Артър Конан Дойл
Пиратът Шарки

Как капитан Шарки и Стивън Кредок се надхитриха един друг

Пиратите не бяха само грабители — те бяха плаваща република със свои закони, обичаи и ред. В безкрайните кървави стълкновения с испанците правото като че ли беше на тяхна страна. В опустошителните си набези по крайбрежните градове на Карибско море те извършваха не повече зверства, отколкото испанците по време на нахлуването им в Холандия или в същите тези американски земи на карибските острови.

Пиратският главатар, англичанин или французин, Морган или Гранмон, се считаше в онези времена за достоен човек. Отечеството понякога го познаваше и дори го възхваляваше, ако той се въздържаше от постъпки, дотолкова чудовищни, че да потресат и хората от седемнадесетия век, с тяхната загрубяла съвест. Някои от тези пирати бяха твърде набожни. И до днес се разказва как Соукинс веднъж в неделя изхвърлил заровете зад борда, а Даниел застрелял човек в черквата за богохулство.

Настъпи обаче време, когато пиратските флотилии престанаха да се събират край Тортуга. Появиха се пиратите-единаци, който бяха извън закона. Но дори и при тях се долавяше дисциплина и някакви морални устои; тези първи пирати-единаци — ейвъровци, инглендовци и робъртсовци — все още изпитваха уважение към човешките чувства. Те бяха страшилище за търговците, ала морякът можеше да очаква пощада от тях.

Но те на свой ред отстъпиха място на по-кръвожадни и отчаяни разбойници, които открито заявяваха, че са обявили война на цялото човечество, и се кълняха да не щадят и да не чакат пощада от никого. За тези пирати до нас са достигнали оскъдни сведения. Те не са писали мемоари, а и не са оставили никакви други следи, освен почернелите от времето, покрити с кървави петна отломки, понякога изхвърляни от вълните на Атлантика. За тяхната „дейност“ може да се съди само по дългия списък на корабите, отплавали и незавърнали се в пристанищата си.

Като се ровим из старите хроники, твърде рядко намираме известия за някой съдебен процес, който повдига крайчето на забулващата завеса и открива хора, поразяващи ни със своята безсмислена жестокост. Сред тези хора бяха Нед Лоу, шотландецът Хоу и злодеят Шарки, чиято въгленочерна шхуна „Щастливо избавление“ бе известна от бреговете на Нюфаундленд чак до устието на Ориноко като мрачен предвестник на страдания и гибел.

За едновремешния пиратски кораб почистването на дъното беше съвсем необходимо. Изключителната бързоходност му позволяваше не само да догонва търговските кораби, но и да се спасява от преследването на военните. Невъзможно беше обаче да се запазят прекрасните му ходови качества без редовно, поне веднъж в годината, да се почиства дъното от дългата брада от водорасли и от мидената кора, която тъй бързо се образуваше по дъното на кораба в тропическите морета.

В такива случаи Шарки се освобождаваше от излишния товар и вкарваше кораба в някой тесен морски залив, в който той след отлив оставаше на плитко; после към мачтите на кораба прикрепяха скрипци, с тяхна помощ го накланяха на една страна и старателно изтъргваха дъното му от носа до кърмата.

През тези седмици на почистване корабът беше, разбира се, беззащитен, но, от друга страна, до него можеше да се промъкне само кораб, не по-голям от черупка. За потягането на кораба се избираше потайно и закътано място и всъщност голяма опасност не съществуваше.

Пиратските капитани бяха толкова самоуверени, че често, като оставяха при корабите си надеждни хора, отиваха с лодка на лов или най-често посещаваха някое отдалечено градче, където вземаха ума на жените с контешките си дрехи и с галантността си или отваряха на пазарния площад буре с вино и заплашваха да застрелят всеки, който откаже да пие с тях.

Понякога, макар и рядко, пиратите се появяваха дори в такива големи градове като Чарлстън, разхождаха се по улиците, дрънчейки със саби и скандализираха порядъчните колонисти. Наистина, такива набези невинаги минаваха безнаказано.

Веднъж например неканените посетители накараха губернатора Мейнард да излезе от кожата си. Той отряза главата на Черната Брада и я набучи на върха на бушприта. Но обикновено пиратът можеше да закача когото си ще, да се перчи пред всекиго и да гуляе с проститутките, докато стане време за завръщане на кораба.

Само един пират никога не престъпваше границите на цивилизования свят — това беше зловещият Шарки от шхуната „Щастливо избавление“. Възможно е причината за това да бе мрачният му нрав и склонността му към уединение. Но най-вероятно Шарки просто знаеше колко добре е известен по крайбрежието и не се съмняваше, че появата му ще накара възмутеното население да го нападне, колкото и силно да е охраняван. Затова никога не се показваше в градовете.

Когато корабът му отиваше на ремонт, Шарки го оставяше под грижите на домакина Нед Холоуей, родом от Нова Англия, а сам тръгваше с лодка на дълга експедиция — понякога, както се говореше, за да закопае своя дял от плячката, а понякога на лов за диви бикове в Хаити. Опушеното месо на тези животни му осигуряваше провизии за целия следващ рейс. В такива случаи почистената вече шхуна приближаваше към уговореното място, за да вземе на борда си капитана и неговия улов.

Жителите на островите живееха с надеждата, че някога при подобни обстоятелства ще хванат Шарки. И ето веднъж в Кингстън Дойде вест, даваща повод да се организира експедиция за залавянето на Шарки.

Вестта донесе един стар дървар, който попаднал в ръцете на пирата, но по някакво пиянско хрумване на Шарки бил пуснат на свобода, макар пребит и със счупен нос. Сведенията на дърваря бяха скорошни и точни. Пиратите почистваха „Щастливо избавление“ край Торбек, на югозападното крайбрежие на Хаити. Шарки с четирима моряци ловуваше на отдалечения остров Ла Ваш.

Кръвта на стотиците убити от него моряци зовеше за мъст и сега като че ли този зов нямаше да остане без отговор.

Губернаторът сър Едуард Комптън, гърбонос, червендалест мъж, свика на таен съвет коменданта и кмета. Той недоумяваше и си блъскаше главата как да използува предоставилата му се възможност. Единственият военен кораб се намираше твърде далеч — в Джемпстаун. Това бе стар, тромав пощенски кораб, който нито можеше да догони морския разбойник в открито море, нито пък да се промъкне в плиткото заливче. В Кингстън и Порт Роял имаше укрепления и артилеристи, но за такава експедиция не достигаха пехотинци.

Можеше да се организира отряд от жителите на Кингстън — мнозина от тях изпитваха непримирима, кървава омраза към Шарки. Но как би завършил такъв поход? Хората на Шарки бяха много и всички — отчаяно смели. Разбира се, да се залови Шарки с четиримата му спътника беше лека работа, стига да бъдеха открити. Но опитайте се да ги намерите на такъв голям горист остров като Ла Ваш, с неговите диви планини и непроходими джунгли!

Беше обещана награда всекиму, който намери успешно решение. В резултат на това при губернатора се яви човек, който имаше готов своеобразен план. Нещо повече, той се наемаше да го изпълни сам.

Този човек беше Стивън Кредок — пуританин, свърнал преди много години от правия път. Издънка на почтен салемски род, той беше доказал с осъдителните си дела какви последствия може да има прекалената суровост на тази религия. С всичката сила и енергия, наследена от добродетелните си прадеди, той се отдаваше на порока. Кредок се отличаваше с изобретателност, безстрашие и необичайна упоритост при достигане на поставената цел. Още в дните на неговата младост лошата му слава бе обиколила цялото крайбрежие на Америка.

Това бе същият онзи Кредок, когото във Виржиния бяха осъдили на смърт за убийството на вожда на индианското племе семиноли. И макар че избегна наказанието, всички знаеха, че е подкупил свидетелите и е дал рушвет на съдията.

По-късно той стана търговец на роби и даже, както загатваха, пират. В залива Бенин името му пробуждаше най-мрачни спомени. Натрупал най-сетне състояние, той се върна на Ямайка, заседна там и се отдаде на безпътица. Такъв беше този кокалест, суров и опасен човек, който се яви при губернатора със своя план за унищожаването на Шарки.

Сър Едуард го прие без особен ентусиазъм. Макар и да беше подочул, че този човек се е поправил, губернаторът виждаше в негово лице черната овца, която можеше да развали цялото му малобройно стадо. Затова зад тънката завеса на официално сдържаната вежливост Кредок веднага почувствува недоверие.

— Можете да не се страхувате от мен, сър — каза той. — Аз не съм какъвто бях по-рано. Неотдавна, след много черни години, отново видях светлина. Това стана благодарение на помощта, оказана ми от преподобния Джон Саймънс от нашата църква. Ако се нуждаете от духовна подкрепа, сър, беседите с него ще ви доставят удоволствие.

Губернаторът, който принадлежеше към епископалната църква, високомерно вирна брадичка пред посетителя-пуритан:

— Мистър Кредок, вие сте дошли тук, за да разговаряме за Шарки.

— Този Шарки е олицетворение на гнева — продължи Кредок. — Той твърде високо е вирнал клюна си. Светият дух ми довери, че ако успея да клъцна тоя клюн и да унищожа злодея, то това благочестиво дело ще изкупи много мои отстъпления от вярата в миналото. Той ми подсказа и план, с който ще постигна неговата гибел.

Губернаторът беше много заинтригуван. Луничавото лице на госта изразяваше решителност. В края на краищата той бе все пак моряк, закален в битките, и ако наистина гореше от желание да изкупи миналото си, то по-подходящ човек за тази мисия не би могло да се намери.

— Това е много опасна работа, мистър Кредок — забеляза губернаторът.

— Ако загина, смъртта ми ще изличи спомена за разгулния ми живот. Аз имам твърде много да изкупувам.

Губернаторът не беше в състояние да възрази на Кредок.

— В какво се състои вашият план? — попита губернаторът.

— Навярно сте чували, че шхуната на пирата „Щастливо избавление“ е била регистрирана в нашето пристанище Кингстън?

— Да, тя принадлежеше на мистър Кодрингтън и беше заграбена от Шарки, защото беше по-бързоходна от неговата стара гемия. Пиратът след това потопи своя кораб, като му проби бордовете — отговори сър Едуард.

— Точно така. Но вие надали знаете, че мистър Кодрингтън има същата такава шхуна, „Бялата роза“, която тъкмо сега стои в нашето пристанище. Тази шхуна толкова прилича на „Щастливо избавление“, че ако я нямаше бялата й линия, никой не би ги различил.

— Добре! Но какво от това? — попита силно заинтересуваният губернатор с вид на човек, който всеки миг може да бъде осенен от необикновена идея.

— С помощта на този кораб пиратът ще ни падне в ръцете.

— А как именно?

— Ще залича линията на „Бялата роза“ и всичко по нея ще наглася като на „Щастливо избавление“. После ще се отправя към остров Ла Ваш, където Шарки е на лов за диви бикове. Когато ни види, той неизбежно ще вземе нашия кораб за своя и ще се качи на борда — на път към гибелта си.

Планът беше смешно прост, но въпреки това губернаторът допусна, че би могъл да се увенчае с успех. Без каквото и да е било колебание той разреши на Кредок да предприема всичко, което смята необходимо за достигане на набелязаната цел. И все пак сър Едуард не беше настроен твърде оптимистично. Неведнъж дотогава се бяха опитвали да хванат Шарки, но всеки път пиратът се оказваше колкото хитър, толкова и жесток. Ала този кокалест пуритан с черното си минало беше не по-малко коварен и жесток.

Надхитряването между двама такива мъже като Шарки и Кредок пробуждаше у губернатора комарджията, макар да съзнаваше, че рискува. Той подкрепи и насърчи Кредок, както би ободрил своя кон или петел-борец.

Преди всичко трябваше да се бърза, тъй като почистването на шхуната можеше да завърши и пиратите щяха да побързат да излязат в морето. Работата беше малко, а помощници — колкото искаш, така че още на следващия ден „Бялата роза“ излезе в открито море. Много от моряците в Кингстън познаваха силуета и такелажа на пиратската шхуна, но нито един от тях не намери ни най-малка разлика между нея и „Бялата роза“. Бордовата линия беше заличена, мачтите и рейте опушени, за да се придаде на шхуната вид на мрачен и патил скитник. На едно от платната бе пришита огромна кръпка с форма на ромб.

Екипажът се състоеше от доброволци — много от тях на времето бяха плавали под командата на Стивън Кредок. Помощник-капитанът Джошуа Хърт, стар търговец на роби, който беше съпровождал Кредок в не едно от странствуванията му, откликна и сега на поканата на своя бивш главатар.

Шхуната летеше по Карибско море. При вида на платното с ромбовидна кръпка всички корабчета се разбягваха наляво и надясно като подплашена във вир пъстърва. На четвъртия ден привечер, на пет мили североизточно от тях, се показа нос Абаку.

Петия ден вечерта те хвърлиха котва в залива Търтил на остров Ла Ваш, където ловуваха Шарки и четиримата му другари. Гъста гора покриваше острова. Палмите и храсталаците се спускаха към тясната ивица сребрист пясък, която като сърп очертаваше брега. На шхуната вдигнаха черен флаг и червен вимпел, но от брега не последва никакъв отговор. Кредок напрягаше очи с надежда, че ей сега ще види как от брега се отделя платноходка, управлявана от Шарки. Нощта мина, мина и денят и още една нощ, но нямаше и следа от онези, които искаха да примамят в клопката. Изглежда „Бялата роза“ бе закъсняла и пиратите се бяха омели от тук.

На следната сутрин Кредок слезе на брега, за да провери предположението си. Това, което видя, го успокои. Съвсем близо до брега имаше струпани наскоро насечени дърва за опушване на месо. Около тях висяха парчета пушено говеждо. Пиратската шхуна не бе взела своите провизии. Следователно, ловците все още се намираха на острова.

Но защо не се показваха? Може би бяха разбрали, че това не е техният кораб? Или ловуваха навътре в острова и не очакваха пристигането на шхуната си? Кредок се губеше в догадки. В това време се появи индианец-кариб и съобщи, че пиратите са на острова. Техният лагер, каза той, е на разстояние един ден път. Пиратите отвлекли жена му, а него набили — по кафявата му кожа личаха червени ивици. Враговете на пиратите са негови приятели и той е готов да ги заведе до бивака на ловците.

Кредок не можеше да иска нищо по-добро. На следната сутрин той потегли заедно с водача-кариб начело на малък въоръжен до зъби отряд. Цял ден те се промъкваха през гъсталаците, катереха се по скалите и напредваха към самото сърце на пустинния остров. Ту тук, ту там намираха следи от ловците — кости от убит бик или стъпки край блатото, а по едно време, надвечер, им се причуха далечни изстрели.

Нощта прекараха под дърветата и при първите проблясъци на изгрева отново тръгнаха на път. По обяд видяха дървени колиби. Тук, както уверяваше карибът, бил бивакът на ловците. Но колибите бяха пусти, наоколо цареше тишина. Несъмнено обитателите им бяха на лов и щяха да се върнат едва привечер. В околните храсти Кредок и хората му направиха засада. До вечерта никой не дойде и те прекараха напразно още една нощ в гората. Тук повече нямаше какво да се прави и Кредок реши, че след двудневно отсъствие е време да се връщат на шхуната.

Обратният път по направената вече пътека се оказа по-лек. Още до вечерта стигнаха залива и видяха кораба си закотвен на същото място. Лодката им се намираше в храстите, където я бяха изтеглили, преди да навлязат в гората. Те я спуснаха във водата, натиснаха веслата и се отправиха към шхуната.

— Май не ви провървя, а? — провикна се Джошуа Хърт, когато лодката се приближи към трапа.

Помощникът очакваше Кредок на кърмата. Лицето му беше бледно.

— Бивакът беше пуст, но Шарки все още може да дойде тук — каза Кредок, като слагаше крак върху трапа.

На палубата се чу смях.

— Мисля — каза помощникът, че е по-добре нашите хора да останат в лодката.

— Това пък защо?

— Като се качите на борда, сър, ще разберете защо.

Помощникът говореше на пресекулки, с някакъв странен глас.

Кръв нахлу в лицето на Кредок.

— Какви са тия номера, мистър Хърт? — изрева той, качвайки се по трапа. — Как смеете да заповядвате на моя екипаж?

Но едва прекрачил фалшборда и сложил крак на палубата, някакъв брадат тип, когото Кредок никога не бе виждал на кораба, неочаквано издърпа пистолета от пояса му. Кредок го хвана за ръката, но в същия миг стоящият до него му взе сабята.

— Какви са тия шеги? — завика Кредок, като се оглеждаше яростно. Хората от екипажа, застанали по палубата на малки групи, се подсмиваха и си шепнеха, но никой не му се притече на помощ. С един бегъл поглед Кредок забеляза, че моряците са облечени в някакви необикновени дрехи: едни се перчеха в дългополи костюми за езда, други — в кадифени кафтани, а под коленете на трети се развяваха разноцветни ленти. С една дума, приличаха по-скоро на контета, отколкото на моряци.

Гледайки комедиантските им фигури, Кредок се удари с юмрук по челото, за да се увери, че не сънува. Палубата бе далеч по-мръсна, отколкото в деня, когато бе слязъл на брега. От всички страни го гледаха чужди, почернели от слънцето лица. Той не познаваше никого от тези хора, освен Джошуа Хърт. Нима някой бе пленил кораба му по време на неговото отсъствие? А дали обкръжаващите го не са пирати, хора на Шарки? При тази мисъл той се хвърли към борда, за да скочи в лодката, но начаса го помъкнаха към кърмата и го напъхаха в отворената врата на собствената му каюта.

И тук всичко изглеждаше по-иначе, различно от онази сутрин, когато замина. И подът, и таванът, и мебелите бяха други. Обстановката при него беше проста и строга. Тук всичко тънеше в разкош и мръсотия: богатите кадифени завеси бяха покрити с петна от вино, ламперията от скъпо дърво бе нашарена от куршуми.

На масата лежеше огромна карта на Карибско море. Над нея с пергел в ръка се бе надвесил бледолик мъж. Той носеше кожена шапчица и кафтан от дамаска с цвят на червено вино. Дори луничките на Кредок побледняха, когато видя дългия тесен нос с високо изрязани ноздри и очи с червени клепачи, неподвижно вперени в него с насмешката на играч, притиснал противника си до стената.

— Шарки? — възкликна Кредок.

Тънките устни на Шарки се разтегнаха и той избухна в писклив смях.

— Глупак! — закрещя той и като се наклони напред, заби острието на пергела в рамото на Кредок. — Долно нищожество, будала тъпоумен! И ти си намислил да се мериш с мен!

Не толкова болката, колкото презрението в гласа на Шарки предизвикаха у Кредок изблик на див бяс. Той яростно зави, скочи върху пирата и започна ожесточено да го бие и рита. Шестима здравеняци с мъка го отмъкнаха и притиснаха към пода между парчетата от счупената маса. Това бяха все избягали каторжници и всеки от тях бе дамгосан. Шарки не сваляше от Кредок презрителния си поглед. Кредок отчаяно се гърчеше, на устата му се показа пяна. Изведнъж отвън се чу силен трясък и уплашени гласове.

— Какво става? — попита Шарки.

— Простреляха лодката с гюлле. Онези се наквасиха.

— Нека се квасят — рече пиратът. — Сега, Кредок, знаеш къде се намираш: ти си на борда на моя кораб „Щастливо избавление“ и си напълно в моя власт. Познавах те като храбър моряк, мошенико, много преди да станеш сухопътен лицемер. Тогава ръцете ти не бяха по-чисти от моите. Виж какво, или незабавно ще подпишеш този договор, както стори помощникът ти, и ще се присъединиш към нас, или ще те изхвърля зад борда, където вече цопна екипажът ти.

— Къде е корабът ми? — попита Кредок.

— Лежи на дъното на залива.

— А хората ми?

— И те там.

— Тогава хвърлете и мене при тях.

— Прережете му сухожилията и го изхвърлете зад борда! — заповяда Шарки.

Многобройни груби ръце помъкнаха Кредок по палубата, а Холоуей вече измъкна кортика си, за да осакати пленника. Неочаквано бързешком от каютата си излезе Шарки. Лицето му гореше от възбуда.

— Можем да довършим това псе и по-чисто — викна той. — Да се задавя със солена вода, ако не ми хрумна, великолепен план! Оковете го и го хвърлете в трюма! А ти, Холоуей, намини при мен, да ти разкажа какво съм измислил.

И така Кредок, окован във вериги, цял в синини и рани, както телесни, така и душевни, бе хвърлен в трюма. Той не можеше да помръдне ни крак, ни ръка, но в жилите му пулсираше неукротимата кръв на северняка. Суровата душа на Кредок се стремеше към достоен край, който поне отчасти да изкупи греховете му в миналото. Цялата нощ той лежа прикован към скосеното дъно на шхуната. По шумния плясък на водата и скърцането на шпангоута разбра, че корабът е излязъл в открито море и с пълен ход плава на някъде.

На разсъмване някой пропълзя към него по купчините платна.

— Донесох ром и сухари — чу той гласа на бившия си помощник. — Капитан Кредок, с това аз рискувам живота си.

— Ти ли им помогна да ми направят клопката? — прекъсна го Кредок. — Скъпо ще ти струва това.

— Направих го с опрян в гърба нож…

— Бог да прости твоята слабост, Джошуа Хърт. Как попадна в лапите им?

— Работата е там, капитан Кредок, че в деня, когато вие отидохте в гората, пристигна вече почистеният пиратски кораб. Взеха ни на абордаж. Надвиха ни бързо, защото бяхме малцина, а и най-добрите ни хора бяха с вас. Заклаха някои от нашите и те бяха най-щастливите. По-сетне изтезаваха другите. Що се отнася до мен, отървах кожата си, като станах пират.

— Нима потопиха кораба ни?

— Потопиха го и едва тогава Шарки и хората му, които са ни наблюдавали от крайбрежните храсталаци, се върнаха на „Щастливо избавление“. Оказа се, че при последния рейс гротреята му се е сцепила, закърпили са я с парче дърво, а Шарки, като видял, че нашата рея е невредима, веднага заподозрял нещо нередно. Накрая решил да ни подмами в същия капан, който му готвехме ние.

Кредок горчиво простена.

— Как не забелязах, че гротреята им е привързана? — измърмори той. — А къде отиваме?

— Вървим на северозапад.

— На северозапад! Значи се връщаме в Ямайка!

— Със скорост осем възела.

— Не знаеш ли какво се канят да правят с мен?

— Не знам. Да бяхте само подписали договора…

— Ни дума повече, Джошуа Хърт! Стига! Твърде често съм пренебрегвал спасението на душата си.

— Както искате! Направих всичко, което можах. Прощавайте!

Цялата нощ и целия следващ ден шхуната „Щастливо избавление“ летеше, гонена от източните пасати, а Стивън Кредок лежеше в тъмния трюм и търпеливо се занимаваше с оковите на ръцете си. Накрая успя да измъкне едната си ръка, макар че си нарани няколко пръста, но колкото и да се мъчеше, не можа да измъкне другата. Глезените на краката му бяха оковани още по-здраво.

С часове той слушаше плясъка на водата и разбра, че са вдигнали всички платна на шхуната, за да използват пасата. В такъв случай вероятно са вече близо до Ямайка. Какво ли е намислил Шарки? Какво се кани да прави с пленника? Кредок стисна зъби и се закле, че ако на времето беше станал злодей по собствено желание, то сега не ще го заставят със сила да тръгне по пътя на злото.

На следната сутрин Кредок усети, че част от платната са свалени и под лекия бриз, духнал откъм носа, корабът бавно поема друг курс. Наклонът на кораба и шумовете по палубата подсказваха на опитния моряк какво става горе. Честите промени в курса говореха, че шхуната маневрира близо до брега и се насочва към някакво определено място. Следователно вече са стигнали Ямайка. Но какво ще правят пиратите там?

Внезапно палубата гръмна от приветствени викове, после над главата на Кредок прокънтя оръдеен залп, а през водното пространство долетя далечен тътен на други оръдия. Кредок приседна и се заослушва. Нима корабът е започнал сражение? Но пиратското оръдие изгърмя само веднъж и макар в отговор да се чуха много залпове, до него не стигна характерният звук на попадението.

Ако това не е бой, то трябва да е салют! Но кой би посрещнал Шарки, пирата Шарки, със салют? Това би сторил само друг пиратски кораб.

В пълно недоумение Кредок отново се залови с другата окова, която все още стискаше дясната му китка.

Изведнъж отвън се чуха стъпки. Кредок едва успя да намотае веригата около свободната си ръка, когато вратата се отвори и влязоха двама пирати.

— Ей, дърводелецо, къде е чукът? — попита единият от тях, в чието лице Кредок позна огромния домакин. — Свали оковите от краката му. А украшенията по ръцете му остави — така ще е по-сигурно.

Действувайки с чука и длетото, дърводелецът свали оковите от краката му.

— Какво ще правите с мене? — попита Кредок.

— Като се качиш горе, ще видиш.

Морякът го сграбчи за ръката и грубо го помъкна към стълбата. Кредок вдигна глава: над него сияеше квадрат синьо небе, разсечен от бизанмачтата, окичена с развени флагове. При вида им на Стивън Кредок му секна дъхът. Флаговете бяха два и единият от тях — флагът на Британия — се вееше над „Веселия Роджър“: символът на честта над символа на злодейството.

Кредок стоеше в пълно недоумение, но силен тласък в гърба го подгони нагоре по стълбите. Като стъпи на палубата, той видя, че на червения вимпел също плющи флагът на Британия, а всички въжета са окичени с гирлянди.

Значи някой е изтръгнал кораба от ръцете на пиратите? Но това бе съвсем невероятно, защото пиратите се бяха налепили по левия борд и възторжено размахваха шапки. Сред всички най-ярко се открояваше помощникът-ренегат. Той стоеше на самия край на полубата и неистово жестикулираше. Кредок хвърли поглед през борда, видя кого приветствуваха и мигновено осъзна цялата сериозност на положението.

Откъм левия борд, приблизително на една миля разстояние белееха къщите и укрепленията на Порт Роял. Над всички покриви се вееха знамена. Отпред се виждаше проливът между скалите, който водеше в пристанището на Кингстън. Там, на разстояние не повече от четвърт миля, се носеше в борба с лекия ветрец малък ветроходец. На върха на мачтата му се развяваше британският флаг и всичките му въжета бяха окичени. Палубата му гъмжеше от хора, които махаха шапки и викаха за поздрав. На общия тъмен фон аленееха и мундири на гарнизонни офицери.

В миг Кредок разбра каква е работата. Шарки, дяволски коварният и нагъл пират, разиграваше ролята на победител, предназначена за Кредок. В чест на Кредок гърмяха салюти и се развяваха флагове. Към „Щастливо избавление“ бързаше ветроходът с губернатора, коменданта и цялото началство на острова, за да приветствуват него — Кредок. Още десетина минути и ветроходът ще бъде в обсега на оръдията на „Щастливо избавление“, а Шарки ще направи такъв голям удар, какъвто досега не се е присънвал на ни един пират.

— Изведете го напред! — извика Шарки, щом Кредок се появи съпровождан от Холоуей и дърводелеца. — Амбразурите засега дръжте затворени! Прекарайте всички оръдия на левия борд и бъдете готови за залп! Още два кабелта и те са наши.

— Те като че ли завиват — каза боцманът.

— Май са ни познали.

— Без паника — отсече Шарки и впи поглед в Кредок. — Ей, ти, застани тук… ето тук, за да те видят и познаят. Хвани се с една ръка за вантите, а с другата размахвай шапка. Хайде, шавай, или ще ти пръсна мозъка. Нед, я го погъделичкай с върха на ножа. Е-е, ще размахаш ли шапка? Още веднъж, Нед… Ей, стреляйте! Дръжте го!

Но беше вече късно. Разчитайки на веригите, домакинът изпусна за секунда ръката на Кредок, който в същия миг се изскубна от ръцете на дърводелеца. Под град от куршуми Кредок скочи зад борда и заплува. Уличиха го един-два пъти, но за да се убие храбър и силен човек, твърдо решил да доведе докрай замисленото дело и едва тогава да умре, трябват повечко куршуми. Кредок плуваше отлично и въпреки кървавата диря, която оставяше след себе си, разстоянието между него и пиратския кораб бързо се увеличаваше.

— Мускет! Дайте ми мускет! — крещеше Шарки и свирепо ругаеше.

Той беше прославен стрелец и железните му нерви никога не го подвеждаха в критична минута. Чернокосата глава, която ту се издигаше на гребена на вълната, ту се спускаше надолу, вече се намираше на половината път до ветрохода. Шарки дълго се прицелва, преди да натисне спусъка. Когато изстрелът се раздаде, плувецът се изправи, махна предупредително с ръка към ветрохода и викът му отекна из целия залив. Ветроходът припряно обърна и бордовият залп на пирата не го настигна.

С мрачна усмивка, в смъртна агония Стивън Кредок бавно потегли към дъното, където го чакаше златно пясъчно ложе.

Грешката на капитан Шарки

Шарки, чудовището Шарки, отново се появи в морето. След двегодишно подвизаване по крайбрежието на Коромандел неговата черна шхуна на смъртта „Щастливо избавление“ отново браздеше Карибско море на лов за плячка. Щом зърваха закрепената гротмачта, която бавно се подаваше над лилавата гладка повърхност на тропическото море, риболовните и търговските кораби се разбягваха, спасявайки се от пирата.

В началото на май 1720 година шхуната „Щастливо избавление“ дрейфуваше на пет мили западно от Наветрения пролив, дебнейки кога попътният вятър ще подкара към него някой богат невъоръжен кораб. Тя стоеше там вече три дни — черно, зловещо петно в центъра на огромния сапфирен кръг вода. Далеч на югоизток се очертаваха на хоризонта синкавите планини на Хаити.

Часове наред Шарки прекарваше в безплодно очакване, овладян от диво раздразнение — надменният му дух направо се възпламеняваше, когато срещнеше противодействие, оказано дори от самата съдба. Задавяйки се от гнусен, грачещ смях, тая нощ той каза на домакина Нед Холоуей, че за това дълго и мъчително очакване екипажът на първия пленен от него кораб скъпо ще си заплати.

Просторната каюта на пирата бе пълна със скъпи, но похабени вещи и представляваше удивителна смесица от разкош и безпорядък. Ламперията от сандалово дърво бе покрита с мръсни петна и бе надупчена от куршуми по време на някакво бурно пиршество.

По кожените дивани се валяха купчини разкошно кадифе и дантели, а всяка ниша и всяко кътче бяха изпълнени с изделия от редки метали и ценни картини, защото всичко, което бе привлякло вниманието на пирата на безбройните ограбени от него кораби, бе натрупано в каютата му. Подът бе застлан със скъп мек килим, но и той бе изпъстрен с петна от вино и прогорен от тютюн.

Голяма медна лампа, закачена на тавана, осветяваше с ярка жълта светлина тази необикновена каюта, както и двамата мъже, седнали на масата. Пред тях имаше вино, бяха без куртки, само по ризи и играеха пикет. И двамата пушеха дълги лули и прозрачният синкав дим се виеше във въздуха и се промъкваше през полуоткрехнатия люк в тавана, през който се виждаше късче тъмновиолетово небе, осеяно с едри сребърни звезди.

Нед Холоуей беше човек с грамаден ръст, безпътен потомък, гнила клонка от цветущото дърво на пуритански род от Нова Англия. Гигантската фигура и мощните крайници беше наследил от благочестивите си прадеди, а за дивия и кръвожаден нрав имаше собствена заслуга. Брадясал до самите слепоочия, със свирепи сини очи, разбъркана лъскава грива от корави тъмни коси и огромни златни обеци на ушите, в Карибско море той беше кумир на жените във всеки пристанищен вертеп от Тортуга до Маракаибо. Тоалетът на този пиратски Херкулес се състоеше от червена шапка, синя копринена риза, кафяви кадифени панталони, пристегнати с ярки панделки под коленете, и високи морски ботуши.

Съвсем друг беше капитан Джон Шарки. Неговото слабо, продълговато, гладко избръснато лице напомняше със своята бледност лицето на покойник, а знойното южно слънце му беше придало пергаментен оттенък. Той имаше отвесно тясно чело и коси като кълчища — вече оредели. Острият му тънък нос стърчеше напред, а около приближените мътно-гълъбови очи имаше червени кръгове като на бял териер и от тези очи дори силните духом отвръщаха поглед със страх и отвращение. Костеливите му ръце с дълги и тънки пръсти приличаха на пипала на насекомо и се намираха в непрестанно движение — играеха си ту с картите, ту със златни луидори от купчината пред него. Дрехите му бяха от някаква тъмна материя, но хората, на които се случваше да видят това страшно лице, едва ли обръщаха внимание на костюма на капитана.

Внезапно играта беше прекъсната. В каютата с трясък влетяха двама мъжаги — боцманът Изриъл Мартин и топчията Ред Фоли. В същия миг Шарки вече стоеше на крака, стиснал във всяка ръка пистолет, а в очите му бляскаше зловещ огън.

— Да пукнете дано, негодници! — зарева той. — Ако от време на време не изпращам по някой от вас на оня свят, вие забравяте кой съм. Как посмяхте да се вмъкнете в каютата ми! Това кръчма ли е?

— Престанете, капитан Шарки — каза Мартин и керемиденочервеното му лице още повече потъмня. — Достатъчно сме я слушали цялата тая гюрултия. Наслушахме се вече.

— Стига ни толкова! — подкрепи го топчията Ред Фоли. — Щом като на пиратския кораб няма помощници — боцманът, топчията и домакинът са също офицери.

— Не отричам! — просъска Шарки.

— Ти все ни ругаеш пред матросите и сега не знам струва ли си да рискуваме кожата си и да браним каютата ти от онези, дето са се събрали там на бака.

На Шарки му замириса на бунт. Той остави пистолетите на масата, отпусна се в креслото и оголи жълтите си зъби.

— Гнила работа — рече той. — Гнила работа, ако две смели момчета, с които сме пресушили заедно не една бутилка и сме прерязали не едно гърло, започват разправия заради истинска дреболия. Знам, че сте смели момчета, и стига да ви помоля, ще тръгнете с мене срещу самия дявол. Хей, юнга, донеси чаши! Ще удавим във вино раздорите!

— Не е време за пиене, капитан Шарки — опъна се Мартин. — Моряците се съвещават при гротмачтата и всеки миг ще дойдат тук. Те замислят нещо, капитан Шарки, и ние дойдохме да те предупредим.

Шарки скочи на крака и грабна от стената шпагата с блестящата медна дръжка.

— Дано пукнат мерзавците! — изкрещя той. — Тутакси ще се вразумят, като нанижа на шпагата си едно-две от тези юначета.

Той се хвърли към вратата, но му преградиха пътя.

— Те са четиридесет души начело с шкипера Суитлокс — каза Мартин — и щом се появиш на палубата, ще те разкъсат на парчета. Тук в каютата, едва ли ще посмеят да дойдат — страх ги е от пистолетите ни.

В този миг по палубата се чу тропот от тежки ботуши. После настъпи тишина. Не се чуваше друго, освен равномерния плясък на вълните в борда на кораба. След това се разнесе трясък, като че ли по вратата удряха с дръжка на пистолет, и в същия миг самият Суитлокс, висок чернокос мъж с тъмночервена бенка на бузата, нахлу в каютата. Но погледът на безцветните мътни очи го постресна.

— Капитан Шарки — каза той, — идвам по поръчение на екипажа.

— Известно ми е, Суитлокс — мазно отговори капитанът. — За това, което си забъркал тази нощ, би трябвало да те пречукам.

— Може и така да е, капитан Шарки — продължи шкиперът, — но ако погледнеш отгоре, ще се убедиш, че зад мен стоят хора, които няма да те зарежат в опасност.

— Проклети да сме, ако те зарежем — прогърмя отгоре нечий бас и като вдигнаха глави, главатарите видяха в отворения люк множество свирепи, обгорели брадати лица.

— Е, и какво искате? — попита Шарки. — Казвай момче, и по-бързо да свършваме с тази работа!

— Момчетата смятат — каза Суитлокс, — че ти си самият сатана и че няма да ни провърви, докато скитаме с теб по моретата. Беше време, когато ни падаха по два, че и по три кораба на ден и всеки от нас имаше толкова жени и монети, колкото искаше. А сега вече цяла седмица не сме вдигали платна и от деня, когато отминахме Бахамската плитчина, освен трите просешки черупки не сме пленили нито един кораб. Освен това момчетата са разбрали, че си видял сметката на дърводелеца Джек Бартоломю, като си го праснал по главата с черпака и сега всеки се страхува за живота си. А и ромът вече свърши, пък ужасно ни се иска да си пийнем. И после, ти си седиш в каютата, а по устав трябва да пиеш и се веселиш заедно с екипажа. Ето защо днес, като се посъветвахме, решихме, че…

Шарки безшумно зареди пистолета под масата и може би разбунтувалият се шкипер никога нямаше да завърши речта си, ако в този момент по палубата не се бе чул бърз тропот и в каютата не се бе втурнал развълнуван юнгата.

— Кораб! — завика той. — Близо до борда голям кораб.

Разпрата мигновено бе забравена — пиратите се хвърлиха по местата си. И действително, плавно полюлявайки се по вълните, гонен от лек тропически ветрец, вдигнал всички платна, право към тях се носеше тежко натоварен кораб. Беше ясно, че идва отдалеч и не знаеше реда в Карибско море, защото не направи ни най-малък опит да избегне срещата с ниската черна шхуна, застанала на пътя му, а вървеше право към нея. Изглежда невзрачната шхуна не пораждаше у него никакви опасения.

