, извинете — добродушно промълви Петришчев. — Значи нещо бъркам. Да, да, такива работи… Балът е в разгара си. А ние тук разговаряме за миналото. Аз, да ви кажа, съм обиколил целия свят… Какви жени има в Куба! Или пък например веднъж в джунглите…“

„Само лъже — дочу се мързелив глас зад него. — Никога не му е стъпвал кракът в никакви джунгли.“

„Защо все разваляш всичко“ — проточи Петришчев, като се обърна. „Не го слушайте — продължи някакъв плешив дългунест господин, притежател на мързеливия глас. — Щом от Русия се озова в Париж, чак преди три дни се помръдна оттам.“ — „Чакай, позволи ми, Лужин, да ти представя“ — през смях подхвана Петришчев; Лужин обаче забързано се отдалечаваше, свил глава в раменете, и странно лъкатушеше и потрепваше от бързия си вървеж.

„Изчезна — учудено рече Петришчев и добави замислено: — В края на краищата може да съм го взел за друг.“

Лужин се блъскаше в хората, с плачлив глас възкликваше: „Пардон, пардон!“ — и все се натъкваше на хора, внимаваше да не ги поглежда в лицето и търсеше жена си; когато внезапно я видя, я хвана отзад за лакътя така, че тя трепна и се обърна, но отначало не можеше да каже нищо, толкова много се беше запъхтял. „Какво има?“ — попита го тя уплашена. „Да си вървим, да си вървим“ — забъбри той, без да пуска лакътя й. „Успокойте се, Лужин, моля ви, недейте така — промълви тя, като го побутваше встрани, за да не чуват останалите. — Защо искате да си отидете?“ — „Там има един човек — избъбри Лужин, като дишаше тежко. — И такива неприятни разговори…“ — „Познавали сте го по-рано, така ли?“ — попита тихо тя. „Да, да — закима Лужин. — Нека да си идем. Моля ви.“

Примижал, за да не го види Петришчев, той си проби път до входа, започна да бърника из джобовете си, като търсеше номерчето, намери го след няколко огромни секунди паника и отчаяние; запристъпва на място от нетърпение, докато гардеробиерката ровеше за дрехите му като сомнамбул… Облече се пръв и пръв излезе, а жена му побърза след него, закопчавайки в движение палтото си от къртичи кожи. Едва в автомобила Лужин задиша по-спокойно и изразът на объркана унилост се смени от виновна лека усмивка. „На милия Лужин му е било неприятно“ — каза жена му, като го погали по ръката. „Съученик, съмнителен тип“ — обясни Лужин. „Но сега вече на милия Лужин му е хубаво“ — прошепна жена му и целуна меката му ръка. „Сега вече мина“ — каза Лужин.

Но не беше точно така. Нещо бе останало — някаква загадка, трънче. Нощем започна да се замисля защо го бе ужасила толкова тази среща. Разбира се, имаше всякакви отделни неприятности — това, че Петришчев някога го бе измъчвал в училище, а сега по косвен начин си бе спомнил за една разпокъсана книга, и че целият свят, изпълнен с екзотични съблазни, се бе оказал лъжа на измамник и занапред не биваше да вярва на проспектите. Но беше страшна не самата среща, а нещо друго — тайният смисъл на тази среща, който предстоеше да разгадае. Нощем започна напрегнато да мисли, както се случваше Шерлок да се замисли над пепелта от пура — постепенно започна да му се струва, че комбинацията е още по-сложна, отколкото бе предполагал в началото, че срещата с Петришчев е само продължение на нещо и че трябва да търси по-надълбоко, да се върне назад, да преиграе всичките ходове на живота си от болестта до бала.

13

На сивкавата пързалка (където лете бяха площадките за тенис), леко поръсена от сух снежец, предпазливо се вихреха гражданите и точно в минутата, когато край тях по тротоара минаваха Лужини, излезли на утринната си разходка, най-буйният от кънкьорите, юначага по пуловер, изящно се засили с холандска крачка и устремно се тръшна върху леда. После в малката градинка тригодишно дете, цялото в червено, пристъпи колебливо с вълнени крачета, заклатушка се към стълба в оградата, гребна с ръкавичка сняг от апетитната купчинка и го вдигна до устата си, заради което веднага бе сграбчено и плеснато отзад. „Ах, горкичкото“ — озърна се и каза Лужина. По побелялата улица мина автобус, остави след себе си две дебели черни ивици. От магазина за говорещи и свирещи апарати се чу зъзнеща музика, някой затвори вратата, за да не настине музиката. Дакел с кърпено синьо палтенце, с ниско клатушкащи се уши, се спря, като душеше снега, и Лужина успя да го погали. Нещо леко, остро, белезникаво ги удряше в лицата; щом погледнеха празното небе, светли топчици танцуваха пред очите им. Лужина се подхлъзна и погледна укорно светлите си ботинки. Край руския гастроном срещнаха познати, семейство Алфьорови. „Какъв студ“ — възкликна Алфьоров, раздрусал жълтата си брадичка. „Недейте, ръкавицата е мръсна“ — издърпа ръката си Лужина и попита Алфьорова с усмивка, загледана в миловидното й, винаги оживено лице, защо не намине към тях. „Понапълнели сте, драги“ — подхвърли Алфьоров с палав поглед към корема на Лужин, преувеличен от дебелото палто. Лужин умолително извърна очи към жена си. „Така че заповядайте“ — закима тя. „Чакай, Машенка, знаеш ли им телефона? — попита Алфьоров. — Знаеш ли го? Добре. До скоро виждане — както се казва по съветски. Поздрави на майка ви.“

„Той е някак жалък — каза Лужина, като хвана мъжа си под ръка и промени ход, за да е в крак с него. — Но Машенка… Каква е миличка, какви очи… Не вървете толкова бързо, скъпи, хлъзгаво е.“

Снегът спря, на едно място небето бледо просветля и там проплава плоският, безкръвен слънчев диск. „Знаете ли, днес ще свърнем ей оттук, вдясно — предложи Лужина. — Струва ми се, там не сме ходили.“ — „Портокали“ — каза Лужин, като посочи количката с бастун. „Искате ли да купим? — попита жена му. — Вижте, пише с тебешир на дъската: сладки като захар.“ — „Портокали“ — повтори вкусно Лужин и си спомни как баща му разправяше, че когато произнасяш „лимон“, неволно издължаваш лице, а когато кажеш „портокал“ — се усмихваш широко. Продавачката чевръсто разтвори кесията и наслага в нея студените, поресто-червени плодове. Лужин в движение започна да бели портокал, като се мръщеше в очакване сокът да го пръсне в очите. Наслага коричките в джоба си, тъй като те биха изглеждали твърде ярки върху снега, пък и освен това от тях може да се направи сладко. „Харесва ли ви?“ — попита жена му. Той изсмука последното резенче и с доволна усмивка тъкмо да хване отново жена си под ръка, но се спря, като се озърташе. Помисли, тръгна обратно към ъгъла и погледна как се нарича улицата. После бързо настигна жена си и посочи с бастун по посока на най-близката къща, обикновена сивокаменна къща, отделена от улицата с малка градинка зад желязна ограда. „Тук живееше баща ми — каза Лужин. — Трийсет и пет А.“ — „Трийсет и пет А“ — повтори след него жена му, без да знае какво да каже, и се загледа нагоре, към прозорците. Лужин тръгна напред, срязвайки с бастуна снега от оградата. Малко по-нататък замря и пред магазин за канцеларски принадлежности, където на витрината бюст на восъчен мъж с две лица, едното тъжно, другото радостно, отгръщаше сакото си ту отляво, ту отдясно: автоматичната писалка, сложена в лявото джобче на бялата жилетка, беше напръскала белотата с мастило, докато отдясно имаше писалка, която никога не протича. Двуликият мъж много се хареса на Лужин и той дори помисли дали да не го купи. „Чуйте, Лужин — каза жена му, когато се насити на витрината. — Отдавна исках да ви попитам — след смъртта на баща ви сигурно са останали някакви неща. Къде са те?“ Лужин вдигна рамене.

„Имаше един Хрушченко“ — измърмори той подир време. „Не разбирам“ — въпросително произнесе жена му. „Писа ми в Париж — без желание обясни Лужин, — че, нали, смъртта и погребението, и тям подобни, и че при него се пазят нещата, останали от покойния.“ — „Ах, Лужин — въздъхна жена му. — Какво правите с руския език. — Помисли и добави: — Е, на мен ми е все едно, само ми се струваше, че ще ви е приятно да ги имате — например като спомен.“ Лужин не отговори. Тя си представи тези никому ненужни вещи — може би писателската перодръжка на стария Лужин, някакви книжа, снимки — и й стана мъчно, мислено упрекна мъжа си в коравосърдечие. „Но едно непременно трябва да направим — каза тя решително. — Трябва да отидем на гробищата да погледнем гроба дали не е много занемарен.“ — „Студено е и е далече“ — каза Лужин. „Ще идем тези дни — реши тя. — Времето все ще омекне. Внимавайте, автомобил.“

Времето съвсем се влоши и Лужин, като си припомни унилия пущинак и гробищния вятър, помоли да отложат ходенето до следващата седмица. Между другото стегнаха незапомнени студове. Пързалката се затвори, не й вървеше: миналата зима все киша, киша, локви вместо лед, а сега такъв студ, че дори на учениците не им се караха кънки. Из парковете по снега лежаха малки птици с изпъкнали гърдички и вирнати крачета. Безволният живак под влияние на околната среда падаше все по-ниско и по-ниско. И дори полярните мечки в Зоологическата градина се видяха в чудо, намирайки, че дирекцията е прекалила.

Жилището на Лужини се оказа един от тези благополучни домове с героично централно отопление, в които не се налагаше да седят по кожени палта и увити в одеяла. Родителите на жена му, обезумели от студ, с безкрайно удоволствие идваха на гости при централното отопление. Лужин по старото си сако, спасено от гибел, седеше на писалището и усърдно рисуваше белия куб, сложен пред него. Тъстът му се разхождаше из кабинета и разправяше предълги, съвсем прилични вицове или четеше вестник на дивана, като от време на време поемаше дълбоко въздух и покашляше. Тъщата и жена му оставаха на чайната маса и от кабинета, през тъмната гостна, се виждаше яркият жълт абажур в трапезарията, осветеният профил на жена му върху тъмния фон на бюфета, голите й ръце, облакътени навътре на масата и извити към едното й рамо със сплетени пръсти, понякога едната й ръка плавно се изпъваше и докосваше някой лъскав предмет върху покривката. Лужин изоставяше куба и грабнал бял лист хартия, приготвил ламаринената кутийка с кръглите акварелни бои, бързаше да нахвърля тази далнина, но докато внимателно изтегляше с линийка перспективата, там нещо се променяше, жена му се изгубваше от яркия отвор на трапезарията, светлината загасваше и се запалваше по-близо, в гостната, и вече нямаше никаква перспектива. Изобщо рядко се стигаше до бои, пък и, право казано, Лужин предпочиташе молива. Хартията неприятно се сгърчваше от влажните акварели, мокрите бои се сливаха; понякога не можеше да се отърве от някакво прекалено натрапчиво берлинско синьо — вземаш си само с връхчето на четката, а тя вече се плъзнала по емайла, съсипвайки приготвения тон, и водата в чашката е отровносиня. Имаше твърди тубички с китайски туш и с бяла боя, но капачките им неизменно се изгубваха, отворът им засъхваше и при натискане тубичката се пукваше отдолу и оттам се измъкваше лъкатушно дебелото червейче на боята. Резултатът беше само безплодни цапаници и най-лесните неща — ваза с цветя или залез, изкопиран от проспекта за Ривиерата — излизаха петнисти, болезнени, ужасни. Обаче му беше приятно да рисува. Той нарисува тъща си — и тя се обиди; нарисува жена си в профил и тя каза, че ако е такава, защо се е оженил за нея; за сметка на това излезе много хубава високата колосана яка на тъста. Лужин с удоволствие остреше молива, мереше нещо, присвил око и вдигнал молива с опрян в него палец, внимателно движеше гумата по хартията, придържайки листа с длан, тъй като от опит знаеше, че иначе листът с пукот се смачква. И много деликатно издухваше атомите гума от страх да не зацапа рисунката с ръка. Най-много обичаше това, с което по съвет на жена си бе започнал, това, към което се връщаше постоянно — белите кубове, пирамиди, цилиндри и късчето гипсов орнамент, което му напомняше за часа по рисуване в училището — единствения приемлив урок. Тънките линии бяха успокоителни, пречертаваше ги по сто пъти, постигайки пределна тънкост, точност, чистота. Извънредно хубаво бе да тушира, нежно й равномерно, без да натиска много, с правилно поставени щрихи.

„Готово“ — каза той, като отдалечи от себе си листа и се загледа през ресници в завъртяния куб. Тъстът му сложи пенснето си и дълго гледа, като кимаше. От гостната дойдоха тъщата и жена му и също се загледаха. „Дори отхвърля лека сянка — каза жена му. — Много, много симпатичен куб.“ — „Бива си го, направо футуристика“ — избъбри тъщата. Лужин, усмихнат с единия крайчец на устата, взе рисунката и огледа стените на кабинета. До вратата вече висеше едно негово произведение: влак на моста, прехвърлен през пропаст. В гостната също висеше нещо: череп върху телефонна книга. В трапезарията имаше едни много кръгли портокали, които всички, кой знае защо, вземаха за домати. А спалнята бе украсена от направен с въглен барелеф и от интимния разговор на конус с пирамида. Той излезе от кабинета и жена му каза с въздишка: „Интересно къде ще го окачи милият Лужин.“

„Мен още не сте сметнали за необходимо да ме уведомите“ — започна майка й, посочвайки с брадичка купчината пъстри проспекти, оставени върху масата. „И аз не зная — каза Лужина. — Много е трудно да се реши, навред е красиво. Смятам, че най-напред ще заминем за Ница.“ — „Бих ви посъветвал: Италианските езера“ — подхвана баща й, сгънал вестника и свалил пенснето, и взе да разпратя колко са прекрасни тези езера. „Страхувам се, че малко му дотегнаха разговорите за пътешествието — каза Лужина. — В един прекрасен ден просто ще вземем влака и ще заминем.“ — „Не по-рано от април — умолително проточи майка й, — нали ми обеща…“

Лужин се върна в кабинета. „Намираше ми се една кутийка с кабарчета“ — каза той, загледан по писалището и тупайки се по джобовете (при това отново за трети или за четвърти път почувствува, че в левия му джоб има нещо — но не кутийка, — и все нямаше кога да го изследва). Кабарчетата се намериха в чекмеджето. Лужин ги взе и забързано излезе.

„Да, съвсем бях забравила да ти кажа. Представи си, вчера сутринта…“ И тя заразправя на дъщеря си, че й се обадила по телефона една дама, неочаквано пристигнала от Русия. Тази дама като госпожица често идвала у дома им в Петербург. Оказало се, че преди няколко години се омъжила за съветски търговец или чиновник — и на път за курорта, където мъжът й заминавал да си възстановява силите, спряла за две седмици в Берлин. „Да ти кажа, някак ми е неудобно да идва у нас, но е толкова натрапчива. Чудя се как не се страхува да ми звъни. Нали ако там, в Совдепията, научат, че ми се е обаждала…“ — „Ах, мамо, тя вероятно е много нещастна жена — изскубнала се е за малко на свобода, иска да се види поне с някого.“ — „Ами да ти я прехвърля — облекчено каза майката, — тъй и тъй при теб е по-топло.“

И веднъж, след няколко дни, по пладне се появи новопристигналата. Лужин още си почиваше, тъй като бе спал зле през нощта. На два пъти се бе пробуждал с гърлен вик, задушаван от кошмар, и сега на Лужина някак не й беше до гости. Новопристигналата се оказа слабичка, пъргава, сполучливо гримирана и подстригана дама, облечена както се обличаше Лужина, скъпо и семпло. Гръмогласно, една през друга, се убеждаваха взаимно, че никак не са се променили, а само са се разхубавили, после влязоха в кабинета, където беше по-уютно, отколкото в гостната. Пристигналата си помисли, че Лужина преди десет-дванайсет години бе доста изящно, подвижно момиченце, а сега е напълняла, поизбледняла и се е умирила, а Лужина намери, че скромната, мълчалива госпожица, посещавала някога дома им и влюбена в един студент, по-късно разстрелян, се е превърнала в хубава, интересна дама. „Ама и този ваш Берлин… Моля ти се. За малко да пукна от студ. У нас, в Ленинград, е по-топло, ей богу, по-топло е.“ — „Как изглежда сега Петербург? Сигурно много се е променил?“ — попита Лужина. „Променил се е, разбира се“ — бодро отвърна пристигналата. „И животът е тежък, тежък“ — закима умислено Лужина. „Ами, глупости! Нищо подобно. Работят, строят. Дори моят малкият — как, не знаехте ли, че имам момченце? — ами да, чудесен малчуган, — та дори моят Митка смята, че при нас в Ленинград «лаботят», а в Берлин «булжоата нищо не вълшат». И изобщо смята, че в Берлин е къде-къде по-зле, не иска нищо да погледне. Такъв ми е наблюдателен, да ви кажа, чувствителен… Не, сериозно, детето е право. И аз самата чувствувам, че ние сме изпреварили Европа. Да вземем нашия театър. Ето, при вас в Европа театър няма, просто няма. Разбирате ли, никак, никак не хваля комунистите. Но се налага да призная: те гледат напред, те строят. Интензивно строителство.“ — „Нищо не разбирам от политика — жално проточи Лужина. — Обаче ми се струва…“ — „Само казвам, че трябва да се мисли широко — припряно продължи пристигналата. — Ето например веднага щом се озовах тук, купих едно емигрантско вестниче. И дори мъжът ми каза, така, на шега — защо, мила, си даваш парите за такова лайно — той се изрази по-лошо, но да кажем така от приличие, — а аз не; казах му: всичко трябва да се види, всичко да се знае, съвсем без предубеждения. И представете си — отварям вестника, чета, в него напечатана такава клевета, такава лъжа, толкова е плоско всичко.“ — „Рядко виждам руски вестници — виновно промълви Лужина. — Ето, мама получава руски вестник, от Сърбия, струва ми се…“ — „Едно си знаят — устремно продължи пристигналата. — Само хулят и никой не смее да шукне нещо «за».“ — „Право да ви кажа, по-добре да говорим за нещо друго — объркано рече Лужина. — Не мога да го изразя, не ме бива да говоря за такива работи, но чувствувам, че грешите. Ако поискате някой път да разговаряте с моите родители за това…“ (И както го каза, Лужина не без известно удоволствие си представи опулените очи на майка си и нейните паунски възгласи.) „Е, вие сте малка още — снизходително се усмихна пристигналата. — Разкажете ми какво правите, с какво се занимава вашият мъж, какъв е.“ — „Той играеше шах — отвърна Лужина. — Чудесно играеше. Но после се преумори и сега си почива, и моля ви се, не бива да разговаряте с него за шах.“ — „Да, да, зная, че е шахматист — каза пристигналата. — Но какъв е? Реакционер? Белогвардеец?“ — „Да ви кажа, не зная“ — засмя се Лужина. „Общо взето, съм чувала за него — продължи пристигналата. — Когато вашата maman ми каза, че сте се омъжили за Лужин, веднага, кой знае защо, си помислих, че е същият. Имах една близка позната в Ленинград, тъкмо тя ми беше разказвала — с такава наивна гордост — как научила малкия си племенник да играе шах и как той по-късно станал извънредно…“

На това място от разговора в съседната гостна се дочу странен шум, сякаш там някой се бе ударил и извика. „Само минутка“ — продума Лужина и скочила от дивана, понечи да дръпне плъзгащата се врата, но се отказа и мина в гостната през антрето. Там видя един съвсем неочакван Лужин. Той беше по халат, по пантофи, в едната ръка държеше парче франзела — но разбира се, чудното не беше това — чудното беше треперещото вълнение, изкривило лицето му, широко разтворените бляскави очи; и челото му сякаш беше набъбнало, с издута жила; като видя жена си, той дори не й обърна отначало внимание, а продължи да стои, загледан със зяпнала уста към кабинета. В следващия миг се оказа, че вълнението му е радостно. Някак радостно тракна със зъби към жена си и после тромаво се завъртя, за малко да събори палмата, изпусна си единия пантоф, той се плъзна като жив в трапезарията, където вдигаше пара какаото, и Лужин пъргаво го последва. „Няма нищо, нищо“ — лукаво каза той и като човек, зарадван от тайно откритие, се тупна по коленете и примижал, завъртя глава. „Тази дама е от Русия — изпитателно каза жена му. — Познава вашата леля, която — е, накратко, една ваша леля.“ — „Чудесно, чудесно“ — избъбри Лужин и изведнъж прихна да се смее. „От какво се плаша? — помисли си тя. — Просто му е весело, събудил се е в добро настроение, може би е искал…“

„Някаква шега ли, Лужин?“ — „Да, да — каза Лужин и добави, намерил изход: — Исках да се представя по халат.“ — „Ето, весело ни е, това е добре — каза тя с усмивка. — Хапнете сега, а сетне се облечете. Днес май е по-топло.“ И Лужина, оставила мъжа си в трапезарията, бързо се върна в кабинета. Гостенката седеше на дивана и разглеждаше пейзажите от Швейцария по страниците на пътеводителната брошурка. „Знаете ли какво — каза тя, щом зърна Лужина, — ще ви отмъкна. Трябва да купя това-онова, пък изобщо не зная къде са най-хубавите магазини. Вчера цял час висях пред една витрина и си мислих: може да има и още по-хубави магазини. Освен това и с немския…“

Лужин остана да седи в трапезарията и продължи от време на време да се пляска по коленете. И имаше причина да се радва. Комбинацията, която мъчително бе разгадавал от времето на бала, му се разкри благодарение на случайната фраза, долетяла от другата стая. През първите минути само успя да изпита острата радост на шахматен играч и гордост, и облекчение, и това физиологическо чувство за хармония, което е толкова добре познато на творците. Извърши още много дребни движения, преди да разбере същността на необикновеното си откритие — допи си какаото, избръсна се, премести копчетата за ръкавели на чиста риза. И изведнъж радостта му изчезна, връхлетя го мътен и тежък ужас. Както се случва по време на жива игра върху дъската да се повтаря неясно някаква задачна комбинация, известна теоретически — така в сегашния му живот се набеляза последователно повторение на известна схема. И щом отмина първата радост — че е установил самия факт на повторението й, — щом започна грижливо да проверява откритието си, Лужин потрепери. Със смътна наслада и смътен ужас проследи колко страшно, колко неуловимо, колко гъвкаво се бяха повтаряли през това време, ход след ход, образите от неговото детство (имението, градът, училището, петербургската леля), но още не разбираше напълно с какво е толкова ужасно това повторение за душата му. Едно чувствуваше живо: известна досада, че толкова дълго не беше забелязвал хитрото съчетание от ходове, и сега, спомняйки си някоя дреболия — а те бяха толкова много и понякога така изкусно предлагани, че повторението почти не личеше, — Лужин се възмущаваше от себе си, че не се е усетил, че не е взел инициативата, а в доверчива слепота е оставил комбинацията да се развива. Сега вече беше решил да бъде по-бдителен, да следи по-нататъшното развитие на ходовете, ако има такова — и разбира се, разбира се, да държи откритието си в непроницаема тайна, да бъде весел, изключително весел. Но от този ден не намери спокойствие — трябваше да измисли все пак защита против тази коварна комбинация, да се освободи от нея, но първо трябваше да предугади тайната цел, съдбовната й насока, а това все още му се струваше невъзможно. И мисълта, че повторението вероятно ще продължи, беше толкова страшна, че му се искаше да спре часовника на живота, изобщо да прекъсне играта, да застине, а същевременно забелязваше, че продължава да съществува, че нещо се подготвя, пълзи, развива се и не е в негова власт да прекрати движението.

Може би жена му по-бързо би забелязала промяната у Лужин, вдървената му веселост в пролуките между мрачните настроения, ако през тези дни беше повече до него. Но така се случи, че именно през тези дни я беше отмъкнала, както предварително се закани, натрапчивата дама от Русия — караше я по цели часове да я развежда по магазините, без да бърза, мереше шапки, рокли, обувки и дълго седеше у Лужини. Продължаваше да говори, че Европа нямала театър, и със студена лекота произнасяше „Ленинград“, и Лужина, кой знае защо, я съжаляваше, съпровождаше я до кафенето, купуваше играчки на сина й, мрачно, дебело момче, което пред чужди хора не си отваряше устата, но то без желание и боязливо вземаше играчките, а майка му твърдеше, че тук нищо не му харесва и че мечтае да се върне при своите малки пионери. Срещна се и с родителите на Лужина, но за съжаление не можаха да поговорят за политика, само си спомняха предишните познати, а Лужин мълчаливо и съсредоточено тъпчеше Митка с шоколадови бонбони, Митка мълчаливо и съсредоточено ги лапаше, сетне стана червен като рак и набързо беше изведен от стаята. Междувременно студът поомекна и на два пъти Лужина каза на мъжа си, че когато най-после си замине тази нещастна жена с нещастното си дете и с неудобния си за показване мъж, ще трябва незабавно, без да отлагат, да отидат на гробищата; и Лужин кимаше, като се усмихваше старателно. Той бе зарязал пишещата машина, географията, рисуването, знаеше вече, че всичко това влизаше в комбинацията и е усложнено повторение на фиксираните през детството му ходове. Нелепи дни: Лужина чувствуваше, че не е достатъчно внимателна към настроението на мъжа си, че нещо й убягва, но все пак продължи учтиво да слуша бъбренето на гостенката, да превежда исканията й на продавачите и особено й беше неприятно, когато някакви обувки, вече подносени, се оказваха, кой знае защо, негодни и трябваше да ходи с нея в магазина, където пламналата дама на руски хокаше фирмата, настояваше да й сменят обувките и Лужина трябваше да я успокоява, доста да воалира в немския вариант нейните ядни думи. Вечерта преди заминаването си тя дойде с Митка да се сбогува. Остави Митка в кабинета и влезе в спалнята, където Лужина за стотен път й демонстрира гардероба си. Митка седеше на дивана и си почесваше коляното, като се мъчеше да не гледа Лужин, който също не знаеше къде да гледа и мислеше с какво да забавлява дундестото дете. „Телефон!“ — най-сетне с тънък глас възкликна Лужин и като сочеше с пръст апарата, се закикоти с престорено учудване. Но Митка погледна мрачно натам, отмести очи и долната му устна увисна леко. „Влак и пропаст!“ — опита отново Лужин и протегна другата си ръка, сочейки собствената си картина на стената. Лявата ноздра на Митка се напълни с блеснала капка, той подсмръкна, безучастно загледан пред себе си. „Авторът на една божествена комедия!“ — гракна Лужин, вдигнал ръка към бюста на Данте. Мълчание, леко сумтене. Лужин се измори от гимнастическите си движения и също замря. Започна да премисля дали няма бонбони в трапезарията, дали да не пусне грамофона в гостната, но момчето на дивана го хипнотизираше с присъствието си и бе невъзможно да излезе от стаята. „Да имаше играчка“ — си рече сам, погледна писалището, прецени ножа за разрязване от гледна точка на момчешкото любопитство, намери, че не може да събуди никакво любопитство, и отчаяно почна да рови из джобовете си. И отново, за кой ли път вече, почувствува, че левият джоб, макар и празен, по някакъв тайнствен начин крие в себе си някакво неосезаемо съдържание. Лужин си помисли, че подобен феномен, е в състояние да заинтересува Митка. Седна до него в края на дивана, хитро му намигна. „Фокус — каза Лужин и взе да показва, че джобът му е празен. — Тази дупка няма нищо общо с фокуса — обясни той. Митка вяло и недоброжелателно загледа движенията му. — И все пак тук има нещо“ — възторжено каза Лужин и отново намигна. „Под хастара“ — едвам отрони Митка, вдигна рамене и се извърна. „Правилно!“ — изобразявайки възхищение, извика Лужин и почна да провира пръсти в дупката, като придържаше с другата ръка края на сакото. Отначало се показа някакъв червен ъгъл, сетне и целият предмет — беше нещо като плоско кожено бележниче. Лужин го погледна, вдигна вежди, повъртя го, натисна пъпката отстрани и го отвори. Не беше бележниче, а малък сгъваем шах от марокен. Лужин веднага си спомни, че му го бяха подарили в парижкия клуб — на всички участници в тамошния турнир бяха раздали по един такъв за реклама вероятно на някаква фирма, а не просто за спомен от клуба. В преградки от двете страни на самата дъска имаше целулоидни нещица, прилични на нокътчета, и на всяко бе изобразена шахматна фигура. Тези нещица се слагаха така, че острата им част влизаше в тънка цепка в долния край на всеки квадрат, а заоблената част с нарисуваната фигура лягаше плоско върху квадрата. Беше много изящно и точно — тази малка червено-бяла дъска, красивите целулоидни нокътчета, дори имаше златни букви покрай хоризонталния край и златни цифри покрай вертикалния. Лужин, раззинал уста от удоволствие, започна да нарежда нокътчетата — отначало само пешките, — но после се отказа и като хващаше внимателно с крайчетата на пръстите плоските изображенийца, нареди онова положение от партията с Турати, на което бяха прекъснали. Това нареждане бе извършено почти моментално и веднага цялата веществена част на въпроса отпадна: малката дъска, разтворена върху дланта му, стана неосезаема и безтегловна, марокенът се стопи като розова мъгла, всичко се изгуби освен самото шахматно положение, сложно, остро, наситено с необикновени възможности. Допрял пръст до слепоочието си, Лужин така се замисли, че не забеляза как Митка от нямане какво да прави слезе от дивана и залюля черния ствол на лампиона. Изведнъж той се килна и светлината угасна. Лужин се опомни сред пълната тъмнина и в първия миг не разбра къде е и какво става наоколо. Невидимо същество шаваше и лъхтеше някъде наблизо, внезапно оранжевият абажур отново грейна в прозрачна светлина и се видя бледото момче с обръсната глава, което, застанало на колене, нагласяваше шнура. Лужин трепна и затвори дъската. Малкият, страшен негов двойник, малкият Лужин, за когото бе нареден шахът, пропълзя на колене по килима… Това се беше случва повече веднъж… И отново се усети в капана, отново не бе предвидил как ще се осъществи в живата игра повторението на познатата тема. В следващия миг обаче равновесието се възстанови: Митка с подсмърчане изпълзя на дивана; в лекия здрач около оранжевата лампа плаваше и се полюшваше кабинетът на Лужин; червеното марокенено бележниче невинно лежеше на килима — но Лужин знаеше, че всичко това е измама, комбинацията още не се е развила изцяло и скоро ще настъпи ново съдбовно повторение. Наведе се бързо, грабна и прибра в джоба си веществения символ на онова, което толкова сладостно и ужасно бе завладяло наново въображението му, и си помисли къде да го скрие за по-сигурно, но тогава се чуха гласове, влязоха жена му и гостенката, двете се устремиха към него като през цигарен дим. „Митка, ставай, тръгваме. Да, да, мила, толкова багаж има да стягам — приказваше дамата, после се приближи до Лужин и започна да се сбогува с него. — Много ми беше драго да се запозная с вас — каза тя и междувременно успя да си помисли това, което неведнъж си бе помисляла: «Ама че заплес, ама че тип!» — Много ми беше драго. Ще разкажа на леля ви, че съм се видяла с нейния малък шахматист, който вече е голям, известен…“ — „Непременно да ни се обадите на връщане“ — припряно и високо я прекъсна Лужина, като за пръв път погледна с омраза усмихнатите, червени като восъчен печат устни и безпощадно глупавите очи. „О, естествено на всяка цена. Митка, стани и си вземи довиждане! Митка изпълни нареждането с леко отвращение и всички излязоха в антрето. — При вас в Берлин всяко излизане се превръща в истински проблем“ — иронично каза тя, загледана как Лужин взема ключовете от подставката под огледалото. „Не, имаме асансьор“ — неуместно отвърна Лужина, която с бясно нетърпение жадуваше дамата да си отиде, и направи с вежда знак на мъжа си да й държи палтото от морски котки. Лужин свали от закачалката детското палтенце… Но в този миг, слава богу, дойде и камериерката. „Довиждане, довиждане“ — закима Лужина, застанала на вратата, докато гостите, съпровождани от камериерката, влизаха в асансьора. През рамото на жена си Лужин видя как Митка се покатерва на пейчицата, след това двете половинки на вратата се затвориха, желязната асансьорна клетка пое надолу и изчезна. Лужина се завтече в кабинета и се хвърли по очи на дивана. Той седна до нея и се залови дълбоко в себе си с усилие да подготвя, да слепя, да съшива усмивка, за да е готов за мига, когато жена му се обърне към него. Жена му се обърна. Усмивката се оказа много сполучлива. „Уф — въздъхна Лужина, — отървахме се най-сетне.“ И като прегърна бързо мъжа си, го зацелува — по дясното око, после по брадичката, после по лявото ухо — спазвайки строгата последователност, някога одобрена от него. „Хайде, разведрете се, разведрете се — повтаряше тя. — Тази мадам си замина, изчезна.“ — „Изчезна“ — покорно каза Лужин, въздъхна и целуна ръката, която го потупваше по врата. „Какви нежности — прошепна жена му, — ах, какви мили нежности…“

Време беше да си лягат, тя отиде да се съблича, а Лужин почна да снове из трите стаи, дирейки място да скрие джобния шах. Никъде не беше безопасно. Сутрин хоботът на хищната прахосмукачка се въвираше на най-неочаквани места. Трудно, трудно се крие предмет — ревниви и нерадушни са другите предмети, здраво си пазят мястото и няма да приемат бездомния в нито една пролука, а нали той е техен събрат, спасяващ се от преследване. Тази вечер така и не скри марокененото бележниче, а след това реши изобщо да не го крие, просто да се отърве от него, но това също не беше лесно; така си остана то в хастара му и едва след няколко месеца, когато всякаква опасност отдавна, отдавна бе отминала, едва тогава марокененото бележниче се намери отново и произходът му завинаги остана неизвестен.

14

Лужина призна пред себе си, че за нея не мина безследно триседмичното пребиваване на дамата от Русия. В мненията на дамата имаше лъжа и глупост — но как да го докажеш? Ужаси се, че през последните години толкова малко бе мислила върху науката за изгнаничеството и равнодушно бе приемала блесналите с лака и златните си орнаменти възгледи на родителите си, като бе слушала без внимание речите по събранията, а те по едно време бе прието да се посещават. Мина й през ум, че и Лужин може би ще се увлече по изследване на гражданските чувства, както очевидно по тях се увличат милиони умни хора. Така или иначе, му е необходимо ново занимание. Бе станал странен, пак се бе появила познатата й мрачност и често в очите му се мяркаше онзи изплъзващ се израз, като че крие нещо от нея. Безпокоеше я, че още не беше се встрастил истински в нищо, и тя се кореше, че поради своята умствена ограниченост не може да намери областта, идеята, обекта, които биха дали работа и храна на бездействуващите му таланти. Знаеше, че трябва да бърза, че всяка празна минута от живота на Лужин е вратичка за призраците. Преди заминаването за живописните страни трябваше да намери занимателна игра за Лужин, а вече след това да се обърне към балсама на пътешествията, това решаващо средство, с което романтичните милионери лекуват своите тегоби.

Започна се от вестниците. Абонира се за „Знамя“, „Россиянин“, „Зарубежный голос“, „Объединение“, „Клич“, купи му най-новите книжки на емигрантските списания и за сравнение няколко съветски вестници и списания. Беше решено, че всеки ден след вечерята ще си четат на глас. Забеляза, че в някои вестници се срещат шахматни рубрики, и отначало си помисли дали да не изрязва тези места, но се побоя да не обиди Лужин. На няколко пъти се мярнаха стари Лужинови партии като пример за интересна игра. Това беше неприятно и опасно. Нямаше как да скрива броевете с шахматните рубрики, тъй като Лужин събираше вестниците, за да ги подвърже един ден във вид на големи книги. Когато във вестника, който разтваряше, се мернеше шахматна дъска, тя следеше израза на лицето му, но той чувствуваше погледа й, затова нехайно отминаваше задачите. И тя не знаеше с какво греховно нетърпение той чака четвъртъците или понеделниците, когато имаше шахматна рубрика, и не знаеше с какво любопитство разглежда в нейно отсъствие отпечатаните партии. Задачите запомняше отведнъж, с един поглед схващаше разположението на фигурите, а после ги решаваше за себе си, докато жена му четеше на глас уводната статия. „… Цялата дейност се изчерпва с коренната промяна и с допълнението, което трябва да осигурят…“ — монотонно четеше жена му. „Разположението е интересно — мислеше си Лужин. — Царицата на черните е напълно свободна.“ — „… прокарва ясна граница между жизнените интереси, при което не е излишно да отбележим, че ахилесовата пета на тази наказваща десница…“ — „Срещу заплахата на хаш-седем черните имат явна защита“ — си мислеше Лужин и машинално се усмихна, тъй като жена му, прекъснала четенето, изведнъж произнесе полугласно: „Не разбирам. Ако в този смисъл — продължи тя — разгледаме по-нататъшните им планове…“ „Ах, каква красота“ — мислено възкликна Лужин, намерил ключа към задачата — очарователно изящна жертва. „… и ще настъпи катастрофата“ — завърши статията жена му и щом я завърши, въздъхна. Лошото беше, че колкото по-внимателно четеше вестниците, толкова по-скучно й ставаше и мъглата от думи и метафори, от предположения и изводи закриваше ясната истина, която тя чувствуваше винаги и никога не можеше да изрази. Когато обаче се обръщаше към оттатъшните, съветските вестници, скуката й нямаше граници. От тях я лъхаше студът на някакво гробарско счетоводство, на жалка канцеларщина и те й напомняха образа на дребния чиновник с мъртвешко лице от едно учреждение, в което се бе наложило да отидат през дните, когато двамата с Лужин ги препращаха от канцелария в канцелария заради някаква хартийка. Чиновникът беше вкиснат и уморен, дъвчеше диетично хлебче и вероятно получаваше мизерна заплата, бе женен и детето му се бе обринало по цялото тяло. На документа, който нямаха и който трябваше да си осигурят, той придаваше космическо значение, целият свят се крепеше на тази хартийка и безнадеждно се сриваше в праха, ако човек се окажеше лишен от нея. Не стига това: излезе, че Лужини не могат да я получат, преди да изтекат някакви чудовищни срокове, хилядолетия отчаяние и пустота и само чрез писане на прошения им се разрешаваше да облекчават мировата си скръб. Чиновникът се озъби на горкия Лужин, че пуши на обществено място, и Лужин, трепнал, мушна угарката в джоба си. През прозореца се виждаше строяща се сграда в скели, полегат дъжд; в ъгъла висеше черно сако, което чиновникът за служебните часове сменяше с лустриново, писалището му излъхваше общо впечатление за лилаво мастило и за все същото трансцендентално униние. Отидоха си, без нищо да свършат, и Лужина се почувствува така, сякаш се е борила против сивата и сляпа вечност, която е победила и е отблъснала с отвращение плахия земен рушвет — трите пури. В друго учреждение получиха хартийката моментално. Лужина после с ужас си бе мислила, че дребният чиновник, който ги беше отпратил, вероятно си представяше как бродят като безутешни призраци из безвъздушните пространства и може би все очаква покорното им, обляно в сълзи завръщане. Не й беше ясно защо именно неговият образ й се мяркаше още щом хванеше московския вестник. Скуката и жалостта вероятно бяха от едно и също естество, но това не й беше достатъчно, умът й не беше удовлетворен — и изведнъж тя разбираше, че търси формулата, официалното въплъщение на чувството, а работата изобщо не е в това. Неразбираема за ума бе сложната борба на мъглявите мнения, изказвани от различните изгнанически вестници; това разнообразие от мнения особено я порази, нали беше свикнала да смята равнодушно, че всички, които не мислят като нейните родители, мислят като куция забавен тип, който бе говорил за социология на тълпата весели ученички. Излизаше, че има извънредно деликатни отсенки на мненията и изключително ехидна вражда — и докато всичко това си оставаше извънредно сложно за ума й, душата й започна съвсем ясно да разбира едно: и тук, и там измъчват или искат да измъчват, но там мъките и стремежът да се причинят мъки са стократно по-големи от тук, затова тук е по-добре.

Когато дойдеше ред на Лужин да чете на глас, тя му избираше фейлетон с шеговито заглавие или къс, вълнуващ разказ. Той четеше, като смешно се запъваше, произнасяше странно някои думи, задминаваше понякога точката или не достигаше до нея и безсмислено повишаваше или понижаваше гласа си. Не бе трудно за нея да разбере, че вестниците не го интересуват; когато тя подхванеше разговор в духа на току-що прочетената статия, той на бърза ръка се съгласяваше с всичките й изводи и когато, за да го изпита, тя нарочно каза, че емигрантските вестници само лъжат, той също се съгласи.

Вестниците са едно, хората — друго; добре би било да чуят тези хора. Представи си как в квартирата й ще се събират най-различни гости — „всякаква интелигентщина“ според израза на майка й — и как, слушайки живите спорове и разговорите на нови теми, Лужин, дори да не разцъфне, поне ще си намери временно развлечение. От всичките познати на майка й за най-просветен и дори „ляв-“, както с известно кокетство твърдеше майка й, се смяташе Олег Сергеевич Смирновски, но когато Лужина се обърна към него с молба да доведе у тях неколцина интересни, свободомислещи хора, четящи не само „Знамя“, но и „Объединение“, и „Зарубежный голос“, Смирновски отвърна, че той не се движел в такива среди, започна да порицава въпросните движения и бързо обясни, че се движел в други кръгове, където било необходимо движение, и главата на Лужина неприятно се замая както в Лунапарк на въртящия се диск. След тази несполука от разни кътчета на паметта си взе да измъква хора, които бе срещала случайно и които сега можеха да й бъдат полезни. Спомни си руската госпожица, която седеше с нея в школата за приложни изкуства, дъщеря на политически деец демократ; спомни си и Алфьоров, който се вреше навсякъде и вечно разправяше как веднъж в ръцете му умрял стар поет; спомни си един слабо ценен роднина на служба в кантората на руския вестник, чието заглавие всяка вечер предлагаше с гърлени викове дебелата вестникарка на ъгъла. Подбра още този-онзи и освен това си помисли, че мнозина вероятно си спомнят за писателя Лужин, знаят за шахматиста Лужин и с удоволствие ще посещават дома му.

Какво го интересуваше Лужин всичко това? Единственото, което истински увличаше съзнанието му, беше сложната лукава игра, в която той — необяснимо как — беше забъркан. Безпомощно и навъсено издирваше белезите на шахматното повторение, продължаваше да недоумява накъде клони то. Но винаги да бъде нащрек, винаги с напрегнато внимание — също не можеше: нещо временно отслабваше у него и безгрижно се наслаждаваше на партията, отпечатана във вестника, но изведнъж той се опомняше и тъжно забелязваше, че пак се е отплеснал и в живота му току-що е бил извършен тънък ход, безпощадно продължение на фаталната комбинация. Тогава реши да удвои бдителността си, да следи всяка секунда от живота си, защото клопката може да бъде навсякъде. И най-много го измъчваше невъзможността да измисли разумна защита, защото целта на противника още не е ясна.

Твърде пълен и отпуснат за възрастта си, той се движеше между хората, измислени от жена му, мъчеше се да открие тихо място и през цялото време гледаше и слушаше дали някъде няма да се изплъзне намек за следващия ход, дали не продължава играта, не от него започната, но насочена с ужасна сила против него. Случваше се да улови такъв намек, нещо се поместваше напред, но общото значение на комбинацията не ставаше по-ясно. И му беше много трудно да намери тихо място — към него се обръщаха с въпроси, които трябваше да си повтаря няколко пъти, преди да разбере простия им смисъл и да намери прост отговор. И в трите стаи, разтворени като телескоп, беше много светло — не бяха пощадили нито една лампа, — хора седяха и в трапезарията, и на неудобните столове в гостната, на отоманката в кабинета, а един с бледи меки панталони все гледаше да се намести върху писалището, като за удобство избутваше кутията с бои и купа неразпечатани вестници. Възрастен актьор с лице, омачкано от многото роли, целият податлив, мекоглас, кой знае защо, правеше впечатление на човек, който най-добре играе по домашни пантофи и там, където се иска пъшкане, охкане, пресилен махмурлук, усукани, бухнали думи, седеше на отоманката до стегнатата черноока жена на журналиста Барс, някогашна актриса, и си спомняше с нея как някога в Самара двамата играли в „Мечта на Любовта“. „Спомняте ли си какъв гаф стана с цилиндъра? И колко хитро се измъкнах?“ — меко говореше актьорът. „Безкрайни овации — каза чернооката дама, — толкова ми аплодираха, че никога няма да забравя…“ Така се прекъсваха взаимно, всеки си припомняше за себе си, а човекът по бледи панталони вече за трети път искаше от завеяния Лужин „цигара, цигарка“. Той беше начеващ поет, четеше стихотворенията си с патос, напевно, леко тръскаше глава и гледаше в пространството. Изобщо си държеше главата високо вдигната, поради което бе твърде забележима едрата му, подвижна адамова ябълка. Така и не получи цигара, защото Лужин унесен отиде в гостната, и загледан благоговейно в дебелия му врат, поетът мислеше какъв чудесен шахматист е той и предвкусваше времето, когато с отпочиналия си, съвзел се Лужин ще може да поговори за шаха, който много обичаше, а сетне забеляза през отворената врата жената на Лужин и известно време решава за себе си въпроса дали си заслужава да я поухажва. Лужина усмихната слушаше какво й говори високият сипаничав журналист Барс, а всъщност си мислеше колко е сложно да нареди всичките тези хора около масата за чай и няма ли да е по-добре за в бъдеще чаят да бъде разнасян из цялото жилище. Барс говореше необикновено бързо и винаги така, сякаш трябваше за възможно най-кратко време да изрази някоя много сложна мисъл с всичките й придатъци, изплъзващи се опашчици, да обхване, да намести всичко това и ако му паднеше внимателен слушател, той полека-лека започваше да разбира, че в лабиринта на тази забързана реч постепенно се очертава учудваща хармония, и самият този говор с неправилните понякога ударения и с вестникарските клишета внезапно се преобразява, сякаш възприема от изказаната мисъл нейната стройност и благородство. Лужина, зърнала мъжа си, му връчи чинийка с красиво обелен портокал и мина покрай него за кабинета. „И забележете — произнесе човек с невзрачен вид, изслушал и оценил мисълта на журналиста, — забележете, че нощта при Тютчев е прохладна, звездите са кръгли, влажни, бляскави, а не просто светли точки.“ Не каза нищо повече, тъй като изобщо говореше малко не толкова от скромност, колкото сякаш от страх да не разплиска нещо скъпоценно, което не му принадлежеше, но бе поверено именно нему. Между другото Лужин много го харесваше тъкмо заради неговата невзрачност, заради незапомнящите се черти, сякаш той сам по себе си беше единствено съсъд, напълнен с нещо толкова свещено и рядко, че би било дори кощунствено да се разкраси външността на съдината. Казваше се Петров, в живота не беше прочут с нищо, нищо не пишеше, май живееше мизерно, но никога не говореше на тази тема. Единственото му предназначение беше съсредоточено и благоговейно да носи това, което му е било възложено, което трябваше непременно да запази до най-малки подробности, с цялата му чистота, и затова стъпваше със ситни, плахи крачки, внимаваше никого да не блъсне и много рядко, само когато доловеше у събеседника си сродна внимателност, показваше за миг — от всичко огромно и тайнствено, което носеше в себе си — някаква нежна безценна дреболия, стих от Пушкин или народното название на полско цвете. „Спомням си баща му — каза журналистът, когато гърбът на Лужин се отдалечи към трапезарията. — В лице не си приличат, но има нещо аналогично в наклона на раменете. Мил, добър човек беше, но като писател… Какво? Нима смятате, че тези олеографни повести за юноши…“ — „Заповядайте, заповядайте в трапезарията — заговори Лужина, връщайки се от кабинета с намерените там трима гости. — Чаят е сервиран. Хайде, моля ви.“ Тези, които вече бяха на масата, седяха на единия край — на другия самотно се бе наместил Лужин, мрачно навел глава, дъвчеше портокала и бъркаше чая в чашата. Тук бяха Алфьоров с жена си, една мургава, ярко гримирана госпожица, която чудесно рисуваше жар-птици, един плешив млад мъж, който иронично се наричаше вестникар, но тайно мечтаеше да стане политически водач; две дами — съпруги на адвокати… И освен това на масата беше лъчезарният Василий Василиевич, свенлив, благообразен, светлобрад, със старчески гамаши, човек с кристална душа. Навремето си бил заточен в Сибир, после прокуден в чужбина, върнал се оттам, успял да хвърли едно око на революцията и отново бил заточен. Разказваше увлекателно за нелегалната работа, за Каутски, за Женева и все с умиление поглеждаше Лужина, в която намираше прилика с някакви яснооки идеални госпожици, работили заедно с него за благото на народа. И този път, както и предишните пъти, Лужина забеляза, че когато най-сетне всички гости бяха събрани и настанени заедно на масата, настъпи мълчание. Мълчанието беше такова, че ясно се чуваше дишането на камериерката, когато сервираше чая. Лужина няколко пъти се хваща в невъзможната мисъл, че ще е добре да попита камериерката защо диша толкова силно и не може ли по-тихо. Общо взето, тя не беше и от най-чевръстите, тази закръглена мома — особено се ядосваха с телефоните. Заслушана в дишането й, Лужина мимоходом си спомни, че тези дни камериерката засмяна бе й докладвала: „Обади се господин Фа… Фа… Фати. Ето, записах му номера.“ Лужина се обади на този телефон, но рязък глас й отговори, че е кинематографска кантора и няма никакъв Фати. Безнадеждна бъркотия. Сега тъкмо се канеше да поодума германските камериерки, за да извади от мълчанието съседа си, но забеляза, че разговорът вече тече, че говорят за някаква нова книга. Барс твърдеше, че е написана изящно и сложно и че всяка дума говори за безсънни нощи; дамски глас каза, че „ах, не, тя се чете толкова леко“; Петров се наведе към Лужина и й прошепна цитат от Жуковски: „Само написаното с усилие се чете леко“, а поетът прекъсна някого насред думата и със завалено „р“ извика, че авторът е кретен, на което Василий Василиевич, който не беше чел книгата, укорно поклати глава. Едва в антрето, където всички вече се сбогуваха пробно помежду си, тъй като сетне отново се сбогуваха вън на улицата, макар че бяха в една посока — актьорът с омачканото лице изведнъж се плесна по челото. „За малко да забравя, миличка — каза той, като на всяка дума, кой знае защо, стискаше ръката на Лужина. — Тези дни за вашия телефон пита един човек от царството на киното.“ После се ококори учудено и пусна ръката й. „Как, нима не знаете, че сега се снимам? Ами да, ами да. Големи роли, цялата ми мутра в едър план.“ На това място го измести поетът и Лужина изобщо не разбра за кого е искал да й каже актьорът.

Гостите си отидоха. Лужин седеше странишком до масата, на която в различни пози биха замрели като действуващите лица в заключителната сцена на „Ревизор“ остатъците от гощавката, празните и недопитите чаши. Едната му ръка бе тежко разперена върху покривката. Изпод сведените, отново подпухнали клепачи той гледаше черното, сгърчено от болка връхче на кибритена клечка, угаснала току-що в пръстите му. Едрото му лице с вяли гънки покрай носа и устата леко лъщеше, по бузите му на златиста от светлината четина вече бе успяла да избие вечно избръсваната и вечно поникваща брада. Тъмносивият мъхест костюм му се опъваше вече още по-плътно отпреди, макар че бе ушит доста широк. Така седеше Лужин, без да се помръдва, и стъклените бонбониери проблясваха; някаква лъжичка бе застинала върху покривката далеч от всякаква чинийка и кой знае защо, съвсем недокоснат бе останал малкият, не особено примамлив наглед, но много, много вкусен сладкиш. „Какво значи това — помисли си Лужина, загледана в мъжа си — Господи, какво значи това?“ И почувствува безсилие, безнадеждност, смътна тъга, сякаш се бе заловила за нещо, твърде мъчно за нея. И всичко ставаше ненужно като този сладкиш, всичко ставаше ненужно — защо да се блъска, да измисля развлечения, да кани интересни гости. Искаше да си представи как ще разкарва този Лужин, отново сляп, отново навъсен, по Ривиерата и видя само едно: Лужин в хотелската стая с поглед, забит в пода. С неприятно чувство, че наднича през ключалката на съдбата, за миг се наведе и видя бъдещето: десет, двайсет, трийсет години — и все същото, никакво подобрение, все същият навъсен, прегърбен Лужин и мълчание, и безнадеждност. Грозна, недостойна мисъл. Душата й веднага се отърси и наоколо се върнаха познатите образи и грижи: време е да си лягат, другия път няма да поръчва такъв сладкиш, колко е мил Петров, утре сутринта ще трябва да се обикаля заради паспортни работи, гробищата отново се отлагат. На пръв поглед какво по-лесно — качват се на едно такси и отиват там, извън града, на малките гробища, заобиколени от пущинак. Но все се оказваше така, че не можеха да тръгнат — ту Лужин го заболяваха зъби, ту, сега ето, паспортните грижи, ту нещо друго — дребни, незабележими пречки. И толкова различни неща ще възникнат още… Непременно трябва да го заведе на зъболекар. „Пак ли зъбите?“ — попита тя и сложи длан върху бузата му. „Да, да“ — каза той и с изкривено лице всмука едната си буза с мляскащ звук. Тези дни беше измислил зъбобола, за да обясни някак своята потиснатост, и мълчание. „Още утре ще се обадя на зъболекаря“ — решително каза тя. „Не искам — проточи Лужин, — моля ви, не искам.“ Устните му затрепериха. Той почувствува, че ей сега ще избухне в плач, твърде страшно ставаше всичко. „Какво не искате?“ — попита го тя гальовно и изрази въпросителния знак с малък звук, нещо като „ъм?“, със затворени устни. Той разтърси глава и за всеки случай отново си посмука зъба. „Не искате на зъболекар ли? Не, Лужин ще бъде заведен на зъболекар. Не бива да се изоставяте.“ Лужин стана от стола и като се хвана за бузата, отиде в спалнята. „Ще му дам хапче — каза тя. — Това ще помогне.“

Таблетката не подействува. Лужин още дълго лежа буден, след като жена му заспа. Право казано, нощните часове, часовете на безсъние в тъмната, затворена стая бяха единствените, когато можеше спокойно да мисли, без да се страхува, че ще пропусне някой нов ход от чудовищната комбинация. През нощта, особено ако лежеше неподвижно, със затворени очи, нищо не можеше да се случи. Най-старателно и по възможност хладнокръвно проверяваше вече направените ходове против него, но щом започнеше да гадае какви форми ще възприеме по-нататъшното повторение на схемата от неговото минало, му ставаше тягостно и страшно, сякаш над него с безпощадна точност се надвесваше неизбежна и непредвидима опасност. През тази нощ особено остро почувствува безсилието си пред тази бавна, изтънчена атака и изпита желание изобщо да не заспива, да продължи, доколкото може, тази нощ, тази тиха тъмнина, да спре времето в полунощ. Жена му спеше съвсем беззвучно; по-точно казано, изобщо я нямаше. Само тиктакането на часовника върху нощното шкафче доказваше, че времето продължава да живее. Лужин се заслушваше в това ситно сърцебиене и се замисляше отново, и изведнъж трепна, забелязал, че тиктакането на часовника е спряло. Стори му се, че нощта е застинала завинаги, сега вече нямаше нито звук, който да отбелязва преминаването й, времето бе умряло, всичко беше хубаво, кадифена тишина. От това щастие и успокоение незабележимо се възползува сънят и вече в съня нямаше спокойствие, ширеха се все същите шейсет и четири квадрата, голямата дъска, посред която, треперещ и съвсем гол, бе застанал Лужин, на ръст колкото пешка, и се вглеждаше в неясното разположение на огромните фигури, гърбави, едроглави, венценосни.

