Готфрид Келер
Хората от Зелдвила

Стефан Станчев
Предговор

„Горко на всеки, който не свърже своята съдба със съдбата на народа, защото той не само няма да намери спокойствие, но ще загуби всяка вътрешна опора и ще бъде изложен на презрението на народа като плевел, поникнал на пътя“ — тази мисъл на писателя-реалист Готфрид Келер, от дневника му, преди повече от сто години, разкрива най-ясно основната характерна черта на неговата личност, светоглед и творчество. Две особености определят характера и облика на художественото му дело: дълбока и неразривна връзка с живота и борбите на швейцарския народ и реалистическото им изобразяване. Като един от най-значителните епически писатели на 19 век той принадлежи на световната литература.

Обществено-политическата му дейност и литературно дело отразяват изострената класова борба по време на гражданската война през 1840 г. между реакционните кантони и демократичното бюргерство, което с оръжие в ръка се бори срещу черквата и господствуващата аристокрация. В началото на 19 в. много швейцарски градове все още пазели своя средновековен облик: ровове, градски стени и порти и др. Начело на управлението стояла аристокрацията. Класовите различия в обществения живот се пазели. Но идеите на Френската буржоазна революция проникват в Швейцария, гражданското съсловие все по-открито и решително изявява своите права, и през 1831 г. Цюрих и други кантони заменят аристократичната република с модерна конституционна буржоазна държава. Бързото капиталистическо развитие променя съотношението на класовите сили и обществени отношения.

Готфрид Келер е роден на 19 юли 1819 г. в Цюрих в семейството на дърводелец. Бащата на писателя бил републиканец и участвувал дейно в обществено-политическия живот, застъпвал идеята за национално единство в Швейцария, опитвал се да пише стихове, рисувал и обичал да чете. Майката, макар и да получила незначително образование, била природно умна, което особено личи от писмата й, написани с ясна подредба на мислите, с усет за език, със сполучлива характеристика на лица и събития и с известна склонност към хумор.

Останал в ранно детство без баща, Готфрид Келер отрано познава грижите и борбата с живота. Поради демонстрация срещу един учител 15-годишният ученик бива изключен от кантоналното индустриално училище и по този начин е лишен от възможността да получи по-високо и системно образование. Той отрано осъзнава своя творчески дар и дълго време живее с мисълта, че е роден живописец.

За неговото развитие и израстване допринася двегодишният му престой в Мюнхен (1840–1842 г.), където идва с оскъдни средства, за да учи живопис. Тук бъдещият писател преживява лишения, глад, неуспехи и съмнения, но обогатява своя духовен живот и стига до убеждението, че живописта не е негово призвание. Тази борба за определяне на жизненото поприще и дарование Келер възсъздава художествено по-късно в автобиографичния роман „Зеленият Хайнрих“.

Завръщането на Г. Келер от Мюнхен съвпада с много важен момент от историята на Цюрих и Швейцария, а именно с борбите между демократично настроеното гражданско съсловие и консерваторите. За раздвижване на политическия живот в Швейцария и Цюрих съществено допринасят намерилите тук политическо убежище немски прогресивни писатели и учени, подгонени от немската реакция след Юлската революция. Келер се сближава с кръга на немските политически емигранти, изпитва влиянието на техните демократично-революционни възгледи и се оформява като политически поет, надживявайки романтичните си склонности и живописеца в себе си.

Политическата поезия и цялата немска мисъл до буржоазната революция от 1848 г. решително се революционизират. Поезията се намира до известна степен под влияние на радикалния хуманизъм на Фойербах. Немската литература през 40-те години взема дейно участие в борбата на гражданското съсловие срещу феодалната монархия за обединението на Германия върху демократични основи. Поезията има изострено политически и агитационен характер. Поети като Хервег, Дингелщет, Фрайлиграт и др. пишат революционно-политически песни. За социалното съдържание на тази лирика допринася създаването в Германия на масов пролетариат и първите организирани борби — въстанието на силезийските тъкачи през 1844 г., въстанието на пражките текстилци и др.

Под влияние на политическите поети Хервег, Фрайлиграт и др. Келер пише усилено поезия. През периода 1842–1848 г. разцъфтява поетическият му талант. Поезията до 1848 г. е посветена на актуалната тематика на гражданската война в Швейцария и на събитията на германската революция. Той защищава буржоазно-демократическата свобода срещу черквата и аристокрацията и се бори срещу теорията „изкуството за изкуството“. Поетът лично участвува с оръжие в ръка в политическите борби и чрез своите стихове се утвърждава като политически поет. С пламенни риторически слова той напада политическите и духовни реакционери и пее възхвала на свободата.

През 1846 г. излиза втората стихосбирка на поета — връхната точка на лирическото му творчество. Основният тон е все още романтично обагрен, но в пламенния патос на тези стихотворения се долавя онова жизнеутвърдително отношение към действителността, което по-късно става основа на творческото му дело.

Някои от тези стихотворения имат философско-дидактичен характер, други разкриват фанатичната му страст за правда и свобода и топло чувство и жив интерес към вълнуващите проблеми на времето. Стихотворения като „Йезуитски поход“, „Песен за родината“, „Всичко или нищо“, „Изстрелите на Тел“, „Партиен живот“ и много други разкриват любовта на поета към родината, жаждата за свобода и независимост и смъртната омраза към тираните.

Готфрид Келер посреща февруарската и мартенска революция от 1848 г. с радост. В своя дневник той отбелязва: „В света се извършват сега неща, които смело трябва да се проучат… Необикновено велико е това, което става: Виена, Берлин, Париж; липсва само Петербург…“ А на 2 май пише: „Златистите къдрици на нашата младеж ще посивеят в тази борба… Сърцето ми трепти от радост, когато си помисля, че съм съвременник. Горко на всеки, който не свърже своята съдба със съдбата на народа. Големият куп от безразлични трябва да бъде унищожен. Който не е с нас, той е против нас. Нека всеки вземе участие в делото, което ще ускори развръзката!…“

Тези пламенни слова разкриват положителното отношение на поета към революцията и той активно участвува в политическите борби в Цюрих, които довеждат на власт ново буржоазно-либерално правителство.

По внушение на някои професори от Цюрих и политически деятели и почитатели на Келер новото правителство отпуща на поета стипендия, за да получи по-високо образование. Той се насочва към прочутия университет в Хайделберг, където в продължение на две години (1848–1850) слуша лекции по история и право, по естетика и история на литературата. Но за неговото мирогледно и творческо развитие и утвърждаване решителна роля изиграват лекциите на Лудвиг Фойербах, който по това време е поканен от прогресивното студентство да чете лекции в Хайделберг.

Както е известно, Фойербах изгражда своето философско учение върху материалистическа основа. В противовес на Хегел той учи, че не съзнанието е първично, а животът, че нашите представи и понятия се извличат от фактите. Природата е обект на човешкото мислене и поведение; тя не е вече мислещо одухотворено от абсолютния дух същество, а сетивна действителност. Схващането за природата и разбирането, че духовното се явява само като дейност на мозъка, изключват съществуването на бога.

Г. Келер възприема тези схващания на Фойербах и особено демократично-републиканските тенденции във възгледа му за живота и пламенното му отношение към природата. Сега поетът се освобождава от отвлечеността на романтизма и си създава материалистическо светоразбиране и реалистически метод за художествено претворяване на действителността.

Годините 1850–1855 Келер прекарва в Берлин. Това са години на борба за себеутвърждаване и узряване на писателския му дар. Идването му тук съвпада с потушаването на революцията от 1848 г. в Прусия и със засилването на реакцията. Тронът и черквата се обединяват за борба срещу демократическите сили. През 1849 г. е отменен либералният изборен закон. Цензурата се засилва, а всички държавни учреждения се прочистват от неблагонадеждните елементи.

В Берлин Келер стои настрана от политическия живот. Той се бори да се утвърди като писател, бори се с безпаричието и немотията, защото стипендията и незначителните хонорари не му осигуряват спокойна работа и живот.

Разгромът на революцията от 1848/49 г. означаваше за Германия не само поражение на прогресивните идеи във философията и литературата, но и отмиране на онези здрави кълнове на едно развитие, които се появиха през периода преди революцията.

През време на настъпилата реакция в обществено-политическия живот се създава литература, която влиза в компромис с немската буржоазия и оправдава бързото разрастване на капитализма в Германия. От друга страна, тази литература придобива по тематика и разработка провинциален характер въпреки опозиционното й отношение към възходящия капитализъм. Докато големите реалисти на френската, английската и руската литература изразиха своето опозиционно емоционално отношение към капитализма в изострена критика на неговите противоречия, то на немската литература липсваше това критическо отношение.

Поражението на революцията не води при Келер до промени в поведението му на писател-реалист, свързан с борбите на своя народ. Напротив, той се завръща в своята демократична родина и като човек и писател се включва в разгорещените борби, за да разгърне и утвърди своите творчески сили, за да създаде голяма литература, отговаряща на неговите демократически убеждения.

Годините в Берлин (1850–1855) са посветени главно на работата върху романа „Зеленият Хайнрих“, който излиза в 4 тома от 1851 до 1855 г. Възникването на романа ни отвежда към годините, преживени в Мюнхен, към борбата за себенамиране и утвърждаване. В първата редакция героят му е мечтателен, романтически настроен млад живописец, неспособен за активно отношение към действителността. Той е пасивен, а разочарованията от действителността го довеждат до самоубийство. Този образ се родее с така наречените „проблемни натури“, характерни за дребнобуржоазната интелигенция преди мартенската революция, неспособна за практически живот. Революцията от 1848 г. я изтръгва жестоко от нейния илюзорен свят.

Романът носи силно биографични черти. След като Келер се приобщава към философията на Фойербах, той престава да търси „щастието“ и смисъла на живота в надзвездния мир на мечтите и в романтичния блян и отправя поглед към реалния свят, към обществения живот. Сега той се стреми да разрешава въпросите на естетиката и на художественото творчество в духа на материалистическата философия. „Светът стана за мене — пише той на Баумгартен — безкрайно по-прекрасен и по-дълбок, животът по-скъп и по-интензивен, смъртта — по-сериозна и по-значителна и с всичка сила изисква от мене да изпълня замислите си, да очистя и просветя съзнанието си.“

Докато до 1848 г. Келер мислеше, че материализмът ще погуби поезията и красотата, то сега, и до края на живота си, той твърди, че единствено само материализмът е онази философия и естетика, които могат да създадат истинска красота. В пълна хармония със своите демократически възгледи той счита материализма за много важно оръжие в борбата срещу реакцията. Преди всичко поетът се стреми да опознае живота в неговата цялост и да изживее неговата красота. За него сега красиво е всичко онова, което е действително. Своя идеал за красота Келер е изразил в стихотворението „Пролог към Шилеровите тържества! (1859), написано по случай 100 години от раждането на Шилер. В него между другото се казва: «Не, не е красота това, което умилително ни проповядват вятърничавите лицемери, които си играят с двусмислени понятия и се мъчат да скрият под маска същността на нещата… И не онова е красота, което рисува света и съдбините на човека като детска приказка, криейки се боязливо от светата истина — не, красота има, когато сграбчиш същността на живота, хвърлиш я в огъня и оттам тя излиза пречистена, просветлена, освободена от случайното и единна в себе си… Само красотата води към най-висша свобода…»

Новият естетически идеал отвежда писателя към дълбоко опознаване на родната природа и бита на трудовия народ. Новото светоотношение се превръща в движеща сила в художественото му творчество. Най-ярко доказателство за извършеното развитие от романтизъм към реализъм са първата и втората редакция на романа «Зеленият Хайнрих». Във втората редакция основната тенденция на романа е коренно променена: героят надживява своите романтични илюзии и става деен член на обществото, извършвайки общественополезен труд. Песимистичният завършък на първата редакция се превръща в оптимистичен.

Писателят изобразява във втората редакция на романа изграждането на личността в зависимост от променилите се обществени отношения. Условията, които създават реалистически отправения човек, са според него: семейната среда, училището, религията, любовта към изкуството и политиката. Под въздействието на тези условия се изгражда дейният човек, отправен с лице към живота.

Силата и значението на художественото творчество на Готфрид Келер се изявява обаче в неговите новели. Той е първомайсторът на реалистическата новела и създава най-висши образци в немската литература през 19 век. С право немският писател Паул Хайзе го нарича «Шекспир на новелата», а известният драматург, съвременник на Келер, Ото Лудвиг, изтъквайки богатството на тоновете, колорита и красотата, с които Келер рисува швейцарската природа и бит, сравнява новелите му с платната на Тициан и Джорджоне.

Първият том цикъл новели «Хората от Зелдвила» (1856) е изграден върху обществено-историческа основа, върху единен колорит и атмосфера на обществена среда и природа. Тези новели свързват духа на романтичната новела с действителното съдържание на рефлистическия разказ за родината.

Зелдвила, малък град «някъде в Швейцария», със своите всекидневни отношения образува фона на цяла редица от събития и лица.

Новелите «Нацупения Панкрац» и «Госпожа Регел Амрайн и малкият й син» разкриват елементи на лични преживявания и стоят в тясна връзка с автобиографичния роман на писателя.

Основната идея на новелата «Госпожа Регел Амрайн и малкият й син» е съзнанието за постигнато единство между личен и обществен живот, като мисленето и поведението на отделната личност са подчинени на тази нерушима връзка; осъществяването на тази идея създава личността, истинския демократ.

Сред най-хубавите новели в този том са «Тримата праведни гребенари» и «Ромео и Жулиета на село». В тях се разкрива силата на специфично келеровския реализъм.

С рядък хумор и сатира Келер възсъздава майсторски в «Тримата праведни гребенари» тесногръдието, безхарактерността и подлостта на трима младежи, които са изправени пред закона и наредбите на полицията, а в личния си живот се ръководят от егоистични и скъпернически подбуди. Заплетеното действие се разрешава гротескно, като единият от героите измамва другите двама.

Демократично настроеният писател се бори срещу редица пороци, за чистота в човешките отношения, за честен труд и искреност. Като същевременно от неговия критически поглед не отбягват отношения и явления в капиталистическото общество, които неизбежно водят към конфликти, към противоречия, които той с хумор и сарказъм изнася на показ.

Най-сполучливата новела от цикъла «Зелдвила» е «Ромео и Жулиета на село», в която се изобразява трагедията на двама млади. Фабулата е много обикновена и същевременно типична за капиталистическото развитие на Швейцария. Двама заможни селяни в своя стремеж към по-голяма собственост, подбуждани от алчност и егоизъм, заорават от чуждата, безстопанствена нива между именията им все повече бразди, докато стават съседи. Така възникват враждебни, непримирими отношения, стига се до борба и процеси за окончателно обсебване на нивата и взаимно разорение. Тази вражда се пренася върху любещите се млади хора и ги довежда до трагично разрешение — самоубийство.

В края на новелата авторът разобличава лицемерния морал на «общественото мнение», когато говори за външните обстоятелства на трагичните любовни отношения, за «деморализирането и подивяването на страстите». Келер е на страната на младите влюбени, които по силата на новите обществени отношения и морал, почиващи на завист, алчност и егоизъм и изключващи истински и чисти чувства, трябва да загинат.

Чрез крайното изостряне на единичния случай се стига до типично обществено-морални конфликти и норми на поведение, които най-често са трагично обагрени. Мисълта на автора е, че с всестранното проникване на капитализма в цялостния обществен живот се рушат идилично-патриархалните отношения и моралните добродетели.

Обитателите на измисления от Келер град Зелдвила са обикновено предприемчиви на младини хора, изобразени с всичките им всекидневни дребни навици и интереси, хора, затънали в еснафско, провинциално самодоволство, из което само малцина успяват да се измъкнат. Келер изгражда образи на швейцарци, най-вече дребни буржоа, които добре познава и възсъздава с рядък хумор: той ги рисува просто, естествено, без излишни фрази и надут патос, като постига жива характеристика на всяко лице. Превес взема обаче здравото, естественото, правдивото.

Хуморът, с който авторът изобразява своите герои, крие известни следи от иронията на немския романтизъм, която е израз на безсилие спрямо действителността. Но у Келер дълбоката любов на реалиста към всичко действително и народностно, изпълненото със състрадание разбиране на всяка човешка беда и неуспех превръщат романтичната ирония в специфично келеровски хумор. Хуморът на Келер не е лека игра, повод за смях или леко осмиване на слабости; той е израз на нравственото му разбиране и отношение към света. Келер обича своя народ и чрез бащинското си отношение, със своя хумор го поучава, съветва, възпитава.

Целият цикъл новели «Хората от Зелдвила» е така построен, че обществената закономерност образува общия фон, върху който отделните новели се открояват, запазили своята новелистична завършеност.

Новелистичната форма дава на писателя възможността да се съсредоточи върху отделния човек и неговото възпитание, за да израсне като гражданин на общността. Чрез тази форма Келер успява да изобрази общественото развитие само като перспектива. В изображението всичко остава истинско, непосредствено, реалистически дадено. Утопията дава една чиста, трагична и изпълнена със здрав хумор атмосфера, извисена над всекидневните произшествия.

Новелите от I том на «Хората от Зелдвила» по богатство на съдържанието, по чистота на нравствените чувства, по дълбочина на разбирането на човешкия живот, по богатство и художественост на езика могат да се отнесат към най-значителните творби на световната литература.

Когато Келер се завръща в Цюрих след седемгодишно престояване в Германия, той намира своята родина променена. Преди всичко бързо се строи: прокарват се пътища и железници“ развива се индустрията, особено копринената, основават се кредитни банки. Капитализмът бързо се разраства и руши патриархално-еснафските отношения. Фабриките поглъщат труда на жени и деца, създава се пролетариатът. Тези промени в икономическия и политически живот не остават скрити за Келер и в предговора към втория том на цикъла новели „Хората от Зелдвила“ той пише за настъпилите промени в живота на града Зелдвила.

Келер участвува дейно в политическия живот, отблизо наблюдава и проучва народа и неговия бит, пише стихове по различни поводи и статии против погрешната политика на кантоните, против нечовешката експлоатация на детския труд в текстилната промишленост.

В продължение на 15 години писателят работи като секретар на кантоналния съвет и отдава всичките си морални и физически сили в служба на своя народ. През това време той се откъсва от своето творчество. Едва през 1872 г. излиза вторият том на „Хората от Зелдвила“, който обхваща новелите „Дрехите правят човека“, „Ковач на щастието си“, „Любовните писма“, „Дитеген“, „Изчезналата усмивка“. В предговора към тези новели, вследствие на дълбоките икономически и социални промени през втората половина на 19 в., Келер отбелязва, че с истинския град Зелдвила е извършена такава промяна, че неговият непроменен през вековете характер се е променил за по-малко от едно десетилетие и заплашва да се превърне в своя противоположност. „Спекулативни сделки с акции, облигации, с памук или коприна са оплели душата на зелдвилци. От политическия живот те почти са се отчуждили.“ Писателят ясно съзнава, че развитието на капитализма в Швейцария руши патриархално-дребнобуржоазните отношение и бит.

Макар различни по сюжет, тези новели разкриват зрялото реалистично изкуство на писателя и неговото разбиране за нравственото и справедливото в живота. При изображението на лицата и тяхната съдба Келер рязко изтъква противоречието между истина и лъжа, илюзия и действителност и с любов подчертава здравото, дейното, естественото.

Той е чужд на всяко естетизиращо стилизиране. Оттук и отрицателното му отношение към пресъздаване на далечни по време събития, а при епическото изображение на локални събития е чужд на всяка употреба на диалектни езикови форми.

Като изхожда от живота на народа в демократична Швейцария, писателят свързва личния живот на своите герои с обществените прояви и събития, с народните тържества, така че отделната личност израства, възпитава се и се утвърждава като член на една народностна общност с патриотично гражданско съзнание. Чрез живото взаимодействие с околната природна и обществена среда героите изявяват своите качества, намират своето място и дейност в живота, като същевременно се постига широко и пълно епическо повествование.

Езикът на тези новели е ритмично раздвижен, разкрива чудна музика и богата образност.

През 1877 г. Келер отпечатва своите „Цюрихски новели“, от които най-значителната е „Знамето на седемте справедливци“, в която е изобразена борбата на прогресивно-радикалната партия срещу аристокрацията, йезуитите и черквата. Сюжетът е почерпен от борбите на швейцарския народ — извоюване на швейцарската конституция от 1848 г. и как под натиска на бързото капиталистическо развитие старите са изостанали назад пред повелята на деня и признават победата на младото поколение.

Една страница от миналото бива предадена живо, близо до новото време. Лица и събития приемат съвременен облик, дадени са и техните политически и морални качества. Девизът на седемте стари ветерани е „Другарство в свобода“. Тук е прокарано като основна мисъл разбирането, че отделната личност не трябва да забравя общността и в минути на опасност и беда да оказва помощ.

Писателят запазва социалните различия между гражданите и мисли, че те биха могли да се изгладят чрез лични усилия и труд. Той не разбира тенденциите на общественото развитие през втората половина на 19 в., не съзира създаването на новата обществена сила — работническата класа — и нейната роля.

Последният сборник новели, с който завършва новелистичното творчество на Г. Келер, е онасловен „Епиграма“. Тук основната проблема е противоречието между свобода и общоприет морал, между свобода и традиция в отношенията между мъжа и жената. Свободата се схваща като природа, като естествено изживяване на сетивните нагони в противовес на традицията, на наложения морал. Келер разрешава проблемата в светлината на своето схващане, че всичко, което е естествено, е нравствено. Всяко отклонение от природата води към безнравствено поведение.

Тези новели бележат висок връх в творчеството на писателя не само по разработка на тематиката, но и по език, стил и художествена сила на повествованието.

Последната художествена творба на Келер е романът „Мартин Заландер“, чийто сюжет е почерпен из обществено-политическия живот на кантона Цюрих през 70-те и 80-те години на миналото столетие. Индустрията, търговията и съобщенията вземат неимоверни размери, тънък слой граждани разбогатяват, успоредно с това расте корупцията и отслабва чувството за отговорност. Същите хора, които са били застъпници на демократични права за народа, сега изменят на убежденията си, тикани от алчност и стремеж да богатеят. По това време в Цюрих се водят шумни процеси срещу чиновници, злоупотребили с обществени и частни пари. Тези събития дълбоко вълнуват писателя-демократ. Той се опитва да открие причините за тази корупция. И чрез своя роман не само дава вярна картина на това състояние в обществения живот, но и остро критикува кариеризма и безскрупулността. Писателят ясно разбира, че буржоазната демокрация се изражда и той изнася на показ слабите й и отрицателни страни, но не посочва някакъв изход и решение. В романа преобладава разсъдъчно отношение към проблемите, липсва свежест и сила на чувствата. Ето защо романът няма успеха на новелите.

През последните десет години от своя живот (умира през 1890 г.) Келер е вече широко известен и утвърден писател — критически реалист. Той свързва сърдечна дружба с Теодор Щорм, Рихард Вагнер и др. и особено с художника Бьоклин. През това време подготвя издаването на своите събрани съчинения, като същевременно не се откъсва от борбите на швейцарския народ и остава последователен републиканец и истински демократ. Свобода и хуманизъм образуват духовната атмосфера, в която живее и твори. Писателят, човекът и гражданинът Готфрид Келер са едно неделимо цяло.

Две основни тенденции пронизват целокупното му творческо дело: хуманизъм и демократизъм.

Той отхвърля еснафското тесногръдие на провинциализма, както и индивидуалистичната поза на „гениалност“ и отрицание на всичко народностно. До революцията от 1848 г. той е тясно свързан с немската демократично-революционна литература и философска мисъл, а след революцията не прави компромис с реакцията и свързва своя живот и творчество е демократично-революционните тенденции в развитието на швейцарския народ. Реалистичното възсъздаване на швейцарския бит, природа и обществени отношения пронизва творчеството му и същевременно му помага да види тази действителност в нейното многообразие и богатство, с нейните светли и тъмни страни.

Из богатото и многостранно изобразяване на действителността извира хуморът на писателя, хумор, чиито корени не лежат в отчаяние и примирение, а в любовта към народа и убеждението, че истинският демократизъм ще преодолее пагубното въздействие на капитализма, за да се съхранят културните и морални ценности на народа. Това е хумор на истински хуманизъм, защото писателят вярва в доброто начало у човека.

Разбира се, това оптимистично разбиране не се оправдава, защото Келер не познава законите на капиталистическото развитие и антинародното му отражение върху изкуството. Келер остава докрай истински реалист и възпитател на своя народ, като свързва културата и изкуството с непосредния живот на народа. Всичко велико, което е създало човешкото развитие, е произлязло от народа — това е изконното верую на писателя-демократ. Яснота и пълнота на художественото изображение на действителността е основен принцип на реализма на Келер. Неговото творчество е ценен влог в реалистично-критическата литература на 19 век.

Проф. Стефан Станчев

Първа част

Въведение
към първа част на „Хората от Зелдвила“[1]

 

На старинен език Зелдвила означава блажено и слънчево място и такова е в същност малкото градче, което носи това име и е разположено някъде в Швейцария. То се тули зад същите стари крепостни стени и кули, както преди триста години, и си е останало все същата дупка; първоначалният дълбок смисъл на разположението на града се потвърждава от обстоятелството, че основателите му се поселили на повече от половин час път от една плавателна река — явен белег, че от него нищо няма да излезе. Обаче градът е красиво разположен сред зелени планини, които са отворени на юг, така че в него прониква слънце, но никакъв остър ветрец. Затова и около старите градски стени виреят доста добри лозя, докато по-нагоре по планините се разстилат необгледни гори, които в същност обуславят състоятелността на града, защото това е отличителният белег и странната съдба на този град: общината е богата, а гражданите са бедни, и то толкова бедни, че никой в Зелдвила не притежава нищо и никой не знае от какво в същност живеят те от векове насам. А те си живеят много весело и доволно и считат уютността и доброто настроение на дома за свое особено умение; затова, отидат ли някъде, където хората горят други дърва, те веднага почват да критикуват тамошния уют и добавят, че в това отношение тях никой не може да ги надмине.

Каймакът и цветът на населението се състои от младите хора — от двадесет до тридесет и пет, тридесет и шест години; те дават тон в Зелдвила, играят ръководната роля и представляват великолепието на града. Защото в тази възраст те въртят търговия, печелят от занаят, от някакъв друг поминък или от каквото друго са изучили, тоест докато може, оставят чужди хора да работят за тях и отлично използуват професията си, за да правят дългове ту при един, ту при друг, и това именно съставя основата на могъществото, блясъка и доброто настроение на господата от Зелдвила и на него се гледа с отлична взаимност и сърдечно разбиране; обаче — забележете добре — това важи само за тази аристокрация на младежта. Защото, щом някой надхвърли границата на казаната цветуща възраст — на тия години мъжете от други градчета тъкмо вече са събрали сили и започват да се замогват, — в Зелдвила той е вече свършен; трябва да зареже всичко и ако е някой съвсем обикновен зелдвилец, да се отдръпне по-настрана като изнемощял, изгонен от рая на кредита човек или ако все още са му останали малко сили, да постъпи на чужда военна служба и там заради някой чужд тиранин да се научи на това, на което е отказал да се учи заради себе си — да бъде спретнат и да върви прав и изпънат. Такива се връщат след години като кадърни военни и стават едни от най-добрите фелдфебели в Швейцария, които така умеят да възпитават младите редници, че е цяло удоволствие да ги гледаш. Други пък тръгват към четиридесетата си година по приключения и в най-различните части на света — в Австралия, в Калифорния, в Тексас, както и в Париж или Цариград — човек може да срещне зелдвилци, които без изключение се отличават по това, че умеят много сръчно да ядат риба.

Ония обаче, които си остават в къщи и остаряват там, се научават допълнително да работят за насъщния кройцер, и то да вършат хиляди уморителни дребни работи, на които в същност никога не са се учили; и след като са се отказали от изучения на младини занаят, остаряващите и изпаднали зелдвилци, заедно с жените и децата си, са най-неуморните хорица на света и е просто трогателно да ги видиш какви големи усилия полагат понякога, за да спечелят оскъдните средства, необходими за едно сносно парченце месо. Дърва всички жители имат в изобилие, а и общината от своя страна продава всяка година една голяма част от тях, с което се издържа и изхранва беднотията; и така до ден-днешен старото градче се поминува сред този неизменен кръговрат на живота. Но, общо взето, зелдвилци са винаги доволни и бодри и ако някога сянка помрачи душите им — когато, да речем, някоя прекалено упорита парична криза налегне града, — те убиват скуката си и се съживяват чрез голямата си политическа дейност, която е друга характерна черта на зелдвилци. Защото те са страстни политикани, все искат преглед на конституцията, постоянно подават прошения и когато измъкнат някое съвсем смахнато предложение и го внесат чрез своя депутат в парламента или пък когато в Зелдвила се разнесе повик за изменение на конституцията, тогава цялата страна знае, че в момента там сделките са замрели. При това зелдвилци обичат да променят мненията и принципите си и щом се избере ново правителство, те още на следния ден минават в опозиция. Ако е някакво крайно управление, тогава, за да го ядосат, те се сплотяват около консервативния благочестив градски свещеник, когото до вчера още са подигравали, и започват да го ухажват, като с престорено великодушие се тълпят в черквата му, хвалят проповедите му и с голям шум предлагат напечатаните му трактатчета и доклади на мисионерското дружество в Базел, естествено без да му дадат дори и един пфениг за черквата. Дойдат ли обаче на власт управници, които изглеждат само горе-долу консервативни, зелдвилци незабавно започват да се тълпят около учителите в града си, а свещеникът трябва доста скъпо да плаща на стъкларя за изпочупени прозорци. Ако правителството се състои от либерални юристи, които много държат на формалностите, и от заядливи банкери, те мигновено притичват до най-близко живеещия социалист и ядосват властта, като го избират в съвета с бойния вик: стига вече шум около политическите принципи, единствено материалните интереси имат значение за народа. Днес зелдвилци искат да има вето и дори най-пряко самоуправление с постоянно народно събрание, за което те естествено биха имали време повече от всеки друг; утре си дават вид на преуморени и отегчени от обществените въпроси и оставят половин дузина стари безделници — фалирали преди тридесет години и успели оттогава тихомълком да се реабилитират — да се занимават с изборите; тогава те наблюдават самодоволно иззад прозорците на кръчмата как безделниците се промъкват в черквата и се кискат в шепа като онова момче, дето казало: „Така му се пада на баща ми, нека ми измръзнат ръцете, щом не ми купува ръкавици!“ До вчера те се възхищаваха единствено от феодалното съюзно управление и бяха крайно възмутени, че в четиридесет и осма година не било създадено пълно единство; днес са съвсем запалени за суверенитета на кантоните и не гласуват в избора за националния съвет.

Когато обаче техните вълнения и предложения стават неудобни и започнат да смущават мнозинството в страната, тогава правителството обикновено им изпраща като успокоително средство някоя анкетна комисия, която да уреди управлението на общинските имоти в Зелдвила; тогава те затъват до гуша в оправяне на собствените си работи — и така опасността е отклонена.

Всичко това им доставя голямо удоволствие, но те го прекаляват всяка есен, когато започнат да пият новото вино — кипящата шира, която наричат резняк; ако виното е добро, те вдигат адски шум и човек не може да бъде сигурен за живота си, когато попадне сред тях; целият град мирише на младо вино и тогава зелдвилци не ги бива за нищо. Но колкото един зелдвилец по̀ не го бива у дома му, толкова по-добре се държи той — което е твърде странно, — когато потегли на път, било сам, било с дружина, като например някога на война — тогава те винаги са се държали добре. Някои от тях доста се отракват като спекуланти и търговци, щом излязат от топлата слънчева долина, където не са вирели особено добре.

В един толкова весел и странен град не липсват и разни странни истории и случки из живота, тъй като безделието е начало на всички пороци. Но не такива истории, присъщи на описания характер на Зелдвила, искам в същност да разкажа аз в тази книжка, а някои особени отклонения, станали между другото, един вид изключения, които все пак биха могли да се случат само в Зелдвила.

Нацупеният Панкрац

На едно тихо отстранено площадче, близо до градската стена, живееше вдовицата на един зелдвилец, който отдавна беше свършил с всичко и сега почиваше в земята. Приживе той не беше от най-лошите, по-скоро чувствуваше такъв копнеж да бъде порядъчен и солиден човек, че се подчини на господствуващия тон в обществото, на който никой млад човек не може да убегне, но когато отмина разцветът на годините му и той според обичая трябваше да слезе от арената на дейния живот, всичко му се стори празен сън, сякаш бяха ограбили живота му; от това получи охтика и умря скоропостижно.

Остави на жена си малка порутена къщурка, една картофена нива пред градските порти и две деца — син и дъщеря. С хурката и къделята тя припечелваше млякото и маслото, за да готви с тях картофите, които садеше, а малката вдовишка издръжка — общинският попечител й я изплащаше ежегодно, като всеки път я задържаше по няколко седмици след срока, за да я използува за своите сделки — стигаше точно да покрие нуждата от дрехи и някои други дребни разходи. Чакането на парите беше винаги мъчително, защото тъкмо когато дойдеха просрочените седмици, сиромашките дрешки на деца вече се бяха износили напълно, а на гърнето с масло се провиждаше цялото дъно. Зеленото дъно на гърнето лъсваше толкова редовно всяка година, сякаш беше някакво небесно явление, и също така редовно превръщаше за известно време спокойното, бедняшки тихо доволство на семейството в истинско недоволство. Децата врънкаха майка си за по-хубаво и по-обилно ядене, защото още не разбираха и я смятаха за достатъчно могъща да направи това; за тях тя беше всичко — единствена закрила и върховна власт. Майката беше недоволна, задето децата й нямат повече разум или повече храна, или пък и двете.

А споменатите нейни деца имаха различни качества. Синът беше невзрачно четиринадесетгодишно момче със сиви очи и сериозни черти, което сутрин дълго се излежаваше в леглото, след това четеше малко от едни разкъсани учебници по история и география и всяка вечер, лете и зиме, тичаше на хълма, за да гледа залеза на слънцето — единственото великолепно и тържествено зрелище, което се представяше специално за него. Залезът за него беше това, което за търговците представлява борсата по пладне; или най-малко, когато той се връщаше в къщи, настроението му зависеше от тази гледка: имаше ли по небето аленочервени и жълти облаци, застанали подобно на големи войски сред огън и кръв и маневриращи царствено над него, тогава той наистина биваше весел и доволен.

От време на време — макар и доста рядко — той изписваше по някой лист хартия със странни списъци и числа, които после прибавяше към куп листове, заловени с парче стар златен ширит. Главно място в това вързопче заемаше една малка тетрадка, направена от нагънат лист златиста хартия; обратната бяла страна на листа беше изпълнена и изписана с всевъзможни черти, фигури и линии от точки, а между тях — кълба дим и летящи бомби. Той разглеждаше често тетрадката с голямо задоволство и понякога вмъкваше нови рисунки — обикновено по времето, когато картофената нива беше цялата в цвят. Тогава той лежеше сред цъфналите влакове под синьото небе и след като известно време съзерцаваше бялата изписана страница, три пъти по-дълго гледаше насрещния златен лист, в който се отразяваха слънчевите лъчи. Иначе беше своенравно момче, готово да се цупи за всичко, никога не се смееше и нито вършеше, нито пък учеше нещо на този божи свят.

Сестра му беше дванадесетгодишно, красиво като картина дете, с дълги, гъсти, кестеняви коси, големи кафяви очи и снежнобяла кожа. Беше кротко и тихо момиче, много търпеливо и мърмореше много по-рядко от брат си. Имаше звънлив глас и пееше като славей; но въпреки че всичко това я правеше много по-приятна и по-мила от момчето, майката все пак предпочиташе сина си и гледаше снизходително на държанието му — жал й беше за него, тъй като той не учеше нищо и сигурно един ден щеше много да пати, докато, според нейните разбирания, момичето нямаше нужда от много нещо и заради това все някак щеше да се подреди в живота.

Затова караше момичето постоянно да преде, та да може синчето повече да яде и съвсем спокойно да дочака бъдещата си несрета. Момчето приемаше това, без много да се церемони, и се държеше като някой млад индианец, който кара жените да работят за него; а и на сестра му това не беше никак досадно, защото си мислеше, че просто така трябва да бъде.

Единственото й удовлетворение и отмъщение се състоеше в една наистина доста лоша и некрасива постъпка, която тя винаги си позволяваше по време на ядене, използувайки било хитрост, било насилие. Всеки ден за обед майката готвеше гъста картофена каша, която заливаше с тлъсто мляко или добре запържено масло. Тази картофена каша ядяха всички заедно от паницата с тенекиени лъжици, като всеки издълбаваше по една вдлъбнатина в плътната картофена грамада. Синчето, което въпреки цялата си странност проявяваше строго чувство за военна дисциплина при разпределянето на храната, държеше строго никой да не взема ни повече, ни по-малко от това, което му се полага, и гледаше винаги, щото млякото или златистото масло, разляно по края на паницата, да протече равномерно в отделните дупки; сестричката пък, макар и много по-наивна, щом забележеше, че изворите й пресъхват, се опитваше чрез изкуствени галерии и отточни канали да отбие вкусните поточета към своята страна и колкото и брат й да протестираше и също така да изграждаше изкуствени диги и да запушваше навсякъде, където имаше опасност да се отвори някоя съмнителна дупка, тя все пак успяваше да открие някоя тайна жилка в кашата или явно нарушавайки мирните отношения, с усмихнати очи направо посягаше с лъжицата към пълната с масло дупка на брат си. Тогава той захвърляше лъжицата си, сърдеше се и се цупеше, докато добрата майка не наведеше паницата настрани, за да изтече определеното за нея масло в лабиринта от канали и бентове на децата й.

Така живееше малкото семейство ден след ден и докато животът си течеше все така, децата израстваха, без да им се удаде удобен случай да опознаят света и да станат нещо; но постепенно съжителството им започна все повече да ги гнети и мъчи. Панкрац, синът, продължаваше да не работи и не научи нищо, освен един много изкусен и усъвършенствуван начин да се цупи, с който измъчваше майка си, сестра си и себе си. За него това беше редовно и интересно занимание, при което той усърдно упражняваше бездейните си душевни сили, като измисляше стотици дребни домашни трагедии, които сам предизвикваше и при които ловко и майсторски умееше да играе ролята на онеправдан. Тези трагедии караха сестра му Естерхен да пролива обилни сълзи, през които обаче слънцето на нейния весел нрав бързо проблясваше отново. Тази нейна лекомисленост така ядосваше и обиждаше Панкрац, че той все по-дълго се цупеше и скритом плачеше от мъката, която сам си създаваше.

И все пак при този начин на живот здравето и силите му видимо укрепваха и когато почувствува в себе си напора им, той разшири кръга на действие: хванал в ръка здрава чепата тояга или дръжка на метла, тръгваше да броди през гори и поля, за да види къде може да открие и изпита някоя по-голяма неправда. Щом най-после се явеше и разразеше такъв случай, той незабавно набиваше жестоко противника си и в тази необикновена дейност доби и доказа такава сръчност, енергия и изкусна тактика — както в издирването и предизвикването на врага, така и в боя, — че успяваше да победи не само отделни, много по-силни от него младежи, но и цели банди, или поне успяваше да се оттегли безнаказано.

Когато се завръщаше от подобно благополучно приключение, яденето му се услаждаше двойно повече и близките му се радваха на доброто му настроение. Един ден обаче се случи така, че вместо той да набие противника си, сам изяде порядъчна порция бой. Засрамен, навъсен и разярен, той се прибра в къщи, но Естерхен, която беше прекарала целия ден в предене, не бе устояла на изкушението, беше се нахвърлила на яденето, вдигнато за Панкрац, и беше изяла част от него, и то най-хубавата — така поне му се стори. Натъжен и огорчен, едва сдържайки сълзите си, той изгледа оскъдните, студени останки от яденето, а през това време лошата му сестра, седнала отново до чекръка, се заливаше от смях.

Това вече беше прекалено много и затова трябваше да се случи нещо изключително. Без да хапне нищо, Панкрац се прибра гладен в стаята си и когато на сутринта майка му отиде да го събуди и повика да дойде най-после на закуска, той беше изчезнал и никъде не можаха да го намерят. Денят измина, без той да се завърне; не се прибра нито на втория, нито на третия ден. Майката и Естерхен много се изплашиха и разтревожиха; за тях беше ясно, че той е обмислил бягството си, защото беше взел и вещите си. Те не преставаха да плачат и нареждат, тъй като всички усилия да намерят следа от него останаха напразни; след като изтече половин година и изчезналият Панкрац не се завърна, те с натъжени сърца се примириха със съдбата си, която сега им се виждаше двойно по-самотна и окаяна.

Колко дълга може да бъде една седмица, та дори и един ден, когато не знаем къде са и какво правят онези, които обичаме, и когато заради тях светът е така притихнал, че не повява ни най-лекият полъх от тяхното име, а ние все пак знаем, че те живеят и дишат нейде!

Така живяха майката и Естерхен пет, десет, петнадесет години, ден след ден, без да знаят дали техният Панкрац е жив или мъртъв. Това беше дълга и дълбока сръдня от негова страна и Естерхен, която междувременно беше станала красива девойка, се превърна постепенно в приятна, спретната стара мома, която остана при стареещата си майка не само поради синовната си привързаност, но и от любопитство, за да бъде у дома в момента, когато брат й най-после щеше да се появи, и да види какво щеше да стане тогава. Защото тя беше винаги в добро настроение и вярваше твърдо, че той ще се завърне някой ден и тогава ще има много да се смеят. Впрочем за нея не беше тежко да остане неомъжена, тъй като беше умна и съзнаваше ясно, че за зелдвилци не съществуват много изгледи за дълготрайно земно щастие, а тя си живееше заедно с майка си неизменно в скромно благоденствие, спокойна и без грижи, защото сега двете имаха да хранят едно вечно гладно гърло по-малко, а що се отнасяше до самите тях, те не се нуждаеха почти от нищо.

Беше един ясен хубав летен следобед по средата на седмицата, когато човек не мисли за нищо, а в малките градчета хората прилежно се трудят. Целият елит на Зелдвила беше излязъл по слънце на тъмнозелените кегелбани пред градските порти или седеше в прохладните кръчми на града. Фалиралите зелдвилци и старците обаче чукаха, шиеха, кърпеха, лепяха, режеха и човъркаха твърде усърдно, за да използуват добре дългия ден и да заслужат приятната вечер, която сега вече умееха да ценят. На малкия площад, където живееше вдовицата, не се виждаше нищо освен тихото лятно слънце по тревясалите плочи; а наоколо, зад отворените прозорци, работеха старите хора и играеха деца. Вдовицата седеше на една пейка в градинката си с нацъфтели розмаринови храсти и предеше, а срещу нея Естерхен шиеше нещо. Бяха изминали вече няколко часа от обед, но никой от съседите наоколо още не бе повел разговор. Тогава обущарят сигурно сметна, че е вече време да обяви малка почивка и кихна нарочно така високо — апхи! — че всички прозорци наоколо потрепераха, а книговезецът отсреща — той всъщност не беше книговезец, а само така надве, натри лепеше всякакви картонени кутийки и беше закачил на вратата си една очукана от времето стъклена кутийка, в която една пръчка червен восък се бе изкривила на слънцето — този именно книговезец се провикна: „Наздраве!“ и всички съседи се разсмяха. Един през друг те занадничаха през прозорците, а някои дори излязоха пред вратите и започнаха да смъркат енфие; така беше даден знакът за къс следобеден разговор и малко весел смях, докато си изпият следобедното кафе, чийто аромат на цикория се разнесе вече от всички къщи. Най-после се бяха научили да се забавляват с малко. И тъкмо след това забавление при тях се появи един непознат латернаджия с хубава полирана шарманка — твърде голяма рядкост за Швейцария, тъй като в страната нямаше местни латернаджии. Той засвири изпълнена с копнеж песен за далечни страни и за случки, станали там, и тази песен се стори на хората извънредно хубава и накара вдовицата да се просълзи, тъй като тя си спомни за своя Панкрацхен, който бе изчезнал от много години. Обущарят даде на непознатия един кройцер, той си отиде и малкият площад отново заглъхна. Но не след дълго дойде друг скитник с някаква голяма чуждестранна птица, затворена в кафез; той я буташе с пръчка през решетката, за да я виждат хората по-добре, и тъжната птица нямаше ни миг спокойствие. Беше орел, донесен от Америка; и онези далечни, безкрайно сини страни, над които орелът се бе реял на свобода, изплуваха в съзнанието на вдовицата и я натъжиха още повече, защото тя не знаеше нито какви бяха тези страни, нито къде може да е сега синчето й. За да видят по-добре птицата, съседите излязоха на площадчето и когато човекът си отиде, те останаха струпани заедно, виреха носове във въздуха и сякаш очакваха още по-странни неща, тъй като вече ги беше обзело желание да пропилеят и остатъка от деня.

И ето това тяхно желание се изпълни, защото не мина много време и с голям шум и врява се зададе най-величественото зрелище, след което тичаха всички деца от града. Към площада се заклатушка огромна камила, върху която се бяха настанили няколко маймуни; двама-трима мъже докараха една голяма мечка, водейки я за халката, прокарана през носа й, и веднага се започна истински мечешки танц: мечката играеше и показваше смешните си фокуси, като изръмжаваше от време на време така сърдито, че кротките хорица се плашеха и гледаха боязливи дивия звяр от почетно разстояние. Естерхен се смееше и лудешки се радваше на мечката, която тържествено се клатушкаше наоколо с тояжката си, радваше се на камилата, на самодоволното й лице и маймунките. Майката обаче плачеше непрекъснато: беше й жал за лошата мечка и тя пак си спомни за изчезналия си син.

Когато най-после отмина и това шествие и отново всичко утихна, тъй като възбудените съседи се бяха измели заедно с тълпата, която вървеше след него, за да се отбият нейде и се почерпят преди вечеря, Естерхен каза:

— Струва ми се, че Панкрац непременно ще си дойде още днес, тъй като се случиха толкова неочаквани неща — какви ли не камили, маймуни и мечки минаха оттук!

Майката се разсърди, задето Естерхен причисляваше, така да се каже, бедния Панкрац към тези зверове и му се подиграваше, и я накара да млъкне, без да съзнава, че мислено и тя си бе казала същото. После въздъхна и рече:

— Няма да го дочакам!

Докато казваше това, се случи най-странното нещо през този ден — една открита пътническа кола с извънреден пощальон долетя стремглаво и спря на тихото площадче, което вечерното слънце вече едва докосваше. В колата седеше мъж с фуражка, каквито носят френските офицери; той имаше мустаци и брада, а лицето му беше съвсем изгоряло и изсушено и по него личаха белези от куршуми и саблени удари. Загърнат в бурнус, той беше опрял крак на огромна лъвска кожа, постлана върху пода на колата; пред него на предната седалка лежаха сабя и дълъг арабски чибук, както и някои други чуждестранни предмети — изобщо неща, каквито френските военни обикновено донасят от Африка.

Въпреки строгия израз, който бе наложил на лицето си, непознатият беше отворил широко очи и търсеше с поглед една къща на площада, подобно на човек, който се пробужда от тежък сън. Почти залитайки, той скочи от колата, която беше спряла насред малкия площад; взе обаче лъвската кожа и сабята си и със сигурна крачка влезе направо в къщичката на вдовицата, сякаш само преди час беше излязъл оттам. Учудени и изпълнени с любопитство, майката и Естерхен видяха всичко това и нададоха ухо да чуят дали чужденецът ще се изкачи по стълбите; защото, въпреки че преди малко бяха говорили за Панкрац, в този миг те съвсем и не подозираха, че това може да бъде той; изненадата и любопитството бяха отвлекли мислите им съвсем далеч от него. Но изведнъж те го познаха по начина, по който прескочи най-горните стъпала и прекосявайки малкия пруст, почти едновременно натисна дръжката на вратата, след като с мълниеносна бързина намести в бравата увисналия навън ключ — така правеше винаги изчезналият, който въпреки леността си проявяваше необикновена склонност към добрия ред. Двете жени нададоха силен вик и застанаха като вцепенени пред столовете си, гледайки със зяпнали уста към вратата, която се отвори. Там стоеше един непознат Панкрац, със сухата и твърда сериозност на чуждестранен воин, само бръчките около очите му потрепваха странно. При вида му майката се разтрепера и съвсем се обърка, та дори и Естерхен за първи път в живота си стоеше като тресната и не смееше да шавне. Но всичко това трая само миг; господин полковникът — защото загубеният син бе станал ни повече, ни по-малко, а полковник — свали веднага фуражката си с учтивостта и уважението, на които го бяха научили суровите теглила на живота, докато по-рано никога не бе правил така, когато влизаше в стаята; една неизразима дружелюбност — така поне се стори на жените, пред които той никога не се беше показвал любезен и те дори не можеха да си го представят така мил — се разля по набразденото му, макар все още младо войнишко лице и разкри снежнобелите му зъби, когато се завтече към тях и с преливащо от горест сърце ги взе и двете в обятията си.

Ако отначало майката бе някак странно потреперала при войнствения вид на сина си, който й се стори все така суров, то сега тя тръпнеше в плахо блаженство, усетила прегръдката на възвърналия се син, чието почитателно сваляне на шапка и бликаща, невиждана досега приветливост — плод само на умиление и разкаяние — я бяха докоснали като с вълшебна пръчка. Защото още като момченце, преди да навърши и седем години, Панкрац беше започнал да се отскубва от милувките й и оттогава, озлобен и недостъпен, упорито се бе пазил да не докосне дори ръката на майка си, да не говорим пък колко пъти само беше отивал да си легне нацупен, без дори да каже „лека нощ“. Затова този миг й се стори непонятен и чудесен, сякаш събрал в себе си цял един живот, защото едва сега, след около тридесет години, тя, тъй да се каже, за първи път почувствува прегръдката на сина си. Но и на Естерхен този променен човек се стори така сериозен и важен, че тя, която хиляди пъти се бе смяла на нацупения Панкрац, сега не беше в състояние дори да се усмихне на своя разкаян и любезен брат и с бистри сълзи в очите пристъпи към малкото си столче, като не сваляше очи от него.

Панкрац пръв се опомни след няколко минути и като добър войник извърши маневра и намери изход от това положение, като тръгна да донесе багажа си. Майката поиска да му помогне заедно с Естерхен; но той я заведе по един крайно очарователен начин до стола й и се съгласи само сестра му да слезе долу при колата и да поеме някои по-леки неща. По-нататъшния тон на вечерта даде Естерхен, която скоро си възвърна чувството за хумор: тя не можа да се стърпи, грабна лъвската кожа за дългата яка опашка и взе да я влачи по пода, като се превиваше от смях и току викаше:

— Че каква е пък тази кожа? Какво е това чудовище?

— Само до преди три месеца — каза Панкрац, като ритна с крак кожата — това беше жив лъв и аз го убих. Този юнак беше мой учител, той ме и преобрази — дванадесет часа така настойчиво ми проповядва, че най-после аз, клетият, се излекувах завинаги от всякакво сърдене и цупене. За да си спомням това, вече никога няма да се разделя с тази кожа. Каква чудесна история беше! — добави той, като въздъхна.

Предвиждайки, че близките му — в случай че ги намери още живи — едва ли ще имат нещо хубаво за ядене в къщи, той беше купил от последния по-голям град, през който бе минал, една кошница с чудесни вина и друга пълна с различни вкусни закуски, за да не започнат майка му и сестра му да се суетят, ами да седнат тримата спокойно да вечерят. Така майката трябваше само да постеле масата, а Панкрац поднесе няколко печени пилета, прекрасен желиран пастет и цял пакет чудесни дребни сладки. Но не стига това, ами по пътя той си бе спомнил колко мъждиво светеше някога бедняшкото светилниче и колко често го бе дразнила дрезгавата светлина, при която едва можеше да се занимава с празните си залъгалки, въпреки че майката — а нейните очи бяха все пак по-стари — постоянно буташе светилничето под носа му за голямо забавление на Естерхен, която при всеки удобен случай съумяваше да го примъкне към себе си. О, веднъж дори, плачейки от яд, той го беше изгасил и когато угрижената майка го запали отново, Естерхен пак го духна със смях, а той изтича с разкъсано от болка сърце в леглото си. За това и за други подобни неща си беше спомнил той из пътя, когато, изпълнен с болка и страх дали ще дочака да види отново тези, които беше изоставил, се беше спрял да купи и няколко восъчни свещи; сега той запали две от тях, та жените загубиха ума и дума от възхищение пред целия този блясък и разкош.

Така весело беше в къщичката на вдовицата, сякаш имаше сватба, само че много по-тихо; Панкрац използува силната светлина на свещите, за да разгледа състарените лица на майка си и на сестра си и това го развълнува много повече от всички опасности, срещу които беше заставал лице с лице. Той се отдаде на дълбоки и тъжни мисли за човешката участ и човешкия живот и как тъкмо нашите по-маловажни качества — било приветлив характер, било суров нрав — определят не само нашата лична съдба и щастие, но и съдбата и щастието на нашите близки и могат да ни накарат да се чувствуваме виновни спрямо тях, без сами да знаем защо и как е станало това, тъй като сами не създаваме характера си. Тези негови разсъждения обаче бяха прекъснати от съседите, които не можеха по-дълго да потискат любопитството си и един след друг нахълтаха в стаята, за да видят рядката птица, тъй като из целия град вече се беше разнесъл слухът, че безследно изчезналият Панкрац си е дошъл, и то като френски генерал, във файтона с четворен впряг.

За събралите се в кръчмите и кафенетата зелдвилци — както за младите, така и за старите — това беше един крайно заплетен случай и те току се чешеха по врата слисани и озадачени. Защото това беше съвсем против установения ред и напълно ги обърка — да се върне някой най-неочаквано отнякъде си като човек с положение, генерал, и то тъкмо на възраст, когато в Зелдвила един мъж е вече свършен! Какво ли ще предприеме той сега? Нима смята да остане тук, без да бъде пропаднал човек и през останалия си живот, особено когато остарее? И как ли се е замогнал? Какво, по дяволите, е вършил през дългите си младини този незначителен и невзрачен момък, та не се е похабил? Този въпрос вълнуваше всички и те не намериха никакъв ключ за разрешаването на загадката, тъй като техните познания за човека и човешката душа бяха твърде оскъдни, за да разберат, че тъкмо този суров и тежък нрав, който бе причинил и на него, и на близките му толкова горчиви страдания, го беше запазил така добре, както силният оцет консервира къс овнешко месо, и му беше помогнал да прескочи опасната за зелдвилските мъже възраст на разцвет. За да разрешат този въпрос, те поставиха въобще под въпрос истинността на събитието и оспориха възможността да се случи подобно нещо и за да потвърдят съмнението си, изпратиха на площадчето неколцина стари фалирали хора, така че Панкрац, чиито надошли съседи и без това принадлежаха към същото съсловие, се видя обкръжен от цяло събрание любопитни благи фалирали мъже, подобно на стар полубог, около когото се трупат сенките на подземния свят.

Тогава той запали турския си чибук и стаята се изпълни с екзотичното благоухание на ориенталски тютюн; сенките и фалиралите душеха все по-любопитно сините ароматни кълба дим, а Естерхен и майката не можеха да се начудят на приветливостта на Панкрац, на умението му да забавлява хората и най-после на любезния, но самоуверен начин, по който той разпусна събранието накрая, когато сметна, че е дошло време да стори това.

Тъй като обаче радостта, породена от семейно щастие и весели събития между кръвни роднини, вместо да изтощава участвуващите, както се случва при други вълнения по този свят, ги кара изведнъж да се почувствуват и след най-дългите страдания млади и бодри, старата майка не усещаше като децата си ни най-малка умора, нито желание за сън и стоплена от хубавото вино, което пиха с удоволствие, поискаха най-после заедно с още по-нетърпеливата си дъщеря да узнаят нещо по-подробно за съдбата на Панкрац.

— Сега е късно вече — отвърна той — и не мога да започна да ви разправям подробно печалната си история, но сигурно ще има време да ви разкажа една по една преживелиците си. Днес обаче ще ви опиша само бегло някои случки — толкова, колкото е необходимо, за да стигна до края, тоест до завръщането си и до причината, която ме накара да се завърна, тъй като всъщност тя беше истинската причина и за моето някогашно бягство и има все същата подкладка. Когато на времето избягах по такъв грозен начин, аз бях изпълнен с неугасим яд и болка; изпитвах яд не към вас, а към самия себе си, към този край, към този безсмислен град, към цялата си младост. Едва по-късно ми стана ясно всичко това. Скритата причина, задето се сърдех и цупех, особено по време на ядене, беше гнетящото чувство, че не припечелвам сам хляба си, че нито учех, нито вършех нещо и никое занимание не ме привличаше; нямах дори и надежда, че нещата някога ще се променят; всичко, което виждах да вършат другите, ми се струваше незначително и глупаво; дори вашето вечно предене ми беше непоносимо и ме тормозеше, въпреки че то хранеше и мен, ленивеца. Така побягнах една нощ със свито от горестна болка сърце и тичах до заранта, докато се отдалечих на около седем часа оттук. Когато слънцето изгря, видях хора, които събираха сено на една голяма ливада; без да кажа нито дума или да запитам нещо, сложих вързопчето си край ливадата, грабнах гребло ли, вила ли беше и с най-голяма ловкост се запретнах да работя като луд наред с всички; защото по времето, когато скитах по тия места, аз бях забелязал много добре всички похвати и движения на ония, които работеха; дори често съм си мислил колко несръчно върша това или онова и как в същност съвсем другояче, много по-чевръсто, трябва да си размърдаш ръцете, ако искаш да се наречеш добър работник.

Хората ме гледаха учудено, но никой не прекъсна работата ми; когато седнаха да закусват, поканиха и мен; аз това и целях и така продължих да работя, докато дойде време за обяд и пак ядох с голяма охота. Но сега селяните се зачудиха още повече и слисани се разсмяха зад гърба ми, когато, вместо да грабна отново вилата, аз внезапно изтрих устата си, вдигнах бохчичката си и без да кажа нито дума повече, си тръгнах по пътя. Стигнах до една гъста и прохладна букова горичка, легнах и спах, докато се здрачи; тогава скочих на крака, излязох от горичката и се загледах в небето, по което почваха да се появяват първите звезди. Движението на звездите също беше едно от малкото неща, които бях наблюдавал по време на мързеливото си скитосване нагоре-надолу, и тъй като бях открил в звездите голям ред и точност, те винаги ми бяха харесвали много; още повече пък, като знаех, че тези грейнали създания спазват тази точност не заради някаква надница или за паница картофена чорба, а защото не могат да се откажат от нея, сякаш вършат това за свое лично удоволствие и винаги точно изпълняват задълженията си. И тъй като постепенно бях научил наизуст учебника ни по география — колкото и прост да беше той, — знаех доста нещо и за земята; затова ми беше ясно коя посока трябва да взема и в същия миг реших да тръгна на север, да прекося цяла Германия и така да стигна до морето. Вървях през цялата нощ, пак цели осем часа, и на сутринта при изгрев-слънце стигнах до едно диво и уединено място край Рейн, когато тъкмо пред очите ми една натоварена с чували жито гемия заседна на една плитчина и водата заля част от товара й. Тъй като на кораба имаше само трима мъже и в този ранен час не се виждаше жива душа в тази пустош, моряците много се зарадваха, когато аз веднага се залових да им помогна да свалят тежкия товар на брега и да освободят заседналата гемия. Изсипахме мокрото жито върху дъски, които наредихме на слънце, прехвърляхме го старателно, докато изсъхна, и накрая го натоварихме отново на гемията. Тази работа обаче ни отне по-голямата част от деня и така ми се удаде възможност да споделя с моряците няколко солидни закуски; когато привършихме, те дори ми дадоха малко пари и по моя молба ме стовариха на отсрещния бряг с малката лодка, която караха със себе си, привързана за кораба.

На отсрещния бряг се намерих в голяма планинска гора, в която легнах и спах, докато падна нощ, след което отново си плюх на петите и вървях, докато се зазори. Казано с две думи: по този начин за по-малко от два месеца стигнах до Хамбург. Денем, щом някъде ми се удадеше случай, се залавях здраво за работа, без да говоря много с хората, и си тръгвах веднага щом заситех глада си, за да вървя пак през цялата нощ. Моето поведение винаги така изненадваше хората, че никъде не ме изпъдиха и преди още да се наежат срещу мен или пък да проявят любопитство, аз бях вече изчезнал. Тъй като същевременно избягвах градовете и единствено се залавях за работа на полето, по планините или в горите, където се срещаха само първобитни, прости хора, аз действително пътувах както по времето на библейските патриарси. Никога не се сблъсквах с властите на държавите, през чиито земи преминавах, и единствената ми мисъл беше да прекося тази земя, без да прося или да бъда задължен някому за препитанието си; иначе обаче вършех, каквото ми бе приятно — почивах, когато ми се щеше, и вървях, когато си исках. Разбира се, по-късно се научих също така да се придържам към установен ред, който ми се налагаше отвън, и към постоянство и издръжливост; и както отведнъж се бях научил да работя, така, без някакво особено напрежение, веднага усвоих тези навици, щом разбрах колко важни и необходими са те.

Впрочем животът на чист въздух ми се отрази отлично; от постоянната смяна на тежката работа, от обилното ядене, от безгрижието и спокойствието ръцете и краката ми така заякнаха, че пристигнах жилав и пъргав юначага в големия търговски град, където веднага се затекох към пристанището и се размесих между моряците, които се суетяха наоколо, заети с натоварването на корабите си. Тъй като навсякъде се залавях енергично за работа, не ги зяпах в устата като глупак, но все пак внимавах в думите им, пък и не приказвах много, нито се мусех, мълчаливите груби момчета ме търпяха в средата си и аз прекарах цяла седмица всред тях, след което ме качиха контрабанда на един английски търговски кораб. Капитанът ме прие при условие, че ще му помагам в частните му сделки, които вършеше през време на пътуванията си. Те се състояха именно в сглобяването и изработването на най-различни огнестрелни оръжия и главно пищови от стари изхабени части, които той купуваше в големи количества, когато хвърляше котва в пристанищата на Стария свят. Това бяха чудновати и невероятни смъртоносни оръжия, които той сглобяваше с някаква ужасна страст, а след това, когато му се удадеше случай, ги разменяше по дивите брегове срещу ценни произведения за мирна употреба и невинни, нежни дарове на природата. Аз вършех спокойно работата си, овладях я и скоро целият се изпоцапах с масло и шмиргел и се покрих със стружки като стар оръжеен майстор; щом сглобяхме някой пищов криво-ляво, веднага го изпробвахме с оглушителен гърмеж; но само веднъж, никога не повтаряхме — второто гръмване предоставяхме на червенокожите или черните купувачи по далечните острови. Този път обаче корабът стигна само до Ню Йорк и оттам се върна обратно в Англия, където аз, вече достатъчно вещ в оръжейното изкуство, се отделих от него и веднага се записах доброволец в един полк, който трябваше да замине за Източна Индия.

В Ню Йорк бях слязъл на сушата и бях погледал за няколко часа американския начин на живот, който в същност трябваше много да ми хареса, тъй като тук всеки върши каквото си иска, ръководен единствено от нуждите и настроенията си, като скача от един занаят на друг, който в момента му се стори по-добър, без да се срамува от каквато и да било работа или да смята едно занятие за по-благородно от друго. И въпреки всичко не зная как стана така, но току изведнъж забързах към кораба обратно и вместо да остана в Новия свят, се озовах в най-старата приказна част на света, в прастарата, гореща Индия, облечен в червен мундир, един мълчалив английски войник. Не мога да кажа, че не ми допадна новият живот, който започна още на големия броненосец, с който пътуваше полкът. Самото обстоятелство, че хранеха най-редовно и точно всички ни, колкото много и да бяхме, като всеки от нас получаваше дажбата си така сигурно, както звездите се движат на небето — никой ни повече, ни по-малко от другия, без някой да ощети другаря си, — ми хареса извънредно много, още повече, че не трябваше да благодарим никому за това, тъй като редовното хранене се дължеше само на добре подредения ни живот. Макар че нас, новобранците, започнаха да ни обучават още на кораба и ние ежедневно трябваше да правим учения, все пак това занимание ми допадна извънредно много, тъй като не трябваше да размахваме байонета, та белки с ловкост успеем да забучим някой картоф, а беше чисто и просто едно упражнение, което в момента нямаше нищо общо с яденето; стига човек да бъде изпълнителен и вежлив към този или онзи, и тогава няма за какво да се грижи. Още на втория ден от пътуването ни видях как биха един войник, който беше ръмжал нещо срещу началството, след като бе извършил редица нередни неща. Веднага реших, че такова нещо не бива да ми се случва никога и сега нацупената ми физиономия се оказа твърде полезна за мен — благодарение на нея можех да проявявам безупречна и безмълвна изпълнителност и внимание, като винаги успявах да запазя достойнството си.

Така станах свестен, напълно благонадежден войник; правеше ми удоволствие да схващам всичко правилно и да го върша образцово, както беше предписано; и тъй като това ми се удаваше, най-сетне се почувствувах действително доволен, макар все пак да не се впущах много-много в приказки. Само сегиз-тогиз се поразвеселявах малко и вършех някоя лека глупава шега; това ми придаваше напълно военен вид, точно такъв, какъвто трябва да има един войник, пък и, от друга страна, заради тези шеги другарите ми ме понасяха въпреки мълчаливостта ми. И така, едва бях изкарал една година в тази гореща, необикновена страна, когато започнах да напредвам в службата и най-после станах един от най-ценените подофицери. Минаха години и аз станах важна клечка в казармата; повечето време бях зает в канцеларията на полковия командир, проявих се като добър чиновник, тъй като бързо усвоих всичко необходимо за архиварството и сметководството през време на работата, без много да си блъскам главата. Така всичко тръгна като по вода и мен ми се струваше, че съм доволен от себе си — защото можех да си живея без мъка и без грижи под топлото синьо небе; пък и работата, която трябваше да върша, си вървеше като от само себе си и аз не чувствувах особена разлика дали съм зает със службата, или се шляя без работа нагоре-надолу. Сега яденето вече не представляваше нищо важно за мен и аз едва обръщах внимание кога и какво ям. На два пъти през това време ви пращах писма и малко спестени пари, но по някакво странно съвпадение и двата кораба потънаха с целия екипаж и ядосан от това, се отказах да ви се обаждам повече, като реших да се завърна у дома колкото е възможно по-скоро, за да използвам в родината придобитата си деловитост и добри, солидни привички. И бях уверен, че така ще се прибера с много по-голяма печалба в Зелдвила, отколкото ако бях донесъл цял милион, и вече кроях планове как ще накастря нашенските шегобийци, дето само с риба се тъпчат, ако се изпречи някой от тях на пътя ми.

Но дотогава имаше още много време и мен ми било писано да преживея такива неща, които така разтърсиха и промениха цялото ми същество, че ми мина всяка охота да кастря когото и да било. Бях станал истинска дясна ръка на командира и почти цялото си време прекарвах при него. Той беше странен човек, на около петдесет години, а жена му живееше в една стара кула някъде в Ирландия, тъй като по всяка вероятност тя трябва да е била още по-странна и от него; докато живели заедно, те непрекъснато фучали един срещу друг като две диви котки; и двамата страдаха от натрапчивата мисъл, че са се излъгали един в друг, въпреки че надали биха се намерили двама по-подходящи един за друг хора. Иначе и двамата бяха здрави и бодри и си живееха щастливо с тази мисъл — без нея нито той, нито тя можеха да преживеят и един ден, а когато бяха далеч един от друг, тогава всеки от тях се грижеше с трогателно внимание за другия. Единствената им дъщеря, която се казваше Лидия, прекарваше повечето време при баща си; беше предана и привързана към него, тъй като разликата в пола, дори между баща и дъщеря, я караше да изпитва повече нежност и съчувствие към баща си, отколкото към майка си, въпреки че в тия брачни отношения, които и двамата считаха за нещастни, майката струваше точно толкова, колкото и бащата — ни повече, ни по-малко.

Командирът се беше настанил в една чудесна прохладна и проветрива къща извън града, разположена в една долина, обрасла с палми, кипариси, смокини и други дървета. Под дърветата около кокетната бяла къща се простираха градини, в които през цялата година се отглеждаха пресен зеленчук и много цветя; в същност това бяха саморасли цветя, които никнеха навсякъде, но старецът обичаше да ги гледа до себе си, и то в големи количества, и затова в зелената сянка на дърветата ярко блестяха големи пурпурночервени и бели цветове. Когато нямах работа в канцеларията, като доверен и приближен на полковника, аз трябваше да поддържам градината или пък, за да не се отпусна много, да ходя на лов с него; така станах и опитен ловец. Непосредствено зад дола започваше пуста неплодородна местност, която преминаваше в див планински гъсталак; там се криеха не само цели ята птици и стада дребен дивеч, но от време на време и хищни зверове, та дори и грамадни тигри. Когато усетехме, че наблизо има тигър, уреждахме голяма хайка и така аз се сблъсках с опасностите дълго преди да вляза в бой с хора. А нямаше ли какво друго да правя, трябваше да играя шах със стария господин и да замествам дъщеря му Лидия; той не обичаше много да играе с нея, понеже й липсваше усет и умение и местеше фигурите съвсем по детски. Аз обаче скоро така се усъвършенствувах, че до известна степен можех да насочвам играта, без да го лишавам от удоволствието често да ме бие, и ако умът ми не беше объркан от други неща, сигурно скоро щях да стана по-добър играч от мрачния старец.

Така аз бях най-странната институция в света: облечен в алената си униформа, с леко бамбуково бастунче в ръка и бяла кърпа на главата, за да ме пази от жаркото слънце, аз се разхождах важно и мълчаливо под палмите — бях войник, управител, градинар, ловец, домашен приятел и компаньон, и при това твърде странен компаньон, тъй като никога не продумвах нито дума; защото, въпреки че сега вече не се цупех и горе-долу бях доволен от съдбата си, все пак бях свикнал да мълча и нищо не беше в състояние да размърда езика ми, от който се отронваше само по някоя заповед или ругатня, отправена срещу някой разпасан войник. А тъкмо това държание допадаше на командира и аз останах при него близо пет години; дните се нижеха еднообразно, но когато имах свободно време, можех да правя каквото си ща. Използувах тези часове, за да препрочета няколко пъти десетината книги, които притежаваше старият господин, и чрез тях — а те всички бяха доста обемисти — опознах не малък дял от света. Бях тих, ревностен читател и си изграждах една философия, за която не знаех точно дали е призната в света, или не; това щях да узная едва по-късно. Защото, въпреки че вече бях видял и преживял много, все пак бях вървял, така да се каже, по една тясна пътека, а повечето неща на този свят се намираха встрани от нея.

Най-после назначиха моя командир за губернатор на цялата област, в която бяхме на гарнизон; той пожела да ме задържи при себе си и нареди да бъда преместен от стария полк, който се завърна обратно в Англия, в новия, който дойде на негово място, така че отново имах възможност да остана при него в качеството си на военен, както и във всичките си други качества — нещо, което беше напълно по волята ми, защото бях съвсем самостоятелен — нямах друг господар над себе си освен военното знаме.

По същото време и дъщерята се завърна от старата ирландска кула и остана да живее при баща си, губернатора. Беше стройна и много красива мома; не само красавица, а и личност, стъпила здраво на собствените си изящни крака, и още от първия миг човек разбираше, че онзи, който се влюби в нея, няма така лесно да намери под път и над път друга мома, с която да я замени и се утеши, именно защото тя изглеждаше завършена и самостоятелна личност, каквато не се среща втори път. И тъкмо тази благородна самостоятелност, съчетана с най-неподправена чистосърдечност и добродушие, с честност и прямота на характера — характер решителен и самоуверен, — придава истинско превъзходство над другите, та дори и ония същества, които в основата си са простодушни и естествени, добиват някакво възвишено и величаво достойнство. Освен това тя беше образована и разбираше от разни изкуства, тъй като, подобно всички такива създания, беше прекарала детството си и младостта си до този миг да изучава всичко, което й се харесва; знаеше дори почти всички нови езици, без обаче да изтъква това, така че невежите мъже не изпадаха пред нея в ужасното неловко положение да знаят по-малко от една безделна и превзета млада госпожица. Изобщо здравият и просветен разум в нея сякаш се изразяваше по-скоро в това, че тя съвсем сполучливо преценяваше и обсъждаше станалите по-дребни и по-важни събития, неща и случки; при това нейните мисли и думи бяха така прости, мили и ясни, както звукът на гласа й и движенията на тялото й. Извън това, както вече казах, тя беше така наивна, така не умееше да хитрува, че не бе в състояние да изучи една обмислена игра на шах и въпреки това седеше, радостна и търпелива, пред шахматната дъска, за да бъде постоянно побеждавана от баща си. Така в нейна близост човек веднага се чувствуваше приятно и добре; струваше му се, че тя е истински Яков между жените и че на света няма по-добра от нея. Хубавите й руси къдри и тъмносините й очи, които почти винаги гледаха света сериозно и открито, допринасяха своя дял, още повече, че нейната красота — колкото и да биеше на очи — беше пропита с истинска женска скромност и целомъдрие и при това правеше впечатление на нещо единствено и лично; накъсо казано — тя беше личност.

Тоест, искам да кажа: поне изглеждаше така, пък в същност господ знае дали в края на краищата тя наистина беше такава, или пък само аз бях виновен, че я виждах в такъв измамлив вид, казано с две думи.

Тук Панкрациус забрави разказа си и изпадна в тъжни размисли, при което лицето му доби доста невойнствен и почти глуповат израз. Двете восъчни свещи бяха изгорели до половина, майката и сестрата бяха навели глави и клюмаха, капнали за сън, не виждайки и не чувайки вече нищо, защото, откакто Панкрациус бе започнал описанието на своята предполагаема любима, на тях им се беше доспало; сега те напълно го пренебрегнаха и наистина заспаха. Но ние ще можем да задоволим любопитството си, тъй като за наш късмет полковникът не забеляза това, беше съвсем забравил на кого разправя и без да вдигне сведените си очи, продължи разказа си пред спящите жени като човек, който не може повече да се удържи и иска да сподели нещо, което отдавна е премълчавал.

— До това време — поде той — не бях поглеждал отблизо жена; разбирах или знаех за жените, кажи-речи толкова, колкото носорог разбира от свирня на цитра. Не че не обичах да ги гледам; открай време им хвърлях по едно око, когато можех, но само крадешком, без да ме забележат и без да се моря много да ги гоня; но ми беше крайно неприятно да започвам и най-малкия разговор с тях, тъй като още отдавна ми се струваше, че жените не се интересуват от нищо разумно, ясно и свястно, сякаш им е невъзможно в течение дори на шест думи да спрат вниманието си на едно нещо, както е редно; а ако някога кажат смислена и умна приказка, веднага след това ще изтърсят някоя голяма глупост или щуротия и после гледат да изкарат, че в това се състои женският им чар и закачливост; в основата си обаче това е нечестно и в същност още по-отвратително, тъй като е придружено от почти съзнателна преднамереност с всички тези безсмислици да служат още по-добре на лошите си инстинкти и опърничавата си природа. Затова аз по начало се мръщех на всички жени — яд ме беше на тях и не удостоявах никоя с явен поглед. В Индия, където бях по-доволен и вече не таех неприязън към тях, имаше много жени както от индийска, така и от английска кръв, понеже много търговци, офицери и войници бяха довели и семействата със себе си. Индийките бяха красиви като цветя и сладки като захар, а и говореха също така сладко, но не представляваха нищо повече от себе си; затова те не ме вълнуваха ни най-малко, тъй като красота и доброта без пиперец, както и пълната беззащитност ми се струваха скучни — мъчително ми беше да си помисля, че ако стане моя, такава една жена няма да има сили да се бори срещу моите лоши настроения. Европейските жени пък, които срещах — повечето от тях бяха от Великобритания, — ми изглеждаха по-способни да се отбраняват, но те не бяха така добросърдечни, а дори и когато бяха мили, си служеха с тази доброта и честност като с някакъв отвратително прозаичен и скучен занаят; дори благородната женственост, с която толкова се перчеха, тези самоуверени достопочтени женички използуваха не като жени, а по-скоро както амбулантни търговци на подправки — ту отмерват мъничко от стоката, ту грижливо слагат няколко зърна в книжната кесия на еснафщината. Извън това все ми се струваше, че дълбоко във всички тези западноевропейски красавици и некрасавици се таи известна доза простащина — болестта на нашето време, — която те в същност са наследили от нашия пол, от нас, господа европейците; тази болест обаче се превръща у тях в ново, двойно по-голямо зло. Защото никак не са добри тези времена, в които мъже и жени си разменят болестите и си предават един другиму вродените си недъзи. Такива бяха моите невежи и унили мисли за жените, те определяха основното ми отношение към женския пол и с тях следвах пътя си в живота, без да се заинтересувам по-отблизо за някоя.

Но когато при нас пристигна красивата Лидия и аз бях всеки ден близо до нея, на цялата ми житейска мъдрост бе нанесен удар и тя рухна. От самото начало се почувствувах чудесно в нейно присъствие и просто не знаех как да обясня състоянието си. Бях крайно учуден, че не изпитвам ни яд, ни презрение към нея, нито неуважение, нито онова познато желание да я поглеждам крадешком; по-скоро се радвах съвсем непринудено на присъствието й и без да проявявам нескромност, я гледах свободно и открито, когато работех близо до нея. Това не ми беше трудно, понеже като беден войник не бе нужно да я заговорвам, без тя да ме е запитала за нещо; следователно не трябваше да си налагам някакво особено държане, освен да бъда един стегнат, сериозен подофицер. Пък и през дългите години на униние мълчанието — особено спрямо жените — ми бе станало дотолкова втора природа, че и при най-добро желание сега не бих могъл да направя изключение, дори и ако приличието го изискваше. И все пак чувствувах голямо, необикновено благоразположение към тази личност, в сърцето си таех много добри чувства към нея и за да й се харесам, измених лошото си мнение за жените и си мислех, че не е толкова зле да имаш връзки с тях — поне заради тази жена отсега нататък щях да бъда по-благосклонен към тях. Бях много радостен, когато бях близо до Лидия или когато намирах повод да отида там, където беше тя; но все пак за тази цел аз не предприемах ни стъпка повече от това, което се налагаше от естествения ход на събитията; когато се озовях в една стая с нея, никога не я поглеждах и не се приближавах до нея, без да имам някаква определена и разумна причина; въобще в мен цареше такова спокойствие, каквото цари над заляната от слънце хладна морска шир, над която не повява никакъв ветрец.

Така премина близо половин година или година, а може би и повече — не помня вече точно; объркал съм цялото леточисление от онова време и тези месеци и години ми се мержелеят като изпълнен с блянове душни летни дни. В началото — не помня вече колко дълго продължи то — всичко си вървеше мирно и тихо. Макар и често да ме виждаше, дамата нито общуваше, нито пък приказваше много с мен, но когато заговаряше, беше извънредно любезна и тогава по хубавото й лице се появяваше детска, невинна усмивка, на която аз, крайно благодарен, отвръщах, като си налагах много почтителен израз на лицето и без да се мръщя, казвах: „Много добре, госпожице!“ или съвършено естествено й възразявах, когато не беше права, нещо, което впрочем се случваше твърде рядко. Когато обаче я нямаше или когато бях сам, мислех често за нея, но съвсем не като влюбен, а като добър приятел или роднина, искрено загрижен за нея; желаех й да бъде щастлива и измислях какви ли не прекрасни неща за нея. Доколкото си спомням, в мене настъпи слаба, едва забележима промяна: пред губернатора започнах да държа малко повече на себе си, изтъквах повече войника, който не признава нищо друго освен дълга си, а в останалите задължения запазих привидна независимост. Това беше естествено, тъй като не получавах никакво възнаграждение от него, и след като си свършех работата в канцеларията, за която ми се плащаше, вършех всичко друго като доверено лице и само понякога ядях и пиех с него. И така, както вече казах, аз бях напълно спокоен и доволен, което, разбира се, проличаваше в моето особено държане.

Но един ден, когато работех под сенчестите дървета, се случи така, че в течение само на един час Лидия дойде три пъти при мен, без да има някаква работа или пък да трябва да ми заръча нещо. Първия път седна на един обърнат кош и изяде пълна кошница с червени череши, като не преставаше да бъбри с мене и по този начин ме принуди и аз да заговоря. Втория път дойде, премести коша съвсем близо до розовото храстче, което тъкмо почиствах, седна пак на него и започна да шие бяла копринена панделка на една изящна нощна шапчица или на нещо друго — не можех много добре да видя, тъй като този път едва поглеждах към нея и само набързо й отговарях, понеже се бях посмутил. След малко тя си отиде, но пак се върна, за трети път, с една прекрасна, художествено изработена игра от слонова кост, донесена от Китай; хвана стария кош, издърпа го на известно разстояние от мен, седна и като ми обърна гръб, започна тихичко да реди играта. Сега аз не свалях очи от нея, но тя ненадейно се изправи, сложи играта в джоба си и извивайки някакви странни и звучни трели, си отиде, без да се обърне към мен. Всичко това ми беше съвсем неразбираемо и нищо не можех да си обясня; душата ми леко възропта при тази нейна постъпка, но от този миг аз се влюбих в Лидия.

Обхванат от чудесно нежно вълнение, оставих розовия храст, взех двуцевката си и тръгнах във вечерта далеч из пущинака. Видях много диви животни, но все се улисвах и не стрелях по тях, защото щом почнех да се меря, си спомнях как се бе държала младата дама и изпущах животното из очи.

„Какво иска тя от теб — мислех си аз — и какво означава всичко това?“ Но докато разсъждавах така, в мен лумна голяма благодарност за всичко — възможно и невъзможно, — което можеше да се крие зад тази случка, срещу която се бунтуваше както чувството ми за ред, така и съзнанието за моята нищожна и не дотам привлекателна личност. Но тъй като все още не можех да проумея нищо, внезапно ми хрумна мисълта, че тази привидно толкова хубава и способна жена в края на краищата е чисто и просто едно лекомислено и покварено създание, което си търси закачка с когото и да било и дори не се отказва да започне някоя скандална история с един беден подофицер. Тази проклета мисъл ми причини такава болка и така ненадейно ме жегна, че пламнал от гняв, стрелях по един огромен космат глиган, който в този миг се приближаваше към мен през високата планинска трева; куршумът ми се заби в мозъка му почти едновременно и също така ненадейно и нежелателно, както онази долна мисъл заби в моя мозък и дори ми се струваше, че трябва да облажавам дивото животно заради постигналата го участ. Седнах върху мъртвия звяр; пред мислите ми изплува красивият й образ и аз ясно виждах как беше дошла трите пъти, виждах всяко нейно движение и всяка нейна дума продължаваше да звучи в ушите ми. Но за мое учудване добрата ми памет не спря само на този ден, а се завърна чак до деня, когато я бях видял за първи път, и възкреси цялото време, през което се бях чувствувал тъй спокоен. Както преди да завали дъжд въздухът става съвсем бистър и прозрачен и на най-отдалечените планини се виждат ясно и най-малките подробности, които иначе не се забелязват, и както в тихата нощ се долавя и най-далечният камбанен звън, така сега аз с почуда открих, че през цялото време всяко нейно движение, всяка промяна в нейната външност, всяко нейно появяване се бяха запечатали в паметта ми, без сам да зная как; сега в тишината на този пущинак почти всяка нейна дума, дори и най-незначителната и най-беглата, зазвуча наново в ушите ми ясно и изразително. Така цялата тази красота се бе таила в мен, сякаш задрямала, и днешната случка само беше вдигнала завесата пред нея, беше хвърлила главня в купа сено. При тези мисли аз забравих гнева си и напълно се отдадох на спомените си; ровех се в добрата си памет и изтръгвах от нея и най-малката чертица, която можеше да ми даде за образа на Лидия. Поех бавно към вилата, отдаден всецяло на тези приятни видения. Обаче сега вече не можех да стоя така непринудено и спокойно край нея и понеже не знаех какво да правя, нито пък бях измислил нещо, започнах да избягвам, доколкото ми беше възможно, всеки допир с младата девойка; но в замяна на това сега постоянно мислех за нея. Така изминаха три или четири седмици, без да се случи нещо повече; забелязах само, че въпреки цялата моя сдържаност, която си налагах, тя не изпущаше случай да направи или да каже нещо, за да ми засвидетелствува своята благосклонност: започна да се съгласява във всичко с мен, започна да говори по начин, с който да ми хареса, като повтаряше мои думи, служеше си с изрази, които аз употребявах, и преценяваше нещата, както аз обикновено ги преценявах. На първо време в това нямаше нищо особено, тъй като още отначало ми беше приятно да откривам в нея същите разбирания за добро и зло, от които и аз се ръководех; тя се смееше на същите неща, на които се смеех и аз, или пък се ядосваше като мен на неприятностите, които се случваха понякога. Но накрая — макар аз едва да проговорвах някоя дума с нея — нейното старание да живее по такъв начин, че да ми харесва, и то без да се държи като някоя закачлива кокетка, а като доверчиво, незлобиво дете, стана така очебийно, че аз съвсем се обърках и не знаех какво поведение да възприема. Така, за да се отърва, реших да потърся спасение в едно безвредно средство: прибягнах до старото си, добре усвоено изкуство да се цупя и се закалих напълно в него, още повече, че тези странни отношения ме правеха напълно щастлив. Сега тя изглеждаше истински загрижена и сломена, започна да се държи смутено и плахо и това придаваше още по-голяма привлекателност на нейната иначе смела и силна натура; докато обикновените жени колкото са по-ограничени, толкова по-рядко ги виждаме да блестят и да ни подкупват с такава свенливост и скромност. По-скоро те си мислят, че нищо не отива така добре на лицето им, както една ужасна самоувереност и безочливост. И тъй като сега и старият губернатор започна да ме закача и да се шегува по един непонятен за мен и не много деликатен начин — по десет пъти на ден повтаряше: „Наистина, Лидия, ти си влюбена в Панкрациус!“ — това ми дойде вече до гуша; защото смятах, че е една много лоша шега — безвкусна и крайно просташка по отношение на дъщеря му, безсърдечна и жестока спрямо мен. Често се готвех да му кажа това открито и после пет пари да не давам вече за него. Последното си намерение изпълних само донякъде — успях да се овладея и се затворих в себе си. Лидия посърна, побледня и дори изглеждаше, че се е поболяла. Това дълбоко ме разтревожи, но аз не можех да проумея нищо. Когато обаче въпреки моето държане тя отново започна да ме следва по петите и непрестанно да си намира работа около мен, аз изпаднах в отчаяние и в отчаянието си започнах да водя с нея несвързани, неловки разговори. Това, което говорехме, не беше нищо — съвсем безсмислен, жалък брътвеж, сякаш и двамата бяхме слабоумни; но и двамата като че ли не мислехме за това и се смеехме като деца; защото и аз забравях всичко друго наоколо и бях щастлив, че мога да водя тези къси разговори с нея. Ала това щастие не продължаваше повече от две минути, тъй като поради липса на спокойствие и ясна мисъл ние веднага изгубвахме нишката и тогава заприличвахме на две деца, които са разпилели наниз от мъниста и загрижено гледат как хубавите синци се търкалят по земята. След това минаваха седмици, докато отново ни се удадеше подобен случай, но аз никога не предприемах първата стъпка, тъй като винаги внимавах да не уроня достойнството си и да не направя някоя глупост пред тези доста необикновени хора. Сто пъти решавах да си взема дърмите и да се махна оттам, ала времето минаваше така бързо, че все отлагах да го сторя. Защото сега мислите ми бяха заети изключително с нея и всичко ми се виждаше някак съвсем особено.

Бях почти изчел книгите на губернатора и надали имаше какво повече да науча от тях, Лидия, която често ме беше виждала да чета, използува този случай и ми даде някои от своите книги. Между тях имаше един дебел том — цяла библия, — който приличаше на църковна книга, защото беше подвързан в черна кожа с позлата. Но той съдържаше само драми и комедии, напечатани със съвсем дребни английски букви. Тази книга се наричаше „Шекспир“; Шекспир беше авторът й и неговият портрет беше отпечатан на първата страница.

Този лъжепророк хубаво ме подведе и ме вкара в беля. По неповторим и верен начин той описва света от всички страни такъв, какъвто е, но отразен в душите на хората, които и в доброто, и в злото следват изцяло и типично рутината на съществованието и склонностите си; при това неговите герои са прозрачни като кристал, всеки от тях е от най-чиста проба за своя тип. Когато лоши драскачи, които познават света на посредствеността и на безцветната ограниченост, ни обрисуват този свят, те мамят глупците, като им тъпчат главите с хиляди безсъдържателни измислици; Шекспир, напротив, владее света на завършените и успели типове, тоест рисува това, което трябва да бъде, и така той пък измамва умните глави, като ги кара да виждат в света този пълноценен живот и да смятат, че могат да ги намерят и в действителността. Уви, по света има такъв живот, но той никога не е там, където сме, и никога в момента, когато го търсим. Смели и престъпни жени има още доста по света, но те не блуждаят, красиви и спящи, като леди Макбет, и не търкат плахо малките си ръце. Отровителките, които ние срещаме, са нагли и не се разкайват; те дори пишат спомените си или пък отварят бакалничка, след като излежат наказанието си. Все още има доста хора, които си въобразяват, че са Хамлет и се гордеят с това, без да имат понятие от неизмеримата дълбочина на сърцето на истинския Хамлет. Ту се натъкваме на някой кръвник, комуто обаче липсва демоничната и все пак толкова човечна мъжественост на Макбет, ту на някой Ричард III, но без неговото остроумие и красноречие. Тук една Порша, която не е красива, там една, която не е духовита, там пък трета, която е духовита, но не и умна и която умее да прави хората нещастни, без да направи себе си щастлива. Нашите шейлоковци сигурно биха искали да отрежат къс месо от нас, но те никога няма да рискуват пари в брой за тази цел, а нашите венециански търговци никога няма да рискуват нещо заради един весел голтак само защото им е приятел; но те с удоволствие рискуват заради някоя нелепа измама с акции и тогава ни най-малко не държат такива хубави меланхолични речи, а стоят и гледат тъпо. Действително, както казах, всички тези хора съществуват някъде по света, но не така добре събрани накуп, както в онези стихове; никога един истински мошеник не се натъква на човек, който напълно може да се защити; никога един истински глупак не среща непременно някой умен веселяк, така че да може да се стигне до истинска трагедия или пък да излезе добра комедия.

Аз обаче четях по цели нощи тази книга и бях напълно обзет от нея — тя бе така нова за мен, бе написана така задълбочено и майсторски, че възхищението ми бе безгранично. Тъй като всичко в нея изглеждаше така прекрасно, вярно и цялостно и аз го смятах за действителния, истинския свят, започнах да се осланям напълно на Шекспир, и то главно по отношение на жените, които той ни представя; примамен и воден от Лидия, тази красива звезда, аз вярвах, че озарилата ме светлина ще разреши съмненията на смутената ми и измъчена душа.

Добре! — мислех си аз, съзерцавайки мислено красивите образи на Дездемона, Елена, Имоген и други, които слизаха от висините на женското си съвършенство при разни чудаци и се привързваха към тях — чистосърдечни като невинни деца, благородни, силни и верни като герои, неизменни и непогрешими като звездите на небето. Добре, ето тук нашия случай! Защото не представлява ли Лидия в същност една здрава, красива ладия, която се носи напред и хвърля котва един-единствен път, и то в недостъпни глъбини; и тя знае много добре какво иска. Тази мисъл изгря в мене като жарко пламнало слънце и сега аз виждах всяко движение, всяка дума и всяка най-малка постъпка на красивото създание в тази светлина; не след дълго в моите очи тя надмина всичко онова, което прекрасният поет беше измислил с огромното си въображение, тъй като това живо стихотворение от плът и кръв се разхождаше пред мен под синьото небе, в гърдите му биеше истинско сърце и на раменете си носеше истинска глава, обсипана със златни къдри.

Тайнствената загадка беше вече разбудена и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се отдам на това съчинено в надпревара с Шекспир блаженство. Правех усилия да подготвя поне отчасти незначителната си и не особено привлекателна особа за един такъв поврат на съдбата, за прищявката на тази царствено благородна женска душа и почнах да кроя стотици планове и да градя надежди около големите и красиви въздушни кули. До известна степен причината за безкрайната благодарност и уважение, които изпитвах към любимата, се криеше все пак в поласканото ми себелюбие; но още по-голяма причина беше и това, че подобно отношение беше единственото, което ми се виждаше възможно — иначе би трябвало да презирам или да съжалявам това най-скъпо за мен същество; а крайното уважение, което изпитвах към нея, ми бе станало жизнено необходимо и моето сърце трепереше пред нея, макар че никога не бе трепвало ни пред човек, ни пред див звяр.

Така ходих като лунатик близо половин година, отрупан с мечти като ябълково дърво, натежало от плод, без да напредна ни крачка в отношенията си към Лидия, страхувайки се от най-малката възможна случка, подобно на добрия християнин, който плахо отбягва смъртта въпреки увереността си, че чрез нея ще премине във вечно блаженство. А в мислите ми всичко минаваше в пъстро безредие: и действителните случки, и най-вълнуващите измислени истории напираха и цъфтяха една през друга и всичко се нареждаше по най-хубав и сигурен начин. Започнах да занемарявам задълженията си и не бях годен за нищо. Най-лошото беше, когато трябваше часове наред да играя шах със стария — принуден бях да съсредоточавам вниманието си в играта; единственото свободно време за моите тежки любовни мисли ми доставяха късите мигове, когато завършваше една игра и трябваше отново да нареждам фигурите. Затова, без да бие много на очи, аз го оставях да ми направи мат и толкова се бавех с нареждането на царя, царицата, офицерите, конете и пионките, толкова дълго размествах туровете насам-натам, та губернаторът почна да мисли, че съм се вдетинил и ми прави удоволствие да си играя с фигурките.

Най-после обаче се яви опасност цялото ми съществование да се разтопи в някакъв празен, блажен унес и аз рискувах просто да се побъркам. При това, въпреки всички тези златни въздушни кули, аз бях неизказано унил и тъжен, тъй като преди да е изречена решителната последна дума, човек се чувствува потиснат от действителността, която остава далеч зад такива буйни необуздани мечти, потиснат от реалното настояще, което съдържа нещо отрезвяващо и отблъскващо; тази действителност е като трънената броня, която обвива и пази красивата роза на физическото ни съществование. Колкото по-любезна и мила беше Лидия, толкова по-несигурен и по-нерешителен ставах аз, тъй като, съдейки по себе си, разбирах колко тежко е да изразиш истинската си любов, без да я наречеш с името й. Само когато Лидия изглеждаше строга, тъжна и страдаща, аз отново намирах някакво основание за разумна надежда; но тогава нейният вид ме измъчваше още по-дълбоко, защото смятах, че не съм достоен тя да страда заради мен дори и един миг и с удоволствие бих паднал в краката й. След това пак ме хващаше яд, че за да възвърне доброто си настроение, тя иска да се държа като някой влюбен глупав шивач; но аз не бях такъв и за да й се харесам, реших да стана по-общителен. Накъсо казано, така се обърках и оплетох, че не бях в състояние да върша както трябва каквато и да е работа и имаше опасност да ме деградират и да ме направят прост войник или дори да ме уволнят, ако не реша да се вкопча в дома на губернатора като някой зависим, покорен слуга, когото от време на време канят на трапезата, но който не може да бъде използуван за нищо друго.

Затова, когато започнаха сериозни военни действия между англичаните и някои индийски племена и гарнизонът трябваше да тръгне на поход — в последствие този поход се оказа твърде кръвопролитен за нас, — бързо се реших, сбогувах се с губернатора и като добър боец се върнах в ротата си. Впрочем старецът не искаше да чуе за това, вдигна врява и чрез молби и ласкателства искаше да ме накара да остана; изобщо се държеше като онези хора, които смятат, че всичко — животът ни, щастието и нещастието ни, — всичко е на тяхно разположение, за да ги забавлява и да служи за тяхно удобство. А Лидия едва се мяркаше през тези три-четири дни, през които ставаше дума за моето заминаване. Ако случайно я срещнех, тя не ме поглеждаше или пък ми хвърляше бегъл и както ми се струваше, изпълнен с гняв поглед; само погледът й обаче изглеждаше гневен, докато походката и движенията й бяха така тихи, благородни и изпълнени с достойнство, че този красив гняв късаше сърцето ми. Чух също така, че заран излизала късно от стаята си и поради това близките й се тревожели — то било указание, че през нощта тя не спи.

А когато последния ден случайно я зърнах зад прозореца й, стори ми се, че очите й бяха разплакани; тя бързо се дръпна назад, когато минах покрай къщата. Въпреки това аз продължих да вървя спокойно с вдървената си фелдфебелска походка и си гледах работата, без да вдигам очи ни наляво, ни надясно. Така привечер отидох с ординареца си в градината, за да му покажа поне отчасти как да се грижи за нея и да го подготвя, доколкото бе възможно, за временен градинар, докато се появи някой по-подходящ човек. Бяхме се спрели при едни високи стройни рози — цяла розова горичка, — които аз бях отгледал; храстите се издигаха на височината на лицата ни и бяха толкова гъсти, че когато човек се разхождаше между тях, розите го докосваха по носа, което беше много мило и удобно; губернаторът се бе смял много на това, тъй като не трябваше вече да се навежда, за да помирише благоуханните цветове. Тъкмо давах някои упътвания на момчето, когато Лидия дойде при нас. Тя веднага го отпрати с някакво поръчение, понечи да тръгне с него, но после се поколеба за миг и откъсна няколко рози, докато той изчезна. Известно време и аз поскубах листенцата на едно клонче и когато се обърнах да си тръгна, видях, че от очите й капят сълзи. Овладях се с усилие, но се престорих, че нищо не съм забелязал, и бързо си тръгнах. Едва бях изминал десетина крачки, когато чух, по-скоро почувствувах, че тя ме следва — ту тичайки, ту спирайки се; така изминахме доста голямо разстояние. Не можех повече да понасям това, ненадейно се обърнах и й казах:

— Защо ме следите, госпожице?

Тя се спря, сякаш сепната от змия, сведе поглед към земята, а лицето й поруменя; после пребледня и побеля, цяла се разтрепера, вдигна големите си сини очи към мен, без да може да промълви ни дума. Най-после каза с глас, в който се бореха разбунтувана гордост и изтърпяно с наслада унижение:

— Смятам, че мога да ходя където си искам в собственото си имение!

— Разбира се — отвърнах аз, загубил самоувереността си, и продължих пътя си.

Сега тя ме настигна и тръгна редом с мен. Дълбоко развълнуван обаче, аз крачех с толкова големи и бързи стъпки, че въпреки усилията си тя едва можеше да ме следва; и все пак продължаваше да върви. Няколко пъти я изгледах учудено отстрани и забелязах, че очите й пак бяха плувнали в сълзи, а погледът й, сякаш угрижен и унизен, беше сведен към земята. И моето лице също пламна, и моите очи се навлажниха. Напрежението беше стигнало дотам, че едва не извърших някоя глупост или някое безобразие, без да имам намерение да направя нито едното, нито другото. Но докато вървях до нея, в бедната ми глава се въртяха тези мисли: „Ако тази жена те обича и ти някога честно и почтено получиш ръката й, ще трябва да й служиш до гроб, па дори тя да е самият дявол!“

Така стигнахме до едно място, където двадесетина портокалови дръвчета изпълваха въздуха с аромата си, а благият свеж ветрец полъхваше през спретнатите, благородно очертани стволове. Струва ми се, че и сега усещам този упоителен полъх, това ухание; вероятно то е действувало по същия начин и на създанието, което вървеше редом с мен; защото в този миг Лидия така силно почувствува и изрази своята чудна страст — любовта към самата себе си, сякаш това бе истинска любов към някой мъж: отпусна се на една пейка под портокаловите дръвчета и сведе красивата си главица върху ръцете си; златистата й коса се разпиля върху тях, а през пръстите й потекоха обилни сълзи.

Аз стоях мълчалив пред нея; после казах със задъхан глас:

— Но какво искате? Какво ви е, госпожице Лидия?

— Какво искам ли? — възкликна тя. — Но това е нечувано, да измъчвате и тормозите така една хубава и фина дама! От коя варварска страна идвате вие? Камък ли носите в гърдите си?

— Но как ви измъчвам аз, как ви тормозя? — отвърнах нерешително и смутено, защото въпреки че тези думи можеха да имат добър, благоприятен за мен смисъл, все пак те ми се сториха не съвсем прави.

— Вие сте груб и надменен човек! — рече тя, без да вдигне поглед.

Сега вече не можах да се сдържа и възразих:

— Вие не бихте говорили така, госпожице, ако познавахте сърцето ми; в него няма ни капка грубост или надменност към вас! И именно моята голяма учтивост и смирение са причината, която…

Когато отново млъкнах, тя вдигна поглед и с лице, озарено от една болезнена, умолителна усмивка, каза бързо:

— Е, какво?

При тези думи тя ми хвърли такъв поглед, който ми отне и последната искрица разсъдък. Аз, който никога не бях смятал за възможно да падна в краката дори на най-любимата жена, тъй като считах подобно нещо за лудост и превземки, сега, без сам да зная как се случи това, се озовах на колене пред нея и изпълнен с преданост, дълбоко разкаян, зарових глава в крайчеца на роклята й и го облях с горещи сълзи. Тя обаче веднага ме отблъсна и ме накара да стана; когато се изправих, усмивката й беше още по-сияйна и по-прелестна, и аз извиках:

— Да, тогава аз искам само да ви кажа… — И така нататък, докато й разправих цялата си история с такова красноречие, на което едва ли някога съм смятал, че съм способен. Тя жадно слушаше, а аз, без да премълча нещо, й разказвах всичко, което бях почувствувал, откакто я бях видял, до този миг и с преливащо от нежност сърце й обрисувах образа й, който живееше в душата ми и който от половин година, а дори и повече, така старателно и вярно бях създавал и вече бях окончателно завършил. Свела поглед, тя се усмихваше и слушаше, изпълнена със задоволство, като подпираше брадичката си с ръка и все повече заприличваше на някое щастливо дете, на което са дали желаната играчка. Тя слушаше и разбираше, че не бях пропуснал ни едно от нейните качества и прелести, нито една от думите й. Тогава тя любезно ми подаде ръка и изчервявайки се, но все пак доволно и самоуверено, каза:

— Благодаря ви много, приятелю, за симпатиите, които храните към мен. Повярвайте ми, боли ме, като си помисля колко дълго сте били увлечен и сте страдали заради мен; но вие сте истински мъж и аз ви уважавам, защото сте способен на такова красиво и дълбоко чувство.

Спокойните й думи паднаха като парче лед в пламналата ми кръв, но аз веднага си помислих, че трябва от сърце и с удоволствие да приема ролята, която ти сега искаше да играе — роля на невъзмутима, кокетна дама, — да се примирявам с всичко, което тя предприеме, и да следвам тона, който тя дава.

Но все пак загрижено отвърнах:

— Но кой ви говори за мене, красива, прелестна Лидия? Какво значение има дали аз страдам, или не, дали съм страдал или ще страдам, какво представляват всичките мои страдания в сравнение със само една досадна или мъчителна минута, изживяна от вас? Как бих могъл аз, недостойният и недодялан момък, някога да я възнаградя или изкупя?

— Тогава — каза тя, все още навела очи и усмихвайки се леко, но с малко изменен глас, — тогава, все пак трябва да призная, че вашето рязко и нетактично поведение ме ядосваше много и дори ме измъчваше; защото аз не бях свикнала на такова държане — където и да отидех, присъствието ми предизвикваше у хората любезно внимание и смирение. Вашата привидно груба безчувственост ужасно ме ядосваше, както вече ви казах, още повече, че баща ми и аз много ви ценяхме. Затова ми е още по-приятно да видя, че и у вас тупти сърце и особено, че няма защо вече да се съмнявам в собствената си стойност; защото това, което най-много ме засягаше, беше съмнението в самата мене, в собствената ми същина, което започна да се заражда в душата ми. Впрочем, скъпи приятелю, аз не чувствувам никакво влечение нито към вас, нито към когото и да било друг и се надявам, че без да ми се сърдите, с цялата си преданост и уважение, които току-що ми засвидетелствувахте, ще се примирите с неизбежното, без да ми се сърдите!

Ако си е мислила, че след това откровено признание аз ще остана на колене пред нея, съвсем безпомощен и беззащитен, жестоко се е лъгала. Сърцето ми бе треперало пред жената, която смятах за мила и изпълнена с любов; но пред дивия звяр, скрит в това красиво и опасно себелюбие, аз не трепнах повече, отколкото пред тигрите и змиите, които бях свикнал да срещам. Напротив, вместо да се смутя и отчая или да упорствувам в заблудата си, както обикновено става при такива сцени, аз изведнъж станах така хладен и сдържан, както само може да бъде мъж, обиден и опозорен по най-недостоен начин, или като ловец, който вместо благородната плаха сърна внезапно вижда пред себе си дива свиня. Бях обзет от някакво странно, смесено, почти злокобно чувство на леден хлад, когато въпреки всичко гледах красотата, която грееше пред мен. Но тук именно се крие зловещата тайна на красотата.

Ако не бях изгорял от слънцето, сигурно щях да изглеждам бял като портокаловите цветове над мен, когато след известно мълчание й отвърнах:

— Така, значи, за да възвърнете благородната си вяра в собствената си личност, вие можахте да използувате всички външни белези на чистата и дълбока любов и себеотрицание. За тази цел ли вървяхте подире ми като невинно дете, което търси майка си, съгласявахте се винаги с мене за всичко, пребледнявахте и добивахте измъчен вид, леехте сълзи, проявявахте такава ликуваща несдържана радост, когато ви кажех дори една дума само?

— Ако това, което съм правила, ви е изглеждало така — рече тя все още самодоволна, — тогава сигурно наистина е било така. Вие сякаш сте малко сърдит, суетни господине, че все пак не сте предмет на една толкова смирена и безгранична женска преданост и че аз, бедничката, не съм агънце, което блее с копнеж по вас, както вие сте си мислили в самодоволството си?

— Аз не съм бил самодоволен, госпожице! — отвърнах веднага. — Впрочем щом боговете, пък и сам Христос, се отдадоха в жертва на безкрайната си любов към хората и щом човечеството от край време е намирало най-висшето си щастие в това да бъде достойно за тази всеотдайна любов на боговете и да я следва, защо тогава аз да се срамувам, задето съм си въобразявал, че и аз съм обичан? Не, госпожице Лидия, аз дори смятам за своя чест, че се оставих да бъда пленен от вас, че по-скоро повярвах в простата любов и в добротата на една откровена душа при толкова ясни и сигурни указания, отколкото ако поради поквара се страхувах, че зад това държание може да се крие някаква нелепа комедия. Защото това е все пак една глупава история! Каква гаранция имате вие, красивата и благородна английска дама, че по този начин ще добиете увереност в себе си, щом сте използували такива средства, за да спечелите мен, най-бедния измежду всички бедни войници?

— Каква гаранция ли? — отговори Лидия, като пребледня и се смути. — Ами вашето увлечение — ето, най-после ви принудих да ми се обясните в любов! Вие сигурно няма да отречете, че бяхте увлечен — току-що ми разправихте как открай време съм ви харесвала! Защо в грубостта си не проявихте поне малко от чувствата, както подобава на простички и скромни хорица; ако бяхте някой простодушен овчар, цялата тази комедия, както вие я наричате, щеше да бъде излишна и аз щях да бъда удовлетворена!

— Ако вие не бяхте смутили спокойствието ми, моя красавице — отвърнах аз, — щяхте повече да спечелите. Защото вие като че ли забравяте, че за моя голяма болка тази любов непременно ще се обърне в своята противоположност!

— Това няма да ви помогне — каза тя. — Аз вече знам, че съм ви се харесвала и че живея в сърцето ви! Чух признанието ви и съм сигурна в завоеванието си. Всичко друго ми е безразлично. Така стават тези работи, господин Панкрациус, и така биват наказвани ония, които прегрешават в царството на царица красота!

— С други думи — казах аз, — изглежда, че това царство прилича по-скоро на някаква циганска банда. Как можете да украсявате шапката си с перо, което сте задигнали като най-долна крадла от някой магазин или което сте взели насила въпреки волята на собственика?

Тя отговори:

— В подобни случаи, уважаеми господин собственико, кражбата прави чест на крадлата, а вашият гняв отново доказва колко добре съм ви умерила!

И тъй ние се карахме още близо половин час в портокаловата горичка, която ухаеше така сладко, но думите ни бяха горчиви и остри. Аз напразно се мъчех да й обясня как тази нечестно спечелена, открадната любовна история съвсем не може да има за нея онази стойност, която тя й приписва. Приведох това доказателство не само от еснафска обидчивост и глупост, но и за да разбудя у нея поне искрица съвест, да я накарам да осъзнае каква неправда и безнравственост се крият в постъпката й. Но напразно! Тя не искаше да разбере, че в една честна душа едва тогава може да пламне пълна и всеотдайна любов, когато тя повярва, че може да има основание за надежда; а да даваш такива основания, без да имаш някакви чувства, би остана груба и непочтена измама, която е толкова по-безсъвестна, колкото по-простичък, по-честен и незлобив е измаменият. Но Лидия все се връщаше на същия факт — моето любовно обяснение, и при това тя, която иначе изглеждаше да има съвсем здрава преценка за нещата, редеше сега едни през други най-безсмислени, дребнави и неприлични фрази и доводи и показваше с това истинска детинска незрелост. Не бях приказвал с нея толкова много през всичките онези прекарани заедно години, колкото в този последен час на разправии и сега — о, справедливи боже! — видях, че тя беше жена с широта и замах, с маниерите, движенията и всички отличителни черти на една действително благородна и рядка жена и при всички тези качества имаше ума на най-обикновена субретка, каквито по-късно видях с десетки във водевилните театри на Париж! Въпреки това обаче през тази кавга аз я поглъщах и нейната невероятна, безкрайна, така неповторима красота късаше сърцето ми, сякаш в надпревара с острите думи, които си разменяхме. Когато обаче накрая тя започна да говори съвсем нелепи и безсрамни неща, аз извиках, облян в горчиви сълзи:

— О, госпожице, вие сте най-голямото магаре, което някога съм виждал!

Тя буйно разклати тежките си къдрици и пребледняла, изумена, вдигна поглед към мен, като присви диво красивите си устни. Вероятно това трябваше да бъде язвителна усмивка, но се превърна в знак на странно смущение.

— Да — казах аз, триейки с юмруци сълзите си, — обикновено само ние, мъжете, можем да бъдем магарета, това е наша привилегия, и ако ви наричам така, това е един вид отличие и чест за вас. Ако бяхте само малко по-обикновена и незначителна, просто щях да ви нарека отвратителна гъска!

При тези думи аз най-после й обърнах гръб и си тръгнах, без да я погледна, но с чувството, че завинаги оставям зад себе си истинското, чисто щастие, което някога ми е било отредено от съдбата, и че вече е свършено с благочестивата ми доверчивост.

„Ето какво ти донесе злополучното ти цупене! — си казах сам на себе си. — Ако още от самото начало беше говорил сегиз-тогиз любезно с нея, дори само наполовина от времето, което сега изкарахте в кавга, тогава за теб нямаше да остане тайна що за човек е тя и ти нямаше така жестоко да се измамиш! Сбогом, прощавай, разнеси се като дим, прекрасен блян!“

Когато, изпълнен с разкъсани, безредни мисли, се сбогувах с губернатора, той ме погледна весело и лукаво, после ми смигна закачливо. Забелязах, че моята история му беше добре известна, сякаш я беше следил още от началото и сега изпитваше някакво злорадо задоволство. Тъй като иначе той беше съвсем порядъчен и честен човек, погледът му не можеше да изразява нищо друго освен просташката радост, която всички еснафи изпитват при някоя лоша, жестока и неуместна шега. През миналия век благородните господа се забавлявали, като напивали шутовете, джуджетата и слугите си, а след това ги заливали с вода или ги подлагали на мъчения. Днес това вече не е по вкуса на образованите хора; те обичат да се забавляват, като оплитат наивниците в тънко скроени сплетни и колкото по-малко сами са способни на някоя силна и голяма страст, толкова повече тези еснафски душици чувствуват нужда да събуждат такива страсти, и то често с най-груби средства, у хора, подходящи да попаднат в такива жестоки миши капани. Щом сам губернаторът не се срамуваше да използува собствената си дъщеря за стръв като пържена сланина, нямаше какво повече да се говори и въпреки че една багажна кола тъкмо тръгваше, заинатен, аз грабнах тежката си раница, метнах пушката си през рамо и поведох в нощта една изостанала група войници, за да достигнем полка, който беше тръгнал още в ранни зори.

След уморителен и труден поход се озовах в един съвършено нов свят: битката бе започнала вече и войските на Източноиндийската компания се биеха с дивите планински племена по най-отдалечените граници на британската империя в Индия. Отделни роти от нашия полк непрестанно се придвижваха напред. Един ден моята рота бе така страшно и плътно обкръжена, че се намерихме сред някакво кълбо от подобни на разбойници ездачи, слонове, чудновато изписани и позлатени колесници; в тях седяха смирени красиви индуски князе без власт, които дивите главатари водеха със себе си като марионетки. Него ден всичките ни офицери загинаха, а ротата се стопи на една трета. Понеже се държах порядъчно и имах известни заслуги, ме произведоха първи лейтенант на ротата, а след завършването на похода станах капитан.

С около сто и петдесет войници държах близо две години окупирана малката гранична област, която бяхме завзели, за да закръглим нашите владения, и през това време бях най-висшият управител в тази езическа пустош. Бях така самотен, както никога в живота си, недоверчив към всички и доста строг в службата, без обаче да бъда зъл или несправедлив. Главната ми дейност се състоеше в това, да въвеждам християнско управление и особено да оказвам защита на духовните лица, за да могат те да работят спокойно, без да се излагат на опасности. Трябваше също така строго да следя да не изгарят живи индийските жени, когато умират мъжете им. Тъй като за тия хора беше истинска страст да нарушават тази наложена от англичаните забрана и да се пекат един друг живи в чест на съпружеската вярност, трябваше винаги да бъдем нащрек, за да осуетяваме такива зрелища. Тогава те се въсеха и ставаха кисели като нашите швейцарци, когато полицията развали някое тяхно непозволено забавление. Веднъж в едно отдалечено село те така хитро и потайно бяха нагласили работата, че в момента, когато пристигнах задъхан на кон, за да разгоня тълпата, кладата беше вече лумнала. Върху огъня беше сложен трупът на престарял, съвсем изсушен дядка, който вече миришеше на опърлено, а до него лежеше красива като картина женичка, едва шестнадесетгодишна, която с усмивка на уста пееше молитви със сребърното си гласче. За щастие пламъците не бяха обхванали още младото създание и аз успях тъкмо навреме да скоча от коня, да я хвана за малките крачета и да я изтегля от кладата. А тя се замята като обезумяла и искаше на всяка цена да я изгорят заедно с нейния стар пор. Трябваше да употребя голямо усилие, докато я обуздая и успокоя. Тези клети вдовици нямаха обаче много полза от спасението си, защото между близките им това се считаше за голям позор и всички ги изоставяха, пък и губернаторството не предприемаше нищо, за да облекчи спасения им живот. Успях да обезпеча младата жена, като й набавих чеиз и я омъжих за един покръстен индус, който работеше при нас и към когото тя истински се привърза.

Само такива чудновати случки занимаваха ума ми и малко по малко те събудиха и в мен желание да изпитам такава безгранична преданост; и тъй като нямаше жена, която да задоволи тази моя прищявка, обзе ме някакъв мекушав копнеж аз да бъда някому така верен, а същевременно с това и някакъв пламенен копнеж по Лидия. Понеже сега имах висок чин и добри изгледи за бъдещето, помислих си, че при разумно държане не е невъзможно да спечеля все пак красивата девойка — ако тя е още свободна; тази луда мисъл бе подкрепена от съображението, че тя въпреки всичко се бе искрено и ревностно постарала да ми завърти главата. „Сигурно все пак струваш нещо в нейните очи — мислех си аз, — иначе тя не би държала толкова много на теб.“ И така, речено — сторено, тоест в главата ми влезе натрапчивата мисъл да се оженя за Лидия такава, каквато си е — разбира се, ако тя ме обича, — и заради красивата й външност, на която нямаше равна на този свят, да й бъда безпределно и безкрайно предан и верен, да гледам на опърничавостта и на лошите й качества като на добродетели, да ги понасям и да им се радвам като на най-сладък козунак. Тъй изпаднах в мечти и блянове, че грешките й, та дори отчасти глупостта й, ми станаха по-желани от всички земни блага; прехвърлях на ум нейните недостатъци в хиляди измислени вариации и си обрисувах живот, в който един умен и тактичен мъж би съумял ежедневно и ежечасно да превръща опакия характер и грешките на милата си съпруга в тихи и радостни събития и подкрепяйки с любов и вярност въображението си, ще успее да придаде на глупостите й златна стойност, така че тя самата да може да се смее и забавлява с тях. Бог знае отде взимах това живо въображение, по всяка вероятност пак от нещастния „Шекспир“, който ми беше дала онази вещица и така двойно ме бе отровила. Любопитно ми е само да разбера дали и тя някога с такова благоговение е чела тази книга.

Накъсо казано, когато се почувствувах достатъчно зашеметен от мечтите си и тъй като по същото време бях освободен от длъжността си в онзи отдалечен гарнизон, взех си отпуска и полетях презглава към губернатора. Той живееше както по-рано и ме прие много добре; дъщеря му беше все още при него и ме посрещна по-любезно, отколкото бях очаквал. Едва я видях отново, едва чух няколко думи от нея и пак се влюбих до полуда; това затвърди окончателно натрапчивата ми мисъл и мен ми се стори, че никога няма да бъда щастлив, докато не я осъществя.

Сега тя вършеше машинациите си с някаква болезнена свръхвъзбуда, съвсем открито, просто със замах, служейки безогледно на жалкото си себелюбие. Беше заобиколена от тълпа доста груби и суетни офицери, които я ухажваха по най-банален начин и й говореха това, което й се щеше да чуе, та макар и да дрънкаха безсмислици. Това беше истинска гонитба с изтъркани и кухи фрази; с най-голямо удоволствие тя приемаше и най-грубите дързости, стига те да изглеждаха продиктувани от дълбока преданост и да поддържаха у тази нещастница чувството й на самоувереност. По това време тя беше завъртяла главата на един беден барабанчик само с един-единствен поглед и сега той се разхождаше надуто наоколо и все се мотаеше около нея; беше така оплела един обущар, който й правеше обувки, че всеки път, когато отиваше да й занесе готовите пантофки, той изваждаше в преддверието малка четка и огледалце и като котка започваше грижливо да приглажда косата си, тъй като сигурно очакваше, че този път може да се случи нещо. Когато го виждаха да идва, цялата компания от млади хора се притулваше в една закрита галерия, за да наблюдава това тържествено занимание на клетия човечец. Най-странното беше, че никой не се дразнеше от това — значи, те не очакваха нещо по-свястно от Лидия, като че ли смятаха, че подобно държание напълно й приляга. Следователно единствено аз носех в сърцето си такова високо мнение за нея, а всички тези смешници, които презирах, но които я приемаха такава, каквато беше, изглежда, бяха по-умни от мен и от моята дълбока и проникновена страст.

— О, не! — виках аз. — Тя е такава, каквато аз си я представям в мисълта си. Всички наоколо й са празни глави, затова са толкова нахални спрямо нея и не знаят в същност каква е тя и каква може да бъде.

И аз трепетно желаех още веднъж да й подам онова огледало, което да отрази по-добрия й образ и да заслепи всичко нищожно около нея. Само крайното благоприличие и сдържаността ми, от които въпреки всичките си усилия не можех да се отърва, ме възпираха да не се смеся с тези глупаци и да предприема дори и най-малкия опит да се приближа до Лидия. Аз отново бях смутен и нетърпелив; уволних се внезапно от индийската армия и се измъкнах тихомълком, за да се завърна при вас и да забравя тая нещастница.

Така стигнах до Париж, където останах няколко седмици. Там видях много красиви и умни жени и си помислих, че най-доброто средство да се отърся от тази злополучна история е да виждам колкото се може повече красиви женски лица; затова тръгнах от театър на театър и по всички места, където човек може да срещне парижките хубавици; успях също така да вляза в доброто общество и ме канеха в много къщи. Действително, видях твърде много свестни жени с благородни пориви и изящни форми, а в очите им прочетох не лоши мисли; но всичко, което виждах, ме възвръщаше към Лидия и говореше в нейна полза. Не можех да я забравя и бях и си оставах все така нещастно влюбен в нея. Изпитвах някакво странно, почти страшно чувство, когато мислех за нея. Струваше ми се, че някъде по света непременно трябва да съществува създание, което да притежава същата външност и същите маниери като Лидия, с една дума, което да притежава нейната по-добра половина, но заедно с това и съответствуващата друга, духовна половина, и че аз само тогава ще мога да се успокоя, когато намеря цялата тази Лидия; струваше ми се също, че съм длъжен да намеря истинската душа на това красиво полупривидение; казано накратко, отново се поболях от копнеж по нея и тъй като не беше уместно да се връщам, потърсих отново слънчев зной, опасности и приключения — постъпих на служба във френския легион в Африка. Веднага заминах за Алжир и скоро се озовах в най-далечните предели на тази африканска провинция, където се разхождах в слънчевия пек по парещия пясък и се биех с кабилите.

В този момент обаче спящата Естерхен, която все правеше по някоя глупост, започна да сънува, че пада по стълба и поради това се размърда на стола си; при този шум Панкрациус, както разказваше, най-после вдигна глава и забеляза, че слушателките му спяха.

Същевременно той едва сега откри, че в същност им разправя една обикновена любовна история, засрами се и мислено си пожела дано двете жени да не са чули нищо от разказа му.

Събуди ги и ги накара да отидат да си легнат; и той сам се изтегна в леглото си, където заспа с една дълга, но приятна въздишка. На сутринта се излежава толкова дълго, както някога, когато беше мързеливият и непослушен Панкрецлайн, така че и сега майка му трябваше да го разбуди както по-рано. Когато седнаха заедно да закусват и пият кафе, той каза, продължавайки разказа си:

— Ако не бяхте заспали, щяхте да чуете как в Източна Индия заради една красива жена от мърморко щях да стана един крайно любезен и приятен човек, но как моето цупене ми изигра лоша шега, тъй като ми попречи да опозная по-отблизо тази личност и стана причина да се влюбя слепешката в нея; как след това бях измамен и отново станах предишният нацупен мълчаливец; как после отидох от Индия в Африка при французите, за да смъквам смешните кулообразни сламени шапки на облечените в бурнуси алжирци и да ги бъхтя по главите, докато посинеят, и как вършех това с такова яростно усърдие, че авансирах и при французите и станах полковник, какъвто съм сега.

Бях все така мълчалив и мрачен както преди и признавах само два вида забавления: да изпълнявам военните си задължения и да ходя на лов за лъвове. На лов ходех пеш, съвсем сам, въоръжен само с една хубава пушка, откривах звера и тогава вече въпросът беше или да го улуча точно, или да загина. Честото излагане на тази голяма опасност и възможността най-после някой път да се прицеля погрешно, допадаха на характера ми и аз никога не съм се чувствувал по-добре, отколкото през часовете, когато скитах сам-саменичък по горещите хълмове, преследвайки някой грамаден див звяр, който също ме беше забелязал и нацупен започваше същата сърдита игра с мене, каквато аз играех с него. Така преди около четири месеца в околността се появи един необикновено голям лъв, същият, чиято кожа лежи сега тука; стадата на бедуините оредяха, но никой ме можеше да се справи с него, защото този приятел, изглежда, беше много хитър и всеки ден изминаваше големи разстояния надлъж и нашир, така че на мен, който имах обичай да ходя пеш на лов, ми бе нужно дълго време, докато най-после успях да го зърна. След като го бях видял два-три пъти, без да мога да се прицеля в него, той вече ме познаваше и разбра, че му кроя нещо лошо. Започна страхотно да реве и се скри, за да ме пресрещне на друго място; така вървяхме няколко дни, дебнейки се един друг, като два котарака, готови да се счепкат — аз, безмълвен като гроб, а той, ръмжейки диво от време на време.

Един ден, още преди изгрев-слънце, тръгнах в една посока, в която още никога не бях ходил, понеже предния ден лъвът се бе появил на противоположната страна и беше правил напразни опити за грабеж; тъй като тамошните хора бяха избягали със стадата си, предполагах, че гладникът ще да е тръгнал нататък през нощта, което именно се оказа вярно. Когато слънцето изгря, аз си вървях спокойно по златожълтата хълмиста шир; ридовете хвърляха дълги небесносини сенки върху златистата земя. Небето беше тъмносиньо като очите на Лидия, за които ненадейно то ми напомни; в далечината се простираха сини планини, в които се гушеше арабското градче, където живеех, а отсреща на хоризонта се зеленееха гори и ливади; виждаше се дим и дори шатрите на бедуините, които приличаха на малки точки. Наоколо цареше мъртва тишина и никъде не се мяркаше жива душа. По едно време се озовах на ръба на една урва, която пресичаше цялата скалиста местност; забелязах я едва в момента, когато дойдох съвсем близо до нея. На дъното й течеше хладен, бистър поток и от мястото, където бях застанал, се виждаше цялата клисура, отрупана с нацъфтели олеандри. Не съм виждал нищо по-прелестно от свежата зеленина на тези храсти, обсипани с хиляди розови цветове, и бистрата вода, която се лееше под тях. Тази гледка възкреси у мен някакъв изконен копнеж и аз забравих защо бродех из тези места. Дощя ми се да сляза между олеандрите и да се напия от потока; разсеян от тези мисли, сложих пушката си на земята и бързо се спуснах надолу по урвата. Хвърлих се на земята, напих се от потока, наплисках лицето си, като си мислех за красивата Лидия. Питах се къде ли може да бъде сега, къдели се разхожда и въобще какво прави. В този миг чух как лъвът изрева така наблизо, че земята се разтресе. Скочих като луд и побягнах нагоре по склона, но се спрях като закован, защото видях, че големият звяр се беше приближил на около десетина крачки от мене и се бе спрял тъкмо до пушката ми. Както бях застанал, така и останах, вперил очи в хищника. А той, щом ме съзря, се сниши, готов да скочи върху ми; беше приклекнал върху двуцевката ми, тъй че тя лежеше напреки под корема му, и само да помръднех, щеше да скочи и неминуемо да ме разкъса. Но аз стоях, стоях дълги часове, без да сваля очи от него и без той да отмести погледа си от мене. Лежеше спокойно и ме наблюдаваше. Слънцето се издигна високо; ужасната жега започна да ме мъчи, а времето течеше бавно — като вечността в ада. Бог знае какво ли не ми мина през главата: проклинах Лидия, споменът за която ме бе вкарал в тази беда, защото той беше станал причина да забравя оръжието си. Сто пъти изпадах в изкушение да сложа край на всичко и с голи ръце да скоча върху дивия звяр; но любовта към живота се оказа по-силна и аз стоях и стоях като вкаменената жена на Лот или като стрелка на слънчев часовник; защото сянката ми обикаляше заедно с часовете около мене, стана съвсем къса, а след това започна да се удължава. Това беше най-горчивото цупене в живота ми и аз реших и се зарекох, ако се измъкна от тази опасност, да стана общителен и любезен, да се завърна в къщи и да направя живота си и живота на хората около мен колкото се може по-приятен. Пот течеше от мене, цялото ми тяло трепереше от болезнено усилие да се задържа неподвижно изправен на същото място. Достатъчно беше да помръдна само изсъхналите си устни и лъвът се надигаше и започваше да мърда задницата си, очите му блясваха и той така изреваваше, че аз бързо затварях уста и стисках зъби. И докато дългите минути, които преживявах, се нижеха една след друга, гневът и огорчението, дори омразата ми към лъва се стопиха в мене и колкото повече отслабваха силите ми, толкова повече изпадах в някакво, както ми се струваше, приятно и чудесно търпение, така че храбро издържах и понесох цялото си мъчение. Все пак аз нямаше да издържа безкрайно и когато най-после денят напредна, неочаквано дойде спасението. Животното и аз така се бяхме увлекли един в друг, че никой от нас не забеляза двамата войници, които идваха откъм гърба на лъва, докато те не се приближиха на около трийсетина крачки от нас. Това беше патрул, който бяха изпратили да ме търси, понеже трябвало да свърша някаква работа. Войниците носеха бойните си пушки на рамо; и в същия миг, когато те блеснаха пред очите ми подобно на някакво небесно слънце на милостта, моят противник чу стъпките им в пълната тишина наоколо; защото те отдалеко бяха забелязали, че става нещо и бяха вървели колкото се може по-тихо. Изведнъж се развикаха:

— Гледай!… Лъв! Бързо, да помогнем на полковника!

Лъвът се обърна, скочи на крака, раззина свирепо уста, разярен като сатана, и за момент се поколеба кого най-напред да нападне. Когато обаче двамата войници, храбри и весели като истински французи, без много да му мислят, се спуснаха насреща му, той се нахвърли върху тях. Единият веднага се намери под лапите му и сигурно зле щеше да си изпати, но в същия миг другият гръмна и мушна с байонета си пет-шест пъти лъва в слабините. И той щеше хубаво да загази, но аз скочих най-сетне, грабнах пушката си, залитайки, изтичах на мястото, дето се водеше борбата, и без всяка предпазливост изстрелях два куршума в ухото му. Той се просна на земята, после скочи отново; беше необходим още един изстрел от другата пушка, който отново го повали; накрая се наложи и тримата да счупим прикладите си о животното — така жилав и упорит беше животът му. За наше учудване никой не беше пострадал, дори и онзи, когото лъвът бе съборил, само куртката му беше разпокъсана и на рамото му имаше няколко дълбоки кървави резки. Така този път се отървахме щастливо и на всичко отгоре бяхме убили дълго търсения лъв. Малко вино и хляб възвърнаха бодрия ми дух и аз се смеех като луд с добрите войници, които бяха много учудени от любезността и разговорчивостта на навъсения си полковник и просто изпаднаха във възторг.

А аз още същата седмица изпълних обета си, подадох молба за уволнение и ето ме сега тук при вас.

Така гласеше разказът за живота и преобразяването на Панкрац и домашните му бяха крайно учудени от неговите думи и подвизи. Той напусна заедно с тях градчето Зелдвила и отиде в главния град на кантона, където, благодарение на опитността и познанията си, успя да стане полезен за страната си човек, какъвто си остана докрай; заради способностите си, както и заради неизчерпаемата си и спокойна любезност, беше уважаван и обичан от всички, защото никога вече не се поддаде на предишните си склонности.

Само Естерхен и майката се ядосваха, че бяха изпуснали разказа за Лидия и непрекъснато молеха Панкрац да им го повтори. Но той им казваше, че ако не били заспали, щели да го чуят; той го бил разказал един път и никога вече нямало да го повтори; това бил първият и последен път, когато той въобще говорил пред някого за това свое любовно приключение — и точка. Поуката от тази история била проста: далеч в чужбина една жена и един див звяр го били отучили от лошата привичка да се цупи.

Сега те искаха да знаят поне името на онази дама, което бяха забравили, тъй като то беше толкова необичайно, затова го питаха непрестанно:

— Ами как се казваше тя?

Но Панкрац отвръщаше също така непрестанно:

— Да бяхте внимавали! Аз няма да повторя вече това име!

И той удържа думата си; никой вече не го чу да изрича това име и като че ли накрая и той сам го забрави.

Ромео и Жулиета на село

Да се разправи тази история, щеше да бъде безполезно подражание, ако тя не почиваше на една истинна случка, която доказва колко дълбоко в човешкия живот се коренят онези легенди, върху които са изградени великите стари творения. Тези легенди не са много; но те непрекъснато се появяват в нови премени и карат ръката ни да ги запише.

Край хубавата река, която тече на половин час път от Зелдвила, се издига широк, добре обработен хълм и постепенно се слива с плодородната низина. Някъде далеч в подножието му е разположено село с големи стопанства, а горе, на полегатия склон на възвишението, преди години се простираха три великолепни дълги ниви, наредени една до друга като три дълги ленти. През едно слънчево септемврийско утро двама селяни оряха на две от тези ниви, и то на крайните две; средната, изглежда, открай време не бе обработвана и бе запустяла — беше покрита с камъни и избуяли бурени и цял свят крилати гадинки жужеха над нея, несмущавани от никого. Двамата селяни, които вървяха зад ралата си, бяха високи и кокалести мъже, на около четиридесет години, и още от пръв поглед в тях личеше увереният, заможен селянин. Те носеха панталони до коленете от дебел дочен плат, върху който всяка гънка запазваше неизменно положението си, сякаш бе изсечена в камък. Когато ралото се удряше в нещо и те го хващаха по-здраво, грубите ръкави на ризите им потреперваха от лекото разтърсване, докато добре обръснатите им лица продължаваха да гледат направо все така спокойно и внимателно с леко присвити от слънцето клепки, измерваха браздата с очи и сегиз-тогиз се оглеждаха наоколо си, щом някой далечен шум нарушеше тишината на полето. Бавно и с някаква естествена грациозност те пристъпваха ту с единия, ту с другия крак и никой не продумваше дума, освен когато подвикнеше нещо на ратая, който водеше едрите коне. Отдалеко те напълно си приличаха, защото представляваха първобитният селски тип на този край и на пръв поглед човек би могъл да ги различи само по това, че единият носеше пискюла на бялата си островърха шапка напред, а на другия пискюлът падаше назад. Това различие обаче се променяше, тъй като те оряха в противоположни посоки, и когато се разминаваха горе на билото, пискюлът на онзи, който вървеше срещу свежия източен вятър, се обръщаше назад, докато шапката на другия, комуто вятърът духаше в гърба, падаше напред. И всеки път настъпваше един кратък миг, в който блесналите на слънце шапки се изправяха във въздуха и като два бели пламъка се извисяваха към небето. Така двамата си оряха отмерено и спокойно; и приятно бе да ги гледаш как кротко и бавно се разминават горе на върха в този тих и златен септемврийски кът и как постепенно се отдалечават все повече и повече един от друг, докато и двамата като две залязващи звезди се спуснат по склона на хълма и изчезнат от окото, за да се появят отново след известно време. Когато намереха камък в браздите, те го хвърляха с небрежен, но силен замах в запустялата средна нива, което обаче се случваше твърде рядко, тъй като в тази нива бяха вече натрупани почти всички камъни, които въобще можеха да се намерят в съседните две ниви. Дългата заран вече преваляше, когато откъм селото се зададе хубава малка количка, която едва се виждаше, докато се изкачваше по полегатия склон. Беше детска количка, боядисана зелено, в която децата на двамата орачи — едно момченце и едно съвсем мъничко момиченце — караха предобедната закуска на двамата мъже. За всеки от тях имаше по един хубав хляб, завит в кърпа, бутилка вино с чаша и още няколко прибавки, които нежните съпруги бяха изпратили за трудолюбивите си стопани. Освен това в количката имаше някакви очукани и нахапани ябълки и круши, които децата бяха събирали по пътя, а също така и една съвсем гола кукла, само с един крак и изцапано лице, която се бе разположила като важна госпожица между хлябовете и се наслаждаваше на разходката. След дълго бутане, прекъсвано от почивки, най-сетне количката спря на върха в сянката на една млада липа, която растеше на синора на нивата, и сега вече човек можеше да разгледа отблизо двете деца. Бяха едно момченце на седем години и едно момиченце на пет; и двете бяха здрави и жизнерадостни; иначе у тях нямаше нищо особено освен това, че и двете имаха много хубави очи, а момиченцето имаше мургаво личице и тъмни къдрави коси, които му придаваха нещо пламенно и чистосърдечно. Сега и орачите бяха стигнали пак до билото; те сложиха на конете си по малко детелина, оставиха ралата си в недоизкараната бразда и като добри съседи се запътиха да закусят заедно, като преди това се поздравиха; защото през този ден още не бяха разменили ни дума.

Закуската се услаждаше и на двамата и те със задоволство и благоразположение даваха и на децата да си похапнат, които не мръдваха от местата си, докато бащите им ядяха и пиеха. През това време погледите на двамата мъже се рееха по хълма и в далечината и те гледаха задименото, блеснало сред планините градче; защото от богатия обед, който зелдвилци готвеха всеки ден, над покривите им се издигаше сребрист облак, който се виждаше отдалеч, и усмихнато се носеше към планините.

— Онези негодници от Зелдвила пак готвят нещо вкусно — каза Манц, единият от селяните, а Марти, другият, отвърна:

— Вчера идва един при мен заради тази нива.

— От областния съвет ли? Той идва и при мен — рече Манц.

— Така ли? И сигурно ти е казал да работиш земята на изполица и да плащаш наем на господата?

— Да, докато решат на кого принадлежи нивата и какво да правят с нея. Аз обаче им благодарих и отказах да обработвам за чужда сметка този буренак; казах им по-добре да продадат нивата и да приберат парите, докато се открие собственикът, а това сигурно никога няма да стане; защото попадне ли нещо в зелдвилските канцеларии, има доста да чака, пък и работата трудно може да се разреши. А дотогава много им се ще на онези негодници да пипнат нещо от изполицата, което, разбира се, би могло да стане и с парите от продажбата; ние обаче ще трябва да внимаваме да не вдигнем много цената, защото иначе ще кажем кое си е наше и кому принадлежи земята!

— Точно така мисля и аз и затова отговорих нещо подобно на оня негодник.

Двамата помълчаха известно време, а после Манц отново подхвана:

— Все пак е жалко, че тази хубава земя си стои така — просто да не ти се ще да я погледнеш, и това вече от двадесетина години; пък и жива душа не пита за нея, защото в село никой не предявява права за нивата и никой не знае къде са отишли децата на загиналия тръбач.

— Хм! — рече Мартин. — Объркана работа! Погледна ли черния цигулар, който ту се навърта при скитниците, ту пък свири на сборове по селата, мога да се закълна, че е внук на тръбача, а той естествено не знае, че има тази нива. Но какво ли ще прави с нея? За един месец ще пропилее парите, а после ще кара пак както преди! Пък бива ли човек да подхвърли нещо, като не е сигурен!

— Хубава каша ще забъркаме тогава! — отвърна Манц. — И без това доста работа ни се отвори — откога оспорваме жителството на цигуларя в нашата община, та нали все се мъчат да ни окачат на врата този нехранимайко. Щом веднъж родителите му са станали скитници, нека и той си седи при бакърджиите и им стърже с цигулката си. Отде, по дяволите, можем да знаем, че е син на сина на тръбача! Колкото до мен, дори и да смятам, че в мургавото лице на цигуларя съм разпознал чертите на стария, ще кажа едно: да грешиш, е човешко, а най-малкият къс хартия, дори едно крайче от кръщелно свидетелство ще успокои много повече съвестта ми, отколкото десет греховни човешки лица!

— Ама разбира се! — рече Марти. — Наистина той казва, че не бил виновен, задето не са го кръстили. Но нима кръщелният ни купел трябва да бъде подвижен и да го мъкнат из горите? Не, нашият купел си седи зазидан в черквата, затова пък носилката за умрели е подвижна и виси окачена отвън на стената. И без това сме повече, отколкото трябва, и скоро ще имаме нужда от двама учители!

