Иржи Прохазка
Смъртна схватка
Седем от тридесетте случая на майор Земан

Лов на лисица
1948 г.

1

Над посребрените от мразовитата февруарска нощ покриви се носеха трептящите далечни звуци на карнавална музика.

Градчето спеше, сгушено в своите тесни дворчета и улички, нашарени от извитите сенки на клоните в градините и алеите. Хвърляше ги оскъдната светлина, която се плъзгаше от уличните фенери и се разливаше върху жълтеникавите локви по неравния паваж. Но всяко едно от тези неясни петна накрая също изчезваше в ледената нощна мъгла, сред която градските фенери стърчаха като фарове.

Внезапно отнякъде се появи човешка фигура — или по-скоро привидение, носещо се в мътното улично осветление на малкия провинциален град. Неочаквано изплуваше в светлината като стожер, но веднага след това изчезваше в тъмнината.

Не се знае дали това беше човек, или само неговата сянка. Вървеше към мястото, откъдето се носеше музиката, сякаш тя го привличаше и примамваше. От време на време мелодията заглъхваше и се губеше в пространството, за да избликне отново иззад най-близкия ъгъл със своята изумителна интонация.

Внезапно мелодията съвсем стихна.

Двата широки прозореца на салона на местното гимнастическо дружество хвърляха върху тротоара оранжеви правоъгълници светлина. Пред единия от тях човекът намали крачка и застана като вкопан в земята. Известно време стоя така, сякаш изчакваше нещо, после едва забележимо помръдна към остъклената врата, но като че ли се отказа, рязко се обърна и отново бързо изчезна в тъмнината.

Никакъв шум от отронено камъче или пък от приглушени стъпки по паважа не издаде, че оттук бе преминал непознатият посетител.

 

 

Зад почетната маса, на видно място в залата, бавно и тържествено се изправи инженер Чадек, снажен мъж на около петдесет години с леко очертаващо се бирено коремче и вечна усмивка на интелигентното лице. Той се огледа на всички страни, вдигна чаша с вино и изчака присъствуващите да осъзнаят значението на този момент, да отделят устни от своите половинлитрови халби, да замлъкнат в наполовина недоизречените фрази. И му се стори, че сякаш в задименото подобно на мътна река пространство към него се устремяват рибешки очи — всичките еднакви, подобни едни на други. Наистина тук се бяха събрали всички жители на малкия пограничен градец, стари и млади, защото спадаше към добрия тон да се посети този първи за годината карнавален бал.

В другия край на залата разпозна и къдравата глава на секретаря на околийският комитет на комунистическата партия Бохумил Кржиж. До него се белееше блузката върху едрото тяло на съпругата му Мария. Там беше и старият Свобода, майстор във фабриката за пушки на Чадек, заедно с дъщеря си Бланка. Те бяха седнали твърде далеч от председателската маса, но в края на краищата и това беше редно.

Инженер Чадек внезапно си даде сметка, че паузата, с която искаше да предизвика напрежение, вече става доста дълга. Ако я продължи още малко, ще пропусне подходящия момент.

Затова той повдигна още на сантиметър чашата си. С това добре обмислено движение, ръкавът на сакото му се плъзна малко по-надолу и откри ослепително белия маншет на ризата му с малък брилянт върху златното копче.

— Скъпи приятели, разрешете ми от името на местното ловджийско дружество да ви приветствувам с добре дошли на нашия бал. Искрено се радвам, че първият бал, който се организира тази година, е именно на ловджийското дружество. Пожелавам приятно и весело прекарване на всички, без оглед на партийна принадлежност и членство в различни организации, нека добре се забавляваме всички заедно! Както знаете, скъпи приятели, сега обстановката в Прага е твърде сложна, нещо малко са се поскарали там. А ние тук? Ние сме шепа хора, които живеят в този пограничен район, и всички сме чехи, патриоти, а освен това през тази вечер — и ловджии. Затова разрешете ми да вдигна тост за успеха на тази вечер, която нарекохме „На лов за лисица“, и да пожелая на всички нас, мъжете, да си уловим своята лисица. Наздраве!

Той изпразни на един дъх чашата си, но продължи да стои прав и да върти тънкото й столче между пръстите си. Отново огледа вдигнатите халби, после окачените по стените гирлянди от крепована хартия в багрите на националния трикольор и украсата от елхови клонки и тъй като все още усещаше смущение и нерешителност в залата, изкомандува:

— Хайде, свирете, музиканти! Всички на дансинга, и наслука!

Членовете на оркестъра набързо скриха под столовете си недопитите чаши, нагласиха инструментите си, дори тромпетът преждевременно изцвили, но веднага засрамено млъкна.

Около масата на Чадек се бе настанил елитът на града. Отдясно бе седнал председателят на Околийския народен съвет, социалдемократът Брунцлик със съпругата си. Отляво — жената на Чадек, Инка.

Нейният великолепен сребрист тоалет бе твърде пищен за скромната обстановка на тази провинциална танцова забава.

Можеше ли тя да се сравни с някогашните балове отпреди войната, с романтичната атмосфера на кристалните полилеи в градския клуб, с балните танци и полонезите върху добре лъснатия паркет, където бе слушала първите любовни обяснения от изящните и остроумни танцьори, сред които беше и Риша Чадек?

Неговата жена Инка!

Вече не беше девойка с тюлена рокля и камелии в косата, а жена, която напълно съзнава своята зряла красота и несъмнено превъзходство в тази провинциална среда. Тя сякаш не обърна голямо внимание на речта на мъжа си. По-скоро бе заинтригувана от своя съсед, щабния капитан от чехословашката армия, началника на околийското военно управление Кристек. Местният франт. Той се въртеше около нея като пчела около слънчоглед и непрекъснато жужеше.

Чадек внезапно се реши. Стана от стола, скришом поприбра коремчето си и се отправи към противоположния ъгъл на залата. Промъкна се покрай масите, ловко избягна сблъскването с няколкото двойки на дансинга, които се бяха осмелили да открият танците, и накрая спря пред масата на Бохумил Кржиж.

— Ще разрешите ли, другарю секретар? — приятелски се усмихна на Кржиж, а после леко се поклони пред Мария: — Може ли да ви поканя, другарко Кржижова?

Обръщението „другарко“ прозвуча така естествено в неговата уста, че Мария веднага стана и го хвана подръка.

Оркестърът вече свиреше доста разпалено и шумно, така че за Чадек не беше трудно да подхване ритъма и да развърти своята едра партньорка.

Когато при едно от завъртванията на танца инженер Чадек се приближи до своята маса, успя да долови погледа на госпожа Инка. Ироничен, подигравателен и добре прицелен.

Красивата госпожа Инка, която беше на върха и на границата на своята женственост, осъдена бавно да увехне сред любопитните очи на провинциалното градче и неотслабващата настойчивост на щабния капитан Кристек, се чувствуваше дълбоко обидена.

Затова инженер Чадек отново се завъртя към другия край на салона, но и там не срещна по-насърчителни погледи. Бохумил Кржиж се мръщеше над чашата си с изветряла бира и говореше нещо на фрезиста Йозеф Свобода, майстор и профпредседател във фабриката на Чадек.

Така че Чадек предпочете да изчезне в средата на дансинга, да се присъедини към другите, които вече бяха там, и да запее заедно с тях:

На лов в горичката

тръгна млад ловец…

Цялата гостилница се разтресе от тази буйна песничка, която експлодира под оплютите от мухите лампи и волно се понесе на облаците издишана пара през полуотворените прозорци.

— Хайде, момчета, всички, и вие, който още седите — въодушевено викаше Чадек към тези, които се колебаеха.

Той беше развъртял пълничката Мария така, че тя едва си поемаше дъх — а и неговото чело бе осеяно с капчици пот, лицето му бе почервеняло повече от обикновено, но храбро издържа до края. Отведе Кржижова до нейната маса, с лек поклон поблагодари на мъжа й, а после малко изтощено се запромъква към своята маса.

— Чудя ти се — изсъска в ухото му Инка, когато той уморено се строполи до нея на стола и захвана да бърше изпотеното си чело с бяла носна кърпа.

— Ти не ги разбираш тези неща, скъпа — усмихна се Чадек и запали цигара. — Такава е тактиката, разбираш ли? Най-лесно можем да ликвидираме врага, като го ласкаем.

Госпожа Инка направи присмехулна гримаса, добре познаваше тези негови евтини остроумия, с които отдавна вече не можеше да я очарова.

Оркестърът се готвеше да засвири отново. Чадек си даде сметка, че сега вече е длъжен да покани Инка. Загаси току-що запалената си цигара в пепелника, понечи да стане, но госпожа Инка го изпревари. Обърна му гръб и рече с очарователна усмивка:

— Няма ли да потанцуваме, господин щабен капитан?

Кристек скочи, удари токове и възхитено поведе своята партньорка към дансинга. Чадек не се разсърди. С явно облекчение прие този урок, седна отново на стола си и извади нова цигара от сребърната табакера.

Оркестърът засвири танго, което до известна степен мъчително стенеше в духовите инструменти, привикнали на полки и валсове. Но все пак предоставяше почивка, приятно разхлаждане след буйния и изтощителен ритъм на шумния „Ловец“. Много от двойките се завръщаха по масите си, гостилничарят тичаше с пълни бирени халби.

В срещуположния ъгъл на залата се надигнаха двама млади мъже, явно окуражени от бавната мелодия на тангото — и двамата се насочиха към една и съща точка. Това бяха Карел Мутъл, стругар във фабриката на Чадек, и старши подофицерът Ян Земан, който този път не беше със зелената си униформа, а с тъмен официален костюм, в който очевидно не се чувствуваше много удобно. Вървейки, той закопчаваше сакото си и подръпваше ръкавите му над подаващите се маншети на ризата. Когато изминаха средата на разстоянието, двамата мъже се погледнаха. Тяхната обща цел беше ъгловата маса на секретаря на околийския комитет на комунистическата партия на Чехословакия и по-точно комсомолката Бланка Свободова, която седеше там.

Докато Карел Мутъл заобикаляше няколкото маси и трябваше със смях и шеги да се отърве от двама пийнали чичковци, Земан прекоси направо и дори прескочи през парапета на балюстрадата, която отделяше „по-отбраните“ маси от дансинга. Така че успя първи да каже на комсомолката Бланка Свободова:

— Може ли да ви поканя?

Карел Мутъл бе изостанал на две крачки след него… Изненадан и разочарован от усмивката, с която Бланка прие поканата на Земан, той за момент остана да стои неподвижно. Но после гордо навири глава и се отправи към бара с напитките.

— Едно двойно — посочи бутилката с бренди.

Гостилничарят му наля. Карел изля наведнъж течността в гърлото си и веднага си поръча още едно. Старият Свобода, бащата на Бланка, който работеше заедно с него във фабриката, забеляза това, отиде до бара и му рече:

— Внимавай, Карлик, много бързаш!

Но Карел Мутъл рязко му възрази:

— Това си е моя работа, чичко.

Междувременно музиката стихна, двойките престанаха да танцуват и като по команда извадиха носните си кърпички, за да изтрият ручейчетата пот, които течаха по вратовете и слепоочията им в този салон сауна. Зачакаха следващия танц и дори не тръгнаха да се разхождат. След отморяващото танго щеше да последва някоя буйна полка, за която трябваше да съберат сили. Така че в този момент техните дробове се стремяха бързо да се надишат поне с този отровен, задимен въздух.

В това време откъм баровия плот с олюляваща крачка тръгна Карел Мутъл. Той се опря с две ръце на оградката пред оркестъра, а после хвърли на пулта пред капелмайстора една стотачка.

— А сега ще свирите за мен — заповяда той. — Едно соло за тази хубава двойка — посочи Бланка и Земан, които заедно с останалите очакваха следващия танц.

Вдигна ръце над главата си и пиянски запя:

Видях една хубава девойка

да стои на ъгъла…

Оркестърът веднага, с удоволствие подхвана мелодията. Останалите танцьори също. Те моментално схванаха „солената шега“ на Карел и се включиха в нея за забавление. Наредиха се в кръг около Земан и Бланка и запяха заедно с Мутъл.

Земан не познаваше съдържанието на тази песничка — затова се усмихна, прихвана Бланка през кръста и започна да танцува соло с нея тъй, както най-добре умееше. Ритъмът на песента беше жив и весел. Краката сами се отделяха от пода, а сърцата им трепкаха от радост: Вижте колко сме млади и двамата, колко хубаво танцуваме и колко ни отива да сме заедно.

… и от крак на крак

нетърпеливо да пристъпва.

Аз я хванах за брадичката,

но един полицай тогава…

Този момент очакваха всички — това беше най-хубавият номер в програмата на вечерта. Избухна смях чак до тавана. Какъв шегобиец се оказа този Карел! Погледнете само как се слиса милиционерчето, което, когато е в униформа, си играе на строг представител на закона!

… не сте виждали, хора мили,

такъв скандал да става.

Земан веднага спря да танцува, разбра всичко от въртележката ухилени физиономии край него. Кръвта му кипна, стегна гърлото му и се качи чак в слепоочията му. Дори не забеляза, че Бланка се изтръгна от него, цялата почервеняла от срам и стеснение, пресече кръга на заобикалящите ги хора и се скри в дъното на салона. Блед като платно, той стисна юмруци и се нахвърли върху Мутъл. Но противникът му бе готов за това нападение, очакваше го и му се радваше. Двамата яростно се хванаха за гушите, задърпаха се насам-натам с дива злоба в налетите с кръв очи.

В този момент се разнесе един кротък, но доста настойчив глас:

— Чакайте, другари, какво правите? Престанете! Пуснете се!

Неизвестно откъде се бе появило едно човече с очила, дребосък в милиционерска униформа, която бе твърде широка за момчешката му фигура. Това беше стажантът Лойза Бартик.

Той се приближи до вкопчилите си един в друг мъже и за голяма изненада на всички присъствуващи с неочаквана решителност успя да ги разтърве.

2

Те напуснаха гостилницата и излязоха в мразовитата февруарска нощ мълчаливо, без да продумат. Крачейки, Земан дозакопчаваше балтона си, вдигаше яката му и ядно пъхаше ръце в джобовете. Но вече беше поизтрезнял, прояснил главата си на чистия, щипещ нощен въздух и дори бе почнал малко да се срамува от невъздържаността, която бе проявил вътре, заради яростта, с която се бе нахвърлил върху пияния Карел.

Но можеше ли да постъпи по друг начин?

Усещаше сякаш обидата, която му бе нанесъл Карел Мутъл. Не беше насочена само лично срещу него, а оскверняваше паметта на баща му, засягаше прекрасния майор Калина от Испания, който го бе привлякъл да постъпи в редовете на милицията, стария подпоручик Видра, с който бяха преживели толкова много в този пограничен район, както и неговите приятели, момчетата от отдела за бойна готовност, които рискуваха живота си в сраженията със закоравелите военни престъпници от отряда на Щефан Бандера, когато се опитваха да преминат границата и да избягат на Запад.

А всъщност не бяха изминали и три години, откакто неговият другар от концлагера, старият комунист Вашек Калина, го убеди да подаде молба за постъпване в редовете на народната милиция. Земан дълго се колеба, никога не бе харесвал униформите и строгата дисциплина, повече му се искаше да се върне при своя струг във фабриката, при приятелите и спокойния мирен живот в родната Височина. Но след като убиха баща му, който още в първите мирни дни бе застрелян по време на пост от един колаборационист, разбра, че борбата все още не бе приключила, че битката за онази нова и по-справедлива република, за която бяха мечтали заедно с Вашек Калина и доктор Весели през дългите тягостни вечери върху наровете на концентрационния лагер, тепърва започваше. Той разбра това и подписа заявлението си.

И така се случи, че три години след края на войната той се намираше на служба в този пограничен район и не му оставаше време нито да живее нормално, нито да си намери момиче, да се влюби, да иде да потанцува, да поседи и да се позабавлява в компанията на другите младежи…

А не беше с нищо по-лош от тях. Висок и строен, с тесен ханш и добре развит мускулест гръден кош, с леко къдрави коси и лице по славянски закръглено и вечно озарено от малко момчешка усмивка. Тази усмивка му беше така присъща, че в моменти на гняв лицето му изведнъж ставаше чуждо, неотговарящо на цялото му същество, сякаш го бе взел назаем от друг човек. Всъщност неговото добродушно лице никак не подхождаше на строгата униформа, но след като вече бе станал военен, стремеше се честно да изпълнява своя дълг, както се бе отнасял почтено към всяка работа в своя живот.

И на всичко това Карел Мутъл искаше да се присмее?

Сержант Лойза Бартик, това новоизлюпено милиционерско пиле, което сега вървеше до него, не издържа повече мълчанието му и го попита:

— Ти наистина ли щеше да се сбиеш с него, Хонза?

Известно време Земан продължаваше да крачи към управлението на НМ, преди да му отговори:

— Не знам… Ако ти не беше дошъл… Та той е глупак… А тебе всъщност кой те изпрати? — внезапно попита и почти спря, изненадан, че този въпрос не му бе хрумнал по-рано.

— Онзи новият!

— Какво? Та той тук ли е? Постъпи ли вече?

— Да. Направо от гарата. Видра го доведе от вечерния влак. И веднага ни вдигна на крак!

— Строг ли е?

— И още как! Искаше да ми изхвърли радиопредавателя. Защото съм се занимавал с глупости и не подхождало на службата ми — оплака се, обиденият Лойзик.

Не след дълго пристигнаха пред сградата на околийското управление.

— Ще му мине — успокояваше Земан колегата си Бартик. Изглежда, че гневът му бе преминал напълно и сега в мислите си беше на съвсем друго място.

— След седмица тази затънтена дупка ще го приспи и ще започне като Видра да се интересува само от това, къде се устройват угощения и се събират да играят карти. Ще видиш, че накрая ще се превърне в един съвсем обикновен, приличен околийски началник.

Те се промъкваха в неосветения вход на околийското управление, а нейде зад гърба им се сипеха като топли златни капки последните приглушени тонове на карнавалната музика.

 

 

В центъра на строгото канцеларско помещение стоеше висок строен мъж, кръстосал отзад ръце.

Той гледаше малко надменно двамата новодошли и едва забележимо се поклащаше на пръсти и пети. Униформата на старши лейтенант му стоеше отлично и това бе забелязано от пръв поглед от двамата приятели. На гърдите си имаше лентичка с военни отличия. Истински войник с всеки сантиметър от тялото си. В неговата сянка сякаш се гушеше бившият началник на управлението подпоручик Видра.

— Какво сте си въобразили, господа? Това е околийско управление, а не гълъбарник. Пък вие тук дремете като някакви околийски дяволи, които си пощят бълхите, за да им мине времето. Отсега слагам край на тази идилия, добре запомнете това! Скоро тук ще се развихри истинска война. . .

Изпотеният Видра, който седеше в дъното на кабинета, нервно изтри челото си с кърпа:

— Всъщност аз вече от една седмица съм в пенсия, господин старши лейтенант — осмели се да се обади той, — аз само изчаквах вашето постъпване.

Старши лейтенант Блаха рязко се обърна към него:

— Вас никой не ви упреква. Кой ви заместваше?

— Старши подофицерът Земан — посочи Видра пребледнелия Хонза. — Той е много акуратен и съвсем благонадежден.

Обаче Блаха не го остави да довърши. Приближи се до Земан, доволен, че има конкретна цел, конкретна жертва, върху която да излее своето раздразнение и ирония:

— Е, господин старши подофицер? Къде бяхте, господин старши подофицер? На бал, нали?

— Аз бях приключил дежурството си, господин старши лейтенант — опита се да се защити Земан.

— Истинският полицай никога не е приключил дежурството си, поне при мен е така. Особено пък тук, на няколко километра от границата, която след една-две седмици може да се превърне и във фронтова линия. А тук при вас тази нощ дежурството се осигуряваше само от един стажант и един старшина — сипеше гръм и мълнии Блаха.

— Никой не беше обявил бойна готовност, господин старши лейтенант — отвърна Земан. Отговаряше спокойно и твърдо, но на никого не убегна какво усилие му костваше да се владее. Значи това го очакваше в бъдеще? А какво спокойствие цареше тук досега.

Старши лейтенант Блаха внезапно се втурна към бюрото на Земан, разбърка с ръка някакви листове хартия върху него и измъкна един измежду тях.

— Така ли? А това какво е? — пъхна той листа под носа на Земан, който напразно се мъчеше да разчете за какво става въпрос.

— Не се напрягайте, след като не знаете. Намираше се върху служебното ви бюро, докато вие бяхте на бала. Аз ще ви кажа за какво се отнася. Общодържавно съобщение за издирване на опасен военен престъпник, който вчера е избягал от Бор. Прочетох неговото описание и се сетих, че такъв подозрителен индивид пътуваше вчера с мен във влака. Този човек през цялото време ме наблюдаваше, слезе заедно с мен на гарата, държеше се много странно. Дали не е някой местен жител? Познавате ли го? Как е възможно да не знаете за него? Не би трябвало и мишка да ви избяга, щом като е обявено общодържавно издирване. Къде, мислите, ще се отправи един беглец? Към границата. А къде сме ние? На границата. Но според вас тук всичко е спокойно и можем да идем да потанцуваме на бала, нали така, господин старши подофицер?

В този момент телефонът на бюрото иззвъня.

Бартик притеснено се обади:

— Слушам.

В слушалката някой приглушено докладваше нещо. Земан и старият Видра стояха вцепенени и потресени от факта, че заедно с Блаха тук бе нахлул един съвсем друг свят. А самият Блаха се обърна с лице към овехтялата мазилка на стената и заразглежда окачения там календар с откъсващи се страници на тукашната потребителска кооперация.

Гласът от телефона млъкна, Бартик постави слушалката върху вилката, изправи се и развълнувано съобщи:

— Господин старши лейтенант, нашият пост рапортува, че току-що някой се е опитал да влезе с взлом в сградата на летището за безмоторни самолети. Човекът се изплашил от нашия караул и избягал в гората.

Блаха скочи с победоносна усмивка на тънките устни.

— Край на вашето спокойствие! Веднага вдигнете тревога! Отиваме там!

Само за миг служителите на НМ изхвръкнаха от сградата на околийското управление. Старият Видра, Земан, Бартик и набързо свиканият отряд за бойна готовност начело със старши лейтенант Блаха. Всички наскачаха в стария военен камион и в двата възстари мотоциклета. Шумът на моторите, които заработиха на високи обороти, прониза нощната тишина на спящия град, гумите изсвистяха, конусообразните светлини на фаровете лизнаха заскрежените тротоари и се плъзнаха по фасадите на къщите.

В момента, в който колата с милиционерите потегли в мразовития мрак, от нишата на срещуположната сграда се отлепи някаква сянка. Тя беше на мъж с тъмна непромокаема мушама и дълбоко нахлупена над очите шапка.

За момент той замря, още веднъж погледна към прозорците на обезлюдения участък, а после безшумно тръгна след червените следи на чезнещите в тъмнината стопове.

 

 

— Какво е това тук? — Блаха попита полугласно Видра. — Футболно игрище ли е?

— Не, вече стигнахме до летището на аероклуба. Използуват го тукашните любители на безмоторно летене.

— Какви самолети могат да се приземяват тук?

— След войната веднъж тук кацна и една дакота — не без гордост се похвали бившият началник на околийското управление.

— А охраната? — моментално го постави на мястото му Блаха. — Какви мерки предприехте, за да не кацне тук и втори път?

Видра не отговори.

Те претърсиха много внимателно гората, измръзнали от студа, недоспали си и отегчени от тази — както им се струваше — излишна работа. Оглеждаха всеки гъсталак, всяко храстче, вървяха от дърво на дърво и се взираха във всяка подозрителна сянка, но никого не намериха. Върху планинския склон се белееха няколко хижи. Механично пробваха вратите, прозорците, висящите катинари. И пак нищо!

Внезапно Бартик стисна лакътя на Земан и мълчаливо му направи знак с глава да погледне към една добре подредена купчина дърва, зад която сякаш нещо се помръдна. Този мълчалив знак се предаде от човек на човек. Преследвачите спряха.

Блаха светкавично извади пистолета си и извика:

— В името на закона — излезте!

Ала вместо отговор се разнесе изстрел, куршумът изпищя толкова близо до главата на Блаха, че студени тръпки го пронизаха.

Някаква тъмна фигура изскочи иззад цепениците и изчезна в гъсталака.

Веднага след изстрела преследвачите залегнаха и нервно започнаха да стрелят в мрака.

— Не стреляйте — заповяда Блаха. — Преустановете стрелбата! Искам да го заловим жив!

Моментално се втурна след бягащия. Земан веднага го последва. И двамата бързо изчезнаха от погледите на останалите мъже, които бяха приковани към земята. Само пращящите клонки и тропотът на стъпките подсказваха посоката, в която се развиваше яростното преследване.

— Хванах го — внезапно извика Земан. — Ето го!

Преследвачите се надигнаха и се затичаха към мястото, откъдето се чу гласът на Земан. Обаче успяха да видят само очертанията на две тела, които се търкаляха по земята. Накрая обаче Земан успя да избие пистолета на непознатия и да го изрита далече извън досега на ръката му. После притисна лицето му към замръзналия мъх.

Блаха бързо се притече на помощ на Земан, с ловка хватка изви ръцете на непознатия зад гърба му и го изправи на крака.

— Браво, Земан!

Обърна лицето на мъжа към себе си, но веднага разочаровано рече:

— Това не е той. Онзи от влака изглеждаше съвсем иначе.

После плъзна светлината по разкъсания му ръкав, през който се виждаше кожата на ръката му.

— Затова пък този има… това — посочи разголената ръка на мъжа. Върху кожата му бяха татуирани две мълнии SS! И девизът: Meine Ehre ist Treue.^[1]

Блаха се усмихна. За първи път, откакто бе пристигнал тук:

— Отведете го, Земан, щом като вие го заловихте!

После се обърна към Видра:

— А аз най-после ще мога да ида да се представя на председателя на ОНС.

 

 

Мястото и късният нощен час не бяха най-подходящи за едно официално представяне. Но, изглежда, че старши лейтенант Блаха си имаше свое мнение по тези въпроси.

Когато влезе, съпровождан от подпоручик Видра, в залата се възцари почти пълна тишина. Развълнуваните дебати и догадки, които в този момент преобладаваха по масите след известието за възникналата далечна престрелка нейде навън, замлъкнаха. Всички погледи се устремиха към новопристигналия, който може би щеше да им изясни всичко това.

Подпоручик Видра го заведе при масата, където седеше председателят на ОНС Брунцлик.

Блаха застана мирно.

— Господин председателю, разрешете да доложа, че по заповед на ръководните органи на Министерството на вътрешните работи току-що поех командуването на тукашното управление на НМ. Старши лейтенант Павел Блаха.

Брунцлик му стисна ръката, малко притеснен от неговата служебна коректност, както и от това, че такова официално представяне се извършваше посред нощ и пред очите на всички присъствуващи.

— Добре дошъл, господин старши лейтенант. Ние вече ви очаквахме.

С малко недодялана провинциална нетактичност той тупна стария Видра по гърба.

— Знаете ли, нашият Йозеф тук реши, че е по-добре, вместо да се занимава с борбата с престъпността, да стане пенсионер и да отглежда любимите си зайци, и ние нищо не можехме да сторим. Но се надявам, че тук ще ви хареса, обстановката е спокойна.

Блаха се усмихна иронично:

— Да! Току-що се уверих в това!

После се обърна и с поклон се представи на останалата компания. Галантно целуна ръка на госпожа Инка.

— Имате прекрасен тоалет, милостива госпожо. От Прага ли е?

— Вие разбирате ли от дамска мода, господин старши лейтенант?

— Ние трябва да разбираме от всичко. Понякога познанията ни относно произхода на дрехите или бельото на някой труп може да ни помогнат да открием убиеца.

Отговорът беше толкова делови, че радостната усмивка на госпожа Инка моментално угасна.

Но инженер Чадек незабавно се намеси:

— Няма ли да поседнете при нас, господин старши подофицер? Поне за малко?

Той посочи лентичката с военните отличия на гърдите на Блаха и споделяйки възхищението на останалите на масата, рече:

— Господа, това е биография!

Бързо помоли гостилничаря да донесе още една чаша, за да може първи да се чукне с този необикновен човек, който така неочаквано бе попаднал сред тях тази вечер.

— Дано при нас ви се наложи да изпробвате познанията си относно дамското бельо само върху живи тела.

Блаха с усмивка отпи от подадената му чаша и седна. Чадек сметна, че с това вече е преодоляна бариерата на официалностите, приближи стола си към него и с чистосърдечно любопитство го попита:

— Какво се случи, господин старши лейтенант? Говори се, че тази нощ извън града се завързала престрелка?

Блаха отвърна с усмивка на превъзходство:

— Нищо особено! Не обръщайте внимание! Това беше само една малка тренировка на лов за лисица!

— Вие обичате ли да ловувате?

— Страшно много!

— Тогава трябва да ви поканя да дойдете в моята вила. Ще ви покажа там колекцията си от оръжия и трофеи.

Блаха погледна госпожа Инка и рече с усмивка:

— Непременно ще дойда. Предполагам, че някои от вашите трофеи сигурно си струват. Непременно ще ме заинтригуват!

 

 

Тази весела карнавална нощ бе взела прекалено дълго да се проточва. Залата вече беше полупразна и меланхоличното настроение се полепваше по разпокъсаните гирлянди. Покривките на масите бяха изцапани от разлети напитки, измачкани и посивели от цигарена пепел, столовете безредно разхвърляни и върху тях седяха само малцина от онези, които все още не можеха да се решат да си тръгнат. Но оркестърът продължаваше да свири — макар и вече изнурено, без ентусиазъм — кой знае за кой път все същото танго, а в центъра на дансинга се мотаеха две от най-издръжливите двойки.

Единият от танцуващите беше Карел Мутъл, който след излизането на Земан, изглежда, бе завладял бойното поле и Бланка Свободова, която сега стискаше в обятията си, сякаш нямаше намерение никога вече да пусне.

Другите двама упорити танцьори бяха щабният капитан Кристек и госпожа Инка. Кристек едва се държеше на краката си. Той имаше тежкото дишане, изопнатите черти и оцъкления поглед на пиян човек, който отдавна е престанал да възприема окръжаващата го обстановка, защото алкохолът е притъпил всичко у него — зрението и слуха, мозъка и сърцето. Повече залиташе, отколкото танцуваше, влачеше безцеремонно своята партньорка по изтъркания дансинг и беше учудващо, че госпожа Инка все още го понасяше. Но и тя вече беше съвсем омаломощена от умора, прекрасният й тоалет беше измачкан, а прическата и лицето й сякаш бяха увехнали.

На почетната председателска маса инженер Чадек упорито разказваше нещо на своите сътрапезници. Блаха го слушаше с иронична усмивка в ъгълчетата на устните, а председателят Брунцлик все още седеше там, защото не се решаваше да си тръгне. Неговата жена, която през цялата вечер се бе чувствувала не на себе си до блестящата съпруга на фабриканта, неприкрито дремеше.

Чадек беше неуморим.

— Уверявам ви, господа, че това е най-хубавият бал в живота ми.

— Наистина ли? — усмихна се Блаха.

— Заклевам се. Всеки бал е най-прекрасният, защото може да се окаже и последен. Затова трябва да се гуляе и да се танцува до разсъмване. Който не знае това и вече си е отишъл, според мен е един дрисльо!

Оркестърът реши да приключи окончателно с един прощален валс. Кристек бе впил в партньорката си своите воднисти очи, клатеше се в кръста като пречупена тръстика и ако не беше се хванал за нея, навярно щеше съвсем да се пречупи.

Госпожа Инка хвърляше отчаяни погледи към своята маса, но Чадек не й обръщаше внимание, с ръка на сърцето се мъчеше с всички сили да излее в песен тъгата си от прощаването с младостта и любовта. Само старши лейтенант Блаха разбра. С бързо движение на ръката се увери, че всички копчета на униформата му са закопчани според военния правилник, и отиде на дансинга. Там отне госпожа Инка от обятията на Кристек.

— Разрешавате ли ми, господин щабен капитан? Мисля, че би трябвало малко да си починете!

И докато Кристек се опомни, той се завъртя с госпожа Инка чак в другия край на залата.

Кристек недоумяващо го проследи с поглед, а после ядосано се изплю:

— Въшльо!

Залитайки, той отиде до масата на Чадек, с треперещи ръце си наля чаша вино и наведнъж я изля в гърлото си. При това малко се поля, затова нервно взе да бърше реверите на официалната си униформа с изпотени длани. Мърмореше ругатни:

— Как може госпожа Инка да се компрометира с такъв… Та той е само един въшльо… комунист… милиционер…

Чадек престана да пее. Неочаквано съвсем трезво и разумно го поправи:

— Не говори така, скъпи мой. Той е мъж на ниво. А пък връзките с някого от милицията никога не са за пренебрегване. Особено пък сега. В края на краищата нищо не се знае. В Прага Носек^[2] е уволнил осем военачалници, които комунистите са сметнали за неподходящи. Може той да е един от тях.

— Този ли — отново презрително плю Кристек, — той е само един женкар и нищо повече.

На дансинга вече бе останала само една двойка.

Старши лейтенант Блаха и госпожа Инка.

Блаха се наведе към нея.

— Знаете ли как се чувствувам сега?

Инка моментално прие играта:

— Както и аз! Чудесно!

Той я поправи:

— Не, тъжно ми е!

— Защо? — учуди се Инка. — Не ви ли е добре с мен?

— Обзеха ме спомени.

— За някого ли?

— По-скоро за нещо — рече Блаха. — А всъщност и за някого. За приятелите, които вече не са сред живите. За веселите мъжки очи, които внезапно се изумиха, помръкнаха и паднаха от небето като звезди…

— Не ви разбирам.

— Под звуците на този валс — тихо й обясни Блаха — някога всяка нощ излитахме към Германия. Над оръдейните залпове! Към смъртта!

— В Англия ли бяхте по време на войната?

— Да. Летях на либерейтър^[3]. Като навигатор.

— А защо сега работите в милицията?

— Защо ли? Защото тази война все още продължава да съществува в нас. Не можем да я забравим, прекалено много свикнахме с нея. Необходими са ни вълненията, напрежението, опасностите — като наркотик. Иначе ще пукнем. Някои по тази причина постъпиха в чуждестранния легион. Други се отдават на пиянство. А пък аз станах полицай!

— Вие наистина сте странен човек, господин старши лейтенант!

— Съвсем обикновен съм. Като всички други. Поне в едно нещо.

Прощалният валс постепенно замря като нощна пеперуда с опърлени крилца. Блаха се обърна към матовите стъкла на големите прозорци на залата:

— Погледнете! Вече се разсъмва!

Интимно я притегли за лакътя към себе си и я отведе при масата. А на нея изведнъж й се стори, че я обзема някакво опиянение, съвсем различно от онова, което можеше да причини алкохолът, който бе изпила през тази нощ.

3

Зад прозорците на помещението на околийското управление на НМ настъпваше утрото с мътна, мъглива светлина. Земан с отвращение отблъсна по-далеч от себе си пълния с угарки пепелник — господи, как можем да пълним дробовете си с тази смрад… Той беше изморен до смърт, както и Бартик, който напразно очакваше да запише нещо, което по-нататък би послужило като протокол на следствено дело. Ала човекът, когото бяха арестували, мълчеше. Седеше неподвижно, със затворени очи, а лицето му през целия този безкраен час бе осветено от ярката светлина на електрическата крушка. Мълчеше, вглъбен в своята вътрешна самота или в презрението, което изпитваше към двамата мъже срещу себе си. Старши лейтенант Блаха, който преди малко бе влязъл в помещението, съблече шинела си и си наля вода от каната на умивалника. Мина покрай групичката хора около масата, без да погледне някого от тях. Сякаш не се провеждаше разпит. Като че ли той изобщо не го интересуваше.

Земан потисна прозявката си и без да прикрива умората си, зададе нова серия въпроси:

— Хайде говорете, още веднъж и за последен път ви питам! Да не сте ням, човече? Разберете, че сте в ръцете ни, и ние ще разберем всичко от вас. Днес, утре или след една седмица. Защо само си утежнявате положението? Какъв смисъл има всичко това? Хайде, говорете! Защо искахте да избягате? Как се казвате? Защо стреляхте? Кой ви даде оръжието?

Обаче разпитваният продължи да седи апатично, без нито един мускул да трепне по лицето му.

Внезапно Земан избухна:

— По дяволите, изведи го, Лойза, защото не издържам вече!

В този момент Блаха, който в ъгъла плискаше лицето си със студена вода, се изправи.

— Почакайте, Земан!

Извади цигара, без да бърза, небрежно я пъхна в устата си, още по-бавно извади запалката си, щракна я и подържа пламъчето пред устните си. Всмукна силно два-три пъти, а после остави цигарата свободно да виси, залепена на устните му.

Приближавайки се към разпитвания, като запретна ръкавите на ризата си до лактите, рече:

— Е, няма ли да проговориш, миличък?

 

 

Бившият началник, подпоручик Видра, изненадано вдигна глава, когато от помещението за разпити се разнесе първият вик. Той бе седнал зад бюрото си и бавно вадеше от чекмеджетата му разни дреболийки, които подреждаше на две купчинки отгоре.

Едната купчинка искаше да сложи в чантата си и да я занесе вкъщи, а другата щеше да остави тук. Всяко едно от тези предметчета, в които имаше по късче от неговия нелек служебен живот отначало в Словакия и в Подкарпатския край по време на войната, защото не искаше да изпълнява общата трудова повинност при фашагите в една фабрика в Бохумин, а след войната тук, в пограничния район, той взимаше в ръка, обръщаше го на всички страни, оглеждаше го, сякаш му се любуваше, и решаваше дали да го вземе. Всяко от тях като че ли представляваше някаква връзка между него и ежедневието му — но преди всичко между него и младостта му. С всяко от предметчетата сякаш се разделяше с една година от живота си, като със зърно от броеницата дни, които му бяха отредени на този свят. И изпоцапаният с мастило печат, и парченцето счупен, изгризан молив, с който си водеше първите бележки за бъдещите следствени протоколи, имаха особено значение за него в този момент на раздяла. Накрая извади старата си тренировъчна униформа, служебната чанта, батерийката и колана. Всичко това лежеше пред него като малка катафалка на големите събития, от които се бе родил този нов свят. Изведнъж му стана тежко и тъжно. Дори не забеляза, когато на вратата се появи Бланка Свободова. Вдигна глава и я погледна чак когато тя го заговори:

— Стягате ли се вече, господин Видра?

Видра кимна за поздрав, бързо се наведе и започна да рови в долните чекмеджета, сякаш се срамуваше, че бяха го изненадали в момент на слабост. Извади томовете с изтъркани от употреба корици и неволно ги запрелиства. Наказателен кодекс, сборник от закони, служебни наредби.

— Да, стягам се. Но изведнъж ми стана тъжно.

— Че защо? — поиска да го ободри тя. — Нали толкова много се радвахте, че ще имате повече време да се занимавате със своите ангорски зайци?

— Да, така е, само че… — не се доизказа Видра. Измежду книжата изведнъж откри нещо. Снимки! Дълго ги разглежда, а после ги подаде на Бланка.

— Виж, така изглеждах, когато бях на тридесет години. Тогава още ходехме в стражарски униформи. Красавец, нали?

— Хм! Красавец! — засмя се Бланка.

— Но полицейската служба, скъпа моя, не е занаят, тя е съдба — продължи разсъжденията си Видра. — Съдба, от която не можеш да избягаш до края на живота си. Без тази служба ще се побъркам край моите зайци!

Бавно извади служебния пистолет от кобура му и внимателно провери пълнителя и дулото, за да се увери, че са празни. За последен път го подържа между двете си длани, а после го постави върху тъжната купчина на своя отминал живот.

— Всъщност ти кого търсиш? Земан ли?

— Защо пък точно Земан?

— Ами, мислех си… струва ми се, че винаги, когато минаваш край него, скришом те проследява с поглед.

— Търся Лойза Бартик. Другарят Кржиж спешно свиква извънредно съвещание на ОК на Чехословашката комунистическа партия.

— Лойза се намира в съседния кабинет, при началника. Не знам дали ще го освободи веднага.

В този момент от съседното помещение отново се разнесе пронизителен писък. И още един!

Бланка се изплаши:

— За бога, какво става там?

— Разпит — обясни й Видра. — Обработват онзи човек, когото заловихме тази нощ.

— И при това го бият?

Видра се изправи обидено:

— В този отдел никога не се е било, добре запомни това, момиче. Поне по мое време не!

Ала независимо от това той влезе в съседното помещение, но веднага се върна пребледнял и с разтреперани пръсти.

— Веднага ще дойде! Началникът го освободи!

После тежко се подпря на рамката на вратата, сякаш му бе прилошало.

— Какво ви е, господин Видра? — завтече се към него Бланка.

— Нищо. Нищо… — и сякаш се мъчеше да се избави от някакъв кошмар, добави: — Струва ми се, че все пак се радвам, че ще се занимавам само с моите зайчета!

 

 

В очите на разпитвания сега се четеше животински страх, по врата му течаха ручейчета пот. Старши лейтенант Блаха постави пистолета на масата пред себе си, примъкна един стол, разкрачи се над него и седна.

— Кой те укриваше? Казвай!

— Кой ти показа пътя към границата? Казвай!

— Кой ти служи за свръзка тук? Казвай!

— Имената! Казвай! Казвай! Казвай!

При всеки въпрос удряше с линията по масата така, че тя изплющяваше като изстрел. После внезапно грабна пистолета и го долепи до слепоочието на човека.

— С това пукало ще ти прострелям ушите, носа и половината лице, ако не проговориш. Или ще ти пръсна мозъка в черепа. Ще броя до три. Говори!

— Едно… Две… Три…!

Натисна спусъка, но пистолетът беше празен. Главата на разпитвания трепна.

Блаха се разсмя. Извади от джоба си пълнителя и чак сега го пъхна в пистолета.

Остави пистолета на масата.

Изгасналата цигара все още стоеше залепнала на устните му. Той отново я запали, изпусна дим, а после я приближи до врата на разпитвания:

— Ти наистина ли си ням?

В този момент забеляза неодобрението и отвращението в очите на Земан. Върна цигарата в устните си и насмешливо рече:

— Толкова ли са ви слаби нервите, Земан? Ако не можете да понасяте това, свободен сте да си идете!

— Не — отвърна Земан. — Но не обичам тези неща!

— Сериозно ли говорите? И защо?

Земан бавно разгърна яката на униформената си риза и откри старите зараснали белези по врата си:

— И аз веднъж съм преживял това. Върху собствената си кожа. В концлагера по време на войната.

Блаха мълчеше, неочаквано бе престанал да се присмива.

— Струва ми се, Земан, че все още твърде малко се познаваме.

Престана да обръща внимание на разпитвания и се загледа право в очите на Земан:

— Само че между това, което те вършеха с нас тогава — и което ни учеха в школата, все пак има разлика. Знаете ли каква? Разликата в идеите! Ние бяхме защитници на един свободен свят, борещи се срещу злото, робството и потисничеството, и в името на тези свети човешки истини — всичко е свято. Разбирате ли? Всичко! И малко жестокост, и малко смърт…

Разпитваният, който през цялото време на разговора им нервно шареше с поглед, внезапно се втурна към пистолета, който лежеше на масата пред Блаха:

— Verfluchte bolschewistische Huren. Sie schmut zige Schweinhuren…^[4]

Бързо натисна спусъка на пистолета срещу тях, но и този път напразно.

Изглежда, Блаха само това и чакаше. С един удар събори разпитвания на пода и изби с крак пистолета от ръката му.

После вдигна пистолета, извади празния пълнител и с презрение го показа на непознатия:

— Глупак!

В стаята настъпи тишина.

Мъжът бавно стана от пода, кръв течеше от устата му. Изведнъж бе омекнал, заприличал на парцал, потресен, безволев. Заговори пресипнало, отсичайки тежко думите си като върху наковалня:

— Mein — Name — ist — Hans Jager — Ich — bin — Bloekleiter — aus — Teresin. — Ich — will — sprechen — Herr Kommissar.^[5]

Блаха му подхвърли мръсната кърпа от умивалника:

— Изтрий се! А вие, Земан, го отведете в килията му!

Земан недоумяваше:

— Но той иска да говори, господин старши лейтенант!

Блаха отново седна на стола, лениво се протегна и постави дългите си крака върху масата:

— Той вече ще говори по всяко време. А аз вече се отегчих!

Престана да забелязва Ханс Йегер, а и на Земан вече не обръщаше внимание. Извади от джоба си сгъваем парашутистки нож и захвана да чисти с него ноктите си, като същевременно тихичко си подсвиркваше прощалния валс…

4

Месен февруари през четиридесет и осма година се оказа необикновено мразовит. А и политическото положение в страната беше доста сложно. Три години след края на голямата война все още се водеха борби за окончателното формиране на следвоенна Европа. А нашата република беше един от спорните гранични камъни между двата свята. Ненапразно някога Бисмарк беше казал: „Който владее Чехия, е господар и на цяла Европа“. Тъй че именно за това сърце на континента се водеше борба — прикрита, рафинирана, ловка партия шах на големите играчи от световните политически центрове, разузнавания и агентури. И всички в страната, които участвуваха в тяхната игра срещу социализма и си служеха с високопарните думи — демокрация, свобода и тоталитаризъм, — всички онези Зенкл^[6], Пероутка^[7], Шрамек^[8], Дртина^[9] и Майер^[10], през първата половина на февруари се бяха впуснали в най-голямата политическа авантюра на своята кариера — в борбата за власт.

Правителствената криза всъщност започна още на тринадесети февруари. През този ден представителите на буржоазните партии успяха за първи път да осуетят правителствената сесия. Като предлог им послужи предполагаемата реорганизация на народната милиция, която бил подготвил — уж без тяхно знание — комунистическият министър на вътрешните работи Вацлав Носек, — и преместването на осем висши офицери от НМ от Прага в провинцията. Само привидно се интересуваха от народната милиция, а в действителност искаха да разбият цялата система на Националния фронт, да свалят правителството на Готвалд, да установят бюрократично буржоазно правителство, да изтръгнат онзи граничен камък между социализма и капитализма и да го преместят чак на източната граница на нашата република. Всъщност искаха да проведат антиправителствен, реакционен преврат.

През една ранна февруарска сутрин Бохоуш Кржиж, както и всички други ръководители на комунистическата партия из цялата страна, свика извънредно заседание на околийския комитет на партията.

Дълго звучаха думите на Кржиж в притихналото помещение на околийския комитет на комунистическата партия. Четеше им на глас телеграмата на Секретариата на Централния комитет, в която ги уведомяваха, че скоро, може би още сега, в следващия час или утре — ще се реши всичко.

Набързо запалената печка бавно излъчваше топлина, през запотените прозорци проникваше слабата светлина на мразовития, сънлив и мрачен февруарски ден. Комсомолката Бланка Свободова, вечно усмихната и тананикаща си, мургава като циганка девойка, удоволствие за всички мъжки погледи в града, бе вперила поглед в устата на Кржиж. Бяха я избрали за член на околийския комитет като представителка на младежите в този пограничен град кой знае как, може би повече заради открития й весел характер, ентусиазма, с който работеше в ръководството, ходеше на събрания и жертвуваше свободното си време за десетките мероприятия, които й възлагаше Кржиж, отколкото заради политическия й опит. Може би затова сега и не разбираше много добре всичко, което се съобщаваше в телеграмата с ясни, строги изречения. Но виждаше съсредоточеното изражение в очите на всички присъствуващи, почувствува напрежението в залата, което премина и у нея.

Кржиж продължаваше да чете отсечено, сякаш с остър нож отрязваше филии от наченатия самун хляб.

— … Секретариатът на партията, съзнавайки опасността, която застрашава народнодемократичния строй и сигурността на новата ни република, взе решение да предприеме всички необходими мерки, за да осуети нечестните намерения на реакционерите и да обезпечи по-нататъшното мирно развитие на републиката…

И по-нататък:

— … В настоящия критичен момент е необходимо всички трудещи се, работници, селяни, занаятчии, интелигенция, всички демократични и прогресивни сили, без оглед на партийна принадлежност, да се обединим и дружно…

На това място Кржиж неочаквано спря и погледна с упрек Карел Мутъл, а после повтори:

— … дружно, чехи и словаци, да се вдигнем в бойна готовност и с всички сили да задушим още в зародиш всички подривни намерения на реакцията, за да защитим интересите на държавата и народа!

Изведнъж той си даде сметка, че всъщност досега не се беше замислял доколко може да разчита на всеки един от тях в този решителен момент, какво отношение ще вземат към въпроса, дали някои няма да се разколебаят, да не издържат, да се огънат. Нямаше пред себе си онзи сплотен колектив, с който бе свикнал във фабриката и в старите партийни организации. Тук имаше хора от всички краища на Чехия, Морава, Словакия, имаше и цигани, всякакви прелетни птици, градска измет на обществото и селски пролетариат, честни хора и златотърсачи, авантюристи и кариеристи. Много трудности срещна в работата си, когато пристигна тук преди три години. Тогава, току-що завърнал се от райха, той се бе явил в Секретариата в Пилзен и с младежки ентусиазъм бе настоял да му възложат някаква задача. Бяха го попитали дали разполага с някакво превозно средство. Той кимна утвърдително — имаше един стар велосипед. „Тогава ще идеш на границата. В Таховско, Клатовско или Домажлицко, където искаш, и ще основеш там партийна организация“. — Той си избра това градче и пристигна. Тогава беше малко смешно да работи като партиен секретар тук. Имаше само двама комунисти — той и Свобода. Да, на него може да разчита, той е стар, изпитан другар. Цялата война бе прекарал в концлагер заедно с жена си, а за дъщеря им през това време се грижеше една стара леля нейде в Морава. Той се върна, но жена му остана в концлагера. Не можеше да живее без нея вкъщи, всичко го потискаше, задушаваше се от мъка, затова взе дъщеря си и пристигна тук. И Бланка сигурно няма да се огъне, въпреки че е още младо девойче, което мисли повече за ергените, отколкото за политиката. Бе израсла тук в другарска среда и имаше добър корен от баща си. А онзи развейпрах Карел Мутъл? Той е честолюбив, буен, малко необуздан, горд и винаги готов да се сбие човек, но иначе е ненадминат майстор, можеш да му възложиш каквато и да е работа, и той ще се справи. А освен това е с чисто сърце, откровен и честен към хората. Да — и на него може да разчита. А на жена си Мария? А на „пражанчето“ Бартик? Всъщност на всички, които самият той бе избрал, приел в партията и възпитавал в този околийски комитет. Ако не им вярваше, не можеше да вярва и на себе си!

Първи реагира старият Свобода:

— Сега в Прага обстановката навярно е много нажежена!

Всички присъствуващи се обърнаха с облекчение към Свобода, угнетителната тишина, настъпила след доклада на Кржиж, най-после бе нарушена, огромното напрежение при мисълта за това, което щеше да последва през близките дни, се поотпусна при тези малко прегракнали думи на Свобода, стопи се във въздишките, в необходимостта да си поприказват, да разменят мнения, да обсъдят ситуацията.

— Сега навсякъде е нажежено, Йозеф — поправи Кржиж Свобода. — И тук. И във всеки от нас!

— Тук ние ще се справим, Бохоуш — оптимистично му възрази Свобода, — тази околия е червена, тук всички хора от фабриките, селата, канцелариите и магазините са с нас. Видя ли как отпразнувахме тук миналата година Първи май? Или пък Великата октомврийска революция?

— Обаче на председателя на околийския народен съвет Брунцлик не може да се разчита. Голяма грешка беше, другари, че допуснахме този пост да заеме представител на социалдемократите.

— Аз ще си поговоря с неговата Божка — неочаквано предложи Кржижова. — Тя работи на машината до мен.

— Освен това трябва да имаме предвид и господин щабния капитан Кристек — продължи Кржиж — с неговата Бранническа организация. Също и господин инженера Чадек с много интересната му фабрика за ловджийски оръжия и муниции.

Хората се оживиха, сега вече събранието заприлича на всички други, на които всеки се изказваше без задръжки. Столовете скърцаха, разпалените дискутиращи се натискаха към масата и искаха думата, от цигарите се издигаха стълбчета дим, най-после отново бяха придобили увереност и намерили твърда почва под краката си.

— Но нека не забравяме, Бохоуш, че в тази фабрика работим ние! — отвърна старият Свобода. — Чадек никога не се е бъркал в политиката. Той по-скоро е технически мозък, любител на пушките. И много внимава да не си развали отношенията с нас. Нали видя, че по време на бала дойде при теб.

Мутъл не издържа и се провикна:

— По-скоро при Кржижова, нали?!

Събранието се разтресе от смях. Обаче Кржижова не се разсърди:

— Мерзавецо — подхвърли тя към Карел.

Обаче Мутъл не трябваше да се обажда. Само отново привлече вниманието на Кржиж към себе си:

— Добре, че проговори, Карел. За малко щях да забравя случилото се на бала. В края на събранието, другари, ще обсъдим партийното провинение на Карел Мутъл, който предизвика груб скандал на обществено място и с това хвърли сянка върху доброто име на партията точно в този труден момент!

Мутъл скочи от стола си:

— Какво? Значи човек не може да се сбие и на танцова забава с един женкар, който досажда на момичето му?

Бланка заканително го попита:

— На кого?

Мутъл я погледна, укроти се и веднага се поправи:

— На момичето, с което иска да танцува.

— Не може — изръмжа Кржиж, — особено ако е член на околийския комитет и ако се сбие с комунист, а Земан е член на партията, а освен това, както сам знаеш, нашата партия се намира в особено труден период!

— Ах, леле! Както взе да ги изброяваш, трябва да се готвя за един хубав пердах. Вече треперя от страх — ухили се Карел.

— Този смях ще ти преседне, ще видиш — сгълча го Кржиж, а после отново се обърна към всички присъствуващи. — Но мисълта ми сега, другари, не е за Брунцлик, нито за Чадек, нито пък за щабния капитан Кристек. Най-много ме интересува дали в критичните дни, които ще последват, ще можем да разчитаме на нашата милиция?

Лойза Бартик, който почти заспиваше зад очилата си, мълчеше и само слушаше, изведнъж се наежи:

— Как може въобще да поставяш такъв въпрос, другарю секретар? Нима някога се е случвало ние да не подкрепим партията? Нима някога сме се огънали?

— Почакай, Лойзик — опита се да утеши Кржиж справедливия гняв на Бартик, — аз знам, че на теб мога да разчитам. На Земан и на останалите служители също. Но — сега вие имате нов началник!

Той изпитателно се вгледа в очите на Бартик.

— Кажи, какъв е той!

Бартик отвърна:

— Суров човек!

— И това е всичко?

— Владее до съвършенство работата си. Военното дело и милиционерската работа са в кръвта му. Бих казал, че е по-голям кадър, отколкото подхожда за мащабите на околията ни.

— И това е всичко? — настояваше неуморимо Кржиж.

— Не обича немците! Патриот е!

— Поне нещо! — Кржиж се намести на стола и приглади все още гъстите си тъмни коси.

— Тогава слушай, Лойза — продължи той. — Сега ще ти задам един директен въпрос. Знам, че го познаваш само от няколко часа и е трудно да се определи. Но в живота на комуниста съществуват моменти, когато няма време за протакане и трябва веднага да се вземе решение по някой важен въпрос. С помощта на своя класов инстинкт. И така, кажи сега: ще можем ли да разчитаме на него, когато положението вземе да става опасно?

Бартик дълго мълча, колебаеше се. Загледан надолу към колана си, той усещаше десетките очи, които се бяха втренчили в него.

А после малко притеснено, но все пак решително, отвърна:

— Да!

 

 

Със силна прозявка Земан се изтегна върху кушетката. След тази тежка нощ се чувствуваше като пребит. Но не можа да заспи. Гледаше тавана и размишляваше.

До масата бе седнал Лойза Бартик с очила на носа, също така ядосан и възбуден, и може би, за да се успокои, човъркаше с поялника в многократно поправяната стара трофейна немска радиопредавателна станция. И сякаш между другото подхвърли:

— Хонза, заради вчерашното сбиване Карел Мутъл получи мъмрене с предупреждение.

Земан свирна:

— Дявол да го вземе!

И веднага се разсмя:

— Не му върви. Малко ми е жал за него. Но все пак му провървя, че ти дойде да ме извикаш, иначе щеше да получи порядъчен пердах. И все пак ще е жалко, ако Бланка тръгне с него.

Обаче Бартик, без да вдигне поглед от работата си, добави:

— Ще трябва да разгледаме и твоя случай в организацията. Не се сърди!

Земан веднага престана да се смее, седна на кушетката и раздразнено попита:

— Само заради това ли те повикаха там?

— Не, не заради това. Ставаше въпрос за нещо много по-сериозно. Нали четеш вестници.

— Да. Нещата в републиката взеха да се развиват много зле. Но ако беше жив баща ми, щеше да каже: „Спокойно, момчета, Готвалд ще се справи!“

Известно време Бартик продължи мълчаливо да се занимава със своя приемател.

— Питаха ме също и за Блаха — тихичко призна след малко той.

— И ти какво им каза?

Бартик се поколеба:

— Че да.

— Какво да?

— Ами че може да се разчита на него.

Земан се замисли.

— Не знам, Лойза. Аз не мога добре да го разбера. Малко ме е страх от него. Но е истински мъж. И знае какво иска. Може би е добре, че точно сега е тук при нас. Умее да бъде строг! Способен е бързо да вземе решение и да издаде заповеди. Сигурно няма да се суети като Видра, когато стане въпрос за нещо важно…

Бартик остави настрани поялника си и започна да изпробва музейния си апарат. Въртеше копчето и улавяше цяла скала от пискливи звукове, които можеха да проглушат ушите на един обикновен простосмъртен.

Земан нервно се обърна към стената.

— Няма ли да престанеш с този шум? По-добре да беше си легнал, щом като трябва да сме в бойна готовност, а още нищо не се е случило… Та ти не си спал цяла нощ!

Обаче Бартик мечтателно се усмихна:

— Ти не можеш да ме разбереш, Хонза. Не можеш да си представиш колко е хубаво това. Особено нощем… Когато уловиш, да речем, сигнала на някой кораб, който се намира нейде под Южния кръст в Пасифика… или на самолетите. Целият свят… а когато се вслушаш много внимателно, можеш да чуеш и шепота на звездите…

— Ти нещо си се побъркал, Лойзик — засмя се Земан. Но веднага стана сериозен и се върна към мисълта си в началото на разговора. — Предпочитам сега да съм в Прага. Там се решава всичко. Завиждам на нашите момчета, които могат да бъдат там, да стоят на пост и да се бият и за нас… А ние тук какво? Най-многото можем да се търкаляме на кушетките и да изчакваме… В тази затънтена, сънлива дупка никога нищо сериозно не може да се случи…

Лойзик, който през цялото време въртеше копчето на своя приемник, внезапно извика:

— Хонза, ела тук!

И го каза така, че Земан наистина стана и се приближи до него. Бартик развълнувано му подаде едната слушалка, от която се разнесоха силни, бързи и пиукащи звуци:

— Чуй — извика разтревожено, — вчера това го нямаше тук. Само аз притежавам такава играчка. Тук нейде има вражеска радиостанция. Това, което чуваш, е някакъв… нелегален… предавател. Предава оттук — и с шифър!

5

През неделната сутрин по горския път вървяха инженер Чадек и неговата съпруга Инка, за да покажат на госта си красотите на своя край. Чадек непрекъснато говореше, показвайки на старши лейтенант Блаха различните забележителности, докато Блаха говореше съвсем малко, а госпожа Инка никак. Краката й прекалено често се подхлъзваха по тясната горска пътечка и при всяко препъване тя с благодарност приемаше любезно подадената ръка на Блаха.

Те излязоха от гората и застанаха в края на урвата. Чадек разгърна дългия провиснал клон на един смърч и неочаквано пред Блаха се откри прекрасна гледка към широката зона на граничния горски пояс.

Изглежда, че това беше любимото място на Чадек, което всеки път го пленяваше със същата сила. Искаше му се то да въздействува по същия начин и върху Блаха.

— Погледнете, господин старши лейтенант. Не е ли прекрасно? Знаете ли, аз си имах много хубава работа в оръжейната фабрика в Бърно и дълго се колебах, преди да се захвана с тази авантюра с тукашната фабрика. Инка много плака, не й се искаше да напусне компанията си в Бърно. Непрекъснато повтаряше — границата, това е краят! А виждате ли, сега не бих сменил това място за никое друго в света. Ако знаехте само колко дивеч има тук! Сърни, елени, глигани. И ако действително обичате да ловувате, ще ви поканя на лов за лисици. Разбира се, ако имате време и желание.

Блаха гледаше, без да се вълнува особено.

— А защо да нямам?

— Само не казвайте, че не знаете какво става сега в Прага. Правителството се разпада. Точно заради вас, заради неудачите в Министерството на вътрешните работи. Има правителствена криза. Господ знае какво може да се случи…

Блаха се върна на пътечката и спокойно предложи ръка на госпожа Инка, която я прие със светнали очи.

— Вижте какво, господин инженер, полицията бе създадена, за да брани реда, законите и държавните интереси на страната. Независимо кой е на власт — Готвалд или някой друг. За нас винаги ще има хляб… Казахте, че ще ме поканите на лов за лисици? — промени темата на разговора той. — Но без кучета ли? За това е необходимо да имаш доста голямо търпение и да си много сръчен в стрелбата. Умеете ли да стреляте добре?

Вместо отговор Чадек свали от рамо ловджийската си пушка, прицели се във върха на един висок смърч, където се полюляваше грозд от златнокафяви шишарки, и с един изстрел улучи една от тях.

— Добре — похвали го Блаха.

А веднага, след това извади от калъфа под мишницата си своя служебен пистолет и изстреля серия патрони във върха на същия смърч.

Всички останали шишарки една след друга се изсипаха на земята.

 

 

Тясната пътечка водеше през гъстата гора към една полянка, образувана от изсичането на дърветата, където съвсем неочаквано и без предупреждение се появи дървена двуетажна вила. Всеки би очаквал на това място да срещне по-скоро някоя примитивна туристическа хижа, отколкото тази солидна, може да се каже, дори луксозна, сграда, засенчена от множество смърчове.

Съпрузите Чадекови поведоха госта си към своята лятна резиденция.

Инженер Чадек се спря и с театрален жест посочи вилата.

— Приказно място, нали? — обърна се той към Блаха в очакване на неговата възторжена реакция.

Но Блаха само едва забележимо повдигна вежди.

— Хм… Безспорно…

— Елате, елате — подкани го Чадек, за да прикрие разочарованието си. — Ще я видите отвътре.

Блаха го последва със своята бавна, люлееща се походка, пъхнал ръце в джобовете на шинела, и повдигнал глава, за да огледа множеството затворени прозорци.

— Значи това е вашата ловджийска хижа, господин инженер — отбеляза той накрая.

— Да, господин старши лейтенант. Бивша собственост на един оберщурмбанфюрер, а сега — моята лисича хралупа!

— Лисича хралупа ли? — засмя се Блаха. — По-скоро ми прилича на луксозна, тапицирана с кадифе кутия за сребърна лисица.

Госпожа Инка вървеше след тях. С иронична усмивка тя гледаше двамата мъже пред себе си и сякаш ги сравняваше. Боже, колко се бе променил нейният Риша! А нали някога беше също така строен, така остроумен, интелигентен, привлекателен и забавен като този хладнокръвен и самоуверен полицай? А сега? Все още е приличен на вид, но защо ли всички мъже, след като постигнат своето и се оженят, веднага се разпускат, угояват се като скопени петли и трупат сланина както на корема, така и в душата си? Само връзката с една нова жена би могла да ги пораздвижи. Всяка умна съпруга би трябвало да се постарае нейният мъж да си има любовница. Само така мъжът й ще се поддържа в добра форма!

Чадек нетърпеливо извади ключа от джоба си, пъхна го в ключалката, тежката дъбова врата се раздвижи в рамката и изпъшка.

— Ако разрешите, ще мина пръв — спусна се Чадек към следващата врата вдясно и бързо заотваря един след друг прозорците.

Блаха заразглежда дървената ламперия и многобройните снимки на непознати ловци, окачени по стените. Върху пода бяха постлани кожи, в камината приготвени цепеници, само да драснеш клечка кибрит. Не липсваше и препарирана глава на лисица.

— Седнете, господин старши лейтенант — покани го Чадек, — веднага тук ще стане по-уютно. — Драсна клечка кибрит и след малко пламъците в камината плъзнаха по белезникавата кора на брезовите цепеници.

— Знаете ли, фабриката, пушките — това е моето хоби. Домът, вилата — моят уют и спокойствие. Но това тук е моята любов.

Чадек седна в люлеещото се кресло и мечтателно се залюля.

— Когато имам възможност, винаги тичам тук. Сядам пред камината, гледам пламъците, вдишвам уханието на гора и смола, което разпръскват горящите цепеници, и мечтая. И знаете ли, че тук ми хрумнаха моите най-сполучливи идеи. Живият огън — това е нещо чудесно…

Госпожа Инка съвсем делово прекъсна неговия сантиментален монолог.

— Но все пак те ще ти отнемат всичко. Фабриката, вилата и мечтите ти. Вече се готвят да го сторят, не съм ли права, господин старши лейтенант?

Блаха сякаш не я чу. Бавно продължаваше да разглежда обстановката. Накрая се спря срещу стената, на която бяха окачени множество ловджийски пушки.

— Това ли е прочутата ви колекция, господин инженер?

Чадек моментално се пробуди от своята замечтаност.

— Харесва ли ви? — попита зарадван той и стана от креслото.

Блаха откачи от стената една трицевна пушка:

— Особено тази трицевка. Марка „Щул“, ако не се лъжа. Стреля с две сачми и един куршум. Чудесно оръжие с оптически мерник.

При тези познания, които прояви Блаха, на Чадек му секна дъхът.

— Да — а сега ме поставихте на колене. Всеки посяга първо към тази инкрустирана със сребро карабина „Ланкастър“.

— Да, тя е приятна за окото. Или пък да идеш с нея в неделя на селския мегдан и да очароваш момите. Но на лов в гората винаги бих предпочел тази стара марка „Манлихер—Шьонау“.

Той откачи от стената следващата пушка, разгледа я и я подаде на Чадек.

— Вие наистина разбирате от пушки — засия Чадек. — Поразително! Ще трябва да ви се похваля.

И пак посегна към стената, за да откачи следващата пушка.

— Вижте тази пушка марка „Хамерлеск“. Чудесно оръжие, нали? А това тук е пушка, произведена в нашата фабрика „Збройовка“ в Бърно. Има си своите традиции и се ползува с добро име в голяма част от света. Върху нея съм работил в Бърно редица години. А ето тук се опитах да съчетая качествата на предишните две пушки. Погледнете тази комбинирана пушка за сачми и патрони. Започнахме да я произвеждаме в нашата фабрика тук и смятам, че ще има голямо бъдеще. Опитайте колко е лека и как удобно седи на рамото. А какъв мек спусък има!

Инка, която явно скучаеше, нетърпеливо се намеси в разговора:

— Хайде, стига толкова! Сега вече сте загубен, господин старши лейтенант. Добре го познавам. Може да почне с часове да ви разказва как възнамерява да популяризира новата си пушка сред американците, които ще кани на лов от Германия, и как ще почне да изнася изобретението си чак в Америка. Виж какво, скъпи — приближи се тя към Чадек. — Първо, бъди така любезен да предложиш на господин старши лейтенанта нещо за загряване, после раздухай хубаво огъня в камината й донеси дърва, за да има с какво да го подклаждаме. И чак тогава можеш да започнеш своите тиради.

— Прощавай, скъпа — опомни се Чадек, премести креслото на Блаха по-близо до камината и отвори вратичката на едно малко барче в шкафа:

— Какво ще пиете, господин старши лейтенант? Джин, уиски, коняк, водка?

Ала старши лейтенант Блаха си избра нещо много по-различно. Посочи една бутилка и с елегантна ирония рече:

— Ето тази съвсем обикновена народна борова ракия. Поне ще бъде стилно, след като в тази страна на власт е народът.

— А за мен коняк — помоли Инка.

Чадек наля и на двамата.

— А сега ме извинете за момент. Ще донеса няколко цепеници, за да има с какво да поддържаме огъня.

Чадек излезе навън, а Инка нервно си запали цигара.

— Прощавайте, че е толкова непоносим. Отегчителен бърборко и самохвалко. На човек като вас това сигурно му действува на нервите.

Блаха се засмя.

— Знаете ли кое у вас, жените, винаги ме е възхищавало?

Инка сви рамене.

— Знам ли? Може би женствеността, нежността, беззащитността, сексът?

— Не — още по-силно се разсмя Блаха, — не, напротив. Вашата хладнокръвна, обмислена пресметливост, вашата студенина, стигаща до жесток цинизъм. И всичко това е скрито под една нежна, сладострастна котешка маска.

Как я дразнеше този мъж със своето превъзходство и присмеха, който виждаше да се таи в премрежените му очи, въпреки че се стремеше да разговаря сериозно и галантно с нея. Но същевременно и я привличаше. Именно с този свой цинизъм, с увереността, че може да притежава всички и всичко, но не се нуждае от никого и всичко му е безразлично. Затова искаше да го има. Страшно много го желаеше, та поне за миг да го види покорен, просещ, поне за момент да има власт над него.

Инка протегна чашата си, която държеше със своите дълги, грижливо гледани пръсти, към чашата на Блаха.

— Няма ли да пием?

Те се погледнаха в очите като двама противници на ринга, които оценяват с поглед своите качества и сила.

Чукнаха се и пиха.

— Когато бях в Лондон, една нощ се разхождах край брега на Темза с една очарователна английска студентка. Нежно я галех по ръцете, по шията, по тялото, целувах я… Повече не смеех да си разреша, защото беше много млада. Говорех й най-прекрасните, най-нежните, най-поетичните безсмислици, които бях способен да измисля. Но тя неочаквано ме прекъсна: „Ако ме желаеш поне малко, излишно е да си губим, времето. Тази нощ вкъщи няма да има никой — ела у нас, а на сутринта ще довършиш приказките си…“

Инка прие играта:

— И аз ли трябва да постъпя така?

Блаха усети, че тя се хвана на играта му, и му се прииска да се пошегува:

— Нима също имаме толкова малко време?

— Също. Той може всеки момент да се върне.

Блаха я притисна към себе си, целуна я и тихичко й прошепна в ухото:

— Трябва, да ти призная, че след онзи валс, който танцувахме заедно, все още чувствувам уханието на тялото ти и непрекъснато мисля за очите ти.

Обаче Инка студено го прекъсна:

— Пак си губите времето.

Но той неочаквано излезе от играта и съвсем глупаво попита:

— А какво трябва да направя?

— Ако поне малко ме желаеш, ела тук утре в десет часа сутринта. Той няма да бъде тук, ще замине за Пилзен и ще се върне чак през нощта. Целият ден ще бъде само за нас. И тогава ще се доизкажеш…

Тя извади от джоба на своето три четвърти кожухче резервния ключ от вилата и го подържа пред очите на Блаха. Известно време двамата се гледаха, а после Блаха взе ключа и го скри в джоба си.

В този момент влезе Чадек с наръч току-що нацепени брезови трески.

— Това е резерв, който ще стигне най-малко за два дни. Доволна ли си?

Той постави дървата до камината и започна да изтърсва полепналите по ръкавите му тресчици.

6

И отново настъпи нощ.

Мразовита и тъжна нощ, под чийто тъмен воал нейде високо трептяха ярките точки на звездите. Само че сега нямаше карнавална музика, която да нарушава спокойния сън на спящите…

Вече трета нощ, откакто тук пристигна новият началник на управлението, старши лейтенант Блаха. Като че ли не се нуждаеше от сън този странен човек, който сякаш бе паднал тук от небето. Някои бяха очаровани от него, други наплашени, трети изпитваха уважение, а у Земан се появиха бръчки по младото му лице. Странен човек! Неуморим, неспокоен, не оставяше нищо да убегне от погледа му, напръскването със студена вода пропъждаше умората от лицето му, а вечната, бабаитски прилепнала към устните му, цигара, сякаш му възвръщаше енергията. Негодуваше, ругаеше, но в мислите си беше съвсем другаде, нейде във висшите сфери, където шепата провинциалисти, оказали се под неговото командуване, не смееха дори да надзърнат.

Прозорците на кабинета на околийското управление на НМ самотно светеха в безлюдната улица. Старши лейтенант Блаха се намираше в необикновено добро настроение. По навик крачеше напред-назад в кабинета, кръстосал отзад ръце, с изправена стойка и повдигната нагоре брадичка, и развеселено слушаше развълнувания рапорт на двамата луди романтици — Земан и Бартик — относно тайнствения предавател. Когато свършиха, думите на Блаха ги обляха като леден душ:

— Струва ми се, че прекалявате с четенето на криминални романи, момчета — рече той презрително. — По-добре ми доведете арестувания, Земан. Нека довършим работата си с него.

Изглежда, че Блаха беше специалист по нощните разпити.

— Слушам — изпъна се Земан и излезе.

Блаха спря пред Бартик, който стоеше в безупречна стойка мирно и напрегнато очакваше да чуе мнението му:

— Значи твърдите, че сте уловили нелегален предавател, Бартик? А сигурен ли сте в това? Та вие сте само един обикновен любител, човече! Кой знае какво сте чули!

Обиденият Бартик искаше да възрази, да защити своята чест на професионален радист, но Блаха не го остави да говори:

— Знаете ли какъв срам ще берем, ако вдигнем фалшива тревога и накараме да пристигне тук цялата радиотехника на милицията напразно?

Бартик упорито мълчеше, убеден в правотата си, а в очите му се четеше явно неодобрение.

— Е, добре, напишете протокол, а аз ще се заема със случая — отстъпи Блаха.

В този момент на вратата се появи пребледнелият и разтревожен Земан:

— За бога, господин старши лейтенант… Онзи Йегер се е… обесил в килията си!

— Какво? С какво се е обесил, човече?

— С кърпата, която му дадохте!

Блаха изкрещя:

— По дяволите, момчета, не можахте ли да внимавате повече? Такъв дяволски необикновен случай! Знаете ли какви неприятности ще си имаме заради това горе?

Той извади от джоба си своя парашутистки нож и се втурна към килията за предварителен арест.

Ръцете на Земан трепереха:

— Ей, че работа! Пак ще си имаме неприятности!

— Е, какво пък — защитаваше се Бартик, — нали той му даде кърпата!

Блаха отново се появи на вратата и измери с поглед двамата нещастници, които виновно стояха пред него. После натисна пружината и сгъна своя фински нож, който все още държеше в ръката си.

— Отрязах кърпата и поставих обесения на пода. Вече беше късно. Извикайте лекар да напише смъртен акт и съставете протокол.

И отново, сякаш лавината от гняв пак се надигна в него, се разкрещя:

— Занимавате се с глупости, Бартик, а службата си гледате така, че заслужавате да ви пъхна в затвора!

Грабна от закачалката коженото си палто и шапката, излетя от кабинета и затръшна вратата след себе си.

Дълго време след неговото излизане никой в помещението не посмя да помръдне, не се чу дори и мишка да изписка.

 

 

Отдавна беше настъпило утрото и червеникавото кълбо на зимното слънце с мъка си пробиваше път през валмата от бяла мъгла.

В общата спалня на околийското управление на НМ всички бяха облечени в униформи, с оръжие под ръка и уморени лица. Цяла нощ се бяха редували двама по двама на караул, чувствуваха се съвсем изтощени, но никой не можеше да заспи. Бартик упорито седеше до своя приемател със слушалки на главата и измъчваше скалата.

— Престани вече — помоли го Земан. — Няма смисъл, Лойза. След малко пак отиваме на пост. По-добре хвани Прага, за да разберем какво става там. Имам чувството, че днес нещо ще се случи в столицата. Ненапразно ни вдигнаха в бойна готовност тази нощ!

— Каза ми, че съм само един любител — твърдоглаво държеше на своето Бартик. — Но аз го чух. Със собствените си уши чух онзи непознат, който предаваше оттук…

И продължи да се занимава със скалата с такава упоритост, която никой не очакваше от това очилато момче. Внезапно развълнувано извика:

— Пак го хванах! Ела тук, Хонза! Ела бързо!

Земан доста неохотно се надигна от кушетката.

Бартик му подаде едната слушалка.

— Чуваш ли? Предава с шифър. И някъде оттук наблизо, Доста силно се чува…

Той почна да върти своята примитивна антена.

— Момчета, жалко, че нямам радар… Или че не сме двама, за да го засечем… Навярно е в онази посока… Към летището… Или зад него в гората… Близо до вилата на Чадек…

Земан остави слушалката и се втурна към автомата си.

— Хайде, тръгваме — изведнъж се реши той, кимна на Бартик и забърза навън.

За секунда изненаданият Бартик се загледа след него, после зарадван взе оръжието си и излетя след него.

 

 

Крачка по крачка те си пробиваха път през гъсталаците покрай високата гора с готови за стрелба оръжия. Стремяха се, доколкото е възможно да се движат безшумно, но въпреки това тук-таме се случваше някое сухо клонче да изпука под краката им или пък подплашена птица да издаде присъствието им с разтревожения си крясък.

Те оглеждаха всички тъмни ъгълчета, повдигаха надвисналите клони на смърчовете, надничаха в деретата. Вървяха в определената посока по малко необичайно трасе, извън горските пътечки, докато накрая на полянката пред тях се появи ловджийската вила на Чадек.

Земан и Бартик поспряха, скрити зад едни ниски борове, и внимателно се огледаха и ослушаха. Никъде нищо. После бързо прекосиха пространството, което ги отделяше от вилата, и отново застанаха неподвижно, прилепени до стената на постройката.

Земан бавно започна да обикаля вилата. Пробваше вратите и капаците на прозорците. Спря се пред един от тях.

— Лойза, ела тук — шепнешком повика той Бартик. — Виждаш ли тази драскотина?

— Да. Направена е с нож. И е съвсем прясна.

— Точно така. Някой съвсем наскоро го е отварял.

Земан бавно прекара ръка по капака. Леко се издаваше напред.

Развълнувани, те притиснаха носове в прозореца, зад който може би се криеше загадката на тайнствения радиопредавател. Неочаквано обаче зад тях се разнесе строг глас:

— Какво правите тук?

Земан и Бартик рязко се обърнаха. Старши лейтенант Блаха!

Незабелязано бе излязъл от гората и, изглежда, от доста време насам ги следеше.

Земан се изпъна и рапортува за това, което бяха открили:

— Някой е идвал тук, господин старши лейтенант. И може би все още е вътре!

— А на вас кой ви възложи да издирвате, Земан? Що за партизанщина е това? — изръмжа Блаха. — Играете си на Шерлок Холмс? Искате да ви арестувам ли?

Бартик изплашено отстъпи крачка назад. Обаче Земан не се предаваше:

— Изпълняваме дълга си, другарю старши лейтенант. Обявена е бойна готовност.

Обаче Блаха още по-натъртено ги смъмри:

— Отнася се само за града! Изчезвайте!

Земан обидено се обърна и последва Бартик, който вече бързо се оттегляше към гората.

Блаха изгледа гърбовете им с презрителна усмивка.

— Глупаци — облекчено ги изруга той.

После протегна ръка към гъсталака зад себе си и вече по-меко каза:

— Ела!

Помогна на госпожа Инка да се измъкне от храсталаците и бързо отвори вилата с нейния ключ.

Двамата нетърпеливо се вмъкнаха вътре, той затвори след себе си вратата, завъртя ключа в бравата и този горски дом със затворени капаци отново потъна в мълчание, за да не издаде тайната, която криеше в своя интериор.

И изплашеният фазан замлъкна, за да продължи в тишината своите зимни размисли.

 

 

От военната кариера на щабния капитан Кристек му остана само горчивина в душата. Бе завършил кадетското училище в Храници твърде късно, за да може по време на Първата република да изживее нещо повече от доста блестящия и пищен, но иначе мизерен живот на поручик. Но въпреки това и до днес се просълзяваше сантиментално, когато си припомняше младите години като строен и елегантен поручик с червени бричове от кавалерийския полк, по когото някога с копнеж се заглеждаха всички девойки на корзото в Клатови.

Но преди да успее да изяви своите способности на талантлив и храбър офицер и да се издигне поне до чин старши поручик, избухна войната. Демобилизираха го и го направиха подчинен на кметството чиновник, който да се грижи за разпределянето на купоните за хранителни стоки. Заради това той страстно намрази немците и техните чешки слуги. През цялото време на окупацията той се държеше тъй, сякаш тази деградация не бе го засегнала — макар и цивилен, удряше по военному пети, винаги се представяше като поручик Кристек, командуваше като войници двамата си подчинени чиновници и с радост очакваше да настъпи времето, когато щеше да си отмъсти. Когато по-късно, през месец май, избухна въстанието, той беше измежду първите, които грабнаха оръжието, стреляха срещу немците — а на другия ден посрещаха американците.

Беше много щастлив, че най-после настъпи краят на онези пет унизителни военни години, които веднага заличи от паметта си като епизод, който изобщо не бе съществувал в живота му — и че отново е войник. Надяваше се, че най-после отново ще започне истински да живее, съвзел се от унизителната чиновническа летаргия, от задушния въздух в канцеларията, миришещ на туткално лепило, печати и мастило, и смело ще полети нагоре към сияйните простори на своята голяма военна кариера. Но въпреки че го прие в своите редици, новата армия нямаше намерение да осъществи мечтите му. За командните постове тя си имаше своите нови офицери, примитивни и необразовани хора, както ги наричаше той, но иначе проверени и закалени в сраженията на фронта мъже. Така че отново се озова в плесенясалата атмосфера на канцелариите в това затънтено околийско управление край границата — с горчива обида и черна омраза в сърцето, — а своята войнишка мечта, своя непризнат офицерски талант можеше да реализира единствено по време на тренировките на младежите от „Сокол“^[11] и на бившите демобилизирани офицери от Първата република, членуващи в Бранническата организация, и в носталгичната, галантна любов към единствено достойната за неговия ранг жена — към красивата госпожа Инка.