Търговският кораб вървеше така смело, че за миг пиратите, хвърлили се вече към оръдията и вдигнали бойните фенери, решиха, че ги е изненадал военен кораб. Но при вида на невъоръжените бордове и такелажа на търговски кораб от гърдите им се изтръгна ликуващ вик. В същата секунда десетки главорези с викове и ругатни се покатериха на фокреята и се стовариха върху палубата, превземайки кораба на абордаж.

Шестимата моряци от нощната вахта бяха убити на място. Сам Шарки с удар на шпагата си рани помощник-капитана, а Нед Холоуей хвърли нещастника през борда и преди спящите да станат от койките си, корабът беше в ръцете на пиратите.

Плячката се оказа прекрасно съоръженият кораб „Портобело“, който под командата на капитан Харди плаваше от Лондон към Кингстън на Ямайка с товар от памучни тъкани и дребни железарски изделия.

Като събраха на палубата своите замаяни и обезумели от страх пленници, пиратите плъзнаха по кораба да търсят плячка; предаваха всичко, което им попаднеше на гиганта-домакин, а той на свой ред прехвърляше награбеното на борда на „Щастливо избавление“, където вещите се струпваха до гротмачтата и грижливо се охраняваха. Никой не се интересуваше от товара, но в сейфа намериха хиляди гвинеи, а сред десетината пътници се оказаха трима богати ямайски търговци, които се връщаха в Лондон със здраво натъпкани кесии.

Когато всичко ценно бе вече събрано, помъкнаха пътниците и моряците от пленения кораб към шкафута, откъдето по заповед на Шарки, който наблюдаваше всичко с ледена усмивка, един по един ги хвърляше зад борда. Суитлокс, застанал до перилата, подаряваше на всеки саблен удар, да не би след това някой добър плувец да се изправи пред съда като прокурорски свидетел.

Сред пленниците имаше пълна белокоса жена, съпруга на плантатор, но и нея, въпреки виковете и молбите за милост, хвърлиха през борда.

— Милост искаш, животно — изръмжа Шарки. — Преди двадесетина години вероятно би я заслужила.

Капитанът на „Портобело“, още бодър, здрав старик със сини очи и бяла брада, остана на палубата последен. Той стоеше в светлината на фенерите със спокоен и решителен вид, а около него се въртеше и кълчеше Шарки.

— Капитаните трябва да се уважават взаимно — каза Шарки. — Проклет да съм, ако не знам как да се държа. Виждаш ли — аз ти дадох възможност да умреш последен, както подобава на смелчаците. Сега, приятелю, ти видя края им и можеш с леко сърце да ги последваш.

— Това и ще сторя, капитан Шарки — каза старият моряк, — защото и аз според силите си изпълних своя дълг. Но преди да се отправя към борда, искам да ти пошепна нещо.

— Ако се каниш да молиш за милост, можеш да не си правиш труда. Ти ни накара да чакаме цели три дни и проклет да съм, ако поне един от вас остане жив.

— Не, аз искам да ти кажа само нещо, което трябва да знаеш. Вие даже не подозирате кое е истинското съкровище на този кораб.

— Така ли? Дявол да ме вземе, ще ти отрежа черния дроб, капитан Харди, ако не кажеш всичко! Къде е съкровището, за което говориш?

— Не става дума за злато, а за една прекрасна девойка, която заслужава не по-малко внимание.

— Къде е тя? И защо я нямаше между другите?

— Ще ти кажа защо не беше между нас. Тя е единствената дъщеря на граф и графиня Рамирес, които вие убихте заедно с другите. Казва се Инес Рамирес и в жилите й тече най-благородната кръв на Испания. Те пътуваха за Чарга, където баща й беше назначен за губернатор. По пътя стана ясно, че тя, както се случва с момичетата, се е влюбила в човек от много по-нисък произход, който също беше тук на борда. Ето защо родителите й, властни хора, на чиито заповеди не може да се противоречи, ме заставиха да я затворя в отделна каюта. Държахме я строго, носехме й храна и никому не позволявахме да я вижда. Това е последният ми подарък за теб, макар и сам да не зная защо ти разказах за нея. Ти наистина си най-големият негодник и пред смъртта ме утешава единствено мисълта, че на този свят ти е съдено да увиснеш на бесилката, а на онзи те чака адът.

С тези думи той се завтече към перилата и скочи в мрака. Докато се спускаше в морските дълбини, той само се молеше неговото предателство спрямо момичето да не падне като тежък грях на душата му.

Тялото на капитан Харди още не бе докоснало пясъчното дъно, а пиратите вече тичаха към посочената каюта. Оказа се, че в най-отдалечения ъгъл наистина има заключена врата, която преди не бяха забелязали. Ключ не намериха и се заеха да разбият вратата с прикладите на пушките, докато отвътре се раздаваха отчаяни викове. На светлината на фенерите те видяха свилата се в ъгъла млада, много красива девойка. Дългите й разбъркани коси стигаха до петите, сгушена в ъгъла тя гледаше с разширените си от ужас черни очи свирепите, облени в кръв пирати. Груби ръце я хванаха и изправиха на крака и пиратите с викове я помъкнаха към Джон Шарки. Като изнесе напред фенера, той дълго и с наслада се вглеждаше в лицето й, а след това със ситен смях се наведе и докосна страните й с окървавена ръка.

— Това е печатът на пирата, момиченце, с него той белязва всичките си съкровища. Отведете я в каютата и се дръжте с нея добре. А сега, приятели, да потопим тази черупка и нека опитаме късмета си.

Не мина и час, огромният „Портобело“ се отправи към дъното и легна до мъртвите си пътници на пясъчното дъно на Карибско море, а пиратската шхуна с награбената плячка се отправи на север в търсене на поредната жертва.

Същата нощ в каютата на „Щастливо избавление“ беше уреден пир, участниците в който порядъчно се напиха. Там бяха капитанът, Нед Холоуей и Плешивият Стейбъл — лекар, започнал практиката си в Чарлстън, но подгонен от правосъдието, след като уморил един от пациентите си, предложил услугите си на пиратите. Стейбъл беше подпухнал тип с тлъст врат и гол лъскав череп, на който дължеше прозвището си. Шарки знаеше, че звярът не е свиреп, когато е сит, и временно забрави за бунта. Екипажът беше доволен — на всеки се падна доста плячка от „Портобело“ и капитанът нямаше от какво да се страхува. Затова той пиеше, ревеше с цяло гърло и се смееше заедно със сътрапезниците си. Разгорещени и настървени, те бяха готови на всякакво зверство. И изведнъж Шарки си спомни за момичето. Той заповяда на слугата негър незабавно да я доведе.

Инес Рамирес вече знаеше всичко. Тя разбра, че майка й и баща й са убити и че е попаднала в ръцете на убийците им. Но заедно с това бе дошло и успокоението. Ето защо, когато я доведоха в каютата, по гордото мургаво лице нямаше и следа от страх; тя само решително стисна устни, а очите й светнаха с ликуващ блясък като на човек, изпълнен със светли надежди. И когато пиратският главатар стана и обърна кръста й, в отговор тя само се усмихна.

— Кълна се в бога — това е момиче с чар — завика Шарки, като я прегръщаше. — Тя е родена за любовница на пират. Ела, птичко моя, пий за нашето приятелство.

— Член шести! — заекна докторът. — Плячката поравно.

— Да! Не забравяй това, капитан Шарки — потвърди Холоуей. — Така гласи член шести.

— Ще насека на парчета всеки, който се изпречи между мен и това момиче! — заръмжа шарки, като местеше рибешките си очи от единия на другия. — Не, момичето ми, още не се е родил онзи, който де те отнеме от Джон Шарки. Седни на коленете ми и ме прегърни ето така. Проклет да съм, ако тя не ме залюби от пръв поглед! Кажи ми, миличко, защо така лошо са се държали с теб на оня кораб, та чак са те затворили в отделна каюта.

Девойката поклати глава и се усмихна.

— No inglese… No inglese — промълви тя.

Тя изпи чашата вино, която й подаде капитанът и черните й очи заблестяха още по-силно отпреди. Както си седеше на коленете на Шарки, тя го прегърна през врата, играеше си с косите му, милваше ушите и шията му. Дори храбрият Нед и патилият доктор я гледаха с учудване, примесено с ужас, но Шарки се смееше радостно.

— Проклет да съм, ако това момиче не е само огън! — викаше той, като я притискаше до себе си и целуваше покорните устни.

Но изведнъж погледът на доктора, който внимателно следеше момичето, стана странно напрегнат, а лицето му се вкамени, като че ли в главата му дойде някаква страшна мисъл. Пепеливосива бледност покри бичата му физиономия, вечно червена от виното и тропическото слънце.

— Виж ръката й, капитан Шарки! — изрева той. — За бога, погледни ръката й.

Шарки се втренчи в ръката, която го милваше. Тя имаше странен мъртвешкобледен цвят, с жълти лъскави кожички между пръстите. Кожата беше напудрена с бял пухкав прах, напомнящ брашното по прясно изпечена питка. Този прах гъсто покриваше шията и бузата на Шарки. С вик на отвращение той отхвърли жената от коленете си, но в същия миг с тържествуващ злобен крясък тя като дива котка скочи върху доктора, който с пронизителен писък изчезна под масата. С едната си ръка тя се вкопчи в брадата на Холоуей, но той се отскубна и вземайки една пика, отблъсна жената от себе си; тя брътвеше нещо неразбираемо и гримасничеше, а очите й блестяха като на луда.

Дочул виковете; чернокожият слуга дотича в каютата и с общи усилия успяха да заключат отново обезумялото създание в каютата. След това тримата, задъхани и ужасени, втренчени един в друг, се отпуснаха в креслата. Една и съща мисъл глождеше мозъка на всеки, но Холоуей първи заговори за това.

— Прокажена! — извика той. — Всички ни зарази проклетата.

— Само мен не — отговори докторът. — Тя не ме докосна дори с пръст.

— Дявол да го вземе — закрещя Холоуей, — тя се докосна само до брадата ми. Още преди да съмне, ще я обръсна.

— Ама че сме глупаци! — възкликна докторът и се удари по главата. — Заразени, незаразени — сега не ще имаме минутка покой, докато не изтече година и не мине опасността. Ей богу, покойният капитан добре ни нареди. И как ние като последни глупаци повярвахме, че са я отделили заради някакви си любовни интрижки. Ясно е като бял ден, забелязали са болестта й още по пътя, но няма да я хвърлят зад борда я — останало им е само да я държат заключена до първото пристанище, в което има колония за прокажени.

Мъртвешки побледнелият Шарки, отпуснал се в креслото, слушаше доктора. С червена носна кърпа той изтри съдбоносния прах, с който бе посипан.

— Какво ще стане с мен? — изграчи той. — Какво ще кажеш, Плешиви Стейбъл? Имам, ли някаква надежда за спасение? Бъди проклет, негоднико! Говори, иначе ще те пребия до смърт или въобще ще те очистя. Имам ли някаква надежда?

Докторът отрицателно поклати глава.

— Капитан Шарки — каза той, — нечестно ще е да те лъжа. Ти си заразен. Нито един човек, върху когото са паднали люспичките на проказата, не може да се спаси.

Обзет от ужас, обронил глава на гърдите си, Шарки седеше неподвижно и мътният му поглед вече виждаше безрадостно бъдеще. Домакинът и докторът тихо станаха от местата си и крадешком се измъкнаха от душната, заразена каюта на чист утринен въздух. Лек, ароматен ветрец обвя лицата им. Къдравите розови облаци ловяха първите отблясъци на слънцето, което се показваше зад обраслите с палми планини на далечния Хаити.

Същата сутрин при гротмачтата се състоя втори съвет, на който избраха представители и ги изпратиха при капитана. Когато те приближиха каютата, от нея излезе Шарки с патрондаш и два пистолета — в очите му гореше все същият дяволски огън.

— Проклети да сте, негодници! — зарева той. — Нима ще се осмелите да вдигнете ръка срещу мене? Назад, Суитлокс, или ще те оставя на място! Към мен, Холоуей, Мартин. Фоли, към мен! Да натирим кучетата обратно в кучкарника!

Но помощниците му го бяха изоставили и никой не му се притече на помощ. Пиратите се хвърлиха върху Шарки. Първият беше убит, ала миг след това главатарят бе хванат и вързан за мачтата. Мътният му поглед се местеше от лице на лице и хората, като го срещаха, припряно свеждаха очи.

— Капитан Шарки — каза Суитлокс, — ти се държеше лошо с нас, уби дърводелеца Бартоломю, като размаза главата му с черпака, а сега застреля Джон Мастърс. Всичко това би могло да ти се прости, защото дълги години бе наш капитан и ние сме подписали договор да служим под твоята команда до края на това плаване. Но сега разбрахме за това момиче и знаем, че си заразен до мозъка на костите си, а докато си тук, ние можем да прихванем тази болест, да гнием и се разложим приживе. Затова, Джон Шарки, ние, пиратите от „Щастливо избавление“, като се посъветвахме, решихме, докато не е станало късно и заразата не е успяла да се разпространи, да те изпратим в лодка към съдбата ти.

Джон Шарки не отговори нищо, а само бавно извърна глава и ги прокле с яростен поглед. Спуснаха корабната лодка и без да му развържат ръцете, хвърлиха го в нея с помощта на въже.

— Сечи въжетата! — изкомандува Суитлокс.

— Почакай минутка, Суитлокс! — каза някой от моряците. — Какво ще стане с момичето? Тя ще седи тук и ще погуби всички ни.

— Да се изпрати заедно с любовника си! — завика друг и пиратите със силни крясъци изразиха одобрението си.

Доведоха момичето, побутвайки я с пики, и я блъснаха в лодката. В нейното гниещо тяло гореше горд испански дух и тя хвърляше тържествуващи погледи към мъчителите си.

— Perros! Perros ingleses! Leproso, leproso!^[1] — в изстъпление викаше тя, когато я хвърлиха в лодката.

— На добър час, капитане! Попътен вятър през целия меден месец — крещеше хор от подигравателни гласове. Когато въжетата бяха прибрани, вятърът изду платната на шхуната и лодката остана далеч зад кърмата — малка топчица в необозримия простор на пустинното море.

 

 

Извадка от корабния дневник на военния кораб „Хеката“ от флота на негово величество.

„26 януари 1726 год. Днес, след като сланината окончателно се развали и петима моряка се разболяха от скорбут, заповядах да изпратят две лодки на брега, към северозападния край на Хаити, за пресни плодове и диви кози, с които изобилствува този остров.

Седем часа вечерта, същия ден. Лодката се върна с голям запас от плодове и две кози. Помощникът Уудръф съобщава, че близо до мястото на приставането, на края на гората, бил намерен скелет на жена, облечена в разкошна рокля с европейска кройка, от което може да се съди, че е принадлежала към аристокрацията. Черепът й бил пробит с голям камък, който се търкалял наблизо. Недалеч намерили колиба и по някои признаци, като обгорели дърва, кости и други следи, се убедили, че в нея за известно време е живял човек. На брега се носят слухове, че миналата година из тоя край се подвизавал кръвожадният пират Шарки, но никой не знае дали е тръгнал към вътрешността на острова, или е бил взет от някой кораб. Ако той отново е на море, моля бог да го изпрати под огъня на нашите топове.“

Как губернаторът на Сейнт Кит се завърна в родината си

Когато ожесточената война за испанското наследство завърши с Утрехтския мирен договор, мнозина от притежателите на кораби, наети от враждуващите страни, останаха без работа. Част от тях поеха по мирния, но далеч по-малко доходен път на обикновената търговия, други се присъединиха към риболовната флотилия, а някои отчаяни глави вдигнаха на бизанмачтата знака на пиратите — „Веселия Роджър“ и на свой риск обявиха война на цялото човечество.

С екипажи, набрани от всички националности, те браздяха моретата, като за почистване на кила се укриваха от време на време в някой уединен залив или хвърляха котва в отдалечено пристанище, за да започнат там безкрайни гуляи, смайвайки населението със своята разточителност и всявайки ужас с жестокостта си.

На Кроманделския бряг, край Мадагаскар, в африкански води, а най-вече около Антилите и по американското крайбрежие пиратите се превърнаха в постоянна опасност. Те си позволяваха дързостта да съгласуват своите набези с благоприятните за плаване сезони — през лятото опустошаваха бреговете на Нова Англия, а през зимата се оттегляха на юг, в тропическите ширини.

Страхът от тези пирати бе още по-голям, защото те не се подчиняваха нито на дисциплината, нито на ония задръжки, благодарение на които предшествениците им — пиратите от старото поколение, всявайки страх, пораждаха уважение. Тези клетници не отговаряха пред никого и се разправяха с пленниците си така, както им подсказваше пиянското им настроение. Изблиците на причудливо великодушие се редуваха с периоди на небивала жестокост. Капитанът, попаднал в ръцете на пиратите, понякога биваше освобождаван с целия си товар, ако се окажеше весел сътрапезник в някой чудовищен гуляй, или биваше заставян да седне на масата в собствената си каюта и да получи във вид на ястие посипани със сол и пипер собствените си нос и устни. Само смел моряк се решаваше в тия времена да води кораби из Карибско море.

Такъв именно човек беше Джон Скароу, капитан на „Утринна звезда“, но и той въздъхна с облекчение, когато на сто ярда от оръдията на крепостта Бас Тер чу плясъка на спуснатата котва: Сейнт Кит беше крайното пристанище на неговия рейс и рано на другата сутрин бушпритът на кораба му щеше да се завърти по посока на Стара Англия. Дотегнали му бяха вече тези морета, гъмжащи от бандити. От часа, в който „Утринна звезда“ напусна пристанището на Маракаибо, на южноамериканския бряг, с трюмове, пълни със захар и чер пипер, всяко платно, мярнало се във виолетовия простор на тропическото море, караше капитан Скароу да потръпва. След като бе заобиколил Наветрените острови, в различните пристанища, в които влизаше, навсякъде чуваше истории за насилия и зверства.

Капитан Шарки, собственик на двайсеторъдейната пиратска шхуна „Щастливо избавление“, бе преминал по крайбрежието, оставяйки зад себе си ограбени, опожарени кораби и трупове.

За неговите жестоки шеги и непреклонна свирепост се разправяха ужасни истории. От Бахамските острови до континента катраненочерният му кораб с двусмислено название носеше със себе си смърт и още много други неща, по-страшни и от смъртта. Капитан Скароу така се безпокоеше за своя нов, чудесно подреден кораб и за ценния товар, че се отклони на запад, до самия остров Берда, за да бъде по-настрана от обичайните търговски пътища. Дори и тук, в тези спокойни води, той не можа да избяга от зловещите следи, оста вени от капитан Шарки.

Рано една сутрин те намериха сред океана самотна лодка. Единствен на борда й се оказа бълнуващ моряк, който дрезгаво крещеше, когато го качваха на кораба, а в дъното на устата му се виждаше изсъхнал език, подобен на черна сбръчкана гъба. Даваха му вода до насита, добре го хранеха и скоро той стана най-силният и пъргав моряк на целия кораб. Беше от Марбълхед в Нова Англия и се оказа единственият оцелял човек от шхуната, отпратена на дъното от страшния Шарки.

В продължение на седмица Хайръм Евънсън — така му беше името — се носел под тропическото слънце. Шарки заповядал да му хвърлят в лодката накълцаните останки от неговия убит капитан за храна по пътя, но морякът незабавно ги погребал в морската бездна, защото изкушението можело да се окаже по-силно от него. Могъщият му организъм издържал всички изпитания и накрая „Утринна звезда“ го намери в онова безумно състояние, което предшествува смъртта. Това не беше лоша находка за капитан Скароу, защото при недостига на хора, моряк като този гигант от Нова Англия беше твърде ценна придобивка. Той се кълнеше, че ще види сметката на капитан Шарки, дори това да му струвало живота.

Сега, когато се намираха под оръдейната закрила на Бас Тер, всички опасности бяха вече зад гърба им; и все пак мисълта за пирата не оставяше Скароу, когато наблюдаваше как лодката на агента бързо се отделя от кея на митницата.

— Бас държа, Морган — обърна се Скароу към първия помощник, — че агентът ще спомене Шарки още в първите сто думи, които ще се отронят от езика му.

— Бива, капитане, ще рискувам един сребърен долар — откликна грубият стар бристолец до него.

Гребците негри подгониха лодката към кораба и чиновникът, който седеше на руля, облечен в снежнобял платнен костюм, скочи на трапа.

— Привет, капитан Скароу! Чухте ли за Шарки?

Капитанът погледна помощника си и се подсмихна.

— Какво е направил? — запита капитан Скароу.

— Направил! Значи вие нищо не сте чули. Той е заловен и седи при нас заключен, тук, в Бас Тер. Миналата сряда го съдиха и утре сутринта ще увисне на бесилото.

Капитанът и помощникът му приветствуваха това съобщение с радостни викове, а след миг виковете им бяха подети от целия екипаж. Дисциплината бе забравена и моряците се стекоха на кърмата, за да чуят с ушите си тази новина. Пръв сред тях беше намереният в морето моряк от Нова Англия. Сияещото му лице бе обърнато към небето — той бе от пуритански род.

— Шарки ще бъде обесен! — крещеше той. — Господин агент, не знаете ли дали не им е нужен палач?

— Назад! — извика помощникът. Оскърбеното му чувство за дисциплина се оказа по-силно от вълнуващата новина. — Ще получите вашия долар, капитан Скароу. Никога досега не съм губил бас с по-леко сърце. А как са хванали този мръсник?

— Много просто. Собствените му другари не могли повече да го търпят. Шарки будел у тях такъв ужас, че решили да се избавят от него. Свалили го на необитаемия остров Литъл Мангъл, южно от Мистерьоса. От там го прибрал един търговски кораб от Портобело и го докарал тук. Мислеха да го изпратят на Ямайка, за да го съдят там, но нашият благочестив губернатор сър Чарлз Ивън не поиска и да чуе за това.

— Шарки е моя плячка — заяви той — и имам право сам да му видя сметката. Ако останете до десет часа заранта, ще видите как Шарки се люлее на бесилката.

— Чудесно би било — съжали капитанът, — но аз и така закъснях. Ще отплавам с вечерния отлив.

— Едва ли можете — решително заяви агентът. — С вас ще тръгне губернаторът.

— Губернаторът?

— Да. Правителството му нареди незабавно да се върне. Бързоходният пощенски кораб, който донесе съобщението, отплава за Виржиния. Казах на сър Чарлз, че вие ще пристигнете преди дъждовния период и той ви очаква.

— Хубава работа! — слиса се капитанът. — Аз съм прост моряк и малко разбирам от губернатори, барони и техните навици. Още не ми се е случвало да бъда в компанията на подобни особи. Но съм готов да служа на крал Джордж и ако губернаторът иска да плава на „Утринна звезда“, то аз ще го закарам до Лондон и ще сторя за него всичко възможно. Той може да се настани в каютата ми. Що се отнася до храната — шест пъти в седмицата ядем задушено осолено говеждо със зеленчуци и сухари или смес от мляно месо и маринована херинга. Но ако нашата кухня не е по вкуса му, нека вземе със себе си готвач.

— Не се тревожете, капитан Скароу — прекъсна го агентът. — Сър Чарлз в момента не е много добре — наскоро имаше пристъп на треска. Така че вероятно ще си седи в каютата през целия път. Доктор Леръс твърди, че нашият губернатор бил на път да предаде богу дух, но предстоящото обесване на Шарки му вдъхвало нови сили. Ала той има тежък характер и вие не бива да се обиждате от грубостите му.

— Може да приказва всичко, което му хрумне, и да прави каквото си ще. Само да не си вре носа, когато управлявам кораба — отвърна капитанът. — Той е губернатор на Сейнт Кит, а аз — на „Утринна звезда“. И с негово разрешение ще отплавам с първия отлив. Аз служа на моя господар също така, както той — на крал Джордж.

— Той едва ли ще успее до довечера. Необходимо му е да уреди цял куп неща по заминаването.

— Тогава утре, с първия отлив.

— Чудесно. Ще изпратя вещите му тази вечер, а той самият ще пристигне рано сутринта, ако, разбира се, успея да го убедя да напусне Сейнт Кит, без да види как Шарки ще изиграе последния си танц. Нашият губернатор обича заповедите му да се изпълняват мигновено и не е изключено да пристигне на кораба незабавно. Възможно е доктор Леръс да съпровожда сър Чарлз в пътешествието му.

Щом агентът замина, капитанът и помощникът му се заловиха с приготовленията по посрещането на важния пътник. Те освободиха и подредиха най-просторната каюта. Капитан Скароу нареди също да се качат на борда няколко каси плодове и вино, за да разнообрази поне малко скромната моряшка храна.

Надвечер започна да пристига багажът на губернатора — огромни, обковани с желязо, недостъпни за мравките сандъци, тенекиени кутии, държавен образец, и твърде странни по форма калъфи, в които, както можеше да се предположи, се съхраняваха триъгълни шапки или шпаги. По-късно пристигна писмо с герб върху внушителен червен печат, което съобщаваше, че сър Чарлз Ивън засвидетелствува уважението си на капитан Скароу и се надява, ако му позволи здравето, да бъде на борда на кораба рано сутринта, веднага щом изпълни задълженията си.

Губернаторът се оказа точен. Едва червеникавите блясъци на зората започнаха да се прокрадват през сивата мъгла и лодката му наближи кораба. С усилия важната особа бе качена по трапа. Капитан Скароу бе слушал за странностите на губернатора, но съвсем не очакваше да види толкова чудата фигура, която едва креташе по палубата и се опираше на дебел бамбуков бастун. Той носеше перука стил „Рамиле“, цялата в ситни букли, подобно козина на пудел, която така ниско закриваше челото му, че големите зелени очила изглеждаха залепени за нея. Огромният орлов нос, дълъг и тънък, стърчеше далече напред. След прекараната треска губернаторът бе увил гърлото и брадата си с шал; носеше широк, превързан с шнур утринен халат от алена дамаска. Когато вървеше, той виреше високо властния си нос, но по това, как бавно и безпомощно въртеше глава, личеше, че е полусляп. На висок глас, в който се долавяше раздразнение, той се обърна към капитана:

— Получихте ли вещите ми?

— Да, сър Чарлз.

— Имате ли вино на борда?

— Наредих да докарат пет каси, сър.

— А тютюн?

— Една бъчвичка тринидатски.

— Играете ли пикет?

— Доста добре, сър.

— Тогава вдигайте котва — и на път.

Духаше свеж, западен вятър, и когато слънцето разкъса сутрешната мъгла, мачтите на „Утринна звезда“ почти не се виждаха от острова. Грохналият губернатор все още креташе по палубата, като се придържаше с ръка о перилата.

— Сега сте на правителствена служба, капитане — мърмореше той. — Уверявам ви, че в Уестминстър броят дните до моето завръщане. Вдигнахте ли всички платна?

— До последния дюйм, сър Чарлз.

— Дръжте ги така, дори и да станат на парчета. Боя се, капитан Скароу, че такъв сляп и болен човек като мен ще се окаже скучна компания за вас в това плаване.

— За мен е чест и удоволствие да се намирам в обществото на ваше превъзходителство — почтително отговори капитанът. — Само ми е мъчно, че зрението ви е в такова лошо състояние. — Да, да, наистина. Това проклето слънце по белите улици на Бас-Тер изгори очите ми.

— Чух, че току-що сте прекарали треска.

— Да, имах пристъп и съм ужасно отпаднал.

— Приготвихме каюта и за вашия лекар.

— Не ми говорете за този мошеник! Не бях в състояние да го помръдна от топлото му местенце — той има тук голяма клиентела сред местните търговци. Ала чуйте!

Губернаторът вдигна отрупаната си с пръстени ръка. Далеч зад кърмата се разнесе екотът на оръдеен залп.

— Това е от острова! — учудено извика капитанът. — Може би е сигнал да се върнем?

Губернаторът се разсмя.

— Не чухте ли, че пиратът Шарки трябваше да бъде обесен тази сутрин? Наредих да се даде оръдеен залп в мига, в който този мерзавец ритне за последен път с крака, за да бъда известен, преди да се отправя на път. Това е краят на Шарки.

— Краят на Шарки! — извика капитанът и моряците, скупчили се по палубата, за да погледнат изчезващата виолетова ивица, подхванаха вика му.

Това беше хубаво знамение в началото на плаването и болният губернатор стана видна фигура на борда. Всички разбираха, че само благодарение на него и настояването му за незабавен съд и присъда злодеят не е попаднал на някой продажен съдия и не е успял да се спаси.

По време на обяда сър Чарлз разказа множество истории за покойния пират. Губернаторът бе така приветлив и така умело поддържаше разговор с хора, стоящи много по-ниско от него, че в края на обеда капитанът, помощникът и сър Чарлз запушиха с лули и попийваха червеното си вино като трима стари, добри приятели.

— Как изглеждаше Шарки на подсъдимата скамейка? — заинтересува се капитанът.

— Доста внушително — отзова се губернаторът.

— Чувал съм, че бил уродлив като самия дявол и над всички се надсмивал — забеляза помощникът.

— Да, той бе ужасен човек — потвърди губернаторът.

— Един китобоец от Ню Бедфорд разправяше, че не можел да забрави очите му — каза капитанът. — Били мътносини, с много червени клепачи. Вярно ли е това, сър Чарлз?

— За съжаление, собствените ми очи не ми позволяват да разглеждам чуждите, но си спомням генерал-адютантът да казва, че очите му били тъкмо такива, каквито ги описвате вие, и да добавя, че онези глупаци — съдебните заседатели, не били на себе си, когато той ги гледал. Имат късмет, че е вече мъртъв, защото Шарки никога не забравяше обида и ако някой от тях бе паднал в ръцете му, той щеше да го натъпче със слама и да го прикове на носа на кораба вместо гравюра.

Тази идея така се хареса на губернатора, че той неочаквано избухна в креслив смях, подобен на цвилене. Двамата моряци също се смееха, но не чак толкова весело, защото знаеха, че Шарки не е единственият пират, който броди из западните морета, и че подобна съдба може да постигне и тях самите. Отвориха нова бутилка, пийнаха за добър път и не след дълго на губернатора му се прииска да пресуши още една бутилка. Накрая двамата моряци си тръгнаха с въздишка на облекчение, леко поклащайки се — единият на вахта, а другият в леглото си. Но когато след четири часа помощникът се освободи от вахта и слезе долу, остана поразен от гледката — губернаторът, с перука, очила и халат, невъзмутимо седеше на празната маса, подръпваше от лулата си, а пред него стояха шест празни черни бутилки.

— Паднало ми се е да пия с губернатора на Сейнт Кит, когато той е болен — каза на себе си помощникът, — но пазил ме господ да пия с него, когато е здрав.

„Утринна звезда“ напредваше доста бързо и след три седмици навлезе в Ламанш. От часа, в който немощният губернатор стъпи на борда, той започна да възстановява силите си и на половината път сър Чарлз, ако не се смятат очите му, бе вече напълно здрав. Онези, които рекламират лечебните свойства на виното, биха могли тържествуващо да го посочат за пример, защото той пиянствуваше по цели нощи без прекъсване. Но въпреки това рано сутрин се появяваше на палубата свеж и бодър, оглеждаше наоколо със слабите си очи и разпитваше за такелажа на кораба. Проявяваше голям интерес към корабоводенето. Поради слабото си зрение губернаторът помоли капитана да прикрепи към него онзи матрос от Нова Англия, когото бяха взели от лодката. Той трябваше да съпровожда губернатора, да седи до него, когато играеше карти, и да смята точките, защото без странична помощ сър Чарлз не можеше да различи аса от валето.

Не е чудно, че Евънсън с удоволствие служеше на губернатора: единият от двамата беше жертвата на негодника Шарки, а другият — отмъстител. Личеше си, че на грамадния американец му бе приятно да подкрепя с ръка инвалида, а вечер почтително да стои зад креслото на губернатора и да посочва с дебелия си пръст с изгризан нокът картата, която трябваше да се играе. Трябва да се каже, че когато на хоризонта се появи нос Лизард, джобовете на капитан Скароу и на старшия помощник Морган се бяха доста поизпразнили.

Скоро на кораба се увериха, че всички разкази за избухливостта на сър Чарлз Ивън не дават и най-малка представа за бесния му нрав. При най-малко възражение или противоречие брадата му изскачаше от шала, властният му нос се вирваше още по-високомерно, а бамбуковият бастун свистеше във въздуха. Веднъж той силно хлопна по главата бутналия го случайно корабен дърводелец. Друг път, когато екипажът започна да негодува от лошата храна и се пуснаха слухове за бунт, губернаторът заяви, че не е нужно да се чака тези кучета да въстанат, а че трябва дати изпреварят и да избият глупостите из главите им.

— Дайте ми нож! — крещеше той и бълваше люти проклятия. С мъка го удържаха от саморазправа с представителя на екипажа.

Капитан Скароу бе принуден да напомни, че ако в Сейнт Кит губернаторът не отговаря пред никого за действията си, то в открито море убийството си е убийство. Що се отнася до политическите му възгледи, то както се и очакваше, губернаторът бе убеден привърженик на хановерската династия и в пияно състояние се кълнеше, че винаги, когато срещал якобинец, застрелвал го на място. Но независимо от неговото самохвалство и необуздан нрав, той си оставаше добър компаньон, който знаеше безкрайно много вицове и всевъзможни истории, Скароу и Морган никога дотогава не бяха имали по-приятен рейс.

Настъпи последният ден от плаването. Минаваха покрай остров Уайт и отново видяха земя — белите скали Бийчхед. Надвечер корабът попадна в пълно безветрие на миля от Уинчелси, отпред се чернееше нос Данджнес. На следващата заран сър Чарлз щеше са може да се срещне с кралските министри в Уестминстър. На вахта стоеше боцманът, а тримата приятели за последен път се събраха в каютата на карти. Преданият американец, както и преди, заменяше очите на губернатора. На масата лежеше голяма сума, двамата моряка се стараеха в тази последна вечер да си възвърнат загубите. Изведнъж губернаторът хвърли картите на масата, сграбчи всичките пари и ги напъха в джоба на дългополата си копринена дреха.

— Играта е моя! — заяви той.

— О, сър Чарлз, не така бързо! — възкликна капитан Скароу. — Вие не сте свършили, пък и ние още не сме загубили.

— Лъжете! Да пукнете дано! — изкрещя губернаторът. — Аз ви казвам, че вече свърших и вие загубихте.

Той смъкна перуката и очилата си и под тях се откри високо плешиво чело и подвижни сини очи с червени като на булдог клепачи.

— Сили небесни! — изпищя помощникът. — Та това е Шарки!

Моряците скочиха, но огромният американец, хванал по един пистолет във всяка ръка, опря широкия си гръб на вратата на каютата. Пътникът също постави пистолет върху разпилените пред него карти и се разсмя с писклив, подобен на цвилене смях.

— Да, уважаеми, капитан Шарки — така ме наричат — каза той. — А това е кресливецът Нед Холоуей — домакин на „Щастливо избавление“. Ние ги сгорещихме здравата и те ни свалиха — мен на пясъчната плитчина Тортуга, а него — в лодка без весла. А вие, палета, бедни доверчиви кутрета, с вода вместо кръв в жилите, се намирате под дулата на нашите пистолети.

— Дали ще стреляте или не — ваша воля! — извика Скароу, като се удари с юмрук в гърдите. Нека това да е последният ми дъх, Шарки, но аз ти казвам, че ти си долен мошеник и негодник и те очакват бесилката и пъкълът.

— Това се казва човек с характер, по душа ми е. Той ще може да умре красиво! — възкликна Шарки. — На кърмата няма никой освен кормчията, така че не хабете въздуха за празни разговори — малко ви остава да го дишате. Нед, готова ли е лодката на кърмата?

— Да, капитане.

— А останалите пробити ли са?

— Всяка точно с по три дупки.

— Тогава време е да се разделим, капитан Скароу. Вие като че ли още не сте дошъл на себе си. Имате ли някаква молба?

— Ти си дявол, самият дявол! — извика капитанът. — Къде е губернаторът на Сейнт Кит?

— За последен път видях негово превъзходителство в леглото му с прерязано гърло. Когато бягах от затвора, разбрах от приятелите, а капитан Шарки има доброжелатели във всяко пристанище, че губернаторът заминава за Европа и при това капитанът на кораба никога не го е виждал. Прехвърлих се при него през верандата и му върнах един малък борч. После пристигнах на вашия кораб, пременен в неговите дрехи и очила, за да скрия предателските си очи. Перчех се пред вас както подобава на губернатор. А сега, Нед, заеми се с тях.

— Помощ! Помощ! Ей, вахтения! — завика помощникът, но грамадният пират замахна, удари го по главата с дръжката на пистолета и той рухна като бик в скотобойна. Скароу се хвърли към вратата, ала пазачът запуши устата му с една ръка, а с другата го подхвана през кръста.

— Напразно се опитвате, капитан Скароу, аз искам да видя как на колене ще ме молите за пощада.

— Аз ще ви видя, преди това… в ада! — викна капитан Скароу, освободил се от дланта, запушила устата му.

— Нед, извий му ръката. Е, как е сега?

— Дори и да я откъснете, няма да застана на колене.

— Я го погъделичкай с върха на ножа!

— Даже и целият да забие…

— Да пукна, но ми се харесва неукротимият му дух — зарева Шарки. — Прибери ножа, Нед. Отървахте кожата си, Скароу. Жалко, че такъв смел човек като вас не е избрал единствената професия, с която храбрецът може да си изкарва хляба. Вас ви очаква необикновена смърт, Скароу, щом сте били в ръцете ми и сте останали жив, за да известите на света за това. Вържете го, Нед.

— Капитане, не може ли да го завържа за печката?

— Какви ги дрънкаш! Печката гори. Остави разбойническите си шеги, Нед Холоуей, или ще ти покажа кой от нас е капитанът.