С това завърши яденето и разговорът между двамата селяни и те се надигнаха, за да доизкарат предобедната си работа. Двете деца обаче, които вече си бяха наумили да се върнат с бащите си в къщи, избутаха количката под сянката на младата липа и след това тръгнаха да обикалят запустялата нива, тъй като с плевелите, с буйната трева и купчините камъни тя представляваше необикновен и привлекателен пущинак. Хванати ръка за ръка, те поскитаха известно време из зеления гъсталак и се забавляваха, като размахваха сплетените си ръце над високите магарешки тръни, а после седнаха в сянката на един трънак и момиченцето се залови да прави рокля на куклата си от дългите листа на живовляка, така че куклата неочаквано се сдоби с хубава зелена пола, назъбена по края; на главата й детето сложи аления цвят на един самотен мак, който цъфтеше още, и го завърза със стрък трева — така малката особа заприлича на вълшебница особено след като я издокараха с герданче и колан от малки червени зрънца. После децата я сложиха върху стъблото на тръна и известно време й се любуваха двама, докато момчето се насити да я гледа, замери я с един камък и я свали на земята. Понеже премяната й се развали, момиченцето бързо я съблече, за да я нагизди отново; но когато куклата остана съвсем гола, само с червената шапчица на глава, палавото момче я дръпна от ръцете на малката си приятелка и я подхвърли високо във въздуха. Разплакано, момиченцето подскочи да я улови, но момчето я хвана преди нея, подхвърли я отново и докато момиченцето напразно се мъчеше да си я вземе, момчето не спираше подмята куклата и да дразни така малката си другарка. В неговите ръце обаче хвърчащата кукла пострада още повече — коляното на единствения й крак се проби и от малката дупчица потекоха стърготини. Щом забеляза дупката, момчето съвсем се укроти и със зяпнала уста започна да я разширява най-усърдно с нокътя си, за да види отде идват стърготините. На бедното момиченце се стори твърде съмнително укротяването му, то се приближи до него и с ужас видя започнатата пакост.

— Я виж! — извика той и навря кукленския крак под носа й.

Триците се разхвъркаха в лицето й и когато тя посегна към куклата си, като викаше и го молеше да й я даде, той отново побягна и не се успокои, докато целият крак не увисна сух и празен като жалка празна шушулка. След това той захвърли изтерзаната играчка и когато малката се хвърли върху нея и я зави с престилката си, той застана настрани, като я гледаше дръзко и равнодушно. Момиченцето я отви, загледа се тъжно в горкичката кукла и като видя крачето й, отново заплака с глас, защото то висеше на тялото като опашчица на дъждовник. Детето плачеше така неудържимо, че най-после на малкия пакостник му стана мъчно и той застана, изплашен и разкаян, пред разхълцаното момиченце. Щом го забеляза, то на часа престана да плаче и го заудря с куклата; той се престори, че го е заболяло, и извика „Ох!“ така естествено, че тя остана много доволна и заедно с него продължи разрушителното дело. Децата дълбаеха дупка подир дупка в мъченическото тяло и отвсякъде протекоха стърготини, които после те събраха грижливо на купчина върху един плосък камък, разбъркаха ги и ги загледаха съсредоточено. Единственото здраво нещо, което остана от куклата, беше главата й и затова тя привлече цялото внимание на децата; те я отпраха старателно от изцедения труп и учудено надникнаха в кухата вътрешност. Като видяха празната кухина, следната им най-естествена мисъл бе да я напълнят със стърготини; сега пръстчетата на децата чевръсто се заловиха да сипват стърготини в главата, така че за пръв път в живота си тя не бе куха глава. Но момчето все пак нямаше много вяра в това стърготинено знание, защото изведнъж улови една голяма синя муха и докато тя бръмчеше между прихлупените му една върху друга длани, той заповяда на момиченцето да изсипе триците от главата. След това децата запряха вътре мухата и затикнаха дупката с трева. После опряха уши до главата и най-сетне тържествено я поставиха върху един камък; тъй като все още бе покрита с цвета на мака и продължаваше да бръмчи, тя сега приличаше на пророческа глава. Прегърнати, двете деца слушаха със затаен дъх нейните предсказания и приказки. Всеки пророк обаче всява ужас и неблагодарност — частицата живот в този първобитен образ предизвика човешката жестокост у децата, и те решиха да погребат главата. Изкопаха гроб и я сложиха вътре, без да питат мухата какво мисли по този въпрос, а върху гроба изградиха внушителен паметник от камъни. Тогава обаче ги обзе ужас, че са погребали нещо, което има форма и живот, и те побягнаха далеч от зловещото място. Върху една съвсем малка полянка, цялата обрасла със зелена трева, малкото девойче легна по гръб, понеже се бе изморило, и запя някаква монотонна песничка, състояща се само от няколко думи, които се повтаряха все едни и същи, а момчето приклекна до нея и понеже беше уморено и нямаше какво да прави, само не можеше да реши дали да не се изтегне и то на тревата. Слънцето грееше в отворената уста на пеещото момиченце, осветяваше ослепително белите му зъбчета и проблясваше по закръглените му вишневи устнички. Момчето съгледа зъбките й, хвана главата й, започна любопитно да ги разглежда и извика:

— Отгатни, колко зъби има човек?

Момиченцето се позамисли за миг, сякаш броеше внимателно, а след това каза наслуки:

— Сто!

— Не, тридесет и два! — извика той. — Чакай да ги преброя!

Той взе да брои зъбите на детето и понеже не можеше да изкара тридесет и два, връщаше се и започваше отново. Дълго време момиченцето кротуваше, но тъй като ревностният брояч не свършваше, то скочи и извика:

— Сега аз ще броя твоите!

Момчето легна в тревата, момиченцето се наведе над него, прегърна главата му, той отвори уста и тя започна да брои:

— Едно, две, седем, пет, две, едно — защото малката хубавица още не знаеше да брои.

Момчето я поправи, каза й как се брои, и тя започваше да брои все отново; тази игра като че ли им хареса най-много от всичко, което бяха вършили през този ден. Най-после момиченцето съвсем се свлече върху малкия майстор брояч и двете деца заспаха дълбоко под жаркото обедно слънце.

През това време бащите им изораха нивите си и ги превърнаха в рохкава кафява пръст, от която се носеше свеж дъх. Когато стигнаха до края на последната бразда и ратаят на единия от селяните понечи да спре, господарят му викна:

— Какво спираш? Обърни още веднъж!

— Та нали изорахме всичко? — рече ратаят.

— Мълчи и върши каквото ти казвам! — отвърна господарят.

И те се обърнаха и прокараха една широка бразда в средната безстопанствена нива, така че плевелите и камъните се разхвърчаха наоколо. Селянинът обаче не се спираше да ги разчисти — сигурно си мислеше, че за това ще има достатъчно време, а днес трябва да свърши най-грубата работа. Така той се изкачи бързо на височината, описвайки лека дъга, и когато стигна горе и нежният повей отхвърли назад пискюла на шапката му, на отвъдната страна съседът му мина покрай него с отметнат напред пискюл и също отряза една значителна ивица от средната нива, така че буци пръст хвърчаха настрани. Всеки от тях виждаше какво прави другият, но се преструваше, че не забелязва нищо; и те отново се отдалечиха един от друг и се загубиха, както две звезди се разминават и бавно потъват зад кръглата земя. Така се разминават и совалките на съдбата и „какво тъче тя, не знае никой тъкач!“[2].

 

 

Нижеха се жътва след жътва и всяка от тях виждаше как децата растат и стават все по-големи и по-хубави, а безстопанствената нива все по-тясна и по-тясна между разширилите се съседи. При всяка оран тя губеше отсам и оттам по една бразда, без някой да спомене и думица за това — сякаш човешко око не виждаше престъплението, което се вършеше. Все повече се стесняваха камъните и вече образуваха цяла рътлина на дължина по нивата, а буйните храсталаци, които растяха по нея, бяха станали толкова високи, че макар и да бяха пораснали, двете деца не можеха да се виждат вече, когато вървяха едното отсам, а другото оттатък каменния рид. Сега те не отиваха заедно на полето, понеже десетгодишният Саломон или Сали, както го наричаха, смело се присъединяваше към по-големите момчета и мъжете, а мургавата Френхен, макар и да бе буйна по нрав, трябваше да премине под закрилата на своя пол, за да не й се смеят, че е мъжкарана. Все пак по време на жътва, когато всички бяха по нивите, те използуваха случая да се покатерят по дивата каменна рътлина, която ги разделяше, и да се блъснат по веднъж надолу по склона. Макар иначе да не се виждаха вече никак, те спазваха тази ежегодна церемония толкова по-строго, колкото по се отделяха нивите на бащите им.

Най-сетне общината реши да продаде нивата и временно да прибере парите. Търгът се състоя на самото място, но на него освен Манц и Марти се явиха само няколко зяпачи, защото никому не се щеше да купи това странно парче земя и да го обработва между двамата съседи. Въпреки че минаваха за едни от най-добрите хора в селото и да не бяха сторили нищо друго освен това, което на тяхно място щяха да сторят две трети от останалите хора при същите обстоятелства, все пак селяните ги поглеждаха мълчаливо и никому не се искаше да бъде заклещен между двамата в изтънялата осиротяла нива. Повечето хора са способни или готови да извършат всякаква неправда, която им се представи; щом обаче я извърши друг, те са доволни, че все пак не са я извършили те, че изкушението ги е отминало — превръщат избраника му в мерило за собствените си добродетели и се отнасят към него с нежна свенливост като към белязан от боговете гръмоотвод на злото, докато същевременно от устата им текат слюнки, като си помислят за облагите, от които той се е възползувал. И така Манц и Марти бяха единствените, които участвуваха сериозно в търга за нивата. След доста упорито наддаване присъдиха земята на Манц и той я купи. Чиновниците и зяпачите се разотидоха, а двамата съседи, които се преструваха, че имат още работа по нивите си, се срещнаха на тръгване и Марти рече:

— Ти сега сигурно ще съединиш земята си, старата и новата, и ще я разделиш на две равни части, нали? Аз поне щях да направя така, ако бях получил нивата.

— И аз така ще направя — отвърна Манц, — защото като една нива цялата земя ще ми бъде прекалено голяма. Впрочем тъкмо ми идва на ум: забелязах, че ти недавна влезе накосо в долния край на тази нива, която сега принадлежи на мен, и отряза доста голям триъгълник от нея. Може би си го сторил, като си си мислил, че ще се сдобиеш с цялата земя, и тъй или иначе този триъгълник ще бъде твой. Сега обаче земята е моя и ти сигурно ще се съгласиш, че такава смешна извивка нито ще ми върши работа, нито ще я търпя и затова няма да имаш нищо против, ако изправя линията! За такова нещо няма да се караме!

Също така спокойно и хладно, както го бе заприказвал Манц, Марти отвърна:

— Не виждам отде може да произлезе кавга. Доколкото ми е известно, ти купи нивата такава, каквато си е, всички ние заедно я огледахме, а от един час насам тя на косъм не се е променила!

— Дрън-дрън! — каза Манц. — Станалото е станало, сега няма да го разчепкваме! Но което е прекалено, е прекалено и в края на краищата всичко трябва да бъде прилично и изправено; открай време тези три ниви са си били прави една до друга, сякаш изтеглени с канап. Лоша шега ще бъде от твоя страна, ако си решил да вмъкнеш помежду им такава смешна и глупава заврънкулка; та хората и на двама ни ще окачат прякори, ако оставим тази криволица. На всяка цена трябва да се махне!

Марти се разсмя и рече:

— Чудно, че изведнъж толкова се изплаши от хорските подигравки! Работата обаче може да се оправи; мене кривината никак не ме смущава; ако тебе те дразни, добре, ще я изправим, но не от моята страна, с две ръце ти подписвам, ако искаш!

— Не говори смешни работи — рече Манц, — разбира се, че ще я изправим, и то откъм твоята страна, залагам си главата!

— Който доживее, той ще види! — отвърна Марти.

И двамата мъже се разделиха, без повече да се погледнат; те тръгнаха безцелно в различни посоки, втренчили поглед напред, сякаш кой знае какви чудесии виждаха пред себе си.

Още на другия ден Манц изпрати един слуга, една млада ратайкиня и собствения си син Сали на нивата да изплевят бурените и трънака и да ги натрупат накуп, та след това да извозят по-лесно камъните. В характера на селянина явно бе настъпила някаква промяна, защото изпрати заедно с другите и единадесетгодишното момче, на което още не възлагаха никаква работа, и то въпреки възраженията на майката. Той го изпроводи със строги и мазни думи, сякаш искаше чрез това принуждение спрямо собствената си кръв да приспи неправдата, в която живееше и чиито последици сега започнаха спокойно да се редят една след друга.

Малката дружинка скубеше весело плевелите и изкореняваше чудноватите трънища и буренаци, които от години насам вирееха буйно на това място. За младежите това беше някаква необикновена, по-скоро дива работа, която не изискваше никакво особено внимание или грижливост, и те я вършеха като забавление. Изсушиха плевелите на слънце, натрупаха ги на купчина и с радостни викове ги запалиха, така че димът се разнесе надалеч, а младите хора заскачаха като луди из него. Това бе последното радостно празненство върху злочестата нива; малката Френхен, дъщерята на Марти, пристигна скришом и усърдно се залови да помага. Тази необикновена случка и веселата възбуда от нея дадоха повод на девойчето да се приближи до малкия си приятел от детските игри, и двамата се чувствуваха радостни и щастливи край буйния огън. Надойдоха и други деца, така че се събра цяла весела дружина; щом обаче някой разделеше двете деца, Сали веднага гледаше да се добере до Френхен, а и тя все успяваше да се промъкне до него, като се усмихваше доволно; и на двете млади създания им се струваше, че този прекрасен ден никога няма и не бива да свърши. Но привечер пристигна старият Манц, за да види какво са направили, и макар те да бяха свършили работата си както трябва, той им се скара, задето толкова са се развеселили, и разгони компанията. По същото време се появи и Марти на своята нива и като видя дъщеря си, така остро и повелително й свирна с пръсти, че тя изтича уплашена при него, а той, без сам да знае защо, й удари няколко плесници, така че двете деца си тръгнаха много натъжени и разплакани към къщи; а защо им бе толкова тъжно сега и защо преди бяха толкова радостни — сами не знаеха, защото двете невинни създания още не можеха да разберат грубостта на бащите си, сама по себе си твърде нова за тях, и затова тя не ги засегна много дълбоко.

През следващите дни работата беше по-тежка и изискваше мъжка сила, тъй като Манц накара да съберат камъните и да ги извозят. Работата нямаше край — сякаш всички камъни на света се бяха струпали тук. Но селянинът заръча да ги извозят не съвсем извън нивата, а да изсипват всяка кола върху спорния триъгълник, който Марти беше вече изчистил и изорал. Преди това Манц изтегли една права черта като межда между двете ниви и сега затрупа малкия къс земя с всичките камъни, които двамата мъже бяха изхвърляли открай време върху средната, така че там се образува огромна пирамида и сигурно неговият противник — мислеше си той — щеше да се откаже да я разтури и изхвърли. Марти най-малко очакваше такова нещо; той си мислеше, че както обикновено онзи най-напред ще отиде да изоре нивата и затова изчака да го види кога ще тръгне с ралото си. Едва когато работата беше вече почти на привършване, той чу за прекрасния паметник, който Манц беше издигнал, хукна побеснял от яд към нивата, видя сторената пакост, върна се тичешком назад и доведе кмета, за да възнегодува срещу купчината камъни и да накара по съдебен ред да турят ръка на парчето земя; от този ден нататък двамата селяни започнаха да водят помежду си нескончаеми дела и не се успокоиха, докато и двамата не се разориха напълно.

Главите на двамата иначе така благоразумни мъже сега сякаш бяха пълни с плява; най-тесногръдо чувство за право бе завладяло и единия, и другия и никой не можеше и не искаше да разбере защо другият се мъчи да си присвои по такъв явно незаконен и своеволен начин едно незначително ъгълче от нивата. У Манц на всичко отгоре се прибави и някакво странно чувство за симетрия и успоредни линии и той действително се чувствуваше засегнат от нелепото твърдоглавие, с което Марти настояваше да запази най-безсмислената и злонамерена криволица на света. В едно обаче убежденията и на двамата съвпадаха — че единият, измамвайки така безочливо и просташки другия, сигурно го счита за жалък глупак, защото такова нещо човек може да си позволи само спрямо някой окаян, нищо и никакъв сиромах, но не и спрямо един честен и умен мъж, способен да защити интересите си. Двамата се считаха засегнати в това свое странно чувство за чест, за тях тази вражда се превърна в страст и те не виждаха разорението, което тя водеше със себе си. От този миг насетне животът им заприлича на кошмарните мъки на двама прокълнати, които, вкопчени за тясна дъска, се носят надолу по мътната река; те се бият, замахват във въздуха, сграбчват се един друг и се погубват, мислейки, че погубват гибелта си. Тъй като двамата селяни се бяха заловили за гнила работа, скоро попаднаха в ръцете на най-долни измамници, които надуха изкълченото им въображение като огромен мехур и го напълниха с най-големи подлости. Особено находчиви бяха спекулантите от град Зелдвила, за които тези ежби бяха добре дошли, и скоро всеки един от противниците си имаше цял щаб от привърженици — посредници, доносчици и съветници, — които умееха по хиляди начини да измъкват спестените им пари. Защото малкият къс земя с камарата камъни отгоре, върху която пак разцъфна цяла гора от коприва и тръни, бе първият зародиш, основният камък на една заплетена история, на един друг начин на живот, при който двамата петдесетгодишни мъже възприеха нови навици и обичаи, принципи и надежди, различни от онези, с които бяха живели дотогава. Колкото повече губеха, толкова повече ламтяха за пари; и колкото по-малко притежаваха, толкова по-упорито всеки от тях мечтаеше да забогатее, за да изпревари другия. Оставяха се да ги подмамят с какви ли не шмекерии: години наред те залагаха на всички чуждестранни лотарии, от чиито билети Зелдвила гъмжеше. Но никога не спечелиха нито талер — все чуваха, че друг бил спечелил, че и самите те насмалко не спечелили, а в същност тази страст им струваше редовно купища пари. Понякога, за да се пошегуват, зелдвилци караха двамата селяни да залагат на един и същ билет — без тяхното знание, разбира се, — така че всеки от двамата непримирими врагове залагаше на един и същ жребий надеждата си да смаже и унищожи противника си. Прекарваха повечето време в града, където всеки си имаше своята главна квартира в някаква съмнителна кръчма; и там хората ги насъскваха и подвеждаха към най-смешни разходи или към жалко и глупашко прахосничество, при което на всеки от тях сърцето му тайно се късаше от болка, така че и двамата селяни, които в същност живееха само с тези несвършващи крамоли, от страх да не бъдат сметнати за глупаци, се превърнаха именно в такива глупаци, и то от най-първокласните, и за такива ги смятаха всички хора.

През останалото време те лежаха навъсени в къщи или се залавяха за работа, като се мъчеха с прекалена припряност и злобно подвикване да наваксат загубеното и така пропъждаха всеки порядъчен и благонадежден ратай. Впрочем работите им тръгнаха все по-зле и по-зле и преди да изминат десет години, те бяха затънали до гуша в дългове и стояха като щъркели на един крак пред прага на своите владения, отдето и най-слабият ветрец можеше да ги събори. Но въпреки всичко омразата помежду им растеше от ден на ден, понеже всеки считаше противника си за причина на злата си съдба, за свой заклет враг и безразсъден противник, когото дяволът нарочно е изпратил на този свят, за да го опропасти. Те плюеха, когато се виждаха отдалеко, и под страх на най-тежко наказание никой от техния дом не смееше да продума с жената, детето или прислугата на другия. Двете жени се държаха различно, когато мъжете им изпаднаха и злобата преобрази цялото им същество. Жената на Марти, която бе по-добродушна, не можа да понесе това падение, залиня от скръб и умря, преди още дъщеря й да навърши четиринадесет години. Съпругата на Манц обаче се нагоди към новия начин на живот; за да стане съвсем непоносима жена, беше достатъчно само да даде воля на някои дребни женски недостатъци, които тя си имаше открай време, и да ги развие в истински пороци. Слабостта й да си похапва се превърна в необуздана лакомия, словоохотливостта й — в неискрени и лъжливи ласкателства и клевети. Тя винаги говореше противното на това, което мислеше, насъскваше хората едни срещу други и мамеше дори собствения си съпруг; вродената й откровеност, с която тя невинно си бърбореше, се превърна в закоравяло безсрамие, зад което разиграваше двуличната си роля. Вместо да страда заради мъжа си, тя започна да му се подиграва, а когато той прекаляваше в нещо, не оставаше по-назад от него; така постепенно се домогна до пълна власт и стана господарка на рухващия дом.

Така работите се стекоха зле за бедните деца — нито имаха някаква надежда за бъдещето си, нито можеха да се радват на весела и щастлива младост, защото около тях нямаше нищо друго освен грижи и кавги. Положението на Френхен беше по-тежко от това на Сали, тъй като майка й бе умряла и тя се чувствуваше самотна в запустялата къща, предоставена напълно на тиранията на един освирепял баща. Когато навърши шестнадесет години, тя бе вече нежна и стройна мома; тъмните й кестеняви коси се виеха ниско над бляскавите й кафяви очи, алената й кръв руменееше по мургавите й страни и блестеше като тъмен пурпур на свежите й устни — нещо, което се среща твърде рядко и което придаваше на мургавата девойка някакъв особен чар, който я отличаваше от другите. Пламенна жизнерадост и веселост трептяха във всяка клетка на това създание; Френхен обичаше да се смее и винаги бе готова да се пошегува и да поиграе, стига само времето да е малко по-ведро, тоест тревогите и грижите да не я тормозят прекалено много. Те обаче често я измъчваха, защото тя не само трябваше да понася неволите и все по-голямата немотия заедно с другите в къщи, а и да се грижи за себе си — толкова й се щеше да се облече поне малко по-хубавичко и по-гиздаво, но баща й не й даваше никакви пари за дрехи. Така Френхен трябваше да прави големи усилия, докато успее да нагизди поне горе-долу своята миловидна и прелестна особа, да се сдобие макар и със съвсем скромничка празнична рокля и с няколко евтини прости шалчета. Ето защо това хубаво и ласкаво младо създание, което беше по всякакъв начин унижавано и потискано, остана чуждо на високомерието. Беше започнало вече да разбира, когато преживя страданията и смъртта на майка си, и този спомен сложи още една юзда на веселия му и пламенен нрав, така че беше много мило, отрадно и трогателно да се види как въпреки всичко това добро дете бързо се ободряваше и бе готово да се усмихне при всеки слънчев лъч.

На пръв поглед животът на Сали не бе така тежък; сега той бе вече хубав и як младеж, който знаеше сам да се брани, а и поради външния му вид никой не смееше да се държи зле с него. Той виждаше обърканите работи на родителите си и му се струваше, че по-рано нещата съвсем не бяха така; още пазеше в паметта си спомена за баща си, такъв, какъвто беше някога — умен, твърд и спокоен селянин, а сега същият този човек, когото виждаше пред себе си, беше един посивял свадлив глупак и ленивец, тръгнал с шум и самохвалство по безразсъден и опасен път и затова всичко му вървеше рачешки — работите му от ден на ден ставаха все по-зле и по-зле. Всичко това будеше недоволство у Сали и го изпълваше със срам и грижи, но когато поради своята неопитност той се чудеше защо нещата бяха стигнали до това положение, майка му винаги успяваше да приспи грижите му със сладки думи. За да бъде по възможност по-малко смущавана в нередните си дела и да си спечели един верен съучастник, както и да задоволи желанието си за големство, тя изпълняваше всичките му прищевки, обличаше го чисто, дори малко контешки, и го подпомагаше във всичко, което той правеше за свое удоволствие. Той приемаше нейното отношение към него без особена благодарност, понеже майка му беше прекалено бъбрива и често лъжеше; и тъй като нищо не го радваше много, той беше небрежен и нехаен, вършеше каквото му се ще, но все пак в неговите постъпки нямаше нищо лошо, защото примерът на родителите му още не му се бе отразил и у него имаше младежкото желание да бъде скромен, тих и горе-долу работлив. Беше почти същият, какъвто беше баща му на неговите години, а това неволно вдъхваше някакво уважение у бащата към сина, у когото той, измъчван от смутена съвест и тягостни спомени, почиташе собствената си младост. Въпреки свободата, която имаше, Сали не се радваше на живота, предчувствуваше, че не го очаква нищо хубаво, че не може да научи нищо свястно, тъй като в дома на Манц отдавна вече не можеше да става и дума за съгласувана и разумна работа.

Единствената му утеха бе гордостта, че е независим и че е запазил досега безукорното си поведение; затворен в тази гордост, той упорито оставяше дните да се нижат и не искаше да мисли за бъдещето.

Единственото нещо, към което родителите му го принуждаваха, бе да споделя ненавистта на баща си към всичко, което носеше името Марти или му напомняше за него. Но той знаеше само, че Марти бе изиграл баща му и че в неговата къща всички бяха също така враждебно настроени към тях; затова не му беше никак трудно да не поглежда ни Марти, ни дъщеря му, а и сам се чувствуваше като техен бъдещ, но все пак по-примирен враг. Френхен, която бе принудена да понася повече неволи от Сали и се чувствуваше много самотна у дома си, беше по-малко предразположена към някаква дребнава вражда; мислеше си само, че добре облеченият и привидно щастлив Сали я пренебрегва, затова се криеше от него и щом го зърнеше някъде наблизо, бързо го отминаваше, а той дори не си правеше труда да погледне подпре й.

Случи се така, че от няколко години Сали не я беше виждал по-отблизо и не знаеше как изглежда, откакто бе пораснала. Все пак понякога мисълта за нея го занимаваше, а когато ставаше дума за Марти, той неволно си представяше дъщерята, чийто образ сега му бе някак смътен и неясен, а споменът за нея — съвсем не омразен.

Старият Манц обаче беше първият от двамата врагове, който не можа да удържи повече разклатеното си положение и бе принуден да се раздели с къщата и имота си. Неговото предимство се дължеше на това, че той имаше жена, която бе спомогнала да стигне дотам, и син, който също се нуждаеше от доста неща, докато Марти бе единственият потребител в своето разклатено царство, а дъщеря му бе длъжна да работи като добиче, без да предявява никакви искания. Манц не знаеше с какво да се залови и затова по съвета на зелдвилските си доброжелатели реши да отиде в града и там да отвори гостилница. Тъжно е да видиш някой стар земеделец, прекарал живота си на нивата, да се отправя за града с останките от имуществото си, за да отвори там гостилничка или кръчма, залавяйки се за последната спасителна надежда да играе ролята на любезен и сръчен кръчмар, докато в душата му бушува всичко друго освен радост. Едва когато Манцови напуснаха дома си, хората видяха колко бяха обеднели; покъщнината, която натовариха на една кола, се състоеше от вехти и изпочупени вещи, които ясно говореха, че от години нищо не бе подновявано и нищо ново не бе влязло в този дом. Жената на Манц обаче бе облякла най-хубавите си дрехи и така издокарана, седна в колата с вехториите; с лице, озарено от надежди, бъдещата гражданка поглеждаше отвисоко и с презрение съселяните си, които, надзъртайки иззад плетищата, изпращаха със състрадателен поглед жалкото шествие. В същност госпожа Манц бе решила да омагьоса целия град с любезността и умението си и да постигне всичко онова, което не бе успял да постигне оглупелият й съпруг — стига веднъж да се види като госпожа собственичка на някоя първокласна гостилница. Тази гостилница обаче се оказа долнопробна кръчма, забутана в една глуха и тясна уличка; предишният кръчмар бе фалирал преди известно време и зелдвилци я отстъпиха на Манц, понеже той имаше да взема още няколкостотин талера от тях. Те му продадоха и няколко бурета подправено вино, а така също и кръчмарския инвентар, който се състоеше от десетина малки бели канички, толкова чаши и няколко чамови масички и пейки, които някога бяха боядисани кървавочервени, но сега вече съвсем се бяха олющили. Пред прозореца на кръчмата, закачен за кука, подрънкваше железен обръч, в който една тенекиена ръка държеше тридецилитрова каничка и наливаше червено вино в една чаша. Освен това над входа висеше изсъхнал стрък самодивски чемшир, за който Манц също трябваше да плати. Затова неговото настроение не бе така блестящо като на жена му, и изпълнен с мрачни предчувствия и яд, той сам поведе конете, които бе заел от новия им господар, защото и последното мърляво ратайче го бе напуснало преди няколко седмици. Тъкмо тръгваха, когато той съзря Марти наблизо край пътя; Марти го погледна лукаво и злорадо и се престори, че е зает с някаква работа; Манц го изруга, защото считаше, че той е единствената причина за всичките му нещастия. Щом обаче колата потегли, Сали ускори крачките си, избърза напред и по странични пътеки се отправи към града.

— Ето че пристигнахме! — каза Манц, като спря колата пред забутаната кръчма.

Жена му се сепна, защото това бе действително твърде жалка кръчмица. Наоколо хората наизскачаха по прозорците или излязоха пред къщите си да видят новия селски кръчмар и уверени в зелдвилското си превъзходство, го гледаха със съчувствено подигравателни лица. Ядосана и с плувнали в сълзи очи, жената на Манц се смъкна от колата и едва сдържайки наточения си срещу тях език, изтича и се скри в къщата, за да не я гледат така издокарана; защото тя се срамуваше от извехтялата покъщнина и разкривените легла, които мъжът й разтоварваше сега. Сали също тънеше от срам, но трябваше да помага на баща си и скоро двамата направиха някакъв странен вехтошарски пазар сред уличката, по който децата на несъстоятелните зелдвилци започнаха да скачат и да се подиграват на дрипавия селски багаж. В къщата обаче обстановката беше още по-печална — това беше истинско разбойническо свърталище. Стените бяха грозно варосани и влажни и освен тъмната неприветлива кръчма с боядисаните някога кървавочервени маси имаше и няколко неугледни стаички, но навсякъде изнеслият се предшественик бе оставил безутешна мръсотия и купища смет.

Такова беше началото и така щяха да продължат работите и занапред. През първата седмица в кръчмата се събираха сегиз-тогиз — особено привечер — по някоя и друга маса хора, дошли от любопитство да видят селския кръчмар и да си направят ако може, малко смях с него. Но какво ли имаше за гледане у този кръчмар — Манц беше несръчен, залисан, неприветлив и мрачен, не знаеше как да се държи, пък и не си правеше труд да се научи. Пълнеше бавно и непохватно халбите, слагаше ги намусено пред клиентите, опитваше се да каже нещо, но нищо не излизаше. Затова пък жена му се запретна най-усърдно за работа и за няколко дни действително успя да задържи хората, но те идваха не по тази причина, по която тя си мислеше. Дебелата госпожа Манц сама си измисли костюм, в който се смяташе за крайно съблазнителна. Върху една селска пола от грубо небоядисано ленено платно тя облече късо елече от зелена коприна, памучна престилка и грозна бяла якичка. Нави пооредялата си коса на два смешни охлюва над ушите, а отзад в плитката си забоде висок гребен. Така тя ситнеше и се въртеше с изкуствена грация наоколо, издуваше смешно напред устни, за да изглежда по-миловидна, подтичваше леко към масите и като слагаше чашата или чинията с пресолено сирене, казваше усмихнато:

— Тъй, тъй, нали? Отлично, отлично, господа!

И издрънкваше и други подобни глупости; макар обикновено езикът и да беше чевръст, сега от устата й не излизаше нищо умно, защото тук тя беше чужда и не познаваше хората. Зелдвилци — и то от най-долнокачествения вид, — които киснеха обикновено тук, слагаха ръка пред устата си, защото се задушаваха от смях, настъпваха се под масата, а веднъж един се провикна:

— Брей, я гледай каква чудна красавица!

— Просто божествена! — рече друг. — Бога ми, заслужава си човек да дойде тук, такава отдавна не сме виждали!

Мъжът й забеляза това и с мрачен поглед я смушка в ребрата, като пошепна:

— Стара краво, какви ги вършиш!

— Не ми се бъркай, дърти дръвнико! — отвърна възмутено тя. — Не виждаш ли колко се старая и как умея да се отнасям към хората! Но това са само отрепки, които се въртят около теб. Остави само на мен — скоро тук ще има най-фини посетители!

Цялото осветление на кръчмата се състоеше от една-две тънки лоени свещи; Сали, синът, отиде в тъмната кухня, седна до печката и горко заплака заради баща си и майка си.

Посетителите обаче скоро се наситиха на представлението, което им правеше добрата госпожа Манц, и отново тръгнаха по други кръчми, където им беше по-приятно и където можеха на воля да се посмеят на този прост селски хан; само рядко се появяваше някой случаен гост, изпиваше чаша вино и се прозяваше към стената; или пък по изключение пристигаше цяла тълпа посетители, които вдигаха за кратко време шум и врява и така измамваха с лъжливи надежди бедните хорица. А те се чувствуваха потиснати и изплашени в тесните стаички, отдето едва съзираха слънчев лъч, и Манц, който иначе бе свикнал да остава дни наред в града, сега едва издържаше между тези стени. Но спомнеше ли си за волната шир на полята, той втренчваше мрачен и замислен поглед в тавана или в пода, излизаше бързо през тесния вход и пак се връщаше, понеже съседите не пропущаха да позяпат злия кръчмар, както вече го бяха нарекли. Не мина много и те съвсем западнаха — в дома им нямаше вече нищо; дори за да се нахранят, трябваше да чакат, докато дойде някой посетител и изпие за няколко гроша чаша вино, а поръчаше ли малко наденица или нещо друго, те изпадаха в страх и тревога, защото не знаеха отде да я вземат. Скоро виното съвсем намаля и те го преляха в една дамаджана, която допълваха тайно от друга кръчма, и сега трябваше да играят ролята на гостилничари, без да имат ни вино, ни хляб, и да бъдат любезни, без дори да са се наяли както трябва. Бяха като че ли по-доволни, когато не идваше никой; тогава си седяха свити в кръчмичката, без да могат нито да живеят, нито да умрат. След горчивия си опит госпожа Манц свали късото зелено елече и направи нова промяна в живота си: също както по-рано развиваше недостатъците си, сега започна да проявява своите женски добродетели и все повече ги усъвършенствуваше, тъй като вече нямаше никакво време за губене. Стана търпелива, мъчеше се да насърчава стария, да напътствува младежа към добро, и често се жертвуваше за какво ли не — казано накратко, тя по свой начин оказваше някакво благотворно влияние, което, макар и да не отиваше много далеч и да не оправяше много нещата, все пак беше по-добро от нищо или от другата крайност и помагаше да минава времето, което иначе отдавна щеше да е спряло за тези хора. Умееше да дава съвет по някои не много важни въпроси тъй, както й диктуваше разумът, и когато съветът й не струваше много или не успяваше, тя понасяше кротко гнева на мъжете; с една дума, сега вършеше всичко, защото беше стара, но колко по-голяма щеше да бъде от него ползата, ако го беше вършила преди години!

За да си набавят нещо за ядене и да убият времето си, баща и син се заловиха да ловят риба с въдица — доколкото им позволяваха да хвърлят въдица в реката, защото това бе главното занимание на всички фалирали зелдвилци. При благоприятно време, когато рибата кълвеше, човек можеше да ги види тръгнали с десетки към реката, с въдици и кофи в ръка, а ако минеше по брега, ги срещаше наклякали на всяка крачка да ловят риба — тук един облечен в дълъг кафяв жакет, натопил босите си крака във водата, там друг със син фрак с опашки, стъпил върху стара върба и кривнал над ухо вехтата си плъстена шапка; по-нататък хвърляше въдица трети, облечен със скъсана нощница на едри цветя — тъй като нямаше какво друго да облече, — хванал в едната си ръка дългата си лула, а в другата въдицата; а кривнеше ли човек по някой завой на реката, пред него се изпречваше стар, плешив дебелан, стъпил гол-голеничък на някой камък да лови риба; въпреки че бе стоял във водата, краката му бяха така черни, та човек можеше да помисли, че е с високи обуща. До всеки имаше гърненце или кутийка, а в тях гъмжаха дъждовни червеи, които зелдвилци събираха през останалите дни. Когато небето се покриеше с облаци и времето ставаше задушно и мрачно, предвещавайки дъжд, тогава тези фигури бяха най-многобройни — те стояха съвсем неподвижни край реката, подобно на каменните изображения на светци и пророци в някоя галерия. Селяните минаваха с добитъка и колите си покрай тях, без да им обръщат внимание, а лодкарите по реката не ги и поглеждаха, затова пък зелдвилци тихо ръмжаха срещу гемиите, които им плашеха рибите.

Ако преди двадесет години някой беше казал на Манц, докато ореше с хубавите си коне по хълма над речния бряг, че един ден и той ще се присъедини към тези чудновати светии и като тях ще лови риба, сигурно той щеше много да кипне. Сега обаче мина бързо зад гърбовете им и изтича нагоре по реката като някоя своенравна сянка от подземния свят, която дири удобно самотно кътче край мрачните води, за да прекара там прокълнатите си дни. Манц и синът му бяха изгубили търпение да седят с въдиците си край реката и тогава се сетиха, че по-ловките селяни ловят риба в потоците само с ръце; затова те взеха въдиците си само колкото да ги видят хората, и се отправиха нагоре по брега, където знаеха, че има едра и хубава пъстърва.

По това време и на Марти, който беше останал на село, му вървеше все по-зле и по-зле; вместо да работи на изоставената си нива, тъй като ужасно скучаеше, той се залови за риболов и по цели дни шляпаше из водата. Не оставяше Френхен да се отдели от него — при дъжд и при слънчев пек тя носеше подире му ведрото и въдиците му през мочурливи ливади, през потоци и вирове, а в къщи най-необходимата работа оставаше несвършена. Защото у дома им вече нямаше жива душа да им помогне, пък и защо ли им беше нужен ратай, след като Марти бе загубил по-голямата част от земята си и сега му бяха останали само няколко декара ниви, които той или беше изоставил, или пък обработваше как да е с помощта на дъщеря си.

Случи се така, че една вечер, когато вървеше край един дълбок и буен поток, където пъстървите пъргаво скачаха, тъй като небето бе покрито с буреносни облаци, той се натъкна на своя враг Манц, който идеше насреща му по другия бряг. Когато го забеляза, у Марти се надигна дива ярост и желание да се погаври с него; от години вече двамата не се бяха виждали толкова отблизо, освен когато се изправяха пред съда, където не можеха да се ругаят, и затова сега Марти се провикна сърдито:

— Какво правиш тук, куче? Не можеш ли да си седиш в мръсното свърталище, зелдвилски дрипльо?

— Скоро и ти ще ме догониш, измамнико! — извика Манц. — Щом си тръгнал за риба, сигурно вече няма какво много да губиш!

— Мълчи, обеснико! — изкрещя Марти, понеже на това място бързеите на ручея шумяха по-силно. — Ти ми докара всичкото зло!

Тъй като сега се изви вятър и върбите край реката зашумоляха силно, Манц изрева още по-високо.

— Много ще ми е драго, ако е така, жалки глупако!

— Куче! — кресна Марти към отсрещния бряг, а Манц от другия:

— О, глупаво теле!

И онзи затича като тигър по реката, мъчейки се да премине отсам. Причината, поради която той бе по-разгневен, бе породена от мисълта, че като кръчмар Манц има поне достатъчно за ядене и пиене и че води, така да се каже, по-разнообразен живот, докато той съвсем несправедливо се пукаше от скука в порутения си дом. Не по-малко ядосан, Манц крачеше на отвъдния бряг, а зад гърба му Сали, вместо да слуша грозната кавга, гледаше любопитно и учудено Френхен, която вървеше зад баща си, забила засрамено поглед в земята, така че кестенявите къдрици падаха над лицето й. В едната си ръка тя носеше дървено рибарско ведро, в другата обувките и чорапите си, а поради влагата бе запретнала нагоре полите на роклята си. Но като видя Сали на отсрещния бряг, тя я пусна засрамена и сега три пъти повече се притесняваше и измъчваше, понеже трябваше да носи всички неща и да придържа роклята си, а нестихващите ругатни дълбоко я терзаеха. Ако бе вдигнала очи и бе погледнала към Сали, щеше да види, че той вече съвсем не беше богато облечен, нито горд, а изглеждаше доста угрижен. Докато Френхен гледаше така в земята засрамена и смутена, а Сали не изпущаше из очи тази въпреки всички нещастия така стройна и миловидна фигурка, която пристъпяше свенливо и смирено на отсрещния бряг; и двамата не бяха забелязали, че гласовете на бащите им бяха замлъкнали. В следния миг обаче двамата мъже се спуснаха с още и голяма ярост към едно дървено мостче, което минаваше през реката, недалеч от тях, и което двамата бяха забелязали в едно и също време. Започна да се святка и светкавиците странно осветяваха тъжната мрачна котловина; гръмовете отекваха с глух тътен в сиво-черните облаци и тежки дъждовни капки закапаха, когато двамата освирепели мъже скочиха едновременно върху тясното мостче, което се разлюля под стъпките им; те се вкопчиха едновременно и се заудряха с юмруци по пребледнелите от гняв и избухнала мъка разтреперани лица. Противно и непристойно зрелище е, когато поради предизвикателство и безразсъдство или пък при самоотбрана, улегнали мъже се озоват в положение да нанасят и получават удари от случайни хора, с които нямат нищо общо; това обаче е невинна игра в сравнение с още по-жалката гледка да видиш как двама възрастни мъже, които се познават добре, и то от дълги години, подбудени от най-дълбока ненавист и от трагедията на цял един живот, се нахвърлят един срещу друг с голи ръце и се блъскат с юмруци. Така правеха сега и тези двама посивели мъже; може би за последен път те се бяха били преди петдесет години като малки момчета, но по-късно, в течение на петдесет дълги години, те не бяха се докосвали с ръка, с изключение на онова време, когато се ръкуваха, щом се срещнеха, но и това биваше твърде рядко, защото по природа бяха сдържани и самоуверени.

След като се удариха един-два пъти, те се спряха и цели разтреперани, започнаха тихо да се боричкат, като само изпъшкваха от време на време или скърцаха безпомощно със зъби, и всеки от тях се мъчеше да хвърли другия във водата през оградата на моста, която вече пращеше. Сега обаче децата стигнаха до тях и видяха срамното зрелище. С един скок Сали се намери до баща си, готов да го подкрепи и да му помогне да смажат омразния противник, който и без това беше явно по-слаб и всеки миг можеше да бъде повален. Но и Френхен се притича с писък, като захвърли всичко на земята, и обгърна с ръце баща си, уж да го пази, но така тя още повече му пречеше и го спъваше в борбата. Сълзи се лееха от очите й и тя погледна умолително Сали, който бе понечил да хване баща й, за да го събори. Неволно обаче Сали сграбчи собствения си баща и със здрава ръка се помъчи да го отдели от противника му и да го успокои, така че за кратко време борбата стихна или по-скоро цялата група се заблъска неспокойно насам-натам, без да се раздели. Вмъквайки се между двамата стари, момъкът и девойката се озоваха притиснати един до друг; в този миг през един процеп на облаците бликна яркото зарево на вечерта и озари лицето на девойката; Сали се загледа в това познато, но все пак променено лице, което беше станало още по-хубаво. Тогава Френхен видя учудването му и сред ужаса и сълзите си бързо и едва доловимо му се усмихна. Но усилията на баща му да се освободи накараха Сали да се опомни; той хвана стария още по-здраво и с настойчиви умолителни думи успя най-после да го отскубне от неприятеля му. Двамата старци си поеха дълбоко дъх и започнаха отново да се ругаят и да крещят, докато се отдалечаваха един от друг; децата им обаче едва дишаха и стояха безмълвни като призраци; но когато вече се обръщаха да си тръгнат, те бързо си подадоха ръка, без старите да ги забележат; ръцете им бяха мокри и студени от водата.

Когато двамата разгневени мъже си тръгнаха всеки по своя път, облаците отново се събраха, стъмни се още повече, а дъждът се лееше като из ведро. Прегърбен под проливния дъжд, пъхнал ръце в джобовете, Манц вървеше напред по тъмната мокра пътека; лицето му потреперваше, зъбите му тракаха и по необръснатата му брада се стичаха невидими сълзи, които той оставяше да си текат, за да не се издаде, като ги избърше. Синът му обаче не виждаше нищо, защото вървеше, унесен в блажени картини. Не забелязваше ни дъжд, ни буря, ни мрак, ни нищета; леко, ведро и топло му беше на душата и той се чувствуваше богат и под закрила като царски син. Виждаше до себе си мигновената усмивка на красивото моминско лице и едва сега, след като бе изминал повече от половин час, той й отвръщаше, изпълнен с любов, като се усмихваше в нощта и бурята на милото личице, което изплуваше пред него от мрака, и той вярваше, че по пътя си Френхен сигурно вижда тази усмивка и я разбира.

 

 

На другия ден баща му беше като пребит и не искаше да излезе от къщи навън. Цялата разправия и неволята през тези дълги години взеха днес нов, по-ясен образ и този образ изпълни угнетяващата атмосфера на малката кръчма, така че мъжът и жената се промъкваха, отпаднали и плахи, край призрака, влачеха се от кръчмата в малките тъмни стаички, оттам в кухнята и от кухнята пак в кръчмата, в която никакъв посетител вече не се мяркаше. Накрая всеки се сви в едно ъгълче; тогава започнаха уморени и замрели препирни и натяквания, които продължиха през целия ден; от време на време заспиваха, но измъчвани от неспокойни кошмари, плод на съвестта им, те отново се пробуждаха. Само Сали не виждаше и не чуваше нищо, защото мислите му бяха погълнати от Френхен. Все още му се струваше, че е не само неизказано богат, но и че е научил нещо чудесно, че знае безброй хубави и добри неща, защото знаеше ясно и определено онова, което бе видял вчера. Това знание му бе паднало като от небето и той тънеше в някакъв непрестанен блажен възторг пред него; все пак му се струваше, че винаги е знаел и чувствувал това, което сега го изпълваше с такава чудна сладост. Защото нищо не може да се сравни с богатството и загадката на едно щастие, което се приближава към нас в такъв бистър и ясен образ, кръстен от свещеник и наречен със собствено име, което звучи по-различно от другите имена.

През този ден Сали не се чувствуваше нито отегчен, нито нещастен, нито беден и обезверен; напротив, докато се нижеха часовете, той непрестанно се мъчеше да си представи лицето и фигурата на Френхен; при това вълнение обаче самият предмет на мисълта му постепенно му се изплъзна — по-точно казано, накрая взе да му се струва, че все пак не знае как изглежда точно Френхен, че е запазил в паметта си някаква обща представа за нея, но ако трябва да я опише, не би могъл да стори това. Той гледаше непрестанно този образ, сякаш той бе пред него, и чувствуваше приятното му въздействие; и все пак го гледаше като нещо, което човек е видял само веднъж, под чиято власт се намира и въпреки това не го познава. С голямо удоволствие ясно си спомняше чертите на малкото момиченце, но не и онези, които бе видял вчера. Ако никога вече не видеше Френхен, тогава паметта му щеше точно да сглоби отново милото лице, така че нито една черта да не липсва от него. Но сега тя хитро и упорито му отказваше услугите си, защото очите изискваха своето право и търсеха наслада. И когато следобед слънцето огря ярко и топло горните етажи на мрачните къщи, Сали се прокраде през градските порти и тръгна към стария си роден край, който сега му се струваше като небесния Йерусалим с дванадесетте лъскави порти и който караше сърцето му лудо да бие, докато се приближаваше към него.

Из пътя срещна бащата на Френхен, който сигурно отиваше в града. Старият изглеждаше много запуснат и занемарен, посивялата му брада от седмици вече не бе подстригвана и той приличаше на някой зъл пропаднал селяк, който е проиграл и последната си нива и сега се е запътил да върши другиму зло. Но все пак, когато се разминаваха, Сали не го гледаше вече с омраза, а по-скоро със страх и свян, сякаш този човек държеше щастието му в ръцете си и той предпочиташе да го измоли, а не насила да си го вземе. Марти обаче го измери със зъл поглед от главата до краката и продължи пътя си. Това бе за Сали добре дошло, защото едва сега, когато видя стария да излиза от селото, той си даде ясна сметка за какво в същност бе дошъл и по познатите му от нявга пътечки обикаля дълго около селото и по затулените му улички, докато най-после се озова срещу къщата и градината на Марти. От години вече не бе виждал така отблизо този двор; защото и когато живееха още тук, тези враждуващи хора гледаха пътищата им да не се срещат. Затова остана поразен, като видя същото разорение, което сам бе изживял в бащината си къща, и с учуден поглед гледаше втренчено запустелия имот пред себе си. Марти бе залагал и загубил една след друга всичките си ниви и сега притежаваше само къщата с мястото пред нея, малка част от градината и нивата на хълма край реката, от която най-дълго и най-упорито не искаше да се откаже.

Вече и дума не можеше да става, че тя е обработена както трябва; по тази нива, върху която нявга така хубаво се вълнуваше равното жито по жътва, сега бяха посети и поникнали какви ли не изостанали семена, събрани от стари кутии и скъсани торби, така че там растяха моркови, зеле и други зеленчуци, а тук-таме и по малко картофи. Нивата приличаше на лошо поддържана зеленчукова градина, на някаква чудна сбирщина от растения, създадена, колкото да преживява от нея човек — тук да отскубне китка моркови, та да залъже глада си, когато няма какво друго да се яде, там да изрови шепа картофи или да отреже някоя глава зеле, пък останалото ако ще да вирее, ако ще да изгние. Хората минаваха през нея както си щяха и тази хубава широка нива изглеждаше сега така, както някога бе изглеждала безстопанствената нива, от която започна цялото зло. Затова и около къщата нямаше ни следа от градина. Оборът беше празен, вратата му висеше само на една панта и пред тъмния вход безброй кръстоносни паяци, израснали през лятото, бяха изтъкали паяжини, които сега блестяха на слънцето. Пред отворената врата на хамбара, където някога прибираха плода на коравата земя, висяха прости рибарски принадлежности — свидетели на безплодното газене из водата; из двора не се мяркаше ни кокошка, ни гълъб, ни котка, ни куче; единственото живо нещо беше чешмата, но и тя не течеше вече през тръбата, а пръскаше от една пукнатина до земята и вред наоколо се бяха образували локви — най-яркият символ на леността. Ако бащата си беше дал малко труд да запуши дупката и да поправи тръбата, Френхен нямаше да се измъчва да събира водата по този необикновен начини да пере прането в плитките локви вместо в разсъхналото пропукано корито. Къщата имаше също такъв жалък вид: прозорците бяха доста изпочупени и облепени с хартия, но все пак те бяха най-приветливото нещо в тази пустош, защото не само те, но и изпочупените стъкла бяха лъскави и чисти и блестяха ясно като Френхеновите очи, които в бедността й заместваха всякакви накити. И както тъмните къдрици и жълто-червеният памучен шал подхождаха на очите на Френхен, така на лъскавите прозорци подхождаше буйната зеленина, която растеше безредно около къщата — развяващи се на вятъра туфи боб и цял ухаещ гъсталак от жълт шибой. Тук по дръжка от гребло или по забита накриво дълга метла пълзяха, доколкото можеха, бобови стъбла, там те се виеха около разядената от ръжда алебарда или спонтон, както я наричаха по онова време, когато дядото на Френхен я носеше като вахмистър, но която сега поради липса на колове беше забита сред боба; на друго място бобовите стъбла весело се катереха по посивяла от времето стълба, опряна кой знае откога о къщата, и падаха на кичури над чистите прозорци, както къдриците на Френхен падаха над очите й. Този по-скоро живописен, отколкото поддържан двор беше разположен малко встрани и наблизо нямаше никакви други къщи, пък и по това време никъде не се мяркаше жива душа. Затова Сали се облегна съвсем спокойно на една стара малка плевня, която се намираше на около тридесетина крачки от двора, и впери поглед в тихата запустяла къща. Беше стоял доста време така облегнат и загледан, когато Френхен се появи на вратата и дълго гледа пред себе си, сякаш всичките й мисли бяха съсредоточени в едно-единствено нещо. Сали не се помръдваше и не сваляше очи от нея. Най-после тя случайно премести поглед към плевнята и го забеляза. Известно време те се гледаха — тя отсам, той оттатък, — сякаш виждаха привидения, докато Сали най-после се изправи, мина бавно през улицата и двора и тръгна към Френхен. Когато приближи, девойката протегна към него ръце и извика:

— Сали!

Той улови ръцете й, като продължаваше да я гледа все така. Сълзи бликнаха от очите й под неговия жарък поглед и тъмна червенина обля лицето й.

— Защо си дошъл? — попита тя.

— Само да те видя! — отвърна той. — Не искаш ли да бъдем пак добри приятели?

— А родителите ни? — запита Френхен, като наведе настрани разплаканото си лице, понеже ръцете й не бяха свободни, за да го скрие.

— Виновни ли сме ние за това, което те са направили и което са станали? — рече Сали. — Може би ние ще успеем да поправим злото, ако държим един за друг и се обичаме!

— Нищо хубаво не ни чака — отвърна Френхен, като въздъхна дълбоко. — За бога, върви си по своя път, Сали!

— Сама ли си? — попита момъкът. — Мога ли да вляза за миг?

— Татко каза, че отива в града, искал нещо да нареди баща ти; но ти не бива да влизаш вътре, защото по-късно няма да можеш да се измъкнеш незабелязано както сега. Още е тихо и няма никой по пътя, затова, моля те, върви си!

— Не, така няма да си ида! От вчера непрестанно мисля за теб и сега няма да си тръгна. Трябва да си поговорим един или поне половин час, това ще бъде и за двама ни добре!

Френхен се позамисли за миг, а след това промълви:

— Надвечер ще отида на нивата — ти знаеш на коя, сега само тя ни остана, — ще донеса оттам малко зеленчук. Зная, че горе няма да има никого, защото хората жънат другаде. Ако искаш, ела там, но сега си върви и внимавай да не те види някой. Макар вече жив човек да не ни потърсва, хората така ще се разбъбрят, че баща ми веднага ще се научи!

Те си пуснаха ръцете, но веднага се уловиха отново и едновременно се запитаха:

— А ти иначе как си?

Но вместо да си отговорят, те повториха въпроса, а отговорът се четеше красноречиво в очите им, тъй като подобно на всички влюбени, те не бяха вече господари на думите си; без нещо да продумат, едновременно блажени и тъжни, те бързо се разделиха.

— Аз ще дойда скоро на нивата, ти иди направо там! — извика Френхен след него.

Сали се запъти направо към хубавия тих хълм, върху който се простираха двете ниви; приятното спокойно юлско слънце, белите облаци, които се носеха над разлюляното зряло жито, блесналата синя река, накъдрена на вълни, която течеше долу в низината, всичко това го изпълни за пръв път от много години насам с доволство и щастие вместо с тъга и той се излегна в пъстрата сянка на житото, което граничеше със запустялата нива на Марти, и щастливо се загледа в небето.

Едва ли бе изминал и четвърт час, когато Френхен дойде, и макар той да не бе мислил за нищо друго освен за щастието си и за неговото име, все пак, когато тя застана внезапно и ненадейно пред него и усмихнато го погледна, той радостно се сепна и скочи на крака.

— Фрели! — извика той.

Кротка и усмихната, тя му подаде двете си ръце. Уловени ръка за ръка, те тръгнаха край зашумялото жито, слязоха надолу до реката и се върнаха, без да говорят много; два-три пъти отидоха и се върнаха по същата пътека, смълчани, щастливи и спокойни; така тази самотна двойка приличаше на съзвездие, което минава над блесналата в слънце извивка на хълма и залязва зад него, както минаваха нявга изтеглените с уверена ръка бразди на бащите им. Но когато по едно време вдигнаха очи от модрия синчец, в който се бяха загледали, внезапно видяха една тъмна звезда, която крачеше пред тях — един черен човек, появил се като изневиделица. Вероятно бе лежал в нивата; Френхен цяла потрепера, а Сали пошепна изплашено:

— Черният цигулар!

Действително човекът, който вървеше пред тях, носеше под мишница цигулка и лък и изглеждаше впрочем доста черен; извън черната плъстена шапка и черните, изцапани със сажди работни дрехи, черни като катран бяха и косите, и неподстриганата му брада, та дори и лицето и ръцете му бяха изцапани с черно, защото той се занимаваше с какви ли не занаяти — обикновено лепеше пробити котли, но помагаше и на въглищарите и катранджиите из горите; а понякога тръгваше с цигулката си, за да бъде всичко както трябва, когато селяните се съберат на веселба или на празник. Сали и Френхен пристъпяха съвсем тихичко зад него, като си мислеха, че той все пак ще се отдели от нивата и ще изчезне на нейде, без да се обърне назад; и по всичко личеше, че ще стане така, защото той с нищо не се издаваше, че ги е забелязал. При това те сякаш бяха попаднали под някаква чудна власт, защото не смееха да се отделят от тясната пътечка и неволно продължаваха да следват страшния човек, докато стигнаха до края на нивата, там, дето се издигаше каменната грамада на несправедливостта, която все още покриваше оспорваното ъгълче нива. Върху камъните растяха безброй диви макове и сега малката планинка изглеждаше огненочервена от цветовете им. Съвсем ненадейно черният цигулар направи един скок и се намери върху аленеещата купчина камъни, после се извърна и се огледа наоколо. Момъкът и девойката се спряха и смутено вдигнаха очи към черния човек; не можеха да минат покрай него, защото пътят водеше към селото, а и не им се щеше да тръгнат обратно току пред очите му. Той ги изгледа с остър поглед и извика:

— Познавам ви аз, вие сте децата на ония, дето ми откраднаха тази земя тук! Радвам се, като ви гледам колко ви е провървяло и сигурно ще доживея да ви видя как завършвате земния си път! Я ме погледнете сега, врабченца мои! Харесва ли ви моят нос, а?

И действително той имаше ужасен нос, който стърчеше като огромен ъгломер върху сухото черно лице и по-скоро приличаше на голям чеп или връх на сопа, залепен на лицето му; под него устата му — малка кръгла дупчица — странно се отваряше и свиваше и от нея непрекъснато се чуваше пухтене, свирене и съскане. Още по-зловещ вид му придаваше малката плъстена шапка, която не беше нито кръгла, нито ъгловата и беше така странно измачкана, сякаш всеки миг щеше да промени вида си, макар и да седеше неподвижно на главата му; от очите на този човек не се виждаше почти нищо освен бялото, тъй като зениците му неспирно се въртяха със светкавична бързина и скачаха насам-натам като зайци.

— Погледнете ме само — продължи той, — вашите бащи добре ме познават, пък и всеки в селото ще ви каже кой съм, щом погледне носа ми. Преди години оповестиха, че за наследника на тази нива държали готови малко пари; двадесет пъти може да съм ходил в общината, но нали си нямам кръщелно свидетелство, нито свидетелство за местожителство, нищо не стана; пък и не приемат за свидетели моите приятели, скитниците, които помнят раждането ми; и така срокът отдавна изтече и аз изгубих тези пусти пари, с които щях да замина за нейде. Молих бащите ви да ми станат свидетели; по съвест те трябва да знаят, че аз съм истинският наследник, но те ме изгониха от дворовете си, а сега и те отидоха по дяволите! Какво да се прави, така си върви светът, мене ми е все едно; но ако искате да си потанцувате, аз ще ви посвиря!

При тези думи той скочи от другата страна на грамадата и се запъти към селото, където привечер селяните докараха благодатната жътва и всички бяха весели и доволни.

Когато той изчезна от погледа им, двамата млади седнаха смутени и обезсърчени върху камъните, пуснаха ръцете си и облегнаха натъжените ги глави върху тях; защото появата на цигуларя и неговите думи ги бяха изтръгнали от блажената забрава, в която се бяха разхождали като две деца; и както седяха така, стигнали до горчивите глъбини на нещастието си, радостната светлина на живота помръкна и сякаш камък легна на душата им.

Но внезапно Френхен си спомни за странния вид и носа на цигуларя, прихна в звучен смях и извика:

— Бедничкият човек, колко е смешен само! Пък и какъв нос!

И сладка лъчезарна усмивка се разля по лицето на девойката, сякаш бе чакала само носът на цигуларя да разгони мрачните облаци. Сали погледна Френхен и съзря в нея радостта. Но тя вече беше забравила причината на смеха си и сега се усмихваше само на Сали. Поразен и учуден, той също се засмя и неволно впи поглед в очите й, както гладен гледа вкусен бял хляб, и извика:

— Боже мой, Фрели! Колко си хубава!

Френхен още повече му се усмихна, а от гърлото й бликна звучен и сребрист смях, който се стори на бедния Сали по-хубав от песен на славей.

— О, малка чаровнице! — извика той. — Къде си се научила на това? Какви магии правиш ти?

— Мили боже — каза гальовно Френхен, като улови ръката на Сали, — това не е никаква магия! Откога ми се искаше да се посмея! Понякога, когато оставах сама, така ми се щеше да се смея за нещо, но нямаше за какво; сега обаче ми се иска винаги и вечно да ти се усмихвам, когато те погледна, а ми се иска и вечно да те гледам. Кажи, обичаш ли ме поне малко?

— О, Фрели! — заговори той и я погледна предано и доверчиво в очите. — Никога досега не съм поглеждал момиче, защото винаги ми се е струвало, че един ден ще обикна теб, и без да искам или да зная как, все ти ми беше в сърцето!

— И ти на мене — каза Френхен, — и то много повече, защото ти никога не ме поглеждаше и не знаеше как изглеждам, откакто пораснах; аз обаче понякога те наблюдавах отдалеч, а и скришом отблизо и винаги знаех как изглеждаш! Помниш ли колко често идвахме тук като деца? Спомняш ли си малката количка? Колко малки бяхме по онова време и колко години изтекоха оттогава! Човек би помислил, че вече сме стари!

— На колко години си сега? — попита Сали, изпълнен с радост и блаженство. — Трябва да си горе-долу на седемнадесет, нали?

— На седемнадесет и половина, аз обаче знам, че ти скоро ще навършиш двадесет!

— Отде знаеш? — полюбопитствува Сали.

— Ами ако не искам да ти кажа?

— Не искаш да кажеш ли?

— Не!

— Наистина ли?

— Не! Не!

— Ще кажеш!

— Да не искаш да ме принудиш?

— Ще видим!

Сали водеше този глупав разговор само за да използува ръцете си за несръчни милувки, с които искаше уж да накаже хубавото момиче. Отбранявайки се, тя продължаваше търпеливо глупавото пререкание, което, въпреки че бе така безсмислено, се струваше и на двамата духовито и приятно, докато най-после Сали се ядоса и набрал вече достатъчно смелост, изви ръцете на Френхен и я събори сред цъфналите макове. Така тя лежеше, примигвайки с очи срещу слънцето; страните й горяха аленочервени, а между полуотворените й устни се мержелееха два реда бели зъби. Тъмните й вежди се сключваха нежно и красиво, а младата й гръд се издигаше и спущаше непокорно под четирите ръце, които ту се галеха, ту се боричкаха. Сали не беше на себе си от радост, като гледаше това стройно и красиво създание пред себе си, знаеше, че то му принадлежи и му се струваше, че е спечелил цяло царство.

— Всичките ти бели зъбки са на мястото си! — засмя се той. — Помниш ли колко често ги броехме едно време? А сега знаеш ли да броиш?

— Та това не са същите зъби, детенце! — отвърна Френхен. — Онези отдавна изпадаха.

В простодушието си Сали искаше да започне пак детската игра и да преброи блесналите като маргарит зъби; но Френхен внезапно стисна алените си устни, изправи се и започна да си вие венец от цъфналия мак, който после сложи на главата си. Венецът беше гъст и широк и придаваше на мургавата девойка нещо приказно и очарователно, а бедният Сали държеше в ръце тази красота, за която богаташи биха платили прескъпо, само да я гледат нарисувана и окачена на стената. Сега обаче тя скочи и извика:

— Господи, колко е горещо тук! А ние седим като глупаци и се печем на слънцето! Ела, мили, да седнем във високото жито!

Те се промъкнаха така ловко и предпазливо в нивата, че почти не оставиха следа подире си, а после си направиха тясна килия сред златните класове, които се извисяваха високо над главите им, така че виждаха само тъмносиньото небе и нищо друго от света. Веднага се прегърнаха и целунаха и се целуваха дотогава, докато се умориха за малко или, както се казва — докато целувките на двамата влюбени се надживяха сами за една-две минути и сред опиянението на цъфтежа напомниха за преходността на всичко живо. Високо над главите си те чуваха песента на чучулигите и напрягайки поглед, те мъчеха да ги видят. И когато им се стореше, че са зърнали някоя да блесне бързо на слънцето като припламваща или падаща звезда на синьото небе, те отново се целуваха за награда и се мъчеха все повече да се надхитряват и мамят един друг.

— Виж, там блести една! — прошепна Сали, а Френхен отвърна също така тихо:

— Чувам я, но не я виждам.

— Погледни внимателно натам, дето стои малкото бяло облаче, малко вдясно от него!

Двамата погледнаха бързо натам и отвориха човчици като две малки пъдпъдъчета в гнездо, за да ги впият една в друга, щом им се стореше, че са видели чучулигата. Внезапно Френхен се дръпна и каза:

— Не ти ли се струва, че така си е наредено — всеки от нас да си има своята любов?

— Да — каза Сали, — и мен така ми се струва!

— А как ти харесва твоята любима — запита Френхен, — каква е тя, какво ще кажеш за нея?

— Тя е едно прекрасно създание — отвърна Сали, — има две кафяви очи, две алени устни и ходи на два крака, но душата й познавам толкова, колкото и папата в Рим. А ти какво ще кажеш за своя любим?

— Той има две сини очи, една немирна уста и си служи с две дръзки и силни ръце; но какви са мислите му, зная толкова, колкото и за турския султан.

— В същност това е вярно — рече Сали. — Ние се познаваме толкова малко, сякаш никога не сме се виждали, така ни отчужди това време, откакто пораснахме!

— Какво ли е ставало в твоята главичка, скъпа моя?

— О, нищо особено! Хиляди глупости се въртяха в главата ми, но животът ми беше така тъжен, че те не можаха да покълнат!

— Клето мое съкровище! — каза Сали. — Но все пак ми се струва, че ти си голяма хитруша, нали?

— Това ще разбереш постепенно, ако наистина ме обичаш.

— Когато един ден станеш моя жена ли?

При тези думи Френхен тихо потрепна и като се притисна по-здраво до Сали, отново го целуна дълго и нежно. Очите й плувнаха в сълзи и внезапно двамата се натъжиха, като си спомниха за враждата на родителите си и колко безнадеждно беше бъдещето им. Френхен въздъхна и каза:

— Но сега трябва да си вървя.

Те станаха и хванати за ръка, тъкмо излизаха от нивата, когато съгледаха бащата на Френхен, който дебнеше нещо с очи. След като бе срещнал Сали, той с дребнавата проницателност на безделен бедняк дълго си бе блъскал главата, за да разбере какво ли може да търси момъкът на село. И докато се приближаваше към града, си спомни за вчерашната случка и най-после попадна на истинската диря. Постепенно ненавистта и потиснатата му злоба дадоха на подозренията му определен облик и както си вървеше сред улиците на Зелдвила, рязко се обърна и забърза към селото, където напразно търси дъщеря си в къщи, в градината и по плетищата. С нарастващо любопитство той се затича към нивата и като видя кошницата на Френхен, с която тя обикновено носеше зеленчук, а самата нея не можеше да открие никъде, той зорко впери поглед в нивата на съседа тъкмо когато двете изплашени деца излизаха от нея.

Те останаха като вцепенени, а и Марти стоя известно време така с посивяло като олово лице и ги гледаше със зъл поглед; после замаха ожесточено с ръце и взе да ги ругае с обидни думи, като същевременно се нахвърли яростно върху младежа и започна да го души; Сали се отскубна от ръцете му и направи няколко крачки назад, ужасен от вида на този побеснял човек, но веднага скочи към него, защото видя, че старецът сега улови разтрепераното момиче, удари му една плесница, така че червеният венец полетя към земята; след това омота косите й около ръката си и я помъкна със себе си, за да продължи да я изтезава в къщи. Без да се замисля, Сали грабна един камък и едновременно от страх за Френхен и в пристъп на ярост, удари стария по главата. Марти се олюля за миг, а след това се строполи безчувствен върху купа камъни, като повлече със себе си Френхен, която отчаяно пищеше. Сали освободи косата й от ръката на селянина, който лежеше в несвяст, и й помогна да се изправи; после застана вкаменен като статуя — безпомощен и без мисъл в главата. Като видя баща си, който лежеше като мъртъв, девойката се разтрепера, прокара ръце по пребледнялото си лице и каза:

— Нима го уби?

И когато Сали кимна мълчаливо, Френхен извика:

— О, господи, та това е моят баща! Горкият човек!

Обезумяла от страх, тя се хвърли върху него, повдигна главата му, от която не течеше никаква кръв, и отново я пусна; Сали седна от другата страна на възрастния мъж и двамата, безмълвни като гроб и с вцепенени неподвижни ръце, втренчиха поглед в безжизненото лице. Най-после, само колкото да каже нещо, Сали продума:

— Как ще е умрял така изведнъж. Не може да бъде!

Френхен откъсна един цветен листец от мака, сложи го на пребледнелите устни — листът се движеше леко.

— Диша! — възкликна тя. — Тичай в селото и доведи хора на помощ. — Когато Сали скочи и понечи да затича, тя протегна към него ръка и извика: — Но ти не се връщай тук и не казвай никому как е станало нещастието, аз ще мълча и от мене няма никой нищо да разбере.

Извърнатото й към бедния безпомощен младеж лице бе обляно в горчиви сълзи.

— Ела, целуни ме още веднъж! Не, тръгвай, върви си! Свършено е, сега вече всичко е свършено завинаги и ние никога няма да се съберем!

Тя го отблъсна и той безволно затича към селото. Из пътя срещна едно момченце, което не го познаваше; на него заръча да извика най-близките хора и му описа точно мястото, където трябваше да отидат на помощ. След това, отчаян, си тръгна и цяла нощ скита из шубраците. На сутринта се прокраде до нивите, за да разбере какво се бе случило, и от разговора на двама ранобудни хора узна, че Марти е още жив, но не знаел нищо за себе си, че цялата работа била много странна, защото никой не можел да разбере какво се бе случило с него. Едва сега Сали се върна в града и се скри в мрачната нищета на своя дом.

 

 

Френхен удържа думата си: не можаха нищо да изтръгнат от нея освен това, че сама намерила баща си в това състояние, и тъй като на другия ден той се мърдаше и дишаше свободно — разбира се, все още в безсъзнание, — а при това нямаше никакво оплакване срещу него, хората решиха, че сам е паднал върху камъните, защото е бил пиян и повече не разпитваха. Френхен се грижеше за него и не се отделяше от леглото му, освен когато отиваше за лекарства при лекаря или си готвеше някоя постна чорбица; не ядеше почти нищо, макар денем и нощем да бдеше над болния, тъй като нямаше кой да й помогне. Изминаха почти шест седмици, докато съзнанието на болния се възвърна — дни преди това той беше започнал вече сам да се храни и беше доста бодър в леглото си. Но не беше старото съзнание, което сега се пробуждаше у него — колкото повече приказваше, толкова повече ставаше ясно, че е оглупял, и то по най-чудноват начин. Спомняше си съвсем смътно за случката като за нещо много весело, което не го засяга, смееше се като луд и винаги бе в добро настроение. Още докато беше на легло, приказваше какви ли не глупости, безсмислени и смешни приумици, кривеше лицето си и нахлузваше черната си вълнена островърха шапка чак до устата, така че носът му заприличваше на ковчег под бял покров. Бледа и съсипана от мъка, Френхен търпеливо слушаше безсмислените му брътвежи и сълзи се лееха от очите й, защото те плашеха бедната му дъщеря повече, отколкото предишната му злина. Но когато старият направеше нещо прекалено смешно, тя прихваше да се смее въпреки мъката си, защото потиснатото й сърце, подобно на изпънат лък, бе винаги готово да трепне от радост, след което изпадаше в още по-голямо униние. Когато обаче старият започна да става, за всички беше ясно, че той вече не бе годен за нищо — вършеше само глупости, хилеше се, тътреше се около къщата или седеше на слънце с изплезен език, а понякога държеше дълги речи на бобовете.

По същото бреме той изгуби и последните останки от някогашния си имот — работите му бяха така объркани, че дори къщата и последната му нива, които бяха отдавна заложени, трябваше да бъдат продадени на търг чрез съда. Селянинът, който купи двете ниви от Манц, се възползува от немощта и болестта на Марти, като сложи бърз и решителен край на старата разпра заради оспорваното кътче камъни, а загубеното дело сложи венец на всичко, понеже изглупелият Марти не си спомняше вече нищо от миналото. Търгът се състоя; изпратиха Марти на общински разноски в един приют за такива нещастници като него. Приютът се намираше в главния град на кантона; нахраниха щедро якия и лаком малоумник, след това го натовариха на една волска кола, с която един беден селянин отиваше в града, за да продаде един-два чувала картофи. Френхен седна до баща си в колата, за да го придружи през последното му пътуване до гробницата за живи. Беше тъжно и горчиво пътуване, но Френхен бдеше грижливо над баща си, стараеше се да не му липсва нищо, дори не поглеждаше встрани и не губеше търпение, когато буйствата на нещастника привличаха любопитството на хората и те тичаха подир колата. Най-после стигнаха до едно голямо здание в града; в дългите коридори, на двора и в приветливата градина се тълпяха подобни нещастници, облечени в бели халати и със здрави кожени шапки на упоритите си глави. Облякоха и Марти в такива дрехи, докато беше още Френхен там, а той се радваше като дете на тях, танцуваше и пееше.

— Здравейте, уважаеми господа! — викаше той на новите си другари. — Каква хубава къща си имате! Върни се у дома, Френхен, и кажи на майка си, че вече няма да се прибера в къщи, тук ми се харесва, дявол да го вземе! Иха!

Изписка ежът и удари

по злачните ливади.

Момиче, не целувай стари,

целувай само млади!

 

Реки безброй във Рейн се втичат —

на синеоката се вричам.

Тръгваш ли вече, Фрели? Какво си пребледняла като мъртвец, а пък мен ми е така весело.

В леса Лисана вие — май боли я

сърце, та дига тази олелия!

Един от надзирателите го накара да млъкне и го отведе да върши някаква лека работа; Френхен пък отиде да потърси колата. Седна в нея, извади коматче хляб, изяде го, после легна и поспа, докато се върне селянинът и я закара обратно в селото. Пристигнаха едва през нощта. Френхен се отправи към къщата, в която се бе родила и в която биваше да остане само още два дни; за първи път в живота си бе съвсем сама. Запали огъня, за да си свари последната лъжичка кафе, което й беше още останало, и седна край печката; чувствуваше се крайно нещастна. Тъгуваше по Сали, жадуваше да го види само още един-единствен път и изгаряше от копнеж по него; но грижите и мъката правеха копнежа й горчив, а копнежът правеше грижите още по-тежки. Така седеше тя, облегнала глава на ръцете си, когато някой тихо се промъкна през открехнатата врата.

— Сали! — извика Френхен, като го видя, и се хвърли на врата му.

Тогава двамата се погледнаха изплашено и възкликнаха едновременно:

— Колко зле изглеждаш!

Защото Сали беше пребледнял и посърнал не по-малко от Френхен. Забравила всичко, Френхен го притегли до себе си край печката и каза:

— Да не би да си болен или ти се е случило нещо лошо?

Сали отвърна:

— Не, не съм болен, само ме измъчваше копнежът по теб. Да знаеше само колко шумно и весело е сега у дома! Баща ми е приютил някаква сбирщина и доколкото схващам, струва ми се, че това са крадци, които той укрива. Затова кръчмата сега е претъпкана и така ще продължи, докато настъпи някакъв ужасен край. Майка ми му помага, водена от болезнена алчност да изкара нещо, и си мисли, че с известен ред и надзор ще направи това безобразие по-приемливо и по-благоприлично. Мене никой за нищо не ме пита, пък и много не ме е грижа за това, защото и денем и нощем мисля само за теб. И понеже всякакви скитници идват в кръчмата, всеки ден научавахме какво става у вас и баща ми се радваше като дете, като ги слушаше. Разбрахме, че днес са откарали баща ти в болницата; тогава си помислих, че сега си сама, и дойдох да те видя.

И Френхен му разправи за всичко, което я измъчваше, и колко много бе страдала; но тя говореше с такъв весел и доверчив глас, сякаш не описваше неволята си, а някакво голямо щастие — толкова беше щастлива, че Сали е до нея. Междувременно тя едва успя да напълни една чаша с кафе и насила накара любимия си да си го поделят.

— Значи, вдругиден ще трябва да си излезеш оттук — рече Сали. — И какво, за бога, ще стане тогава?

— И аз не знам — отвърна Френхен. — Ще трябва да отида някъде по широкия свят и да се пазаря слугиня. Но как ли ще изтрая, без да те виждам, а пък никога — даже и нещата да бяха съвсем другояче — ние няма да можем да се вземем, защото ти удари баща ми и го лиши от разсъдъка му. Това ще бъде лоша основа за нашия брак и ние никога няма да бъдем весели и безгрижни, никога!

Сали въздъхна и рече:

— И аз безброй пъти решавах да отида войник или да се ценя ратай в някой чужд край, но не мога да тръгна, докато ти си тук; а после сигурно ще се поболея от скръб по теб. Мисля, че нещастието направи любовта ми към теб още по-силна и по-болезнена, така че вече се касае за живот или смърт! Досега не съм имал понятие за тези неща Френхен го погледна мило и засмяно; те се облегнаха на стената, без да говорят, и мълчаливо се отдадоха на блаженото чувство, че и в най-тежките минути държат един на друг и се обичат, и това чувство се издигаше над цялата им скръб. Така те кротко си заспаха на неудобната пейка до печката, без възглавница и постеля, и спаха така тихо и спокойно като две дечица в люлка. Вече се развиделяваше, когато Сали пръв се пробуди; той събуди Френхен колкото можеше по-нежно, но тя се гушеше до него, замаяна от сън, и не можеше да дойде на себе си. Тогава той буйно я целуна по устата, Френхен трепна, отвори широко очи и като видя Сали, извика:

— Боже мой, тъкмо теб сънувах. Присъни ми се, че танцуваме двама на нашата сватба, дълги, дълги часове наред. Бяхме щастливи, хубаво издокарани и нищо не ни липсваше. Най-после поискахме да се целунем, просто жадувахме за това, но все нещо ни разделяше… а в същност ти си бил този, който ни смущаваше и ни пречеше! Все пак колко е хубаво, че сега си при мен! — Тя жадно се хвърли на врата му и го зацелува така, сякаш целувките й никога нямаше да имат край. — А ти какво сънува? — попита го тя, като го погали по страните и по брадичката му.

— Сънувах, че вървя по един безкрайно дълъг път през гора, а ти вървеше в далечината все пред мен; понякога се обръщаше, поглеждаше ме, махаше ми с ръка, усмихваше ми се. А аз се чувствувах като в рая. Това е всичко.

Те застанаха пред отворената кухненска врата, която водеше към двора, и се разсмяха, когато се погледнаха — дясната страна на Френхен и лявата страна на Сали бяха аленочервени, защото бяха спали с притиснати една до друга бузи, докато лицата им бяха побледнели от хладния нощен въздух. Те нежно разтриха един другиму бледата студена буза, за да я зачервят. Свежият утринен въздух, росният тих покой, който се стелеше над селото, и младата зора ги изпълваха с радост и забрава, а във Френхен сякаш се бе вселил добрият дух на безгрижието.

— Утре вечер ще трябва да напусна тази къща — рече тя — и да потърся другаде подслон. Преди това обаче искам истински да се повеселя с теб, само веднъж, само един-единствен път; иска ми се да танцувам до насита, където и да било, защото все още е в ума ми как танцувахме насън.

— Във всеки случай аз искам да дойда с теб и да видя къде ще се настаниш — каза Сали, — а и мен ми се иска да танцувам с теб, сърце мое, но къде?

— Утре има събор в две села, не много далеч оттук — отвърна Френхен, — там никой не ни познава и никой няма да ни обърне внимание; ще те чакам долу на реката и после ще отидем да се повеселим, където ни се ще — само веднъж, само един-единствен път! Но, боже мой, ние нямаме никакви пари — добави тъжно тя, — нищо няма да излезе от цялата работа!

— Остави това на мен — рече Сал и, — аз ще намеря.

— Но нали не от баща ти, от… от крадените?

— Не, бъди спокойна! Още пазя сребърния си часовник, него ще продам!

— Не искам да те разубеждавам — рече Френхен, обливайки се в червенина, — струва ми се, че ще умра, ако не отида утре да танцувам с теб.

— Най-хубаво би било да можехме да умрем заедно! — промълви Сали.

На раздяла те се прегърнаха, изпълнени с тиха тъга и болка, а когато се пуснаха, те пак се усмихнаха радостно един на друг, изпълнени с надежда и увереност за утрешния ден.

— Ами кога ще дойдеш? — извика Френхен след него.

— Най-късно в единайсет часа сутринта — отвърна той, — а после ще отидем да обядваме заедно.

— Добре, добре. Ела дори още в десет и половина.

Сали беше вече тръгнал, но тя отново го извика — лицето й внезапно се бе променило и бе съвсем отчаяно.

— Все пак нищо няма да излезе! — изхлипа тя и се обля в горчиви сълзи. — Нямам хубави обувки! Вчера дори трябваше да обуя тези тежките, за да отида в града. Не знам отде да взема други!

Сали стоеше слисан и безпомощен.

— Нямаш обувки — повтори той, — тогава ще дойдеш с тези.

— Не, не, с тези не мога да танцувам!

— Тогава ще трябва да купим нови!

— Къде? С какво?

— Но в Зелдвила има колкото си искаш магазини за обуща! А пари ще имам след по-малко от два часа.

— Но аз не мога да тръгна с теб из Зелдвила, пък и парите няма да стигнат да купим обувки!

— Ще стигнат! Аз ще ти купя обувки и утре ще ти ги донеса!

— О мой сладък глупчо, ако ти ги купиш, те няма да ми стават!

— Тогава дай ми една стара обувка, или чакай, по-добре ще ти взема мярка, това не е кой знае каква майстория!

— Ще ми вземеш мярка ли? Наистина аз съвсем и не помислих, за това! Ела, аз ще ти намеря връвчица!

Тя седна отново до печката, подръпна назад роклята си и си събу обувката; кракът й все още беше обут в бял чорап, останал от вчерашното пътуване. Сали коленичи и криво-ляво взе мярка, като обиколи надлъж и нашир изящното й краче и старателно завърза възли на връвчицата.

— Мое мило обущарче! — засмя се Френхен, като се поизчерви, и дружелюбно се наведе над него.

Сали също се обля в червенина и задържа крака й в ръцете си по-дълго, отколкото бе необходимо, така че Френхен се изчерви още повече и го дръпна назад, а после буйно прегърна объркания Сали, целуна го и го изпрати да си върви.

Щом пристигна в града, Сали занесе часовника на един часовникар, който му даде шест-седем гулдена за него; за сребърната верижка също взе няколко гулдена и сега се чувствуваше достатъчно богат, защото, откакто бе пораснал, никога не бе имал толкова пари накуп както сега. Само по-скоро да мине денят и да дойде неделя — мислеше си той, — тогава ще има с какво да откупи щастието, което си обещаваше от утрешния ден, защото колкото и мрачни и неизвестни да се възправяха следващите дни, толкова по-голямо сияние и блясък добиваше жадуваното утрешно веселие. Той се помъчи да убие времето, като потърси обувки за Френхен, и това бе най-приятното нещо, с което някога се бе занимавал. Обикаляше от обущар на обущар, искаше да му показват всички женски обувки, които въобще имаха, и най-после купи едни леки и изящни пантофки — толкова хубави Френхен никога не бе носила досега. Той скри обувките под дрехата си и през целия ден не се отдели от тях; вечерта дори ги взе в леглото си и ги сложи под възглавницата си. Тъй като беше видял тази заран девойката и утре пак щеше да я види, заспа дълбоко и спокойно. На сутринта се събуди рано и започна да чисти и наглася, доколкото бе възможно, поизвехтелите си празнични дрехи. Това направи впечатление на майка му и тя го попита учудено за къде се стяга, тъй като отдавна вече той не се бе обличал толкова старателно. Искало му се малко да отиде да се поразходи из полето — отвърна той, — щял иначе да се разболее в тази къща.

— Какъв е този живот напоследък! — изръмжа бащата. — Какво е това скитане!

— Остави го на мира — каза майката, — чистият въздух ще му подействува добре, виж само колко зле изглежда!

— Имаш ли пари за разходка? Отде си ги взел? — запита старият.

— Не ми трябват пари — рече Сали.

— Ето ти един гулден — отвърна старият и му го подхвърли. — Влез в кръчмата и се почерпи с него, да не помислят хората, че сме толкова зле.

— Не искам да ходя на село и не ми трябва гулденът, задръж си го!

— Давам ти го, но ти не го щеш! Жалко щеше да бъде, ако го беше взел, дебелоглавецо! — извика Манц и пъхна гулдена в джоба си.

Жена му обаче, която сама не знаеше защо днес се чувствува така тъжна и разнежена, като гледа сина си, му даде една голяма черна миланска кърпа за врат с червен ръб по края, която беше слагала само при особени случаи и за която той отдавна си мечтаеше. Сали я уви около врата си, като остави дългите й краища да висят свободно: в пристъп на селска гордост за пръв път вдигна до над уши яката на ризата си, която обикновено носеше подгъната, и това му придаваше достоен и мъжествен вид. Едва бе станало седем часа, когато той се отправи на път с обувките във вътрешния джоб на дрехата си. Излизайки от стаята, някакво особено чувство го подтикна да подаде ръка на баща си и на майка си, а когато се озова на улицата, той се обърна още веднъж да погледне къщата.

— В края на краища ми се струва — каза Манц, — че момчето тича подир някоя фуста: само това ни трябваше!

— О, дано бог му помогне да намери щастието си, колко добре ще бъде това за бедното момче!

— Тъй, тъй — отвърна мъжът, — това ни липсва още. Какво небесно щастие ще бъде, ако има късмет да попадне на някоя устата хубостница, тогава, разбира се, добре ще се нареди момченцето!

Сали се отправи първо към реката, където щеше да чака Френкен; по пътя обаче му хрумна да отиде направо в селото и да я вземе от къщи, защото до десет и половина имаше още много време. „Какво ни е грижа за хората — мислеше си той. — Никой с нищо не ни помага, но аз съм честен и не се боя от никого!“

Така той ненадейно влезе в стаята на Френхен и също така ненадейно я завари да седи напълно облечена и нагиздена, очаквайки да стане време, за да тръгне; липсваха й само обувки. Сали остана прехласнат насред стаята, когато видя девойката — толкова хубава беше тя. Беше облечена със скромна синя рокля от ленено платно, но тя беше спретната, чиста и свежа и седеше много добре на стройното й тяло. Върху нея носеше снежнобял муселинен шал и в това се състоеше цялото й облекло. Кестенявата къдрава коса бе много добре подредена и обикновено непокорните й къдрици сега нежно и очарователно ограждаха главата й; тъй като от много седмици Френхен почти не излизаше от къщи — а може би и от тревогите, — сега цветът на лицето й беше по-блед и по-нежен, но в този час любовта и радостта бяха залели с нежна руменина прозрачното й лице. На гърдите си бе затъкнала хубава китка от розмарин, рози и великолепни богородички. Френхен седеше на отворения прозорец и вдъхваше тихо и сладко свежия, пропит със слънце утринен въздух; когато видя Сали, тя му протегна хубавите си, голи до лактите ръце и извика:

— Колко е хубаво, че идваш по-рано, и то тук! А донесе ли ми обувки? Нима? Няма да стана, докато не си ги обуя!

Той извади от джоба си мечтаните обувки и ги подаде на жадуващата за тях девойка; тя захвърли старите, обу бързо новите — бяха й тъкмо по мярка. Едва тогава стана от стола си, позавъртя се с новите си пантофки и се разходи няколко пъти нагоре-надолу из стаята. После приповдигна малко дългата си синя рокля и с възхищение заоглежда червените вълнени фльонги, които красяха обущата. През това време Сали не откъсваше поглед от нежната прелестна фигурка, която се радваше и вървеше пред него, очарована и развълнувана.

— Китката ми ли гледаш? — попита Френхен. — Не съм ли си я стъкмила хубаво? Знаеш ли, това са последните цветя, които можах да намеря сред този буренак. Тук една розичка, там богородичка и както са така завързани заедно, не им личи, че са събрани от един разбит дом. Сега вече е време и аз да си отида — нито едно цветче в градината и къщата съвсем празна!

Сали се огледа и едва сега забеляза, че всички вещи бяха изчезнали оттук.

— Бедничка Фрели — каза той. — Всичко ли ти взеха вече?

— Вчера отнесоха всичко, което можаха да отместят от мястото му — отвърна тя, — едва се съгласиха да ми оставят леглото. Но аз веднага го продадох и сега си имам пари, на̀, виж! — Тя извади няколко нови лъскави талера от джоба на роклята си и като му ги показа, продължи: — Настойникът на сираците, който също дойде у дома, ми рече с тях да съм си потърсела работа в града, да съм тръгнела още днес.

— Но и тук е вече всичко празно — зачуди се Сали, като надзърна в кухнята, — не виждам ни съчка, ни съдинка, ни нож! Нищо ли не си закусвала тази сутрин?

— Нищо — отговори Френхен. — Можех да си взема нещичко, но си помислих, че ще бъде по-добре да съм гладна, та да ям повече, когато бъдем заедно — така се радвам на днешния ден, ти няма да ми повярваш колко много се радвам!

— Ако смеех да се докосна до теб — каза Сали, — щях да ти покажа какво ми е на сърцето, моя чудна хубавице!

— Прав си, ще развалиш цялата ми премяна, и ако опазим цветята, ще пострада бедната ми глава, която обикновено така разрошваш!

— А сега хайде да вървим!

— Трябва да почакаме още малко, докато дойдат да вземат леглото; след това ще заключа празната къща и няма да се върна вече! Ще дам на жената, която купи леглото, да пази бохчичката ми!

Те седнаха един срещу друг и зачакаха; селянката дойде скоро — беше едра и набита жена, а устата й мелеше като воденица; със себе си водеше едно момче, което щеше да пренесе леглото. Когато видя Френхен така издокарана и възлюбения й, тя изблещи очи, зяпна от учудване и като сложи ръце на хълбоците си, извика:

— Я виж ти, Фрели! Добре започваш и ти! Поканила си си гостенин и си се наконтила като царица!

— Да, нали? — отвърна Френхен любезно и усмихнато. — А знаете ли кой е той?

— Ами, ако не се лъжа, това е Сали Манц. Планина с планина не се срещат, казват старите, ама човек с човек… Но внимавай, чедо, не забравяй какво се случи с родителите ви!

— Ах, но сега всичко се обърна и тръгна на добре — отвърна любезно Френхен и като се усмихваше ласкаво, дори малко покровителствено, продължи: — Вижте, Сали е мой годеник.

— Твой годеник ли? Какво говориш!

— Да, той е богат господин сега, спечели сто хиляди гулдена от лотарията! Помислете си само, госпожо!

Жената се сепна, плесна изплашено с ръце и изкрещя:

— Сто… сто хиляди гулдена!

— Сто хиляди гулдена! — потвърди сериозно Френхен.

— Боже господи! Това не може да бъде, ти лъжеш, дете!

— Е, мислете си каквото си щете!

— Ами ако е вярно и ти се омъжиш за него, какво ще правите с парите? Наистина ли ще станеш важна госпожа?

— Разбира се, след три седмици ще правим сватба!

— Я се махай оттук, ти си цяла лъжкиня!

— Той купи вече най-хубавата къща в Зелдвила, с голяма градина и лозе зад нея; трябва да ни посетите, когато се наредим, ще ви очакваме!

— Я ги остави тези, дяволска хитрушо!

— Ще видите колко е хубаво там. Ще ви сваря чудесно кафе и ще ви гостя с хубав козунак, с масло и лед.

— Ах ти, хитра лисицо! Можеш да бъдеш сигурна, че ще дойда! — извика лакомо жената и устата й се напълни със слюнки.

— А дойдете ли по обяд, изморена от пазара, знайте, че за вас винаги ще има чиния гъста месна супа и чаша вино.

— О, как добре ще ми дойде това!

— Пък все ще има малко бонбони или някое бяло хлебче да занесете на милите си дечица в къщи.

— Ох, съвсем ми премалява, като те слушам!

— Ще се намери сигурно и една хубавичка кърпа, някое парче коприна или пъстра стара шевица за полата ви, пък и нещичко за престилка можем да открием, като поразровим из моите скринове и ракли в някой тих спокоен час.

Жената се въртеше на доковете си и от радост тръскаше полите си.

— А ако мъжът ви иска да направи някоя изгодна сделка било със земя или с добитък и не му стигат пари, ще знаете къде да похлопате. Моят мил Сали винаги ще се радва и на драго сърце ще вложи малко от парите си в нещо сигурно! А и у мен ще се намерят малко спестени парици да услужа на близка приятелка.

Сега вече нищо не можеше да разколебае жената; трогната, тя каза:

— Винаги съм твърдяла, че ти си едно мило, добро и хубаво дете. Бог здраве да ти дава, сега и завинаги, и да те благослови за всичко, което вършиш за мен!

— Срещу това обаче очаквам и вие да имате добри помисли към мен.

— Винаги можеш да разчиташ на това!

— И всеки път да носите стоката си — било плодове, картофи или зеленчук — първо на мен и да ми я предлагате, преди да сте отишли на пазара, за да съм сигурна, че имам една честна селянка под ръка, на която мога да се осланям! Каквото плащат другите за стоката ви, сигурно ще мога и аз да дам, и то с хиляди благодарности… та нали ме познавате! Ах, няма нищо по-хубаво от добрата и трайна дружба между една заможна гражданка, която седи така безпомощна в къщата си и се нуждае от толкова неща, и една честна и почтена селянка, която умее да върши безброй важни и полезни работи! В колко случаи това приятелство им е от полза — при радости и скърби, при кръщенета и сватби, когато децата тръгнат на училище и когато получават първото си причастие, когато почнат да учат занаят или тръгнат на далечен път! При неурожай и наводнение, при пожари и градушки — дано бог ни пази!

— Бог да ни пази! — повтори разхълцано добрата жена и изтри с престилката очите си. — Каква разумна и мъдра годеница си ти, да, и теб ще ти върви добре, иначе не би имало справедливост на този свят! Хубава, чистница, умна и разсъдлива си ти, а и работлива и умееш всичко да вършиш. Няма по-хубава и по-добра от теб в селото, пък и в цялата околност, и който те вземе, ще си мисли, че е в царството небесно, а ако ли не, значи, е негодник и тогава аз ще се разправям с него! Слушай, Сали! Бъди много мил с моята Фрели, иначе ще те науча аз теб, щастливецо, дето можа да откъснеш най-хубавата роза!

— А сега вземете тук и моята бохчичка, както ми бяхте обещали, аз ще пратя да си я взема. А може и сама да дойда с каляската да си я прибера, ако нямате нищо против. Едно гърненце мляко, вярвам, няма да ми откажете тогава, пък аз ще се погрижа да донеса хубава бадемова торта.

— Брей, какво дете! Дай си тук бохчичката!

Върху завързания креват, който жената дигна на главата си, Френхен сложи една дълга торба, в която бе натъпкала всичките си вехтории и дребни вещи; с този товар бедната жена изглеждаше, като че ли носи люлееща се кула на главата си.

— Как ми стана тежко на сърцето — каза тя. — Не може ли да намина още веднъж да ви видя?

— Не, не, ние тръгваме вече, защото ни чака дълъг път; ще ходим на гости на едни знатни роднини, които се появиха откакто разбраха, че сме богати! Знаете как стават тези неща, нали?

— Знам, знам! Нека бог те закриля и не ме забравяй в твоя разкошен живот.

Селянката тръгна с бохчата-кула на глава, като едва-едва пазеше равновесие, а зад нея вървеше ратайчето й, което беше влязло в рамката на някога пъстро изрисуваното Френхеново легло, опряло глава на покрития с избелели звезди балдахин, и като някакъв нов Самсон поддържаше изящно украсените два предни стълба на балдахина. Когато, облегната на Сали, Френхен проследи с очи това шествие и видя подвижния храм да минава през градините, тя му каза:

— От него би станала чудесна градинска къщичка или беседка, ако го поставиш в градината и сложиш под него масичка и пейки, а наоколо посадиш повет. Би ли искал да седиш с мене вътре, Сали?

— Да, Фрели, особено ако поветът е вече избуял!

— Какво стоим още? — рече Френхен. — Нищо вече не ни задържа тук!

— Тогава заключи вратата. А на кого ще предадеш ключа?

Френхен се озърна наоколо.

— Тук на алебардата ще го закача; повече от сто години тя е била в тази къща, така съм чувал да казва баща ми, сега остана като последен страж.

Те закачиха ръждясалия ключ върху ръждясалото украшение на старото оръжие, върху което се виеха бобовите стъбла, и си тръгнаха. Френхен пребледня и за кратко закри очите си с ръка; Сали трябваше да я води, докато се отдалечиха на десетина крачки. Тя обаче не се обърна повече назад.

— Къде ще отидем най-напред? — запита Френхен след малко.

— Ще се разходим хубаво из полето — отвърна Сали, — ще ходим цял ден където ни се иска и няма да бързаме, а привечер все ще намерим къде да потанцуваме.

— Добре! — съгласи се Френхен. — Целия ден ще бъдем заедно. И ще ходим където искаме. Сега обаче ми премалява от глад, още в първото село ще изпием по чаша кафе.

— Разбира се — каза Сали, — бързай само да излезем по-скоро от това село!

Скоро те излязоха от селото и тръгнаха смълчани един до друг през ливадите. Беше хубава неделна утрин през септември, на небето нямаше нито едно облаче; планините и горите бяха облечени в тънка нежна мъгла, която придаваше на цялата местност тайнствен и тържествен вид; отвред се чуваше звън на черковни камбани — отсам долиташе дълбок проточен тътен на камбаните на богато селище, оттам пък звънтяха двете бъбриви камбанки на малко бедно селце. Двамата млади влюбени не мислеха какво ще стане в края на този ден; бяха се отдали единствено на успокояващата и безмълвна радост да скитат в този празничен ден, така спретнато и чистичко облечени и волни като двама влюбени, които по закон си принадлежат. Всеки заглъхващ в празничната тишина звук или далечен вик отекваше в душите им и ги трогваше; защото любовта е камбана, която откликва и на най-далечните и най-безразлични звуци и ги превръща в чаровна музика. Макар и да бяха гладни, половината час път до съседното село им се стори като миг и те колебливо влязоха в гостилницата, която се намираше на края на селото. Сали поръча богата закуска и докато чакаха да им я приготвят, те седяха съвсем тихо и наблюдаваха сръчната и любезна прислуга в голямата и чиста гостилница. Гостилничарят беше същевременно и хлебар; приятен дъх на пресни сладкиши изпълваше цялата къща, а прислугата носеше препълнени кошчета с различни хлябове, защото след черква хората купуваха оттук белия си хляб или пиеха предобедната си бира. Гостилничарката, добра и чиста жена, любезно и спокойно тъкмеше децата си и щом свърши с първото, то веднага изтича при Френхен и доверчиво и показа всичките си съкровища, похвали и се какво знае да прави и кое му доставя удоволствие. Когато поднесоха благоуханното силно кафе, двамата седнаха свенливо на масата, сякаш бяха поканени на гости, но скоро се оживиха и си зашепнаха скромно и щастливо. О, как се услаждаха на разцъфващата Френхен хубавото кафе, гъстата сметана, пресните, още топли кифли, вкусното масло, медът и козунакът и всички други лакомства, които им поднесоха! Беше й вкусно, защото гледаше пред себе си Сали, и ядеше с такова удоволствие, сякаш цяла година беше постила. Радваше се и на хубавите чашки и чинийки, на малките сребърни лъжички; защото гостилничарката явно ги смяташе за благовъзпитани млади хора, пред които искаше да се отсрами; от време на време тя сядаше при тях да си поприказва и техните разумни отговори й допадаха. Добрата Френхен се чувствуваше така раздвоена, но не знаеше какво й се иска повече: дали да тръгне пак из полето и да поскита сама с любимия си през гори и поля, или да остане в тази гостоприемна стая още няколко часа и да си помечтае, че този хубав приветлив кът е неин дом. Сали улесни избора й, като делово и с достойнство каза, че е време да си тръгват, сякаш им предстоеше определен и важен път. Гостилничарят и гостилничарката ги изпратиха до улицата и се разделиха най-радушно с тях, защото, макар и явно да бяха бедни, младите хора имаха добро държане; клетите Сали и Френхен вежливо се сбогуваха и чинно и благонравно тръгнаха по пътя. Но и след като излязоха от селото и навлязоха в една безкрайна дъбрава, те продължаваха да вървят все така един до друг, потънали в блажени мечти, сякаш не бяха излезли от пропаднали къщи, където имаше само кавги и нищета, а бяха деца на добри и почтени хора и сега се разхождаха, окрилени от свидни надежди. Френхен бе склонила замислено глава над окичената си с цветя гръд и внимателно прихванала с ръце роклята си, вървеше по плъзгавата влажна горска пътека; до нея стройният Сали крачеше бързо и замислено, приковал очи в здравите дъбови стволове, като някой селянин, които си прави сметка кое дърво ще му донесе най-голяма печалба, ако го отсече. Най-после те се пробудиха от празните си мечти, погледнаха се и едва тогава забелязаха, че продължават да вървят все така чинно, както бяха напуснали гостилницата; изчервиха се и сведоха тъжно глави. Но младостта си иска своето — гората беше зелена, небето синьо и те сами в необятния свят; това приятно чувство веднага ги завладя. Но не останаха за дълго сами, тъй като горският път се оживи от млади хора, които бяха излезли на групи или на двойки след черква и сега се разхождаха, пееха и се закачаха. Подобно на гражданите и селяните си имат свои любими места и гори, в които обичат да излизат на разходка; разликата е само тази, че макар поддържането им да не струва нищо, тези места са по-живописни. И така, те се разхождат през цъфтящите си поля и зреещите си ниви не само защото тачат неделния ден; те умеят да си подберат хубави излети в младите горички и зелените хълмове, сядат на някоя приятна височинка, от която се открива красива гледка, или в окрайнините на горите, пеят хубавите си народни песни и с наслада се отдават на обаянието на прекрасната дива природа и тъй като вършат това явно не от религиозно задължение, а за собствено удоволствие, трябва да приемем, че те имат чувство за природата независимо от ползата, която тя им носи. Те обичат да си откършат и някое зелено клонче, и то не само младежите, но и бабичките, които идват тук да потърсят старите пътеки на своята младост. Дори и суровите земеделци в най-дейната си възраст имат обичай да си отрежат някоя тънка пръчица, когато минават през гората, и да й изкъсат листата, като оставят само един зелен кичур на върха й. Те носят тази пръчка като жезъл пред себе си; а когато влязат в някое учреждение или канцелария, я поставят почтително в някой ъгъл и след важните разговори никога не забравят да си я вземат внимателно и да я занесат невредима в къщи, където вече позволяват на най-малкия си син да я начупи.

Когато Сали и Френхен видяха многото хора, излезли на разходка, те се засмяха тихичко, защото се радваха, че и те са двойчица, свиха обаче встрани по тесните пътечки, където потънаха в дълбоката горска самота. Спираха се, където им харесваше, тичаха напред и си починаха и както на чистото небе нямаше нито едно облаче, така и никаква грижа не смущаваше душите им в този час. Те забравиха откъде идват и накъде отиват и се държаха толкова изискано и прилично, че въпреки всички радостни вълнения и дългата разходка хубавата простичка премяна на Френхен си остана все така свежа и непокътната, както беше на сутринта. По пътя Сали се държеше не като някое двадесетгодишно селянче или като син на изпаднал кръчмар, а като млад и много добре възпитан юноша; дори и начинът, по който гледаше непрекъснато своята стройна и весела Френхен — изпълнен с нежност и внимание, — беше малко смешен. Защото тези клети създания трябваше да преживеят в този единствен, подарен им от съдбата ден всички ухажвания и настроения на любовта — не само да догонят изгубените дни на нежни ласки, но и да предвкусят страстния край, който щяха да заплатят с живота си.

Те толкова тичаха, че пак огладняха и се зарадваха, когато видяха от върха на един сенчест хълм пред себе си блеснало едно село и решиха да обядват там. Бързо слязоха по склона, но в селото влязоха също така чинно, както бяха напуснали предишното. По улицата не срещнаха хора, които можеха да ги познаят, защото през последните години Френхен малко излизаше от къщи навън и твърде рядко отиваше в някое друго село. Така те представляваха една млада и благовъзпитана двойка, която минаваше случайно оттук. Влязоха в първата гостилница на селото и Сали поръча богат обед; постлаха им празнично една самостоятелна маса и те отново седнаха тихи и скромни и заразглеждаха излъсканата орехова облицовка на стените, блестящия и красиво изработен селски шкаф, също от орехово дърво, и прозрачните перденца на прозорците. Гостилничарката отиде любезно при тях и сложи кана със свежи цветя на масата.

— Докато дойде супата — каза тя, — ако искате, можете да се порадвате на тези цветя. Ако смея да попитам, вие сигурно сте годеници и отивате в града да се венчаете утре, нали?

Френхен се изчерви и не смееше да вдигне поглед, Сали също не отвърна нищо и затова гостилничарката продължи:

— Е, разбира се, и двамата сте още много млади, но който се жени рано, живее дълго, казват хората, а пък вие сте така мили и изглеждате честни и почтени, че няма защо да се криете. От порядъчни хора може да излезе нещо свястно, когато се съберат толкова рано и са трудолюбиви и верни един на друг. Но човек наистина трябва да бъде такъв, защото времето е кратко, но и дълго, а ви чакат много, много дни! И все пак те са доста хубави и приятни, стига човек да умее да ги използува както трябва! Не ме разбирайте погрешно, но се радвам, като ви гледам — вие сте такава хубава двойка!

Прислужницата донесе супата и тъй като чу края на тези думи, а и на нея й се искаше да се омъжи, погледна завистливо Френхен, пред която — както тя си мислеше — се откриваше такова блестящо бъдеще. В съседната стая тази неприятна особа изля злобата си пред гостилничарката, която шеташе там, и то толкова високо, че да могат да я чуят и другите:

— Ето още едни млади негодници, хукнали да се женят в града, без пукната пара, без приятели и прикя, без да мислят дори, че ги чака само просия и немотия! Докъде ще стигнем, като се заженят такива хлапачки, дето сами полата си не могат да облекат, нито супа да сготвят! Е, мога само да съжалявам хубавия младеж, че така добре се е наредил с тази хубостница!

— Шшт! Ще млъкнеш ли най-после, злобно същество? — сгълча я гостилничарката. — Аз не позволявам никой да ги обижда! Те са сигурно много порядъчни хорица от работилниците на планината; вярно, че са бедно облечени, но са спретнати, и ако се обичат и са работливи, ще напреднат повече, отколкото ти със злобния си език! А ако не станеш по-любезна, ще има, разбира се, много да чакаш, докато дойде да те поиска някой, мърморано!

Така Френхен се радваше на всички най-големи наслади, които може да изпита една годеница, тръгнала да се венчава: доброжелателните и насърчителни думи на една разумна жена, завистта на една злобна стара мома, която гори от желание да се омъжи и от яд ту хвали, ту съжалява любимия й, и най-после удоволствието да седне с годеника си пред вкусен обед. Лицето й пламтеше като червен карамфил, сърцето й биеше лудо, но въпреки това тя ядеше и пиеше с охота и беше любезна с прислужницата; само не можеше да се въздържи да не поглежда нежно Сали и да му пошушва по някоя думичка, а това съвсем объркваше главата му. Двамата останаха дълго на масата, сякаш нарочно се бавеха, защото се страхуваха да не се пробудят от този приятен сън. За десерт притежателната донесе вкусни пресни сладки, а към тях Сали поръча хубаво червено вино. Щом Френхен пийна от него, то се разля като огън по жилите й; но тя беше предпазлива, отпиваше само от време на време по някоя глътка и седеше така благонравно и свенливо като истинска годеница. Тя се забавляваше от тази игра, отчасти водена от дяволитото желание да се види в тази роля и отчасти, защото действително се чувствуваше като годеница, а през това време сърцето й щеше да се пръсне от копнеж и гореща любов; стана й тясно между четирите стени и тя поиска да си тръгнат. И двамата сякаш се страхуваха да се отклонят от пътя си, за да останат сами; не си казаха ни дума, но продължиха да вървят по главната улица сред навалицата, без да поглеждат ни наляво, ни надясно. Но когато излязоха на полето и се запътиха към съседното село, където имаше събор, Френхен хвана Сали под ръка и прошепна с разтреперан глас:

— Сали, защо да не се оженим и да бъдем щастливи?

— И аз не знам защо — отвърна той и прикова очи в малката светлина, която есенното слънце тъчеше по поляните, като се помъчи да се овладее, защото лицето му някак странно се сгърчи.

Те се спряха да се целунат, но насреща им се зададоха хора, затова се пуснаха и продължиха нататък. Голямото село, в което имаше събор, бе оживено от весел глъч на хора; от голямата гостилница се носеше шумна музика, тъй като младите селяни бяха започнали да танцуват още от обед. На площада пред гостилницата беше нареден пазар, който се състоеше от няколко маси с бонбони и сладкиши и няколко бараки с лъскави украшения и накити; около тях се тълпяха децата и онези, които засега се задоволяваха само да зяпат. Сали и Френхен също отидоха да погледат накитите; всеки от тях беше мушнал ръка в джоба си, желаейки да подари нещо на другия, тъй като за пръв и последен път двамата бяха заедно на пазар. Сали купи една голяма къщичка от меденки, която беше приятно белосана със захарна глазура, покривчето й беше зелено и върху него бяха накацали бели гълъби, а от комина надничаше едно амурче вместо коминочистач; на отворените прозорци се прегръщаха дебелобузести човечета с мънички червени устица, които се целуваха твърде необикновено, тъй като бързият и съобразителен художник бе направил с едно петънце две устица наведнъж и те се бяха слели една с друга. Две черни точици представляваха веселите очички. Върху розовата вратичка бяха сложени тези стихчета:

„Влез в моя дом, момиче мило,

ела и работи!

Но знай едно: с целувки само

трудът ще се плати!“

 

Момичето отвърна: „Мили,

от нищо нямам страх;

че тука щастие ме чака,

отколе аз разбрах.

 

И ще призная откровено:

затуй дойдох комай!“ —

„Тогава влез и нека спазим

добрия обичай!“

Един господин в син фрак и една дама с много високи гърди, изрисувани отляво и отдясно на стената, се канеха учтиво да влязат в къщичката, както се казваше в стиховете. Френхен пък подари на Сали едно сърце, от едната страна на което бе залепено листче със следните думи:

Ти в това сърце ще видиш

сладка лешникова ядка;

моята любов към тебе

е далеч, далеч по-сладка!

А от другата страна стоеше:

Преди да изядеш сърцето,

ти запомни добре словата!

Преди да рухне любовта ми,

ще рухна мъртва аз самата.

Те ревностно четяха стихчетата и никога досега римувани и напечатани стихове не са били толкова харесвани и така дълбоко почувствувани както тези на медените сладки; струваше им се дори, че са написани нарочно за тях — така добре им прилягаха.

— Ах — въздъхна Френхен, — ти ми подари къщичка! И аз ти подарих една, и то истинска, защото нашите сърца сега са наш дом, в който живеем, и така ние като охлювите носим нашите къщички с нас. Друг дом си нямаме!

— Тогава сме два охлюва, всеки от които носи къщичката на другия! — каза Сали, а Френхен отвърна:

— Следователно ние не бива да се разделяме, за да бъде всеки по-близо до своята къщичка!

Те не знаеха, че шегите, които си правеха, бяха написани и по най-разнообразно оформените медени сладки и затова продължиха да изследват тази простичка и сладникава любовна литература, която се ширеше тук, залепена предимно на богато украсените малки и големи сърца. Всичко им се виждаше хубаво и много сполучливо. Върху едно позлатено сърце, върху което бяха изпънати струни като на лира, Френхен прочете:

Сърцето ми открай е цитра съща:

докоснеш ли го, в песен се превръща.

И тя така се настрои, че й се струваше, сякаш чува собственото си сърце да пее. Ликът на Наполеон също беше изобразен, но тук той бе носител на любовен стих, защото под него бе написано:

Наполеон е бил голям герой,

всегда стоманен меч е носел той,

ала сърце от мека глина имал.

Виж, роза носи моята любима,

но вярно като истинска стомана

сърцето й навеки ще остане.

Но докато и двамата изглеждаха потънали в четенето, всеки от тях се възползува от случая да купи скришом от другия нещо. Сали купи на Френхен едно позлатено пръстенче със зелено стъклено камъче, а Френхен — един черен пръстен от рог на дива коза, върху който беше инкрустирана златна незабравка. Вероятно и двамата бяха водени от една и съща мисъл — да си подарят на раздяла тези скромни спомени.

Потънали в тези занимания, те така се бяха забравили, че не забелязаха как постепенно около тях се образува широк кръг от хора, които ги наблюдаваха внимателно и любопитно. Надошлите от тяхното село момичета и момчета веднага ги бяха познали и сега тълпата стоеше на известно разстояние от тях и учудено гледаше издокараните влюбени, които, прехласнати и отдадени на задушевни чувства, сякаш бяха забравили всичко наоколо си.

— Я виж — провикна се някой, — та това наистина са Френхен Марти и Сали от града! Добре са се намерили и събрали! Пък и каква нежност и приятелство помежду им, вижте де, вижте! Ами къде ли са тръгнали?

Учудването на зяпачите бе една странна смесица от съжаление към нещастието на двамата млади, от презрение към разорението и злобата на родителите им и най-подир от завист към щастието и привързаността на двойката, която беше влюбена и развълнувана по някакъв съвсем необикновен, някак по-изискан начин. И тази всеотдайна преданост и самозабрава се струваше на грубата тълпа също така чужда, както и самотата и бедността им. Когато най-после Френхен и Сали се върнаха към действителността и погледнаха наоколо, видяха само зяпнали лица, които ги заобикаляха от всички страни; никой не ги поздрави и те не знаеха дали да поздравят някого, но тази студенина и недружелюбност от двете страни се дължеше по-скоро на смущение, отколкото на преднамереност. Френхен се изплаши и почувствува как й става горещо — тя пребледня и се изчерви; Сали обаче хвана за ръка горкото момиче и го отведе оттук, а то го последва с къщичката си в ръка, макар че музиката свиреше весело в гостилницата и на него така много му се искаше да танцува.

— Тук няма да можем да танцуваме — рече Сали, когато се поотдалечиха малко. — Струва ми се, че на това място няма да ни бъде много весело!

— Във всеки случай — промълви тъжно Френхен — ще бъде най-добре да се откажем съвсем от танците и аз да си потърся място, където ще мога да се приютя.

— Не — извика Сали, — и ти трябва веднъж да потанцуваш, нали затова ти донесох обувките! Ще отидем там, където се забавляват бедните — на нас сега там ни е мястото, там няма кой да ни презира. В „Райската градинка“ има винаги танци, когато тук става събор, тъй като и тя спада към тази църковна община. Ще отидем и ако се наложи, ще можеш в краен случай да преспиш горе.

Френхен изтръпна при мисълта, че за пръв път ще спи на непознато място, но тя безволно тръгна подир Сали, защото сега той й бе всичко на света. „Райската градинка“ беше малка гостилница, красиво разположена на един самотен планински склон, отдето се откриваше гледка към равнината. На увеселения обаче тук идваха само по-бедни хора, деца на дребни селяни и надничари, пък дори и някои скитници. Преди стотина години един богат чудак я беше построил като малка вила, но след него никой не искаше да живее тук, а тъй като мястото около нея не можеше да се използува за нищо, това странно имение постепенно западна, докато стигна до ръцете на един кръчмар, който го обърна в гостилница. Къщата бе запазила името си, както и стила си, който подхождаше напълно на това име. Тя се състоеше от един етаж, а върху него бе построена открита тераса, чийто покрив се поддържаше на четирите ъгли от статуи, издялани от пясъчник; те представляваха четирите архангели, но бяха съвсем олющени от времето. Наоколо по корниза на покрива седяха ангелчета с пълни бузки и коремчета и свиреха на цигулка, флейта, цимбал и тамбурин; те също бяха направени от пясъчник, а инструментите им бяха позлатени. Таванът отвътре, оградата на терасата, а така също и останалите стени на къщата бяха покрити с избледнели стенописи, които представляваха тумби весели ангели и пеещи и танцуващи светци. Всичко това обаче бе изтрито и неясно като сън и гъсто обрасло с лози; навред из шумата висяха сини зреещи гроздове. Около къщата растяха диви кестени и буйни неподкастрени розови храсти, които, изоставени сами на себе си, никнеха така диво и безразборно, както по други места растат бъзовите храсти. Терасата служеше за танцувална зала. Сали и Френхен видяха още отдалеч двойките, които се въртяха на открито под покрива, а около къщата ядяха и пиеха весели и шумни посетители. Френхен, която носеше благоговейно къщичката на любовта си, приличаше на света ктиторка, носеща в ръка модела на черквата или манастира, който е построила; но от благочестивото й намерение, за което копнееше душата й, не можеше нищо да стане. Когато обаче чу шумната музика, която се носеше от терасата, тя забрави болката си и вече не искаше нищо друго, освен да танцува със Сали. Те се промъкнаха между гостите, които седяха пред къщата и в салона — изпаднали зелдвилци, които бяха излезли на евтин излет, и бедняци от околните краища, — изкачиха се по стълбата и веднага се завъртяха под звуците на валса, без да отделят поглед един от друг. Едва когато валсът свърши, те погледнаха наоколо; на Френхен й стана мъчно, че къщичката й се бе смачкала и изпочупила, но в този миг тя цяла изтръпна, защото пред себе си видя черния цигулар. Той седеше на една пейка, поставена върху масата, и беше така черен, както обикновено, само че днес бе затъкнал елово клонче на шапката си; до краката му стоеше бутилка червено вино и чаша и макар непрекъснато да тропаше с крак, докато свиреше, той не ги събаряше, сякаш изпълняваше танц сред яйца. До него седеше един хубав и тъжен младеж с валдхорн, а на контрабаса свиреше един гърбав. Сали също се изплаши, като видя цигуларя, но той ги поздрави вежливо и извика:

— Все пак си знаех, че някой ден ще ви посвиря! А сега се развеселете, мои милички, и елате да се чукнете с мен!

Той подаде на Сали пълната чаша; Сали се чукна и пи с него. Когато видя колко е изплашена Френхен, цигуларят се помъчи любезно да я разприказва и направи няколко доста весели шеги, които я разсмяха. Тя отново се оживи и сега двамата бяха доволни, че тук имат някой познат и че се намират, така да се каже, под особеното покровителство на цигуларя. Те танцуваха безспир, забравяйки себе си и света, унесени в танца и песните; шумът от залата и от градината отекваше в планината и се носеше далеч в околността, която постепенно се забулваше в сребристия дъх на есенната вечер. Те танцуваха, докато се смрачи и повечето от веселите посетители си тръгнаха, залитайки и провиквайки се по пътя. Останаха неколцина скитници, които си нямаха нийде свой дом и след хубавия ден искаха да прекарат и една хубава нощ. Някои измежду тях като че ли бяха приятели с цигуларя и изглеждаха съвсем странни в чудновато стъкменото си облекло. Особено биеше на очи един младеж със зелена дреха от рипсено кадифе и смачкана сламена шапка, около която бе завързал венец от червена калина. Беше довел със себе си и някаква живописна личност, облечена във вишневочервена басмена рокля на бели точки; около главата си тя бе обвила лозово клонче, така че над слепите й очи висеше по един син грозд. Тази двойка беше най-буйна от всички; пееше и танцуваше неуморно и сякаш едновременно беше навсякъде из салона. Освен това имаше и едно хубаво стройно момиче, облечено в рокля от избеляла черна коприна и с бяла кърпа на глава, чиито краища падаха на гърба му. В кърпата бяха втъкани червени ивици — сигурно първоначално е била хубава ленена кърпа за ръце или за ядене. Под забрадката обаче светеха две теменуженосини очи. На врата и върху гърдите й висеше огърлица от шест реда червени калинови зърна, нанизани на конец, и заместваха най-разкошните коралови нанизи. Тази девойка танцуваше непрекъснато сама, като упорито отказваше да танцува с момците. Тя се движеше изящно и леко наоколо и когато минаваше край тъжния валдхорнист, винаги му се усмихваше, но той извръщаше глава настрани. Имаше и още няколко развеселени жени, всяка с приятеля си; всички бяха бедно облечени, но умееха да се забавляват и се разбираха помежду си. Когато се стъмни съвсем, кръчмарят не пожела да запали свещи, като твърдеше, че вятърът щял да ги изгаси, пък и месецът щял скоро да изгрее, а за клиенти, които му носели толкова малко печалба, лунната светлина била напълно достатъчна. Това обяснение бе посрещнато с голямо одобрение: цялата компания застана на оградата на откритата тераса, очаквайки изгрева на месеца, чието кърваво сияние заливаше вече хоризонта. Щом изгря луната и хвърли на косо лъчи през терасата на „Райската градинка“, всички продължиха да танцуват на лунна светлина така тихо, кротко и блажено, сякаш танцуваха под блясъка на стотици восъчни свещи. Необикновената светлина караше всички да се чувствуват близки, така че Сали и Френхен се смесиха в общото веселие и потанцуваха с другите. Но щом останеха за малко разделени, те литваха един към друг и празнуваха тази среща, сякаш се бяха търсили с години и най-сетне намерили. Лицето на Сали ставаше тъжно и сърдито, когато танцуваше с друга, и той непрекъснато следеше с очи Френхен, която не го поглеждаше, носейки се край него, пламнала като алена роза, и изглеждаше прещастлива дори когато танцуваше с друг.

— Ревнуваш ли ме, Сали? — попита го тя, когато музикантите се умориха и престанаха да свирят.

— Опазил ме бог от такова нещо! — рече той. — Не бих знаел какво да направя в такъв случай.

— А защо се сърдиш, когато танцувам с друг?

— Не се сърдя за това, а по-скоро се сърдя, защото аз трябва да танцувам с друга. Не мога да понасям никое друго момиче, струва ми се, че държа пън в ръцете си, щом не си ти. А ти как се чувствуваш?

— О, аз се чувствувам като на небето, когато танцувам и знам, че и ти си наблизо. Но струва ми се, че веднага ще умра, ако ти си отидеш и ме оставиш сама.

Те слязоха от терасата и застанаха пред къщата; Френхен го прегърна с две ръце, притисна стройното си разтреперано тяло до него, допря пламналата си, измокрена от горещи сълзи страна до лицето му и каза разхълцано:

— Ние не можем да се съберем, а пък аз вече не мога да се отделя от теб нито за минута, нито за миг дори!

Сали я прегърна, притисна я буйно до гърдите си и я обсипа с целувки. Обърканите му мисли се мъчеха да намерят някакъв изход, но напразно: дори и да можеше да преодолее мизерията и безнадеждните изгледи, които го гнетяха заради баща му, неговата младост и неопитна страст бяха така създадени, че не можеха за по-дълго време да се борят с изпитания и лишения и да ги превъзмогнат, а при това разделяше ги и мисълта за бащата на Френхен, когото той бе осакатил за цял живот. Убеждението, което съществува у еснафските среди, че човек може да бъде щастлив само в един напълно почтен и безукоризнен брак, бе дълбоко вкоренено у него както и у Френхен. В тези изоставени създания то беше последният пламък на честта, която някога бе блестяла в техните домове и която самоуверените им бащи бяха изгасили и разрушили само с една незначителна наглед погрешна стъпка — когато, въобразявайки си, че ще издигнат семейната чест, като умножат имота си, те така безразсъдно си присвоиха имота на един изчезнал човек, като си мислеха, че това е съвсем безопасно. Такива неща се случват, разбира се, всеки ден; но понякога съдбата дава назидателен пример, като сблъсква двама души, които искат да въздигнат семейната си чест и да увеличат имота си, и тогава те неминуемо се разкъсват и изяждат като диви зверове. Защото не само онези, които седят на трона, правят погрешни сметки, когато разширяват царствата си, а понякога и в най-схлупените колиби хората постигат резултати, напълно противоположни на онези, към които са се стремили, и в миг гербът на честта се превръща в клеймо на позора. Сали и Френхен обаче познаваха честта на техните семейства още от най-крехка възраст; спомняха си, че бяха добре гледани дечица и че бащите им бяха също така уважавани и обезпечени като много други селяни. След това те за дълго бяха разделени и когато отново се намериха, всеки от тях видя в другия изчезналото щастие на своя дом и това още повече разпали любовта им един към друг. Те желаеха горещо да бъдат весели и щастливи, но само върху една добра и здрава основа, а тя им се струваше непостижима; бушуващата им кръв обаче жадуваше още сега да се слее.

— Вече е нощ — каза Френхен — и ние трябва да се разделим.

— Да си отида в къщи и да те оставя тук сама? — извика Сали. — Не, това не мога да направя.

— След това ще се съмне и нищо няма да се промени за нас!

— Аз ще ви дам един съвет, глупави деца! — чу се изотзад писклив глас и пред тях застана цигуларят. — Стойте си тук — продължи той — и се чудите накъде да тръгнете, а ви се иска да се любите. Чуйте мене, оженете се, тъй както сте, не губете време. Елате с мен и моите приятели в планините — там не ви трябва ни свещеник, ни пари, ни книжа, ни чест, ни легло, нищо освен обичта ви. При нас съвсем не е толкова лошо — чист здрав въздух и достатъчно храна, стига да работиш; зелените гори са наш дом и там ние се любим както си искаме: а през зимата си правим закътани колиби или се гушим на топло в сеното на селските плевни. Хайде, решете се набързо, отпразнувайте тук сватбата си и тръгнете с нас, така ще се отървете от всички грижи и ще си принадлежите вечно елин на друг, поне докато ви харесва; защото при нашия волен живот вие ще доживеете дълбока старост, можете да бъдете сигурни! Не си мислете, че искам да ви върна за злото, което ми направиха старите. Не! Мене ми е драго да видя докъде сте изпаднали; това ми е достатъчно, и затова ще ви помагам и услужвам, ако тръгнете с нас. — И действително той говореше с искрена и приятна нотка в гласа си. — Помислете си още малко, но вслушайте се в моя съвет и ме последвайте! Оставете света да си върви, а вие се вземете и не питайте никого за нищо! Мислете си за веселото брачно легло в дълбоката гора или върху купата сено, ако ви е студено!

С тези думи той влезе в къщата. Френхен се разтрепера в ръцете на Сали, но той й каза:

— Ти какво мислиш? Мен ми се струва, че няма да е лошо да пратим по дяволите целия свят и да се обичаме без пречки и трудности.

Но това бе по-скоро шега, предизвикана от отчаяние, а не сериозно предложение. Френхен го целуна и му отвърна съвсем чистосърдечно:

— Не, аз не искам да ходя там, защото и там нещата не са ми по сърце. Младежът с валдхорна и девойката с копринената рокля си принадлежели също така и били много влюбени. Миналата седмица обаче тя за пръв път му изневерила и той не могъл да се примири с това — ето защо е така тъжен и сърдит и на нея, и на другите, а те му се подиграват. Тя обаче решила да се разкае по този шеговит начин, като танцува сама и не говори с никого, така и тя му се подиграва. По лицето на бедния музикант личи обаче, че още днес ще се сдобри с нея. Аз не искам да бъда там, където стават такива неща, защото не искам да ти изневерявам, макар и да съм готова да понеса всичко само за да бъдем заедно!

При тези думи бедната Френхен се разтрепера още по-силно, сякаш обхваната от треска, и се облегна на гърдите на Сали, защото още на обед, когато гостилничарката я взе за годеница и тя, без да възрази, се представи за годеница, мисълта за женитба лумна като пламък в жилите й и колкото по-безнадеждно беше всичко, толкова по-буйна и необуздана ставаше тази мисъл. Сали страдаше също така, защото думите на цигуларя — колкото и малко да се вслушваше в тях — смутиха душата му, и съвсем безпомощен, той рече, запъвайки се:

— Ела да влезем вътре, трябва все пак да хапнем и пийнем нещо.

Те влязоха в гостилницата. Там нямаше вече други посетители освен малката дружинка скитници, които бяха насядали около масата пред оскъдна вечеря.

— Ето ги и нашите младоженци! — провикна се цигуларят. — Сега бъдете весели и щастливи и оставете ние да ви венчаем!

Накараха ги да седнат на масата; в този миг те бяха доволни, че са между хора, защото така избягаха сами от себе си. Сали поръча вино и по-хубави гозби и така започна голямо веселие. Сърдитият се бе сдобрил с невярната и двамата се бяха отдали на блажени и ненаситни ласки; другата чудновата двойка пише, пееше и също не пестеше уверенията си в любов, а цигуларят и гърбавият контрабасист дигаха врява до небето. Сали и Френхен седяха прегърнати и притихнали; внезапно цигуларят накара всички да млъкнат и започна някаква шеговита церемония, която трябваше да представлява венчален обред. Накара Сали и Френхен да се хванат за ръка, после цялата компания стана на крак и един по един всички минаха край тях, за да им пожелаят щастие и да ги поздравят с добре дошли в тяхното братство. Двамата млади приемаха този обред, без да кажат ни дума, и макар да гледаха на него като на шега, все пак по гърба им пролазваха ту ледени, ту горещи тръпки.

Разпалена от силното вино, малката дружина стана още по-шумна и по-оживена; най-после цигуларят подкани всички да си тръгнат.

— Дълъг път ни чака — извика той, — а полунощ вече мина. Ставайте да съпроводим младоженците; аз ще вървя най-отпред и ще им свиря, та всичко да бъде както трябва.

Тъй като се чувствуваха безпомощни и самотни сред тези хора и не виждаха нищо по-добро пред себе си, Сали и Френхен безволно приеха да минат отпред; другите две двойки се наредиха след тях и образуваха малко шествие, на края на което вървеше гърбавият с контрабаса на рамо. Черният цигулар мина най-отпред и докато слизаха надолу по планината, той свиреше като луд, а другите се смееха, пееха и скачаха след него. Така това бясно нощно шествие прекоси тихите поля и родното село на Сали и Френхен, чиито жители отдавна вече спяха.

Когато минаха по притихналите улици край нявгашните си бащини къщи, обхвана ги някакво болезнено и диво настроение и те затанцуваха в надпревара с другите зад цигуларя, целуваха се, смееха се и плачеха едновременно. Продължиха да танцуват и нагоре по хълма, по който ги поведе цигуларят, и горе на върха, където се простираха трите ниви, черният дявол засвири така лудо с цигулката си, така се замята и заскача като призрак, пък и приятелите му не останаха по-назад в тази бясна игра, че никой не гледаше вече никого и тихият хълм заприлича на върха Брокен през Валпургиева нощ; дори и гърбавият се разскача задъхано с контрабаса на гръб. Сали прегърна по-здраво Френхен и я накара да се укроти, защото той се беше опомнил преди нея. Целуна я силно по устата, за да я накара да млъкне, тъй като тя съвсем се беше забравила и пееше колкото й глас държи. Най-после тя го разбра и двамата се притаиха и заслушаха, докато разбеснелите се сватбари минаха в луд бяг край нивата и без да забележат отсъствието им, се понесоха по брега на реката. Гласът на цигулката, смехът на девойките и провикванията на момците се носеха още известно време в нощта, докато най-после и последният звук заглъхна и всичко притихна.

— От тях избягахме — каза Сали, — но как ще избягаме от себе си? Как ще избягаме един от друг? — Френхен не бе в състояние да отговори. Обвила ръце около врата му, тя пое дълбоко дъх. — Не е ли по-добре да те върна обратно в село и да събудя някои хора, за да те приберат у тях? Утре ще можеш да продължиш пътя си и сигурно ще ти потръгне по-добре, ще можеш да отидеш където си искаш!

— Да отида без теб?

— Трябва да ме забравиш!

— Никога няма да те забравя! А ти би ли могъл?

— Не става дума за това, сърце мое — отвърна Сали, като я галеше ту по едната, ту по другата страна според това как тя се обръщаше, притисната страстно до гърдите му. — Става дума само за теб; ти си още толкова млада и сигурно ще сполучиш в живота!

— А ти няма ли да сполучиш, старче?

— Ела — рече Сали, като я поведе надолу.

Но едва направиха няколко крачки и спряха, за да могат по-добре да се прегръщат и галят. Тишината на всемира пееше и свиреше в душите им, а отдолу долиташе нежният и гальовен ромон на бавната река.

— Колко е хубаво всичко около нас! Не чуваш ли някакви звуци, нещо като песен или камбанен звън?

— Чува се само водата как шуми, иначе всичко е тихо.

— Не, има още нещо и то звучи и оттук, и оттам, и отвсякъде!

— Струва ми се, че чуваме собствената си кръв как бучи в ушите ни.

Те се заслушаха за малко в тези въображаеми или действителни звуци, които идеха от великата тишина на нощта или които те смесваха с вълшебното действие на лунната светлина, която се носеше над стелещите се над дълбоките долове бели есенни мъгли. Внезапно Френхен се сети за нещо; потърси в елечето си и каза:

— Купих ти един спомен, който искам да ти дам.

И тя му подаде простичкия пръстен, като го сложи сама на пръста му. Сали също извади нейното пръстенче, сложи го на ръката й и каза:

— И двамата сме мислили едно и също!

Френхен протегна ръка в бледата сребриста светлина и се загледа в пръстена си.

— О, колко красив пръстен! — каза весело тя. — Сега все едно, че сме сгодени и че сме си дали дума; ти си мой мъж, а аз твоя жена, нека да си го представим за един миг, само докато мине онази ивица мъгла през месеца или докато преброим до дванайсет! Целуни ме дванайсет пъти!

Сали положително обичаше също така силно, както Френхен, но у нея въпросът за женитба не бе така съдбоносен, не бе някакво определено „да“ или „не“, някакво категорично „да бъдеш“ или „да не бъдеш“ както у Френхен, която бе така създадена, че можеше да чувствува само едно, и заради любовта си бе готова да избира със страстна решимост между живота и смъртта. Но сега внезапно нещо проблесна в съзнанието на Сали и женският инстинкт на младото момиче мигновено събуди у него диво и горещо желание и някаква изгаряща светлина озари сетивата му. Колкото и буйно да бе прегръщал и галил Френхен до този миг, сега ласките му съвсем се промениха, станаха още по-пламенни и той буйно я обсипваше с целувки. Въпреки собствената си страст Френхен веднага почувствува тази промяна, бурни тръпки разтърсиха цялото й тяло и преди ивицата мъгла да бе минала през месеца, тя бе обзета от същите желания. Окичените им с пръстени ръце бурно се милваха и боричкаха, срещаха се несъзнателно, без участието на волята, и здраво се залавяха, сякаш сами се венчаваха. Сърцето на Сали ту биеше като чук, ту замираше; дишайки тежко, той тихо промълви:

— На нас ни остава само едно, Френхен, да се венчаем още сега и да напуснем света — там в дълбокия вир, там никой няма да ни раздели, а ние ще сме се имали — дали за дълго или за късо, това за нас ще бъде все едно тогава…

Френхен веднага отговори:

— Сали… това, което ти казваш, аз отдавна съм премислила и решила — да можехме да умрем и тогава всичко да е минало… Закълни ми се, че ще го направиш заедно с мен!

— Давам ти дума! Сега вече никой няма да те вземе от ръцете ми освен смъртта! — извика Сали сякаш не на себе си.

Френхен въздъхна облекчено, сълзи на радост бликнаха от очите й; тя се отскубна и лека като птичка заскача през нивата надолу към реката. Сали се спусна подире й, защото си помисли, че тя иска да избяга от него, а Френхен си мислеше, че той иска да я спре. Така те се гонеха и Френхен се смееше като дете, което не се оставя да го уловят.

— Разкайваш ли се вече? — викаше единият на другия, когато стигнаха до реката и се уловиха.

— Не! Радвам се още повече! — отвръщаше всеки от тях.

Освободени от всички грижи, те слязоха по брега; толкова бързаха да си намерят едно местенце, където да се приютят, че изпреварваха бързеите; защото тяхната страст виждаше сега само шемета на блаженството от сливането им в едно и цялата стойност и съдържание на останалия живот се вливаше сега в него; какво щеше да дойде след това — смърт и гибел, за тях това беше само един полъх, почти нищо, и те мислеха за края по-малко, отколкото прахосникът мисли как ще преживее утрешния ден, след като е пропилял и последните си пари.

— Моите цветя ще ме изпреварят — каза Френхен. — Виж, съвсем са клюмнали и увехнали! — Тя свали китката от гърдите си и я хвърли във водата, като пееше: — Моята любов към теб е далеч, далеч по сладка…

— Чакай — извика Сали, — ето ти брачното легло!

Бяха стигнали до един път, който идваше откъм селото и водеше до реката; на брега имаше малък пристан, за който бе завързан голям сал, натоварен догоре със сено. Сякаш обхванат от бяс, Сали веднага започна да развързва дебелите въжета. Заливайки се от смях, Френхен го улови за ръцете и извика:

— Какво ще правиш? Да не искаш в края на краищата да откраднеш сала със сеното на селяните?

— Това ще бъде зестрата от тях — плуващо легло и постеля, каквато никоя младоженка досега не е имала! Те впрочем ще намерят после сала долу, закъдето и без това се е отправил, и ще се чудят какво е станало с него. Виж, той вече се полюшва и иска да отплува.

Салът се намираше на няколко крачки от брега в по-дълбоката вода. Сали вдигна Френхен на ръце и тръгна през водата към него, но девойката така бурно и необуздано го прегръщаше и се мяташе като риба, че той едва пазеше равновесие в реката. Тя се мъчеше да потопи ръцете и лицето си във водата и викаше:

— И аз искам да усетя студената вода! Помниш ли колко премръзнали и мокри бяха ръцете ни, когато се хванахме за пръв път? Тогава ловяхме риби, а сега сами ще бъдем риби, две големи, хубави риби!

— Кротувай, мило дяволче! — каза Сали, който се мъчеше да стои прав и да пренесе разлудувалата се Френхен през вълните. — Иначе течението ще ме отнесе!

Той вдигна товара си на сала и сам скочи след него; после вдигна девойката върху високото меко като постеля благоуханно сено и скочи до нея; и както двамата си седяха горе, салът постепенно се понесе към средата на реката и като се въртеше леко, заплува към долината.

Реката течеше ту през високи мрачни гори, които хвърляха тъмни сенки върху й, ту през открити поля, ту през смълчани села, ту край самотни колиби, ту се разливаше на тихи вирове, подобни на езера, в които салът почти спираше, ту се спущаше край скали и бързо отминаваше заспалите брегове. А когато зората се сипна, от сребристата река изплува град с високи кули. Залязващият месец, червен като злато, очерта бляскава пътека нагоре по течението и по нея бавно премина салът. Когато наближи града, в мразовитата есенна утрин две бледи фигури, вкопчени здраво една в друга, се отделиха от тъмната маса и потънаха в студените вълни.

Малко по-късно салът спря невредим на един мост и остана там. Когато след време намериха двата трупа малко по-долу от града и установиха произхода им, вестниците писаха, че двама млади хора, деца на съвсем бедни, пропаднали семейства, които живеели в непримирима вражда, потърсили смъртта си във водата, след като цял следобед танцували и се веселили от сърце на един събор. Предполагало се, че тази случка можело да има някаква връзка с един натоварен със сено сал от онази област, който пристигнал в града без лодкари; предполагало се също така, че младите хора били взели сала, за да прекарат на него отчаяната си и богу немила сватба — още един признак за все по-разпространяващата се поквара и разюзданост на нравите.