Затова сега подобно на всяка съботна сутрин стоеше пред входа на вилата на Чадек, бързо наместваше безупречния възел на вратовръзката си, изтупваше въображаемия прах от своята изрядно изгладена униформа, с нервни пръсти оправяше тънката бяла хартия на букета парникови карамфили и проверяваше своята елегантна, светски иронична усмивка в отражението на стъклената врата. После енергично натисна звънеца и зачака.

Накрая отвътре се дочуха стъпки, някой енергично завъртя ключа, натисна бравата и на вратата се появи инженер Чадек.

Точно него не очакваше да види днес Кристек и това го накара да излезе донякъде от релсите.

— Че вие не заминахте ли днес за. Пилзен?

— Заминах, но вече се върнах — отвърна Чадек, без да забележи смущението му. — Не знаете ли какво става сега, човече? Вече се започна. Влезте, при мен е председателят на ОНС Брунцлик.

Съвсем обърканият Кристек, без да разбира нещо, се затътри след него към салона.

Изплашеният Брунцлик седеше до радиоапарата, от който гърмеше енергичният глас на Готвалд:

„Граждани и гражданки, скъпи приятели! Апелирам към всички вас, бъдете бдителни и в пълна бойна готовност! Апелирам към вас, всички честни чехи и словаци, към вас — работници, селяни, занаятчии и интелектуалци — да бъдете единни и сплотени! Образувайте в селищата, околиите и окръзите акционни комитети на Националния фронт, в които да участвуват демократичните и прогресивни представители на всички партии и общонародни организации! Унищожавайте още в зародиш каквито и да са провокации на реакционните елементи! Бъдете единни и решителни в борбата — и вашата правда ще победи!

Да живее правителството на Националния фронт, избавено от подривните елементи и реакционерите!

Да живее народнодемократичната Чехословашка република!

Да живее вярното съюзничество между Чехословакия и Съветския съюз, гаранция за нашата национална свобода и държавна независимост!“

Той привърши речта си и от радиото се разнесе един мощен, гръмогласен и възторжен рев, сякаш огромна океанска вълна се разбиваше, като увличаше и поглъщаше всичко край себе си — чак тръпки ги побиваха, като слушаха, как там нейде, на Староместския площад в Прага, стотици хиляди хора възторжено изразяват одобрението си.

Първи се опомни Чадек:

— За бога, намалете радиото, че ще се побъркаме! Всичко това е безсмислица!

Брунцлик послушно завъртя копчето, но долепи ухо съвсем близо до радиоапарата, в който сега говореше някакъв развълнуван женски глас.

— Сега говори от името на нашата социалдемократическа партия някаква народна представителка на име Коушова-Петранкова.

— Хубави копелета си имате във вашата партия — раздразнено коментира Чадек.

— Чухте какво става, господин щабен капитан — обърна се той към Кристек, който гледаше двамата със своите избледнели, малко затъпели от вечното пиянство очи.

— Затънахме, Кристек, чак до ушите! Сега трябва всичко да рискуваме!

— Ужас! — завайка се Брунцлик. — Как мирно и спокойно си живеехме тук. Сякаш бяхме едно семейство. А сега това… Какво ще правим?

Щабният капитан Кристек внезапно се опомни, осъзна възможността, която му се предоставяше, и си припомни своя активен военен живот в миналото. Нали беше преди всичко воин — макар и само на служба в едно незначително околийско управление — и това го издигаше малко повече над двамата случайни безпомощни цивилни.

— Какво ще правим ли? Ще ги ударим под лъжичката. Внезапно и окончателно ще ги сразим, както направиха в Гърция и във Франция! Преди да са успели да се организират!

Брунцлик се сепна уплашено:

— Надявам се, че не говорите сериозно, нали? Нима искате да разпалите гражданска война? Би било ужасно да се пролее кръв заради политиката!

— По-добре кръв, отколкото това! Сега всеки трябва да реши на коя страна ще стреля!

Щабният капитан отдавна бе захвърлил букета си, който нямаше на кого да поднесе тук, след като всичко се бе така объркало. Той гледаше надменно Брунцлик и Чадек, сякаш бяха негови подчинени, енергично, по наполеоновски се разхождаше из стаята и рязко отсичаше думите си, като че ли даваше команди на военно поделение.

Пръстите на Брунцлик трепереха, когато извади от джоба носната си кърпа, за да изтрие капчиците пот, избили по високото му плешиво чело и дебелия врат.

— Извинете ме, господа. Сега трябва да отида в Околийския народен съвет. Разберете, че в такъв важен момент… Може би съм необходим там… Навярно вече ме търсят… Кой знае какво става там…

— Ако изобщо ви пуснат да влезете — насмешливо му подхвърли Чадек. — Нали чухте! Акционни комитети!

Но Брунцлик, без да се бави повече, бързо изчезна зад вратата.

Кристек се изплю.

— Добре, че се махна, страхливец!

— Не се заяждайте с него! Може да ни потрябва. Ако не в битките, то поне в изборите. Обади ми се моят брат от Министерството на правосъдието. Настъпил е решителният момент, Кристек. Сега трябва да застанем срещу тях в единен, сплотен фронт — националсоциалисти, народняци, словашки демократи и всички порядъчни социалдемократи начело с президента. Само така ще ги победим и ще ги накараме да паднат на колене пред нас. Ако сме единни, западните съюзници ще ни помогнат. Тук, близо зад границата, са разположени две американски дивизии.

Кристек рязко го прекъсна с енергичната деловитост на командир:

— Колко от вашите комбинирани пушки имате в склада си?

— Триста.

— А патрони?

— Също — изненадано отвърна Чадек. Гледаше Кристек с неприкрито напрежение. Какво всъщност е намислил този човек? Изплашено си даде сметка. Но отговаряше послушно като ученик и за малко да прибави към отговорите си учтивото „моля“.

— За тази околия това е доста прилично въоръжение.

— Какво смятате да правите? — промълви Чадек.

— Ще мобилизирам моята Бранническа организация. Ще свикам запасните офицери и членовете на „Сокол“. Ще обиколя всички, за които знаем, че ги мразят. Тоест мисля да организирам нещо повече от обикновено гласуване!

Неочаквано той се приближи до Чадек и го погледна твърдо в очите:

— Ще ми дадете ли пушките си, Чадек?

Чадек се поколеба за момент, но после бързо отвърна:

— Ще ви ги дам!

— Щом като трябва да се защитава свободата — продължи той с патос, — и за демокрацията никоя жертва не е достатъчно голяма. Съберете хората си и елате с камион. Утре, вдругиден, когато и да е. Ще ви отворя складовете си.

Кристек се усмихна.

— Не се тревожете, лесно ще се справим. Кой ще ни се противопостави тук като организирана бойна сила? Неколцина милиционерчета с револвери и няколко автомата. Ще напълнят гащите, когато видят, че ние, старите войници, излизаме на улицата.

Чадек вече бе привлечен за неговата кауза, бе повярвал в способностите му на командир, затова се развесели и направи насмешлива гримаса:

— Любопитен съм какво ли прави сега техният началник, господин старши лейтенантът Блаха?

— Той… — презрително махна с ръка Кристек. Но внезапно се сепна: — А къде е госпожа Инка? — огледа се да види къде е оставил букета си.

— Инка ли? Не знам — разсеяно отвърна Чадек. — Не се интересувам сега от нея, имам си съвсем други грижи. Седнете, моля ви — подкани той Кристек, посочвайки мекото кресло. — Трябва добре да обмислим всичко.

И побърза да донесе бутилка коняк.

В такъв момент това беше най-доброто подсилващо средство за нервите.

А сега те не биваше да им изневеряват.

7

Мелодията на Интернационала постепенно заглъхна, синкопирана от крачките на хилядите хора, които там нейде далеч, на Староместския площад, бяха почнали да маршируват.

В този момент десетките, надвесени над радиоапарата глави се изправиха. Секретариатът на околийския комитет на комунистическата партия се беше изпълнил с хора. Там бяха старият Свобода, Бланка, Карел Мутъл, Кржиж, Кржижова, Земан, Бартик и много други ръководители и редови партийни членове, които този вълнуващ момент бе привлякъл тук.

Хората говореха един през друг. Нервите, които по време на речта на Готвалд бяха напрегнати до скъсване, се отпуснаха, всеки искаше да се изкаже, да размени мнение, да зададе въпрос. Десетки цигари нервно изпускаха облачета дим, миризмата на мъжка пот и съблечени зимни палта изпълваше неголямото помещение. Гласовете ставаха все по-гръмки, след малко вече не можеше да се различи кой с кого говори и за какво всъщност става въпрос.

Кржиж напразно удряше с юмрук, по масата и призоваваше:

— Тишина, другари, тишина!

Чак след доста, време успя да въведе някакъв ред и система, в този развълнуван човешки вулкан.

— Другари, сега тук е щабът на революцията и преди всичко сме длъжни да въведем в него ред и спокойствие. Чухте речта на другаря Готвалд. Разбрахте какво става сега в Прага. Но това е дело не само на Прага, Бърно, Пилзен и големите заводи. Това е и наша работа. На всеки честен човек в нашата република. Реакцията няма да се спре пред нищо, за да разедини републиката ни и да изтръгне властта от ръцете на народа. Ще трябва веднага да организираме дежурство от партийни членове. Денонощно из града ще обикаля караул от двама души — един милиционер и един другар от нашата организация. Ще охраняваме всички по-важни предприятия.

Той свърши да говори и в помещението настъпи тишина. Всички гледаха Кржиж, който изведнъж бе станал твърд и решителен. Често се шегуваха с него, защото когато така се разпалваше на събрания и почваше страстно да говори, от вълнение заекваше. Но сега беше някак по-различно. Мълчаливо се прекланяха пред неговия опит и авторитет, с който будеше възхищение.

Първи се опомни Мутъл:

— А кой ще ни даде оръжие, Бохоуш?

— Не се тревожи — махна с ръка Кржиж. — И оръжие ще ни даде партията, ако се наложи. Освен това на вас, които работите във фабриката на Чадек, оръжието ви е подръка. И сега би трябвало да го пазите особено внимателно, макар и да ви се струва, че обстановката е спокойна, че нищо не може да се случи. Бъдете нащрек и внимавайте някой да не ви нападне в гръб. Да бъде бдителен и предпазлив — това сега трябва да бъде закон за всеки комунист!

Кой ли беше този толкова коварен и опасен враг, за който намекваше Кржиж? И то тук? Та нали всички се познаваха много добре? Едва ли не си виждаха в чинните и в душите един на друг. Нищо не можеше да се скрие, всяка нова влюбена двойка, която тръгнеше към гората, се проследяваше от нечие любопитно око. Всяка нова мебел, която се внасяше в къщата, беше обект на коментари. Стар селски обичай. Въпреки че вече смятаха, че са станали град.

Развихриха се такива разпалени дебати на темата „оръжие“, че Кржиж напразно се мъчеше да ги надвика.

Само Бланка мълчеше. Тя чувствуваше, че днешният ден е необикновен, че това е сериозен и тържествен исторически момент, какъвто няма да й се случи да изживее втори път в живота си. Искаше й се от почти детински възторг и щастие да се разплаче, както тогава, през четиридесет и пета година, когато заедно с леля си очакваше да посрещне първия танк или когато баща й се завръщаше от концлагера, на гарата свиреха държавния химн, а на пилона след толкова години отново се издигаше държавното знаме. Точно така се чувствуваше.

На Земан му се наложи два пъти да я повика:

— Ей, Бланка…

Чак тогава тя го забеляза. Той се бе промъкнал към нея измежду групата спорещи, сред които допреди малко се намираше.

— Исках само да те попитам — заусуква Земан, — дали не искаш да образуваме заедно една патрулна двойка?

Предлогът беше толкова прозрачен, че Бланка се изчерви. Тя сведе очи, в първия момент не знаеше какво да отвърне, но после решително поклати глава.

— Не се сърди, Хонза, но ще ида с Карел! Ние всъщност — от онзи бал — ходим заедно… — изплю тя камъчето.

Земан разбра, че през онази нощ, когато за първи път срещна Бланка, бе проиграл всичко. И любовта си.

— Извинявай, щом е така — прошепна той със свито от срам, смущение и съжаление гърло и веднага изчезна сред групичката спорещи, за да не може никой да забележи мъчителното му поражение.

Но неговият плах опит не убягна от вниманието на Карел Мутъл.

 

 

От доста часове насам патрулите обикаляха града. Из улиците, площада и край фабриката. Часовете си течаха както и преди — в същия ритъм, по същия начин и по стария обичай. Само едно нещо бе ново. Червеното знаме под портала и върху комина на фабриката на Чадек.

Пред същия този портал стояха на пост Бланка и Карел Мутъл с червени ленти на ръкавите. Беше им много хубаво, че могат да бъдат заедно. Не трябваше да се крият пред никого, не се налагаше да се срещат тайно, само дето ръцете им мръзнеха малко. Но нима усеща някакъв студ младежката любов? Тя ги сгрява, трябва да е така, щом за това се говори и в старите работнически песни. В града беше спокойно, нищо особено не се случваше — така че имаха възможност да се отдават на мечтите си, до безкрайност да си разменят вечно едни и същи, но все така прекрасни глупости на влюбени, да бъдат щастливи, чувствувайки се сами сред вселената и звездите. Искаше им се така да стоят на пост до края на живота си!

Но внезапно из улицата се разнесе рев на мотор и веднага след това иззад ъгъла се показа камион с покрита с платнище каросерия. Изглежда, че хората от камиона не очакваха да ги срещнат там, спирачките изскърцаха в последния момент и превозното средство се закова на сантиметри пред тях.

От кабината се надвеси инженер Чадек и учудено попита:

— Какво става, Карел?

— Какво може да става?

— Защо е затворено? Веднага отворете вратата и ме пуснете да мина! Нямам време да чакам!

Карел Мутъл леко пребледня. Обаче отговори, без да трепне, с твърд и решителен глас:

— Не може!

Чадек слезе от камиона.

— Да не сте се побъркали? С какво право ме спирате? Та нали това е моята фабрика!

— Бивша, господин инженер!

Чадек се разкрещя:

— Как така бивша? А сега на кого е?

— Наша, на нас, които работим в нея!

Щабният капитан Кристек, който седеше до Чадек в кабината, яростно скочи:

— Защо се занимавате с тях, Чадек? Сами ще си я отворим! Слизайте, момчета!

От каросерията на камиона наскачаха върху паважа двадесетина цивилни. Не бяха млади хора, но по издутите им задни джобове и разбойнически лапи и лица можеше да се отгатне, че са все подбрани побойници и опитни стрелци. Техният вид съвсем не беше миролюбив.

Чадек се изплаши.

— Чакайте, господин щабен капитан. Само да няма кръвопролития. Това е безсмислено. Аз ще разреша въпроса по друг начин. Ще ида да повикам председателя на ОНС. Та това е произвол, а произволът не може да бъде в реда на нещата. Аз винаги съм бил за разумните действия и толерантността…

Обърна гръб и се завтече към народния съвет.

Мутъл тихичко нареди на Бланка:

— Тичай да извикаш хората от цеховете. Кажи им, че положението става опасно!

Бланка само кимна и изчезна зад портала на фабриката.

Карел Мутъл остана сам срещу щабния капитан Кристек и неговата дружина. Двамата мъже впиха погледи един в друг като войнствено настроени петли.

Обаче Карел не остана за дълго сам. Вратата на фабриката широко се разтвори и преди Кристек да успее да се опомни, срещу него застана безмълвно и заканително стена от хора.

Камионът даде заден ход и спря, изчаквайки в обкръжението на своя екипаж. Настъпи тишина. Само тук-таме се, разменяха враждебни погледи. Растеше напрежението, кой пръв ще даде заповед за стрелба, за атака.

За щастие напрежението бе прекъснато навреме от появата на трима души, които тичаха към тях откъм улицата. Това бяха инженер Чадек, председателят Брунцлик и старши подофицерът Земан.

— Другари, хора… — задъхано се опитваше да успокои духовете Брунцлик.

Работниците пред фабриката мълчаха.

— Какво се готвите да направите? — продължи председателят. — Бъдете разумни! В този град винаги е царяло спокойствие.

Тишина. Никой не реагираше.

— Сега в републиката си имаме достатъчно грижи, за да предизвикваме спорове и тук, на границата. За това няма да ви бъде благодарен дори и председателят на правителството. Предприятието на Чадек е доста малко и съгласно закона не подлежи на национализация. Така че господин инженерът е прав. Разпръснете се и го пуснете да влезе вътре!

Старият Свобода неочаквано извика:

— А какво иска да прави там?

— Да си взема пушките от склада и да ги натоваря на камиона — отвърна Чадек.

Стената от работници гневно се раздвижи.

— Не!

Чадек се обърна към Брунцлик.

— Ето, виждате ли, господин председателю, аз се отнасям вежливо към тях, както винаги. А те… Не знам как да се справя. Искам само да си взема пушките от склада — неочаквано повиши глас той. — Та те все пак са мой труд, плод на мозъка ми. Аз изобретих тези комбинирани ловджийски карабини и аз ги конструирах. Затова си ги искам, а фабриката, щом като желаят, нека си остане за тях. Но пушките… пушките са си мои.

— И тази ли? — подигравателно го попита Свобода и му показа оръжието, което до този момент бе крил зад гърба си.

— Хора… — още веднъж се обърна към тях с молба в гласа нещастният Брунцлик.

— Не… — прозвуча категоричен отговор.

В своята безпомощност, страх, и отчаяние Брунцлик изпадна в истерия.

— Добре тогава! Господин старши подофицер, вземете отношение! Въведете ред! Ние сме представители на органите на народната власт и няма да разрешим да ни се налагат хората от улицата. Действувайте според закона!

Сред възцарилата се тишина всички загледаха напрегнато Земан. Той бавно се приближи, застана пред Свобода и протегна ръка към пушката, която държеше старият работник. Свобода отстъпи. Земан му рече:

— Дайте ми пушката!

Този момент бе решаващ. Всички добре разбираха — момъкът в груба зелена униформа бе получил заповед, която сега трябваше да изпълни. Но все пак…

Свобода безмълвно и неохотно подаде оръжието си на Земан.

Земан огледа пушката, претегли я на ръка, после отвори затвора й и доволно рече:

— Всичко е наред! Заредена е!

После насочи пушката срещу Брунцлик, Чадек, Кристек и неговата разбойническа дружина.

— Това червено знаме, господин председателю, е знамето на моя баща. Срещу него аз никога няма да тръгна!

И пред изумения поглед, на Брунцлик той отстъпи с оръжието в ръка назад и се присъедини към работниците пред портала.

А те възторжено се развикаха, загърмяха като буря и тяхното скандиране се разнесе от фабриката към покривите на къщите и улиците на града, съпровождайки камиона на Чадек и Кристек, който бързо чезнеше пред тях.

— Органите на МВР са с народа! Да живее МВР!

Работническият отряд пред фабриката насочи вече не една, а стотици пушки, които сега се намираха във верни ръце.

8

Вилата на Чадек изглеждаше като след пожар. Разтворени гардероби и чекмеджета, разхвърляни листове хартия, хвърчащи във въздуха. Претъпканите куфари се пренасяха ту тук, ту там и хората се препъваха в тях сред паническата бъркотия. Госпожа Инка, тази винаги хладнокръвна и разумна дама, изведнъж си бе загубила разсъдъка. Тя безсмислено вадеше дрехите от един гардероб, за да ги захвърли в следващия момент на друго място. После се впускаше да търси някакви дреболии, за които внезапно се сещаше, че са й крайно необходими, или пък преместваше някоя ваза на друго място, сякаш сега това беше най-важното нещо на света.

В цялата тази суматоха пред вилата изскърцаха спирачки на кола и госпожа Инка се втурна към прозореца. Пред входа бе спряла луксозна лимузина, от която слезе строен млад свещеник, придружен от елегантно облечен мъж с посребрени слепоочия.

Госпожа Инка изтича надолу по стълбите, за да ги посрещне на входа, и радостно прегърна посивелия франт.

— Бартик! Колко хубаво, че дойде! Точно в този момент — истерично се разплака тя. — Не можеш да си представиш какво става сега с нас, Бартик…

Франтът побърза да се освободи от прегръдките й.

— С всички нас сега става нещо, скъпа моя. Разреши ми да ти представя — обърна се той към младия свещеник, който бавно се бе приближил до входа и безмълвно наблюдаваше трогателната роднинска сцена.

— Това е Макс — мой добър приятел. Хайде, Инка, престани да правиш сцени. Нямаме време за това. Сега трябва добре да овладеем нервите и разсъдъка си.

В този момент на входа се появи и инженер Чадек. Слисано загледа брат си. Съзнаваше, че не току-така Роберт бе дошъл чак тук.

Роберт дори не го поздрави.

— Ела да ни помогнеш с багажа. Не можем да повлечем всичко това със себе си. Трябва да прередим куфарите! — заповяда той и тримата мъже се върнаха към колата, за да донесат куфарите.

Инженер Чадек едва довлече до хола обемистия куфар на Роберт. Там той го пусна на пода и тежко се отпусна върху него. После започна да трие с кърпа запотеното си чело.

— Как е положението в Прага, Берта? — най-после зададе своя тревожен въпрос той.

— Дртина вече не е в министерството — махна с ръка Роберт. — Той искаше да го оставят да каже последната си дума, но го изгониха като някакъв хлапак, представи си. Всички го изгониха. А сега уплашено пищят и се въртят в кръг като зайци. Теглят банковите си сметки, вместо да се борят. Аматьори! Така ли се прави голямата политика? Направиха ни за смях пред целия свят. С тази тяхна жалка политическа криза.

— Няма ли вече никаква надежда, Берта? — ужасено изстена Чадек.

— Има! Бенеш! Но това е проиграна карта, на която няма да заложи дори и Макс — пък той е страстен и хладнокръвен играч.

— Значи това е краят! — изстена госпожа Инка. Двамата братя я изгледаха така, сякаш се чудеха, че тя все още е там. Ала непознатият свещеник, който мълчаливо и безучастно грееше ръцете си край камината с красива решетка от ковано желязо, сякаш всичко това не го засягаше, извърна към нея младото си лице.

— Не, това е само началото, госпожо. Сега отново трябва да почнем да се борим, и то по друг начин. По-твърдо, с повече опит, без сантименталности. След като крепостта падна поради слабост и вътрешни раздори, ще трябва да я превземем отвън.

— Но откъде и как? — вяло възрази инженер Чадек. В гласа му се долавяше окончателно примирение и безнадеждност. — Как ще идем там?

— Точно тук е най-подходящото място, откъдето да изчезнем колкото се може по-скоро зад границата — засмя се с чувство на превъзходство Роберт. — На това разчитаме и за тази цел си имаме свой човек, който работи тук за нас. Междувременно вече е подготвил нещо.

— Тук, при нас ли? Кой е той? — попита инженер Чадек.

Ала Роберт само тайнствено се усмихна:

— Ще видите — рече той, съблече балтона си, разхлаби вратовръзката и се отпусна в най-близкото кресло.

— Няма ли да ни предложиш нещо за пиене? — подсети той госпожа Инка, за да стане ясно, че повече няма да се говори по този въпрос.

 

 

В кабинета на началника на ОУ на МВР се намираше Земан, изпънат в стойка мирно. Край него нервно се разхождаше шефът му, старши лейтенант Блаха, и изригваше гръм и мълнии.

— Вие сте луд човек, Земан — удари на бюрото пред него някакви документи.

— Тук имаме жалба срещу вас от самия председател на ОНС. Известно ли ви е, че той може да ви изхвърли на улицата, въпреки тази ваша зелена униформа? И би трябвало да го направи. От вас никога няма да стане истински служител на НМ. Как сте се държали там, пред фабриката? Мислите ли, че ще помогнете на Готвалд, ако създавате анархия и безредие? Ние сме представители на държавната власт и сме длъжни да спазваме законите. Чак след като правителството утвърди закон за по-нататъшната национализация, ще се предприеме национализиране и ние ще подкрепяме законните действия. Но не и преди това! Засега това е произвол, беззаконие и престъпление!

Пребледнелият Земан стоеше неподвижно, потресен от неговите логични и убедителни аргументи.

— Може да съм лош служител, господин старши лейтенант — съгласи се той, — и ако трябва, ще си подам молба за напускане, ще се откажа от униформата. Но никога няма да забравя, че постъпих тук направо от фабричния струг и че също съм работник.

В този момент вратата на кабинета на Блаха рязко се отвори и вътре съвсем недисциплинирано нахълта Бартик.

— Пуснете радиото — викна той — веднага! Готвалд говори сега на Вацлавския площад! Бенеш е подписал! Спечелихме!

Той се втурна към радиото, а Земан, който веднага забрави, че е на рапорт, го последва. Вълнението и на двамата беше толкова голямо, че не успяха да забележат как останаха сами в помещението.

Старши лейтенант Блаха не довърши гневните си упреци. Излезе съвсем тихо, за да не го усетят.

Тръгна, като дозакопчаваше коженото си палто, после по стар навик повдигна яката му, нахлупи козирката на фуражката си още по-ниско над очите и с професионална предпазливост огледа безлюдната улица.

След това забърза нагоре към хълмовете извън града.

С дълги и забързани крачки Блаха измина разстоянието до летището, прекоси дълбокия път и по най-късото разстояние стигна до дървената постройка в края на пистата. Там той опря гръб във вратата, внимателно се огледа и вмъкна високата си снага вътре.

Тогава откъм гората заслиза някаква сива и невзрачна като сянка фигура, която до този момент не се различаваше от сенките, хвърляни от заскрежените борови дървета и плетеницата от малини, къпини и хвойни под ниското, мрачно и надвиснало като тумбест корем снежно небе.

С няколко скока непознатият се приближи до вратата, зад която преди малко бе изчезнал Блаха. Напрегнато се ослуша, после опря длан на вратата, която — само привидно затворена — бавно се поддаде на натиска на ръката му.

В другата му ръка се появи пистолет:

— Хайде престанете, господин старши лейтенант! Достатъчно сте предавали!

Блаха рязко се обърна. Срещу себе си видя някакъв невзрачен човек с изтъркан тъмен балтон и изпомачкана черна шапка, който се усмихваше с лека ирония и се целеше в него с пистолета си. Блаха инстинктивно посегна към кобура под мишницата си, но непознатият го спря.

— Внимавайте, не мърдайте! Стрелям също така бързо и точно като вас! — И заповяда: — Поставете радиостанцията на пода! Придвижете я с крак към мен!

Блаха бавно се наведе и постави до краката си малката портативна радиостанция. После също така бавно я побутна с върха на обувката си към непознатия. Изпълняваше точно заповедите, но беше ясно, че трескаво мисли какво да предприеме, че търси някакво минимално разсейване на вниманието на непознатия, поне една стотна от секундата, в която да отклони дулото на пистолета му, насочен към онзи туптящ мускул на слепоочието му, където мощно пулсираше кръвта и набъбваше във вените. Искаше да се хвърли на земята, да направи парашутистко премятане, както го бяха обучавали, светкавично да извади оръжието си и още по-светкавично да стреля. Но не можеше. Господи, все още не можеше!

Непознатият продължи да го наблюдава мълчаливо, може би не знаеше какво да предприеме по-нататък, а може би само искаше да разстрои нервите му и да го накара да се почувствува безпомощен. Обаче ръката, с която държеше пистолета през тези дълги минути, вперил мрачно поглед в Блаха, дори не трепна. После каза:

— Сам ще си взема пистолета ви. Не бих искал сега да посегнете към него. Знаете ли какво? Засега седнете! Върху това! — Побутна с крак към него някакъв стар сандък, захвърлен в ъгъла.

Блаха изпълни заповедта му и седна, без обаче да изпуска непознатия от погледа си. Непрекъснато очакваше своя добър шанс.

Непознатият леко и неприятно се усмихна. Това пак беше по-скоро иронична гримаса, по-скоро намек за усмивка, отколкото истинска усмивка.

— Първо да си поговорим. Аз не бързам. Знаете ли какво бих искал да знам? Кой още, освен вас ще дойде тук?

В този момент се разнесе остър, повелителен глас:

— Аз! Горе ръцете! Хвърли пистолета и застани с лице към стената!

В рамката на вратата бе застанал Земан с автомат в ръка.

Непознатият дори не направи опит да се съпротивлява, пусна пистолета на пода и се обърна към стената.

Блаха облекчено стана:

— Отлично, Земан! Дойдохте точно навреме! Все пак от вас ще стане истински служител на милицията!

Лицето на Земан засия:

— Видяхте ли, господин старши лейтенант, Лойза беше прав. Най-накрая заловихме вражеската радиостанция. Преди малко Лойза пак регистрира онзи сигнал. Само за миг, но аз повече не можех да изчаквам.

Блаха приятелски го потупа по рамото:

— За което, Земан, ще получите повишение. И вие също, Бартик.

Той вдигна от пода пистолета на непознатия и го пъхна в джоба си. После се доближи до гърба на мъжа и професионално опипа с ръце тялото му.

— Няма друго оръжие. Сложете му белезници, Земан!

Земан постави белезници на ръцете на непознатия.

— А сега го отведете — заповяда Блаха. — Той си е ваш, имате право на него.

После се наведе и взе радиостанцията.

— Засега тази играчка ще остане при мен. Ще ида да се поогледам наоколо. Може да не е бил сам.

Блаха още веднъж изгледа непознатия и бързо излезе. Само след миг изчезна в гората.

След като Блаха излезе, Земан се приближи до чужденеца и го мушна с автомата си в гърба:

— Тръгвай!

Ала непознатият тихо процеди през зъби:

— Глупак! Свали ми белезниците! Та той е предател!

Земан го загледа смаяно и недоверчиво, нищо не разбираше.

— Аз съм лейтенант Житни от втори отдел на Областното управление на МВР. В левия горен джоб е легитимацията ми. Изпрати ме капитан Калина, когото много добре познаваш. Още от първия ден тук установих връзка с Бохумил Кржиж, секретаря на областния комитет на партията.

Господи, какви превратности! Та те могат да объркат и един стар опитен офицер, да не говорим за буйния, разпален и романтично настроен новак, какъвто Земан все още беше. На кого да повярва сега — на командира си или на този чужд, ироничен човек? В притеснението си Земан престана да бъде предпазлив, наведе дулото на автомата си и наистина бръкна в левия джоб на непознатия!

Там действително имаше легитимация!

Сега вече непознатият съвсем повелително заповяда:

— Тичай в Секретариата на партията! Бързо! Нека мобилизират доброволните отряди на милицията и да окупират летището! Това е техният канал на Запад. Не бива да допуснем и мишка да се промъкне от там!

9

На госпожа Инка й се струваше, че сънува някакъв кошмар. Първо преживя страшна уплаха, когато на вратата на аероклуба, където с трескава бързина бяха пристигнали с лимузината на Роберт, се появи старши лейтенант Блаха. Усмихна й се, ала тя изведнъж се ужаси от този висок жилест мъж, чието мускулесто тяло преди няколко дни бе галила в прегръдките си и все не можеше да му се насити. Роберт обаче й каза: — Това е човекът, който ни чака тук. Не се страхувайте, той е сигурен, хладнокръвен и точен като машина. Само че уплахата на госпожа Инка не премина. От този момент нататък страхът я душеше като примка на шията. Времето на очакването беше безкрайно. Безпомощното бездействие я угнетяваше, изпълваше я с отчаяние, а безпокойствието й се пренасяше и върху цялата група. Започна да се вайка:

— Какво ще стане с нас? Божичко, какво ли ще стане сега?

— Спокойно! Без истерии! — сгълча я Блаха. — Няма да ни оставят. Те са добри, сигурни момчета. Аз ги познавам.

Той усърдно работеше с радиостанцията, непрекъснато предаваше серия шифровани сигнали.

Изведнъж започна да ликува:

— Спокойно! Те вече летят към нас!

След малко в далечината, нейде над облаците, се разнесе глухо бръмчене на самолетен мотор.

— Вече са тук! Ура! Слава богу! — извика инженер Чадек и горната половина на тялото му изпълни малкото прозорче, през което нетърпеливо се наведе да погледне.

Настъпи суматоха. Всички мъже грабнаха багажите си и трескаво се втурнаха към изхода.

Обаче отец Макс им препречи пътя:

— Почакайте! Да няма никакво оживление отвън на пистата! Нека спокойно се приземят и когато ви дам сигнал, ще излезете!

Над летището започна да кръжи малък частен самолет, хората в него оглеждаха терена за кацане. Свещеникът, който стоеше пред клуба за безмоторно летене, им помаха с ръка и им посочи посоката на вятъра. Самолетът уверено се приземи, но моторите му останаха да работят. Той се приближаваше, плъзгайки се като приказна птица, която носеше на крилете си надежда.

— Кацна — обърна се свещеникът към хората в помещението и изкомандува:

— Напред!

От клуба към пистата бързо тръгна смутена групичка хора, които влачеха със себе си куфари и чанти.

В този момент обаче в другия край на летището затрещяха изстрели. Хората на пистата се огледаха и кръвта замръзна в жилите им.

Срещу тях тичаха в широк кордон мъже с червени ленти на ръкава.

Милицията!

И заедно с нея Кржиж, Земан, Бартик и непознатият.

Блаха яростно изкрещя на негово преподобие:

— Всичко отиде по дяволите, Майк! Онзи глупак го е пуснал! Бягай и стреляй!

И сам се обърна тичешком и изстреля серия патрони от своя пистолет. В същия момент кордонът от милиционери залегна.

А Макс съблече черното си свещеническо расо и от цивилния костюм, който носеше под него, извади пистолет. Затича след Блаха и започна да стреля. И неговата ръка беше на опитен стрелец, а не на духовник, който раздава благословия.

Госпожа Инка захвърли багажите си, падна, но бързо стана. Знаеше, че сега е в опасност животът й. Нейните опасения се потвърдиха. Може би и не съзнаваше много добре какво става. Само виждаше в далечината бягащия пред нея Блаха.

— Не ме оставяй тук, Павел! За бога! Вземи ме със себе си!

Тя се спъна, отново падна, но вече нямаше сили да се повдигне.

Двамата мъже пред нея бяха вече почти стигнали до самолета, обаче той отново се задвижи. Пилотът се бе изплашил, бе усетил, че нещо в плановете им не бе успяло, и не искаше да рискува.

Тогава Блаха изрева на Макс:

— Там на запад… е баварската граница… Бягай! — а самият той успя да настигне самолета, който вече се вдигаше във въздуха, и да се хване за открехнатата му вратичка.

В неговата постъпка имаше такава безразсъдна смелост, каскадьорско умение, което всяваше ужас. Престрелката стихна, сега всички гледаха нагоре като хипнотизирани.

Старши лейтенант Блаха известно време вися над пропастта, която непрекъснато се увеличаваше под него, а после нечии ръце му помогнаха да се изтегли през вратичката и да изчезне във вътрешността на самолета.

Машината се издигна във въздуха и бързо се отдалечи в западна посока.

Долу отново се завърза престрелка.

Но тези, които бяха горе, вече не я чуваха. Шумът на самолетните мотори я заглушаваше.

 

 

Четиримата души, които останаха на пистата — братята Чадек, щабният капитан Кристек и госпожа Инка — бавно се изправиха с високо вдигнати над главите ръце. Те бяха като замаяни, потресени, с бучаща празнота в главите. Тяхната надежда се топеше като малка точка в далечното мрачно зимно небе. Тя беше единствената им надежда да се спасят, която вече не можеха да стигнат с ръка. Двамата мъже, на които бяха повярвали и бяха поверили съдбата си, ги бяха изоставили. Единият непонятно как се бе издигнал като птица във въздуха, а другият…

Другият все още не се предаваше. Тичаше на зигзаг като заек, стреляше наслуки през рамо и почти достигаше гората. Там щеше да се спаси! Лисицата лесно може да се оправи в гората. Напразно ще я гонят ловците из храсталаците и деретата, из хилядите криволичещи пътечки. Кръгът зад него се затваряше, но гората беше близо, та със своите гъсти клончета и храсталаци да сложи преграда между тях — между преследвания и неговите преследвачи.

Но едва навлязъл в първите храсталаци, мъжът трябваше да спре, от уплаха усети сърцето си да бие чак в гърлото. В гърба му се бе забило твърдото дуло на оръжие и един груб прегракнал глас му заповяда:

— Хайде, стига толкова гоненица! Горе ръцете!

Той изпълни заповедта, но докато пускаше пистолета на земята, рязко удари назад с ръка, за да избие оръжието на противника, и се обърна. Пред себе си видя възрастен мъж с овехтяло палто, който го заплашваше не с пушка, а с една съвсем обикновена старческа тояга. Яростно се нахвърли върху него, за да го убие заради този трик, но вече беше късно.

Мигът, в който се бе забавил, бе достатъчен, за да го настигнат и обкръжат, тъй че сега в него се бяха прицелили десетки пушки и автомати.

Старият Видра рече:

— Ето ви го, момчета! Отведете го!

Тайнственият непознат, който всъщност се оказа лейтенант Житни от Специалните служби на МВР, с благодарност му стисна ръка:

— Имахме голям късмет. Това е един много опитен и опасен убиец, капитан Максимилиан Павлик от Франкфурт, на служба в СС. Такъв лов вече си струва!

— Жалко, че Блаха ни избяга — разочаровано рече Земан, — грешката е моя. Простете ми, другари!

— Нямаш грешка — отвърна Житни, — ние все някога ще го заловим, ще видиш. Поне аз още не съм се отказал!

После светкавично постави белезници на арестувания и рече:

— И така, край на приключенията, другари! Сега ни очаква вече не толкова романтична, но затова пък още по-трудна и отговорна работа!

И изкомандува:

— Да вървим!

Убиецът се укрива из нивите
1953 г.

1

Наричаха я Красивата долина.

Всъщност истинското й име беше съвсем друго, но това название най-точно характеризираше онова отдалечено кътче на чешката земя.

— Наистина е прекрасна!

— Казахте ли нещо, другарю лейтенант?

— Не, нищо! Спри!

Зеленият служебен автомобил, тип седан, намали хода си при кръстовището, „На височините“ и леко и безшумно спря встрани от пътя. Лейтенант Земан, малко смутен от това, че бе размишлявал на глас, нетърпеливо отвори вратата и излезе навън.

— Оттук мога да стигна и пеша.

— Да ви чакам ли тук?

— Не. Иди в Тржемошице, изпий там едно кафе в управлението, а после ми докарай тук в съвета участъковия старшина.

— Слушам — усмихна се от прозорчето момчешката физиономия на шофьора и колата отново потегли по неравния асфалт на междуградския път. Лейтенант Земан я проследи с поглед, докато тя се изкачи до най-високата точка на шосето и изчезна зад най-близкия завой. После направи няколко крачки, прескочи канавката и се облегна върху грапавата кора на едно старо сливово дърво. Около него надлъж и нашир се простираше голяма пшеничена нива. Нейните кафеникави, узрели и натежали от зърно класове се полюляваха от лекия ветрец.

Беше задушно, напеченият блок излъчваше жега, а лятното небе го покриваше с белезникав воал като завивка. Земан се загледа в долината и сякаш не му се искаше да продължи пътя си. Какъв прекрасен чешки пейзаж. Като плод на въображението. Като картина.

Долу се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове и слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха гористи хълмове и въздухът беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от все още свежата зеленина на брезите.

Сред тази тиха долина се бе разположило селцето, състоящо се от тридесетина къщички с блестящи варосани фасади, малка църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, а прилепналата до нея сграда с покрив в стил барок не можеше да бъде нищо друго, освен свещеническия дом с неговите пчелици и побелялата глава на стария свещеник с винаги сияещо от любезност и всеопрощаваща доброта лице. А над всичко това — над белите воали на маранята — чисто небе, пълно с невинна синева и едно облаче, което току-що се бе появило иззад отсрещните хълмове.

Лейтенант Земан не пожела да се върне на шосето, а откри вляво един коларски път, водещ към селото, и тръгна по него. Чувствуваше се добре. Бе наметнал върху раменете си сакото на своя летен светлосив костюм, крачеше пъргаво, радостно възбуден като момче, дори си откъсна една тревичка. Всичко това подхождаше на ролята на безгрижен скитник, какъвто толкова много му се искаше да бъде в този момент. Та нали имаше и такава песничка? Той пъхна тревичката между устните си, задъвка горчивото й стъбло, а с ъгълчето на устата си започна да си подсвирква същата песничка. Неочаквано обаче мелодията й се изгуби.

— Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

… загърмя високоговорителят, прикрепен върху една от първите селски къщи. Изведнъж спокойствието бе нарушено, бяха подплашени смирените приспивни песни на щурците и жуженето на пчелите. Веднага след това обаче кресливият бригадирски марш бе прекъснат, разнесоха се само някакви гърмящи звуци, ала след малко отново избухна като снаряд, чието пронизително пищене подплаши гъските, разлая кучетата и привлече първите любопитни да излязат на праговете на къщите си.

Когато лейтенант Земан излезе от гъсталаците на дивата свирчовина в края на селото, видя един човек, изкачил се на висока стълба, да монтира това дяволско изобретение.

— Господин директоре… Чувате ли? Навсякъде ли се чува? — викаше този мъж някъде надолу.

Земан спря почти до самата стълба и рече през смях:

— Не бой се, това и глухият ще го чуе!

Мъжът върху стълбата се обърна, загледа го, втрещен от изненада, а после възкликна:

— Господи, Хонза, какво правиш тук?

И веднага слезе от стълбата, без да се интересува повече как това чудо на модерната селска съобщителна техника продължава да бърбори и хърка без негова помощ горе на фасадата.

Двамата мъже се ръкуваха, прегърнаха се, а после изведнъж се разсмяха, кой знае защо, може би от внезапно смущение, а може би от изненада.

— Никога не съм се надявал, Карел, че точно теб първо ще срещна тук.

— И аз не се надявах. Ела, ще те заведа у нас. Бланка ще пощурее от радост, когато те види. Тази среща след толкова години трябва непременно да се отпразнува, — бързо сипеше думи Карел.

После хвана Земан подръка и го повлече със себе си, а десетките любопитни очи ги съпровождаха по прашния селски мегдан.

 

 

На прозорците бяха наредени саксии с цъфнало мушкато, белоснежните перденца светеха точно както трябваше да бъде. Пречупените лъчи на слънцето бавно се плъзгаха по пода, а на стъклата няколко мухи тревожно бръмчаха и напразно се мъчеха да излязат навън.

Това беше една хубава и уютна селска къща. Вече бяха го развели да види и цялото им малко стопанство. Трябваше да разгледа оборчетата, зайчарника и новото им розово прасенце Лойза. Отнякъде изпълзя и Мушка, едно пълно с бълхи проскубано селско куче от неизвестна порода, помиярче, както му казваха тук. То така се търкаше в панталоните на Земан, съвсем пощуряло от радост, че бе невъзможно да не го погали.

— Тези прозорчета тук ще ги зазидам и ще направя един голям трикрилен прозорец — взе да обяснява Карел.

— Защо? — учуди се Земан. — На мен точно така ми харесва. С един модерен прозорец ще развалиш хубавата фасада на къщата.

— Стига, моля те. Ти би ли живял в такава къщичка? Тук вече всички си направиха големи прозорци като в града. Обещах на Бланка да й пристроя една веранда. Това сега е на мода. Но кога да намеря време? До два часа съм във фабриката, а следобед не знам какво по-напред. Съвещания в съвета, бригади, помощ на стопанството, партийна работа. Бланка все се мръщи, че непрекъснато съм на събрания. Нали знаещ, тук сме шепа хора, за всяко нещо трябва да убеждаваш всеки поотделно и накрая работата пак остава за нас, неколцината глупави работяги.

— Не се оплаквай, ти обичаш да се занимаваш с такава работа, нали те познавам. А верандата все ще я направиш някога, ако искаш да си запазиш добрите отношения с Бланка — засмя се Земан.

Бяха седнали в гостната да отпразнуват срещата си след петгодишна раздяла — той, старият му приятел Карел Мутъл, жена му Бланка, която някога за негово най-голямо съжаление бе отхвърлила предложението му, и нейният баща, бившият фрезист от фабриката на Чадек, а сега вече излязъл в пенсия Йосиф Свобода.

Бланка сервира на масата всичко, което с трескавата бързина на изненадана гостоприемна домакиня бе успяла да намери вкъщи. Отвори и буркан консервирано свинско месо от миналогодишната Коледа, а и хлябът тук беше по-вкусен, отколкото в града. Карел извади бутилка истинска моравска сливова — също домашна, както обясни, — а дядо Свобода измъкна от своя сандък цяла чиния великденски сладкиши. Стана истинско угощение. Земан действително не бе очаквал такова нещо.

— Толкова години, Хонзик, толкова години изминаха, откакто не сме се виждали — за кой ли път повтаряше все същото старият Свобода, като същевременно галеше в дланите си чашката с недопита ракия.

— Знаеш ли, аз и досега не мога да забравя как се стреснах, когато ми рече тогава пред фабриката: „Дайте ми пушката“. Нима можех да зная, че само искаше да провериш дали е добре заредена?

— Стига с тези стари истории, дядо — нетърпеливо го прекъсна Карел, — сега времената са съвсем други. По-добре му разкажете как успяхте да ме домъкнете тук и да ме превърнете в един селски глупак.

— Случи се така — обърна се Свобода към Земан, — че тази къщичка беше собственост на нашата баба — всъщност на старата леля на жена ми, която отгледа Бланка по време на войната. А после завеща целия си имот на Бланка.

— Дяволска работа — мрачно подхвърли Карел.

Земан не знаеше какво да отвърне. Усещаше някакво напрежение във въздуха, но не можеше да разбере на какво се дължи то. Да получиш в наследство такава къщичка, никак не е за изхвърляне. Изглеждаше солидна, хигиенична, със здрав покрив и керемиди. Защо ли тогава Карел не е доволен?

Изглежда, че на Бланка тази тема също не й бе приятна. Тя веднага започна да разтребва масата, като най-вече се стремеше да отдалечи бутилката с недопита сливовица от ръцете на двамата й близки мъже.

— Разкажи ни нещо за себе си, Хонза, къде работиш сега? — понечи да промени темата на разговора тя. — И къде всъщност живееш сега?

— В Прага.

— Все още ли си в милицията?

— Все още. В криминалния отдел. С чин лейтенант.

Бланка се изчерви, сякаш изведнъж се разхубави и подмлади. Само Карел, непонятно защо, се намръщи, отново взе бутилката и си наля порядъчно количество в чашата.

Старият Свобода се възползува от случая, отне бутилката от ръцете му и рече:

— Дявол да го вземе, това е голяма работа. Трябва да се чукнем по този случай!

Напълни чашката си, вдигна я до устните и наведнъж изля съдържанието и в гърлото си.

— Слушай, ти би могъл вече и да се ожениш.

— Представете си, че и на мен ми хрумна тази мисъл — засмя се Земан и отново седна срещу стареца. Забеляза, че ръцете му трепереха. Старее, помисли си той. Или пък прекалява с пиенето.

Бланка плахо приседна.

— Ти да не би да си се оженил вече, Хонза?

— Нали знаеш — пошегува се Земан. — Какво можех да направя, след като ти не ме хареса. Известно време потъгувах, а после срещнах в Прага Лида — едно много добро и хубаво момиче. Учителка. Чакай, ще ти я покажа на снимка…

Той извади портфейла си, порови в него и после постави пред Бланка една снимка.

— Ето това е тя. Хубава е, нали? — малко нетактично попита той.

Бланка не отвърна, само мълчаливо разглеждаше снимката, усмивката изведнъж бе изчезнала от лицето й.

Земан постави пред нея следващата снимка.

— А от миналата година вече станахме трима. Имаме си едно хубаво момиченце. Виж…

Старият Свобода отново посегна към бутилката, а Карел бе свел поглед и мълчеше.

— А вие с какво ще се похвалите? — попита Земан.

Бланка постави снимките върху масата, очите й се бяха изпълнили със сълзи. Неочаквано тя се обърна и бързо излезе от стаята.

Земан разбра, че бе засегнал въпрос, по който не се говореше в тази къща. Смутено прибра снимките в портфейла си и се обърна към Карел:

— Всъщност аз тук съм по служба, Карел. Ще ме заведеш ли до народния съвет?

Карел стана и мълчаливо се запъти към вратата. Земан го последва.

— Но довечера пак ще дойдеш тук, нали? — плахо го попита старият Свобода. — Ще останеш да спиш у нас!

Земан само кимна, но когато се извърна на прага към него, забеляза как тежко отпусна побелялата са глава върху облакътените на масата ръце. Може би беше от сливовата…

Когато излязоха на нажежения безлюден площад, една лека сянка падна върху слънцето…

2

Бурни бяха времената тогава, през петдесетте години. Подобни на впряг от две нееднородни животни — на буен, млад и чистокръвен кон, стремящ се да литне напред, и на ленив катър, който повече стои на място, колебае се и се дърпа назад, отколкото върви напред. И затова колата, на която бяхме потеглили към социализма, се държеше като побъркана — на моменти се втурваше весело и безразсъдно напред, подскачайки по неравностите, камъните и препятствията на този труден път, а на моменти тъпчеше на едно място, пукнатините й пращяха, ставите й стенеха, страшно се напрягаше, за да не се пръсне и разпадне на части, докато по-силният от тази двойка не победеше и отново не увлечеше впряга напред.

Да, по онова време в градовете, във фабриките, в мините, в учрежденията, на театралните сцени и киноекраните, по страниците на книгите и вестниците цареше оптимистично настроение, всичко беше просто и ясно. Беше времето на голямото възторжено строителство, на сините комсомолски блузи, на пеещите бригадири и първомайски паради, които напомняха повече на южняшки карнавали, отколкото на сериозни политически мероприятия и манифестации, беше времето на веселите червени знамена и флагчета.

Но беше също и времето, когато селата все още не бяха напълно спечелени и убедени, вървяха нерешително, упорито и унило като стара жена с почернели от пръстта длани, бяха невъзприемчиви и недоверчиви към онова оптимистично весело настроение навсякъде около тях, продължаваха да бъдат облечени в старата закърпена дреха на частните разпокъсани ниви и с глави, пълни със селски инат, стари собственически предразсъдъци и надута гордост.

Това беше времето на остри класови стълкновения и посред песните за социалистическото строителство от време на време дисхармонично прозвучаваха изстрели, проливаше се кръв. Това беше времето на агентите убийци, на тайните агенти, на онези хазартни играчи, които нощем прелитаха границата като прилепи и идваха при нас с фантазьорската, авантюристична мечта — да заложат на по-слабия от този впряг, на нерешителния упорит катър, да обърнат колата назад и да спечелят.

Ето какви бяха времената, когато лейтенант Ян Земан пристигна в Планице, за да се срещне с хората от тукашния народен съвет. Той се запозна с всички присъствуващи членове, които се мъчеха чинно да се вместят в тесните училищни скамейки на почти новото училище, което със своята строга конфекционна архитектура никак не подхождаше на островърхите селски покриви на планицките къщи и на няколкото чифликчийски домове със сводести покриви, гледащи към площада. На срещата присъствуваха Йосеф Бабицки, около четиридесет и пет годишен работник от железопътното управление на Тржемошице с огромни мъжки ръце, привикнал по-скоро да набива чакъла под траверсите, отколкото да говори, Карел Мутъл и старшина Матис от управлението на МВР в Тржемошице, Очакваха още да дойдат председателят на кооперативното стопанство Вчелак и някоя си Ана Шандова. Бяха отишли да ги извикат направо от полето.

Председателят на тукашния народен съвет другарят Томан, когото всички продължаваха по навик да наричат господин директор, беше типичен чешки селски учител с бяла, артистично падаща като грива коса и кротко лице на местен интелигент, възторжен патриот и просветител. Той бе седнал на катедрата и по навик гледаше строго отгоре своята скромна аудитория.

Въпреки че учениците бяха във ваканция и в училището отдавна вече не отекваха шумните детски гласчета, все още се бе запазил познатият дъх на всички класни стаи — смесица от потта на малките, изцапани с мастило и разтреперани от сложните училищни задачи и въпроси длани, миризмата на закуските и изпаренията на влажните детски дрехи.

Земан бе седнал встрани, върху горния плот на първия чин, украсен с йероглифи, плод на детската фантазия, на онези мечтатели резбари, които с ножчетата си от векове изобразяват своите представи за света по училищните скамейки. Те бяха същите, както и по време на Земановото детство, само картинките по стените сега бяха други.

Земан мълчеше и гледаше през отворения прозорец към градината на свещеническия дом, който беше в съседство. Сред градината бяха подредени пчелни кошери и лехи с рози, за които явно се грижеше един педантичен, чувствителен и кротък човек — такъв уют и дисциплина се излъчваше от тях…

Най-после на вратата се появи висока кокалеста жена, която все още завързваше забрадката си върху потните коси, придружена от набит човек е кадифени панталони, които отдавна бяха загубили първоначалния си цвят — това бяха председателят на кооперативното стопанство Вчелак и кооператорката Ана Шандова.

Господин директорът Томан по стар навик ги изгледа с упрек, сякаш бяха закъснели ученици, и зачука с молив по катедрата.

— Вече всички се събрахме, другарю лейтенант. Тук е целият състав на нашия местен народен съвет заедно с другаря старшина. И да не ми пушите тук — добави той строго, когато забеляза, че мъжете започнаха да палят цигари. — Това е училище, а не кръчма. Кой ще чисти пепелта и фасовете след вас?

После се обърна към Земан и го подкани:

— Можете да започнете!

Земан леко се смути. Неочаквано у него се появи чувството, че е извикан на дъската, за да го изпитват както през онези отдавна отминали детски години. Ала успя да преодолее този внезапен свян и се качи на прословутия подиум на ужасите.

— Аз съм лейтенант Земан, другари — представи се той, — и ме изпраща при вас другарят Калина от Министерството на вътрешните работи, за да разследвам тук… една жалба…

Той замълча, започна да рови нервно из джобовете си, извади оттам някакво писмо и надзърна в него. Всички, които бяха седнали долу на чиновете, през цялото време любопитно и напрегнато го следяха с поглед.

— Някой си Вацлав Босак — продължи той, — изпълняващ длъжността горски във вашето селище, е подал жалба до министерството, че народният съвет и местните органи не обръщат достатъчно внимание на въпросите за безопасността на гражданите и дори прикриват някои престъпления. Като доказателство сочи честите и неразследвани пожари в областта и… и…

Потърси точния израз в писмото на Босак:

— … кражбата с взлом в лесничейския дом, при която няколко маскирани мъже ограбили всички провизии, дрехи и консерви. Тази кражба, казва, въпреки неговите многократни предупреждения и протести не била разследвана и не били направени съответните изводи…

Не успя да се доизкаже — в класната стая сякаш бе избухнала бомба със закъснител. Всички наскачаха и се развикаха един през друг.

— Какво свинство!

— Та това е мръсотия, Хонза — гневно запротестира Мутъл.

— Плюя на всичко това — намеси се и Вчелак, — да изпрати донос чак в Прага. — Възползува се от суматохата и си запали цигара. — Трябва да си запаля, господин директоре — замънка оправдания към Томан, — аз като се ядосам, трябва да си дръпна от цигарата и да си пийна, за да се успокоя, затова прощавайте.

Той извади от джоба си отворена бутилка бира и отпи една голяма глътка от нея.

— Аз разследвах този случай, другарю лейтенант — заоправдава се старшина Матис. — Обаче нищо не можах да установя. Никакви следи… Сам си е измислил тази кражба. Инсценирал я е.

Но Шандова успя да надвика разгневените гласове на всички други:

— Как не ви е срам, другарю, така да тормозите честните хора. Ние тук не знаем къде да се денем от работа, а вие идвате да ни губите времето с глупости. Повече вярвате на един негодник или на честните представители на народната власт? Такъв ли е въоръженият юмрук на работническата класа. Да вземе човек да ви…

— Замълчете, Шандова — смъмри я Томан, комуто също не се нравеше голямата уста на тази жена. — Вие не сте член на съвета!

Бабицки се обърна към Земан, извинявайки се, и му поясни:

— Тя ходи при него — посочи той Вчелак, — в стопанството, за да го убеди да не гласува за всяка глупост.

— Въобще тя е много мила и грижовна жена — иронично се обади Вчелак, — само че да не беше толкова устата.

И отново извади бутилката и пийна от нея.

Като че ли не познаваха Анка. Тя скочи от чина, изкачи се на катедрата, та Земан се видя принуден да отстъпи назад, сложи ръце на кръста си и започна да му крещи в лицето:

— Нека чуе това, което ще му кажа, и съм сигурна, че никак няма да му е приятно. Ние тук като луди агитираме хората да образуват кооперативна кравеферма, но сградата й още не е завършена, защото няма материали и достатъчно работна ръка. За това би трябвало да се погрижат хората в Прага. Получаваме по три крони на трудоден, кооперативът ни се разпада, защото сегашният председател, този тук — посочи тя Вчелак, — така е объркал всичко, което е могъл, че сега пие от мъка. А единственият човек, който може да го спаси, защото се ползува с авторитет, и освен това е секретар ма партийната организация, имам предвид Карел Мутъл, не желае да стане председател, защото не обичал селскостопанския труд. Ние тук се побъркваме от грижи и работа, а на вас в Прага това ви е безразлично. Вие, видите ли, навярно вече сте в комунизма!

Вчелак успя да издърпа Анка от подиума.

— Затваряй си устата, Анка, защото заради тези приказки може и да те затворят!

Земан развеселено гледаше сцената, която бе предизвикал със своето изказване. Не се намесваше, мълчеше, оставяше ги да се изприказват и изчакваше. Най-после можа да продължи. Заговори спокойно, без да се вълнува. Познаваше хората, по време на своята седемгодишна практика се беше научил да ги разбира. Различаваше дребнавите и великодушните характери, разпалените ентусиасти и празните дърдорковци, скромните, усърдни трудови хора, самохвалковците, измамниците, лъжците и беззащитните, честни хора.

— Аз приех с радост тази задача, другари. От една страна, установих, че тук живее един мой стар приятел — Карел Мутъл, а от друга — случаят с Босак лично ме интересува. Пък и в края на краищата тук действително има пожари!

Изведнъж тишината отново бе възстановена, само старшина Матис обидено се обади:

— Но не и в моя район. Тук цари ред и спокойствие!

Земан посегна към чантата си, извади от нея една карта и я разгърна върху първия чин. Всички присъствуващи го наобиколиха, а и господин директорът слезе от катедрата, за да погледне.

— Вижте — посочи Земан. — Навсякъде наоколо има пожари. Тук… тук… тук… хамбари, плевници, селскостопански постройки и складове за машини и сечива. Цял месец вече пожарите се ширят край вашето село. И все обикалят в кръг. Обърнете внимание на този факт. Знаете ли какво означава той? Това е една спирала, която рано или късно ще свърши тук. Защото непрекъснато се върти и излиза, че подпалвачът е оттук. Ето какво знаем ние в Прага, другарко — обърна се той към Шандова, която сега заедно с всички други смаяно гледаше картата.

— А също така знаем, че борбата за укрепването на социализма е много по-трудна и безпощадна, отколкото можете да си представите. Затова и дойдох тук!

Първи се опомни директорът Томан.

— Подпалвач? Сред нас? Това е много грозно подозрение, другарю лейтенант. Нашето село е спокойно и миролюбиво. Може от време на време да се появят дребни недоразумения за някоя ограда или синор, но нищо по-сериозно не се е случвало. Тук хората са добри и честни, мога да гарантирам за тях. И по време на окупацията се държаха солидарно, като един човек, нито един подлец не се намери сред тях. Не, не вярвам. Никой тук не би направил нищо лошо!

— Освен Еман — неочаквано се намеси Карел Мутъл.

Тези думи привлякоха вниманието на Земан.

— Кой е той?

— Еман Захрадник, бивш кулак, син на чифликчия, един разпуснат човек, побойник, пияница и лентяй!

— Точно преди един месец ми се наложи да го арестувам за нарушаване на обществения ред — намеси се и старшината. — Но от околийското ми го върнаха поради липса на доказателства по обвинението. Нали знаете вечния ни проблем с прокуратурата, другарю лейтенант. А аз още тогава знаех, че ще си имам главоболия с него.

 

 

Когато влязоха в селската кръчма, врявата в нея изведнъж утихна, спорещите над чашка бира насочиха погледите си към тях. Всички тук се познаваха и затова чуждият човек, който придружаваше Карел Мутъл, подразни любопитството им.

Помещението зад малкия тезгях не беше голямо, стените му бяха посивели от облаците дим, който евтините цигари и пури „Виржиния“ бълваха тук всяка вечер, постепенно заличавайки някога зелените шарки на мазилката. По масите без покривки, както и по пода бе разпиляна цигарена пепел, а халбите с прекалено голяма яка от бирена пяна, които сервираше гостилничарят, не бяха съвсем чисти.

В центъра на единствената по-дълга маса, край която явно се събираше елитът на любителите на бира и на картоиграчите, бе седнал мъж с акордеон, който първи се опомни след неочакваната поява на чужденеца, и засвири, за да го приветствува, една песничка:

Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

Той беше мършав, вече немного млад човек с некрасиво, но изразително лице и присмехулни очи. Кривеше лицето си, докато си акомпанираше на акордеона, и пееше с писклив, пресекващ глас. Всички в кръчмата чудесно се забавляваха. Наблюдаваха Земан и Мутъл и чакаха да видят какво ще се случи.

— Това е той, онзи Захрадник. Иска да ни провокира, подлецът — мрачно рече Мутъл на Земан, докато сядаха на една малка масичка в ъгъла. Но изведнъж нервите му не издържаха и той се разкрещя:

— Престани, защото ще ти ударя един!

Еман Захрадник моментално престана да пее и с явно престорена наивност попита:

— Какво, нима не обичаш тези прогресивни песни? Аз пък си мислех, че ще те зарадвам!

Хората в кръчмата злорадо се закискаха, виж ти, какъв майтап, той се осмели да се заяжда и със самия секретар на партията, а ние можем безнаказано да се забавляваме, щом като друг бърка в огъня вместо нас. Еман, поласкан от своя успех пред компанията, веднага запя друга песничка:

— Ай, гъски, ай,

в кооперативния рай…

Този път цялата кръчма подхвана песента заедно с него. Изглежда, тук се бяха събрали всички веселяци на селото. Но явно кръчмарят се страхуваше и затова им развали веселбата. Той хвана Еман за рамото и го избута навън от кръчмата.

— Махай се, негоднико, няма да се оставя заради теб да ми затворят заведението!

И веднага пусна по радиото една скучна и обработена за духов оркестър мелодия, като настрои копчето така силно, че да заглуши опасното буйно веселие в кръчмата.

Без да попита Земан, Карел Мутъл поръча две водки и две бири. Намираше това за естествено. Земан едва-едва пийна от учтивост, ала Карел глътна наведнъж водката и бирата, а после с кимване си поръча още по една. Земан безмълвно го наблюдаваше. Какво ли става с този човек? Той не беше такъв. И защо всъщност го доведе тук? За да опознае хората ли? Да, наистина не е зле да ги опознае така отблизо, когато се забавляват без задръжки. Навярно това е единственото им развлечение в това затънтено село. Да си починат тук след тежката полска работа, да си изплакнат гърлата с немного добрата, полуизветряла бира, да побъбрят, да попеят и да вдигнат врява. Но на Карел това не му е необходимо. Пък и Бланка го очаква вкъщи… И въобще щастливи ли са двамата заедно? — внезапно се запита Земан.

Карел поглъщаше бира след бира.

— Виждаш ли ги — неочаквано рече той с натежал език, като в думите му вече се усещаше пиянско сантименталното самосъжаление, и му посочи съседната маса, където явно се забавляваха за тяхна сметка.

— Заради тях ли трябваше да напусна фабриката? Професията си, която толкова много обичах, и работническия колектив, където добрата дума все още си е добра дума, а плесницата — плесница? Да дойда тук, при тези тъпи селяни, които не искат да помръднат от своето парче земя и признават само една философия: Което си е било, ще бъде. Къде ти! Никога нямаше да ми хрумне подобно нещо! Две водки и две бири, господин гостилничар — поръча той.

— А ти забрави ли вече с какъв ентусиазъм четяхме някога „Разораната целина“, Карел? Не би ли искал да бъдеш един тукашен Давидов, който ръководи… — Земан потърси думи, които да не прозвучат като изтъркана фраза, но нищо подходящо не му дойде на ума… — селските маси и ги учи на работническа правда?

Карел Мутъл погълна водката, после изпи и бирата и гневно чукна с чашите по масата, за да му донесе кръчмарят още по една.

— Не! Не бих искал. Ти не можеш да си представиш колко нещастен се чувствувам тук… — внезапно се пречупи гласът му.

— Не трябваше да се заселваме тук. Тази колиба, която наследихме, ни тежи като камък на душата. Нима някога съм държал да имам имоти? Целият ми живот пропадна, ти вече си в Прага, лейтенант от криминалния отдел, животът и кариерата са пред теб… аз също исках да уча, да следвам поне задочно, да постигна нещо. А нищо не се получи. Сега на големите строежи се хвърлят всички сили, мъжете получават ордени, а аз се мотая тук на двора сред кокошките и се чудя откъде да се снабдя с малко цимент, за да ремонтирам обора на козите. А и Бланка се промени, отчужди се, сякаш селският недоимък и на нея й гложди душата. Ходи да прислужва в дома на свещеника, представи си, тя, жената на комунист и секретар на партийната организация… А какво девойче беше някога, спомняш ли си, тогава, през февруари? Смела! Силна! Комсомолска! И ти ми завиждаше заради нея, да, признай си, че ми завиждаше… Всички ми завиждаха… А тук сякаш нещо се пречупи в нея…

Така, на пресекулки, Карел изливаше мъката си и пиеше, пиеше, сякаш искаше да удави насъбраното огорчение в дъното на изпитите, малко мръсни чаши.

Земан слушаше и мълчеше, тъжно гледаше отсъствуващите очи на Карел, които все повече се затваряха в себе си, гаснеха и някаква тъмна, мътна сянка плуваше в тях… Изгаряше го едно голямо разочарование… Когато сутринта бе гледал тази райска идилия, потънала в зеленината на прекрасните гористи хълмове, галена от благоуханията на билки, река, ливади и ниви, представяше си, че тук трябва да живеят само щастливи и уравновесени хора. Но не беше така, за съжаление и тук ги нямаше.

И изведнъж страшно му домъчня за нещо…

 

 

Когато Земан и Карел с клатушкане се добраха до вкъщи, бе станало вече доста късно.

— Не се сърди, Блани — извини й се Земан. — Малко си пийнахме, след като толкова дълго време не бяхме се виждали. Сложи го да легне, след като се наспи, ще му мине.

Обаче Карел Мутъл се запъна на рамката на вратата и не искаше да влезе. Бланка не помръдна от мястото си, за да му помогне, само се изчерви от срам. Тогава старият Свобода стана, хвана Карел под мишниците и го отдели от рамката на вратата.

— Хайде ела, Карлик. Аз ще ти постеля леглото…

Карел злобно се изтръгна от него, сърдито погледна Бланка и изръмжа:

— Оставете ме всички на мира. Мога и сам.

И се заклатушка като потъващ кораб към стаичката в дъното. Свобода тръгна за всеки случай след него.

Земан и Бланка останаха сами в стаята. Чак сега, на вечерното осветление, Земан забеляза каква нелепа смесица от градски мебели и провинциална безвкусица цареше в обзавеждането. Върху кафяво боядисания дъсчен под бе постлан, нов килим, имаше библиотека, модерен диван, зад него на стената грозно ковьорче с елен и луна, на креслото — възглавница с избродирани червени макове, на масичката — ваза с изкуствени цветя, а в овална рамка — две притиснати една към друга, глави, сякаш фотографът в пристъп на лудост им беше счупил вратовете — сватбена снимка.

Бланка седна под снимката на дивана, тъжно отпусна ръце в скута си и засрамено, без да погледне Земан, рече:

— Това днес не му е за първи път, Хонза. Напоследък все по-често взе да пие…

Земан седна до нея, тихо и съчувствено я попита:

— Не мога да разбера, Блани… Какво се е случило между вас?

— И аз не знам — заоплаква се Бланка. — Нещо се промени. Както когато някаква пружинка се разхлаби в часовник. Сякаш изведнъж всичко между нас свърши. Но вината е негова — гневно избухна тя.

Земан не можа да се сдържи да не попита:

— А свещеникът?

Бланка раздразнено рече:

— Оплака ли ти се?

— Винаги съм мислил, че не вярваш в бога!

— Не става въпрос дали вярвам или не — оправда се Бланка. — Проблемът съвсем не се състои в това. Аз съм си такава, каквато бях и преди. Обаче на този свещеник аз отдавна съм му задължена — още от времето на окупацията. Когато гестапо арестува родителите ми, всички в селото се отчуждиха от нас, страхуваха се. Само той не се уплаши, продължи да идва при мен и леля ми. Помагаше ни, съветваше ни, носеше ми храна и играчки. А сега вече е стар и живее сам. Затова понякога ходя при него и му помагам в разтребването на къщата. Има ли нещо лошо в това? Поне от време на време мога да си поговоря с един умен човек. Той е добър човек, Хонза. Любезен. По-добър от който и да е в селото.

— Ти най-добре знаеш това — рече Земан, — вярвам ти.

И съчувствено помилва ръката на Бланка.

 

 

Двамата седяха на дървената пейка пред къщата и мълчаливо съзерцаваха тъмносинята шир на нощния небосвод, осеян с многобройни звездици, подобни на разпръснато маково семе. Точно срещу тях блестеше Голямата мечка, а другите звезди се извисяваха над главите им като украшения на новогодишна елха, стига само да протегнеш ръка, малко да се повдигнеш на пръсти, и ще докоснеш това сияещо вълшебство, ще го погалиш с длан и ще го откъснеш. А някои от тях трептяха в безкрайната далечина и сякаш се смаляваха, а после внезапно се откъсваха и падаха, падаха, падаха, докато съвсем не угаснеха. Разтапяха се като снежинки.

Казват, че когато паднела звезда, щели да се изпълнят всички тайни желания на влюбените!

— Като малко момиче аз винаги си представях, че това съзвездие е кралска корона — неочаквано прошепна Бланка, — не знам защо, но никой друг не я виждаше така.

— А на мен пък — посочи Земан нагоре — тези четири звезди с опашка ми приличаха на хартиено хвърчило. Така и не разбрах как се наричат в действителност.

Беше грях да идат да спят в такава нощ, настъпила под знака на Млечния път. Цареше топла, лятна, сънлива тишина, само тук-таме някоя птица изпищяваше насън и нейде излайваше куче. Откъм кръчмата отново се дочу свирещият акордеон на Еман, веселата песен и глъчката от гласовете и смехът на пийналите мъже. Но те бяха далеч, като че ли зад някаква стена.

Седяха един до друг и Земан с известно притеснение си помисли, че представляват една банална картина, както обикновено изобразяваха „верните влюбени“. И двамата изведнъж се почувствуваха неловко и някак странно, неуверено търсеха думи, за да продължат разговора. И отново падна звезда…

— Понякога ми е много тежко — тихичко призна Бланка. — Но сега… днес ми е леко…

Земан помълча малко, а после също така тихо каза:

— Аз също се радвам, че отново съм с теб… — и веднага се поправи… — с вас двамата. Та нали вие сте част от младостта ми.

Бланка въздъхна:

— Ах, ако знаех къде мога да намеря поне частица от онова отдавнашно, отминало щастие!

И отново замлъкна.

Земан почувствува, че се поддава на магията на тази нощ, усещаше близостта на тялото й и плахо положи дланта си до нея върху грапавата дъска на пейката, а после пръстите му като магнит бяха привлечени от нейните, докато накрая се сляха…

В този момент вратата зад тях изскърца и на пруста се появи старият Свобода.

— Иди при него, Блани, нещо не се чувствува добре.

Изведнъж двамата се опомниха.

Бланка бързо тръгна. На нейното място до Земан седна баща й. Той сякаш се бе досетил за какво си говореха тук преди малко и рече:

— Те все още се обичат, Хонзик. До полуда! Само че не умеят вече да си го кажат. Откакто им се случи онова нещастие, сякаш престанаха да говорят на общ език.

Земан изостри вниманието си.

— Кое нещастие?

— Откакто загубиха детенцето си.

Земан започна да разбира всичко.

— Аз бях останал сам вкъщи, когато това се случи. Карел беше отишъл на събрание, както всяка друга вечер. Изтичах до училището, за да повикам по телефона медицинска помощ, но нали знаеш, лекарите са далече оттук. Докато се върна, детето вече се бе родило. Мъртво. Беше момче. Изглежда, глътнало от околоплодната вода и се задушило, както ни обясниха по-късно.

— Значи е било момче?

— Момче. Ти не знаеш какъв удар е това за една жена. Половин година след нещастието крееше, сякаш я бяха напуснали всички жизнени сили. Просълзяваше се, когато видеше някоя детска количка. Карел стана капризен, почна да пие и намрази всичко тук. Непрекъснато искаше да замине, да се махне. А пък селото ни е толкова красиво, кажи, не е ли така… А при това толкова малко им трябва — да я вземе той в прегръдките си, да я притисне силно, та чак дъхът й да секне, и да й каже: Аз все още много те обичам, Блани, ела и всичко ще бъде наред… Тя очаква това, Хонзик, би била благодарна на всеки, който го стори… На всеки… Може би и на теб… — предпазливо добави той и изпитателно погледна Земан. Обаче не можа да види лицето му в тъмнината.

Земан бързо отвърна:

— Не се притеснявайте, аз утре си тръгвам. Трябва на всяка цена да бъда в окръжния център. Тук ще остана само едва нощ.

— И сполучи, че дойде именно сега — с нескрито облекчение продължи Свобода. — Това е най-прекрасната и уханна юлска нощ. По-добре би било да седиш тук с някое младо девойче, отколкото с такъв мухлясал дядо като мен. Виж само как изгрява луната зад онези хълмове. След малко ще се извиси там като голяма медена питка…

Земан вече бе забелязал необикновеното сияние над хоризонта и при тези думи на стария Свобода отново се загледа към гората.

Обаче внезапно изостри вниманието си и развълнувано стана от пейката.

— Не, това не е луната, дядо! Там нейде е избухнал пожар!

В този момент над селото тревожно заби камбана и дълбоката тишина на лятната нощ бе пронизана от воя на пожарникарска сирена.

3

Новата постройка на кооперативния краварник в Планице горя през цялата нощ.

Три пожарни команди от Планице и близките селища напразно се бореха да потушат огъня, чиито дълги алени езици унищожаваха като призраци още недовършената сграда. По всичко личеше, че пожарът бе предизвикан на няколко места едновременно с помощта на някаква запалителна течност, пък и оборите вече бяха застлани със слама, за да приемат кооперативния добитък — така че новата постройка бе пламнала като факел в тъмнината и излъчваше такава жар, че хората се страхуваха да се приближат до нея. Накрая те съсредоточиха силите си единствено в локализирането на пожара, обливайки с вода околните къщи и плевници, за да предотвратят разпространяването на огъня из цялото село.

Колко много се бяха мъчили, за да построят тази сграда, колко усилия и жертви им бе струвала тя — препирни с учрежденията, търсене на материали, доброволен труд. Преди три години неколцина бедни селяни, по-скоро безимотни, отколкото истински, селски стопани, бяха основали кооперативното стопанство на селото. Всички други им се присмиваха, наричайки ги безпочвени фантазьори, когато те започнаха заедно да обработват малките си нивички, разпокъсани от обширните имоти на заможните селяни. Но скоро настъпи окрупняване на кооперативното стопанство, което се настани върху един голям парцел земя отнета от имотите точно на онези, които най-злобно се присмиваха. После се появи първият трактор, а държавата национализира и предостави на тези бедняци цялата селскостопанска техника — резачките на слама, вършачките, веялките и жетварските машини — и подигравките на хората секнаха. Измежду средните селяни дори се намериха някои умни глави, които навреме се осъзнаха, решиха се и доброволно постъпиха в кооператива. И накрая дойде страшният удар срещу най-отявлените противници. Един ден милицията проведе внезапен обиск в дома на най-богатия стопанин в селото Вацлав Захрадник и откри укрити в двора му големи запаси от зърно, брашно, кожи, текстилни и промишлени стоки. Щяха да го разкулачват и изправят пред съда, но преди да се осъществи това, старият Захрадник се обеси заедно с жена си в плевника. И тъй от този стар селски род остана само синът им Еман, който с лека ръка и без да се съпротивлява, предаде на стопанството целия си бащин имот. И без това нямаше никакво желание да го стопанисва, излезе неспособен като кукувиче пиле в Захрадниковия род, повече обичаше да гуляе с приятели в кръчмите и да свири на акордеона си, отколкото да се труди, предпочиташе да харчи парите, а не да ги трупа.

Хората в селото се изплашиха от тази операция на милицията, престанаха да упорствуват и почти всички, без да възразяват повече, влязоха в кооперативното стопанство. Всъщност всеки по-заможен селянин имаше от какво да се бои, пазеше си своето тайно скривалище вкъщи с укрити запаси от храни или инструменти в него, както и скътани в гредите пари, така че се страхуваше от обиските както дяволът от тамяна.

Броят на кооператорите изведнъж нарасна, но иначе работите в стопанството едва кретаха. Неговият председател, работникът от селски произход Йожка Вчелак, беше нерешителен човек, лош и слабохарактерен ръководител, а освен това и немного опитен и добър като стопанин. Неговите познания бяха достатъчни за парчето земя, което притежаваше по-рано, но сега, когато трябваше да се грижи за просторните кооперативни блокове, цялата селскостопанска техника и многото хора, се чувствуваше безпомощен. А и селяните не му помагаха, в нищо не го съветваха, само го гледаха присмехулно със скръстени ръце и казваха: Хайде казвай, какво трябва да правим, нареждай, решавай, щом като си комунист и ни принуди да влезем в кооперативното стопанство. Отначало той се опитваше с добро да се разбере с тях, молеше ги, а после ругаеше и сълзи от безсилие се появяваха в очите му, но не можеше да ги трогне и да предизвика съжаление и съчувствие у тях, само дето почнаха присмехулно да го наричат Ревльото. И скришом от него си шепнеха с омраза — не се знае кой беше пуснал този слух, — че той бил издал стария Захрадник на милицията и затова сега на съвестта му тежат два човешки живота. Ревльото Вчелак узна това и вместо решително да отрече тази клевета, той още повече падна духом и започна да пие.

Явно беше, че веднага трябва да се предприеме нещо, в противен случай кооперативът щеше да се разпадне. Необходимо беше да се намери и назначи нов председател, за да се предотврати жалкият му крах. И в това можеше да им помогне само животновъдната продукция, кооперирането на добитъка и производството на едро на мляко, говеждо и свинско месо. Затова и се заеха да построят кравефермата — в нея беше единствената им надежда!

Но тогава пък дойде тази огнена стихия и от кравефермата остана само една димяща развалина. Четири опушени стени с напукани прозорци и пропаднал покрив.

Тези, които цяла нощ напразно се бориха с опустошителната стихия, капнали за сън, мръсни и умърлушени, се заеха да навиват маркучите и да разчистват пожарището. Внезапно ги бе обзела апатия и желание да оставят всичко, както е, да забравят случилото се, да затворят очи и да заспят.

На мястото на пожара се бяха събрали почти всички, които имаха здрави ръце и крака, и онези селяни, които досега само се инатяха и присмиваха, също бяха дошли. В селото съществуваше неписаният закон по време на пожар да се забравят всички стари спорове и вражди и цялото село да се включи в борбата срещу огъня. Земан и старшина Матис също бяха тук, цяла нощ гасиха огъня, сякаш бяха жители на същото село.

Госпожа директоршата Томанова тихичко убеждаваме мъжа си:

— Остави вече тази работа, татко. Иди поне малко да подремнеш. В осем часа сутринта трябва да бъдеш в училището.

Обаче господин директорът не помръдваше от мястото си и въпреки че отдавна вече нямаше какво повече да се прави, продължаваше отчаяно да седи върху една обгоряла греда.

— Какво ще кажа сега на децата — вайкаше се той, — как ще ги погледна в очите и как ще им обясня, че и сред нас, сред родителите и познатите им, се е намерил враг на републиката, подпалвач!

— Видяхте ли, господин директоре, а вие не ми вярвахте — меко му напомни Земан.

— Само да можех да пипна в ръцете си този злодей — гневно процеди през зъби Бабицки, чиито огромни ръце на железничарски работник всяваха ужас в околните, — само да разбера кой го е направил!

— Кой ли? — измърмори все още не напълно изтрезнелият Карел Мутъл. — Еман Захрадник, кой може да е друг? Искал е да си отмъсти! Само той има причина да го стори. И единствено той не беше с нас, когато гасяхме пожара. Не е ли така?

— Не бой се — увери го Матис, — ние ще го заловим. Къде може да се скрие? Единствено в гората. Ако е бил той, няма да ни избяга много надалече.

В този момент пред пепелището рязко спря една кола, марка „Татраплан“, и от нея слязоха двама мъже. Анка Шандова се завтече към единия от тях, бурно го прегърна и се разхлипа на рамото му:

— Павле… това е краят… Не знам какво ще правим по-нататък…

Набитият възрастен мъж с енергичен израз на лицето побърза да се освободи от прегръдките й и строго я смъмри:

— За какъв край говориш? Те биха искали това. Обаче са забравили, че партията не се предава толкова лесно.

После той се ръкува и с останалите.

— Е, какво, другари? Как е? Горе главите! А ти не реви! — отново се обърна той към Шандова. — Не всявай паника! Ти моя сестра ли си? Приспособете старата пивоварна като временен обор за кравите. Това може да направите, нали? А в неделя свикайте общо събрание за членовете на партията и кооператорите. И аз ще присъствувам на него. От утре ще ви изпратим в помощ бригади от фабриките. След три седмици кравефермата ще бъде възстановена. Доволни ли сте от този срок? Щом като искат да воюват с пас, ще им покажем с каква сила си имат работа.