— Ама не, капитане, аз мислех, че ви се иска да го поопечете — оправдаваше се Нед. — Нима искате да го пуснете жив?

— Вържи го за масата! Макар че нас ни стовариха на Бахамските плитчини, все пак аз съм капитан и ти си длъжен да ме слушаш. Да се задавиш със солена вода, дано, подлецо! Как смееш да възразяваш на заповедите ми?

— Ама не, капитан Шарки, не се ядосвайте — каза домакинът, вдигна Скароу и го постави като дете на масата. С моряшка сръчност той омота с въже ръцете и краката на разпнатия капитан, прекара въжето под масата и запушил устата му с дългия шал, прикривал доскоро брадата на губернатора на Сейнт Кит.

— Е, капитан Скароу, ние с вас се разделяме — каза пиратът. — Ако имах зад гърба си макар и половин дузина чевръсти момчета, щях да взема вашия кораб с товара, но кресливецът Нед не е намерил ни един матрос от вашия екипаж, който да има поне за грош смелост. Тук наблизо се мотаят няколко черупки и ние ще пленим една от тях. Когато капитан Шарки има лодка, той може да плени гемия, когато има гемия, може да плени бригантина, а с бригантина ще завладее тримачтова шхуна, а с шхуна — напълно годен боен кораб. Така че побързайте за Лондон, докато не съм се върнал да завзема вашата „Утринна звезда“.

Те излязоха от каютата и капитан Скароу чу как в ключалката се превъртя ключ. После, докато се опитваше да се освободи от въжетата, надолу по трапа се разнесе тропот, а след това на юта, където над кърмата висеше лодка. Капитанът все още се въртеше и напрягаше, стараейки се да се освободи, когато до него долетя скриптенето на фаловете и плясъка на водата при спускането на лодката. В неистов бяс той късаше и дърпаше въжетата дотогава, докато най-после се сгромоляса от масата с издрани до кръв китки и глезени. След миг стана, прескочи мъртвия помощник, изкърти с крак вратата и се втурна на палубата.

— Хей! Питърсън, Армитидж, Уилсън — ревеше той. — Грабвайте ножове и пистолети! Спуснете голямата лодка. Пиратът… Шарки… ей там, в онази лодка! Боцмане, свири тревога. Всички на левия борд! Матросите в лодките!

Спуснаха голямата лодка, след нея и по-малката, но в същия миг старши кормчиите и матросите се хвърлиха към фаловете и се покатериха обратно на палубата.

— Лодките са пробити! — крещяха те. — Текат като сито.

Капитанът ругаеше свирепо. Надхитриха го. Над главите им блестеше звездно, безоблачно небе, не полъхваше и най-лек ветрец. На лунната светлина се белееха увисналите ненужни платна. В далечината се поклащаше рибарска гемия. Рибарите се бяха скупчили около мрежите.

Съвсем наблизо се гмуркаше и показваше върху вълните носът на малка лодка.

— Може да се каже, че тези рибари вече са мъртъвци — тюхкаше се капитанът. — Момчета, да викнем всички заедно и да ги предупредим за опасността.

Но беше късно.

Лодката се промъкна под бордовата сянка на рибарската гемия. Бързо, един след друг, прозвучаха два пистолетни изстрела, чу се вопъл, още един изстрел — след това — тишина. Рибарите не се виждаха повече. После неочаквано, с първия полъх на вятъра, долетял някъде от бреговете на Съсекс, бушпритът на гемията направи завой, гротплатното се изду и корабчето се отправи към Атлантика.

Как Копли Бенкс видя сметката на капитан Шарки

На островите, както и на континента, мнозина изпитваха кръвна вражда към Шарки, но нито един от тях не пострада колкото Копли Бенкс от Кингстън. Бенкс беше един от най-едрите търговци на захар на Антилите. Той беше човек с положение, член на градския съвет, женен за девойка от знатния род Пърсивал и се падаше братовчед на губернатора на Вирджиния. Двамата му сина учеха в Лондон и жена му отплава за Англия, за да ги доведе в къщи за ваканцията. Но при завръщането си корабът „Херцогиня Корнуелска“ попадна в лапите на Шарки и цялото семейство загина от ужасна смърт.

Като получи тази горестна вест, Копли Бенкс не пророни нито дума, но изпадна в безизходна, мрачна меланхолия. Той изостави работата си, избягваше приятелите си и прекарваше по-голямата част от времето си в мръсни кръчми сред рибари и матроси. Там, в компанията на буйните гуляйджии, той седеше с безизразно лице и мълчаливо пухтеше с лулата си, а в очите му гореше спотаена омраза. Всички смятаха, че мъката е помътила разума му, а старите му приятели го гледаха с упрек, защото тези, с които сега дружеше, едва ли биха могли да се нарекат порядъчни хора.

От време на време от морето идваха слухове за нови безчинства на Шарки. Понякога за тях разказваха моряци от шхуна, забелязала огромен пламък на хоризонта и побързала да помогне на горящия кораб, но която веднага се обърнала в бяг при вида на черната пиратска шхуна, притаена в засада като вълк до убитата от него овца. Друг път тези слухове се потвърждаваха от моряците на търговски кораб, който се втурваше в залива с платна, издути като дамски корсаж, защото бе съзрял бавно издигащия се над лилавата морска шир закърпен гротмарсел. Случваше се страшните вести да донесе каботажен кораб, открил на Бахамските плитчини изсушени от слънцето трупове.

Веднъж се появи някакъв помощник-капитан от гвинейски кораб, който бе успял да се измъкне от ръцете на пиратите. Той не можеше да говори — Шарки бе отрязал езика му, но можеше да изписва лист подир лист, а Копли Бенкс жадно четеше бележките му. Те прекарваха по цели часове над картата: немият показваше далечни рифове и криволичещи заливи; а събеседникът му, с каменно лице и пламтящи очи пушеше лулата си, без да произнесе нито дума.

Една сутрин, две години след трагедията със семейството му, Копли Бенкс влезе в търговската си кантора с предишната си бодра и енергична стъпка. Управителят го загледа изумен, защото дълги месеци Копли Бенкс не бе проявявал ни най-малък интерес към работата.

— Добро утро, мистър Бенкс — каза той.

— Добро утро, Фримън. Видях в залива „Закачливият Хари“.

— Да, сър. В сряда той ще отплава за Наветрените острови.

— Аз имам други планове за него, Фримън. Реших да го изпратя за роби в Уиду.

— Но той вече е натоварен, сър.

— Значи ще се наложи да бъде разтоварен, Фримън. Решението ми е твърдо — „Закачливият Хари“ ще отиде за роби в Уиду.

Всички доводи и уговорки се оказаха напразни и огорченият управител бе принуден да даде нареждане за разтоварването на кораба.

И ето, Копли Бенкс започна да се готви за плаване в Африка. Той изглежда разчиташе повече на силата на оръжието, отколкото на подкупването на вождовете, защото не взе никакви шарени дрънкулки, така обичани от туземците; но затова пък неговият бриг бе въоръжен с осем голямокалибрени оръдия, много мускети и топорчета. Складът на кърмата се превърна в барутен погреб, а гюллетата на борда бяха не по-малко, отколкото на добре снабден капьор^[2]. Вода и провизии взеха като за дълго пътуване.

Но най-удивителен бе съставът на екипажа. Като гледаше наетите от Бенкс моряци, управителят Фримън вече не можеше да не вярва на слуховете, че господарят му се е побъркал.

Под различни предлози Бенкс започна да уволнява старите изпитани моряци, служили дълги години на фирмата, и вместо тях събра от пристанището истинска измет — хора с такава тъмна репутация, че и най-некадърният агент би се срамувал да ги наеме.

Между тях бе Суитлокс Бенката; всички знаеха за участието му в убийството на майсторите-резбари и мълвата говореше, че отвратителното червено петно, обезобразяващо физиономията му, той е получил именно в тази страшна история. Той беше нает като първи помощник-капитан, а за втори Изриъл Мартин, спечен от слънцето дребосък, служил още при Хауър Дейвис, по превземането на крепостта в Капска земя.

Екипажът бе подбран сред мошениците, с които Бенкс се бе запознал в мръсните вертепи, а негов личен слуга стана човекът с измъченото изражение, който се напъваше като пуяк, щом се опитваше да заговори. Той бе обръснал брадата си и в негово лице беше трудно да се познае помощник-капитанът, опитал ножа на Шарки и избягал, за да разкаже своята история на Копли Бенкс.

Всички тези приготовления привлякоха вниманието на жителите на Кингстън и те ги обсъждаха от всички страни. Комендантът на гарнизона — майорът от артилерията Харви — води сериозен разговор с губернатора.

— Това не е търговски, а малък военен кораб — заяви той. — Смятам, че трябва да арестувам Копли Бенкс и да взема кораба.

— Какво подозирате? — попита губернаторът, който беше затъпял от треската и портвайна.

— Подозирам — отговори майорът, че той ще стане втори Стид Бонет.

Стид Бонет, уважаван от всички набожен плантатор, поддал се внезапно на неукротимата жажда за насилие, спотайвала се дотогава в кръвта му, бе захвърлил всичко и бе станал пират в Карибско море. Това събитие се бе случило неотдавна и предизвика голямо вълнение на островите. Губернаторите и преди бяха обвинявани, че поддържат пиратите, получавайки дял от плячката, и ако сега губернаторът проявеше нехайство, това щеше да се изтълкува зле.

— Е, добре, майор Харви — съгласи се губернаторът, — макар и да ми е много неприятно да вземам мерки, които могат да обидят моя приятел Копли Бенкс, защото аз неведнъж съм бил на трапезата му, ще се вслушам във вашите думи, защото нямам друг изход. Заповядвам ви да се качите на борда на неговия бриг и да разберете какво е предназначението му и каква цел преследва собственикът му.

Но когато в един часа след полунощ майор Харви с отряд войници се накани да направи неочаквано посещение на „Закачливият Хари“, той намери мястото му на кея празно. Бригът бе отплавал, а собственикът му бе подушил опасността. Корабът вече отминаваше Палисейдс и вземаше курс на североизток към наветрения пролив.

На другата сутрин, когато бригът заобиколи нос Морант, който се виждаше като лека мъгла на южния хоризонт, Копли Бенкс събра екипажа и разкри плановете си пред моряците. Избрал ги, каза той, като пъргави и смели момчета, които предпочитат да рискуват живота си в морето, отколкото да гладуват на брега. Кралските военни кораби са малобройни и слаби, ето защо те ще могат да завладеят всеки търговски кораб, който срещнат по пътя си. Мнозина пирати имат късмет, а техният кораб е лек и маневрен и прекрасно въоръжен — така че, защо да не сменят платнените си куртки с кадифени кафтани? Ако са съгласни да плават под черен флаг, той е готов да стане техен капитан, а който се отказва, да сяда в лодката и да се връща в Ямайка.

Само четирима от четиридесет и шестте пожелаха да напуснат кораба, качиха се в лодката и отплаваха под свиркането и дюдюкането на целия екипаж. Останалите, събрани на кърмата, приеха свой устав и под одобрителните им възгласи бе вдигнат квадрат от черно платно с нарисуван на него бял череп. След това избраха офицерите и определиха техните права. Копли Бенкс стана капитан и тъй като на пиратския кораб няма помощници, то Суитлокс Бенката бе избран за домакин, а Изриъл Мартин — за боцман. Обичаите на братството бяха добре известни, защото половината от моряците и преди бяха служили на пиратски кораби. Храната трябваше да бъде еднаква за всички и всеки можеше да пие колкото си иска. На капитана се полага каюта, но всеки член на екипажа има право да влиза в нея, когато поиска. Цялата плячка трябва да се дели поравно, ала капитанът, домакинът, боцманът, дърводелецът и главният топчия получават и допълнителна част. На оногова, който пръв забележи кораб в морето, му се дава най-доброто оръжие от плячката. Пиратът, покатерил се пръв на неприятелския кораб, получава най-красивите дрехи, които се намерят на борда му. Всеки има право да постъпва със своя пленник, бил той мъж или жена, както желае. Ако пиратът хвърли оръжието си, домакинът е длъжен да го застреля. Такива бяха правилата, под които се подписаха всички членове на екипажа на „Закачливият Хари“, като поставиха четиридесет и два кръста върху листа.

И така, в морето се появи нов разбойнически кораб, който само след година стана не по-малко известен от „Щастливо избавление“. От Бахамските до Подветрените острови, от Подветрените до Наветрените името Копли Бенкс се превърна в заплаха за търговските кораби и успешно си съперничеше с името на Шарки. Дълго време шхуната и бригът не се срещаха, а това бе твърде чудно, защото „Закачливият Хари“ кръстосваше владенията на Шарки. Но веднъж, когато влезе в залива Коксън Хоул, на източния бряг на Куба, с намерение да почисти дъното си, там вече стоеше „Щастливо избавление“ с подготвени за същата цел блокове и скрипци.

Копли Бенкс вдигна зелен флаг и с оръдеен залп поздрави чуждия кораб, както беше прието между пиратите. После спуснаха лодка и той се отправи към шхуната на Шарки.

Капитан Шарки не се отличаваше с особена приветливост и рядко се отнасяше добре дори към хората от неговия бранш. Той прие Копли Бенкс възседнал едно оръдие; до него стоеше домакинът му Нед Холоуей, родом от Нова Англия, а наоколо — тълпа кресливи главорези. Шарки само обърна бледото си лице и мътносини очи към тях и те млъкнаха.

Джон Шарки носеше риза с батистено жабо, което се подаваше из отворената червена атлазена жилетка с големи джобове. Палещото слънце изглежда не стопляше слабото му тяло, той дори бе нахлупил ниско кожената шапка, като че ли бе зима. През рамото му се спускаше пъстра копринена лента, на която висеше къса смъртоносна шпага, а от широкия колан с медна тока стърчаха пистолети.

— Да потънеш дано, разбойнико! — закрещя той веднага, щом Копли Бенкс се прехвърли за, фалшборда. — Ще те пребия до смърт, ще те пречукам. Как смееш да ловуваш в мои води?

Копли Бенкс го гледаше с очи на пътешественик, който най-сетне е видял бащиния си дом.

— Напълно съм съгласен с теб — каза той. — Аз също смятам, че морето е тясно за двама ни. Но ако ти вземеш шпагата и пистолетите си и слезеш с мен на брега, независимо от това кой от нас ще победи, светът ще се избави от един презрян негодник.

— Виж това е вече работа! — възкликна Шарки, скочи от оръдието и протегна ръка на Бенкс. — Малцина са били тези, които са се осмелявали да гледат в очите Джон Шарки, без да заекват от страх при разговор с него. Дявол да ме вземе, ако не станем приятели! Но ако играеш нечестно, ще се кача на кораба ти и ще те изкормя на собствената ти кърма.

— И аз ти обещавам същото! — каза Копли Бенкс и те се заклеха да бъдат приятели.

Същото лято поеха на север и стигнаха до бреговете на Нюфаундленд, където започнаха да грабят нюйоркските търговци и китоловци от Нова Англия. Копли Бенкс плени ливърпулския кораб „Хановерски дом“, но не той, а Шарки завърза капитана му за брашпила и го преби до смърт с празни винени бутилки.

Рамо до рамо те влязоха в бой с правителствената фрегата „Кралска фортуна“, изпратена да ги търси, и след петчасово нощно сражение отблъснаха атаката й. Пияните пирати се биеха полуголи при светлината на бойните фенери, а до всяко оръдие имаше ведро с ром и тенекиено канче. Заедно правиха ремонт в залива Топсейл, Северна Каролина, а през пролетта отново се появиха при Гранд Кайкос, подготвяйки се за дълго плаване към Антилските острови.

По това време Шарки и Копли Бенкс се сприятелиха много — Шарки уважаваше откровените негодници и хората с железен характер, а според него капитанът на „Закачливият Хари“ сполучливо съчетаваше тези две качества. Все пак минаха много месеци, преди да започне да вярва на Бенкс, защото на Шарки бе присъща студената подозрителност. През цялото това време той ни веднъж не напусна кораба си и винаги държеше около себе си своите моряци. А Копли Бенкс често се качваше на борда на „Щастливо избавление“, участвуваше в многобройните зловещи оргии и накрая успя да приспи подозренията на Шарки, който нямаше и представа какво зло е причинил на своя весел сътрапезник. Нима можеше да помни сред многочислените си жертви жената и двете момчета, с които така лесно се бе разправил преди три години? Затова, когато Шарки, заедно със своя домакин получи покана за пир в последния ден от престоя им при плитчината Кайкос, той я прие на драго сърце.

Преди седмица бяха пленили пътнически кораб — масата бе отрупана и по време на вечерята и петимата пийнаха здравата. В каютата бяха двамата капитани, Суитлокс Бенката, Нед Холоуей и старият пират Изриъл Мартин. Прислужваше им немият слуга, о чиято глава Шарки счупи чашата си, понеже много бавно наливал виното. Домакинът взе пистолетите на Шарки, защото капитанът имаше лошия си навик със скръстени под масата ръце да стреля по съседите си, та да проверял кой от тях е най късметлия. Това удоволствие бе струвало някога крака на боцмана му, затова, когато масата бе прибрана, убедиха Шарки да остави пистолетите си и ги сложиха по-настрана, да не може да ги достига.

Капитанската каюта на „Закачливият Хари“ се намираше в кърмовата надстройка и до задната й стена имаше оръдие. Гюллетата бяха наредени покрай стените, а три големи бурета с барут, по които бяха наредени чинии и бутилки, служеха за маса. В тази мрачна стая петимата пирати пееха, ревяха и пиеха, а немият слуга пълнеше чашите, носеше тютюн и свещи, за да палят лулите си. С всеки чак разговорът ставаше все по-неприличен, гласовете все по-прегракнали, ругатните и виковете все по-несвързани, докато накрая трима от сътрапезниците затвориха налетите си с кръв очи и оброниха на масата натежали глави.

Останаха само Копли Бенкс и Шарки: първият се държеше, защото бе пил по-малко от останалите, вторият — защото дори изпитият в огромно количество алкохол не можеше да разклати железните му нерви и да стопли рибята му кръв. Зад гърба на Шарки стоеше на пост слугата и непрекъснато пълнеше чашата му. Отвън се носеше равномерният шум на прибоя, а над вълните долиташе песента на моряците на Шарки. В тишината на безветрената тропическа нощ в капитанската каюта ясно се чуваха думите:

Търговец плава по морето,

атлаз и злато кара.

Но той не знае, диването,

къде пиратът ще го сбара.

Не зяпай! Нападай!

Паричките му прибери!

Душата му изкарай!

При рибите го изпрати!

Двамата сътрапезници мълчаливо слушаха песента. След малко Копли Бенкс погледна слугата и оня взе въжето, което лежеше върху струпаните гюллета.

— Капитан Шарки — каза Копли Бенкс, — ти помниш ли „Херцогиня Корнуелска“? Този кораб се връщаше от Лондон, когато ти го плени и потопи преди три години, при плитчината Статира.

— Проклет да съм, ако мога да запомня имената на всички — отвърна Шарки. — По онова време ние пращахме на дъното не по-малко от десет кораба седмично.

— Там между пътниците имаше майка с двама сина. Може би сега ще си спомниш?

Шарки се облегна на стола си и се замисли, вдигнал нагоре огромния си клюнообразен нос. После избухна в писклив смях.

— Спомних си! — заяви доволно той и за доказателство разказа някои подробност. — Да пукна, ако това не ми бе изхвръкнало от главата! За какъв дявол се сети за него?

— Това ме интересува — отговори Копли Бенкс, — защото тази жена беше съпругата ми, а момчетата — мои синове.

Шарки впери поглед в своя приятел и видя, че огънят, който винаги тлееше в очите му, се е разгорял в буен пламък. Той съзря в очите му заплаха и се хвана за пояса, но пистолетите ги нямаше там. Тогава се обърна да ги вземе, ала в този миг около него се обви въжето и ръцете му се оказаха плътно притиснати до тялото. Той се замята като дива котка и викаше за помощ.

— Нед! — крещеше Шарки. — Нед! Събуди се! Подло ни излъгаха! На помощ, Нед, на помощ!

Но и тримата пирати бяха мъртво пияни и никакъв вик не можеше да ги събуди. Въжето все повече и повече се увиваше, докато накрая Шарки беше омотан като мумия, от главата до краката. Тогава Копли Бенкс и немият го подпряха, неподвижен и безпомощен, до бурето с барут, запушиха устата му с кърпа, но той не спираше да ги проклина с погледа на мътните си очи. Немият ликуваше и бърбореше нещо и Шарки трепна, видял за първи път, че в устата му липсва език. Той разбра, че е попаднал в ръцете на отмъстители, които дълго и търпеливо са го дебнали. Враговете му предварително бяха разработили своя план и сега старателно го осъществяваха.

Най-напред те избиха дъната на две бурета с барут и изсипаха съдържанието им по масата и пода. Посипаха с барут и тримата пияни, насипаха и под тях, докато около всеки се образува по купчина барут. След това пренесоха Шарки при оръдието и седнал, го закрепиха над амбразурата, точно срещу дулото, на разстояние един фут от него. Той не можеше дори да се помръдне. Немият го завърза с моряшка ловкост и не остави на Шарки никаква надежда, че ще може да се освободи от въжетата.

— Сега, кръвожадни дяволе — тихо промълви Копли Бенкс, — ще ти се наложи да ме изслушаш, защото това ще бъдат последните думи, които ще чуеш. Ти си мой пленник, но ми струваш твърде скъпо — заради теб пожертвах всичко, което може да пожертвува човек на този свят, а освен това продадох и душата си. За да те хвана, трябваше да стана такъв, какъвто си ти. Цели две години се борих с това изкушение, като се надявах, че мога да отмъстя другояче. Но след това разбрах, че друг начин няма. Грабех и убивах, и което е още по-лошо — смеех се и живеех заедно с тебе, и всичко, само заради едно — заради отмъщението. И моят час настъпи — сега ти ще умреш от смъртта, която аз съм ти избрал. Ще видиш как сянката на смъртта бавно се надвесва над теб и как дяволът те чака в мрака.

Шарки чуваше прегракналите гласове на своите пирати, чиято песен ехтеше над водата:

Търговец по море се скита,

ала настигна го смъртта.

Къде сега са му парите?

В пиратската хазна.

Не зяпай! Нападай!

На палубата всички завържи!

На палубата всички завържи!

И ножа бързо приготви!

Думите на песента ясно достигаха до него, Шарки чуваше как съвсем наблизо до палубата ходят напред-назад двама души. Но той беше безпомощен, като гледаше дулото на оръдието; не можеше нито да се помръдне, нито да издаде звук. Песента на нестройния хор отново долетя от палубата на неговия кораб.

Бързо в залива, пирате морни,

Там на воля отдъхни!

Там жените са покорни

и вино, вино там шурти!

Не зяпай! Нападай!

Щом е тука капитана,

не плаши ни нас

ни сушата, ни океана!

Обреченият пират слушаше тази весела, разгулна песен и неговата участ му се струваше още по-ужасна, но в злобните му мътносини очи нямаше и сянка на разкаяние. Копли Бенкс старателно почисти отвора за фитила на оръдието и сипа пресен барут. След това взе свещта, скъси я и остави от нея не повече от три сантиметра. Закрепи тази свещичка до самия отвор, върху гъсто посипания с барут фитил. След това поръси обилно с барут и пода, така че когато свещта падне след залпа, да запали и големия куп, в който се търкаляха тримата пияни.

— Ти, Шарки, караше другите да гледат смъртта в очите — каза той. — Сега дойде и твоят ред. Ти и тези свини ще отпътувате за онзи свят заедно.

С тези думи Копли Бенкс запали поставената до фитила свещ и загаси всички светлини на масата. След това той и немият излязоха и заключиха след себе си вратата на каютата. Но преди да затвори вратата, Бенкс хвърли тържествуващ поглед назад и отново срещна проклятието в неукротимите очи на пирата. С жълтеникаво-пребледняло лице и лъскаво от пот, високо плешиво чело — такъв видяха те Шарки в тази последна минута, при мъждивата светлина на единствената свещ.

До борда на брега ги чакаше лодка. Копли Бенкс и немият слуга скочиха в нея и се отправиха към брега. Те не сваляха очи от кораба, който стоеше на границата между лунната светлина и сянката на палмите. Чакаха дълго, вперили поглед в амбразурата на кърмата, очертана от слабата светлина на свещта. Най-после се чу глухият тътен на оръдието и след миг — грохота на взрива. Дългата тясна лодка, ивицата бял пясък и редицата разлюлени перести палми бяха озарени от ослепителен блясък и отново изчезнаха в тъмнината. В залива се носеха шум и викове.

Копли Бенкс, чието сърце пееше от радост, докосна с ръка рамото на своя другар и двамата навлязоха в безлюдните джунгли на Кайкос.

Изявлението на Дж. Хабакук Джефсън

През декември 1873 година британският кораб „Божия благодат“ влезе в Гибралтар, влачейки на буксир изоставената бригантина „Божествената Мария“, намерена на 38°40’ северна ширина и 17°15’ западна дължина. Някои обстоятелства около състоянието и външния вид на този напуснат кораб разпалиха оживени разисквания по онова време и възбудиха любопитството, което така и остана незадоволено. Подробностите по случая бяха изложени в една статия, която се появи в „Джибралтър Газет“. Любопитният може да я намери, доколкото паметта не ми изневерява, в броя от 4 януари 1874 година. За онези, които не могат да издирят въпросния вестник, ще цитирам няколко откъса, засягащи същността на случая.

Ние лично посетихме изоставената бригантина „Божествената Мария“ — пише анонимният автор на статията — и щателно разпитахме офицерите от „Божия благодат“ по всеки въпрос, който би могъл да хвърли светлина върху случая. Те са на мнение, че бригантината е била напусната няколко дни или може би седмици, преди да я намерят. В корабния дневник, открит на борда, се казва, че бригантината е пътувала от Бостън за Лисабон и е отплавала на 16 октомври. Дневникът е воден много небрежно и дава оскъдни сведения. Не се споменава нищо за лошо време и наистина — състоянието на боята и такелажа на кораба изключват мисълта той да е напуснат поради тази причина. Обшивката не е пропускала вода. Няма следи от борба или насилие и абсолютно нищо, което да обяснява изчезването на екипажа. Съществуват няколко признака, че на борба е имало жена; в кабината бе намерена шевна машина, както и предмети от женския тоалет. Вероятно те са принадлежали на съпругата на капитана, за която в дневника се споменава, че придружава съпруга си. В подкрепа на това, че времето е било тихо, може да се изтъкне, че на шевната машина бе намерена макара с копринени конци, която и най-слабо вълнение би съборило на пода. Спасителните лодки бяха на местата си; а товарът, състоящ се от сланина и часовници от Америка, стоеше непокътнат. На бака, сред купчина дървени стърготини, бе открита изкусно изработена старинна сабя, на чието острие личеше надлъжна ивица, по нечие мнение следа от скорошно избърсване. Тя бе предоставена на полицията и предадена на доктор Монахън, лаборант-химик, за експертиза. Резултатът от експертизата още не е известен. Можем да отбележим в заключение, че капитанът на „Божия Благодат“ Долтън, способен и интелигентен моряк, е на мнение, че „Божествената Мария“ вероятно е била изоставена на значително разстояние от мястото, където е била намерена, тъй като на тази ширина минава мощно течение откъм африканския бряг. Той признава също, че не е в състояние да предложи някаква хипотеза, която да обхваща всички факти по случая. При пълната липса на улики или зрънце доказателство, с основание можем да се страхуваме, че съдбата на екипажа на „Божествената Мария“ ще влезе в числото на онези многобройни загадки на дълбините, които няма да бъдат разгадани до великия ден, когато морето само ще разкрие своята тайна. Ако е било извършено престъпление, което е твърде вероятно, има съвсем малка надежда виновниците да бъдат предадени на правосъдието.

Ще допълня тази извадка от „Джибралтър Газет“, като цитирам една телеграма от Бостън, която прогърмя в английските вестници и потвърждаваше всичко, известно досега за „Божествената Мария“. „Тази бригантина — се казваше в телеграмата — имаше товароподемност 170 тона и принадлежеше на бостънската фирма «Уайт, Ръсел & Уайт» — вносители на вино. Капитан Дж. У. Тибс беше дългогодишен служител на фирмата, човек известен със своите способности и проверена честност. Придружаваха го съпругата му — тридесет и една годишна, и най-малкото им петгодишно дете. Екипажът се състоеше от седем души, включително двама цветнокожи моряка и един юнга. На борда имаше трима пътника, единият от които видният бруклински специалист по туберкулоза д-р Хабакук Джефсън, известен привърженик на аболиционизма в първите дни на движението, чийто памфлет «Къде е твоят брат?» упражни силно влияние върху общественото мнение преди войната. Другите пътници бяха мистър Дж. Хартън, писар при фирмата, и мистър Септимиус Горинг, метис от Нови Орлеан. Всички опити да се хвърли светлина върху съдбата на тези четиринадесет човешки същества останаха без успех. Загубата на д-р Джефсън ще бъде почувствувана както в политическите, така и в научните кръгове.“

За удобство на читателите изложих накратко всичко, известно досега за „Божествената Мария“ и нейния екипаж, тъй като изминалите десет години с нищо не допринесоха за осветляването на тази загадка. Вземам сега писалката си с намерение да разкажа останалото, което знам за това злочесто пътуване. Смятам, че това е мой дълг пред обществото, защото симптоми, които съм срещал у други хора, ме карат да мисля, че не е далеч времето, когато езикът и ръката ми не ще бъдат в състояние да дават сведения. Нека отбележа в началото на разказа си, че аз съм Джоузеф Хабакук Джефсън, доктор по медицина в Харвардския университет, бивш лекар-консултант при самарянската болница в Бруклин.

Несъмнено много хора ще се учудят защо не съм се разкрил досега и как съм изтърпял толкова много догадки и предположения да се ширят, без да се намеся. Ако разкриването на фактите, които са ми известни, би могло по някакъв начин да послужи на правосъдието, аз бих сторил това без колебание. Струваше ми се обаче, че такъв резултат не би могло да бъде постигнат, а когато след всичко случило се реших да разкажа за моя случай на едно английско длъжностно лице, бях посрещнат с такова обидно недоверие, че никога повече няма да се подлагам на подобно унижение. Съдията от Ливърпул обаче бих могъл да оправдая за неговата неучтивост, след като си спомня за отношението, проявено от моите собствени роднини. Макар и да познаваха безупречната ми репутация, те изслушваха разказа ми със снизходителна усмивка, като да беше халюцинации на маниак. Това обидно недоверие към мен доведе до скарването ми с Джон Ванбъргър, брат на жена ми, и затвърди у мен решението да оставя случая да потъне в забвение — решение, което промених само под настоятелните молби на моя син. За да направя разказа си по-ясен, трябва да се спра на две събития от досегашния ми живот, които хвърлят светлина върху случилото се по-сетне.

Баща ми, Уилям К. Джефсън беше проповедник на сектата „Плимутските братя“ и един от най-уважаваните граждани на Лоуъл. Като повечето от пуританите на робството и именно от него съм получил онези уроци, които по-късно ръководеха всяко мое действие. Докато следвах медицина в Харвардския университет, вече се бях проявил като деен аболиционист. А когато след дипломирането си купих една трета дял от практиката на д-р Уилис в Бруклин, аз успях, независимо от служебните си задължения, да отдам много време на каузата, която ми беше по сърце — моя памфлет „Къде е твоят брат?“ (Суорбърг, Листър Со, 1859 г.) привлече всеобщо внимание.

Когато избухна войната, напуснах Бруклин и придружих Сто и тридесети нюйоркски полк по време на сраженията. Участвувах във втората битка при Бул Ран и в битката при Гетисбърг. Накрая бях тежко ранен при Ентитъм и сигурно щях да умра на бойното поле, ако не беше милосърдието на един човек на име Мъри, който ме пренесе до дома си и се погрижи за всичко. Благодарение на него и на грижите, които положиха за мен неговите черни слуги, аз скоро можех да се разхождам из плантацията с помощта на бастун. Именно през този период на възстановяване се случи нещо, тясно свързано с моя разказ.

Между негърките, които бдяха най-усърдно до постелята ми по време на боледуването ми, имаше една старица, видимо със значителна власт над останалите. Тя се държеше изключително внимателно към мен и от няколкото разменени с нея думи разбрах, че е чувала за мен и ми е благодарна за защитата на нейната потискана раса.

Един ден, като седях сам на верандата и се приличах на слънце, обмисляйки дали да се присъединя отново към армията на Грант, с изненада видях това старо същество да куцука към мен. След като се огледа внимателно, за да се убеди, че сме сами, тя затършува в нагръдника на роклята си и извади малка кожена торбичка, окачена на шията й на бяла връвчица.

— Маса — изрече тя дрезгаво, като се наведе до самото ми ухо. — Аз умре скоро. Аз много стара жена. Не остане дълго в плантация на маса Мъри.

— Ти ще живееш още дълго, Марта — отвърнах аз. — Знаеш, че съм лекар и ако не се чувствуваш добре, кажи ми какво ти е, а пък аз ще се опитам да те излекувам.

— Няма желание живее — има желание умре. Мой скоро отиде при ангелите. — На това място тя отново заговори с оная полуезическа напевност, характерна за негрите. — Но, маса, аз има нещо и трябва да остави него, преди да си иде. Аз не може вземе него на оня свят. Много скъпоценно нещо. По-скъпоценно и по-свято от всичко нещо на света. Мой бедна, стара негърка има това нещо, защото мой народ бил много велик народ в старата страна. Но ти не може разбере това, както черни хора може. Мой баща дава това нещо на мен, негов баща дава на него, а сега аз на кого да даде? Бедна Марта няма дете, няма роднини, никой няма. Никой не заслужава камък. И ето аз казва: маса Джефсън пише книги и се бори за черни хора — той добър човек, трябва даде него камък, нищо, че бял човек, и може никога не разбере какво камък значи и откъде дошъл.

На това място старата жена затършува из кожената торбичка и извади плосък черен камък, пробит в средата.

— Ето, вземи — каза тя и насила го сложи в ръката ми. — Вземи го. Щом това добро, от него лошо няма дойде. Винаги пази него добре.

С предупредителен жест старата жена си тръгна накуцвайки, така внимателно, както бе дошла, като се оглеждаше на всички страни дали не ни наблюдават.

Сериозността на старата жена бе по-скоро забавна, отколкото заинтригуваща и единственото, което ме възпря да се разсмея по време на нейната тирада, бе страхът да не засегна чувствата й. След като си отиде, разгледах внимателно камъка, който ми бе дала. Той беше наситено черен, изключително твърд, с овална форма — точно такъв плосък камък, какъвто всеки би избрал на морския бряг, ако иска да го хвърли надалеч. Беше дълъг около три инча и широк в средата около инч и половина, но заоблен по краищата. Най-любопитното нещо в него бяха няколко ясно забележими линии, разположени в полукръг по повърхността му, които му придаваха вид на човешко ухо. Всъщност аз бях доста заинтересован от моето ново притежание и реших при пръв случай да го покаже като геоложки образец на моя приятел професор Шрьодер от Института в Ню Йорк. Пъхнах го в джоба си и като се надигнах от стола, отправих се на малка разходка из градината, забравяйки за случката.

Тъй като раната ми бе вече почти зараснала, наскоро след това се разделих с мистър Мъри. Армиите на Севера жънеха навсякъде победи и приближаваха Ричмънд; моята помощ явно не им беше необходима и аз се завърнах в Бруклин. Там поднових практиката си и се ожених за втората дъщеря на известния дърворезбар Джоузай Ванбъргър. За няколко години си създадох добри връзки и спечелих значителна известност в лечението на белодробните заболявания. Продължавах да нося в джоба си стария черен камък и често разказвах за драматичните обстоятелства, при които е станал мое притежание. Изпълних също и решението си да го покажа на професор Шрьодер, който бе заинтригуван както от разказа ми, така и от образеца. Той го определи като къс от метеоритен камък и ми обърна внимание върху факта, че приликата му с ухо не е случайна, а е бил обработван много старателно, за да получи тази форма. Десетки малки анатомични особености показваха, че ваятелят е бил колкото точен, толкова и изкусен.

— Не бих се учудил — каза професорът, — ако е откъртен от някоя голяма статуя, макар да се удивлявам как толкова твърд материал може да бъде толкова съвършено изработен. Ако такава статуя съществува, то бих искал да я видя.

Така мислех и аз на времето, но сетне промених мнението си. Следващите седем-осем години от живота ми преминаха спокойно, без особени събития. Лятото идваше да смени пролетта, пролетта сменяше зимата, а в ежедневието ми нищо не се изменяше. Ти като клиентелата ми нарасна, взех за съдружник доктор Дж. С. Джексън, с дял една четвърт от печалбата. Постоянното напрежение се отрази на здравето ми и накрая се почувствах така зле, че жена ми настоя да се консултирам с моя колега от самарянската болница Кевън Смит. Той ме прегледа и откри уплътнение във върха на левия ми бял дроб, препоръча ми лечение и да предприема продължително пътешествие по море.

Собственият ми нрав, по начало неспокоен, надделя в полза на втората част на съвета и въпросът бе окончателно решен, след като срещнах младия Ръсел от фирмата „Уайт, Ръсел & Уайт“. Той ми предложи пътуване по море с един от бащините му кораби „Божествената Мария“, който тъкмо тръгваше от Бостън.

— Това е удобен малък кораб — каза — и капитан Тибс е отличен момък. За болен човек няма нищо по-добро от пътешествие по море.

Аз бях на същото мнение и приех предложението веднага.