Госпожа Регел Амрайн и най-малкият й син

Регула Амрайн беше жена на забягнал зелдвилец, бивш притежател на голяма каменоломна, която се намираше отвъд градчето; той я беше експлоатирал известно време, и то по зелдвилски. Почти цялото градче бе изградено от хубавия пясъчник, от който бе образувана планината; но дълговете, които тегнеха върху къщите, в същност бяха започнали с камъните, от които те бяха изградени; защото като че ли за зелдвилци нямаше по-подходящ материал и предмет на оживена търговия от тази кариера; тя приличаше на изсечена в скалата римска арена и нейните собственици се сменяваха така бързо, гонейки се един друг.

Господин Амрайн, внушителен мъж, който поглъщаше внушително количество месо, риба и вино и комуто бяха нужни огромни парчета коприна за широките му красиви жилетки — небесносини, вишневочервени или на едри квадрати, — беше първоначално майстор на копчета и прекарваше по някой и друг час на деня да ги облича. Когато обаче с годините стана набит и дебел, заседналият живот вече не му допадаше и въобще когато за него настъпи истински феакски[3] подем — олицетворение на който бяха червената кадифена жилетка, златната верижка на часовника и пръстенът с печат, — той скъса с копчарския занаят и на едно важно заседание на зелдвилските спекуланти пое каменната кариера. Сега вече той бе намерил подходящия за него подвижен начин за живот: когато времето беше хубаво, той се разхождаше до каменоломнята с червен, натъпкан с книжа портфейл и елегантно бастунче, разделено със сребърни гвоздейчета на цолове; с това бастунче той чоплеше из ипотекираните каменни залежи, бършеше потта от челото си, гледаше красивата местност, а след това бързо се връщаше обратно в града, за да се отдаде на истинската си работа — да пусне в циркулация различните книжа от портфейла, което най-добре ставаше в прохладните кръчми. Накъсо казано, той беше съвършен зелдвилец във всяко отношение, та дори и в политическото си непостоянство, което обаче стана причина за преждевременното му сгромолясване. Защото някакъв консервативен капиталист от един финансов център — а този капиталист не разбираше от шега — беше вложил известна сума в каменната кариера, смятайки, че с това подпомага един смел съмишленик. И когато един ден господин Амрайн в пристъп на крайно лекомислие изказа няколко съвсем рисковани либерални фрази, които веднага се разчуха, оня господин с право се ядоса, защото у никого политическата безпринципност не е толкова противна, колкото у един едър и дебел човек, който носи цветна кадифена жилетка! Така разгневеният благодетел изтегли веднага парите си, когато никой не очакваше подобно нещо, и по този начин без време изгони слисания Амрайн от каменната кариера и го прокуди далеч по света.

Човек рядко може да срещне едри и тежки мъже, на които да им върви зле, защото тези хора притежават една основна и убедителна дарба да се грижат за взискателното си туловище и хранителните продукти не могат за дълго да отбягнат от тях, тъй като магнитната планина на корема им силно ги привлича. Така и беглецът Амрайн щастливо се изхранваше по далечни страни; и макар оттогава насетне той да не постигна нищо велико, все пак ядеше и пиеше нейде в чужбина също така порядъчно, както у дома си.

Но сметката на зелдвилци, които сега се съвещаваха кой от тях би бил най-подходящ да окаже почит на каменната кариера, излезе отново погрешна, защото изоставената съпруга на господин Амрайн неочаквано сложи ръка върху пясъчника и като вложи цялата си зестра, привлече кариерата към себе си, обявявайки, че ще продължи работата и по възможност ще задоволи кредиторите на мъжа си. Това тя стори едва тогава, когато той беше вече отвъд Атлантическия океан и не можеше да се върне. Как ли не се опитваха да я разубедят и да й попречат; тя обаче показа такава решителност, енергия и здрав разум, че никой нищо не можа да каже срещу нея и тя действително стана собственица на каменоломната. Под надзора на един добър ръководител чужденец успя да накара работниците да се трудят прилежно и порядъчно и за първи път постави предприятието вместо върху основа от фиктивни сделки върху действително производство. Помъчиха се да й попречат именно в това; обаче никой не можеше да се мери с нея, тъй като тя, като жена и пестелива майка, почти нямаше разходи в сравнение с господата от Зелдвила и поради това беше в състояние по най-прост начин да устои на всички бури и да изплати всички основателни вземания. Обаче все пак това беше трудно и тя трябваше ден и нощ да бъде нащрек, да крои планове и да се труди, за да може с храброст, хитрост и сила да затвърди положението си.

Госпожа Амрайн не беше тамошна — живееше в Зелдвила, откакто се бе омъжила; беше още свежа, едра и яка дама, с дебели черни плитки и твърд, тъмен поглед. От мъжа си имаше три момчета — голямото на десетина, средното на осем и най-малкото на около пет години; тя често ги наблюдаваше внимателно и сериозно, питайки се дали те наистина заслужават да се трепе толкова и заради тях да поддържа дома си, тъй като и те бяха зелдвилци и щяха докрай да си останат такива. И понеже момчетата бяха все пак нейни деца, самолюбието и майчината й любов отново й придадоха смелост и тя смяташе, че е способна и ще съумее и в семейните работи да поеме кормилото и да ги изведе на добър край, и то по начин, по-различен от този, който беше на мода в Зелдвила.

Веднъж, потънала в такива мисли, тя седеше след вечеря на масата пред търговските книги и куп сметки. Момчетата спяха в креватчетата си в съседната стая, чиято врата стоеше отворена; преди малко, с лампа в ръка, тя беше наблюдавала тримата спящи малчугани и бе спряла особено дълго погледа си на най-малкия хлапак, който най-малко приличаше на нея. Той беше рус, с малко, дръзко, вирнато носле, за разлика от нейния нос, който беше сериозен, прав и дълъг; също и устните й бяха строго очертани, докато устните на малкия Фриц бяха предизвикателно извърнати нагоре дори и когато спеше. Всичко това той беше наследил от баща си и тъкмо тези черти я бяха така много очаровали на времето, когато се бе омъжила за господин Амрайн, а и сега те й харесваха у малкото момченце, но същевременно й създаваха и тежки грижи. Защото, хареса ли ти веднъж някое лице, срещу това няма лек; затова и госпожа Амрайн беше доволна, че старият бе заминал надалеч и тя не го виждаше вече; но в най-малкото си дете той й бе оставил едно точно копие на външния си вид и сега тя го гледаше и не можеше да му се насити.

Потънала в такива грижи я завари надзирателят, тоест главният майстор на каменоломната, който влезе в този миг, за да прегледат заедно сметките, да видят в какво състояние се намира работата и да уговорят някои по-важни въпроси. Той беше хубав и предприемчив младеж, със стройно, здраво телосложение, умерен в навиците си, прилежен и издръжлив на работа; при това у него имаше някаква простодушна хитрост, която, съчетана със забележителните качества на господарката му, поддържаше предприятието в добър ред и осуетяваше глупавите интриги на зелдвилци. Между другото обаче той все пак беше и човек и затова най-много мислеше за самия себе си и смяташе, че няма да е никак зле да стане сам собственик и господар и да си устрои постоянен дом; за тази цел той няколко пъти беше съветвал крайно почтително госпожа Регула да се разведе законно със забягналия си съпруг.

Тя го бе разбрала добре, но нейната гордост не й позволяваше да се раздели официално — и то като се позове на обидни за нея доказателства — от мъжа, когото беше харесвала, с когото беше живяла и от когото имаше три деца; и заради тези деца тя не искаше да доведе чужд мъж в този дом и й се щеше поне външно да запази сплотеността на семейството, докато синовете й израснат и могат да получат от нейните ръце непокътнато наследството си; защото въпреки всички трудности тя смяташе да задържи това наследство и да покаже на местните жители какъв е обичаят в оня край, откъдето тя беше дошла. Така госпожа Амрайн държеше здраво юздите на надзирателя, но с това сама се постави в още по-неловко положение: защото, щом усети, че тя упорствува и почувствува силата на характера й, той истински се влюби в нея и у него още повече се затвърди намерението да изпълни желанието си. Той измени държанието си вместо, както досега, да моли почтително господарката си за ръката й, сега той видимо изгаряше от любов по нея, където и да я срещнеше и щом му се удадеше случай, я гледаше с влюбени очи. Смяташе, че тази промяна в държането му е по-целесъобразна, защото фактът, че си влюбен в самия човек, много повече го подкупва и покорява от всички намерения за женитба, колкото и почтени да са те. И макар госпожа Регел да не загуби самообладание и да не се влюби и сега в младия човек, все пак й беше трудно да се брани срещу ухажванията му, без да скъса с него и без да го загуби; защото, както е известно, жените много обичат да държат наоколо си полезни приятели и поклонници, щом могат да сторят това без особени жертви.

Когато надзирателят влезе в стаята, очите му светеха с необикновен блясък, защото идеше от една среща с неколцина търговци, където смело се бе борил за интересите на госпожата и беше изпил при това бутилка силно вино. Докато й докладваше какво се бе случило и по-късно, докато преглеждаха сметките, той на няколко пъти внезапно вперваше очи в нея и беше разсеян и смутен като човек, който има някакви намерения. Тя отмести стола си малко настрана и започна да се пази от него, като при това едва успяваше да прикрие леката усмивка, с която сякаш се надсмиваше на неочакваната предприемчивост на младия мъж. Ненадейно обаче той хвана тази миловидна жена за двете ръце и се опита да я притегли към себе си. И също така полугласно, както бяха говорили дотогава, за да не събудят децата, той започна буйно и пламенно да я ласкае и увещава да не оставя живота си да минава така пуст и празен, без да го използува, а да бъде разумна и се порадва на неговата вярност и преданост. Тя не смееше да направи някое по-рязко движение или да каже по-високо някоя дума, защото се боеше да не събуди по никое време децата, и ядосано му шептеше да пусне ръцете й и веднага да си върви. Но той не я пущаше, а я стискаше още по-здраво и с настойчиви думи й напомняше за младостта й, за хубавата й фигура, като й изтъкваше, че е лудост да остави прелестите си да увехнат, без да им се е насладила. Тя отгатваше мислите на противника си, чиито очи блестяха както от хитрост, така и от жизнерадост, и прозря, че по този страстен и чувствен начин той само цели да я подчини и да я накара да му бъде покорна, а това означаваше край на нейната самостоятелност. С язвителни погледи тя му даде да разбере това, докато се мъчеше, колкото може по-тихо, да се изтръгне от него, на което той отговаряше, като я притегляше с удвоена сила и настойчивост. Така тя се бори известно време с якия младеж, без някой от двамата да надвие; само внезапно разклатената маса, някой сподавен гневен вик или въздишка нарушаваха от време на време тишината, докато добрата жена, изтерзана, се колебаеше между спящата си в съседната стая тройна грижа и жаркия пристъп на будния живот. Тя едва бе минала тридесетте, от няколко години вече беше сама, напусната от мъжа си, а кръвта й течеше бързо и горещо като всяка друга кръв; чудно ли е тогава, че тя най-после се спря за миг и въздъхна дълбоко и че в този миг в главата й се прокрадна съмнение дали си заслужава труда да живее така предано и търпеливо, отказвайки се от всичко и работейки неуморно, дали в края на краищата собственият й живот не е по-важен от всичко друго и дали не е по-умно да постъпи така, както постъпват другите — да достави не на нахалния и дързък младеж, а на самата себе си това, което ще й даде наслада и ще й ободри; и без това нещата в Зелдвила все пак си вървят по своя път! Докато премисляше за миг това, ръцете й затрепераха в ръцете на надзирателя и веднага щом усети тази мила промяна в атмосферата, той поднови усилията си и въпреки подновената съпротива на смелата жена може би щеше да победи, ако в този миг не бе се явила една необикновена помощ.

Най-малкото момченце Фрицхен влезе в стаята — сякаш един истински малък свети Георги — и наплашен и сърдит извика.

— Мамо, тук има крадец!

Златните къдрици се вееха около зачервеното му от съня личице; сините му очи пламтяха в прелестен гняв, а дръзките устни смело се извиваха нагоре. Късата му снежнобяла ризка трептеше като туниката на някой кръстоносец, а в голите си ръчички малкият рицар размахваше дълъг корниз с дебела позлатена топка на края; с нея той удари скочилия надзирател така силно по главата, че младият човек започна смутено да трие появилата се цицина, а от очите му протекоха обилни сълзи. Изчервявайки се силно, госпожа Амрайн хвана момчето и извика:

— Но какво става с тебе, Фрицхен? Та това е Флориан и той няма да ни стори нищо лошо!

Момчето се разплака горчиво и смутено се вкопчи в коленете на майка си; тя го вдигна на ръце и като го притисна към себе си, с едва сдържан смях освободи слисания Флориан, който, въпреки че с удоволствие би напердашил малкия, по неволя се усмихна и си тръгна объркан. Тя бързо залости вратата зад него; след това, въздъхвайки дълбоко, замислено застана сред стаята, като държеше на ръце смелото дете; то беше обгърнало с лявата си ръчичка врата й, а дясната все още стискаше дългия корниз с лъскавата топка на края, която опираше на пода. След това тя внимателно се взря в лицето на детето, което сега беше така близо до нея, разцелува го, после взе лампата и отиде в стаята, за да нагледа двете по-големи момчета. И двете спяха като лалугери и не бяха чули нищо от разправията. Значи, и двамата бяха поспаланковци, въпреки че имаха много общо с нея; най-малкият обаче, който приличаше на баща си, се бе оказал зорко, смело и чувствително момче и, изглежда, щеше да стане такъв, какъвто в същност би трябвало да бъде старият — точно тези качества тя бе търсила някога у него. Докато си мислеше за тази тайнствена игра на природата и сама не знаеше дали да се радва, че подобието на обичания нявга мъж е по-сполучливо от собственото и така лениво отпуснато въображение, тя сложи детето в креватчето, зави го и реши от този миг да отдаде цялата си вярност и надежда на малкия свети Георги и да му се отплати за тъй рано проявения рицарски дух.

„Ако двамата сънльовци — мислеше си тя, — които все пак са мои деца, също решат да тръгнат по този път, на добър им час!“

На другата заран Фрицхен сякаш беше забравил случката; и макар майката и синът да достигнаха дълбока старост, те никога вече не споменаха ни думичка помежду си за оная вечер. Но синът ясно си спомняше всичко, при все че с времето бе забравил напълно някои други случки, преживени много по-късно. Помнеше ясно, че се бе събудил още когато влезе надзирателят, защото въпреки здравия си сън чуваше всичко и въобще беше будно момченце. След това бе подслушвал всяка дума от разговора, докато му се стори, че в него има нещо съмнително и макар да не разбираше нищо, предугаждаше нещо опасно и непристойно; тогава така се изплаши за майка си, че по-скоро усети, отколкото чу тихото боричкане и скочи от леглото си, за да й се притече на помощ. Пък и кой би могъл да проследи тайнствените пътища на прозрението, които се крият в човешките рожби? И когато много ясно видя, че това беше надзирателят — кой мигновено внуши на малкото дяволче неосъзнатото лицемерие, с което то прикри нежното си чувство, като се престори, че вижда крадец, и което му позволи да удари така безцеремонно противника си по главата?

Майка му обаче удържа думата си и го възпита така, че той стана порядъчен и честен човек и беше един от малкото хора в Зелдвила, които си останаха несломени до края на живота си. Как започна и как постигна тя това, би било трудно да се каже; защото в същност тя го възпитаваше колкото се може по-малко и заслугата й се състоеше изключително в това, че младата фиданка, която беше от същото дърво като нея, си растеше просто под нейната сянка и я следваше във всичко. За свестните и почтени хора е много по-лесно да възпитат както трябва децата си, а за един неграмотен дръвник е твърде трудно да научи детето си да чете. Общо взето, умението й да възпитава се състоеше в това, че без много да се разнежва, тя накара синчето си да почувствува колко много го обича и с това събуди у него нуждата винаги да й се харесва; по този начин успя да го накара при всички обстоятелства да мисли за нея. Без по начало да ограничава свободата му, тя гледаше да го държи колкото се може повече около себе си, така че малкият възприе нейните маниери, нейния начин на мислене и не след дълго от само себе си не правеше нищо, което не би се понравило на майка му. Тя го обличаше винаги просто, но добре и с изискан вкус; така той се чувствуваше удобно в дрехите си, беше сигурен и доволен и не почувствува никога нужда да мисли за дрехи; не стана суетен и никога у него не се пробуди ламтеж да се облича по-добре или въобще по-другояче. По същия начин тя постъпваше и с яденето: изпълняваше всички евтини и невинни прищевки на трите си деца и никой в нейната къща не получаваше нищо за ядене, без другите да получат своя дял; но въпреки че ядяха редовно и обилно, тя обръщаше толкова малко внимание на храната и гледаше на нея с такова пренебрежение, че Фрицхен сам се научи да не й придава особено значение и когато беше сит, не мислеше пак за някое извънредно вкусно ядене. Само ужасното важничене и перчене, с които повечето добри домакини се отнасят към храната и готвенето, събуждат обикновено у децата чревоугодничество и лакомия, които се превръщат във влечение към охолство и разсипничество, когато пораснат. Колкото и странно да е, във всички страни, населени от германски народности, за най-добра и способна минава оная домакиня, която вдига най-много шум около тенджерите и тиганите си и когато и да я види човек, ръцете й все са заети с готвене; чудно ли е тогава, че господа немците стават най-големите лакомци, че изграждат жизненото си щастие върху една добре уредена кухня и съвсем забравят колко маловажно нещо е в същност яденето в краткия ни жизнен път. По същия начин тя постъпи и с парите — онова нещо, към което обикновено родителите се отнасят с ужасно неподходящо благоговение. Щом реши, че е вече поизрасъл, тя обясни на сина си имотното им състояние, започна да го кара да отброява суми и да ги слага в касата; той едва беше започнал да различава монетите, когато тя му даде една спестовна касичка и я предостави напълно на негово разположение. Когато направеше някоя глупост или си позволеше да си купи някое прекалено скъпо лакомство, тя не се отнасяше към провинението му като към криминално престъпление, а с малко думи му доказваше колко смешна и нецелесъобразна е постъпката му. Когато задигнеше или си присвоеше нещо, на което нямаше право, или пък направеше някоя от ония скришни покупки, които така много плашат родителите, тогава тя не считаше това за някакво злощастие, а чисто и просто го порицаваше направо, като му казваше, че е глупаво и празноглаво момче. Но затова пък беше извънредно строга към него, когато, било с думи, било с дела, той се държеше неблагородно и дребнаво, което в същност се случваше много рядко; тогава тя ставаше сурова и безпощадна, хубавичко му натриваше носа и така здравата го напляскваше, че той никога не забравяше неприятната случка. Обикновено всички тези прояви се третират тъкмо по обратния начин. Когато някое дете злоупотреби с пари или задигне нещо отнякъде, родителите и учителите изпадат в особен страх за престъпното бъдеще на детето, като че ли те сами знаят колко е трудно да не станеш крадец или измамник! Това, което в деветдесет и девет на сто от случаите е само мигновено, необяснимо хрумване и прищявка на мечтателното подрастващо дете, се превръща в престъпление, заради което изправят човека пред страшен съд и тогава възрастните говорят само за бесилки и тъмници. Сякаш всички тези крехки цветенца няма сами да се предпазят, когато у тях се пробуди разсъдъкът, сякаш тяхното самолюбие или просто дори суетността им няма да ги предвардят да не станат крадци и мошеници. А колко по-меко и дружелюбно се отнасят родителите към хилядите дребни прояви и белези на завист, зложелателство, суетност, високомерие, на честолюбие и самодоволство! Колко трудно забелязват смелите възпитатели измамливия и лицемерен характер на едното дете, докато с адски вой се нахвърлят върху другото, което от необмислена дързост или от смущение е казало наивно една-единствена нагла лъжа. Защото тогава им се удава действителен и удобен повод да изреват гръмогласно в ушите на малкия слисан изобретателски гений библейската заповед: не лъжи! Когато Фрицхен казваше някоя такава груба лъжа, госпожа Регел го гледаше учудено и казваше просто:

— Какво означава това, глупчо? Защо лъжеш и разправяш такива нелепости? Да не смяташ, че можеш да правиш големите на глупаци? Бъди доволен, че тебе никой не те лъже, и се откажи от подобни шеги!

Когато Фриц излъжеше от немай-къде, за да прикрие някое свое прегрешение, тя му доказваше със сериозни, обаче изпълнени с обич думи, че въпреки всичко стореното си остава сторено, и знаеше как да му обясни, че той щеше да се чувствува много по-добре, ако си беше признал открито и честно извършената грешка; но тя никога не почваше втори наказателен процес заради лъжата, а взимаше такова отношение към направената беля — независимо от това дали той беше излъгал, или не, — че той скоро разбра колко безполезно и недостойно е да се лъже и започна да се чувствува твърде горд, за да си служи с лъжи. Но ако той проявеше и най-малката склонност да си приписва качества, които не притежава, или да преувеличава нещо, което смята, че му подхожда, или пък да се перчи с някакво умение в работи, за които въобще не го бива, тогава тя го гълчеше с остри, сурови думи и му шляпваше и няколко плесника, ако постъпката му й се стореше прекалено грозна и противна. Когато забележеше, че играейки с другите деца, той ги лъже, за да си спечели някоя дребна облага, тя го наказваше по-строго, отколкото в случаите, когато отричаше някое по-голямо провинение.

Впрочем през цялата си възпитателска дейност тя едва ли изразходва толкова думи, колкото бяха нужни, за да опишем тук методите й; все пак възпитателното влияние на госпожа Амрайн се дължеше по-скоро на нейния характер, отколкото на някаква предварително обмислена или пък заучена от книгите система. Затова една част от начина й на действие не ще може да бъде разбрана от хора, които не притежават нейния характер, докато другата част — например отношението към дрехите, храната и парите — не ще може да бъде приложена от съвсем бедни хора. Защото например в къщи, дето няма нищичко за ядене, храната е винаги най-важното нещо, а деца, възпитани при такива условия, трудно могат да отвикнат от лакомията, тъй като всички в къщи са погълнати от мисълта да се нахранят.

Докато момчето беше още малко, майката полагаше незначителни усилия да го възпитава, тъй като тя, както вече казахме, възпитаваше по-малко с думи, отколкото със собствената си личност — такава, каквато си беше, — така че възпитанието беше част от всекидневието й. Ако някой попита на какво почиваше собственото й доверие в детето и как постигаше целта си при този лек начин на възпитание, в който тя не влагаше никакви усилия, трябва да отговорим: изключително на нейната всеотдайна обич, благодарение на която същината на нейната личност се запечата в неговата душа и нейните инстинкти станаха и негови.

Обаче дойде времето, когато тя все пак трябваше да приложи някои предварително обмислени и по-строги възпитателни мерки — времето, когато добрият Фриц вече порасна и смяташе, че е достатъчно възпитан; едва тогава майка му застана истински на поста си, понеже тъкмо в този момент щеше да се реши дали той ще тръгне по добър или по лош път. Само на няколко пъти й се наложи да предприеме решителна и енергична стъпка срещу младата му самостоятелност, но всеки път тази мярка идваше тъкмо навреме, беше така ненадейна, убедителна и съществена, че не загуби никога трайното си въздействие.

Скоро Фриц навърши осемнадесет години; беше станал хубаво младо ергенче, приятно на вид, с руси коси и сини очи, напълно самостоятелен и уверен във всичко, което върши. Той вече беше поел ръководството на предприятието — що се отнася до работата на открито, — след като от четиринадесетгодишна възраст бе работил усърдно в каменоломната. Изражението на лицето му бе сериозно и умно, но въпреки това той беше весел и винаги в добро настроение и това, което най-много харесваше на майка му, беше способността му да общува с всички хора, без да възприема тяхното държане. Тя не го спираше да излиза, когато му беше скучно в къщи, нито пък му пречеше да другарува с млади момчета; но тъй като го следеше зорко, с удоволствие видя, че той не придобива вкус към начина на живот на младите зелдвилци, с които общуваше — ту с едного, ту с другиго; той ги преценяваше добре и излизаше само колкото да се позабавлява с тях — както и доколкото той намереше за добре. Тя с удоволствие установи също така, че той не се циганеше и при гуляи черпи другарите си с по някоя и друга бутилка вино, без това да има лоши последици за него; не се заплете нито в една лоша или скандална история, въпреки че се месеше във всичко и знаеше какво се е случило, без впрочем да подслушва или да клюкарствува. Освен това той държеше на името си, без да бъде надменен, а когато се наложеше, знаеше и да се защити. Затова госпожа Регула беше спокойна и си мислеше, че точно този е правият път и че синът й няма да се остави някой да го подведе.

Тогава тя забеляза, че той започна да се изчервява, когато срещне някое хубаво момиче, че наблюдава внимателно и критично дори грозните момичета и че се смущава, щом в стаята влезе някоя хубавичка, закръглена и весела жена, която той скришом поглъщаше с очи. От тези три признака тя направи следните две заключения: първо, че той все още е напълно непокварен и, второ, че ако за него съществува опасност да възприеме просташкото държане, обичайно в града, то тази опасност може да дойде само от страна на зелдвилските дами; и в сърцето си тя веднага си каза:

„Значи, натам ти се ще да избиеш, негоднико?“

Красавиците на града нямаха по-лоши принципи от мъжете си и когато стигнеха известна възраст, у тях все още бе останала малко хубост, която съпрузите им с удоволствие биха похабили. И тъй като мъжете обичаха да се забавляват, то и те не искаха да останат по-назад от тях, докато все още имаха известни изгледи, а при прекрасния пол, както знаем, всички прегрешения и нередни неща стигат в края на краищата до един и същ завършек — оная стара история, която води след себе си най-различни последици, засягащи щастието или нещастието на господа съучастниците. Така че и в това отношение в Зелдвила беше по-весело, отколкото другаде.

Ядосана и изплашена, госпожа Амрайн отваряше черните си очи на четири и трепереше кога и как ще покварят детето й; и наистина скоро се откри случай за майчината й намеса. В кметството празнуваха голяма сватба. Младоженците принадлежаха към най-шумните и весели кръгове, които бяха тъкмо в пълния си разцвет. Както по други места в Швейцария, така и на сватбите в Зелдвила на банкета и на бала вечерта присъствуваха два вида гости: истинските поканени сватбари и освен тях приятелите или роднините им, които поднасят смешни сватбени подаръци или нещо за ядене, придружено с какви ли не закачки, куплети и намеци. За тази цел те се обличат в най-различни комични костюми, съответствуващи на подаръка, който ще поднесат, и слагат маски на лицата си; всеки от тях издирва приятеля или роднината си, застава зад стола му, поднася дара и казва словото си. Фриц Амрайн беше решил да поднесе няколко подаръка на една малка братовчедка; майка му нямаше нищо против това, тъй като момичето беше още много младо и добре възпитано. В същност малката братовчедка не го привличаше толкова, колкото някакъв смътен копнеж да се налудува поне веднъж истински сред веселите зелдвилски дами, тъй като често му бяха описвали по най-примамлив начин колко весели са те, когато се съберат заедно. Той само не беше решил с какъв костюм да се яви на сватбата; и едва привечер, по съвета на някои познати, реши да се облече като девойка. Майка му тъкмо беше излязла, когато той, взел вече това весело решение, тичешком се върна в къщи и веднага се зае да осъществи намерението си. Без да подозира нещо лошо, той се залови с гардероба на майка си и подпомогнат от една захилена прислужница, обърна всичко наопаки, докато накрая си избра най-хубавите и най-пъстри дрехи. Облече най-елегантната празнична рокля на майка си, онази именно рокля, която тя носеше само при тържествени случаи, а от многобройните кутии измъкна рюшове, панделки и други накити. На всичко отгоре си сложи и огърлицата на майка си и така, нагизден по най-просташки начин, се запъти към приятелите си, които междувременно също се бяха преоблекли. Там две палави сестрички довършиха напълно тоалета му, като най-напред фризираха изящно русата му коса, а после украсиха гърдите му с надлежния женски бюст. Седнал на стола, той се остави на грижите, които недотам свенливите момичета полагаха за външността му, и непрестанно се обливаше в червенина, а сърцето му биеше лудо в очакване на предстоящото удоволствие; но същевременно с това нечистата му съвест се пробуди и започна да му шепне, че тази работа не е съвсем редна. Затова, когато тръгна с компанията към кметството, носейки кошничката с подаръци в ръце, той изглеждаше засрамен и смутен като истинска девойка. И така, свел очи надолу, отиде на сватбата, където всички много го харесаха, особено жените.

През това време майка му се бе върнала в къщи и беше видяла отворения шкаф, както и опустошенията, нанесени в ковчежетата и раклите й. Когато разбра с каква цел бе направено всичко това и че олицетворението на нейните надежди бе излязло, облечено в женски дрехи, и при това с нейната най-хубава рокля, тя най-напред много се разгневи, но после изпадна в още по-голямо безпокойство; струваше й се, че най-опасното нещо, което може да тласне един човек към безпътен живот, е да отиде на сватба в Зелдвила, облечен в женски дрехи. Затова тя не се докосна до вечерята и цял час се разхожда нагоре-надолу, обхваната от страшна тревога, без да знае как да отърве сина си от грозящата го опасност. Беше й противно да прати да го извикат, за да не го засрами; страхуваше се също така — и то не без основание, — че ще го задържат или че сам няма да иска да се прибере. И все пак тя ясно чувствуваше, че една-единствена нощ може да бъде решаваща и да го тласне по лоши пътища. И тъй като не можеше да се успокои, най-после набързо реши сама да отърве сина си. Поради връзките си с младоженците имаше предлог да отиде за малко на сватбата и затова се преоблече набързо, като избра една рокля, малко по-хубава от всекидневната й, но все пак не дотам празнична, за да не прояви особено внимание към веселата компания. Така се отправи към кметството, придружена само от една прислужница, която вървеше пред нея с фенер в ръка. Влезе първо в трапезарията; официалната вечеря бе вече свършила и веселието, предизвикано от поднасянето на подаръците, бе стихнало; онези, които раздаваха даровете, бяха свалили маските си и се бяха смесили с останалите гости. В залата не се виждаше нищо друго освен няколко компании господа — едни играеха на карти, други продължаваха да се черпят. Тогава тя се изкачи по стълбите и се озова в една старинна галерия, откъдето се виждаше залата, в която гостите танцуваха. Галерията беше пълна с какви ли не хора, които не принадлежаха към висшето общество и затова им бе разрешено да гледат танците само оттук, както прислугата в някой дворец гледа отдалеч княжеската сватба. Затова и госпожа Регула можеше незабелязано да следи бала, който минаваше твърде тържествено и със строгия си и тържествен церемониал едва прикриваше всеобщата похотливост и сладострастните желания. Зелдвилци никога не биха постъпили и другояче, защото бяха привърженици на поговорката: „Всяко нещо по реда си!“ И щом като с малко усилия можеха да си създадат зрелище и да се насладят на един — според техните понятия — благороден бал, защо да изпускат това удоволствие?

Фрицхен Амрайн обаче не беше между танцуващите и колкото и да го търсеше с очи майката, все не можеше да го открие. А колкото по-дълго не го откриваше, толкова повече се засилваше желанието й да го зърне — вече не само защото се тревожеше за него, а и защото искаше да види какво впечатление прави в същност той и дали от глупост и лекомислие не е станал за смях, като е тръгнал бог знае накъде, облечен нескопосано като някоя повлекана. Потънала в такива размишления, тя стигна до един страничен коридор на високата галерия, който завършваше с прозорец, закрит със завеса и предназначен да осветява коридора. Прозорецът обаче гледаше към по-малкия салон на кметството — стара готическа стая — и се намираше високо горе на едната й стена. Когато повдигна малко завесата и погледна надолу към дълбоката зала, доста слабо осветена от някакъв чудноват претрупан полюлей, тя съзря една по-малка компания, която, изглежда, се забавляваше безшумно и весело. Госпожа Регел се вгледа по-добре и различи седем-осем жени, чиито съпрузи беше видяла да играят карти в трапезарията и да се перчат с това, че залагат големи суми. Жените седяха в тесен полукръг, а пред тях бяха застанали почти същият брой млади мъже, които ги ухажваха. Между тях майката пак не можа да намери Фриц и беше много доволна, тъй като обществото на тези дами можеше да й вдъхне всичко друго освен спокойствие. Защото, като ги разгледа поотделно, тя видя, че това бяха все млади жени, всяка от които минаваше за опасна по свой начин и се ползуваше в града ако не с лоша, то поне с някаква тайнствена репутация, което, предвид на съществуващата търпимост в Зелдвила, все пак не беше малко нещо. На първо място беше седнала не много грозната Адела Андерау, която беше закръглена и съблазнителна, без точно да може да се определи в какво именно се състои привлекателността й, и която умееше от време на време да издебне някой миг, когато разговорът затихваше, и така да стрелне с премрежени очи младите хора, че запалваше в сърцата им чудна искра на надежда и копнеж. Десетина от тях тя отблъскваше безжалостно и твърде шумно, за да може в безопасен час най-редовно да ощастливява единадесетия. Там беше също и страстната Юлия Хайдер, която открито и пред колкото се може повече свидетели обсипваше с бурни ласки мъжа си, проявяваше най-необуздана ревност и непрестанно го обвиняваше в изневяра, докато някой трети завидеше на безчувствения съпруг и се опиташе да сподели тази гореща страст. Там беше и печалната, кротка Емелина Акерщайн, истинска мъченица, чийто мъж я тормозеше, задето не знаела да върши нищо и била занемарила домакинството си; тя имаше блед, посърнал вид и обляна в сълзи, се отпущаше в обятията на всеки, който пожелаеше да я утеши. Там беше и злата Лизхен Ауфдермауер, която сплетничеше и всяваше раздори дотогава, докато някой, когото беше оклеветила, кипнеше и я хванеше натясно между четири очи и така си отмъщаваше. После следваше — като не броим две-три по-отракани женички, които без много обяснения вършеха направо каквото си искат — тихата Тереза Гут, която седеше съвсем безучастно, без да поглежда ни наляво, ни надясно, не любезничеше с никого и едва отговаряше, когато някой я заговореше; но започнеше ли някой да я задиря или пък заплетеше ли се случайно сама в някоя авантюра, тя неочаквано започваше да се кикоти като луда и си позволяваше всичко. На края бе седнала и лекомислената Кетхен Амхаг, на чиято съвест тегнеха куп тайни прегрешения.

Госпожа Амрайн разпозна жените от тази компания и тъкмо рече да благодари на бога, че поне тук не видя сина си, когато откри още една женска фигура между тях; в първия миг тя не можа да я познае въпреки впечатлението, че я е виждала вече някъде. Това беше едно снажно, великолепно сложено създание, със стойка на амазонка и с дръзки руси къдрици; очарователно свенливо, то седеше като влюбено между веселите жени, които се отнасяха много внимателно към него. Но когато се взря по-внимателно, тя позна сина си, а същевременно и своята виолетова копринена рокля и видя колко хубаво му седеше тя; трябваше също така да признае, че той беше издокаран много изкусно и изящно. Но в същия миг тя видя как съседката от едната му страна го целуна, тъй като веселата компания тъкмо беше улисана от някаква забавна игра, а в следния миг той целуна съседката от другата си страна; тогава тя реши, че е настъпил моментът да върне на сина си услугата, която той й беше направил като петгодишно момченце.

Веднага слезе по стълбите долу и влезе в салона, като поздрави скромно и учтиво изненаданата компания. Всички смутено се надигнаха; защото, въпреки че в града доста я одумваха, тя все пак внушаваше уважение навсякъде, където се появеше. Младите мъже, искрено смутени, я поздравиха със страхопочитание, и то толкова по-искрено, колкото по-буйни бяха в същност; от жените обаче никоя не искаше да я сметнат, че може да не бъде в добри отношения с най-почитаната жена от града или че не знае как да се държи с нея; затова, щом се съвзеха от изненадата си, те шумно се струпаха наоколо й. Най-изумен от всички беше обаче Фриц, който не знаеше как да се държи в роклята на майка си; внезапно той се изплаши, като си помисли, че строгият поглед, който тя хвърли върху му, беше само заради скъпата й копринена рокля. Той нямаше други, по-сериозни опасения, тъй като при общото весело настроение шегата изглеждаше нещо съвсем обикновено и позволено. Всички насядаха отново и след като госпожа Амрайн се разговаря любезно около четвърт час с младите хора, тя кимна на сина си да дойде при нея и го помоли да я придружи до вкъщи, тъй като искала да се прибере. Когато той с готовност се съгласи, тя му прошепна със строг тон:

— Ако исках да ме придружава жена, можех да задържа Грета, която ми свети с фенера на идване. Ти ще бъдеш така добър да изтичаш до вкъщи и си облечеш други дрехи, които по ти приличат от тези!

Едва сега той забеляза, че нещо не е в ред; с пламнало лице си тръгна към къщи и докато тичаше из улиците и шумолящата рокля го шибаше непривично по краката — дори нощният пазач се загледа подозрително подире му, — той напълно съзна, че за един млад републиканец това съвсем не е подходящо облекло и че облечен така, е срамота да се мерне някому пред очите. Стигна в къщи и започна бързо са се преоблича, но тогава му мина мисълта, че сега майка му седи сама сред тълпата в кметството: тази мисъл го жегна така особено и така го разтревожи за честта й, че той побърза да се върне отново там, за да я доведе в къщи. Смяташе също, че изпълнява истинско рицарско задължение, като пристига съвсем навреме, и че по този начин заглажда най-добре всички евентуални недоразумения. Обаче госпожа Амрайн се сбогува с компанията и тръгна сериозна и мълчалива редом със сина си към къщи. Там тя седна на обичайния си стол, въздъхна и мълча известно време; после скочи, грабна захвърлената официална рокля, накъса я на парчета и каза:

— Ще я изхвърля, защото и без това никога вече няма да я облека!

— Но защо? — запита Фриц, учуден и смутен.

— Как бих могла — отвърна тя — да нося една рокля, с която моят син е седял между разпуснати жени и самият той е бил подобен на тях? — Тя избухна в плач и му каза да върви да си легне.

„Охо! — рече си той, излизайки навън. — Та то не било толкова страшно!“

Но не можеше да заспи, защото се чувствуваше възбуден както от прекъснатото забавление, така и от думите на майка си; така имаше време да размисли над всичко случило се и намери, че майка му има до известна степен право; но то се дължеше само на това, че и той презираше хората, с които току-що се беше забавлявал. Гордостта му беше поласкана до известна степен от това обяснение и едва когато на сутринта и през следващите дни майка му остана все така сериозна и тъжна, той разбра същността на постъпката си. Никой от двамата не обели повече ни дума по този въпрос, но Фриц беше спасен веднъж завинаги от лошия път, защото се срамуваше от майка си много повече, отколкото от целия останал свят.

През следващите няколко месеца госпожа Амрайн няма причина за нови грижи, докато един ден се появи една цветуща млада селска мома, която търсеше работа при нея; Фриц се загледа в девойката, без да сваля очи от нея, после се приближи и забравяйки всичко друго, я помилва по страната. В същия миг той сам се сепна от постъпката си и излезе навън; майката също се изплаши, а девойката, ядосана и почервеняла, се обърна и веднага си тръгна. Госпожа Амрайн видя това, спря момичето и го придума да остане на работа при нея.

„Сега или ще се прегъне, или ще се счупи“ — помисли си тя и същевременно почувствува, че със забрани, както бе действувала досега, няма да може да удържи по-дълго буйната кръв на сина си. Затова още същия ден отиде при него; той тъкмо закусваше под сенчестата лозница зад къщата; оттам се виждаха далечните очертания на сините хълмове отвъд долината, където живееха други хора. Тя обгърна с ръка раменете му, погледна го ласкаво в очите и му рече:

— Мили Фриц! Бъди добър и послушен още две-три годинки и аз ще ти доведа от моя край такава красива и добра булчица, че да се гордееш с нея!

Изчервявайки се, Фриц сведе очи, смути се и отвърна навъсено:

— Кой ти каза, че искам жена?

— Но нали трябва да се ожениш! — възрази тя. — И то за добра и красива мома, както вече ти казах; но ще трябва да я заслужиш, защото не бих довела тук дъщерята на някои порядъчни хора, за да бъде нещастна!

С тези думи тя целуна сина си — нещо, което не беше правила от дълго, дълго време — и влезе в къщата.

Внезапно обаче той се почувствува някак особено и от този миг започна да мисли за една такава добра и красива жена; тези мисли така ласкаеха честолюбието му и така неотстъпно го занимаваха, че потънал в тях, той не поглеждаше вече никоя жена в Зелдвила. Нежният начин, по който госпожа Амрайн го наведена на тези мисли, даде на желанията му по-сърдечна и благородна насока; той се чувствуваше под закрилата на майка си, която явно му мислеше доброто. Фриц обаче не изчака двете години и приготовленията на майка си, а доста скоро след това тръгна през хубавите неделни дни да се разхожда по полето и особено обичаше да скита около родното място на майка си. Беше ходил там само веднъж и сега роднините и приятелите на майка му го приеха много любезно, тъй като красивият младеж им се понрави, а освен това гледаха на него като на някакво чудо, защото беше порядъчен и сериозен зелдвилец, пък и не беше самохвалко. В онзи край той се чувствуваше като у дома си; майка му забеляза това и го пущаше на драго сърце да ходи там; тя и не подозираше, че преди още да й мине подобна мисъл през ума, той вече си е намерил една свястна девойка и че според него тя отговаря напълно на образа, който майка му бе обрисувала. Когато научи за това, госпожа Амрайн се разтревожи и побърза да разбере коя е тази мома, но за нейна приятна изненада узна, че синът й е на добър път; защото тя можеше само да похвали добрия му вкус и избора му, а също да се възхити на непомрачената радост и вярност, с които той се бе привързал към избраната девойка; сега госпожа Регула се почувствува освободена от всяко по-нататъшно задължение да прилага строги възпитателни мерки и да си служи с хитрини.

Но едва тя беше избягнала благополучно тази опасност, и се появи друга, която заплашваше да стане още по-страшна и която отново даде възможност на госпожа Регула да изпита мъдростта си.

Беше настъпило времето, когато Фриц, синът й, започна да се занимава с политика и това го привличаше повече от всичко друго да общува със съгражданите си. Фриц беше либерален младеж понеже беше млад и разумен, освен това съвестта му беше спокойна, защото изпълняваше всичките си лични задължения, а от майка си беше наследил чувство за хумор. Въпреки че според обикновените повърхностни понятия можеше да се помисли, че госпожа Амрайн има аристократични схващания, защото презираше повечето хора, между които живееше, това не беше вярно, тъй като по-възвишено и по-благородно от презрението е уважението към целия свят изобщо. Свободолюбивият човек вярва, че той, както и целият свят, са способни да извършат нещо добро и знае, че трябва мъжествено да се застъпва за това, докато покорството и консерватизмът почиват върху нерешителност и тесногръдие. А тези две качества мъчно могат да се съчетаят с истинската мъжественост. Преди хиляда години бе започнала епохата, когато за истински герой и рицар се смяташе само онзи, който беше същевременно и благочестив християнин; защото по онова време хуманност и просвета имаше само в християнството. Днес можем да кажем: може да си смел и решителен колкото си щеш, ако не си свободолюбив, не си истински мъж. А след като веднъж вече се бе излъгала така горчиво в съпруга си, госпожа Регула бе възприела прекалено строги правила за мъжките добродетели, в които не биваше да липсва здраво и сигурно свободолюбие. Впрочем по времето, когато я ухажваше, мъжът й блестеше с обаянието на младежкия си радикализъм, към който той, разбира се, се отнасяше като чирак, комуто за пръв път са дали да поправя сребърен джобен часовник.

Независимо от тези си разбирания обаче тя бе родом от един кантон, където от незапомнени времена всички бяха свободолюбиви, и с течение на времето при всеки удобен случай онзи край се бе проявявал като енергично, дейно и неизменно буржоазно гнездо; затова, щом станеше дума, че еди-къде си някои казали или извършили нещо консервативно, те веднага вдигаха цялата околност на крак и изразяваха шумно негодуването си. Затова, наложеше ли се да си състави мнение по някой въпрос, госпожа Амрайн не се вслушваше в това, което казваха зелдвилци, а възприемаше онова, което говореха хората от нейния роден край, и съобразяваше становището си с техните схващания.

Тези основания бяха достатъчни за Фриц да стане добър либерал, без сам много да се бе задълбочавал по въпроса. Що се отнасяше до следващата, опасност за разпалените политикани — която се появява там, където има свобода на словото и законните деяния и където хората сами са си господари, — а именно опасността да станат безделници и да киснат по кръчмите, тази опасност беше все пак по-голяма в Зелдвила, отколкото на други места в Швейцария, където, както навсякъде по стария свят, все още се държи на стария ориенталски обичай да се разискват и предъвкват най-важните работи в отпуснато, полузадрямало състояние край извора на насладата — тоест край пълните бъчви. И все пак не би трябвало да бъде така; защото да изпиеш чаша хубаво вино в приятна тишина, е цел, награда или плод на усилия, възнаграждение и — ако се вземе в по-дълбок смисъл — упражняването на политическите права в същност е само едно средство да се стигне до тази цел. Впрочем тази опасност не заплашваше Фриц нищото той беше вече твърде много привикнал към труд и порядък, пък и най-малко в Зелдвила го блазнеше да подражава на другите. За него съществуваше по-голяма опасност да стане бъбривец и самохвалко, който повтаря все едно и също и обича сам да се слуша да говори; защото в младежките ни години нищо не ни подвежда така лесно към бъбривост и самохвалство, както живото чувство към принципи и мнения, които можем да излагаме без задръжка, тъй като те са общополезни и засягат общото благо.

Но когато той действително започна и ден и нощ да говори за политика, да предъвква вечно едно и също, да се опиянява по детински от собствените си необосновани твърдения и да си мисли, че всичко трябва да върви така, както сам той го твърди и желае, майка му съвсем неочаквано му каза само един-единствен път — тъкмо когато се бе разгорещил:

— Какви са тези празни приказки и това политиканствуване? Не искам да ги слушам! Ако не можеш да се откажеш от тях, излез на улицата или върви в кръчмата! Тук в къщи не искам да вдигаш такава врява!

Тези думи бяха казани тъкмо навреме; прекъснат посред речта си, Фриц остана слисан и не знаеше какво да отговори. Излезе навън и докато размишляваше над това странно събитие, почувствува, че потъва от срам, така че почти половин час след тази случка се обля цял в червенина. Но от този миг той беше окончателно излекуван и свикна да оправя политиката с малко думи и повече мислене; така добре го бе засегнал единственият упрек, изречен от женска уста, че е дърдорко и празен политикан.

Затова пък третата опасност, тъкмо обратна на първите две — да пропадне поради зле насочената си енергия, се оказа толкова по-голяма. Колкото и непостоянни да бяха иначе зелдвилци в политическите си настроения, толкова по-упорито участвуваха те във всички доброволчески отряди и подкрепления, които отиваха да подпомогнат съмишлениците им в други кантони: когато се касаеше да свалят насила някой омразен режим в съседно място, да сплашат някое слабо мнозинство или да се притекат с оръжие на помощ на някое дръзко и непокорно малцинство, тогава всеки път — независимо от преобладаващото настроение в града — от Зелдвила редовно тръгваше отряд въоръжени хора към размирното място, било по глухи пътеки в потайна доба, било по широкия път посред бял ден — според това кой път им се струваше по-чист. Защото за тях нямаше по-приятно развлечение от това при хубаво време да обикалят няколко дни из страната, на групи по шестдесет-седемдесет души, въоръжени с точни пушки и добре запасени с тежки и опасни оловни куршуми и сребърни талери; с помощта на последните те добре си похапваха и попийваха в окупираните кръчми и с чаша в ръка, вдигайки силна врява, се чукаха с други подкрепления, които също така гледаха повече или по-малко сериозно на нещата. Тъй като законът и необузданото своеволие, договорните задължения и първичните природни инстинкти, установеният ред и революционният дух — всички тези неща вкупом образуват живота и го тласкат напред, срещу това нямаше какво да се възрази, освен да се каже: „Внимавайте какви ги вършите!“ Сега обаче зелдвилци бяха разбрали вече собствената си орисия: а именно, че при походите си пристигаха или твърде рано, или твърде късно, и то на погрешно място, че въобще не се стигаше до пукотевица извън няколкото патрона, изстреляни за удоволствие във въздуха на връщане по пътя, по който тръгваха след дълги увещания и солидно пиене. Но това им стигаше: те бяха, така да се каже, участвували в събитието и в страната се говореше, че и зелдвилци са излезли на поход, добре стегнати, по войнишки, истински мъже, със заредени пушки и златни часовници в джобовете.

Когато Фриц Амрайн чу за първи път за такъв поход, след като възрастта му позволяваше да върви с доброволците, веднага изтича в къщи — беше крайно време, защото отрядът вече се готвеше да се отправи на път, а пък се касаеше за едно добро дело. У дома той облече най-хубавите си дрехи, взе достатъчно пари, закачи патрондаша и грабна грижливо поддържаната си пехотинска пушка; понеже беше вече редовен и як флангови запасняк, и през ум не му минаваше да се перчи с някоя скъпа и точна пушка, с която не би знаел как да борави, а леката си пушка той можеше да пълни и изстрелва сръчно и бързо, щом зърнеше неприятеля. Изпълнен с копнеж, той не виждаше вече нищо друго във въображението си освен последния хълм, последния ъгъл на улицата, зад който, щом кривне, ще съзре омразния враг и веднага ще се вдигне пукотевица и престрелка.

Той не взе почти никакъв багаж със себе си и веднага се сбогува с майка си, която го гледаше ядосано, с разтуптяно сърце, но все пак не каза нищо.

— Сбогом! — каза той. — Утре или най-късно вдругиден ще бъдем пак тук!

И тръгна, без дори да й подаде ръка, сякаш отива само до каменоломната да нагледа работниците. Тя го остави да тръгне, без да му каже нещо, тъй като беше против разбиранията й да спре хубавото момче от тази първа проява на храброст, преди времето и опитът сами да му дадат добър урок. През прозореца обаче тя благосклонно го проследи с очи, докато той вървеше бодро и весело по пътя. Не отиде дори до прозореца, а застана сред стаята и го гледаше оттам. Впрочем тя самата беше смела по природа и не изпитваше никаква особена тревога, още повече, че добре знаеше как обикновено завършват тези зелдвилски походи.

И наистина Фриц се завърна още рано сутринта на следния ден и се промъкна доста засрамен в къщи. Беше изморен, недоспал, изтощен от пиянство и в лошо настроение, без да бе преживял или свършил нещо; само дето беше съсипал хубавите си дрехи от безцелното скитане и бе изпразнил кесията си.

Майка му забеляза това, но видя също така, че той не постъпи като другите, които през това време едва-едва се домъкваха на групи — вместо да смени набързо дрехите си, да вземе пари и да отиде в кръчмата, за да разисква несполучливия поход, подкрепяйки се с ядене и пиене след изморителното безделничене, той поспа един час, а след това мълчаливо отиде да си гледа работата; тогава сърцето й се зарадва и тя си каза, че синът й сигурно сам ще разбере каква е ползата от всичко това.

Едва измина половин година, когато за зелдвилци отново се яви случай да се отправят на поход, този път в друга посока, и те пак тръгнаха. Трябваше да бъде свалено едно съседно правителство, което се крепеше върху съвсем малко мнозинство от благочестиви селяни — добри католици. Тъй като обаче тези селяни проявяваха благочестивите се убеждения и политическите си възгледи също така практично, бодро и ревностно и при изборите бяха също така единни и готови за бой, както и просветените им противници, последните изгубиха търпение и обхванати от силен гняв, решиха чрез внезапно нападение да покажат на ония тъпаци кой е господар в страната, още повече че много съмишленици от околните кантони им бяха обещали подкрепления като че ли един чироз може да стане на шаран, като му отхапеш главата и го наречеш шаран! Но в дни на преломи, когато във въздуха се носи нов дух, старата черупка на правото, с което сме свикнали, няма вече никаква стойност, тъй като ядката е изпаднала, а новото право съзнание трябва тепърва да се възприеме и човек да привикне към него, „за да пребъде законът“, тоест да трае дотогава докато живее и трае новият дух, за да остарее и той на свой ред, та тълкуванията и споровете около черупката на правото да започнат наново. Когато по навик няколко десетки зелдвилци отново се събраха и цялата храбра дружинка се готвеше да тръгне на поход, за да помогне на омразното съседно правителство по-бързо да слезе от власт, госпожа Регел Амрайн беше в добро настроение, тъй като смяташе, че този път въоръжените политикани много се мамят, ако си мислят, че синът й ще тръгне с тях; защото досегашният й опит беше показал, че една-единствена поука е достатъчна да смири буйната му кръв; следователно сега няма и през ум да му мине да върви с тях. Но виж ти! Фриц се прибра неочаквано в къщи по време, когато тя смяташе, че е на работа, изчетка грижливо здравите си делнични дрехи, мушна в чантата си четката и някои необходими за поход неща, както и малко бельо, преметна я през рамо и я кръстоса с добре натъпкания патрондаш; след това взе отново пушката си, наведе я надолу като за поход и дръпна няколко пъти с палец петлето, за да изпита пружината му.

— Този път — рече той — ще подхванем по-другояче работата. Сбогом!

И така той тръгна, без майка му да го спира; и този път й беше невъзможно да попречи на намеренията му, тъй като видя, че той взема работата сериозно. Макар и обзета от внезапна тревога и пребледняла за миг, тя все пак със задоволство забеляза неговата непоколебимост.

Зелдвилската дружина се завърна на следния ден по стария си навик — без дори да узнае какво се е случило на бойното поле; защото, когато пресякоха границата и изминаха известно разстояние, зелдвилци видяха, че тази малка страна е твърде неспокойна — селяните бяха настръхнали, виждайки на своя територия въоръжени хора като по времето на юмручното право. Те обаче не възпрепятствуваха нашествениците, а само се трупаха по пътищата и ги гледаха подигравателно, сякаш искаха да кажат, че засега са готови да ги пуснат да се поразходят навътре из страната, но на връщане ще ги поогледат по-отблизо. На зелдвилци тази работа се видя съмнителна и затова решиха да изчакат пристигането на другите обещани подкрепления, греди да продължат нататък. Когато обаче тези подкрепления не дойдоха и се разнесе слух, че опитът за преврат е пропаднал и всичко се е разминало благополучно, те най-после си тръгнаха обратно с изключение на Фриц Амрайн, който, заинатен, се раздели предизвикателно от тях и прекосявайки вражеската страна, се упъти към столицата. Докато спътниците му гуляеха и бъбреха, той бе поразпитал наоколо и бе узнал, че група младежи от родното място на майка му ще пристигнат на няколко часа път оттук. Реши да ги потърси и вървейки бързо и безгрижно по пътя си, действително успя да ги намери без никакво премеждие. След това всички заедно незабелязано продължиха напред. Обаче сметките им излязоха криви: поради някои благоприятни случайности онова разклатено правителство се беше закрепило и щом пролича, че работите явно се развиват натам, всички селяни се събраха заедно, юрнаха се към столицата, изпревариха доброволците и им пресякоха пътя, така че, преди още да достигнат до града, Фриц и другарите му попаднаха между две огромни тълпи въоръжени селяни. И понеже твърдо бяха решили да си пробият път със сила, веднага се завърза бой. Така Фриц се озова пред тези враждебни селяни в този чужд край и докато пълнеше пушката си, стреляше и отново я пълнеше, черковните камбанарии бушуваха и ревяха заради дръзкото нашествие, сякаш камбаните оплакваха мъката на оскърбената земя. На която и страна да се насочеше малкият отряд, селяните с викове отстъпваха на известно разстояние, защото в същност годните за служба мъже, облечени във военна униформа, бяха вече повикани в града, така че тълпата, която беше застанала срещу нападателите, се състоеше главно от стари хора или от съвсем млади, още незрели юноши, насърчавани от свещеници, клисари, та дори и от жени. Въпреки това обаче се тълпяха все по-нагъсто и едва след като някои от тях бяха ранени, именно този тъмен пояс от изплашени стари хора, жени и свещеници, които, събрани вкупом, се наричаха опълчение, възропта заради разгневената и поругана земя, а над цялата суматоха камбаните изливаха проглушително гнева си и го разнасяха надалеч из околността. Заплашителният пояс се затягаше все повече и повече около сражаващите се партизанствуващи зелдвилци; някои по-смели и опитни старци излязоха напред и не след дълго отрядът беше пленен. Направо се предадоха, щом видяха, че тук всичко живо е срещу тях. Когато в редовна война врагът плени някого, това е зла участ, както всяко друго случайно нещастие, и не е унизително за един мъж; но да бъдеш пленен от съотечествениците си като безчинствуващ политически противник, е по-унизително и обидно от всичко друго на света. Едва бяха обезоръжени и обкръжени от народа, и от всички страни започнаха да се сипят всевъзможни почетни титли върху им: размирници, бандити, разбойници, негодници — това бяха най-меките възгласи, които чуваха наоколо си. Освен това взеха да ги разглеждат отпред и отзад като диви зверове и щом по дрехите и държането им разбраха, че са от добри семейства, селяните сякаш още повече се озлобиха, че такива хора могат да вършат подобни щуротии.

Не им оставаше нищо друго, освен да стоят или да вървят където и както им заповядваха — ту тук, ту там, по угодата на многоглавия суверенен господар, чиито права те бяха искали да отнемат. И ето сега той упражняваше тези свои права нашироко, а не липсваха и юмруци и плесници, когато господа пленниците проявяваха инат или не искаха да се подчиняват. Всеки им четеше по някоя нотация:

— Да си бяхте седели у дома, нямаше да трябва сега да ни се подчинявате. Кой ви е повикал тук? Нали вие искахте да ни управлявате, сега пък ние ще ви управляваме, хаймани такива! Колко ви плащат за тая работа, каква плата взимате за войниклъка си? Къде ви е военната каса, къде ви е генералът? Имате ли обичай често да излизате без тръбач, така тихомълком? Или сте изпратили обратно тръбача си, за да разгласи победата ви? Да не сте смятали, че въздухът в нашата страна е по-лош от вашия, та сте дошли да го проверите с оловни куршуми? Закусили ли сте вече, господа? Или ще почакате първо червеите да закусят с вас? Така ви се пада! Да не сте си мислили, че ние тук нямаме уредена държава, че не представляваме нищо в нашия малък край, та сте тръгнали на цели роти да се шляете нагоре-надолу, без да искате разрешение от някого?

Лисици ли смятахте да ловите или зайци? Добри федералисти сте вие, щом с пушка в ръка искате да ни отнемете правата! Благодарете сега на ония, дето са ви извикали тук; защото хубава попара ще има да сърбате! Междувременно можете да опитате гозбата в затвора ни — мнозинството се състои от стар корав грах, подлютен с пипера на един наказателен закон за държавна измяна, който ни е винаги под ръка. А като полежите някоя и друга година, ще ви се разреши в чест на славното ви нахлуване в страната да се преборите и с малко сланина — това пък е малцинство, — но внимавайте да не си счупите зъбите с нея! Няма нищо по-хубаво от една приятна разходка, тя е полезна и за здравето особено когато човек няма постоянна работа и не се движи много. Но все пак трябва да внимаваш къде се разхождаш, защото е неучтиво да влезеш с шапка на глава в черква и да нахлуеш с пушка в ръка в една миролюбива държава! Да не би пък да сте си мислели, че ние не представляваме държава, защото държим все още на религията и имаме обичай да зачитаме свещениците си? На нас така ни харесва и ще си живеем толкова дълго в нашата страна, колкото и вие във вашата, зяпльовци такива, дето сега стоите и не знаете как да си помогнете!

Такива думи се носеха непрестанно около тях и словоохотливостта на победителите беше неизчерпаема, тъй като и те сами бяха вършили вече същото, за което обвиняваха сега противниците си, или пък бяха готови всеки миг да го сторят, стига само обстоятелствата и собствените им сили да им позволяваха — също както крадец излива най-красноречиво възмущението си, когато някой му задигне скъпоценност, която той сам е откраднал. Защото човек пренася естественото си животинско безсрамие направо в нравствената област и се държи така наивно, както кученцата по улицата, вярвайки твърдо в правото на своя произвол, когато той му носи полза. Щат не щат, пленените четници трябваше да понасят всичко и само внимаваха да не би с нещо да предизвикат победителите си, та да си навлекат и някое телесно наказание. Това беше единственото, което можеха да сторят; по-възрастните и по-опитните измежду тях понасяха сполетялото ги зло с колкото се може повече хумор, защото предвиждаха, че работата няма да стане толкова опасна, колкото изглеждаше.

Мнозина от тях си запомняха по някое ругаещо селянче, което бе идвало да купи на вересия коса или крина детелиново семе от собствения им дюкян и още им дължеше пари, като си правеха сметка да му се отплатят с лихва за хапливите му подигравки; а когато селянчето доловеше такъв поглед и познаеше човека, не спираше веднага ругатните си, но незабелязано преместваше очи и насочваше думите си към другиго в тълпата и постепенно се оттегляше в по-задните редици; така весело и странно се преплитат една в друга човешките слабости. Фриц Амрайн обаче беше крайно смазан и унил. Двама-трима от другарите му бяха паднали в боя и лежаха още там; други бяха ранени и той виждаше земята наоколо си почервеняла от кръв; бяха му взели пушката и чантата; отвсякъде го заобикаляха заплашителни лица. И тогава той внезапно се пробуди от необмислената си трескава възбуда: изличен и потъмнял беше слънчевият блясък на веселия боен ден, заглъхнал беше бодрият пукот на изстрелите, стихнала беше приятната музика на краткия боен шум. Когато най-после властите и по-солидните местни хора излязоха от бъркотията и започнаха сухо и делово да разпределят и отвеждат пленените, той изпита чувството на ученик, който ненадейно е бил разтърсен и изпратен в карцер от омразния училищен директор и по този начин е бил изтръгнат от радостната възбуда и палавост, които е смятал, че са напълно редни и ще траят вечно; а сега му се струва, че всичко е загубено и че е настъпил краят на света. Той се срамуваше, без сам да знае от кого, презираше враговете си и все пак беше в техни ръце. Беше възхитен, когато тръгна срещу тях, а сега виждаше, че те във всяко отношение са в правото си; защото дори тяхната ограниченост или глупост беше тяхна законна собственост и никой не можеше да им наложи никаква друга сила освен силата на успеха, който бе изменил на зелдвилци. Възбудените и озлобени лица на всички тези възрастни и набръчкани селяни, които се перчеха с леко спечелената си победа, изпъкваха със странна яснота пред очите му в полумрака на неговото отчаяние; навсякъде, откъдето го караха, той срещаше все нови и нови лица, които никога не беше виждал, които не виждаше поотделно и въобще не искаше да види и които въпреки това ясно и отчетливо се запечатваха в съзнанието му, сякаш бяха укори, обиди и присъди. Колкото повече върволицата пленници наближаваше града, толкова по-оживено ставаше наоколо; самият град беше пълен с войници и въоръжени селяни, които се тълпяха около наново укрепналото правителство. Прекараха пленниците през града, за да направят триумфа му по-бляскав. От опозицията, която до вчера още беше така силна, че можеше да се бори за властта и вършеше всичко, което й се щеше, не се виждаше ни следа; това беше един съвсем друг, груб и съпротивляващ се свят, различен от този, който Фриц си бе въобразявал, и този свят си даваше вид, че е здраво установен и безспорен и сякаш сам се чудеше, че са могли да се съмняват в него и да го нападнат. Защото всеки играе както му свирят, а когато много хора заедно си въобразят нещо, тяхната измислица се раздува до безкрайност във въображението им. Най-после настаниха пленниците в градския затвор и в други сгради, натъпкани с подобни луди глави; така Фриц също се намери зад решетките и естествено не можа да се завърне у дома със зелдвилците.

Заради несполучливия си поход завърналите се дома си отмъстиха, като веднага приписаха на победоносния враг най-отвратителната и безогледна жажда за мъст и всеки, който беше избягал, твърдеше със сигурност, че пленените ще бъдат разстреляни. Имаше хора, и то не съвсем глупави, които обаче повярваха напълно сериозно на тези измислици и повтаряха, че фанатизираните селяни завързвали заловените доброволци между две дъски и ги прерязвали с трион на две, а някои от тях дори разпъвали на кръст.

Госпожа Регула чу тези преувеличени истории и препалената мнителност спрямо врага веднага премахна половината от страха, който я бе обзел отначало; защото глупостта на хората винаги сама намалява влиянието им върху по-благоразумните и тогава това влияние става безвредно. Ако зелдвилци бяха изказали само опасения, че според военното право пленниците могат да бъдат разстреляни, тя щеше да се терзае в смъртна тревога; но когато казаха, че те били прерязани на две или разпънати на кръст, тя се усъмни и в първото твърдение. Скоро получи кратко писмо от сина си, в което той й пишеше, че наистина е тикнат в затвора и я молеше веднага да внесе пари за поръчителство, срещу което щели да го пуснат на свобода. Вече няколко души от другарите му били освободени по този начин. Победоносното правителство беше в големи парични затруднения и по този начин си набавяше някои извънредни доходи, които му бяха добре дошли, защото след това щеше да превърне депозираните за поръчителството суми в глоби от същия размер. Доволна, госпожа Амрайн мушна писмото в пазвата си и започна спокойно да събира и натъкмява нужните средства, без да се припира; така измина около седмица, докато тя започна да се стяга за път. Тогава дойде второ писмо — на сина й се бе удала възможност да го изпрати тайно у дома си — и в него той я заклинаше да побърза, защото му било съвсем непоносимо да се чувствува до такава степен под властта на тези омразни хора. Били ги заключили като диви зверове, без чист въздух, без движение и трябвало всички заедно да ядат овесена каша и грах от едно и също ведро с дървени лъжици. Тогава тя се позасмя, отложи тръгването си с няколко дни и едва след като окошареният деен момък излежа две пълни седмици, тя нае кола, взе парите за откупа, чисто бельо и хубави дрехи и тръгна на път. Но когато пристигна, тя узна, че ще бъде дадена амнистия за всички освен за изтъкнатите главатари на заговора и особено за по-чуждите, тъй като нямали намерение да ги хранят напразно, а не очаквали вече да получат пари за тях. Тогава тя остана два-три дни в една странноприемница, готова всеки миг да освободи сина си, комуто впрочем не обръщаха много внимание поради младостта му. И действително амнистията беше обявена, тъй като този път, за да направи икономии, победилата партия последва верния принцип: да осъзнае силата си и да намери удовлетворение не в отмъщение и наказание, а в самата победа. Така най-после отчаяният Фриц намери майка си, която го чакаше пред портата на затвора. Тя го нахрани и напои, даде му да облече чисти дрехи и си замина заедно с него и със спасените пари за гаранцията.

Когато най-после се почувствува защитен и в пълна сигурност край майка си, той я попита защо го е оставила да лежи толкова дълго в затвора. Тя му отвърна кратко и, както му се стори, доста развеселено, че просто не е могла да събере по-рано парите. Той обаче знаеше твърде добре състоянието на работите й и знаеше също така откъде тя може да потърси и получи средства. Затова не прие нейното оправдание и отново настоя на въпроса си. Тя му каза да бъде доволен, понеже, като е останал докрай в градския затвор, си е спечелил порядъчна сума пари и при това е имал възможност да добие полезен опит. Сигурно е имал доста свободно време да прехвърли някои разумни мисли през главата си.

— В края на краищата излиза, че ти нарочно си ме оставила да лежа в затвора — отвърна той и я изгледа учудено — и в майчиното си съзнание си присъдила, че съм си заслужил наказанието?

На това тя не отговори нищо в пътуващата кола, а само се разсмя високо и весело, както той никога досега не я беше виждал да се смее. Не знаеше какъв израз да придаде на лицето си и затова набърчи някак особено нос; тогава тя го прегърна и смеейки се още по-силно, го целуна. Но той не каза нито дума повече и от този миг нататък наистина доказа, че действително е научил нещо в затвора.

Защото сега Фриц стана много по-сериозен и съсредоточен и никога не изпадна в изкушението да предизвика чрез някоя нередна или лекомислена постъпка властите, та по този начин да попадне в техни ръце — за свой позор и за ничия полза. Той не се зарече да не тръгва никога на поход, тъй като събитията не могат да се предвидят и никой не може да укроти кръвта си, когато се разбушува; но сега нямаше опасност да го обхване някаква случайна и необмислена жажда за нови войнствени прояви. Въобще тази преживелица така подействува на младия човек, че той сякаш с удвоени способности напредна във всяко отношение и едва двадесетгодишен, съвсем по мъжки почна да ръководи предприятието. Тогава и госпожа Амрайн му доведе младата жена, която той си бе пожелал, и след като изтече една година и той имаше вече едно хубаво малко момченце, беше все още жизнерадостен и безгрижен, но затова пък толкова по-сериозен и предпазлив в грижливо подготвените си сделки; жена му беше също весела, засмяна и винаги в добро настроение, защото в този дом се чувствуваше извънредно приятно и отлично се разбираше със свекърва си, макар да беше различна от нея — беше също добросърдечна, но с по-друг нрав.

Така възпитателното дело на госпожа Регула изглеждаше увенчано с отличен успех и тя можеше спокойно да гледа към бъдещето. Защото и двамата си по-големи синове, макар и лениви по природа, но все пак добродушни, тя бе изтикала горе-долу заедно с трудолюбивия Фриц и когато те израснаха, тя бе проявила предвидливост и ги беше дала да учат в други градове, където те останаха и там изградиха бъдещия си живот като малко по-отпуснати, но порядъчни хора, за които и занапред щеше да има да се каже толкова малко, колкото за живота им дотогава.

Фриц беше станал вече достоен глава на семейство, но се наложи майка му да се намеси още веднъж и да го поучи, и то за една работа, за която много по-простички майки малко биха се загрижили. Синът й беше женен вече от близо две години, когато кантонът, към който спадаше Зелдвила, трябваше отново да си избере висше законодателно събрание и затова трябваше да се насрочат изборите, които се провеждаха през четири години; в тях се избираха и органите на изпълнителната и съдебната власт. При последните общи избори Фриц още не бе имал право на глас и сега за пръв път щеше да участвува в избори. Но в страната цареше голямо политическо затишие. Противоречията бяха изгладени донякъде и партиите се бяха пригодили една към друга; във всички бюра и службици работеха усърдно, кастреха старите сухи клони в законника и старателно пишеха нови наредби — и добри, и лоши, планираха обществени строежи, упражняваха се да управляват умело, без прибързаност, но и без педантизъм, стремяха се да използуват всеки за онази работа, от която разбираше най-много и на която служеше вярно; и накрая се мъчеха да бъдат учтиви и справедливи към всеки, който посвоему имаше добри намерения и не беше насилник или зложелател. Всичко това беше крайно скучно за зелдвилци, тъй като при такова притихнало положение нямаше никакво вълнение. А избори без вълнение, без сплетни и козни, без бурни колебания и преломи не бяха никакви избори за тях; така този път в Зелдвила се смяташе несъмнено за лош тон дори да говориш за изборите; затова пък зелдвилци се правеха на много заети с изграждането на една голяма акционерна пивоварна и засаждането на акционерни ниви с хмел, тъй като из един път у тях се бе породила мисълта, че една внушителна бирария с хубави обширни изби, със зали и тераси ще даде нов подем на града, ще го прослави и ще привлече много гости отвън. Фриц Амрайн не вземаше участие в тези амбициозни кроежи, не го беше много еня и за изборите, макар че преди четири години бе мечтал да участвува в тях. Мислеше си, че щом всичко в страната върви както трябва, няма причина да се занимава с обществени работи и че машината няма да спре, ако той не отиде да гласува. Беше му просто неудобно да седи в такъв хубав ден в черквата с неколцина възрастни хора; в същност, ако вникнеше човек, се виждаше, че тазгодишните избори като че ли носеха някаква лека следа от смешна еснафщина, тъй като представляваха едно съвсем мирно и редовно изпълнение на гражданските задължения. Фриц не отбягваше от задълженията си, но подобно на всички млади хора мразеше по-маловажните задължения, които ни принуждават по неподходящо време да обличаме официални дрехи, да слагаме по-хубава шапка и да отиваме на някое крайно скучно или тъжно място, като например на кръщене, на гробищата или в съдебната зала. Госпожа Амрайн обаче смяташе, че именно това становище, което зелдвилци бяха възприели сега, е безсрамно и възмутително и тъкмо защото всеки се дърпаше от изборите, тя двойно повече желаеше синът й да отиде да гласува. За тази цел тя се прикри зад гърба на жена му и настоя тя да придума Фриц да отиде в деня на изборите на събранието, както е редно, и да даде гласа си за някой способен човек, па ако ще да бъде единственият избирател. Дали младата булка не бе проявила нужното красноречие по един въпрос, който твърде малко я засягаше, или пък младият мъж нямаше намерение да си отхранва и отглежда нова възпитателка в собствения дом — както и да е, същата сутрин той отиде още от ранни зори в каменоломната и под топлите лъчи на майското слънце се труди така усърдно и сериозно, сякаш него ден трябваше да свърши всичката работа на света и сякаш след това слънцето никога вече нямаше да изгрее. Като научи за това, майка му кипна. Беше си наумила, че той на всяка цена трябва да отиде да гласува в черквата. Нави на кок лъскавите си все още черни плитки, сложи върху тях широкопола сламена шапка, взе в ръка дрехата и шапката на Фриц и бързо мина през града, като се запъти към голямата каменоломна, разположена на хълма. Когато се изкачваше по дългия лъкатушен коларски път, по който извозваха камъните, тя видя колко дълбоко в планината се беше врязала за тези двадесет години кариерата и набързо пресметна стойността на това добро, солидно наследство, което сама беше придобила и успяла да задържи. По разните тераси чукаха множество работници, които Фриц отдавна вече ръководеше сам, без надзирател, а най-горе, където зелените буки се извисяваха над прясно изсечените бели скали, по снежнобялата риза тя позна и самия него — беше махнал жилетката и дрехата си и с неколцина работника бяха събрали глави над нещо. В същото време я видяха и от кариерата и й извикаха да се пази. Тя се сгуши под една скала и веднага след това в настъпилото затишие последва силен взрив и купища малки камъни и пръст заваляха наоколо й.

„Сигурно си мисли — каза си тя, — че бог знае какво геройство върши, като вдига камъни във въздуха, вместо да изпълни дълга си като гражданин!“

Когато стигна задъхана горе, Фриц хвърли бегъл поглед към шапката и дрехата, които тя носеше, престори се, че не я забелязва и продължи усърдно да разглежда дупките, които току-що беше взривил, и да измерва нещо с метъра си. Но понеже не можеше по-дълго да се прави, че не я вижда, той каза:

— Добър ден, майко! На разходка ли си тръгнала? Времето е много приятно! — и понечи да отмине нататък.

Тя обаче го хвана за ръка, отведе го малко настрани и му каза:

— Ето, донесох ти дрехата и шапката, бъди така добър и иди на изборите! Истински позор е никой от града да не отиде!

— Само това липсваше! — отвърна нетърпеливо Фриц. — При това хубаво време да отида да скучая в черквата и да предлагам на тоя и на оня бюлетини! Сигурно и за следобеда си измислила някое погребение, на което ще трябва да се завлека, та да си пропилея целия ден! Че вие, жените, постоянно ни пращате по кръщенета и погребения — виж, това мога да разбера; но че сте се загрижили толкова много за политиката, това е нещо съвсем ново за мен!

— Достатъчно срамно е — каза тя, — че жените трябва да ви напомнят да вършите това, което е редно, за което сте се клели и което е ваш дълг!

— Е, чак пък толкова! — отговори Фриц. — Да не би да пропадне държавата, ако отиде един човек по-малко. И откога стана необходимо аз да участвувам във всичко?

— Не от скромност говориш така — каза майката, — а по-скоро от прикрито високомерие! Вие всички си мислите, че трябва да присъствувате само когато вас ви засяга нещо, и понеже презирате обичайния мирен ход на нещата, се смятате за прекалено важни да участвувате в изборите.

— Смешно е в същност само аз да отида — рече Фриц. — Всички ще ме видят, че отивам там, дето ще срещна само църковните мишки!

Но госпожа Амрайн не отстъпи и отвърна:

— Не е достатъчно само да не правиш това, което намираш смешно у зелдвилци! Трябва, напротив, да вършиш именно онова, което те смятат за смешно; защото можеш да бъдеш сигурен, че каквото се вижда смешно на ония магарета, в същност е добро и разумно! Птиците се познават по перата, а зелдвилци по ония неща, които те намират за смешни. При всякакви дребни поводи, при всички скандали, суетни развлечения и щуротии, при всички кръщавки и годявки те се стараят да бъдат съвсем точни, но веднъж на четири години да се явят навреме и в пълен състав на изборите, върху които почива целият наш обществен живот и управлението ни — това било скучно, непоносимо и смешно! Това, значи, зависи от благоразположението и удобството на всекиго, който непрестанно крещи за правата си, но щом тези права позамиришат малко и на задължение, той веднага гледа да не упражнява никакви права! Как искате вие да представлявате свободна държава, като ви мързи веднъж на четири години да жертвувате и половин ден, за да засвидетелствувате поне малко внимание и да изкажете задоволството или недоволството си от правителството, което сте избрали съгласно конституцията? Не казвайте, че когато трябва, винаги сте на поста си! Онзи, който е на поста си само когато това го забавлява и гъделичка честолюбието му, все един ден ще пренебрегне дълга си и когато най-малко очаква, именно тогава ще го изиграят.

Както всеки работник е заслужил възнаграждението си, така заслужава награда и онзи, който работи за благото на страната и се грижи за нейните обществени дела, тъй като институциите и законите засягат най-дълбоко всеки дом. Дори и най-повърхностната любезност и учтивост спрямо хората, на които е поверено управлението, изискват поне на този ден да се явите целокупно, та да видят и те, че не висят във въздуха, че има на кого да се опрат. Благоприличието пред съседите и примерът, който даваме на децата си, също така изискват този акт да бъде извършен с тежест и достойнство. А тъкмо тогава тези герои — същите, които всеки ден във всичко спазват най-голяма точност — намират, че е неудобно и смешно да отидат на изборите, за да не прекъснат играта си на кегли или някое празно и нелепо забавление.

А какво ще стане, ако всички органи на властта, огорчени от такава неучтивост, си вдигнат внезапно партакешите и подадат оставка? Не казвай, че такова нещо не може никога да се случи! То винаги е възможно и тогава господаруването ви ще се стопи като масло на слънце; защото само като се създават добри привички, като се спазва ред, като се сменят редовно правителствата или им се даде пълно доверие, може да използувате или изявявате в мирно време върховната си власт. Да не се показваш никъде, е, меко казано, крайно изопачено изявяване и използуване на вашето самовластие. И защо? Защото така ви се харесвало!

Не ми се сърди, това са детински размишления и женски прищевки, но вие се заблуждавате, ако смятате, че това поведение ви прилича. Сами се облажавате, че имате спокойствие и мир, а за да изглежда, че обществените работи вървят зле — въпреки че няма какво да възразите срещу тях и си дрънкате ей така за всеки случай, — не ходите да гласувате; вие предоставяте тази работа на нощните пазачи, за да можете при случай, както казах, да нададете вик от вашата родна Зелдвила, че общинската власт не може да пусне корени всред народа. Но това е долно; и добре, че могъществото ви не се простира отвъд стените на този разпуснат град!

— Вие, та вие! — възкликна раздразнено Фриц. — Какво общо имам аз с тези хора? Какво ме засяга мен, ако те имат такива жалки хрумвания и подбуди?

— Е, добре — извика госпожа Регел, — тогава не се дръж като тях, а иди на изборите!

— За да кажат хората — възрази усмихнато синът й, — че единственият зелдвилец, който е отишъл на изборите, е бил изпратен от жените, нали?

Госпожа Амрайн сложи ръка на рамото му и каза:

— Ако кажат, че майка ти те е пратила, това няма да те посрами, а за мен ще бъде чест, че едно такова порядъчно момче се е съгласило да послуша майка си. Аз наистина ще се гордея с теб, а ти в края на краищата можеш да ми доставиш тази радост за мое удоволствие, нали така?

Фриц нямаше какво повече да възрази, облече дрехата и сложи градската си шапка. Когато слизаше с тази прекрасна жена надолу по планината, той каза:

— През целия си живот не съм те чувал да говориш толкова за политика, колкото сега, мамо! Не съм мислил, че си способна да държиш такива дълги речи!

Тя се разсмя, но след това му отвърна сериозно:

— Казах това не от политически съображения, а по-скоро като добра домакиня и майка. Ако ти нямаше вече жена и дете, може би въобще нямаше да ми мине през ум да те увещавам; но тъй като ми се вижда, че този дом, в който живеят хора от моята кръв, ще остане добре подреден и порядъчен, смятам, че спазването на истинската мярка във всичко в този дом ще бъде добра част от наследството, което ще му оставя. Ако в една къща синовете навреме видят и научат как трябва да се уважават обществените работи, може би тъкмо това ще ги предпази от неуместни и безразсъдни лудории. Пък и ако те уважават едното и го вършат както трябва, тогава и с другото ще постъпват така. И затова, виждаш ли, аз действувах в края на краищата като добра и предвидлива баба; а хората сигурно ще кажат, че съм най-ужасната стара политиканка!

Вместо шест-седемстотин души в черквата Фриц завари едва ли петдесетина мъже; почти всички бяха селяни от околните чифлици, които гласуваха заедно със зелдвилци. И селяните можеха да бъдат шест пъти повече на брой; но тъй като онези, които не бяха дошли, действително се трудеха с пот на чело по полето, то отсъствието им се дължеше по-скоро на простодушна необмисленост — като земеделци им се свидеше да прахосват хубавото време; и тъй като пътят дотук беше дълъг, присъствието на тези, които бяха дошли в черквата, беше още по-похвално. От самия град нямаше никой освен кмета, който ръководеше изборите, общинския писар, който водеше протокола, извън това нощния пазач и двама-трима бедняци, които нямаха пари, за да пият с веселите зелдвилци сутрешната си бира. Господин кметът обаче беше гостилничар, фалирал от преди години и оттогава продължаваше да държи гостилницата на името на жена си. Съгражданите му го подкрепяха щедро, понеже беше тъкмо човек, какъвто им се нравеше — умееше да говори големи приказки и като опитен гостилничар беше винаги на поста си при всички свади. Но това, че той стоеше сега тук, облечен във висок сан, и председателствуваше изборите, беше един от ония грехове на зелдвилци, които с течение на времето се натрупваха дотогава, докато правителството ги уловеше натясно с някоя анкета. Селяните действително усещаха донякъде, че с този председател работата не е съвсем както трябва, но те бяха твърде мудни и пипкави, за да предприемат нещо срещу него. И така, когато Фриц пристигна, гостилничарят, подкрепен от трима-четирима съграждани, си бе опекъл вече на бърза ръка работата. Фриц видя групичката честни селяни и се зарадва, че поне няма да бъде сам. Внезапно почувствува в себе си някакъв дух на предприемчивост: поиска веднага думата и оспори избора на председателя, тъй като той бил „фалирал и граждански мъртъв“[4].

Това беше гръм от ясно небе. Лицето на видния гостилничар се промени и заприлича на лице на мъртвец, лежал заровен три хиляди години и сега възкръснал. Всички се обърнаха да видят смелия оратор; но работата беше толкова проста и ясна във всяко отношение, че никой не можа да каже ни гък; не можеше да се повдигне никакъв спор. Колкото по-нечувано и неочаквано беше това събитие, толкова по-понятно и естествено изглеждаше то сега; и колкото по-понятно и очевидно изглеждаше, толкова по-сърдити и възмутени бяха няколкото зелдвилци именно поради тази очевидност — сърдеха се на самите себе си, на младия Амрайн, на коварната пошлост на света, която се залавя за най-незначителното и най-близкото, за да събори силните и да обърне цялото положение наопаки. След като постоя като треснат няколко минути, през които не успя да измисли нищо, господин председателят-узурпатор само рече:

— Щом… Щом като имате възражения срещу моята личност… аз, разбира се, няма да се натрапвам… Затова моля почитаемото събрание да пристъпи към нов избор за председател и нека хората от изборното бюро раздадат съответните бюлетини…

— Вие въобще няма какво да предлагате тук, нито пък да давате нареждания на членовете на изборното бюро! — извика Фриц Амрайн и на големия общественик и кръчмар не му оставаше нищо друго, освен пак да приеме нечуваното като толкова очевидно и понятно — просто достигащо до пошлост, че без да каже ни дума повече, напусна черквата, последван от смаяния нощен пазач и другите нехранимайковци. Остана само писарят, за да продължи да води протокола; Фриц Амрайн пристъпи по-близо до него, за да го гледа в ръцете. Най-после обаче селяните се окопитиха от учудването си и използуваха случая да приключат по-бързо с избора: вместо досегашните двама членове избраха двама енергични мъже от своя край. Те отдавна биха се радвали да ги видят в съвета, но зелдвилци не им даваха място. Този резултат обаче съвсем не влизаше в сметките на неявилите се зелдвилци — те си мислеха, че председателят и нощният пазач непременно ще изберат предишните две чучула, както беше уговорено в задната стаичка на кръчмата набързо, за някакъв си четвърт час. Затова колко учудени останаха те, когато, изплашени от изхвърления самозван председател, дойдоха тичешком на големи тълпи и видяха, че протоколът и резултатът от гласуването законно са приключени. Усмихвайки се спокойно, селяните се разотидоха; но на път към къщи Фриц Амрайн срещна разядосаните, смутени или злъчни погледи, които гражданите му хвърляха с присвити или широко облещени очи.

— Ха! — обаждаше се заканително някой.

— Охо! — заплашваше го друг.

За пръв път Фриц почувствува, че сега наистина има врагове, и то по-опасни от ония, срещу които бе тръгнал някога с олово и барут. Беше му ясно, че сега, след като безжалостно бе осъдил един двадесет години по-възрастен от него човек, той ще трябва още повече да се пази да не попадне в техния капан; така сега животът имаше за него съвсем различен облик, отколкото само до преди два часа. С тези тежки мисли той влезе в къщи и за да се поободри, искаше му се да попита майка си дали този обрат на нещата й е приятен, тъй като тя самата го бе накарала да се впусне в това опасно приключение.

Когато влезе в пруста, майка му го посрещна, хвърли се разплакана на врата му и само можа да промълви:

— Баща ти се завърна! — Но тя видя, че тази новина го смути и обърка повече от самата нея. Затова, притискайки го до себе си, тя бързо се съвзе и рече: — Той, няма да ни стори нищо лошо! Бъди любезен с него както подобава на един син!

Така внезапно нещата отново се бяха променили: само преди няколко минути, докато вървеше по улицата, му се струваше крайно опасно това, че целият град е вражески настроен към него; а ето сега — какво представляваше тази опасност пред опасността да застанеш внезапно срещу един баща, когото никога не си познавал и за когото знаеш само, че е суетен, буен и лекомислен, който на всичко отгоре двадесет години бе бродил по света и може да бъде бог знае какъв чудат и опасен съдружник.

— Отде идва? Какво иска? Как изглежда? Какво търси тук? — питаше Фриц, а майката отговори:

— Изглежда, че му е провървяло, сигурно е спечелил от нещо, та сега идва с такова изражение при нас, сякаш иска от обич да ни изяде! Изглежда чужд и недодялан, но си е все старият, веднага забелязах това.

Сега вече Фриц беше любопитен да го види и затова с уверена крачка се изкачи нагоре по стълбите, упътвайки се към всекидневната. През това време майка му изтича през кухнята и като заобиколи, влезе почти едновременно с него в стаята, защото й се струваше, че най-голямото тържество и най-добрата отплата за всичкия й труд и мъка ще бъде да види как собственият й син, когото сама беше възпитала, ще застане срещу мъжа й. Когато Фриц отвори вратата и влезе в стаята, той видя един едър и пълен мъж, седнал до масата, и му се стори, че той самият би изглеждал така, ако беше двадесет години по-стар. Чужденецът беше облечен елегантно, но небрежно, във вида му имаше нещо спокойно и упорито, а погледът му блуждаеше. Той се изправи и изплашен видя младото си подобие — висок и изпъчен младеж, нито сантим по-нисък от него самия. Но около главата на младия човек се виеха гъсти руси къдри и докато очите му гледаха също така спокойно и упорито като тези на стария човек, младежът въпреки бликащата от него сила се изчерви от невинност и скромност. Когато старият го погледна с неловкото безсрамие на онези, които са преминали през много беди и патила, и рече:

— Значи, ти си моят син? — младежът сведе очи и отвърна:

— Да, а вие, значи, сте моят баща? Радвам се най-после да ви видя!

Тогава той любопитно вдигна нагоре очи и добродушно загледа стария. Когато бащата му подаде ръка и здраво разтърси неговата, за да се похвали с голямата си сила и енергия, и синът отвърна незабавно, като тъй крепко стисна десницата му, че силата премина обратно по ръката на стария и леко го раздруса. Но когато момъкът спокойно и благоприлично заведе стария мъж до стола му и ласкаво, но настойчиво го подкани да седне, завърналият се баща изпита някакво особено чувство: видя пред себе си едно твърде удачно себеподобие — това беше неговият собствен образ, но все пак доста различен от самия него. Госпожа Регула почти не обели дума и намери много умен изход от това положение — почете мъжа си по най-приятния за него начин, тоест нагости го богато и му наля от най-хубавото си вино, за да се похвали с него. Това облекчи малко неловкото положение, в което се намираше той, седнал между жена си и сина си, а възхвалата на хубавото вино му даде повод да изкаже предположението, че сигурно им е провървяло добре, както той вижда със задоволство; това пък даде повод на майка и син да преминат към подробни обяснения за имотното си състояние. Съпругата и синът не се мъчеха да бъдат въздържани и боязливо да прикриват, а откровено му изложиха в какво положение се намират къщата и имуществата им. Фриц донесе търговските книги и други документи и му разясни нещата така разумно и ясно, че старият учудено облещи очи, като чу колко добре се ръководи предприятието и колко заможно е неговото семейство. Изпъчи гърди и каза:

— Та вие живеете отлично, много добре сте се справили, драго ми е да чуя това! Но и аз не идвам с празни ръце, и аз съм спечелил някой и друг пфениг, като съм се трудил прилежно и неуморно.

Той извади няколко менителници и кемер жълтици и ги хвърли на масата. Бяха все пак няколко хиляди гулдена или талера. Само че не ги бе спечелил една по една и сега благоразумно премълча, че беше докопал цялото това състояние наведнъж, по някаква щастлива случайност, след като дълго беше скитал из Североамериканските щати без пукната пара.

— Да вложим тези пари веднага в предприятието — рече той — и с общи усилия да продължим работата, защото, след като отново имам тази възможност, много ми се ще да се заловя за работа и да покажа какво мога на ония кучета, които на времето ме прогониха оттук.

Синът му обаче му наля спокойно още една чаша вино и каза:

— Татко, бих искал да ви посъветвам най-напред да си отпочинете и да отпуснете сърцето си. Дълговете ви отдавна са изплатени и вие можете да използувате парите си както ви се ще — така и така у дома няма да ви липсва нищо! Що се отнася обаче до предприятието, аз от малък изучих занаята и сега знам коя е била причината, за да не успеете на времето. А аз трябва да имам свобода на действия, ако не искаме предприятието отново да тръгне назад. Ако ви прави удоволствие сегиз-тогиз да помагате и да наблюдавате работата, това ще ви бъде достатъчно да се поразвличате. Не баща, а ангел небесен да бяхте, пак не бих ви приел за съдружник, защото не познавате работата и — простете ми моята неучтивост — не разбирате нищо от нея!

Тези думи раздразниха и смутиха стария и той не знаеше какво да отвърне; бяха казани съвсем твърдо и той си даде сметка, че синът му знае какво иска. Събра имането си и излезе да погледа какво има из града. Обиколи разни кръчми, но там местата бяха заети от едно ново поколение, а неговите връстници отдавна бяха изчезнали в мрака. Освен това в Америка той бе придобил малко по-други навици. Беше свикнал да пие прав чашката си, за да може, без да губи време, да се впусне отново в устрема и в безмълвната гонитба на живота; ако сам не беше работил, то той поне бе наблюдавал усърдния и неуморен труд на другите; пък и се бе пошлифовал между американците, така че постоянното киснене по кръчмите и празните приказки не му допадаха вече. Почувствува, че ще му бъде по-добре в уютния му дом, отколкото в тези кръчми, и той неволно се върна отново в къщи, без да знае дали да остане там, или отново да тръгне по света. Влезе в стаята, която бяха отредили за него; там застарелият мъж хвърли обезсърчено имуществото си в един ъгъл, седна яздешком върху един стол, наведе голямата си кахърна глава на облегалката и горчиво заплака. Тогава жена му влезе в стаята, видя колко нещастен се чувствува той и изпита уважение към скръбта му. Но ведно с уважението се върна и любовта й към него. Тя не му заговори, но до края на деня остана в стаята, подреди я така, че да му бъде по-удобно, и най-после седна мълчаливо с плетивото си до прозореца и едва тогава постепенно се завърза разговор между толкова дълго разделените съпрузи. Какво си приказваха — би било трудно да се каже, но и двамата се почувствуваха по-добре, а оттогава старият господин остави благовъзпитания си син да го напътствува и възпитава малко, макар и с известно закъснение — нито той се противеше, нито пък Фриц се прояви като лош син. Но това странно възпитание не продължи много дълго и старият все пак стана солиден и доверен съдружник в работата. От време на време си позволяваше някоя почивка или малки отклонения, без с това обаче да принесе вреда или да опетни с нещо цветущото си домашно огнище. Така живееха всички доволно и заможно и кръвта на госпожа Регула Амраин се чувствуваше така силно в този дом, че нямаше опасност за многобройните деца на Фриц да пропаднат. Дори и мъртва, тя лежеше гордо изпъната на смъртния си одър и никога в Зелдвила не бяха носили в черква такъв дълъг женски ковчег като този, в който лежеше трупът на тази благородна жена.

Тримата праведни гребенари

Хората от Зелдвила доказаха, че въпреки всичко цял един град от неправедни и лекомислени люде може да продължава да си съществува, докато времената и нещата се менят; тримата гребенари обаче доказаха, че трима праведници не могат да живеят дълго под един и същи покрив, без да се хванат за косите. Но тук не става дума за небесната правда или за естествената справедливост, наложена от човешката съвест, а за онази безкръвна правда, която в „Отче наш“ пренебрегва молитвените слова: „И прости нашите грехове, както ние прощаваме на тези, които са съгрешили спрямо нас.“ Защото тя самата не прави грехове, но и не търпи грехове; никому не прави зло, но и никому не прави добро; работи и печели, но не прахосва нищо и в предаността си към работата намира само полза, но не и радост. Такива праведници не чупят фенери, но и не ги палят, и изобщо не излъчват никаква светлина; занимават се с какви ли не занаяти, всеки от които еднакво им допада, стига да не е свързан с някаква опасност; предпочитат да се заселват там, където според тях има доста неправедници, защото, ако нямаше грешници, праведниците скоро биха се смлели помежду си, както се изтъркват воденичните камъни, когато между тях няма жито. Постигне ли ги нещастие, те остават така поразени и започват така да се вайкат, сякаш са ги набучили на шиш, тъй като никому не са сторили нищо лошо, а на света гледат като на някакъв голям, добре уреден полицейски участък, където никой не би трябвало да се страхува от глоба за нарушение на закона, щом премита старателно пред портите си, не поставя незакрепени саксии по первазите и не плиска вода от прозорците си.

В Зелдвила имаше една работилница за гребени, чиито собственици се меняха всеки пет-шест години, макар че работата вървеше добре, стига да я подхванеше човек по-умело, защото пътуващите търговци, които посещаваха панаирите, купуваха оттам гребени. Извън обикновените най-разнообразни рогови чесала за коне тук се изработваха и прекрасни гребени от хубави прозрачни волски рога за селските красавици и ратайкините; калфите (защото майсторите никога не работеха) ги изпъстряха изкусно с многобройни кафяви и червени петна — всеки според собствената си фантазия, — така че те заприличваха на корубата на костенурка и когато човек ги погледнеше срещу светлината, струваше му се, че вижда великолепни изгреви и залези, червени пухести облаци и други природни явления.

През лятото, когато калфите обичаха да странствуват и се чувствуваше липсата им, към тях се отнасяха с уважение и те получаваха добра заплата и добра храна; зиме обаче, когато търсеха подслон и ги имаше в изобилие, те бяха принудени да кротуват и да правят гребени от сутрин до вечер, и то срещу съвсем малко възнаграждение. Всеки ден жената на майстора слагаше пред тях паница кисело зеле на масата, а майсторът казваше:

— Яжте риба!

Ако някой от калфите се осмелеше да каже:

— Моля да ме извините, но това е кисело зеле! — веднага го уволняваха и той биваше принуден да си върви в студената зима.

Щом обаче ливадите се раззеленееха и пътищата станеха проходими, те казваха:

— Все пак това е кисело зеле! — и стягаха бохчите си.

Защото, макар майсторката веднага да метнеше парче шунка върху зелето, а майсторът да казваше:

— Боже мой, аз пък мислех, че е риба! Но, нищо, това вече наистина е шунка! — те все пак закопняваха да напуснат, защото и тримата калфи трябваше да спят в едно двойно легло и им омръзваше цяла зима. Да се ръгат нощем в ребрата и да им мръзнат гърбовете.

Един ден обаче в работилницата пристигна един кротък и порядъчен калфа някъде от Саксонската земя, приспособи се към всичко, заработи като добиче и затова нямаше за какво да го гонят, така че накрая той стана част от постоянния инвентар на предприятието, докато през това време на няколко пъти се сменяха майсторите, понеже тези години бяха по-бурни от обикновено. През нощта Йобст се изпружваше в леглото колкото се може по-неподвижно, и зиме и лете запазваше за себе си мястото до стената, драговолно приемаше киселото зеле за риба и смирено благодареше за парченцето шунка. Слагаше настрана всяко възнаграждение — малко или голямо, — не харчеше за нищо и всичко пестеше. Той не живееше като другите занаятчийски калфи, не изпиваше никога чаша бира, не другаруваше ни със съотечественици, ни с други млади калфи, а вечер стоеше на портата, закачаше се със старите жени, помагаше им да вдигнат ведрата с вода на главите си, когато беше в особено добро настроение, и ако нямаше извънредна работа, която да извърши срещу допълнително възнаграждение през нощта, лягаше си с кокошките. Работеше и неделен ден до обед, дори и при най-хубаво време. Но не си мислете, че вършеше това с радост или с удоволствие, както Йохан, веселият сапунджия. Беше по-скоро мрачен, когато изпълняваше този доброволен труд, и непрестанно се оплакваше от тежкия живот.

Дойдеше ли неделя следобед, той минаваше през улицата изцапан, потропвайки с чехли, за да вземе от перачката чистата си риза и колосания нагръдник, високата твърда яка и по-хубавата си носна кърпа и с елегантна чирашка стъпка се понасяше към къщи, метнал върху длани целия този разкош. Защото с работната си престилка и с чехли на крака някои калфи — особено образованите книговезци, веселите обущари и редките, странни гребенари — имат особен, свойствен тям, превзет вървеж, сякаш витаят в по-висши сфери.

В стаичката си Йобст добре премисляше дали действително да облече ризата и да сложи нагръдника си — защото въпреки цялата си кротост и праведност той си беше едно истинско мръсно прасе — и дали не може да поноси още една седмица старото си бельо, като остане в къщи и поработи още малко. В такъв случай той сядаше отново, въздъхваше заради тежкия си, безрадостен живот и с досада се залавяше да реже зъби в гребените или да превръща волските рога в костенурчени коруби, като работеше съвестно, но без никакво въображение и мацаше все същите три безотрадни петна върху гребените, защото, ако не му заръчваха изрично нещо, той дори не си помръдваше пръста да го направи.

Решеше ли обаче да отиде на разходка, той се издокарваше старателно в продължение на един-два часа, вземаше бастунчето си и с вдървена походка се запътваше към градските порти, където заставаше смирен и отегчен и водеше скучни разговори с други хора, които стояха също като него и не знаеха какво да правят — стари бедни зелдвилци, които нямаха пари да ходят по кръчмите. С тях той обичаше да се спира пред някоя нова постройка или нива, пред някое окършено от вятъра ябълково дърво или пред някоя нова фабрика за конци и с вид на вещ човек умуваше за тяхната целесъобразност и разходите около тях, за състоянието на посевите и изгледите за реколтата — неща, от които нищо не разбираше. Впрочем те и не го засягаха, но по този начин времето му минаваше най-евтино и забавно, а старите хора го наричаха „кроткия умен саксонец“, защото и те не разбираха нищо от тези работи. Когато зелдвилци започнаха да строят една голяма пивоварна, акционерно дружество, от което очакваха весел и охолен живот, и когато обширните основи се издигнаха над земята, той почти всяка неделя вечер започна да се навърта наоколо, разглеждайки с вещо око и с престорено жив интерес как напредва строежът, сякаш беше стар капацитет по строежите и голям пияч на бира.

— Я виж ти! — викаше той всеки път. — Та това е знаменито дело! Ще стане едно чудесно заведение! Ама и какви пари струва, какви пари! Само жалко, тук сводът трябваше да бъде малко по-дълбочък, а зидът с един сантим по-дебел!

При тези думи той не си мислеше за нищо друго, освен че трябва навреме да се върне за вечеря, преди да се е стъмнило; тъй като това беше единственият номер, който той изиграваше на жената на майстора си: никога е изпущаше вечерята си в неделя, както правеха другите калфи; така заради него жената трябваше да остава сама в къщи и изобщо да се съобразява с него. След като си осигуреше парченцето печено или наденичката, той се потриваше още известно време из стаичката си и после си лягаше — за него това беше един добре прекаран неделен ден.

При целия му невзискателен, кротък и почтен нрав не му липсваше и мъничко тиха, скрита ирония, сякаш тайно се надсмиваше над лекомислието и суетността на света; сякаш явно се съмняваше във величието и значението на нещата, защото някакъв много по-дълбок план занимава мисълта му. И действително, понякога лицето му придобиваше толкова умен израз — особено когато държеше компетентните си неделни речи, — който ясно говореше, че умът му е обременен с много по-важни неща и в сравнение с тях всичко, което хората предприемат, строят и изграждат, е само детска игра. Великият план, който той денем и нощем таеше в себе си и който беше неговата тиха ръководна звезда в течение на годините, през които работеше като калфа в Зелдвила, се състоеше в това, да слага настрана заплатата си, докато спестяванията му се окажат достатъчно големи, за да може някой прекрасен ден да откупи работилницата, щом тя се обяви за продан, и да стане майстор и собственик на предприятието. Тази мисъл ръководеше всичките му действия и стремежи: той беше разбрал, че на един трудолюбив и пестелив човек тук ще му провърви, ако следва собствения си мирен път, защото няма да има никаква вреда от лекомислието на другите и може да извлече само полза. А стане ли веднъж майстор, в късо време ще натрупа толкова пари, че да пусне корени в града и едва тогава ще заживее умно и смислено, както никой зелдвилски гражданин не живял досега: няма да се залавя за нищо, което не би увеличило благосъстоянието му, няма да изпуща нито петак из ръцете си, а, напротив, ще измъква колкото се може повече пари от водовъртежа на този лекомислен град, онзи план беше не само прост, но и правилен и понятен, и той го провеждаше умело и упорито. Беше сложил вече настрана една прилична сумичка, която пазеше грижливо и която — според точните му пресмятания — с времето щеше достатъчно да нарасне, за да може да постигне целта си.

Нечовечното в този така тих и миролюбив план обаче се състоеше именно в това, че Йобст въобще го беше намислил, след като нищо в душата му не го караше да остане тъкмо в Зелдвила — нито някакво предпочитание към местността или към хората, нито пък към политическата конституция на тази страна, нито към нейните обичаи. Всичко това му беше така безразлично, както и собственото му отечество, към което не изпитваше никакъв копнеж. Благодарение на трудолюбието и на честността си той можеше да се установи на хиляди места в света също така добре, както и тук, но нямаше свободен избор и в бедния си душевен мир се залови за първата искрица надежда, която му се мярна, залови се за нея и реши, че тя ще го охрани. „Където ти е добре, там ти е родината!“ — казват обикновено хората и тази поговорка важи за ония, които действително могат да посочат някоя основателна и неоспорима причина за своето благополучие в новото си отечество, които по своя воля са тръгнали по света, за да натрупат състояние и се завърнат като обезпечени хора, или които, прокудени от някакъв непоносим гнет, бягат на тълпи и подчинявайки се на тежненията на времето, поемат през моря пътя на новото преселение на народите. Същата поговорка важи и за ония, които другаде са намерили по-верни приятели, отколкото у дома си, или обстоятелства, които отговарят повече на най-съкровените им въжделения, или са водени от по-нежни човешки чувства към някого. Но те би трябвало да обикнат новата страна, на която дължат благополучието си — независимо от това къде се намира тя, — и поне да се държат като хора. Йобст обаче едва ли си даваше сметка къде се намира; законите и обичаите на швейцарците му бяха непонятни и той само казваше от време на време:

— Да, да, швейцарците са хора политици! Политиката, така ми се струва, е хубаво нещо, щом човек се интересува от нея. Що се отнася до мен, аз не съм политикан, в моя роден край това е непознато чувство.

Нравите на зелдвилци му бяха противни и всяваха страх у него; и когато те замисляха някаква демонстрация или размирица, той се свиваше разтреперан в дъното на работилницата, страхувайки се от кръвопролития и убийства. И все пак единствената му мисъл и най-голяма тайна беше намерението му да остане тук до края на живота си. По всички краища на света се срещат такива праведници, допилели се там само защото случайно са се докопали до някоя цицка, благодарение на която могат добре да преживеят и цял живот кротичко сучат от нея, без да изпитват носталгия по родното си отечество или любов към новото, без да отправят поглед нито някъде далеч, нито към това, което непосредствено ги обкръжава; те като че ли не са свободни хора, а по-скоро приличат на ония дребни организми, чудновати животинки и семенца, пренесени случайно по въздуха и по водата на мястото, където виреят в момента.

Така живееше той в Зелдвила година след година и увеличаваше тайното си съкровище, което бе заровил под една плоча на пода в стаичката си. Никой шивач не можеше да се похвали, че е спечелил и грош от него, защото празничното му сако си бе останало все в същото състояние, както в деня, когато бе пристигнал. Никой обущар не бе изкарал и стотинка от него, защото дори и подметките на ботушите му, които на времето, когато пристигна, украсяваха раницата му отвън, още не бяха изтрити; годината има само петдесет и два неделни дни и от тях той използуваше само половината, за да се поразходи малко. Никой не можеше да се похвали, че е видял някога едри или дребни пари в ръцете му, защото в момента, в който получаваше заплатата си, тя изчезваше веднага по най-тайнствен начин и когато излизаше пред градските порти, не вземаше и грош със себе си, за да няма въобще възможност да похарчи нещо. Когато в работилницата идваха жени да продават череши, сливи или круши и другите работници охотно купуваха сочните плодове, и нему се прищяваше да ги опита, но той задоволяваше това си желание, като взимаше усърдно участие в пазарлъка, галеше и опипваше хубавите череши или сливи, а накрая сам изгонваше слисаните жени, които го бяха взели за най-запаления купувач. Тогава се радваше, че е успял да се въздържи, и доволен и развеселен, наблюдаваше другите калфи как ядат, като ги съветваше как да опекат или обелят купените ябълки.

Но както никой не бе видял пукната пара от него, така също никой не бе чул груба дума от устата му; към никого не бе проявил несправедливо искане и никому не се бе сърдил за нищо. Отбягваше старателно всякакви свади и не вземаше надълбоко шегите, които си правеха с него. И макар с голямо любопитство да следеше всички клюки и разправии и да обичаше да ги разисква, тъй като те винаги му доставяха безплатно развлечение — докато другите калфи предпочитаха шумните гуляи, — той все пак внимаваше да не се заплита в тях, за да не си изпати заради някоя изтървана дума. Накратко казано, той беше най-странната смесица от истинско героично благоразумие и издръжливост и от кротко, но безогледно безсърдечие и бездушие.

И ето веднъж се случи така, че той от много седмици насам беше останал единственият калфа в работилницата и се почувствува в тази спокойна атмосфера като риба във вода. Особено нощем много се радваше на широкото легло и използуваше крайно пестеливо това благодатно време, за да си отземе за бъдещите несгоди, и утрояваше собствената си личност, като сменяваше непрестанно положението си и си представяше, че в леглото лежат едновременно трима, двама от които учтиво подканват третия да не се стеснява, а да се разположи по-нашироко. Третият беше самият той и при тази покана се завиваше блажено с цялата завивка или разкрачваше широко крака, лягаше напреко на кревата или с детинска наслада се премяташе през глава.

Един ден обаче, когато той лежеше във вечерната дрезгавина на леглото, неочаквано пристигна нов калфа и жената на майстора го въведе в спалнята. Йобст тъкмо беше легнал с глава към долния край на леглото, а краката си беше сложил върху възглавницата, тъй като това му доставяше някакво изтънчено удоволствие, когато чужденецът влезе, свали тежката си раница и почна да се съблича, понеже беше изморен. Със светкавична бързина Йобст смени положението си и вцепенен се изпружи на първоначалното си място до стената, като си мислеше:

„Тоя сигурно скоро ще напусне, сега е лято и е приятно да се скита.“

С тази надежда той се предаде на съдбата си и като въздъхна тихо, зачака нощните удари в ребрата и борбата за завивката, които щяха да последват. Какво беше обаче учудването му, когато новодошлият, макар и баварец, поздрави учтиво, легна в леглото, остана кротко и вежливо като самия него на другия край и през цялата нощ не му досади с нищо. Това неочаквано приключение го смути толкова, че през цялата нощ, докато баварецът си спеше спокойно, той едва склопи очи.

На другата сутрин, разгледа твърде внимателно странния си другар по легло и видя, че той не беше от най-младите калфи. Баварецът се осведоми с учтиви думи за тукашните нрави и живот по същия начин, както и той би го сторил. Като забеляза това, Йобст се окопити и премълча и най-обикновените неща, сякаш бяха нещо скришно, но същевременно се помъчи да разгадае тайната на бавареца. Че и баварецът си има някаква тайна, това беше ясно. Как иначе щеше да бъде такъв разумен, кротък и свестен човек, ако нямаше на ум нещо тайно, което щеше да му донесе печалба? Сега те се опитваха с недомлъвки и очарователни заобикалки да изкопчат един от друг тайните си, но крайно предпазливо и миролюбиво. Макар отговорите на двамата да бяха объркани и неясни, в течение на няколко часа само всеки от тях знаеше, че другият не бе нищо друго освен неговия собствен двойник.

Когато през деня Фридолин, баварецът, изтича няколко пъти до стаичката, намирайки си някаква работа, Йобст реши да използува времето, когато другият работи, за да се вмъкне и той в спалнята и на бърза ръка да прегледа имуществото на Фридолин. Не откри обаче нищо освен почти същите дреболии, които сам притежаваше, с тази разлика, че дървената кутийка за игли на бавареца представляваше риба, докато кутийката на Йобст представляваше малко пеленаче, и вместо разкъсания „Учебник по френски език за народа“, който Йобст прелистваше от време на време, баварецът имаше една добре подвързана книжка, озаглавена: „Студено и топло боядисване — важен наръчник за бояджиите“. В книжката бе написано с молив: „Залог за трите крайцера, които заех на калфата от Насау.“ От това Йобст заключи, че Фридолин бе човек, който здраво държи на своето. Неволно огледа пода и откри, че една от плочите беше изваждана наскоро; и наистина под нея се намираше малко съкровище, увито в половин вехта носна кърпа и стегнато с конец, почти толкова тежко, колкото и неговото. Единствената разлика беше, че съкровището на Йобст бе скрито в завързан на възел чорап. Побиха го тръпки и той бързо постави плочата на мястото й; трепереше от вълнение и възхищение пред чуждото величие и от дълбока загриженост за своята тайна. Веднага изтича долу в работилницата и започна така да работи, сякаш трябваше да снабди целия свят с гребени, а баварецът работеше, сякаш трябваше да среши и небето.

Следващите осем дни потвърдиха напълно това първо взаимно впечатление; защото, когато Йобст беше прилежен и скромен, Фридолин ставаше деен и въздържан, въздишайки също така от тежкото бреме на своите добродетели; когато Йобст беше весел и благоразумен, Фридолин ставаше шеговит и умен; когато единият беше скромен, другият бе смирен; когато единият беше хитър и ироничен, другият ставаше дяволит, та дори язвителен; когато лицето на Йобст си оставаше дружелюбно и глупаво, защото нещо го тревожеше, тогава физиономията на Фридолин напълно заприличваше на магарешка глава. Въодушевяваше ги не толкова състезанието, колкото желанието да проявят добре осъзнатото си майсторство. Всеки искаше да вземе пример от другия и да подражава на най-изисканите му маниери, за да добие безупречното поведение, което му бе липсвало дотогава. Те дори изглеждаха така единодушни и сговорни, сякаш работят за общо дело, и приличаха на двама мъжествени благородници, които рицарски се разбират и взаимно се каляват, преди да се сблъскат един с друг.

Не бе изминала и седмица, когато пристигна още един калфа, на име Дитрих, от Швабия. И двамата се зарадваха скришом в себе си, сякаш бяха открили някакво забавно мерило, с което можеше да се измери смиреното им величие; и за да проличат добродетелите им, решиха да вземат бедното швабче — то несъмнено трябва да беше някой истински нехранимайко под своя опека, както два лъва вземат някоя маймунка, за да си играят с нея.

Но кой би могъл да опише удивлението им, когато видяха, че швабчето се държи точно като тях и взаимното опознаване между двамата сега се повтори между тримата, при което те не само изпаднаха в непредвидено положение спрямо третия, но и помежду им отношението се измени коренно.

Още като го взеха в леглото помежду си, швабче се оказа напълно равностоен на тях и лежеше изпънат и неподвижен като кибритена клечка, така че между всеки калфа оставаше все още по малко място, а завивката отгоре се изопваше като хартия върху три херинга.

Сега положението стана по-сериозно: макар тримата да бяха равностойни помежду си както ъглите на равностранен триъгълник и никакво задушевно отношение да не можеше да съществува между двама от тях — ни примирие, ни възхитително съревнование, — всеки един най-ревностно и сериозно бе решил с безкрайното си търпение да изгони другите двама от леглото и от къщата.

Когато майсторът видя, че тримата чудаци са съгласни на всичко, само и само да останат тук, намали заплатите им и започна да им дава по-малко ядене. Но те сякаш заработиха по-усърдно: и му дадоха възможност да продава големи количества по-евтини стоки и да изпълни увеличилите се поръчки. Така той натрупа куп пари благодарение на кротките си калфи и те се превърнаха в истинска златна мина за него. Той отпусна колана си с няколко дупки и започна да играе важна роля в града, докато в тъмната работилница пощурелите калфи се съсипваха от работа денем и нощем, като всеки от тях се надяваше, че другите двама няма да издържат и ще напуснат. Оказа се, че Дитрих, швабчето, най-малкият калфа, е замесен от същата мая като тях, само че няма още никакви спестявания, защото досега бе пътувал твърде малко. Това обстоятелство би трябвало да го накара да се позамисли, тъй като Йобст и Фридолин бяха спечелили вече твърде голяма преднина пред него. Но находчивото щвабче бе призовало друга вълшебна сила, с която искаше да навакса предимството на другите. И понеже душата му, подобно на душите на другите двама калфи, не таеше никаква страст — освен страстта да се настани тук и никъде другаде, — пазейки интересите си, той има идеята да се влюби и да поиска ръката на една мома, която притежаваше почти толкова, колкото саксонецът и баварецът бяха скрили под плочите. Трябва обаче да се каже, че една от добрите страни на зелдвилци беше тази, че те не се женеха за грозни и неприветливи жени само заради зестрата им; впрочем те и без друго не изпадаха в твърде голямо изкушение, тъй като в града им нямаше богати наследнички — ни хубави, ни грозни, — и по този начин поне устояваха на храброто си заричане да пренебрегват по-дребните мръвки и си избираха весели и хубавички булки, с които можеха да се поперчат няколко години.

За швабчето, което отдавна се озърташе да открие такава жена, не бе трудно да си пробие път до една добродетелна девойка, която живееше на същата улица и за която той узна от дълбокомислените си разговори със старите жени, че тя притежавала полица за седемстотин гулдена. Това беше Цюз Бюнцлин, мома на двадесет и осем години, която живееше с майка си, перачката, и разполагаше неограничено с тая част от бащиното си наследство.

Полицата се намираше в едно малко лакирано ковчеже, в което тя криеше също и лихвите от нея, кръщелното си свидетелство, свидетелството за конфирмация и едно боядисано и позлатено великденско яйце: освен това там имаше половин дузина сребърни лъжички за чай, молитвата „Отче наш“, написана със златни букви на червена прозрачна батиста, която тя наричаше човешка кожа, една кокичка от череша, върху която бяха изрязани страданията Христови, и една кутийка от слонова кост с издълбани фигурки, подплатена с червена тафта, където тя държеше малко огледалце и сребърен напръстник; в ковчежето имаше още една черешова кокичка, в която тракаха миниатюрни кеглички, един орех, в който бе поставена малка мадона под стъкло — мадоната се отваряше и тогава в нея се виждаше малко сребърно сърце, в което бе сложена благовонна гъба; имаше още и една бонбонерка от лимонова кора с изрисувана ягода на капака, в която върху памук бе сложена една карфица, представляваща незабравка; тук бе скрит също така и един медальон, който съдържаше снопче коси, прибрани за спомен, връзка пожълтели листа с рецепти и тайни бележки, едно шишенце с хофманови капки, друго с одеколон, една кутия с мускус и друга с половин фъшкия от златка, кошничка, изплетена от благоуханни треви, и още една, направена от стъклени мъниста, а също и карамфил за подправка; освен това вътре имаше и една малка книжка, подвързана в небесносиня хартия на резки, със сребърни обрезки, озаглавена „Златни правила за девойката като годеница, съпруга и майка“, един съновник, един писмовник, пет-шест любовни писма и инструмент за пускане на кръв, защото преди време тя бе имала любов с един бръснарски чирак, тоест помощник-хирург, за когото смяташе да се омъжи, и тъй като беше твърде сръчна и разумна мома, се бе научила от любимия си как да пуща кръв, да поставя пиявици и вендузи и други подобни, и дори можеше сама да бръсне. Той обаче се оказа недостоен човек и затова, макар лекомислено да бе заложила цялото си щастие на карта, тя скъса тази връзка с тъга, но и с мъдра решителност. Двете страни взаимно си върнаха подаръците, с изключение на инструмента за пускане на кръв; него тя задържа като залог за единия гулден и четиридесетте и осем крайцера, които някога му бе заела в брой; недостойният човек обаче твърдеше, че не й дължал тези пари, тъй като на един бал тя му ги била мушнала в ръката, за да плати почерпката им, а тя била консумирала двойно повече от него. Така той задържа гулдена и четиридесетте и осем крайцера, а тя — инструмента, с който тайно пущаше кръв на всички жени измежду познатите си и с това си припечелваше добри пари. Но всеки път, когато използуваше инструмента, тя с болка мислеше за низката душа на оногова, който й бе някога така близък и който без малко не й бе станал съпруг!

Всичко това беше заключено в лакираното ковчеже, което лежеше прибрано в един орехов шкаф, чийто ключ Цюз Бюнцлин носеше винаги в джоба си.

Самата тя имаше рядка червеникава коса и воднисто сини очи, които не бяха лишени от чар и понякога умееха да гледат кротко и умно. Имаше много рокли, от които носеше само няколко, и то най-вехтите, но винаги бе облечена спретнато и чисто; също така чиста и спретната беше и стаята й. Тя беше много работна и помагаше на майка си при прането, като гладеше по-фините неща и переше бонетата и маншетите на зелдвилките, с което си изкарваше добри пари. Може би тази работа беше причина, че всяка седмица през дните, когато перяха, тя беше в онова строго и сдържано настроение, в което неминуемо изпадат жените, когато перат, и това настроение сякаш се бе закотвило завинаги в нея и неизбежно я обземаше през тези дни.

Едва когато започваше да глади, то отстъпваше място на една по-голяма веселост, която у Цюзи беше всякога поръсена със солта на мъдростта.

За трезвия й дух свидетелствуваше и главната украса на жилището: един венец от четириъгълни съвършено еднакви парчета сапун, който бяха наредили да се сушат върху корниза на чамовата ламперия, за да могат да ги използуват по-пестеливо. Цюз винаги сама измерваше и изрязваше с една месингова тел тези парчета от пресните калъпи. На двата края на тела имаше по едно напречно дръвче, за да се хваща по-удобно и по-лесно да се нарязва с него мекият сапун, а хубавият пергел за размерване й бе изработил и подарил един ковашки калфа, за когото някога тя бе почти сгодена. От него бе останало и малкото лъскаво хаванче за подправки, което бе поставено за украса върху шкафа — между синия чайник и нарисуваната ваза. Тя отдавна бе мечтала за такова хаванче и внимателният ковач дойде тъкмо навреме, когато й донесе за нейния имен ден точно такова хаванче и няколко вида подправки — канела, захар, карамфил и чер пипер, за да има какво да чука в него. Преди да влезе в стаята, той го закачи за едната дръжка на малкия си пръст и започна да удря в него с чукчето; хаванчето издаваше такъв хубав звън, сякаш биеше камбана, така че заранта мина много весело.

Не след дълго обаче неверният младеж избяга оттук и никой не чу повече нищо за него. На всичко отгоре майсторът си поиска хаванчето, тъй като беглецът го бил взел от работилницата и не го бил платил. Но Цюз Бюнцлин не върна скъпия спомен, а заведе едно малко, но твърде смело и бурно дело и сама се защити пред съда, като представи сметка за пране на нагръдниците на забягналия. Дните, през които трябваше да води борбата за хаванчето, бяха най-паметните и най-болезнени дни от живота й, защото тя беше умна и разбираше и изживяваше нещата и особено явяването си пред съда по такъв деликатен въпрос много по-остро, отколкото други, по-лекомислени хора. Въпреки всичко обаче извоюва победа и задържа хаванчето.

Както изящната сапунена галерия възвестяваше енергията и практичния й ум, така и редицата различни книги, които бяха грижливо подредени на прозореца и от които тя прилежно четеше през неделните дни, величаеха не по-малко ученолюбивия й и образован дух. През всичките тези години тя беше запазила някогашните си учебници и не бе загубила нито един от тях, както бе запазила в паметта си всичките си малки познания и още помнеше наизуст катехизиса, както и граматиката, сметанката и учебника по география, закон божи и читанката. Извън това тя притежаваше няколко хубави разказа от Кристоф Шмид и малките му приказчици с очарователни римувани поговорки накрая; имаше също поне половин дузина кутийки за скъпоценности и розови градинки от картон, които се разтваряха като прочитна книга, сбирка стари календари, изпълнени с най-разнообразни, потвърдени от живота съвети и мъдрости; няколко забележителни предсказания, едно ръководство за гледане на карти, една назидателна религиозна книга за всеки ден от годината, предназначена за дълбокомислени девици, а така също и един стар екземпляр от Шилеровата драма „Разбойници“, която тя четеше, щом сметнеше, че я е позабравила и която винаги отново я затрогваше; за нея тя говореше разумно и с много подбрани думи. Всичко, което пишеше в книгата, беше влязло и в главата й и тя умееше красиво да говори за него, както и за много други неща. Когато беше добре разположена и не препалено заета, от устата й безспирно се лееха думи: тя осъждаше и преценяваше всичко наоколо си, така че младо и старо, високо и ниско, учено и неуко — всички трябваше да се поучат от нея и да приемат нейните преценки, след като тя, усмихната или замислена, бе стояла известно време съсредоточена, докато разбере за какво става дума. Понякога говореше толкова много и така тържествено и медно, както някой учен слепец, който не вижда нищо от света и единственото му удоволствие е да слуша собствения си глас.

Още от времето, когато посещаваше основното училище и уроците за конфирмацията си, тя бе запазила умението си да пише съчинения, религиозни римувани мъдрости и разни други афористични стихчета. Понякога през тихите неделни дни тя пишеше странни съчинения, като след някое благозвучно заглавие, чуто или прочетено нейде, редеше най-чудновати и безсмислени фрази, по цели страници, тъй като бликаха от причудливия и ум — например за благотворността на болничното легло, за смъртта, за целесъобразността на себеотрицанието, за величието на видимия свят и на тайнствеността на невидимия, за живота на село и неговите радости, за природата, за сънищата, за любовта, нещо за изкупителното дело на Христа, три точки за самомнителността, мисли за безсмъртието и т.н. Тези свои писания тя четеше на висок глас пред приятелите и обожателите си, подаряваше на оногова, към когото беше особено благоразположена, едно-две от тези съчинения и той трябваше да ги държи в библията си, ако въобще притежаваше библия.

Тази духовна страна на характера й бе привлякла някога дълбоката и искрена симпатия на един млад книговезки калфа, който четеше всички книги, които подвързваше, и беше честолюбив, чувствителен и неопитен младеж. Когато носеше бохчичката си с пране при майката на Цюзи, на него му се струваше, че се намира на небето — така обичаше да слуша тези прекрасни слова, които често се бяха въртели в главата му, но които той никога не се бе осмелявал да изрече на глас. Срамежливо и почтително се приближаваше той до ту строгата, ту приказлива девойка, а тя нямаше нищо против неговата дружба и цяла година го остави да я ухажва, като с кротка, но неумолима ръка очертаваше ясно пред него границите на пълна безнадеждност. Той беше девет години по-млад от нея, беден като църковна мишка, некадърен да припечелва повече — и без друго книговезците в Зелдвила не печелеха много, тъй като хората не четяха и даваха малко книги за подвързия. Тя не скри пред себе си нито за миг нелепостта на един подобен брак и само се стремеше по всякакъв начин да просвети духа му, като го издигне до собственото си себеотрицание, и го балсамира в облак от безразборни пъстри фрази. Той я слушаше благоговейно и сегиз-тогиз сам си позволяваше да изрече някоя хубава сентенция, която, едва родена, тя убиваше с някоя още по-хубава. Това беше в духовно отношение най-богатата и най-възвишена година от живота й, несмутена от никакъв по-груб полъх.

През това време младият човек подвърза всичките й книги, а освен това в течение на много нощи и празнични дни изгради един художествен и ценен паметник на любовта си. Това беше една голяма китайска пагода от мукава с безброй чекмедженца и тайни рафтчета, която можеше да се разглобява на много парчета. Беше облепена с най-фини цветни хартии и мукава и украсена със златни ивици навсякъде по ръбовете. Огледални стени и колони се редуваха едни след други и щом човек махнеше някоя част или отвореше някоя стеничка, виждаше нови огледала и скрити картинки, китки цветя и влюбени двойки; навсякъде по извитите стрехи на покривите висяха малки звънчета, а на една колона с красиви кукички бе закачена подставка за дамски часовник, така че златната верижка на часовника можеше да мине над целия храм. Но досега все още не беше се появил нито часовникар, нито златар, които да положат часовник и верижка на този олтар. Безкраен труд и умение бяха изразходвани за направата на тази дълбокомислена сграда, а строителният план беше струвал не по-малко усилия от чистата, грижлива изработка.

Когато паметникът на една щастливо изживяна година бе завършен, Цюз Бюнцлин, потискайки чувствата си, подкани добрия книговезец да я остави и да продължи пътя си, тъй като благодарение на общуването си с нея и на нейната школовка той бил толкова облагородил сърцето си, че светът щял да го приеме с отворени обятия и несъмнено го очаквало най-голямо щастие, докато тя от своя страна никога нямало да го забрави и щяла да се отдаде на самотата си. Когато го отпрати, той се разплака с истински сълзи и напусна градчето.

Оттогава върху старинния скрин на Цюзи се издигаше неговото творение, покрито с морскозелен воал, недостъпно за праха и за недостойни погледи. За нея то беше толкова свято, че тя го запази все така ново, без да го използува и без да сложи нещо в чекмедженцата. В спомените си тя наричаше създателя му Емануел, докато в действителност той се наричаше Вайт, и на всекиго казваше, че единствен Емануел я е разбрал и бе опознал душата й. Но на времето тя рядко му бе признавала това и поради строгите си разбирания се бе държала хладно с него, а за да разпали любовта му, често му бе казвала, че той я разбира най-малко, макар да си въобразява, че е схванал истинската й същност.

Но и той й изигра една шега: между двойния под на най-вътрешната част на пагодата бе сложил едно прекрасно писмо, оросено от сълзи, в което даваше израз на неизказаната си тъга, любов, уважение и вечна вярност, и то с такива хубави и простосърдечни думи, които намира само истинската любов, когато се залута в задънена улица. Такива хубави думи той никога небе издумвал, защото тя никога не го бе оставяла да си отвори устата. Но тя нямаше представа за скритото съкровище; и тук съдбата се показа справедлива, като скри от погледа на една лицемерна красавица това, което тя не заслужаваше да види. Защото тя именно не можа да разбере наивната, но сърдечна и откровена натура на книговезеца.

Отдавна вече тя хвалеше живота на тримата гребенари и ги наричаше тримата праведни и благоразумни мъже, защото ги бе наблюдавала дълго време. Пръв швабчето Дитрих започна да се позастоява при нея, когато донасяше или вземаше ризите си, и да я ухажва, а тя се държеше приятелски с него и с блестящи разговори го задържаше с часове при себе си. Изпълнен с възхищение, Дитрих се съгласяваше с нея във всичко и я ласкаеше, доколкото умееше, а тя с удоволствие приемаше комплиментите му и колкото по-силен беше пиперът им, толкова повече й се нравеха. Изобщо когато някой възхваляваше мъдростта й, тя седеше, без да шавне, докато оня излее сърцето си, и след това твърде тържествено подемаше нишката и попълваше тук-таме собствения си портрет, обрисуван пред нея.

Не мина много време, откакто Дитрих започна да ходи в дома на Цюз, и тя успя да му покаже полицата за наследството си. Дитрих изпадна в отлично настроение, но не продума ни дума за това пред другарите си, сякаш бе открил вечно самодвижеща се машина. Йобст и Фридолин обаче скоро разкриха тайната му и останаха удивени от дълбокия ум и хитрината му. Йобст направо се заудря по главата, защото от години вече и той ходеше в тази къща, а никога не му бе идвало на ум да потърси там и нещо друго освен бельото си; той по-скоро мразеше хората в този дом, защото те бяха единствените, които всяка седмица му изчопляха по няколко пфенига. Той никога не мислеше да се обвърже чрез брачна връзка с някоя мома, защото под понятието жена не си представяше нищо друго освен едно същество, което вечно ще му иска пари, без той да му дължи нещо. А сам да поиска от някоя жена нещо полезно за себе си, въобще не му идваше на ум, тъй като той имаше доверие само в собствените си сили и ограничените му мисли не излизаха извън тесния кръг на тайната му. Но сега трябваше на всяка цена да измести швабчето, защото със седемстотинте гулдена на девойката Цюз — стига само да ги получеше — Дитрих можеше да обърка сметките на другите двама и сега изведнъж в очите на саксонеца, както и на бавареца, седемстотинте гулдена добиха някакъв лъчист блясък и сияние. Така изобретателният Дитрих откри една дотогава непозната земя, която много скоро след това обаче стана общо владение и той сподели тежката участ на всички откриватели, тъй като другите двама тръгнаха веднага по следите му, обградиха също Цюз Бюнцлин и тя внезапно се видя заобиколена от цяла свита разумни и почтени гребенари. Това й хареса извънредно много; никога досега тя не бе имала няколко обожатели наведнъж; затова да се отнася към тримата с най-голяма мъдрост и безпристрастие, да ги обуздава с великолепни слова, да ги насърчава към себеотрицание и безкористност, докато небето реши неотменно съдбата им — сега стана за нея нова духовна задача. И понеже всеки от тях й бе доверил поотделно тайната на плана си, тя веднага реши да ощастливи оня, който пръв постигне целта си и стане собственик на работилницата. Изключи по начало швабчето, защото той можеше да стане собственик само чрез нейните пари, и реши в никакъв случай да не се омъжва за него. Но понеже той беше най-младият, най-умният и най-любезният от всички калфи, тя негласно му даваше надежда и особеното внимание, с което го следеше и ръководеше, поощряваше другите двама към по-голямо усърдие. Така бедният Колумб, който бе открил тази хубава страна, зае ролята на глупака в играта. Тримата се съревноваваха в преданост, скромност и разумност, както и в очарователното изкуство да оставят строгата девица да ги обуздава и да й се възхищават безкористно. И когато цялата компания се събереше заедно, тя наподобяваше чудновато сектантско братство, в което се водеха най-странни разговори. Въпреки цялата им набожност и смирение много често се случваше внезапно някой да пренебрегне хвалебствията, отправени към общата им господарка, и сам да почне да се хвали и да се самоизтъква. Тогава тя го прекъсваше, кротко го смъмряше и засрамен, той трябваше да слуша как тя подчертава добродетелите на другите двама; тогава той бързо се съгласяваше с нея и потвърждаваше думите й.

Но този живот не бе никак лесен за бедните гребенари. Макар и да бяха студени по природа, сега внезапно в играта се появи жена, а заедно с нея и съвсем необичайни вълнения, породени от ревност, загриженост, страх и надежда; те почти се съсипваха от работа и пестене и явно започнаха да слабеят. Постепенно станаха мрачни и докато пред хората и особено пред Цюз се разливаха в най-любезно красноречие, през време на работа или когато бяха сами в спалнята си, едва разменяха по някоя дума помежду си и въздишайки тежко, лягаха в общото легло, все така тихи и сговорни като три молива.

Един и същ сън витаеше всяка нощ над трилистната детелина, докато веднъж този сън стана така ясен и жив, че Йобст започна да се мята и блъсна Дитрих, а Дитрих се дръпна назад и удари Фридолин: тогава сънените калфи избухнаха в див гняв и в кревата започна ужасен бой. В продължение на три минути те така силно се удряха, блъскаха и ритаха, че шестте крака се вплетоха един в друг и сред ужасни викове цялото кълбо се търкулна от леглото. Вече напълно разсънени, те помислиха, че дяволът е дошъл да ги вземе или че разбойници са нахлули в стаята; надавайки вой, те скочиха от леглото, Йобст се хвърли върху своята плоча, Фридолин изтича към неговата, а Дитрих стъпи върху оная, под която постепенно се бяха натрупали малките му спестявания. Застанали така в триъгълник, те трепереха, удряха с ръце във въздуха и крещяха до бога:

— Махай се! Махай се!

Най-после изплашеният майстор влезе в стаята и успокои обезумелите си калфи. Разтреперани от страх, яд и срам, най-после и тримата едновременно се мушнаха в леглото и до сутринта лежаха смълчани един до друг.

Но нощната тупурдия беше само увертюрата към един по-голям ужас, който ги очакваше на заранта, когато на закуска майсторът им съобщи, че вече няма нужда от трима работници и затова двама от тях трябва да си вървят. В същност те бяха попрекалили с работата и бяха изработили толкова много стока, че една част от нея остана непродадена. През това време майсторът беше започнал да използува увеличения си доход, за да води толкова весел живот, че търговията му, която тогава бе достигнала връхната си точка, тръгна бързо назад и за късо време той натрупа два пъти повече дългове, отколкото печелеше. Затова калфите, макар и крайно трудолюбиви и скромни, станаха отведнъж излишно бреме за него.

За утешение той им каза, че и тримата му са еднакво мили и ценни и че предоставя на тях да решат кой да остане и кои да си вървят. Но те не можеха нищо да решат, а стояха бледи като смъртници и само се усмихваха един другиму; после изпаднаха в ужасна тревога, защото разбраха, че съдбоносният час е настъпил. Предупреждението на майстора беше сигурен знак, че той няма да издържи още дълго и тогава малката фабричка за гребени щеше най-после отново да бъде обявена за продан. Целта, към която всички се бяха устремили, беше близка и блестеше примамливо като небесния Йерусалим. И тъкмо сега двама от тях трябваше да обърнат гръб пред портите му и да си вървят. Без много да мисли за другите, всеки от тях заяви, че иска да остане тук, па дори ако трябва да работи даром. Но майсторът нямаше нужда от това и ги увери, че двама от тях трябва на всяка цена да напуснат. Те се хвърлиха в краката му, закършиха ръце и го заклинаха да не ги пъди, като всеки от тях го молеше да задържи само него поне още два месеца, поне още четири седмици. На майстора му стана ясно каква сметка си правят калфите. Това го ядоса и за да ги подиграе, той им предложи на шега един изход, с чиято помощ да решат въпроса.

— Ако не можете да се споразумеете — им рече той — кои двама от вас да си вървят, ще ви дам съвет как да разрешите този въпрос. И каквото излезе, това ще бъде! Утре е неделя, заранта ще ви платя, каквото ви дължа, а вие ще си стегнете раниците, ще вземете тоягите си и тримата сговорно ще излезете от градските порти и ще повървите половин час в която посока си щете. След това ще си починете добре и ако ви се иска, може да се почерпите по чаша бира. А после ще тръгнете обратно към града и първият, който потърси отново работа при мен, ще остане тук. Другите обаче ще трябва незабавно да тръгнат накъдето си щат!

Те отново се хвърлиха пред краката му и го замолиха да се откаже от жестокото си намерение — но всичко бе напразно: той остана твърд и неумолим.

Изведнъж Дитрих рипна като луд, изскочи навън и се завтече право отсреща при Цюз Бюнцлин. Щом Йобст и баварецът видяха това, те спряха да се вайкат и тутакси хукнаха след него. Миг по-късно сцената на отчаянието бе преместена в жилището на изплашената девица.

Неочакваното премеждие смути и разтревожи Цюз. Но тя бързо се окопити и преценявайки създалото се положение, реши да свърже собствената си съдба с чудноватото хрумване на майстора, защото го сметна за вдъхновение свише. Развълнувана, тя извади от ковчежето си за скъпоценности връзка листове и мушна напосоки между тях с иглата си за плетене. Те се отвориха на една поговорка, според която добрата цел трябвало да се преследва докрай. След това тя накара и разтревожените калфи да мушнат с иглата и изберат по един лист. На всяка страница, която те отваряха, се говореше за бърза промяна по тесен друм, за жизнен път, че трябвало да вървиш напред и да не гледаш назад — с една дума, все за ходене и тичане от всякакъв вид, така че предстоящото на другия ден състезание явно изглеждаше като предписано от небето. Но тъй като тя се опасяваше, че Дитрих, като най-млад, ще тича вероятно най-добре и по този начин ще може да спечели победата, реши да тръгне с тримата си любовници и да види какво може да направи за своя собствена изгода. Искаше й се един от по-възрастните да победи, а кой от двамата — това й беше съвсем безразлично. Но тъй като те продължаваха да се вайкат и карат помежду си, тя им заповяда да млъкнат и да се помирят със съдбата си.