Събуди се, защото жена му, вече облечена, се бе навела над него и го бе целунала по носа. „Здравейте, мили Лужин — каза тя. — Вече е десет часът. Какво ще правим днес — на зъболекар ли отиваме, или за визите?“ Лужин я погледна със светли, объркани очи и веднага отново затвори клепачи. „А кой е забравил снощи да навие часовника? — засмя се жена му, като леко го потупваше по пълния бял врат. — Така човек може да си проспи живота.“ Тя наклони глава встрани, загледана в профила на мъжа си, обкръжен от издутата възглавница, и като забеляза, че отново е заспал, се усмихна и излезе от стаята. В кабинета постоя пред прозореца, загледана в зеленикаво-сивкавото небе, зимно, безоблачно, и си помисли, че днес сигурно е много студено и ще трябва да извади вълнената жилетка за Лужин. Телефонът на писалището иззвъня, сигурно беше майка й, щеше да пита дали ще обядват у нея. „Ало?“ — каза Лужина, приседнала в края на писалището. „Альо, альо“ — развълнувано и сърдито завика неизвестен глас по телефона. „Да, да, слушам ви“ — каза Лужина и се премести в креслото. „Кой е?“ — на немски, но с руска интонация попита недоволният глас. „А кой се обажда?“ — поинтересува се Лужина. „Вкъщи ли е господин Лужин?“ — попита гласът на руски. „Кой го търси?“ — с усмивка повтори Лужина. Мълчание. Гласът като че взе да решава дали да се разкрие, или не. „Искам да говоря с господин Лужин — подхвана отново гласът на немски език. — По много спешна и важна работа.“ — „Момент“ — каза Лужина и се разходи два пъти из стаята. Не, не си заслужаваше да буди Лужин. „Още спи — каза тя. — Но ако искате да му предам нещо…“ — „Ах, това е много лошо — заговори гласът, преминал вече изпяло на руски. — Обаждам се втори път. Миналия път си бях оставил телефона. Става дума за нещо много важно за него и нетърпящо отлагане.“ — „Аз съм жена му — каза Лужина. — Ако е необходимо нещо…“ — „Много се радвам да се запознаем — делово я прекъсна гласът. — Казвам се Валентинов. Вашият съпруг, разбира се, ви е разказвал за мен. Та значи кажете му, веднага щом се събуди, да вземе кола и да дойде при мен. Киноконцерн «Веритас», Рабенщрасе, 82. Работата е много бърза и много важна за него.“ — продължи гласът, като отново премина на немски дали защото го изискваше важността на работата, или просто защото немският адрес го бе увлякъл в съответния език — не се знаеше. Лужина се престори, че записва адреса, а после каза: „Може би, но все пак ми кажете за какво се отнася.“ Гласът неприятно се развълнува: „Стар приятел съм на вашия мъж. Всяка, секунда е скъпа. Чакам го днес точно в дванайсет. Предайте му, моля. Всяка секунда.“ — „Добре — каза Лужина. — Ще му предам, обаче не зная — днес за него може да не е удобно.“ — „Ще му пошепнете само: Валентинов те чака“ — засмя се гласът и като пропя немското „довиждане“, се продъни в някакъв люк. Лужина седя няколко мига в размисъл, после се нарече глупачка. Трябваше преди всичко да обясни, че Лужин е престанал да се занимава с шах. Валентинов… Едва тогава си спомни визитната картичка, намерена в сгъваемия цилиндър. Валентинов, разбира се, е познат на Лужин от света на шаха. Други нямаше. За никакъв стар приятел никога не беше й разказвал. Тонът на този господин е съвсем невъзможен. Трябваше да настои той да й обясни каква е тази работа. Глупачка. Какво да прави сега? Да пита Лужин ли? Не. Какъв е този Валентинов? Стар приятел… Граалски й бе казал, че са го питали… Аха, много лесно. Тя влезе в спалнята, убеди се, че Лужин още спи — а заран той спеше много дълбоко, — и се върна на телефона. За щастие актьорът се оказа у дома си и веднага се зае да й разказва една дълга история за лекомислените и дори подли постъпки, извършени някога от вчерашната му събеседничка. Лужина го доизслуша нетърпеливо и попита кой е този Валентинов. Актьорът ахна и взе да приказва, че „представете си какъв съм забраван, не мога да живея без суфльор“; и накрая, след като й разказа подробно за отношенията си с Валентинов, спомена бегло, че Валентинов според неговите собствени думи бил шахматен настойник на Лужин и го бил направил велик играч. След това актьорът се върна към вчерашната дама, разказа още една нейна подлост и взе многословно да се сбогува с Лужина, при което последните му думи бяха: „Целувам ви шепичката.“

„Това било значи — избъбри Лужина, като затвори слушалката. — Добре.“ Тогава се сепна, че по време на разговора на два пъти бе споменала името Валентинов и че мъжът й може случайно да го е чул, ако е излизал от спалнята към антрето. Сърцето й се сви и тя изтича да провери дали спи още. Беше се събудил и пушеше в леглото. „Днес няма да ходим никъде — каза тя. — Стана много късно. А ще обядваме у мама. Полежете още, вие сте дебел, полезно ви е.“ Плътно затвори вратата на спалнята и след това вратата на кабинета, припряно издири в телефонната книга номера на „Веритас“ и като се ослушваше дали Лужин не е станал, го набра. Оказа се, че не е толкова лесно да се свърже с Валентинов. Трима различни хора един подир друг вдигаха слушалката, отговаряха й, че сега ще го повикат, сетне телефонистката от градската централа прекъсваше връзката и трябваше да започва отначало. При това се мъчеше да говори колкото може по-тихо, налагаше се да повтаря и това беше неприятно. Най-сетне едно жълтичко, слабичко гласче й съобщи унило, че Валентинов го няма, но че непременно ще дойде в дванайсет и половина. Тя помоли да му предадат, че Лужин не може да се види с него, тъй като е болен, дълго ще боледува и много моли повече да не го безпокоят. Когато постави слушалката върху вилката, се ослуша отново, дочу само биенето на сърцето си, чак тогава си пое дъх и с безкрайно облекчение каза „уф“. С Валентинов беше приключено. Слава богу, че се беше оказала самата тя до телефона. Сега тази опасност отмина. И скоро ще потеглят на път. Освен това трябва да се обади на майка си и на зъболекаря. Но с Валентинов е свършено. Какво сладникаво име. И тя се замисли за миг, извърши за тази минута, както се случва понякога, дълго и подробно пътешествие: насочи се в Лужиновото минало, помъкнала и Валентинов, когото си представяше по гласа с рогови очила и дългокрак, и както пътешествуваше през леката мъгла, търсеше място къде да приземи Валентинов, хлъзгав, отвратително подвижен, обаче не намираше мястото, тъй като не знаеше почти нищо за младостта на Лужин. Промъкна се още по-навътре, по-надълбоко, и през призрачния курорт с призрачния хотел, където бе живял четиринайсетгодишният вундеркинд, се намери в детството на Лужин, където бе някак по-светло — но и тук не сполучи да смести Валентинов. Тогава се върна обратно със своя все по-отвратителен товар и тук-там из мъглата на Лужиновата младост видя острови: той заминава за чужбина да играе шах, купува картички в Палермо, държи в ръка визитна картичка с тайнствено фамилно име… Наложи се да се върне отново с лъхтящия, тържествуващ Валентинов и да го предаде на фирмата „Веритас“ като препоръчана пратка до неоткрит получател. Нека си остане там, незнаен, но безспорно вреден, със страшното си прозвище: шахматен настойник.

По пътя за нейните родители, хванала Лужин под ръка и вървяща до него по слънчевата и стегната от лек студ улица, тя започна да говори, че след седмица най-много ще заминат, а преди това трябва да навестят забравения от всички гроб. Веднага набеляза плана за тази седмица — паспортите, зъболекарят, покупките, събиране на гости за довиждане и — в петък — посещение на гробищата. В квартирата на майка й беше студено, майка й се загръщаше в чудесен шал с божури върху зелен фон и загръщайки се, зиморничаво разтърсваше рамене. Баща й пристигна за обеда и поиска водчица, потривайки ръце със сухо шумолене, Лужина за пръв път забеляза колко е тъжно и празно в тези звънки стаи, забеляза, че веселостта на баща й е също тъй престорена както усмивката на майка й, че двамата вече са стари и много самотни, че не обичат клетия Лужин и се мъчат да не споменават за близкото им заминаване. Спомни си всичко ужасно, каквото се бе говорило за годеника й, зловещите предупреждения и крясъка на майка й: „На парчета ще те насече, в печката ще те изгори…“ А от всичко това сега бе останало нещо много кротко и потискащо, и всичко й се усмихваше с мъртва усмивка: фалшиво наперените селянки по картините, овалните огледала, берлинският самовар, четиримата насядали на масата. „Затишие — мисли си Лужин през този ден. — Затишие, но скрити действия. То иска да ме издебне. Да се концентрирам и да наблюдавам.“

Всичките му мисли напоследък бяха от шахматно естество, но още се крепеше — забраняваше си да се връща към прекъснатата партия с Турати, не разтваряше заветните вестници — и все пак можеше да мисли само с шахматни образи, и мисълта му работеше така, сякаш бе седнал пред шаха. Понякога насън се кълнеше на доктора с ахатовите очи, че не играе шах — ето, само веднъж е наредил фигурите на джобното шахче и е прегледал две-три партии, отпечатани във вестника — просто така, да си убие времето. Пък и тези падения са го сполетели не по негова вина, а са били като серия ходове от общата комбинация, която изкусно повтаря някаква загадъчна тема. Трудно е, много е трудно предварително да се предвиди следващото повторение, но още малко — и всичко ще стане ясно, може би ще се намери защита…

Но следващият ход се подготвяше много бавно. Затишието продължи два-три дни; Лужин се снима за паспорта, фотографът го хващаше за брадичката, извръщаше леко лицето му, молеше го да си отвори още устата и му пили зъба с напрегнато жужене. Жуженето спираше, зъболекарят търсеше по стъкленото си рафтче нещо и щом го намери, удари печата на паспорта и се залови да пише, като бързо-бързо движеше перодръжката. „Заповядайте“ — каза той и му подаде един лист, на който бяха нарисувани двата реда зъби и на два зъба с мастило бяха поставени кръстчета. Нямаше нищо съмнително във всичко това и лукавото затишие продължи до четвъртъка. А в четвъртък Лужин разбра всичко.

Още предишния ден му бе хрумнал интересен похват, с който може би щеше да отхвърли коварствата на тайнствения противник. Похватът се състоеше в това да извърши по свой почин някакво нелепо, обаче неочаквано действие, което да наруши общата планомерност на живота и по този начин да забърка по-нататъшното съчетание от ходове, предвидени от противника. Защитата беше експериментална, така да се каже, защита наслуки — но Лужин, обезумял от ужас пред неизбежността на следващото повторение, не можеше да намери нищо по-добро. В четвъртък през деня, придружавайки жена си и тъща си по магазините, той изведнъж се спря и възкликна: „Зъболекарят. Забравих зъболекаря.“ — „Какви глупости, Лужин — каза жена му. — Нали вчера той каза, че всичко е приключено.“ — „Ако опира — рече Лужин и вдигна пръст. — Ако пломбата ми опира. Каза, че ако ми опира, да се явя точно в четири. Опира ми. Четири без десет.“ — „Нещо бъркате — усмихна се жена му. — Но, разбира се, ако ви дразни, вървете. После си елате вкъщи, аз ще се върна към шест.“ — „Вечеряйте у нас“ — произнесе с умолителен глас майка й. „Не, довечера ще имаме гости — гости, които ти не обичаш.“ Лужин махна с бастуна за довиждане и взе едно такси, като се прегъна на две, за да се качи. „Малка маневра“ — усмихна се той и понеже му стана топло, си разкопча палтото. След първия завой спря таксито, плати и без да бърза, пое към къщи. И тогава изведнъж му се стори, че някога бе извършил всичко това и толкова се уплаши, че свърна в първия магазин, като реши с нова изненада да надхитри противника. Магазинът се оказа фризьорски салон, дамски. Лужин се спря и се озърна, а една усмихната жена го попита какво желае. „Да купя…“ — каза Лужин, като продължи да се озърта. Тогава съзря един восъчен бюст и го посочи с бастуна (неочакван ход, великолепен ход). „Не се продава“ — каза жената. „Двайсет марки“ — изрече Лужин и извади портфейла. „Искате да купите тази кукла ли?“ — недоверчиво попита жената, приближи се още някой. „Да“ — каза Лужин и заразглежда восъчното лице. „Внимание — прошепна си сам изведнъж, — май влизам в клопката.“ Погледът на розовата дама, розовите й ноздри — това вече също се беше случвало някога. „Шега“ — каза Лужин и излезе от фризьорския салон. Стана му отвратително неприятно, ускори крачка, макар че нямаше закъде да бърза. „Вкъщи, вкъщи — бъбреше той, — хубавичко да изкомбинирам всичко.“ Когато наближи до къщи, забеляза, че пред входа е спрял голям огледалночерен автомобил. Господин с бомбе питаше нещо портиера. Портиерът, като забеляза Лужин, изведнъж протегна, ръка и го посочи с показалец, като извика: „Ето го!“

Леко помургавял, така че бялото на очите му изглеждаше още по-светло, все така елегантен, с палто с голяма яка от морска котка, с дълъг бял копринен шал, Валентинов пристъпи към Лужин с обаятелна усмивка — озари Лужин като прожектор и в светлината, с която го обля, видя пълното, бледо Лужиново лице, мигащите клепачи и в следващия миг това бледо лице стана съвсем безизразно и ръката, която Валентинов стисна с двете си длани, беше абсолютно безжизнена. „Скъпи мой — грейна в думи Валентинов, — щастлив съм да те видя. Бяха ми казали, че си на легло, че си болен, скъпи. Но е станала някаква грешка…“ И като наблегна на „грешка“, Валентинов издаде червените си мокри устни и сладко присви очи. „Обаче да отложим нежностите за после — прекъсна се той сам и шумно си сложи бомбето. — Тръгваме. Работата е изключително важна и забавянето би било… пагубно“ — довърши той, разтвори вратата; след което, прегърнал Лужин през гърба, сякаш го вдигна от земята, и го понесе, после се стовари заедно с него върху ниската мека седалка. На допълнителната седалка пред тях бе седнал странично дребен, остронос човечец с вдигната яка на палтото. Валентинов, щом се облегна и скръсти крака, продължи разговора си с този човечец, разговор, прекъснат на запетайката и сега ускоряващ се заедно със засилването на автомобила. Язвително и най-подробно го хокаше, без да обръща никакво внимание на Лужин, който седеше като внимателно подпряна на нещо статуя, напълно вцепенен и дочуващ като през тежка завеса неясното боботене на Валентинов. За остроносия това не беше боботене, а много силно шибащи обидни думи — но силата беше на страната на Валентинов и обижданият само въздишаше и чоплеше с нещастен вид мазното петно на черното си палтенце, а понякога, при особено остра дума, вдигаше вежди и поглеждаше Валентинов, но не издържал неговия блясък, веднага примижаваше и тихо завъртваше глава. Мъмренето продължи чак до края на пътуването и когато Валентинов меко изтика Лужин на тротоара и захлопна вратата зад себе си, смазаният човечец си остана вътре и автомобилът веднага го откара нататък, и макар че сега имаше много място, той остана, унило прегърбен, на сгъваемата седалка. Междувременно Лужин впери неподвижен безсмислен поглед в бялата като яйчена черупка табелка с чер надпис „Веритас“, но Валентинов веднага го потътри по-нататък и го пусна в кожено кресло от рода на клубните, което хващаше по-здраво и по-непреодолимо от седалките на автомобила. В този миг някой повика Валентинов с развълнуван глас и той, тикнал в ограниченото поле на Лужиновото зрение отворена кутия пури, се извини и изчезна. Звукът на гласа му остана да трепти в стаята и за Лужин, бавно отърсващ се от вцепенението, той постепенно и незабележимо започна да се превръща в някакъв изкусителен образ. При звука на този глас, при музиката на шахматната съблазън Лужин си спомни с изумителна влажна тъга, присъща на любовните спомени, хилядите партии, които бе изиграл някога. Не знаеше коя да избере, за да й се наслади през сълзи, всичко привличаше и галеше въображението му, и той летеше от една към друга, прехвърляйки разкъсващите за миг душата му комбинации. Имаше чисти и стройни комбинации, където мисълта се възкачваше към победата по мраморни стъпала; имаше нежен трепет в ъгъла на дъската, страстен взрив, фанфарен глас на царицата, тръгнала на жертвена гибел… Всичко беше прекрасно, всичките модулации на любовта, всичките лъкатушни и тайнствени пътеки, избрани от нея. И тази любов беше пагубна. Ключът бе намерен. Целта на атаката беше ясна. С неумолимото повторение на ходовете тя го отвежда отново към същата страст, разрушаваща жизнения му сън. Опустошение, ужас, безумие.

„Ах, недейте“ — високо каза Лужин и понечи да стане. Но той беше безпомощен и затлъстял, и вкопчилото се в него кресло не го пускаше. И какво ли можеше да предприеме тепърва? Защитата му се бе оказала погрешна. Противникът бе предвидил тази грешка и неумолимият ход, отдавна подготвян, сега вече бе направен. Лужин застена и се окашля, като се озърташе смутено. Пред него имаше кръгла маса, на нея албуми, списания, отделни листове, снимки на уплашени жени и на хищно примижали мъже. А на една имаше блед човек с безжизнено лице и огромни американски очила, увиснал на ръце от ръба на небостъргач — всеки миг можеше да се откъсне и да падне в пропастта. И отново се чу непоносимо познатият глас: Валентинов, за да не губи време, заговори с Лужин още на път към вратата и когато я отвори, продължаваше вече започнатата фраза: „… ще извъртим нов филм. Сценарият е мой. Представи си, скъпи, млада девойка, красива, страстна, в купето на експрес. На една от гарите влиза млад мъж. От добро семейство. И ето — нощ във вагона. Тя заспива и насън се е отвила. Разкошна млада девойка. Мъжът, представяш си, такъв един, напращял, съвсем чист, неизкушен младеж, започва буквално да си губи ума. В някакъв транс се нахвърля върху нея. (И Валентинов скочи, като си даде вид, че диша тежко и се нахвърля…) Той чувствува мириса на парфюма, дантеленото бельо, разкошното младо тяло… Тя се събужда, отблъсква го, крещи. (Валентинов притисна юмрук до устата си и облещи очи…) Втурва се кондукторът, пътници. Съдят го, изпращат го на каторга. Старата му майка отива при младата девойка да я моли да спаси сина й. Драмата на девойката. Работата е там, че още от първия миг — в експреса, тя се е увлякла по него, увлякла се е, увлякла, цялата пламти от страст, а той заради нея, разбираш ли, и ето откъде идва напрежението — заради нея е изпратен на каторга. — Валентинов си пое дъх и продължи по-спокойно: — По-нататък следва неговото бягство. Приключения. Променя фамилията си и става прочут шахматист и тъкмо тук, мой скъпи, ми трябва твоето съдействие. Осени ме бляскава мисъл. Искам да заснема нещо като истински турнир, с моя герой да играят истински, живи шахматисти. Турати вече се съгласи, Мозер също. Необходим е още гросмайстор Лужин…“

„Предполагам — продължи Валентинов след известна пауза, през която бе гледал съвсем безстрастното лице на Лужин, — предполагам, че той ще се съгласи. Много ми е задължен. Ще получи известна сума за кратичкото си участие. При това ще си спомни, че когато баща му го бе захвърлил на произвола на съдбата, аз щедро си развързах кесията. Тогава смятах, че като свои хора ще си разчистим някога сметките. Продължавам да мисля така.“

В този миг вратата с трясък се разтвори и къдрав господин, без сако, извика на немски с тревожна молба в гласа: „Ах, моля ви, господин Валентинов, само за минутка!“ — „Извинявай, скъпи“ — каза Валентинов и тръгна към вратата, но преди да стигне, рязко се извърна, порови в портфейла си и хвърли някакво листче на масата пред Лужин. — „Наскоро я измислих — каза той. — Ти решавай. Ще се върна след десетина минути.“ Той изчезна. Лужин предпазливо вдигна клепачи. Машинално взе листчето. Беше изрезка от шахматно списание, диаграма на задача. Мат в три хода. Композиция на доктор Валентинов. Задачата беше студена и хитра и като познаваше Валентинов, Лужин моментално намери ключа. В този засукан шахматен фокус той като на длан видя цялото коварство на неговия автор. От тъмните думи, току-що тъй изобилно произнесени от Валентинов, бе разбрал само едно: няма никакъв кинематограф… кинематографът е само претекст… клопка… Въвличане в шахматната игра и след това поредният ход е ясен. Но този ход няма да бъде направен.

Лужин се дръпна и мъчително озъбен, се измъкна от креслото. Обзе го жажда за движения. Въртейки бастуна и щракайки с пръстите на свободната ръка, излезе в коридора, закрачи напосоки, попадна в някакъв двор и оттам на улицата. Пред него спря трамвай с познат номер. Качи се, седна, но веднага отново стана и като преувеличено въртеше рамене, хващайки се за кожените ремъци, се прехвърли на друго място, до прозореца. Вагонът бе празен. Даде една марка на кондуктора и силно затръска глава, като се отказваше от рестото. Не го сдържаше на едно място. Скочи отново, за малко да падне, тъй като трамваят завиваше, и седна по-близо до вратата. Но и тук не го сдържа — и когато ни в клин, ни в ръкав вагонът се напълни с цяла тумба ученици, с десет бабички, с петдесет дебелаци, Лужин продължи да се движи, настъпвайки чуждите крака, и сетне се промъкна до площадката. Щом зърна дома си, напусна трамвая в движение, асфалтът профуча под левия му ток, извъртя се, удари го в гърба, бастунът, заплел се в краката му, изведнъж изскочи като освободена пружина, излитна към небето и падна до него. Две дами дотърчаха и му помогнаха да стане. С ръка си отърси палтото, нахлупи шапката и без да се озърне, закрачи към дома си. Асансьорът се оказа повреден и Лужин изобщо не се ядоса. Жаждата му за движение още не беше утолена. Заизкачва се по стълбището и тъй като живееше много високо, това изкачване продължи много, струваше му се, че се катери по небостъргач. Най-сетне стигна до последната площадка, отдъхна си и като изщрака с ключа в ключалката, влезе в антрето. От кабинета насреща му излезе неговата жена. Тя беше много зачервена, очите й блестяха. „Лужин — каза тя, — къде бяхте?“ Той си съблече палтото, окачи го, премести го на друга кука, понечи още да се занимава с него, но жена му се приближи плътно, а той, като я заобиколи дъгообразно, влезе в кабинета и тя след него. „Искам да кажете къде бяхте. Защо ръцете ви са в такъв вид? Лужин!“ Той закрачи по кабинета, а после се покашля и през антрето влезе в спалнята, където се захвана усърдно да си мие ръцете в голямата бледозелена чаша, увита от порцеланов бръшлян. „Лужин — объркана извика жена му, — разбрах вече, не сте били при зъболекаря. Току-що се обадих. Хайде, отговорете ми нещо.“ Като бършеше ръцете си с кърпата, той обиколи спалнята и все така загледан неподвижно пред себе си, се върна в кабинета. Тя го хвана за рамото, но той не се спря, приближи се до прозореца, отмести завесата, видя бягащите светлини във вечерната бездна и като подъвка устни, продължи по-нататък. И тогава се започна странната разходка — по трите свързани стаи Лужин ходеше назад и напред, сякаш с определена цел, а жена му ту вървеше редом с него, ту сядаше някъде, вгледана объркана в движението му, понякога Лужин се насочваше към коридора, надничаше по стаите, гледаше към двора и отново се появяваше в кабинета. В някои минути й се струваше, че може това да е една от тромавите шеги на Лужин, но лицето на Лужин имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога, такъв израз… тържествен или нещо такова… мъчно можеше да се определи с думи, но кой знае защо, загледана в това лице, тя изпитваше наплив на неописуем страх. И той все продължаваше, като се окашляше и мъчително си поемаше дъх, да обикаля из стаите с равномерна стъпка. „За бога, седнете, Лужин — тихо промълви тя, без да сваля очи от него. — Хайде да поговорим за нещо, Лужин! Купих ви несесер. Ах, седнете, моля ви! Ще умрете, ако се разхождате толкова много. Утре ще отидем на гробищата. Утре има още много работи за вършене. Несесерът е от крокодилска кожа. Лужин, моля ви!“

Но той не се спираше и само нарядко забавяше крачка до прозорците, вдигаше ръка, но поразмислил, продължаваше по-нататък. В трапезарията бе сервирано за осем души. Тя се сепна, че ето сега, сега ще дойдат гостите — късно е вече да им се обади и да ги върне — а тук… е ужас. „Лужин — извика тя, — ето сега ще дойдат хора. Не зная какво да правя… Кажете ми нещо. Може да ви е сполетяло нещастие, дали не сте срещнали някого от неприятните си познати? Кажете ми. Толкова ви моля, повече не мога да моля…“

И изведнъж Лужин се спря. Беше същото, сякаш целият свят беше спрял. Това се случи в гостната, до грамофона.

„Стоп, машина“ — тихо каза тя и изведнъж се разплака. Лужин заизважда нещата от джобовете си — най-напред автоматичната писалка, после смачканата кърпа, още една кърпа, грижливо сгъната, дадена му заранта; след това си извади табакерата с препускаща тройка коне на капака, подарък от тъщата, после празна червена кутия от цигари, две отделни цигари, леко пречупени; портфейлът и златният часовник — подарък от тъста — бяха извадени особено предпазливо. Освен всичко това му се намери и една едра костилка от праскова. Остави всичките тези предмети върху грамофонното шкафче, провери дали няма още нещо. „Струва ми се, че друго няма“ — каза той и си закопча сакото на корема. Жена му вдигна мокрото си от сълзи лице и учудено се взря в малката колекция от неща, наредени от Лужин. Той се приближи до жена си и леко кимна. Тя премести поглед върху лицето му с неясната надежда, че ще види кривата му позната полуусмивка — и наистина: Лужин се усмихваше, „Единственият изход — каза той. — Трябва да изпадна от играта.“ — „От играта ли? Нима ще играем?“ — гальовно попита тя и в същото време си помисли, че ще трябва да се напудри, гостите ей сега ще дойдат, Лужин й протегна ръцете си. Тя пусна кърпичката на коленете си, припряно му подаде пръсти. „Беше хубаво“ — каза Лужин и й целуна едната ръка, после другата, както го беше учила. „Какво правите, Лужин, сякаш се сбогувате?“

„Да, да“ — каза той, преструвайки се на разсеян. После се обърна и като се окашля, излезе в коридора. В този миг се чу звънецът от антрето — простодушният звънец на точен гост. Тя хвана мъжа си в коридора, сграбчи го за ръкава. Лужин се обърна и без да знае какво да каже, се втренчи в краката й. Отвътре изтича камериерката и тъй като коридорът беше доста тесен, стана леко, бързо сблъскване: Лужин се отдръпна леко, после прекрачи напред, жена му също се раздвижи насам-натам и несъзнателно си приглади косата, а камериерката, като си приказваше нещо и бе навела глава, се мъчеше да намери пролука, за да се промъкне. Когато най-сетне мина и се изгуби зад завесата, отделяща коридора от антрето, Лужин както одеве кимна и бързо отвори вратата, пред която бе застанал. Без сама да знае защо, жена му хвана дръжката на вратата, която той вече затваряше зад себе си; Лужин натисна, тя се хвана още по-здраво и започна да се смее трескаво, мъчейки се да пъхне коляно в още доста голямата пролука, но тогава Лужин натисна с цялото си тяло и вратата се затвори, райберът щракна и освен това ключът се обърна два пъти в ключалката. През това време в антрето вече се чуваха гласове, някой пъхтеше, някой се здрависваше с някого.

Лужин, заключил вратата, най-напред запали лампата. С бял блясък се разкри емайлираната вана до лявата стена. На дясната висеше рисунка с молив: куб, отхвърлящ сянка. В дъното, до прозореца, имаше малък скрин. Долната част на прозореца беше като че покрита от равномерен скреж, искрящосиня, непрозрачна. В горната част се чернееше квадратна нощ с огледален отблясък. Лужин дръпна за ръчката долната рамка, но нещо се бе залепило или закачило, тя не искаше да се отвори. Замисли се за миг, сетне хвана за облегалката стола, оставен до ваната, и удари с края на облегалката като с таран. Нещо изпращя, той удари още веднъж и внезапно в мразовитото стъкло се появи черна звездообразна дупка. Настъпи миг очаквателна тишина. Сетне дълбоко-дълбоко долу нещо нежно иззвънтя и се пръсна. Мъчейки се да разшири дупката, той удари още веднъж и клинообразно парче стъкло се строши в краката му. Тогава замря. Зад вратата се чуваха гласове. Някой почука. Някой високо го извика по име. После тишина и съвсем ясно гласът на жена му: „Мили Лужин, отворете, моля ви.“ С мъка възпирайки тежкото си дишане, Лужин остави стола на пода и опита да се подаде през прозореца. В рамката още стърчаха големи клинове и ъгли. Нещо го рязна по шията, той бързо прибра главата си обратно — не, не може да се натика. По вратата заудря юмрук. Два мъжки гласа спореха и сред този гръм се извиваше шепотът на жена му. Лужин реши повече да не троши стъклата, много звънтят. Вдигна очи. Горната рамка. Но как да я стигне? Като се мъчеше да не вдига шум и нищо да не троши, засваля предметите от скрина: огледалото, някакво шишенце, чашата. Вършеше всичко бавно и добре, напразно го припираше грохотът по вратата. Свалил и покривката, той се опита да се качи на скрина, който му стигаше до кръста, но не сполучи веднага. Сгорещи се, съблече си сакото и тогава забеляза, че ръцете му са окървавени и предницата на ризата е с кървави петна. Най-сетне се оказа върху скрина, скринът изпращя под тежестта му. Бързо се надигна към горната рамка и вече чувствуваше, че думкането и гласовете го подтикват и не може да не бърза. Вдигнал ръка, дръпна рамката и тя се отвори. Черно небе. Оттам, от тази студена тъма, се чу гласът на жена му, тихо каза: „Лужин, Лужин.“ Спомни си, че по-нататък, по-наляво, се намира прозорецът на спалнята, тъкмо от него се бе подал този шепот. Междувременно зад вратата гласовете и ударите нарастваха, сигурно там имаше двайсетина души, сигурно — Валентинов, Турати, старецът с цветята, пъхтящ и охкащ, и други, и други, и всичките заедно блъскаха с нещо по треперещата врата. Квадратната нощ обаче бе все още твърде високо. Препънал коляно, Лужин издърпа и стола върху скрина. Столът се крепеше несигурно, мъчно се балансираше, но все пак Лужин се покатери. Сега вече можеше спокойно да се облакъти върху долния край на черната нощ. Дишаше толкова гръмогласно, че сам се оглушаваше, и вече далеч-далеч останаха виковете зад вратата, но за сметка на това беше по-ясен пронизващият глас, изтръгващ се от прозореца на спалнята. След множеството усилия той се оказа в странно и мъчително положение: единият му крак висеше навън, къде беше другият — не се знаеше, а тялото му някак не искаше да се промуши. Ризата на рамото му се скъса, цялото му лице бе мокро. Вкопчил ръка в нещо горе, той се промъкна странишком през отвора на прозореца. Сега двата му крака висяха навън; трябваше само да пусне това, за което се държеше — и беше спасен. Преди да го пусне, погледна долу. Там се извършваше някаква припряна подготовка: събираха се, изравняваха се отраженията от прозорците, цялата бездна се разпадаше на бледи и тъмни квадрати, и в мига, когато Лужин разтвори ръце, в мига, щом нахлу в устата му устремен леден въздух, той видя каква именно вечност услужливо и неумолимо се бе проснала пред него.

Изкъртиха вратата. „Александър Иванович, Александър Иванович!“ — изреваха няколко гласа.

Но нямаше никакъв Александър Иванович.

Покана за екзекуция

Както лудият вярва, че е Бог, така и ние вярваме, че сме смъртни.

Дьолаланд

Трактат върху сенките^[9]

I

Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки. Беловласият съдия, наведен до ухото му, си пое дъх, съобщи му и се отдръпна полека, сякаш се отлепваше. След това откараха Цинцинат отново в крепостта. Пътят се виеше около скалистото й подножие и се шмугваше под портите: змия в пукнатина. Беше спокоен, обаче го подкрепяха през пътешествието по дългите коридори, защото местеше несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропадаше някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е? Надзирателят Родион дълго отключва вратата на Цинцинатовата килия — не бе улучил ключа — вечното пипкане. Вратата най-сетне се предаде. Там, на кревата, вече чакаше адвокатът — седеше, потънал до раменете в мисли, без фрак (забравен върху виенския стол в съдебната зала — беше горещ, пронизващосин ден) — и нетърпеливо скочи, когато въведоха затворника. Но на Цинцинат не му беше до разговори. Нищо, че самотата в килия с шпионка прилича на продънена ладия. Все едно — той заяви, че иска да остане сам, и всички се поклониха, излязоха.

И така — движим се към края. Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме има ли още много (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина, се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно! Купчината череши, чернееща се лепкаво и червено пред нас, се превърна внезапно в отделни зърна: ето тази, наранената, е загнила, тази се е сбръчкала, изсъхнала е около костилката (а най-последната непременно е твърда, недозряла). Ужасно! Цинцинат свали копринената си фланелка, облече халата и като потропваше, за да превъзмогне треперенето, закрачи из килията. На масата се белееше празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, бе оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни. Образован потомък на показалеца. Цинцинат написа: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал.“ Родион, застанал зад вратата, със строго шкиперско внимание гледаше през шпионката. Цинцинат усещаше как му хладенее на тила. Зачерта написаното и полека започна да го задрасква, при което възникна зачатъчен орнамент, който постепенно се разрасна и се нави в овенов рог. Ужасно! Родион гледаше през синкавата шпионка надигащия се и спускащ се хоризонт. На кого му прилошаваше? На Цинцинат. Изби го пот, всичко потъмня, усещаше корена на всяко косъмче. Часовникът би — четири или пет пъти, — крепостният отклик, отглас и заглъх се държа по съответния начин. Размахал крачета, от тавана по нишката се спусна паяк — официалният приятел на затворниците. Но никой не чукаше по стената, тъй като Цинцинат засега бе единственият арестант (в такава грамадна крепост!).

Подир някое време надзирателят Родион влезе и му предложи кръгче валс. Цинцинат се съгласи. Ключовете от кожения колан на Родион дрънчаха, от него лъхтеше на селяк, на тютюн, на чесън и той си тананикаше, като пъхтеше в червеникавата си брада (къде са онези години, уви, натежа, задух). Изнесоха се в коридора. Цинцинат бе доста по-дребен от своя кавалер. Цинцинат бе лек като лист. Вятърът от валса разбухваше светлите крайчета на дългите му, но редки мустаци, а големите му прозрачни очи се втренчваха разногледо като на всички плашливи танцьори. Да, той беше твърде дребен за зрял мъж. Марфинка казваше, че неговите обувки й стискат. До чупката на коридора бе застанал друг стражник, без име, с пушка, в кучешка маска с марлен отвор. Щом описаха кръг около него, се върнаха плавно в килията и тогава Цинцинат съжали, че дружеското ръкостискане на припадъка бе толкова кратко.

Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата — картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни „правила за затворниците“; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града — а именно: доменна пещ с крила — тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.

Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.

Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото — но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане — и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.

— Научавайки от достоверен източник, че понастоящем съдбата ви вече е решена — подхвана той с козуначен бас, — сметнах за свой дълг, почитаеми господине…

Цинцинат каза:

— Любезност. Вие. Много. (Това тепърва трябваше да се подреди.)

— Вие сте много любезен — произнесе, окашляйки се, някакъв допълнителен Цинцинат.

— Милостиви господине — възкликна директорът, без да забелязва неделикатността на думата. — Милостиви господине! Дългът. Аз винаги. Но защо така, ако смея да попитам, не сте докоснали храната?

Директорът вдигна похлупака и поднесе до чувствителния си нос купата със застинало рагу. Хвана с два пръста картоф и мощно задъвка, вече избирайки с вежда нещо от другото блюдо.

— Не зная какви толкова ястия ви трябват — избъбри той недоволно и пукайки с маншети, седна на масата, за да му е по-удобно да яде пудинга „Кабинет“.

Цинцинат каза:

— Бих искал все пак да узная още колко остава.

— Чудесен сабайон! Бихте искали все пак да знаете колко остава? За съжаление и аз не зная. Винаги ме известяват в последния момент, много пъти съм се оплаквал, мога да ви покажа цялата тази преписка, ако ви интересува.

— Така че може би в най-близкото утро? — запита Цинцинат.

— Щом ви интересува — каза директорът. — Да, просто е много вкусно и питателно, ето какво ще ви кажа, А сега pour la digestion^[10] разрешете да ви предложа цигара. Не се плашете, в краен случай тази ще е предпоследната — добави той уместно.

— Аз питам — каза Цинцинат, — питам не от любопитство. Наистина страхливците са винаги любопитни. Обаче ви уверявам… Хайде, не мога да овладея треперенето си и тъй нататък — това не значи нищо. Ездачът не отговаря за треперенето на коня. Искам да зная кога — ето защо: смъртната присъда се компенсира от точното сведение за смъртния час. Голям лукс, но заслужен. А мен ме оставят в неизвестност, поносима само за живеещите на свобода. И друго: в главата си имам множество започнати и прекъснати по различно време работи… Просто няма да се занимавам с тях, ако времето до смъртното наказание все едно се окаже недостатъчно за стройното им приключване. Ето защо.

— Ах, моля ви, недейте да мърморите — нервно изрече директорът. — Първо, това е нарушение на правилата, а второ — казах ви на чист руски и ви повтарям: не зная. Единственото, което мога да ви съобщя, е, че всеки момент се очаква пристигането на вашия предопределен от съдбата — а той, когато пристигне, когато си отпочине… когато свикне с обстановката, тепърва ще трябва да изпита инструмента, стига, разбира се, да не донесе свой, което е твърде, твърде вероятно. Тютюнът не ви ли е силен?!

— Не — отвърна Цинцинат, като разсеяно си погледна цигарата. — Но все пак ми се струва, че според закона — ако не вие, управителят на града е длъжен…

— Поприказвахме си, стига толкова — каза директорът, — аз съм тук всъщност не за да изслушвам оплаквания, а за да… — Той примигна, бръкна в единия си джоб, в другия; накрая измъкна от пазвата си лист на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка.

— Тук няма пепелник — отбеляза той, като потърси с цигарата си, — какво тогава, хайде да ги удавим в остатъка от този сос… Мда. Светлината май леко дразни очите. Може би, ако… Но за кога тепърва, може и така.

Той разтвори листчето и без да слага роговите си очила, като ги държеше пред очите, зачете натъртено:

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи…“ Мисля, че ще е по-добре да станем — загрижено се прекъсна той и стана от стола.

Цинцинат също се изправи.

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи са обърнати към теб и твоите съдии ликуват, и ти се готвиш за тези неволни телодвижения, които непосредствено следват подир отсичането на главата, аз се обръщам към теб с напътствено слово. Съдбата отреди — и никога не ще забравя това — да осигуря на твоя живот в тъмницата всички многобройни удобства, които законът разрешава. Ето защо ще бъда щастлив да окажа всевъзможно внимание на всяческа изява на твоята благодарност, но желателно в писмена форма и само от едната страна на листа.“

— Ето — каза директорът, като си сгъваше очилата. — Това е. Не ви задържам повече. Известете ме, ако нещо ви потрябва.

Той седна на масата и започна бързо да пише, като по този начин показваше, че аудиенцията е приключила. Цинцинат излезе.

В коридора на стената дремеше сянката на Родион, изгърбен върху засенченото столче — и само едва-едва, в края, пламнаха няколко червеникави косъмчета. По-нататък, до извивката на стената, другият стражник, смъкнал униформената си маска, бършеше лицето си с ръкав. Цинцинат заслиза по стълбището. Каменните стъпала бяха хлъзгави и тесни, с неосезаема спирала от прозрачни перила. Щом стигна додолу, отново тръгна по коридорите. Вратата с надпис в огледално отражение „Канцелария“ беше открехната; луната проблясваше върху мастилницата, а някакво кошче за боклук под писалището лудо дращеше и клокочеше: сигурно в него бе паднала мишка. Като отмина още много врати, Цинцинат се препъна, подскочи и се озова в малък двор, изпълнен с различните части на разглобената луна. Паролата тази нощ бе мълчание — и войникът на вратата отговори с мълчание на мълчанието на Цинцинат, докато му даваше път. На всички останали врати бе същото. Той остави зад гърба си мъгливата грамада на крепостта и се захлъзга надолу по стръмния росен чим, натъкна се на пепелява пътека между скалите, прекоси два пъти, три пъти извивките на главното шосе, което най-сетне, отърсило се от последната сянка на крепостта, потече по-право, по-свободно — и по ажурния мост през пресъхналата речица Цинцинат влезе в града. Изкатери се по полегатия склон, свърна наляво по Садовая, префуча покрай беловласите цъфнали храсти. Някъде се мярна осветен прозорец; зад някаква ограда куче раздрънка веригата си, но не залая. Ветрецът правеше всичко възможно, за да освежи голата шия на беглеца. Наплив от благоухания нарядко говореше за близостта на Тамарини градини. Как познаваше тези градини! Там, когато Марфинка му беше годеница, се плашеше от жаби, от майски бръмбари… Там понякога, когато всичко ставаше непоносимо и можеше самичък, с каша в устата от сдъвкания люляк, през сълзи… Зеленото, ливадно Там, тамошните хълмове, отмалата на езерата, тамтарамът на далечния оркестър… Той свърна по Матюхинска покрай развалините на древната фабрика, гордостта на града, покрай шушнещите липи, покрай празнично настроените бели вили на телеграфните служители, вечно празнуващи нечии имени дни, и излезе на Телеграфна. Оттам нагоре водеше тясна уличка и отново сдържано зашумоляха липите. Двама мъже тихо разговаряха в мрака на градинката на подразбираща се пейка. „Всъщност той греши“ — рече единият. Другият отвърна неразбрано и двамата като че въздъхнаха, естествено вливайки се в шепота на листака. Цинцинат изтича на кръглата площадка, където луната вардеше познатата статуя на поета, приличаща на снежен човек — глава като куб, слепнати крака, — и като изтича още няколко крачки, се озова на своята улица. Отдясно върху стените на еднаквите къщи нееднакво играеше лунният рисунък на вейките, така че само по изражението на сенките, по гънката над носа между прозорците Цинцинат позна своя дом. На горния етаж прозорецът на Марфинка бе тъмен, но разтворен. Децата сигурно спяха на гърбоносия балкон: там се белееше нещо. Цинцинат изтича на прага, блъсна вратата и влезе в своята осветена килия. Ужасно! На масата блестеше моливът. Паякът кротуваше на жълтата стена.

— Угасете! — извика Цинцинат.

Наблюдаващият го през шпионката изключи осветлението. Мракът и тишината започнаха да се съединяват, но се набърка часовникът, удари единайсет, помисли и би още веднъж, а Цинцинат бе легнал по гръб и гледаше в тъмнината, където тихо се пръскаха светли точки, изгубвайки се постепенно. Свърши се пълното сливане на тъмнината и тишината. Ето тогава, тъкмо тогава (тоест както лежеше по гръб на затворническото легло след полунощ след ужасния, ужасния, просто не мога да обясня колко ужасен ден) Цинцинат Ц. ясно оцени своето положение.

Отначало върху черното кадифе, с което нощем са подплатени клепачите отвътре, се появи като медальон лицето на Марфинка: кукленска руменина, блестящо чело, детински изпъкнало, редките вежди нагоре, високо над кръглите кафяви очи. Тя замига, като извиваше глава, и върху меката шия с белотата на краве масло имаше кадифена лентичка, а кадифената тишина на роклята, разширявайки се надолу, се сливаше с тъмнината. Такава я бе видял днес сред публиката, когато го заведоха до прясно боядисаната скамейка на подсъдимите, на която не се реши да седне, а застана до нея и все пак си изцапа ръцете с изумруденозелено, и журналистите настървено фотографираха отпечатъците от пръстите му, останали върху облегалката на пейката. Виждаше напрегнатите им чела, виждаше яркоцветните панталони на контетата, ръчните огледала и преливащите се шалове на пременените жени — но лицата бяха неясни, — едничка само кръглооката Марфинка от всичките зрители остана в паметта му. Адвокатът и прокурорът, двамата нацапотени и много приличащи си (законът изискваше да бъдат едноутробни братя, но невинаги можеше да се подберат такива и тогава се гримираха), издърдориха с виртуозна скорост петте хиляди думи, които се полагаха на всеки от тях. Те говориха един през друг и съдията, като следеше светкавичните реплики, въртеше глава, надясно, наляво, и равномерно се въртяха всички глави — и само Марфинка, леко извърната, неподвижно като учудено дете бе вперила очи в Цинцинат, застанал до яркозелената градинска скамейка. Адвокатът, привърженик на класическата декапитация, лесно спечели срещу усукванията на прокурора и съдията синтезира делото.

Откъслеците от тези речи, в които като водни мехурчета се устремяваха и се пукаха думите „прозрачност“ и „непроницаемост“, сега звучаха в ушите на Цинцинат, шумът на кръвта се превръщаше в ръкопляскания, а медальонното лице на Марфинка все оставаше в зрителното му поле и угасна едва тогава, когато съдията — приближил се плътно, така че върху едрия му мургав нос можеха да се различат разширените пори, една от които върху самия връх бе пуснала самотен, но дълъг косъм — произнесе с влажен шепот: „С любезното разрешение на публиката ще ви сложа червен цилиндър“ — изработената от закона евфемистична фраза, чието истинско значение бе известно на всеки ученик.

„А нали съм изготвен толкова грижливо — мислеше си Цинцинат, като плачеше в мрака. — Извивката на гръбначния ми стълб е изчислена толкова хубаво, толкова тайнствено. Чувствувам в прасците си толкова много стегнато навити версти, които тепърва бих могъл да пробягам в живота си. Главата ми е толкова удобна…“

Часовникът удари и половина, отнасяща се кой знае за какво.

II

Сутрешните вестници, които Родион му донесе с чаша възтопъл шоколад — местното вестниче „Добро утро“ и по-сериозният орган „Гласът на публиката“, както винаги гъмжаха от цветни снимки. В първото намери фасадата на своята къща: децата гледат от балкона, тъстът му гледа от кухненския прозорец, фотографът гледа от прозореца на Марфинка; във втория — познатия изглед от този прозорец към градинката с ябълката, отворената външна врата с фигурата на фотографа, който снима фасадата. Освен това намери и себе си на две снимки, които го представяха в кротката му младост.

Цинцинат се бе родил от неизвестен минувач и бе прекарал детството си в голямото общежитие оттатък Строп (чак след двайсетте си години се запозна мимоходом с чирикащата, крехка, още толкова млада наглед Цецилия Ц., заченала го една нощ край Езерата, когато била съвсем младо момиче). От ранни години, по чудо осъзнал опасността, Цинцинат бдително се усъвършенствуваше да скрива някои свои различия. Без да пропуска чужди лъчи и като създаваше в състояние на покой странното впечатление за единствено тъмно препятствие в този свят на прозрачни един за друг души, той се научи все пак да се преструва на проницаем, с тази цел прибягваше до сложна система от нещо като оптични заблуди, но стига да се отпуснеше за миг, да не следеше толкова внимателно себе си, извивките на умело осветените си душевни плоскости, наоколо изведнъж се надигаше тревога. В разгара на общите игри връстниците изведнъж се дръпваха от него, сякаш доловили, че яснотата на погледа и сините му слепоочия са лукава заблуда и че всъщност Цинцинат е непроницаем. Случваше се учителят сред настъпилото мълчание, събрал и сбърчил с досада и недоумение всичките си запаси кожа около очите, дълго да го гледа и накрая да попита:

— Какво става с теб, Цинцинат?

Тогава Цинцинат се вземаше в ръце и притиснал се до гърди, се отнасяше в безопасно място.

С течение на времето безопасните места ставаха все по-малко, навред проникваше гальовното слънце на публичните грижи и прозорчето във вратата бе така нагласено, че в килията не съществуваше ни една точка, която наблюдателят отвън да не можеше да прободе с поглед. Затова Цинцинат не смачка шарените вестници на топка, не ги хвърли — както стори неговият призрак (призракът, който съпровожда всекиго от нас — и теб, и мен, ето и него — и върши това, което ти се иска да сториш в дадения момент, а не бива…). Цинцинат преспокойно остави вестниците и си допи шоколада. Кафявият каймак, покрил шоколадената повърхност, се превърна върху устната му в сбръчкана дрипа. Сетне облече черен халат, прекалено дълъг за него, нахлузи черни пантофи с помпони, черна кръгла шапчица и тръгна из килията, както се разхождаше всяка сутрин от първия ден на затворничеството си.

Детство по крайградските морави. Играеха на топка, на свинка, на карамора, на прескочикобила, на малина, на бъз… Той беше лек и пъргав, но с него не обичаха да играят. През зимата градските склонове гладко се покриваха със сняг и колко дивно бе да се спускаш надолу със „стъклена“ сабуровска шейна… Колко бързо настъпваше нощта, когато се връщаше вкъщи от пързалката… Какви звезди — каква тъга и мисъл горе, — а долу нищо не знаят. В мразовития металически мрак с жълта и червена светлина горяха вкусни прозорци; жени с лисичи манта върху копринените рокли притичваха през улицата от къща в къща; електрически вагонетки, раздухвайки вихър, префучаваха по заснежените релси.

Гласче: „Аркадий Илич, погледнете Цинцинат…“

Не се сърдеше на доносниците, но те се множаха и възмъжавайки, ставаха страшни. Всъщност тъмен за тях, сякаш изрязан от кубическия сажен на нощта, непроницаемият Цинцинат се извръщаше натам-насам, за да улучи лъчите, панически припряно се мъчеше да застане така, че да изглежда светлопроводим. Околните се разбираха от половин дума — защото нямаха такива думи, които да свършват някак неочаквано, с ижица, да речем, като се превръщат в прашка или в птица, с учудващи последици. В прашния малък музей на Втория булевард, където го водеха през детството и където той самият по-късно водеше питомците, бяха събрани редки, прекрасни неща — но за всички граждани освен него всяко от тях бе също така ограничено и прозрачно, както и те самите един за друг. Това, което не е назовано, не съществува. За съжаление всичко бе назовано.

„Битие безименно, същественост безпредметна…“ — прочете Цинцинат на стената там, където разтворената врата закриваше стената.

„Вечно празнуващи, за вас ми…“ — пишеше на друго място.

По-вляво, с устремен и чист почерк, без ни една излишна чертица: „Обърнете внимание, че когато те говорят с вас…“ — по-нататък, уви, бе заличено.

До него — с разкривени детски букви: „Ще глобявам писателите“ — и подпис: директорът на затвора.

Можеше да се разчете още един вехт и загадъчен ред: „Измерете, преди да измрете — после ще бъде късно.“

— Мен във всеки случай ме измериха — каза Цинцинат, като пое отново на път и леко зачука в движение с кокалчетата на пръстите си по стените. — Как не ми се умира! Душата ми се е свряла във възглавницата. Ох, не ми се умира! Студено ще ми бъде да се измъквам от топлото тяло. Не ми се иска, почакайте, оставете ме още да подремя.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Петнайсет години — на толкова бе Цинцинат, когато започна работа в ателието за играчки, бе изпратен там поради ниския си ръст. А вечер се наслаждаваше на старинни книги сред ленивия, очароващ плисък на дребните вълни в плаващата библиотека „Д-р Синеоков“, удавил се на същото това място в градската речица. Мърморещи вериги, плисък, оранжеви абажурчета на галерийката, плисък, лепнеща от луната водна шир — и в далечината, в черната паяжина — пробягващи светлинки. Но после ценните томове започнаха да се развалят от влагата, така че в края на краищата се наложи да пресушат реката, отклониха цялата вода в Строп по специално прокопан канал.

Докато работеше в ателието, дълго се блъска с разни чудати глупости, занимава се с изготвянето на меки кукли за ученичките — имаше мъничък рошав Пушкин с късо, стегнато в кръста палто, подобен на плъх Гогол с пъстра жилетка, едно старче Толстой, дебелоносичко, с ямурлуче, и множество други, например закопчан с всички копченца Добролюбов с очила без стъкла. Изкуствено встрастил се в този митичен деветнайсети век, Цинцинат вече бе готов съвсем да задълбае в мъглите на древността и в тях да намери лъжлив подслон, но друго отвлече вниманието му.

Там, в онази малка фабрика, работеше Марфинка — полуотворила влажни устни, целеше с конеца игленото ухо: „Здравей, Цинцинатик!“ — и ето започнаха тези упойващи скиталчества в много, много просторните (дори така се случваше — хълмовете в далечината бяха в омара заради насладата от своята далнина) Тамарини градини, където ивите без причина ронят три потока сълзи и на три каскади с малка дъга над всеки потоците се хвърлят в езерото, по което плава лебед ръка за ръка със своето отражение. Равни поляни, рододендрон, дъбрави, весели градинари със зелени ботуши, играещи по цял ден на криеница; някоя пещера, някоя идилична пейка, на която трима шегаджии са оставили три спретнати купчинки (уловка — имитация от кафява боядисана ламарина) — някаква сърничка, изскочила в алеята и начаса превърнала се пред очите им в трепкащи слънчеви петна — ето какви бяха тези градини! Там, там е бъбренето на Марфинка, нейните крака с бели чорапи и кадифени пантофки, студената й гръд и розовите целувки с вкус на горски ягоди. Ех, да ги види оттук — поне дървесните корони, поне веригата отдалечени хълмове…

Цинцинат пристегна по-силно халата. Сетне помести и задърпа заднишком крещящата от яд маса: как без желание, с какво потреперване се движеше по каменния под, потреперванията й се предаваха на пръстите на Цинцинат, на небцето му, както отстъпваше към прозореца (тоест към онази стена, където високо, високо зад решетката бе полегатата кухина на прозореца). Падна звънко лъжицата, чашата затанцува, моливът се търколи, захлъзгаха се книга след книга. Цинцинат вдигна ритащия стол върху масата. Най-сетне се покатери. Но, разбира се, не се виждаше нищо — само знойното небе с тънко сресани бели кичури, останали от облаците, неизтърпели синевата. Цинцинат едва стигаше до решетката, зад която под наклон се издигаше тунелът на прозорчето с друга решетка в края и с нейно светлинно повторение върху олющената стена на каменната падина. Там, отстрани, със същия чист презрителен почерк като на една от полуизтритите фрази, прочетени одеве, бе написано: „Нищо не се вижда, и аз опитвах.“

Цинцинат се бе изправил на пръсти, хванал се с малките си, съвсем бели от напрежението ръце за черните пръчки, половината от лицето му бе в слънчевата решетка, левият му мустак се златееше, в огледалните му гледци имаше по една мъничка златна клетка, а долу, отзад, петите му се надигаха от твърде големите пантофи.

— Ще вземете да паднете — каза Родион, който вече от половин минута бе застанал до него и сега здраво стисна крака на трепналия стол. — Нищо, нищо, държа. Можете да слезете.

Родион имаше очи като метличини и както винаги дивна червена грамадна брада. Това красиво руско лице бе обърнато нагоре към Цинцинат, който го настъпи с босо ходило, тоест призракът го настъпи, а самият Цинцинат вече слезе от стола на масата. Родион го прегърна като пеленаче и го свали внимателно, подир което с цигулков звук дръпна масата на предишното й място и приседна в края й, като люлееше единия си крак, а с другия се опираше в пода — бе взел фалшиво-безцеремонната поза на оперните гуляйджии в сцена с кръчма, а Цинцинат зачопли шнура на халата, свел поглед, едва сдържайки се да не заплаче.

Родион запя с бас-баритон, като въртеше очи и размахваше празното канче. Същата волна песен някога бе пяла Марфинка. Сълзи бликнаха от очите на Цинцинат. На най-високата нота Родион тресна канчето в пода и скочи от масата. По-нататък вече пееше с хор, макар да беше сам. Изведнъж вдигна двете си ръце и излезе.

Цинцинат, седнал на пода, погледна през сълзи нагоре, където отражението от решетката вече бе сменило мястото си. Опита — за стотен път — да премести масата, но, уви, краката й от векове бяха завинтени за пода. Изяде една сушена смокиня и отново закрачи из килията.

Деветнайсет, двайсет, двайсет и една. На двайсет и две години беше прехвърлен в детска градина като учител от категория „Ф“ и тогава се ожени за Марфинка. Почти през същия ден, в който пое своите нови задължения (състоящи се в това да занимава куцичките, гърбавичките, кривогледичките деца), важно лице написа срещу него донос от втора степен. Предпазливо като предположение се изказваше мисълта за основната нелегалност на Цинцинат. Заедно с този меморандум градските първенци разгледаха и старите оплаквания, изпращани от време на време от страна на най-прозорливите му другари по работа в ателието. Председателят на възпитателния съвет и някои други длъжностни лица се затваряха поред с него и провеждаха предписаните от закона опити. В продължение на няколко денонощия не му позволяваха да спи, принуждаваха го бързо и безсмислено да бърбори, като го докарваха до ръба на бълнуването, караха го да пише писма до различни предмети и природни явления, да разиграва житейски сценки, а също да подражава на различни животни, на занаяти и на болести. Извърши всичко това, издържа всичко това — защото беше млад, находчив, свеж, жадуваше да живее — да поживее малко с Марфинка. Освободиха го със съжаление, разрешиха му да продължи заниманията си с децата от най-ниско равнище, за които им бе все едно — за да видят какво ще излезе. Водеше ги на разходка по две, като им свиреше на малка портативна музикална кутийка, нещо като мелничка за кафе — а в празник ходеха на люлките: целият грозд замираше, излитайки; и пищеше, когато се спускаше надолу. Учеше някои да четат.