Първоначалният ми план предвиждаше съпругата ми да ме придружи. Тя обаче не понасяше пътуването по море, освен това поради важни семейни причини не биваше да се излага по това време на какъвто и да е било риск, ето защо решихме тя да си остане у дома. Не съм религиозен, нито пък обичам излиянията, но благодаря на бога, дето не я взех със себе си. Колкото до откъсването ми от практиката, лесно се примирих с това, защото Джексън, моят съдружник, бе трудолюбив човек, на когото можеше да се разчита.

Пристигнах в Бостън на двадесети октомври 1873 година и веднага се отправих към фирмата, за да им поблагодаря за проявената към мен любезност. Докато седях в кантората и чаках да се освободят и ме приемат, думите „Божествената Мария“ изведнъж привлякоха вниманието ми. Огледах се и видях един много висок, мършав мъж, облегнал се на полираната махагонова преграда, който разпитваше чиновника от другата страна. Лицето му бе наполовина обърнато към мен и успях да забележа, че има в себе си чувствителен примес от негърска кръв — вероятно беше или квартерон, или в някакво по-близко родство с черните. Извитият му орлов нос и правата гладка коса говореха за бяла жилка, но тъмните неспокойни очи, чувствената уста и блестящите зъби издаваха африканския му произход. Лицето му имаше нездрав жълт цвят и тъй като беше дълбоко надупчено от едра шарка, общото впечатление бе неприятно, да не кажа отблъскващо. Когато говореше обаче, подбираше добре думите си, гласът му бе тих и мелодичен и личеше, че не му липсва образование.

— Бих искал да задам няколко въпроса относно „Божествената Мария“ — повтори той, като се наведе към чиновника. — Тя ще отплава вдругиден, нали?

— Да, господине — отвърна младият чиновник с необичайна любезност, извикана от блясъка на един голям диамант в нагръдника на ризата на непознатия.

— За къде се отправя корабът?

— За Лисабон.

— От колко души е екипажът?

— От седем, господине.

— Пътници?

— Да. Двама. Един от нашите млади служители и един лекар от Ню Йорк.

— Да пътува някой южняк?

— Не, господине.

— Има ли място за още един пътник?

— Имаме кабини за още трима — отвърна чиновникът.

— Заминавам — каза решително квартеронът. — Заминавам и ще запазя мястото си веднага. Запишете, моля — Септимиус Горинг от Нови Орлеан.

Чиновникът попълни бланка и я подаде на непознатия, като му посочи най-долу мястото за подпис. Когато мистър Горинг се наведе да подпише, аз с ужас видях, че пръстите на дясната му ръка са изтръгнати и той държи писалката между палеца и дланта си. Виждал съм хиляди убити в бой, асистирал съм на всевъзможни хирургически операции, но не си спомням друга гледка да е оставяла у мен такова чувство на отвращение, както тази ужасна, кафява, подобна на сюнгер ръка, чийто единствен израстък стърчеше отблъскващо. Той го използва доста сръчно, за да постави подписа си, после кимна на чиновника и излезе от кантората, тъкмо когато мистър Уайт изпрати да ми съобщят, че е готов да ме приеме.

Същата вечер отидох на „Божествената Мария“ и огледах каютата си, а тя, като се има предвид малкия размер на кораба, бе изключително удобна. Мистър Горинг, когото бях видял сутринта, имаше съседната каюта. Насреща беше капитанската кабина и една малка каюта за мистър Джон Хартън, който пътуваше по работа на фирмата. Тези помещения бяха разположени от двете страни на коридора, който водеше от главната палуба до каюткомпанията. Каюткомпанията представляваше уютно помещение, облицовано с вкус в дъб и махагон, с разкошен брюкселски килим и луксозни канапета. Харесах много каютата си, а така също и капитан Тибс, истински моряк, както и да го погледнеш, с гръмлив глас и сърдечно държание. Той ме поздрави с добре дошъл на кораба и настоя да изпием една бутилка вино в кабинета му. Тогава сподели, че е решил да вземе със себе си своята съпруга и най-малкото си дете и че се надява с повече късмет да стигне до Лисабон за три седмици. Побъбрихме си и се разделихме като най-добри приятели, а той ме предупреди да бъда напълно готов до сутринта, тъй като смятал да използува дневния прилив и да потегли с вече натоварения кораб. В хотела ме очакваше писмо от моята съпруга и след освежителен нощен сън сутринта бях на борда на кораба. Оттам насетне мога да цитирам извадки от дневника, който пишех, за да разнообразя скуката от продължителното пътешествие по море. Ако на места не е достатъчно интересен, мога поне да се осланям на неговата точност, тъй като го водех съвестно всеки ден.

16 октомври. Отблъскваме в два и половина и на буксир излязохме от залива, където влекачът ни остави и с издути платна потеглихме с около девет възела в час. Стоях на кърмата и наблюдавах как ниският бряг на Америка постепенно потъва отвъд хоризонта, докато вечерният здрач го скри от погледа ми. Само една самотна червена светлинка продължи да сияе зад нас и да хвърля дълга следа като кървава диря по водата. Сега, докато пиша тези редове, тя все още се вижда, макар и вече да се е превърнала в мъгляво петънце. Капитанът е в лошо настроение, защото двамина от моряците му го подведоха в последната минута и той се видя принуден да вземе на кораба двама негри, които случайно бяха на кея. Недошлите моряци бяха верни момчета, на които можеше да се разчита — бяха направили с него няколко рейса и неявяването им го обърка и същевременно ядоса. При положение, че екипаж от седем души трябва да управлява един доста голям кораб, загубата на двама опитни моряка е сериозна работа, защото макар и негрите да могат да дават вахти на щурвала или да мият палубите, при лошо време на тях не може да се разчита. Готвачът ни също е негър, мистър Септимиус Горинг има дребен тъмнокож слуга, така че ние сме едно твърде пъстро общество. Писарят Джон Хартън обещава да бъде приятен спътник, защото е весел, забавен младеж. Странно колко малко общо имат богатството и щастието. На него тепърва му предстои да намери своето място в живота, тръгнал е да търси късмета си в далечна страна, а въпреки това като че е най-щастливият човек на света. Ако не се лъжа, Горинг е богат, аз също, но знам, че имам болни дробове, а Горинг, доколкото мога да съдя по лицето му, има по-скрита болка. Колко бедни изглеждаме ние в сравнение с безгрижния чиновник, който няма и петак в джоба си.

17 октомври. Мисис Тибс се появи на палубата за пръв път тази сутрин — весела, енергична жена, със сладко малко дете, току-що научило се да ходи и бърбори. Младият Хартън веднага го грабна и го отнесе в каютата си, където несъмнено ще посее първите семена на лошото храносмилане в стомахчето на детето. Ето как медицината прави от всички ни циници! Времето е все така добро, по-добро не може и да се желае, а от югозапад подухва лек попътен бриз. Корабът се носи плавно, така равномерно, щото човек едва ли би разбрал, че се движим, ако не са скърцането на въжетата, плющенето на издутите платна и дългата бяла бразда в килватера. Цяла сутрин се разхождах по юта с капитана и мисля, че чистият свеж въздух вече оказа благотворното си влияние върху дробовете ми, защото разходката въобще не ме измори. Тибс е забележително културен човек и ние завързахме интересен разговор за наблюденията на Мори върху океанските течения. После слязохме в кабинета му, за да направим справка в оригиналната книга, за която ставаше дума. Там, за най-голяма изненада на капитана, намерихме Горинг, макар да не е прието пътниците да влизат в тая светая светих, ако не са нарочно поканени. Той се извини за нахлуването си, като се оправдаваше, че не познавал корабните порядки. Добродушният капитан само се усмихна и го помоли да остане и да ни удостои с компанията си. Горинг посочи към кутията с хронометрите, чиято стъклена витрина е отворил, и каза, че тъкмо им се любувал. Той очевидно имаше понятие от математически уреди, понеже от пръв поглед определи кой от трите хронометъра е най-надежден, и спомена също цената им с грешка от няколко долара. Поговори си с капитана и за магнитното отклонение на компаса, а когато се върнахме отново на темата за океанските течения, показа всестранно познание и по този въпрос. Общо взето, той става по-симпатичен, като го опознаеш, и е несъмнено културен и изискан човек. Гласът хармонира с начина, по който говори, но е в пълен противовес с лицето и фигурата му.

Направените по пладне наблюдения показват, че сме изминали двеста и двадесет мили. Привечер бризът се усили и първият помощник заповяда да се свият платната на марсела и брамсела в очакване на ветровита нощ. Забелязах, че барометърът е паднал на двадесет и девет дюйма. Надявам се пътешествието ни да бъде спокойно, защото зле понасям люлеенето, а и от едно бурно пътуване здравето ми, вместо да се подобри повече, ще се влоши, въпреки че имам огромно доверие в мореплавателските способности на капитана и в здравината на кораба. След вечеря играх крибидж с мисис Тибс, а Хартън ни посвири на цигулка.

18 октомври. Снощните мрачни прогнози не се сбъднаха, тъй като вятърът утихна отново и сега дрейфуваме в едно неблагоприятно мъртво вълнение; от време на време подухва поривист ветрец, но не толкова силен, че да издуе платната. Въздухът е по-хладен от вчера и си облякох една от дебелите вълнени жилетки, които ми изплете жена ми. Хартън дойде сутринта в каютата ми и изпушихме заедно по една пура. Той ми каза, че си спомнял да е виждал Горинг в Кливланд, Охайо през 1869 година. Той и тогава си бил така загадъчен, странствувал без никаква видима цел и бил изключително потаен по отношение на собствените си работи. Този човек ме интересува от психологическа гледна точка. Тази сутрин на закуска изведнъж изпитах смътното чувство на неловкост, което изпитват хората, когато ги наблюдават отблизо. Бързо вдигнах глава и срещнах напрегнатия, почти свиреп поглед на Горинг, макар изразът на очите му внезапно да се смекчи и той направи някаква обикновена забележка за времето. Много любопитно — Хартън казва, че и на него му се е случило нещо подобно вчера на палубата. Забелязвам как по време на разходките си Горинг често разговаря с цветнокожите моряци — черта, от която се възхищавам, тъй като обикновено метисите пренебрегват черните си родственици и се отнасят към тях с много по-голяма нетърпимост, отколкото белите. Дребният слуга очевидно му е предан, което говори добре за отношението на Горинг към него. Общо взето, този човек е любопитна смесица от несъвместими, противоречиви качества и ако не сам се излъгал в него, ще ми дава материал за наблюдения по време на пътуването.

Капитанът се оплаква, че хронометрите му показват различно време. Той твърди, че това се случва с тях за пръв път. Поради маранята не можахме да проведем обедното наблюдение. Определяйки местоположението на кораба без астрономически наблюдения, смятам, че за денонощието сме изминали сто и седемдесет мили. Негрите, както предрече шкиперът, се оказаха много посредствени моряци, но тъй като и двамата се справят добре с щурвала, оставят ги за рулеви, а по-опитните матроси вършат друга работа по кораба. Тези подробности са твърде незначителни, но дори и най-малкото нещо може да породи клюка на кораба. Появата на кит вчера предизвика голяма възбуда сред нас. По острия му гръб и назъбена опашка бих го определил, че е рокуол^[3] или „финер“, както ги наричат китоловците.

19 октомври. Вятърът бе студен и аз благоразумно останах целия ден в каютата си, като я напуснах само за вечеря. Като лежа в койката си, мога, без да ставам, да стигна книгите, лулите или нещо друго, ако ми потрябва, в което е предимството на малкото жилище. Старата ми рана започна да ме наболява днес, вероятно от студа. Четох „Есета“ от Монтен и се лекувах. Следобед дойде Хартън с Доди — детето на капитана, — след това дойде самият шкипер, така че аз кажи — речи дадох прием.

20 и 21 октомври. Все още е студено. Непрекъснато ръми и не бях в състояние да напусна каютата си. Това заточение ме кара да се чувствувам слаб и потиснат. Горинг намина да ме види, но посещението му не ме развесели много, тъй като той не каза ни дума, а се задоволи да ме гледа вторачено по особен и твърде дразнещ начин. След това стана и мълчаливо ме напусна. Започвам да подозирам, че този човек е душевно болен. Мисля споменах — каютата му е до моята. Двете каюти са просто разделен с тънка дървена преграда, по която на много места има пролуки и някои от тях са толкова големи, че като лежа в койката си, без да искам, наблюдавам движенията му в съседната кабина. Без да имам желание да играя ролята на шпионин, непрекъснато го виждам да стои наведен над нещо подобно на карта и да работи с молив и компаси. Отбелязах интереса му към въпроси, свързани с навигацията, но съм изненадан, че той трябва да се нагърбва с определянето на курса на кораба. Ала това е твърде невинно занимание и той несъмнено сверява резултатите си с данните на капитана. Бих искал този човек да не занимава толкова мислите ми. През нощта на двадесети сънувах кошмар — присъни ми се, че койката ми е ковчег и аз съм положен в него, а Горинг се опитва да закове капака му, който аз неистово отблъсквам. Даже след като се събудих, ми бе трудно да повярвам, че не се намирам в ковчег. Като медицинско лице знам, че кошмарът се дължи на съдови смущения в мозъчните полукълба и въпреки това в болезненото си състояние не мога да се отърва от отвратително угнетяващото впечатление, което остави у мене този сън.

22 октомври. Денят е хубав, небето е почти безоблачно, а свежият югозападен бриз ни носи весело по пътя ни. Очевидно някъде наблизо е имало буря, тъй като има силно вълнение и корабът така се накланя, че най-долната рейка на фокмачтата почти докосва водата. Направих една освежителна разходка по юта, макар че още не съм свикнал с люлеенето на кораба. Няколко птички, мисля сипки, кацнаха на такелажа.

16:40 часа. Докато бях на палубата тази сутрин, чух внезапен изстрел някъде откъм моята каюта. Запътих се бързо надолу и установих, че едва не съм станал жертва на нещастен случай. Оказа се, че Горинг почиствал револвера в каютата си, когато едната цев, която той мислел за незаредена, гръмнала. Куршумът минал през страничната преграда и се забил във фалшборда, точно на мястото, където обикновено е главата ми. Много често съм бивал под обстрел, за да преувеличавам опасностите, но няма съмнение, че ако бях в койката си, куршумът щеше да ме убие. Горкият Горинг не знаеше, че бях излязъл на палубата този ден и затова бе ужасно уплашен. Никога не бях виждал човек с изражение като неговото, когато, втурнал се от кабината си с димящия пистолет в ръка, той се сблъска лице с лице с мен, като слизах от палубата. Разбира се, засипа ме с извинения, макар че аз просто се засмях над случката.

23 часа. Случи се нещастие — толкова неочаквано и ужасно, че моята малка сутрешна преживелица става съвсем незначителна. Мисис Тибс и детето й са изчезнали — изчезнали са безследно. Трудно мога да се съсредоточа, за да опиша тъжните подробности. Около осем и половина Тибс, пребледнял, се втурна в каютата ми и ме попита дали не съм виждал жена му. Отговорих му, че не съм. В изстъпление той се втурна към каюткомпанията, търсейки да се добере до някаква следа от нея. Последвах го, като напразно се мъчех да го убедя, че опасенията му са нелепи. За час и половина претърсихме целия кораб, без да намерим и следа от изчезналата жена или от детето. Горкият Тибс изгуби съвсем гласа си, докато викаше името й. Дори и моряците, които обикновено са безчувствени, бяха дълбоко потресени от вида му, когато той гологлав и раздърпан блуждаеше по палубата, претърсвайки с трескаво безпокойство най-невероятни места, след което отново и отново се връщаше при тях с възбуждащо състрадание и упорство. За последен път е била видяна в около седем часа, когато завела Доди на кърмата да вземе глътка свеж въздух, преди да го сложи в леглото. По това време там не е имало никой, освен моряка-негър на щурвала, който отрича да я е видял. Цялата история е обвита в загадка. Аз лично предполагам, че докато мисис Тибс е държала детето, застанала близо до фалшборда, то е скочило и паднало в морето, а в инстинктивния си опит да го хване й спаси, тя го е последвала. По друг начин не мога да си обясня това двойно изчезване. Съвсем допустимо е разигралата се трагедия да не е била забелязана от рулевия, тъй като по това време е било вече тъмно, а високите светлинни люкове на каюткомпанията закриват по-голямата част от юта. Каквато и да е истината, това е ужасна трагедия и тя хвърли най-мрачна сянка върху нашето пътешествие. Помощник-капитанът върна кораба, но очевидно няма ни най-слаба надежда да ги открием. Капитанът лежи вцепенен в каютата си. Дадох му силна доза приспивателно, което поне за няколко часа ще заглуши страданието му.

23 октомври. Събудих се с неясното усещане за нещо тежко и неприятно и само след миг си припомних за нещастието, постигнало ни предишната нощ. Когато излязох на палубата, видях бедния капитан, втренчил поглед във водното пространство зад нас, което бе погълнало най-скъпите му същества. Опитах се да го заговоря, но той рязко ми обърна гръб и закрачи бавно по палубата, обронил глава на гърди. Дори сега, когато истината е вече толкова ясна, той не може да мине покрай лодка или навито платно, без да надзърне под тях. От вчера сутринта като че ли се е състарил с десет години. Хартън е ужасно поразен, защото той бе привързан към малкия Доди; Горинг също изглежда огорчен. Накрая той се уедини в каютата си за цял ден и когато случайно хвърлих поглед към него, той седеше, подпрял глава с ръце, в някакъв мрачен унес. Страхувам се, че сме най-печалната компания, която някога е пътувала, колко ли потресена ще бъде жена ми, когато узнае за нещастията ни! Морето се поуспокои, подухва бриз и ние, опънали всички платна, се движим с около осем възела в час. Корабът всъщност е под командата на Хайсън, тъй като Тибс, макар че се старае да се владее и да се държи, не е в състояние да се залови сериозно за работата си.

24 октомври. Дали не е прокълнат корабът ни? Имало ли е някога плаване, което да започне така приятно и да вземе такъв катастрофален обрат? През нощта Тибс се застреля в главата. В три часа сутринта дочух изстрел, незабавно скочих от леглото и с предчувствие за нещо лошо се втурнах в каютата на капитана. Но колкото и бърз да бях, Горинг ме бе изпреварил. Заварих го надвесен над трупа на капитана. Гледката бе отвратителна — цялата горна част на лицето му бе раздробена от куршума и малката каюта бе плувнала в кръв. Пистолетът лежеше до него на пода, точно както бе паднал от ръката му. Очевидно го е поставил в устата си, преди да натисне спусъка. Ние с Горинг внимателно го вдигнахме и го поставихме в леглото. Целият екипаж се бе струпал в каютата му. Шестимата бели моряци бяха дълбоко опечалени, защото дълги години тези морски вълци бяха плавали с него. Сега те си разменяха мрачни погледи, шушукаха си, а един открито заяви, че над кораба тегне проклятие. Хартън помогна да приготвят бедния капитан за последното му плаване, а ние зашихме трупа в платнище.

В дванадесет часа фокреята бе дръпната назад и ние спуснахме във водата тялото на капитана. Горинг прочете английското опело.

Вятърът се позасили и през целия ден се движим с десет, а понякога и с дванадесет възела в час. Колкото по-скоро стигнем Лисабон и се махнем от този проклет кораб, толкова по-добре. Имам чувството, че се намираме в плаващ ковчег. Не се учудвам, че бедните моряци са суеверни, щом и аз, образованият човек, изпитвам същото чувство.

25 октомври. Горинг, Хартън и аз разговаряхме на палубата тази сутрин. Хартън се опита да накара Горинг да разправи нещо за работата си и за целта на пътешествието си до Европа, но квартеронът отби всички негови въпроси и нищо не ни каза. Той като че ли се пообиди от настойчивостта на Хартън и слезе в каютата си. Чудя се защо и двамата се интересуваме толкова от този човек! Любопитството ни е възбудено, предполагам, от поразителния му външен вид, както и от несъмненото му богатство. Според теорията на Хартън той е детектив, който е по следите на престъпник, избягал в Португалия, и е избрал този странен начин на пътуване, за да пристигне незабелязан и да се хвърли изневиделица върху жертвата си. Смятам, че това предположение е твърде пресилено, но Хартън го гради въз основа на една книга, забравена от Горинг на палубата, която той намерил и прегледал. Това всъщност било нещо като папка и съдържала многобройни изрезки от вестници. Всички те разказвали за убийства, извършени в различни периоди от време в Щатите през последните двадесетина години. Хартън забелязал нещо любопитно — това били все убийства, чиито извършители никога не попадали в ръцете на правосъдието. Според неговите думи убийствата коренно се различавали едно от друго както по начина на извършването, така и по общественото положение на жертвата, но всички съобщения завършвали с една и съща стереотипна фраза, че убиецът все още бил на свобода, макар и полицията да имала пълното основание да се надява в най-скоро време да го залови. Това подкрепя теорията на Хартън, макар че то може да си е чиста прищявка на Горинг или както намекнах на Хартън, вероятно Горинг събира материали за книга, с която да надмине Ди Куинси^[4]. Както и да е, това не е наша работа.

27 и 28 октомври. Вятърът все още е попътен и напредваме добре. Странно как лесно човек напуска живота и бива забравен! Почти никой вече не споменава за Тибс; Хайсън се настани в каютата му и всичко си върви постарому. Ако не беше шевната машина на мисис Тибс, поставена на една масичка, не бихме си и спомняли, че нещастното семейство някога е съществувало. Днес на кораба се случи още един инцидент, макар и за щастие, без сериозни последици. Един от белите ни моряци слязъл в задния трюм да вземе резервно въже и капакът на един от люковете, който той отместил, паднал с трясък над главата му. Той успял да се спаси, като отскочил встрани, но единият му крак е ужасно смазан, така че морякът едва ли ще бъде годен за работа до края на плаването. Той приписва вината за нещастния случай на нехайството на негъра, който го съпровождал и му помагал да отмести люковете. Негърът пък го отдава на люлеенето на кораба. Каквато и да е причината, този нещастен случай намалява още повече числеността на и без това малобройния ни екипаж. Поредицата от нещастия изглежда потиска Хартън, тъй като той загуби обичайното си добро настроение и весел нрав. Единствен Горинг запазва бодрия, си дух. Виждам го, че продължава да работи над картата в каютата си. Неговите познания по навигация ще бъдат от полза, ако, недай бог, нещо се случи с Хайсън.

29 и 30 октомври. Продължаваме да напредваме с попътен вятър. Всичко е спокойно и няма нищо за отбелязване.

31 октомври. Болните ми дробове, както и вълненията по време на плаването така разклатиха нервната ми система, че дори и най-незначителното произшествие ми се отразява. Трудно ми е да повярвам, че съм същият онзи човек, който при Ентитъм^[5], под ожесточена оръдейна стрелба, заши външна слабинна артерия — операция, която изисква изключителна точност. А сега нервнича като хлапак. Снощи, към средата на нощната вахта, лежах в полудрямка, опитвайки се напразно да заспя. В каютата ми нямаше светлина, но един лунен лъч се промъкваше през илюминатора и образуваше на вратата сребърен, блещукащ кръг. Както си лежах, приковал сънливия си поглед в този кръг и смътно съзнавах, че той постепенно губи ясното си очертание, тъй като вече се унасях, изведнъж появата на малък тъмен предмет в самия център на светлия диск прогони напълно съня ми. Затаих дъх и безшумно продължих да го наблюдавам. Постепенно предметът стана по-голям и ясен, след което осъзнах, че това е човешка ръка, която внимателно се пъха през пролуката на полуотворената врата — ръка, на която с ужас забелязах, че липсват пръсти. Вратата леко се отвори и след ръката се показа главата на Горинг. Лунната светлина падаше точно върху нея и я окръжаваше с призрачен мъгляв ореол, на чийто фон чертите на лицето му изпъкваха по-ясно. Струваше ми се, че никога преди не бях виждал човешко лице с такова сатанинско и свирепо изражение. Широко отворените му очи святкаха, опънатите устни оголваха белите му зъби, а правата му черна коса стърчеше над ниското чело като качулката на кораба. Неочакваното привидение така силно ми подействува, че аз разтреперан скочих в койката си и протегнах ръка към пистолета си. Искрено се засрамих за своята прибързаност, когато той по най-изискан начин се извини и обясни причината за тази си ненадейна поява. Горкият човек бил измъчван от зъбобол! Дошъл да помоли за малко опиева тинктура, защото знаел, че имам аптечка. Що се отнася до зловещото му изражение — той въобще не е красавец, а при това състояние на нервите ми и действието на призрачната лунна светлина не бе трудно да извикам във въображението си какви ли не ужаси. Отмерих му двадесет капки и той си отиде, като отново горещо ми поблагодари. Едва ли бих могъл да кажа колко тежко ми се отрази тази незначителна случка. Целият ден бях много разстроен.

Тук пропускам в записките си цяла седмица от нашето плаване, тъй като през това време не се случи нищо значително и няколкото странички за този период са изпълнени с дреболии.

7 ноември. Цяла сутрин седяхме с Хартън на кърмата — времето силно се затопли, понеже навлязохме в южните ширини. Изчисляваме, че сме изминали две трети от пътя. Колко само ще бъдем щастливи да зърнем зелените брегове на Тайгъс и да напуснем завинаги този кораб, който носи нещастия! Днес, за да развлека Хартън и да убия времето, разказах му някои случки от моя живот. Между другото му разказах как съм се сдобил с черния си камък, а в края на разказа си претършувах страничния джоб на старото си ловджийско сако и измъкнах въпросния талисман. Ние и двамата се наведохме едновременно над него, аз му показвах странните резки по повърхността на камъка, когато забелязахме, че някой заслони слънцето. Огледахме се и видяхме Горинг, застанал зад нас, вперил поглед в камъка. По една или друга причина той изглеждаше силно възбуден, макар и очевидно да се мъчеше да се контролира и да овладее чувствата си. Той посочи един-два пъти към моята реликва с остатъка от палеца си, преди да може да се съвземе достатъчно, за да попита какво е това и откъде го имам — въпрос, зададен по такъв груб начин, че аз непременно бих се обидил, ако не смятах този човек за особняк. Повторих му историята така, както я бях разказал на Хартън. Той слушаше с изключителен интерес и след това ме попита дали имам представа какъв е този камък. Отвърнах му: единственото, което знам, е, че е от метеорит. Горинг ме запита дали някога съм проверявал какво въздействие има камъкът върху някой негър. Казах му, че не съм.

— Тогава — предложи той — нека отидем и видим какво ще каже за този камък черният приятел на щурвала.

Той взе камъка, отправи се към моряка и те двамата се заеха внимателно да го разглеждат. Виждах как морякът жестикулираше и възбудено кимаше с глава, като че ли потвърждаваше нещо, докато лицето му издаваше крайна изненада, примесена, струва ми се, с известно благоговение. Горинг отново прекоси палубата — този път към нас, като все още държеше в ръката си камъка.

— Негърът каза — съобщи ни той, — че този камък нищо не струва и е безполезна вещ, и единствено би трябвало да се хвърли зад борда.

При тези думи Горинг замахна с ръка и сигурно щеше да запрати реликвата ми зад борда, ако черният моряк зад него не се бе втурнал напред и не го бе сграбчил за китката. Притиснат здраво, Горинг пусна камъка и неохотно се извърна, за да избегне сърдитите ми упреци срещу злоупотребата с доверието ми. Негърът вдигна камъка и с нисък поклон и знаци на дълбоко уважение ми го подаде. Едва ли би могло да се намери обяснение за тази случка. Окончателно стигам до извода, че Горинг е луд или нещо подобно. След като сравнявам въздействието на камъка върху моряка, уважението, с което се ползваше Марта в плантацията и изненадата на Горинг при вида на камъка, идвам единствено до извода, че притежавам наистина някакъв могъщ талисман, пред който всички негри се прекланят. Не трябва да го поверявам в ръцете на Горинг.

8 и 9 ноември. Радваме се на прекрасно време. С изключение на една лека буря, през цялото плаване имахме попътен вятър. Последните два дни напредваме както никога досега. Прекрасно е да наблюдаваш фонтаните от пръски, вдигнати от порещия вълните нос. Слънцето блести през тях и ги пречупва в множество миниатюрни дъги — „лъжливи слънца“, както ги наричат моряците. Днес прекарах на бака няколко часа и заобиколен с ореол от призматични цветове, наблюдавах това явление. Кормчията очевидно е разказал на другите негри за моя забележителен камък, защото те се отнасят към мен с най-дълбоко уважение. Като говорим за оптически явления, вчера ни се случи нещо много любопитно от този род, което Хайсън ми показа. Това бе появата на триъгълен, добре очертан предмет, високо в небето на север от нас. Той ми обясни, че това приличало поразително на върха на Тенерифе, наблюдаван от далечно разстояние — самият връх в този момент се намираше най-малко на петстотин мили на юг от нас. Това вероятно бе облак или някое от онези странни отражения, за които сме чели. Времето е много топло. Помощникът казва, че не си спомнял да е било толкова топло в тези ширини. Вечерта играх шах с Хартън.

10 ноември. Времето става все по-топло и по-топло. Днес няколко птици от сушата прелетяха и кацнаха на такелажа, макар да сме все още много далеч от крайната цел на пътешествието си. Горещината е толкова голяма и сме станали толкова лениви, че единственото, на което сме способни, е да се мъкнем и пушим по палубата. Горинг дойде днес при мен и ми зададе още няколко въпроса във връзка с моя камък, но отговорите ми бяха много сдържани, защото все още не мога да му простя за наглия начин, по който искаше да ме лиши от него.

11 и 12 ноември. Продължаваме да напредваме. Никога не съм си представял, че Португалия е толкова гореща, но сигурно на сушата е по-прохладно. Хайсън, както и останалите, са изненадани от това.

13 ноември. Случи се нещо изключително, толкова изключително, колкото и необяснимо. Или Хайсън е направил глупава грешка, или някакво магнитно влияние повреди инструментите ни. Тъкмо на разсъмване вахтеният на бака извика, че е чул шум от прибой отпред, а Хайсън смята, че е видял ивица земя. Корабът промени курса си и макар да не се виждаха светлини, никой от нас не се съмняваше, че сме стигнали португалския бряг малко по-рано, отколкото очаквахме. Каква бе изненадата ни, когато видяхме гледката, която се разкри пред нас при изгрев-слънце. Отвсякъде, докъдето стигаше погледът ни, виждахме дълга линия на прибой, огромни зелени талази се кълбяха и разбиваха в облак от пяна. Но какво пък се намираше отвъд прибоя! Нито зелените брегове, нито високите крайбрежни скали на Португалия, а необятна пясъчна пустиня, която се сливаше с хоризонта. Надясно и наляво, накъдето и да погледнеше човек, се забелязваше само жълт пясък, струпан на места в причудливи хълмове, някои от които бяха високи стотици фута, докато другаде се виждаха дълги ивици, равни като маса за билярд. Хартън и аз, с когото бяхме излезли заедно на палубата, се спогледахме смаяни, а той избухна в смях. Хайсън е извънредно покрусен от случилото се и твърди, че някой е пипал инструментите. Няма съмнение — това е африканският бряг, а преди, няколко дни на северния хоризонт наистина сме видели върха на Тенерифе. А когато забелязахме птиците, долетели от сушата, трябва да сме минавали покрай някой от Канарските острови. Ако сме продължили по същия курс, то сега се намираме на север от Капо Бланко, близо до неизследваната област, която граничи с огромната Сахара. Всичко, което можем да направим, е да поправим, доколкото е възможно, нашите инструменти и да се отправим отново към Португалия.

8:30 вечерта. През целия ден сме на дрейф. Брегът се намира на миля и половина от нас. Хайсън изпробва инструментите, но не можа да намери каквато и да било причина за необичайното им отклонение.

Това е краят на моя личен дневник и трябва да възстановя останалото по памет. Едва ли бих допуснал грешка за събитията, които дълбоко са се запечатали в паметта ми. Същата тази нощ бурята, която дълго се готвеше, връхлетя върху ни и аз разбрах накъде са клонели всички онези незначителни инциденти, които бях записал така безцелно. Бил съм сляп глупак да не ги видя по-рано. Ще разкажа колкото мога по-точно всичко, което се случи. Бях се прибрал в каютата си в единадесет и половина и се приготвях да лягам, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях малкия черен слуга на Горинг, който ми каза, че господарят му желаел да поговори с мен на палубата. Учудихме, че иска да ме види в такъв късен час, но се качих горе без колебание. Преди да стъпя на юта, бях сграбчен изотзад, проснат по гръб и около устата ми бе вързана кърпа. Борех се доколкото можех, но въже бързо и здраво ме опаса и се намерих прикован към весилката на една от спасителните лодки, напълно безсилен да сторя или да кажа каквото и да било, докато острие на нож, опряно в гърлото ми, ме предупреди да прекратя съпротивата. Нощта бе непрогледна и не бях в състояние да разпозная нападателите си, но когато очите ми привикнаха в тъмнината и луната се измъкна от облаците, които я закриваха, видях, че съм заобиколен от двамата черни моряци, негърът-готвач и моя спътник Горинг. Друг един пълзеше по палубата в краката ми, но той беше в сянка и не можах да го позная.

Всичко това стана така бързо, че едва ли бе минала една минута, откакто изкачих стълбата, до мига, в който се оказах безсилен, със запушена уста. Всичко бе толкова изненадващо, че едва ли можех да си наложа да го осъзная или да разбера какво означаваше всичко това. Чувах около себе си бандитите да разговарят с накъсан страстен шепот и някакъв инстинкт ми подсказа, че обсъждаха въпроса за моя живот. Горинг говореше властно и ядовито, а другите отговаряха мрачно, като че ли се противопоставяха на заповедите му. След това всички заедно се отдалечиха на отсрещната страна на палубата, откъдето аз продължавах да долавям шепота им, въпреки че светлинните люкове на каюткомпанията ги скриваха от погледа ми. През цялото време гласовете на палубните вахтени, които бъбреха и се смееха на другия край на кораба, се чуваха ясно и аз ги виждах, събрани на групичка, без да имат и най-малка представа за тъмните дела, които ставаха само на тридесетина ярда от тях. О, да бих могъл да ги предупредя дори и с една дума, макар и с риск да загубя живота си! Но това бе невъзможно. Луната просветваше от време на време през разпръснатите облаци, виждах сребристите проблясвания на вълните, а отвъд тях — обширната тайнствена пустиня с нейните фантастични пясъчни хълмове. Взирайки се надолу, забелязах, че човекът, който стоеше свит на палубата, все още лежи там и докато се вглеждах в него, един проблеснал лунен лъч освети обърнатото му нагоре лице. Боже господи! Дори и сега, когато са минали повече от дванадесет години, ръката ми трепери, като пиша тези редове! Въпреки изкривените черти и изпъкнали очи, разпознах лицето на Хартън, веселия млад писар, който ми правеше компания през цялото пътуване. Не бе нужно око на специалист, за да се види, че той е мъртъв, докато усуканата около врата му кърпа и пъхнатият в устата му парцал показваха как тихомълком извергите бяха свършили пъкленото си дело. Обяснението, което осмисляше всяка една случка от нашето плаване, ме осени като светкавица, когато се взрях в трупа на бедния Хартън. Много неща бяха все още загадъчни и необясними, но аз почувствувах, че смътно долавям истината.

Дочух шум на драскане на кибритена клечка от другата страна на светлинните люкове и видях високата мършава фигура на Горинг, който стоеше на фалшборда и държеше в ръцете си, както се разбра, затъмнен фенер. Той го провеси зад борда на кораба и за мое учудване забелязах как сред пясъчните хълмове на брега незабавно блесна в ответ друга светлина. Това стана толкова бързо, че ако не бях проследил взора на Горинг, никога не бих го открил. Той отново наклони надолу фенера и от брега отново му отговориха. Тогава той слезе от фалшборда и в този миг се подхлъзна и вдигна такъв шум, щото за секунда си помислих, че действията му ще привлекат вниманието на вахтените. Напразна надежда. Нощта бе спокойна и корабът стоеше неподвижен — нищо не предразполагаше вахтените към бдителност. Хайсън, който след смъртта на Тибс командуваше и двете вахти, бе слязъл да подремне в каютата си, а боцманът, останал да отговаря за дежурството, стоеше с другите двама вахтени в подножието до фокмачтата. Немощен, безмълвен, с въжета, врязани в тялото ми, и с мъртвеца при краката ми, аз очаквах следващото действие от трагедията.

Четиримата бандити бяха застанали сега на другия край на палубата. Готвачът бе въоръжен с нещо подобно на секира, другите имаха ножове, а Горинг държеше пистолет. Бяха се облегнали на релинга и гледаха във водата като че ли дебнеха нещо. Видях как единият сграбчи за ръката съседа си и като че ли му посочи някакъв предмет. Погледах в тази посока и забелязах една тъмна грамада, която се приближаваше към кораба. Когато тя излезе из мрака, видях огромно, движено най-малко от двадесет весла кану, пълно с хора. Вахтените го забелязаха едва когато се блъсна о кърмата и като нададоха вик, втурнаха се към юта. Но беше вече късно. Тълпата от черни исполини се покатери по шканците и водена от Горинг, се разля по палубата като неудържим поток. Само за миг съпротивата бе преодоляна, невъоръжените вахтени бяха повалени и вързани, както и спящите моряци, които бяха измъкнати от койките им. Хайсън се опита да защити тесния проход към каютата му, дочух шум от боричкане и виковете му за помощ. Нямаше кой да му помогне и той бе изкаран на кърмата с дълбока кървяща рана на челото и с кърпа, напъхана в устата. След малко негрите се събраха на съвет, за да решат съдбата ни. Видях, че нашите черни моряци говорят нещо, като ме сочат, и че думите им се посрещат от туземците със сподавено удивление и недоверие. Един от тях дойде при мен, пъхна ръка в джоба ми, извади моя черен камък и го вдигна високо. След това го подаде на един мъж, изглежда вожда, който го огледа внимателно, доколкото позволяваше оскъдната светлина, и като измърмори няколко думи, подаде талисмана на застаналия до него воин, оня също го разгледа и отново го подаде на друг, докато от ръка на ръка камъкът обиколи цялата група. След това вождът каза няколко думи на Горинг на местния език, след което квартеронът се обърна към мен на английски. Като че ли сега виждам тази сцена! Високите мачти на кораба и потокът лунна светлина, който посребрява рейките и очертава ясно мрежата от корабни въжета; неподвижната група войни, опрели се на копията си; мъртвеца при краката ми; редицата бели пленници, а отпреде ми отвратителният метис, който в елегантните си бели ленени дрехи представляваше странен контраст в сравнение със съучастниците си.