Този човек излъчваше голяма сила и авторитет, но Земан повече се заинтересува от неговия спътник. Шанда обаче му подаде ръка и се представи:

— Павел Шанда, секретар на околийския комитет на партията.

— Лейтенант Земан.

— Слушали сме за вас, другарю лейтенант. Е, и какво установихте?

— Пожарът е бил предизвикан умишлено. В едно от огнищата намерихме обгорял бидон от нафта. Но иначе нищо друго не открихме — уморено присви рамене той. — Следите са били унищожени от огъня, водата и хората, които са се притекли да потушат пожара.

— Няма значение. Ние ще ги заловим — самоуверено заяви Шанда, а после му представи другия мъж. — Лейтенант Житни от нашето управление. Началник на околийската дирекция на МВР.

Житни леко се усмихна:

— Ние се познаваме със Земан. Още от времето, когато се водеха престрелки. Но беше на друго място и при други обстоятелства. Сега вече положението е по-сложно. Това не е случаен пожар. Вижте каква работа са свършили едновременно с това из околията…

Той извади от чантата си сноп изпоцапани позиви и ги подаде на Земан. Да, това беше той, онзи тайнствен непознат от събитията през февруари, със своята вечно иронична усмивка на неподвижното и мълчаливо като маска лице.

— Значи все пак накрая спиралата откри своята отвратителна змийска глава — тихо рече Земан. — Очаквах го.

А после се обърна към останалите:

— Трябва да намерим Еман. Да претърсим гората. Бих искал да се запозная и с вашия горски. Кой от вас ще ни придружи, другари?

Неочаквано хората се смутиха, никой не се решаваше да тръгне. Смъртта на двамата души след обиска на милицията в стопанството на Захрадник все още тежеше на съвестта на хората в селото. Не искаха да имат нищо общо с тези неща. Мълчаха.

Накрая от името на всички се обади Бабицки:

— Цяла нощ гасихме пожара. А сега трябва да идем на работа. Мисля, че това вече си е ваша работа, на органите на милицията!

И бавно си тръгна, а останалите един след друг го последваха.

Само Карел Мутъл остана при тях и решително заяви:

— Аз ще ви придружа!

 

 

Те вървяха през вековната борова гора, газейки папрата и боровинките, и тайно си мечтаеха да открият нейде измежду златистите дънери малко горско езерце. Да приклекнат край него и да наплискат изпотените си лица, върху които яростно налитаха надигащите се на цели рояци мушици от треволяка и храсталаците, през които се промъкваха. Но вместо крякане на жаби се чуваше само режещият звук на трионите, които там нейде пред тях се врязваха в стройните стволове на високите борове.

Дърварите спряха работата си, за да си отдъхнат и да изтрият потта от челата си, когато пред тях на поляната се появи групата милиционери, предвождани от Земан и Житни. За тях това беше повод да си починат и да пийнат бира от бутилките, които грижливо бяха скътали на сянка под дърветата.

Групата горски работници начело със строгия мустакат горски Босак любопитно зачака да види какво ще стане по-нататък.

Карел Мутъл посочи един дангалак измежду тях и рече:

— Ето го. Така си и мислех!

А старшина Матис, който не знаеше, че Земан вече познава този човек, важно добави:

— Това е Еман Захрадник, другарю лейтенант!

Еман разбра, че вниманието на неканените гости е насочено към него. Бавно заби секирата си в дънера на един отсечен бор и попита:

— Какво искате от мен?

— Къде беше тази нощ?

— Хърках — ухили се Еман.

— Но не вкъщи!

— В една купа сено!

— А защо?

— Така ми се прииска. Нощта беше прекрасна. Аз винаги спя в купа сено, когато нощта е такава. Само че в своята — предизвикателно рече Еман.

Земан мълчаливо го изучаваше с поглед. Той се беше облегнал върху грапавата кора на едно дърво и бавно дъвчеше стъблото на откъсната тревичка, оставяйки засега разпитът да бъде воден от старшината.

— А защо се укриваш тук? — изглежда, че старшината искаше да покаже пред пражкия криминалист своята изкусна система да води разследване.

— Не се крия. Работя тук.

— От кога?

— От днес. Все някак трябва да си изкарвам прехраната, след като ми отнехте земята.

— Защо не идеш да работиш във фабриката? Или в кооперативното стопанство?

— Никъде не ме приемат на работа, откакто бях при вас в дранголника. Всички смятат, че съм само един негодник, криминален престъпник — изкриви лице Еман.

Той нарочно говореше бавно, разтегляйки думите си, и беше явно, че си играе с тях, прави ги на луди.

— Какво знаеш за пожара?

Лицето на Еман се разтегна в гримаса на иронично удивление:

— Какъв пожар? Пак ли нещо се е подпалило, другари?

Тези палячовщини ядосаха Карел Мутъл. Той не можа да се сдържи да не изкрещи на Еман.

— Не си прави майтапи! Кой подпали кравефермата? Казвай!

Еман не се остави да го извадят от релсите. Също така бавно и присмехулно, както говореше и на старшината, му отвърна:

— Откъде да знам? На мен никой не ми се изповядва. Ти по-добре от мен би могъл да знаеш. Жена ти е по-близо до изповедалнята, след като ходи в дома на свещеника…

Карел Мутъл гневно се нахвърли срещу него:

— Мерзавец!

Тогава се намеси и горският Босак:

— Хайде стига. Няма да се биете тук!

Той ги разтърва и сгълча Еман:

— Обирай си крушите и се махай оттук! Може да се оставиш да те арестуват и на друго място!

Житни, който до този момент не се намесваше в разпита, се приближи до тях:

— Защо го пъдите, господин горски? Та ние нямаме никакви доказателства срещу него, само го разпитваме.

— Не желая криминални престъпници тук. А също и антидържавни елементи — заоправдава се Босак. — Това е едно порядъчно горско стопанство и няма да допусна никакви хулигани да скитат из него!

Земан изпитателно го изгледа.

— Радвам се, че сте толкова принципен, господин горски.

— Сигурен ли сте, че във вашата гора действително няма хулигани? — попита Житни.

— Няма, мога да гарантирам за това — решително заяви Босак. — Познавам всяко кътче в нея и съм я пребродил надлъж и нашир. Тук е само тази група и аз. А освен това и синът ми. Дойде си във ваканция от Прага, където следва.

— А може би окончателно, господин горски? — подигравателно го засече Мутъл. — Изгонили са го, защото откраднал някакви пари във факултета… Получихме съобщение за това в съвета.

— Не биваше да го припомняте, господин Мутъл. Вече всичко се изясни. А Ярда възстанови сумата.

Междувременно Еман Захрадник бавно измъкна секирата от дънера и пъхна закуската и бутилката бира в джоба си. После се порови из гъсталака, извади оттам акордеона си и го преметна през рамо. Тръгна си бавно и лениво, сякаш всичко това не го засягаше, само когато минаваше край Карел Мутъл, неочаквано злобно процеди през зъби:

— Все някога ще те пречукам, ченге!

4

Нощният ветрец поохлади нагорещения прах по пътищата и довея в отворените прозорци на районното управление на МВР в Тржемошице приятна прохлада, примесена с уханията на лятото и далечното любовно крякане на жабите.

Те седяха на кушетката с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки и бавно пиеха от чашките кафето, с което ги бе почерпил старшина Матис. Земан мълчаливо наблюдаваше Житни и си мислеше как странно се бяха развили техните съдби. Само преди няколко години, по време на Февруарските събития, Житни беше началник на Земан, поучаваше го и го напътствуваше като още глупавичък, посредствен, новак, а сега служи в тази отдалечена, незначителна околия, докато Земан вече е — със същия чин като него — в Прага. Но може би това нищо не значи, навярно сега е тук само защото е по-необходим.

На Земан просто му бе провървяло. В неговия район близо край границата трябваше да се разследва случаят — днес вече станал прословут — с престъпника, който след Февруарските събития си предлагаше услугите на представителите на сразената буржоазия да ги преведе през границата, а после по пътя ги ограбваше и убиваше в граничните мочурища и гори.

Земан взе участие в издирването на този човек звяр и успя да се отличи така, че бе забелязан от началника на пражкия криминален отдел Павласек, който го изтегли на работа при себе си в Прага. За това бе помогнал и Калина, старият приятел на Земан от концлагера, а сега висш служител в Държавна сигурност към Министерството на вътрешните работи.

— Не успяхме да открием нищо по-съществено, другари — уморено каза Житни, — доста зле сме.

Земан доуточни:

— Всъщност нямаме почти нищо.

— Обаче сме сигурни поне в едно — продължи Житни. — Не се касае за обикновен рецидивист психопат или за човек, който си отмъщава. Действувала е група диверсанти с ясна антидържавна цел. Но дали са от местен произход или ръководени от чужбина, все още не знаем. Както и с кого са във връзка и кой ги укрива.

— Еман Захрадник сигурно знае нещо по този въпрос — избухна Матис, който, както и Мутъл, изглежда, имаше зъб на Еман. — Или навярно е един от тях. Нали го чухте как се заканваше.

— Именно защото се заканваше — започна да размишлява на глас Житни. — Според мен той е твърде прозрачен, за да се занимава с диверсия.

— А на мен все не ми излиза от главата горският — неочаквано подхвърли Земан.

— Защо? — реагира на думите му Житни. — Подозираш ли го в нещо? Смяташ ли, че всичко това има някаква връзка със сина му?

Земан поклати отрицателно глава.

— Не, не… Може въобще да няма връзка с този случай. Знаете ли всъщност защо ме изпрати тук Калина? По време на войната бяхме заедно с него в концлагера. В нашата барака имаше един Марек, нейде чак от Щрамберк. Добър младеж от провинцията… Истински другар. И знаете ли за какво го бяха пратили там? Защото укривал вещите на чичо си, който бил комунист. Все ни повтаряше: Запомнете, момчета, ако не се завърна от концлагера, мен ме предаде един нашенец, горският Босак. И не се завърна. Умря от тиф, бедничкият. И сега майор Калина получи жалба, донос от някой си горски Босак. Странно съвпадение, нали? Който някога е правил доноси, има желание да продължава да го върши. Така че Калина ме извика и ми каза: Може и да се окаже безсмислица, Хонза, но иди да провериш кой е този Босак…

Житни го слушаше заинтригувано:

— Мислиш ли, че действително може да се окаже същият?

— Не знам. По-скоро не. Проверих досието му — след войната той се преселил тук. Но откъде — не знаем. Тогава времената: бяха мътни. Името Босак е доста разпространено, а пък онзи от Щрамберк е изчезнал безследно. Дори не се занимавахме много с него. Нямахме достатъчно основания за това. Заедно с Калина прегледахме цялата картотека на гестапо, но името на Босак не фигурираше там като доносник.

— А в документацията на финансовия отдел не потърсихте ли?

— Защо?

— Известно време се занимавах със секретната документация, така че доста добре съм запознат с тези неща. Доносите за укрито имущество са се изпращали на финансовите служби. А името на довереното лице се е поставяло винаги отдолу, под сгънатия, залепен ъгъл. Обаче поради липса на време финансовите архиви все още не са обработени.

— Благодаря ти за идеята.

Земан погледна през прозореца тъмносиния небосвод, върху който също както и предишната вечер се извисяваше Млечният път и трептяха милиони звезди.

— Аз ще се заема с този въпрос — усмихна се Житни.

— Само че това няма да помогне за решаването на нашия проблем, другари — нетърпеливо се намеси Матис, опасявайки се да не забравят за него и за планицкия случай.

— Така ли мислиш? — обърна се към старшината Житни със своята загадъчна усмивка. — А какво предлагаш ти?

— Да поискаме подкрепление. Ние сме малко, а околията ни е голяма. Може да са се скрили някъде и иди търси тогава игла в купа сено. Ако разгърнем една голяма операция и претърсим цялата област, ще можем да открием поне някаква следа.

— Грешка — смъмри го Житни, — никакви големи операции. Не бива да ги изплашим. Точно обратното. Нека си мислят, че сме безсилни и съвсем лесно са успели да осъществят плановете си. Това ще ги окуражи отново да предприемат нещо. И много скоро, днес или утре, ще почнат да надигат глави и да излизат от скривалищата си…

Още много звезди паднаха, а патокът в реката многократно изкряка насън, докато светлините в прозорците на управлението на МВР в Тржемошице изгаснат и тримата приключат разговора по проблема, който трябваше да решат през този работен ден.

 

 

Когато Карел Мутъл се приближи до входа на дома си, от пруста се отлепи някаква сянка. Старият Свобода, който го чакаше там, го хвана за ръкава.

— Лоша работа, Карлик — шепнешком го предупреди той. — Чуваш ли как тряска съдовете. Намерила е нещо в джоба ти — добави, като се мъчеше да отклони Карел от вратата.

Обаче Карел се изтръгна от ръцете му и влезе в коридора. Действително откъм кухнята се носеше яростно тракане на чинни, които Бланка миеше в умивалника. Карел не се смути.

— Какво може да е намерила — подхвърли през рамо на тъста си. После рязко натисна бравата на вратата и влезе в кухнята. Съблече палтото си, прехвърли го през облегалката на един стол и седна до масата. Намръщи се и дори не поздрави жена си.

— Дай ми нещо да ям — раздразнено нареди той.

— Иди да ядеш там, където се готвиш да живееш — отсече Бланка.

Карел малко се посмути:

— Къде се готвя да живея?

Бланка се пресегна да вземе някакво писмо от бюфета и го постави пред него на масата.

— Там!

Карел вече се досети накъде бие. Хвърли един поглед на писмото и реши да отвърне гордо и надменно:

— Е, и какво?

— Значи не заслужавам да споделиш с мен намерението си да се местиш?

— Нали и двамата имахме такова намерение?

— Аз не съм сигурна дали все още имаш предвид и мен!

През това време старият Свобода, който незабелязано се бе приближил до вратата на кухнята, нерешително застана там. Боязливо гледаше ту единия, ту другия и не знаеше как да предотврати бурята, която очевидно се надигаше.

— Деца, моля ви, бъдете разумни — взе да ги моли той, но никой не му обърна внимание. Вените на челото на Карел се бяха издули до пръсване.

— Пак ли започваш? — изкрещя той на Бланка.

— След като си скрил от мен, че от фабриката вече са ти дали жилище в новите блокове в града, навярно си премълчал и за жената, която искаш да отведеш там със себе си.

— Ти съвсем си се побъркала!

— Може би ще бъдеш по-щастлив с нея — изхлипа Бланка, — ще те разбира по-добре и ще ти роди… здрави деца…

— Пак ли стигнахте дотам, побъркани хора. Но аз няма да присъствувам на разправиите ви — отчаяно извика Свобода, грабна шапката си и избяга.

— Всичко това са глупости — опита се да успокои жена си Карел. — Аз искам само едно — да започнем отново. Чуваш ли? Да започнем всичко от началото, и то по-добре. Да се махна от тази затънтена дупка, докато не съм полудял!

— Заминавай тогава!

— Но нали и ти ще дойдеш с мен?

— Нима!

— Бланка!

— Не. Нещата трябва да се оправят там, където са се развалили!

— Предупреждавам те — отново се разкрещя Карел, — че повече не мога да живея тук. Ако не ме последваш, ще замина сам.

Сега вече се разкрещя и Бланка:

— Заминавай! Още сега!

Тя бързо излезе от стаята, но след малко пак се появи, носейки завивки в ръце. Хвърли ги в скута на Карел и извън себе си от гняв, изкрещя в лицето му:

— Махай се! Но си вземи и завивките от леглото ми!

Карел стана, пребледнял като платно, взе юргана, мина в съседната стая и затръшна вратата след себе си. След като той излезе, Бланка се отпусна на един стол и се разрида.

Неочаквано зад нея изскърца вратата на антрето. Бланка не се обърна, само бързо преглътна сълзите си, изтри с ръка зачервеното си лице и попита с все още стегнато от плача гърло:

— Вие ли сте, дядо? Върнахте ли се? Ако ви трябват пари за бира, вземете си от бюфета.

Обаче никой не се обади, тишината зад гърба й беше толкова странна, че накара Бланка да извърне подпухналото си от плач лице.

Замря от ужас, нямаше сили дори да извика.

До вратата стояха двама непознати, облечени в тъмни гумирани мушами и черни чорапи на главите. В ръцете си държаха пистолети. Единият от тях глухо я попита:

— Къде е мъжът ти? По-бързо!

Бланка стана и тревожно прикри с тялото си вратата към съседното помещение, където преди малко бе влязъл Карел.

— Какво искате от него? — промълви ужасено тя. — Не знам…

Единият от мъжете разбра защо тя бе отишла до вратата и я бе скрила от тях със собственото си тяло. Прицели пистолета си в нея и заповяда:

— Лъжеш. Отстрани се!

Бланка зарида:

— Той е добър човек. Какво лошо ви е сторил?

Мъжете се нахвърлиха върху нея и започнаха да я дърпат, за да я отстранят от вратата. Бланка отчаяно се съпротивляваше.

— Няма го вкъщи, нали ви казах, че го няма… Няма го… За бога… Бягай, Карел — внезапно извика тя.

Обаче вратата зад нея се открехна, тъй като Карел я бе отворил отвътре. Той влезе в кухнята, като държеше ловджийската си пушка в ръце и я целеше в двамата неканени нощни гости:

— Елате да ви видя, щом сте дошли при мен…

И стреля.

Единият от мъжете изстена, изглежда, че куршумът го бе улучил в рамото, и побягна. Другият стреля напосоки два пъти, но също с един скок се намери до вратата. Известно време навън все още се чуваха стъпките на бясно бягащите мъже, а после настъпи тишина.

Няколко мига Бланка и Карел останаха вцепенени по местата си.

Случилото се беше толкова невероятно, че сега им се струваше, сякаш бяха сънували.

После Карел се втурна към Бланка, взе я в прегръдките си и я притисна така силно, че усети как бие изплашеното й сърчице.

— Да не си пострадала нещо, Бланичка? — разтревожено я заразпитва той и извърна към себе си лицето й, чиито очи все още бяха пълни с ужас. — За бога, кажи нещо. Нали нищо не ти сториха?

Бланка се отпусна в прегръдките му като бездушна кукла, нямаше сили да говори, само поклати отрицателно глава. Но все пак започна да усеща, че й става страшно хубаво в неговите силни мъжки ръце…

5

Плакицкият свещеник и господин директорът Томан бяха много добри приятели. И никак не им пречеше, че изповядват различна вяра, господин свещеникът — своята пророческа, а Томан работническата, болшевишката. Наистина понякога се случваше да се посчепкат заради възгледите си, но тези спорове никога не прерастваха в неразрешим конфликт, който да не допуска компромиси. С годините свещеникът бе помъдрял и станал по-толерантен. Отдавна вече не беше онзи пламенен млад проповедник, който заплашваше от амвона хората с вечното проклятие и втълпяваше в главите им своите божи правди. Дългите години служба в тази провинциална енория го бяха научили да бъде благосклонен към човешките слабости и да разбере, че светът е справедлив, прекрасен и божествен точно такъв, какъвто е създаден — с неговите страсти, прегрешения, недостатъци и заблуждения. Така че в отговор на научните, аргументи на Томан само казваше, усмихвайки се ласкаво и мъдро: Не се искат много знания, за да отречеш бога. Много повече са необходими, за да го разбереш. Когато успеете да разцепите ядрото на атома на най-малките му частици и да посетите с ракетите си всички звезди, за да докажете, че нийде над тях няма небе, когато си въобразите, че сте открили всичко неоткриваемо, тогава ще разберете колко необясним е този свят без бог. И сред излишъка от натрупани знания дъхът ви ще секне, когато изведнъж осъзнаете колко много неща още не знаете, и с уважение ще преклоните глава пред този, който е сътворил божия ред и който със своята божествена мъдрост винаги ще знае повече от вас…

Тогава Томан винаги предпочиташе да каже, че уважава религиозните убеждения на свещеника и затова няма да спори с него. А всъщност не му достигаха аргументи, за да обори това твърдение, понякога — макар и неохотно — вътрешно признаваше, че свещеникът е по-образован от него и затова е по-изкусен в софистичните спорове. Пък и разполагаше с повече време за това.

Задълженията му на свещеник не го обременяваха много и затова по цял ден можеше да се занимава с нещата, които страстно обичаше — с градината си и книгите, докато директорът посвещаваше дните си, а и вечерите, на училището, децата, подготовката на уроците, на самодейния ансамбъл и на партийната работа. Завиждаше на свещеника и заради богатата му библиотека, в която бяха събрани всички по-значителни произведения на чешката и словашката литература — не само те, но и основните философски съчинения и енциклопедически речници, в които можеше да се намери почти всичко из различните области на човешките познания. Понякога заемаше книги от него, но с чувство на неудовлетворение трябваше да ги връща недочетени, защото не можеше да преодолее умората си и да се съсредоточи в четене на такива произведения, като например „Доктор Фауст“ от Т. Ман, за който свещеникът така разпалено му говореше. Обаче свещеникът внимаваше да не се охладят приятелските им отношения и никога не изтъкваше, че е по-образован, напротив, когато по време на спор усетеше празнота в познанията на учителя, моментално променяше темата на разговора и много тактично и внимателно го насочваше към предмет, добре познат на Томан, да речем, към старата, чешка литература, която и двамата толкова много обичаха. Всъщност те бяха единствените образовани хора в селото и по тази причина не можеха да не се чувствуват близки. Бяха си необходими един на друг. Така че Томан се съобразяваше да организира събранията, политическите мероприятия и бригадите в дните, в които няма да попречат на религиозните обреди, празници и задължения на свещеника, а от своя страна последният толерираше тези акции и в проповедите си не забраняваше на вярващите да участвуват в тях, дори отронваше по някоя доброжелателна дума в тяхна полза.

Бяха свикнали да се срещат привечер в градините си, които бяха една до друга, и през оградата да си разменят растения, да се похвалят един на друг с някое разцъфнало луковично цвете, кукуряк и минзухари през пролетта, с полиандрия в разгара на лятото или със звездообразни астри през есента. Споделяха опита си в резитбата на ябълковите дървета и розовите храсти. Томан с радост очакваше тези срещи, на които можеше да си отдъхне след напрегнатия работен ден, да възвърне спокойствието и равновесието на душата си, затова се чувствуваше разочарован, ако не видеше белокосата глава на свещеника да се мярка зад оградата и не чуеше тихия му, придружен с усмивка, поздрав: Господ да ви поживи, господин директоре, ето че пак е вечер, а ние сме с един божи ден по-близо до гроба.

Тази вечер отдавна вече си бяха разменили обичайните фрази и господин директорът Томан се бе задълбочил в кабинета си над новата учебна програма и училищни инструкции, докато свещеникът бе седнал до масата в стаята си и под светлината на красивата настолна лампа четеше Библията. Странно, но колкото повече остаряваше, толкова по-силно съзнаваше красотата и мъдростта на тази книга, която знаеше почти наизуст. Така че отново и отново се връщаше към нея с нестихващ читателски интерес вече не само заради религиозното й съдържание, а за да открива с все по-голяма търсаческа страст третия или четвъртия смисъл на всяко нейно изречение и да се наслаждава на богатството на поетичния й, образен език. Все повече се убеждаваше, че тя по-скоро е велико произведение на литературата, отколкото обикновено вероучение.

И в този момент се бе замислил над текста на една от главите на „Откровение на Свети Йоана Богослова“^[12], където пишеше:

„… и седемте Ангели, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят.

Първият Ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третята част от дърветата изгоре, и всичката зелена трева изгоре.

Затръби и вторият Ангел, и като че голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третята част от морето стана на кръв, и умря третята част от морските твари, които имаха душа; и третята част от корабите загина.

Затръби и третият Ангел, и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третята част на реките и върху водните извори;

и името на тая звезда е пелин; и третята част от водите стана на пелин, и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили.

Затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третята част от слънцето, третята част от месечината и третята част от звездите, за да потъмнее третята им част, та третята част на деня, както и на нощта, да не свети.

И видях и чух един Ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: Горко, горко, горко на живеещите по земята от останалите тръбни гласове на тримата Ангели, които ще тръбят…“

Тези думи бяха така пророчески и силни, че свещеникът потрепери. Боже мой, та всъщност това е описанието на атомната гибел на света, това е предупредително вдигнат пръст към всички онези, които се готвят да разпалят нова война.

Свещеникът четеше вестници всеки ден и беше много добре информиран какво става по света. И трябва да се признае, че никога не пожелаваше да има нова война, па макар и тя да донесеше най-голямата победа на неговата църква. Напротив, само като си припомняше ужасите на отминалата война, обземаше го непонятен страх, затваряше се в себе си и приветливата усмивка изчезваше от очите му, които потъваха в мъглата на печалните спомени. После с часове шепнеше молитви и не беше способен да се съсредоточи в нищо друго.

Внезапно неговите размисли бяха прекъснати от едно тихо, но доста настойчиво почукване на прозореца. Той вдигна глава изненадан, че някой може да го търси в този късен нощен час. Но въпреки това стана и се затътри към прозореца — в селото живееха само добри хора, които го обичаха, и затова нямаше причини да се страхува.

— Кой е? — попита той.

Отвън се обади приглушен мъжки глас:

— Приятел. Отворете! По-бързо, моля ви!

Свещеникът по-скоро усети, отколкото видя онзи, който забързано бе изрекъл тези думи. В тъмнината зад стъклото и завесата силуетът на някаква мъжка фигура почти се сливаше с нощта. Дори не се досети да попита защо този приятел не се представи с името си и защо не чука на вратата, както е редно.

Той отвори прозореца, в стаята нахлу горещият въздух на лятната нощ и завесите се разлюляха от душния вятър, предвещаващ надигащата се буря, предшествувана от светкавиците на хоризонта.

— Какво има? Да не би някой да предава богу дух? — съчувствено попита свещеникът.

— Не! — рече непознатият и ловко се прехвърли през перваза на прозореца. — Дойдох да ви посетя. Сам ли сте вкъщи?

Човекът беше много странен, облечен бе с черна гумирана мушама, с брадясало лице и пронизващ ироничен поглед.

Свещеникът се поизплаши, когато непознатият скочи в стаята му.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? Как така — да ме посетите. Та аз никого не съм канил и не очаквам да дойде!

— Всичко ще ви обясня. Хубаво е, че сте сам вкъщи. По-добре е да разговаряме на четири очи.

Мъжът внимателно затвори прозореца и се изви.ни.

— Прощавайте, че влизам по такъв необикновен начин, но вратата на дома ви се вижда много добре от площада.

Той бързо претърси стаята, като внимателно и професионално надникна във всички шкафове и ъгълчета.

Свещеникът се разгневи:

— Как смеете?… Веднага напуснете дома ми! На ви познавам!

Мъжът спокойно се усмихна:

— Виждате ли — а пък аз от един месец вече живея в това село.

— При кого?

— Няма значение… По-важно е, че повече не мога да остана там. И искам да се настаня у вас.

Свещеникът почна да трепери от възмущение. Съзнаваше, че поради напредналата си възраст не е достатъчно силен, за да изхвърли този натрапник от къщата си.

— Как така?… Не разбирам… Нямам нищо общо с вас… Идете си… моля ви… С какво право…

— Може би искам да се позова на вашата християнска любов към хората — ухили се непознатият.

— Аз съм възрастен човек и ми е нужно спокойствие!

Свещеникът си възвърна енергията, освободи се от вцепенението на първоначалната уплаха, която бе вдървила краката му, и с един скок се намери до прозореца, който широко отвори. Знаеше, че е достатъчно да извика само веднъж, за да се събудят всички в селото и да вдигнат тревога в задушната бурна нощ.

— Идете си!… Веднага излезте… или ще викам за помощ!

Обаче непознатият не помръдна от мястото си, само тихо, подигравателно попита:

— Кого? Може би отец Лоренц?

Свещеникът се сепна, забрави справедливото си възмущение и устните му пребледняха от страх. Взе да се предава бавно, сякаш с колебание, затвори прозореца и прошепна:

— Но той… Какво знаете за него? Та той отдавна вече не живее тук…

Непознатият се усмихна, разбра, че точно на място бе споменал това име, което разстрои свещеника.

— Да, не живее тук. Сега е в Мюнхен. И често си спомня за вас. С добро, разбира се. И ми показа много интересни писма от вас от старите времена. И от войната.

На свещеника му прилоша. Само успя да промълви:

— За бога… Кой сте вие всъщност?

Непознатият знаеше, че вече е сразил упорството му. И затова му отвърна спокойно, с нотка на превъзходство, по-скоро като заповед, отколкото като молба:

— За вас аз съм… да речем, един щабен капитан. Засега това ви стига. Покажете ми леглото! Умирам за сън.

Както казват, случайността е божа работа.

Човекът, когото търсеха Земан и Житни в това село и който сега се настани в свещеническия дом, беше щабният капитан Кристек от техния лов на лисици по време на Февруарските събития.

6

Къщата беше пълна с хора. Те фотографираха, взимаха отпечатъци от пръсти, определяха траекторията на патроните, измерваха ъгъла на изстрелите и търсеха празни куршуми и гилзи.

Зад оградата напираше групата зяпачи, смаяни от събитието, което силно бе разтревожило цялото село, тъй като и най-старите му жители не помнеха подобно нещо. Вярно, че някога тук бяха убили един свещеник, но това вече се бе превърнало по-скоро в легенда, отколкото в действителна случка. Беше се разиграла преди повече от век и някои твърдяха, че го сторили братята на свещеника, а други — неговият извънбрачен, непризнат син. Много вода бе изтекла оттогава, така че днес хората не съвсем уверено сочеха на гробището един прекатурен кръст и разядена от ръжда оградка. Надписът беше съвсем нечетлив, бяха го изтрили многобройните дъждове и изневеряващата човешка памет — господ знае кого всъщност бяха погребали в този изоставен, пропаднал гроб.

И ето че сега в това мирно селце, където познаваха всеки човек от прохождането и първата му поява на прашния площад, където се знаеше в кой дом какво се готви в момента за обяд, в коя къща мъжът е посегнал да удари жена си и кой в кого се е влюбил, без малко пак да стане убийство! Невероятно!

Те търпеливо стояха пред къщата на Мутъл, надзъртаха в нея през прозорците и открехнатата врата, коментираха всяко действие на криминалистите и с неотслабващ интерес слушаха думите на стария Свобода, който се чувствуваше герой на деня и на всеки по-късно дошъл посетител разказваше за случилото се, като го допълваше с нови подробности.

— … голям късмет имаше Карел, че държеше в стаята своята стара ловна карабина и патроните. Но ако аз си бях вкъщи — важно изгледа той наобиколилите го хора, — нещата щяха да се развият по-иначе. Щях да грабна секирата или ножа и да застанем двамата срещу тях…

— Какъв ужас — уплашено рече една от надничащите жени. — Човек да не може да се чувствува сигурен в собствения си дом!

— А казват, че така щели да постъпят с всеки, който помага на комунистите — тихичко добави друга и смутено се огледа. — Казват, че така пишело в позивите.

Групата зяпачи и любопитни коментатори отвън дразнеше Матис. От една страна, му се струваше, че тяхното любопитство пречи на експертите да се съсредоточат в работата си, а, от друга, се опасяваше двамата му началници — Житни и Земан — да не си помислят, че не се ползува с достатъчно авторитет и не може да въведе ред в района си. Затова излезе на прага и се развика:

— На какво прилича това? Разпръснете се, тук не е театър!

Тълпата любопитни се подчини на строгата му заповед и на авторитета на униформата му, отстъпи на почтително разстояние, но не се разпръсна, а още повече се сплоти. Никой не беше в състояние да ги пропъди оттам, дори и да ги обливат с маркучи вода.

Обаче Земан и Житни не им обръщаха внимание. В своята професия бяха свикнали да срещат любопитството на жадната за сензация тълпа при такива случаи. Те седяха заедно с Карел Мутъл край масата в къщата и спокойно чакаха резултатите от работата на оперативната група.

— Най-после се осмелиха да си подадат главите от дупката и дори ти успя да видиш двама от тях — замислено каза Житни на Мутъл. — Сега поне не са за нас само химери, а хора от плът и кръв, с определен ръст, психология, страх — и отпечатъци от пръсти.

— Само че засега тези глави са без лица — възрази Земан. — И ние сме длъжни колкото се може по-скоро да открием кои са, защото представляват голяма опасност, особено за него — кимна той към Карел.

В този момент отвън някой се провикна с прегракнал и малко пиянски, но затова пък още по-безстрашен и пронизителен глас:

— Я гледай ти, какво става тук? Тъпкано е с полицаи.

Това беше Еман Захрадник, който току-що бе довтасал с акордеона, с който никога не се разделяше и галено наричаше „моят ревльо“. Той си пробиваше път сред тълпата зяпачи, за да види любопитното зрелище в дома на Мутъл, и без да подозира какво всъщност се бе случило, весело се провикваше:

— Дали не са дошли да приберат Мутълчето направо от дома му? Би било чудесно… Да, навярно е така — уверяваше сам себе си с повишеното настроение на пийнал човек. — Падна в капала. Най-после… Видяха му сметката…

И тъй като беше свикнал да разиграва сцени пред всички и му правеше голямо удоволствие, когато хората се смееха на неговите палячовщини, бабаитски се разкрачи, разтегна докрай своя „ревльо“ и запя:

— Е, видя ли, Кайо,

че накрая те пипнаха.

Това, мили Кайо,

не биваше да правиш,

сега тепърва ще опознаеш

твоите братя ченгета,

като те, Кайо, направят на парчета…

Този път обаче никой не се засмя на шегата му. Хората бяха твърде разтревожени от случилото се, така че неговата язвителна пиянска песничка остана мъчително да виси във въздуха като удивителна. Тази провокация беше толкова груба и прозрачна, че Матис взе да заеква от възмущение:

— Още ли ще го търпим, другари?

И Земан също като него кипна, още повече, че ставаше въпрос за Карел. Неочаквано строго той заповяда на Матис:

— Знаеш ли какво? Арестувай го! Все пак ми се струва, че трябва да го поразпитаме.

Това негово решение беше толкова рязко и прибързано, че Житни изненадано погледна Земан. После само леко присви рамене и се обърна към групата експерти, за да ги попита готови ли са резултатите.

Хората на площада се смутиха и почнаха бавно да се разотиват.

Разбраха, че действието беше свършило.

С първия арестуван.

 

 

Беше неделна утрин.

От всички високоговорители, окачени по плевниците и къщите на селото, загърмяха песни за социалистическото строителство. Ехото многократно ги повтаряше. Върху фасадата на кръчмата бе прикрепен голям плакат. Той подканяше всички граждани да се явят на общо събрание в отговор на опитите на класовия враг да попречи на изграждането на социалистическото село. Така хубаво го бе съчинил и написал Карел Мутъл.

Но това не беше всичко.

Над вратата бе окачен още един лозунг с набързо и неумело изписани букви:

Кооперативната кравеферма — още един удар срещу подпалвачите на война.

Нова крачка напред към щастливото бъдеще на селото!

Но площадът беше безлюден, сякаш всички в селото бяха измрели. Само няколко безпризорни кокошки се ровеха из прахоляка на пътя, пред входа на кръчмата се бе събрала групичката комунисти — Карел Мутъл, Бабицки, Ана Шандова и нейният брат, секретарят на ОК на ЧКП^[13] Павел Шанда, който бе изпълнил обещанието си и бе дошъл да присъствува на събранието. Сега нетърпеливо поглеждаше часовника си:

— Как мислите, другари, ще дойдат ли още хора?

Карел Мутъл нервно пушеше, палейки цигара от цигара.

— Ще дойдат — упорито твърдеше той, може би за да убеди и самия себе си. — Сигурен съм, че ще дойдат — винаги са идвали. А сега още повече ни уважават, след като стреляха по нас — пошегува се той с горчива ирония и понечи да ги оправдае пред Шанда: — Нали знаеш, на село всичко става много бавно. Докато си навлекат черните официални костюми — това са родилни мъки… Свикнали са да ходят в удобното си работно облекло или в монтьорски комбинезони…

Шанда отправи към него поглед, пълен със съмнение:

— Какво направихте, за да осигурите присъствието им?

— Съобщихме им по радиоточката и лично на всеки един. Вчера ходихме да ги агитираме по къщите. Окачихме обявления по всички ъгли, както навярно си забелязал. А сега пак пратихме Йожка Вчелак да ги вика и да ги накара да побързат.

Музиката от високоговорителите замлъкна, разнесе се някакво хриптене. Карел Мутъл с надежда извърна глава към фасадата на кръчмата.

— Чуйте — привлече той вниманието и на останалите. Неволно всички послушно вдигнаха глави към небето, откъдето като божие послание се разнесе неестествено тържественият глас на Томан:

— Отново напомняме на всички граждани да побързат да се явят на общото събрание на ЧКП, ОНС и ТКЗС, което ще се проведе в присъствието на секретаря на ОК на ЧКП в местната гостилница. Край на съобщението!

После по високоговорителя се разнесе бодра маршова песен, която след малко отново бе прекъсната от същото съобщение. Радостно приповдигнатото настроение на този енергичен марш звучеше някак чуждо и нелепо сред угнетителната тишина на празния площад.

— Е, какво? Има ли резултат? — отдалече се провикна господин директорът Томан, който задъхано притича от училището.

Никой не му отговори. А и не бе необходимо, тъй като след малко господин директорът сам се убеди, че селото си остана мъртво, изпокрито зад пердетата и мушкатата на прозорците, които като слепи, безжизнени очи гледаха към площада. Само две облечени в черно бабички с молитвеници в ръце скришом се промъкнаха покрай зида, за да идат на черква, тъй като все пак беше неделен ден.

Томан само въздъхна. Засрамено наведе глава пред Шанда.

Обаче Анка Шандова не можа да издържи. Беше свикнала да действува, непрекъснато искаше нещо да организира, да предприема, да тича ту тук, ту там, да бъде навсякъде. Това безпомощно чакане я изнервяше, не можеше да понася да стоят тук като стълбове.

— Ще ида да видя дали има достатъчно столове — неочаквано рече тя. — И ще поръчам бира за председателската маса. Какво ще желаеш, Павле? Лимонада, бира или кафе?

Павел Шанда не отвърна, беше му ясно, че в този момент въпросът е излишен и че Анка не очаква да получи отговор. Само иронично погледна сестра си, която бързо изчезна в кръчмата.

Карел Мутъл изгуби търпение. Хвърли цигарата, изтича насред площада, обърна се с лице към белите, недостъпни и безмълвни къщи и изкрещя с прескачащ от гняв глас:

— Какво става с вас, хора? По дяволите, искате да тръгнем да ви молим ли?

Тишина.

Само тук-таме няколко перденца зад гъстата редица от саксии с бегонии, мушкато и традесканции леко трепнаха, бързо пуснати от онези, които допреди малко любопитно надничаха зад тях.

Единственият човек, който се появи на площада, беше председателят на стопанството Вчелак. Той умърлушено се приближи до Карел и уморено му рече:

— Защо крещиш? Излишно е. Никой няма да дойде.

— Как така? — не можеше да повярва Мутъл.

— Страхуват се!

— Но от какво?

— От всичко. От пожара в кравефермата, от това, че стреляха по теб и че вчера арестуваха Еман. От всичко. Прекалено много е за това село.

Мутъл безпомощно стисна юмруци:

— Дръвници! Наплашени, страхливи говеда!

Вчелак го сгълча:

— Не ги ругай! Защо се възмущаваш? Та ти също се боиш!

— Кой? Аз ли? — конвулсивно се разсмя Мутъл.

— Викаш ги на събрания, а ти самият искаш да бягаш оттук!

— Аз ли?

— На всички вече е известно, че искаш да се преселиш в града. Но никой не те упреква, не те ругае и не ти се сърди. Напротив, казват, че постъпваш разумно. Сега тук…

Мутъл беше потресен от спокойните думи на Вчелак и неуверено почна да се защитава:

— Но това не е истина… Аз…

Обаче енергичният глас на Шанда го прекъсна:

— Не се карайте! Няма смисъл, другари! Положението тук е по-сериозно, отколкото си мислех. Трябва да го обсъдим в околийския комитет.

Той се сбогува, като се ръкува с всеки от тях, и забърза, към татраплана, който го чакаше на сянка зад кръчмата.

Автомобилът замина, но по високоговорителите продължаваха да гърмят песни за социалистическото строителство. Изведнъж се почувствуваха страшно потиснати и тъжни. Известно време Карел упорито мълчеше, а после се обърна към господин директора:

— Довечера ще свикаме извънредно съвещание на партийния комитет при вас в училището, господин директоре. Съгласен ли сте? Моля ви.

И без да чака отговор, мина покрай широко отворената, напразно очакваща посетители в неделния ден, кръчма и замислен, с наведена глава си тръгна, към къщи.

В този момент най-после нечия милосърдна ръка изключи местната радиоуредба и сложи край на нейния престорен оптимизъм и весело настроение, прекъсвайки по средата вече неколкократно повтаряната строфа…

7

До този момент старшина Матис се бе радвал на лек и приятен живот. Роден в семейството на селски обущар от Тржемошице, той бе изучил железарския занаят в близкото градче, но по време на редовната си военна служба така се привърза към униформата, че след като се уволни, подаде молба да го приемат в НМ. След кратко обучение и някой и друг курс го назначиха в управлението на НМ в селищния център, който беше неговото родно място. Службата му не беше тежка. От време на време се случваха дребни кражби, сбивания на танцови забави или пък да катастрофира някой от онези буйни селски младежи, които като луди караха мотоциклетите си. Така че имаше достатъчно свободно време и всеки ден — от ранна пролет до късна есен — можеше да се занимава със своята голяма страст — риболова. По време на служебните си обиколки винаги носеше със себе си сгъваема, въдица и при всеки удобен случай сядаше край брега, хвърляте кордата във водата, наблюдаваше поплавъка и чакаше. Не че толкова държеше на уловената риба, всичко, което хванеше, го раздаваше по пътя из селата, повече го привличаше онова спокойствие и блаженство, което изпитваше, съзерцавайки водната повърхност на някоя река или езеро.

Всички местни хора го познаваха, приятелски го поздравяваха и му казваха галено Вашек. В негово лице те виждаха по-скоро човека от тяхната среда, селянина, отколкото милиционера, но все пак — с известен респект към униформата, която носеше — не забравяха да му предложат месо от закланото прасе, когато минаваше край къщата им, или да го почерпят с бира или чашка ракия в местната кръчма, когато притвореше очи и оставеше някоя компания да си доиграе на карти след края на работното време.

Не постъпваше точно според наредбите, но Матис беше достатъчно умен да разбере, че ще постигне много повече в селата, ако прояви разбиране към хората, отколкото ако се отнася строго и студено към тях. А те пък от своя страна му казваха всичко без задръжки, не прекъсваха разговорите си, когато се случваше да влезе в някоя кръчма, или да се качи в автобус, така че той беше много добре информиран за всичко, което ставаше в неговия район. Познаваше отблизо всеки човек и веднага можеше да различи чужденците, които преминаваха през родния му край. Често му се случваше да предотврати някое закононарушение, преди то да бъде извършено, просто защото в близките си контакти с него хората забравяха, че всъщност работи в милицията, и издрънкваха всичко. Така че беше много доволен от службата си — от беден и пренебрегван обущарски син се бе превърнал в авторитетна личност, уважавана наравно с местните величия — председателите на народните съвети, на кооперативните стопанства и партийните секретари — и по време на различните празненства и гощавки сядаше до тях на трапезата. Само едно нещо все още му пречеше да бъде напълно щастлив — не беше женен. Но някак се стесняваше, когато беше в униформа, да бъбри лекомислено и да се шегува с девойките — а явно без това не вървеше. Но се надяваше, че все някога — рано или късно — ще срещне своята избраница, с която ще се събере и без тези неща.

Сега обаче бе свършено с идилията в живота му. Събитията в Планице внезапно му отнеха увереността и спокойствието — разбра, че се бе заблуждавал, че не знае всичко за своя район и хората, които живеят в него.

Всичко това го караше да се чувствува нещастен. Струваше му се, че са извършили предателство спрямо него, че са отвърнали с черна неблагодарност на приятелството и доверието, с които се отнасяше към всички. Неговият малък, грижливо изграден, свят на рибар изведнъж рухна заедно с изстрелите в Планице. Как ще продължи да живее по-нататък тук? Хората почнаха да свеждат поглед и страхливо да го избягват, когато понечеше да спре да си поприказва с тях. Вече не го наричаха „нашият Вашек“, а тржемошицкия милиционер, който разследва нападението в Планице, като че ли той имаше вина за случилото се, сякаш и върху него се бе лепнало някакво петно от позора в това село. Затова страстно желаеше да приключи колкото може по-скоро този случай, да залови престъпниците и да ги ликвидира подобно на цирей от здравото тяло на своя район и да почне да се чувствува както преди. През тези дни той напълно се отказа от риболова, не се прибираше вкъщи, денем и нощем стоеше в управлението, не спеше, многократно и щателно разпитваше Еман Захрадник, преброди надлъж и нашир своя район, посети всички свои хора, които му даваха информация — но всичко беше напразно. На сутринта след онази фатална нощ се изви буря и най-после заваля дъжд, който бе освежил въздуха и напуканата земя, но бе заличил всички миризми и следи от стъпки.

Изморен и отпаднал, с посърнало, недоспало лице, огорчен от неуспеха, той дремеше на бюрото си, когато Земан влезе в неговия скромен, просто обзаведен, кабинет.

— Житни още ли не се е обадил? — нетърпеливо попита той.

Матис бързо скочи от стола, разтърка очи, за да се съвземе, и отрицателно поклати глава.

Земан, който изглеждаше също толкова изморен и недоспал като старшината, отиде до умивалника и започна да плиска лицето си с хладка вода.

Матис лекичко се протегна, прозя се, после отново седна до масата и запали — коя ли вече поред — цигара. С пресипнал глас зададе на Земан въпроса, който най-много го тревожеше в този момент:

— А подкреплението? Ще ни изпратят ли някого?

— Идвам направо от околийския комитет… От понеделник сутринта ще се въведе непрекъснат милиционерски караул… Ще ни помогнат да претърсим целия район…

— Слава богу! — облекчено въздъхна Матис. — Най-после! — И откровено сподели: — Има моменти, другарю лейтенант, когато ми идва да се откажа от този занаят!… Чувствувам се безпомощен, самотен селски старшина, който, когато се случи нещо по-сериозно, е безсилен да помогне на хората си…

Земан започна да изтрива с пешкир лицето си и да го утешава:

— Не се отчайвай, момче. Веднага щом открием и най-малката следа, така ще се развихри, че ще видиш. Докъде стигна с Еман?

Матис се намръщи:

— Изморих се до смърт с този човек… И нищо не можах да изкопча от него… Само си прави майтапи!

Земан се усмихна, като си представи картинката, която представляват двамата по време на разпит.

— Къде е той сега? Доведи ми го тук!

Матис тръгна към вратата на съседното помещение, в което бе задържан Еман Захрадник, отключи я и строго рече:

— Еман!

От вратата бавно и лениво, с ръце в джобовете, излезе Еман Захрадник. Той беше брадясал и с изпомачкани от търкалянето по нара дрехи. Като забеляза Земан, той шутовски му се поклони:

— Добър вечер, ваша милост… Пак ли разпит? Не е ли по-добре да идем да изпием една бира?

Матис отчаяно рече:

— Виждате ли го? — А после се разкрещя на Еман: — Тези твои Швейкови номера ми дойдоха до гуша. Застани мирно!

Еман шутовски застана в стойка мирно:

— Щом като сте ме надробили, сега ме изяжте, рекъл Яношик^[14], когато го обесили за ребрата.

Матис отново се разгневи:

— Тебе трябва да те обесят за…

Но не успя да довърши, Земан рязко го прекъсна:

— Е, кажете? Как всъщност стоят нещата с вас?

— Много просто. Съставете някакъв протокол, аз ще го подпиша — и после може да ме пъхнете в затвора. Друг изход не може да има…

— Защо?

— Защото имам лош класов произход. За вас аз съм кулак — значи работата е ясна, нали така?

Земан започна да проявява интерес към този човек. Той му посочи кушетката.

— Седнете. И ми кажете какво ви е накарало да се превърнете в такъв…

Еман се засмя:

— Хулиган ли? Вие сте първият, който ми задава такъв въпрос. Всички останали считат, че е съвсем естествено да съм хулиган.

— Но защо?

Еман кръстоса крак върху крак, сякаш си беше вкъщи или в кръчмата:

— Още като бях малък, нашият господин директор ми предсказа това. Винаги ме предупреждаваше: Еман, ти ще свършиш на бесилката. Но въпреки това той беше добър към мен. Галеше ме по главата и ми даваше по някоя ябълка от градината си. Вкъщи никога не ми даваха, всичко трябваше да се продаде, за да се трупа още повече имот. Баща ми ме караше да работя от сутрин до вечер, за да увеличим имота си. И затова почнах да го мразя — този имот! Да, и знаете ли защо не ме обичат планицките селяни? Не защото съм кулашко синче, а защото никога не съм се отнасял с уважение към имота. Такова богатство, казват, и не могат да разберат, че… аз всъщност съм ви благодарен, че ми го отнехте. Сега съм свободен като птица. Дори не беше необходимо да бързате толкова, след време аз щях да пропия земята…

Матис гневно избухна:

— Престани! Заради тези негови провокационни приказки бих го държал в затвора, докато пукне, другарю лейтенант.

Еман спокойно му отвърна:

— Знам, Матис, и очаквам да го направите, та нали в това се състои вашата класова борба. Нали ви казах: съставете протокола, изпратете някого да донесе бира и аз ще го подпиша. Нека не се мъчим дълго в тази жега.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Търсят ви от Прага, другарю лейтенант.

В слушалката се чу далечният развълнуван глас на лейтенант Житни:

— Ти беше прав, Хонза, намерих досието му в Рузинския архив. Горският Босак е идентичен с лицето, което е помагало на гестапо. Може би има връзка с вашия случай. Може накрая да се окаже, че това е следата, която търсим. Който веднъж е бил предател… Веднага се връщам, след три часа съм при вас. През това време приготви патрулната кола и като дойда, ще тръгнем!

И постави слушалката върху вилката.

Господи, помисли си Земан, колко прав се оказа Калина в своите предчувствия!

И отново пред погледа му премина онова странно, недействително видение, което понякога тревожеше съня му. Огради от телена мрежа и глад… Нощ и мъгла… Безкрайна кал и димящи комини на хоризонта… Крясъците на охраната и бясното, ожесточено виене на кучетата… Вечният страх от проверките и селекциите, при които животът на всеки от тях висеше на косъм в зависимост от моментното настроение на зверовете в есесовски униформи… И омразата… Ненавистта към онези, които бяха причината да попаднат в този ад… Омразата към хората хиени, към онези техни съотечественици колаборанти, които не се гнусяха да изпращат на смърт други човешки същества, за да спечелят благоразположението на онези, които тогава бяха неканени, омразни господари на тяхната земя…

А сега бяха открили една от тези хиени. И това беше хиена, която сега искаше да продължава да хапе и убива…

С трепереща ръка Земан постави слушалката върху вилката, напълно погълнат от това неочаквано съобщение, съзнаваше, че е от голямо значение и че ледовете почват да се раздвижват. После си даде сметка, че Еман Захрадник все още се намира в кабинета, и заповяда:

— Освободете този дърдорко, старшина!

Старшина Матис недоумяваше и понечи да възрази:

— Другарю лейтенант…

Но Земан рязко го прекъсна:

— Без възражения! Казах — освободете го!

Матис ядосано отвори шкафа и хвърли върху скута на слисания Еман акордеона, връзките на обувките му, колана и няколкото други вещи, които му бяха отнети при арестуването.

— Хайде, измъквай се, Швейк!

Хвана го за лакътя, вдигна го и го заблъска към вратата. Обаче Еман не пропусна да подхвърли на Земан:

— После да си нямате неприятности за това, господин лейтенант. По политическа линия!

И излезе. Чак тогава Земан — обзет от трескава енергия, обясни на Матис какво го бе накарало да вземе това решение:

— Поне той няма да ни пречи тук. Веднага ме свържи с околийския следователски отдел! Тази вечер… ще нанесем решителния удар! Ще унищожим гнездото на осите!

8

Беше приятна лятна привечер, тиха и спокойна, както обикновено се случва в неделя. По земята нямаше и следа от влагата на дъжда, който бе паднал по време на завчерашната буря. Отново излъчваше само суша и горещина, които през целия ден проникваха в нея заедно с тежкия дъх на съхнещи треви, от който и хората, и пчелите се чувствуваха като пияни.

Бланка бе отворила широко входната врата, за да може в къщата да навлезе свеж въздух. Опряна на рамката й, тя машинално наблюдаваше стария Свобода, който хранеше със сочна трева зайците в дъното на двора. Но в мислите си беше съвсем другаде, събираше сили, за да се осмели най-после да се обърне към стаята и да попита:

— Много ли те измъчва това?

Карел се бе излегнал на дивана веднага след като се върна от онова злополучно събрание. Стана само за да обядва, но това не го ободри, яде набързо, без желание. После отново си легна, но не заспа, само мрачно гледаше тавана и размишляваше. Бланка търпя това през целия ден, но накрая не издържа.

— Кое?

— Че хората не дойдоха на събранието.

— Не. Защо мислиш, че ме измъчва?

— Така. Цял ден лежиш и дума не проронваш.

— Размишлявам!

— За какво?

— За какво ли не. Понякога е необходимо човек да подреди мислите си.

— А за нас двамата мислиш ли?

Тя изрече боязливо този въпрос. Това беше, което най-много я тревожеше и за което мислеше през цялото време. Напрегнато впери поглед в него, но вече бе почнало да се свечерява и не можеше да види лицето му.

Карел помълча известно време, а после потвърди:

— Също и за нас!

Бланка се притисна до вратата като пружина, изопната като тетива на лък от някакво вътрешно напрежение, от някаква трескава решителност.

— Тази вечер ще останеш ли при мен вкъщи?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, Карел!

— Тогава кажи го.

Тя си пое дъх и изрече това, което цял ден бе обмисляла:

— Ти беше прав!

— В какво?

— Че трябва да се махнем оттук. Още утре, в другиден… Защото иначе ще те загубя… А аз не искам да те загубя… Не бива!

Карел пак помълча известно време, навярно изненадан от думите й. После тихо рече:

— И аз искам да ти кажа нещо!

— Какво?

— Че никак не бях прав.

— Как така? Не те разбирам!

— После ще ти обясня.

— А защо не веднага?

— Защото ми е необходимо повече време, а сега трябва да вървя в училището, където комитетът ще се събере на съвещание. Бих искал да бъдеш близо до мен, когато ще ти го кажа… Да ти обясня бавно, без да бързам… Да те помилвам… или да те целуна… когато, да речем, не разбереш нещо.

От тези негови думи на Бланка й секна дъхът. Не можеше да повярва на ушите си, в главата й настъпи хаос. Втурна се към Карел, приклекна пред него до дивана и трескаво го запита:

— Господи, Карел, ти пак ли ме обичаш?

Карел нежно я помилва по главата:

— Не пак. Аз все така продължавам страшно много да те обичам. Само че не умея да ти го кажа, както по-рано.

Тя се притисна в него, до болка зарови пръстите си в черните му къдрици и бързо почна да целува челото, лицето и устните му.

— А аз, глупачката, си мислех… Измъчвах се като луда… Само едно нещо има смисъл в живота… че се обичаме, че сме живи, че съществуваме. Всичко останало е глупост, безсмислица. Бях неразумна и се срамувам от това. Искам да бъда с теб, чуваш ли? Искам да имам само теб, в противен случай не искам да живея. И ще те последвам навсякъде, където пожелаеш да идеш…

Карел внимателно се освободи от прегръдките й, стана и си облече палтото. Загадъчно се усмихна:

— Може би няма да ти се наложи да идеш толкова далече…

Бланка го прегърна и взе да го моли:

— Остани тази вечер при мен, Карел, моля те! Имам толкова много неща да ти кажа.

— Трябва да ида. Самият аз свиках съвещанието на комитета… А ние двамата ще имаме на разположение цялата нощ, за да си поговорим — прошепна в ухото й той, преди да тръгне. На вратата се сблъска със стария Свобода, който изтълкува излизането му по съвсем различен начин и огорчено подхвърли:

— Пак ли? Боже, деца, що за живот е вашият?

Карел нищо не отвърна, само мълчаливо излезе от къщи.

Обаче Бланка прегърна Свобода през раменете и се разтанцува с него из стаята.

— Какъв живот ли? Прекрасен! Чудесен! Страшен! Толкова съм щастлива, татко!

 

 

Господин свещеникът се бе вглъбил в една книга, или поне се преструваше, че чете. До масата щабният капитан Кристек сръчно пълнеше пистолетите си и английския stengun, с които беше въоръжен. Това занимание изглеждаше твърде странно за обстановката в стаята с разпятието на Христос върху бялата варосана стена и алената капчица вечна светлина под него. Но Кристек вършеше всичко това така естествено, сякаш чистеше леща, и свещеникът дори не съзнаваше целия ужас на неговите действия. И двамата мълчаха, потънали в размисъл и лични спомени. През главата на Кристек преминаваха като на ускорена филмова лента спомените от последните пет години от живота му. Сега те му се струваха по-скоро като някакъв кошмар, а не като изживяна действителност. След неуспешния опит за бягство през февруари четиридесет и осма година бе принуден да излежи една година в килията за криминални. После го освободиха, но, естествено, не можеше да се върне вече в армията, бяха го изхвърлили окончателно от там. Не успя да се примири, така че с чувство на несправедлива обида и горчива омраза постъпи на работа в горското стопанство. Половин година издържа на този тежък и унизителен труд в Шумава, а после намери човек, който успешно го преведе през границата. Най-после мечтата му бе осъществена. Беше извън страната. Но не успя дълго да се наслаждава на прословутата свобода на западния свят. Първо го пратиха в лагер за бежанци, после в тренировъчен лагер и накрая отново тук със смъртен страх, лазейки по корем под бодливата тел като вълк единак. Но поне му възвърна чувството, че още не се е предал, че отново е мъж и воин и че се бори. Обаче спомените за преживяното не бяха твърде приятни и затова той предпочете да наруши мълчанието през тази спокойна вечер:

— Какво четете, господин свещеник?

— Житието на светците.

— Религията е хубаво нещо. Завиждам ви.

— А вие не вярвате ли?

Кристек само направи кисела гримаса и отрицателно поклати глава.

— Не.

— В нищо?

— Не.

— А в това, което вършите?

Щабният капитан се усмихна:

— Вие сте интелигентен човек, господин свещеник. Затова няма да ви лъжа. Ще ви кажа: За да може да вярва човек в нещо, трябва да не го познава много добре.

— Аз пък твърдя точно обратното — възрази свещеникът, — колкото по-добре и по-задълбочено познаваш нещата, толкова по-силно ще вярваш.

— Да, и затова може да се вярна само в бога!

— Тогава защо вършите това?

— Защото съм изпълнен с омраза.

— Към режима ли?

— Не. Към себе си.

— Не ви разбирам.

Щабният капитан Кристек беше в настроение да води разговор и затова попита:

— Знаете ли какво значи халбменш?

И без да дочака отговор, започна да се изповядва, да излива огорчението и омразата, натрупани в него:

— Хайде, кажете… Не се страхувайте… Непълноценен човек! Една глупава ругатня, която много често съм слушал. И знаете ли къде? В тренировъчния лагер от устата на онзи смрадлив луничав Венцел, американски фелдфебел от СС, който ни учеше на всичко възможно, но най-вече как да презираме сами себе си. И знаете ли, че онзи Венцел беше прав? Защото всъщност аз проиграх всичко в живота си, не успях да доведа нищо докрай — любовта, учението, кариерата, съществуването си, — всичко изоставих по средата и станах за смях на хората — непълноценен човек, халбменш, разбирате ли? Господи, как се отнасяше с мен в Бавария онзи Венцел! „Вие ли, казваше, твърдите, че сте бивш щабен капитан от чехословашката армия? Вие? Който сте само един халбменш?“ Той, който служеше в интендантството и се занимаваше с незаконна търговия на дъвки и бракувани войнишки парцали… Знаете ли на какво е собственик сега? На най-скъпия офицерски бар в Мюнхен. Но дълго няма да бъде сам, повярвайте…

Свещеникът седеше прегърбен в креслото си, истеричното избухване на Кристек го беше стреснало. Изплашено прошепна:

— Защо ми говорите всичко това?

— Защото отдавна искахте да ви се изповядам… Знам това много добре… Усещам го… Вие горите от любопитство да узнаете за какво всъщност воювам. Ще задоволя любопитството ви — не заради бога, както правите вие, нито пък заради някакви глупави идеали като комунистите… а за да мога поне веднъж да извърша нещо голямо, значително, толкова значително, че когато се върна там, да ударя по масата и да им докажа, че те… те са непълноценни хора, защото сред тях няма такъв воин като мен — че съществуват още по-големи подвизи от техните.

Свещеникът страхливо изохка:

— Господи… а какво ще стане с нас тука?

Кристек, който се бе обърнал с гръб към масата, все още развълнуван от своята изповед, бавно се извърна. Без да щади свещеника, студено му рече право в лицето:

— Вие вече си имате своите подвизи тук… Някои от тях още от времето на окупацията, нали? Тогава продължавайте да се борите… Заедно с нас.

В този момент някой настойчиво почука на входната врата. Кристек светкавично скокна, зареди пистолета си и изсъска:

— Кой идва?

Свещеникът вцепенено седеше в креслото си, сякаш се бе парализирал. Прошепна ужасен:

— Не знам. Не очаквам никого.

И заеквайки от страх, изрече най-голямото си опасение:

— Може би милицията?

Кристек енергично възрази:

— Глупости!

— Какво да правя?

— Идете да отворите — заповяда Кристек — и вижте кой е! Но през цялото време си мислете, че се целя в гърба ви.

Той се скри в ъгъла зад един голям шкаф с освободен предпазител на пистолета.

Разтрепераният свещеник стана и се затътри по коридора към външната врата. После със свито от страх гърло попита:

— Кой чука?

Отвън се разнесе звънкият глас на Бланка:

— Аз съм, господин свещеник. Бланка. Отворете!

Ключалката изщрака, свещеникът отвори вратата, но остана да стои на прага. Не покани Бланка, да влезе вътре.

— Защо идваш? Нали днес е неделя? Никога по-рано не си идвала в неделните дни, защото той си е вкъщи.

— Само че днес го няма.

Свещеникът изтълкува думите й погрешно:

— Дотам ли стигнахте? Напусна ли те?

Бланка се засмя:

— Не. Само отиде на съвещание в училището. Ще се върне най-малко след два часа. През това време аз ще ви поразтребя къщата.

Тя понечи да влезе, но свещеникът разтревожено й препречи пътя и я хвана за ръката:

— Не… Не бива да влизаш вътре.

Тя се озадачи, не можеше да проумее на какво се дължи тревогата, изписана върху лицето му.

— Защо? Какво става днес с вас, господин свещеник?

Свещеникът беше натясно, затова бързо и неубедително взе да й обяснява постъпката си:

— Аз вече не желая… да ми помагаш… скришом от мъжа си. Знам, че не е съгласен, а ти трябва да му се подчиняваш, както повелява светата църква. Заповядвам ти… в името на светостта на брака… върви си… върви… Моля те…

Бланка не можеше да проумее на какво се дължи неговата паника. После си помисли — той е възрастен човек, редно е понякога да проявява капризи. А може и да го мъчи нещо в момента, някаква старческа болест или нещо такова, и затова иска да остане сам. Затова му се усмихна и примирено отстъпи:

— Както обичате, достопочтени отче!

Вратата след нея отново хлопна, свещеникът млъкна и облекчено въздъхна.

Щабният капитан Кристек излезе от скривалището си, затвори предпазителя на оръжието и го пъхна в кобура под мишницата си.

— Приятно момиче — рече той. — Има огън в нея.

Свещеникът уморено седна в креслото и изтри с носна кърпа изпотеното си чело.

— Винаги съм я обичал. Още когато беше дете…

Кристек някак особено се усмихна:

— Знам.

— Какво знаете?

— Някои неща. Но във всеки случай знам повече от нея.

Свещеникът още повече се разтревожи, започна да трепери като лист.

— А какво не знае тя?

— Кой предаде родителите й на гестапо по време на войната.

Свещеникът се свлече в креслото, като че ли някой го бе ударил по главата, мъчеше се да си поеме дъх и изглеждаше сякаш всеки момент можеше да издъхне. Събра длани, започна да се моли, а после пресипнало изрече:

— Но те бяха… врагове на църквата… Безбожници… Комунисти…

Кристек се усмихна студено:

— Знам. Това ви прави по-благороден, но… не ви оправдава.

Той измъкна от чекмеджето следващото оръжие и пълнителите, които бе прибрал там. Започна да го зарежда и междувременно да нарежда студено и заповеднически на свещеника:

— Иначе тя дойде точно навреме. Уведоми ни за съвещанието в училището. Така че вече реших коя ще бъде последната ми голяма акция. Бързо повикайте тук цялата група. Ако успеем да извършим това, което съм замислил, ще си замина и вие ще се отървете от мен.

Свещеникът само го гледаше ужасено, молеше се и трескаво шепнеше:

„… и видях и чух един ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: «Горко, горко, горко на живеещите по земята», от останалите тръбни гласове на тримата ангели, които ще тръбят…“^[15]

Кристек безцеремонно го вдигна от креслото, побутна го към вратата и рязко му заповяда:

— Хайде тръгвайте, господин свещеник. Вървете!

И свещеникът тръгна.

9

Околийската оперативна група обкръжи планицкото лесничейство към седем часа вечерта. Служителите на НМ образуваха около горската полянка, където бе разположена сградата, такъв солиден кръг, че и птичка не можеше да прехвръкне. Тогава Земан и Житни се отправиха към старинната дъбова врата на входа.

Обаче вътре нямаше никой.

Земан изпита разочарование. Въпреки че знаеше, че рано или късно горският ще се върне и във всички случаи ще го заловят, съжаляваше, че не могат да го сторят в момента. Подсъзнателно усещаше, че лесничейството представлява ключ към разкриване на престъплението, че тази работа е спешна и че ги застрашава голяма опасност, ако се проточи. Това беше едно странно предчувствие, обземащо човека, когато усети смъртта да витае край него.

Заедно с Житни тръгнаха да обикалят сградата, за да видят дали не може да се проникне в нея, без да се разбива вратата. Не подозираха, че в този момент от плевника трескаво ги наблюдаваха чифт до смърт изплашени очи, по-скоро като на див горски звяр, отколкото на човешко същество.

Обаче тези очи бяха на човек.

Внезапно той скочи като животно на четири крака върху купчинката сено под плевника точно в момента, когато Земан и Житни минаха зад къщата и не можеха да го видят, и бясно затича през полянката към горските гъсталаци.

Но не успя да избяга далече.

Почти едновременно от всички страни се разнесоха гласове:

— Стой! В името на закона!

Човекът се втурна да бяга на зигзаг като изплашен заек, понечи да се върне, но старшина Матис се хвърли върху него и го повали на земята.

Оказа се, че това бе синът на лесничея — Ярда Босак — с превързано рамо и разширени от ужас очи. Матис подигравателно му рече:

— Къде си хукнал, Ярда? Къде е баща ти?

Тогава Ярослав Босак сякаш рухна, разтрепери се и се разплака, защото си помисли, че те вече знаят всичко и са дошли да го арестуват.

— В дома на свещеника… Всички са там… Но аз вече нямам нищо общо с тях… Аз и в Мутъл не съм стрелял, кълна ви се…

 

 

Седяха отново, напъхани в ученическите чинове, и изглеждаха малко комично с мъжките си фигури, които не можеха да се сместят в тези детски реквизити. Тук бяха и четиримата — Карел Мутъл, железничарят Йозеф Бабицки, Йожка Вчелак и господин директорът Томан зад катедрата. Само Анка Шандова не беше дошла, кой знае защо, навярно трябваше да свърши някоя по-специална работа вкъщи или в стопанството. Но в края на краищата тя не беше член нито на съвета, нито на комитета.

Не запалиха лампите, беше им някак по-лесно да разговарят откровено в полумрака.

Най-много говореше Карел. Откриваше пред тях душата си бавно, трудно намирайки думи:

— … аз много обичам професията си и за нищо в света не бих се отказал от нея… Но днес разбрах… че сега тук е фронтът… Случи се нещо, което никога вече не бива да се повтаря… Хората почнаха да се съмняват кой е истинският господар тук… Дали народът, кооператорите, ние, комунистите, или неколцината негодници, които взеха да се появяват нощем… и да стрелят. Така че реших — още утре ще си уредя въпроса с фабриката, ще се сбогувам с хората и ще им върна заповедта за квартирата… Ще остана при вас. И ще поема поста на Йожка в кооперативното стопанство!

Трогнатият Вчелак му стисна ръката:

— Господ ще ти се отплати, Карел, че най-после се вразуми. Та на този пост аз от мъка щях да се пропия. Никога няма да забравя добрината, ти… И ти обещавам от името на всички…

В този момент от вратата на класната стая се разнесе рязък глас:

— Горе ръцете!

Изненадани, членовете на комитета извърнаха глави и ги видяха.

Бяха наистина трима, но не бяха ангели. По-скоро изглеждаха, сякаш бяха дошли направо от ада. Облечени с черни гумирани мушами, с тъмни чорапи на лицата, те държаха в ръцете си пистолети и автомати и се целеха в тях. Появата им беше така неочаквана и страшна, че четиримата мъже дори не успяха да се изплашат. Бавно и учудено вдигнаха ръце над главите си. Господин директорът Томан развълнувано попита:

— Какво… искате от нас?

Един от чернодрешковците изкрещя:

— Казах — горе ръцете! Не дрънкайте, а застанете до стената!

— Кой от вас е секретар на партийната организация?

— Аз — рече Карел Мутъл.

— Познавам те. Застани до стената, ръцете горе, краката разтворени! Кой е председател на народния съвет?

— Аз — каза Томан.

— До стената! А председател на кооперативното стопанство?

—Аз — промълви Вчелак.

— До стената! А този кой е? — попита облеченият в черно убиец и посочи Бабицки.

— Също комунист! Член на доброволните червени отряди — побърза да го издаде един от спътниците му.

— Значи тук са се събрали всички, които ни трябват — доволно рече първият. И с истеричен патос, сякаш се мъчеше да преодолее страха от това, което предстоеше да извършат, изкрещя с пресипнал, пресекващ глас:

— В името на свободата и демокрацията, в името на нашата велика национална съпротива…

Карел Мутъл не можа да издържи повече, рязко се извърна от стената:

— Каква съпротива, негодници!

Вторият от черните ангели изрева:

— Тихо!

Обаче Карел не се остави да го сплашат. Той така кипеше от гняв и справедливо възмущение, че бе престанал да се бои.

— Вие сте обикновени скитници и убийци, а не съпротива! Срамувате се да дойдете тук без черни кърпи на муцуните, срамувате се да си покажете лицата, за да не ви гледаме в очите… Но аз те познах, Еман!

Тогава горският Босак ядосано махна черния чорап от лицето си, а и другите двама направиха същото.

— Ето, гледай кой е дошъл да си разчисти сметките с теб, ченге! Виж, преди да си пукнал!

И Карел позна Босак, кръчмаря Бенеш, а лицето на третия смътно му напомняше за бившия щабен капитан Кристек от пограничния район. Еман Захрадник не беше сред тях!

 

 

Бланка изтича, както и жителите на цялото село, пред църквата и дома на свещеника. Бяха чули пристигането на колите и мотоциклетите, гласовете на мъжете, чукането по вратата на свещеника и призивите „В името на закона!“ Всички бяха слисани, недоумяваха как е възможно. Защо са дошли да арестуват свещеника? Този тих, добър човек. Старец с единия крак в гроба.

Хората образуваха полукръг под старата липа пред къщата на свещеника и безмълвно и неодобряващо наблюдаваха как вътре служителите на НМ обръщат всичко нагоре с краката и арестуват свещеника. Струваше им се невероятно, абсурдно представление това, което виждаха да става през отворените, силно осветени прозорци и врати на свещеническия дом, откъдето към тях в тъмнината струеше жълтеникавото сияние на полилеите, подобно на някаква нимба.

След това входът към свещеническия дом бе затъмнен от човешки фигури. Земан и Житни извеждаха свещеника в белезници и ядно го разпитваха по пътя към милиционерската кола:

— Къде са останалите, кажете!

— Няма смисъл да отричате, ние знаем всичко, говорете!

— За последен път ви подканваме да ни помогнете при издирването, говорете!

— Това е единствената ви възможност да облекчите вината си, говорете!

Обаче свещеникът мълчеше и се оставяше апатично да го водят, беше сякаш без живот, посърнал и вцепенен като кукла. Само устните му издаваха някакви признаци на живот, можеше да се види как упорито и много съсредоточено шепне молитви.

Земан не успя да овладее нервите си, хвана го за лакътя и така грубо го разтресе, че свещеникът се заклати.

— Къде са? Хайде, кажете, по дяволите! С това може да предотвратите още по-голямо нещастие. Говорете!

Тогава Бланка се промъкна през мълчаливата тълпа от любопитни, нахвърли се срещу него и с младежко негодувание понечи да изтръгне свещеника от ръцете му, като същевременно извика право в лицето му:

— Какво правиш, Хонза? Та той е възрастен човек! Как се отнасяш с него? Стига вече с тази ваша класова борба!

В този момент откъм училището се разнесоха изстрели.

 

 

Картината, която се появи пред очите на онези, които изтичаха в училището веднага след изстрелите, действително беше апокалиптична.

На пода край пробитата от куршуми и опръскана с кръв стена на класната стая, украсена с детски рисунки, лежаха телата на трима убити и един, който береше душа. Над мъртвите, подобно на статуя, се бе изправила госпожа директоршата с букет рози в ръка. Преди малко ги бе получила от свещеника като знак на внимание към годишнината от сватбата й, за която и собственият й съпруг бе забравил. Тя ги носеше, да му ги покаже с лек упрек, но бе дошла твърде късно.

На вратата се тълпяха Земан, Житни, Матис, следователите и хората от селото, стояха вцепенени, невярващи на очите си, неспособни да се помръднат от мястото си, да продумат, да извикат от ужас, да направят каквото и да било.

Бланка последна дотича дотук.

Тя се запромъква сред хората, а те мълчаливо й сториха път, пуснаха я да мине, никой не я спря.

Забеляза го до стената, проснат върху изтърканите, намазани с подово масло дъски, сред локва кръв, която изтичаше, и заедно с нея животът неудържимо напускаше тялото му.

Тя не извика, дори не се разплака, само остана да го гледа безмълвна и неподвижна. Може би още не можеше да повярва.

После тръгна бавно, с усилие, сякаш нозете и бяха от олово, и крачка по крачка се приближи до него. Това бяха пет страшни крачки между живота и смъртта, между, лятната вечер и вечността.

Коленичи до мъжа си, положи кървящата му глава в скута си, приглади с безсмислено старание вечно разрешените му коси и целуна вледеняващите се устни.

Едва когато го докосна с устните си, изглежда, че разбра всичко.

Обърна се към Земан и с ужас и изненада прошепна:

— Нима са го убили, Хонза?…

10

Беше прекрасна лятна утрин, когато Еман Захрадник се събуди. Край него шумяха и се люлееха на вълни житните класове на голяма нива, над хоризонта бе изскочило огромното, нажежено до червено, кълбо на слънцето и в близката дъбрава весело чуруликаха птиците, сипката спореше за нещо, а косът гордо извисяваше своите трели…

Еман бавно се надигна от топлото си гнезденце в старата купа сено, протегна се, прозина се и с удоволствие вдъхна все още свежия, овлажнял през нощта, въздух. После изчисти косата си от полепналите сламки и остана известно време така, наслаждавайки се с поглед на прекрасния божи ден, който се раждаше около него. С изключение на това, че в устата му горчеше от цигарите, халбите бира и чашките силен алкохол, които бе изпил вчера, за да отпразнува освобождаването си от ареста, той се чувствуваше превъзходно. Изрови нейде от сламата под себе си акордеона, метна го на гърба си и тъй като бе решил колкото може по-скоро да намери някое изворче, за да приклекне край него и да изплакне горчивината от устата си, слезе, смъквайки се по задник, от купата сено.

В този момент той ги забеляза.

Страхливо се гушеха там, а очите им бяха пълни с ужас. Горският Босак, кръчмарят Бенеш и някакъв непознат. Страхотно се изплашиха, когато Еман се спусна отгоре като някакъв ангел от небето. Кристек бързо вдигна стенгана си, за да му разбие главата. Обаче Бенеш скочи към него и го спря:

— Оставете го, няма да ни издаде… И той като нас им има зъб…

И с плачлив глас, с треперещи устни, сякаш беше болен от треска, започна да се моли на Еман.

— Отклони ги по някакъв начин оттук, Еман. Спаси ни, моля те… Привлечи вниманието им към себе си… Спомни си, че понякога съм ти давал да пиеш на вересия, когато си оставал без пари… Много ти се моля, Еман…

Еман Захрадник само пулеше очи и нищо не разбираше.

— Да не си се побъркал, кръчмарю?… Кого да отклоня?

После забеляза оръжията в ръцете им.

— Но какво правите тук, хора? Толкова рано ли сте тръгнали на лов?

— Съд господен, Емане — промърмори, заеквайки Бенеш. — Съд господен!

Повече не можа да каже, защото двамата му другари забелязаха нещо обезпокояващо зад пшеничената нива, хукнаха да бягат и той ги последва. Затичаха напосоки из нивата, падаха, ставаха, обезумели от страх, лазеха на четири крака или се влачеха по корем ту като невестулки, ту като порове.

Еман весело гледаше как си играят на криеница из житото. После се обърна и всичко разбра.

На прашния полски път край нивата бе спряла върволица камиони, от които под командата на Павел Шанда изскачаха с пушки в ръцете мъже с изцапани работни комбинезони и прости кадифени панталони. Те бързо допълваха кордона на служителите от МВР, който вече се бе оформил на това място.

Доброволните отряди на милицията.

Те бяха дошли направо от нощната смяна, така както си бяха край машините. Когато Шанда им разказа за случилото се, никой от тях не се поколеба. Това вече е много, рекоха, грабнаха пушките и тръгнаха.

Кордонът се сформира, обкръжи пшеничената нива и тръгна към дъбравата. На централно място вървяха Житни, Земан, Шанда и Матис като командуващи.

Еман никога не бе обичал твърде много полицаите, а що се отнася до червената милиция — никак. Затова нямаше нищо против да им изиграе някой номер, да ги заблуди и да ги отклони от следите, както го помоли Бенеш, и да ги отпрати в друга посока. А вечерта в кръчмата да се похвали колко мъже бе накарал да тичат напразно из нивите и подигравателно да казва, че сега комунистите вършеят, тъпчейки житото, също като конете.

Така че се запъти към тях и скоро те го забелязаха да крачи волно и безгрижно сред житните класове на нивата. Над главата му пееха чучулигите, грееше утринното слънце, а той от радост свиреше на акордеона си и пееше:

— Ще ти направя, мила моя, писана стомна,

заедно с мен руйно вино от нея да пиеш,

насред полето ще ти издигна къща огромна,

заедно с мен цял живот в нея да живееш…

Матис изруга и му извика:

— Изчезвай, Еман! Тук не се шегуваме. Ще се стреля.

По навик Еман реши да се позабавлява и се разсмя:

— Не думайте, момчета. Къде сте се наканили да вървите в този кордон? На поклонение на някое свято място или на процесия в чест на тржемошицката Богородица?

Обаче този път старшина Матис не се ядоса от неговата присмехулна заядливост, нито пък се усмихна. Сериозно и строго му рече:

— Случи се нещо ужасно, Еман. Тази нощ убиха Карел Мутъл, Бабицки, Вчелак и господин директора Томан.

Като чу това, Еман веднага загуби чувството си за хумор. Той остана да ги гледа известно време недоумяващо, с треперещи устни.

— Какво, и нашия господин директор ли? Нима са убили господин директора?!

Господ знае какво ставаше с него в този момент. Изведнъж усети, че устата му пресъхна, сякаш беше пълна с пясък, почувствува се ограбен от най-хубавото, което все още пазеше в своята изпомачкана, пиянска, закоравяла душа, от детството. В него се надигна страшен гняв, чувство на огромна обида, ненавист.

Неочаквано започна да крещи с пресипнал глас:

— Свини! Нима са убили и господин директора? Тук са. Крият се в житата и ужасно се страхуват от вас. Елате, ще ви заведа…

И като застана начело на кордона, той затича навътре в пшеничената нива към купата сено.

Откъм нивата се чу глас:

— Ах, ти жалък негодник, предател!

И гръмна изстрел.

Еман Захрадник разпери ръце, така че акордеонът му падна и жално изстена върху буците пръст, а после и самият той се строполи в праха на полския път и зарови лице в земята, ухаеща на лято, любов, жито и безгрижен, скитнически живот, който толкова много обичаше!

И в този тъжен момент, в който трябваше да умре, в ушите му прозвуча като тържествена музика, като хорал, мощната стрелба и силното „ура“ на служителите на Народната милиция и доброволните отряди, които се втурнаха в атака.

11

Селото отново се успокои и притихна сред заобикалящите го хълмове, които се къдреха като агнешки кожухчета в пладнешката жега.

Още предобед хората в селото се затвориха в себе си, в своите грижи и тръгнаха да си вършат работата, така че никой не обърна внимание на престъпниците, когато ги качиха в милиционерската кола с белезници на ръцете. Само Анка Шандова, която с присъщата й енергичност пое ръководството на кооперативното стопанство, възмутено плю и рече с отвращение:

— Тези ли искаха да ни освободят? Тези!