Междувременно Марфинка още първата година на брака започна да го мами с когото й падне и където й падне. Обикновено когато Цинцинат се връщаше вкъщи, тя, притиснала с някаква сита усмивчица пухкава брадичка до шията, сякаш укорно към себе си, вперила в него изпод вежди честните си кафяви очи, изричаше с ниско гукащо гласче: „А Марфинка днес пак прави това.“ Той я гледаше няколко секунди, допрял длан до бузата си като жена, сетне, беззвучно виещ, тръгваше през всички стаи, пълни с нейни роднини, и се заключваше в тоалетната, където тропаше, пускаше водата, кашляше, за да замаскира риданията си. Понякога, като се оправдаваше, тя му обясняваше: „Нали ме знаеш, добричка съм толкова малко нещо, а носи такова облекчение на мъжа.“

Скоро тя забременя — и не от него. Сдоби се с момченце, веднага забременя отново — и отново не от него — и роди момиченце. Момчето беше куцо и злобно; тъпото, тлъсто момиче — почти сляпо. Поради дефектите си двете деца попаднаха при него в градината и беше странно да гледаш пъргавата, спретната, румена Марфинка как води вкъщи един сакат и една лоена топка. Цинцинат полека-лека съвсем се запусна — и веднъж на някакво открито събрание в градския парк внезапно през публиката пробягна тревога, някой произнесе на висок глас: „Граждани, между нас се намира…“ — и последва страшна, почти забравена дума — вятър връхлетя акациите, Цинцинат не можа да стори нищо по-добро, освен да стане и да се оттегли, като разсеяно късаше листенца от крайпътните храсти. След десет дни бе арестуван.

„Вероятно утре — каза Цинцинат, докато бавно крачеше из килията. — Вероятно утре — каза Цинцинат и седна върху леглото, като разтъркваше челото си с длан. Залязващият лъч повтаряше познатите вече ефекти. — Вероятно утре — каза с въздишка Цинцинат. — Твърде тихо беше днес, а утре, виж, рано сутринта…“

Известно време всички мълчаха: пръстената кана с вода на дъното, утолявала жаждата на всички затворници по света; стените, положили ръце върху раменете си като четирима, обсъждащи с нечут шепот квадратната си тайна; кадифеният паяк, приличащ по нещо на Марфинка; големите черни книги върху масата…

„Какво недоразумение!“ — каза Цинцинат и изведнъж се разсмя. Стана, смъкна халата, шапчицата, пантофите. Свали платнените си панталони и ризата. Свали като перука главата си, свали ключиците като ремъци, свали гръдния си кош като ризница. Свали бедрата, нозете, свали и захвърли ръцете в ъгъла като ръкавици. Това, което остана от него, постепенно се стопи, едва обагри въздуха. Цинцинат отначало просто се наслаждаваше на прохладата; сетне волно и весело се потопи в тайната си среда.

Тресна железният гръм на резето и Цинцинат начаса обрасна с всичко, каквото бе смъкнал, дори с шапчицата. Надзирателят Родион донесе дузина бледожълти сливи в кръгла кошничка, настлана с лозови листа — подарък от съпругата на директора.

Цинцинат, теб те освежи престъпното ти упражнение.

III

Цинцинат се пробуди от съдбоносен гръм на гласове, нарастващ в коридора.

Макар че вечерта се бе готвил за такова събуждане — все едно, не се излизаше наглава със сърцето, с дишането. Закрил сърцето си с крайче, за да не вижда — тихо, няма нищо (както казват на дете в миг на невероятно бедствие), — закрил сърцето си и надигнал се леко, Цинцинат се заслуша. Тътрене на много крака в различни степени на чуваемост; гласове — също в много разрези; един се приближаваше, питащ, друг, по-наблизо, отговаряше. Забързан от дълбочина, някой префуча и се плъзна по плочите като по лед. Басът на директора произнесе сред гълчавата няколко думи — неясни, но безспорно повелителни. Най-страшното беше, че през тази суетня проникваше детски глас — директорът имаше дъщеричка. Цинцинат различаваше и плачливото тенорче на своя адвокат, и мрънкането на Родион… Ето отново някой тичешком зададе еклив въпрос, а друг екливо му отвърна. Пъхтене, трясък, трополене — като че шареха с пръчка под пейка. „Не намерихте ли?“ — ясно попита директорът. Притичаха крачки. Притичаха, върнаха се. Цинцинат, ни жив, ни мъртъв, спусна крака на пода: така и не му дадоха свиждане с Марфинка… Дали да се обличам, или ще дойдат да ме приготвят? Ах, стига вече, влизайте…

Но го мъчиха още две минути. Изведнъж вратата се отвори и като се хлъзгаше, нахлу адвокатът.

Беше разчорлен, потен. Опипваше лявата си маншета и очите му се въртяха.

— Изгубих си копчето за ръкавели — възкликна той, пъхтящ бързо като куче. — Закачил съм го за нещо… сигурно… когато с милата Емочка… лудетината винаги… за края на фрака… всеки път, щом вляза… най-важното чух като нещо… но не обърнах… вижте, верижката очевидно… много ми бяха скъпи… ех, какво да се прави… може би все пак… обещах на всички пазачи… но е досадно…

— Глупава, сънена грешка — тихо продума Цинцинат. — Погрешно съм изтълкувал суматохата. Това е вредно за сърцето.

— А, не, благодаря, дребна работа — разсеяно избъбри адвокатът. При това шареше с поглед из ъглите на килията. Личеше си, че му е мъчно заради изгубената скъпа дреболийка. Изгубената дреболийка го бе измъчила. Дреболийката бе скъпа. Беше му мъчно заради изгубената дреболийка.

Цинцинат с лек стон легна отново в постелята. Онзи седна в краката му.

— Бях тръгнал към вас — каза адвокатът — толкова бодър, весел… Но сега ме разстрои тази дребна работа — защото в края на краищата това си е дребна работа, съгласете се — има по-важни неща. Е, как се чувствувате?

— Склонен към откровен разговор — притворил очи, отвърна Цинцинат. — Искам да споделя с вас някои свои умозаключения. Аз съм заобиколен от жалки призраци, а не от хора. Те ме измъчват, както могат да измъчват само безсмислени видения, лоши сънища, отпадъци от бълнуване, измет от кошмари — и всичко това, което у нас минава за живот. На теория ми се иска да се събудя. Но не мога да се събудя без чужда помощ, а безумно се страхувам от такава помощ, пък и душата ми се измързеливи, свикна със стегнатите пелени. От всички призраци, които ме заобикалят, вие, Роман Висарионович, струва ми се, сте най-жалкият, но, от друга страна — според вашето логично положение в нашия измислен бит, — представлявате в известен смисъл съветник, застъпник…

— На вашите услуги — каза адвокатът, зарадван, че Цикцинат най-сетне се разприказва.

— Ето тъкмо искам да ви попитам: на какво се основава отказът да ми съобщят точния Ден на наказанието? Чакайте — не съм свършил още. Така нареченият директор избягва категоричния отговор, аргументира се с това, че… Ама почакайте! Искам да разбера, първо: от кого зависи определянето на деня? Искам да разбера, второ: как да изкопча от това учреждение или лице, или сбор от лица…

Адвокатът, който току-що понечваше да заговори, сега, кой знае защо, мълчеше. Гримираното му лице със сини вежди и с дълга заешка устна не изразяваше особено раздвижена мисъл.

— Оставете си маншета — каза Цинцинат — и опитайте да се съсредоточите.

Роман Висарионович поривисто промени положението на тялото си и преплете неспокойно пръсти. Той избъбри с нажален глас:

— Тъкмо заради този тон…

— Ме осъдиха на смърт — каза Цинцинат, — зная. По-нататък!

— Хайде да променим разговора, моля ви — възкликна Роман Висарионович. — Защо не можете да останете поне сега в рамките на позволеното? Наистина това е ужасно, това надминава моите сили. Влязох просто да ви попитам дали нямате някакви законни желания… например (тук лицето му се оживи) може би ще пожелаете да имате напечатани речите, произнесени на съда? В такъв случай сте длъжен в най-кратък срок да подадете съответното прошение, което ние двамата с вас ей сега заедно бихме подготвили — с подробно мотивирано указание колко именно екземпляра от речите са ви необходими, с каква цел. Тъкмо имам свободен час, хайде, ах, хайде да се заемем с това, моля ви! Дори съм приготвил специален плик.

— За куриоз… — продума Цинцинат — но преди това… Нима наистина не може да получа отговор?

— Специален плик — повтори адвокатът, като го примамваше.

— Добре, дайте го — каза Цинцинат и скъса дебелия, напълнен с нещо плик, на къдрещи се парченца.

— Не биваше — почти разплакан извика адвокатът. — Никак не биваше. Дори не разбирате какво сторихте. Може там да е имало заповед за помилване. Втора не може да се вземе!

Цинцинат вдигна шепата хартийки, опита да сглоби поне едно свързано изречение, но всичко бе объркано, изопачено, разединено.

— Ето на, винаги сте такъв — завайка се адвокатът, стисна си слепоочията и закрачи из килията. — Може спасението ви да е било във вашите ръце, а вие… Ужасно! Е, какво да правя с вас? Сега го пиши загубено… А аз бях толкова доволен… Толкова ви подготвях…

— Може ли? — с разтегнат на ширина глас попита директорът, като открехна вратата.

— Заповядайте, Родриг Иванович, скъпи. Само че при нас не е много весело…

— Е, как е днес нашият симпатичен смъртник — пошегува се елегантният, представителен директор, като стискаше в месестите си лилави лапи малката студена ръка на Цинцинат. — Всичко наред ли е? Да не ви боли нещо? Все си бъбрите с нашия неуморим Роман Висарионович? А впрочем, драги ми Роман Висарионович… мога да ви зарадвам — моята лудетина току-що намери вашето копче за ръкавели на стълбището. La voici.^[11] Нали това е френско злато, не съм ли прав? Твърде изящно. Обикновено не правя комплименти, но трябва да ви кажа.

Двамата се отдалечиха в ъгъла, като си даваха вид, че оглеждат чудесната дреболия, обсъждат нейната история, ценност, чудят се. Цинцинат се възползува от това, за да измъкне изпод леглото… и с тъничък бисерен звук… към края с поспиране…

— Да, голям вкус, голям вкус — повтори директорът, завръщайки се от ъгъла под ръка с адвоката. — Вие значи сте здрав, младежо — безсмислено се обърна той към Цинцинат, намъкнал се отново, в постелята. — Но все пак не бива да капризничите. Публиката и всички ние, като представители на публиката, желаем вашето благо, това, струва ми се, е ясно. Дори сме готови да ви подадем ръка в смисъл да облекчим самотата ви. Тези дни в една от нашите специални килии ще се настани нов арестант. Запознайте се, това ще ви разнообрази.

— Тези дни ли — повтори Цинцинат. — Значи ще има още няколко дни?

— Е, вижте го — засмя се директорът, — всичко да знае. А, Роман Висарионович?

— Ох, приятелю, не е за приказване — въздъхна адвокатът.

— Мда — продължи онзи, като подрънкваше ключовете, — вие трябва да бъдете по-сговорчив, господинчо. А вие: гордост, гняв, глума. Снощи вечер таквизи сливи значи им поднесох — и кво мислите? — не благоволиха да куснат, погнусиха се. Мда. Ето за новото ни арестантче ви думах. Таман да си хортувате с него, че я какво сте увесили нос. Ха де, нали право думам, Роман Висарионович?

— Тъй, Родионе, тъй — потвърди адвокатът с неволна усмивка.

Родион си поглади брадата и продължи:

— Яката ми дожаля за тяхна милост — влизам, гледам — застанали на масата, на стола, протягат ръчички, крачета към решетката като някое кекаво маймунче. Пък небето синьо-синьо, лястовички хвъркат, че и облачета — благодат, ра-адост! Поех ги, таквоз, като малко дете от стола — пък рева, — на, право ви думам — рева… Яката значи ми дожаля.

— Дали да не го заведем горе? — нерешително предложи адвокатът.

— Не е лошо, може — проточи Родион възтежко, добродушно, — всякогаш може.

— Облечете си халата — произнесе Роман Висарионович.

Цинцинат каза:

— Покорявам ви се — призраци, вампири, пародии. Покорявам ви се. Но все пак аз настоявам — чувате ли, настоявам (и другият Цинцинат истерично затропа, като му падаха пантофите) — да ми кажат колко ми остава да живея… и ще дадат ли свиждане с жена ми.

— Вероятно ще ви дадат — отвърна Роман Висарионович, като се спогледа с Родион. — Само не говорете толкова много. Хайде, да тръгваме.

— Заповядайте — каза Родион и блъсна с рамо отключената врата. Тримата излязоха: отпред — Родион, кривокрак, със стари избелели шалвари, провиснали на задника; след него — адвокатът във фрак, с нечиста сянка върху целулоидната яка и с ивица розов муселин на тила, където свършваше черната перука; и накрая Цинцинат, който си губеше пантофите, загръщаше се с халата.

До извивката на коридора другият стражник, безименният, приятелски им отдаде чест. Бледата каменна светлина се сменяше от области здрач. Вървяха, вървяха — след извивката извивка — и няколко пъти преминаха покрай един и същ орнамент от влага върху стената, който приличаше на страшна ръбеста кранта. Тук-там се наложи да включат електричеството; прашната крушка пламваше отгоре или отстрани с измъчен, жълт огън. Случваше се впрочем тя да бъде мъртва и тогава шареха в плътната тъма. На едно място, където неочаквано и необходимо отгоре падаше небесен лъч и димеше, блещукаше, разпилян върху разкъртените плочи, дъщерята на директора, Емочка, с лъскава карирана рокля и карирани къси чорапи — душичка, но с мраморните прасци на малките танцьорки, — играеше на топка, топката равномерно тупкаше върху стената. Тя се обърна, като с четвъртия и петия пръст изличи далеч от бузата русоляв кичур, и изпрати с очи късото шествие. Докато минаваше, Родион гальовно раздрънка ключовете; адвокатът мимоходом я помилва по светещата коса; но тя гледаше Цинцинат, който й се усмихна уплашено. Щом стигнаха до следващата чупка на коридора, и тримата се обърнаха. Емочка гледаше след тях, като леко приплясваше лъскавата си червено-синя топка.

Отново дълго вървяха на тъмно, докато попаднаха в задънено място, където над навит пожарникарски маркуч светеше червена лампичка. Родион отключи ниска, обкована врата; зад нея стръмно нагоре се виеха стъпалата на каменно стълбище. Тук редът малко се промени: Родион, като потропа в такт на място, пусна напред първо адвоката, после Цинцинат, меко пристъпи и завърши шествието. По стръмното стълбище, с чието постепенно развитие съвпадаше бавното просветляване на мъглата, в която то растеше, не бе лесно да се изкачваш, а се изкачваха толкова дълго, че Цинцинат от нямане какво да прави взе да брои стъпалата, наброи тризначна цифра, но се обърка, като се препъна. Въздухът неусетно избледняваше. Цинцинат уморено се изкачваше и като дете пристъпваше все с един и същ крак. Още един завой, и изведнъж връхлетя гъст вятър, ослепително се разтвори лятното небе, пронизващо зазвуча писъкът на лястовиците.

Нашите пътешественици се озоваха на широката тераса върху кулата, откъдето се разкриваше изглед на разстояние, пресекващо дъха, защото не само кулата беше грамадна, но изобщо цялата крепост се извисяваше грамадно върху грамадна скала, сякаш нейна чудовищна рожба. Далеч долу се виждаха почти отвесни лозя и пътят се виеше, спускаше се към безводното речно корито, а по изпъкналия мост вървеше някакъв микроскопичен човек в червено, пред него — бягаща точка, вероятно куче.

По-нататък в голям полукръг се бе разположил на припек градът: разноцветните къщи ту вървяха на прави редове, съпровождани от кръгли дървета, ту криво се плъзгаха по склоновете, настъпваха сенките си — можеше да се различи движението по Първия булевард и особеното трепкане в края, където бликаше прочутият водоскок. А още по-нататък, по посока на потъналите в омара хълмисти гънки, сключващи хоризонта, се точеха тъмните браздулици на дъбовите горички, тук и там проблясваше като ръчно огледало езерце — а други ярки овали вода се сбираха, припламвайки в нежна мъгла, ей там на запад, където започваше животът на лъкатушната река Строп. Цинцинат, допрял длан до бузата, в неподвижно, неизразимо смутно и може би блажено отчаяние гледаше блясъка и мъглата на Тамарини градини, сивкавите, топящи се хълмове зад тях — ах, дълго не можа да се откъсне…

На няколко крачки от него, на широкия каменен парапет, обраснал отгоре с предприемчив треволяк, бе подпрял лакти адвокатът, гърбът му беше изцапан с вар. Замислено се бе загледал в пространството, като с лявата си лачена обувка бе настъпил дясната и така бе разтегнал с пръсти бузите си, че се бяха обърнали долните му клепачи. Родион изнамери отнякъде метла и мълчешком забръска плочника на терасата.

— Колко обаятелно е всичко това — обърна се Цинцинат към градините, към хълмовете (и му беше, кой знае защо, особено приятно да повтаря това „обаятелно“ на вятъра, както децата притискат и отново отпушват ушите си, забавлявайки се с обновяването на чувания свят). — Обаятелно! Никога не съм виждал именно такива тези хълмове, такива тайнствени. Нима в техните дипли, в техните сенчести долини не бих могъл… Не, по-добре да не мисля за това.

Той обиколи терасата околовръст. На север се бе простряла равнина, по нея бягаха сенки на облаци; ливадите се сменяха от нивя; зад извивката на Строп се мержелееха наполовина обрасналите очертания на аеродрума и постройката, в която се държеше почтеният, грохнал самолет с рижави крила на пъстри кръпки, който понякога се пускаше на празник — най-вече за развлечение на сакатите. Веществото се бе уморило. Сладко дремеше времето. Имаше един човек в града, аптекарят, неговият прадядо, разправяха, бил оставил писмено свидетелство как търговците летели до Китай.

Цинцинат обиколи терасата и отново се върна при южния й парапет. Очите му извършваха най-незаконни разходки. Сега му се струваше, че различава онзи цъфнал храст, онази птица, онази пътека, влизаща в навеса от бръшлян.

— Май стига толкова — добродушно промълви директорът, захвърли метлата в ъгъла и отново облече редингота си. — Хайде по къщята.

— Да, време е — обади се адвокатът, като си погледна часовника.

И същото малко шествие потегли по обратния път. Отпред — директорът Родриг Иванович, след него — Цинцинат, прозяващ се нервно след свежия въздух. Рединготът на директора отзад бе изцапан с вар.

IV

Тя влезе, като се възползува от сутрешното появяване на Родион — шмугна се под ръцете му, които държаха таблата.

— Бре-бре-бре — напрегнато изрече той, докато се мъчеше да успокои бурята в горещия шоколад. Меко притвори с крак вратата зад себе си и замърмори под мустаците: — Ама че беладжийка…

През това време Емочка се скри от него, клекна зад масата.

— Книжка ли си четете? — забеляза Родион, грейнал от доброта. — Бива, бива.

Без да вдига очи от страницата, Цинцинат нададе някакво мучене, утвърдителен ямб — но очите му вече не поемаха редовете.

Родион изпълни простичките си задължения, подгони с парцала разтанцувалия се в лъча прахоляк, нахрани паяка и се отдалечи.

Емочка — още клекнала, но малко по-свободно, като се поклащаше лекичко, сякаш беше на ресори — скръсти голите си пухкави ръце, полуразтвори розова уста и замигала с дългите си бледи, почти избелели ресници, се загледа над масата във вратата. Вече познато движение: рязко, с първите попаднали й пръсти отметна ленената коса от слепоочието си, хвърли бърз поглед на Цинцинат, който бе оставил книгата, и чакаше какво ще стане по-нататък.

— Отиде си — каза Цинцинат.

Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.

Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.

— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.

На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.

— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.

Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.

— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…

Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.

„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“

— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?

Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.

Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.

— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.

Тя пискливо се изкиска, извъртя се от ракообразната му ръка и се завтече към отворената врата. Там, на прага, се спря изведнъж с очарователна танцувална точност — и дали прати въздушна целувка, или сключи съюз за мълчание, — погледна Цинцинат през рамо, след което — със същия внезапен ритъм — скочи и избяга на високи, пружиниращи крачки, вече подготвящи полета.

Родион с мърморене и дрънчене я последва тромаво.

— Чакайте! — извика Цинцинат. — Свърших книгите. Отново ми донесете каталога.

— Книги… — сърдито се ухили Родион и подчертано звучно заключи вратата отвън.

Каква мъка, Цинцинат, каква мъка! Каква каменна мъка, Цинцинат — и безжалостно бие часовникът, и тлъстият паяк, и жълтите стени, и грапавото черно вълнено одеяло. Ципата върху шоколада в чашата. Да я хванеш в самия център с два пръста и да я дръпнеш изцяло от повърхността — вече не плосък покров, а сбърчена кафява поличка. Той е почти изстинал под нея — сладникав, гъст. Три препечени филийки с костенуркови сбгорели крайчета. Обло масло с пресован монограм на директора. Каква мъка, Цинцинат, колко трохи в постелята!

Като се повайка и поохка, той изпука всичките си стави, стана от леглото, облече омразния халат и тръгна да се скита. Отново прегледа всички надписи по стените с надеждата някъде да открие нов. Дълго стоя върху стола като гардже на пън, неподвижно загледан нагоре в просяшката порция небе. Отново обикаля. Отново чете вече научените наизуст осем правила за затворниците.

1. Абсолютно се забранява излизането от сградата на затвора.

2. Кротостта на затворника е украшение за тъмницата.

3. Настоятелно молим да пазите тишина между един и три всеки ден.

4. Забранява се воденето на жени.

5. Песни, танци и шеги с надзирателите са разрешени само по взаимно споразумение и в определени дни.

6. Желателно е затворникът да не сънува изобщо, а в противен случай веднага да прекратява сам нощните сънища, които по съдържание са несъвместими с положението и със званието на затворника, а именно: китни пейзажи, разходки с познати, семейни трапези, а също и полово общуване с личности, в реален вид и в състояние на бодърствуване недопускащи даденото лице, което поради това ще бъде разглеждано от закона като насилник.

7. Ползувайки се от гостоприемството на тъмницата, затворникът на свой ред не бива да избягва участието си в почистването и в другите дейности на затворническия персонал дотолкова, доколкото му бъде предложено такова участие.

8. Дирекцията в никакъв случай не отговаря за изгубването на вещи, както и на самия затворник.

Мъка, мъка, Цинцинат. Отново крачиш, Цинцинат, бръсвайки с халата ту стените, ту стола. Мъка! Натрупаните върху масата книги са прочетени до една. И макар да знаеше, че са прочетени до една, потърси, порови, надникна в един дебел том… прелисти, без да гледа, вижданите вече страници.

Това беше течение на списание, излизало някога — през едва въобразим век. Затворническата библиотека, която по брой и по рядкост на книгите минаваше за втора в града, съдържаше няколко такива чудатости. Това беше далечен свят, където най-обикновените предмети грееха от младост и вродено нахалство, обусловено от преклонението пред труда, влаган за изработването им. Това бяха години на всеобща плавност; смазаният с масло метал се занимаваше с безшумна акробатика; спретнатите линии на мъжките облекла се диктуваха от нечуваната гъвкавост на мускулестите тела; течното стъкло на огромните прозорци заоблено се извиваше, в ъглите на къщите; като лястовичка волно летеше дева по трико — толкова високо над бляскавия басейн, че той изглеждаше колкото чинийка; в скока на височина атлетът се озоваваше хоризонтално във въздуха, достигнал вече такова крайно напрежение, че да не бяха байрачните гънки върху гащетата му с лампази, то би приличало на мързелив покой, и безкрай се лееше, плъзгаше се вода; грацията на падащата вода, ослепителните подробности на баните, атлазените вълни на океана с двукрила сянка над тях. Всичко беше гланцово, преливаше се, всичко страстно се стремеше към някакво съвършенство, което се определяше само от липсата на триения. Опиянен от всичките съблазни на кръга, животът се довъртя до такова главозамайване, че загуби почва под краката и се подхлъзна, падна, отмалял от прилошаване и световъртеж… да го кажа ли?… Като че се озова в друго измерение; Да, веществото остаря, умори се, почти нищо не е оцеляло от легендарните времена — две-три машини, два-три водоскока — и на никого не му беше мъчно за миналото, пък и самото понятие „минало“ придоби друг вид.

„А може би — помисли си Цинцинат — тълкувам невярно тези картинки. Прехвърлям върху епохата качествата на нейните фотографии. Това богатство на сенки, потоци светлина, това лъскаво почерняло рамо, рядко срещаното отражение, плавните преходи от една стихия в друга — всичко това може би се отнася за снимката, за особения светопис, за особените форми на това изкуство, а светът всъщност изобщо не е бил толкова лъкатушен, влажен и пъргав — също както нашите елементарни апарати по свой начин предават нашия днешен, набързо скован и боядисан свят.“

„А може би (започна бързо да пише Цинцинат върху карирания лист) тълкувам неправилно… Прехвърлям върху епохата… Това богатство… Потоците… Плавните преходи… И светът е бил изобщо… Също като нашите… Но нима могат тези предположения да помогнат на мъката ми? Ах, мъко моя, какво да правя с теб, със себе си? Как смеят да ме държат в неизвестност… Аз, който трябва да премина през свръхмъчително изпитание, аз, който за запазване на достойнството си, поне на външното (все едно, няма да стигна по-далеч от безмълвната бледност — все едно, не съм герой…), трябва по време на това изпитание да владея всичките си способности, а аз, аз… полека заслабвам… неизвестността е ужасна — хайде, кажете ми най-сетне… Ама не, примирай, всяка сутрин… Между другото, ако знаех колко време ми е останало, бих успял все нещо… Малък труд… да запиша проверените си мисли… Някой някога ще ги прочете и ще стане както първата сутрин в непозната страна. Тоест искам да кажа, че бих го накарал изведнъж да се облее с щастливи сълзи, очите му да омекнат — и когато мине през това, светът ще бъде по-чист, умит, освежен. Но как да пристъпя към писане, като не зная дали ще успея, тъкмо в това е мъчението, че си казваш: ето вчера бих успял — и отново си мислиш: ето й вчера бих… И вместо необходимата, ясна и точна работа, вместо равномерната подготовка на душата за сутрешното ставане, когато… ведрото на палача, което ще ти подадат, душа, да се умиеш… та вместо това неволно се отдаваш на банална, безумна мечта за бягство… Когато тя дотърча днес, като тропаше и се заливаше в смях… тоест искам да кажа… Не, трябва все пак нещо да се изобрази, да се остави. Аз не съм обикновен… аз съм този, който е жив сред вас… Не само очите ми са други, и слухът, и вкусът — не само обонянието ми е като на елен, а осезанието като на прилеп — но важното е: дарбата да съчетавам всичко това в една точка… Не, тайната още не е разгадана — това е само огнивото — дори не съм намекнал още за зараждането на огъня, за него самия. Моят живот. Някога през детството, през едно далечно пътуване с училището, когато бе бях отделил от останалите — а може да съм сънувал, — попаднах в знойно пладне в едно сънно градче, дотолкова сънно, че когато човекът, задрямал на пейката до ярко белосаната стена, стана най-сетне да ме изпрати до крайния квартал, синята му сянка върху стената не го последва отведнъж… о, зная, зная, не съм забелязал, греша, сянката му изобщо не се е забавила, а просто, да речем, се е закачила за грапавата стена… — но ето какво искам да изразя: между неговото движение и движението на изостаналата сянка — тази секунда, този синкоп — ето онзи рядък вид време, в което живея — паузата, прекъсването, когато сърцето е като пух… И още бих написал за постоянния трепет… и че винаги част от моите мисли се блъска около невидима пъпна връв, която съединява света с нещо — с какво, още няма да кажа… Но как да пиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще разраня… Когато тя днес дотърча — още дете, — ето какво искам да кажа — още дете, с някакви пролуки за моите мисли — помислих си с думите на древни стихове — защо ли не вземе да напие стражниците… да ме спаси. Да бе си останала ей такова дете, а едновременно с това да бе пораснала, да бе разбрала — щяхме да успеем: пламнали бузи, черна ветровита нощ, спасение, спасение… И напразно повтарям, че няма подслон за мен в света… Има! Ще го намеря! Цъфтящо дере в пустинята! Малко сняг в сянката на планинска скала! Обаче това е вредно — това, което прага, — и бездруго съм слаб, а се разпалвам, унищожавам последните си сили. Каква мъка, ах, каква… И ми е ясно, че още не съм вдигнал най-последната ципа от своя страх.“

Той се замисли. После захвърли молива, стана, закрачи. Дочу се биенето на часовника. Възползувайки се от звука му като от платформа, на повърхността се изкачиха стъпки; рампата отплава, стъпките останаха и ето че в килията влязоха: Родион със супата и господин библиотекарят с каталога.

Той беше грамаден на ръст мъж, но с болнав вид, бледен, с кръгове под очите, с плешивина, заобиколена от тъмен венец коса, с източена снага в синя жилетка, на места избеляла и с индиговосини кръпки по лактите. Държеше ръце в джобовете на тесните си като смъртта панталони, стиснал под мишница голяма книга, подвързана с черна кожа. Цинцинат вече бе имал удоволствието да го види веднъж.

— Каталогът — каза библиотекарят, чието слово се отличаваше с някаква предизвикателна лаконичност.

— Добре, оставете го — каза Цинцинат, — ще си избера. Ако искате да почакате, седнете, заповядайте. А ако искате да си идете…

— Да си ида — каза библиотекарят.

— Добре. Тогава по-късно ще предам каталога по Родион. Ето, можете да ги вземете… Тези списания на древните — те са прекрасни, трогателни… С този тежък том, да ви кажа, като с камък потънах на дъното на времето. Упойващо чувство.

— Не — каза библиотекарят.

— Донесете ми други, ще ви напиша от кои години. И някакъв роман, по-нов. Отивате ли си вече? Всичко ли взехте?

Когато остана сам, Цинцинат се зае със супата; в същото време запрелиства каталога. Основната му част беше грижливо и красиво отпечатана; сред печатния текст бяха ситно, но ясно вписани на ръка с червено мастило множество заглавия. Неспециалист мъчно би се ориентирал в каталога заради подредбата на заглавията — не по азбучен ред, а по броя на страниците във всяка книга, при това пак там бе отбелязано колко (за да се избегнат съвпаденията) допълнителни листа са залепени към една или друга. Затова Цинцинат търсеше без определена цел, а ей така, както му падне. Каталогът се поддържаше в образцова чистота; толкова по-чудно беше, че върху белия гръб на една от първите страници детска ръка бе направила с молив серия рисунки, чийто смисъл Цинцинат не долови веднага.

V

— Разрешете да ви честитя от сърце — с кадифен бас каза директорът, когато на другата сутрин влизаше в килията при Цинцинат.

Родриг Иванович изглеждаше още по-празничен от обикновено: гърбът на парадния, му редингот беше като на файтонджия — бухнал от вата, широк, плоско загладен, перуката му лъщеше като нова, козуначното тесто на брадичката му беше напудрено като кекс, а в петлицата му се розовееше восъчно цветче на точки. Иззад снажната му фигура — той тържествено се спря на прага — надничаха любопитно също празнични, също напомадени служители от затвора. Родион дори бе окачил някакво орденче.

— Готов съм. Ей сега ще се облека. Знаех, че ще е днес.

— Честито — повтори директорът, без да обръща внимание на припрените движения на Цинцинат. — Имам честта да доложа, че от днес вече си имате съсед — да, да, току-що се нанесе. Изгледахте си очите, нали? Нищо — сега с обичен приятел, с другар в игри и забави няма да ви бъде толкова скучно. Освен това — разбира се, да си остане между нас, мога да ви съобщя, че дойде разрешение да се видите със съпругата си: demain matin^[12].

Цинцинат се отпусна върху леглото и каза:

— Да, това е добре. Благодаря ви, кукло, файтонджийо, нацапотен мръснико… Извинете, малко…

Тогава стените на килията започнаха да се огъват навътре-навън като отражения в разлюляна вода; директорът се набразди, креватът се превърна в лодка. Цинцинат се хвана за края, за да не падне, но клинът остана в ръката му — и до гуша сред хилядите цветя на точки заплува, заплете се и почна да потъва. С пръти, с куки, навили ръкави, взеха да го мушкат, да го закачат и да го измъкват на брега. Измъкнаха го.

— Нервозни сме като женичка — произнесе с усмивка лекарят на затвора, който бе същият Родриг Иванович. — Дишайте свободно. Можете да ядете всичко. Потите ли се нощем? Продължавайте в същия дух и ако бъдете много послушен, напълно е възможно, напълно възможно да ви позволим с едно оченце да погледнете новака… но дайте дума, само с едно оченце…

— Колко ще продължи… това свиждане… колко ще ми дадат… — пряко сили промълви Цинцинат.

— Сега, сега. Не бързайте толкова, не се вълнувайте. Щом сме ви обещали, ще ви го покажем. Обуйте си пантофите, срешете си косата. Мисля, че… — Директорът въпросително погледна Родион, той кимна. — Само, моля ви, пазете абсолютна тишина — обърна се отново към Цинцинат — и нищо не пипайте. Хайде, ставайте, ставайте. Не сте заслужили, вие, драги мой, лошо се държите, но все пак ви се разрешава… Сега — нито дума, тихичко…

На пръсти, като балансираше с ръце, Родриг Иванович излезе, а с него и Цинцинат с големите си фъфлещи пантофи. В дъното на коридора, до вратата с внушителни панти, бе застанал приведен Родион и гледаше през шпионката. Без да вдига глава, направи жест с ръка, с който настояваше за още по-голяма тишина, и неусетно го промени в друг — канещ. Директорът още повече се привдигна на пръсти, обърна се, като страховито гримасничеше, но Цинцинат нямаше как да не тътри поне малко пантофите. Ту тук, ту там из полумрака на коридорите се събираха неясните фигури на служителите в затвора, привеждаха се, допираха длан до челото като козирка, сякаш се напрягаха да съзрат нещо. Лаборантът Родион пропусна Родриг Иванович до насочения окуляр. Като скръцна як гръб, Родриг Иванович се втренчи… В същото време неясните фигури пробягваха беззвучно из сивия здрач, викаха се беззвучно, строяваха се в редици, а меките им многобройни крака се движеха на място като бутала, готови да потеглят. Директорът най-сетне бавно се отмести и лекичко дръпна Цинцинат за ръкава, както професор кани случайно наминал профан — да погледа препарата. Цинцинат кротко се долепи до светлото кръгче. Отначало видя само слънчеви мехурчета, нещо на ивички, а след това: креват, същия като неговия в килията, до кревата поставени два куфара с блещукащи закопчалки и голям продълговат калъф като за тромбон…

— Виждате ли нещо — прошепна директорът и наведен близко, благоухаеше на лилии като отворен ковчег.

Цинцинат кимна, макар че още не бе видял най-важното; премести поглед по-вляво и тогава видя истински.

На стола, ребром до масата, неподвижно като захарен седеше голобрад дебеланко, към трийсетгодишен, със старомодна, но чиста, току-що изгладена арестантска дреха — целият раиран, с раирани чорапи, с нови марокенени пантофи — демонстрираше девствена подметка, преметнал единия си крак връз другия, и бе хванал коляното си с пухкави ръце; на кутрето му припламваше прозрачен аквамарин, светлорусата коса на учудващо кръглата му глава бе разделена на път по средата, дългите ресници хвърляха сянка върху херувимската му буза, между малиновите устни се мяркаше белотата на дивни, равни зъби. Целият беше някак покрит с блясък, бавно се топеше в снопа слънчеви лъчи, които се лееха отгоре върху него. На масата нямаше нищо освен елегантен пътен часовник с кожена рамка.

— Стига — пошепна усмихнат директорът, — и Лодя състо иска. — Той отново долепи око.

Родион показа със знаци на Цинцинат, че му е време да се прибира. Неясните фигури на служителите почтително се приближаваха на върволичка; зад директора вече се бе образувала цяла опашка желаещи да погледат, някои бяха довели големите си синове.

— Само ви глезим — измърмори Родион накрая и дълго не можа да отключи вратата на Цинцинатовата килия, дори й каза една яка руска дума и това подействува.

Всичко утихна. Всичко бе както винаги.

— Не, не всичко — утре ти ще дойдеш — произнесе гласно Цинцинат, все още треперещ след одевешното прималяване.

„Какво ще ти кажа? — продължи да мисли той, да бъбри, да потръпва. — Какво ще ми кажеш ти? Напук на всичко те обичах и ще те обичам — на колене, с дръпнати назад рамене, показвайки пети на палача и напрягайки гъши врат — все едно, дори и тогава. И след това — може би най-много именно след това — ще те обичам — някога ще има между нас едно истинско, изчерпващо обяснение — и тогава вече все някак ще се наближим един друг, ще се наместим, ще решим главоблъсканицата: да се прокара от еди-коя си точка до еди-коя си… без нито веднъж… или — без да се вдига върхът на молива… или някак другояче… ще съединим, ще прокараме и от мен и теб ще се образува този единствен наш мотив, за който копнея. Ако те всяка сутрин правят така, ще ме дресират, ще стана съвсем като пън…“

Цинцинат се запрозява — сълзи потекоха по бузите му, и отново, и отново в устата му раснеше хълм. Нерви — не му се спеше. Трябваше да се заеме с нещо до утре — новите книги още ги нямаше, не бе върнал каталога… Да, рисунките! Но сега в светлината на утрешната среща…

Детска ръка, безспорно на Емочка, бе нарисувала редица картинки, които образуваха (както му се стори вчера) свързан разказ, обещание, образец на мечта. Отначало: хоризонтална черта, тоест ей този плочест под, на него — елементарен стол като насекомо, а горе — решетка с шест квадрата. Същото, но с участието на кръгла месечина, кисело извила устни зад решетката. По-нататък: на столче от три чертички надзирател без очи, значи — спящ, а на пода — халка с шест ключа. Същата халка с ключовете, но по-едра, към нея се е протегнала ръка, точно пет пръста, с късо ръкавче. Започва интересното: вратата е полуотворена — подава се нещо като птичи крак: само това се вижда от бягащия затворник.

Ето го и него, със запетайки на главата вместо къдрици, с тъмен халат, според възможностите изобразен във вид на равнобедрен триъгълник; води го момиченце: крачета като вилици, вълниста поличка, успоредни черти на косата. Същото, но във вид на план, а именно: килията като квадрат, коридорът като крива, с пунктиран маршрут и със стълбище като хармоника в края. Най-сетне епилогът: тъмна кула и над нея доволната луна — устните й извити нагоре.

Не — самозалъгва се, глупости. Детински драскулки, без мисъл… Ще изпишем заглавията и ще оставим каталога. Да, дете е… Изплезило езиче отдясно, стиснало здраво огризка от моливче, натиска го с побеляло пръстче… А после — след сполучливо затворената линия — се обляга, извива насам и натам, глава, върти плешки и отново, наведено над листа и преместило езиче отляво… толкова старателно… Глупости, не бива повече…

Като търсеше с какво да се заеме и как да оживи замрялото време, Цинцинат реши да освежи външността си за утрешната Марфинка. Родион се съгласи да домъкне същото дървено корито, в което Цинцинат се бе къпал преди съда. В очакване на водата седна до масата, масата днес малко се клатеше.

„Свиждане, свиждане — пишеше Цинцинат, — то вероятно означава, че моето ужасно утро е вече близко. Вдругиден, ето по това време, моята килия ще бъде празна. Но аз съм щастлив, че ще те видя. Ние се изкачвахме към ателиетата по две различни стълбища, мъжете по едното, жените по другото — но се събирахме на предпоследната площадка. Вече не мога да сглобя Марфинка във вида, в който я срещнах първия път, но си спомням, веднага забелязах, че леко разтваря устни секунда преди смеха — и кръгли кафяви очи, и коралови обички — ах, колко бих искал сега да я възпроизведа такава, съвсем новичка и още колосана, а после постепенно омекване — и гънката между бузата и шията, когато извръщаше глава към мен, вече затоплена, почти жива. Нейният свят. Нейният свят се състои от елементарни частици, елементарно съединени; най-елементарната рецепта по готварската книга е по-сложна от този свят, който тя пече, както си тананика — всеки ден за себе си, за мен, за всички. Но откъде — още тогава, през първите дни, — откъде тази злоба и инат, които изведнъж… Мека, смешна, топла и изведнъж… Отначало ми се струваше, че нарочно прави така: показва ми може би как друга на нейно място би побесняла, би се заинатила. А колко бях учуден, когато се оказа, че тя е именно тази! Заради нищо и никакво — глупачето ми, каква малка главица, ако стигнеш до нея през всичкото русо, гъсто, на което тя умее да придаде невинна гладкост, с момински блясък на темето. «Женичката ви — тиха и кротка, ама хаплива» — каза ми първият й, незабравимият любовник, при което долното е, че епитетът не е в преносен… че тя наистина в дадена минута… един от онези спомени, които веднага трябва да се пропъждат, иначе ще те надделеят, ще те прекършат. «Марфинка днес отново…» — а веднъж аз видях, видях, видях — от балкона, — видях и оттогава никога не влизах в нито една стая, без да предизвестя отдалеч за идването си — с кашлица, с безсмислено възклицание. Колко страшно бе да доловя онази извивка, онази задавяща се забързаност — всичко, каквото бе мое в сенчестите скрити кътчета на Тамарини градини, а сетне изгубено за мен. Да преброя колко бе имала… Вечното изтезание: да разговарям на трапезата с един или с друг неин любовник, да изглеждам весел, да чупя орехи, да бръщолевя — но до смърт да ме е страх да се наведа, та случайно под масата да не видя долната част на чудовището, чиято горна част, съвсем благоприлична, представлява млада жена и млад мъж, които се виждат до кръста над масата, спокойно се хранят и бъбрят, а долната част — това е нещо четирикрако, гърчещо се, бясно… Слязох в ада подир изпусната салфетка. Марфинка сетне казваше за себе си (в същото множествено число): «Ние много се срамуваме, че ни видяха» — и издуваше устни. И все пак: аз те обичам. Аз… безизходно, гибелно, непоправимо. Докато в онези градини има дъбове, аз ще… Когато нагледно ти доказаха, че не ме искат, че ме избягват, ти се учуди как така не си забелязала, а от теб бе толкова лесно да се скрива! Помня как ме умоляваше да се поправя, без всъщност да разбираш какво именно би трябвало да поправя у себе си и как се върши това, и досега ти не разбираш нищо, не се замисляш дали разбираш, или не, а когато се учудваш, ти се учудваш почти уютно. Но когато съдебният пристав започна да обикаля публиката с шапка в ръка, ти все пак пусна своя хартийка в нея.“ Над люлеещото се до пристана корито се вдигаше невинна, весела, примамлива пара. Цинцинат поривисто си пое на два пъти дъх — въздъхна и отмести изписаните страници. Измъкна чиста кърпа от скромното си сандъче. Цинцинат беше толкова дребничък и тесен, че успя целият да влезе в коритото. Седеше като в лодка еднодръвка и леко плаваше. Червеникавият вечерен лъч, смесен с парата, пораждаше в малкия свят на каменната килия разноцветен трепет. Щом доплува, Цинцинат стана и излезе на сушата. Докато се бършеше, се бореше със световъртежа, със сърдечната отмала. Беше много слаб — и сега, при залезната светлина, подчертаваща сенките от ребрата, самият строеж на гръдния му кош изглеждаше успех в мимикрията, защото изразяваше решетестата същност на неговата среда, на неговата тъмница. Клетият ми Цинцинат! Докато се бършеше, докато се мъчеше да се разсейва чрез себе си, той оглеждаше всичките си жилки и неволно си мислеше, че скоро ще го отпушат и всичко това ще се излее. Костите му бяха леки, тънки; в очакване, с детинско внимание от долу на горе го гледаха кротките нокти на краката (а вие, милите, вие, невинните) и когато седеше така на кревата — гол, изложил целия си кльощав гръб от опашната кост до вратните прешлени на наблюдателите зад вратата (там се чуваше шепот, обсъждаха, шумоляха — но нищо, нека), Цинцинат можеше да мине за болнав отрок — дори тилът му, с продълговатата трапчинка и с опашчицата мокра коса, беше хлапашки и рядко удобен. От същото сандъче Цинцинат извади огледалце и бурканче с ароматно пухче, което винаги му напомняше онова необикновено мишле с гъста козина върху хълбока на Марфинка. Натри бодливите си бузи, като внимателно заобикаляше мустаците.

Сега е хубаво, чисто. Въздъхна и облече прохладна, запазила мириса на домашно пране нощница. Мръкна се. Той лежеше и продължаваше да плава. Родион запали осветлението в обичайното време и отнесе кофата, коритото. Паякът се спусна при него по паяжината и спря на пръста му, който Родион подаде на мъхнатото животинче, и разговаряше с него като с канарче. През това време вратата към коридора оставаше леко открехната — и там се мярна нещо… за миг се провесиха завитите краища на бледи кичури и изчезнаха, когато Родион си тръгна, загледан нагоре в отдалечаващия се под купола на цирка мъничък акробат. Вратата си оставаше леко открехната. Тромав, с кожена престилка, с къдраво-червена брада, Родион полека се движеше из килията и когато часовникът захърка, преди да удари (звънът на часовника се бе приближил сега благодарение на въздушната връзка), извади някъде от пояса си объл часовник и го свери. Сетне, като предполагаше, че Цинцинат спи, доста дълго го гледа, подпрян на метлата като на алебарда. Стигнал в мислите си кой знае докъде, се размърда отново… В това време през вратата беззвучно и немного забързано се търколи червено-синя гумена топка, мина по катета направо под кревата, скри се за миг, там се чукна и се изтърколи по другия катет, тоест към Родион, който, без изобщо да я забележи, случайно я ритна, когато тръгваше — и тогава по хипотенузата топката замина през същата пролука на вратата, откъдето се бе появила. Родион вдигна метлата на рамо и напусна килията. Светлината угасна.

Цинцинат не спа, не спа, не спа — не, заспа, но със стон и отново се измъкна — и ето отново не спа, не спа, не спа — и всичко се объркваше: Марфинка, ешафодът, кадифето — как ли ще бъде, какво? Смърт или свиждане? Всичко се смеси напълно, но той още за миг разтвори стиснати очи, защото светлината се бе запалила, и Родион влезе на пръсти, взе от масата черния каталог, излезе, угасна.

VI

Какво беше това — през всичко страшно, нощно, неповратливо, — какво бе всъщност това? Последно се отдръпна то, неохотно отстъпи пред тежките, огромни талиги на съня и ето сега първо изтича — толкова приятно, приятно растящо, изсветляващо, обливащо горещо сърцето: Марфинка тепърва ще дойде!

На поднос като в театър Родион; внесе лилава бележка. Приседнал в постелята, Цинцинат прочете следното: „Милион извинения! Непростима грешка! След сверка с члена в закона стана ясно, че свиждане се дава едва след изтичането на седмица от съда. И така, ще отложим до утре. Бъдете ми здравичък, поздравете ни, при нас е все същото, грижи до гуша, боята, изпратена за караулните, отново се оказа негодна, за което вече писах, но без резултат.“

Родион, като внимаваше да не гледа към Цинцинат, прибираше вчерашните съдини от масата. Времето очевидно бе навъсено: проникващата отгоре светлина беше сива и тъмното кожено облекло на милозливия Родион изглеждаше овлажняло, сбръчкано.

— Какво да се прави — рече Цинцинат, — добре, добре… Все едно съм безсилен. (Другият Цинцинат, по-малкият, плачеше, свит на кравайче.) Като ще е утре, да е утре. Но аз ще ви помоля да извикате…

— Моментално — изтърси Родион с такава готовност, като че само за това бе жадувал — втурна се навън, — но директорът, след като бе чакал твърде нетърпеливо зад вратата, се появи секунда по-рано, затова се сблъскаха.

Родриг Иванович държеше стенен календар — и не знаеше къде да го остави.

— Милион извинения — провикна се той, — непростима грешка! След сверка с члена в закона… — Като повтори дословно бележката си, Родриг Иванович седна в краката на Цинцинат и припряно добави: — Във всеки случай можете да подадете оплакване, но мой дълг е да ви предупредя: най-близкият конгрес ще бъде свикан наесен, а дотогава много нещо ще изтече. Ясно ли е?

— Нямам намерение да се оплаквам — каза Цинцинат, — но искам да ви попитам: съществува ли в мнимата природа на мнимите неща, с които е пълен този мним свят, поне едно нещо, което да гарантира, че ще изпълните обещанието си?

— Обещание ли? — учудено попита директорът, като престана да си вее с картонената част на календара (крепостта по залез, акварел). — Какво обещание?

— За утрешното идване на моята жена. Дори в дадения случай да не ми дадете гаранция — поставям въпроса по-широко: съществува ли изобщо, може ли да съществува в този свят поне някаква осигуровка, сигурност за каквото и да било — или дори самата идея за гаранция е неизвестна тук?

Пауза.

— А горкият ни Роман Висарионович — каза директорът, — научихте ли? Разболя се, настинал е и както май изглежда, доста сериозно…

— Чувствувам, че за нищо на света няма да ми отговорите; това е логично — защото и безотговорността в края на краищата си изработва своя логика. Преживях трийсет години уж сред топли на допир привидения, като криех, че съм жив и действителен — но сега, когато съм заловен, няма защо да се свеня от вас. Поне ще проверя на практика цялата несъстоятелност на дадения свят.

Директорът се окашля и продължи преспокойно:

— Дотолкова сериозно, че аз като лекар не съм сигурен дали ще може да присъствува — тоест дали ще оздравее навреме bref^[13], дали ще успее да присъствува на вашия бенефис…

— Махнете се — едва намери сили да произнесе Цинцинат.

— Не падайте духом — продължи директорът. — Утре, утре ще се осъществи това, за което мечтаете… Ама приятен календар, нали? Художествена изработка. Не, не съм го донесъл за вас.

Цинцинат притвори очи. Когато погледна отново, директорът бе застанал гърбом към него насред килията. На стола още се виждаше кожената престилка и червеникавата брада, оставена очевидно от Родион.

— Понастоящем значи ще се наложи особено хубаво да подредим вашата обител — каза той, без да се обръща, — да сложим всичко в ред по случай утрешната среща… Докато мием тук пода, ще ви помоля… вас ще помоля.

Цинцинат отново стисна очи и смаленият глас продължи:

— … вас ще помоля да излезете в коридора. Няма да продължи много. Ще употребим всички усилия, та утре както трябва, чисто, празнично, тържествено…

— Махнете се — възкликна Цинцинат, като се надигна, целият разтреперан.

— Хич не можем — важно произнесе Родион, докато оправяше ремъците на престилката. — Ще требе тука таквоз — да пошетам. Я колко прахоляк… Сетне и вие ще сте доволен.

Той се погледна в джобното огледалце, бухна си брадата върху бузите и като се приближи най-сетне до кревата, подаде на Цинцинат да се облече. В пантофите предвидливо бе поставена малко смачкана хартия, а полите на халата бяха грижливо подгънати и забодени. Като се олюляваше, Цинцинат се облече и опрян леко на ръката на Родион, излезе в коридора. Там седна на столчето, мушнал ръце в ръкавите като болен. Родион се захвана да чисти, оставил вратата широко разтворена. Столът бе поставен върху масата; чаршафът бе смъкнат от кревата; издрънча дръжката на кофата; течението прелисти хартиите на масата и един лист се зарея към пода.

— Какво сте се умърлушили? — подвикна Родион, като извиси глас над шума от водата, шляпането, тракането. — Я идете да се разходите малко из коридорите… Няма страшно — тука съм, на, ако стане нещо, ще ми викнете…

Цинцинат послушно стана от столчето, но щом тръгна покрай студената стена, явно сродна на канарата, върху която бе израснала крепостта, щом се отдръпна на няколко крачки — и то какви крачки! — слаби, безтегловни, смирени, щом обърна местоположението на Родион, на отворената врата, на кофите в отдалечаващата се назад перспектива — и почувствува струя свобода. Тя се плисна по-нашироко, когато свърна зад ъгъла. Голите стени не бяха оживени от нищо освен от потни петна и пукнатини; само на едно място някой бе писал с охра, с бояджийски размах: „Проба на четката, проба на че“ — и уродливо петно. Нали не беше свикнал да се движи сам, мускулите му омекнаха, взе да го пробожда в ребрата.

И тогава Цинцинат се спря, като се озърташе, сякаш току-що бе попаднал в тези каменни дебри, събра цялата си воля, представи си своя живот в пълен ръст и се опита докрай точно да си изясни своето положение. Обвинен в най-страшното престъпление, в гносеологична гнусотия, толкова рядка и неудобна за назоваване, че се налагаше да използуват заобикалки от рода на: непроницаемост, непрозрачност, препятствие; осъденият на смъртно наказание заради това престъпление; затвореният в крепостта в очакване на неизвестния, но близък, неминуем срок на това наказание (което ясно се предусещаше от него като изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло беше възпален венец, а главата му този зъб); застаналият сега в коридора на тъмницата със замиращо сърце — още жив, неначенат, още цинцинатен — Цинцинат Ц. почувствува безумен порив за свобода, за най-обикновена, предметна, предметно-осъществима свобода и мигновено си представи — с такава чувствена яснота, сякаш всичко това бе течащо, венцеобразно излъчване на съществото му — града зад пресъхналата река, града, от всяка точка на който се виждаше — ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синкава — високата крепост, в която се намираше той сега. И толкова силна и сладка бе тази вълна от свобода, че всичко му се стори по-хубаво, отколкото беше наистина: неговите надзиратели, каквито всъщност бяха всички, му се сториха по-сговорчиви… в тесните видения на живота разумът се взираше за възможна пътечка… пред очите му играеше някаква мечта… като хиляди пъстроцветни иглици около ослепителния слънчев кръг върху никелирана топка… Застанал в коридора на зандана и заслушан в пълногласния звън на часовника, който тъкмо бе започнал отмереното си броене, той си представи живота на града такъв, какъвто биваше в този свеж утринен час: Марфинка, свела очи, върви с кошничка в ръка от къщи по синкавия плочник, зад нея на три крачки юначага с черни мустаци; плават, плават по булеварда изработените във вид на лебеди или лодки електрически вагончета, в които седиш като в люлка от въртележка; от мебелните складове изнасят за проветряване дивани, кресла, мимоходом на тях посядват да починат ученици, мъничкият дежурен с количка, пълна с дебели тетрадки и учебници, си бърше челото като хамалин; по освежения влажен паваж тракат механични двуместни „часовничета“, както ги наричат тук в провинцията (а това са изродените потомци на автомобилите от миналото, на онези великолепни лакирани раковини… защо ли си спомних? А, от снимките в списанието); Марфинка избира плодове; грохнали, страшни коне, отдавна, отдавна престанали да се чудят на забележителностите на ада, разкарват от фабриките стоки; улични продавачи на хляб със златисти лица, с бели манти дерат гърла, жонглират с хлебчета: подхвърлят ги високо, хващат ги и отново ги премятат; на прозореца, обраснал с глицинии, четирима весели телеграфисти пият, чукат се и вдигат чаши за здравето на минувачите; прочутият каламбурист, алчен качулат старец с червени копринени панталони, лапа горещи печени хухрики в павилиона до Малките езера; ето, облаците са се разкъсали и при музиката на духовия оркестър петнистото слънце тича по полегатите улици, наднича в пресечките; бързо вървят минувачи; мирише на липа, на карбурин, на мокър прахоляк; вечният водоскок пред мавзолея на капитан Сънни широко пръска каменния капитан, барелефа до слонските му крака и люшкащите се рози; Марфинка, свела очи, си отива към къщи с пълната кошница, след нея на три крачки русоляво конте… Така Цинцинат гледаше и слушаше през стените, докато биеше часовникът, и макар че всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам, макар да знаеше това със сигурност и да знаеше, че няма надежда, все пак в тази минута му се прииска да попадне на познатите пъстри улици… но ето часовникът отброи, въображаемото небе се замрежи и тъмницата отново влезе в сила.

Цинцинат затаи дъх, тръгна, спря отново, ослуша се: някъде отпред, от неизвестна далнина, долиташе чукане.

Това бе равномерно, ситно, тупкащо чукане и Цинцинат, на когото му затрепериха всичките листенца, усети покана в него. Той продължи нататък, много внимателен, блещукащ, лек; за кой ли път сви зад ъгъл. Чукането спря, но сетне като че прелитна по-близо като невидим кълвач. Чук, чук, чук. Цинцинат ускори крачка и отново тъмният коридор се прегъна. Изведнъж стана по-светло — макар и не като денем, — ето чукането стана определено, доволно от себе си. Отпред бледо осветената Емочка хвърляше топка по стената.

Проходът на това място бе широк и отначало на Цинцинат му се стори, че в лявата стена има голям дълбок прозорец, откъдето се лее тази странна допълнителна светлина. Навела се, за да вдигне топката, а заедно с това и да си дръпне чорапа, Емочка хитро и свенливо се озърна. По голите й ръце и покрай пищялките стърчаха светли косъмчета. Очите й блестяха през белезникавите мигли. Ето тя се изправи, като отметна от лицето ленените къдрици със същата ръка, с която държеше топката.

— Тук е забранено да се идва — каза тя; имаше нещо в устата си, то тропна зад бузата й, удари се в зъбите.

— Какво смучеш? — попита Цинцинат.

Емочка изплези език; върху самостоятелно живото му крайче трепкаше кисело бонбонче.

— Имам още — каза тя, — искате ли?

Цинцинат поклати глава.

— Тук е забранено — повтори Емочка.

— Защо? — попита Цинцинат.