— Вие сте свидетел — каза той с мекия си акцент, — че съм против помилването ви. Ако зависеше от мен, щяхте да умрете, така както спътниците ви ще умрат. Лично аз не изпитвам никаква вражда към вас или тях, но съм посветил живота си на унищожението на бялата раса и вие сте първият, който е бил в ръцете ми и е отървал кожата си. За спасението си трябва да благодарите на вашия талисман. Тези черни нещастници го боготворят и ако наистина се окаже, че той представлява онова, за което го мислят, то те имат право. Но ако на брега се разбере, че те са сбъркали и че формата и материалът на камъка са просто съвпадение, нищо няма да ви спаси. Дотогава искаме да се отнасяме към вас добре, така че ако имате някои вещи, които желаете да вземете със себе си, свободен сте да го сторите.

Той свърши и по негов знак двама негри ме развързаха, макар и да не извадиха кърпата от устата ми. След това ме отведоха в каютата, където взех някои по-ценни вещи, ръчен компас и пътния си дневник. После ме прехвърлиха през борда в малко кану, което стоеше до голямото, пазачите ми ме последваха и като отблъснаха, започнаха да гребат към брега. Бяхме се отдалечили на около стотина ярда от кораба, когато нашият кормчия вдигна ръка, а гребците оставиха веслата и се ослушаха. В тишината на нощта чух глухо стенание, последвано от няколко плясъка във водата. Това е всичко, което ми е известно за съдбата на моите спътници. Почти веднага след това голямото кану ни догони и обезлюденият кораб, мрачен и призрачен, бе оставен да го люшкат вълните. Диваците не взеха от него нищо. Цялата пъклена акция бе извършена така пристойно и въздържано, като да беше религиозен обред.

Първите бледи лъчи на разсъмването вече просветваха на изток, когато минахме през прибоя и стигнахме брега. Шестима останаха при лодките, а останалите негри ме поведоха през пясъчните хълмове и се държаха с мен много внимателно, дори почтително. Беше трудно да се върви, на всяка крачка затъвахме до глезени в рохкавия подвижен пясък и вече полумъртъв от умора пристигнах в туземното село или навярно град — тъй като това се оказа селище с огромни размери. Жилищата представляваха комически постройки, подобни на кошери, направени от пресовани водорасли, скрепени грубо с хоросан, защото по протежение на стотици мили по брега нямаше ни дърво, нито камък. Щом влязохме в селището, огромна тълпа мъже и жени се изсипа да ни посрещне. Те биеха тамтами, виеха и пищяха, като ме видяха, удвоиха крясъците си, в които вече напираше заплаха, но няколкото думи, изречени от пазачите ми, веднага ги усмириха. Шепот на учудване замени войнствените викове и крясъци и огромната гъста тълпа, в чийто център се намирах, заедно с пазачите ми се отправи по широката главна улица на града.

Разказът ми дотук може да изглежда достатъчно странен, за да породи съмнение у хората, които не ме познават, но онова, което сега ще разкажа, стана причина моят шурей да ме огорчи с недоверието си. Може само с най-прости думи да опиша това, което се случи, и да се надявам, че съдбата и времето ще докажат истинността на думите ми. В центъра на главната улица се намираше голяма постройка, вдигната по същия примитивен начин, както и останалите, но много по-висока от тях; отвсякъде я заобикаляше ограда от красиво полирано абаносово дърво; две великолепни слонски бивни, забити в земята от двете страни със събрани върхове, образуваха рамката на вратата, а отверстието бе закрито със завеса от местна тъкан, богато избродирана със злато. Шествието ни се отправи към това внушително здание, но преди да стигнем вратата на оградата, множеството се спря и приклекна, докато аз бях въведен в ограденото място от няколко вожда и старейшини на племето. Горинг ни съпровождаше и ръководеше церемонията. Когато се приближихме към завесата, която закриваше входа на храма /защото това очевидно бе храм/, шапката и обувките ми бяха свалени и аз бях въведен вътре. Начело вървеше почтен стар негър, който носеше в ръка моя камък. Храмът се осветяваше само от няколко продълговати процепа на покрива. През тях проникваше тропическото слънце и изписваше широки златни ленти по глинения под, които се редуваха с тъмни ивици.

Отвътре храмът бе по-широк, отколкото човек би си представил, гледайки го отвън. По стените бяха окачени рогозки, раковини и други украшения, но останалата, по-голяма част от помещението бе съвсем празна, с изключение на един-единствен предмет, поставен в центъра. Това бе гигантска фигура на негър, която първоначално взех за жив крал или върховен жрец с исполински ръст, но когато го приближих, от начина, по който отразяваше светлината, убедих се, че това бе статуя, изсечена със забележително майсторство от блестящ черен камък. Заведоха ме при идола /а това не можеше да бъде нищо друго освен идол/ и като го разгледах отблизо, забелязах, че макар статуята да беше безупречна във всяко едно отношение, едното й ухо бе отломено. Сивокосият негър, който държеше моята реликва, се покатери на едно столче и като протегна ръка, постави черния камък на Марта върху нащърбената повърхност отстрани на главата на статуята. Нямаше никакво съмнение — това бе откъртен от нея къс. Той прилягаше така точно, че когато старецът отдръпна ръката си от ухото, то остана на мястото си още няколко мига, преди да падне върху отворената му длан. При тази гледка присъствуващите се проснаха на земята с възклицания, а тълпата навън, на която бе съобщена новината, нададе диви викове и радостни вопли.

Само за миг се бях превърнал от пленник в полубог. Отново, този път триумфално, ме преведоха през града, хората се блъскаха напред, за да докоснат дрехите ми и да съберат праха, по който стъпваха нозете ми. Предоставиха ми една от най-просторните колиби и ми дадоха угощение от всевъзможни местни деликатеси. Все още не се чувствувах свободен, защото няколко копиеносци бяха оставени да охраняват колибата ми. Целия ден мисълта ми бе заета с планове за бягство, от които нито един не изглеждаше осъществим. От едната страна бе огромната пустиня, която се простираше чак до Тимбукту, а от другата морето, непрекосявано от кораби. Колкото повече размишлявах по този въпрос, толкова по-безнадежден ми изглеждаше. Съвсем и не подозирах колко близо съм до освобождението си.

Нощта се спусна и глъчката отвън постепенно утихна. Лежах в леглото върху прострените нарочно за мен кожи и все още разсъждавах върху бъдещето си, когато в колибата ми безшумно влезе Горинг. В първата минута помислих, че е дошъл да довърши кръвожадното си дело и да се разправи с мен — последния оцелял от кораба. Скочих, решен да се защищавам до последен дъх. Горинг се усмихна при тази реакция и ме покани със знак да заема мястото си, а самият той седна на другия край на леглото.

— Какво Мислите за мен? — с този удивителен въпрос започна нашият разговор.

— За вас ли? — почти изкрещях аз. — Мисля, че сте най-гнусният, най-чудовищният мръсник, който някога е сквернил земята. Ако бяхме далеч от тези ваши черни дяволи, щях да ви удуша със собствените си ръце.

— Не говорете толкова високо — каза той, без ни най-малка проява на раздразнение. — Не искам да прекъснат разговора ни. Бихте ме удушили, така ли? — продължи развеселен. — Очевидно аз отвръщам на злото с добро, тъй като съм дошъл да ви помогна да избягате.

— Вие? — възкликнах с недоверие.

— Да, аз — продължи той. — Не ви правя никаква услуга. Просто действувам последователно. Нямам причина да не бъда съвсем откровен. Искам да стана крал на това племе. Това, разбира се, не е толкова висока чест, но знаете какво е казал Цезар: по-добре пръв в галско село, отколкото последен в Рим. Вашият проклет камък не само спаси живота ви, но и обърка главите на хората, накара ги да мислят, че сте слезли от небето, и аз не мога да имам влияние върху тях, докато сте тук. А понеже не мога да ви убия, ще ви помогна да избягате — той изрече всичко това с най-естествен и сладък глас, като че ли жаждата да убие бе най-нормално желание.

— Сигурно бихте дали всичко, за да ми зададете няколко въпроса — продължи той след кратка пауза, — но сте твърде горд, за да го сторите. Няма значение, аз ще ви разкажа някои неща, които искам да узнаят белите хора, когато се завърнете при тях, ако имате достатъчно късмет за това. Например за вашия проклет камък. Тези негри, ако може да се вярва на легендата, някога са били мохамедани. Още докато Мохамед бил жив, сред последователите му настъпил разкол. Мохамеданите-разколници напуснали Арабия и в края на краищата прекосили Африка. Те отнесли в изгнанието си една ценна реликва от бившата си религия — огромен къс от черния камък на Мека. Камъкът, вероятно сте чули, бил метеорит, който при падането си на земята се разбил на парчета. Едно от тези парчета е все още в Мека. По-големият къс е бил отнесен в Северна Африка, където изкусен майстор му придал формата, в която го видяхме днес. Тези хора са потомците на мюсюлманите, отцепили се от Мохамед. Те благополучно пренесли реликвата си през всичките си странствувания и накрая се заселили в това неизвестно място, където пустинята ги защищава от враговете им.

— А ухото? — попитах почти неволно.

— Това е продължението на същата история. Преди няколкостотин години част от племето отново се отцепило и се придвижило на юг. Един от тях, в желанието си начинанието им да бъде успешно, се промъкнал през нощта в храма и откъртил едното ухо. Оттогава сред негрите съществува поверие, че един ден ухото ща се върне отново при тях. Човекът, който откраднал ухото, е бил несъмнено заловен от някой търговец, на роби и ето как то е попаднало в Америка, а от там у вас — и на вас се падна честта да изпълните предсказанието.

Горинг подпря глава с ръце и помълча няколко минути, очевидно в очакване аз да заговоря. Когато ме погледна отново, изразът на лицето му се бе изменил. Сега то изразяваше твърдост и решимост. До този миг тонът му бе почти лекомислен, но сега в гласа му звучаха жестоки, дори злобни нотки.

— Искам — каза той — да отнесете послание на цялата бяла раса, великата раса — властелин, която аз мразя и презирам. Предайте им, че от двадесет години аз се опивам от тяхната кръв, че ги унищожавах дори и когато се бях вече преситил от убийства, че вършех това незабелязано, без да предизвиквам подозрение, напук на всички предохранителни мерки, които можеше да измисли цивилизацията им. Но отмъщението не носи удовлетворение, когато врагът не знае кой е насочил удара и срещу кого. Ето защо вие ще бъдете мой посланик. Не е необходимо да ви разказвам как тази дълбока омраза се породи у мен. Вижте! — и той протегна към мен уродливата си ръка. — Това е дело на ножа на един бял. Баща ми беше бял, а майка ми робиня. След неговата смърт тя бе отново продадена и аз, още дете тогава, виждах как я пребиват до смърт с камшик, за да я отучат от някои привички и маниери, които бе посадил у нея покойният й господар. Младата ми жена, също… о, моята млада жена! — тръпка мина по цялото му тяло. — Но нищо. Аз дадох клетва и я изпълних. От Мейн до Флорида и от Бостън до Сан Франциско бихте могли да проследите пътя ми по внезапните убийства, които слисваха полицията. Воювах срещу цялата бяла раса, така както от векове белите воюват срещу черните. Накрая, както ви казах, ми омръзна да проливам кръв. Но и сега всяко лице на бял човек ме отвращава и аз реших да намеря храбри свободни чернокожи, да свържа съдбата си с тях, да развия скритите им способности и така да образувам ядрото на една велика черна нация. Тази идея така ме завладя, че за две години обиколих света в търсене на тези хора. По едно време почти се отчаях, че ще ги намеря. Когато се връщах от пътешествието си, случайността ме срещна с това великолепно племе, заселило се в пустинята, и аз свързах съдбата си с него. Но преди да сторя това, старият ми инстинкт за отмъщение ми подсказа да направя едно последно пътуване до Съединените щати, от което се върнах с „Божествената Мария“.

— А що се отнася до самото пътуване, досетил сте се предполагам, че тогава повредих напълно компасите и хронометрите и със собствените си изправни инструменти сам определих курса на кораба. А черните ми приятели управляваха щурвала единствено под моя команда. Аз блъснах жената на Тибс зад борда. Какво? Вие сте изненадан и треперите! Сигурно още тогава сте се досетили за това. Щях и вас да застрелям през преградата, но за съжаление куршумът ми не ви намери. След това се опитах пак, но бяхте буден. Аз застрелях Тибс и номерът с инсценираното самоубийство хвана място. Е, разбира се, когато стигнахме сушата, останалото бе много просто. Бях решил всички на кораба да бъдат убити, но вашият камък обърка плановете ми. По мое настояване корабът не трябваше да бъде ограбен. Никой не може да каже, че сме пирати. Действувахме по убеждение, а не от користолюбиви подбуди.

Слушах с удивление изповедта за престъпленията, която този странен човек ми направи с толкова тих и спокоен глас, като че ли ставаше дума за най-обикновени случки. И в този миг го виждам седнал на края на леглото ми, като привидение от отвратителен кошмар, а примитивната мъждукаща лампа осветява мъртвешки бледото му лице.

— А сега — продължи Горинг — няма да е трудно да избягате. Тези мои наивни осиновени деца ще кажат, че сте се върнали на небето, откъдето и дойдохте. Вятърът духа откъм сушата. Имам приготвена за вас лодка, доволно снабдена с храна и вода. Нищо не съм пропуснал, тъй като ужасно много искам да се отърва от вас. Станете и ме последвайте!

Подчиних се и той ме изведе из колибата. Часовоите или се бяха оттеглили, или се бяха предварително уговорили с Горинг. Безпрепятствено прекосихме града и пясъчната равнина. Отново чух рева на морето и видях дългата линия на прибоя. Двама души стояха на брега и стъкмяваха въжетата, на една малка лодка. Това бяха двамата моряка, които участвуваха в нашето плаване.

— Внимателно го прекарайте през прибоя — нареди Горинг.

Моряците скочиха в лодката, издърпаха и мен и отблъснаха. С вдигнат грот и кливер ние се отдалечихме от брега и благополучно минахме плитчината. След това двамата ми спътника скочиха зад борда и без да се сбогуват, поеха обратния път. Видях главите им — две черни петна върху бялата пяна — докато вятърът ме понесе в нощния мрак. Погледнах назад и за последен път видях Горинг. Той стоеше на върха на един пясъчен хълм, а изгрялата зад него луна очертаваше ясно мършавата му ъглова фигура. Той неистово размахваше ръце, вероятно да ми вдъхне кураж за пътешествието, но тогава ми се струваше, че жестовете му бяха заплашителни и често си мисля, че по-вероятно бе старият му дивашки инстинкт да се е обадил, когато Горинг е разбрал, че съм вече извън неговата власт. Както и да е, това бе последният път, когато видях Септимиус Горинг и се надявам никога повече да не го видя.

Не е необходимо да описвам подробно самотното си плаване. Насочих лодката с пълен ход към Канарските острови, но на петия ден ме прибраха на борда на „Монровия“ — кораб на една англо-африканска параходна компания. Използвам случая да изразя искрената си благодарност на капитан Сторноуей и неговите офицери за изключително любезното им отношение към мен от момента на качването ми на кораба до приставането в Ливърпул, откъдето отплавах на един от корабите на Гийон за Ню Йорк.

Когато се завърнах отново при семейството си, разказах съвсем малко от онова, което бях преживял. Тази тема е все още много болезнена за мен, а и това, което бях вече разказал, бе посрещнато с недоверие. Сега излагам подробно фактите и събитията, така както се случиха, все едно доколко ще ми повярват, защото състоянието на дробовете ми се влошава и чувствувам, че нямам право повече да мълча. В разказа ми няма нищо измислено. Вземете картата на Африка! Над Капо Бланко, там, където от най-западната точка на континента бреговата ивица се издига на север, е мястото, където Септимиус Горинг, ако все още не го е настигнало възмездието, царува над чернокожите си поданици, недалече от брега, на морското дъно почиват Хартън, Хайсън и другите нещастници от бригантината „Божествената Мария“, а над тях с рев и свистене се втурват по горещия жълт пясък дълги зеленикави вълни.

Това квадратно сандъче

— Всички на борда ли са? — попита капитанът.

— Да, сър — отвърна помощникът.

— Тогава пригответе се за отплаване!

Беше сряда, девет часа сутринта. Корабът „Спартанец“ стоеше на кея в бостънското пристанище — товарът беше в трюмовете, пътниците на борда и се очакваше само командата за отплаване. Два пъти прозвуча предупредителният сигнал и за последен път удари корабната камбана. Бушпритът сочеше Англия, а свистенето на изпусканата пара показваше, че всичко на кораба бе готово за предстоящия преход от три хиляди мили. „Спартанец“ бе опънал въжетата, които го държаха вързан за кея като хрътка на повод.

Моето нещастие е, че съм нервен човек. Заседналият ми живот на литератор бе още повече усилил моята болезнена любов към самотата, която още в детството ми бе отличителна черта на характера ми. Стоях на юта на трансатлантическия кораб и горчиво проклинах необходимостта, която ме накара да се завърна в страната на моите прадеди. Подвикванията на моряците, скриптенето на въжетата, прощалните възгласи на спътниците ми и радостните викове на тълпата — всичко действуваше на нервите ми. Освен това ми беше тъжно. Имах смътното чувство, че ме дебне някакво близко нещастие. Морето бе спокойно, подухваше лек ветрец. Нямаше нищо, което да наруши душевното равновесие на такъв убеден противник на морските пътешествия, какъвто съм аз, и все пак ми се струваше, че съм изправен пред някаква страшна, макар и невидима опасност. Забелязал съм, че такива предчувствия спохождат често хора с особен нрав като моя и че те нерядко се сбъдват. Съществува теория, че тези предчувствия възникват от своего рода ясновидство, тайнствена духовна връзка с бъдещето. Спомням си добре, известният немски спиритист Раумер заяви веднъж, че през цялата си богата практика никога не е срещал натура, толкова чувствителна към всичко свръхестествено, както моята. Както и да е, чувствах се много нещастен, когато се провирах през шумните групички, струпани по белите палуби на „Спартанец“. Ако само знаех какво ме очакваше в следващите дванадесет часа, още тогава, в последната минута, щях да скоча на брега и да избягам от проклетия кораб.

— Време е — каза капитанът, щракна капака на хронометъра си и го прибра в джоба си.

— Време е — повтори помощникът.

За последен път се чу воят на сирената, приятелите и роднините на заминаващите побързаха да напуснат кораба. Едно от въжетата бе вече прибрано, вдигнаха трапа, когато от брега се чу вик и видях как двама мъже тичаха бързо по кея. Те размахваха ръце и отчаяно жестикулираха — явно искаха да спрат кораба.

— По-бързо! — Крещеше тълпата.

— Стоп машина! — заповяда капитанът. — Малък ход! Стоп! Спусни трапа.

Двамата мъже скочиха на борда в минутата, когато прибираха и второто въже, и едно рязко потръпване на машината ни отблъсна от кея. От палубата, както й от брега, се разнесоха прощални викове, развяваха се кърпички, а огромният кораб, като пенеше водата, напусна пристанището и величествено заплава през спокойния залив.

Така благополучно започна нашето двумесечно пътешествие. В настъпилата суматоха пътниците търсеха каютите и багажа си, докато звукът от шумно отваряни бутилки в салона показваше, че мнозина са разстроените, които по изкуствен начин заглушаваха болката от раздялата. Огледах бегло палубата, за да си съставя някаква представа за моите спътници. Бяха хора, които човек обикновено може да срещне на кораб. Сред тях нямаше нито едно лице, което да прави впечатление. Говоря като познавач, защото човешките лица са моя специалност. Когато срещна оригинално лице, аз мислено се нахвърлям върху него, като ботаник върху цвете, и го отнасям със себе си, за да го анализирам през свободното си време, да го класифицирам и му поставя етикет в моя малък антропологичен музей. Но тук нямаше нищо, което да заслужава вниманието ми. Двадесет млади американци, пътуващи за „Юръп“-а, няколко досгопочтени съпружески двойки на средна възраст, които рязко контрастираха на младежите, няколко духовници и богослови, млади дами, търговски пътници, британски аристократи — изобщо цялата пъстра тълпа, типична за един океански параход. Отместих погледа си от тях и се загледах в чезнещите брегове на Америка; нападнаха ме рояк спомени и усетих прилив на нежност към страната, която ме бе осиновила. От едната страна на палубата имаше купчина куфари и всякакъв багаж, очакващ да бъде разнесен по каютите. Воден от постоянното си желание да бъда сам, аз заобиколих струпания багаж и седнах на едно навито въже до самия борд на кораба, като се унесох в меланхолични мечти.

От това състояние ме извади нечий шепот.

— Ето едно тихо място — каза гласът. — Седни и да поговорим на спокойствие.

Погледнах през процепа между два огромни сандъка и видях двамата пътника, които се бяха качили на кораба в последната секунда, застанали от другата страна на купчината багаж. Бях се свил в сянката на сандъците и очевидно не бяха ме забелязали. Този, който говореше, бе висок, слаб човек, със синкавочерна брада и безцветно лице. Движенията му бяха нервни и издаваха възбуда. Другият бе ниско пълно човече, с делови и решителен вид. Беше захапал пура, а на лявата му ръка бе преметнато голямо широко палто. И двамата неспокойно се озъртаха, като че ли да се уверят, че са сами.

— Напълно подходящо място — съгласи се ниският.

Те седнаха на една бала с гръб към мен и пряко волята си се озовах в неприятната роля на подслушвач.

— Е, Мюлер — рече по-високият, — съвсем добре се качихме, а?

— Да — съгласи се мъжът, когото бяха нарекли Мюлер. — Качихме се благополучно.

— За малко да не успеем.

— Наистина, Фленигън.

— Ако бяхме закъснели за кораба, всичко щеше да пропадне.

— Това щеше да осуети плановете ни.

— Щеше напълно да ги провали — потвърди малкото човече и яростно дръпна няколко пъти от пурата си.

— То е тук, у мен — заговори той след няколко минути.

— Дай да го погледна.

— Да не ни види някой?

— Всички слязоха долу.

— Няма да е излишно да сме по-предпазливи, щом всичко сме заложили на една карта — каза Мюлер, като разгърна палтото, преметнато през ръката му, и извади изпод него някакъв черен предмет, който постави на палубата. Само един поглед бе достатъчен да ме накара да скоча на крака и да възкликна ужасен. За щастие те бяха така погълнати от заниманието си, че никой от двамата не ми обърна внимание. Ако само бяха извърнали глава, те неминуемо щяха да съзрат над купчината сандъци пребледнялото ми лице.

Още в началото на разговора им ме овладя ужасно предчувствие. То се засили още повече, когато видях предмета, който лежеше пред мен. Беше малко сандъче, направено от тъмно дърво, с медни ръбове. Имаше около един кубически фут големина, наподобяваше кутия за пистолети, само че бе значително по-високо. Погледът ми се спря на едно приспособление към сандъчето, което по-скоро подхождаше за пистолет, отколкото за кутията му. Това приспособление върху капака напомняше спусък и към него бе прикрепена навита пружина. Освен спусъка на сандъчето имаше малко квадратно отвърстие. Високият мъж — Фленигън, както го назова събеседникът му — долепи очи до отвърстието и остана така няколко минути с лице, на което бе изписана крайна възбуда.

— Струва ми се, че всичко е в ред — рече той накрая.

— Старая се да не го тръскам много — отвърна събеседникът му.

— С такива деликатни неща човек трябва да бъде внимателен. Сипи, каквото е потребно, Мюлер.

Дребното човече потършува из джоба си и извади малко хартиено пликче. Отвори го, взе от него половин шепа белезникави зрънца и ги изсипа в отвора на сандъчето. Отвътре последва загадъчно тракане, при което двамата мъже се усмихнаха с облекчение.

— Нищо лошо не се случи — каза Фленигън.

— Всичко е в ред — добави събеседникът му.

— Внимавай! — Някой идва насам. Занеси сандъчето в каютата. Няма да е добре, ако някой заподозре какви са плановете ни, и още по-лошо, ако някой го пипне неумело и по погрешка дръпне спусъка.

— Ами да! Който и да го направи, ще се получи едно и също — каза Мюлер.

— Ако дръпнат спусъка, направо ще се вкаменят от учудване — изсмя се зловещо по-високият. — Ха-ха, представяш ли си физиономиите им? Мисля, че това е добре изпипана работа.

— Да! — потвърди Мюлер. — Чух, че цялото е направено по твой проект, нали?

— Да. Пружината и подвижният капак са моя идея.

— Трябва да извадим патент за тях.

Двамата мъже отново се изсмяха сухо и като вдигнаха сандъчето с медните обковки, затънаха го в огромното палто на Мюлер.

— Ела да слезем и да го оставим в каютата — каза Фленигън. — До довечера няма да имаме нужда от него, а там ще бъде на сигурно място.

Събеседникът му кимна утвърдително и двамата, хванати под ръка, прекосиха палубата и изчезнаха по стълбата надолу, отнасяйки със себе си загадъчното сандъче. Последното, което чух, бе напомнянето на Фленигън да го носи внимателно и да внимава да не чукне о фалшборда.

Не мога да си спомня колко дълго съм седял върху въжето. Към ужаса от току-що послушания разговор се прибавиха и първите пристъпи на морска болест. Бурливият Атлантик започваше да напомня за себе си както на кораба, така и на пътниците. Почувствувах се отпаднал тялом и духом и изпаднах в състояние на пълно вцепенение, от което ме извади мощният глас на нашия достопочтен боцман.

— Ще имате ли добрината да се отместите, сър — помоли ме той. — Искаме да очистим палубата от тези вехтории.

Грубоватите му обноски и румено, здраво лице бяха за мен в това ми състояние направо оскърбителни. Ако бях по-смел и силен, щях да го ударя. Но аз само го удостоих с един театрално навъсен поглед, който изглежда не малко го учуди, и като го заобиколих, отправих се към другия край палубата. Имах нужда от самота — самота, в която да размишлявам над ужасното престъпление, замислено пред собствените ми очи. Една от спасителните лодки висеше ниско над палубата. Осени ме идея. Покатерих се на фалшборда, влязох в празната лодка и легнах на дъното й. Опънал се по гръб, виждах само синьото небе и от време на време бизанмачтата; най-сетне бях насаме с морската болест и с мислите си.

Опитах се да възстановя мислено ужасния диалог, който бях дочул. Дали той би могъл да има друг смисъл освен този, който влагах аз? Разумът ме принуждаваше да призная, че друг смисъл не би могло да има. Опитах се да подредя различните факти, които образуваха веригата от улики, и да намеря слабо място в нея, но не й липсваше нито една брънка. На първо място това бе странният начин, по който тези пътници се бяха качили на кораба, и той им бе помогнал да избягнат каквато и да било проверка на багажна. Самото име Фленигън намирисваше на фенианизъм^[6], докато Мюлер навеждаше на мисълта за нихилизъм и убийства. Освен това тайнственото им държане, забележките им, че плановете им щели да рухнат, ако „били изтървали“ кораба; страхът, че са наблюдавани; и накрая най-солидното доказателство — малкото квадратно сандъче със спусъка и мрачната шега за физиономията на човека, който по погрешка ще го дръпне. Могат ли всичките тези факти да водят до друг извод освен до този, че тези двамата са отчаяни пратеници на политическа или друга някаква организация, които са решили да принесат в жертва себе си, спътниците си и парахода в името на някакво велико унищожение? Белезникавите зрънца, които единият изсипа в сандъчето, бяха несъмнено възпламенител. А звукът, който чух, е произведен вероятно от някой чувствителен механизъм. Но какво искаха да кажат с намека си за тази нощ? Дали не възнамеряват да изпълнят ужасния си замисъл още в първата вечер на нашето пътуване? Самата мисъл за това ме накара да потръпна и дори за известно време притъпи страданията ми от морската болест.

Споменах вече, че съм страхливец. Пък и духът ми е слаб. Рядко тези два недостатъка са съчетани до такава степен у един човек. Познавам немалко хора, които изпитват страх от физическа болка, но в същото време се отличават с независимост и сила на духа. У мен, за съжаление, годините на спокойствие и уединение са изградили болезнен страх пред това да направя нещо решително или да привлека вниманието върху себе си, и този ми страх е по-силен дори от инстинкта за самосъхранение. Всеки нормален човек при същите тези обстоятелства ще отиде веднага при капитана, ще сподели опасенията си и ще остави нещата в негови ръце. Тази идея обаче съвсем не беше по вкуса ми. Мисълта, че ще стана център на всеобщото внимание, че ще бъда подложен на кръстосан разпит от непознат човек и че в ролята на доносник ще ме изправят на очна ставка с двама отчаяни заговорници, ми беше противна. Ами ако по някакъв начин се докаже, че съм сгрешил? Как ще се чувствувам, ако изведнъж се окаже, че подозренията ми са неоснователни? Не, трябва да изчакам; ще наблюдавам двамата главорези и ще ги следвам неотлъчно. Само дано не съм сгрешил.

Изведнъж ми дойде на ум, че в същата тази минута заговорниците вероятно предприемат нещо ново. Нервната възбуда изглежда пропъди поредния пристъп на морската болест, защото успях да се изправя и благополучно да се измъкна от лодката. Олюлявайки се, тръгнах по палубата с намерение да сляза в салона и да видя с какво се занимават сутрешните ми познайници.

Тъкмо сложих ръка върху перилото на стълбата, когато за моя най-голяма изненада някой дружески ме потупа по гърба така, че едва не ме принуди да сляза надолу по-бързо, отколкото бе достойно.

— Хамънд, нима това си ти? — попита глас, който ми се стори познат.

— Боже господи! — възкликнах аз и се обърнах. — Не може да бъде! Та това е Дик Мартън. Е, как си, старче?

При моите затруднения това беше неочакван късмет. Дик беше човекът, който ми трябваше: добродушен и умен по природа, решителен в действията си. Лесно можех да му разкажа за подозренията си и да се осланям на здравия му разум как най-добре да действувам по-нататък. Още на времето, когато бях втори клас в колежа в Хербу, Дик бе мой съветник и закрилник. От пръв поглед той разбра, че с мен се е случило нещо лошо.

— Какво става с теб, Хамънд? — добродушно попита той. — Блед си като платно. Морска болест, а?

— Не само това — отвърнах. — Хайде да се поразходим, Дик. Искам да поговоря с теб. Дай ми ръката си.

Опирайки се на здравата ръка на Дик, аз закрачих несигурно до него и трябваше да минат няколко минути, преди да събера смелост да заговоря.

— Искаш ли пура? — наруши тишината той.

— Не, благодаря — казах аз. — Дик, до довечера ние всички няма да сме вече между живите.

— Това не ти пречи да си вземеш пура сега — рече Дик спокойно и докато говореше, гледаше ме сурово изпод рунтавите си вежди. Сигурно си мислеше, че не съм с всичкия си.

— Не — продължих аз, — работата не е до смях и те уверявам, че говоря съвсем сериозно. Разкрих чудовищен заговор, Дик, чиято цел е да унищожи кораба и всички пътници. — След това се заех системно да изложа пред него събраните от мен доказателства.

— Е, Дик — казах накрая. — Какво мислиш за всичко това? И най-вече според теб какво съм длъжен да направя?

За моя изненада той се разсмя от сърце.

— Ако не ти, а някой друг — рече той — ми бе разкрил всичко това, щях да се изплаша. Ти, Хамънд, винаги си имал способността да откриваш празни неща. И тази ти стара склонност отново се проявява. Спомняш ли си как в училище се закле, че си видял призрак във вестибюла, а сетне се оказа, че е било собственото ти отражение в огледалото? Човече божи — продължи той, — кому е притрябвало да унищожи парахода? На борда няма крупни политически фигури. Напротив, повечето от пътниците са американци. А в нашия трезв деветнадесети век дори и най-закоравелите убийци избягват да включват себе си в числото на жертвите. Както изглежда, ти не си разбрал добре и си взел за адска машина фотографически апарат или някоя друга подобна безобидна вещ.

— Нищо подобно, сър — отговорих засегнато аз. — Боя се, на свой гръб ще разбереш, че нищо не съм преувеличил и не съм схванал ни дума погрешно. Що се отнася до сандъчето, до този момент не съм виждал подобно нещо. То съдържаше някакъв чувствителен механизъм. Убедих се в това от начина, по който мъжът го носеше и говореше за него.

— Ако смяташ това за неопровержимо доказателство — каза Дик, — ти ще изкараш тогава, че всеки пакет с нетрайни стоки е адска машина.

— Този човек се нарича Фленигън — продължих да упорствувам аз.

— Не смятам, че това има значение за съда — рече Дик. — Аз изпуших пурата си. Какво би казал, ако слезем долу да изпием заедно бутилка червено вино. Можеш да ми покажеш тези двама Орсини^[7], ако са още в салона.

— Добре — съгласих се аз. — Решил съм целия ден да не ги изпускам из очи. Но ти не ги гледай много настойчиво, защото не искам да разберат, че са наблюдавани.

— Бъди спокоен — рече Дик. — Ще се държа като невинно агънце.

След този разговор ние слязохме долу и отидохме в салона. Около голямата централна маса бяха насядали много пътници — едни се бореха с непослушни чанти и одеяла, други похапваха, трети четяха или се забавляваха по някакъв начин. Обектите на нашето наблюдение не бяха там. Минахме през салона и прегледахме всички помещения, но от тях нямаше и следа.

— Боже мой — мислех си аз, — сигурно в същата тази минута те са отдолу, под краката ни, в трюма или машинното отделение и подготвят за действие дяволското си изобретение. По-добре да чуем и най-лошото, но да не сме в неведение.

— Келнер, има ли тук наоколо други господа? — попита Дик.

— Да, сър — отговори сервитьорът, — има двама души в пушалния салон.

Пушалният салон представляваше малка, но луксозно обзаведена уютна стая, свързана с бюфета. Бутнахме вратата и влязохме. От гърдите ми се отрони въздишка на облекчение. Първото нещо, на което попадна погледът ми, бе мъртвешкото лице на Фленигън, с неговата упорита уста и немигащи очи. Срещу него седеше спътникът му. Те пиеха, а на масата лежеше колода карти. Заварихме ги унесени в игра. Побутнах Дик, за да му покажа, че сме открили набелязаните жертви, и седнахме близо до тях с възможно най-нехаен вид. Двамата заговорници, изглежда, малко се интересуваха от нашето присъствие. Наблюдавах ги най-внимателно. Те играеха „Наполеон“. И двамата изтънко познаваха играта и не можех да не се възхитя на тези мъже, които въпреки дълбоката тайна, скрита в душите им, успяваха така всецяло да се отдадат на събирането на дълъг цвят или импас на дамата. Парите непрекъснато сменяха притежателя си, но през цялото време късметът явно бягаше от по-високия играч. Накрая той изруга, хвърли картите си на масата и отказа да играе повече.

— Проклет да съм, ако продължа! — възкликна той. — За пет игри не са ми идвали повече от две карти от един цвят.

— Не се тревожи — успокои го приятелят му, като прибра печалбата. — Какво значение ще има дали ще спечелиш или загубиш няколко долара след това, което ще се случи тази нощ?

Бях поразен от наглостта на този негодяй, но се постарах по възможност най-безстрастно да продължавам да гледам тавана и да си пия виното. Почувствувах, че Фленигън ме гледа с вълчите си очи, за да види дали съм усетил намека. Той прошепна нещо на събеседника си, което не успях да доловя. Предполагам, че беше предупреждение, защото другият отговори доста троснато:

— Глупости! Защо да не мога да кажа това, което мисля? Тъкмо излишната предпазливост ще ни провали.

— Ти като че ли не се интересуваш от успеха — сряза го Фленигън.

— Нищо подобно! — отсече на висок глас другият. — Ти знаеш не по-зле от мен, че когато играя на карти, обичам да печеля. Но не позволявам никому да ме съди или да ми се меси. Аз не по-малко от теб съм заинтересуван от успеха на нашето дело.

Той доста се разгорещи и дръпна ядно няколко пъти от пурата си. В това време другият злодей гледаше внимателно ту Дик Мъртън, ту мен. Съзнавах, че се намирам в присъствието на отчаян човек, за когото дори само потръпването на устните ми ще бъде сигнал да ми види сметката, но проявих самообладание, каквото не бих могъл да очаквам от себе си при подобни обстоятелства. Що се отнася до Дик, той седеше невъзмутим и безстрастен като египетски сфинкс.

Няколко минути в пушалния салон цареше тишина, нарушавана единствено от лекото шумолене на картите, който Мюлер разбъркваше, преди да постави в джоба си. Той беше все така възбуден и раздразнен. Като хвърли остатъка от пурата в пепелника, той погледна решително събеседника си и се обърна към мен.

— Бихте ли ми казали, сър — рече той, — кога на брега ще получат първата вест за нашия кораб?

Те ме гледаха и двамата, но макар лицето ми да бе пребледняло, гласът ми остана уверен, когато отговорих:

— Предполагам, сър, че първото известие за нашия кораб ще се получи, когато влезем в пристанището на Куинстаун.

— Ха-ха-ха — изсмя се навъсеното човече. — Знаех си, че това ще отговорите. Не ме ритай под масата, Фленигън, няма да го понеса. Вие грешите, сър — продължи той, като се обърна към мен — ужасно грешите.