И подкани останалите:

— Да вървим, хора!

И селото безмълвно я последва, без възражения и излишни приказки поведе добитъка си към кооперативния обор.

Успяха да заловят всички — Босак и сина му, свещеника и кръчмаря Бенеш. Наложи се да убият само щабния капитан Кристек. Не искаше да се предаде, тичаше на зигзаг из житото и стреляше на всички страни като побъркан. Това не беше проява на храброст, а истеричност на непълноценен човек, който трябваше да умре също тъй безсмислено, както беше и живял. Накрая, както бягаше, един куршум случайно го улучи в гърба, защото се бе навел точно в момента, в който се целеха в краката му.

Земан бавно тръгна нагоре през нивите към пътя над селото, където го очакваше служебната му кола.

Долу под него лениво се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове. Слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха хълмовете и въздухът над тях беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от все още свежата зеленина на брезите.

Господи, нима бяха изминали само няколко дни, откакто бе минал оттук и за първи път бе видял това село, тридесетината къщички с блестящи варосани фасади, гушещи се в прегръдката на тази красива долина, малката църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, и покрива в стил барок на свещеническия дом под синьото лятно небе. Тук за първи път бе вдъхнал наситения с благоуханието на хиляди билки и мед въздух, тук си бе помислил с възхищение и лека завист, че навярно няма на света друго място, където да цари такова блажено спокойствие.

А междувременно…

Той се обърна към лейтенант Житни и Павел Шанда, които го съпровождаха, и тихо ги помоли:

— Помогнете на Бланка Мутлова — поне в най-тежките моменти в началото, бъдете до нея и вместо мен!

Кимнаха, това беше нещо съвсем естествено.

Житни, все още под впечатлението на това, което бяха преживели, рече замислено:

— Трудна ще бъде битката ни, Хонза, за щастлив и спокоен живот в тази прекрасна земя!

Земан седна до шофьора, сбогува се с кимване, колата потегли и бързо изчезна зад близкия завой.

Започваше поредният делничен ден от голямата битка!

Краят на самотния стрелец
1956 г.

1

Онази късна есенна вечер имаше дъх на карамфилови сънища. Беше приятно да седиш на границата между светлината и тъмнината, да грееш в дланта си чашката с хубав френски коняк, да слушаш по магнетофона тъжния, малко суров, но страстно обичащ живота глас на Едит Пиаф и да гледаш сенките на капещите листа на дърветата в старата градина.

Арнолд Хакл, търговски представител на голямата британска фирма „Бенсън и Бенсън“, облечен в изряден вечерен костюм, бе седнал заедно с малка компания на терасата на разкошната къща, която бе наел в квартал Бржевнов. Но навярно до съзнанието му изобщо не достигаха заучените искрящи смехове и мелодичното бъбрене на трите очарователни млади дами и двамата бонвивани.

Целият бе погълнат от спокойствието на своя душевен мир, мълчеше и кротко се усмихваше в себе си, а те, увлечени в техните светски проблеми и клюки, тактично го оставяха на мира. Господи, колко красив е този град и колко добре се чувствувам в него — мислеше си той. Беше посетил Рио де Жанейро, Ню Йорк, Лондон, Осака, Париж, Стокхолм, Атина, Бейрут, Рангун, Кайро и Рим, но никой от тези градове не можеше да се сравнява с Прага. Може би защото в тези световни метрополии му се бе налагало да работи усилено, за да осигури съществуването си и в трудната борба да оцелее не му бе оставало много време да се наслаждава на прелестите им, а едва в Прага за първи път бе успял да постигне това, за което бе мечтал цял живот — спокойно и сигурно съществование, висок стандарт на живота и онова блажено състояние, което те обзема, когато не трябва да мислиш за утрешния ден, а можеш всеки ден да си обличаш различни, идеално ушити костюми, да имаш винаги чисти ризи и ръце, да ходиш по меки, чисти килими и да те заобикалят само чисти, красиви вещи и още по-чисти жени. Хакл бе влюбен в чистотата, не можеше да понася изпотяването и затова не обичаше южните, тропически градове, усещането за пот и мръсна яка го дразнеше и нервираше, изпитваше страстно желание да се изкъпе и преоблече, в такива моменти намразваше хората, ставаше груб, жесток и зъл с тях и ги прогонваше — понякога дори и с юмруци — от себе си дотогава, докато не застанеше под душа. А на такава идеална чистота можеше да се наслаждава едва тук, в Прага. И освен това тук имаше и нещо друго, което го радваше — нейният барок, носталгичните й дворци и градини, средновековни улички, златисти керемидени покриви, кули и куполи, живописно пръснати край меандрите на реката, по зелените планински склонове и хълмове — и всичко това така хармонираше с мъдрата уравновесеност на неговите петдесет години, че го караше чак болезнено да усеща колко дълбоко се е сраснал с този град и как той, вечният скитник без дом и родина, не би могъл да живее без него. След всяка своя командировка до Лондон или Ню Йорк изпитваше страстното желание да се върне в Прага и като дете се радваше на къщата си в Бржевнов, която бе успял да наеме след редица сложни ходове и с цената на много пари.

Само преди няколко дни се бе завърнал от тези задължителни пътешествия при английските си шефове и затова сега, когато си беше вече вкъщи, особено силно се радваше на щастието си и вътрешно се усмихваше.

Обаче внезапно усмивката замръзна на устните му.

В дъното на градината зад оградата забеляза някаква сянка с две пламтящи, трескави точки в нея, които настойчиво го наблюдаваха.

Това бяха човешки очи.

Той се разтревожи.

Още веднъж се увери, че това не е някаква халюцинация или случайна зрителна измама, остави чашата си на масата, стана и рече с финеса на добре възпитан домакин: — I’m sorry. Just a moment, please.^[16]

Обаче никой не му обърна внимание. Той влезе в хола през широката врата на терасата, отвори едно от чекмеджетата на скрина, извади малък броунинг и излезе, давайки си вид, че иска да подиша чист въздух в градината.

Не беше сгрешил.

Сянката зад оградата прие конкретна форма на човек и дори конкретен човешки глас. Тихо възкликна:

— Най-после, Арни… Слава богу! Вече половин час те гледам… и се моля на всички светии… да ме забележиш…

Хакл разбра, че нямаше да се наложи да използува броунинга, но въпреки това положението беше по-лошо, отколкото предполагаше. Видът на този изпомачкан нещастник накара дъхът му да секне и му отне самообладанието. Гневно изръмжа:

— Ти си полудял! Какво търсиш тук?

— Загазих, Арни… Пусни ме да вляза… През задния вход… Никой няма да ме усети, кълна ти се…

Тогава Хакл го заведе в една от стаите, запали само настолната лампа и дори не му предложи стол да седне. Загледа с леко отвращение съсипания и не съвсем чист човек пред себе си и нетърпеливо го попита:

— Е, казвай, какво искаш? Бързо! Имам гости, не ги ли чуваш? Не бива да ги оставям дълго да ме чакат!

Обаче Блаха не схвана тона на Хакл, нито пък враждебната атмосфера, която го обкръжаваше. С непринудеността на човек, който се чувствува тук като у дома си, той блажено се изтегна в едно от креслата и почти любовно погали с длан мекия му плюш:

— Три нощи не съм спал като хората, Арни. Само дремвах по малко в студените чакални на гарите, все нащрек и все с ръка върху пистолета под палтото. Дори да се измия не можех както трябва… набързо се наплисквах с вода в някоя тоалетна… Сигурно мириша на пот… и умора… Студено ми е, гладен съм, жаден съм, останах без пари… а навярно имам и температура. Не можеш да си представиш как очаквах този момент, Арни!

Ала Арнолд Хакл не се трогна от мъките му, а студено го смъмри:

— И заради това си разрешаваш да нарушиш всички принципи на конспирацията? Искаш и мене ли да провалиш? Да ми навлечеш неприятности?

Блаха се засегна от неговата словесна атака и започна да се оправдава:

— В момент на най-голяма нужда…

— Не признавам такъв момент — сухо го прекъсна Хакл — за добрия агент.

Това беше удар под кръста, който накара Блаха да се изправи веднага на крака. Той стана от креслото и ядосано се зае да се защити:

— Но нали аз направих всичко, което искахте от мен! Обиколих цяла Чехия и Моравия, рискувах живота си, осъществих контакт с хората, активизирах мрежата, организирах…

— Но после всичко се провали — отново го прекъсна немилосърдно Хакл. — Навсякъде, където се появи ти, мрежата ни бе прекъсната. По твоя вина разбиха цялата ни група, която толкова много години и с такъв труд бяхме изграждали. Какво искаш още?

Блаха остана потресен от тези обвинения, разбра, че вече са го отписали, че е на дъното.

Рече с пресипнал глас:

— Искам да си отмъстя!

— На кого?

— На човека, който ме провали. Живее в Прага!

— Това е безсмислено. Пък и нямаш време. Трябва колкото може по-скоро да изчезнеш от страната, докато не са те заловили!

Обаче Блаха се възпротиви с трескава омраза:

— Не! Той ме унищожи! Трябва да го убия!

— Това е единственото нещо, на което си способен — отвърна Хакл с гримаса на студено презрение, — но ерата на отмъстителите отмина, особено сега, след събитията в Унгария. Центърът е изготвил нов план, по-дългосрочен и по-хитър. Американците го наричат Лиоте, а нашите Уайт Лайнс. Ще влезем под кожите им по друг начин, ще им въздействуваме идеологически. Накратко, сега ще ни бъдат необходими мозъци, а не пистолети. А ти, както виждам, нямаш такъв! Нищо не си разбрал. Върви си и повече не се мяркай тук! Вече сме те бракували като старо желязо.

Блаха с мъка си поемаше дъх, струваше му се, че сънува, и не можеше да повярва, че са способни да постъпят така с него след всичко, което бе направил за тях:

— Пъдиш ли ме?

— Какво искаш още от мен?

— Да се измия… да си почина, да се подслоня… поне за три дни… — Започна да губи увереност и да става по-скромен, виждайки хладния, отблъскващ поглед на Хакл. — Или само за тази нощ!

Ала Хакл му отказа:

— Не! Не мога да рискувам!

— Тогава мангизи. Останал съм без грош!

— Не! Дадохме ти достатъчно!

— Телефон… Едно обаждане само!

— На кого?

— На нея… На Джейн… Вече й се обадих от гарата… Тя е по-добра от теб… Покани ме в дома си… Трябва да я чакам тази вечер пред квартирата й. Искам само да проверя…

— Не, нея остави на мира, тя е почтена девойка. Не мога да излагам на опасност нито себе си, нито нея. Сигурно са се включили в телефона ми, подслушват ме. За теб сега остава само един изход — свободният канал през Циновец към Берлин.

— Можеш да бъде сигурен, че аз… — продължи да го моли Блаха.

— Не — за последен път и окончателно отказа Хакл, — ти сега ще се прехвърлиш през оградата в задната част на градината, ще прекосиш два други двора и ще стигнеш до един изоставен парцел. Там има една солидна барака със здрави капаци на прозорците, които не бива да отваряш. Вътре ще намериш одеяла, газов котлон, хранителни припаси и всичко необходимо, за да прекараш няколко дни в нея. Ето ти ключа. И след една седмица, точно в един часа между вторник и сряда, при първия виадукт на шосето за Дечин ще те вземе камион на фирмата „Кифер“ с датски номер. Шофьорът се казва Сьоренсон и отговаря на паролата Уайт лайнс. Ясно ли е? Ще го запомниш ли?

Блаха известно време го гледаше мълчаливо и с омраза. После рече:

— Много си жесток, Арни… Ще ти го върна, тъпкало… Ще ти докажа, че ерата на самотните стрелци още не е свършила… — И помоли с пресипнал глас: — Няма ли да ми дадеш поне чаша вода?

Арнолд Хакл безмълвно взе от масата сифона, напълни чаша с вода и я сложи пред него. Блаха жадно я изпи. Тогава Хакл студено, с отвращение му каза: — А сега изчезвай!

2

Агентът Павел Блаха, бивш старши лейтенант от МВР, избягал от страната ни при драматични обстоятелства през февруари четиридесет и осма година, се бе завърнал отново на наша територия през ранната пролет на 1956 година, укрит в трюма на един буксир, който първи доплува от Хамбург в Прага след тежката, продължителна, зима. Не изпитваше никакъв страх, че се завръща. Бе преминал обучението на командосите по време на войната, както и неколкогодишна подготовка в лагера за агенти и шпиони на една тайна служба в Бавария. Той беше превъзходен стрелец, бегач на дълги разстояния, мускулест спортист, професионалист по карате и джудо, накратко — хладнокръвен, интелигентен убиец с всеки сантиметър, с всеки нерв на едрото си мъжко тяло. Обичаше авантюрите и не се боеше от смъртта — а такива хора си остават бойци за цял живот и когато няма сражения по фронтовете, те се превръщат в агенти — убийци, наемници или престъпници. Той бе преминал чехословашката граница — този път в обратна посока — снабден с цял списък имена и адреси, евентуални скривалища и нелегални квартири. Обаче най-много разчиташе на един свой личен адрес.

Чадекови живееха сега в една стара жилищна кооперация в квартал Жижков на улица „Йесениова“. Чадек бе станал общ работник в една пражка фабрика, а госпожа Инка, огорчена и повехнала, със съвсем слаби следи от онази ослепителна красота, която я поставяше на първо място сред дамите на всички балове и обществени забави в пограничното градче, сега работеше като продавачка в една сладкарница на площад „Ухелни тръх“.

През онази мартенска вечер тя се връщаше вкъщи, уморена след дългия работен ден. Със своята делничност и стереотипност това беше за нея ходене по мъките. След сивия и скучен работен ден тя машинално мина по също така сивия пасаж и с препълнена пазарска чанта се заизкачва по изхабените стълби към своето жилище.

Не очакваше нищо по-различно от мръсните, олющени стени на коридорите, черния кръст на разпятието с вечната червена светлинка под него на стълбищната площадка, както и крясъците на съпружеските скандали зад чуждите стени, от които лъхаше на зеле, свинско месо и евтини гулаши.

Но изведнъж студени тръпки минаха през цялото й тяло, втресе я. Тази мелодия, господи, тази мелодия… Прощалният валс! Не й достигаше смелост, за да продължи, спря се и зачака, готова всеки момент да се обърне и да побегне.

Ала вече беше късно!

Някаква сянка се отдели от останалите сенки на стълбището и възприе конкретен мъжки образ. Жената по-скоро въздъхна, отколкото рече и това прозвуча, сякаш се бе прекръстила:

— Господи…

Тя го гледаше с разширени от уплаха очи, неспособна да помръдне от мястото си и да направи каквото и да е. Имаше чувството, че самата смърт посяга към нея, че мъжът, който така неочаквано застана пред нея, е пратеник от задгробния свят, който трябва да реши съдбата й. И както безмълвно го гледаше, в ушите й отново прозвучаха мелодията на онзи валс, шумът в залата и думите, които си бяха разменили при първата си среща:

— Знаете ли как се чувствувам сега?

— Както и аз! Чудесно!

— Не, тъжно ми е!

— Защо? Не ви ли е добре с мен?

— Обзеха ме спомени.

— За някого ли?

— По-скоро за нещо…

Но изведнъж магията изчезна, те стояха на стълбището в квартал Жижков. Тя притеснено възкликна:

— Вие се… върнахте?

— Да, върнах се. Трябваше още веднъж да ви видя!

— Навярно представлявам тъжна гледка — горчиво рече Инка, срамувайки се от вида си.

— Защо? — меко рече Блаха. — И двамата сме поостарели малко през тези десет години. Но аз сигурно много повече.

Беше й приятно да го чуе, но знаеше, че лъже. Въпреки че беше неизбръснат, малко мръсен и изморен, той все още беше хубав мъж. А тя?

Той машинално я привлече към себе си:

— Ти си все още привлекателна… възбуждаща… необикновена…

Но Инка усети обиграността на този комплимент, затова попита делово:

— Какво искате от мен?

Малко обидена и отвратена, тя побърза да се освободи от прегръдката му:

— Пуснете ме… Не правете глупости… Някой може да ни види тук. А Риша още не се е върнал вкъщи…

Той я пусна и направи иронична гримаса:

— Може и да се зарадва, като ме види отново. Няма ли да ме поканиш вътре?

И тя, явно за да се избави по-скоро от неудобното положение в коридора, побърза да го покани:

— Влезте!

След малко той вече седеше в апартамента им и лакомо пиеше кафето, което бе сервирала Инка. От време на време хрипливо кашляше, след което трудно си поемаше дъх. Инка тревожно погледна мъжа си, който бе седнал срещу тях, и съчувствено докосна ръката на Блаха.

— Навярно сте настинал, Павле!

Той се засмя:

— А вие си мислите, че това беше една обикновена разходка ли? Откъм вашата страна след Дечин беше пълно с милиционери и войници. След като слязох от кораба, цял ден лежах в мочурищата, докато се свечери и стане възможно да продължа.

Инженер Чадек не съвсем дружелюбно го засече:

— Тогава защо дойдохте? Струваше ли си труда?

— Войникът не може да избира къде да иде или да не отиде, скъпи… А пък аз наистина исках пак да ви видя. Тогава на летището, през четиридесет и осма година, не ни остана време дори да се сбогуваме както трябва. И да се разберем какво ще предприемем по-нататък!

Не беше много уместно сега да им припомня онези горчиви моменти от живота им. Инка и Чадек се спогледаха, а после Инка се осмели да продума:

— Ние сега живеем съвсем иначе, Павле.

— Как?

— Тихо… Спокойно… Риша излежа три години в затвора… аз го дочаках да излезе… и оттогава…

Блаха усети тяхното безпокойство и с присмехулна ирония им рече право в лицето:

— Предадохте ли се?

Инка побърза да коригира думите му:

— Не, не… само се примирихме!

А инженер Чадек добави с враждебно възмущение:

— Ние не сме в същото положение, както сте вие, Павле! Ние трябва да живеем в тази страна! И да оцелеем!

Блаха направи гримаса:

— С какво се примирихте? С това, че унищожиха демокрацията ли? Искате да надживеете самите себе си ли? Боже мой, какво стана с този народ през последните десет години? Поляците и унгарците не се предадоха, организират се, готвят се за борба. Ще се бият до последна капка кръв за свободата си. А чехите се примириха. Разправят си вицове по кръчмите, дрънкат глупости и се наливат с бира. Искат само да имат спокойствие и да преживяват с пълни кореми. Пфу!

Инка и Чадек го гледаха потресени и ужасени от гневното му избухване. После Инка тихичко рече:

— Вие сте несправедлив към пас, Павле. Не знаете какво преживяхме тук… тогава, след като… така страхливо ни изоставихте!

Блаха сякаш изтрезня и вече без всякакъв патос рече по същество:

— През четиридесет и осма година играта беше загубена. Но си взехме поука и сега ще започнем отново. Но по друг начин, по-хитро. Затова съм дошъл тук!

— И какво искате от нас? — враждебно го попита Чадек.

— Да ме подслоните поне през първите няколко дни. Вие сте най-близките хора, които ми останаха в Прага. Трябва да си почина, да оправя външния си вид и да установя нови контакти. После ще си ида! Може ли да разчитам на вас?

— Ако става въпрос само за това — облекчено въздъхна Чадек, — можеш да разчиташ напълно!

Два часа по-късно инженер Чадек вече се намираше в криминалния отдел на ул. „Конвиктска“. Срещу него бяха седнали Ян Земан и старши лейтенант Храдец от Държавна сигурност, когото Земан бе повикал спешно по телефона. Разстроен, нервен и изпотен от напрежение, инженерът отговаряше на въпросите им под силната светлина на настолната лампа:

— Как излязохте от къщи?

— Казах му истината, че съм на работа нощна смяна. И че ще събудя подозрения, ако не се явя във фабриката без извинителна причина.

— И той ви пусна, така ли?

— Пусна ме, има ми доверие. Но жена ми остана при него като заложник.

— А вие?

— Два часа обикалях из улиците.

— Защо?

— Размишлявах… събирах кураж… за да дойда тук.

— Вие много не ни обичате, нали?

— Аз искам да ме оставят на спокойствие, господин старши лейтенант… И не искам пак да влизам в затвора… — Неочаквано избухна: — Но и да умирам не искам!

— Страхувате ли се от него?

— Той е убиец!

— Никога няма да узнае, че сте били тук — успокои го Храдец. — Разчитайте на нас! — Той натисна копчето на масата. На вратата се появи дежурният милиционер. Храдец му нареди:

— Тръгваме! Колата! След пет минути слизам!

После се обърна към Чадек:

— Благодарим ви, господин инженер. Свободен сте! Ние ще извиним закъснението ви във фабриката.

Обаче Чадек не помръдваше от мястото си:

— Страхувам се господин старши лейтенант.

— От какво?

— Вкъщи с него е жена ми… Да не би при арестуването…

Земан ободрително му се усмихна:

— Бъдете спокоен. Ние си имаме чалъми в този занаят!

Той извади от чекмеджето на бюрото пистолета си и го пъхна в кобура под мишницата. Тръгнаха.

Ала когато след няколко минути влязоха заедно с Храдец в апартамента на Чадек, Блаха вече не беше там. Двата часа, през които Чадек се бе колебал, бяха достатъчни агентът да промени намерението си, да изчезне и да отведе със себе си и госпожа Инка!

След три месеца я намериха удавена във водите на река Охрже край Карлови Вари без следи от насилие по тялото.

3

Всичко това се случи половин година преди повторното появяване на Блаха в Прага и посещението му в дома на Арнолд Хакл и преди тримата мъже да се съберат на съвещание в управлението на Държавна сигурност, за да решат по-нататъшната му съдба. Тези трима мъже бяха началникът на управлението подполковник Калина, капитан Житни, който след разследването в Планице бе станал най-близкият му сътрудник, и пражкият шеф на Земан, началникът на криминалния отдел Павласек.

В този момент Житни докладваше на Калина:

— … от телефонната будка пред Централна гара Блаха се обадил на номер двадесет и седем, петдесет и седем, осемдесет и две на някоя си Джейн. Тя го поканила, у тях… Уговорили се да я чака през нощта пред жилището й…

— Отлично — усмихна се Калина. — Радвам се, че точно на нея се е обадил.

Житни отвори бележника си и зачете в записките си:

— Тази Джейн се казва Ханка Бизова, другарю подполковник, и живее в панелен блок в квартал Панкрац, ул. „Стрма“ 23 — работи като манекен във фирмата „Елегант“ и често прави компания, а може би е и любовница на Арнолд Хакл. Още от първото обаждане на Блаха Ирка Храдец държи под наблюдение жилището й.

— Правилно — одобри тези мерки Калина.

— От гарата отишъл с такси в квартал Бржевнов и влязъл в къщата на Арнолд Хакл. Тя се охранява от друга група. Засега не е излизал оттам. Но щом се появи на улицата, нашите хора вече няма да го изпуснат от очи. Освен това с помощта на майор Павласек снабдихме всички постове със снимката на Блаха и предупредихме портиерите на нощните заведения и администраторите в хотелите, туристическите спални и подслоните, където нощем се събират съмнителните типове и престъпниците в Прага. Заповядано им е да не го арестуват, а само да ни известят за местопребиваването му. Но никъде няма да го приемат да нощува, нито да яде, нито да пие, нищо.

Калина си запали цигара и с удоволствие вдъхна дима:

— Значи е съвсем на дъното!

— Да, другарю началник. Обръчът се затвори.

Калина доволно се усмихна:

— Да речем, притвори. Ще го затворим окончателно, когато пожелаем. Но сега краищата му са така близо един до друг, че няма да може да ни се изплъзне.

Въпреки многогодишната си практика в криминалния отдел, по време на която бе преживял какво ли не, майор Павласек се развълнува от тази игра на информация, която се развиваше пред него. Напрегнато попита:

— А Арнолд Хакл?

— Отдавна знаем за него, че е един от техните главни ръководители у нас — обясни Житни. — Известни са ни и неговите партньори в чужбина. — После се обърна към Калина: — Разрешаваш ли, другарю началник?

Калина кимна одобрително.

Капитан Житни изгаси настолната лампа върху бюрото на Калина и включи приготвения прожекционен апарат. Върху белия екран на стената се появиха кадри от булевард „Маршалковски“ във Варшава. Камерата улови измежду тълпата някакъв възрастен, не биещ на очи човек със семпъл елегантен костюм, който не се отличаваше от другите минувачи. Житни коментира:

— Това е неговият партньор в Полша. Скандинавски дипломат.

Върху бялата стена се появиха кадри от безчинствата на контрареволюционните банди в Унгария. Някакъв друг човек наблюдаваше как тълпата беси с краката нагоре един мъж върху фенера на една будапещенска улица.

— А това е унгарският резидент. Неговата акция сполучи. За съжаление — рече Житни, изключи прожекционния апарат и запали осветлението.

Калина си запали още една цигара и поиска думата, за да разкрие на Павласек всички факти и взаимовръзки:

— Този техен ход беше дълго подготвян. След двадесетия конгрес те постепенно организираха силите си у нас, в Унгария и в Полша, а настоящата петдесет и шеста година според тях трябваше да бъде превратна година за Европа. Едновременно в тези три наши страни се стремяха да създадат вълнения, хаос и контра революционни метежи, за да се разпадне държавният апарат и да могат да ни откъснат от социалистическия лагер… Но ние успяхме да провалим плановете им!

Житни иронично допълни:

— Благодарение на техния агент Блаха!

Обаче Калина го поправи:

— Благодарение на това, че имахме кураж и достатъчно здрави нерви да не го арестуваме веднага.

— И сега вече е настъпил този момент, така ли? — попита Павласек.

— Още не е — усмихна се Калина. — Ще го оставим на свобода още няколко дни.

— Защо?

— За да направи и последната си фатална грешка.

— Каква?

— Силите му са вече на привършване, няма къде да се подслони, а страда от висока температура, всички са го изоставили, дори и онзи, на когото най-много разчита — тукашният резидент. Върти се като подплашен звяр в кръг, който все повече се стеснява около него. И ако сега в този кръг почне да му се мярка едно лице, което той добре познава, това още повече ще разстрои нервите му. Лице, което само с присъствието си ще го накара трескаво да бърза и да върши произтичащите от това грешки. А ако в резултат на тези негови грешки успеем да изкараме от релсите и Хакл и да го принудим при известни обстоятелства да напусне страната, ще се осъществи точно това, което ние желаем!

— Кое е лицето, което може да предизвика това? — попита Павласек.

— Хонза Земан. Той е служил с него на границата през четиридесет и осма година, Блаха го познава много добре и му е известно, че работи при нас, в милицията. Затова те извикахме като негов началник. Ще го освободиш ли, за да участвува в тази операция?

— Разбира се — отвърна Павласек.

Калина доволно се усмихна, очакваше такъв отговор. Вдигна телефонната слушалка:

— Свържете ме с „Конвиктска“. Да, криминалния отдел. Искам да говоря със старши лейтенант Земан!

 

 

Земан обичаше искрено Калина. Уважаваше го не само защото беше един от ръководните кадри в Държавна сигурност, който навремето го бе посъветвал да постъпи на работа в милицията и оттогава непрекъснато го закриляше, но най-вече защото беше честен човек, другар, който не се огъва и в най-трудните моменти — какъвто Земан го познаваше още от концлагера, — истински комунист, от онези, които бяха преминали през огъня на Испанската гражданска война, през нелегалния живот и окупацията и не предадоха делото, въпреки че винаги си навличаха само неприятности и рискуваха живота си заради това, че носеха до сърцето си партийния билет и партийната значка.

Сега той пътуваше в неговата „Шкода Октавия“ по улиците на нощна Прага и слушаше мъдрите му, спокойни думи:

— … Помниш ли, Хонза, как започнахме някога? Идвахме направо от фабриките, както ти, или направо от концлагерите, както аз, от партийните организации, от фронта и от другаде, без опит, без елементарна техника… А срещу нас беше разработеният апарат на световните центрове, обезпечен с огромни средства, компютри, оръжие и най-модерна шпионска техника. Учехме се как да се борим срещу тях по време на поход, по време на бой, често губехме, но се бранехме, както можем, и накрая отстояхме… А сега вече е настъпил моментът, когато имаме достатъчно опит и сили, за да преминем от отбрана към офанзива. За тази цел малко може да ни помогне и Блаха. Разбираш ли, Хонза?

— Разбирам!

Калина му зададе директно въпроса:

— Всъщност това е работа само на органите на Държавна сигурност, но по известни причини ти си ни необходим. Съгласен ли си за няколко дни да окачиш криминалистиката на пирона и да се впуснеш заедно с нас в тази операция? Имаш право да откажеш — няма да ти се разсърдя!

Земан първо попита:

— А Павласек?

— Съгласен е!

— Тогава какво има да решавам, Вашек?

— Блаха е убиец. Ще бъде опасно!

Земан се усмихна:

— Не си спомням да си ми възлагал винаги само безопасни задачи!

Калина прие думите му като съгласие и го предупреди:

— Всичко, което ти казах досега, разбира се, е строго секретно. Не бива да споделяш това с никого, нито с майка си, нито с Лида!

— Моля те — възмутено го прекъсна Земан, — аз не съм от вчера в този занаят…

После се сепна:

— Чакай, ти каза — досега? Значи още не си ми казал всичко?

Калина съсредоточено наблюдаваше пътното платно пред волана и без да го погледне, тихо отвърна:

— Понякога не бива да се казва всичко и на най-близките и верни другари, Хонза! Това не е недоверие, а необходимост, трябва да го разбереш!

Земан решително рече:

— Разбирам. Спри!

Калина изненадано го погледна, но натисна спирачките. Помисли си, че Земан може да се е обидил. Внимателно го попита:

— Защо? Какво искаш да правиш?

— Да започна!

— Но нали ти свърши работният ден — меко и облекчено рече Калина — и искаше да се прибереш вкъщи?

— Да, но ти ми възложи задача!

— Тя може да почака до сутринта. Нищо няма да се случи. В операцията вече е задействувана групата на Иржи Храдец.

Земан слезе от колата. По тротоарите бързаха минувачи, върху фасадите на магазините, хотелите и баровете мигаха червените и сините светлини на рекламите със смешно объркани надписи, тъй като вечно някоя буква не светеше, от винарните се разнасяше цвиленето на саксофони и вряскането на джазови тромпети, с една дума — започваше нощният живот на Прага през една обикновена делнична вечер, сякаш нищо особено не беше се случило и двамата мъже, единият вече на тротоара, а другият в колата, не бяха решавали проблем, който можеше да завърши със смърт. Земан се наведе към Калина в колата и му каза:

— И аз вече съм в операцията заедно с него… от момента, в който ми каза за нея. Мислиш ли, че бих могъл спокойно да заспя, след като знам, че Блаха се разхожда нейде из улиците на Прага?

Калина му се усмихна, разбираше го, и той беше като него.

— С теб на Лида няма да й бъде много лесно в живота.

— Свикнала е — отвърна Земан и затвори вратичката на колата.

Калина му извика от прозорчето:

— Къде отиваш?

— Ще ида да видя онази манекенка. Лека нощ, Вашек — сбогува се той и тръгна по нощната улица.

4

Лида Земанова имаше щастлив брак. Със Земан се бяха запознали съвсем случайно, както обикновено се случва. Тогава той беше току-що постъпил новак в пражкия криминален отдел и му бяха възложили да разследва първото по-голямо престъпление — фалшификация на купони за хранителни продукти. Дълго време излизаше, че Лида е единственият възможен извършител на злодеянието. Беше се отчаял, защото тя много му харесваше, непреодолимо го привличаше и той трябваше да полага големи усилия, за да се владее. В нейно присъствие губеше самообладание, изчервяваше се до уши, не успяваше да й зададе нито един свързан въпрос, запъваше се, когато говореше, правеше и казваше страшни глупости и напразно се бореше със себе си, за да бъде по време на разследването отмерен и официално строг, както беше редно. После се оказа, че бе сгрешил, откри истинския престъпник и това го накара да се зарадва така, както никога не беше се радвал в живота си. За да й се извини и да й обясни всичко, той я покани в една кафе-сладкарница, но тъй като се оказа, че нейните очи се изпълват с някакво странно, сладостно смущение, когато се срещнеха с неговите, продължи да я кани и да й се извинява в продължение на много вечери, докато накрая се ожениха.

Тяхната любов беше много нежна и крехка, тъй като у Лида имаше нещо от крехкостта на пеперудите, и понякога Земан се страхуваше да я стисне по-силно в прегръдките си, за да не я нарани. Когато бяха сами, Земан нежно я наричаше Русокоската ми или Моето русо жребче заради светлите й коси, които обкръжаваха като ореол вечно момичешкото й лице. Навярно звучеше малко комично в устата на този мъж, който винаги трябваше да бъде сериозен и строг, тъй като в своята професия ежедневно се срещаше със смъртта и престъпленията, но в личния си живот той беше съвсем различен от следователя, какъвто го познаваха в криминалния отдел или в средите на пражкия престъпен свят. В него имаше нещо толкова момчешко, че понякога Лида се шегуваше, казвайки: „връщам се от училище и вместо да си почина, трябва да възпитавам още един уличник“. А понякога, когато я прегръщаше и милваше, той й казваше Маргаритке, тъй като тя му бе разказала съдържанието на Гьотевия „Фауст“ и му бе признала, че в началото — преди да го опознае по-добре — й приличал на Мефистофел. Въобще тя се стремеше да го образова и използуваше всяка свободна минута да му говори за своите любими произведения из областта на литературата, музиката и изобразителното изкуство, защото като учителка, естествено, тя беше по-начетена и по-образована от него. Но Земан разполагаше със съвсем малко свободно време, може да се каже дори никакво, и това беше причина да изостава донякъде в сравнение с разностранните културни интереси и познания на Лида. Ала това не й пречеше, тъй като много уважаваше неговата природна интелигентност, бързата му логическа мисъл, способността му вярно да реагира на всяка житейска ситуация и настойчивостта, с която се заемаше да изследва всяка страна на човешкото поведение, когато това му бе необходимо, за да разреши някой проблем в следователската работа. Пред очите й той израстваше като личност и имаше такива успехи в практиката си на криминалист, че началникът му, майор Павласек, се бе заел да го подготви като свой заместник. От друга страна, вкъщи той се отнасяше винаги много внимателно към нея и беше толкова красив и интересен мъж, че другите жени й завиждаха, а самата тя понякога се чудеше, че бе избрал именно нея. Дори сега, когато вече бе попрехвърлила тридесетте, това голямо възхищение от мъжа й, й създаваше скрити мъки и притеснения. Скришом наблюдаваше в огледалото как се увеличават бръчките й и изпадаше в ужас, когато забележеше тъмни кръгове под очите си, които се появяваха, когато не успяваше да се наспи добре или когато децата в училище прекалено много я изморяваха. Струваше й се, че е твърде наедряла в ханша, макар че беше стройна като тръстика, и се опасяваше, че един ден може да стане стара и непривлекателна за Земан, който все още й изглеждаше момчешки свеж и млад. Ще бъде свършено с мен — мислеше си тя понякога нощем, когато гледаше как спокойно диша и спи до нея, — ще умра, ако го загубя.

Опасенията й бяха съвсем неоснователни. Земан се отнасяше със същата любов към нея, а откакто му бе родила Лидушка, още повече я обичаше, защото му бе дала детето, което обожаваше. Лида знаеше това, но не можеше да се избави от страховете си, които може би се дължаха на нейната прекрасна чувствителност.

През таза ноемврийска вечер Лида още по-силно усещаше страха, че може да загуби мъжа си. Обикновено се случваше Земан да се прибира късно вкъщи — професията му беше такава, че не можеше да се побере в рамките на определен брой работни часове. Но днес Лида го очакваше с особено нетърпение, не можеше да откъсне очи от часовника и всяка минута, която отбиваше след седем часа — времето, когато Земан най-късно се прибираше от работа, — избухваше като граната в нея. Днес беше годишнината от сватбата им и тъй като наскоро се бяха настанили в нов апартамент и вече го бяха обзавели с модерни мебели по неин вкус, Лида бе решила да ознаменува тези две събития с една тържествена вечеря в красива обстановка заедно с майката на Земан, която също бе поканена.

Трапезата беше празнично подредена. Върху бялата покривка бяха сложени красиви чинии, чаши за вино, прибори и кристална ваза, която блестеше под светлините на полилея със своите синкави и златисти отражения подобно на скъпоценен камък. Обаче вазата имаше тъжен и самотен вид в напразното очакване на цветята, които, както Лида се надяваше, Земан трябваше да донесе, както и тъжна и самотна изглеждаше масата в напразното очакване на хората, които трябваше да седнат край нея.

Трите същества от женски пол — Лида, петгодишната й дъщеря Лидушка и майката на Земан — се бяха сгушили в ъгъла на стаята, сякаш се страхуваха от осиротялата маса. Майката на Земан за кой ли път вече нервно бършеше една чаша и тревожно поглеждаше през прозореца. Тя се разбираше много добре с Лида, между двете жени винаги бяха царили добри отношения, дори тогава, когато все още живееха заедно в старото тясно жилище в квартал Жижков. За този период от време майката сега си припомни:

— … Казах му веднъж — ти точно тогава беше в родилния дом с Лидушка, — на мен и на Лида не ни е лесно… Вечно те няма вкъщи… за собствените грижи никога не можеш да отделиш време!

Лида машинално прелистваше страниците на една книжка с приказки в картинки, за да забавлява Лидушка. Но колкото повече време минаваше в напразно очакване, толкова по-тъжно й ставаше. Неочаквано рече със свито от мъка гърло:

— Обаче оттогава положението още повече се влоши, майко!

Майката на Земан отлично я разбираше, тя също не се чувствуваше добре заради отсъствието на сина си и се опасяваше, че може да е забравил за годишнината от сватбата, но после я озаряваше надеждата, че може би нещо в службата го е задържало и всеки момент ще се появи със своя звънлив момчешки смях и с букет от най-красивите рози или хризантеми в ръка.

— Такива са те, Земановите — помъчи се тя да успокои Лида, — не умеят да правят нищо само до половината. Мислиш, че с неговия баща ми беше по-лесно ли? Колко пъти съм плакала заради него. Все беше по събрания, стачки, митинги… И как съм се страхувала за живота му, момиче, защото знаех, че винаги накрая се връща с рани по главата от палките… Колко съм го молила, приказвала съм му… А той само се смее и отвръща: „Ти нямаше да ме обичаш, ако бях друг…“ — Неочаквано очите й се изпълниха със сълзи, — но един ден не се завърна… — Веднага се изплаши, че бе рекла нещо, което не биваше да казва, и се опита да заглади думите си:

— Но ти не бива да се страхуваш поне от това. Сега времената са други… Само трябва да се примириш със Земановата природа… Такава е женската ни съдба — все да чакаме и да чакаме…

Обаче Лида с печално упорство стана, беше решила:

— Не! Аз съм от друго поколение, мамо!

Тя отиде до масата и енергично почна да раздига четвъртата чиния и приборите за хранене, като междувременно нареди на дъщеря си:

— Лидушка, иди в банята! Измий си ръцете! Ще вечеряме!

Майката на Земан се ужаси:

— Как, без него ли?

Лида, пренареждайки масата, вече по-спокойно и твърдо отвърна:

— Какво да се прави — без него!

Тогава майката на Земан се зае да помогне на детето да се измие в банята. През отворената врата тя помоли Лида:

— Няма ли да почакаме? Поне още малко?

— Не! Вече цял час го чакаме!

— Може да е зает с някоя неотложна работа.

— Преди два часа му е свършило работното време.

— Може да се е случило нещо извънредно.

— Трябваше да ни предупреди по телефона — упорито възрази Лида.

Майката на Земан заведе Лидушка при масата. Лида я настани на един стол, като подложи възглавничка под дупето й, за да може да стигне чинията си, и донесе супника.

— Не, мамо — рече тя с глас, който се мъчеше да бъде твърд, но в който се усещаха сълзите, — аз трябва да се примиря с едно нещо — че Хонза, за разлика от вас тази година за първи път забрави, че имаме годишнина от сватбата. — Тя сипа супата в чиниите. — Това, разбира се, не е голяма трагедия… — седна тя до тях, помилва Лидушка по косата и се принуди да я подкани с по-ласкав глас: — Яж, Лидушка…

Обаче самата тя само държеше пълната лъжица в ръка, изведнъж почувствувала, че няма сили да преглътне нито залък. После тихичко призна:

— Знам, мамо, че имам хубаво, здраво дете, прекрасен, интересен мъж, за който всички ми завиждат, достатъчно пари и сносен живот… но не знам… дали наистина съм щастлива.

5

Старши лейтенант Ян Земан влезе в изложбената зала на завод „Елегант“, където, както бе установил, тази вечер щеше да се проведе модно ревю, и донякъде се посмути.

Лъхна го интимната, приглушена танцова музика, светлините на цветните рефлектори в сладникавия интериор в стил рококо — и най-главното — в него се вторачиха погледите на десетина жени, подобно на неприятна лепкава захарна пяна. Любопитно е как и най-самоувереният мъж, най-големият грубиян, най-гордият салонен лъв губи веднага блясъка си, как внезапно почва да се чувствува като ученик, като смутен хлапак, дошъл за първи път на танцова забава, като лисица, подгонена от глутница кучки. С една, най-много две жени можеш да се справиш и доколкото те самите рафинирано ти го разрешат, да се представяш за „господар на всички живи създания“. Но десет-двадесет жени — това е краят, катастрофата, в този момент на отчаяние съзнаваш, че ставаш „малък, още по-малък и накрая най-мъничкият на света“. И точно такъв беше случаят със старши лейтенант Земан.

В този момент той беше единственият мъж в този необикновен свят на модни волани, дантели, набрани силони и фишута, което до такава степен го стресна, че съвсем не по милиционерски се изплаши. Веднага потърси най-близкия празен стол, поне да не стърчи пред очите им. Седна до някаква светска дама — интелектуалка с очила. Забеляза, че тя и всички останали жени разлистват модни журнали, взе и той едно списание от масичката, отвори го на случайно попаднала страница и притеснен да не привлече вниманието на всички, полугласно попита:

— Докъде стигна?

Дамата с очилата очевидно бе поласкана, че именно на него — единствения представител на мъжкия пол — може да даде информация и това я издига пред останалите жени. Затова беше много по-подробна от него:

— До средата. Изпуснахте най-хубавата колекция от вечерни тоалети. Сега има антракт. Вие специалист ли сте?

Земан се изплаши, още повече се смути и безпомощно измънка:

— Какво?… Да!

И това беше достатъчно за дамата с очилата да отприщи водопада от думи, който изкуствено е задържан във всяка жена:

— Тогава можете ли да ми кажете мнението си, какво ще бъде на мода през това лято? Пак ли силонът?… Или коприната?… Или пък може би ленените материи с народни синьо-бели мотиви? Аз съм за ленените тъкани. В горещите дни са по-приятни за носене, по-прохладни са — пък и жената в тях изглежда по-млада, по-свежа и с по-здравословен вид, подобно на селските жени. Какво мислите вие по този въпрос?

„Господи, в каква каша се забърках“, помисли си Земан, и като се потеше и безсмислено разлистваше модния журнал, неопределено измънка:

— Да… разбира се…

Обаче дамата с очилата нямаше намерение да го остави на мира, докато не задоволи любопитството си:

— Вие от „Подолска“ ли сте?

— Откъде?

— Искам да кажа, от конкуренцията ли сте? Или може би шиете в „Стил“? Я кажете, да не би случайно да сте моделиер?

Земан се предаде в ръцете на съдбата и потвърдя:

— Да… Моделиер съм…

Дамата с очилата се възхити от собствената си досетливост:

— Да, значи правилно съм отгатнала. Вие се представяте тук с ваш модел, нали? Кой е той?

За щастие в този момент прозвучаха фанфари и иззад кулисите почнаха да излизат с танцова стъпка група манекенки. Земан с облекчение рече:

— Не е ли по-добре да погледаме?

След манекенките на подиума се появи с микрофон в ръка майсторката на салона Здена Валкова. Тя се стори позната на Земан, но в своята практика той беше срещал много хора и толкова подобни човешки типове, че предпочете да не размишлява по този въпрос. Манекенките започнаха — засега все още групово — да позират в такт с музиката, докато Валкова коментираше:

— Втората част на нашето ревю ще открием с преглед на зимната мода. Отново се връщаме към класическия костюм. Постепенно ще ви покажем цялата колекция модели, приготвени от нашите моделиери за тазгодишния салон във Франкфурт.

Земан щеше да си остави очите върху очарователните манекенки, но причината беше по-различна от тази, която си представи дамата с очилата. Той се наведе към нея и тихичко я попита:

— Моля ви… може ли да ми кажете… коя от тях е… Ханка Бизова?

Дамата с очилата повдигна вежди:

— Искате да кажете — Джейн?

Земан потвърди:

— Да. Джейн!

— Крайната вдясно. Онази, която според моя вкус има прекалено дълги крака — отвърна жената с известно пренебрежение.

В този момент конферансието забеляза Земан измежду жените. И тя, изглежда, го познаваше отнякъде. Но това не я накара да излезе от релсите, самоуверено продължи ролята си на веща тълкувателка на модата, само лицето й се удължи от учудване. Земан си даде сметка за това, стана му неприятно и побърза да попита дамата с очилата:

— Откъде мога да мина зад кулисите?

Тя го изгледа презрително, а после студено рече:

— Третата врата зад подиума вляво.

Леко изпотеният старши лейтенант Земан стана:

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

А дамата с обида и присмехулна ирония приключи диалога:

— Виждам, че сте истински… специалист!

Обаче Земан нямаше нито време, нито желание да обръща внимание на нейната елегантна язвителност. Запромъква се с молещ за извинение поглед между дамите в посока към мястото, където точно в този момент излизаха манекенките. На подиума остана само една от тях, която Здена Валкова се зае да представи:

— Костюмът, който сега виждате, уважаеми дами, е ушит от сребристосив туид, с шал яка, класическа кройка, с елегантна плисирана пола…

По-нататък Земан не чу, защото изчезна зад кулисите.

Попадна в едно не много дълго коридорче с облепени с тапети стени и много врати и не знаеше какво да прави по-нататък. Нерешително тъпчеше от една врата до друга, докато накрая се спря обнадежден пред един вход. Върху него имаше прикрепен с топлийка надпис с една-единствена, но многообещаваща дума: „Манекенки“. Плахо почука, но не се чу никакъв отговор. Почука по-силно. Пак тишина. Тогава се опита да отвори… и веднага се разнесе такъв пронизителен женски писък, че Земан се изплаши. Пред огледалото в съблекалнята стоеше разсъблечената само по сутиен и пликчета Ханка Бизова и с трескава бързина се преобличаше в нов тоалет. Земан успя само слисано да каже: „Пардон…“ — и бързо затвори вратата. Трябваше да се опре на стената, да извади носната си кърпа и да изтрие изпотеното си от уплахата чело. Той изруга:

— По дяволите… Какъв проклет ден е днешният…

Ханка умееше да се облича светкавично бързо. Тя излезе веднага от съблекалнята с вид на самото накърнено женско достойнство. Щеше да го отмине като някакъв пън, ако той не бе препречил пътя й и не бе започнал смутено да й се извинява:

— Извинете… аз без да искам… — мъчеше се той да заглади неудобното положение. — Кълна ви се, че нищо не видях. Пък и не ме интересува, сега в главата си имам други проблеми, много по-важни.

Ала се изплаши, когато видя, че Ханка реагира още по-обидено:

— Тогава вие сте истински простак!

Нещастният Земан не си беше дал сметка, че да видиш почти гола една красива жена и да й кажеш, че всъщност нищо не си забелязал, е още по-голяма обида за нея, отколкото това, което бе направил преди малко. Той така излезе от релсите, че извади служебната си карта и се зае да защити достойнството си със строг служебен тон:

— Аз съм старши лейтенант Земан и трябва да поговоря с вас. Само служебно, нека сме наясно. Ще ви чакам след тази… продукция… в съседната кафе-сладкарница, разбрахме ли се?

Обаче тя не му отвърна и достойно, с плавната крачка на тигрица, съзнаваща превъзходството си, го отмина.

Наложи се Земан отново да изтрие изпотеното си чело.

 

 

Кафе-сладкарницата, в която старши лейтенант Земан бе поканил Ханка Бизова, съвсем не беше подходяща за срещи с такива изключително красиви жени. Тя представляваше един сънен, не много уютен, полупразен хамбар с множество студени, неудобни мраморни масички, подредени край големите прозорци, гледащи към булевард „Национал“ и крайбрежната улица. Беше свърталище на бъбриви клюкарки пенсионерки и бивши бонвивани, които над чашка изветряло кафе си спомняха за също така изветрелия си живот и любовни истории, както и на група прекалено шумни студентки и студенти от съседната Художествена академия, които прекарваха тук свободните часове между лекциите, тъй като средствата не им позволяваха да посещават по-скъпи заведения. Но през онази късна вечер нямаше представители нито от едните, нито от другите, бяха останали само неколцина самотни клиенти, които безкрайно бавно пиеха бяло или червено вино от стограмови чашки, за да прогонят носталгията и скуката си. Така че кафенето, в което Ханка Бизова седна срещу Земан, изглеждаше още по-мрачно и неуютно в този час. Земан поръча кафе и два коняка, но напрежението между тях още не беше се стопило, само малко бе попреместило центъра на тежестта си.

В собствените си дрехи Ханка Бизова беше още по-очарователна, отколкото в салона на „Елегант“. Тя беше девойка с такава блестяща красота, самоуверена и горда, свикнала да приема и отблъсква ухажванията на мъжете с лека ирония и да владее до съвършенство играта с дългите си мигли, привлекателните, чувствени устни и хитрите, лукави очи, че караше дъхът му да секне, с една дума, беше от онзи тип жени, от които Земан доста се страхуваше и донякъде се чувствуваше безпомощен пред тях. Затова с отмерено, хладно държане постави снимката на Блаха пред нея и строго попита:

— Познавате ли го?

Ханка спокойно и весело потвърди:

— Ами да… Това е Павел… — после се сепна: — Какво става с него? Да не е пострадал нещо?

Земан не отвърна, вместо това зададе следващия директен въпрос:

— Откъде го познавате?

Ханка пак спокойно и без задръжки отвърна:

— От Франкфурт. Там с него ме запозна Арни Хакл. И после той много ми помогна.

— Кой е този Хакл?

— Че него всички от бранша го познават. Търговски представител е на английската текстилна фирма „Бенсън и Бенсън“ в Прага. Купува километри от нашите платове. Той е, както се казва, много изгоден партньор на национализираната ни промишленост.

— И по какъв начин ви помогна този… Павел?

— Когато бях миналата година във Франкфурт, ми се случи голяма неприятност. Откраднаха ми портмонето с всичките пари в универсалния магазин, представете си. Той се погрижи за мен, услужи ми с пари, помогна ми да накупя подаръците, а после ме покани на една фантастична вечеря. С една дума — истински джентълмен.

Провокиращата естественост, с която Ханка си признаваше всичко това пред Земан, го шокираше. Почти възмутено я попита:

— И заради това вие му дадохте адреса си? И телефонния си номер?

— Да, защо не? — спокойно кимна Ханка. — Казах му да ми се обади, когато дойде в Прага. Нали трябва да се реванширам с нещо. Какво чудно има в това?

Сега вече Земан не можа да се сдържи и я атакува остро и направо:

— А вас не ви ли смущава, това, че взимате пари назаем от един емигрант?

Но и това не можа да накара Ханка да излезе от релсите:

— Но моля ви, какъв емигрант?

— Вие не знаете ли кой е този Павел?

— Закупчик в една наша фирма, нали?

Тогава Земан напълно откри картите си, без да я щади:

— Не. Той е агент. Отличен стрелец. Убиец!

Настъпи тишина. Най-после за радост на Земан и Ханка беше шокирана, бе изгубила очарователното си самообладание. Само възкликна ужасено:

— Господи!

Но след малко съвсем делово и с разбиране попита:

— И сега вие искате да ме арестувате, така ли?

Земан разбра, че бе спечелил по точки и имаше надмощие. Затова си разреши да бъде великодушен:

— Защо? Още нищо не сте извършили.

Ханка въздъхна, сякаш камък бе паднал от сърцето й. Но въпреки това имаше още нещо, което я тревожеше. Тя плахо попита:

— Тогава какво искате от мен?

— Той обади ли ви се по телефона?

— Да… Тази вечер…

— Какво искаше?

— Да ме види… Каза, че ще ме чака тази нощ пред жилището ми.

— А вие?

— Казах му — да!… Разбира се… Поканих го вкъщи…

— А сега?

— Не знам… Може би не трябва да се прибирам вкъщи… Посъветвайте ме какво да направя!

— Във Франкфурт можахте да се оправите и сама.

Ханка изведнъж се превърна в едно обикновено много нещастно младо момиче:

— Каква наивна гъска съм… Наистина, аз съвсем несъзнателно съм се забъркала във всичко това, другарю старши лейтенант, повярвайте ми… — удари го тя на молби. — Помогнете ми по някакъв начин… Баща ми много ме обича… Но сигурно ще ме пребие, ако узнае в какво съм се забъркала…

— Знам — спокойно рече Земан. — Той е партиен член. И майка ви също.

— Вие и това ли знаете?

— Проверили сме всичко, преди да дойда при вас. И затова сега така откровено разговарям.

Ханка се изплаши:

— Нима вече сте го казали на родителите ми?

Нейните опасения накараха Земан да се усмихне.

— Не. Така не се постъпва.

— Благодаря! — още един камък падна от сърцето на Ханка. — И какво ще се случи с мен по-нататък?

— Нищо. Освен ако… се съгласите да ни помогнете с нещо.

— А вие… ще ми имате ли доверие… след всичко това?

Вместо отговор Земан пак я попита:

— Е, какво? Съгласна ли сте?

— Съгласна съм.

Земан извади от джоба си бележник, откъсна едно листче, написа няколко цифри на него и й го подаде:

— Ако пак ви се обади, телефонирайте ми. Това е директният ми телефон. Всяка сутрин ще се срещаме за малко в тази кафе-сладкарница, за да знам, че с вас всичко е наред. Съгласна ли сте?

— Да… Разбира се… — въздъхна Ханка, която отдавна вече се бе превърнала от тигрица в една добра, гальовна домашна котка.

Земан стана, кимна към сервитьора, че иска да му плати, и добави с усмивка:

— А сега спокойно си идете вкъщи. Не се страхувайте от нищо. Още от първия момент жилището ви е под наблюдение!

 

 

Тя отключи и боязливо влезе вкъщи, без да подозира, че Земан я беше следил през цялото време. После той остана на безлюдната, мокра от дъжда нощна улица и тръгна покрай редицата паркирани коли.

Старши лейтенантът спря до една от колите, опита да отвори вратата й, тя се поддаде и той бързо се пъхна вътре.

В колата беше тъмно, осветяваше се само от уличните лампи и пламъчетата на запалените цигари на Ирка Храдец и двамата му сътрудници от Държавна сигурност. Земан тихичко попита:

— Е, какво?

— Нищо — присви рамене Храдец.

— Не се ли е появил досега?

— Не. Само тя се прибра. И аз му завидях. Наистина е страшно хубава жена.

— Знам. Говорих с нея.

— Мошеник — облекчи се Храдец. — На теб винаги ти се пада по-приятната част от работата.

Земан се засмя:

— Само че сега и двамата сме в еднакво положение.

— Защо?

— Тя си спи на топличко вкъщи, а ние трябва да мръзнем на улицата. Поне него да бяхме заловили.

— Значи не ни остава нищо друго, освен това, което според нашия класик Калина е в основата на всяка успешна операция на Държавна сигурност — да чакаме, да чакаме — и как е третото?

Двамата се засмяха и изрекоха едновременно:

— … И пак да чакаме!

Земан нарочно подразни Храдец:

— Дано обаче от това чакане не се превърнем в паметници. Може да е променил намерението си и да е отишъл на друго място.

Храдец искрено се разтревожи:

— Не ме плаши!

Обаче Земан веднага рече, за да успокои и него, и себе си:

— Само че за щастие той няма къде да иде. В хотел не смее да се покаже, на гарата вече се страхува да спи, никого другиго няма в Прага — а навън през нощта е студено. Рано или късно ще дойде тук. Така че наистина трябва да се въоръжим с търпение и ще го дочакаме да се появи. Дай ми една цигара.

И така зад блуждаещите светлинки на цигарите вече четирима мъже зачакаха Блаха.

6

Човекът, който беше причината за всички тези вълнения, през това време вървеше, залитайки, по Карловия мост в посока към квартал Мала страна. В бараката, където го бе пратил Хакл, той бе успял да издържи само няколко часа, а после възнегодува срещу оскърбителната му заповед. Там беше много студено и две одеяла не можеха да го стоплят, температурата му все повече се покачваше и в резултат на това го обливаха студени вълни и го тресеше. Затова накрая тръгна като Ахасфер^[17] на това малко отчаяно поклонение в пражката ноемврийска нощ.

Беше влажно и студено есенно време, ръмеше ситен дъждец, тъжните, самотни улици сурово блестяха със сребърните си и златни отблясъци там, където се разсейваха конусообразните светлини на лампите на моста, долу, в тъмната пропаст, с ленив шум се носеха водите на студената река, а Блаха едва се влачеше, напрягайки последните си сили.

Той спря до една от статуите на моста, опря се на парапета и извърна лицето си към дъжда, за да се посъвземе. Започна да гълта дъждовните капки с вкоравени устни, като дишаше тежко и хрипливо. После си даде сметка, че някакъв случаен минувач го гледа изненадан и отвратен, тъй като го бе сметнал за самотен алкохолик. Отново се отдели от парапета и с голямо усилие на волята, упорито стискайки зъби с побелели устни, продължи залитайки пътя си.

Най-после успя да стигне до тясната уличка на Мала страна, намираща се близо до моста.

Опрял гръб на портала на старата къща, той се сви в нейната сянка и зачака. Щастието му се усмихна — не мина много време и в края на уличката се разнесе тракане на дамски токчета, които отекваха върху паважа сред гробната тишина на нощта като изстрели. Все още не виждаше лицето на жената, но с чувство на облекчение се досещаше коя може да бъде. Тя беше със стройна фигура и със също такъв шушляк, какъвто бе купил на Ханка Бизова във Франкфурт. Тя вървеше към него по дъждовната, безлюдна улица, но все още не го забелязваше. Чак когато спря пред портата и бръкна в чантата си, за да извади ключа, Блаха се приближи до нея и се обади с пресипнал глас:

— Джейн…

Тя изплашено се извърна — и вместо очарователната манекенка Блаха видя строгото, малко сухо лице на невзрачна, некрасива жена с чиновнически очила. Тя ту заекваше и с мъка си поемаше дъх от уплахата, че я бе заговорил непознат мъж, ту се стремеше да се овладее и да говори грубо и рязко, за да покаже, че не се страхува от него.

— Вие навярно търсите Ханка Бизова?

— Да… Извинете…

— Вие неин… приятел ли сте?

Блаха искаше веднага да си тръгне и да приключи този неудобен разговор, но не му достигаха силите. Уморено се опита да й обясни:

— Роднина… Идвам чак от Морава… Намирам се в окаяно положение… Тя ми беше обещала, че… поне в началото… ще ми помогне…

Жената направи презрителна гримаса:

— Така ли? И вие й повярвахте? На колко такива като вас е обещавала!

Без да му обръща повече внимание, жената най-после извади ключа от чантата си. Блаха се обнадежди:

— Ще ми отворите ли поне вратата на къщата? Отдавна я чакам тук, целият съм премръзнал. Мислите ли, че може да си е вкъщи?

Обаче жената отсече:

— Не. Тя вече не живее тук. Премести се.

Това беше голям удар за него. Знаеше, че няма да има сили отново да прекоси Прага и да се върне в онази барака. Троснато попита:

— Къде?

Жената вече отваряше входната врата.

— Не знам. Не се разделихме с нея като приятелки. Не се интересувам от нея.

— Това е лошо — завайка се Блаха.

— Защо?

Блаха трескаво се мъчеше да измисли нещо, но това сега му се отдаваше доста трудно:

— Жена ми ме напусна… Доведе друг вкъщи… Не мога да се върна при нея… Мислех, че тук ще започна отново… Джейн беше последната ми надежда… Сега нямам къде да ида… А вече е нощ…

Жената изслуша тъжната му изповед, без да се трогне. Студено му рече:

— Съжалявам, не биваше да се оставяте така глупаво да ви излъже. Лека нощ!

— Сбогом — рече тогава Блаха и понечи да тръгне отново, но когато се отдели от вратата, на която се подпираше, краката му се подкосиха и ако жената не беше го прихванала под мишниците, щеше да се строполи на паважа. Тя изплашено възкликна:

— Какво ви става, човече?

 

 

Лекарят, когото Иржина Кралова, така се наричаше самотната жена, бе повикала, за да прегледа Блаха, каза със загрижен израз на лицето:

— Остро възпаление на дробовете.

Блаха бе легнал на кушетката в една от стаите на по женски уютния апартамент в старата къща в квартал „Мала страна“, дишаше хрипливо и навярно не съзнаваше какво става край него. Докторът седна до масата, извади кочан с рецепти и една писалка:

— Има и висока температура… Ще ви предпиша таблетки пеницилин, който бързо ще му свали температурата… Имате ли неговия паспорт?

Иржина му подаде паспорта на Блаха:

— Ето го… Беше в джоба на палтото му.

— Павел Кулханек, счетоводител — взе да преписва данните от паспорта докторът върху рецептата — Я виж ти, та той е чак от Морава… Роднина ли ви е? Какво ще го правите?

— Не. Не го познавам. Защо?

— В това състояние не може да го оставите на улицата.

Иржина Кралова се поколеба за миг, а после решително рече:

— Ще го оставя вкъщи до сутринта… Паспортът му е редовен, пък и — добави тя с известна ирония — той е познат на моята бивша приятелка. Е, а на сутринта ще видим.

— Вие сте човечна и храбра жена — с възхищение й каза лекарят, когато тя го изпращаше в антрето.

Иржина се върна при болния, който тежко дишаше върху кушетката на нейната мансарда. Даде си сметка колко непривлекателна като жена и недодялана е, когато се наведе над него и плахо взе да го буди:

— Съвземете се… Чуйте ме… Изпийте това… То ще ви помогне… Трябва… На всеки четири часа… Послушайте ме… Така… Аз ви мисля доброто…

Тя му подаде чашата с горещия чай, който междувременно бе сварила, и пъхна в устата му таблетка пеницилин.

И когато Блаха бавно отвори очи и се вгледа в нейния малък и сив чиновнически свят, забеляза, че некрасивата жена, която се бе навела над него, неизвестно как се бе разхубавила.

За първи път в живота си тя бе намерила някого, който да се нуждае от нейните грижи.

7

Казват, че утрото винаги е по-мъдро от вечерта, помисли си Лида Земанова, когато на другата сутрин излезе от къщи и я посрещна по-веселият, леко мъглив и огрян от слънцето ден, в който бързо съхнеха сълзите и локвите. Преди това тя се беше сбогувала с Лидушка и с майката на Земан, която трябваше да заведе детето в детската градина. През нощта Лида се беше поуспокоила. От една страна, след като се наспа, огорченията и опасенията й за Земан минаха, а от друга — той все пак й се беше обадил по телефона късно през нощта. Беше й обяснил, че му се е случило нещо извънредно и му се налага да остане на служба. Тя го разбра и нищо не попита — знаеше, че все едно, нищо повече нямаше да й каже. Дори вътрешно му се извини заради истерията си през нощта, заради недоверието и безсмисленото раздразнение, с което бе постъпила несправедливо към него. — Ще компенсирам всичко това — рече си тя, — когато се прибере вкъщи, сигурно ще бъде много изморен, ще си легне веднага и може би няма да иска да яде, както обикновено, очите му ще се затварят, а аз ще полегна до него и ще го милвам, докато заспи. Той ще се усмихва щастливо и ще ми шепне както винаги: боже, колко ми е хубаво с теб, Русокоске. А аз тихичко ще му кажа в ухото, когато вече няма да знае дали сънува, или ме чува в действителност… — Аз съм ужасна, ужасна жена, Хонзик. Остарявам вече и това ме кара да върша глупости… А той ще ме целуне по лицето, по шията или по гърдите, там където му е най-лесно да стигне, без да се надига, и в просъница ще ми прошепне: Ти си глупаво, мое жребче… За мен все още си най-хубавото, най-младото и най-сладкото момиче, което познавам…

Чак очите й се просълзиха, когато си представи приятния момент, който я очакваше. После се засрами, преглътна сълзите и се упрекна: — Започваш да ставаш сантиментална, момиче. — И затича надолу по късата стръмна уличка на жилищния комплекс към трамвайната спирка.

Там вече чакаше групичка жени, също така забързани рано сутрин като Лида. Всички се познаваха много добре от този ежедневен съвместен старт към работните места. Една от тях, моделиерката Здена Валкова, която със своята пазарска чанта бе изгубила светския си вид и изглеждаше съвсем обикновено, като всички други жени, веднага заговори приятелски на Лида:

— Здравей, Лида. Какъв ден ни очаква пак, нали? Жената си е роб и това е.

Лида й се усмихна, беше свикнала с този техен ежедневен диалог:

— Добро утро, Зденка.

— Още като се събудя сутринта, почвам да се ядосвам — продължи играта Валкова. — Като си помисля за работата, която ме очаква…

Лида весело й подсказа:

— … да събудя децата…

— … да приготвя закуската…

— … да изпратя децата на училище…

— … да разтребя, да избърша прахта, да напазарувам…

— … а мъжът ми през това време се излежава в леглото и се оплаква от тежкия си живот!

И двете жени се разсмяха, след като произнесоха този познат диалог. Обаче Валкова неочаквано замлъкна посред смеха:

— Снощи го видях твоя.

Лида се сепна, но се овладя и привидно незаинтересувано я попита:

— Хонза ли? И къде?

Валкова извади коза си:

— В нашия салон, представи си. На модно ревю.

Това вече беше много за Лида, тя забрави своето престорено спокойствие и безразличие и ядосано възкликна:

— Как така? Нали той ми каза, че останал на извънредно дежурство.

Здена Валкова се усмихна на наивността й с вид на опитна, вряла и кипяла в тези неща жена.

Обаче като видя как Лида пребледня, как се разтрепериха устните й и колко навътре взема всичко това, тя се помъчи да заглади нещата, защото не беше нито злобна, нито злорада жена:

— Аз само тъй ти го рекох, Лида, да се намираме на приказки. Може да е дошъл в салона, за да ти избере подарък за Коледа, за именния ти ден… или за годишнината от сватбата ви… мисля, че е през тези дни, нали? Може би ще ти купи някоя много луксозна рокля, представи си, момиче…

Но на Лида гърлото й се беше свило от мъка, струваше й се, че ще се задуши и трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и бързо да отвърне:

— Да, Хонза е много добър…

И веднага се завтече да се качи на пристигналия в този момент трамвай, за да скрие от Валкова сълзите, които изпълниха очите й.

 

 

През това време старши лейтенант Земан беше седнал като единствен посетител в сънената, безлюдна кафе-сладкарница и уморено прелистваше вестниците. Навън, зад големите прозорци—витрини беше есенно, мъгливо време, но след дъждовната нощ денят обещаваше да бъде хубав. По пътечките на Жофин и Острова на стрелците, които можеха да се видят оттук, тихо капеха златисти и кафеникави листа, а на Земан страшно много му се спеше.

Той се посъвзе едва когато на вратата на кафе-сладкарницата се появи елегантно облечената Ханка със сияеща усмивка на уста и вече, без да се страхува от нищо, му рече:

— Добър ден, другарю старши лейтенант.

Тя приседна до него, обкръжена от облак скъп френски парфюм, и сякаш това беше малък обред на елегантността и добрия тон. Отдалече, през погледа на възрастния, прозяващ се сервитьор, който с лениви движения постилаше покривките върху мраморните масички и изтриваше столовете, двамата имаха вид, сякаш бяха дошли на тайна утринна среща.

Обаче отблизо Земан заговори с чисто служебен тон:

— Е, какво?

— Нищо.

— Как спахте?

— Сама и добре — малко разпуснато отвърна Ханка.

— Той не се ли обади?

— Не!

— Нито по телефона, нито по друг начин?

— Не.

Земан нервно изруга:

— По дяволите! Това беше единствената ни надежда. Къде ли може да бъде?

— А на мене това ми е все едно — рече с очарователно нехайство Ханка, — аз много се зарадвах.

— Защо?

— Че ще се срещна с вас.

— Как така?

— Ами аз много обичам криминалните романи. А все още не съм имала възможност да се запозная с един наш, чешки комисар Мегре. Знаете ли, че сте доста интересен като мъж? Само че снощи изглеждахте по-добре.

— Но аз не съм спал цяла нощ, мила моя. И заради вас. Може би трябва да изпия едно кафе… — Извика: — Господин оберкелнер!

И изведнъж се разсмя на очарователната девойка до себе си, защото забеляза пламъчетата в очите й. Господи, държа се като глупак — помисли си той, — хванах се на въдичката й, глътнах я заедно с поплавъка. Възможно ли е да стана на толкова години и все още да не съм проумял хитрата котешка тактика на жените! Обаче рече на глас:

— Радвам се, че имате чувство за хумор. Но ние сме се срещнали тук заради нещо съвсем друго.

Но Ханка докосна с длан ръката на Земан и съвсем лекичко я помилва, което го накара да се вцепени от изненада, а после тихичко рече:

— Не, аз съвсем сериозно ви го казах. Вие наистина сте чудесен мъж!

И го каза по такъв начин, че на Земан дъхът му секна. Но веднага след това с ужас забеляза през прозореца на кафе-сладкарницата, че от спрелия на кръстопътя трамвай учудено гледа Лида. В смущението си той грабна вестника и скри лице зад него, та ако Лида случайно го е зърнала, да не може да бъде съвсем сигурна, че е видяла именно него.

Ханка разбра всичко, тя беше много умно момиче, и затова с явно превъзходство, весело се разсмя:

— Слушайте, не е ли по-добре да се срещаме в моята гарсониера? Тук сме като на витрина. Не бих искала да си навлечете някоя неприятност заради мен.

 

 

Лида прекара деня като на сън, всичко й се изплъзваше от ръцете, не чуваше какво й говорят децата, съвсем машинално ги изпитваше и им възлагаше задачи. И само защото децата истински я обичаха, в класа не настъпи пълен хаос и безредие, от което навярно щеше да избяга разплакана и съвсем безпомощна.

Когато след училище тя се върна вкъщи, завари Земан да се бръсне пред едно огледалце, което бе подпрял на масата, да си води записки в бележника и да посръбва кафе от чашата пред себе си.

Лида усети, че нервите му са напрегнати, и затова само тихичко кръжеше край него и му носеше на масата нещата, които знаеше, че са му необходими — бельо, носна кърпа, чисти чорапи. Осмели се само да го попита:

— Не искаш ли поне да се нахраниш както трябва?

Земан раздразнено отвърна:

— Не, нямам време. Дойдох само да се преоблека. Донеси ми ризата. И вратовръзката. Онази, сивата.

Тя се завтече към гардероба, за да изпълни желанието му, и горчиво си помисли: Никаква Русокоска, никакво жребче, никаква щастлива усмивка, ласки и утеха. Всичко е съвсем различно, даде си тя сметка, съвсем различно.

— Пак ли няма да бъдеш цяла нощ вкъщи? — тихичко го попита тя, когато му донесе нещата.

— Не!

— А утре?

— Не знам.

— На какво ще заприличаш, ако само пушиш и пиеш кафе? Поне се нахрани!

Тя сложи пред него чиния със супа. Земан отстрани чинията и избухна:

— Остави ме, моля те… Разбери, че сега не мога и да си помисля за ядене… След един час ще започне съвещанието при Калина, а аз нямам нищо, разбираш ли, нищо! С една дума, ще си имам неприятности, разбери това…

Без да продума, Лида отнесе чинията в кухнята и тихичко, по-скоро със съжаление, отколкото с упрек го попита:

— Не ти ли се струва, че тези извънредни дежурства станаха, прекалено много напоследък, Хонзик?

На Земан главата му се беше запалила от грижи и този диалог, който му се струваше дребнав и неуместен, съвсем го ядоса:

— А какво да направя според теб?

— Да помислиш поне малко за мен и за Лидушка. Та ние съвсем се забравихме. Да не съжаляваш някой ден, че не си имал достатъчно време за нас…

Земан приключи с бръсненето, стана и почна да си връзва вратовръзката. В тази работа не беше много сръчен, знаеше, че първо ще направи някакъв нескопосан, крив възел, който после два пъти ще развали, докато накрая успее да се справи. Затова раздразнено помоли:

— Моля те, Лида… замълчи… остави ме… — И вътрешно си помисли: Колко странно, че и най-симпатичните, най-милите жени притежават необикновения талант да подхващат спорове в най-неподходящия момент за „най-важните и най-принципни женски проблеми“. Господи, нима не може да разбере, че страшно много я обичам, но сега главата ми се е запалила от съвсем други проблеми, и дори не мога да вникна, в това, което ми говори?

Обаче Лида бе решила този път да не отстъпва:

— Трябва сега да ти кажа всичко, след като толкова рядко те виждам вкъщи. Ти имаш интересна работа и винаги си сред хората — а аз съм все сама, чуваш ли, съвсем сама, без приятели, без близък човек, с когото да си поприказвам вечер, да се посъветвам…

Земан най-после успя да се справи с възела на вратовръзката, облече се, среса се и бързо взе да прибира бележника и останалите неща в чантата си.

— Трябваше да се омъжиш за някой чиновник или твой колега учител. Само те могат да кажат следобед в четири часа или още по пладне — край на работното време, и да се приберат вкъщи. Но може би щеше да ти бъде скучно с тях.

Тогава вече и Лида загуби ангелското си търпение. Тя престана да изглежда като сияен образ от картина на Ботичели и се нахвърли върху него като съвсем обикновена ядосана жена:

— Затова пък с теб е много интересно да се живее. Или те няма вкъщи, или си идваш само за малко, но си мислиш за твоите работи… — И неочаквано го атакува направо: — Надявам се, че поне в модните салони и в кафенетата си по-интересен събеседник.

В настъпилата за миг тишина Земан се почувствува неуверен в себе си:

— Да не би да си ме видяла някъде?

Лида усети смущението му и с чисто женска хитрина реши да бъде великодушна и да не разкрива докрай картите си:

— А ти посещаваш ли такива места?

Тя очакваше, че той ще бъде откровен и ще си признае — господи, колко хубаво би било да му прости, да приеме неговите смирени извинения, да се сдобрят — или да чуе поне някакво обяснение. Обаче на Земан веднага му олекна и той самоуверено приключи този въпрос:

— Да, понякога. Когато влиза в служебните ми задължения.

Лида се натъжи, но потисна огорчението си. Само тихичко рече, като наблягаше на думите си:

— Аз ти вярвам, Хонза. Знам, че си мъж с характер.

Обаче Земан се отнесе нехайно към думите й.

— Всичко е наред, Лидушка. Защо да не ми вярваш?

— Защото навлизаш в такава възраст, в която мъжете почват да се побъркват по младите момичета — тъжно рече Лида, като междувременно раздигаше дрехите, която Земан бе съблякъл.

А Земан раздразнено се засмя:

— Значи така? Това те тревожи теб?… Аз, мила Лидо…

Ала Лида го прекъсна, трябваше да каже всичко, което й тежеше на сърцето:

— Аз нищо не искам от теб, Хонзик… Нищо… Само понякога да чувствувам, че все още съм ти нужна, чуваш ли, че поне малко се нуждаеш и от мен…

Тези нейни думи накараха Земан да се трогне и да я погали по главата:

— Но ти си ми нужна… Винаги… и страшно много…

Обаче Лида развали всичко с думите:

— Да, знам, че съм ти нужна като някаква мебел, с която си свикнал и държиш вкъщи, за да не ти пречи!

Това вече беше много за нервната напрегнатост, в която се намираше Земан. Той грабна чантата си и бързо тръгна към вратата. Лида се изплаши, че бе попрекалила, и го помоли:

— Няма ли да ме целунеш поне?

Земан се отдръпна:

— След всичко, което ми каза ли? Не!

Той намръщено излезе, като на вратата едва не се сблъска с майка си, която влизаше заедно с Лидушка. Той така се беше ядосал от тази първа семейна разправия, че не поздрави майка си, и може би дори не я видя.

— За бога… Какво се е случило между вас, Лида? — разтревожено попита тя снаха си.

Лида само изхлипа:

— Хонза навярно си има… друга жена… мамо…

Отпусна се на един стол и сърцераздирателно се разплака.

8

Тази сутрин Иржина Кралова за първи път в живота си не се чувствуваше самотна. Влезе в апартамента си, изпълнена е чувство на кротко щастие и желание да домакинствува. Извади от пазарската си чанта хлебчета, шунка, сирене, масло, кифлички и една бутилка червено вино. С бързи и нервни движения и с малко недодялан вкус тя подреди всичко това върху поднос, като същевременно очите й се усмихваха, защото тя се радваше вътрешно и може би щеше да запее, ако не се стесняваше. Взе подноса, отиде до вратата на другата стая и почука на нея.

Никой не се обади.

Тя се поколеба за миг, а после леко натисна бравата и влезе тихичко, за да не събуди госта си. Но в същия момент тя се стъписа и усмивката изчезна от лицето й.

Кушетката, на която допреди малко лежеше Блаха, сега беше празна. Бяха останали само изпомачканите, разхвърляни завивки и празната чаена чаша върху стола, опрян до нея. Иржина се отпусна върху кушетката и остана да седи на нея, като държеше в ръце чашата, която бе взела от стола и сега машинално прокарваше пръст по ръба й, сякаш я милваше. Внезапно си даде сметка, че всъщност бе очаквала това. Целият й живот беше една верига от такива разочарования, вече беше закоравяла и изсъхнала като дърво, което толкова дълго напразно се бе опитвало да разцъфне, че накрая се бе примирило само уморено да шумоли със своите пооредели, прошарени с жълти жилчици, зелени листа над стъблото, което можеше да се развие снажно и красиво, но сега за нищо не служеше и никому не беше потребно.

Единствената си голяма любов тя беше преживяла в края на войната и малко след нея. Беше се влюбила в един студент — партизанин от същия отряд в Бърди, на който тя беше ятачка, носеше храна и служеше за свръзка. Нейната любов беше сериозна, нежна и свенлива, точно такава, каквато беше и тя самата. Тя беше от онзи тип жени, които, за да се сближат с някой мъж, трябва да преодолеят огромния си свян и са готови изплашено да избягат при всяка по-смела милувка, прегръдка или целувка. Студентът се съобразяваше с тази нейна плахост, тя беше единствената по-хубава и по-млада жена, която можеше да срещне в гората, сред ужасите на войната, мръсотията в землянката, острата миризма на барут, кожа и потни мъжки тела. Иржина му изглеждаше като някакво чудо и затова беше съгласен нежно и търпеливо, сантиметър по сантиметър да превзема привидно недосегаемия връх на нейното целомъдрие. И заради това тя го обичаше с цялото си сърце, с цялата си душа, и самата тя се мъчеше да се пребори със своя безсмислен страх от това, което щеше да се случи. После изведнъж войната свърши, отмина като краставо куче, партизаните излязоха от горите, настъпи краят на голямото братоубийство и започна хубавият живот, навсякъде беше по майски весело, навсякъде лекомислено пиеха, танцуваха и още по-лекомислено се любеха. Тогава Иржина разбра, че ще загуби своя студент, ако продължава все така да се изчервява от срам и да бяга от прегръдките му — навсякъде имаше много такива, които не бяха толкова въздържани като нея и бяха съгласни да легнат в зелената трева с всеки, който също като тях беше така млад и така опиянен от тази първа мирна пролет.

Тя дълго се подготвя за това, много вечери и нощи, през които не можеше да заспи, тя се мъчеше със силата на волята си да се убеди колко глупав е нейният ужас от това, че трябва да се съблече и да се покаже гола пред някого, да открие и най-интимните части от тялото си за неговите очи, устни и ръце. Най-после една вечер тя се реши, облече най-финото бельо и най-хубавата си рокля и със сърце, което туптеше като подплашено птиче чак в гърлото й, се запъти към неговия градски апартамент. Той й се присмя — грубо и жестоко. Тя отдавна вече не беше толкова красива за него, защото не беше единствената, имаше си други планове и други любими.

Тя си тръгна като попарена, залитайки, сърцето й се бе превърнало в пепел от големия огън на срама, който бе преживяла. И никога вече не пожела да се сближи с мъж. На няколко пъти родителите й, докато бяха още живи, както и приятелките й се опитваха да я запознаят с някой младеж, но винаги в критичния момент тя побягваше, страхувайки се, че ще чуе пак онзи ужасен, унизителен смях, който за цял живот я бе белязал с чувството за малоценност в любовта като недостатъчно красива и женствена. Започна да бъде прекалено прецизна и всеотдайна в работата си, както е присъщо на старите моми, и да се отнася с пуританско възмущение към всички жени, които не приемаха живота и любовта с един мъж като голямо щастие, отредено им от благосклонната съдба. Затова тя накрая се раздели и с Ханка Бизова, предпочете да остане съвсем сама в своята мансарда, да се затвори в строгото въздържание, в тихия, самотен живот, с който беше свикнала и от който, както си мислеше, нищо не беше в състояние да я изтръгне. И тогава неочаквано се появи Блаха. За щастие той само се мярна, заблестя за миг, а после бързо залезе, изчезна, без дори да успее да я нарани, рече си тя твърдо, за да се избави от безсмисленото чувство на празнота и съжаление в този момент. Тя постави чашата до себе си на кушетката и понечи да стане. Но тогава вратата откъм банята се отвори и се случи чудото, което не беше очаквала.