Тя мръдна рамо и кръшно огъната, извила ръка с топката и напрегнала прасци, се, приближи до мястото, където, стори му се, бе нишата, прозорецът — и там, като се занамества, изведнъж станала по-кокалеста, се настани върху каменната издатина като на прозоречен перваз.

Не, това само беше подобие на прозорец; по-скоро — витрина, а в нея — да, разбира се, как да не ги познае! — изглед към Тамарини градини. Изрисуван в няколко ракурса, изпълнен в мътнозелени тонове и осветен със скрити крушки, този изглед приличаше не толкова на терариум или на театрален макет, колкото на декор, върху чийто фон се напъва духов оркестър. Всичко бе предадено доста точно в смисъл на групи и перспективи — и да не бяха унилите бои, да не бяха неподвижните дървесни върхари и тромавото осветление, човек можеше примижал да си представи, че гледа през прозореца в кулата, ето от тази тъмница към онези градини. Снизходителният поглед разпознаваше тези пътища, тези къдрави зелени горички и входа отдясно, и отделни тополи, и дори бледата мазка посред неубедителната синева на езерото — вероятно лебед. А в дълбочина, в условната мъгла се заобляха хълмовете, над тях, на това тъмносивкаво небе, под което, живеят и умират преструванковците, бяха застанали неподвижни кълбести облаци. И всичко това бе някак опушено, вехто, покрито с прах, и стъклото, през което гледаше Цинцинат, бе на петна — по някои от тях можеха да се възстановят детски пет пръста.

— Все пак ме изведи дотам — прошепна Цинцинат, — умолявам те.

Той седеше до Емочка на каменната издатина и двамата се вглеждаха в изкуствената далечина във витрината, тя загадъчно местеше пръст по лъкатушните пътеки и косата й миришеше на ванилия.

— Тейко идва — изведнъж дрезгаво и припряно избъбри тя, като се озърна; скочи на пода и се скри.

Наистина от страната, противоположна на тази, откъдето бе дошъл Цинцинат (отначало дори си помисли — има огледало), се приближаваше Родион, като подрънкваше ключовете.

— Заповядайте си вкъщи — рече той шеговито.

Светлината във витрината изгасна, Цинцинат направи крачка с намерението да се върне по същия път, по който бе стигнал дотук.

— Къде, къде — подвикна Родион, — вървете направо, по-близо е.

И едва тогава Цинцинат разбра, че чупките на коридора не са го отвеждали наникъде, а са представлявали широк многоъгълник — защото сега, свърнал зад ъгъла, видя в дъното своята врата, а преди да стигне до нея, мина покрай килията, в която държаха новия арестант. Вратата на тази килия бе широко разтворена и там в раираната си дреха бе стъпил на стола вече виденият симпатичен нисък дебеланко и закачваше календара на стената: чук, чук — като кълвач.

— Не се заглеждайте, моме гиздава — добродушно промълви Родион. — Вкъщи, вкъщи. Ама как ви е почистено, а? Сегинка не е срамота да срещате гости.

Особено май се гордееше, че паякът беше настанен в чиста, безупречно правилна паяжина, очевидно току-що създадена.

VII

Омайно утро! Свободно, без предишното триене, то проникваше през стъклото зад решетката, измито вчера от Родион. Направо лъхаше на нова къща от жълтите, лепкави стени. Масата беше покрита с чиста покривка, още с въздух, без да пада плътно. Щедро измитият плочест под дъхтеше фонтанна хладина.

Цинцинат облече най-хубавото, което имаше тук — и докато обуваше белите си копринени чорапи, бе получил право да ги носи на галапредставленията като педагог, — Родион внесе мокра кристална ваза с бузести божури от директорската градинка и я постави на масата, по средата — не, не съвсем по, средата; излезе заднишком, а след минута се върна със столче и с допълнителен стол, и мебелите разположи не как да е — а с точна преценка и с вкус. Влиза на няколко пъти, Цинцинат не смееше да попита „кога?“ — и както се случва в такова особено бездейно време, когато, празнично изгладен, чакаш гости и някак няма с какво да се заемеш — се разтакаваше, ту присядаше в непривични ъгли, ту поправяше цветята въз вазата, така че най-сетне Родион го съжали и каза, че сега вече остава малко.

Точно в десет изведнъж се яви Родриг Иванович в най-хубавия, в най-монументалния си редингот, бляскав, недостъпен, сдържано развълнуван; постави масивен пепелник и огледа всичко (с изключение само единствено на Цинцинат, постъпвайки като погълнат от работата си майордом, насочващ вниманието си само върху наредбата на мъртвия инвентар, като предоставя на живия сам да се разкрасява). Върна се, понесъл зелена стъкленица с гумена помпичка, и с мощен шум взе да издухва борово благовоние, като доста безцеремонно изблъска Цинцинат, когато той му се заплете в краката. Родриг Иванович постави столовете по друг начин, не като Родион, и дълго гледа, облещил очи в облегалките им — те бяха разнородни — едната като лира, другата като „П“. Най-сетне изду бузи, изпусна въздуха с пухтене и се извърна към Цинцинат.

— Ами вие готов ли сте? — попита той. — Намерихте ли всичко необходимо? Катарамите ви здрави ли са? Защо ей тук сте някак омачкан? Ама че сте… Покажете си ръцете. Воп. Сега се постарайте да не се изплескате. Мисля, че малко остава.

Той излезе и в коридора зазвуча на вълни сочният му разпоредителски бас. Родион отвори вратата на килията, закрепи я в такова положение и разви на прага килимче на напречни райета.

— Идат вече — пошепна той, като намигна, и отново се скри.

Ето някъде три пъти изскърца ключ в ключалка, дочуха се смесени гласове, премина ветрец, от който косата на Цинцинат се раздвижи…

Вълнуваше се много и треперенето върху устните му все вземаше образа на усмивка.

— Насам, ето че вече стигнахме — чу се басовият говор на директора и в следващия миг той се появи, подхванал галантно под лакътчето дебеличкото раираничко арестантче, което, преди да влезе, се спря на килимчето, беззвучно събра марокенените си стъпала и чевръсто се поклони.

— Разрешете да ви представя м’сю Пиер — обърна се възторжено директорът към Цинцинат. — Заповядайте, заповядайте, м’сю Пиер, не можете да си представите как ви очакват тук… Запознайте се, господа… Дългоочакваната среща… Поучителна гледка… Не ни се сърдете, м’сю Пиер, не ни придиряйте…

Сам не знаеше какво приказва — задавяше се, подскачаше тромаво, потриваше ръце, пукаше се от сладостен смут.

М’сю Пиер, много спокоен и стегнат, се приближи, поклони се отново — и Цинцинат машинално размени ръкостискане с него, при което дошлият за някаква си половин секунда по-дълго, отколкото е прието обикновено, задържа в меката си малка лапа изплъзващите се пръсти на Цинцинат, както удължава ръкостискането възрастен гальовен доктор — толкова меко, тъй апетитно, — и ето че ги пусна.

С напевен, звънък гърлен глас м’сю Пиер каза:

— Аз също съм изключително радостен да се запозная най-сетне с вас. Смея да се надявам, че ще се сближим доста.

— Именно, именно — разсмя се директорът, — ах, седнете… Чувствувайте се като у дома си… Колегата е толкова щастлив да ви види до себе си, че не намира думи.

М’сю Пиер седна и тогава се оказа, че крачетата му не стигат съвсем до пода: това впрочем никак не намали нито тежестта, нито тази особена грациозност, с която природата дарява някои избрани дебеланковци. Със светлите си глазирани очи той учтиво загледа Цинцинат; Родриг Иванович също приседна до масата, подсмиваше се, подтикваше ги, опиянен от удоволствие, местеше поглед от единия на другия, жадно следеше след всяка дума на госта впечатлението, което той правеше на Цинцинат.

М’сю Пиер каза:

— Вие невероятно приличате на своята майка. Лично никога не ми се е случвало да я видя, но Родриг Иванович любезно обеща да ми покаже нейна снимка.

— Тъй вярно — каза директорът, — ще намерим.

М’сю Пиер продължи:

— И изобщо извън това се увличам от фотографията още от младини, сега съм на трийсет години, а вие?

— Той е точно на трийсет — каза директорът.

— Ето, видяхте ли, познал съм значи. Щом и вие се интересувате, ей сега ще ви покажа…

С обичайната пъргавина той извади от нагръдното джобче на дрехата издут портфейл, а от него — дебело тесте любителски снимки от най-малкия формат. Като ги прехвърляше, сякаш бяха миниатюрни карти, ги занарежда по една върху масата, а Родриг Иванович ги грабваше, възкликваше от възторг, дълго ги разглеждаше и бавно, като продължаваше да се любува на снимката или вече протягаше ръка за следващата, ги предаваше по-нататък — макар че по-нататък всичко бе неподвижно и безмълвно. На всичките тези снимки бе м’сю Пиер, м’сю Пиер в най-разнообразни положения — ту в градината с огромен домат-шампион в ръцете, ту приседнал с едната кълка на някакъв парапет (профил, лула в устата), ту как чете в люлеещ се стол, а до него чаша със сламка…

— Прекрасно, забележително — мълвеше Родриг Иванович, като движеше рамене, клатеше глава, впивайки очи във всяка снимка или дори хванал наведнъж две и прехвърляше поглед от едната на другата. — Уух, какви са ви бицепсите тук! Направо невероятни при вашето изящно телосложение. Поразително! Ах, каква красота — говорите с птиче!

— Дресирано — каза м’сю Пиер.

— Извънредно забавно! Виж ти… Ами това какво значи — май си хапвате-диня!

— Тъй вярно — каза м’сю Пиер. — Тези вече ги разгледахте. Ето — заповядайте.

— Очарователно, уверявам ви. Я дайте тази порция насам, той още не ги е видял…

— Жонглирам с три ябълки — каза м’сю Пиер.

— Браво!

— По време на утринния чай — каза м’сю Пиер, — това съм аз, а това — покойният ми татко.

— О, да, да, познах го… Какви благородни бръчки!

— Край брега на Строп — каза м’сю Пиер. — Ходили ли сте там? — обърна се той към Цинцинат.

— Струва ми се, че не — отвърна Родриг Иванович. — Ами това къде е? Какво елегантно палтенце! Да ви кажа, тук изглеждате по-възрастен. Чакайте, искам още веднъж тази, с лейката.

— Ето… Това е всичко, каквото съм взел — каза м’сю Пиер и отново се обърна към Цинцинат: — Стига да знаех, че толкова се интересувате, щях да взема още, имам към десетина албума.

— Чудесно, поразително — повтаряше Родриг Иванович и бършеше очи с люлякова кърпичка, те бяха се навлажнили от всичкия този щастлив смях, ахкане, вълнения.

М’сю Пиер си затвори портфейла. Изведнъж в ръцете му изникна тесте карти.

— Намислете си някоя — предложи той, като нареждаше картите на масата; отмести с лакът пепелника; продължи да ги нарежда.

— Намислихме — бодро изрече директорът.

М’сю Пиер, като малко се превземаше, допря пръст до челото; сетне бързо събра картите, юначно шляпна тестето и хвърли тройка спатия.

— Това е невероятно — възкликна директорът. — Просто невероятно!

Тестето изчезна също тъй незабелязано, както се бе появило. Като си даде невъзмутим вид, м’сю Пиер каза:

— Отива една бабичка на доктор: „Да знаете, казва, господин докторе, каква болест ме е налегнала, страх ме е, че ще ме умори…“ — „Какви са й симптомите?“ — „Главата ми трепери, господин докторе.“ — И м’сю Пиер, като фъфлеше и се друсаше, представи старицата.

Родриг Иванович лудешки се закиска, тресна с юмрук по масата, за малко да падне от стола, закашля се, застена, едва се успокои.

— Ама вие, м’сю Пиер, сте незаменим в компания — избъбри той през сълзи, — направо незаменим! Толкова смешен виц не съм чувал, откак съм жив!

— Какви сме тъжни, какви сме нежни — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, издул устни, като че искаше да разсмее начумерено дете. — Все мълчим, та мълчим, а мустаците ни треперкат, а жилката на шийката ни тупка, а очичките ни плувнали…

— Всичко е от радост — припряно се намеси директорът… — N’y faites pas attention.^[14]

— Да, наистина радостен ден, чуден ден — каза м’сю Пиер, — и на мен душата ми е направо кипнала… Не искам да се хваля, но у мен, колега, ще намерите рядко съчетание от външна общителност й вътрешна деликатност, от разговорливост и умение да мълча, от игривост и сериозност… Кой ще утеши ридаещия младенец, кой ще му залепи играчката? М’сю Пиер. Кой ще се застъпи за вдовицата? М’сю Пиер. Кой ще ви даде разумен съвет, кой ще ви посочи лекарство, кой ще донесе утешителна новина? Кой? Кой? М’сю Пиер. Винаги — м’сю Пиер.

— Изумително! Талант! — възкликна директорът, като да бе чул стихове, а в същото време все поглеждаше Цинцинат и шаваше вежда.

— И на мен така ми се струва — продължи м’сю Пиер. — Да, впрочем — прекъсна се той сам, — доволен ли сте от помещението? Да не е студено нощем? Храната достатъчна ли е?

— Той получава същото като мен — отговори Родриг Иванович, — столува се прекрасно.

— Прекрасен стол за сокол — пошегува се м’сю Пиер. Директорът отново се накани да избухне в смях, но вратата се отвори и се появи мрачният, дългунест библиотекар с купчина книги под мишница. Гърлото му бе омотано с вълнен шал. Без да поздрави, той изтърси книгите върху кревата — над тях във въздуха за миг увиснаха стереометричните призраци на тези книги, изградени от прах — увиснаха, трепнаха и се разсеяха.

— Чакайте — каза Родриг Иванович, — струва ми се, вие не се познавате.

Библиотекарят кимна, без да погледне, а учтивият м’сю Пиер се надигна от стола.

— М’сю Пиер, ако обичате — примоли се директорът, като допря длан до нагръдника си, — покажете, ако обичате, и на него вашия фокус!

— Ах, не си заслужава… Аз просто така… — взе да скромничи м’сю Пиер, но директорът не миряса:

— Чудо! Червена магия! Всички ви молим! Хайде, бъдете добър. Ама чакайте, чакайте — викна той на библиотекаря, който бе тръгнал към вратата. — Ей сега м’сю Пиер ще ви покаже нещо. Молим, молим! Ама не си отивайте де…

— Намислете си една от тези карти — с комична важност произнесе м’сю Пиер; размеси картите; извади петица пика.

— Не — каза библиотекарят и излезе. М’сю Пиер повдигна заоблено рамо.

— Ей сега ще се върна — избъбри директорът и също излезе.

Цинцинат и гостът му останаха сами. Цинцинат отвори книга и се зачете в нея, тоест все препрочиташе първата фраза. М’сю Пиер го гледаше с добра усмивка, отпуснал лапичка върху масата с дланта нагоре, сякаш предлагаше мир на Цинцинат. Директорът се върна. Здраво бе стиснал вълнения шал в ръката си.

— Може би ще ви потрябва, м’сю Пиер — каза той, подаде шала, седна, запъхтян шумно като кон, и взе да си оглежда палеца, от края на който като сърп стърчеше полуоткъснат нокът.

— Та за какво си говорехме значи? — с чаровна тактичност, като че нищо не беше се случило, възкликна м’сю Пиер. — Да — ние говорехме за фотографиите. Някой ден ще си донеса апарата и ще ви снимам. Ще бъде весело. Какво четете, може ли да погледна?

— Защо не оставите книгата — намеси се директорът с пресекващ глас, — гост ви е дошъл.

— Оставете го — усмихна се м’сю Пиер.

Настъпи мълчание.

— Става късно — сподавено произнесе директорът, като си погледна часовника.

— Да, ей сега ще си тръгнем… Фу, какъв сърдитко… Гледайте, гледайте — устничките му потрепват… май слънчицето отново ще надникне… Сърдитко, сърдитко!…

— Да си вървим — каза директорът и стана.

— Ей сега… Толкова ми е приятно тук, направо не мога да се откъсна… Във всеки случай, мили ми съседе, ще се ползувам от разрешението да идвам при вас често, често — ако, разбира се, вие ми разрешите, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?… И така, довиждане. Довиждане! Довиждане!

Като се кланяше смешно, подражавайки някому, м’сю Пиер се отдалечи; директорът отново го прихвана под лакътчето, като надаваше сладострастно гъгниви звуци. Отидоха си, но в последната минута се чу: „Виноват, забравил съм нещо, ей сега ще ви настигна.“

И директорът се втурна отново в килията, застана близко пред Цинцинат, усмивката се изгуби за миг от лилавото му лице.

— Срамувам се — изфуча той през зъби, — срамувам се заради вас. Държахте се като… Идвам, идвам — развика се отново той, грейнал, грабна от масата вазата с божурите и плискайки водата, излезе.

Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.

VIII

(Има такива, които острят молива към себе си, като да белят картоф, а има и които дялкат навън като пръчка… Родион бе от последните. Винаги носеше стара чекия с няколко ножчета и с тирбушон. Тирбушонът се сгъваше отвън.)

„Днес е осмият ден (пишеше Цинцинат с молива, скъсил се с повече от една трета), а аз не само съм още жив, тоест съм обло ограничен в себе си и затъмнен, но и като всеки смъртен не познавам смъртния си предел и мога да приложа спрямо себе си общата формула; вероятността от бъдеще намалява в обратна зависимост от въобразимото му отдалечаване. Наистина в моя случай предпазливостта ми говори да боравя само с твърде малки цифри — но нищо, нищо, жив съм. През тази нощ — и това не ми е за пръв път — ме споходи особено видение: смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… не зная как да го опиша, но зная ето какво: стигам по пътя на постепенното разсъбличане до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме! — като пръстен с перла в кървавата мас на акула — о, мое вярно, мое вечно… И тази точка ми стига — всъщност нищо друго не ми трябва. Може би гражданин на бъдния век, прибързал гост (а домакинята още не е станала от сън), може би просто така — панаирджийски изрод в зяпащия, безнадеждно празничен свят — си преживях мъчителния живот, тъкмо това мъчение искам да изложа, но все се страхувам, че няма да имам време. Откак се помня — а аз се помня с беззаконна зоркост — като свой съзаклятник, който твърде много знае за себе си и затова е опасен, а затова… Произхождам от такъв парещ мрак, въртя се като такъв пумпал, с такава тласкаща сила, с плам, че и досега усещам (понякога насън, понякога като се потапям в много гореща вода) този изконен мой трепет, първото изгаряне, пружината на моето «аз». Как изскочих — хлъзгав, гол! Да, от областта, затворена за другите и недостъпна, да, аз зная нещичко, да… но дори сега, когато все едно е свършено, дори сега — страхувам ли се да не прелъстя някого? Или нищо няма да излезе от това, което искам да разкажа, само ще останат черните трупове на удушените думи като обесени вечерни силуети на слова, гарвани… Струва ми се, че бих предпочел въжето, тъй като достоверно и неминуемо зная, че ще бъде секира; печеленето на време, което сега ми е толкова скъпо, че ценя всяко поемане на дъх, всяко отлагане… имам предвид времето на мисълта — отпуск, който давам на мисълта си за безплатно пътешествие от факта до фантазията — и обратно… Още много неща имам предвид, но неумението да пиша, бързането, вълнението, слабостта… Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо! Не, не мога… иска ми се да захвърля — а в същото време — такова чувство, че кипнал, се надигаш като мляко, че ще се побъркаш от гъдел, ако поне някак не го изразиш. О, не — не се облизвам над своята личност, не подхващам трескава суетня с душата си в тъмна стая; никакви, никакви желания освен желанието да се изкажа — напук на цялата световна немота. Колко ме е страх. Страх ме е отвратително. Обаче никой не може да ме отнеме от мен. Страх ме е — и ето че губя някаква нишка, която току-що тъй осезаемо държах. Къде е тя? Изплъзна се! Треперя над хартията, доизгризвам се до графита, мъча се с гръб да се закрия от вратата, през която пронизващ поглед ме пробожда в тила — и като че ей сега ще смачкам, ще скъсам написаното… По погрешка попаднах тук — не именно в тъмницата, а въобще в този страшен, раиран свят, приличен образец на занаятчийско умение, но всъщност беда, ужас, безумие, грешка — и ето че стовари върху мен дървения си чук гигантският изрязан от дърво мечок. А нали от ранно детство ме спохождаха сънища… В сънищата ми светът бе облагороден, одухотворен; хората, от които наяве толкова се страхувах, се появяваха там трепетно преобразени, сякаш просмукани и обкръжени от тази игра на въздуха, която в зной дава живот на самите очертания на предметите; техните гласове, походка, изразът на очите и дори изразът на дрехите придобиваха вълнуваща многозначителност; по-просто казано: в моите сънища светът оживяваше, ставаше толкова пленително важен, волен и въздушно лек, че после вече ми беше тясно да дишам праха на нарисувания живот. При това аз отдавна бях свикнал с мисълта, че назоваваното от сънищата е полудействителност, обещание за действителност, нейно преддверие и полъх, тоест, че те съдържат в себе си в много неясно, разредено състояние повече истинска действителност от прехваления ни днешен ден, който на свой ред е полусън, тежка дрямка, където отвън проникват странно, диво изкривени звуците и образите на действителния свят, протичащ зад периферията на съзнанието — както се случва през сън да дочуваш лукава, страховита повест, защото шушне клонка по стъклото, или да се виждаш как затъваш в снега, защото одеялото ти се е смъкнало. Но колко се страхувам да се събудя! Колко се страхувам от мига, по-точно от половината миг — още тогава пресечен, когато с удар като дървар… А от какво да се страхувам? Нали за мен това вече ще бъде само сянка на секира и сгромолясващото се «чат» ще чуя не с този си слух. Все пак ме е страх! Толкова лесно не можеш се отписа. И не е хубаво, че мисълта ми през цялото време се засмуква в дупката на бъдещето — искам за друго, искам друго да обясня… но пиша смътно и вяло като при Пушкин поетичният дуелист. Сигурно ще ми се отвори скоро трето око отзад, между моите крехки прешлени: безумно око, широко зейнало, с дишаща зеница и розови извивки върху лъщящата ябълка. Не пипай! Дори по-силно, предрезгавяло: не барай! Всичко предчувствувам! И често дочувам в ушите си своя бъдещ хлип и страшната клокочеща кашлица, която се излива от току-що обезглавения. Но всичко това не е същото, и моето разсъждение за съня, за действителността — също не е това… Стой! Ето отново чувствувам, че ей сега ще се изкажа истински, ще впримча думата. Уви, никой не ме е учил на тази ловитба и отдавна е забравено древното вродено изкуство да пишеш, когато то не се е нуждаело от обучение, а е пламвало и е лумвало като пожар, а сега изглежда също тъй невъзможно като музиката, някога извличана от чудовищен роял, която пъргаво е ромоляла или изведнъж е разпуквала света на огромни, бляскави, цялостни късове — аз самият толкова ясно си представям всичко това, но вие не сте аз, ето къде е непоправимото нещастие. Без да умея да пиша, но като се догаждам с престъпния си усет как трябва да се подреждат думите, как трябва да се постъпи, за да оживее обикновената дума, за да заимствува от съседката си нейния блясък, жар, сянка, сама отразявайки се в нея и обновявайки я чрез това отражение, така че целият ред е живо преливане; досещайки се за такова съседство между думите, аз обаче не мога да го постигна, а нали тъкмо това ми е необходимо за неднешната и нетукашната ми задача. Не тук! Тъпото «тук», подпряно и запряно от двойка «твърдо», тъмният зандан, в който е заключен неудържимо виещ ужас, ме държи и стяга. Но какви проблясъци нощем, той съществува, моя свят в, съня не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие. Сънен, релефен, син, той полека се извръща към мен. Също както в навъсен ден се търкаляш по гръб със затворени очи и изведнъж трепва мракът под клепачите, полека преминава в морна усмивка, а сетне в горещо осезаемо щастие и знаеш: изплувало е слънцето от облаците. Ето с такова усещане започва моят свят: постепенно се прояснява димният въздух — и такава лъчезарна, трепетна доброта е разлята в него, така се разгъва душата ми в родната област. Но по-нататък, по-нататък? Да, ето я чертата, отвъд която губя власт… Думата, измъкната на въздух, се пръсва, както се пръскат в мрежите онези мехурообразни риби, които дишат и блестят само в тъмните си, премазани бездни. Но аз правя сетно усилие и ето, май има улов — о, само мигновен облик на улов! Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край, с отпуснатото продължително внимание на жена, избираща копринен колан за роклята, и ето тя плавно поема към мен, равномерно бодва кадифето с колена — тя всичко е разбрала и е разбираема за мен. Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се; там всичко поразява с омайната си очевидност, с простотата на съвършеното си благо; там всичко радва душата, всичко е проникнато от тази забавност, която познават децата; там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч… И всичко това не е така, не е съвсем така, и аз се обърквам, тъпча на място, заплитам се — и колкото повече се движа и шаря из водата, където търся по пясъчното дъно мярналия се блясък, толкова е по-мътна водата, толкова по-малка е вероятността, че ще намеря, ще хвана. Не, още нищо не съм казал или съм казал само книжно… и в края на краищата би трябвало да се откажа и бих се отказал, ако се трудех за някого сега, но тъй като на света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко — нито един човек, говорещ; или още по-кратко — нито един човек, налага се да се грижа само за себе си, за тази сила, която ме подтиква да се изкажа. Студено ми е, губя сили, страхувам се, тилът ми мига и примижава, и отново гледа безумно втренчено, но все пак аз като канче за фонтан съм прикован с верига към тази маса и няма да стана, преди да се изкажа… Повтарям (в ритъма на повторните възклицания, набирайки нов устрем), повтарям: зная нещичко, зная нещичко, нещичко… Още като дете, още докато живеех в яркожълта, голяма, студена къща, където мен и стотици други деца ни готвеха за благополучното небитие на пораснали истукани, в каквито връстниците ми без мъка, без болка се превърнаха всички; още тогава, през онези проклети дни, сред парцалените книги и ярко нацапотените пособия, и проникващите в душата ледени струи — аз знаех, без да познавам, аз знаех без учудване, аз знаех, както познаваш себе си, аз знаех това, което не може да се знае, знаех може би още по-ясно, отколкото зная сега. Защото животът ме обезсили: постоянният трепет, затаяването на знанието, преструването, страхът, болезненото напрягане на всички нерви да не се предам, да не прозвънне… и досега ме боли още мястото в паметта, където се е отпечатало самото начало на това усилие, тоест първия път, когато разбрах, че нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни, че всеки помисъл за тях е престъпен. Обаче хубаво съм запомнил този ден! Сигурно тогава тъкмо съм се научил да изписвам буквите, защото се виждам с онова медно пръстенче на кутрето, което слагаха на децата, научили се вече да преписват думите от лехите в училищната градина, където петуниите, флоксът и камшицата образуваха дълги изречения. Бях коленичил върху ниския перваз и гледах отгоре как на моравата в градината моите връстници в същите дълги розови ризи, с каквато бях и аз, хванали се за ръце, се въртяха около стълба с панделките. Дали съм бил наказан? Не, по-скоро нежеланието на другите деца да ме приемат, в играта и жестокото притеснение, срамът, мъката, които чувствувах, щом се присъединях към тях, ме бяха накарали да предпочета този бял ъгъл на перваза, рязко ограничен от сянката на полуотворената рамка. До мен достигаха възклицанията, изисквани от играта, заповедно-звънкият глас на червенокосата хърба, виждах нейните букли и очила — и с ужасено отвращение, което никога не ме напускаше, наблюдавах как блъска най-малките, за да се въртят по-чевръсто. И тази учителка, и шареният стълб, и белите облаци, пропускащи пронизващото ги слънце, което внезапно проливаше толкова страстна, търсеща нещо светлина, така искрометно се повтаряха в стъклото на отворения прозорец… Накратко, чувствувах такъв страх и мъка, че исках да потъна в самия себе си, да се спотая там, като че исках да се удържа и да се изплъзна от безсмисления живот, който ме бе понесъл. През това време в края на каменната галерия, където се намирах, се появи най-възрастният от възпитателите — не помня името му, — дебел, потен, с мъхнати черни гърди, бе тръгнал да се къпе. Като ми подвикна отдалеч с глас, преувеличен от акустиката, да отивам в градината, той бързо се приближи, замахна с пешкира. В мъката си, разсеяно, безчувствено и невинно — вместо да се спусна в градината по стълбището (галерията се намираше на третия етаж), аз, без да мисля какво върша, но всъщност послушно, дори смирено, направо от перваза слязох върху пухкавия въздух и без да изпитам нищо особено, освен чувството за босота (макар да бях обут), поех полека, по най-естествен начин пристъпих напред, като все така разсеяно си посмуквах и оглеждах пръста, който бях убол заранта… но изведнъж необикновената, оглушителна тишина ме извади от моята умисленост — видях долу вдигнатите към мен като бледи маргаритки лица на вцепенените деца и сякаш падащата по гръб хърба, видях и закръглено подстриганите храсти, и още недолетелия до моравата пешкир, видях самия себе си — момче по розова риза, застинало право посред въздуха, видях, като се обърнах, на три въздушни крачки от себе си току-що напуснатия прозорец и протегналия мъхнатата си ръка в зловеща почуда…“

(В този момент за съжаление угасна светлината в килията — Родион я гасеше точно в десет.)

IX

И отново денят бе открит от шумен говор. Родион мрачно се разпореждаше, помагаха му други трима служители. На свиждането бе дошло цялото семейство на Марфинка с всичките си мебели. Не така, не така си бе представял тази дългоочаквана среща… Как нахлуха само! Старият баща на Марфинка — огромна плешива глава, торбички под очите, каучуково потропване на черния бастун; братята на Марфинка — близнаците, напълно еднакви, но единият със златни мустаци, а другият с катранени; дядото и бабата на Марфинка по майка — толкова стари, че вече прозираха; трите наперени братовчедки, които обаче, кой знае защо, не ги пуснаха в последната минута; децата на Марфинка — куцият Диомедон и болезнено пълната Полина; най-сетне самата Марфинка в празничната си черна рокля, с кадифена лентичка на бялата студена шия и с огледало в ръка; до нея неизменно се намираше много коректен младеж с безукорен профил.

Тъстът, като се подпираше с бастуна, седна в пристигналото заедно с него кожено кресло, постави с усилие дебелия си велурен крак върху малката пейчица и като клатеше злобно глава, впери очи изпод тежките си клепачи в Цинцинат, който бе обзет от познатото мътно чувство при вида на ширитите, украсяващи дебелата кабинетна пижама на тъста, бръчките около устата му, като че изразяващи вечно отвращение, и моравите петна върху слепоочието му с изпъкнали жили и подутина върху жилата колкото едра стафида.

Дядото и бабата (той — треперлив, проскубан, с кърпени панталони; тя — късо подстригана, с щръкнала бяла коса и толкова слабичка, че би могла да облече копринен калъф от чадър) се разположиха един до друг на два еднакви стола с високи облегалки; дядото не изпускаше от малките си космати ръце грамадния портрет на майка си в позлатена рамка — неясна млада жена, която също на свой ред държеше някакъв портрет. Междувременно все продължаваха да пристигат мебели, покъщнина, дори отделни части от стени. Бляскаше широкият гардероб с огледалата, явил се със свое лично отражение (а именно: кътче от съпружеската спалня — на пода ивица слънце, изпусната ръкавица и в дъното отворена врата). Вкараха мрачно велосипедче с ортопедични приспособления. Върху масичката с инкрустациите вече десет години имаше плоско, алено като нар шишенце и фиба. Марфинка седна върху своята черна кушетка с втъкани рози.

— Мъка, мъка! — провъзгласи тъстът и тропна с бастуна.

Старчетата сепнато се усмихнаха.

— Татенце, недейте, хиляди пъти сме го повтаряли — тихо избъбри Марфинка и зиморничаво раздвижи рамо.

Нейният младеж й подаде шал с ресни, обаче тя, нежно усмихната само с кранчето на тънките си устни, отстрани внимателната му ръка. („Най-напред гледам ръцете на мъжете.“) Той беше с елегантната черна униформа на телеграфен служител и парфюмиран с виолетки.

— Мъка! — натъртено повтори тъстът и започна подробно и живописно да проклина Цинцинат. Погледът на Цинцинат бе привлечен от зелената на бели точки рокля на Полина: червенокоса, кривогледа, с очила, будеща не смях, а тъга с тези точки и със закръглеността си, като местеше тъпо тумбести крачета с кафяви вълнени чорапи и чепички с копчета, тя се приближаваше до присъствуващите и сякаш изучаваше всекиго, сериозно и мълчаливо вперила малките си тъмни очи, които се събираха над носа. Клетницата бе с вързана салфетка — сигурно бяха забравили да й я свалят след закуската.

Тъстът си пое дъх, отново удари с бастуна и тогава Цинцинат каза:

— Да, слушам ви.

— Млък, грубиян — извика онзи, — имам право да очаквам от теб, — поне днес, когато си на прага на смъртта — малко почтителност. Успя да стигнеш до ешафода… Бъди тъй добър да ми обясниш как можа, как посмя…

Марфинка попита нещо тихо своя младеж, който предпазливо се суетеше, като шареше около себе си и под себе си на кушетката.

— Не, не, нищо — отвърна той също тихо, — сигурно съм я… из пътя. Нищо, ще се намери… Но кажете, сигурна ли сте, че не ви е студено?

Марфинка поклати отрицателно глава и отпусна мека длан върху китката му, и начаса вдигна ръка, поправи роклята върху коленете си и със съскащ шепот повика сина си, който досаждаше на своите вуйчовци, а те го отблъскваха — пречеше им да слушат. Дисмедон, със сива блуза с ластик на бедрата, като се изкривяваше целият в ритмични тласъци, все пак доста пъргаво измина разстоянието от тях до майка си. Левият му крак беше здрав, румен; десният обаче приличаше на пушка в доста сложните си такъми: ствол, ремъци. Кръглите кафяви очи и редките вежди бяха от майка му, но долната част на лицето, провисналите като на булдог бузи — това, разбира се, беше чуждо.

— Седни тук — каза полугласно Марфинка и с бърз удар задържа плъзналото се от кушетката ръчно огледало.

— Ти ми отговори — продължи тъстът — как посмя ти, щастливият баща на семейство — прекрасно обзавеждане, чудни дечица, любеща съпруга, — как посмя да не вземеш под внимание, как не се отказа, злосторнико? Понякога ми се струва, че чисто и просто съм стар дръвник и нищо не разбирам, защото иначе трябва да предположа такава бездна от низост… Млък! — изрева той и старчетата отново трепнаха и се усмихнаха.

Черната котка се протегна, изпънала задните си крачета, потърка хълбок в крака на Цинцинат, който я съпроводи с поглед, сетне се озова върху бюфета и оттам беззвучно скочи върху рамото на адвоката — току-що влязъл на пръсти, той седна в ъгъла върху плюшената мека табуретка — бе силно настинал и над приготвената за употреба носна кърпа оглеждаше присъствуващите и различните предмети от покъщнината, придаващи такъв вид на килията, сякаш в нея се провеждаше търг; котката го сепна, той трескаво я отхвърли.

Тъстът клокочеше, множеше проклятията и вече започваше да хъхри. Марфинка закри очите си с ръка, нейният младеж я гледаше, като стягаше мускулите на челюстите си. На диванчето с извита облегалка седяха братята на Марфинка; брюнетът, целият в жълто, с разкопчана яка, държеше свита на руло нотна хартия, още без ноти — той бе един от най-добрите певци в града; брат му в лазурни шалвари, конте и шегобиец, бе донесъл подарък на зет си — фруктиера с ярки, направени от восък плодове. Освен това бе си вързал креп на ръкава и щом хванеше погледа на Цинцинат, сочеше лентата с пръст.

Тъстът на върха на красноречивия си гняв изведнъж се задави и така изтътри креслото, че кротичката Полина, застанала до него и зяпнала го в устата, се стовари по гръб зад креслото, където остана да лежи с надеждата, че никой не я е забелязал. Тъстът започна с пукот да разопакова кутия цигари. Всички мълчаха.

Сподавените звуци постепенно започнаха да се възстановяват. Братът на Марфинка, брюнетът, се прокашля и пропя полугласно: „Mali è trano t’amesti“ — но се запъна и погледна брат си, който го изгледа страшно. Адвокатът, усмихнат кой знае на какво, отново си хвана кърпата. На кушетката Марфинка си зашепна със своя кавалер, който я убеждаваше да се наметне с шала — затворническият въздух бил малко влажен. Говореха си на „ви“, но с какво бреме от нежност плаваше това „ви“ върху хоризонта на едва доловимия им разговор. Старчето, ужасно разтреперано, се надигна от стола, подаде портрета на старицата и като закриваше треперещото като него самия пламъче, се приближи до своя зет, тъст на Цинцинат, и понечи — но пламъкът угасна и онзи сърдито се тросна:

— Дотегнахте ми вече с глупашката си запалка — рече той навъсен, но вече без яд, и тогава въздухът съвсем се оживи и всички се разприказваха наведнъж.

„Mali è trano t’amesti“ — с пълен глас пропя братът на Марфинка.

— Диомедон, остави веднага котката — каза Марфинка, — онзи ден вече удуши една, недей всеки ден. Вземете му я, ако обичате, Виктор, мили.

Възползувайки се от всеобщото оживление, Полина изпълзя иззад креслото и полека се изправи. Адвокатът се приближи до тъста на Цинцинат и му даде огънче.

— Вземи думата „ропот“ — говореше на Цинцинат неговият шурей, шегобиецът — и я прочети отзад напред. А? Нали е смешно? Да, братко — натопи се ти в една история. Ама наистина, как можа?

През това време вратата незабелязано се отвори. На прага, като и двамата еднакво държаха ръце зад гърба, застанаха м’сю Пиер и директорът и тихо, деликатно, движейки само очи, огледаха присъствуващите. Гледаха така към минута, преди отново да си излязат.

— Знаеш ли какво — подхвана шуреят, като дъхтеше горещо, — чуй какво ще ти каже твоят приятел некалафатен. Разкай се, Цинцинатик. Хайде, направи ми тази услуга. Току-виж, ти простили. А? Помисли си колко е неприятно да ти секат главата. Какво ти струва? Хайде, разкай се, не ставай пън.

— Моите почитания, моите почитания, моите почитания — каза адвокатът, като се приближаваше. — Не ме целувайте, още съм много хремав. С какво мога да ви бъда полезен?

— Оставете ме да мина — прошепна Цинцинат, — искам две думи на жена си…

— Сега да обсъдим материалния въпрос, драги — каза освежилият се тъст и така протегна бастуна, че Цинцинат се блъсна в него. — Чакай, чакай, на теб ти говоря!

Цинцинат премина по-нататък; трябваше да заобиколи голямата маса, сервирана за десет души, а сетне да се промъкне между паравана и гардероба, за да стигне до Марфинка, полегнала върху кушетката. Младежът беше заметнал краката й с шала. Цинцинат вече почти беше стигнал, когато изведнъж отекна злобният крясък на Диомедон. Обърна се и видя Емочка, кой знае как попаднала тук, тя сега дразнеше момчето: подражаваше на куцането му, като се навеждаше на една страна със сложни гримаси. Цинцинат я хвана за гегата ръка, но тя се изскубна, завтече се; след нея се разбърза с клатушкане Полина в тих любопитен екстаз.

Марфинка се извърна към него. Младежът стана много коректно.

— Марфинка, само две думи, умолявам те — забързано произнесе Цинцинат, препъна се във възглавницата на пода и неудобно седна в края на кушетката, като се загръщаше с изцапания си с пепел халат.

— Лека мигрена — каза младежът, — обяснимо е. За нея са вредни такива вълнения.

— Прав сте — каза Цинцинат. — Да, прав сте. Искам да ви помоля… налага се насаме…

— Ако обичате, господине — дочу се гласът на Родион до него.

Цинцинат стана, Родион и един друг служител хванаха, загледани пред себе си, кушетката, на която се бе полуизлегнала Марфинка, изпъшкаха, вдигнаха я и я понесоха към изхода.

— Довиждане, довиждане — детински се развика Марфинка, полюляваща се в такт с крачките на носачите, но изведнъж замижа и закри лице. Кавалерът й угрижено вървеше отзад, понесъл вдигнатите от пода черен шал, букет, своята фуражка, единствена ръкавица. Наоколо цареше суетня. Братята прибираха съдините в сандъка. Баща им, астматично задъхан, се преборваше с многостенния параван. Адвокатът предлагаше на всички обширен лист амбалажна хартия, измъкнат кой знае откъде; видяха го безуспешно да се мъчи да увие в него качето с бледооранжева рибка в мътната вода. Сред суматохата широкият гардероб с личното си отражение стърчеше като бременна жена, придържайки предпазливо и отмествайки огледалния си корем, за да не го закачат. Наведоха го назад и като стъпваха несигурно, го изнесоха. Идваха при Цинцинат да си вземат сбогом.

— Е, дано ме запомниш с добро — каза тъстът и със студена учтивост целуна ръката на Цинцинат, Както го изискваше обичаят. Русолявият брат качи черния на раменете си и в такова положение се сбогуваха с Цинцинат и си отидоха като жива планина. Дядото с бабата, потрепервайки, се кланяха и придържаха мъглявия портрет. Служителите продължаваха да изнасят мебелите. Приближиха се децата; Полина, сериозна, вдигна лице, а Диомедон, обратно, се взираше в пода. Последна долетя Емочка: бледа, разплакана, с розов нос и трепереща мокра уста — тя мълчеше, но изведнъж се надигна на леко изпукалите си пръсти, обви горещи ръце около врата му, неразбираемо зашепна нещо и високо изхлипа. Родион я хвана за китката — както личеше от мърморенето му, отдавна вече я викаше и сега решително я повлече към изхода. А тя, извила се назад, както бе навела и обърнала към Цинцинат главата си със струяща коса, както бе протегнала към него очарователна ръка с дланта нагоре, имаше вид на балетна пленничка, но със сянка на истинско отчаяние; тя без желание следваше мъкнещия я Родион — очите й се обръщаха, презрамката се бе плъзнала от рамото й — и ето той със замах, като вода от кофа, я лисна в коридора; мърморейки, се върна с лопатка, за да прибере трупа на котката, плоско изпружен под стола. Вратата се затръшна с гръм. Мъчно можеше да повярва сега, че в тази килия току-що…

X

— Когато вълчето се запознае по-отблизо с моите възгледи, ще престане да ме отбягва. Впрочем нещичко е вече постигнато и аз от сърце се радвам — говореше м’сю Пиер, седнал по навик странишком до масата, плътно кръстосал тлъсти кълки, вземайки с една ръка беззвучни акорди върху покритата с мушама маса. Подпрял глава, Цинцинат лежеше на кревата.

— Сега сме сами, а вън вали — продължи м’сю Пиер. — Такова време подпомага задушевните шушукания. Хайде веднъж завинаги да изясним… Имам чувството, че ви учудва, дори ви отблъсква отношението на нашето началство към мен; излиза, че положението ми е по-особено — не, не, не възразявайте — хайде да бъдем наясно, щом се е стигнало дотам. Разрешете да ви кажа две неща. Вие познавате нашия мил директор (между другото вълчето не е съвсем справедливо към него, но за това по-късно…), вие знаете колко е впечатлителен, колко е пламенен, как се увлича по всичко ново — мисля, че и по вас се е увличал през първите дни, — така че огънят, който е пламнал у него към мен, не бива да ви смущава. Защо да сме толкова ревниви, приятелю. Второ, колкото и да е чудно, очевидно вие досега не знаете заради какво съм попаднал тук — а ето, когато ви кажа, ще разберете много неща. Извинете, какво е това на врата ви — ето тук, тук, да, тук?

— Къде? — машинално попита Цинцинат, като си опипваше вратните прешлени.

М’сю Пиер се приближи до него и седна в края на кревата.

— Ето тук — каза той, — но сега виждам, че просто сянката е падала така. Стори ми се — някаква малка подутина. Вие малко сковано си движите главата. Боли ли ви? Да не сте простинали?

— Ах, не се занимавайте с мен, моля ви — скръбно продума Цинцинат.

— Не, чакайте. Ръцете ми са чисти, позволете да опипам тук. Като че все пак… Ето тук не боли ли? А тук?

С малката си, но мускулеста ръка той бързо докосваше Цинцинат по врата, внимателно го оглеждаше и дишаше през нос с леко свирене.

— Не, нищо ви няма. Всичко е наред — каза той най-сетне, като се отдръпна и плесна пациента по тила. — Само дето ви е ужасно тънък, но иначе всичко е нормално, защото, знаете ли, понякога се случва… Покажете си езика. Езикът е огледалото на стомаха. Завийте се, завийте се, тук е хладно. Та за какво разговаряхме? Напомнете ми.

— Ако наистина ми желаехте доброто — каза Цинцинат, — щяхте да ме оставите на мира. Идете си, моля ви.

— Нима не искате да ме изслушате — възрази с усмивка м’сю Пиер, — нима толкова упорито вярвате в безпогрешността на своите изводи, които на всичкото отгоре не зная — забележете, — не ги зная.

Цинцинат мълчеше умърлушен.

— Затова ми разрешете да ви разкажа — някак тържествено продължи м’сю Пиер — какъв вид престъпление съм извършил. Обвиниха ме — с право или не, това е друг въпрос, — обвиниха ме… В какво, как смятате?

— Хайде вече, казвайте — изрече с унила усмивка Цинцинат.

— Ще останете поразен. Обвиниха ме в опит… Ах, неблагодарни, недоверчиви приятелю… Обвиниха ме, че съм опитал да ви помогна да избягате оттук.

— Вярно ли е? — попита Цинцинат.

— Аз никога не лъжа — внушително заяви м’сю Пиер. — Може би понякога трябва да се лъже — това е друго нещо — и може би такава крайна правдивост да е глупава и в края на краищата да не носи никаква полза — възможно е. Но фактът си остава факт: аз никога не лъжа. Тук, мили мой, попаднах заради вас. Прибраха ме една нощ… Откъде ли? Да речем, от Вишнеград. Да — аз съм вишнеградец. Солеломните, овощните градини. Ако бихте пожелали някога да ме навестите, бих ви почерпил с нашите вишни — не отговарям за каламбура, — те са в градския ни герб. Там — не в герба, а в ареста — вашият покорен слуга седя три денонощия. Последва екстрен съд. След това ме прехвърлиха тук.

— Значи сте искали да ме спасите… — замислено произнесе Цинцинат.

— Дали съм искал, или не съм искал — си е моя работа, скъпи ми друже, пиле шарено. Във всеки случай в това ме обвиниха — доносниците, нали знаете, са все млади хора, ентусиасти, и ето на — „стоя пред вас във унес аз…“ — помните ли романса? Като най-важна улика послужи някакъв план на тази крепост уж с мои бележки. Аз, представете си, уж съм бил обмислил до най-малки подробности идеята за вашето бягство, пиленце мое.

— Уж или… — попита Цинцинат.

— Какво наивно, чаровно същество! — ухили се м’сю Пиер, многобройните му зъби лъснаха. — За него всичко е толкова просто, както, уви, не се случва в живота!

— Но бих искал да знам — каза Цинцинат.

— Какво? Дали са били прави моите съдии ли? Дали наистина съм смятал да ви спася ли? Ех, че сте…

М’сю Пиер стана и се заразхожда из килията.

— Както и да е — промълви той с въздишка, — мислете каквото си искате, недоверчиви приятелю. Така или иначе, но съм тук заради вас. Нещо повече: и на ешафода ще се качим заедно.

Той се разхождаше из килията, като стъпваше тихо, гъвкаво, меките части на тялото му се подрусваха, обхванати от затворническата дреха — и Цинцинат с тежко унило внимание следеше всяка крачка на пъргавия дебеланко.

— Да речем, че ви повярвам — каза най-сетне Цинцинат, — ще видим какво ще излезе. Чувате ли — вярвам ви. И дори за още по-правдоподобно — ви благодаря.

— Ах, защо, нямаше нужда — избъбри м’сю Пиер и отново седна до масата. — Просто ми се искаше да сте наясно. Добре. Сега ни олекна и на двамата, нали? Не зная за вас, но на мен ми идва да заплача. И това е хубаво чувство. Плачете, не удържайте тези хубави сълзи.

— Колко е ужасно тук — плахо каза Цинцинат.

— Никак не е ужасно. Впрочем отдавна исках да ви посмъмря заради отношението ви към тукашния живот. Не, не ме възпирайте, разрешете ми като ваш приятел… Не сте справедлив нито към нашия добряк Родион, нито към господин директора. Хайде, може да не е много умен човек, малко се перчи, вятърничав е, при това е доста бъбрив — така е, и на мен понякога ми досажда, и аз, разбира се, не мога да споделя съкровените си мисли с него, както ги споделям с вас, особено когато ме яде отвътре, извинете за израза. Но каквито и недостатъци да има — той е човек прям, честен и добър. Да, рядко добър — не ми възразявайте, — не бих говорил, ако не знаех, никога не говоря на вятъра, по-опитен съм, по-добре познавам живота от вас. Затова ми е мъчно да гледам с каква жестока студенина, с какво надменно презрение отблъсквате Родриг Иванович. В очите му понякога чета такава мъка… Що се отнася до Родион, как вие, толкова умен, не можете да съзрете зад привидната, му грубоватост цялата трогателна благост на това голямо дете. Ах, разбирам, че сте изнервен, че ви е трудно без жена — но все пак, Цинцинат, извинете ме, не е хубаво, не е хубаво… И изобщо обиждате хората… Едва докосвате чудесните ястия, които получаваме тук. Добре, дори да не ви харесват — повярвайте, и аз нещо разбирам от кулинария, — но вие издевателствувате, а някой ги е готвил, някой се е старал… Разбирам, че понякога тук бива скучно, че ви се иска да се разходите, да се разсеете, но защо мислите само за себе си, за своите прищевки, защо нито веднъж не се усмихнахте на усърдните шегички на милия, трогателния Родриг Иванович… Може би той сетне плаче и цели нощи не мигва, като си припомня как сте реагирали…

— Във всеки случай остроумна защита — каза Цинцинат, — но аз разбирам от кукли. Няма да отстъпя.

— Жалко — засегнат изрече м’сю Пиер. — Просто още сте млад — добави той след мълчание. — Не, не, не бива да бъдете толкова несправедлив…

— Ами кажете ми — попита Цинцинат, — вие също ли се лутате в догадки? Още ли не е пристигнал фаталният мъж? Гилотината няма ли да е утре?

— По-добре да не употребявате такива думи — доверително отбеляза м’сю Пиер. — Особено с такава интонация… Има нещо вулгарно, недостойно за почтен човек. Как може да се изрече такова нещо — чудя ви се…

— И все пак — кога? — попита Цинцинат.

— Когато му дойде времето — уклончиво отвърна м’сю Пиер, — какво е това глупаво любопитство? И изобщо… Още много ще трябва да се учите, не бива така. Това възгордяване, тази предубеденост…

— Но колко протакат… — сънено продума Цинцинат. — Свикваш, естествено… Ден след ден душата ти е нащрек, а всъщност ще те изненадат. Така изминаха десет дни и не се побърках. Обаче и някаква надежда… Неясна, сякаш размита, но толкова по-привлекателна. Вие говорите за бягство… Аз мисля, досещам се, че и още някой напряга сили за това… Някакви намеци… Ами ако е измама, ако е гънка плат, която изглежда човешко лице…

Той спря с въздишка.

— Чакайте, това е интересно — каза м’сю Пиер, — какви са тези надежди, кой е този спасител?

— Въображение — отвърна Цинцинат. — А вие бихте ли избягали?

— Как — да избягам? Къде? — учуди се м’сю Пиер. Цинцинат въздъхна отново:

— Все едно къде. Заедно с вас бихме… Но не зная дали ще можете да бягате бързо при вашето телосложение. Краката ви…

— А, прекалявате — избъбри м’сю Пиер, като се въртеше на стола. — Само в детските приказки бягат от тъмницата. А забележките относно моята фигура можете да задържите за себе си.

— Доспа ми се — каза Цинцинат.

М’сю Пиер нави десния си ръкав. Мярна се татуировка. Под учудващо бялата кожа се местеше мускул като дебело закръглено животно. Той стъпи здраво, хвана стола с една ръка, преобърна го и бавно започна да го вдига. Олюлявайки се от напрежение, го задържа високо над главата си и полека го свали. Това бе само уводът.

Дишайки незабележимо, той дълго, грижливо бърса ръцете си с червена кърпичка, а през това време паякът като най-дребния в цирково семейство извършваше малък и лесен трик над паяжината.

М’сю Пиер му хвърли кърпата си, подвикна на френски и се озова изправен на ръце. Кръглата му глава постепенно се наливаше с красива розова кръв, левият му крачол се спусна и оголи глезена; облещените му очи — като на всеки в такава поза — заприличаха на очи на октопод.

— Е, как е? — попита той, като отново стъпи на крака и се заотърсва.

От коридора се чуха гръмки ръкопляскания, а сетне отделно, в движение, нехайно заръкопляска клоунът, но се тресна в бариерата.

— Е, как? — повтори м’сю Пиер. — Имам ли сила? Забелязва ли се ловкост? Или това не ви е достатъчно?

М’сю Пиер с един скок се озова върху масата, изправи се на ръце и хвана облегалката на стола със зъби. Музиката замря. М’сю, Пиер заиздига здраво захапания стол, напрегнатите му мускули потрепваха и челюстта му скърцаше.

Вратата тихо се разтвори и… и с високи кавалерийски ботуши, с бич, напудрен и ярко осветен в ослепително лилаво, влезе директорът на цирка.

— Сензация! За първи път в света! — прошепна той и като си свали цилиндъра, седна до Цинцинат.

Нещо изпука, м’сю Пиер пусна стола от устата си, преметна се и отново се озова на пода. Но очевидно не всичко беше наред. Той веднага закри устата си с кърпата, бързо погледна под масата, сетне към стола, изведнъж видя и със задавена ругатня опита да откачи от облегалката на стола изкуствената си челюст с панти. Великолепно озъбена, тя стискаше непоклатимо. Тогава, без да се смути, м’сю Пиер прегърна стола и си излезе заедно с него.

Родриг Иванович, без да е забелязал нищо, заръкопляска бясно. Арената обаче си остана пуста. Той мнително изгледа Цинцинат, пляска още малко, но без предишната жар, трепна и с разстроен вид напусна ложата.

С това представлението свърши.

XI

Сега не му носеха вестници в килията: щом забеляза, че от тях се изрязва всичко, евентуално свързано с екзекуцията, Цинцинат сам се отказа да ги получава. Утринната закуска се опрости: вместо шоколада — макар и разводнен — му даваха някаква мътилка с рой чаени листца; от запечените филийки не можеше да се отхапе залък. Родион не криеше, че обслужването на мълчаливо-капризния затворник му е дотегнало.

Извън всичко това той сякаш нарочно все по-дълго и по-дълго се туткаше из килията. Пламеннорижавата му брада, безсмислената синева на очите му, кожената престилка, ръцете като клещи — всичко това повторно се наслагваше в такова потискащо, тягостно впечатление, че Цинцинат се извръщаше към стената, докато му чистеше килията.

Същото беше и сега и само завръщането на стола с дълбоките следи от булдожките зъби на горния край на правата облегалка послужи като по-особен белег за началото на този ден. Заедно със стола Родион донесе бележка от м’сю Пиер — почеркът завит на лимби, достолепни препинателни знаци, подпис като танц с воал. С шеговити и гальовни думи съседът благодареше за вчерашния дружески разговор и изразяваше надежда, че той скоро ще се повтори.

„Разрешете да ви уверя — така завършваше бележката, — че физически съм много, много силен (подчертано два пъти с линийка) и ако още не сте се убедили в това, ще имам честта при възможност да ви покажа още някои интересни (подчертано) примери на ловкост и поразително мускулно развитие.“

След това три часа непрекъснато, с неусетни паузи от тежко вцепенение, Цинцинат обикаля из килията, като ту прелистваше книга, ту си пощипваше мустаците. Сега вече я бе изучил до тънкости — познаваше я по-добре, да речем, от стаята, в която бе преживял дълги години.

Положението със стените бе такова: те неизменно бяха четири; целите бяха боядисани в жълт цвят, но там, където падаше сянка, основният тон изглеждаше тъмно гладък, някак глинест, в сравнение с онова променливо място, където денуваше ярксохровото отражение от прозореца. Тук, на светлото, ясно личаха всичките пъпчици на гъстата жълта боя — дори вълнистата извивка на браздулките от задружно преминалите космици на четката — и имаше една позната драскотина, до която скъпоценният паралелограм светлина достигаше в десет часа сутринта.

От скалния каменен под се надигаше пълзящ, пронизващ откъм краката студ, недоразвито, злобно, малко ехо обитаваше някаква част на леко вдлъбнатия таван с крушка (в мрежа) по средата — тоест не, не съвсем в средата, неправилност, която мъчително му дразнеше очите — и в този смисъл не по-малко мъчителен бе несполучливият опит да бъде боядисана желязната врата.

