Едуард Успенски
Крокодилът Гена и други приказки

Крокодилът Гена и неговите приятели

Предговор, който може и да не четете

Деца, сигурно всеки от вас си има любима играчка. А може би даже две или пет.

Например аз, когато бях малък, си имах три любими играчки: огромен гумен крокодил на име Гена, малка пластмасова кукла Галя и нескопосано плюшено зверче със странното название Чебурашка. Чебурашка беше направен във фабриката за играчки, но толкова лошо, че беше невъзможно да се каже какво представлява: заек, куче, котка или може би австралийско кенгуру. Очите му бяха големи и жълти като на бухал, главата му — кръгла, заешка, а опашката — късичка и пухкава, каквато обикновено имат малките мечета.

Родителите ми твърдяха, че Чебурашка е неизвестен на науката звяр, който обитава знойните тропически гори.

Отначало много се страхувах от този неизвестен на науката Чебурашка и даже не исках да оставам насаме с него в стаята. Но постепенно свикнах със странната му външност, сприятелихме се и започнах да го обичам не по-малко от гумения крокодил Гена и пластмасовата кукла Галя.

Оттогава мина много време, но аз досега помня моите малки приятели и ето че написах за тях цяла книга.

Разбира се, в книгата те ще бъдат живи, а не играчки.

Първа глава

Едно време в една гъста тропическа гора живеело много забавно зверче. Наричали го Чебурашка. По-точно отначало, докато живеело в тропическата гора, никак не го наричали. Нарекли го Чебурашка по-късно, когато напуснало гората и се срещнало с хората. Нали хората дават имена на животните. Те са казали на слона, че е слон, на жирафата — че е жирафа, на заека — че е заек.

Но ако беше помислил, слонът и сам би могъл да се досети, че е слон. Името му е толкова просто! А какво да каже звярът с такова сложно име като хипопотам? Върви се сети, че не си хи-по-там, нито по-по-там, а именно хи-по-по-там.

Така и нашето зверче — то никога не се беше замисляло как се казва, а просто си живееше в далечната тропическа гора.

Веднъж се събуди рано сутринта, сложи лапи отзад и тръгна да се поразходи и да подиша чист въздух.

Както си се разхождаше, изведнъж край голямата овощна градина видя няколко сандъка с портокали. Без да му мисли много, Чебурашка скочи в един от тях и започна да закусва. Изяде цели два портокала и така преяде, че му беше трудно да се движи. Затова си легна да спи направо върху плодовете.

Чебурашка спеше дълбоко и разбира се, не чу как дойдоха работниците и заковаха всички сандъци.

След това натовариха портокалите заедно с Чебурашка на един кораб и ги изпратиха на далечно пътешествие.

Дълго пътуваха сандъците по морета и океани и най-после се озоваха в магазин за плодове в някакъв много голям град. Когато ги отвориха, в един от тях почти нямаше портокали, а само Чебурашка — дебел-предебел.

Продавачите измъкнаха Чебурашка от каютата му и го сложиха на масата. Но Чебурашка не можеше да седи на масата — прекалено дълго бе прекарал в сандъка и му бяха изтръпнали лапите. Той седя, седя, оглежда се наоколо и изведнъж взе, че се пречебураши от масата на стола.

Но и на стола не се задържа дълго — пак се пречебураши. На пода.

— Гледай го ти, Чебурашка такъв! — каза управителят на магазина. — Никак не го свърта на едно място!

Така нашето зверче разбра, че се казва Чебурашка.

— Какво да те правя сега? — попита управителят. — Не мога да те продавам вместо портокали, нали?

— Не зная — отговори Чебурашка. — Каквото искате, това ме правете.

Наложи се управителят да вземе Чебурашка под мишница и да го занесе в градската зоологическа градина.

Но там не го приеха. Първо, зоологическата градина беше препълнена и второ, Чебурашка се оказа съвсем неизвестен на науката звяр. Никой не знаеше къде да го настанят: при зайците ли, при тигрите ли, или може би при морските костенурки.

Тогава управителят отново взе Чебурашка под мишница и се запъти към един свой далечен роднина, също управител на магазин. В този магазин се продаваха преоценени стоки.

— Какво пък — каза управителят номер две, — този звяр ми харесва. Прилича на бракувана играчка. Ще го взема при мене на работа. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — отговори Чебурашка. — А какво трябва да правя?

— Трябва да стоиш на витрината и да привличаш вниманието на минувачите. Разбра ли?

— Разбрах — каза зверчето. — А къде ще живея?

— Къде ще живееш ли?… Ами може и тук! — Управителят показа на Чебурашка, една стара телефонна кабина пред входа. — Това ще бъде твоят дом!

Така Чебурашка остана да работи в този голям магазин и да живее в тази малка къщичка. Разбира се, тя не беше най-красивата в града. Но затова пък Чебурашка винаги имаше под ръка телефон-автомат и можеше да звъни, на когото си иска, без да излиза от къщи.

Всъщност засега нямаше на кого да се обажда, но това никак не го тревожеше.

Втора глава

В града, където попадна Чебурашка, живееше и крокодилът на име Гена. Всяка сутрин той се събуждаше в малкия си апартамент, измиваше се, закусваше и отиваше на работа в зоологическата градина. Там той работеше като… крокодил.

Щом пристигнеше, събличаше се, закачваше костюма, шапката и бастуна си на един пирон и лягаше на слънце край басейна. На клетката му имаше табелка с надпис:

АФРИКАНСКИ КРОКОДИЛ ГЕНА.

ВЪЗРАСТ — ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ.

РАЗРЕШЕНО Е ДА СЕ ХРАНИ И ГАЛИ.

Когато работният му ден свършеше, Гена внимателно се обличаше и тръгваше към къщи, към своя малък апартамент. Там той четеше вестници, пушеше лула и по цяла вечер си играеше сам на морски шах.

Веднъж, когато загуби сам от себе си четиридесет партии поред, му стана много, много тъжно.

„Защо винаги съм сам? — помисли си той. — Непременно трябва да си намеря приятел.“

И като взе молив, написа следната обява:

Млад крокудил на петдесет години си търси приатели.

Спредложения идваите на адрес:

Улица „Голяма паста“ №15 Вход Ъ

Звънете три и половина пъти.

Още същата вечер разлепи обявата из града и зачака.

Трета глава

На другия ден, късно вечерта, някой позвъни на вратата. На прага стоеше малко, много сериозно момиченце.

— Във вашата обява — каза то — има цели три грешки.

— Не може да бъде! — възкликна Гена; той си мислеше, че те са най-малко осемнадесет. — Какви?

— Първо, думата „крокодил“ се пише с „о“, и второ, как може да сте млад, след като сте на петдесет години?

— Крокодилите живеят по триста години, затова аз съм още съвсем млад — възрази Гена.

— Все едно, трябва да пишете грамотно. Хайде да се запознаем. Казвам се Галя. Работя в детския театър.

— А аз се казвам Гена. Работя в зоологическата градина. Като крокодил.

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Хайде просто да си поговорим.

Но в това време на вратата отново се позвъни.

— Кой е? — попита крокодилът.

— Аз съм, Чебурашка! — И в стаята се появи някакво неизвестно животно. То беше кафяво, с големи, ококорени очи и къса пухкава опашка.

— Кой сте вие? — обърна се Галя към него.

— Не зная — отвърна гостът.

— Ама никак ли не знаете? — попита момиченцето.

— Никак…

— Да не сте случайно мече?

— Не зная — каза Чебурашка. — Може и да съм мече.

— Не — намеси се крокодилът, — никакво мече не е. Мечките имат малки очи, а вижте неговите какви са грамадни!

— Тогава може би е кученце? — замисли се Галя.

— Може би — съгласи се гостът. — А кученцата люлеят ли се по дърветата?

— Не, не се люлеят — отговори Гена. — Те обикновено лаят.

— Как?

— Така: ав-ав! — излая крокодилът.

— Не, аз така не мога — огорчи се Чебурашка. — Значи не съм кученце!

— Зная кой сте — отново се обади Галя. — Вие сигурно сте леопард.

— Сигурно — съгласи се Чебурашка. На него му беше все едно. — Сигурно съм леопард.

Никой не беше виждал леопард и затова всички се отдръпнаха настрани. За всеки случай.

— Хайде да погледнем в речника — предложи Галя. — Там всички думи са обяснени, по букви.

(Ако вие, деца, не знаете какво е речник, аз ще ви обясня. Това е специална книжка. В нея са събрани всички думи, които съществуват на света, и се разказва какво означава всяка дума.)

— Хайде да погледнем в речника — съгласи се Чебурашка. — А на коя буква ще гледаме?

— На буквата „РР-РР-РРЪ“ — каза Галя, — защото леопардите РР-РР-РРЪМЖАТ.

— И на буквата „Х“ — добави Гена, — защото леопард (те Х… АПЯТ.

Разбира се, и Галя, и Гена не бяха прави, защото леопарда не трябва, да се търси нито на буквата „РР-РР-РРЪ“, нито на буквата „Х“, а на буквата „Л“.

Нали е ЛЕОПАРД, а не РР-РР-РРЪОПАРД и още по-малко Х… ОПАРД.

— Но аз не ръмжа и не хапя — каза Чебурашка, — значи не съм леопард!…

И после той отново се обърна към крокодила:

— Кажете, моля, ако не разберете какъв съм, няма ли да дружите с мен?

— Защо? — учуди се Гена. — Всичко зависи от вас. Ако се окажете добър другар, ще се радваме да се сприятелим с вас. Така ли е? — попита той момиченцето.

— Разбира се! — съгласи се Галя. — Много ще се радваме!

— Ура! — извика Чебурашка. — Ура! — и подскочи едва ли не до тавана.

Четвърта глава

— А какво ще правим сега? — попита Чебурашка, след като всички вече се бяха запознали.

— Хайде да играем на морски шах — предложи Гена.

— Не — каза Галя, — нека по-добре да организираме кръжок „Сръчни ръце“.

— Но аз нямам ръце! — възрази Чебурашка.

— И аз — подкрепи го крокодилът. — Аз имам само крака.

— Тогава да организираме кръжок „Сръчни крака“? — предложи Чебурашка.

— Или „Сръчна опашка“? — добави крокодилът.

— Но за съжаление аз нямам опашка — каза Галя.

Всички се умълчаха.

В това време Чебурашка погледна към малкия будилник на масата.

— Знаете ли, че вече е късно. Време е да си тръгваме. — Съвсем не му се искаше новите му приятели да го сметнат за нахален.

— Да — съгласи се крокодилът. — Наистина е време да си ходим!

Всъщност той нямаше къде да ходи, но много му се спеше.

През нощта Гена както винаги спа спокойно.

Чебурашка обаче спа лошо. Все още не му се вярваше, че си е намерил такива приятели.

Дълго се въртя в леглото, често скачаше и замислен крачеше насам-натам из своята малка телефонна кабина.

Пета глава

Сега почти всяка вечер Гена, Галя и Чебурашка прекарваха заедно. След работа те се събираха у крокодила — разговаряха, пиеха кафе и играеха на морски шах. И все пак на Чебурашка не му се вярваше, че най-после и той си има истински приятели.

„Интересно — помисли си веднъж, — ако поканя крокодила на гости, дали ще дойде, или не? Разбира се, че ще дойде — успокояваше се Чебурашка. — Нали сме приятели! Ами ако не дойде?“

За да не си блъска главата напразно, Чебурашка взе телефонната слушалка и позвъни на крокодила.

— Ало, Гена, здравей! — започна той. — Какво правиш?

— Нищо — отвърна крокодилът.

— Знаеш ли какво? Ела ми на гости.

— На гости ли? — учуди се Гена. — Защо?

— Да пием кафе — каза Чебурашка. Това беше първото нещо, което му хрумна.

— Добре — каза крокодилът, — с удоволствие ще дойда.

„Ура!“ — едва не извика Чебурашка. Но си помисли, че в това няма нищо особено. Един приятел отива на гости при друг. И не е необходимо да се вика „ура“, а преди всичко да се погрижи да го посрещне колкото е възможно по-добре.

Затова каза на крокодила:

— Само че, моля те, вземи със себе си чашки, защото в къщи нямам никакви съдове.

— Добре, ще взема. — И Гена започна да се приготвя.

Но Чебурашка му се обади отново:

— Знаеш ли, оказа се, че нямам и кафеник. Моля те, вземи твоя. Видях го в кухнята.

— Добре, ще го взема.

— И още една малка молба. По пътя се отбий в магазина, че и кафето ми се е свършило.

Скоро Чебурашка се обади още веднъж и помоли Гена да донесе и една кофичка.

— Кофичка ли? Защо ти е?

— Разбираш ли, като идваш насам, ще минеш покрай чешмата, та да налееш вода, за да не излизам от къщи.

— Добре — каза Гена, — ще донеса всичко, каквото ме помоли.

Скоро той се появи пред Чебурашка, натоварен като носач на гарата.

— Много се радвам, че дойде — посрещна го домакинът. — Само че аз не мога да правя кафе. Никога не съм се опитвал. Ще го направиш ли ти?

Гена се хвана на работа. Събра дърва, накладе малък огън пред кабината и сложи кафеника. След половин час кафето бе готово. Чебурашка беше много доволен.

— Е, как е? Добре ли те нагостих? — попита той крокодила, когато го изпращаше.

— Кафето беше великолепно — отговори Гена. — Само че ще те помоля нещо. Ако ти се прииска пак да ме почерпиш, не се срамувай, ела в къщи. Кажи ми с какво искаш да ме нагостиш — с чай, с кафе или просто с обяд. В къщи има всичко. И ще ми бъде много по-удобно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — каза Чебурашка. Наистина, малко се наскърби от това, че Гена му направи забележка. Но все пак беше много доволен. Та нали днес самият крокодил му бе на гости!

Шеста глава

На следващата вечер Чебурашка пръв отиде при крокодила. В това време Гена четеше. Той много обичаше да чете точни и сериозни книги: справочници, учебници или разписанието на влаковете.

— Слушай — попита Чебурашка, — а къде е Галя?

— Обеща днес да мине — отвърна Гена. — Но кой знае защо я няма.

— Хайде да й отидем на гости — предложи Чебурашка, — нали приятелите трябва да си ходят на гости.

— Хайде — съгласи се крокодилът.

Завариха Галя в къщи. Тя лежеше в леглото и плачеше.

— Разболях се — каза тя на приятелите си. — Имам температура. И заради мен днес в детския театър ще се провали спектакълът. Децата ще дойдат, а няма да има представление.

— Ще има! — гордо заяви крокодилът. — Аз ще те заместя. (Едно време, като малък, той беше участвувал в драмкръжок.)

— Наистина ли? Това ще бъде чудесно! Днес ще даваме „Червената шапчица“ и аз играя внучката. Нали си спомняш тази приказка?

— Разбира се, че си я спомням!

— Отлично! Ако играеш добре, никой няма да забележи смяната. Талантът прави чудеса!

И тя даде на крокодила червената си шапчица.

Когато децата отидоха в театъра, видяха много странно представление. На сцената се появи Гена с червена шапчица. Той вървеше и си тананикаше:

По улицата се кандилка

една голяма крокодилка.

Насреща му излезе вълкът.

— Здравей, Червена шапчице — произнесе той с неизразителен глас и се втрещи.

— Здравейте — отвърна крокодилът.

— Накъде си тръгнала?

— Така. Разхождам се.

— Може би отиваш при баба си?

— Да, разбира се — опомни се крокодилът, — отивам при нея.

— А къде живее баба ти?

— Баба ми ли? В Африка, на брега на Нил.

— Аз пък бях сигурен, че баба ти живее ей там, на края на гората.

— Точно така! Там също имам баба. Сестра на дядо ми. Точно се канех пътьом да се отбия.

— Добре — каза вълкът и избяга.

После той, както си му е редът, дотича до къщичката, изяде бабата на Червената шапчица и легна вместо нея в леглото.

През това време Гена седеше зад кулисите и препрочиташе забравената приказка. Най-после се появи пред къщичката.

— Здравейте — почука той на вратата. — Кой тук е моята баба?

— Здравейте — отвърна вълкът. — Аз съм вашата баба.

— А защо имаш такива големи уши, бабо? — попита крокодилът, този път правилно.

— За да те чувам по-добре.

— А защо си толкова рошава, бабо? — Гена отново беше забравил думите си.

— Нямам време да се обръсна, внучке, много работа имам… — ядоса се вълкът и скочи от леглото. — А сега ще те изям!

— Това още не се знае! — каза крокодилът и се хвърли върху вълка. Той така се беше увлякъл, че съвсем забрави къде се намира и какво трябва да прави.

Изплашен, вълкът избяга. Децата бяха във възторг. Те никога не бяха виждали толкова интересна „Червена шапчица“. Дълго ръкопляскаха и искаха да повторят всичко отначало. Но кой знае защо, крокодилът отказа. И кой знае защо, дълго уговаря Чебурашка да не казва на Галя как е минало представлението.

Седма глава

Галя дълго боледува от грип и лекарите забраниха на приятелите да я посещават, за да не се заразят. Така Гена и Чебурашка останаха сами.

Една вечер след работа Чебурашка реши да се отбие в зоологическата градина при крокодила.

Както си вървеше по улицата, изведнъж видя едно мръсно кученце, което седеше на платното и тихичко скимтеше.

— Защо ревеш? — попита Чебурашка.

— Аз не рева — отвърна кученцето. — Аз плача.

— А защо плачеш?

Но кученцето не отговори нищо, а още по-жаловито заплака.

Чебурашка седна до него на бордюра, почака, докато се наплаче, и после заповяда:

— Хайде, казвай какво се е случило?

— Изгониха ме от къщи.

— Кой те изгони?

— Стопанката ми! — Кученцето отново започна да хлипа.

— Защо? — попита Чебурашка.

— Просто така. За нищо.

— Как се казваш?

— Тоби. — И след като се успокои малко, кученцето разказа на Чебурашка своята кратка и печална история.

Ето я:

КРАТКАТА И ПЕЧАЛНА ИСТОРИЯ НА МАЛКОТО КУЧЕНЦЕ ТОБИ

Тоби бил мъничко кученце, съвсем-съвсем мъничко сукалче, когато го занесли в дома на бъдещата му стопанка.

„Ах, колко е хубаво! — казвала стопанката му, когато го показвала на гостите си. — Нали е много мило?“

И всички гости се съгласявали, че то е много мило и много хубаво.

Всички си играели с кученцето и го черпели с бонбони.

Времето минавало и кученцето растяло. То вече не било толкова симпатично и тромаво като преди. Сега стопанката, когато го показвала на гостите, не казвала „Ах, колко е хубаво!“, а напротив — „Моето куче е ужасно грозно! Но не мога да го изгоня от къщи, нали? Имам такова добро сърце! След пет минути ще се пръсне от мъка!“

Но веднъж някой й донесъл ново кученце. И то било толкова симпатично и тромаво като Тоби по-рано.

Тогава стопанката, без да му мисли много, изхвърлила Тоби от къщи. Не можела да се грижи за две животни едновременно! И след пет минути сърцето й не се пръснало от жалост. Не се пръснало и след шест минути, и даже след деветдесет и осем. Сигурно то никога няма да се пръсне.

„Какво да правя с това кученце?“ — помисли си Чебурашка.

Можеше, разбира се, да го вземе със себе си. Но не знаеше как ще погледнат на това неговите приятели. Ами ако не обичат кучета? Можеше да го остави на улицата. Но му беше много мъчно за него. Ами ако се простуди и се разболее?

— Знаеш ли какво? — каза Чебурашка най-после. — Ето ти ключа. Засега иди в моята къща, изсуши се и се стопли. А после ще измислим нещо.

И продължи да крачи към зоологическата градина.

Осма глава

Пред самия вход на зоологическата градина неочаквано срещна Галя.

— Ура! — закрещя Чебурашка. — Значи вече си оздравяла!

— Оздравях — отвърна Галя. — Разрешиха ми да излизам от къщи.

— Поотслабнала си малко — каза Чебурашка.

— Да — съгласи се момиченцето. — Много ли ми личи?

— Не! — възкликна Чебурашка. — Почти не се забелязва. Ти съвсем малко си поотслабнала. Толкова малко, толкова малко, че даже си понапълняла!

Галя веднага се развесели и те заедно влязоха в зоологическата градина.

Гена както винаги лежеше на слънце и четеше книга.

— Я гледай — каза Галя на Чебурашка, — не съм предполагала, че е толкова дебел!

— Да — съгласи се Чебурашка. — Той е просто ужасно дебел! Прилича на кренвирш с крачета!… Здравей, Гена! — извика Чебурашка на крокодила.

— Аз не съм Гена — обидено каза крокодилът, който приличаше на кренвирш с крачета. — Аз съм Валери. Работя втора смяна. А вашият Гена отиде да се облича. Сега ще дойде.

Дебелият крокодил сърдито се обърна.

В това време дойде Гена с елегантното си палто и красивата си шапка.

— Здравейте — усмихнат каза той. — Елате ми на гости!

— Да вървим! — съгласиха се Галя и Чебурашка. Те много обичаха да ходят на гости у крокодила.

При Гена приятелите пиха кафе, разговаряха и играха на различни игри.

На Чебурашка през цялото време му се искаше да им разкаже за своето кученце, но все не можеше да намери удобен момент.

На вратата се позвъни.

— Влезте — каза Гена.

В стаята влезе лъв с пенсне и шапка, от голям по-голям.

— Лъвът Чандър — представи се той.

Приятелите се поклониха на лъва и се отдръпнаха назад.

— Кажете, моля ви, тук ли живее крокодилът, който търси приятели?

— Тук — отвърна Гена. — Той живее тук. Само че вече не търси приятели, защото ги има.

— Много жалко! — въздъхна лъвът и си тръгна. — Довиждане!

— Почакайте — спря го Чебурашка. — Какъв приятел ви трябва?

— Не зная — отговори лъвът. — Просто приятел и толкова.

— В такъв случай, струва ми се, че мога да ви помогна — каза Чебурашка. — Поседнете при нас за няколко минути, а аз ще изтичам до къщи. Може ли?

След известно време Чебурашка се върна; водеше със себе си на каишка изсъхналия Тоби.

— Ето кого имах предвид — каза той. — Струва ми се, че ще си подхождате.

— Но това е съвсем малко кученце — възрази лъвът, — а аз съм толкова голям!

— Не е страшно — каза Чебурашка, — значи ще го защищавате.

— Вярно — съгласи се Чандър. — А вие какво можете да правите? — попита той Тоби.

— Нищо — отвърна Тоби.

— Според мен и това няма значение — каза Галя на лъва. — Вие ще можете да го научите на всичко, на което искате!

— Май че са прави — реши Чандър. — Какво пък — обърна се той към Тоби, — радвам се да се сприятеля с вас. А вие?

— И аз! — замаха с опашка Тоби. — Ще се постарая да бъда много добър приятел!

Новите познати благодариха на всички, които бяха в стаята, и се сбогуваха.

— Браво! — похвали Гена Чебурашка, когато те си отидоха. — Постъпи както трябва!

— Дребна работа! — смути се Чебурашка. — Не си струва да се говори за това!

— А знаете ли — изведнъж каза Галя — колко такива самотни Чандъровци и Тобита има в нашия град?

— Колко? — попита Чебурашка.

— Много — отговори момичето. — Те съвсем нямат приятели. Никой не отива при тях на рожден ден. И никой не им съчувствува, когато им е тъжно!

Гена слушаше всичко това сломен от мъка. От очите му бавно се търколи огромна прозрачна сълза. Като го гледаше, Чебурашка също се опита да заплаче. Но от неговите очи се изтърколи само съвсем-съвсем мъничка сълзичка. Такава, че чак да те е срам да я покажеш.

— Но какво трябва да направим? — извика крокодилът. — Аз искам да им помогна!

— И аз искам да им помогна! — подкрепи го Чебурашка. — Как да не искам! Но как?

— Много просто — каза Галя. — Трябва да ги сприятелим.

— А как да ги сприятелим? — попита Чебурашка.

— Не зная — отвърна Галя.

— А пък аз вече измислих! — заяви Гена. — Трябва да напишем обява да идват при нас. А когато започнат да идват, ние ще ги запознаваме!

Тази мисъл се хареса на всички и приятелите решиха да направят така. Те ще разлепят из града обяви. На всеки, който дойде при тях, ще се постараят да намерят приятел. А къщата, в която живееше крокодилът, беше решено да превърнат в Дом на приятелството.

— И така — каза Гена, — от утре на работа!

Девета глава

На другата вечер работата закипя. Гена, като главен специалист по обявленията, седеше на масата и пишеше:

Открива се Дом на приятелството.

Всеки, който иска да има приятел, да дойде при нас.

Чебурашка вземаше обявленията и тичаше на улицата. Той ги лепеше навсякъде — където може и където не може. По стените на къщите, по оградите и даже по минаващите край него коне.

През това време Галя разтребваше къщата. Като свърши с чистенето, тя сложи в средата на стаята стол и му прикрепи табелка:

ЗА ПОСЕТИТЕЛИ

След това приятелите седнаха на дивана малко да си починат.

Изведнъж входната врата тихичко изскърца и в стаята се промъкна малка пъргава бабичка. Тя водеше за връвчица голяма сива мишка.

Галя извика и си качи краката на дивана. Гена скочи от мястото си, вмъкна се в гардероба и затвори вратата след себе си. Само Чебурашка спокойно си седеше на дивана. Той никога не беше виждал мишки и затова не знаеше, че трябва да се страхува от тях.

— Лариска! Марш на място! — изкомандува бабичката.

И мишката бързо се вмъкна в малката чантичка, която висеше на ръката на стопанката й. От чантата сега се виждаше само хитрата й муцунка с дълги мустаци и черни като маниста очи.

Постепенно всички се успокоиха. Галя пак седна на дивана, а Гена излезе от гардероба. Беше си сложил нова връзка и се правеше, че само заради нея бе влязъл в гардероба.

През това време бабичката седна на стола с табелката „За посетители“ и попита:

— Кой от вас е крокодил?

— Аз — отговори Гена, като си оправяше връзката.

— Това е добре — каза бабичката и се замисли.

— Кое е добре? — попита Гена.

— Добре е, че сте зелен и плосък.

— А защо да е добре, че съм зелен и плосък?

— Защото, ако легнете в тревата, няма да се виждате.

— А защо трябва да лягам в тревата? — отново попита крокодилът.

— Това ще разберете после.

— А вие коя сте — най-после се намеси Галя — и с какво се занимавате?

— Казвам се Шапокляк — каза бабата. — Събирам зла.

— Не зла, а злини — поправи я Галя. — Но защо?

— Как защо? Искам да се прославя.

— А не е ли по-добре да правите добрини? — намеси се крокодилът Гена.

— Не — отговори бабата, — с добрини не можеш се прослави. Аз правя по пет злини на ден. Трябват ми помощници.

— А какво правите?

— Много работи — каза бабата. — Стрелям по гълъбите с прашка. Поливам минувачите с вода през прозореца. И винаги пресичам улицата там, където не трябва.

— Прекрасно! — възкликна крокодилът. — Но защо аз трябва да лежа в тревата?

— Много просто — обясни Шапокляк. — Вие лягате в тревата и тъй като сте зелен, никой не ви вижда. Завързваме за едно въженце портмоне и го хвърляме на улицата. Когато минувачът се наведе да го вземе, вие му го измъквате под носа. Добре ли съм го измислила?

— Не — обидено каза Гена. — Това съвсем не ми харесва! Пък и в тревата мога да изстина.

— Страхувам се, че няма да се разберем с вас — каза Галя на посетителката. — Ние, напротив, искаме да вършим добрини. Даже мислим да открием Дом на приятелството!

— Какво! — извика бабичката. — Дом на приятелството! В такъв случай аз ви обявявам война! Чао!

— Почакайте — задържа я крокодилът. — За вас има ли значение на кого ще обявите война?

— Ами няма.

— Тогава обявете я на някой друг, не на нас. Ние сме много заети.

— Може и на някой друг — каза бабата. — Все ми е едно! Лариска, напред! — изкомандува тя мишката.

И двете изскочиха навън.

Десета глава

На следващата вечер Галя приемаше посетителите в Дома на приятелството, а Гена и Чебурашка седяха настрани и играеха на лотария.

На вратата рязко се позвъни и на прага застана едно момченце. То щеше да бъде съвсем обикновено, това момченце, ако не беше така необикновено рошаво и мърляво.

— Тук ли дават приятели? — попита то, без да поздрави.

— Не дават, а подбират — поправи го Галя.

— Все едно. Важното е дали е тук, или не?

— Тук, тук — успокои го момичето.

— А какъв приятел ти трябва? — намеси се крокодилът.

— Трябва ми, трябва ми… — каза момчето и очите му заблестяха. — Трябва ми… двойкаджия!

— Какъв двойкаджия?

— Кръгъл.

— А защо ти е кръгъл двойкаджия?

— Как защо? Например мама като ми каже: „Пак имаш шест двойки в бележника!“, аз ще отговоря: „Голяма работа, шест! А пък един мой приятел има осем!“. Разбра ли?

— Разбрах — каза крокодилът. — И ще е много добре, ако е и побойник?!

— Защо? — попита момчето.

— Как защо? Връщаш се в къщи, а майка ти ти казва: „Пак имаш цицина на челото!“, пък ти й отговаряш: „Голяма работа, цицина! Един мой приятел има цели четири цицини!“.

— Точно така! — весело извика момчето, като погледна крокодила с уважение. — И да стреля добре с прашка! Казват ми: „Пак ли си счупил чужд прозорец?“, а аз им отговарям: „Голяма работа, един прозорец! Пък моят приятел счупи два прозореца!“. Нали така?

— Така е — подкрепи го Гена.

— Освен това трябва да е добре възпитан.

— Защо? — попита Галя.

— Как защо? Мама не ми разрешава да дружа с лоши момчета.

— Така значи — каза Галя, — ако добре съм ви разбрала, на вас ви трябва добре възпитан двойкаджия и немирник.

— Точно така — потвърди момчето.

— В такъв случай ще трябва да дойдете утре. Ще се опитаме да подберем нещо за вас.

Мърлявият посетител с достойнство се оттегли. Разбира се, без да се сбогува.

— Какво да правим? — попита Галя. — Струва ми се, че трябва да му потърсим не немирник, а добро момче. За да се поправи.

— Не — възрази Гена, — трябва да му намерим това, което иска. Иначе ще излезе, че лъжем. Аз не съм възпитан така.

— Правилно — каза Чебурашка. — Трябва да му намерим това, което иска. За да не плаче детето!

— Добре — съгласи се Галя. — Кой от вас ще се заеме с тази работа?

— Аз ще се заема! — заяви Чебурашка. Той винаги гледаше да се нагърбва с трудните работи.

— И аз ще се заема! — каза крокодилът. На него просто много му се искаше да помогне на Чебурашка.

Единадесета глава

Нашите герои бавно вървяха по улицата. Беше им много приятно да вървят и да си говорят.

Но изведнъж се разнесе: б-б-бум! — и нещо много болезнено чукна крокодила по главата.

— Ти ли беше? — попита Гена, Чебурашка.

— Какво аз ли?

— Ти ли ме удари?

— Не — отговори Чебурашка. — Никого не съм удрял!

В това време отново се чу: б-б-бум! — и нещо много болезнено чукна самия Чебурашка.

— Виждаш ли — каза той. — И мене ме удариха!

Какво ли пък беше това? Чебурашка започна да се оглежда.

И изведнъж на един стълб край оградата забеляза много позната мишка.

— Погледни — каза той на крокодила, — това е мишката на баба Шапокляк. Сега вече зная кой ни замеря!

Чебурашка излезе прав. Това наистина беше баба Шапокляк.

Тя се разхождаше по улицата заедно със своята питомна мишка Лариска и съвсем случайно срещна Гена и Чебурашка. Приятелите изглеждаха толкова доволни, че на нея веднага й се прииска с нещо да им напакости. Затова, като взе мишката си подмишница, бабата ги изпревари и им направи засада край оградата.

Когато приятелите се приближиха, тя извади от джоба си хартиено топче на ластик и започна да ги чука с него по главите. Топчето излиташе иззад оградата, удряше Гена или Чебурашка и се връщаше обратно.

А през това време мишката Лариска стоеше горе и насочваше огъня.

Но щом топчето излетя отново, Гена бързо се обърна и го хвана със зъби. След това двамата с Чебурашка бавно прекосиха улицата.

Ластикът се опъваше все повече и повече. И когато Шапокляк се показа от своето прикритие, за да види къде се е дянало топчето й, Чебурашка изкомандува: „Огън!“, а Гена си разтвори зъбите.

Топчето със свистене прелетя през улицата и улучи стопанката си. Бабичката моментално изчезна от оградата.

Най-после отново се показа, настроена десет пъти по-войнствено отпреди.

„Безобразници! Бандити! Тъпанари такива!“ — ето какво искаше да каже тя от все сърце. Но не можа, защото устата й беше запушена с хартиеното топче.

Разгневената Шапокляк се опита да изплюе топчето, но кой знае защо, то не се изплюваше.

Какво й оставаше да прави?

Налагаше се да изтича до поликлиниката при известния доктор Иванов.

— Шушу, шушу шу — каза му тя.

— Шушу, шушу какво? — не разбра докторът.

— Шушу, шушу шу!

— Не — отговори той. — С шушу-мушу не се занимавам.

— Не мушу, шушу-шу — отново зафъфли бабата, — а топше!

— Вие сигурно сте чужденка? — сети се докторът.

— Да! Да! — радостно закима с глава Шапокляк.

Беше й много приятно, че са я взели за чужденка.

— Аз не обслужвам чужденци — заяви Иванов и й показа вратата.

Така чак до вечерта тя муча, без да каже нито дума. През това време в устата и се насъбраха толкова обидни думи, че, когато най-после топчето се размекна и тя изплю последните парчета, от устата й се изсипа следното:

— Безобразницихулиганиазщевипокажакъдезимуватраците крокодилинещастнизеленидапукнетедано!!

И това не беше всичко, тъй като част от обидните думи тя глътна заедно с ластика.

Дванадесета глава

Гена и Чебурашка тичаха по училищата и разпитваха пазачите нямат ли под ръка кръгли двойкаджии и побойници. Пазачите бяха сериозни хора. Те предпочитаха да говорят за отличниците и възпитаните момчета, а не за двойкаджиите и немирниците. Общата картина, нарисувана от тях, беше следната: всички момчета, които ходят на училище, се учат отлично, вежливи са, винаги поздравяват, всеки ден си мият ръцете, а някои даже и вратовете.

Разбира се, срещаха се и немирници. Но какви немирници бяха това! Един счупен прозорец за цяла седмица и всичко на всичко две двойки в бележника.

Най-после на крокодила му провървя. Той узна, че в едно училище има просто превъзходно момче. Първо на първо — пълен безделник, второ на второ — страшен побойник и трето на трето — по шест двойки на месец! Точно това, което търсиха! Гена записа името й адреса му на едно листче. След това, доволен, тръгна към къщи.

На Чебурашка по не му провървя.

И той намери такова момче, каквото търсеха. Не момче, а съкровище. Оставач. Драка. Бяга от училище. От прекрасно семейство и има осем двойки на месец. Но това момче категорично отказа да дружи с някой, който има по-малко от десет двойки. А и дума не можеше да става, че ще се намери такъв. Затова Чебурашка се върна в къщи разстроен и веднага легна да спи.

Тринадесета глава

На другия ден мърлявият малчуган, за когото търсеха двойкаджия, се появи отново.

— Какво, намерихте ли? — попита той Галя, както винаги, без да се сети да поздрави.

— Намерихме — отговори Галя. — Струва ми се подходящо момче!

— Първо на първо, непрекъснато бяга от училище — каза крокодилът.

— Това е добре!

— Второ на второ, страшен побойник.

— Прекрасно!

— Трето на трето, шест двойки на месец и освен това ужасен мърльо.

— Двойките са малко — обобщи посетителят. — Останалото е подходящо. Къде учи?

— В пето училище — отговори Гена.

— В пето ли? — с учудване проточи малчуганът. — А как се казва?

— Казва се Дима — отвърна крокодилът, като погледна в листчето. — Пълен безделник! Точно това, което ни трябва!

— „Което ни трябва! Което ни трябва!“ — разсърди се малчуганът. — Съвсем не е това, което ни трябва! Това съм аз самият!

Настроението му веднага се развали.

— А вие нищо ли не намерихте? — попита той Чебурашка.