— Вероятно за нас ще съобщи пръв някой кораб, който ще срещнем по пътя — предположи Дик.

— Не, и това не.

— Времето е хубаво — рекох аз. — Защо да не ни забележат при пристигането ни?

— Не казах, че няма да ни видят при пристигането ни. Може и да не ни видят, но във всеки случай не там ще получат първото известие за нас.

— Ами къде? — попита Дик.

— Това няма да ви кажа. Но преди да се стъмни, ще узнаят нашите координати, и то по един бърз и загадъчен начин. Ха-ха-ха — изсмя се той отново.

— Да се качим на палубата — изръмжа другарят му. — Ти порядъчно пийна от това проклето бренди и то развърза езика ти. Хайде! — И като го хвана за ръка, той едва ли не насила го изведе от пушалния салон и ние ги чухме как, препъвайки се, се изкачиха на палубата.

— Е, какво ще кажеш сега, Дик? — попитах аз задъхано.

Дик продължаваше да стои все така невъзмутим.

— Да кажа! — възкликна той. — Мисля си същото, което мисли и приятелят му — приказки на полупиян човек. Това приятелче вонеше на бренди.

— Глупости, Дик! Не видя ли как другият се опитваше да го накара да млъкне.

— Истина е. Но той просто не искаше приятелят му да се излага пред непознати хора. Може би нисичкият е луд и другият е личният му пазач. Твърде възможно е.

— О, Дик, Дик! — извиках аз. — Как може да си толкова сляп! Не виждаш ли, че всяка тяхна дума потвърждава предишните ми подозрения?

— Празни приказки — отвърна Дик. — Намираш се в състояние на нервна възбуда. За какъв дявол ти е притрябвала лялата тази история за тайнствения агент, който ще предаде координатите ни?

— Ще ти обясня какво искаше той — рекох аз, като се наклоних напред и сграбчих приятеля си за ръката. — Някой самотен рибар близо до американския бряг ще види далеч в морето внезапен ослепителен блясък и зарево. Ето какво имаше той предвид.

— Не знаех, че си такъв глупак, Хамънд — каза Дик Мъртън сухо. — Ако се опитваш да тълкуваш буквално глупостите, които дрънка всеки пиян, ще стигнеш до съвсем налудничави заключения. Нека последваме примера им и да излезем на палубата. Струва ми се, че се нуждаеш от чист въздух. Сигурен съм, че черният ти дроб не е в ред. Морското пътешествие ще ти се отрази чудесно.

— Ако доживея до края на плаването — изстенах аз, — заклевам се никога да не предприемам друго пътешествие по море. Вече слагат масата и едва ли има смисъл да се качваме горе. Ще отида в каютата да разопаковам багажа си.

— Надявам се на вечеря да си в по-добро настроение — каза Дик и излезе. Останах с мислите си, докато удари големият гонг, който ни събра в салона.

Излишно е да казвам, че от произшествията през деня изгубих апетит. Седнах на масата машинално и се заслушах в разговора, който се водеше наоколо. На борда имаше стотина пътника от първа класа и когато дадоха вино, гласовете им започнаха да се сливат с тракането на чиниите и всичко това се превърна във вавилонско стълпотворение. Мястото ми се оказа между една много пълна нервна дама в напреднала възраст надут дребен свещеник. И тъй като ни един от двамата не се опита да поведе разговор, аз се свих в черупката си и се заех да разглеждам лицата на сътрапезниците си. Недалеч от мен седеше Дик и се занимаваше едновременно ту с обезкостеното пиле в чинията пред него, ту с една самоуверена млада дама, седнала от едната му страна. Капитан Дауи изпълняваше ролята на домакин на нашия край на масата, а на отсрещния седеше корабният лекар. С радост забелязах, че Фленигън бе седнал почти срещу мен. Поне докато бе пред очите ми, бях сигурен, че сме в безопасност. Мрачното му лице изразяваше нещо подобно на усмивка. Фактът, че пиеше вино в огромно количество, толкова много, че още преди да поднесат десерта гласът му пресипна, не убягна от вниманието ми. Приятелят му Мюлер седеше през няколко стола от него. Той ядеше едва-едва и личеше, че е нервен и неспокоен.

— Е, уважаеми дами — каза нашият любезен капитан, — надявам се, че ще се чувствувате на борда на моя параход като у дома си. Не се безпокоя за господата. Келнер, бутилка шампанско! Наздраве за попътния вятър и бързия преход. Надявам се приятелите ни в Америка да чуят за благополучното ни пристигане след осем или най-много девет дни.

Вдигнах очи. Колкото и светкавичен да бе погледът, който си размениха Фленигън и неговият съучастник, аз успях да го засека. На тънките устни на Фленигън затрептя злокобна усмивка.

Разговорът продължаваше. Политиката, морето, развлеченията, религията — всичко бе обсъдено. Не взимах участие в разговора, макар че слушах внимателно. Изведнъж ми хрумна, че не би било лошо, ако поставя въпроса, който непрекъснато занимаваше мисълта ми. Бих могъл да направя това по заобиколен начин и така поне да насоча вниманието на капитана в тази насока. В същото време по лицата на заговорниците щях да видя какъв ефект ще има това.

В един миг в салона настъпи тишина. Изглежда общите теми за разговор се изчерпаха. Моментът беше удобен.

— Мога ли да ви попитам нещо, капитане? — започнах аз и се наведох напред, като се стараех да говоря по-високо. — Какво е вашето мнение за манифестите на фенианците?

Руменото лице на капитана се помрачи от сянката на благородно негодувание.

— Това са — жалки страхливци — отговори той. — Толкова глупави, колкото и порочни.

— Банда мерзавци, които нямат смелостта да действуват открито и прибягват до безсилни заплахи. — Намеси се надут възрастен господин, седнал до капитана.

— Ах, капитане! — възкликна пълната дама от едната ми страна. — Вие нали не мислите, че те са способни да взривят параход?

— Въобще не се съмнявам, че биха го сторили, ако имат възможност. Но в едно съм сигурен — те никога няма да взривят моя параход.

— Мога ли да попитам какви предпазни мерки са взети в тази насока? — запита от другия край на масата мъж в напреднала възраст.

— Всички стоки, натоварени на борда, са внимателно проверени — заяви капитан Дауи.

— Но ако някой е качил на парахода взривни вещества? — попитах аз.

— Фенианците са достатъчно страхливи, за да рискуват живота си.

През цялото време Фленигън не прояви ни най-малък интерес към разговора. Ала сега той повдигна глава и погледна капитана.

— Не мислите ли, че твърде много ги подценявате? — рече той. — Във всяко отчаяно сдружение има отчаяни хора — защо да няма такива и сред фенианците? Много хора смятат за чест да умрат за делото на някоя кауза, която е права за тях, макар че за другите може да не е.

— Масовото убийство не може да изглежда в ничии очи права кауза — отвърна му дребният свещеник.

— Артилерийският обстрел на Париж^[8] беше именно масово убийство — рече Фленигън. И въпреки това целият цивилизован свят го наблюдаваше отстрани със скръстени ръце и само замени грозната дума „убийство“ с благозвучната дума „война“. За немците обстрелът беше права кауза. Защо тогава динамитът да не бъде права кауза в очите на фенианците?

— Във всеки случай техните самохвалства все още до нищо не са довели — отбеляза капитанът.

— Извинете — обърна се към него Фленигън, — известна ли е вече причината за гибелта на „Дотъръл“? Някои добре осведомени хора, с които разговарях в Америка, твърдят, че във въглищата на кораба е била поставена адска машина.

— Излъгали са ви — рече капитанът. — На военния съд бе доказано неопровержимо, че гибелта на кораба се дължи на избухването на светилния газ. Но най-добре да сменим темата, защото в противен случай дамите няма да могат да спят спокойно тази нощ.

Разговорът отново потече в предишното си русло.

По време на този малък спор Фленигън подчертано учтиво защищаваше своето мнение, и то с такава настойчивост, каквато не бях очаквал от него. Не можех да не се възхищавам от човек, който в навечерието на отчаяно начинание можеше така изискано да спори по въпрос, засягащ го дълбоко. Както вече споменах, той бе погълнал значително количество вино и макар че бледите му страни поруменяха, продължаваше да е все така сдържан. Той не се намеси повторно в разговора, но изглежда, бе потънал в мисли.

У мен се бореха най-противоречиви чувства. Какво трябваше да направя? Трябва ли да стана сега и да ги разоблича пред пътниците и капитана? Или да помоля капитана за няколкоминутен разговор насаме в неговата каюта и да му разкрия всичко? В един миг бях почти решил да го сторя, но вродената ми плахост ме завладя отново, този път с удвоена сила. В края на краищата можеше и да греша. Дик изслуша доводите ми и все пак отказа да ми повярва. Реших да оставя нещата да следват собствения си ход. Обзе ме чувство на апатия. Защо трябва да помагам на хора, които като слепци не съзираха грозящата ги опасност? Дълг на офицерите бе да ни пазят, а не беше наша работа да ги предупреждаваме. Изпих няколко чаши вино и като се олюлявах, качих се на палубата твърдо решен да запазя тайната дълбоко в себе си.

Вечерта бе прекрасна. Дори в състоянието на нервна възбуда, в което се намирах, не устоях и се облегнах на перилата на фалшборда, за да се насладя на свежия вятър. Далеч на запад, като черно петно на фона на заревото на залязващото слънце, се виждаше самотен ветроход. Потръпнах при вида на тази толкова величествена и толкова необикновена картина. Една-единствена бледа звезда блещукаше над гротмачтата, а при всеки удар на корабния винт като че ли хиляди искри заблестяваха във водата. Единственото петно в тази красива картина беше големият стълб пушек, който се простираше зад нас като черна ивица върху пурпурна завеса. Трудно бе да повярва човек, че цялото това величаво спокойствие, което цареше сега в природата, можеше да бъде нарушено от някакъв жалък смъртен.

— В края на краищата — помислих си аз, като се загледах в тъмните дълбини на океана, — ако дори се случи най-лошото, по-добре човек да умре тук, отколкото да бере душа в смъртното си ложе на брега.

Колко нищожен изглежда човешкият живот пред великите сили на природата! Ала всичката ми философия се изпари, когато извърнах глава и съзрях на отсрещната страна на палубата две тъмни фигури, които не ми бе трудно да разпозная. Те явно разговаряха оживено, но не успях да чуя какво си казват. Нищо друго не ми се оставаше, освен да се разхождам нагоре-надолу и да следя внимателно всяко тяхно движение.

Въздъхнах с облекчение, когато Дик се качи на палубата. По-добре да имам до себе си скептично настроен приятел, отколкото да бъда сам.

— Е, как е старче? — попита той и закачливо ме смушка в ребрата. Все още не са ни вдигнали във въздуха, а?

— Да — съгласих се аз, — но още не е доказано, че няма да го сторят.

— Глупости, драги — продължи Дик. — Не мога да си обясня откъде ти е влязла в главата тази налудничава идея. Разговарях с един от твоите предполагаеми терористи и по начина, по който той говори, изглежда съвсем приятен и общителен човек.

— Дик — казах аз, — толкова към сигурен, че тези двамата имат адска машина и че сме пред прага на вечността, колкото че те виждам сега пред себе си.

— Щом си толкова уверен — поде Дик почти изплашен от сериозния ми тон, — то тогава твой дълг е да кажеш на капитана за подозренията си.

— Прав си — отвърнах аз. — Ще го направя. Глупавата ми плахост ме възпря да го сторя досега. Мисля, че животът на всички може да бъде спасен само ако му се разкаже целият случай.

— Тогава отивай и действувай още сега — рече Дик. — Но за бога, не ме намесвай в тази каша.

— Ще поговоря с него веднага щом слезе от мостика — отвърнах аз. — А дотогава не ми се ще да ги изпускам из очи.

— Съобщи ми резултата — помоли ме Дик и като кимна, ме напусна, за да потърси, предполагам, съседа си от вечерята.

Останал сам, аз си спомних за убежището си от сутринта и като се покатерих по фалшборда, качих се в спасителната лодка и легнах в нея. В тази поза можех да преценя отново насоката на действията си, а само като надигнех глава, имах възможност да виждам противните си съседи.

Измина един час, но капитанът не слизаше от мостика. Той разговаряше с един пътник — морски офицер в оставка — и двамата водеха задълбочен разговор по някакъв заплетен въпрос от навигацията. От мястото си виждах червените светлинки на пурите им. Стана тъмно, толкова тъмно, че едва различавах силуетите на Фленигън и съучастника му. Те продължаваха да стоят на мястото, което заеха след вечеря. Тук-там по палубата все още се мяркаха пътници, но повечето бяха слезли долу. Въздухът като че ли бе пропит от някакво странно спокойствие. Гласовете на вахтените и шумът на винта бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината.

Мина още половин час. Капитанът продължаваше да стои на мостика. Имах чувството, че никога няма да слезе от там. Нервите ми бяха опънати до краен предел — до такава степен, че две стъпки по палубата ме накараха да подскоча и потръпна от възбуда. Надникнах над ръба на лодката и видях, че двамата подозрителни пътника са прекосили палубата и са застанали точно под мен. Светлината от компасната будка осветяваше мъртвешкото лице на главореза Фленигън. Видях още Мюлер да носи преметнато на ръката си широкото палто, чието предназначение ми бе добре известно. Отпуснах се назад с въздишка. Изглежда съдбоносното отлагане на разговора ми с капитана ще причини гибелта на двеста невинни човешки живота.

Бях чел за сатанинското отмъщение, което очаква шпионина. Знаех, че хора, впуснали се в отчаяно начинание, биха се вкопчили във всяко нещо, като удавник за сламка. Не можех да направя нищо друго, освен да се свия на дъното на лодката и тихичко да слушам шепота долу.

— Това място е подходящо — каза един глас.

— Да, подветрената страна е по-добра.

— Чудя се дали спусъкът ще заработи.

— Сигурен съм в него.

— Трябва да го дръпнем в десет, нали?

— Да, точно в десет. Имаме на разположение още осем минути. — Настъпи пауза. След това гласът се обади отново:

— Дали ще чуят щракането на спусъка?

— Няма значение. Ще бъде много късно да предотвратят изстрела.

— Имаш право. Как мислиш, онези на брега дали ще се зарадват?

— И още как! Кога смяташ ще получат вест от нас?

— Най-рано около полунощ.

— И това ще бъде моя заслуга.

— Не, моя.

— Ха-ха, ще решим това по-късно.

Отново настъпи пауза. Сетне чух противния глас на Мюлер:

— Остават още само пет минути.

Колко бавно минаваха секундите. Можех да ги броя по ударите на сърцето си.

— Това ще предизвика сензация на брега.

— Да, и ще вдигне голям шум във вестниците.

Подадох глава от лодката. Нямаше вече никаква надежда, никакви изгледи за помощ. Смъртта ме гледаше втренчено в очите и вече нямаше значение дали ще дам или няма да дам тревога. Най-сетне капитанът слезе от мостика. С изключение на двете тъмни фигури, свити в сянката на лодката, палубата бе пуста.

Фленигън държеше в ръката си отворен джобен часовник.

— Още три минути — рече той. — Постави го на палубата.

— Не, ще го поставя тук, на фалшборда.

Ставаше дума за малкото квадратно сандъче. По шума разбрах, че го сложиха близо до спасителната лодка, почти точно под главата ми.

Отново надзърнах. Фленигън сипваше нещо в ръката си от едно хартиено пликче. Бяха бели зърна — от същите, които бях видял сутринта да пуска в сандъчето. Несъмнено това бе възпламенител. Той го насипа в сандъчето и аз отново дочух звука, който и преди бе привлякъл вниманието ми.

— Още минута и половина — промълви той. — Кой ще дръпне пружината — ти или аз?

— Аз — отвърна Мюлер.

Той бе коленичил и държеше края на пружината. Фленигън стоеше зад него със скръстени ръце и с израз на мрачно решение.

Повече не можех да издържам. Имах чувството, че в следващата секунда опнатите ми нерви ще се скъсат.

— Спрете! — изкрещях аз, скачайки на крака. — Спрете, глупаци!

Те се обърнаха. Сигурно ме бяха взели за дух, тъй като лунната светлина огряваше бледото ми лице.

Вече имах достатъчно смелост. Бях отишъл твърде далеч, за да се връщам назад.

— Каин е бил прокълнат и е убил, но само един — продължих аз. Ще поемете ли греха за убийството на двеста души?

— Този е луд — рече Фленигън. — Време е. Дърпай спусъка, Мюлер!

Скочих на палубата.

— Да не сте посмели! — изкрещях аз.

— С какво право ни се месите?

— С правото на човек.

— Това не е ваша работа. Хайде, махайте се от тука!

— Никога! — отвърнах.

— По дяволите! Прекалено много сме заложили, за да се церемоним. Аз ще го държа, докато дръпнеш спусъка, Мюлер.

В следващите секунди се борех в Херкулесовата прегръдка на ирландеца. Ала съпротивата бе излишна; бях играчка в ръцете му.

Той ме изтика до самия борд и ме притисна там.

— Хайде — извика той, — по-бързо! Сега вече не може да ни пречи.

Имах чувството, че се намирам пред прага на отвъдния живот. Полузадушен в ръцете на високия главорез, аз видях как другият се приближи към съдбоносното сандъче. Той се надвеси над него и хвана пружината. Щом видях, че се готви да я дръпне, устните ми беззвучно зашептяха молитва. Чу се рязко изщракване и странно изскърцване. Спусъкът падна, едната стена на сандъчето се отвори и от него излетяха два сиви пощенски гълъба.

 

Едва ли е нужно да добавям нещо. Това е въпрос, на който не желах да се спирам. Цялата тази работа е толкова противна и нелепа. Като че ли най-добре ще е да се оттегля честно и да оставя спортния коментатор на „Ню Йорк Хералд“ да заеме мястото ми по-достойно. Ето няколко реда, взети от страниците на въпросния вестник, наскоро след нашето отплаване от Америка.

„Необикновено състезание на пощенски гълъби — Миналата седмица се състоя първо по рода си състезание между гълъбите на Джон Х. Фленигън от Бостън и Джеримая Мюлер, из кестен гражданин на Лоуъл. И двамата са посветили много време и внимание на една подобрена порода гълъби и идеята за състезание не е от вчера. За изхода на състезанието бяха заложени огромни суми и местният интерес към него значително нарасна. Стартът бе даден на борда на презокеанския параход «Спартанец» в десет часа вечерта в деня на отплаването като се смята, че параходът се е намирал тогава на около сто мили от брега. За победител е щяла да се смята птицата, която първа се завърне у дома. Наложило се е да проявят голяма предпазливост, тъй като някои капитани имат предубеждение спрямо провеждането на спортни състезания на борда на корабите им. Въпреки незначителните трудности, възникнали в последната минута, стартът е бил даден точно в десет часа. Птицата на Мюлер, изключително изморена, е пристигнала на следващата сутрин в Лоуъл, докато за гълъба на Фленигън няма никакви сведения. Утехата на поддръжниците на Фленигън е, че от начало до края състезанието е било проведено много честно. Гълъбите са били държани в специално направено сандъче, което е могло да се отваря само посредством пружина. Ето защо гълъбите са били хранени през едно отверстие на капака на сандъчето, но не може и дума да става за някакво изкуствено укрепване на крилата им. Подобни събития ще допринесат за популяризирането на състезанията с гълъби в Америка и ще създадат приятно разнообразие в болезнените прояви на човешката ненавист, която придоби огромни размери през последните няколко години.“

Капитанът на „Полярна звезда“
Извадки от личния дневник на Джон Макелистър Рей, студент по медицина

11 септември. Северна ширина 81°40’, източна дължина 2°00’. Все още се лутаме сред огромни ледени полета. Полето на север от нас, в което сме зацепили котвата, е голямо колкото едно английско графство. Безкрайните ледени блокове отляво и отдясно стигат до хоризонта. Тази сутрин помощникът докладва, че са забелязани признаци за появата на леден масив от юг. Ако тази непроходима ледена маса попречи на обратния ни път, ще се окажем в бедствено положение — доколкото разбрах, на кораба вече се чувствува недостиг от храна. Вече е краят на сезона и белите нощи си отиват. Тази сутрин видях една звезда да блещука точно над фокмачтата — първата звезда от началото на май досега. Сред екипажа се шири недоволство. Много от моряците бързат да се върнат у дома навреме за сезона на херингата, защото тогава моряшкият труд по шотландския бряг е винаги добре платен. Засега само навъсените лица и мрачните погледи говорят за недоволството им, но днес следобед чух от втория помощник, че моряците се готвят да изпратят при капитана делегация, която да обясни тревогата им. Съмнявам се дали той ще я посрещне добре, тъй като е човек с необуздан нрав и твърде чувствителен към всичко, което дори само намеква за посегателство над правата му. Ще се опитам след вечеря да му кажа няколко думи по този въпрос. Забелязал съм, че той ми позволява да казвам неща, които никога не би допуснал да чуе от който и да било друг член на екипажа. Амстердам Айлънд, в северозападния край на Шпицберген, се вижда откъм десния борд — назъбена редица от вулканични скали, прорязани на места от ледници. Любопитно е, като си помисли човек, че в момента най-близките до нас населени места са вероятно датските селища на юг от Гренландия — цели деветстотин мили по права линия. Капитан, който рискува да поведе кораба си при такива обстоятелства, поема голяма отговорност. Нито един китоловец не е останал в тези ширини до това време на годината.

9 часа вечерта. Разговарях с капитан Крейги и макар резултатът да е едва задоволителен, бих казал, че той ме изслуша много спокойно и дори внимателно. Когато свърших, лицето му доби изражение на желязна решимост. В продължение на няколко минути той се разхождаше напред-назад из тясната каюта. В първия момент се побоях, че сериозно съм го обидил, но той разпръсна опасенията ми, като седна отново и с почти ласкав жест сложи ръка на рамото ми. В неспокойните му тъмни очи се четеше дълбока нежност, която доста ме изненада.

— Слушайте, докторе — каза той. — Съжалявам, че ви взех, наистина съжалявам. И в тази минута бих дал петдесет лири да ви видя здрав и читав на кея в Данди. Този път на мен ми е все едно. На север от нас има риба. Как смеете, сър, с недоверие да поклащате глава, когато ви казвам, че от марса я видях да минава! — последното той изрече в неочакван изблик на гняв, макар че не си спомням да съм показал някакъв признак на съмнение. — Двадесет и две парчета — продължи той, — видях ги така добре, както виждам вас. И нито едно по-малко от десет фута^[9]. Е, докторе, как мислите — дали бих могъл да напусна това място само защото някаква дяволска ивица лед е застанала между мен и късмета ми? Ако се случи вятърът утре да е северен, ние можем да напълним кораба и да отплаваме преди да ни е застигнал студът. Ако пък е южен — е, смятам, че на тези хора им се плаща, за да рискуват живота си, а що се отнася до мен — хич не ме е грижа. Много повече неща ме свързват с онзи свят, отколкото с този.

Признавам си, че ми е мъчно за вас. Бих искал на ваше място да е старият Енгъстейт, който беше с мен миналия рейс. Той си няма никого, а вие — вие веднъж, струва ми се, казахте, че сте сгоден, нали?

— Да — отвърнах аз, като щракнах пружинката на медальона, закачен за верижката на часовника ми, и показах портретчето на Флора.

— По дяволите! — изръмжа той, като скочи от мястото си и брадата му настръхна от ярост. — Какво ме интересува щастието ви? Какво общо имам с нея, че ми навирате снимката й в очите ми?

Помислих си, че в пристъпа на гняв ще ме удари, но с още едно проклятие той блъсна вратата на каютата и изскочи на палубата, а аз останах напълно поразен от изключителната му грубост. За първи път го виждах такъв. Докато пиша тези редове, още го чувам как се разхожда горе напред-назад.

Ще ми се да опиша характера на този човек, но ми се струва, че е много самонадеяно от моя страна да се опитам да го сторя с думи, тъй като и самото ми намерение е смътно и несигурно. На няколко пъти бях убеден, че съм се добрал до същността му, но после винаги оставах разочарован — той ми се показваше в някаква нова светлина, която объркваше всичките ми изводи. Възможно е тези редове да не попаднат в ръцете на друг човек. И все пак ще се опитам да направя психологически анализ на характера на капитан Никлъс Крейги.

Външният вид обикновено дава някаква представа за душевния мир на човека. Капитанът е снажен и добре сложен, с мургаво и красиво лице, има резки движения, които можеха да са израз на нервност или пък на необикновената му енергия. Челюстта и цялото му изражение са мъжествени и решителни, но най-отличителното на лицето му са очите. Те имат цвят на най-тъмен лешник и живо блестят. Изразът им представлява необикновена смесица от дързост и нещо друго, за което понякога съм мислил, че е по-близо до ужаса, отколкото до някое друго чувство. Обикновено дързостта преобладава, но понякога, особено когато е склонен към размисъл, страхът в очите му нараства, става по-дълбок и коренно променя цялото му изражение. Именно тогава той е предразположен към бурни изблици на гняв и изглежда ясно съзнава това, защото съм го виждал да се заключва и укрива от всички, докато му мине. Чувал съм да крещи насън, но той като каютата му е малко настрани от моята, никога не съм разбирал какво точно казва.

Това е едната страна на характера му и при това по-лошата. Открил съм я и съм я изследвал само благодарение на тясното си общуване с него и от всекидневните ни срещи. Иначе той е приятен събеседник, начетен и забавен, и е най-сърцатият моряк, който се е раждал някога. Трудно ще забравя как водеше кораба, когато в началото на април ни настигна буря сред плаващите ледени блокове. Никога не бях го виждал толкова бодър, дори весел, както в онази нощ, крачейки нагоре-надолу по мостика сред блясъците на светкавиците и воя на вятъра. На няколко пъти ми е казвал, че мисълта за смърт му е приятна, а е тъжно да чуеш това от млад човек. Той няма повече от тридесет години, макар косата и мустаците му да са вече леко прошарени. Някаква огромна скръб трябва да го е връхлетяла и разбила целия му живот. Кой знае, може и аз да стана същия, ако загубя моята Флора! Мисля, ако я нямаше, малко щеше да ме е грижа дали утре вятърът ще бъде северен или южен. Ето, чувам го как слиза по стълбата и се заключва в каютата си, което показва, че все още е в лошо настроение. „Хайде в леглото!“, както би казал старият Пипис, защото свещта догаря (налага се да използваме свещи, откакто белите нощи намаляват), а стюардът си е легнал и няма изгледи да получа друга за тази вечер.

12 септември. Спокоен, ясен ден; все още сме на същите координати. Духа североизточен вятър, при това много слаб. Капитанът е в по-добро настроение и днес на закуска ми се извинява за вчерашната си грубост. Той продължава да изглежда някак си разсеян и очите му са запазили неспокойния си поглед, което според шотландците означава, че е обречен на смърт — така поне ми каза главният механик, а сред келтската част на екипажа ни той се ползва със славата на пророк и тълкувател на поличби.

Странно е наистина, че суеверието е взело такава власт над тези здравомислещи и практични хора. Не бих повярвал до каква степен е стигнало, ако не бях видял със собствените си очи. По време на този рейс имахме направо епидемия от суеверия, докато накрая се видях принуден да давам със съботната дажба грог успокоителни средства и капки за укрепване на нервната система. Първият симптом се появи наскоро след като напуснахме Шетлъндските острови и рулевите започнаха да се оплакват, че чували жалки викове и писъци в килватера, като че ли нещо плувало подир кораба, без да може да го настигне. Тази измислица се поддържаше по време на целия рейс и в тъмните нощи, когато започва ловът на тюлени, бяха необходими големи усилия да се склонят хората да вършат работата си. Несъмнено това, което са чули, е било или скърцането на рулевата верига, или писъкът на някоя прелитаща морска птица. На няколко пъти ме вдигаха от леглото, за да го чуя, но едва ли е необходимо да казвам, че нито веднъж не успях да различа нещо необикновено. Хората обаче са така невероятно категорични по този въпрос, че е безсмислено да се спори с тях. Веднъж споменах за това пред капитана, но за моя изненада той прие думите ми твърде озадачено и като че ли те сериозно го обезпокоиха. Мислех си, че поне той не вярва в подобни заблуди.

Цялата тази реч за суеверието ме довежда до факта, че мистър Менсън, вторият ни помощник, снощи е видял дух, или поне казва, че е видял, което, разбира се, е все същото. След безкрайните приказки за мечки и китове, предъвквани месеци наред, приятно е наистина да имаме някаква нова тема за разговор. Менсън се кълне, че корабът е омагьосан и че не би останал на него и ден повече, ако само има къде другаде да отиде. Наистина, човекът здравата се е изплашил и тази сутрин трябваше да му дам хлоралхидрат и калиев бромид за успокоение. Той изглеждаше възмутен, когато му казах, че е трябвало да вземе тези лекарства и предишната нощ и се наложи да го умиротворявам, като с най-сериозен израз изслушах историята, която той разказа много ясно и точно.

— Стоях на мостика — започна той. — Беше към края на средната нощна вахта, тъкмо когато нощта е най-тъмна. Имаше слаба луна, но облаците от време на време я закриваха, така че не се виждаше надалече. Джон Маклауд, харпунистът, дойде от бака и съобщи за странен шум вдясно от носа. Отидохме на мястото и двамата го чухме — ту звучеше като детски плач, ту като стенания на жена. Седемнадесет години се занимавам с лов на тюлени, но никога не съм чувал тюлен, било стар или млад, да издава такива звуци. Както си стояхме на площадката на бака, луната се показа иззад облака и ние видяхме нещо подобно на бяла фигура да пресича леденото поле в същата посока, от която долетяха виковете. За известно време я изгубихме от поглед, но тя се показа отново вляво от носа и я съзряхме като сянка върху леда. Изпратих един моряк да донесе пушките, а Маклауд и аз слязохме на леда, като помислихме, че може да е било и мечка. Когато слязохме долу, аз не виждах до себе си Маклауд, но поех в посоката, от която продължавах да чувам виковете. Извървях така около миля, а може би и повече, докато стигнах до едно хълмче, на чийто връх сянката се бе изправила и като че ли ме очакваше. Не знам какво беше това. Но в никакъв случай не беше мечка. Беше високо, бяло и стоеше изправено и ако не е било мъж или жена, кълна се, че беше нещо по-лошо. Затичах към кораба колкото ми стигат силите и изпитах огромно облекчение, когато се озовах на борда му. Аз имам договор да си изпълнявам задълженията на кораба и ще остана на него, но вече не можете да ме накарате да сляза отново на леда след залез-слънце.

Ето това е неговият разказ и аз съм се постарал, доколкото мога, да го предам с неговите думи. Предполагам, че това, което е видял, макар и категорично да го отрича, е било млада мечка, изправена на задните си крака, поза, която мечките често заемат, когато са обезпокоявани. При бледата светлина тя би напомняла човешка фигура, особено за човек с разклатени вече нерви. Все едно какво е било, тази случка е печално събитие, защото се отрази много неблагоприятно върху екипажа. Погледите на моряците станаха още по-враждебни, а недоволството им още по-явно. Фактът, че са лишени от възможността да участвуват в лова на херингата, и това, че са затворени на този, както те го наричат „прокълнат“ кораб, може да ги доведе до необмислени постъпки. Дори харпунистите, които са най-старите и сигурни хора на борда, се присъединяват към общото вълнение.

Ако оставим настрана глупавия пристъп на суеверие, нещата се развиват благополучно за нас. Ледената маса, която ни бе притиснала от юг, почти се разнесе и водата е така топла, че започвам да вярвам, че се намираме в едно от онези разклонения на Гълфстрийм, които минават между Гренландия и Шпицберген. Наоколо се виждат безброй малки медузи и жълтокоремничета, водата около кораба гъмжи от скариди, така че е твърде възможно да се покажат и китове. И наистина — един кит бе вече забелязан по обед, но толкова далече, че лодките не можеха да го последват.

13 септември. Днес на мостика водихме дълъг и интересен разговор със старшия помощник мистър Милн. По всичко изглежда, че капитанът е голяма загадка не само за мен, но и за моряците, та дори и за самите собственици на кораба. Мистър Милн ми разказа, че щом приключи рейса и екипажът получи заплатата си, капитан Крейги изчезва и никой не го вижда до началото на следващия сезон, когато той влиза спокойно в дирекцията на компанията и пита дали ще имат пак нужда от услугите му. В Данди той няма никакви приятели и никой няма претенции да познава живота му отпреди. Положението си дължи изцяло на навигаторските си способности, а името си — на смелостта и хладнокръвието, което е показал по времето, преди още да му бъде поверен кораб, когато е бил помощник. Всички са единодушни, че той не е шотландец и че името му не е истинско. Мистър Милн смята, че се е посветил изцяло на китоловството просто защото това е най-опасната работа, която е могъл да намери, и че рискува живота си винаги когато е възможно. Той приведе няколко примера в подкрепа на това си твърдение, един от които, ако е верен, е твърде любопитен. Веднъж капитан Крейги не се явил в дирекцията и се наложило да вземат друг човек на неговото място. Това било по времето на последната Руско-турска война. Когато се появил отново на следващата пролет, имал на врата си белег от прясна рана, който винаги се стараел да скрие с шалчето си. Не мога да кажа дали твърдението на помощника, че капитанът е участвувал във войната, е вярно или не. Но наистина това е странно съвпадение.

Вятърът промени посоката си и сега духа от изток, но е още твърде слаб. Струва ми се, че в сравнение с вчера леденият обръч около нас се е стеснил. Докъдето стига погледът, се вижда безкрайно пространство от снежна белота, тук-таме нарушено единствено от случайни пукнатини или от тъмната сянка на някой хълм. На юг се вижда единственият ни път към спасението — тясната ивица синя вода, която се стеснява всеки ден. Капитанът поема тежка отговорност върху себе си. Чувам, че запасите от картофи са се привършили, дори и сухарите са вече недостатъчно, но той запазва същото безстрастно изражение и прекарва по-голямата част от деня на марса, оглеждайки хоризонта с бинокъла си. Настроението му е твърде променливо и както изглежда избягва компанията ми, но грубостта, която показа предишната нощ, повече не се повтори.

7:30 ч. вечерта. Убеден съм, че нас ни командува ненормален човек. Нищо друго не може да обясни странните приумици на капитан Крейги. Добре, че водя този дневник на пътешествието ни, защото той ще ни послужи за оправдание, в случай че се наложи да го изолираме по някакъв начин — стъпка, която ще предприема само като крайна мярка. Любопитно е, но самият той ме наведе на мисълта, че странното му поведение се дължи на лудост, а не просто на ексцентричност. Преди един час, докато аз се разхождах на юта, той стоеше на мостика и както обикновено се взираше през бинокъла. Повечето от моряците бяха слезли долу на чай, пък и вахтите напоследък не се дават редовно. Изморен от разходката, аз се облегнах на фалшборда и започнах да се любувам на мекия блясък, който залязващото слънце пръскаше по огромните ледени блокове наоколо. Внезапно пресипнал глас ме извади от унеса и като се огледах, видях, че капитанът е слязъл и е застанал до мен. Той гледаше втренчено леда с израз, в който изненада и нещо близко до радост се бореха за надмощие. Макар че беше студено, едри капки пот се стичаха по челото му и той бе ужасно развълнуван. Крайниците му трепереха като на човек, който е пред епилептичен припадък, а гънките около устата му бяха опънати и резки.

— Гледайте — ахна той и ме хвана за китката, без да сваля очи от далечината и без да престава да следи с поглед някакъв предмет, който пресичаше зрителното поле. — Вижте! Ей там! Между възвишенията! Ето сега излиза иззад далечния хълм. Виждате ли я — трябва да я виждате. Все още е там. Бяга от мен, за бога, бяга от мен… отиде си!

Той изрече последните две думи шепнешком, с дълбоко страдание, което никога няма да се изличи от паметта ми. Като се държеше за корабните въжета, той направи усилие да се покатери на фалшборда, като че ли се надяваше да хвърли последен поглед към изчезващия предмет. Но, изглежда, не му стигнаха силите и се олюля назад към светлите люкове на салона, където се облегна задъхан и изтощен. Лицето му бе станало синкаво и очаквах да изгуби съзнание. Без да губя време, го отведох долу в каютата и го настаних на едно от канапетата. След това сипах малко бренди, допрях го до устните му и то оказа чудесното си въздействие: възвърна кръвта на лицето му и успокои треперещите крайници. Той се надигна на лакът и като се огледа, за да се увери, че сме сами, кимна ми да приближа и да седна до него.

— Вие я видяхте, нали? — попита той със същия потиснат, ужасяващ шепот, толкова чужд на неговата природа.

— Нищо не видях.

Той отпусна глава върху възглавниците.

— Не, той не би могъл да види нищо без бинокъл — промълви той. — Не би могъл. Именно бинокълът ми я показа и после очите на любовта — очите на любовта. Моля ви, докторе, не пускайте стюарда да влезе. Ще помисли, че съм луд. Заключете вратата, моля ви.

Станах и изпълних молбата му.

Той притихна за малко, очевидно потънал в размисъл, после отново се попривдигна на лакът и ме помоли за още бренди.

— Вие не мислите, че съм луд, нали, докторе? — попита той, докато прибирах бутилката обратно в шкафчето. — Кажете ми като мъж на мъж — смятате ли ме за луд?

— Мисля, че нещо ви тежи — отвърнах аз, — и то ви измъчва и ви вреди.

— Точно така, приятелю — извика той със светнали от алкохола очи. — Много ми тежи, много. Но в същото време аз съм в състояние да определя координатите ни, да работя със секстанта и да се справям с логаритмите. Вие не можете да докажете пред съда, че съм луд, нали? — Беше страшно да слушаш как този мъж обсъжда хладнокръвно въпроса за собствената си лудост.