— Знайте, приятели мои — каза им тя, че всяко нещо има своето значение и колкото странно и необикновено да ви се вижда хрумването на майстора ви, трябва да го приемем като повеля на съдбата и с по-висша мъдрост, непозната за вироглавите хора, да се подчиним на това неочаквано решение. Нашият спокоен и разумен съвместен живот беше твърде хубав, за да продължава и занапред все така назидателно, защото — уви! — всяко хубаво и плодотворно нещо е преходно и мимолетно и нищо не остава за дълго освен злото, ината и душевната самота, а наш дълг е да гледаме и наблюдаваме тези неща с благочестива мъдрост. Затова нека по-добре се разделим доброволно, преди помежду ни да се е надигнал злият демон на раздора; да се простим и тръгнем като благия пролетен ветрец, който подема бързия си бяг по небето, преди да сме се пръснали като листи, понесени от буреносния есенен вятър. Аз ще ви съпроводя по тежкия ви път и ще бъда с вас, когато започнете надбягването, за да ви вдъхна радостна смелост — и тогава зад вас ще остане красивата подбуда, а пред вас ще се усмихва победната цел. Но както победителят не бива да се възгордява от щастието си, така и победените не бива да униват и да изпитват болка и ненавист, а да запазят добър спомен за дружбата ни и да тръгнат като доволни и весели младежи по широкия свят; защото хората са построили много градове, които са също така хубави, та дори и по-хубави от Зелдвила: Рим е голям, забележителен град, където живее светият отец, а Париж е могъщ град с много жители и великолепни палати; в Цариград царува султанът, който изповядва турската вяра, а Лисабон, който някога е бил разрушен от земетресение, сега е изграден още по-красив. Виена е столицата на Австрия и се нарича императорски град, а Лондон е най-богатият град на света, намира се в Англия, на една река, която се казва Темза. Два милиона хора живеят там! Петербург пък е главният и престолен град на Русия, така както Неапол е главният град на княжеството, което носи същото име; там е и Везувий, планината, която изригва огън и на която веднъж на един английски морски капитан се явила една душа, осъдена на вечни мъки — чела съм това в един забележителен пътепис, а тази душа принадлежала на някой си Джон Смит, който преди сто и петдесет години живял като безбожник и сега дал на споменатия капитан поръчение до потомците си в Англия какво да направят, за да бъде той избавен от адския огън; защото цялата огнена планина е убежище на прокълнатите, за което може да се прочете и в трактата на учения Петер Хаслер върху вероятното местонахождение на ада. Има още много градове, от които искам да назова само Милано, Венеция, цялата изградена във водата, Лион, Марсилия, Страсбург, Кьолн и Амстердам; вече казах Париж, но не споменах Нюрнберг, Аугсбург и Франкфурт, Базел, Берн и Женева — все хубави градове, както и красивия Цюрих. Има още сума градове, но няма да свърша, ако река да ги изброявам. Защото всичко има своите граници, само не и изобретателността на хората, които са се пръснали навред и предприемат всичко, което може да им бъде полезно. Праведниците успяват, а грешниците загиват като тревата в полето и като дим. Много са избраните, но малко са призваните. По тези причини и по други съображения, които ни налагат дългът и добродетелта на чистата ни съвест, трябва да се подчиним на зова на съдбата. Затова идете и се пригответе за път като праведни и кротки мъже, които, където и да идат, носят своята цена в себе си и чиято тояга пуща навсякъде корени. С каквото и да се заловят, такива мъже могат винаги да си кажат: „Аз избрах по-добрата страна!“

Гребенарите обаче не искаха да чуят ни дума; те не оставиха на мира умната Цюз и настояваха тя да избере един от тримата, който да остане тук, като всеки тайно се надяваше, че избраникът ще бъде той. Ала тя не искаше да направи избора си и строго и повелително им каза, че те трябва да я слушат, защото иначе завинаги ще се откаже от приятелството им.

Тогава Йобст, най-възрастният, изтича отсреща в къщата на майстора, но в същия миг и другите се затекоха след него, защото се страхуваха да не би той да предприеме нещо срещу тях. Така през целия ден те се стрелкаха ту насам, ту натам като падащи звезди и съвсем си опротивяха един на друг като три паяка в една мрежа. Половината град се бе струпал да гледа странното зрелище, което представляваха тримата тихи и кротки гребенари, които сега сякаш бяха загубили ума си. Старите хора се уплашиха и сметнаха това явление за някакво тайнствено знамение.

Когато се мръкна, и тримата бяха изтощени и капнали от умора, без да бяха измислили нещо по-умно и без да могат да се решат на нещо. Тогава те се промъкнаха един след друг под завивката в старото легло; така лежаха изпружени като мъртъвци, с объркани мисли и тракайки със зъби, докато ги обгърна благотворният сън.

Йобст пръв се събуди още в ранни зори и видя как ведрото пролетно утро грее в стаята, в която той вече спеше от шест години насам. Макар и крайно бедна, сега стаята му се стори като рай, който той трябваше да напусне, и то по такъв несправедлив начин. Зарея поглед по стената и започна да брои добре познатите му следи от многото калфи, живели по-късо или по-дълго време тук — ето, на това място някой често е търкал главата си, та от него е останало тъмно петно; там друг е забил пирон, за да закачва лулата си на него и червената връвчица виси още там. Какви добри хора са били тези калфи, дето са си тръгвали безропотно, когато се е налагало, а тия, дето лежат до него, не искат в никакъв случай да отстъпят.

Тогава той спря очи на мястото, най-близо до лицето му, и започна да разглежда малките петна, които беше наблюдавал вече хиляди пъти, когато сутрин или вечер, преди да се смрачи, лежеше в леглото си и се радваше на блаженото си безплатно съществуване. На това място мазилката беше повредена и приличаше на географска карта с езера и градове, а няколко струпани по-едри песъчинки образуваха група блажени острови. По-нататък се простираше дълга свинска четина, която беше паднала от четката и се бе залепила в синята боя. Миналата есен Йобст беше намерил малко от тази боя и за да не остане неизползувана, беше боядисал четвърт от стената, тоест мястото над леглото си — за толкова беше стигнала боята. От другата страна на свинската четина се издигаше малко възвишение, малка синя планинка, която хвърляше през четината нежна сянка към блажените острови. Цялата зима той си бе блъскал главата заради тази планина, тъй като му се струваше, че по-рано я нямаше тук. И сега, когато я потърси с тъжния си сънен поглед и не я намери, просто не повярва на очите си, защото вместо нея на стената зееше малко голо петно, а недалеко от него мъничката синя планина сякаш се движеше. Учуден, Йобст се надигна, сякаш бе видял бял вълк по пладне, и разбра, че това не е нищо друго освен една дървеница, която той по невнимание бе намазал с боя миналата есен, когато е била вкочанена от студа. Сега обаче тя се бе съживила от пролетната топлина, бе се раздвижила и тъкмо в този миг се изкачваше търпеливо със синия си гръб нагоре по стената. Трогнат и възхитен, той я проследи с очи: докато вървеше по синьото, тя едва се различаваше от стената; но щом излезе извън боядисаната част и зад нея остана последната самотна пръска боя, добрата небесносиня животинка тръгна през потъмнялата стена, където вече се виждаше отдалеко. Изпълнен с тиха скръб, Йобст се отпусна отново върху възглавницата. Колкото и малко да го засягаха подобни неща, все пак това явление събуди у него съзнанието, че и нему е дошъл ред да странствува; сметна, че ще бъде добър знак, ако се примири с неотменимата си съдба и поне с добра воля потегли на път. Тези по-спокойни мисли възвърнаха природната му разсъдливост и благоразумие и като обмисли по-отблизо нещата, той реши, че ако се покаже смирен и скромен и се преклони пред тежката задача, и при това напрегне всичките си сили и разсъдъка си, най-лесно ще може да победи съперниците си.

Слезе тихичко от леглото и започна да подрежда нещата си, като първо извади съкровището си и го сложи най-отдолу в раницата. От шума и двамата му другари се събудиха едновременно и много се зачудиха, като видяха как Йобст спокойно реди раницата си, особено когато той им заговори смирено и им пожела добро утро, но не се впусна в разговор, а мирно и тихо продължи заниманието си. Те веднага надушиха, че в поведението му се крие някаква хитрина, и макар да не знаеха какво е намислил, тутакси започнаха да му подражават, следейки внимателно какво ще прави по-нататък. Странно беше, че за пръв път и тримата открито извадиха съкровищата си изпод плочите и без да преброят парите, ги пъхнаха в раниците си. Отдавна вече им беше известно, че всеки от тях знае тайната на другите двама, но по стар, почтен навик те не бяха недоверчиви един към друг и не се бояха, че собствеността им може да бъде накърнена — всеки беше убеден, че другите двама няма да го ограбят. Така и в спалните на калфите, войниците и други подобни не би трябвало да има никаква заключалка, както не трябва да има и никакво недоверие.

Така неусетно те се стегнаха за път, майсторът им даде заплатите и документите, в които той и общината бяха вписали прекрасни бележки за доброто поведение и отличната работа на калфите. Сега те застанаха нажалени пред вратата на Цюз Бюнцлин; бяха облечени в дълги кафяви дрехи, върху които бяха навлекли стари избелели брезентови мушами, а върху шапките си — макар и доста овехтели и изтрити от четкане — бяха сложили непромокаеми платнени калъфи. Отзад на раниците си бяха прикрепили по една малка количка, за да теглят с нея багажа си, когато тръгнат на дълъг път. Засега те не смятаха да ги използуват и затова количките стърчаха високо над гърбовете им. Йобст се подпираше на достопочтен тръстиков бастун, Фридолин държеше ясенова тояга, украсена с червени и черни шарки, а Дитрих — някаква чудновата грамадна тояга, около която се виеше дива плетеница от клонки. Но той се срамуваше малко от тая пищна сопа, тъй като тя бе останала още от първите години на странствуванията му, когато далеч не бе така улегнал и разумен като сега. Много съседи и деца заобиколиха тримата сериозни мъже и им желаеха щастие по пътя.

Тогава пред вратата се появи Цюз с тържествен израз на лицето и сърцато поведе тримата калфи през градските порти. В тяхна чест тя се бе нагиздила специално: беше си сложила една голяма шапка с огромни жълти панделки, богато украсена розова басмена рокля на старомодни широки дипли, с черна кадифена кордела с пиринчена катарама и обувки от червен марокен, гарнирани с реснички. В ръка носеше голяма плетена мрежи от зелена коприна, пълна със сушени круши и сливи, и отвореното си чадърче за слънце, върху което стърчеше голяма лира от слонова кост. Беше си закачила и медальона с русия кичур коси и златната незабравка, а на ръцете си бе сложила бели плетени ръкавици. Така наконтена, тя изглеждаше миловидна и нежна, лицето й беше леко поруменяло, а гърдите й сякаш се издигаха по-високо от обикновено. Тримата съперници не знаеха къде да се дянат от скръб и жал, защото критичното положение, в което се намираха, чудесният пролетен ден, който огряваше тяхното излизане от града, и нагиздената Цюз събуждаха в изострената им чувствителност нещо подобно на онова, което хората наричат любов.

Пред градските порти любезната девойка накара обожателите си да сложат раниците върху количките си и така да продължат нататък, за да не се изморяват ненужно. Те я послушаха и когато се заизкачваха нагоре по хълма зад градчето, приличаха на артилерийска батарея, която се катери по стръмнина, за да заеме позиция.

След като повървяха около половин час, те се спряха на един красив хълм, на който се пресичаха два пътя. Четиримата седнаха в полукръг под една липа, откъдето се откриваше далечна гледка и те можеха да се любуват на гори, езера и селца. Цюз отвори мрежичката си и даде на всички по шепа круши и сливи, за да се освежат. Така мълчаливи и съсредоточени, те седяха известно време и само езиците им мляскаха сегиз-тогиз и издаваха лек звук, докато дъвчеха сладките плодове.

Тогава Цюз хвърли една костилка от слива, изтри изцапаните си пръсти в младата трева и рече:

— Мили приятели, вижте колко хубав и необятен е светът, пълен с прекрасни неща и човешки домове! И въпреки това мога да се обзаложа, че в този тържествен час нийде из широкия свят няма сбрани четирима толкова порядъчни и добросърдечни души като нас тук — така дълбокомислени и разсъдливи по дух, така предани към труда и добродетелите, към усамотението, пестеливостта, миролюбието и задушевното приятелство. Вижте около нас колко много и разнообразни са цветята, които е донесла пролетта, особено жълтите иглики, от които се прави вкусен и целебен чай. Но нима те са праведни и трудолюбиви, пестеливи, внимателни и способни на мъдри и поучителни мисли? Не, това са невежи и бездушни създания, които лекомислено и безразсъдно пилеят времето си, и макар че са толкова хубави, от тях ще стане само мъртво сено, докато ние далеч ги превишаваме с нашите добродетели и не отстъпваме по нищо на външната им красота. Защото нас бог ни е създал по свое подобие и ни е вдъхнал божественото си дихание. О, ако можехме вечно да си останем тук, в този рай и сред тази невинност! Да, приятели мои, струва ми се, че всички се намираме в състояние на първичната невинност, но невинност, облагородена чрез греховното познание, защото, слава богу, ние всички знаем да четем и пишем и всички сме изучили добър занаят. За много неща ми е дадено умение и дарба и аз бих се наела да върша работи, които не умее и най-учената госпожица, стига да исках да изляза извън границите на своето съсловие. Но скромността и смирението са най-благородните добродетели на една порядъчна мома и за мен е достатъчно да зная, че духът ми не е малоценен и презрян от едно по-висше прозрение. Много ергени ме пожелаваха, но те не бяха достойни за мен, а сега изведнъж виждам сбрани около мен трима достойни момци, всеки един от които еднакво заслужава да ме спечели. Преценете тогава сами как сърцето ми се топи пред това чудно изобилие! А сега нека всеки от вас вземе пример от мен и си представи, че е обграден от три еднакво ценни девици, които го желаят, и затова той не може да се реши коя от тях да вземе. Представете си образно, че за всекиго от вас си съперничат три девойки на име Бюнцлин, че те седят около вас също така облечени и напълно подобни на мен, сякаш деветократно съм тук, гледам ви от всички страни и копнея за вас! Представяте ли си?

Смаяни, храбрите калфи престанаха да дъвчат и с глуповат израз на лицата се помъчиха да разрешат странната задача. Пръв швабчето Дитрих я реши и извика със сладострастно лице:

— Да, скъпа госпожице Цюз! С ваше разрешение ви виждам не тройна, а стократна как се носите около мен, гледате ме с благосклонни очички и ми обещавате хиляди целувчици!

— Не говорете така! — смъмра го възмутено Цюз. — Не говорете по такъв непристоен и пресилен начин! Какво си въобразявате най-после вие, нескромен Дитрих! Не ви разреших да ме виждате стократно, обещавайки ви целувчици, а само тройно за всеки един от вас, и то по благонравен и почтен начин, който да не ме засяга!

— Да — извика най-после и Йобст, като посочи с една огризана опашка от круша наоколо си. — Аз виждам само трикратно милата госпожица Бюнцлин, и то най-благоприлично тя се разхожда около мен, кима ми благосклонно и слага ръка на сърцето си! Благодаря ви безкрайно, благодаря, благодаря ви най-покорно! — рече той захилен, като се поклони на три страни, сякаш действително виждаше трите видения.

— Така е добре — каза засмяна Цюз. — Ако между вас съществува въобще някаква разлика, тогава вие сте най-даровитият от тримата, драги Йобст, или поне най-разумният!

Баварецът Фридолин все още не беше успял да предизвика някаква представа в съзнанието си, но като чу как хвалят Йобст, той се изплаши и бързо извика:

— И аз виждам трикратно милата госпожица Бюнцлин. Тя се разхожда около мен с най-голямо благоприличие, кима ми сладострастно, като слага ръката си на…

— Пфу, баварецо! — извика Цюз и извърна лице. — Ни дума повече! Как се осмелявате да говорите за мен с такива груби думи и да си представяте такива свинщини? Пфу! Пфу!

Бедният баварец остана като треснат от гръм, целият се изчерви, без сам да знае защо. Той въобще не беше си представил нищо и само горе-долу по тона повтори това, което бе чул от Йобст, защото видя, че Цюз похвали думите му. Сега тя се обърна отново към Дитрих и каза:

— Е, драги Дитрих, още ли не сте успели да създадете във въображението си някаква по-скромна представа?

— Да, с ваше разрешение — отвърна той, зарадван, че тя отново го заприказва. — Сега виждам само три госпожици Цюз около мен, които ме гледат любезно, но прилично и ми подават три бели ръце, които аз целувам!

— Това е добре! — каза Цюз. — А вие, Фридолин? Още ли не сте се върнали от погрешния си път? Нима буйната ви кръв още не може да се успокои и събуди у вас една по-прилична представа?

— Простете! — рече смутено Фридолин. — Струва ми се, че сега виждам три девици, които ми предлагат сушени круши и които не изглеждат неблагосклонни към мен. И трите са еднакво хубави и да избера една измежду тях, е задача твърде тежка за мен!

— Е, добре! — рече Цюз. — Във вашите представи вие сте обградени от девет еднакво ценни личности и въпреки това очарователно изобилие в сърцето си все пак чувствувате известна празнота. Преценете тогава сами моето собствено състояние и вижте как с благоразумно и смирено сърце аз съумявам да се овладея. Вземете сега и вие пример от моята сила и тържествено обещайте помежду си и на мен, че и занапред все така ще се разбирате и както аз се разделям от вас, изпълнена с обич, така изпълнени с обич и вие ще се сбогувате един от друг, независимо от това, какво ще реши съдбата, която ви очаква. А сега сложете всички ръцете си в моята ръка и се закълнете!

— Да, наистина — извика Йобст, — аз съм готов да го сторя, не желая да се отлъчвам от другарите си!

Другите двама също извикаха бързо:

— И аз, и аз!

И като положиха заедно ръцете си, всеки от тях си науми да тича колкото може по-бързо.

— Аз действително не желая да се отлъчвам! — повтори Йобст. — Защото още от дете съм милостив и сговорчив по природа. Никога не съм се скарвал с някого и никога не съм могъл да гледам как се мъчи някоя животинка. Навсякъде, където съм бил, съм се държал добре и съм получавал отлични похвали за скромното си поведение. Въпреки че разбирам от доста неща и съм разумен младеж, никога никой не ме е виждал да се меся в работи, които не ме засягат, и винаги съм изпълнявал задълженията си както трябва. Мога да работя колкото си ща — това не ми вреди, тъй като съм здрав, издръжлив и в най-добрите си години. Жените на майсторите всички до една са ми казвали, че струвам за трима, че съм за пример и че добре се спогаждат с мен. О, аз наистина смятам, че с вас бих могъл да живея като на небето, скъпа моя госпожице Цюз!

— Е — рече ревностно баварецът, — напълно му вярвам, та това не е никаква майстория да живееш с госпожицата като на небето! И аз се наемам на такава работа, дотолкова и на мене ми сече главата! Владея основно занаята си, зная да държа в ред работите си, а пък из устата ми не излиза лоша дума! Нийде с никого не съм имал разправии, макар и да съм работил в най-големите градове, и никога не съм удрял котка, нито пък съм убивал паяк. Умерен съм и съм въздържан; доволен съм от всяка храна, умея да се забавлявам и с най-незначителните неща и да бъда доволен. Иначе съм здрав, пъргав, силен и издържам на всичко, а чистата ми съвест е най-добрият жизнен еликсир за мен. Всички животни ме обичат и тичат подире ми, защото надушват чистата ми съвест, докато от неправедните те бягат. Веднъж един пудел вървя три дни подире ми, тъкмо бях напуснал град Улм, и най-после бях принуден да го дам на един селянин да го гледа, понеже като скромен занаятчийски калфа не можех да храня такова животно. А когато преминавах през Бохемската гора, елените и сърните се спираха на двадесетина крачки и не се плашеха от мен. Чудно, че дори дивите животни познават хората и знаят кои от тях имат добро сърце!

— Да, това е вярно! — извика швабчето. — Не виждате ли откога тази чинка лети наоколо и се мъчи да се доближи до мен? И онази катеричка на елхата все ме поглежда, а тук един малък бръмбар пълзи по крака ми и просто не мога да се отърва от него. Милата добра гадинка, сигурно се чувствува добре при мен!

Сега вече Цюз започна да ревнува и каза малко по-буйно:

— При мен животните много обичат да стоят. Една птица живя у дома осем години и умря с голяма неохота, защото не искаше да се раздели с мен; котката ни пък, където и да ходя, каквото и да правя, все подире ми върви, а гълъбите на съседите се блъскат и карат пред прозореца им, когато им слагам трохи. Чудни свойства имат животните — всяко посвоему! Лъвът обича да следва царете и героите, а слонът придружава князете и смелите воини; камилата пренася търговеца през пустинята и пази за него в стомаха си прясна вода, а кучето придружава господаря си през всички опасности и се хвърля заради него в морето! Делфинът обича музиката и следва корабите, а орелът — войските. Маймуната е човекоподобно същество и върши всичко, каквото вижда, че вършат хората, а папагалът разбира нашия език и говори с нас като възрастен! Дори змиите могат да се опитомят и тогава танцуват на върха на опашката си; крокодилът плаче с човешки сълзи и там, в ония страни, гражданите го почитат и не го закачат; щраусът се оставя да го оседлаят и да го яздят като кон; дивият бизон тегли колите на хората, а рогатият северен елен шейните им. Ликорната ни дава снежнобяла слонова кост, а костенурката — прозрачните си кости…

— С ваше позволение — казаха едновременно и тримата гребенари, — тук наистина се мамите: слоновата кост се добива от зъбите на слона, а гребените се правят от корубата, а не от костите на костенурката.

Цюз се обля в огнена червенина и каза:

— Това е въпрос, защото и вие сигурно не сте видели отде ги взимат, понеже само обработвате парчета от тях. Аз рядко се заблуждавам, но както и да е. А сега ме оставете да довърша мисълта си: не само животните имат своите забележителни, дадени им от бога особености, но дори и мъртвите камъни, които се копаят от планините. Кристалът е прозрачен като стъкло, мраморът обаче е твърд и на жилки — ту бели, ту черни; кехлибарът притежава електрически свойства и притегля светкавици, след това обаче изгаря и замирисва на тамян. Магнитът привлича желязото, върху шистовите плочи може да се пише, но не и върху диаманта, защото той е твърд като стомана; стъкларят го употребява за рязане на стъкла, защото е малък и остър. Както виждате, драги приятели, и аз мога да кажа по нещичко за животните! Що се отнася до моето отношение към тях, нека забележа следното: котката е хитро и лукаво животно и затова се привързва само към хитри и лукави хора; гълъбът обаче е символ на невинност и кротост и затова го привличат само кротките и невинни души. Тъй като и котките, и гълъбите са привързани към мен, следва, че съм едновременно умна и простодушна, хитра и невинна — както е казано: „Бъдете умни като змиите и кротки като гълъбите!“ По този начин ние можем все пак да преценим животните и тяхното отношение към нас и да се поучим от това, стига да умеем да наблюдаваме правилно нещата.

Бедните калфи не посмяха да кажат ни дума повече, защото Цюз добре им затвори устата. Тя наговори безразборно още много високопарни неща, така че глави те им гръмнаха от приказките й. Но те се възхитиха от ума и красноречието й и това възхищение караше всеки от тях да си мисли, че той е достатъчно добър да притежава това съкровище, още повече, че тази скъпоценност, достойна да краси всяка къща, беше евтина и се състоеше само от един неуморен език. Но дали самите те бяха достойни за това, което толкова величаеха, и за какво щеше да им послужи то, е въпрос, който такива глупци си задават на последно място или въобще не си го задават. Те са като децата, които посягат към всичко, което блесне пред очите им, изблизват боята от пъстрите играчки и се мъчат да тикнат цялата хлопка в устата си, вместо да я дрънкат до ухото си.

Така те все повече се разгорещяваха в ламтежа и фантазията си да спечелят на всяка цена тази превъзходна мома и колкото по-досадни, безмилостни и суетни ставаха безсмислените фрази на Цюз, толкова по се трогваха и нажаляваха гребенарите. Сега те почувствуваха силна жажда от сухите плодове, които междувременно бяха изяли. Йобст и баварецът отидоха в горичката да търсят вода; намериха един извор и се напиха със студена вода. Дитрих обаче беше постъпил по-хитро и си беше взел едно шишенце с вишновка, разредена с вода и подсладена със захар. Това приятно питие щеше да го подкрепи и подсили при надбягването, защото той знаеше, че другите бяха препалено много пестеливи, за да вземат нещичко със себе си или да се отбият на почерпка нейде.

И докато ония двамата се наливаха с вода, той бързо извади шишенцето и го подаде на госпожица Цюз. Тя изпи половината от питието, което я освежи и което тя намери превъзходно. А докато Дитрих пиеше, тя го гледаше така пленително, че остатъкът му се услади като кипърско вино и го изпълни с нови сили. Той не можа повече да се въздържи, взе ръката на Цюзи и започна да целува връхчетата на пръстите й; тя лекичко го чукна с показалеца си по устните, а той се престори, че иска да го лапне, като при това така зина, че заприлича на усмихнат шаран. Цюз се усмихваше фалшиво и любезно, а Дитрих — хитро и сладникаво. Те седяха на земята един срещу друг и от време на време допираха подметките си, сякаш чрез краката искаха да си подадат ръце. Цюз си наведе малко напред и сложи ръка на рамото му и тъкмо Дитрих се канеше да отвърне на ласката й и да продължи тази чаровна игра, саксонецът и баварецът се върнаха и ги загледаха пребледнели и задъхани. Защото от многото вода, която бяха излели върху погълнатите сушени круши, внезапно им прилоша, а сърдечната мъка, която изпитаха при вида на ухажващата се двойка, се сля с чувството на празнота в корема им, така че студена пот ги изби по челата. Цюз обаче не изгуби самообладание, а им махна много любезно с ръка и им извика:

— Елате, драги мои, седнете и вие при мен, за да се порадваме за последен път още малко на нашия сговор и приятелство!

Йобст и Фридолин дотичаха бързо, седнаха при тях и си протегнаха краката. Цюз подаде едната си ръка на швабчето, другата на Йобст, а с крака допря подметките на Фридолиновите ботуши, докато лицето й даряваше усмивки на всички поред. Има виртуози, които свирят едновременно на много инструменти: с глава дрънкат звънчета, с уста надуват свирка, с ръце свирят на китара, с колене бият цимбала, с крака удрят триъгълника, а с лакти — барабана, който виси на гърба им.

След това Цюз стана от земята, оправи роклята си, която бе запретнала грижливо нагоре, за да не се измачка, и каза:

— Време е вече за тръгване, драги приятели. Станете и се пригответе за онзи сериозен път, който майсторът ви възложи от глупост, който обаче ние считаме като повеля на една по-висша съдба! Поемете този път, изпълнени с красиво усърдие, но без никаква неприязън и завист един към друг, и предоставете доброволно короната на победителя!

Като ужилени от оса, калфите скочиха на крака; застанаха на същите тези добри крака, с които досега бяха крачили само обмислено и почтено и с които сега трябваше да се надпреварват! Никой от тях не можеше да си спомни да бе скачал или тичал някога. Швабчето като че ли се чувствуваше най-уверен в себе си и дори леко стържеше и нетърпеливо повдигаше ту единия, ту другия си крак. Те се споглеждаха странно и подозрително, бяха побледнели и се потяха така, сякаш бяха вече насред най-усиления бяг.

— Подайте си още веднъж ръце! — рече Цюз.

Те си хванаха десниците, но така безводно и отпуснато, че и трите ръце се изплъзнаха хладно една от друга и паднаха, сякаш бяха от олово.

— Нима наистина ще трябва да започнем тази щуротия? — рече Йобст и избърса очите си, от които бяха почнали да капят сълзи.

— Да, нима действително ще трябва да тичаме и скачаме? — рече баварецът и се разплака.

— А вие, мила госпожице Бюнцлин — каза разхълцан Йобст, — какво възнамерявате да предприемете?

— На мене подобава — отвърна тя, като сложи кърпичката пред очите си, — на мене подобава да мълча, да страдам и да гледам.

— А после, госпожица Цюзи? — каза швабът едновременно любезно и лукаво.

— О, Дитрих — отвърна нежно тя, — не знаете ли, че пътят на съдбата е глас на сърцето, както се казва?

При това тя го погледна така многозначително, че той отново повдигна крак и почувствува желание веднага да затича. Докато тримата съперници оправяха количките с раниците си, тя на няколко пъти побутна Дитрих красноречиво по лакътя и го настъпи по крака; избърса също и праха от шапката му, но същевременно се усмихна така на другите, сякаш искаше да се надсмее на швабчето, като все пак внимаваше той да не я забележи. Сега и тримата издуха бузи, изпущайки тежки въздишки. После се огледаха на всички страни, свалиха шапки, изтриха потта от челата си, пригладиха полепналите си коси и отново сложиха шапките си. Огледаха се още веднъж на всички страни и си поеха дъх. Цюз ги съжали и така се трогна, че сама заплака.

— Тук има още три сушени сливи — каза тя. Вземете по една и я дръжте в устата си, това ще ви освежава. А сега тръгвайте и превърнете лудостта на злите в мъдрост на праведните! Превърнете измислената от тях прищявка в назидателно дело на изпитание и самообладание, в разумен завършек на едно дългогодишно добро поведение и в съревнование на добродетелта.

Тя мушна в устата на всеки от тях по една слива и те започнаха да я смучат. Йобст сложи ръка на стомаха си и извика:

— Щом трябва, нека бъде в името господне!

Внезапно той вдигна тояга и с присвити колене закрачи бързо, като теглеше ранината след себе си. Щом забеляза това, Фридолин го последва с големи крачки и двамата забързаха надолу по пътя, без да поглеждат встрани.

Последен потегли швабът; с лукав и развеселен израз на лицето, той вървеше редом с Цюзи, видимо съвсем спокоен, сякаш работата му беше опечена, и великодушно искаше да даде известна преднина на другарите си. Цюз похвали неговата приветлива невъзмутимост и доверчиво го хвана под ръка.

— О, все пак е хубаво да имаш здрава опора в живота! — рече тя с въздишка. — Дори и когато човек достатъчно е надарен с ум и разум и върви по пътя на добродетелта, все пак по този път се върви много по-приятно, когато си облегнат на ръката на доверен приятел!

— По дяволите, ами че и аз точно така мисля! — отвърна Дитрих и здравата я бутна с лакътя си по страната, като същевременно впери поглед в съперниците си, за да види да не би преднината да е станала много голяма. — Виждате ли, скъпа госпожице, и вие най-после стигнахте до това заключение, нали? Разбрахте сега къде е сладкото в живота!

— О, Дитрих, скъпи Дитрих — рече тя, като въздъхна още по-дълбоко, — аз често се чувствувам така самотна!

— Охо, всичко добре се нарежда! — извика той и сърцето му подскочи като заек в зелева градина.

— О, Дитрих! — извика тя и още по-плътно се прилепи до него.

Изведнъж му стана горещо, а сърцето му щеше да се пръсне от лукава наслада. Но същевременно той забеляза, че другите двама вече не се виждат, бяха изчезнали зад един завой. Веднага поиска да се отскубне от ръката на Цюзи и да ги догони; но тя го държеше така здраво, че той не успя; тогава тя се вкопчи в него, сякаш ще припадне.

— Дитрих — прошепна тя, като обърна очи, сякаш примира, — не ме оставяйте сама, на вас се уповавам, подкрепете ме!

— По дяволите, пуснете ме, госпожице — извика изплашен той, — иначе ще пристигна твърде късно и тогава — прощавай, късмет!

— Не, не! Не бива сега да ме изоставяте, чувствувам, че ми става зле! — стенеше тя.

— Зле не зле, това е! — извика той и насила се отскубна от нея.

Изкачи се на една височинна, огледа се и видя двамата калфи, които тичаха с всичка сила надолу по хълма. Понечи да хукне и той, но в същия миг погледна отново към Цюз. Видя я седнала на ръба на гората, откъдето почваше тясна сенчеста пътечка; тя нежно и примамливо му махаше с ръка. Той не можа да устои на тази гледка и вместо да се затече надолу по хълма, забърза към нея. Когато го видя, че идва, тя се изправи и влезе по-навътре в гората, като непрестанно обръщаше глава към него. Беше решила на всяка цена да му попречи в надбягването и да го разиграва толкова дълго, че той да пристигне твърде късно и да не може да остане в Зелдвила.

Но изобретателното швабче промени тозчас плана си и реши да извоюва щастието си тук, в гората. Така в края на краищата работите взеха съвсем друг обрат от този, на който се бе надявала хитрата девойка.

Щом я настигна и двамата се намериха сами в едно затулено кътче, той се хвърли в нозете й и я обсипа с най-пламенните любовни обяснения, каквито някога е правил някой гребенар. Отначало тя му заповяда да стои мирно и без да го отблъсва от себе си, се опита да го задържи по учтив начин като пусна в ход всичките си мъдрости и прелести. Но когато той започна да й сваля звездите от небето, при което неговият възбуден и предприемчив дух му подсказа най-прекрасните вълшебни слова, когато я обсипа с какви ли не нежности, като се мъчеше да улови ту ръцете, ту краката й, когато най-после започна да величае тялото, духа й и всичко, което тя притежаваше, та чак небето позеленя от завист — а при това въздухът и гората бяха така тихи и приятни, — Цюз най-после загуби контрола над себе си като всяко живо същество, чиито мисли в края на краищата не стигат по-далеч от чувствата му. Сърцето и запърха боязливо и беззащитно като бръмбар, палнал по гръб, и Дитрих го превзе напълно. Тя го беше примамила в този гъсталак, за да го предаде вероломно, а само за миг швабчето я беше победило. Това се случи не защото тя беше много влюбена, но защото като ограничена натура — макар и да си представляваше, че притежава блестящ ум — не виждаше по-далеко от собствения си нос.

Двамата останаха близо един час в това приятно усамотение; клеха се във вечна вярност и искрено решиха да се оженят на всяка цена.

Междувременно в града се беше разнесла вестта за странното състезание на тримата калфи — сам майсторът беше съобщил новината, за да се пошегува. Зелдвилци се радваха на неочакваното зрелище и горяха от желание да видят как праведните и почтени гребенари ще тичат за тяхно удоволствие и ще достигнат до целта. Голяма тълпа хора наизлязоха пред градските порти и се разположиха от двете страни на пътя, сякаш очакваха някой бърз бегач. Момчетата се покатериха по дърветата, а старците и фалиралите зелдвилци насядаха по тревата и запалиха луличките си, доволни, че им се доставя такова евтино удоволствие. Дори господата бяха наизлезли, за да видят тази знаменита шега. Те седяха в градините и под лозниците на кръчмите, разговаряха весело и се ловяха на какви ли не басове. По улиците, по които щяха да минат бегачите, всички прозорци бяха отворени, а по первазите на гостните стаи жените бяха наредили червени и бели възглавници, за да могат да стоят по удобно облегнати. Те посрещаха многобройни гостенки, така че около чашките с кафе на бърза ръка се образуваха весели компании, а прислужничките трябваше непрекъснато да тичат до сладкаря и да носят козунаци и курабии.

Пред градските порти накачилите се по най-високите дървета момчета забелязаха малко облаче прах, което се приближаваше, и започнаха да викат:

— Идат! Идат!

След малко Фридолин и Йобст действително префучаха като вихрушка по пътя, вдигайки гъст облак прах. С една ръка те дърпаха количките с раниците си, които подскачаха като луди по камъните, с другата крепяха килнатите на тила си шапки, а дългите им палта хвърчаха и се вееха в надпревара. И двамата бяха облени в пот и покрити с прах. Със зинали уста те поемаха жадно въздух, не виждаха и не чуваха нищо от това, което ставаше наоколо им, и само от очите им течаха едри сълзи и се лееха по лицата им, но горките калфи нямаха време дори да ги изтрият. Тичаха почти наравно, като все пак Йобст беше с една педя по-напред от Фридолин. При вида им се надигна ужасен глъч, който се понесе изцелил град. Всички скочиха на крака, заблъскаха се към пътя и отвред екнаха викове:

— Браво, браво! Тичай, не се давай, саксонецо! Дръж се, баварецо! Единият вече отпадна, остават само двама!

Господата в градините се накачиха по масите, като се заливаха от смях. Смехът им прокънтя мощно и уверено над неудържимия глъч на тълпата, която се бе струпала по улиците, и предизвести небивал радостен празник.

Момчетата и цялата навалица се стекоха зад двамата нещастни калфи и една дива сган се понесе към градските порти, вдигайки огромен облак прах; дори и някои жени и млади уличници се юрнаха подире им и смесиха ясните си пискливи гласове с виковете на момчетата. Така всички се приближиха до портите, от чиито кули любопитни зяпачи махаха с шапки. Двамата калфи тичаха като подплашени коне, а сърцата им се пръскаха от мъка и страх. Тогава един малък негодник се метна върху пътуващата раница на Йобст и свит като дяволче, се понесе на количката под ликуващите викове на тълпата. Йобст се обърна и му викна да слезе, дори замахна с тоягата си към него, но момчето се сви още повече и се ухили насреща му. Така Фридолин получи по-голяма преднина. Щом видя това, Йобст хвърли бастуна си между краката му, спъна го и го събори на земята. Когато обаче понечи да го прескочи, баварецът се залови за пеша на дрехата му и се изправи отново. През това време Йобст го удряше по ръцете и викаше:

— Пусни ме! Пусни ме!

Но Фридолин не го пущаше. Тогава Йобст хвана пеша на неговата дреха и така двамата, заловени здраво един за друг, бавно се завъртяха и минаха през градските порти, като от време на време рязко се дърпаха настрани, за да се отскубнат. Те плачеха, стенеха, ревяха като деца и крещяха в неописуемо отчаяние:

— Пусни ме! За бога, пусни ме, Йобст! Пущай, Фридолин. Пущай, сатана!

През всичкото време те се удряха здравата по ръцете и все пак напредваха по малко. Бяха изгубили шапките и бастуните си: две момчета бяха забучили шапките на тоягите им и сега ги носеха отпред, а зад тях се точеше развилнялата се тълпа. Всички прозорци бяха заети от дамите, които лееха сребристия си смях над ревящия прибой — от дълго време никой не се бе веселил така в този град. Шумното увеселение тъй много се услаждаше на зелдвилци, че никой не искаше да покаже на двамата съперници целта им — къщата на майстора, до която най-после бяха дошли. Те самите не я виждаха, не виждаха въобще нищо, и така бясното шествие се проточи през цялото градче и излезе навън през другата порта.

През това време майсторът се гушеше ухилен под прозореца и след като още един час почака да се яви крайният победител, реши най-после да излезе, за да се наслади на плодовете на дяволската си приумица. В този миг обаче тихо и неочаквано при него влязоха Дитрих и Цюз.

Междувременно те заедно бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че майсторът-гребенар сигурно ще бъде склонен — тъй като и без друго няма да може още дълго да продължи работата си — да им продаде работилницата срещу пари в брой. Цюз ще му даде полицата си, към която швабчето ще прибави и своите пари; и тогава те ще станат господари на положението и хубаво ще се посмеят на другите двама. Те изложиха общия си план пред изненадания майстор, комуто веднага стана ясно, че е по-умно да сключи бързо сделката зад гърба на кредиторите си, преди да се е стигнало до някаква катастрофа, и изневиделица да пипне в брой парите от продажбата. Уредиха всичко набързо и преди още слънцето да залезе, госпожица Цюз беше законна собственица на работилницата за гребени, а годеникът й — наемател на къщата, в която тя се помещаваше. И така Цюз, която сутринта още нищо не подозираше, беше най-после покорена и обвързана благодарение на практичния ум на швабчето.

Ни живи, ни мъртви от срам, умора и яд, Йобст и Фридолин лежаха в хана, където ги бяха завели, след като накрая и двамата се бяха строполили на полето, побеснели от злоба един срещу друг. Целият град, изпаднал веднъж в лудешко настроение, беше забравил причината за това тържество и празнуваше весело в нощта. В много къщи танцуваха, а в кръчмите гуляеха и пееха като на най-големите зелдвилски празници; защото на зелдвилци не им трябваше много нещо, за да си уредят някакво бурно веселие. Когато двамата нещастници видяха как смелото им намерение да се възползуват от глупостта на света стана причина тази глупост да възтържествува, а самите те да станат за посмешище на всички, сърцата им едва не се пръснаха от мъка: бяха не само опропастили и унищожили дългогодишния си мъдър план, но и загубили славата си на улегнали хора.

Йобст, който беше по-възрастният и беше прекарал тук седем години, се чувствуваше безвъзвратно загубен и не можеше да си намери място. Крайно натъжен, той излезе в ранни зори от града и се обеси на дървото, под което четиримата бяха седели заедно предния ден. Когато час по-късно баварецът мина оттам и го видя, обзе го такъв ужас, че побягна като обезумял. Оттогава целият му нрав се измени и по-късно се разчу, че той започнал да води разюздан живот, останал до старини калфа и не дружал с никого.

Само швабчето Дитрих си остана праведен и продължи да живее спокойно в градчето. Но това не му доставяше голяма радост, защото Цюз не го остави да се наслади на победата си; тя го командваше, тормозеше и смяташе единствено себе си за извор на всички добродетели.

Котенцето Шпигел
Приказка

Когато зелдвилец сключи лоша сделка или го измами някой, тогава в Зелдвила казват, че е купил на котката салото! Впрочем тази поговорка се употребява и на други места, но никъде не се чува така често, както тук; вероятно това се дължи на старото предание за произхода и значението на тази поговорка, което се разказва из града.

Преди няколкостотин години — така разказва преданието — в Зелдвила живеела една възрастна жена, сама, с едно хубаво пъстро котенце на сиви и черни петна, което поминувало край нея мирно и доволно и не правело никому нищо лошо, щом не го закачали. Единствената му страст бил ловът и то я удовлетворявало разумно и умерено, без да се перчи с обстоятелството, че тази страст била същевременно полезна и допадала на господарката му, нито пък се увличало в прекадена жестокост. Затова то ловяло и убивало само най-дръзките и нахални мишки, които можело да хване наблизо около къщата, и то с безпогрешна ловкост. Само нарядко проследявало някоя особено хитра мишка, която предизвиквала гнева му, като преминавало границите на ловното си поле. В такъв случай то помолвало най-учтиво господа съседите да му позволят да половува малко из техните къщи. Те се съгласявали с удоволствие, тъй като то дори не поглеждало гърнетата с мляко и не скачало по свинските бутове, които висели по стените, а си вършело тихо и внимателно работата и веднага след това чинно и мирно си тръгвало с мишлето в уста. При това котенцето не било боязливо, нито неучтиво — имало доверие към всекиго и не бягало от свестните хора; дори харесвало, когато някой от тях му устройвал приятна шега и се оставяло да го подръпнат за ушите, без да драска. Но не понасяло никаква закачка от онези глупави хора, чиято глупост, както твърдяло то, се дължи на незрял ум и зло сърце, и или се отдръпвало от пътя им, или здравата ги первало с лапата си по ръката, когато му досаждали с грубостта си.

Шпигел[5], така наричали котенцето заради гладкото му и лъскаво кожухче, прекарвало дните си весело, изискано и съзерцателно, в порядъчно доволство и без всякаква надменност. Понякога, но не често, то се нагласявало на рамото на любезната си стопанка и лапало залците от вилицата й, но само тогава, когато забележело, че тази шега й е приятна. През деня рядко лежало или спяло върху топлата си възглавничка зад печката, играело или предпочитало да се излежава на тясното перило на стълбата или в улука на покрива, да се отдава на философски размишления и да съзерцава света. Само веднъж през пролетта и есента този спокоен живот бил нарушаван за по една седмица — когато цъфтели виолетките или когато приятната топлина на сиромашкото лято напомняла за времето на виолетките. Тогава Шпигел тръгвал по свои собствени пътища, обикалял, обхванат от любовно вдъхновение, и най-далечните покриви и пеел най-хубавите си песни. Като истински донжуан, той преживявал и денем и нощем най-съмнителните авантюри и когато се вестявал в къщи — което се случвало доста рядко, — видът му бил така необичаен, раздърпан, разрошен, та дори и проскубан, че стопанката му, тази кротка женица, неволно извиквала:

— О, Шпигел! Не те ли е срам да водиш такъв живот?

Но Шпигел не се срамувал ни най-малко; като мъж с принципи, комуто е добре известно какво може да си позволи, за да си достави едно полезно разнообразие, той спокойно се залавял да оглади кожуха си, за да добие наново невинен и добър вид; и започвал така естествено да си мие носа с мократа си лапичка, сякаш нищо не се било случило.

Но внезапно този равен и спокоен живот взел трагичен обрат. Когато котенцето Шпигел било в пълния разцвет на годините си, господарката му ненадейно умряла от старост и хубавото котенце осиротяло и останало без стопанин. За първи път го сполетяло нещастие и като надавало ония жални звуци, които така сърцераздирателно изразяват плахото съмнение в истинската и основателна причина на една голяма болка, то придружило тленните останки на стопанката си до улицата, а после целия ден безпомощно обикаляло из къщи и по двора. Но добрата му природа, разумът и житейската му мъдрост скоро го накарали да се съвземе, да понесе непоправимото и да покаже привързаността си към къщата на покойната си господарка, като предложи услугите си на засмените наследници. Било готово да им помага с думи и дела, като всява страх сред мишките и при това съобщава по някоя добра новина на новите си стопани, която тези глупци не биха пренебрегнали, ако бяха разумни люде. Но тези хора въобще не оставили Шпигел да продума: покажел ли се отнякъде, те хвърляли по него пантофите и хубавото ниско столче за крака на покойната. Осем дни наред се карали помежду си, най-после завели дело и заключили за известно време къщата, така че никой не останал да живее в нея.

И ето бедният Шпигел седял тъжен и изоставен на каменния праг пред вратата и нямало кой да го пусне вътре. Щом паднела нощта, той се промъквал по обиколни пътища под покрива на къщата. В началото се криел там и през по-голямата част от деня, като се мъчел да приспи мъката си; но не след дълго гладът го пропъждал от убежището му и го принуждавал да излезе на светлина, на топлото слънце, сред хората, за да види отде ще падне някой оскъден залък. Колкото по-рядко му се удавал такъв случай, толкова по-бдителен ставал добрият Шпигел и поради тази бдителност всичките му нравствени качества постепенно изчезнали, така че скоро сам не можел вече да се познае. От входната врата предприемал многобройни излети, като се прокрадвал плахо и бързо през улицата, за да се завърне понякога с някоя безвкусна и отвратителна хапка в устата, каквато по-рано дори не би погледнал, а понякога се връщал въобще без нищо. От ден на ден ставал все по-мършав и по-проскубан, но същевременно и лаком, раболепен и подъл — изчезнали всичката му смелост, изтънченото му котешко достойнство, разумът и мъдростта му. Когато пуснели децата от училище, той се скривал в някое затулено ъгълче и щом ги чуел, че приближават, надзъртал оттам, дебнейки дали някое от тях няма да хвърли коричка хляб и добре запомнял мястото. Зададял ли се отнякъде някой лош пес, Шпигел бързо изчезвал, докато по-рано невъзмутимо гледал опасността в лицето и неведнъж смело давал заслуженото на злите кучета. Само когато по пътя минавал някой недодялан и прост човек, какъвто по-рано той благоразумно би отбягнал, бедният Шпигел оставал на мястото си, макар с остатъка от житейската си опитност да разбирал много добре, че това е чисто и просто един грубиянин; само нуждата карала бедното котенце да се самозалъгва и надява, че такъв негодник поне веднъж по изключение може да го погали любезно и да му подхвърли нещо за ядене. И дори когато, вместо да го помилват, го биели и дърпали за опашката, той не дращел, а се отдръпвал, свит одве, без да издаде нито звук, и само жадно гледал ръката, която го била ударила и ощипала, но която миришела на салам или на селда.

Толкова низко бил паднал благородният и умен Шпигел!

И ето един ден, когато той седял измършавял и тъжен на камъка си и гледал с притворени очи слънцето, по пътя минал Пинайс, тарторът на градските магьосници, видял котенцето и се спрял пред него. Очаквайки нещо добро, макар и да познавал този страшен човек, Шпигел останал смирено на камъка си, за да види какво ще направи или какво ще каже господин Пинайс. Но когато той заговорил и рекъл: „Е, котко, искаш ли да ти откупя салото?“, Шпигел загубил надежда, защото си помислил, че старият магьосник се подиграва с него, задето е толкова слаб. Но все пак отговорил скромно и усмихнато, защото не искал да си разваля отношенията с никого:

— О, господин Пинайс обича да се шегува!

— Ни най-малко! — извикал Пинайс. — Говоря съвсем сериозно! Котешкото сало е отлично за моите магии; но господа котараците трябва да ми го отстъпват доброволно, и хем по договор, иначе той губи от силата си. Смятам, че ако изобщо съществува някое слави котенце, което е в състояние да сключи изгодна сделка, това котенце си ти! Ела на служба при мен; ще те храня отлично, щете угоявам с наденички и печени пъдпъдъци, та да заприличаш на топка. Покривът на моята стара къща е висок и стръмен, с безброй интересни ъгълчета и кътчета — впрочем това е най-прекрасният покрив в света, какъвто някога е виждала котка; на най-слънчевите места по него расте отлична пача трева, стройна и тънка, зелена като изумруд. Тя леко се полюшва на вятъра и те подканва да си отхапеш и вкусиш от най-нежните и връхчета, когато поради прекадено вкусното и обилно ядене почувствуваш тежест в стомаха. Така ти ще се радваш на отлично здраве и един ден ще ми доставиш хубаво дебело сало, което аз ще мога добре да използувам.

Шпигел наострил уши и се заслушал, а през това време устата му се пълнела със слюнка; но с отслабналия си разум той не можел напълно да проумее цялата работа и затова отвърнал:

— Дотук сделката съвсем не е лоша, господин Пинайс! Само бих искал да знам как тогава — нали все пак ще трябва да се простя с живота си, за да ви отстъпя моето сало, — как тогава ще мога да получа уговорената цена и да я оползотворя, като няма вече да съществувам?

— Как ще получиш цената ли? — рекъл старият магьосник учудено. — Та ти просто ще се възползуваш от цената, като се тъпчеш с пищното и обилно ядене, с което ще те угоявам — това се разбира от само себе си! Но аз не смятам да те принуждавам да сключваш тази сделка!

И той се престорил, че си тръгва. Но Шпигел казал бързо и изплашено:

— Вие трябва да ми дадете поне една малка отсрочка: нека не си отивам така бързо от този свят, когато затлъстея и достигна пълната си заобленост и вие решите, че за мен е настъпил оня приятен и — уви! — толкова тъжен миг!

— Така да бъде! — казал господин Пинайс с привидно добродушие. — Ти ще можеш да се порадваш на приятното си състояние до следващото пълнолуние, но не и повече! Не бива да чакаме, докато месечината почне да намалява, защото това ще окаже отслабващо въздействие върху придобитата ми собственост.

Котенцето побързало да се съгласи и подписало договора, който старият магьосник носел за всеки случай у себе си; подписало го с острия си почерк — последното нещо, което притежавало и което напомняло за миналите добри дни.

— Заповядай днес на обяд у дома, котарако! — рекъл магьосникът. — Обядвам точно в дванадесет часа.

— Ще дойда, с ваше разрешение — казал Шпигел и точно на пладне отишъл при господин Пинайс.

През следващите месеци животът на котенцето бил извънредно приятен, защото то нямало какво друго да прави, освен да изяжда вкусните гозби, които му поднасяли; да гледа, когато пожелае, как старият прави магии и да се разхожда по покрива. Този покрив приличал на огромен черен връх, който цепи мъглите, или на тривърха шапка, както наричат големите шапки, които носят швабските селяни. И също както тези шапки покриват човешкия мозък, пълен с хитрини и дяволии, така и този покрив прихлупвал голямата мрачна и ъгловата къща, пълна с какви ли не магии и заклинания, Господин Пинайс бил всезнайко и умеел да върши хиляди неща — лекувал хора, изтребвал дървеници, вадел зъби и давал пари под лихва; бил настойник на всички сираци и вдовици, а в свободното си време подрязвал пера — по пфениг дузината — и правел хубаво черно мастило; търгувал с джинджифил и чер пипер, с катран за коли и „Росоли“[6], с карфици и габъри за обуща, поправял градския часовник на кулата и всяка година изготвял календара с предричане на времето, със старинни поверия и гадания и с картинка на човече, върху което отбелязвал от коя част на тялото да се пуща кръв през различните годишни времена. Срещу скромно възнаграждение вършел хиляди редни неща посред бял ден и някои доста нередни, но само на тъмно, и то воден от собствените си страсти; пък и на редните, преди да ги пусне из ръце, обичал да прикачало някоя нередна опашчица, мъничка като опашчиците на малките жабки, просто ей така, само колкото да се позабавлява. Извън това роптаел високо в тежки времена, използувал вълшебното си изкуство, за да дебне вещиците, и когато му дойдело времето, карал живи да ги изгарят.

Магии правел само за себе си, и то като научен опит, а също и за домашна употреба. Също така тайно разучавал и преиначавал градските закони, които сам съставял и преписвал на чисто, за да проумее причината на трайността им. И тъй като зелдвилци винаги имали нужда от такъв гражданин, който да върши за тях всички тягостни големи и малки неща, той бил назначен за тартор на градските магьосници и от много години вече заемал тази служба, трудейки се с неуморна всеотдайност и умение от рано сутрин до късно през нощта. Затова и къщата му била претъпкана от горе до долу с всевъзможни неща и Шпигел се забавлявал, като разглеждал и душел всичко наред.

В началото обаче той не се интересувал от нищо друго освен от яденето. Лакомо поглъщал всичко, което Пинайс му давал, и едва изчаквал времето от едното хранене до другото. Претоварвал си стомаха и наистина често трябвало да излиза на покрива, за да си поотскубне от зелената пача трева и излекува неразположението си. Като забелязал вълчия му глад, старият магьосник много се зарадвал и си рекъл, че по този начин котенцето твърде скоро ще затлъстее и че колкото повече храна му дава, толкова по-умно постъпва, дори икономисва в края на краищата. Затова превърнал стаята си в истинска дива местност: поставил малка горичка от елхички, издигнал хълмчета от камъни и мъх и направил сред тях малко езерце. Според годишното време поставял по дръвчетата благоуханни печени чучулиги, чинки, синигери и врабчета, така че Шпигел всякога можел да си свали нещичко и да го изхруска. В изкуствените миши дупки по малките планини той скривал прекрасни мишки, които предварително угоявал с пшеничено брашно, след това ги изкормвал, набучвал ги с тънки резенчета сланина и ги опичал. Някои от тези мишки Шпигел можел да измъкне с лапичката си, а други — за да бъде удоволствието му по-голямо — били скрити по-надълбоко, но завързани за конец, с който Шпигел трябвало внимателно да ги издърпва, когато му се прииска да изпита наслада от нещо подобно на лов. Всеки ден Пинайс пълнел коритото на езерото с прясно мляко, за да може Шпигел да утолява жаждата си, и пущал в него пържени кротушки, понеже знаел, че понякога котките обичат да ловят риба.

И тъй като сега Шпигел водел прекрасен живот — вършел каквото му се ще, ядял и пиел колкото си иска и когато му се прище, той видимо започнал да пълнее; кожата му отново станала гладка и лъскава, а погледът му — весел и бодър; и тъй като същевременно и душевните му сили бързо се възвърнали, той добил и по-добри навици — дивият му глад вече се заситил, и понеже имал горчив опит, той станал по-мъдър от по-рано. Бил умерен и не ядял повече, отколкото можел да понася, като при това се отдавал на разумни и дълбокомислени съзерцания и отново започнал да прозира нещата.

Един ден той свалил от клоните един хубавичък дрозд и когато замислено започнал да го разкъсва, намерил стомахчето му. То било съвсем кръгло, пълно с прясна, несмляна храна — красиво навити зелени тревички, черни и бели семенца и една яркочервена ягодка били така хубаво и така плътно натъпкани, сякаш грижовна майчица е приготвила раницата на сина си за път.

И докато ядял бавно и философски наблюдавал увисналото на лапата му добре натъпкано стомахче, Шпигел се трогнал от съдбата на бедната птичка, която след толкова добре завършената си работа трябвало така внезапно да се раздели с живота, че дори нямала време да смели опакованата храна.

„Каква полза е имала бедната животинка — казал си Шпигел, — дето се е хранела така прилежно и старателно, та тази малка торбичка олицетворява добре завършения й работен ден? Ето тази червена ягода я е примамила от волната гора в примката на капана. Но тя си е мислила, че ще свърши още по-добра работа и че с такива ягоди ще продължи живота си, докато аз, който току-що изядох нещастната птичка, се приближих чрез това с още една стъпка към смъртта! Би ли могъл да сключи човек по-злощастен и подъл договор от тоя да продължиш малко живота си, за да го загубиш по-късно именно с цената на това продължение? Нима един решителен котак не би предпочел доброволната и бърза смърт? Но тогава в главата ми нямаше никаква мисъл, а сега, когато разумът ми се възвърна, не виждам нищо друго пред себе си освен съдбата на този дрозд, когато се заобля достатъчно, аз ще трябва да си отида, и то само поради причината, че съм се заоблил. Хубава причина за един жизнерадостен и дълбокомислен котарак! О, как ли бих могъл да се измъкна от този капан!“

И той се задълбочил в какви ли не мисли, чудейки се по какъв начин да се избави; но тъй като опасността не била наближила още съвсем, не му дошло нищо на ум и не намерил никакъв изход; като умен мъж обаче той се отдал на добродетелен живот и самообладание, което е винаги най-добрата подготовка и най-добрият начин да се убие времето, докато се реши нещо ново. Той отбягвал меката възглавничка, която Пинайс му бил нагласил, за да може да спи по-удобно на нея и да тлъстее, и отново предпочитал да лежи по тесните корнизи и високите опасни места, когато му се искало да си почине. Отказал се също и от печените птички и набучените със сланинка мишки и почнал сам да си лови птиците по покрива, тъй като сега имал основателна причина да ловува с хитрост и умение. Ловял най-обикновени живи врабци или пъргави мишки из хамбарите и тази плячка му се услаждала повече от печения дивеч в изкуственото ловно бранище на господин Пинайс, а и от нея не тлъстеел толкова; освен това движението и смелостта, както и наново придобитите добродетели и склонността към философски размишления също не му позволявали да затлъстее прекомерно бързо, така че Шпигел изглеждал здрав и лъскав, но за учудване на Пинайс си оставал на известна степен на пълнота, която съвсем не отговаряла на мярката, до която старият магьосник любезно се стараел да го угои — защото той си представлявал някакво тумбесто тромаво животно, което няма да се помръдва от възглавничката си и ще пращи от тлъстина. Но тъкмо тук магьосническото му изкуство го излъгало: въпреки цялата си хитрост той не знаел, че колкото и да храниш едно магаре, то си остава магаре и колкото да храниш една лисица, от нея не става нищо друго освен лисица, защото всяка твар си расте по свой начин.

Когато господин Пинайс открил, че Шпигел си остава все на същата точка — добре охранен, но гъвкав и пъргав, без да натрупва по-значителни тлъстини, — една вечер съвсем неочаквано той му поискал обяснение, като му казал троснато:

— Какво е това от тебе, Шпигел? Защо не ядеш хубавите ястия, които ти доставям и приготовлявам така майсторски и грижливо? Защо не ловиш печените птички по дърветата, защо не търсиш вкусните мишлета из планинските пещери? Защо не ловиш вече риба в езерото? Защо не се храниш? Защо не спиш на възглавничката си? Защо се трепеш по разходки и не тлъстееш?

— О, господин Пинайс — казал Шпигел, — защото така ми е по-добре! Нима не мога да прекарам късото време, което ми остава да живея, по начин, най-угоден за мене?

— Как? — извикал Пинайс. — Ти трябва да живееш така, че да станеш дебел и коремест, а не да се мориш и тичаш по лов! Но аз виждам какво делиш! Иска ти се да ме мамиш и залъгваш, та да те оставя вечно да тичаш в това състояние — ни мършав, ни тлъст, така ли? Но това няма да ти се удаде! Твоето задължение е да ядеш, да пиеш и да се грижиш за себе си, та да станеш дебел и да натрупаш сало! Затова веднага се откажи от коварното си въздържание, което противоречи на нашия договор, или ще си поприказваме пак с теб!

Шпигел прекъснал доволното си мъркане, с което искал да докаже, че не е загубил самообладанието си, и казал:

— В договора няма ни думица за това, че трябва да се откажа от въздържанието и от здравословния си начин на живот! Ако господин градският магьосник е смятал, че съм чревоугодник, това не е моя вина! Денем вие вършите хиляда законни неща, действувайте законно и в тая работа, та да си бъде всичко наред помежду ни! Защото вие знаете много добре, че моето сало ще ви бъде полезно само тогава, когато е натрупано по законен начин!

— Я го гледай тоя бърборко! — извикал разгневен Пинайс. — Ти ли ще ме учиш? Я да те видя, скитнико, колко в същност си наддал? Може би все пак скоро ще мога да ти сложа сатъра!

И той посегнал към корема на котенцето. То почувствувало неприятен гъдел и забило острите си нокти в ръката на стария магьосник. Пинайс разгледал внимателно драскотината, а след това казал:

— Така ли ще се държим един към друг, звяр неден. Добре, тогава по силата на договора тържествено те обявявам за достатъчно тлъст! Ще се задоволя с постигнатото и ще съумея да се възползувам от него! След дни месечината ще бъде пълна; дотогава можеш да се порадваш още на живота си, както е писано в договора, но нито миг повече!

С тия думи той му обърнал гръб и го предоставил на мислите му. Сега обаче те били тревожни и мрачни. Нима бил наближил часът, в който добрият Шпигел трябвало да се отдели от кожата си? И нима нищо повече не можел да направи, въпреки всичката си мъдрост? Въздишайки, той се изкачил на високия покрив, чиито тъмни гребени се извисявали към небето през тази хубава есенна вечер.

Тогава месецът изгрял над града и светлината му се разляла по черните, обрасли с мъх вдлъбнати керемиди на стария покрив. Нежна музика прозвучала в ушите на Шпигел и една снежнобяла котка блеснала на лунния зрак и преминала по съседния покрив. Шпигел веднага забравил смъртната опасност, която заплашвала живота му, и отвърнал с най-прекрасната котарашка мелодия на хвалебствената песен на красавицата. Забързал насреща й, но веднага бил въвлечен в ожесточен бой с три чужди котарака, които той смело и яростно прогонил. След това пламенно и предано започнал да ухажва дамата.

Ден и нощ прекарвал при нея, без да мисли за Пинайс и без да се мерне в къщи. През целите дивни лунни нощи той пеел като славей и тичал подир бялата си възлюблена през покриви и градини. На няколко пъти, улисан в рицарски игри или в бой със съперниците си, той се търкулвал от високите покриви и падал на улицата, но веднага се съвземал, отърсвал козината си и наново подхващал дивата гонитба на своята страст. Тихи и бурни часове, сладки чувства и гневни спорове, чаровни разговори на четири очи, размяна на духовитости, сплетни и шеги на любовта и ревността, милувки и буйни свади, силата на щастието и страданието на злата участ не оставяли добрия Шпигел да дойде на себе си. И когато лунният диск се изпълнил, той така бил измършавял от всички тези вълнения и страсти, че изглеждал по-окаян, по-слаб и по-проскубан от когато и да било.

Тъкмо тогава Пинайс го повикал от една куличка на покрива:

— Шпигелхен, Шпигелхен, къде си? Ами че ела си за малко в къщи!

Тогава Шпигел се разделил с бялата си приятелка, която си тръгнала доволна и хладна по пътя, и гордо се отправил към палача си. Магьосникът слязъл в кухнята и като размахал шумно договора, казал:

— Ела, Шпигелхен! Ела, Шпигелхен!

Отслабнал и раздърпан, Шпигел го последвал и предизвикателно седнал пред стария вълшебник в магьосническата кухня. Като видял как позорно са го изиграли, господин Пинайс скочил като луд и гневно изкрещял:

— Какво виждам? А, ти, хитрецо, ах, ти, безсъвестен измамнико! Какво ми погоди?

Побеснял от ярост, той посегнал към метлата, за да набие Шпигел; но котаракът извил черния си гръб и козината му така настръхнала, че бледи искрици запращели над нея. Той дръпнал уши назад, изфучал и така злобно вперил искрящите си очи в старика, че от страх и ужас магьосникът отскочил три крачки назад. Изплашил се, защото си помислил, че пред него стои друг майстор-магьосник, който го взема на подбив, защото е много по-вещ от него. Смутен и загубил самоувереността си, той казал:

— Да не би случайно уважаемият господин Шпигел да е от занаята? Дали на учения майстор-магьосник е било угодно да се предреши в този именно външен образ, тъй като може да заповядва на тялото си както намери за добре и може да напълнее точно толкова, колкото му е приятно — ни твърде малко, ни прекалено много — и внезапно да стане слаб като скелет, та да се отскубне от смъртта?

Шпигел се успокоил и отговорил честно:

— Не, аз не съм никакъв магьосник! Само сладката сила на страстта можа да ме съсипе толкова много и за мое удоволствие, да ви лиши от вашето сало. Впрочем, ако сега решим отново да се върнем към нашата сделка — ето ме, ще я приема с готовност! Само ми дайте една по-хубава и по-голяма пържена наденичка, защото съм съвсем изтощен и изгладнял!

Тогава разгневеният Пинайс хванал Шпигел за врата, затворил го в кафеза за гъски, който винаги стоял празен, и извикал:

— Я да видим дали сладката сила на страстта ще ти помогне още веднъж да излезеш навън и дали е по-мощна от силата на магиите и на законния ми договор! Сега вече, щеш не щеш, ще правиш, каквото трябва!

И той веднага изпържил една дълга наденичка, която замирисала така апетитно, че сам магьосникът не могъл да се въздържи и я облизал от двата края, преди да я промуши през решетката. Шпигел я изял без остатък и докато доволно си чистел мустаците и си ближел козината, си казал:

„Бога ми, любовта наистина е хубаво нещо! Тя ме измъкна този път от примката. Сега ще трябва да си поотпочина малко и да гледам чрез съзерцателност и добра храна да достигна до по-разумни мисли! Всичко с времето си! Днес малко страст, утре малко благоразумие и спокойствие — всяко нещо е добро посвоему. Този затвор съвсем не е толкова лош и сигурно ще мога да измисля нещо полезно, докато съм в него!“

Сега обаче Пинайс напрегнал всичките си сили и всеки ден готвел с цялото си умение такива лакомства, така чудесно разнообразени и лесносмилаеми, че затвореният Шпигел не можел да им противостои. Защото запасът от законно, доброволно дадено котешко сало, което притежавал Пинайс, от ден на ден все повече намалявал и имало опасност съвсем да се свърши, а без това средство магьосникът бил загубен.

Обаче заедно с тялото на Шпигел добрият стар магьосник хранел непрекъснато и духа му и нямало никакъв начин да се отърве от това неудобно за него допълнително явление; в случая се оказало, че и в магьосническото изкуство има празноти.

Когато през пречките на кафеза Шпигел му се сторил достатъчно затлъстял, той не се маял много, а пред очите на котарака, който внимателно го следял, наредил всички съдове и наклал буен огън в печката, за да стопи дългоочакваното сало. След това наточил големия нож, отворил кафеза и като залостил добре кухненската врата, измъкнал Шпигелхен навън и весело казал:

— Ела насам, обеснико! Първо ще ти отрежем главата, а след това ще ти одерем кожуха! От него ще си направя топъл калпак, макар че аз, глупакът, не бях и помислил досега за това! Или предпочиташ първо да ти одера кожата, а след това да ти отрежа главата?

— Не, ако нямате нищо против — казал смирено Шпигел, — по-добре първо ми отрежете главата!

— Имаш право, нещастнико! — казал господин Пинайс. Каквото и да е, аз все пак не искам да те измъчвам напразно!

— Това е една вярна приказка! — казал Шпигел, като въздъхнал тъжно и смирено свел глава настрани.

— О, ако бях вършил всякога само редни неща и ако не бях зарязал така лекомислено една толкова важна работа, сега, когато умирам, нямаше да ми бъде толкова тежко на съвестта, защото инак умирам с радост. Една неправда само ме смущава пред смъртта, която така силно желая; защото какво друго ми предлага животът? Нищо освен страх, грижи, сиромашия и за разнообразие някоя вихрена, всеизгаряща страст, която в същност е още по-лоша от тихия трепет на страха!

— А каква е тази неправда, каква е тази толкова важна работа? — запитал любопитно Пинайс.

— О, каква полза има вече от приказки — изпъшкал Шпигел. — Стореното е сторено и сега вече е твърде късно за разкаяние.

— Видя ли, хитрецо, какъв грешник си бил? — казал Пинайс. — И че наистина си заслужил смъртта си? Но какво, по дяволите, си направил? Дали не си ми завлякъл или присвоил нещо, или пък си развалил някоя моя вещ? Може би си ми сторил някаква невъобразима беля, за която аз въобще и не зная, не предполагам, не подозирам дори, сатана такъв! Хубава каша си забъркал! Но аз ще разбера каква е тази работа! Веднага се изповядай, иначе жив ще те одера и жив ще те сваря! Ще проговориш ли най-сетне?

— О, не! — казал Шпигел. — Заради вас няма защо да си правя упреци. Касае се за десетте хиляди златни гулдена на блаженопочиващата ми стопанка… Но каква полза от приказки! Впрочем… като поразмисля… както ви гледам… може да не е чак толкова късно… Виждам, че вие все още сте твърде хубав и як мъж, в разцвета на годините си… Но кажете все пак, господин Пинайс, никога ли не сте почувствували желание да се задомите, честно и изгодно? Ама какви ги дрънкам аз! Как може един толкова умен мъж, така богато надарен и с такава артистична душа да се занимава с празни мисли! Как може майстор, зает с тъй полезна работа, да мисли за празноглави жени! Въпреки че и най-лошата измежду тях притежава нещо, което се нрави на мъжа това не може да се отрече! Пък дори и да не струва толкова много, поне ще е добра стопанка, жена с бяла снага, грижовна в мислите си, ласкава по нрав, с вярно сърце, пестелива домакиня, но щедра в грижите за съпруга си, забавна с приказките си, приятна в делата и гальовна в обноските си! Ще целува мъжа по устата, ще го гали по брадата, нежно ще го прегръща и ще го чеше зад ушите, защото знае, че това му е приятно — накъсо, ще прави хиляди неща, които все пак не са за пренебрегване. Ще стои близо до него или смирено ще се оттегля настрана — според настроението му. И когато е зает с работа, няма да му досажда, а ще го хвали в къщи и из махалата, никога няма да позволи да се каже лоша дума за него и ще възхвалява всичко, което той върши! Но най-прелестното у жената е чудното устройство на нейното тяло, което природата е сътворила така различно от нашето въпреки явната човешка прилика. Така че при един щастлив брак то се превръща в истинско чудо и крие в себе си най-голямото вълшебство. Но какво съм се раздрънкал като глупак пред прага на смъртта! Как така мъдър човек ще спре поглед на подобни суети! Простете, господин Пинайс, и ми отрежете главата!

Но Пинайс извикал разгорещено:

— Спри най-после, кречетало, и ми кажи има ли някъде такава жена и притежава ли тя десет хиляди жълтици?

— Десет хиляди жълтици ли? — каза Шпигел.

— Ами че да — извикал нетърпеливо Пинайс, — не ми ли говори ти преди малко за десет хиляди жълтици?

— Не — отвърнал котакът, — това е отделна работа. Те са заровени на едно място.

— И защо са там? Чии са те? — изкряскал Пинайс.

— Не са на никого. Това именно тежи на съвестта ми, защото аз трябваше да ги прибера! В същност те ще принадлежат на оногова, който се ожени за личност, каквато току-що описах. Но нима може в този безбожен град човек да събере на едно, място трите неща; десетте хиляди жълтици, белоликата нежна и добра стопанка и мъдрия, почтен мъж? Затова именно грехът ми не е чак толкова голям, защото задачата ми беше непосилна за една бедна котка!

— Ако още веднъж се отклониш от въпроса — извикал Пинайс — и не разкажеш всичко ясно и подред, ще ти отрежа първо опашката и ушите. А сега започвай!

— Тъй като ми заповядвате, ще трябва наистина да ви разкажа цялата история — рекъл Шпигел и седнал невъзмутимо на задните си лапи, — въпреки че това отлагане на смъртта ми само увеличава моите страдания!

Пинайс забил острия нож в дъската между себе си и Шпигел и измъчван от любопитство, седнал на едно буренце, за да слуша по-добре, а Шпигел продължил:

— Вие знаете, господин Пинайс, че добрата жена, моята блаженопочивша стопанка, умря неомъжена като стара мома. Тя скритом вършеше много добрини и никому не бе сторила зло. Но невинаги животът й е бил така тих и спокоен. И макар да нямаше зъл нрав, все пак някога била причинила много скърби и неприятности. Защото на младини тя била най-красивата госпожица надлъж и нашир и всички млади господа от града и смели момци от околността, пък и ония, които случайно минавали пътем оттук, се влюбвали в нея и искали на всяка цена да я вземат за жена. Тя също имала голямо желание да се омъжи и да си вземе някой хубав, почтен и умен съпруг, пък и можела да избира, тъй като мнозина — не само тукашни, но и от по-далечни места — се карали за нея и неведнъж забивали сабите си един другиму в гърдите само за да я спечелят. Какви ли не женихи я искали — и смели и плахи, и хитри и доверчиви, и богати и бедни; около нея се тълпели младежи с добри и почтени занаяти, благородници, които живеели разкошно от рентите си — един с едни, друг с други качества; едни били приказливи, други — мълчаливи, едни били весели и любезни, други — затворени в себе си, та понякога изглеждали дори малко глуповати. Накъсо казано, госпожицата имала такъв превъзходен избор, за какъвто само може да мечтае една мома за женене.

Освен красотата, с която била надарена, тя притежавала и порядъчна зестра — много хиляди жълтици и именно поради тази причина тя никога не можела да направи избора си и да си вземе съпруг, а и управляващ сама имуществото си крайно разумно и мъдро и държала твърде много на него и тъй като човек преценява другите, съдейки по собствените си склонности, щом се появял някой жених, който заслужавал уважение и донякъде й харесвал, тя смятала, че той я ухажва само заради богатството й. Ако момъкът бил богат, тя си мислела, че той никога не би я поискал, ако тя самата не била богата, а що се отнасяло до ония, които не били заможни, тя била убедена, че те ламтят само за парите й и смятат с тях да се замогнат, и така клетата госпожица, която сама държала толкова много на земните блага, не могла да различи любовта към парите и имота й от любовта към самата нея и ако наистина имало такава любов, да бъде снизходителна и да извини слабостите на другите.

На няколко пъти тя почти се сгодявала и тогава сърцето й затуптявало по-буйно; но внезапно заради някаква дреболия решавала, че е измамена и че годеникът й я иска единствено заради парите й и веднага разваляла годежа и се оттегляла, изпълнена с болка, но непреклонна. По стотици начини тя изпитвала всеки, който й харесвал, така че от младежите се изисквало голяма ловкост, за да не се хванат в клопката. Така накрая всички загубили надежда да я спечелят; никой не смеел да се приближи до нея освен най-хитрите и лицемерните. По тази причина изборът станал вече наистина труден, защото хитреците и лицемерите събуждат някаква гнетяща тревога у всяка красавица и я оставят в мъчителни съмнения, и то толкова по-големи, колкото по-ловки и коварни са те.

Главното средство, с което тя проверявала поклонниците си, било да постави на изпитание тяхната безкористност: всеки ден ги карала да пилеят пари, да й правят скъпи подаръци и да вършат благодеяния. Но каквото и да правели те, всичко било напразно; защото, когато се показвали щедри и пожертвователни, когато давали блестящи пиршества и й поднасяли скъпи дарове или пък й поверявали големи суми за бедните, тя неочаквано казвала, че правят това, за да уловят сьомга с червейче или че дават трици за брашно — както казва народът. И тя раздавала; подаръците и поверените й пари на манастири и черковни братства и хранела бедните, а измамените женихи прогонвала безжалостно.

Ако те обаче се показвали сдържани или дори вкиснати, тогава тя незабавно прочитала присъдата им — за нея това било още по-лошо, защото смятала, че вижда у тях явна алчност и себелюбие.

И така тя, която търсела едно чисто, отдадено само ней сърце, накрая се видяла обградена от лицемерни, хитри и себелюбиви женихи, които я обърквали и огорчавали живота й.

Един ден тя се почувствувала така унила и отчаяна, че прогонила всички обожатели от къщата си, заключила я и заминала за Милано на гости на една братовчедка. Когато минавала през прохода Сен-Готар, яхнала едно магаренце, мислите й били мрачни и зловещи като страшните зъбери, които се извисяват над пропастта; за миг дори почувствувала силно изкушение да се хвърли от Дяволския мост в буйните води на Ройс. С голяма мъка водачът и двете прислужнички, които я придружавали и които аз лично познавах — и двете отдавна вече са умрели, — успели да я успокоят и да я накарат да се откаже от гибелното си намерение.

Пристигнала бледна и тъжна в красивата Италия и макар небето да било ведро и синьо, нерадостните й мисли не могли да се разведрят. Но след като прекарала няколко дни при братовчедка си, неочаквано в душата й сякаш прозвучала мелодия и разцъфнала такава пролет, каквато тя и не била сънувала. Един млад момък, неин съотечественик, дошъл в къщата на братовчедка й и тя така го харесала, че действително може да се каже, се влюбила от пръв поглед. Младежът бил красив, благовъзпитан и с изискано държане; по него време не бил нито беден, нито богат — нямал нищо друго освен десетте хиляди златни гулдена, които бил наследил от покойните си родители и с които искал да отвори магазин за копринени платове в Милано, тъй като бил изучил търговския занаят. Бил предприемчив, с бистър ум и лека ръка, както често се случва при откровени и простодушни хора, защото тъкмо такъв бил младият човек; и макар начетен, той бил незлоблив и невинен като дете. И въпреки че бил търговец и при това чистосърдечен — а съчетанието на тези две неща е забележителна рядкост, — държането му било твърдо и рицарско и той носел меча си като стар, опитен войн.

Всичко това, прибавено към свежата хубост и младостта на момъка, така пленило сърцето на госпожицата, че тя едва успявала да прикрие чувствата си. Посрещала го много любезно и отново станала весела. И ако от време на време я потискала тъга, то било само в минутите, когато надеждата отстъпвала място на страха от несподелена любов; и все пак тази тъга била много по-благородно и приятно чувство от онова досадно колебание, което тя изпитвала по-рано, когато трябвало да избира между многобройните си кандидати. Имала само една мъка, само една грижа — да се хареса на този хубав и добър младеж, и макар да била толкова красива, сега станала смирена и неуверена, защото за първи път опознала истинската любов.

Но и младият търговец не бил виждал такава хубавица досега или поне нямал случай да бъде приет в дома на млада и красива жена, която да се отнася тъй мило и любезно с него. И понеже, както вече казах, тя била не само хубава, но и добросърдечна и благонравна, не било никак чудно, че простодушният и жизнерадостен младеж, чието сърце било още свободно и неопитно, също се влюбил в нея, и то с цялата сила и невъздържаност на буйната си природа.

Но за това може би никой нямало да узнае, ако той не бил насърчаван от ласкавото държане на госпожицата, което момъкът с трепет и боязън в душата смятал за отговор на любовта си, защото бил доверчив и не познавал преструвките. И все пак в продължение на няколко седмици той се мъчел да прикрие чувствата си, но за всички било ясно, че е влюбен до уши: достатъчно било да се доближи до нея или някой да спомене името й, и всеки веднага разбирал в кого е влюбен. Но той не само се влюбил, а закопнял по нея с истинска, дълбока обич, с цялата жар на своята младост, така че за него госпожицата станала въплъщение на всичко най-възвишено и най-благородно в света и той заложил на нея веднъж завинаги цялото си благополучие и всичко най-ценно в душата си.

Всичко това се харесвало извънредно много на госпожицата; тя обичала да го наблюдава, когато говорел или вършел нещо, защото той правел това по начин, съвсем различен от другите хора. Това чувство я крепяло, вдъхвало й вяра и я трогвало така дълбоко, че и тя била завладяна от същата силна любов и за нея вече изобщо не можело да става дума за друг избор.

Тази интрига не останала скрита за хората, те говорели открито за нея и често пущали по някоя шега. Това харесвало на госпожицата и докато сърцето й преливало от плахо очакване, тя от своя страна се мъчела да разтегне и позаплете този любовен роман, за да може после напълно да му се наслади. Защото в смущението си младият човек вършел такива очарователни, детински неща, каквито тя не била виждала дотогава; те я ласкаели и й били по-приятни от всичко друго.

Но прямият и честен младеж не можел да понася по-дълго това положение: хората му подмятали закачки, дори си позволявали шеги, та започнало да му се струва, че цялата история заприличва на някоя комедия. И понеже тези шеги засягали неговата любима — твърде скъпа и свята за него, — играта, която така много й допадала, го правела загрижен, неуверен и смутен заради самата нея. Той смятал също така, че я обижда и мами, като продължава да таи тази силна страст в себе си и мисли непрестанно за нея, без тя да подозира нещо: смятал, че това съвсем не е редно, пък и на него не му било никак приятно.

Един ден всеки още отдалеко можел да разбере, че си е наумил нещо; и действително същата заран той й признал любовта си. Направил й признанието си само с няколко думи, решен да не го повтори никога вече, ако му е писано да не бъде щастлив. Защото не можел дори и да помисли, че една толкова хубава и порядъчна госпожица няма да каже истинското си намерение и няма още от първия път да му даде неотменното си „да“ или „не“. Той бил едновременно и разнежен, и пламенно влюбен, и крайно свенлив, и наивен, и горд, и непринуден — за него това „да“ или „не“ още начаса било въпрос на живот и смърт.

Но щом госпожицата изслушала признанието му, така въжделено очаквано от нея, старото недоверие отново я обзело и в този злочест миг й хрумнало, че възлюбеният й е търговец, който в края на краищата желае да се добере до нейното състояние, за да разшири предприятието си. И ако освен това е влюбен малко и в самата нея, то при нейната красота в това няма нищо чудно; дори е още по-възмутително, защото в такъв случай тя представлява само една желателна прибавка към златото си. И затова, вместо да му признае и тя своята любов и да го приеме така мило, както в същност й се искало, тя тозчас измислила нова хитрина, за да изпита предаността му. Наложила си сериозен, почти тъжен израз на лицето и му доверила, че уж била вече сгодена за един млад човек в родината си, когото обичала от все сърце. Няколко пъти вече искала да му каже това, защото него, търговеца, тя обичала извънредно много, но като приятел — сигурно и той е забелязал това по държанието и — и затова му се доверявала като на брат. Поради неуместните шеги обаче, които се пущали в обществото, на нея и било трудно да разговаря прямо и искрено с него. Сега обаче той я бил изненадал, разкривайки пред нея смелото си благородно сърце, затова тя не можела по-добре да се отблагодари за чувствата му, освен като също така открито му се изповяда.

Да, продължила госпожицата, тя ще принадлежи само на оногова, когото веднъж е избрала, и никога няма да даде сърцето си на друг — така било писано със златни огнени букви в душата й. И макар нейният любим добре да я познавал, той все пак не си давал сметка колко й е скъп. Но зла орис й била отредена: годеникът й бил търговец, беден като църковна мишка, и затова те били решили с парите на годеницата си той да започне търговия. Началото било сложено и всичко тръгнало отлично, дори и сватбата била определена за тези дни, когато неочаквано жестоката съдба пожелала да бъде накърнено и отречено нейното право върху имуществото й, дори имало опасност да загуби завинаги състоянието си, а бедният й годеник трябвало в най-скоро време да направи първите си вноски на някои милански и венециански търговци — от това зависели целият му кредит, съществуването и честта му, да не говорим за техния брак и щастлива сватба! Тя била дошла набързо в Милано, където имала заможни роднини, за да потърси нужните средства и изход от положението; но пристигнала в лош час — нищо не можело да се уреди, а съдбоносният ден наближавал, и ако тя не успеела да помогне на любимия си, щяла да умре от скръб. Защото той бил най-милият и прекрасен човек, когото въобще можем да си представим, и сигурно щял да стане голям търговец, стига някой да му помогнел. Тя не можела да си представи друго щастие на земята, освен да бъде негова съпруга!

Когато свършила разказа си, красивият младеж, който пребледнял още при първите й думи, сега стоял бял като платно. Но не издал ни звук на жалба, не отронил ни думичка повече за себе си и за любовта си, а само тъжно попитал на колко възлизат направените задължения на щастливия нещастен годеник.

Десет хиляди златни гулдена! — отвърнала още по-тъжно тя.

Младият натъжен търговец станал, посъветвал госпожицата да не губи смелост, защото сигурно щял да се намери някакъв изход, и си тръгнал, без да смее да я погледне — толкова огорчен и засрамен се чувствувал, дето е могъл да спре погледа си на една дама, която така вярно и страстно обича другиго. Защото бедничкият вярвал на всяка нейна дума, както вярвал на евангелието.

Без да се бави, той отишъл при своите приятели търговци и с молби, загубвайки дори известна сума, ги склонил да се откажат от поръчките и покупките му, които тъкмо него ден той трябвало да заплати с десетте си хиляди златни гулдена и върху които градял цялата си кариера.

И преди да изминат шест часа, той отново се явил пред госпожицата с цялото си имущество и я помолил да приеме, за бога, тази помощ от него. Очите й грейнали от радостна изненада и сърцето й забило като чук. Попитала го отде е взел този капитал, а той й отвърнал, че благодарение на доброто си име го е взел в заем и щял да го върне без особени трудности, тъй като работата му потръгнала много добре. Тя ясно виждала, че той не й казва истината, че това е цялото му състояние и цялата му надежда, които той жертвувал за нейното щастие, но се престорила, че вярва на думите му. Дала свобода на радостните си чувства, но безмилостно се престорила, че е щастлива, защото сега ще може да спаси и да се омъжи за избраника си, и просто не можела да намери думи да изрази благодарността си; но внезапно се опомнила и заявила, че ще приеме великодушния му жест само при едно условие, иначе всичките му увещания ще бъдат напразни. Когато я попитал какво е това условие, тя поискала от него свято обещание в един уречен ден да дойде в дома й, за да присъствува на сватбата, и така да стане най-добрият приятел и благодетел на бъдещия й съпруг, както е бил най-верният приятел, закрилник и съветник на самата нея.

С пламнало лице той я помолил да се откаже от това си желание; но напразно привеждал разни доводи, напразно й обяснявал, че работата му го възпрепятствува да замине сега за Швейцария и че едно такова пътуване ще му причини чувствителни загуби. Тя решително настоявала на желанието си, дори понечила да му върне златото, тъй като той продължавал да упорствува. Най-после младежът отстъпил; тогава тя настояла той да потвърди обещанието си, като й стисне ръка и се закълне в честта и в спасението на душата си. Определила точно деня и часа, в който той трябвало да пристигне, и отново го накарала да се закълне във вярата и в живота си. Едва тогава тя приела жертвата му и доволна, накарала да занесат съкровището в спалнята й, където сама го заключила в пътния си сандък и скрила ключа в пазвата си.

Не останала по-дълго в Милано. И колкото тъжна била на идване, толкова весела тръгнала сега на път през Сен-Готар. На Дяволския мост, от който по-рано искала да се хвърли в пропастта, сега тя се смеела като луда, ликувала от щастие и пеейки със звънлив глас, хвърлила в реката Ройс китката нарови цветове, която носела на гърдите си. Накратко казано, радостта й била неудържима и това било най-веселото пътуване, което може да си представи човек.

Когато се завърнала в къщи, тя разтворила всички прозорци, проветрила всяко кътче на къщата си и я подредила така, сякаш очаква някакъв принц. На горния край на леглото си сложила торбата с десетте хиляди златни гулдена и така щастливо слагала нощем глава на твърдата торба, че заспивала като на най-мека пухена възглавница. Едва дочакала уговорения лен, в който той непременно трябвало да дойде; знаела, че дори това да му струва живота, той не би престъпил най-обикновеното си обещание, та камо ли дадената клетва.

Ала уреченият ден дошъл, а любимия го нямало. Дни и седмици минавали, но той дори не се обаждал. Тогава тя се разтреперала от страх и изпаднала в голяма тревога. Пращала писмо след писмо в Милано, но никой нищо не могъл да й каже за него. Най-после по някаква случайност узнала, че младият търговец заръчал да му ушият военни дрехи от малкото кървавочервена коприна, останала му от първите дни на търговията му и отдавна вече платена, и тръгнал с швейцарците, които по онова време тъкмо потеглили на война срещу Миланското херцогство като наемници на френския крал Франсоа. След битката при Павиа, където паднали много швейцарци, го намерили върху купчина избити испанци, цял покрит със смъртоносни рани, а червената му копринена дреха била раздрана от горе до долу и разкъсана на парцали. Преди да издъхне, той помолил един по-леко ранен зелдвилец, който лежал до него, да предаде устно следното послание, в случай че успее да се спаси:

„Мила, скъпа госпожице, макар и да ви се заклех в честта си, в християнската си вяра и в спасението на душата си, че ще дойда на вашата сватба, нямах сили да ви видя още веднъж и да гледам как другиму се е паднало най-висшето щастие, което може да съществува за мен. Разбрах това едва след като вие заминахте, защото дотогава не знаех колко сурова и зловеща може да бъде една любов като тази, която изпитвам към вас; иначе несъмнено бих се постарал да се запазя от нея. Но тъй като нещата са стигнали вече дотам, реших, че е по-добре да загубя земната си чест и отвъдния си вечен живот и да бъда завинаги осъден на мъки като клетвонарушител, отколкото още веднъж да се явя пред вас с тоя огън в гърдите, който е по-силен и по-неугасим от огъня на ада и поради който няма да усетя дори адските мъки. Не се молете за мене, прекрасна госпожице, защото аз не мога и никога няма да бъда блажен без вас, нито тук, нито там. И така, бъдете щастлива и приемете моите поздрави!“

 

 

В тази битка, след която крал Франсоа I казал: „Всичко е загубено освен честта!“, нещастният влюбен загубил всичко — надежда, чест, живот и вечно блаженство, само не и любовта, която го изгаряла.

Зелдвилецът се спасил и щом малко позакрепнал и се видял вън от опасност, записал точно думите на загиналия върху плочата си, за да не ги забрави, върнал се у дома си, отишъл при нещастната госпожица и й прочел посланието така тромаво, по войнишки, както бил свикнал да извиква по име войниците от ротата си, която командувал, защото бил подпоручик. Госпожицата си заскубала косите, разкъсала дрехите си и започнала така силно да се вайка и плаче, че гласът й се чувал по цялата улица и хората се струпали пред къщата й. Тя измъкнала като обезумяла торбата с десетте хиляди златни гулдена, разхвърлила ги по пода, проснала се с цялата си дължина върху тях и започнала да целува искрящото злато. Изгубила съвсем разсъдъка си, тя се опитвала да събере разхвърленото съкровище и да го притисне до гърдите си, сякаш в него е останало нещо от загубения й годеник. Ден и нощ лежала върху златото, не искала нито да яде, нито да пие и непрестанно галела и целувала студения метал, докато веднъж, посред нощ, скочила внезапно от леглото си, разтичала се насам-натам из къщи и най-после занесла съкровището в градината. Леейки горчиви сълзи, тя го хвърлила в дълбокия кладенец и го проклела да не принадлежи никому другиму.

Когато Шпигел стигнал дотук, Пинайс рекъл:

— И нима тези хубави парички са още в кладенеца?

— Ами че да, къде другаде ще бъдат? — отвърнал Шпигел. — Само аз мога да ги измъкна оттам, а до този час не съм го сторил!

— О, да, да, вярно! — казал Пинайс. — Бях забравил това, докато слушах разказа ти. Не разправяш лошо, дяволе! И много ми се дощя една женичка, която да бъде така заплесната по мене; но тя трябва да бъде много красива! Но я ми кажи набързо, какво общо има между двете работи?

— Изминали доста години — продължил Шпигел, — докато госпожицата могла да се съвземе от душевните си терзания дотолкова, та да започне постепенно да се превръща в онази тиха стара мома, каквато беше, когато се запознах с нея. Мога да се похваля, че бях единствената й утеха и най-довереният й приятел през целия й самотен живот, чак до тихата й кончина.

Когато усети, че наближава краят на живота й, тя си припомни още веднъж времето на далечната си младост и хубост и поуталожена, но все още предана, мислено изживя отново сладките трепети и горчивите страдания на онова време. Седем дни и нощи тихичко плака за любовта на младежа, за щастието, което бе загубила поради неверието си, така че малко преди да умре, старите й очи ослепяха. След това се разкая заради клетвата, която беше изрекла над съкровището, и ме натовари със следната много важна поръчка:

— Драги Шпигел — рече тя, — сега ще разпоредя другояче и те упълномощавам да изпълниш волята ми. Оглеждай се добре наоколо и търси, докато намериш някоя мома, красива като картина, която обаче не може да се задоми поради сиромашията си. Ако си намери някой разумен, честен и хубав момък, който добре припечелва, и пожелае девойката за жена само заради хубостта й, въпреки че е бедна, нека се закълне, че ще й бъде така верен, всеотдаен и неизменно предан, както беше моят нещастен любим, и че цял живот ще изпълнява всичките й желания. Тогава дай на годеницата като зестра десетте хиляди златни гулдена, скрити в кладенеца, та да изненада с тях годеника си заранта на сватбения им ден!

Така ми заръча покойната, но поради тежката си участ не успях да уредя тази работа, а сега се боя, че бедничката и в гроба се тревожи, а това надали ще има много приятни последици за мен.

Пинайс погледнал недоверчиво Шпигел и казал:

— А ти ще можеш ли, малкият, да ми дадеш доказателства, че това съкровище съществува и да ми покажеш поне малко нещо от него?

— Винаги, когато пожелаете — отвърнал Шпигел. — Но трябва да знаете, господин главен градски магьосник, че не бива току-тъй направо да измъкнете златото.

В този кладенец има духове, които непременно ще ви счупят главата; имам доказателства за това, но поради известни съображения не бива да ги споменавам!

— Е, казал ли съм аз, че ще измъкна златото? — рекъл малко боязливо Пинайс. — Само ме заведи там и ми покажи съкровището! Или по-добре аз да те заведа, завързан за здрава връв, за да не ми се изплъзнеш.

— Както желаете — казал Шпигел. — Вземете обаче и друга, по-дълга връв, а също и един фенер, за да го спуснете в кладенеца, защото той е много дълбок и тъмен.

Пинайс послушал съвета му и повел веселото котенце към градината на покойната. Те прескочили заедно зида и Шпигел показал на магьосника пътя към стария кладенец, който бил закрит от гъсти избуяли храсти. Пинайс спуснал фенера и вперил жаден поглед в кладенеца, без да изпуща из ръка завързания Шпигел. И действително видял в дълбочината под зеленясалата вода как блести златото и извикал:

— Наистина, виждам го! Вярно е! Шпигел, ти си голям шмекер! — След това погледнал лакомо надолу и казал: — Дали ще са десет хиляди?

— Е, виж, за това не мога да се закълна! — рекъл Шпигел. — Никога не съм слизал долу и не съм ги броил. Възможно е госпожицата да е загубила някой и друг гулден по пътя, когато е пренасяла съкровището, защото била много възбудена.

— Е, дори да са десетина по-малко — рекъл господин Пинайс, — все едно! — Той седнал на ръба на кладенеца, а Шпигел седнал до него и почнал да лиже лапичката си. — Ето, значи, къде било съкровището! — продължил Пинайс, като се почесал зад ухото. — Ето и човекът, който го заслужава. Няма я само приказно красивата жена.

— Какво казвате? — попитал Шпигел.

— Казах, че я няма само оная, която трябва да получи десетте хиляди като зестра, за да ме изненада с тях сутринта на сватбата ни, и която трябва да притежава всички качества, които ти ми описа.

— Хм — отвърнал Шпигел, — работата не е точно така, както казвате! Съкровището е тук, както правилно виждате, а и хубавата жена, да си кажа правичката, съм надушил. Но колкото до мъжа, който иска да се ожени за нея при тези тежки обстоятелства, там куца нещо. Защото в днешно време една мома не стига да е красавица, ами трябва на всичко отгоре да бъде позлатена като коледен орех; и колкото по-кухи са мъжките глави, толкова повече се стремят да запълнят кухината с някоя зестра, за да прекарат по-приятно времето си. Тогава тези зестрогонци изведнъж започват да си придават важност и току тръгват да оглеждат някой кон или да купят парче кадифе, поръчват си хубав арбалет, без много да му мислят, а оръжейният майстор просто не излиза от къщата им. Други пък току се перчат: трябва да обера моето лозе и да измия моите бъчви, да повикам човек да окастри моите овощни дръвчета и да поправи покрива на моята къща; трябва да прати жена си на бани — боледува и ми струва много пари; трябва да заръчам да ми докарат дърва и да си набавя зимнина; купих си чифт хрътки и замених ловджийските си кучета; спазарих една дъбова разтегателна маса, много хубава, и срещу нея дадох моята голяма орехова ракла; нарязах прътове за моя боб, изпъдих моя градинар, продадох моето сено и засадих моята салата — все мое и мое, от сутрин до вечер. Някои дори казват: идната седмица ми предстои пране, трябва да извадя на слънце леглата, трябва да си ценя ратайкиня и да намеря нов месар, защото искам да се откажа от стария; по една случайност си набавих чудесна форма за вафли и продадох моята сребърна кутийка за канела, която и без това не ми трябваше. Разбира си, всичко това е на жените им, но тези хора така прекарват дните си в приказки — губят златно време, като изреждат тези неща, и нищичко не похващат. Когато попрекалят и трябва да превият малко врат, те може би ще кажат: нашите крави и нашите свини, но…

Пинайс така дръпнал Шпигел за връвта, че той извикал: „Мяу!“

— Стига, дърдорко! — креснал нетърпеливо господарят му. — Кажи ми веднага: къде е тя, къде е тая, за която говориш!

Защото при изброяването на всички тези прекрасни неща, които носи зестрата на невестата, слюнки започнали да капят от устата на сухия магьосник. Учуден, Шпигел попитал:

— Нима вие наистина искате да предприемете подобно нещо, господин Пинайс?

— Разбира се, че искам! Кой друг би бил по-подходящ от мен? Затова кажи ми най-после, къде е тя?

— За да отидете при нея и я поискате за жена.

— Разбира се!

— Тогава знайте, че тази работа ще мине само пред моите ръце! Ще говорите само с мен, ако искате да имате пари и жена! — казал хладнокръвно и безразлично Шпигел, облизал леко двете си лапи и усърдно се заловил да си мие ушите.

Пинайс се позамислил загрижено, леко въздъхнал казал:

— Виждам, ти май искаш да развалим договора, та да си спасиш главата!

— Нима това ви се вижда чак дотам нередно и неестествено?

— Ще ме излъжеш и накрая ще ме измамиш като някой изпечен мошеник!

— И това е възможно! — казал Шпигел.

— Да не си посмял да ме мамиш! Предупреждавам те! — извикал заповеднически Пинайс.

— Добре, тогава няма да ви мамя! — рекъл Шпигел.

— Ами ако все пак ме измамиш?

— Значи, съм ви измамил!

— Не ме мъчи, Шпигелхен! — заговорил Пинайс почти разплакан, а Шпигел отвърнал сериозно:

— Вие сте чуден човек, господин Пинайс! Държите ме завързан за връв и така ме теглите, че дъхът ми спира! Размахвате меча на смъртта над мене вече от два часа — но какво говоря, от половин година, — а сега ми казвате: не ме мъчи, Шпигелхен! С ваше разрешение ще ви кажа накратко: на мен ми е драго само да изпълня завета на мъртвата си господарка и да намеря на оная мома подходящ съпруг, а както ми се вижда, вие отговаряте на всички условия. Не е лека работата да задомиш добре една жена, колкото и лесно да изглежда това, и затуй ви повтарям: радвам се, че сте съгласен! Но само смъртта е безплатна! И аз няма да продумам ни дума повече, няма да направя ни една крачка, няма дори да си отворя устата, докато не получа отново свободата си и не почувствувам живота си извън опасност. Затова махнете тази връв и сложете договора ей тук, върху кладенеца, тук, върху този камък, или пък ми отрежете главата — едно от двете!

— Хей, ти подлудя ли, какво се излиташ! — рекъл Пинайс. — Защо се палиш толкова, нали и ти не го вземаш толкова сериозно? Ще трябва да уговорим всичко и най-важно да сключим нов договор!

Шпигел не отговорил нищо и продължавал да седи така неподвижно една, две, три минути. Тогава старият магьосник се изплашил, извадил кесията си, измъкнал листа, въздъхнал, прочел го още веднъж и колебливо го сложил пред Шпигел. Едва той поставил хартията, и Шпигел се хвърлил върху нея и я погълнал. И въпреки че без малко не се задавил, тя все пак му се сторила най-хубавата и вкусна храна, която някога бил ял; дори се надявал, че още дълго време ще усеща сладкия й вкус и че ще стане от нея заоблен, весел и добър. Когато привършил приятния си обед, той поздравил учтиво магьосника и казал:

— Непременно ще ви се обадя, господин Пинайс, а жената и парите няма да ви се изплъзнат. Но вие се подгответе да се влюбите здравата, та да можете да се закълнете, че ще изпълните условията, като завинаги се отдадете на ласките на вашата жена — тя всъщност вече е почти ваша. И така, засега ви благодаря за грижите и прехраната и ви казвам сбогом.

С тия думи Шпигел си тръгнал по пътя, зарадван от глупостта на стария магьосник, който си мислел, че може да измами целия свят и дори себе си, като се ожени за многоочакваната годеница не безкористно, само по любов към красотата, а заради десетте хиляди златни гулдена, за които е узнал предварително. Междувременно Шпигел си бил набелязал една личност, която смятал да окачи на врата на изветрелия магьосник от благодарност за печените дроздове, мишки и наденички.

Срещу къщата на господин Пинайс имало друга къща, чиято фасада била винаги чиста и белосана, а прозорците сякаш били току-що измити и блестели от чистота. Скромните пердета били всякога снежнобели и изглеждали прясно колосани и изгладени. Също така бели били монашеските одежди, забрадката и шалът около врата на старата бегина[7], която живеела в къщата; калугерската забрадка, която се спущала върху гърдите й, приличала на нагъната хартия, та на човек му се приисквало да пише върху нея; впрочем върху гърдите й могло удобно да се пише, защото били твърди и гладки като дъска. Остри като ръбовете и чупките на облеклото й били и дългият нос, и брадичката, и езикът, и злият поглед на очите на бегината. Но тя пестяла езика си за приказки и очите си за гледане, защото мразела прахосничеството и вършела всичко само в подходящо време, и то разумно. Всеки ден ходела по три пъти на черква и когато минавала с чистите си бели и шумолящи дрехи и с белия си остър нос по улицата, децата се разбягвали изплашени и дори възрастните предпочитали навреме да се скрият зад входните си врати. Поради строгата си набожност и уединен живот обаче тя се ползувала с много добро име и с особена почит пред духовенството. Но дори и поповете предпочитали да бъдат в писмени, отколкото в устни връзки с нея, а когато се изповядвала, свещеникът изхвърчавал така облян в пот от изповеднята, сякаш излизал от пещ.

Така живеела набожната бегина спокойно, без някой да я закача за нещо. Нямала вземане-даване с никого и оставяла хората на мира, при условие, че и те я отбягват. Само към съседа си Пинайс като че ли изпитвала особена омраза: щом той се появял на прозореца, тя му хвърляла зъл поглед и веднага дръпвала белите си пердета. А и Пинайс се страхувал от нея като от огън: само когато бил в дъното на къщата си и всички врати и прозорци били добре затворени, се осмелявал да пусне някоя шега по неин адрес.

Но колкото бяла и светла изглеждала къщата на бегината откъм улицата, толкова по-черна, опушена, чудновата и зловеща била тя отзад. Оттам обаче никой не можел да я види освен птиците небесни и котките по покривите, защото била вградена в един тъмен ъгъл образуван от високи до небето калкани без прозорци, където никога не се мяркало човешко лице. Под стряхата висели стари скъсани фусти, кошници и торби с билки, по покрива растели цели тисови дръвчета и трънаци, а един голям опушен комин се издигал злокобно във въздуха. Но понякога в тъмната нощ из този комин излитала, яхнала метла, една вещица — млада, красива и гола-голеничка, както господ е създал жената и както дяволът обича да я гледа. Щом излезела от комина, тя подушвала свежия нощен въздух с мъничкото си носле и с усмихнатите си черешови устни и политала, обкръжена от бялото сияние на тялото си, докато дългата й гарванова коса се веела зад нея като знаме в нощта.

В една дупка на този комин се криела стара кукумявка и към нея се отправил сега освободеният Шпигел, захапал в уста тлъста мишка, която бил хванал, идвайки насам.

— Желая ви приятна вечер, мила госпожо кукумявко! Все така прилежно стоите на стража, нали? — рекъл той, а кукумявката отвърнала:

— Няма как!… Желая ви също приятна вечер! Отдавна не сте се вестявали насам, господин Шпигел.

— Имаше причини за това, ще ви разправя. Тук съм ви донесъл едно мишле, най-доброто, каквото може да се намери по това време на годината; нали няма да откажете да го приемете? А дали господарката излезе вече?

— Още не е, едва призори се кани да излезе за малко. Благодаря ви за хубавата мишка! Вие сте си все същият галантен Шпигел! Аз пък съм ви прибрала един нищо и никакъв врабец, който хвърчеше днес твърде близо до мен; ако искате, опитайте го!… А какво се случи с вас?

— Почти чудо — отвърнал Шпигел. — Щяха да ми видят сметката. Ще ви разкажа, ако ви е приятно.

И докато вечеряли с удоволствие заедно, Шпигел разправил на кукумявката, която го слушала внимателно, какво му се било случило и как се освободил от ръцете на господин Пинайс. Тогава кукумявката казала:

— Желая ви много, много щастие! Сега сте отново момче на място и можете да вървите, където ви се ще, след като толкова сте преживели.

— Но работата още не е уредена! — рекъл Шпигел. — Оня мъж трябва да получи жената и златните гулдени!

— Да не сте си изгубили ума? Да вършите добро на този мошеник, който искал да ви одере кожата!

— Е, според закона и договора той можеше да го направи, но тъй като сега пък аз мога да му го върна тъпкано, защо да се откажа? Кой ви казва, че искам да му сторя добро? Онази история за моята блаженопочивша господарка е чиста измислица. Тя си беше една скромна женица и никога в живота си не е била нито влюбена, нито пък заобиколена от поклонници. Що се отнася до съкровището, то било едно нечестно придобито наследство, което тя преди години била получила и хвърлила в кладенеца, за да не й се случи нещастие. „Да е проклет оня, който го извади оттук!“ казваше тя, така че и златото няма да отиде напразно.

— Тогава работата е съвсем друга! Ами отде ще вземете такава жена?

— Ето от този комин! Затова съм и дошъл да се поразговорим малко с вас. Не ви ли се ще и вие най-после да се освободите от веригите на тази вещица? Я помислете как можем да я уловим и да я омъжим за стария злодей!

— Драги Шпигел, достатъчно е само да се появите, и в мене вече бликват плодотворни мисли!

— Знаех си аз, че сте умна! Аз направих своето и ще бъде добре и вие да прибавите малко лют пиперец към него, да впрегнем нови сили и тогава сигурно ще успеем!

— Тъй като нещата така хубаво се нареждат, няма за какво много да мисля. Моят план отдавна е готов.

— А как ще я уловим?

— С една нова мрежа за бекаси от здрави конопени върви. Трябва да бъде изплетена от двадесетгодишен момък, син на ловец, който още не е поглеждал жена. Три пъти нощната роса трябва да е падала върху мрежата, без да се улови бекас в нея; а причината за това и трите пъти трябва да бъде едно добро дело. Само такава мрежа е достатъчно здрава, за да улови магьосницата.

— Много съм любопитен да чуя отде ще вземем такава мрежа — казал Шпигел, — защото знам, че вие не говорите празни приказки.

— И тя е намерена вече, сякаш нарочно направена за нас. В една гора недалеч оттук живее двадесетгодишният син на ловец, който още не е поглеждал жена, защото се е родил сляп. Затова и не може да прави нищо друго, освен да плете мрежи. Преди няколко дни той довърши една нова, много хубава мрежа за бекаси. Но когато старият ловец искаше да я заложи за първи път, мина една жена, която искаше да го примами и въведе в грях. Но тя беше толкова грозна, че старият човек избяга ужасен и остави мрежата на земята. Росата падна отгоре й, без да се е хванал в нея бекас, а причината за това беше една добра постъпка. Когато на другия ден той отиде наново да опъне мрежата, мина един конник, на чието седло висеше тежка торба; тя беше пробита и сегиз-тогиз от дупката падаше по една жълтица. Тогава ловецът отново остави мрежата, завтече се след него и започна да събира жълтиците в шапката си, докато ездачът се обърна и насочи разгневен копието си към него. Ловецът се изплаши, наведе се, подаде му шапката си и каза:

„Разрешете, уважаеми господине. Вие загубихте много жълтици, които аз старателно събрах, за да ви ги предам.“

Това също е едно добро дело, защото да намериш нещо и да проявиш честност, е едно от най-трудните и добри дела. Сега той се беше толкова отдалечил от мрежата за бекаси, че и втората нощ я остави в гората и тръгна по прекия път към дома си. Най-после на третия ден, тоест вчера, когато отново тръгна към гората, той срещна хубавичката жена на един свой далечен роднина. Тя имаше обичай да се умилква около стария и той често й подаряваше по някое зайче. Като я видя, той съвсем забрави бекасите и едва на сутринта рече:

„Подарих живота на бедните бекасчета; и към животните трябва да бъдем милостиви!“

Заради тези три свои добри дела той сметна, че е прекалено добър за този свят и тази заран рано-рано отиде в манастир. Така че мрежата още стои неизползувана в гората и аз трябва само да я донеса.

— Донесете я бързо! — рекъл Шпигел. — Тя тъкмо подхожда за нашата цел.

— Ще я донеса — казала кукумявката, — а дотогава стойте вие вместо мен на стража в тази дупка и ако господарката попита през комина дали въздухът е чист, тогава й отговорете, като си преправите гласа на моя: „Не, още не е всичко наред!“

Шпигел застанал в дупката, а кукумявката тихо прелетяла над града и се насочила към гората. Не след дълго тя се върнала с мрежата за бекаси и попитала:

— Обади ли се вече господарката?

— Още не е! — отвърнал Шпигел.

Тогава те опънали мрежата над комина и тихо и кротко седнали край нея. Въздухът бил тъмен, лек утринен ветрец повявал, а на небето блещукали няколко звезди.

— Ще видите — прошепнала кукумявката — колко ловко умее тя да профучава през комина, без да очерни голите си рамене!

— Никога не съм я виждал толкова отблизо — отговорил тихо Шпигел. — Дано само не ни пипне!

Тогава вещицата се провикнала отдолу:

— Чист ли е въздухът?

— Съвсем чист — извикала кукумявката — и всичко е наред.

В същия миг магьосницата излетяла нагоре, но се заплела в мрежата, която котката и кукумявката бързо стегнали и завързали.

— Дръж здраво! — казал Шпигел.

— Затегни добре! — добавила кукумявката.

Вещицата се мятала и беснеела безшумно като риба в мрежа, но нищо не помагало; мрежата се оказала наистина много здрава. Само дръжката на метлата й стърчала през дупките. Шпигел предпазливо се опитал да я издърпа навън, но тя така го цапнала по носа, че той без малко не паднал в безсъзнание; така разбрал, че не бива да се приближава твърде много до лъвица в мрежа. Най-после вещицата се укротила и казала:

— Какво искате от мене, чудновати животни?

— Да ме освободите от службата ми и да ми върнете свободата! — казала кукумявката.

— Толкова шум за нищо! — рекла вещицата. — Освобождавам те, а сега отвори мрежата!

— Не още! — намесил се Шпигел, който все още си търкал носа. — Трябва да се задължите да се омъжите за градския магьосник Пинайс, вашия съсед, и то по начин, какъвто ние ви наредим, и никога да не го напущате!

Тогава вещицата пак започнала да се мята и да пръхти като дявол, а кукумявката се обадила:

— Не го ще!

Шпигел обаче рекъл:

— Ако не се умирите и не сторите всичко, което ние желаем, ще закачим мрежата заедно със съдържанието й на змейовата глава на улука откъм улицата, за да ви видят утре всички и да разберат, че сте вещица! Затова кажете: желаете ли да бъдете опечена под председателството на господин Пинайс, или да печете господин Пинайс, като се омъжите за него?

Магьосницата въздъхнала и отвърнала:

— Кажете тогава, как смятате да уредите тази работа?

Шпигел тържествено й обяснил какво е намислил и какво трябва да направи тя.

— Ще трябва да изтрая, щом не може другояче! — казала тя и се предала, изричайки най-страшните клетви, с които може да се обвърже една вещица.

Тогава животните я освободили от мрежата и я пуснали на свобода. Тя яхнала веднага метлата, кукумявката седнала на дръжката зад вещицата, а Шпигел се настанил на вършината и здраво се заловил за нея. Така те отлетели до кладенеца, магьосницата слязла на дъното и извадила съкровището.

На сутринта Шпигел отишъл при господин Пинайс и му съобщил, че вече може да види момата и да я поиска за жена; но тя била толкова обедняла, че седяла съвсем сама, изоставена от всички, под едно дърво пред градските порти и горчиво ридаела.

Господин Пинайс веднага облякъл изтрития си жълт кадифен жакет, който носел само при тържествени случаи, сложил по-новия си калпак и опасал сабята си; взел в ръка една стара зелена ръкавица, един книжен карамфил и едно шишенце от балсам — някога в него имало благовонно масло и то все още издавало малко миризма, — след което, придружен от Шпигел, тръгнал към градските врати, за да огледа момата.

Там видял една девойка, която седяла под върбата и плачела; тя била толкова хубава, че той никога досега не бил виждал подобна красота. Само дрехите й били съвсем бедняшки и окъсани и макар момата да прикривала срамежливо голотата си, все пак през дрипите й тук-таме проблясвало снежнобялото й тяло. Пинайс се облещил и от препалено възхищение едва могъл да направи предложението си. Тогава красавицата избърсала сълзите си, подала му ръка, усмихнала се сладко, поблагодарила за великодушието му с небесен глас, който звучал като звънчета, и се заклела да му бъде вярна до гроб. Но в същия миг у него се надигнала такава ревност и мнителност, че той решил никога да не позволи човешко око да зърне годеницата му.

Венчал се с нея при един грохнал от старост отшелник, а сватбената гощавка отпразнували в неговата къща без други гости освен Шпигел и кукумявката котакът бил измолил да му разрешат да доведе и нея. Десетте хиляди златни гулдена били сложени в едно блюдо на масата и от време на време Пинайс бръквал вътре и ровел в златото. След това пак поглеждал красивата жена, която седяла до него, облечена в морскосиньо кадифе, с коса, прибрана в златна мрежа окичена с цветя, и с огърлица от перли на бялата шия. Той непрестанно посягал да я целува, но тя срамежливо и скромно го отблъсвала с прелъстителна усмивка, като се заклевала, че няма да позволи това пред чужди погледи и преди да е паднала нощта. Това го карало да се чувствува още по-влюбен и по-щастлив, а Шпигел оживявал гощавката с приятен разговор, който красивата жена поддържала с най-мили, духовити и гальовни думи, така че старият магьосник не знаел къде да се дене от задоволство.

Когато се стъмнило, кукумявката и котката се сбогували и скромно си тръгнали. Господин Пинайс ги изпратил, като им светил до входната врата, и благодарил още веднъж на Шпигел, наричайки го очарователен, галантен мъж. Но когато се върнал в стаята, на масата седяла старата бегина и го гледала със злите си очи. Ужасен, Пинайс изтървал свещника и разтреперан се облегнал на стената. Езикът му увиснал от страх, а лицето му станало бледо и остро като лицето на бегината. Тя обаче станала, приближила се до него и го подкарала пред себе си в брачната стая, където с пъклените си изкуства го подложила на такива мъчения, каквито надали някога смъртен е преживявал. Така той бил вече неразделно свързан със старата, а когато това се разнесло из града, хората започнали да казват:

— Я гледай колко дълбоки били тихите води! Кой можеше да си помисли, че набожната бегина и господин градският магьосник ще се венчаят някога! Е, все пак те са една почтена брачна двойка, макар и не твърде любезни!

От този ден нататък обаче за господин Пинайс започнал тежък живот: съпругата му веднага овладяла всичките му тайни и напълно го подчинила на волята си. Не му разрешавала ни най-малка свобода, нито почивка. От сутрин до вечер той трябвало да прави всевъзможни магии до пълна изнемога. А когато Шпигел минавал покрай тях и го виждал как се труди, любезно му подвиквал:

— Все се трудите, все се трудите, господин Пинайс, а?

Оттогава в Зелдвила е останала поговорката: еди-кой си е купил на котката салото; това важи особено за оногова, който се ожени по сметка за зла и грозна жена.

Втора част

Въведение
към втора част на „Хората от Зелдвила“[8]

 

Откакто излезе първата половина на тези разкази, най-малко седем града в Швейцария спорят кой от тях може да бъде Зелдвила. И тъй като от стар опит се знае, че суетният човек предпочита да мине за лош, но щастлив и забавен, отколкото за кротък, но некадърен и глупав, всеки от тези градове предложи на автора да го провъзгласи за свой почетен гражданин, ако той реши спора в негова полза.

Но понеже авторът си има вече отечество, което не отстъпва по нищо на ония честолюбиви общини, той се опита да ги усмири, като твърдеше, че във всеки град и във всяка долчинка на Швейцария стърчи по една куличка от Зелдвила, така че следователно този град трябва да се счита като сбор от такива кулички, като един въображаем град, нарисуван върху планинската мъгла, заедно с която се носи ту над тоя, ту над оня край, а сегиз-тогиз дори преминава стария Рейн — границата на милата родина.

Докато обаче някои градове упорито настояват да се подсигурят със своя Омир още докато той е жив, за истинската Зелдвила настъпи голяма промяна: характерът й, който се беше запазил все един и същ през вековете, се измени за по-малко от десетина години и има опасност сега да стане съвсем противоположен на предишния. Или, по-точно казано, животът изцяло се устрои така, че особените качества и мании на храбрите зелдвилци могат сега още по-прекрасно да се развиват, за тях е създадена по-благоприятна почва, по-благодарен терен и тук именно зелдвилци са големи майстори: те се превръщат в порядъчни и спокойни хора, които с нищо не се различават от порядъчните хора в останалия свят.

Преди всичко разпространените навсякъде спекулации с познати и непознати акции разкриха за зелдвилци широко поле на дейност — създадено сякаш още от време оно нарочно за тях — и само с един замах ги постави наравно с хилядите сериозни делови хора.

Да обсъждат публично тези ценни книжа, да се суетят около сключването на някоя сделка, която не изисква никаква друга работа, освен търпеливо да понасят най-разнообразни вълнения, да получават и изпращат телеграми и да вършат стотици подобни неща, запълващи целия ден, са работи тъкмо по техния вкус. Всеки зелдвилец сега се чувствува като роден търговски посредник или нещо подобно и като такива те просто се изселват от родния си град подобно на енгадинските сладкари, тесинските мазачи и савойските коминочистачи.

Вместо някогашните дебели портфейли с измачкани полици и дребни менителници сега те носят елегантни малки бележници, в които записват накратко поръчки за покупка на акции, облигации, памучни тъкани или коприна. Щом някъде се открие предприятие, веднага се появяват неколцина от тях; те пърхат като врабци около започнатата работа и спомагат за разширяването й. Удаде ли се на някой зелдвилец да пипне някоя печалба, той веднага се оттегля като шаран, хванал червей, и доволен изплува другаде да търси нова печалба.

Зелдвилци постоянно са в движение и имат вземане-даване с цял свят. Играят карти с най-видните търговци и през време на играта умеят ловко да дават бързи отговори по делови въпроси и да си отбелязват някое многозначително мълчание. Все пак сега те са склонни да дават едносрични и по-сухи отговори, смеят се по-малко от преди и почти не им остава време да мислят за шеги и забавления.

Тук-таме някой е понатрупал състояние, което при настъпващи търговски кризи се разтреперва като трепетлика или пък тихомълком се пръсва, като нелегално събрание, когато се появи полиция.

Вместо някогашните приятелски банкрути и фалити, които те разиграваха помежду си, сега те прибягват до изискани спогодби с внушителни чужди кредитори — порядъчно уговорени обрати на съдбата, които изглеждат горе-долу като нещо законно; после следва някакво оправяне на положението и само в редки случаи някой от тях бива принуден да напусне арената.

От политика те почти съвсем са се отказали, тъй като смятат, че тя неминуемо води до военщина; а като предстоящи собственици се страхуват и мразят повече от самия дявол всички възможности, които могат да доведат до война, докато по-рано бяха готови на чаша бира да воюват с цялата стара пентархия[9]. Дотам стигнаха най-ревностните някога политикани — да треперят и се пазят от всяка преценка по политически въпроси, за да не би случайно — съзнателно или несъзнателно — да сключат някоя сделка въз основа на такава преценка, тъй като са на мнение, че сляпото доверие в случайността представлява по-солидна основа.

И тъкмо това изменя нрава на зелдвилци; както казах, те вече приличат досущ на другите хора; между тях не се случва нищо романтично, което заслужава да се опише, и затова е време да посъберем баберките от тяхното минало и от добрите весели дни на града; на тази дейност дължат съществованието си следните няколко разказа.

Дрехите правят човека

През един навъсен ноемврийски ден беден шивач вървеше по пътя към Голдах, малък богат градец, разположен само на няколко часа път от Зелдвила. В джоба си шивачът нямаше нищо друго освен един напръстник, който — поради липса на каквито и да било пари — въртеше непрекъснато между пръстите си, щом студът го принудеше да пъхне ръце в панталоните; и от това постоянно премятане и триене пръстите доста го заболяха. Понеже зелдвилският майстор, при когото работеше, бе изпаднал в несъстоятелност, той загуби не само заплатата, но и препитанието си и бе принуден да тръгне да странствува. Не беше закусил нищо освен няколко снежинки, попаднали в устата му, и съвсем не виждаше отде ще може да си осигури дори и най-оскъдния обед. Да проси, му беше крайно тежко, дори му се струваше съвсем невъзможно, тъй като върху черните си празнични дрехи — впрочем единствените, които притежаваше — той носеше широк тъмносив плащ, подплатен с черно кадифе, който му придаваше благороден и романтичен вид, още повече, че дългата му черна коса и мустачките му бяха грижливо гледани, а чертите на лицето му бяха бледи, но правилни.

Този необикновен външен вид бе станал за него необходимост, въпреки че в себе си не кроеше нищо лошо, нито пък искаше да измами някого; доволен бе, когато не го закачаха за нищо и можеше спокойно да си гледа работата; би предпочел обаче да умре от глад, отколкото да се раздели с наметалото и с полския си кожен калпак, който умееше да носи също твърде изискано.

Поради тази причина той можеше да работи само в по-големи градове, където облеклото му не биеше твърде на очи; а да тръгне на път, без да носи със себе си някоя спестена пара, бе за него истинско нещастие. Приближеше ли се до някоя къща, хората го заглеждаха с любопитство и възхищение и очакваха всичко друго, но не и че ще подложи ръка за милостиня; а тъй като и без друго не беше много приказлив, думите замираха на устните му и той си оставаше мъченик на мантията си и страдаше от глад, но черен от кадифената й подплата.

Когато, загрижен и отпаднал, започна да се изкачва по една височина, той настигнал една нова разкошна каляска — кочияшът на някакъв благородник беше ходил да я вземе от Базел, за да я откара при господаря си, чуждестранен граф, който бе отседнал в нает или купен от него стар замък някъде в Източна Швейцария. Колата имаше най-различни отделения за прибиране на багажа и затова изглеждаше тежко натоварена, макар да бе съвсем празна. Поради стръмния път кочияшът вървеше редом с конете, но когато стигна върха, отново се качи на капрата и попита шивача дали не иска да седне в празната кола; тъкмо бе започнало да ръми и той само от един поглед бе разбрал, че пешеходецът е изтощен и едва крета.

Шивачът прие поканата скромно и с благодарност, след което каляската полетя бързо заедно с него и за по-малко от час изтрополя тържествено под сводестите порти на Голдах. Пред първата странноприемница, наречена „При везните“, дворянската каляска внезапно спря и в същия миг прислужникът на хана така силно дръпна звънеца, че без малко не скъса телта.

В същия миг ханджията и цялата прислуга се спуснаха към колата и отвориха вратичката й. Деца и съседи вече бяха наобиколили прекрасната каляска, любопитни да видят каква птица ще се излюпи от тази невиждана черупка. И когато най-после от нея изскочи смаяният шивач, загърнат в плаща си, бледен и красив, свел печален поглед към земята, те го взеха поне за някакъв тайнствен принц или за графски син. Тясното пространство между колата и портата на хана беше почти запълнено от зяпачите. Дали загуби присъствие на духа, или пък му липсваше смелост да разбута тълпата и просто да продължи пътя си — но той не направи нищо, а безводно се остави да го съпроводят до къщата, да го поведат нагоре по стълбата и осъзна напълно новото си странно положение едва когато се видя настанен в една уютна трапезария и когато достопочтеното му наметало най-раболепно бе свалено от плещите му.

— Ще желае ли господинът да обядва? — го запита някой. — Ей сега ще ви сервираме, яденето тъкмо е готово.

Без да дочака отговор, ханджията на „Везните“ изтича в кухнята и се развика:

— Дявол да го вземе! Как нямаме нищо друго освен говеждо месо и овнешки бут! Не мога да нарежа пастета от яребици, тъй като е определен и обещан на господата, които ще дойдат на вечеря. Все така ще се случи! Единственият ден, в който не очакваме посетители и нямаме нищо, и ето че пристига такъв господин! А кочияшът има герб на копчетата си и колата сигурно ще да е на някой херцог! Пък младият господин едва отваря уста — толкова е изискан!

Но невъзмутимата готвачка каза:

— Какво има толкоз да се вайкате, господарю! Поднесете смело пастета, той и без това няма да го изяде целия! А за гостите довечера ще го нарежем на порции, шест порции непременно ще излязат!

— Шест порции ли? Вие сигурно забравяте, че господата са свикнали да ядат до насита! — рече гостилничарят, но готвачката продължи непоколебимо:

— Разбира се, че ще се наядат до насита! Заръчайте бързо да донесат половин дузина котлети, и без това ще ни трябват за чужденеца, а каквото остане, ще го накълцам на ситно и ще го смеся с пастета; оставете тази работа на мен!

Но добрият гостилничар извика строго:

— Готвачко, вече съм ви казвал не един път, че такива работи не минават в този град и в това заведение! Тук ние живеем честно и почтено и така ще я караме и занапред!

— Е, стига, стига, разбрах! — извика готвачката вече малко възбудено. — Когато човек не знае как иначе да си помогне, може да пожертвува принципите си! Ето тук два бекаса, които току-що купих от ловеца, в края на краищата можем тях да прибавим към пастета! Ония лакомци няма да имат нищо против, ако яребичният пастет е подправен с бекаси! Освен това имаме и пъстърви; още щом видях, че пристига оная особена кола, хвърлих най-едрата пъстърва в кипящата вода и сега тя ври в тенджерата. И така, значи, имаме риба, говеждо, котлети, гарнирани със зеленчук, овнешко печено и пастет; дайте ми само ключа, за да извадя туршията и сладката! Впрочем, господине, можете спокойно да ми оставите ключа, като ми засвидетелствувате често доверие, та да не трябва постоянно да тичам подире ви и често да изпадаме затруднение!

— Мила готвачко, няма защо да ми се сърдите за това. Когато покойната ми жена беше на смъртно легло, аз трябваше да й обещая, че винаги ще държа ключовете в себе си; така че върша това по принцип, а не от недоверие. Ето ви краставичките, ето и черешите, тук пък са крушите и кайсиите; но не бива пак да поднасяте старите бонбони и сладки. Нека Лиза изтича до сладкаря и вземе малко пресни бисквити и соленки — три чинии, пък ако има и някоя хубава торта, нека и нея вземе!

— Но, господарю! Вие не можете да пишете всичко това на сметка на единствения ни посетител; и при най-добро желание няма да си изкарате разноските!

— Няма нищо, правя го просто за чест и слава! Това няма да ме опропасти; затова пък един благороден господин ще може да каже, че на път през нашия град е намерил отлично ядене, макар и да е пристигнал съвсем ненадейно, и то през зимата! Нека не говорят за нас като за гостилничарите от Зелдвила, които сами изяждат мръвките, а на гостите си поднасят кокалите! Хайде сега, хващайте се бързо на работа!… Побързайте всички!

Докато траяха всички тези сложни приготовления, шивачът седеше скован от грозен страх, тъй като на масата пред него наредиха блестящи прибори, и макар до преди малко изгладнелият младеж да бе копнял за мъничко храна, сега ужасен мечтаеше да се измъкне от обеда, който го заплашваше. Най-после той събра смелост, наметна плаща, сложи калпака си и излезе навън, за да се добере до изхода, но тъй като в смущението си не можа веднага да намери стълбището в тази обширна сграда, келнерът, когото сякаш дяволът караше да се върти непрекъснато наоколо, си помисли, че господинът търси едното място и извика:

— Разрешете, господине, аз ще ви покажа пътя!

И той го поведе по един дълъг коридор, който завърши не другаде, а пред една чудесно лакирана врата, на която бе поставен дискретен надпис.

Без да противоречи, кротък като агънце, човекът с наметалото влезе вътре и здраво заключи вратата зад себе си. После се облегна на стената и въздъхна горчиво, мечтаейки да си възвърне златната свобода на пътя, която сега, въпреки лошото време, му се струваше най-висше щастие.

Сега обаче той сам се оплете в първата си собствена лъжа, тъй като постоя малко в заключеното помещение, и така стъпи по наклонената плоскост на злото.

В това време гостилничарят, който го беше видял да отива натам наметнат с плаща, се развика:

— На господина му е студено! Затоплете повече салона! Къде е Лиза? Къде е Ана? Бързо един кош дърва в печката и няколко шепи талаш, да се подхване огънят! По дяволите, нима хората във „Везните“ ще трябва да седят с палта на масата?

И когато шивачът се зададе от дъното на дългия коридор, печален като бродещия дух на родоначалника на стар семеен замък, той отново го съпроводи с безброй поклони до проклетия салон, триейки самодоволно ръце. Без да се бавят ни миг, веднага го поканиха да седне на масата, нагласиха стола му по-удобно и тъй като благоуханието на силната супа, каквато отдавна не бе и помирисвал, го лиши напълно от волята му, той се отпусна на стола си и с името господне на уста веднага натопи тежката лъжица в тъмния златист бульон. Потънал в дълбоко безмълвие, той възстановяваше отпадналите си жизнени сили, обслужван с почтителна тишина и мълчание.

Когато изпразни чинията си и гостилничарят видя, че супата му се е усладила, той вежливо го подкани да си сипе още една лъжица — щяла да му дойде добре в това мразовито време.

Сега поднесоха пъстървата, гарнирана наоколо със зелен венец от зеленчуци, и гостилничарят сложи най-хубавото парче пред него. Измъчван от тревога, глупавият шивач обаче не смееше да употреби лъскавия нож и започна свенливо и превзето да чопли рибата със сребърната вилица. Готвачката, която тъкмо бе надзърнала през вратата да види височайшия господин, забеляза това и каза на струпалата се наоколо й прислуга:

— Слава на господа Исуса Христа! Господинът знае как се яде фина риба — не реже с нож нежното месо, сякаш коли теле. Ще да е някой благородник от знатен род, бих се заклела в това, ако не беше грехота! А пък колко е хубав и печален само! Сигурно е влюбен в някоя бедна госпожица, за която не му дават да се ожени! Да, да, и благородниците си имат ядове!

Междувременно гостилничарят забеляза, че гостенинът нищо не пие, и каза почтително:

— Господинът сигурно не обича леките вина. Ще заповядате ли чаша хубаво бордо, което мога най-горещо да ви препоръчам?

Тук шивачът направи втората си грешка, като от послушание каза „да“ вместо „не“, и моментално собственикът на „Везните“ изтича лично в избата, за да избере бутилката, защото държеше извънредно много на това хората да кажат, че в неговото заведение могат да се намерят най-фините лакомства. Когато пак поради нечистата си съвест гостът започна да отпива на съвсем малки глътки налятото вино, зарадваният гостилничар изтича в кухнята, цъкна с език и извика:

— Дявол да го вземе, ама той наистина разбира от вина! Така го претегля на езика си, сякаш мери дукат на златарски везни!

— Слава на господа Исуса Христа! — възкликна готвачката. — Аз още преди това твърдях, че е познавач!

Така обедът продължи, макар и съвсем бавно, защото бедният шивач ядеше и пиеше по мъничко и нерешително, и за да не го препира, гостилничарят оставяше яденето дълго на масата. Не си заслужава обаче труда да се изброява онова, което гостът бе изял досега: гладът, който постоянно се дразнеше по този опасен начин, започна постепенно да надвива страха му и когато поднесоха яребичния пастет, настроението на шивача внезапно се промени и една непоколебима мисъл започна да се оформя в него.

„Станалото — станало! — рече си той, сгрят и охрабрен от нова глътка вино. — Ще бъда най-големият глупак на света, ако изтърпя предстоящия позор и преследване, без предварително да съм се наял до насита! Впрочем внимание, има още време! Блюдото, което сложиха тъкмо сега пред мен, сигурно е последното ядене. Ще се заловя за него, па да става, каквото ще! Онова, което влезе веднъж в корема ми, никой цар не може да ми го отнеме!“

Речено, сторено! Със смелостта на отчаянието той задълба в апетитния пастет, без да мисли да спира, така че за по-малко от пет минути изчезна половината от него и какво щеше да остане за вечерята на господата, започна да става твърде съмнително. Месо, трюфели, кнедли, долна и горна кора — той гълташе всичко наред, загрижен само да натъпче търбуха си, преди да го е сполетяла неизбежната гибел; пиеше виното на големи глътки и пъхаше в устата си големи залци хляб; накратко, това беше такова бързо и оживено тъпчене, както при надигаща се буря прибират с вили сеното от близката ливада направо в плевнята. Гостилничарят изтича отново в кухнята и извика:

— Готвачко, той ще изяде пастета, а до печеното едва се докосна! Пък от бордото пие по половин чаша на един дъх!

— Да му е сладко — рече готвачката, — оставете го да си яде, той знае какво значи яребица! Ако беше някой простак, щеше да се залови за печеното!

— И аз така казвам — рече гостилничарят. — Впрочем, като го гледаш, не се храни много изискано, но когато обикалях да изуча занаята, само генерали и игумени съм виждал да лапат така!

През това време кочияшът беше накарал да нахранят конете и сам бе погълнал порядъчно количество храна долу, в стаята за простолюдието, и тъй като бързаше, накара скоро да впрегнат отново конете. Сега вече прислужниците от хана „При везните“ не можеха повече да се сдържат и преди да бе станало твърде късно, попитаха направо господарския кочияш какъв е господарят му и как се казва. Кочияшът, който беше голям шегобиец и хитрец, отвърна:

— Нима още не ви е казал сам?

— Не — отговориха те, а той рече:

— Вярвам. Той не хаби излишно приказките си.

— Впрочем това е граф Страпински! Ще остане днес, а може би и още няколко дни тук, защото ми заповяда да замина напред с колата!

Той си направи тази лоша шега, за да отмъсти на шивача, който — както кочияшът си мислеше, — вместо да му каже една дума за благодарност и за сбогом, се бе запътил направо към хана, без да погледне настрани, и играеше ролята на важен господин. И за да си изкара шегата докрай, той се качи на колата, без да попита какво дължи за яденето си и за зобта на конете, и като размаха камшика, напусна града. Всички сметнаха, че това е в реда на нещата, и цялата сметка мина на рабоша на бедния шивач.

Оказа се обаче, че той действително се казва Страпински, Веннел Страпински, родом от Силезия. Може би беше случайност, а може би шивачът бе забравил в колата пътната си занаятчийска книжка и кочияшът я бе прибрал. Както и да е — когато, сияещ от радост, гостилничарят застана пред него и потривайки ръце, го попита дали господин граф Страпински пие за десерт чаша старо токайско или чаша шампанско и му съобщи, че в момента се приготовлявали стаите му, бедният Страпински пребледня, отново се смути и не отвърна нищо.

— Крайно интересно! — мърмореше си гостилничарят, докато тичаше отново към избата, където от специален рафт извади не само шише токайско, но и наточи канче франконско вино, а бутилката шампанско просто грабна под мишница. Скоро Страпински видя пред себе си малка горичка от чаши, сред които чашата за шампанско се извисяваше като топола. Всичко това блестеше, звънтеше и пръскаше чуден аромат. Но още по-чудно беше, че бедният, но изискан младеж веднага се ориентира коя чаша да избере и когато видя, че гостилничарят капна малко червено вино в шампанското си, и той наля няколко капки токайско вино в своето. През това време дойдоха градският писар и нотариусът, за да си пият кафето и да изиграят покрай него една партия, както правеха всеки ден. Скоро след това пристигнаха по-старият син от търговската къща „Хеберлин и сие“, по-младият от фирмата „Пючли-Нивергелт“ и счетоводителят на една голяма предачница господин Мелхер Бьони; но вместо да започнат обичайната си игра, господата, пъхнали ръце в задните джобове на жакетите си, обикаляха издалеко зад гърба на полския граф, примигваха с очи и се усмихваха, та чак кътниците им се виждаха. Защото това бяха онези членове на добри семейства, които прекарваха целия си живот в родния си град, но чиито роднини и приятели се бяха пръснали по цял свят, поради което те смятаха, че сами познават достатъчно добре света.

Значи, това бил полският граф? Естествено те бяха видели колата от канторите си, но не знаеха дали графът черпи гостилничаря или пък гостилничарят него; досега обаче гостилничарят не бе вършил необмислени неща: по-скоро беше известен като доста хитра лисица. И така кръговете, които любопитните господа описваха около чужденеца, ставаха по-малки, докато най-после те приятелски се настаниха на същата маса и без много да се церемонят, умело сами се поканиха на пиршеството, като направо почнаха да хвърлят зарове за една бутилка.

Но не пиха много, защото беше още рано; за тях бе по-важно да пийнат глътка отлично кафе и да предложат на поляка, както вече тайно наричаха шивача, хубави цигари и пури, за да разбере той докрай в какъв град е попаднал.

— Мога ли да предложа на господин графа една хубава пура? Получих я от брат ми направо от Куба — рече един.

— Господа поляците обичат и доброкачествени цигари, ето истински тютюн, изпрати ми го моят съдружник от Смирна — извика друг, като бутна към него червена копринена пунгия.

— Този е от Дамаск и е още по-фин, господин графе — рече трети. — Нашият тамошен прокурист лично ми го достави!

Четвърти му подаде дебела пура, като се провикна:

— Ако искате нещо съвсем изключително, опитайте тази плантаторска пура от Вирджиния — наше производство и наша направа — никъде не се продава!

Страпински, който се усмихваше едновременно и сладко, и кисело, нищо не отвърна и скоро бе обвит от ароматен облак дим, приятно посребрен от слънцето, което се подаде иззад облаците. За по-малко от четвърт час облаците се разпръснаха по небето и хубавият есенен следобед нахлу в залата. Някой каза, че трябва да използват това хубаво време, тъй като годината надали ще има още много такива дни, и затова решиха да посетят веселия околийски съветник в имението му; само преди няколко дни той беше изстискал гроздето си и всички искаха да опитат новия му червен резняк. Пючли-Нивергелт, синът, изпрати да докарат ловната му кола и скоро младите му сиви коне зачаткаха копита по паважа пред „Везните“. Гостилничарят също накара да впрегнат и всички любезно помолиха графа да се присъедини към тях и да поразгледа околността.