— Намерих — отговори той, — с осем двойки. Само че той не иска да дружи с тебе, тъй като имаш шест. На него му дай някой, който има десет двойки! Ако получиш десет, сигурно ще се разберете.

— Не — каза малчуганът. — Десет вече е прекалено. По-добре да получа четири. — Той бавно тръгна към изхода.

— Наминавай — извика след него крокодилът, — може нещо да намерим!

— Добре! — каза момчето и излезе.

Четиринадесета глава

Мина час. После още половин. Нямаше никакви посетители. Но изведнъж прозорецът се отвори и в стаята се провря някаква странна глава с къси рогчета и дълги, подвижни уши.

— Здрасти! — каза главата. — Струва ми се, не съм сгрешила!

— Здрасти! — отвърнаха нашите приятели.

Те веднага разбраха кой е дошъл при тях. Такава дълга шия можеше да има само едно животно — жирафата.

— Казвам се Анюта — каза гостенката. — Бих искала да си намеря приятели!

Тя помириса цветята, сложени на прозореца, и продължи:

— Всички вас сигурно много ви интересува въпроса: а защо такава мила и симпатична жирафа си няма приятели? Нали така?

Гена, Галя и Чебурашка трябваше да се съгласят, че наистина е така.

— Тогава ще ви обясня. Там е работата, че аз съм много висока. За да разговаря някой с мене, непременно трябва да вдига глава нагоре — Жирафата се протегна и се погледна в огледалото. — А когато вървите по улицата с вдигната нагоре глава, непременно ще паднете в някоя яма или в канавката!… Така всичките ми познати се изпозагубиха по улиците и вече не зная къде да ги търся! Тъжна история, нали?

Гена, Галя и Чебурашка пак трябваше да се съгласят, че историята е много тъжна.

Жирафата говори дълго. От свое име и заради всички останали. Но независимо, че говори толкова дълго, не каза нищо смислено. Тази особеност е извънредно рядка в наше време. Поне сред жирафите.

Най-после след много приказки Гена все пак успя да изпрати гостенката. И когато тя си отиде, всички въздъхнаха с облекчение.

— Е — каза Галя, — време е да си вървим. Трябваше все пак малко да си починат.

Петнадесета глава

Но крокодилът така и не можа да си почине. Едва беше легнал да спи, когато на вратата тихичко се почука.

Гена отвори и видя на прага малка маймунка с люлякова шапчица и червен анцуг.

— Здравейте — поздрави я крокодилът. — Влезте.

Маймунката мълчаливо влезе и седна на стола за посетители.

— Сигурно ви трябват приятели? — обърна се към нея крокодилът. — Нали така?

„Така, така“ — закима гостенката, без да си отвори устата. Изглеждаше, че цялата е пълна с каша или с топчета за пинг-понг. Не произнесе нито дума и само от време на време кимваше с глава в знак на съгласие.

Гена се замисли за секунда, а след това направо попита:

— Вие сигурно не можете да говорите?

Както и да отговореше сега маймунката, щеше да излезе едно и също. Ако например кимнеше с глава: „Да“, щеше да се получи: „Да, аз не мога да говоря“. Ако поклатеше отрицателно глава: „Не“, пак щеше да излезе: „Не, аз не мога да говоря“.

Затова се наложи да отвори уста и да извади оттам всичко, което й пречеше да говори: гайчици, винтчета, кутийки с боя за обувки, ключета, копчета, гумички и други необходими и интересни предмети.

— Аз мога да говоря — заяви тя най-после и започна да подрежда нещата в устата си.

— Един момент — спря я крокодилът, — щом сте почнали, кажете поне как се казвате и къде работите?

— Мария Францевна — представи се маймунката. — Давам представления в цирка с учен дресьор.

После бързо напъха обратно всичките си съкровища. Изглежда, много се безпокоеше, че са на чужда, съвсем непозната маса.

— А какъв приятел ви трябва? — продължаваше да я разпитва Гена.

Маймунката помисли малко и понечи да извади пак всичко онова, което й пречеше да говори.

— Почакайте — спря я Гена. — Сигурно ви е нужен приятел, с когото няма да се налага да разговаряте? Нали така?

„Точно така — кимна с глава посетителката със странното име Мария Францевна. — Точно така, точно така, точно така!“

— Добре — завърши крокодилът, — тогава наминете към нас след седмица.

Когато маймунката си отиде, крокодилът излезе и написа на едно листче до входа:

Домът на приятелството е затворен за вечеря.

След това помисли малко и добави:

И до сутринта.

Обаче нови изненади очакваха Гена. Когато маймунката бе прибирала своите ценни предмети в устата си, случайно бе пъхнала там и малкия крокодилов будилник. Затова на сутринта крокодилът Гена здравата се успа за работа и по този повод си има много неприятен разговор с директора.

А когато си тръгна от крокодила, на маймунката през цялото време нещо й тиктакаше в ушите. И това много я тревожеше. А рано-рано сутринта, в шест часа, нещо така силно зазвъня в главата й, че горката маймунка направо от леглото бегом се понесе към кабинета на доктор Иванов.

Доктор Иванов внимателно я преслуша със слушалката, а после заяви:

— Едно от двете: или имате нервен тик, или неизвестна на науката болест! И в двата случая рициновото масло е много полезно. (Този доктор беше много старомоден и не признаваше никакви нови лекарства.) Кажете — попита той отново маймунката, — това сигурно не ви се случва за първи път?

Както и да кимнеше маймунката: „Да“ или „Не“, все щеше да се получи, че не е за първи път. Затова не й оставаше нищо друго, освен да извади от устата си всички свои съкровища. Тогава на доктора всичко му стана ясно.

— Следващият път — каза той, — ако във вас засвири музика, първо проверете дали не сте пъхнали в устата си радиоапарат или пък централния градски часовник.

Така те се разделиха.

Шестнадесета глава

След няколко дни вечерта Гена свика малко съвещание.

— Може да не е съвсем тактично това, което искам да кажа — започна той, — но все пак ще го кажа. Много ми харесва това, което ние с вас правим. Просто чудесно го измислихме! Но откакто така чудесно измислихме всичко това, нямам мира! Даже нощем, когато всички нормални крокодили спят, аз трябва да ставам и да приемам посетители. Така не може да продължава! Непременно трябва да намерим изход!

— Струва ми се, че вече намерих — каза Чебурашка. — Само че се страхувам, че няма да ви хареса!

— Какъв е?

— Трябва да построим нов дом. Това е всичко!

— Вярно — зарадва се Гена. — А старият ще закрием!

— Временно ще го закрием — поправи го Галя. — А после отново ще го открием в новия дом!

— И така, с какво ще започнем? — попита Гена.

— Преди всичко трябва да изберем място — отговори Галя. — А след това трябва да решим с какво ще го строим.

— Мястото е лесно — каза крокодилът. — Зад къщата ми има детска градина, а до нея малка площадка. Там ще строим!

— А с какво?

— Разбира се, с тухли!

— А откъде ще ги вземем?

— Не зная.

— И аз не зная — каза Галя.

— И аз също не зная — каза Чебурашка.

— Слушайте — изведнъж предложи Галя, — хайде да позвъним в Бюро справки!

— Хайде — съгласи се крокодилът и веднага вдигна телефонната слушалка. — Ало, Бюро справки! — рече той. — Бихте ли ни казали къде можем да намерим тухли? Искаме да построим малка къщичка.

— Момент — отговори Бюро справки. — Нека да помисля. — А после каза: — С въпроса за тухлите в нашия град се занимава Иван Иванович. Така че идете при него.

— А той къде живее? — попита Гена.

— Той не живее — отговори Бюро справки, — той работи. В голямото здание на площада. Довиждане.

— Какво пък — каза Гена, — да вървим при Иван Иванович! — И извади от гардероба най-елегантния си костюм.

Седемнадесета глава

Иван Иванович седеше зад бюрото в голям светъл кабинет и работеше.

От високата купчина листове на бюрото си той взимаше един, написваше на него: „Разрешавам. Иван Иванович“ и го слагаше отляво.

След това взимаше следващия, написваше: „Не разрешавам. Иван Иванович“ и го слагаше отдясно.

И така продължаваше:

„Разрешавам. Иван Иванович.“

„Не разрешавам. Иван Иванович.“

— Добър ден — вежливо поздравиха нашите приятели, като влязоха в стаята.

— Добър ден — отговори Иван Иванович, без да се откъсва от работата си.

Гена свали новата си шапка и я сложи на края на бюрото. Иван Иванович веднага написа върху нея: „Разрешавам. Иван Иванович“, защото преди това беше написал на някакъв лист: „Не разрешавам. Иван Иванович“.

— Знаете ли, трябват ни тухли!… — започна разговора Галя.

— Колко? — поинтересува се Иван Иванович, като продължаваше да пише.

— Много — припряно се намеси Чебурашка. — Страшно много.

— Не — отговори Иван Иванович, — много не мога да ви дам. Мога да ви дам само половината.

— Защо?

— Имам си такова правило — обясни началникът, — всичко да правя наполовина.

— А защо имате такова правило? — попита Чебурашка.

— Много просто — каза Иван Иванович. — Ако правя всичко до край и разрешавам на всички всичко, ще кажат, че съм прекалено добър и всеки при мене си прави каквото си иска. А ако не правя нищо и на никого нищо не разрешавам, ще кажат, че съм безделник и само преча. А така никой нищо лошо не може да каже за мене. Ясно ли е?

— Ясно — съгласиха се посетителите.

— Та колко тухли ни трябват?

— Ние искаме да построим две малки къщички — изхитрува крокодилът.

— Добре — каза Иван Иванович, — ще ви дам тухли за една малка къщичка. Това прави точно хиляда парчета. Става ли?

— Става — кимна Галя. — Само че ни трябва и камион, за да превозим тухлите.

— Е, не — проточи Иван Иванович, — не мога да ви дам камион. Мога да ви дам само половин камион.

— Но половин камион няма да може да се движи! — възрази Чебурашка.

— Наистина — съгласи се началникът, — няма да може. Е, тогава ще направим така. Ще ви дам цял камион, но ще превозя тухлите до половината път.

— Това се пада точно до детската градина — отново изхитрува Гена.

— Значи се разбрахме — каза Иван Иванович.

И той пак се зае с важната си работа — взе от купчината листче, написа на него: „Разрешавам. Иван Иванович“ и посегна за следващото.

Осемнадесета глава

На другия ден пред детската градина спря голям камион и двама работници разтовариха хиляда тухли.

— Трябва непременно да оградим мястото — каза Галя, — за да не ни пречи никой, докато строим.

— Правилно — съгласи се Гена. — Точно с това ще започнем!

Те намериха няколко десетки дъски, набиха по ъглите на мястото стълбове и направиха ниска ограда. След това работата започна.

Чебурашка и Галя носеха глина, а крокодилът сложи брезентова престилка и се превърна в каменар.

Само едно смущаваше Гена.

— Разбираш ли — каза той на Чебурашка, — ще ме видят познати и ще кажат: „Гледай ти, крокодил Гена, пък се занимава с такава несериозна работа!“. Неудобно се получава!

— Сложи си маска — предложи Чебурашка. — Тогава никой няма да те познае!

— Вярно бе — плесна се по челото крокодилът. — Как не се сетих!

Оттогава той идваше на строежа на къщичката само с маска. И никой не можеше да го познае под маската. Само веднъж крокодилът Валери, колегата на Гена, като минаваше край оградата, извика:

— Охо-хо, какво виждам! Крокодилът Гена работи на строеж! Е, как върви работата?

— Добре върви — отговори Гена с непознат глас. — Само че аз не съм Гена — това първо. И второ, изобщо не съм крокодил!

С това той веднага постави Валери на мястото му.

Деветнадесета глава

Една вечер крокодилът дойде на строежа пръв. И изведнъж видя, че по цялата ограда се точи следният надпис:

ВНИМАНИЕ! ЗЛО КУЧЕ!

„Ама че работа! — помисли си Гена. — Кой го е довел? Може би Чебурашка? Той има всякакви странни познати!“

Крокодилът седна на стъпалото, за да дочака Чебурашка.

След половин час, тананикайки си песничка, пристигна Чебурашка.

— Имаш ли представа — обърна се към него крокодилът — откъде се е взело тук зло куче?

Чебурашка опули очи.

— Не зная — каза той. — Вчера го нямаше. Може би Галя го е довела?

Но когато дойде Галя, се изясни, че и тя не е водила никакво зло куче.

— Значи кучето е дошло само — предположи Чебурашка.

— Само ли? — учуди се крокодилът. — А кой е написал надписа?

— То го е написало. За да не го безпокоят за дреболии!

— Както и да е — реши момичето, — трябва да го измъкнем оттам! Хайде да завържем на връвчица парченце салам и да го хвърлим през оградата. А когато кучето го захапе, ще го измъкнем през вратата.

Така и направиха. Взеха парченце салам от вечерята на Чебурашка, завързаха го с канап и го прехвърлиха през оградата.

Но никой не дръпна канапа.

— Може би то не обича салам? — каза Чебурашка. — Може би обича рибни консерви? Или например сандвичи с кашкавал?

— Ако не бяха новите ми панталони — избухна Гена, — щях да му покажа аз!

Не е ясно как щеше да свърши всичко, ако зад оградата не беше изскочила една котка. Тя държеше в зъбите си същия този салам на връвчицата.

Котката погледна приятелите и бързо-бързо избяга. Толкова бързо, че Чебурашка даже не успя да дръпне канапчето с вечерята си.

— Какво е това? — разочаровано каза той. — Пишат едно, а в действителност излиза друго! — Той се вмъкна през портичката. — Няма никакво куче!

— И не е имало! — сети се Галя. — Просто някой е решил да ни попречи! Това е всичко!

— И аз зная кой! — извика Гена. — Това е баба Шапокляк! Няма кой друг! Заради нея цяла вечер не работихме! А утре ще измисли нещо друго. Ще видите!

— Утре нищо няма да измисли! — твърдо заяви Чебурашка. Той изтри първия надпис и написа на оградата:

ВНИМАНИЕ! ЗЪЛ ЧЕБУРАШКА!

След това избра дълъг и здрав прът и го подпря отвътре на портичката. Ако някой я отвореше и пъхнеше вътре любопитния си нос, прътът непременно щеше да го чукне по главата.

След това Галя, Гена и Чебурашка спокойно тръгнаха всеки по работата си.

Двадесета глава

Всеки път баба Шапокляк излизаше късно вечер от къщи за нощните си разбойничества. Тя рисуваше мустаци по афишите и плакатите, разсипваше боклука от кошчетата и от време на време стреляше с въздушен пистолет, за да плаши нощните минувачи.

И тази вечер тя излезе от къщи и тръгна из града с питомната си мишка Лариска.

Реши да мине първо през строежа на новия дом, за да въведе там поредния безпорядък.

Когато приближи до оградата, видя следния надпис:

ВНИМАНИЕ! ЗЪЛ ЧЕБУРАШКА!

„Интересно — помисли си бабата, — кой е този зъл Чебурашка? Трябва да погледна!“

Дощя й се да открехне портичката и да погледне вътре. Но щом направи това, пръчката, подпряна отвътре, веднага падна и силно я чукна по носа.

— Безобразници! — разкрещя се бабата. — Разбойници! Ще ви дам да се разберете! Ще видите вие! — И като пъхна питомната си мишка подмишница, затича към зоологическата градина.

В главата на баба Шапокляк вече бе узрял страшен план за отмъщение. Тя знаеше, че в зоологическата градина живее много зъл и глупав носорог на име Пиленцето. В неделя бабата го хранеше с гевреци, опитвайки се да го опитоми. Носорогът беше изял цели пет геврека и Шапокляк смяташе, че вече е съвсем питомен. Тя искаше да му заповяда да отиде на строежа, да накаже този „зъл Чебурашка“ и да изпочупи там всичко каквото може.

Вратите на зоологическата градина бяха затворени. Без да му мисли много, бабата прескочи оградата и тръгна към клетката на носорога.

Носорогът, разбира се, спеше. Като спеше, той, разбира се, хъркаше. А хъркаше толкова силно, че да се чудиш как спи при такъв шум.

— Ей ти, ставай! — каза му бабата. — Има работа за тебе!

Но Пиленцето нищо не чуваше.

Тогава тя започна да го бута с юмрук по хълбока през пръчките на решетката. Това също не даде никакъв резултат.

Наложи се бабата да намери дълга пръчка и с пръчката да налага носорога по гърба.

Най-после Пиленцето се събуди. Той беше много ядосан, че са го събудили. И разбира се, вече не помнеше за никакви изядени гевреци.

А Шапокляк отвори вратичката и с вик: „Напред! По-бързо!“, затича към изхода на зоологическата градина.

Носорогът се хвърли след нея, но съвсем не защото му се искаше „по-бързо“ и „напред“. Просто много му се щеше да бодне тази проклета бабишкера.

Пред самата врата Шапокляк спря.

— Стоп! — каза тя. — Трябва да отворим вратата!

Обаче носорогът не спря. Както тичаше, той връхлетя върху бабата и така я намушка, че тя за миг прелетя през оградата.

— Бандит! Безобразник! — разкрещя се бабата, като потриваше ударените си места. — Сега ще ти покажа аз!

Но не успя нищо да му покаже: носорогът изби вратата и отново хукна след нея.

— Безделник такъв! — крещеше Шапокляк тичешком. — Сега ще отида в милицията, там ще ти дадат да се разбереш! Там ще те научат тебе!

Но тя съвсем нямаше интерес да тича в милицията: там по-скоро биха научили нея, а не носорога.

Кой знае какво щеше да се случи по-нататък, ако на пътя й изведнъж не беше се изпречило високо дърво. За миг бабата се покатери чак на върха му.

— Всичко е наред! — каза тя, като се настаняваше по-удобно на клоните. — Тук не може да се качи! Ку-ку!

Носорогът се повъртя, повъртя отдолу, а после си намери наблизо една удобна канавка и легна да спи.

Двадесет и първа глава

А през това време Чебурашка, който беше прекарал цялата вечер у крокодила, най-после реши да си върви в къщи. По пътя той намисли да мине през строежа на новия дом, за да види всичко ли е наред. Както беше тръгнало, това съвсем не беше излишно.

Чебурашка бавно вървеше по тъмната улица. Всички в града отдавна спяха и наоколо нямаше жива душа. Но изведнъж точно над Чебурашка от едно високо дърво се чу някакво шумолене.

— Кой е там? — попита той.

— Аз съм — отговори му тъничко гласче. — Баба Шапокляк.

И Чебурашка наистина видя сред клоните своята стара познайница.

— Какво правите там?

— Вися — отвърна бабата. — Вече два часа.

— Ясно — каза Чебурашка и си тръгна по пътя.

Отговорът на бабата никак не го учуди. От нея можеше да се очаква всичко. И щом виси от два часа на дървото — тя си знае защо го прави. Но в последната минута Чебурашка се върна.

— Интересно, колко време се катерихте до там? Сигурно не по-малко от час?

— Ами — каза бабата, — не съм толкова туткава. Покатерих се за десет секунди!

— За десет секунди? Толкова бързо? А защо?

— Защото ме гонеше носорог. Затова!

— Ама че работа! — проточи Чебурашка. — А кой го е пуснал от зоологическата градина? И защо?

Но бабата нищо повече не искаше да обяснява.

— Ако много знаеш, бързо ще остарееш! — само каза тя.

Чебурашка се замисли. Той много пъти беше чувал за този зъл и глупав носорог и добре разбираше, че трябва да се направи нещо. Иначе скоро не само Шапокляк, но и всички останали жители на града щяха да се озоват по дърветата като играчки за елха.

— Ще изтичам да го намеря! — реши нашият герой.

След няколко секунди той се спъна в носорога. Онзи изрева и се хвърли към храбреца. Понесоха се по улицата с бясна скорост. Най-после Чебурашка сви зад един ъгъл, а носорогът прелетя напред.

Сега вече Чебурашка тичаше след носорога, като се стараеше да не изостава. При удобен случай той мислеше да се обади в зоологическата градина и да извика на помощ служителите.

„Интересно, как ли ще ме наградят за задържането му?“ — размишляваше Чебурашка, докато тичаше.

Той знаеше, че има три медала: „За спасяване на давещи се“, „За храброст“ и „За труд“. „За спасяване на давещи се“ в случая явно не подхождаше.

„Сигурно ще ми дадат «За храброст»“ — мислеше си той, преследвайки Пиленцето.

„Не, май «За храброст» няма да ми дадат“ — мина му през ума, когато отново му се наложи да бяга от разярения носорог.

А когато пробяга по града цели петнадесет километра, окончателно се убеди, че ще бъде награден с медал „За труд“.

Но ето че Чебурашка видя встрани самотна малка къщичка. Веднага се насочи към нея. Носорогът не изоставаше. Те обиколиха къщичката пет или шест пъти.

Сега вече съвсем не можеше да се разбере кой кого гони! Дали носорогът Чебурашка, дали Чебурашка носорога, или всеки си тича сам за себе си!

За да си изясни тази бъркотия, Чебурашка отскочи настрани. И докато носорогът се носеше по кръга сам, Чебурашка спокойно седеше на пейката и размишляваше.

Изведнъж му хрумна прекрасна мисъл.

— Ей, приятел! — извика той на носорога. — Хайде след мен! — И се понесе по една дълга, постепенно стесняваща се уличка.

Пиленцето се хвърли след него.

Уличката ставаше все по-тясна и по-тясна. Накрая тя толкова се стесни, че носорогът не можеше повече да тича. Той се заклещи между къщите като тапа в бутилка!

На сутринта дойдоха служителите от зоологическата градина. Те дълго благодариха на Чебурашка и даже обещаха да му подарят живо слонче, ако им остане някое излишно!

А този ден цялата пожарна команда сваляше баба Шапокляк от дървото.

Двадесет и втора глава

Сега вече никой не пречеше на строежа.

Но въпреки всичко работата вървеше много бавно.

— Ако продължаваме да строим само тримата — каза веднъж Гена, — ще построим дома най-рано след една година! На всяка цена ни трябват помощници!

— Правилно! — подкрепи го Чебурашка. — И аз даже зная къде можем да ги намерим.

— Къде?

— Сега ще ви кажа. За кого строим нашия дом?

— За тези, които искат да имат приятели!

— Тогава нека да ни помагат! Така ли е?

— Така е! — извикаха Галя и крокодилът. — Идеално си го измислил! Непременно трябва да ги повикаме!

И на строежа се появиха помощници. Дойде жирафата Анюта, маймунката Мария Францевна и разбира се, двойкаджията Дима. Освен това към строителите се присъедини и едно много скромно и възпитано момиченце Маруся, пълна отличничка.

Тя също нямаше приятели, защото беше прекалено плаха и незабележима. Никой даже не сети как се бе появила край къщата и бе започнала да помага. За нейното съществуване разбраха едва на четвъртия или на петия ден.

Строителите работеха до късно вечер. А когато ставаше тъмно, жирафата вземаше фенера със зъби и осветяваше строителната площадка. Само че в никакъв случай не би трябвало да й казвате „благодаря“, защото тя непременно ще ви каже „моля“ и фенерът ще падне на главата ви.

Една вечер се отби някакъв висок риж гражданин с бележник в ръка.

— Здравейте! — каза той. — Аз съм от вестника. Обяснете ми, моля, какво правите тук?

— Строим къща — отговори Гена.

— Каква къща? За какво? — започна да разпитва кореспондентът. — Интересуват ме цифри.

— Къщичката ни ще бъде малка — обясни му крокодилът. — Пет крачки на ширина и пет крачки на дължина.

— Колко етажа?

— Един етаж.

— Да запишем — каза кореспондентът и нещо надраска в бележника си. (През това време жирафата му светеше с фенера.) — По-нататък?

— Ще си имаме четири прозорчета и една врата — продължаваше Гена. — Къщичката няма да е висока, само два метра. Всеки, който иска, може да идва при нас и да си търси приятел. Ето тук, край прозореца, ще сложим работна маса. А тук, до вратата — диван за посетителите.

— Кой работи на строежа?

— Всички ние — показа Гена. — Аз, Чебурашка, жирафата, двойкаджията Дима и други.

— Добре, всичко е ясно! — каза кореспондентът. — Само цифрите ви нещо никак не са интересни. Ще се наложи нещичко да се поизмени. — И той тръгна към изхода. — Довиждане! Четете утрешния вестник!

В утрешния вестник нашите приятели с учудване прочетоха следната бележка:

НОВИНИ

В нашия град се строи интересен дом — Дом на приятелството.

Височината му е десет етажа, ширината — петдесет крачки. Дължината — също.

На строежа работят десет крокодила, десет жирафи, десет маймуни и десет пълни отличника.

Домът на приятелството ще бъде построен в срок.

— Да — казаха десетте крокодила, след като прочетоха бележката, — добре го е поизменил!

— Лъжльо е той! — без заобикалки заявиха десетимата пълни отличника, подсмърчайки. — Виждали сме ги такива!

И всички строители единодушно решиха да не допускат повече високия гражданин до своята къщичка. Даже на разстояние от десет топовни изстрела!

Двадесет и трета глава

Къщата растеше не с дни, а с часове. Отначало стигаше до коляното на крокодила. След това — до шията. А след това съвсем го скри заедно с ръчичките. Всички бяха много доволни. Само Чебурашка с всеки изминат ден ставаше все по-тъжен и по-тъжен.

— Какво ти е? — попита го веднъж крокодилът. — Неприятности ли имаш?

— Да — отвърна Чебурашка, — имам неприятности. Канят се да затварят нашия магазин. Никой не купува преоценени стоки!

— Защо си мълчал досега? — отново попита Гена.

— Не исках да ви тревожа с дреболии. Стигат ви и вашите грижи.

— Хубави дреболии! — възмути се крокодилът. — Добре, ще се опитаме да ти помогнем някак.

— Измислих! — извика той след пет минути. — В колко се отваря твоят магазин?

— В единадесет.

— Добре! Всичко ще бъде наред!

На следващия ден първото, което стори крокодилът, беше да помоли да го пуснат от работа. Вместо него в зоологическата градина дежури колегата му Валери.

А самият Гена и всички останали приятели, които бяха свободни тази сутрин, два часа преди отварянето се събраха пред входа на магазина на Чебурашка.

Гена, Галя, Дима, дългокраката жирафа и самият Чебурашка се въртяха пред вратата, надничаха през прозорците и с нетърпение възклицаваха:

— Кога ще отворят? Кога ще отворят?

Дойдоха управителят на магазина и продавачите.

Те също започнаха да надничат през прозорците на своя магазин и да възклицават:

— Кога ще отворят? Кога най-после ще отворят?

Наблизо мина баба Шапокляк със своята дресирана Лариска. Помисли, помисли и застана на опашката.

Приближи се дребничък дядо с голяма чанта и попита какво ще продават. Шапокляк нищо не каза, а само многозначително сви рамене.

„Сигурно нещо интересно“ — реши дядото и също започна да наднича в прозорците.

С една дума, преди отварянето на магазина опашката достигна катастрофални размери.

В единадесет вратата се отвори и хората се хвърлиха в магазина.

Те купуваха всичко, което им попаднеше под ръка. Би било много жалко да стоят два часа на опашка и да не купят нищо. Само от газени лампи никой нямаше нужда. Всички си имаха електричество.

Тогава управителят на магазина намери бои и написа:

Хайде на газените лампи!!!

Проджабата — в двора.

Има много, затова — по две на глава!

Начаса всички купувачи хукнаха към двора и започнаха да разграбват лампите. Тези, които си купиха, бяха много доволни от себе си, а тези, за които не стигнаха, много се огорчиха и ругаеха ръководството на магазина.

Що се отнася до баба Шапокляк, тя се сдоби с два чифта — за себе си и за своята Лариска. Тези лампи и досега са си при нея. Както се казва — за черни дни.

Двадесет и четвърта глава

Една неделя Гена се обърна към всички строители:

— Стените на къщичката са почти готови — каза той. — И трябва да решим какъв покрив ще правим?

— Как какъв! — възкликна жирафата. — Та това е много просто! — Тя се наведе, оправи една тухла, която беше лошо поставена, и продължи: — Обикновено покривите се правят от нещо, което не пропуска вода! Впрочем може и изобщо да не се прави покрив!

— Благодаря — каза крокодилът на Анюта. — Сега вече ни стана значително по-ясно. А какво ще каже нашата уважаема маймунка?

Мария Францевна се позамисли за миг, след това извади от джоба си чиста носна кърпа, сложи в нея всичките си съкровища и каза:

— Нищо.

След това внимателно подреди всичките скъпоценности обратно в устата си. Впрочем, напоследък бузите на маймунката забележимо бяха напълнели. Защото новите й познати започнаха да й дават на съхранение различни дребни предмети.

Ако вие случайно сте намерили на улицата ключе от куфар, а все още не сте намерили самия куфар, спокойно можете да дадете ключето си на маймунката. Докато намерите куфара, ключето ще бъде цяло и невредимо.

— Е, какво — продължаваше през това време Гена, — нима никой нищо няма да ни посъветва?

— Може ли аз да кажа? — попита плахото момиченце Маруся. — Струва ми се, че измислих. Около къщичката ни има ограда. А тя вече не ни трябва! От нея може да се направи покрив!

— Ура! — извикаха строителите. — Добре го е измислила!

— Съгласен съм! — каза Гена. — Но в такъв случай ми трябват пирони. — Той пресметна наум. — Горе-долу четиридесет пирона. А откъде да ги вземем?

Всички погледнаха към Чебурашка.

— Щом трябва, значи трябва! — скромно каза той. — Аз ще намеря пирони!

Той помисли малко и затича към покрайнините на града. Там, където се намираше главният градски строителен склад.

Пред вратата на склада седеше главният магазинер, обут във валенки и пушеше цигари „Беломор“.

Чебурашка реши да започне разговора издалеко.

— Слънчицето свети, тревичката зеленее! — каза той. — А на нас страшно ни трябват пирони! Няма ли да ни дадете малко?

— Това, дето зеленее, не е трева — отвърна магазинерът. — Разляла се е боя. А пирони няма. Всяко сандъче ми се води.

— Затова пък как пеят птичките — продължаваше Чебурашка. — Да слушаш, че да се захласнеш! Може пък да намерите някои изостанали? На нас не ни трябват много.

— Де да бяха птички… — въздъхна магазинерът. — Вратата скърца! Няма какво да търся! Нищо излишно нямам!

— Много жалко — каза Чебурашка, — че не скърцат птички. А пък ние строим Дом на приятелството!

— Дом на приятелството ли? — заинтересува се магазинерът. — Е, това вече е друга работа! В такъв случай ще ти дам пирони. От мен да мине, взимай! Само че ще ти дам изкривени пирони. Става ли?

— Става! — зарадва се Чебурашка. — Много благодаря. Само че дайте ми поне и едно изкривено чукче!

— Какво изкривено чукче? — учуди се магазинерът. — Защо ти е?

— Как защо? Да забивам изкривените пирони!

При тези думи даже магазинерът с валенките, който не беше вчерашен, не се сдържа и се разсмя.

— Е, добре, от мен да мине. Ще ти дам прави пирони. А кривите ще си ги изправя! Дръж.

И зарадваният Чебурашка затича към строежа.

Двадесет и пета глава

Ето че къщичката е вече почти готова. Остава съвсем малко. Трябва само да се боядиса отвън и отвътре. По този въпрос между приятелите възникнаха разногласия.

Крокодилът Гена беше зелен и смяташе, че и къщичката трябва да бъде зелена. Защото този цвят е най-приятен за окото. Кафявата маймунка Мария Францевна смяташе, че най-приятен за окото е кафявият цвят. А длъгнестата Анюта непрекъснато настояваше, че най-красив е жирафовият цвят. И ако направят къщичката такава, всички жирафи в града ще бъдат много благодарни на строителите.

Накрая Чебурашка предложи всеки да си избере по една стена и да я боядиса така, както иска.

Къщичката стана чудесна. Всичките и стени бяха различни: едната — зелена, другата — кафява, третата — жълта на черни петна. А четвъртата стена се преливаше във всички цветове на дъгата. Нея я боядисва двойкаджията Дима. Той нямаше любим цвят и затова топеше четката си във всички кофи по ред.

— Знаеш ли — каза Галя на Чебурашка, — ние с Гена решихме, че ти трябва да произнесеш приветствено слово при откриването на дома.

— Страхувам се, че няма да мога — отвърна Чебурашка. — Никога не съм произнасял речи!

— Нищо, ще се справиш — успокои го Галя. — Трябва само да се поупражняваш. Сега ще ти кажа едно малко стихотворение, а ти си се разхождай и непрекъснато си го повтаряй. Ако го повториш, без да се запънеш, значи, ще можеш да произнесеш всякаква реч.

И тя му каза една кратка скороговорка, която беше запомнила от малка:

Мишка на ошаф от лани

двеста мишчици покани.

И захрупали, горките —

изпочупиха зъбите.^[1]

— Това е много лесно стихотворение — реши Чебурашка. — Веднага ще го повторя. И той издекламира:

Миска на осаф от лани

двешта мисцици покани.

И жахрупали, горките —

ижпошупиха жъбите.

„Не — помисли си той, — нещо не го казвам както трябва. Защо «миска» и защо «осаф»? Нали правилно е да се каже «мишка» и «ошаф». Я да опитаме отначало!“

Мишка на ошаф от лани

започна той правилно,

двеста мисцици покани,

също почти правилно. Но по-нататък се получи ето какво:

и жахрупали, горките —

ижпошупиха жъбите.

„Какво ше полушава? — разсърди се Чебурашка. — Не мога две думи да швържа. Жнаши, трябва повеше да ше упрашнявам!“

И той се упрашнява, упрашнява цяла нощ!

Двадесет и шеста глава

Празникът мина много добре. Всички строители се явиха много радостни и елегантни.

Крокодилът Гена облече най-хубавия си костюм и сложи най-хубавата си сламена шапка. Галя беше със своята любима червена шапчица. А жирафата Анюта и маймунката Мария Францевна изглеждаха така, сякаш са дошли направо от ателието за химическо чистене.

Галя, Гена и Чебурашка се качиха заедно на тераската.

— Уважаеми граждани — първа започна Галя.

— Уважаеми гражданки — продължи крокодилът.

— И уважаеми гражданчета — последен произнесе Чебурашка, за да каже и той нещо.

— Сега Чебурашка ще произнесе реч! — завърши Галя.

— Почвай — бутна крокодилът Чебурашка. — Готов ли си?

— Рашбира ше — отговори той. — Сяла нощ ше упрашнявах!

И Чебурашка произнесе реч. Ето я, речта на Чебурашка:

— Е, какво мога да ви каша? Ние всиски шме много радошни! Штроихме, штроихме и накрая поштроихме! Да шивеем ние! Ура!

— Ура! — закрещяха строителите.

— Как е? — попита Чебурашка. — Цудешно ше полуси, нали?

— Цудешно! — похвали го Гена. — Ти ши юнашина!

След това крокодилът тържествено прегриза лентата, вързана над прага, и Чебурашка, под общите аплодисменти, отвори входната врата.

Но щом Чебурашка отвори входната врата, на главата му най-неочаквано падна голяма червена тухла! В главата на Чебурашка всичко се обърка. Той вече не разбираше къде е небето, къде е земята, къде е къщичката и къде е самият той — Чебурашка.

Но въпреки това веднага разбра кой е сложил тухлата над вратата.

— Почакай! — закани се той. — Почакай, Шапокляк такава! Аз ще ти го върна!

А през това време Шапокляк такава стоеше на балкона си в къщи и гледаше с далекоглед как върху главата на Чебурашка израства огромна цицина.

Тя разрешаваше и на своята дресирана Лариска да наднича през далекогледа. И двете бяха безкрайно щастливи.

Двадесет и седма глава

— Време е да се хващаме на работа — каза Галя. — Сега вече ще записваме в една книга всички, които имат нужда от приятели. Кажете, моля, кой е първи?

Но изведнъж настъпи пауза. Колкото и да беше странно, нямаше първи.

— Кой е първи? — отново попита Гена. — Нима няма никой?

Всички мълчаха. Тогава Галя се обърна към дългокраката жирафа:

— Кажете, моля, не ви ли трябват приятели?

— Не ми трябват — отговори Анюта. — Вече не ми трябват. Имам си приятел.

— Кой е той? — попита Чебурашка.

— Как кой? Разбира се, маймунката! Ние с нея отдавна се сприятелихме!