От трите представители на мебелите — кревата, масата, стола — само последният можеше да се мести. Местеше се и паякът. Горе, там, където започваше наклонената падина на прозореца, охраненото черно животинче бе намерило опорни точки за първокачествена паяжина със същата съобразителност, която проявяваше Марфинка, когато в най-неподходящ наглед ъгъл намираше къде и как да окачи прането да съхне. Събрал крачета пред себе си, така че настрани стърчаха мъхнати лакти, той с кръглите си очи следеше ръката с молива, приближаващ се до него, и почваше да се отдръпва назад, без да го изпуска от очи. За сметка на това с голямо удоволствие поемаше с крачката си мухата или пеперудата от грамадните пръсти на Родион — и ето сега например в югозападната част на паяжината висеше самотно крило на пеперуда, румено, с копринена отсянка и със сини ромбчета по назъбения край. То едва-едва помръдваше от тънкия полъх.

Надписите по стените сега бяха замазани. Изчезнал бе и правилникът. Беше отнесена — а може и да беше строшена — класическата кана с тъмната пещерна вода на екливото дънце. Голо, страховито и студено беше в това помещение, където качеството „затворничество“ бе по-слабо изразено от равнодушието на канцеларска, болнична или някаква друга чакалня, когато вече се свечерява и само ушите ти са бръмнали… при което ужасът от това очакване бе някак съчетан с неправилно намерения център на тавана.

Върху масата, покрита от известно време с карирана мушама, бяха оставени в обущарскочерни подвързии томовете от библиотеката. Моливът, изгубил стройността си и доста изподъвкан, почиваше върху наслаганите ветрилообразно, устремно изписани листове. Там имаше и едно писмо до Марфинка, завършено от Цинцинат още предния ден, тоест в деня след свиждането, но той все не се решаваше да го изпрати, затова го остави да отлежи, като че от самия предмет очакваше онова съзряване, което вече не можеше да достигне анемичната му мисъл, нуждаеща се от друг климат.

Ще стане дума сега за скъпоценността на Цинцинат, за неговата плътска непълнота, за това, че основната му част се намираше на съвсем друго място, а тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат, както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.

Прозрачно-пребледнялото лице на Цинцинат с мъх върху хлътналите страни и с мустаци с толкова нежна косъмна субстанция, че изглеждаха по-скоро разпиляна над устната слънчева светлина, дребното и още младо въпреки всички терзания лице на Цинцинат с плъзгащи се, непостоянни на цвят, като че леко прозрачни очи беше съвсем недопустимо по своя израз у нас — особено сега, когато бе престанал да се таи. Ризата с разкопчана яка, разгърденото черно халатче, твърде големите за тънките крака пантофи, философската шапчица върху темето му и лекото помръдване (все пак отнякъде духаше!) на прозрачната му коса до слепоочията допълваха този образ, цялото неприличие на който мъчно можеше да се изрази с думи — то се състоеше от хиляди едва забележими, пресичащи се дреболии, от светлите очертания на някак не съвсем дорисуваните, но очертани от велик майстор устни, от пърхащото движение на празните, още незащриховани ръце, от разпиляващите се и събиращи се отново лъчи в дишащите очи… но и всичко това, разглобено и разгледано, не можеше да изтълкува Цинцинат: също като че с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост, както цялата съвкупност от дървесния листак преминава от сянката в блясъка, така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия. Сякаш всеки миг в движението си из затвореното пространство на криво-ляво измислената килия Цинцинат щеше да стъпи така, че естествено и без усилие да се плъзне зад въздушната кулиса през някаква въздушна светлинна пролука — и да се отдалечи със същата непринудена гладкост, с каквато се движи по всички предмети, и изведнъж си отива като че отвъд въздуха, в друга дълбина пробягващият отблясък на завъртяно огледало. При това всичко у него излъчваше тънък, сънен, но всъщност необикновено силен, горещ и самобитен живот: сини като най-синьото пулсираха вените му, чиста, кристална слюнка овлажняваше устните, трепкаше кожата върху бузите, върху челото, обрамчено от разтворена светлина… и всичко това толкова дразнеше, че на наблюдателя му се искаше още веднага да разедини, да накълца, да унищожи нахално изплъзващата се плът и всичко, каквото се подразбираше от нея, което тя неясно изразяваше чрез себе си, всичко това невъзможно, волно, ослепително — стига, стига, не обикаляй повече, легни на кревата, Цинцинат, за да не възбуждаш и да не дразниш — и наистина, почувствувал хищния порив на погледа през вратата, Цинцинат лягаше или сядаше на масата, разтваряше книга.

Книгите, които се чернееха на масата, бяха следните: първо, съвременен роман, за който Цинцинат, докато бе на свобода, не бе намерил време; второ, една от тези издавани безброй пъти христоматии, в които са събрани стегнати адаптации и откъси от древната литература; трето, подвързаните книжки на старо списание; четвърто, няколко опърпани томчета от дебел труд на неразбираем език, донесени погрешка — не беше ги поръчвал.

Романът беше прочутият „Quercus“ и Цинцинат беше прочел от него една третина: към хиляда страници. Герой на романа беше един дъб. Романът представляваше биография на дъба. Там, където Цинцинат беше спрял, дъбът беше подкарал третия си век; лесно пресмятане подсказваше, че към края на книгата той ще достигне най-малко шестстотингодишна възраст.

Идеята на романа се смяташе за връх на съвременната мисъл. Като използуваше постепенното развитие на дървото (пораснало мощно и самотно върху склона над планински дол, в който вечно шуми вода), авторът разгръщаше едно след друго все същите исторически събития — или сенки на събития, — свидетел на които можеше да бъде дъбът; това беше ту диалог между воини, слезли от конете — с изабелов цвят единият, другият петнист, — за да си отдъхнат под освежаващата шатра на благородните листи; ту разбойнически стан и песен на гологлава бегълка; ту под синия зигзаг на бурята забързано преминаващ големец, спасяващ се от царския гняв; ту върху наметало труп, който сякаш още потръпваше от движението на листната сянка; ту мимолетна драма между селяни. Имаше и параграф от страница и половина, в който всички думи започваха с „п“.

Авторът като че бе седнал с апарата си някъде сред горните клони на „Quercus“-а — там дебнеше и улавяше плячката си. Идваха и си отиваха различни начини на живот, удържаха се за миг сред зелените отблясъци. А естествените промеждутъци на бездействие се запълваха от учените с описанията на самия дъб от гледна точка на дендрологията, на орнитологията, колеоптерологията, митологията или с популярни описания, изпъстрени с народен хумор. Между другото се даваше подробен списък на всички монограми върху кората с тяхното тълкуване. Най-сетне значително внимание се отделяше на музиката на водата, на изгревната и залезната палитра и на промените във времето.

Цинцинат почете, остави книгата. Това произведение безспорно беше най-хубавото, каквото бе създало неговото време, обаче той превъзмогваше страниците с тягостно чувство, като непрестанно удавяше повествованието във вълната на собствената си мисъл: за какво ми е това далечно, измамно, мъртво на мен, който се готвя да умра? Или започваше да си представя как авторът, още млад човек, който живееше според слуховете май на остров в Северно море, ще умира — и това бе някак смешно, че ето на, авторът все някога ще умре, а беше смешно, защото единственото истинско тук, реално неоспоримо, беше единствена само смъртта — неизбежната физическа смърт на автора.

Светлината си променяше мястото на стената. Появяваше се Родион с това, което той наричаше фрищик. Отново в пръстите му се плъзваше пеперудено крило, като оставяше цветна пудра по тях.

— Нима все още не е пристигнал? — попита Цинцинат. Задаваше вече не за пръв път този дразнещ въпрос на Родион, който и сега не отговори нищо.

— А свиждания няма ли повече да ми дадат? — попита Цинцинат.

В очакване на обичайното парене в стомаха той полегна и като се извърна към стената, дълго, дълго помага да се образуват по нея рисунки, които сговорчиво се оформяха от издатинките на лъскавата боя и от заоблените им сенчици: намираше например мъничък профил с голямо мише ухо; сетне го изгубваше и вече не можеше да го възстанови. Тази охра дъхтеше на гроб, беше пъпчива, ужасна, но все пак погледът продължаваше да избира и да съчетава необходимите пъпчици — така не му достигаха, толкова копнееше поне за едва набелязани човешки черти. Най-сетне се обърна, отпусна се по гръб и със същото внимание заразглежда сенките и пукнатините по тавана.

„Обаче, общо взето, те май ме довършиха — помисли си Цинцинат. — Така съм се размекнал, че това може да се извърши с нож за плодове.“

Известно време седя на ръба на кревата, стиснал ръце между коленете, прегърбен. Треперливо въздъхна, отново тръгна да обикаля. Интересно все пак на какъв език е. Дребен, гъст, орнамента лен набор с някакви точки и заврънкулки вътре в сърповидните букви, май ще да е източен — напомняше по нещо надписите на музейните кинжали. Томчетата са толкова стари, страниците толкова мрачни… някои с жълти следи от влага…

Часовникът удари седем и скоро се появи Родион с вечерята.

— Той сигурно още не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион уж си тръгна, обаче на прага се спря.

— Срамота — изрече той и изхлипа, — денонощно врели-некипели… храни ви човек, трепери ви, едва се държи на крака, а вие само това си знаете — да го тормозите с празни работи. Пу, срама си нямате.

Времето продължаваше да тече с равномерно бръмчене. Въздухът в килията потъмня и когато стана вече съвсем сляп и отпуснат, делово пламна крушката по средата на тавана, не, там е работата, че не по средата — мъчително напомняне. Цинцинат се съблече и легна в постелята с „Quercus“-а. Авторът вече наближаваше цивилизованите епохи, като се съди от разговора на тримата весели пътници — Тит, Пуд и Скитника Евреин, които си пийваха вино от манерките върху прохладния мъх под черния вечерен дъб.

— Никой ли няма да ме спаси? — изведнъж високо попита Цинцинат и седна в постелята (ръце на бедняк, показващ, че няма нищо). — Никой ли няма — повтори Цинцинат, загледан в безпощадното жълто на стените и все така извърнал празните си длани.

Въздушното течение се превърна в дъбов полъх. Падна, подскочи и се търкулна по одеялото, откъснал се от тилилейските сенки, разраснали се горе, едър, двойно по-едър от естествения, за чудо и приказ боядисан в лъскаво жълто, полиран и здраво като яйце затъкнат в корковата си чашка бутафорен желъд.

XII

Събуди се от глухо почукване, от сърбеж, нещо някъде се ронеше. Така си лягаш вечер здрав и след полунощ се пробуждаш трескав. Доста дълго слуша тези звуци — такър, такър, чук, чук, чук — без мисъл за значението им, просто така, защото го бяха събудили и защото на слуха му не оставаше нищо друго. Къртене, чукане, стържене, шрът-шрът-шрът-шрът. Къде? Отдясно? Отляво? Цинцинат се надигна.

Заслуша се — цялата му глава се превърна в слух, цялото му тяло — в стегнато сърце; слушаше и вече смислено се ориентираше в някои признаци: слаба настойка от мрак в килията… тъмното се е утаило на дъното… Зад решетката на прозореца — сива полусветлина, значи е три, три и половина… Премръзналите стражници спят… Звуците идват някъде изотдолу — не, май отгоре, не, все пак отдолу — като че зад стената, на равнището на пода, голяма мишка стърже с железни нокти.

Цинцинат се вълнуваше особено от съсредоточената увереност на звуците, от настойчивата сериозност, с която те преследваха в тишината на крепостната нощ — може би още далечна, но безспорно достижима цел. Възпирайки дишането си, той се плъзна с призрачна лекота като лист цигарена хартия… и на пръсти по лепкавото, вкопчващо се… към онзи ъгъл, откъдето като че ли… като че ли… но щом се приближи, разбра, че се е излъгал — чукането беше по-вдясно и горе; тръгна — и отново се обърка, подвел се от слуховата измама, когато звукът, преминавайки косо през главата, в бързината се обслужва не от това ухо.

Пристъпил несполучливо, Цинцинат закачи таблата, изправена на пода до стената: „Цинцинат!“ — каза таблата укорно. Тогава чукането спря с рязка внезапност, в която за слушателя имаше приятна разумност — и застанал неподвижно до стената, притиснал с палеца на крака лъжичката върху таблата и навел отпушената си, куха глава, Цинцинат чувствуваше, че неизвестният копач също замря и се ослушва като него.

Половин минута по-късно, по-тихо, по-сдържано, но още по-изразително, по-умно, звуците се възобновиха. Като се обръщаше и полека отместваше стъпало от цинка, Цинцинат се опита отново да определи положението им: отдясно, ако застане с лице към вратата — да, отдясно, и във всеки случай са още далеч… Ето какво успя да заключи след дълго ослушване. Като тръгна най-сетне обратно към кревата за пантофите — не издържаше вече бос, — в мъглата сепна гръмконогия стол, който никога не нощуваше на едно и също място, и звуците отново се прекъснаха — този път окончателно, тоест може би щяха да продължат след предпазливо прекъсване, обаче утрото вече набираше сила и Цинцинат виждаше — с очите на привичната представа — как на столчето си в коридора, целият вдигнал пара от влагата и раззинвайки яркочервена уста, се протяга Родион.

Цялото утро Цинцинат се ослушваше и преценяваше с какво и как да изяви отношението си към звуците в случай, че се повторят. Навън се развилня — простичко, но с вкус режисирана — лятна буря, в килията бе тъмно като вечер, чуваше се гръм ту едър, объл, ту чуплив, с пукотевица, и светкавицата отпечатваше отражението на решетката в неочаквани места. По пладне се яви Родриг Иванович.

— Имате посещение — каза той, — но първо бих искал да узная…

— Кой е? — попита Цинцинат, като в същото време си помисли: само не сега… (тоест чукането да не се възобнови сега).

— Вижте какъв номер — каза директорът, — не съм сигурен дали ще желаете… Работата е там, че е дошла майка ви.

— Мама ли? — попита Цинцинат.

— Ами да — майка ви, майчето ви, мамахен — накратко, жената, която ви е родила. Ще я приемете ли? Решавайте бързо.

— Виждал съм я само веднъж през живота си — каза Цинцинат — и наистина, никакви чувства… не, не, не си заслужава, не бива, няма защо…

— Както искате — каза директорът и излезе.

След минута, като гугукаше любезно, той въведе дребничката, в черна мушама Цедилия Ц.

— Ще ви оставя насаме — добави той добродушно, — макар че това е против нашите правила, но има положения… изключения… майка и син… прекланям се…

Exit, като стъпваше заднишком, същински придворен.

В лъскавата си черна мушама и с такава също непромокаема шапка с отпусната периферия (която й придаваше нещо буреносно-рибарско), Цецилия Ц. остана да стои насред килията, вперила ясен взор в сина си; тя се разкопча; шумно подсмръкна и каза с припрения си ситен бъбреж:

— Сприя, лапавица, мислех, никога няма да се изкатеря, отгоре по пътя потоци, потопи…

— Седнете — каза Цинцинат, — не стойте така.

— За друго не зная, ама е тихо при вас — продължи тя, като все подсмърчаше и силно, като с ренде търкаше с пръст под носа си, така че розовото му крайче се сбръчкваше и се клатеше. — Едно може да се каже — тихо е и доста чисто. При нас в приюта между другото няма толкова големи стаи за сам човек. Ах, постелята, миличък мой — в такъв вид ви е постелята!

Тя тръшна професионалната си чанта, пъргаво смъкна черните тънки плетени ръкавици от малките си подвижни ръце и като се наведе ниско над кревата, се залови да го застила наново, стелейки се като че ли и тя самата. Черен гръб с тюленова лъскавина, коланче, закърпени чорапи.

— Ето така е по-добре — каза тя, като се изправи, и сетне, сложила ръце на кръста, изви очи към отрупаната с книги маса.

Беше младолика, всичките й черти даваха пример на Цинцинатовите, които по свой начин ги следваха; Цинцинат също смътно усещаше приликата, като гледаше остроносото й личице, наклонения блясък на прозрачните очи. Посред доста откритите гърди се червенееше под ямичката надолу триъгълник луничав загар, но изобщо кожата беше същата, от която някога е бил скроен отрязъкът, послужил за Цинцинат — бледа, тънка, с вени небесен цвят.

— Леле, леле, и тук би трябвало… — изчурулика тя и бързо, както всичко, което вършеше, се залови за книгите, занарежда ги на купчинки. Заинтересувала се мимоходом от една картинка в разтвореното списание, тя измъкна от джоба на мушамата бобовиден калъф и отпуснала крайчетата на устните си, сложи пенсне. — Двайсет и шеста година — промълви тя усмихната, — колко старо време, направо не ти се вярва.

(… две снимки: на едната белозъбият президент на гарата в Манчестър стиска ръката на превитата от годините правнучка на последния изобретател; на другата — двуглаво теле, родило се в някакво село край Дунава…)

Тя въздъхна без причина, отмести списанието, събори молива, не успя да го хване и произнесе: уп!

— Оставете — каза Цинцинат, — тук не може да съществува безредие, тук може да има само преместване.

— Ето — донесох ви (измъкна, като извади и хастара на джоба, пакетче от палтото си). Ето. Бонбони. Хапвайте си ги със здраве.

Седна и изду бузи.

— Катерих се, изкатерих се и се уморих — каза тя, като пресилено пъхтеше, а сетне застина, вгледана с неясен копнеж в паяжината горе.

— Защо сте дошли? — попита Цинцинат, като закрачи из килията. — Нито на вас ви е нужно, нито на мен. Защо? Нали това е глупаво и безинтересно. Нали прекрасно виждам, че сте същата пародия като всички, като всички. И щом ме залисват с такава умела пародия на майка… Обаче представете си например, че съм възложил надежда на някакъв далечен звук, как мога да вярвам в него, щом дори вие сте измама. Да бяхте казали на всичкото отгоре: армаганче. И защо ви е мокра мушамата, а обувките ви са сухи — нали това е небрежност. Предайте на реквизитора.

Тя — Припряно и виновно:

— Ама нали бях с галоши, долу в канцеларията ги оставих, честна дума…

— Ах, недейте, недейте. Само не се впускайте в обяснения. Играйте си ролята — повече чуруликане, повече безгрижие и няма що — ще мине.

— Дойдох, защото съм ваша майка — промълви тихо тя и Цинцинат се разсмя.

— Не, не, не изпадайте във фарс. Помнете, че тук има драма. Смешното си е смешно, но все пак не бива много да се отдалечавате от гарата: драмата може да си замине. Вие по-добре… да, ето какво, повторете, повторете ми впрочем преданието за моя баща. Нима той наистина е потънал в мрака на нощта и никога не сте узнали нито кой е, нито откъде е — това е странно…

— Само гласа, лицето му не видях — отвърна тя все така тихо.

— Ето, ето, пригласяйте ми, смятам да го направим скитник, избягал моряк — с тъга продължи Цинцинат, като щракаше с пръсти и все крачеше, крачеше. — Или горски разбойник, гастролиращ в парка. Или запил се занаятчия, дърводелец… Хайде, измислете нещо по-скоро.

— Вие не разбирате — възкликна тя (във вълнението си стана и веднага седна отново), — да, не зная кой беше — скитник ли, беглец ли, всичко е възможно… Но как не разбирате това… да — беше празник, беше тъмно в парка и аз бях момиче, но нали работата не е там. Нали няма как да се излъжа! Човек, който изгаря жив, сигурно е убеден, че не се къпе в нашата Строп. Тоест искам да кажа: не бива, не бива да се излъжа… Ах, как не разбирате!

— Какво не разбирам?

— Ах, Цинцинат, той — също…

— Какво също?

— Той също като вас, Цинцинат…

Тя съвсем наведе лице, отрони пенснето в шепата си. Пауза.

— Откъде ви е известно това — мрачно попита Цинцинат, — как така веднага може да се забележи…

— Нищо повече няма да ви кажа — произнесе тя, без да вдига очи.

Цинцинат седна на кревата и се замисли. Майка му се изсекна с необикновен тръбен звук, който мъчно можеше да се очаква от такава дребна женица, и погледна нагоре към падината на прозореца. Небето очевидно се бе прояснило, чувствуваше се близкото присъствие на синева, слънцето бе прокарало своята ивичка по стената — ту побледняваща, ту разгаряща се отново.

— Сега има метличини в ръжта — бързо забъбри тя — и всичко е така дивно, облаците бързат, все тъй е неспокойно и светло. Живея далеч оттук, в Докторския, и когато пристигам при вас в града, когато пътувам през нивята със старата двуколка и виждам как блести Строп, и виждам този хълм с крепостта, и всичко — винаги ми се струва, че се повтаря, повтаря се някаква чудесна история, която все не смогвам и не умея да разбера — и все пак някой ми я повтаря толкова търпеливо! Работя по цял ден в нашия приют, пет пари не давам за нищо, имам любовници, обожавам ледена лимонада, но оставих пушенето, защото имам разширена аорта — и ето седя при вас, седя при вас и не зная защо седя и защо рева, и защо разправям това, сега ще ми бъде горещо да бия път надолу с тази мушама и с вълнената рокля, слънцето съвсем ще се разбеснее след такава буря…

— Не, вие все пак сте само пародия — прошепна Цинцинат.

Тя въпросително се усмихна.

— Като този паяк, като тази решетка, като ей това биене на часовника — прошепна Цинцинат.

— Тъй ли било — каза тя и отново се изсекна. — Да, значи тъй било — повтори тя.

Двамата мълчаха, не се гледаха, а в същото време безсмислено гръмко биеше часовникът.

— Обърнете внимание, когато излезете — каза Цинцинат, — на часовника в коридора. Той е празен циферблат, но за сметка на това пазачът на всеки половин час избърсва старата стрелка и рисува нова — ето така живееш по боядисано време, а биенето се извършва от часовоя, именно затова се нарича така.

— А вие не се шегувайте — каза Цецилия Ц., — да знаете, има удивителни уловки. Ето спомням си: когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се „нетки“, и към тях бе редно да има значи специално огледало, не просто криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… Не, чакайте, лошо обяснявам. С една дума, вие имате ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми, но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега значи получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше, всичко беше добре и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ: цветя, кораб, фигура, някакъв пейзаж. Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дава ви някаква кошмарна каша и тъкмо сега сте вие, но ключът от вас е в огледалото. Ах, спомням си колко весело беше и малко ужасно — ами ако нищо не излезе! — да вземеш в ръка такава нова неразбираема нетка и да я приближаваш до огледалото, да виждаш в него как ръката ти се разлага напълно за сметка на това как от безсмислената нетка се подрежда очарователна картина, ясна, ясна…

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Цинцинат.

Тя мълчеше.

— Защо е всичко това? Нима не ви е известно, че тези дни, може би утре…

Той изведнъж забеляза израза на очите на Цецилия Ц. — мигновен, о, мигновен, но бе така, като че прониква навън нещо истинско, безспорно (в този свят, където всичко беше съмнително), като че се бе повдигнало крайчето на този ужасен живот и за миг беше лъснал хастарът. В погледа на майка си Цинцинат внезапно улови тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа. За какво крещеше сега тази точка? О, без значение за какво, нека за ужас, за жалост… Но да го кажем по-добре: тя сама по себе си, тази точка, изразяваше такава буря от истина, че душата на Цинцинат не можеше да не се разбуни. Мигът се наклони и префуча. Цецилия Ц. стана, като направи невероятно малък жест, а именно разперила ръце със сочещи показалци, като че показваше размер — да кажем, дължината на младенец… После изведнъж се засуети, вдигна от пода черната си тумбеста чанта на дакелски крака, поправи клапана на джоба си.

— Ами ето — произнесе тя с предишния си чуруликащ говор, — поседях и да си вървя. Хапвайте си от моите бонбонки. Заседях се. Да тръгвам, време е.

— О, да, време е! — страховито развеселен кресна Родриг Иванович, който разтваряше широко вратата.

Наклонила глава, тя се плъзна навън. Цинцинат, разтреперан, направи крачка напред…

— Не се безпокойте — каза директорът, като вдигна длан, — тази малка акушерка никак не е опасна за нас. Назад!

— Но аз все пак… — подхвана Цинцинат.

— Ариер! — изрева Родриг Иванович.

От дълбините на коридора през това време се появи охранената раирана фигура на м’сю Пиер. Той идваше насам, усмихвайки се приятно отдалеч, като обаче леко възпираше крачка, с леко шарещи очи като у хора, които са попаднали на скандал, но не искат да подчертават това, и носеше игра на шашки пред себе си, кутия, под мишницата си един палячо, още нещо…

— Гости ли имахте? — учтиво се поинтересува той, когато директорът ги остави двамата с Цинцинат в килията. — Майчицата ви ли? Мда, мда. А сега аз, горкичкият, слабичкият м’сю Пиер, съм дошъл да ви поразвлека и сам да се поразвлека. Погледнете само как ви гледа. Поклони се на чичкото. Нали е забавен? Хайде, седни изправен, съименнико. А аз ви донесох още много приятни неща. Искате ли най-напред на шах? Да не би на карти? Да не би на котвичка? Изумителна игра! Хайде да ви науча!

XIII

Чака, чака и ето — в най-мъртвия нощен час звуците заработиха отново. Самичък в тъмнината, Цинцинат се усмихна. Напълно съм готов да допусна, че и те са измама, но толкова вярвам сега в тях, че и тях заразявам с истина.

Те бяха още по-твърди и по-точни, отколкото през миналата нощ; не блъскаха слепешката; как да се съмнява в тяхното приближаващо се, настъпателно движение? Скромността им! Умът! Тайнственото, пресметливо упорство! Дали с обикновена кирка, или е някакво чудновато оръдие (от амалгамата на най-неподходящо вещество и от всесилната човешка воля), но някой някак — това беше ясно — си пробиваше проход.

Беше студена нощ, сивият мазен отблясък на луната, като се делеше на квадрати, полягаше върху вътрешната страна на прозоречната долина; цялата крепост се усещаше като налята отвътре с гъст мрак и лъсната отвън от луната, с черни начупени сенки, които се смъкваха по скалистите склонове и безшумно рухваха в урвите; да, беше безстрастна каменна нощ, но в нея, в глухото й лоно, като подкопаваше мощта й, си пробиваше път нещо съвсем чуждо на нейния състав и система. Да не би това да са старите ти романтични бълнувания, Цинцинат?

Той взе покорния стол и доста силно удари с него по пода, после няколко пъти по стената — мъчейки се поне чрез ритъма да придаде някакъв смисъл на звука. И наистина промъкващият се в нощта отначало спря, като че преценяваше дали са враждебни отсрещните звуци, или не — и изведнъж възобнови работата си с такава тържествуваща живост на звука, която доказваше на Цинцинат, че откликът му е разбран.

Той се убеди — да, идват именно при него, него искат да спасят — и като продължаваше да почуква по най-болезнените места на камъка, предизвикваше — в друг диапазон и ключ — по-пълно, по-сложно, по-сладко повторението на тези простички ритми, които бе предлагал.

Вече взе да мисли как да създаде азбука, когато забеляза, че не месечината, а друга, неканена светлина разрежда здрача — и тъкмо забеляза това, когато звуците се изтеглиха. Сетне доста време се рони нещо, но и то постепенно утихна и беше странно да си представиш, че толкова доскоро нощната тишина бе нарушавана от жаден, жарък, промъкващ се хитро живот, душещ отблизо й хъхрещо притиснатата си щипка — и отново ровещ настървено като куче, което напира към борсук.

През колебливата дрямка видя как влезе Родион — а беше вече следобед, когато се пробуди напълно — и както винаги помисли, че краят още не е днес, а нали можеше да бъде и днес, както можеше да бъде и утре, но утре е още далеч.

Целия ден се ослушва в шума на ушите си, като си стиска ръцете, тихо се здрависва сам със себе си; обикаля около масата, където се белееше неизпратеното още писмо; или си представяше мигновения, пресекващ дъха като пауза в този живот, поглед на вчерашната гостенка, или слушаше шумоленето на Емочка. Хайде, добре, пий тази помия от надежда, мътната сладка боза, надеждите ми не се сбъднаха, а нали си мислех, че поне сега, поне тук, където самотата е толкова на почит, то ще се разпадне само на двамина, на теб и на мен, а няма да се размножи, както се беше размножило — шумно, дребнаво, нелепо, дори не можах да се приближа до теб, твоят страшен баща за малко да ми претроши краката с тоягата си, затова ти пиша, това е последният опит да ти обясня какво става, Марфинка, направи необичайно усилие и разбери, макар и през мъгла, макар и с крайчеца на мозъка, но разбери какво става, Марфинка, разбери, че ще ме убиват, нима е толкова трудно, не искам от теб дълги вдовишки воздихания, траурни лилии, но те моля, необходимо ми е — сега, днес — ти да се изплашиш като дете, че ето с мен искат да сторят нещо страшно, долно, от което ти прилошава, и така изкрещяваш посред нощ, че дори когато чуваш как се приближава бавачката — „тихо, тихо“, — все още продължаваш да се дереш, ето колко страшно трябва да ти стане, Марфинка, нищо, че малко ме обичаш, но трябва да разбереш поне за миг, а после можеш отново да заспиш. Как да те раздвижа? Ах, нашият живот с теб беше ужасен, ужасен и няма с това да те раздвижа, много се старах в началото, но ти знаеш — темпото ни беше различно и аз веднага изостанах. Кажи ми колко ръце са мачкали меката плът, с която тъй щедро е обраснала твоята твърда, горчива, малка душа? Да, отново като привидение се връщам към твоите първи измени и с вой, раздрънкал вериги, плувам през тях. Целувките, които неволно съм съзирал. Целувките ви, които приличаха най-вече на някакво хранене, съсредоточено, нечисто и шумно. Или когато ти, примижала, нагъваше пръскаща праскова и после, завършила, но гълтайки още, още с пълна уста, канибалка, разперваше пръсти, замаяният ти поглед блуждаеше, лъщяха възпалените устни, трепкаше брадичката, цялата в капки мътен сок, пропълзяващи върху оголената гръд, в същото време, когато приапът, който те насищаше, внезапно се обръщаше с конвулсивно проклятие, с превит гръб към мен, влезлият ненавреме в стаята. „За Марфинка са полезни всякакви плодове“ — с някаква сладкобълбукаща влага в гърлото говореше ти, събрана цялата в една влажна, сладка, проклета гънчица — и ако отново се връщам към всичко това, то е само за да се отърва, да го изтласкам от себе си, да се очистя — и още за да знаеш, за да знаеш… Какво? Вероятно все пак те вземам за някоя друга — като мисля, че ще ме разбереш, — както лудият взема влезлите си роднини за звезди, за логаритми, за хиени с увиснали задници — но има още безумци — те са неуязвими! — които вземат самите себе си за безумци, и тогава кръгът се затваря. Марфинка, в някакъв такъв кръг се въртим с тебе — о, да можеше да се изскубнеш за миг — после ще се върнеш в него, обещавам ти, не се иска много от теб, но се изтръгни за миг и разбери, че ме убиват, че сме заобиколени от кукли и че самата ти си кукла. Не зная защо ме измъчваха много твоите измени, тоест по-точно всъщност зная защо, но не зная тези думи, които би трябвало да се подберат, за да разбереш защо се измъчвах толкова. Няма ги тези думи в онзи малък размер, който ти употребяваш за всекидневните си нужди. Но все пак отново ще опитам: „Мен ме убиват!“ Добре, всички заедно, още веднъж: „Мен ме убиват!“ Още веднъж: „… убиват!“ — искам така да напиша това, че да си затиснеш ушите — своите тънкокожи маймунски уши, които криеш под кичурите дивна женска коса, но аз ги зная, виждам ги, пощипвам ги, студени са, мачкам ги в неспокойните си пръсти, за да ги стопля някак, да ги оживя, да ги очовеча, да ги накарам да ме чуят. Марфинка, искам да настояваш за ново свиждане и тогава вече, разбира се, ела сама, ела сама! Тъй нареченият живот е свършен, пред мен е само хлъзгавият ешафод, стражниците ми се изхитриха да ме докарат до такова състояние, че моят почерк — нали виждаш — е като пиян, но нищо, ще ми стигнат силите, Марфинка, за такъв разговор с теб, какъвто никога не сме водили, защото така е необходимо — да дойдеш още веднъж, — и не си мисли, че това писмо е измамно, аз ти пиша, Цинцинат, аз плача, Цинцинат, който всъщност обикаляше около масата, а сетне, когато Родион му донесе вечерята, каза:

— Ето това писмо. Ето това писмо ще ви помоля… Има адрес…

— По-добре да бяхте се научили като другите да плетете — измърмори Родион, — че да ми бяхте изплели фланела. Писател! Нали току-що се видяхте с жената.

— Ще се реша все пак да попитам — каза Цинцинат. — Има ли тук освен мен и този доста натрапчив Пиер още някакви затворници?

Родион поморавя, но премълча.

— Ами онзи селяк още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион тъкмо, вбесен, да затръшне вече скимтящата врата, но както и вчера — като шляпаше лепкаво с марокенените си пантофи, като трепкаше с раираните си телеса, хванал в ръце шах, карти, чашка, с която се лови подхвърляно топче…

— На симпатичния Родион най-сърдечни поздрави — с тънко гласче произнесе м’сю Пиер и без да променя крачката, тръскащ се, шляпащ, влезе в килията.

— Виждам — каза той, като сядаше, — че симпатягата понесе писмо от вас. Сигурно същото, което беше вчера тук на масата? До съпругата ли? Не, не — просто дедукция, не чета чужди писма, макар че наистина то бе оставено на съвсем открито място, докато играехме на котвичка. Искате ли днес на шах?

Той разтвори вълнената кутия за шашки и с пухкавата си ръка с вирнато кутре нареди фигурите, направени яко — по старата арестантска рецепта — от средата на хляб, на която можеше да завиди дори камъкът.

— Самият аз съм ерген, но разбирам, естествено… Напред. Сега… бързичко… Добрите играчи никога не мислят много. Напред. Мярнах вашата съпруга — налята женичка, няма що, — а шията й твърде хубава, обичам такива… А, чакайте. Заплеснах се, разрешете да местя другаде. Ей така ще е по-добре. Много си падам по жените, а те пък как ме обичат, пущините, няма да ми повярвате. Ето вие пишете на вашата съпруга там за нейните очички, устнички. Наскоро, знаете ли, имах — защо да не мога да го изям? Ах, така ли било. Бива си ви, бива си ви. Хайде, добре, махам се. Та наскоро имах полово общуване с изключително здрава и разкошна особа. Какво удоволствие получаваш, когато някоя едра брюнетка… Ама какво е това? Хубава работа. Трябва да предупреждавате, може ли така? Хайде, другояче ще играя. Мда. Та разкошна, страстна — а аз, да ви кажа, не съм от заспалите, притежавам такава пружина, че — ух! Изобщо казано, от многобройните съблазни на живота, сякаш на игра, но заедно с това много сериозно се готвя постепенно да предоставя на вашето внимание съблазънта на любовта — не, чакайте, не съм решил още дали ще местя тук. Да, ще местя. Как — мат? Защо мат? Насам — не мога, насам — не мога, насам. Също не мога. Чакайте, но къде беше това по-рано? Не, още по-рано. А, виж, така е друго нещо. Прозяпал съм. Ще местя така. Да, червена роза, прехапана в устните, черни ажурни чорапи до ей тези места и друго ни-щич-ко — това го разбирам, това е най-висшето… а сега вместо любовни възторзи — влажни камъни, ръждиво желязо, а пред мен… нали знаете какво. Не съм забелязал. Ами ако сложа тук? Тук е по-добре. Играта все едно е моя, допускате грешка след грешка. Нека да ви е изменяла, но нали и вие сте я държали в прегръдките си. Когато се обръщат към мен за съвет, винаги казвам: господа, повече изобретателност. Няма нищо по-приятно например от това да се заобиколиш с огледала и да гледаш как кипи там работата — приказно! А ето това никак не е приказно. Честна дума, мислех, че съм местил не тук, а тук. Така че вие не сте могли… Назад, моля. Обичам при това да пуша пура и да говоря за незначителни работи, и тя също да говори — какво да се прави, известна развратност… Да — мъчно, страшно и обидно е да кажеш на всичко това „сбогом“ и да мислиш, че други също такива млади и сочни ще продължат да работят, да работят… — ех! — не зная вие как, но аз в смисъл на милувки обожавам това, което ние, борците, наричаме макарони: шляп по врата, и колкото е по-стегнато месото… Първо, мога да го изям, второ, просто мога да се махна; ами ей така. Чакайте, чакайте, все пак да помисля още. Какъв беше последният ход? Сложете го обратно и ме оставете да помисля. Глупости, няма никакъв мат. Вие според мен тук нещо, извинете, изментихте, ей това беше тук или тук, а не тук, абсолютно съм сигурен. Хайде, сложете го, сложете…

Той уж случайно повали няколко фигури и като не се стърпя, изпъшка и разбърка останалите. Цинцинат седеше, подпрян на едната си ръка; замислено чоплеше коня, който в областта на шията беше като че готов да се върне в онази хлебна стихия, от която беше излязъл.

— На друга игра, на друга игра, не ви бива за шах — суетливо се развика м’сю Пиер и разтвори ярко боядисана дъска за игра на гъска.

Хвърли заровете и веднага скочи от три на двайсет и седем, но после се наложи отново да слезе — за сметка на това от двайсет и два на четирийсет и шест излетя Цинцинат. Играта се проточи. М’сю Пиер поруменяваше като малина, тропаше, ядосваше се, навираше се под масата за заровете и се измъкваше оттам, сложил ги на дланта си, като се кълнеше, че точно така били обърнати на пода.

— Защо миришете така? — попита Цинцинат с въздишка.

Дебеличкото лице на м’сю Пиер се изкриви от пресилена усмивка.

— Наследствено ми е — обясни той с достойнство, — краката ми малко се потят. Опитвах със стипца, не помага. Трябва да ви кажа, че макар да страдам от дете и макар че към всяко страдание да трябва да се отнасяме с уважение, досега никой така безцеремонно…

— Задушавам се — каза Цинцинат.

XIV

Те бяха още по-близо — и сега бързаха толкова, че би било грехота да ги разсейва с чукането на въпроси. И те продължиха по до късно от вчера, и Цинцинат се бе проснал на плочите кръстом, по очи, като повален от слънчев удар, и поощрявайки маскирането на чувствата, ясно чрез слуха си виждаше тайния проход, удължаващ се с всяко човъркане, и усещаше, сякаш му облекчаваха тъмната, тегнеща болка в гърдите, как се разклащат камъните и вече гадаеше, загледан в стената, къде точно ще се пропука и ще зейне с трясък.

Още пропукваше и се ронеше, когато дойде Родион. След него, с балетни обувки на бос крак и с вълнена рокличка на шотландски карета, се шмугна Емочка и както се бе случвало неведнъж, се скри под масата, клекнала свита там, така че ленената й коса, къдреща се в краищата, закриваше и лицето, и коленете, и дори глезените. Щом Родион се отдалечи, тя подскочи — и право към Цинцинат, който седеше на кревата, събори го, закатери се по него, беше се озъбила, на предните й зъби се бе залепило парченце зелен лист.

— Седи мирно — каза Цинцинат, — уморен съм, цяла нощ не съм затворил очи — седи мирно и ми разкажи…

Емочка пъхтеше, заби чело в гърдите му; изпод разпилелите се и увиснали на една страна букли в задния отвор на роклята се оголи горната част на гърба с ладийката, променяща се от движението на плешките и цялата равномерно обраснала с белезникав мъх, който изглеждаше симетрично наресан.

Цинцинат я погали по топлата глава, като се мъчеше да я привдигне. Тя го хвана за пръстите и почна да ги стиска и да ги допира до бързите си устни.

— Ама че си галена — сънливо каза Цинцинат, — хайде, стига, стига. Разкажи ми…

Но бе я обзел порив на детско буйство. Това мускулесто дете търкаляше Цинцинат като кутре.

— Престани! — извика Цинцинат. — Не те ли е срам!

— Утре — изведнъж каза тя, като го стискаше и бе вперила очи над носа му.

— Утре ще умра ли? — попита Цинцинат.

— Не, ще ви спася — замислено пророни Емочка (тя беше го яхнала).

— Виж, това е чудесно — каза Цинцинат, — отвред спасители! Отдавна беше време, че инак ще се побъркам. Моля те, слез, тежиш ми, горещо ми е.

— Ще избягаме и вие ще се ожените за мен.

— Може би — когато пораснеш, но само че вече имам жена.

— Дебела, стара — каза Емочка.

Тя скочи от постелята и се затича покрай стените, както бягат танцьорките, в едър тръс, раздрусвайки коса, сетне скочи, като че летеше, и накрая се завъртя на място, разперила множество ръце.

— Скоро съм пак на училище — каза тя, сетне мигновено седна върху коленете на Цинцинат и начаса забравила всичко, потъна в ново занимание: залови се да чопли черната дълга коричка върху лъскавата си пищялка, коричката вече наполовина се беше отделила, белегът се розовееше нежно.

Присвил очи, Цинцинат гледаше наведения й профил, очертан от пухкава ивица светлина, оборваше го дрямка.

— Ах, Емочка, помни, помни, помни какво си обещала. Утре! Кажи ми, как ще го направиш?

— Дайте си ухото — каза Емочка.

Като го прегърна с една ръка през врата, тя жарко, влажно и съвсем неразбираемо му забоботи в ухото.

— Нищо не чувам — каза Цинцинат.

Тя нетърпеливо отметна косата от лицето си и отново се долепи до него.

— Бу… бу… бу… — екливо боботеше тя и ето отскочи, завъртя се, и ето че вече си почиваше на леко разклатения трапец, събрала и изпънала пръсти като клин.

— Все пак много разчитам на това — през нарастваща дрямка избъбри Цинцинат и бавно отпусна мокрото си бучащо ухо на възглавницата.

Когато заспиваше, усети как тя се прехвърли през него — и сетне неясно му се привиждаше, че тя или някой друг безкрайно сгъва някаква бляскава тъкан, хваща я за крайчетата и я сгъва, поглажда я с длан, отново я сгъва — и за минута се събуди от писъка на Емочка, която Родион тътреше навън.

Сетне му се стори, че предпазливо се възобновиха заветните звуци зад стената… колко рисковано! Нали е средата на деня… но те не можеха да се стърпят и тихичко се промъкваха все по-близо, по-близо до него, а той, уплашен, че стражниците ще чуят, започна да се разхожда, да тропа, да кашля, да си тананика и когато със силно разтупало се сърце седна на масата, звуците вече ги нямаше.

Привечер — както му бе станало навик — се появи м’сю Пиер с брокатена тюбетейка; непринудено, като у дома си, полегна върху кревата на Цинцинат и като вдигна облак, докато разпали дългата си лула от морска пяна с резбовано подобие на пери, се облегна на лакът. Цинцинат бе седнал на масата, дояждаше вечерята си и излавяше сушените сливи от кафявия сок.

— Днес съм ги напудрил — бойко заяви м’сю Пиер, — така че моля без оплаквания и забележки. Хайде да продължим вчерашния разговор. Говорехме за насладите. Насладата от любов — каза м’сю Пиер — се постига по пътя на едно от, най-красивите и полезни физически упражнения, каквито изобщо са известни. Казах — постига се, но може би думата „добива се“ или „добиване“ ще е по-уместна, защото става дума именно за планомерно и упорито добиване на насладата, заложена в самите недра на обработваното същество. В минути на отдих труженикът на любовта веднага поразява наблюдателя със соколовия израз на очите си, с веселия си нрав и със свежия цвят на лицето. Обърнете също внимание колко е плавна моята походка. И така, ние имаме пред себе си известно явление или редица явления, които могат да се обединят под общия термин любовна или еротична наслада.

Тогава на пръсти, сочейки с жестове да не го забелязват, влезе директорът и, седна на столчето, което си беше донесъл.

М’сю Пиер обърна към него поглед, блеснал доброжелателно.

— Продължавайте, продължавайте — зашепна Родриг Иванович, — дойдох да послушам. Pardon, само минутка — да го поставя така, че да се опира на стената. Voilà. Уморих се все пак, а вие?

— Защото не сте свикнали — каза м’сю Пиер. — Та разрешете да продължа. Ние тук разговаряхме, Родриг Иванович, за насладите в живота и в общи черти анализирахме ероса.

— Разбирам — каза директорът.

— Отбелязах следните точки… извинете, колега, ще повторя, но ми се иска да бъде интересно и за Родриг Иванович. Забелязал съм, Родриг Иванович, че за мъжа, осъден на смърт, е най-трудно да забрави жената, вкусното женско тяло.

— И лириката на лунните нощи — добави от себе си Родриг Иванович, като изгледа строго Цинцинат.

— А, не ми пречете обаче да развивам темата, ако поискате — после се изкажете. И така, продължавам. Освен любовните наслади има редица други и сега ще преминем към тях. Вероятно неведнъж сте чувствували как се разтварят гърдите ви през дивен пролетен ден, когато пъпките се наливат и пернатите певци огласят горичките, облечени с първите лепкави листенца. Ранните скромни цветенца кокетно надничат от тревата и сякаш искат да примамят страстния любител на природата, като шепнат боязливо: „Ах, недей, не ни късай, животът ни е кратък.“ Разтварят се и широко дишат гърдите в такъв ден, когато птичетата пеят и на първите дървета се появяват първите скромни листенца. Всичко се радва и всичко ликува.

— Майсторско описание на април — каза директорът, като тръсна бузи.

— Мисля, че всеки е изпитал това — продължи м’сю Пиер, — и сега, когато днес-утре ще се качим всички на ешафода, незабравимият спомен за такъв ден ни кара да извикаме: „О, върни се, върни се, дай ми отново да те преживея.“ Да те преживея — повтори м’сю Пиер, като доста откровено надникна в изписаното руло, което стискаше в шепа.

— По-нататък — каза м’сю Пиер — преминаваме към насладите от духовно естество. Спомнете си какво сте изпитвали в грандиозна картинна галерия или в музей, вие сте се спирали изведнъж и не сте можели да откъснете очи от някой пикантен торс — уви, от бронз или от мрамор. Това ние можем да наречем наслада от изкуството — тя заема доста голямо място в живота.

— И още как — изрече през нос Родриг Иванович и погледна Цинцинат.

— Гастрономическите наслади — продължи м’сю Пиер. — Вижте, ето — най-хубавите сортове овощия виснат от клоните на дърветата; ето — месарят и неговият помощник тътрят свиня, тя квичи, сякаш я колят; ето — върху красива чиния дебело парче бяла сланина; ето — трапезно вино, вишновка; ето — рибка, — не зная как е за другите, но аз съм голям любител на платиката.

— Одобрявам — избоботи Родриг Иванович.

— Този чуден пир се налага да бъде изоставен. И още много неща се налага да изоставим: празничната музика; любимите нещица като фотоапарата или лулата; дружеските разговори; блаженството от удовлетворяването на естествените нужди, което някои поставят наравно с блаженството на любовта; пушенето… Какво друго. Любимите нещица — да, това вече го казах (отново се появи свитъкът хартия). Блаженството… и това казах. Е, също и други разни дреболии…

— Може ли да допълня още нещо? — раболепно попита директорът, но м’сю Пиер поклати глава:

— Не, напълно достатъчно. Струва ми се, че разгърнах пред вътрешния поглед на колегата такива далнини от чувствени царства…

— Исках само за яденето — забеляза полугласно директорът. — Тук според мен могат да се дадат известни подробности. Например en fait de potage^[15]. Мълча, мълча — сепнато довърши той, като срещна погледа на м’сю Пиер.

— Е, какво — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, — какво ще кажете за това?

— Наистина какво да кажа? — продума Цинцинат. — Приспивна, натрапчива нелепост.

— Непоправим е! — възкликна Родриг Иванович.

— Нарочно прави така — заяви със заплашителна порцеланова усмивка м’сю Пиер. — Повярвайте ми, той в достатъчна степен чувствува целия чар на описаните от мен явления.

— … Но не разбира някои неща — гладко вмъкна Родриг Иванович, — той не разбира, че ако сега честно бе признал своята заблуда, ако честно бе признал, че обича същото, което обичаме ние с вас, например за първо супа от костенурка — разправят, че било стихийно вкусно, — тоест само искам да отбележа, че ако беше признал честно и се беше разкаял, да, ако се бе разкаял — това е моята мисъл, — тогава за него би възникнала известна далечина — не искам да кажа надежда, но във всеки случай…

— Изпуснал съм за гимнастиката — зашепна м’сю Пиер, като си преглеждаше хартийката, — ама че досадно!

— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?

— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.

Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.

Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.

— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион веднага стана и излезе със столчето.

Мрак, мрак.

Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.

XV

Утрото отмина тихо, но за сметка на това към пет следобед започна най-унищожителен трясък: този, който работеше, бързаше стръвно, громолеше безсрамно; впрочем не беше се приближил много от вчерашния ден.

Внезапно се случи нещо особено: като че рухна някаква вътрешна преграда и звуците вече се появяваха с такава релефност и сила (мигновено преминали от един план в друг — направо пред рампата), че стана ясно — те са тук, точно зад топящата се като лед стена, и ето сега, сега ще избият навън.

И тогава затворникът реши, че е време да действува. Страшно забързан, разтреперан, но все пак стремейки се да не губи самообладание, той извади и обу тези гумени обувки, тези платнени панталони и яке, с които беше, когато го арестуваха, намери носна кърпа, две носни кърпи, три носни кърпи (бегло преобразяване на кърпите в чаршафи, които се навързват един за друг); за всеки случай мушна в джоба си някаква връвчица с още усукана в нея дървена дръжка за носене на пакети (не се побираше, крайчето й висеше), втурна се към постелята, за да бухне възглавницата и така да я покрие с одеялото, че да стане нещо като чучело на спящ; не стори това, а се хвърли към масата с намерение да грабне написаното, но и тук насред път промени намерението си, защото мислите му се объркваха от победоносното, бясно къртене… Той стоеше изопнат като стрела, вцепенен, когато, до съвършенство въплъщавайки мечтата му, жълтата стена на аршин от пода се пропука с формата на светкавица, веднага набъбна, блъскана отвътре, и внезапно изригна с трясък.

От черната дупка в облак дребни отломки се измъкна с кирка в ръка, целият обсипан с вар, целият извиващ се и пълзящ като дебела риба сред прахоляка, целият разлюлян от смях, м’сю Пиер и веднага след него — но рачешката, — с дебелия задник напред, с цепка, от която стърчеше фъндък сива вата, без редингота, също обсипан с всякакви боклуци, също примиращ от смях, Родриг Иванович, и двамата се изтърколиха от дупката, седнаха на пода и вече неудържимо се задрусаха с всичките преходи от „хо-хо-хо“ до „кхи-кхи-кхи“ и обратно, с жални изписквания в интервалите между прихванията — блъскаха се един друг, поваляха се един върху друг…

— Ние, ние, ние сме — успя да пророни най-после м’сю Пиер, като обърна варното си лице към Цинцинат, при което жълтата му перучка с комично свиркане се надигна и падна.

— Ние сме — избъбри с неочакван фалцет Родриг Иванович и дебело се закикоти, вирнал меките си крака с невъзможните гамаши на ексцентрик.

— Уф! — произнесе м’сю Пиер и изведнъж се успокои, стана от пода и изтупвайки ръцете си, се озърна към дупката: — Ама поработихме двамата, Родриг Иванович! Ставайте, драги, стига вече. Каква работа падна! Много добре, сега можем дори да се възползуваме от този прекрасен тунел… Разрешете да ви поканя, мили съседе, при мен на чаша чай.

— Само да сте ме докоснали… — прошушна Цинцинат. И тъй като от едната страна, готов да го прегърне и да го тикне напред, бе застанал белият, потен м’сю Пиер, а от другата — също разтворил обятия, с голи плещи, със свободно висящ нагръдник — Родриг Иванович, и двамата като че се поклащаха леко, готови да го връхлетят, Цинцинат избра единствената възможна посока, именно тази, която му сочеха. М’сю Пиер лекичко го подтикваше отзад, като му помагаше да пропълзи в отвора.

— Хайде с нас — обърна се той към Родриг Иванович, но той отказа, като се оправда с разбъркания си тоалет.

Сплескан и примижал, Цинцинат пълзеше на четири крака, отзад пълзеше м’сю Пиер и отвред го избутваше, притискаше гръбнака, бодеше дланите, коленете му плътен мрак, изпълнен с ронлив пукот, на няколко пъти Цинцинат се натъкваше на стена и тогава м’сю Пиер го дърпаше за прасците, като го караше да се отмести назад от разклонението без изход, всяка минута ръб, издатина, кой знае какво болезнено блъсваше главата му и изобщо над него тегнеше толкова ужасна, безизходна мъка, че да не беше сумтящият, блъскащ го отзад спътник, тук щеше да легне и да умре. Но ето след дългото придвижване в тясната, въгленочерна тъма (на едно място отстрани червено фенерче мътно обля с лъскавина чернотата), след теснотията, слепотата, задуха в далечината се провидя заобляща се бледа светлина: там имаше завой и най-сетне — изход; несръчно и кротко Цинцинат падна на каменния под — в пронизаната от слънце килия на м’сю Пиер.

— Заповядайте, моля — каза домакинът, като се измъкна след него. Веднага извади четка за дрехи и се зае чевръсто да чисти мигащия Цинцинат, като деликатно сдържаше и смекчаваше движението си там, където можеше да бъде чувствително. При това наведен, като че го уплиташе в нещо, обикаляше около Цинцинат, който стоеше съвсем неподвижно, сразен от една необикновено проста мисъл, по-точно не от самата мисъл, а от това, че не беше му минала през ума по-рано.

— А аз с ваше позволение ще направя така — произнесе м’сю Пиер и съблече прашната си жилетка; за миг, уж случайно, напрегна ръка, изви очи към тюркоазно-белия си бицепс и разпространи присъщото си зловоние. Около лявото зърно на гърдите му имаше находчива татуировка — две зелени листенца, — така че самото зърно приличаше на розова пъпка (от марципан и захаросан плод). — Заповядайте, седнете — каза той, като си навличаше халата на ярки разлети петна — разполагайте се. Моята килия, както виждате, почти не се различава от вашата. Само я поддържам чиста и я украсявам… украсявам я с каквото мога. (Той леко се задъха като от вълнение.)

„Украсявам я.“ Стенният календар с акварелното изображение на крепостта при залез-слънце акуратно бе изпъчил малинова цифра. Юрганът, съшит от разноцветни ромбове, бе метнат върху кревата. Над него с кабари бяха закрепени снимки от лекия жанр и висеше кабинетна фотография на м’сю Пиер; от края на рамката бе разгърнало гофрирани гънки хартиено ветрило. На масата имаше крокодилов албум, златееше се циферблатът на пътен часовник и над лъскавия ръб на порцеланова чаша с немски пейзаж в различни посоки гледаха пет-шест градински теменужки. В ъгъла на килията до стената бе подпрян голям калъф, който сякаш съдържаше музикален инструмент.

— Изключително съм щастлив да ви посрещна — говореше м’сю Пиер, като се разхождаше назад-напред, и всеки път преминаваше през косата слънчева ивица, в която още се виеше варен прах. — Струва ми се, че през тази седмица се сприятелихме толкова, някак толкова хубаво, толкова топло се сближихме, както рядко се случва. Виждам, интересува ви какво има вътре, нали? Ето, само (той си пое дъх) да си довърша думата, и тогава ще ви покажа… — Нашата дружба — продължи, като се разхождаше и леко се задъхваше м’сю Пиер, — нашата дружба разцъфтя в парниковата атмосфера на тъмницата, където се хранеше с еднакви тревоги и надежди. Мисля, че сега ви познавам по-добре от който и да било на света и, разбира се, по-интимно, отколкото ви е познавала вашата жена. Затова ми е особено мъчно, когато се поддавате на злобно чувство или бивате невнимателен към хората… Ето сега, когато толкова весело се появихме при вас, вие отново оскърбихте Родриг Иванович с престореното си безразличие към сюрприза, в който той вземаше толкова мило, енергично участие, а нали вече никак не е млад, има доста свои грижи. Не, не ми се говори сега за това… За мен е важно само да установя, че нито един ваш душевен оттенък не ми убягва, затова ми се струва не съвсем справедливо известно обвинение… За мен вие сте прозрачен, както — извинете за изисканото сравнение, — както поруменяващата годеница е прозрачна за погледа на опитния годеник. Не зная, нещо става с дишането ми, простете, ей сега ще ми мине. Но аз съм ви изучил толкова отблизо и — защо да крия — съм ви обикнал, силно съм ви обикнал и вие значи сте ме опознали, свикнали сте с мен — нещо повече, привързали сте се към мен, както аз към вас. Да постигна такава дружба, ето в какво се състоеше моята първа задача и очевидно я реших успешно. Успешно. Сега ще пием чай. Не разбирам защо не го донасят.

Той седна, като се държеше за гърдите, до масата срещу Цинцинат, но веднага отново скочи, измъкна изпод възглавницата кожена кесия, от кесията — велурено калъфче, от калъфчето — ключ, и се приближи до големия калъф, изправен в ъгъла.

— Виждам, че сте потресен от моята акуратност — каза той и предпазливо отпусна калъфа върху пода, калъфът се оказа тежък и тромав. — Но, да ви кажа, акуратността украсява живота на самотния човек, който по този начин доказва на себе си…

В разтворения калъф върху черно кадифе лежеше широка, светла брадва.