Виното беше сгряло ума му; той бързо размисли, че при този случай най-лесно може да се измъкне незабелязано и да продължи пътя си, пък нека разноските останат за сметка на неразумните и натрапчиви господа. Затова прие поканата с няколко вежливи думи и се качи в ловната кола на младия Пючли.

По случайно стечение на обстоятелствата шивачът, който още като малко момче беше работил от време на време при един земевладелец и беше изкарал военната си служба при хусарите, разбираше доста от коне. И щом спътникът му го запита учтиво дали не би искал сам да покара, той веднага взе поводите и камшика и с добре заучена стойка премина в бърз тръс през градските порти и продължи по шосето. Господата се спогледаха и зашушукаха:

— Действително, той несъмнено е истински благородник!

След около половин час стигнаха до имението на околийския съветник. Страпински направи отличен полукръг и ловко закова на място буйните коне. Всички наскачаха от колите, околийският съветник ги посрещна, заведе ги в къщи и веднага масата бе отрупана с половин дузина тумбести шишета, пълни с рубиненочервен резняк. Първо опитаха и похвалиха огненото кипящо вино, а след това развеселени го нападнаха. През това време домакинът разнесе в къщи вестта, че е дошъл един благороден граф, поляк, и накара да приготвят изискано угощение.

Скоро компанията се раздели на две групи, за да наваксат пропуснатата игра, защото в тази страна бе невъзможно да се съберат мъже, без да играят на нещо — вероятно поради някакъв вроден стремеж към дейност. Страпински, който по ред причини бе принуден да се откаже от играта, бе поканен да гледа — те смятаха, че все пак си струва да изкарат една партия, тъй като, докато играеха, проявяваха много разум и не губеха присъствие на духа. Накараха го да седне между двете групи, а те вложиха всичкото си умение да играят остроумно и ловко, като същевременно забавляваха гостенина. Така той седеше като някой болнав княз, пред когото царедворците изнасят забавно представление, за да му представят хода на световните събития. Обясняваха му най-важните си блъфове, похвати и трикове и когато едната страна за миг съсредоточаваше вниманието си изключително върху играта, другата започваше още по-усърдно да води разговор с шивача. Струваше им се, че е най-подходящо да говорят за коне, лов и други подобни; и тук най-осведомен от всички беше Страпински — трябваше само да измъкне на бял свят фразите, които някога бе чувал от офицерите и чифликчиите и които още тогава му бяха харесали извънредно много. Той произнасяше тези фрази твърде пестеливо, с известна скромност и винаги с печална усмивка, така че думите му правеха още по-силно впечатление; и когато някои от господата ставаха и се оттегляха малко от играта, те си казваха:

— Ето един съвършен благородник!

Само Мелхер Бьони, счетоводителят, като роден скептик, потриваше доволно ръце и си казваше:

„Предчувствувам, че в Голдах ще има голям скандал, да, да, той, тъй да се каже, вече започна. Време му е, защото изминаха цели две години от последния скандал! Този човек има така странно избодени пръсти, сигурно е от битките при Прага или Остроленка! Но аз ще внимавам да не попреча на хода на събитията!“

Двете партии бяха приключили вече играта, а също и жаждата за резняк на господата беше утолена и сега те предпочитаха да се поразхладят със старите вина на околийския съветник, които току-що им бяха поднесли. Но те попрекалиха с разхлаждането, тъй като — за да не изпаднат в досадно безделие — веднага предложиха да играят на някаква хазартна игра. Размесиха картите и всеки хвърли по един брабантски талер на масата; когато дойде ред на Страпински, той естествено не можеше да хвърли напръстника си.

— Нямам такава монета — каза той, като се изчерви.

Но Мелхер Бьони, който го наблюдаваше непрекъснато, вече беше заложил за него, без някой да обърне внимание на това, защото всички бяха отлично разположени и в това състояние не можеха да си представят, че на този свят може да има хора без пари. Още на следния миг бутнаха пред шивача, който беше спечелил, целия залог, объркан, той остави парите да си седят на масата, а Бьони заложи за него и на втората и третата игра, които бяха спечелени от други. На четвъртата и петата обаче спечели отново полякът, който постепенно се окопити и започна да се справя с положението. Играеше тихо и спокойно, с променливо щастие. Веднъж загуби почти всичко — остана му само един талер, който той заложи и спечели отново. А когато играта омръзна на всички, той бе спечелил няколко луидора — толкова пари не бе притежавал никога в живота си. Виждайки, че другите прибират печалбите си, той също прибра своята, като с уплаха си помисли, че всичко това може да е само сън. Бьони, който го следеше непрекъснато и зорко и си бе съставил почти ясна представа за него, си помисли:

„Този хитрец наистина хич не си поплюва!“

Същевременно обаче той бе забелязал, че загадъчният чужденец не се показа алчен към парите и въобще се държи скромно и разумно. Бьони не беше зле настроен към него и затова реши да го остави на мира.

Но когато преди вечеря излязоха да се поразходят, граф Страпински се размисли и дойде до заключението, че е настъпил удобният момент да се измъкне безшумно. Сега разполагаше с прилична сумичка пари за път и реши да изпрати от най-близкия град на ханджията на „Везните“ това, което дължеше за натрапения му обед.

И така, той артистично заметна пелерината си, нахлупи кожения калпак ниско над очи и бавно започна да се разхожда под редицата високи акации, огрени от вечерното слънце, разглеждайки красивата местност или по-скоро взирайки се да види пътя, по който щеше да тръгне. Така със замислено лице, с очарователни, но печални мустачки, с лъскави черни къдри и тъмни очи, загърнат в диплите на развяващия се плащ, той наистина изглеждаше чудесно. Вечерното сияние и шумоленето на дърветата усилваха това впечатление и всички от компанията го наблюдаваха внимателно отдалеко, изпълнени с най-добри чувства към него. Постепенно той започна да се отдалечава все повече от къщата, провря се през един храсталак, зад който минаваше селски път, и тъкмо, скрит от погледите на компанията, понечи с решителна крачка да тръгне към полето, ненадейно иззад един завой пред него застана околийският съветник заедно с дъщеря си Нетхен. Нетхен беше хубавичка госпожица, облечена изящно, дори малко натруфено и отрупана със скъпи накити.

— Търсихме ви навсякъде, господин граф — извика околийският съветник. — Искам, първо, да ви представя на моето дете и, второ, да ви помоля да ни направите честта да вечеряте с нас. Другите господа са вече в къщи.

Странникът бързо свали шапка и облян в червенина, благоговейно, дори боязливо започна да се кланя. Защото сега бе настъпил нов прелом в хода на събитията — на сцената се бе появила госпожица. Но неговата глупост и препалената му почтителност нему навредиха ни най-малко пред дамата; тъкмо обратно — свенливостта, смирението и почитта на един толкова изтънчен и интересен млад благородник се сториха на девойката наистина трогателни, дори пленителни.

„Ето на̀ — мина й през ум, — колкото човек е по-благороден, толкова е по-скромен и непокварен. Вземете си бележка от това, разхайтени голдахски господа, които едва докосвате шапките си с ръка пред младите момичета!“

Затова и тя поздрави рицаря най-пленително, като също така сладко се изчерви и веднага заприказва бързо и припряно за много неща, както правят приветливите провинциалистки, когато искат да се покажат пред някой чужденец. За късо време и Страпински съвсем се преобрази; докато досега не бе направил нищо, за да влезе поне малко в ролята, която му бяха наложили, сега той неволно започна да говори по-престорено и смесваше разни полски фрази в разговора — накратко казано, близостта на девойката накара шивашката кръвчица да се разиграе, да се разскача и да понесе ездача си.

На масата му дадоха почетното място до дъщерята на семейството, тъй като майката беше умряла. Не след дълго обаче той отново изпадна в печално настроение, защото си помисли, че сега ще трябва отново да се върне с другите в града или ще бъде принуден да избяга в нощта — въобще колко мимолетно е щастието, на което сега се наслаждава. Но все пак той се чувствуваше щастлив и си казваше насърчително:

„Е, все пак веднъж в живота ще си представлявал нещо и ще си седял до едно такова издигнато създание.“

И действително съвсем не е дребна работа да гледаш до себе си как блести една бяла ръка, на която звънтят три-четири гривни, и при всеки бегъл поглед да виждаш една чудна, прелестно накъдрена главица, едно пленително поруменяло личице и широко разтворени сияйни очи. Защото каквото и да направеше той, всичко се изтълкуваше като необикновено и благородно — дори непохватността му се приемаше благосклонно като непрестореност от младата дама, която иначе с часове умееше да приказва за липсата на маниери в обществото. Тъй като бяха в добро настроение, гостите изпяха няколко песни, които бяха на мода през тридесетте години. Замолиха и графа да изпее една полска песен. Виното бе надвило най-сетне свенливостта, но не и грижите му; преди време той беше работил две-три седмици в Полша и знаеше няколко полски думи, дори една народна песничка, която бе научил като папагал, без да разбира съдържанието й. И така, заемайки благородна поза, той запя на полски малко неуверено и тихо, с глас, който леко потреперваше от някаква тайна мъка:

Хиляди свини се прасят

отвъд Десна, та до Висла,

а Катинка, туй прасенце,

ходи кална до колене!

Хиляди волове мучат

по полята на Волиния,

а Катинка, да, Катинка,

мисли, че съм влюбен в нея!

— Браво! Браво! — развикаха се всички господа, като пляскаха с ръце, а Нетхен каза трогната:

— Ах, народните песни са винаги така хубави!

За щастие никой не му поиска да преведе песента.

След като премина тази връхна точка на забавлението, компанията си тръгна; отново взеха под закрила шивача и грижливо го върнаха в Голдах, като преди това го накараха да обещае, че няма да си замине, без да се сбогува. В гостилницата „При везните“ изпиха още по чаша пунш; но Страпииски беше крайно изморен и поиска да си легне. Сам ханджията го заведе в стаята му, но бедният шивач почти не обърна внимание на разкошната уредба, макар да бе свикнал да спи само из бедняшките стаи на малки ханчета. Застана насред хубавия килим без никаква своя вещ, но в същия миг гостилничарят откри, че благородният пътник няма багаж, и се плесна по челото. Той бързо изтича навън, позвъни, извика келнерите и прислужниците, поприказва с тях, влезе пак в стаята и тържествено заяви:

— Наистина, господин графе, забравили са да свалят багажа ви, дори и най-необходимия!

— И малкото вързопче, което беше вътре в колата ли? — запита изплашено Страпински, като се сети за бохчичката си, не по-голяма от юмрук, която беше забравил на седалката и която съдържаше кърпа за нос, четка за коса, гребен, бурканче помада и кутийка крем за мустаци.

— И него го няма, въобще нищо няма — рече изплашено добрият ханджия, защото предположи, че то ще е нещо много важно. — Трябва веднага да изпратим бърз куриер да догони каляската! — извика той възбуден. — Аз ще се погрижа за всичко!

Не по-малко изплашен от него обаче, господин графът го улови за ръка и каза разтревожено:

— Оставете, не бива да правите това! За известно време моите следи трябва да се изгубят! — добави той, сам слисан от собственото си сполучливо хрумване.

Зачуден, гостилничарят слезе при гостите, които пиеха пунш, разправи им какво се бе случило и заключи, че графът несъмнено трябва да е жертва на политически или семейни преследвания; защото тъкмо по това време много поляци и други бежанци бяха прогонени от родината си заради терористични действия, други пък бяха наблюдавани и преследвани от чужди агенти.

Страпииски обаче изкара един хубав сън и когато се събуди късно на заранта, видя най-напред разкошния празничен халат на ханджията, метнат върху един стол, а по-нататък малка масичка, отрупана с всевъзможни тоалетни принадлежности. Освен това няколко слуги търпеливо го чакаха, за да предадат от страна на вчерашните му приятели кошници и куфари, пълни с фино бельо, дрехи, пури, книги, ботуши, обуща, шпори, камшици за езда, кожуси, калпаци, шапки, къси и дълги чорапи, лули, флейти и цигулки, като изразиха настоятелната молба на своите господари да бъде така добър и си услужи временно с тези вещи. Тъй като те неизменно прекарваха предобедните часове в канторите си, го предизвестиха, че следобед ще дойдат да го посетят.

Тези хора в никакъв случай не бяха за присмех или глупави, а благоразумни делови хора, по-скоро хитри, отколкото лековерни, но тъй като добре уреденият им град бе малък и понякога им ставаше скучно в него, те винаги жадно посрещаха всяка промяна, събитие или произшествие, на които се отдаваха без всякаква задръжка. Колата с два впряга, отсядането на чужденеца, обедът, думите на кочияша бяха така прости и естествени неща, че голдахци, които не обичаха да хранят празни подозрения към никого, изградиха върху тях като върху здрава скала цяло събитие.

Когато Страпински видя пред себе си този пазар от стоки, първото му движение бе да бръкне в джоба си, за да разбере дали сънува, или е буден. Ако напръстникът му си седи все така самотен, значи, сънува. Но не, напръстникът се мъдреше кротко между спечелените на комар пари и приятелски се търкаше о талерите. Така и господарят му се примири с положението и излезе на улицата, за да разгледа града, в който така добре му бе провървяло. Пред кухненската врата стоеше готвачката, която му направи дълбок реверанс и доброжелателно го съпроводи с поглед; по коридора и край входната врата стояха другите прислужници, всички с шапка в ръка, и Страпински мина благоприлично, но все пак скромно край тях, като чинно прибра краищата на наметалото си. С всяка измината минута съдбата го правеше все по-велик.

С изражение, съвсем различно от това, с което би тръгнал да търси работа, той разглеждаше града. По-голямата част на Голдах се състоеше от хубави, солидни къщи, всяка от които беше украсена с каменни или изрисувани символи и надписана с различни имена. В тези наименования ясно личаха нравите на разните епохи. Средновековието се отразяваше в най-старите къщи или в новите сгради, които бяха изникнали на тяхно място, но си бяха запазили старото име от времето на войнствените кметове и на приказките. Имаше надписи като: „При меча“, „При шлема“, „При бронята“, „При арбалета“, „При синия щит“, „При швейцарската шпага“, „При рицаря“, „При кремъклийката“, „При турчина“, „При морското чудо“, „При златния змей“, „При липата“, „При тоягата на поклонника“, „При русалката“, „При райската птица“, „При наровото дърво“, „При камилата“, „При ликорната“ и други подобни. Епохата на Просвещението и на хуманизма ясно личеше от нравствените понятия, блеснали с хубави златни букви над входните врати: „При сговора“, „При почтеността“, „При старата независимост“, „При новата независимост“, „При гражданската добродетел — А“, „При гражданската добродетел — Б“, „При доверието“, „При любовта“, „При надеждата“, „При свиждането след раздяла — 1 и 2“, „При веселостта“, „При вътрешната правда“, „При външната правда“, „При благото на родината“ (спретната къщичка, в която зад един кафез за канарчета, отрупан с латинки, седеше мила стара жена с бяла островърха шапка на глава и мотаеше прежда), „При конституцията“ (в долния етаж един кацар набиваше усърдно и твърде шумно обръчи на малки ведра и качета, като чукаше непрестанно); а една къща носеше злокобното име „При смъртта!“ — един измит от дъждовете нарисуван скелет се издигаше отдолу и стигаше чак горе между прозорците — тук живееше мировият съдия. В къщата „При търпението“ живееше нотариусът, който вписваше дълговете на неизправните длъжници — изгладнял човек с окаян вид, тъй като в този град никой никому не оставаше длъжен.

Върху най-новите къщи пък се кипреше поезията на фабрикантите, банкерите, спедиторите и тези, които им подражаваха, изразена в благозвучни имена като: „Розова долина“, „Утринна долина“, „Слънчева планина“ „Замъкът на виолетките“, „Градината на младостта“, „Планината на радостта“, „Долината на Хенриета“, „При Камелия“, „Замъкът на Вилхелмина“ и т.н. Свързаните с долини и замъци женски имена подсказваха на осведомените, че в тази къща е влязла прилична зестра.

На всеки уличен ъгъл стърчеше стара кула с богато украсен часовник, пъстър покрив и изящно позлатен ветропоказател. Тези кули бяха грижливо поддържани; защото голдахци се радваха и на миналото, и на настоящето — и добре правеха. Цялото това великолепие бе обкръжено от стари стени, които обикаляха града околовръст и макар да не служеха вече за нищо, все пак голдахци ги държаха за украса, тъй като целите бяха обрасли в гъст стар бръшлян, така че малкият градец бе опасан от вечнозелен венец.

Всичко това направи чудесно впечатление на Страпински; струваше му се, че е попаднал в друг свят, защото, докато четеше надписите на къщите — а той никога досега не бе виждал такива, — си мислеше, че в тях бяха отразени особените тайни и нравствените принципи на всяка къща и че зад всяка врата животът е наистина такъв, както казва надписът, и тогава реши, че е попаднал в някаква нова Утопия. Беше склонен да вярва, че чудноватият прием, който намери тук, има някаква връзка с всичко това. Така например „Везните“, където живееше, са символ и означават, че тук се претеглят и изравняват неравните съдбини, така че понякога някой странствуващ шивач може да стане граф.

Както се разхождаше, той се озова пред градските порти и докато гледаше ширналите се поля, през главата му за сетен път мина честната мисъл незабавно да продължи пътя си. Слънцето грееше, пътят беше хубав и стегнат — нито прекалено сух, нито прекалено мокър, сякаш нарочно направен за ходене. Имаше и пари, така че можеше да се отбие където му се ще и не виждаше кой може да му попречи.

Така той стоеше на този кръстопът, подобно на „Младежът на разклона“, а над венеца липи, който опасваше града, гостоприемно се издигаха стълбове дим, златни кубета блестяха примамливо над върхарите на дърветата — щастие, удоволствия, прегрешения и някаква тайнствена съдба го привличаха натам. Откъм полето обаче сияеше свободната далечина — работа, лишения, нищета и неизвестност го очакваха там, но също и чиста съвест и спокоен живот; воден от тези чувства, той непоколебимо реши да поеме пътя през полята.

В същия миг обаче една бърза кола се приближи; беше вчерашната госпожица, която с развят син воал караше съвсем сама елегантен кабриолет с хубав кон на път за града. Крайно изненадан. Страпински свали шапка и смирено я притисна към гърдите си; пламнала от червенина, девойката се поклони бързо и извънредно любезно и като подкара коня в галоп, отмина развълнувана нататък.

Страпински обаче неволно се обърна кръгом и самоуверено закрачи към града. Още същия ден, яхнал най-хубавия кон в града, той препускаше в галоп, начело на цяла кавалкада ездачи, по алеята, която минаваше покрай покритите със зеленина градски стени; падащите листа на липите танцуваха като златен дъжд пред сияещото му лице.

Сега сякаш бяс се бе вселил в него. С всеки изминат ден той се променяше като дъгата, която става все по-ярка, колкото повече слънчевите лъчи пробиват облаците. За часове, за мигове дори той изучи това, което други за години не могат да научат, тъй като чувството му за тия неща се таеше в него, както се крият пъстрите багри в дъждовната капка. Той наблюдаваше старателно добрите маниери у тия, които му оказваха гостоприемство, и още докато ги гледаше, ги превръщаше в нещо ново и чуждестранно; особено се мъчеше да дочуе какво в същност си мислеха за него и въобще каква представа бе създал у тях. Той продължаваше да изгражда тази представа по свой собствен вкус за приятно забавление на ония, на които се щеше да видят нещо ново, и за почуда на другите, особено на жените, които жадуваха за някой назидателен пример. За кратко време той стана герой на един хубав роман, над който работеше с обич заедно с целия град, но чиято развръзка все още си оставаше тайна.

При все това Страпински прекара не една безсънна нощ — нещо, което не му се бе случвало по-рано, докато беше още никому неизвестен, и нека с укор подчертаем, че това се дължеше не толкова на честната му съвест, която прогонваше съня от очите му, колкото на страха от скандала да бъде разобличен пред всички като беден шивач. Вродената му нужда да минава за изискан и необикновен господин — па ако ще това да се проявява само в избора на дрехите — го беше забъркала в тази каша, чиито последици се проявяваха сега, а съвестта му бе все още дотолкова будна, че постоянно го подкрепяше в доброто му намерение при пръв удобен случай да намери повод да си замине и след това, било като играе на лотария или нещо подобно, да спечели пари и от някоя далечна тайнствената страна да върне на гостоприемните голдахци всичко, което те бяха похарчили за него. От всички градове, където се разиграваше лотария или пък имаше нейни представители, писа да му изпратят билети за по-голяма или по-малка сума, а възникналата по този повод кореспонденция и писмата, които пристигаха, бяха изтълкувани като знак на важни връзки.

На няколко пъти вече беше спечелвал по някой и друг гулден, който веднага използуваше, за да купи нови билети, а един ден получи от един агент, който обаче се представи като банкер, една значителна сума — достатъчна да осъществи с нея плановете си и да се спаси от грозящата го опасност. Той престана да се учудва на щастието си, което му се струваше съвършено естествено, но все пак му стана по-леко на душата и се почувствува успокоен особено спрямо добрия гостилничар, към когото хранеше най-топли чувства заради хубавото ядене. Но вместо да отсече накъсо, да заплати направо дълговете си и да си замине, той реши — както вече си бе наумил — да каже, че му предстои кратко пътуване по работа, а после да пише от някой по-голям град, че неумолимата съдба го възпира да се завърне отново тук. Така той щеше да уреди задълженията си, да остави добър спомен и с повече разсъдливост и щастие отново да се посвети на шивашкия си занаят или пък да опита късмета си в някакво друго прилично поприще. Най-много му се искаше естествено да остане като майстор шивач в Голдах, още повече, че сега имаше и средства да си отвори скромна работилничка: но за него беше ясно, че тук може да живее само като граф.

Из града се носеха вече разни слухове заради явното предпочитание и симпатии, с които го удостояваше хубавата Нетхен при всеки удобен случай; той дори беше забелязал, че често я наричаха скришом „госпожа графинята“. Как можеше да поднесе на това прелестно създание такава развръзка? Как можеше така злодейски да изобличи в лъжа съдбата, която насила го бе издигнала толкова много, и сам да се опозори?

От лотарийния агент, който се представяше за банкер, той получи чек и веднага го осребри в една голдахска банка; тази случка отново потвърди доброто мнение, което голдахци си бяха съставили за него и за благосъстоянието му, тъй като на солидните търговци и през ум не им минаваше, че парите му могат да имат нещо общо с лотарията. Още същия ден Страпински отиде на един великолепен бал, на който беше поканен от по-рано. Яви се облечен семпло, цял в черно, и още докато се ръкуваше, каза, че му се налага да замине.

За десетина минути всички гости бяха узнали вестта и Нетхен, която Страпински търсеше да зърне, стоеше като вкаменена — ту бледа като платно, ту пламнала в червенина, и отбягваше нарочно погледа му. После танцува няколко пъти с млади господа, седна разсеяна и запъхтяна и когато най-после полякът се приближи до нея и я покани, тя му отказа, като се поклони леко, без да го погледне.

Странно развълнуван и загрижен, той излезе навън, наметна знаменития си плащ и с развети къдри тръгна да се разхожда нагоре-надолу по градинската алея. Сега вече му стана съвсем ясно, че в същност само заради това същество той бе останал толкова дълго тук и че без сам да съзнава, единствено смътната надежда да бъде близо до нея го бе ободрявала досега, но че цялата тази история е отчайващо невъзможна и неизпълнима.

Както се разхождаше така, внезапно чу бързи стъпки зад себе си, леки, но неспокойни и тревожни. Нетхен мина край него и — ако се съди по думите, които извика — като че ли търсеше колата си, макар тя да беше от другата страна на къщата, а тук само няколко зелки и завити за презимуване розови храсти спяха съня на праведните. След това тя отново се върна и тъй като той с разтуптяно сърце се изпречи на пътя й и протегна умолително ръце към нея, тя просто се хвърли на врата му и горчиво заплака. Той покри пламналите й страни с тъмните си къдри, които ухаеха на фин парфюм, а плащът му като черни орлови криле обви стройната, горда, снежнобяла снага на девойката; двамата действително представляваха чудесна гледка, която сякаш сама в себе си носеше своето оправдание.

В това приключение Страпински изгуби разсъдъка си, но спечели щастието, което често е по-благосклонно към безразсъдните. Още същата нощ в колата по пътя за към къщи Нетхен заяви на баща си, че тя ще се омъжи само за графа и за никого другиго. Рано на другата сутрин, любезен, свенлив и печален както винаги, Страпински се яви при бащата, за да поиска ръката й. Тогава бащата произнесе следната реч:

— Значи, все пак се изпълни съдбата и волята на това неразумно момиче! Още като ученичка тя непрестанно твърдеше, че ще се омъжи само за италианец или за поляк, за велик пианист или за главатар на разбойническа банда с хубави тъмни къдри — и ето ти сега беда! Тя отхвърли всички добронамерени предложения на тукашни младежи, а неотдавна трябваше дори да отпрати умния и способен Мелхиор Бьони, който един ден ще стане голям търговец, а тя жестоко му се подиграващото имал червени бакенбарди и смъркал енфие от сребърна табакера! И, слава богу, ето ви сега вас, полски граф, дошъл кой знае от колко далеко! Вземете тази гъска, господин графе, и ми я върнете обратно, щом започне да трепери от студ във вашата Полша, щом се почувствува нещастна и ревне да плаче! В какъв ли възторг щеше да изпадне покойната й майка, ако беше жива да види, че разглезеното й дете е станало графиня!

Сега настъпи голямо оживление; след няколко дни трябваше набързо да отпразнуват годежа, защото околийският съветник твърдеше, че бъдещият му зет не бивало да бъде спъван в сделките си и в предстоящите си пътувания поради някакви приготовления за сватба, защото успешните сделки само ще ускорят женитбата.

За годежа Страпински поднесе подаръци, които струваха половината от временното му състояние, а другата половина употреби за празненството, което щеше да даде в чест на годеницата си. Беше тъкмо по Заговезни и под ясното небе блестеше закъснялата зима. Пътищата бяха много удобни за шейни — чудесни пързалки, каквито рядко се образуват и се задържат по-дълго време и затова господин Страпински уреди излет с шейни и бал в хубавата странноприемница, която обикновено избираха за такива празненства: тя се намираше на един хълм на около два часа път от града, точно по средата между Голдах и Зелдвила. Оттам се откриваше прекрасна гледка.

Случи се така, че господин Мелхиор Бьони трябваше да уреди някаква работа в Зелдвила и затова замина за там няколко дни преди зимния празник, седнал в леката шейна и запалил най-хубавата си пура; случи се още и това, че зелдвилци уредиха за същия ден като голдахци излет с шейни, и то до същото място, само че тяхното шествие щеше да бъде с костюмирани и маскарадни фигури.

И така към пладне, придружени от звъна на звънчетата, тръбенето на пощенския рог и плющенето на камшиците, шейните на голдахци потеглиха по улиците на града — дори символите на старите къщи ги гледаха смаяни отгоре — и бързо излязоха от градските порти. В първата шейна седеше Страпински с годеницата си, облечен в полско палто от зелено кадифе, гарнирано с шнурове и богато обточено и подплатено с кожи. Нетхен бе цялата загърната в бели кожи; син воал пазеше лицето й от хладния въздух и от блясъка на снега. Някакво непредвидено събитие бе попречило на околийския съветник да тръгне с тях; въпреки това те се возеха в неговата шейна и с неговия впряг. Отпред като украса на шейната бе поставена позлатена женска фигура, която представляваше Фортуна, богинята на щастието, защото къщата на съветника в града се наричаше „При Фортуна“.

Подир тях следваха петнадесетина шейни с по една двойка — мъж и жена; всички бяха празнично издокарани и весели, но нито една двойка не бе така хубава и блестяща като двамата годеници. Подобно на морските кораби отпред на всяка шейна стоеше като украса символът на дома на собственика, така че народът викаше:

— Вижте, идва „Смелостта“! Колко е хубава „Сръчността“! „Съвършенството“ като че ли е прясно лакирано, а „Пестеливостта“ е наново позлатена! О, ето ги и „Чешмата на Яков“, и „Къпалнята Витезда“!

В „Къпалнята Витезда“, скромна шейна с един кон, която завършваше шествието, седеше спокоен и доволен Мелхиор Бьони. За украса на шейната си той бе сложил отпред лика на онзи дребен евреин, който тридесет години наред бе чакал изцелението си в упоменатата къпалня. Ескадрата вихрено се носеше в слънчевата светлина и приближавайки се към целта, скоро се появи на мержелеещата се в далечината височинка. Едновременно с нея от противоположната страна екна весела музика.

От заскрежената като с бял воал гора сякаш се отприщи някаква бъркотия от пъстри цветове и фигури и се разгъна в чудновата върволица шейни, които се откроиха на ръба на белия хълм върху фона на синьото небе и се плъзнаха към средата на заснежената поляна. Повечето от тях като че ли бяха големи селски товарни шейни, завързани две по две, за да служат за поставка на причудливи фигури и маски. Върху най-предната шейна се издигаше огромна фигура, представляваща богинята Фортуна, която сякаш се готвеше да литне в ефира. Това беше една гигантска кукла, натъпкана със слама и цялата окичена с бляскав варак, а дрехите й, направени от тънък прозрачен воал, се вееха във въздуха. Върху втората шейна бе поставен един също така огромен козел, който се очертаваше черен и мрачен и с наведени рога сякаш гонеше Фортуна. След това следваше някакъв предмет с необикновени очертания, който представляваше петнадесет стъпки висока ютия за гладене; после идваше една грамадна ножица, която се отваряше и затваряше с помощта на едно въже и режеше синия небосвод, сякаш той бе копринен плат за жилетки. Следваха и други известни символи на шивашкия занаят, а в краката на всички фигури в широките шейни, теглени от по четири коня, седяха зелдвилци в най-пъстри носии, смееха се шумно и пееха с пълен глас.

Когато двете върволици шейни пристигнаха едновременно на площада пред гостилницата, настана голяма врява и блъсканица от хора и коне. Дамите и господата от Голдах останаха изненадани и учудени от тази неочаквана среща; засега обаче зелдвилци се държаха скромно, кротко и дружелюбно. Най-предната шейна с образа на богинята Фортуна носеше надпис: „Хората правят дрехите“. Оказа се, че цялата компания в шейната се състои само от предрешени шивачи от всички народности и всички епохи. Това беше някакво историко-етнографическо шивашко шествие, което завършваше с обърнатия наопаки надпис: „Дрехите правят човека“. В последната шейна с този надпис седяха изпълнени с достойнство творбите на предшествуващите езически и християнски работливи шивачи от всякакъв вид — достопочтени императори и царе, градски съветници и висши офицери, владици и игуменки.

Тази тълпа от шивачи успя ловко да се подреди в бъркотията и смирено отстъпи на господата и госпожите от Голдах начело с годениците първи да влязат в странноприемницата. След това зелдвилци заеха долните салони, запазени нарочно за тях, докато голдахци зашумяха нагоре по широката стълба към голямата тържествена зала. Компанията на господин графа намери това държане за уместно и изненадата на всички бързо се превърна в повишено настроение и одобрителни усмивки, предизвикани от неизтощимата веселост на зелдвилци; само графът се терзаеше от смътни предчувствия, които по-скоро го плашеха, въпреки че в сегашното си душевно разположение той не изпитваше някакво определено подозрение и дори не беше забелязал откъде бе дошла другата компания. Мелхиор Бьони, който грижливо бе настанил своята „Къпалня Витезда“ по-настрани и стоеше нащрек близо до Страпински, каза високо, за да може и графът да го чуе, че карнавалното шествие идва от съвсем друго място.

Скоро и двете компании — всяка на своя етаж — заеха места около наредените маси; всички бяха потънали във весели разговори и шеги, очаквайки нови радости и забавления.

И наистина те скоро се представиха, когато голдахци минаха на двойки в танцувалния салон, където музикантите настройваха вече цигулките си. Всички застанаха в кръг, готови да се подредят за танц, но в този миг дойдоха пратеници на зелдвилската компания, които предадоха приятелската молба и предложение да им бъде разрешено като на съседи да направят на господата и госпожите от Голдах едно посещение и за тяхно забавление да изпълнят една пантомима. Не беше твърде удобно да им откажат, пък и освен това всички очакваха от веселите зелдвилци някоя чудесна шега, та затова по настояване на казаните пратеници всички насядаха в голям полукръг, в чиято среда Страпински и Нетхен блестяха като царствени звезди.

Постепенно в залата влязоха една след друга групите, предрешени като шивачи. Всяка от тях изигра по една весела пантомима под мотото „Хората правят дрехите“ и под обратното мото „Дрехите правят човека“, в която представиха как със страшна бързина ушиват някаква празнична дреха — царска мантия, свещеническо расо или нещо подобно, — с която обличат някой бедняк; в същия миг той се променяше напълно, надигаше важно глава и тържествено закрачваше в такта на музиката. По този начин представиха и басните за животни: първо се появи огромна врана, която се накичи с паунови пера и грачейки, заскача из залата; после излезе един вълк, който си скрои и натъкми една овча кожа, а най-после пристигна едно магаре, което мъкнеше страшна лъвска кожа, направена от кълчища, и геройски я надипли върху себе си като наметало на карбонарий.

След като изиграеха своята сценка, участниците се дръпваха настрани и постепенно полукръгът на голдахци се превърна в широк пръстен от зрители, чиято среда остана празна след последната пантомима. В този миг музиката засвири една тъжна мелодия и в същото време в кръга пристъпи последната маска, към която всички насочиха погледи. Това беше един строен младеж с тъмен плащ, с черни хубави коси и полски калпак; несъмнено това не беше никой друг, а сам граф Страпински, както бе вървял през оня ноемврийски ден по пътя и се бе качил на съдбоносната каляска.

Притаили дъх, всички гледаха напрегнато снажната фигура на младия човек, който направи тържествено и печално няколко стъпки в такта на музиката, а след това застана в средата на кръга, разстла плаща си на пода, седна върху него, както имат обичай да сядат шивачите, и започна да развързва бохчичката си. От нея той измъкна един почти готов мундир на полски граф, какъвто сега носеше Страпински, наши бързо и ловко по него пискюли и шнурове, изглади го според правилата на занаята, като плюнчеше пръсти, уж за да види дали ютията е гореща. След това бавно се изправи, съблече протритата си дреха и облече разкошния мундир, взе едно огледалце, вчеса се и донагласи облеклото си и така променен, застана най-после като живо подобие на графа. Внезапно музиката засвири някаква бърза и игрива мелодия, младежът сви нещата си в старото си наметало и хвърли вързопа далеч над главите на присъствуващите към дъното на залата, сякаш искаше завинаги да скъса с миналото си. След това, като изискан светски човек, той гордо обиколи с тържествена танцова стъпка кръга, покланяйки се от време на време благосклонно на присъствуващите, докато най-после стигна до годениците. Преструвайки се на крайно изненадан, той втренчи внезапно очи в поляка и застана неподвижен като стълб пред него; като че нарочно в същото време музиката спря да свири и в залата настъпи гробна тишина, сякаш беззвучен гръм бе поразил всички.

— Я, я, я — извика той така, че да го чуят всички, и посочи с ръка нещастника, — виж ти! Нашият побратим от Силезия, от ляшките мочурища! Побягна човекът от работа, понеже положението му се поразклати, а той си помисли, че с мене вече е свършено. Е, радвам се, че така добре се забавлявате и празнувате толкова весели Заговезни! На работа ли сте в Голдах? — С тези думи той подаде на пребледнелия усмихващ се графски син ръка и Страпински безволно я улови, сякаш хваща нажежено желязо; същевременно двойникът му извика:

— Елате, приятели, да видите нашия кротък шивашки калфа, който прилича на Рафаел и така много се харесваше на нашите слугинчета, а и на попската щерка, която сега естествено му е малко сърдита!

Тогава надойдоха всички зелдвилци и се струпаха около Страпински и бившия му майстор, като разтърсваха така сърдечно ръка на младия човек, че той се олюляваше и трепереше на стола си. Същевременно музиката засвири отново бодър марш и зелдвилци, след като минаха край младата двойка, се подредиха в редица, запяха в хор една добре разучена подигравателна песенчица и започнаха да излизат от залата. През това време Бьони бе успял с мълниеносна бързина да разтълкува на всички тази мистерия и сега голдахци се разтичаха един през друг, смесиха се със зелдвилци, настана голяма суматоха.

Когато всичко се поуспокои, залата беше почти празна; малцина бяха останали край стените и смутено си шушукаха; няколко млади жени стояха малко настрана от Нетхен и не можеха да се решат дали да отидат при нея, или не.

Двамата годеници обаче седяха неподвижни на столовете си като издялана от камък фараонска двойка, смълчани и изоставени от всички, и човек би рекъл, че чувствува необозримия нажежен пясък на пустинята около тях.

Бяла като мрамор, Нетхен бавно извърна лице към годеника си и го изгледа някак странно отстрани.

Тогава той се надигна и приковал поглед в земята, тръгна с тежки стъпки, а от очите му закапаха едри сълзи.

Подобно на мъртвец, който се прокрадва призрачно край тълпата на някой панаир, той мина през навалицата голдахци и зелдвилци, които се бяха натрупали по стълбите. Странно беше, че и те го оставиха да мине край тях като призрак — отдръпнаха се да му направят път, без да му се смеят и без да му подметнат някоя жестока дума. И докато зелдвилци се забавляваха още по-шумно в определения за тях салон, той мина покрай готовите за път голдахски шейни и коне и почти несъзнателно, само с мисълта да не се връща вече в Голдах, тръгна по пътя към Зелдвила, по който бе дошъл преди няколко месеца, и скоро потъна в мрака на гората, отдето минаваше пътят. Беше гологлав, защото полският му калпак и ръкавиците бяха останали върху перваза на танцувалната зала. Така той вървеше с наведена глава, скръстил премръзналите си от студ ръце, а през това време мислите му постепенно се избистриха и той сам съзна ясно положението си. Първото чувство, което изпита, беше чувството на ужасен срам, сякаш действително бе високопоставен и уважаван човек и сега се бе опозорил поради някакво съдбоносно нещастие. След това обаче това чувство премина в съзнанието, че спрямо него е извършена голяма неправда. До славното му влизане в онзи проклет град той никога не се бе провинявал в каквото и да било прегрешение; дори и в най-ранните си детски години не си спомняше да е бил наказван или мъмрен за лъжа или измама. И ето че сега бе станал измамник, защото се бе сблъскал с човешката глупост в момент на слабост, така да се каже, в миг на беззащитност, и тя го бе заплела в играта си. Чувствуваше се като дете, подмамено от лошото си другарче да открадне потира от олтара; сега той се ненавиждаше и презираше, но сам оплакваше себе си и нещастната си заблуда.

Когато някой княз пороби земя и народ; когато свещеник проповядва учението на своята черква, без да е убеден в него, но с достойнство изяжда имуществото на паството си; когато някой самонадеян учител заема и се радва на честта и облагите, които му дава заеманият от него висок учителски пост, без да има и най-малкото понятие за висотата на науката си и поне отчасти да й бъде полезен; когато някой художник без каквото и да е дарование, а само с лекомислени творби и празно фокусничество успее да стане на мода и краде хляба и славата на истинските творци; или когато някой измамник наследи или се добере по нечестен път до името на някой голям и известен търговец и поради своята некадърност и безсъвестност проиграе спестяванията и последните стотинки на хиляди хора — тогава всички тези хора не плачат и не обвиняват себе си, а се радват на благополучието си и нито една вечер не остават без весела компания и добри приятели.

Нашият шивач обаче горчиво оплакваше собствената си съдба; и когато, следвайки тежката верига от събития, мислите му постепенно стигнаха до изоставената годеница, която вече никога нямаше да види, те се прекършиха и клюмнаха и той жално зарида. С един-единствен светъл лъч злополучието и унижението откриха пред него щастието, което беше загубил, и превърнаха заблудения скитник, неосъзнал още любовта си, в отритнат влюбен. Той простря ръце нагоре към студените блеснали звезди и олюлявайки се, продължи пътя си; после отново се спря и поклати глава. Но изведнъж червена светлина заля снега наоколо му и същевременно звъннаха звънчета и екна буен смях. Бяха зелдвилци, които се връщаха с факли към домовете си. Първите коне едва не го докоснаха с муцуните си; тогава той събра последни сили, направи огромен скок, прескочи канавката и се сгуши зад стволовете на крайните дървета. Върволицата шейни бясно профуча край него и най-после заглъхна в мрака на далечината, без никой да забележи беглеца. Той постоя известно време неподвижен и заслушан, но скоро студът, изпитите преди това силни напитки и скръбното вцепенение, в което бе изпаднал, го надвиха; неусетно той се изтегна върху скърцащия сняг и заспа, без да почувствува ледения дъх на вятъра, който задуха от изток.

 

 

През това време, останала съвсем сама, Нетхен също се надигна от стола си. Все пак тя доста осторожно бе проследила с очи отдалечаващия се любим и остана повече от час неподвижна на мястото си; после стана и ридаейки горчиво, тръгна безпомощно към вратата. Две приятелки се приближиха към нея и започнаха да я успокояват с привидно утешителни думи; тя ги помоли да донесат палтото, шала и шапката й и мълчаливо се облече, изтривайки енергично очи в тънкия воал. Но тъй като, когато плаче, човек трябва да бърше и носа си, тя все пак беше принудена да извади носната си кърпа, изсекна се шумно в нея, след което хвърли горд и ядосан поглед наоколо си. Тогава пред очите й се мярна Мелхиор Бьони, който се приближи до нея любезен, смирен и усмихнат и изтъкна, че сега ще трябва някой да я откара и придружи до бащината й къща. Щял да остави „Къпалнята Витезда“ тук в гостилницата, рече той, а вместо с нея ще откара бързо и сигурно с „Фортуна“ уважаемата нещастна госпожица до Голдах.

Без да отговори, тя тръгна с решителни крачки към двора, където стоеше готова за път бащината й шейна с нетърпеливите, добре охранени коне — една от последните шейни, останали още тук. Тя скочи бързо в нея, грабна поводите и камшика и докато разсеяният Бьони, щастливо засуетен, ровеше из джобовете си да даде бакшиш на конярчето, което държеше юздите, Нетхен ненадейно подкара конете и излезе на пътя; скоро пъргавите скокове на кончетата преминаха в равномерен, бърз галоп. Обаче тя не се отправи към дома си, а тръгна по пътя за Зелдвила. И едва когато бързокрилата шейна изчезна от погледите, господин Бьони разбра какво се бе случило и затича по посока към Голдах, викайки „Ехо!“ и „Стой!“, а след това се върна бегом назад и със собствената си шейна се понесе след побягналата или — както той си мислеше — отнесената от конете красавица и най-после стигна до вратите на развълнувания Голдах, където скандалът занимаваше вече езиците на всички.

Защо беше поела Нетхен онзи път, дали погрешно или умишлено — това не можеше със сигурност да се каже. Две обстоятелства хвърляха отчасти светлина върху постъпката й. Първо, по някакво странно съвпадение коженият калпак и ръкавиците на Страпински, които бяха оставени върху перваза на прозореца зад младата двойка, сега се намираха до Нетхен в шейната „Фортуна“; кога и как беше взела тя тези неща никой не бе забелязал, пък и тя самата надали го знаеше; всичко беше станало като насън. И дори сега тя още не знаеше, че калпакът и ръкавиците му са до нея. Извън това тя на няколко пъти повтори гласно на себе си:

— Трябва още две думи да разменя с него, само две думи!

Тези две доказателства като че ли обясняват, че не само съвпадението направляваше буйните коне. Странно беше също така, че когато „Фортуна“ тръгна по пътя през гората, огряна сега от пълната месечина, Нетхен дръпна здраво поводите и обузда лудия бяг на конете, така че те затанцуваха ходом, а през това време девойката втренчено напрягаше тъжния си, но все пак зорък поглед в пътя, без да изпуща из очи и най-малкия по-особен предмет вляво или вдясно от него.

И все пак душата й бе обхваната от дълбок, тежък и отчаян размисъл. Какво са щастието и животът? От какво зависят те? Какво сме ние самите, та някаква жалка маскарадна лъжа може да ни накара да се чувствуваме щастливи или нещастни? Какво сме прегрешили, че заради някое весело доверчиво влечение търпим позор и изпадаме в безнадеждност? Кой ни изпраща тези глупави измамни призраци, които се намесват в нашата съдба, разбиват я и след това сами се пръскат като тънки сапунени мехури?

Такива въпроси, породени по-скоро в сърцето, отколкото в разума й, бяха завладели душата на Нетхен, когато погледът й внезапно се спря на някакъв длъгнест тъмен предмет, който се открояваше на огрятия от месеца сняг встрани от пътя. Това беше Венцел, проснат на земята; тъмната му коса се смесваше със сянката на дърветата, а стройното му тяло се отличаваше ясно на светлината.

Неволно Нетхен спря конете, така че в гората настъпи дълбока тишина. Тя не свали поглед от тъмното тяло, докато не се убеди, че зорките й очи не са я измамили. Тогава тихо завърза юздите, слезе от шейната, погали за миг конете, за да ги успокои, след това внимателно и безшумно се приближи до тъмната сянка.

Да, това беше той. Тъмнозеленото кадифе на мундира му изглеждаше красиво и благородно върху нощния сняг; стройното му гъвкаво тяло бе стегнато и добре облечено и дори в тази вцепененост, пред прага на смъртта, на небитието, всичко тук говореше: „Дрехите правят човека!“

Когато в нощната самота красавицата се надвеси над него и го позна със сигурност, тя веднага съзна и опасността, в която се намираше животът му, и се изплаши да не би вече да е замръзнал. Затова, без да се колебае, тя хвана едната му ръка, която й се стори студена и безчувствена, и забравила всичко друго, започна да го разтърсва и да вика на ухото му:

— Венцел! Венцел!

Но напразно, той не се помръдваше; само дишаше слабо и тъжно. Тогава тя се хвърли отгоре му, погали го по лицето и изплашено опипа върха на побелелия му нос. Това й вдъхна една уместна мисъл: тя грабна в шепите си сняг и започна да разтрива здраво носа, лицето и пръстите му, колкото й позволяваха силите, докато щастливият нещастник се съвзе, отвори очи и бавно се надигна.

Той се огледа наоколо и видя пред себе си своята спасителка. Тя бе отметнала воала си и Венцел можа да разпознае всяка черта на бялото й лице и широко отворените й очи, вперени в него.

Той се хвърли в краката й и обсипа ръба на палтото й с целувки, като викаше:

— Прости ми! Прости ми!

— Ела, непознати човече! — рече тя със сподавен, разтреперан глас. — Искам първо да поговоря с теб, а след това да те отстраня от пътя си!

Тя му махна с ръка да се качи в шейната и той покорно се подчини; после му подаде калпака и ръкавиците и също така несъзнателно, както го бе взела, хвана поводите и камшика и подкара конете.

Отвъд гората, недалеч от пътя, се намираше един чифлик, в който живееше една наскоро овдовяла селянка. Нетхен беше кръстница на едно от децата й, а баща й, околийският съветник, беше собственик на имота. Само преди няколко дни жената беше ходила у тях, за да пожелае щастие на годеницата и да се посъветва за някои работи, но до този час не бе узнала още нищо за обрата, който бяха взели нещата.

Нетхен изви от пътя, подкара шейната към чифлика и като изплющя силно с камшика, спря пред къщата. Зад малкото прозорче още мъждукаше светлинка; само селянката беше на крака и шеташе, а децата и ратаите отдавна спяха. Тя отвори прозореца и учудено погледна навън.

— Аз съм… ние сме! — извика Нетхен. — Заблудихме се поради новия горен път, по който още не съм минавала. Направете ни по едно кафе, кумичке, и ни пуснете за миг да влезем, преди да продължим нататък!

Зарадвана, селянката изтича да им отвори, тъй като веднага позна Нетхен, и се показа едновременно и очарована, и малко смутена, като видя важната птица — чуждестранния граф. За нея цялото щастие и блясък на този свят бяха въплътени в тези благородни хора, които сега прекрачваха нейния праг; смътни надежди да спечели макар и една малка частица от това щастие — някаква скромна изгода за себе си или за децата си — оживиха добрата жена и я накараха пъргаво да се разшета, за да обслужи младите господари. Тя събуди набързо едно ратайче да държи конете, а скоро бе готово и горещото кафе, което тя веднага внесе в стаята; Венцел и Нетхен седяха един срещу друг в мрака, а на масата между тях слабо примигваше светлинната на малка лампа.

Венцел седеше, подпрял глава на ръцете си, и не смееше да вдигне поглед. Нетхен се бе облегнала назад на стола си и със затворени очи присвиваше огорчената си красива уста, от което се виждаше, че не спи.

Когато жената сложи кафето на масата, Нетхен бързо стана и й пошепна:

— Оставете ни сега за четвърт час сами и идете да си легнете, драга кумичке. Поспречкахме се малко и трябва още днес да се обясним, а тук е тъкмо удобно за това!

— Разбирам, добре постъпвате така! — рече жената и остави двамата насаме.

— Изпийте тази чаша! — каза Нетхен, като седна отново. — Ще се съвземете от нея.

Тя самата не се докосна до чашата си. Венцел Страпински, който леко трепереше, стана, взе чашата и я изпи — по-скоро, защото тя му бе заповядала, отколкото от желание да се подкрепи. Сега той я погледна и когато погледите им се срещнаха, Нетхен се взря изпитателно в неговите очи, поклати глава и каза:

— Кой сте вие? И какво искахте в същност от мене?

— Аз не съм точно такъв, какъвто изглеждам — отвърна тъжно той. — Аз съм един беден глупак, но все пак ще поправя това, което сторих, ще ви дам удовлетворение и скоро ще се простя с живота!

Той каза тези думи така убедено и без какъвто и да било израз на престореност, че незабелязано очите на Нетхен светнаха. Въпреки това тя повтори:

— Аз искам да знам кой сте в същност, откъде идвате и накъде отивате?

— Всичко се случи точно така, както сега ще ви разправя, и това е самата истина — отвърна той.

Тогава той й разказа кой е и какво му се бе случило тъкмо преди да стигне в Голдах. Увери я как неведнъж е искал да избяга, но всеки път накрая го е възпирал нейният образ, както се случва в обърканите ни сънища.

На няколко пъти Нетхен едва не избухна в смях, но положението беше твърде сериозно, за да прихне да се смее. Затова тя продължи да разпитва:

— А къде смятахте да ме отведете и какво щяхте да правите?

— И аз не знам — отвърна той. — Надявах се на други необикновени щастливи обстоятелства. Понякога си мислех за смъртта — и то сам да сложа край на живота си, след като…

На това място Венцел се запъна и бледото му лице се обля в тъмна червенина.

— Продължавайте, продължавайте! — каза Нетхен, като на свой ред пребледня, а сърцето й странно затупа.

Тогава очите на Венцел припламнаха големи и благи и той извика:

— Да, сега ми е съвсем ясно какво щеше да се случи! Щях да тръгна с теб по широкия свят и след като изживеехме заедно няколко кратки дни на щастие, щях да ти призная измамата и да сложа край на живота си! Ти щеше да се върнеш при баща си и там, под негова закрила, щеше бързо да ме забравиш. Никой нямаше нищо да узнае, а аз щях да изчезна безследно… Вместо цял живот да линея от стремежа по едно достойно съществование, да чезна и линея за едно прекрасно сърце и за любов — продължи печално той, — щях да бъда макар и само за един миг велик и щастлив и да се издигна над всички, които не са нито щастливи, нито нещастни и все пак не искат да умрат! О, защо не ме оставихте в студения сняг, така спокойно щях да заспя завинаги!

Той отново замълча и потънал в мрачни мисли, гледаше пред себе си.

Известно време Нетхен го наблюдаваше мълчаливо и когато сърцето й, разтупано от думите на Венцел, се успокои, тя каза:

— Правили ли сте и по-рано такива или подобни шеги? Лъгали ли сте чужди хора, които не са ви причинявали никакво зло?

— Аз сам се питах същото през тази горчива нощ, но не можах да си спомня да съм бил някога лъжец! А такова приключение никога не съм имал и никога не ми се е случвало подобно нещо! Да, в ония дни, когато бях още почти дете, в мен се породи желанието да стана нещо особено или поне хората да ме смятат за необикновен човек. Но аз сам надвих себе си и се отказах от едно щастие, което ми бе отредено!

— Какво беше това щастие?

— Преди да се омъжи, майка ми работела при една чифликчийка, наша съседка, и с нея пътувала из големите градове. От това майка ми беше придобила подобри маниери от останалите жени в нашето село, а също така беше и малко по-суетна — обличаше и себе си, и мен, единственото й дете, всякога малко по-различно и по-изискано, отколкото беше обичайно при нас, на село. Баща ми, беден селски учител, умря обаче рано и в голямата немотия, в която изпаднахме, нямаше никакви изгледи да ни се случи някакво приятно и щастливо събитие, за каквото майка ми обичаше да мечтае. В същност тя бе принудена да се залови за най-тежка работа, за да можем да се изхранваме — така тя пожертвува това, на което най-много държеше: по-доброто си положение и хубавите дрехи. Чифликчийката обаче, която през това време беше овдовяла, ни съобщи един ден съвсем неочаквано — тогава трябва да съм бил на около шестнадесет години, — че отива заедно с цялата покъщнина да живее завинаги в столицата; поиска майка ми да ме прати с нея, жалко било да остана надничар или ратай в някой чифлик на село; тя щяла да ме даде да изуча нещо по-добро, което ме привличало; в замяна на това съм щял да живея в дома й и да върша някои дребни услуги. Това, изглежда, беше най-прекрасното, което можеше да ни се случи. И така всичко беше уговорено и приготвено, но постепенно майка ми ставаше все по-замислена и по-тъжна, докато един ден избухна в горчив плач и ме помоли да не я напускам, а да си остана при нея, па макар и беден; тя нямало да живее дълго — така ми каза, — а аз сигурно съм щял един ден да сполуча в живота, макар и след смъртта й. Нажален отидох да съобщя това на чифликчийката; тогава тя дойде у дома и започна да упреква майка ми. Но сега мама страшно се ядоса и на няколко пъти извика, че нямало да позволи да й откраднат детето, защото, който го познавал…

Тук Венцел Страпински отново се запъна и не знаеше дали да говори по-нататък. Нетхен попита:

— Какво каза майка ви, който го познавал — какво? Защо не продължавате?

Венцел се изчерви и отвърна:

— Тя каза нещо странно, което не разбрах добре и което във всеки случай досега не съм почувствувал. Рече, че който познавал детето й, не можел вече да се откъсне от него. С това сигурно е искала да каже, че съм бил добродушно момче или нещо подобно. Накратко казано, тя беше тъй развълнувана, че въпреки всички увещания на онази госпожа аз отказах и останах при майка си, за което тя двойно повече ме обикна, молейки ме хиляди пъти да не й се сърдя, задето бе попречила на щастието ми. Когато обаче дойде времето да почна да припечелвам, оказа се, че не ми остава нищо друго, освен да отида и се изуча на занаят при нашия селски шивач. Аз не исках, но майка ми плака толкова много, че най-после отстъпих. Това е цялата история.

На въпроса на Нетхен защо и кога все пак е напуснал майка си, Венцел отвърна:

— Повикаха ме да изкарам военната си служба. Пратиха ме при хусарите и в червената си униформа аз наистина бях хубав и напет хусар — може би най-наивният от целия полк, но и най-тихият. След една година успях най-после да получа отпуск за няколко седмици и побързах за дома да видя добрата си майка; малко преди това обаче тя беше починала. Когато изтече военната ми служба, тръгнах да скитам сам по света, докато най-после изпаднах тук в тази беда.

Докато той, вперил поглед пред себе си, разказваше тъжната си съдба, Нетхен тихо се усмихваше и внимателно го наблюдаваше.

След това за малко настъпи тишина в стаята; внезапно на нея сякаш й хрумна нова мисъл.

— Тъй като — започна тя ненадейно, все още малко колеблива и настръхнала — вие винаги сте били ценен и обичлив човек, несъмнено винаги сте имали по някоя любовна история или закачка и сигурно на съвестта ви тегне не една клета жена… за мен въобще да не говорим!

— О, боже мой — извика Венцел, като цял се изчерви, — преди да дойда при вас, аз никога не съм докосвал дори и крайчеца на пръстите на някоя девойка с изключение на…

— На какво? — рече Нетхен.

— Ами — продължи той, — онази именно жена, която искаше да ме вземе и да ме прати да уча, имаше едно дете, момиченце на седем-осем години, едно странно буйно дете, но все пак сладко като захар и хубаво като ангелче. Често ме караха да му услужвам и да го пазя и така то свикна с мен. Всеки ден го водех до къщата на свещеника накрай селото, където то учеше при стария свещеник, а след това отивах да го взема оттам. А когато нямаше с кого да излезе, аз го водех на разходка. Последния път, когато се връщахме по здрач към къщи, момиченцето започна да говори за предстоящото им пътуване, обясни ми, че все пак трябва да отида с тях и ме попита дали съм съгласен. Казах му, че това е невъзможно. Но детето продължи да ме моли настойчиво и същевременно крайно трогателно, като увисна на ръката ми, както често правят децата, и ми пречеше да вървя. Затова просто несъзнателно аз се освободих малко грубо от нея. Тогава девойчето сведе наскърбено глава; засрамено, то се опитваше да прикрие сълзите, които бликаха сега от очите му, и едва успяваше да потисне хълцанията си. Смутен, аз се опитах да успокоя детето; но то се обърна ядосано и недружелюбно ми каза да си вървя. Оттогава това красиво дете не излиза от ума ми и остана завинаги в сърцето ми, въпреки че никога повече не чух нищо за него…

Развълнуван и разнежен, внезапно той спря като изплашен и пребледнявайки, впи поглед в събеседницата си.

— Какво — рече Нетхен със същия странен тон, като на свой ред пребледня, — защо ме гледате така?

Венцел обаче протегна ръка, посочи с пръст към нея, сякаш вижда призрак, и извика:

— Аз съм виждал вече такова нещо: когато онова дете се разсърдеше, хубавите му коси леко се изправяха над челото и ушите му, също както и вашата коса се е изправила в този миг; човек просто може да види как отделните косъмчета се движат… Такава я видях и последния път на полето, огряна от вечерната заря.

И действително къдриците на Нетхен над ушите и челото й леко се движеха, сякаш тих ветрец повея.

И тук вечно закачливата майка природа бе използувала една от тайните си, за да доведе докрай тази заплетена история.

След кратко мълчание, през което гърдите й все по-бързо започнаха да се повдигат и спадат, Нетхен обиколи масата, отиде към момъка и се хвърли на врата му с думите:

— Не искам да те оставям! Ти си мой и аз ще вървя с теб напук на целия свят!

И едва сега тя отпразнува истинския си годеж; решена дълбоко в душата си на всичко и водена от сладка страст, тя пое една съдба, на която остана вярна докрай.

Но Нетхен съвсем ме беше толкова глупава да се откаже да насочи поне малко пътя на тази съдба. Така тя взе бързо и смело някои нови решения и каза на добрия Венцел, който се бе замечтал, замаян от щастливия обрат на събитията:

— Сега ще отидем право в Зелдвила, за да докажем на зелдвилци, които искаха да ни разделят, че именно те истински ни свързаха и ни направиха щастливи!

Храбрият Венцел не можа да проумее напълно думите й. По-скоро — каза той — би желал да отидат в някоя далечна и непозната страна и там, скрити от света, да заживеят романтично сред тихо щастие.

Но Нетхен извика:

— Никакви романи повече! Аз държа на теб такъв, какъвто си — беден странник, и напук на всички тези горделивци и присмехулници от моя роден град ще стана твоя жена! Ние ще отидем в Зелдвила и с труд и разум ще се наложим на хората, които ни подиграха!

Речено, сторено. Извикаха селянката и Венцел, който беше започнал да се вживява в новото си положение, я възнагради богато, а след това двамата продължиха пътя си. Сега Венцел държеше поводите, а Нетхен така доволно се облягаше на рамото му, сякаш той беше черковна колона. Защото волята на човека е неговото царство небесно, а тъкмо преди три дни Нетхен беше станала пълнолетна и сега можеше да върши всичко по своя воля.

В Зелдвила те спряха пред странноприемницата „При дъгата“, където седяха на чаша мнозина от участниците в излета с шейни. Когато двойката се появи на прага на гостилницата, като огън по суха трева се понесоха думите:

— Ха сега! Ами че той я е отвлякъл! Хубава каша забъркахме ние!

Но Венцел мина с годеницата си, без да поглежда наоколо, и след като тя се прибра в стаите си, той се отправи към „Дивият човек“ — друга първокласна странноприемница, — премина гордо между масите на насядалите и тук зелдвилци, влезе в стаята, която му дадоха, и ги остави да се чудят и маят; и докато правеха разни догадки, те така се напиха, че осъмнаха с ужасно главоболие.

По същото време и в Голдах се разнесе навред думата: „Отвличане!“ Още в тъмни зори за Зелдвила замина „Къпалнята Витезда“, в която седяха разтревоженият Бьони и слисаният баща на Нетхен. В бързината си те без малко не задминаха Зелдвила, без да спират, но навреме видяха шейната „Фортуна“, спряла невредима пред странноприемницата, и за свое утешение си помислиха, че вероятно и хубавите коне няма да са далеч оттук. И когато предположението им се потвърди и те разбраха, че Нетхен е пристигнала и сега е тук, накараха да разпрегнат конете и също влязоха в „Дъгата“.

Мина обаче известно време, докато Нетхен покани баща си да я посети в стаята й, за да поговорят двамата насаме. Чу се, че тя вече била накарала да повикат най-добрия адвокат от града, който щял да дойде още същия предобед. Със свито сърце околийският съветник се качи при дъщеря си, обмисляйки по какъв начин най-добре ще може да измъкне отчаяното дете от заблудата и вътрешно се бе подготвил да прибегне до крайни мерки.

Нехтен обаче го посрещна спокойно, кротка, но непоколебима. Трогната, тя благодари на баща си за всичката обич и добрина, която беше проявявал към нея, и след това с точно обмислени фрази обясни следното: първо, след всичко, което се бе случило, тя не иска да живее повече в Голдах, поне не през следващите няколко години; второ, желае да й се даде значителното наследство, оставено от майка й, което баща й без друго отдавна държал готово за женитбата й; трето, иска да се омъжи за Венцел Страпински — това е решено и нищо не може да го отмени; четвърто, иска да живее с него в Зелдвила и да му помогне да си създаде солидно предприятие; пето и последно — всичко ще тръгне на добре, защото тя е убедена, че той е добър човек и ще я направи щастлива.

Околийският съветник пристъпи към задачата си, като напомни на Нетхен, че тя сигурно знае колко много е желал той да предаде в нейни ръце собственото й имущество — и то колкото по-скоро, толкова по на драго сърце, — за да може тя да изгради истинското си щастие. Но след това, потиснат от тревогата, която го бе обзела още при първата вест за ужасния скандал, той й обясни колко абсурдна е тази връзка, от която тя не иска да се откаже, и най-после й посочи средството, с което единствено може да се разреши достойно този сложен конфликт. Господин Мелхиор Бьони бил готов, поемайки още в същия миг отговорността върху себе си, да потуши цялата история и с неопетненото си име да брани и пази нейната чест пред света.

Думата „чест“ обаче накара сега дъщерята да изпадне в крайно възбуждение.

— Именно честта — викаше тя — й забранявала да се омъжи за господин Бьони, защото не можела да го понася, и й налагала да остане вярна на бедния чужденец, на когото била дала дума и когото можела да понася!

След това започна едно безплодно пререкание, което в края на краищата все пак накара непоколебимата красавица да се облее в сълзи.

Почти едновременно в стаята нахлуха Венцел и Бьони, които се бяха срещнали на стълбите, и имаше опасност да избухне голям скандал, но в това време пристигна и адвокатът — близък познат на околийския съветник, — който ги подкани към спокойствие и благоразумие. Когато още от първите няколко думи разбра за какво се касае, най-напред той нареди Венцел да се оттегли в „Дивият човек“ и да си стои там мирно и тихо; също така и господин Бьони да не се меси в разговора, а да си отиде; Нетхен от своя страна да спазва всички форми на буржоазните добри обноски, докато цялата работа окончателно се разясни; а бащата да не се опитва да прилага каквото и да било насилие, тъй като законът несъмнено давал пълна свобода на дъщерята да действува по своя воля.

Така се стигна до примирие и раздяла за няколко часа.

В града обаче се вдигна голям шум, тъй като адвокатът беше подметнал, че покрай тази история едно голямо състояние може би ще бъде прехвърлено в Зелдвила. Внезапно симпатиите на зелдвилци се обърнаха в полза на шивача и неговата годеница; те решиха да бранят с живота и имота си двамата влюбени и да защищават правата и свободата на личността в собствения си град. Затова, когато се разнесе слух, че насила щели да върнат красавицата обратно в Голдах, всички се сбраха заедно, поставиха въоръжена охрана и почетна стража пред „Дъгата“ и пред „Дивият човек“ и изобщо с лудо веселие отпразнуваха едно от най-големите си приключения като чудновато продължение на вчерашните събития.

Изплашен и раздразнен, околийският съветник изпрати за помощ своя Бьони в Голдах. Той потегли на галоп, а на следния ден оттам пристигнаха група мъже, придружени от внушителен брой полицаи, за да подкрепят околийския съветник, и имаше опасност Зелдвила да се превърне във втора Троя. Двете страни стояха настръхнали една срещу друга; градският барабанчик вече затягаше бурмите на барабана си и от време на време го потупваше с дясната палка. Тогава на площада надойдоха висши служебни лица, духовни и светски първенци и след преговорите, в които участвуваха всички присъствуващи, най-после бе решено — тъй като, поощрена от зелдвилци, Нетхен остана непоколебима в намерението си, пък и нищо не можеше да сплаши Венцел, — бе решено, че след представянето на всички необходими документи от амвона ще бъде оповестено предстоящото бракосъчетание и тогава ще се види дали и какви законни възражения ще бъдат предявени по време на тази процедура и с какъв резултат.

Тъй като Нетхен беше пълнолетна, такива възражения можеха да изникнат единствено заради съмнителната личност на мнимия граф Венцел Страпински.

Обаче адвокатът, който защищаваше сега собствената си кауза и каузата на Нетхен, успя да установи, че нито в родния му край, нито по време на досегашните му странствувания дори и сянката на някакво лошо име не е засегнала младия човек и че отвсякъде пристигат само благоприятни и доброжелателни сведения за него.

Що се отнася до случилото се в Голдах, адвокатът доказа, че в същност Венцел никога не се е представял за граф; тази титла му е била дадена насила от другите, а той на всички налични бележки се е подписвал с истинското си име — Венцел Страпински, — без каквито и да било добавка, така че той няма никакво друго провинение освен това, че се е възползувал от едно безразсъдно гостоприемство, което нямаше да му бъде оказано, яко не бе пристигнал с каляска и кочияшът не си бе направил онази лоша шега.

Така войната завърши със сватба, на която зелдвилци дадоха безброй топовни залпове, напук на голдахци, които през цялото време чуваха оръдейната пукотевица, тъй като духаше западен вятър. Околийският съветник предаде на Нетхен цялото й наследство и тя заяви, че сега Венцел ще трябва да стане голям шивач и търговец на платове, защото в Зелдвила все още викаха на търговеца на платове господин търговеца на платове, а на търговеца на железария — господин търговеца на железария и т.н.

Така и стана, но по малко по-друг начин от този, за който бяха мечтали зелдвилци. Венцел бе скромен, пестелив и трудолюбив в работата си, която успя да разработи в голямо предприятие. Той шиеше на зелдвилци любимите им теменуженовиолетови или кадифени жилетки на сини и бели квадратчета, балните им фракове със златни копчета, подплатените им с червен хастар палта и те винаги му оставаха длъжни, но не за дълго време. Защото, за да им направи нови, още по-хубави дрехи, които той изписваше или ушиваше сам, те трябваше да му изплатят предишния си дълг. Така те често се оплакваха помежду си, че той просто им изсмуквал кръвчицата.

При това той се позакръгли, доби представителен вид и почти загуби замечтания си израз. От година на година ставаше все по-опитен и вещ в работата си и заедно с тъст си, околийския съветник, с когото много скоро се помириха, успя да направи такива добри сделки, че състоянието му се удвои и след около дванадесет години заедно с жена си и с една дузина деца, които през това време му бе народила Нетхен, тоест госпожа Страпинска, той се пресели в Голдах, където също стана уважаван и почитан гражданин.

В Зелдвила обаче не остави нито едно петаче — може би от неблагодарност, а може би от желание да си отмъсти.

Ковач на щастието си

Джон Кабюс, кротичък човечец на около четиридесет години, имаше обичай често да повтаря, че всеки е сам ковач на щастието си, че трябва и че може да го кове, без да вдига много шум и врява.

— Спокойно, само с няколко майсторски удара, истинският мъж кове щастието си! — бяха обикновено думите, с които той искаше да каже, че човек може да постигне не само най-необходимото, но дори охолство и излишества.

Още като неукрепнал юноша той беше направил един от първите си майсторски фокуси и бе превърнал кръщелното си име Йоханес в английското Джон, за да се подготви издалеко за необикновени и щастливи подвизи, тъй като по този начин рязко се открои от всички останали Хансовци и извън това си спечели някакъв ореол на англосаксонска предприемчивост.

След това си заживя спокойно няколко годинки, без много да учи или да се труди, но и без да прехвърля границата на благоприличието, изчаквайки мъдро нещата сами да се наредят.

Когато обаче щастието не пожела да се хване на заложената въдица, той направи втория си майсторски удар, като превърна „и“-то във фамилното си име на „ю“. Така това име (по други места Капес, което означава зеле) доби по-благороден чуждестранен оттенък и Джон Кабюс зачака сега с по-голямо право така поне смяташе — щастието си.

Отново изминаха няколко години, без обаче щастието да му се усмихне. Беше наближил вече тридесет и първата си година, а незначителното му наследство въпреки че го разпределяше най-акуратно и често си налагаше ограничения — все пак най-накрая бе изядено. Сега той сериозно се разтревожи и реши, че трябва да предприеме нещо по-съществено. Често бе завиждал на някои зелдвилци за внушителните им фирми, върху които наред с името на собственика се мъдреше и името на съпругата му. Тази мода бе излязла ненадейно и никой не знаеше как и откъде бе дошла. Както и да е, тя като че ли подхождаше отлично на червените кадифени жилетки на важните господа и отведнъж по всички ъгли на малкото градче прокънтяха тържествени двойни имена. Големи и малки фирми, входни врати, звънци, чаши за кафе и чаени лъжички бяха надписани с тях и известно време седмичният вестник преливаше от обяви и съобщения, чиято единствена цел бе да излезе в печата двойният подпис на фирмата. Особено за новобрачните отпечатването на каквато и да е обява бе една от първите им радости. Понякога това бе причина за негодувание и завист: когато някой дребен обущар или въобще някой незначителен човек впишеше във фирмата си двете имена, та така да влезе в кръга на достопочтените граждани, хората се мусеха и започваха да гледат с лошо око на него, макар той законно да притежаваше брачната си половинка. Все пак не им беше съвсем безразлично дали само един или повече незвани ще се възползуват от този подход, за да нахълтат в благодатната общност на кредита, понеже, както доказва опитът, прибавката на женското име спада към най-съществените, но и най-фини частици на кредитната машина.

Джон Кабюс обаче не се съмняваше ни най-малко в успеха на едно такова основно изменение. Сега безпаричието му беше достатъчно голямо, за да го накара да изпълни тъкмо навреме този отдавна замислен, майсторски подготвен удар, както подхожда на един стар ковач на собственото си щастие, който не си хаби ударите напразно; и Джон се поогледа спокойно, но решително за някоя мома. И ето, сякаш самото му решение предизвика най-после съдбата. Още същата седмица той узна, че в Зелдвила живее една възрастна дама с дъщеря си мома за женене; дамата се наричаше госпожа Олива, а дъщеря й — госпожица Олива. „Кабюс-Олива!“ — веднага прозвуча в ушите на Джон и откликна в сърнето му. Основано под такава фирма, и най-скромното предприятие сигурно щеше да се превърне само след няколко години в голяма търговска къща. И въоръжен с всичките си ценности, той мъдро се залови за работа.

Тези ценности се състояха от едни позлатени очила, три емайлирани копчета за риза, свързани със златно синджирче помежду си; дълга златна верижка за часовник, украсена с многобройни висулки, която минаваше през жилетката му, ушита от скъп плат на цветя; от една огромна карфица с миниатюра, изобразяваща битката при Уотърло; извън това три-четири големи пръстена и грамаден тръстиков бастун, чиято топка представляваше малък оперен бинокъл под формата на седефено буренце. В джобовете си той носеше следните предмети, които изваждаше и слагаше пред себе си, щом седнеше нейде: голям кожен калъф, съдържащ едно цигаре за пури, издялано от морска пяна и представляващо привързания за коня Мазепа. Когато пушеше, тази група — подходяща украса за всяка гостна — стърчеше чак до веждите му. Извън това носеше една червена чантичка за пури с позлатена закопчалка; в чантичката имаше хубави пури, чието книжно пръстенче беше на вишневочервени и бели резки; една авантюристично-елегантна запалка, една сребърна кутия за тютюн и един бележник с бродирани корици. Той притежаваше също така най-сложния и най-изящния от всички портфейли с безброй тайни преградки.

Цялото това снаряжение бе за него идеалната екипировка за един щастлив мъж; беше си го набавил още преди, по времето, когато се препитаваше от малкото си състояние — една смело замислена и подготвена рамка за живота, на която той придаваше дълбок смисъл. Защото събирането на тези предмети не биваше да служи само като украшение на един суетен, лишен от вкус мъж, но по-скоро като школа за упражнение, издръжливост и утеха, докато още се намираше под лоша звезда, а така също да бъде и достойно приготовление за посрещането на приближаващото се щастие, което можеше да се промъкне неочаквано при него като крадец в нощта. По-скоро той би умрял от глад, отколкото да продаде или заложи и най-малката от своите скъпоценности. Така нито пред света, нито пред себе си той имаше вид на бедняк; привикна да търпи крайна нужда, без да се лиши от блясъка си. За да не загуби, счупи или разпилее нещата си, той си наложи едно спокойно и винаги изпълнено с достойнство държане. Не смееше да си позволи дори да си пийне или да преживее някакво вълнение — и така той притежаваше вече от десет години своя Мазепа, без конят да загуби някое ухо или развятата си опашка, а кукичките и халкичките на кутията му за пури и несесерът му се затваряха така добре, както в деня на сътворяването им. Заради украшенията си той беше задължен да пази чисти дрехите и шапката си, да носи постоянно снежнобял нагръдник, за да могат копчетата, верижката и карфицата да изпъкват по-добре върху белия фон.

Естествено това изискваше повече труд, отколкото бе готов да признае в поговорката си за „майсторските удари“, но дори и творбите на гениите винаги са били представяни като създадени без усилия.

Ако двете жени представляваха щастието, не беше трудно то да се хване в заложената мрежа на майстора — с добрия си ред и с многото си скъпоценности той им се струваше тъкмо мъжът, когото бяха дошли да търсят в този край. Редовният му безделен живот беше указание, че той може да е някой заможен и солиден лихвар или рентиер, който сигурно пази ценните си книжа в някоя хубавичка кутия. Те му разправиха някои неща за собственото си благосъстояние, но когато забелязаха, че господин Кабюс като че ли не държи много на това, мъдро замълчаха и предоставиха на този отличен мъж да си ги представи такива, каквито биха му харесали. Казано накратко, след няколко седмици той се сгоди за госпожица Олива и веднага замина за столицата, където поръча да му изгравират богато украсени пощенски карти с прекрасното двойно име, както и една разкошна фирма, и установи търговски и кредитни връзки, необходими за откриването на манифактурен магазин. В самонадеяността си той купи веднага два-три аршина от полирано черешово дърво, няколко дузини формуляри за менителници, върху които като емблема бе изобразен Меркурий, ценоразписи и лепенки със златни ръбове, търговски книги и други подобни.

Доволен, той побърза да се върне в родния си град, при годеницата си, чийто единствен недостатък беше несъразмерно голямата й глава. Посрещнаха го любезно и мило и след като той разказа за пътуването си, му съобщиха, че сватбените документи на годеницата били вече пристигнали. Това известие му бе съобщено с въздържана усмивка, сякаш искаха да го подготвят за някаква нередна, макар и маловажна и второстепенна подробност. След като му казаха най-после всичко това, се оказа, че майката е овдовялата съпруга на господин Олива, дъщеря й обаче била нейно извънбрачно дете, още от младежките й години, и носела нейното фамилно име, когато се касаело до служебни и гражданско-правни работи. А това име било Хойптле[10]! Следователно годеницата се казваше госпожица Хойптле и бъдещата фирма щеше съответно да гласи „Джон Кабюс-Хойптле“, което на немски излиза Ханс Зелевата главичка.

Известно време годеникът стоя като онемял, наблюдавайки нещастната половина на най-новия си шедьовър, и най-после извика:

— И този огромен череп се наричал главичка!

Изплашена и смутена, годеницата сведе главичка, докато премине бурята. Тя все още не подозираше, че главното, което Кабюс харесваше у нея, беше онова хубаво име.

Господин Кабюс обаче просто си тръгна към къщи, за да обмисли случката. Но още по пътя веселите му съграждани му подвикваха „Ханс Зелевата главичка“, тъй като някой вече бе издал тайната. В дълбоко усамотение, три дни и три нощи той се мъчи да преработи сбърканото си творение. На четвъртия ден взе решение, отиде в дома на годеницата си и поиска ръката на майката вместо на дъщерята. Но възмутената жена от своя страна беше разбрала, че господин Кабюс не притежава никакви махагонени кутийки с ценни книжа и презрително му посочи вратата, след което замина с дъщеря си за най-близкото градче.

Така господин Джон видя как блестящото име Олива изчезна като лъскав сапунен мехур в синия ефир и остана крайно слисан, с чука на щастието си в ръка. И последните му налични пари се бяха стопили при тази сделка. Беше крайно време да се залови за някаква по-сериозна работа или поне да изгради основите на съществованието си и докато си мислеше какво би могъл да върши, установи, че не бе изучил нищо друго, освен да се бръсне отлично, да пази добре бръсначите си и да ги точи редовно. И така, снабден с едно бръснарско легенче, той се установи в една тясна приземна стаичка, над чиято врата закачи табела с „Джон Кабюс“, която саморъчно изряза от хубавата представителна фирма, отделяйки с тъга безвъзвратно загубеното Олива. Прякорът „Зелевата главичка“ обаче му остана в града и му доведе не малко клиенти, така че той преживя няколко години доста сносно, като бръснеше лица, точеше бръсначи и като че ли съвсем забрави самоуверената си поговорка.

И ето един ден при него дойде един гражданин, който се бе завърнал от дълго пътуване, и докато Джон го сапунисваше, той небрежно подхвърли:

— Значи, в Зелдвила все още има Кабисовци, както виждам от фирмата ви?

— Аз съм последният от нашия род — отвърна не без достойнство бръснарят. — Но защо питате, ако смея да ви задам въпроса?

Чужденецът замълча, изчака, докато Джон го обръсна и изми, и едва когато всичко беше привършено и той уреди сметката си, продължи:

— В Аугсбург се запознах с един стар и богат чудак, който твърдеше, че баба му по баща била Кабис, швейцарка от Зелдвила, и той много искал да узнае дали има още някой жив от този род.

След тези думи човекът си отиде.

Ханс Зелевата главичка се замисли и изпадна в голяма тревога, защото смътно си спомни, че преди много години някаква негова баба действително се бе омъжила в Германия и оттогава никой нищо не бе чувал за нея. У него внезапно се пробуди някакво трогателно семейно чувство, някакъв романтичен интерес към родовото му дърво и го хвана страх, че този човек може да не се вести вече в бръснарницата му. Ако се съдеше по растежа на брадата му, след два дни той трябваше отново да пристигне. И действително човекът дойде точно след два дни. Джон го насапуниса и започна да го бръсне, разтреперан от любопитство. И едва свършил с бръсненето, започна настойчиво да го разпитва за по-големи подробности.

Човекът каза:

— Това е именно господин Адам Литумлай, женен е, но няма деца и живее на еди-коя си улица в Аугсбург.

Джон изкара още една нощ в размишления и взе смелото решение все пак да стане много щастлив. На другата сутрин заключи тесния си дюкян, прибра празничния си костюм в една стара войнишка раница и всичките си добре запазени ценни принадлежности в едно отделно вързопче и след като се сдоби с достатъчно документи за самоличност и преписи от енорийските книги, тръгна незабавно за Аугсбург, тих и скромен като стар занаятчийски чирак.

Когато видя пред себе си кулите и зелените насипи на крепостните стени, той преброи парите си и си даде сметка, че трябва да бъде много пестелив, за да може да се върне обратно, ако работите се развият по неблагоприятен за него начин. Затова отседна в най-скромния хан, който успя да намери, след като се полута известно време. Влезе в гостилницата и видя, че над масите висяха различни занаятчийски емблеми; между тях беше и емблемата на ковачите. Като ковач на щастието си, той седна под нея, считайки я за добро предзнаменование, и подкрепи силите си с една скромна закуска, тъй като беше още рано сутринта. След това поиска да му дадат отделна стаичка, преоблече се в нея, издокара се напълно, като се накичи с всичките си украшения, и завинти буренцето с бинокъла върху бастуна си. Така той излезе от стаичката си, а ханджийката се стъписа пред разкошния му външен вид.

Лута се доста време, докато намери улицата, за която копнееше сърцето му. Най-сетне влезе в една широка улица с големи стари къщи. Нийде не се мяркаше живо същество; най-после видя едно малко слугинче, което носеше лъскава кана с пенлива бира. То понечи да се промъкне край него, но Джон го улови за ръката и попита за господин Адам Литумлай; момичето му посочи къщата, пред която се бяха спрели.

Той погледна с любопитство нагоре. Над един внушителен портал се издигаха няколко етажа с високи прозорци, чиито грамадни корнизи разкриваха пред очите на бедния търсач на щастие едно отвесно море от перспективно смело скъсени линии; побиха го тръпки и той се изплаши, че се е захванал за нещо прекалено голямо за силите му, защото пред него се издигаше истински дворец. Все пак леко натисна масивното крило на вратата, влезе в преддверието и видя пред себе си едно разкошно стълбище. Две каменни стълби с широки стъпала водеха нагоре, а парапетът им беше разкошно изработен от ковано желязо. През отворената задна врата под стълбището се виждаха цветни лехи, огрени от слънцето. Джон тихо тръгна натам с надежда, че ще намери някой слуга или градинар, но не видя нищо друго освен една голяма, стара франконска градина с прекрасни цветя и един каменен фонтан, украсен с много фигури.

Сякаш всички в този дом бяха измрели. Той се върна в къщата и започна да се изкачва по стълбата. По стените висяха големи избледнели географски карти, плановете на стари имперски градове с укрепления и с величествени алегорични изображения в ъглите. Една от многобройните дъбови врати беше само притворена, той я открехна и видя една доста хубавка жена, изтегната на едно канапе. Плетивото се бе изплъзнало от ръцете й и тя лежеше потънала в спокоен сън, макар да беше едва десет часът преди пладне. С разтуптяно сърце Джон Кабюс прилепи бастуна до очите си, тъй като стаята беше много обширна, и започна да наблюдава това видение през седефения си бинокъл. Копринената рокля и закръглените форми на спящата жена придаваха на къщата още повече вид на омагьосан замък; крайно озадачен, той се върна назад и тихо и предпазливо продължи да се изкачва нагоре по стълбите.

Най-горе стълбището се превръщаше в истински оръжеен склад: навсякъде висяха брони и оръжия от всички векове; ръждясали ризници, шлемове, парадни брони от късния барок, бойни мечове, позлатени прътове с фитили на края, с които се възпламеняват топове, висяха безразборно по стените, а в ъглите бяха поставени изящни малки оръдия, позеленели от времето. Накъсо казано, това беше стълбището на един голям патриций и господин Джон изпадна в тържествено настроение.

Внезапно той долови съвсем отблизо някакъв рев, сякаш плачеше по-голямо дете; и понеже плачът не престана, Джон се възползува от случая и тръгна по гласа, за да срещне все пак жив човек в тави къща.

Отвори най-близката врата и видя една обширна зала, чиито стени бяха отрупани от горе до долу с портрети на разни прадеди. Подът се състоеше от шестоъгълни разноцветни плочи, а таванът бе украсен с гипсови барелефи, които представляваха почти свободно висящи фигури на хора и животни в естествена големина, венци от плодове и гербове. Пред огледалото на камината, високо около десет фута, стоеше дребничко беловласо старче, не по-тежко от козле, облечено в яркочервен кадифен халат, с насапунисано лице. То тропаше нетърпеливо с крак и викаше с плачлив глас:

— Не мога да се дообръсна! Не мога да се дообръсна! Бръсначът ми не реже! Никой не ще ми помогне, о-о-о!

Когато съзря непознатия в огледалото, старецът млъкна, обърна се и все още държейки бръснача, загледа смаяно и изплашено господин Джон, който с шапка в ръка и с много поклони тръгна към него, остави шапката си настрани, взе усмихнато ножа от ръката на човечето и опипа острието му. Наточи бръснача на ботуша си, после на дланта си, след това провери сапунената пяна и я разби да стане още по-гъста; или казано накъсо: за по-малко от три минути той идеално обръсна човечето.

— Простете, многоуважаеми господине — каза след това Кабюс, — за дързостта, която проявих към вас. Но като ви видях в такова затруднено положение, си помислих, че така мога да ви се представя по най-естествен начин, като смятам, че имам честта да стоя пред господин Адам Литумлай.

Старчето гледаше все още учудено непознатия; после премести поглед в огледалото, видя, че е обръснат така гладко, както отдавна вече не е бил бръснат, и със задоволство, примесено с недоверие, отново заразглежда опитния майстор. Стана му драго, като разбра, че чужденецът е порядъчен човек, но все пак го попита с тънък и недружелюбен гласец кой е и какво иска.

Джон се изкашля и отвърна, че той е Кабюс от Зелдвила и понеже бил на път и минавал тъкмо през този град, не искал да пропусне случая да потърси и поздрави потомците на една прабаба от неговия род.

Престори се, че от детинство е слушал да се говори за господа Литумлай. Старецът остана приятно изненадан и извика любезно и весело:

— О, значи родът на Кабисовци все още продължава да цъфти. Те сигурно са многоброен и уважаван род, нали?

Подобно на странствуващ калфа, застанал пред писаря на градските порти, Джон беше вече извадил и подредил книжата си; сега той посочи към тях и каза сериозно:

— Не е вече многоброен този род, защото аз съм последният от него! Но неговата чест си е останала неопетнена!

Учуден и трогнат от тези думи, старият човек му подаде ръка и го поздрави с добре дошъл. Двамата господа бързо се разбраха относно степента на родството си. И Литумлай отново извика:

— Колко близко се допират клоните на нашия род! Елате, драги братовчеде, да видите вашата благородна и прекрасна пралеля, моята родна баба!

И той го поведе в обширната зала, докато стигнаха до портрета на една хубава жена, облечена по модата на миналия век. Действително една малка картичка, забодена в ъгъла на рамката, отбелязваше коя е дамата. Голяма част и от другите портрети имаха такива картички. На самите картини естествено имаше други надписи на латински език, но те не отговаряха на забодените картички. Джон Кабюс постоя дълго пред портрета, като си казваше на ум:

„Все пак добре го изковах! Защото тук, в тази рицарска зала, прабабата на моето щастие поглежда благосклонно и любезно към мен!“

В съзвучие с неговия монолог прозвучаха и думите на господин Литумлай, който казваше, че и дума не можело да става Джон да продължи пътуването си, че уважаемият братовчед трябвало засега да остане тук, за да установят по-тесни връзки помежду си, и да му бъде гост дотогава, докато му позволява времето. Защото бляскавите украшения на господин племенника, които отдавна бяха привлекли погледа на домакина, изпълниха отлично задачата си, като му вдъхнаха доверие.

Затова сега той с всичка сила задърпа звънеца и постепенно няколко слуги бавно се довлякоха, за да видят какво желае дребничкият им господар; най-после се появи и дамата, която спеше на първия етаж, още зачервена от сън и с полуотворени очи. Но когато й представиха току-що пристигналия гостенин, тя широко ги разтвори — явно любопитна и зарадвана от неочакваното събитие. Заведоха Джон в другата стая и той трябваше да изяде една огромна закуска, при което двамата съпрузи така усърдно му помагаха като деца, които по всяко време чувствуват охота за ядене. Всичко това хареса извънредно много на госта; той видя, че това са хора, които не се лишават от нищо и умеят да се радват на хубавото. От своя страна той постоянно се стараеше да прави все по-добро впечатление; още на обеда, който последва, това впечатление се затвърди — всеки един от двамата домакини нареди да поднесат любимото му ядене; Джон Кабюс яде от всичко и го намери отлично, а привичното му спокойно и изпълнено с достойнство държане придаде още по-голяма стойност на преценката му. Ядоха и пиха славно; надали досега трима почтени хора са се наслаждавали на по-богато и по-невинно удоволствие. За Джон това беше рай, в който грехопадението изглеждаше невъзможно.

Така нещата се наредиха отлично. От една седмица той живееше в тази достопочтена къща и познаваше вече всичките й ъгълчета. Съумяваше по хиляди начини да забавлява стареца, ходеше с него на разходка и го бръснеше леко, сякаш го галеше зефир, което особено много допадаше на човечето. Но Джон забеляза, че господин Литумлай беше станал по-замислен и се сепваше, когато той му заговорваше, че трябва да си тръгне, макар да споменаваше това по-скоро с намеци. Тогава той реши, че е дошло времето пак да опита един малък майсторски удар и на края на осмия ден съобщи вече ясно на благодетеля си, че в най-скоро време трябва да си върви. Като причина за това посочи, че по-дългият му престой тук ще направи тежка раздялата им, пък и ще му бъде трудно да привикне отново на по-скромен живот. Защото той искал мъжествено да понася съдбата си, съдбата на последния от своя род, който в усилена работа и усамотение трябва да пази честта на рода до последния си дъх.

— Елате с мене горе в рицарската зала — отвърна господин Адам Литумлай и двамата тръгнаха по стълбите.

Старият се разходи няколко пъти тържествено из залата и отново подхвана:

— Чуйте моето решение и моето предложение, скъпи племеннико! Вие сте последният от вашия род, това е тежка участ! Но не по-малко тежка е и моята участ. Погледнете ме добре! Аз съм първият от моя род! — Той гордо се изпъчи и Джон го погледна, но не можа да разбере какво означава това. Старчето обаче продължи: — Аз съм първият от моя род, ще рече следното: бях решил да основа един такъв голям и славен род като този, който виждате изрисуван по стените на тази зала. Защото това не са моите прадеди, а прадедите на един измрял род патриции от този град. Когато преди тридесет години се заселих тук, къщата тъкмо се продаваше с цялата мебелировка и всичките старини и аз веднага я откупих като основа за осъществяване на съкровената си мечта. Притежавах голямо състояние, но нямах име, нямах прадеди, дори и сега още не зная кръщелното име на дядо си, който се е оженил за някоя си Кабис. В началото реших да запълня тази липса, като обявя нарисуваните тук господа и госпожи за мои предци и с помощта на тези бележки изкарах, че едни от тях са от рода Литумлай, а други от рода Кабис, както сам виждате. Но семейните ми спомени стигнаха само за шест-седем души, а останалите картини — плод на четири столетия — се надсмиват над моите стремежи. Така аз още по-настойчиво се вкопчих в бъдещето, в необходимостта сам да създам едно поколение, което ще продължи дълго и чийто родоначалник ще бъда аз. Още отдавна накарах да нарисуват портрета ми, а също и едно родословно дърво, в чийто корен стои моето име. Но зла съдба упорито ме преследва! Вече вземам трета жена, а никоя от тях не ме е дарила с дъщеря, камо ли пък със син и продължител на рода. Двете ми предишни жени, с които се разведох, през това време от проклетия родиха няколко деца от други мъже. И настоящата, с която съм женен вече седем години, сигурно ще стори същото, ако се разделя с нея…

Вашата поява тук, скъпи племеннико, породи у мен една идея, а именно — да се възползувам от допълнителна чужда помощ, от която — както знаем от историята — често са се възползували големи и малки династии.

Какво ще кажете за следното ще останете да живеете тук, като дете на тази къща, а аз по съдебен ред ще ви направя мой наследник! В замяна на това вие трябва да направите следното, външно да пожертвувате собствената си семейна традиция (та нали сте последният от вашия род) и след моята смърт, тоест при получаване на наследството, ще приемете моето име! Междувременно аз ще разпространя слуха, че вие сте мой незаконороден син, плод на необуздани младежки лудории. Вие ще приемете тази версия, без да се противопоставяте. По-нататък може би ще успеем да съчиним някакъв писмен документ, някакви мемоари или малък роман за една забележителна любовна история, в която аз ще играя ролята на пламенен, макар и безразсъден младеж, който причинява нещастие и по-късно, на старини, иска да изкупи вината си. Накрая вие се задължавате да приемете от мен онази девойка за съпруга, която аз ще избера за вас измежду дъщерите на най-знатните хора в града, за да осъществя по-нататък моята цел. Това е моето предложение, въобще и в частност.

Докато старецът говореше, Джон ту почервеняваше, ту пребледняваше, но не от срам и страх, а от радост и удивление пред това необикновено щастие, както и от собствената си мъдрост, която бе причина за всичко това. Но той с нищо не показа изненадата си; престори се, че трудно може да се реши да пожертвува почтеното си фамилно име и законното си рождение. С вежливи и добре подбрани думи помоли да му дадат двадесет и четири часа срок за размишление, а след това излезе в хубавата градина и дълбоко замислен, започна да се разхожда нагоре-надолу. Прелестните цветя, шибоите, карамфилите, розите, криновете и лилиите, мушкатовите лехи и жасминовите храсти, миртите и зокумите го гледаха с почит и го приветствуваха като свой господар.

След като близо половин час се наслаждава на благоуханието на цветята, на топлото слънце, на сенките и на прохладата на фонтана, той излезе на улицата със сериозен вид, сви край ъгъла и влезе в една сладкарница, където изяде три топли банички и изпи две чаши хубаво вино. След това се върна в градината и продължи да се разхожда още половин час, като този път изпуши и една пура. Тогава случайно откри една леха с малки крехки репички. Отскубна цяла китка от земята, изми ги на фонтана, чиито каменни тритони най-почтително примигваха с очи към него, сетне отиде в една хладна бирария и изпи към тях една кана пенлива бира. Поприказва приятно с гражданите, като се мъчеше да превърне родния си диалект в по-мекото швабско наречие, защото имаше всички изгледи да стане един от най-изтъкнатите хора измежду тях.

Нарочно не спази определения за обед час и закъсня. И за да покаже, че от тревога няма апетит, изяде предварително още три мюнхенски наденички и изпи втора кана бира, която му се услади още повече от първата. Най-сетне смръщи чело и отиде на обед; седна на масата и остана така неподвижен, вперил поглед в супата.

Дребничкият господин Литумлай, който ставаше страшно упорит, щом се появяха непредвидени пречки, и не можеше да търпи никакво противоречие, изпитваше яд и страх, че последната му надежда да основе свой род ще пропадне и наблюдаваше с недоверчив поглед неподкупния си гост. Но накрая, когато несигурността дали ще стане родоначалник, или не, беше за него вече непоносима, той помоли Джон да намали времето от двадесет и четири часа, което му беше дал за обмисляне, и веднага да вземе решение. Защото се страхуваше, че строгата добродетелност на братовчед му ще става по-непреклонна с всеки изминат час. Той сам донесе от избата бутилка старо рейнско вино, каквото Джон досега не бе вкусвал. Когато пуснатите на воля слънчеви духове започнаха невидимо да ухаят над кристалните чаши, които нежно позвънваха, и всяка капка от течното злато, паднала върху езика, сякаш бързо се превръщаше на цветна градинка под носа, най-после суровият дух на Джон Кабюс се размекна и той даде съгласието си. Набързо повикаха нотариуса и на чаша прекрасно кафе изготвиха законното завещание. Накрая мнимият незаконороден син и родоосноваващият праотец се прегърнаха; това обаче не беше топла прегръдка от плът и кръв, а нещо много по-тържествено, по-скоро сблъсък на два велики принципа, срещнали се по своя път.

Сега вече Джон плуваше в щастие. Нямаше какво друго да прави, освен да свикне с новото си приятно положение, да се държи внимателно към господин баща си и да харчи щедро отпусканите му пари така, както му се нрави. Той вършеше това по най-приличен и спокоен начин и се носеше като барон. Нямаше нужда да си набавя нито една скъпоценност повече; в това се прояви геният му, защото купените преди години украшения бяха и сега съвсем достатъчни и подхождаха напълно на неговия добре обмислен план, който досущ отговаряше на огромното му щастие. Битката при Уотърло святкаше и гърмеше върху една доволна гръд; верижката и висулките се полюшваха върху един добре натъпкан стомах, през златните очила гледаха доволни и горди очи, бастунът не крепеше, а по-скоро красеше един благоразумен мъж, а изящната табакера беше пълна с най-доброкачествени пури, които той пушеше разумно с украсеното си с Мазепа цигаре. Дивият кон бе станал блестящо кафяв, а вързаният върху него Мазепа едва светлочервеникав, почти с цвета на сурово месо, така че двойното художествено произведение — на резбаря и на пушача — будеше заслуженото удивление на ценителите на изкуството. Татко Литумлай беше възхитен от тях и усърдно се залови да изучава от доведеното си синче как се опушва морска пяна. Набавиха си цяла колекция от такива лули. Но в благородното изкуство старецът се оказа твърде неспокоен и нетърпелив; младият човек трябваше навсякъде да му помага и да поправя, каквото бе сгрешил, което караше стареца да изпитва уважение и доверие към него.

Скоро обаче се представи още по-важна дейност за двамата мъже: таткото настоя да съчинят и напишат заедно един роман, в който Джон да бъде обрисуван като негов незаконороден син. Това съчинение щеше да представлява таен семеен документ, написан във форма на откъслечни записки. За да не предизвикат ревност и тревога у госпожа Литумлай, решиха да го съчиняват на тайни заседания и скришом да го заключат в основаващия се семеен архив, та да излезе на бял свят едва в бъдещи дни, когато родът щеше да бъде в пълен разцвет, и да разкаже историята за буйната кръв на Литумлай.

Джон беше решил след смъртта на стария да не се нарича само Литумлай, а Кабюс дьо Литумлай, тъй като към собственото си име, което беше изковал така изящно, питаеше извинително предпочитание. Беше решил също един ден да изгори документа, който предстоеше да бъде написан и който го лишаваше от честното му законно рождение и го слагаше в ръцете на една безпътна майка. Но засега той трябваше да сътрудничи при написването на този труд, а това леко помрачаваше доброто му настроение. Все пак той мъдро се примири с тази работа и една сутрин старият и той се затвориха заедно в градинския павилион, за да започнат творбата. Седнаха на една маса един срещу друг и внезапно откриха, че задачата им е по-трудна, отколкото си мислеха, защото никой от тях не беше писал и сто свързани реда. Беше им съвсем невъзможно да измислят някакво начало и колкото по-близо събираха глави, толкова по-малко им идваше нещо на ум. Най-после синът се сети, че преди всичко трябва да имат една тетрадка с дебела и хубава хартия, за да напишат трайно произведение. Това беше ясно; тръгнаха да търсят хартия и двамата сговорно обиколиха града. Когато най-после намериха, каквото желаеха, решиха да отидат в една кръчма, за да се освежат и да съсредоточат мислите си, тъй като денят беше горещ. Доволни, двамата изпиха по няколко канчета вино, към които ядоха орехи, хляб и наденички, докато Джон неочаквано каза, че е измислил началото на историята и поиска веднага да изтича в къщи, за да го запише, докато не го е забравил.

— Тичай бързо — каза старецът. — През това време аз ще измисля продължението тук; чувствувам, че съм на път да го открия.

Джон наистина забърза с тетрадката към къщи, влезе в павилиона и написа:

„Беше годината 17…, която беше една благословена година. Ведро вино струваше 7 гулдена, ведро ябълкова шира 1/2 гулден, а ока вишновка 4 бацена. Оката бял хляб 1 бацен, а ръженият хляб 1/2 бацен, чувал картофи пък 8 бацена. Сеното също беше добро и крината овес струваше 2 гулдена. И грахът, и бобът дадоха добър плод, а лена и конопа не ги биваше, затова пък слънчогледът, салото и лойта бяха добри; така в края на краищата се стигна до едно странно положение: градското население беше добре нахранено и напоено, бедно облечено, но пък имаше добро осветление. Така просто си мина годината и с право всеки любопитствуваше да види как ще тръгне новата година. Зимата се оказа сурова, истинска зима, студена и ясна. Топла снежна покривка засипваше полята и пазеше младите посеви. И все пак накрая се случи нещо странно. През Малък Сечко наваля сняг, стопи се и пак замръзна и това се повтори на няколко пъти, така че не само хората се разболяха, но се образуваха толкова много ледени висулки, че цялата страна заприлича на голям стъкларски магазин и всеки тръгна с дъска на главата, за да не го пребият падащите ледени остриета. Иначе цените на храните се задържаха все така, както е отбелязано по-горе, и най-после се поразклатиха, когато наближи паметната пролет.“

На това място дребното старче пристигна запъхтяно, взе листа и без да прочете написаното дотук или да каже нещо, продължи да пише:

„Тогава дойде Той и името му беше Адам Литумлай. Той не разбираше от шега и беше роден в година 17… Пристигна вихрено като пролетта. Беше един от ония. Носеше червена кадифена дреха, шапка с перо и шпага. Носеше златна жилетка с девиза: «На младежта всичко е позволено!» Носеше златни шпори и яздеше бял жребец. Завърза го в първия хан и извика:

— Не ме е еня за нищо, защото е пролет и младежта трябва да се налудува!

Плащаше всичко в брой и всички се удивляваха, като го гледаха. Изпи виното си, изяде печеното и каза:

— Всичко това не струва нищо! — После каза: — Ела, скъпа моя, ти струваш повече от вино и от печено, от злато и от сребро! Не ме е еня за нищо! Мисли, каквото си щеш, но това, което трябвала стане, ще стане!“

Тук той внезапно се запъна и не знаеше как да продължи по-нататък. Тогава заедно с Джон прочетоха написаното, намериха, че не е лошо, и в течение на осем дни отново се събираха всеки ден, като водеха лекомислен живот и се отбиваха често в бирарията, за да почерпят ново вдъхновение. Но щастието не се усмихва всеки ден. Най-сетне Джон успя да улови една нишка от фабулата, завтече се в къщи и продължи:

„Младият господин Литумлай отправи тези думи към една известна госпожица Лизелайн Федершпил, която живееше в крайните къщи на града, където се намират градините, а между тях се зеленеят горички и гъсталаци. Тя беше една от най-очарователните красавици, които някога бе създавал градът — със сини очи и с малки крака. Беше толкова стройна, че не се нуждаеше от корсет, и с парите, които спести от него — тъй като беше бедна мома, — най-после можа да си купи виолетова копринена рокля. Всичко това обаче беше озарено от една обща тъга, която трепереше не само върху чертите на миловидното й личице, но и по цялото хармонично тяло на госпожица Федершпил, така че при пълно безветрие край нея на човек се струваше, че чува тъжните акорди на Еоловата арфа. Защото тъкмо по това време бе настъпил един паметен месец май, в който сякаш се бяха обединили и четирите годишни времена. В началото заваля сняг и славеите пееха със снежинки по главичките, сякаш имаха бели качулки; след това настъпи горещина, че децата се къпеха по реките и черешите узряха, от това време хрониката е записала следния стих:

Лед и сняг,

пекат се деца на речния бряг,

зреят череши, люляк ухай —

туй всичко създал е прекрасният май.

Тези природни явления караха хората да стават замислени и им действуваха по различен начин. Госпожица Лизелайн Федершпил, която беше особено дълбокомислена, потъна в размисъл и за пръв път разбра, че държи в собствените си ръце щастието и нещастието си, добродетелта и падението си и като държеше везните и претегляше тази пълна с отговорности своя свобода, се натъжи още повече. И като си седеше тя така, дойде онзи дързък младеж с червената дреха и каза незабавно:

— Федершпил, аз те обичам!

Тази необикновена повеля на съдбата я накара да измени хода на предишните си мисли и тя избухна във весел смях.“

— Сега ме остави аз да продължа! — извика старецът, който дотича запъхтян и прочете написаното през рамото на младежа. — Тъкмо оттук нататък знам как да продължа!

И той продължи историята по следния начин:

„— Няма нищо смешно — каза той, — защото с мен шега не бива!

Накратко, случи се онова, което трябваше да се случи; а на височинната, дето е горичката, седеше моята Федершпил на зелената поляна и все така продължаваше да се смее. Но ездачът скочи на белия си кон и така бързо литна в далечината, че само след няколко мига изглеждаше съвсем синкав поради въздушната перспектива. Той изчезна и не се върна никога вече, защото беше истински обесник!“

— Е, най-после стана! — извика Литумлай и захвърли перото си. — Написах моята част, сега ти напиши края, съвсем капнах от тези дяволски измишльотини! Кълна се в Стикс! Сега, след като разбрах колко труд ми костува основаването на моя род, никак не ме учудва, че толкова ценят прадедите на големите родове и ги рисуват в естествена величина. Но и аз действувах смело, нали?

Джон продължи разказа:

„Бедната госпожица Федершпил почувствува голямо недоволство, когато забеляза ненадейно, че младият прелъстител изчезна почти едновременно с паметния месец май. Но тя запази присъствие на духа и в себе си реши да гледа на случилото се така, сякаш никога не е било, и по този начин да си възстанови състоянието на уравновесени везни. Но твърде кратко се радва тя на това подражание на невинността. Дойде лятото, ожънаха житото; накъдето и да погледнеше човек, полето се жълтееше от златното плодородие; цените отново спаднаха чувствително, а Лизелайн Федершпил стоеше на оня хълм и гледаше всичко, но не виждаше нищо от мъка и разкаяние. Дойде есента, всяка лоза се превърна в текуща чешма, ябълки и круши падаха и барабаняха непрестанно по земята; хората пиеха, пееха, купуваха и продаваха. Всеки си набавяше каквото му бе нужно, цялата страна приличаше на панаир и колкото обилно и евтино да бе всичко, все пак хората се възхищаваха, хвалеха и приемаха с благодарност богатото плодородие. Само плодородието на Лизелайн не струваше нищо и за него нямаше търсене, сякаш тъне щата в изобилие човешка тълпа не се нуждаеше и от една-единствена устица в повече. Тогава Лизелайн се забули в добродетелта си и роди преждевременно един месец по-рано — едно здраво момченце, което бе предопределено да стане ковач на собственото си щастие.

Този син изкара храбро един твърде бурен живот, докато най-после по прищявка на съдбата намери баща си, който го отгледа, и той стана честен и порядъчен човек. Така синът встъпи в наследствените си права и сега той е вторият известен основоположник на рода Литумлай.“

Под този документ старият написа:

„Прегледал и потвърдил — Йохан Поликарпус Адам Литумлай.“

Джон също се подписа. Господин Литумлай удари и един печат с герб, на който бяха изобразени три златни въдици на синьо поле и седем стърчиопашки на червени и бели петна, кацнали върху една полегата зелена пръчка.

Двамата бяха учудени, че този семеен документ излезе толкова къс, защото те бяха изписали едва една кола от цялата тетрадка. Въпреки това те го сложиха в архивата, за която цел използуваха една стара желязна каса. Сега вече и двамата бяха доволни и в добро настроение.

С такива и други подобни занимания времето им минаваше твърде приятно. Щастливият Джон се чувствуваше дори малко неловко, защото нямаше вече за какво да мечтае и да се тревожи, да кове щастието си и да се отдава на размисъл. Докато се оглеждаше наоколо да открие някакво ново занимание, стори му се, че съпругата на домакина го гледа малко недоволно и подозрително; така поне му се струваше, но той не можеше със сигурност да твърди това. Залисан с другите си стремежи, той не бе обръщал много внимание на тази жена, която почти винаги спеше, а когато беше будна, постоянно дъвчеше нещо вкусно. Тя не се месеше в нищо и изглеждаше доволна от всичко, стига да не се нарушаваше спокойствието й. Сега внезапно той се изплаши, че тя може да предизвика някакъв неизгоден за него обрат в хода на нещата, да настрои мъжа си срещу него или нещо подобно.

Замислен, той сложи пръст на носа си и си каза:

„Чакай! Сега му е времето да доизтъкмя цялата работа. Как можах толкова дълго да пренебрегвам този тъй важен ход? Доброто си е добро, но не е зле да стане още по-добро!“

Старецът тъкмо беше излязъл — беше отишъл да прави тайно сватовство за една подходяща съпруга, която беше избрал за продължителя на рода си, без да се издаде дори пред него. Джон реши да отиде още веднага при дамата със смътното намерение да я поухажва по някакъв начин и да й се докара, та да навакса пропуснатото. Той се стрелна надолу по стълбите и стигна до стаята, където тя обикновено седеше. Както почти винаги, вратата беше открехната, защото макар и крайно ленива, жената беше любопитна и обичаше да слуша какво става в къщи.

Той влезе предпазливо в стаята; видя я да лежи, потънала в дрямка, с полуизядена малинова паста в ръка. Без сам да знае какво точно иска, той отиде на пръсти до нея, взе закръглената й ръка и почтително я целуна. Тя не се и помръдна, само отвори наполовина очи и без да пошавне устни, прикова в него такъв странен поглед, че той се стъписа и заеквайки, най-после се дръпна назад и изтича в стаята си. Седна в един ъгъл, а пред него изплуваха премрежените й очи. Той изтича пак долу, жената лежеше все така неподвижна, като преди, но когато той се приближи, клепачите й пак леко се приповдигнаха. Той отново побягна, отново седна в ъгъла на стаята си, за трети път подскочи и изтича надолу по стълбата, вмъкна се безшумно в стаята и остана там, докато се завърна патриархът на къщата.

Сега не минаваше вече ден, без двамата да успеят да се срещнат и да измамят стария, като се мъчеха външно да запазят пълно благоприличие. Сънливата жена изведнъж стана бодра и весела. Джон обаче отвърна с най-черна неблагодарност на своя благодетел, с намерението да закрепи положението си и да закове здраво щастието си за стената.

През това време двамата грешници се държаха много любезно и смирено към измамения Литумлай, който сега се чувствуваше отлично и смяташе, че е уредил по най-блестящ начин дома си, така че не можеше да се каже кой от двамата господа е по-доволен от себе си. Една заран обаче, след един поверителен разговор, който жена му води с него, явно пролича, че старият е спечелил победата. Сега той обикаляше някак странно наоколо, не се спираше нито за миг на едно място и непрестанно се мъчеше да засвири някаква мелодия, което обаче не му се удаваше, защото нямаше зъби. Извън това той сякаш бе израснал с няколко цола през нощта, накъсо казано, беше олицетворение на самодоволството. Още същия ден обаче победата отново се наклони на страната на младия, защото старият ненадейно го запита дали не иска да предприеме едно дълго пътешествие, за да поопознае света и сам да се образова, като проучи различните начини на възпитание на младежта в отделните страни и се осведоми за съблюдаваните там принципи, главно що се отнася до благородните слоеве.

Нямаше нищо по-добре дошло за Джон от това прекрасно предложение и той го прие с радост. Стегна се набързо за път, господин Литумлай го снабди с полици и така той отпътува с цялото си великолепие. Първо посети Виена, Дрезден, Берлин и Хамбург; след това се реши да отиде в Париж; навсякъде живееше разкошно, но благоразумно. Обикаляше всички увеселителни заведения, летни театри и други места за развлечения, тичаше по музеи и дворци, а по пладне, преди да отиде на обед, стоеше на парадните площади под слънчевия зной, за да слуша музика и да зяпа офицерите. Когато заедно с хиляди други хора гледаше всички тези прелести, обземаше го гордост и той приписваше на себе си заслугата, че може да се наслаждава на този блясък и шум, и смяташе за простаци всички, които не присъствуваха на тези зрелища. Към леките удоволствия той обаче се отнасяше с голяма мъдрост, за да докаже на благодетеля си, че не е изпратил на пътуване някакъв вчерашен хлапак. Не даваше ни стотинка на просяци, не купуваше никога нищо от бедни деца, в гостилниците трудно оставяше бакшиш на прислужниците, а когато оставяше, гледаше да не се ощетява много, и преди да приеме някоя услуга, дълго се пазареше. Най-много се забавляваше, когато можеше да подразни и подиграе някои по-загубени хорица, с които разговаряше по баловете в присъствието на двама-трима умници като него. С една дума: той живееше самоуверено и забавно като стар пътуващ търговец на вина.

Накрая не можа да устои да не прескочи до родната си Зелдвила. Настани се в първия хан и през време на обеда седеше мълчалив и тайнствен на масата, а съгражданите му си блъскаха главите да отгатнат какъв ли ще да е станал Йоханес. Бяха убедени, че много нещо не се крие зад тази работа, но нямаше съмнение, че засега той живее охолно, така че те се въздържаха да си правят шеги с него и с разширени ноздри примигваха към златото, което той не криеше от погледите им. Той обаче не ги почерпи нито една-единствена бутилка вино, въпреки че пред очите им пиеше от най-хубавото и си мислеше какво ли още може да им скрои.

Малко преди края на пътуването си внезапно си спомни, че Литумлай му беше заръчал да се занимае с въпроса за възпитанието на младежта в страните, през които минава, и да установи на какви принципи почива то, та според тях да възпитават децата от рода, който Литумлай беше основал и който Кабюс трябваше да продължи. За него беше твърде удобно да изпълни тази задача в Зелдвила, тъй като, облечен в мантията на една по-висша мисия, той можеше да играе ролята на някакъв съветник по възпитанието и да си направи още по-голяма шега със зелдвилци. И тук той попадна тъкмо на това, което му трябваше, защото от известно време зелдвилци бяха открили един чудесен поминък, като поголовно правеха дъщерите си възпитателки и после ги разпращаха по света. Умни и глупави, здрави и болни деца се подготвяха по този начин в местните училища за всякакви нужди. Както пъстървите се приготовляват по разни начини — варени, пържени, набодени със сланинки и т.н., — така тук подготвяха и момичетата било по християнски, било по светски маниер, по езиците или по музика, за аристократични къщи или за буржоазни семейства — в зависимост от страната, за която ги определяха, и това къде в момента имаше по-голямо търсене на възпитателки. Колкото и странно да звучи, на зелдвилци им беше все едно къде ще отидат и с какво ще се занимават техните дъщери, и нямаха и понятие от обществената среда, в която те щяха да попаднат. Добрият пласмент можеше да се обясни с това, че купувачите на този експортен артикул бяха също така равнодушни и лишени от познания. Някои зелдвилци, макар и непримирими врагове на черквата, караха децата си, определени да заминат за Англия, да изучават молитви и катехизис в неделното училище; други пък, които в публичните си речи се горещяха във възхвала на благородната съпруга на народния герой Вернер Шауфахер, тази украса в дома на свободна Швейцария, пращаха на заточение пет-шест дъщери в руските степи или в други далечни негостоприемни части на света, където те чезнеха в безутешна самота.

Най-важното за почтените граждани беше да снабдят на бърза ръка клетите създания с паспорт и чадър и да ги изгонят от дома си, за да могат после с изпращаните от тях пари да си гледат добре животеца.

От всичко това скоро се създаде известна традиция и известно умение в подготовката на момичетата и Джон Кабюс имаше достатъчно и предостатъчно работа, докато събере сведения за чудноватите методи, които се прилагаха тук, и ги запише в бележника си по още по-чудноват начин. Той обикаляше разните малки фабрики, където подготвяха момичетата, разпитваше настоятелки и учители и старателно се помъчи да нахвърли една картина как от самото начало трябва да се подхване възпитанието на едно момченце от голям род съгласно изискванията на съответното съсловие, и то чрез платени възпитатели, така че на родителите да бъдат спестени всякакви мъки и ядове.

Въз основа на тези факти само за няколко дни той изготви — вдигайки голям шум около себе си — един забележителен меморандум, който благодарение на усърдно събраните от него бележки набъбна значително и изпълни много страници. Той пазеше документа, завит на ролка, в една кръгла тенекиена кутия, която винаги висеше на хълбока му, закачена на кожен ремък. Когато обаче зелдвилци забелязаха това, помислиха, че той е изпратен да открадне тайната на тяхната нова индустрия и да я пренесе в чужбина, та се озлобиха срещу него и с кавги и заплахи го изгониха от града.

Зарадван, че е успял да ги ядоса, той си замина и най-после пристигна в Аугсбург, здрав и весел като млад шаран. Добре разположен, той влезе в къщата, която беше също така весела и оживена. Първото нещо, което видя, беше една хубава пъргава селянка с големи гърди, която носеше леген с гореща вода. Той си помисли, че това е новата готвачка и я загледа не без удоволствие. Все пак му се щеше да поздрави колкото се може по-скоро господарката на къщата. Тя обаче не можеше да го приеме, защото беше на легло, макар цялата къща да кънтеше от някаква странна глъчка. Причина за тази врява беше старият Литумлай, който тичаше наоколо, пееше, викаше, смееше се и се караше едновременно; най-после той се появи, като свиреше, пъхтеше, въртеше очи, почервенял от радост, гордост и високомерие. Изпълнен с буйна радост и чувство за собствено достойнство, той поздрави любимеца си с добре дошъл и изтича да свърши нещо друго — изглежда, беше потънал в работа.

През това време отнякъде непрестанно долиташе глухо квичене, подобно на звук от малък тромпет. Дебелогърдата селянка мина пак през сцената, този път с куп бели кърпи в ръка, изду бялата си гушка и извика:

— Сега, съкровище мое, сега, момченцето ми!

„Я гледай — си каза Джон — каква апетитна мръвка!“

Но той пак се заслуша в онова квичене, което не преставаше.

— Е — извика Литумлай, който отново се появи и заситни към него, — не пее ли хубаво птиченцето? Какво ще кажеш за това, моето момче?

— Какво птиче? — попита Джон.

— О, боже господи, та нима още не си разбрал? — провикна се старчето. — Най-после ми се роди син, продължител на рода ми. Пъргав е като прасенце и сега си лежи в люлката. Всичките ми желания, всичките ми някогашни планове се сбъднаха!

Ковачът на щастието си стоеше като истукан, без обаче още да съзнава последиците от това събитие, колкото и прости да бяха те; усещаше само някакво крайно противно чувство, изблещи очи и изостри устни, сякаш се готви да целуне таралеж.

— Хайде де — продължи доволен старецът, — я не прави такава кисела физиономия! Наистина отношенията ни малко ще се поизменят, аз вече анулирах и изготвих завещанието, както и оня весел роман, който сега вече не ми е нужен! Но ти ще останеш в дома ми и ще поемеш главното ръководство при възпитанието на сина ми, ще бъдеш мой съветник и помощник във всички работи и докато съм жив, няма да се лишаваш от нищо! Сега си отпочини, а пък аз ще трябва да измисля някакво достойно име за малчугана. Три пъти вече преглеждам календара! Сега ще преровя една стара хроника, там има родови дървета от някога със забележителни кръщелни имена!

Джон отиде в стаята си и седна в ъгъла; тенекиената кутия с изложението за възпитанието на младежта все още висеше на колана му и той несъзнателно я държеше между коленете си. Сега вече той разбра ясно положението си, проклинаше злата жена, която му беше изиграла тази лоша шега, и бе пъхнала в ръцете на стария един наследник; проклинаше стареца, който вярваше, че има законен син; само себе си не проклинаше, макар да беше истинският и единствен виновник за появяването на малкия кресльо, който го лиши от наследство. Той се мяташе в мрежа, която не можеше да разкъса; внезапно обаче изтича при стария, за да му отвори по най-глупашки начин очите.

— Действително ли смятате — пошушна му той със сподавен глас, — че детето е ваше?

— Как? Какво? — рече господин Литумлай, като вдигна очи от хрониката.

Джон продължи, като се мъчеше с откъслечни фрази да го накара да разбере, че той, Литумлай, досега никога не е бил в състояние да стане баща, че вероятно жена му е прегрешила, че му е изневерила и т.н.

Щом думите му проникнаха до съзнанието на дребното човече, то скочи като обезумяло, започна да удря с крак по пода, да фучи и да крещи:

— Да се махаш от очите ми, неблагодарно чудовище, клеветнико, негоднико! Защо пък аз да не съм в състояние да имам син? Говори, клетнико! Това ли е благодарността ти за моите благодеяния, да засягаш честта на жена ми й моята собствена чест с подлия си език? Какво щастие, че навреме разбирам каква змия съм държал в пазвата си! Как завистта и себелюбието нападат големите родове още от люлката им! Вън от къщата ми! Още веднага!

Треперейки от гняв, той изтича към писмената си маса, взе шепа жълтици, зави ги в хартия и ги хвърли пред краката на нещастника.

— Ето ти няколко пфенига да не умреш от глад, а сега махай се оттук!

С тези думи той се отдалечи, все още съскайки като змия.

Джон вдигна пакетчето, но не напусна къщата, а се промъкна в стаята си, по-скоро мъртъв, отколкото жив, съблече се по риза и макар още да не бе се свечерило, цял разтреперан легна в леглото си и жалостиво застена. Но понеже не го хващаше сън, в цялата си неволя той преброи подхвърлените му пари и тези, които бе спестил от пътуването си.

„Празни приказки! — рече си той. — И дума да не става да си вървя! Искам да остана в тази къща и ще остана!“

В този миг двама полицаи почукаха на вратата му, влязоха вътре, накараха го да стане и да се облече. Изпълнен със страх и ужас, той се подчини. Заповядаха му да прибере багажа си, но всичките му неща бяха вече прибрани, тъй като той въобще не бе отварял куфарите си. След това го изведоха от къщата; един слуга изнесе след него нещата му, остави ги на улицата и заключи вратата под носа му. След това двамата мъже разгърнаха някакъв лист и му прочетоха една заповед, в която се казваше, че под страх на наказание не бива да пристъпва повече прага на тази къща. После си отидоха; а той погледна още веднъж нагоре към къщата на загубеното си щастие. Тъкмо в този миг едно от крилата на високите прозорци леко се открехна и хубавичката дойка прибра отвън една от пелените, прострени да съхнат; едновременно с това той дочу тънкото гласче на детето.

И едва сега побягна с цялото си имущество, влезе в един хан, съблече се отново и несмущаван от никого, се тръшна на леглото.

Отчаян, отиде на другия ден при един адвокат, за да разбере дали не може да се направи нещо. Но по средата на оплакването му адвокатът го прекъсна и извика сърдито:

— Махайте се от главата ми, глупак такъв, стига сте се усуквал около наследството! Или ще накарам веднага да ви арестуват!

Съвсем съкрушен, той най-после замина за добрата Зелдвила, откъдето беше потеглил едва преди няколко дни. Отново отседна в хана и замислено яде известно време от наличните си пари; и колкото повече те намаляваха, толкова по-смирен ставаше той. Развеселени, зелдвилци сядаха на неговата маса и след като изчоплиха от него тайната му — тъй като сега той бе станал достъпен за тях — и видяха как малкото му състояние все повече се топи, продадоха на ковача на щастие една малка стара ковачница за гвоздеи пред градските порти, която тъкмо по това време се продаваше и която според думите им добре била хранила майстора си. Но за да попълни сумата, той трябваше да продаде всичките си украшения и накити, което стори на драго сърце, тъй като вече не възлагаше никаква надежда на тези вещи; те всякога го бяха подвеждали и сега той не искаше да бере грижа и за тях.

Заедно с ковачницата, в която се правеха два-три вида обикновени гвоздеи, той се сдоби и с един стар калфа, от когото новият собственик изучи бързо и без особен труд занаята и скоро стана отличен ковач на гвоздеи. Отначало ковеше без много охота, но после изпитваше истинско задоволство, когато, макар и късно, опозна щастието, което носи обикновената и неуморна работа и което действително го освободи от всички грижи и го очисти от лошите му страсти.

Изпълнен с благодарност, той засади хубави тикви и поветица и ги остави да се вият по ниската почерняла къщурка, върху която хвърляше сянка висок бъз, а в ковашкото огнище веселият огън, който той грижливо поддържаше, никога не угасваше.

Само в тихите нощи той мислеше понякога за съдбата си, а на няколко пъти, когато наближаваше денят, в който бе видял госпожа Литумлай с малиновата паста в ръка, ковачът на щастието си удряше глава в ковашкото огнище, разкайвайки се за неуместното средство, с което бе искал да подпомогне щастието си.

Но колкото по-хубави ставаха гвоздеите, които той ковеше, толкова по-бързо изчезваха и тези редки възпоминания.

Любовните писма

Виктор Щьортелер или Виги Щьортелер, както го наричаха зелдвилци, живееше в уютна и добре подредена обстановка, тъй като беше собственик на доходна спедиторска търговска фирма и си имаше хубавка, здрава и добродушна женичка. Освен крайно приятната си външност Гритли му беше донесла и прилична зестра, която й се беше паднала по наследство от някакъв далечен роднина; беше кротка и все гледаше да угоди на мъжа си. Нейните пари му помогнаха да разшири сделките си, в които той проявяваше такова старание и благоразумие, че фирмата му се развиваше отлично. Освен това той притежаваше едно качество, което, макар и необичайно за този край, му помагаше и засега се оказа много полезно за него. А именно: той беше завършил образованието си в един по-голям град, където след това прекара няколко години и стана член на Съюза на младите търговски служители. Този клуб си бе поставил за задача да разшири научните и естетически познания на членовете си. Тъй като младите хора бяха предоставени сами на себе си, те често прекаляваха и вършеха какви ли не глупости. Четяха най-трудните книги и водеха празнословни спорове върху тях; играеха в собствения си театър „Фауст“, „Валенщайн“, „Крал Лир“, „Хамлет“ и „Натан Мъдреца“; изпълняваха мъчни концерти и публично четяха невъзможните си съчинения — с една дума, нямаше нещо, което да не се осмеляваха да предприемат.

Оттам Виги Щьортелер донесе в Зелдвила любовта си към самообразование и начетеност; благодарение на тази своя склонност той се чувствуваше твърде издигнат, за да приеме нравите и обичаите на съгражданите си. Доставяше си книги, записа се във всички библиотеки и читателски кръжоци в столицата, получаваше редовно „Градинска беседка“ и се абонира за всички издания, които излизаха в поредици, тъй като те предлагаха едно системно, добре разпределено обучение в дадена област. Затова той обичаше да си седи в домашна обстановка, а по този начин се предпазваше от всякакви беди. Когато привършваше дневната си работа, която ръководеше сигурно и предпазливо, той запалваше лулата си, провесваше нос и сядаше зад купчината книги, с които боравеше извънредно умело. Но той не спря дотук. Скоро сам започна да пише различни статии, които наричаше пред жена си „есета“, и често казваше, че се смята роден есеист. Тъй като обаче есетата му не се появяваха в списанията, на които ги пращаше, той започна да пише повести, които изпращаше под псевдонима Курт фом Валде до всевъзможни неделни вестничета. И тук му провървя: новелите, подписани с благозвучното авторско име, действително започнаха да се появяват най-тържествено из разните краища на германската империя и скоро ту някой Родерих фом Тале, ту някой Хуго фон дер Инзел или Гензерих фон дер Визе[11], взе да чувствува как в сърцето му се надига омраза към нахалника, който се бе промъкнал в тяхната среда. Освен това той участвуваше тайно във всички конкурси за новели и така си създаваше вълнения, които разнообразяваха доста уединения му живот. Когато пътуваше по работа — за по-дълго или по-късо време, — често срещаше по странноприемниците хора със същите интереси като неговите, с които можеше да поприказва културно. След търговските сделки няколко часа, прекарани в приятелската атмосфера на някои редакции из разните провинциални градове, му доставяха малко културна отмора, макар тя сегиз-тогиз да му струваше бутилка вино.

Най-вълнуващото си преживяване обаче той има една вечер в гостилницата на един средногермански град, където на масата заедно със старите постоянни гости местни жители — бяха насядали и млади пътници. Старите почтени беловласи господа водеха спокоен разговор за разни литературни произведения — приказваха за Сервантес и Рабле, за Стърн и Жан Пол, за Гьоте и Тик, изтъкваха с възхищение насладата, която доставя проследяването на композиционните тайни и стилни похвати, което обаче не накърнява удоволствието от четенето. Те правеха обстойни сравнения и търсеха червената нишка, която преминава през разните творби; ту се смееха в един глас за някой стар спомен, ту пък се радваха със сериозни лица на някой новооткрит литературен бисер в старите произведения, без да вдигат много шум и без прекалено много да се разпалват. Най-после, след като изпиха едни — чая си, други — чашата си с бира, те изчукаха пепелта от дългите си глинени лули в пепелниците и с подутите си от подагра крака се запътиха към домовете си, за да си легнат. Остана само един от тях, който седна незабелязан от никого в един ъгъл, за да прочете вестника си и да изпие чаша пунш.

Тогава се завърза разговор между младите гости, които до този момент само бяха седели и слушали разговорите на по-възрастните. Някой подхвърли подигравателна забележка за старомодния разговор на тези старци, които преди четиридесет години сигурно са представлявали основния кръг ценители на изящната литература в това малко градче. Тази забележка се посрещна оживено и от дума на дума се подхвана отново разговор от белетристичен характер, но от по-друго естество. Младите не можеха да кажат много нещо по остарелите въпроси, които интересуваха възрастните, освен едно-две изтъркани клишета, взети от някоя лошо написана история на литературата; затова пък те показаха обширни и точни познания върху ежедневно появяващите се издания от по-лек род и върху всички големи и малки личности, чиито чудновати имена се появяват всеки час по страниците на хилядите сиви вестници. И скоро се оказа, че младите пътници не са някакви невежи стари съдебни съветници и самозвани учени, а хора от занаята. Защото не след дълго започнаха да се чуват думи като „хонорар“, „издател“, „клика“, „котерия“ и още много други, които предизвикват гняв у такива хора и постоянно занимават въображението им. Залата зашумя и забръмча, сякаш говореха двадесет души наведнъж, очите заблестяха лукаво — не можеше да не настъпи моментът за славни признания: един от тях се разкри като Гвидо фон Щралхайм, друг като Оскар Йордщерн, трети като Куниберт фом Мере. Тогава и Виги, който досега беше говорил малко, не се поколеба и малко свенливо успя между другото да подхвърли, че той е Курт фом Валде. Оказа се, че всички го познават така, както и той познаваше всички, защото тези господа, които с десетки години оставяха дебрите книги непрочетени, поглъщаха моментално всичко, което публикуваха подобните на тях автори, като успяваха да си набавят един от друг тези книжлета по кафенетата, и то не от интерес, а от някаква особена бдителност.

— Вие сте Курт фом Валде? — прокънтя в залата. — Добре дошъл!

Веднага поръчаха порядъчно количество бутилки от някакво подправено кисело вино — най-евтиното запечатано вино, което можеше да се намери в гостилницата — и едва тогава компанията се оживи истински. Всеки искаше да покаже, че му работи ченето. Те разнищиха най-основно всички онези, които по някакъв начин се бяха добрали до успех и сега, на стотици мили оттук, вероятно спяха дълбокия сън на праведници; всеки твърдеше, че има най-точни сведения за житието и битието им, не остана позорно деяние, което да не им припишат, и припевът на всяка клюка беше сухото заключение:

— Впрочем той е евреин!

На което все така сухо другите отвръщаха в хор:

— Да, казват, че бил евреин!

Възхитен, Виги Щьортелер потриваше ръце и си мислеше:

„Ето ме най-после в моята среда! Писател сред писатели! Брей, какви обиграни умове! Какво разбиране и какво морално възмущение!“

През тази нощ, докато пиеха миришещото на сяра вино, те решиха да оправят този лош свят и да запалят нова утринна заря, като сложат официално и тържествено началото на един „нов период на бурни устреми“, и то с целенасочен план и изпълнение, та по този начин да предизвикат изкуствено оня кипеж, от който щяха да израснат класиците на новото време.

След като сключиха това знаменито споразумение, не можаха да продължат по-нататък: главите им скоро клюмнаха и те трябваше да се оттеглят в стаите си. Защото пророците не понасяха хубаво, а камо ли лошо вино и изкупваха всяко изстъпление с неразположение и гадене.

Когато си отидоха, старият господин, който беше останал и се беше забавлявал прекрасно с оживената компания, попита келнера какви са тези хора.

— Двама от тях — рече той — са търговски пътници — господин Щьортелер и господин Хуберл. Третият се казва господин Щралауер, но само четвъртия познавам по-отблизо, нарича се доктор Мевес, миналата зима прекара няколко седмици тук. Тогава аз работех в „Синята щука“ и там в танцувалния салон той изнесе няколко сказки за немската литература, които преписа дума по дума от една книга. Вероятно я беше откраднал от някаква библиотека, ако може да се съди по корицата, защото страниците й бяха подгънати и целите изцапани с мастилени и мазни петна. Освен тази книга той притежаваше още един разпарцаливен френски разговорник и тесте карти за игра с неприлични картинки, които се виждаха, когато държиш картата срещу светлината. Той преписваше от книгата в леглото си, за да пести отоплението. Веднъж изля мастилницата върху юргана и чаршафа и когато в сметката ханджията вписа една малка сума като обезщетение срещу тях, той го заплаши, че ще опозори чрез статиите и фейлетоните си „Синята щука“. И понеже освен това имаше и други лоши навици, най-после го изхвърлиха от странноприемницата. Впрочем под името Куниберт фом Меере той пише разни сладникави неща, които плагиатствува от други автори.

— Я гледай ти! — рече старият. — Та вие умеете да говорите по тези въпроси като човек от занаята, Георг!

Келнерът се изчерви, запъна се малко, а след това каза:

— Да си призная, и аз бях писател цяла година и половина!

— Бре да му се не види, и какво пишехте? — възкликна старият.

— Едва ли ще мога точно да ви обясня — продължи Георг. — Бях прислужник в едно кафене, където по цял ден седяха хора от рода на днешните ни клиенти. Те се излежаваха, шляеха се, мъдруваха, ровеха се из вестниците, ядосваха се на чуждото щастие, радваха се на чуждото нещастие и сегиз-тогиз притичваха до вкъщи, за да надращят на бърза ръка и най-лекомислено десетина страници; тъй като не бяха учили нищо, те нямаха и понятие, че носят някаква отговорност. Скоро аз станах доверено лице на тези господа, техният живот ме блазнеше далеч повече от моята работа като келнер — и аз също станах писател. Бях скрил в стаята си куп разпокъсани от четене френски вестници, които бях събрал от разните гостилници, където работех по-рано — първоначално с намерението да посричам малко из тях, та да науча някоя и друга френска дума, както подобава на един млад келнер. Започнах да превеждам от тези забравени вестници каквото ми попадне — ту разказчета, ту някаква историйка за хора, които въобще не познавах. Поради това, че не владеех литературния немски език, често не само спазвах френския словоред, но и вмъквах какви ли не галицизми; а и глупостите, които раждаше собственият ми мозък, също влизаха в тази каша, която аз смятах за истинска белетристика. След като изподрасках цяла тетрадка по този начин, аз я представих на господата, вече мои приятели, като оригинална творба и — за чудо! — те ме поощриха и веднага разрешиха да я изпратят за печат. Има нещо странно у бездарните драскачи. Въпреки че са най-нетърпимите и неприятни хора на света, все пак у тях има някаква непреодолима склонност да се обединяват и масово да се размножават, та по този начин да упражняват, така да се каже, механичен натиск върху по-горния слой. Книжката ми веднага беше обявена като заслужаваща особено внимание първа творба на млад остроумен автор, който свързва немската проницателност на разсъжденията с френската елегантност, което сигурно се дължи на няколкогодишния му престой в Париж. Впрочем аз действително бях работил половин година в този град при един немски гостилничар. Тъй като между преведените работи имаше няколко пикантни, но вече забравени анекдота, те веднага излязоха в много вестници, при което моята книга се посочваше като техен източник. Бях се подписал на корицата с псевдонима Жорж д’Езан, което в същност беше обратно написаното ми гражданско име Георг Назе. И изведнъж навсякъде започнаха да говорят за мене: „В своята интересна книга Жорж д’Езан говори за следната характерна черта на тогова или оногова…“ и поради това аз така се възгордях и станах толкова дързък, че се понесох неудържимо като изстреляно гюле по утъпкания път, без да се спирам нито за миг.

— Но по дяволите! — каза сега старият. — Отде вземахте материал, за да пишете? Не сте могли постоянно да се подхранвате от вашия куп стари вестници!

— Не! Просто нямах друг материал освен, така да се каже, писането само по себе си. Топях перото в мастилницата и изписвах всичкото мастило. Едва бях получил званието писател, и взех да пиша за достойнствата, задълженията, правата и нуждите на писателското съсловие, за необходимостта писателите да се сплотят срещу другите съсловия; писах за думата „писател“, без да знам, че това е една истинска немска, стара дума, и предлагах тя да бъде премахната, като измислях други — по мое мнение — много по-смислени и правилни названия и предлагах те да бъдат обсъдени, като например „писач“, „мастилар“, „книгописец“, „книгар“, „перохудожник“, „книгомайстор“ и др. Настоявах също да се създаде обединение на всички пишещи, с цел да се гарантира тяхното добро и сигурно препитание. Накъсо казано, с всички тези глупости аз вдигнах доста голям шум и известно време минавах за много обигран човек между останалите драскачи. Всичко свеждахме до нашия въпрос и отново и отново се връщахме към „интересите“ на писателствуващите. Макар да бях най-неначетеният чирак на света, аз пишех изключително за писатели, без да познавам от собствени наблюдения характера им; съчинявах „Един час при Х.“ или „На гости при Н.“, или „Среща с П.“, или „Една вечер при К.“ и други подобни, които украсявах с нечувана дързост, нахалство и хлапашки глупости. Извън това спекулирах най-умело с така нареченото „Както научаваме…“, като разпространявах надлъж и нашир какви ли не измислици и клюки. Когато нямаше нищо подходящо от всекидневието, превеждах навярно вече за двадесети път „Зезенхаймските идилии“ от хубавия Гьотев език на моя просташки жаргон и представяйки ги за някакво ново проучване, ги изпращах в някое загубено вестниче. Също така вземах от именити автори ония пасажи, за които в последно време малко се говореше — доколкото поне на мен ми беше известно, — и ги разпращах с няколко нелепи забележки като свои собствени открития. Или пък преписвах от някоя току-що излязла книга било писмо, било някое стихотворение, пущах го да циркулира като мой ръкопис и винаги със задоволство виждах как то бодро обикаля из всички вестници. Особено поетът Хайне ми доставяше най-тлъстата храна — Край смъртния му одър аз виреех буквално като цвекло на бунище.

— Но вие сте били истински мерзавец! — извика смаян старият господин.

А Георг отвърна:

— Не бях мерзавец, а просто един несретник, който прилага келнерските си навици в една дейност, в една област, за които няма ни морално, ни неморално разбиране, а въобще никакво понятие. Извън това моят метод не нанесе никому истинска щета.

— И как се отказахте от хубавия живот? — попита старият.