— А как се разхождате с нея? — отново зададе въпрос Чебурашка. — Нали може да падне в някоя яма?

— Не, не може — каза жирафата. Тя се наведе, отхапа парченце от сламената шапка на крокодила и продължи: — Когато се разхождаме, тя сяда на шията ми като яка и ни е много удобно да разговаряме.

— Гледай ти! — изуми се Чебурашка. — Никога не бих се сетил!

— Е, а ти, Дима? — попита Галя. — И ти ли си намери приятел?

— Намерих си — отвърна Дима. — И още как!

— Кой е, ако не е тайна? Покажи ни го.

— Ето кой — Дима показа с пръст Маруся.

— Но тя няма нито една двойка! — учуди се крокодилът Гена.

— Разбира се, това е лошо — съгласи се момчето. — Но двойките не са най-важното. Ако човек няма двойки, това още не означава, че нищо не струва! Затова пък от нея може да се препише и тя ще ми помага да си уча уроците! Разбра ли!

— Ами добре — обяви Галя, — дружете си! Ние само ще се радваме. Нали така?

— Ами да — съгласиха се Гена и Чебурашка. — Само че ние кого ще сприятеляваме, щом всички са се сприятелили без нас?

Въпросът беше справедлив. Други желаещи да се сприятеляват нямаше.

— Та какво излиза? — тъжно попита Чебурашка. — Строихме, строихме и всичко беше напразно.

— Съвсем не е напразно — възрази Галя. — Първо, ние сприятелихме жирафата с маймунката. Така ли е?

— Така е! — извикаха всички.

— Второ, сприятелихме Дима и Маруся. Така ли е?

— Така е! — викнаха всички.

— И трето, имаме си нова къщичка и можем да я подарим на някого. Например на Чебурашка, защото той живее в телефонна кабина. Така ли е?

— Така е! — за трети път извикаха всички.

— Не, не е така — изведнъж каза Чебурашка. — Тази къща трябва да я дадем не на мене, а на всички нас заедно. Ще си направим тук клуб и ще идваме вечер, за да си играем и да се срещаме!

— Ами ти? — попита крокодилът. — Така ли ще си живееш в телефонната кабина?

— Нищо — отговори Чебурашка. — Някак ще се оправя. Но виж, ако ме вземат в детската градина да работя като играчка, би било просто чудесно! През деня ще си играя с децата, а нощем ще спя в детската градина и същевременно ще я пазя. Само че никой няма да ме вземе там, защото съм неизвестно кой.

— Как така неизвестно кой?! — възмути се крокодилът. — Съвсем даже е известно! Бих искал и аз да бъда такъв неизвестно кой!

— Ние всички ще помолим да те вземат — казаха на Чебурашка животните. — Всяка детска градина ще те вземе на работа и даже ще ти бъде благодарна!

— Тогава — каза Чебурашка — аз съм много щастлив!

Нашите герои така и направиха. Превърнаха къщичката в клуб, а Чебурашка настаниха в една детска градина като играчка. Всички бяха много доволни.

Затова реших да взема молива и да напиша една кратка дума:

КРАЙ.

Но щом взех молива и написах думата „край“, при мен дотича Чебурашка.

— Как така край? — възкликна той. — Не може да пишеш „край“! Още не съм се оправил с тази проклета Шапокляк! Първо ще си разчистя сметките с нея, а после вече може да се пише „край“.

— Добре, разчиствай си сметките — казах аз. — Интересно какво ще излезе?

— Много просто — отговори Чебурашка. — Ще видите!

Наистина всичко излезе много просто.

Още на другата сутрин Гена, Галя и Чебурашка се появиха в двора на баба Шапокляк. В ръцете си държаха големи разноцветни красиви балони.

Шапокляк през това време седеше на пейката и обмисляше плановете на поредните си пакости.

— Да ви подаря ли балон? — обърна се Чебурашка към бабата.

— Така, без нищо ли?

— Разбира се, че без нищо!

— Давай — каза бабата и взе от Чебурашка всичките му ярко боядисани балони. — Пу за мене! — веднага заяви тя.

— Искате ли още? — попита Галя.

— Давай!

Сега тя държеше в ръцете си две връзки балони и те буквално я откъсваха от земята.

— Да ви дам ли още? — намеси се в разговора Гена, подавайки й и своите балони.

— Разбира се! — И балоните на Гена също се озоваха в ръцете на алчната Шапокляк.

Вече не две, а три връзки балони повдигаха бабата нагоре. Бавно-бавно тя се откъсна от земята и заплува към облаците.

— Но аз не искам да отлитам на небето! — викаше бабата.

Но вече беше късно. Вятърът я подхвана и започна да я отнася все по-далеч и по-далеч.

— Разбойници! — крещеше тя. — Аз пак ще се върна! Ще ви дам да се разберете! Мира няма да имате!

— Дали наистина няма да се върне? — попита Галя Чебурашка. — Тогава действително няма да ни остави на мира.

— Не се безпокой — каза Чебурашка. — Вятърът ще я отнесе далече-далече и без помощта на хората за нищо на света няма да може да се върне. А ако си остане все така проклета и злобна като сега, никой няма да й помогне. Значи, тя просто няма да може да стигне до нашия град. Е, какво, добре ли я наредихме?

— Добре — каза крокодилът.

— Добре — съгласи се Галя.

След това на мен не ми оставаше нищо друго, освен да взема молива и да напиша три кратки думи:

КРАЙ НА ПОВЕСТТА

Чичо Фьодор, кучето и котарака

Първа глава
Чичо Фьодор

Едни родители имаха момченце. Наричаха го чичо Фьодор, защото беше много сериозно и самостоятелно. На четири години се научи да чете, а на шест — сам си вареше супа. Изобщо, беше много добро момче. И родителите бяха добри — татко и мама.

И всичко щеше да бъде добре, но майка му не обичаше животните. Особено котките. А чичо Фьодор обичаше животните и между него и майка му винаги възникваха разни спорове.

Та ето какво се случи веднъж. Върви си чичо Фьодор по стълбите и яде сандвич. Гледа, на прозореца седи котарак. От голям по-голям, на ивици. Котаракът му казва:

— Ти, чичо Фьодор, неправилно ядеш сандвича. Държиш го със салама нагоре, а трябва да слагаш салама върху езика си. Тогава е по-вкусно.

Чичо Фьодор опита — наистина беше по-вкусно. Почерпи котарака и го попита:

— А ти откъде знаеш, че се казвам чичо Фьодор?

Котаракът отговори:

— Аз познавам всички от нашата къща. Живея на тавана и всичко виждам. Кой е добър и кой е лош. Само че сега ремонтират тавана и няма къде да живея. А после може съвсем да заключат вратата.

— Ами кой те е научил да говориш? — попита чичо Фьодор.

— Никой — каза котаракът. — Тук запомниш дума, там — две. Освен това живях у един професор, който изучаваше езика на животните. Та така се научих. Сега без език не може. Направо си загиваш, от тебе или шапка ще направят, или яка, или просто килимче.

Чичо Фьодор предложи:

— Ела да живееш у нас.

Котаракът се усъмни:

— Майка ти ще ме изгони.

— Ами, няма да те изгони. Татко може да се застъпи.

И отидоха у чичо Фьодор. Котаракът си похапна и през деня се наспа под дивана царски. А вечерта се прибраха татко и мама. Щом влезе, мама веднага каза:

— Нещо ми мирише на котка. Чичо Фьодор май е довел котарак.

А татко рече:

— Какво от това? Голяма работа, котарак. Един котарак няма да ни пречи.

Мама възрази:

— На тебе може да не ти пречи, но на мене ще ми пречи.

— Защо пък ще ти пречи?

— Така — отговори мама. — Помисли си само, каква полза от този котарак?

Татко каза:

— Защо непременно трябва да има полза? Каква полза има от тази картина на стената?

— От тази картина на стената — обясни мама — има много голяма полза. Закрива дупката на тапетите.

— И какво от това? — не се съгласи татко. — И от котарака ще има полза. Ще го дресираме като куче. Ще си имаме котарак-пазач. Ще пази къщата. Не лае, не хапе, но не пуска никого в къщи.

Мама направо се разсърди:

— Омръзнаха ми твоите фантазии! И сина ми развали… Виж какво. Щом този котарак толкова ти харесва, избирай: или той, или аз!

Татко първо погледна към мама, после към котарака. След това пак към мама и пак към котарака.

— Аз — каза — избирам тебе. Тебе вече отдавна те познавам, а този котарак за първи път го виждам.

— А ти, чичо Фьодор, кого избираш? — попита мама.

— Никого — отговори момчето. — Само че, ако изгоните котарака, аз също ще се махна.

— Както искаш — каза мама, — само че котаракът утре да го няма!

Тя, разбира се, не вярваше, че чичо Фьодор ще се махне от къщи. И татко не вярваше. Те си мислеха, че просто така си говори. А той говореше сериозно.

Още от вечерта си подреди в раницата всичко, каквото му трябваше. И джобното ножче, и дебелото яке, и фенерчето. Взе всички пари, които събираше за аквариум. И си приготви чанта за котарака. Котаракът точно се побираше в нея, само мустаците му стърчаха отвън. И си легна да спи.

На сутринта татко и мама отидоха на работа. Чичо Фьодор Се събуди, свари си каша, закуси заедно с котарака и започна да пише писмо.

„Скъпи мои родители! Татко и мамо,

Много ви обичам. И животните много ги обичам. И този котарак също. А вие не ми разрешавате да си го гледам. Карате ме да го изгоня от къщи. А това не е правилно. Аз заминавам за село и там ще живея. Не се безпокойте за мене. Нищо няма да ми се случи. Аз мога да правя всичко и ще ви пиша. А докато тръгна на училище, има още време. Чак догодина.

Довиждане.

Ваш син — чичо Фьодор.“

Той пусна писмото в собствената си пощенска кутия, взе си раницата и котарака в чантата и тръгна към автобусната спирка.

Втора глава
На село

Чичо Фьодор се качи на автобуса и потегли. Пътуването беше приятно. По това време извънградските автобуси са почти празни. И никой не им пречеше да си приказват. Чичо Фьодор питаше, а котаракът отговаряше от чантата.

Чичо Фьодор попита:

— Как се казваш?

Котаракът каза:

— Вече не зная как. Наричаха ме и Барсик, и Пухчо, и Безделник. И даже Мър Мърович бях. Само че всичко това хич не ми харесва. Аз искам да си имам фамилия.

— Каква?

— Някаква сериозна. Морска фамилия. Аз съм от морските котараци. От корабните. И баба ми, и дядо ми са плавали по корабите с моряците. И мене морето ме тегли. Много тъгувам по океаните. Само че ме е страх от водата.

— Тогава хайде да те кръстим Матроскин — предложи чичо Фьодор. — Тази фамилия хем е свързана с котараците, хем има нещо морско.

— Да, има нещо морско — съгласи се котаракът, — това е вярно. Ами как е свързана с котараците?

— Не зная — каза чичо Фьодор. — Може би с това, че котараците са на ивици и моряците също. Имат си моряшки фланелки.

И котаракът се съгласи:

— Харесва ми тази фамилия — Матроскин. И морска, и сериозна.

Той така се зарадва, че вече си има фамилия, та чак взе да се усмихва от радост. Напъха се по-дълбоко в чантата и започна да си пробва фамилията.

„Моля ви, повикайте на телефона котарака Матроскин.“

„Котаракът Матроскин не може да се обади. Много е зает. Лежи на печката.“

И колкото повече я пробваше, толкова повече му харесваше. Подаде се от чантата и каза:

— Много ми харесва това, че фамилията ми не е подигравчийска. Не е например като Иванов или пък Петров.

Чичо Фьодор попита:

— А те защо да са подигравчийски?

— Защото винаги може да се каже: „Иванов е картоф, Петров е дървен философ“. А за Матроскин нищо такова не може да се каже.

В този момент автобусът спря. Бяха пристигнали на село.

Селото бе красиво. Наоколо — гора, поле и рекичката не бе далеч. Духа един такъв топъл ветрец и комари няма. Пък и в селото живеят доста хора.

Чичо Фьодор видя едно старче и го попита:

— Да имате тук случайно някоя празна къщичка? Да може да се живее.

Дядото отговори:

— Къщи — колкото щеш! Отвъд реката построиха нов блок, пететажен, като в града. Та половината село се премести там. А къщите си оставиха. И градините. И даже тук-таме и кокошките. Избери си, която искаш, и си живей.

И те тръгнаха да си избират. Изведнъж при тях дотича едно куче. Едно такова къдраво, разрошено. И цялото в бодли.

— Вземете ме да живея при вас! — рече то. — Ще ви пазя къщата.

Котаракът не се съгласи:

— Няма какво да пазиш. Ние и къща си нямаме. Ела след една година, като забогатеем. Тогава ще те вземем.

Чичо Фьодор каза:

— Ти, котарако, мълчи. Доброто куче още на никого не е попречило. По-добре да разберем къде се е научило да говори.

— Пазех вилата на един професор — отговори кучето, — който изучаваше езика на животните. Та така се научих.

— Това сигурно е моят професор! — извика котаракът. — Иван Трофимович Сьомин! Той имаше и жена, две деца и баба с метла. И все съставяше речник — „Руско-котешки“.

— За „Руско-котешки“ не зная, но „Ловно-кучешки“ съставяше. И „Краво-овчарешки“ също. А бабата вече не е с метла. Купиха й прахосмукачка.

— Няма значение, това е моят професор — рече котаракът.

— А той сега къде е? — попита момчето.

— Замина за Африка. В командировка. Да изучава езика на слоновете. А аз останах с бабата. Но се откри несходство на характерите. Аз обичам, когато човекът има весел характер — саламо-почерпителен. А тя, обратно, има тежък характер. Метло-изгонителен.

— Точно така е — подкрепи го котаракът, — и характерът й е тежък, и метлата също.

— Е, какво? Ще ме вземете ли да живея при вас? — попита кучето. — Или да дойда по-късно? След година?

— Ще те вземем — отговори чичо Фьодор. — Трима е по-весело. Как се казваш?

— Шаро — каза кучето. — Аз съм обикновено куче. Не съм породисто.

— А аз се казвам чичо Фьодор. А котаракът — Матроскин, такава му е фамилията.

— Много ми е приятно — поклони се Шаро. Личеше си, че е възпитан. Куче от добро семейство. Само че изоставено.

Но котаракът пак не бе доволен. Той попита Шаро:

— Ти какво можеш да правиш? Че то и катинарът просто може да пази къщата.

— Мога да заравям картофи със задните си крака. И да мия съдове — облизвам ги с език. Пък и място не ми трябва — мога да спя и навън.

Той много се боеше, че няма да го вземат.

А чичо Фьодор каза:

— Сега ще си избираме къща. Нека всеки мине из селото и да разгледа. А после ще решим кой е избрал най-хубавата къща.

И те започнаха да разглеждат. Всеки ходеше и избираше какво най-много му харесва. А после отново се срещнаха. Котаракът каза:

— Ама каква къща намерих! Цялата измазана. И печката е топла! Половин кухня заема! Хайде там да живеем.

А Шаро направо му се изсмя:

— Чудо голямо — печка! Глупости! Това ли е най-важното в една къща? Аз каква къща намерих — това се казва къща! Там такава кучешка колиба има — разкошна! Никаква къща не ни трябва! Всички ще се поберем в колибата!

Чичо Фьодор ги прекъсна:

— И двамата нищо не разбирате! В къщата непременно трябва да има телевизор. И големи прозорци. Аз намерих точно такава къща. Покривът е червен. И двор с градина има. Елате да я видите!

И те тръгнаха да я видят. Щом се приближиха, Шаро извика:

— Та това е моята къща! Аз за тази колиба говорех.

— И моята печка! — рече котаракът. — За такава печка цял живот съм си мечтал! Когато беше студено.

— Много добре! — каза чичо Фьодор. — Сигурно наистина сме избрали най-хубавата къща.

Разгледаха къщата и се зарадваха. Всичко имаше в нея. И печка, и легла, и перденца на прозорците! И радио, и телевизор в ъгъла. Наистина, старичък. И различни котлета имаше в кухнята, чугунени. И в градината всичко беше посадено. И картофи, и зеле. Само че беше запустяло, неоплевено. А в бараката имаше въдица.

Чичо Фьодор взе въдицата и отиде да лови риба. А котаракът и кучето запалиха печката и донесоха вода. След това ядоха, послушаха радио и легнаха да спят. Много им харесваше тази къща.

На другата сутрин чичо Фьодор, кучето и котаракът оправяха къщата. Обираха паяжините, изнасяха боклука, чистиха печката. Котаракът беше най-старателен — той обичаше чистотата. Бършеше с парцала всички шкафове, завираше се под всички дивани. Къщата и така не беше особено мръсна, ама сега съвсем заблестя.

А от Шаро нямаше много полза. Само тичаше, лаеше от радост и кихаше във всички ъгли. Чичо Фьодор не издържа и го прати в градината да заравя картофите. И кучето така се разработи, че пръстта се разлетя на всички страни.

Трета глава
Нови грижи

Трудиха се така през целия ден. И морковите изплевиха, и зелето. Нали бяха дошли да живеят тук, а не да си играят.

А след това тръгнаха към рекичката да се измият и най-важното, да изкъпят Шаро.

— Съвсем си се занемарил — каза чичо Фьодор. — Ще трябва хубавичко да се изкъпеш.

— И на мен ми се иска — отвърна кучето, — ама ми трябва помощ. Сам не мога. Сапунът ми се изплъзва от зъбите. А без сапун, това не е миене! Само така, мокрене!

Той се потапяше във водата, а чичо Фьодор го насапунисваше и му разресваше козината. А котаракът се разхождаше по брега и все тъгуваше за разните му океани. Нали си беше морски котарак, само дето го беше страх от водата.

След това си тръгнаха към къщи по пътечката, под слънчицето. А насреща им някакъв чичко тича. Червендалест, с шапка. На години около петдесетте и нещо отгоре. (Не че върху чичкото имаше нещо отгоре, а възрастта му беше с нещо отгоре. Значи той е на петдесет години и още малко.) Чичкото спря и попита:

— Ти, момченце, чие си? Откъде се взе при нас на село?

Чичо Фьодор отговори:

— Аз съм ничий. Аз съм си момче. Свое собствено. Пристигнах от града.

Гражданинът с шапката страшно се изненада и рече:

— Няма такова нещо, децата да са си просто деца. Свои собствени. Децата непременно са нечии.

— Защо да няма? — разсърди се Матроскин. — Аз например съм котарак — просто котарак! Свой собствен!

— И аз съм си свой собствен! — каза Шаро.

Чичото съвсем се обърка. Гледа — и кучетата говорят, и котараците. Нещо необикновено има тук. Значи, нередност. А отгоре на всичко и чичо Фьодор взе, че премина в настъпление:

— А вие защо питате? Да не сте случайно от милицията?

— Не, не съм от милицията — отговори чичото. — От пощата съм. Аз съм тукашният раздавач Печкин. Затова трябва всичко да знам. За да нося писмата и вестниците. Вие например за какво сте абонирани?

— Аз ще се абонирам за „Мурзилка“ — каза чичо Фьодор.

— А аз за нещо ловно — обади се Шаро.

— А вие? — попита чичото котарака.

— А пък аз за нищо — отговори той. — Ще правя икономии.

Четвърта глава
Съкровището

Веднъж котаракът каза:

— Докога ще я караме без мляко? Така направо може да си умрем. Трябва да купим крава.

— Трябва — съгласи се чичо Фьодор. — Но откъде да намерим пари?

— Да вземем на заем — предложи кучето. — От съседите.

— А как ще ги върнем? — попита котаракът. — Нали трябва да ги връщаме.

— Ще им ги връщаме с мляко.

Но котаракът не се съгласи:

— Щом ще си даваме млякото, тогава за какво ни е кравата?

— Значи, трябва да продадем нещо — рече Шаро.

— Какво?

— Нещо, което не ни трябва.

— За да продадем нещо, което не ни трябва — разсърди се котаракът, — първо трябва да купим нещо, което не ни трябва. А ние нямаме пари — Той погледна кучето и предложи: — Хайде, Шаро, тебе да продадем.

Шаро чак подскочи:

— Как така — мене?

— Ами така. Ти си вече охранено куче, красиво. За тебе всеки ловец ще даде сто рубли. Че и повече. А после ти ще избягаш от него и пак ще се върнеш при нас. Ама вече ще си имаме крава.

— Да-да! — викна Шаро. — Ами ако ме завържат на синджир! Хайде, котарако, тебе да продадем. Ти също си охранен. Гледай какъв си станал дебел. А котараците не ги завързват на синджири.

Тогава се намеси чичо Фьодор:

— Никого няма да продаваме. Ще тръгнем да търсим имане.

— Ура! — извика Шаро. — Най-после! — И тихичко попита котарака: — А какво е това имение?

— Не имение, а имане — отвърна котаракът. — Това са пари и съкровища, които хората са закопали в земята. Разбойници най-различни.

— А защо?

— Ами ти защо си заравяш кокалите в градината и ги криеш под печката?

— Аз ли? За после.

— И те за после.

Кучето веднага разбра всичко и реши да си скрие кокалите на друго място, за да не знае котаракът къде са.

И тръгнаха те да търсят имане. Котаракът рече:

— Ама как не съм се сетил досега за това съкровище? Така ще можем и крава да си купим, и в градината няма да има нужда да работим. Всичко ще можем да си купуваме от пазара.

— И от магазина — каза Шаро. — Месо е най-добре да се купува от магазина.

— Защо?

— Има повече кокали.

Точно тогава стигнаха до едно място в гората. Там имаше голям, пълен с ягоди хълм, а в хълма — пещера. Някога в нея са живели разбойници. Чичо Фьодор започна да копае. А кучето и котаракът седнаха наблизо на един камък. Кучето попита:

— А ти, чичо Фьодор, защо не потърси съкровище в града?

Чичо Фьодор каза:

— Ама че си чуден! Кой търси съкровище в града! Там не може дори да се копае — навсякъде е асфалтирано. А тук виж колко е мека земята, само пясък. За нула време ще намерим съкровище. И ще си купим крава.

Кучето рече:

— Хайде тогава, като намерим съкровището, да го разделим на три части.

— Защо? — попита котаракът.

— Защото на мен крава не ми трябва. Аз млякото много-много не го обичам. Ще си купувам салам от магазина.

— И аз не обичам особено мляко — каза чичо Фьодор. — Виж, ако кравата даваше боза или лимонада…

— Само моите пари няма да стигнат за крава! — заспори котаракът. — В стопанството е необходима крава. Какво ще е това стопанство без крава?

— Не ме интересува! — каза Шаро. — Не е задължително да купуваш голяма крава. Купи малка. Има такива специални крави, за котараци. Наричат се кози.

В този миг лопатата на чичо Фьодор взе, че издрънча в нещо — а то да било обкован сандък. Пък в него — всякакви съкровища и старинни монети. И скъпоценни камъни. Взеха те сандъка и си тръгнаха към къщи. А насреща им бърза раздавачът Печкин.

— Ти, момченце, какво носиш в този сандък?

Котаракът Матроскин, нали си е хитър, каза:

— Ходихме за гъби.

Но и Печкин не беше прост:

— А сандъка за какво ви е?

— За гъбите. Консервираме ги в него. Направо в гората. Ясно ли ви е?

— Разбира се, че ми е ясно. Какво неясно може да има тук — каза Печкин. А всъщност нищо не му беше ясно. Нали за гъби се ходи с кошници. А те — със сандък! Да бяха тръгнали с куфар! Но все пак Печкин ги остави на мира.

А те вече се бяха прибрали в къщи. Погледнаха — сандъкът беше пълен с пари. Не крава — цяло стадо заедно с бика можеха да си купят. И решиха, че всеки ще си направи подарък. Каквото иска, това ще си купи.

Пета глава
Първата покупка

Татко и мама много тъгуваха, че чичо Фьодор изчезна.

— Ти си виновен — казваше мама. — Всичко му разрешаваше и той се разглези.

— Просто той обича животните — обясняваше татко. — Затова е избягал с котарака.

— Да беше го насочил към техниката. Да беше му купил конструктор или прахосмукачка, за да се заеме с нещо полезно.

Но татко не се съгласяваше:

— Котаракът е живо нещо. С него можеш и да си играеш, и да се разхождаш по улиците. Може ли конструкторът да ти подскача подир някоя хартийка? Или например да си водиш прахосмукачката на връвчица? На него не му трябва играчка, а приятел.

— Не зная вече какво му трябва! — каза мама. — Всички са деца като деца — седят си в някой ъгъл и си правят човечета от жълъди. Погледнеш ги и сърцето ти се радва.

— Твойто се радва, а мойто не се радва. В къщи трябва да има и кучета, и котки, и цял кош приятели. И всякакви жумички-криеници. Тогава децата няма да бягат.

— Тогава родителите ще започнат да бягат — рече мама. — Защото аз и без това се изморявам на работата. Едва ми стигат силите да погледам телевизия. И изобщо, стига си ми говорил глупости. По-добре кажи как да намерим момчето.

Татко мисли, мисли, а после каза:

— Трябва да дадем обява във вестника, че е изчезнало момче. Казва се чичо Фьодор. И да опишем всичките му белези. Ако някой го види, да ни съобщи.

Така и направиха. Написаха обява. Описаха как изглежда чичо Фьодор. На колко години е. И че косата му отпред стърчи, сякаш го е близнала крава. И обещаха награда за този, който го намери. Занесоха обявата в най-интересния вестник. Който има най-много читатели.

А чичо Фьодор нищо не знаеше за това. Той си живееше на село. На другата сутрин попита котарака:

— Слушай, котарако, ти как живееше по-рано?

Котаракът отговори:

— Лошо. По-лошо не можеше да бъде. Не искам да живея пак така.

— А ти, Шаро, как живееше?

— Нормално живеех. Средна хубост. Когато ме нахранят — добре, когато не ме нахранят — лошо.

— И аз също живеех нормално. Средна хубост — каза чичо Фьодор. — Само че сега ще живеем другояче. Ще живеем щастливо. На тебе, Матроскин, какво ти трябва, за да си щастлив?

— Трябва ми крава.

— Ами добре, купи си крава. А най-добре си я вземи под наем. Да я опиташ отначало.

Котаракът помисли и се съгласи:

— Правилно — ще си вземем крава под наем. А после, ако ни хареса да си имаме крава, ще си я купим завинаги.

Чичо Фьодор попита Шаро:

— А на тебе какво ти трябва, за да си щастлив?

— Трябва ми пушка — рече Шаро. — Ще си ходя сам със себе си на лов.

— Добре — каза чичо Фьодор. — Ще имаш пушка.

— Ще ми трябва още и нашийник с медали! — викна кучето. — И ловджийска чанта!

— Гледай го ти! — ядоса са Матроскин. — Че ти така съвсем ще ни разориш! Никакви доходи няма от тебе, само разходи. А ти, чичо Фьодор, какво искаш да си купиш?

— На мене лично — каза чичо Фьодор — ми трябва велосипед. В града не ми разрешаваха — там има много коли. А тук мога да си карам, колкото си искам. Из селото и по полето. Насам-натам. Натам-насам.

Но котаракът не се съгласи.

— Ти, чичо Фьодор, само за себе си мислиш. Ти, значи, ще си се возиш из селото, а ние отзад ще тичаме пеша. Насам-натам. Натам-насам. Не, не за това съм си мечтал цял живот. Не ни трябва твоят велосипед!

— Купи си мотоциклет — предложи кучето. — Че като запрашим из селото, ПЪР-ПЪР-ПЪР! Всички кучета ще си умрат от завист.

Само като си представи това ПЪР-ПЪР-ПЪР, на чичо Фьодор веднага му стана весело. А котаракът се разкрещя:

— За нищо не мислите! Само ви дай да харчите пари! Ами като завали или като стане студено например? Нали всички ще изпонастинем. Ще се изпоразболеем. А аз едва сега започвам да живея — крава се каня да си купувам! Не, мотоциклетът не е кола. Не ми трябва вашето ПЪР-ПЪР-ПЪР, хич не ме кандърдисвайте!

Шаро помисли, помисли и се съгласи с него:

— Да, мотоциклетът не е кола. Прав е. Няма да го купуваме. За нищо на света. По-добре да си купим кола.

— Каква кола?

— Обикновена, лека — каза кучето. — Колата си е кола.

— И какво? — викна котаракът. — Може някъде колата да си е кола. Само не в нашата област. Пътищата ни са такива… А като заседне в гората? С трактор ли ще я измъкваме? Купете си тогава и трактор към нея!

— Ами да! — разкрещя се кучето. — Точно така! Чичо Фьодор, купувай трактор!

Чичо Фьодор погледна към котарака. Ала котаракът си мълчеше. Какво да каже? Махна с лапа: „купувайте, ако щете, комбайн, щом не ме слушате“.

Взе котаракът парите и тръгна да купува крава. А чичо Фьодор отиде на пощата да напише писмо до завода, да му изпратят трактор. Той написа следното писмо:

„Здравейте, уважаеми, които правите трактори. Изпратете ми, моля ви се, трактор. Само че не съвсем истински и не съвсем играчка. Да му трябва по-малко бензин, а да върви по-бързо. И да бъде весел, и да пази от дъжд. А парите ви изпращам — сто рубли. Ако ви останат, върнете ги обратно.

С уважение… чичо Фьодор (момче)“…

След известно време Матроскин се върна в къщи и доведе за връвчицата една крава. Взел я под наем от селското бюро за услуги. Кравата беше рижа, с голяма муцуна и една такава важна. Просто професор с рога! Само очила й липсваха. И котаракът също стана важен.

— Това — вика — е моя крава. Ще я кръстя Мурка в чест на баба ми. Вижте колко е красива! Беше последната. Никой не искаше да я вземе. А пък аз я взех: много ми хареса. А ако ми хареса още повече, ще си я купя завинаги. Разрешено е.

Той взе косата и отиде да се запасява със сено за зимата. А кравата се приближи до прозореца. На прозореца имаше перденца. Тя взе, че изяде всички перденца. И всички цветя, които бяха в саксиите. Кучето видя и каза:

— Какво правиш? Защо ядеш цветята и перденцата? Да не си нещо болна? Може би трябва да ти измерим температурата? Да ти сложа ли термометъра?

Кравата го погледна така, сякаш всичко е разбрала, а после взе, че се пъхна през прозореца, издърпа новата покривка и я задъвка! Шаро даже припадна от учудване. После скочи от припадъка и се хвана за другия край на покривката. Не й дава да я дъвче. Той дърпа към себе си, кравата — към нея. И никой не може да си отвори устата, за да не изпусне покривката.

Тогава се върна чичо Фьодор с покупки от магазина. На котарака беше купил моряшка фланелка, а на Шаро — нашийник с медали.

— Каква игра сте измислили с новата покривка? — развика се той. — Я ги виж ти, веселяците, какви били умни!

А те мълчат. Само пулят очи към него. Тогава той видя, че всички цветя по прозореца са изядени и че пердетата ги няма, и всичко разбра. Измъкна колана от панталона си и плесна глупавата крава. Но, изглежда, кравата беше разглезена. Нахвърли се върху чичо Фьодор с рогата. А той като хукна… Но панталоните му бяха без колан и се спъна в тях. Още малко и кравата щеше да го намушка.

Кучето хвана кравата за опашката — не й даде да набоде чичо Фьодор. В този момент се върна котаракът.

— Какво правите с моята крава? Да не съм я купил, за да я теглите за опашката! Хубаво забавление сте си намерили!

Но чичо Фьодор обясни всичко на котарака. И проядените перденца му показа. А кучето държеше кравата за опашката — всичко става!

— Завържи кравата си със синджир — каза чичо Фьодор.

Котаракът се опъна:

— Това да не е куче, че да я завързвам със синджир. Кравите така си се разхождат.

— Да, но нормалните крави! — викна Шаро. — А твоята е психо! — и пусна кравешката опашка.

Че като хукна оная ми ти крава — право към котарака! Горкият котарак едва се изплъзна. Качи се на покрива и извика:

— Съгласен съм! Съгласен съм! Нека стои вързана със синджир, щом е такава глупачка!

Шеста глава
Сврачето Крадливко

Така си живееше чичо Фьодор на село. И хората от селото го обикнаха. Защото не стоеше без работа, все нещо правеше или си играеше. А после грижите му се поувеличиха. Разбраха хората, че обича животните, и започнаха да му носят разни зверчета. Птиченце ли изостане от ятото си, зайче ли се изгуби, веднага го взимат и го носят на чичо Фьодор. А той се занимава с тях, лекува ги и ги пуска на свобода.

Веднъж у тях се появи свраче. Очите му като копчета, носът му дебел. И едно такова, страшно сърдито.

Чичо Фьодор го нахрани и го качи на гардероба. Нарекоха сврачето Крадливко — каквото видеше, веднага го отмъкваше на гардероба. Види кибрит — на гардероба. Види лъжица — на гардероба. Даже будилника качи на гардероба. И нищо не можеш да вземеш от него. Крадливко веднага разперва крила, съска и кълве. Върху гардероба стана цял склад. После малко поотрасна, понапълня и започна да излита през прозореца. Но привечер непременно се връщаше. И не с празни ръце. Ту ключ от гардероб ще отмъкне, ту запалка, ту детска формичка. Веднъж донесе даже биберон. Сигурно някое бебе си е спяло в количката на улицата, а Крадливко е прелетял и му е измъкнал биберона. Чичо Фьодор много се страхуваше за сврачето: лоши хора можеха да го застрелят с пушка или да го ударят с пръчка.

А котаракът реши да привиква сврачето към работа.

— Какво го храним напразно! Нека бъде полезен!

И той започна да учи сврачето да говори. По цели дни стоеше край него и повтаряше:

— Кой е? Кой е? Кой е?

Шаро се поинтересува:

— Нямаш ли си друга работа? Да беше го научил поне на някоя песен или стихотворение.

Котаракът отговори:

— Песни и аз мога да пея. Само че от тях няма полза.

— А от твоето „кой е“ каква полза има?

— Такава. Ще идем ние в гората за дърва и в къщи няма да има никого. Всеки може да влезе и да изнесе нещо. А така, ще дойде човек, ще почука на вратата, сврачето ще попита: „Кой е?“. Човекът ще си помисли, че в къщи има някой и няма да краде. Ясно ли ти е?

— Но ти самият казваше, че у нас няма нищо за крадене — взе да спори Шаро. — Даже мене не искаше да вземеш.

— По-рано нямаше какво — обясни котаракът, — а сега намерихме съкровище.

Шаро се съгласи с котарака и също започна да учи сврачето на „кой е“. Цяла седмица го учиха и най-после сврачето се научи. Щом някой почукаше на вратата или затропаше по стълбите, Крадливко веднага питаше:

— Кой е? Кой е? Кой е там?

И ето какво излезе от това. Веднъж чичо Фьодор, котаракът и Шаро отидоха в гората за гъби. И в къщи нямаше никого, освен сврачето. Тогава дошъл раздавачът Печкин. Почукал на вратата и чул:

— Кой е?

Той отговорил:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Сврачето пак попитало:

— Кой е?

Раздавачът отново казал:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Само че никой не отворил вратата. Раздавачът пак почукал и пак чул:

— Кой е? Кой е там?

— Никой. Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

И така продължили цял ден. Чук-чук.

— Кой е?

— Аз съм. Раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Чук-чук.

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Накрая на Печкин му станало лошо. Съвсем се измъчил. Седнал на стълбата и сам започнал да пита:

— Кой е?

А сврачето му отговаряло:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Печкин пак питал:

— Кой е?

А сврачето пак отговаряло:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Когато чичо Фьодор, Матроскин и Шаро се върнаха в къщи, много се учудиха. Седи си раздавачът на стълбите и си повтаря едно и също: „Кой е?“, та „Кой е?“.

И от къщата все едно и също се чува:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“… Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Едва свестиха раздавача, напоиха го с чай. А като разбра каква е работата, той не се разсърди. Само махна с ръка и сложи в джоба си още два бонбона.

Седма глава
Тр-тр Митя

В списанието, което донесе Печкин, имаше картичка. А на картичката беше написано:

„Молим Ви утре да си бъдете в къщи. На Ваше име е получен трактор.