В стаята влезе Блаха. Той беше облечен само с нейния халат, който изглеждаше кукленски малък върху мускулестото му, мъжко тяло. И двамата се смутиха от това, че така неочаквано се видяха на дневна светлина. Иржина Кралова, заеквайки, промълви:

— Мислех си… че сте си отишли…

Блаха с мъка търсеше думи, беше излязъл от релсите, защото беше гол:

— Прощавайте… Не знаех, че ще се върнете пак вкъщи… Видях, че тук има баня… и така ми се поиска да се изкъпя… да полегна поне за малко във вана с топла вода…

Тя го попита:

— По-добре ли се чувствувате?

— Вече съм съвсем добре, нямам температура… Само чувствувам малко слабост в краката, но това е нищо… Ще мога да ви поблагодаря за грижите… и да си ида.

Иржина рязко реагира:

— Не, не трябва. Защо?

Блаха учудено я погледна.

— Нямам право да ви безпокоя повече. А освен това трябва да ида на гарата. Там, в гардероба, съм си оставил багажа, всичките си вещи…

Иржина забързано скочи, изпълнена с енергия:

— Няма смисъл да ходите там, аз ще ви донеса куфара. Не бива да излизате, защото взимате пеницилин и трябва да лежите… Поне още няколко дни… — Тя оправи възглавницата, изпъна чаршафите. — На мен не ми пречите, тази стая, в която по-рано живееше Ханка Бизова, сега е свободна… — Тя го хвана подръка, заведе го до кушетката и го накара да седне на нея. — А сега се нахранете, донесох ви някои дребни неща, направете ми това удоволствие…

Блаха се остави да го водят и да се отнасят с него като с малко болно момче, чувствуваше се безкрайно добре в тази роля. Тихичко й поблагодари:

— Вие сте толкова добра… необикновена… внимателна… При вас се чувствувам, сякаш отново съм намерил дома си, щастието, което загубих в Морава, сигурността в живота… Струва ми се, че съм ви познавал хиляда години… А когато ме докосвате с ръцете си…

Той понечи да хване пръстите й. Обаче Иржина се дръпна изплашено, сякаш се бе опарила. А Блаха, вече сигурен в себе си, с дързостта на опитен в любовните авантюри мъж, й каза:

— Ще разрешите ли?

Той свали грозните чиновнически очила от лицето на внезапно почувствувалата се слаба и безпомощна жена. Вгледа се с учудване в нея, а после прихвана талията й с две ръце и бавно почна да я привлича към себе си:

— Боже… та ти си била хубава… Как всъщност се казваш?

А Иржина Кралова, съвсем останала без сили и воля и потресена, че така лесно му се подчинява, промълви:

— Иржка…

 

 

Когато по-късно тя се съвзе от безкрайното блаженство, заля я вълна от горчив срам именно от това, че бе загубила всичкия си свян. Боже, какво стана с мен, уплаши се тя, та аз се държах безсрамно и похотливо като най-разпуснатото момиче от улицата… какво направих? И какво разреших да правят с мен? Ще умра… ще умра от срам… И после светкавично й мина през ума: той не ми се присмя… видя ме такава, каквато съм, и не ми се подигра, той ме любеше страстно, ожесточено, яростно, до болка, но тази болка беше толкова хубава и сладостна, сякаш бе паднала гореща лятна нощ… Тя бе открила в тялото си, което мислеше, че много добре познава, защото стотици, хиляди пъти го бе мила с безразличие, някакъв непознат континент с горещи приливи и отливи на подивялата кръв, с толкова много хълмчета и долинки като сътворени за различен вид милувки, с равнини и заоблености, по които неговите устни и пръсти можеха да препускат в бесен, страстен галоп като кобили с развети гриви. И разбра, че наистина ще умре, но не от срам, а от желание, ще умре, ако това чудно блаженство никога повече не се повтори.

Поизвърна се към него и видя, че лежи до нея на кушетката под одеялото също така гол, както и тя. На стола до тях стоеше недоизпитата бутилка вино, която бе донесла преди това, две чаши, а на пода грамофонът за кой ли път вече свиреше любимата й плоча „Звезден прах“. Тя положи глава върху широката му гръд и щастливо прошепна:

— Не знам какво става с мен, Павле… Цялото ми тяло гори… И все ми се иска… да заплача…

Блаха нежно я погали и меко й се усмихна:

— Това е любовта, Иржка!

Изведнъж й се поиска да говори, да излее душата си пред него:

— Може би се дължи на тази песен… Аз страшно много я обичам, Павле… За първи път я слушах тайно по време на войната, от Лондон или от Америка… Лежах на пода с ухо, долепено до радиоапарата, в нея имаше толкова много тъга и надежда… И после, когато над главите ни трещяха самолетите на съюзниците…

— Да, Stardust, Звезден прах — рече Блаха. — И аз летях в тези самолети.

Иржина още повече се възхити от него:

— Ти летец ли си?

— Бях летец навигатор по време на войната.

— Аз също воювах…

— Ти ли? — не можеше да повярва Блаха.

А Иржина честно си призна:

— Не си мисли, че съм толкова млада…

Блаха се засмя:

— Не забелязах това.

— Толкова много се срамувам, Павле… — Иржина зарови лице въз възглавницата. Думите на Блаха твърде силно й припомниха случилото се, а тя не беше свикнала с такива комплименти.

Блаха чувствуваше превъзходството си над нея и се забавляваше със смущението й, в края на краищата той беше само един опитен, професионален любовник.

— От какво? От това, че се любихме ли?

— На мен никога не ми се беше случвало, повярвай ми… Ти си първият, с когото…

Блаха й отвърна, милвайки я по ханша:

— Знам.

Кралова го прегърна, притисна голите си гърди и бедра до тялото му и за да му се хареса, започна да му шепне баналните неща, които бе чела в евтините любовни романи и бе мечтала да ги каже някому.

— Ще си лежим така цял ден и цяла нощ — и аз ще забравя всичко — задълженията си, хората, предишния си живот, ще мисля само за теб и ще искам само теб — всичко друго ще ми бъде безразлично, чуваш ли, ще се откажа от всичко, само и само да не те загубя… Аз съм като пияна… целият свят, вселената, всички звезди сме само ние двамата, Павле…

Блаха почувствува колко комично звучат тези възторжени любовни обяснения в устата на една застаряваща жена, но не се засмя, сега за него по-важно беше да я запази, тя му беше необходима. Затова хладнокръвно и с професионална самоувереност се приспособи към нейния тон:

— И аз съм като пиян. Ти си като виното, което леко се плъзга по гърлото, а после избухва в мен като вулкан и възпламенява всеки нерв, всяка частица на тялото…

Междувременно мелодията на грамофона беше свършила и игличката се въртеше в края на плочата. Блаха изпразни бутилката с вино в чашата си, но не можа да се сдържи повече, засмя се, а после добави съвсем сериозно:

— Ти си като това вино, което вече свърши.

Иржина веднага стана и почна да се облича.

— Ще ти донеса.

— Няма нужда. Не ходи никъде — опита се да я разубеди Блаха.

Иржина спря грамофона и сякаш внезапно бе изтрезняла, каза му и тя вече със съвсем нормален и делови тон:

— Налага се. Нямаме вече нищо за ядене, а аз съм гладна. Трябва да се обадя и в службата, досега никога не се е случвало да не се явя на работа. Ще започнат да се безпокоят за мен.

— Къде работиш всъщност?

— В народния съвет… В счетоводството…

Блаха започна тихичко да се смее. Иржина се засегна:

— Защо се смееш? Това пречи ли ти нещо?

Блаха веднага се опомни, овладя се.

— Не, съвсем не… Само изведнъж почувствувах луда радост, че ме предпочиташ пред това учреждение — именно мен. — Внезапно му хрумна нещо. — Слушай, не би ли ми направила една услуга?

— Всичко бих направила за теб, Павле — пламенно го увери тя.

Блаха очакваше такъв отговор, взе бележник и писалка, написа нещо, откъсна листа и й го подаде:

— Когато идеш да телефонираш, обади се и на този номер. Ще търсиш инженер Чадек. Не казвай коя си, откъде се обаждаш, нито къде се намирам сега, не бих желал да те компрометирам. Само му кажи, че Павел е заръчал инженер Чадек да го чака утре в шест часа под Карловия мост, откъм ул. „На Кампе“. Ще го направиш ли?

— Кой е този Чадек?

— Един мой много добър познат, който може да ми намери работа в Прага… — и тържествено заяви: — Защото аз реших да остана при теб, Иржка. Завинаги…

Иржина не можеше да повярва на ушите си, от радост очите й се изпълниха със сълзи, тя отново го прегърна и с кучешка преданост му прошепна:

— Павле… Аз съм толкова щастлива… Павле…

9

Земан развълнувано скочи от стола, втурна се към вратата на съседния кабинет и извика:

— Ирка, ела тук. Издаде се. Осмели се да си подаде главата от своята дупка. Засякохме го. Най-после!

Старши лейтенант Храдец влезе, също така развълнуван като него. След нервното напрежение по време на съвещанието при подполковник Калина, когато им се наложи да признаят, че бяха изгубили следите на Блаха, и след една още по-напрегната нощ, през която неуморно правеха нови комбинации, размишляваха къде може да са допуснали грешка в разсъжденията си и светкавично се втурваха към телефона при всяко негово позвъняване в кабинета на Земан, най-после проблесна някаква надежда.

В помещението имаше посетител. Той беше възрастен човек с черен костюм, посърнало, безизразно лице и блуждаещ поглед, необикновено печален и сякаш пречупен отвън и отвътре. Земан го представи на Храдец:

— Това е инженер Чадек, спомняш ли си? Беше дошъл да ни даде сведения за Блаха.

И Ирка Храдец, макар и да знаеше, че Земан сигурно го е сторил преди него (виждаше се по лицето му, усмихваше се, ала му беше приятно, че може отново да чуе отговорите), започна да му задава въпросите си:

— Знаете ли къде се намира той?

Чадек отговори с тих, монотонен глас на човек, на който всичко му е безразлично:

— Не.

— Говорихте ли с него?

— Не. Обади ми се от негово име някаква жена.

— Името й?

— Не го знам. Не ми се представи.

— Откъде се обади?

— Не знам.

— Какво ви каза?

— Определи ми среща от негово име.

— Кога?

— Утре в шест часа вечерта Блаха ще ме чака на ул. „На Кампе“ под моста.

Земан, който през това време с напрегната възбуда сверяваше практически същия резултат от диалога, проведен при разпита на Чадек и записан на магнитофона, изключи апарата и тържествуващо рече:

— Е, какво, Ирка? Доволен ли си?

Обаче Храдец още не беше приключил:

— Почакай… Значи вие дойдохте да ни го кажете, така ли, господин инженер?

— Да.

— И го правите за втори път?! — изпитателно рече Храдец. — Тогава имахте причина — страхувахте се за жена си. А сега защо?

Чадек го погледна, усещаше, че с този въпрос Храдец проявява недоверие към него, помълча малко, а после, без да бърза и да се вълнува, му обясни:

— Да речем, защото някога старши лейтенант Земан ми помогна да си намеря работа в Прага, след като повече не можех да остана в пограничния район.

— Само затова ли?

Чадек иронично се усмихна:

— Знам, че не го направи само от християнска любов и съвсем безкористно. Искаше да ме държи под око. Надяваше се, че все някога ще го насоча към следите на Блаха. И така аз изпълних това негово желание.

Тогава се намеси и Земан, който бе разбрал недоверието на Храдец.

— Значи вие, Чадек, знаехте, че ви следим — и затова дойдохте да ни уведомите. За да се подсигурите.

Чадек пак помълча, а после тихо, без всякакви емоции, рече:

— Не, господин старши лейтенант. Само защото мразя повече него, отколкото вас.

Това признание беше шокиращо със своята откровеност.

— Защо?

— Вие ми отнехте фабриката, имотите и работата, която обичах. А той ми взе и последното, което имах. Жена ми. Това е още по-голяма жестокост. Да окрадеш един просяк е най-жестокото нещо.

Той стана и се приготви да си тръгва.

— Сбогом, господа. Аз изпълних дълга си. Оставалото е ваша работа.

Обаче Земан го спря.

— Не, Чадек. Още в едно нещо ще ни сътрудничите. Трябва да идете на срещата.

Чадек остана на мястото си. Мълчеше.

— Блаха е много хитър противник. Преди да се покаже, непременно половин час ще ви наблюдава отнякъде, дали сте дошли и дали действително сте сам.

Чадек апатично го слушаше, без да реагира.

— Ние, разбира се, ще бъдем там, но той няма да разбере това. Ще ви охраняваме на всяка крачка, и когато се появи, веднага ще го арестуваме. Разчитайте на нас, нищо лошо няма да ви се случи.

А Чадек с горчива, малко високомерна ирония отвърна:

— Не се страхувам. Аз отдавна вече не се боя от нищо, господа. Нямам какво да загубя!

 

 

През това време Лида Земанова ронеше едри като грах сълзи и не можеше да овладее нервите си. Отчаяно ридаеше:

— Какво да правя, Здена?

Тя стоеше в златно-синята напомадена атмосфера на салона в стил сецесион на завода за модна конфекция „Елегант“. Днес тук цареше съвсем обикновено, делнично оживление, в кабините отзад дамите пробваха моделите. Здена Валкова клечеше на пода и прикрепваше с карфички някакъв плат върху стойката манекен, оглеждаше го с пълна уста с карфички — измисляше нов модел. Край нея всички шиеха. Тя процеди през зъби:

— Първо — престани да ревеш… Виж се на какво си заприличала. И после недей да му се чудиш… Трябва да почнеш да се обличаш по-прилично… Кога за последен път си си купувала нови дрехи? — Тя взе една рокля, заведе Лида пред огледалото и постави роклята пред нея. — Я да те видя? Как ще ти отива това? Чудесно!… Какво пък… Издокарай се — и му го върни!

Лида уплашено запротестира:

— Не, не мога да направя това…

— Какво? Да си купиш роклята ли? Глупости. Аз ще ти услужа с пари!

— Да му го върна. Просто не мога по същия начин… — Тя изхълца. — Аз все още страшно много го обичам, Зденичка. А освен това всъщност не съм сигурна…

Валкова я прекъсна:

— Аха, пак тази мъчителна несигурност. Откога не се е прибирал вкъщи?

— От една седмица.

Валкова подсвирна многозначително:

— Значи нещата са зле, момиче… Ако мъжът поне веднъж седмично не потърси жената в леглото, всичко е ясно, намерил си е нещо по-добро…

Лида отново се разрида:

— Тогава какво да правя?

Валкова енергично я бутна в кабинката и й подхвърли роклята модел:

— Преоблечи се… По-бързо… — Сега тя говореше към завесата, закриваща кабинката, в която Лида се преобличаше. — А после ги издебни, когато са двамата заедно, и им зашлеви по една плесница. Плесницата е най-доброто средство…

В този момент Лида излезе от кабината и от изненада Валкова замлъкна. Лида изведнъж се бе превърнала в истинска красавица. Валкова й рече с възхищение:

— А знаеш ли, че може и да не се наложи? Само като те види с тази рокля, ще разбере колко глупав е бил, ще се засрами и ще се завърне при теб вкъщи с молба да му простиш.

А Лида, която сама виждаше промяната в огледалото и усещаше, че Здена е права, засия с надежда:

— Мислиш ли?

Тя се въртеше пред огледалото, преценяваше как изглежда отстрани и отзад. Обаче в този момент забеляза в огледалото зад себе си Ханка Бизова и радостта й мигновено помръкна. Позна я. И също така разбра, че младежката, предизвикателно елегантна и малко агресивна красота на Ханка напълно засенчва нейния нежен чар. Ханка бе дошла с молба при Здена Валкова.

— Госпожа Валкова, ще ми разрешите ли утре да ползувам почивен ден?

— Защо?

— Имам една среща.

Валкова приятелски се засмя.

— Пак ли? Лудетина такава! На кого пак си завъртяла главата? — Тя се обърна към Лида: — Да ви представя ли?

Обаче Лида отново през сълзи рече:

— Не трябва…

И избяга.

 

 

Бавно се свечеряваше, всеки момент се очакваше да светнат уличните фенери. Инженер Чадек нервно се разхождаше край парапета над ул. „Чертовка“ и колкото повече се увеличаваха сенките под моста заедно с падащия здрач, толкова по-бързо и по-нервно крачеше, сякаш упорито размишляваше над нещо. А може би се страхуваше от тези сенки.

Напразно!

От всички скрити кътчета, от прозорците на съседните къщи и от небиещите на очи частни автомобили, паркирани наоколо, го наблюдаваха Земан, Храдец и другите служители на милицията.

Обаче Блаха не идваше.

Часовникът на кулата отби седем часа, фенерите светнаха.

В този момент Чадек вече окончателно изгуби търпение, приближи се до Земан, който се криеше в нишата под свода на моста, и шепнешком го повика:

— Господин старши лейтенант…

Земан изруга:

— Вие сте се побъркали, Чадек. Защо идвате при мен?

— Искам само да ви попитам дали трябва да чакам още?

Земан прибра пистолета си в кобура под мишницата и ядосан излезе на светло:

— Вече не. Провалихте всичко. Много добре знаете това, Чадек. Достатъчно сте интелигентен, за да не се досещате, че с това ни издавате на Блаха.

Храдец, който също напусна укритието си, се приближи до тях и остро добави:

— Играете двойна игра. Внимавайте, Чадек!

Обаче Чадек с леден, презрително спокоен израз на лицето им отвърна:

— Направих всичко, което пожелахте. Какво още искате от мен, господа?

Отвратен, Земан му обърна гръб:

— Вече нищо. Идете си вкъщи.

 

 

Все пак Чадек трескаво се радваше, че след всичко това може да се прибере вкъщи. Той мина тичешком през пасажа на дома си и бързо се заизкачва по изтритите стъпала към площадката с черния кръст и вечната червена електрическа светлинка под него. Но изведнъж се вцепени — а може би в този фатален миг и сърцето му спря за секунда. От площадката се отдели някаква сянка, която присмехулно му прошепна:

— Добър вечер, Чадек.

Чадек застана неподвижно, помълча, за да се съвземе от първоначалната уплаха, и сетне си възвърна ироничната, печална примиреност и непоклатимо спокойствие. Блаха му изсъска с омраза:

— Знаеш ли кой съм?

Чадек спокойно отвърна:

— Досещам се. Ти си смъртта. Лицето ти е странно, криеш се в тъмното, но те познавам по гласа. Очаквах те да дойдеш след това, което ми стори. Цяла вечност вече те чакам.

Блаха дишаше с трескава ненавист:

— Ето че ме дочака. Дойдох. И искам да ти кажа, че си един гаден плъх, че знам кой ме провали и кой ме предаде през пролетта на милицията.

Чадек не се разтревожи от тези обвинения. Неговото спокойствие провокираше Блаха, като против волята му го караше да изпада в истерия. Почти му изкрещя:

— И днес се уверих в това. Ти работиш, за тях. Видях те със Земан.

За негова изненада Чадек съвсем спокойно потвърди:

— Да. Исках да го видиш.

Блаха гневно избухна:

— Ще те убия!

Чадек с иронично смирение и с покорно скръстени на гърдите ръце се поклони:

— А аз ще ти бъда благодарен за това. Нищо друго не очаквам от теб. Само ще ми помогнеш да стане това, което сам нямам кураж да сторя. А ще погубиш и себе си. Хайде, направи го!

Хладнокръвното държане на Чадек съвсем разстрои нервите на Блаха. Той му заговори пресипнало, сякаш искаше да убеди повече себе си, а не него:

— Лъжеш. Страхуваш се. Всеки се бои от смъртта. Ти не вярваш, че наистина ще го сторя. Но като се прицеля с пистолета и видиш срещу себе си черната дупка на дулото му, страхливо ще паднеш на колене и ще почнеш да ме молиш…

Но Чадек не рухна, а напротив, усмихна се спокойно и с чувство на превъзходство рече:

— Не, ти ме погледни. Погледни ме в очите. Техните тъмни дупки са още по-страшни. Знаеш ли кой те гледа сега от тях. Инка! Мъртвата! Когато тя умря, и аз умрях заедно с нея. Какво още искаш сега да убиеш в мен? Погледни тези очи, това са нейните мъртви очи… Те ще те накарат да се вцепениш от страх, ако не ги затвориш по-бързо. Затова стреляй, чуваш ли, стреляй, докато не си се уплашил…

И изведнъж Блаха наистина изпита това чувство, затова веднага щеше да стреля, ако долу в пасажа не бяха изскърцали рязко спирачки и ако под тях на стълбището не беше се разнесъл тропот на множество мъжки стъпки, последвани от глас, който му заповяда:

— Горе ръцете! Хвърлете оръжието! Обкръжен сте! Предайте се!

Блаха рязко се извърна и без да се прицели, стреля в посока към гласа. Беше отличен стрелец и успя да улучи. Младият милиционер, който първи се приближаваше към него с автомат в ръце, се строполи на стълбището. Блаха беше също и отличен, много опитен агент. Предварително беше обмислил и подготвил пътя си за отстъпление. С едно движение блъсна открехнатия прозорец на стълбището, светкавично скочи долу в дворчето, с превъзходен парашутистки скок се прехвърли през зида му и изчезна в лабиринта на задните дворчета, градинки и бараки. Макар че не бяха подготвени за това, те веднага се втурнаха след него. Започна голямото преследване.

Когато най-после успя за момент да ги заблуди и през тези няколко скъпоценни секунди да се измъкне от преследвачите си, той влезе в телефонната будка на една тъмна странична уличка. Пот се лееше от челото му, дишаше учестено и беше съвсем изтощен от продължителното бягане. Беше обзет от страх, за първи път изпитваше истински страх. Не от смъртта, а от това, че може да го заловят!

Той погледна през стъклото на будката към тъмните улици, в които допреди малко все още стреляха по него, а сега в далечината се разнасяха само смутени гласове, викове и смразяващ вой на милиционерски коли. Трескаво взе да набира номера по телефона. Когато се свърза, бързо изрече:

— Арни, аз съм… Пречуках го…

— Кого? — сухо попита Хакл от другата страна на жицата.

— Един милиционер… Исках да убия онзи плъх… нали знаеш, казах ти за него…

— Идиот! Какво ме интересува това?!

— Не знам какво ще стане сега с мен. Ще вдигнат в тревога цяла Прага.

— Това е твоя грижа.

— За по-сигурно се приготви… за да можеш навреме да избягаш… Вземи и нея… Кажи й паролата за Франкфурт… ако теб те арестуват…

— Добре. Разбрах. Край.

Блаха отчаяно го помоли:

— Арни, почакай…

Обаче от другия край на жицата Хакл сухо приключи разговора:

— Не ми се обаждай повече. Окончателно прекъсваме връзката. Сега си сам, разбираш ли? Сам! — И положи слушалката върху вилката.

И върху измъченото, пребледняло лице на Блаха се изписа колко добре съзнава този страшен факт!

10

От този момент нататък събитията почнаха да се развиват стремително, подобно на буйните, неудържими води на пролетно придошла река, а съдбите на героите в тази история фактически вече бяха решени. Странно е, но дори Създателят, независимо дали се казва Зевс, Юпитер, Бог, Йехова, Аллах, Буда или Великата Природа, не е в състояние да промени хода на нещата, след като им е вдъхнал живот. Той може само да наблюдава отстрани как хората се любят или ненавиждат, убиват се и се нараняват, как воюват помежду си и правят безсмислени, фатални грешки, подобно на партия шах, която за свое забавление много добре е обмислил и разиграл с тях, но която внезапно му се изплъзва от ръцете и се устремява упорито и своенравно към собствената си развръзка. Така че той симулира — само глупците вярват в това, — че всичко се развива според волята му, за да не разберат хората колко е безпомощен. Затова простете и на автора, който, разбира се, е много по-слаб и безсилен и ще успее само да отбележи как след изстрела на Блаха тази история подобно на автомат се разтресе и издрънча и как монетите на заключителните събития се изсипват от него без установен ред и наведнъж.

Първата звънлива монета, която падна в блюдото на другата сутрин, беше лудешкият смях на Ханка Бизова.

— Не, аз съвсем не мисля да умирам все още, другарю старши лейтенант — рече тя на ненаспалия се и задъхан от нервното бързане Земан. И веднага кокетно добави: — Но въпреки това ми е много приятно, че така се тревожите за живота ми.

Тя беше облечена в разкошен розов найлонов пеньоар, толкова прозрачен, че повече откриваше, отколкото закриваше, от нея лъхаше на здраве и младост, на самоуверено, почти животинско очарование от красивото й, гъвкаво тяло и на някакъв превъзходен френски парфюм чак до умопомрачение, накратко, тя беше и в домашна обстановка такова момиче, от което дъхът ти да секне и което можеше да накара всеки мъж от петнадесет до шестдесетгодишна възраст да вдигне температура и да се разболее от треска. Модерно обзаведената й гарсониера беше по младежки, артистично разхвърляна, усещаше се, че нейната притежателка току-що бе станала от леглото и още не е успяла, или пък не е пожелала да я разтреби. Земан, който беше малко притеснен от всичко това, както и от стремежа си тактично да се преструва, че не вижда тънкото като паяжина дамско бельо, чиито части бяха нехайно разхвърляни навсякъде по столовете и килима, смутено се мъчеше да оправдае неочакваното си посещение:

— Вчера той започна да убива. Цяла нощ го преследвахме из улиците. Но на сутринта си помислих, че сега вие сте на ред… Не… всъщност това е глупост… Защо пък? Извинете, че така ненадейно нахлух у вас…

— Но защо? — мило му възрази Ханка, като вдигна сутиена и пликчетата си от един стол, за да може Земан да седне. — Вашето посещение ми е много приятно. Дори четвърт час преди това вие успяхте да ме предупредите по телефона. Така че можах да отложа срещата си с един много приятен възрастен господин. Ала не успях да се облека и да си оправя леглото. Надявам се, че това не ви пречи, нали?

Земан галантно запротестира:

— Не, съвсем не…

Ханка се разсмя, но този смях не прозвуча предизвикателно, нито вулгарно. С една дума тя беше едно модерно, експанзивно момиче.

— Вие щяхте да сте първият мъж, на когото това би пречило.

Тя извади от бюфета бутилка френски коняк и две чашки.

— Няма ли да пийнем?

— Не, благодаря — побърза да откаже Земан, — аз съм на служба.

— Не бъдете толкова отчайващо официален, другарю старши лейтенант — лекомислено се опитваше да го придума Ханка.

На Земан му стана горещо, стремеше се да се държи служебно и да й обясни, че посещението му има съвсем друг характер. Вече не се страхуваше, че Блаха може да им се изплъзне. След като бе стрелял и тежко ранил младия сержант, баща на две деца, цяла Прага беше вдигната на крак. Всички служители на МВР, дори и тези, които нямаха дежурство, бяха излезли на улиците, из всички кътчета на Прага, както и на изходните магистрали — и ожесточеното преследване на този безогледен убиец не можеше да свърши по друг начин, освен да бъде заловен най-късно в срок от четиридесет и осем часа. Обаче Земан се боеше, че във всеки един от тези четиридесет и осем часа Блаха може все още да убива и да си отмъщава — затова искаше на всяка цена да му попречи в това и да съкрати до минимум времето, което му беше определено. Затова сега се намираше тук.

— Разберете, че става въпрос за нещо много сериозно, другарко Бизова — рече той, — аз трябваше…

Тя го прекъсна, не искаше да се приспособи към неговия сериозен тон:

— И на мен също ми беше мъчно за вас.

И го каза така пламенно и кокетно, че Земан отново излезе от релсите.

— Какво казахте, моля?

— Няколко пъти посягах към телефона, за да ви се обадя на номера, който ми дадохте. Но все се опасявах, че ще се разсърдите.

Земан трябваше да пийне от коняка, за да навлажни пресъхналото си гърло и да може да я попита недоумяващо:

— Защо ще ви се разсърдя?

— Че искам да ви видя… а нямам сериозна причина…

Земан още повече се смути и обърка. Започна прекалено силно да съзнава, че е дошъл в апартамента на млада, красива и много привлекателна жена, че се намират сами в интимна обстановка и че тя си го обяснява по съвсем различен начин. Затова побърза да потърси почвата, където се чувствуваше силен — отново си надяна маската на следовател:

— А Блаха наистина ли не ви се е обаждал нито веднъж?

— Не.

И тогава Земан внезапно, против волята си и за голяма своя изненада, смело рече:

— Чудя му се.

— Защо?

— Защото… — запъвайки се, си призна Земан, — на такова хубаво момиче аз бих се обаждал всеки час… Ако, разбира се, можех.

— А не можете ли?

— Вече не.

— Женен ли сте?

— Да.

— Щастлив ли сте в брака?

— Да.

— Жалко — с кокетно разочарование рече Ханка. И после лудешки се разсмя: — А какво ще каже жена ви, ако сега ни види така двамата заедно?

— Нищо.

— Как така, нищо? Не ви ли обича?

— О, не. Лида е много добър човек. Тя ми вярва.

Ханка отбеляза с чувство за хумор:

— Значи е светица. Монахиня. Но какво друго й остава!

— Защо?

— Такъв интересен и красив мъж не може да се опази дори ако е светец и ако човек го държи вкъщи под похлупак… Харесва ли ви гарсониерата ми?

— Много.

Ханка тръгна да го развежда из жилището си.

— Все още не съм я обзавела, както искам. Постепенно ще си набавя стилни старинни мебели, като този скрин например. Секцията ми е ужасна. А когато ида на следващото ни представяне на салона във Франкфурт, ще си донеса от там тапети… Но все пак е цяло чудо, че най-после успях да се сдобия с тази гарсониера и само за няколко месеца да я подредя така… Елате, искате ли да ви покажа и банята?

Обаче Земан внезапно си даде сметка за нещо, което проблесна като светкавица в съзнанието му. Рязко и делово я попита:

— Само за няколко месеца ли казахте? Почакайте, откога всъщност живеете тук?

— От половин година.

— А преди това?

— Живеех под наем в един апартамент в квартал „Мала страна“ на улица „Цисаржска“ 7. Собственичката се казваше Иржина Кралова. Но навярно вече сте установили това…

Ала Земан развълнувано я прекъсна:

— Телефона! Бързо!

И когато Ханка му подаде слушалката и приближи до него телефонния апарат, Земан с трескава бързина извъртя един четирицифрен номер.

— Ирка, аз съм, Хонза. Докладвай светкавично на Калина и поискай съгласието му за следната операция. Запиши си…

 

 

Старши лейтенантът от Държавна сигурност Иржи Храдец, който по нареждане на Калина беше партньор на Земан в тази операция и сега по изключение седеше в кабинета му в криминалния отдел, се намираше в доста сложна ситуация. От една страна, приемаше рапорта на Земан, повтаряше за проверка думите му и си ги записваше в бележника, а от друга — срещу него беше бледото разплакано лице на Лида Земанова.

— Да, записвам си… Иржина Кралова… „Цисаржска“ седем… Да, ще съобщя на Калина… Разбира се, ще ти изпратя подкрепление…

Погледът му попадна върху Лида и той не се сдържа да не каже на Земан, вече съвсем не служебно:

— Слушай, Хонза, тук е Лида… Не искаш ли да говориш с нея? Не? Да. Ще й обясня… Да, ще я отпратя… Добре… — И той положи слушалката върху вилката.

Лида избухна:

— Къде е той?

Храдец присви рамене:

— Съжалявам. Нали знаеш. Служебна тайна.

После пак вдигна слушалката, набра някакъв номер и започна да изпълнява нарежданията на Земан:

— Тревога… Незабавно се явете… Пригответе подкрепленията… След пет минути слизам…

Обаче думите му не стигаха до съзнанието на Лида. Тя така бе погълната от своите тревоги, огорчения и нервна треска, че брадичката й трепереше от с мъка сдържания плач и тя машинално и упорито, повече на себе си, отколкото на него, казваше:

— Значи Иржина се казва тази… негова нова служебна тайна…

Храдец извади от бюрото си пистолета и започна да проверява патроните в пълнителя. Междувременно се зае да успокоява, макар и малко нетърпеливо, жената:

— Лида, не говори глупости…

Обаче Лида не искаше да го чуе. Раздразнено се нахвърли върху него:

— Вече сте ми ясни. Всички вие.

Храдец започна да се нервира:

— Трябва да разбереш. Имаме много важна работа… Моля те, върви си, толкова много неща трябва да свърша сега.

Обаче Лида не помръдна от мястото си. Вече не крещеше, само скръбно продума:

— Всички сте еднакви. Прикривате се един друг… — И неочаквано го удари на молби: — Кажи ми истината, Ирка. Къде е той? Къде се намира сега, след като не е с теб в службата, както ми каза…?

Тогава вече Храдец съвсем престана да се владее и се разкрещя:

— По дяволите! Върви си вече… Нямам време сега да се занимавам с глупости… Ти си съпруга на лейтенант и би трябвало да разбереш… На двамата ни е възложено да ръководим операция… Всяка секунда ни е скъпа… Върви си!

Сега вече Лида наистина заотстъпва към вратата, изплашена от заповедническия му тон. Тръгна си разплакана, като тихичко шепнеше:

— Не ти вярвам… Не ти вярвам… Но все едно, аз ще го намеря…

 

 

Подполковник Калина прие рапорта на Храдец със задоволство:

— Добре, съгласен съм. Сега вече може да го арестувате. Преди малко Арнолд Хакл получи точно навреме необходимото предупреждение. Стяга си куфарите, за да бяга зад граница… — Той се обърна към Житни, който беше при него в кабинета му: — Другарю капитан!

Житни стана:

— Да, другарю началник!

— Иди с тях. Поеми командуването. На старши лейтенант Храдец ще му възложа друга… — усмихна се Калина, — надявам се, за него по-интересна задача… Пък и Блаха още от февруари четиридесет и осма година е твой!

— Слушам, другарю началник!

— Но внимавайте, момчета… Бъдете предпазливи… Не бързайте… По-спокойно… Не бива да ни коства нито един човешки живот повече…

— Разчитай на мен, другарю началник — рече Житни.

Калина започна замислено и малко нервно да се разхожда из кабинета.

— И сега, когато акцията Павел Блаха приключва…

— Остава ни най-трудното, Вашек — припомни му Житни. — Да вземем решение и да подпишем.

Калина знаеше това, именно по този въпрос мислеше сега и се колебаеше какво решение да вземе.

— Тук ли е тя?

— Да. Чака в съседното помещение.

— Не се ли е отказала?

— Не. Храбра е. Вече две години я подготвяме.

На Калина му беше трудно да реши:

— А разбира ли напълно какво я очаква там? Там не ще можем да й помогнем, ще бъде съвсем сама. Ако я разкрият, може да я убият или да я пъхнат в затвора до края на живота й…

— Да, има предвид това — отвърна Житни.

— Тогава я покани да влезе — най-после нареди Калина и замислено добави: — Добре, че тук е и Ирка Храдец. Ще я знае коя е и ще станем поне трима, посветени в нейната тайна, ако случайно се случи нещо с някой от нас.

Капитан Житни отиде при страничната врата, отвори я и рече:

— Влезте, другарко!

И за своя най-голяма изненада старши лейтенант Храдец видя едно лице, което съвсем не бе очаквал да срещне тук…

11

Най-после в мансардата на Иржина Кралова Блаха се почувствува в безопасност. Цяла нощ беше бягал от преследвачите си, десетки, стотици пъти му се бе струвало, че положението му е неспасяемо и непременно ще го хванат, но накрая все пак успя да им се изплъзне и да ги накара да загубят следите му, а после със сложни заобикаляния из улиците, за да не издаде случайно скривалището си, се добра до това жилище, което сега беше единственото му убежище и надежда.

Той излезе от банята, където дълго и блажено се бе изтягал във ваната с гореща вода, избръсна се, облече си сакото и почна да си връзва вратовръзката пред огледалото. Искаше му се да се излегне на кушетката, но трябваше за всеки случай да бъде нащрек и готов да бяга. Пък и не се чувствуваше изморен, беше като бегач, успял вече да си отдъхне, и затова се усмихваше на себе си в огледалото, като си мислеше: все още съм във форма, способен съм да измамя такава голяма глутница, да ги накарам объркано да се въртят в кръг и да се хапят един друг, докато аз от моето спокойно и безопасно кътче се присмивам на тяхната тъпа свирепост. Къде ще намерят там, зад границата, такъв мъж като мен? Как ще се справят без мен? Кой смее да твърди, че времето на добрите стрелци вече е свършило?

Същевременно си подсвиркваше „Звезден прах“ — мелодията, която му се беше втълпила в главата като неотделима част от този апартамент с неговата тиха лавандулова атмосфера. Обаче внезапно мелодията замръзна на устните му. Той рязко се извърна и се увери, че огледалото не беше го излъгало, това, което се бе появило на него, не беше привидение.

Видя черното дуло на пистолет, който нечия ръка бе насочила право срещу гърдите му. Ала не беше ръката на Ян Земан, нито на Житни — беше женска ръка… на Иржина Кралова. Това го накара да се съвземе от първоначалната си уплаха и дори се опита да се усмихне. Вдигна високо ръце над главата си, за да й покаже шеговито, че действително се предава, но нейният пръст така конвулсивно притисна спусъка, че той замря и усмивката изчезна от лицето му. Бавно се обърна към стената, както Кралова му заповяда. Тя опря дулото на пистолета в гърба му, а с другата ръка ловко претърси тялото и джобовете му — и го обезоръжи.

За него това обезоръжаване беше така срамно, че той го почувствува почти като дефлорация, като най-горчивото унижение в живота си и затова гневно извика:

— Не прави глупости!

Най-сетне Иржина Кралова проговори, но това вече не беше гласът, който тръпнеше от любов, желание и блаженство.

— Свали си долу ръцете. И седни!

Той седна срещу нея подобно на звяр, дебнеш първия удобен случай да се нахвърли върху нея. Обаче тя очакваше това и го предупреди:

— Никакви глупости! По време на войната бях свръзка на партизаните. И умея много добре да си служа с това нещо.

Той разбра, че тя не се шегува, и затова я попита:

— Откъде взе този пистолет?

— От куфара ти.

— Значи си претърсвала багажа ми?

— Да — и знам, че това не е хубаво. Но ти ми стори нещо много по-лошо.

— Какво?

— Погуби живота ми!

Той попита с престорено тъжен глас:

— С какво? С това, че те любих ли?

— Не… Защото скри от мен… че си агент. Измами ме…

— Защо си толкова сигурна… Може и да съм от милицията!

Обаче Иржина рече:

— Трима от тях днес разговаряха с мен.

Блаха се изплаши:

— Кои? От криминалната ли?

— Не, от Държавна сигурност. Питаха ме за теб.

— А ти?

— Отрекох, че те познавам.

Той веднага си даде сметка, че не го грози непосредствена опасност:

— Знаех си. Вярвах в теб. Ти си чудесна, Иржка! — рече той, този път с искрена, гореща благодарност.

— Но въпреки това те ще дойдат. Познавам ги. Това е само въпрос на време кога ще решат да дойдат…

Нейното спокойствие го плашеше:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Има само един изход. Обмислих всичко, докато се връщах вкъщи, тук, при теб, където три дни ми беше толкова приятно да си мисля, че най-после и аз… съм намерила щастието си…

— Кажи какъв е изходът!

— С моя живот вече е свършено. Тук не мога повече да живея нито с теб, нито без теб. Така че след малко ще те застрелям, Павле… Не се страхувай, ще се целя точно и няма много да те заболи… А после ще убия и себе си…

Той усещаше, че тази сантиментална, истерична жена не се шегува. Пот изби по челото му, докато трескаво се мъчеше да намери изход.

— Тук наблизо… в съседната уличка… съм паркирал колата си, Иржка. Тази вечер се сдобих с нея и бързах да се върна при теб… Не е ли по-добре да…

Обаче Иржина го прекъсна:

— Не. Аз вече всичко реших.

Тогава той опита последното, което му оставаше — да подействува на чувствата й:

— Добре тогава — ще умра… Но те моля само за едно… пусни грамофона… искам за последен път… преди да умра… да чуя мелодията… при която бяхме толкова щастливи… И когато ни стане най-хубаво… стреляй!

Това беше толкова банално, че наистина успя да трогне застаряващата жена. Тя бавно се приближи до грамофона и постави игличката върху плочата.

А Блаха това и чакаше.

С едната си ръка той й отне пистолета, а с другата я удари силно по лицето и я събори на пода. Падайки, жената катурна грамофона и плочата с мелодията на нейната мимолетна любов се счупи. Блаха я изгледа студено и подигравателно:

— Е, какво, партизанке?

Тя бавно повдигна от пода некрасивото си лице с късогледи очи и струйка кръв, която течеше от устата й.

— Последния път… така ме… биха… в гестапото!

А Блаха, вече без всякаква сантименталност, й рече:

— Поне знаеш много добре какво те очаква, ако ми създаваш неприятности. — И грубо заповяда: — Стани!

Тя стана от пода и с кротка тъга прошепна:

— Сбогом, Павле… Въпреки всичко те ще те заловят… Няма да им се изплъзнеш… И това ще бъде ужасно… По-добре щеше да бъде, ако беше умрял тук…

Блаха грубо я блъсна да седне на стола, с професионална ловкост изви назад ръцете й и ги завърза. Нервно изсъска:

— Млъкни или ще те убия!

В този момент откъм улицата се разнесе воят на сирената на милиционерска кола. Спокойно, почти с библейско пророчество Иржина Кралова се усмихна и успя да каже, преди Блаха да й запуши с кърпа устата.

— Видя ли, вече дойдоха… Свършено е с теб, Павле… Край… няма да им се изплъзнеш!

Блаха знаеше, че положението му наистина е безизходно, но вече не се страхуваше. След вчерашната поука служителите на НМ бяха обкръжили плътно неговото малостранско скривалище, като окупираха всички съседни и странични улички, дворчета, тавани и мазета, за да не оставят на Блаха никакъв път за отстъпление. Те предупредиха обитателите на съседните къщи да не излизат и да не отварят прозорците, заеха позиция, плътно прилепени до стените и нишите, така че да подсигуряват и прикриват един друг и с оръжие, готово за стрелба, зачакаха. Блаха ги виждаше, но те още не бяха го забелязали. Той стоеше в дъното на тъмния пасаж на къщата и решаваше какво да прави. Можеше дори да чуе как Житни тихо дава последните си разпореждания:

— Не стреляйте, преди той да започне. Целете се в краката му, трябва да го заловим жив. Действувайте спокойно и предпазливо, без никаква паника. Необходими са ми трима доброволци, които да дойдат с мен. Останалите ще ни прикриват под командуването на старши лейтенант Земан…

Трима млади униформени служители на НМ с автомати в ръце излязоха напред и се присъединиха към Житни, който стоеше насред тясната малостранска уличка, при други обстоятелства толкова тиха и очарователна. Житни извади пистолета си и каза:

— Хайде, отиваме да го арестуваме!

В този момент Блаха се обади от тъмния коридор. Подигравателно им извика:

— Внимавайте, момчета! По-добре се отстранете от пътя ми. Защото аз съм отличен стрелец, нали знаете? И ръката ми е малко нервна…

Щом чуха неговия малко пресипнал, ироничен глас, тримата милиционери и капитан Житни бързо отскочиха от средата на улицата и се прилепиха към стената на къщата. Знаеха, че са много добра мишена за Блаха, ако той вече се намира долу в пасажа, а те са насред осветената улица и могат само да се догаждат къде точно се крие в тъмнината и да стрелят по гласа му. Блаха се усмихна. Гледай ги ти, как се страхуват, бягат пред него като зайци! Не си правеше илюзии обаче, че ще може да избяга невредим, ако почнат да стрелят. Бяха твърде много. Но все още не се страхуваше от смъртта, в него кипеше такава животинска, хищна сила, че представата за края на всичко това, че ще умре, ще загине и ще престане да съществува, му изглеждаше абсурдна. По време на войната беше прелетял Северно море в обхванат от пламъци самолет — и се спаси. Беше се приземил с откъсната колеска на самолета — и се спаси. Беше попадал в кръстосан огън над Берлин — и се спаси. Уловил се за крилото на излитащ самолет, бяха стреляли по него — и пак се спаси. Защо тогава да не се спаси и сега? Само че навярно щеше да бъде малко по-трудно. Трябваше му само едно добро хрумване — и точно в този момент то проблесна в главата му. Ако шансът му на добър стрелец не му изневери, той ще стреля, ще убие някого и за няколко секунди ще предизвика паника. Някои ще се втурнат към падналия, други за миг ще се ужасят, че може и тях да убие, и в първия момент няма да намерят сили да излязат от укритията си и да се прицелят точно. И може би тези няколко секунди ще му бъдат достатъчни да избяга през уличката и да излезе от обкръжението им. А после ще види. В това време отвън го призоваха с гърмящ металически, сякаш нечовешки глас, който, усилен и изопачен от мегафона, прозвуча призрачно в напрегнатата тишина:

— Павел Блаха, предайте се! Хвърлете оръжието и излезте! Всяка съпротива е излишна! Вие сте обкръжен! Павел Блаха, предайте се!

Той се засмя и отвърна:

— Добре. Ще се предам, но само на човека, когото добре познавам. Искам да излезе старши лейтенант Земан.

Настъпи тишина.

Той им се присмя:

— Не се страхувайте толкова много. Ще изляза веднага, щом той се покаже. Ще ме държите на мушка. А аз поне ще знам, че се предавам като мъж на някого, който е смел и си заслужава.

С ироничния си, самоуверен тон Блаха провокираше Земан. С цялото си същество той пожела противникът му да престане да бъде вече само един глас, призрак, фантом, който толкова дълго му се изплъзваше, а отново да го види като конкретен човек от плът и кръв, в чиито очи може да се прочете страх, малодушие, тревога или пък самохвалство, дребнава фукливост, позьорство и стремеж да демонстрира геройство, накратко — онези човешки качества, които да го превърнат от понятие, каквото все още беше в очите на младите служители на НМ, в обикновен престъпник, който както всички други трябва да се арестува и осъди. Затова той бързо се разбра с поглед с Житни и излезе насред улицата с пистолет в ръка. Даваше си сметка, че това може да бъде само една уловка, но не се страхуваше, защото в този момент другарите му го пазеха с оръжията си и защото стреляше също така добре, както и Блаха.

— Ето ме, Павел Блаха — рече той.

— Ето ме и мен — пресипнало се засмя Блаха, — виж ме добре, Земан!

Той излезе от тъмния пасаж с бавна, люлееща се походка, в очите му блестеше студена ирония, а едната си ръка бе пъхнал по наполеоновски зад ревера на разкопчаното сако. Не, той не беше обикновен престъпник като десетките други, а беше Личност от мрака, Голям играч, Убиец и Противник, който си струва труда. Плячка, от която на младите преследвачи им секваше дъхът, а на по-старите пръстите им трепереха от вълнение, защото знаеха, че ако успеят да я заловят, дълги години ще се говори за това.

— Виж ме добре — повтори Блаха, — защото може би ме гледаш за последен път.

Не се побоя да каже това, защото знаеше, че никой от служителите на милицията няма да стреля, преди той да е започнал. Но и Земан не се уплаши, без да го изпуска от очи, бавно тръгна срещу него.

— Не прави глупости, Блаха. Къде е оръжието ти? Предай ми го! — Земан знаеше от опит, че този спокоен тон е най-ефикасният и че само благоразумното, неприбързано и самоуверено държане без признаци на нервност може да подействува на престъпника и да го накара да се предаде. Обаче Блаха не помръдваше.

— Не знаеш ли къде е? — присмя му се той. — Тук, под мишницата ми, близо до сърцето, толкова близо, че е топло и живо като него и понякога само изскача, толкова живо е, че си има собствена воля и разум…

В неговия неочаквано тих, ироничен глас имаше такова напрежение и смъртна закана, че Земан спря и съсредоточено стисна оръжието, усещайки всеки нерв на тялото си. Разбра, че Блаха никога няма да се предаде, а има намерение да убива.

В този момент в тихата уличка на квартал Мала страна се появи Лида. Тя ужасно се изплаши, когато видя мъжа си, изправен срещу Блаха и останалите служители на милицията, наредени покрай стените с оръжие в ръка. Земан също се уплаши, загуби присъствие на духа и извика:

— Бягай, Лида… За бога… — Но вече беше късно, пък и Лида не искаше да избяга. Макар и да не разбираше много добре какво става, тя подсъзнателно, с инстинктивен страх усети опасността, която застрашаваше Земан, и се хвърли пред него, за да го предпази, или да умре заедно с него. Това беше онази съдбовна стотна от секундата, която Блаха, все пак нервиран от неочакваната промяна на ситуацията, използува, за да извади светкавично изпод мишницата пистолета и да стреля.

12

За Арнолд Хакл този ден вече съвсем нямаше дъх на блажено спокойствие и карамфилови сънища. Още снощното обаждане на Блаха го накара да бъде нащрек, тъй като го предупреждаваше за сериозна опасност. А когато на сутринта му се обади и Ханка, доверявайки му, че с фаталната си грешка е издала мястото, където може би се крие Блаха, вече не се съмняваше, че с неговия „сладък живот“ в Прага вече е свършено. Така че сега за последен път минаваше през тази прекрасна земя в посока към нейната западна граница, като се стремеше да постигне максимална скорост на своята мощна кола, тъй като знаеше, че всяка секунда му е скъпа, защото може да му струва свободата, голото съществувание, а дори и живота. Изпитваше мъчителна носталгия по това, което оставяше, но същевременно тихо се радваше на това, което отвеждаше със себе си.

Това беше Ханка Бизова.

Когато сутринта стягаше с трескава бързина куфарите си, внезапно с болка си даде сметка, че всъщност най-силното звено, което го свързваше с Прага, беше тя. През своя дълъг живот той бе любил десетки жени, които му отвръщаха с обожание, тъй като беше интересен, изтънчен, романтичен и мъжествен любовник, който умееше лесно да ги спечели и очарова — и със същия чар и изтънченост да ги изостави. Обичаше този красив край, когато жената, която усещаше, че я напуска и си отива завинаги, оставаше да лежи в леглото в хотелската стая или сред красивия сценарий на природата блажено уморена и с чувството, че точно в този момент тяхната любов е достигнала върха си, че не може да живее без него и ще го очаква цял живот и че неговото внезапно заминаване е само един от романтичните му жестове, внезапни импулси и хрумвания, любовното чувство между тях да се увеличи още повече, тъй като трябва да продължи цял живот. И можеше по всяко време да се върне при коя да е от тях, тъй като те непрекъснато го очакваха със страст и копнеж — и макар и малко да му се сърдеха, че с години не се появява и се пилее нейде по света, достатъчно беше само да ги прегърне, да ги целуне, да им прошепне с жар: „Аз се завърнах при теб, любима…“, и да им се усмихне със същата усмивка, съхранила се сякаш от вчера, когато са били на върха на любовното си щастие, за да му се отдадат и всичко да продължи отново. Просто той винаги удържаше връх над тях — и това беше до такава степен стереотипно, че бе почнало да го отегчава и изморява.

С Ханка за първи път нещата бяха съвсем други. Тя беше толкова своенравна, оригинална и капризна, че го караше да се побърква. В началото, когато се запознаха на едно модно ревю, той се отнасяше към нея като към една от многото красиви жени, които беше срещнал в живота си, флиртуваше с нея и си мислеше, че би било приятно да я има в леглото си, но много не се интересуваше от нея. Обаче постепенно тя го примами в своята котешка игра, омота го с ловко изтъканата паяжина на своя блестящ интелект, ирония и непостоянство, така че успя да му внуши, че в крайна сметка е недостижима и неуловима. Той прегръщаше в нея една жена, но внезапно си даваше сметка, че държи в обятията си съвсем друга, с друго красиво лице и със съвсем друго настроение, променяше се като мартенско небе, на моменти беше предизвикателна, агресивна, чувствена, а веднага след това сдържана, целомъдрена и така недостъпна, че го довеждаше до отчаяние. Постепенно заради нея заряза всички други, купуваше й най-скъпите и ненужни подаръци и не можеше да мине ден, без да й се обади по телефона, да чуе гласа й, въпреки че имаше достатъчно опит, за да си каже: Глупчо, глупчо, потъваш като кораб с пробит кил и точно затова ще я загубиш. Когато разбере, че не можеш без нея, че си готов да паднеш на колене и че е по-силна от теб, ще престанеш да бъдеш интересен за нея. И въпреки това всяка сутрин като пиян отново посягаше към телефона и смутено шепнеше: „Аз съм, мила… Ще имаш ли днес малко време за мен?“

И ето че днес тя се реши да тръгне с него, след като я бе помолил да заминат заедно за онзи огромен, благоденствуващ, свободен консуматорски свят, към който отдавна принадлежеше със своята необикновена красота, елегантност и обществено положение. Знаеше, че там тя ще бъде блестящо украшение на всеки западен салон, докато тук се губеше в сивия поток на обикновените, средно заможни хорица. Сега вече се боеше само от едно: дали ще успеят да минат безпрепятствено през границата. И той, и Ханка имаха редовни паспорти, Ханка дори имаше изходна виза, тъй като след няколко седмици й предстоеше да замине за Франкфурт, където да се представи в зимния салон. Обаче ако вече бяха заловили Блаха и той беше проговорил, редовните паспорти нямаше да им помогнат и щяха да ги арестуват на границата. Колкото повече я наближаваха, след като минаха Пилзен, толкова по-нервен ставаше. Не се безпокоеше за себе си. Страхуваше се за Ханка. Знаеше, че след време ще го освободят или пък ще го заменят за някой техен ас, който е закъсал от другата страна. Но щеше да я загуби, и тази мисъл го докарваше до отчаяние, замъгляваше мозъка му и му пречеше да разсъждава хладнокръвно и благоразумно, както друг път. А всъщност той беше много по-опасен играч от Блаха, защото не действуваше толкова инстинктивно, също толкова смел, но разумно смел, готов да рискува, но само в подходящ момент, трезво и обмислено, бе способен също като него да убива, но елегантно. Обаче присъствието на Ханка, обезпокояващата близост на тялото й и покорността, с която бе поверила живота си в неговите ръце, го смущаваха и противно на волята му пръстите му трепереха и в главата му настъпваше хаос точно когато му бе най-необходимо да се успокои и да се съсредоточи.

Затова, когато стигна до първия граничен контролен пункт, нервите му не издържаха и той направи нещо съвсем необяснимо. Младият граничар, който беше там на пост, успя да го забележи в последния момент. Колата летеше към него с бясна скорост, но той знаеше от ежедневната си практика, че се срещат и такива шофьори, които карат безразсъдно бързо, но също така бързо умеят да спират. Затова с невъзмутимо спокойствие вдигна дискчето си и застана на пътя на мерцедеса.

Обаче Хакл, вместо да спре виртуозно, се опита да го прегази — и ако момчето не бе отскочило в последния момент, навярно щеше да остане да лежи насред горския път. Обаче не изгуби нито секунда, залегна по корем, опря лакти в бордюра на пътното платно и започна да стреля. За да вдигне тревога — но и за да ги улучи! От контролните пунктове покрай шосето светкавично наизскачаха и другите граничари. Под техния барабанен огън колата караше на зигзаг, танцуваше сред вихрушка прах, която дъждът от куршуми вдигаше по пътя. Мерцедесът отмина и последния завой… и Хакл тържествуваше. Желязната бариера на границата беше вдигната, точно в този момент минаваше върволица от камиони. Откъм неговата страна, където можеше да рискува да се промъкне само на сантиметри от тези пъхтящи гиганти по пътищата, имаше само една лека дървена бариера. Тя обаче не успя да го спре. Колата с пълна скорост връхлетя върху нея, счупи я и макар и да беше доста повредена и изпомачкана, успя да измине спасителните няколко метра, а после се преобърна в канавката.

Двамата души, които като по чудо изскочиха невредими от нея и затичаха към слисаните западногермански гранични полицаи, бяха Арнолд Хакл и Ханка Бизова.

В този момент на нашата страна на границата излезе от прикритието си старши лейтенант Храдец и трогнат, с малко особена тъга, която грижливо се мъчеше да скрие, стисна ръката на командира на поделението на Граничните войски:

— Благодаря ви, другарю капитан, на вас и на всички ваши момчета за отлично изпълнената задача. Успяхме много ефектно, а най-важното — живи и здрави да ги прекараме през границата!

Те се усмихнаха един на друг и със същата доволна усмивка погледнаха към онези двамата, които там, зад границата между двата свята, се отправяха към прословутата „западна свобода“…

 

 

В това време Лида Земанова умираше върху паважа на улица „Цисаржска“. Господи, как тези мили, познати, грапави павета изведнъж бяха станали чужди, студени и пусти, когато върху тях лежеше толкова близък човек, а Земан напразно се мъчеше да го вдигне от каменната настилка и да го върне към живота като ранена птица. Той бе коленичил, без да възприема нищо друго, държеше главата й в скута си и с посинели от ужас устни я молеше, целуваше я и настойчиво, разтреперано й шепнеше в ухото:

— Съвземи се… Това не е възможно… Съвземи се…

И с безпомощно отчаяние той извика към онези, които се насъбраха около него:

— Линейката, момчета… За бога, моля ви… Линейката… По-бързо!…

Тогава тя неочаквано извърна към него очи, които, изпълнени със сълзи — не знаеше дали от болка или скръб, — засияха като звезди и промълви:

— Прости ми… Хонзик!…

А Земан тогава още не знаеше, че това са последните думи, които ще чуе от нея и че сетне ще последва само пътуването с бясна скорост из улиците на Прага, безкрайните кошмарни минути пред операционната зала, пребледнелият, потресен Калина, който непрекъснато повтаряше като повреден автомат: Защо й трябваше да ходи там, тази нещастна жена… Защо й трябваше да попада в тази касапница… За бога, защо? И накрая страшните, невероятни думи на хирурга: — Отведете го! Нищо не можеше да се направи! Exitus!^[18]

А междувременно бе настъпила голяма паника — и това беше благоприятният случай, който очакваше Блаха. Като някакъв тигър той хукна да бяга с бясна скорост по тясната малостранска уличка към оживената пресечка, която за него означаваше надежда и свобода, и може би в суматохата щеше да избяга, ако капитан Житни не бе изтръгнал от ръцете на един млад милиционер автомата му и не бе изстрелял бързо, но точно серия патрони.

И тогава за своя най-голяма изненада Блаха усети как нещо го парна в гърба, а краката му почват странно да омекват и слабеят, как съвършената машина, която винаги така безотказно му бе служила в неговото мускулесто, жилаво тяло, изведнъж почва да му изневерява и да спира, как животът го напуска и все по-бавно тупти в него, като го притегля повече към земята, отколкото към волното небе и есенното слънце.

И докато пропадаше в дълбокия кладенец, от който можеше да види по-скоро звездите и тъмната нощ, отколкото белия ден, последното, което проблесна в мозъка му, беше тъжната, но съвсем ясна мисъл, че времето на самотните стрелци действително вече е свършило!

Белите линии
1961 г.

1

Това не беше свърталище на магьосник, в което се чува само шум от кораби, хвърчила, прилепи, бухали, черни котки и звезди. Но въпреки това тук, под голямата карта на света със светещите лампички, беше също така тайнствено и вълнуващо. Работното помещение на радиоразузнаването представляваше голяма зала, изпълнена с гласове, червени и зелени светлини, звукови сигнали, сигнатури, ребуси и шифри, идващи от ефира като от някакво безкрайно, открито море, надигащо се край този кораб от звуци, който днес управляваше началник-смяната лейтенант Лойза Бартик.

Същият онзи Лойза Бартик, който някога като младо, очилато и слабовато стажантче, губещо се в прекалено голямата и тежка за него милиционерска униформа, бе преживял заедно със Земан драматичните февруарски събития през четиридесет и осма година. Бяха се срещнали отново след години в Прага и Земан много се зарадва, като разбра, че Бартик бе постигнал по време на службата си в Народната милиция това, за което винаги бе мечтал. След като бе изкарал редица курсове и специално професионално обучение, бе станал радист и отначало работеше с гониометричната апаратура^[19], а после благодарение на своя талант и голямата си любов към професията се бе издигнал сред най-способните специалисти на радиоразузнаването. Той се беше появил точно навреме. Земан се чувствуваше много самотен след трагичната смърт на жена си и макар че до него бяха майка му и малката Лидушка, към която изпитваше почти болезнена любов, той се затваряше в своята самота и прекарваше дълги часове в кабинета си или на терена, страхувайки се да се завърне вкъщи или да се срещне с хората, които познаваха Лида, защото всеки спомен за нея го караше да изпитва почти физическа болка. Благодарение на тази негова самобичуваща отдаденост и мрачна упоритост в работата, стигаща до краен педантизъм, той бе постигнал отлични резултати и бе успял да се справи с редица сложни случаи, така че, макар и да бе сравнително млад, бе станал вече капитан, пред когото се откриваше перспективата след време да замести началника на Пражкия криминален отдел майор Павласек, готвещ се бавно, но сигурно да излезе в пенсия.

Срещата с Лойза Бартик много зарадва Земан, тъй като най-после бе намерил другар, с когото да прекарва самотните си вечери на вдовец. Бартик не познаваше Лида и затова в разговорите си те си спомняха за времето, когато заедно бяха служили в пограничния район, за стария поручик Видра и за романтичните преживявания през младежките си години.

По-късно Бартик внесе и една радикална промяна в живота на Земан. Той му разказа за Бланка Мутлова. След трагедията в Планице, Земан я бе загубил от погледа си, знаеше само, че след смъртта на мъжа й тя не искала да живее повече в Планице и се преместила неизвестно къде… И сега един ден Лойза Бартик неочаквано му рече, че Бланка живее недалеч от Прага, в Кладно, където работи като управител на едно общежитие за временно пребиваващи бригадири, че е сама и че много би се радвала да се срещне някога със Земан. И той отиде да я види, тъй като ги свързваше не само старото приятелство, но и еднаквата трагична съдба.

 

 

Те се чувствуваха добре заедно, разбираха се, защото и двамата бяха като полуизстинали, изгаснали вулкани, в които страшният удар на съдбата бе изпепелил всички чувства, така че не беше нужно да се преструват или да мамят сами себе си — и може би именно затова започнаха съвсем делово, практично, без голяма разпаленост и патетични думи да се обичат. А след като изминаха четири години от смъртта на жена му, те се ожениха. Съвсем различна от Лида, тя беше енергична, твърда, целеустремена и самостоятелна във възгледите и решенията си, а в съпружеските спорове беше по-скоро иронична, весела и делова, отколкото сантиментално настроена, с една дума — беше просто един много добър приятел, а не голяма любов, сигурна опора, здраво стъпила на земята с двата си крака за цял живот. И точно такава жена сега беше необходима на Земан. Тя внесе спокойствие и равновесие в живота му, избави го от меланхолията, вечната раздразнителност и нервност, научи го отново да се смее и постепенно го превърна в някогашния, оптимистично настроен, млад Земан.

За това Земан беше най-благодарен на Бартик, така че винаги, когато той му се обадеше, намираше време и настроение да се срещне с него. Дори днес беше отишъл при него в строго секретното му работно място, след като Лойза предварително бе издействувал разрешение от началниците си да го покаже на Земан. С гордост той го развеждаше из тайнствената за един неспециалист алхимическа лаборатория, пълна с кабели, електронни уреди, транзистори, печатни платки, загадъчни шумове, пискане и звуци, и беше много щастлив, като гледаше как Земан се възхищава от тези чудеса на техниката:

— … А помниш ли как някога Блаха искаше да изхвърли старата ми радиостанция от помещението на дежурните под предлог, че такива боклуци нямали място там? — смееше се той.

— Да, а сега тези боклуци влизат в служебните ти задължения. Провървя ти на теб, Лойза.

— А на теб не ти ли провървя? Чух, че след като се пенсионира Павласек, ти ще оглавиш Пражкия криминален отдел, вярно ли е?

Земан само махна с ръка.

— Приказки. Засега само отивам вместо него на конференцията на криминалистите в Берлин.

— Виждаш ли, ти отиваш чак в Берлин, а аз не трябва да ходя никъде — гордо и радостно отбеляза Бартик. — Знаеш ли каква апаратура е това? При мен е цяла Германия — ГДР и Западна, двата Берлина с техните сложни проблеми, Москва, Варшава, Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк, целият свят. Тук се преплитат като нерви всички горещи линии, телеграфни и радиовълни, усещам нервния пулс на земното кълбо…

— За мен ти си бил винаги повече поет, отколкото служител на МВР, Лойзик — пошегува се Земан.

В този момент една радистка, седнала до своя апарат, повика Бартик:

— Другарю лейтенант… Сигналът на шифъра Stardust… Обади се…

И Бартик веднага забрави за Земан, само разсеяно му промълви:

— Извинявай. — И без повече да се интересува от него, се втурна към радистката.

Тогава Земан си тръгна сам, като си каза с усмивка:

— Всички тези виртуозни техници като Лойза са малко смахнати. Но това е за хубаво!

 

 

Полковник Калина, началник на един от отделите на Държавна сигурност, и неговият заместник майор Житни бяха истински развълнувани от радиограмата, която им донесе лейтенант Бартик.

— Още веднъж ви питам, другарю лейтенант — строго и изпитателно настоя Калина, — правилно ли сте разчели шифъра?

— Имаше доста странични шумове, на моменти сигналът се губеше, но мога да гарантирам за това, което успяхме да запишем… От откъслеците, които уловихме от ефира, реконструирахме следното — той зачете в радиограмата, — Stardust настоява за неотложен личен контакт… в уговореното време… и на уговореното място… във връзка с операцията Уайт лайнс…

Житни рязко реагира:

— Пак Уайт лайнс… Същото, за което ни информираха и нашите хора от Брюксел, Женева, Бон и Ню Йорк…

— Обаче още не сме разбрали какво се крие зад това — недоволно и раздразнено рече Калина, — знаем само секретното му название. Подготвят ни някакъв нов удар, а ние безпомощно тъпчем на едно място и чакаме откъде този удар ще се стовари върху нас. Как може досега да не разберем каква е тази операция Уайт лайнс?

— Може би това е ключът към нея — рече Житни и взе радиограмата от ръцете на Бартик.

— А може и да е капан. Досега Stardust винаги е бил много предпазлив. По принцип той избягва личните контакти, като установява връзка с нас само посредством ефира или тайните пощенски кутии. Това ме кара да се отнасям скептично към тази шифрограма. Ами ако са разкрили Стардъст и това е само една примамка? В такъв случай, ако изпратя там човек, значи го пращам на сигурна смърт. И на чия съвест ще тежи после неговият живот?

Житни познаваше Калина и разбираше много добре бащинската му загриженост, но въпреки това настоя тихо, но твърдо:

— Все пак трябва да рискуваме, другарю полковник!

— Знам това — избухна Калина, — само че кого да избера, кого, посъветвай ме! Кого да извикам сега и да му предам, без да съм я проверил, тази рискована покана за евентуално автопроизшествие, заблуден куршум в главата или случайно сбиване, което ще завърши с нож в гърба му?! Кого?

Той беше така нервиран, че почти крещеше. Но Житни знаеше, че не го прави от началническо високомерие, нито от безпомощност. Калина имаше точна, логична мисъл, отличаваща се с чудесни комбинативни способности. Обаче не обичаше да взема решения, когато се налагаше да излага на опасност живота на своите хора. Затова винаги му бе необходимо първо да покрещи, да се поскара с Житни, за да направи накрая това, което бе решил още в самото начало. И тъй като и двамата бяха еднакво информирани, много добре се познаваха и разсъждаваха по един и същия начин, Житни пое отговорността да решава, като му подсказа:

— Точно сега зад граница се намира Ирка Храдец. Утре трябва да се завърне от Копенхаген през Берлин в Прага. Той вече е изпълнил задачата си на север, но ще може да се справи и с това поръчение — благонадеждно и с възможно най-малък риск, тъй като е много опитен разузнавач. Пък и по известни причини — това навярно би било интересно за него…

Въпреки че беше много разтревожен, Калина трябваше да се усмихне, тъй като Житни съвсем точно бе отгатнал намеренията му:

— Хрумването за Ирка е много добро, майор Житни. Обаче работата е много спешна, а по какъв начин ще му съобщим за нея в Берлин? С телеграма ли? По радиостанцията ли? С шифър? Когато става въпрос за човешки живот, на нищо не мога да се доверя!

И тогава Лойза Бартик, който мълчаливо слушаше диалога между двамата умни и опитни началници, се осмели да вземе участие в техните разсъждения:

— Ако разрешите, другарю полковник — плахо и срамежливо се намеси той, — аз бих могъл да ви кажа за една бърза и сигурна връзка…

2

Бързият влак Прага-Берлин премина през „кървавата пътечка“ на чешката история край Дечин и със скорост сто километра в час се понесе през хълмистите равнини на Саксония към столицата на Германската демократична република.

Капитан Ян Земан пиеше кафе във вагон-ресторанта на влака и за последен път машинално преглеждаше изказването си, което бе подготвил за конференцията на специалистите по криминалистика от социалистическите страни. Изпитваше някакво странно чувство. Всъщност сега за първи път от четиридесет и пета година насам излизаше зад граница, и то по същия маршрут и в същата страна, от която тогава в радостно опиянение от китната пролет, мира, свободата и напъпилите дървета се връщаше към своя нов живот. Какво ли е положението сега в тази страна, променила ли се е, какви хора ще срещне в нея и как ще се разбере с тях? Но нито предпролетният, малко сив пейзаж, който се мяркаше зад прозорците на летящия влак, нито малцината мълчаливи, още сънени пътници в полупразния вагон-ресторант можеха да му дадат отговор на тези въпроси. Беше малко потиснат при мисълта за самотата, която го очакваше по време на неколкодневната командировка в чуждоезичната страна, в която сега отиваше, затова още повече се радваше на поверената му от Калина тайнствена задача, чийто смисъл не разбираше напълно, нито пък се мъчеше да разшифрова, но поне знаеше, че накрая там, в Берлин, го очаква един близък човек.

Радваше се, че ще се срещне с капитан Ирка Храдец, с когото се познаваха още от четиридесет и осма година в малкия пограничен градец, където Земан служеше в НМ, а Ирка работеше като шофьор на линейка в местната болница. Тогава често му се бе налагало да мъмри строго и да наказва с глоби Ирка Храдец, който беше „луда глава“ зад волана, виртуозен, рискуващ шофьор, който никак не обичаше да се съобразява със светофарите, пътните знаци и ограниченията на скоростта дори когато не караше болен в линейката си. Един ден, когато глобите на Земан вече му бяха дошли до гуша, понеже — както сам казваше — бяха почнали да превишават месечната му заплата и да му отнемат необходимото за преживяване, той реши да се справи с тази несправедливост на милицията, спъваща полета на авантюристичната му душа, по един твърде необикновен начин — като постъпи на служба в Народната милиция. Оттогава двамата бивши противници по пътищата станаха приятели. Романтичният дух на Ирка най-после намери изява в едно твърдо установено послание и правилник, неговите здрави нерви и кураж да рискува сега служеха на добро дело, той беше другар, на когото можеш да разчиташ при всички обстоятелства и който никога не клинчеше от дълга си нито поради хитруване, нито поради страх. Но той се развиваше в различна от тази на Земан насока, стана сътрудник на Държавна сигурност и действуваше — макар и в същите редици като Земан — на малко по-друг фронт. Ирка се отличаваше с талант да усвоява чужди езици и вечно скитническа натура, която го караше всяка пролет, щом пътищата почнеха да ухаят на топлина и далнини, да го засърбят петите, нали познавате онзи вечен копнеж на шофьорите да седнат зад кормилото и да заминат нейде надалеч, така че един ден той изчезна от погледа на Земан нейде зад границата, където му бяха поверили някакви специални задачи. Сега щяха отново да се срещнат и Земан вътрешно се усмихваше, представяйки си изненадата на Храдец, когато неочаквано го тупне по гърба и му рече: „Е, младежо, научи ли се вече да минаваш само на зелена светлина?“

Обаче някакъв бодро фамилиарен глас неприятно прекъсна мислите му:

— Es ist hier frei, lieber Herr?^[20] Може ли да седнем при вас?

Не се зарадва много, но какво да прави. Той повдигна поглед към новодошлите и кимна:

— Заповядайте.

— Ааа, значи господинът е чех. Чудесно!

Двамата мъже, които се настаниха на масата на Земан, явно бяха спътници от едно купе. Този който го заговори, беше елегантен, малко тантурест петдесетгодишен господин с карирано сако, с кърпичка, еднаква по цвят с модната му вратовръзка, и с отракана физиономия на светски човек. Другият, по-трезв и сдържан в облеклото и обноските, беше по-млад. Франтът се провикна така, че гласът му проехтя из целия вагон-ресторант: — Herr Ober, zweimal vodka. Und Bier. Aber echtes pilsner.^[21]

И веднага добави с вид на опитен човек:

— Знам, че въпреки всичко ще ни донесе „Радебергер“, мошеникът…

После се обърна към компанията на масата:

— Не знам защо, господа, но след митническите и паспортните проверки винаги изпитвам желание да пийна нещо. За да си успокоя нервите.

Земан разбра, че няма да може да работи повече, сгъна материалите за конференцията и ги прибра в чантата си.

По-младият сдържано се съгласи с него:

— Да, момчетата наистина прекаляват малко с тези проверки.

— Малко ли? Не малко, а много — взе да се възмущава елегантният господин. — По време на дежурството четат каубойски романи и така се побъркват от тях, че във всеки пътник виждат контрабандист или шпионин. Мога да ви кажа, че макар и често да пътувам, все още не съм свикнал с това. До гуша са ми дошли вече. А на вас? — обърна се той към Земан.

Земан не обичаше разговори от този род и затова, вместо да отговори, сухо попита:

— Колко често?

Франтът се учуди:

— Какво?

— Колко често пътувате зад граница?

— Два пъти месечно, скъпи мой. И все по маршрута Прага-Берлин, Берлин-Прага. Познавам вече всяка железопътна стрелка, всяка неравност по пътя. И ще ви кажа, че е доста изморително. — Той се представи: — Аз съм доктор Салаба. От Текстилана. Търговски пътник.

И другият мъж стори същото:

— Иво Холан. Редактор.

На Земан не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Земан.

— Също търговски сделки?

— Не. На конференция.

— Ще припадна — буйно се разсмя Салаба, — значи вече изнасяме и хора за конференциите. Някой ден ще умрем на тези вечни съвещания, събрания и конференции, господа, гарантирам ви това.

— Вие няма да умрете на тях, господин докторе — отбеляза Земан. — Имате здрав корен, както виждам.

Салаба не обърна внимание на иронията му, а продължи гръмогласно да разговаря:

— Да, така е. И знаете ли на какво се дължи? — Той се наведе към Земан и приятелски му предложи: — Не искате ли и вие да укрепите малко здравето си? Бих могъл да ви заведа на някои места в Берлин.

Другият спътник плахо го попита:

— Вие навярно добре познавате Берлин, господин Салаба?

— Ost und West, hier und druben^[22], като старите си обувки… Та в другия Берлин има няколко локала с такива красиви жени, че с тях няма да забравите тази конференция до края на живота си, господин колега. Действително си струва да ги видите.

На Земан почна да му става забавно. Господи, колко бъбриви стават хората във влаковете, помисли си той. И често пъти дори не знаят с кого разговарят. Но на глас, сякаш между другото, весело го попита:

— В кое предприятие казахте, че работите?

— В „Текстилана“, Либерец. Всъщност нормално е да пътувам до Либерец, но нещата са такива, че трябва да си правя разходки чак до Берлин.

— Как така — нормално? Не разбирам — отново се намеси в разговора им Холан.

Салаба запали цигара, намести се удобно върху стола и се разприказва надълго и нашироко:

— Да, скъпи мой, не всеки у нас може да разбере този Коцоурков^[23]. Работата е такава: В Либерец от незапомнени времена е съществувала прочутата текстилна фабрика „Бейвал и Хадек“. През четиридесет и осма година ние им отнемаме фабриката и същият този Хадек избягва в Англия. Там нейде в Ирландия той основава същата фирма, но вече под названието „Бенсън и Бенсън“ защото, съгласете се, чешкото „Бейвал и Хадек“ би звучало глупаво в Англия. И сега аз ходя да продавам бившите висококачествени либерецки платове на неговите хора в Берлин, които им поставят английски етикети и отново ни продават една част от тях за долари. А в Кореком хората ще се избият за тези платове. И колко валута само печели държавата от това…

С чувство на превъзходство той погледна Земан, за да види дали правилно оценява компетентността му по въпросите на външната търговия:

— Хубав номер, нали?

Земан саркастично се съгласи:

— От хубав по-хубав.

Салаба обаче беше така увлечен в приказките си, че отново не долови сарказма в гласа на Земан.

— И точно това е едно от заведенията, които би трябвало да видите в Берлин, господа — продължи той. — Какви фантастични сделки сключва там този Хадек. Измислил е номер, който може да хрумне само на един чех. Навсякъде по света се прави реклама на търговия с платове, като обличат манекенки с тях. А в берлинския филиал на фирмата на Хадек събличат манекенките. И трябва да видите как се трупат там хората и как се бият, за да купят нашите платове. Действително трябва да видите това, господа. Ако искате, мога да ви взема със себе си, когато отивам там.

Това предложение явно беше твърде съблазнително за Холан и затова той с известно съжаление рече:

— Аз съм акредитиран само за ГДР, господин Салаба. Жалко, че не ми дадоха разрешение и за Западен Берлин.

Салаба само махна с ръка, сякаш ставаше въпрос за някаква смешна дреболия:

— Че за какво ви е необходимо разрешение, господин редактор? Достатъчно е само да прекосите улицата или да се качите в метрото и сте там. И мога да ви уверя, че никой няма да ви забележи. Би било глупаво, след като вече сте в Берлин, да не разгледате и западната му част. Та това спада към професията ви… За да може по-убедително да описвате на нашите хора в родината колко отвратителен е Западът, първо сам трябва да се уверите в това, нали? — Той глътна наведнъж водката и отпи от бирата, които междувременно им бе донесъл сервитьорът. — Нали ви казах — рече той, без да се гневи, — донесе ни „Радебергер“, а не пилзенска бира. Това е по-скоро полицай, а не сервитьор, пък те навсякъде са еднакви. Ах, да, да не забравя, напоследък се разказват много хубави вицове за милиционери, не сте ли ги чували? Не знаете ли и вие някакъв милиционерски?

Земан не можа да издържи повече и доста злобно му отвърна:

— Не. Аз пък знам вицове за търговски пътници!

Обаче жизнерадостният господни Салаба не се обиди, а весело заяви:

— Това ми хареса. Знаете ли, че вие сте голям веселяк? Хайде, почвайте вицовете!

И така, в дружно веселие, те прекараха до края на пътуването.

3

Пристигнаха благополучно в Берлин, където побързаха да слязат от влака в огромната зала на гара Остбанхоф, внезапно разделени от личните си грижи и багажи, в които може би носеха съдбите си, и погълнати от мислите за целта на пътуването. Любопитно е как завързаните във влака приятелства, привидно толкова близки и сърдечни, съпроводени от обещания за бъдещи срещи, контакти и забавления, връзки, така да се каже, братски и кръвни, изведнъж свършват точно в момента, когато парната машина, дизелът или електрическият локомотив изпее песента си, със сладостна умора изпъшка за последен път и лениво се разположи сред траверсите подобно на спокойно преживящо животно. Не познавам случай, когато едно такова близко приятелство между двама или повече души, свързани за час, два, три или десет с обща цел и общо купе, да продължи и секунда повече след последното изсвирване на локомотива. А понякога дори не остава време и за едно сухо и забързано: „Хайде, довиждане…“

Ала господин Салаба беше съвсем друг човек, по-бароков, по-колоритен, така че успя набързо да каже цяло изречение:

— Ако ви потрябва плат за коледен подарък на вашата съпруга, не забравяйте: казвам се доктор Салаба. Текстилана.

А Земан с чувство на хумор потвърди многозначително:

— Няма да забравя. Бъдете сигурен в това.

И те се разделиха.

Земан излезе пред източната гара на Берлин малко притеснен и смутен от чуждия език, който се говореше навсякъде край него, от потоците непознати хора, които отминаваха, забързани по работата си, при познатите или любимите си, също както в Прага, но с които тук трудно би се разбрал, от павилионите с надпис „Митропа“, в който се продаваше всичко — от захарни дражета до коняк и водка. Беше объркан и от все още непонятните за него табелки, сочещи: Zup S-Bahn, Zur U-Bahn. Zum Alexanderplatz^[24], както и от грандиозните, но навяващи хлад със своите огромни размери пространства на този голям град, толкова различен от Прага с нейните малки уютни улички, кътчета и площадчета.

Малко нервно той обиколи редицата спрели таксита, докато накрая намери колата с номера, който Калина му беше казал в Прага. Наведе се към шофьора на стария мерцедес, някакъв съвсем обикновен човек на средна възраст с кожено яке и сплескана, малко извехтяла фуражна, като му каза уговореното изречение:

— Sind Sie frei?^[25]

— Ja, bitte, Steigen Sie ein^[26] — спокойно и с професионално безразличие отвърна шофьорът, преди да потегли по плетеницата от широки берлински булеварди, които бяха препълнени с автомобили и завръщащи се от работа хора, както всяка друга привечер. Имаше нещо странно в този град и Земан постепенно си даде сметка какво беше то: неговите исторически сгради и солидни стари градски къщи, малко мрачни на вид с тъмночервените и черни багри на тухлите и мазилките, се гушеха някак изгубени сред новите модерни постройки, а освен това ширината на неговите улици беше толкова голяма, че на човек му ставаше студено и му се струваше, че заради нея хората не могат да се сближат и са страшно отчуждени един от друг.