— Също така бързо и просто, както бях навлязъл в него! — отвърна бившият писач. — Въпреки целия блясък аз не се чувствувах удобно в тази среда — особено ми липсваха добрата храна и хубавото вино, останало по шишетата, които ми даваше предишният ми занаят. Ходех и доста опърпан, имах един съвсем износен келнерски фрак, който носех и зиме, и лете под тънката си връхна дреха. Неочаквано получих от родния си край една малка сума и тъй като отдавна копнеех да се облека добре, веднага си поръчах нов елегантен фрак и спретната жилетка, купих си позлатена верижка за часовник и чудесна риза с жабо. Но когато се видях в огледалото така наконтен, като че ли завеса се смъкна пред очите ми. Внезапно установих, че съм прекадено добър, за да бъда писател, но достатъчно назрял за оберкелнер в някой среден ресторант и си потърсих съответно място.

— Но как успяхте — попита клиентът — да прецените така разумно и трезво писателския занаят?

— Може би се дължи на това — отвърна Георг Назе с усмивка, — че едва сега в свободното си време се мъча да се самообразовам, но само за свое собствено удоволствие.

След тези думи старецът най-после плати консумацията си и си тръгна, като преди това подкани оберкелнера за в бъдеще да взема участие в разговорите на клиентите и да не пропуща да им разправи всичко, което помнеше от веселите си подвизи и преживелици. И така, оказа се, че в този хан постоянните гости и келнерът бяха по-образовани и начетени от малкия писателски кворум, който спеше в този час под същия покрив.

На следния ден господата се разпръснаха, всеки по своя път, като преди това още веднъж разискваха най-оживено новия период на бурни устреми, който щяха да изградят. Засега те разпределиха помежду си няколко роли и сметнаха за щастливо стечение на обстоятелствата, че чрез Виги Щьортелер завързват отлични връзки с Швейцария, а той се зае да представлява едновременно Бодмер и Лаватер, като посреща и насърчава новите клопщоковци, виландовци и гьотевци.

Така съвсем важен поради новите изгледи и планове, които се въртяха в главата му, той се завърна в родината си. Пусна си дълга коса, която приглади зад ушите, сложи си очила от обикновено стъкло за прозорци и си остави малка остра брадичка, за да може външността му да отговаря на онова значително съдържание, което благодарение на новите си познати бе спечелил с един замах. Съгласно мисията, с която се бе нагърбил, той започна да общува със съгражданите си и да търси привърженици. Щом научеше, че някой е изпратил каквато и да е историйка за годишния алманах или е съчинил някое и друго присмехулно стихче — единствената литература, с която се занимаваха в Зелдвила, — той веднага се опитваше да го спечели за член на Периода на бурните устреми. Но когато добрите хорица забелязаха намеренията му и прозряха странните му подканвания, те го взеха за прицел на подигравките си и за предмет на нови присмехулни стихчета, които за негово огорчение четяха по кръчмите. А когато най-после на един банкет той попита със заобикалка градския писар какво е мнението му за Курт фом Валде, онзи отвърна:

— Курт фом Валде ли? Що за теле е пък той?

Тогава веднъж завинаги цялата работа му дойде до гуша и той отново се затвори в домашното огнище.

В къщи често наблюдаваше жена си и когато видя колко прелестна беше Гритли, седнала на чекръка с боне на главата, с розови устица, с изящни крачета и гърди, които леко се повдигаха, изведнъж го озари една мисъл и той реши да я въздигне и направи своя муза. Начаса я накара да прибере изкусно украсения с кокалени пръстенчета и звънчета чекрък и да свали зелената лента от нежното като коприна конопено валмо. Вместо тях той мушна в ръката й една стара антропология и й заръча да я чете, докато той работи в кантората си, за да не изостава през това време великото дело. След това, крайно доволен от хрумването си, той отиде да си гледа работата. Когато обаче се върна на обед, жаден за първия духовен диалог със своята муза, тя поклати глава и не можа да каже дума.

„Ще трябва да опъна по-нежни струни за начало!“ — помисли си той и след ядене й даде книгата „Пролетни писма на една усамотена душа“, която тя трябваше да чете до вечерта. След това той отиде в кантората си, за да изпрати една партида растителна боя. После отиде в гората, за да участвува в един търг за дъбови кори. Там сключи добра сделка и доволен тръгна да се поразходи, но и от разходката съумя да извлече полза. Прибра търговското си тефтерче и извади един по-малък бележник със стоманена заключалка.

С него в ръка застана пред първото дърво, огледа го и написа:

„Буков ствол. Светлосив с още по-светли петна и напречни ивици. Два вида мъх го покриват — единият почти черен, а другият зелен и лъскав като кадифе. Освен това жълтеникави, червеникави и бели лишеи, които често преливат един в друг. От едната страна се катери бръшлян. Осветлението ще трябва да се проучи друг път, тъй като дървото е в сянка. Навярно би могло да се използува за сцена с разбойници.“

След това застана пред един забит в земята прът, на който някакво дете беше закачило умрял слепок. Той си записа:

„Интересен детайл. Малък жезъл, забит в земята. Труп на завита около него сребристосива змия, прекършена в конвулсиите на смъртта. Мравки влизат и излизат от кухата вътрешност, внасяйки живот в трагичната сцена. Върху нея трептят плътни сенки на няколко полюшващи се треви с червеникави класове на върха. Меркурий ли е умрял и е оставил тук забит жезъла си, по който се вият мъртви змии? Последното хрумване подхожда по-скоро за новела с търговски сюжет. П.П. Жезълът или колът е стар, посивял от времето, със същия цвят като на змията; там, където го огрява слънцето, сякаш е обрасъл със сребристосиви косъмчета. (Последното наблюдение сигурно е съвсем ново.)“

Той се спря също пред едни бразди, оставени от колела, и написа:

„Мотив за селски разказ: коловоз, полуизпълнен с вода, в която плуват малки водни гадинки. Издълбан път. Пръстта — влажна, тъмнокафява. И следите от стъпките са пълни с вода, която е червеникава — съдържа желязо. Голям камък насред пътя, отчасти с пресни белези от повреда, като от колела на каруца. С това могат да се свържат изложения за преобърнати коли, бой и насилие.“

Като повървя по-нататък, срещна една бедна селска мома, спря я, даде й две-три монети и я помоли да почака за няколко минути. След това я огледа от глава до пети и записа:

„Набита снага, боса, до над глезените покрита с прах от пътя; блуза на сини черти, черно елече — остатък от народна носия, пребрадена с червена кърпа на бели точки…“

Но в тоя миг момата хукна да бяга с всичка сила, сякаш зъл дух я беше възседнал. Гледайки жадно подпре й, Виктор усърдно записваше:

„Прекрасно! Демоничен общодостъпен образ, първично създание.“

Като избяга на доста голямо разстояние, момата се спря и погледна назад. Но като видя, че той още пише, обърна му гръб и се плесна с длан няколко пъти по задника, а после изчезна в гората.

 

 

Така той се върна в къщи натоварен с впечатления като пчела с мед.

— Е, скъпа музичко — извика той на жена си, — прочете ли книгата? На мен много ми провървя, донесъл съм няколко отлични студии и днес ще поговорим как можем да ги използуваме!

Но тя пак не можа да каже нищо, защото целия следобед беше седяла в градината и с голямо удоволствие беше чистила зелен грах. Този път той поклати глава и си помисли:

„Странно! Може би е по-добре да започна веднага с практиката, като се уповавам на женската й проницателност!“

И така след вечеря той й прочете днешните си бележки, доведе разговора до ползата от такива наблюдения, посъветва я и тя да си записва подобни впечатления и да му прочита материала, който събере, а после я подкани да каже мнението си по тези въпроси.

— Аз нищо не разбирам от тия работи! — беше нейният отговор.

Налагайки си търпение, той каза:

— Сега ще разгледаме едно цялостно произведение, което може би ще ти бъде по-ясно и откъдето навярно ще доловиш как се преплитат подобни отделни описания, колкото и майсторски да са съчетани.

Той извади последния си ръкопис и започна да чете на глас, като се прекъсваше често, смущаван от многото зачерквания и поправки и поради това, че трябваше да намества и оправя очилата си, които му пречеха да чете. Само след половин час обаче забеляза, че жена му бе задрямала.

Тогава той зачука с ножа си по металическия свещник и когато Гритли се стресна от съня, той й каза сериозно и неодобрително:

— Това не може да продължава така, скъпа жено! Виждаш колко труд си давам аз да те направя образована като мен, а ти изобщо не искаш да се понапрегнеш малко! Както знаеш, аз тръгнах по трънливия път на поета и сега чувствувам нужда да бъда разбран, нуждая се от вдъхновено насърчение, от изпълненото с любов съчувствие на едно женско създание, на една съпруга със същата духовна настройка като мен, а ти просто ме изоставяш и заспиваш!

— О, скъпи мой съпруже — отвърна госпожа Гритли, като се изчерви от думите му, — струва ми се, че истинският поет трябва да разбира изкуството си без такава вдъхновителка!

— Добре — извика Виги, — подигравай ми се още, вместо да ме въздигнеш и подкрепиш! Добре! Тогава, ей богу, аз ще вървя сам по пътя си!

Загрижен и нацупен, той си легна и жена му легна до него, разтревожена, че може нещо да му е мръднало в главата. Няколко дни той се муси и вървя сам по пътя си; но не можа повече да издържи и реши с мъжка строгост да наложи волята си и да принуди жена си да върши това, за което един ден щеше да му бъде благодарна. Състави на бърза ръка план за възпитание, подбра известен брой книги, застана решително пред жена си и й заръча непременно да прочете и научи това, което й дава. Тя изпадна в голяма тревога, защото видя, че има опасност домашното им спокойствие да бъде напълно разрушено. Не се решаваше да потърси нийде съвет, за да не издаде мъжа си и да го изложи на подигравките на хората, за които тази история щеше да представлява отлично мезе. Така тя се подчини и макар с гняв в сърцето, изпълни желанието му, като взе книгите в ръка и се опита да ги чете колкото се може по-внимателно. Слушаше съсредоточено думите и наставленията му, стараеше се да не заспи и дори се преструваше, че започва да разбира някои неща, защото смяташе, че така по-скоро ще се отърве от сполетялото я нещастие. Тайно обаче тя лееше горчиви сълзи; срамуваше се пред себе си заради това глупаво и срамно положение и често захвърляше книгите в някой ъгъл или ги тъпчеше с крак. Явно, дяволът беше яхнал мъжа й и затова той й пъхаше в ръка всички тези скучни и безсърдечни превземки и преструвки, които мъкнеше в къщи.

Отначало той беше доволен от послушанието й, но когато след няколко седмици забеляза, че от нея все още не бликаха насърчителни думи, една заран й каза:

— Така няма да стигнем много далеч. Затова нека веднага повикаме на помощ самия живот, красивата страст! Днес заминавам на по-дълъг път, тъй като трябва да подготвя есенните търговски сделки. И така ще започнем кореспонденция, която един ден ще можем да покажем на света! Сега, скъпа женичке, ще трябва да отприщиш чувствата и мислите си! Още от първия град, в който пристигна, ще ти пиша писмо; и ти ми отговори в същия дух. Да не си посмяла само да ми пишеш, че вече си сложила рязаното зеле в кацата, че си ми поръчала нови нощници, че ти се ще да ме подръпнеш за ушенцето, когато се завърна в къщи, че недавна си спала с нощната ми шапка и без да се усетиш, на заранта си закусвала с нея, или други подобни баналности, каквито обикновено имаш обичай да ми пишеш. В никакъв случай не това! Заеми се по мъжки или собствено заеми се поне веднъж с цялата си женственост, тоест, бих казал, разкрий върховната страна на своята женственост и нека прозвучат пълно и чисто хармониите, които сигурно спят в тебе, тъй като естествено в едно красиво тяло живее прекрасна душа! С две думи: следи тона и аромата на моите писма и се нагаждай към тях! Повече няма какво да ти кажа!

Когато влезе в стаята, готов за път, Гритли го изненада с едно прекрасно ръчно куфарче, изплетено от пъстър камъш, в което му беше опаковала много практично и апетитно едно печено пиле, няколко кифлички, две кристални шишенца — едното със старо вино, а другото с ликьор, — една сребърна чашка, прибор и две малки салфетки. Тя сама се бе сетила да му приготви всичко това, защото той много пъти й се бе оплаквал, че по време на безкрайните си пътувания по влаковете често оставал гладен и жаден. Залисан в своите идеи, той пое куфарчето разсеяно, а на сбогуване й каза хладно и строго:

— Отвърни мислите си от подобни материални неща и се съсредоточи върху онова, което ти казах! Знай, че от този последен опит зависят спокойствието и щастието на нашето бъдеще!

С тези думи той тръгна и още преди да бяха изминали два часа, отвори куфарчето и се наяде вкусно, с което направи скомина на спътниците си. Пилето беше майсторски нарязано и така нагласено, че изглеждаше като цяло, а кифличките бяха отлично опечени; само не можеше да реши дали да пие от старото шери или от фината вишновка, затова в края на краищата опита и двете. След тези вкусни неща той се развесели, извади една пура от богато украсената чантичка, която жена му бе избродирала, и я запали.

През това време тя седеше със свито сърце в къщи и настроението й далеч не беше отлично, защото този непоправим глупак господин Виги Щьортелер беше намерил прекрасен начин да я тормози отдалеко — вместо заминаването му да я отърве от онзи кошмар, сега тя щеше да очаква пощенския раздавач като някакво ново страшилище, и тази мисъл я тревожеше и объркваше напълно. А последните му думи бяха доказателство, че цялата история става наистина опасна. Така, изпълнена със страх, тя изчакваше предстоящите събития, но все пак реши да напрегне всички сили и да отговаря колкото може по-добре на писмата на мъжа си. И наистина, преди да изминат шестдесет часа, пристигна следното писмо:

„Скъпа приятелко на моята душа,

Щом две звезди се целунат, два свята загиват! Изтръпват четири розови устни, между чиято целувка се процежда отровна капка! Но това изтръпване и тази гибел са блаженство и неговият миг се равнява на цяла вечност! Мисля и мисля, и моите мисли нямат край: Защо е раздялата? На този ужасен въпрос мога само едно да противопоставя и аз хвърлям думата в блюдото на везните: жарът на моите любовни желания е по-силен от раздялата, та дори тя да е самото първично отрицание… Докато бие това сърце, вселената още не е загубила първичното си утвърждение. Любима, далеч от теб ме обгръща мрак… капнал съм от умора! Самотен тръгвам към леглото си… Спи спокойно!…“

Към това писмо имаше едно листче със следното съдържание:

„П.П. Нарочно писмото ми е по-късо, мила жено, за да не ти се стори началото трудно! Виждаш, че тези няколко реда се въртят около един-единствен мотив понятието «раздяла». Изкажи и ти чувствата си по този въпрос и ги допълни с някое ново хрумване. Задача на твоето сърце и на добрата ти воля ще бъде да ти подскажат това. Днес за пръв път, откакто съм заминал, ще спя на легло; дано само няма дървеници! Младият Мюлер от Бурггасе, когото срещнах на път, ми поиска в заем 40 франка в присъствието на други пътници, и то съвсем en passant, така че в бързината не можах да му откажа. Тъй като знам, че родителите му имат още една пратка маслодайни семена, нека чиновникът от кантората веднага отиде да закупи семето, като го мине по сметка. Но това трябва да стане веднага, преди те да са узнали, че младежът ми дължи сумата, иначе няма да получим нито семе, нито пари.

П.П. За търговските и домашните работи ще си пишем на отделен лист, за да можем после да го отстраним. В очакване на бързия ти отговор, оставам твои съпруг и приятел Виктор.“

Седнала с писмото в ръка, тя го препрочиташе и не знаеше какво да отговори. И макар да беше стъкмила няколко прозаични мисли за жестокостта или ползата от раздялата, не й хрумваше никаква нова идея за отговора, пък и дори да й дойдеше нещо на ум, то беше далеч под целуващите се звезди и „първичното утвърждение“. Поради това избледняваха и разсъжденията й за раздялата, които все пак се въртяха около необходимостта и доходността на търговските пътувания, защото друга причина за тях тя не знаеше.

Тя отиде с писмото в градината и обзета от все по-голям страх, започна да се разхожда нагоре-надолу. Тогава видя чиновника от кантората и веднага й хрумна да му се довери, да му се оплаче от сполетялата я беда и да го помоли да й помогне. Но още в същия миг се отказа от идеята си, защото не искаше да урони авторитета на мъжа си. Сега погледът й се спря на градинката на една съседна къща, отделена от нейната градина само с жив плет, и внезапно женската й хитрост й подсказа най-чудноватия изход, за който тя веднага се залови, без много да му мисли и сякаш озарена от по-висша светлина.

В съседната къщичка живееше беден учител от основното училище в града, на име Вилхелм, млад човек с тъмни замечтани очи, който минаваше за не много умен или по-скоро за ограничен. Той страшно обичаше да заглежда жените, но беше извънредно тих и стеснителен и поради мизерното си положение не смееше и да помисли да се ожени или дори да ухажва красивия пол.

Затова той се задоволяваше да се възхищава отдалеко на красавиците и тъй като желанията му бяха безплодни, беше все едно дали за предмет на възхищението си ще избере жена или момиче; затова той напълно честно се спираше ту на тази, ту на онази и насочваше мислите си към нея. Така в сърцето си той живееше като паша и всички красавици, които пиеха кафе и плетяха чорапи, или пък се шляеха из улиците, бяха негови. За да обоснове научно или постави в по-добра светлина този свой до известна степен лекомислен нрав, добрият Вилхелм се бе отрекъл и от християнската си вяра и макар в неделни дни да трябваше да пее в училище и постоянно да слуша как свещеникът разяснява веруюто, той бе възприел една напълно езическа философия. Той възкресяваше всички богове и богини от митологията, за които беше чел, и за собствено забавление изпълваше околността с тях. Според настроението на небето, надвиснало над Зелдвила, той ту беше древен германец, ту древен грък или индиец, и тайно се държеше с жените си според обичаите на съответните си сънародници. Само когато времето бе съвсем сиво, хлябът му прекалено оскъден и никъде не се мяркаше любезен женски поглед, той издухваше понякога тези богове на вси страни и в себе си твърдеше, че за такъв живот човек няма нужда от никакъв бог.

Щом красивата Гритли се сети за този млад учител тя веднага реши, че само той може да я спаси. Че му е приятно да я вижда, това тя знаеше от известно време, както знаеше, че беше твърде тих и свенлив човек, защото се изчервяваше и свеждаше очи, когато я срещнеше, а пък й се струваше също, че той е именно от ония хора, които умеят да пазят тайна. Затова тя отиде и преписа писмото на мъжа си, като измени и прибави няколко думи, сякаш писмото е от жена до мъж. След това сгъна изящно листа и го запечата, без обаче да сложи адрес отгоре.

Вечерта излезе отново в градината и отиде до живия плет, тъкмо когато Вилхелм поливаше малката си цветна лехичка. Тя пристъпи колкото се може по-близо до оградата и тихо го повика по име. Когато той вдигна очи, тя цяла се разтрепера, показа му крадешком писъмцето и като го стрелна с един твърде страшен слънчев поглед, го запита дали умее да мълчи. Този път той забрави да сведе очи, усмихна й се несъзнателно, по-скоро като шестмесечно пеленаче, на което показват някакъв лъскав предмет, и като изтърва лейката, понечи да хване главата й, за да я доближи до устните си, също както правят децата, които още не могат да преценяват разстоянията. Но не й отговори, докато тя не повтори въпроса си, след което й кимна сериозно с глава.

— Вземете това писъмце, но никой да не види, и на негово място поставете един хубав, подходящ отговор! Касае се за шега, от която вие с нищо няма да бъдете ощетен! — рече тя, мушна писмото в шумата на плета и побягна като ухапана от змия, за да се скрие в стаичката си.

Вилхелм я проследи с поглед, сякаш гледа привидение, след това измъкна внимателно писмото от глога, пообиколи, доколкото позволяваше малката му градинка, и се промъкна в стаичката си, в която се влизаше направо от градината. Бързо прочете писмото — един път, втори път; сърцето му лудо се разтупа и той извика:

— О, господи Исусе! Та това действително е любовно писмо!

Обсипа хартията с целувки, но после се сепна, спомни си оня поглед, който Гритли му бе хвърлила, и реши, че тя го обича. Огледа стаичката си. Гъсти поветици със сини и розови цветове закриваха почти изцяло ниските прозорци, но през тях все пак проникваше вечерното слънце и сипеше златна светлина по стената над сиромашкото му легло, над няколко книги по митология и мастилницата му. Първата мисъл, която проблесна в преливащото му от благодарност сърце, беше за добрия господ, и то за единствения, порядъчен християнски господ.

— Разбира се — викаше той, докато се разхождаше нагоре-надолу с писмото в ръка, сякаш държи телеграма, — разбира се, че има господ! Разбира се, много естествено! — и той се почувствува крайно щастлив, че по такъв приятен начин може да се примири с Твореца, който беше създал красивите жени. Но отново се сепна. — За какво, по дяволите, ми е тя? Че нали си има мъж!… Но чакай! То си е нейна работа! Каквото заповяда, това ще направя! Ако пожелае, няма никога да й проговоря нито дума, ако поиска, ще се скрия с нея в дън земя, пък и сам ще легна в земята, стига да ми заповяда!

Седна на леглото и се отдаде на опияняващите го мечти. После в късния здрач прочете още веднъж писъмцето; стори му се все пак, че е написано малко чудновато и глупаво.

— Ех — каза си той, усмихвайки се сам на себе си, — дори за едно подарено сърце важи поговорката: „На харизан кон зъбите не се гледат!“ Ще напиша отговора в нейния стил, щом като тя така го иска и разбира!

Запали една угарка от свещ, намери лист хартия и написа отговора на писмото на търговеца тъй, както би се понравило на Виги — не само остроумно, но и стоплено от целия плам, който гореше в този миг в сърцето на бедния учител. После сгъна хартията, занесе я навън и я скри в плета. След това се върна при хазяйката си, за да изяде супата за вечеря. Но колко голямо беше учудването му, че можа да глътне само няколко лъжици — така сит беше от приятните чувства, които изпълваха душата му; докато по-рано, когато изживяваше любовните приключения само в мечтите си, по всяко време изпитваше голям глад. Легна си веднага, горейки от желание да сънува любимата си; защото инак дългите часове, прекарани в сън, му се струваха безотговорно пилеене на време и чиста загуба. Едва беше легнал и за пръв път от дълго време започна от само себе си да се моли и да благодари искрено и сърдечно на добрия господ за скъпия дар, за любимата, която бе получил така неочаквано. Но насред молитвата смутено се прекъсна, тъй като се сети, че не е много подходящо да се моли за такива работи и почти съжали, че така непредпазливо отново се бе обърнал към християнския бог от детските си години, който не обичаше да се отнасят с него така весело и безцеремонно, както наредените по азбучен ред богове от книгите му по митология. И все пак колко прекрасен беше този живот, който го изпълваше с възторг, задето и в най-тежките си дни не бе молил никого за къшей хляб. Така с известно чувство на коварство започна да мисли за красивата жена, докато се зазори и заспа дълбоко. Тогава му се присъни, че седи и меле половин килограм ароматно печено кафе, а мелничната пее такава благозвучна небесна мелодия, че душата му плувна в блаженство — но все пак не сънува госпожа Гритли.

В същото време тя наистина потърси и намери писмото му и още през нощта го преписа с необходимите изменения. При това се натъкна на две неща: първо, сърцето й заби доста плахо и неукротимо, когато почувствува истинската топлота, която излъчваха думите на Вилхелм, докато тя ги преписваше крайно внимателно; второ, и през ум не й мина да вмъкне в заръчаното делово приложение или в самото писмо една от ония закачливи фрази за дърпане на ушенцето или за нощната шапка, така че забраната на мъжа й се оказа съвсем излишна. Но тя не обърна много внимание на тези две неща, тъй като бе напълно погълната от грижата да задоволи мъжа си. В послеписа обаче добави:

„Нашият писар днес отиде при Мюлерови на Бурггасе и купи слънчогледовото семе; но само две минути по-късно, преди още да успеем да го приберем, те пратиха да поискат за тази сума сто сини бруса. През това време сигурно са получили известие от сина си, че е взел от тебе в заем четиридесет франка, защото, когато след това поискахме да приберем слънчогледовото семе, те се извиниха, че без знанието на мъжа си жената го била продала още преди два дни на един селянин. Така че към четиридесетте франка се прибавиха сега и брусовете. Дай боже писмото ми да ти хареса поне малко; то ми струваше доста усилия, но не и прекалено много, пък и виждам, че работата може да потръгне.“

Още с първата поща тя изпрати писмото и след два дни вече получи отговор от четири страници със следното приложение:

„Ето и второто ми писмо, скъпа жено. Гордея се истински, че най-после улучих верния път, защото, без ласкателства, ти си успяла отлично. Но сега в никой случай не се отпущай! Виждаш, че здраво съм се заел с тебе и съм изписал четири страници само с енергични мисли и образи. И сега мога само да ти кажа: запретни се за работа! Дявол ще ги вземе Мюлерови, като се върна в къщи! Това, което са направили, ме засегна и ми огорчи един хубав ден, тъкмо когато бях направил най-интересните познанства! Забравих да се подпиша на първото си писмо, напиши ти отдолу, но точно: Курт Ф. В. Или по-добре недей, и без това ще прегледам после цялата сбирка.“

През последните два дни Гритли сериозно обмисли цялата работа и реши да скъса с Вилхелм. Искаше навреме да му каже, че се е касаело за една шега, която смятала да му обясни по някакъв начин. След като преписа двете писма, тя почерпи малко смелост и се надяваше в края на краищата сама да се справи с отговорите. Но когато пое в ръце последните измишльотини на Виги, пред очите й заиграха червени и сини петна, а когато си помисли, че с времето тази работа ще става все по-щурава, отказа се от всякаква надежда и обхваната от нов страх, побърза да препише четирите страници и да ги сложи на уреченото място.

Вилхелм, който беше прекарал два тежки дни, защото нито беше чул, нито видял дамата на сърцето си, се спусна като ястреб върху плячката си и за по-малко от час състави такъв отговор, който по замах и нежност далеч задмина шедьовъра на Виги. Докато го прелистваше, Гритли се почувствува дълбоко развълнувана и от очите й дори капнаха няколко сълзи върху хартията, защото подобни неща никой никога не й бе казвал. Мина й през ума, че ако има да пише писмо на човек като Вилхелм, щеше да й бъде много по-леко, но на Виги… Отказа се от всяка мисъл да води сама кореспонденцията и остави нещата да следват своя ход, уповавайки се на хитростта си, която в случай на нужда щеше да намери някакъв изход. Този път добави следния послепис:

„Няма какво друго да ти пиша оттук освен една малка, глупава историйка, която не посмях да поместя в главното писмо. Бедният Шоренханс, който живее пред градските порти и както знаеш, си прави по-често шеги, отколкото вижда месо, трябвало миналата неделя да занесе една тежка торба с пари в столицата — наема за земята си. И защото не си отделил почти нищо, за да се отбие някъде и да похапне, казал на жена си:

— Ще стана още в четири часа и ще си плюя на петите, че до града има седем часа път. Така ще пристигна тъкмо по обед и господарят сигурно ще ми даде чиния супа, а може би чаша вино.

Така и сторил и духтил като луд с торбата пари. Към десет часа почувствувал такъв глад, та си помислил, че едва ли ще стигне до града, и затова попитал хората, които срещал по пътя си, колко остава още до града.

— Ако тичаш бързо — казали му те, — ще стигнеш за един час!

— А кога обядват хората там? — попитал боязливо той.

— Неделен ден в единайсет часа — казали те.

Така сиромахът тичал, колкото му крака държат, защото му предстоял и дългият път на връщане, а той нямал ни пукната пара в джоба си. Най-после пристигнал — тъкмо биело единадесет часът — и задъхан се промъкнал зад прислужницата в стаята, дрънкайки шумно торбичката си с пари. Семейството седяло вече на масата; току-що били изнесли супата. Малко раздразнен, задето човекът нахълтал така в стаята, господарят казал:

— Добре, драги! Седни сега на пейката до печката и имай малко търпение!

Така, капнал от умора и натъжен, той седнал на пейката и гледал как ядат и пият господарите, слушал децата как бърборят и се смеят и дълбоко поемал аромата на огромното печено, което тъкмо внесли. Никой не се сещал за него; най-сетне господарят случайно се обърнал и го запитал:

— А какво ново има към вас, драги приятелю?

— Нищо особено — отвърнал Шоренханс, опомняйки се бързо, — освен, че тази седмица за чудо една свиня се опраси с тринайсет прасенца!

Като чула това, господарката състрадателно се хванала за главата и извикала:

— О, мили боже! Какво става с твоя ред на земята! Една майка свиня има само дванайсет цицки, а откъде ще бозае тринайсетото прасенце!

Шоренханс вдигнал усмихнато рамене и отвърнал:

— Ще прави просто като мене: ще седи и ще гледа!

При тези думи господарят се разсмял и извикал:

— Жено, накарай да донесат една чиния на селянина и му дай от всичко, каквото ние ядохме!

Така и станало; дали му от супата, от печеното и от другите вкусни ястия, а господарят му налял и чаша старо вино, и когато си тръгнал, му дал добър бакшиш.

Мили мой, пиша ти тази весела историйка само защото ми хрумна нещо. Искам — тъй като имаш толкова много връзки — да преработиш или съчиниш наново и поукрасиш това малко разказче, та да добие вид и после да го дадеш като подходящо фейлетонче за забавната страница на някой от твоите вестници. След това ще можеш да поискаш за него — като кажеш с каква цел — малък хонорар, да речем десетина франка, а ние ще ги дадем на Шоренханс, който сигурно ще се смее и ще се радва на тази неочаквана сума, спечелена благодарение на неговата находчивост.“

След това писмо последва едно още по-дълго от Виги със следното приложение:

„Работата върви добре, миличка Гритли. Сега можем смело да направим крачка напред, като си пишем всеки ден, чуваш ли, всеки ден! А понякога и два пъти на ден, за да използуваме добре времето, докато отсъствувам, и да натрупаме една внушителна колекция от любовни писма. Вече се мъча да измисля някакво поетично име за теб, защото в писмата не върви да използуваме твоето прозаично домашно име. Как ти харесва «Изидора» или «Алвина»? С историята си за Шоренханс ти не постигна нищо друго освен това, че трябваше да платя двойна пощенска такса: защото, първо, с тази глупава шега не може нищо да се направи, пък дори и да можеше, ти не би могла да изискваш от мен да занимавам музата си с подобни незначителни случки. Виж, по ми се слуша за твоите благотворителни намерения; и аз сам участвувам в няколко почтени благотворителни дружества. Но ако все пак искаш да пратиш на хората няколко франка от джоба си, нямам нищо против: не искам да възпирам милосърдното ти сърце. Бих искал да се спреш на името «Алвина».“

Сега странната поща започна да пристига ежедневно, а след известно време действително по два пъти на ден. Всеки ден Гритли трябваше да преписва по четири дълги писма и затова тънките й розови пръсти бяха почти винаги изцапани с мастило. Тя въздишаше често при тази непривична работа и ту се смееше, ту плачеше от приумиците и новините на двамата кореспонденти, чиито писма минаваха през ръцете й; на писмата до Виги тя се подписваше Алвина, а на тия до Вилхелм — Гритли, като при това си мислеше: „Той поне е доволен от бедното ми име!“ След известно време тя забеляза, че Вилхелм сигурно не разполага с много хартия, защото употребяваше все други цветове и формати. Затова купи един пакет хубави листове за писма и ги постави на уреченото място със заръката:

„Сега трябва да се пише по два пъти на ден! Не питайте защо, правете се, че не ме познавате, не поглеждайте към мен! Тайната ще се разбули!“

Тя разчиташе напълно на неговото добродушие, чистосърдечие и мълчалива преданост, защото, макар един ден той да бъде разочарован, все пак щеше да запази тайната, доволен, че му е била поверена. Така кореспонденцията вървеше в бесен ход и на три места се трупаха огромни купища любовни писма. Виги грижливо събираше писмата, които смяташе, че са от жена му, Гритли запазваше оригиналите на двете страни, Вилхелм пък съхраняваше нежните преписи на Гритли в един дебел портфейл, който носеше до гърдите си, а за собствените си произведения не се интересуваше.

В един послепис Виги пишеше:

„С удоволствие забелязах следи от прелети сълзи между редовете ти (дано само не си имала хрема!). Но все едно, сега ме занимава мисълта дали при евентуално издаване сълзите между редовете не могат да бъдат загатнати с по-светло печатарско мастило. Тъкмо сега ми идва на ум, че тогава ще трябва може би цялата сбирка да се даде във факсимиле, за което ще трябва да помисля.“

Вилхелм пък пишеше в едно писмо:

„О, скъпо мое сърце, колко е тъжно човек да бъде така безмилостно разделен и винаги да трябва да говори с черното мастило, когато му се ще да остави алената кръв да заговори! Днес изхабих два листа, защото сълзите ми ги зацапаха, успях да спася едва третия, като сложих бързо ръка отгоре му. Ако поне малко ме обичаш, не ме презирай заради тази моя слабост!“

Тя грижливо изпущаше от преписите си такива пасажи, които, както смяташе, засягаха единствено само нея; затова пък изменяше понякога високопарните обращения като: „Скъпи приятелю на моята душа!“ и други подобни в пратените до Вилхелм писма с по-интимни, като „Мое мило мъжле“ или „Мое добро дете“, които отново я хвърляха в разкаяние и тревоги; същевременно в писмата до съпруга си тя великодушно оставяше големите кухи фрази. Накратко казано, тя най-после започна горещо да желае да се завърне съпругът й, за да се сложи веднъж завинаги край на всички опасности и тегла. Ненадейно той писа, че вече бил приключил всичките си сделки. Обаче кореспонденцията била потръгнала така успешно, че искал да отсъствува още петнайсет дни, за да може тази работа, на която той така много държал, да бъде доведена до пълно съвършенство и щастлив завършек. През тези две седмици той щял да се занимае изключително с това и призова и нея да издържи докрай и добросъвестно да преследва целта, която завинаги ще й осигури място измежду най-бележитите жени.

И отново перата захвърчаха по страниците. И тримата пишеха ли, пишеха — Гритли пребледня и отпадна, защото трябваше да преписва като писар в кантора; даскалчето измършавя съвсем; главата му се беше надула от работа, пък и при това пишеше, изпълнен със страст, и не проумяваше нищо от цялата история. Гритли не смееше да се спре в градината, за да не го види, а когато го срещнеше случайно на улицата, той пък не смееше да я погледне, сякаш беше някакъв престъпник.

През това време, макар и да пишеше толкова писма, Виги добре си живееше живота и във всяко отношение се чувствуваше като истински околосветски пътешественик, защото, както повечето хора, беше свикнал да гледа на търговските си пътувания като на извънредно положение и да си отпочива от установения домашен ред. Вечер подир вечер той водеше по някоя красавица на театър или на танц и гореше от страст да чуе историята на съдбата й, а всички тия красавици умееха здравата да лъжат. Когато стигнеха до края, той редовно се разнежваше, намираше, че всичко е твърде важно, започваше да си води бележки, а жените пиеха шампанското му и се подиграваха зад гърба му. Накрая той все пак си тръгна за дома, като преди това успя да сключи една добра сделка за плетени сламени изделия.

На предпоследната спирка слезе от влака и поради хубавия есенен ден реши да върви пеш до Зелдвила, с бележник в ръка, за да събере материал за очерка си „Завръщането на странника“ и в златистия вечерен въздух да измисли някакво знаменито заглавие за кореспонденцията. Беше доволен от себе си, от света, от жена си, от небето; на главата си носеше чудновата шапка, изплетена от слама и коприна, чиято панделка висеше на гърба му.

„В същност — рече си той — кореспонденцията не се нуждае от някакво особено художествено заглавие! Най-простото ще бъде най-хубаво, например двете имена съединени дават една знаменита, твърде благозвучна дума: «Курталвино, или писмата на двама съвременници»! Това е хубаво, много хубаво дори!“

Преливащ от радост, той тръгна през гората и запя по мелодията на песента на Риналдини: „Курталвино, събуди се! — викна тя гальовно. — Твоите хора са готови, слънцето изгря отдавна!“ и т.н. С тази глупава песен той събуди един строен младеж, който седеше под една ела и опрял глава на ръката си, гледаше замислен към дола. Това беше Вилхелм; още при първия такт на песента на господин Щьортелер той се надигна и бързо си тръгна. Виги седна на неговото място и видя един натъпкан портфейл, който младият човек очевидно бе забравил.

„Че какво ли може да търси този гладен сиромах в гората, вместо да преглежда тетрадките на учениците си? — рече си той. — И каква ли ще е тази архива, която той носи със себе си?“

Той направо развърза връзката с документите изнамери безбройните писма на Гритли, които, макар и написани на тънка хартия, веднага се разпиляха. Отвори бързо първото, защото си помисли, че може да открие някоя кой знае каква любовна тайна или пък някоя добра студия.

Писмото започваше:

„Когато две звезди се целуват“ и т.н. Той се вгледа по-добре в почерка — беше на жена му. Отвори второто, после третото — бяха неговите писма, започна да ги разглежда отзад напред и стигна точно до последното, което й беше пратил; всички бяха изящно преписани и адресирани до учителя. Той скочи и извика:

— Какво е това, дявол да го вземе? Умали съм си загубил, или какво става с мен?

Няколко минути стоя като побъркан; след това нахвърля безразборно портфейла и писмата в пътната си чанта, която беше преметнал през рамо, размаха бастуна, нахлупи шапката над очите си, така че тя, горката, се изпомачка и изкриви, и решително закрачи направо към дома си. По пътя срещна учителя, който мина боязливо и бързо край него; явно се връщаше обратно, за да търси писмата си. Виги се престори, че не го вижда, и продължи нататък.

Когато минаваше през града, зелдвилци гледаха учудено вдървената му стойка и се питаха защо ли не поздравява никого.

— Виги Щьортелер се е върнал! — говореха си те. — Ама мъж и половина! Виж го само как стъпва!

Той обаче бързаше към дома си, без да се спира. В къщи вратата към избата беше отворена, той слезе долу и видя жена си, която избираше ябълки със свещ в ръка. Ненадейно той се изпречи пред нея, тя се уплаши малко и пребледня още повече. Той забеляза това и впери за миг поглед в нея; тя също го гледаше, но никой от тях не продумваше дума. Неочаквано той грабна свещта от ръката й, откъсна връзката ключове, която висеше на колана й, излезе навън, заключи вратата на зимника и пъхна ключа в джоба си. След това се качи горе във всекидневната, където стоеше малката й писмена маса — деликатна и изящна мебел, която й беше подарил някога за един имен ден и която съвсем не беше подходяща да крие опасни тайни. Виги въобще нямаше нужда от връзката ключове — чекмеджетата сами се отваряха и при най-леко дръпване. В едно от тях той намери собствените си писма и за свое учудване в другото откри оригиналите от писмата на жена си, написани от чужда ръка, и то с подписа на учителя. Той ги разглеждаше едно след друго, отваряше ги, затваряше и отново ги отваряше, а после нахвърля всичките върху кръглата маса в средата на стаята. След това измъкна и писмата от куфарчето си, разгледа и тях още веднъж и също ги хвърли на масата, така че там се образува една внушителна купчина.

След това с почти безумен поглед започна да обикаля около масата, като от време на време удряше с бастуна си купа хартии, така че писмата се разхвърчаха из въздуха. Най-сетне жадно пое въздух и рече:

— Курталвино, Курталвино, прощавай, красив мой блян! — След като обиколи още няколко пъти около масата, той се спря, протегна ръката с бастуна си напред и продължи: — Каква блудница със сладко лице и куха глава, твърде глупава, за да изрази с думи позора си, твърде невежа, за да може да погъделичка любовника си с най-малкото любовно писъмце, но все пак достатъчно хитра, за да извърши най-ужасната изневяра, която някога е виждало слънцето! Тя взема преданите и честни излияния — писмата на съпруга си, — променя пола, извърта имената и кичейки се с откраднати пера, угощава с тях своя заслепен съучастник в греха! По този начин тя изтръгва от него подобни излияния, които горят в греховна жар, опиянява се от тях, нищетата и смуче като вампир чуждото духовно богатство; но това не й стига! Тя отново изкълчва пола, отново променя имената и с ехидната си душа мами доверчивия си съпруг пак с присвоени любовни писма, като отново кичи кухата си, но все пак толкова хитра глава с чужди пера. Така тя се подиграва с двама мъже, които не се познават — истинския съпруг и прелъстения любовник, а те пишат писма с кръвта, която капе от сърцата им, и се борят със сенки: единият превишава другия по сила и страст, после бива задминат; всеки си въобразява, че се е устремил към една очарователна жена, а пък тя — невежа, но сладострастна, истински демон — седи невидима по средата и разиграва пъклената си игра! О, аз напълно разбирам това, но не мога да го проумея!… Ако някой страничен и незаинтересован наблюдател научеше за тази история, смятам, действително би могъл да каже, че е намерил добър сюжет…

Тук Виги се прекъсна и изтръпна — в него проблесна мисълта, че сега той сам бе станал сюжет на една истинска история, а тъкмо това не желаеше; искаше да води тих и неопетнен живот. „Къде изчезна моето спокойствие, моята веселост — каза си той, — смущавани само от леките търговски грижи, с които се справях леко, като на игра? Тази жена разруши живота ми; смятах я за гъска, но тя била гъска с орлови нокти! — Той се разсмя и извика: — Гъска с орлови нокти! Добре го казах! Защо не ми хрумват такива неща, когато пиша? Струва ми се, че ще полудея. Трябва да се сложи край на това!“

С тези думи той излезе навън и заключи стаята. На стълбите блъсна настрани прислужничката, която търсеше учудена и объркана господарката си.

Изпълнен с яд и грижи поради накърненото си честолюбие и суетност, той тръгна по тъмните улици. Най-главното — че бе загубил любовта на жена си — сякаш не го тревожеше много; поне не му попречи да изяде едно голямо парче отлично приготвена пъстърва в гостилницата, която се намираше в избата на кметството. Най-видните граждани имаха обичай да се събират събота вечер там и да прекарват в гуляи цялата нощ. Той седеше объркан и ту отговаряше едносрично, ту пък припряно се намесваше не на място и започваше да приказва за неща, които нямаха нищо общо с разговора. Неговото необикновено държане дразнеше компанията и скоро предизвика подигравките на сътрапезниците му. На главата му все още стърчеше новата му модна шапка, която дразнеше господата. Защото, макар и да следваха всяка мода, която се наложеше, те никога не търпяха подранилите й последователи, пък и въобще се пазеха от прекалено натруфени налудничави работи. Недавна някой, който беше ходил в Париж, бе пуснал шегата, че там наричали високите кръгли шапки кутии за рога (boites a cornes), който израз те приеха с възторг. Оттогава вместо „похлупак“, „кюнец“, „комин“, „камбана“, „въшкарник“, „крина“, „noli me tangere“[12], „ведро“, „паница за смешки“, „кече“ и други подобни те наричаха всякакъв вид шапки само „кутия за рога“; така нарекоха и шапката на Виги „кокетна кутийка за рога“ и изказаха мнение, че сигурно рогцата му са още съвсем млади, нежни и крехки, иначе той би имал нужда от по-здрава кутия. Той си помисли, че сигурно цял град знае за нещастието му и те направо намекват за това, което сега така го мъчеше; наостри уши, започна отново да ги дразни, за да ги подведе към повече приказки, и в течение на няколко часа издържа една мъчителна битка съвсем сам срещу цялата кръчма, но единственият резултат от това беше, че в яда си се напи и се почувствува крайно нещастен. Като не можа да постигне целта си, той най-после ясно им даде да разберат, че счита всички до един за негодници, след което — сега вече те пък крайно разгневени — го изхвърлиха навън. Той пооправи бедната си изтормозена шапка и като плачеше горчиво, се заклати към дома си, легна в кревата и спа като лалугер, докато камбаната удари за черква; сигурно щеше още дълго да спи, ако не бяха го събудили слугата и прислужничката, които питаха и се вайкаха за господарката си. Тогава внезапно в мътната му глава изплуваха изопачени и преувеличени всички тегла от миналия ден; обзет от ужасен гняв и ръкомахайки като обезумял, той скочи от леглото, започна да търка чело и да напряга мисълта си, докато най-после се сети за ключа от зимника. Стори му се, че от седмици вече държи жена си заключена — дотам си беше загубил ума; но затова пък сега цялата работа му се видя още по-сериозна и страхотна. С облещени от яд очи той се завтече да изпълни докрай присъдата. Отвори зимника, в който бледа като смъртник и премръзнала седеше Гритли на едно вехто столче. Досега тя се бе държала кротко и тихо, с надежда, че мъжът й ще дойде при нея без свидетели, ще й отвори и тогава ще може да поговори с него; защото още първия път, когато го видя така неочаквано, тя почувствува, че той вече е узнал за погрешната й стъпка, само не можеше да отгатне по какъв начин. Затова, като го видя сега, тя стана и улови ръката му — искаше да го закълне да я изслуша само няколко минути. Но като видя, че слугите стоят зад него, не можа да каже нищо; тогава той бързо я сграбчи за лакътя и грубо я изведе на улицата с думите:

— Изпъждам те и те изгонвам от къщата си, престъпна жено! И никога вече няма да прекрачиш този праг!

След това тръшна вратата и троснато заповяда на слугите да си гледат работата. После отново си легна, тъй като силите му се бяха изчерпали, и пак спа като пор до следобед.

Още от преди един час пред къщата се бяха струпали няколко любопитни съседки; те заобиколиха изпъдената жена и вайкайки се, тръгнаха по петите й. Изтощена, засрамена и объркана, на Гритли й идеше да потъне в земята; не смееше да вдигне поглед и нерешително се обръщаше ту на една, ту на друга страна. Тя нямаше вече нито родители, нито пък други роднини в Зелдвила освен една стара братовчедка, за която най-после се сети. Тръгна по пътя към дома й и стигна там, без да поглежда тълпата богомолци, край които трябваше да мине. Тъкмо по това време една част от жителите беше наново обхваната от някакъв прилив на религиозни чувства, което обаче не попречи на мнозина да се отклонят от пътя за храма божи и с молитвеник в ръка да се затекат подир блудната жена.

Впрочем старата посрещна внимателно и любезно Гритли. След като се посъвзе малко, младата жена зарида жаловито, а когато и това премина, тя се закле никога вече да не се връща в къщата на Виги Щьортелер; и след като двете се посъветваха, решиха братовчедката да изпрати още същия ден слугинята при него, за да прибере най-необходимите вещи на Гритли.

Когато най-после се наспа, Виги се почувствува ужасно гладен и поиска веднага да седне на масата; но безпомощната слугиня не беше приготвила нищо и вместо с ядене масата седеше отрупана с „кореспонденцията на двама съвременници“. Той се разфуча отново и заповяда веднага да сготвят каквото има в къщи, а писмата заключи в писалището си, докато реши какво да прави с тях. След като се нахрани, най-после се поуспокои и започна да си дава сметка за самотата си; едва сега му стана неприятно и някак страшно в къщи, защото след всичко, което се беше случило през последната нощ, той дори не можеше да се разсее в компанията на съгражданите си. А когато накрая дойде някаква слугиня и той трябваше да извади от шкафовете приятно ухаещите дрехи на жена си, очите му се наляха със сълзи и той почти съжали, че нея я няма; дори започна да премисля дали след като прецени по-точно злодеянието й, не би могъл да й прости.

Затова той изчака два дни да му се обади Гритли, но когато тя не стори това, отиде при градския свещеник, за да заведе дело за развод. Мислеше си, че при опитите за помирение, които черковните власти бяха длъжни да направят, нещата някак си могат да се изяснят. Но остана изумен, когато узна, че Гритли току-що е била там по същия повод; така че свещеникът можа вече да му разкаже какво се бе случило с писмата, как Гритли съзнавала погрешната си постъпка, но смятала, че тя е вече изкупена, и поради препаленото наказание и неразумното му отношение към нея желаела да се раздели с Виги.

Той взе думите на свещеника за празни приказки, реши, че все ще успее да склони грешницата да се върне и остави делото да следва своя ход. Когато се прибра в къщи, намери писмо от една дама, на име Кетер Амбах. Тя беше госпожица между тридесет и шест и тридесет и осем години, която още от четиринадесетгодишна възраст играеше винаги главната любовна роля, щом се уредеше любителско театрално представление в Зелдвила. Избираха я не заради красивата й външност, а заради възвишения дух и дръзката й безочливост. Що се отнася до фигурата й, трябва да се каже, че тя имаше извънредно дълго и високо туловище, което се движеше на две съвсем къси крачета, така че талията й се носеше само на една трета от цялата й фигура над земята. Освен това тя имаше съвсем несъразмерна долна челюст, с която можеше да сдъвче значителни количества месо и хляб, стига някой да й ги предложи; но тази челюст превръщаше по-голямата част от лицето й в брадичка, прилична на огромен цокъл, върху който се гушеше съвсем малка къщица с тясно кубе с миниатюрно еркерче, тоест носът, който, сякаш изтласкан от господствуващата маса на брадичката, се беше оттеглил назад. От двете страни на лицето висеше по една-единствена дълга букла, а на тила й се виеше тънка миша опашчица, чието остро крайче сякаш се мъчеше да се изплъзне от гребена и фуркета. Защото, ако минеше през него фуркет, то се разпадаше и разцепваше като змийски език и доде го видиш, се измъкваше през зъбите и на най-гъстия гребен.

Що се отнася до ума й, той беше, както вече казахме, твърде възвишен, това ще проличи още сега от писмото й, което Виги намери у дома си:

„Благородни господине,

Има положения, които ни карат да забравим условностите на ограниченото всекидневие и вдъхват дори на една нежна жена смелостта — по-скоро налагат задължението — да излезе от усамотението си и открито да насочи най-благородното си съчувствие натам, където неоцененото и изтерзано мъжко достойнство чезне в незаслужени страдания. В такова положение, струва ми се, се намирам аз, долуподписаната, и издигната над всички дребнави съмнения благодарение на моето познаване на света и моето образование, се осмелявам да се приближа към вас с най-благородното намерение, уважаеми господине, и доброволно да ви предложа ония услуги, които може би биха облекчили нещастието ви! Отдавна скритом се възхищавам от цветовете на вашия духовен живот и ги възприемам в себе си още по-искрено, защото тъгувам, че мъж като вас трябва да остане така неразбран и самотен в този варварски край. Толкова по-честит и по-щастлив — мислех си аз — трябва да се чувствува той в светинята на домашното си огнище до една одухотворена съпруга. Сега домът ви стои пуст, тягостна мълва се носи из нашия град — простете, тук ще спусна булото на благородна женственост! Нека бъда кратка: ако в сегашната си изоставеност се нуждаете по някакъв начин от съчувствието на едно отзивчиво сърце, от разумен съвет и помощта на грижовна женска ръка, ще ви помоля да ми направите удоволствието и без да се стеснявате, да разполагате с времето и силите ми; защото аз съм напълно независима и мога да използувам както си ща свободното си време; така лесно ще мога да ви посвещавам всеки ден по някой час. Разбира се, дори и вашият силен дух да не се нуждае от ободрително състрадание, то все пак домакинството ви ще има голяма нужда поне от време на време от грижовен надзор. Сигурният усет на образованите жени знае това още по-добре, отколкото го усеща грубият инстинкт на простите жени. Затова аз на всяка цена ще се явя днес или утре лично в осиротялото ви домашно огнище, за да чуя евентуалните ви желания и да се погрижа за нуждите ви. И щом нещата се уредят по-щастливо за вас, веднага ще се оттегля с най-благородна безкористност в благословената тишина на своята работна стая.

Позволете да ви предам моите сърдечни уверения в най-искреното ми уважение, с което оставам ваша предана Кетхен Амбах

Когато прочете това писмо, Виги бе обхванат от някакво смесено чувство. Както всички, и той беше свикнал да си прави шеги с Кетер, а за външността й съвсем не бе запазил приятно впечатление. И все пак сега му се стори, като че ли отдавна бе чакал такова писмо, сякаш долавя глас от един по-добър свят, сякаш пред него се разкрива една душа, която го разбира. И докато размишляваше така над писмото, ето че се появи и самата Кетер.

Тя носеше рокля от черно памучно кадифе, червен шал и кръгла сива шапчица с перо. Видът й веднага го подкупи и когато тя мълчаливо му подаде ръка, отправила към него меланхоличен, изпълнен с утеха поглед, той напълно забрави, че някога се бе надсмивал над тази личност — дори веднага се почувствува отлично.

Разговорът, който последва сега между тези два издигнати ума, не може да се опише; достатъчно е да се каже, че когато той завърши, Виги се почувствува утешен и напълно обаян от Кетер. Най-много го затрогна тя, когато той й разправи историята с писмата и й показа цялата купчина — тогава тя не отрони ни дума, само въздъхна и тихо проля няколко сълзи, и то доста искрени, защото разсъди колко по-мъдра и ловка от Гритли би била тя при едно такова щастливо положение, защото страшно обичаше да пише писма.

Накрая тя извика прислужничката, за да я поразпита за това-онова, разгледа кухнята, даде няколко излишни нареждания и най-после, като приповдигна леко роклята си, говорейки на висок глас, тържествено заслиза по широката стълба, която в сравнение с кокошата стълбичка в нейния дом й се хареса извънредно много. Новоизлюпеният вдовец я изпрати до улицата и там се разигра едно превзето и церемониално сбогуване.

— Планина с планина не се среща, но човек с човек… — рече един зелдвилец, който тъкмо минаваше оттам и видя внушителната сцена.

Най-нещастен от всички обаче беше Вилхелм, учителят. Той бе събрал малко смелост и се бе опитал да поговори с госпожа Гритли; но това не му се удаде, защото тя нийде не се показваше, нито пък се обаждаше някому. Тогава той й написа едно писмо, в което й разправи какво се бе случило с портфейла, и я молеше да му съобщи как да се държи, та поведението му да бъде най-изгодно за нея. Не се осмели да пише нищо повече, освен че е готов да направи всичко, което тя намери за добре. Той се лута няколко часа, докато занесе писмото на пощата, и в отговор получи само няколко реда със следното съдържание, да не предприема нищо, докато бъде разпитан от съда; там да каже всичко, което знае — нищо повече и нищо по-малко, а именно, че по нейно искане е писал отговорите на изпратените до него писма.

Така оставен сам на себе си, измъчван от какви ли не слухове и в пълна неизвестност какво означава всичко това, той дори не смееше да излезе пред вратата и да понагледа градинката си. Сега енергичният писмописец с право се боеше от всичко, което ставаше в къщата на съседа Виги.

Но докато порицаните грешници въобще не се виждаха, Щьортелер и Кетер скоро установиха най-задушевни връзки помежду си. Два пъти на ден тя отиваше в къщата му и пред целия град си даваше вид, че подтикната от чиста пожертвователност, единствено желае да спаси този мъж от толкова тъжните обстоятелства, поне докато мине най-тежкото. Където и да отидеше, разправяше, че в къщата на Гритли царял ужасен безпорядък, и действително обърна цялата къща с краката нагоре; пререди всички мебели, постави във всеки ъгъл саксии с бръшлян, наряза хубавите завеси и направи от тях някакви чудновати назъбени знаменца. Под предлог, че поставя къщата в ред, тя изпразни всички шкафове и настървено разрови богатия чеиз на Гритли, който беше още там. Разпореждаше се също и в кухнята; Виги беше едновременно учуден и зарадван, че яде винаги прясно месо и никога не му поднасят претоплен зеленчук, защото Кетер изяждаше в кухнята студеното месо с големи залъци хляб, а когато нямаше друго, мажеше върху хляба си мазнината от соса на печеното. Тя поглъщаше също така цели паници със студен зелен боб, гулия и картофи и за по-малко от четири седмици опразни, и то до дъно, шест големи гърнета, които Гритли бе напълнила с мармалад. След като си похапваше добре, тя прекарваше по някой и друг час при Виги, утешаваше го, четеше заедно с него съчиненията му, мечтаеше заедно с него и без той да усети, ловко го настройваше срещу жена му; а накрая вземаше със себе си най-новата му писателска творба, за да я проучи основно през нощта. Освен това, жадна за просвета, тя мъкнеше в къщи камари от неговите книги — колкото можеше да носи под мишница, — но у дома си четеше само най-забавните откъси, както децата чоплят стафидите от козунак.

При тези обстоятелства не беше никак чудно, че опитите на съда да помири двамата съпрузи нямаха успех. Най-после наближи и самото бракоразводно дело. Госпожа Гритли не беше пощадена ни най-малко, когато разпитаха многобройните свидетели срещу нея, които Кетер Амбах бе успяла да събере. Разпитаха още веднъж и Вилхелм, но не откриха никакви улики срещу двамата виновници. Само едно дете ги беше видяло на няколко пъти да поставят и вземат писма от плета, но Гритли и Вилхелм сами бяха признали, че са водели тази кореспонденция.

Най-сетне дойде и великият ден на съдебния процес, на който Виги държа сурова и красноречива обвинителна реч. Описа по най-очарователен начин благородните си духовни стремежи; каза как с благоговейно старание се е мъчил да накара жена си да участвува в тия стремежи и да извоюва онази хармония във възгледите, без която щастливият брачен съюз е немислим; как обаче тя в невежеството и душевната си леност огорчавала живота му с твърдоглавото си упорство, как го е мамела с хитри преструвки и най-после как по време на тежките му търговски пътувания, които той искал да облекчи и разведри с една задушевна и културна кореспонденция със съпругата си, тя извършила истинска изневяра и изиграла най-възмутителната комедия с доверчивия си съпруг! Изпълнен с доверие, сега той предоставя на съдиите да отсъдят дали и занапред е възможен съвместният му живот с една такава гъска с орлови нокти!

С този язвителен коз, от който не можа да се откаже, той завърши речта си. Общ сподавен смях последва думите му; оскърбената жена закри за минута лице и се разплака. Но после стана и се защити с такова възмущение и такова красноречие, които слисаха суетния й мъж и го накараха да потъне от срам.

Дали е груба и невежа, сама не можела да прецени — заговори тя, — но още били живи учителите и свещениците, които са я възпитавали, защото не било минало много време, откакто е била дете. Мъжът й я взел като простичко момиче от скромно градско семейство, а тя се омъжила за него, търговеца, а не за учения и естета. Не тя е изменила характера си, а той своя; дотогава тя живяла с него щастливо и доволно, а явно и той бил щастлив с нея. Дори когато се отдал на новото си творческо поприще, както е известно на всекиго, тя не му се присмивала заедно с другите, а като видяла, че това засяга домашния им мир, честно се постарала да следва неговия път, доколкото й било възможно, независимо от срамното и доста унизително положение, в което изпаднала. Накрая обаче той поискал невъзможното от нея, а именно да излага в дълги, предназначени за обществеността писма женските си чувства, и то на превзет и неестествен език, и вместо да изпълнява домакинските си задължения, той настоявал тя да прекарва скъпото си време в чужда за нея, противна и безполезна дейност. Не тя се е отдала на преструвки, а именно той, като въпреки скучните и съвсем не възторжени навици принуждавал себе си и нея да играят с писма една крайно смешна комедия. Наплашена от него и с надежда, че така цялата бъркотия ще премине по-скоро, тя все пак се опитала да го задоволи — несъмнено по един — в бедата и в безпътицата й — погрешно избран път, както тя открито признава сега.

Всяка жена в Зелдвила знаела, че младият учител Вилхелм е не само влюбчив, но и скромен, свенлив и почтен младеж, с когото в краен случай човек може да си позволи някоя невинна шега, без да изпадне в неудобно положение. По-скоро тя си е мислела да използува една невинна хитрост, като му възложи да отговаря на писмата на мъжа й — чисто и просто да му даде поръчка, както понякога хората заръчват на някой учител да им съчини някакви документи или пък любовни писма — така правели някои оперени слугинчета. Не тя е съчинявала писмата, на които искала от него да им отговаря, а самият Щьортелер, с което обвинението в изневяра направо отпадало. Затова по нейно мнение и според скромното й разбиране това дело трябвало да се разгледа от литературен, а не от бракоразводен съд. Все пак тя се явила тук, защото случаят хвърлял неочаквана светлина върху вътрешното състояние на нейния брак. Тя не изпитвала вече никакво влечение към господин Щьортелер, а това била достатъчна причина за нея — щом веднъж нещата са стигнали дотук — да настоява за окончателна раздяла.

Въпреки че съдът, поне като строг и старомоден бракоразводен съд, не биваше да даде развод, тъй като изневярата се оказа само външно погрешно провинение, за господа съдиите и за целия град бе много по-голямо удоволствие да отнемат на бедния Виги гиздавата и добра булка и да го оставят да се събере със смешната Кетер, отколкото да отхвърлят молбата за развод. И така разводът бе даден поради несъвместими наклонности и навици и поради груб тормоз от страна на съпруга — заключване в зимника и безогледно изхвърляне на улицата, както и поради лекомислената простъпка на съпругата — кореспондиране с учителя. При това беше решено, че жената е безупречна и напълно неопетнена, целият й дял в неговото състояние да си остане неин и да не й се правят никакви удръжки, така че Щъортелер трябваше още начаса да върне или да обезпечи зестрата, която Гритли му беше донесла.

Виги се върна в къщи по-скоро унил, отколкото радостен, и сам се чудеше на настроението си, тъй като все пак най-после се бе освободил от потискащото го бреме на една душевно ленива и лоша домакиня. Но хората побързаха да му дадат доста пояснения и осветления, защото още долу пред вратата на съда няколко зяпачи му подвикнаха:

— Хей, тъпако! Да не ти е изпила кукувица ума, че изпущаш такава женичка! Пък и с порядъчна зестра, със заоблени рамене и прекрасни обноски!

— Видя ли — рече един на приятеля си — как изпод шапката й отвсякъде се виеха лъскавите й къдрици?

— Да — отвърна приятелят му. — А ти видя ли очарователния й гняв, нежния огън, който грееше в засмените й очи? Истина ти казвам, ако беше моя, всеки ден щях да я ядосвам само за да я нацелувам, когато се разсърди! Е, слава богу, сега вече тя сигурно ще попадне на някой добър познавач!

По пътя към къщи някой извика:

— Ето един, дето изхвърля кайсиите от прозореца, за да яде киселици!

— Да му е сладко! — отвърна някой от другата страна на улицата.

Един обущар пък рече:

— Изпусна питомното, за да гони дивото!…

А един майстор, който правеше копчета, викна:

— Оставете го, той си е дълбокомислен, обича да се рови надълбоко. Такива като него навсякъде се ровят, та дори и в боклука!

И бакърджията, който търкаше с кълчища един калайдисан тиган, добави:

— Той е като дявола, дето казал: трябва да се променя! И взел, та си сложил един въглен под опашката, па седнал върху бурето с барута!

Тези думи оскърбяваха и безкрайно огорчаваха Виги. Твърде обезсърчен, той влезе в стаята си и изпадна в дълбоко униние. Но скоро тези мрачни облаци се разпръснаха от слънцето, което го озари. В стаята влезе Кетер Амбах с лека тафтена рокля, накичена със златно часовниче с тънки очукани капачета, което от петнадесет години не беше навивано, защото отдавна вече нямаше пружина. Тя свали шала си и седна на канапето до Виги, като улови съчувствено ръката му. Така тя го оплете напълно и двамата, които представляваха прекрасна двойка, веднага решиха да се оженят и да станат образец на идеален брак по дух и по красива страст. Тъй веселата Кетер най-сетне се видя годеница; тя остана на обед и двамата така се галеха и милваха, че слугинята, която държеше много на предишната си господарка, потъна от срам. Те се понапиха с най-хубавото вино на Виги и следобеда, хванати под ръка, тръгнаха из улиците, докато стигнаха най-после до жилището на Кетер; извикаха неколцина познати и отпразнуваха годежа. Най-хубаво от всичко беше това, че старата майка на Кетер видя как по случай годежа в дома й надонесоха обилно ядене и пиене и за пръв път след толкова години тя можа да се наяде до насита; защото от тридесет години главната й грижа беше да нахрани ненаситната си дъщеря и повечето пъти, вместо сама да яде, гледаше как Кетер се тъпче. Но след като Кетер най-после доведе заможен зет в къщи, майката можеше вече спокойно да умре, защото дъщеря й, която не умееше да работи нищо, нямаше да остане сама и безпомощна на този свят. Така всяка твар е привързана със златна нишка за човечеството.

Направиха сватбата колкото се може по-скоро — блестяща, богата и шумна, защото Кетер искаше напълно да се наслади на всяка дреболия от това събитие и да бъде очарователен център на едно голямо празненство; Виги пък се възползува от случая да покани мнозина хора, за да заживее отново в по-добри отношения с отлично угостените си съграждани. Новата госпожа Щьортелер нямаше намерение да води тихо и спокойно съществование, а накара мъжа си да продължат веселия живот, започнал със сватбата им, да посещават заедно всякакви среди, да разтворят вратите на собствената си къща и да се впуснат в галоп във вихъра на удоволствията.

Впрочем така той се чувствуваше прекрасно и живееше доволен в този водовъртеж, защото навсякъде тя го представяше за гений, умееше да го поставя в центъра на разговорите, да накара всичко да се върти около него и го наричаше пред хората просто „Курт“.

— Моят Курт каза това, моят Курт рече онова — говореше непрестанно тя. — Как се изрази недавна, мили Курт? Беше превъзходно! Мога само да ти се възхищавам, най-скъпи ми Курт, че при толкова много работа и четене все пак намираш време за всичко! О, аз добре съзнавам тежкото си задължение, зная какво може и какво трябва да направи една съпруга за такъв мъж! Не е ли по-добре да си вървим вече в къщи, драги Курт? Изглеждаш ми все пак уморен; завий се добре с шала си, дете мое! Но днес, като се върнем в къщи, няма да ми пишеш повече, отсега ти го казвам!

Всичко това тя дърдореше пред хората, а Виги просто гълташе думите й като мед, наричаше я „моята храбра съпруга“, или „моята сърдечна жена“ и ту играеше ролята на страдащ, ту пък на пламенен мъж — според думите на своята късокрака славословеща го съпруга.

На зелдвилци всичко това се услаждаше повече от стриди и салата от омари; дори с печен фазан човек трудно би могъл да ги примами и откъсне от салоните, дето се подвизаваха Виги и Кетер. Те за години се бяха запасили с нов смехотворен материал; но изпечените шегаджии се държаха крайно предпазливо, за да удължат удоволствието си — у тях стана навик, щом ъгълчетата на устните им вече отказваха да се подчиняват, да пуснат някоя забавна смешка и да се преструват, че се смеят на нея. Те винаги имаха цял запас от такива шеги, които увеличаваха и украсяваха, докато най-после от тях израсна порядъчна сбирка, която имаше своя собствена стойност. Някои зелдвилци — занаятчии и чиновници, можеха да прекарат дни, та дори цели седмици в измислянето и изглаждането на някоя нова весела историйка. Ако смехорията им се видеше достатъчно премислена и изпипана, те изпробваха в някоя по-малка кръчмица дали пиперецът на смешката ще окаже истинското си въздействие и според преценката, за която привличаха по неколцина експерти, отново я поправяха по всички правила на изкуството. Повторения, добавки и преувеличения бяха забранени или се допускаха само когато в тях именно се таеше някаква скрита цел.

За тези добросъвестни и прилежни усилия Виги съвсем и не подозираше. С високомерие, което в същност беше за съжаление, той седеше в компанията, когато пущаха някоя подобна шега, за да отклонят смеха от него.

— Блажен трябва да се счита оня — казваше той на съпругата си, — който се е издигнал над тези детинщини и е опознал нещо по-възвишено!

Към по-възвишеното той се впусна, вдигнал всички платна, напомпан от мощното дихание на жена си. И заплува така успешно, че с помощта на Кетер само за една година пусна котва там, където на повечето зелдвилци е отредено да стигнат, още повече, че след като изтегли зестрата на Гритли от търговията си, капиталът му почти се стопи. Вместо да си гледа работата, той насъбра оттук-оттам няколко подобни на него чудаци и всички заедно започнаха да се занимават с някаква побъркана, незряла литература, която просто си вървеше редом с разумния свят и с вечните си повторения се представяше като нещо съвсем ново и нечувано, макар че предъвкваше само изхвърлени отпадъци или пък изкарваше на бял свят чисти глупости. Те насочваха копието си към всеки, който не се озоваваше на натрапчивата им покана, и наричаха всеки поотделно злостна и вражеска клика. Тайно те се презираха един друг и Виги, който дотогава бе водил такъв простичък и безгрижен живот, сега се измъчваше не само от грижи и сплетни, но и от глупавите страсти и мъки на терзаещата го безсилна амбиция. Вече му беше трудно да плаща пощенските такси за всички безсъдържателни писма, за печатните и литографираните послания, позиви и проспекти, които всеки ден летяха насам-натам и нямаха никаква стойност. Въздишайки, той режеше марки от все по-намаляващите блокове, докато солидните, доходоносни и облепени с марки търговски писма ставаха все по-редки. Накрая в къщи не остана нито една марка и изпълнявайки мисията си, Кетер отиваше с пратките на пощата, за да заплати уж там пощенската такса; но тя пущаше писмата в пощенската кутия и изхарчваше парите за лакомства. Ако беше предобед, отиваше в колбасарницата и изяждаше едно свинско краче; следобед пък отиваше при сладкаря и си поръчваше щрудел. В замяна на това Виги получаваше от жадните си за мъст кореспонденти двойно повече пратки без марки, които съдържаха само: „Поздравявам те и ти стискам ръката“ и още много неписани проклятия. По това време Гритли сякаш бе изчезнала от земята. Никъде не я виждаха, нито чуваха нещо за нея — толкова уединено живееше тя. Когато излизаше, минаваше през задната врата на къщата си, която се намираше до градските стени, и правеше самотни разходки. Често отсъствуваше с месеци; сигурно тихо си почиваше по други места и се радваше на свободата си. В Зелдвила тя не приемаше никакви обожатели; на няколко пъти се пусна слух, че отново се е сгодила в друг град, но подробности не се узнаха. Че тя не се интересуваше повече от Вилхелм и никога не го виждаше, не учуди никого, защото никой не вярваше да е била привързана сериозно към младия човек.

Най-зле от тримата обаче беше той. Никой не се съмняваше, че е влюбен до уши в Гритли; мъже и жени се възмущаваха, че е дръзнал да обърне поглед към нея, а същевременно го подиграваха, дето така лекомислено се бе заловил да пише любовни писма. Дори и момичетата на чешмата пееха, като го видеха да минава оттам:

Даскале, даскале, няма за теб ябълки в чуждата градина!

Той ужасно се срамуваше, и то не толкова от хората, колкото от себе си. Думите, които Гритли каза за него пред съда, се бяха забили като нож в сърцето му, но същевременно те му отвориха очите; сега той разбра себе си и жените и затова от този миг ги изхвърли всички до една от главата си. Така той се затвори в себе си, отказа се от всякакви глупости и с усърдие и любов се зае с учениците си. Но тъкмо всичко беше тръгнало на добре, срокът, за който беше назначен, изтече, тъй като той само заместваше и нямаше постоянно място. Когато дойде време отново да го изберат, градският свещеник, който бе председател на училищното настоятелство, успя да осуети потвърждението му от властите, като даде изложение, че Виллелм бил заплетен в някакъв съмнителен бракоразводен процес и препоръча да се наложи благотворно наказание на младия грешник. Той мразеше учителя, защото бил безверник и се занимавал с боговете от митологията, без да знае, че щом се бе почувствувал влюбен, Вилхелм отново се бе завърнал към единствения и истинен бог. Съветът реши да му отнеме за две години правото да учителствува в града, и така младият човек остана без работа и без хляб.

Вилхелм стегна бохчичката си, за да иде да търси другаде препитание, и реши в разкаянието си да тръгне накъдето му очи видят и да припечелва занапред хляба си като беден селски работник по чифлиците; защото, като син на селско семейство от околността, той бе запознат с полската работа, която бе принуден да върши още от детски години. С това намерение той тръгна в едно мрачно мартенско утро към планината. Когато се изкачи по-нависоко, влажната мъгла се превърна в проливен дъжд; Вилхелм се огледа наоколо, търсейки подслон, като се надяваше, че дъждът скоро ще премине.

В далечината съзря малка къщурка на горния край на едно голямо лозе, до самата гора. Стряхата й беше издадена напред и човек можеше да се скрие под нея. Той отиде там и седна на каменните стъпала. Къщичката беше стара и живописна, с ветропоказател, а всеки прозорец се състоеше от множество кръгли стъкла. Два, дървени стълба поддържаха издадената напред стряха, а стълбата с железни перила завършваше с малка тераса, от която при хубаво време се виждаше далеко в полето, чак до снежните планини на юг и на запад. Дървените части и капаците на прозорците бяха изрисувани с пъстри бои, но всичко беше малко посивяло и измито от времето.

Както си седеше така, той чу, че нещо се размърда в малката стая, вратата се отвори, собственикът на лозето се показа и покани Вилхелм да влезе вътре, за да си правят компания, докато престане дъждът. На масата имаше шише с вишновка; човекът извади още една чашка от стенния шкаф и наля на госта си.

— Тук горе нямам хляб — рече той, — но да изпушим го една лула заедно!

И той извади от долапчето две нови дълги глинени лули и хубав тютюн, защото в Зелдвила беше станало мода — след като пурите им се бяха втръснали — мъжете пак да пушат важно и тежко със старинни глинени лули, като холандски търговци.

Макар и сукнар, на този зелдвилец му бе хрумнала идеята да се занимава със земеделие, тъй като земеделските продукти бяха скъпи, а отглеждането им даваше повод за много разходки. С няколкото ливади и нивя лозето беше някогашно държавно имение, което сукнарят бе купил и сега бе дошъл, за да види как са лозите, защото скоро щеше да започне пролетната работа по лозята. Той попита Вилхелм накъде се е запътил и какво е наумил, защото не бе чул нищо за уволнението му. Вилхелм каза, че ще се опита да изкара прехраната си при някои селяни, като им помага в полската и домашната работа: тъй като живеел скромно, той се надявал, че все ще помине някак си. Сукнарят остана учуден от думите му и продължи да го разпитва още по-настойчиво, докато узна какво беше накарало учителя да тръгне на път.

— Това е доста долна работа от страна на попа — рече той. — Как не може да различи една детинщина от една действително лоша постъпка! Впрочем ние ще го отвикнем от постоянните му вземания-давания с ученичките, на които преподава: по-хубавичките и по-засуканите държи постоянно край себе си, а гърбавите, еднооките и неугледните слага нейде назад и едва продумва с тях: това е много по-лошо, отколкото да пишеш писма. Ако той смята, че стилистичните упражнения са неуместни, то ние пък мислим, че неговият вкус към женската красота съвсем не е на място! Впрочем вие разбирате ли нещо от полска работа и въобще от земеделие?

— О да, доста! — отговори Вилхелм. — Аз вършех всичката работа, докато покойните ми родители бяха болни. Когато бях на осемнадесет години, те се поминаха, аз продадох чифлика ни и с малкото, което беше останало от парите, се записах в педагогическото училище. Оттогава няма и пет години, а в училище учехме също и полска работа.

— А защо не искате да използувате знанията си и да потърсите по-добра работа, отколкото да работите при някой селянин? — попита сукнарят.

Вилхелм обаче беше взел твърдо решение и не беше много разположен да се впуска в подробности по своите работи.

През това време дъждът беше спрял и слънцето грееше над ширналите се простори. Собственикът тръгна да обиколи лозето и подкани Вилхелм да му прави компания още един час — и без друго учителят имал доста време за път.

Когато навлязоха между лозите, сукнарят видя, че Вилхелм има не само сигурни познания, но и практичен ум; а когато той отряза и завърза тук-таме по някоя лозова пръчка, за да онагледи съветите си, се оказа, че младежът има също опитни и сръчни ръце. Затова сукнарят го заведе на пасбището и на нивите и поиска и тук да чуе неговото мнение. Вилхелм веднага го посъветва да превърне нивите отново в пасбища, каквито са били по-рано; защото реколтата, която давали нивите тук горе в планината, била съвсем слаба; а пък от гората идвала достатъчно влага, за да напоява ливадите. Така собственикът можел да изхрани доста крави и говеда — тяхното мляко и животните за продан обещавали добри пари, а есенната паша щяла да бъде чиста печалба. Сукнарят намери този съвет за разумен; той се позамисли малко, а после предложи на учителя да остане на работа при него. Хем ще работи, каквото му е по сърце, хем ще поддържа в ред целия имот и ще надзирава всичко. А той ще му дава толкова пари, колкото Вилхелм смята, че ще печели при селяните и ще се отнася с уважение към него. Вилхелм поразмисли няколко минути, след това се съгласи, но при условие, че ще живее в планинската къщурка, за да няма нужда да се връща в града. Сукнарят дори предпочиташе това. И така, едва започнал странствуването си, прокуденият вече си намери подслон.

Още същия ден сукнарят нареди да занесат горе едно легло и малко провизии, които от време на време щяха да допълват. В къщичката имаше малка кухничка, в която готвеха по гроздобер за лозарите; освен това имаше и един килер, построен наравно със земята, а под стълбата беше набързо скованият обор за коза. Така неочаквано Вилхелм стана работник-отшелник и със старание и сръчност се приспособи към новото си положение. Накара надничарите, които сукнарят нае, да подготвят грижливо нивите и главно да изхвърлят камъните, а след това ги зася с трина. За лозето се грижеше почти сам и привърши всичката си работа по-скоро, отколкото можеше да се предположи. Както често се случва, хората, които по изключение или след дълго прекъсване се залавят за някоя работа, отначало се запалват и вършат повече от ония, които постоянно се занимават с нея. След няколко седмици само той намери достатъчно време, за да си направи зеленчукова градинка близо до къщичката, та да прибавя към месото, което му изпращаха два пъти седмично, и малко зеле и моркови. През една тъмна нощ той дори слезе до града и донесе оттам издънки от своите карамфили и шибои, които насади из лехите; около градинката направи жив плет от трендафил; по перилата на стълбите и по стълбовете пусна да се вие орлов нокът и когато дойде лятото къщичката и градинката заприличаха на пъстра и хубава картинка от цветен албум.

Всеки ден, преди още да се покаже слънцето на изток, той беше вече на крак и търсеше успокоение в безспирен труд, докато последното розово сияние избледнееше над високите планини. Така той имаше достатъчно, дори предостатъчно време и можеше свободно да разполага с него, без да занемарява работата си. За да си събере дърва за огрев, правеше дълги разходки из гората, при които купчината дърва като че ли от само себе си се натрупваше. Използуваше обикновено горещите часове на деня, за да бъде на сянка и същевременно да събере бодрост и сила за тежката физическа работа, която го чакаше. Сега за него гората беше училищната стая и учебният кабинет, където макар и да не придобиваше много знания, поне нагледно можеше да прилага малкото, което бе изучил. Той се вслушваше в гласовете на птичките и другите горски обитатели и винаги когато се връщаше в къщи, в наръча съчки носеше добре запазени някои от даровете на природата — някакъв хубав мъх, изкусно изградено изоставено гнездо, някой обикновен камък или интересно изкривени клонки и корени на дървета и храсти. В една запустяла каменоломна той отчупи няколко камъка със следи от прастари растения и животни. Направи си също и пълна сбирка от корите на всички горски дървета в различните им възрасти, като изрязваше хубави четвъртити късове от тях, обрасли с мъх и лишеи, а корите на иглолистните дървета дори с по някоя лъскава капка смола, или пък майсторски ги съединяваше, така че всяко парче поотделно представляваше едно прелестно украшение. Тъй като нямаше много място, той украси с тях стените и тавана на стаичката си. Но никога не носеше някоя живинка в къщи. Колкото по-красива и по-рядка му се виждаше някоя пеперуда — а по тези хълмове имаше най-разнообразни видове, — толкова по-благоговейно я гледаше той как си лети.

„Защото — казваше си Вилхелм, — знам ли дали бедното създание вече се е оженило? А ако не е, колко ужасно грозно е с един замах да прекъснеш рода на една толкова хубава и невинна животинка, която е украшение за природата и радост за очите, да унищожиш, да убиеш рода на един нежно летящ цветец, който се е запазил през толкова хилядолетия и който може да е последният от този вид в цялата местност. Защото кой би могъл да преброи враговете и опасностите, които го дебнат?“

Заради благочестивото си сърце той бе възнаграден от един изчезнал род: веднъж разрови една малка могилка сред гората, която му се бе сторила по-особена — оказа се, че е гроб на келтски войн. Пред очите му се откри дълъг скелет с накити и оръжия. Но той зарови отново гроба много грижливо, без да каже някому нещо, защото не искаше никой да смущава уединения му живот. Междувременно разгледа внимателно гората, откри и други такива могили, затрупани с камъни, и реши по-късно да съобщи в града за тях. Накитите и оръжията прибави към редките находки в отшелническата си къщурка.

По този начин той научи каква утеха може да даде и колко занимателна може да бъде зелената природа за изоставения самотник, и каква благословена школа може да бъде самотата за всеки, който не е напълно загрубял и лишен от душа.

Когато сукнарят пристигнеше с някоя голяма компания, за да похапнат и пийнат в планинската къщурка и да полудуват по зелените ливади, учителят бързо изчезваше. Веселите дами особено любопитствуваха да видят младия отшелник, който се бе уредил така добре и от свободния живот на слънце и на планински въздух бе станал един хубав бронзов момък. Заслужаваше си труда да посмутят беглеца с неспокойните си погледи. Случваше се някоя си по-дръзка хубавица да се разходи чак до планината и уж случайно да се понавърти около къщичката. Но Вилхелм се беше променил напълно. Вместо да сведе очи и тайно да се влюби, той спокойно и полуподигравателно поглеждаше посетителката си и продължаваше пътя си, без да се изкушава. Това беше ново чудо и даваше повод за още повече приказки в града.

Сукнарят беше доволен заради имота си. В полето, където също притежаваше земя, той построи голям обор и плевник. Там държеше добитъка и Вилхелм му даваше умни съвети как да го гледа и продава. Прибра успешно и сеното от втората коситба в плевнята, а гроздоберът след това показа, че планинският му имот е бил отлично обработван.

Сукнарят прегледа сметките си и се убеди, че ако всичко върви все така, ще може и за в бъдеще да се справи и вместо да има само временно удоволствие от цялата работа — както беше обичайно в този край — още по-упорито да се заеме с имотите си, за да види усилията си увенчани с успех. Въпреки че беше гуляйджия, все пак у него се криеше някоя жилчица от добри заложби — кой знае откъде наследени, — за които той си даде сметка благодарение на неуморното трудолюбие, разсъдливост и издръжливостта на Вилхелм, особено след като видя, че замечтаният и влюбен учител прояви тези добродетели съвсем неочаквано, сякаш ги бе намерил на улицата.

„Каквото могат другите, ще мога да го постигна и аз“ — мислеше си той.

Подтикван от тези честолюбиви стремежи, той стана грижлив и зорък стопанин. Свикна да става рано и пое в свои ръце работите си, за да върви всичко както трябва. Вместо да предоставя в работилницата всичко на работниците си, сега той ги надзираваше сам и гледаше работата да се изпълнява добре и бързо, а при това му оставаше достатъчно време и за стопанството му. Той все по-малко се заседяваше вече с шегаджиите по разни събрания и кръчми и свикна да се отскубва и да си тръгва по всяко време, без при това да си спечели прозвището на ужасно скучен човек. Сега му стана ясно, че да се весели истински, човек може едва след като си е свършил работата, и че ония, които по цял ден киснат из кръчмите и повтарят все едно и също, стават най-големите еснафи; че разпуснатият филистер не е нито на косъм по-духовит от солидния гражданин и че изобщо мъже, които се виждат постоянно и по няколко пъти на ден, започват накрая да дрънкат само глупости помежду си. Все пак преломът у него настъпи съвсем лесно и той трябваше да прави храбри усилия, за да не се подхлъзне назад. Но когато изкушенията и суетнята около него ставаха прекалено големи, той напущаше града и бягаше горе при Вилхелм, когото беше обикнал и направил свой довереник. Тук младият учител отново го насърчаваше да не се отпуща и да не изоставя похвалните си намерения. Но както винаги дяволът и тук започна да сее плевели: жената на сукнаря не искаше да се откаже от старите си привички и продължаваше връзките си с безделниците и шегаджиите. Мъжът изля мъката си пред младия отшелник; Вилхелм се позамисли, а след това посъветва сукнаря да отреже косата на жена си до корен, та цяла година тя да не може да излиза от къщи. Тъй му рече, защото сега се смяташе за женомразец и му беше драго, че може да си отмъсти по този начин на някоя жена. Но сукнарят възрази, че това било невъзможно — косата на жена му била много хубава и тъй като иначе жената не струвала кой знае колко, косата все пак си оставала най-важната част от неговия инвентар. Вилхелм отново се позамисли, а след това го посъветва да остави жена си да продава млякото, като й отделя част от печалбата. Това ще раздразни алчността й — рече той, — тя ще започне да налива вода в млякото, така ще се смрази с целия град и хората ще вземат да я отбягват, а това ще бъде само от полза за нея. Сукнарят намери, че този план не е никак лош. Впрочем той се оказа доста подходящ: жената се радваше на печалбата и особено вечер бе принудена да стои в къщи, за да наглежда как доят кравите и да внимава да не я излъжат ратаите.

Най-после настъпи есента; сега Вилхелм нямаше друга работа, освен да пази добитъка и да го извежда на паша. Не се отказа от тази унизителна работа, защото реши да прекара поне една есен сам на пасбището с хубавите крави. Но тъкмо това прекалено усърдие — тъй като той вършеше сега работата на просто говедарче — не му се отрази добре: то го лиши внезапно от свободата и от душевното му спокойствие, които сам си бе извоювал. Докато седеше по огрените от слънцето склонове и заслушан в звъна на хлопатарите, гледаше града в златната есенна омара, образът на Гритли изплуваше все по-ясно пред него сякаш за да оправдае поговорката: „Безделието е начало на всички пороци“. В основата си това бе един недовършен, прекъснат любовен епизод, споменът за който се връщаше все отново, както болката в прострелян крак се обажда винаги, щом времето или пък сезонът се променят. И най-малката искрица надежда и жалбата по загубено щастие събуждат хиляди болки, щом умът остане бездеен и остави слънцето да надникне в душата.

Когато един ден камбаните в долината удариха пладне и Вилхелм си тръгна към къщи, за да приготви скромния си обед, той зърна внезапно някаква изящна женска фигура, която стоеше под стряхата пред входа и гледаше в далечината. Когато той се доближи на около двеста крачки от нея, стори му се, че това е Гритли. Силно изплашен, той се спря и си каза:

„Какво ли прави тя тук? Какво иска от мен?“

Той се скри зад една дива круша и няколко минути не смееше да погледне натам. Когато наново я потърси с очи, привидението се беше обърнало, надзърташе през прозореца вътре в къщичката и като че ли разглеждаше внимателно малката стая. След това седна на най-горното стъпало, извади от чантата резен хляб с масло и започна да яде. Накратко, нямаше никакъв изглед жената да си тръгне скоро. Вилхелм се обърна и без да поглежда назад, без дори да хапне нещо за обед, се върна при стадото си, смутен от жената, която стоеше като охрана пред къщата му. Крайно развълнуван, той остана на ливадата до вечерта, но най-после гладът отново го подгони към дома му; той предпазливо се приближи до къщурката, но там нямаше вече никой. Ангелът с огнения меч не беше вече на вратата. Вилхелм разгледа прозореца и стълбата и намери всичко така, както го бе оставил — тихо и невдъхващо подозрение! Но неговото спокойствие бе отлетяло, въпреки че той дори не беше сигурен дали посетителката беше наистина Гритли.

Макар и да не искаше да го признае, от този ден той започна да се облича по-грижливо, та изглеждаше твърде издокаран за говедар. Често се приближаваше предпазливо до къщичката, но видението не се върна вече. Призрачният образ на жената обаче се засели в цялата планина: той го дебнеше на всяка крачка и го гледаше през кръглите стъкла на прозорците; струваше му се непоносимо да живее толкова близо до нея и въпреки това нямаше сили да напусне това място; мисълта, че сега тя е свободна и самотна, съвсем обърка главата му. В края на краищата обаче той все пак успя да надвие тези призраци и да застане здраво на краката си.

С падането на първия сняг приключи и животът му на говедар. Сукнарят повика Вилхелм да живее долу в къщата му, но той отказа и помоли да го оставят в къщицата на планината. Сукнарят не искаше да скърши волята му, затова прати да му занесат горе една малка печка и се постара да му намери работа — да свърши нещо за него самия или за други хора. С парите, които получи като възнаграждение, Вилхелм си набави няколко книги, които сукнарят му купи от града, та да има с какво да занимава ума си.

Скоро снегът съвсем го затрупа и той се почувствува по-самотен от когато и да било. В същност беше толкова самотен, колкото може да бъде един истински отшелник, защото при отшелниците идват всякакви гости. Така и при Вилхелм започнаха да идват странни посетители. Не само из околността, но и на няколко часа път наоколо се говореше за него като за мъдрец и пророк, което се дължеше главно на скитанията му из гората и на странната украса на стаята му. Щом селяните надушат такъв светец, който, обхванат от разкаяние за някакво тайно прегрешение, се мъчи по необичайни пътища да изкупи вината си, като се уедини и води необикновен живот, веднага въображението им се разпалва, те приписват на чудака особена прозорливост и тайнствени сили и изпитват непреодолимо желание да се възползуват от тях — за разлика от гражданите и образованите, които търсят съвет от ония, що никога не са се отклонявали от златната среда и никога не са прехвърляли мярката.

Първо дойде една вдовица, загрижена за непослушното си дете, което не се учело в училище и правело какви ли не бели; тя помоли младия човек за съвет, като изля горчивата си мъка пред детето. Вилхелм заговори приятелски с малкия пакостник, попита го защо се занимава с глупости и не ще да учи, посъветва го да стане добър, защото тогава той сам щял да се чувствува по добре. Дългият път прочувствената жалба на майката, странно подредената стая на пророка и неговите дружелюбно строги думи направиха такова впечатление на детето, че то действително поправи поведението си, а вдовицата разнесе навред славата на Вилхелм.

Скоро след това дойде друга жена, която се оплака от лошата си съседка; после пристигна стар селянин, който искаше да отвикне да смърка енфие, защото смяташе, че това е грях; Вилхелм му каза и занапред да си смърка енфие, защото това не е грях, а селянинът, където седнеше и където станеше, хвалеше мъдрия си съветник. Накрая не минаваше и ден, без да дойде някакъв подобен гост, и пред Вилхелм започнаха да се разкриват всевъзможни нравствени прегрешения и семейни недоразумения. Най-често го посещаваха млади момичета и жени, които го караха да им пише тайни писма, защото от тях те очакваха особено въздействие; понякога идваха дори и суеверни хора, на които той трябваше да намери откраднат или загубена вещ, да им даде тайнствен лек срещу болест, та дори да им врачува. С времето това му омръзна и той се мъчеше да отпраща молителите с шеги или пък с резки думи. Сега още повече започнаха да говорят, че той е човек на настроения и не отговарял на всекиго, но му даваха право, задето така се държи. Най обичаше да се занимава с деца, които изоставаха в училище, каквито често му водеха, докато те сами свикнаха да идват при него. На такива деца той се отдаваше с обич и му беше драго да има едно или няколко около себе си. Той успя да вкара почти всички в пътя и така си спечели благодарността и уважението на възрастните, а между малките — голям брой приятели, които в хубави неделни дни идваха понякога на цели ята и му носеха детски подаръци: например всяко взимаше от къщи по една хубава ябълка — така се събираше пълна кошничка, или пък всяко носеше по десетина ореха, та се пълнеше цяло сандъче. Той ги караше да му попеят, а на връщане ги изпращаше по пътя към дома им.

Госпожа Гритли често слушаше да говорят за добрите му дела, които живо я интересуваха, макар че външно не се издаваше. Тя беше много любопитна и изгаряше от желание сама да види домакинството му и да го чуе как говори на хората. И когато една нейна доверена приятелка от съседен град дойде да й погостува за известно време и да я поразвлече, двете решиха да отидат при отшелника. Преоблякоха се като млади селянки, гримираха много изкусно лицата си и се забрадиха с големи кърпи. През една ведра зимна утрин те се отправиха на път и се изкачиха на планината, чиято снежна покривка ослепително се белееше и се открояваше на фона на синесто небе. Най-после стигнаха пред къщичката в лозето, спряха се и с учудени и любопитни погледи я заразглеждаха, защото тя цяла блестеше, грейнала на слънцето, сякаш бе направена от кристал и сребро. От всички страни на стряхата висяха ледени шушулки с тънки остри върхове, някои от които стигаха чак до земята. Ветропоказателят, бароковите украшения на парапета от ковано желязо и вейките на орловия нокът бяха отрупани със скреж, а върху тях слънцето играеше с всички цветове на дъгата. На каменните плочи под стряхата се трупаха малки и големи горски птички, които кълвяха зрънца и весело подскачаха. Бяха толкова питомни, че едва се отдръпнаха пред краката на двете гостенки и накацаха по перилата на стълбите и пред прозореца. Двете жени се побутваха и всяка подканваше другата да похлопа; едната се закашля, другата се закиска, но ни една от тях не се решаваше да почука. Най-после приятелката на Гритли се осмели; заблъска силно по вратата като селянка, същевременно я отвори и влезе тромаво в стаята.

Вилхелм седеше над някаква илюстрована книга за растения; не се зарадва много, дето така рано го безпокоят, особено като видя, че посетителките са две млади и хубави жени. Но Енхен, приятелката на Гритли, започна веднага да дърдори глупости, в които безразборно смесваше куп въпроси и молби. Искаше да й поправи една сметка за продадена слама, срещу която тя заменила една юница, после извади пълна кесия с излято олово и поиска да й гадае по него; накара го да й гледа на ръка, да й каже кога е най-добре да сее ечемик, дали бива в една и съща година да даде дума на двама души, дали той може да й направи омагьосана мелничка за кафе, в която да има едно дяволче; след това измъкна сноп кокоши, пачи и гъши пера и го помоли да й ги подреже срещу пари и благи думи — а тя щяла да дойде някой ден да си ги вземе, защото от всичко в живота тя най-много обичала да пише, но нямала пера; най-после поиска да узнае дали новата година е благоприятна за женитба за една млада и честна селянка. Всичко това — слама, юница, овес, олово, мелничка за кафе, дяволче, пера и женитба — тя така ловко нахвърля едно през друго, че едва ли някой би могъл да й отговори на въпросите, а щом Вилхелм отваряше уста, тя веднага го прекъсваше, възразяваше му, че тя говорела не за това, а за друго — въобще се прояви като много забавна. През това време Гритли седеше, скръстила ръце под престилката, и не смееше да помръдне от страх да не се издаде. Тя любопитно разглеждаше странното жилище на Вилхелм, което отвътре изглеждаше още по-приказно, отколкото отвън. Стените бяха целите покрити с кори на дървета, обрасли с мъх, разни вкаменелости, птичи гнезда, блестящи кварцове; таванът бе украсен с чудновати клони и корени, а между тях висяха горски плодове, шишарки и малки китки от сини и червени боровинки. Прозорците бяха прекрасно заскрежени; всяко кръгло стъкло представляваше някаква картина — пейзаж, цветя, група стройни дръвчета, звезда или сребрист дамаск; стаята имаше може би стотина такива стъкла и нито едно с едно не си приличаха, подобно на творбата на някой готически строител, който издига аркада и измисля за стотина свода все нови и нови орнаменти.

Всичко това харесваше извънредно много на жената, която Виги и неговата Кетер бяха оклеветили като бездушна и скучна по природа. От време на време обаче тя плъзгаше поглед и към обитателя на тази стая, а той й харесваше не по-малко от жилището. Беше наметнат с кожух от червени лисичи кожи, който сукнарят му беше дял за през зимата; черната му коса беше израснала гъста и дълга, над горната му устна тъмнееха мустачки, а самият младеж беше добил самоуверено и свободно държане. Дългият червен шал, небрежно преметнат около врата му, усилва с малко предизвикателния му вид, който естествено съвсем не би бил така дързък, ако той знаеше кой седи насреща му.

Енхен обаче играеше така добре ролята си, че у него не се породи никакво подозрение и той си мислеше, че има работа с някоя смахната жена, придружена от глупавата си и срамежлива приятелка. Когато най-после бъбрицата съвсем му додея с приказките си, той я прекъсна безцеремонно и каза:

— Сметката ви за сламата и юницата прави толкова и толкова, всичко останало са глупости и за тях можете да се обърнете другаде, драга госпожо!

— Тъй, значи! — рече Енхен с очарователен тон.

— Да, тъй! — отвърна Вилхелм. — Сега вървете си, за бога, и ме оставете на мира!

— Да си вървя ли? — отвърна Енхен. — Аха! Така, така! Е, тогава благодарим ви, господин магьоснико, и прощавайте! Господ да ви пази и не ни се сърдете! Тръгвай, госпожа Барбел! — Но преди да излезе от вратата, тя се обърна още веднъж и извика: — Брей, без малко щях да забравя да ви предам поздрава! Или ви казах вече?

— Не, от кого поздрав?

— От една благородна и хубава жена, вие сигурно я познавате по-добре от мен, защото аз не знам името й!

— А аз отде да го зная! Не познавам такава жена.

— Хайде, хайде, я си спомнете, тя живее до градската стена, не е много висока, но е добре сложена, а главата й е отрупана с кестеняви къдри, сякаш е пудел. Барбел и аз й занесохме яйца, казахме й, че сме тръгнали за нагоре да си врачуваме и тогава тя прати много здраве.

Вилхелм се обля в червенина и припряно рече:

— Не знам за кого говорите! — И веднага се наведе над книгата си, без да удостои повече с поглед двете жени.

Те бързо се измъкнаха от стаята и с тежките си обувки палаво затропаха надолу по стъпалата. Едва бяха излезли от двора на къщичката, и Енхен каза:

— Слушай, ако си нямах мъж, щях да ти отнема тоя! Та той е много мило момче, макар и да е такъв недодялан!

— О, да знаеш само колко ми харесва! — въздъхна Гритли. — Но нямам вяра в него! Въпреки сериозното държане, което сега е възприел, той лесно може да се превърне пак в оня влюбчив и вятърничав негодник, а може винаги да си е бил такъв — и отново да започне да се зазяпва по всички жени. И тогава виж, че съм попаднала от трън, та на глог! Трябва по някакъв начин да го поставим на изпитание!

— Разбира се, че можем да го поставим на изпитание! — рече приятелката й.

Те се посъветваха как да го сторят и Енхен обеща да се нагърби с цялата работа, щом мине зимата. Тогава Гритли отново въздъхна и рече:

— О, това е много далече, а аз искам до напролет всичко да се уреди.

Енхен се разсмя и каза:

— Не мога много да ти помогна, миличка! Трябва да се върна сега при мъжа си. Пък не ми се и гази в дълбокия сняг до колибата на тоя отшелник, колкото и красива да е така, цялата заскрежена! Но имай търпение! Щом цъфнат виолетките, ще дойда отново и тогава ще подложим на изпитание твоя планински дрозд, обаче на твоя отговорност!

Гритли се съгласи; останалата част от зимата тя прекара тихо и мирно, но й се струваше, като че ли снегът никога няма да се стопи, а понякога се двоумеше дали въобще да се реши на това изпитание, или е по-добре още веднага да свърши всичко сама.

Най-после задуха южнякът и изля топлите си поройни дъждове над планини и долини. Сякаш подгонени, снежните преспи бързо се топяха, а от склоновете рукнаха води, закикотиха се, забълбукаха и запяха из хиляди гърла. Гритли слушаше напрегнато този звънлив шум, сякаш беше звън на сватбени камбани. Щом изсъхна най-близката поляна, тя изтича навън, за да търси виолетки; не намери нито една, но видя няколко кокичета, а когато се върна в къщи, приятелката й беше вече пристигнала; тя носеше в един голям куфар всичко, което беше необходимо за изпълнението на техния план.

В куфара беше сложена цяла празнична селска носия с по няколко ката елечета и фусти — всичко съвсем ново и красиво, почти елегантно ушито. Още първата неделя рано сутринта Енхен се облече най-старателно с помощта на Гритли и самоуверено подчерта хубостта си, която съвсем не беше за подценяване. Върху къса, яркочервена фуста тя облече една черна, еднакво дълга пола, така че аленият цвят се виждаше само при по-резки движения и тогава ослепителната белота на чорапите ставаше още по-очарователна. Късото кафяво копринено елече отлично очертаваше гърба, раменете и заоблените й ръце и оставаше свободна високата й гръд, която се закриваше от черен кадифен пластрон, притегнат с черни кордели, които минаваха през сребърни кукички. Над челото й се спущаха навити на маша няколко кокетни селски къдрички, а останалата й коса падаше почти до земята, сплетена на две дебели плитки, които завършваха с широки кадифени панделки, обточени с дантели. След всяко копче, което закопчаваше на засмяната си приятелка, госпожа Гритли ставаше все по-умислена и угрижена; и когато най-после палавницата бе съвсем издокарана и съзнавайки хубостта си, се заоглежда в огледалото, Гритли се разкая, задето бяха измислили този план, и сподели с нея съмненията си. Но Енхен се разсмя и извика:

— Щом си решила да правиш нещо, ще го направиш както трябва! Нима смяташ, че онзи горски орел ще се остави да го съблазни някое плашило! Светци като него открай време са имали добър вкус.

Тогава Гритли я помоли да смени поне белите си чорапи с черни, защото било още студено и влажно!

— Затова пък съм си сложила дебели обувки — каза Енхен, — а пък от прасците не е изстинала никоя жена досега, сама знаеш това, нали, съкровище мое!

— Във всеки случай трябва да си завиеш по-добре врата — помоли я жално загрижената жена, но непоправимата лудетина отвърна:

— Имаш право! Дай ми онази копринена кърпа, щом изляза на топлото слънце, ще я прибера в чантата си.

След това тя отвори прозореца и погледна навън в неделното утро. Беше още тихо и часът като че ли изглеждаше благоприятен да се измъкне бързо и незабелязано. Но за закуска Гритли се мъчеше да я забави колкото може повече, като й поднасяше любимите й лакомства — само и само да отложи момента на тръгването й; и все пак този миг настъпи и когато Енхен тръгна, разтревожената жена избухна в плач. Енхен се обърна учудена към нея и каза сериозно:

— Ех ти, глупавичко създание, ако наистина смяташ, че не можеш да му имаш доверие, да се откажем от намеренията си! Реши сама! Аз много лесно мога да се преоблека!

Гритли заплака още по-силно, но бързо надви чувствата си и каза твърдо:

— Не! Върви и действувай както намериш за добре! Все пак трябва да го направим!

В прекрасно настроение госпожа Енхен вървеше в пролетния ден и стройната й фигура смело се носеше в кристалния въздух. Полите й леко се полюшваха насам-натам и яркочервената й фуста проблясваше при всяка стъпка. В ръка тя носеше току-що изпечен козунак и плоча за писане, завита в кърпа на сини и бели квадратчета. Така стигна до къщурката в лозето; този път потропа не много силно на вратата и влезе прилично в стаята. Вилхелм не я позна веднага, но остана изненадан от прелестната посетителка. Той тъкмо вареше неделното си кафе, чийто приятен аромат се носеше из стаята. Енхен направи изискан реверанс и каза:

— Пристигам тъкмо навреме! Изострихте ли перата ми, господин магьосник? Искам да си ги взема. А тук — един малък подарък за труда ви, просто колкото да ви покажа добрите си чувства.

При тези думи тя разви козунака, който носеше, и го сложи на масата.

— Можете да си вземете обратно подаръка — отвърна Вилхелм, — защото перата ви не струват за писане и аз ги изхвърлих.

— Така ли? Тогава ще трябва да си купя пера от града, но няма нищо! Все пак ще ви оставя козунака и сама ще изям едно крайче, ако ми дадете чаша кафе към него. Ще ми дадете, нали?

Без много да се церемони, тя седна на масата и започна да реже вкусния сладкиш. Вилхелм не можеше да разбере какво значи всичко това, стори му се, че някакъв опасен полъх мина през тихата му къщурка, а пролетното слънце блесна някак особено през ясните прозорци и огря хубавата селянка. Но примирен, той взе една от порцелановите чаши, които сукнарят бе оставил тук, и честно раздели кафето си с натрапницата.

— Вие наистина правите отлично кафе, господин магьосник — каза тя, — отде сте се научили?

— Радвам се, че ви се услажда — рече Вилхелм, — но, моля, не ме наричайте постоянно магьосник, защото аз за съжаление не зная да правя магии.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че знаете — рече усмихнато тя, като го стрелна с бляскавите си очи, — поне мен ме омагьосахте малко, макар че не сте от най-любезните хора! Но все пак сте хубав човек! Не ви ли е скучно така съвсем сам?

— Сигурно не — отговори Вилхелм, като се изчерви, — иначе щях да отида между хората; вие обаче, изглежда, сте много добре разположена, хубава госпожо?

— Хубава госпожо? Я виж, това вече звучи по-добре! Вие би трябвало да ходите още малко на училище, мисля, че от вас все пак може да излезе нещо. Но за съжаление аз самата трябва да ходя на училище. Впрочем да не забравя, имам още една молба — това е главното, за което дойдох, с ваше разрешение. Сметката, която недавна ми направихте така бързо, че дори не разбрах кога я изкарахте, ми беше много полезна. Аз имам голям чифлик, но там няма никакъв мъж, който да ръководи работата и да прави сметките; аз самата, като бях ученичка, никога не внимавах и нищо не научих, пък и въобще много не чинех. Сега се разкайвам и съжалявам, защото никога не зная как стоят работите ми, дали хората ме лъжат, или не. Така реших, че на двадесет и пет, двадесет и шест години не съм още прекалено стара да науча нещо; ще отида, рекох си, при магьосника и ще го помоля да ми покаже как се смята това-онова. Срещу добро възнаграждение сигурно ще го направи — чувал картофи или парче сланина няма да ми се посвидят, ако успее да ме изучи, та да мога да боравя с проклетите числа. Вижте, донесла съм плоча и калем; но къде ми е калемът?

Тя сложи плочата на масата, бръкна с ръка в джоба на полата си и нетърпеливо затършува из него. След това измъкна оттам шепа неща и ги хвърли на масата малко джобно ножче, железен напръстник, няколко монети, трохи хляб, свирка, сушена круша и късче калем. Пъхна бързо крушата в устата си и дъвчейки, извика:

— Ей го дяволския калем! Сега започвайте!

Същевременно тя бутна стола си съвсем близо до неговия и нетърпеливо го загледа в лицето.

— В същност аз не съм свикнал с такива големи ученички — каза смутено Вилхелм и се поотдръпна малко настрана, — но ако внимавате, ще видим какво може да се направи!

След това той започна да обяснява на жената четирите аритметични действия, а тя се преструваше, че слуша съвсем нови за нея неща. Отново се премести по-близо до него, започна непрестанно да му дърпа калема из ръцете, правеше грешки в смятането и хиляди дяволии, като от време на време внезапно вдигаше широко отворени очи към него. Тогава той я поглеждаше учудено и не без удоволствие, без обаче да загуби самообладание, и когато тя свеждаше поглед към плочата, разглеждаше спокойно красивата й глава, както се разглежда някакво красиво цвете. Беше се умълчал и на няколко пъти пропусна да отговори на въпросите й. Внезапно тя стана и каза:

— Стига за днес, иначе ще стана прекалено учена! Вдругиден надвечер ще дойда пак, ако имате свободно време. Бог да ви пази, господине!

И без да дочака отговора му, си тръгна така неочаквано, както беше дошла.

Вилхелм я проследи с поглед, без да стане от стола си. След това потъна в мисли и най-после си каза:

„В края на краищата май и оттук ще ме прогонят; струва ми се, че нещо не е съвсем в ред с тази жена.“

Госпожа Енхен се чувствуваше така добре в селската носия, че се поразходи по усамотените полски пътеки, докато камбаните удариха пладне. Потънала в мисли, тя гледаше ту младите посеви, ту бързия поток, но не мислеше нито за посевите, нито за водата, а преценяваше докъде бива да стигне с изпитанието на младия човек; смяташе, че успехът е в нейни ръце и единствено се колебаеше дали да го позавърти за свое собствено забавление, или да действува като честна жена и приятелка. Защото отшелникът й се струваше сякаш нарочно създаден за едно забавно развлечение и с него тя би могла да изиграе една комедия за собствено удоволствие.

Ако успееше да съблазни Вилхелм, щеше да направи отлична услуга на приятелката си, като й помогне да се отърве от един лекомислен мъж, а той самият щеше да бъде надлежно наказан с тази весела шега. Тя се спря пред тихия вир на една рекичка и заразглежда отражението си във водата. Намери, че е дори препалено хубава за собствения си равнодушен съпруг; от друга страна обаче, това приключение й се струваше опасно, можеше да свърши зле за нея и да разбие на пух и прах уютния й спокоен живот, а и приятелката й заслужаваше по-добра участ и тя знаеше, че Гритли ще съумее да задържи птичето в ръцете си, стига веднъж да го хване непокътнато. При тези сериозни размишления везните се наклоняваха ту на едната, ту на другата страна; най-после тя предостави решението на един сух лист, който бавно кръжеше из водата и се мъчеше да излезе от вирчето. Спре ли листът на десния бряг, тя ще услужи на приятелката си, спре ли на левия, ще се погрижи за себе си! Но ненадейно листът заплува надолу по реката и тя реши да остави нещата сами да следват своя ход, както си щат! Тогава камбаната удари пладне и Енхен се запъти към задната врата на градската стена, без някой да я види, защото това бе часът, когато в античния свят великият Пан спеше, а в новия — зелдвилци седяха с цялото си домочадие вкупом на масата около неделното печено и улиците бяха тихи като в среднощен мрак.

С плах трепет очите на Гритли поглъщаха веселата приятелка, която влезе засмяна в стаята. Енхен я прегърна, целуна я и извика:

— Ох, страшно ми се прищя да целувам, откакто бях при твоя любим!

— О, не бъди толкова лоша! — извика Гритли с упрек. — Надявам се, че не си вършила такива щуротии! Как мина всичко? Как се държа той?

— Бъди спокойна, държа се като пън! — рече Енхен, а Гритли извика:

— Слава богу! Тогава ще се задоволим с това!

— Да се задоволим с това ли? Хубава работа! — прекъсна я Енхен. — Тогава съвсем пък нищо няма да знаем! Той се държа като пън, но сега идва най-важното, сега тепърва може да си покаже лошата страна, а може и добрата, разбира се! Но както си постеле, така и ще легне!

Тогава Гритли отново събра смелост и рече:

— Да! Ще трябва да изкараме работата докрай! Ако той се изплъзне от твоите дяволии, тогава, значи, се е поправил коренно и ще бъде още по-достоен за похвала.

На втория ден прелъстителката отново потегли към планината, този път обаче по здрач. Беше облякла същата носия, само с някои малки изменения, които я правеха още по-семпла, както обикновено се обличат селянките в делнични дни, когато тръгват на път. Въпреки това тя се безпокоеше дали всичко й стои добре и я прави достатъчно привлекателна. Косите й бяха сплетени по градски и забрадени с кърпа.

Вилхелм нарочно беше излязъл, като си мислеше, че така ще накара странната хубавица — ако тя действително дойде пак — да бие напразно пътя дотук. Когато обаче се свечери, той ускори крачките си повече, отколкото беше необходимо, за да стигне по-скоро до къщичката си, подтикван от любопитство или пък от нуждата да се позабавлява със закачливата жена. И наистина той стигна пред вратата точно в момента, когато тя напразно чукаше.

— А, ето че си идвате! — каза кротко тя. — Вече си мислех, че сте се отказали от мен. А аз пък пристигнах, с ваше разрешение, само че не можах да се отскубна и да дойда по-рано през деня.

Той запали лампата и каза:

— Как е? Запомнихте ли нещо от миналия урок, или сте забравили всичко?

— И аз не знам — рече скромно тя; като че ли беше изпаднала в някакво разнежено настроение, така че учителят и този път не знаеше как да изтълкува държането й.

Когато започнаха заедно да смятат, жената стана тиха и разсеяна, но въпреки разсеяността си не само че не правеше грешки, а сякаш по невнимание смяташе задачите бързо и правилно докрай и сама правеше проверката. Просто отведнъж започна да смята добре като самия учител, но като че ли сама не си даваше сметка за това. Дълго време той я наблюдава, докато у него се надигна някакво парливо съмнение. Едва сега забеляза колко бяла беше ръката на селянката, чиято майсторски сплетена коса ухаеше недалеч от носа му внезапно той каза:

— Вие не сте селянка! Откъде идвате? Какво търсите тук?

Изплашена, тя остави калема, погледна го боязливо, после сведе поглед и сключи ръце. Настъпи дълбока тишина. Най-после тя въздъхна леко и поде с тих глас:

— Аз съм млада вдовица и от скука съм вършила не една глупост досега. Преди известно време решихме с една приятелка да видим мъдрия отшелник, за когото толкова много се говори. Вие видяхте как изпълнихме намерението си; но моето любопитство ме наказа.

— Че защо да ви е наказало? — попита усмихнат Вилхелм, макар че почувствува как започва да му става горещо.

Тогава тя каза с още по-тих глас:

— Защото за съжаление се влюбих във вас! — При тези думи тя се усмихна и вдигна очи към него.

Разбира се, това не бе естествен, неподправен поглед; беше набързо изфабрикуван, фалшив брилянт и Вилхелм го почувствува; все пак този поглед беше достатъчно жарък, за да събуди у него множество чувства и мисли, които със светкавична бързина пламваха една след друга.

„В края на краищата трябва да приемаме жените като скорпионите: убождането от единия се лекува с течността, изстискана от другия! Каква полза да пренебрегнеш сладостта на жените, защото те са слаби и неверни? Откъсвай внимателно розите отгоре и не се докосвай до стъблото, така няма да се убодеш! Изпий виното и остави празната чаша, така ще живееш спокойно! Който броди през пустинята, нека пие от извора на случайността, а който е самотен, нека примами коса. Виж, една си отива, друга идва, едната е кестенявата другата златокоса; добра е само онази, която те целува.“

Не точно тези думи, но техният скверен смисъл напираше в чувствата на Вилхелм, когато хвана ръката на Енхен и я загледа нерешително, но засмяно. Естествено той бе много по-плах в действията, отколкото в мислите си, така че след една минута не той прегърна красавицата, а тя го взе в обятията си; но тъкмо когато тя се готвеше да го целуне, в съзнанието на Вилхелм изплуваха куп мисли и представи.

„Това, значи — мислеше си приблизително той, е многожеланото щастие, което дава прегръдката на една жена! Е, че е хубаво, хубаво е и съвсем не е неприятно. Слава богу, и аз най-после мога да притисна до гърдите си една жена. Какво ли би казала Гритли, ако ме видеше сега?“

В същия миг пред него изплува образът на Гритли, застанала пред къщичката, а после седнала на стъпалата.

„Ами ако тя ме е търсила — помисли си той, — ако все пак ме обича?“

Почувствува силно състрадание към нея и се изплаши от собственото си коравосърдечие; казано накратко разсеян, обхванат от мисли за Гритли, той ненадейно се отдръпна от устните на Енхен, която тъкмо се готвеше да го целуне. Погледът му се втренчи навън в синевата, където все по-ясно се очертаваше фигурата, за която той почти беше сигурен, че е била на госпожа Гритли — седнала тихо пред вратата, тя сякаш го очакваше. Тогава той се опомни и ненадейно попита Енхен:

— А какъв беше в същност онзи поздрав, който вие ми донесохте от някаква жена първия път, когато бяхте тук? И как е тя? Какво прави?

— Каква жена? Какъв поздрав? — попита Енхен малко засегната и смутена, а когато той й обясни, тя каза хладно: — О, това беше само една закачка от моя страна! Аз въобще не познавам тази жена!

Този пренебрежителен и студен отговор не му хареса и дори го засегна; неволно той се освободи от прегръдката й, отиде до прозореца, отвори го и унило впери поглед в нощта.

Звездният небосвод обгръщаше долината, където, струпани на гъста купчина, блещукаха светлините на Зелдвила; той забрави жената в стаята; мислите му се зареяха край тъмните градски стени в низината и тъкмо когато той въздъхна тежко, под прозореца му мина една женска фигура и каза:

— Лека нощ, господин магьосник!

Беше госпожа Енхен, която незабелязано се бе измъкнала от къщурката и сега със смях припкаше надолу по склона. Той направи някакво движение и един глас извика в него: „Не я оставяй да ти се изплъзне!“ Но все пак той не се помръдна от мястото си. Копнежът му отмина призрачната сянка на селянката и се устреми надолу към долината, където живееше Гритли. Сега всички демони на страстта се бяха разбудили, разбесняха се като опиянени в душата му и той прекара една безсънна и тревожна нощ.

„И на това ще се намери лек! — рече той, когато се събуди от неспокойния си утринен сън; слънцето се беше издигнало вече високо в небето. — За известно време ще се махна от това място и ще отида да подишам друг въздух!“

Речено — сторено. За втори път той нарами пътната си чанта, взе тоягата, затвори капаците на прозорците и вратата и тръгна към сукнаря, за да му занесе ключа и се сбогува с него.

Бързи леки стъпки го събудиха от унеса, в който се намираше. Той позна тези стъпки и няколко мига стоя заслушан в тях, преди да се осмели да вдигне очи. Утринното слънце хвърли меката сянка на някакъв воал върху блесналия път току пред краката му; сянката на тънката прозрачна материя обвиваше две заоблени рамене. Внезапно Вилхелм се почувствува като в огъня на чистилището; в цялото си смущение все пак обаче забеляза, че звучните стъпки станаха някак си по-колебливи. Най-сетне вдигна поглед и видя съвсем близо до себе си госпожа Гритли, която се беше изчервила и усмихвайки се смутено, гледаше пред себе си. Объркани, и двамата се забързаха и се отминаха, може би за да не се срещнат никога вече. Все пак Вилхелм свали шапка, а Гритли отвърна на поздрава му с бърз поклон. Сякаш теглени от един и същ конец, двамата едновременно погледнаха назад, спряха се и бавно се завъртяха. Най-после се устремиха един към друг като две късчета дърво, които се носят над водната повърхност, и с вдървени крака тръгнаха бързо редом по пътеката.

— Да не би да смятате да отпътувате нанякъде, та сте взели чантата и бастуна си? — рече Гритли.

Вилхелм й отвърна, че наистина възнамерява да се махне оттук, а когато тя го запита защо и къде смята да отиде, той започна да й разправя за работата си, за хубавото време, за едно и друго, а през това време Гритли вмъкваше също по нещо съвсем безсъдържателно в разговора, но и двамата бяха крайно развълнувани. Те вървяха бързо и задъхано и ту Вилхелм поглеждаше Гритли, ту пък Гритли вдигаше очи към него. Така, без да усетят, те бяха поели една пътека, която ги отведе дълбоко в гората; най-после Гритли извика:

— Къде сме сега? Това ли е вашият път?

— Моят път ли? — рече сериозно Вилхелм. — Не, не е.

— Е, добре! — рече тя, като се разсмя. — Тогава да се опитаме да излезем оттук.

— Да минем напреки нататък — каза той и тръгна пред нея по една тясна странична пътечка между дърветата.

Скоро стигнаха до една малка горска полянка, заобиколена от високи бели борове, чиито клони се бяха вплели един в друг. Под боровете се виждаха струпани големи червеникави камъни — това беше гробът на келтския воин, а земята наоколо бе покрита с белите звезди на анемоните.

— Колко е хубаво тук! — извика Гритли. — Ще си почина малко, уморих се вече!

Тя седна на камъните, а Вилхелм застана прав пред нея.

— Внимавайте да не се събуди онзи, който лежи под камъните! — каза той.

Изплашена, тя го попита какво значи това; тогава той й разправи за гроба, който бе открил. След известно време тя промълви:

— А къде ли е заровена жена му? Сигурно недалеч оттук.

— Това, разбира се, не може да се знае! — отвърна Вилхелм със смях. — Може би тя почива на някое бойно поле в Галия, може би на някоя друга планина из тази местност, може би нейде съвсем наблизо, а може той въобще да е нямал жена.

След това между двамата настъпи мълчание и всеки от тях сякаш се вглъби в собствените си мисли. Гритли свали шапката си и вместо къдриците, които обикновено привличаха погледа на учителя, сега се показа лъскавата й, гладко причесана коса, която подчертаваше красивия овал на главата й. Това съвсем го смая и заслепи, защото поради тази неочаквана промяна тя му се стори по-хубава от когато и да било. Освен това Гритли беше облечена извънредно изящно и привлекателно; макар и скромни, дрехите й бяха нови и добре ушити, никоя част от облеклото й не се хвърляше в очи и все пак общото приятно впечатление напълно хармонираше със строгите черти на прекрасната й глава. Тази жена носеше дрехите си с естествена грация, държеше се непринудено и който я погледнеше, чувствуваше, че нейният свят е далеч от евтиния блясък на панаирджийските бараки. Всичко това настрои Вилхелм крайно меланхолично и той гледаше красивата жена пред себе си, както се гледа лазурната пролетна далечина, която човек не може да достигне.

Изминаха няколко минути в дълбока тишина; гърдите на Гритли неспокойно се повдигаха и спущаха; тогава от дълбочината на гората изкука кукувица, само един път, но ясно и звънливо. Двамата се спогледаха и без да чака повече, Гритли каза, като се усмихна мило:

— Драго ми е, че можах да ви срещна, защото почти бях решила да ви навестя горе във вашата къщичка.

Вилхелм я погледна с широко отворени от почуда очи. Тези думи го изтръгнаха от унеса му и го накараха да осъзнае какви са в същност чувствата му към тази жена. Затова можа само да промълви кратко и недоверчиво:

— Защо?

И с пламнали страни реши, че е жертва на някоя нова шега. Тя обаче каза:

— Исках да ви питам дали все още ми се сърдите заради историята с любовните писма.

— Никога не съм ви се сърдил — отвърна той, — сърдех се само на себе си; все пак това, което казахте пред съда, беше не само лошо, но и неблагодарно от ваша страна, защото аз така високо ценях вашата красота и вашия чар, че просто не ми оставаше нищо друго, освен да вярвам в бога, който ви е сътворил и ви е подарил на мене — една, разбира се, крайно суетна и егоистична мисъл.

Прелестна червенина обля лицето на Гритли.

— Аз не бях неблагодарна! — каза тя, като свали ръкавиците си и се загледа във връхчетата на пръстите си. — Когато казах ония думи, аз си мислех… — Тя се запъна и Вилхелм попита с почти беззвучен глас.

— Какво си мислехте?

— Мислех си — прошепна тя, свеждайки очи, — е, мислех в сърцето си, че в замяна на това един ден, когато дойде това време, аз самата — такава, каквато съм — ще трябва завинаги да бъда ваша! И ето ме сега!

Тя му протегна двете си ръце и вдигна очи към него. Това не беше оня бляскав поглед, който някога тя му хвърляше през плета, а много по-дълбок и ясен. Той хвана ръцете й и тя се изправи. Обаче добрият паша, който по-рано беше притежавал във въображението си цял град жени, сега не знаеше какво да стори с тази единствена и тръгна като замаян с нея нагоре-надолу по полянката, усмихваше й се и не пущаше ръката й. Най-после излязоха отново на пътеката. Вихелм вървеше напред, но от време на време се обръщаше, за да види дали тя го следва, и всеки път я виждаше да върви усмихната след него. Но ненадейно тя бързо се скри зад една голяма бука. И когато той се обърна, нея я нямаше. Недоумяващ и изплашен, той се спря и понеже нито я чуваше, нито я виждаше, бавно се върна двадесетина крачки назад. С всяка измината стъпка у него все по-тревожно се надигаше мрачното подозрение, че отново е бил жертва на някаква шега, колкото и невероятно да би било това, защото все още не можеше да свикне с мисълта, че е ощастливен любовник. Тогава някой закачливо се изкашля зад буката и когато той се приближи, изчезналата протегна ръце към него. Едва сега той я прегърна, обсипа я с целувки, които с всеки изминат миг ставаха все по-пламенни, а тя стоеше мълчалива и си мислеше, че досега и тя не е знаела какво е любов.

Когато Вилхелм се успокои, той седна заедно с любимата си на един дебел, обрасъл с мъх буков корен, погали страните на Гритли и я попита дали не бе идвала през есента веднъж по обед горе при неговата къщичка.

— Значи, все пак си ме видял? — отвърна тя, като потвърди въпроса му.

Той й разказа какво се бе случило; разправи й също най-искрено за приключението си с госпожа Енхен и как само споменът за оня миг, когато беше видял Гритли, седнала на стъпалата му, го бе спасил от прегрешение.

Гритли отново го погали, целуна го и каза:

— Тогава и ти си един от ония честни мъже, за които си заслужава човек да стори всичко!

Когато настъпи месец май, те отпразнуваха весела сватба под цъфналите дървета. А докато бяха на сватбено пътешествие, сукнарят им намери в околността един доста голям чифлик, който те купиха след завръщането си и се настаниха в него. Вилхелм обработваше имота трудолюбиво и благоразумно и го уголеми, така че бившият учител стана почитан гражданин, до когото всички се допитваха за съвет; жена му пък си запази чара, с който небето я беше надарило. И когато върху лицето на мъжа й паднеше сянка на недоволство или между тях възникнеше дребен спор, тя разпущаше къдриците си и ако те не окажеха предишното си въздействие, тя отново ги заглаждаше зад уши и Вилхелм пак се признаваше за победен. Те имаха добри и възпитани деца и когато синовете и дъщерите им пораснаха, доведоха също така добри и възпитани снахи и зетьове в къщи. Техният приятел, сукнарят, също си остана състоятелен човек, така че тук постепенно се образува една колония от заможни хора, които, без да се отказват от по-лекомислените наслади на живота, все пак бяха умерени във всичко и преуспяваха в работата си. Зелдвилци ги наричаха иронично „полувеселите богаташи“ или „хитрите глави“, но с удоволствие живееха заедно с тях, защото в много отношения те бяха полезни и служеха за чест и слава на града.

А Виктор Щьортелер и неговата Кетер отдавна бяха изчезнали и забравени заедно с присвоените любовни писма, за които те отново се бяха заловили от глад и нужда и които продължаваха да трупат между вечни кавги и разправии.

Дитеген

На северните склонове на ония гористи хълмове, на чиято южна страна е разположена Зелдвила, цъфтеше към края на петнадесетия век град Рюхенщайн в усойната сянка. Сива и мрачна бе масата на скупчените му зидове и кули, скромни и честни, но строги и навъсени бяха управниците и жителите на града и цялата им обществена дейност се състоеше в упражняване авторитета на властта, в прилагане на право и закон, на заповеди и наредби, в издаване на укази и изпълнение на присъди. Те се гордееха най-вече, че притежават собствен наказателен закон — голяма дебела книга, която бяха съставяли в течение на много години от разни разпръснати углавни закони, останали от император и империя, и я бяха допълвали така усърдно и самопожертвователно, както други градове се грижат за духовната си свобода и земните си блага. По надвисналите скали около града се виждаха лобни места, стърчаха бесилки и колела за мъчение, кметството бе обкичено с железни вериги и халки, от кулите висяха челичени клетки, а по всички ъгли на улиците бяха поставени дървени въртящи се кафези, в които изтезаваха жени. Дори по тъмносинята река, която миеше града, бяха построени разни приспособления, от които потопяваха във водата или давеха злосторниците със завързани крака или в чували — според тънките разграничения на присъдата.

Рюхенщайнци не бяха някакви чиличени, яки и страшни хора, както би могло да се съди от склонностите им; бяха най-обикновена порода хора със съвсем филистерски вид, със заоблени кореми и тънки крака, и всички до един имаха дълги жълти носове — и именно с тези носове те през цялата година дебнеха да надушат нещо и фучаха един срещу друг. Никой не би допуснал, че зад провинциалната им външност се крият, както изглеждаше, такива здрави нерви, които им бяха нужни, за да гледат непрестанните смъртни наказания. Но такива си бяха те по природа.

Така те бяха разпрострели своето правосъдие като мрежа над целия град, очаквайки жадно нова плячка; и действително никъде по света нямаше толкова странни и чудновати престъпления, които трябваше да бъдат наказвани, както в Рюхенщайн. Неизчерпаемата дарба на рюхенщайнци да измислят все нови и нови наказания, сякаш още повече блазнеше грешниците и ги караше да се надпреварват в извършване на злодеяния. Но когато въпреки това се почувствуваше липса на престъпници, те не се смущаваха, а залавяха и наказваха нехранимайковците от другите градове; така че всеки, който искаше да мине през тяхна земя, трябваше да бъде с чиста съвест. Щом чуеха за някое злодеяние, извършено нейде в далечен край, те залавяха първия случайно попаднал им скитник от тази страна и го подлагаха на мъчения дотогава, докато се признаеше за виновен или пък случайно се окажеше, че въобще не е извършено такова престъпление. Поради това възникваха спорове за териториална компетенция на съдилищата и те бяха в постоянна вражда с конфедерацията или с други кантони и често се налагаше да бъдат строго мъмрени.

За изпълнение на присъдите си — екзекуции, изгаряне и давене — те предпочитаха тихо, приятно време, така че в най-хубавите летни дни винаги си имаха някое зрелище от този род. Нерядко пътникът, който минаваше през полето, виждаше отдалеч как в сивото скално гнездо блясва мечът на палача, как се вие димният стълб над кладата или как се мята хвърлена в реката вещица, сякаш лъсва риба, скочила над водата. Думите господни нямаше да им се усладят, ако те не изправеха поне една влюбена двойчица със сламени венци на главата пред олтара и не им държаха поне една строга нравствена проповед за назидание. Други радости, празненства и шествия в града нямаше, защото всичко бе забранено с безброй постановления.

Човек лесно може да си представи, че този град не можеше да има по-противни съседи от зелдвилци, които живееха отвъд гората и като нечиста съвест тегнеха на врата им. Всеки зелдвилец, който се осмелеше да стъпи на рюхенщайнска земя, биваше залавяй и изтезаван заради последното злодеяние, извършено кой знае къде. Затова и зелдвилци хващаха всеки рюхенщайнец, когото можеха да пипнат на своя земя, и направо, без никакво разследване, а просто защото беше рюхенщайнец, му удряха шест тояги по задника насред пазара. Това бяха единствените случаи, когато те употребяваха брезовата пръчка, защото иначе не обичаха да си причиняват болка един на друг. След това намазваха с катраненочерна боя дългия му нос и сред гръмки, ликуващи смехове го пущаха да си върви в къщи. Затова в Рюхенщайн постоянно се срещаха особено навъсени хора с начернени носове, които дълго време не можеха да избелеят; те обикаляха наоколо, душеха мълчаливо и търсеха да докопат някоя жертва за палача.

Зелдвилци обаче винаги си държаха от оная черна боя в едно желязно гърне, върху което беше изрисуван рюхенщайнският градски герб и което те наричаха „любезният съсед“; то стоеше закачено заедно с четката на свода на градската порта, която гледаше към Рюхенщайн. Щом боята изсъхнеше или се привършеше, те я подменяха, като си устройваха шутовски гуляи, за да дразнят бедните си съседи. Веднъж онези така кипнаха заради тези шеги, че потеглиха със знамето начело да вразумят зелдвилци с бой. Своевременно предизвестени за това, зелдвилци излязоха насреща им и юначно ги нападнаха. Но рюхенщайнци бяха поставили в предните редици десетина посивели, сбръчкани и брадати наемници, които носеха нови въжета с примки на коланите си, и зелдвилци така се изплашиха от тях, че побягнаха назад; положението им висеше на косъм, но в последния миг ги спаси едно щастливо хрумване; за смях те бяха взели със себе си „любезният съсед“, а вместо знаме — една огромна дълга четка. Запазвайки пълно самообладание, зелдвилецът, който носеше четката, я потопи в черната боя, скочи смело срещу предната редица на врага и със светкавична бързина нацапа лицата им; така всички, които бяха непосредствено застрашени от омразната чернилка, се разбягаха и никой не искаше да бъде най-отпред. По този начин войската им се разколеба; смътен страх обхвана и задните редици, а през това време зелдвилци, охрабрени, настъпваха все отново сред диви смехове и изтласкаха рюхенщайнци към града им. Речеше ли някой да им се опре, веднага довтасваше страшната четка с дългата дръжка. Но за това мацане се изискваше истинско мъжество от зелдвилци: два пъти вече дръзките четконосци падаха, пронизани от стрели, и всеки път друг поемаше странното оръжие и се понасяше към врага.

И все пак накрая рюхенщайнци бяха отблъснати напълно; те побягнаха със знамето си на тълпи през гората, а зелдвилци ги гонеха по петите. С мъка успяха да се спасят в града и да затворят портите; тогава техните преследвачи започнаха така да цапат с пустата му черна четка градските им врати и подвижния мост, докато най-после рюхенщайнци се окопитиха и започнаха да замерят шумните бояджии с гърнета с вар.

В разгара на настъплението някои по-видни зелдвилци влязоха в града и бяха откъснати от своите, но понеже десетина рюхенщайнци бяха пленени от победителите, след няколко дни се спогодиха да си разменят пленниците и така се стигна до сключването на истински мир, доколкото това бе възможно. И двете страни се бяха поналудували и сега чувствуваха нужда да живеят спокойно със съседите си. Така всичко предвещаваше добросъседски отношения; зелдвилци първи обещаха да предадат желязното гърне и да го премахнат завинаги, в замяна на това рюхенщайнци трябваше тържествено да се откажат да съдят и наказват своеволно всички минаващи през този край зелдвилци и напълно да изличат тези разпоредби от законите си.

За потвърждаване на това споразумение определиха един ден и за срещата избраха една горска поляна, на която бе станала главната битка. От Рюхенщайн пристигнаха неколцина по-млади съветници, защото на старите просто сърце не им даваше да заживеят в мир и любов със Зелдвила. Зелдвилци действително пристигнаха в многобройна делегация и с весела глъчка и суетня донесоха „любезният съсед“, а също така и едно буренце от най-старото вино на града заедно с няколко хубави сребърни и позлатени потира, които пазеха за тържествени случаи. С всичко това те така успешно завъртяха главите на младите рюхенщайнски господа, че на тях им се стори, сякаш слънце блесна пред очите им; и вместо да се върнат незабавно у дома си, те се поддадоха на изкушението и отидоха с прелъстителите си в Зелдвила. Там ги заведоха в кметството, където всичко беше готово за богат пир; надойдоха красиви жени и девойки, започнаха да редят все повече и повече старинни кани, сахани, блюда и потири по масата, така че от блясъка на жарките очи и на благородния метал бедните рюхенщайнци съвсем си загубиха ума и изпаднаха в най-весело настроение. И понеже не знаеха нищо друго, между пиянските песни на зелдвилци те запяха латински псалми и накрая съвсем лекомислено настояха зелдвилци да дойдат на гости на техния град заедно с жените и дъщерите си, като им обещаха да ги приемат най-любезно. Зелдвилци единодушно приеха поканата, след което последва нова веселба — накратко казано, младите управници от Рюхенщайн се сбогуваха крайно доволни и честити и когато засмените дами ги придружиха до градските порти, те се държаха като щастливи завоеватели, смятайки, че са изиграли хубава шега на зелдвилци.

Разбира се, приятният облик на тази история съвсем се промени, когато на другия ден веселите господа се събудиха в родния си мрачен град и трябваше да докладват за всичко, което се бе случило. Когато стигнаха до точката, отнасяща се до поканата, без малко не ги хвърлиха в затвора и не ги подложиха на разпит като омагьосани от зелдвилци. Междувременно обаче в жилите на младите рюхенщайнци заговори властолюбивата им кръв и макар сами да бяха се поразкаяли за поканата, те все пак твърдо настояха да изпълнят дадената дума и обясниха на старите, че чисто и просто честта на града изисквала да посрещнат добре зелдвилци. Те намериха доста привърженици между гражданите особено след като описаха скъпите вещи, собственост на града, с които зелдвилци така предизвикателно се бяха перчили, и след като нахвалиха техните жени и изящните им дрехи. Мъжете казаха, че няма да търпят само зелдвилци да се надуват, че ще трябва и те да извадят на трапезата собственото си съкровище, което блести, затворено в железните ковчези, а жените горяха от желание да заобиколят строгите закони за облеклото и под прикритието на политиката поне веднъж да се наконтят и нагиздят като света. Защото всички те си имаха накити и хубави дрехи в раклите; иначе строгите наредби щяха да бъдат за тях непоносими и те отдавна щяха да ги премахнат със собствени сили.

Така младите успяха да наложат гостуването на своите нови приятели и стари врагове за голямо неудоволствие на възрастните. Затова пък старците веднага решиха да отпразнуват този досаден ден, като изпълнят някоя смъртна присъда, и по този начин благотворно и достойно да охладят предстоящото буйно веселие. Докато младите господа бяха заети с приготовленията за празника, възрастните тихомълком уредиха работата и хванаха за гушата един млад, още невръстен, беден грешник, който тъкмо беше попаднал в мрежата им. Това беше едно красиво като картина единадесетгодишно момче, чиито родители бяха изчезнали в размирните военни времена и сега градът бе поел възпитанието му. По-точно казано, то бе дадено на прехрана у един подъл и зъл стражар, чиято задача бе да преследва просяците. Той се отнасяше със стройното, красиво и яко момче почти като с някакво добиче, в което усърдно му помагаше жена му. Кръстиха момчето Дитеген и това име беше цялото му имущество, неговата утринна и вечерна благословия и всичко, с което щеше да тръгне по дългия житейски път. Беше облечен като просяк, никога не бе имал неделни дрехи, и в празнични дни, когато всеки се поиздокарваше, той би приличал на плашило в бедняшката си дрешка, ако не беше толкова красив. Караха го да жули пода, да мете и да върши всичката слугинска работа, а когато жената на стражаря не можеше да намери нещо достатъчно тежко, за да го измъчва, го даваше под наем на съседките си срещу пари, за да върши най-черната работа, която му възложеха. Въпреки че беше сръчен, те го смятаха за глупав, защото той безропотно понасяше всичко и никога не се противеше за нищо; и все пак никой не можеше да устои дълго на огнените му очи, когато с неосъзната дързост той впереше искрящ поглед в някого.

Преди известно време стражарят и жена му бяха пратили Дитеген при винаря да вземе малко оцет, че им се беше прияло салата. Открай време те държаха оцета в една малка каничка, която — понеже беше потъмняла от времето — смятаха, че е от просто тенеке (беше я купила още преди години майката на жената заедно с още някои вехтории за два-три пфенига), в същност обаче тази кавичка беше от чисто сребро. Винарят, който продаваше оцет, живееше в едно усамотено място отвъд градските стени. И така, както си вървеше момчето с каничката в ръка, един стар евреин с торба на рамо мина безшумно край него, хвърли бърз поглед върху изящно изработения, макар и изцапан съд и с ласкави думи го поиска от детето, за да го поразгледа. Дитеген му я подаде, евреинът скришом я тръкна с големия нокът на палеца си и веднага предложи на смаяния юноша в замяна един доста хубав на вид лък, който той измъкна от торбата си заедно с няколко стрели в колчан от проядена видрова кожа. Момчето жадно посегна към оръжието и със сръчна и силна ръка веднага опъна тетивата; през това време евреинът тихо продължи пътя си, без младежът да му обърне повече внимание. Той започна да се цели във вратата на една малка куличка, изградена върху градската стена. Несмущаван от никого, забравил целия свят, той се забавляваше, докато се мръкна, и дори продължи да стреля при светлината на месеца, който тъкмо изгряваше.