Началник на железопътната гара Несидоров.“

Отдолу с красиви букви беше напечатано още: В НАШАТА СТРАНА ИМА МНОГО ЖЕЛЕЗОПЪТНИ ЛИНИИ! Всички се зарадваха. Особено Шаро. И зачакаха трактора. Най-после го докараха с голям камион и го оставиха пред къщата. Шофьорът помоли чичо Фьодор да се разпише и да му даде един плик. В плика имаше писмо и специална книжка как да си служим с трактора. В писмото пишеше:

„Уважаеми чичо Фьодор (момче),

Ти помоли да ти изпратим трактор, не съвсем истински и не съвсем играчка, и той да бъде весел. Изпращаме ти такъв. Най-веселият в завода. Това е опитен образец. Бензин не му трябва. Работи с продукти.

Отзиви за трактора молим да се изпращат при нас, в завода.

С голямо уважение — инженер Тяпкин (изобретател на трактора)“.

После чичо Фьодор взе книжката и зачете:

ЗАВОД ЗА ЖЕЛЕЗОТРАКТОРНИ ИЗДЕЛИЯ. ТР-ТР МИТЯ,

ПРОДУКТОВ. 20 к. с.

Прочете и рече:

— Нищо не се разбира. Какво е това „тр-тр“? Какво е това „къ съ“?

— Какво има за разбиране? — каза котаракът. — Всичко е просто като фасул. „Тр-тр“ това е съкратено от „трактор“. А „Митя“ означава „Модел на Инженер Тяпкин“. Който ти е написал писмото.

— А какво означава двадесет „къ съ“? — попита чичо Фьодор.

— „Къ съ“ — това е конски сили. Значи, че той ще издърпа двадесет коня, ако те дърпат на една страна, а той — на друга.

— А колко ли сено му трябва? — ахна Шаро.

— Не му трябва сено. Тук нали пише: работи с продукти.

Чичо Фьодор страшно се учуди:

— Матроскин, ти откъде знаеш всичко? И за фамилиите, и за тракторите, и за къ съ?

— Като поживеете колкото мене — отговори котаракът, — и вие ще знаете. Къде ли не съм живял! И при едни стопани, и при други, и в библиотеката, и даже в спестовната каса. Толкова нещо съм видял през живота си, че за цяла котешка енциклопедия ще стигне. И изобщо, вие тука си стоите без работа, а кравата ми, моята Мурка, не е доена.

Той излезе. А момчето и Шаро се заловиха да палят тр-тр. Започнаха да наливат в трактора супа и да пъхат кюфтета. Направо в резервоара. Че като забумтя оня ми ти трактор!

Те се качиха и тръгнаха из селото. Обикаля, обикаля Митя из селото, после взе, че спря пред една къща.

— Какво му стана? — попита чичо Фьодор. — Може би горивото му е свършило?

— Нищо не е свършило. Просто подуши, че мирише на понички.

— На какви понички?

— На обикновени. В оная къща пържат понички.

— И какво ще правим сега!

— Не зная — каза Шаро. — Само че така вкусно мирише, че и на мене не ми се пътува.

— Ама че трактор съм си купил! — ядоса се чичо Фьодор. — Така ли ще спираме пред всяка къща? И пред столовете. Това не е трактор, а хипопотам. Търа-търа — три чадъра! Да го вземат мътните този инженер Тяпкин!

Наложи се да влязат в къщата и да си поискат понички. Като разбра за това, Матроскин се разсърди на чичо Фьодор.

— Нали ви казах нищо да не купувате, а вие все не ме слушате! Сега тоя тр-тр няма да можем да го изхраним!

Но после котаракът се успокои:

— Нищо, чичо Фьодор, не се отчайвай. Добре, че имаш мене. Ще се справим и с твоя трактор. Ще закачим пред него един кренвирш на въдица. Той ще върви след кренвирша и ще ни вози.

Така и направиха. И скоро тракторът започна да се поправя. Изобщо, той беше весел. Кабината му — пластмасова, небесносиня, а колелата — железни. И трябваше да го смазват не с машинно масло, а с олио.

Но тогава пък кравата Мурка им създаде грижи.

Осма глава
Хмелът цъфти

Кравата Мурка, която котаракът купи, беше глупава и разглезена. Но даваше много мляко. Толкова много, че всеки ден все повече и повече. Всички кофи бяха пълни с мляко. Всички буркани. И даже в аквариума имаше мляко. Рибите плуваха в него.

Веднъж чичо Фьодор се събуди и какво да види — в умивалника няма вода, а кисело мляко. Чичо Фьодор извика котарака и му рече:

— Какво си направил? Как ще се мия сега?

Котаракът отвърна намръщено:

— Можеш да се миеш и в реката.

— Така ли? А през зимата? Пак ли в реката?

— През зимата можеш изобщо да не се миеш. Всичко ще бъде потънало в сняг — няма да се изцапаш. И изобщо, някои се мият с език.

— Някои и мишки ядат — каза чичо Фьодор. — А това кисело мляко да го няма в умивалника!

Котаракът помисли и рече:

— Добре. Ще си взема теленце. Нека то да яде киселото мляко.

А на обяд — пак изненада. И пак с Мурка. Идва си тя от паша, кой знае защо, на задни крака. А в устата й цветенце. Сложила предни крака на хълбоците и си пее:

Помня, мома бях, когато със грохот

поемаше нашата армия в поход.

Само че не може да изговаря думите и затова излиза така:

Му-му му-му-му му-му-му-му му-му

му-му-му-му му-му-му му-му-му му-му…

И едно облаче над главата й — като шапчица. Шаро попита:

— Какво се е развеселила такава? Празник някакъв ли има, що ли?

— Какъв празник? — каза чичо Фьодор.

— Може да има рожден ден. Или ден на киселото мляко. А може да е кравешката Нова година.

— Каква ти Нова година! — рече Матроскин. — Просто е преяла попадийка или хмел, та затова е откачила.

А кравата като се затича, че като си фрасна главата в стената! Едва успяха да я вкарат в обора. Матроскин отиде да я дои. След пет минути излезе, но с него се бе случило нещо странно. Моряшката му фланелка бе завързана отпред като престилка, а кофата — нахлупена на главата му като каска. И си пееше нещо безсмислено:

Дали защото съм моряк,

живея без въпроси —

от ден на ден, от бряг на бряг

вълна добра ме носи.

Явно, че беше опитал от веселото мляко. Шаро рече на чичо Фьодор:

— Първо кравата ни се побърка, а сега и котаракът полудя. Би трябвало да извикаме „Бърза помощ“.

— Да почакаме още малко — каза чичо Фьодор. — Може да дойдат на себе си.

Какво ти на себе си! Мурка от краварника започна да мучи полонезата на Огински:

Му-му муму-му му-му-му!

Му-му му-му му-му!

А котаракът запя нещо съвсем странно:

Делеше си баба

с два гъсока хляба —

лакоми така, че

гладна баба плаче,

и също — фрас! — главата в стената.

Тогава вече и чичо Фьодор се разтревожи:

— На ти, Шаро, две копейки. Тичай на автомата да извикаш „Бърза помощ“.

Шаро затича, а котаракът и кравата започнаха да идват на себе си. Престанаха да пеят и да мучат. Котаракът се хвана за главата и каза:

— Ама че мляко дава нашата крава! Става само за кондензирано, та да го пробутваш на враговете по време на война. За да пощуреят и да наизскачат от окопите.

И точно тогава дойде раздавачът Печкин. Един такъв румен и радостен.

— Гледайте каква обява прочетох във вестника. За едно момченце. Очите му са кафяви и косата му отпред е щръкнала, сякаш го е лизнала крава. Високо е 1 метър и 20.

— Е, и какво? — рече котаракът. — Малко ли такива момчета има?

— Може и да не са малко — отговори раздавачът, — само че това момче е избягало от къщи. А родителите му се тревожат какво става с него. И даже обещават награда за онзи, който го намери. Може би ще дадат велосипед. А на мене страшно ми трябва велосипед, да разнасям пощата. Аз и метър си нося: ще измеря вашия стопанин.

Като чу, Шаро се хвана за сърцето. Ще измери Печкин чичо Фьодор, ще го откара в къщи — какво ще правят тогава те с котарака! Ще загинат!

А котаракът не се обърка и каза:

— Винаги можете да го измерите. Пийнете си първо млекце. Току-що издоих кравата. Моята Мурка.

Раздавачът се съгласи.

— С удоволствие ще си пийна млекце. Млякото е много полезно. За това даже във вестниците пише. Дай ми най-голямото канче.

Котаракът изтича в къщи и бързо му донесе канче, най-огромното. Наля в него мляко и го даде на Печкин. Печкин го изпи, че като опули едни очи! Като запя:

Във пощата като колар

кога си вадех хляба,

бях млад и силен като звяр —

не знаех що е слабост!

и също заби глава в стената — чук!

А сврачето попита отвътре:

— Кой е? Кой е там?

Раздавачът отговори:

— Аз съм, раздавачът Печкин! Нося ви метър. Ще ви меря млякото. Дайте ми най-голямото канче!

В този момент пристигна „Бързата помощ“. Излязоха двама санитари и попитаха:

— Кой е полудял тук у вас?

Печкин отговори:

— Къщата е полудяла! Нахвърля се срещу мене.

Хванаха го санитарите под ръка и го поведоха към колата. И казаха:

— Сега хмелът цъфти. Сума народ полудява. Особено кравите.

Когато си отидоха, чичо Фьодор се обърна към котарака:

— Ти това мляко го изхвърли. Да не стане пак някоя беля.

А пък на котарака му се досвидя да го излее. И реши да даде млякото на трактора. На тр-тр Митя. На машината нищо няма да й стане. Тракторите не полудяват. И изля всичкото мляко в резервоара. Направо от кофата.

Митя стоя, стоя, че като забръмча — и право към котарака! Котаракът захвърли кофата и за миг се озова на дървото! А Митя започна да си играе на футбол с кофата. Игра, игра, докато не я сплеска на питка. Гледай го ти, този модел на инженер Тяпкин!

А после тръгна да хулиганствува из селото. Да разкопава бурените и да гони кокошките. И различни песни да бръмчи. Накрая даже се пъхна да се къпе. Едва не се задави. Криво-ляво излезе на брега, досрамя го. Стигна до къщи, застана на мястото си, без да поглежда към никого. Взе сам на себе си да се кара.

Чичо Фьодор много се разсърди на Матроскин и го наказа в ъгъла.

— Следващия път ще правиш каквото ти казват!

Шаро взе да се присмива на котарака.

Но чичо Фьодор му се скара:

— Стига, стига. Престани да се присмиваш на човека, когато е наказан.

Разбира се, Матроскин си беше котарак, а не човек. Но за чичо Фьодор той беше като човек.

А с тази крава имаше още приключения. И то доста.

Девета глава
Вашият син — чичо Фаро

На другия ден чичо Фьодор реши да напише писмо до къщи. Та да не се тревожат татко и мама за него. Защото той много ги обичаше. А те не знаеха къде е и какво става с него. И разбира се, се безпокояха.

Седна чичо Фьодор и написа:

„Мои татко и мамо,

Аз живея добре. Просто чудесно. Имам си къща. Вътре е топло. В нея има една стая и кухня. Неотдавна намерихме съкровище и си купихме крава. И трактор — тр-тр Митя. Тракторът е хубав, само че не обича бензин, а обича супа.

Татко и мамо, много ми е мъчно за вас. Особено вечер. Но няма да ви кажа къде живея. Иначе ще ме вземете, а Матроскин и Шаро ще загинат.“

И изведнъж чичо Фьодор видя, че селските момчета пускат на полето хвърчило. И хукна при тях. И нареди на котарака да допише писмото вместо него. Котаракът взе молива и започна да пише:

„И още си имаме топла печка. Много обичам да си почивам на нея! Със здравето не съм много добре: ту лапите ме въртят, ту опашката ми е като откъсната. Защото, скъпи татко и мамо, животът ми беше тежък, пълен с лишения и изгонения. Но сега всичко е различно. И салам си имам, и току-що издоено мляко имам в чинийката на пода. Пий колкото щеш! Мишките хич не искам и да ги видя. Ловя ги само така, за развлечение. Или с въдицата, или с прахосмукачката ги изсмуквам от дупките им и ги нося на полето. А денем обичам да се качвам на покрива. И там опуля очи, разперя мустаци и се пека като ненормален. Облизвам се на слънце и съхна.“

Но изведнъж котаракът чу, че мишките в мазето нещо се разшумяха. Извика Шаро и хукна към мазето с прахосмукачката. Шаро захапа молива и продължи да драска нататък:

„Тия дни започнах да се скубя. Старата козина пада от мене — да те е страх да влезеш в къщи. Затова пък расте нова — чиста, мека като коприна! Просто астраган. Пък и малко съм попрегракнал. Минувачи много, по всички трябва да лаеш. Час полаеш, два полаеш, после не лай, а някакво свистене и бълбукане излиза.

Скъпи татко и мамо, сега просто няма да ме познаете. Опашката ми е вирната, ушите ми стърчат, носът ми е студен и рунтавостта ми се е увеличила. Сега през зимата ще мога да спя дори и на снега. Вече сам ходя в магазина. И всички продавачи ме познават. Дават ми безплатно кокали… Така че не се безпокойте за мене. Станал съм толкова здрав, направо уха-а! Ако се покажа на изложба, всички медали са ми вързани в кърпа. За красота и за съобразителност.

Довиждане.

Ваш син — чичо Шаро.“

След това искаше да поправи думата „Шаро“ на „Фьодор“. Излезе нещо съвсем неясно:

„Довиждане.

Ваш син — чичо Фаро“.

Заедно с Матроскин те запечатаха писмото, написаха адреса и Шаро го отнесе със зъби до пощенската кутия.

Но от кутията писмото не тръгна скоро към адреса. Защото раздавачът Печкин беше в лудницата. Отначало той не искаше да остава там. Казваше, че не той е полудял, а къщата на чичо Фьодор, която започнала да го боде.

А после му хареса в лудницата. Нямаше нужда да разнася писма, пък и хранеха добре. И освен това там се запозна с един счетоводител. Децата му го бяха докарали до болница. И той през цялото време поучаваше Печкин. Казваше му:

— Печкин, не скачай на леглото!

— Печкин, не се навеждай през прозореца!

— Печкин, не замеряй другарите си с кюфтета!

Макар че Печкин отникъде не се навеждаше, никъде не скачаше и не замеряше другарите си с никакви кюфтета.

Но Печкин беше сърдит на чичо Фьодор. Той казваше така:

— Някои хора държат в къщи кучета и котки, а аз даже велосипед си нямам.

Но това беше после. А засега той все още беше в лудницата и писмото си стоеше в пощенската кутия.

Десета глава
Шаро отива в гората

Чичо Фьодор и котаракът живееха в къщата. А Шаро все тичаше из двора или си стоеше в колибката. И нощуваше там. Идваше в къщата само за да обядва или така, на гости. Седеше си той веднъж в колибката и си мислеше:

„Котаракът си купи крава. Чичо Фьодор — трактор. А аз какво, да не съм по-лош от другите? Време е и аз да си купя пушка, за да съм щастлив. Докато има пари.“

Чичо Фьодор все го разубеждаваше да не си купува пушка — жал му беше за животинките. И котаракът го разубеждаваше — свидеха му се парите. А кучето не искаше и да чуе.

— Махнете се — казваше им — от пътя ми! У мен се събужда инстинктът! Животните затова са създадени, за да ги ловуват. Това преди не можех да го разбера, защото живеех лошо! А сега се оправих и ме тегли към гората със страшна сила!

Отиде той в магазина и си купи пушка. И патрони си купи, и чанта си купи, ловджийска, за да прибира разните животни в нея.

— Чакайте ме — рече — довечера. Ще ви застрелям нещо вкусничко.

Излезе той от селото и тръгна към гората. Гледа — един селянин на каруца. Селянинът предложи:

— Качвай се, ловецо, ще те закарам.

Шаро се качи на каруцата, провеси лапи. А селянинът го попита:

— А ти, приятелю, как стреляш? Добре ли?

— Как иначе! — отговори Шаро.

— Ами ако си хвърля шапката, ще я улучиш ли?

Шаро се изправи на задни лапи, приготви пушката.

— Хвърляйте си — рече — шапката. Сега от нея нищо няма да остане. Само дупчици.

Каруцарят си свали шапката и я подхвърли във въздуха. Високо-високо, до самите облаци. Шаро ка-аа-то избумка! Конят ка-аа-ато се подплаши! Че като хукна! Каруцата, разбира се, след него. Шаро от изненада не можа да се задържи на крака и се катурна от каруцата с лапите нагоре. И — бух! — на пътя. Добре започна ловът!

По-нататък тръгна пеша. Стигна до гората, гледа: на поляната стои заек. Кучето зареди пушката, приготви чантата и се запромъква към него.

— Сега като го бумна!

Заекът го видя и хукна. Шаро — подире му. Но се спъна в нещо и се замота в чантата, в която трябваше да носи плячката. Седи си той в чантата и си мисли:

„Добре започва ловът! И сега какво, сам себе си ли да нося в къщи?! Излиза, че аз съм и ловецът, аз съм и трофеят? Ама че смях ще падне…“

Измъкна се той от чантата и хукна по следата. Пушката — на гърба, носа — в земята. Стигна до една тясна рекичка, гледа — заекът вече тича по другия бряг. Хвана пушката в зъбите си и заплува — няма да зареже заека, я! А пушката тежка — ще го удави! Гледа Шаро — вече е на дъното.

„Че то какво излиза? — помисли си кучето. — Това вече не е лов, а на риболов прилича!“

Реши да захвърли пушката и да изплува по-бързо.

„Почакай, нещастни заеко, ще ти покажа аз на тебе! И без пушка ще те докопам! Ще ти откъсна ушите! Ще ти дам да се разбереш! Да се подиграваш с ловджии!“

Мъчи се той да изплува, мъчи се, ала все не може. Беше се оплел в ремъка на пушката и в чантата. Край, свърши се с Шаро!

Тогава почувствува, че някой го тегли за врата нагоре, към слънчицето. Беше старият бобър, който си строеше наблизо бент. Измъкна той Шаро и му каза:

— Нямам си друга работа, само ми е разни кучета да измъквам от водата!

Шаро отговори:

— Аз не съм ви молил да ме измъквате! Може пък изобщо да не съм се давил. Може да съм се занимавал с подводно плуване. Още не съм решил какво правех там, на дъното.

А му беше толкова лошо, чак му се плачеше! И вода шуртеше от него като от фонтан, и го беше срам да погледне бобъра. Ами да, уж беше тръгнал той да лови животни, пък вместо това те го спасиха от смърт. Тръгна си към къщи по брега. Един такъв оклюман, като мокра кокошка. Повлече пушката за ремъка и се размисли:

„Нещо не ми върви с лова. Първо паднах от каруцата. После се заплетох в ловджийската си чанта. А накрая едва не се удавих. Не ми харесва такъв лов. По-добре да ловя риба. Ще си купя въдици, сак. Ще си взема сандвич със салам и ще си седя на брега. Ще стана риболовно куче, а не ловджийско. Не искам да стрелям по животните. Само ще ги спасявам.“

Само че лесно е да се каже, а трудно — да се направи. Нали се беше родил ловджийско куче, а не някакво друго.

Единадесета глава
Бобърчето

Пък чичо Фьодор и Матроскин си стояха в къщи. Чакаха Шаро да се върне от лов. Чичо Фьодор майстореше хранилка за птици, а котаракът се занимаваше с домакинство: пришиваше копчета и кърпеше чорапи.

Навън вече се беше стъмнило, когато Шаро се върна. Вдигна чантата си и изтърси на масата едно животинче. Едно такова мъничко, пухкаво, с тъжни очи и с опашка като лопатка.

— Ето кого ви донесох.

— Къде го намери? — попита чичо Фьодор.

— Извадих го от реката. Седеше си на брега, а като ме видя — скок! — във водата. От страх. Едва го измъкнах. Щеше да се удави. Още е мъничък.

Котаракът го слуша, слуша, пък рече:

— Ама че си глупак! Та това е бобърче! То си живее във водата. Тя е неговият дом. Може да се каже, че от къщи си го измъкнал!

Кучето отговори:

— Откъде да зная, че живее във водата. Помислих си, че иска да се удави! Вижте какъв съм мокър!

— Хич не искам да те гледам! — каза котаракът. — И това ми било ловец — нищо не знае за животните! — И се качи на печката.

А бобърчето стои, пули очи към всички. Нищо не разбира. Чичо Фьодор му даде прясно мляко. Бобърчето си пийна и очите му започнаха да се затварят.

— Къде да го сложим да спи? — попита момчето.

— Как къде? — отговори кучето. — Щом живее във водата, трябва да го сложим в легена.

— Тебе трябва да те сложат в легена! — викна Матроскин от печката. — Та да поумнееш малко!

Кучето съвсем се обърка:

— Нали ти самият каза, че живее във водата?

— Във водата той само плува, а си живее в къщичка на брега — обясни котаракът.

Тогава чичо Фьодор взе бобърчето и го сложи в гардероба, в чекмеджето за обувки. И бобърчето веднага заспа. Шаро също отиде да спи в къщичката си. Не беше свикнал да се излежава по кревати. Той си беше селско куче, не беше разглезен.

На сутринта чичо Фьодор се събуди и чу, че в къщата става нещо странно. Сякаш някой режеше дърва — др-др… др-др…

И пак: др-др… др-др…

Той стана от леглото и видя ужасно нещо. Това вече не беше никаква къща, а дърводелска работилница. Наоколо хвърчаха стружки, трески и талаш. А масата я нямаше, сякаш никога не я е имало. Сред куп стърготини си седеше бобърчето и дялаше крака на масата.

Котаракът провеси лапи от печката и рече:

— Виждаш ли какво ни докара до главата твоят Шаро! Сега ще трябва да купуваме нова маса. Добре, че поне прибрах всички съдове. Щяхме да останем и без чинии! Само с вилици.

Извикаха Шаро.

— Видя ли каква я свърши!

— Ами ако беше изпилил леглото ми — каза чичо Фьодор, — посред нощ щях да тупна право на пода. Благодаря ти!

Подаде на Шаро ловджийската чанта и каза:

— Тичай на реката още преди закуска и занеси бобърчето там, откъдето си го взел. И да не си посмял да ловиш още някого от реката! Ние да не сме милионери!

Шаро без възражения пъхна бобърчето в чантата и хукна… Той самият вече съжаляваше, че го е хванал. А родителите на бобърчето много се зарадваха и не се караха на Шаро. Разбраха, че той не е отмъкнал синчето им нарочно, а по недоразумение. Така че всичко свърши много добре. Само се наложи да купят нова маса.

Но оттогава Шаро започна да тъгува. Искаше му се да отиде в гората на лов и това си е! А като излезе с пушката, като види някое животинче, не може да стреля — чак да ти се доплаче! Прибере се от гората — нито яде, нито пие: мъка го гризе. Отслабна, измъчи се — по-зле не можеше да бъде!

Дванадесета глава
Мама и татко четат писмото

Най-сетне писмото на чичо Фьодор пристигна в града. Там друг раздавач го сложи в чантата си и го понесе към къщата на татко и мама. А навън валеше силен дъжд. Раздавачът се намокри до кости. Татко чак го съжали:

— Защо в такова мокро време носите писма? Да бяхте ги изпратили по пощата.

Раздавачът се съгласи:

— Ами да, ами да. Защо ли ги нося и аз в тази влага? Добре го измислихте. Още днес ще докладвам на началника.

А татко и мама започнаха да четат писмото. Отначало всичко им харесваше. И това, че чичо Фьодор си има къща и крава. И че къщата му е топла, и че си е купил трактор. А после започнаха да се плашат. Татко четеше:

„И още си имаме топла печка. Много обичам да си почивам на нея! Със здравето не съм много добре: ту лапите ме въртят, ту опашката ми е като откъсната. Защото, скъпи татко и мамо, животът ми беше тежък, пълен с лишения и изгонения. Но сега всичко е различно. И салам си имам, и току-що издоено мляко имам в чинийката на пода… Мишките хич не искам и да ги видя. Ловя ги само така, за развлечение… с въдица… или с прахосмукачката… А денем обичам да се качвам на покрива… опуля очи, разперя мустаци и се пека като ненормален. Облизвам се на слънце…“

Мама слуша, слуша и хоп — припадна. Татко донесе вода и я свести. По-нататък мама сама продължи да чете:

„Тия дни започнах да се скубя. Старата козина пада от мене — да те е страх да влезеш, в къщи. Затова пък расте нова — чиста, мека като коприна! Просто астраган. Пък и малко съм попрегракнал. Минувачи много, по всички трябва да лаеш. Час полаеш, два полаеш, после не лай, а някакво свистене и бълбукане излиза…“

В този момент в стаята се разнесе гръм. Татко припадна. Сега пък мама изтича за вода и започна да го свестява.

Татко дойде на себе си и рече:

— Какво е станало с нашето дете? И лапите го въртят, и опашката му е като откъсната, и по минувачите е започнал да лае.

— И мишки лови с въдица — каза мама. — И козината му е от чист астраган. Да не би там, сред природата, да се е превърнал в агънце? От чистия въздух?

— Така ли? — попита татко. — Пък аз не съм чувал агънцата да бълбукат по минувачите. Може би просто се е побъркал от чистия въздух?

Решиха да прочетат писмото до край. Четяха и не вярваха на очите си:

„Скъпи татко и мамо, сега просто няма да ме познаете. Опашката ми е вирната, ушите ми стърчат, носът ми е студен и рунтавостта ми се е увеличила…“

— Какво му се е увеличило? — попита мама.

— Рунтавостта му се е увеличила. Сега вече ще може през зимата да спи на снега.

Мама помоли:

— Добре, чети до края. Искам да знам цялата истина, всичко, което се е случило с моя син.

И татко дочете до края:

„Вече сам ходя в магазина. И всички продавачи ме познават. Дават ми безплатно кокали… Така че не се безпокойте за мене… Ако се покажа на изложба, всички медали са ми вързани в кърпа. За красота и за съобразителност.

Довиждане.

Ваш син — Фаро.“

След това писмо мама и татко половин час се свестяваха, изгълтаха всички лекарства в къщи.

После мама каза:

— Може пък това да не е той? Може пък ние да сме се побъркали? Може би нашата рунтавост се е увеличила? И ние ще можем през зимата да спим на снега.

Татко започна да я успокоява, а мама продължи да вика:

— Мене всички продавачи ме познават и ми дават безплатно кокали! Аз не искам и да видя мишки! Ето сега и мене ме въртят лапите и опашката ми е като откъсната! Защото животът ми е бил тежък, пълен с лишения и изгонения! А къде ми е чинийката на пода?!

Татко едва успя да я свести.

— Ако ние сме се побъркали, не може да е и двамата заедно. Хората се побъркват един по един. Само от грип се разболяват всички заедно. И никаква рунтавост не ни се е увеличила, а обратното. Защото вчера бяхме в бръснаро-фризьорския салон.

Но за всеки случай си премериха температурата.

И температурата им беше нормална — 36,6. Тогава татко взе плика и внимателно го разгледа. На плика имаше печат, а на него името на селото, откъдето е било изпратено писмото. Там беше написано — село Киселомляково.

Мама и татко извадиха картата и започнаха да търсят къде се намира това село. Изброиха двадесет и две такива села. Седнаха и написаха за всяко от тях по едно писмо. До всеки селски раздавач.

„Уважаеми раздавано,

Има ли във вашето село едно градско момче, което да се казва чичо Фьодор? Той избяга от къщи и ние много се безпокоим за него.

Ако той живее при вас, пишете ни и ние ще дойдем да си го вземем. А на вас ще ви донесем подаръци. Само че не казвайте нищо на момчето, за да не знае. Иначе може да се премести в друго село и вече няма да може да го намерим. А ние не можем без него.

С голямо уважение — мама Рима и татко Дима.“

Те написаха двадесет и две такива писма и ги изпратиха във всички села с името Киселомляково.

Тринадесета глава
Шаро сменя професията си

Чичо Фьодор каза на котарака:

— Трябва нещо да се направи с Шаро. Ще загине така. Съвсем се е стопил от мъка.

Котаракът предложи:

— Да вземем да го направим впрегатно куче? Не е задължително да бъде ловджийско. Ще му купим количка и ще кара разни неща. Например млякото на пазара.

— Не — възрази чичо Фьодор. — Впрегатни кучета има само на Север. Освен това си имаме тр-тр Митя. Нещо друго трябва да измислим.

А после каза:

— Измислих! Ще го направим цирково куче — пудел. Ще го научим да танцува, да прескача през обръч, да жонглира с балони. Нека весели малките дечица.

Котаракът се съгласи с чичо Фьодор.

— Добре. Нека бъде пудел. Стайните кучета също са необходими, макар че са безполезни. Ще живее в къщата, ще лежи на дивана и ще носи чехлите на стопанина.

Извикаха Шаро и го политаха:

— Искаш ли да те направим на пудел?

— Ако искате и на плашило ме направете! — каза Шаро. — Все едно, животът ми е омръзнал. Няма за мене щастие на тази земя. Ще погреба призванието си.

И те се застягаха да вървят отвъд реката — в новата пететажна къща, в бръснарницата. Чичо Фьодор отиде да запали тр-тр Митя, а Матроскин — да даде на Мурка сено. Той й отвори вратата на краварника и й заръча:

— Оставяме къщата на тебе. Ако се появи някой крадец, хич не се церемони с него. Направо го намушкай с рогата. А довечера ще те нагостя с нещо.

Чичо Фьодор изкара тр-тр Митя, наля в него супа и седна на шофьорското място. Шаро се настани до него, а Матроскин — отгоре. И тръгнаха да се подстригват.

Митя радостно бръмчеше и с все сила въртеше колелата си. Щом види локва и цоп през нея! Така че водата като ветрило се разплисква на всички страни. Млад трактор! Новичък. А като срещне кокошки по пътя, тихичко се промъква до тях и с цяло гърло бибипка: „Би-и-би-иб!“. Клетите кокошки се разхвърчават из целия път. Прекрасно пътуване беше. Чичо Фьодор запя песен, а тракторът му пригласяше. Много добре излизаше.

— Сред полето брезичка…

— Тър-тър-тър.

— Сред полето къдрава…

— Тър-тър-тър.

— Тра-ла-ла-ла…

— Тър-тър-тър.

— Тра-ла-ла-ла…

— Тър-тър-тър.

Най-после пристигнаха пред бръснарницата. Котаракът остана в трактора — да го пази, — а чичо Фьодор и Шаро отидоха да се подстригват. В бръснарницата беше чисто, уютно и светло, под каските жени си сушаха косите. Бръснарят попита чичо Фьодор:

— Какво обичате, младежо?

— Трябва да подстрижа Шаро.

Бръснарят каза:

— Доживяхме! Шаровци, Маци! И как да го подстрижа? На черта или канадска ливада? Или може би като момченце? Да взема ли и да го обръсна поне?

Чичо Фьодор отговори:

— Няма нужда да го бръснете. И като момченце няма нужда. Трябва да го подстрижете като пудел.

— Как така като пудел?

— Много просто. Отгоре трябва да го накъдрите. Отдолу да се махне всичко — нула номер. А на опашката — топче.

— Ясно — каза бръснарят. — На опашката топче, в ръцете бастунче, в зъбите кокалче. Това вече не е Шаро, а цял младоженец!

И всички жени под каските се засмяха.

— Нищо няма да излезе, младежо. Ние имаме дамски салон и мъжки салон, а кучешки засега нямаме.

И те така се върнаха при Матроскин, без нищо. Котаракът рече:

— Ама че сте и вие! Да бяхте казали, че това не е обикновено куче, а е на някой артист или пък на някой директор на стадион. Моментално щяха и да ви подстрижат, и да ви накъдрят, и с одеколон да ви напръскат. Хайде, връщайте се обратно!

Когато се върнаха, бръснарят много се учуди:

— Забравихте ли нещо, младежо? Какво именно?

Чичо Фьодор каза:

— Забравихме да ви кажем, че това куче не е обикновено, а учено. Готвим го за сцената.

Бръснарят прихна да се смее.

— Ох, учено-недоучено! И какво може да прави? Да не би да пише и да съчинява? Или на свирка да свири?

Чичо Фьодор каза:

— За свирка не знам, но смята без усилие.

— Така ли? И колко прави пет по пет?

— Пет по пет е двадесет и пет — отвърна Шаро, — а шест по шест е тридесет и шест.

Като чу, бръснарят направо падна в бръснарския стол. Наистина учено куче: може не само да смята, но и да говори. Извади чиста кърпа и каза:

— Ако клиентите не възразяват, аз с удоволствие и ще подстрижа, и ще накъдря вашия Шаро. И на децата си ще разкажа, да знаят. Щом кучетата вече станаха грамотни, децата трябва да бързат. Иначе всички места в училище ще ги заемат животните.

Жените, които съхнеха под каските, не възразиха.

— Моля ви се! Моля ви се! Такова куче непременно трябва да се оправи. На такова куче всичко трябва да бъде прекрасно: и душата, и прическата, и топчето!

И бръснарят се хвана на работа. Докато подстригваше Шаро, започна с него разговор. Задаваше му въпроси от различни области на науката. А Шаро му отговаряше.

Бръснарят беше просто поразен. Такава ученост не беше срещал в живота си. Той подстрига Шаро, накъдри го, изми му главата и от учудване дори не взе пари за работата си. И така го напарфюмира, че от него на километър миришеше на „Полет“. Такъв пудел излезе от Шаро — направо за изложба! Сам не можа да се познае в огледалото.

— Какво е това къдравичко пуфенце? Не е куче, ами госпожичка. Ух, така бих го ухапал! — каза Шаро.

Отвън беше станал пудел, но отвътре си беше останал Шаро.

А чичо Фьодор му отговори:

— Това си ти. Стайно куче — пудел. Свиквай.

Само че Шаро никак не се развесели след бръснарницата. Ами още повече се натъжи. Тъгата му се предаде на чичо Фьодор, а от него и на Матроскин. И даже Митя си мълчеше — не плашеше кокошките.

Но едно нещо ги развесели накрая. Пристигнаха пред къщи и какво да видят — раздавачът Печкин седи на ябълката. Чичо Фьодор каза:

— Гледайте какъв плод е узрял на ябълката ни в края на август месец! Какво правите там?

— Нищо не правя — отговори Печкин. — Спасявам се от кравата ви. Дойдох да погледна през прозореца дали сте изключили всички котлони. А тя като се нахвърли върху мен! Вижте колко дупки имам по панталоните си!

И наистина, по панталоните му имаше около десетина дупки. А под дървото лежеше Мурка, преживяше.

Наложи се отново да поят Печкин с чай. А докато приготвяха чая, той тихичко се измъкна в коридора и незабелязано отряза от якето на чичо Фьодор едно копче. Защо го направи, ще узнаем по-късно. Но това копче беше много необходимо на Печкин.

Четиринадесета глава
Пристигането на професор Сьомин

Чичо Фьодор можеше да си живее много щастливо, ала все нещо му пречеше. Тъкмо се бяха оправили някак с Шаро и ето ти нова беда. Връща се веднъж чичо Фьодор в къщи и гледа: Матроскин стои пред огледалото и си боядисва мустаците. Чичо Фьодор попита:

— Какво става с тебе, котарако? Да не си се влюбил?

Котаракът започна да се смее:

— Ами! Ще седна да се занимавам с глупости! Хич не ща и да ги чуя тези думи — влюбил се! Просто пристигна стопанинът ми — професор Сьомин.

— А какво общо имат с това мустаците ти?

— Такова — каза котаракът, — че сега си сменям външността. Преминавам в нелегално положение. Ще живея в нелегалност.

— Защо? — попита чичо Фьодор.

— Затова, за да не ме вземат стопаните.

— Кой ще те вземе? Какви стопани?

— Професорът ще ме вземе. Нали съм негов котарак. И Шаро може да вземе. Шаро също е негов.

Чичо Фьодор чак се натъжи — наистина могат да ги вземат.

— Слушай, Матроскин — каза той, — а как ще те вземат, след като са те изгонили от къщи?

— Там е работата, че не са ме гонили — призна си котаракът. — Те, като заминаваха, ме оставиха при едни познати. А те — на други познати. А от другите познати аз сам избягах. Заключваха ме в бамята, за да не се скубя по всички стаи. И Шаро сигурно пак така е станал бездомен.

Чичо Фьодор се замисли, а Матроскин продължи:

— Не, професорът е добър. Не е лош професорът. Само че аз сега и при най-прекрасния няма да отида. Аз искам, чичо Фьодор, само с тебе да живея и да си имам крава.