— Сигурно не бих могъл — рекох аз. — Но мисля, че най-умно е да се върнете у дома, колкото може по-скоро и поне за известно време да водите спокоен живот.

— Да се върна у дома, така ли? — изсмя се той подигравателно. — Едно съм аз, друго сте вие. Свийте гнездо с Флора — хубавата малка Флора. Празните мечти признак на лудост ли са?

— Понякога да — отвърнах аз.

— И какво още? Какви още са първите симптоми?

— Болки в главата, шум в ушите, пламъци пред очите, халюцинации…

— Какви халюцинации? — прекъсна ме той. — Какво наричате халюцинация?

— Да виждаш някъде нещо, което не е там — това е халюцинация.

— Но тя беше там! — изстена той. — Тя беше там! — и като стана, отключи вратата и с бавни и несигурни крачки се отправи към собствената си каюта, където, бях уверен, щеше да остане до сутринта. Изглежда нервната му система е претърпяла силно сътресение, независимо от това, какво си въобразява, че е видял. С всеки изминат ден този човек става все по-голяма загадка и се боя, че неговото предположение е правилно и че разумът му е засегнат. Не мисля, че поведението му е продиктувано от гузна съвест. Тази версия се шири сред офицерите и навярно сред моряците, но нищо не я подкрепя. Той няма вид на гузен човек, а повече на човек, към когото съдбата е била жестока и на когото трябва да се гледа по-скоро като на мъченик, отколкото на престъпник.

Тази нощ вятърът промени посоката си и духа откъм юг. Бог да ни е на помощ, ако блокира тесния проход, който е единственият път към спасението ни. Както се намираме сега на ръба на главната арктическа ледена маса, наричана от китоловците „бариерата“, всеки вятър от север би разкъсал леда около нас и би ни позволил да се измъкнем, докато южният вятър струпва зад нас ледените блокове и ни затваря между два ледени масива. Още веднъж ще кажа — бог да ни е на помощ.

14 септември. Неделя — ден за почивка. Страховете ми се потвърдиха — тясната ивица синя вода на юг от нас изчезна. Наоколо — само огромни неподвижни ледени полета с техните странни хълмове и причудливи върхове. Мъртвешката тишина над това безкрайно пространство е ужасна. Вече не се чува плисък на вълни, крясък на гларуси или плющене на платна — само дълбока необятна тишина, при която мърморенето на моряците и скърцането на ботушите им по бялата лъскава палуба са неприятни и не на място. Единственият ни посетител беше една арктическа лисица, рядко срещано животно сред ледовете, макар и доста разпространено на сушата. Тя не се приближи до кораба, а след като ни огледа от разстояние, бързо избяга по леда. Това е странно поведение за тези животни, тъй като те обикновено не знаят нищо за човека, а по природа са любопитни, стават близки с него и лесно могат да се хванат. Колкото и невероятно да изглежда, но дори тази незначителна случка се отрази зле на екипажа. „Ето това бедно животно — то позна призрака и видя призрака, а не аз или вие!“ — такъв бе коментарът на един от старшите харпунисти, а другите кимнаха в знак на съгласие. Излишно е да се опитва човек да спори срещу такова детинско суеверие. Те са си внушили, че върху кораба тежи някакво проклятие и нищо не е в състояние да ги убеди в противното.

Капитанът прекара в уединение целия ден и напусна каютата си само за около половин час следобед, за да излезе на юта. Наблюдавах го, че бе приковал очи към мястото, където се появи вчерашното видение. Макар да стоях близо до него, той изглежда не ме виждаше. Молитвата бе прочетена както обикновено от главния механик. Любопитен факт е, че на китоловните кораби винаги се използва молитвеникът на Англиканската черква, макар че никой не принадлежи към нея — нито от офицерите, нито от матросите. Нашите моряци са или католици, или презвитерианци и последните преобладават. И тъй като ритуалът, който се изпълнява, е чужд както за едните, така и за другите, никой не може да се оплаче, че е пренебрегван. При това те слушат с цялото си внимание и набожност, така че в тази система има нещо за препоръчване.

Великолепен залез, при който огромните ледени полета приличат на езеро от кръв. Никога не съм виждал по-хубаво и в същото време по-необикновено нещо. Вятърът смени посоката си. Ако в продължение на двадесет и четири часа духа от север, все още има изгледи за спасение.

15 септември. Днес е рожденият ден на Флора. Скъпото момиче. Добре че не може да види момчето си, както тя ме нарича, приковано сред ледените полета с луд капитан и провизии само за няколко седмици. Несъмнено тя всяка сутрин следи внимателно сведенията за корабите в „Скотсмън“. Трябва да дам пример на останалите и да си дам вид на весел и равнодушен, ала само бог знае, че понякога на сърцето ми е много тежко.

Днес термометърът показва деветнадесет градуса по Фаренхайт (минус пет градуса по Целзий). Вятърът е слаб и което е по-лошо, духа от неблагоприятна посока. Капитанът е в отлично настроение; горкият, струва ми се, че си въобразява да е видял нова поличба или привидение през нощта, защото рано сутринта влезе в каютата ми и като се наведе над койката, прошепна: „Не беше халюцинация, докторе! Наистина я видях!“ След закуска той ме помоли да проверя още колко храна е останала. Проверката извършихме заедно с втория помощник. Оказа се, че хранителните припаси са по-малко, отколкото очаквахме. Останали са половин сандък сухари, три бурета осолено месо и съвсем оскъдно количество кафе на зърна и захар. В задния трюм и шкафовете по каютите има много лакомства като консервирана сьомга, супи, овнешко с фасул и др., но колко е това за един екипаж от петдесет човека. В склад има две бурета брашно и тютюн в неограничено количество. Общо при наполовина намалени дажби храната ще стигне за осемнадесет-двадесет дни, не повече. Когато докладвахме за положението на капитана, той заповяда всички моряци да се съберат и се обърна към тях. С високата си стегната фигура и одухотворено лице той приличаше на човек, роден да командува. Говореше за положението хладнокръвно, съвсем по моряшки, като показваше, че не изпуска ни една вратичка за избавление.

— Приятели — започна той, — сигурно всички вие смятате, че аз съм ви въвел в това трудно положение, ако това наистина е трудно положение, и може би някои от вас ме упрекват. Но трябва да си припомните, че в продължение на много сезони нито един кораб, който се е връщал у дома, не е донасял толкова много пари от китова мас, колкото старата „Полярна звезда“ и всеки един от вас е вземал своя пай. Вие оставяте жените си в охолство, докато другите нещастници се връщат и намират любимите си затънали в мизерия. Ако трябва да ми благодарите за едното, трябва да ми благодарите и за другото и тогава сме квит. Заемали сме се с храбри рискове и преди този и сме успявали, а че сега сме поели един риск и не сме успели, не е нужно да шумим много. Ако се случи най-лошото, ще се доберем до сушата през леда и ще се запасим с тюленово месо, с което ще преживеем до пролетта. Но дотам няма да се стигне, защото вие ще видите шотландския бряг, преди да са изтекли три седмици. Засега всеки моряк ще получава половин дажба на равни начала, привилегии никому. Не падайте духом и ще излезем от това затруднено положение така, както сме излизали от много опасности преди.

Тези няколко прости думи ободриха екипажа. Предишната отчужденост към капитана се стопи, а старият харпунист, когото вече споменах заради суеверието му, извика три пъти „ура“, което бе подето от всички моряци.

16 септември. Вятърът е променил посоката си през нощта и сега духа от север. Има изгледи ледът да се отдръпне. Хората са в добро настроение, независимо от малките дажби, които получават. В машинното отделение поддържат парата, за да можем незабавно да потеглим, ако ни се предостави такава възможност. Капитанът е с повишен дух, въпреки че лицето му е запазило онова изражение на човек, обречен на смърт, за което вече споменах. Този изблик на бодрост обърква повече, отколкото предишното му униние. Не мога да го разбера. Мисля, казах някъде в началото на този дневник, че една от неговите чудатости е, че той никога никому не разрешава да влиза в каютата му. Сам си оправя леглото и сам се грижи за всичко останало. За моя изненада днес по обед капитанът ми даде ключа от каютата си и ме помоли да сляза долу и да видя колко е часът по неговия хронометър, а през това време той измерваше височината на слънцето. Това е гола и тясна стая с умивалник и няколко книги и нищо друго, което да говори за разкош, освен няколкото картини по стените. Повечето от тях са евтини репродукции, но имаше и една акварелна скица на глава на млада жена, която привлича вниманието ми. Очевидно това бе портрет, а не една от онези сладникави въображаеми хубавици, които моряците така много харесват. Никой художник не би могъл да извлече от въображението си такава необикновена смесица от характер и слабост. Неподвижното чело, необезпокоено от мисъл и грижа, силно контрастираха на ясно очертаната издадена челюст и решителната извивка на долната устна. Под портрета, в един от ъглите, бе написано: „М. Б. на 19“. Това, че някой бе успял за краткото си съществуване от деветнадесет години да достигне такава сила на волята, каквато бе отпечатана на лицето, ми се стори тогава почти невероятно. Тя трябва да е била изключителна жена. Нейното лице ме плени толкова много, че макар и бегло да го разгледах, бих могъл, ако бях художник, да го нарисувам черта по черта на страниците на този дневник. Чудя се каква роля е играла тя в живота на нашия капитан. Той бе закачил картината в края на койката си, за да може винаги да я гледа. От другите предмети в каютата нямаше нищо достойно за отбелязване — кители, сгъваемо столче, малко огледало, кутия за тютюн и много лули, включително едно ориенталско наргиле, което донякъде потвърждава разказа на мистър Милн за участието на капитана във войната, макар и връзката да изглежда много далечна.

11:20 часа вечерта. Капитанът току-що си легна след дълъг и интересен разговор на общи теми. Когато иска, той може да бъде най-очарователен събеседник, защото е забележително начетен и притежава способността да изразява мнението си убедително, без обаче да го налага. Не обичам, когато улучват слабото ми място. Той говори за същността на душата и нахвърли възгледите на Аристотел и Платон по този въпрос по превъзходен начин. Изглежда, че има склонност към прераждането на душата и учението на Питагор. Наред с тях засегнахме и съвременния спиритизъм и аз направих шеговит намек за шарлатанствата на Слейд, при което, за моя изненада, той ме предупреди най-настойчиво да не смесвам невинния с виновния и започна да доказва, че е логично и християнството да се заклейми като заблуждение, тъй като Юда, който е проповядвал тази религия, е бил злодей. Малко след това той ми пожела лека нощ и се оттегли в каютата си.

Вятърът се усилва и духа постоянно от север. Сега нощите са тъмни колкото в Англия. Надявам се утрешният ден да ни освободи от нашите ледени окови.

17 септември. Отново привидението! Благодаря на небето, че имам здрави нерви. Суеверието на тези нещастници и подробните описания, които те правят с най-голяма искреност и убеденост, биха ужасили всеки човек, непривикнал към техните нрави. Разказват се много версии за случилото се, но общият сбор от всички е, че нещо тайнствено се е носело из въздуха около кораба цяла нощ и че Сенди Макдонълд от Питърхед и „старият“ Питър Уилямсън от Шетлъндските острови са го видели, а също и мистър Мили от мостика — така че трима свидетели могат да съчинят много по-добър разказ, отколкото втория помощник. Разговарях с Милн след закуска и му казах, че не би трябвало да обръща внимание на подобни глупости и че като офицер трябва да дава на моряците по-добър пример. Той кимна зловещо с глава, преживяла много бури, и отговори с характерната си предпазливост:

— Може би да, може би не, докторе — рече той. — Не мога да кажа дали беше призрак. Не се фукам, че вярвам в морски дяволи и тям подобни, макар и да има много причини да кажа, че съм го видял. Мен не могат да ме изплашат лесно, но може би и на вас щеше да ви се смрази кръвта, ако бяхте видели това, което аз видях снощи — една страшна бяла сянка, която витаеше насам-натам и пищеше и стенеше в мрака като агънце, загубило майка си. Вие, разбира се, веднага ще го припишете към фантастичните приказки.

Разбрах, че е безнадеждно да споря с него, и се задоволих само да го помоля за една лична услуга — да ме повика следващия път, когато призракът се появи. Тази молба той прие с много възклицания, които изразяваха надеждата му, че този случай никога повече няма да се повтори.

Както и очаквах, бялата пустиня зад нас бе вече прорязана във всички посоки от множество тесни ивици вода. Северната ни ширина днес бе 80°52’, което показва, че върху ледената маса духа силен южен вятър. Ако той продължава да е все така благоприятен, ще разбие ледената маса така бързо, както я образува. Засега не ни остава нищо друго, освен да пушим, да очакваме и да се надяваме, че нещата ще се оправят. Ставам фаталист. Когато човек се занимава с такива несигурни неща като вятъра и леда, не може да бъде друг. Вероятно вятърът и пясъкът на арабските пустини са внушили на първоначалните последователи на Мохамед склонността да се кланят на съдбата.

Тези истории с призрака се отразиха зле на капитана. Страхувах се, че те могат да възбудят чувствителните му нерви и се опитах да скрия нелепата случка от него, но за зла участ той дочу един от моряците да загатва за нея и настоя да му докладват. Както и очаквах това, не само изкара на бял свят цялата му скрита лудост, но дори я изостри. Трудно ми е да повярвам, че това е същият човек, който снощи говореше за философия с най-критична проницателност и хладнокръвни преценки. Той се разхожда напред-назад по юта като тигър в клетка, като понякога се спира и простирайки ръце с жест, изпълнен с копнеж, се взира нетърпеливо в леда. Непрестанно си мърмори нещо, а веднъж извика на глас: „Още малко, любима — още малко!“ Горкият! Тъжно е да видиш един храбър моряк и съвършен благородник да изпадне в такова положение и да си помислиш, че въображението и халюцинациите могат да помрачат разума, за който истинската опасност е била солта на живота. Бил ли е някога човек в моето положение — между побъркан капитан и халюциниращ помощник? Понякога си мисля, че съм единственият нормален човек на кораба — освен може би втория механик — човек безразличен към всичко.

Ледът продължава да се отдръпва бързо и има голяма вероятност утре сутринта да потеглим. Когато разкажа у дома за всички необикновени неща, които са ме сполетели, сигурно ще си помислят, че измислям.

12 часа през нощта. Допреди малко бях твърде стреснат, но сега вече се чувствувам по-добре благодарение на една голяма чаша бренди. Все още не съм дошъл на себе си, което се вижда и от почерка ми. Работата е в това, че преживях нещо много необикновено и започвам да се съмнявам дали съм имал право да дамгосвам всички на борда като луди само защото твърдят, че са видели неща, които не изглеждат логични за моите разбирания. Пфу! Глупак съм, че позволявам такава дреболия да ме обезкуражава и все пак последвалото след тези събития има и допълнително значение, защото не мога вече да се съмнявам нито в разказа на мистър Менсън, нито в разказа на помощника, тъй като сега сам преживях това, на което преди се присмивах.

В края на краищата нямаше нищо страшно — обикновен писък и това бе всичко. Не очаквам, че този, който прочете настоящия дневник, ако изобщо някой някога го прочете, ще сподели чувствата ми или ще разбере как ми се отрази това. След вечеря излязох на палубата да изпуша спокойно една лула преди лягане. Нощта бе тъмна, толкова тъмна, че стоейки под спасителната лодка, не виждах офицера на мостика. Мисля вече споменах за необикновената тишина, която цари в тези северни морета. В други краища на света, дори в най-затънтените, все има някакво трептене на въздуха — някакъв глух шум — от далечни селища или дори от тихото шумолене на тревата. Човек може и да не го долавя, но ако той изчезне, ще почувствува липсата му. Само тук, в арктическите морета, тази остра, безкрайна тишина се натрапва с цялото си ужасно присъствие. Установяващ, че ухото ти се напряга да долови и най-слабия звук, поглъща жадно всеки случаен шум по кораба. В такова именно състояние стоях облегнат на фалшборда, когато в нощната тишина от леда почти точно под мен се чу остър и пронизителен вик, който, струва ми се, започна от такава височина, каквато и една примадона в операта едва ли е достигнала, и продължи да се извисява все по-високо, докато накрая се превърна в писък на агония, като последния вик на изгубена душа. И този страхотен писък още звъни в ушите ми. Той бе пропит от мъка, неописуема мъка и огромен копнеж, но заедно с това бе съпроводен от една неочаквана безумна нотка на тържество. Писъкът се разнесе съвсем близо до мен, но макар и да се взирах в тъмнината, не можах да забележа нищо. Почаках малко, но не чух да се повтори. Ето защо слязох долу, потресен както никога досега. Като слизах по стълбата, срещнах мистър Милн, който се качваше да поеме вахтата.

— Е, докторе — обърна се той към мен, — може би и това е фантастична приказка? Чухте ли писъка? Или може би това е суеверие? Какво мислите сега?

Бях длъжен да се извиня на честния човек и да призная, че съм объркан, както и той бе объркан преди известно време. Вероятно утре нещата ще изглеждат другояче. В момента едва ли ще посмея да напиша това, което мисля. Ако след време, когато ще съм се отърсил от всички тези неща, препрочета написаното, ще се презирам за слабостта си.

18 септември. Все още преследван от странния писък, прекарах неспокойна и тежка нощ. Капитанът, изглежда, също е спал малко, защото лицето му е измъчено, а очите са налети с кръв. Не му разказах за снощното си приключение, нито пък възнамерявам да сторя това. Той и тъй е неспокоен и възбуден, ту сяда, ту става и очевидно му е невъзможно да запази спокойствие.

Както очаквах, тази сутрин пред ледените блокове се очерта чудесен проход и ние успяхме да приберем котвата и да изминем дванадесет мили в посока запад-северозапад. След това бяхме спрени от огромно ледено поле, не по-малко от това, което остана зад нас. То препречва напълно пътя ни и не ни остава нищо друго, освен да хвърлим котва отново и да почакаме, докато блоковете се отдръпнат. Това навярно ще стане в следващите двадесет и четири часа, ако вятърът не утихне. Забелязахме няколко тюлена да плуват във водата и убихме единия от тях — огромен екземпляр, дълъг повече от единадесет фута. Те са свирепи и заядливи животни и се говори, че са по-зли и от мечките. Но за щастие на леда те са бавни и тромави, така че не е опасно да ги напада човек.

Капитанът очевидно не смята, че неприятностите са ни отминали, макар да не мога да проумея защо гледа мрачно на нещата, щом всички останали на кораба вярват, че по някакъв чудотворен начин сме се измъкнали, и са сигурни, че ще стигнем до открито море.

— Предполагам мислите, че вече всичко е в ред, а, докторе? — попита той, когато след вечеря седнахме заедно.

— Да — отвърнах аз.

— Не бива да сме толкова сигурни — и все пак несъмнено вие сте прав. Не след дълго ние всички ще бъдем в обятията на любимите си, нали? Но не бива да сме толкова сигурни — не трябва!

Той помълча малко, като замислено люлееше крака.

— Знаете ли — продължи той, — това е опасно място — дори в най-добрите си участъци е коварно и опасно място. Познавах хора, които най-внезапно са загинали в подобни места. Понякога само едно подхлъзване е достатъчно — едно-единствено подхлъзване и хлътваш в някоя пукнатина — само един мехур върху зелената вода ще покаже къде си потънал. Страшна работа — изсмя се той нервно. — Но през всичките години, прекарани из тези места, никога не ми е минавала мисълта да направя завещание — не че има нещо особено, което да оставя, но все пак, когато човек е изложен на опасност, трябва предварително да уреди и приготви всичко. Не мислите ли така?

— Разбира се — отвърнах аз, като се чудех какво по дяволите има предвид.

— Човек се чувствува по-добре, като знае, че всичко му е уредено — продължи той. — Ако нещо ме сполети, надявам се ще се погрижите за нещата ми. В каютата ми няма кой знае какво, но колкото и да е, бих искал да бъде продадено и парите да се разделят между екипажа така, както парите от китовата мас. Хронометърът искам да запазите за себе си като малък спомен от нашето пътешествие. Разбира се, това е само предпазна мярка, но реших да се възползвам от случая и да ви го кажа. Предполагам, че при необходимост мога да разчитам на вас.

— Във всички случаи — отговорих аз — и щом вие предприемате тази стъпка, то и аз тогава…

— Какво вие? — прекъсна ме той. — При вас всичко е наред. Какво по дяволите ви е на вас? Вижте, не искам да съм прекалено рязък, но не обичам, когато някой млад човек, едва навлязъл в живота, ми говори за смърт. Идете горе на палубата и подишайте малко чист въздух наместо да дрънкате глупости тук и да ме насърчавате да правя и аз същото.

Колкото повече мисля за този ни разговор, толкова не ми харесва. Защо му трябва да си оправя работите тъкмо когато явно сме се измъкнали от всички опасности? Като че ли не е толкова луд, колкото изглежда. Дали не мисли за самоубийство? Спомням си как веднъж той говореше с дълбоко благоговение за ужасното престъпление да се самоубиеш. Ще го наблюдавам внимателно и понеже не мога да се натрапвам в каютата му, ще остана на палубата, докато си легне.

Мистър Милн разсея опасенията ми и каза, че това е само една от „малките чудатости на капитана“. Той лично вижда много розово положението. Според него ние ще се измъкнем от леда вероятно вдругиден, два дни по-късно ще минем покрай остров Жан Майен и ще видим Шетлъндските острови след по-малко от седмица. Дано само не е прекалено оптимистичен. Мнението му може спокойно да се противопостави на мрачната предпазливост на капитана, защото той е стар и опитен моряк и претегля думите си, преди дати каже.

 

 

Отдавна заплашващата катастрофа ни връхлетя. Просто не зная какво да пиша за това. Капитанът изчезна. Той може да се завърне отново при нас, но аз се съмнявам — съмнявам се. Сега е седем часа сутринта на 19 септември. Цяла нощ кръстосвахме надлъж и нашир безкрайното ледено поле, но напразно. Ще се опитам да опиша обстоятелствата, които съпътствуваха изчезването му. Ако някога някому се случи да прочете тези редове, надявам се той ще разбере, че те не са догадка или слух и че аз, нормален и образован човек, описвам нещата така, както се случиха пред собствените ми очи. Изводите са лично мои, а за достоверността на фактите отговарям.

Капитанът запази отличното си настроение след разговора, който съм записал. Но въпреки това той беше нервен и неспокоен и не го свърташе на едно място. В продължение на петнадесет минути той се качи на палубата седем пъти, като правеше няколко бързи стъпки и отново слизаше. Всеки път го проследявах, защото нещо в лицето му затвърди решението ми да не го изпускам от очи. Изглежда той наблюдаваше ефекта, който бяха произвели върху мен движенията му, защото се опитваше да се покаже прекалено весел, смееше се буйно и на най-малката шега, за да разсее опасенията ми.

След вечеря отиде още веднъж на кърмата и аз отново го последвах. Нощта бе тъмна и много тиха с изключение на меланхоличното стенене на вятъра през рейките. От северозапад се задаваше тъмен облак и дрипавите пипала, които протягаше напред, обхванаха лицето на луната, която само от време на време проблясваше през облачната маса, носена от вятъра. Капитанът нервно се разхождаше и като видя, че продължавам да го дебна, дойде при мен и ми намекна да се прибера долу. Това, едва ли е необходимо да го казвам, затвърди още повече у мен решението да остана на палубата.

Мисля, че по-сетне той забрави за моето присъствие, защото стоеше притихнал, облегнат на фалшборда, и се взираше в необятната снежна пустиня, част от която беше в сянка, докато другата част блестеше меко на лунната светлина. На няколко пъти отгатнах по движенията му — поглеждаше часовника си и дори промълви тихо късо изречение, от което улових единствено думата „готов“. Признавам, че ме полазиха тръпки на страх, когато наблюдавах силуета на високата му фигура в тъмнината и забелязах как той напълно покрива представата за човек, който отива на среща. Среща с кого? Съединявайки фактите, някакво смътно усещане у мен започна да се прояснява, но аз съвсем не бях подготвен за това, което последва.

По внезапната напрегнатост на позата му разбрах, че е видял нещо. Последвах го дебнешком. Той се взираше с нетърпелив, въпросителен поглед в нещо, което приличаше на мъгляв облак, който се носеше бързо успоредно с кораба. Представляваше замъглено и неясно тяло, лишено от форма, което в зависимост от светлината се виждаше ту по-ясно, ту се губеше. В този миг луната бе забулена под нежното покривало на един облак като обвивка на анемония.

— Идвам, любима, идвам! — извика капитанът с глас, пълен с неописуема нежност и жал.

Това, което последва, се случи мигновено. Нямах сила да се намеся. С един скок той се качи на фалшборда и с още един се озова на леда, почти в краката на бледата мъглява фигура. Той простря ръце напред, като че ли да я хване и така се втурна в мрака — с протегнати напред ръце. Останах да стоя скован и неподвижен, напрягайки очи след отдалечаващия се силует, докато гласът на капитана замря в далечината. Не мислех, че ще го видя отново, но в този миг луната изгря през една пролука в облачното небе и освети необятното ледено поле. Видях тъмната му фигура вече надалеч да бяга с необикновена скорост през снежната равнина. Тогава го съзряхме за последен път — и сигурно това ще е последният път, когато ще го видим.

Беше организирана група, която тръгна след него, и аз се включих в нея, но матросите не взеха работата присърце и нищо не открихме. Друга група ще бъде сформирана след няколко часа. Сега, когато записвам тези събития, трудно ми е да повярвам, че не съм сънувал или не съм имал някакъв отвратителен кошмар.

7:30 часа вечерта. Току-що се завърнахме премалели и напълно изтощени от второто безуспешно търсене на капитана. Леденото поле е с необикновени размери — макар че прекосихме поне двадесет мили от повърхността му, нямаше никакви изгледи да се види краят му. Напоследък студът е толкова лют, че замръзналият сняг е твърд като гранит, иначе следите му щяха да ни водят. Моряците горят от желание да вдигнем котва и да заобиколим леденото поле, а оттам да поемем на юг, защото леденият обръч се разтвори през нощта и морето се вижда на хоризонта. Те се мъчат да докажат, че капитан Крейги сигурно е мъртъв и ние всички рискуваме живота си за нищо, като оставаме, когато имаме възможност да се измъкнем. Мистър Милн и аз ги убедихме много трудно да почакат до утре вечер и бяхме принудени да обещаем, че в никакъв случай няма да забавяме повече от това заминаването. Ето защо предложихме, да поспим няколко часа и след това да се отправим за последен път да го търсим.

20 септември, вечерта. Днес сутринта обходихме леда с група матроси и изследвахме южната част на леденото поле, докато мистър Милн продължи в северна посока. Напреднахме около десет-дванадесет мили, без да видим и следа от живо същество, с изключение на една самотна птица. Тя прехвърча високо над нас и като съдя по полета й, мисля, че беше сокол. Южният край на леденото поле се изостряше в продълговата тясна ивица, която навлизаше в морето. Когато приближихме основата на този нос, моряците се спряха, но аз ги помолих да продължим до самия му край, за да сме сигурни, че нито една възможност не е била пропусната.

Едва бяхме изминали и стотина ярда, когато Макдонълд от Питърхед извика, че вижда нещо отпред, и се завтече нататък. Ние всички погледнахме в тази посока и се затичахме. Първоначално предметът се виждаше само като неясно тъмно петно върху белия лед, но като приближихме, доби формата на човек и очевидно на човека, когото търсехме. Той лежеше по лице върху един леден къс. Множество дребни ледени кристали и снежинки го бяха засипали и искряха по тъмносиньото му моряшко сако. Като приближихме, някакъв блуждаещ полъх пое тези малки люспици във вихъра си и те се завъртяха из въздуха, някои от тях отново кацнаха на земята и след това, подети отново от вихъра, бързо се понесоха по посока към морето. В очите ми това изглеждаше като снежна пряспа, но много от спътниците ми твърдяха, че то придобило очертанията на жена, която се навела над трупа, целунала го и тогава бързешком прекосила леденото поле. Научих се да не се подигравам на ничие мнение, колкото и необикновено да изглежда то. Едно е сигурно — Никлъс Крейги не е имал мъчителен край, защото на посинялото му измъчено лице бе застинала светла усмивка, а ръцете му все още бяха протегнати напред, като че ли се е опитвал да улови странния посетител, призовал го в мрачния свят отвъд гроба.

Погребахме го същия следобед, покрит с корабния флаг, с тридесет и два изстрела. Аз прочетох заупокойната молитва, докато суровите моряци плачеха като деца, защото почти всички от тях дължаха много на доброто му сърце. Те показваха сега обичта, която странният му нрав бе отхвърлял през целия му живот. Тялото му се плъзна по решетката с тъп, потискащ плясък и като погледнах в зеленикавата вода, видях го да слиза надолу, докато се превърна в малко блещукащо петно върху периферията на вечния мрак. После дори и то угасна и той изчезна. Той ще лежи там със своята тайна и загадка, погребани в душата му, до онзи велик ден, когато морето ще предаде мъртъвците си и Никлъс Крейги ще излезе из ледовете с усмивка на лице и с втвърдени ръце, прострени напред за прегръдка. Моля се в онзи живот участта му да е по-добра, отколкото беше в този.

Няма да продължа дневника си. Пътят ни към дома лежи гладък и ясен пред нас и безкрайното ледено поле скоро ще бъде само спомен от миналото. Трябва да мине време, за да преодолея сътресението от неотдавнашните събития. Когато започнах тези записки по нашето пътешествие, не се замислих как ще съм принуден да ги завърша. Пиша последните думи в самотната си каюта и все още се сепвам от време на време и ми се струва, че чувам по палубата над себе си отривистите стъпки на мъртвеца. Снощи влязох в каютата му, тъй като мой дълг бе да направя списък на вещите. Всичко бе като при последното посещение, освен картината, която бях описал да виси в края на койката му. Тя бе изрязана като че ли с нож от рамката си и бе изчезнала. С тази последна брънка от необикновената верига от факти завършвам дневника си за пътешествието на борда на „Полярна звезда“.

 

 

(Забележка от д-р Джон Макелистър Рей, старши: Прочетох за необикновените събития, свързани със смъртта на капитана на „Полярна звезда“, описани в дневника на моя син. Напълно съм уверен, че всичко е станало точно както го описва той. Твърдя това с абсолютна сигурност, защото го познавам като човек със здрави нерви, който зачита истината. И въпреки това на пръв поглед разказът му бе толкова неясен и невероятен, че аз дълго време бях против публикуването му. Но през последните няколко дни проведох самостоятелно проучване на въпроса, което хвърля нова светлина върху него. Бях в Единбург, за да присъствувам на заседание на Сдружението на британските медици и случайно срещнах там д-р П., мой стар другар от университета, който практикува сега в Солтеш в Девъншир. Когато му разказах за преживелиците на сина си, той ми съобщи, че е познавал капитана и се зае (за мое не малко учудване) да ми го опише. Описанието съвпада поразително с описанието в дневника, с изключение на това, че той го обрисува по-млад човек. Според разказа му капитанът е бил сгоден за девойка с необикновена красота, която живеела на корнишкия бряг. По време на едно негово плаване годеницата му умряла при изключително ужасни обстоятелства.)

Злополучието на Джон Хаксфърд

Странно и удивително е да се отбележи как на нашата планета най-дребните и най-маловажните събития пораждат цяла верига от действуващи и противодействуващи последствия, а окончателните им резултати са зловещи и най-неочаквани. Оставете някаква сила да действува, колкото и малка да е, и кой може да каже къде ще свърши тя или до какво ще доведе? Шегите се превръщат в трагедии, а днешните дреболии прерастват в утрешна катастрофа. Стридата отделя секрети около зрънцето пясък и така се ражда перлата, ловецът на бисери я намира, търговецът я купува и я продава на бижутера, който я предлага на клиента. От новия собственик я открадват двама мошеници, които се скарват за плячката. Единият убива другия, а сам той загива на ешафода. Ето цяла верига от събития, която започва с противното мекотело и завършва с бесилка. Ако зрънцето пясък не бе се вмъкнало случайно между черупките на мидата, две живи дишащи същества, с всичките им добри и лоши черти, щяха да останат сред приятелите си. Кой сега би се наел да отсъди кое наистина е маловажно и кое значимо?

Ето защо, когато през 1821 г. дон Диего Салвадор реши, че щом еретиците в Англия имат сметка да внасят кората на неговите коркови дъбове, тогава той ще има сметка да основе фабрика, в която тапите да се режат и изнасят готови; сигурно на пръв поглед му се е сторило, че ничии жизнени интереси няма да пострадат от това. И въпреки туй щеше да има страдащи бедни хора — жени, които щяха да плачат, и мъже с изпити лица, които щяха да изглеждат изгладнели и заплашителни в места, за които дон Диего никога не бе чувал и то само заради идеята, хрумнала му внезапно, докато се разхождаше важно с цигара в ръка под благодатната сянка на липите. Така многолюдна е нашата стара планета и толкова преплетени са интересите ни, че на човек не може да му дойде нова мисъл в главата, без някой беден нещастник да се облагодетелствува или да пострада от нея.

Дон Диего Салвадор беше капиталист и абстрактната мисъл скоро придоби конкретната форма на една голяма правоъгълна, измазана с хоросан сграда, в която стотина от неговите мургави сънародници работеха пъргаво за заплата, за каквато никой английски занаятчия не би се хванал.

Само за няколко месеца, в резултат на тази нова конкуренция, цените в търговията рязко спаднаха, което бе сериозен удар за големите фирми и катастрофален за по-малките. Някои от по-старите търговски къщи продължаваха да се държат, други съкратиха част от служителите си и намалиха разходите, докато една-две къщи спуснаха кепенците и се признаха за победени. В тази последна злочеста категория бе много старата и уважавана фирма „Братя Феърбеърн“ от Бриспорт.

Няколко причини предизвикаха нещастието, макар че дебютът на Диего като производител на тапи доведе нещата до критична точка. Когато преди няколко поколения първите Феърбеърн основаха търговско предприятие, Бриспорт беше малък рибарски град без никакъв пазар или занятие за многобройното му население. Мъжете бяха доволни, ако имаха сигурна и постоянна работа, все едно при какви условия. Сега всичко се бе променило, защото градът се превърна в център на обширна област на запад и нуждата от работна ръка и заплащането й нараснаха пропорционално. И пак в онези отминали дни, когато превозът бе разорителен, а съобщенията — бавни, винарите от Ексетър и Банстъпъл купуваха коркови тапи от съседния Бриспорт, докато сега големите лондонски търговски къщи изпращаха там своите пътници, които взаимно се конкурираха в борбата за спечелване на местния пазар. Печалбите бяха сведени до нула. Дълго време положението на фирмата беше несигурно, но това по-нататъшно спадане на цените реши окончателно въпроса и принуди мистър Чарлз Феърбеърн, изпълняващ длъжността директор, да затвори предприятието.

Беше навъсен и мъглив съботен следобед през ноември, когато на работниците бе платено за последен път й старото здание трябваше да бъде безвъзвратно напуснато. Мистър Феърбеърн, с угрижен вид и измъчен от скръб, стоеше на една платформа до касиера, който подаваше на всеки работник малката купчинка трудно спечелени шилинги и медни монети, докато дълга върволица минаваше покрай масата. Обикновено работниците се разотиваха веднага, след като получеха заплатата си, като деца след училище, но днес те изчакваха — събираха се на групички из просторната мрачна стая и обсъждаха с унили гласове нещастието, сполетяло работодателите, и собственото си бъдеще. Когато и последната купчинка монети беше подадена през масата и последното име бе отметнато от касиера, тълпата заобиколи тихомълком човека, който им беше господар, и застана в очакване да чуе последните му думи.

Мистър Чарлз Феърбеърн не бе очаквал това и се развълнува. Той бе останал по навик, докато се платят надниците, но по природа бе мълчалив, муден човек и не бе предвидил неочаквания апел към ораторските му способности. Поглади нервно хлътналата си буза с дългите бели пръсти и впери слабите си воднисти очи към мозайката от обърнати към него сериозни лица.

— Съжалявам, че трябва да се разделим, приятели — започна той с пресекващ глас. — Това е лош ден както за всички нас, така и за Бриспорт. В продължение на три години ние търпяхме загуби. Но продължавахме да упорствуваме с надежда, че нещо ще се промени. Работите обаче отиват от зле към по-зле. Нищо друго не ни остава, освен да затворим предприятието, преди да сме изгубили и малкото, което още имаме. Надявам се, че всички вие скоро ще можете да си намерите някаква работа. Сбогом и бог да ви благослови.

— Бог да ви благослови, сър! Бог да ви благослови! — поде хор от груби гласове.

— Три пъти „ура“ за мистър Чарлз Феърбеърн! — провикна се светлоок младеж, като скочи на една пейка и размаха островърхата си шапка. Тълпата се отзова на повика, но нейното „ура“ се нуждаеше от истинска звънливост, която само радостното сърце може да изтръгне. Сетне започнаха да се събират на групички навън на слънце и като минаваха покрай дългите чамови маси и осеяния с корк под, извръщаха очи към тъжния самотен човек, по чиито бузи бе избила руменина от грубата сърдечност на сбогуването.

— Хаксфърд — провикна се касиерът, като докосна по рамото младия човек, който бе подел аплодирането. — Директорът иска да говори с теб.

Работникът се върна и застана пред бившия си работодател. Стеснително въртеше шапка, докато тълпата вървеше към изхода, а гъстите облаци прах се втурнаха в опустялата фабрика.

— А, Джон! — рече мистър Феърбеърн, излизайки внезапно от унеса си. — Ти си на служба при мен от малък и си показал, че заслужаваш доверието, което съм ти оказвал. С основание мога да смятам, че загубата на работа ще ти навреди повече, отколкото на другите ми работници.