И този град беше все още разделен, достатъчно беше само да прекосиш улицата — както каза онзи бърборко Салаба във влака — и вече си в западния свят. Та той дори не знаеше къде го кара този шофьор, беше седнал в колата му, без да му каже целта на пътуването си, и сега лети с него бог знае къде. Ами ако е попаднал в капан и го откарват там — от другата страна? Той се изплаши малко от тази мисъл и каза към мълчаливия гръб на човека зад волана пред себе си:

— Bitte, hotel Aglergor!^[27]

Човекът с коженото яке и сплесканата фуражка се извърна към него, вече леко усмихнат:

— Знам, другарю капитан — рече той на чешки. — Обаче първо ще ви заведа на едно място, където спокойно и необезпокоявани да си поговорите със своя приятел.

Тайната квартира на Държавна сигурност в ГДР се намираше в един апартамент на най-горния етаж на една модерна многоетажна сграда на улица „Молщрасе“, недалеч от площад „Александерплац“. В очакване на Земан капитан Храдец се беше настанил удобно сред комфортната обстановка на апартамента, бе съблякъл сакото си и потънал в едно меко кожено кресло, разлистваше купчината списания. Те се прегърнаха по мъжки със Земан, трогнати от срещата, но въпреки това Земан усети, че мъжът, който така братски го приветствува, вече не е същият онзи Ирка Храдец, когото можеше с младежка непосредственост да тупне неочаквано по гърба и да си побъбри с него за незначителни неща. И това се дължеше не само на елегантния западен модел костюм от немачкаем плат, с който бе облечен, и на непринуденото му, светски вежливо държане, а най-вече защото под маската на усмихващите му се очи можеше да се усети огромното напрежение от рискованите приключения — вече сигурно без всякаква романтика за него, — които навярно е трябвало да преживее тук. Земан почувствува това като известно отчуждение, неочаквано му се стори, че изглежда като обикновен провинциалист до превъзхождащия го във всичко Храдец, и може би затова му рече с упрек:

— Очаквах, че ще бъдеш в колата, която ме посрещна на гарата…

Храдец се усмихна и поклати глава:

— Не беше възможно, Хонза!

Земан се посмути от неговата приятелски снизходителна усмивка:

— Извинявай, но си мислех, че щом сме на територията на ГДР…

— Но не забравяй, че сме в Берлин, Хонза — сериозно отвърна Храдец, — а това е нещо съвсем различно. Берлин все още е фронтови град — но сега вече в самия център на студената война. След няколко дни сам ще се увериш в това. Тук навсякъде гори под краката ни…

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе шофьорът с коженото яке, който носеше поднос с две чаши чай, бутилка водка и три стъклени чашки.

— Предпочетох да ви направя чай — рече той, докато поставяше подноса на масичката пред тях. — Нашето кафе тук, в Берлин, е ужасно.

— Още в колата исках да ви попитам — каза Земан, който му помагаше да разпредели чашите с чай и стъклените чашки върху масичката, — къде се научихте да говорите така добре чешки?

— Майор Вилде, стар мой берлински приятел — представи шофьора Храдец. — Произхожда от стар болшевишки род от областта Танвалд в Чехия.

Земан вече не се учудваше на нищо, тъй като още от самото му пристигане в Берлин всичко му се струваше еднакво тайнствено и необикновено. Майор Вилде наля водка в чашките, изправи се на крака и вдигна чашата си за тост:

— Е, какво? Няма ли да пийнем, за да отпразнуваме щастливата среща?

От уважение към домакина те също застанаха мирно и чукнаха чашите си. След като седнаха отново, Вилде попита:

— Е, какво поръчение праща на Ирка нашият добър, стар приятел полковник Калина?

Земан се обезпокои:

— Какво знаете вие по този въпрос?

Вилде се намести удобно в креслото си:

— Преди половин час той ми се обади по нашата линия, за да провери дали сте пристигнали благополучно с това поръчение. Трябва да е нещо твърде интересно, щом като не се е доверил нито на телеграфа, нито на шифрограмата.

Земан погледна въпросително Храдец, но той спокойно го подкани:

— Можеш спокойно да говориш, Хонза. Другарят Вилде е мой стар сътрудник тук.

Но въпреки това Земан не бързаше, известно време той повъртя чашата между пръстите си, докато се реши да каже:

— Поръчението звучи твърде комично и Калина доста се посмя, докато ми го казваше. Заръча да идеш на една среща през който и да е ден, начиная от днес, един час след като запалят уличното осветление на станцията на метрото, Коренщрасе, Западен Берлин. Там трябва да си подсвиркваш мелодията „Stardust“ или „Звезден прах“ на оркестъра на Влах, ако все още си я спомняш. Каза, че се отнасяло за Уайт лайнс.

Храдец рязко и напрегнато го попита:

— С кого трябва да се срещна там?

Земан присви рамене:

— Не знам. Не ми каза. Рече само, че навярно ще се изненадаш. И също, че трябва много да внимаваш!

Храдец стана и си облече сакото:

— Отивам още сега.

Вилде веднага реагира:

— Ще те охраняваме. Ще уредя това!

Храдец отсече:

— Не, не… не искам. Не знаем за какво става въпрос. Може да провалим нещо. Ще ида сам.

Земан се опита да се пошегува:

— Що за среща ще бъде, ако го придружава охрана…

Обаче Вилде и Храдец сякаш бяха изгубили чувството си за хумор. Вилде, позасегнат от отказа на Храдец, рече:

— Без тази охрана… може да се окаже последната среща в живота му…

 

 

Влакът на метрото нахлу с трясък в безлюдната, мръсна и студена станция. От него слязоха малко хора, сред които беше и Ирка Храдец. Те бяха обикновени пътници, връщащи се от покупки, от кино или от посещение при познати.

Забързани и сякаш отвратени от негостоприемната обстановка на метрото, всички се пръснаха в различни посоки, остана само Храдец.

Като вдигна яката на палтото си и мушна ръце в джобовете, той почна да подсвирква тихичко мелодията на Влах и да се мотае по перона, сякаш очакваше следващия влак. Ала ако някой видеше отблизо лицето му, щеше да забележи, че под маската на безгрижие очите му издават напрежение и безпокойство. Край него мина някакъв служител на метрото, после — един алкохолик, но нито единият, нито другият не реагира на сигнала, който си подсвиркваше.

Накрая Храдец остана сам на перона и никак не му беше весело. Но внезапно се вгледа в сянката на една ниша и забеляза там някаква жена, която, полуприкрита от фирмените надписи на „Куик“, разглеждаше въртящите се табели на пътното разписание. И си подсвиркваше — съвсем леко и тихичко — същата мелодия. Храдец тръгна бавно и предпазливо, а когато стигна почти до нея, тя се извърна и го погледна. Той не можа да се сдържи да не възкликне тихичко от изненада:

— Господи, Ханка!

Ханка Бизова, някогашната манекенка от пражката фирма „Елегант“, беше също така развълнувана и напрегната като него. Но въпреки това тя сдържано му прошепна:

— Не ставайте сантиментален, а веднага тръгнете след мен. Внимавайте някой да не ни следи!

И без повече да му обръща внимание, тя бързо изкачи стълбите на метрото, а после тръгна из тъмните, безлюдни улици на предградието на Западен Берлин.

4

Една-единствена настолна лампа осветяваше уютното кътче между камината и домашното барче в луксозния берлински апартамент на Хакл, иначе в салона цареше приятен, топъл полумрак.

Ала на Арнолд Хакл, директор на берлинския филиал на фирмата „Бенсън и Бенсън“, никак не му беше приятно в този момент. Вече беше пил твърде много и това личеше по треперещите му пръсти, когато си наливаше кой знае коя поред чаша с джин и тоник и поставяше лед в нея. Същевременно гледаше като омаян малката модерна радиостанция, която светеше в полумрака със своите зелени и червени сигнални очи върху масичката. Обслужваше я кокалест дангалак с пъпчиво лице — бившият студент от Юридическия факултет в Прага — Хонзулка Бьом. Освен тях там седеше с чашка джин в ръка един снажен, макар вече доста възрастен джентълмен с каменно вежливо изражение на лицето и студени, иронични очи, облечен в безупречен смокинг с виолетово цвете на ревера — най-близък сътрудник и заместник на Хакл — докторът на юридическите науки Фанта. Той равнодушно коментира:

— Нали ти казвах, че е мръсница!

Хакл го схока:

— Млъкни!

От радиостанцията се разнесе пращене, а сетне някакъв приглушен, малко изопачен от микрофона мъжки глас:

— Сега и двамата излизат от метрото. Тя върви пред него, а той я следва.

Рязко и болезнено, сякаш гласът му бе причинил удар в стомаха, Хакл се наведе над радиостанцията, сам превключи на предаване и нареди с пиянско упорство:

— Продължавайте да ги следите!

Доктор Фанта си запали една пура и сухо отбеляза:

— Аз отдавна вече не й вярвам.

— Казах ти — млъкни! — нервно му викна Хакл.

— Все те съветвах да я изгониш — упорствуваше Фанта. — Тук тя навсякъде има свободен достъп, може да чуе всичко…

Обаче Хакл се инатеше като муле и с пиянска заядливост ги упрекна:

— Защото не я обичате. Гледате да я очерните. Пречи ви, че е по-умна от вас и аз я предпочетох… Не, че тя предпочете мен — тази е причината. Завиждате ми, така е. Завиждате…

— Глупости — студено отвърна Фанта. — Спи си с нея. Но я прати долу, при всички други в шоупрограмата. Там тя ни е необходима. Ще я държим под око. А през нощта прави каквото си искаш с нея.

— Не! Вие сте идиоти! — гневно изкрещя Хакл. — Нищо не разбирате. Не! Чухте ли? Тук аз съм шеф. — С рязко движение той допи чашата си и презрително удари с юмрук по радиостанцията: — Какво доказва това? Какво? Някакъв непознат я заговорил в метрото. Е, добре. Може да е забавен или да я е помолил да му покаже пътя и тя не му е отказала. Е, добре. Тръгнала е с него. Е, добре. Но това доказва ли нещо? Не. Дори не свидетелствува за изневяра!

Той така се изтощи от усилието да се аргументира,че трябваше да си налее нова голяма доза джин в чашата, която доля с тоник. Но не намери лед в купичката и отиде да потърси в хладилника в другия край на помещението. Когато отвори вратичката му, светлината за миг озари неговото подпухнало, зачервено от алкохола лице.

Фанта се обърна отвратен към Бьом:

— Съвсем се е побъркал… свършено е с него! Когато един такъв стар мъж се побърка по някое момиче, с мисията му на агент винаги е свършено… А какъв ас беше!

Хакл сложи лед в чашата си с джин и се върна при тях. В радиостанцията отново нещо запращя и се чу пак същият мъжки глас:

— Сега вървят заедно по уличките на Кройцберг… Разговарят… Следвам ги с колата си…

Хакл рязко се наведе над предавателя:

— Къде са сега? Точно!

— Не знам… Тук е тъмно… Не се виждат табелките на къщите… но е доста мръсно, кално, пълно с хартии и отпадъци… Наблизо има някаква кръчма, свири акордеон, крещят, чувате ли?… Господ знае защо са дошли точно тук…

Хакл нервно го прекъсна:

— Смее ли се?

— Кой?

— Тя!

— Не. И двамата са сериозни. Изглеждат като… влюбени…

Хакл рязко отпи от чашата си и нареди с омраза:

— Тогава ми го фотографирайте този… любовник!

 

 

Ханка Бизова беше последното нещо, което все още държеше Арнолд Хакл на повърхността. След бягството от Прага той се чувствуваше като излязъл от релсите, изпитваше чувство на срам и обида, която съдбата и примитивизмът на убиеца Блаха му бяха нанесли. Изведнъж бе загубил безвъзвратно всичко, което обичаше — и единственото, което бе успял да спаси от развалините и пепелището на своите пропаднали пражки носталгични мечти, беше Ханка. Любовта му към нея растеше, той обичаше и нейните капризи, непостоянство, тъга, смях, та дори и нервната й избухливост и моментите на скарвания между тях, обичаше начина, по който натъртено изговаряше буквата „р“, когато, кокетирайки, с гальовност на котка му казваше: „… нали никога няма да ме ррревнуваш, Арррни…“ — Той беше щастлив с нея, защото единствено тя му помагаше да забрави колко много мрази Берлин и новото си поприще в този град… Приемаше като огромно унижение и деградация това, че го бяха пратили именно тук, въпреки че хиляди пъти го бяха уверявали, че заема важен пост в самия нервен център на студената война. Той би приел което и да е друго място, защото този странен, разделен град, подобен на военен инвалид, на изрод с белязано от огъня лице, едната половина на което беше потискащо тъжна, а другата конвулсивно весела, го депримираше. Непрекъснато изпитваше чувството на мръсотия и лепкава пот, което винаги го бе вбесявало — берлинският филиал на „Бенсън и Бенсън“ бе разположен на едва тъмна, мръсна, бедняшка уличка с олющени сгради и грапави павета, място на бордеи и нощни барове, която едва когато вечерният мрак милосърдно прикриеше нейната мизерна овехтялост, започваше да блести като изискана девойка, нагиздена с огърлиците на неоновото осветление и цветните реклами. Гнусеше се от заведението, което трябваше да ръководи, гърмящо вечер от оглушителна музика, смехове, викове, писъци, тропот и избухващи тапи от шампанско, а сутрин изнурено, сиво, смърдящо на цигарен дим и разлят алкохол като типична долнопробна кръчма, гнусеше се и от деветте момичета, които бе наел в стриптийз програмата, защото вечно му миришеха на пот, на лепкави мъжки ръце и евтини парфюми — никога не можеше да види в тях жени, способни да възбудят страсти, а материал, с който, против волята си и леко отвратен, бе принуден да работи. Колко много се различаваше от тях Ханка — сияйно чиста, ухаеща на свежест, младост и естествена красота. Тя беше първата жена в живота му, която, когато се съблечеше и отстранеше грима от лицето си, изглеждаше още по-красива и привлекателна — това беше нейната малка тайна, която знаеше само Хакл и го караше да изпитва гордостта на щастлив притежател. Затова ужасно се страхуваше да не стане твърде стар за нея и да не я загуби, съзнавайки, че ако това се случи, навярно би се побъркал, така че много беше му се насъбрало — опасенията за Ханка, блясъкът и мизерията на Берлин, мръсотията на улиците и къщите, сред които трябваше да живее, — правеше го все по-раздразнителен и нервен и единствено алкохолът му помагаше да се справя с разклатената си нервна система и да се задържи поне малко на повърхността. Започваше да пие още от сутринта и само състоянието на алкохолно опиянение, в което непрекъснато се поддържаше, му помагаше да носи през целия ден маската на делови мъж от класа, на властен, целеустремен бос със здрави нерви, на шеф, който ръководи всичко с твърда ръка — поне така си мислеше за себе си, — а вечер да поздравява гостите на заведението с очарованието на светски домакин.

Тази вечер обаче барът „Уайт лайнс“ беше затворен. Провеждаше се генерална репетиция на новата стриптийз програма, чиято премиера щеше да бъде през следващата нощ. Така че веднага щом Хакл изключи радиостанцията, с която беше във връзка с преследвачите на Ханка, всички напуснаха апартамента му и се събраха в бара, където Хонзулка Бьом седна до пианото и засвири за кой ли път вече встъпителния и главния мотив на мелодията, която от утре според техните представи трябваше да се превърне в най-новия берлински шлагер. По негов знак по дългия подиум между масите започнаха да се изкачват манекенките, участвуващи в шоу програмата, които с бавни движения почнаха да имитират събличане и хвърляне на частите от тоалета си сред публиката. Начело вървеше полякинята Заза Брониевска, която даваше тон и определяше ритъма, пеейки баналната песен:

— … бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

които с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

Иначе в подземното помещение на бара беше празно, студено и влажно, единствените зрители там бяха Хакл и Фанта, които, погълнати от собствените си мисли и проблеми, гледаха с професионално безразличие изпълнението на тази нощна генерална репетиция. По едно време нещо на подиума не вървеше, както трябва, Хонза Бьом престана да свири, изкачи се на подиума при момичетата и пляскайки с ръце, за да определи такта, започна сам да показва как си представя танцовите стъпки и идеалния стриптийз. Всичко това изглеждаше твърде комично.

В този момент иззад кулисите бързо излезе набит, мускулест мъж с червена, малко поовехтяла и омазнена парашутистка барета, който се приближи до Хакл:

— Ето ви снимката, шефе. Внимавайте, още е влажна!

Хакл нетърпеливо се наведе да разгледа снимката, която Збишек Брониевски бе оставил на масичката пред него. На нея личаха Ханка и Храдец, погълнати от поверителен разговор. Хакл разгледа внимателно Храдец, а сетне по-скоро на себе си, отколкото на Фанта, който с любопитство надзърташе през рамото му, презрително рече:

— Съвсем банален тип и при това зле облечен. Явно не може да представлява някаква опасност.

Ала Фанта с присъщото му злорадство коментира съвсем различно:

— Защо? Не изглежда толкова зле. Пък е и млад…

Това разяри Хакл. Той обърна снимката обратно, за да не я гледа повече, хвърли я на масата и изкрещя:

— Стига! Стоп! Това не е репетиция, а някакъв бардак, дами. — Той се втурна към подиума и започна да ругае: — Мислите, че ще ви плащам, за да мързелувате ли? За този занаят е нужен висок професионализъм. Тук не е като да се кълчите на улицата, макар че и за там трябва професионализъм. Ако не искате да работите тук, може да опитате там!

Заза Брониевска плахо се опита да възрази:

— Вече сме изморени, шефе.

— Това не е извинение за никого. Дори и за мел — продължаваше да крещи Хакл. — Нашият девиз на деня е: Най-висше блаженство е да събличаш жени, а не пънове, благоволете да разберете това, дами. Трябва да бъдете секси, разбирате ли, секси, иначе всичко отива по дяволите. А вие сте секси колкото едно дърво…

Неговата тирада беше прекъсната от един глас, който идеше от дъното на затъмнения бар:

— Защо така се ядосваш, Арни, скъпи? Пак ще те заболи жлъчката.

Той рязко се извърна към този глас. Между масите в полумрака спокойно и самоуверено към него идеше Ханка. Тя леко го целуна по бузата и го отведе отново на бара, където вдигна чашата му и я помириса:

— Какво пиеш? Джин ли?

Тя пийна от чашата. Хакл само безпомощно я попита:

— Къде беше толкова време?

Ханка преметна мантото си през облегалката на високото столче и седна:

— Малко на въздух. Да се поразходя.

— Сега, през нощта ли?

— А защо не? Поне е по-спокойно. Въздухът е топъл, чувствува се дъхът на пролетта.

Хакл стисна конвулсивно обърнатата фотография върху тезгяха на бара и попита:

— Сама ли?

Ханка спокойно се усмихна:

— Предимно.

Хакл стискаше снимката така, че чак пръстите му побеляха, мъчейки се да превъзмогне яда си и желанието да й покаже това доказателство. Той избухна:

— Лъжеш!

Обаче Ханка отби обвинението му с иронично превъзходство:

— Ррревнуваш ли, Арррни? Това е малко под твоето ниво.

Тя забеляза обърнатата снимка, която той вече искаше да вдигне от масата и да й я покаже, и спокойно го попита:

— Какво е това, Арни?

Хакл изведнъж загуби целия си кураж, само покорно измънка:

— Нищо — отвърна той и постави снимката обратно на масата.

Ханка стана от стола и предложи:

— Искаш ли аз да им покажа?

И без да дочака отговор, се изкачи на подиума при танцьорките:

— Вижте сега, момичета, главно ти, Зузка как пристъпват манекенките… Хонза, дай тон и такта…

Хонза Бьом отново почна да свири мелодията на новата шоупрограма. А Ханка тръгна, пристъпвайки красиво, с неописуем чар по подиума, като възбуждащо, с изискано свенливи движения имитираше събличане, усмихваше се на Хакл и пееше:

— Бялата линия привлича,

бялата линия мами…

Хакл я гледаше, пиеше и му се искаше отчаяно да изкрещи заради своето безсилие да се противопостави на нейния неудържим чар. Вместо това обаче поразено прошепна:

— Тя ще ме побърка… Как може да е толкова хубава, мръсницата…

5

През целия ден, докато беше на конференцията на криминалистите, Земан прекара като на тръни. Тя беше организирана с присъщата немска акуратност и при други обстоятелства Земан навярно би се възхищавал, като гледаше как на немците всичко им върви като по часовник, как безупречно функционира техниката им, с която им демонстрираха типични случаи от криминалистиката и тяхното решение, най-модерните методи и средства за разследване и разкриване на следи и доказателства, или пък най-новите сведения из областта на дактилоскопията, трасологията, балистиката, химията, физиката, съдебната медицина и не знам още какво. Щеше да прекара приятно времето си на великолепния тържествен обед, придружен от множество остроумни тостове на най-изтъкнатите криминалисти от социалистическите страни, с които с удоволствие би се запознал и обменил опит. Обаче от главата му не излизаше Ирка Храдец и неговата секретна задача, а от момента, в който разбра, че тайнственият агент с псевдоним „Stardust“ е Ханка Бизова, която добре познаваше от Прага, беше напълно погълнат от мислите си за тях. Затова веднага щом приключи следобедното заседание, той се оплака от главоболие и общо неразположение, отказа прегледа на лекаря, който веднага му предложиха, извини се, че няма да присъствува на вечерята и подготвената след нея програма, и побърза да се срещне с Ирка Храдец в апартамента на ул. „Молщрасе“.

Така че те отново седяха в тайната квартира на немското контраразузнаване и тримата — той, Ирка Храдец и майор Вилде, обсъждайки информацията, която Ханка бе дала на Ирка.

— Западногерманският филиал на фирмата „Бенсън и Бенсън“ и неговият локал със стриптийз програма са ни известни отдавна — отбеляза майор Вилде. — Там е седалището на много опасна групировка, чиято дейност е насочена към разстройване на живота в ГДР, като се привлича и отвлича на запад нашата интелигенция — хора на изкуството, учени, специалисти… Оглавяват я доктор Фанта, бивш наш депутат на Социалдемократическата партия, който е избягал тук по време на февруарските събития, и Ян Бьом, бивш студент по право, също емигрант.

— А сега към тях се е присъединил и Арнолд Хакл, който като техен шеф има задачата да разпространи тази дейност и върху територията на Чехословакия — замислено добави Храдец.

— Само че у вас те ще се справят много по-трудно — усмихна се Вилде. — Прага не е Берлин. При вас не могат да правят това, което засега все още могат да правят у нас — свободно да преминават от Изток на Запад, морално и икономически да развращават хората, да ги подкупват и да им въздействуват идеологически.

Земан умно реагира:

— Казахте — засега?

Вилде кимна и рече многозначително:

— Да, може би много скоро ще измислим нещо. Ще решим този въпрос. Трябва!

Храдец не слушаше внимателно разговора им, явно беше, че усилено размишлява, комбинира и се мъчи да намери отговор на това, което знаеше засега:

— Обаче изглежда, че Хакл преследва други цели по отношение на нас.

— Какви? — попита Земан, който смяташе, че Храдец вече е стигнал до някакво заключение.

— Точно това е, което не знаем. И Ханка не го знае. Известно й е само, че операцията има две секретни названия: Уайт лайнс и Лиоте. Когато попитала Хакл какво означават, той й отвърнал шеговито със следната история: След едно сражение по време на Втората световна война генерал Айзенхауер посетил един полуразрушен замък край Рейн, където бил настанен щабът на една френска дивизия, и заварил там нейния командуващ, генерал Лиоте, зает с необичайна дейност — френският генерал използувал краткото затишие между боевете, за да засажда с трескава бързина млади зелени фиданки от двете страни на входната алея към замъка. Айзенхауер се учудил: „Защо правите това, вместо да си почивате, господин генерал, каква полза ще имате от тези дървета? Нали след малко дивизията ви ще трябва да напусне замъка и да продължи по-нататък?“ Генерал Лиоте се усмихнал: „Но като се върна тук след двадесет години, от двете страни на алеята моите фиданки ще са израснали в прекрасни дървета. И ще ми пазят сянка, когато ми е необходимо.“ — За този остроумен французин си спомнил по-късно Айзенхауер и нарекъл операцията на негово име.

— Интересна историйка — замислено рече Вилде, а може би в нея се крие ключът към това, което все още не знаем и не разбираме. — Това ли е всичко, което Ханка е успяла да измъкне от Хакл?

— Да, всичко. И още, че Хакл е донесъл от Лондон строго секретни инструкции, списъци на хора, действия и мрежата, която трябва да се изгради у нас. Всичко това той държи под ключ в сейфа в стаята си и никой няма достъп до него. Но аз трябва да се добера до тях, иначе няма да смея да се покажа пред очите на Калина.

— А как смяташ да стигнеш до тях? — попита Земан.

В отговор Храдец се усмихна и му показа нещо, от което Земан като професионалист направо се възхити. Кутийката със сапунообразно вещество, която Храдец извади от джоба си, съдържаше отпечатъци от ключове.

— Ето така — поясни Храдец, — Ханка ми предаде отпечатъците от ключовете на сейфа на Хакл.

— Тя наистина е много смело и способно момиче — с възхищение рече Земан.

Обаче Вилде забеляза предвидливо:

— Още по-смел трябва да бъде онзи, който ще използува ключовете, за да се добере до инструкциите. За половин час ние ще изготвим ключовете, но трябва на място да се изпилват, да се намери цифровата комбинация… за това е необходимо време… а там всяка секунда може да струва живота.

Земан решително заяви:

— Това е точно задача за мен. Имам известни познания относно сейфовете и струва ми се, повече, отколкото всеки от вас. Ще ида аз.

Храдец рязко отхвърли предложението му:

— Ти си луд, Хонза!

— Защо? Мислиш, че мога спокойно да седя на конференцията, да слушам реферати и да бъбря с колегите през почивките, когато тук става въпрос за толкова важно нещо?

— Не, няма да те пусна да идеш там — решително заяви Хонза. — Това е наша работа!

— Това е задължение на всеки комунист, Ирка. Както твое, така и мое.

Тогава се намеси Вилде:

— Чакайте, не спорете. Според указанията от Прага отговорен за тази операция е само лично капитан Храдец. Но ние ще постъпим по друг начин.

И двамата се извърнаха към него, а Храдец попита:

— Как?

— Имаме си там наш човек.

— Къде? Във фирмата „Бенсън и Бенсън“ ли?

— Да. Направо при Хакл.

— А Ханка не знае ли за него?

— Не. До този момент никой не знаеше за него… освен мен.

— Кой е той?

— Един поляк.

— Емигрант ли? — попита Земан.

— По време на войната воювал в Англия, а после останал там — поясни Вилде.

— Как го спечелихте за нас?

— Иска да се завърне заедно със сестра си безнаказано в родината. Обещахме да се застъпим за него пред полските другари… ако ни окаже известна помощ.

— Каква?

— Като, да речем, този ваш сейф — усмихна се Вилде. — По-лесно може да се добере до него, с по-малък риск. Познава много добре живота там, понеже се чувствува като у дома си, и може да избере най-подходящия момент.

Обаче Храдец не беше съгласен:

— Да разкрием пред него Ханка ли?

— Не. Ще разкриеш само себе си. Ще идеш сам при него и въобще ще му разкриеш възможно най-малко. Само най-необходимото. Отговаря на паролата „Арнхайм“.

— Добре, това ми изглежда разумно — съгласи се Храдец.

— Обаче си остави пистолета вкъщи.

— Защо?

— Ако те разкрият там, и пистолетът няма да ти помогне… — рече Вилде и тихичко добави: — А по невъоръжен човек е по-трудно да се стреля.

 

 

Земан съпроводи Ирка Храдец до границата на американския сектор в Западен Берлин. Там те спряха пред една витрина и се загледаха в нея, сякаш бяха случайни непознати.

Беше късно през нощта, малко по-далеч от тях блестеше на лудешки забавляващия се шум от коли, джазови тромпети, саксофони и реклами, като по време на някаква голяма пролетна процесия, трептяха надписите на кината и баровете, и всичко това в сравнение с тъмната и тиха отсечка на уличката, на която стояха, въздействуваше като някакъв ад. На Земан изведнъж му стана страшно тежко да се раздели с Ирка Храдец, изпитваше тревожното желание да не го пусне там или в пълната с опасност неизвестност, чувствуваше почти кръвна връзка тук с него, така далеч от родината, и се страхуваше да не го загуби.

— Тръгвам, Хонза!

— След колко време ще се върнеш?

— Може би след час, два, три, или чак на сутринта, зависи как ще ми потръгне, не знам още.

— Ще те чакам тук!

— Луд човек — рече Храдец.

— И без това сега не бих могъл да заспя.

Храдец приятелски, с благодарност му се усмихна:

— Хайде, довиждане — сбогува се той.

— Довиждане! И наслука! Върни се жив и здрав! — помоли го Земан, като трябваше да положи усилие да овладее гласа си и Храдец да не забележи вълнението и тревогата му.

6

Над витрините, в които бяха изложени множество английски раирани платове и манекени с ушити от тях костюми, блестеше голям неонов надпис: „BENSON & BENSON“, Ltd., а под него над входа, закрит с тежка завеса, по-скромното: „WHITE LINES, Grobe englische Modenschau“. Пред този малко необикновен за един бар вход стоеше Збишек Брониевски с великолепна портиерска униформа, украсена със златни копчета и още по-златни ширити, който канеше минаващите по тротоара дами и господа да влязат вътре и за да ги примами, им предлагаше серия порнографски снимки.

Но не се наложи дълго да убеждава двамата мъже, които в този момент бяха спрели до него. Те бяха чехи — познатите ни доктор Салаба, и редакторът Холан, когото Салаба все пак бе успял да придума да тръгне на тази нощна разходка из Западен Берлин. Доктор Салаба искаше да се изтъкне пред него и затова свойски заговори на Брониевски:

— Дръж си ги за теб тези свинщини, не е необходимо да ме агитираш, аз се чувствувам тук като у дома си… Мистър Хакл завърна ли се от Лондон? Вътре ли е?… Да?… Чудесно… — Все пак той взе колекцията снимки от ръцете му. — Чакай, може би ще бъдат интересни за господин редактора.

Салаба връчи снимките на Холан:

— Разгледайте ги, това са техните манекенки… Страшни мадами, нали? А пък ако ги видите в натура… Цял живот ще ми бъдете благодарен, че ви доведох на това модно ревю… Купете си ги за спомен. Вашите приятели в Прага сигурно ще се избият за тях…

Смутеният Холан му върна фотографиите:

— Не, благодаря, не искам. Много сте любезен, но…

Салаба разбра.

— Ах, да, нямате пари, нали? Спокойно, това може лесно да се уреди. Оставете този въпрос на мен. Елате. — И го повлече със себе си зад тежката завеса на бара.

Храдец развеселено наблюдаваше тази сценка от срещуположния тротоар, а когато те влязоха вътре, огледа за последен път уличката, която със своите цветни светлини, неони, блестящи витрини и светещи реклами на нощните заведения сега приличаше на великолепно издокарана дама на голям бал, увери се, че не идват повече посетители, че въздухът е чист — и тръгна към входа. Брониевски веднага го заговори с професионална рутина:

— Wollen Sie schone frauen sehen? Sehr sexy? Besuchen Sie unsere modenschau. Schauen Sie auf diese photos. Sexy, nicht wabr?^[28]

Обаче за негова изненада Храдец тихичко му отвърна на чешки:

— Предпочитам снимки от… Арнхайм!

Брониевски се сепна. Помълча известно време, а после също така тихичко отвърна на полски:

— Влезте засега вътре. Когато започне програмата, ще дойда при вас…

Храдец влезе и веднага се потопи в атмосферата на смесица от викове, гръмогласен смях, музика, писъци и тропот като в дива река. В помещението цареше полумрак, нарушаван само в ритъма на цветомузиката от кървавите проблясъци на рефлекторите, продиращи облаците син цигарен дим върху подиума, където точно в този момент под звуците на баровия оркестър излизаха полуголите гърли и показваха на всички страни отделни букви, които образуваха надписа: GROBE MODENSCHAU. После обърнаха своите табелки, които сега образуваха: WHITE LINES В & В.

По стечение на обстоятелствата Храдец беше принуден да седне при двамата чехи, които преди това бе видял да влизат в бара, тъй като единствено на тяхната маса имаше свободно място в иначе неголямото помещение, препълнено сега с пъстра клиентела от застарели татковци с бирени коремчета, американски войници в отпуск, интелектуалци, хипита, емигранти и сутеньори от западноберлинския подземен свят. Беше му все едно къде ще седне, защото и така не можеше да чуе собствените си думи. Но въпреки това Салаба го заговори:

— Какво удоволствие за очите, нали?

Храдец не реагира. Тогава Салаба опита по друг начин:

— Wunderbar, nicht wahr? Beautiful? Tres joli, n’est’ce pas?^[29]

И тъй като Храдец не отвърна и на това, а продължи да седи с неразбиращо, каменно лице до тях, Салаба доволно рече на Холан:

— Нали ви казах, че е датчанин или финландец, с една дума — скандинавец. От пръв поглед може да се отгатне по типичния му вид на човек от севера. Което е чудесно, защото ще можем спокойно да разговаряме, без да му обръщаме внимание. Въобще на мен много ми харесва, че тук, на Запад, никой не разбира чешки и човек има приятното чувство на сигурност, свобода и волност.

Холан се прояви като патриот:

— А нима в родината нямате такова чувство?

— Там е малко по-сложно — закиска се Салаба. — Нали знаете старата народна мъдрост, че когато се срещнат трима чехи, то непременно единият от тях ще се окаже полицай?

И не подозираше, бедният, колко верни бяха думите му в този момент. Въпреки напрежението от предстоящата задача Храдец доста се забавляваше, като слушаше диалога им. И не само това — информацията, която чуваше, ставаше все по-интересна. Защото Салаба взе да обяснява на Холан:

— … да не забравя за западногерманските марки. Когато господин Хакл се появи тук, ще се разберем с него. Вие ще му дадете крони…

— Но аз не кося у себе си никаква чехословашка валута — разтревожи се Холан.

Обаче Салаба само се усмихна на наивността му:

— Това е ясно. Ще подпишете една разписка, че в Прага ще внесете в неговата банкова сметка, той ще ви даде номера, толкова и толкова крони, а той веднага ще ви даде сумата в марки.

Това предложение явно бе твърде съблазнително за Холан, но въпреки това все още го мъчеха съмнения и страхове:

— Трябва да ме разберете, господин Салаба, знам, че ми мислите доброто, но аз не бих искал да се забърквам в неприятности. Моето положение е по-сложно от вашето — аз съм журналист, кореспондент на нашата телевизия, което ще рече официален представител… и в никакъв случай не бих могъл да приема политически или някакви други компромиси, разберете това…

Господин доктор Салаба се разсърди:

— Оставете политиката на мира! Кой тук ви говори за политически компромиси? Господин Хакл е един абсолютно коректен търговец, който няма нищо общо с политиката. Дълго време е живял в Прага и така е обикнал чехите, че дори и любимата му е чехкиня, ще видите. Той винаги ми казва: „Не знам на какво се дължи това, господин Салаба, но аз съм толкова сантиментално настроен към вас, чехите.“

Храдец с удоволствие би изслушал докрай тези много интересни разсъждения на Салаба, но някакъв глас внезапно прозвуча над него:

— Kommen Sie mit. Ich habe da hinten schone sexy photos, verstehen Sie? Sehr sexy, sehr pikant…^[30]

Той стана и последва Брониевски в полумрака. Обаче успя да чуе думите на Салаба, който весело каза на Холан:

— Видяхте ли как датчанинът го разбра? Ах, тези датчани са страшни безсрамници!

Всичко тук изглеждаше като което и да е място зад кулисите на едно модно ревю — стойки с приготвени тоалети, калъфи, огледала, тоалетни масички с гримове, типичен женски безпорядък, разхвърляни в бързината чантички, обувки, черни чорапи, сутиени и колани с жартиери върху столове и паравани. В тъмното кътче зад завесата се намираше малката фотолаборатория на Брониевски с увеличител, промиваща апаратура и снимки, закачени да съхнат на опънати въженца. Там той заведе Храдец през малката вратичка до бара и го попита на полски:

— Кой ти даде моята парола?

— Един приятел.

— Какво искаш?

Храдец предпазливо се огледа:

— Не е ли по-добре да излезем? На улицата?

Брониевски мрачно отхвърли предложението му:

— Не, тук е по-безопасно. Никой няма да ти обърне внимание, ако те види тук, свикнали са да си водя клиенти. — Той се досети какво имаше предвид Храдец и затова с присмех го подкани:

— Можеш спокойно да говориш. Тук няма подслушвателна уредба, нито пък чужди уши. Но за твое успокоение можем да пуснем и това…

Той превъртя копчето на театралния репродуктор върху стената и в съблекалнята нахлу оглушителен шум, музика и викове от бара. Храдец се поколеба още малко, преди да каже шепнешком:

— Интересуват ме едни списъци.

— Какви?

— Тези, които Хакл държи горе в сейфа си.

— Какво съдържат?

— Не знам — откровено призна Храдец, — Хакл ги е донесъл от Лондон.

— От офицерите на английската тайна служба ли?

— По всяка вероятност.

— И какво искаш сега от мен? — студено и враждебно го попита Брониевски.

— Да ги преснимаш. Но така, че никой да не разбере.

Брониевски ядосано скочи:

— Ти си луд?! Аз все още обичам себе си — а това ми мирише на гробище. Как ще се добера до тях?

— Нося ти ключовете от сейфа — спокойно отвърна Храдец. — Ето ги!

Той извади от джоба си кутийка с два блестящо нови ключа и ги постави на масичката пред Брониевски. Но той ги гледаше мрачно, без да ги докосне. Тогава Храдец извади от джоба си и един миниатюрен шпионски фотоапарат:

— Също и тази играчка. Има отлична светлосила. Достатъчна е само една настолна лампа или батерийка. Е, какво? Ще го направиш ли? — Той сложи пред него пачка банкноти. — Ще получиш достатъчно пари, това е само предплатата. А също и въпросът с Полша… Ще ти се уреди!

Брониевски продължаваше да мълчи, накрая процеди през зъби резултата от своите сложни разсъждения:

— Ако извикам сега Хакл, ще те очистят. Ще изчезнеш безследно, а аз ще живея спокойно.

Храдец разбра, че Брониевски казва това съвсем сериозно. Обаче външно запази спокойствие и настоя:

— Казаха ми, че на теб може да се разчита… И че не се страхуваш от нищо!

Брониевски враждебно изръмжа:

— Всеки се страхува от смъртта!

Храдец усети как противно на волята му пот изби на челото му, но той не искаше да го изтрие, за да не разбере полякът, че се страхува — между тях се бе издигнала бариера на враждебност и недоверие — а това нямаше да има добър край, проклинаше момента, в който се бе съгласил да иде с него зад кулисите, защото от там нямаше изход… Трескаво взе да обмисля какво да направи, но в този момент в съблекалнята шумно нахлуха бъбривите манекенки в костюми на гърли. Те бързо почнаха да се преобличат във великолепни вечерни тоалети. Тази, чиято тоалетна масичка се намираше до завесата, нервно извика:

— Кой е при теб, Збишек?

— Един клиент.

— Изхвърли го. Не мога да се преоблека. Нали знаеш, че не мога да понасям мъжете!

— Успокой се, Зузка — покорно я помоли Брониевски. — Той не гледа…

Той старателно притвори завесата и обясни на Храдец:

— Това е сестра ми. Полска аристократка. В стара Полша сега щяха да й се кланят до земята, да й целуват ръка и да й казват: ваше благородие. А тук, за да не умре от глад, е принудена да показва бедрата си на глупавите немци…

Представата за това го изпълни с такава злоба и ненавист, че той внезапно реши:

— Може ли да уредиш така, че утре вечер Хакл да го няма вкъщи?

Храдец разбра, че бе спечелил.

— Да, можеш да разчиташ!

Брониевски взе ключовете, фотоапарата и парите от масичката, пъхна ги в горния джоб на портиерската си униформа и заяви:

— Ела тук вдругиден в осем часа сутринта. Вратите на къщата и на бара ще бъдат отворени. Влез направо тук, по това време е мъртво, всички още спят. Ще получиш списъците!

7

Когато Ирка Храдец отново влезе в бара, вече бе започнала и главната част на модното ревю на фирмата „Бенсън и Бенсън“. По подиума, като по корабен мостик над развълнувано море, плавно, с дълга танцова стъпка, полюлявайки бедра, пристъпваха в редица стройните манекенки с черно-бели раирани вечерни тоалети, които под ритъма на песента на Заза започнаха едновременно като машини да се събличат. Вървящата начело Заза Брониевска, красива, елегантна и аристократична като истинска графиня, с леко презрение в очите, се носеше по подиума като млада чистокръвна кобила — както с възхищение си рече Храдец — и пееше:

Бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът, и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

който с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

Мъжете от масите в краката им също пееха, възторжено крещяха, свиркаха, тропаха и протягаха ръце към нея и останалите танцьорки, за да хванат частите от дамския тоалет, които те постепенно им хвърляха от подиума. Хонзулка Бьом сияеше от доволство — успехът беше фантастичен, колосален и утре цял Берлин щеше да говори за новата шоупрограма. Опиянен от бурните овации, той скочи на подиума при манекенките и започна да крещи сред възторжените викове на публиката:

— Да живее красотата на белите линии. Нашите бели линии са тук за вас, господа. Всяка от тях ще дойде лично на вашата маса, за да прибере частите от тоалета си! Белите линии са ваши!

Храдец погледна с леко отвращение гората от жадни мъжки ръце, протягащи се към парфюмираните части на дамските тоалети. Неочаквано си даде сметка, че всъщност женската голота съвсем не е възбуждаща, по-възбуждащо е винаги онова, което не се вижда — красивото тайнство около нея и пред нея.

Той се промъкна през тълпата разярени мъже, скупчени край подиума, за да се върне отново на масата си, но установи, че мястото му вече е заето. Там седеше, погълнат от поверителен разговор с двамата му сътрапезници, Холан и Салаба, някакъв господин с безупречен смокинг и бяла хризантема на ревера.

Мъжът веднага стана, освободи стола и се извърна към него, за да му се извини. Обаче в същия момент и двамата се вцепениха. Това беше Арнолд Хакл. Никога не бяха се срещали, но се познаваха. Храдец познаваше Хакл от досието му, а Хакл пък него от снимката. Двамата се измериха с поглед, а сетне Хакл студено попита:

— Този господин от вашата компания ли е, мистър Салаба?

— Ами! Случайно седна на масата ни. Той е някакъв датчанин — отвърна Салаба. После забеляза снимките в ръката на Храдец, намигна му с мъжка солидарност и с изправен палец над стиснатия си юмрук — международен символ на одобрение — го похвали:

— Prima. Sehr pikant, nicht wahr? — Той протегна ръка към снимките: — Darf ich auch kucken?^[31]

Междувременно Хакл вече бе превъзмогнал първоначалната си изненада и с присъщата му изисканост рече на Салаба и Холан:

— Оставете го. Аз ще ви покажа по-хубави. Елате с мен, каня ви на едно малко питие в апартамента ми горе, господа!

Те веднага станаха и поласкани от неговото благоволение, бързо го последваха. По пътя Хакл спря за момент до бара, наведе се към Фанта, който сега изпълняваше ролята на барман, посочи му с очи Храдец и изсъска:

— Тук е! Имал е дързостта да дойде чак в заведението! Понатупайте го тогава!

А сетне отново с непринудена светска лекота елегантно хвана подръка Холан и Салаба и поздравявайки на всички страни с поклони, ги поведе покрай подиума, където току-що бе свършил стриптийзът, към дъното на бара.

 

 

Неочакваната среща с Хакл обезпокои твърде много Храдец. Но той не знаеше, че Хакл познава физиономията му от снимката с Ханка, която бе направил за него Збишек Брониевски. Ако можеше да предположи това, щеше да разбере на какво се дължеше страхът, безпокойството и колебанието на Брониевски, когато се мъчеше да го спечели за сътрудник. И така имаше само чувството, че мисията му е свършила и трябва колкото може по-скоро да изчезне жив и здрав оттук. Затова набързо плати сметката си, взе палтото си от гардероба и излезе.

Навън той с облекчение вдъхна влажния нощен въздух. След оглушителния шум в бара тихата западногерманска уличка му изглеждаше като някакъв рай. Сега тук беше мъртво, без минувачи и коли, без жива душа, само трепкаха неоновите светлини над баровете, а в тъмните ъгълчета няколко улични момичета чакаха клиенти. Колко млади са, помисли си той. И защо всъщност трябва да вършат този занаят — стар като самото човечество? Наистина ли не могат да си намерят друга работа? И му стана тъжно за тези момичета, които чакаха в нощния хлад само по гащички или чорапогащници, с късо болерце на голите гърди, подобни на витрини на горчивата любов, жива примамка за евентуалните клиенти. От студения грапав паваж лъхаше студ и като се загърна по-плътно с палтото си, той побърза да изчезне колкото може по-скоро от тази ползува ща се с лошо име уличка. Обаче неочаквано някой извика зад него:

— Ein moment, junger mann. Sie haben nicht bezahlt!^[32]

Той учудено се извърна и видя зад себе си бармана на White Lines, на когото преди малко бе платил. Затова безмълвно извади от джоба на сакото си касовата бележка с потвърждение, че е платил сметката си, и му я подаде. Фанта я взе от него, обаче със суха усмивка я скъса и хвърли:

— Nein. Ich hab’gesagt, dab du uns gar nicht bezahlt hast, verstehst du, jump?^[33]

И го хвана заканително за лакътя. Храдец познаваше тези номера, с които понякога сервитьорите от периферията на големия град обираха парите на наивните клиенти. Затова, без да се страхува, се изтръгна от него и понечи да продължи пътя си. Ала когато се обърна, видя, че пред него е застанал някакъв дългуч с пъпчиво лице, пианистът на бара Хонза Бьом, и още някакъв мъж със сервитьорски фрак, и че и двамата държаха дълги гумени палки в ръцете си. Те му се усмихваха и потупваха многозначително тези смъртоносни оръжия в дланта си.

И тогава Храдец разбра, че това не е само една обикновена игра между сервитьор изнудвач и наивен клиент, попаднал за първи път в демимонда, а че положението е много по-сериозно.

Той светкавично взе решение и без да чака повече, се нахвърли върху тях с ловки удари, на които с години го бяха обучавали в курсовете по карате.

А онзи, който бе наредил да се състои този зверски побой върху влажния нощен паваж, сега със спокойната усмивка на джентълмен, за когото такава дреболия като парите съвсем не е от значение, преброи пачка западногермански марки и ги подаде на Холан:

— Много се радвам, че мога да ви помогна с нещо, господин редакторе!

Холан сякаш бе попаднал в друг свят. Той бе очарован от салона на Хакл, изящно обзаведен със старинни стилни мебели, меки персийски килими, червени дивани и кресла и дискретни цветни осветителни тела до камината и над домашния бар, от изискаността, с която Хакл ги прие и им поднесе джин с тоник в тънки кристални чаши, и от неговата благородна естественост, с която бе изслушал молбата да му обмени пари, изложена от доктор Салаба. Не можеше дори и насън да повярва, че всичко ще стане толкова лесно и че само за една нощ ще се превърне от беден телевизионен редактор, принуден пестеливо да разпределя оскъдните си дневни пари, в човек от големия свят, който може да си разреши всичко. С треперещи пръсти той пое парите от Хакл и с трескава бързина ги пъхна в джоба си, преди Хакл случайно да промени решението си, а сетне трогнат, заеквайки, взе да му благодари:

— Не знам как да ви се отблагодаря… Бъдете сигурен, че до един месец ще внеса тази сума в крони на ваше име в Прага… А ако дойдете някога там, ще ви се реванширам…

— Това е дреболия… — прекъсна го със студено превъзходство Хакл. — Нищо не искам от вас. — Той се усмихна, разположи се удобно в креслото срещу него, отпи от джина и с удоволствие си запали една пура, като предварително я овлажни с устни. — Достатъчно ми е, ако промените поне малко мнението си за нас, хората от Запада. Защото всъщност аз мисля, че вежливостта и коректността в отношенията е най-добрият път към разбирателство между хората с различни политически убеждения в този побъркан, разделен свят. Апропо, хареса ли ви нашата нова модна колекция, господин докторе?

Доктор Салаба се разтопи от възхищение:

— Чудесна е. Много интересни са белите райета, които се повтарят във всичките ви модели. Това нещо ново ли е?

С презрителна иронична усмивка Хакл повдигна вежди от учудване, че такъв специалист като Салаба може да не е осведомен по този въпрос:

— Уайт лайнс, белите линии — това е шлагерът на тазгодишната пролетна лондонска мода… И ще стане, надявам се — подчерта той, — също голям моден шлагер на пражката мода през следващата пролет.

Салаба прие това като съвет:

— Разбира се. Разчитайте на мен. Ще направя всичко възможно.

В този момент влезе Хонза Бьом, спря до вратата и търпеливо, учтиво зачака. Хакл веднага го забеляза и вежливо рече на Салаба и Холан:

— Извинете ме за момент, господа.

Той стана, отиде при Бьом и тихичко го попита:

— Е, какво?

Също така тихо, за да не го чуят онези двамата в креслата, Бьом отвърна:

— Понатупахме го, шефе.

— Е, и?

— Нищо!

— Носеше ли оръжие?

— Не.

— Документи?

— Не.

— Какво каза?

— Мълчеше. Биеше се с нас до последния момент, но мълчеше. Ерих навярно си е навехнал ръката…

— Жив ли е?

Хонзулка Бьом се стъписа, прие въпроса му като упрек и почна да се оправдава:

— Нищо не ни казахте, шефе!

Хакл разочаровано стисна зъби, та чак скулите му се издуха. Сетне рязко каза:

— Всичко е наред. Свободен си!

Като си наложи отново маската на безгрижен и вежлив домакин, той се върна при гостите си. Трябваше да се усмихне, когато чу как Салаба, който с фамилиарната дързост на пътуващ търговец си наливаше сам джин и тоник в чашата, казва на слисаното редакторче:

— Не бях ли прав, когато казвах, че мистър Хакл е прекрасен човек? Толкова изискан и не се занимава с никаква политика — това е под достойнството му. С една дума — истински английски джентълмен.

А възхитеният и трогнат Холан веднага се съгласи с него…

8

През годините, прекарани на служба в милицията, Земан бе привикнал на търпение и дълги нощни разходки, но сега дългото очакване на Ирка Храдец го изпълваше с безпокойство. Представата за това, което можеше да му се случи от другата страна на границата между двата свята, и че там е съвсем сам, без помощ отникъде, го преследваше неотклонно на всяка крачка, докато се разхождаше по паважа на граничната уличка. За кой ли път вече минаваше покрай същите витрини и машинално ги разглеждаше, въпреки че знаеше наизуст всичко, което бе изложено в тях. Ала неочаквано посред сивата еднообразна скука на безкрайното очакване, с което се характеризира работата на всеки служител на милицията много повече, отколкото с романтиката си, в отражението на стъклото на една витрина той забеляза нещо, което го принуди веднага да се обърне.

Сред бликащите светлини на неоните, крушките и рекламите внезапно се появиха очертанията на двама души. Единият от тях по-скоро влачеше, отколкото подпираше другия, който изглеждаше мъртво пиян. Това бяха доктор Салаба и Храдец.

Земан се втурна към тях, но когато забеляза обезобразеното, подпухнало лице на Храдец, се изплаши така, че за малко да наруши правилата на конспирацията.

— Господи, какво се е случило с теб?

Храдец не отвърна, само се опита да изобрази нещо като усмивка върху разкървавените си устни. Доктор Салаба се бе запъхтял от положеното усилие:

— Къде ти, нищо няма да разберете от него. Аз успях да изкопча само Чек Пойнт Чарли и Фридрихщрасе… и то трябваше да клекна до него и да наведа ухото си чак до устата му.

Земан прихвана Храдец от другата страна, за да помогне на Салаба. Сложиха го да седне върху бордюра на тротоара, а Земан внимателно почна да изтрива с кърпичка засъхналата кръв по лицето на Храдец. Салаба внезапно се досети:

— Ах, вие сте онзи от влака, нали? Познавате ли се с него? А пък аз дълго време го смятах за датчанин.

Земан веднага осъзна грешката си и се помъчи да я поправи:

— Не, само сме се виждали. Той е от същата фирма, в която работя и аз, само че от филиала в Бърно. Веднъж го видях на едно съвещание в Прага. А сега неочаквано го срещам тук, в това състояние…

— Хулигани. Хубавичко са го подредили. Дано само няма нищо счупено — рече загрижено господин Салаба, но веднага след това се закиска по свойствения му начин, защото като търговски пътник бе свикнал да се шегува при всяка ситуация:

— Да, светът е малък и навсякъде можеш да срещнеш чехи. Веднъж един мой познат, търговец на найлонови мушами за дъжд, пътувал с мострите си през пустинята на Тунис, срещнал някакъв бедуин с бяло арабско наметало и понеже много му се поискало да запуши, го попитал: „Имате ли кибрит, господине?“ А арабинът му подал газовата си запалка и му отвърнал на чешки: „Ей, говедо, следващия път си купи поне един кибрит, преди да тръгнеш през такава пустиня…“

Земан нямаше настроение да бъбри сега с него, затова го прекъсна:

— Къде го намерихте?

Салаба го поправи:

— Намерихме го. Първоначално бяхме двама. Само че онзи дрисльо, редакторът, избяга. Ужасно се боеше да не се забърка в някакви неприятности.

— А вие не се ли страхувахте?

— Да, също. Лежеше в локва кръв на паважа и, изглежда, е имал сериозни недоразумения със западноберлинската полиция. Но можех ли да го оставя там, след като искаше да дойде тук, при нас, и след като разбрах, че е наш човек?

Това негово признание изненада Земан, защото точно от него не беше го очаквал.

— Казахте — при нас? Аз вече съвсем не мога да ви разбера, господин Салаба.

А веселякът доктор Салаба със смях се съгласи:

— Не се притеснявайте, и аз самият не се разбирам. Иначе ние сме сложни същества, както казват класиците… Не знаете ли случайно в кой хотел е настанен? Въпреки че вече съм изморен, ще го довлека дотам заедно с вас.

Обаче Земан се отказа от помощта му.

— Не, не е необходимо. Вие вече направихте достатъчно. Сега е мой ред. Сам ще се погрижа за него, след като е мой колега.

Той изтича на пътното платно и се опита да спре едно такси, което тъкмо в този момент минаваше по нощната улица. Колата действително удари спирачки и спря близо до тротоара, където обезобразеният и окървавен Храдец, почти изпаднал в безсъзнание, се клатушкаше машинално. С помощта на Салаба Земан го вмъкна в таксито и изостави сам господин доктора в пограничната уличка.

Едва когато потеглиха, той забеляза, че зад волана на таксито пак седи майор Вилде.

 

 

На Храдец всичко му изглеждаше като в някакъв странен сън. Виждаше себе си и хората край него като жълтеникави, зле осветени сенки в някое старо кино от крайните квартали, като в някакъв неестествено ускорен, гангстерски кръвопролитен филм, прожектиран пред очите му, после някой го понесе нагоре по стълбището от автомобила, с който преди това бяха минали през тъмни и осветени улици, нечии чужди хладни и космати ръце го докосваха внимателно, макар и болезнено, а гласовете на заобикалящите го се чуваха сякаш през някаква преграда от блестящи цветни мъниста или от тръстики в езеро, през които проблясваше слънцето…

— … Аз го предупредих… че онези мъже са жестоки… Ако се беше съгласил да го охраняваме, можехме да го предпазим от това… А сега трябва да благодари повече на късмета, отколкото на разума си…

— Какво каза докторът? Много ли е зле?

— За щастие няма вътрешни кръвоизливи, но не е изключено някое слабо сътресение на мозъка… Необходимо му е поне два дни пълно спокойствие… да лежи, да не се движи…

Колко смешно му се струваше това, което говореха за него от екрана на въображаемото кино… Та на него нищо му нямаше, само дето тялото го понаболяваше малко, господ знае защо… Два дни в леглото, глупости… Нали утре сутринта трябва да стане рано… да раздвижи непослушното си, болезнено тяло, да стисне зъби, да превъзмогне треската си и да излезе навън… на чист въздух… на слънце… на чашка коняк и на кафе, което най-бързо ще го изправи на крака… трябва, непременно трябва… но защо? За бога, защо?

Внезапно филмът в неговия мозък се освети и започна да флуоресцира, сякаш в прожекционния апарат бяха сменили и доближили електродите. Мръсната уличка с олющени сгради, пълна с хартии и отпадъци, остро миришеща на мъжка урина и на бира от близката кръчма, откъдето се носеха далечни пиянски крясъци и звуци на моряшки акордеон, изведнъж бе засияла с ореол от интензивна дъговидна светлина. Сега това беше най-прекрасното място на света, защото до него вървеше стройна, очарователна девойка, ухаеща на някакъв особен парфюм или направо на пролет, с която отдавна бе мечтал да бъде сам. Те се разхождаха от единия до другия ъгъл на уличката, няколко пъти минаха край една тъмна паркирана кола, но не я забелязаха, увлечени в разговора си, и все не можеха да се разделят. Тя тъкмо бе свършила своята тиха, припряна, изповед, а той я утешаваше и с нежност, която противно на волята му бе предизвикала у него, милваше ръката й:

— Да… разбирам… разбрах всичко…

Навярно и на нея й беше тъжно, че трябва да се разделят, но въпреки това решително рече:

— Е, сбогом. И запомнете — никога не сте ме виждали… и никога вече не бива да се срещаме. Връзката ни пак ще бъде само по обикновения път… с шифър и посредством тайната кутия. Сбогом!

И тя понечи да тръгне. Но той умоляващо хвана лакътя й, не желаеше да я пусне:

— Исках да ви кажа още нещо…

Тя се изтръгна нервно:

— Нямаме време. Доста дълго разговаряхме. А това е твърде рисковано и опасно…

Ала той започна заеквайки:

— Аз…

Но се отказа и започна да си подсвирква някаква мелодия. Тя беше същият „Звезден прах“, Ханка спря, но остана с гръб към него. Той тихичко я попита:

— Помните ли? Винаги при тази мелодия на оркестъра на Влах вие излизахте на подиума по време на големите модни ревюта в салона на „Люцерна“ в Прага.

— Вие ходили ли сте на тях?

— Винаги… И оттогава не мога да се избавя от тази мелодия. Когато я слушам, все вие сте пред очите ми… Колко пъти съм се улавял, че си я подсвирквам… ей така… от само себе си… като побъркан…

Тя все още стоеше с гръб към него, не се извърна, но се усещаше, че внезапно не и достигат сили да си отиде…

— Познавах се по-добре с Калина и Земан… отколкото с вас — прошепна тя.

— Знам. Жалко.

— Значи вие бяхте този, който ме придружи тогава?

— Къде?

— Там, на границата… когато напуснах страната… — Явно, че й стана страшно тъжно при този спомен.

— Да.

— Така си и мислех… Това е хубаво.

— Тогава ви видях за последен път. А сега отново. И пак ли за последен път?

Тя пак не се извърна, а само раменете й почнаха трескаво да потръпват, може би от нощния хлад, а може би от тих плач на нещастно момиче, който само пред него можеше да си разреши. После внезапно рече:

— Ако искате да ме видите още веднъж, осигурете ми билети за Брехт. Хакл отдавна е обещал да ме заведе на това представление… Но ще трябва да ме гледате нейде отдалеч, от балкона, и да разберете, че ще бъда принудена да отбягвам погледа ви, да разговарям само с него, да му се усмихвам, а към вас ще бъда съвсем равнодушна…

От това следваше, че сега тя не беше равнодушна към него.

— Ханичка…

Той докосна с ръка рамото й, за да я извърне нежно към себе си и да погледне очите й. Обаче тя не му позволи, отново му се изтръгна:

— Сбогом!

И избяга, окончателно изчезна в тъмнината.

Той понечи отчаяно да извика след нея: — Ханка! — но издаде само някакъв приглушен хрипкав звук.

Земан веднага се наведе загрижено над него:

— Как си, Ирка? Какво искаш? Да пиеш ли?

Той се видя, че лежи на някакъв креват под приглушената светлина на една жълта стояща лампа и че над него са се надвесили Земан и Вилде. С мъка успя да промълви:

— Два билета за утре вечер… за Берлинер ансамбъл…

— Сигурно има висока температура. Бълнува — смаяно рече Земан.

Обаче Вилде не се съгласи:

— Не, говори сериозно. Какво да правим с тях?

— Закачете ги… с карфичка… под първата лява седалка… на третия вагон… в петия по ред влак… на метрото за Темпелхоф…

А Вилде му отвърна:

— Ще го направя! Разчитай на мен!

9

От репродукторите продължаваше да звучи прочутата песен на Маки Ножа от „Опера за три гроша“, за да поддържа у зрителите и по време на антракта атмосферата на представлението:

Остри зъби в челюстта си

има таз акула май.

С остър нож е и Макийт наш,

но къде е — кой го знай?^[34]

Те излязоха във фоайето на театъра на Брехт, все още изпълнени с впечатления от играта на сцената. Арнолд Хакл беше облечен в един от своите безупречни смокинги и с посребрените си слепоочия и тънки мустачки приличаше повече на американски артист, отколкото на представител на английската текстилна фирма в западноберлинското заведение със съмнителна репутация. До нето Ханка Бизова с великолепен вечерен тоалет, който действително умееше да носи с естествен чар и елегантност, привличаше погледите на всички мъже със своята провокираща красота. Двамата с Хакл представляваха интересна двойка, като изрязана от западните модни журнали или от холивудските филмови списания, и доктор Салаба бе особено щастлив, че може да ги придружава.

Хакл предложи пура на Салаба, запали своята и развеселен, остроумно подхвърли:

— Това е най-гениално откраднатата комедия за крадци, която познавам.

— Как така? — учуди се доктор Салаба.

— Тази пиеса първоначално е била написана от англичанин, някой си господин Гай.

Ханка не обичаше тези язвителни забележки, които Хакл охотно произнасяше именно тук, на Изток. Тя деликатно му напомни:

— Престани, скъпи Арни!

Ала Хакл не се остави да му отнемат думата, напротив, изглежда, че именно пред нея искаше да се изтъкне:

— Въобще като писател господин Брехт е прототип на комуниста. Всичко, което има, е крадено. И отгоре на това — като истински марксист — теоретически го аргументира. Извлича полза от това, което сам не е сътворил… — Той се обърна директно към Салаба: — Точно както у вас. Господин Хадек, моят британски шеф, ми разказа как със същата доза естественост, с която господин Брехт е използувал тази пиеса на господин Гай, вие сте му отнели фабриката през четиридесет и осма година.

Доктор Салаба едва си пое дъх от изненада, такива резки и злобни изказвания не беше чувал досега от устата на Хакл, който иначе винаги се бе държал много коректно и изискано. Той се огледа, да не би някой да е чул тук, на територията на ГДР, сентенциите на Хакл, и трескаво взе да мисли какво да отвърне и как да постъпи. Но вместо него се намеси Ханка:

— Ако се погледне от тази страна на нещата, Арни, излиза, че най-големият комунист е живял у вас, в Англия.

Хакл обичаше да води подобни интелектуални спорове с Ханка и затова моментално, с охота реагира:

— Кого имаш предвид? Маркс ли?

— Не. Шекспир! — с усмивка на превъзходство отвърна Ханка.

Това все пак се стори малко нелепо на Хакл. Той възкликна с иронична гримаса:

— Охо!

— Защото всички сюжети и интриги на пиесите си — съвсем елегантно му го върна Ханка, — а е написал доста такива, той е взел от други автори. Предимно от античността.

Хакл шеговито вдигна ръце, предаде се:

— Никога не избирайте за любовница твърде интелигентна жена, господин Хакл, защото тя винаги ще ви повали по гръб, преди вие да успеете да го сторите с нея.

Ханка бързо погледна златното часовниче на ръката си и със спокойна усмивка отвърна:

— Все още не съм съвсем сигурна в това, Арни!

 

 

В този момент в неговия апартамент над бара „Уайт лайнс“ изщрака и последната ключалка на непревзимаемата каса и нейната тежка бронирана врата се отвори. В помещението цареше полумрак, нарушаван само от бликащите цветни неонови светлини на улицата и злодейската батерийка на Збишек Брониевски. Той беше малко изпотен от нервното напрежение и припряността, с която изпилваше и изпробваше копията на ключовете на Хакл. Отдолу се разнасяха пиянските крясъци на Фанта, Бьом и останалите членове на мъжкия персонал на Хакл, както и кикотът и врясъците на танцьорките от стриптийз програмата. Те си устройваха такива нощни гуляи, разпивания, както им казваше Хонзулка, винаги когато Хакл отсъствуваше от бара вечер или цяла нощ. Радваха се като деца, защото такива случаи бяха рядкост. А Брониевски знаеше, че ще може на спокойствие да се справи с опасната си задача. Въпреки това обаче той бързаше и се страхуваше. Можеше съвсем ясно да си представи какво ще стане с него, ако го открият тук. Бързо прерови преградките на касата на Хакл и най-после в една от тях намери папката с надпис: Action Lyautey, White Lines…

Обаче Хакл не знаеше всичко и не можа да разбере смисъла на забележката на Ханка. Той се наведе да целуне с любов и покорство ръката й. Господин Салаба се закиска, най-сетне благодарение на последната остроумна забележка на Хакл бяха навлезли в темата, където се чувствуваше силен и също можеше да блесне с остроумие:

— У нас казват — мъчеше се той да бъде духовит, — че най-добра в леглото е глупавата жена. Тя поне нищо не ви пита!

Това беше толкова нетактично и обидно по отношение на Ханка, че Хакл счете за нужно да прояви презрението си към Салаба. Той му обърна гръб, сякаш не съществуваше и нищо не бе казал, и нежно хвана подръка Ханка:

— Ти, разбира се, си права, мила. Наистина пиесата е чудесна, а играта на актьорите — превъзходна. Тук се е събрал елитът на интелигенцията — не само източната, но и нашата, западната. Мисля, че е добре да ни видят тук.

Те се разхождаха, прегърнати като двама влюбени, а доктор Салаба съкрушено ги следваше. Хакл поздравяваше на всички страни познатите си. По онова време беше много на мода да се посещава Берлинер ансамбъл на другия бряг на Шпрее. И тъй като в този странен разделен град не съществуваше граница, всяка вечер тук пристигаха кервани от дипломатически коли, както и английски и френски войници, интересуващи се от модерния театър, накратко — тук се бе събрал каймакът на културното общество на двата свята. И това подтикна Хакл към следващата язвителна духовитост:

— Явно, че в изкуството е най-добре да търсиш богата трапеза и творческата свобода на Запад, а големите културни събития — на Изток. — Той се кланяше и сияеше: — Тук наистина са се събрали всички, които означават нещо в културния живот…

Обаче радостната светска усмивка на лицето му внезапно угасна. Бе забелязал едно лице, което много добре познаваше от Прага. Това беше капитан Ян Земан, който оживено разговаряше сред някаква група мъже. Не можеше да предположи, че това бяха участници в конференцията на криминалистите, които през тази вечер от пребиваването си в Берлин имаха запланувана културна програма. Ханка също позна Земан и вътрешно изтръпна. Земан не беше ги забелязал и навярно те щяха да минат край него без проблеми, ако господин докторът Салаба не беше се провикнал радостно:

— Ааа, и вие ли сте тук, господин Земан? Как е вашият колега? По-добре ли е вече?

Земан не му отговори, а само се обърна към него и хладно му кимна за поздрав, след което отново се посвети на компанията си.

Хакл попита Салаба тихо, раздразнено:

— Познавате ли този човек?

А доктор Салаба весело, без нищо да подозира, си призна:

— Разбира се!

— В такъв случай започвам да се съмнявам, господин Салаба — студено и заканително рече той с глас, който плющеше като камшик, — кой сте вие всъщност и дали не съм се хванал на въдицата ви.

Доктор Салаба се ужаси, съвсем не бе очаквал такъв обрат на нещата и нищо не разбираше. Понечи да възрази, да поиска обяснение, но Хакл престана да му обръща внимание, отиде при гардероба, поръча да му дадат палтата и с учтива любезност подържа мантото от сребърни лисици на Ханка:

— Коженото ти палто, скъпа!

Ханка послушно се облече, но все пак се осмели да го попита с известна тревога:

— Случило ли се е нещо, Арни?

Вместо отговор Хакл рязко заповяда:

— Отиваме си вкъщи!

 

 

Брониевски продължаваше да върши работата си с чувството, че това рисковано приключение ще има добър край и той ще успее да се справи. Долу в бара компанията беше вече напълно пияна и неспособна да забележи какво става горе, в апартамента на Хакл, а самият Хакл според обещанието на Храдец трябваше да се намира далеч оттук. Брониевски бе разтворил папката с документите по операцията Уайт лайнс, бе запалил настолната лампа над нея и старателно преснимаше лист по лист. Беше стигнал до средата, когато звънецът долу започна бясно да звъни. Брониевски моментално угаси лампата и се втурна към прозореца, за да погледне иззад пердето.

Отвън пред къщата бе паркиран мерцедесът на Хакл, а самият шеф стоеше на вратата и припряно, гневно натискаше звънеца. Прозорците на къщата бързо светнаха и някой изтича надолу по стълбите, за да му отвори. От притеснение пот изби по цялото тяло на Брониевски и той изрече една стара полска ругатня:

— Psakrev, cholera!

Сетне се втурна към масичката, грабна документите, прибра ги обратно в папката с надпис „Операция Лиоте“ и ги пъхна в касата. С разтреперани пръсти се мъчеше да подреди всичко, както си беше. През това време чуваше как по стълбите се приближават стъпките и гласовете на Арнолд Хакл и неговите пияни сътрудници гангстери.

Разбра, че всичко е свършено.

10

Утрото беше мъгливо, влажно и студено и Храдец не се чувствуваше твърде добре в безлюдната западноберлинска уличка. Не се виждаше жива душа, само хартиите, конфетите и празните бутилки, разхвърляни навсякъде край него, свидетелствуваха за доста буйните нощни забавления на хората. Той се бе посъвзел вече от раните си, но краката му все още трепереха от слабост, по ръцете, корема и гърба имаше болезнени синини, а бузите и челото му бяха покрити с лейкопласт. Земан не искаше да го пусне, предлагаше да иде вместо него, но Ирка Храдец знаеше, че само той може да дойде тук, защото Брониевски не би преговарял с никой друг. Рано сутринта беше дошъл с метрото в Западен Берлин и сега отново крачеше към бар „Уайт лайнс“ — макар и много предпазливо, обзет от нервно напрежение и несигурност. Често спираше, колебаеше се и непрекъснато очакваше някакъв капан, докато накрая стигна до входа, закрит с тежка завеса. Поколеба се още само за секунда, после бавно я разгърна и натисна бравата.

Вратата се открехна. Беше отключена. Той влезе.

Лампите в бара и гардероба не светеха, всичко тънеше в някакъв мръсен полумрак и изглеждаше като след битка. Навсякъде бяха разхвърляни набързо съблечени костюми, гримове, части от дамско бельо, недопити бутилки и чаши с вино, подът лепнеше от разлят алкохол.

Обаче там нямаше никой.

Едва когато се приближи до завесата, която отделяше гардеробната от фотолабораторията, някакъв присмехулен глас се обади:

— Значи все пак ти дойде?

Той рязко се извърна и видя Брониевски. Седеше пред огледалото на тоалетната масичка на сестра си, закрит от паравана, с бутилка коняк пред себе си и пиеше. Храдец облекчено отвърна:

— Свикнал съм да държа на думата си.

— Обаче вчера не я удържа — мрачно го упрекна Брониевски.

Храдец мълчеше, знаеше от Земан, че бе станала грешка. Брониевски злобно го укори:

— Хакл се върна преждевременно.

Храдец тихо си призна:

— Не можах да предотвратя това. — И попита направо: — Значи провал?

Брониевски бавно отвори чекмеджето на гримьорската касичка, откъдето извади ключовете на сейфа и шпионския фотоапарат:

— Вземи си ключовете и фотоапарата.

Сетне бръкна в джоба си и подържа пред очите му миниатюрната касетка с фотолента:

— Ето и онова нещо… Не е всичко, нямах възможност. Успях да преснимам списъците и инструктажа, но за детайлите по операцията не остана време.

Храдец жадно протегна ръка към касетката:

— Отлично! Благодаря ти и за това!

Обаче забеляза, че Брониевски се колебае и се бави, преди да му я даде. Затова извади от горния джоб на сакото си обемист плик и каза:

— Уговорката ни, разбира се, е в сила. Колко? Предпочиташ в марки или в долари?

Брониевски изпразни още една чаша с коняк и присмехулно го попита:

— Кой ти каза, че искам да я предам за пари?

— А заради какво тогава?

— Заради Арнхайм!

Храдец още повече недоумяваше:

— Не те разбирам!

— От Арнхайм съм намразил до смърт британските офицери и лордове — призна Брониевски и с пиянска разпаленост продължи изповедта си — … тези високомерни, надути празноглави идиоти с монокли и колониални камшици в ръце… Кой е съчинил за тях, че са храбри джентълмени и че тяхно право е да решават съдбата на света, сякаш са по-добри и по-справедливи от нас? Кой? Та те трепереха от страх зад Канала, докато ние, поляците, вече бяхме тръгнали със саби в ръка срещу танковете на Хитлер… И аз бях сред тях, в Мазурските равнини… Там беше ужасно, цели дивизии загиваха, но нито един поляк не се предаде… После заминах за Англия. Докато траеше войната, се обучавах там в една парашутистка дивизия, за да отмъстя на Хитлер заради онази мазурска касапница… С какво трескаво нетърпение ние, поляците, очаквахме онзи свят момент, когато ще можем да запеем: Jeste Polska nie zginela…^[35] и ще осъществим нашия велик подвиг, с който ще се запишем в историята на войната…

Той пак отпи от чашата си и продължи:

— Най-после настъпи този момент… в Арнхайм… Спуснаха ни с парашути на седемнадесети септември в пет часа сутринта в тила на немския фронт, за да пробием пътя на британските армии през Рейн. Вярвахме им… и се бихме като лъвове… Ти не можеш да си представиш колко ужасен беше онзи котел… Край мен загиваха другарите ми, падаха с десетки, със стотици, а ранените се самоубиваха, за да не попаднат в ръцете на немците… Останахме само петима от целия полк и почти обезумели си пробихме път обратно при британците… И там разбрахме, че цялата тази операция, цялата ни битка там е била съвсем излишна. Само заради външен блясък Монти измислил тази тренировъчна образцова маневра, с която е искал да блесне като голям стратег пред американския Айзенхауер… Разбираш ли? Цяла полска парашутистка дивизия загина там излишно с една смешна, идиотска смърт… заради играта между двамата генерали… — Той отново пи и гневно избухна: — Ненавиждам ги… И цял живот искам да им отмъщавам заради Арнхайм! Да провалям тези техни идиотски генералски игри, заради които съвсем безсмислено умират хора…

Той му подаде касетката с фотолентата:

— Ето затова ти донесох това нещо!

— Защо отдавна не си се върнал в родината си, Збишек?

— Защото съм благородник и не мога да понасям в земята ми да управляват простите селяни!

— А сега вече не мислиш така, нали?

— Не. Но всичко друго е по-добро от това тук. А освен това аз съм единствената надежда на сестра си. След войната тя избяга при мен в Англия… Трябва да я върна обратно, не бива да допусна и тя да пропилее живота си тук…

Неочаквано той яростно избухна:

— Хайде, върви си, върви си и ни остави на мира, не ни агитирай, това си е наша работа…

Храдец тръгна да си върви, но се спря до вратата на гардеробната и му каза:

— Сбогом, Збишек! Ти си по-добър, отколкото си мислех…

Отвори вратата и побърза да прекоси бара, за да излезе на улицата. Едва сега, когато остана сам, той си даде сметка, че без баровото осветление и клиентите барът бе придобил съвсем сив, мъртвешки вид и че вони като пияница махмурлия на сутринта. Столовете бяха вдигнати върху масичките, но още не бяха почистили и краката на тези столове стърчаха във въздуха, сякаш се гнусяха от мръсотията. Храдец искаше да напусне колкото може по-бързо този мъртъв, потискащ бар. В него нямаше никой, но някакъв подсъзнателен инстинкт го караше да бърза.

А сетне това, от което през цялото време се бе страхувал съзнателно, действително се случи!

Внезапно в полумрака от всички страни към него се насочиха светлините на рефлекторите, заслепиха го и го приковаха в центъра на помещението като в манеж. Някой, който се криеше в мрака зад светлините, му рече:

— Все пак те дочакахме, красавецо!

Гласът прозвуча странно в празното помещение, също както и последвалият го смях на няколко мъже откъм тъмнината зад рефлекторите. Храдец заслони с длани очите си и взе да се обръща, за да види някой от враговете си. Напразно. Точно когато му се стори, че е определил посоката, откъдето му се обади първият глас, зад гърба му се разнесе втори:

— Изглежда, че един пердах не ти стига. Много ти е твърда тиквата. Добре. Днес ще бъдем по-лоши. Ще те попритиснем повече!

И веднага се разнесе трети, който Храдец успя да познае — гласът на Хакл:

— Внимавайте, момчета, искам го жив. Преди да го пречукаме, трябва да ни каже с кого е бил във връзка тук!

Храдец разбра, че този път няма да им се изплъзне и че няма никакъв изход от положението. Затича насам-натам между светлините на прожекторите, студена пот изби по тялото му, отново усети всички удари, които му бяха нанесли преди два дни, страхуваше се от новите им удари и го втресе. Но това продължи само секунда, защото безнадеждното положение, в което се намираше, го накара отчаяно да се разбунтува и да вземе решението поне скъпо да им се продаде. Грабна една бутилка, която бе останала на масичката до него, и я метна срещу светлината на най-яркия прожектор. Стъклото се пръсна на всички страни и светлината угасна — Храдец най-после успя да съзре в тази посока конкретните фигури на двама от своите противници. Те бяха Фанта и Бьом. Бързо се наведе, вдигна един стол, с един замах изтръгна крака му и въоръжен с него като с палка, войнствено извика:

— Хайде, елате, момчета! Ще ви покажа как се бием ние в Чехия!

Нахвърли се върху тях. За своя изненада не се биеше зле въпреки предишните си рани. Те дори така се изненадаха от неочакваното му нападение, че страхливо почнаха да отстъпват…

През това време при Збишек Брониевски зад кулисите се намираше Заза, която го успокояваше, като го милваше по косата. Въпреки това главата му нервно трепваше при всеки вик, удар или друг звук от борбата, която се чуваше от съседното помещение. Знаеше какво става сега там. Упорито се наливаше с коняк, пиеше от мъка. Неочаквано запя с пресипнал глас:

— Jeste Polska nie zginela…

Бавно, с пиянско олюляване, той се изправи на нестабилните си крака. Заза разбра какво иска да направи, изплаши се и почна да го моли:

— Недей да правиш това, Збишек! Ще те убият! Не отивай там!

Той рязко я отблъсна:

— Глупости! Мен ли ще убият, който съм преживял битката в Мазурските равнини? И Арнхайм? Мен, от полските елитни парашутистки части? Глупости, Заза!

Тя се хвърли на врата му, завайка се:

— Какво ще стане с мен? Не отивай! Какво те засягат тези неща? Става въпрос за нас двамата, Збишек… Помисли за мен, ако скоро не ме отведеш оттук, ще се самоубия! Не отивай!

Той освободи врата си от ръцете й:

— Там се бият на нож! А един полски благородник никога не бива да липсва. Пусни ме!

Той се втурна като тигър в бара, където малко оставаше да заловят Храдец. Бяха го притиснали в единия ъгъл на помещението и въпреки че ловко се отбраняваше със старите си бойни хватки, както най-добре умееше, те все повече се приближаваха към него. Най-после Бьом успя да изтръгне крака на стола от ръката му. От този момент нататък Храдец се чувствуваше безпомощен и знаеше, че е настъпил краят.

В последния момент Брониевски се намеси като танк. С опитни парашутистки хватки и удари той поваляше един след друг противниците на Храдец. Изпотроши с тях целия бар, като оставяше след себе си пустош, а потресените ужасени убийци, превърнали се в отстъпващи страхливи зайци, с мъка се надигаха от пода. Нова надежда проблесна у Храдец. С изправен палец той му направи знак, че му благодари. Брониевски му подхвърли обратно крака на стола и изтича при него. Сега бяха двама срещу петима — и това беше вече много по-благоприятно. Ала Брониевски бе изтичал при Храдец не за да се включат заедно в новата фаза на боя, а за да му каже задъхано:

— Бягай! Аз ще ги задържа!

Храдец рязко отказа:

— Не, не! Не мога да те оставя тук сам, Збишек!

Обаче Брониевски яростно изкрещя:

— Бягай, ти си по-нужен! Помни Арнхайм! Бягай!

Думите му прозвучаха така самоуверено и властно, че Храдец излезе тичешком от бара и заизкачва стълбите нагоре към улицата. Зад него Брониевски задръсти стълбището с едрото си тяло и изкрещя на петимата противници, които вече се бяха посъвзели и запристъпваха към него:

— Хайде елате, мърши!

Тогава Хакл подхвърли финския си нож на Хонзулка Бьом и студено му рече:

— Този не ми трябва жив!

Когато най-сетне шумотевицата на боя утихна и в бара се възцари тревожна тишина, Заза превъзмогна страха си и надникна иззад кулисите.

Там вече нямаше никой, бе останал само страшният безпорядък след битката — прекатурени столове, счупени бутилки и прожектори, разпокъсани гирлянди и завеси от брокат. Ужасена, тя тръгна предпазливо през тази пустош, под краката й скърцаха стъклените отломки.

Внезапно тя забеляза брат си, който лежеше на пода, приклещен между изпотрошените маси, и се държеше за хълбока. Клекна до него и се помъчи да го изправи, но той изхриптя:

— Остави ме, Заза!