Чичо Фьодор каза:

— Вече не зная какво да правя. Дали да не се преместим в друго село?

— Много сложно става — възрази котаракът. — И Мурка да местим, и нещата… А освен това тук вече свикнаха с нас. Нищо, чичо Фьодор, не се отчайвай. Аз ще поживея и в нелегалност. Ти по-добре се хващай за работа.

— Каква работа?

— Такава. Дърва трябва да приготвим — идва зима. Грабвай въже и тръгвай към гората. И Шаро вземи със себе си.

Но Шаро, щом узна за професора, също не пожела да излиза от къщи.

— Тръгвай, тръгвай — каза му котаракът. — Ти няма от какво да се страхуваш, тебе даже родната ти майка сега няма да те познае. Нали стана пудел.

И те се съгласиха. Шаро взе въжето за дървата, триона и брадвата, а чичо Фьодор отиде да пали тр-тр Митя.

Котаракът им рече:

— Запомнете: само брези трябва да сечете. Брезовите дърва са най-добри.

Чичо Фьодор не се съгласи:

— А на мен ми е жал за брезите. Толкова са красиви.

Котаракът каза:

— Ти, чичо Фьодор, не мисли за красотата, а за студовете. Като скове четиридесет градуса, какво ще правиш?

— Не зная — отговори чичо Фьодор. — Само че ако всички започнат да секат брезите за дърва, у нас вместо гора ще останат само пънчета.

— Така е — съгласи се Шаро. — Единствено бабите ще са доволни, ако в гората има само пънчета. Че на тях може да се седи. А какво ще правят птиците и зайците? За тях помисли ли?

— Ще седна сега да ти мисля за зайците! — разсърди се котаракът. — А за мене кой ще помисли? Валентин Берестов ли?

— Кой е този Валентин Берестов?

— Не зная кой е. Така се казва параходът, на който е плавал моят дядо.

— Сигурно е бил добър човек, щом на него е плавал твоят дядо — каза момчето. — И той не би сякъл брези.

— А какво би правил? — попита котаракът.

— Сигурно би събирал съчки — предположи Шаро.

— И ние така ще направим! — реши чичо Фьодор.

И заминаха с Шаро да събират съчки. Натовариха със съчки целия трактор и още цяла купчина завързаха отзад с въжета. След това опекоха картофи на огън, гъби пекоха на пръчка и ядоха.

А тр-тр Митя ги гледа, гледа, че като започна да бибипка! Чичо Фьодор едва не се задави с картофа, а Шаро подскочи цели два метра.

— Съвсем забравих за това бръмкало — каза. — Помислих, че идва самосвал.

— А аз помислих, че избухна бомба — рече чичо Фьодор. — Трябва да му дадем нещо да яде. Иначе ще ни прати на оня свят. Бучи като параход.

Нахраниха трактора и решиха да се връщат в къщи. И изведнъж край тях притича заек. Че Шаро като закрещя:

— Гледайте — плячка!

Чичо Фьодор взе да го успокоява:

— Ти какво, забрави ли? Нали сега си пудел. Кажи: „Пфу, някакъв си заек! Сега зайците не ме интересуват. Сега най-важното е да нося чехлите на стопанина си“.

Но Шаро си знаеше своето:

— Пфу! Някакви си чехли! Чехлите не ме интересуват! Най-важното е да нося зайци на стопанина си! Сега ще му дам да се разбере!

И като духна след заека — Само дърветата хукнаха в обратна посока. А чичо Фьодор си тръгна към къщи. Донесе много съчки. Но Матроскин пак бе недоволен.

— От тези съчки никаква топлина няма да има — само пукотевица. Това не са дърва, а боклук. Аз друго ще направя.

Петнадесета глава
Писмо до института по Слънцето

Котаракът поиска от чичо Фьодор молив и започна да пише нещо.

Чичо Фьодор попита:

— Какво си намислил?

Котаракът отговори:

— Пиша писмо до един институт, където изучават слънцето. Имам връзки там.

— А какво е това „връзки“? — попита чичо Фьодор.

— Делови познанства — обясни котаракът. — Това е когато хората ни в клин, ни в ръкав си правят добрини, като на стари познати.

— Ясно — каза чичо Фьодор. — Ако например едно момче в автобуса, ей така, вземе, че отстъпи място на някоя баба, значи го е направило по приятелска линия. Като на стар познат.

— Не, това не е същото — обясни котаракът. — Просто момчето е било учтиво. Или пък и учителката му е пътувала в същия автобус. Но ако момчето някога е белило картофи вместо бабата, а тя през това време му е решавала задачите, тогава, значи, са имали делово познанство. И те винаги ще си помагат.

— А на тебе каква помощ ти е нужна?

— Искам да ми изпратят малко слънце. Домашно.

— Има ли такива слънца? — учуди се момчето.

— Ще видиш — каза котаракът и изведнъж закрещя: — Кой ми отмъкна молива?!

Сврачето Крадливко отговори от гардероба:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

— Дай го тука! — нареди Матроскин.

Само че не беше толкова лесно да се вземе нещо от Крадливко. Котаракът го гони половин час из къщата. Най-после си взе молива. Крадливко обаче му се разсърди. И щом Матроскин се обърнеше, той скачаше отзад и го клъвваше по опашката. Котаракът от изненада всеки път подскачаше до тавана. А чичо Фьодор се смееше със сълзи.

Накрая котаракът дописа писмото. Ето какво беше то:

„Скъпи учени,

При вас сигурно е топло. А при нас скоро ще дойде зимата. Но моят стопанин чичо Фьодор не разрешава да се сече природата на дърва. Не разбира, че с тия съчки ще замръзнем! Изпратете ни, моля ви се, домашно слънце. Иначе скоро ще стане късно.

С уважение, ваш котарак Матроскин.“

След това написа адреса:

„Москва, Институт по Физика на Слънцето, отдел Изгреви и Залези, за учения до прозореца с престилката без копчета. Който носи различни чорапи“.

Тогава се появи Шаро — носеше в зъбите си заека. И заекът изплезил език, и Шаро. И двамата изморени. Но затова пък Шаро бе щастлив, а заекът не особено.

— Ето — каза радостният Шаро, — хванах го.

— А защо? — попита котаракът.

— Как защо?

— Така. Какво мислиш да правиш с него?

— Не зная — отговори кучето. — Моята работа е ловджийството — да го хвана. А какво ще го прави решава стопанинът. Може да го даде в детската градина. А може да си наскубе пух и да си изплете ръкавици.

— Стопанинът решава, че трябва да се пусне — каза чичо Фьодор. — Животните трябва да живеят в гората. Няма нужда да правим в къщи зоологическа градина!

Шаро се натъжи, сякаш в него угасна лампичка, но не възрази. Чичо Фьодор даде на заека морков и го изнесе пред вратата.

— Хайде — каза, — бягай!

Но заекът не щеше да бяга. Седеше си кротко и се оглеждаше наоколо.

Тогава Матроскин взе да се безпокои: ама работа — още един квартирант се очертава! И така са предостатъчно!

Изнесе той скришом Шаровата пушка, промъкна се до заека и взе, че гръмна над ухото му. Заекът чак подскочи. Размаха лапички във въздуха и изхвърча от мястото си като куршум — фюуу! Самият Матроскин се изплаши не по-малко — и той като куршум отскочи на другата страна. Само пушката остана да лежи по средата и над нея се виеше син дим.

А Шаро стоеше на стълбите и от очите му се стичаха сълзи. Чичо Фьодор каза:

— Хайде, не плачи. Измислих какво да правя с тебе. Ще ти купим фотоапарат. Ще се занимаваш с фотолов. Ще фотографираш животните и ще изпращаш снимките в различни списания.

Това като че ли наистина беше най-добрият изход. От една страна, все пак беше лов. А от друга — нямаше нужда да се убиват никакви животни.

И Шаро зачака фотоапарата, както децата чакат Първи май.

Петнадесета глава
Теленцето

Откакто Матроскин мина в нелегалност, животът на чичо Фьодор се усложни. Кой ще изкарва Мурка на полето — чичо Фьодор. Кой ще ходи в магазина — чичо Фьодор. На кладенеца за вода — пак чичо Фьодор. А по-рано всичко това го вършеше котаракът. От Шаро също нямаше голяма полза. Защото му купиха фотопушка. Той от ранна утрин е в гората и по половин ден преследва някой заек, за да го фотографира. А после още половин ден го гони, за да му даде снимката.

И ето ти пак събитие. Сутринта, докато още опяха, някой почука на вратата. Матроскин страшно се изплаши — да не би да е дошъл професорът да си го вземе. И от печката направо в мазето — скок! (Сега той през цялото време държеше мазето отворено. А там имаше малко прозорче, за да може да изскочи оттам и през градините, през градините — право в гората!) Чичо Фьодор попита от леглото:

— Кой е там?

А пък то да бил Шаро:

— Моите поздравления! На нашата крава й се родило теленце!

Чичо Фьодор и котаракът затичаха към обора. Наистина: до кравата стоеше теленце. А вчера го нямаше.

Матроскин веднага започна да си придава важност: ето, гледайте, и от неговата крава има полза! Не само да яде покривки я бива. А теленцето ги гледа и мърда устни.

— Трябва да го вземем в къщи — каза котаракът. — Тук му е студено.

— И майката ли да вземем? — попита Шаро.

— Само майката ни липсва — каза чичо Фьодор. — Ще ни изяде всички покривки и чаршафи. Нека си стои тук.

Поведоха теленцето към къщи. Вътре го разгледаха. То беше мъхесто и мокро. И изобщо беше биче. Започнаха да мислят как да го кръстят. Шаро каза:

— Какво има да му мислим? Нека бъде Бобик.

Котаракът започна да се смее:

— Остава още Рекс да го кръстиш. Или Мурджо. Мурджо, Мурджо, мамин щурчо! Това е бик, а не някакъв си шпаньол. Трябва му сериозно име. Например Аристофан. Хем красиво име, хем задължава.

— А кой е този Аристофан? — попита Шаро.

— Не зная кой е — каза котаракът. — Така се е наричал параходът, на който е плавала баба ми.

— Едно е параход, а друго — теленце! — каза чичо Фьодор. Не на всеки ще се хареса да кръщават телета на негово име. Хайде да направим така. Нека всеки да измисли име и да го напише на един лист. Което листче изтеглим от шапката, така ще кръстим телето.

Всички се съгласиха. И започнаха да мислят. Котаракът измисли името Стремителен. Морско и красиво. Чичо Фьодор измисли името Гаврюша. То много подхождаше на теленцето. А ако порасне голям бик, никой няма да се страхува от него. Защото бикът Гаврюша не може да бъде зъл, а само добър.

А Шаро мисли, мисли и нищо не можа да измисли. И реши:

— Ще напиша първата дума, която ми дойде на ум.

И на ума му дойде думата „чайник“. Той така и написа и беше много доволен. Хареса му името Чайник. В него имаше нещо благородно, испанско. А когато започнаха да вадят имената от шапката, извадиха точно този Чайник. Котаракът направо ахна:

— Ама че именце! Все едно бикът Тиган или Котел. Да беше го кръстил Черпак.

— А ти, чичо Фьодор, какво измисли? — попита Шаро.

— Аз измислих Гаврюша.

— А аз Стремителен — каза котаракът.

— Пък на мен Гаврюша ми харесва! — обади се изведнъж Шаро. — Нека бъде Гаврюша. Аз така, на бърза ръка, го нарекох Чайник.

Котаракът се съгласи:

— Нека бъде Гаврюша. Много хубаво име. Рядко.

Така теленцето стана Гаврюша. И тогава те подхванаха интересен разговор. За това чие е телето. Нали бяха взели кравата под наем. Чичо Фьодор каза:

— Кравата е държавна. Значи и телето е държавно.

А котаракът не се съгласи:

— Кравата наистина е държавна. Но всичко, което тя дава — мляко ли ще бъде, телета ли, — е наше. Ти, чичо Фьодор, прецени сам. Ако вземем под наем хладилник, той чий е?

— Държавен.

— Правилно. А студът, който произвежда, чий е?

— Студът е наш. Нали заради студа го взимаме.

— И тук си прав. Всичко, което кравата дава, принадлежи на нас. За това сме я взели.

— Но ние сме взели само кравата. А сега стават две! Щом кравата не е наша, значи, и телето не е наше.

Матроскин взе да се сърди:

— Взели сме я. Но сме я взели с квитанция! — И донесе квитанцията. — Вижте какво е написано тук: „Кравата Рижка. Една“. За теле нищо не е написано. А щом сме взели кравата с квитанция, по квитанцията ще я върнем — една.

Тогава се намеси Шаро:

— Не мога да разбера защо спорите. Ти, Матроскин, нали се канеше да купиш завинаги кравата? Ако ти хареса. Купи я завинаги. И теленцето ще остане при нас.

— Аз с моята Мурка за нищо на света няма да се разделя — каза котаракът. — Непременно ще я купя завинаги. Аз само така си спорех. Защото чичо Фьодор не е прав.

А докато те спореха, теленцето не си губеше времето. Изяде две носни кърпи на чичо Фьодор. То беше черничко, а майка му — рижа. Но по характер приличаше на майка си: ядеше каквото му попадне.

Седемнадесета глава
Разговор с професор Сьомин

Откакто се появи теленцето Гаврюша, работата в стопанството стана още повече.

Тогава чичо Фьодор разбра, че без помощта на Матроскин, съвсем ще я закъса. Идеше му да се махне от селото и да се върне при родителите си. И той реши да поговори с професор Сьомин.

Облече си най-хубавата риза, най-хубавия панталон, среса се хубаво и тръгна.

И ето, стигна до вилата, където живееше професорът, и позвъни. Веднага се показа бабичка с прахосмукачка.

— Какво има, момченце?

— Искам да говоря с професора.

— Добре, влез — каза тя. — Само си изтрий краката.

Чичо Фьодор влезе и остана поразен — толкова чисто беше навсякъде. Всичко блестеше като в градски апартамент. Наоколо имаше шкафове с книги, кресла и столове. А кухнята беше цялата бяла.

Бабата хвана чичо Фьодор за ръка и го поведе към кабинета на професора.

— Ваня — рече тя, — при тебе идва един младеж.

Професорът вдигна глава от бюрото и каза:

— Здравей, момченце. Защо си дошъл?

— Искам да ви попитам за котарака.

— Какво за котарака?

— Да предположим, че сте имали котарак — започна чичо Фьодор. — А сега той живее на друго място и не иска да се върне при вас. Можете ли да си го вземете, или не?

— Не — отговори професорът. — Ако той не иска да се върне при мене, как ще го взема! Това няма да бъде правилно. А за кой котарак говорите?

— За котарака Матроскин. Той по-рано е живял при вас. А сега живее при мене.

— А вие откъде знаете, че не иска да се върне при мен?

— Той самият ми каза.

Професорът направо подскочи:

— Кой?

— Котаракът Матроскин.

— Слушайте, младежо — учуди се професорът, — къде сте виждали говорещи котараци?

— В къщи.

— Не може да бъде — каза професор Сьомин. — Аз цял живот изучавам езика на животните и зная малко котешки, но никъде не съм срещал говорещи котараци. Бихте ли ме запознали с него?

— А вие няма ли да си го вземете? Нали е вашият котарак?

— Няма. Няма да го взема. Знаете ли какво, елате ми на гости с този котарак! На обяд. Днес имам много вкусна супа.

Чичо Фьодор се съгласи и отиде да вика котарака. Той искаше да покани и Шаро, но Шаро категорично отказа:

— И без това не мога да седя прилично на масата, и изобщо ме е страх и се срамувам.

— От какво те е страх?

— Че ще ме вземат.

— Странно куче. Той нали каза, че, ако животното не иска, не може да го вземе.

— Казал е за котараците. А за кучетата още не е ясно. По-добре да си остана в къщи да проявявам снимки.

И тръгнаха само двамата с Матроскин. Като отидоха, масата вече беше сложена. Много красиво беше сервирана. Имаше и вилици, и лъжици, и хлябът беше нарязан. И супата наистина беше много вкусна — борш със сметана. А професорът през цялото време разговаряше с котарака. Питаше го:

— Искам да уточня. Как ще бъде на котешки език „Не се приближавайте до мен, ще ви одраскам“?

Матроскин отговаряше:

— Това няма да бъде на език, а на нокти. Трябва да се извие гърба, да се вдигне дясната лапа и да се извадят ноктите напред.

— А ако се добави „ш-ш-ш-ш-ш-ш“? — попита професорът.

— Тогава — каза котаракът — вече става котешка ругатня. Нещо като: „Не се приближавайте до мен, ще ви одраскам. И изобщо, вървете по дяволите кучешки“.

Професорът си записваше всичко. А след това им подари много бонбони и бурканче сметана за котарака.

— Да — каза, — имал съм не котарак, а злато. Но не съм разбирал това. Иначе отдавна щях да бъда академик.

После подари на чичо Фьодор своята книга за езика на животните и все ги канеше на гости. Обеща и той да им гостува. Изобщо, излезе много добър. Оттогава котаракът Матроскин престана да бъде в нелегалност и от най-малкото нещо да скача от печката в мазето.

Осемнадесета глава
Писмото на пощенския раздавач Печкин

А татко и мама съвсем се затъжиха за чичо Фьодор. Животът им опротивя. По-рано все не им оставаше време да се занимават с него: отнемаше им го домакинството, телевизорът и вечерните вестници. А сега толкова време им се освободи, че за двама чичо Фьодоровци щеше да стигне. Не знаеха къде да го дяват това време. Все за чичо Фьодор си говореха и поглеждаха в пощенската кутия — няма ли писма от селата Киселомляково.

Мама каза:

— Сега разбрах много неща. Ако чичо Фьодор се намери, ще му взема бавачка. Да не се отделя нито крачка от него. Тогава никъде няма да избяга.

— Не си права — каза татко. — Той е момче. На него му трябват приятели, тавани, колиби разни. А ти искаш да го превърнеш в мамина плезана.

— Не плезана, а глезана — поправи го мама.

— Ако ще и гризана да е! — викна татко. — Той си е момче! Сега вече даже момичетата са бесни! Минах покрай детската градина, когато слагаха децата да спят. Те подскачаха в леглата чак до тавана. Като скакалци! От гащичките си изскачаха. И на мен ми се дощя да скачам така!

— Хайде, давай! — каза мама. — Скачай до тавана! Изскачай си от гащичките! Само че няма да ти позволя да ми разваляш сина! И никакви кучета в къщи няма да има! И никакви котки! В краен случай ще се съглася на костенурка в кутия.

Така си разговаряха всеки ден. А мама ставаше все по-строга и по-строга. Беше решила да държи изкъсо и татко, и чичо Фьодор. Тогава започнаха да пристигат писмата от пощенските раздавачи. Първо едно. После още едно. После десет наведнъж. Но добри новини нямаше. Писмата бяха такива:

„Здравейте, татко и мамо,

Пише ви пощенският раздавач от село Киселомляково. Казвам се Василий Петрович Виличкин. Работя добре.

Вие питате няма ли е нашето село момче чичо Фьодор. Отговаряме: такова момче при нас няма.

Има един човек, който се казва Фьодор Фьодорович. Но той е дядо, а не момче. И сигурно не ви трябва.

Краят ни е красив и има много разни простори. Елате при нас да живеете и да работите. Поклон от всички киселомляковци.

Много поздрави пощенски раздавач

Виличкин“.

или такива:

„Уважаеми татко и мамо,

Пишете, че ви е напуснал чичо ви. Нека си върви. Но какво общо има момчето? Да не би да е тръгнал като момче, а пък да е станал чичо? Тогава не е ясно за кого са подаръците.

Напишете ни с бабата, за да знаем. Само че по-бързо, защото се каним да ходим в почивен дом, втора смяна. Много искаме да знаем отговора на тази загадъчна тайна.

Пощенски раздавач Лъжичкин с бабата си“.

Получиха много различни писма, но това, което им трябваше, го нямаше.

Мама каза:

— Няма да намерим чичо Фьодор. Вече пристигнаха двадесет и едно писмо, а за него нито дума.

Татко я успокои:

— Нищо, нищо. Ще почакаме двадесет и второто.

И ето че то дойде. Мама го отвори и не повярва на очите си.

„Здравейте, татко и мамо,

Пише ви пощенският раздавач Печкин от село Киселомляково. Вие питате за момчето чичо Фьодор. Написали сте и обява във вестника. Това момче живее при нас. Скоро се отбих при него да видя дали всички котлони са изключени, а кравата му ме подгони на дървото.

А после пих чай при тях и незабелязано отрязах едно копче от якето му. Вижте ваше ли е това копче. Ако е ваше, значи, и момчето е ваше.“

Мама извади копчето от плика, че като се разкрещя:

— Това копче е мое! Аз самата го приших на чичо Фьодор!

Татко също започна да крещи:

— Ура!

И от радост подхвърли мама към тавана. Чак очилата му паднаха! Затова не я видя, та да я хване. Добре, че тя се приземи на дивана, иначе татко щеше да си изпати.

А мама продължи да чете:

„При вашето момче всичко е наред. И трактор си има, и крава. Храни най-различни животни. И котарак си има, от хитър по-хитър. Заради този котарак се озовах в лудницата: почерпи ме с мляко, от което се полудява.

Можете да дойдете да си вземете момчето, защото то нищо не знае. И аз нищо няма да му кажа. А на мене ми донесете велосипед. С него ще разнасям пощата. И от нови панталони не бих се отказал.

Довиждане.

Пощенският раздавач на село Киселомляково, Можайски район, Печкин.“

След това писмо мама и татко започнаха да се стягат за път, а чичо Фьодор нищо не подозираше.

Деветнадесета глава
Колетът

Сутрин навън вече имаше лед — наближаваше зимата. И всеки си гледаше работата. Шаро тичаше по горите с фотоапарата. Чичо Фьодор майстореше хранилки за птиците и горските животни. А Матроскин обучаваше Гаврюша. Учеше го на всичко. Хвърли пръчка във водата, а телето я донася. Каже му: „Легни!“ — Гаврюша ляга. Заповяда му: „Дръж!“ — то веднага тича и започва да боде.

Прекрасен бик-пазач ставаше от него. Веднъж, когато всеки си гледаше работата, при тях дойде раздавачът Печкин.

— Тук ли живее котаракът Матроскин?

— Аз съм Матроскин — каза котаракът.

— Имате колет. Ето го. Само че няма да ви го дам, защото нямате документи.

Чичо Фьодор попита:

— Тогава защо го донесохте?

— Защото така трябва. Щом е пристигнал колет, трябва да го донеса. А щом няма документи, не трябва да го давам.

Котаракът викна:

— Дайте ми колета!

— Какви документи имате? — попита раздавачът.

— Лапи, опашка и мустаци! Ето ми документите!

Но с Печкин не можеше да се спори.

— Документите винаги имат печат и номер. Имате ли номер на опашката си? А мустаците могат и да се подправят. Ще трябва да върна колета обратно.

— Какво да правим сега? — попита чичо Фьодор.

— Не зная. Но сега ще идвам у вас всеки ден. Ще донасям колета, ще питам за документите и ще го отнасям обратно. Така две седмици. А след това колетът ще замине за града. Щом никой не го е получил.

— А това правилно ли е? — попита момчето.

— Така е по правилата — отговори Печкин. — Аз може много да ви обичам. Може и да плача. Но правилата не трябва да се нарушават.

— Той няма да плаче — каза Шаро.

— Това вече си е моя работа — отговори Печкин. — Ако искам, ще плача, ако искам — няма да плача. Аз съм свободен човек! — И си отиде.

От яд Матроскин искаше да насъска срещу него Гаврюша, но чичо Фьодор не му позволи. Той каза:

— Ето какво измислих. Ще намерим сандъче, такова като на Печкин, и ще напишем на него всичко. И нашия адрес, и обратния. И печати ще направим, и с канап ще го вържем. Печкин ще дойде, ще го поканим да пие чай, а ние ще вземем и ще сменим сандъчетата. Колетът ще остане при нас, а празното сандъче ще отиде при учените.

— Защо празно? — каза Матроскин. — Ще сложим вътре гъби или орехи. Нека учените да получат подарък.

— Ура! — разкрещя се Шаро. От радост повика Гаврюша: — Гаврюша, ела при мен! Дай лапа!

Гаврюша протяга крак и маха с опашка, съвсем като куче.

Така и направиха. Намериха сандъче, сложиха в него гъби и орехи. И писмо:

„Скъпи учени,

Благодарим за колета. Желаем ви здраве и изобретения.

И особено разни открития.“

И се подписаха:

„Чичо Фьодор — момче,

Шаро — ловджийско куче.

Матроскин — котарак по стопанските въпроси.“

След това написаха адреса, направиха всичко както трябва и зачакаха Печкин. През нощта не можаха да заспят. Все си мислеха: ще стане ли, или няма да стане.

На сутринта котаракът направи банички. Чичо Фьодор запари чай. А Шаро и Гаврюша току тичаха на улицата да видят идва ли Печкин, или не идва. Най-после Шаро съобщи:

— Идва!

Печкин се приближи и почука на вратата.

Крадливко попита от гардероба:

— Кой е?

Печкин отговори:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох колет. Само че няма да ви го дам. Защото нямате документи.

Матроскин излезе на стълбите и спокойно каза:

— На нас не ни и трябва. Тоя колет и без това нямаше да го вземем. За какво ни е вакса?

— Каква вакса?

— Обикновена. С каквато се лъскат обувки — обясни котаракът. — В този колет сигурно има вакса.

Печкин чак се опули:

— Че кой ви е изпратил толкова вакса?

— Чичо ми — рече котаракът. — Той живее при пазача на завода за вакса. И има страшно много вакса. Просто не знае какво да я прави. Затова я изпраща на когото му падне!

Печкин се обърка. И тогава Шаро подуши колета и каза:

— Не, това не е никаква вакса.

Печкин се зарадва:

— Виждате ли! Не е вакса.

— Вътре има сапун! — каза Шаро.

— Какъв сапун?! — викна Печкин. — Съвсем ме объркахте! Защо ви изпращат толкова сапун? Да не би да откривате баня?

— Ако е сапун — каза чичо Фьодор, — значи, леля ми го е изпратила, Зоя Василиевна. Тя работи в сапунената фабрика като изпитател. Изпробва сапуните. Освен това не може да се качи в автобус. Особено когато вали.

— От къде на къде? — учуди се Печкин.

— Като вали, тя цялата се покрива със сапунена пяна. В автобуса има много хора и като я притиснат, все се изплъзва. А веднъж се пързаля по стълбата до първия етаж.

Този път вече Шаро попита:

— Защо?

— Защото миеха стъпалата. Беше мокро. А тя нали е хлъзгава, насапунисана.

Печкин го изслуша и каза:

— Дали е сапун, или не е сапун, все едно, няма да ви дам колета! Защото нямате документи. И изобщо, няма защо да ми мътите главата. Аз не съм глупак! — и сам се чукна по главата.

А сврачето чу чукането и попита:

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох ви колет. Тоест не го донесох, а го отнасям. А ти, бъбрице, мълчи си там на гардероба!

Котаракът му каза:

— Хайде, не се сърдете. По-добре елате да пием чай. И баничките са на масата.

Печкин веднага се съгласи:

— Много обичам банички. И изобщо у вас ми харесва.

Заведоха го на масата. Само че Печкин беше хитър. Не се разделяше с колета. Даже седна върху него, вместо на стола.

Тогава чичо Фьодор сложи бонбоните на другия край на масата. За да се пресегне Печкин към тях и да се надигне от колета. Ала не беше толкова лесно да го надхитрят. Той не стана от колета, а помоли:

— Подайте ми онези бонбони. Много са хубави!

Току-виж, изял всичките бонбони. И тогава Крадливко спаси положението. Печкин сложи два бонбона в джоба на ризата си, да си ги занесе в къщи. А сврачето кацна на рамото му и измъкна бонбоните. Раздавачът викна:

— Дай ми ги! Те са си мои!

И хукна след сврачето. Крадливко се мушна право в кухнята. Печкин — след него. И тогава Матроскин смени колета. Дотича Печкин с бонбоните и пак седна на колета. Но колетът вече не беше същият.

Най-после изпиха всичкия чай и изядоха баничките. А Печкин продължаваше да седи. Мислеше, че ще му дадат още нещо. Шаро му намекна:

— Не е ли време да се върнете в пощата? Скоро ще затворят.

— Нека затварят. Имам си ключ.

Матроскин също рече:

— Струва ми се, че у вас не е изключен котлонът. Напълно е възможно да стане пожар.

— Аз нямам котлон — отговори Печкин.

Тогава Шаро тихичко попита чичо Фьодор:

— Може ли просто да го ухапя? Защо не си отива?

Печкин имаше добър слух. Та чу.

— А, така ли било! — извика той. — Аз идвам при вас с открито сърце, а вие се каните да ме хапете?! Моля! Повече няма да ви нося колета. Още утре ще го изпратя обратно.

А на тях точно това им трябваше. И щом си отиде, те заключиха вратата и започнаха да разопаковат колета.

Двадесета глава
Слънчицето

Най-отгоре в колета имаше писмо:

„Скъпи котарако,

Ние всички те помним. Жалко, че се изгуби.“

— Ами, изгубил съм се! — рече Матроскин. — Домакинът ме изгони.

„Радваме се, че живееш, добре. А природата не трябва да се сече на дърва. Стопанинът ти е прав.

Изпращаме ти слънце, малко, домашно. Знаеш как да си служиш с него. Виждал си при нас. Изпращаме и регулатор — да става по-топло и по-студено. Ако нещо си забравил, пиши ни, всичко ще ти обясним.

Всичко хубаво. Институт по Физика на Слънцето. Ученият до прозореца с престилката без копчета, който вече има еднакви чорапи — Курляндски.“

Котаракът каза:

— Сега ще ме слушате и няма да ми пречите.

Той извади от сандъчето хартия, свита на тръба. Това беше голяма картинка-ваденка, на която беше нарисувано слънце. Само че не с бои, а от медни жички. Картинката трябваше да бъде залепена на стената и включена в контакта.

Те дружно се заловиха да местят гардероба, за да могат по-удобно да залепят слънцето на тавана. А на Крадливко това не му хареса. Той започна да ги замеря с разни неща, да съска и да хапе. Но въпреки това те преместиха гардероба. Котаракът взе слънцето, намокри го и го залепи на тавана. А жичките включи в електрическата мрежа. Не направо, а през една черна кутия. На кутията имаше лостче. Котаракът завъртя малко лостчето и чудото стана: слънцето започна да свети. Отначало крайчето, после още малко. В стаята веднага стана топло и светло. И всички се зарадваха и заскачаха. И сврачето на гардероба също заскача. Само че не от радост, а защото му стана топло. Те бързо преместиха гардероба на мястото му.

Чичо Фьодор каза:

— Правете каквото си искате, а пък аз ще се пека.

Той постла одеяло на пода, легна на него по гащи и подложи гръб на слънцето. И котаракът легна на одеялото, започна да се грее.

Всичко в къщата оживя. И цветята се протегнаха към слънцето, и пеперуди изскочиха отнякъде. И теленцето Гаврюша започна да скача като на поляната и само да се боде от радост.

А навън — влажно, студено, киша. Скоро ще дойде зимата. Къщичката им отдалеч просто свети, като играчка. Даже един синигер зачука по прозореца. Но не го пуснаха. Да не се глези. Като стане много студено, тогава, моля, заповядайте.

И си заживяха прекрасно. Сутрин си включваха слънчицето и по цял ден се топлеха. Навън студ, а при тях топло лято.

А раздавачът Печкин беше любопитен. Гледа той — из цялото село хората палят печки, от комините излиза дим, а при чичо Фьодор няма дим. Пак нередност. Той реши да разбере каква е работата. Дойде при чичо Фьодор и рече:

— Здравейте. Донесох ви вестник „Съвременен раздавач“.

А в това време очите му все в печката. Гледа — дърва не горят, а в къщата е топло. Нищо не може да разбере, а пък не вижда домашното слънце. Защото е точно над него, на тавана. Пече му на главата.

Чичо Фьодор каза:

— Ние не сме абонирани за вестник „Съвременен раздавач“. Този вестник е за възрастни.

— Много жалко! — съжали Печкин. — Значи, нещо съм объркал. — А през това време очите му шарят наоколо, търсят дали няма някъде електрически котлон или печка.

Слънцето го грее. Стои той, облива се в пот, но не си отива. Иска да открие тайната.

— Значи не сте абонирани за „Съвременен раздавач“? Много жалко. Това е полезен вестник. Там пишат за най-различни неща.

— А приказки печатат ли? Или разкази за животни? — попита чичо Фьодор.

А Матроскин завъртя лостчето на слънчевата кутия. Направи слънцето още по-топло. Печкин дори си свали шапката от топлина. Само че му стана още по-лошо: слънцето печеше направо на голото му теме.

— Приказки за животни ли? — попита. — Не, там повече пишат за това как трябва да се разнася пощата и как автоматите лепят марки.

От топлината в главата му всичко се обърка. Каза:

— Не, обратно, автоматите носят пощата и лепят марки като животни.

— А какви животни лепят марки? — заинтересува се Шаро. — Коне ли?

— Какво общо имат конете? — изненада се раздавачът. — Аз нищо не съм казвал за коне. Аз казах, че животните работят на автомати и пишат приказки за това как конете трябва да разнасят пощата.

Той замълча и започна да си събира мислите.

— Дайте ми термометър. Май имам температура. Искам да премеря колко градуса е.

Котаракът му донесе термометъра и сложи стола под слънцето. Печкин почука по термометъра, за да свали температурата. А Крадливко попита:

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

— Какво общо има „Мурзилка“? — попита котаракът.

— А-а, да! Донесох ви „Съвременен раздавач“, за който вие не сте абонирани. Защото нямате документи.

Вече съвсем се беше сварил. От него започна да се вдига даже пара като от самовар. Извади термометъра и рече:

— Тридесет и шест и шест. Май че всичко е наред.

— Какво ти наред! — викна котаракът. — Имате температура четиридесет и два!

— Защо? — изплаши се Печкин.

— Защото имате тридесет и шест и шест. Колко прави това заедно?

Раздавачът пресметна на едно листче. Излезе четиридесет и два.

— Ох, майчице! Значи вече съм умрял. Бързо да тичам в болницата! Колкото пъти дойда у вас, толкова пъти се озовавам в болницата… Не обичате вие раздавачите!

А те обичаха раздавачите. Просто не обичаха Печкин. Той на вид беше добричък, а всъщност — лош и любопитен.

Само че с това слънце не всичко беше наред. Заради това слънце започна най-голямата им неприятност. Разболя се чичо Фьодор.

Двадесет и първа глава
Болестта на чичо Фьодор

В къщи чичо Фьодор ходеше все по шорти — за да почернее. Стана съвсем кафяв, сякаш беше пристигнал от морето. А като излизаше навън, трябваше да се облича. Първо фланелката, после ризата, после панталоните, после пуловера, после шапката, шала, палтото, ръкавиците, валенките. Толкова работи. Добре им беше на котарака и на Шаро — кожухът им си е винаги на тях. Даже се къпят заедно с кожуха.

Веднъж чичо Фьодор трябваше да излезе навън да нахрани синигерите. Той не се облече, а изскочи за малко направо по шорти. Пък навън беше студено, навалял бе сняг. И чичо Фьодор настина. Върна се в къщи — тресе го. Температурата му се покачи. Пъхна се под одеялото — не иска нито да яде, нито да пие. Лошо му е. Каза:

— Матроскин, Матроскин, май че се разболях.

Котаракът се разтревожи, започна да го пои с чай и сладко. Кучето хукна към магазина да купи мед. Но на чичо Фьодор му ставаше все по-лошо. Лежеше под одеялото, пред него бяха играчките и книжките му, а той не ги и поглеждаше. Шаро отиде в кухнята, седна в ъгъла и заплака. Искаше да помогне на чичо Фьодор, а не можеше.

— По-добре аз да бях се разболял!

И котаракът съвсем се обърка:

— Аз съм виновен, не опазих чичо Фьодор… И защо изписах това слънце?

Гаврюша се приближи до момчето, лизна му ръката: хайде, ставай, чичо Фьодор, какво се излежаваш! А чичо Фьодор не става. Гаврюша беше глупавичък, още бе малък. Не разбираше какво е това болест, а Шаро и котаракът добре разбираха.