Междувременно стражарят беше направил още една обиколка из града и бе заловил евреина, който тъкмо се готвеше да се измъкне през градската врата. Разтършуваха торбата му и стражарят остана съвсем слисан, когато позна каничката си за оцет, която преди малко сам бе мушнал в ръцете на храненика си. Страхувайки се за главата си, евреинът веднага призна, че каничката е сребърна и излъга, че някакъв младеж насила му я бил натрапил в замяна на един чудесен лък, който все пак не струвал колкото нея. Стражарят бързо доведе един златар, който разгледа каничката и потвърди, че тя е сребърна — била изящен старинен предмет, изкусно изработен. Тогава стражарят и жена му, която през това време бе дотърчала да види какво става, изпаднаха в ужасно вълнение и ярост, първо, защото, без да знаят, бяха притежавали такава скъпа вещ и, второ, защото без малко щяха да я загубят. Стори им се, че целият свят гъмжи от чудовищни неправди, а детето им се видя като техен смъртен враг, който едва ли не е готов да ги лиши от вечното им блаженство, от небесната награда за безкрайната им търпеливост и заслуги. Изведнъж те се престориха, сякаш открай време са знаели, че каничката е от сребро и че винаги е минавала за сребърна в техния дом. Те започнаха люто да кълнат и да обвиняват в безбожна кражба момчето и докато то, не подозирайки нищо, се беше съвсем улисало в играта си и с всеки изстрел все по-добре улучваше целта, две хайки преследвачи тръгнаха да търсят малкия беглец; едната хайка се предвождаше от стражаря, а другата от жена му, която не искаше да се лиши от това удоволствие. Така те скоро налетяха от разни страни на стрелеца, който продължаваше все така усърдно да се упражнява в светлината на месеца и сякаш се пробуди от дълбок сън, когато ненадейно се видя обкръжен отвсякъде. Едва сега Дитеген си спомни за дългото си отсъствие от къщи и за каничката, която беше разменил. Но в себе си реши, че е направил добра търговия, и усмихнат, подаде лъка на стражаря, за да го умилостиви. Въпреки това го завързаха още на самото място, замъкнаха го в затвора и го подложиха на разпит; той разказа всичко, което се беше случило, без да му дадат ни най-малката възможност да се защити.

Осъдиха клетото дете на обесване, а изпълнението на присъдата отложиха за деня, в който зелдвилци щяха да дойдат на гости.

И те наистина пристигнаха — едно тържествено шествие в ярки, блестящи цветове, с градския тръбач начало; впрочем всички бяха въоръжени с хубави мечове и ками, но въпреки това водеха по средата си десетина от най-оперените си млади жени, богато нагиздени; имаше дори и няколко деца, облечени в цветовете на града, които носеха дарове. Техните приятели, младите градски съветници от Рюхенщайн, ги посрещнаха на коне малко пред градските порти, поздравиха ги с добре дошли и малко унили, ги поведоха към града. Черната боя от портата беше поостъргана, доколкото бе възможно, беше прясно боядисана и окичена с няколко мършави венеца. Зад портите обаче стояха всички наемни войници, строени в пълно бойно снаряжение, и така, подрънквайки и звънтейки с оръжията си, те съпроводиха шествието през сенчестите мрачни улици. Мълчаливи, но любопитни, хората назъртаха от прозорците, сякаш някакво небивало чудо минаваше по улиците, и щом някой зелдвилец погледнеше весело нагоре и поздравеше, жените плахо се отдръпваха назад. Мъжете им обаче бяха сплескали необичайно носове о зеленикавите стъкла на прозорците, за да не изпуснат голите женски вратове — невиждана досега гледка в техния град.

Така шествието стигна до голямата зала на кметството. Тя беше богата, но мрачна на вид, целите стени и таванът бяха облицовани с черен дъб, с няколко позлатени украси. Дългата маса беше постлана с ленена покривка, в която бяха втъкани със зелена коприна и сърма орнаменти, представляващи листа, овчари, ловци и кучета. Отгоре бяха поставени изящни покривчици от снежнобял дамаск; щом човек се взреше по-отблизо в тях, виждаше художествено изработени сцени на твърде весели историйки из живота на боговете, каквито никога не би очаквал да види в тази тържествена и строга зала. Върху разкошната покривка беше приготвено всичко необходимо за едно тържествено угощение — между другото и множество великолепни ковани съдове, върху които ту в изпъкнал, ту във вдлъбнат релеф беше изобразен цял един блестящ свят от гонещи се нимфи, наяди и други полубогове; дори и най-хубавият предмет — сребърен боен кораб с платна и въжета, иначе съвсем благоприличен и подходящ за мястото си — носеше като украса на носа си една Галатея с най-дръзки форми.

Покрай масата сновяха нагоре-надолу повечето от жените на градските съветници, облечени в строги черни или кървавочервени копринени рокли и закрити с твърди колосани дантели чак до брадичките. Те носеха по няколко реда златни огърлици, колани и бонета, а върху ръкавиците си бяха сложили по два-три пръстена на всеки пръст. Тези жени не бяха грозни, по-скоро можеха да минат за хубави; почти всички имаха нежен, едва ли не прозрачен цвят на лицето и бяха надарени с очарователни розови бузки; но те гледаха така недружелюбно, строго и кисело, че човек се питаше дали въобще са се смели някога в живота си, или най-много само веднъж, когато в тъмна нощ са придумали съпруга си да си сложи за първи път нощна шапчица на главата.

Приветствията бяха също доста тягостни, така че всички бяха доволни, когато най-после можаха да седнат на масата и с ядене и пиене да прогонят общото смущение. Първи зелдвилци си възвърнаха естествената веселост, като започнаха да се възхищават на богатите покривки и прибори по масата. Това доста допадна на рюхенщайнци и те тъкмо възнамеряваха да подхванат насила някой муден разговор, когато цялата работа взе такъв обрат, за какъвто не бяха дори и сънували. Защото зелдвилци, чиито очи играеха на четири, веднага откриха прелестните весели картинки по тъканите покривки и по съдовете; засмените им и развеселени погледи шареха по пикантните, пищни сцени, те си ги показваха един на друг и умееха по шеговит, но все пак изискан начин да тълкуват и назовават изображенията, при което дамите бяха не по-малко невъздържани от господата. Това държане се стори на домакините малко детинско и сега и те се взряха да видят какво толкова смешно са видели гостите. Но останаха като паднали от небето — втрещени и със зяпнали уста! Каквито си бяха ограничени, те никога не бяха разглеждали по-подробно всичката тази прелест и считаха, че украсата си е просто украса, която си има своето предназначение, и че сериозните хора няма какво много-много да я разглеждат. Сега те с ужас видяха страхотния езически свят, който се разкриваше на една педя от целомъдрените им очи. При това бяха възмутени, че зелдвилци се показаха така любопитни и невъзпитани и разкриха шумно тези суетни дреболии, вместо тежко и достойно да се направят, че не ги виждат, и да се възхищават само от изящността на тъканите. Господата се усмихваха кисело и нацупено, когато онези откриваха тук някоя Леда, там някоя Европа. Жените обаче ту се изчервяваха, ту пребледняваха от яд и тъкмо когато възмутени се канеха да си тръгнат, тъжният звън на една камбана внезапно ги успокои. Това беше камбаната на осъдените на смърт в Рюхенщайн; глух шум по улицата възвести, че водят младия Дитеген на бесилката. Всички сътрапезници скочиха и изтичаха към прозорците, при което рюхенщайнци отстъпваха със злорада усмивка място на развеселените си гости.

Един поп, един палач с помощника си, няколко съдии и стражи минаха по улицата; най-отпред, теглен с въже от палача, вървеше добрият Дитеген с вързани на гърба ръце, бос, облечен само в бяла, поръбена с черни ивици риза, каквато носят осъдените на смърт. Хубавата му коса падаше разпиляна по голия му лъскав гръб; той гледаше смутено и умоляващо нагоре към къщите, сякаш търсеше помощ и милост. Под портата на кметството стояха празнично облечените и нагиздени синове и дъщери на зелдвилци, които — както обикновено правят всички деца — бяха наскачали от масата и изтичали навън. Когато бедният малък грешник видя тези мили и щастливи деца, каквито досега въобще не беше виждал, поиска му се да се спре при тях и горещи сълзи закапаха по страните му; но палачът го блъсна да върви, шествието отмина и скоро изчезна. Горе зелдвилските жени пребледняха, а и мъжете изтръпнаха от ужас, защото въобще не бяха любители на такива зрелища. Стана им някак грозно и страшно сред тези хора и затова те отстъпиха пред настояванията на жените си, които искаха да си тръгнат веднага. Сбогуваха се колкото се може по-учтиво с рюхенщайнци, които бяха доволни от своя току-що изигран коз и дори се бяха поразвеселили малко; затова в най-добро настроение те изпратиха до градските порти скъпите си гости, както ги наричаха, и по пътя се показаха много вежливи и приказливи.

Пред портите върволицата се сблъска с палачите, които отминаха навъсено край тях. Веднага след тях вървеше само един слуга, който тикаше количка пред себе си; върху нея в прост ковчег лежеше обесеният юноша. Плахо и почтително бедният човечец се спря и застана настрана, за да направи път на пищното шествие на зелдвилци и да понагласи ковчега, за да не би капакът да се изхлузи и гостите да зърнат трупа на нещастника. Между децата от Зелдвила обаче имаше едно седемгодишно момиченце, смело, хубаво, с къдрави коси, което не бе престанало да плаче, откакто видя, че откарват момчето, и нищо не беше в състояние да го утеши. И докато зелдвилци минаваха покрай количката, детето скочи с мълниеносна бързина върху едно от колелата и блъсна капака, така че безжизненият Дитеген се откри пред погледите на всички. В същия миг момчето отвори очи и леко пое въздух; в суматохата през този ден палачите го бяха обесили небрежно и го бяха свалили твърде рано от бесилката, тъй като съдиите си правеха сметка да докачат нещо от тържествения обед. Дръзкото момиченце изпищя и извика силно:

— Той е още жив! Той е още жив!

Жените от Зелдвила веднага се струпаха около ковчега и като видяха, че хубавото бледо момче се поразмърда, грабнаха го насила, свалиха го от количката и започнаха да го разтриват, да го пръскат с вода, да му наливат вино в устата — въобще положиха за него всички грижи, докато напълно го съживиха. И докато техните мъже им помагаха, господа рюхенщайнците стояха слисани наоколо и не знаеха какво да предприемат. Най-после момчето се изправи на крака и се огледа, сякаш се събужда в рая; в този миг обаче то съзря помощника на палача, който му бе надянал примката около врата, и обзето от ужас, си помисли, че и той е дошъл заедно с него на небето, затова побягна и се притисна до жените. Трогнати, те помолиха строгите си съседи да им подарят момчето в знак на добро приятелство; мъжете се присъединиха към молбите им и след като се посъветваха известно време, рюхенщайнци заявиха, че нямат нищо против зелдвилци да вземат малкия грешник, така както си е — нека той и спасеният му живот им бъдат дар от рюхенщайнци. Тогава хубавите зелдвилки и децата им засияха от радост и както си беше облечен в смъртната риза, Дитеген потегли заедно с тях. Беше хубава лятна вечер и затова, щом се изкачиха на планината и стъпиха на своя земя, зелдвилци решиха да се повеселят за своя сметка в притъмнялата гора и така да се съвземат от преживяния ужас; още повече, че от града бяха надошли да ги посрещнат голяма тълпа хора, които изгаряха от любопитство да узнаят как пратениците им са прекарали деня в Рюхенщайн. Музикантите засвириха отново, а потирите минаваха от ръка на ръка в развихрилото се едва сега истинско веселие. Дитеген гледаше наоколо с такъв щастлив, любопитен и чистосърдечен поглед, който ясно говореше, че той е съвсем невинен, а това скоро се потвърди и от разказа му. Зелдвилки просто не можеха да му се налюбуват; изплетоха му венец от вейки и горски цветя, който сложиха на главата му, и в дългата си широка риза той беше така миловиден, че всички подред започнаха да го целуват и щом последната го пуснеше, първата отново протягаше ръце към него.

Но малкото момиченце, което в същност бе спасило Дитеген, излезе внезапно из навалицата и сърдито застана между момчето и една от жените, която тъкмо се готвеше да го целуне; то буйно дръпна момчето за ръка и го поведе към децата, така че компанията избухна отново в смях, а някои се развикаха:

— Точно така! Малката Кюнголт не изпуща придобивката си! Пък има и вкус, вижте само колко й подхожда това малко мъжле!

Но бащата на Кюнголт, главният горски надзорник, рече:

— Много ми харесва това момче, то има добри очи! Ако господата нямат нищо против, ще го приютя временно при себе си, защото имам само едно дете; а като поотрасне, ще се постарая да го направя честен и изкусен ловец.

Зелдвилци одобриха предложението му. Доволна, Кюнголт стискаше Дитеген за ръка и не го остави вече да се отдели от нея. И наистина те бяха една много миловидна двойка; момиченцето бе облечено в зелено и червено и носеше венец от пъстри цветя на главичката си. Когато най-после в пламналата вечерна заря всички тръгнаха надолу по планината към домовете си, двете деца вървяха пред веселата тълпа като картина от някогашен приказен свят. Скоро обаче горският надзорник се отдели от останалите и заедно с двете деца тръгна по една странична пътека към горския дом, който се намираше сред гората, недалеч от града. Тъмен свод от дървета водеше към къщата, където ги очакваше кротката жена на горския. Тя много се зачуди, като видя две деца. Веднага се събра и цялата прислуга и докато жената слагаше на уморените деца да похапнат, мъжът й разправи за странната случка с момчето. То обаче вече беше съвсем капнало от умора и зъзнеше от студ в тънката си риза; затова горският надзорник попита кой би искал да вземе неочаквания гост в леглото си за първата нощ. Но ратаите и дори прислужничката се дръпнаха плахо назад, защото се страхуваха да се докоснат до дете, което само преди няколко часа бе висяло на бесилка. Тогава Кюнголт извика буйно:

— Нека спи в моето креватче! В него има място и за двама ни!

Всички се разсмяха, а жената на надзорника каза любезно:

— Нека спи при теб, мое дете! — И като погледна благо момчето, тя добави: — Още щом влезе клетото дете, изпитах някакво странно чувство, стори ми се, че се появи добър ангел, който ни носи щастие. Уверена съм, че той поне няма да ни донесе беда!

С тези думи тя заведе децата в стаичката до голямата стая и ги нагласи да спят. Дитеген, който беше капнал за сън и едва виждаше и чуваше какво става около него, по навик се опита да се съблече; но тъй като и без това беше вече по риза, сънливите му напразни опити се видяха така смешни на момиченцето, което вече се беше пъхнало под завивките, че от удоволствие то високо се разсмя и извика:

— Я вижте туй юначе по ризка! Иска да се съблече, а си няма ни дрешка, ни обущенца!

И майката се усмихна и рече:

— Легни си с тази ризка, мило дете! Тя е съвсем нова, пък и е ушита от хубаво ленено платно. Ей богу, ония проклети хора от Рюхенщайн не се скъпят, когато вършат страхотиите си!

Тя зави грижливо децата и не можа да се стърпи да не целуне и двете. Така Дитеген попадна в по-добри ръце, отколкото можеше да си мечтае тази заран или когато и да било в живота си. Но той вече беше затворил очи и потънал в дълбок сън.

— Ами той въобще не се помоли! — прошепна загрижено Кюнголт.

А майката отвърна:

— Помоли се и заради него, мое дете! — И тя се върна в стаята.

Действително момиченцето прочете два пъти „Отче наш“ — едната молитва беше за нея, а другата за другарчето й по легло, след което в тъмната стаичка настъпи тишина.

Късно след полунощ Дитеген се събуди, защото едва сега започна да го боли вратът от грубото въже. Стаята беше съвсем светла от лунните лъчи, които падаха вътре, но той не можеше да си спомни къде се намира и какво бе станало с него. Само съзнаваше, че му е много добре въпреки болките в шията. Прозорецът беше отворен, отвън се чуваше сладкият ромон на чешма, сребристата нощ вливаше шепнешком живителни сокове в горските дървета, над които грееше ясният месец: всичко това му беше непонятно и чудно, защото никога — ни денем, ни нощем — той не бе виждал гората. Гледаше, ослушваше се, най-после се надигна и видя до себе си Кюнголт, чието лице бе огряно от месеца. Тя лежеше тихо, но беше съвсем будна, защото не можеше да спи от радост и вълнение; затова широко отворените й очи блеснаха, а устните й се усмихнаха, когато Дитеген се наведе над нея, погледна я в лицето и изведнъж си припомни всичко.

— Защо не спиш? Сега трябва да си отспиш! — каза момиченцето.

Тогава той й се оплака, че го боли вратът. Кюнголт веднага обгърна с нежните си ръчички врата му, опря състрадателно буза до неговата и действително на Дитеген се стори, че вече не усеща болка — така лековита му се видя тази прегръдка. Сега децата се разбъбраха шепнешком; но когато Дитеген трябваше да й разправи за живота си, стана по-мълчалив, защото сам не знаеше на какво се радва най-много, а не можеше да й опише и неволята, в която бе живял, защото познаваше само нея, с изключение на онова, което бе видял предната вечер. Но той внезапно се сети какво голямо удоволствие му бе доставил лъкът, за който съвсем бе забравил през тези дни; тогава Дитеген й разправи как старият евреин го бе вкарал в беда, как хубаво си стрелял той цял час с лъка и колко много му се искало да си има такъв лък.

— Баща ми има много лъкове и стрели. Още утре можеш да стреляш колкото си щеш — каза Кюнголт и започна да изброява всички хубави и интересни неща, които имат в къщи; изброи собствените си скъпоценности, които седяха в една малка ракла: две изкорубени жълтички, една кехлибарена огърлица, книжка с легенди, изпъстрена с картинки на светци, а също и един красив охлюв, в който под стъклено капаче седяла божата майка, направена от злато и червена коприна. Имала също и една позлатена сребърна лъжичка с усукана дръжка, но с нея щяла да яде едва когато стане голяма и се омъжи; тогава за сватбата си щяла да получи булчиния накит на майка си и синята й брокатена рокля, която можела да стои права, без да има някой вътре. Тя помълча известно време, а след това, като се притисна по-здраво към другарчето си, каза тихичко:

— Слушай, Дитеген!

— Какво? — попита той.

А тя му отвърна:

— Ти трябва да станеш мой мъж, когато пораснем, защото ти си мой! Съгласен ли си?

— Да, разбира се — рече той.

— Тогава дай си ръката! — каза малката кандидатка за женитба.

Той й подаде ръка и след този годеж те най-после заспаха и се събудиха едва когато слънцето се бе изкачило вече високо на небето. За да може момчето добре да си отспи, добрата майка не бе събудила и собственото си дете.

Сега обаче тя влезе внимателно в стаята, като носеше на ръка едно момчешко костюмче. Преди две години, когато сечаха един дъб, дървото беше паднало и бе убило единствения й син и макар той да беше една година по голям от Дитеген, тя смяташе, че неговите дрехи ще му са по мярка, защото на ръст той бе напълно еднакъв с починалото й дете. Това бяха празничните му дрехи, които тя с болка и горест на душата бе пазила досега; затова майката стана още в ранни зори, отпра някои от пъстрите гайтани, с които дрехите бяха украсени, и заши цепките, през които блестеше копринената подплата. Сълзите й отново бликнаха, докато вършеше всичко това и гледаше как червената коприна постепенно изчезва като отминаваща пролет зад черното сукно на дрешката и на малките широки панталони. Но същевременно тя почувствува и сладка утеха, че сега съдбата й изпраща едно толкова хубаво, изтръгнато от смъртта дете, което тя щеше да облече в тъмните дрешки на собствения си син; затова нарочно — не само защото бързаше — тя остави отдолу светлата коприна, подобно на притуления огън в собственото си сърце; защото тя имаше добри и благородни помисли към всички живи същества, макар и да бе тиха и да не изразяваше чувствата си. Ако момчето излезе добро, тогава тя отново ще отпори цепките и без друго той ще носи само няколко делнични дни този костюм, докато му ушият по-здрави дрехи за работа. Но докато показваше на момчето как да облече необикновените за него натруфени дрехи, Кюнголт се измъкна от леглото, грабна веднага съблечената смъртна риза каквото си беше дяволче, я навлече през главата така облечена в дългата риза, която се влачеше по пода, тя тръгна да се разхожда из стаята, като държеше ръцете си на гърба, сякаш бяха вързани, и пееше:

Аз съм бедно грешниче,

без чорапче на краче!

Като я видя, майка й пребледня до смърт и се изплаши.

— Господи Исусе — каза тя все пак кротко и тихо, — кой те научи на такива лоши шеги?!

И тя свали проклетата риза от разлудувалото се дете. Дитеген обаче я грабна ядосано и само с няколко замаха я накъса на сто парчета.

Най-после децата се облякоха и отидоха да закусят в стаята. Рано сутринта бяха пекли хляб и затова към млечната супа имаше соленки с ким; а вместо малкото хлебче за Кюнголт, което всеки път омесваха и печаха в специална форма, та да прилича на големите хлябове, днес бяха приготвени две самунчета и момичето не миряса, докато Дитеген не си избра по-хубавото. Без да се стеснява, той ядеше от всичко, което му предлагаха, сякаш досега е бил между чужди, зли хора и най-после се е завърнал в бащиния си дом. През това време той седеше съвсем мирно и разглеждаше непрестанно ту любезната блага жена, ту светлата стая и хубавите прибори. Когато се нахрани, продължи с интерес наблюденията си: стените бяха облицовани с борово дърво, върху което бяха изписани плетеници с цветя, а на прозорците блестяха две изрисувани стъкла с двата семейни герба — на мъжа и на жената. Когато погледът му се спря внимателно на лъскавите калаени съдове, наредени върху шкафа, той внезапно си спомни за мръсната сребърна каничка, която го беше въвлякла в такава беда, и за неприветливото жилище на стражаря; помисли си, че ще трябва да се върне пак там и попита боязливо:

— Ще трябва ли да си вървя сега в къщи? Ами аз не знам пътя!

— Няма защо и да го знаеш — каза трогната майката, като го погали по брадичката. — Още ли не си разбрал, че ще останеш при нас? А сега, Кюнголтхен, иди да го поразведеш наоколо, покажи му къщата и гората, но не отивайте много надалеч!

Тогава Кюнголтхен го хвана за ръка и го заведе в стаята на горския надзорник, където той държеше оръжието си. По стените висяха шест-седем хубави лъка, ловни копия, ножове, ловджийски ками и кинжали, а в един ъгъл бе изправен дългият му меч. Без да каже ни дума, Дитеген разглеждаше всичко и само очите му блестяха. Кюнголт се качи на един стол, за да свали лъковете, някои от които бяха изкусно украсени с инкрустации. Изпълнен със страхопочитание, той се възхищаваше от всичко, както даровит младеж разглежда ателието на велик художник в негово отсъствие. Обещанието на Кюнголт да си устроят весела забава със стрелба естествено не можеше да се изпълни, тъй като стрелите бяха заключени в една ракла. Вместо това, за да има някакво оръжие, тя мушна в ръката му едно хубаво късо копие и го поведе към гората. Първо минаха покрай едно оградено с плет място, където градският съвет бе наредил да се отглеждат питомни сърни и елени, така че винаги да има печено еленово месо на техните официални угощения. Момиченцето примами един елен и няколко сърни. Досега Дитеген бе виждал такива животни само убити и затова стоеше съвсем прехласнат с копието на рамо и не можеше да се нагледа на стойката и походката на този красив дивеч. Той жадно протегна ръка, за да погали гордия елен, и когато животното отскочи и побягна лениво назад, момчето засия от радост и с ликуващ вик се спусна след него; те се гонеха, сякаш се надпреварваха, описвайки широки кръгове покрай оградата. За пръв път в живота си Дитеген тичаше така на воля и изпитваше радост от живота, а еленът, изпълнен с грация и сила, като че ли за собствено удоволствие примамваше пъргавото момче и като тичаше пред него, му показваше най-красивите си скокове.

Но когато навлязоха в старата гора, където ели и дъбове, смърчове и буки, кленове и липи преплитаха гъсти клони и се извисяваха към небето, Дитеген отново притихна и се загледа замечтано. Описвайки лъскави червеникави дъги, катерички скачаха от ствол на ствол, кълвачи чукаха по дънерите, високо във въздуха се чуваха крясъците на хищни птици, а в клоните на дърветата и в гъстите шубраци потайно шумяха хиляди невидими горски обитатели. Кюнголт се смееше като луда, защото бедният Дитеген не знаеше нищо за този свят, макар и да бе израсъл в планинско градче, заобиколено с гори, и тя започна да му назовава имената на растенията и животните, които срещаха. Показа му сойката, кацнала високо горе в клоните, и пъстрия кълвач, който тъкмо се катереше по един ствол, като го обикаляше от всички страни. Дитеген се чудеше на всичко, но най-много се удивляваше, че дърветата и храстите имат толкова различни имена — той дори не познаваше леските и къпините. Двете деца стигнаха до един шумящ поток; изплашена от стъпките им, една змия бързо се плъзна в него, заплува и се скри под камъните. Тогава Кюнголт дръпна копието от ръката му и замушка с него в потока, за да подплаши змията. Но когато Дитеген видя, че ще повреди хубавото лъскаво оръжие, веднага го грабна от ръцете й, като й обясни, че острият му връх ще се изтъпи в камъните.

— Ти постъпи много добре, от теб ще излезе отличен ловец! — каза ненадейно горският надзорник, който беше застанал с един от помощниците си зад децата.

Поради шума на потока те не го бяха чули кога се е приближил. Помощникът му носеше един убит глухар в ръка, защото двамата бяха излезли на лов още от тъмни зори. Разрешиха на Дитеген да окачи прекрасната птица на копието си и да я носи на рамо, така че разтворените криле на глухаря закриваха стройните бедра на момчето; горският надзорник гледаше доволно красивия юноша и в себе си реши да направи от него добър ловец.

Най-напред обаче момчето трябваше да се научи поне малко да чете и пише и затова всеки ден слизаше с Кюнголт в града; там тя отиваше в девическия, а той в мъжкия манастир, където се учеха децата от града. Но най-много знания Дитеген придобиваше на отиване и на връщане от училище — тогава момиченцето разкриваше пред него света и му разказваше за всички растения край пътеката и за животните, които пробягваха през нея. При това малката учителка следваше един странен метод на възпитание, който сама си бе измислила. Отначало тя се шегуваше с невежото и лековерно момче, присмиваше му се и го лъжеше за всички неща, които виждаха, като му разправяше разни небивалици и измислици; и когато той чистосърдечно повярваше на приказките и лъжите й и не можеше да им се начуди, тя го засрамваше, като му казваше, че няма нищо вярно в думите й. След това му се подиграваше и го гълчеше за сляпото му доверие, а после мъдро му разкриваше как е устроен в същност светът — доколкото това бе известно на детската й главичка. Обливайки се в червенина, той се заричаше да проявява по-голяма проницателност, докато тя отново му поставяше някой капан. Но покрай тези уловки той постепенно захитря и започна по-добре да разбира явленията в природата. Смятайки го обаче още за наивен, едно друго момче здравата си изпати: когато се опита да подражава на Кюнголт и да му пробута една нагла лъжа, Дитеген веднага го плесна през лицето. Смаяна от постъпката му, Кюнголт изгаряше от любопитство да узнае дали и спрямо нея той може да прояви така гнева си. Затова тя още начаса постави — обаче твърде внимателно — ученика си на изпитание, като му разправи нови измислици. Но от нея Дитеген приемаше всичко и затова тя смело продължи чудноватото си обучение, докато откри, че той вече се забавлява добродушно с нейните дръзки лъжи. Той дори започна сам да й дава хитри уроци, като с остроумни ходове засичаше смелите й измислици и в края на краищата сам я подхлъзваше на динена кора. Тогава тя реши, че вече е време да го освободи от това училище и да направи една стъпка по-нататък. Започна да го тормози, така че той изпадна в по-тежко робство, отколкото на времето в дома на стражаря. Тя го караше да вдига и мъкне тежки неща, да й носи това или онова, да върши каквото й дойдеше на ума; всеки миг той трябваше да бъде край нея, да вади вода от кладенеца, да брули дървета, да чупи орехи, да държи кошничката й и да й завързва обувките; опита се дори да го накара да й реше и сплита косата, но той отказа. Тогава тя се нацупи и започна да се кара с него, а когато майка й взе неговата страна и й заповяда да млъкне, тя се наежи и срещу майка си.

Но Дитеген не отвръщаше на лошото й държане, не й казваше зла дума и винаги беше еднакво търпелив и привързан към нея. Майката наблюдаваше това с голямо задоволство и за да го възнагради, възпитаваше момчето като свое собствено дете — даваше му всички онези нежни и леки наставления и незабележими поучения, които обикновено даваме само на децата от собствената си кръв и чрез които те добиват хубавия оттенък на вродени добри обноски. Естествено тя имаше полза от това, тъй като храненичето й стана нравствен образец на своенравната й дъщеричка и беше забавно да се наблюдава как немирната Кюнголт ту засрамена се стремеше да подражава на добрия му пример, ту се дразнеше от него и го ревнуваше. Веднъж тя така се ядоса, че буйно се нахвърли върху него и се опита да го убоде с ножицата. Бързо и безмълвно Дитеген улови китката й и без да й причини болка, без да я погледне злобно, изви нежно, но сигурно ножицата и я изтръгна от ръката й. Майката наблюдаваше скритом тази постъпка, която толкова я развълнува, че тя отиде при момчето, прегърна го и нежно го целуна. Побледняла от вълнение, Кюнголт излезе тихо навън.

— Иди, сдобри се с нея и вразуми тази малка твърдоглавка! — каза майката. — Ти си нейният добър ангел!

Дитеген я потърси и най-после я намери застанала под бъза зад къщата; тя плачеше и хълцаше неудържимо, дърпаше герданчето си, сякаш иска да се удуши, и когато то се скъса, започна да тъпче разпилените по земята мъниста. Дитеген се приближи и се опита да хване ръцете й, но тя извика през сълзи:

— Никой не бива да те целува освен мен! Защото ти си само мой, ти си моя собственост, аз те извадих от ковчега, в който вечно щеше да лежиш!

Мина време и момчето израсна снажно и високо. Един ден горският надзорник реши, че вече е време Дитеген да тръгне с него из гората да изучи ловното изкуство. Така отделиха Дитеген от Кюнголт и почти всеки ден от ранна утрин до късна вечер той обикаляше с мъжете гората, мочурищата и пущинаците. Мускулите му така укрепнаха, че на човек му беше драго да го гледа; бърз и гъвкав като елен, той долавяше всеки знак и пъргаво изтичваше натам, където го пращаха. Беше мълчалив, но възприемчив, готов да се притече всякога на помощ, носеше ловните принадлежности, помагаше да залагат мрежите, тичаше по стръмнини, прескачаше оврази и дебнеше къде се крие дивечът. Бързо се научи да различава следите на всички животни, да подражава на гласовете на птичките и за обща изненада твърде скоро прободе с копието си един млад глиган. Тогава горският надзорник му даде един лък. С него той постоянно се упражняваше да стреля по мишени и животни — с една дума, когато Дитеген навърши шестнадесет години, беше вече млад ловец, комуто можеше да се възложи всякаква задача, и главният надзорник го пращаше често сам да предвожда ловците и да охранява гората.

Виждаха Дитеген по планините не само с лък на гърба, но и с дивит, затъкнат в колана; със зоркия си поглед и със свежата си памет младежът стана добър помощник на новия си баща. Тъй като оправдаваше възлаганите му надежди, старият ловец го обикваше все повече и казваше, че един ден Дитеген ще стане уважаван гражданин, годен да защищава града.

Много естествено и Дитеген се бе привързал с цялата си душа към главния надзорник, защото нищо не може да се сравни с обичта на един младеж към мъжа, който иска да го изучи и да му отдаде най-доброто от себе си и в чието лице той вижда непогрешимия си идеал.

Горският надзорник беше на около четиридесет години, висок, як, плещест и с приятна външност. Златистата му коса имаше вече лек сребрист отблясък, цветът на лицето му беше румен и свеж, а големите му сини очи — прями и жарки. На младини той беше един от най-веселите и буйни зелдвилци и бе вършил най-невероятни лудории; но когато доведе в къщи невестата си, той тутакси се промени и от него ден стана най-улегналият и тих човек на света. Защото младата жена беше крехка по природа и толкова добросърдечна, че макар и не глупава, беше безпомощна и не би могла да отвърне с остра дума на някоя неправда. Ако тя беше някоя кавгаджийка, сигурно буйният й мъж щеше да продължи разпуснатия си живот; но очарователното безсилие на тази нежна жена го караше да се държи както подобава на истински силния човек: той я пазеше като зеницата на окото си, вършеше всичко, което й доставяше радост, а вечер след работа седеше спокойно край домашното огнище.

Само при най-големите празненства — три или четири пъти през годината — той слизаше в града при съветниците и гражданите, повеждаше бодро танеца и след като напиваше един по един старите гуляйджии, докато се търкулнат под масата, излизаше с вирната глава последен от гостилницата на кметството и развеселен поемаше пътя през гората.

Но главното веселие започваше всеки път на другия ден, когато главата му все пак леко бръмчеше и той се събуждаше горд като лъв в някакво полукисело, полувесело настроение, което в същност, сравнено с мрачната сприхавост на другите изтрезняващи, изглеждаше дори благородно. Рано, още с първите лъчи на слънцето, той пристигаше на закуска и като прикриваше лекото си неразположение, намръщено пущаше някоя шега или някоя смешна приумица. Жена му, винаги жадна да чуе нещо весело от устата на обикновено мълчаливия си съпруг, избухваше веднага в такъв сребрист и буен смях, какъвто човек никога не би очаквал да чуе от това крехко създание; разсмиваха се и децата, и ловците, и слугите. Така продължаваше денят: работата им вървеше сред общ смях, размахваха се брадви, пренасяха се трупи и винаги пръв беше горският надзорник.

През един такъв ден в града избухна пожар; над горящите покриви стърчеше паянтова постройка, недостъпна поради огъня, а от прозореца й пищеше забравена бабичка, на чието рамо стоеше жалък и смешен опитомен кос. Никой не знаеше как да й помогне; в този миг обаче пристигна горският надзорник. Той се покатери до една издатина на отсрещната висока стена, издърпа с огромни усилия една стълба до себе си, вдигна я във въздуха и я опря до прозореца на къщата. По това разлюляно мостче той отиде до старата жена и се върна обратно, носейки я на ръце, сложил птицата на главата си, а под него пламъците лижеха вече стълбата. Всичко това той направи като на игра — през цялото време пущаше шеги и правеше смешни движения.

Всеки път, когато свършеха някоя тежка работа, той угощаваше богато цялото си домакинство, а после всички заедно се веселяха до късно. Тогава той се държеше особено нежно към жена си, вземаше я на коленете си, за голяма радост на децата, и я наричаше пиле-каменарче и лястовичка, а тя, скръстила ръце в самозабрава и доволство, го гледаше усмихната и не сваляше очи от него.

През един такъв ден той уреди увеселение с танци у дома си по случай Първи май. Доведе един свирач и покани неколцина млади гости от града. Танцуваха на равната поляна под нацъфтелите дървета пред къщата и главният надзорник поведе танеца с жена си, която беше скромно нагиздена, но усмихнато кършеше крехката си снага. Дитеген, който през последните години все гледаше да бъде между мъжете, откри този ден, че Кюнголт бе започнала да се превръща в красива девойка. С нежните си и миловидни черти тя напомняше лицето на майка си; по ръст обаче приличаше на баща си — бе израснала тънка и висока като млада ела и ходеше така смело изпъчена, че макар да беше само на четиринадесет години, гърдите й изглеждаха почти напълно развити; буйните златоруси къдрици падаха на гърба й и закриваха ъгловатите й още, но красиво и здраво оформени плещи. Беше облечена в зелена рокля, на голата си шия носеше кехлибарената си огърлица, а на главата си — според тогавашния обичай — венче от рози, каквито носеха и другите момичета. Бляскавите й очи гледаха прямо и приветливо наоколо; но изведнъж погледът й заискри дръзко, мина като стрела край младежите, спря се за миг върху Дитеген, а след това се зарея над навалицата. Дитеген втренчи поглед в нея, тя го погледна още веднъж бегло, след което той се изчерви и сведе очи, а Кюнголт започна да си оправя косата. За пръв път погледите им се срещнаха не вече така естествено и непринудено, както преди. Миг след това тя се озова до него и двамата се хванаха един до друг на танеца. Някакво ново, сладко чувство премина през жилите му и не го напусна дори и когато кръгът се разпиля. Тогава Кюнголт го остави, сякаш той беше вещ, която й принадлежи и на която няма защо да обръща повече внимание; само от време на време тя хвърляше поглед към него и ако той попаднеше край други момичета, тя незабавно пристигаше и заставаше между него и девойките.

Така веселото настроение продължи до късно през нощта: младежите се разиграха и разлудуваха като млади елени и скоро надминаха пъргавия си домакин, а той с радост гледаше буйните млади хора и си спомняше за младини. Пред всички той проявяваше най-голямо уважение към жена си, а насладата, която тя изпитваше от това, сякаш още повече повишаваше настроението му, особено когато тя започна да му измисля разни закачливи прякори. Колкото и благоприлична да бе веселбата, все пак човек от друг град навярно би се почувствувал тук в малко прекалено свободна атмосфера; гостите пиеха прекрасно вино, майсторски подсладено и примесено с разни подправки, но и те самите доста много си подслаждаха живота и попрекаляваха малко в насладите. Младите момичета непрекъснато обгръщаха раменете на младежите, жените седяха по коленете на мъжете и сегиз-тогиз се целуваха, без да се оправдават, че играят на залози, както правят днешните еснафи. Накъсо казано, липсваше им кристалната чистота на оная сдържаност, която Дитеген бе наследил като издънка на Рюхенщайн. Макар да беше вече влюбен, той бягаше като от огън от милувките, на които се бяха отдали всички около него, и се пазеше да не премине опасната граница. Толкова по-смела и по-гальовна ставаше Кюнголт; в детската си наивност — подобно на всички неопитни девойки — тя не можа да се овладее, потърси свенливото момче, което седеше в тъмната сянка на дърветата, седна до него, улови ръката му и взе да си играе невинно с пръстите му. Той не се отдръпна, погали я по къдравата коса нежно и покровителствено, като че ли й беше кръстник; но тогава тя веднага обгърна с ръка врата му и започна да го милва съвсем естествено, но и с цялата невъздържана буйност на дете, в което вече се е пробудила девойката. Дитеген, който не беше вече дете, реши, че трябва да прояви благоразумие и за двамата и боязливо се мъчеше да се освободи от ръцете й, но в този миг дойде радостно възбудената й майка и със задоволство видя, че децата са заедно.

— Хубаво, че сте си заедно — каза тя, като прегърна и двамата едновременно. — Бъди мила с Дитеген, мое дете. Той заслужава да намери роден кът не само в нашия дом, но и в твоето сърце. А ти, Дитеген, бъди по всяко време верен пазител и защитник на моята Кюнголтхен и никога не я изпущай из очи, защото аз имам пълно доверие в теб!

— Той е само мой, и то открай време! — рече Кюнголт малко троснато, като го целуна предизвикателно и без много да му мисли, по страната, както мома целува годеника си или по-скоро както дете целува малко котенце.

 

 

Бедното момче усети, че му става твърде горещо и неловко между дъщерята и майката; той се освободи малко грубо от тях, но Кюнголт дръзко го последва и когато той тичешком отново се доближи до хубавата майка, тя весело го улови, задържа го и извика:

— Ето ти го, дъще! Ела го хвани и го дръж здраво!

Отново заловен, той усещаше как сърцето му бие от вълнение и макар да беше така приласкан, се почувствува съвсем отчужден от целия свят. Имаше чувството, че е някаква загубена душа, отбрулена от дървото на живота и сега прибрана и грижливо гледана от нежни женски ръце, но завинаги ограбена от собственото си свободно съществование. И докато чувството му за лична свобода се бореше с нежното му увлечение, той стоеше разтреперан и мълчалив, отчасти възмутен от своеволните ласки на жените, отчасти изкушен да хване буйното момиче и да притисне главата му до себе си. Той обичаше майката с най-вярна привързаност и благодарност, но откритото й насърчение към нежности му беше чуждо и го потискаше; той смяташе, че принадлежи напълно на дъщерята, но беше съвсем сериозно загрижен за нейното поведение; и когато Кюнголт понечи неудържимо да го целуне по устата, той сложи ръката си пред нея и каза доброжелателно, но с тон на стар учител:

— Още си много малка да правиш така! Това не ти прилича!

Момичето пребледня от яд и срам, рязко се обърна и се присъедини към компанията; сърдита, Кюнголт предизвикателно се разлудува за малко, но скоро се отдели от другите и седна мрачно настрана. Усмихната, майката погали младия моралист по бузата и каза:

— Я гледай, та ти си бил много строг приятел! Но затова пък сигурно ще се грижиш предано за моето дете! Обещай ми, че никога няма да я изоставяш! Виж, ние всички сме твърде весели хора и може би е вярно, че мислим прекалено малко за бъдещето.

С овлажнели очи Дитеген й подаде ръка и тя го отведе отново между хората. Кюнголт обаче му обърна презрително гръб и истински натъжена и ядосана, се загледа в майската нощ.

Чудно! Сега детето сякаш изведнъж беше пораснало и можеше да създава любовни грижи на недостъпния младеж — той се оттегли настрани, тъжен, смутен и позасрамен от самото момиче.

— Какво има? Какво сте се натъжили толкова? — каза засмян горският надзорник, като ги видя.

Тогава Кюнголт заплака горчиво и извика пред всички:

— Съдиите го подариха на мен, защото той беше само един труп, който аз възвърнах към живота! Затова не той трябва да съди мен, а аз него; той трябва да прави всичко, което поискам, и ако ми се ще да го целуна, аз сама ще отговарям за постъпката си, а той ще мирува!

Всички се разсмяха на тези чудновати думи; жената на горския надзорник обаче хвана Дитеген за ръка, заведе го при Кюнголт и каза:

— Хайде, сдобри се с нея и я остави този път да те целуне! Пък след това ще вършиш всичко по твоя воля и ще я наставляваш в тези неща!

Почервенял от срам, понеже много хора го гледаха, Дитеген едва подаде устни на момичето; тя властно го улови за къдравата коса, целуна го и след като му хвърли още един гневен поглед, предизвикателно се врътна и побягна така бързо, че златните й къдрици се развяха в нощния въздух и погалиха лицето на Дитеген. Сега и в него лумна пламъкът на любовта; скоро след нея и той остави гостите и тръгна да търси все по-припряно своенравната Кюнголт. Най-после я намери от другата страна на къщата; седнала замечтана на чешмата, тя си играеше с кехлибарената огърлица. Тогава той улови двете й ръце, стисна ги в десницата си, обгърна с лявата си ръка раменете й, така че дребната още неоформена фигурка потрепера в силната му прегръдка, и каза бързо:

— Слушай, дете! Аз няма да позволя да си играеш с мен! От днес ти си моя собственост, както и аз твоя, и жива ти няма да принадлежиш на никой друг мъж! Помни това, когато станеш голяма!

— О, ти пък да не си някой голям и стар мъж! — каза леко пребледняла Кюнголт, като се засмя тихо. — Ти си мой, а не аз твоя! Но не се тревожи, аз никога няма да те пусна да си отидеш оттук!

При тези думи тя стана и без да погледне другаря си от детинство, заобиколи къщата.

Жената на горския надзорник обаче се простуди в хладната майска нощ и легна от тежка болест, която само за няколко месеца я отнесе в гроба. На смъртния си одър тя беше много загрижена за мъжа си и за детето си; мъчеше се упорито да отрече причината за болестта си — чувствуваше, че да умре, понеже в радостта си се е показала небрежна, не беше смърт, която подобава на добра майка и съпруга.

Всички в къщи тъгуваха много, когато тя се помина, а и целият град я оплака, защото тя нямаше никакви врагове. Горският надзорник плака през цялата нощ в леглото си; на другия ден не промълви ни дума, само от време на време отиваше до ковчега, поглеждаше безжизнения труп на красивата си жена, поклащаше глава и си отиваше.

Той накара да изплетат голям венец от млади елови клонки и го сложи върху ковчега. Кюнголт натрупа цяла купчина от горски цветя и така свалиха отгоре тялото до черквата, последвано от роднини, приятели и млади ловци.

След като положиха жената в хладната пръст, горският надзорник заведе всички присъствуващи в гостилницата, където беше заръчал да приготвят богато погребално угощение. Поднесоха и дивеч — една сърна и два чудесни глухаря, които той сам бе убил, изпълнен с тъга по мъртвата си жена. И когато птиците, окичени с красивите си пера, блеснаха на масата, той отново си припомни високата планинска гора, в която те бяха живели и в която той така често бе бродил през първите години на любовта си, носейки в сърцето си образа на любимата. Но само за късо време можа да се отдаде на мислите си; защото, когато поднесоха лекото червено вино и сладкия гръцки ликьор и изсипаха цяла кошница бонбони и сухи сладки на масата, гостите се оживиха и скоро траурният обед едва ли можеше да се различи от кръщелна гощавка.

Горският надзорник седеше между Кюнголт и Дитеген, които не можеха да се виждат, защото едрата му фигура им пречеше, освен ако се наведяха напред или се погледнеха зад гърба му; но те не го правеха, защото само те двамата бяха останали сериозни и тъжни в започващата веселба. Срещу горския надзорник седеше една жена на около тридесет години — беше негова далечна братовчедка на име Виоланда. Тази жена правеше впечатление с изисканите си, малко странни дрехи, които сякаш издаваха не доволна и щастлива, а по-скоро неспокойна и коравосърдечна жена. Тя беше хубава и умееше да гледа привлекателно, но все пак от цялото й същество лъхаше някакво съдбоносно притворство и себелюбие.

Още като четиринадесетгодишно момиче тя беше влюбена в бъдещия горски надзорник, защото по онова време той беше най-силният и най-красивият от всички младежи, които беше срещала. Той обаче не забеляза това ранно увлечение, тъй като въобще не обръщаше внимание на малката си братовчедка и насочваше по-скоро интереса си към по-големите момичета, които му харесваха. Подтиквана от завист и ревност, малката интригантка успя да развали две-три любовни връзки на младия човек, като пусна няколко на вид съвсем незначителни клюки, с които разстрои и обърка отношенията между него и момичетата, които той ухажваше. Щом момъкът успееше да спечели сърцето на някоя красавица, лукавата Виоланда, без ни най-малко да се стеснява, веднага измисляше и разпространяваше тайно най-различни слухове, от които излизаше, че в същност той не можел да понася въпросната девойка, че по-скоро е хвърлил око на друга и че изобщо бил покварен и престорен човек. А той не можеше да си обясни защо всяка девойка, която обикнеше, внезапно се отдръпваше с недоверие от него. Тогава друга, за която никога не си бе и помислял, неочаквано го удостояваше с благоволението си и не го оставяше на мира, докато не тръгнеха нови слухове. Объркан и загубил търпение, той зарязваше тогава и едната, и другата и за известно време се радваше на свободата си. И макар да беше хубаво и способно момче, по този начин тя успя да развали всичките му връзки, докато най-после той срещна бъдещата си съпруга. Тя го привлече силно, защото беше също така честна, какъвто беше и той, и цялото изкуство на малката вещица се оказа напразно: младата жена дори не обръщаше внимание на сплетните й, защото нейните очи не виждаха нищо освен любимия. Затова той й беше благодарен, остана й верен и я смяташе за най-ценното си завоевание, докато тя беше жива.

А Виоланда, като видя, че младият ловец най-после се задоми, започна да прилага и другаде придобитото си умение — да не би то да не остане неизползувано, — и то толкова по-ловко и по-успешно, колкото повече минаваха годините, но без самата тя да извлече някаква полза от това: остана си неомъжена и никой от момците, които бе разделила от приятелките им, не се завъртя около нея, понеже всички изпитваха омраза и презрение към младата интригантка. Тогава тя обърна мисли те си към небето и каза, че иска да стане монахиня; но в последния миг поразмисли и вместо да отиде в манастир, постъпи в един монашески орден, откъдето в краен случай можеше да излезе и дори да се омъжи. Така тя изчезна от очите на хората — скиташе от къща на къща и от град на град, защото никъде не намираше спокойствие. И докато жената на горския надзорник лежеше болна на легло, тя внезапно се появи в Зелдвила, облечена в светски дрехи, и се случи така, че на обеда след погребението седна на масата срещу опечаления вдовец.

Тя успя да овладее възбуждението си и на моменти изглеждаше съвсем скромна и миловидна и когато жените станаха да се поразтъпчат, докато мъжете продължаваха да гуляят на масата, тя отиде при Кюнголт, целуна я и съумя да се сприятели с нея. Момичето се почувствува поласкано, че тази полукалугерка, ходила къде ли не по света и явно натрупала много познания, се опитва да се сближи с нея. Те поведоха веднага дълъг и задушевен разговор, сякаш се познаваха от години, а когато всички се надигнаха да си ходят, Кюнголт помоли баща си да повика Виоланда в къщи да се грижи за домакинството им, тъй като тя самата се чувствуваше още прекадено млада и неопитна. Горският надзорник, който бе изпаднал в странно настроение — отчасти печален, отчасти разнежен под влияние на виното — и чиито мисли бяха далеч оттук, при мъртвата, даде съгласието си, без много да разсъди, въпреки че не ценеше твърде братовчедка си и по-скоро я смяташе за странна и смешна жена.

Така след няколко дни тя се настани в горския дом и чинно, но и развълнувано застана край домашното огнище, където най-после, след дълги лутания, мечтите от най-ранната й младост сякаш тихо започваха да се сбъдват. Тя скромно отвори долапите на предшественицата си и огледа платната и другия й чеиз, спретнато подреден и непокътнат; видя красиво наредените гърнета и котли, стомни и кани и снопчетата лен, които висяха скътани под покрива. Няколко седмици тя остави всичко в този ред, но постепенно започна да слага малките гърнета между големите, да разхвърля платната и да разбутва снопчетата лен, а заедно с това започна да разваля и отношенията между хората в къщи.

Тъй като възнамеряваше най-после да стане съпруга на горския надзорник, та поне да подсигури бъдещето си, тя реши преди всичко да скара и раздели завинаги дъщеря му от младия Дитеген, чието положение в дома тя веднага бе схванала. Защото правилно бе преценила, че ако Дитеген вземе девойката за жена, ще остане в къщата като зет и наследник и старият ловец, който беше така привързан към покойната си жена, нямаше никога да се ожени; но ако и двете деца се махнат оттук и той се почувствува самотен, много по-лесно може да се реши отново да се задоми.

Когато с всеки изминат ден Кюнголт започна видимо да разцъфва и да става все по-хубава, Виоланда я накара преждевременно да осъзнае тази красота и възпламени в душата й някакво, макар и детско желание да се харесва. Без някой да забележи, тя успя само с няколко думи да събуди у девойката интерес към младите момчета, така че тя започна да заглежда всички младежи само за да разбере дали те виждат и оценяват хубостта й; а всеки от тях смяташе, че се е харесал особено много на красивото младо момиче.

След това Виоланда започна да води и други девойки, така че тук често се събираха весели компании и по неин почин приятно се ухажваха.

И така, преди още да навърши шестнадесет години, Кюнголт се видя обградена от шумни поклонници. Устройваха постоянно големи и малки веселби, изникваха разни историйки и разправии, имаше глъч и песни и както обикновено глупаците и натрапниците ставаха досадни, но все пак ги търпяха. Дитеген не одобряваше този живот. Отначало той наблюдаваше всичко с известна свенлива тъга, която не прилича особено много на един израснал младеж; но тъй като държането му не събуждаше съчувствие у компанията, а по-скоро я развеселяваше — дори и Кюнголт не прояви никакво съчувствие към него, — той се опита да се брани срещу тази неприязън, като неумело се цупеше и инатеше. Но така още по-малко му провървя, докато най-после един ден той видя как Кюнголт, заобиколена от куп насмешливи младежи, като че ли с удоволствие слуша подигравките, които очевидно бяха насочени срещу него.

Тогава той се обърна и от този миг започна мълчаливо да отбягва компанията. И без друго вече беше навлязъл във възрастта, когато по-яките юноши започват да носят оръжие. От незапомнени времена в горския дом трябваше винаги да има по трима-четирима въоръжени мъже и главният надзорник държеше това да бъдат негови хора. Той със задоволство гледаше как Дитеген расте снажен и напет и скоро ще може да облече бронята, в която някога се бе надявал да види собствения си син.

През дългите зимни вечери Дитеген ходеше заедно с другите млади ловци в училището за фехтовка, където се учеше да борави с късите оръжия според тамошните правила. През пролетта и през лятото той прекарваше повечето неделни и празнични дни по широката равнина или по горските поляни, където младежите се упражняваха да маршируват с бодра стъпка, да настъпват в сгъстен боен ред, да се прехвърлят с дългите си копия през широки ровове, да закаляват телата си по всякакъв начин и всецяло се предаваха на изкуството да стрелят с пушки.

Тъй като поради всичко това животът в къщи се промени и тъй като суетнята на жените му досаждаше — без много да се замисля какво става в същност, — сега горският надзорник поемаше много по-често пътя към кръчмите в града, отколкото по времето, когато беше жива жена му. Далеч от детинските лудории в дома си, той се отдаваше на зрелите щуротии на по-възрастните мъже и нерядко, когато камбаната биеше полунощ, той тръгваше през леса с размътена, но винаги високо вдигната глава.

Така времето си течеше и нещата следваха своя ход, докато в един ясен слънчев Еньовден предопределеното от съдбата започна да се сбъдва.

Горският надзорник слезе в града, за да отиде на годишното събрание на своя еснаф, след което щеше да има угощение, и смяташе да остане там чак до вечерта. Дитеген отиде още отрано на стрелбището, тъй като искаше поне веднъж да стреля до насита през целия неделен ден. И останалите ловци поеха всеки своя път: един отиде при близките си на село, друг да потанцува с момичето си, трети на пазара да си купи сукно за дрехи или чифт нови обуща.

Така жените останаха сами в горския дом, от една страна, не много възхитени от безцеремонния начин, по който мъжете се бяха измъкнали от къщи на този празничен ден, без много да се замислят как те ще прекарат времето си; от друга страна обаче, те поглеждаха навън към игривите слънчеви лъчи и се чудеха какво забавление да си измислят.

Най-напред опекоха козунаци и приготвиха разни сладки; след това сгряха порядъчно количество вино с подправки — за всеки случай, пък и да има какво да предложат на мъжете, когато се завърнат вечерта в къщи. После облякоха празничните си рокли и се накичиха с цветя; заприиждаха една по една също така нагиздени други девойки, които те бяха поканили на женската веселба, така че и последното слугинче в къщи се бе пременило и радостно въртеше очи.

Когато се посвечери и златиста светлина заля града и долината, те сложиха масата под китните липи пред горския дом.

Жените насядаха около масата, разположиха се удобно и със звучни, изпълнени с копнеж гласове запяха дълги песни за любовно щастие и сърдечна мъка, за двете царски деца, за рицаря, който си играл с една девойка, и други подобни. Песента им се носеше примамливо далеч наоколо и птичките в липите и в близката гора се заслушаха за малко, а после запяха в надпревара с тях. Но скоро се дочу и песента на трети хор: от планината екнаха свирки и цигулки, примесени с мъжки гласове. Дружина младежи от Рюхенщайн, с няколко свирачи начело, излязоха от гората и тръгнаха по пътя, който минаваше през двора на горския дом и слизаше надолу към долината. Предвождаше ги синът на кмета на Рюхенщайн, един доста разпуснат младеж, който беше черната овца на рода си. След училище той бе довел в къщи неколцина свои съученици, все луди глави, между които бяха и двама-трима питомци на духовната семинария и един млад калугер; сега след всички крачеше и Ханс Шафюрли, общинският писар на Рюхенщайн, крив и гърбав, с дълъг меч на кръста, който вървеше последен в шествието, тъй като пътят беше тесен и всички се бяха наредили един подир друг.

Като видяха жените, те престанаха да свирят, като че ли искаха да чуят докрай песента, която пееха девойките. Жените също млъкнаха; бяха изненадани, но същевременно се усмихваха, очаквайки да видят какво ще стане. Само Виоланда не се смути; тя отиде при кметския син, който я поздрави учтиво и й обясни, че той и приятелите му искали да направят кратко посещение на веселия съседен град, та да не мине така безрадостно Еньовден. Но сега тук ги привличала приятна компания, ако, разбира се, им бъде разрешено да поканят девойките на един почтен танц.

За по-малко от три минути всичко беше уредено и двойките затанцуваха в широкия пруст на горския дом — Кюнголт с кметския син, Виоланда с калугера, а останалите с учениците; но най-изкусно и страстно се носеше в танца общинският писар, който въпреки гърбицата си правеше по-големи стъпки от другите, тъй като дългите му крака сякаш започваха изпод брадичката му.

Кюнголт не беше радостна и сама не знаеше какво й е. Дори и когато Виоланда й пошушна да обръща по-голямо внимание на кметския син, та един ден да стане кметица на Рюхенщайн, тя остана студена и безучастна, докато ненадейно видя гърбавия, който танцуваше така буйно, че тя прихна в силен смях и веднага пожела да играе с него. И когато стройната девойка, облечена в зелена рокля и окичила главата си с тъмночервени рози, се понесе в танца, облегната на ръката на призрачния писар, чиято гърбица бе скрита под ален плащ — странната двойка приличаше на картина от стара приказка.

Но внезапно настроението на Кюнголт се промени — тя се озова в ръцете на калугера, след това на един от учениците и преди още да бе изминал половин час, бе играла вече с всички младежи; така че, странно развълнувани, те бяха вторачили погледи в нея, докато останалите жени се мъчеха постепенно да си възвърнат кавалерите. Тогава Виоланда покани гостите на масата под липите, за да хапнат и пийнат, като до всеки младеж сложи девойка, а Кюнголт настани до кметския син.

Кюнголт обаче се измъчваше от желанието да плени всички младежи. Тя извика, че ще бъде виночерпецът и изтича в къщи да донесе още вино. Бързо се вмъкна в стаята на Виоланда и започна да рови в раклата й. Преди време Виоланда й бе показала тайно едно шишенце и й бе доверила, че това е магическо питие — любовен еликсир, наречен „Тичай след мен“; щом жена дадяла на някой мъж да пийне от него, той неминуемо попадал в нейна власт и трябвало винаги да върви подире й. Шишенцето не съдържало силната и опасна отрова „Хипоманес“ — отвара от челния израстък на първородно конче, — а питие от костите на зелена жаба, която е била сложена върху мравуняк: мравките са огризали месото и така останали само костите. Но все пак този еликсир бил достатъчно силен да завърти главите на половин дузина непокорими мъже. Шишенцето й било подарено от една монахиня, чийто любовник умрял внезапно от чума, преди още тя да могла да употреби чудотворното питие; тогава тя се отрекла от всичко и отишла в манастир. Самата Виоланда не се решавала нито да го използува, нито да го изхвърли, тъй като това можело да й докара незнайна беда.

Кюнголт намери шишенцето и без някой да я види, изля бързо съдържанието му в току-що налятата кана с вино, а после с разтуптяно сърце изтича навън. Призова младежите да изпразнят чашите си, защото искала да им налее от новото сладко питие; и успя така да напълни чашите им и повторно да ги долее, че в каната не остана ни капка, а през това време поглеждаше всеки един закачливо и сладко с поглед, в който сякаш проблясваха далечни светкавици.

В тези еднакво горещи погледи, които тя безпристрастно хвърляше на всички, се криеше вълшебната отрова; заедно със силното вино тя съвсем подлуди момчетата; омаяни и изпълнени със страст, те насочиха ухажванията си към сияещата девойка с онова честолюбие, което винаги се насочва към благото, желано и търсено от всички. Те зарязаха другите жени, които, пребледнели от яд или гледаха пред себе си, или се мъчеха с шумни разговори да прикрият смущението си. Дори калугерът остави внезапно мургавото слугинче, което бе прегърнал гальовно, а Шафюрли, общинският писар, направи една голяма крачка и се изпречи пред кметския син, който бе уловил Кюнголт за ръката и ревностно я ухажваше.

Но тя не даваше на никого предпочитание; дълбоко в сърцето си леденостудена към всекиго, тя умееше да се вие като змия между тях и когато видя, че бе оплела всички, успя да предразположи отново девойките и да ги събере около момците.

Сега вече съвсем се беше стъмнило. Звездите блестяха по небето, а над гората се бе издигнал лунният сърп, който веднага избледня, щом на близкия хълм лумна ярък еньовденски огън, запален от селски младежи.

— Да отидем да видим огъня! — извика Кюнголт. — Пътят дотам не е дълъг и е приятно да се мине през гората! Но ще вървим както е прилично: жените напред, младежите след тях!

Така и сториха; запалиха борина и с песни поеха през гората.

Виоланда остана да пази къщата и да дочака горския надзорник — днес и тя възнамеряваше да улови добра плячка. Не мина много време и той дойде в повишено настроение и с леко замъглена глава. Когато видя масите под липите, седна до тях и развеселен, поиска Виоланда да му донесе да пийне нещо преди сън; тя веднага изтича да наточи вино.

Тя също бързо се промъкна в стаята си, за да вземе така дълго пазения любовен еликсир „Тичай след мен“, обаче не го откри. Върна се смутена и замислена, но не можа да го намери и по пътя, където Кюнголт го бе захвърлила бързо и небрежно, тъй като пренебрегнатото от калугера слугинче го бе вдигнало, когато се прибираше сърдито в къщи.

Но Виоланда не се колеба дълго. Тя подслади и направи още по-силно виното и докато горският надзорник го пиеше, седна близо до него. От нея се излъчваше нежност и топлота; беше облечена в бледожълта рокля с червени ивици по шевовете, която подчертаваше безупречната белота на шията й, или както казваха по онова време — на гушката й. Беше махнала цветята от косата си, за да не изглежда, че се прави на съвсем младо момиче, и бе завила дебелите си тъмни плитки около главата.

— Я виж, драга братовчедке — извика горският надзорник, когато случайно погледна над чашата си и я видя така близо до себе си, — та ти изглеждаш чудесно!

Тогава тя се усмихна блажено, погледна го открито с приятно блесналите си очи и каза:

— Нима наистина ти харесвам, па макар и толкова късно? Да знаеш само колко обичах да те гледам още като бях дете!

Това оказа по-силно влияние върху добрия човек, отколкото любовният еликсир от жабешки кости; чудни представи — смътни спомени за едно малко хубаво момиченце — минаха през мисълта му; а сега това дете, вече жена в разцвета на годините си, която още дълго щеше да се запази все така хубава, седеше до него, появила се сякаш ненадейно от далечна страна. Великодушното му сърце затуптя във възбудения му мозък и бързо започна да рисува примамливи картини. Сега му се струваше, че страданията и големият житейски опит бяха превърнали Виоланда в една рядко ценна жена, с която си заслужаваше да прекараш значителна, пълна с тайни обещания част от живота и която би била златно съкровище за онзи, който съумее да й даде дом и покой.

Той взе ръката й, погали я по бузата и каза:

— Ние не сме стари, Виоланда, мила братовчедко! Искаш ли да станеш моя жена?

И тъй като тя не отдръпна ръка, а наведе по-близо до него лицето си, светнало от истинска доброта, която щастието бе породило, той откачи сватбения пръстен на първата си жена — откакто тя бе починала, той го носеше като украса върху дръжката на камата си — и го сложи на Виоландиния пръст. Тя опря страна на неговото широко гордо лице, обкръжено от сребристоруси коси, двамата се прегърнаха и нежно се целунаха под шумолящите в нощта липи; и умният мъж си мислеше, че е намерил философския камък.

В този миг Дитеген се завърна с лъка си на рамо. Тъй като мина пряко през поляната, галещите се влюбени не го чуха и той остана крайно изненадан, като ги видя така прегърнати. Засрамен и облян в червенина, той се върна обратно и тихо обиколи къщата, за да влезе през задната врата. Но изведнъж чу викове и писъци откъм гората, сякаш някои се караха или бяха в опасност. Без да се колебае нито за миг, Дитеген тръгна по посока на глъчката и не след дълго видя в ужасно състояние радостно потеглилата преди малко компания. На връщане от еньовденския огън, когато вървяха размесени между момичетата, младежите, възбудени от виното и побеснели от ревност, се бяха нахвърлили с ками един срещу друг, така че сега неколцина от тях бяха целите облени от кръв. Тъкмо когато идваше Дитеген, гърбавият общински писар яростно бе пронизал с камата си младия кметски син, който лежеше с меч в ръка на зелената трева и береше душа. Другите също се бяха вкопчили по двама за гушите, а жените, изпаднали в ужас, пищяха за помощ — с изключение на Кюнголт, която седеше бледа като мъртвец и със зяпнала уста любопитно наблюдаваше страхотната сцена.

— Какво става тук, Кюнголт? — извика Дитеген, като я зърна; това бяха първите думи, които той й отправяше от дълго време насам.

Тя трепна, но го погледна с облекчение. Той скочи незабавно между биещите се и с огромни усилия успя да разтърве младежите и им посочи мъртвия. Съвсем изтрезнели, те веднага отпуснаха ръце и погледите им зашариха от трупа към разярения Шафюрли, който като бик въртеше наоколо обезумелите си очи.

Междувременно се бяха стекли селяни и някои от завърналите се ратаи, които задържаха рюхенщайнци и завързаха Шафюрли.

Следната сутрин беше много печална. Горският надзорник се бе сгодил за злата Виоланда, главата му бръмчеше, като че ли ще се пръсне, един рюхенщайнец лежеше мъртъв в дома му, другите бяха хвърлени в тъмницата и още преди пладне пристигнаха пратеници от Рюхенщайн, начело със стария кмет, за да разберат как е станало нещастието и да потърсят възмездие.

В градската тъмница обаче заловеният общински писар, който знаеше, че убийството на кметския син може да му струва живота, подаде злобна жалба срещу жените от Зелдвила и главно срещу Кюнголт, като я обвини в магьосничество и чародейство. Сърдитото слугинче, което вече беше простило на калугера, беше успяло да му даде тайно шишенцето, пошушвайки му няколко думи, а пък той го бе предал на Шафюрли.

За ужас на зелдвилци още същия ден цялата работа се извъртя срещу дъщерята и дома на горския надзорник; защото всички и в Зелдвила, и в Рюхенщайн вярваха в силата на вълшебните питиета, а дошлите рюхенщайнци се държаха така заплашително, че дори и уважението, и обичта, които хората питаеха досега към горския надзорник, не можаха да попречат на задържането на Кюнголт, а и той не можеше да стори нищо, защото мислите му бяха съвсем объркани.

Почти загубила съзнание от страх, Кюнголт веднага призна истината и Шафюрли и другарите му бяха освободени. Сега рюхенщайнци поискаха да им предадат вещицата, която бе навредила на техните близки и бе причинила смъртта на един техен съгражданин, за да я накажат. Искането им обаче бе отхвърлено и рюхенщайнци си тръгнаха сърдити от Зелдвила, отнасяйки със себе си трупа на кметския син. Когато по-късно разбраха, че зелдвилци са осъдили момичето само на една година лек затвор, у тях се събуди старата вражда, която бе приспана за няколко години и сега отново грозеше опасност всеки зелдвилец, който стъпи на тяхна земя.

В град Зелдвила не затваряха в тъмница за провинения, които според тамошните разбирания се считаха за по-леки; когато поради известни съображения искаха да проявят по-голямо снизхождение, цаняваха осъдените — особено жените и младежите — в някоя къща, където ги държаха под гаранция и се грижеха за тях. Така заведоха бедната Кюнголт в кметството, където бе обявен търг за нейното настаняване.

Горският надзорник, който бе загубил напълно веселостта си и само въздишаше, каза на Дитеген, че на него му било много тежко да отиде в този горчив час в кметството и да бди над детето си, но все пак някой близък човек трябвало да бъде сега при Кюнголт. Дитеген веднага отвърна:

— Аз ще отида, ако смятате, че мога да бъда полезен!

Старият ловец му подаде ръка.

— Върви — рече му той, — аз ще съм ти вечно признателен за това!

Дитеген отиде в кметството, където вече бяха насядали няколко общински съветници и се бяха събрали неколцина граждани, които искаха да участвуват в наддаването, както и малка тълпа любопитни. Той бе опасал меча си, имаше мъжествен вид и гледаше навъсено наоколо.

Въведоха бледата и умислена Кюнголт и я накараха да застане пред масата, но Дитеген бързо й донесе стол да седне, а сам застана зад него и сложи ръка на облегалката му. Тя го погледна изненадано и сядайки, извърна очи към него и му се усмихна болезнено; той обаче гледаше строго и привидно спокоен над главата й.

Първият, който предложи да я вземе под свой надзор, беше градският свирач, един пияница, когото жена му беше изпратила да вземе момичето, та с него да пооправят малко обърканите си сметки; те разчитаха главно, че затворничката открито или тайно ще получава от бащината си къща подаръци, които те ще могат да си присвояват или поне да делят с нея.

— Искаш ли да отидеш при градския свирач? — попита бързо Дитеген, като се обърна към Кюнголт.

Тя погледна пияния музикант с червения нос и каза, че не иска.

— На мен ми е все едно! — извика той със смях и се заклати към вратата.

След това се яви един стар майстор на кожени кесии и калпаци, който смяташе, че ще има голяма полза от Кюнголт, като я кара по цял ден да му шие. Той обаче имаше отворена рана на крака, която непрестанно мажеше с мехлеми и превързваше, а на главата си имаше израстък, голям като кокоше яйце; затова Кюнголт още от малка се плашеше от него, когато на отиване в училище минаваше край работилницата му. И когато Дитеген я попита дали иска да отиде при него, тя пак отвърна, че не желае, и старият майстор си тръгна, мърморейки си сърдито.

Сега излезе напред един сараф, който беше известен както с лихварството и отвратителното си скъперничество, така и с гнусната си похотливост. Но едва той впери зачервените си очи в Кюнголт и отвори кривата си уста, за да направи своето предложение, Дитеген, без дори да пита изплашеното момиче, му махна с ръка да си върви, като го изгледа заплашително.

Сега вече се явиха неколцина свестни хорица, срещу които нищо не можеше да се възрази, и те бяха допуснати да участвуват в истинския търг и наддаване. За подслон и прехрана поиска от всички най-малко гробарят при градската черква, тих и честен човек, който имаше добра жена и — както твърдеше — подходящо помещение и вече беше държал няколко такива затворници.

Общинските съветници му присъдиха Кюнголт и той веднага я отведе в къщата си, която се намираше между гробищата и една странична уличка. Дитеген отиде с тях, за да види къде ще живее Кюнголт. Настаниха я в един малък открит трем на къщата, който гледаше към гробищата и беше отделен от тях с желязна решетка. През по-топлото време на годината гробарят заключваше там арестантите, а през зимата ги взимаше просто в стаята, като ги завързваше с тънка желязна верижка за крака на печката.

Когато влезе в затвора си и видя, че само една желязна решетка я дели от гробището, а при това забеляза съвсем наблизо и старата костница, пълна с черепи и кости, Кюнголт цялата се разтрепера и горещо взе да моли да не я оставят тук през нощта. Но жената на гробаря, която тъкмо беше донесла чувал слама и завивка, а на решетката беше закачила някаква завеса, й каза, че ще трябва да остане тук, защото престоят й на това невесело място ще й помогне благотворно да изкупи греховните си помисли.

Тогава Дитеген каза:

— Бъди спокойна, аз не се страхувам от мъртъвци и призраци; затова всяка нощ ще идвам и ще стоя пред решетката ти, докато и ти свикнеш да не се плашиш.

Той рече тези думи съвсем тихо, за да не чуе жената, а след това се отправи към къщи. Там завари натъжен горския надзорник, който тъкмо бе уговорил Виоланда да отпразнуват сватбата си чак когато изтече наказанието на Кюнголт и тази неприятна история бъде поне малко забравена. Докато ставаха тези събития, Виоланда се държеше тихо като мишка, доволна, че така леко се бе отървала от всичко, макар в същност да бе причина за злополучната магия и последиците от нея. При строгия разпит, на който беше подложена и тя, съдът все пак повярва, макар и трудно, на думите й, че пазела любовния еликсир само за да не попадне в неуки ръце.

Когато вечерта превали и наближи полунощ, Дитеген стана, без някой да го забележи, взе меча си, напълни едно шишенце с хубаво вино и отново слезе в града. Там той бързо се прехвърли през гробищния зид и като премина смело през гробовете, стигна до зловещото жилище на Кюнголт. Тя седеше безмълвно, сгушена върху чувала със слама зад завесата, и разтреперана се вслушваше във всеки шум, защото, преди още да бе настъпил часът, в който бродят духовете, тя вече се беше стряскала на няколко пъти. В костницата една котка беше преминала през костите и те леко бяха изтропали. След това от нощния вятър храстите зашумоляха тихо над гробовете и петелът върху ветропоказателя на черквата се завъртя и изскърца със странен звук, който никога не се долавяше през деня поради градския шум.

Когато чу приближаващите се стъпки, Кюнголт отново се изплаши и цяла изтръпна; но Дитеген мушна ръка през решетката, дръпна настрани завесата, така че тремът се освети от ясния месец, и тихичко я повика. Тя бързо скочи, изтича към него и протегна двете си ръце през решетката.

— Дитеген! — извика тя и от очите й рукнаха сълзи — първите, които можа да пролее от оня злощастен ден, защото досега бе живяла в някакво безчувствено вцепенение.

Дитеген обаче не пое ръката й, а й даде шишенцето и каза:

— Пийни една глътка вино, то ще те ободри.

Тя пийна от виното и хапна от хубавия хляб, който той й беше донесъл от бащината й къща. Така й стана по-леко на душата и когато разбра, че той не иска да говори повече с нея, тя мълчаливо се върна на леглото си и тихо си поплака, докато потъна в спокоен сън.

Поради младежките си строги схващания и неопитността си Дитеген смяташе, че в нея се е вселил зъл дух и затова е тръгнала по лош път; и само заради паметта на майка й и понеже дължеше живота си на Кюнголт, той остана да бди при нея, като седна върху един стар надгробен камък до самия зид.

Кюнголт спа, докато изгря слънцето, и когато се събуди, видя, че Дитеген тихичко си е отишъл.

Така той идваше всяка нощ да я пази, защото вярваше, че мястото тук действително е опасно за човек, който няма чиста съвест и се бои от мъртвите. Всеки път той й носеше нещо да се подкрепи, питаше я какво желае и се грижеше да й достави всичко, което смяташе, че ще я зарадва. Идваше и през дъжд, и през бури, не пропущаше нито една вечер; а когато дойдеха нечестивите нощи, през които — според тогавашните поверия — мъртвите излизаха от гробовете си и бродеха наоколо, той пристигаше още по-рано от обикновено.

Денем Кюнголт спущаше винаги завесата, уж да се крие от погледите на любопитните, както тя казваше, защото по това време на гробищата идваха хора; в действителност обаче тя чак тогава лягаше да спи, за да бъде бодра през нощта, и докато Дитеген смяташе, че тя отдавна вече е заспала, девойката не сваляше очи от тъмната фигура на своя пазач, мислеше за него, за себе си и как всичко се бе объркало.

Щом той дойдеше и в негово присъствие тя тихо и безмълвно можеше да се отдаде на мислите си, някакво ново, неподозирано щастие изпълваше цялото й същество. Тя дори и не подозираше колко жестоко я съдеше той и се надяваше, че ще успее отново да извоюва правата си над него, тъй като той се показваше все така верен. Не така мислеше обаче баща й, който я посещаваше веднъж в седмицата; и когато почти винаги тя споменаваше свенливо по някакъв повод името на Дитеген, той разбираше, че дъщеря му отново е отдала любовта си на момъка и въздъхваше скритом, защото колкото и да желаеше добрият му храненик да спаси това полузагубено дете, все пак се страхуваше, че той трудно би поискал ръката на една млада магьосница, която вече е лежала в затвор. През това време и друг бе решил да посети Кюнголт. Общинският писар от Рюхенщайн, необузданият гърбав Шафюрли, не можеше да забрави хубавата девойка и чувствуваше, че нейният образ е влязъл в кипналата му кръв, която течеше буйно в изкривеното му тяло; струваше му се, че този образ плува в жилите му подобно на вещица, понесла се нощем в самотна ладия по тъмна река.

И понеже беше безкрайно дързък, той реши, вместо да потърси цяр и избавление при капуцинерите, да отиде направо при тази, която го бе омагьосала; затова в една тъмна нощ той се прехвърли през планината и отиде на гробищата, където тя беше затворена.

Тъй като в този час Дитеген обикновено не идваше и звукът на стъпките й бе непознат, Кюнголт се изплаши и се сгуши зад завесата. Шафюрли обаче запали малката свещ, която носеше със себе си, дръпна завесата, освети трема и най-после я откри в ъгъла.

— Ела тук, малка вълшебнице! — прошепна той с буен и сподавен глас. — Подай ми ръцете и устните си, за да ме излекуваш от магията, която ми направи.

Тя го позна по фигурата и споменът за преживените беди, както и присъствието на този мъж, я изпълниха с такъв страх, че без да издаде ни звук, тя се разтрепера като лист от трепетлика.

Тогава Шафюрли разтърси решетката, която не беше много здрава, а по-скоро направена за по-слаби затворници — жени и деца, — и като напрегна всички сили, започна да я измъква от пантите. В този миг обаче дойде Дитеген, видя какво става и хвана Шафюрли за рамото. Гърбавият изкрещя диво и понечи да извади камата си. Но Дитеген улови здраво ръцете му и започна да се бори с него, докато го повали. Позамисли се дали да го задържи и да го предаде на властите, или само да го изгони оттук. И понеже не знаеше какво точно се бе случило и не искаше да въвлече Кюнголт в нова беда, той пусна Шафюрли да си върви, като му каза, че ще го убие, ако го види втори път на това място. След това обаче той влезе в къщата и накара гробаря да прибере затворничката да живее в стаята, тъй като и без друго есента наближаваше и нощите бяха твърде хладни.

И така, още същата нощ завързаха Кюнголт — както бе обичайно с тънката верига за крака на красивата печка от зелени кахли, които изобразяваха в релефни картини създаването на човека и грехопадението; на четирите ъгли на печката стояха четирите велики пророка върху издадени напред усукани колонки и всичко това напомняше изящно изграден паметник, до който седеше Кюнголт, облегната върху кахлената печка.

Тя се радваше, че най-после се намира на по-закътано място, че благодарение на Дитеген се бе спасила от Шафюрли и приписваше всичко на верните му чувства към нея, макар тая нощ той да не й бе продумал нито дума и да си бе тръгнал веднага, след като се бе погрижил за нея.

Но след като добрата Кюнголт бе приютена в дома на гробаря, се яви нов поклонник на нейната красота в лицето на един викарий, който изпълняваше всички дребни треби в черквата и беше духовен наставник на болните и затворниците. И сега, когато Кюнголт седеше в топлата стая, младият поп започна често да я посещава, за да я утешава, да изкорени у нея склонностите й към магии и любовни еликсири и да се порадва на хубостта и чара й. Защото, откакто бяха започнали страданията й, някаква нова хубост бе разцъфнала у нея — тя се бе превърнала в зряла, стройна, макар и малко бледа, млада жена, в чиито очи, леко забулени от сянка на тъга, грееше нежна и блага топлота. Въпреки че я държаха завързана, към нея се отнасяха като към член на семейството, в което имаше и няколко деца, и когато идваше викарият, го черпеха с чаша вино или бира, които им доставяше горският надзорник. Като дадеше наставленията си, духовникът изпиваше освежителното питие и явно оставаше само за да погледа още малко утешената грешница и скромно да погали ръката й; тогава някаква прелестна веселост се събуждаше у Кюнголт, защото тя си мислеше колко по-прекрасен е нейният — както тя все още вярваше — любим Дитеген в сравнение с този млад поп.

Така девойката, която прекарваше деня в мечти за едно по-добро бъдеще, стана поради веселостта и скромния си нрав любимка на семейството на гробаря и вечер те преместваха масата до нея край печката. Така направиха и на Нова година, когато младият свещеник дойде при тях; тогава гробарят, жена му, децата и викарият насядаха около масата при завързаната за верижката Кюнголт, започнаха да играят на орехи и тъкмо девойката се разсмя високо на нещо, което каза попът, галейки ръката й, в стаята влезе Дитеген; беше дошъл да донесе на закриляната от него девойка, дъщеря на господаря му, няколко хубави подаръци от къщи. Воден от някакво неосъзнато влечение на сърцето, от потиснатия си копнеж по нея, той бе решил да прекара един-два часа в къщата на гробаря, за да има някой близък при Кюнголт, която за пръв път през младия си живот щеше да посрещне Нова година извън дома.

Но като видя веселата сцена и свещеника, който галеше ръката на засмяната Кюнголт, обхвана го леден хлад, така че кръвта му едва ли не замръзна в жилите; и без да се бави повече, той предаде нещата на девойката, казвайки й с две думи, че ги праща баща й, и си тръгна, като процеди през зъби:

— Свършеното е свършено!

Кюнголт изведнъж разбра значението на този миг и кръвта и се дръпна от лицето. Бледа като платно, тя се свлече до печката; бедните хорица смутено се сбогуваха и светлината в къщата на гробаря угасна, преди още да бе ударил първият час на новата година!

Сега Кюнголт беше почти забравена от близките си, тъй като през тези дни в конфедерацията ехтеше все по-силно войнствен глъч и тропот и последваха ония събития, които са известни в историята под името Бургундска война. Когато настъпи пролетта и наближи денят на Грансон — денят на швейцарската победа, — подобно на всички съседни селища и градовете Зелдвила и Рюхенщайн потеглиха със знамената си към бойното поле; за горския надзорник и за Дитеген беше истинско избавление да се измъкнат от бъркотиите в къщи и да подишат свежия и суров въздух на войната.

И макар че бяха по-мълчаливи от другите, те тръгнаха с твърда крачка след знамето и заедно с другите прииждащи дружини скоро се сляха с огромната армия на конфедерацията, която отиваше да помогне на онези, които вече се биеха.

Като желязна градина стоеше дългият четириъгълник строени бойци, а в средата му се развяваха знамената на кантоните и градовете. Рамо до рамо стояха хиляди мъже — всеки един от тях представляващ по твърдост и по безстрашие цял един свят, а всички заедно — само купчинка човешки рожби.

Тук очакваха да удари часът им и лекомисленият, и прахосникът редом със загрижения и със скъперника; с еднакво търпение държаха в готовност силите си и свадливият, и миролюбивият; самохвалецът и бъбривецът се бяха усмирили, както онзи, комуто беше тежко на сърцето; беднякът и отритнатият стояха спокойни и горди редом с богатия и с господаря. Цели улици изпокарани съседи стояха в плътни редици; но и завистта, и зложелателството стискаха копието и алебардата така здраво, както великодушието и дружелюбието, а и неправедният, също като праведния, мислеше само за дълга си. Онзи, който бе превалил живота си и бе готов да пожертвува без съжаление останалите си сили, беше еднакво ценен, както цветущият младеж, към когото бяха отправени надеждите на майка му и пред когото стоеше цялото бъдеще. Черногледецът понасяше търпеливо полугласните закачки на шегобиеца, който пък приемаше без присмех малките тайни приготовления на еснафа, застанал до него.

До знамето на Зелдвила се развяваше знамето на Рюхенщайн, така че редиците на настръхналите един срещу друг съседни градове се допираха, а горският надзорник, който предвождаше дружина свои съграждани и беше главната им опора, стоеше рамо до рамо с общинския писар Шафюрли, който беше на фланга на рюхенщайнския отряд; и сякаш никой не мислеше сега за това, което се бе случило между тях. Дитеген вървеше заедно със стрелците и щурмоваците пред ядрото на войската и вече бе навлязъл в страхотната бъркотия на първите схватки, когато внезапно главните сили потеглиха напред и влязоха в бой, за да сразят и обърнат в бягство един от най-големите пълководци, натруфен като приказен цар, заедно с цялата му тънеща в блясък и великолепие войска.

В разгара на жестоката битка бургундски конници отделиха горския надзорник и няколко войници от знамето им, но той успя да си пробие път през конниците, ала само за да попадне между неприятелски пехотинци; както старателният рудничар копае наоколо си, така и той прилежно разчисти враговете околовръст и тъкмо когато си проправи път през неприятелските редици, през създалата се пролука долетя едно закъсняло, заблудено гюлле на Карл Смели, разкъса широката му гръд и само след миг той се пресели в лоното на вечния покой, където нищо вече не го измъчваше.

Когато Дитеген се завърна здрав и читав от боя и от преследването на бягащите бургундци, разпита набързо хората и намери убития си приятел и баща; зарови го заедно с меча му между корените на един мощен дъб, който се издигаше на края на една дъбрава, близо до бойното поле.

След това потегли заедно с войската към дома. Заради храбростта и способностите му градът нареди той да остане засега в горския дом, за да пази гората и дивеча. След смъртта на горския надзорник домът му се разпадна. Поради липса на бдителност през последните години имуществото му се бе разпиляло и сега Кюнголт не притежаваше нищо на този свят освен себе си и закрилата на Дитеген, доколкото и той можеше да се грижи за нея, тъй като сам беше съвсем беден.

Тя седеше неподвижна до печката, опряла страна на грубите релефни изображения, които в четири-пет картини, повтарящи се няколко пъти около цялата печка и представляващи сътворяването на Адам, създаването на Ева, дървото на познанието и изгонването от райските градини — показваха как човекът бе загубил рая. Когато лицето я заболеше от натискането, тя се отдръпваше и обръщаше поглед към суровите изображения, разглеждайки ги за хиляден път, и когато не бе съвсем изнемощяла, сълзи започваха да капят от очите й. Но когато най-после стигнеше до картината, която представляваше изгонването от рая, понякога дори я напушваше смях, защото по невнимание грънчарят или скулпторът бе сложил върху корема на Адам вместо вдлъбнат пъп едно изпъкнало кръгло копченце, което се повтаряше редовно върху всяка плочка с това изображение. Но щом Кюнголт речеше да се засмее на тази невинна грешка, мъка свиваше сърцето и гърлото й и предизвикваше за миг у нея някаква жалка душевна борба и телесна болка; очите й се наливаха със сълзи, а лицето й се изкривяваше като на човек, който се кани да кихне, но не може; затова накрая тя престана да гледа този образ.

Междувременно стана битката при Муртен и тъкмо по това време изтече и наказанието на Кюнголт. Дитеген се бе разпоредил тя да се прибере в горския дом и на първо време да остане там с Виоланда, която сега бе станала смирена, тъжна и доста уредна домакиня; защото покрай късния си годеж с горския надзорник и неговата смърт тя бе преживяла нещо наистина твърде дълбоко, в което бе намерила някаква опора. Дитеген обаче не се завърна в къщи, а продължи да се подвизава до края на военните походи по бойните поля.

Но и той не излезе чист и безукорен от тези съдбовни събития: навиците, придобити по време на войната, и нямата скръб по всичко загубено, го бяха направили див и необуздан. Той се присъедини към онези сурови младежи, които образуваха дружина, наречена „Луд живот“, и потегли заедно с тях да приберат на своя глава наложеното на Женева според мирния договор военно обезщетение, което градът все още не бе изплатил. От плячката, взета от бургундците, Дитеген поръча да му ушият разкошни дрехи и сега вървеше гордо зад яростно веещото се знаме, върху което беше извезан глиган. Беше облечен в плащ от светлочервен бургундски дамаск, а кръстът на федерацията върху гърба и гърдите му беше ушит от сърма и обсипан с перли. Околовръст на шапката му стърчеше широк пояс от развяващи се щраусови пера, които той бе измъкнал от рицарските шлемове, разхвърляни по превзетите вражи станове. Камата и мечът му висяха на скъп колан, а до пушката си носеше дълго копие, на което небрежно опираше и поклащаше стройната си като ела широкоплещеста снага, когато стрелваше изпод шапка със заплашителен поглед някой бъбрив страхливец или някоя уличница. Правеше му удоволствие да хване за плитките някоя разпискала се мома, да втренчи за миг изпитателен поглед в лицето й, а след това да я пусне да си върви, изтръпнала от страх или пък заливаща се от смях.

Преди да се присъедини към отряда „Луд живот“, той се бе мярнал за малко в тази премяна в двора на градския дом край Зелдвила; пристъпваше така смело, самоуверено, крепко и същевременно гъвкаво, сякаш беше потомък на някой древен, знатен род.

Когато го видя, Кюнголт остана като заслепена; но той мина край нея и както бе свикнал на бойното поле — я удостои само с една хладна и жестока усмивка. Докато той се подвизаваше във Франция, единственото й занимание беше да се рови из миналото и да живее с щастливите дни на изгубеното си детство. Почти винаги мислите й се рееха из околността на онзи горист хълм, където някога зелдвилчанки бяха галили и кичили с цветя изтръгнатия от смъртта малък Дитеген, облечен в смъртната риза. Щом имаше време, тя изтичваше нагоре по планината и изпълнена с копнеж, гледаше далеч към югозапад, където казваха, че се е разположила на стан страшната дружина на непобедимите младежи.

Но по тези места из планината, където минаваше границата на Рюхенщайн, обикаляше постоянно и общинският писар Шафюрли, който все още търсеше лек за болката си и жадуваше за мъст; защото макар и да допускаха, че му е направена магия, рюхенщайнци питаеха — явно или прикрито — омраза към него заради убийството на кметския син и той се надяваше да изкупи вината си със смъртта на Кюнголт, която — според рюхенщайнските понятия — зелдвилци бяха оставили ненаказана. Затова, когато един ден бедната Кюнголт седеше разсеяно на един граничен камък, така че краката й се намираха на рюхенщайнска земя, иззад дърветата ненадейно изскочи Шафюрли, придружен от един общински стражар; двамата я заловиха и я закараха със завързани ръце в града, където незабавно бе заведено ново дело срещу нея, задето била причинила чрез магии смъртта на кметски син — престъпление, което още не бе изкупено.

Дори и да имаше изгледи за някакъв успех, в Зелдвила — особено в тези бурни времена — нямаше вече ни един човек, който да се застъпи за нея. Затова се разчу, че тя сигурно ще трябва скоро да се прости с живота. И тогава, обзета от разкаяние и състрадание, някогашната зла Виоланда събра сили, за да отиде да потърси единствената според нея помощ за Кюнголт. Тя потегли на път и вървя денем и нощем все на запад, за да намери четата „Луд живот“, сред която беше и Дитеген. Слуховете за подвизите на смелата дружина скоро я отведоха на прав път. Най-после тя го откри в една кръчма, седнал най-спокойно с неколцина другари да играе на комар със зарове.

Тя му съобщи за новото нещастие, сполетяло Кюнголт, и въпреки очакванията й той я изслуша внимателно, но след това каза:

— Аз не мога да помогна нищо! Това е работа на съда и тъй като зелдвилци сами не предприемат нищо, няма да се намерят и десетина момчета, които да ме последват, за да освободим девойката!

Виоланда обаче, която от младите си години помнеше какви ли не случаи на женитба, отвърна:

— Тук сила въобще не е нужна. Открай време рюхенщайнци имат един закон, според който всяка осъдена на смърт може да бъде спасена и предадена на всеки мъж, който я поиска за жена и незабавно се венчае за нея.

Дитеген трепна и загледа смаяно Виоланда, като се усмихваше подигравателно, по войнишки.

— Значи, според вас аз трябва да взема за жена, тъй да се каже, една уличница — рече той, като засука щръкналите си мустаци и си придаде вид на неубеден човек, макар че лицето му леко потръпваше.

— Не казвай уличница — отвърна Виоланда, — тя не е такава. — И като избухна неочаквано в плач, тя улови ръцете на Дитеген и продължи: — Това, което Кюнголт прегреши, стана само по моя вина, нека сега ти го призная; защото аз исках да ви разделя и да ви изгоня от къщата, за да се омъжа за баща й! Затова подведох детето да постъпи така безразсъдно!

— Тя не е трябвало да се оставя да бъде подведена! — извика Дитеген. — Родителите й бяха благородни хора, но тя излезе негодница!

— А аз ти се кълна в спасението на душата си — извика Виоланда, — че всичко, което тя прегреши, е очистено от огъня на изкуплението; тя е добра, кротка и така те обича, че отдавна щеше да посегне на живота си, ако ти беше изчезнал от този свят. Впрочем спомни си какво й дължиш! Щеше ли сега да стоиш тук в цялата си красота и сила, ако тя не те бе измъкнала от ковчега на палача? Спомни си за майката на Кюнголт и за нейния почтен баща, които те отгледаха като собствено дете. А нима ти ще бъдеш единственият съдия над прегрешението на едно слабо дете? Нима ти никога не си вършил неправди? Нима в тези твои войни не си убивал хора, чиято смърт не е била нужна? Нима не си палил колиби на бедни и беззащитни и нима винаги си проявявал милосърдие там, където си могъл?

Дитеген се изчерви и каза:

— Аз не желая нищо даром, както и не желая никому да остана длъжник. Ако работите с рюхенщайнските закони и обичаи стоят така, както вие казахте, ще отида и ще прибера Кюнголт при себе си. Пък господ да ни е на помощ и на двамата, ако тя тръгне пак по кривия път!

Той веднага даде малко пари на изнемощялата от умора жена, която нямаше сили да тръгне с него, за да има с какво да преживее и позакрепне, преди да потегли обратно към Зелдвила. Сам той грабна веднага оръжието си и пое направо през гори и поля, без да спира и да почива, докато най-после съзря мрачния град Рюхенщайн.

Там, без много-много да се маят, само за няколко дни бяха осъдили на смърт Кюнголт, която лежеше затворена в студената градска тъмница; само от някаква снизходителност заради безукоризненото поведение на баща й, който беше паднал за отечеството, я осъдиха на смърт чрез обезглавяване, а не чрез огън, колело или някой друг от обичайните им начини.

Така един ден поведоха Кюнголт през градските порти към лобното място — боса, облечена само в ризата на осъдените на смърт, а вратът и гърбът й бяха покрити с разпиляната й тежка коса. Стъпка по стъпка тя вървеше по пътя към смъртта, заобиколена от мъчителите си, препъвайки се сегиз-тогиз, но все пак с твърдост, защото се бе примирила и бе отхвърлила всякакви по-нататъшни надежди за живот и щастие.

„Как ми провървя само!“ — мислеше си тя, усмихвайки се едва доловимо, и чак сега, когато си спомни за Дитеген, от очите й закапаха сладки сълзи; защото си помисли, че само на нея той дължи цветущия си живот и този спомен я утеши — толкова човечно и добро бе станало сърцето й.

Седнала на стола върху ешафода, тя беше почти радостна, че може да си почине от уморителния път. За последен път погледна над града към мекия блясък на далечната синева. Тогава палачът й завърза очите и тъкмо понечи да отреже буйната й коса, която се спускаше изпод превръзката, в далечината се появи Дитеген и размахвайки шапка и копие, изрева с всичка сила. За да спре изпълнението на присъдата, той смъкна бързо пушката от рамото си и изпрати един куршум над главата на палача. Смаяни и изплашени, съдиите се стъписаха и посегнаха към оръжията си; в този миг въоръженият младеж дотича с големи крачки и скочи на ешафода, който едва не се разтроши — с такава сила се хвърли той върху него. Дитеген хвана седналата Кюнголт за раменете, тъй като ръцете й бяха завързани на гърба, и за миг се спря да си поеме дъх, преди да може да заговори. А рюхенщайнци, щом разбраха, че той е сам и няма да последва никакво нападение, изчакаха да видят какво ще стане по-нататък и когато най-после Дитеген можа да им изложи желанието си, те се събраха, за да обсъдят молбата му.

Обичаят им да се придържат неотклонно към установените от стари времена закони, а така също и страхът, който Дитеген внушаваше с целия си вид в тези размирни дни, ги накараха — след като превъзмогнаха яда и досадата си от необичайната намеса — да уредят на бърза ръка цялата работа. Дори и общинският писар, който бе настоял лично да изпълни длъжността си при това дело, за да се увери, че магьосницата действително ще бъде премахната, се скри както можа, за да не привлече върху себе си вниманието на буйния воин, от чиято ръка се страхуваше въпреки смелостта си.

Същият свещеник, който до преди малко се бе молил заедно с осъдената на смърт, трябваше незабавно да извърши венчавката върху ешафода. Развързаха Кюнголт и олюлявайки се, тя се изправи на крака; след това я запитаха дали желае да даде ръката си и последва като законна съпруга този мъж, който иска да я вземе за жена.

Тя погледна безмълвно към него — първото нещо, което зърна от света, след като свалиха превръзката от очите й, — сякаш го вижда насън; но за да не сгреши, дори и да беше сън, тя кимна три-четири пъти с глава — напълно съзнателно, но и някак призрачно, а след това продължи да кима, така че дори мрачните градски съветници се трогнаха и скочиха да подкрепят разтрепераната девойка, която веднага след това бе венчана за младия мъж, както му е редът.

Едва тогава предадоха на Дитеген девойката телом и духом, така както си беше, без гаранция и без право да търси обезщетение, само след като той уреди на свещеника таксата за венчалното свидетелство, заплати десет половници вино за палача и помощниците му и даде седемстотин пари за нови дрехи на палача като сватбен дар.

Щом заплати всичко, Дитеген хвана жена си за ръка и двамата заедно напуснаха лобното място. Но тъй като трябваше да я вземе така, както си беше, боса, облечена само в смъртната риза, а през тази ранна пролет времето беше все още хладно, Кюнголт трепереше и едва пристъпваше до мъжа си. Затова той я вдигна на ръце и отметна шапката си назад върху раменете; тя веднага обви с ръце врата му, сложи глава на рамото му и заспа само след няколко крачки, както той вървеше с копието в ръка. Дитеген крачеше бодро из пустата планина; усещаше как девойката плаче тихичко насън и как в сладко избавление дишането й става все по-свободно; и когато сълзите й оросиха челото му, на него му се стори, сякаш сам потъва в блажено щастие и сълзи закапаха по страните на суровия як воин.

Негов беше животът, който той носеше, и той го държеше така здраво, сякаш носи целия пъстър божи свят в ръцете си.

Когато стигнаха до мястото, където сам той като дете беше седял някога облечен в смъртна ризка сред жените и откъдето неотдавна Кюнголт бе отвлечена, мартенското слънце просветна така ясно и топло, че той реши да си позволи малка почивка. Седна на граничния камък и леко спусна скъпия товар на коленете си; първият поглед, който пробудилата се девойка отправи към него, и няколкото оскъдни думи, които най-после тя промълви, го увериха, че той не само беше вярно и честно изпълнил дълга си, но че бе поел и нов дълг — да бъде толкова добър и почтен, та винаги да бъде достоен за щастието, което сега изпълваше душата му.

Земята около граничния камък бе покрита с парички и ранни цветя, додето стигаше поглед, небето бе синьо и никакъв звук не нарушаваше следобедната тишина освен песента на сипките в гората.

Повече те не продумаха, а заедно се наслаждаваха на свежия въздух; най-после станаха и понеже сега пътят, застлан с мек мъх, водеше само надолу през букака, двамата тръгнаха един до друг към горския дом.

Внезапно Кюнголт протегна ръка към златистата си коса — едва сега й мина през ум, че може да са й я отрязали; и когато напипа буйните си къдри, тя се спря, погледна доверчиво Дитеген и му каза:

— Късно ли е сега да получа булчин венец?

Той се огледа наоколо и видя един самодивски чимшир с лъскави зелени листа. Отряза бързо едно по-дебело клонче от храста, сви го на венец и внимателно го сложи на главата й, като й рече:

— Това е доста груб булчин венец, но неговите бодли са винаги готови за отбрана; такава трябва да бъде по всяко време и честта на нашия брак! Който се осмели да я засегне с укор или обидна дума, ще изпита гнева ми!

След това той я целуна крепко един-единствен път, както си беше тя с венеца, и Кюнголт тръгна отново щастлива с него.

Когато пристигнаха, завариха горския дом самотен и изоставен. Слугите се бяха разпръснали — едни от скръб поради присъдата, която смятаха, че ще бъде изпълнена, а други от лекомислие, така че през този ден никой не се върна в къщи. Но с всеки изминат миг младата жена бързо се съвземаше и ставаше все по-мила и очарователна. Тя се суетеше от шкаф на шкаф, от стая в стая и скоро се появи във великолепната булчина рокля на майка си — същата, за която беше разправяла на бъдещия си съпруг през оная нощ, когато лежаха заедно в детското креватче. След това тя постла масата с празнична ленена покривка и сложи вино и каквото можа да намери за ядене из къщи.

Така мълчаливи и уединени, те седяха един до друг — тя с венеца на глава, а той свалил оръжието си — и като привършиха скромната си вечеря, отидоха да си легнат.

„Как ми провървя само!“ — тихичко си каза за втори път през този ден Кюнголт с олекнало сърце, когато легна доволна до мъжа си; защото у нея се бе запазила все още мъничко дяволитост.

Заради участието си във войните Дитеген стана виден и уважаван мъж — не по-добър от останалите войни по онова време, по-скоро със същите недостатъци като всички тях. Произведоха го предводител на наемните войски; биеше се ту на страната, ту против чуждите князе, набираше наемници за войската, грабеше злато и плячка и така прекарваше живота си от война на война, подобно на по-видните мъже на родната му страна; напредна много и често налагаше насилствено волята си. Само с жена си живееше винаги в чест и сговор и двамата създадоха многочислено потомство; и до днес още техният род процъфтява из разните страни, където военните походи на онези времена бяха отвели прадедите им.

Скоро след сватбата на Дитеген и Кюнголт, която бе утеха за Виоланда, тя наистина постъпи в манастир и стана истинска монахиня; оттам тя често изпращаше сладкиши и други лакомства за децата на Кюнголт. Харесваше й също така да присъствува на богатите угощения, които господин Дитеген даваше, когато достигна върха на славата си; тогава той седеше с дългата си брада и златната рицарска верига на шията срещу нея, а тя — единствената калугерка на масата — се кипреше със златния кръст на гърдите и водеше изискани сплетнически разговори с военачалниците.

Как бе изглеждала Кюнголт в началото на шестнадесетото столетие, се вижда от картината на един известен художник, която виси в една прочута галерия и според надписа е неин портрет. На него е изобразена стройна и благородна патрицианка, чиито красиви черти издават дълбока сериозност, стоплена от някаква нежна и мъдра закачливост.

Подобно на майка си, и тя умря в разцвета на годините си от простуда, след като мъжът й падна убит в един от миланските походи и бе заровен в гробището на някаква ломбардска черквица. Кюнголт тръгна веднага за там, уж с намерение да му постави надгробен паметник, но в същност, незабелязана от никого, тя нарочно остана на гроба му цяла една нощ под проливния дъжд, за да се простуди. Само за два дни треската я отнесе в гроба и тя бе положена до тялото на Дитеген.

Изчезналата усмивка

Първа глава

Да видя знамето развяно

и множество народ сърцат,

дошъл във празнична премяна —

това обичам в този свят!

Зора щом изясни небето,

събуждам се от кратък сън

и бързо се приготвям —

ето родината шуми навън!

 

С венци богато украсени,

коли и кораби блестят,

а залата е оживена

и горда като никой път;

на малката трибуна горе

просветва сребърен бокал —

оттам свободно ще говори

човекът, в свобода живял.

 

И в залата ще екнат песни

в хор от сърца и от уста

и в тези часове чудесни

ще ни владее радостта.

Ще ни изпълни сила нова,

дългът си пак ще закалим

и здраво семе ще заровим

за бъден плод необозрим.

 

На всяка веселба народна

вървете всички до един,

да се развява там свободно

и знамето под свода син!

Народна радост щом захване,

то вик и шум е позволен —

ех, по-добър и да не стана,

не съм и по-лош в този ден.

Тази песен пееше знаменосецът на зелдвилския мъжки хор, който през една прекрасна лятна утрин отиваше на тържествено надпяване. Мъжете бяха тръгнали още от вечерта и след като изминаха част от пътя с влака, решиха да продължат пеш до града в свежата утрин, тъй като пътят дотам водеше сега през красива гориста местност.

Когато шестдесетината мъже, млади и стари членове на певческото дружество, заслизаха на групи през величествената букова гора надолу по склона и с радостни викове и пеейки отделни строфи от песни, разбудиха скритото в дебелите стволове ехо или пък подвикваха на други хорове, запътили се към града със знамената си, пред тях вече се стелеше блесналото езеро и украсеният с пъстри знамена град, кацнал на брега.

Само знаменосецът — строен и висок младеж с красиво като картина лице, който беше изпреварил всички, изпя докрай подетата песен с ликуващия си, но все пак въздържан баритонов глас. Пременен с широк, богато извезан шарф и красива, укичена с пера шапка, той носеше на рамо тежкото, полуразвито, също така богато извезано копринено знаме, чийто златен връх проблясваше в зелената сянка, където лъчите на утринното слънце се процеждаха през листния свод.

Той свърши песента си и погледна усмихнат назад и всички видяха красивото му, озарено от щастие лице, на което се радваха, тъй като особената му приятна усмивка печелеше сърцата на хората.

— Нашият Юкунди — си казаха певците, които вървяха след него — сигурно ще бъде най-красивият знаменосец на празника.

Той носеше благозвучното име Юкундус Майнетал и всички го наричаха на галено просто Юкунди. И той наистина оправда надеждите им; защото, щом зелдвилци стигнаха на уреченото място и се наредиха между дългите колони на хоровете, за да влязат тържествено в града, появата на Юкунди предизвикваше възхищение навред, отдето минеха.

Ония, които бяха присъствували вече на такива надпявания, го познаваха от най-добрата му страна — той беше идеалната фигура за всяко празненство. Неизменно радостен и бодър отначало до край, Юкундус беше олицетворение на самото спокойствие и невъзмутимост; винаги търпелив; и готов да се притече на помощ, той взимаше участие във всяка обща радост и във всяко начинание, никога не беше прекадено шумен и никога не го бяха виждали пиян. Понасяше с еднаква кротост кресливите шегаджии и изпадналите в лошо настроение гости на празника, които понякога прекаляваха и разваляха общата радост; с любезност и такт се намесваше, за да спаси присмехулниците и вкиснатите господа от всякакви неприятности, щом търпението на присъствуващите почнеше да се изчерпва и имаше опасност досадниците да бъдат позорно изгонени. Той тихо и ловко измъкваше от тълпата дори самозабравилите се пияни кавгаджии, без да слуша ругатните им, и така си спечелваше благодарността и привързаността им, когато отрезнееха.

Впрочем в това отношение държането му бе типично за зелдвилци, когато отиваха на празненство. Защото колкото иначе да бяха отпуснати и нехайни, толкова повече държаха те на реда, усърдието и добрите обноски при такива случаи. Докато траеше веселието, тяхната сплотена образцова група бе посрещана и изпращана с овации, но все пак те с радост си мислеха за спокойната почивка, на която щяха дълго да се наслаждават у дома си след голямото напрежение.

Бяха разучили отлично песните, с които щяха да се състезават за наградата при надпяването, и пазеха гласовете си, като си налагаха голямо въздържание във всичко. Бяха избрали една музикална творба, озаглавена „Събуждането на виолетката“, която бе изградена върху някаква безсъдържателна песничка, но музиката бе така нюансирана и така трудна за изпълнение, че още месеци преди празника във всички градчета из страната се говореше за нея; смятаха, че зелдвилци са се нагърбили с твърде тежка задача и рискуват да пропаднат.

 

 

 

Най-после дойде денят на надпяването и в грамадната обширна зала насядаха хиляди слушатели пред почти същия брой певци. Когато дойде редът на зелдвилци, те излязоха сами със знамето си пред морето от хора и изпяха съвсем уверено цялата, колкото нежна, толкова и трудна песен с всичките й сложни хармонии и заплетени пасажи. Гласовете им звучаха меко и чисто — просто ти се струваше, че чуваш как малката виолетова пъпка тихо се пуква и усещаш как в залата се носи нежният й дъх.

Бурно и оглушително избухнаха аплодисментите сред мъртвата тишина, важните арбитри се спогледаха, закимаха с глава така, че да ги види народът, и извадиха златните си табакери — почетни дарове от далечни князе и народи, тъй като измежду тях бяха едни от най-видните капелмайстори, и започнаха да си предлагат един другиму енфие.

Зелдвилци спокойно се оттеглиха и без да вдигат много шум, успяха да се измъкнат от арената на състезанията и отидоха да се подкрепят с една лека закуска и малко шампанско в една сенчеста градина. Нито един от тях не пожела да изпие повече от полагащите му се три чаши и когато отново се върнаха в залата, никому не личеше къде е бил.

Така достойно се държаха те през целия празник, докато настъпи часът, в който щяха да раздават наградите. Следобедното слънце изпъстряше със златни петна изпълнената до последно място тържествена зала, която сияеше празнично украсена с червено сукно и зеленина и окичена с безброй знамена. На малкия подиум, където блестяха наградите и почетните подаръци — златни и сребърни купи и рога, — седяха няколко девойки, избрани да завържат венци на знамената на наградените хорове.

В същност всички те придружаваха красивата Юстина Глор фон Шванау, най-хубавата и най-лична девойка измежду тях, която след дълги молби се бе съгласила да връзва венците. И действително тя приличаше на муза: върху буйните си кестеняви къдрици бе сложила венец от свежи рози, а бялата й рокля бе опасана с червен колан.

Всички впериха очи в нея, когато тя стана и взе първия венец, който под звуците на тромпети и звън на тимпани бе присъден на зелдвилци. В същия миг Юкундус изведнъж застана със знамето си пред нея, като се усмихваше весело и щастливо. Тогава като отблясък на усмивката му, така характерна за него, върху лицето на девойката засия същата прелестна усмивка — сякаш и двамата бяха чеда на онази страна, от която идват надарените с такава усмивка. Тъй като всеки от тях съзнаваше повече или по-малко това свое качество и сега го виждаше у другия — дори хората наоколо доловиха това странно явление, — и двамата се изчервиха и докато тя завързваше венеца, непрекъснато се поглеждаха.

Един час по-късно под безбройните флагове и венци на празнично украсения град премина и последното най-шумно шествие, като си проправяше път през развълнуваната тълпа и разнасяше спечелените от празника подаръци и наградените знамена. Тогава двамата отново се видяха: Юстина наблюдаваше шествието от терасата върху покрива на къщата, където гостуваше, а Юкундус, който минаваше край нея, размаха знамето. И тъй като съдбата днес беше особено благосклонна, вечерта на тържественото угощение на Юкундус се падна да седне на масата точно срещу красавицата, така че до полунощ двамата се бяха вече сприятелили и разговаряха весело.

На следната утрин се срещнаха като стари познати на един голям, окичен със знамена параход, с който уредниците на празненството заедно с известен брой от по-заслужилите и почетни гости и приятели от други градове щяха да направят една увеселителна разходка покрай брега на езерото. Безоблачното небе, което се издигаше над водата, над бреговете и планините, отприщваше у излетниците нови извори на чиста благородна радост. Корабът браздеше тъмнозелената кристална вода ту носен от звуците на хубава музика, ту екнал от песни. В китните селца по ширналите се надалеч брегове отляво и отдясно хората ги приветствуваха с викове и развяваха знамена; а през това време домакините с гордост показваха на гостите добре обработената земя, богатите вили и градчета. На предната палуба на кораба бяха насядали в кръг група издокарани хубавици. Между тях беше и Юстина Глор, облечена в хубава, но семпла модна рокля, с чадърче за слънце в ръка, така че Юкундус, който отиде да я поздрави, облечен в костюма си на знаменосец, бе така изненадан от променения й, още по-изискан вид, че се почувствува смутен пред нея. Двамата размениха само няколко думи, както става обикновено, когато човек има пред себе си цял един неделен ден на разположение.

Когато малко по-късно Юкундус се приближи отново към нея, тя му махна с рака и му каза, че родителите й канели цялата компания да прекара вечерта в градината им в Шванау, местност, разположена на горния край на езерото, че корабът щял да хвърли котва там и че тя се надявала и той да дойде. Това поверително съобщение, за което знаеха само малцина, предизвика веднага задявките и благопожеланията на околните, но той скромно ги отхвърляше, макар и да ги слушаше с удоволствие.

И действително скоро се разчу, че надвечер корабът ще спре край Шванау и че всички са поканени на чаша вино и закуски в имението на семейство Глор. Родителите даваха това угощение в чест на дъщеря си, за да покажат бащината й къща и да изтъкнат пред гостите, че на нея не й е нужно да ходи по чужди празнични трапези, защото сама може да дава тържествени приеми. Глор сами бяха спечелили имота си и държаха много на него.

За да се насладят гостите по-дълго на многообещаващата вечер, престоите в другите крайбрежни селища, където очакваха кораба, бяха точно отмервани и спазвани. Така, екнал от звучни песни, корабът прекоси навреме блесналото езеро и посрещнат от топовни гърмежи, се отправи към Шванау. Пусна котва там, където високите дървета от градините на Глор се оглеждаха във водата, а над тях, над тераси и хълмове се белееха сградите на имението.

Когато певците се разположиха под дърветата, Юстина изтича в къщи да поздрави близките си, а през това време баща й и братята й посрещаха многобройните гости. В беседките и по верандите бяха наредени масички и столове с подходящи разхладителни напитки за жените, а в прясно окосената ливада под овощни те дървета бяха сложени дълги маси за мъжете. След малко, примамени от закачките, шегите и смехориите, които мъжете пущаха помежду си, за да привлекат вниманието, всички жени излязоха на ливадата. И действително имаше какво да се гледа и на какво да се посмее човек, тъй като доброто настроение правеше всички находчиви и те измисляха безброй малки прелестни лудории и шеги, и най-наивната от които, измислена, за да развесели другите, намираше най-сърдечно одобрение сред общото веселие. Дори и когато някой неочаквано се преметнеше презглава, мнозина намираха това за забавно, а един нещастен виртуоз, който съвсем сериозно, но безуспешно се опитваше да изсвири някаква прочувствена мелодия на гребена си, не се обиди от искрения весел смях, който неуспехът му предизвика, и после докрай не свали от главата си сламения венец, с който го увенчаха.

Само Юкундус се чувствуваше някак самотен сред цялата глъчка, тъй като от доста време не бе видял Юстина, а смяташе, че има известни права над нея, поне през този последен ден. Но това чувство бързо се разсея, тъй като девойката застана изведнъж пред него — той дори не разбра отде бе дошла — и го представи на баща си и на братята си като знаменосеца на хора, взел първа награда на надпяването. Мъжете го поздравиха любезно и учтиво с добре дошъл, запазвайки онези сдържани и хладни обноски, каквито имаха богатите господари спрямо зелдвилци, които не притежаваха нищо или почти нищо — за тях той беше само един хубав и представителен участник в празненството.

Добродушният Юкундус веднага почувствува това и се смути; но то не убягна на Юстина и за да заличи неприятното впечатление, щом мъжете се отдръпнаха, тя го поведе със себе си и му предложи да му покаже цялото имение.

Първо му показа двете еднакви къщи, прилични на вили, построени в най-модерен стил, които се издигаха в сенчестата градина близо до езерото, и му каза, че тук живеят двамата й братя, които вече си имали собствени семейства, но не искали да се отделят от родителите си. След това двамата заедно се изкачиха по стръмните пътечки и стъпала до къщата на родителите й, която се издигаше над върхарите на крайбрежните дървета — там живеела и тя. Макар и изградена в по-стар стил, това беше една разкошна господарска къща, заобиколена от плевни и обори; по-нататък се виждаха високи и дълги занаятчийски работилници с безброй прозорци, гледащи към прашния коларски път, който минаваше край тях. Отвъд пътя по стръмния планински склон се простираха ниви, лозя и ливади и цели гори от овощни градини, а високо над тях Юстина му показа къщата на баба си и дядо си — основателите на нейния род, — която, огряна от вечерното слънце, се белееше далеч над околността. Това беше една обширна и богатска селска къща в старинен архитектурен стил с дълги редици светли прозорци, варосани стени и изписани греди на покрива и плевнята, а каменните стъпала имаха изкусно изковани железни перила. Тук живееха бабата и дядото заедно с прислугата си. Двамата бяха осемдесетгодишни селяни, жилави и строги старци, които живееха простичко, все още работеха и се разпореждаха по цял ден и винаги имаха готова преценка за всички по-млади хора — така поне ги описа Юстина на младежа, който я придружаваше.

— Дали да не изтичаме догоре и да ги поздравим — каза девойката, — тъй като те не обичат да се отделят от къщата си на хълма и отказаха да слязат и погледат нашето празненство. Отгоре се открива прекрасен изглед!

Юкундус благодари учтиво на Юстина за поканата, но се стесняваше да отиде при старците, защото това обширно имение по-скоро го плашеше, отколкото радваше.

Тогава те се върнаха сред гостите, които с всеки изминат час ставаха все по-весели, докато най-после на изток изгря пълният месец и се загледа в залеза на слънцето, така че рози и сребро се сляха във въздуха и над водата, където параходът очакваше пътниците, готов да отплува.

Настана голямо блъскане, тъй като всеки искаше да подаде ръка на домакините, които стояха на брега, а моряците настойчиво подканваха всички да побързат. Така Юкундус Майентал бе изтласкан и повлечен от потока хора и не можа да се сбогува с хубавата Юстина, която бе застанала малко встрани. Баща й и братята й стиснаха и нему ръка, прошепвайки бегло:

— Беше ни много приятно!

Но единият го нарече „господин Талмайер“, другият — „Майенберг“, а третият — „господин Майерхайм“, но нито един не му каза „довиждане“.

Когато във вечерния блясък корабът се отдалечи от брега, той пак не можа да я види, тъй като тя бе застанала заедно с други жени в тъмната сянка на дърветата.

 

 

В Зелдвила Юкундус живееше заедно с майка си; беше единственият й син, нейният Юкунди, на когото тя възлагаше големи надежди. Бащата бе умрял още млад, така че бе успял да изхарчи само половината от зестрата на жена си, а с другата половина тя можа да отгледа сина си; дори и сега се намираше все още някоя и друга пара, макар че Юкундус още не бе започнал истински да работи и печелеше твърде малко. Но той не беше пропилял нищо, защото доста се вслушваше в съветите на майка си, която нежно го обичаше и чиято хубост и здраве бе наследил.

Той не се беше установил и на някакво определено занятие. Отначало изглеждаше, че има склонност към техниката и затова прекара известно време в бюрото на един инженер. След това обаче тази склонност се обърна в полза на търговията и той постъпи на работа в един магазин, който обаче скоро фалира и бе закрит, без Юкундус да загуби много нещо. Сега тъкмо се бе насочил към войската и смяташе да се посвети на тази професия, като се подготви за военен инструктор и щабен офицер. Тъй като тогава щеше да прекарва по-голямата част от годината по гарнизоните и да получава заплата, това щеше поне временно да му осигури едно прилично съществование и при скромния си начин на живот той нямаше да има нужда да разходва и от собствените си средства.

След празника, когато пристигна един ден в къщи, на кон, облечен в богато украсените си военни дрехи, с препасана сабя на кръста, майка му го изгледа със задоволство, но същевременно забеляза, че в миловидната му усмивка се бе примесила някаква нотка на тъга или нещо подобно. Приличаше на човек, който таи в себе си мъка по родината или някакъв копнеж. Тя се позамисли, разпита го внимателно за това, за онова и като узна, че се бе увлякъл по девойката, която бе завързала венеца на знамето му, и че приятелите му го задявали за нея, нещо сякаш проблесна в ума й и водена от тази мисъл, тя тихо се залови да изгради едно щастие за сина си, което да му приляга като добре скроена и добре ушита дреха.

 

 

 

И като се увери — по-скоро от израза на лицето, отколкото от оскъдните думи на Юкундус, — че работата наистина стои така, както тя предполагаше, и че той като скромен младеж е преценил добре нещата и едва ли изпитва голямо желание да предприеме нещо, тя реши на първо време да не споменава нищо за увлечението му. Но когато лятото напредна, тя за пръв път в живота си подхвърли, че на нейните години все пак трябва да помисли малко за здравето си и че много й се ще да отиде за няколко седмици на някакъв по-хубав курорт, стига Юкундус да се съгласи след това заедно да попестят, за да наваксат изхарченото. Той веднага отвърна, че няма нищо против, и тя замина доволна, в цветущо здраве, като взе със себе си най-хубавите си дрехи.

Заръча на сина си да нареди работата си така, че когато му пише да дойде да я вземе, той да може да постои няколко дни заедно с нея.

Скоро след това тя се появи в един прочут санаториум, разположен сред живописна планинска местност. Издокарана, но държейки се съвсем естествено, тя се настани на долния край на масата, на чийто горен край седеше богатата и многоуважавана госпожа Гертруда Глор фон Шванау с красивата си дъщеря Юстина и беше център на общото внимание. Тя беше също така стройна като майката на Юкунди, само че по-набита, с умен, но строг поглед и обичаше да изтъква, че не само близките й, но и в цялата община, пък дори в по-отдалечените околии я наричат „госпожа Щауфахер“, може би защото и тя се казваше Гертруда, подобно на мъдрата и добродетелна съпруга на швейцарския народен герой Вернер Щауфахер от прочутата Шилерова драма „Вилхелм Тел“.

Преди години й бяха обяснили, че всекиму е добре известно какво означава това име — идеалът на умната и силна швейцарска жена — звезда и украса на всеки дом и утеха на отечеството.

Госпожа Майентал чу това още на заранта след пристигането си в санаториума, но се държеше тихо и сдържано и едва привечер на втория ден, когато госпожа Гертруда започна вече да губи търпение и да се дразни, задето още не се е запознала с новопристигналата жена, майката на Юкунди й даде възможност да я заприказва и подхвана кратък и вежлив разговор с нея. И докато си приказваха така, тя използува един миг, улови ръката на едрата жена и й каза със сърдечен тон, че не можела да се въздържи да не изрази радостта си, задето се е запознала с една истинска госпожа Щауфахер! Човек просто очаквал всеки миг да я види как излиза от някоя старинна швейцарска къща, окичена с гербове и изписана с мъдри поговорки и слага утешително ръка върху рамото на угрижения си съпруг!

Докато госпожа Глор фон Шванау, зачервена от удоволствие слушаше тези думи, госпожа Майентал се сепна изведнъж, защото в този миг погледът й се спря на красивата Юстина, застанала край тях, и в нейната миловидна усмивка — същата като на сина й — тя съзря онази сянка на тих копнеж, която засенчваше и неговата усмивка.

Госпожа Майентал се изплаши от тази странна прищявка на природата, от тази очевидна изява на волята на съдбата, от тази явна прилика, още повече, че Юстина, която бе съзряла в лицето на майката на знаменосеца нещо познато и близко, не се усъмни ни най-малко кого вижда пред себе си, щом чу името и родното място на новопристигналата, и издебвайки един миг, когато никой не я наблюдаваше, зарадвано я погледна, като се усмихна именно по своя особен начин.

Залязващото слънце огряваше трите стройни женски фигури, които стояха на хребета на хълма, странно развълнувани от любов към себе си или от обич и грижа към други, готови сякаш всеки миг да полетят всяка по своя път.

От трите най-бързо се опомни майката на Юкунди и още същата вечер писа на сина си да дойде след една седмица, за да прекарат тук заедно няколко дни и след това да се приберат в къщи. Към жените от Шванау тя се държеше така, сякаш не бе чула нищо за срещата по време на излета след надпяването, а госпожа Гертруда едва ли си спомняше или може би въобще не беше забелязала хубавия знаменосец, тъй като беше заета да черпи гостите и бе прекарала повечето време в една градинска беседка.

Само Юстина се чувствуваше смутена и неспокойна; не смееше да попита новата им позната за сина й, а не й се щеше да повярва, че той може да не е разправил нищо в къщи за преживелицата си на празненството и за нея самата. Госпожа Майентал обаче искаше младите хора да се видят съвсем неочаквано, без дори да се надяват на такава среща, затова се държеше малко настрани, но не изпущаше случая да спечели с умното си държане благоразположението на старата госпожа Щауфахер. А тя можеше спокойно да бъде наречена старата госпожа Щауфахер, тъй като хубавата и добра Юстина беше вече в разцвета на годините си и за да бъде ценена и уважавана от всички като една млада Щауфахер, й липсваше само загриженият за съдбините на отечеството съпруг.

Че тя бе останала неомъжена досега, се дължеше само на капризната съдба, която често отрежда тъкмо най-личните девойки да останат стари моми поради привидната си студенина, за каквато хората взимат благородната им сдържаност, а и поради ревностната закрила, на която те се радват от страна на близките си, и най-вече защото имат възможност да защищават най-ценното си право — да слушат само гласа на сърцето си.

Един ден, когато хубавата вечер се спущаше над планините, най-после пристигна Юкундус и понеже отиваше от един гарнизон в друг, беше облечен във военната си униформа, ушита от тъмен плат с червени и златни нашивки. След като си отпочина от пътя и се наприказва с майка си, двамата излязоха да се поразходят и без той да подозира нещо, майка му го поведе през гората към една самотна издадена канара с ограда и пейки, надвиснала над синеещата се долина, защото беше уверена, че там ще намерят двете дами фон Шванау.

Блаженството, което внезапно се изписа върху лицето на двамата млади при тази ненадейна среща, приликата им и особеният им детски смях надминаха всички представи и очаквания дори на госпожа Майентал, така че и дума не можеше да става вече тя да продължава да се преструва и да играе ролята си; и тя се отдаде на радостта си да наблюдава тихо и спокойно как се развиват нещата.

Съвсем смаяна, госпожа Гертруда не сваляше очи от младите и погледът й се спираше ту върху лицето на дъщеря й, ту на момъка. Накрая обаче всеобщото нежно вълнение, предизвикано от тази неочаквана среща, се уталожи и четиримата сладко забъбраха и зачуруликаха, докато над тях изгря месецът и посребри скритите дълбоко в доловете потоци и вировете и те заблещукаха като звезди.

Госпожа Гертруда Глор бе обхваната от някакво особено блаженство, сякаш отново изживяваше собственото си, отдавна преминало младежко щастие. Тръгвайки по пътя към санаториума, тя улови госпожа Майентал под ръка, а пред тях младите вървяха един до друг, ту бъбрейки оживено, ту пък потънали в мълчание. От своя страна госпожа Майентал беше трогната и смутена, като си мислеше колко важен е този момент и изпълнена с еднаква обич към двете деца, тревожно се питаше как ще завърши всичко това.

На вечеря настроението стана още по-весело и щастливо, както се случва обикновено, когато сбъдналата се надежда оживява и щастливците, и онези, които са посветени в нея, и в общото веселие те се радват на тайната, без да се боят, че ще се издадат.

Госпожа Гертруда Глор изпи малка чашка вино заедно с Юкундус, защото доброто му и хубаво държане й допадаше твърде много, и когато преди лягане дъщеря й я прегърна и отрони няколко тежки сълзи в диплите на яката й — дълго и горчиво таена дан, — майката никак не се изненада, а съчувствено погали детето си по страната.

Но малко след полунощ, когато отмина лекото замайване от чашката вино — твърде малка, както подобава на една Щауфахер, — госпожа Глор се събуди, изпълнена с грижи, и до края на нощта премисляше сполетялата ги беда. През това време Юстина също не спеше и усещаше, че и майка й е будна. Но тя лежеше съвсем тихо и се чувствуваше щастлива, че не губи време за сън, а непрестанно може да мисли за щастието си.

Но колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно госпожа Глор си даваше сметка, че е невъзможно момиче от тяхното семейство да се омъжи за младеж от Зелдвила, от този град, където досега още никой не бе успял в живота и където никой не бе спечелил богатство. Затова тя очакваше будна утрото, загрижена, но и решена да смаже още от самото начало зараждащото се зло, което й се стори още по-голямо, когато си спомни за строгите възгледи на мъжете от нейния дом.

Това и намерение се затвърди още повече, когато при изгрев-слънце един късен посетител, явно пиян, се качи по стълбите, воден от някакъв прислужник, и мина покрай вратите на стаите. Пред стаята на майката и дъщерята фон Глор той се препъна в обувките им и ги ритна с все сила. Обувките на майката полетяха през целия коридор, едната с предницата, другата с петата напред, а ботушките на дъщерята, тласнати назад, се понесоха като две състезаващи се корабчета и полетяха надолу по стълбата.

— Аха! — извика в стаята майката, заслушана в шума на коридора. — Ето ти го зелдвилеца!

И на сърцето й олекна от това изобличение, дошло тъкмо навреме.

Но и Юстина се беше надигнала в леглото си и изплашена, слушаше напрегнато. И щом долови още няколко думи и възклицания, които долитаха отвън, тя извика с облекчение, дори с някакво злорадство:

— Това не е капитанът! Това е по-скоро нашият Рудолф, доколкото го познавам по гласа!

Изненадана, майката се обърна към дъщеря си и каза ядосана:

— Ти не си с ума си! Какво ще търси тук нашият Рудолф, и то по този час? И откога е почнал да се препъва пиян из хановете? Пък и нали точно сега е някъде далеч на бойни учения?

Но въпреки всичко това действително беше най-малкият й син, любимецът на госпожа Глор, който се прибираше в стаята си в този планински санаториум.

Капнал от умора и видимо измъчван от някаква грижа, той беше пристигнал тук късно през нощта заедно с началника си. Не беше успял да смени дори военните си дрехи, защото просто беше избягал от гарнизона — беше обидил един офицер и той го бе извикал на дуел. Но тъй като Рудолф разбираше повече от счетоводство и борсови сделки, отколкото от дуели, а при това имаше млада жена и две малки дечица, той изпадна в голямо отчаяние и поиска да му дадат време да размисли. Тогава незабавно замина при майка си, за да се посъветва с нея как да постъпи.

В трапезарията той срещна Юкундус, който нямаше никакво желание да си ляга и беше останал тук още един час сам, отдаден на приятни мечти. Подпоручик Глор седна да вечеря на неговата маса и понеже и двамата бяха офицери, те се поздравиха и подхванаха разговор. Напоследък Рудолф беше чувал, че капитан Майентал вече се ползува с много добро име сред военните среди и затова беше много доволен, че може да поднови познанството си с този човек, към когото веднага почувствува доверие и симпатия. Разпален от няколкото чашки вино, които във възбудата си бе изпил набързо, той скоро му разправи как си бе изпатил и как бе дошъл тук, за да се посъветва с майка си, която с право можела да се нарече госпожа Щауфахер, защото за всичко можела да даде съвет.

Юкундус обаче го посъветва да не прави това, за да не утежнява още повече положението си. Обясни му, че според общоприетите понятия за военната чест имало опасност да го разжалват като офицер, ако се разчуело, че се допитва до майка си дали да се дуелира и се вслушва в наставленията й.

От това Рудолф изпадна в нова тревога, защото разумът му не можеше да побере мисълта, че ще трябва заради някаква глупост да умре и да остави жена и деца.

Юкундус го разпита какъв е бил спорът им и какво в същност се е случило.

Рудолф играел на карти с трима офицери. Като свършили първата игра, в която партньорът му играл лошо, докато раздавали отново картите, Рудолф и другите офицери започнали да критикуват играта, и то така, сякаш спрягат глагол в сегашно време: „Аз играя така — рекли, — а ти играеш така; сега той трябва да играе тъй, а не тъй, тогава аз го следвам и хвърлям тази карта, след което ти пък хвърляш онази. Ясно, нали, щом искаме да спечелим.“ — „Съвсем не е ясно — възразил партньорът на Рудолф. — Аз изваждам първо коза, а след това играя тази карта!“ — „Значи, ти играеш като магаре!“ — креснал Рудолф.

Веднага след това всички се разотишли, а на другия ден пристигнала поканата за дуел в толкова тържествена и рязка форма, че добрият младеж въобще нямал възможност да даде някакво задоволително обяснение.

Юкундус изслуша усмихнат цялата история и като узна името на офицера, който бе извикал Рудолф на дуел, рече:

— А, той ли бил! Ей богу, този човек непременно трябва да прати поне една покана за дуел в годината, за да не му плесеняса честта. Вашата чест изисква обаче, господин лейтенант, да не залагате живота си на карта заради този инцидент, а просто да обясните на противника си, че е нямало да играе като магаре, а като каквото на него му харесва. От това обаче вие трябва да извлечете поуката, че в униформа човек трябва винаги да си мери думите, дори и когато се забавлява. Обяснението ви обаче съвсем не трябва да изглежда като резултат от проведен с майка ви разговор, ако — както вече казах — не искате да си навлечете някоя още по-голяма беда. Ако смятате, че това ще бъде от полза за вас, аз съм готов да се обявя за ваш съветник и защитник и още сега ще драсна два-три реда на господина, че сте говорили с мен и по мой съвет сте му дали едно напълно удовлетворително обяснение. Утре заран писмото ми ще замине и работата ще се уреди така, че всички да бъдат доволни — мога да ви гарантирам това!

При тези думи от сърцето на младия воин падна голям камък и за да докаже благодарността си, пък и за да се поразвесели след преживените тревоги, той започна да поръчва големи количества от най-хубавите питиета и задържа на масата отзивчивия си приятел до зори. На Юкундус му беше приятно да седи с младия човек, който беше брат на Юстина, и той охотно слушаше приказките му. Но виното се изпаряваше, щом се докоснеше до нажеженото му от любов сърце, и на сутринта той тихо и кротко си отиде да спи, докато Рудолф тръгна с шум и трясък към своята стая.

Така за горката госпожа Щауфахер, която смяташе, че с изгряването на слънцето е възтържествувала над бедите, нещата се наредиха още по-зле, защото човекът, който се препъваше пийнал по коридора, беше не само нейният роден син, но и един нов верен съюзник на врага й.

През открехнатата врата Юстина извика една прислужничка и от нея узна, че брат й наистина бе пристигнал вечерта и бе прекарал цялата нощ в приятна компания с господин капитана. След това тя отново се пъхна в леглото си и най-после заспа доволна и щастлива.

Юкундус също спа до късно, а Рудолф не се събуди чак до пладне; тогава майка му блъсна шумно вратата, втурна се в стаята му и му поиска обяснение. Понеже реши, че дуелът за накърнената чест на колегата му може да се счита за уреден, той все пак се довери на майка си и й разправи как благодарение на добрия съвет на капитана от Зелдвила неприятната история била уредена — дори можело да се каже, че капитанът му е спасил живота, защото Рудолф не можел да си представи, че ще стреля с истински куршум в жив човек, а след това ще стои неподвижен, докато онзи се мери в него. Все още възбуден, той така словоохотливо започна да се възхищава от ума и благородството на зелдвилеца, че майка му, объркана от изумление и гняв, изтича навън и се заключи в стаята си.

Освен това тя се измъчваше от ревност, че някой може да затъмни щауфахерската й слава, да накърни майчиния й авторитет и родителските й права и раздразнена се питаше защо нейният съвет можеше да бъде по-неподходящ за сина й, отколкото съветът на някакъв си млад зелдвилец. Затова тя бързо излезе от стаята си, решена сама да натрие носа на незвания съветник и същевременно да предизвика скандал, за да развали това ново приятелство. Обаче намери младите хора весели и сговорни, седнали в една беседка; макар и да бе късно, те още закусваха, като всеки предлагаше на другите от това, което си бе донесъл. Щом зърна двамата влюбени, седнали един до друг, млади, красиви и грейнали от щастие, тя веднага забрави намеренията си; дори се зае заедно с другите да обмислят и уредят една хубава разходка за следобеда — Гертруда Глор беше в същност весела жена, каквито са всички подобни на госпожа Щауфахер, когато над главите на мъжете им не са надвиснали буреносни облаци, които те трябва да разсейват.

През този ден тя можа да поприказва с Юкундус и когато той й разясни учтиво и разумно как стои въпросът с дуела, тя ясно съзна, че младият зелдвилец е прав и че наистина е направил голяма услуга на сина й, и чувство на благодарност и доверие изпълни душата й.

Затова още същия ден тя потърси майката на Юкунди, заприказва я и с какви ли не заобикалки и мъдри поговорки завъртя разговора около децата им. Госпожа Майентал веднага подхвана нишката на мисълта й, нави я ловко като на макара, подхвърли я на противницата си и използувайки своя коз, й каза, че тя добре познавала недъзите на Зелдвила. Но все пак всичко зависело от обстоятелствата: тя също била родом от другаде, пък се омъжила в Зелдвила и можело да се каже, че бракът й бил щастлив и животът й не бил минал зле, като се изключи ранната раздяла с покойния й мъж. Смятала, че синът й, слава богу, е порядъчен младеж, привикнал да живее честно и почтено, с което госпожа Глор беше напълно съгласна.

Така минаха решителните тайни преговори и работата тръгна, както повеляваха непоколебимите природни закони. Трудностите, които ги очакваха от страна на останалите членове на семейството в Шванау, бяха преодолени безшумно и спокойно и няколко месеца по-късно годежът на Юкундус и Юстина бе обявен от амвона на черквата.

За всички това бе едно толкова хубаво и редно събитие, че лоша дума не се чу от никого. Годениците не получиха нито едно писмо, с което някой анонимно да ги предупреждава или да кори единия от тях, както се случва обикновено, когато чуждото щастие породи голяма завист. Утринното небе се усмихваше от ведро по-ведро над главите на годениците, а самата сватба се превърна в истински слънчев празник; екнал от музика и песни и окичен със знамена, той се струваше на гостите като някаква хубава старинна песен.

Втора глава

Младите съпрузи заживяха в бащината къща на Юкундус в Зелдвила. Тя беше доста голяма сграда, с високи стаи и салони, построена през миналия век от един зелдвилец, който беше натрупал пари в чужбина и бе искал по този начин да изложи на показ братството си в своя роден град. Но преди да дотъкми и украси къщата, човекът бе загубил цялото си състояние поради войните и революциите, които бяха избухнали през тези години, така че вместо да се настани в нея, той бе тръгнал отново на път, за да види дали няма да има отново успех там, дето някога щастието му се бе усмихнало. Оттогава къщата беше минавала от човек на човек — вземаше я обикновено оня зелдвилец, който имаше най-много пари и комуто най-много се щеше да си поживее охолно, и се настаняваше за известно време в нея, така тя все си оставаше не съвсем доизкарана отвътре.

Най-дълго време я беше притежавало семейство Майентал. В течение на годините те ту слагаха по някой тапет, ту боядисваха някоя стая, а преди сватбата Юкундус беше наредил да измажат наново къщата отвън и да подредят градината, така че когато най-после пристигна Юстина с огромния си чеиз и покъщнина и с голям вкус подреди и натъкми всичко в обширните стаи, сякаш изкованото — или в този случай по-точно казано извезаното — щастие завинаги се засели в този дом. Мама Майентал, която бе създала това щастие, се разпореждаше доволна и горда в своята част на къщата, особено след като видя, че хубавата Юстина проявява здрав и ясен разум в поддържането на имота, а изглеждаше, че и Юкундус не бе загубил добродушната си сговорчивост и спрямо младата си съпруга.

Както беше уговорено, след женитбата той се отказа от военната кариера, защото тази професия изискваше да отсъствува постоянно от дома си. Но за да си осигури все пак някакво почтено препитание и редовна работа, той основа една търговска фирма, която щеше да използува богатите гори на градската община и на околната местност. Към големите общински сечища, останали още от алеманското разпределение на земята, по-късно бяха присъединени горите на замъка и на манастира, край чиито стени бе изникнал градът.