Едва тогава тя видя, че на мястото, където се държеше, в областта на бъбреците, беше забит голям нож. Разплака се от ужас:

— Исусе Христе… Богородице ченстоховска…

Той се усмихна и уморено и рече:

— Не плачи, Заза! Това беше единствената битка в живота ми, която имаше смисъл… Струваше си!…

И издъхна.

11

Храдец изтича на почти безлюдната през сутринта улица, като се стремеше колкото може по-бързо да се ориентира и да реши в коя посока би било най-подходящо да поеме, за да изчезне от обсега на Арнолд Хакл и неговата банда. В този момент вратата на паркирания до тротоара пред бара мерцедес се отвори, някаква ръка го дръпна и го вмъкна вътре. Това беше Ханка Бизова.

От момента, в който бе започнала лудницата в бара, тя знаеше, че животът на Храдец е в опасност. Но не можеше да му помогне по друг начин, освен да изтича навън, да влезе в колата на Хакл, да включи мотора и тревожно да чака дали по някакво чудо Храдец няма да успее да се изплъзне поне за момент от убийците на Хакл.

Сега те отново биха заедно и Ирка Храдец беше щастлив. Отново можеше да седне зад волана и да се върне към старата си професия — а освен това да откара и нея в тази мощна кола! Ханка тревожно настоя:

— Тръгвай, моля те! По-бързо! По най-прекия път към Чек Пойнт Чарли и ГДР! Ще ти покажа откъде да минеш!

Храдец се чувствуваше независим зад волана и дори почна да си подсвирква:

— Спокойно! Ще успеем!

Обаче тя не беше толкова сигурна:

— Ти не ги познаваш. Въпрос на минути е да се справят със Збишек и моментално да намерят друга кола — имат ги няколко — и веднага ще се втурнат по петите ни!

Храдец само се усмихна още по-самоуверено:

— Тогава ще им покажа как карат в Чехия шофьорите на линейки. Такова рали Западен Берлин още не е виждал. Ще им избягаме, бъди спокойна!

Ала Ханка тихичко, тъжно го поправи:

— Надявам се, че ще им избягаш… Ще ти стискам палци!

Храдец веднага престана да си подсвирква, стана сериозен и стисна волана така, че чак пръстите му побледняха:

— Как така аз? Нали и ти ще дойдеш с мен! В родината!

— Не — твърдо рече Ханка. — Трябва да остана тук и ти знаеш това.

Край тях като в някакъв лудешки кошмар се мяркаха берлинските улици, гумите мъчително стенеха, когато Храдец рязко съкращаваше завоите, почти докосвайки ъглите на тротоарите. Но вече не бяха сами, Ханка беше права, две мощни поршета ги следваха, настигаха ги и се мъчеха да им препречат пътя. Храдец натисна докрай педала на газта и почти изкрещя на Ханка:

— Ти не можеш да останеш при него, след като аз… след като ние… Той ще те убие!

Ханка тихо, уморено му възрази:

— Няма да ме убие. Твърде много ме обича — аз съм последната жена в живота му. Може би месец-два ще бъда в немилост, а сетне сам ще се мотивира, че е постъпил несправедливо с мен, ще измоли прошка — и пак ще ме прибере.

Храдец гневно избухна:

— Не, няма да те пусна…!

— Напротив. Ще направиш нещо съвсем различно — нареди му Ханка. — При най-близкия завой ще ме изхвърлиш от колата!

Храдец се отчая:

— Как така? Защо?

— Защото ми трябва алиби, за да мога да му обясня как си успял да му вземеш колата. Ти просто си ме отвлякъл. С насилие! Трябва да има на улицата някакви хора, които да видят това. Ще ме бутнеш навън, когато ти кажа: сега!

Тя нетърпеливо поглеждаше през прозорчето на колата към улицата, чиито сгради в лудото препускане се мяркаха от двете им страни като непрекъснати сиви крепостни стени, ограждащи пътечката на техните съдби. Беше открехнала вече вратата и я придържаше с ръка. Храдец рязко се съпротиви:

— Не, няма да го направя!

— Трябва! — извика му Ханка. — Ти си разузнавач, а не сантиментална баба. Не бой се, всичко ще свърши добре. Аз съм била гимнастичка и знам как да падам. Най-много да се поударя малко. А той ще успее да спре, бъди сигурен, шофира отлично… Внимавай, наближаваме завоя, приготви се… Поздрави Прага. И чайките над Вълтава. Кажи им, че тук, далеч от тях, има едно нещастно момиче, което страшно много тъгува за тях…!

Тя го целуна бързо и плахо по бузата и извика:

— Сега!

Храдец не можа да разбере дали наистина я бе бутнал с лакът, или тя сама се бе хвърлила. Разбра само, че я беше загубил, че безвъзвратно му бе изчезнала нейде на паважа зад колата. Изстена:

— Господи, Ханка…

Но продължи да кара според нейното желание. Пък и не можеше да постъпи по друг начин — една от преследващите го коли — другата бе спряла господ знае къде — отново го беше настигнала. Тя летеше след него по уличките край Шпрее, стремейки се да го блъсне и да го изхвърли от пътното платно. Обаче Храдец действително шофираше отлично. Майсторски се изплъзваше от колата на Хакловата банда, правеше зигзаги, препречваше пътя й, съкращаваше завоите, обръщаше се в страничните улички неочаквано в обратна посока на движението.

Изглеждаше, че вече щеше успее да им се изплъзне, когато Фанта, който шофираше другата кола, неочаквано отвори прозорчето, прицели се и когато го задминаваше, изстреля серия патрони.

Успя да улучи!

Задното стъкло на мерцедеса се пръсна на всички страни…

12

Бързият влак, пристигащ от Берлин, спря на гара Прага-Стржед. Там на перона Калина, Бартик и Бланка Земанова вече чакаха да посрещнат своите хора и напрегнато търсеха да ги зърнат сред безучастния, анонимен поток от пътници.

Изведнъж те забелязаха Земан.

Той слезе от вагон-ресторанта с куфарчето си, усмихна им се и се запъти към тях. Някакъв елегантен мъж на години с модно карирано сако извика след него с лека завист:

— Провървя ви на вас, господин Земан, имате си посрещачи… А пък аз съм като вечно самотния Ахасфер… Хайде довиждане… а в бъдеще ще си организираме едно истинско разпиване, което не успяхме този път!

Земан потвърди, като се смееше:

— Разчитайте на мен, господин Салаба, ще направим разпиването!

Щастлив, той прегърна и целуна Бланка, а сетне се ръкува с Калина и Бартик. Бартик виновно го попита:

— Как мина е Берлин, Хонзик?

— Нормално — отвърна Земан, — но във всеки случай не ми остана време да скучая!

— А къде е Храдец?

Земан се обърна и им го посочи:

— Ето го!

И действително Храдец с малко закъснение слизаше от вагон-ресторанта. Беше се забавил там в разговор с очарователната сервитьорка и сега продължително се сбогуваше с нея. Калина бързо тръгна към него, за да го посрещне. Развълнувано го попита:

— Е, какво? Как се чувствуваше в големия западен свят, скитнико?

Храдец с лек хумор се съгласи:

— Чудесно, другарю началник!

Калина облекчено се пошегува:

— И какво си донесе оттам?

Храдец моментално стана сериозен:

— Аз ли? Голия живот! И това ми стига!

Той му подаде чантата си:

— А на вас ви донесох това! Рапортувам, че задачата е изпълнена!

По-късно всички те — Калина, майор Житни, Ирка Храдец и Земан — се събраха в кабинета на Калина и напрегнато следяха на екрана прожекцията на диапозитивите, които Брониевски бе успял да преснима в апартамента на Хакл. Калина замислено рече:

— Значи това представлява тяхната операция Уайт лайнс!

— Или още Лиоте — добави Житни, — както я наричат американците!

— Обърнете внимание на последното име в списъка — отбеляза Земан, — Иво Холан, редактор. И на забележката, направена с молив до името му — да се снабдим с кадровата му характеристика и с информация за неговите увлечения, слабости и недостатъци в характера. И накрая думичката пари — с удивителна! Аз обаче очаквах там да има още едно име!

— Чие? — попита го Храдец.

— На доктор Салаба.

— Не, той е само един обикновен чешки дърдорко — възрази Храдец. — По-скоро е случай за теб, Хонза, отколкото за мен… — После се обърна с известно разочарование към Калина. — Не мога да проумея всичко това, другарю началник. Очаквах каквото и да е друго — някакъв заговор, голяма диверсионна акция, а това са само имената на представителите на нашата интелигенция — журналисти, писатели, търговски представители, обществени служители, учени… Какви намерения имат по отношение на тях?

— Просто искат да вкарат един троянски кон в републиката ни — отвърна Житни.

Калина се замисли, а после рече, претегляйки всяка своя дума:

— Навярно много неща все още не са ни съвсем ясни, Ирка… Но много скоро, след като вече имаме поне това, ще ги разберем… в никой случай не бива да го подценяваме, още повече, като се има предвид колко много ни е коствало…

А Храдец каза със странен блясък и очите:

— А на мен още повече, отколкото мислите!

В действителност неговата загуба беше много по-страшна, отколкото можеше сега да предположи.

Ханка Бизова умираше в берлинския апартамент на Хакл. Когато през онази утрин бе скочила върху паважа на улицата, тя бе разчитала на шофьорското майсторство на Хакл, но не бе предвидила неговото майсторство да пие. Мозъкът на Хакл, размътен от постоянните дози алкохол, с които всеки ден, още от сутринта се наливаше, бе реагирал с една стотна от секундата по-късно, отколкото беше необходимо. Щом като видя пред себе си проснатото тяло на Ханка, Хакл ужасно се изплаши, натисна с всичка сила педала на спирачката и извъртя волана. Колата със стенещо буксуване затанцува по улицата, колелата й се заравяха в паважа, моторът хъркаше, задавяше се и се душеше от яростното желание на Хакл да спре — докато я удари! Той изскочи като обезумял от колата, падна на колене пред Ханка, трескаво взе да измъква изпод калниците нейното нежно, сладко тяло, което само той смееше да докосва, а сега така грубо бе ударил, и отчаяно зарида:

— Ханичка, господи, Ханичка…

Сякаш светът се бе срутил над него, изведнъж всичко му стана безразлично, престана да се интересува от Храдец, от своята мисия, от операцията Уайт лайнс, остана само той и тя — неговата последна, предстарчески отчаяна любов, която не биваше да загуби.

Ала Ханка неочаквано отвори очи, усмихна му се и прошепна:

— Няма нищо, Арни… Няма нищо…

И бавно, уморено почна да се надига от паважа. Хакл се почувствува щастлив, помисли си, че като по някакво чудо Ханка ще се отърве от страшното падане и прегазване само с няколко кървящи наранявания и драскотини. Дори тя отказа да я заведе на лекар. Седна до него в колата, като все повтаряше машинално, с някаква странна умора:

— Няма нищо, Арни… Няма нищо… Откарай ме вкъщи. Ще се измия, ще се превържа, ще си легна… а ти ще седнеш до мен и ще ме милваш… Няма нищо, Арни… Необходимо ми е само да се наспя… Няма нищо…

Той я откара вкъщи и направи всичко, както тя желаеше. Ханка спа дълго и спокойно. Когато най-сетне се пробуди и със слаба, хриптяща въздишка отвори очи, погледът й беше някак странен, сякаш от другия свят. През целия следобед Хакл не бе допуснал при себе си нито Фанта, нито Бьом, за да не слуша циничните им забележки по повод връзката между Ханка и Храдец, той просто бе изтрил този епизод от живота си, Храдец не съществуваше, както и сбиването и преследването му, все едно, че това беше само една странна фикция, измама, трескаво бълнуване. Обаче сега, когато видя очите й, започна да вика и да моли хората край него за помощ. Те се разтичаха за лекар, повикаха линейка. Ала вече беше късно. Ханка имаше пукнат череп и кръвоизлив в мозъка, без да знае това, така че вече само тихичко, с безкрайна умора, внезапно остаряла и помъдряла, прошепна:

— Аз вероятно… ще те напусна, Арни… Сбогом…

И наистина тя си отиде, изплъзна се лекичко, без вайкане, през тясната пролука на открехнатата черна врата, отделяща живота от смъртта.

През това време долу в бара под възхитения рев на чичковците с бирени коремчета, американските войници в отпуск, дългокосите хипита и сутеньорите от берлинския подземен свят излизаха на подиума танцьорките с раирани черно-бели вечерни тоалети. Начело вървеше Заза Брониевска, която отдалече изглеждаше горда и красива, а отблизо странно посърнала и опустошена, носеше се по тясната пътечка като по корабен мостик над разбушувалото се море от мъжки страсти, летеше като птица над гората от жадни ръце и с презрителна усмивка започна да им хвърля частите от своя тоалет.

При това, съпровождана от оркестъра, тя пееше големия хит на тазгодишния пролетен сезон в Берлин.

— Бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът, и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

които с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

И сега това звучеше като панихида за храбрата смърт на Ханка и Збишек!

Клоуни
1967 г.

1

Това подземно помещение имаше очарованието на стара Прага, ухаеше на поезия и вино, което от години се пиеше в него — и сега, в червения полумрак преди представлението, когато каменните му стени и начупените готически сводове се осветяваха само от малките лампи върху масичките и от лъча на прожектора, забоден като стрела в импровизираната средновековна сцена от грубо дърво, човек можеше да си представи дори, че сред пъстрата публика от стари и млади зрители се намират и Микулаш Дачицки^[36], Голем на Майринк^[37], Кафка, Пътникът на Аполинер^[38] или Карел Хавличек^[39].

Ала на сцената, в пъстрия трептящ конус светлина, бе застанал съвсем съвременен поет млад човек с джинси, спортно яке и риза с отворена яка, който страстно отправяше към притихналата аудитория изреченията на своето уводно слово:

— … поетът, разбира се, има право на бунт! Винаги има право да се разбунтува срещу условностите, мракобесието, потискането на свободата и моралния гнет.

И Вийон е бил един от тези бунтовници. Както казва за него Сент Бьов, той е като пръстен, който блести в далечината, въпреки че има ръжда. Няма сега да анализираме дума по дума и буква по буква какъв е бил като човек и като автор; приемаме го като сложна личност, последен представител, с който завършва цяла генерация забравени сатирици, техен най-значителен наследник и същевременно вожд на новото поколение.

Да — и ние, младите чешки поети, се присъединяваме към младото поколение на Вийон. И ние заедно с него днес призоваваме: Долу поповете, полицаите, цензорите, филистерите, менторите и мракобесниците в културата.

Да живее свободата на изкуството!

 

 

Това надминаваше всички очаквания на публиката. Тя беше дошла на тази Вечер на поезията на Вийон, за да изживее едно културно събитие, да се наслади на едно от онези екстравагантни, наситени с искрящ сарказъм и интелект представления, които вече бяха станали традиция в „Конюшнята“, очакваше с любопитство и уводното слово на поета Павел Данеш, познат като безстрашен ексхибиционист, втурващ се през глава във всеки литературен спор, публичен дебат или провокация — ако това му носеше успех, — ала сега за първи път бе прозвучала на обществено място прокламация за бунт срещу държавната политика в областта на културата.

В залата избухнаха възторжени, одобрителни аплодисменти.

Павел Данеш явно беше доволен. Бе успял да увлече, да убеди публиката, затова знаеше, че повече би му подхождало да прояви скромност. Точно сега беше моментът да се оттегли. Бързо махна с ръка, за да накара аплодисментите да стихнат и да може да добави:

— А сега мога да ви пожелая само приятно слушане на баладите, лиричните стихотворения, ироничните обвинения и присмехулните епитафии на Вийон. Давам думата на… Франсоа Вийон!

Конусообразната светлина на прожектора се плъзна към другия край на декорите, за да открие там седналия върху едно дървено стълбище актьор със средновековен бакалавърски костюм и да даде възможност на Павел Данеш да изчезне в анонимната тъмнина.

Актьорът на стълбите бързо стана, като истински парижки безделник запристъпва в любовна игра с трите танцьорки, които последователно изплуваха от тъмнината, и започна да рецитира:

— Някой с индулгенции ограбва

куп пари от грешниците клети;

на втори пък барбут му трябва;

може да е сръчен майстор трети

във подправянето на монети;

всичко туй какво ще промени?

Где са сумите, в печалба взети?

Харчат се за вино и жени.^[40]

Сетне скочи от подиума и следван от кръстосаните лъчи на прожекторите, започна да се разхожда между масите, да се навежда над зрителите и с комедиантска разпуснатост да им отправя своите стихове и иронични обвинения право в лицето:

— Може ловко да измисляш рими,

лютня може да държиш умело,

с хитрости, шеги неизброими

може да вървиш от село в село,

на берлан и глик^[41] да лъжеш смело,

кегли да събаряш — погледни:

резултатите от всяко дело

харчат се за вино и жени.

Той стигна до масичката в ъгъла, край която се свиваха със своите малки чашки вино, което навярно пиеха за първи път в живота си, две новоизлюпени пилета, момче и момиче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Явно се чувствуваха много неприятно, че прожекторът ги бе открил от тъмнината, срамуваха се и не знаеха къде да дянат ръцете и погледите си.

Артистът видя смущението им и затова с още по-голямо удоволствие им подхвърли:

— Чакай, може би решил си вече

за пороци да не губиш време?

Е, добре, ори, коси, човече,

и засявай нивите със семе…

И отмина, следван от светлината, към друга маса.

Бяха му благодарни, че се беше задържал при тях само няколко секунди и можеха отново да се скрият в милосърдния полумрак, в който гласът на артиста вече звучеше по-безпристрастно и отдалечено:

— … щом неук си, дявол да го вземе!

Що ти са стада, коноп, храни,

щом парите (сигурно съвсем е)

харчат се за вино и жени?

Сега, когато отново бяха сами на масата, момчето се възхити:

— Чудесен е, нали? Аз съм страшно благодарен на Павел, че ни покани да дойдем тук. Почакай само да чуеш как пее Ева!

Ала момичето не споделяше възторга му, то реагира съвсем различно, като неочаквано го попита:

— Слушай, колко стана?

Момчето очевидно се изплаши, изглежда, средствата, с които разполагаше като ученик, бяха нищожни и то непрекъснато се мъчеше да отгатне колко ли може да струват техните две чашки вино в това изискано заведение и дали накрая няма да се посрами пред момичето, което бе довело тук. Неволно посегна към портфейла в горния джоб на сакото си, за да се увери, че е там, и попита:

— Кое?

— Часът.

Въздъхна облекчено:

— Само осем и десет. Защо се тревожиш непрекъснато?

И тогава тя му призна:

— Защото баща ми ще ме пребие, ако узнае, че съм тук. Вкъщи казах, че отиваме да изнесем рецитал в… дома на пенсионера.

Барчето в онази винарна на поезията беше приятно живописно кътче, отделено от главното помещение, в което сега актьорът Водваржка се представяше в ролята на Вийон, с полупрозрачна завеса от мъниста.

Там, върху високите барови столчета, бяха седнали само двама клиенти — Дагмар Неблехова, малко екстравагантна с модния си костюм в стил сецесион и блед грим, и поетът Павел Данеш.

Те пиеха коняк в тумбести чашки, които им доливаше елегантният барман с прошарени коси, а същевременно и управител, и душата на заведението Роберт Сханел. Той наля чашка коняк и на себе си, чукна се с Данеш и рече:

— Бяхте чудесен, Маестро. Потресаващ!

Неблехова се усмихна и вдигна палец:

— First class!^[42] Просто отличен!

Данеш отдавна бе загубил ентусиазма си от своето уводно слово и въпреки че тази похвала му подействува добре, запази унилото и трагично изражение на лицето си. С натежал език той попита:

— Не се ли познаваше?

— Кое?

— Това, че бях пил целия следобед преди представлението.

Неблехова живо го увери:

— Не, Павел, напротив — в изказването ти имаше атмосфера, стил. Но защо всъщност си пил? Какво става с теб?

Той призна с трагичен патос:

— Изгониха ме.

Но Неблехова не прие това толкова трагично, развеселено се разсмя и попита:

— Пак ли?

Ала на Данеш не му беше до смях. Той гаврътна коняка от чашката си и рече драматично:

— Но този път окончателно. Не можа да понесе мисълта, че ти си по-хитра от нея… Цяла нощ, стоях под прозореца й… Свирках, виках, молих я, но тя не реагира, не се смили над мен и не ми отвори… Между нас всичко свърши. Окончателно…

Неблехова делово му възрази:

— Глупости. Няколко пъти вече свършвахте. А после пак започвахте отначало.

— Не. Този път не. Да знаеш как я мразя, Даша… И същевременно не мога да живея без нея… Свикнал съм с нейните парфюми, настроения, истерии, наркотици… Тя ме обсеби. А сега, когато вече съм на дъното и не мога да напиша нито ред без нея… тя просто ме изрита на улицата. Какво да правя сега, кажи ми?… Какво ми остава?… Единствено това!

Той извади от джоба си един броунинг и го постави пред себе си до чашката с коняк върху тезгяха на бара.

— Да се самоубия… Да убия нея… Или пък нас двамата? Може би това е най-доброто, нали?

Сханел и Неблехова се вцепениха. Неблехова трябваше да пийне коняк, за да може да си възвърне самообладанието и да рече:

— Не прави глупости! Прибери пистолета! Кой ти го даде? Ферда ли?

А Сханел ужасено попита:

— Имате ли поне разрешително да носите оръжие, човече?

Данеш патетично се разсмя:

— За какво ми е? Има неща, граници и реки, за които не е необходимо разрешително. Само една монета под езика. За Харон^[43].

— Стига си дрънкал глупости, моля те, и прибери пистолета. Не обичам такива работи. Нямат никакъв смисъл.

— А кое има смисъл?

— Престани да ни разиграваш комедии, а действувай!

— Как?

— Иди при нея в гардеробната. Поискай й прошка.

— Ще ме изгони.

— Не се оставяй да те изгони. Трябва да я убедиш, ти умееш да правиш това. Преди малко успя да убедиш двеста души, защо сега да не можеш да се справили с една жена. Тя винаги е нервна преди представление и ще поиска колкото може по-бързо да се избави от теб. Поискай й ключа от апартамента и тя ще ти го даде.

— А после?

— Когато се върне вкъщи след представлението, ще бъде изморена и изтощена, и какво мислиш ще направи, като те види в леглото си? Ще си легне при теб.

Възхитен от нейната изтънчена женска логика, Данеш я целуна. Благодарно прошепна в ухото й:

— Умна си!

Тя направи гримаса, не й беше необходима неговата оценка, познаваше се.

— Хайде, тръгвай!

Сханел се намеси в разговора им:

— Обаче остави това нещо тук!

Той понечи да вземе броунинга. Ала Данеш беше по-бърз, вдигна оръжието, насочи дулото към лицето си и постави пръст на спусъка.

— Напротив. Точно това сега ми е най-необходимо, шефе.

Той натисна спусъка и те се изплашиха. Обаче в края на дулото изскочи само едно пламъче. Оказа се, че това е запалка. Данеш спокойно си запали с нея цигарата, която измъкна от чантата на Даша Неблехова. Каза й:

— Плати ми коняка. Нямам нито грош.

И тръгна.

Неблехова весело подхвърли след него:

— Негодяй!

 

 

Изпълнителката на шансони Ева Моулисова действително беше нервна.

Тя седеше пред огледалото в съблекалнята на артистите, облечена в средновековен костюм на леконравна французойка, с дълбоки дърпания пушеше силна цигара „Филип Морис“, довършваше грима, теглейки линия под очите си, и безмълвно мърдаше устни, повтаряйки си трескаво текста на песните.

С примирена, малко отчаяна носталгия тя се наблюдаваше в огледалото.

Не, отдавна вече не беше млада, отдавна вече лицето й бе почнало да посърва и вехне, бяха се появили първите бръчки край устата, в гърдите беше по-скоро слаба и хлътнала, отколкото стройна, а в ханша по женски наедряла — просто беше само една отломка от някогашната ослепителна красавица, на която беше достатъчно само да се усмихне и чувствено да залюлее дългите си бедра, за да накара зрителите да затаят дъх и да вперят погледи в нея като омагьосани.

Сега трябваше да ги завладее вътрешно чрез дълбочината и опита на своето изкуство и със силата на душата си да ги убеди, че нейното тяло е все още красиво.

Знаеше това — и то я правеше по-нервна.

Когато забеляза в огледалото, че той стои зад нея, опрял се на рамката на вратата на съблекалнята, и се усмихва, тя рязко се извърна и извика почти в истерия:

— Кой ти разреши да дойдеш тук? Какво искаш от мен? Пари ли? Няма да ти дам. Достатъчно краде от мен. И фенметразин^[44] нямам — едва ще ми стигне за днес. Какво искаш тогава?

— Нищо! Теб!

Неговото нахалство я вбеси:

— Изчезвай! Изчезвай веднага, въшльо!

Той театрално падна на колене пред нея:

— Така не можем да се разделим: Прости ми, Ева…

Тя успя да се овладее, престана да крещи, но ръката й с цигарата продължаваше да трепери:

— Казвам ти, изчезвай… Трябва да се съсредоточа, след малко излизам на сцената… Между нас вече всичко е свършено… Изчезвай… Finita la commedia…^[45]

Тя се извърна пак към огледалото и по-скоро се престори, отколкото действително продължи да се занимава с грима си. Ала той не стана, продължи да коленичи в краката й и дори се осмели нежно да я помилва по бедрото.

— Цяла нощ прекарах под прозореца ти, Ева…

Но тя не се трогна. Без да прояви съчувствие, хладно отстрани ръката му и рече:

— Знам. И какво от това?

Той се изправи, сякаш го бе ударила:

— Ти си знаела? Значи си знаела това?… — от обида той почна да заеква. — И навярно си ме гледала?… Зад пердето… Злорадо… Подло… Ти си видяла колко съм отчаян… как те моля… как страдам като животно… и въпреки това не ми отвори?

Тя не повярва на страдалческия му тон, познаваше го. Присмя му се:

— Палячо! Комедиант!

Ала той не искаше да се предаде, отново падна в краката й и положи главата си на скута й:

— Забрави ли колко щастлива беше с мен? Нима забрави как ми казваше: mon cheri, mon petit…^[46] как първия път ме изкъпа целия… сама… и как ме галеше тогава?

Тя за малко да го погали по главата, толкова силни бяха спомените, които целеше да предизвика в нея със своя тих, умоляващ глас. Но в последния момент успя да се овладее и конвулсивно стисна с ръка огледалото.

— Най-вече не съм забравила как ми се отблагодари после за това… Не съм забравила разбитите ключалки на чекмеджетата, откраднатите пари и спестовни книжки, с които сетне черпеше приятелите си в клубовете и кръчмите… Не съм забравила пръстена от майка ми, който продаде, както и магнетофона, транзистора и коженото ми палто…

Той не искаше да се оправдава, пък и не можеше, само обидено рече:

— Ще ти върна всичко!

Ева Моулисова горчиво се усмихна:

— Кога?

— Когато излезе книгата ми!

Тя истерично се разсмя, изпита желание още повече да го унижи и оскърби:

— Ти? И книга? Ти никога в живота си няма да напишеш нищо… Ти знаеш само да дрънкаш и да дрънкаш… Да баламосваш хората и себе си с големи думи за изкуството… Да се представяш за гениален нехранимайко… А си само един обикновен пияница, безделник и лентяй… Искаш да играеш ролята на Вийон, обаче ти не си пръстен, а ръжда и само знаеш да крадеш пръстени!

Изненадан от нейните страстни обвинения, той само промълви:

— Ева… Моля те…

След като изля лавата на огорчението си, тя уморено го попита:

— Какво искаш още?

От репродуктора над вратата се разнесе приглушеният глас на инспициента: — Госпожа Моулисова, госпожа Моулисова, госпожа Моулисова на сцената.

Тя бързо стана. Обаче Данеш хвана ръката й, не искаше да я пусне, помоли я:

— Ключът!

Моулисова искаше колкото може по-бързо да се избави от него, за да излезе на сцената, където вече я очакваха:

— За какво ти е?

Данеш се хвана за този въпрос отново обнадежден:

— Цяла нощ не съм спал… Трябва да се приведа в приличен вид… Да се изкъпя… Да се измия… Да се обръсна… И да се наспя!

Обаче не трябваше да казва това, последната дума накара Ева отново да се разяри. Извика пронизително:

— В моето легло ли? И пак с онази груба, похотлива жена? Никога!

Тя се изтръгна от ръцете му, излетя от съблекалнята и затръшна вратата след себе си.

Павел Данеш бавно стана, отпусна се върху нейното кресло пред огледалото и лудешки, истерично започна да се смее сам на себе си.

 

 

Малкият джазов оркестър на сцената подхвана в модерен ритъм парафразата на средновековна френска мелодия.

Ева Моулисова излезе пред публиката и изведнъж се преобрази. Независима, самоуверена — а в светлините на прожекторите и красива. Всяко нейно движение, усмивка и жест си имаха — своето очарование, можеше да се усети личността й.

Тя започна да кръжи около трите танцьорки, обръщаше се с песента си към тях и със силата и очарованието на опитна жена им се присмиваше:

— Чуй, хубава ръкавичарко,

добра поука ти се дава;

и ти ме чуй, Бланш, обущарко,

в посока дясна или лява

ще трябва всяка да решава;

не може все така да продължи,

че старостта без курс остава

като пара, която не важи.^[47]

Иззад кулисите се измъкна Данеш, със злобна, язвителна усмивка и ръце в джобовете се опря на стената до подиума и присмехулно загледа Ева Моулисова. Лидушка го забеляза и шепнешком попита кавалера си:

— Той с нея ли живее?

— Да! Отдавна!

— Всъщност ти откъде го познаваш, Петре?

— Кого?

— Павел Данеш?

— Всички го познават.

— Но ти се познаваш лично с него, нали?

— Срещаме се. Ние сме неколцина. Каза, че ще направи от нас своя поетична школа. Група. Точно сега обмисляме манифеста, разбираш ли… Идейната концепция на групата…

Павел Данеш забеляза тези двама млади посетители на вечерта, посветена на поезията на Вийон, кимна им и тръгна към тях, олюлявайки се между масите. Междувременно Ева Моулисова на сцената завършваше шансона си с посланието:

— Моми, животът не престава,

помнете туй, което ми тежи —

не съм за обич и забава,

като пара, която не важи.

След, като свърши песента и танца си, тя се поклони на възхитената аудитория. Избухнаха бурни аплодисменти.

Павел Данеш залитна към масичката на Петр и Лидушка, без да иска разрешение, тежко се строполи на стола до тях и изкриви лицето си в гримаса, когато видя развълнуваните им очи, в които се четеше искрено, младежко възхищение. Иронично ги попита:

— Харесва ли ви?

Петр възкликна:

— Много, тя е чудесна!

Обаче Данеш злобно и мрачно рече:

— А на мене не!

Петр се смути, престана да ръкопляска:

— Как така?

— До гуша ми е дошла. Всичко в нея е само поза. Преструва се. Навсякъде се преструва — и в живота. Не забелязахте ли това?

Той самоуверено взе чашата на Петр и я изпи:

— Какво пиете, младежи…? Пу!… Не можеш ли да поръчаш нещо по-добро на дамата?

И за голям ужас на Петр поръча:

— Келнер, три коняка!

На сцената Моулисова започна следващия си шансон по текст на Вийон:

— Отхвърлих всеки хубавец —

разбирам днес, че съм сгрешила —

заради онзи млад хитрец,

към който бях безкрайно мила;

обичах го с огромна сила,

а той не криеше дори,

че друга страст го е пленила —

да пипне моите пари.^[48]

Кършеше снага и прокарваше чувствено ръце по гърдите и ханша си, сякаш отново изживяваше ласките на въображаемия любим при този самоиронизиращ спомен, движенията й бяха съвършени и завладяващи — връх в изкуството на опитна професионалистка — и тя добре съзнаваше това.

— … Търпях, и то с усмивка блага,

ритници, удари безчет;

целунеше ли ме, веднага

с проклетника, от страст обзет,

забравих жребия си клет,

от ласки и любов пияна.

На други давам днес съвет —

за мен позор и грях остана.

Свърши песента си. Отново бурни аплодисменти. Да, все още умееше. Можеше да внуши на публиката, каквото пожелае, да си играе с нея като котка с мишка. В този момент се чувствуваше щастлива.

Само Данеш не ръкопляскаше, наливаше се с коняка, който междувременно келнерът бе донесъл, и пиянски се присмиваше:

— Отлично, мадам. Но това не е всичко, нали? Защо не пеете по-нататък? Продължавайте!

И започна пресипнало да рецитира, засега само на Петр и Лидушка:

— И ето, че откак умря,

година трийсета минава,

отмина възрастта добра,

не съм, каквато бях тогава,

и огледалото ми дава

жестоки поводи за срам:

превита, суха съм — такава,

че сдържам своя гняв едвам.

Той постепенно повишаваше глас и последните стихове почти изкрещя. Няколко души раздразнено се обърнаха да го изгледат и възмутено изшъткаха: Шт! Лидушка, която страшно се засрами, че бе привлякъл вниманието към тяхната маса, го помоли:

— Мълчете. Не викайте. Смущавате представлението.

Обаче Данеш стана от тяхната маса и залитайки, се запровира в полумрака между масите към подиума, като същевременно ненавистно крещеше към Моулисова на сцената:

— Със всяка хубава жена

така е то от памтивека —

ще има свити рамена

и гръд отпусната и мека,

към старост ще върви полека;

къде е прежният ми чар —

краката ми са два дирека,

бедрата ми са от сухар.

Моулисова стоеше неподвижно на сцената, бледа като стена. Сетне се втурна към тъмната зала, навярно за да му издере очите, да го натупа, да го убие. Знаеше, че я беше провалил, и изведнъж всичко й стана безразлично — публиката, срамът от хората, скандалът.

Тя изкрещя:

— Простак! Грубиян! Нахалник!

В този момент прозвуча изстрел.

В залата настъпи тишина. Моулисова пристъпи заднишком и се върна изумена в конусообразната светлина на сцената, като придържаше с ръка гърдите си, а когато ръката й се свлече надолу — цялата бе обляна с кръв.

Едва тогава всички в залата се разпищяха от ужас.

2

На началника на пражкия криминален отдел майор Земан през този ден действително му се беше насъбрало много. Той уморено потърка очи и се зае да прибира купчината протоколи и изписани хартии в бюрото и сейфа си. Къде останаха онези времена, когато като обикновен криминалист бе длъжен да отговаря само за себе си и за своя случай и по цял ден можеше да бъде на терена. Сега по-голямата част от времето си прекарваше в кабинета, ядосваше се с подчинените си, провеждаше безкрайни съвещания, събрания и активи, проучваше куп нареждания, заповеди, обявления и постановления, четеше и връщаше зле съставени протоколи за разпит — но с истинска криминалистическа работа рядко се занимаваше. По-скоро съветваше и помагаше на подчинените си, ползувайки стария си опит на криминалист, отколкото сам разследваше и издирваше — и това му досаждаше. Всеки ден вземаше решение, че просто ще затвори кабинета си и ще се заеме с някое по-голямо престъпление, но накрая се получаваше все същото. Пак един пропаднал, прекаран в канцеларщина ден, навъсено си помисли той, бавно, но сигурно се превръщам в „милиционерски началник“, сигурно скоро ще пусна бирено коремче, ще си поставя аквариум с рибки в кабинета, а в десет часа ще пращам някого да ми донесе закуска — и това ще бъда краят.

В този момент в кабинета му влезе неговият помощник старши лейтенант Стейскал и прекъсна носталгичното му настроение през тази вечер:

— Голяма неприятност се е случила в нашия район, другарю началник!

Земан не се развълнува твърде, беше свикнал с неприятностите в тяхната професия. Той продължи да подрежда нещата си и без голям интерес попита:

— Каква?

— Атентат срещу една певица.

— Чудесно, такъв случай още не сме имали. Къде е станало?

— В „Конюшнята“ — онази винарна на поезията.

— Убита ли е?

— Не, не е убита. Само е ранена, по-скоро леко, но е в състояние на шок. Откараха я в болницата „Франтишек“.

— А престъпникът?

Стейскал засия от радост, че именно той може да му съобщи за този „Erfolg“^[49], както казваха детективите.

— Заловихме го, представи си. Той е съвсем… така… пиян. Задържахме го в килията за предварителен арест.

Земан прие това дело с делово задоволство като нещо естествено.

— Чудесно. А свидетели? Осигурихте ли?

— Цяла тълпа. Чакат отвън в коридора.

— Добре. Тогава направете предварителен разпит, вземете личните им данни, номерата на паспортите и адресите, а от утре ще започнем да ги викаме при нас.

Стейскал се стъписа и учудено го попита:

— А ти?

Земан заключи бюрото и взе чантата си:

— Аз ли? Нищо. Ще си ида вкъщи да спя.

Той си сложи шапката на главата и започна да си облича палтото.

Тогава Стейскал деликатно, но многозначително рече:

— Обаче сред свидетелите, Хонза… е и твоята дъщеря.

Земан го изгледа с ококорени очи.

— Какво?

После тръшна чантата си върху бюрото и се втурна към коридора.

 

 

Той излезе на тесния, строг коридор, наричан от пражкия престъпен свят „коридор на въздишките“ или още „коридор на мъчителното очакване“, като разярена пума.

Тези, които мълчаливо, с унило безпокойство чакаха там безкрайно дълги минути, седнали върху дългата пейка, го погледнаха обнадеждени.

Това беше една много пъстра компания.

Върху пейката седеше някакво възрастно конте с елегантно карирано сако според модата от крайните квартали, барманът и същевременно управител на винарната Сханел с виолетов смокинг, нощната пеперуда тип „вамп“ редакторката Даша Неблехова, артистът Ян Водваржка все още с костюма и грима на Вийон, преметнал балтон на раменете си, и две изплашени зайчета — Петр и Лидушка.

Щом го видя, Лидушка разбра, че се е случило най-лошото, което отдавна бе предчувствала — баща й беше на служба.

Тя стана и безпомощно, умоляващо изхлипа:

— Татко!

Изведнъж гневът му се изпари, домъчня му, че вижда това нежно създание, на което доскоро четеше приказки, сред тези хора. Лидушка бе голямата му любов. Той се вкопчи в нея, когато преди години агентът убиец застреля жена му, след онзи голям удар именно тя бе поддържала интереса му към живота, беше се превърнала в негова надежда и смисъл на всичко, което вършеше и заради което живееше. Бяха си изградили собствен свят. Заедно летяха в балон над въображаемата страна на приключенията, заедно ходеха на лов за тигри, слонове и най-прекрасните пъстри пеперуди, които можеха да се срещнат в джунглата през техните самотни вечери и нощи. И макар и Земан да се ожени повторно за своята първа любов Бланка Мутлова, Лидушка си остана в центъра на вниманието му, тя беше човечето, което заслужаваше неговата най-голяма нежност и внимание и което всяка вечер, щом се върнеше вкъщи, галено вземаше на скута си.

А сега тя беше тук.

Трябваше да положи усилие, за да се овладее и да може строго, но все пак с пресипнал и стегнат от мъка глас, да рече:

— Марш вкъщи. Там ще се разправям с теб.

Обаче Лидушка отново изхлипа умоляващо:

— А Петр?

Учуди се, че тя не изчезна бързо и не се възползува от възможността да се спаси от досега на баща си, след като той така великодушно, макар и отчасти, й бе простил. Рязко попита:

— Кой?

Петр се изправи и изпълнен с младежко смущение, застана до Лидушка. Земан кисело се усмихна:

— Този ли?

И се опита да бъде ироничен:

— Той от дома на пенсионера ли е?

Петр храбро, с момчешко упорство отвърна:

— Моля ви се, ние заедно… ходим…

На Земан му секна дъхът, сетне изрева:

— Каквоооо?

А Петр побърза да поясни тихичко:

— … на училище…

На Земан явно му олекна:

— Тогава изчезвайте и двамата!

И тъй като видя, че Петр искаше да му каже още нещо, може би да се разприказва за тяхното вълнуващо приключение във винарната, което пък Земан, волю-неволю, трябваше да впише в протокол, заканително добави:

— Но по-бързо, докато не съм си променил решението!

Сетне нареди на Лидушка, докато тя излизаше:

— Предай на майка си, че е по-добре да не ме чака днес. Може и тя самата да те напляска предварително.

И без да им отдели повече внимание, той се обърна към останалите свидетели, седнали на пейката:

— Е, господа, какво да ви правя сега?

Първа стана от пейката Дана Неблехова и решително се обърна към Земан:

— Господин комисар…

Тя трескаво зарови в чантата си, извади някаква легитимация оттам и му я показа:

— Аз съм Неблехова от вестник „Лидове новини“. Ето журналистическата ми карта.

Обаче Земан не се впечатли от това, престори се, че не забелязва ръката й с легитимацията и дори не я погледна:

— Е, и какво?

Той забеляза мъжа с карираното сако в края на пейката и развеселено му рече, обръщайки спокойно гръб на журналистката:

— Ферда? Какво правиш тук? Нима и ти на стари години си почнал да се интересуваш от поезия? Представям си тогава как изглежда нашият културен фронт. Как попадна тук?

— Лош късмет, господин майор. Направо лош късмет. Но иначе не знам нищо за този случай, кълна ви се — отвърна му с трагично изражение на лицето Ферда Восатка, известен джебчия от квартал Жижков.

Земан се обърна към милиционера, който беше на служба, и му нареди:

— Този ще приема първи. Но преди това го попретърсете, дали няма у него някакви чужди портмонета, гривни или часовници. С него поне ще свършим по-бързо, сигурно няма нищо общо с опита за убийство. В живота си не е взимал оръжие в ръцете си, страхува се от него като дявол от тамян.

Той понечи да се върне в кабинета си, но Неблехова отново го задържа.

— Господин комисар, аз трябва да бъда първа, много бързам. Трябваше да напиша дописка за случилото се тази вечер и да успея да я публикувам поне в утрешното второ издание.

Артистът Водваржка нервно се присъедини към нея:

— И аз също. Утре сутринта в осем часа имам дублиране. Необходимо ми е малко да поспя, нали?

Ала Земан им отказа:

— Спокойно, господа, спокойно. На всеки ще дойде ред. Но разберете, че старите клиенти винаги имат предимство. Това важи навсякъде. И при вас в редакцията, нали, госпожо редактор? — И пак нареди: — Доведете ми Ферда Восатка!

Когато затръшна вратата след себе си, Неблехова ядно изсъска:

— Нахалник. Грубиян. Няма да му простя това!

 

 

Беше вече късна нощ.

Пред работното бюро на Земан седеше последният свидетел — управителят на винарната на поезията, носеща непоетичното име „Конюшня“, Роберт Сханел. На пишещата машина работеше старши лейтенант Стейскал, който сега през нощта заместваше протоколиста, и до него се бе натрупала доста голяма купчинка протоколи от разпитите — основа на бъдещите следствени дела. Сханел започна да крещи:

— … той е разбойник, другарю майор. Той е най-големият мръсник, когото познавам!

Стейскал се обади от пишещата машина:

— И затова ли го подредихте така? Цялото му лице беше разкървавено, когато го арестувахме.

Сханел уплашено се извърна към него. Този въпрос накара отново да се развърти пред очите му бясната въртележка на събитията през онази невероятна вечер. Веднага след като започна суматохата, предизвикана от изстрела, Павел Данеш побягна към мръсния, вонящ на вино заден двор през отворената врата с решетки на служебния вход. Отвън на улицата вече се чуваше воят на дежурните милиционерски коли. Този пронизителен звук го изпълни с още по-голям страх и той отчаяно взе да търси някаква пролука, за да избяга.

Тогава внезапно зад него се затвори и задната врата с решетки на винарната.

Той ужасено се извърна и видя зад себе си тъмен силует на стройна, атлетична фигура. Разпозна в нея управителя на винарната и тогава престана да се бои. Сханел беше негов стар приятел, на когото беше приятно, че младите хора го приемат в тяхната среда, че все още виждат в него човека на изкуството — който независимо от възрастта си има също като тях чувство за хумор и екстравагантни шеги. Понякога той им даваше да пият на вересия, снабдяваше ги с фенметразин и други по-сериозни наркотици, които им помагаха да отвинтят своята фантазия и поетични видения. Затова Данеш, без да се страхува от него, го помоли:

— Берта… Помогнете ми да се измъкна оттук… По-бързо…

Обаче Сханел мълчаливо взе да се приближава към него, Данеш разбра инстинктивно, че не го очаква нищо добро, и почна да отстъпва назад. Сханел обаче го настигна в ъгъла на дворчето:

— Какво направи, мръснико? Искаш да ме провалиш ли? Ще те убия, ако почнеш да дрънкаш, когато те заловят. Въшльо такъв, негодник, отдавна трябваше да те изхвърля оттук!

Той вдигна ръка и започна да го налага. Хладнокръвно, обмислено, с омраза. Данеш дори не се опита да се защити от дъжда от удари, само леко отдръпваше глава, а после безпомощно се свлече на земята.

Тогава иззад решетката се обадиха гласове:

— Какво става тук?

Сханел изтри ръка с носната си кърпа, овладя се и тръгна да посрещне органите на милицията. Отвори решетката, посочи свитото на купчина Данешово тяло и рече:

— Елате! Ето го! Арестувайте го!

Обаче всичко това сега той премълча пред Земан и Стейскал. Още по-гневно избухна:

— Уважаеми господине, аз изправих това заведение на крака. Аз сам измислих тези поетични вечери, аз ги режисирам и това е последната радост в живота ми, която ми остана от моята бивша професия. Аз черпя от най-доброто, което е съществувало и съществува в чешката култура. И няма да разреша да ми отнемат всичко това заради хулиганската постъпка на някакъв побъркан негодник…

Земан стана бавно и уморено, взе един лист от купчинката протоколи, изписани от Стейскал, и зачете:

— Критичните реплики на Данеш са като бич, с който той преследва всичко, което ни души, погубва и ни прави малки. Идейните концепции на Данеш… са сила, произтичаща от вековните традиции на чешкото мислене… Виждате ли, така се е изказала за него госпожа Неблехова. Тя, като редактор в „Лидове новини“, навярно разбира от тези неща! А пък вие казвате — негодник!

Сханел презрително махна с ръка и с груба откровеност рече:

— Неблехова спи с него. Ева Моулисова го изгони заради нея от дома си. Намерила ги двамата в леглото си. Разберете, че всичко това е мръсотия, свинство!

Земан се прозина:

— Мисля, че е твърде късно сега да се занимаваме с обсъждането на някои интимни страни от чешката култура, господин Сханел. Още веднъж ви питам: Видяхте ли го да стреля?

Сханел изведнъж загуби гневната си самоувереност, смути се:

— Не, това не съм видял… Всъщност аз не съм видял никого… Боричкаха се, беше тъмно, цялата светлина беше насочена към сцената…

Стейскал записа думите му.

Земан извади протокола от пишещата машина и го постави пред Роберт Сханел:

— Добре тогава. Подпишете това и може да си вървите. Ако пак ни потрябвате, ще ви повикаме. Лека нощ.

Когато Сханел излезе, Земан попита Стейскал:

— Това последният свидетел ли беше?

Стейскал кимна:

— Да. Остава само да разпитаме престъпника.

— Ще го оставим за утре. Когато изтрезнее. Ела сега да приберем това.

Те започнаха заедно да подреждат отделните страници на протоколите и да ги прибират в сейфа. Междувременно Земан нареди на Стейскал:

— А утре ще идеш в болницата да разпиташ онази нещастна джазова звезда, която за малко щеше да изгасне тази вечер… Може би поне тя ще ни каже нещо конкретно…

Той се замисли, а сетне се прозина уморено:

— Какъв странен свят, Мирка… Не ти ли се стори, че всички са малко… — той почука с пръст челото си… — така? Само чувства, пози, впечатления, фантазии… и нищо! Благодаря на бога за онзи честен джебчия Ферда Восатка, у когото има поне малко истинска човещина… Всички останали са само позьори. Палячовци!

3

В помещението беше съвсем тихо, само някакъв остър, равномерен и монотонен звук се разнасяше отнякъде. Може би се дължеше на металическото тиктакане на стенния часовник, отброяващ секундите, или пък на отцеждането на капките кръв в колбата на системата.

Ева Моулисова, която лежеше върху болничното легло без пудра и грим, изглеждаше остаряла, сива и посърнала като пеперуда, лишена от златната светлина на фенера, край който кръжи през нощта.

Тя лежеше под системата без перука, така че можеше да се види истинската й коса, която беше увиснала, без блясък и силно прошарена.

Лицето й приличаше повече на маска, отколкото на живо същество — измъчено, неподвижно, със затворени очи, а Мирек Стейскал, който още от сутринта чакаше край леглото й, много ясно си даваше сметка за това.

Най-после той се реши да я заговори:

— Госпожа Моулисова… В състояние ли сте да дадете показания?

Тя бавно отвори очи, в които се четеше безкрайна умора и скръб. Вместо отговор попита с усилие:

— Какво стана с него?

Стейскал я успокои:

— Не се тревожете, арестувахме го. Още снощи. Намира се в предварителния арест при нас.

Ева Моулисова помълча известно време, а после тихичко рече:

— Това е добре!

— Може ли да ми разкажете как се запознахте с него?

Тя отново затвори очи, сякаш животът я бе напуснал, но въпреки това заговори на пресекулки:

— Това стана преди повече от година… Във винарната „При паяка“… В Старе место… Понякога след представление аз се отбивам там… за да си отпочина от хората, усамотена в някое ъгълче… да се успокоя… и да отреагирам преживяванията си през вечерта… Ако се прибера направо вкъщи… не бих могла да заспя… А към полунощ там е почти празно… най-много да срещна някои мои колеги артисти… но те не ме безпокоят… Пием последната си за деня чаша вино… и мълчим…

— Значи тогава преди една година и той е бил там?

— Да, и беше доста пиян… Седна направо на моята маса… дръзко… нахално… Знаете ли, в моята професия аз съм свикнала с възхищението на младите хора… тези момчета с джинси… отдавна вече не представляват интерес за мен… А той в първия момент дори ме отвращаваше… Миришеше на евтини цигари, лошо вино… и пот… Кой знае защо, не го изпъдих веднага… Може би неговата дръзка самоувереност ми се бе сторила забавна… Беше все пак по-различен от другите… Държеше се, сякаш ми оказва благоволение… а не учтиво да се домогва да получи благоволение… и автограф…

Тя леко се усмихна при този спомен.

— Казах му, че би трябвало да се изкъпе… а той ми отвърна, че няма къде… Може би исках да го унижа… и затова на шега му предложих банята си… Той прие… А аз, глупачката, платих и неговата сметка, защото нямаше пари… повиках такси… и заедно отидохме вкъщи. Така започна връзката ни.

— И той остана да живее при вас, така ли?

— Да… Свикнах с него… и бях щастлива с него… Не ме обожаваше като другите, не тичаше след мен като кученце… Непрекъснато ми внушаваше… че всъщност ми оказва чест, като ми разрешава да го… издържам… Това ми се струваше забавно… У него имаше някаква детска игривост и фантазия… никога не скучаехме заедно… Беше ми хубаво, когато се връщам след представление… да знам, че той ме чака вкъщи…

Тя потъна в спомените си. Изведнъж не можа да издържи повече и от затворените й очи взеха да се стичат сълзи по бузите й. Стейскал по-скоро тихичко констатира, отколкото я попита:

— Вие все още го обичате, госпожа Моулисова?

Неговият въпрос я накара да се опомни. Тя се овладя, отвори очи и гневно рече:

— Не… Сега го обичам, да речем, като цигарите, когато сте се решили да се откажете от тях. Все още ви треперят пръстите, когато ги видите… но вече изпитвате отвращение към тях… защото знаете, че са свинщина… и че ви вредят… Разбирате ли ме?

— Заплашвал ли ви е някога?

— Много пъти… че ще се самоубие, ако го изгоня…

— Вместо това обаче снощи той се опита да ви, убие. Каква е причината?

— За някои неща… просто не ми се иска да говоря…

— Тогава още един въпрос, госпожа Моулисова. Можете ли категорично да посочите Павел Данеш като причина за вашето нараняване?

Ева Моулисова помълча известно време, а сетне изрече своята присъда:

— Да!

 

 

Когато старши лейтенант Стейскал излезе от стаята й, видя, че в коридора пред вратата й нетърпеливо очакваха да влязат трима души, съпровождани от лекуващия лекар — редакторката Дагмар Неблехова, някакъв младеж с поло, кадифени панталони и голям букет рози в ръце и възрастен господин с побелели коси, очила със златни рамки и изискана, съвършена елегантност на английски лорд.

Дагмар Неблехова нетърпеливо се втурна към него:

— Как е тя?

Стейскал побърза да се избави от нея:

— Информация за състоянието на болните тук дава само лекарят. А както виждам, той вече го е направил.

Обаче Неблехова не се предаде:

— Искам да кажа, как е психическото й състояние? Ще може ли да разговаря с нас?

Вместо отговор Стейскал я попита за двамата мъже, които я придружаваха:

— Това нейни роднини ли са?

Тя се усмихна, леко възмутена от неговата неосведоменост:

— Не, това са представителят на координационния комитет на съюзите на дейците на културата, професорът по история на литературата Арнощ Холи…

Възрастният господин леко и изискано се поклони.

— … и секретарят на съюза другарят Шанда.

Младежът с нехайно артистичен вид и измачкано поло фамилиарно поздрави:

— Здрасти! Искахме да бъдем първи при Ева, но къде ти, ти се оказа по-пъргав от нас, другарю.

Стейскал, без да обръща внимание на бодрото му другарско държание, строго попита:

— Какво искате да правите там?

— Да утешим Ева. Да й покажем, че дори и в такъв тежък момент не е сама.

Стейскал не можа да сдържи ироничната си забележка:

— Тя наистина много ще ви се зарадва. Особено на вас, госпожа Неблехова. — И гневно се обърна към лекуващия лекар: — Докторе, нали се разбрахме по време на разследването да не пускате никого при госпожа Моулисова!

Професор Холи явно се засегна от направения упрек. Затова вместо лекаря отговори самият той със студен, но не повишен глас, изпълнен с ирония, презрение и засегната гордост:

— Само че господин докторът за разлика от вас, млади човече, е интелигентен човек и знае, че ние не сме кои да е.

Стейскал студено отвърна:

— Тази забрана важи и за университетските професори, господин професоре! — И понечи да си тръгне.

Лудвиг Шанда му препречи пътя:

— Не така, другари, не така… Така не може да се реши въпросът. Той се обърна към професор Холи: — Аз напълно разбирам другаря от милицията, другарю професор.

Стейскал приятно се изненада от това, че му бяха влезли в положението. Обаче Шанда веднага добави:

— Но все пак… той би трябвало да прояви поне малко разбиране и към нас. — Той се обърна към Стейскал и му рече многозначително, сякаш му намекваше, че в този момент е по-осведомен от него: — Ние имаме общи интереси — да ликвидираме тихомълком този скандал, за да не се опетни доброто име на републиката ни.

Стейскал се възмути от неговия тайнствено доверителен тон.

— Ние не сме заинтересовани да ликвидираме каквото и да е, другарю секретар. Нито тихомълком, нито явно. Ние имаме само една цел: да защитаваме доброто име на републиката, като добре съблюдаваме законите й.

Тогава професор Холи отбеляза студено, с презрителното превъзходство на образования човек над примитивно мислещия:

— Тези закони обаче могат да се тълкуват и по-разумно и хуманно, млади човече. Както и целият социализъм отдавна вече би трябвало да почне да се тълкува по-хуманно, най-после да придобие човешки образ, както съответствува на културните традиции на този народ…

Стейскал почувствува как си играят с него, как жонглират с думи и го третират като фигурка на шахматната дъска, как искат да го притиснат в ъгъла и да го поставят в смешно положение. Той започна да ненавижда онзи жизнерадостен партиен дърдорко, какъвто му се явяваше Шанда, както и онзи студен, нравоучително настроен шеф, който искаше да му изтъкне интелектуалното си превъзходство. Беше свикнал хората да го уважават като представител на властта, да отговарят или отричат с известен страх и никога да не се осмеляват да му задават въпроси. Обаче тези двамата явно не се бояха от него, умишлено го пренебрегваха, не се съобразяваха с авторитета му на служебно лице, а по-скоро изглеждаше, че искат да му се присмиват. Затова реши бързо да приключи спора си с тях:

— Не знам какво искате да кажете, господа. Нямам нито време, нито настроение да споря с вас. Довиждане.

И отново понечи да си тръгне.

Ала Лудвиг Шанда значително повиши глас, за да го задържи:

— Искаме да кажем, че не бива да приемате съвсем сериозно това, което в първоначалната си възбуда и афектираност може би ви е наговорила Ева Моулисова.

А Неблехова добави с типично женско презрение:

— Въобще тя винаги си е била малко истерична.

Стейскал се спря изненадан, а Шанда се зае да го обработва с типичната си жизнерадостност:

— Разбирате ли, вие не познавате хората на изкуството, другарю. Те са като децата — непрекъснато си играят на нещо. И най-главното — винаги са с малко повишена температура, с постоянни тридесет и осем и пет десети градуса и със своята трескаво възбудена фантазия все нещо преувеличават, надценяват и са склонни трагично да представят нещата…

Стейскал раздразнено избухна:

— Вие искате да кажете, че…

Обаче Шанда не го остави да се доизкаже:

— Да, ние искаме да кажем, другарю, и би трябвало да го обясните и на началника си, че това, което е извършил вчера, ако въобще го е извършил поетът Павел Данеш, не е нормална постъпка на обикновен нормален човек, а детински преувеличен жест на чувствителна, артистична млада душа и че така трябва да се гледа на нещата.

Стейскал беше шокиран от тяхната логика:

— Вие сте се побъркали! Та нали този човек е стрелял срещу друг човек! С намерение да го убие!

Ала никой не пожела да спори с него.

Само Даша Неблехова, сякаш въобще не бе обърнала внимание на това, което току-що бе казал, въздъхна:

— Горкият Павел, навярно се е почувствувал ужасно, когато тази сутрин се е събудил в ареста при вас.

4

Наистина Павел Данеш не се чувствуваше никак добре, когато отвори очи. Той бавно прекара език по вкоравените си, разкървавени устни и леко изстена, когато докосна с ръка синината под окото си и помръдна наранения си нос. Виеше му се свят. Беше от страшния махмурлук. Бавно седна на нара, без да възприема в първия момент присъствието на Земан, който го бе събудил в килията за предварителен арест и сетне с лека, добродушна ирония го попита:

— Е, маестро, как спахте у нас?

Известно време Данеш продължи да мига тъпо и недоумяващо, а после пресипнало рече:

— Аз до извора стоя, а от жажда умирам… горя като огън, а зъбите ми тракат… Не може ли да получа поне чаша вода? В устата ми е сухо като в пустиня. Сякаш е пълна с пясък.

— Ще получите всичко в моя кабинет. Дори и кафе, ако не ни създавате неприятности. Дойдох да видя дали вече сте в състояние да се явите на разпит.

Данеш се учуди:

— Какъв разпит? Защо? Нима не съм в изтрезвителното?

Земан весело се засмя:

— Не. Намирате се при нас — в криминалния отдел, скъпи. По повод на един изстрел.

Данеш също направи опит да се засмее, но смехът му се превърна в пресипнала тютюнджийска кашлица:

— Ами! Значи снощи съм извършил някакви страхотни лудории, щом като се е наложило някой да стреля по мен…

— Не някои. Вие сте стреляли!

Данеш се изуми:

— Аз ли? И с какво оръжие, моля ви се? Как съм могъл да го направя?… Но навярно е истина, след като вие ми го казвате… Извинете ме, но аз съвсем нищо не си спомням какво съм правил снощи… В главата си имам бяло петно… В доста голяма неприятност съм се забъркал, нали? И по какво всъщност съм стрелял? По уличните фенери ли? Колко от тях съм успял да счупя?

— Стреляли сте по певицата Ева Моулисова. И доста сериозно сте я наранили.

Данеш го загледа слисано, с пиянско недоумение, а сетне ужасено попита:

— Какво?

Земан нареди на дежурния милиционер:

— Отведете го да се измие и избръсне, погрижете се за драскотините по лицето му, а после го доведете в кабинета ми!

Охраната изведе Данеш. Земан тръгна след тях. На вратата той се срещна със Стейскал:

— Какво става, Мирка?

И без да дочака отговор, весело възбуден в доброто си настроение тази сутрин, добави:

— Всичко върви като по вода, човече. Ако сега си признае, ще съставим протокола и ще изпратим известие на прокурора.

Обаче Стейскал не споделяше ентусиазма му:

— Обади се Калина. Трябва веднага да отидеш при него в министерството…

 

 

Земан обичаше да ходи при полковник Калина. Те се познаваха много добре, техните житейски и служебни пътища се бяха кръстосвали непрекъснато цели двадесет години от момента, в който се бяха срещнали за първи път. Това се бе случило в немския концентрационен лагер и Калина, като стар партиен член на нелегална комунистическа организация преди войната, бе давал на Земан уроци по твърдост, постоянство и жизнен оптимизъм. Той бе посъветвал след края на войната Земан да постъпи в редовете на народната милиция, сетне с бащинска грижовност следеше стажантските му години край границата, закриляше го и му помагаше да израсне чак до високия пост на началник на криминалния отдел в столицата. Имаше още един човек в управлението на Държавна сигурност, когото Земан обичаше. Това беше майор Житни — онзи тайнствен непознат от февруарските събития, с когото сетне заедно бяха разследвали убийството в Планице и който беше негов ръководител при ликвидирането на две антидържавни акции, в които Земан бе участвувал по стечение на обстоятелствата. Той беше мълчалив, винаги малко тайнствен със странната си, неразгадаема усмивка на тънките устни, но твърд като скала мъж, мозък, който при всички обстоятелства работи хладнокръвно като автомат, голям играч в сложните световни игри, програмирани от разузнавателни централи не за месеци, а за години.

Земан влезе усмихнат в кабинета на Калина в министерството:

— Явявам се по ваше нареждане, другарю полковник.

Но веднага обърна на шега това рапортуване и весело попита:

— Защо е тая тревога, Вашек? Да не би да са отвлекли министъра ни?

Ала на Калина този път не му беше до шеги:

— Какви ги вършите там при вас, Хонза?

Той подаде на Земан един брой на вестник „Лидове новини“:

— Чете ли това?

Земан пое вестника и го разтвори. Калина му посочи:

— Там долу, в черната хроника.

Земан намери въпросната статия и зачете:

— Снощи, по време на представление във винарната на поезията „Конюшня“ се случи достойно за съжаление събитие. Неизвестен злосторник е стрелял по певицата Е. М. Органите на МВР са арестували основателно заподозрения поет П. Д., — той се обърна недоумяващо към Калина: — Дотук всичко е наред, нали? Обикновено съобщение на Чехословашката телеграфна агенция.

— Да, обаче прочети заглавието.

Земан отново погледна във вестника и се разсмя:

— Нощен погром на културния фронт… Това го е писала онази мръсница Неблехова. Какво ще правите с нея?

Ала Калина не се усмихна, напротив, възприе още по-сериозен вид:

— Това заглавие е използувано днес от целия западен печат.

Той нахвърля пред Земан разни хартии и отделни броеве на чуждестранни вестници.

— Ето ти изказванията на радиопредавателните станции. Ето ти и „Таймс“, „Фигаро“, „Монд“, „Ню Йорк Хералд Трибюн“, „Зюддойче Цайтунг“, „Куриер“, „Кроненцайтунг“… Навсякъде са отпечатали уводното слово на Данеш, произнесено снощи на вечерта на поезията на Вийон. Всички пишат, че при арестуването са го били и са разкървавили лицето му. А някои булевардни издания намекват, че снощният изстрел е бил инсцениран, за да можем да арестуваме Данеш и да си отмъстим заради неговото изказване за повече свобода в културата и в мисленето. Още от сутринта западните журналисти, акредитирани в Прага, атакуват Чехословашката телеграфна агенция и отдела по печата към министерството, като настояват за пресконференция. Какво ще кажеш сега за това?

Земан беше като гръмнат, отдавна бяха изчезнали усмивката и доброто му настроение от тази сутрин:

— Та всичко това са безсмислици. Как ли са узнали толкова бързо за този случай?

— Имат си добри информатори тук.

— Че заслужава ли този човек да раздухат такава кампания заради него?

Без да се вълнува, Калина делово констатира:

— Заслужава. И мисля, че е редно сега да ти кажем нещо за него. Ела с нас, Житни ще ти обясни кого всъщност си арестувал.

 

 

Те минаха в техническото помещение, снабдено с магнетофони и прожекционен апарат. Един от техниците затъмни прозореца, откри перления екран и включи прожекционния апарат по знак на Житни.

Земан не идваше тук за първи път, често му се бе случвало да узнава тук потресаващи тайни, недостъпни за очите и ушите на обикновените простосмъртни. Както и филмът, който започна сега да се развива на екрана пред тях, беше неумело заснет, но с много интересно съдържание. Житни започна делово да коментира отделните кадри.

По една от пражките улици вървеше строен, млад, елегантен мъж. Той не се отличаваше твърде от останалите минувачи, носеше модерни, светли панталони, бяла риза с отворена яка и лек светъл спортен пуловер.

Житни го представи на Земан:

— Това е господин Пертолд Стейн, наричан от приятелите си просто Пери. Идва като културен аташе в Прага наскоро след смъртта на двамата резиденти от операцията Уайт лайнс — господин Арнолд Хакл и Иво Холан. И двамата са били убити от конкурентното разузнаване и са изчезнали нейде в Северно море. Господин Пери Стейн поема тук щафетата от тях.

Мъжът от екрана пристъпи към една спряла до тротоара спортна кола, в която седеше някаква жена, чието лице не се виждаше. Усмихна й се, поздрави я и седна до нея. Двамата потеглиха.

Спортната кола на екрана бе сменена от някаква многоетажна пражка къща в стил сецесион, камерата отскочи нагоре към един прозорец чак под покрива, сетне показа входа, заобикалящата среда, явно предоставяше информация за разположението на къщата по отношение на останалите постройки и главно на импозантната сграда на стария културен дом.

Гласът на Житни прозвуча в тъмнината:

— Притежава собствен апартамент в централната част на Прага, недалече от дома на културата. С изгодна стратегическа позиция. Неотдавна в този дом бе проведен конгресът на художественотворческите съюзи. Господин Стейн беше инсталирал директна връзка на апартамента си с конгресната зала. Така че заедно със западните журналисти, които бе поканил там, можеше да следи удобно цялата работа на конгреса. Както и отчасти да ръководи и направлява по телефона провежданите дискусии.

Камерата сега проследяваше колата на Стейн по пражките улици. Автомобилът спря пред къщата, господин Стейн отвори вратата, учтиво помогна на жената да слезе и Земан едва сега видя, че тя беше Даша Неблехова.

Житни коментира това:

— Организира в апартамента си приеми за представители на чешката интелигенция с дискусии за изкуството, световната литература и културната политика. Това са неговите постоянни гости — госпожа редакторката Даша Неблехова… университетският професор по история на литературата Арнощ Холи… секретарят на художественотворческия съюз Лудвиг Шанда… и Павел Данеш!

На екрана се появи друга кола, от която слязоха професор Холи и Лудвиг Шанда. Те влязоха в къщата, увлечени в разговор. После по тротоара бързо премина Павел Данеш. Озърна се, дали някой не го следи, и бързо се вмъкна във вратата.

Неочаквано пред тях затрепка неприятно празната, ярко бяла повърхност на екрана. Филмовата лента бе свършила. Житни отбеляза:

— Нямаме повече филм, сега ще видиш само още няколко неясни снимки, направени с телеобектив през двата прозореца. Но затова пък има какво да чуеш. — Той нареди на техника: — Диапозитивите и магнетофона!

На екрана се появиха изображенията на не твърде качествени диапозитиви и Земан успя да разпознае заелите пози на дискутиращи — Пери Стейн, Неблехова, Данеш, Холи, Шанда и някакъв мъж с карирано сако, чието лице винаги оставаше скрито. Те се бяха разположили съвсем по домашному край огъня в камината, държаха чаши в ръце и сами си наливаха от напитките.

А от магнетофона, който техникът бе включил, се чуваха гласовете им:

— … значи въпросът е, дали да основем нова партия? Тя неизбежно би възникнала като антикомунистическа…

Житни представи този глас:

— Това е Павел Данеш.

— … и би канализирала цялата съпротива срещу съществуващите партии.

— Разбира се, при нас няма дълго да остане само една партия на безпартийните, можем да я наречем например… за да не звучи толкова драстично… Клуб на ангажираните безпартийни. Там ще влязат и католиците без съмнение, които ще си мислят, че ще имат решаващата дума, че това ще бъде тяхна партия…

Житни отново отбеляза тихичко:

— Това е професор Холи.

Гласът от магнетофона продължи:

— После сигурно би възникнала партията на социалистите немарксисти. Тя ще се ползува с фантастичната изгода, че може да минава за лоялна, въпреки че може и да не е. Обаче не бих искал тази социалистическо-немарксическа партия да се образува от бившите националсоциалисти.

— Ами те, господин професор? Сигурно също ще искат да се проявят, нали така?

— Това беше партията на чешката дребна буржоазия, на малките еснафски душици. Това беше партията на Вацлав Клофач^[50] и неговите девет послушни катерички. Това беше онази сбирщина от благоденствуващи калтаци, които се наричаха социалисти, националсоциалисти и на които разчиташе президентът Бенеш. А вие, Данеш, по убеждение сте член на клерикалната народна партия или католик?

— Не… Аз бях в комунистическата партия, господин професор, но по-скоро бях там само записан, отколкото по убеждение… Знаете какви бяха тогава времената, беше ми необходимо да се ангажирам някъде. А после се случи онази неприятност със студентите, всъщност всичко се въртеше около това… Казвах си, че бих искал да си поговоря с онези момчета, но се страхувам от техния безумен радикализъм. Всички те бяха в ръководството на националсоциалистическата партия преди февруарските събития, а сега са забягнали. Но се опасявам от техния радикализъм и си казвам, че ако те се заемат с работата, ще се стигне чак до бесене по уличните фенери.

— Нищо не може да се направи, скъпи Данеш. А и за бесенето по фенерите няма да отговаряме ние, разбирате ли? — Няма да бъде наша вината. Ще можем да си измием ръцете. Нека бъдем делови и да не си правим илюзии. Това, че още малко ще изчакаме, не е страх, нито предпазливост, аз не съм предпазлив, това чисто и просто е хладен разум. В края на краищата такава е политиката, която се стремим да провеждаме, или както я наричаме — културната политика…

Тогава се намеси полковник Калина:

— Стоп! — рече той. — Изключете магнетофона! Това е достатъчно!

Лампите в помещението светнаха, настъпи тишина, нарушавана само от свистящия звук на превъртането на лентите, докато техниците мълчаливо вършеха работата си с магнетофона и прожекционния апарат.

Калина тихо каза:

— Виждаш ли, Хонза, това е краят на „белите линии“, които започнаха да прокарват към нас още през шестдесетте години. Сега разбра ли защо се интересуват толкова от Данеш?

Земан развълнувано попита:

— Как се добрахте до това?

Калина се усмихна:

— Един от хората, на които Пери Стейн се доверява и кани в апартамента си, е наш човек.

— А какви мерки предприемате?

Калина присви рамене:

— Никакви. Въпреки че това, което чу, не е всичко, което знаем по този въпрос. В настоящия момент такива като Стейн има вече няколко в Прага. Но засега не можем да предприемем нищо.

Земан гневно избухна:

— Как така нищо? Та тук става въпрос за сигурността на републиката ни!

Калина горчиво се усмихна:

— На ръководните места само махнаха с ръка. Казват, че това било безсмислено дрънкане на незначителна шепа интелектуалци. А и прокурорът няма да се заеме с този въпрос при това положение, много добре знаеш това. Срещу тях са ни необходими някакви други, по-съществени доказателства, нещо конкретно, за да можем да ги арестуваме.

Земан рязко стана:

— Но аз имам такова доказателство. Аз съм арестувал Павел Данеш не заради това свинство, не заради политиката, а заради конкретно криминално престъпление. И аз няма да го пусна на свобода!

— Затова и те повикахме, Хонза — рече Калина. — Затова решихме да те информираме. — Той бащински го прегърна през раменете. — Само че се готвиш да тръгнеш по опасно тънък лед, момче. Знаеш каква кампания раздухаха през първия ден на арестуването му. А тази кампания ще нараства все повече, на ръководните места ще бъдат нервни и ще настояват, ще те притискат по-бързо да разрешиш конфликта. Ако не успееш със съвършените методи на криминалистиката и най-вече бързо да докажеш вината на Павел Данеш и да го разобличиш, ще загубиш играта.

Ала Земан решително заяви:

— Ще успея!

5

Той излезе от модерната бяла сграда на министерството и се потопи в делничната атмосфера на сивия ноемврийски ден, но мислите му бяха все заети с това, което току-що бе узнал. Ръмеше ситен дъждец, над Летенската долина и над неясния, замъглен силует на Храдчани бяха надвиснали ниски тумбести облаци, а минувачите и шофьорите бързаха по улиците навъсени и сърдити заради лошото време и ниското атмосферно налягане, което още от сутринта се чувствуваше във въздуха. И въпреки това на тях им беше много по-добре, отколкото на Земан. Те можеха да отреагират лошото си настроение, като ругаят лепкавата кал по лошо поддържаните тротоари, като се скарат с милиционера на кръстовището, можеха да излеят възмущението си, загдето това или онова, което точно в момента търсят, го няма в магазините, можеха да четат вестниците и страстно да не се съгласяват с написаното в тях, можеха да се гневят, ако не бяха доволни от това, как вървят работите в тяхното предприятие или в личния им живот, можеха да критикуват и народната власт, и правителството, и президента. Те можеха да си разрешат всичко това, защото бяха свободни господари на своята страна и защото не подозираха, че тяхното случайно лошо настроение през този ден отлично влиза в играта на някой, който подготвя предателство и иска да им отнеме законната власт над земите им. Понякога е по-добре да не знаеш, отколкото да знаеш, всяко познание те обвързва, отнема ти част от личната свобода и те кара да действуваш и мислиш по-различно от нормалното.

Но въпреки това Земан се радваше заради това, което му бяха казали Калина и Житни. Сега поне разбираше всички взаимовръзки между нещата, а те бяха такива, че го караха да потръпва от гняв и възмущение.

Колко много бе жертвувал от себе си в трудната борба за тази република — безгрижната си младост, когато в монашеско усамотение, в калта и мръсотията на пограничния район, често пъти рискувайки живота си, бе служил на границата, първата си любов, жена си, която с безпомощно отчаяние бе видял да умира в ръцете му, приятелите си, които падаха в кървавите схватки с класовия враг. А сега някой искаше да заличи всичко това, да го забрави, цинично да му се присмее и да разруши републиката, така ли?

Не, той не може да допусне това, нека ония горе мъдруват и се колебаят, колкото си искат.

Той седна в служебната си кола, която го чакаше тук, изпълнен с ентусиазъм и енергия.

— Тръгвай — нареди на шофьора, а сетне се обърна към старши лейтенант Стейскал, който седеше до него:

— Ще се заемем с този случай, Мирка, и то незабавно. Още сега ще разпитаме Данеш, а следобед ще подготвим известието за прокурора.

Но Стейскал поохлади малко оптимизма му. Отвърна с известно колебание:

— Това няма да стане толкова бързо, Хонза…

— Защо?

— Получих известие от нашия оперативен център. Ева Моулисова се е отрекла писмено от показанията си. Твърди, че ги е направила в състояние на шок, на треска и не е могла самостоятелно да разсъждава.

За негова изненада обаче Земан не се разгневи, нито пък се изненада особено много от тази неблагоприятна новина. Напротив, заяви съвсем спокойно:

— Очаквах това, след като узнах кои са я посетили тази сутрин. Няма значение, Мирка. Нали все пак имаме Данеш и други веществени доказателства. Какви са резултатите от дактилоскопията за отпечатъците от пръстите върху оръжието? А резултатите от балистиката? Къде намерихте изстреляната гилза?

Стейскал преглътна няколко пъти, преди да се реши да признае:

— Само че… Хонза… ние… не намерихме оръжието! Също и гилзата не открихме!

Чак сега Земан подскочи:

— Как така?

— Просто не се намери!

Земан ядосано го смъмри:

— Защо не си ми съобщил за това?

— Не си ме питал!

— Нима не е нещо естествено моята оперативна група да може да открие всички оставени следи и веществени доказателства от едно престъпление? Поне досега винаги е било така.

Не можеше да разбере как е възможно това. От години вече работеше заедно със Стейскал. Той беше малко лекомислен, падаше си женкар, не пропускаше никое хубаво момиче да мине край него, без да го закачи с думи, но иначе в работата си беше точен като часовник и можеше да разчита на него. Затова Земан го държеше като свой помощник и от сърце му прощаваше всички човешки слабости. А сега да му сервира това! Такова нехайство!

Стейскал се заоправдава:

— Най-щателно претърсихме навсякъде. Три пъти. Но просто оръжието го нямаше там.

— Тогава значи се е изпарило. Или пък Данеш е стрелял от пръста си?

— Там имаше над двеста души, разбери това. Не можехме да направим пълен обиск на всички. В такъв случай трябваше да съблечем… и твоята дъщеря… А освен това може някой да е отнесъл оръжието или да го е хвърлил в канала, преди ние да отидем там.

Но Земан престана да обръща внимание на обясненията му. Рязко и ядосано нареди на шофьора:

— Обърни колата! Отиваме в болницата. На Франтишек.

Те нахлуха заедно със Стейскал в нейната стая, въпреки че лекуващият лекар, който ги съпровождаше, искаше да им попречи.

Ева Моулисова лежеше, отпуснала глава върху високата възглавница, бледа, със затворени очи и мъченически израз на съсипаното си лице.

До леглото й бе седнал професор Холи с разтворена книга в ръце. Изглежда, че й четеше.

Той възмутено стана, когато ги видя да влизат:

— По-тихо, господа. Пациентката току-що заспа. Най-после.

— Тогава ще я събудим. Трябва да поговорим с нея.

— Би трябвало да бъдете по-внимателни и тактични. Състоянието й е сериозно. Нуждае се от пълно спокойствие.

— А вие какво правите тук?

— Аз съм неин стар приятел. Помоли ме да остана при нея, да й почета малко, за да се успокои след психическата травма, която й е нанесъл тази сутрин вашият колега… — Той се поклони и се представи: — Професор Холи.

Земан го погледна право в очите, помълча малко, а сетне рече:

— Аз ви познавам. — И също се представи: — Майор Земан.

— И аз съм слушал за вас. И наистина се радвам, че мога лично да се запозная с вас, майор Земан.

— Аз също.

Професор Холи предложи:

— Не е ли по-добре да идем да си поговорим в коридора. За да не я безпокоим…

— Не. Нашият служебен лекар прегледа епикризата й. Раната й не е толкова сериозна и можем, без да навредим на здравето й, да я разпитаме.

Професор Холи се възмути:

— Нейната рана е много по-сериозна, отколкото си мислите. Вчера някой се е опитал да стреля в сърцето й, а вместо това е улучил душата й. А за един човек на изкуството това е смъртоносно. Но какво може да знаете вие за душата на артиста, господин майор? Можете ли вие да я разберете? В края на краищата навярно сте материалист и не вярвате, че съществува душа. А душа има във всяко истинско произведение на изкуството. Чуйте, да речем, това.

Той разлисти книгата, която държеше в ръцете си, и започна да чете с развълнуван, изпълнен с патос глас:

Ou sont les gracieux gallants

que le survoie au temps jadis,

si bien chantants, si bien parlants,

si plaisants en fait et en dis?

Сетне обърна няколко страници:

— Или пък това:

Pauvrete, chagrin, dolente,

toujours, despiteuse et rebelle,

dit quelque parolle cuissante,

s’elle n’ose, si la pense elle.^[51]

— He, не е необходимо да го разбирате, господин майор, напротив, по-добре е да не го разбирате. Достатъчно е само да чуете мелодията на думите, тъжния, печален, но същевременно упорствуващ и непокорен ритъм, с който трепти, пламти и се бунтува душата на поета…

Земан, усети колко елегантно му се присмива Холи, как изтъква превъзходството на своето образование, на своя дух, и с това иска да го депримира, да го смути и да му отнеме желанието да проведе разпит. Той почти изкрещя, за да преодолее в себе си това, което така усилено се опитваше да му внуши:

— Стига! Не сме дошли тук да слушаме лекции по литература!

Сетне се обърна към пациентката, която лежеше все още със затворени очи и сякаш животът я бе напуснал:

— Госпожа Моулисова, зная, че не спите. Искам да ми кажете, защо сте оттеглили показанията си, които сте дали тази сутрин? Направили сте ги свободно, в пълно съзнание, без някой да упражнява натиск върху вас!

Моулисова мълчеше, не отговаряше. Земан продължи да настоява:

— Все пак сте заинтересована да открием истината. Вие сте жертвата.

Тогава Ева Моулисова най-сетне отвори очи и изстена:

— Моля ви… оставете ме… всички… — И истерично се разхълца: — За бога, оставете ме най-после на мира…

Професор Холи победоносно се усмихна.

Земан гневно рече на Стейскал:

— Ела!

И изхвръкна през вратата.

 

 

Подземното помещение в готически стил на винарната на поезията сега, през деня, лишено от магическите лъчи на прожекторите и интимната розова светлина на лампичките по масите, беше мрачно и неуютно. Можеше ясно да се види, че стените му са потъмнели от времето и на места олющени, а столовете в стил сецесион, така великолепно блестящи вечер, а сега уморено преобърнати върху масите, са доста извехтели.

Така че, когато Земан и Стейскал влязоха, там цареше една съвсем не поетична, работна атмосфера.