— … доказва на самия себе си, че си има гнезденце… Гнезденце — продължи м’сю Пиер, като отново заключи калъфа, изправи го до стената и сам се подпря на него, — гнезденце, което той е заслужил, свил, изпълнил с топлината си… Това изобщо е голяма философска тема, но по някои признаци ми се струва, че и на вас, както и на мен, не ви е до теми. Знаете ли какво? Ето ви моя съвет: чай ще си пийнем по-късно, а сега си идете и си полегнете, идете. И двамата сме млади, не бива да оставате повече тук. Утре ще ви обяснят, а сега си вървете. Аз също съм възбуден, също не се владея, вие трябва да разберете…

Цинцинат тихо заопипва заключената врата.

— Не, не — по нашия тунел. Нахалост ли се трудихме! Пълзешком, пълзешком. Ще окача нещо да закрия дупката, че е грозно така. Заповядайте…

— Мога сам — каза Цинцинат.

Той се промъкна в черния отвор и като шумолеше с натъртените си колене, запълзя на четири крака и проникваше все по-надълбоко в тясната тъмнина. М’сю Пиер подвикна екливо след него нещо за чая и очевидно спусна щора, защото Цинцинат веднага се почувствува отрязан от светлата килия, където бе току-що.

Загълтал мъчително грапавия въздух, като се натъкваше на нещо остро — и очакваше без особен страх срутване, — Цинцинат слепешката се промъкваше през лъкатушния проход и попадаше в каменни ниши, като кротко отстъпващо животно се връщаше заднишком и напипал продължението на прохода, пълзеше по-нататък. Нямаше търпение да легне на меко, пък било то и на неговия креват, да се завие през глава и да не мисли за нищо. Това обратно пътешествие се проточи толкова, че като дереше рамене, той се разбърза, доколкото му позволяваше постоянното предчувствие за задънена стена. Задухът го замайваше и по едно време реши да спре, да се отпусне, да си представи, че е в кревата, и при тази мисъл може би да заспи, но тогава дъното, по което пълзеше, се наклони надолу под доста осезаем ъгъл и ето отпред се мярна червеникаво-блестяща пролука, лъхна го влага, плесен, като че от недрата на крепостната стена бе преминал в естествена пещера, от ниския свод над него, всеки на нокътче, с главицата надолу, завили се с криле, висяха в редица като сбръчкани плодове прилепи в очакване на своето участие — пролуката пламенеещо се разтвори и го облъхна свежият дъх на вечерта и Цинцинат се измъкна на свобода от пролуката в скалата.

Озова се на един от многото тревисти полегати склонове, които като изострени тъмнозелени вълни ближеха на различна височина скалите и стените на възправилата се крепост. В първата минута направо му се зави свят от свободата, височината и простора, той, вкопчил се въз влажния чим, едва ли забелязваше нещо, освен че лястовичките цвърчат силно, вечерно, като стрижат с черните си ножици боядисания въздух, че залезното зарево е обхванало половината небе, че над тила му със страшна бързина се издига сляпата каменна стръмнина на крепостта, от която се бе изцедил като капка, а под краката му — кошмарни урви, плъзнала като детелина мъгла.

Щом уталожи дъха си, щом овладя подскачането в очите и треперенето на тялото си, с напора от ахаща, ухаща, широко и далеко разляла се волност, той залепи гръб за канарата и обиколи с поглед димящата околност. Далеч долу, където здрачът вече се бе утаил, в струите мъгла едва се мержелееше ажурната гърбица на моста. А там, от другата страна, синият град в омара, с прозорци като разпалени въгленчета или вземаше още на заем блясък от залеза, или вече светеше за своя сметка, и можеше да се различи как светваха и се нанизваха постепенно мънистата от фенери по улица Стръмна и тънката арка в горния й край бе необикновено ясна. Оттатък града всичко трепкаше мъгливо, нагъваше се, изплъзваше се и над невидимите градини, в розовата дълбина на небето, стояха на върволица прозрачно огнени облачета, точеше се един дълъг лилав облак с горящи прорези по долния край и докато Цинцинат гледаше, там, там в далечината, пламна във венецианско зелено обрасналият с дъбак хълм и полека се затъмни.

Пиян, слаб, плъзгайки се по коравия чим и балансирайки, той пое надолу и към него веднага иззад скалната издатина, където предупреждаващо шушнеше траурен трънак, изскочи Емочка, с лице и крака, розови от залеза, и като го стисна здраво за ръката, го повлече надолу. Във всичките й движения личеше вълнение, възторжена забързаност.

— Къде отиваме? Надолу ли? — задъхано питаше Цинцинат, като се смееше от нетърпение.

Тя бързо го поведе покрай стената. В стената се отвори малка зелена врата. Надолу водеха стъпала, незабелязано изредили се под краката. Отново скръцна врата; зад нея зееше възтъмен проход, където имаше сандъци, гардероб, изправена до стената стълба и миришеше на газ; оказа се, че от задния вход са проникнали в директорската квартира, защото — без вече толкова да му стиска пръстите, като ги изпускаше разсеяно — Емочка го водеше към трапезарията, където до осветената овална маса бяха насядали всички и пиеха чай. Салфетката на Родриг Иванович покриваше широко гърдите му; жена му — кльощава, луничава, с бели ресници — предаваше гевречетата на м’сю Пиер, който се бе пременил в руска рубашка на петлета; до самовара в кошничка бяха оставени кълбета цветна прежда и бляскаха стъклени куки. Остроноса бабичка с боне и с черна пелерина се бе накокошинила в края на масата.

Щом зърна Цинцинат, директорът зяпна и нещо потече от крайчето на устата му.

— Пфу, лудетина! — с лек немски акцент проговори директоршата.

М’сю Пиер, като си разбъркваше чая, свенливо наведе очи.

— Ама наистина, какви са тези лудории? — през пъпешовия сок произнесе Родриг Иванович. — Да не говорим, че това е извън всякакви правила!

— Оставете — каза м’сю Пиер, без да вдига очи. — Нали и двамата са деца.

— Ваканцията свършва, та й се иска да полудува — бързо избъбри директоршата.

Емочка, която нарочно тътреше стола, като се въртеше и облизваше, седна на масата и забравила завинаги за Цинцинат, се залови да посипва със захар, веднага пооранжевяващ, мъхнат резен пъпеш, в който сетне щастливо се впи, държеше го от двата края, стигащи до ушите й, и блъскаше с лакът съседа. Съседът продължаваше да си сърба чая и придържаше между показалеца и средния си пръст стърчащата лъжичка, но незабелязано спусна лявата си ръка под масата.

— Ай — трепна от гъдела Емочка, без впрочем да се отделя от пъпеша.

— Засега седнете ей там — каза директорът, като посочи с ножа за плодове зеленото кресло, сложено отделно сред полумрака на дамаската до диплите на завесата. — Когато свършим, ще ви отведа оттук. Ама сядайте де, ви казвам. Какво ви е? Какво му е? Ама че неразбран човек!

М’сю Пиер се наклони към Родриг Иванович и леко изчервен, му съобщи нещо.

Гърлото на директора направо изгърмя:

— Е, честито, честито — каза той, като едва възпираше поривите на гласа си. — Радостно!… Отдавна беше време… Ние всички… — Той погледна Цинцинат и вече се накани тържествено.

— Не, рано е още, приятелю, не ме притеснявайте — прошепна м’сю Пиер и го докосна по ръкава.

— Във всеки случай няма да се откажете от втора чашка чай — игриво произнесе Родриг Иванович, а сетне, като помисли и помляска, се обърна към Цинцинат: — Ей, вие там. Можете засега да прегледате албума. Дете, дай му албума. По случай нейното (жест с ножа) завръщане в училището нашият скъп гост и направи… й направи… Пардон, Пьотр Петрович, забравих как го казахте.

— Фотохороскоп — скромно отвърна м’сю Пиер.

— Да оставя ли лимончето? — попита директоршата.

Висящата газена лампа, оставяйки в тъмнина дълбините на трапезарията (където само припламваше, като отчупваше едри секунди, отблясъкът от махалото), изливаше върху уютно сервираната маса домашна светлина, преминаваща в звън от чайно естество.

XVI

Спокойствие. Паякът изсмука малката пеперудка с бял мъх и три стайни мухи, но още не беше се заситил напълно и все поглеждаше към вратата. Спокойствие. Цинцинат беше целият в цицини и синини. Спокойствие, нищо не се е случило. Снощи, когато го върнаха обратно в килията, двама служители завършваха замазването на мястото, където преди това бе зейнала дупката. Сега то личеше само от един поглед към ослепялата, оглушала и уплътнила се стена.

Друга останка от вчерашния ден беше крокодилският албум с масивен тъмносребърен монограм, който бе взел със себе си в смирената си разсеяност: албум не какъв да е, а именно фотохороскоп, съставен от изобретателния м’сю Пиер, тоест серия от снимки, представящи с естествена постепенност целия предстоящ живот на дадената персона. Как се правеше това? Ами ето как. Силно подправените снимки на днешното лице на Емочка се допълваха с части от чужди снимки — заради тоалетите, мебелировките, пейзажите, — така че се образуваше цялата бутафория на бъдещето й. Поред наместени в многоъгълните прозорчета на каменно-плътния картон със златен обрез и снабдени със ситно изписани дати, тези отчетливи и на пръв поглед истински фотографии представяха Емочка отначало каквато си беше днес, по-нататък — след завършване на училището, тоест след три години, скромна девойка, с куфарче на балерина в ръката, след това — на шестнайсет години, в пачка, с розови крилца на гърба, свободно седяща на стол, с вдигната чаша, сред бледи гуляйджии, след това — на осемнайсет, във фатален траур, до парапета над каскадата, след това… ах, в още много видове и пози, чак до най-последната — лежащата.

С помощта на ретуша и на другите фотографски фокуси като че се постигаше последователната промяна в лицето на Емочка (майсторът впрочем използуваше снимки на майка й), но стига да погледнеш по-отблизо, и ставаше безобразно ясна цялата недодяланост на тази пародия спрямо действието на времето. Емочка, когато излизаше от театъра с кожено манто и с цветя, притиснати до рамото, имаше крака, които никога не бяха танцували, а на следващата снимка, която я изобразяваше вече във венчална омара, до нея бе застанал младоженецът, строен и висок, но със закръглената физиономия на м’сю Пиер. На трийсет години й се появяваха условни бръчки, прокарани безсмислено, безжизнено, без да се знае истинското им значение, но говорещи на познавача съвсем странни неща, както се случва, че случайното движение на клоните съвпада с жеста, разбираем за глухонемия. А на четирийсет години Емочка умираше — и тук позволете да ви поздравя с обратната грешка; лицето й на смъртния одър никак не би могло да мине за лице на смъртта!

Родион отнесе този албум, като мърмореше, че госпожицата ей сега заминава, а когато се яви отново, сметна за необходимо да съобщи, че госпожицата е заминала.

(С въздишка.) „Замиина!… (На паяка.) Стига ти толкоз… (Показва си дланите.) Нищо нямам. (Отново на Цинцинат.) Скучно, ей, че ще ни бъде скучно без щерката, ама как търчеше, как пееше песни нашата глезанка, златното ни цветенце. (След пауза с друг тон.) Какво тъй днес, господинчо мили, не задавате никакви такива заядливи въпроси? А?“

„Ха така“ — сам внушително си отговори Родион и с достойнство се отдалечи.

А следобеда, съвсем официален, вече не с арестантски дрехи, а с кадифена куртка, с артистична фльонга на врата и с нови, с високи токове, поскърцващи крадешком ботуши с лъскави кончови (които по нещо го уподобяваха на оперен горски), влезе м’сю Пиер, а след него, като почтително му отстъпваше предно място в придвижването, в разговора и във всичко — Родриг Иванович, и с чанта под мишница адвокатът. И тримата се наместиха около масата в плетени кресла (от приемната). Цинцинат отначало ходеше из килията, като се бореше със срамния страх, но после също седна.

Адвокатът немного сръчно (тази несръчност обаче беше изпитана, привична) се зае с чантата, като отдръпваше черната й буза, хванал я частично на коленете си, частично подпрял я на масата, и като я изпускаше ту от едната точка, ту от другата, извади голям бележник, заключи я или по-точно затвори твърде податливата и поради това невинаги улучваща зъбеца чанта; уж я остави на масата, но размисли и я хвана за врата, пусна я на пода, като я подпря в седнало положение на пиян до крака на креслото си; бързо извади — май от петлицата — емайлиран молив, разтвори със замах бележника върху масата и без да обръща внимание на никого и на нищо, започна равномерно да изписва леко закрепените страници, но именно това невнимание към всичко наоколо дебело подчертаваше връзката между бързината на неговия молив и това заседание, на което се бяха събрали тук.

Родриг Иванович седеше в креслото, леко облегнат — с натиск върху плътната облегалка караше цялото кресло да пука — и отпуснал едната си лилава лапа върху страничната облегалка, а другата мушнал под ревера на редингота; от време на време извършваше такова движение с провисналите си бузи и с напудрената си като локум брадичка, като че ги освобождаваше от някаква лепкава засмукваща среда.

М’сю Пиер, седнал между тях, си наля вода от гарафата, сетне внимателно-внимателно отпусна върху масата дланите си с преплетени пръсти (фалшивият аквамарин блесна на кутрето му) и свел дълги ресници, десетина секунди благоговейно обмисля как да започне речта си.

— Уважаеми господа — без да вдига очи, с тънък глас изрече най-сетне м’сю Пиер, — най-напред и преди всичко ми разрешете да обрисувам с два-три сполучливи щриха това, което вече е изпълнено от мен.

— Молим — избоботи директорът и строго изскърца с креслото.

— На вас, разбира се, са ви известни причините за онази забавна мистификация, която се изисква от традициите на нашето изкуство. Наистина. Какво би било, ако бях се разкрил на бърза ръка и бях предложил своята дружба на Цинцинат Ц.? Нали това би значило, господа, със сигурност да го отблъсна, да го изплаша, да го настроя против себе си — тоест да извърша съдбовна грешка.

Докладчикът отпи от чашата и внимателно я остави.

— Няма да обяснявам — продължи той, като замахна с ресници — колко скъпоценна е за общия успех атмосферата на топла дружеска близост, която постепенно, с помощта на търпението и гальовността се създава между осъдения и изпълнителя на присъдата. Трудно, дори невъзможно е да си припомним без потрес варварството на отдавна отминалите дни, когато тези двамата, без изобщо да се познават, но свързани от неумолимия закон, се срещали лице в лице едва в последния миг преди самото тайнство. Всичко това се промени, също както се промени с течение на вековете древното, диво сключване на браковете, приличащо повече на заколение — когато покорната девственица бе хвърляна от родителите в шатрата на непознатия.

(Цинцинат намери в джоба си станиолова хартийка от шоколад и взе да я мачка.)

— И ето, господа, за да осигуря най-дружески отношения с осъдения, аз се настаних в също такава мрачна килия като неговата, в образа на също такъв, да не кажа и на повече пазен затворник. Невинната ми измама не можеше да не сполучи, затова би било странно да изпитвам каквито и да било угризения, но аз не желая дори най-малката капка горчивина на дъното на нашата дружба. Въпреки присъствието на очевидци и съзнанието за своята конкретна правота аз ви моля (той подаде ръка на Цинцинат) за извинение.

— Да, това е истинска деликатност — полугласно произнесе директорът, възпалените му жабешки очи се навлажниха; той извади сгъната кърпа, вдигна я до трепкащия си клепач, ала се отказа и вместо това сърдито и очаквателно се втренчи в Цинцинат. Адвокатът също погледна, но набързо, като при това беззвучно мърдаше устни, заприличали на неговия почерк, тоест без да се прекъсва връзката с реда, отделил се от хартията, и ето отново готов да се втурне по-нататък по нея.

— Ръката! — поморавял, с напън извика директорът и така тресна по масата, че се натърти.

— Не, не го принуждавайте, ако не иска — каза спокойно м’сю Пиер. — Нали това е само проформа. Да продължим.

— Кроткият! — проромоли Родриг Иванович, като хвърли изпод вежди влажен като целувка поглед на м’сю Пиер.

— Да продължим — каза м’сю Пиер. — През това време сполучих тясно да се сближа със съседа. Ние прекарвахме…

Цинцинат погледна под масата. М’сю Пиер, кой знае защо, се обърка, размърда се на стола и хвърли поглед надолу. Директорът, надигнал кранчето на мушамата, погледна също натам и сетне подозрително изгледа Цинцинат, Адвокатът на свой ред се шмугна, след което огледа всички и отново взе да пише. Цинцинат се изправи. (Нищо особено — бе изпуснал сребристата топчица.)

— Ние прекарвахме — продължи м’сю Пиер с обиден глас — дълги вечери заедно в непрекъснати разговори, в игри и всякакви развлечения. Ние като деца се състезавахме по сила; аз, слабичкият, клетият м’сю Пиер, разбира се, о, разбира се, отстъпвах пред могъщия си връстник. Ние правехме разбор на всичко — на еротиката и на други възвишени неща — и часовете прелитаха като минути, минутите като часове. Понякога в тихо мълчание…

Тук Родриг Иванович изведнъж прихна басово:

— Impayable^[16], това се подразбира — прошепна той, с леко закъснение оценил шегата.

— … Понякога в тихо мълчание седяхме един до друг, почти прегърнати в тихия здрач, всеки потънал в своите мисли, и двамата се сливахме като реки, щом отворехме уста. Споделях с него сърдечния си опит, учех го на изкуството на шахматната игра, веселях го със съвременен виц. Така ни течаха дните. Резултатът е налице. Ние се заобичахме и устройството на душата на Цинцинат ми е също така известно, както устройството на неговия врат. По такъв начин не някой чужд, страшен чичо, а мил приятел ще му помогне да изкачи червените стъпала и той без страх ще се остави на мен — завинаги, през цялата смърт. Да бъде изпълнена волята на публиката! (Той стана; стана и директорът; адвокатът, погълнат от писането, само леко се повдигна.) Така. Ще ви помоля сега, Родриг Иванович, официално да обявите моето звание, да ме представите.

Директорът припряно сложи очила, разглади някаква хартийка и като изсили глас, се обърна към Цинцинат:

— Да… Това е м’сю Пиер… Bref^[17]… Ръководителят на смъртното наказание… Благодаря за честта — добави той, като обърка нещо, и с учуден израз на лицето отново се отпусна в креслото.

— Е, вие нещо не твърде — изрече недоволно м’сю Пиер. — Нали съществуват известни официални форми, които трябва да се спазват. Изобщо не съм педант, но в толкова важна минута… Няма какво да слагате ръка на гърдите, изложихте се, драги. Не, не, седете си, достатъчно. Сега да преминем… Роман Висарионович, къде е програмката?

— Че нали ви я дадох — бодро заяви адвокатът, — но впрочем… — И той бръкна в чантата.

— Намерих я, не се безпокойте — каза м’сю Пиер, — и така… Представлението е определено за вдругиден… на Интересния площад. Не можаха да изберат по-свестен… Чудно нещо! (Продължава да чете, като си мърмори под носа.) Допускат се пълнолетни… Билетите от цирковия абонамент важат… Така, така, така… Ръководителят на смъртното наказание — в червени еленови… е, за това, да речем, имат много здраве, пак са прекалили както винаги… (На Цинцинат.) Значи — вдругиден. Разбрахте ли? А утре — както го изисква прекрасният обичай — ще трябва двамата с вас да тръгнем с визити при градските първенци — струва ми се, списъчето е у вас, Родриг Иванович.

Родриг Иванович взе да се удря по разните части на обвитото с вата тяло, облещил очи и, кой знае защо, станал прав. Най-сетне листчето се намери.

— Ммм, добре — каза м’сю Пиер, — приложете това към делото, Роман Висарионович. Май това беше. Сега според закона думата се дава…

— Ах, не, c’est vraiment superflu^[18] — избърза да го прекъсне Родриг Иванович. — Нали този закон е много остарял.

— Според закона — твърдо повтори м’сю Пиер, като се обърна към Цинцинат — думата се предоставя на вас.

— Честният! — с прекъслечен глас произнесе директорът, като си друсаше бузите.

Последва мълчание. Адвокатът пишеше толкова бързо, че човек го заболяваха очите от мяркането на молива му.

— Ще изчакам една пълна минута — каза м’сю Пиер, поставил дебелия си часовник на масата пред себе си.

Адвокатът поривисто въздъхна; започна да събира ситно изписаните листи.

Минутата отмина.

— Заседанието е приключено — каза м’сю Пиер, — да вървим, господа. Дайте ми протокола, Роман Висарионович, преди да го отнесете за хектографиране. Не, по-късно, сега очите ми се измориха.

— Да си призная — каза директорът, — понякога неволно съжалявам, че бе извадена от употреба сис… — Той до вратата се наведе към ухото на м’сю Пиер.

— За какво става дума, Родриг Иванович? — ревниво се поинтересува адвокатът. Директорът пошепна и на него.

— Да, наистина — съгласи се адвокатът, — впрочем закончето може да се заобиколи. Например ако се разтегли за няколко пъти…

— Ей, ей — каза м’сю Пиер, — по-полека, палячовци. Аз не си играя на резки.

— Не, ние просто така, теоретически — подмилкващо се усмихна директорът, — защото по-рано, когато можеше да се прилага…

Вратата се затръшна, гласовете се отдалечиха.

Но почти в същия миг при Цинцинат се яви още един гост, библиотекарят, дошъл да прибере книгите. Неговото дълго, бледо лице с ореол от прашно-черна коса около плешивината, дългата му треперлива снага в синкава платнена жилетка, дългите крака във възкъси панталони — всичко това оставяше странно, болезнено впечатление, като че са го били прискрипчили и сплескали. На Цинцинат обаче му се струваше, че заедно с праха от книгите върху него е полепнал тънък слой от нещо близко до човешкото.

— Вие сигурно сте чули — каза Цинцинат, — вдругиден е моето унищожение. Няма повече да вземам книги.

— Няма повече да вземате — потвърди библиотекарят.

Цинцинат продължи:

— Иска ми се да оплевя няколко буренчета-истини. Имате ли време? Искам да кажа, че сега, когато знам със сигурност… Какъв чар имаше в онова незнание, което толкова ме потискаше… Книги вече не…

— Нещо митологично? — предложи библиотекарят.

— Не, няма смисъл. Някак не ми е до четене.

— Някои вземат — каза библиотекарят.

— Да, знам, но наистина не си струва.

— За последната нощ — с усилие довърши мисълта си библиотекарят.

— Днес сте страшно разговорлив — усмихна се Цинцинат. — Не, приберете всичко това. Не можах да надвия Quercus! Да, тъкмо стана дума: тук по грешка… тези томчета… на арабски ли са, не знам… но аз, уви, не успях да изуча източните езици.

— Жалко — каза библиотекарят.

— Нищо, душата ще навакса. Чакайте, не си отивайте още. Макар да зная, че сте само така — само сте подвързан в човешка кожа, все пак… задоволявам се с малко… Вдругиден…

Но треперлив, библиотекарят излезе.

XVII

Обичаят изискваше преди смъртното наказание неговият пасивен и неговият активен участник заедно да се явят на кратко прощално посещение при всички най-важни чиновници, но за ускоряване на ритуала бе решено, че тези лица ще се съберат в извънградската къща на заместник-управителя на града (самият управител, негов племенник, отсъствуваше — гостуваше у приятели в Притомск) и че за вечеря, без церемонии, там ще пристигнат Цинцинат и м’сю Пиер.

Беше тъмна нощ със силен топъл вятър, когато те двамата с еднакви наметала, пеш, съпровождани от шестима войници с алебарди и фенери, преминаха през моста за спящия град и като прекосиха главните улици, по скалистите пътеки между шумящите градини тръгнаха да се качват нагоре по склона.

(Още на моста Цинцинат се обърна, освободи главата си от качулката на наметалото: синята, сложна грамада на крепостта с многото кули се издигаше в матовото небе, където кайсиената луна бе зачеркната от облак. Тъмнината над моста мигаше и се бърчеше от прилепите.

— Вие обещахте… — прошепна м’сю Пиер, като му стисна леко лакътя, и Цинцинат отново си нахлупи пашкула.)

Тази нощна разходка, която изглеждаше, че ще бъде толкова изобилна на печални, безгрижни, пеещи, шепнещи впечатления — защото какво е споменът, ако не душата на впечатлението, — се оказа всъщност неясна, незначителна и префуча толкова бързо, както бива само сред твърде позната местност, в мрака, когато разноцветните дневни дроби се заменят от целите числа на нощта.

В края на тясната и мрачна алея, където пукаше чакълът и миришеше на смрика, изведнъж се появи театрално осветен вход с белезникави колони, с фризове по фронтона, с лаврови дръвчета в качета и след като едва се забавиха във вестибюла, където прехвръкваха сякаш райски птици слугите, ронещи пера върху черно-белите плочи — Цинцинат и м’сю Пиер преминаха в залата, бучаща от многолюдното сборище. Тук бяха всички.

Тук изпъкваше с характерната си буйна коса завеждащият градските фонтани; тук припламваше с тежките си златни ордени черният мундир на шефа на телеграфистите; тук се намираше руменият, с неприличен нос началник на снабдяването; и с италианското фамилно име укротителят на лъвове; и съдията, глух старец; и със зелени лачени обувки управителят на парковете; и множество още други свръхтежки, именити, беловласи личности с отблъскващи лица. Дами липсваха, ако не се смята настоятелката на учебния окръг, малко пълна, със сив редингот мъжка кройка, възрастна жена с големи плоски бузи и гладка, лъскава като стомана прическа.

Някой сред общ смях се подхлъзна на паркета. Полилеят изпусна една от своите свещи. Върху малкия ковчег, вече изложен за оглед, някой бе положил букет. Застанал отстрани с Цинцинат, м’сю Пиер посочи тези явления на своя възпитаник.

Но ето че домакинът, мургав старец с къса остра брадичка, плесна с ръце, вратите се разтвориха и всички преминаха в трапезарията. М’сю Пиер и Цинцинат бяха настанени един до друг начело на ослепителната трапеза и отначало сдържано, без да нарушат приличието, с доброжелателно любопитство, преминаващо у някои в скрито умиление, всички почнаха да поглеждат еднакво, с хамлетовски вид, облечената двоица; след това, тъй като върху устните на м’сю Пиер взе да се разгаря усмивка и той започна да говори, погледите на гостите все по-откровено се насочваха към него и Цинцинат, който, без да бърза, усърдно и съсредоточено — като че търсеше решението на задача — балансираше ножа за рибата по различни начини, ту върху солницата, ту върху извивката на вилицата, ту го изправяше до кристалната вазичка с бяла роза, украсяваща неговия прибор за разлика от останалите.

Слугите, комплектувани от най-чевръстите контета в града — най-добрите представители на неговата малинова младеж, — пъргаво разнасяха ястията (като понякога дори прехвърчаваха с блюдото над масата) и общото внимание бе привлечено от учтивата грижовност, с която м’сю Пиер ухажваше Цинцинат, веднага променяйки разговорната си усмивка с минутна сериозност, докато внимателно слагаше вкусното късче в чинията му — след което, с предишния закачлив блясък върху розовото неокосмено лице, продължаваше да води извънредно остроумен разговор с цялата маса — и изведнъж, насред думата, леко привел се, да грабва сосиерата или съдинката с пипера, поглеждайки въпросително Цинцинат, който впрочем не докосваше никакво ядене, а все така тихо, внимателно и усърдно местеше ножа.

— Вашата бележка — весело каза м’сю Пиер, като се обърна към началника на градското движение, който го бе прекъснал и сега предвкусваше очарователна реплика, — вашата забележка ми напомни известния анекдот за лекарската тайна.

— Разкажете, ние не го знаем, ах, разкажете го — насочиха се към него гласове от всички страни.

— Моля — каза м’сю Пиер. — Отива при гинеколога…

— Ще прощавате, дето се бъркам — каза укротителят на лъвовете (прошарен мустакат мъж с пурпурна орденска лента), — но утвърден ли е господинът, че таз анекдота е целева за ушите… — Той изразително посочи Цинцинат с очи.

— Оставете, оставете — строго отвърна м’сю Пиер, — аз никога не бих си разрешил дори най-малката непристойност в присъствието… Значи една старичка дама отива на гинеколог (м’сю Пиер леко издаде долната си устна), „Имам, казва, доста сериозна болест и се страхувам, че ще умра от нея,“ — „Симптомите?“ — пита докторът. „Главата ми трепери, докторе…“ — М’сю Пиер, като фъфлеше и трепереше, изобрази старицата.

Гръмна смях. На другия край на трапезата глухият съдия, страдалчески изкривил лице като от запек, на смях въвираше голямото си сиво ухо в лицето на егоиста, свой съсед, превиващ се от смях, и като го дърпаше за ръкава, го умоляваше да съобщи какво е разказал м’сю Пиер, който в същото време през цялата дължина на масата лениво следеше съдбата на своя анекдот и примигна едва когато някой най-сетне удовлетвори любопитството на клетника.

— Вашият удивителен афоризъм, че животът е една лекарска тайна — подхвана завеждащ фонтаните, който така пръскаше ситни слюнки, че около устата му се извиваше дъга, — може да бъде чудесно приложен към странния случай, станал тези дни в семейството на моя секретар. Представете си…

— Как е, Цинцинат, плашиш ли се? — със състрадателен полушепот попита един от бляскавите слуги, докато наливаше вино на Цинцинат; той вдигна поглед; беше неговият шурей шегобиецът. — Плашиш се, нали? Я му гаврътни преди венчавката…

— Какво си позволявате? — студено пресече бъбривеца м’сю Пиер и той прегърбен отстъпи, и ето вече се наведе с бутилката си през рамото на следващия гост.

— Господа! — възкликна домакинът, като се привдигна и застана с чаша бледожълта ледена напитка в ръката на равнището на колосания си нагръдник. — Предлагам наздравица за…

— Горчиво! — подвикна някой и останалите подхванаха вика.

— … На брудершафт, заклинам ви… — с променен глас, тихо, с лице, изкривено в молба, се обърна м’сю Пиер към Цинцинат, — не ми отказвайте това, заклинам ви, така се прави винаги, винаги…

Цинцинат безучастно докосваше провисналите на коси тръбички краища на мократа бяла роза, която машинално бе извадил от съборената ваза.

— … В края на краищата имам право да изисквам — трескаво прошепна м’сю Пиер и изведнъж с рязък, пресилен смях изля от чашата си капка вино върху темето на Цинцинат, а сетне ръсна и себе си.

— Браво, браво! — екнаха викове наоколо и съсед се обръщаше към съседа, изразявайки с патетична мимика почуда, възхищение, звънваха, чукнали се, нечупливите чаши, ябълки колкото детска глава ярко се трупаха сред прашносините чепки грозде върху наперения сребърен кораб, масата се издигаше като полегата елмазена планина, из мъглите на живописта върху тавана пътешествуваше многоръкият полилей, разплакан, бликащ лъчи, без да намира пристан.

— Трогнат съм, трогнат съм — повтаряше м’сю Пиер, до него се приближаваха поред, поздравяваха го. Някои при това се препъваха, тук-таме пееха. Шефът на градските пожарникари беше неприлично пиян; в залисията двама слуги се мъчеха незабелязано да го извлекат навън, но той пожертвува задните поли на фрака си, както гущерът опашката си, и остана. Почтената настоятелка, като се изчервяваше на петна, като се отмяташе безмълвно и напрегнато на облегалката на стола, се бранеше от началника на снабдяването, който закачливо насочваше към нея пръста си, приличащ на морков, сякаш се канеше да я прободе или да я погъделичка, и повтаряше: „Гъди-гъди-гъди-гъди!“

— Хайде да излезем на терасата, господа — провъзгласи домакинът и тогава братът на Марфинка и синът на доктор Синеоков дръпнаха завесата, дървените й халки изтрещяха; сред люлеещата се светлина на изрисувани улични лампи се разкри каменна площадка, преградена в дълбочина от кегловидните стълбчета на парапета, между които гъсто се чернееха двойни късчета от нощта.

Ситите мъркащи гости се разположиха в ниските кресла. Някои се навъртаха около колоните, други край парапета. Там бе и Цинцинат, който въртеше в пръстите си мумия на пура, и до него, без да го поглежда, но като го докосваше непрекъснато ту с гръб, ту с хълбок, м’сю Пиер говореше сред одобрителните възгласи на слушателите:

— Фотографията и риболовът — ето моите най-важни увлечения. Колкото и да ви се види странно, за мен славата, почестите са нищо в сравнение със селската тишина. Ето вие недоверчиво се усмихвате, драги ми господине (между другото се обърна той към един от гостите, който веднага се отрече от усмивката си), но ви се кълна, че е така, а аз не се кълна на вятъра. Тази любов към природата ми завеща моят татко, който също не умееше да лъже. Мнозина от вас, разбира се, го помнят и могат да потвърдят дори писмено, ако се наложи.

Застанал до парапета, Цинцинат неясно се вглеждаше в тъмнината — и ето че като по поръчка тъмнината примамливо побледня, защото чистата сега и висока луна се изплъзна от астраганените облачета, покри с лак храсталаците и пламна в езерата с трели от светлина. Изведнъж с рязко движение на душата си Цинцинат разбра, че се намира в самото сърце на Тамарини градини, толкова паметни за него и изглеждащи толкова недостижими; мигновено свързал едно с друго, разбра, че неведнъж бе минавал оттук с Марфинка покрай същата тази къща, в която се намираше сега и която тогава му се явяваше като бяла вила със заковани прозорци, прозираща сред листака на хълмчето… Сега, като оглеждаше местността с угрижен поглед, той без усилие освобождаваше от обвивката на нощната мъгла познатите полянки или, напротив, избърсваше от тях излишния лунен прах, за да ги направи точно такива, каквито бяха в паметта му. Като реставрираше изчернената от саждите на нощта картина, виждаше как по стария начин се разпределят горичките, пътеките, ручеите… В далечината, опиращи в металното небе, бяха застинали на гигантски вълни примамливи хълмове сред синкавия блясък и сред гънките на мрака…

— Балкон, луна, той и тя — каза м’сю Пиер, усмихвайки се на Цинцинат, който сега забеляза, че всички го гледат с гальовно, очаквателно внимание.

— На пейзажа ли се любувате? — мазно изрече, положил ръце на гърба, управителят на парковете. — Вие… — Той млъкна и като че леко смутен, се обърна към м’сю Пиер: — Извинете, ще разрешите ли? Аз всъщност не бях представен…

— Ах, моля ви, моето разрешение не е необходимо — учтиво отвърна м’сю Пиер, докосна Цинцинат и тихо каза: — Този господин иска да поговори с теб.

— Пейзажът… На пейзажа ли се любувате? — повтори, като се окашля в шепа, управителят на парковете. — Но сега малко нещо се вижда. Почакайте само, точно в полунощ — това ми обеща главният инженер… Никита Лукич! Ей, Никита Лукич!

— Аз го замествам — с бодър глас се обади Никита Лукич и се наведе напред, като услужливо, въпросително и радостно обръщаше ту към един, ту към друг своето младолико, месесто лице с бели мустаци като четчица и удобно положил ръце върху раменете на управителя на парковете и на м’сю Пиер, между които надничаше, зачака.

— Тъкмо разказвах, Никита Лукич, че обещахте точно в полунощ по случай…

— Ама разбира се — сочно отсече главният инженер. — Всякак ще има сюрприз. Не берете грижа. А колко стана часът, момчета?

Той освободи чуждите рамене от натиска на широките си ръце и угрижено потъна из стаите.

— Ето, след някакви си осем часа вече ще бъдем на площада — каза м’сю Пиер и отново натисна капачето на джобния си часовник. — Ще се наложи да поспим малко. Не ти ли е студено, мили? Господинът каза, че ще има сюрприз. Наистина много ни глезят. Тази рибка на вечерята беше безподобна.

— Стига, спрете се — дочу се ниският глас на настоятелката, насочила генералския си гръб и кифличката на побелялата си перука право към м’сю Пиер, както отстъпваше пред показалеца на началника на снабдяването.

— Гъди-гъди-гъди — закачливо писукаше той, — гъди-гъди-гъди.

— По-кротко, мадам — извика м’сю Пиер, — мазолите ми не са за обществено ползуване.

— Чаровна жена — съвсем безизразно, между другото отбеляза началникът на снабдяването и като подскачаше леко, се насочи към групата мъже, застанали до колоната — сянката му се смеси с техните сенки, ветрецът залюля хартиените фенери и от мрака се отделяше ту ръка, важно засукваща мустак, ту чашка, вдигната до старчески рибешки устни, които се напъваха да стигнат захарта на дъното.

— Внимание! — извика внезапно домакинът, като профуча вихрено между гостите.

Отначало в градината, сетне по-нататък, после още по-далече, покрай алеите, в дъбравите, из полянките и ливадите, поотделно и на групи се запалваха рубинени, сапфирени, топазени светлинки, които постепенно изпълваха нощта с пъстрите си мъниста. Гостите заахкаха. М’сю Пиер, вдишал със свистене въздух, сграбчи Цинцинат за китката. Светлинните заемаха все по-голяма площ: ето проточиха се по дължината на отдалечената долина, ето че се прехвърлиха във вид на дълга брошка от другата страна, ето вече наизскачаха по първите склонове, а сетне се закатериха по хълмовете, като се промъкваха в най-скритите гънки, душеха върховете, прехвърляха се през тях!

— Ах, колко чудесно! — прошепна м’сю Пиер, притиснал за миг бузата си до бузата на Цинцинат.

Гостите заръкопляскаха. В продължение на три минути светиха разноцветно към милион крушки, умело наредени в тревата, на клоните, по скалите и разположени по такъв начин, че по целия нощен пейзаж да образуват разкрит нашироко монограм от П. и Ц., обаче не съвсем сполучлив. След това угаснаха всичките изведнъж и непроницаемата тъмнина се приближи до терасата.

Когато инженер Никита Лукич се появи отново, го наобиколиха и искаха да го подхвърлят на ръце. Но беше време вече да мислят за заслужена почивка. Преди гостите да си затръгват, домакинът предложи м’сю Пиер и Цинцинат да бъдат фотографирани до парапета. М’сю Пиер, макар и сниман, все пак сам ръководеше операцията. Светлинният взрив озари белия профил на Цинцинат и безокото лице до него. Лично домакинът подаде наметалата и излезе да ги изпрати. Във вестибюла мрачните войници громоляха сънено и си вземаха алебардите.

— Неописуемо съм поласкан от посещението — обърна се на раздяла домакинът към Цинцинат. — Утре — по-точно тази сутрин — ще бъда там, разбира се, и не само като официално лице, но и като частно. Моят племенник ми каза, че се очаквало голямо струпване на публика. — Е, наслука — в промеждутъка между трикратното разцелуване каза той на м’сю Пиер.

Цинцинат и м’сю Пиер, съпровождани от войниците, навлязоха в алеята.

— Ти, общо взето, си добро момче — произнесе м’сю Пиер, когато малко се отдалечиха, — само защо винаги някак… Твоята свенливост оставя най-тягостно впечатление у външните хора. Не зная как е за теб — добави той, — но макар че аз, разбира се, съм във възторг от тази илюминация и тъй нататък, ми се появиха киселини и подозирам, че далеч не всичко е било приготвено с краве масло.

Вървяха дълго. Беше много тихо и мъгливо.

„Чук-чук-чук“ — неясно се дочу някъде отляво, когато слизаха по улица Стръмна. — „Чук-чук-чук.“

— Подлеци — измърмори м’ею Пиер. — А се клеха, че е вече готово.

Най-сетне преминаха през моста и започнаха да се изкачват нагоре. Вече бяха прибрали луната и гъстите кули на крепостта се сливаха с облаците. Горе до трите порти по халат и нощен калпак ги чакаше Родриг Иванович.

— Е, как беше? — попита нетърпеливо той.

— Само вие ни липсвахте — сухо рече м’сю Пиер.

XVIII

„Полегнах, не заспах, само се намръзнах и сега — ето го утрото (бързо, неясно, без да довършва думите — както бягащият оставя непълна следа от подметката си — пишеше Цинцинат), сега въздухът е бледен и аз толкова зъзна, че според мен отвлеченото понятие «студ» трябва да има формата на моето тяло, а сега ще дойдат да ме вземат. Срамувам се, че ме е страх, а жестоко ме е страх — без да спира нито за минута, страхът препуска с ужасяващ шум през мен като поток и тялото трепери като мост над водопад, и трябва да говоря много високо, за да се чуя през този шум. Срамувам се, душата ми се опозори, това не би трябвало, не би трябвало да бъде, би трябвало да… — само върху кората на руския език е могло да порасне това гъбно бърнесто условно — о, колко ме е срам, че ме занимават, че държат душата ми за полата ей такива подроби, подрасти, въвират се мокри да се сбогуват, въвират се някакви спомени: аз, дете с книга, седя на припека до бягащата с шум вода, когато водата хвърля колеблив отблясък върху равните редове стари, стари стихове — о, как на залез ние пак… — а всъщност зная, че не бива за това… — и още по-суеверно! — нито спомени, нито боязън, нито това страстно хълцане… и още по-суеверно! — и аз толкова се надявах, че всичко ще бъде подредено, всичко ще е просто и чисто. Нали зная, че ужасът от смъртта е просто само така, нещо безвредно, може би здравословно за душата потрепване, задавен вопъл на новородено или бесен отказ да бъде изпусната играчката и че са живели някога из пещерите, където звънти вечна капка и висят сталактити, смърторадостни мъдреци, които — объркани глави наистина, а по свой начин са преодолели — и макар че зная всичко това, зная и още едно важно, най-важното нещо, което никой тук не знае — все пак гледайте, кукли, колко ме е страх, как всичко у мен трепери и бучи, и препуска — и сега ще дойдат да ме поведат, а аз не съм готов, срам ме е…“

Цинцинат стана, затича се и тресна главата си в стената, но истинският Цинцинат седеше по халат до масата и гледаше в стената, като си дъвчеше молива, и ето, леко потътрил крака под масата, продължи да пише — малко по-бавно:

„Запазете тези листове — не зная кого моля, — но запазете тези листове — уверявам ви, има такъв закон, това е законно, проверете, ще видите! — нека си стоят — какво ще ви стане? — а аз толкова, толкова моля — последното ми желание не бива да не се изпълни. Необходима ми е поне теоретическа възможност да имам читател, защото наистина ще е по-добре да ги накъсам. Ето това беше необходимо да изкажа. Сега е време да се стягам.“

Той отново спря. Вече в килията напълно се бе развиделило и по разположението на светлината Цинцинат знаеше, че сега ще бие пет и половина. Като дочака отдалечения звън, той продължи да пише — но сега вече съвсем бавно и прекъслечно, сякаш бе изразходвал себе си целия за някакво първоначално възклицание.

„Думите ми тъпчат на място — пишеше Цинцинат. — Завист към поетите. Колко ли е хубаво да префучиш по страницата и направо от страницата, където остава да бяга само сянката, да се вдигнеш — и право в синевата. Нечистоплътността на екзекуцията, на всички манипулации преди и след това. Какво студено острие, колко гладка топоришка. С късче шкурка. Предполагам, че болката от раздялата ще бъде червена, гръмка. Написаната мисъл по-малко те притиска, макар че има някои като раков тумор: изразиш я, изрежеш я и отново пораства, по-люта отпреди. Мъчно ми е да си представя, че тази сутрин, след час или два…“

Но изминаха и два часа, и повече, като да няма нищо. Родион донесе закуската, почисти килията, подостри молива, нахрани паяка, изнесе кофата. Цинцинат нищо не попита, но когато Родион излезе и времето се затъркаля по-нататък в обичайния си ситен тръс, той разбра, че отново са го излъгали, че без нужда е напрягал толкова душата си и че всичко си е останало все толкова неопределено, лепкаво и безсмислено, каквото си беше.

Часовникът току-що удари три или четири (задрямал, без да се събуди напълно, не преброи ударите, а само приблизително запомни звуковата им сума), когато вратата изведнъж се разтвори и влезе Марфинка. Тя бе румена, отзад гребенът й бе изскочил, тесният корсаж на черната й кадифена рокля се надигаше — при това нещо на нея бе не както трябва, това я изкривяваше, тя все се оправяше, дърпаше си роклята или на място бързо-бързо въртеше бедра, като че нещо долу не й бе в ред, не и бе удобно.

— Метличините са за теб — каза тя, като хвърли синия букет на масата и почти едновременно, чевръсто отметнала полата от коляното си, постави пълничкия си крак с бял чорап върху столчето, издърпа го до мястото, където ластикът бе оставил релефна следа върху трепкащата нежна сланина. — А колко мъчно беше да си издействам разрешение! Наложи се, разбира се, да направя малък компромис — накратко, обикновената история. Е, как си ти, мой клети Цинцинатик?

— Да си призная, не те очаквах — каза Цинцинат. — Седни някъде.

— От вчера действувам, а днес си казах: да пукна, ако не вляза. Цял час ме забави този твой директор — между другото страшно те хвалеше. Ах, колко бързах днес, колко се страхувах, че ще закъснея. Заранта на площад Интересни беше нещо ужасно.

— Защо го отложиха? — попита Цинцинат.

— Ами казват, всички били уморени, не си доспали. Да знаеш, публиката не искаше да се разотива. Трябва да се гордееш.

Продълговати, чудно полирани сълзи пропълзяха по бузите на Марфинка, по брадичката й, гъвкаво следвайки всички извивки — една дори се стече до трапчинката над ключицата… но очите й гледаха все така кръгло, кръглите пръстчета с бели петънца на ноктите бяха разперени и тънките устни се движеха бързо, говореха своето.

— Някои уверяват, че сега за дълго било отложено, ама от никого не можеш да разбереш истината. Изобщо не можеш да си представиш колко слухове, каква безсмислица…

— Но защо плачеш? — попита Цинцинат, като се поусмихна.

— И аз не зная, съсипах се… (С гръден глас.) Омръзнахте ми всички. Цинцинат, Цинцинат — ама и ти ги забърка едни… Какво приказват за тебе — направо ужас! Ах, чувай… — изведнъж промени тя бяга на говора си, заусмихва се, като примляскваше и си поправяше косата: — Тези дни — кога ли беше? Да, онзи ден идва при мен ни в клин, ни в ръкав една такава мадама, нещо като докторка май, съвсем непозната, с ужасна мушама и започва: тъй и тъй… работата е там… нали ме разбирате… Аз й казвам: не, засега не разбирам нищо. Тя — ах, не, аз ви познавам, вие не ме знаете… Аз й казвам… — Марфинка, като имитираше събеседничката си, изпадаше в суетлив и безсмислен тон, но трезво удряше спирачки на разточените места: „аз й казвам“ — и когато вече предаваше своя говор, се изобразяваше спокойна като сняг. — Накратко, тя взе да ме убеждава, че била твоята майка, макар че според мен дори по възраст не подхожда, но все едно, и че безумно се страхувала от преследвания, уж значи я били разпитвали и всякак я тормозили. Аз и казвам: какво общо имам аз и защо всъщност сте искали да ме видите? Тя — ах, не, така и така, зная, че сте страшно добра, че вие ще сторите всичко… Тогава й казвам: защо всъщност смятате, че съм добра? Тя — така и така, ах, не, ах, да… И ето моли не можело ли да й дам такава бележка значи. С ръце и крака се подписвам, че тя никога не е идвала у нас, не се е виждала с теб… Да знаеш, Марфинка толкова я досмеша, толкова! Мисля си (с провлачено ниско гласче), че тази ще е някоя ненормална, смахната, нали? Във всеки случай аз, разбира се, нищо не й дадох. Виктор и другите казаха, че това би било твърде компроментантно — че значи съм знаела всяка твоя крачка, щом зная, че не сте се познавали, — и тя си отиде май доста сконфузена.

— Но наистина е била моята майка — каза Цинцинат.

— Възможно, възможно. В края на краищата това не е толкова важно. Но защо си така умърлушен, кисел, Цин Цин? Мислех, че ще ми се зарадваш, а ти…

Тя погледна кревата, сетне вратата.

— Не зная какви са правилата — каза тя полугласно, — но ако ти е нужно, Цинцинатик, моля, само по-бързичко.

— Остави. Ама че глупости — каза Цинцинат.

— Е, както искате. Само пожелах да ти доставя удоволствие, щом това е последната ни среща и тъй нататък. Ах, да знаеш, предлагат ми женитба — хайде, познай кой? Никога не можеш отгатна — помниш ли, имаше един стар пергиш, по едно време живееше до нас, все ни усмърдяваше с лулата си през стобора и надзърташе, когато се качвах на ябълката? Бива си го, а? И най-важното — съвсем сериозно! Как ли няма да се омъжа за него, за туй раздърпано плашило, пфу! Изобщо чувствувам, че трябва хубавичко, хубавичко да си отпочина — да затворя очи, нали знаеш, да се изтегна, да не мисля за нищо, — да си почина, да си почина и, разбира се, съвсем сама или с човек, който наистина да се грижи, да разбира всичко, всичко…

Отново блеснаха късите й корави ресници и запълзяха сълзи, запъплиха змиевидно по трапчинките на ябълково румените й бузи.

Цинцинат взе една от тези сълзи и я опита: не беше солена, нито сладка — просто капка стайна вода. Цинцинат не стори това.

Внезапно вратата изквича, открехна се, червеникав пръст помами Марфинка. Тя бързо се приближи към вратата.

— Какво искате, рано е още, обещаха ми цял час — прошепна тя забързано. Възразиха й нещо.

— Дума да не става! — каза тя възмутено. — Точно така предайте. Съгласих се само с дирек…

Прекъснаха я; тя се вслуша в настойчивото мърморене; сведе очи, като се мръщеше и ровеше пода с обувка.

— Хайде, добре — възгрубо тръсна тя и с някаква невинна живост се извърна към мъжа си: — След пет минутки ще се върна, Цинцинатик.

(Докато тя отсъствуваше, той си помисли, че не само още не е пристъпил към неотложния, към важния разговор с нея, но че не можеше сега дори да изрази това важно… Заедно с това сърцето го болеше и все същият спомен скимтеше в ъгъла — а бе време, време беше да поотвикне от тази мъка.)

Тя се върна едва след три четвърти час, кой знае за какво презрително усмихвайки се под нос, постави крака си на стола, шляпна с ластика и дръпна сърдито диплите около талията си, седна на масата, както бе седяла одеве.

— Жалко — произнесе тя, като се подсмиваше, и започна да прехвърля сините цветя на масата. — Хайде, кажи ми нещо, Цинцинатик, петленце мое, нали… Да знаеш, аз ги набрах, не обичам маковете, а тези са чудни. Не се бутай, щом не те бива — с друг тон неочаквано добави тя, като присви очи. — Не, Цин-Цин, не говоря за теб. (Въздъхна.) Хайде, кажи ми нещо, утеши ме.

— Ти моето писмо… — подхвана Цинцинат и се покашля. — Ти прочете ли внимателно моето писмо?

— Моля те — възкликна Марфинка и се хвана за слепоочията, — само недей за писмото.

— Не, ще говорим — каза Цинцинат.

Тя скочи, трескаво си заоправя роклята и заговори прекъслечно, леко фъфлещо, както говореше, когато се ядосваше:

— Това е ужасно писмо, това е някакво бълнуване, все едно, не го разбрах, да си помисли човек, че си седял тук с бутилка на масата и си го писал. Не исках за това писмо, но щом ти… Нали сигурно вече са го прочели надзирателите, преписали са го, казали са: аха! Тя е с него, щом й пише така. Разбери, нищо не искам да зная за твоите работи, нямаш право да пращаш такива писма до мен, да ми натрапваш своите престъпления…

— Не съм ти писал нищо престъпно — каза Цинцинат.

— Ти мислиш така, но всички изпаднаха в ужас от твоето писмо — просто в ужас! Аз, глупачката, може нищо да не разбирам от закони, но и аз почувствувах с усета си, че всяка твоя дума е невъзможна, недопустима… Ах, Цинцинатик, в какво положение ме поставяш — и децата, помисли за децата… Чуй, хайде, чуй ме за миг — продължи тя с такъв плам, че говорът й ставаше съвсем неразбираем, — откажи се от всичко. Кажи им, че не си виновен, ами че просто си се изфукал, кажи им, разкай се, направи това — дори да не си спасиш главата, но помисли за мен, вече с пръст ме сочат: ей я вдовицата, ей я!

— Чакай, Марфинка. Не мога да те разбера. За какво да се разкая?

— Ха така! Уплитай ме, задавай ми коварни… Че нали ако знаех за какво, щях да ти бъда съучастничка. Това е ясно. Не, стига, стига. Безумно се страхувам от всичко това. Кажи ми за последен път — нима не искаш заради мен, заради всички нас…

— Сбогом, Марфинка — каза Цинцинат.

Тя се замисли, седна, облакътила се на дясната си ръка, а с лявата рисуваше своя свят върху масата.

— Колко лошо, колко тежко — избъбри тя и въздъхна дълбоко, дълбоко. Намръщи се и прокара река с нокът. — Мислех, че срещата ни ще мине съвсем другояче. Бях готова всичко да ти дам. За какво ли! Е, няма накъде. (Реката се вля в морето — от ръба на масата.) Да знаеш, отивам си с мъка на сърцето. Добре, но как ще се измъкна? — изведнъж невинно и дори весело се сепна тя. — Няма да дойдат много скоро да ме вземат, издействувах си куп време.

— Не се безпокой — каза Цинцинат, — всяка наша дума… Ей сега ще отключат.

Той не се излъга.

— Сбогом, сбогом — забъбли Марфинка. — Чакайте, не ме награбвайте, нека се сбогувам с мъжа си. Сбогом. Ако ти потрябва нещо в смисъл на ризки или нещо… Да, децата казаха силно, силно да те целуна. Имаше още нещо… Ах, едва не забравих: татко взе твоето канче, което ти бях подарила, и каза, че ти тук…

— Побързай, мадамче — прекъсна я Родион, като я изтикваше с фамилиарно коляно към изхода.

XIX

На другата сутрин му донесоха вестници — и това му напомни за първите дни в затвора. Веднага се натъкна на цветна снимка: под синьото небе — площад, толкова гъсто пъстреещ от публика, че се виждаше само крайчето на тъмночервения ешафод. В колонката, която се отнасяше до смъртното наказание, половината редове бяха заличени, а от другата Цинцинат измъкна само това, което вече знаеше от Марфинка — че маестрото не е съвсем здрав и че представлението е отложено — може би за дълго.

— Ама пък армаган ти нося днеска — каза Родион не на Цинцинат, а на паяка.

Бе понесъл с две ръце твърде предпазливо, но и с отвращение (грижовността го караше да притисне товара си до гърдите, страхът — да го отстрани) сграбчения на топка пешкир, в който нещо голямо шаваше и шумолеше.

— На прозореца в кулата го сбарах. Същинско страшилище! Я го как рита, не се удържа…

Имаше намерение да премести стола както винаги, та сетне, като стъпи на него, да подаде жертвата на лакомия паяк в яката мрежа, паякът вече се надуваше, усетил плячката, но стана беля — без да иска, изпусна от грубите си плашливи пръсти най-важната гънка на пешкира и веднага извика, целият настръхнал, както викат и настръхват тези, на които не само прилепът, но и най-обикновената домашна мишка вдъхва отвращение и ужас. От пешкира изскочи нещо голямо, тъмно, мустакато и тогава Родион изрева с пълно гърло, като тъпчеше на място в страха си да не го изтърве, но без да смее да го хване. Пешкирът падна; пленницата обаче увисна на маншета на Родион, вкопчила се с шестте си лепкави крачета.

Беше просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко беше украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят. Тя ту вкопчваше, ту отлепваше членести крачета с мъхести гащички и бавно поклащаше вдигнатите перки на крилата, по които отдолу се провиждаха същите ококорени петна и вълниста шарка по пепелявите краища, и сякаш пипнешком запълзя по ръкава му, а Родион през това време, съвсем пощурял, отхвърляше, отритваше собствената си ръка, все нареждаше: „Мани я! Мани я!“ — и се блещеше. Щом стигна до лакътя, пеперудата беззвучно запляска, тежките крила май повлякоха тялото и върху сгъвката на лакътя се преобърна с крилата надолу, все още здраво вкопчена в ръкава — сега можеше да се огледа надипленото й, с по-светли места кафеникаво коремче, катеричата й муцунка, очите като две черни сачми и приличащите на заострени ушички пипала.

— Ох, махни я! — обезумял се завайка Родион. От лудешкото му движение великолепното насекомо се откъсна, удари се в масата, спря се върху нея трепкащо-мощно и изведнъж излитна от края. „Но за мен е толкова тъмен вашият ден, тъй напразно разбудихте моята дрямка.“ Полетът — гмуркащ се, натежал — не продължи много. Родион вдигна пешкира и като го размахваше диво, се мъчеше да повали сляпата пеперуда, но тя внезапно се изгуби, човек би казал, че самият въздух я погълна.

Родион я потърси, не я намери и застана посред килията, обърна се към Цинцинат.

— А? Брей, че шмекерка! — възкликна той след изразително мълчание. Плюна, поклати глава и извади силно чукаща кибритена кутийка с оставени в резерва мухи, с които разочарованото животно трябваше да се задоволи. Но Цинцинат прекрасно бе видял къде бе кацнала.

Когато Родион си отиде най-после, като сърдито сваляше в движение брадата си заедно с чорлавия калпак коса, Цинцинат се премести от кревата към масата. Съжали, че бе избързал да предаде всички книги, и от нямане какво да прави седна да пише.