Котаракът каза:

— Аз ще изтичам до града за лекар. Трябва да спасяваме чичо Фьодор.

— Къде ще тичаш? — попита Шаро. — Навън има виелица. Ще се загубиш.

— По-добре да се загубя, отколкото да гледам как чичо Фьодор се мъчи.

— Тогава нека аз да изтичам — предложи Шаро. — Аз по-добре тичам.

— Работата не е в тичането — отговори котаракът. — Аз познавам един добър лекар, детски. Него ще доведа.

Той стопли млякото в едно шише, зави го в кърпа и вече се канеше да тръгва, когато на вратата се почука. Крадливко попита:

— Кой е?

Отвън отговориха:

— Свои.

Котаракът рече:

— В такова време своите си стоят в къщи. Гледат телевизия. Само чуждите се разхождат. Няма да отваряме вратата!

Чичо Фьодор помоли от леглото:

— Отворете… Моите татко и мама са пристигнали.

Точно така. Това бяха татко и мама. С тях беше дошъл и Печкин.

— Виждате ли докъде докараха детето ви. Трябва веднага да бъдат предадени в поликлиниката за опити!

Шаро освирепя и се нахвърли да хапе раздавача по валенките. Печкин едва свари да изскочи през вратата!

А мама вече командуваше:

— Веднага ми дайте грейка!

Шаро и котаракът се хвърлиха, преобърнаха всичко — няма грейка! Котаракът предложи:

— Нека аз да бъда грейка. Аз съм много топъл.

Мама взе Матроскин, уви го в една хавлиена кърпа и го сложи при чичо Фьодор в леглото. Котаракът прегърна чичо Фьодор с лапи и започна да го топли.

— Сега ми дайте всичките си лекарства.

Шаро донесе със зъби кутията с лекарствата и мама даде на чичо Фьодор една таблетка с горещо мляко. И чичо Фьодор заспа.

— Само че това не е достатъчно — рече мама. — Трябва да му се направи инжекция с пеницилин. Имате ли пеницилин?

— Не — отговори котаракът.

— А в селото има ли аптека?

— Няма.

— Аз ще отида в града за пеницилин — каза татко.

— Как ще отидеш? — попита мама. — Вече няма автобуси.

— Значи ще извикаме „Бърза помощ“ от града. Не може така — детето да е болно, а да не може да му се помогне.

Мама погледна през прозореца и поклати глава.

— Не виждаш ли какво става навън! Никаква „Бърза помощ“ няма да може да мине. Ще трябва да я измъкват с трактор. Горкият ми чичо Фьодор!

А Матроскин като подскочи! Че като закрещя!

— Ама какви глупаци сме всички! А тр-тр Митя за какво е? Нали си имаме трактор!

Татко се зарадва:

— Добре си живеете! Даже трактор си имате! Хайде, по-бързо да го запалим! Да налеем бензин!

Шаро каза:

— Нашият трактор е особен. Продуктов. Работи със супа. С кренвирши.

Татко не се учуди. Нямаше време.

— Имаме цяла чанта с продукти. И портокали, и шоколад. Стават ли?

— Не — каза котаракът. — Не стават. Няма защо да глезим Митя. Имаме цяла тенджера варени картофи.

Татко и Шаро отидоха да запалят Митя. Митя много се зарадва. Запя някаква тракторна песен и така тръгнаха към града с пълна картофена скорост.

А Матроскин и мама останаха да лекуват чичо Фьодор. Мама казваше:

— Дайте ми мокра кърпа!

Матроскин я донасяше.

Мама казваше:

— А сега термометъра.

Котаракът:

— Заповядайте!

Мама дори не беше си представяла, че котараците могат да бъдат толкова умни. Тя си мислеше, че ги бива само да крадат месо от тенджерите и да мяукат по покривите. А пък този беше не котарак, а цяла медицинска сестра!

Матроскин направи още чай и нахрани мама с банички. Мама много го хареса. Хем умее всичко да прави, хем даже можеш да си поговориш с него.

Мама каза:

— Аз съм виновна за всичко. Не трябваше да ви гоня. Ако бяхте останали у нас, чичо Фьодор нямаше да избяга. И в къщи щеше да има ред. И татко можеше да се поучи от вас.

Котаракът се притесни:

— Голяма работа, банички! Аз мога и да бродирам, и на шевна машина да шия.

Така те лекуваха чичо Фьодор и разговаряха до полунощ. Тогава се върна и тр-тр Митя с татко и с лекарствата.

Двадесет и втора глава
У дома

Утрото на другия ден беше прекрасно. Навън грееше слънце и снегът почти се беше стопил. Усмихна се топлата късна есен.

Котаракът се събуди пръв и приготви чай. След това издои кравата и даде на чичо Фьодор мляко. Татко рече:

— Хайде да измерим температурата на чичо Фьодор. Може вече да е оздравял.

Сложиха му термометъра, а пък Шаро каза:

— На мен носът ми е термометър. Ако е студен, значи съм здрав. А ако е топъл, значи съм се разболял.

— Много добър термометър — каза татко. — Само че как да го тръснеш? Или как да го сложиш на друг? Ако например се разболея аз, какво да правя — твоя нос ли да си пъхна под мишницата?

— Не зная.

— Ето, виждаш ли? — рече татко.

Но изведнъж Крадливко излетя от гардероба и се стрелна право към леглото при чичо Фьодор. Беше забелязал, че под мишницата му нещо блести. Всички гледаха към татко, а Крадливко открадна термометъра.

— Дръжте го! — викна татко. — Температурата излетя!

Докато гониха Крадливко, вдигнаха такъв шум, че даже Мурка дойде от обора да погледне през прозореца. Пъхна глава в стаята и каза:

— Пфу! Никак не е смешно.

Всички направо седнаха. И таз добра! Мурка говори!

— Ама ти си можела да говориш? — попита котаракът.

— Ъхъ!

— А защо по-рано мълчеше?

— Така, мълчах си. За какво да говоря с вас?… О-о, каква салатка расте!

— Това не е салатка! — изкрещя котаракът. — Това е столетник! — И изблъска Мурка от прозореца.

Хванаха температурата и видяха, че е нормална. Чичо Фьодор беше почти оздравял. Мама каза:

— Щеш не щеш, синко, но ще трябва да те вземем в града. Имаш нужда от грижи.

— А ти, ако искаш да вземеш котарака или Шаро, или някой друг, взимай ги! Ние няма да възразяваме — добави татко.

Чичо Фьодор попита котарака:

— Ще дойдеш ли с мене?

— Ако бях сам, щях да дойда. Но Мурка? Ами стопанството? Ами запасите за зимата? Пък и вече свикнах със селото и с хората. Вече всички ме познават, поздравяват ме. А в града трябва да живееш хиляда години, за да започнат да те уважават.

— А ти, Шаро, ще дойдеш ли?

Шаро не знаеше какво да каже. Точно беше намерил мястото си в живота — захвана се с фотолов — и да замине.

— Ти, чичо Фьодор, по-добре оздравявай и се върни при нас.

Татко рече:

— Ние всички заедно ще идваме при вас. На гости.

— Правилно — каза Матроскин. — Идвайте при нас в неделя да се пързаляме на ски. А през лятото в отпуск. А чичо Фьодор, като тръгне на училище, ще си кара при нас ваканциите — лятната и зимната.

Така решиха.

Мама навлече чичо Фьодор с всички топли дрехи и нареди на татко да нахрани добре трактора. След това попита Матроскин:

— Какво да ви изпратим от града?

— Ние тук всичко си имаме. Само книжките ни са малко. И още ми се ще да си имам барета с лентички. Като на моряците.

— Добре — каза мама. — Непременно ще ви изпратя. И моряшка фланелка ще ви намеря. А на тебе, Шаро, нищо ли не ти трябва?

— Не е лошо да си имам малко радио. Ще си слушам предаванията в колибката. И камера. Ще снимам кино за животните.

— Добре — каза татко. — С това ще се заема аз. Лично.

И те започнаха да се товарят на трактора: мама, татко, чичо Фьодор и Шаро. Шаро трябваше да върне обратно Митя. Тръгнаха. Изведнъж Матроскин изскочи от портичката.

— Спрете, спрете!

Спряха. И той им подаде Крадливко.

— Ето, вземете. С него ще ви бъде по-весело.

Татко попита от кабината:

— Това кой е?

Крадливко отговори:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

И всички си спомниха за Печкин. Мама каза:

— Ох, колко е неудобно, съвсем забравихме за него…

— И правилно — рече Шаро. — Той е толкова лош.

— Дали е лош, или не, не е важно. Важното е, че сме му обещали велосипед.

— Тук има ли велосипеди? — попита татко.

— Не — каза Шаро.

— Можете да направите друго — предложи Матроскин. — Купете му билети от лотарията. За сто рубли. Нека спечели каквото си иска. Ако ще мотоциклет, ако ще кола. Нали той продава билетите. Двойна изгода ще има. И от продажбата на билетите, и от печалбата.

Така и направиха. Купиха от Печкин билети и ги занесоха на самия Печкин в пощата. Раздавачът чак се трогна:

— Благодаря ви! Аз защо бях лош? Защото нямах велосипед. А сега веднага ще започна да се подобрявам. И ще си взема някакво животинче, за да ми бъде по-весело — като се върна в къщи, то ще ми се радва!… Идвайте в нашето Киселомляково…

Най-после пристигнаха в къщи. Веднага сложиха чичо Фьодор да спи. После хукнаха да купят моряшка фланелка, книжки и камера. След това всички обядваха. Особено тракторът. И мама през цялото време придумваше Шаро да остане да спи. Но той не се съгласи:

— На мен ще ми е добре тук с вас. А Матроския там е сам със стопанството и с телето. Трябва да тръгвам.

Тогава мама каза:

— Как ще тръгне сам с трактора? Нали всеки милиционер ще го спре? Не може такова нещо: куче на волана!

Татко се съгласи:

— Така е, така е. Страхувам се, че цялата милиция по пътя ще почне да се хваща за главата. И насрещните шофьори също. Колко катастрофи могат да станат?!

Шаро предложи:

— Хайде да направим така, та да не тревожим милицията. Имате ли очила и шапка? И стари ръкавици.

Татко донесе всичко. Шаро се издокара, облече и моряшката фланелка и попита:

— Е, как е?

Татко каза:

— Отлично! Учен адмирал от запаса пътува с трактора си извън града, за да навести баба си.

Мама рече:

— Че е адмирал, е ясно — щом е с моряшка фланелка. Че е учен, също е ясно, защото е с очила. Но какво общо има бабата?

— Такова. По това време гъби няма. Плодове също. Само бабите са останали.

Мама каза:

— Цял живот само глупости говориш. И глупави съвети даваш. Това не ме учудва. Но защо глупостите ти винаги излизат верни, никога не мога да разбера.

— Затова — рече татко, — защото най-добрият съвет винаги е неочакван. А неочакваното винаги изглежда глупаво.

Шаро каза:

— Всичко това, което говорите, е много интересно. Макар нищо да не разбирам. Но е време да тръгвам. Ама нека да не се целуваме. Не обичам нежностите.

И татко се съгласи. Той също не обичаше нежностите. И мама се съгласи. Тя обичаше нежностите. Но не беше свикнала с Шаро.

И Шаро тръгна. А чичо Фьодор спеше. И му се присънваха само хубави неща.

Гаранционните човечета

Първа глава
Пристигането на Хладилин

В един ясен слънчев ден в апартамента докараха хладилник. Деловите и сърдити носачи го внесоха в кухнята и веднага излязоха заедно със стопанката. И наоколо стана съвсем тихо. Изведнъж през дупката на облицовъчната решетка от хладилника се измъкна на пода едно малко човече със странен вид. На гърба му висеше газова бутилка като на водолаз, а на ръцете и на краката му имаше големи гумени вакуумчета за катерене. Човечето се отдалечи, огледа хладилника и изведнъж като муха запълзя нагоре — натам, където се виждаше къдрава прясна драскотина. Приближи се до нея, включи пулверизатора и след секунда черната ивица се стопи на снежнобелия фон на новия хладилник. Разтвори се под облака от бяла боя.

А на стената в кухнята висеше огромен старинен часовник. С кулички, с дебели кристални стъкла и с грамадно жълто махало. Над циферблата имаше прозорче за кукувичка.

В страничната стена на часовника се отвори една вратичка и надолу се спусна въжена стълбичка. Тя стигаше до самия под. Човечето от хладилника се обърна и погледна нагоре. Там видя друго малко човече — очевидно стопанинът на часовника.

Той беше стар майстор, целият побелял, с черен редингот и златни очила.

— Здравейте — каза старчето. — Като свършите, бъдете така добър, качете се при мене. Чаят току-що закипя. След пътуването…

— Много благодаря — отговори новодошлият. — След пет минути съм при вас.

Той слезе долу. Пъхна инструментите под хладилника и тръгна по въжената стълба на гости. Стопанинът на часовника го посрещна на входа.

— Иван Иванович Буре — представи се той и се поклони.

— Хладилин — отговори гостът.

— Заповядайте.

Те тръгнаха нагоре по стръмна вита стълбичка. Хладилин любопитно се озърташе наоколо. Виждаше се как зад перилата работи часовниковият механизъм.

Въртяха се, поклащаха се и бръмчаха блестящите зъбчати колелца, от една на друга страна се люлееше котвата на махалото.

Стълбичката ги изведе до голяма площадка-стая. На средата имаше маса със самовар. До едната стена имаше легло с планина от възглавници, а от другата — тезгях с блестящи бели инструменти и най-различни месингови приспособления. В стаята беше много чисто и някак много обмислено.

И изобщо, тя по-скоро напомняше старинна къща-музей на някакъв известен учен, отколкото жилище.

До масата беше изрязан прозорец. На широкия перваз дремеше грамадна кукувица с изпъкнали очи и отворена човка. Тя беше червена с жълти крила.

Това беше всичко.

А отдолу, под пода, тиктакаше и въздишаше часовниковият механизъм.

— Задълго ли идвате при нас? — попита часовникарят, като наливаше чая в чашите.

— За два месеца.

— Защо? — учуди се Иван Иванович. — Толкова ли е кратък гаранционният срок?

— Не. Гаранцията е обикновена — две години. Просто моят хладилник е взет под наем. За вилата. А вие задълго ли сте тук?

— Боя се, че за цял живот.

— За цял живот?! Такава гаранция ли има този часовник? — смая се гостът.

— Гаранцията е обикновена. Просто заводът, където правеха тези часовници, отдавна не съществува. И няма къде да отида. Та си живея тук вече почти шестдесет години. И часовничето, смея да отбележа, е като ново. С точност до секунда.

Той извади от джоба си малък часовник и го погледна.

Като се надвеси от прозорчето, свери своя часовник със стрелките на големия циферблат. И едните, и другите показваха точно единадесет.

— Машка — каза Иван Иванович на кукувичката, — време е!

— Не е време — изведнъж отговори тя.

— Аз казвам, че е време!

— Аз пък казвам, че не е време!

— Какво ти става? — строго попита Иван Иванович. — Защо не кукаш?

— А за кого да кукам? В къщи няма никого.

— Какво от това? Ти кукаш не за някого, а защото така трябва. Кукай, ти казвам!

— Ку-ку, ку-ку, ку-ку — бързо и сърдито забърбори кукувичката, сякаш имитираше някого.

Така изкука единадесет пъти, едва-едва подала нос през прозорчето — само да я оставят на мира.

След това отново се настани удобно на перваза и се замисли.

— И денем ку-ку, и нощем ку-ку! И на всеки час ку-ку, и на всеки половин час ку-ку! А сънят ми отива на ку-ку! — измърмори през сън тя.

— Кой още живее тук? — попита Хладилин след кукувичия бунт. — Има ли наши?

— Има, има — отговори Буре. — Сега ще ви покажа.

Те се качиха още по-нагоре по същата вътрешна стълба и се озоваха на един балкон.

— В кухнята съм само аз — каза часовникарят. — Имаше и едно шевно човече в машина. Но то вече си отиде. Свърши му гаранционният срок. А в онази стая има още двама наши. Един в прахосмукачката, друг в радиото. Ще ви запозная с тях. Само че знаете ли какво — той погледна часовника си, — сега ще си дойде дъщерята на стопаните, след две минути. Решавайте какво ще правите: у вас ли ще си отидете, или ще останете при мене.

— Ще си ходя, ще си ходя! — побърза да отговори Хладилин. — Имам много работа, пък и нещата ми не са прибрани.

— Тогава побързайте, господине. Детенцето е много пъргаво, може и по-рано да се прибере.

Хладилното човече бързо слезе долу и се прибра. А Иван Иванович вдигна въжената стълбичка нагоре. И точно навреме — някой вече силно дрънчеше с ключове пред входната врата.

Втора глава
Глас от прахосмукачката

Беше нощ и всички хора в апартамента спяха. Спяха и татко, и мама, и тяхното момиченце Таня.

Но ето че се отвори прозорчето на часовника и кукувичката Машка старателно изкука полунощ. В същия миг в хладилника, в часовника и в радиоапарата се отвориха вратичките и заслизаха гаранционните човечета. Те държаха в ръце фенерчета.

А наоколо цареше пълно безредие! Имаше куфари, кошници, търкаляха се навързани на гроздове тенджери и чайници. Стопаните се готвеха да се местят на вилата. Човечетата се срещнаха на средата на кухнята и се поздравиха.

— Това е новият ни съквартирант — каза Иван Иванович. — Казва се Хладилин.

— Новините на Деня — представи се човечето от радиото, — задълго ли идвате при нас?

— За два месеца — отговори Хладилин. — Моят хладилник е взет под наем. За вилата.

— А къде е Прахосмукачев? — попита Иван Иванович.

— Както обикновено спи — каза Новините на Деня. — Елате да го събудим.

И човечетата тръгнаха към голямата стая, където в ъгъла до гардероба стоеше прахосмукачка „Уралец“.

Новините на Деня тихичко почука по прахосмукачката.

— Прахосмукачев, ставай! — зашепна той, за да не събуди хората, които спяха в стаята.

— Не, не мога — отговори глас от прахосмукачката. — Аз спя.

— Колко жалко, че спиш, иначе щяхме да ти съобщим интересни новини.

— Съобщете ми ги — каза Прахосмукачев. — Аз новините и на сън ги разбирам.

— Страх ни е, че ще те събудим — обясни Новините на Деня. — Ако не спеше, щеше да е друго нещо.

И тогава в горната част на прахосмукачката се отвори един люк като на танк и се показа сънената, но любопитна физиономийка на гаранционното момченце.

— Какво има?

— Запознай се. Новият майстор.

Хладилин и момченцето си стиснаха ръцете.

— Искам да организирам малък празник — каза Хладилин.

И всички се усмихнаха.

— Но нека да не се събираме у нас. Защото ми е омръзнало в къщи.

— А пък на нас в нашите къщи ни е омръзнало — огорчиха се другите човечета.

— Хайде да отидем в шевната машина — предложи Буре. — Там и стаята е голяма, и килими има колкото искаш.

— Не — възрази Хладилин, — по-добре да отидем сред природата.

Отначало не го разбраха.

— Как така сред природата? — попита радиомайсторът.

— Така. У вас има ли цветя?

— Ура! — изкрещя Прахосмукачев. — Всичко разбрах. Хайде сред природата — кухнята!

Човечетата отидоха в кухнята, промъквайки се между тенджери и чайници. Хладилин изнесе кошницата с храната и по клоните на телефончето всички се качиха на перваза. Новият майстор наля чай от термоса и каза:

— Много се радвам, че попаднах в такава приятна компания. И се радвам, че тук сте трима.

— Аз скоро ще си отида — каза Новините на Деня. — След три месеца. Ще долети хеликоптерчето и ще ме откара в завода, а там ме чака нов радиоапарат или телевизор…

— И аз скоро ще си замина — каза Прахосмукачев. — Имам изпити. Нали съм ученик. Аз не съм от завода. От ремонтната работилница съм. Нашият гаранционен срок е кратък — само половин година.

— Така че аз оставам сам… — тъжно промълви Буре. — Пак сам. Мене няма да ме вземе хеликоптерче.

— Точно това ме тревожи — каза Хладилин. — Тъжно е да останеш сам. И може би за цял живот.

— Той си има Машка — каза Новините на Деня.

— Машка е друго нещо — възрази Хладилин. — Приятели трябват.

А Иван Иванович, като заговориха за Машка, си погледна часовника. Беше точно един.

— Ето, виждате ли, не кука. Съвсем се е разхайтила!… Машка! — извика той. — Ти какво, спиш ли?

Машка се показа от часовника и дълго се мъчи да проумее какво искат от нея. След това сърдито изкука един път и бързо се пъхна обратно. А Хладилин продължи:

— Аз предлагам на Иван Иванович да дойде с мене на вилата. Нека поне си почине и се запаси със сили преди самотата.

— Не може! — каза Новините на Деня. — Гаранционният човек не може да напуска мястото си до завършването на гаранционния срок.

— А ако срокът отдавна е свършил?

— Какво от това? Ами часовникът? Ако започне да върви неточно?

— Той може и изобщо да не върви. Нали в градското жилище няма да има никого. В краен случай Машка ще го наглежда.

— И прахосмукачката не е нужна в града! — извика момченцето Прахосмукачев. — И аз искам да дойда на вилата!

— Ти пък защо? — попита радиомайсторът. — Нали гаранционният ти срок не е свършил? Още дълго има да си стоиш тук.

— Аз съм ученик — възрази момчето. — И един път в годината ми се полага ваканция. Нека и аз да дойда с вас, чичо Хладилин!

— Ъхъ! — каза Хладилин. — Решаващият глас от прахосмукачката е за нас. Ами да, разбира се, ела и ти.

— Никак не ми харесва всичко това — каза Новините на Деня. — Непременно ще се обадя в Управлението на гаранционните човечета. Те какво ще кажат…

— Нищо няма да кажат. Там хората не са глупави. Е, Иван Иванович, тръгваме ли?

— Аз бих дошъл — каза Буре, — само че трябва да взема и Машка. Тя без мене не може.

— Ще вземем и Машка. По-весело ще ни бъде. Само да не започне да кука. Ще стане хладилник с кукувичка.

— Няма — успокои го Буре. — Тя своите „ку-ку“ си ги пази като левчета. С ченгел не можеш и ги измъкна.

— Значи, разбрахме се — каза новият майстор. — Събирайте си нещата и се прехвърляйте при мене в хладилника. Утре ще го откарат на вилата.

Те пийнаха още чай и хапнаха пасти. Хладилин им разказа последните новини. Каза им, че на полетата на големите вестници скоро ще започне да се печата вестник за гаранционните човечета. Той ще се набира с особен, незабележим за човешкото око шрифт и ще се нарича „За гаранционна гаранция“. И че там ще има не само обяви и новини, но и разкази, и стихове. И че управлението скоро ще изпрати на всички гаранционни майстори специални фенерчета за четене на незабележимия шрифт.

След това човечетата се разотидоха по домовете си, за да си приготвят багажа. И веднага луната се скри зад облаците.

Трета глава
Пренасянето

На сутринта натовариха хладилника заедно с другите неща на един камион. И ето, вече цял час весело се движат по пътя.

Иван Иванович с Машка на ръце и Прахосмукачев седяха в стаята на хладилния майстор. А самият Хладилин бърникаше нещо във вътрешностите на агрегата. Пешо човъркаше, завинтваше и отбелязваше с кръстчета местата, които се бяха поповредили при превозването.

Камионът спря и изглеждаше, че е задълго, защото шофьорът изключи мотора. И веднага на вратичката на стаята някой почука. Това не беше Хладилин, а съвсем друг майстор. С черен комбинезон и целият омазан. На рамото му висеше чанта с инструменти.

— Здрасти — каза той. — Раздруса ли ви?

— Друса! И още как! — отговори Прахосмукачев. — До тавана подскачаме.

— Ресорите ми са мекички. Като се върна в гаража, ще ги регулирам. Хайде да се запознаем. Аз съм Карданов.

— А как ви е името? — попита Буре.

— Никак. При нас в автогаранцията на всички ни викат по презиме: Карданов, Ресоров, Светофаров.

Прахосмукачев и часовникарят се представиха на човечето.

— Пристигнахме ли вече? — попита момченцето.

— Не. Спрели сме на прелеза — отговори автомайсторът. — Вие за Дорохово ли пътувате?

— За Дорохово.

— Значи, след един час сме там. Красиво е. Ходил съм в Дорохово.

Моторът отново забоботи.

— Отивам да работя — каза Карданов. — Горещо е. Водата може да закипи. Чао.

Камионът тръгна. И точно след един час, както беше обещал Карданов, пристигнаха.

Четвърта глава
Парламентьори

През нощта, точно в дванайсет, гаранционните човечета слязоха на пода, извадиха фенерчетата си и започнаха огледа.

Вилата не беше голяма — две стаи и тераса, която едновременно служеше и за кухня. В кухнята имаше газова печка с бутилки, но в нея не живееше никой от гаранционните — сигурно срокът беше изтекъл. В едната стая спяха татко и мама, а в другата — дъщеричката им.

И изведнъж Хладилин видя на масата радиоапарат.

— Охо-хо! — възкликна той. — Май че и началникът ни е пристигнал. Значи ще бъде по-весело!

И наистина, от радиоапарата се измъкна сърдит и разстроен Новините на Деня. След превозването апаратът му нещо не беше наред. Стопаните бяха монтирали антената неправилно и съвсем забравиха да настроят звука. Поради това апаратът пъркаше и хъркаше, и говореше така:

— Предаваме ви, пър-хър, старинни валсове.

И огромен хор пееше:

Плавно, пър-хър, носи есен вятърът,

пър-хър, във свойта песен.

Пър-пър-пър-пър-пър-пър…

Наложи се радиомайсторът да поправя всичко това, навсякъде да се пъха и даже на два пъти го хвана ток. Най-после радиото заговори нормално, а радиомайсторът, обратно, започна да хърка и да подсвирква.

— Е, как е? Какви са новините? — попита Хладилин.

— Новините ли? Обикновени. По полетата на хър-фюю-ната започнаха хър-сенните работи. Бър-Бър. На южното хър-брежие на Крим хър-рортният сезон е в пълен разгар. Хър-зидентът на хър-лан-дия посети бър-бъро-строителиия завод.

— Не те питам за това — каза Хладилин. — Добре ли пътува?

— Нормално.

— А на мен ми се развали четката на електромотора.

— Как така? Къде гледа?

— Аз нямам никаква вина. При превозване електромоторът трябва да бъде завинтен към пода. За да не се клати. А стопаните не го направиха.

— А ти защо не го направи?

— Защото всяка негова гайка е по-голяма от мене. Не да я завинтя, да я помръдна не мога. Затова и четката се счупи — камионът много друсаше. Ти нямаш ли резервна?

— Не. Освен ако вземем от грамофона.

— Моля ти се, вземи я. Иначе утре ще включат хладилника, а той няма да работи. И с мене е свършено.

— А вдругиден ще включат грамофона и тогава с мене е свършено.

— Разбираш ли — каза Хладилин. — Извън града хладилникът е по-важен от танците. А освен това никак не ми се иска да се сърдят на заемната къща. Тя не е виновна за това.

— А кога ще ми я върнеш? — попита Новините на Деня.

— Скоро. Само да се свържа с управлението. След два дена ще ми я доставят.

— Добре, разбрахме се, макар че всичко това хич не ми харесва. Хайде първо да разгледаме вилата. После ще сменим четката.

Всичко щеше да бъде добре, но за беля момиченцето Таня не беше съвсем заспало. И все заради това толкова интересно пренасяне. Едната й половинка вече беше почти заспала и шепнеше: „Спи, опи, Танюша. Вече е късно“. А втората все не искаше да заспи и казваше: „Не спи! Не спи, Татяна! Тук има някакви човечета с фенерчета. Трябва да ги хванеш“.

Тези две половинки винаги враждуваха помежду си. Едната уговаряше Таня да бъде послушна момиченце, да не капризничи, да си прибира играчките, навреме да си ляга. А втората — обратно: да се покатери на гардероба, да удари някого с лопатката, да си отреже плитките с ножицата.

Когато побеждаваше първата половинка, наричаха момиченцето Танечка, Танюшка, Танюшечка. А когато побеждаваше втората — само Татяна. А ние ще наричаме тези половинки Юшечка и Яна. Сякаш в Таня живеят две момиченца.

Та така, Юшечка най-после заспа, а Яна дълго още кокори очи. По-точно едното око. Ох, колко интересни бяха тези човечета! Жалко, че скоро излязоха от стаята и отидоха на терасата-кухня.

— Чувате ли? — попита Хладилин. Отвън се чуваше свирене и щракане.

— Какво е това? — попита Прахосмукачев. — Милиция ли?

Хладилин се засмя:

— Това са славеи. Те винаги пеят извън града.

— Хубаво пеят. Да не им се наслушаш! — рече Буре. — Да можех да ги взема в часовника вместо Машка.

— Нищо — успокои го Хладилин, — тя ще чуе тук истинска кукувица и също ще започне да кука добре.

— Кой пее? — попита Новините на Деня.

— „Пили-пили“ ли? — уточни Хладилин. — Това е щурец.

— Не-е, не „пили-пили“, а „цър-цър-цър“.

— Май че мишки църкат.

И наистина — в ъгъла се чу писукане, някакво раздвижване и от дупката на пода изскочиха две сиви мишлета. Те делово се отърсиха, извадиха от дупката бяло знаменце и барабан, наредиха се в редица и тръгнаха. Под барабанните удари приближиха до човечетата и спряха.

— Здрасти! — каза това, което беше по-високо и държеше знамението. — Вие ли сте гаранционните?

— Ние сме — отговори Хладилин.

— Дошли сме да ви обявим война! — И по-малкото и по-дебело мишле важно заби барабана.

— Защо? — попита Хладилин.

— Ние винаги воюваме с гаранционните! Тази къща е наша — отговори високото мишле. — Тук ние сме най-важните!

— Ами вие пак си бъдете. Но защо трябва да воюваме?

— Нямаме представа. Такъв е обичаят от векове. А нашият войник не мисли: при нас, мишките, войникът изпълнява вековните обичаи. Такъв е нашият сив герой.

А малкото все удряше барабана.

— Слушай — изведнъж каза Хладилин на високото, — искаш ли сирене?

То се изпъна като струнка:

— Да живее негово величество кралят и още как!

И никак не можеше да се разбере какво и още как: кралят ли, или сиренето.

— Да вървим — каза Хладилин и поведе „сивия герой“ към къщи.

Останалите човечета обкръжиха малкото мишле. Край него се търкаляше бялото знаменце на преговорите.

— А вие къде живеете?

— А много ли сте?

— Три, четири, пет, седемнадесет, двадесет, единадесет! Толкоз! — каза то.

— А ти можеш ли поне да броиш? — попита Новините на Деня.

— Как иначе! Едно, две, три, четири, двадесет и едно, петнадесет, триста! И още.

— Блестящо! — разсмя се радиомайсторът.

— А вие зли ли сте? — попита Прахосмукачев.

— Ние ли? — отвърна с въпрос мишлето и започна да се оглежда. Личеше си, че се чувствува неудобно и му се ще да се прибере в къщи. — Ние сме такива… какви… като един… всички. Ето! За всички!… Напред!

Върна се Хладилин с високото мишле. Изглеждаше, че добре се бяха сприятелили. „Сивият герой“ носеше под мишница парче сирене, а в свободната си лапа — кръгче салам. Затова нямаше как да вземе бялото знаме на преговорите.

Тогава пъхна парчето салам в устата на помощника си и строго му заповяда:

— Да не си посмял да отхапеш! Да се достави жив!

Сега лапата му се освободи и то вдигна знаменцето.

— А вие много ли сте, началник? — попита Хладилин.

— Ние сме точно двадесет и девет. И името ни е легион!

— А как се казвате? — попита Буре. — Вие и вие.

— Мишкин и Подмишкин. Лейтенанти от кавалерията!

И под звуците на барабана мишлетата се оттеглиха. При което малкото все се обръщаше наляво, накъдето го теглеше парчето салам. Сигурно му беше много трудно да държи салама, без да си отхапе.

— Даже кавалерия си имат — тъжно каза Буре.

— Глупости! — възрази Хладилин. — Докато имаме салам и сирене, няма защо да се боим от никакво сражение. Е, Иван Иванович, харесва ли ти на вилата?

— Не зная — отвърна Буре. — Необичайно е някак, като в чужбина.

— А вие били ли сте в чужбина? — попита Новините на Деня.

— Не, не съм бил — каза Буре. — Затова е необичайно.

— Е, добре, поразходихме се, стига толкова — каза Хладилин. — Да вървим да сменяме четката.

Пета глава
Яна и Юшечка

На сутринта, щом момиченцето Таня се събуди, изтича при майка си.

— Мамо, у нас в къщи живее някой. През нощта видях.

— Кой? — попита мама.

— Малки човечета. Снощи се разхождаха с фенерчета.

— Сънувала си.

— Не, не съм сънувала — каза упоритата половинка Яна. — Защото едното ми око вече спеше, а другото не. И всичко виждаше. Съвсем истински човечета.

— Скоро е рожденият ти ден — каза майка й. — След три дни. Ще ти подаря войничета. Ще си имаш човечета.

— Човечетата са живи, а войничетата не са. Аз искам да намеря човечетата.

— Добре — съгласи се мама. — Довечера им сложи бонбон. Ако го изядат, значи ги има. А ако не, значи е било сън.

„Сигурно е било сън“ — помисли си послушната половинка Юшечка.

„За тебе може да е сън, а за мене — ни най-малко!“ — възрази й лошата половинка Яна.

Когато стопаните отидоха да се къпят, Хладилин, Буре и момченцето се измъкнаха от хладилника и се качиха на прозореца да гледат природата.

— Какви простори! — каза Прахосмукачев. — Полета. Фенери. Да можехме да отидем там!

Тогава от гората се чу високо и отчетливо „ку-ку, ку-ку, ку-ку!“.

Иван Иванович се хвана за часовника.

— Олеле! Вече е три. Какво става с моя часовник?! Изостава ли?

Кукувицата кукаше ли, кукаше. А Иван Иванович броеше:

— Петнадесет, шестнадесет… двадесет и осем! Нищо не разбирам. Нима може да има тридесет часа?… Сигурно се е счупил ограничителят й.

Другите човечета се превиваха от смях. Прахосмукачев дори започна да се търкаля по перваза.

— Ох, ох! Дръжте ме! Часовникът му изоставал! Та това е жива кукувица!

— Жива ли? — възкликна Буре. — Съвсем забравих за тях. Мисля си, щом вика „ку-ку“, значи отбелязва времето. Трябва да изтичам да доведа Машка. Нека се учи.

Машка слуша, слуша сънливо, но изведнъж опули очи и закука: „Ку-ку!“. Толкова добре и високо, че горската кукувица се учуди и млъкна.

— Какво, дадох ли ти да се разбереш! — каза Машка, отново клюмна глава и задряма.

На перваза се качи радиомайсторът.

— Чухте ли новината?

— Каква новина?

— За дъщерята на стопаните. Забелязала ни е. Бях в къщи и чух като разговаряше с майка си.

— Е, и какво? — попита Прахосмукачев.

— Нищо. Сякаш не знаеш. Щом децата разберат за гаранционните човечета, можеш да очакваш всякакви беди. Ще започнат да разглобяват всички радиоапарати и часовници, за да ни намерят.

— Така е — подкрепи го Буре. — Това момиченце още в града на два пъти се опита да измъкне Машка от часовника. Трябваше тя да кука с цяло гърло, а аз да звъня с всичка сила, за да дотичат родителите.

— А веднъж разглоби половината апарат, за да види кой говори вътре. Наложи се да приближа до нея проводниците с ток и здравата да я разтърся. За да не се пъха повече. Такива викове бяха — едва не оглушах!

— Сега иска да сложи на пода бонбон — продължи радиомайсторът. — Ако бонбонът изчезне, значи ние сме го изяли. Тогава тя ще ни търси.

— Ние няма да вземем бонбона — разтревожи се Хладилин, — но мишките…

— Ще трябва да поставим часовой за през нощта. Например мене — предложи момченцето. — За да не могат мишките да изядат бонбона.

— С часовой не става — възрази Хладилин. — Ще го отмъкнат заедно с бонбона.

— Значи ще прокараме проводници с ток — предложи Новините на Деня. — Така ще ги тресне!