— Щях да се женя по Заговезни, сър — отвърна младежът, като чертаеше по масата с мазолестия си показалец. — Ще трябва сега първо да си намеря работа.

— А работа, бедни ми приятелю, трудно ще намериш. Както знаеш, досега си работил само тук и не си подготвен за нищо друго. Вярно е, беше старши майстор, но дори и това няма да ти помогне, защото във фабриките из цяла Англия правят съкращения и никъде няма свободно място. Изгледите за теб и за такива като теб са лоши.

— Какво ще ме посъветвате тогава, сър? — попита Джон Хаксфърд.

— Това точно искам да направя. Получих писмо от „Шеридън и Мур“ от Монреал, с което молят да им препоръчам някой добър работник, който да поеме грижата за една работилница. Ако смяташ, че това ще ти приляга, можеш да тръгнеш със следващия кораб. Заплатата е много по-висока от това, което аз съм ти давал.

— О, сър, това наистина е много любезно от ваша страна — каза искрено младият работник. — Тя, моята Мери, ще ви бъде толкова благодарна, колкото и аз. Зная, че сте прав и че ако трябва да търся работа, ще похарча и малкото, което съм спестил за бъдещето си домакинство. Но, сър, с ваше разрешение бих желал да поговоря с нея, преди да взема решение. Можете ли да почакате няколко часа?

— Пощата заминава утре — отвърна мистър Феърбеърн. — Ако решиш да приемеш, можеш да пишеш довечера. Ето писмото, на него е написан адресът.

Джон Хаксфърд пое скъпоценния лист с благодарност. Само преди час бъдещето му бе черно, но сега имаше светла пролука. Той искаше да изкаже някак чувствата си към господаря, ала природата на англичанина не е склонна към излияния и не отиде по-далеч от няколко измърморени сковани слова, приети също тъй стеснително от благодетеля му. С поклон той се обърна и потъна в мъгливата улица.

Мъглата бе толкова гъста, че къщите по пътя едва се мержелееха, но старшият майстор бързаше с бодри стъпки през странични улици и лъкатушни пътеки, покрай стени, по които прострени съхнеха рибарските мрежи, и по калдъръми с мирис на херинга, докато стигна скромна редица от варосани къщички, обърнати с лице към морето. Младият мъж почука на една врата и без да дочака отговор, дръпна резето и влезе.

От двете страни на огъня седяха стара среброкоса жена и младо момиче, на не повече от осемнадесет години, което скочи на крака при влизането му.

— Ти имаш някаква добра новина, Джон — извика то, като постави ръце на раменете му и го погледна в очите. — Мога да разбера това по походката ти. Мистър Феърбеърн няма да затвори предприятието?

— Не, скъпа, новината не е чак толкова добра — отвърна Джон Хаксфърд, като приглади назад разкошната й кестенява коса, — но има предложение за работа в Канада, с добра заплата и ако ти мислиш като мен, ще замина, а ти можеш да дойдеш с баба, когато приготвя за вас всичко отвъд океана. Какво би казала на това?

— Разбира се, Джон, това, което мислиш, е правилно — отвърна тихо момичето с упование и увереност, изписано на бледото й гладко лице и влюбени лешникови очи. — Но как горката баба ще прекоси океана?

— Не се грижете за мен — намеси се бодро старата жена. — Няма да ви бъда в тежест. Ако имате нужда от баба, тя не е толкова стара да пътува, а пък ако не я искате, тя може да остане да се грижи за къщичката, за да имате в Англия винаги дом, ако решите някога да се върнете в старата родина.

— Разбира се, че ще си ни необходима, бабо — засмя се Джон Хаксфърд. — Представяш ли си да оставим баба тук? Това никога няма да стане, Мери! А като дойдете и двете и като се оженим както му е редът в Монреал, ще обходим целия град и ще намерим подобна къща, със същата пълзяща зеленина отвън, и когато затворим вратите и седнем около огъня през зимните вечери, да ме обесят, ако не бъде същото, както тук, у дома. Освен това, Мери, там говорят същия език, кралят е същият, значи няма да е като в чужда страна.

— Разбира се — отвърна Мери убедено. Тя беше сираче и нямаше други роднини освен старата си баба. Нямаше и друга цел освен да стане достойна съпруга на мъжа, когото обича. Там, където са двамата, щеше да намери щастието си и тя. Ако Джон замине за Канада, тогава Канада ще й стане родина, защото какво ще й предложи Бриспорт, щом него го няма?

— Тогава да напиша ли тази вечер писмо, че приемам? — попита младият мъж. — Знаех си, че и двете ще бъдете на моето мнение, но, разбира се, не можех да приема предложението, докато не го обсъдя и с вас. Ще замина след една-две седмици, а след няколко месеца ще приготвя всичко за вас отвъд океана.

— Ще мине много, много време, докато получим известие от теб, скъпи Джон — каза Мери, като го улови за ръката. — Но такава е волята божия и ние трябва да бъдем търпеливи. Ето писалка и мастило. Можеш да седнеш на масата и да напишеш писмото, което ще отведе и трима ни отвъд Атлантика.

Странно как хрумванията на дон Диего променяха човешките съдби в това девънско градче.

Писмото бе надлежно изпратено и Джон Хаксфърд започна веднага да се стяга за заминаването си, защото фирмата от Монреал бе намекнала, че мястото е сигурно, но избраният човек трябва незабавно да тръгне, за да поеме задълженията си. Само след няколко дни оскъдният му багаж бе готов и той потегли с едно каботажно корабче за Ливърпул, откъдето щеше да вземе пътническия кораб за Квебек.

— Запомни, Джон — прошепна му Мери, когато той я притисна до сърцето си на бриспортския кей. — Къщичката е наша собственост и каквото и да се случи, ние винаги можем да се приютим в нея. Ако стане така, че нещата тръгнат зле там, всякога ще имаме покрив над главата си. Аз ще остана в нея, докато не изпратиш писмо да дойдем.

— А това ще стане много скоро, любима — отвърна бодро той при последната прегръдка. — Довиждане, бабо, довиждане. — И чак когато корабът се отдалечи на повече от миля от брега, той загуби от погледа си фигурите на изправеното стройно момиче и старата жена, които стояха и му махаха на края на сивия каменен кей. Със свито сърце и мрачно предчувствие той ги видя накрая като съвсем малки точици да поемат към града и да изчезват сред тълпата на брега.

От Ливърпул старицата и внучката й получиха писмо от Джон, в което той им съобщаваше, че тъкмо заминава с корабчето „Св. Лаврентий“, а шест седмици по-късно второ, по-дълго писмо ги уведоми за благополучното му пристигане в Квебек и за първите му впечатления от страната. След това последва продължително мълчание. Седмица след седмица и месец след месец минаваха, а отвъд океана не пристигаше нито ред. Изтърколи се една година, после още една, от заминалия не идваха никакви новини. На запитването „Шеридън и Мур“ отговориха, че макар да са получили писмото на Джон Хаксфърд, той въобще не им се е представил и те били принудени да потърсят друг човек. Но въпреки това Мери и баба й се надяваха на чудо и очакваха раздавача всяка сутрин с такова нетърпение, че добрият човек често предпочиташе да изобиколи, отколкото, да мине покрай двете бледи угрижени лица, които се взираха в него от прозореца на къщичката. Накрая, три години след изчезването на младежа, старата баба умря и Мери остана сама — покрусена и тъжна жена, която преживяваше както можеше с малката годишна наследствена рента, тормозейки се, щом се замисляше над странната съдба на своя любим.

За хитрите съседи работата скоро престана да бъде загадка. Хаксфърд е пристигнал благополучно в Канада — това се вижда от писмото му. Ако смъртта внезапно го е връхлетяла по пътя от Квебек за Монреал, тогава сигурно е имало официално разследване и по багажа му са щели да установят самоличността му. Но на отправеното запитване канадската полиция отговори, че никакво такова следствие не е имало и че труп, който би могъл да бъде на младия англичанин, не е бил намиран. Оставаше единствено той да е използувал първата възможност да скъса всички стари връзки и да се е измъкнал в горските пущинаци или пък в Щатите, за да започне нов живот под чуждо име. Защо е трябвало да стори това, никой не знаеше, но че го е направил, нямаше съмнение. Оттогава глух тътен от справедлив гняв се надигаше сред яките рибари, когато Мери с бледото си лице и скръбно наведена глава минаваше по кейовете на път за пазара. Повече от сигурно бе, че ако изчезналият мъж се завърнеше в Бриспорт, щеше да срещне груби думи и още по-груби обноски, докато не дадеше съвсем искрен отговор за странното си поведение. Това широко разпространено мнение никога не намери място в доброто и доверчиво сърце на самотното момиче и с годините нейната скръб и очакване нито дори за миг не породиха съмнение във верността на изчезналия. Девойката стана зряла жена, дочака и залеза си — търпелива, страдаща и предана; вършеше добрини, доколкото можеше, и очакваше смирено часа, когато съдбата щеше да й върне в този или на другия свят онова, което така загадъчно й бе отнела.

Междувременно нито мнението, поддържано от някои, че Джон Хаксфърд е мъртъв, нито преобладаващото становище, че е подлец, отговаряха на истината. Жив и с неопетнена чест, той се радваше на добрата сполука, осенила го по една от онези прищевки на съдбата, които срещаме толкова рядко, че бихме ги нарекли неправдоподобни, ако нямахме сигурни доказателства за тяхната случайна поява.

Със сърце, изпълнено с надежда и решимост, Джон пристигна в Квебек и нае опушена стая в една затънтена уличка, където наемът не бе така безбожен както на друго място и пренесе там двата сандъка с вещите си. След като се настани, той бе склонен да смени квартирата си, защото хазайката, пък и съквартирантите далеч не бяха по вкуса му, но пощенската кола за Монреал тръгваше след ден-два и той се утеши с мисълта, че неудобствата му няма да продължат дълго. След като писа на Мери и й съобщи за благополучното си пристигане, той се зае да разгледа колкото може повече от града — разхождаше се по цял ден и се връщаше в квартирата си само за да пренощува.

Случи се така, че къщата, в която беше отседнал нещастният младеж, се славеше с лошото име на обитателите си. Към нея го упъти един сводник, чието занятие бе постоянно да виси по пристанището и да примамва в този вертеп новодошлите. Благовидното му поведение и любезност бяха вкарали добродушния англичанин в капана и макар инстинктът да подсказваше на Джон, че се намира в опасна компания, за зла участ той не се реши веднага да се махне от там. Започна да прекарва целия ден вън от къщата, общуваше колкото може по-малко с другите обитатели. От няколкото думи обаче, които Джон отрони, хазайката разбра, че е чужденец и няма никакви приятели в страната, които да го потърсят, ако му се случи някакво нещастие.

В тази къща упояваха отседналите моряци не само за да ги ограбят, но и за да доставят матроси на заминаващите кораби. Упоените моряци качваха в безсъзнание на кораба и те идваха на себе си чак когато той бе отплавал вече далеч по Свети Лаврентий. Подлеците, които упражняваха това занятие, бяха вещи в употребата на упоителни средства и решиха да изпитат това си изкуство и върху самотния наемател, така че да могат да претършуват вещите му и да видят какво си струва да откраднат. През деня Джон както обикновено заключи вратата и взе ключа със себе си. Ако успееха да го упоят през нощта, щяха да прегледат сандъците му на спокойствие и по-късно да отричат, че той въобще е донесъл със себе си изчезналите вещи. И така в навечерието на заминаването си от Квебек Хаксфърд се върна в квартирата и завари хазайката и двамата й сина, които й помагаха в тъмните й дела, да го чакат пред купа с пунш. Нощта бе много студена, поканата им много сърдечна, а ароматната пара надви каквото и да било подозрение у младия англичанин. Той пресуши една пълна чаша и след това се оттегли в спалнята си, хвърли се в леглото, без да се съблича, и потъна в дълбок сън. Така го и намериха тримата заговорници, когато се промъкнаха в стаята му, отвориха сандъците и започнаха да тършуват из вещите му.

Дали бързото действие на упоителното средство бе виновно за краткотрайния му ефект, или може би здравият организъм на жертвата го разпръсна неочаквано бързо — Джон Хаксфърд внезапно дойде в съзнание и видя противното трио — наклякали около плячката, те тъкмо я разделяха на две купчини според това, кое е ценно и заслужава да се вземе и кое не струва и можеше да се остави. Той скочи от леглото, сграбчи за яката застаналия по-близо до него разбойник и го изхвърли през отворената врата. Другият брат се нахвърли върху него, но младият девънширец го посрещна с такъв удар в лицето, че оня се строполи на пода. За нещастие, Джон загуби равновесие от силата на удара, препъна се о поваления противник и тежко падна по лице. Преди да успее да стане, старата вещица скочи на гърба му, вкопчи се в него и закрещя на сина си да донесе ръжена. Джон успя да се отърси от двамата, но преди да се изправи на крака, отзад го повали съкрушителният удар на един железен прът, който го простря безчувствен на пода.

— Много силно го хлопна, Джо — рече старицата, свела поглед към простряната фигура. — Чак костта изпука.

— Ако не бях го халосал, той щеше да направи това с нас — отвърна навъсено младият разбойник.

— Все пак можеше да го халосаш и без да го убиваш, мечка такава — каза майката. Тя имаше богат опит в подобни сцени и познаваше добре разликата между зашеметяващия и фаталния удар.

— Той още диша — рече другият брат, оглеждайки жертвата. — Главата му отзад е като зейнала торбичка за зарове. Черепът му е целият натрошен. Няма да го бъде. Ами сега какво ще правим?

— Слушайте какво ви казвам — този повече няма да дойде на себе си — намеси се другият брат. — Е, майко, кой е вкъщи?

— Само четирима пияни матроси.

— Никакъв шум не би ги накарал да излязат. На улицата всичко е спокойно. Хайде да го смъкнем долу, Джо, и да го оставим там. Нека там и умре, а нас никой няма да подозира.

— Приберете му тогава всички документи — предложи майката, — от тях полицията може да узнае нещо за него. Прибери му часовника и парите — три лири само, но все пак е нещо. Сега леко го вдигнете и не тропайте много.

Като хвърлиха обувките си, двамата братя вдигнаха умиращия, свалиха го по стълбата и излязоха на безлюдната улица. На стотина ярда от къщата спряха, оставиха го в снега и там го намери нощният патрул, който го пренесе в болницата. Джон бе надлежно прегледан от дежурния хирург, който превърза ранената му глава и изказа мнение, че човекът няма да живее повече от дванадесет часа?

Дванадесет часа минаха, но и след още дванадесет Джон Хаксфърд продължаваше упорито да се бори за живота си. Когато след три дни установиха, че той все още диша, изключителната му жизнеспособност възбуди интереса на лекарите, те му направиха кръвопускане, както бе модно по онова време, и поставиха около натрошената му глава торбички с лед. Дали в резултата на тези мерки или независимо от тях, но след едноседмичен дълбок унес дежурната сестра с удивление чу някакъв бърз и неясен говор и намери чужденеца седнал в леглото да се оглежда наоколо с тъжни и учудени очи. Хирурзите се събраха да обсъдят случая и топло се поздравиха един друг с успешното лечение на болния.

— Вие бяхте с двата крака в гроба, приятелю — каза един от тях, като положи на възглавницата бинтованата глава. — Не трябва да се вълнувате. Как се казвате?

Отговор не последва — само един втренчен поглед.

— Откъде сте?

Отново никакъв отговор.

— Той е луд — предложи някой.

— Или чужденец — добави друг. — Когато го донесоха, у него нямаше никакви документи. Монограмът на бельото му е „Д.Х.“ Нека го попитаме на френски или немски.

Опитаха се да го заговорят на всички езици, които знаеха, но се видяха принудени накрая да се откажат и да оставят немия си пациент, който продължаваше да гледа вторачено, с безумни очи белия таван на болничната стая.

Джон лежа в болницата дълго време. Лекарите непрекъснато правеха усилия да се доберат до някакъв ключ към миналото му, но напразно. С времето той показа не само с поведението си, но и с интелигентността, с която започна да научава откъси от изречения, като умно дете, което се учеше да говори, че понастоящем паметта му е достатъчно силна, макар и напълно сляпа за миналото. Споменът му за целия му предишен живот бе напълно заличен. Той не помнеше нито как се казва, нито езика си, нито къде живее, нито какво работи — абсолютно нищо. Лекарите провеждаха научни консулти за случая и разискваха върху центъра на паметта и притиснатите мозъчни стени, повредените нервни клетки и кръвоизливи в мозъка, но всичките им многосрични думи започваха и завършваха с факта, че паметта у болния бе изчезнала и възстановяването и бе извън възможностите на науката. През отегчителните месеци на оздравяването той се научи да чете и пише, но с възвръщането на силите споменът за предишния му живот не се възвърна. Англия, Девъншир, Бриспорт, Мери, баба — тия думи не извикваха у него никаква реакция. Всичко бе пълен мрак. Накрая той бе изписан — човек без приятели, без работа, без стотинка, без минало и с много малко надежди за бъдещето. Дадоха му друго име, защото все пак трябваше да му дадат някакво. Джон Хаксфърд изчезна и на негово място се появи Джон Харди. Ето една необикновена последица от хрумването на един испански джентълмен, породено сред тютюневия дим.

Случаят на Джон предизвика разисквания и любопитство в Квебек, така че след излизането си от болницата той не остана съвсем безпомощен. Един шотландски фабрикант на име Маккинли го назначи за носач в предприятието си и дълго време Джон работи за седем долара седмично при товаренето и разтоварването на фургоните. С течение на годините забелязаха, че макар паметта му за миналото да е слаба, що се отнасяше до нещо станало след инцидента, тя бе изключително сигурна и точна. От фабриката той бе преместен в кантората и 1835 година го завари младши чиновник с годишна заплата сто и двадесет лири. През 1840 година той бе трети чиновник, през 1845 — втори, а в 1852 година той стана директор на цялото огромно предприятие — втори след самия мистър Маккинли.

Малко бяха онези, на които се зловидеше бързия напредък на Джон, защото бе очевидно, че той се дължеше не на случайност или благоволение, а изключително на неговото огромно старание и трудолюбие. От ранна сутрин до късна вечер той работеше усилено в полза на работодателя си — проверяваше, надзираваше, ръководеше и даваше пример на всички за всеотдайно изпълнение на дълга. Като го повишаваха от една длъжност на друга, растеше и заплатата му, но това не внесе промяна в начина му на живот, освен че му позволи да бъде по-щедър към болните. Той отпразнува получаването на директорското място с дарение от хиляда лири на болницата, където бе лекуван преди четвърт век. Остатъка от заплатата си влагаше в предприятието и теглеше всяко тримесечие по една малка сума за разходите си. Продължаваше да живее в същата скромна квартира от времето, когато бе носач в склада. Независимо от успеха си беше тъжен, мълчалив и мрачен човек, самотен в навиците си, обладан винаги от мъглив неопределен копнеж, мрачно чувство на неудовлетвореност, което никога не го напущаше. Често той се опитваше да пробие завесата, която го отделяше от миналото, и да разреши загадката на младостта си, но макар че често седеше край огъня, докато главата му натежаваше от усилия, Джон Харди никога не успя да си припомни дори един-едничък епизод от историята на Джон Хаксфърд.

Веднъж трябваше да замине по работа в Квебек и да посети същата коркова фабрика, заради която бе напуснал Англия. Като обикаляше цеха заедно с главния майстор, Джон механично, без да съзнава какво върши, взе едно четвъртито парче корк и с няколко сръчни движения на джобното си ножче го превърна в гладка тапа. Майсторът я взе от ръката му и я огледа с око на познавач.

— Явно, че това не е първата тапа, която правите, мистър Харди. Правили сте много други — отбеляза той.

— Грешите — отвърна Джон усмихнато. — Това е първата тапа, която правя в живота си.

— Невъзможно! — възкликна майсторът. — Ето още едно парче корк. Опитайте пак!

Джон направи всичко възможно да повтори опита си, но мозъкът на директора му попречи на тренираните мускули на бившия работник. Мускулите му бяха загубили своята сръчност и трябваше да се движат самостоятелно, а не да се управляват от мозък, който не разбираше нищо от тази работа. Вместо гладката изящна форма, той направи само груби нескопосани цилиндърчета.

— Трябва да е било случайно — рече майсторът. — Но мога да се закълна, че това бе дело на опитен работник.

С годините гладката кожа на Джон загрубя и се набразди, докато лицето му стана кафяво и сбръчкано като орех. Също и косата му — дълги години тя бе стоманеносива, а накрая побеля като снега в страната, която го бе осиновила. Въпреки това той бе здрав и изправен старец и когато накрая се оттегли от директорството на фирмата, с която така дълго бе свързан, носеше тежестта на своите седемдесет години леко и храбро. Странно наистина, но самият не знаеше собствената си възраст и можеше само да предполага на колко години е бил по време на инцидента.

Започна френско-германската война и докато двете воюващи страни взаимно се разрушаваха, техните миролюбиви съседки тихо ги изместваха от пазарите и търговията им. Много английски пристанища бяха облагодетелствувани от това състояние на нещата, но най-много от всички — Бриспорт. Той отдавна бе престанал да бъде рибарско селище, а се бе превърнал в голям цветущ град с огромен вълнолом на мястото на кея, където бе стояла Мери, и крайбрежен булевард с нови къщи и големи хотели, където идваха големците от западната част на страната, когато се нуждаеха от промяна на обстановката. Всичко това бе превърнало Бриспорт в център на оживена търговия, а корабите му си проправяха път към всички пристанища на света. И неслучайно, особено в такава оживена година, каквато бе 1870, няколко бриспортски кораба стояха на рейд или швартовани на кейовете на Квебек.

Един ден Джон Харди, който, откакто се бе оттеглил от работа, се чудеше какво да прави с времето си, се разхождаше по морския бряг. Той слушаше тракането на парните лебедки и наблюдаваше как спускат и стоварват на кея огромни бъчви и сандъци. Бе проследил влизането в пристанището на голям океански параход, дочака благополучното му приставане и тъкмо си тръгваше, когато до слуха му стигнаха няколко думи откъм борда на очуканото корабче, застанало наблизо. Това бе само някаква обикновена заповед, но тя прозвуча за стария човек едновременно непознато и близко. Той застана до корабчето и се заслуша в разговора на работещите моряци, които говореха със същия силен, звучен акцент. Защо звукът го изпълваше с трепет? Той приседна на едно навито въже и притисна с ръце слепоочията си, поглъщайки отдавна забравеното наречие и мъчейки се да съедини в едно хилядите смътни спомени, които бушуваха в мозъка му. След това стана, отиде до носа на кораба и прочете името му „Слънчева светлина“, Бриспорт. Бриспорт! Защо тази дума и говорът на моряците му бяха така познати? Потиснат, той се отправи към дома и цяла нощ лежа неспокоен и буден, преследвайки нещо мъгливо, което ту го достигаше, ту му се изплъзваше.

Рано на другата сутрин той се разхождаше напред-назад по кея, заслушан в разговора на английските моряци. Всяка дума, изречена от тях, като че ли възраждаше паметта му и носеше просветление. От време на време моряците прекъсваха работата си и виждайки белокосият непознат, който мълчаливо и внимателно ги слушаше, присмиваха се и пускаха по някоя невинна шега по негов адрес. Но дори тези шеги звучаха познато за изгнаника — това бяха същите шеги, които той бе чувал в своята младост, защото в Англия никой никога не измисляше нова шега. Така той седя цял ден, като се потапяше в говора на югозападната част на Англия и очакваше да го озари прозрение.

Когато матросите прекъснаха работата си за обяд, един от тях — дали от любезност или добродушие — приближи до стария човек и поздрави. Джон го помоли да седне на една греда до него и започна да му задава безброй въпроси за родината и града му. Морякът отговаряше охотно, защото от всичко на света морякът най-много обича да говори за родното си място, приятно му е да покаже, че той не е обикновен скитник, а има дом, който ще го приеме по всяко време, щом реши да започне спокоен живот. Ето защо морякът се разприказва за сградата на кметството и Мартело Тауър, за крайбрежния булевард, за Пий стрийт, и за Хай стрийт, докато неочаквано събеседникът му протегна дългата си нетърпелива ръка и го хвана за китката.

— Слушай, човече — изрече той с бърз шепот, — кажи ми честно, за бога — не се ли наричат улиците, които излизат от Хай стрийт — Фокс стрийт, Керълайн стрийт и Джордж стрийт?

— Да, така е — отвърна морякът, отдръпвайки се от диво горящите очи.

И в този миг паметта на Джон се възвърна и той видя ясно и отчетливо живота си такъв, какъвто бе и какъвто трябваше да бъде, с най-малки подробности, като да бе написан с огнени букви. Твърде поразен, за да извика, твърде поразен, за да заплаче, той забърза към дома си — безумно и безцелно, колкото го държаха старите му нозе — като че ли, горкият, имаше някаква възможност да навакса отминалите петдесет години. Зашеметен и развълнуван, той продължи да бърза, докато пред очите му притъмня и като протегна ръце и извика силно: „О, Мери, Мери! О, мой изгубен, пропилян живот!“ — падна безчувствен на паважа.

Бурята от чувства, развихрила се у него, и преживяният умствен шок биха хвърлили мнозина в силна треска, но Джон притежаваше изключително силна воля и здрав разум, за да прахосва силата си тъкмо сега, когато най-много се нуждаеше от нея. След няколко дни той продаде част от имота си, замина за Ню Йорк и взе първия пощенски кораб за Англия. Ден и нощ, нощ и ден той се разхождаше по юта, докато накрая дори калените моряци започнаха да се взират с учудване в стария човек и недоумяваха как може да се издържа с толкова малко сън. Само благодарение на това непрекъснато движение той не позволи на отчаянието да го доведе до лудост, защото умората накрая го доведе до апатия. Той не смееше да си зададе въпроса, каква бе целта на това налудничаво пътуване. Какво очакваше? Дали Мери бе още жива? Тя би трябвало вече да е много стара жена. Да би могъл поне да я види и да смеси сълзите си с нейните, щеше да бъде безкрайно доволен. Нека тя разбере, че това не е било негова грешка и че те и двамата са станали жертва на една и съща жестока съдба. Къщичката бе нейна собственост и тя му бе казала, че ще го чака там, докато получи писмо от него. Горкото момиче, тя дори не би могла да предполага, че ще чака толкова дълго.

Най-после съзряха и отминаха светлините на ирландския бряг, Лендс Енд лежеше като синкава мъгла над водата; огромният параход си проправяше път покрай стръмния корнуелски бряг, докато накрая хвърли котва в залива Плимут. Джон се отправи бързо към гарата и след няколко минути се намери отново в родния си град, който бе напуснал преди половин век като беден работник.

Но същият град ли бе това? Ако името му не стоеше написано на гарата и по хотелите, Джон трудно би повярвал, че е в Бриспорт. Широките, добре павирани улици с трамвайни линии към центъра се различаваха много от тесните криволичещи улички, които той помнеше. Мястото, където бе построена гарата, сега бе в самия център на града, но по негово време щеше да бъде далеч извън него. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше низ от луксозни вили, които образуваха улици с имена съвършено нови за изгнаника. Огромните складове и дългите редици от магазини със светещи витрини свидетелствуваха за изключителното нарастване както на богатството, така и на размерите на Бриспорт. Едва когато излезе на старата Хай стрийт, Джон започна да се чувства като у дома си. Тя бе много променена, но все още можеше да се познае, а някои от сградите бяха същите. Ето там стоеше корковата фабрика на Феърбеърн. Сега на нейно място се издигаше голям хотел. А ето и старата сива сграда на кметството. Пътешественикът зави зад нея и с бързи стъпки и премаляло сърце се отправи към уличката с къщичките, която така добре познаваше.

Не му беше трудно да я намери. Морето поне си стоеше на същото място и по него той успя да се ориентира. Но уви, къде бяха изчезнали малките къщи? На тяхно място издигаха високи чела към морето внушителни каменни къщи, построени в полукръг. С наранено сърце Джон мина вяло покрай великолепните входове и изведнъж през него премина тръпка, последвана от топъл лъч на надежда и вълнение, защото малко по-назад от тях, като селянче в бална зала, съвсем не на мястото си стоеше стара варосана къщичка с дървена веранда и стени, покрити с пълзящи растения. Той потърка очи и погледна отново, но тя продължаваше да стои там, с ромбоидно изрязаните си прозорчета и бели муселинени перденца, съвсем същата като в деня, когато я видя за последен път. Косата му бе побеляла, рибарското селище се бе превърнало в голям град, но сръчни ръце и едно предано сърце бяха запазили бабината къщурка непроменена и готова да посрещне пътешественика.

И сега, когато най-сетне бе пристигнал в своето тихо пристанище, Джон Хаксфърд повече от всякого бе изпълнен с опасения и страхове. Той пристигна така смъртно уморен, че трябваше да седне на една от крайбрежните пейки, обърнати с лице към къщичката. Един стар рибар седеше на единия й край и пушеше черна глинена лула.

— Май сте се преуморил — рече той, като се вгледа в изнуреното лице и тъжните очи на непознатия. — Стари хора като нас не бива да забравят годините си.

— Вече се чувствувам по-добре, благодаря — отвърна Джон. — Бихте ли ми казали, приятелю, как е оцеляла тази къщичка сред тези прекрасни сгради?

— Ами тази къщичка — започна старият рибар, потрепвайки енергично с патерицата си по земята — е собственост на най-твърдоглавата жена в цяла Англия. Не знам дали ще ми повярвате, но й предлагаха да й заплатят сума, десеторно по-голяма от цената на къщата, и въпреки това тя не пожела да се раздели с нея. Обещаваха й дори да преместят къщичката камък по камък, да я построят на някое удобно място и отгоре на това да й платят една хубава кръгла сума, но тя дори не пожела да чуе за такова нещо.

— И защо? — попита Джон.

— Тъкмо това е най-смешното. Всичко е само заради една заблуда. Бях още момче, когато годеникът й замина, но тя си е втълпила, че един ден той може да се върне и ако къщичката не си е на мястото, няма да знае къде да отиде. Ако човекът наистина е жив, той трябва да е вече на вашите години, но не се съмнявам, че отдавна е умрял. Добре че се е отървала от него, изглежда е бил голям негодник, за да я изостави по този начин.

— А нима я е изоставил?

— Да, заминал за Щатите и дори думица не й писал за сбогом. Това беше ужасно безобразие, защото оттогава момичето все го чака и линее. Според мен именно от сълзите, пролети през тези петдесет години, тя изгуби зрението си.

— Тя е ослепяла! — изстена Джон и понечи да се изправи.

— Дори нещо по-лошо — отвърна рибарят. — Тя е на смъртно легло. Ето, вижте, колата на лекаря е спряла пред вратата й.

При тези лоши вести старият Джон скочи и се затича към къщичката. На вратата се срещна с лекаря, който отиваше към файтона си.

— Как е пациентката ви, докторе? — попита той с разтреперен глас.

— Зле, много зле — отвърна надуто лекарят. — Ако все така продължава да губи сили, има опасност за живота й, но ако положението се подобри, може и да оцелее. — С този двусмислен отговор той замина сред облак от прах.

Джон Хаксфърд все още се колебаеше на прага, без да знае как да влезе и доколко такъв шок може да се окаже опасен за болната, когато един господин, облечен в черно, нахлу припряно в къщичката.

— Бихте ли ми казали, сър, дали тук живее бедната жена? — попита той.

Джон кимна й свещеникът влезе, оставяйки вратата полуотворена. Пътешественикът го изчака да влезе във вътрешната стая и се промъкна в предния салон, където бе прекарал толкова много щастливи часове. Всичко до най-малката подробност си стоеше както и преди, защото счупеше ли се някоя вещ, Мери имаше навика да я замени със същата, за да запази непроменен вида на стаята. Джон стоеше нерешително, оглеждайки се наоколо, докато чу женски глас от вътрешната стая и като се промъкна тихо към вратата, надникна вътре.

Подпряна на възглавници, болната лежеше в леглото и когато Джон погледна от вратата, лицето й бе обърнато към него. Той едва не извика, когато очите се спряха върху му — нежните, открити приятни черти на лицето й бяха все така прекрасни и непроменени, като че ли това бе същото полудете-полужена, което бе притиснал до сърцето си на бриспортския кей. Нейният спокоен скромен живот не бе оставил нито една от онези груби следи по чертите й, които са външните белези на вътрешни борби и неспокоен дух. Целомъдрена меланхолия бе придала изящество и мекота на изражението й, а загубата на зрението бе уравновесено от онова спокойствие, характерно за лицата на слепците. Със сребристата си коса, която се подаваше изпод снежнобялата й шапчица, и с лъчезарната усмивка на приятното си лице тя си бе същата Мери, станала по-хубава и по-добра, обогатена с нещо безплътно и ангелско.

— Ще сложите квартирант в къщата — говореше тя на свещеника, седнал с гръб към Джон. — Изберете някой беден човек от енорията, който ще бъде щастлив да получи безплатно жилище. А когато Джон се върне, кажете му, че съм го чакала до последния си дъх и че той ще ме намери на отвъдния свят все така предана и вярна. Ето тук имам малко пари — само няколко лири наистина, но бих искала да му ги предадете, когато се завърне, защото може би ще му потрябват. Заръчайте на човека, който дойде да живее тук, да се държи добре с него и да му каже, че съм била весела и щастлива до самия си край. Да не споменава, че съм се измъчвала, защото това ще го изтерзае.

Джон слушаше всичко това и на няколко пъти поставяше ръка на устата си, за да не извика. Когато тя свърши, той се замисли за дългия й безупречен живот и огледа скъпото лице, обърнато право към него и въпреки това неспособно да го види. Всичко това се оказа по-силно от неговата мъжественост и той избухна в неудържимо ридание, което разтърси цялото му тяло. И тогава се случи нещо необикновено — макар да не бе промълвил и дума, старицата простря ръце към него и извика:

— О, Джони, Джони! О, скъпи Джони, ти се завърна отново при мен!

И преди свещеникът да разбере какво става, двамата верни влюбени се прегърнаха, като плачеха и се милваха по побелелите глави, а радостта, преливаща в сърцата им, бе утехата за непосилните петдесет години на очакване.

Трудно е да се каже колко продължи този миг, но тъкмо когато преподобният мислеше да се измъкне, Мери си спомни за присъствието му и за полагащото му се внимание.

— Сърцето ми е изпълнено с радост, отче — рече тя. — Бог иска да не мога да видя моя Джони, но аз съвсем добре си го представям. Изправи се, Джон, и аз ще покажа на господина колко добре си те спомням. На височина, сър, той стига до втората лавица, прав е като стрела, с мургаво лице, а очите му са светли и ясни. Косата, както и мустаците му са почти черни; не бих се изненадала, ако вече има и бакенбарди. Е, сър, не мислите ли, че мога да се оправям и без зрение?

Свещеникът слушаше описанието й и като гледаше съсипания белокос мъж пред себе си, не знаеше да плаче ли или да се смее. Но накрая всичко завърши благополучно — дали от това, че болестта й взе естествен обрат, или завръщането на Джон я прогони — от този ден здравето на Мери непрекъснато започна да се подобрява, докато накрая тя напълно оздравя.

— Няма нужда от специално разрешително — рече Джон упорито. — Като че ли ние се срамуваме от това, което вършим, като че ли нямаме пълното право да се оженим като всяка друга двойка в енорията.

Така те изявиха желанието си да встъпят в брак и от амвона три пъти бе съобщено, че Джон Хаксфърд, неженен, ще свърже с брак съдбата си с Мери Хаудън, неомъжена, и след като никой не се противопостави на това, те сключиха брак.

— Може и да не бъдем дълго на този свят — каза старият Джон, — но поне честно и почтено ще заживеем на онзи свят.

Дялът на Джон в квебекското предприятие бе продаден и тук възникна много интересен правен въпрос — дали той, знаейки вече, че е Хаксфърд, има право да се подписва Харди, което бе необходимо за приключване на работите му. Бе решено обаче, че ако представи двама благонадеждни свидетели, които да установят самоличността му, всичко ще бъде в ред. По този начин целият имот бе продаден и сумата от продажбата представляваше едно прилично състояние. С част от нея Джон построи красива вила извън Бриспорт и сърцето на собственика на сградите по крайбрежния булевард се разтуптя от радост, когато научи, че най-сетне къщичката няма повече да нарушава симетрията и да загрозява неговите аристократични жилища.

А там, в уютния си нов дом, вън на моравата през лятото и седнали от двете страни на огъня през зимата, в продължение на много години достойни старци живяха невинно и щастливо като две деца. Хората, които ги познаваха добре, казваха, че никога между тях не е заставала сянка и че любовта, която гори в старите им сърца, е величава и свята като любовта на всяка млада двойка, застанала пред олтара. И ако някой мъж или жена изпаднеше в нужда или беда, те трябваше само да се качат до вилата, за да получат помощ или искрено съчувствие, което е по-скъпоценно от помощта. А когато Джон и Мери вече на преклонна възраст заспаха един след друг своя последен сън с разлика само от няколко часа, на погребението им присъствуваха всички бедни, нуждаещи се и самотни хора от енорията, които като разговаряха за бедите, с които двамата покойници се бяха сблъсквали храбро, разбираха, че собствените им нещастия са също преходни и че доверието и верността не се загубват нито на тоя, нито на оня свят.

Допълнителна информация

$id = 7124

$source = Моята библиотека

Издание:

Артър Конан Дойл. Пиратът Шарки

Подбра: Жени Божилова

Превод: Виолета Чушкова

Художник: Кирил Янев

Издателска къща „Андина“, Варна, 1973

 

Тази книга с издателски №004 е отпечатана в ДФ „Офсет график“ — София по поръчка на Издателска къща „Андина“ — Варна през 1991 година.