„Всичко съвпадна — пишеше той, — тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко — обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая — хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот — и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота — там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно — колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило — о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада — не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати. Ах, ако знаех, че толкова дълго ще остана тук, щях да започна от «а, б» и постепенно, по магистралния път на свързващите понятия, щях да стигна, щях да доизградя, душата ми щеше да се съгради в думи… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив — именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши…“

С това страницата приключи и Цинцинат разбра, че хартията му се е свършила. Впрочем намери още един лист.

„… смъртта“ — като продължаваше фразата, написа той, но веднага зачеркна тази дума; трябваше другояче, по-точно: смъртното наказание, може би болката, раздялата — нещо такова; като въртеше огризката от молива, той се замисли, а за края на масата се бе залепило кафяво пухче, там, където тя наскоро бе потрепвала, и Цинцинат, щом си спомни за нея, се отдалечи от масата, остави там белия лист с единствената, и то зачеркната дума и се наведе (престорил се, че си оправя пантофа отзад) до кревата, на чийто железен крак най-отдолу бе кацнала тя, спяща, разперила зрящи крила в тържествено неуязвимо вцепенение, само бе жалко за мъхестия й гръб, където прашецът на едно място се бе ожулил, така че се бе образувала мъничка плешивина, лъскава като орехче — но грамадните тъмни крила с пепелявата им ивица и с вечно разтворените очи бяха неприкосновени — горните, леко сведени, похлупваха отчасти долните и в този наклон би имало сънливо безволие, ако не беше единната прямота на предните очертания и съвършената симетрия на всички раздалечаващи се черти — толкова обаятелна, че Цинцинат не се удържа, прокара крайчето на пръста си по сивкавия ръб на дясното крило до основата му, сетне по ръба на лявото (Нежна твърдост! Неподатлива нежност!) — но пеперудата не се събуди и той се изправи, отдръпна се с лека въздишка, отново се канеше да седне на масата, когато изведнъж изскърца ключ в бравата и като квичеше, громолеше и скърцаше по всички правила на затворническия контрапункт, вратата се отвори. Надникна, а сетне влезе целият розов м’сю Пиер в ловджийското си с грахов цвят костюмче, след него още двамина, в които бе почти невъзможно да се познаят директорът и адвокатът; посърнали, помъртвели, двамата облечени в дълги сиви ризи, обути с подпетени калеври — без всякакъв грим, без подплънки и перуки, със сълзящи очи, с провиждащо се през откровените дрипи хилаво тяло — те си приличаха, така се оказа, еднакво се въртяха еднаквите главици на тънкуляви вратлета, бледо плешиви главици на буци със сивкави пунктири и с щръкнали от двете страни уши.

Красиво начервеният м’сю Пиер се поклони, събра лачените си кончови и каза със смешен тънък глас:

— Каретата чака, заповядайте.

— Закъде? — попита Цинцинат, наистина не разбрал веднага, толкова беше сигурен, че непременно ще бъде на разсъмване.

— Закъде, закъде… — имитира го м’сю Пиер — нали знаете закъде. Да правим кръц-кръц.

— Но нали няма да е на минутата — каза Цинцинат, зачуден сам на думите си, — аз не съм напълно готов… (Цинцинат, ти ли си това?)

— Не, именно на минутата. Бива ли така, драги, имаше почти три седмици, за да се подготвиш. Хайде, стига вече. Ето ги моите помощници, Родя и Рома, препоръчвам ги от сърце. Наглед са кекави юнаци, но пък се стараят.

— Тъй вярно — изреваха юнаците.

— За малко да ми изхвърчи от ума — продължи м’сю Пиер, — по закон още ти се разрешава. Роман, приятелю, дай ми списъка.

Роман, като преувеличено се разбърза, извади от подплатата на каскета си сгънато на две картонче с траурен кант; докато го измъкваше, Родриг механично се опипваше, уж че си бъркаше из пазвата, тъпо загледан в другаря си.

— Ето тук за опростяване на работата — каза м’сю Пиер — е готово менюто на последните желания. Можеш да си избереш едно и само едно. Ще ти ги прочета на глас. Ето: чаша вино; кратко пребиваване в тоалетната; бърз оглед на затворническата колекция от снимки с особено естество; или… ама какво е това… изготвяне на обръщение към дирекцията с изразяване… с изразяване на благодарност за внимателното… А, без тези работи — ти си го вмъкнал, Родриг, подлец такъв. Не разбирам кой те е карал. В официален документ. Спрямо мене това е повече от възмутително — след като съм толкова прецизен в смисъл на законите, толкова се старая…

М’сю Пиер, кипнал, плесна картончето на пода, Родриг начаса го вдигна, поглади го, като мрънкаше виновно:

— Ама не се ядосвайте… не съм аз, този палячо Ромка… нали зная реда. Тук всичко си е редовно… дежурните желания… а може и по поръчка…

— Възмутително! Нетърпимо! — кряскаше м’сю Пиер, като крачеше из килията. — Не се чувствувам добре, обаче си изпълнявам задълженията. Гощават ме с развалена риба, пробутват ми някаква уличница, държат се с мен направо безобразно, а после искат от мен изрядна работа. А, не! Баста! Чашата на дългото ми търпение е изпита! Направо отказвам — правете каквото искате, сечете, кълцайте, справяйте се както си знаете, чупете ми инструмента…

— Публиката е луда по вас — изрече подмазвачът Роман, — умоляваме ви, успокойте се, маестро. Ако има нещо не в ред, то е в резултат на недомислие, на глупост, на прекалено усърдна глупост — и нищо друго! Хайде, простете ни. Галенико на жените, всеобщи любимецо, сменете гневния израз на лицето си с усмивка, с която той е свикнал от…

— Хайде, хайде, бъбривецо — вече омеквайки, измърмори м’сю Пиер, — във всеки случай по-добросъвестно си гледам работата от някои други. Добре, прощавам ви. Но все пак трябва да решим за това проклето последно желание. Е, какво си избра? — попита той Цинцинат (незабелязано приседнал на кревата). — По-живо, по-живо. Искам най-сетне да се отърва, а нервните няма защо да гледат.

— Да допиша нещо — прошепна полувъпросително Цинцинат, но после се смръщи, напрегнал мисълта си, и изведнъж разбра, че всъщност вече всичко е дописано.

— Не го разбирам какво говори — каза м’сю Пиер. — Може някой да го разбира, но аз — не.

Цинцинат вдигна глава.

— Вижте какво — произнесе той отчетливо, — моля за три минути — излезте през това време или поне млъкнете, — да, три минути антракт, след което, така да бъде, ще доиграя с вас тази безсмислена пиеса.

— Последно — две и половина — каза м’сю Пиер и извади дебелото си часовниче, — хайде отстъпи половинка, а, братко? Не желаеш ли? Добре, граби ме — съгласен съм.

Той се подпря в непринудена поза на стената; Роман и Родриг последваха примера му, но кракът на Родриг се подгъна и той за малко да падне — като при това панически погледна маестрото.

— Шшт, калпазанино — изсъска му м’сю Пиер. — И изобщо какво сте се разпуснали такива? Я ръцете вън от джобовете! Да си опичате ума… (С ръмжене седна на стола.) Има за тебе работа тук, Родка — можеш полека-лека да започваш да почистваш; само да не вдигаш много шум.

Подадоха метлата на Родриг през вратата и той се развъртя.

Най-напред с края на метлата изби напълно решетката в дъното на прозореца, дочу се като от бездна далечно, слабо ура и в килията лъхна свеж въздух — листата литнаха от масата и Родриг ги бръсна в ъгъла. Сетне отново с метлата смъкна сивата дебела паяжина и с нея паяка, който бе лелеян някога. От нямане какво да прави с паяка се зае Роман. Изработен грубо, но забавно, той се състоеше от обло плюшено тяло с ритащи пружинени крачета и с дълъг ластик, проточил се от средата на гърба, тъкмо за ластика го държеше Роман, като си движеше ръцете нагоре-надолу във въздуха. М’сю Пиер изкриво хвърли порцеланов поглед към играчката и Роман, вдигнал вежди, набързо я мушна в джоба си. През това време Родриг понечи да издърпа чекмеджето на масата, натисна го, блъсна го и масата се пукна по средата. В същото време и столът, на който седеше м’сю Пиер, издаде жален звук, нещо поддаде и м’сю Пиер за малко да си изпусне часовника. Таванът взе да се рони. По стената лъкатушно пробяга пукнатина. Ненужната вече килия по най-явен начин се разрушаваше.

— … петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет — довърши м’сю Пиер, — това е. Моля, ставай. Вън времето е чудесно, пътуването ще бъде от най-приятните, друг на твое място имаше да припира.

— Още миг. Напушва ме смях, като гледам колко позорно ми треперят ръцете, но не мога да спра или да скрия това — да, те треперят, и толкова. Вие ще унищожите моите книжа, ще изметете боклука, пеперудата нощес ще излети през строшения прозорец — така че от мен не ще остане нищо сред тези четири стени, готови още сега да рухнат. Но вече тленът и забравата не ме вълнуват, аз чувствувам само едно — страх, страх, недостоен, напразен…

Всичко това Цинцинат не произнесе в действителност, той мълчаливо се преобуваше. На челото му се беше издула жила, върху нея падаха светли къдрици, рубашката му беше с широко отворена бродирана яка, придаваща нещо необикновено младичко на шията, на зачервеното му лице със светли потрепващи мустаци.

— Тръгваме вече! — изписка м’сю Пиер.

Цинцинат, като се мъчеше нищо и никого да не закачи, като стъпваше сякаш по гол наклонен лед, се измъкна най-сетне от килията, която вече всъщност не съществуваше.

XX

Поведоха Цинцинат по каменните преходи. Ту отпред, ту отзад изскачаше обезумяло ехо — убежищата му се срутваха. Често попадаха в области от мрак, тъй като крушките бяха изгорели. М’сю Пиер настояваше да вървят в крак.

Ето към тях се присъединиха неколцина войници с кучешки маски според регламента, тогава Родриг и Роман с разрешението на господаря си избързаха, напред — с големи, доволни крачки, делово размахваха ръце, изпреварваха се и с врява се скриха зад ъгъла.

Внезапно, уви, отвикнал да ходи, Цинцинат бе подкрепян от м’сю Пиер и от войника с муцуна на хрътка. Много дълго изкачваха стълбища — сигурно крепостта бе сполетяна от лек удар, защото слизащите надолу стълбища се издигаха и обратното. Наново се проточиха коридори, но по-обитаеми наглед, тоест явно показващи — или с линолеума си, или с тапетите, или с пътна чанта до стената, — че съседствуват с жилищни помещения. До един завой дори ги лъхна на зеле. По-нататък преминаха покрай стъклена врата, на която пишеше „анцелария“, и след нов период тъма се озоваха внезапно в гръмнал от обедно слънце двор.

По време на цялото това пътешествие Цинцинат се занимаваше само да овладява своя задавен, разкъсващ, нежелаещ нищо да знае страх. Разбираше, че страхът го въвлича тъкмо в тази лъжлива логика на нещата, която се бе изработила около него и от която още през онова утро като че бе успял да излезе. Самата мисъл как този закръгленичък, румен ловец ще го съсича, беше вече непозволителна слабост, мъчително вмъкваща Цинцинат в пагубния за него ред. Той напълно разбираше това, но като човек, който не може да се удържи да не възрази на халюцинациите си, макар да знае чудесно, че целият маскарад става в неговия мозък — Цинцинат напразно се мъчеше да надприказва своя страх, макар да знаеше, че трябва да се радва на пробуждането, чието приближаване се долавяше в едва забележимите явления, в особения отпечатък върху принадлежностите на живота, в тази обща неустойчивост, в някакъв порок на всичко видимо, но слънцето все още бе правдоподобно, светът все още се държеше, вещите все още спазваха външно приличие.

Вън до третите порти чакаше кола. Войниците не отидоха по-нататък, а насядаха на гредите, струпани край стената, и насваляха платнените си маски. Около портите плашливо се свиваше затворническата прислуга, семействата на пазачите — изскачаха боси дечурлига, зазяпани в апарата, и веднага се втурваха обратно — скарваха им се майките със забрадки, жежка светлина позлатяваше разпиляната слама, миришеше на напечена коприва, а отстрани се трупаха дузина сдържано изгракващи гъски.

— Е, да потегляме — бодро — каза м’сю Пиер и надяна граховата си шапка с перо от фазан.

В старата очукана каляска, която със скърцане остро се наклони, когато чевръстият м’сю Пиер сложи крак на стъпалото, бе запретната дореста кранта, озъбена, с лъскавочерни от мухите охлузени рани по острите издатини на бедрата, цялата толкова кльощава, с такива ребра, че туловището й изглеждаше напряко обхванато от редица обръчи. В гривата си имаше червена панделка. М’сю Пиер се отдръпна, за да стори място на Цинцинат, и попита дали не му пречи тежкият калъф, който сетне бе поставен в краката им.

— Постарай се да не го настъпваш, приятелче — добави той. На капрата се покатериха Родриг и Роман. Родриг, който хвана поводите като кочияш, плесна с дългия камшик, конят се напъна, не можа да поеме от първия път и приклекна. Неуместно отекна нестройното ура на служителите. — Надигнал се и наведен напред, Родриг шибна вирналата се муцуна и когато каляската конвулсивно се дръпна, падна от тласъка почти по гръб на капрата, като дърпаше поводите и викаше „тпру“.

— Полека, полека — с усмивка каза м’сю Пиер и докосна гърба му с пухкава ръка в контешка ръкавица.

Бледият път се увиваше в, долнопробна живописност няколко пъти около основите на крепостта. Наклонът на места бе стръмен и тогава Родриг припряно издърпваше скърцащата ръчка на спирачката. М’сю Пиер, отпуснал ръце върху дръжката на бастуна си с муцуна на булдог, весело оглеждаше скалите, зелените склонове между тях, детелината, и лозята, въртележката от бял прах и заедно с това галеше с поглед профила на Цинцинат, който все още се бореше. Хилавите, сиви, превити гърбове на седящите на капрата бяха съвсем еднакви. Копитата шляпаха, пляскаха. Като спътници се въртяха стършели. Колата от време на време изпреварваше бързащи поклонници (например затворническия готвач и жена му), които се поспирваха, закрили лица от слънцето и праха, а сетне ускоряваха крачка. Още един завой на пътя — и той се проточи към моста, като напълно се отвърза от бавно въртящата се крепост (вече застанала съвсем зле, перспективата се бе разместила, нещо се кандилкаше…)

— Съжалявам, че така избухнах — умилно говореше м’сю Пиер. — Не ми се сърди, пиленце мое. Нали разбираш колко е обидна чуждата разпасаност, когато ти самият влагаш цялата си душа в работата.

Изгромоляха по моста. Вестта за смъртното наказание започна да се пръска из града едва сега. След колата тичаха червени и сини момчетии. Мнимият смахнат, едно старче евреин, вече от много години ловящо несъществуваща риба в безводната река, заприбира партакешите си, бързаше да се присъедини още към първата група граждани, запътили се за Интересния площад.

— … но не си заслужава да си спомняме за това — говореше м’сю Пиер, — хората с натура като моята са сприхави, но бързо им минава. По-добре да обърнем внимание на поведението на прекрасния пол.

Няколко девойки без шапки, като бързаха и пискаха, изкупиха всичките цветя на тлъстата цветарка с кафяви гърди и най-пъргавата успя да замери колата с букет, като едва не свали каскета от главата на Роман. М’сю Пиер я заплаши с пръстче.

Кобилата, извила голямо мътно око към плоските петнисти песове, стелещи се до нейните копита, пряко сили ги мъкнеше нагоре по Садовая и тълпата вече ги настигаше — по колата удари още един букет. Но ето свърнаха надясно по Матюхинска, покрай огромните развалини на древната фабрика, сетне по Телеграфна, вече звънтяща, плачеща, дудукаща със звуците на настройваните инструменти — и по-нататък — по непавираната шушнеща пресечка, покрай градинката, където от скамейките се вдигнаха двама мъже с цивилни дрехи, с брадички, щом видяха каляската, и жестикулирайки силно, взеха да си я сочат взаимно — страшно възбудени, с квадратни рамене — и ето, завтекоха се, като усилено и ъгловато размахваха крака, и те натам, накъдето тичаха всички. Зад градинката една бяла дебела статуя се бе разцепила на две — вестниците бяха писали, че от светкавица.

— Ей сега ще минем покрай твоята къща — много тихо каза м’сю Пиер.

Роман се завъртя на капрата и обърнал се назад, към Цинцинат, подвикна:

— Ей сега ще минем покрай вашата къща. — И веднага се обърна отново, подскачайки от удоволствие, седнал като момче.

Цинцинат не искаше да гледа, но все пак погледна. Марфинка, седнала в клоните на безплодната ябълка, махаше с кърпичка, а в съседната градина сред слънчогледите и слеза махаше с ръкав плашило с продънен цилиндър. Стената на къщата, особено там, където преди играеше сянката от листата, странно се бе откъртила, а част от покрива… Отминаха.

— Ти все пак си някак безсърдечен — каза м’сю Пиер, въздъхвайки, и нетърпеливо мушна с бастуна си коларя, който се надигна и с бесни удари на бича постигна чудо: крантата препусна в галоп.

Сега пътуваха по булеварда. Вълнението в града растеше. Разноцветните фасади на къщите, разлюлени и плющящи, припряно се украсяваха с приветствени плакати. Една къщурка бе особено нагиздена: там вратата се отвори бързо, излезе юноша, изпращаше го цялото семейство — тъкмо днес бе достигнал присъствената възраст, майка му се смееше през сълзи, бабата му тикаше пакет в торбата, малкият му брат му подаваше тояжката. По старинните каменни мостчета над улицата (някога толкова спасителни за пешеходците, а сега употребявани само от зяпачите и от началниците на улиците) вече се блъскаха фотографи. М’сю Пиер повдигаше шапка. Контетата с лъскави „часовничета“ изпреварваха каляската и надничаха в нея. От кафенето изтърча някакъв с червени шалвари и с кофа конфети, но неулучил, обля в цветна виелица завтеклия се от отсрещния тротоар, подстриган равно юнак с хляб и сол върху блюдо.

От статуята на капитан Сънни бяха останали само краката до бедрата, заобиколени с рози — очевидно също я бе ударила бурята. Някъде напред духов оркестър пердашеше марша „Гълъбчето“. През цялото небе на тласъци се местеха бели облаци — според мен те се повтарят, според мен са само три вида, според мен всичко това е мрежесто и подозрително позеленяло…

— Ей, ей, моля без глупости — каза м’сю Пиер. — Без да ми припадаш. Това е недостойно за мъж.

Ето че пристигнаха. Публиката сравнително не беше много, но притокът й продължаваше непрекъснато. В центъра на квадратния площад — не, именно не в самия център, именно това беше отвратителното — стърчеше пурпурният подиум на ешафода. Малко по-встрани скромно бе спряла стара държавна бричка с електрически двигател. Духовият оркестър очевидно свиреше с все сила, еднокракият инвалид диригент страстно размахваше ръце, но сега не се чуваше никакъв звук.

М’сю Пиер, надигнал тлъсти раменца, излезе грациозно от каляската и начаса се обърна, искаше да помогне на Цинцинат, но Цинцинат слезе от другата страна. В тълпата зашъткаха.

Родриг и Роман скочиха от капрата; и тримата заизбутваха Цинцинат.

— Сам — каза Цинцинат.

До ешафода имаше към двайсет крачки и за да не го докосва никой, Цинцинат бе принуден да се затича. В тълпата залая куче. Щом достигна яркочервените стъпала, Цинцинат спря. М’сю Пиер го подхвана под лакътя.

— Сам — каза Цинцинат.

Той се изкачи на подиума, където именно се намираше ешафодът, тоест полегат, гладък дъбов дънер с такива размери, че на него свободно можеше да легне човек с разперени ръце. М’сю Пиер също се изкачи. Публиката забръмча.

Докато шетаха с кофите и насипваха дървени стърготини, Цинцинат не знаеше какво да прави, опря се на дървените перила, но почувствувал, че те целите се тресат от ситни тръпки и че някакви хора отдолу опипват любопитно пищялите му, отдръпна се и задъхан, облизвайки устни, някак неумело скръсти ръце на гърдите, сякаш за пръв път ги слагаше така, и се залови да гледа насам-натам. Нещо се бе случило с осветлението — нещо не бе в ред със слънцето и част от небето се разтърсваше. Площадът бе обиколен с тополи, не гъвкави, тромави — едната от тях много бавно…

Но ето че през тълпата отново премина шум: Родриг и Роман, като се препъваха и се блъскаха, с пъхтене и пухтене, тромаво изтътриха и стовариха тежкия калъф върху дъските. М’сю Пиер си съблече куртката и се оказа по долна фланелка без ръкави. Върху белия му бицепс беше изобразена тюркоазна жена, а в един от първите редове на тълпата, блъскаща се въпреки убеждаванията на пожарникарите до самия ешафод, бе застанала същата тази жена от плът, и нейните две сестри, а също старчето с въдицата, и почернялата цветарка, и младежът с тояжката, и един от шуреите на Цинцинат, и библиотекарят, четящ вестник, и здравенякът инженер Никита Лукич — и освен тях Цинцинат забеляза човека, когото някога срещаше всяка сутрин по пътя за училищната градина, но не му знаеше името. След тези първи редове следваха редове по-посредствени, в смисъл на неясни очи и лица, а по-нататък — най-далечните бяха вече съвсем грозно наплескани върху задния фон на площада. Ето че се катурна още една топола.

Изведнъж оркестърът замлъкна — или по-точно: когато той замлъкна, изведнъж се почувствува, че досега бе свирил през цялото време. Един от музикантите, пълен, кротък, разединил своя инструмент, изтърсваше слюнката от лъскавите му стави. Зад оркестъра се зеленееше безжизнена алегорична далечина: портик, скали, сапунена каскада.

На подиума ловко и енергично (така че Цинцинат се отдръпна) скочи заместник-управителят на града и небрежно поставил единия си високо вдигнат крак върху ешафода (владееше непринуденото красноречие), високо обяви:

— Граждани! Малка забележка. Напоследък по нашите улици се забелязва стремеж на някои лица от младото поколение да крачат толкова бързо, че се налага ние, старците, да им правим път и да нагазваме в локвите. Освен това искам да кажа, че вдругиден на ъгъла на Първи булевард и на Бригадна се открива изложба на мебели и изразявам твърдата надежда да видя всички ви на нея. Напомням също, че тази вечер се играе с грамаден успех по злободневността си операта-фарс „Съкрати се, Сократче“. Също така има молба да ви съобщя, че Китерският склад е получил голям избор от дамски колани и че предложението може да не се повтори. Сега отстъпвам място на другите изпълнители и се надявам, граждани, че всички вие сте добре със здравето и че нямате нужда от нищо.

Също така пъргаво той се провря между подпорките на перилата, скочи от подиума сред одобрителния говор. М’сю Пиер, вече надянал бяла престилка (под която странно се подаваха кончовите на ботушите), грижливо си избърсваше ръцете с пешкира, като поглеждаше спокойно и благожелателно наоколо. Щом заместник-управителят свърши, той хвърли пешкира на асистентите си и пристъпи към Цинцинат.

(Разлюляха се и замряха черните квадратни мутри на фотографите.)

— Никакво вълнение, никакви капризи, моля — изрече м’сю Пиер. — Преди всичко ще трябва да съблечем ризката.

— Сам — каза Цинцинат.

— Точно така. Вземете ризката. Сега ще покажа как трябва да легнете.

М’сю Пиер се стовари върху ешафода. През публиката премина шум.

— Ясно ли е? — попита м’сю Пиер, скочи и си заоправя престилката (отзад се бе развързала, Родриг помогна да я вържат). Мда. Пристъпваме. Светлината е малко ярка… Ако обичате… Ето така, благодаря. Още може би съвсем мъничко… Чудесно! Сега ще те помоля да легнеш.

— Сам, сам — каза Цинцинат и легна по очи, както му бяха показали, но начаса си закри тила с ръце.

— Ей, че глупаче — каза отгоре му м’сю Пиер, — че как ще мога така… (Да, дайте след това веднага кофата.) И изобщо защо е това стягане на мускулите, няма нужда от никакво напрягане. Съвсем свободно. Ръцете си прибери, моля… (Дайте.) Съвсем се отпусни и брой на глас.

— До десет — каза Цинцинат.

— Не разбирам, приятелче? — май попита м’сю Пиер и добави тихо, като вече почваше да стене: — Дръпнете се малко, господа.

— До десет — повтори Цинцинат, разперил ръце.

— Аз още нищо не правя — произнесе м’сю Пиер с някакво странично дрезгаво усилие и вече пробяга сянка по дъските, когато Цинцинат гръмко и твърдо започна да брои: единият Цинцинат броеше, а другият Цинцинат вече беше престанал да слуша отдалечаващия се звън на ненужното броене — и с неизпитана дотогава яснота, в началото дори болезнена по своя наплив, но после препълнила естеството му с веселие, си помисли: „Защо съм тук? Защо лежа така?“ И като си зададе този прост въпрос, отвърна с това, че се надигна и се огледа.

Наоколо всичко бе в странна бъркотия. През кръста на все още въртящия се палач прозираха перилата. Сгърчен на стъпалото, повръщаше бледият библиотекар. Зрителите бяха съвсем, съвсем прозрачни и вече не ги биваше за нищо, и всички поемаха нанякъде един през друг — само задните нарисувани редове си оставаха на място. Цинцинат бавно се спусна от подиума и тръгна по меката смет. Настигна го многократно умалилият се Роман, той беше и Родриг:

— Кво правите! — хъхреше той, подскачайки. — Не може, не може! Не е честно спрямо него, спрямо всички… Върнете се, легнете — нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!

Цинцинат го отстрани и той, унило възкликнал, отскочи, вече замислен само за собственото си спасение.

Малко бе останало от площада. Подиумът отдавна бе рухнал сред облак червеникав прахоляк. Последна префуча жена с черен шал, понесла на ръце мъничкия палач като някоя личинка. Нападалите дървета се бяха проснали без всякакъв релеф, а останалите, още прави, също плоски, със странична сянка по стеблото за илюзия на заобленост, едва се удържаха с клони за разкъсващите се мрежи на небето. Всичко се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред праха и падналите вещи, сред трепкащите платна, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стояха същества, подобни на него.

Други брегове

Посвещавам на жена си

Предговор към руското издание на „Други брегове“

Предлаганата на читателя автобиография обхваща период от близо четирийсет години — от първите години на века до май 1940-а, когато авторът се пресели от Европа в Съединените щати. Целта е крайно точно да опише миналото и да намери в него опорните точки, а именно: развитието и повторението на тайните теми в явната съдба. Опитах се да дам на Мнемозина^[19] не само свобода, но и закон.

Основа и отчасти оригинал на тази книга е нейното американско издание „Conclusive Evidence“^[20]. Владеейки от най-ранна възраст до съвършенство и английски, и френски, за целите на писателството бих преминал без усилия от руски на чужд език, ако например бях Джоузеф Конрад; който, преди да започне да пише на английски, не е оставил никаква следа в родната си (полска) литература, а на избрания език (английски) изкусно е използувал готовите формули. Когато през 1940 година реших да премина на английски, нещастието ми се състоеше в това, че преди, в продължение на петнайсет и повече години, бях писал на руски и през това време бях наложил свой отпечатък върху оръдието си, върху посредника си. Преминавайки на друг език, по този начин се отказвах не от езика на Авакум, Пушкин, Толстой — или на Иванов, на бавачката, на руската публицистика — накратко казано, не от общия език, а от индивидуалното си, кръвно наречие. Дългогодишният навик да се изразявам по свой начин не ми позволяваше да се задоволявам с шаблони на новоизбрания език и чудовищните трудности на предстоящото превъплъщаване, и ужасът от раздялата с живото, опитомено същество ме хвърли отначало в такова състояние, което няма защо да обяснявам надълго; ще кажа само, че преди мен нито един писател на определено равнище не го е изпитвал.

Виждам непоносими недостатъци в такива мои английски произведения като например „The Real Life of Sebastian Knight“^[21]; отчасти ме задоволява „Bend Sinis-ter“^[22] и някои отделни разкази, печатани от време на време в списание „The New Yorker“. Книгата „Conclusive Evidence“ бе писана дълго и с особена мъка, тъй като паметта ми имаше една нагласа — на руския с неговите музикални недомлъвки, — а й се натрапваше друга, английска, подробна. В получилата се книга някои дребни части от механизма бяха със съмнителна здравина, но ми се струваше, че като цяло работи доста добре, докато не се захванах с безумното начинание да преведа „Conclusive Evidence“ на предишния си основен език. Проявиха се такива недостатъци, някоя фраза се облещи толкова отвратително, имаше толкова много и пропуски, и излишни обяснения, че точният превод на руски език щеше да е карикатура на Мнемозина. Затова запазих общия мотив, но промених и допълних много неща. Предлаганата руска книга се отнася към английския текст както ръкописните букви към курсива, или както се отнася към стилизирания профил гледащото в упор лице: „Разрешете да ви се представя — каза спътникът ми без усмивка, — казвам се N.“ Разговорихме се. Пътната нощ прелетя неусетно. „Такива ми ти работи, господине“ — завърши той с въздишка. Вън зад прозореца на вагона вече димеше навъсеният ден, мяркаха се печални горички, белееше се небето над някакво предградие, тук-там още светеха или вече бяха светнали прозорците на отдалечените къщи…

Ето звука на пътеводната нота.

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единадесета глава

Дванадесета глава

Тринадесета глава

Четиринадесета глава

Сергей Райков
Ловецът на пеперуди

— Коя си ти? — рече Гъсеницата.

Това съвсем не подканваше към разговор.

Алиса отговори доста свенливо:

— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

„Алиса в страната на чудесата“

— Изглежда много хубаво — каза Алиса, като го прочете. — Само че е извънредно трудно за разбиране! (Виждате ли, тя не искаше да признае дори на себе си, че изобщо никак не го разбира.) Усещам, че някак ми изпълва главата с идеи, само че не знам с какви!

„Алиса в огледалния свят“

Свободната игра като знак, път и цел на самоутвърждаващата се творческа личност е истинската религия на Владимир Владимирович Набоков — писателя, комуто бе съдено да се роди между два века, да властвува върху два родни езика — руски и английски, да построи въздушен мост над две култури — славянската и западната, да свърже две взаимоотхвърлящи се литературни епохи — класиката и модернизма, и да остане завинаги между два бряга на времето — самотен крал и духовен изгнаник, доброволен роб, влюбен в своята господарка Паметта… „Въображението е форма на паметта — вярва Набоков^[131]. — Образът възниква от асоциациите, а асоциациите се градят и подхранват от паметта. И когато говорим за някой ярък спомен, това е комплимент не към способността ни да удържим нещо в паметта си, а към тайнствената прозорливост на Мнемозина, влагаща в нашата памет всичко, което творческото въображение после ще използува в съчетание с измислицата и другите по-късни спомени. В този смисъл и паметта, и въображението отменят времето.“ В религията на Набоков памет и въображение са не само икони, обект на преклонение и несекващи страстни молитви („Speak, Memory!“ — заглавие на една от най-важните му книги, но и заклинание-подтик към творческо тържество, и лайтмотив на целия му живот). Те са за него същност на вярата, в тях е силата и, залогът за победа над обстоятелствата, ключът към освобождението. Памет — въображение — игра са трите координатни оси на целия набоковски свят. Разбира се, че този свят има много повече от три измерения, но към четвъртото (езикът — на равнището на средствата; двуезичието — на равнището на културната комуникация; разноезичието — на равнище изграждане на романовата структура и границите на героите му), към петото измерение (носталгията по детството и хармонията), към шестото (борбата на ирационално с реално) и т.н. може да се навлезе само след точното ориентиране на първите три. Това не е лесно и за самия Набоков — макар че за всеки писател проблемът за идентичността със себе си, с ценностите на своето време (а кое време е „свое“?), с мястото си в системата на културата, в „текста“ или в „маргиналните“ на епохата винаги стои остро, но у Набоков е свръхизострен по волята на съдбата.

Преживял упоително, приказно детство, аристократ по кръв, по възпитание, по стил на живот и равнище на мислене, англоман, полиглот, ерудит, сноб, естет, школуван в изтънчени занимания хладен, шахматно комбинативен, систематичен ум, Набоков влага цялата си юношеска енергия в интелектуални игри и лов на пеперуди — онова „сложно и безполезно“ чудо на красотата и чистото познание, което писателят по-късно ще търси в друга възхитителна измама — в изкуството. (След много години Набоков ще зашифрова символ в иронично-носталгичното научно наименование на пеперудата Parnassius mnemosine, отпращайки ни чрез него към планината, обитавана от Аполон и музите, чиято майка е Мнемозина, богинята на паметта. А после ще си спомни как някога, в слънчево-миражното детство, тази почти уловена вълшебна пеперуда ще изхвръкне на свобода през отворения прозорец, ще се устреми на изток, ще прелети над тайгата и тундрата, над Аляска и още на юг, през просторите на Америка към Скалистите планини, където най-сетне след четиридесетгодишна гонитба ще попадне в мрежата на бездомния писател, за да украси — струваше ли си? — една вече богата колекция хербаризирани мечти…) Но в сърцето на Русия от началото на века подобен разточителен унес е вече вид емиграция. И страхотният удар о твърдата плът на тъй високомерно пренебрегваната история внезапно превръща безметежността в невъзвратим сън, избраната дистанция от света — в наказание, непреодолимост, несъвпадение със себе си, двойна експозиция. Набоков пък отвръща на удара като струна — изтръгва чист тон от болката (и него страданието го прави писател) и предизвиква съдбата с един непрестанен порив да превръща загубата в победа — да бъде недосегаем и горд изгнаник в спомена, превъплътен и единен. Щом трябва да бъде затворник в своята въздушна кула, то нека тя бъде издигната още по-високо с неговите ръце, нека стане негова бляскава крепост, още по-недостъпна за пошлата реалност отвън, негова обсерватория, вълшебен фар, който отпраща своите сигнали към скритите в мрак и далечина други брегове.

В търсенето на брод и опора Набоков е убеден, че между истинските творци (за творец той несъмнено смята и читателя — от онази каста избрани, които са се научили „да разпознават пошлостта“, да помнят, че „посредствеността преуспява за сметка на «идеите»“, да се пазят от „модните проповедници“ и във всичко да поставят „как“ над „какво“, без да допускат то да премине в „е, та какво?“), между хората на извисения дух съществува „някаква телепатична връзка“, че те могат да разговарят помежду си на несводим до делничната човешка реч ефирен език, за който не съществуват стените на вековете, речниците, правилата. Разбира се, двойната оптика на всяка дума у Набоков не позволява да възприемаме буквално нито отвращението му към реалността и реализма, нито пренебрежението му към идеите, нито безапелационността на заявлението му, че всяка велика литература е феномен на езика — над (и едва ли не без) всичко останало. Защото — верен на склонността си към крайна самостоятелност, готова да изтъкне дори собствените заблуди като преимущества — Набоков си има собствено тълкуване на общоприетата терминология (самата мисъл да се влее, да се разтвори в общоприетото, кощунствено накърнява гордостта му). За него „реално“ в изкуството е синоним на принадлежащо само към външния план, сляпо следващо очевидния факт, предсказуемо, преднамерено и в крайна сметка — пошло. „Идеи“ — е негативен символ на тромава конюнктурна тезисност, плоскост, грубо потъпкваща художествената хармония, равновесие, многоизмерност. А художественият език е нещо неизмеримо повече от средство за изразяване — той е философия, божествено одухотворена материя, от която единствено може да се съгради втора, по-съвършена реалност, преодоляваща и заменяща първата, „пошлата“, външната; езикът е дар свише и… хранител на Паметта, Детството, Русия — т.е. онова, което и на английски съзнанието му нарича Русия: въздухът, просторът, светлината, слънчевата аура на младостта…

Но макар и провъзгласил за висше благо своето пеперудено свободно реене от цвят на цвят из поляните на неограниченото културно „взаимоопрашване“, този Solis Rex на перото не може да скрие, че старателно подреденият хаос на изградените от него словесни острови не му дава достатъчна опора. „Нещо ме кара — пише Набоков в най-странната и най-коварната си книга «Други брегове» — долното мога по-съзнателно да съизмервам личната си любов с безличните и неизмерими величини — с пустотата между звездите, с мъглявините (самата им отдалеченост е вече вид безумие), с ужасните клопки на вечността, с цялата тази безпомощност, студ, световъртеж, стръмнини на времето и пространството, които преминават по необясним начин едно в друго… Трябва (…) да направя цялото пространство и време съучастници в смъртното ми чувство на любов, за да мога като болка да уталожа смъртността и да си помогна в борбата срещу глупостта и ужаса на това унизително положение, в което аз, човекът, съм могъл да развия у себе си безкрайност на чувството и мисълта при крайността на съществуването.“ Антиномичността на Набоковото съзнание и автономността на неговото гордо, независимо „аз“ взаимно се обуславят и — това съвсем не е парадокс — предизвикват напрегнато нестабилното, игрово по същността си, равновесие на неговия словесен свят. Антиномичността — съизмерването на „личната си любов“ не с човешкото, със „своето-друго“, по думите на Хегел, а с пустотата между звездите, с влудяващата неопределеност и отдалеченост на космическите мъглявини, за Набоков равнозначни на дистанцията до чуждата съдба и чуждото слово — е определена както от Социокултурната ситуация в Европа от първата третина на века, тъй и от ориентираността на собствено Набоковия културно-езиков комплекс спрямо тази двустранно чужда (по-скоро отчуждена) среда. Тези условия — въпреки раздразнението на Набоков, когато над главата му развяват знаме с чужди имена — диктуват и обективната му свързаност с традициите на класиката от миналия век, чиито последни представители — Куприн, Бунин — тогава са още живи авторитети, и с модернизма, по-точно с европейския авангардизъм от десетте-тридесетте години на нашия век. Набоков е „попил“ много важни уроци от руската класика и добре ги използува. Но макар да твърди, че „Пушкин и Толстой, Тютчев и Гогол са се възправили в четирите ъгъла на моя дом“, макар че цял живот чете лекции върху руските класици от XIX век и не крие пиетета си към тях — и тук подходът му към наследството им е крайно своеобразен, меко казано (най-ярък пример е може би отношението му към Гогол). Във всеки случай Набоков категорично не приема техния „обществен темперамент“, моралистична нагласа („дидактика“ — ще свие рамене Набоков), социалната им критичност; реализмът им за него е „абсурд“, принципно неприемлива е изобщо цялата миметическа литература. „За мен разказът или романът — пише «късният» Набоков в авторския послеслов към «Лолита» — съществува дотолкова, доколкото ми доставя онова, което просто ще нарека естетическа наслада, а нея, на свой ред, разбирам като особено състояние, при което се чувствуваш — някак, някъде, с нещо — свързан с други форми на битието, където изкуството… е норма. Всичко останало е журналистическо дърдорене или, тъй да се каже, Литература на Големите Идеи, която впрочем често по нищо не се отличава от обикновеното дърдорене, затова пък ни се поднася на грамадни гипсови късове, пренасяни с всички предпазни мерки от век във век.“ Разбира се, и тази епатираща декларация има двойно дъно — не само защото при подробно „разшифроване“ на онова, което Набоков влага (за разлика от нас) в определенията си, много от тълкуванията му зазвучават по-приемливо, но и защото теоретикът, доктринерът Набоков далеч не във всичко съвпада със собствената си художествена практика (без това да го освобождава от крайности и откровени заблуди). Несъмнено нему са по-близки търсенията на европейския авангард и когато твърди, че най-великите романисти на XX век са Андрей Бели (с „Петербург“), Джойс, Кафка, Пруст (два пъти е препрочитал всичките дванадесет тома на неговата психологическа епопея „По следите на изгубеното време“), на искреността му може повече да се вярва.

Усещането за криза на епохата, особено изострено у Набоков поради „изгубването на рая“ (родината-детство), е преди всичко криза на идеите за човека и създадената от него култура, цивилизация, действителност в по-широк смисъл. В този контекст класическите ценности и опиращата се на тях система от норми вече се възприемат като камуфлиращи, а не като разкриващи действителността, й заложеният в тях познавателен потенциал придобива и негативна насоченост (в съзнанието на авангарда). На възгледа, че посегателството срещу утвърдилите се литературно-естетически (но това означава — и етически, и социално-поведенчески) норми е извращение на действителността, с не по-малка убеденост се противопоставя разбирането, че деформацията на утвърдилите се с класиката художествени канони, свързаната с тях езикова картина на света в обкръжаващите я навици и принципи на прочит, на тълкуване, се възприема вече не като покушение, а като приближаване до действителността. От тази позиция Набоков вижда следването на реалността от изкуството като конформистко подчинение на манипулативни… изкористяващи истината принципи, затова и тръгва да доказва (наистина с дяволска, виртуозна изобретателност), че същностен за творчеството на великите реалисти от XIX век е техният рационализъм (концепцията за „късния“ Гогол), противостоящ неслучайно на реализма, а не просто на рационализма (доколкото за Набоков изобразяването на външните форми на реалността е рационално управляемо и поради това — съмнително); ирационално, което отваря проходи към споменатите „други форми на битието, където изкуството (!) е норма“. Оттук иде и убеждението му, че чисто естетическите функции на изкуството изместват миметическите, „подражателните“, поради което и отслабването на връзката между твореца и делничния живот („царството на пошлостта“ — т.е. на стереотипите, клишетата, баналностите, „колекциите от готови идеи“ и съответствуващият им мъртъв език, свят на псевдостраданията, псевдомъдростта, псевдомисълта — както недвусмислено точно го описва Набоков в една статия, специално посветена на пошлостта), стремежът към еманципиране на художника от изкуството-институция^[132], е не само естествено, но и необходимо, доколкото тя, с авторитета на класиката, „идеализира“, „спиритуализира“ и опоетизира човека и действителността.

На вътрешно раздробената традиция обаче през първата третина на нашия век противостои също тъй раздробен, вътрешно разчленен авангард: тенденциите към конфронтация, а от средата на двадесетте години и към тоталитаризъм в обществото и културата нямат, според модернистите, друга (и то „идеална“, доколкото е невъплътима извън сферата на изкуството, на мисълта) алтернатива — освен антинормативността, антиутопизма, множествеността на концепциите за човека и за света, възприеман като мозайка, невъзстановима с познатите дотогава принципи на подреждане. Руският и европейският авангардизъм гледат на този „хаос“ от различни страни и с различни мотиви, откъм различен „хоризонт на очаквания“ — като хаос „строителен“, отворен в перспектива, или като нарастващ резултат от продължаващи деструктивни тенденции. Но тъй или иначе, авангардизмът не можеше да създаде и не образува единна, фиксирана литературно-естетическа система от норми, която като цяло да замени старата. В света на хаоса и взаимопроникването на формите, често агресивно нарушаващо суверенните граници на духовността, за модернистите, в това число и Набоков, всяка обединяваща идея („Големите Идеи“ — за Красотата, Възвишеното, Героичното) изглежда като измамно покривало над дисхармоничния свят (особено в опорочения от тоталитаристката й употреба вариант, насочен към пошлата масовокултурна опора на институциите); в самата външнопоставяна (спрямо изкуството) обединителна тенденция те съзират насилие над индивидуалността. Само изкуството им изглежда способно да „подреди“ света, и то единствено в акта на творчеството, макар че на границите му ги очаква двусмислената и с твърде трагичен привкус свобода на самозатваряне в надоблачната кула…

 

 

Актът на творчеството у Набоков обаче, както видяхме, е задължително, неизбежно и акт на възпоминанието — а това: поставя позицията му на известна дистанция и от авангардистите. Антиномичният, неравновесен свят на Набоков непрекъснато въвлича в силовото си поле „чужди“ текстове (миналото е сред най-важните от тях), доколкото се нуждае от опорна точка за собственото си изграждане и относително стабилизиране. Тази опорна точка може да бъде само „външна“ спрямо доминиращата система „втвърдили“ се норми (включително от собствената неканонизирана традиция), внесени с усвоените, улегнали вече текстове — затова контактът с „отработените“, класични културни модели неутрализира едни неравновесия, незабавно създавайки други, и точно това поражда и навлизането на авангардистките модели. Нито едните, нито другите не покриват изцяло Набоковия свят на въображаеми спомени, на всичкото отгоре иронично претендиращи (както личи от собственото му предисловие към руското издание на „Други брегове“) за „пределна точност“ и „пълнозначни очертания“… Художественият свят на Набоков е постоянно готов да поема — и от класиката, и от модернизма; и от миналото, и от бъдещето, и от спомена, и от въображението; той с удоволствие използува силата на триене при контакта с тях, но никога не допуска „кръвосмешение“ — борави с тях (иронично, пародийно, гротескно — театрализира ги, играе), като запазва и в двата случая своята метапозиция^[133]: паралелизъм, по-скоро парадигматика, но не и пресичане: нито по „хоризонтала“, към сливането с „ние“ от руския реалистичен роман; нито от вертикала — към сливането с мистичното „ние“ (световната душа) на символистите.

Затова Набоковото Аз търси стабилност в още по-вътрешен концентричен кръг — в изграждането на „самовит“, тъй да го кажем, словесен свят. Това, разбира се, не е „заумният“ хлебниковски език — метафизичното съмнение на Набоков би открило навярно и в неговата крайност нещо „външно“ и в този смисъл неприемливо. Набоков предпочита по-хитра игра: той иска да открие поезията в „тайните на ирационалното, познаваеми с помощта на рационалната реч“ (изследването „Николай Гогол“). За себе си Набоков открива търсената стабилност в обособеността на един „класично“ прозрачен словесен свят, свят на рафинираното, магически всеможещо, абсолютно точно слово, фиксирано в съвършено точния текст. Точността тук е тъждествена на стабилитет — възможен само при пределно „твърд“ контрол и изключителна функционална адекватност на всеки словесен избор. Това е стабилитет, чиято последна степен на „твърдост“ е именно писаното слово, завършеният и фиксиран върху листа текст, защото само върху него крайно концентрираното в себе си творческо „аз“ открива спасително отчуждение — изразяване, отливане в „свое-друго“, над което нестабилността на вътрешното „аз“, неговата коварна игривост, сякаш повече няма власт. В това, колкото и да е странно, при Набоков има нещо от убеждението на романтиците, че веднъж създадената творба е „непоправима“, с тази разлика, че за романтиците свободната воля на художника е винаги уникална в проявите си и новата проява ще бъде не усъвършенствуване, а спонтанно създаване на друга творба; докато Набоков преднамерено довежда до „непоправимост“ текстовете си, създавайки всъщност една творба, шлифована до огледален блясък от репродуцирането в различни сюжетни ходове, развръзки, в различни декори на отразения в огледалото игрови свят. И в този аспект (както в много други) Набоков постига нещо извънредно — напълно оправдани са всички изрази на възторг от фантастичната му стилистика, която дори пределната точност и контролираност на словото прави прозрачни, неуловими, превръща ги — да перифразираме Набоков — в „лека, но неизлечима хипноза“. В този смисъл той постига наистина забележително уравновесяване на везната — отдалечаването от „ежедневието“, „действителността“, „реалността“, се компенсира от добавяне на литература в литературата, без да се губят цветът, осезаемостта, пластиката на словото, неговата изумителна изворна гъвкавост и дълбина. С това и самата мисия, самият статут и ранг на писателя (именно писател, а не друг тип художник) се издигат до нови за модерните времена висоти — където актът на писането, на демиургичното самосъздаване и на вграждане-утвърждаване на индивидуалния дух във външното тяло, във външния свят — се сливат с акта на познанието за скрити под видимата реалност закони и същности.

 

 

„Този хлапак измъкна пистолета и с един изстрел просна всички старци, включително и мен“ — с тези думи на възхита и неприязън Иван Бунин посреща появилия се през 1930 г. роман на Набоков „Защита Лужин“. По отношение на оценките за младия писател има и по-драстични мнения — А. Куприн е лаконичен:

„талантлив празнодумец“. Така го приема класиката, а вероятно така го е приемала и школата на модернизма, доколкото „Защита Лужин“ — третият „руски“ роман след „Машенка“ (1926) и „Поп, дама, вале“ (1928) — още не въплъщава в достатъчно изчистен вид концептуализма на авангардистката проза, но вече не може да удовлетвори класиците. В своето „Въведение към лекциите на Набоков“ Джон Ъпдайк мотивира възможните причини за това тяхно недоволство: „За Набоков светът — суровият материал на изкуството — е сам по себе си толкова нематериално и илюзорно художествено произведение, че според него един шедьовър едва ли не би могъл да бъде извлечен от нищото, чисто и просто по върховната воля на твореца.“ По един странен начин романите на Владимир Набоков сякаш се стремят да открият все по-изтънчени и болезнени потвърждения на това заключение. С травматизираща последователност произведенията му се освобождават от топлото тяло на реализма — имам предвид по-скоро отломките от реалистичните традиции на европейската литература, които Набоков събира и причудливо разбърква, раздробява и разпилява из културните пространства на Германия, Франция, Англия и накрая Америка, потапяйки тези отломки в алхимичната смес на жестокото си въображение, — за да се стигне накрая до чистата игра, издаваща един набоковски неоромантизъм, „божествена игра“, в която диктува правото на творческия произвол и чийто смисъл той предполага в самото любуване на правилата, „съживяването“ на правилата с тръпката на нарушаването им (което също е предвидено от Играта), в хладното удоволствие от начина, по който разцъфтява предначертаната хармония на конструкцията. Във всеки случай за един от по-късните си романи („Лолита“) самият Набоков подчертава, че „сетивната информация е подбрана, овладяна и прегрупирана“, и то — бихме добавили — по начин, който превръща действителността в непознаващ състрадание към своите жертви сън. „През цялото време обаче ту по-слабо, ту по-рязко проникваха в този сън сенките на истинския му шахматен живот и той най-сетне изби навън… Ясно работеше умът, очистен от всякаква смет, разбрал, че всичко, освен шахмата, е само очарователен сън…“ Тези думи пък се отнасят към героя на „Защита Лужин“, роман, от който, може да се каже, Сирин (псевдоним на младия Набоков) истински показва ноктите си на нощен хищник.

„Защита Лужин“ по-отчетливо от всичко, писано дотогава от Набоков, откроява насоката на конфликта, обсебил не само съдбите на следващите му герои, но и творческата участ на самия писател. В призрачната, полуздрачна атмосфера на този роман (впрочем из цялото му пространство светлините и сенките са разположени като шахматни полета) всичко е на ръба на раздвоението, съзнанието играе, постоянно пропадайки ту от едната, ту от другата страна на границата между видимост и таен смисъл, между хоризонт и глъбина, действителност и сън, илюзия и кошмар, между смешното и страшното, между тежестта на принудата и изкушенията на самото участие в играта: тук и в съдбата на Лужин, и в структурата на романа, и в отношенията, които този роман създава с читателите си, смисълът на самото явление Игра е въплътен едновременно в хазартна страст и хладна пресметливост, подарък и гавра, увлечение и изтезание. Раздвоението, несъвпадението със себе си и с живота — това са дълбоките двигатели на действието под шахматната повърхнина на събитията в съдбата на Лужин, проследени от детските му години до върховете на самотната му, безплодна гениалност и до последния защитен ход. Раздвоението и участта на модерен „хомо луденс“, играещ човек, съпътствуват и самия Набоков през целия му творчески път. Неговият Лужин още в първите страници на романа е принуден да влезе в игра, по-голяма от живота му да направи избор, който не желае, и да се опита да намери спасение в единствено възможния стремеж към победа в играта. И още на входа той ще приеме далечната си присъда в сладката обвивка на загадка, която веднага се раздвоят: за да увеличи видимото изкушение и за да подготви неотвратимия, макар още невидим финал, увенчаващ правилата на играта. Тайната, към която страстно се стреми малкият Лужин, е простотата, хармоничната простота, поразяваща „по-силно и от най-сложната магия“ — и тутакси докосването му до предусещането за тази възможна, неясна хармония опира в гладката студена стена на друга тайна: тайната на паралелността, на жестоката повторителност, която съществува редом и скришом неустойчивия и напрегнато, неравновесен като шахматна хармония, зареден е подвижност живот. Тласнат не по своя воля в играта на големите, малкият Лужин мъчително долавя, усеща, а с годините и все по̀ пронизващо ясно осъзнава, че е „вкаран“ като пешка в една колосална плетеница от зависимости, където го местят, без някой да се интересува от собствените му дарби, индивидуалност, личност, че е включен в една безчовечна система, интересуваща се само от ролята, а не от уникалността му на живо същество, и в нея му е предоставен богат, незадължителен избор от ходове-улеи, поведенчески и мисловни, клишета, зад които прозира някаква сатанински свободна сила, овластена да диктува правилата, да мести фигурките по един или друг коловоз, да ги награждава с временни победи, да пресича пътищата им, да ги държи във вечен шах, да заплашва и помилва, унищожава, разменя и въздига пионката в царица… но целта, целта си остава нежна, тя се гради паралелно в някакво невидимо отвъдно пространство… И тогава се ражда неистовата жажда за Защита. Натискът на правилата, насилието на тяхната необяснимост тласкат малкия Лужин да ги наруши, да излезе от предопределената роля и да намери, по-скоро да разпознае случайно попадналия му ключ: той намира своята игра. Чрез играта на шах той прави своя незабележим преход в друга позиция, влиза със своя комбинация в Играта: за да я завладее, надмогне и… да бъде обсебен от нея. Той става Цар в играта, но едва това му позволява да прозре (и пак не до дъно, не до ново спасително нарушение) в едно късно болезнено бълнуване, че любовта му към самотните детски игри с шала, подобен на царска мантия, не е била случайна и че никак не е случайно чудовищното сливане на света край него с неустойчивата и разливаща се във всички посоки призрачна шахматна материя, попила навсякъде и уродливо иронично изпълнила всяка видима за окото форма, чиста и осезаема като електрически заряд само в тъмните вътрешни пространства на Лужиновата душа. Малката негова игра е закрила от очите му, подменила, отнела истинската, голямата Игра, в която гениалният шахматист отново е важна, но самотна фигура. Рано или късно Играта ще свърши с мат… И Лужин трескаво търси защита срещу него, но — зрящ в царството на слепите и непрогледно сляп за техните видения — той е нереципрочен, неразменяем (това е изкривеният инвариант, в който Играта е превърнала неговата човешка уникалност) и следователно на него му е отказан изход — самотният цар по принцип не може да спечели партията, колкото и гениално да играе, той е обречен на гибел. Изгарян от ужаса на това прозрение, притиснат в последното ъгълче на своя живот от неясно гъргорещите отвън сенки (те, хората от тривиалния свят на фалшиви условности, светска суета, алчност, глупост и безталантност, идват да го „спасят“, да го слеят със своето… — една от жестоките иронии на Играта), шахматният цар намира единствения защитен ход — излиза от разчертаните квадратчета на съдбата и скача в мразовитата звездна пропаст…

Но — най-страшното — играта продължава и без него, всемогъщите и правила иронично поглъщат и този лужински ход. Защото в рамките на Играта парадоксалната размяна всъщност се оказва не само възможна, но и равностойна — скокът от покрива и възможното примирение с правилата на преследвачите, кроткото влизане в калъпа водят еднакво сигурно до гибелта на личността, надарена с нестандартни способности (и самото това надаряване също е една от жестоките иронии, предвидени в правилата на голямата Игра музиката на нейните непостижими сфери подмамва пешката да развива своя вътрешен ход, да се стреми напред, с ловкост, ум и маршалски талант да бърза към короната на царицата и… към своята гибел). На Лужин е отредена жестоко-щастлива съдба: в шаха пионката никога не прераства в цар — Лужин го постига в своята игра; царят никога не слиза сам от дъската — Лужин постига и това. Но между първия и последния съзнателен ход на неговата гениална игра лежи безпощадно, дяволски саркастично, издевателски непредотвратимо, унизително бавно и разкошно маскирано прозрение-изкупление: щастието да се играе е равносилно на бавно изпиване на ужаса от целта на играта — смърт, маскирана като победа, победа — скрила безокото лице на безличието.

Що за роман е това? За вечния конфликт между гения и тълпата? Нов вариант на романтичната теза за свободата на твореца (вариант, модернизиран, в своята преобърнатост, иронична умаленост и гротескова деформация)? Мрачна кафкианска трагикомедия? Или мъчителна приказка за приключенията на играещия човек в безвъздушното пространство на тоталната унификация и безжалостно манипулиране със способността на човека да твори, да бъде неповторим, да обогатява света със своята индивидуална красота и духовност, непоносими за обществото на консумацията и насилието? Или — ако си послужим с терминологията на Йохан Хьойзинха, написал знаменитото си изследване „Homo kudens“ тъкмо през тия години, когато е създаден и романът „Защита Лужин“ — това е художествено изследване върху функцията на играта като „премахване на ежедневието“ и като „състезание за правота“? Но не може да не се забележи, че всички герои в тази творба на Набоков са грозни — и най-напред не е пощаден Лужин. Със своята недоизграденост, непълнота, нехармоничност и нереализираност, с болезненото раздуване на едни качества до порок за сметка на недостиг на други човешки черти Лужин е болезнено недоразвит като дух и затова самотността на шахматния му дар се оголва до налудна комбинативност на подгонен плъх — той престава да бъде само „явление странно, донякъде уродливо, но обаятелно като кривите крачка на дакел“ и се превръща (но по-скоро е насила превърнат) в зловещо чучело на Играта, на един тип живот с отвратителната система на неговите закони. Лужин е болният дух на едно пленено от отчуждение общество, негова отблъскващо, отблизо разгледана, небрежно „очовечена“ маска — с тлъстата тромавост на забравеното тяло, с грозната крива усмивка (жалък знак на изроден, сакат емоционален живот), с чудовищното невежество, с клишираната и мъчително оскъдна реч, където думите са „… бедни роднини на истинските слова… временно запълващи пустотата“, с безплодието на своя отвлечен талант.