— Може за през нощта да вземем бонбона при нас — каза Буре — А на сутринта да го сложим пак на мястото му.

— Добре го измисли — съгласи се Хладилин. — Точно така ще направим.

— Но това не е всичко — каза радиомайсторът. — Има още една новина. След три дни дъщерята на стопаните има рожден ден.

— Нас какво ни засяга? — учуди се Хладилин.

— Засяга ни, защото ще дойдат гости, ще пуснат грамофона, а той не работи. И веднага ще ми лепнат мъмрене по гаранционна линия.

— Вярно — съгласи се Хладилин. — Не се отчайвай. Още днес ще отидем да звъним в управлението. Ще имаме четка.

През този ден дъщерята на стопаните Таня много се измори. Защото нейната добра половинка Юшечка през цялото време помагаше на мама: изпра си рокличката, направи палачинки, изхвърли в кофата счупената чашка и изми пода в кухнята. Лошата половинка Яна също много се измори. През целия ден се пъхаше, където не трябва. Счупи чашката, изцапа си рокличката, разля вода в кухнята и замери момиченцето на съседите с палачинка.

— А сега да сложим бонбон за човечетата — каза Яна, преди да си легне.

— Не бива да ги ловим! — започна да спори Юшечка.

— Непременно трябва да ги хванем. Никой си няма човечета, а ние ще си имаме — заинати се Яна.

Тя извади един бонбон от захарницата, сложи го на пода и скочи в кревата. След пет минути момиченцето спеше.

— Танюша ни е много добричка — каза мама и я зави с одеялото. — За рождения ден трябва да й подарим котенце.

Шеста глава
Диверсия

Щом възрастните си легнаха, Хладилин и Новините на Деня се измъкнаха от хладилника и прибраха бонбона. След това се застягаха за път. Трябваше да отидат до най-близката телефонна кабина и да позвънят в управлението за резервна четка.

— Вземи си оръжие — каза радиомайсторът. — Знае ли човек какво може да се случи.

— Не се безпокой — отговори Хладилин. — Не ми е за първи път.

Те се облякоха по-дебело и излязоха в сребристата тъмнина на нощта. А Иван Иванович и момчето останаха в къщи да пият чай.

— Иван Иванович — каза Прахосмукачев, — вие защо не се преквалифицирате на електротехник? И не преминете в съвременните електрически часовници?

— Стар съм вече да се преквалифицирам — отвърна Буре. — Пък ми е жал и за майсторството. Ние, старците, сме упорити хора. Ето например имам един приятел, Иван Валс. Той живее в роял. Колко пъти го съблазняваха да отиде на работа в пианата. Сега вече апартаментите са малки, няма място за рояли, а търсенето на пиана е огромно. Но той не иска да отива в пиано. Жал му е за майсторлъка. Макар че там работата е по-лека. Всички сме такива. Не искаме да напускаме вещите си. Затова старинните неща работят толкова добре. И пушките, и цигулките, и полилеите, и самоварите. И какво ли не още! Да можех да си имам ученик, та да му предам всичките си тайни.

— Управлението не може ли да ви изпрати ученик? — попита Прахосмукачев.

— Лесно е да се каже — отговори Буре. — Тези часовници са вече рядкост. Търсенето им не е голямо. Учениците са нужни на други места. После ще се сетят, но вече ще бъде късно.

В този момент малката лампичка над масата замига и угасна.

„Какво става? — замисли се Прахосмукачев. — Токът ли спря?“

Той извади фенерчето си.

— Почакай, Иван Иванович, ще отида да видя, може би нещо кабелите не са наред.

— Не, по-добре вие почакайте, младежо — възрази Буре. — Аз ще отида. Времената са напрегнати. Не забравяйте, че ни е обявена война.

И той излезе. Минаха пет минути, но Буре не се връщаше. Не се върна и след десет, и след двадесет минути. Прахосмукачев сериозно започна да се тревожи. Все един по-голям гаечен ключ, излезе от хладилника и тръгна покрай кабела към контакта.

— Стоп! — изведнъж си каза той. — Кабелът е прегризан. Това са мишките. Иван Иванович е загубен! — И бегом се хвърли към хладилника.

Хладилин и Новините на Деня обиколиха вече три телефонни кабини. В две автоматите бяха счупени. В третата автоматът работеше, но нямаше гаранционно човече.

Заръмя дъжд.

Едва в четвъртата кабина им провървя. След условния сигнал — четири двойни удара по стената — при тях се спусна изящна найлонова стълба с метални стъпала.

Като изтърсиха добре дрехите си, майсторите побързаха да се изкачат. Гаранционната стая беше новичка, като от изложба за съвременно обзавеждане. Навсякъде пластмаса, дърво и метал. А може би дърво като пластмаса или пластмаса като дърво и метал. Блестящи дръжки, сгъваеми легла и прибиращи се в стената маси.

И стопанинът беше като от изложба — добре сресан юноша с бяла найлонова престилка. Той ремонтираше извадения от стената прибор с надпис: „Брояч на постъпилите монети“.

— Седнете — махна той с поялника на влезлите майстори. — Аз ей сега ще свърша.

На масата до него имаше наушници, откъдето се чуваха откъслечни телефонни разговори.

— Никак не е прилично да се подслушват чужди телефонни разговори!

— Голяма работа! — отвърна телефонистът. — Нямам телевизор, нямам радио, какво да правя вечер? Освен това никой не ми забранява.

— Какво да правиш ли? — каза Хладилин. — Да беше измислил средство срещу онези, които чупят автоматите. Докато стигнахме до вас, срещнахме два счупени.

— Защо пък аз да мисля? — възрази юношата. — Нека мислят в управлението. Те са повече и между тях има даже плешиви.

— Както виждам, вие на това управление като на господ се надявате. А собствените ви глави за какво са? Да носите найлонови шапчици ли?

— Как се казвате? — намеси се Новините на Деня.

— Слава се казвам. Можебиев. А служебно — Нула Едно.

— Та така уважаеми Нула Едно, ние незабавно трябва да се свържем с управлението — каза Хладилин.

— На което не трябва да се надяваме като на господ — продължи младият човек.

— Едно на нула — засмя се радиомайсторът.

— Нула Едно — поправи го Можебиев. — Между другото, аз дадох предложение за онези, които чупят автоматите. Да се монтират специални мастилени пръскалки. Или бухалка на пружина. Ти удряш автомата, а пък тя — тебе. Със същата сила.

— И какво? — попита Новините на Деня.

— Нищо. Отказаха. Не било възпитателно и човечно да се цапат хулиганите с мастило. Те сигурно искат, когато хулиганите чупят автоматите, в отговор да се включва възпитателна плоча с музика: „Мило хулиганче, недей, моля ти се, да чупиш нашето автоматче. Бъди умничко“.

— Добре — прекъсна го Хладилин. — Дайте ми управлението. Друг път ще поговорим на тази тема.

След малко той вече крещеше в малката телефонна слушалка:

— Как така не можете да изпратите? Няма да стигне бензинът на хеликоптерчето ли? Ама няма нужда то да лети до самото Дорохово. Нека кацне на покрива на електричката и да дойде с нея. А от гарата е съвсем близо. Ние ще нарисуваме кръст на телефонната кабина. Там ще оставите четката… Кой прие поръчката? Петров? Внимавайте, Петров, утре четката да бъде тук! Обажда се Хладилин. Край. Поздрави на Великия Трансформатор.

Той сложи слушалката.

— Слава, оттук може ли да се качим на покрива? Има ли стълба?

— Няма нужда да се качвате — отговори юношата. — Тръгвайте. Аз ще нарисувам кръста.

Когато Хладилин и радиомайсторът се върнаха в къщата, посрещна ги разтревоженият Прахосмукачев.

— Иван Иванович изчезна… Мишките го откраднаха. Какво да правим сега?

— Хубаво се наредихме! — възкликна радиомайсторът. — Така си и знаех: няма да свърши добре тая работа!

Хладилин се замисли. После огледа кабела.

— Мисля, че с Иван Иванович няма да се случи нищо лошо — каза, той. — Щом са се сетили да прегризат кабела, ще съобразят, че е по-изгодно да заменят пленника за сирене или за салам. Иначе защо им е?

— Дали ще се сетят, или няма да се сетят, не мога да знам — каза Новините на Деня. — Аз ви предупреждавах. Иван Иванович не биваше да идва с нас тук. Предчувствувах го. Знаех си аз!

— Излишно е да спорим — прекъсна го Хладилин. — Ето какво ще направим. Първо, ще извадим бонбона от обвивката. Второ, ще сложим обвивката пред дупката. И трето, ще се приготвим за това, че момиченцето на стопаните ще започне усилено да ни търси.

— И какво ще стане? — попита радиомайсторът.

— Ще видите.

На сутринта първата работа на Таня беше да се развика:

— Мамо! Мамо! Гледай, бонбонът го няма! Нали ти казах! Значи човечетата ги има!

Мама погледна и видя обвивката на пода, край дупката на мишките.

— Има ги, има ги — каза тя. — С четири лапички и с опашчици. Казват се мишки.

— Не, не са мишки — възрази Таня.

— Мишки са.

— Аз пък ти казвам, че не са мишки!

— Добре — прекъсна спора мама. — Ще сложим капан през нощта и всичко ще стане ясно.

— Сега разбра ли защо оставихме обвивката? — попита Хладилин момчето.

— Разбрах. За да сложи майката капан. А какво ще стане по-нататък, чичо Хладилин?

— Ще видиш. По-нататък ще бъде още по-интересно.

Седма глава
Гаранционно радиопредаване

Когато стопаните отидоха на плажа, до хладилника притича Новините на Деня.

— Ей, вие! Елате при мене да слушаме радио. Има гаранционно радиопредаване!

Човечетата забързаха към къщата на радиомайстора. Гаранционното радиопредаване е интересно и полезно нещо.

Стаята на радиомайстора, не беше толкова уютна като на Буре и не беше толкова обикновена като на Хладилин. Тя приличаше повече на трансформаторна кабина или на машинно отделение на асансьор. Навсякъде се виждаха гумени постилки, шалтери и табла с лампички. И навсякъде имаше надписи: „Не пипай — опасно за живота!“. А до тях — рисунки с череп и кости. Даже върху шкафчето със съдовете. На масата имаше електрически самовар със същата рисунка и порцеланови чашки със същите надписи. И само на огромния червен диван в ъгъла нищо не беше написано.

Човечетата веднага се настаниха на дивана и с уважение започнаха да разглеждат смъртоносната стая.

— Искате ли чай? — попита домакинът.

Но никой не искаше да пие чай от смъртоносния самовар.

— Имам чувството, че като хвана чашката, веднага ще ме тресне ток! — каза момчето.

— С удоволствие бих пил чай със сладко — каза Хладилин. — Но чай с електричество — това е вече за по-особен вкус.

— Както искате — каза домакинът. — Хайде да слушаме.

Той се приближи до работната си маса и включи приемника. Като при всички радиомайстори или любители, апаратът му беше разглобен до последното винтче. Всичките му лампи бяха навън, говорителят стоеше настрани, капакът беше в ъгъла. Но апаратът работеше безупречно. Радиопредаването започна. Отначало съобщаваха новини.

„Внимание, внимание! Рижският завод за радиоапаратура увеличава гаранцията на всички свои изделия с една година. Молим майсторите да имат предвид това…

Управлението на гаранционните човечета съобщава, че заводът за прахосмукачки «Уралец» се затваря поради ремонт. Молим майсторите засега да не напускат изделията си и ги предупреждаваме, че временно при тях няма да се изпращат микрохеликоптерите…

Към радиоприемниците «Воронеж» е произведена магнетофонна приставка. В нея има работилница. На работната маса има допълнителни инструменти и инструкция. Входът за приставката се намира откъм задния капак, до пломбата. Умоляват се гаранционните човечета незабавно да регулират, приставката…

Времето. За сведение на хладилните майстори! По данни на Института по Прогнозите се очакват силни горещини. Не забравяйте да понижите температурата в камерите. На човечетата от автогаранциите се препоръчва да засилят охлаждането на двигателите. Жалузите трябва да се държат отворени, а радиаторите да се изчистят от мушици. Съветваме гаранционните човечета от моторите за лодки да следят нивото на водата в реките и езерата. То може да се понижи и витлото ще закача по дъното.“

След това радиото започна да предава поздрави от едни човечета за други. Да разказва различни гаранционни случки. В кой град кое момченце или момиченце се е опитало да разглоби едно или друго изделие и какво е станало след това. И накрая говорителят каза:

„А сега ще ви предадем, концерт по желание на стари майстори. Гаранционният майстор от рояла «Бекер» Иван Сергеевич Валс моли да предадем по радиото песента «Полита тройка — вихър весел». С тази песен той поздравява своя приятел — майсторът часовникар Иван Иванович Буре. И моли заедно с песента да предадем неговия нисък поклон и пожеланията му за здраве. С удоволствие изпълняваме молбата на Иван Сергеевич. Чуйте тази стара гаранционна песен.“

При тези думи човечетата направо подскочиха. Ама че работа: поздравяват го с песен, пък Иван Иванович го няма! А апаратът запя:

Полита тройка — вихър весел

по Волга — в пътя побелял.

А той — коларят — тъжна песен

от ранна утрин е запял.

И пита пътникът приветлив,

беда не вкусил, може би:

„Защо е мъката в сърцето

и кой, кажи, те наскърби?“

После радиото млъкна.

— Знаеш ли, това е много стара песен — каза Хладилин на момчето. — Едно време не е имало никакви хеликоптерчета за гаранционните човечета. Като ти свърши срокът, излизай и тръгвай на път. Къде на тройка, къде пеша. Понякога се е налагало да минават през половината страна. Или дори през границата. Заводите са били малко. Случвало се е майсторът да се измори и да падне. Ако хората ти се притекат на помощ, добре, но понякога е ставало и най-лошото.

— Жалко, че Иван Иванович не чу — въздъхна Прахосмукачев. — Нали изпълниха тази песен за него.

— Как да не е жалко — каза Новините на Деня. — И все заради някои! Не трябваше Иван Иванович да тръгва с нас! Ето докъде води нарушаването на инструкцията.

— Добре де, стига си опявал — спря го Хладилин. — Още нищо не е загубено.

Осма глава
Буре в плен

А работите на Буре вървяха така. Тази сутрин го заведоха на разпит в кралския дворец. Дворецът беше направен от едно обърнато сандъче за колети. На стената на двореца се мъдреше надпис:

МОСКОВСКА ОБЛ., село ДОРОХОВО

за СМИРНОВИ

Всички букви. „О“ бяха прегризани и се бяха получили много малки кръгли прозорчета. Вътре беше светло, защото под тавана висеше светеща гнила гъба-полилей.

За кралски трон служеше едно кукленско кресло. То висеше, на четири въженца, завързани за тавана. Получаваше се едновременно и трон, и люлка. Покрай стените бяха наредени кукленски столчета, шкафчета и дивани. Всичко това мишките сигурно бяха отмъкнали от разни зазяпали се деца, почивали във вилата по-рано.

Около трона стояха важни миши генерали, запасани с колани от саламена обвивка. Те започнаха разпита на Иван Иванович:

— Колко човечета пристигнаха на вилата?

— Съгласни ли са да се предадат в плен и да служат на великия миши крал?

— Какви продукти има в хладилника и може ли бързо да бъдат пренесени в мазето?

— Новите стопани на вилата водят ли със себе си котка, или не?

Иван Иванович спокойно и ясно отговаряше.

Пристигнали са много човечета и нямат намерение да се предават в плен. В хладилника има продукти, и то най-различни. Не може всичко да бъде пренесено в мазето — стопаните ще забележат. Но малко салам или сирене може да се вземе. Разбира се, в замяна на него — Иван Иванович. Стопаните не са довели със себе си котка. Но това сега не е проблем. Ако разберат за мишките и за това, че те са прегризали кабела, ще си вземат котка под наем. От специалното коткозаемно ателие.

Тогава генералите започнаха да си шушукат с краля, а саламените им колани поскръцваха. И отново отведоха Буре на главния площад и го качиха в едно детско автобусче играчка. Бяха го превърнали в гаранционна зоологическа градина. Ако някой искаше да го види, трябваше да занесе в кралската продоволствена хазна парченце сирене.

 

 

Вечерта мама и Таня сложиха в кухнята капан. Таня няколко пъти го изпробва. Тя дърпаше връвчицата и вратичката се затваряше.

На два пъти момиченцето силно си прискрипа пръста, но това не го огорчи, а даже го зарадва. Зарадва се лошата половинка Яна. Защото Юшечка изобщо беше против тази идея.

Когато в къщи дойде Сънчо, Яна първа заспа. Нямаше търпение да дочака утрото и да види човечетата в капана.

А Юшечка все не можеше да заспи. През цялото време си мислеше дали е правилно да се ловят човечетата. И колко зле ще им бъде в тази клетка-капан, докато ги извадят на сутринта.

Така или иначе, момиченцето дълго се въртя в леглото и вечерният живот в къщата започна с половин час по-късно от обикновено.

 

 

Майсторите се бяха събрали у Хладилин и пиеха нормален, не електрически чай. И се ослушваха.

Изведнъж се чу шумолене, след това радостно цвъртене и топуркане по пода.

Капанът се затвори.

— Хванаха се, гълъбчетата! — каза Хладилин. — Да вървим да ги измъкваме. Това сигурно са лейтенантите от кавалерията.

Девета глава
Кренвирш за разузнавачите

Но не бяха лейтенантите от кавалерията, а две други мишлета.

Човечетата ги пуснаха от капана и ги поведоха към хладилника. Новините на Деня бързо направи нашийници, завърза мишлетата за пружината под мотора и пристъпи към разпита:

— Фамилия? Име? Презиме?

— Смирнов Андрей Андреевич! Смирнов Андрей Андреевич! — отговориха двете мишлета.

— Вие да не сте братя?

— Не. Просто при нас всички мишки носят името на стопанина на къщата.

— А Мишкин и Подмишкин?

— Те са от други къщи. Те се присъединиха към нас.

— С каква задача бяхте тръгнали! — продължаваше разпита радиомайсторът.

— Разузнаване и диверсия!

— Диверсия и разузнаване!

— Каква диверсия?

— Да намерим от стопаните туба лепило и да намажем пода около хладилника. Да внимаваме да не залепнем ние самите и да чакаме гаранционните.

— Добре измислено! — каза Хладилин. — Не е зле и ние да го използуваме.

— Как се чувствува нашият Буре? — попита момчето.

— Възрастният гаранционен ли? Добре — отговориха Андреевците Андреевичи. — Направиха от него зоологическа градина.

— Как така зоологическа градина?

— Много просто. Качиха го в един автобус на главния площад. Ако искаш да го видиш — дай парченце салам.

— А ако ние поискаме да го разменим срещу вас, как ще погледне на това вашето началство?

— Лошо ще погледне. Той носи доход. А ние — не.

— За кого доход?

— За негово величество краля!

— Добре — каза Хладилин. — Искате ли да ядете?

— Смешен въпрос — отвърнаха мишлетата. — И още как!

— Какво да ви дам — кренвирш или сирене?

— Сирене и кренвирш! Кренвирш и сирене! — отговориха храбрите Андреевци Андреевичи.

— И таз добра! — учуди се радиомайсторът. — Те са наши врагове, пък ние ще ги храним с кренвирши като в санаториум.

— Така трябва — каза Хладилин. — Имам си съображения. И освен това са толкова симпатични момчета.

— И весели — добави Прахосмукачев.

— Тъй вярно — казаха мишлетата. — Ние сме симпатични. И весели.

Хладилин извади един малък кренвирш и го сложи пред пленниците. Те бързо започнаха да го унищожават, всеки от своята страна. Не минаха и пет минути и си допряха нослетата едно в друго. А от кренвирша не беше останало нищо.

— Това е — каза Хладилин. — А сега на път! За четката.

Той се качи в стаята си и донесе две малки флакончета с пулверизатори.

— Това е за тебе — каза той на Прахосмукачев. — За всеки случай. Флакончето е с хелий. Сигурна работа! Използувай го в случай на нападение. Отваряш кранчето — от него изскача газ като от пожарогасител. Само че студен. На цял метър наоколо става зима. Направо можеш да си обличаш кожуха. Добре охлажда горещи глави. А това е за нас — каза той на радиомайстора. — Тук има боя под налягане. Не завиждам на този, който ни нападне. След това направо го носиш на химическо чистене срещу разписка.

Сега вече по-възрастните майстори тръгнаха на път, а момчето се качи в стаята на Хладилин и легна да спи.

Мишлетата останаха долу, под хладилника.

Десета глава
Противохулиганният механизъм на Можебиев

Щом стаята утихна, към хладилника се промъкнаха двама нови разузнавача. Май че бяха Мишкин и Подмишкин.

— Ей, вие, хванаха ли ви? — попитаха те.

— Хванаха ни — отговориха пленниците през пролуката.

— Държите ли се?

— Държим се!

— Добре. Ние скоро ще ви освободим.

— Ъ-ъ, няма нужда — отговориха пленниците. — Нека си останем тук.

— Защо?

— Дадоха ни кренвирш.

— Какво? — смаяха се новите разузнавачи. — Отровен?

— Нормален.

— А пък аз никога в живота си не съм ял кренвирш! — тъжно каза по-малкото мишле.

— „Не съм ял!“ Аз даже не съм виждал! — ядно се засмя второто. — А как изглежда? Квадратен ли е? С дупчици?

— Не. Дълъг и кръгъл — отвърнаха пленниците. — А пък вътре вкусен.

Двамата нови разузнавачи бяха невероятно поразени и затичаха обратно към дупката, за да докладват обстановката.

Точно това целеше Хладилин. Той много искаше слуховете за кренвирша колкото може по-бързо да проникнат в редовете на вражеската армия.

Понякога кренвиршите вършат по-добра работа от позивите.

Този път не валеше и походът на майсторите към телефонната кабина беше по-приятен. Хладилин даже заля:

Аз бих помолил хиромантията

да ми даде ответ:

как да се удължи гаранцията

с години занапред.

— Какво общо има хиромантията? — попита Новините на Деня. — Това е науката, която по ръката разбира всичко за човека.

— Точно така. По нашите ръце веднага може да се каже, че сме майстори. И вероятно добри. Лошото е това, че в някои от нас на първо място стои майсторът, а човекът е на второ.

— Добре де, добре — каза Новините на Деня. — Моля без намеци. Заради твоята човечност вече толкова пъти нарушихме правилата. Пък и сега положението ни не е от най-добрите. Отдолу мишките ни тормозят, отгоре — момиченцето. Още не се знае как ще свърши всичко това.

Слава Можебиев, а служебно Нула Едно, ги очакваше.

— Къде се губите? Вече се канех да тръгна да ви нося четката.

— В никакъв случай! При нас стават такива събития! Сигурно ще се наложи да бягаме.

И те му разказаха историята си.

— Да ви завиди човек — каза Можебиев. — При вас поне е интересно. А аз тук седя като в консервна кутия. Но нищо, пак измислих как да се борим с хулиганите.

— И как?

— Много просто. В бравата се монтира едно устройство. Ако някой счупи автомата, устройството се задействува и бравата се заключва. А на сутринта милицията върви и събира нарушителите като гъби. Голяма работа, нали?

— Не е лошо — каза Хладилин. — Само че ако нарушителят се окаже по-силничък, до сутринта не само автомата, ами и цялата кабина ще унищожи. И няма да има какво да се събира.

— Ама че работа! — огорчи се Можебиев. — Върти го, сучи го, все не става! Но аз въпреки всичко ще го измисля. Ще има, непременно ще има „Противохулиганен механизъм на Можебиев“!

Майсторите без приключения се прибраха в къщи чак на разсъмване.

Първата им работа беше да занесат четката в хладилника.

— Ти къде ще спиш? — попита Хладилин радиомайстора. — У вас или у нас?

— В къщи, разбира се. Сега е лято, ще вземе да се навре някоя мушица или бръмбар — сума бели могат да направят! Човек трябва да си отваря очите на четири.

— Само внимавай като вървиш. Оглеждай се настрани. — И Хладилин предаде на радиомайстора флакончето с боята. — Гледай да не изчезнеш и ти. Само това ни липсва.

Единадесета глава
Мишкин носи Подмишкин

На сутринта капанът беше празен. Примамката си стоеше на мястото и мама се успокои:

— Слава богу! Няма мишки.

Но момиченцето Таня съвсем не мислеше да се успокоява.

— Какво от това, че няма мишки. Аз не говоря за мишки. Аз говоря за човечета. А те няма да влязат в капана. Аз зная какво да правя. Аз, мамо, ще насипя по кухнята прах за зъби. Ако има човечета, ще оставят следи.

— Да не мислиш, че ще ти разреша! — разсърди се мама. — Аз всеки ден мия пода, а ти ще цапаш!

— Мамче, само един път. Аз после ще изчистя!

— Е, щом ще изчистиш, опитай. Но не трябва да цапаш целия под. Направи пътечка от единия до другия ъгъл. Така е по-лесно да се измете, а пък ако има човечета, непременно ще оставят следи.

— Ура! — извика момиченцето.

— Но ти през целия ден трябва да слушаш. Иначе — никакви пътечки!

— Разбира се, разбира се, мамичко! Давай ми по-бързо кашата!

— Добре се наредихме! — ахна Новините на Деня. Той седеше в стаичката си в апарата и затова чу целия разговор. — Спукана ни е работата! Това момиче няма да ни остави на мира. Мисля, че е време да си обираме крушите.

Работата наистина ставаше лоша. На гаранционните човечета категорично беше забранено да се показват пред деца. Дори не всеки възрастен знаеше за тях. Само главните специалисти в заводите и фабриките. И в никакъв случай не трябваше да се допуска за тях да разберат децата. Затова, щом стопаните излязоха, радиомайсторът през глава хукна при Хладилин.

— Свършено е! Знаете ли какво е измислило момиченцето?

— Какво?

— Иска да посипе в кухнята пътечка от прах. За да оставим следи по нея.

— Лоша работа! — каза Хладилин.

— И още как! — извика Новините на Деня. — Ако момиченцето ни намери, представяте ли си какво ще стане? Ще започне да ни слага да спим, да ни вози в количка, да ни храни с кюфтета от пясък! Да ни превързва, да ни маже с лекарства и да ни мери температурата от сутрин до вечер!

Прахосмукачев кимаше с глава в знак на съгласие, а Хладилин си мълчеше.

— Ами ако ни подари на някое момченце? То ще започне да ни носи по джобовете си! Да ни разменя срещу джобни ножчета! Ще ни кара да плаваме с дървени корабчета! Ще ни превърне във войници-играчки! Аз не искам, не желая!

— И аз — съгласи се Хладилин — не го желая особено.

— Значи незабавно трябва да се връщаме по заводите си!

— А какво ще правим с Буре? — попита Хладилин.

— Не зная — отвърна радиомайсторът. — Само че не е нужно заради един човек да загинат всички. Всички са по-важни от един — такъв е законът.

— Това не е правилно! — каза Хладилин.

— Защо? — учуди се Новините на Деня.

— Наистина, защо, чичо Хладилин? — намеси се и момчето.

— Много просто — започна да обяснява майсторът. — Отначало смятате, че всички са по-важни от един. След това започвате да смятате, че болшинството е по-важно от малцинството. А после ще се стигне дотам, че половината от всички е по-важна от половината на всички.

— Това няма да стане — каза Новините на Деня. — Половината от всички е равна на половината на всички.

— Така е само на думи — обясни Хладилин. — Но щом някои са свикнали да се смятат за по-важни от другите, те ще продължават да се смятат за по-важни, даже ако са по-малко. И в края на краищата ще излезе, че не всички са по-важни от един, а един, най-важният, е по-важен от останалите.

— Празни приказки! — каза радиомайсторът.

— Не са никакви приказки — възрази Хладилин. — Спомни си Великия Трансформатор и войната 127 срещу 220.

Но в този момент разговорът на майсторите беше прекъснат, защото в кухнята се чу някакъв шум. Човечетата надникнаха през дупките и Хладилин извика:

— Охо-хо! Какво виждам… Мишкин носи Подмишкин!

— Точно така — чу се глас в отговор. — Само че всичко е обратно. Нали аз съм отгоре!

Към тях се приближиха старите им познати със знамението. При това единият яздеше другия.

— Защо така? — попита Хладилин.

— Разжалваха го — обясни високият лейтенант, който седеше в седлото. — От лейтенант го прехвърлиха в кавалерията. Съдбата си играе с офицера. На който не му върви, носи другите.

— Защо те понижиха така? — попита момчето мишлето.

Мишлето-кон тъжно подъвка саламените каиши, наведе очи и с въздишка произнесе:

— Отхапах. Затова.

— Какво отхапа?

— Салама, който превзехме от вас. Беше ми наредено да не отхапвам — да го доставя жив. А аз не го доставих.

— Както виждам, имате строги закони — каза Хладилин.

— Как иначе! — съгласи се ездачът лейтенант. — Армията при нас, мишките, е сложна работа. Също като в почивен дом, където всичко се върши по команда „Бегом“.

— Е, и за какво сте дошли? — попита радиомайсторът. — И защо посред бял ден?

— Дойдохме — отвърна лейтенантът, — за да ви изразим страшен протест. Защо не постъпвате като военни? Защо храните пленниците с кренвирши?

— Какво лошо има в това?

— Такова. Слуховете за това са проникнали в нашите редове и сега цялата армия се кани да се предаде в плен. Какъв смисъл има да се търпят лишения, да се предприемат атаки и да се ядат стари ботуши, когато при противника раздават кренвирши? Виждате ли в това някаква смисленост?

— Не виждаме.

— И аз не виждам. И всички не виждат. И затова ние категорично изискваме пленниците да не се хранят! Никакви кренвирши! Никакви салами! Коричка хляб и малко вода. И то през ден! Стига им, иначе ще се пукнат!

— А ако не изпълним вашите условия? — попита Хладилин. — Ако например им дадем сланина? Тогава какво ще стане?

— А вие имате ли?

— Разбира се, че имаме.

— Тогава не знам какво! Това е нарушение на всички правила! Това е военно престъпление! Цялата ни армия ще се разбяга. И ще бъде права. Стомахът на войника е по-важен от главата на пълководеца.

— Та ето какво! — прекъсна го Хладилин. — Ако ни върнат майстора, ние ще платим за него откуп — салам, захар. А ако не ни го върнат, за вас ще стане лошо. Ще пуснем в ход капаните, електричеството и даже всемирните потопи.

— Как така? — попита лейтенантът.

— Така — обясни Новините на Деня. — Ще пуснем единия край на маркуча в кофа с вода, а другия — при вас в дупката. И ще чакаме докато вие, мокрички, започнете да скачате в ръцете ни.

— Ясно — каза Мишкин. — Ще се наложи да организираме морски флот. Да изгризваме лодки от картофи.

— Изгризвайте каквото си искате, ако щете авиация! — строго отговори Хладилин. — Но утре вечер Буре да бъде при нас!

След това мишлетата се отдалечиха замислени.

— Е, какво? — попита Хладилин радиомайстора. — Ще тръгваш ли веднага?

— Ще тръгвам.

— Добър ти път! Обаче ми се струва, че никъде няма да отидеш.

— И защо? — учуди се радиомайсторът.

— Ами защото не ти работи грамофонът.

Радиомайсторът се хвана за главата.

— Вярно бе! Вярно бе! Как можах да забравя?!

Дванадесета глава
Великият трансформатор

И той от вълнение започна да се разхожда от единия до другия ъгъл на Хладилиновата стая.

— Чичо Хладилин — изведнъж се обади момчето, — а каква е тая война — 127 срещу 220? Нищо не съм чувал за нея.

— Сега ще ти разкажа — отговори Хладилин. — Една минутка… Слушай — обърна се той към радиомайстора, — бъди така добър, вземи бормашината и пробий няколко дупки в пода. Трябва да разберем какво става там при тях.

Новините на Деня взе бормашината и излезе от стаята. А Хладилия започна да разказва:

— По-рано, преди двадесет години, всички телевизори, хладилници и други прибори се произвеждаха за напрежение 127 волта. А след това започнаха да се произвеждат и за 220. Ясно ли ти е?

— Какво неясно може да има тук? — отвърна момчето.

— Отначало гаранционните човечета за 127 волта бяха много. Те се смятаха за по-важни. Правеха за себе си и радиопредавания, и поялници, и ютии. Само че майсторите за 220 ставаха все повече и повече. И тези, които бяха за 127, в края на краищата останаха малцинство. Но вече бяха свикнали да се смятат за по-важни и в нищо не искаха да отстъпват. Тогава започна войната. Във всеки дом, във всеки завод! Колко пленници бяха заловени, колко повреди бяха организирани — цяла книга може да се напише.

— А кой е Великия Трансформатор? — попита момчето.

— Беше предводител на тези за 220. Много умен човек. Той предложи да бъде създадено Управлението на гаранционните човечета, а в него да има два отдела — 127 и 220. Във всеки град или село да има управления. Даже на големите кораби и самолети. Които в дадено управление са повече, те командуват.

— А какво се случи с Великия Трансформатор?

— Нищо. Работи някъде. Може би в перална машина. Може би в подочистачка. Прекрати войната и отиде да работи. Само че негови паметници има почти във всеки дом.

— Как така? — учуди се Прахосмукачев.

— Много просто. Има такива прибори — трансформатори. Те могат да преобразуват напрежението, 127 да преправят на 220, а 220 — на 127. Знаеш ли за тях?

— Разбира се, че знам. В работилницата сме ги изучавали.

— Та трансформаторите се смятат за паметници на този майстор.

— Красива история — каза момчето. — Човек може просто да я подари на приятеля си за рождения ден.

В този момент в стаята влезе Новините на Деня.

— Дупчиците са готови — каза той. — Можем да отидем да гледаме.

Майсторите тръгнаха надолу.

Тринадесета глава
Моторът на кралския автомобил

Над главния площад на кралството изгря раирано слънце. То освети пода, дупките и кралския дворец.

Буре надникна през прозореца на своя автобус-зоологическа градина и видя, че в кралството не всичко е наред. По площада на тълпи се разхождаха насам-натам мишлета. Всяка група си имаше свой лозунг, закачен на пръчица. Майсторът с учудване четеше:

НЕ ИСКАМЕ ДА СЕ СРАЖАВАМЕ, А ИСКАМЕ ДА СЕ ПРЕДАВАМЕ, ЗАЩОТО КРЕНВИРШИТЕ СА ПО-ВКУСНИ ОТ СНАРЯДИТЕ!

 

СТИГА НА КУРШУМИ СВИРЕНЕ, ДАЙТЕ НИ СИРЕНЕ!

 

ЗАЩО ДА Е АГРЕСОР, ЩОМ Е ГАРАНЦИОНЕН ПРОФЕСОР!

 

ЗА ВСЕКИ ХВАНАТ ГЕНЕРАЛ, ОЧАКВА НИ ПАРЧЕ САЛАМ ИЛИ КЪСЧЕ ВКУСЕН КАШКАВАЛ!

Имаше и по-обикновени лозунги, без увъртания. Като тези например:

НИЕ ИСКАМЕ ДА ДРУЖИМ С ГАРАНЦИОННИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ СА ЮНАЦИ И ВСИЧКО МОГАТ!

 

ТОВА, ЧЕ Е ГАРАНЦИОНЕН, НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ Е ЛОШ И ПРОТИВЕН!

В този момент с едно автомобилче-играчка пристигна кралят. Обкръжиха го конни, по-точно миши генерали от кавалерията, стегнати с колани от обвивка на салам. Кралят слезе от колата и й каза:

— Върви на паркинга и ме чакай там.

Колкото и да беше странно, автомобилчето само се обърна и тръгна към автобуса, където беше Буре. А на площада се вдигна невероятен шум и започна митинг. Кралят се качи на трибуната и заговори:

— Скъпи мишки и съграждани! В нашите редици са се появили отделни отстъпници и изменници! И те са болшинство! Те са разбрали, че противникът живее добре и са решили, че и те трябва да живеят не по-лошо! По друг начин, освен предателство, това не може да се нарече. Кренвирши — нима това е най-важното в живота! Даже аз мога да преживея без тях! А пък вие — още повече! Преди всичко ние трябва да завладеем гаранционните!

— Защо? За какво? — завикаха от тълпата.

— Ако ние ги завладеем, това ще бъде наша победа! Ясно ли ви е? А пък вие — кренвирши! Смешно! Ура!