Досега градът беше пазил горите, източник на неговото благосъстояние, съхранявал ги беше и от гражданска гордост, както съхраняваше грижливо богатите си съдове и потири и старото си вино в общинската изба. Но през някаква пролука най-после се бяха промъкнали изкушението и жаждата за печалба и под просторните горски сводове вече бродеше невидима смъртта, дебнеше по окрайнините на горите и с кокалестите си пръсти почукваше гладките стволове на дърветата. И когато тъкмо по това време се яви Юкундус, за да закупи и изнесе дърва за строеж и огрев, работата му веднага потръгна, защото зелдвилци предпочитаха посредничеството на добре познатия си честен съгражданин пред настояванията на чуждите търговци, чрез които се бе промъкнало злото.

Започнаха да падат покосени стогодишни горски гиганти и отприщиха пътя на градушките към лозята и нивите. Някога тия гори бяха млади и ниски; сигурно неведнъж бяха израствали наново и можеха да станат пак високи и стари. Но когато брадвата навлезе и в по-младите гори и за сипещите се пари зелдвилци започнаха да изнамират все по-съблазнителни цели, така че планинските склонове ставаха все по-голи, ледени тръпки побиха Юкундус, защото той още от малък беше приятел на гората и я обичаше. И колкото по-големи печалби му носеше търговията, толкова повече се страхуваше той от нея; виждаше се като враг и опустошител на цялата зелена прелест и радост, стана мрачен и често го обхващаше тъга. Един ден, когато жена му, виждайки как веселата му усмивка — тъй подобна на нейната, сякаш бяха две капки роса — започна да се появява все по-рядко на лицето му, го запита за причината на тъгата му, той й разкри болката си. Според нея обаче, със или без съгласието на мъжа й, нещата щяха да следват своя ход и ако той се откажеше от работата си, по всяка вероятност те дори щяха да тръгнат още по-лошо; а освен това нейното съкровено желание беше да види, че Юкундус се е замогнал и е станал независим със собствените си сили, за да може тя още повече да се гордее с него. Затова тя не подкрепи намерението на мъжа си да прекрати тази търговия, а, напротив, по-скоро го насърчи да продължи работата си и той я послуша.

Така на един неравен и стръмен планински склон, който се наричаше Волфхартсгерен, бе изсечено голямо пространство нискостеблена гора. От незапомнени времена над нея се извисяваше един огромен купол от листа — короната на хилядолетен дъб, който местните хора наричаха Волфхартсгереновия дъб. В стари хроники и документи обаче този дъб, който служеше като белег и отличителен знак, се споменаваше с други имена, които бяха указание, че младият му връх се е къпал в утринния ветрец още по времето на старите германци. След като изсякоха гората наоколо — бяха решили да запазят огромното дърво за някаква специална продажба, — дъбът представляваше такъв внушителен паметник, какъвто никой владетел и никой народ в света не би могъл да издигне или да пренесе от другаде тук, дори и да пожертвуваше всичките си богатства. Долната част на ствола му беше почти десет стъпки дебела, а напречните клони, които отдалеч изглеждаха като нежни вейки, очертани върху синевата, отблизо бяха като цели огромни дървета. Това паметно дърво се виждаше от много мили наоколо и мнозина идваха да го разгледат отблизо.

Докато чакаха да видят кой купувач ще предложи най-висока цена, на Юкундус му дожаля за дървото и той се опита да го спаси. Изтъкна пред съгражданите си, че на една община подобава да запази този свидетел на миналото да краси околността; нека не се лакомят за пари и го оставят и занапред да се радва на въздуха, росата и педята земя, тъй като сравнително малката печалба, която биха изкарали от него, не може да се мери с неоценимата скрита стойност на такова богатство. Но никой не искаше да го чуе. Именно здравето на стария гигант щеше да му струва живота, защото — както казаха на Юкундус — сега точно е времето да се изкара най-голяма печалба от него; заболее ли веднъж стволът, цената му веднага ще падне значително. Тогава Юкундус се обърна към правителството и го помоли да благоволи да нареди по принцип да се запазват отделни красиви дървета, където и да се намират те. Отговориха му, че държавата притежавала гори за милиони талери и по свое желание можела да ги увеличи, обаче тя не притежавала нито един талер — пък и нямала никакво право да закупува от общинските землища годни за сечене дървета, за да ги запази.

Юкундус разбра, че не навсякъде са склонни да възприемат идеята му, че така той само се излага като делови човек и че зад гърба му хората се присмиват на неговите приумици. Тогава той сам откупи дъба заедно с мястото около него, разчисти наоколо храстите и постави пейка под дървото; оттам се откриваше чудесна гледка към далечината и всички, които идваха да се радват на изгледа, хвалеха постъпката му. Но от този миг всеки гледаше да извлече някаква облага от него или да го изиграе, сякаш той бе някакъв богаташ, когото човек няма защо да жали.

Понеже му беше противно да се занимава с изсичането на горите, Юкундус постепенно, но все пак твърде бързо промени занятието си, като изостави търговията с дървен материал и вместо това се залови да купува и продава ония богатства, които се добиват от недрата на земята и заместват дървата. Той откри складове за черни и кафяви въглища, внесе каменинови и железни тръби, с които искаше да замени дървените водопроводни тръби, докара тухли за по-леки строежи, при които обикновено се използуваше дърво, достави цимент за направа на резервоари и успя да склони един богат селянин да си направи една огромна и здрава каца от цимент, та да държи в нея ширата си на хладно. Когато това му се удаде, във въображението си той вече виждаше във всяка изба вместо дървените бъчви само такива съдове, подобни на някогашните глинени делви за вино, вградени в земята, и смяташе, че само по този начин ще се спести дъбовото дърво. Той закупи също големи количества стари железопътни релси, които успешно заместваха дървените греди.

Естествено износът на дървен материал продължаваше и без него — трупите просто го отминаваха на път за ненаситните градове, които поглъщаха всичко. Но сега поне съвестта му беше чиста, а без този безмълвен съдружник той не се чувствуваше щастлив като търговец. Впрочем новите му сделки сами по себе си щяха да му носят печалба, ако при промяната на търговията му не бе настъпило известно сътресение и ако държането на останалите търговци спрямо него не се бе променило, откакто той пое стария дъб на собствена издръжка, сякаш това дърво бе негов храненик; така сега търговците показаха истинския си лик.

Юкундус говореше винаги истината и затова вярваше всичко, което му казваха хората. Още в началото на разговора той разкриваше обикновено всичките си намерения — какво смята да прави, какво ще купи, какво ще продаде, и приемаше за истина всичко, което другите му казваха за собствените си условия, за някоя покупка или продажба и за качеството на стоката. На първо време те си мислеха, че Юкундус все пак ще се постарае да разучи нещата и да провери истинността на твърденията им, а по-късно, когато видяха, че не го правеше, направо започнаха дръзко и предумишлено да го мамят.

Тук вече не помагаше никаква опитност и всички предупреждения на жена му и майка му да не бъде толкова лековерен, бяха напусто. Още на следния път той пак вярваше на думите на търговеца, защото просто не можеше да постъпи другояче, пък да спори и да се пазари дълго, му беше извънредно противно и му се струваше недостойно. При това той беше твърде неопитен финансист и не умееше да борави нито с пари, нито с кредити. И така един ден всичките му средства се изчерпаха и краят настъпи. Това стана съвсем ненадейно, защото до неотдавна той се бе захващал ту с една, ту с друга търговия и никога не се бе занимавал със спекулации.

Юкундус се питаше дали да довери най-напред на майка си, а после на жена си, или на двете едновременно, че е загубил цялото си състояние и че трябва да започне всичко отначало, но как и какво — сам не знае. Най-после реши да говори първо с жена си и щом остана насаме с нея в кантората си, със свито сърце започна да й разправя за тежкото си положение. Тя се приближи до него, погали го по загриженото чело и прекъсна думите му, като го запита дали е водил правилно и редовно търговските си книги. И когато той отвърна утвърдително на въпроса й, Юстинатака сладко му се усмихна, че сърцето му се стопи от нежност. Тогава тя му призна, че знаела как стоят работите му, защото недавна, подтикната от любопитство, прегледала, докато отсъствувал, неговите или по-скоро техните общи книжа.

В същност тя отдавна беше разбрала, че мъжът й има някакви грижи, които крие от нея; затова един спокоен неделен ден, когато той беше заминал по работа и както обикновено беше оставил ключовете си на масичката й за шиене, тя ги взе, заключи се в кантората му и прегледа търговските му книги й сметки, тъй като разбираше доста от счетоводство. Всичко беше съвсем ясно и очевидно и всичко беше записано както трябва. Обаче тя разбра, че това положение не може да продължи дълго, но че нямаше и опасност от някакъв позорен край, ако всички сметки се уредят навреме. Уверена в откровеността му и сигурна, че няма да мине много време и той ще й се довери, тя не остана със скръстени ръце, а посвети родителите си в тази тайна. Още когато бяха дали съгласието си за женитбата на Юстина, в гордото съзнание на тези богати хора се бе породила мисълта за подобно развитие на нещата и те тайно бяха решили, че ако на младите хора не им провърви в Зелдвила — нещо, което беше твърде вероятно, — те ще ги вземат при себе си в Шванау. Така че Юстина не се изплаши много от това, което откри; по-скоро изпитваше някаква скрита радост, че най-после ще привлече обичния си хубав и добър съпруг в бащината си къща, където ще го обкръжи с нежни грижи и ще го увие в коприна като чупливо стъклено човече.

Но когато му съобщи плановете си и му каза, че той ще трябва само да ликвидира бързо и тихо търговията си в Зелдвила и да се преселят в Шванау, където за Юкундус все ще се намери някаква работа, той пребледня и каза:

— Това значи да се простя със свободата и с достойнството си! По-скоро бих се заловил да цепя дърва!

— Добре, тогава и аз ще тръгна с тебе! — отвърна Юстина. — Ще ти помагам да режем дървата с трион, а когато застанем в дъжда на улицата и започнем да теглим напред-назад триона, така ще се караме, че хората ще се спират да ни гледат, както ние с тебе гледахме ония двамата в големия град, когато бяхме на сватбено пътешествие! — Тя седна и продължи: — Спомняш ли си какво странно впечатление ни направиха те? Валеше, валеше, сякаш никога нямаше да спре; и дървата бяха мокри, и трионът беше мокър, и мъжът и жената бяха измокрени до кости, но теглеха непрестанно триона насам-натам, като се караха ожесточено с най-обидни думи. А знаеш ли защо? Караха се от неволя, от немотия, от грижи и ни най-малко не се срамуваха, че хората ги слушат…

— Не говори така! — извика Юкундус. — Как можа тъй да преиначиш и да изопачиш думите ми, когато много добре знаеш какво искам да кажа!

— Това, което казах, може да се разбира най-различно! — отвърна Юстина. — Хайде — рече тя и обви ръка около раменете му. — Там всички те обичат и всички искат да ти помогнат, а ти ще се почувствуваш истински мъж, когато имаш здрава почва под краката си! Тук обаче ние не можем да виреем!

Юкундус прекъсна разговора, за да събере мислите си; беше объркан и смутен, защото за разлика от жена си не считаше положението си така отчайващо и безнадеждно и нейните думи дълбоко го засегнаха. Отиде при майка си, но щом разбра как стоят работите му, тя веднага се разплака. Струваше й се, че всичко ще бъде загубено, ако синът й се откъсне от жена си и нейния род; тя го закле да не разрушава собственото си щастие и щастието на близките си.

Добрата майка се бе борила дълго с бедността и смяташе, че с разумната женитба на сина си завинаги е успяла да се отърве от нея; затова сега тя плашеше от немотията като от остър меч.

Юстина от своя страна мразеше и презираше сиромашията като някакво зло, като нещо долно само по себе си щом естествено не се касаеше за чужди ней бедни хора, на които човек спокойно може да направи някое добро. Тя дори се занимаваше усърдно и редовно с благотворителност и често навестяваше бедните в колибите им. Но когато бедността проникнеше в нейната среда — у кръвни роднини или близки приятели, — тя изпитваше някакво дълбоко отвращение и бягаше от нея като от чума.

Напразно Юкундус отиде повторно при жена си и й обясни, че тя все пак би могла да направи опит и за кратко време да сподели неизвестната му съдба, тъй като богатото й наследство е осигурено и в края на краищата тя винаги може да намери убежище бащиния си дом. Юстина обаче не искаше да останат нито един ден изложени на мизерия и унижения и когато дойде баща й и любезно се зае да убеди зет си като за нещо съвсем естествено, което щяло да бъде от полза за всички, Юкундус се видя принуден да отстъпи.

Уредиха заплатите на работниците и ги освободиха, продадоха имота, защото майката, която имаше дял в него, не искаше да остане сама в Зелдвила, и приключиха с всички поети от него задължения. Засега Юкундус остана без нито един талер в джоба и това го караше да се чувствува твърде неловко. През това време, весела и бодра, Юстина се занимаваше с опаковането на покъщнината и следеше приготовленията за преселването им; ту отиваше в Шванау да подрежда къщата, ту се връщаше в Зелдвила, за да урежда нещата, разполагаше винаги с много пари и залисана в радостно усърдие, съвсем не помисляше дали Юкундус не се нуждае от нещо и дали има пари на ръка.

Юкундус имаше чувството, че трябва да замине за някаква далечна страна без никакви пари, при съвсем чужди хора, чийто език не разбира. И той загрижено се питаше отде може да изкара поне малко пари за себе си, та да има за всеки случай. Останал му беше само големият дъб, който той беше спасил и запазил досега. С унила усмивка той продаде в края на краищата стария великан заедно със земята наоколо и получи няколко хиляди франка, които скъта грижливо.

Човекът, който купи дървото, веднага нае десетина работници и цели осем дни те разчистваха и подкопаваха корените на стария дъб. Когато най-после всичко беше готово, за да повалят дървото, теглейки го с въжета, всичко живо от Зелдвила се стече на хълма да гледа; хиляди хора, запасени богато с ядене и пиене, се разположиха наоколо.

Завързаха клоните на короната с дебели въжета, за които се наловиха дълги редици мъже, и по даден знак започнаха да теглят; дъбът обаче едва-едва се заклати и трябваше пак часове наред да освобождават и да режат мощните корени. През това време народът ядеше и пиеше — за зелдвилци това беше един прекрасен ден, изпълнен с възбуда и напрегнато очакване.

Най-после отново опразниха надалеч мястото около дъба и отново започнаха да теглят въжетата. Няколко минути дървото силно се люля и най-после в настъпилата гробна тишина дъбът се строполи с прекършени клони и бялата им дървесина блесна оголена. Народът нададе вик и веднага се струпа около огромния ствол. Стотици хора се закатериха нагоре по зеления клонак на короната, която лежеше в праха. Други пъплеха из дупката на коренището и ровеха из пръстта. Но не можаха да намерят нищо освен късче излято дебело стъкло, останало още от римско време, което беше толкова старо, че блестеше като седеф, и едно острие на стрела, разядено от ръжда.

В същото време по един отдалечен път високо горе в планината бавно минаваше Юкундус заедно с близките си на път за Шванау. Внезапно неколцина селяни, които работеха наоколо, се развикаха, сочейки към хоризонта:

— Я гледайте как се люлее старият дъб на Волфхартсгерен. Нима там се е извила вихрушка? — Защото те не можеха да видят хората, които теглеха дъба.

Юкундус също погледна нататък и този миг дъбът изчезна и на негово място остана само синьо небе.

Сърцето му се сви от болка, сякаш той единствен беше виновен за това и сякаш носеше в себе си съвестта на велия си роден край.

През цялата вечер и зелдвилци бяха по-скоро тъжни, отколкото весели, защото вече го нямаше нито дървото, нито Юкунди.

 

 

В началото, след като се настани в Шаанау, Юкундус прекарваше повечето времена хълма при бабата и дядото, от които преди изпитваше почти страх поради техния привидно нелюбезен и груб характер и неспокойния им дух. С течение на времето обаче той не само се сближи със старите, но стана и техен любимец — както често се случва при селяни, които обичат сред своето открай време осигурено съществование да имат край себе си някое бездейно, различно от тях същество, което да ги развеселява. Те съзираха у младия човек не само някаква съвсем чужда за тях непрактичност, но и нещо твърде мило, което по всяка вероятност нямаше да му донесе много щастие и заради това заслужаваше състрадание и съчувствие. Така мислеха двамата „пазители на закона“, както още ги наричаше народът, понеже преди половин век дядото бе заемал тази сега вече несъществуваща длъжност — съдия по брачните дела и по нарушенията на добрите нрави. Стара като самата титла беше и кройката на бялата шапчица и на големия бял шал, с който се издокарваше „пазителката на закона“. Всичко това беше останало още от времето, когато Гьоте писа след едно пътуване из онзи край, че там човек добива чудесна и идеална представа за най-хубавата и най-културно уредена област — сградите са разположени далеч една от друга, а между тях се ширят лозя, нивя, зеленчукови и овощни градини и човек вижда пред очите си най-висока култура, съчетана с известно умерено благосъстояние — нещо, което всички икономисти препоръчват.

В това високо планинско имение всичко си беше останало непроменено — и жилищните сгради, и мебелите от орехово дърво в стаите, и съдините в долапите докато промененият облик на новото време и подобреният начин на живот си пробиваха път долу край брега на езерото. Юкундус се радваше на чистия планински въздух и така усърдно помагаше на старите и ратаите, че в скоро време научи цялата земеделска работа и стана дясната ръка на старците, които не искаха да се разделят с него.

Юстина беше доволна, че мъжът й можа да спечели уважението на баба й и дядо й, и обичаше често да се изкачва горе на хълма, за да го вземе и вечерта заедно да се приберат у дома си. Беше особено щастлива, когато веднъж по коситба ги завари буря и бяха принудени да прекарат горе нощта. Тогава тя свали модния си жакет, наметна един от белите шалове на баба си и завърза краищата му на гърба си. После приготви млечна супа със запръжка, изпече ароматна пита с яйца и изпържи вкусна тлъста наденичка, която измъкна от килера, без да пита някого. Когато я видяха как с поруменяло лице и весели сияещи очи налива лекото кристално вино от лъскавата калаена кана, старите си казаха, че сега тя наистина прилича на някогашна селска девойка и решиха да я облекат като млада селянка от едно време. Бабата донесе стария си гранатов накит, празничните си шапчици и копринени жакети, които бе носила преди шестдесет години, когато беше в разцвета на младостта си. Сега с тях се облече внучката и това достави удоволствие на всички. Но вместо в огледалото Юстина се оглеждаше с щастлива усмивка в очите на Юкундус, който я гледаше възхитен, сякаш вижда някое видение, изплувало от далечни времена.

И в неделен ден Юкундус отиваше обикновено на хълма, тъй като там се чувствуваше по-добре, отколкото долу сред големия, но еднообразен шум на бъбривите гости, които често се събираха у дома им.

В празнични дни горе в имението библията стоеше винаги разтворена на масата, за да може през дългите свободни часове старата жена да прочете от време на време по някоя глава от нея — както обикновено в дните на отмора човек приготвя кана вино, паница череши или други лакомства, за да се почерпва сегиз-тогиз с тях.

Когато бабата се умореше да чете и сложеше сухото розмариново клонче и очилата си върху библията, Юкундус обичаше да сяда пред масата и да попрочита нещо от нея, защото иначе рядко му попадаше тази книга — обикновено човек има да чете все нещо по-ново и по-важно или пък смяла, че достатъчно познава ония стари истории, които е бил длъжен да изучава в училище. Той съзерцаваше мрачните бурни глъбини на Стария завет, страстните образи в него или пък откриваше хамлетовската сцена в евангелието на Йоана, където Исус замислено пише с пръст нещо на земята, а после казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху грешницата!“, след това пак се навежда и пише, а когато се изправя, вижда, че всички обвинители са си отишли и жената стои сама пред него в притихналия храм.

Бабата обичаше да го гледа зачетен така, защото беше много религиозна, държеше на старите догми и беше убедена, че четенето на библията е твърде полезно за всекиго. За да представи в по-добра светлина Юкундус, който не ходеше на черква, Юстина беше казала на старците, че той е философ, защото тя самата бе привърженица на смътната съвременна религия и колкото по-лишени от образ бяха представите й, толкова по-силна беше вярата й. Веднъж, когато той пак се бе зачел в библията, старицата доверчиво седна тъй близо до него, че ситно надиплените дантелени крила на шапчицата й докоснаха неговата буза, и като погали нежно ръката му, каза:

— Е, господин философе, винаги съм смятала, че ти все пак имаш малко страх от бога!

Тези думи изненадаха Юкундус и той се замисли. Струваше му се, че знае точно какво трябва да й отговори; но ако човек поразсъди — имаше ли въобще смисъл да доверява на старата жена това, за което в същност собствената му съпруга никога не го бе запитвала? Пък и как можеше тя да го попита за нещо, което сама не познаваше? Защото у нея имаше топло религиозно чувство, но по отношение на божествените неща беше твърде любопитна и невъздържана, а при това проявяваше и прекадена самоувереност, за да изпитва онова, което в истинския смисъл на думата се разбира под понятието страх от бога. От най-известните проповедници, подир които беше пътувала, за да слуша беседите им от амвона, тя беше разбрала, че положението на добрия дядо господ сега е твърде критично. Обаче към Христос най-прекрасния и съвършен човек, както го наричаха тези свещеници — тя хранеше по-скоро чувството на сестринска почит или екзалтирано приятелство, за него тя би избродирала най-хубавата възглавничка и най-разкошните пантофи, та достойно да служат за отмора на главата и краката му! Да, най-дълбоко вълнение я бе обхванало преди години, когато през време на едно пътуване видя онази прочута картина на Кореджо, която с магическа сила изобразява мъченическия лик на Христа върху кърпата на Вероника. Съзерцавайки мечтателно замръзналия израз на върховно страдание, тя беше въздъхнала дълбоко и търсейки веднага съчувствие, се бе усмихнала на мъжа си, който стоеше до нея; и днес още този миг бе един от най-свидните й спомени. Всичко това обаче съвсем не приличаше на страх от бога.

Но тъй като сега старата очакваше отговор, Юкундус рече замислено:

— Смятам, че в същност у мене все пак има нещо като страх от бога, защото аз не съм способен да изрека дръзки думи към живота и съдбата. Считам, че не мога да искам нещата да вървят непременно добре, и то навсякъде; по-скоро се страхувам, че тук-таме нещо може да тръгне зле, но се надявам, че след това то пак ще се оправи. При това, каквото и да върша и да мисля — макар никой да не ме вижда и никой да не го знае, — аз никога не забравям света в неговата цялост и имам чувството, че сякаш в края на краищата всички знаят всичко и никой човек не може да разчита, че мислите и действията му ще останат напълно скрити и че ако пожелае, може до гроб да премълчи глупостите и грешките, които е извършил. На една част от нас хората това е вродено, на друга — не, независимо от всички поучения на религията. Да, обикновено най-яростните поддръжници на вярата и фанатиците не чувствуват никакъв страх пред бога, иначе не биха живели така и не биха вършили онова, което действително вършат.

Не знам как е възможно и как е устроено това — всички да знаят всичко; но смятам, че се касае за някаква огромна република на вселената, която съществува според един-единствен и вечен закон и в която в края на краищата всичко е общо достояние. Нашите днешни ограничени познания ни карат повече от всякога да предугаждаме една такава възможност; защото никога досега не е била така осезателна скритата истина на словото, написано в тази книга: „В дома на отца ми има много жилища.“

— Амин! — рече старата, която слушаше много внимателно. — Това, което ти говориш, все пак е нещо и е по-добре, отколкото нищо. Но ти продължавай да четеш все така усърдно моята библия, така може би по-лесно ще намериш кмет за твоята република!

— Напълно е възможно — отвърна със смях Юкундус — някога да изберат такъв, та дядо господ да стане нещо като изборен цар.

Старата също се разсмя на това хрумване и извика:

— Значи, някакъв крайно уважаван световен „амман“! Подобно на областните „аммани“ там, отвъд планината!

При тези думи тя посочи през отворения прозорец нататък към планината, където в старите областни републики така наричаха най-висшите си управници.

Тя продължи да се смее на тези думи — беше вече на преклонна възраст и обичаше постоянно да мисли за бога и за вечността и затова невинната игра с божието име беше добре дошла за нея, тъй като това бе пак случай да спомене господа.

Както двамата се забавляваха и смееха с този не съвсем реден разговор за религията, Юстина надзърна през саксиите с карамфили, които бяха наредени по перваза на прозореца; лицето й пламтеше по-ярко от цветовете им, защото тъкмо бе изкачила хълма — беше дошла да вземе мъжа си. Красивото й лице поруменя още повече, когато бабата весело извика:

— Ела бързо тука, мое дете, да чуеш една новина! Твоят мъж има макар и мъничко истински страх от бога, току-що сам ми го призна!

В същия миг странна ревност обзе Юстина: как може баба й да знае по-добре от нея, собствената му жена, какво мисли Юкундус, и затова извика:

— Навярно затова досега нито веднъж не ми е направил честта да дойде с мене на черква!

— Успокой се! — рече Юкундус. — Не се карай! Ние не се караме и за бистрата вода, която всеки пие, когато и където пожелае!

Юстина подхвана тези думи, когато, уловени под ръка, заслизаха вечерта по склона, за да се приберат по един по-заобиколен път.

— Ние не се караме за водата, но трябва да се стараем да не започнем да се караме за насъщния хляб нито помежду си, нито с другите! — рече тя и му разказа колко много семейството й и тя самата желаели той да се залови сериозно на работа в голямото занаятчийско и търговско предприятие на тяхната фирма и да поеме някоя служба там. Земеделската работа при старите на планината не била твърде подходяща за него и не водела до нищо, а долу в града всички били готови да го въведат в търговията и честно да делят с него труд и печалби.

Юкундус схвана добре какво искаше да каже тя с тези думи: в семейството не търпяха никого, който не беше годен или не желаеше да стане богат. И тъй като дълбоко в себе си той не можеше да иска близките на Юстина да бъдат настроени по-другояче към него, се съгласи, без повече да се колебае, макар тайно да изпитваше известна неувереност към собствените си сили. Така той каза на Юстина, че ще започне работа още на следната сутрин, която беше понеделник, и ще се помъчи да си изкара заплатата за цялата седмица.

Рано на другия ден той беше въведен в канторите и работните помещения на фирмата, за да се запознае и овладее един по един разни клонове на търговията. От повече от тридесет години фирмата „Глор“ се занимаваше с тъкане на коприна и с течение на времето работата значително се бе разраснала. В стотина селски къщи, пръснати по слънчевите склонове на планината, зад чистите прозорци имаше станове, на които девойки и млади невести от народа бързо и сръчно тъчаха лъскави копринени платове и полагаха в домовете си основите на едно скромно благосъстояние. По всички пътеки пъргаво крачеха забързани жени с кросна на рамо, които отиваха да предадат изтъканото платно и да вземат свила за ново. А в няколко големи зали на предприятието бяха наредени и машини, на които работници тъчаха по-тежките и по-скъпи платове. Закупуването на суровата коприна, обработването й през различните манипулации, надзираването на работниците и преценката на работата им, продажбата на натрупаните запаси, изгледите на пазара, улучването на най-подходящия момент за всяка търговска сделка и накрая — най-изгодното оползотворяване на приходите — всичко това изискваше една непрекъсната и бърза дейност, редица преплетени едно с друго съображения и голяма опитност.

Отношенията с многобройните търговски посредници, дошли да предлагат пашкули от всички краища на света, връзките с агентите, които посредничеха за износа на готовите платове за други части на света и сами се стараеха да натрупат богатство, изискваха неотслабващо внимание и ловкост, бързина и съобразителност. Разрастващата се от ден на ден конкуренция налагаше грижливо да се обсъжда начинът, по който да се използуват сумите, и същевременно най-точно да се проверява здравината и качеството на извършената работа. А тъй като бе мода да се основават нови предприятия, същите работници, които трябваше да бъдат строго надзиравани, се търсеха усилено и биваха привличани от новите фирми. Минеше ли обаче тази мода, тогава с оглед на по-добри дни те трябваше да бъдат задържани на работа, макар и с известни жертви.

От друга страна трябваше, внимателно да се следи всяка промяна във вкуса и нуждите на хората от най-различните краища на света. За старите уредени страни, където градските жени водят светски живот, трябваше да се доставят красиви и трайни копринени платове; търсеха се и евтини, ефектни материи за рокли, които жените на калифорнийските и австралийските авантюристи обличаха само през няколкото дни на бурни веселби, а после ги захвърляха. В зависимост от това за коя страна бяха определени коприните, трябваше да се прибегне до майсторското изкуство на големите бояджийски работилници и да се води борба с тях за най-хубавите и трайни цветове, предназначени за набитото око на опитните домакини или пък за измамния блясък на евтината стока, определена за цветнокожите красавици от най-далечния Запад.

Пуснаха Юкундус сред кипежа на тази сложна и заплетена дейност, за да го научат да плува, но той не издържа добре изпита. В началото при някои отделни по-прости сделки всичко вървеше както трябва, защото работеше внимателно и грижливо. Скоро обаче съдружниците му взеха да се оплакват, че бил бавен — пъргавостта и живата, будна мисъл на първата му младост бяха преминали вече — и че никак, никак не напредвал в работата. За да го научат насила да плува, го хвърлиха с главата надолу във водовъртежа и той бързо се завъртя в него, привидно спокоен, но със свито от страх сърце, докато накрая съвсем се обърка. Работниците го мамеха със свилата, която им даваше, като тъчаха коприната съвсем тънка и рядка и се оправдаваха с разни измислени предлози. Други успяваха да измислят търговски тайни от него и не след дълго сами се явяваха като опасни конкуренти. Въпреки всичките си решения той вярваше слепешката на посредниците и комисионерите и веднага одобряваше всичките им предложения още преди съдружниците му да бяха чули какво искат да кажат и да им дадат отговор. Тази липса на такт, която не бе присъща на характера му, сякаш все повече се задълбочаваше. Щом се заговореше за сделки, някакво неестествено затъпяване обхващаше душата му и размътваше мислите му. И не измина и половин година и на всички стана ясно, че подобно на някой скрит лалугер той незабелязано бе нанасял чувствителни щети, които се изразиха в загуби на предприятието, и това не остана скрито за никого.

Когато Юстина забеляза, че чиновниците от фирмата, пък и чужди хора не гледаха вече на мъжа й като на светило, а го съжаляваха и му се присмиваха, разтревожена и загрижена, тя скришом си поплака — измъчваше я страх, че сама ще започне да го смята за нещастен и ограничен човек. А и това, което казаха баща й и братята й, когато се събраха да обсъдят положението на Юкундус, съвсем не беше от естество да повдигне духа и самочувствието й. И дори утешителните думи на майка й, че в такива фирми все пак можело да има и един недостатъчно ориентиран човек, стига иначе да е порядъчен, не можаха да я ободрят.

А когато отидеше при свекърва си, за да поприказва с нея и да си излее мъката, старата жена се разплакваше и я заклеваше да изчака — Юкундус положително не бил глупав и все някак щял да съумее да се прояви.

Юкундус нямаше и понятие за това, което се говореше за него, но все пак нещо го гнетеше. Тъй като всеки беше убеден, че това положение няма да продължи дълго, без да се стигне до някакво обяснение, никой не искаше пръв да заговори с него и никой не искаше пръв да го оскърби. Все пак около него като че ли се носеше лека мъгла, която сякаш забулваше очите на околните и заглушаваше звука на гласовете им.

Но когато един ден той пак закупи голямо количество сурова коприна по цена, валидна до преди двайсет часа, но спаднала вече малко, и го помолиха да не се занимава с този вид сделки, а след няколко дни тази молба се повтори за друг вид сделки, той се смути и цял ден не похвана нищо. Едва когато никой не го попита защо стои без работа и не върши нищо, докато всичко наоколо продължаваше обичайния си ход, сякаш нищо не се бе случило, Юкундус най-после схвана положението си и пълното си усамотение.

Още същия ден подозренията му се потвърдиха.

Вечерта Юстина беше поканена в дома на свещеника, където той щеше да държи беседа за съвременното обновяване и възраждане на черквата чрез изкуството — тема, която много й се нравеше и ако се съди по някои дребни прояви, живо я занимаваше. Юкундус от своя страна се отнасяше въздържано към този въпрос и предпочиташе да стои колкото се може по-далеч от обсега на проповедите на свещеника. Но тъй като беше мрачен есенен ден, той беше обещал на жена си да отиде да я вземе.

 

 

Свещеникът беше един от най-крайните защитници на идеята за една реформирана черква — религиозната общност на бъдещето. На младини той бе държал, общо взето, свободолюбиви и хубави речи, така че паството, което му беше поверено, изпадаше във възторг от тях, макар и да не беше съвсем наясно на каква почва в същност стои. Под закрилата на светската власт и по примера на отдавна изпитани водачи младото поколение си бе извоювало правото да води по-свободен живот и се бе наложило да се проповядва от амвона по свободен мироглед. Строгата сериозна догма неусетно бе изтикана настрани и принудена да защищава правото си на съществование, без това особено много да се отрази на външните форми на богослужението. Старите псалми, старите молитви, старите библейски текстове се тачеха както преди и само при особени случаи свръхестественото се тълкуваше по човешки; иначе Христос си оставаше спасител и господ и вярата в единството и духовната същност на световното устройство, както и на безсмъртието на душата, не биваше да се разколебава. Теологията се считаше все още за точна, завършена наука, дори и тогава, когато нейните представители отдавна вече тайничко възприемаха всевъзможни съмнителни възгледи, считаха благия дядо господ за обикновен, добър човек и въздишайки скрито, си мислеха, че това може да тури край и на собствения им авторитет.

При това те гледаха с презрение на по-раншните просветители и рационалисти, които със смелостта си и в безкръвната революция все пак бяха подготвили сегашното време; самодоволно се присмиваха на еснафите, които се мъчеха да обясняват всички чудеса, макар че и те самите приемаха като изключение едно или друго чудо и го считаха наполовина за естествено, наполовина за свръхестествено.

Но и това щастливо време, когато всичко си вървеше приятно и славно за всеки, който умееше да говори и комуто не липсваше смелост, се промени, както се променя всичко на този свят.

Именно все по-голямото разпространение на растящата сила на свободолюбивото течение подхранваше у духовниците желанието за по-здраво сплотяване и по-добра организация, както и стремежа към господство; а този стремеж доведе същевременно до все по-ясен израз на онова, което в същност те изповядваха и мислеха.

От друга страна обаче, това беше и времето, когато физиците направиха редица забележителни опити и открития и когато у хората се засили склонността да смятат, че непременно трябва да разбират всичко, което виждат, и някак естествено да вадят от частните случаи заключения за общите правила, често обаче не и тогава, когато беше най-необходимо.

Новите философи, които окачваха клишетата си като стари шапки от един гвоздей на друг, разпространяваха злобни и дръзки празнословия и хората се считаха задължени да повтарят техните мнения и мъдрости.

Онези измежду свещениците, които бяха по-скромни и тихи, си мислеха, че не е от особено значение дали има повече или по-малко неясноти в богословието и си седяха разумно и кротко на спечелените позиции и воюваха само срещу старите врагове и потисници. Другите пък за нищо на света не искаха хората да ги смятат, че са изостанали, и си придаваха вид, че знаят всичко и че стоят начело на всичко. Те се въоръжиха с тежки оръжия и насядаха по крайните клони на дървото, откъдето някой ден сигурно щяха да се сгромолясат с трясък.

Свещеникът от Шванау се беше присъединил към тази група, защото и нему беше невъзможно да живее в конфликт с духа и просветата на времето, както той ги разбираше.

Затова трябвало да се съгласим с науката — проповядваше той, — че не можело един бог-личност да направлява целия свят и поради това не можело да се приеме и теологията. Но там, където свършвала науката, започвали вярата и познанието на смътното и необяснимото, които единствено можели да запълнят душата, и това запълване била именно религията, която — както по-рано, така и сега — трябвало да бъде направлявана, а направляването на религията представлявали именно теологията, духовенството и черквата. Следователно божието слово било безсмъртно и свято, а неговото направляване — свещено и благословено. Както преди, така и сега се издигала дарохранителницата, около която трябвало да се съберат всички, които не искат да загинат в безутешната сърдечна пустош. Да, тайнственото, скрито в дарохранителницата, се нуждаело повече от всякога от благославящите и кадящи свещеници — водачи на безпомощното паство. Никой небивало да пренебрегва дарохранителницата, а всеки трябвало да се обърне, изпълнен с доверие към нейния пазител; затова пък свещениците не бивало вече да се държат настрана от нищо земно, което те все пак разбирали най-добре от всички и били готови — сега както и преди — да помагат и оказват съдействие всекиму, за да вървят работите, както му е редът. В замяна на това те искали само дарохранителницата на Непознатия да бъде почитана като свята и всички да се отнасят с уважение, когато се възвестява неговото име и се пише за него.

После свещеникът съжаляваше със затрогващ глас, че от амвона се говорело неискрено, че нещата не се наричали с истинските им имена и че проповедниците не смеели да кажат чистата истина на народа, сякаш той нямало да може да я понесе, и той описваше неискреността и умението да се замъглява истината така ловко, че заслушаното паство закрещяваше въодушевено:

Колко хубаво, колко вярно и проникновено говори той!

Тогава обаче той отново подканваше богомолците да се откажат от всяка дребнавост и да се обрекат на мисълта за безсмъртието, като придадат святост на всичко, което вършат. Наистина трябвало да се признае на науката, че личното, по-нататъшното съществование на всяка душа вероятно е било само мечта на миналото. И ако някой все пак искал и чувствувал нужда да се надява на безсмъртието, никой нямало да му отнеме тази надежда; впрочем безсмъртието било вече тук — сега и във всеки миг. То се състояло в непрестанните действия, извършвани от едно вдишване до друго, и в тях се криела гаранцията за вечното безсмъртие. От неговите думи останалата неомъжена старица можеше да извади заключение, че ние продължаваме да живеем в нашите деца и внуци; бедният по дух се утешаваше, че мислите и делата му ще пребъдат навеки; онзи, който често се измъчваше от крайна пестеливост и скъперничество, се радваше, че нито един атом от тялото му няма в същност да се загуби, а достойно ще участвува във вечно променящ се вид в кръговрата на природата и щедро ще допринася за поникването на хиляди нови кълнове. А отруденият и обремененият можеше да се надява, че най-после окончателно ще си почине от всички тегла.

Накрая проповедникът украсяваше по най-прекрасен начин сградата на своята проповед с хиляди стихчета и картини, взети от поетите на всички времена и народи — нещо невиждано и нечувано дотогава, и тя заприлича на стаичка на митничар, който е облепил четирите си голи стени с изрезки и илюстрации, с фирмени бланки и винетки на полици от всички краища на света, а пред прозореца си е поставил статуйка на капуцинер, който слага и сваля качулката си.

Но не ставаше дума само да се украси храмът на живото слово, а и действителният храм трябваше да бъде изграден наново, така че да отговаря на изискванията на новото време. Черквата в Шванау беше построена няколко столетия преди Реформацията и бе останала неукрасена още от времето на иконоборството и строгата протестантска вяра. С течение на вековете старинната сива сграда беше обраснала отвън с бръшлян и дива лоза, но отвътре беше белосана и светла, а през блесналите прозорци, които бяха поддържани винаги чисти, волно струеше слънчевата светлина над богомолците. Не се виждаше никаква статуя освен зазиданите гробни плочи на отминали поколения и в светлото, просто, но все пак внушително помещение властвуваше словото на свещеника само, без да бъде подкрепено от каквито и да било видими символи. Три столетия вече енорията се беше чувствувала достатъчно силна и беше отхвърляла всякаква външна материална украса, за да може още по-ревностно да се преклонява пред вътрешното духовно изображение на легендата за избавлението. Сега, когато и това бе сринато от суровите повели на времето, трябваше отново да се прибегне до външната украса, за да бъде укичена с нейна помощ дарохранителницата на Непознатия.

Юстина веднага бе спечелена за тази кауза. За да заглади колкото е възможно повече равнодушното отношение на мъжа си към черквата, тя се бе предала от все сърце на чудноватото реформаторско дело и участвуваше усърдно не само със собствените си богати дарения, но беше и измежду първите, които събираха волни пожертвувания за черквата.

Слънчевата белота на стените, обгърната само от лятна зеленина и цветове, които надничаха през прозореца, трябваше първо да отстъпи място на пъстрата мазилка с готически орнаменти, изрисувана от непохватна ръка. Сводовете на тавана бяха боядисани в синьо и осеяни със златни звезди. След това започнаха да събират дарения за стъклописи и скоро светлите арки бяха изпълнени с хилави образи на евангелисти и апостоли и тези едри, бледо оцветени модерни петна съвсем не бяха в състояние да предизвикат някаква дълбока вътрешна жар, а само някакво мъгляво и болнаво мъждукане.

След това поставиха в олтара престол с балдахин и триптих, които да действуват на богомолците с „естетически стимулиращи средства“, и така отново да започне кръговратът на иконопоклонството, за да завърши неминуемо след време с чудотворни скулптурни изображения, от които капят сълзи или кръв, или пък дори с идоли, та по този начин да създадат материал за бъдещи реформи.

Накрая изхвърлиха потирите за причастие от бял явор, белите излъскани блюда за нафора и калаените кани за вино и при всяко семейно тържество богатите семейства подаряваха сребърни потири, блюда и кани за вино. Това ставаше главно по настояване на Юстина, която вътрешно се гордееше на богатството си и обичаше разкоша, без да съзнава, че по този начин помага на новата черква да натрупа едно порядъчно старо съкровище, което с всеки ден все повече ще започне да се увеличава и да измъква десятък от нивите и лозята и от всяка работна ръка — защото празната дарохранителница може да побере повече от пълната.

Сега вече в черквата бяха представени всички изкуства — застъпена беше дори и скулптурата с няколко боядисани гипсови фигури. Липсваше само музиката, за която набързо се погрижиха. Тъй като нямаше събрани още достатъчно средства, за да купят орган, някой подари една раздрънкана латерна, която бучеше като тромпет; един смесен хор започна да разучава на бърза ръка стари католически черковни песни, които за по-голяма тържественост, пък понеже и без това никой не разбираше старинните думи, се пееха на латински. Разделиха хора на различни групи, привлякоха и обучиха деца, а под формата на една литургия, която трябваше да обнови и съживи черковната служба, поставиха само за опит една истинска малка драма, която с течение на времето лесно можеше да се развие в някое пищно представление на средновековна мистерия.

Ала всичко създадено щеше да бъде безполезно, ако не се приложеше и една благотворна строга дисциплина. Свещеникът държеше непременно да има много хора в храма и затова беше настръхнал срещу всички, които не идваха на черква. Така той насочи копието си преди всичко към ония, които се държаха настрани и дръзваха да знаят сами онова, което той възвестяваше от амвона.

— Не йезуитите и суеверните — крещеше той с пълен глас от амвона — са сега най-опасните враг на черквата, а равнодушните и хладните, които със своята самоуверена надменност, със своето жалко полузнание си мислят, че могат да минат без нашата черква и религиозна общност, презират нашите поучения и проникнати от недостоен светски дух, се стремят само към земното, към материалните си интереси и наслади. Защо не виждаме между нас тогова или оногова, когато сплотени в нашия храм се мъчим да се издигнем над преходното и търсим да намерим божественото и нетленното? Защото сега, когато след стогодишна борба ние освободихме черквата от сковаващата я броня на догмите, тези хора си мислят, че няма вече в какво да вярват, от какво да се боят, на какво да се надяват и че няма нещо, което те не могат да кажат по-добре от който и да е свещеник! Защото те не знаят, че всяка вяра, минала и сегашна, и всички познания за божествените неща образуват само една свързана, голяма и дълбока наука, която продължава да съществува и трябва да бъде насочвана от ония, които са я изучавали и я разбират. И най-после, защото те не знаят, че в горчивия час на смъртта ще жадуват за нашата подкрепа и ще се нуждаят от тайнствената утеха на дарохранителницата!

Но те все още са заслепени от себелюбие и високомерие. И защото благодарение на нашите заслуги сега са свободни и неограничени от нищо, от неблагодарност се отказват да се присъединят към нашите здраво сплотени редици и изправени срещу силата на мрака и на лъжата, да се борят заедно с нас в битката на живота, да превръщат нашата радост в своя радост и наричайки се християни, да украсяват олтара заедно с нас! И така си карат те — равнодушни, безразлични, горделиви. Естествено те не знаят колко бедна и жалка е тяхната самоувереност в нашите очи, тази сигурност, която ние, разбира се, не можем и не желаем да им отнемем, макар те да я дължат само на нас. Естествено те не си дават сметка колко безплоден е пътят, по който вървят и по който не звънтят неделните камбани и не сияят великденските празници и възкресението. Но не възкресението на плътта имам аз пред вид, а възкресението на духа, вечния великден на сърцето! Но какво ги интересува тях всичко това! Никаква благословия не ги съпътствува, душата им е огорчена и яд ги обзема към нас, който се радваме на нашите победи, на делото на нашия бог Исус Христос и се веселим около великденското агне сега и во всеки веков. И когато реките и потоците се освободят от ледовете и нашата ладия, „натежала до потъване от товар, се отдалечи блажена и ликуваща“[13], тогава те ще стоят тъжни на брега и дръзко ще гледат подире ни — отлъчили и осъдили сами! Защото ние не осъждаме никого и не анатемосваме никого. Не, ние оставяме всекиму свобода, не забравяйки впрочем страшно двусмислените думи: „Пред роба, който разкъсва веригите, пред свободния човек не треперете!“[14]

Но ти не ги оставяй да се откъснат от веригите, по-яки от диамант, на твоите вечни нравствени закони, които сам си сътворил, о вселюбиви господи и създателю, творецо на устоите на сушата и на опасващата я морска шир, о ти, който си издигнал вечния небосвод над нас! Върни ги отново в твоето закрилящо светилище, което ние изградихме по твоя повеля, възвестена ни чрез устата на Мойсей:

„И всеки от вас, мъдър по сърце, нека дойде и направи всичко, що е заповядал господ: скинията, нейните платнища и горното й покривало, кукичките и дъските й, върлините й, стълбовете й и подложките й, ковчега и върлините му, очистилището и завесата за преграда, трапезата и върлините й, и всичките й принадлежности и хлебовете на предложението; и светлинна за осветлението с неговите принадлежности, и кандилницата му, и светлинния елей; и кадилния жертвеник, и върлините му, и по мазния елей, и благовонното кандило, и завесата при входа на скинията; умивалника и подложките му, служебните одежди за служба в светилището, и свещените одежди на свещеник Аарона, и одеждите на синовете му, и за свещенодействие.“[15]

Въведи ги в твоя дом, за да се молят заедно с нас.

О мирова душа, о дух на вселюбов,

и ти, неотразим, всечуващ слух господен!

Един безкраен химн, несекващ славослов,

в зори и вечерта оглася небосвода.

 

Един несекващ химн, безкраен славослов,

от вечер до зори оглася небосвода.

Моли се таз душа от синия покров

да вдъхне в тебе зрак и порив благороден!

Господи, дай те да потърсят царството на вечността с копнежа на Гьотевата жрица, която казва:

На този бряг застанал от дълго, аз се взирам —

душата на Елада в далечината диря.

И нека те запеят заедно с издъхващото цвете на поета:

Вечно огнено сърце,

искам в теб да изгоря!

Разгърни се, купол син,

над посърнали недра!

Пролет, славя този твой

свеж зефир и чуден зрак.

Ще заспя без скръб и знам:

ще остана в онзи мрак.

И нека техният отговор бъде:

Дух открай непридирчив,

не губи надежда ти —

семе ще получи туй,

що е длъжно да цъфти.

Нека живия ти прах

пръсне вихрената смърт —

пак от прах ще възкресиш

себе си на тази твърд.

Амин!

Щом проповедникът завършеше тези благозвучни слова, нерядко с бликнали искрени сълзи в очи, сам трогнат от собствените си брътвежи, слушателите му се струпваха около него на излизане от черква и с благодарност му стискаха ръцете. И после край богато наредените трапези лените го обсипваха с прочувствени похвали, а разумните мъже го славеха, задето сега пак можели да служат на черквата и да бъдат добри християни, без някой да ги счита за ограничени и изостанали.

 

 

Между набедените в равнодушие и безразличие беше и Юкундус. Той не беше враждебно настроен към новата черква и не искаше с нищо да й попречи, защото знаеше много добре, че на този свят всяко нещо трябва да си мине по реда. Но със своята наивна любов към истината той не можеше да се преструва, че е привърженик на тази — поне за разумните мъже — престорена набожност и без много приказки и шум той се възползува от правото си на лична свобода. В това отношение Юкундус се показа твърде упорит, защото това бе почти едничката област, в която свободата му не бе ограничена нито от любовта, нито от грижите.

Макар Юстина да бе една от главните опори на черквата, тъй като с уважението, с което се ползуваше, тя би могла да мине едва ли не за председателка на черковното настоятелство, свещеникът не можеше да се примири с държането на мъжа й, който сякаш нарочно искаше да покаже, че не одобрява неговото дело и стои над него. Той чувствуваше това самоотлъчване като ням упрек, отправен към него, и като мълчалива критика на делото му.

Затова свещеникът ненавиждаше Юкундус и го нападаше в проповедите си. Някои от новите свещеници бяха възприели един лош навик от старите: от амвона — откъдето само те имаха право да говорят и никой не биваше да им противоречи — те си позволяваха да казват неща, които лично ги засягат, и по своя воля да порицават и обвиняват когото си искат. Юкундус обаче не знаеше нищо за това, защото не даваше много ухо на хорските приказки и не търсеше да открие смисъла на неясните намеци.

Когато късно вечерта той отиде в дома на свещеника, за да вземе жена си, както беше обещал, проповедникът тъкмо бе свършил беседата си за освежителното взаимодействие между черквата и изящните изкуства, която бе изнесъл пред неколцина приятели. Поканиха Юкундус да поседне за малко.

— Ако бяхте ми направили удоволствието да почетете моята скромна беседа с присъствието си — рече свещеникът, — може би щяхте да намерите някаква възможност за помирение с черквата в мисълта, че е дошло време изкуството да се отблагодари на религията за съществуването си и да се отплати на добрата си и богата, но днес така осиромашала майка! Може би вие сам щяхте да намерите някакво удоволствие в това да участвувате заедно с нас поне в една от големите оратории и заедно с нас да излеете сърцето си в песен, пък дори и да си мислите през това време каквото си щете, като предоставите и на нас същото право!

Изпълнена с надежда, Юстина погледна при тези думи мъжа си. Тя беше запазила най-хубав спомен от музикалното тържество в един голям град, в което бяха участвували двамата още през първата година на техния брак. При изпълнението на тържествената библейска оратория те бяха стояли така близо един до друг, че в паузите можеха да се държат за ръка. Вечерта Юкундус бе прегърнал нежно жена си и й бе признал, че въпреки всичко преживяно никога досега не е бил така щастлив като днес, защото, докато сам е участвувал в тази хармония от музика и песни, е чувал до себе си нейния любим глас.

Но сега, изпаднал в мрачно настроение, което не се бе разведрило от натрапчивата покана на свещеника, той отвърна малко сухо:

— Аз не споделям вашето мнение, че религията е създала изкуството. По-скоро мисля, че изкуството е съществувало само за себе си открай време, че то именно е водило известно време вярата по своя път и я е тласкало напред.

Свещеникът цял се изчерви; в кръга на най-близките си привърженици той не търпеше такива възражения и затова каза:

— Нека не навлизаме много дълбоко в този въпрос. Не само в едно отношение вие сте лаик, иначе сигурно щеше да ви е известно, че днес ние, теолозите, сме включили в нашата богословска наука няколко области на познанието, които по-рано не спадаха към нея, а на хора като вас липсва всяко разбиране по тези въпроси.

Юкундус отвърна малко грубо:

— Може би вие, теолозите, чувствувате такава нужда. Но аз не смятам, че с това вашата теология е придобила характера на жива наука, както и някогашната кабалистика, алхимия и астрология не могат да бъдат наречени науки!

Дълбоко засегнат и обиден от тези думи, свещеникът извика:

— Омразата към нас ви прави сляп и ви кара да говорите безсмислици. Но достатъчно, ние сме се издигнали над вас и над подобните вам, а вие, заслепени от надменността си, ще разбиете глави в нашата здрава крепост!

— Винаги сте готов да минете в крайност! — каза Юкундус, който през това време съвсем се бе успокоил. — Ние не сме се юрнали да разбиваме никакви стени! И въобще не става дума нито за омраза, нито за гняв! Касае се просто за това, че ние не бива да създаваме все нови катедри за неща, на които никой никого не може да научи, ако иска да бъде правдив и честен, и да предоставяме тези катедри на ония, които протягат ръце към тях. Поне аз самият виждам засега така нещата, а на вас ви желая успех, но ви моля мен да ме оставите на мира, защото в това отношение не допускам никакви шеги!

Последните думи той изрече с твърд глас и този глас прободе като нож сърцето на жена му, която вече го бе хванала под ръка, за да си вървят. В обновената черква, която й се струваше така либерална, така просветена и справедлива, в последно време тя беше намерила почти единствената опора, единствен лек срещу тайната мъка, която я гнетеше, а сега мъжът й се бе разбунтувал открито срещу тази черква. Защото в сравнение със свещеника тя го смяташе за непросветен, за невежа и несретник. Сред така образования и красноречив черковен свят внезапно бе избухнало религиозното разцепление, а заедно с него започваше и семейното й нещастие.

Щом излязоха на улицата, Юстина пусна ръката на мъжа си и тръгна до него, като се олюляваше и плачеше тихо. Тъй като валеше дъжд и духаше бурен есенен вятър, Юкундус си помисли, че й е по-удобно да върви сама и не обърна внимание на състоянието й. Когато стигнаха в къщи, тя външно се бе успокоила, вътрешно обаче трепереше от вълнение и негодувание.

Обзет от други грижи, Юкундус бързо забрави тази случка и реши, че те трябва да поговорят за тяхното положение: обясни й, че според него мястото му не било в тази къта, че все пак било редно сам да опита да стъпи здраво на собствените си крака, докато е още време, и поиска тя да дойде с него в столицата, където имал добри връзки и приятели. Ако може, нека вземе малко пари от родителите си, само колкото за в началото, не повече от тези, които вече е изхарчила за черквата и за други нейни прищевки; тогава няма защо да се страхуват за бъдещето.

Последните си думи Юкундус едва смотолеви — сам нямаше да има нужда от нищо, но знаеше, че Юстина се бои от немотията.

Но когато той стигна дотук, тя не можа повече да се сдържи. Суровата първичност на издигналите се от народа семейства, която понякога се проявява у мъжете, сега внезапно избухна и в нея с цялата си грубост. Без да мисли, тя му кресна невъздържано и яростно да върви където ще, тя нямало да тръгне подире му, щом не можел да постигне нищо в тяхното предприятие, където нищо не му липсвало и всички били готови да му помагат. Нито на близките й, нито на нея самата и през ум не можело да им мине да направят и най-малката жертва за такъв загубен човек и да пилеят пари за такъв…

Тя употреби една дума, която едва ли някога бе изричала и която, макар и да не беше неприлична обида, все пак никой истински мъж не би понесъл от страна на жена си.

Едва думите се изплъзнаха от устата й и Юстине стана бяла като платно; с широко отворени очи тя гледаше мъжа си, който, пребледнял още от първите й думи, сега мълчаливо излезе.

Юстина изтича да намери майка си, но тя беше при един от братята й и младата жена отиде в дома му, за да потърси там съвет и закрила.

През това време Юкундус събуди майка си, която се бе почувствувала изморена и си бе легнала да спи, накара я да се облече, събра най-необходимото за път, отиде сам да наеме кола и незабелязани от никого, двамата заминаха в бурната дъждовна нощ. Той беше взел със себе си само малкото скътани пари, които му бяха останали от продажбата на стария дъб.

От този миг у двамата съпрузи не остана ни следа от тяхната лъчезарна и щастлива усмивка, сякаш тя никога не бе разцъфтявала върху лицата им.

Седнал в тъмната кола до състарената си майка, която, примирена със съдбата и капнала за сън, отново беше задрямала, Юкундус виждаше пред себе си красивото лице на Юстина, както в оня миг, когато тя за пръв път му се бе усмихнала.

„Тази усмивка — мислеше си огорчено той — се дължи само на прелестното свиване на един особено оформен мускул, но само едно леко срязване е достатъчно — и цялото очарование изчезва завинаги!“

След като цяла нощ не си бе легнала, Юстина застана в утринната дрезгавина пред огледалото и впери поглед във вцепенените си бледи устни; с мъка се опита да се усмихне на красивия жесток блян по изчезналото щастие. Но устните и страните й си оставаха вкаменени и неподвижни като от мрамор. От този миг насетне тя вече не отвори уста от сутрин до вечер и така дни наред.

Трета глава

Юкундус пристигна в столицата на кантона и тук главната му грижа беше да гледа майка си, която се разболя от тревоги и грижи. Но клетата жена не можа вече да се оправи и скоро се помина, защото бе загубила всякаква надежда, че щастието ще се усмихне отново на сина й, пък и не можеше да го упрекне в нищо, тъй като сама не бе успяла в живота.

Когато се връщаше от погребението й, той срещна един офицер, с когото се познаваше добре, но не го бе виждал от дълго време. Офицерът го попита как живее сега и след като Юкундус му довери някои неща, които все пак можеше да сподели с чужд човек, военният веднага му каза, че търсел тъкмо някои като него, за да заеме едно свободно място в неговата голяма търговска и предприемаческа фирма. Трябвал му спокоен човек, в когото да има доверие, човек, който ще изпълнява бързо и точно задълженията си, няма да се мае много, ще бъде винаги нащрек и главно няма да върши сделки за собствена сметка.

Юкундус се споразумя с военния, прие веднага предложената му служба и още от самото начало всичко тръгна добре. Работата му беше от такова естество, че нямаше нужда нито сам да мами и лъже хората, нито пък да вярва на лъжите на другите. Не беше необходимо да бъде прекалено взискателен или да подбива цените, да се пазари, да надхитрява другите или сам да се пази от техните хитрувания. И когато се отърси постепенно от неувереността си, сякаш завеса падна от очите му и той отново си възвърна способността да разбира и работи с хората.

Така дните му течаха сериозни и тихи, без ни най-малка радост да разведрява лицето му. Беше загубил всякаква връзка с Юстина и напразно очакваше вест от нея, че съжалява за обидата, която му е нанесла, и че го моли за прошка. Да стори това я възпираха обаче близките й, които смятаха, че е по-добре да оставят засега нещата такива, каквито са, и да изчакат да видят дали щастието на Юкундус ще се окаже трайно. Те с право казваха „щастието на Юкундус“, защото, да намериш себе си в такива мрачни дни, е по-скоро въпрос на щастие, отколкото обикновено са склонни да признаят хората; и тук това щастие зависеше може би единствено от случайната среща с онзи опитен и проницателен чужд човек.

Но безрадостният и горчив покой на Юкундус не продължи дълго. В работата си той от ден на ден ставаше все по-полезен и не след дълго — без някой да се застъпи за него — бе повишен доста над длъжността, на която първоначално бе назначен, така че голямата заплата, която по-рано му се струваше почти недостижима, и изгледите да придобие свой собствен имот сега сякаш възникнаха напълно естествено. Тъкмо по това време обаче в обществения живот се появи едно политическо течение, към което той страстно се привърза, по-скоро поради изживяното огорчение, отколкото от някаква симпатия.

Бяха изминали четиридесет години от онези политически преобразования в републиката, благодарение на които народът си възвърна загубените права и разшири тези, които имаше. И сега в по-младото поколение назря решимостта да създаде една нова епоха, но бившите реформатори, които бяха на власт, не я разбираха и не искаха да я признаят. Те бяха на мнение, че светът и държавата — такива каквито, са в момента — са окончателни и добри и затова отказваха с едно вечно и упорито не да сътрудничат за някаква по-съществена промяна, като се ограничаваха само с това непрекъснато да допринасят за постепенното усъвършенствуване на съществуващия ред, който някога така много бе възхваляван. Поради тази съпротива ги считаха за изостанали, дори за врагове на напредъка, и те възбуждаха някакво раздразнение срещу себе си, което с течение на времето ставаше все по-силно. Но тъй като се грижеха за обществените дела съвестно и честно и влагаха много старание във всички работи, които сами по себе си в никакъв случай не можеха да минат за назадничави, трудно можеше да се намери повод за някаква по-голяма акция срещу тях. Защото, ако народът сам не стигне до насилствени действия, от които един ден от само себе си да възникне онова, което желае, ще бъде необходимо огромно душевно напрежение, за да постигне той по законен път целта си — да премахне конституцията, която сам си е дал, и представителите, които сам си е избрал, и да постави на тяхно място нови.

Това напрежение, което при насилствената промяна се предизвиква от проливането на няколко капки разгорещена кръв, достига до народа по друг път и го кара да вземе решения само след като извърши първата си неправда чрез едно несправедливо обвинение, а после — верен на принципа, че онзи, който е извършил неправдата, преследва с все по-голяма омраза пострадалия — не се спира, докато не отхвърли настрана камъка, в който се е препънал, и не си извоюва желания от него нов правен ред.

Но и за такова пълно и цялостно обвинение, което би било достатъчно за тази разпространяваща се психоза, не можеше да се намери истински повод. При изявата на всеки един от незадоволените стремежи не се касаеше до нечестност или желание да се измами народът, а беше само въпрос на целесъобразност, която впрочем се оспорваше.

Щом обаче един народ или една република търси на всяка цена да се скара с водачите и управниците си, той не се чуди много-много как да започне, а измисля все нови и нови поводи. Така и привържениците на това течение застанаха в края на краищата пред управниците си и им казаха: вашите физиономии не ни се нравят вече.

Това стана чрез едно странно политическо движение, което криеше в себе си по-големи ужаси и мъчителни преследвания от която и да е кървава революция, макар никому да не бе ударена нито една плесница и никому да не падна ни косъм от главата.

В началото започнаха да се подиграват с по-незначителните хора заради някои техни слабости, след това взеха да осмиват други, вече по-знатни личности ту заради някои смешни, ту заради някои неподобаващи техни качества, които нарочно се изопачаваха. Това настроение — да се вземат известни хора на прицел и да се преследват с подигравки — се разпространяваше все повече и повече, явиха се подстрекатели и виртуози на гаврите и хулите и не след дълго веселите подигравки се превърнаха в яростни клевети, които се носеха навсякъде, петняха домовете на жертвите и правеха личния им живот за посмешище по улици и площади.

След като жертвите бяха направени за посмешище, забъркани и замесени в едно тесто от клевети, от измислени телесни недъзи и навици и най-често от просташки обноски, и мачкани отвсякъде, внезапно им вменяваха във вина някакви скрити, отдавна извършени престъпления, някакви гадни привички и какви ли не долни мисли и деяния и понеже тези хора се бяха ползували досега с авторитет, вината изпъкваше още по-ярко и ставаше нетърпима. И макар обвиненията в определени престъпления, които от всяка гледна точка би трябвало незабавно да предизвикат съдебно преследване, да бяха оттегляни с усмивка още при първия протест от страна на засегнатите, все пак създаденото неприязнено чувство към тези хора не се изличаваше. Всички други смътни и нелепи обвинения си оставаха, защото жертвите им бяха безпомощни — и така сред всеобщия ужас и отвращение настъпи истинска безнаказаност, още повече, че всеки съдебен процес се превръщаше в тържество за клеветниците, които използуваха случая да отправят най-тежки закани.

Така от всички свърталища и бърлоги се втурнаха участници към този всеобщ събор на клеветата и поруганието. Хора, чиито физиономии, начин на живот и дела бяха подходящи да станат предмет на изобличение, на възмущение и подигравка, заставаха именно в най-предните редици и като истински князе на злоезичието и клеветата издигаха глас. И колкото по-мощен бе гневният вой, толкова по-тихи и боязливи ставаха охулените. Но за обвинените най-страшна беше изтърканата фраза, която лекомислените зяпльовци повтаряха, а именно, че дори само една стотна от обвиненията, както казваха те, да е вярна, това би било предостатъчно; без обаче и да помислят, че — погледнато справедливо — всеки един от тях носи на плещите си поне една такава стотна.

Наред с видните и известни личности от кантона понякога в някое затънтено кътче смазваха и някой беден, никому неизвестен човек и той писукаше като самотно пиленце, нападнато от пор в непрогледна нощ. Понякога настървените зверове и самите князе на клеветата се нахвърляха един срещу друг, но скоро се връщаха отново с изпохапани и разкървавени муцуни на общия събор, без да бяха пострадали кой знае колко. Те зализваха разрошената си козина и нагло взимаха отново думата.

Това явление беше така ново и своеобразно, че никой познавач на историята не би могъл да го сравни с нищо от миналото, въпреки че неведнъж държавни промени и по-голяма свобода са възниквали при несправедливи поводи или под лъжливи предлози.

Хората, изпаднали в беда, опетнени, гонени — макар при това да не бе пролята нито капка кръв и никой да не ги бе докоснал с ръка, — се видяха изоставени от старите си приятели, които хладно изслушваха техните уверения, че са невинни, макар сами да не бяха сигурни, че няма да ги сполети същата участ. Други, които можеха да се намесят решително и смело, мълчаха от страх, че и на тях могат да им лепнат някое позорно петно пред годеницата или съпругата им; а имаше и такива, които мълчаха заради спокойствието и доброто име на непълнолетните си деца. Не един благодареше на бога, задето е бил пощаден досега, давайки си сметка, че той сигурно има някоя човешка слабост, заради която би могло да го сполети зло, и затова стоеше свит настрана. Досам него се таеше някой явен злодей, препалено известен, за да се присъедини към гонителите, впил в него острите си зли очи и чакащ да види какво ще му се случи. Пощадиха злодея не само защото беше опасен и клеветниците се бояха от него, но и защото въпреки всичката си привидна възбуденост онова странно движение не разточителствуваше излишно и не търсеше други жертви освен тези, които се изпречваха на пътя му.

Впрочем хората ясно съзнаваха, че това в същност е само една голяма, доста груба шега. Докато тълпата не се стесняваше да показва пред целия свят, че държавата се разяжда и е изцяло завладяна от злоба и низости — истинската тиня на подлостта, от която не е лишена никоя страна, си живееше необезпокоявана в своя мир и по собствено желание не се показваше на светлината дори за да участвува в събора на клеветата и да помага в ограбването на омразната й почтеност. Ревностната сган от лъжци приличаше на обикновена селска клюкарка, която с чувството си за хумор смята за естествено всеки да чуе това, което му се ще да вярва, а оклеветените да не вземат твърде надълбоко шегите й.

Юкундус не притежаваше такова чувство за хумор. В сегашното си състояние той беше двойно повече предразположен да вярва на всичко, макар иначе със своя прям характер да не бе склонен да взема клюките за истина. Въпреки че в деловия си живот беше станал предпазлив, това движение го изненада като дете: той вярваше като в евангелие на всяка гадост, която се изнасяше публично, и беше крайно учуден, че всичко това е могло да се случи в една република.

Неговите странни съграждани, зелдвилци, още от самото начало приветствуваха тези събития като настъпването на златен век. За тях нямаше нищо по-весело от осмиването и сгромолясването на толкова много угрижени и оклюмали физиономии, които дълго се бяха старали да минават за по-добри от останалите. Зелдвилци не се проявяваха много в измислянето на гадости, но затова пък бяха много дейни, когато трябваше да се изложи някой на присмех. В столицата те пристигаха непрекъснато поотделно или на цели дружини, за да видят какво ново има и да участвуват в движението, което с всеки изминат ден все повече се разрастваше.

Тъй като Юкундус беше най-свестният измежду тях, те го провъзгласиха за свой главатар. Съвсем сериозно той застана начело на смеещия се и вечно гуляещ зелдвилски еснаф, тъжен и угрижен, но същевременно възмутен и жадуваш за възмездие.

Той никога не бе виждал света в такава светлина и сега му се струваше, че пролетта е изчезнала и вместо нея е останал нажеженият сив пясък на една безнадеждна пустиня, в чийто далечен забулен край изчезва самотната сянка на жена му. Когато в клубове и по събрания виждаше редом със смелите и известни агитатори какви ли не типове, измъкнали се из тъмните дупки, хора, които с мръсните си ръце се мъчеха да удавят дългогодишната си зла съдба в общия потоп или пък се стараеха като с кука да закачат и смъкнат до себе си горния слой на обществото, на него му ставаше ясно, че тези, които му стискаха ръка, не са никакви епитропи. Но той изпитваше по-скоро дълбоко състрадание към тези светии — жертви според него на един свят, за който смяташе, че сам може много да разкаже. Както света Елисавета бе предпочела да се грижи за страдащите от нечисти болести и за сетните сиромаси и дори бе легнала в леглото на един прокажен, така и Юкундус изпитваше истинска нежност към тези крастави овце и всеки ден се събираше с хора, които по-рано не би докоснал и с пръчка, както се казва.

Междувременно народното движение вече излизаше от първоначалния си кипеж и насочвайки народа към целите му, прогони тъмните личности от своята среда и установи новите си права, както се извличат ярки багрила и благоухания от тъмни и мръсни вещества, които след това се изхвърлят. Той едва ли си даваше сметка, че заедно с тази пропаднала сбирщина сам вече е изтикан встрани от главното течение: а когато започна да съзнава това, завладя го ново чувство на състрадание към бедните пророци, които пак щяха да останат измамени. Не помогнаха и съветите на някои по-умни зелдвилци, които му пошушнаха, че клеветниците и враговете на честните хора не са вече на мода, че сега гражданите се вълнуват от чисто политически и държавни въпроси и той не бива да се излага повече; хората отново се нуждаели от държавни институции и порядъчност и държавата не можела да се управлява от лъжци мошеници. Но той имаше вяра в бедните и отритнатите и не слушаше онези, които го предупреждаваха.

За да покаже явно, че има смелостта да ги закриля, един ден той покани голям брой от тези свои приятели на тържествено угощение в една кръчма, където ги нагости така богато, че те изпаднаха в отлично настроение.

Западнали дребни адвокати, непочтени, осъждани малки чиновници, разни безчестни търговски посредници, безделни и фалирали търговци, непризнати зевзеци и всякакви измамници седяха около него, ликуваха и пееха, сякаш бе настъпило хилядолетното царство божие. Но колкото повече се развеселяваха те, толкова по-сериозен ставаше Юкундус и дори най-леката усмивка не трепваше по тъжното му лице; спомняше си за дните, когато и той беше радостен и с цялата си душа се наслаждаваше на живота… Но сега всичко беше свършено!

Когато виното започна да развързва все повече езиците и да замъглява разума, веселите сътрапезници заприказваха за своите съдби и подвизи, за неправдите, които бяха изтърпели. Тогава тук-таме някои се обадиха и взеха да противоречат на други, трети започнаха да отричат твърденията им, четвърти ги оборваха, пети се впускаха в подробни обяснения и така се вдигна ужасен шум и бъркотия от взаимни нападки и обвинения. На непредубедения слушател можеше да стане ясно, че пред него се разгръща една огромна и объркана мрежа от дребнави и не твърде славни дела, заради които всички взаимно се наричаха най-черни негодници, като репликите им се пресичаха и преплитаха така изкусно, че ако човек би поискал да им направи една схема, подобна на схемата на звуковите трептения, открити от Хладни, тя би представлявала най-изящната брюкселска дантела или пък най-тънкия генуезки филигран — така чудни и разнообразни са делата господни.

Отначало от обич, а после от учудване Юкундус се опитваше да разбере и да разнищи тази мрежа, но лицето му ставаше все по-мрачно, колкото по-ясно и сигурно съзнаваше, че отново се бе показал лековерен. Обаче опасните кръстосващи се нападки започнаха да стават все по-гръмогласни и заплашителни, а на някои места преминаха дори в настъпателни действия — както си седяха на масата, няколко двойки се бяха стиснали вече за гушите, а други си дърпаха брадите. Тогава опитният гостилничар се намеси, прилагайки едно сигурно средство, за да умири надигащата се буря. Веднага взе да нарежда на масата вече готовото второ ядене, което се състоеше от прости, но богати блюда от говежди крака, боб, картофи, лук, херинги и сирене. Щом ругаещите се сътрапезници видяха тези лакомства, веднага се укротиха и алчно се нахвърлиха върху тях, потънали в дълбоко мълчание, което никой не наруши, докато всичко не бе унищожено.

След това последва тържествено общо помирение като на някаква братска трапеза и всички изказаха съжаление, задето са били така неразумни сами да се нападат един други, и то точно сега, когато било толкова нужно да бъдат сговорни. Много по-добре и по-целесъобразно, казваха те, би било да изправят отново пред съда някой народен враг и потисник или да почнат някоя весела гонитба на виден гражданин. Все още имало такива, които се разхождали непрекършени и с вирнати носове или пък се свивали нейде, разчитайки, че бурята ще ги отмине. Но крайно време било да измъкнат някои от тях и да подновят терора.

Взеха по принцип решение за такива действия, а след това започнаха да назовават възможните жертви, които щяха да бъдат лишени от щастие и чест. Не след дълго се спряха на три имена — това бяха хора, които някога се бяха изпречвали на пътя на един или на друг от компанията, и затова ги ненавиждаха. Когато обаче поискаха да решат по какъв начин да започнат нападките срещу слабостите и провиненията им, присъствуващите на събранието не можаха да измислят нищо или защото находчивостта им бе отслабнала, или пък защото природната им интелигентност беше малко замъглена в този късен час. След като направиха куп неподходящи и безсмислени предложения, които веднага се отхвърляха, някой извика най-после:

— Няма какво, ще трябва пак да се обърнем за помощ към „жената със зехтина“![16]

Юкундус, който следеше с нарастващо внимание разговора, попита коя е „тая жена със зехтина“. Обясниха му, че тя била една стара жена — наричали я така по библейската вдовица, в чиято делва дървеното масло никога не се свършвало, както не се свършвали добрите съвети и злоезичието на тази старица. Когато сметнели, че нямало какво лошо да кажат и с какво да опетнят някого, тази жена, която живеела в една отдалечена колиба, все успявала да изстиска по някоя и друга тлъста капка, с която да го омърси, и само за няколко дни съумявала да разнесе клеветата из целия край.

Юкундус предложи да се заеме със задачата и да отиде при „старицата със зехтина“, на което другите с радост се съгласиха. Той поиска да му повторят ясно имената на избраните жертви. Това бяха — доколкото му беше известно — все свестни хора, които не бяха дали повод за приказки, и той записа внимателно и точно всички имена в бележника си.

След това почерпи още веднъж компанията с хубаво вино, за да направи сътрапезниците си още по-словоохотливи, и като въздъхна тежко, се облегна назад, за да слуша по-добре.

Обаче господата се бяха уморили вече от сериозната работа, по им се щеше да си попеят и затова подеха на висок глас първите куплети на всички песни, които знаеха.

Залата, в която седяха, беше голяма, но много ниска, по-скоро тъмна, отколкото светла и съвсем странно украсена, тъй като съдържателят беше откупил тапетите от една по-голяма къща, откъдето ги бяха свалили, и с тях бе облепил кръчмата.

Тапетите представляваха огромен и величествен швейцарски пейзаж, който минаваше по четирите стени — цял планински масив със снежни върхове, зелени пасища, водопади и езера. Но тъй като салонът, в който първоначално бе седял този разкошен тапет, беше един път и половина по-висок от помещението, в което беше пренесен сега, с него можаха да облепят дори и тавана, така че огромните планински великани — Юнгфрау, Мьонх, Айгер, Ветерхорн, Шрекархорн и Финстерархорн — се пречупваха на половин височина и допираха заснежените си, но потъмнели от парите и от дима на лампите върхове в средата на ниския таван на залата. По стените обаче се бяха ширнали зелени пасища, осеяни с червени и бели крави, малко по-надолу блестяха сини езера, по които плуваха параходи, окичени с пъстри знамена, виждаше се как по терасите на ресторантите се разхождат дами с господа със сини фракове и жълти мундири и с високи старомодни шапки. Виждаха се и строени войници с бели панталони и хубави високи шапки; на цяла една опъната като с конец редица войници червената лява буза беше малко по-встрани от надлежното й място — вероятно по погрешка печатарят бе изместил малко червения цвят и сега стоящите извън празните бузи кръгли червени петънца приличаха на сянката на земята, когато пада при лунно затъмнение върху месеца; това явно никак не се харесваше на полковника с широката двурога шапка, който ги командуваше с протегната ръка.

Надлъж по целия пейзаж, на височината на седнал човек, минаваше тъмна мръсна лента, останала от мазните глави на постоянните посетители, които с течение на времето се бяха опирали о тапета.

Внезапно един бледен младеж, когото другите на масата наричаха Идеалиста, погледна замърсената картина на отечеството върху тапета и веднага я използува за една пламенна наздравица за чудесната, свидна и красива родина, която обгръща тук смелите съзаклятници като един малък роден край. И тъй като тези бедни по дух и лишени от щастие хора обичаха отечеството си, думите му намериха шумен отклик в душите им и те изпяха една по една всички известни патриотични песни. Само няколко души останаха равнодушни и продължиха да ядат херинги, като мятаха ловко рибешките мехури нагоре към надвисналите над главите им вечни снегове и те оставаха полепени по тях.

Това накара другите да заръмжат от негодувание, а ораторът-идеалист укори осквернителите заради простащината им и извика, че те сами са захвърлили еснафските си души върху образа на родината и са измърсили чистите алпийски вечни снегове. Онези обаче само се изсмяха и викнаха:

— Вие сами сте еснафски души! — И така отново избухна шум и крамола.

Юкундус сложи ръце на масата, подпря глава и дълбоко въздъхна.

Тогава сред врявата екна тънкият фалцет на бившия началник на общинската каса, който напразно се опитваше да подхване онази песен, която Юкундус бе пял през гората на път към певческия празник. Най-после той си спомни последните думи и се провикна с писклив глас:

Народна радост щом захване,

то вик и шум е позволен —

ех, по-добър и да не стана,

не съм и по-лош в този ден.

И Юкундус си спомни за онзи хубав и щастлив ден, когато за пръв път видя Юстина, и като зарови по-дълбоко лице в ръцете си, с мъка задържа горчивите сълзи.

 

 

Юстина също си спомняше с все по-голям копнеж за деня, в който за пръв път бе срещнала Юкундус, тя с радост щеше да го потърси и да поправи грешката си, ако през това време не се бяха разиграли някои други събития. Първата пречка беше, че той се бе присъединил към народното движение и общуваше с тази дружина нехранимайковци, а цялото нейно семейство и всичките й познати бяха против него и гледаха много мрачно на създалото се положение.

За да се успокои душевно и да разсее мислите си, тя с ново усърдие се бе отдала на грижи за украсяване на черквата и бе разширила дейността си дори извън нейните предели. Беше начело на всякакви благотворителни инициативи и сега й бяха необходими здрави обуща — нарочно заръчваше да й ги правят по-яки от преди, — защото постоянно тичаше нанякъде — от училище в училище, от къща на къща, от събрание на събрание. При всички тържества и събрания, сказки и чествувания тя седеше на първите редове, но нийде не намираше успокоение и дори и най-лека усмивка не озаряваше вече бледото й лице. В стремежа си да намери покой тя отново се върна в певческото дружество, което беше напуснала отдавна, и пееше там със сериозно лице и със звучен глас, без обаче да изпитва ни най-малка радост. Лекарят дори се опасяваше за здравето й и казваше, че вибриращият мелодичен тон на гласа й подсказвал за наченки на гръдно заболяване и че тя трябва да щади силите си.

За всички беше ясно какво й е, но не знаеха как да й помогнат, тъй като те сами се нуждаеха от помощ. Защото по това време тежката криза, която бе избухнала отвъд океана, обхвана страната, развихри се над целия търговски свят и с такава неочаквана ярост разтърси фирмата „Глор“ — макар тя да изглеждаше тъй солидна, — че без малко не я смаза и само с огромни усилия тя успя да устои на тази буря. В течение на няколко седмици зловещите съобщения валяха като град, създаваха безсънни нощи на тези горди хора, превръщаха утрото в ужас и дългите дни в непрестанни изпитания. Огромни количества стока лежаха обезценени отвъд моретата, всичките им вземания бяха почти несъбираеми, натрупаното състояние се топеше от час на час със спадането на твърде доходните ценни книжа, в които беше вложено. И така в края на краищата им остана само имението и някои полски имоти, които минаваха от поколение на поколение в техния род. Но най-после трябваше да бъдат пожертвувани и тези имущества, за да могат собствениците им да посрещнат задълженията си към големите предприятия, които трябваше да уредят тъкмо по време на бурята.

Бледи и тихи, мъжете правеха сметки и шушукаха по цели дни и нощи. Животът в къщата сякаш беше замрял — слугите работеха, без някой да им дава нареждания, и приготвяха яденето, но никой не се докосваше до него или ако хапнеше нещо, не обръщаше внимание какво е то. Часовниците спираха и минаваха дни, докато някой със загрижено лице посегнеше да ги навие отново. Нагласяваха ги според единствения, който вървеше още, както в тъмнината човек пали една свещ от друга. Никой не забелязваше вече котенцата, с които до деня на нещастието и големи, и малки се забавляваха и си играеха; с плахи скокове те бягаха и се криеха по ъглите и когато след време отново настъпи известно успокоение в дома, всички с учудване видяха как изведнъж котките бяха пораснали, без някой да забележи това.

Когато заговориха, че за да се спаси семейната чест, трябва да се изплатят всички дългове и тогава те ще загубят цялото си състояние до последния талер и ще трябва да започнат отново като сетни бедняци, госпожа Гертруда — олицетворението на госпожа Щауфахер се изправи, но цяла се олюля и се отпусна на стола си.

Обхваната от страх и ужас пред бедността, Юстина веднага започна да търси начини сама да си помогне. С трескава бързина ковеше дръзки планове как ще тръгне по света и с познанията си ще помогне не само на себе си, но ще може да издържа и родителите си.

Тогава обаче майката се противопостави и заяви, че иска да си получи своята част от имуществото, която беше донесла като зестра, за да може с нея да спаси фирмата и да осигури по-нататъшното й съществуване. Нека мъжете подпишели спогодба с кредиторите — така правели сега почти навсякъде из страната.

Но мъжете мрачно поклатиха глави и казаха, че не могли, нито пък желаели да постъпят така; предпочитали да бъдат бедни, да тръгнат по чужди страни и с денонощен труд пак да се замогнат.

Госпожа Глор обаче вече си беше възвърнала силите и красноречието. Тя настояваше на своето и с редица примери доказваше как с една такава добре обмислена постъпка ще могат да издържат на бурята, да спасят бъдещето, а по-късно да уредят и най-дребните си задължения и така да запазят честта си.

Всичко това беше до известна степен семейна тайна. Многобройните работници идваха както преди, носеха изтъканите платове и прежди, получаваха възнаграждението си и нова работа, защото мъжете от фирмата боязливо отлагаха всяко решение за по-късно. С всеки изминат ден те все повече се разколебаваха в намерението си да изпълнят строго своя дълг, та като честни граждани да не са принудени да свеждат очи пред никого. Още малко и госпожа Щауфахер щеше напълно да победи, твърдо убедена, че действува правилно, защото тя наистина бе донесла доста голяма зестра. Тогава обаче от планината слязоха старият „пазител на закона“ и жена му, за да се противопоставят и да попречат на тази машинация. Дълбоко засегнат от нещастието, което беше сполетяло децата му, и сам силно привързан към имота, старецът не можеше да отрони ни дума; затова седна, покашляйки се, на един стол и накара жена си да говори вместо него.

Старата сложи връзка пожълтели ипотечни актове на масата и рече, че те са донесли всичко, каквото са спестили през живота си, само за да помогнат и спасят доброто име на семейството, но че всички дългове трябвало да бъдат изплатени и не бивало да правят никакви хитрувания със зестрата на снаха им. Тя говореше така красноречиво и с такива силни думи, че този път с островърхата си бяла шапчица тя приличаше повече на истинската Щауфахер, а през това време госпожа Глор стоеше разплакана до прозореца.

Значи, в малодушие я упрекваше старата; а в същото време свекървата вече беше забелязала, че в богато наредената стая, където се беше събрало цялото семейство, пианото и огледалните масички бяха потънали в прах и като извади бързо носната си кърпа, тя започна да ги бърше.

Семейството реши да действува честно, макар и против собствените си интереси, и така си запази спокойствието и уважението на хората. Ипотекираха незасегнатата част от имението, което наложи да прекратят работата. Сега вече всички членове на семейство Глор бяха бедни като църковни мишки и никой не разполагаше с нито един франк за нещо ненужно или за някоя прищявка.

Така залезе блясъкът и влиянието на Юстина в черквата и в обществото и тя се криеше тиха и засрамена в къщи. Не можа обаче да понесе дълго това безпаричие и по примера на изпадналите жени от висшето общество започна и тя да работи фини ръкоделия, за да си изкарва поне малко джобни пари. Но задоволявайки стремежа си да печели, тя не си даваше сметка, че по този начин отнема хляба на безпомощни вдовици и изоставени сираци, които с това изкарваха оскъдната си прехрана. Колкото повече растеше скромната сумичка пари, които припечелваше, толкова по-усърдна и трудолюбива ставаше тя в работата си; благодарение на енергията и на сръчността си успяваше да получи голяма част от поръчките, с които се справяше леко и бързо, така че работодателите, които поръчваха и продаваха стоката, едва успяваха да задоволяват исканията й и бяха принудени да лишават другите от работа.

Беше й приятно да бъде винаги заета, защото, докато работеше, можеше да се отдава на тъжните си мисли, да ги разсейва или да премисля дали няма поне някаква слаба надежда да възвърне предишното си щастие. В тайната си беше посветила само майка си; отначало от гордост госпожа Глор се противопостави на намерението на дъщеря си, но когато приходите на Юстина и помогнаха да посрещне някои дребни нужди, за които не смееше да се обърне към плахо и неуморно трудещите се мъже, тя лесно се примири с решението на Юстина.

Най-после обаче бащата и братята забелязаха, че Юстина непрестанно бродира и плете ръкоделия и започнаха да се питат къде отиват те, докато се добраха до тайната й. Макар да бяха си наложили големи лишения — бяха продали файтоните, скъпите си расови коне и още много други луксозни вещи, — все пак те не искаха хората да мислят, че не са в състояние да изхранят няколко жени. Сметнаха, че е непристойно майка им и сестра им сами да ходят и да молят за работа, докато бедни работнички получаваха работа в собствената им фирма.

Затова решително забраниха на Юстина да работи, като й обясниха, че може да взема от тях, както преди, толкова пари, колкото й са нужни, без да се лишава от нещо — знаела добре, че за тях тя струвала много повече от тези дребни суми. Но в потиснатото си душевно състояние Юстина непрекъснато мислеше само за това. Все повече я обхващаше болезнен стремеж към самостоятелност, който по онова време трескаво завладяваше жените поради несигурността, създавана от мъжете в целия свят. Юстина мисли и премисля дълго и най-после реши да потърси нейде другаде препитание като учителка. Когато мислите й се насочваха към многобройните училища в столицата, в сърцето й лумваше тихата надежда, че там може би ще срещне мъжа си по-скоро, отколкото в бащината си къща, където сега още по-строго го осъждаха, макар всекиму да беше известно, че най-после работата му беше потръгнала.

Щом взе това решение, тя веднага се зае да го изпълни, като първо се отправи към свещеника да поиска от него съвет и съдействие. Едва по пътя към дома му й дойде на ум, че откакто ги бе сполетяло нещастието, духовният баща, който иначе беше приятел на семейството, не се бе мяркал у тях, но никой не чувствуваше липсата му и никой не изпитваше нужда да му се довери и да чуе утешителните му думи. Някакво неприятно студено чувство я обхвана, когато си припомни, че от няколко месеца не бе стъпвала в черквата, която сама бе украсила. Спря се и се помъчи да си обясни това странно усещане, но в бързината то не й се удаде. После още по-припряно забърза, сякаш очакваше да получи някакво ново просветление.

В градината на свещеника жена му — твърде безлична и отпусната особа — береше спокойно магданоз. От нея Юстина узна, че той току-що се бил върнал от посещение при една умираща и изглеждал нещо неразположен. Все пак нека Юстина се качи горе, нейното посещение сигурно ще го зарадва. Юстина веднага се запъти към кабинета му, почука силно по стар навик и бързо влезе в стаята.

Опрял глава на ръката си, той седеше изтощен и бледен в креслото си. Юстина забеляза, че беше отслабнал и имаше болезнен вид.

— Както виждате — рече свещеникът, след като поздрави Юстина, — и моите работи не вървят, и от това ще разберете защо толкова време не съм се вестявал у вас. В същност и мен ме мъчи онази болест, от която страдате вие и вашите близки, и то повече, отколкото можете да си представите!

Зачудена, Юстина го помоли да й обясни по-ясно какво иска да каже и той продължи:

— Исках да стана богат и затова използувах връзките си с вашето семейство. Когато идвах в дома ви, надавах ухо и запомнях по какъв начин вашите близки влагат капиталите си; записвах си ценните книжа, от които се очакваше по-голяма печалба, и със скромната зестра на жена си вършех същите сделки, които виждах, че правят те. Когато научих, че фирмата „Глор“ е пред провал, веднага ми стана ясно, че съм загубил всичко и че съм прахосал и проиграл наследството на жена си и на децата си. Тя все още не знае това и аз не би трябвало никому да го казвам, за да не опетня духовния си сан. Но понеже вие дойдохте така неочаквано, нещо ме подтиква да бъда съвсем откровен към вас.

Юстина се изплаши; огорчена и истински ядосана от това ново разочарование, тя каза малко недружелюбно:

— Но какво, за бога, ви накара да се впуснете в търговски сделки, след като имате свещеническата си служба и редовни приходи?

— Казах ви вече — отвърна свещеникът тъжно, — че не бива да излагам съсловието си, като ви признавам порочната си лудост. Вътрешно аз дори не принадлежа вече към това съсловие — отказах се от него, защото исках да забогатея, да стана независим! След онази съдбоносна вечер, когато спорихме тук с вашия мъж, в сърцето ми се заби трън, който аз напразно се мъчех да извадя, опитвах се да убедя себе си, борех се със себе си. Виждах как въпреки всичката си некадърност и всичките си несполуки Юкундус върви по своя път съвсем непоколебим и безукоризнен във вярата си, и аз не можех да не премисля и да не преценя всичко това откъм моралната му страна, нещо, което за съжаление не бях правил от години наред, понеже знаех какво става в собствената ми душа. Разбрах, че вече не живея като вярващ и като християнин, и че въобще не съм никакъв свещеник!

Трябваше да си призная, че от години вече, щом останех сам, не чувствувах ни най-малката нужда да мисля за разпънатия на кръста, върху чието име се градеше моето жизнено поприще, че това име ме хранеше, че сърцето ми и всичките ми чувства са устремени единствено към света, към светските удоволствия и ако щете, към светските грижи и задължения, без обаче в душата ми ни денем, ни нощем да лъхне и най-слабият трепет на набожно смирение, и най-малкият страх пред онзи, когото по занаят възвестявам като наш господ и спасител.

Да, да, дори понякога, когато, без да бъда принуден служебно, мислех в уединението си за Христа, когото представях за толкова свят, аз вършех това по-скоро с високомерието на покровител, поел грижата за някой нещастник, комуто казва насаме: „Драги мой, ти ми създаваш много грижи!“

Най-после почувствувах, че без сам да забележа, съм станал празен фразьор и дърдорко, жаден за аплодисменти, че не притежавам златния ключ към истинските божи слова, подсказани свише, и затова не разбирам ближните си и че дори едно дете има по-голяма сила над техните души, че полуистините и двусмислието на моите думи са ме направили по-безпомощен от дете.

Започнах да се срамувам от безсмислените овации, с които посрещаха проповедите ми. Моят занаят пък ми пречеше да подредя мислите си в собствения ми вътрешен свят, за собствения ми душевен покой. Шумната суетня и изискванията на моя сан не ми позволяваха да сторя това и по тази причина исках да се откажа от него и да окача на гвоздея изтърканото си реформаторско расо.

Това обаче, поне засега, стана невъзможно за мен, понеже в стремежа си да тръгна по пътя към богатството, сам се лиших от средствата, с които щях да сложа основата на едно сигурно съществование.

Юстина седеше като вцепенена; бе дошла да търси съвет и подкрепа, а сега виждаше как пред очите и рухва една опора, изчезва смисълът на един живот. Изведнъж сякаш светкавица озари мисълта й, тя проникна в същината на нещата и разбра защо в сполетялото я нещастие не бе потърсила подкрепа в пъстро украсената черква. Горчива мъка се надигна в развълнуваната й гръд, но тя не можеше да й се отдаде, защото сега свещеникът избухна в плач, и тя трябваше да прояви състрадание към него.

— Днес ми нанесоха най-голямото оскърбление — продължи той, — изгониха ме от смъртния одър на една стара жена. Тази жилава старица, която се бореше часове наред със смъртта, упорито се надяваше да види отново всичките си деца, особено най-големия си син, умрял в сиромашия. А аз отивам при нея, потънал в грижи и разсеян, и докато се готвя да започна съчинените от мен упокойни молитви, които, както знаете, звучат малко пантеистично, захванах — в отговор на нейните въпроси дали наистина има отвъден живот — неуверено да държа някаква неубедителна реч. Тогава умиращата ми обърна гръб и близките й, подкрепени от лекаря, ме отведоха настрана и тихо ме помолиха да прекратя спасителната си мисия.

Свещеникът разказа тази случка с неравен глас и накрая закри лице с носната си кърпа. Беше покъртен, защото никой, дори и онзи, който не е привързан към професията си, не обича да му казват, че не умее да я изпълнява по всички правила на изкуството.

Планина да се бе сринала пред очите й, не би поразила повече ужасената Юстина. Това, което и се бе струвало по-здраво от скала, се разклати и рухна, както рухна самоувереността на този свещеник, който сега бягаше от своя храм. Тя ясно долавяше тази огромна потискана сила, която се таеше в незначителната, още никому неизвестна случка, но тя може би скоро щеше да се повтори тук и там и в стотици подобни случаи. Юстина обаче не можеше да схване нейната всеобща значимост и се чувствуваше само болезнено сломена.

Объркана и безпомощна, тя си тръгна, без да спомене ни дума за собствената й болка, която я бе довела тук, и без да утеши поне малко свещеника.

Едва на улицата, когато се замисли над думите му и ги съпостави с откъслечни фрази и случки, станали преди това, тя почувствува, че я обгръща хлад. Стана и ясно, че за нея вече нямаше черква и по силата на навика женската й душа се почувствува като заблудена пчела, литнала в студената есенна нощ над безкрайните морски вълни. Изоставена от мъжа си, загубила имота си, откъсната от черковната общност — всичко това я караше да се чувствува позорно отритната от обществото.

Макар нейната черковност да беше съвсем външна, откъсването от черквата сякаш включваше в себе си и потвърждаваше всички злощастни превратности на съдбата и колкото и странно да беше това, сега тя вярваше в някогашните думи на свещеника, че дарохранителницата му е празна, макар че никога не бе искала да възприеме възгледите на мъжа си, защото той нямаше никакъв духовен авторитет пред нея.

Юстина влезе безшумно в къщи, взе плетивото си, за да убие с него няколко часа, и седна пред градинската врата, която излизаше на улицата, сякаш искаше да докаже на хората, че е у дома си и няма от какво да се страхува. Но тя не заговори с никого, гледаше пребледняла ръкоделието си, а през това време устните й механично отброяваха бримките.

Вечерта бавно падаше. По спокойното блеснало езеро се завръщаха няколко кораба, а по пътя минаваха работници. Но Юстина не повдигаше очи. Най-после, едва влачейки крака, пред нея спря една съвсем стара бабичка, да си почине и поеме дъх. Тя беше с висока жълта сламена шапка, с къса червена пола и червени чорапи. На превития й гръб се люшкаше бяла торбичка, а в ръка държеше тояжка. Бабичката каза, че идвала от далечен край и отивала на поклонение в прочутото свято място, което се намираше горе в планината на няколко часа от града.

Като видя, че бабичката едва се държи на крака Юстина я покани да седне до нея на пейката.

— С удоволствие ще поседна, щом ми разрешавате, красива госпожо! — рече поклонницата и веднага седна до Юстина.

Тя бръкна в торбата си, извади парче хляб и се заоглежда наоколо, търсейки с очи някоя чешма, отдето да пийне глътка вода. Юстина обаче й донесе чаша хубаво старо вино, което бабичката изпи с наслада.

— Защо сте тръгнали на тези години съвсем сама по този труден път в горещината? Всички други поклонници пътуват с влак или с параход, където могат удобно да седнат — попита Юстина.

— О, това не би било никаква заслуга и никаква жертва за мен, старата грешница! — отвърна бабичката. — В днешно време хората пътуват по-скоро за удоволствие и от любопитство и само за всеки случай прочитат на святото място по някоя полезна молитва. Аз пък отивам пеш при пресветата богородица и я намирам не само пред светия й олтар — през целия път тя ме придружава на всяка крачка, крепи ме, когато понеча да падна, както добрата дъщеря подкрепя старата си немощна майка! Ето и сега тя ми поднесе това освежително питие чрез вашата бяла ръка! Да знаете само колко сладка и мила е тя, колко красива и блестяща! А каква сила се крие у нея, каква мъдрост! За всичко знае лек и всичко може да направи!

Докато говореше тези хвалебствия, бабичката не изпусна нито за миг молитвената броеница из ръката си. Юстина я наблюдаваше с любопитство как отмята мънистата, а после я помоли да й покаже как си служи с нея и как я увива около ръката си. Бабичката с готовност се съгласи и обви простата връв на броеницата около китката й. Няколко мига Юстина постоя замислена със скръстени ръце и унесено гледаше пред себе си. След това бавно поклати глава и върна броеницата на поклонницата, без да промълви ни дума.

Старицата не искаше да се бави повече, защото до странноприемницата я чакаше цял час път. Тя поблагодари, обеща да прочете една молитва и за хубавата добра госпожа — независимо от това дали тя иска, или не иска, — изправи се на немощните си нозе и тръгна във вечерния здрач весела и самоуверена, сякаш си беше у дома и шета из стаичката си.

Юстина се облегна назад и се загледа в олюляващата се фигура, облечена в червено, докато най-после тя изчезна в синкавите сенки на вечерта.

— Католичка! — извика тя несъзнателно и отново потъна в дълбоки блуждаещи мисли; после пак поклати глава.

Сиротната й женска душа обаче продължаваше да се лута и да търси. Легна си, без да хапне нещо, но цяла нощ не я хвана сън. Сега вече не можеше дори да си каже, че е бедна като черковна мишка — по-скоро се чувствуваше като бездомна полска мишка. В отчаянието си тя си спомни за едно бедно работническо семейство — вдовица и дъщеря, които се славеха с особеното си благочестие и въпреки че живееха в крайна оскъдица, бяха напълно доволни от всичко и се радваха на пълен душевен покой. И макар свещеникът да казваше, че принадлежели към някаква глупава и невежа секта, той все пак признаваше, че те можели да ни дадат представа за най-ранните християни. Двете жени живееха по-рано в Шванау и дъщерята работеше във фабриката на Глор. Юстина, която изпитваше симпатия към тях, на няколко пъти бе решавала да ги покръсти и спечели за нейната добре подредена и разумна черква, но колкото пъти решеше да изпълни намерението си, нещо сякаш я възпираше. По-късно майката и дъщерята напуснаха този край и се заселиха близо до столицата. В тази безсънна нощ Юстина реши да ги потърси и да открие тайната на тяхното спокойствие и вяра и ако е възможно, да се присъедини към техния блажен вътрешен мир. И тя реши още на другия ден да изпълни плана си.

Четвърта глава

На другата сутрин, която предвещаваше хубав ден, Юстина стана още в ранни зори и се стегна за път. Макар дотам да имаше близо три часа, реши да върви смирено пеш — несъмнено подтикната от примера на старата бабичка, която отиваше на поклонение, — пък и така по-добре можеше да се отдаде на мислите си обу едни от някогашните си здрави обуща, които беше носила като настоятелка на черквата и които тъкмо подхождаха за това пътуване. Взе и една кошница, в която сложи подаръци за добрите странни християни: бутилка вкусна прясна сметана, топъл пшеничен хляб, пакетче енфие за майката, която — доколкото си спомняше Юстина — обичаше да си посмърква по малко енфие, щом й се отдадеше възможност, въпреки че се бе отрекла от света; за дъщерята пък сложи чифт хубави нови чорапи. След това запретна полите на роклята си и пое по пътя, като вместо поклонническа тояжка носеше чадър за слънце, който заедно с широкополата сламена шапка й правеше достатъчно сянка.

Докато вървеше така, тя си спомни всичко, което знаеше за двете жени, и беше доволна, че бе решила да ги посети.

Урзула, майката, бе дошла като бедна слугиня в този край и бе изпълнявала задълженията си тихо и скромно. По това време тя обичала света, както сама казваше, и трогната от добротата и простодушието на сина на един заможен селянин, бе отстъпила пред увещанията му, така че двамата, бедни като божии твари, се бяха събрали и образували семейство. Близките на мъжа й веднага го изгонили от къщи и се отрекли от него, без да му дадат дори един празен кош за дърва. Двамата заживели оскъдно в една отдалечена бедняшка колиба и работели като надничари, по-самотни от Робинзон на острова. В този богат и благ християнски край те предизвикали със своето простодушие и търпение коравосърдечието на всички, както магнитът привлича желязото. Всички високомерни и ограничени хора наоколо като че ли се съюзили срещу бедната двойка, не оставяли никой с нищо да им помогне и дори им се подигравали, без някой да знае защо както обикновено става на този свят.

Младата жена обаче била все още изпълнена с желания за светски наслади: тя примамила една тлъста селска котка, която се навъртала из полето близо до колибата, одрала кожухчето й и я сварила, за да утоли ужасния си глад. Отделила внимателно и тлъстината, за да има с какво да сготви няколко редки супи, в случай че в дома им се намери малко брашънце и коричка хляб. Но това злодеяние било разкрито и глобата, която наложили на жената, щяла да отнеме цяла месечна заплата на мъжа, който след дълго лутане едва бил успял да си намери работа при строежа на един път. Поради добродушието и наивността си, той се вслушал в съвета на другарите си и преди още да му вземат парите, изпил цялата си заплата. Зашеметен от виното, нещастникът не могъл навреме да се отдръпне, когато пласт подкопана земя се откъртил и го затрупал.

Това произшествие сложило край на всички земни наслади и прегрешения на госпожа Урзула.

По онова време се били появили бедни безименни проповедници, които търсели привърженици измежду простия народ за някаква секта и покръствали новите си последователи. Те проповядвали чистото първоначално християнско учение, такова, каквото според тях то се съдържало в Библията, без никакви учени тълкувания, като приемали всяка дума съвсем буквално, и то в немския превод, с който си служели. Най-важното било да водят на дело истински нов, свят живот, да постъпват по християнски по всяко време на деня и на всяко място. Освен това всички вярващи трябвало да образуват помежду си здрав съюз на взаимна обич и привързаност, за да укрепват вярата си и бъдат готови за великия час на предвещавания страшен съд, който скоро щял да дойде.

Така тези проповедници събрали около себе си цяло паство от мрачни, търсещи подкрепа души, черногледци, безволни горделивци, които в собствения си ограничен свят търсели нещо, чрез което да се издигнат над съседа си. Имало и хора с добро сърце, водени от обич; имало и нещастници, надяващи се да намерят тук утеха, която нийде другаде не срещали. Ако били католици, някои от тях щели просто да отидат в манастир; други — ако им позволявало общественото положение — щели да станат франкмасони; а трети — ако били заможни и образовани — щели да влязат в някое общественополезно или благотворително дружество, в някое научно или музикално общество, за да се издигнат от низините на сивия живот. И ето тихото вярващо братство представлявало за тях всичко това. В него те намирали не само светост и вечен живот; постоянните сказки, поучителните слова, разискванията, молитвите и песните им доставяли достатъчно забавления развлечения.

Самите те обаче не били никак уважавани и обичани от всички страни ги преследвали и им се подигравали — и черквата, и свободомислещите, и православните, и вярващите от по-висшите среди, и народът, и властите. В селата особено пречели на събранията им и ги разгонвали; на нетърпимостта, която отрано се била загнездила в тяхната секта, се отвръщало с не по-малка нетърпимост.

В онзи край, дето живеела вдовицата, особено ожесточено преследвали сектантите и не им позволявали да се събират в пределите на общината. Затова те изпълнявали богослужението си на едно отдалечено място сред старите зидове на една срутена крепост, която се наричала Дяволската кухня. Без да обръщат внимание на новата вълна от присмех, предизвикана от това, те продължавали да проповядват и да пеят с благоговение сред шубраците и буренаците.

Една неделя, както си седяла в полусрутената колиба, Урзула дочула религиозни песни, които се носели в тихата вечер. Те идели от онова място, където позлатените облаци се били спрели над гората. Огненото зарево и нежните звуци я зовели като утеха. Взела на ръце Агатхен, двегодишната си дъщеричка, тя тръгнала и вървяла, докато най-после намерила тайното събрание. Седнала скромно върху куп развалини в дъното на Дяволската кухня с детето в скута си, тя внимателно се заслушала във всяка дума, която казвали. Говорили разни проповедници, които наред с учението за избавлението на душата упражнявали и някакъв простичък занаят и също така простичко си служели с думите. Защото тези проповедници дори не били чували за богословската разлика между Петър и Павел и едва ли някой измежду тях знаел кои в същност са били римляните, чиито войници били разпънали Христа.

Отначало бедната вдовица била закрита от сянката на една леска; но когато слънцето паднало по-ниско, игриви светлини залели майката и детето, докато най-после, цяла позлатена, тази картина блеснала на фона пламналата от залеза зеленина. Така я забелязал човекът, който тъкмо говорел. Когато видял безмълвно заслушаната жена, той прекъснал думите си и с глас я поканил да дойде по-близо и да седне в кръга на вярващите, така че всички енориаши извърнали глава и видели непознатата.

Тя обаче не се помръднала, а свенливо си останала на мястото. Тогава едната от шестте възрастни перачки, които седели тържествено като владици най-отпред върху един повален ствол, станала и като уловила за ръка заблудената овчица, я довела да седне до тях заедно с момиченцето си.

Така Урзула била приета в братството и там израснала като уважавана членка — посвоему съвсем различна от останалите, както от една и съща земя никнат най-разнообразни растения, всяко според рода си.

Перачките веднага я взели под свое покровителство и се грижели да й доставят достатъчно работа, така че и тя станала перачка в името на господа и в продължение на четиридесет години се трудела безспир в господарските къщи, ден и нощ се трепела, докато най-после силите й съвсем се изчерпали. През това време братството доста се разраснало и си извоювало признание, така че всички проявявали търпимост към него. Благодарение на помощта, която си оказвали един на друг, и на редовния си живот, всички членове се позамогнали и живеели прилично; проповедниците им си въобразявали, че са вече нещо повече от свещениците, защото натрупали малко познания и носели по-хубави дрехи; събранията им се провеждали в светла и приветлива молитвена зала и те започнали дори да водят известна политика спрямо местната черква и други разпространени по онова време секти.

Урзула и дъщеря й Агатхен обаче не се бяха променили и си бяха останали все така простодушни, каквито си бяха в началото, и без сами да знаят, станаха образец на благочестиви хора. Дъщерята беше телесно слаба и болнава; дълги години тя пресукваше коприна в работилниците на фирмата „Глор“ и така преживяваше с майка си, която пък переше. Докато можеха да работят, те припечелваха достатъчно, за да задоволяват нуждите си, можеха дори да помагат на хора от своята секта и даваха по нещо и на нуждаещите се, без някой да ги подканва за това. Оставаха им даже малко пари, за да се покажат признателни и благодарни към хората за всяка дребна услуга и всяко внимание, които им оказваха. Без да съзнават, те владееха изкуството да бъдат богати в сиромашията само благодарение на неспирния си труд, на своята скромност и на умението си да се задоволяват с малко. Единственото недоразумение между тях произлизаше от желанието да се надпреварват в любезности и услуги, които си оказваха не само една на друга, но и на чуждите хора. Всяка от тях се противопоставяше на вниманието на другата, като твърдеше, че това било ненужно и прекалено много за нея.

Така те живееха в мир и разбирателство с целия свят. Прощаваха начаса всяка обида и никога не отвръщаха с грубост на някоя зла дума, тъй като черпеха във вярата си онова самообладание, което е вродено на човека или се добива чрез възпитание. Също така потискаха без усилие всяко нескромно любопитство, презираха злословието и всички други така наречени дребни пороци на обществото, а спрямо невярващите и светските хора бяха крайно благосклонни и нетърпеливи, защото за тях нямаше съмнение, че дълбоко в себе си те са нещастни и завинаги загубени.

Приемаха неправдата, без да се радват, разбира се, но и без да роптаят срещу тях. Братята на починалия съпруг на Урзула, бащата на Агатхен, се бяха замогнали и явно живееха като състоятелни и уважавани хора, без да дадат на детето и майката малкото наследство, което им се падаше, или поне да платят някаква лихва за него. Надменните роднини бяха винаги обременени с грижи за пари и не им се щеше да се лишат дори от най-малката сума, а понеже не искаха да признаят това, те се правеха, че не зачитат тяхното право, колкото и безспорно да бе то. Само една дума от страна на двете жени би била достатъчна да ги принуди да сторят това и да ги изложи пред обществото, но дори и членовете на тяхното братство не бяха в състояние да ги склонят да направят подобна стъпка. И затова цял живот те си останаха бедните търпеливи кредитори на горделивите несправедливи роднини, така че с право двете жени можеха да бъдат наречени богати, а роднините им бедни.

С течение на времето те остаряваха, работата започваше да им тежи, беше всекидневна мъка за тях, но те не искаха да се откажат от нея. Болната дъщеря се насилваше двойно и тройно повече, за да достави на майка си поне най-необходимото, което да облекчи живота й. И въпреки всичко това те си оставаха весели и спокойни, по-скоро готови да утешат другите и да им услужат, отколкото сами да потърсят помощ от някого.

Тъкмо по това време голямото нещастие сполетя фирмата „Глор“. Многобройните работници продължаваха работата си, която получаваха за сметка на лишенията и на богатството на собствениците. Някои от тези работници — сами собственици на къща и имот — продължаваха спокойно да прибират заплатите си, въпреки че бяха подочули за състоянието на „Глор“; други пък, по-бедни, настояваха да получават пълната си заплата, сякаш фирмата им беше длъжна; и само скромната слаба Агатхен изпитваше угризения на съвестта заради парите, които получаваше от фирмата. Тя често си приказваше с майка си, че за пострадалите господари всяка надница, която те продължаваха да изплащат, е принудителна жертва, и затова те двете не биваше, пък и не желаеха да я приемат. Без да вдигат много шум, водени единствено от доброто си сърце, те решиха да се откажат от тази жертва и напуснаха онзи край. Останала стара мома, Агатхен бе решила тайно в себе си да отърве майка си от постоянните й клиенти, защото тя на няколко пъти вече бе припадала от умора, щом се нагърбеше с някое голямо пране, което започваше в три часа сутринта и продължаваше три дни наред. Агатхен смяташе да взима работа в къщи — щеше да пресуква и мотае коприна; по този начин можеше да се грижи за майка си, която по цял ден щеше да си почива, а тя щеше да работи и за двете.

След дълго търсене най-после намериха подслон в една малка къщурка в околността на столицата. Къщичката принадлежеше на един търговец на коприна и той ги пусна да живеят в нея. Намираше се сред усамотена овощна градина и се състоеше от две помещения, едното от които водеше в градината; за да се влезе в него, трябваше да се мине през другото, което гледаше към пътя. Стаята към градината бе слънчева и приятна за живеене, тъй като пред нея се откриваше зеленина, а полянката с дърветата започваше току под прозореца. Другата пък беше някаква мрачна и неприветлива дупка, чийто вход служеше същевременно и за вход на къщата и излизаше на прашния път. Вместо прозорец на стената до вратата зееше малък решетест отвор.

В това мрачно жилище живееше една грозна и вечно недоволна старица, която отдавна трябваше да го напусне, но по молба на двете набожни жени си остана там. Агатхен и майка й се настаниха в приветливата стая, но когато злата старица взе да се оплаква и да се кара с тях, те се смениха и се преместиха в тъмната дупка, а на нея предоставиха светлата стаичка. Но тя не пожела да остане и тук, защото не можеше да дебне входа и да гледа какво става по пътя. Търпеливите кротки жени отново се преместиха в задната част, а старата се настани в мрачната дупка. Но въпреки това тя непрестанно се караше, заплашваше ги и дебнеше всеки, който влизаше и излизаше от къщи, разпитваше го и се мъчеше да го настрои срещу добрите си съседки. При тях често идваха приятели и познати, които се нуждаеха от някоя блага дума. Всички малки подаръци, които Урзула и Агатхен получаваха и които приемаха с искрена благодарност, те веднага деляха със старата вещица, а тя следеше навъсено подялбата и грубо отказваше да приеме нещо, ако й се стореше, че не е разделено наравно или че не са й го дали навреме.

Те обаче не се страхуваха от тая вещица и живееха край нея, както някога благочестивите отшелници са живеели в съседство с диви зверове или страшни демони.

Това беше именно онази Сибила на клеветата, която наричаха „жената със зехтина“, и Юкундус Майентал беше решил да я посети, за да се добере с нейна помощ до причината на злото, което бе открил през време на онази веселяшка нощ.

Юстина разпита за къщурката и когато стигна до нея, „жената със зехтина“ седеше пред входа на пътя и навъсено жулеше едно тиганче.

Според една легенда по времето, когато Атила се появил с хуните си близо до Аугсбург, край града живеела една вещица, пропъдена там поради отвратителната си грозота. Тъкмо когато безчетната войска се готвела да премине реката Лех, насреща й, съвсем гола, излязла сама-саменичка вещицата, яхнала мършава дръглива кранта, и изревала:

— Пръждосай се оттук, Атила!

Обзети от ужас, Атила и цялата му войска тозчас се обърнали и ударили в бяг. Така отритнатата от всички вещица спасила града и получила за награда хубава нова риза. Но на вещицата, която Юстина видя, едва ли биха дали нова риза заради заслуги пред отечеството.

Малко остана младата жена да се обърне и да побегне, но в този миг я съзря седналата пред вратата старица; върху голямото й четвъртито жълтеникаво лице завистта, жаждата за мъст и злорадството се бяха струпали над прекършената суетност като цигани около загаснал огън в пустото поле.

Вещицата изсъска нещо срещу хубавата стройна Юстина и като се понадигна, я попита къде отива и какво я води при двете жени. Добила внезапно смелост, Юстина мина край нея през тъмнината и неочаквано се озова в слънчевия зрак пред двете смирени жени, седнали пред прозореца на фона на свежата зеленина.

— О, колко хубаво е тук! — извика тя и като остави кошницата, свали шапката си и седна.

Урзула и Агатхен бързо преодоляха учудването си от това неочаквано посещение и искрено се зарадваха. Схваната от подагра, Урзула седеше в едно кресло и не можеше да се изправи. Агатхен спря шестте намотани с лъскава червена коприна цеви, които се въртяха на слънчевата светлина. Благородна, спокойна сърдечност се излъчваше от бледото лице на дъщерята, въпреки че тя никога не бе получила изтънчено възпитание. Юстина забеляза, че и тя не стои много сигурно на краката си; Агатхен усмихнато обясни, че краката започнали да я понаболяват и понякога се подували малко. Тя и майка й се оплакваха съвсем бегло от болестите си, но когато Юстина ги попита коя е тази вещица пред вратата, те се впуснаха да описват с невинна веселост чудатата старица. Казаха й, че човек трябва да бъде търпелив към това бедно създание, което явно е обладано от зли духове и сигурно страда от това.

Колко изненадани обаче останаха те, когато Юстина извади скромните си подаръци. Нищо не би доставило по-голяма радост на Агатхен от чорапите, защото, както сама си призна, тя не намирала вече време за плетене, особено откакто вечер на лампа очите и не виждали много добре. Майка и пък беше отворила вече пакетчето с прясно енфие и с прекалено задоволство напълни роговата си кутийка. Това беше единственото нещо, което дъщерята запретяваше на майка си — не я оставяше да се върне към увлечението си от младини и да се отдава на тази наслада до насита. Но сега Агатхен се усмихна на Юстина, когато видя с каква радост майка й смръкна прясното енфие.

От сметаната обаче Агатхен напълни веднага една паничка и взе резен от уханния бял хляб, за да ги занесе на бедната жена оттатък.

— Не бързай толкова — каза тихо майката, — да не я изненадаш, ако подслушва пак на вратата! Тропай по-силно с крака!

— Ох, та те ме болят, когато стъпвам тежко! — отвърна дъщерята и сама се засмя на невинната хитрина, към която трябваше да прибегне.

Все пак тя се поокашля, преди да отвори вратата. И наистина в полумрака на преддверието те видяха как разкривената фигура на жената бързо се прокрадна навън — по-пъргаво, отколкото човек би могъл да очаква от нея.

След това майката и дъщерята поискаха да узнаят как е дошла младата господарка тук и за къде е тръгнала. Защото те не можеха да си представят, че тя е изминала толкова дълъг път само заради тях.

Слънчеви петна, които се промъкваха през сянката на люлеещите се клонки на дърветата, играеха по пода и по стените на малката стаичка; пред отворения прозорец жужаха пчели, малко зелено гущерче се бе покатерило от поляната на перваза и любопитно надничаше вътре; към него се присъедини и второ и двете сякаш предчувствуваха онова, което щеше да се случи по-късно. Юстина гледаше всичко наоколо си, наслаждаваше се на този покой, но нямаше смелост да наруши тишината, докато най-после се разплака и съкрушена се довери със свито сърце на жените, като им каза, че била загубила вярата си и сега търсела при тях съвет, искала да й обяснят в какво се състои тяхното щастие и на какво се дължи душевният им покой. Надявала се да изживее нещо ново, което никога не й се било случвало, нещо извънредно силно, на което да може да се отдаде без мъчителни размисли. Урзула веднага сложи кутийката с енфие настрана, а Агатхен остави на пода нещата, които държеше; двете се спогледаха изплашени, сключиха неволно ръце и Юстина видя как всяка от тях започна да се моли, като движеше тихо устни Агатхен — с бликнали сълзи на очи, а майката със спокойното самообладание, присъщо на старостта. Никой не се решаваше да продума; бяха крайно развълнувани от отправената към тях молба да спасят и спечелят за своята вяра една толкова учена и издигната жена, обаче и в това те виждаха божия промисъл, в който не можеха да се усъмнят.

Първа заговори бавно Урзула, а Агатхен премести едно столче към Юстина, седна в краката й, улови ръцете й и започна да ги гали. Защото открай време Юстина беше спечелила нейната тайна обич и бе станала предмет на цялото й доброжелателство и възхищение.

Междувременно мислите им бяха намерили своя път, езиците им се развързаха и сега двете жени се надпреварваха да разясняват на това светско дете великото тайнство. Прекъсваха се една друга и допълваха думите си, както две деца разправят на трето приказката, която току-що са чули от баба си.

Но това, което те говореха, не беше нищо ново и нечувано; то беше онази сурова и суха история за грехопадението, за изкуплението чрез кръвта на божия син, който щеше скоро да слезе, за да съди живите и мъртвите, за възкресението на плътта, за ада, за вечното проклятие и за безпрекословната вяра във всичко това. Говореха така, сякаш никой друг освен тях и тяхното братство не знае по-добре и по-вярно тези неща, като се изразяваха не с онзи красив и благ чар, съпровождащ всичко, което иначе вършеха и казваха, а някак безцветно, бързо, със суха монотонност, като нещо научено наизуст. Нито веднъж думите им не станаха по-кротки и по-нежни, нито веднъж очите им не се оживиха и не добиха топъл блясък; дори страданията и смъртта на Исуса те разказаха като някакъв урок, а не като трогателна и прочувствена история. Това, за което говореха, беше някакъв друг, призрачен свят, съществуващ сам за себе си, а самите те образуваха друг, отделен свят.

При това в своите изрази те наивно подражаваха на проповедниците си, неумело и неприятно повтаряха думите им, та дори възприемаха и заповедния им тон, когато на всяка втора дума споменаваха за вярата.

Тогава на Юстина й стана ясно, че добрите жени бяха получили своя покой отнякъде другаде, а не от черковното учение, и че с проповедите си те никому не можеха да предадат този покой; или по-скоро, че само благодарение на своята духовна настройка те можеха да виреят на тази безплодна почва, защото душите им се подхранваха от волните небесни ветрове. Беше дошла напразно; сърцето й се сви, сякаш щеше да спре, и тя се отпусна на дървения стол, за да се посъвземе. Двете проповеднички продължаваха да говорят, докато постепенно тя дойде на себе си и се успокои, но лицето й все още беше бяло като варосаната стена зад нея; сега тя се питаше как най-добре да приключи този разговор и да се измъкне, без да наскърби жените.

Внезапно през вратата се чу ужасен писък, сякаш някой беше настъпил котка по опашката. Изплашена, Агатхен изтича и отвори вратата, така че ярка светлина нахлу в тъмното преддверие и те видяха един висок и строен човек, който беше хванал „жената със зехтина“ за гърлото и я притискаше към стената. Щом блесна светлината той се засрами и смути и веднага пусна вещицата — може би беше и погнусен, защото от страх и ярост лигите й бяха потекли по ръката му, която той веднага изтри. В същия миг Юстина нададе ликуващ вик — в лицето на този мъж тя позна Юкундус Майентал. Той се обърна и тя се хвърли в прегръдките му и двамата съпрузи останаха дълго така. Тогава всеки от тях впи изпитателен и загрижен поглед в сериозното тъжно лице на другия, а после влязоха в обляната от слънчева светлина стая на двете жени.

По същото време, докато Юстина слушаше урока по вероучение, Юкундус бе влязъл в свърталището на вещицата. Отначало тя се усмихваше злобно и доволно, защото смяташе, че стройният мъж и хубавата жена са си уредили непозволена среща при благочестивите жени, че най-после и те са показали уязвимата си страна и че тя ще успее да изкара цяла делва розово масло от това приключение.

Но когато Юкундус извади списъка на порядъчните хора, които трябваше да бъдат оклеветени, и й каза за какво се касае, от чие име и по чие нареждане бе дошъл, като започна припряно и делово да я разпитва какво знае за всеки един, за да може той да го заклейми като злодей и да му наложи заслуженото наказание, тя рече навъсено:

— Не познавам такива хора! Те нищо не са ми направили!

„Това животно има поне инстинкт да хапе само ония, които са го засегнали или отритнали!“ — помисли си Юкундус и я попита какво й бил сторил този или онзи от предишните обвинени.

Като чу имената на жертвите и си спомни за важната роля, която й бяха отредили при тази весела хайка, тя дрезгаво се разсмя. Не отговори пряко на въпроса, но се разприказва и започна неумело да описва какво бе измислила и как бе разпространявала клеветите и обвиненията. На първо време й била необходима някаква сама по себе си невинна особеност, някакъв факт, някакъв характерен белег на съответния човек, някоя случка, стечението на две обстоятелства или просто случайност, каквато и да било, нещо, което да е вярно и безспорно, та да може да се използува като ядка за бъдещите й измислици. Пък и не било нужно да си служи само с измислици; много удобно и лесно било да припишеш някому извършените от другиго прегрешения и гадости посредством външни, действително съществуващи съвпадения или пък да лепнеш другиму онова, което винаги ти се е щяло да извършиш или може би си извършил някога. Да изравниш по този начин несправедливостите на съдбата и да ги поправиш, доставяло божествено удоволствие. Например, когато от двама души обичаш единия, а мразиш другия — първият обаче е жалък, зъл и пропаднал непрокопсаник, а вторият е нетърпим праведник, за когото не може да се каже нищо лошо, — тогава човек се чувствува като провидение, щом може да вземе мръсотиите и прегрешенията на добрия приятел и страдалец и успее да ги стовари върху противния, винаги честен човек. Да, било нещо велико с една подхвърлена думичка да сринеш някой горд род със земята и да го опозориш завинаги; това било по-велико от изкуството на магьосника, който можел да разбушува морето и да потопява кораби.

При тези думи жената показа много повече познания за света и хората, отколкото можеше да се очаква от жалката й външност и сиромашията, в която живееше. Но всички тези познания бяха съвсем жалки и гадни и се плъзгаха по повърхността на нещата както лишей по кората. Въпреки лукавството си понякога тя заприличваше на дете, което, без да разбира какво върши, си играе с огъня и така подпалва цял град.

От обърканите й думи и намеци ставаше ясно, че тя упреква собствените си родители и деди, задето били проиграли възможностите, които им давал благородният им произход, и я осъдили по този начин на нищета и вечен мрак; че някога била омъжена за обущар, който дълги години воювал с нея, но накрая я победил и изпъдил; че сега се препитавала с дребна търговия, като намирала ту една, ту друга стока, с която тръгвала из улиците, когато имала настроение, вмъквала се от къща на къща и така сеела тъмните си козни.

Внезапно вещицата прекъсна думите си и поиска да види още веднъж имената на онези, които в най-скоро време трябваше да бъдат оклеветени; защото, докато говореше, изведнъж й се прищя отново да върши нещо и да играе ролята на провидение.

Юкундус й подаде листчето, за да види още веднъж, за лишен път, как тя пристъпва към работа при конкретни случаи, след като по начало се бе убедил на каква основа се градеше упоритото преследване на хората.

Още при първото име — това беше един почтен гражданин — извика:

— Чакайте, та аз познавам този човек! Как можах да го пропусна! Това е онзи хубостник, който веднъж ме изпъди от къщата си тъкмо когато говорех със слугите в кухнята. Той получи на бърза ръка няколко наследства едно подир друго и забогатя, а пък бедните му роднини умират от глад! Ако се разучи по-дълбоко цялата работа и разумно се свържат отделните случки, ще излезе, че умее да се докопва до наследства. Та нали старите му лели, които той наследи, умряха съвсем ненадейно… Ама какво говоря аз? Дори собственият му баща умря преди няколко години, пък не беше нито много стар, нито боледувал от нещо… Чудна работа!

Сега Юкундус се изплаши от последствията, които можеше да има постъпката му, и като дръпна листа от ръцете на старата, извика:

— Млъкни, гадна вещице! И само да си посмяла да повториш една-единствена от всички лъжи, които сега издума, ще си имаш работа с мене!

— С тебе ли? — озъби се отвратителната баба и като опули очи, изсъска: — Какво те прихвана? Какво искаш в същност ти от мен, куче такова? Проклет шпионин! Искаш да ме подкупиш и да ме използуваш за злите намерения! Чакай само, добре ще те наредя аз! Знам те вече кой си! Знам те много добре, стар злодеецо!

Юкундус се беше обърнал вече да си ходи, но раздразнен от яростта на жената, чието чудовищно лице беше станало още по-противно, той се забрави за миг и я улови за гърлото. Така изтръгна от нея онзи писък, който стана причина да види отново жена си. Така в края на краищата той все пак не съжали, че беше нарушил източната повеля:

Жена не бива, па макар и

с един цветец, да се удари!

която едва по-късно му дойде на ум.

Урзула и дъщеря й бяха трогнати и зарадвани, че двамата разделени съпрузи се срещнаха в техния дом. Решиха, че и това е божи промисъл, но все пак не бяха много сигурни дали започнатият урок по вероучение ще продължи, защото господин Майентал не им вдъхваше много доверие. Затова те предоставиха работата на всевишния и скромно замълчаха, а Урзула веднага посегна към кутийката с енфие.

През това време Юкундус и Юстина не говореха много, а гледаха час по-скоро да излязат навън. След като си разправиха най-важното, което ги бе довело на това място, те се сбогуваха с добрите християнки, които Юкундус също познаваше от по-рано, като им обещаха да не ги забравят и скоро пак да им се обадят. Когато минаха през стаичката на „жената със зехтина“, тя беше изчезнала — вероятно се бе скрила някъде. Но едва стъпиха на пътя, и лицето й се появи зад решетките на прозорчето, откъдето се засипаха ругатни и люти закани подире им. Но те не чуваха нищо, защото и двамата бяха достатъчно заети със себе си и с някакво ново чувство на щастие, макар да вървяха съвсем сериозни един до друг.

Юкундус беше оставил в една близка странноприемница коня си, с който бе изминал дългия път дотук. Юстина пък се беше уговорила с един от братята си да се срещнат на съседното пристанище, за да вземат парахода, който идваше от града, и да се завърнат заедно в къщи. Затова двамата с Юкундус решиха да се видят на другата сутрин в дома на баба й и дядо й на хълма при Шванау, където Юкундус щеше да пристигне още отрано. Там щяха да прекарат целия ден и да се обяснят. Така се разделиха за днес, като се гледаха сърдечно й доверчиво в очите, макар и лицата им да си оставаха все така сериозни.

Следващият ден, неделя, започна с прекрасна юнска утрин. Юстина се събуди при изгрев-слънце; стегна се и се издокара, сякаш отива на празник, като противно на навика си от последно време нагласи косата си на гъсти къдрици, облече една светла лятна рокля и не забрави да сложи на врата си изящен накит. Така, без да я види някой от близките й, които още спяха, тя тръгна с леко поруменяло лице и бодра стъпка нагоре по хълма. Баба й остана учудена от прелестния й младежки вид — беше доволна от новия обрат, който съдбата като че ли взимаше сега. И тъй като тъкмо закусваше, накара и внучката си, която не беше хапвала нищо, да изпие чаша кафе. Но Юстина не остана дълго при нея, а тръгна по планинската пътека, за да пресрещне Юкундус, който трябваше да дойде оттам. Изпълнена с трепетно радостно очакване, тя вървеше в тихата неделна утрин. Накъдето и да обърнеше поглед, земята бе покрита с цветя, а щом подухнеше лек ветрец, от прецъфтелите дървета се ронеха цветни листенца. Отблизо и в далечината, дето блестяха бели селца край ширналото се езеро, забиха черковни камбани. Ниският им плътен звън се сливаше и изпълваше въздуха надлъж и нашир като някакво безкрайно море от звуци, което преливаше до разтуптяното сърце на Юстина, сякаш искаше да го завлече в глъбините си. Но тя не се върна, а носена от звънтящите вълни, забърза срещу младия мъж, който се приближаваше с бърза стъпка, огрян от утринното слънце. Щом погледите им се срещнаха, загубената усмивка отново разцъфна на лицата им, те се прегърнаха и се целунаха сърдечно.

Без да мислят накъде вървят, те попаднаха на една горска пътека и хванати под ръка, се изкачиха на най-високия връх на планината. Бъбрейки едновременно, те си разправиха всичко, което им се беше случило, което бяха преживели и премислили, откакто се бяха разделили. Камбанният звън заглъхваше постепенно в останалите зад тях гори и когато последният акорд замря най-после с един-единствен тон, те почувствуваха дълбоката тишина, която настъпи. Бяха на края на една обширна поляна, която опасваше добре поддържан разсадник. В стройни редици растяха бели елички, червени борчета, малки смърчове и лиственици, не по-високи от една педя, които протягаха светлозелените си главички и приличаха на малки деца, строени на училищно празненство. След тях идваха стройните дружини на високите до коляно фиданки, после дръвчета, които стигаха до рамото на човек и наподобяваха прилежни гимназисти, сетне следваше войска млади буки, дъбове и явори, достигащи човешки ръст, а в гърба им като стража се извисяваха дърветата на старата гора. Целият разсадник беше така грижливо и изискано подреден, като градината на някой голям земевладелец, макар в същност да принадлежеше на една селска задруга; тържествената тишина засилваше неочакваното впечатление, предизвикано от тази гледка — нежни грижи, полагани не за собствения ни днешен живот, а за идния век, за внуци и правнуци.

В пъстрата сянка на младите яворови стволове лесничеите бяха сложили пейка, на която Юкундус и Юстина седнаха, наслаждавайки се спокойно и мълчаливо на приятната гледка.

— Виждаш ли — каза най-после Юкундус, като улови ръцете на жена си, — сега, когато отново се намерихме, разбираме, че светът съвсем не е така лош, както ни се представя. Тези неспокойни и коравосърдечни себелюбци в същност се трудят само за своите деца и изпълнявайки дълга си, полагат предварителни грижи за бъдещи, непознати поколения!

— Обичаш ли ме поне още малко? — запита Юстина, която в този миг беше загрижена преди всичко за себе си.

Юкундус погледна в далечината и видя между еловите върхари част от синия хоризонт, на който се мержелееше дълга бяла постройка — тя не се виждаше ясно, човек по-скоро предугаждаше, че е там.

— Виждаш ли онова блестящо петно? — рече той. — Някога това е бил манастир. Преди седемстотин години един рицар го изградил в памет на покойната си жена, после сам постъпил в него и до края на живота си не излязъл оттам. И аз те обичам толкова, колкото той е обичал жена си, макар че няма да отида в манастир, ако те загубя. Но цялата блестяща и спокойна вселена ще бъде за мен храм, посветен на твоята памет, твоя надгробна черква. Но нека сега изгладим малкото недоразумение, което съществува още между нас. В знак на разкаяние и изкупление ще повториш онази груба дума, която ни раздели, моя малка, любима грубиянке, но с усмивка на уста, за да изгуби тя лошия си смисъл. Хайде бързо, какво каза?

Той обви ръка около раменете й, а с другата хвана брадичката й. Тя обаче разтърси глава и стисна устни колкото можеше по-здраво. Тогава той леко я потупа по бузата и се опита да отвори устата й, като повтаряше постоянно:

— Бързо, говори, размърдай езичето си!

Тогава, изпълнена с нежност и дяволитост, тя рече бързо и едва доловимо:

— Негодниче такова!

А Юкундус веднага я целуна.

След като постояха известно време така прегърнати и мълчаливи, Юстина каза неочаквано:

— Юкундус, какво ще правим сега с религията и с черквата?

— Нищо — отвърна той и като помисли малко, добави: — Щом като вечното и безкрайното си остава винаги така тихо и скрито, защо и ние да не можем поне известно време да си живеем тихо, мирно и доволно? Дотегнаха ми натрапчивостта и тъпотиите на всички тези незвани проповедници, които сами не знаят нищо, а искат да бъдат мои пастири. Когато от една религия изчезнат ярките личности, тогава нейните храмове рухват и остава само мълчанието. Но спечелената тишина и спокойствие не са смърт, а животът, който продължава да цъфти и да блести като тази неделна утрин, и ние с чиста съвест вървим по пътя си, очаквайки неща, които може би ще дойдат, а може би няма да дойдат. С чиста съвест и нераздвоени ние продължаваме да вървим и няма да оставим нито разума и сърцето, нито знанията и душата ни да бъдат разкъсвани от всеизвестни жалки баналности, защото като цялостни нераздвоени личности ще трябва да застанем пред съда, който ще ни изненада някой ден.

Вперила поглед в мъжа си, Юстина го слушаше с поруменяло лице, защото чувствуваше, че отдавна би могла да чуе тези откровени думи, ако вместо на духовника се бе доверила на него. Думите на Юкундус, мъдри или нелепи, и допадаха извънредно много — бяха доказателство, че сега тя напълно му принадлежеше.

— Амин! — рече Юкундус. — Струва ми се, че и аз започвам вече да проповядвам.

— Никакъв амин! — извика Юстина. — Продължавай, говори още! Представи си, че дърветата от този разсадник са твоето паство и ти им проповядваш, както един светец проповядвал на камъните, а друг на рибите!

— Не, литургията свърши. Не чуваш ли камбаните? — отвърна засмяно Юкундус.

И действително нейде в далечината камбанен звън известяваше края на черковната служба. Те станаха и бавно тръгнаха към къщата на бабата и дядото, където стигнаха едва към обед. За да отпразнуват в дома си настъпилото помирение, старите бяха поканили цялото семейство от Шванау и бяха приготвили скромен, но изобилен селски обед. Всички се бяха събрали вече, когато пристигнаха красивите сдобрени съпрузи. Отначало се чувствуваше известна напрегнатост и смущение; но когато видяха, че изчезналата усмивка отново се бе върнала върху лицата на младите, слънчевият лъч на предишното щастие озари цялата къща. Госпожа Щауфахер блестеше като звезда и пак улови здраво кормилото, за да направлява подновения кораб на щастието.

Юстина се премести в града при мъжа си, който продължаваше да напредва все така добре. Изцерил се бе от лековерието си в търговските и делови работи, без обаче сам да стане лъжец и измамник.

Родиха им се син и дъщеря, които нарекоха Юстус и Юкунда. В двете деца се продължи цветущата усмихната красота на родителите им.

Юкундус и Юстина често посещаваха двете набожни жени Урзула и Агатхен, когато излизаха на разходка, и се грижеха да не им липсва нищо. „Жената със зехтина“ беше напуснала дома им, тъй като не можеше да понася тяхната свещена невинност и доброта.

Свещеникът, когото Юстина бе сварила на времето в момент на слабост, понякога идваше в града и доверяваше болките си на двамата съпрузи. Известно време още той продължи с мъка на сърцето своя опасен танц върху люлеещото се въже и беше много доволен, когато Юкундус му помогна да влезе в една търговска фирма, където се оказа много по-обигран и полезен, отколкото беше на времето Юкундус, когато работеше в Зелдвила и Шванау; защото той, свещеникът, не се отнасяше лековерно към хорските думи.

Допълнителна информация

$id = 7528

$source = Моята библиотека

Издание:

Готфрид Келер. Хората от Зелдвила

Швейцарска. Първо издание

Редактор: Цветана Узунова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Евдокия Попова

Стиховете преведе Димитър Стоевски

 

Литературна група IV

Тематичен номер 2430

 

Дадена за набор на 17.V.1972 г.

Подписана за печат на 28.VIII.1972 г.

Излязла от печат през ноември 1972 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 36

Издателски коли 26,60

 

Цена 2,43 лв.

 

Издателство „Народна култура“, София

ДПК Димитър Благоев, София

Бележки

[1] Въведението в книгата няма заглавие. Сегашното заглавие е дадено от екипа от Читанка, съобразявайки се с немскоезичните описания на книгата на Г. Келер.

[2] Из „Йехуда бен Хавели“ — стихотворение от Х. Хайне.

[3] Феаки — митичен народ, за който се говори в „Одисеята“. Феакте подели безгрижен, изпълнен с наслади живот. — Б.пр.

[4] Според Цюрихската държавна конституция от 20 март 1831 г. фалиралите са нямали право нито да избират, нито да бъдат избирани. — Б.а.

[5] Огледало (нем.). — Б.пр.

[6] Италиански ликьор. — Б.пр.

[7] Членка на религиозно братство, основано в XII век. — Б.пр.

[8] Въведението в книгата няма заглавие. Сегашното заглавие е дадено от екипа от Читанка, съобразявайки се с немскоезичните описания на книгата на Г. Келер.

[9] Петте велики сили: Франция, Англия, Прусия, Австрия и Русия. — Б.пр.

[10] Häuptle (нем.) — главичка. — Б.пр.

[11] Хуморът е непреводим; измислените имена означават: фом Валде — от гората, фом Тале — от долината, фон дер Инзел — от острова и фон дер Визе — от ливадата. — Б.пр.

[12] Не ме докосвай (лат.). — Б.пр.

[13] Гьоте, „Фауст“, I част.

[14] Шилер, „Думи на вярата“.

[15] Втора книга Мойсей, гл. 35, ст. 10 и пр.

[16] Срв. Библията, четвърта книга царства, гл. 4.