Що за роман наистина — жестока социална гротеска, мрачна философска апория, раздута до роман, или… игра, равнодушна игра, насмешливо-безцелно развлечение, хладна наслада от комбинациите с литературни фигурки?… Вероятно — всичко това. Във всеки случай партията — красива, остра и студена като шахматен етюд — е разиграна блестящо! Повече от очевидно е, че Набоков не може да бъде причислен към оптимистите, нито към гневните борци, нито към непримиримите и сурови критици. Той е пронизително зорък талант — но си остава наблюдател; майстор, но наблюдател. „Мълчанието, изгнанието, майсторството“ — това е не само житейската формула на поета Шейд, герой от романа му „Блед огън“, но кредо и на самия Набоков. Вивисектор, студен, жесток, саркастичен, измъчващ, дори педантичен в своето отчуждено неодобрение и болезнено безразличие. И в самия интерес на автора към Лужин (дори описанието на този герой подбужда към нездрави асоциации, усещане за докосване до мъртво месо — изненадващо топло, нелепо запазило своята податлива подвижност заедно със странното безсилие на лишената от воля тъкан…) има нещо болезнено — също като в скрупульозния и дългогодишен интерес на Набоков към размножителната система на пеперудите, област, в която той е дипломиран специалист. И въпреки възхитата от умението на специалиста — в неговата стерилност, в неговата овладяност, във виртуозното му хладнокръвие има нещо също така безпомощно, както в шахматните видения на неговия герой, Набоков е играч. Класик на чистата игра — без страст и състрадание. И като играч — идеята за защитата на Лужин му е подсказана от самата Игра, от нуждата да намери и той сам собствената си защита. Потърсил я е в словото и — трябва да му се признае — борави с него превъзходно, мобилизира цялата му енергия за неочаквани атаки, прави смели и красиви жертви, печели неподозирани позиции, обхваща възхитителни със своята сложна преплетеност многопластови пространства, провира се до музиката на Играта, до висшите й, хладно проблясващи сфери. Но и зад този блясък, зад тази победна агресивност тъмнее мътната тромава грамада на мъката за невъзможната защита, за единственото вярно решение, което може би няма да отмени края на играта, но поне ще потуши Страха. „Болката веднага премина, но в огненото просветление той видя нещо нетърпимо страшно, той разбра ужаса на шахматните бездни, в които се потапяше… и мисълта му клюмна от още никога неизпитвана умора. Но шахът бе безжалостен, той го държеше и въвличаше. В това бе ужасът, но в това бе и единствената хармония, понеже какво друго е светът освен игра на шах? Мъгла, неизвестност, небитие…“

Страхът — това е тайната сила, която влива мрак в кристалните комбинации на Играта, това е, което кара и Лужин, и неговия създател да възприемат подмяната (на Играта с шаха, на Живота със словото) като тъждество. Тази подмяна ги лишава от изход, отнема им защитата, защото слива мисълта за жадуваната победа с броя на предвидимите комбинации, срещу които Животът винаги има в запас някой неочакван дебют. И защото самата нагласа на абстрактната игра към пресметната защита срещу огромното свободно движение на Живота е вече вяра, че поражението е неизбежно.

Според поета Владислав Ходасевич, един от добрите, познавачи на Набоковото майсторство, Набоков всъщност постоянно разгръща и задълбочава проблема за твореца (в един свят, където той е чужденец), независимо дали този творец е професионален писател, или носи маската на шахматист, собственик на картинна галерия, производител на шоколад и т.н. Проблемът се състои най-често в невъзможността за художника да повярва в своето творчество. От тази интерпретация тълкувателите на Набоковата проза извеждат усилващата се у него тенденция към автопародиране, към доминиране на „авангардистката ирония“ (Р. Поджоли), която се проявява в: засилване на напрежението между автора и неговата творба, в съзнателно „показваме“, подчертаване на: условността и фикционалността на творбата, „оголване“ на похватите за нейното конструиране и превръщането на този показ не само в иронично разрушаване: на литературността на творбата, но и в игра с читателя, с тълкуване на леките матрици в неговото съзнание. При това „конструирайки, често и в привидността на играта, авторът не се отказва от опитите си да моделира света на литературната творба като опозиция на неразумния и хаотичен свят на ежедневието“.^[134]

В пътя от „Защита Лужин“ нататък отношението на Набоков към автентичността на литературата и неавтентичността на ежедневието геометрично-прогресивно се усложнява и в двете посоки. „Разрушена е идентичността на човешкия опит, на непрекъснатия и артикулиран в себе си живот — единственото, което обуславя позицията на разказвача… Да разкажеш нещо, всъщност означава, че имаш да кажеш нещо особено, а точно на; това пречат управляваният свят, стандартизирането и уеднаквяването.“ Така очертаната от Т. Адорно^[135] ситуации подсказва защо по отношение на действителността романите на Набоков се развиват като борба е „правилата“ на Играта — от трагичното противоборство с: тях и търсенето на защита от тях вътре в системата; на: самата Игра, в полето на ежедневието (Лужин), до тоталното елиминиране на тези правила и извеждането на играта в друга територия, в друго пространство — онова, което творческата личност създава около себе си, доколкото със своите „изделия“ и необходимото за създаването им поведение съзнателно разбърква предначертаните комбинации на управляваното и мистифицирано ежедневие, усилва раз поречието и неразбирателството в него, предизвиква хипертрофия на санкциониращите му функции, довежда ги до абсурд (човекът е станал пречка за обществото), „реализира метафората“ на лозунгите, моделиращи и охраняващи границите на стандартизирания свят (антиутопичния аспект в романа „Покана за екзекуция“), От друга страна, пате същата ситуация подсказва и развитието на „литературния“ аспект на Набоковите романи като борба за избор на традиции, за еманципиране на „разказването“ от предмета и свързаната с това промяна в статуса на еловото, езика на литературата (отрицанието на миметическата литература, бунтът срещу дискурсивния език).

Тази полемика на литературата със схващанията за характера на собствената й литературност се осмисля от търсенето (особено напрегнато в социокултурната ситуация на тридесетте години) на решение на проблема за собствения глас и собственото място на твореца, за същността и предназначението на творчеството в един свят, който сякаш не се нуждае от творчество, доколкото решително не търпи творци, и на проблема за културния диалог въобще, доколкото книгата е, която създава читателя си (а Набоков ще допълни: „в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя“), В романа „Дар“ (1935) пътят на главния герой — писателят Фьодор Годунов-Чердинцев (фамилия, която контекстът разшифрова като свързана с Пушкин и Чернишевски: признавайки единия, той ще бъде принуден да се отрече от другия) — е „път от лириката, раждаща се буквално пред очите ни от словесната и житейска смет“, към „новото, още неизвестното, истинското, напълно съответствуващо на онзи дар, който той чувствуваше у себе си като бреме“ — към прозата, където „мисълта и музиката биха се слели, както гънките на живота се сливат в съня“ и в края на книгата ние разбираме, че сме прочели същия този роман, който Чердинцев е разказал на „своята любима, идеална читателка и муза“^[136]. Още по-сложна е картината на романа „Отчаяние“ (1936) заради извънредно заплетените метатекстови връзки с традициите на руската проза. Името на главния герой Херман отпраща към героя, но и към проблема, с който той се сблъсква, на Пушкиновата „Дама пика“. Херман (у Набоков) пише роман, чието заглавие пародийно се колебае между „Записки на един луд“ от Гогол и „Престъпление и наказание“. Разпознал в скитника Феликс свой двойник (разиграване на шаблонните читателски очаквания за двойника и открита пародия на Достоевски, заради която избухва спор между Набоков и Сартр), Херман замисля и извършва неговото убийство, а след това бяга от наказанието „с помощта на изкуството“ (представя се за актьор от криминален филм). В процеса на разказване патологичните деформации на Хермановата личност го свързват и с Передонов — герой на романа „Нищожество“ от Ф. Сологуб. Междувременно на читателя се предлага да отгатне мотивите за извършеното убийство — един от тях „тръгва от литературните амбиции на разказвача и неговата «лъжливост» и отвежда към интерпретация, сходна с тази на Ходасевич“.^[137]

 

 

Най-сложният обаче и най-дълбокият от деветте руски романа на Набоков, творбата, обединила и извела до връх всички тенденции в дотогавашната му проза (а може би и въобще връх в творчеството на писателя, който сам в едно интервю заявява, че най-привързан е към „Лолита“, а най-високо цени тъкмо въпросната книга) е романът „Покана за екзекуция“ (1938).

Въведени сме в един свят, където времето е застинало в пространствени форми, а пространството се колебае във временни — неустойчиви, взаимопреливащи се, постоянно и бавно издувани отвътре в мъчителна метаморфоза. Следвайки топографията на този свят, натъкваме се на град-общество, огромен парк-детство (което метаморфозира в мечтата-спомен за Тамарини градини — пълни с плачещи върби, лебеди, идилични пейки и сърнички), забравен музей-памет, изоставена библиотека-култура, площад-празник и лобно място, въртящи се в кръг улици с еднакви къщи-лица, сред които най-важният герой на повествованието — Цинцинат Ц. — ще разпознае своята „по гънката над носа между прозорците“ и влизайки в нея, ще се окаже в килията си — своето тяло, своя живот, своето съзнание. Защото романът за Цинцинат е всъщност именно това — роман за Самосъзнанието, за личностното средоточие, за себеосмислящото се „его“. Но това, трябва да се уточни (повествованието го налага!), е роман за едно упоено, халюциниращо, социално-анестезирано его. Неслучайно в центъра на града се въздига мавзолеят на капитан Сънни (сънят е фараонът на този мумифициран свят), а до него е паметникът на поета — сгърчена, полуслепнала, уродлива фигура с деформирана глава. От всяка точка на града се вижда „ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синя — високата крепост“, чудовищен мрачен замък с безбройни слепооки кули, изваден от класическите кошмари на Едгар По, но и от евтин филм на ужасите, от още по-евтина креватна живопис (украсен с луна като праскова, зачертана от облак) или от… образния реквизит на романтизма, от клишетата на романтическото съзнание, съвършено неуместни за този свят, където „материята е уморена“ от раздялата си с духа, а щастието е несъвместимо със свободата: замъкът, символът, шаблонът, пошлата имитация — е затворът на Цинцинат. Няма нищо странно, че килията и затворът са на различни места в пространството на този град — пространството тук е израз на време: от килията на своето тяло човешкото съзнание, пораствайки, попада в по-големия затвор на обществената принуда, в света на нормите, йерархиите, властта (в тези внушения творбата е свързана с концепциите и проблематиката на романа „Замъкът“ от Фр. Кафка, публикуван 1926 г.), а след още време — и в още по-сложно устроения затвор на осъзнатото битие, където търсещата свободен въздух мисъл се лута из безкрайни коридори, стълбища, етажи на съзнанието и подсъзнанието, попада понякога в чужди килии, обзаведени с просташки уют, навлиза в кухните на властта, копае тунели под твърдите стени на „боядисаното настояще“, които я отвеждат… право в обятията на палача, и безкрайно, безумно сънува, сънува един свят отвъд — обратен на този, в който „нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни“ и всеки помисъл за тях е престъпен.

„Всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам“ — автокоментарът на повествованието не само фиксира основния конфликт, чрез който то ще съществува и ще се развива, но и постулира още едно равнище на общуване със себе си. Самият автокоментар е вид дистанция от себе си, изместване, игра с гледната точка — и на още много места в текста ще срещаме подобни редукции на сюжета, „обзори“ на събитията до момента, с което повествованието постоянно подклажда напрежението между доверие-недоверие в себе си, между явно-скрито, ясно-умишлено затъмнено, потиснато, вярно-невярно, т.е. контролира и направлява собственото си тълкуване и своето „инобитие“ в изтълкуваното. Това раздвояване и разтрояване образува извънредно широко разклонена система: освен четирите главни „прочита“ — като антиутопия, като философска драма на човешкото съзнание и на познанието, като притча за изграждането на творческото самосъзнание и като разказ за смисъла на разказването, на писателството, на конфликта между литература и ежедневие, литература и традиция, като експеримент над възможностите на словото да създава и променя света — в тази система са обхванати всички основни ценностни параметри на човека: рождение и род, тяло и облик име и кръщение, възпитание и страдание, живот и наслади, любов и щастие, познание и вяра, история и култура, език и творчество литература и литературност, четенето, писането и повествуването, смъртта и възкресението… броих до двадесет и пет и спирам, защото този гносеологически роман дори чрез подчертаването на своята многослойност доказва не само принципната неизчерпаемост на творческата мисъл и чувство, но и важността на конфликта, оправдаващ собственото му съществуване — трагичната несправедливост в един измамен свят, сред който си дошъл „изготвен толкова грижливо“ и изпълнен с „всичко това невъзможно, волно и ослепително“ — да те осъдя на смърт.

„Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки.“ Шепотът и усмивките, с които започва романът — за да завърши с противоположни по смисъл гримаси и с отвъдни гласове, — поставят рамката на пародийното раздвоение, върху което се създава динамичното равновесие на цялата система на романа, нейната вътрешна повратливост и бърза трансформативност (в процеса на разказването и самата пародия постоянно „прескача“ в полето на гротеската, преминава в ирония, „слиза“ до фарса, бурлеската, буфонадата, „черния“ хумор). Отправяйки — с шепот и усмивки — поканата си да започнем играта… да започнем четенето… да започнем писането (дописването-тълкуване), повествованието начева своя разказ с разиграване на мотива „начало — край“. Краят на съдебния процес-фарс (останал зад кулисите на текста — в антиутопичното общество, осъдило Цинцинат) е въведение в историята на осъдения и предопределя нейния край. Същевременно крайното насилие (смъртната присъда) се преобръща пародийно в себе си (става покана) и сменяйки знака, се превръща в отчуждена от предмета форма, с което увеличава насилническия натиск върху съзнанието ни — заради претенцията на формата, заради фалшифицираното представяне на убийството, т.е. апотеозът на насилието, като празник, на който ни канят; заради насилието и над принципа на разчитане на символите — ценностното разграничаване делник-празник, зло-добро, свобода-насилие.

Въвлякло ни в този водовъртеж още с първата стъпка, повествованието сякаш решава да ни остави да поемем дъх и набързо разчиства терена — в началото на романа всички действуващи лица напускат сцената: „и всички се поклониха, излязоха“. На тяхно място влиза… самото повествование и започва монолога си с ироничното: „И така — движим се към края.“ Какъв край? Веднага бива вкаран да отговаря мотивът за четенето: „Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме много ли има още (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно!“ Коварното повествование ловко превръща романа (т.е. себе си) в живот, напомнящ, че едва започната, книгата на живота бързо свършва и моментално подиграва тривиалността на тази истина, съпоставяйки лекомислените четци на живота е любителите на дебели романчета, четени за развлечение… а заедно с това ни внушава, че и самото машинално четене заради едното развлечение е край, смърт на четенето, смърт на романа, не-живот. На това място повествованието ни обръща гръб, става прозрачно… и ние виждаме в „килията“ Цинцинат (той единствен не може да излезе — Цинцинат е съзнанието, в т.ч. нашето… — макар че може да я напуска — в спомена-въображение). Той обикаля около масата, насред която се белее празен лист хартия и неначенат молив, „дълъг колкото живота на всеки човек освен на Цинцинат“ (отново играта начало-край). Героят започва своето писане (намек, че творческото ни съзнание се събужда и разбързва чак след като узнаем неотвратимостта на присъдата? Или прехвърляне на мотива начало-край от текста на книгата, която четем, в текста на нашия живот?)и написва: „и все пак аз сравнително. Нали този финал — аз предчувствувах този финал“. Въведен е мотивът за писането — като опора, като фиксиране на собственото „аз“ (силно разколебано от присъдата), като възможност за изтръгването на Аз-а от обземащия го хаос и отвеждането му към друга реалност (втората реалност, творчеството — като живот отвъд наложения предел). Заедно с него — и проблемът за езика: разколебаната, с разбити редици, дезориентирана, неподредена реч на Цинцинат (и пак играта начало-край: първото, което записва, е хаотично — последното… е също тъй трескаво, но то е треската на друг страх — че няма да успее да се доизкаже; речта се въздига до все по-сложно организирани и съвършени форми; сменя се и функцията на организацията й) — тази начална реакция след шока изразява абсолютната невъзможност (а съвсем скоро — в разговора с Директора — и почти неосъзнавано още нежелание) на Цинцинат да се удържи върху някаква, обща със заобикалящия го свят мяра; хаотичната му реч е контрапункт на насилническата подреденост и подредба на външния свят. Така чрез разиграването на мотива за началото-край повествованието отново ни извежда към света, който в известен смисъл го е породил, показва ни го като свят на насилието и ни подготвя да следим неговата (на повествованието) битка с него. Същевременно в самото начало, повествуващо за края, се отразява като огледало цялата постройка на романа.

Всъщност присъствували сме на истинското (и като персонаж, и като творец) рождение на Цинцинат Ц. Но докато сме още край люлката и преди да подхванем темата за раждането, нека огледаме как изглежда той. Повествованието добродушно-иронично ни предлага да го съзерцаваме като скъпоценност: Цинцинат е изящен, дребничък, почти безплътно-лек като майсторска акварелна рисунка. Според повествованието, „тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат — както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.“ Освен прозрачните очи, слънчевата коса и философската (!) шапчица върху темето му — останалото от „материалния“ облик на Цинцинат по-скоро го укрива от възможно тълкуване — „с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост… така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия“ — за нейното присъствие подсказва само челото, „обрамчено от разтворена светлина“… И този сияен човекодух (явна е алюзията с Христос^[138]; тя се поддържа и на други места в текста — с мотива за ходенето върху водата, за способността духът да премине там, където убогият ум потъва; Цинцинат за пръв път осъзнава тази си способност като дете, готвейки се да скочи от перваза на прозореца, и за последен — когато се разколебава в нея след обявяването на присъдата), този вътрешно прозрачен човек, чиято глупост е само полепнала боя от обкръжилия го свят, е обвинен от своите съграждани-надзиратели — до един охранени, яки, тромави, лъскави, гушести, вонящи, енергични, — от тези тъмни души, нечовеци, чудовища, пародии, подвързани в човешка кожа, в… непрозрачност. Напълно логично: в гносеологическия роман на Набоков — а този роман се самоотъждествява игрово с живота — висша ценност е познанието, а върховно познание е художественото. В преобърнатия свят на Града (още един „Град на Слънцето“?…), решен в духа на антиутопията като предписваща „доброто“ институция, като символ на организираното насилие на стандарта, всепроникващия контрол, тоталната власт върху човека и неговия вътрешен самостоен свят — там висшата ценност е върховно престъпление, индивидуалното познание се възприема като покушение срещу „доверието“ към истинността на предложената действителност и нейната правомерност, непроницаемата за повърхностния поглед духовна глъбина е „гносеологическа гнусност“ а съпротивата на личността да се отдаде доброволно и ентусиазирано под надзора на целостта се осъжда на декапитация, отстраняване на излишната част… без значение, че тя обективно е най-необходима.

Обявяването на присъдата означава, че по обясними причини няма да присъствуваме на рождението на Цинцинат като верноподаник на Града, но от повествованието ще научим, че… той е подхвърлено дете, сирак. Така се въвежда мотивът за „родството по избор“ (с много далечна алюзия на Гьотевия роман): чрез двойно отказаното от Цинцинат и на Цинцинат родство с обществото мащеха — или… чрез загатнатото в разговора му с Цецилия Ц. (а извън него активно подчертавано от цялото повествование) родство с Отвъдното, доколкото неизвестният му баща, помнен и срещнат от майката само като глас в тъмнината (значителен детайл!), също е принадлежал към кастата на непрозрачните духовни изгнаници, съчинители на сънища и притежатели на тайни. Историята за Цинцинатовия произход напомня за непорочното зачатие на Христос и още веднъж ни отправя към травестията на християнския мит в този роман. В мотива за рождението връзките с този мит се проявяват чрез идеята за второто раждане, възкресението, спасението и чрез идеята за покръстването с ново име. А чрез проблема за номинацията (най-недвусмислено свързан с основната линия на романа — очертаването, отстояването и развитието на собствената духовна територия, на Личността) повествованието отново се развихря да преплита нови и нови връзки с основните си нива на прочит.

Името Цинцинат Ц. — нека си позволим един експеримент в духа на романа — отвежда към френския глагол zinzinuler — чуруликам, и се поддава на свързаност с неговата птича телесна лекота и „душевна нагласа“. Двойничеството на името обаче подсказва и известно напрежение между подсказания смисъл и подчертаната изкуственост на безфамилното Цинцинат Ц. Близкото по звучене (също своеобразен намек за родството им) и по изкуственост (и тя не е пощадена от Града) име на майката — Цецилия Ц., на свой ред отвежда към името на католическа светица, но и към cécité — слепота (антиномичен намек за сполучливото разпознаване на „непрозрачния“ баща?). Директорът, едновременно лекарят на затвора Родриг (т.е. и неговият двойник, пазачът Родион), също е покръстен — „антихристката“ подплата на името му се раздвоява към roder — навъртам се, обикалям, дебна, или към rôdeur — нощен скитник. Палачът м’сю Пиер е pierre — камък, брус за то чене. Емочка, дъщерята на директора (това родство ще се окаже смислово важно в друга насока), е коварно олицетворение на думата aimer — обичам. Освен нашепването, че пред нас се разиграват герои-думи, повествованието намира и други основания за номинативна игра, за чиито цели започваме смътно да се досещаме при описанието на Цинцинатовите занимания в периода на общественото му юношеско възпитание: на петнадесет години той започва да работи в ателие за меки кукли — пособия, и изработва мъничък рошав Пушкин, приличащ на плъх Гогол, дебелоносичко старче Толстой, закопчан с всички копченца Добролюбов с очилца без стъкла — т.е. травестираните шаблонни представи за литературната класика на XIX век, неговата класическа „митология“ — както заядливо подхвърля повествованието, издърпващо за ушите Цинцинат от „лъжливия подслон“, който той се кани да намери сред тях, като допълва характеристиките на Цинцинатовото обкръжение с допълнителни кукленски атрибути (дрехи, жестове, съответната реч), повествованието прехвърля нови мостове към творби от европейската и руската литературна традиция. Така Родриг трябва да се свърже с литературата на романтизма, Родион — с „Престъпление и наказание“ на Достоевски (особено ехидна отпратка), м’сю Пиер — с „Война и мир“ на Толстой, адвокатът Роман Висарионович — с неистовия Висарион Белински, съпругата Марфинка — с „Пропаст“ на Гончаров, майката — акушерка, живееща в село Докторско — с Чехов. „Самата екзекуция на Цинцинат при такъв литературно пародиен прочит на романа се оказва дългоочакваното освобождение на художника от гнета на «прогнилата традиция».“^[139]

Повествованието обаче настоява и за друго тълкуване на имената, за което няма преки аналози в текста, затова пък има повече от достатъчно направляващи внушения откъм контекста — и то също е свързано с идеята за рождението и произхода (или поне тръгва от тях). Отбелязаното вече подобие на „обществено наложените“ изкуствени имена Цинцинат Ц., Цецилия Ц., лекотата на взаимопреливането Родион-Родриг, тоталната лишеност на всички герои от фамилни имена, а на някои — и изобщо от всякакво име (маскираните пазачи в затвора — символи на безименната, беззаветна вярност и изпълнителност на чужда воля) ясно говори, че тези имена не са знаци на личностен суверенитет, а персоните, които ги носят, са функции, а не индивиди (това се отнася и за „положителния“ герой Цинцинат, само че неговата функция е съвършено различна — и противопоставна — на останалите; той единствен е предназначен от повествованието да се прероди от функция на повествованието — в личност, т.е. да се прероди в нова функция за повествованието, доближавайки самото него до реалната намеса в нелитературната действителност, което е вероятно и користната цел на лукавото повествование). Безфамилността и пълната взаимозаменяемост, или поне лесна проницаемост, прозрачност, на „личните“ им имена е не само характеристика за основен принцип на антиутопичното насилническо общество — притежанието на всеки от всички, — но и характеристика на времето в това общество; неговите поданици съществуват само сега и тук, те нямат минало, нямат биография, а биографията им е епизирана и ритуализирана, тотално мистифицирана — също както материята на техния свят, също както ежедневието в техния Град. Те са лишени от история — а значи нямат и друг пример, друг ориентир за сравнение и назоваване на действителността в настоящето (затрупана от призрачни имена). Нямат ли история, жителите на Града нямат и култура, нямат и бъдеще. Създадената в техния свят „втора реалност“ фалшиво-манипулативно обосновава деформираността на първата и изисква вяра, а не познание — затова познанието на Цинцинат е престъпно. „Бъдещето“ за тях е само по-нататъшният им механичен ход в каналите (тунелите) на предопределената, регламентирана съдба. Тяхното време е заключено в часовника с празен циферблат, върху който пазачът Родион рисува стрелките… Свят на тотална затвореност в настоящето, откъдето няма излаз — то е техният Замък, където глупостта управлява, ежедневието изтезава, а пошлостта сече глави.

Как се отнася към всичко това повествованието? Иронично, разбира се, защото всяко повествование вярва в себе си: „Това, което не е назовано — не съществува. За съжаление всичко бе назовано“ — въздъхва Цинцинат при посещението в музея, сред неразбираемите експонати. Изказаната от него първа част на тази мисъл е концепцията на тоталитарния свят и на тоталитарното съзнание (може би има връзка с Хегеловата мисъл: „Всичко действително е разумно, всичко разумно е действително“, която, казват, оправдавала съществуването на монархизма). Цинцинат обаче неразумно и упорито ще търси себе си в неназованото и неназовимото, вярва, че ако изречената мисъл е лъжа (Тютчев), то записаната — макар объркано, затруднено, приблизително — успява да улови, да задържи нещичко от Отвъдното. Писаното слово придобива изключителен статут, защото е единственото нещо, което има шанс да пренесе лутанията и прозренията на индивидуалната душа отвъд границите на спрялото настояще. Затова и надписите по стените на музея-памет са полуизтрити предупреждения, заглушени викове от подземието. Само един е запазен: „Ще глобявам писателите!“ — подпис: директорът на затвора. Но отказаното право на име не означава само насилствена слятост с отредената социална роля, а доколкото тя е стандартизирана и „индивидът“ трябва да се нагажда към нея — то тя е и маска; ролята е трайното, личността — мимолетното, „възпитуемото“, преработваното. Обвързаността с ролята-маска означава отсъствие на истинска привързаност между човеците, ужасяващ дефицит на щастие и любов и запълването на дефицита с най-гнусни заместители (автоматизираният разврат на Марфинка); навеждайки ни към тези зависимости, повествованието пародира и християнската идея за любовта към ближния и спасението чрез нея.

Лишен от род, име, история, щастие, любов, надежда — индивидът е изцяло подготвен да бъде владян, да бъде изпълван с чуждо съдържание. Как ще стане „наливането на меховете“, любопитствува повествованието, което досега ни е занимавало с възможностите за решаване на въпроса от обществена гледна точка, и… решава да отмести друга подвижна стена в своята магическа къщичка. Връщаме се при празната сцена, на която е поставена чезнещата външна обвивка на Цинцинат. Той сънува (т.е. седи до масата и записва първите си предродилни думи). Играта се основава на изначалната диалектика на понятието личност: личност-персона, индивид, тяло, личина̀, външност, роля; и личност-съзнание, самосъзнание, Аз и свръх-Аз… В мига на раждането на съзнанието, което по-късно ще се нарича Цинцинат, или някак другояче, край люлката още няма никого, но… влъхвите скоро ще влязат и строгото повествование не ще им разреши да създават суматоха — влизайте един по един, редът е важно нещо. Пръв възниква Родион, пазачът на всичко, грубият тъмничар, слугата… и тялото (също и невежеството), с тежестта на материалното, с пошлата елементарност на физическите потребности; той слугува на душата, помага й добродушно, като я държи за краката — да не падне, когато непредпазливо се катери по столовете, към недосегаемото прозорче за отвъд… — и пак той е най-верният й пазач, никога няма да я пусне от затвора. Родион влиза при пробуждащия се дух с покана за танц — един тур валс, в който овластената грубост тананика мелодията, насилвайки съзнанието да участвува в тромавия танц, запознавайки го с най-важното изкуство, с което й предстои да се занимава в бъдеще (танцът с властта като вид изкуство) и… изпълнявайки плана на повествованието, да ни внуши, че за онзи, който свикне с танца, страхът за тялото ще стане верен пазач. Този страх, телесен и по произход, и по равнище, не ще позволи на духа да се разходи по-далеч от затворническата градина, постоянно ще го въвлича в лъжливата логика на нещата и… ще го тласка неволно в ръцете на палача. Втори пристига Родриг — директор и лекар на затвора, тоталитарен вожд и фанатик на усърдието, той формулира, формализира, създава реда и бди над него, командува и съди, говори на формализиран, казионен, институционализиран, т.е. „чужд“ език; той е рациото, разсъдъкът (но също и глупостта). Едва появил се разсъдъкът — ето я и Марфинка, чудовищната, грубо боядисана панаирджийска кукла на страстта (и измамата). Както винаги късно, запъхтян, изгубил копчетата на ръкавелите си и безкрайно покрусен от тази велика драма, след страстта влиза разумът (и подлостта), опитният адвокат (същият — и прокурор) Роман Висарионович, „най-жалкият“ от компанията, както разбира Цинцинат и, уви, единственият, с когото можем да се съветваме по процеса. Между гостите пробягва Емочка — единствената, която самият Цинцинат търси; коварната и пленителна Емочка, която го радва и вълнува като мечта от детството, но има и способността мигновено да го забравя, флиртува с него, но оставя без отговор Цинцинатовия въпрос „нима не ти е жал за мен“, а, както си играе, е способна и да го отведе вместо на свобода — право в ръцете на мъчителите. Тя въплъщава емоциите (но също — надеждата, предателството, забравата). Е, сега Цинцинат е комплектуван, време е да дойде м’сю Пиер със своя инструмент, доброжелателен, амбициозен, услужлив, приятно усмихнат като Чичиков… — той е палачът, пошлостта, насилието, страхът от смъртта и самата смърт, но… той е и познанието, в известен смисъл. Едва след тържественото му навлизане в играта, на арената-килия се изсипват роднините на Марфинка накуп, дребните бесове: подмазвачество, агресивна простащина, лакейство, доносничество, сметкаджийство, егоизъм, разврат, злоба, конформизъм. И едва най-накрая влиза майката — загубената святост, завръщането към началото, към себе си, откриването (от Аз-а) на свръх-Аз-а, новото раждане на самосъзнанието, в онзи проблясък на очите — „мигновен, о, мигновен — но бе така, като че проникна навън нещо истинско, безспорно… Тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа“. Срещата със „своето-друго“ често е проблясък в мига преди гибелта — затова тук свършват и посещенията. Съзнанието вече може да погледне отвъд…

„Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо!… Той съществува, моят свят в съня, не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие… Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край… Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се;… там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч…“ Повествованието е описало огромен кръг, за да се върне отново към проблема за творчеството в тази най-висока точка.

Оттук нататък започва; снижението — до изненадващия финал пред ешафода. Но преди да блесне брадвата, повествованието ще ни преведе през още един кръг на ада. Според концепцията на романа, и проблемът за творчеството — последният, ако може така да се каже, спорен проблем на съществуването — е разгърнат на няколко равнища, които взаимно се осветяват. На етажа на патетично-ритуализирания живот в антиутопичното общество културата също е ритуал, който на свой ред има етажи: най-ниският, най-долният (и в преносен смисъл.) е ритуалът на забавленията със смъртта. Смъртта-спектакъл е гротескно деформирана, дори вече не до театър, той е високо зрелище, а до цирк, до панаир (и в това има покрай другото и още един намек — поглед към най-горния етаж, етажа на съзнанието — смъртта на духа е общодостъпна, тя е „лек жанр“, тя е… масова култура). „Творчество“ и „красота“ от по-висок разред (съответно гарнирани с по-дълбока ирония, пародия) е актът на подготовката за смъртта. Този екзистенциално дълъг акт (на „нормалния“ човек той отнема цели години на философствуване в най-високия смисъл на понятието) тук е гротескно свит до еднократен акт на пиратско отвличане — поне замисълът е да се отвлече съзнанието на затворника е една забава — и отново чрез масово, „всенародно“ увеселение: наемни артисти-декоратори, с благословията на грижовната затворническа управа (наистина, колко много сили са загрижени да мислим по-малко…) организират бал с феерични илюминации, чиято гръмлива помпозност смазващо противоречи на отчаянието, обзело Цинцинат. „Маже да се каже, сбъднала се е мечтата за излаз на изкуството извън собствените граници, към пряко «творчество на живота»… изкуството, превърнато в цинична «технология на чувствата» (Хъксли), сякаш пародирайки архаиката, приема… псевдокарнавални, псевдофолклорни форми, целият смисъл на които е да се мобилизират душевните сили в полза на монолита и да се задуши гласът на отделната човешка душа.“^[140]

Още по-високо, но и по-сложно шифровано е следващото равнище на проблема за културата и творчеството — този път представен като проблем за отношението на „новия“, прозрачния сват към старата, индивидуалната, книжна култура, и проблемът за четенето. Въпросното отношение е напълно диалектично; изисквайки прозрачност, това общество се стреми да затъмни всяка култура, която очаква индивидуален прочит — всички книги-символи, хранители на истинска култура и представители на истинско творчество, са „централизирани“ в библиотеката на затвора (само директорът ще решава кое е разумно, кое е полезно) и са подредени така, че никога да не може да се открие необходимата. Външният ред е причинител на вътрешно безредие, което работи против контекстуалните (и интертекстуални) връзки на културата с проблемите на деня; така настоящето се лишава от мяра за тълкуване, за познание, т.е. от възможност за самостоятелно, творческо мислене. Отнетото изкуство на четене отново — и на това ниво — означава размиване на границите на личността; лишаването й от културна история и бъдеще е изгнание в безкрайността на моментното днес. Съответно и четенето се ритуализира, формализира, проточва се в необозрима безкрайност и се насочва функционално от познание към празно „развлечение“, деконцентрация на съзнанието, убиване на вътрешното му време. Цинцинат безкрайно чете една-единствена книга (принудително е „човек на едната книга“), огромна тухла от 3000 страници (явна гротескна деформация), на всичкото отгоре най-модният (вечно модният) бестселър в момента без край — „модата“ в културата на книгата за Набоков е една от най-отблъскващите форми на пошлостта, когато масовият вкус, омразната, евтината „популярност“ върши насилие над книгата и механизмите на рекламата (митологизиращият механизъм на културата) налагат върху творчеството етикети (също проява на насилието да се внася ред чрез опростяване) вместо обратното — книгите да създават читатели. В околоцинцинатовия свят на баналността и лицемерието най-четеният роман се нарича „Quercus“ (думата означава „измислен“) и в него надълго и нашироко, буквално „както дойде“, в сляпо следвана последователност се описват с безразборни подробности всички събития, случили се под короната на един огромен дъб. (Може би същият, чийто дънер ще послужи като ешафод във финала…) Чудовищната — не само по обем, но и с претенцията си за важност — биография на дървото е не само пародия на историята (подменена дори не от документ, макар и фалшифициран, а от откровена „художествена“ измислица), история, от която е лишен Цинцинат, но и пародия на традиционния роман-хроника: прототипът на „Quercus“-а е в Андерсеновата притча „Дъбът“, от нея се прави асоциативен скок към дъба, предизвикал известните размишления на Андрей Болконски, а от тях сме отпратени към типа романи, чийто най-представителен образец е „Война и мир“, и към авангардистката полемика на Набоков с представите на класиката за романа и неговите функции в модерния свят, спор, в който Набоков си служи и с контрапримери — самия роман „Покана за екзекуция“.

Набоковото произведение влиза, на собствените си страници, в ролята на аргумент и при още един творчески спор — с миметическата литература^[141]. Огледалото и огледалността на няколко пъти се споменават в този роман, а у Набоков изобщо огледалото се появява във важни, принципно важни точки от повествованието, когато трябва да се изясняват позиции, основни творчески възгледи. Тук вече видяхме огледалото поне два пъти: веднъж скрито, когато чрез мотива „начало-край“ се докоснахме до композицията на романа, отразена в началото му; втори път — пряко в текста, и то в кулминационния момент на мисленото докосване на Цинцинат до Отвъдното, до света на сънищата и творчеството. Сега за трети път огледалото се появява в разговора-раздяла на Цинцинат с майка му, и то пак в преломен момент — миг преди да припламне искрицата на разпознаването помежду им. За повествованието този момент на намирането на себе си е подходящ повод и то да напомни за себе си, и чрез себе си да се самоопише като тип литература — в разказа се отрича скрито, но категорично моделът на литературата — „гладко огледало“ (миметичната литература) и се налага моделът на „кривото огледало“ (по-близък до Гоголевия и Набоковия), в чиято повърхност от безсмислените, неразбираеми сенки се подрежда „очарователна“ картина, по-дълбока и по-ясна от обикновената, по-весела, но и „ужасна“ с непредвидимия резултат от оглеждането: „… когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се «нетки», и към тях бе редно да има специално огледало, не само криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… С една дума, вие имахте ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми — но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше… и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ… Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дават ви някаква кошмарна каша, и тъкмо това сте вие, но ключът от вас е в огледалото.“

Ето този ключ от себе си търси Цинцинат в писането и сякаш започва да го напипва… „По-добрата част от думите ми са забягнали и не откликват на тръбата, а другите са сакати“, въздиша той, сякаш безсилен. Но… тази въздишка всъщност ознаменува една победа! Цинцинат не само се изказва гладко (за разлика от първия хаос, който бе положил върху листа), той отдавна е постигнал изразителност, тънки нюанси на словото, в които вече има отблясъци от онова Огледало, той е стигнал до увереността „аз знам нещичко“… Но той вече се е издигнал и до разбирането, че на него целенасочено са му отнемали години наред собственото слово, че постепенно са свивали обръча, докато го превърнат в Робинзон на своя език, неразбираем вече за никой друг в света, че пекат да го принудят да млъкне завинаги (има толкова много мълчащи дърдорковци край нас) — той се е издигнал над собствената си ограниченост и сакатост и доста добре се справя със съхранените собствени думи дори когато препуска по листа в страха си, че няма да успее да каже всичко, да каже поне важното, поне най-важното: Аз Съм! Не трябва да се бяга! Мога сам!… Цинцинат е вече узрял за срещата с м’сю Пиер и какво струва пред Цинцинатовото просветление гнусната реч на палача-гносеолог (въобразил си, че познава душата на осъдения тъй добре, както врата му) за земните наслади, за оргазма на подчинението и утолителността на покаянието… И, разбира се, времето на човешкия живот никога не стига, за да се изразим напълно, дебелата книга изведнъж се оказва прелистена до последната страничка (да си спомним началото), неизписан остава и последният лист на Цинцинатовата книга, с единствената надраскана — и зачеркната! — дума „смърт“ върху него. Предсмъртно желание — „да допиша нещо“. Няма време — и до последния миг Цинцинат ще повтаря недописаното, само една, но все по растяща дума: сам. Сам пред смъртта. Сам, но придобил себе си. Сам, т.е. свободен. И едва тогава ще чуе близки гласове на същества, подобни нему…

В началото на книгата е изписано мото: „Както лудият вярва, че е бог, така и ние вярваме, че сме смъртни.“ Стихът е от несъществуваща творба — „Трактат върху сенките“ — от несъществуващ, мистифициран поет, чието име, Дьолаланд, намеква за благороднически произход, а означава пустош, безплодна земя (lande)^[142]. С тази игра повествованието ни даваше ключ и подчертаваше своята действителност и власт — да превърне пустинята и сенките в истина, истината, че не сме смъртни. Отиващо към своя край, повествованието превърта ключа, за да потвърди и обясни тази истина с думите на Цинцинат: „но има други безумци — те са неуязвими! — които вземат самите себе си за безумци!“ За тях ужасът от смъртта е „нещо безвредно, може би дори здравословно за душата“. Нали върху спомена за крайността на съществуването се опира цялата ни нравственост, включително и тази на избора — щастлив роб, или страдащ, но свободен… Цинцинат — съзнанието — творецът — прави своя избор и с това разкъсва оплелите го нишки на чуждия, зловещ, бутафорен свят около него. Този свят се разпада, защото е опознат, защото театралността му вече не е тайна. Разпадането на този свят е разпадане-изчерпване и на повествованието за него, о последното раждане-възкресение на героя настава и смъртта на повествованието. Но нали лудият вярва, че е бог!… Повествованието също постига своята свобода — онова, което умира в него и с него в процеса на разказване, възкръсва с поставянето на последната точка, която създава завършена цялост, свързва края с началото — и тогава то, повествованието, ще повтори Цинцинатовия въпрос: защо съм тук? защо лежа така? И, надигнало глава, ще дочуе нашите гласове и ще тръгне към нас (в нашия прочит на цялото) — като преосмислено, т.е. живо; като неизтълкувано докрай, неизчерпаемо — т.е. свободно!

Невъзможно е да се обхване критически този роман, написан само за две седмици… Феноменът Набоков наистина е озаглавен символично за тълкувателя: „Покана за екзекуция“…

 

 

Оказва се, въпреки грешките, заблудите, крайностите и противоречията, избраният от Набоков път — макар и откъм „обратната страна“, откъм огледалния свят на Алиса, свят на шахматна композираност и екстравагантни абсурди — все пак води, без преднамереност и дидактика, и към художествени и „философски“ идеи, които в никакъв случай не можем да наречем малки, идеи, които също имат силата да променят действителността, от която са отвърнали лице. Това е постижимо, защото въпреки своята обърнатост навътре към себе си светът на Набоков намира начин да се държи във въздуха тъкмо поради отблъскването (както се отблъскват два магнита, обърнати един към друг с едноименните си полюси) на концептуализирания език от „действителността“, мистифицираната действителност на ежедневието. Както чрез рационалната реч той си пробива път до ирационални тайни, тъй в извънезиковата сфера намира този втори магнит-опора, като търси „развитието и повторението на тайни теми в явната съдба“. Тия думи от предисловието на „Други брегове“ определят не само целта на „автобиографията“ на Набоков, но най-вече същността на писателството му — и може би на всяко писателство, на всяко истинско творчество. Относно своето обаче Набоков държи да е пределно точен: с това „аз се опитах да дам на Мнемозина не само свобода, но и закон“. Чисто по набоковски този закон на паметта гласи „Не повтаряй!“ и изисква непрестанно откривателство на неизвестното в познатото. Можем да проследим действието му във всички Набокови романи, но „Други брегове“ (за която всъщност говорим през цялото време досега) същият този закон превръща в произведение, несводимо към баналната автобиография нито по жанр, нито по дух. Все в духа на закона, „Други брегове“ всъщност не е една книга, а цели три, над които писателят кръжи повече от десет години: „Убедително доказателство“, първият англоезичен вариант (започнат 1946 г., излязъл 1951 г.), „Говори, Памет!“ (1957), а между тях — руският вариант „Други брегове“ (1954). Трите варианта съществено се различават, сякаш за да ни внушат, че мемоаристът е имал три различни живота. А впрочем Набоков настоява да приемем, че те са значително повече, след като категорично заявява целта на автобиографията си (коя автобиография има цел извън себе си?): „… а именно: развитие и повторение на тайните теми в явната съдба“, и проследява — в автобиографията! — това развитие и „повторение“ както в играещите отблясъци от годините на детството, тъй и… в сенките на основните си романи от „руския“ цикъл! „Други брегове“ не само е погълнала фрагменти и варианти от дотогавашната фикционална проза на Набоков, но и от бъдещата (доколкото отблясъците от „метаромана“, породен от Набоковата съдба, се материализират и в следващите му англоезични романи, а на почти всеки от тях може да се открие съответствуващият „двойник“ между руските романи: „Пнин“ — на „Защита Лужин“, „Лолита“ — на „Камера обскура“, „Под знака на незаконородените“ — на „Покана за екзекуция“ и т.н.). А и самият руски вариант — „Други брегове“ — е открито фикционален. След като заявява, че точният превод на руски би бил само карикатура на Мнемозина — „аз измених и допълних много неща“, — Набоков намигва лукаво и започва… разговор със собствената си книга: „Разрешете да ви се представя — каза спътникът ми, без усмивка, — казвам се N.“ Отказвайки се от своето лице (на автобиографичен изповедник), за да проникне като обикновено привидение в света, съществувал преди него (мемоариста), Набоков метаморфозира спомените си със свобода, непозната за никоя автобиография, акцентира открито върху похватите, чрез които композира, материята на спомена, оглежда ги от иронична дистанция и постоянно задава неприлични за сериозния мемоарист въпроси като: „Интересно, кой ще забележи, че този параграф е изграден във Флоберов стил?“ Фикционалният герой-разказвач-автор в тази книга е дешифриран с назоваването му в текста като „пратеник“, първата му любов е представена с името Тамара, но то веднага е разкрито като псевдоним, а самият Набоков („ние, привиденията, сме толкова предпазливи“) напуска превъплъщенията си в дете, за което се разказва само като задкулисен глас, и то в случаите, когато трябва да се мистифицира и разиграе читателя: читателят ту ще се натъкне на въздишка колко желано нещо е задълбоченият и прозорлив събеседник за писателя, ту ще бъде поканен да се съгласи, че „на зряла възраст обикновеният читател така свиква със загадките на всекидневния живот, че се отнася с безразличие към двата черни вакуума, между които му се усмихва миражът, а той го взема за пейзаж“. Едва ли е нужно да прибавяме още примери към Набоковата настойчивост да ни припомня, че неговата памет е и въображение. Но фикционалността на тази книга е много по-обширна и по-дълбока от играта на криеница с читателя. Книгата има своя „надспоменен“ сюжет — възстановяването на рая^[143] и новото връщане в лоното му чрез и в света на словото, „Моята тъга по родината е само своеобразна хипертрофия на тъгата по загубеното детство“ — поднася Набоков рамката на този сюжет и добавя: „… загубата на родината си оставаше за мен равнозначна на загубата на любимата, докато писането на впрочем доста несполучливата книга «Машенка» не утоли страданието.“ „Машенка“ е първият (и недотам несполучлив) роман на Набоков, но за утоляването на същото страдание са се оказали нужни и последвалите го „Защита Лужин“, „Подвиг“, „Дар“, „Отчаяние“, „Покана за екзекуция“, разказите „Изтреблението на тираните“ и „Посещение в музея“ и т.н. — все произведения, които — в преобразуван, сякаш експериментално раздробен и смесен (в търсене на непроявени от „чистия“ им жанр валенции?) вид — изпълват пространството и ритмизират движението, саморазгръщането на „Други брегове“, същевременно усилвайки чрез своята — неговата фикиионалност и конструктивното противоречие между спомен и художествена измислица.

Може да се каже, че тази звездообразна творба на Набоков протяга пипалца към всички краища на неговия свят и на този центростремителен порив е подчинен и строежът й — тя е антологична, тя е средоточие на всички основни теми, проблеми и мотиви в романите, а — паралелно — и в живота му. И най-важният сред тези проблеми (онзи, заради който се търси обратният път към „изгубения рай“) е проблемът за идентичността на човека със себе си, със своето място в света, за границите на познанието, от което зависи личната съдба, за възможностите на творчеството да намери брод към това заветно място, прокрадвайки се отвъд стобора на видимостите, към метафизичните дълбини, към вътрешния закон на битието — онзи същият, който играе с нас, като допуска развитието на безграничната мисъл и чувства при крайност на съществуването. И в същото време „Други брегове“ изразява нещо, което остава неуловимо в отделните съставки — романи и биографични фрагменти, — набоковската „Голяма идея“, която той може да не признава, но упорито търси в системата на цялостното си творчество, в общото (Набоков и живота приема и възприема само като творчество: в детството — спонтанно, а по-късно — съзнателно), Затова „Други брегове“ не е само рекапитулация на изследваното. Тази творба е експериментална лаборатория, където Набоков „тайно“ анализира пътищата за раждане на романа, включително и собствения живот-роман. Затова тук ще намерим и своеобразен каталог на похватите му: игра, мистифициране на читателя, на описваната действителност, на самите похвати, пародиране, гротескно деформиране, постоянни иронични атаки срещу измамните ефекти на „реалната“ фасада и пробиви до нейната обратна, същностна страна — изобщо, неговото майсторство в божествената игра със Света, Текста и Читателя, — магьосническо представление, в което думите са реквизит, писателят е чародей, а книгата — свят и илюзия. Като роман за романа от набоковски тип, „Други брегове“ не се ограничава с митологията на детството, а прави опит за решаване на главните въпроси, които изпълват бита с битие, а битието — с цел, конкретизираща общата участ до лична, неповторима съдба със свой собствен смисъл: кой съм аз? мога ли да разбера света? как го чета? истина ли е това, което съм разбрал? — въпросите на Алиса, живееща също като героите на Набоков едновременно в света на чудесата и в огледалния свят. Ако загадката на непознатия живот е истинският импулс на романа (Т. Адорно), това Набоков тази книга е опит да се постигне загадката на собствения живот, а чрез нея — и на човешкия живот въобще в една действителност, в която механизмите на отчуждението („изгнанието“) правят хората и отношенията им все по-тайнствени едни за други и за себе си, метаморфозират ежедневието в мит (а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение — мимоходом подхвърля Набоков), обвиват същността на битието с делничните пластове общоприета, позната — и затова двойно по-непроницаема — „чуждост“ на манипулирания от надличностни сили свят. Ето защо „Други брегове“ — включително и поради своя автобиографизъм — също може да се нарече роман: за „поуките“ от възпитанието на Аз-а.

В постоянното реситуиране на това Аз от инобятието в по-късните етапи-стъпала на развитието му (изгнаничеството, творчеството, „подвигът“ на себеоткриването, битката с матриците на социума, „изтреблението“ на тираничните механизми, унифициращи личността, и т.н. — всеки от тия етапи е свързан с основния тон, атмосферата, „декора“ на избрания къс действителност и проблемната ориентация сред нея на някой от руските романи на Набоков) към „рая“, възвръщан винаги, но всеки път по-трудно, по-мъчително, се забелязва една странна закономерност (именно тя поражда и новата проблемна, „възпитателна“ ситуация във всеки следващ роман на Набоков): при толкова много движение, а целият набоковски свят е извънредно динамичен, в него никога не се проявява идеята за Пътя. За Набоков Пътят е пречка към самоидентификацията, защото може да бъде само отдалечаване от себе си.

Всъщност неговото сферично Аз винаги носи рая у себе си — само там може да го „скрие“ от времето — и „завръщанията“ в този рай не означават изминат път, а само освобождаване на душата от поредната маска („всяка реалност е маска“, твърди Набоков, а с думите на Цинцинат обяснява: „Смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… стигам по пътя на постепенното разсъбличате до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме!“). Всяко маскиране е развитие, всяко завръщане-демаскиране е повторение на скритите мотиви в явната съдба и същевременно ново пресътворяване (в плътта на словото, на изкуството) на чертите на Едема, изпълнен с пъстроцветни пеперуди. Преминаващият през изпитанията на живота Аз вечно се „завръща“ в своето лоно, изведено извън времето. Но това решение на дилемата също е илюзорно, „освобождението“ винаги разкрива трагичната абсурдност на живота: всяка стъпка вън от света на творчеството е… стъпка към смъртта, забравата. Затова Набоков с такава отчаяна упоритост търси мост към реалността, към вечното, постоянно го обсажда със своите текстове, с капаните на словото си, затова всъщност се връща постоянно в детството, виждайки в него гранична ивица, най-близка до вечността — но в самата вечност той се вглежда, защото се надява да открие там „тематичния рисунък“, тайните повторения, чиято комбинация да стане значеща, да разкрие систематизма — концепцията на Съдбата-художник за собствения му живот. Мъчейки се да отгатне къде съдбата е започнала своите шахматно-скрити атаки, за да парира по-нататъшния им ход, той сам строи своя свят без пътища, ечащ и кръгъл като кула, в която времето е спряло. „Да си призная, не вярвам в мимолетността на времето… Научил съм се така да сгъвам този вълшебен килим, че едната шарка да съвпада с другата. Дали ще се препъне, или не скъпият посетител, си е негова работа. И най-висшата наслада за мен е — извън дяволското време, но дори твърде вътре в божественото пространство — някой избран наслука пейзаж… всяко кътче на земята, където мога да бъда в компанията на пеперудите… Ето това е блаженство и в него има нещо, което не се поддава напълно на определяне. Това е като някаква мигновена физическа пустота, накъдето се устремява, за да я запълни, всичко, каквото обичам на света. Това е като мигновения трепет на умиление и благодарност… — не зная към кого и към какво — дали към гениалния контрапункт на човешката съдба, или към благосклонните духове, лелеещи земния щастливец.“

Парадоксът е наистина трагичен — щастие всред безпътицата. Щастие от творчеството, добрало се до цветните поляни „извън дяволското време“ върху крилете на въображението и паметта. Но след всички свръхчовешки усилия на таланта, подарили на твореца победа над субективното време — тя се оказва само гносеологически контрапункт на неизбежната човешка съдба. При все че както самият Набоков, тъй и много от героите му притежават висшия дар — „мислещото“, „третото“ око на Цинцинат, зоркостта на вътрешното сетиво да долавя зад временните декори на земните навици следата на тайната, непостижимото за разсъдъка тайно заплитане на милиарди нишки между пластовете живот, натрупани под повърхността на видимата реалност, онзи пулс, който тъче килима на времето и го разстила далеч, далеч извън границите на човешкия живот — и за най-зорките Тайната не се открива изцяло, никога докрай. И никой не успява да изрази дори частичката видяно докрай, да му даде име, с което да го прикове към своето време. Единствената надежда е — в „мълчанието, изгнанието, майсторството“ да се улови отражението на Тайната, да се вгради в словото късче от световното огледало. А какво ще отрази целостта, сглобените късчета (ето отново поривът към писането, стремежът към метароман…) — това могат да кажат само… децата и носещите детството у себе си, новите жители на общата родина — изкуството, — които ще дочакат тяхното време да подействува като проявител на Тайната в словото на онези, които вече ги няма, и попили я в себе си — сами да поемат към студените, неприветливи върхове на изкуството, към други миражи на Тайната, изразявайки онова, което „имат право да кажат“… Това вече не е обикновеният читател, а посветеният читател, призваният човек на духа (да си спомним — Набоков винаги е чувствувал с него „телепатична връзка“…) — и само към него един-единствен път може да се спусне мостчето откъм Набоковата кула… На входа ще ни посрещнат верните стражи: Лужин — надникнал във висшите сфери на играта, но загинал заради своето бягство, Цинцинат — доловил шепота на тайната („зная нещичко, зная нещичко“…) и избегнал ешафода в мига на неподчинението, писателят Годунов-Чердинцев (от „Дар“), вярващ, че държи ключовете от родината, защото „след сто, след двеста години пак ще живея там в книгите или поне в бележките под линия на изследователите“… а може би ще ни очаква и самият Набоков с думите: „вярвам в идването на новия ценител, който ще обяви, че никога не съм бил безотговорно торпедо, а съм бил суров моралист — поразявал порока, бичувал глупостта, осмивал пошлостта и жестокостта и дарявал с върховна власт добротата, таланта и гордостта“. Но не ни ли показва лукавият автор нова маска, надвесил над нас сакчето за пеперуди… Може би и това е ироничен мираж, зад който ще напипаме само обраслите със студен мъх каменни стени на кулата? Набоков вярва в поезията като тайна на ирационалното, познаваема с помощта на рационалната реч — и с това оставя на читателите си единствената възможност да повярват в рационалните внушения на собствената му поезия. Както например в стихотворението „Слава“:

Зашифрована беше нощта, проумях,

но аз в букви превърнах звездите

и как себе си да превъзмогна разбрах,

но да кажа не ще ме склоните.

А веднъж в свойта ключова тайна вглъбен,

врязах в разума плуг като в угар,

и света в огледало съгледах, и мен,

но и друго, и друго, и друго…^[144]

Допълнителна информация

$id = 7786

$source = Моята библиотека

Издание:

Владимир Набоков

Покана за екзекуция

 

Рецензент: Сергей Райков

 

Руска

Първо издание

 

© Владимир Набоков, наследники

Машенька. Защита Лужина

Приглашение на казнь

Другие берега (Фрагменты)

Художественная литература, М., 1988

 

Превод © Пенка Кънева

Послеслов © Сергей Райков

 

Народна култура, София 1989

 

С-3

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89

 

Редактор: София Бранц

Художник: Росица Скорчева

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Стефка Добрева

 

Дадена за набор: юли 1989 г.

Подписана за печат: октомври 1989 г.

Излязла от печат: ноември 1989 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 33.

Издателски коли 27,72

УИК 32,08

 

Цена 3,68 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София