Но населението мълчеше. Никой не извика „ура“. Ако не се смятат няколко генерала.

— Е, добре — каза кралят, — както виждам, мненията се разделиха. И сега пред нас стои един въпрос: кралството или саламът? Саламът или кралството? Това трябва да решим сега. За когото е по-важно кралството, нека да мине надясно. За когото саламът — наляво!

Площадът зашумя и се замисли. А Буре изведнъж чу нечий глас:

— Ей, гаранционният! Чуваш ли ме?

— Кой е?

— Аз — изпод колата излезе малко бяло мишле. — Аз, Вася.

— Какво правиш там?

— Аз съм моторът. Една конска сила. Аз паля колата.

— А не може ли да се пали с ключ? — попита Иван Иванович.

— Може. Но тогава няма да имам работа. Аз нарочно не казвам на краля за ключа. А него хич го няма по техниката!

— А тебе има ли те?

— Разбира се. Аз съм живял в Двореца на пионерите. В живия кът. След това избягах и се мотах по разни кръжоци, където изучават техника.

— А как попадна тук?

— Случайно. Пъхнах се в един самолет с моторче. Да спя. А на сутринта него го пуснаха. И вятърът ме отвя насам. Сега живея тук.

— А искаш ли да дойдеш при нас?

— И още как! Ще ме вземеш ли?

— Само ми помогни да се измъкна.

— Няма какво да ви помагам. Струва ми се, че и така ще ви върнат. Виждате ли заради вас какви вълнения станаха.

В това време на площада бе свършило делението на мишлетата на такива, които предпочитат салама, и такива, които предпочитат кралството. За салама бяха десет. Привържениците на краля — дванадесет. Между тях четири конни генерала.

— А конете? — попита Иван Иванович. — Те не се ли броят?

— Броят се — отговори мишлето. — Само че какво могат да направят? Нали върху тях седят генералите!

И в този миг бялото мишле го осени идея. То отвори багажника на автомобила и извади стъклена пипетка. За някои това можеше да бъде пипетка, но за мишлето беше сигнална тръба. То вдигна глава и затръби: Та-та-та-та! Та-та-та-та!

Това беше мишият кралски химн. И всички мишлета започнаха да се изправят на задните си лапички и да застават в цял ръст. Генералите скочиха от конете и се изпънаха. Същото направиха и конете. И всички запяха:

В гората се роди елхичка,

в гората — сред цветя,

ала през зимата едничка

беше зелена тя.

— Странен химн си имате — каза Буре.

— Аз го предложих. Най-хубавата песен. Децата я пеят на Нова година. Тогава е много шумно и весело. На пода остават много бонбони.

Но май че не всички мишлета знаеха добре думите на своя химн, който някои пееха така:

Там зайче в гащички ушити

подскачаше цял ден

и вълк притичваше сърдито,

нарамил цял овен.

А вместо „Студът не знае граница: Иди, че се пази!…“, се разнасяше: „Войникът стяга раница: Иди, че изпълзи!…“.

И докато елхичката беше в гората, докато скърцаше снегът из леса, и тичаха разни „кончета мокроноги“, мишите коне незабелязано, крачка по крачка, преминаваха на саламената страна. В резултат на това броят окончателно и безвъзвратно се измени в полза на салама.

— Поздравявам ви! — каза бялото мишле на Иван Иванович.

— Ура! — извика той.

И майсторите малко се поуспокоиха. Прибраха се в стаята.

— Все пак тези мишки не са чак толкова лоши — каза Прахосмукачев.

— Би трябвало не да воюваме с тях, а да ги научим да работят — съгласи се Хладилин. — Поне като Машка.

— Часовник с Машка е добре — каза Новините на Деня, — но часовник с мишка е нещо много глупаво!

Машка чу, че говорят за нея, показа се от бюфета, в който живееше, и закука. Всички яростно започнаха да й се карат!

— Ти какво, да не си полудяла!

— Къш!

— Намерила време да кука!

— Ту кукай, ту не кукай! — разсърди се Машка. — Ама и вие сте едни!…

Напоследък Машка се беше понаспала, беше си отпочинала, подмладила и просто се бе превърнала в една доста хубавичка кукувичка. Даже се опитваше да лети. И през цялото време все се ослушваше за нещо. Понякога от другия край на селото долиташе кукане. Едно „ку-ку“ или две „ку-ку“, или цели дванадесет. И не можеше да се разбере дали жива кукувица се беше научила да кука по часовник, или часовникова кукувица се беше научила да кука не по-лошо от жива. Размишленията на тази тема отнемаха цялото Машкино време и целия й не чак толкова голям ум.

Четиринадесета глава
Конна гаранция

А този ден момиченцето Таня беше решило да преобърне цялата къща, но да намери човечетата. И започна отгоре, от тавана.

На тавана бе тъмно и прашно. Имаше разни интересни и неинтересни неща. А върху тях се бяха отпечатали жълтите слънчеви квадрати на прозореца и вратата.

Момиченцето отваряше вратите на шкафовете, вдигаше капаците на куфарите. Дали някъде няма малка къщичка? А в къщичката малка масичка? А около масичката малки човечета? Наоколо се вдигаха облаци прах!

— Къде сте? — питаше момиченцето. — Апчхи!…

Но човечета нямаше.

— Човечета, пчхи-вечета! Няма да ви направя нищо лошо, само ще си поиграя с вас и на пчхи-ятелките си ще ви покажа… Не се крийте! Добрички човечета!

Но човечетата все ги нямаше.

Затова пък джобовете на момиченцето с всяка измината минута се пълнеха с интересни неща. То намери стар катинар, газена лампа, после звънче. После дръжка от грамофон. После някакво метално нещо, увито в омазнена хартия. И много, много други неща.

Ама колко упорито беше това момиченце! С толкова упоритост човек на петнадесет години може да стане академик, ако така си учи уроците.

Вечерта разчерта цялата кухня на квадрати. Пътечките от прах за зъби превърнаха терасата в страница от тетрадка по аритметика.

— Остави това… — казваше мама. — По-добре да беше прочела нещо от буквара. Няма никакви човечета!

— Има — отговори Яна. — И още как има! Утре сутринта ще видим.

Мама, разбира се, можеше да не й разреши. Но заради тези човечета Таня беше станала много послушна: и спеше, и ядеше, така че мама реши да не спори. Още повече момиченцето обеща само да измете пътечките и даже да измие пода.

Когато всички в къщата заспаха, Хладилин каза на радиомайстора:

— Хайде да вървим у вас да поставим четката.

— Да вървим, и то веднага — отвърна Новините на Деня. — Имаме късмет, че досега не са пускали грамофона.

Майсторите взеха инструментите, четката и тръгнаха.

— А ти няма да мърдаш оттук! — каза Хладилин на момчето. — Днес може би ще доведат Буре.

Като си осветяваха пътя с фенерче, двамата майстори тръгнаха от хладилника към радиото. Хладилни носеше четката на гръб, като я държеше с две ръце за жицата, както селяните носят чувалите със зърно.

— Стоп! — изведнъж каза радиомайсторът. — Виждаш ли?

Пътят им беше преграден с пътечка от прах за зъби. Те тръгнаха в обход. Но и от другата страна също такава пътечка им пресичаше пътя.

— Не може да се мине — каза Новините на Деня. — Загазихме! Ама че упорито момиче!

— Наредихме се! — съгласи се Хладилин. — Ами сега! Дали да не вземем да си направим кокили, за да можем да прекрачваме през тях?

— Ще се наложи — каза Новините на Деня. — Ако не измислим нещо друго.

Майсторите се върнаха в хладилника.

— Само че докато ги направим, ще мине половината нощ! — вайкаше се радиомайсторът. — Ще успеем ли?

И тогава Прахосмукачев се сети:

— Качете се на мишките. Няма защо да стоят без работа! Нека и ние да си имаме кавалерия.

— Добре го измисли! На конете!

Новините на Деня набързо измайстори от тънки жички юзди, от лепенки — седла, а от гайчици — стремена.

— Експлоататори! — възмущаваха се Андреевците Андреевичи. — Потисници! Нищо, нищо! Това ще ви струва две колелца салам повече. В никакъв случай няма да се съгласим на бисквити!

— За тебе има важна задача — каза Хладилин на момчето. — Трябва да се направи подземен изход. Страхувам се, че скоро ще ни потрябва. Това е. Довиждане. Бъди внимателен.

Прахосмукачев се хвана за работа.

Бр-р-рррррррр! — бръмчеше електрическата бургия в ръцете на момчето. Той направи дупчици в пода. А после с малко трионче започна да изрязва пътечки от една дупчица до друга. След известно време люкът беше готов. Момчето отмести изрязания кръг и легна на пода, за да погледне долу. Тогава от дупката се показаха бели мустачки и се измъкна моторът на кралския автомобил — мишлето Вася.

— Здравейте, гаранционни! — каза то. — Идвам при вас. Лоша работа! Срещу вас се готви нападение!

А майсторите през това време работеха. Добре, че бяха двама. Сам човек за нищо на света не би могъл да свърши такава трудна работа. Новините на Деня с всички сили отместваше плоската пружинка. А Хладилин поставяше въглената четка в гнездото й. Най-после тя щракна и застана на мястото си.

— А сега трябва за всеки случай да демонтираме стаята ти — каза Хладилин. — Може да се наложи да бягаме. Не трябва да оставяме никакви следи.

— Доколкото виждам, някои могат не само да нарушават инструкциите, но понякога и да ги спазват — заяде се радиомайсторът. — Ти се заеми със стаята, а аз ще проверя всичко останало. Че и без мене всичко да работи. Гаранционният ми срок още не е изтекъл!

Те се хванаха на работа. Новините на Деня преглеждаше радиолампите, съпротивленията, различните намотки и кондензатори. От някои неща изтриваше прахта, други сменяше. А Хладилин разглобяваше панелите на стаята. Отвинтваше мебелите и ги подаваше на радиомайстора. И всичко това незабележимо се разпределяше из радиоапарата.

Самоварът се превърна в калпак за радиолампа, червеният диван — в изолационна подложка за мотора, а масата и стенните панели — и капаци на трансформатора за високо напрежение.

Майсторите за последен път огледаха стаята и слязоха на пода, където ги очакваше мишата кавалерия, привързала за крака на масата. Яхнали мишките, те се върнаха в хладилника.

— Чухте ли? — посрещна ги момчето. — Срещу нас се готви нападение!

— Ама че новини! — каза Новините на Деня. — Какво нападение?

— Ето, чуйте — Прахосмукачев ги запозна с мишлето и Вася започна да разказва.

Петнадесета глава
Напред — към салама!

Да, Прахосмукачев се беше зарадвал преждевременно. В момента, когато привържениците на салама бяха победили, кралят отново скочи на трибуната.

— Значи така, скъпи съграждани, за вас саламът е по-важен?

— Точно така!

— Тогава да завладеем гаранционните! — извика кралят. — При тях има колкото искате салам. И всичкият ще бъде наш! Ура!

— Ура! — извикаха съгражданите.

— Напред! — извика лейтенантът от кавалерията Мишкин. — На оръжие! Към салама!

— Напред! Към салама! — подхванаха всички.

Много странна работа! Допреди малко никой не искаше да воюва, а изведнъж се оказа, че всички са за войната. Защо, никой не можа да разбере.

— Така че, гаранционни, гответе се — завърши разказа си мишлето. — Ама аз не искам да воювам срещу нас.

— Слушай — попита Хладилин, — кой там при вас е толкова умен? Кой измисли за лепилото? И да прегризете кабела?

— Аз го измислих. Аз разбирам малко от техника.

— Благодаря — каза Новините на Деня. — Много ни зарадва.

— А от каква техника? — попита Хладилин. — От механика или от електричество?

— И от механика, и от електричество. Живял съм в Двореца на пионерите.

— А от часовници разбираш ли?

— Не. Нищо.

— А искаш ли да се научиш?

— И още как! — възкликна мишлето. — Да живее негово величество кралят! Всъщност, не, обратно, нека му се присъни котка!

— Какво, тръгваме ли? — попита Новините на Деня. — Да спасяваме Иван Иванович! Струва ми се, че трябва да нападнем първи!

— В никакъв случай — възрази Хладилин. — Сега няма да тръгнем. Мишките виждат добре в тъмното, по-добре от котките. И ние ще се провалим. Ще почакаме до сутринта. А сега хайде да разглобим моята стая и да приберем нещата.

Стаята бързо беше разглобена.

— Отлично! — рече Хладилин. — Сега да се заемем с оръжието… Ти какво имаш? — попита той Новините на Деня.

Радиомайсторът извади от чантата си метална бъчвичка.

— Кондензаторът е зареден. Ако тези жички се докоснат до някого, така ще го тресне, че свят ще му се завие!

— Отлично. А ти какво имаш? — попита Хладилин момчето.

— Нищо нямам — каза Прахосмукачев. — Може би това ще свърши работа — и той показа нещо, завито в омазнена хартия.

— Какво е това?

— Резервна пружина за часовник. Навита.

— Откъде я имаш?

Прахосмукачев наведе очи.

— Откраднах я от момиченцето на стопаните.

— Само това липсваше! — ахна Новините на Деня. — Защо?

— За Иван Иванович. Исках да му направя подарък. Може би момиченцето няма да забележи.

— Ами, няма да забележи! — каза радиомайсторът.

— Все по-лошо взе да става! — каза Хладилин и настъпи сърдита пауза. — Хайде, няма какво да се прави — продължи хладилният майстор. — Но ако за това разберат в управлението, зле ще си изпатим!

— Да я сложа ли на мястото й? — попита Прахосмукачев.

— Сега вече е късно. По-лошо ще стане — каза Новините на Деня.

— Хайде — рече Хладилин, — може пък да се размине. А сега всички да лягат. До разсъмване има още няколко часа.

Стаята му беше разглобена. Нямаше нито дивани, нито кревати. И всички легнаха на пода, като си подложиха под главите раниците с инструментите и оръжието. До тях кротко похъркваха двамата пленени Андреевци Андреевичи.

Шестнадесета глава
Най-здравите зъби в кралството

Майсторите бяха на бойна нога.

— Край! — каза Хладилни. — Сега напред! Прегледайте не сме ли забравили нещо? — Той започна да вдига капака на люка.

— Боя се, че там ще ви хванат — предупреди бялото мишле.

— Възможно е — кимна Хладилин. — Но ние ще направим така… Хей, момче, дай насам твоята пружина.

И всички разбраха какво е намислил майсторът.

Прахосмукачев извади от чантата си някакъв тежък пакет. Нещо омазнено и здраво завързано с жица.

Хоп! — и пакетът полетя надолу в мазето.

— А сега да почакаме.

Отначало под люка беше тихо. След това се чу бързо топуркане на крака. И гласове.

— Аз го намерих! Аз пръв го видях! — викаше мишлето Подмишкин. На него много му се искаше да се измъкне от кавалерията и отново да стане лейтенант.

— Не, аз! — спореше лейтенант Мишкин, който с цялата си душа се стремеше да стане генерал. За по-сигурно той даже стъпи върху пакета като на пиедестал.

— Не, ние го намерихме! — викаха някакви двама саламени генерали.

На площада се събираха все повече и повече мишки. Суматохата и шумът се увеличаваха.

Но ето че се появи кралят. Всички се отдръпнаха и му направиха път към пакета.

— Ваше величество — каза Мишкин, — това нещо падна отгоре. И цялото е омазнено.

— Чужд кон и сред реката се взима. Така казва народът — заяви кралят. — Пък аз все още нямам причини да не му вярвам.

— На кого ще наредите тържествено да прегризе жичката? — попита Мишкин.

— Аз сам ще я прегриза — отвърна кралят. — Моите зъби като че ли са най-здравите в кралството.

— Не завиждам на зъбите му — тъжно каза Хладилин. — Такива пружини са се правели от най-добрата немска стомана.

Чу се звук, сякаш никой търкаше метал с метал. След това се разнесе ужасен звън и трясък. И пружината се плисна на всички страни.

Тя се развиваше все повече и повече по площада и на вълни се разбягваха и разхвърчаваха на всички страни редници и генерали от саламената армия.

— Напред! — изкомандува Хладилин.

Той спусна през люка парче кабел и майсторите се заспускаха надолу като пожарникари при пожар.

Централният площад на мишия град беше празен. Нито една жива душа.

Само Иван Иванович крещеше нещо радостно от автобуса. Майсторите го пуснаха, прегърнаха се, а после с голям труд навиха немската пружина.

— Е, как е местната публика? Лош народ, а? — осведоми се Хладилин.

— Не. Глупави са, но иначе не са лоши. Хранеха ме, поздравяваха ме. Ако не беше кралят им, с тях човек може да се разбере. А вие защо сте с раници?

Разказаха му всичко, което се бе случило горе.

— Значи си отиваме?

— Да. И то колкото може по-бързо, докато местните мислители не са се опомнили.

— А къде е Машка?

Хладилин се плесна по челото:

— Забравихме я! Аз ей сега…

Той се закатери нагоре по кабела. Обратно през люка. Останалите го чакаха долу.

— Машка я няма! — показа се след известно време Хладилин. — Всичко претърсих. Изчезнала е!

— Без Машка няма да тръгна — заинати се Буре. — Ако щете ме обесете!

— Иван Иванович — каза Прахосмукачев, — трябва да тръгваме. Горе ни търси момиченцето, а тук — мишките. Ще загинем.

— А пък аз без Машка съм загинал… — Буре беше толкова разстроен, че едва не плачеше.

— Ей — викна Хладилин на радиомайстора, — какво ще правим?

— Нищо — отвърна Новините на Деня. — Трябваше по-рано да мислите. А сега той е прав. Не може да се върне в града без кукувицата.

— Тогава качвайте се горе. Ще решаваме.

Един след друг гаранционните човечета се качиха в хладилника.

Мишлето Вася ги последва.

— Би трябвало да се скрием някъде — каза Хладилин. — Да не ни намери момиченцето. И да изчакаме.

— А къде ще се скриеш от нея? — рече Новините на Деня. — Толкова е упорита. Остава само на полилея да се качим!

— Защо не? — замисли се Хладилин. — Това е идея. Може и на полилея.

— А как? — попита Прахосмукачев.

— Така! — отговори Хладилин. — Вакуумчетата за какво са ни?

Той изтърси от раницата си гумените вакуумчета.

— Ще се качваме един по един. Който се качи, ще ги хвърли на следващия.

— А стопаните? — попита Буре. — Ако ни забележат? Гледайте, вече е съвсем светло.

— Няма да ни забележат — възрази Хладилин. — Сутрешният сън е най-здрав. Пръв ще се качи Прахосмукачев. След това Буре. А после ние с радиомайстора. А за тебе, Вася — обърна се той към бялото мишле, — има важно поръчение. Ти познаваш обстановката тук. Разузнай къде е изчезнала Машка. Машка — това е кукувичката от часовника.

— А какво ще правим с пленниците? — попита Прахосмукачев за Андреевците Андреевичи.

— Нищо. Ще им дадем достатъчно салам и нека си вървят. Имате ли нещо против? — попита той мишлетата.

— Ние да не сме болни? — отвърнаха Андреевците Андреевичи. — Или сме мръднали нещо? Ние също ще ви търсим Машка. Защото ни харесахте.

Прахосмукачев, местейки вакуумчетата, като гущер се закатери по стената, а после запълзя по тавана.

Стигна до полилея, седна на края, откачи вакуумчетата и ги хвърли долу.

След него се закатери Буре, след това Новините на Деня.

Последен на полилея се качи хладилният майстор.

— Всичко е наред! — каза Хладилин.

— Сега вече — обади се радиомайсторът — влязохме в капана!

— От къде на къде?!

— Оттам нататък! Как ще слезем?! Не можем да хвърляме вакуумчетата нагоре, нали?

Майсторите като по команда се хванаха за главите.

— Ами сега?!

Ситуацията беше повече от неприятна.

Седемнадесета глава
На полилея

На сутринта Татяна внимателно изследва всички тебеширени пътечки.

— Мамо, мамо! Ела тук. Има човечета! Има човечета! Ето, моля, оставили са следи!

— Как така следи? — попита Хладилин радиомайстора. — Ти да не си слизал от коня?

— Не, не съм слизал. Просто моето мишле беше по-ниско. И аз сигурно съм закачил с крака пътечката.

— Виждам миши лапички — с тревога каза мама. — А колкото до следи от човечета, съмнявам се.

— А пък аз не се съмнявам! — викаше момиченцето.

— Всичко това са глупости! — каза мама. — Тридесет години живея на този свят и нищо подобно не съм чувала. Но май наистина ще ти подаря котенце.

— И котенце е добре! И човечета е добре! — танцуваше момиченцето. — Сега вече непременно ще ги намеря. Те се крият някъде около хладилника.

— Първо закуси — каза мама. — И си помисли: има ли смисъл да ги ловиш, щом се крият от тебе?

Момиченцето веднага се умърлуши.

— Знаеш ли, мамче, май че няма смисъл. Просто ми се иска да ги видя как живеят там. И аз не мога да разбера откъде се взе у мене това ловителство. Ще ги погледам и ще ги пусна.

Все пак лошата половинка Яна невинаги надделяваше. Юшечка също имаше право на глас.

Гаранционните седяха на полилея и си блъскаха главите: как да слязат долу, как да се измъкнат от капана?

А в къщата с пълна пара вървеше подготовката за рождения ден. Купуваха се продукти, миеше се пода и момиченцето Таня все подканяше майка си:

— Мамо, мамо, непременно отмести хладилника. Виждаш ли колко прах има зад него.

— Измислих! — изведнъж каза Хладилин, седейки на края на полилея. — Има изход. Ще направим парашути.

— Как ще ги направим? — възрази Новините на Деня. — Нямаме даже плат.

— Не ни трябва никакъв плат. Ще ги направим от нитроемайллак. Виждате ли тези големи крушки?

— Виждаме ги.

— Ще покрием върховете им с нитроемайллак от пулверизатора. Боята ще изсъхне и ще се образува ципа. И тогава, моля, сваляш я и получаваш парашутен купол!

— Но нали ще залепне за стъклото? — каза Новините на Деня. — И по никакъв начин няма да може да се свали.

— Нищо подобно — възрази Хладилин. — Гледайте колко прах има по крушките. Боята дори няма да стигне до стъклото… Хайде на работа!

Той извади флакончето с пулверизатора и щом стопаните излязоха някъде, внимателно започна да покрива върха на крушките с боя. Слой след слой. Нитроемайллакът много бързо изсъхваше и направо пред очите на човечетата се получаваха бели парашутни куполи. Оставаше им само да ги свалят като кожичката на гъба масловка.

— Ура! — извика Прахосмукачев. — Спасени сме! — Защото да направят въжета от резервното кълбо проводник, беше просто като фасул.

 

 

Рожденият ден на Таня мина чудесно. Гостите пяха, танцуваха и изобщо, всякак се веселиха. И какво ли не подариха на момиченцето. И кукла, и боички, и камионче, и нова немска перална машина играчка.

— Интересно, дали в нея има гаранционен? — попита Прахосмукачев. — Да можехме да си поговорим.

— Разбира се, трябва да има — каза Буре.

— Не ми се вярва да има някой — каза Новините на Деня. — Децата много често разглобяват играчките до винтче. Опасно е да бъдеш там.

— Мамо — попита Таня, — а ти защо нищо не ми подари?

— Ще имаш подарък — каза мама. — Котката на една моя колежка роди котенца. Но още са мънички. Като се приберем в града, те вече ще са пораснали и ще си вземем едно. А сега твоят подарък още не може да ходи.

— О-о, мамче, колко е хубаво! — заподскача Таня. — Каква прекрасна майка си имам! Най-подаръчната! Най-умната!

Най-после дойде вечерта. А с нея и тишината. А после настъпи лунна нощ. И всички в къщата дълбоко заспаха.

Гаранционните със закачени парашути чакаха на края на полилея.

Дочу се тропане на нокти и в средата на стаята се измъкна бялото мишле Вася.

— Ей, гаранционни, слизайте, зная къде е вашата Машка!

Човечетата като по команда скочиха долу.

Навън беше топло и необичайно. Светеше ококорената луна.

По канавката край пътя човечетата се измъкваха към края на селото.

Там, в последната къща, според сведенията на мишлето Вася, прекарвала цялото си свободно време лекомислената кукувица Машка. Защото в тази къща също имало старинен часовник. В часовника също живеела кукувица. Наричали я, по-точно наричали го Петка.

Гаранционните се промъкваха през гъстата трева, стараеха се да не се показват по откритите места.

— За първи път вървя така — каза Иван Иванович.

— Пък аз колко пъти! — каза Новините на Деня. — Хеликоптерите не могат да летят надалече, та се налага да се прибираме в завода пеша и на автостоп.

Той вървеше отпред, проправяше път и се оглеждаше дали няма някаква опасност — котка или пък бухал. Пред себе си държеше двете жички на кондензатора, а самият кондензатор беше в раницата. Шествието завършваше Хладилин с пулверизатора в ръце.

Не се мяркаше нито котка, нито ястреб. И изобщо нямаше особени приключения. Само един закъснял нощен и глупав пуяк се опита да ги клъвне. Но радиомайсторът приближи до него жичките и шестте килограма пуешко ужасени се понесоха в неизвестна посока.

Ето я и последната къща. Вратата е затворена, а прозорците са заковани. Но мишлето знаеше всички входове и изходи. То повдигна дъската под вратата и човечетата се вмъкнаха вътре.

— По-рано живеехме тук — каза Вася. — Докато стопаните не се преместиха в града.

В къщата беше чисто и празно. В голямата стая висеше старинен часовник.

Човечетата се развикаха и разшумяха и отгоре се спусна въжена стълба.

Стопанинът си беше в къщи. Плещест белобрад старец. Посрещна гостите на долната площадка, като придържаше за синджир огромен паяк. В ръката си държеше запалена свещ.

— Тихо, Бац-Бац! Марш на място! На кого говоря!

Паякът с недоволно ръмжене се прибра в колибата си — един тъмен ъгъл на часовника, покрит с паяжина.

— Сергей Сергеевич Мозер — представи се стопанинът и дълбоко се поклони.

Той бързо сложи самовара и започна да черпи пришълците. Но категорично отказа да даде Машка.

— Това е като с гълъбите — каза той. — Аз я примамих. Беше ваша, стана наша. Друг път си отваряйте очите. А пък сега аз си имам двойка.

Старецът излезе интересен. Беше свикнал със самотата и тя не му тежеше, както не тежи на старите лесничеи и пчелари. И изобщо, живееше по-скоро като селянин, отколкото като майстор. Даже пчели си имаше. По-точно, оси.

Буре вече съвсем се беше отчаял, но Прахосмукачев намери изход.

— А може ли да я разменим? — попита той стареца.

Дядото недоверчиво го погледна:

— А срещу какво?

— Срещу това — и той извади от раницата си пружината. Очите на Мозер светнаха. Пчелите са си пчели, природата си е природа, но все пак той си беше майстор. И то не какъв да е, ако се съди по това колко години работеше часовникът му и как изглеждаше.

— Виж ти, дяволи хитри! — каза той. — Добре, взимайте си вашата глуповичка!

Той излезе от стаята и донесе опулената Машка. Кукувицата видя Буре, запляска с крила и радостно кацна на рамото му.

— Край — каза Хладилин. — Хайде да се сбогуваме.

Мозер ги изпрати до стълбата. Задържа Бац-Бац и им пожела добър път. Вече се развиделяваше.

— Е, а по-нататък? — попита Буре, когато излязоха от къщата.

— Много просто — отговори Хладилин. — Тръгваме към най-близкото шосе. Там на километричния камък правим знак. Поставяме отгоре цвете и чакаме.

— Какво чакаме?

— Ще видите.

И ето, вече цял час стоят до километричния камък. Върху камъка има цвете. А те чакат.

Бу-у-у-у! — разнесе се в далечината бучене на мотор. Показа се новичък, като от витрина, камион.

— Пригответе се! — нареди Хладилин.

И наистина, изведнъж камионът започна да пухти, да киха, да се тресе и рязко да намалява скорост. До километричния камък спря.

От кабината излезе млад недоумяващ шофьор, отвори капака и зачовърка нещо в мотора.

— Какво му стана? — говореше си той, почесвайки се по врата. — Вървя, вървя и изведнъж… Съвсем нов мотор. Още не му е изтекла гаранцията.

Тогава от мотора на камиона до предното колело падна въжена стълба. Човечетата взеха раниците си и скочиха вътре. И заедно с тях, разбира се, Вася.

— По-бързо, по-бързо! — подканяше ги малко човече в черен комбинезон. То стоеше горе.

Пътниците се озоваха в доста уютна, макар и малко изцапана с масло стая-работилница. И щом влязоха, стопанинът веднага изчезна. След две минути моторът отново запя песента си и тръгнаха.

Осемнадесета глава
Защо ние, гаранционните човечета, си живеем добре

— Нищо не разбирам — каза Буре на собственика на стаята, когато той се върна. — Вие специално за нас ли бяхте тръгнали?

— Какво има за разбиране? — отговори автомайсторът. — Видях знака и толкова. И спрях колата.

— Но как?

— Много просто. Спрях подаването на бензин. А после отново го пуснах. Всичко си върви по пътя. Да не ми е първица!

— А шофьорът?

— Той помисли, че е попаднала песъчинка. Всичко се случва!

— Аз ви познавам — каза Прахосмукачев. — Вие сте Карданов. Возихте ни до вилата.

— Нищо подобно. Аз съм Ресоров. А Карданов го познавам. Работим в един парк. По-добре кажете кой докъде е.

Човечетата си казаха адресите.

— Всичко си върви по пътя — каза Ресоров. — Хладилниците под наем са на нашата улица. Радио заводът е наблизо. Карданов пътува до там. Пък и работилницата за ремонт на прахосмукачки ни е на път. А вие докъде сте? — обърна се той към Буре.

— Ще дойдете ли с мене? — попита Буре мишлето.

— И още как!

— Тогава ние сме за улицата на водопроводчика Петров.

— Добре — съгласи се Ресоров. — Само че ще се наложи да се повозите с мене. Може би седмица. Може би две. В този край рядко пътуваме. Там няма заводи.

— А как ще се промъкнете в къщи? — попита Хладилин.

— Ще се промъкнат — рече Новините на Деня. — През балкона. Или през тавана. Или през вентилацията. Или по антената. А най-добре ще бъде да им дадеш вакуумчетата си.

— Ама разбира се — съгласи се Хладилин. — Вземи, Иван Иванович.

— Тогава — каза Буре, — хайде да се сбогуваме за всеки случай. Много свикнах с вас. Сприятелихме се за това време. А сега просто ще осиротея.

— Нищо — успокои го Прахосмукачев. — Може би у вас ще се появи някой нов. Например в перална машина.

— Може да се появи, може и да не се появи — възрази Буре. — И освен това, докато свикна с него, докато се сприятелим както с вас, ще дойде време да си отива.

— Не си прав, Иван Иванович — каза Хладилин. — Защо ние, гаранционните човечета, си живеем добре? Защото не свикваме един с друг, а веднага се разбираме. Ние с всеки майстор се отнасяме така, сякаш сме го познавали цял живот. И то сме го познавали като добър човек. Така ли е, Ресоров?

— Ами да! Всичко си върви по пътя.

— Ресоров, искаш ли да ти подаря сгъваемо ножче? Или новичко фенерче?

— Нож не ми трябва — отговори майсторът. — Но от фенерчето не бих се отказал. Подари ми, щом не ти се свиди.

А моторът бръмчеше ли, бръмчеше. А пътят тичаше ли, тичаше под колелата. Хладилин дръпна Буре настрани и му каза:

— Ти, Иван Иванович, можеш да свършиш добра работа. Досега мишките не се разбираха с хората. А пък може да се направи така, че да се помирят. С какво мишките са по-лоши от кучетата например? Или от пчелите?

— Разбрах — каза Иван Иванович. — Ще се постарая.

А пътят все тичаше и тичаше назад. И ставаше все по-къс и по-къс. Всичко си върви по пътя!

Епилог

Момиченцето Таня прерови всичко във вилата. Но не намери човечетата. И й стана тъжно, много тъжно. И малко я досрамя.

— Мамо — каза тя, — аз вече няма да търся човечетата. Нали щом се крият от мене, те си знаят защо? Нека си живеят както им се иска. Даже ако ги няма. Ако са ми се присънили.

И изведнъж видя крайчето на едно бяло листче, което се подаваше изпод хладилника. Момиченцето го взе и прочете:

„Никакви човечета няма. Всичко това ти се е присънило. Но недей да искаш от майка си коте.

И. И. Буре.“

И Иван Иванович отново си заживя в часовника. Той, Машка и мишлето Вася. Прекрасно си живееха. Просто много добре. Само че Машка пак се прояви. Започна да снася яйца. И не взе да си свие гнездо, ами така, представяте ли си, започна да излита от къщи и да ги разнася по чуждите часовници. Какво да се прави — нали си е кукувица, а не кокошка. Та така в различни часовници в различни апартаменти започнаха да се излюпват пиленца.

Ето защо в съвременните жилища сред съвременните мебели се появиха толкова много обикновени селски часовници с кукувички. И вие ли сте го забелязали?

Георги Друмев
Няколко думи към слушателите, преди да са заспали в креватчетата си

Малки приятели!

Вие вече не сте съвсем малки, нали? Ами да! Щом се храните сами и не чакате мама да ви тика с лъжичката в устата, щом се обличате и обувате сами и само понякога мама ви помага при връзването на обувките, щом си прибирате играчките сами, значи, не сте вече бебешори. В такъв случай мога да ви разкрия една страхотна тайна — но при условие, че няма да казвате на никого, нали? Ето тайната: авторът на тази книга Едуард Успенски — запомнете това име! — някога, ама много, много отдавна също е бил малък като вас, също се е гордеел страшно, че може да си мие сам зъбите с четката за зъби и също като вас се е страхувал понякога да заспива сам на тъмно. Но само понякога! Той също като вас е обичал много да си играе със своите приятели и му ставало тъжно, много тъжно, когато е трябвало да се раздели с тях. Дори само за половин час или за цял живот. И затова решил, когато порасне голям, да направи така, че децата да имат винаги под ръка някой и друг добър приятел. Но не какъв да е, а приятел, който не капризничи, не се сърди за глупости, не лъже, не дърпа за косите по-малките момиченца само защото са по-малки, а напротив — защищава ги от разбойници и най-важното, няма да те изостави никога. С други думи, истински приятел. И както решил, така и направил: започнал да пише книжки с приказки като тези. И във всяка книжка — пълно с приятели! Като крокодила Гена например. Или несъществуващото в никакъв учебник животно Чебурашка. Или момченцето, наречено чичо Фьодор. Или Новините на деня, или мишлетата разузнавачи Мишкин и Подмишкин. Имайте предвид, че от днес те вече са и ваши приятели и тази книжка е тяхната къщичка. Те си живеят в нея, играят си, ходят на гости, пишат си писма, подаряват си играчки и винаги, когато се наложи, можете да ги повикате да си играете с тях. Те няма да чакат втора покана. Ще дотърчат веднага: едно на масата, друго под масата, мишлетата под кревата, а крокодилът Гена, естествено, в банята. И ще настане такава олелия, такава олелия!… А представяте ли си тогава на вратата да позвъни раздавачът с бърза телеграма и да му отвори самият крокодил Гена! Ами че той може да глътне телеграмата от уплаха (не крокодилът Гена, а раздавачът). Затова един съвет — звънне ли се на вратата, тропвате леко с крак и казвате с глас, колкото се може по-строго: „Приятели, обратно в книжката! После пак!“

А сега, толкова за тая вечер. Време е вече да си затворите очите. Защото трябва да се наспите добре. Утре ви чакат толкова интересни игри и толкова много приятели. Но кой се подава там отдолу? Я да видим. Ах, тия гаранционни човечета! Колко пъти ви е казано да не се показвате преди децата да са заспали! Няма какво да им подреждате дрехите и пантофките — те са си ги подредили сами! Искате да си поиграете заедно? Чудесно! Но само насън! Децата ще ви сънуват и тогава ще си поиграете до насита!

Лека нощ, малки приятели!

 

Допълнителна информация

$id = 7573

$source = Моята библиотека

Издание:

Едуард Успенски. Крокодилът Гена и други приказки

Руска. Първо издание

Издателство Отечество, 1983

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Георги Нецов

Рисунки: Г. Калиновски

Коректор: Цанка Попова