Роберт Сханел обичаше точно това меланхолично предобедно настроение в своята винарна. Напомняше му за острата миризма на туткал и прах във филмовите студии, където някога малко преди войната и сетне по време на окупацията се бе чувствувал като крал. Тогава той беше звезда от плитките любовни комедии, които бяха толкова празни и глупави, че може би изобщо не можеха да се нарекат изкуство, но кинолюбителите ги обичаха и благодарение на тях беше станал много популярен. Но именно тази негова известност накрая го провали. По време на окупацията немските господари на „Барандов“ го забелязаха и го поканиха да участвува в няколко нацистки филма, които заснеха в Прага. Това не беше съзнателно колаборантство, той бе твърде пасивен в това отношение и премного влюбен в себе си, за да се ангажира в нещо, което мирише на политика. Но това беше достатъчно след войната никога вече да не се появи на екрана и за свое най-голямо огорчение отначало бавно, а после все по-бързо започна да изпада в забвение. Накрая беше доволен, че поне не бе свършил като много свои колеги в кръчмата „При сойката“, където за чашка евтин ром или обикновена водка да разказва на пияните клиенти за отминалата си слава. Беше успял да се задържи на повърхността, въпреки възрастта си беше все още строен и снажен, а с виолетовия си смокинг се чувствуваше салонен лъв, както през доброто старо време. А в тази винарна, чийто артистичен профил бе издействувал с упорита настойчивост, можеше все пак да играе известна роля в съвременния културен фронт. Отново беше станал известен и това го правеше щастлив.

Сега седеше до една масичка близо до подиума и при светлината на работната лампа режисираше с текст в ръка:

— Стоп! Не бива да дремете, господа. Музиката трябва да прозвучи по-рано. Започнете едновременно с последните думи на господин Водваржка. И дамите също! Хайде отначало!

По негов знак на сцената замлъкна с врясък по средата на такта изпълнението на четиримата музикант от малкия джазов оркестър, спряха да танцуват и изморените, отегчени танцьорки с работни памучни трика.

Артистът Водваржка, облечен сега с обикновени кадифени панталони и пуловер, нервно запротестира:

— Давай, давай по-нататък, човече! Аз трябва да ходя и в радиото.

Сетне забеляза в полумрака на залата Земан и Стейскал и гневно отбеляза:

— Само това ни липсваше! Така няма да свършим и до вечерта… Аз си тръгвам, Берта.

Сханел го смъмри:

— Почакай… Секунда почивка, момчета.

Обърна се към Земан:

— Какво обичате, господин майор?

— Да говоря с вас, господин Сханел. Спешно.

Сханел се беше доста разтревожил, когато преди малко ги бе зърнал да влизат във винарната. По принцип изпитваше респект към милицията, а известната тайнственост на двамата мъже в цивилни дрехи бе предизвикала несъзнателен страх у него. Обаче си даваше сметка, че трябва да преодолее тези чувства, защото щеше да подрони авторитета си пред шепата комедианти на сцената, ако веднага се подчинеше.

Затова смело рече:

— Ще трябва да почакате малко, господа. Трябва да повторим тази сцена. Наистина ще трае само няколко секунди. Седнете.

Той сне от масичката два стола и ги покани да седнат. После се върна на режисьорското си място, но все пак, за да смекчи впечатлението от своя отказ, започна да се извинява, обяснявайки:

— Наложи се да подготвим някои нови сцени, след като Ева Моулисова излезе от строя… Разбирате, че представленията трябва да продължат, не мога да затворя винарната… Така че репетираме отново цялото представление… Пак ще има успех, ако ни потръгне…

Той плесна с ръце и извика към сцената:

— Хайде, почваме, момчета. Баладата „Послание до моите приятели“^[52]. Още веднъж и за последен път. Добре се съсредоточете!

Артистът Водваржка погледна иронично и многозначително двамата криминалисти и весело каза:

— Бъди спокоен. Сега сигурно ще ни потръгне.

Водваржка никога не бе обичал милицията. Произхождаше от стар род комедианти, говореше се дори, че дядо му и чичо му били прочути въжеиграчи и от тях бил наследил своето непокорство и жажда за свобода, както и омразата си към всеки установен ред, който би го ограничил. Той беше буен, недисциплиниран, избухлив и неблагонадежден, затова режисьорите не обичаха да работят с него, но все пак беше „господин“ артистът, отличаващ се с необикновено поетично чувство и артистичен патос, така че независимо от младостта си умееше да внесе във всяка роля нещо свое, вълнуващо, което правеше представлението необикновено и пълнеше театралните зали.

Артистът кимна на музикантите, които вдигнаха инструментите си и засвириха. Танцьорките също подхванаха своя танц. А Водваржка, с изкуството на голям комедиант, ентусиазирано започна да рецитира:

— Смилете се, смилете се над мен

и вижте ме, приятели добри!

Не съм на празник, а във гроб студен

при туй изгнание — и бог дори

като съдбата лик от мене скри.

Момичета и влюбени момци,

танцьори, акробати и свирци,

със песен, разпростряла ясен тон

като от екнали безброй звънци,

забравихте ли бедния Вийон?^[53]

Той се обърна към четиримата джазови музиканти, които го съпровождаха при рецитацията на тази балада, започна да кръжи край тях, като ги пронизваше и атакуваше със следващите стихове на Вийон:

— Певци със порив неограничен,

във който волна пламенност гори,

усмихнати, галантни всеки ден,

лишени от подправени пари,

пък и от истински, в поля, в гори

минаващи, на стихове творци… —

посочи Земан и Стейскал:

— … погледайте: далеч съм от дворци,

далеч съм от лазурен небосклон,

с потулени в тъмничен мрак гледци —

забравихте ли бедния Вийон?

Артистът рецитираше увлекателно и беше ясно кого има предвид. Земан побледня, бе разбрал неговата провокация. Ала Водваржка с един скок се върна на сцената и продължи да изрича посланието на тази балада:

— Президенте, със древен скиптър утвърден,

скрепете със печата си свещен…

Тук вече изпотеният и ужасен от всичко това Сханел не можа да издържи повече:

— Стоп, Престани с тези шегички, Хонза!

Но веднага добави, за да не разсърди много артиста:

— Ала иначе беше отлично. Хайде отначало.

Тогава Водваржка се коригира с подигравателна усмивка:

— Князе, със древен скиптър утвърден,

скрепете със печата си свещен

помилване по вашия закон…

Той махна с ръка към Земан и Стейскал, сякаш ги викаше при себе си на сцената:

— … очаквам ви от мъки изтощен,

спасете ме от зъл тъмничен плен —

забравихте ли бедния Вийон?

Свърши и настъпи тишина. Сетне Земан стана бавно и рече:

— Това ли искате да представяте тази вечер?

Водваржка направи гримаса:

— А нима искате да ни забраните? И Вийон ли вече взе да ви пречи? Този средновековен поет?

Без да се вълнува, строго, но все пак с мъка подтискайки гнева си, Земан му отвърна:

— Би трябвало да ви се забрани да злоупотребявате с творчеството на средновековните поети и да го използувате за вашите провокации. Но това не е моя грижа. Елате, господин Сханел.

 

 

Когато минаха зад завесата от мъниста, отделяща бара от винарната и сцената, Земан гневно избухна:

— Да не сте се побъркали, господин Сханел? Нима искате да ви затворим заведението?

От съседното помещение се дочуваше говорът и смехът на участвуващите артисти. Изглежда, те се забавляваха с номера, който бе направил Водваржка.

Сханел избягваше да погледне Земан в очите, не отговори на въпроса му, а учтиво го попита:

— Какво мога да ви предложа, господа? Ще пийнете ли нещо?

Земан не обърна внимание на поканата му, продължи да настоява:

— Чия страна държите? Заради кого се впускате в нападки срещу нас? Заради онзи негодник и хулиган ли, както сам вие го нарекохте пред нас?

Сханел, сякаш не бе чул думите му, застана зад бара и започна да предлага с професионална сервитьорска услужливост:

— Уиски? Коняк? Джин? Или може би само кафе? Кола? Тоник?

Земан го попита със зла самоирония:

— Или може би и вие искате да оттеглите показанията си?

Най-после Сханел реагира:

— Не, не. Аз никога няма да се отрека от това, което съм казал: че всъщност не съм видял никого да стреля.

Стейскал се намеси. Възмутено взе да го атакува:

— Тогава защо изтичахте след Павел Данеш? Защо го преследвахте? Защо го набихте?

Сханел си наля коняк в чашата и го изпи на един дъх.

— Защото в пияно състояние предизвика скандал. Защото с нахалното си държание провали представлението ми.

Земан изстреля следващия въпрос и разговорът им вече се превърна в истински, почти кръстосан разпит:

— Само за това ли? А кой според вас е стрелял тогава?

— Това аз не знам!

— А къде е изчезнало оръжието, с което се е стреляло? Вие, като управител, би трябвало да знаете много добре това. Вие сигурно знаете всички скришни места, кътчета и възможности за укриването му. А познавате и хората, персонала и публиката. Кой от тях е могъл да вземе оръжието? Кой е могъл да го отнесе или да го укрие?

— За съжаление в това отношение не мога да ви бъда полезен… Наистина ли няма да пийнете нещо?

Земан изкрещя:

— По-скоро не искате. Но внимавайте, господин Сханел! Играете си с огъня!

Тогава неочаквано Сханел съвсем искрено рече:

— Знаете ли, господа, аз много размишлявах за това… И разбрах едно нещо: Ако вие затворите заведението ми, те ще ми помогнат… Но ако те ме изгонят… заради сътрудничеството ми с вас… от културния, фронт, тогава съм загубен. Това са прости бакалски сметки. А аз съм вече твърде стар, за да мога да започна отново на някое друго място.

Земан разбра всичко, престана да настоява, само рече:

— Значи така? Вие се страхувате? Добре, ще се справим и без вас. Също и за да разберете на чия страна е правото, силата и законът в тази страна.

Сханел си наля още една чашка коняк, нервно я изпи и започна да се извинява:

— Много съжалявам, господин майор. Иначе сте ми твърде симпатичен. Но знаете ли, струва ми се, че сте малко Дон Кихот!

6

Отново беше мрачна, дъждовна и унила ноемврийска вечер, когато Стейскал позвъни на вратата на апартамента на Земан в един от новите жилищни комплекси на Прага.

Отвори му Лидушка.

Очарователна е, трябваше да признае той, въпреки че тази вечер нямаше настроение да се наслаждава на красотата на младите момичета. Започнала е вече да става жена. Досега я беше възприемал само като нещастно осиротялото дете на Земан, източено и слабо, с нежни, големи и вечно учудени очи, заедно с баща й бе преживявал всички нейни проблеми в училище, детските й болести, радостта й от новите играчки или пък тъгата й по загубеното мече. А сега, виж ти, сякаш само за една нощ се бе превърнала в госпожица с нещо толкова кокетно и лукаво в очите, че дори и такъв опитен с жените мъж като Стейскал да се трогне и да преглътне от удивление. Не можа да се сдържи да не я поздрави шеговито:

— Здравей, маце!

Тя прие шегата, не се обиди, а му отвърна също така весело:

— Здравей, чичко. Влизай, веднага ще ти направя кафе.

Стейскал започна да си събува обувките по домашному и му беше малко тъжно, че го беше нарекла чичко. По дяволите, остарявам, помисли си той, младостта ми безвъзвратно отмина, а пенсионирането е все още далече. Мисля си, че съм плейбой, на чийто чар не може да устои нито една жена, както казва Земан, а ето че за това младо същество вече съм чичо. Обаче на глас рече:

— Защо ти? А къде е майка ти?

— На събрание.

— А татко ти?

— Вкъщи си е.

— Какво прави?

— Чете Вийон. Трябваше да му го взема от библиотеката.

— Какво? Не думай! — Сетне съучастнически й намигна: — Е, как е? Какви са сега отношенията ви? Всичко наред ли е?

Тя отрицателно поклати глава и нацупи устни:

— Все още не са много добри. Не ми говори. Още не ми е простил заради онази вечер в „Конюшнята“. Забранил ми е да излизам две седмици.

Стейскал се засмя:

— Но не ми изглеждаш много умърлушена от това. С какво се развличаш в този домашен затвор?

— Уча математика. Заедно с Петр.

— Какво? Той ти е разрешил? Това е доста приятно наказание, и аз бих се съгласил на такова.

Ала Лидушка не беше толкова възхитена, оплака му се:

— Само че баща ми седи през цялата вечер при нас.

Вратата на стаята се отвори и в антрето се появи Земан в домашен халат и книга в ръка:

— Защо ми разваляш момичето, Мирка? — Строго нареди на Лидушка: — Лида, изчезвай! Сложи кафето да ври, а сетне довърши решаването на задачата. Нещо много бавно ви върви. — Той покани Стейскал: — Заповядай, влез!

Те влязоха в стаята, където в ъгълчето с детската масичка бе седнал Петр, наведен над разтворените тетрадки. По пътя Стейскал взе книгата от ръката на Земан и започна да я разлиства. Развеселено го попита:

— Откога си почнал да се интересуваш от поезия?

— Откакто разследвам поети — обясни му Земан и както му беше свойствено, пристъпи направо към същността:

— Защо дойде, Мирка? Случило ли се е нещо?

— За съжаление нищо.

— Това е добре, нали?

— По-скоро е зле!

— Защо?

Стейскал погледна към Лидушка и Петр, които пак бяха склонили глави един до друг над математическите задачи.

— Не е ли по-добре да минем оттатък? За да не ги безпокоим…

Лидушка погледна с благодарност Стейскал, Обаче Земан решително отказа:

— Не. Да не би някога на мен да са ми осигурявали специални условия вкъщи? По-добре е да са под надзор.

Стейскал присви рамене и намигна извиняващо се на Лида: Какво да се прави, явно, че е упорит като муле и ревнив и недоброжелателен като всеки баща.

— Добре, както искаш, Хонза… Помолих прокурора за разрешение да се направи обиск в дома на Моулисова, както ти нареди. Претърсихме всички вещи на Данеш. Сантиметър по сантиметър.

— Е, и какво?

— Нищо не намерихме. Само няколко мръсни пуловера, бельо, два костюма, няколко молива, чиста хартия без всякакви бележки, адреси, документи и календара. Нищо, само това.

Той му подаде една не много обемиста папка с листове хартия.

Земан пое изписаните листове:

— Какво е това?

— Ръкописът на негов сборник стихове, подготвен за издаване. И това е всичко.

Земан започна да разлиства ръкописа:

— Чете ли го?

Стейскал въздъхна:

— Да, четох го, но нищо не разбрах от него. Ако има нещо зашифровано в тях, не бих могъл да го отгатна. Не съм много запознат с поезията.

Земан погледна тиража и прочете:

— Павел Данеш: Поетичен юли. Хм, значи все пак той е поет…

Разтвори отново ръкописа, наслука си намери едно стихотворение и започна да чете на глас:

— Пияни наемници за последен път хвърлиха

зарове, а топлият дъжд напои градините,

по прозорците на уличните ъгли смъкнаха щорите,

за да можеш да се посмееш на тези стихове.

Петр и Лидушка изненадано вдигнаха глави от своята масичка и се заслушаха.

— Луната странно контрастира със змията,

през тази зла нощ и двамата бяхме гладни, нали,

ти имаш само мен, а аз си имам фантазията,

когато казвам да, ти тихо отвръщаш може би…

Свърши с четенето и се съгласи със Стейскал:

— Ти си прав, това няма нито начало, нито край. Нищо не може да се разбере от тези стихове. Вийон е много по-добър!

Той остави ръкописа на масата. Петр стана и бавно се приближи до нея. Стейскал събра кураж и каза:

— Дойдох, за да ти кажа, Хонза, че сме на дъното.

— Как така?

— Нямаме никакви доказателства срещу него. Ще трябва да го освободим!

Земан се нахвърли върху него:

— Какво? Нима искаш да се предадеш?

— Не, не че искам да се откажа. Но нямаме право да го държим повече под арест. Трябва да го разследваме на свобода!

Земан гневно се развика:

— Ти си се побъркал. Аз няма да го пусна!

В този момент Петр тихичко попита:

— Може ли да погледна, другарю майор?

Бе застанал над ръкописа на Данешовата книга.

Земан кимна, без да му обръща повече внимание. Беше твърде погълнат и ядосан от спора си със Стейскал. А Стейскал бавно и нерешително, с известно смущение му призна:

— Днес се разходих из Прага, Хонза. И чух какво си приказват хората.

— Е, и?

— По-голямата част от хората на културния фронт са против нас. Всички са на страната на Данеш.

— Сигурно не всички. Познавам много честни хора на изкуството, които са на наша страна и никога няма да се огънат. Какво от това, че няколко от тях надигат истеричен вой? Заради тях ли губиш самообладание и искаш да го пуснеш на свобода? Откога решаваща дума в работата на криминалистиката има културният фронт?

Обаче Стейскал ни най-малко не отстъпваше от това, в което бе убеден и което се осмели да открие на Земан:

— После се отбих при момчетата от Държавна сигурност и прочетох съобщенията на мониторите. Разбрах всичко:

— Още по-добре!

— Сханел беше прав — ние сме малко донкихотовци, Хонза. Бъркаме се в нещо, което не е за нас, в някаква голяма игра.

Земан беше възмутен:

— Само това ли дойде да ми кажеш?

— Да. И предпочетох да дойда тук, отколкото да ти го казвам в службата. Цяла сутрин ми тежи на сърцето. Разбираш ли, Хонза, ние винаги сме били само криминалисти, това е професията, която добре разбираме и се справяме с нея. А сега случаят е повече политика, отколкото криминалистика, това е някаква игра на средствата за информация…

Земан рязко го прекъсна:

— Ако се страхуваш, можеш да се откажеш. Ще си намеря друг помощник.

Обаче Стейскал тъжно рече:

— Аз се страхувам преди всичко за теб, Хонза!

В този момент в техния разпален спор отново тихичко се намеси Петр:

— Другарю майор, може ли да ви кажа нещо?

Мислите на Земан сега бяха заети със Стейскал, затова само раздразнено изръмжа:

— Но по-бързо, сега нямаме време.

— Аз не знам дали стиховете имат начало и край и някакъв смисъл… но в едно съм сигурен — нито едно от тези стихотворения не е написано от Павел Данеш!

Това изявление беше толкова изненадващо, че Земан веднага изостри внимание:

— Чакай! Как така?

— Ами например стихотворението, което прочетохте преди малко… — с момчешко стеснение си призна Петр — съм го написал аз. И много други.

— Можеш ли да го докажеш?

Петр потвърди:

— Мога. Това стихотворение съм го написал… за вашата Лидушка. Оригиналът е у нея.

Земан ликуваше:

— Отлично!

Ала изведнъж се досети каква е работата и грабна ръкописа от ръцете на Петр.

— Чакай, я да видя…

Трескаво затърси онези стихове и още веднъж ги прочете на глас:

— … ти имаш само мен, а аз си имам фантазията,

когато казвам да, ти тихо отвръщаш може би…

Възмутено изръмжа:

— Негодник… Лида, ще те пребия от бой?

Обаче Петр не се изплаши, а продължи:

— И още нещо, другарю майор…

Но Земан не го слушаше, ядосано продължи да разлиства стихосбирката:

— А това тук също ли е твое, уличнико?

Зачете:

— Твоето легло е златен кафез,

в който птици би трябвало да пеят,

твоето целомъдрие е лош мъртвец,

защо трябва ръцете си да крия…

А Петр храбро отвърна:

— Също. И точно затова искам да ви дам това… — той бръкна в джоба си и му подаде една гилза.

Земан веднага загуби всякакъв интерес към стиховете. Пое малкото окадено медено цилиндърче, сякаш вземаше в ръка съкровище:

— Къде го намери?

— Във винарната онази вечер. След изстрела падна на нашата маса. Бяхме двама, които посегнахме да го вземем — аз и някакъв господин с карирано сако. Обаче аз бях по-бърз… Нали не ми се сърдите, другарю майор? Исках да си го оставя за спомен… като талисман… Но сега помислих, че…

Земан ни най-малко не се сърдеше. Обърна се победоносно към слисания Стейскал.

— Виждаш ли? Би ли се отказал сега?

Спусна се към Петр, хвана го за раменете и започна да го разтърсва:

— Чакай, ти си чудесно момче, голям умник! Казваш, че човекът бил с карирано сако, така ли? Не бъркаш ли случайно? Доколкото знам, човек с карирано сако се споменава вече за трети път в този случай. Сега при теб се появява за трети път. За втори път беше на диапозитивите при Калина. А първият път… — Той се удари с юмруци в главата… — кога го видях за първи път в този случай?

 

 

Криминалистиката е много точна наука, но и при нея трябва да имаш поне малко късмет. А на Земан му се беше усмихнал късметът. Когато същата вечер влезе в шумната кръчма в квартал Жижков, забеляза, че освен карираното сако, което търсеше, имаше още много такива карирани сака, които се трупаха около масите, където се пиеше бира и се играеха карти. Явно, че жижковският универсален магазин на ул. „Коневова“ бе пуснал в продажба серия от тази нова мъжка мода и всички жижковски гамени бяха сметнали, че няма да спазят добрия тон, ако не се облекат в този крайно елегантен, последен вик на модата.

В кръчмата почти нищо не се виждаше от синкавия дим на цигарите и пурите „Виржиния“, който се стелеше на облаци край тезгяха и масите, а не можеше и да си чуеш думите от множеството мъжки баритони и баси, както и от врещенето на акордеона, който надменно редеше своите шлагери.

Ала Земан уверено тръгна към своята цел.

Наведе се над едно карирано сако, което в този момент държеше в ръка една дяволски силна карта, и рече:

— Добър вечер, Ферда!

Ферда Восатка моментално остави картите на масата:

— Добър вечер, господин майор. Знаех си, че все някога ще дойдете при мен. Вие не сте никак глупав!

Земан не се обиди, а напротив, усмихна се, доволен от тази похвала:

— Наистина не съм, както виждаш!

Ферда понечи да стане:

— Тръгваме ли?

Земан го задържа, като го натисна отново да седне на стола си:

— Чакай, допий си поне бирата. Пък и аз трябва малко да си отдъхна. Тази е двадесетата поред кръчма, в която те търся.

Той щракна с пръсти, за да повика гостилничаря:

— Нека да полеем срещата, какво ще кажеш? Кръчмарю, две ловджийски ракии… Защо да бързаме? Аз не съм глупак, както ти каза, а пък ти не си хулиган. Ти си един свестен, почтен жижковски крадец. И знам, че няма да ми избягаш. Дай огънче!

Той пъхна цигарата между устните си и по лицето му се четеше, че е в отлично настроение. Ферда бръкна в джоба на контешкото си сако и извади оттам една сребърна, богато инкрустирана газова запалка, Земан я взе от ръката му, щателно я огледа, видя гравираните инициали П. С., засмя се и си запали цигарата с нея:

— Това подарък ли е от културния аташе, или просто си му я свил, Ферда?

Ферда честно си призна:

— Свих му я, господин майор.

— Кога за първи път те заведе там Данеш?

— Преди около една година, господин майор.

— Защо?

— Искаше да крада и за него. Винаги ме водеше със себе си в апартамента на господин аташето, в клуба или във винарната, където се срещат все изискани господа, които вечно спорят за политика и изкуство и нямат време да пазят джобовете си.

Земан весело се разсмя:

— Значи всъщност си имал добра джебчийска жътва, нали?

Ферда се съгласи с него:

— Наистина жътвата беше богата, господин майор. Но колко учени приказки трябваше да изслушам при това… Пък и всяка вечер трябваше да деля откраднатото с него. Той беше голям мошеник, господин майор, всъщност той ме експлоатираше…

Земан се забавляваше с думите му:

— Ето, виждаш ли, не трябваше да се бъркаш в политиката, Ферда, а да продължаваш да крадеш само от почтените хора. А какво стана с пистолета? Ти ли го взе тогава?

— Аз, господин майор. От солидарност към подземния свят.

— И на кого го даде?

— На редакторката Неблехова, която ходи с него. Сложих го в чантата й.

— Какво беше оръжието?

— Малък броунинг. Дамски.

— И с малък броунинг може да се убие. Трябваше да спазваш принципите си, Ферда, и да не вземаш оръжие в ръка.

Ферда Восатка съкрушено рече:

— Аз съм глупак, господин майор, нали?

— Глупак!

Ферда тревожно попита:

— Как мислите, ще си имам ли големи неприятности?

Земан се усмихна, настроението му ставаше все по-добро. Вместо отговор вдигна чашката с ловджийска ракия.

— Е, първо ще пийнем, после ще те откарам с колата при нас, ще ми продиктуваш всичко това за протокола, а после ще видим…

 

 

От момента, когато, намирайки се в най-голяма безизходица, Лидиният Петр го бе насочил на вярна следа — виж ти, изненадано си помисли той, вече почнах да го наричам „Лидиния“, но после махна с ръка — такива като него още колко ще има, — майор Земан се чувствуваше като ловджийско куче, което се е заело да преследва жертвата си, докато не я хване или докато само не падне от изтощение. Странно беше. Неговата професия го беше научила да бъде благоразумен. Знаеше, че е по-добре да изчака, да обмисли нещата, отколкото да бърза, че утрото винаги е по-умно от вечерта. Ала този път от някакво суеверие не искаше да спре, да изчака до следващия ден. Страхуваше се, че късметът ще го напусне и отново ще се появят непреодолими пречки, препятствия и усложнения. Трябва да действувам, да действувам, казваше си той в някаква творческа треска, да разгадая този случай, да го приключа и чак тогава ще ида да спя.

Затова веднага щом свърши разпита на Ферда Восатка, той нареди да доведат Данеш от килията му в неговия кабинет. Въпреки че вече беше късна вечер, всъщност нощ.

Този път, когато го доведоха на разпит при Земан, Данеш не беше нито сънлив, нито пиян. Напротив, беше твърде трезвен, изпълнен със злобна ирония и готовност за съпротива.

По време на престоя си в килията бе имал достатъчно време да размиели и да си даде сметка колко ужасно би било, ако поради някаква грешка загубеше своята свобода и безгрижие, които систематично си бе изградил в продължение на години.

Бе дошъл някога в Прага като способно селско момче от Морава, за да следва философия. Живееше в студентско общежитие, залягаше над книгите, усърдно посещаваше лекциите на професор Холи и активно участвуваше във всички семинарии упражнения, научни дискусии и обсъждания, тъй като беше амбициозен и твърдо решен да се прояви и бързо да се нареди сред най-ерудираните и известни в обществото учени. Ала твърде скоро разбра, че такъв път към постигане на кариера би бил много труден и бавен. Затова се хвърли в политиката и се превърна в един от най-активните ръководители на комсомолската организация и младежкото движение, като известно време беше един от онези интелектуалци юрушреволюционери със „сини блузи“, които крещяха по митинги и събрания неумели стихове за „победоносните червени знамена“ и за „горещите, пламтящи с революционен огън, сърца“ и които безжалостно даваха лоша кадрова характеристика на останалите студенти.

Сетне неочаквано, сякаш само за една нощ, замени синята си комсомолска блуза за дрипавото джинсово яке на битниците, заряза следването и ръководния си пост и се провъзгласи за „разочарован млад мъж“. Започна да скита по кафенетата, дневните барове и клубовете, да завързва случайни приятелства и да пие. Изкарваше прехраната си, като от време на време пишеше по някоя статия за вестниците или като нещатен, асистент-режисьор в киното или телевизията, а известно време бе станал менажер на един прочут джазов певец, сключваше договори за сценарии и книги, които обещаваше да напише, но никога не написваше (само вземаше аванс за тях), накратко — водеше „сладък живот“. След като го изключиха от студентското общежитие, разбира се, нямаше къде да спи, но винаги се намираше някое момиче или приятел, които да го приютят за няколко дни. Тогава взе да се говори за него като за поет, което го правеше щастлив. Най-после бе постигнал своята голяма кариера и своята неограничена свобода.

А сега органите на милицията, които винаги бе ненавиждал, се готвеха да му я отнемат. Знаеше, че неговите приятели ще му помогнат да излезе на свобода, но това се бе проточило твърде дълго и той чувствуваше, че ще полудее между четирите сиви и голи стени на килията. Затова с такова желание тръгна, когато дойдоха да го отведат. Най-после!

Земан спокойно го покани:

— Седнете, маестро!

Ала Данеш му отвърна със злобна язвителност:

— Благодаря, няма да се задържам. Доста дълго седях при вас. И то незаконно.

Земан се усмихна:

— Не думайте!

Данеш раздразнено го атакува:

— В срок от четиридесет и осем часа трябваше да получа решението на прокурора, в което дава съгласието си да бъда задържан.

Земан развеселено го похвали:

— Браво, отлично познавате наказателния закон. Значи ще се разберем с вас.

— Ние двамата никога няма да се разберем.

— Защо?

Данеш изля омразата си:

— Защото вие сте представител на гнета, насилието, потискането на свободата на човека и на всичко престъпно и лошо, което има в този режим и с което аз никога няма да се примиря!

— Пак браво! Изприказвахте ли се? Аз съм доволен. Успяхте да ме убедите.

— В какво?

— Че сте се радвали на срещата си с мен.

— Аз на вас? Глупости!

— Знаете ли — спокойно му отвърна Земан, — неотдавна аз изслушах една лекция за душата на поета. Ние пък разбираме много добре душата на престъпника. Знаем, че е по-добре да не се бърза с разпита, докато тази душа е затворена в себе си и недостъпна като незрял плод. В самотата на килията човек започва да скучае и да си преповтаря това, което ще каже на следователя, когато се срещнат, така че накрая започва да се радва на тази среща, а понякога дори се завързва известен род приятелство между тях. Стават си по-близки, познават се съвършено, разбират се и надникват в душите си…

Данеш не можеше да понася повече неговия спокоен, покровителски тон. Омразата му преля в истерия:

— Аз съм свободен, мислещ, интелигентен човек. И никога не бих могъл да се сприятеля с едно ченге!

Тогава Земан строго му заповяда:

— Седни!

Данеш веднага седна послушно, но не преустанови потока от думи, които се бяха насъбрали в него:

— Аз отдавна съм проумял този ваш психологически номер и успях да се предпазя от него. Мога да ви уверя, че съвсем не скучах във вашия пандиз.

Земан отново спокойно и миролюбиво го насърчи:

— Още по-добре. С какво се занимавахте там?

Данеш му отвърна иронично:

— Съчинявах стихове за вас.

— Ето виждате ли, значи все пак сте се радвали на нашата среща, щом като толкова много сте мислели за мен. Може ли да ги чуя?

— Разбира се!

Данеш извърна глава, за да се съсредоточи и да може добре да издекламира стиховете, като изрази в тях цялото си озлобление и омраза:

— Достигнах трийсета година,

до дъното срама изпил,

мъдрец и луд наполовина.

Злощастен неведнъж съм бил

и всичко ми е причинил

Земан от „Конвиктска“ — все той.

Майор е, не бих прикрил,

на другите, но не и мой.

Но Земан съвсем не се разсърди, а напротив, започна тихичко да се смее, което още повече вбеси Данеш и го накара да продължи още по-злобно и ненавистно:

— За свой майор и владетел

не бих го искал нито ден,

не нося робска добродетел,

не съм в горите му елен.

За цяло лято бях лишен

от всичко под властта му строга.

Каквото сторил е на мен,

това да има той от бога.^[54]

И тъй като Земан вече се смееше на глас, Данеш избухна ядно:

— Защо се смеете?

— Продължавайте, продължавайте — весело рече Земан. — Стиховете са добри… Само че не сте ги писали вие, а Франсоа Вийон през 1461 година. Стихотворението е озаглавено „Завещание“ и е адресирано не до Земан от „Конвиктска“ — това би било твърде голяма чест за мен, — а до епископ Тибо от Осини, който е наредил да затворят Вийон в тъмница. Въобще вие обичате да крадете стихотворения, нали, маестро?

Данеш беше така смаян от познанията на Земан, че внезапно изгуби способността си да говори. Тогава Земан продължи:

— За сведение разполагаме с показанията на един млад поет, който доверчиво ви е поверил стиховете си, а вие ги представяте като свои.

Той положи пред него протокола с показанията.

Данеш продължаваше да мълчи и Земан почувствува, че вече го е повалил по гръб. Затова веднага взе да излага аргумент след аргумент:

— Въобще ние тук разполагаме с много интересни неща. Например това — той постави пред него сребърната газова запалка на Пери Стейн, — придружено от показанията на вашия съучастник, джебчията Фердинанд Восатка — постави пред него друг протокол. — Дори разполагаме и с това — показа му той гилзата.

Земан изложи всичките си козове и тържествуващо заключи:

— Е, какво ще кажете сега? Още ли искате да твърдите, че незаконно ви държим под арест? Ако ми разрешите да ви посъветвам — признайте всичко. Признанието е смекчаващо вината обстоятелство. — И добави сега пък той с голям присмех:

— Във вашето положение аз бих перифразирал друго стихотворение на Вийон. Ето това:

— Под име Данеш живях сред вас,

роден съм в Чехословакия, в Морава

врата ми, стегнат във въже след час,

ще разбере, че задник имах аз.^[55]

Нещо в Данеш се пречупи. Внезапно обзет от страх, той истерично се развика:

— Не, всичко това не е истина… Отричам… Нямате никакви доказателства срещу мен… Всичко това е измама, мошеничество, хитрост… Протестирам…

— Значи не смятате да се признаете за виновен дори и под тежестта на всички тези доказателства?

Данеш изкрещя:

— Не! Никога!

Земан спокойно прибра протоколите и веществените доказателства и затръшна чекмеджето:

— Добре. Тогава ще се справим с вас по друг начин!

7

Това подземно помещение имаше очарованието на стара Прага, ухаеше на поезия и вино, което от години се пиеше в него. Ала сега там беше празно, само край баровия пулт се бяха струпали в нервно и нетърпеливо очакване онези, които майор Земан беше повикал — Даша Неблехова, артистът Ян Водваржка, трите танцьорки, четиримата джазови, музиканти, управителят, а същевременно режисьор и барман на заведението, Роберт Сханел и Петр. Изглежда, че всички усещаха някакво странно напрежение, което ги караше трескаво да бъбрят и пият. Само Петр стоеше смутен настрана, чувствуваше се неловко в тази компания, а и те също не го забелязваха, просто не му обръщаха внимание. Пък и за какво ли да разговарят с това учениче, което веднага се изчерви чак до ушите и почна да заеква, когато една от танцьорките го помоли да й запали цигарата.

Накрая Неблехова не можа да овладее нервите си и изрече на глас онова, което всички мислеха:

— Кога най-сетне ще започне нещо? Защо всъщност ни домъкнаха тук?

— Никой нищо не знае, госпожа Неблехова — сви рамене Сханел, — всички получихме една и съща повиквателна като вашата.

Артистът Водваржка сънливо се прозя над чашата си с джин:

— Просто са в задънена улица и затова сега ни тормозят.

Неблехова оживено попита:

— Доколкото знам, нямат никакви доказателства срещу когото и да било от нас…

Водваржка се захили:

— Освен някои дребни предизвикателства, но трудно биха намерили параграф, по който да ни съдят за тях! — Беше си спомнил за своя конфликт със Земан.

— А и срещу Павел все още нищо не са доказали — сякаш уверявайки себе си, рече Неблехова.

Обаче Сханел многозначително забеляза:

— Вероятно за него става въпрос сега — той се наведе над тезгяха и с важен вид им прошепна голямата тайна. — След като са довели и нея.

Всички се развълнуваха от неговото съобщение. Неблехова възкликна:

— Какво? И Ева ли е тук?

Сханел потвърди, примигвайки с очи.

— А къде е тя? Защо не е при нас?

Сханел беше доволен, че именно той може да ги информира и че този път знаеше много повече от тях — представителите на културния елит, които благодарение на своите потайни там-тами^[56] винаги бяха първи и най-добре осведомени за всичко.

— Тя е в съблекалнята. Наредено й е да не излиза оттам, докато не я повикат.

Неблехова енергично скочи от високото барово столче и решително заяви:

— Отивам при нея!

Сханел се изплаши, че може да си навлече неприятности. Тревожно я предупреди:

— Не, не ходете там, може да ви видят. Те са навсякъде из залата, очакват само техният майор да пристигне.

Обаче Неблехова взе чантата си и самоуверено рече:

— Е, и какво? Кой може да забрани на една дама да иде там, където има нужда. Дори и милицията не може.

Водваржка се изкиска:

— Браво, Даша, браво!

След дълго отсъствие Ева Моулисова отново седеше пред огледалото в съблекалнята си, без грим и перука, бледа, уморена, състарена и отслабнала.

Тя се гледаше в огледалото тъжно, апатично, сякаш без живот, неспособна да направи каквото и да е за себе си, да поразкраси поне малко увяхвалото си лице.

Бе разбрала, че с нейния жизнен път на жена любима и вълнуваща певица на най-новите хитове вече е свършено и че единственото, което й оставаше, е да изплаква в тъмнината на залата своето отчаяние, самотност и изоставеност, всяка вечер да умира по малко с тъжните са шансове и един ден наистина да умре в този театър. А пък не беше толкова отдавна денят, в който бе започнала главозамайващата си кариера на прочута джазова звезда.

Някога тя беше едно обикновено, немного образовано, едва изкарало прогимназия, но природно интелигентно момиче от здраво пролетарско семейство от крайните квартали. Беше изучила шивашки занаят и прекарваше безкрайно еднообразни и изморителни часове до шевната машина в един немного известен дамски моден салон. Очакваше я типичната съдба на хилядите подобни на нея момичета — отначало танцовите забави, редицата запознанства, сетне сватбата, децата, кухненската печка, коритото, шивашките услуги на съседките и познатите, скандалите със съпруга и заради заплатата и стереотипните неделни излети до вилата. Но един ден тя реши да се яви на конкурса за певица, който бе обявил един от новосъздадените театри. Не че беше се школувала някога в пеене, само беше й се случвало да свири на китара и да пее с момчетата от компанията, с която ходеше на излети. И тя спечели конкурса, може би защото не държеше много на това, беше отишла на шега и не се страхуваше. Някакъв композитор на средна възраст с безизразно лице и леко изпъкнали очи, който участвуваше в журито, се бе заинтересувал от нейния нешколуван, особено проникновен и малко дрезгав глас… Откровено казано, може би по-скоро бе направило впечатление нейното стройно тяло на девойка с едри твърди гърди, момчешки ханш и дълги снажни бедра. Просто тя беше секси, от нея сякаш лъхаше животинска жажда за телесни удоволствия и любене. Тя преспа една нощ с него, а той я включи в телевизионната програма „Търсим нови таланти“ — след което почти за една нощ стана известна певица. Предложенията от телевизията и радиото заваляха като дъжд, тя участвуваше в редица концерти и естрадни програми, стана член на онзи кафе-театър, записа първите си плочи — отначало малки, а сетне дългосвирещи, не можеше да излезе на улицата спокойно, веднага я обкръжаваха нейните почитатели и я молеха за автограф. Когато се появеше на подиума, зрителите от залата лудееха от възторг — хилядите момичета се гримираха, обличаха и решеха като нея, хилядите момчета я обичаха и мечтаеха за нея, но накрая я изморяваха, тя започна да пие и употребява наркотици, за да може да издържи на този наплив от предложения, които не можеше да откаже, за да не изпадне в немилост и да загуби своята популярност и слава. Подсъзнателно започна да се бои от такъв край, защото съзнаваше, че главозамайващата й кариера на джазова певица е подобна на пътя на един метеорит и също така бързо и ослепително ще заблести, а после ще падне и угасне, искаше да предотврати това, да спре лудешкия летеж на годините, но не можеше. Беше като вятър, който я повличаше. Ставаше все по-нервна, обземаше я страх — и още повече пиеше. И остаряваше. От стотиците, хилядите изпушени цигари, безсънни, бурни нощи, чашки уиски, коняк и джин неудържимо повяхваше, поддаваше се на умората и старееше така, че ужас я обземаше. Неочаквано започна да жадува за поне малко лично щастие, за обикновен тих и спокоен дом с кухненска печка, пералня, шевна машина и стереотипни неделни излети до вилата… В такова разположение на духа и в момент на нов пристъп на страх от старостта, забравата и самотата тя срещна Павел.

Вратата на гардеробната внезапно изскърца и я изтръгна от мрачните й мисли. Тя видя в огледалото, че Даша Неблехова се намъква в гримьорната й.

Нейната дързост така я възмути, че тя едва говореше от гняв:

— Махай се… Какво искаш от мен?… Върви си, моля те!

Ала Неблехова не помръдна от мястото си, а напротив, приближи се и седна на гримьорската й масичка срещу нея.

— Знам, че не ме обичаш, Ева!

Тя извади от чантата си цигара и я запали, за да овладее вълнението си от неприятния разговор:

— Само че сега не е моментът да се поддаваме на личните си антипатии и омрази. Трябва да говоря с теб.

— За какво? Какво още имаме да си кажем ние двете?

— Става въпрос за Павел.

— Той не ме интересува вече. Ти го искаше и сега го имаш. Аз се примирих с това.

— Става въпрос за Павел по принцип!

— Не те разбирам.

— Това е борба, която не може да се измери с нашите кокоши мозъци, със секрециите на жлезите ни и желанията и омразите в леглото, Ева. Това е борба за цялата ни чешка култура.

— За теб Павел цялата чешка култура ли представлява?

Неблехова се залови разпалено да я убеждава:

— Казах ти, че Павел е само принцип. Ако се откажем от него, значи се отказваме от всичко. Ще ни отнемат и малкото придобита свобода, за която така упорито и отчаяно воювахме. Ще се убедят, че ако почнем да се бунтуваме, те могат спокойно да ни арестуват и съдят, а ние ще се уплашим и ще отстъпим. И отново ще се върнем с двадесет години назад, към сегашния схематизъм, към фреизма…^[57]

— Преувеличаваш. Не обичам тези патетични думи. И въобще никак не обичам да намесвам политиката в изкуството!

Обаче Неблехова не се предаде:

— Ти беше в болницата. Не знаеш какво става. Из цялата страна се подписват протестни резолюции за освобождаването на Павел. И точно в този момент Лудек Шанда се намира в ЦК начело на делегация от представители на художественотворческите съюзи. Протестират там, застъпват се…

— Тогава какво искаш от мен?

— Да не бъдеш дребнава и да не свидетелствуваш срещу Павел. В противен случай ще настроиш срещу себе си хората и целия културен фронт, всички ще те намразят.

Ала Моулисова каза:

— Никой не иска от мен да свидетелствувам срещу когото и да е.

Неблехова се изненада, не очакваше тази поанта:

— Какво искат тогава от теб?

— Нищо. Само да изпея онзи мой шансон. Това е всичко…

В този момент се разнесе гласът на инспициента от репродуктора над вратата:

— Госпожа Моулисова, госпожа Моулисова, пригответе се, след малко излизате на сцената!

 

 

Когато отново влезе в малката зала на винарната на поезията, Неблехова изтръпна.

Заедно със Земан там бяха и Ферда Восатка, и Павел Данеш!

Музикантите, танцьорките, артистът Водваржка и Петр вече бяха по местата си. Земан се обърна към Неблехова:

— Правим малко възстановяване на вечерта, в която се случи произшествието. Къде бяхте вие тогава, госпожо Неблехова?

— Отзад, в бара…

— Добре, идете там. И си поръчайте нещо за пиене, необходимо ви е, много сте пребледняла — рече й Земан и със същата иронична учтивост се обърна към Данеш:

— А къде бяхте вие, маестро?

Безжизнено и апатично Данеш посочи:

— Там, до портала.

Земан нареди на милиционера, който придружаваше Данеш:

— Отведете го там. — После се обърна към Восатка: — А ти, Ферда?

— До вратата на бара.

С едно кимване на глава Земан го прати там, а сетне се обърна към групата следователи:

— А ние, другари, ще седнем тук като зрители. Можем да започнем, господин Сханел!

В ролята на режисьор Сханел нареди с разтреперан глас:

— Осветление!

Светнаха лампичките върху масите и прожекторите на сцената.

— Музика!

Четиримата джазови музиканти подхванаха интродукцията към шансона на Ева. Танцьорките започнаха да танцуват.

В този момент по знак на инспициента иззад кулисите излезе Ева Моулисова и се появи на сцената. Обаче не започна да пее, а спря като закована и загледа Павел Данеш до портала. Не бе очаквала да го види.

И той не очакваше и беше също като нея изненадан и развълнуван от неочакваната среща. Те стояха един срещу друг, той долу, до портала, а тя горе, на сцената, и безмълвно се гледаха.

Музикантите почваха за втори, за трети път отначало уводната музика, танцьорките за втори и трети път се завъртяха машинално, а двамата все мълчаха и се изгаряха с погледи.

Накрая Земан се обади:

— Хайде, госпожа Моулисова. Песента!

Ева Моулисова се опомни, задвижи се и запя. Спазваше точно заучения аранжимент, пееше с лентяйска разпуснатост, но го правеше машинално, със сълзи в очите и гласа:

— Чуй, хубава ръкавичарко,

добра поука ти се дава;

и ти ме чуй, Бланш, обущарко,

в посока дясна или лява…

Все по-трудно й беше да пее, гърлото й все повече се свиваше и можеше да се усети, че плаче в душата си:

— Моми, животът не престава,

помнете туй, което ми тежи —

не съм за обич и забава,

като пара… която… не важи…

Неочаквано тя се свлече на колене на сцената и се разхлипа на глас. Музиката млъкна, настъпи тишина!

В мъчителната тишина се разнесе глас, който идеше от дъното на тъмната зала:

— Направи кратка пауза, Хонза! Трябва веднага да говоря с теб!

Земан се огледа и видя зад себе си полковник Калина със същите палто и шапка, които носеше вече от години.

 

 

Те седнаха само двамата отзад до бара, всички останали трябваше да напуснат помещението. Но не изглеждаха като двама приятели, които искаха да си пийнат и да се позабавляват.

Калина дори не съблече зимния си балтон, нито пък си свали шапката. Бавно рече:

— Всичко свърши, Хонза! Няма смисъл!

— Защо?

— Нося ти заповед от най-висшите органи!

— Каква?

— Веднага да освободиш Данеш, да приключиш следствения му протокол, да го запечаташ и да го изпратиш горе!

Земан не можеше да повярва на ушите си.

— Какво?

— Изпълни заповедта, Хонза!

Земан нищо не разбираше, гневно извика:

— Но аз имам доказателства срещу него! Уличил съм го в углавно криминално престъпление съвсем законно, точно според законите. И срещу Неблехова имам доказателства. Тя е отнесла със себе си оръжието на престъплението, укрила го е, заблудила ни е…

Ала Калина отново уморено, но настойчиво рече:

— Изпълни заповедта, Хонза!

— Но и ти самият не можеш да бъдеш съгласен с това, Вашек!

Можеше да се види с каква желязна воля се владее Калина, за да бъде спокоен и да настоява за това, с което с цялото си същество не беше съгласен:

— Решаващо в случая е не това, което аз лично мисля.

В Земан всичко се бунтуваше:

— Тогава къде ще остане правдата и справедливостта? Нали съществува все пак само един закон, който еднакво трябва да важи и за обикновените хора, и за поетите? Докъде ще стигнем, Вашек, ако според този закон почнем да арестуваме обикновените хора и да освобождаваме нашите идеологически врагове, безпомощно да отстъпваме пред тях? Докъде ще стигнем така?

Калина чувствуваше колко трагичен е този въпрос, ала въпреки това повтори горчиво, но все пак настойчиво:

— Изпълни заповедта!

Земан се възпротиви:

— Ами ако не я изпълня?

Калина тихо рече:

— Ще ти коства службата!

И си отиде.

 

 

Земан се върна в залата, където отново бяха загасили прожекторите и запалили само работните лампи — и в тяхната унила, тъжна и сива светлина всички видяха, че бе загубил играта.

Гледаха го присмехулно и се наслаждаваха на поражението му, когато той бавно се върна към мястото си, за да си вземе нещата.

Само Ева Моулисова не му обръщаше внимание.

Някой й беше поставил стол на сцената и тя седеше там замислена и безмълвна, вглъбена в себе си, в своята печална, старееща, самотна душа.

Артистът Ян Водваржка проговори от името на всички и в думите му се усещаше цялата ирония, омраза и тържествуване на онези, които Земан бе повикал тук:

— Е, какво? Свършихме ли вече с тази комедия?

Той го каза така грубиянски и дръзко, че това накара Земан да се съвземе от своята отпадналост, да вдигне глава, да се разбунтува сам срещу себе си и противно на своето благоразумие да извика:

— Не! Ще продължим! Всички по местата! Господин Сханел, втората песен!

Гласът му прозвуча така заповеднически, че всички се подчиниха.

Сханел отново даде знак:

— Осветление!

Светнаха прожекторите и лампичките върху масите.

— Музика!

Музикантите подхванаха интродукцията към втората песен на Ева, танцьорките отново почнаха да танцуват според аранжимента.

Ала Ева Моулисова не реагираше, остана да седи безжизнено на стола си.

Под звуците на музиката Сханел умоляващо я подкани по режисьорския микрофон:

— Евичка, моля те…

Ева Моулисова бавно стана, с движение на ръката, сякаш ги пъдеше, накара музикантите да млъкнат и с безизразен глас, без всякакво вълнение и патос заяви:

— Престанете… Всичко това наистина е една комедия… — кимна към Земан. — Но не негова… А на всички нас, които я играем тук пред него… Единствено той има воля и кураж да открие истината…

Сетне се обърна към Данеш:

— … Ти, Павле, може би си по-голям негодник, отколкото си мислех… И той е прав, че иска да те накаже… Само че… нима мислите, че Данеш е способен на нещо по-голямо, отколкото да лъже, да мами хората и да краде?!… Онази вечер… не стреля той! Онази вечер… стрелях… аз! След всичко, което ми каза, не ми се искаше повече да живея!

Земан рязко стана, съвсем излязъл от релсите след всичко, което бе чул. Повече за себе си, отколкото за тях ядосано възкликна:

— Господи… каква комедия… Всички вие сте палячовци… комедианти… клоуни!

Взе си нещата и си тръгна…

Беше месец ноември, шестдесет и седма година.

Смъртна схватка
1968 г.

1

Тъмните стени на катедралата излъчваха и сега, през деня, някаква тайнствена мистичност, която потискаше самотния, случаен Пътник, тръгнал да разглежда забележителностите на Прага, със своята монументалност и чисто готическа строгост, приличаха на стрехи от сключени пръсти и длани, в чиято сянка трепкаше нещо недействително преходно, някакви блуждаещи светлини, ситни блестящи точки с мъглива мараня, които се възнасяха и танцуваха в полумрака край олтара в дъното.

Имаше още едно странно нещо, което нашият случаен Пътник бе забелязал в празния кораб на катедралата. Някакъв глас! Той идеше нейде от тъмната дълбочина на храма, приглушен, забулен, и по-скоро тайнствено шепнеше, отколкото проповядваше:

— … върху главния олтар искреше голям триъгълник от запалени свещи. К. не можеше да каже с положителност дали ги бе видял и по-рано. Може би току-що бяха ги запалили…^[58]

Пътникът тихо тръгна из здрачния кораб, за да търси този тайнствен глас. Вървеше пипнешком в конуса от плаха светлина из тъмните кътчета на катедралата, където с уплаха откриваше странни, равнодушни фигури на светци, символизиращи повече Смъртта, Тъгата и Скръбта, отколкото Живота, и разглеждаше на светлина техните старинни изображения.

И отново чу гласа:

— … Като се обърна случайно, К. видя недалеко зад себе си една висока, дебела, закрепена на колона свещ, също запалена. Колкото красиви и да бяха, тези свещи бяха съвсем недостатъчни като осветление на олтарните икони, повечето от които се намираха в мрака на страничните олтари, а по-скоро засилваха тъмнината…^[59]

Храмът изглеждаше съвсем празен и изоставен — затова още по-тайнствен беше гласът, който съпровождаше Пътника. Може би принадлежеше на свещеника или на клисаря, господ знае, Пътникът не можа да го открие. Както казва Франц Кафка, клисарите са витаещи сенки по професия, човек не може да ги забележи.

— … К. отиде до един близък страничен параклис, изкачи се по три-четири стъпала до ниското мраморно перило, наведе се над него и освети с фенерчето си олтарната икона. Пречеше му кандилото пред нея. Първото, което видя и отчасти отгатна К., беше един висок рицар в ризница, изобразен досами ръба на иконата. Той се подпираше на меча си, забит в голата земя отпреде му — виждаха се само тук-там няколко стръкчета трева…^[60]

Най-сетне Пътникът намери мястото, откъдето идеше гласът. Видя голямата свещ на колоната, а под нея онзи, чийто глас преди малко говореше за нея. Той беше Артист със строг старомоден костюм, който четеше от една книга:

— … К., не виждал отдавна икони, съзерцава дълго време рицаря, макар че непрекъснато трябваше да примижава с очи, понеже не понасяше зелената светлина на фенерчето. После започна да мести светлината по останалата част на иконата и откри полагането в гроба на тялото на Христа…^[61]

Артистът не беше сам. До него стояха млада жена с твърде екстравагантен костюм в стил сецесион и изискан възрастен господин с посребрени слепоочия.

Те бяха телевизионната редакторка Дагмар Неблехова и нейният гост, университетският професор Холи. В този момент Неблехова го попита приглушено, с уважение към мястото, в което се намираха:

— Какво е вашето мнение, господин професор?

А Холи също така приглушено й отвърна:

— Да, ние се намираме в катедралата, която така внимателно е описал писателят Франц Кафка в своето гениално произведение. Аз, за разлика от други литературни критици, съм убеден, че Кафковата катедрала не е „Свети Вит“ в Храдчани, а именно този храм, в който се намираме сега, в Тинската катедрала.

— Можете ли да потвърдите вашето мнение с някакви убедителни аргументи?

— Разбира се. Франц Кафка е роден през 1883 година в къщата, която се намира точно тук, на Староместския площад. Баща му е бил собственик на магазин за текстилни стоки, живеели са в дома, който е в непосредствено съседство с Тинската катедрала. И нещо повече — стаята, в която Франц Кафка е прекарал детските и юношеските си години, е имала само един прозорец с необикновен, уникален изглед. Той е бил пробит през стената на къщата направо в катедралата. Така че денем — а и нощем, когато се е събуждал — Франц Кафка е гледал в дълбините и в тайнствения здрач на тази прекрасна готическа църква.

— Може би именно затова неговите произведения са наситени с такива необикновени сънища, представи и ситуации — заинтересовано рече Неблехова, — с тайнствен, зашифрован подтекст и мистика?

Холи се усмихна със студено превъзходство:

— Грешите. Неговото творчество наистина е много своеобразно, но не е само плод на трескавите сънища на болен човек. То е много реално, толкова реално и съвременно, че чак ни кара да настръхваме. Да чуем например как започва своя роман „Процесът“…

Артистът вдигна книгата и отново зачете:

— „Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло…“^[62]

С жест на ръката професор Холи го прекъсна и коментира текста:

— Да, така делово започва своя роман Кафка. А няколко страници по-нататък неговият герой Йозеф К., изправен пред съда, разказва следното за своето арестуване.

Артистът прелисти няколко страници и прочете:

— „Нападнаха ме рано сутринта в леглото, може би са имали заповед да арестуват някакъв бояджия, също така невинен, както съм невинен аз, но избраха мене; всичко това не е изключено след казаното от съдебния следовател. Съседната стая бе заета от двамина пазачи грубияни. Ако бях действително някой опасен разбойник, не биха могли да вземат по-добри предохранителни мерки. Свръх всичко тези пазачи бяха деморализирани типове, проглушиха ми ушите с брътвежите си, очакваха да ги подкупя, помъчиха се под различни лъжливи предлози да измъкнат от мен бельо и дрехи, поискаха пари… 1“

С развълнуван патос Неблехова реагира на този текст на Кафка:

— Прав сте, господин професор. Това не е сън, а гениална визия за това, което се случи да преживеем всички ние. И досега сред нас се срещат такива като Йозеф К. Точно сега тук се намира един от тях.

Тя се извърна и в този момент нашият случаен Пътник го забеляза.

Пред олтара на един от страничните кораби той видя силуета на някакъв коленичил човек. Неблехова тръгна към него, като същевременно говореше с патетично трогнат глас:

— … окаян, състарен, измъчен. Какво като е свещеник, длъжни сме да уважаваме вярата му. Преди всичко той е Човек, който тук, пред олтара, благодари не само на бога, но и на нас, хората, които все още не сме загубили човешкия си образ, за това, че е останал жив…

Тя се приближи до човека и го попита:

— Вярно ли е, че сте преживели такава ситуация, каквато е описал Франц Кафка, господин свещеник?

Мъжът край олтара бавно се извърна. Той беше много възрастен човек с кротко и приветливо лице, върху което свещеническото призвание и някакво вътрешно страдание бяха сложили отпечатък. Той не се изправи, продължи да коленичи и само извърна към нея безжизнените си, каменни очи, когато тихо отговори:

— Да…

— Защо всъщност ви арестуваха?

— Не знам.

— А заради какво ви осъдиха?

— Не знам. Не можаха нищо да докажат. Аз нямах нищо общо с ужасното престъпление в Планице… Бог ми е свидетел, че нищо не знам.

— А какво наказание ви наложиха, въпреки че нямаха доказателства срещу вас?

— Доживотен затвор.

— Изпълниха ли присъдата?

— Излежах петнадесет години.

Изпълнена със силно възмущение, Неблехова се обърна към професор Холи и Артиста:

— Чувате ли, хора? Петнадесет години са държали този невинен стар човек в чехословашките затвори!

Тя се върна с поглед към свещеника:

— И още нещо ни кажете, съвременен наш Йозеф К., как се казваха вашите палачи, които тогава дойдоха да ви арестуват?

— Земан и Житни.

— А кой водеше следствието?

— Полковник Калина.

— Благодаря ви — тя се върна отново при Холи и Артиста: — Не, Франц Кафка действително не е само една мистификация и кошмарен сън, господин професор. При нашия строй за съжаление Франц Кафка се превърна в жестока действителност.

Професор Холи я допълни:

— Добре сте ме разбрали. Затова неговият гениален юридически анализ в Легендата за пазача на вратата на Закона и човека, който искал да влезе, завършва с пророческите думи…

Артистът разтвори за последен път книгата си под църковната свещ и прочете заключението:

— Не — възрази свещеникът, — не трябва да приемаме за истина всичко, трябва да го приемем само за необходимо.

— Печално мнение — каза К. — Лъжата се превръща в опора на мировия порядък.^[63]

 

 

Беше късно през нощта, но прозорците на Министерството на вътрешните работи още светеха. Полковник Калина и майор Житни гледаха тази необикновена среща на Пътника с Франц Кафка и неговите съвременни тълкуватели от екрана на телевизора в кабинета на Калина.

След последните думи на Артиста Житни попита:

— Да го затворя ли?

Калина лекичко се усмихна:

— Телевизора ли? Него да.

Житни се приближи до телевизора и го изключи:

— Голямо безобразие!

Калина стана, наля чаша вода от чешмата и изпи с нея някакво хапче.

— Как се наричаше тази нова програма на културно-историческа тематика, която води госпожа Неблехова?

Житни направи иронична гримаса:

— Какво е вашето мнение, господин професор?

Калина се върна до бюрото си и започна да прибира нещата си в чекмеджетата:

— Е, както видяхме и чухме, сега с помощта на литературата ще има много какво да кажат. Има на какво да се радваме.

Житни се разхождаше с големи крачки из кабинета, усилено размишляваше, а сетне започна да говори по-скоро на себе си, отколкото на Калина и да прави заключения:

— Действуват точно според насоките на пражкия резидент на Уайт лайнс, Пери Стейн. Първо, да проникнат в главните средства за масова информация. Успяха да го направят с Неблехова — тя вече работи в телевизията. Второ, да не атакуват директно партията и социалистическия строй, а да се насочат към техните грешки и заблуждения в миналото, към всичко онова, което според тях е било антихуманно, антидемократично и уродливо — тоест диктатурата на пролетариата, — а това сме ние и милицията. С това започнаха в днешното си предаване. И трето, да разстроят съюзничеството ни със Съветския съюз. И ако успеят да лишат партията от тези три главни опори на властта, ще я унищожат.

Калина се съгласи:

— Хитро!

Житни с раздразнение продължи разсъжденията си:

— А онези горе мълчат, нищо не предприемат, сякаш не ги засяга, и ни връзват ръцете.

Калина все още приемаше нещата спокойно, без да се вълнува. Той подреди бюрото си, заключи чекмеджетата му и сейфа. По-скоро констатира, отколкото отбеляза:

— Вече два пъти в докладните си записки обърнах вниманието на министъра върху това. Но той смяташе, че моите предупреждения са преувеличени. Може би това предаване ще успее да го убеди. Та то е нападка и срещу него.

— На нас двамата това ни е ясно — рече Житни, — но на горкия Хонза Земан? За него навярно това ще бъде голям шок. Ще го издържи ли?

Калина меко се усмихна:

— Ще издържи. Познавам го още от четиридесет и трета година. Той е честно момче от фабриката, комунист, твърд като кремък.

— Сега и кремъците ще се пукнат, Вашек.

Калина облече палтото си и си сложи шапката:

— Но Земан ще издържи. Вярвам му както на себе си.

Той си взе чантата и тръгна към вратата. Едва сега Житни си даде сметка, че Калина си тръгва. Попита го:

— Къде отиваш? Вкъщи ли?

Ала Калина отрицателно поклати глава:

— Не. В телевизията. Да си поговоря с госпожа Неблехова за демокрацията.

 

 

Клубът на телевизионните дейци на улица „Сметаново крайбрежие“ беше едно много приятно кътче за отдих. Ламперията от тъмно лакирано дърво по стените и преградите, разделящи помещението на уютни сепарета, приглушаваше говора и шума и действуваше успокоително на нервите, изострени от вечното бързане в редакциите и студията. През големите прозорци, заемащи цялата стена към терасата, се виждаше мостчето „Новотни“, Вълтава, Карловият мост със старинните фенери и статуи по него, както и монументалният силует на Храдчани с камбанариите на Свети Вит. Затова именно редакторите, драматурзите, режисьорите, писателите, артистите и въобще всички хора на изкуството обичаха да идват тук, да си почиват безмълвно, или да се забавляват, да обсъждат сценариите или политиката на чаша кафе, коняк или вино, като същевременно следят вечерната телевизионна програма от множеството телевизори, разположени из всички кътчета и ъгълчета.

Но когато Калина влезе тук тази вечер, се чувствуваше не на мястото си сред тази затворена компания в изисканото заведение. Той стоеше настрана със стария си балтон и мека шапка в ръка, никой не му обърна внимание, никой не му предложи стол, не му подаде ръка, дори и сервитьорите не го попитаха какво желае.

Най-сетне той я откри. Седеше пред бара заедно с останалите с цигара в ръка и чаша вино пред себе си. Оживено разговаряше с някакъв младеж с джинси и бяло поло.

Калина се приближи до нея и тихо я поздрави:

— Добър вечер, госпожо редактор!

Тя дори не се извърна, погълната в разговора, само по скромността, с която Калина я поздрави, прецени, че може би е някакъв зрител, сътрудник или служител с по-низш ранг, който е дошъл да моли за ходатайство, с една дума — обикновен досадник, скука! И му даде да разбере, че няма намерение да се занимава с него, като му подхвърли студено през рамо: — Добър вечер! — И не му обърна повече внимание.

Обаче Калина не смяташе да се предаде:

— Не знам дали още си спомняте за мен. Срещнахме се миналата година във винарната на поезията при доста необикновени обстоятелства.

Този човек досаждаше на Неблехова. Тя се помъчи да се избави от него като от неприятна муха:

— Не. Не ви познавам. Искате ли нещо от мен?

Калина рече със спокойна решителност:

— Да. Искам!

Неблехова продължи да се забавлява със своя кавалер и само с половин уста попита:

— И какво?

— Преди малко предадохте нещо за мен.

Едва сега Неблехова разбра за какво става дума, извърна се рязко и любопитна към него и възкликна:

— Кой сте вие?

Калина й показа служебната си легитимация:

— Полковник Калина от Държавна сигурност.

Думите му накараха дъхът й да секне. Известно време го гледаше ужасено, а после истерично извика:

— Дошли сте да ме арестувате ли?

Нейният вик веднага усмири компанията край бара и хората на масичките. Всички млъкнаха, извърнаха се и с напрегнато любопитство загледаха към тях двамата. Сега кавалерът на Неблехова също рязко се извърна и Калина позна в негово лице поета Данеш. Калина спокойно се усмихна на Неблехова и без да повишава глас, каза:

— Не. От какво се страхувате, след като днес не се побояхте публично да кажете това, което предадохте по телевизията?

Неблехова все още не беше се съвзела от уплахата, задъхваше се от яд:

— Тогава какво искате? Да ми се заканвате ли? Да ме уплашите?

Калина запази спокойствие и не реагира на нейните истерични обвинения:

— Дойдох да ви предложа нещо.

Неблехова най-сетне разбра, че не я застрашаваше непосредствена опасност, и започна да го иронизира:

— Какво? Стабилна виза за Запад ли, ако премълча за тези неща? Добре платена служба на доверено лице ли? Или пък може би направо пари?

Ала Калина твърдо отвърна:

— Не. Да свидетелствувам.

— За какво?

— За истината. Нали търсите истината?

— Каква истина?

— За петдесетте години. Дайте ми думата и аз ще я кажа на хората по телевизията.

Тя не беше очаквала това. Изведнъж се почувствува безпомощна, объркана:

— А вие бихте ли имали кураж да се явите пред хората?

— Да. Бих имал!

Пръстите на Неблехова, който държаха цигарата, трепереха, тя не знаеше къде да дене очите си, помъчи се да се измъкне:

— Няма да бъде толкова лесно.

— Защо?

— Твърде отговорно… принципно е… това, което ми предлагате. Извън моята компетентност е!

Калина тихо, кротко я попита:

— А това, което предавахте днес, във вашата компетентност ли е? Кой ви упълномощи?

Неблехова се чувствуваше притисната до стената. Мълчеше. Калина продължи:

— Вижте какво, днес на екрана дадохте думата на свещеника от Планице и на професор Холи. Сега аз искам думата. Вие сте за демокрацията, това е добре. Но тази демокрация трябва да важи за всички, нали?

Тя трескаво измърмори:

— Ще трябва да съгласувам въпроса с ръководството на редакцията.

Калина с твърда решителност рече:

— Добре, съгласувайте го! Довиждане до утре!

Неблехова се ужаси:

— Чакайте, как така? Още утре ли?

— Да, утре вечер ще дойда в телевизията по време на новините или след тях и в разговор с вас ще взема отношение по това, което днес казахте на хората. Ще отговоря искрено и правдиво на всички ваши въпроси. Съгласна ли сте?

На нея не й оставаше нищо друго, освен да каже:

— Съгласна съм.

Калина доволно се усмихна и се сбогува:

— Лека нощ.

И си отиде тихо, незабелязано и скромно, както беше дошъл.

Данеш, който седеше до Неблехова, подсвирна:

— Виж ти, каква неприятност! Какво ще правиш сега, Даша?

А Неблехова, която междувременно вече се бе опомнила, решително заяви:

— Ще се обадя на министъра на вътрешните работи!

2

Тази пощуряла, истерична пролет сякаш нямаше да има край. Съпротивляваше се и се изправяше на задните си крака като необуздан млад жребец, риташе безсмислено с копита, раняваше невинни, а на моменти и жестоко убиваше, носеше на гърба си виновни и побъркани, веселеше и упояваше като младо вино неопитните, изпълваше с тревога добрите стопани и всички разумни хора, които можеха да си представят как ще свърши цялото това диво препускане.

Майор Земан нямаше излишно време, за да се занимава със събитията през тази пролет, да прекарва безкрайно дълги часове по митинги или да обсъжда нейните положителни и отрицателни страни, да се замисля за това, което ще последва. С пренебрегването на някои норми, с които досега се бе съобразявало цялото общество, криминалните престъпления се бяха увеличили, така че Пражката криминална милиция бе затрупана с работа денем и нощем. Дори и телевизионното предаване на редакторката Неблехова не го развълнува твърде много. Знаеше, че не само полковник Калина и Житни, но и министърът на вътрешните работи и партийните ръководители са добре информирани за това, че Неблехова и Холи са агенти на диверсионната акция Уайт лайнс. Затова предполагаше, че те са допуснали излъчването на това телевизионно предаване само за да дадат възможност на двамата врагове да разкрият картите си, а сетне да предприемат енергични мерки срещу тях. Разбира се, не смееше и на жена си да каже истината, въпреки че виждаше колко шокирана беше тя от видяното по телевизията миналата вечер. Само й беше казал: „Не се страхувай, момиче, всичко ще бъде наред!“ И трябваше да се усмихне, когато на другия ден на път за работа забеляза как хората го избягват с поглед и се колебаят дали да го поздравят, или не. — Почакайте, драги — казваше си той, — Калина сигурно вече действува и още тази вечер или утре ще запеете съвсем друга песен!

Така че той влезе в кабинета си в бодро настроение и изпълнен с утринен оптимизъм. Викна на своя помощник старши лейтенант Стейскал, който вече го чакаше там:

— Здравей, Мирка. Гледа ли снощи телевизия?

Стейскал тихо отвърна:

— Гледах.

Земан се съблече и прибра шапката и шлифера си в гардеробчето.

— Е, и какво ще кажеш? Какви негодници, нали? Горката Бланка така се развълнува, когато видя на екрана свещеника от Планице, че цяла нощ не можа да спи. Но Калина ще се справи с тях, бъди сигурен. Такава глупава провокация! Сигурен съм, че от тази сутрин Неблехова вече не е в телевизията.

Стейскал безизразно измънка:

— Не знам, Хонза!

И усърдно продължи да рови из протоколите за разпит, които измъкваше от чекмеджетата на бюрото на Земан. Земан изведнъж си даде сметка за това, стъписа се, престана да се усмихва и строго го попита:

— Чакай… ти какво всъщност правиш на моето бюро?

Стейскал мълчеше и продължаваше да върши работата си. Земан ядосано му извика:

— Кой ти даде право да се ровиш из нещата ми? Откъде взе ключа?

— От службата!

— И защо? Какво означава това?

Вместо отговор Стейскал му подаде някакво служебно писмо:

— Тази сутрин се получи това за теб.

— Какво е това?

— Призовка за реабилитационен съд. Викат те като свидетел по делото в Планице.

Земан се усмихна на тази нелепост.

— Е, това вече е прекалено… — изведнъж отново стана сериозен и посочи купчината разработени протоколи за разпит пред Стейскал: — … и какво общо има с това?

Избягвайки да го гледа, Стейскал с голямо смущение се помъчи да му обясни:

— През нощта след предаването… ме повика началникът на управлението… Връчи ми заповед… Хонза, разбери… заповед…

— Каква?

Стейскал с мъка изговаряше думите, сякаш къртеше камъни:

— От тази сутрин… засега аз… да поема… твоя пост… — Изплю той камъчето.

Земан избухна:

— Какво? Защо?

— Защото ти излизаш в отпуск…

— Не съм искал никакъв отпуск.

— … в извънреден отпуск, докато се разреши случаят със скандала в Планице. Представи си какъв вой ще се надигне около това, какви неприятности ще си имаш… във вестниците, по радиото и телевизията. Просто не искат това да се пренесе върху нашата служба… да опетни доброто име на Пражката криминална милиция…

Гърлото на Земан се сви от мъка, но повече заради Стейскал, отколкото заради това, което се бе случило:

— Значи така? А ти дори не ми се обади по телефона, Мирка? Не ме полита? Ти прие?

Стейскал също едва владееше нервите си. Твърде дълго време бяха приятели, бяха работили и живели заедно, познаваха и най-интимните си семейни и лични преживявания. Затова нервно, в отчаяното си желание да се оправдае не толкова пред него, колкото пред самия себе си, рече:

— А какво трябваше да направя, кажи ми? Да отстъпя тази длъжност на някой негодник ли? Да дойде тук някой чужд човек и да заеме готовото, топло гнездо, за което толкова години се трудихме? При мен поне ще имаш гаранцията, Хонза, че веднага, щом се уреди твоят проблем, а аз вярвам, че ти ще се справиш с него, веднага ще стана от бюрото ти и без повече думи ще те пусна обратно на мястото ти…

Ала Земан повтори, сякаш не го слушаше:

— Значи ти прие, Мирка?

Стейскал се ядоса, прие думите му като несправедливост:

— Аз те предупреждавах още миналата година. Казвах ти да не се бъркаш в политиката, а да си гледаш работата на криминалист. Но ти се инатеше, спомни си… И ето че сега си получи заслуженото…

— Ти прие? — още веднъж повтори Земан. — Добре тогава. Сбогом!

Обърна се, отиде до гардеробчето, извади шлифера и шапката си и започна да се облича:

Стейскал отиде при него и започна да го моли:

— Почакай, ще се разберем… Може би ще намерим някакво решение, за да можеш да продължиш да работиш тук, засега поне като втори… Бъди разумен, Хонза, не прибързвай… Трябва да съставим и протокола за предаване на работата… Къде искаш да идеш?

Земан рязко и решително рече:

— При Калина! В министерството!

Погледна часовника си и със студена ирония добави:

— Мисля, че точно след един час ще полетиш на извънреден отпуск ти заедно с началника на управлението!

Земан вървеше по дългия коридор на министерството, едната страна на който бе заета от редица големи прозорци, гледащи към тунел „Летенски“. Крачеше спокойно и самоуверено, въпреки че мислите му бяха заети с това, което преди малко бе преживял.

Той поздравяваше хората, които срещаше в министерството, но в своята замисленост не забелязваше, че мнозина от тях му отговаряха студено или въобще не му отговаряха, а други, щом го видеха, забързваха по коридора с документацията си или прихлопваха вратата на кабинета си и не излизаха, когато установяваха, че минава край тях.

Ала един човек не можа да избегне срещата си с него. Не беше го забелязал, защото се сбогуваше с някого в стаята, обърнат с гръб към изхода, точно в момента, когато Земан минаваше. Той беше прокурорът Стрейчек, Земан много добре го познаваше и затова сърдечно го поздрави:

— Здравей, прокуроре. Какво правиш тук?

Прокурорът Стрейчек така се смути от неочакваната среща, че не знаеше накъде да погледне:

— Дойдох да взема едно ваше следствено дело от архивата.

Земан машинално го попита:

— Дадоха ли ти го?

Прокурорът нервно кимна:

— Дадоха ми го. — И добави, сякаш се извиняваше: — Сега аз работя в реабилитационния съд, Хонза.

Земан прие това с делово спокойствие:

— Чудесно. Значи скоро ще се срещнем.

Прокурорът се съгласи:

— Да. Навярно. — И веднага попита: — А ти? Някакви проблеми ли имаш?

Земан се спря пред една врата в края на коридора:

— Аз ли? Не, нямам. Само някакви малки служебни недоразумения. Отивам при Таткото по този въпрос.

— При кого? — Прокурорът не беше чувал Земан да има баща в министерството.

Земан леко се усмихна и му обясни:

— Аз само така го наричам. Отивам при Вашек Калина.

Натисна бравата и влезе в кабинета на Калина.

Това помещение му беше много добре познато, често му се случваше да го посещава, когато искаше да се посъветва за нещо с Калина или когато идваше да получи някаква задача от него. Винаги се бе чувствувал добре в този кабинет, защото от него лъхаше чувството за ред на Калина и старото, болшевишки мъдро отношение към хората и техните слабости. По стар навик той застана мирно до вратата и отсечено — макар и с усмивка, защото знаеше, че при Калина това не е необходимо — рапортува:

— Другарю началник…

Но усмивката замръзна на устните му.

Край него се виеше вихрушка от хартии, нереална и странна, както и целият безпорядък, който сега цареше в този иначе винаги подреден и достойно изглеждащ кабинет.

Прозорците бяха отворени, сякаш тук проветряваха след мъртвец, а течението, което бе възникнало между тях и вратата, когато Земан влезе, бе духнало листовете от папките, въргалящи се навсякъде по бюрото, пода и извадените чекмеджета на шкафа и масите.

Земан бързо затвори вратата след себе си, приклекна и започна да събира листовете хартия, които течението бе пръснало по пода.

Неочаквано забеляза сред хартиите някакви крака, които безшумно се приближиха към него. Той рязко вдигна поглед. Пред него стоеше Житни. Земан развълнувано го попита:

— Какво става с Калина?

По лицето на Житни не трепна нито един мускул:

— Вече не е тук.

Земан се изправи:

— А къде е?

— Не знам, може би вкъщи.

— Защо?

Житни иронично стисна тънките си устни:

— Защото министърът днес скоропостижно го уволни.

— Но защо, за бога?

— Заради петдесетте години.

Земан не искаше да повярва на ушите си:

— Какво? Вашек ли?

Житни само присви рамене:

— Навярно никой няма да може да се спаси в тази бъркотия. А на него му помогна и онази редакторка.

— Неблехова ли?

— Да, Неблехова. Снощи се оплакала по телефона на министъра, че Калина я заплашвал. А министърът сметнал това за партизанщина, за незаконни действия и за злоупотреба със служебното положение. И после всичко станало много бързо.

На Земан му се струваше, че тъпче в някаква непроницаема, непонятна мъгла:

— Господи… аз вече нищо не разбирам… Всичко това е като в някакъв кошмар…

— Иди да го посетиш — рече му Житни, — ако имаш кураж. Точно сега трябва да знае, че има свои хора и не е сам.

— А ти?

— Няма да чакам, докато не сторят същото и с мен. Стягам си нещата.

— Къде отиваш?

Житни тайнствено се усмихна:

— Знам ли? Някъде, където ще бъда по-необходим!

Неочаквано трогнат, той прегърна с ръка Земан през раменете и го привлече към себе си:

— Познаваш ли поезията на Халас^[64], Хонза?

И без да дочака отговор, му рече без патос, но със страстна вяра:

Само без страх, само без страх,

такава фуга не е свирил и Себастиян Бах,

каквато ние ще засвирим…

 

 

Навън беше чудесен пролетен ден, който караше хората да се усмихват и с пълни гърди да дишат слънчевия, ухаещ на зеленина въздух, като по чудо надделяващ над миризмата на изгорелите газове от превозните средства. Ала Земан не го възприемаше. Той излезе от министерството силно разтревожен и болезнено засегнат от трагичната съдба на Калина. На тротоара пред входа отново срещна прокурора Стрейчек. Не се зарадва много, защото сега нямаше настроение да разговаря с него. Стрейчек не беше лош човек и Земан винаги се бе разбирал с него. Но той беше прекалено стриктен, коректен, готов веднага да се съгласи с всеки и да притвори очи пред някой нескопосано съставен следствен протокол, което дразнеше Земан. — Ако беше поне малко по-мъжествен — колко пъти си казваше той, — ако понякога се спречкваше с мен, спореше, беше неприятен, строг и хвърляше зле направената работа в лицето на хората, щях да го обичам повече. Не можеше да разбере как този слаб, нежен младеж, вечно вглъбен в законите, по-скоро учен, отколкото юрист, беше станал прокурор.

Стрейчек пристъпи към него:

— Чаках те.

Земан твърде недружелюбно го попита:

— Какво искаш?

— Да говоря с теб!

— Тогава говори!

— Да идем в градинката зад министерството. Тази сграда има стотици прозорци. А зад прозорците — хиляди очи. Не трябва да ни виждат заедно.

Земан каза с иронична, леко презрителна гримаса:

— Страхуваш ли се?

— Страхувам се само от това — отвърна младият прокурор, — че после не бих имал възможност да помагам на такива като теб.

Земан продължи да го иронизира:

— И в какво искаш да ми помагаш?

Вместо отговор прокурорът му рече:

— Знаеш ли по какво дело бях при вас? По това.

Той извади от чантата си обемиста папка и му я подаде:

— Погледни! Само погледни!

Земан наслуки разтвори делото в раздела за фото документацията и изведнъж изтръпна…

… пред очите му шеметно започна да се върти филм. Толкова стар филм, че неговите кадри бяха избледнели и пожълтели от времето като стара фотография, но при това така силен, че странната му, нереална тишина заглуши света около него, шума на автомобилите, говора на хората, грохота на камионите и стъпките на хилядите подметки по паважа и пясъка. Видя отново крушките с тенекиени абажури, които излъчваха слаба, уморена светлина, с каквато десетки години бяха светили над училищните чинове. Осветяваха макбетовска, неподвижна сцена. До стената лежаха телата на четиримата ръководители от Народния съвет в Планице: Мутъл, Томан, Бабицки и Вчелак. Кървави петна покриваха стените и изтъркания, намазан с масло под на селското училище. И видя как на вратата се трупаха, вцепенени като статуи, живите — той самият, Житни, Матис, Шандова, госпожа директоршата и тримата членове на оперативната група. Сетне в полумрака на рамката на вратата се появи и неговата Бланка. Лицето й беше неподвижно, тя не плачеше, само безмълвно гледаше към стената. Не… още не можеше да повярва. Тръгна напред — крачка по крачка, сякаш се възнасяше. Спря до стената, сетне невярващо, без да смее да диша, се наведе, коленичи. Повдигна главата на Мутъл. Земан виждаше само тила на безсилно отпуснатата му глава и пламтящите, смаяни очи на Бланка. Не можеше с нищо, нито с дума, нито с жест да я утеши. Самият той едва сдържаше сълзите от болка и гняв, които напираха у него…

… Той се опомни, затвори папката със следственото дело и я върна на прокурора. Край тях отново беше обикновен делничен ден, долу под склона гърмяха трамваи, бучаха автомобили, из свежата зеленина на наскоро разлистилите се дървета и храсти в Летенската градина весело чуруликаха врабчета. Те седяха един до друг на пейката близо до Ханавския павилион, а пред тях блестеше величествената дъга на Вълтава със стадото мостове, които я прескачаха.

Земан попита прокурора с пресъхнало гърло:

— Защо ми припомняш онази трагедия в Планице? Това беше един от най-страшните моменти в моя живот — наравно със смъртта на Лида и на баща ми. Тогава загина моят приятел… Съпругът на сегашната ми жена!

Прокурорът отново прибра папката в чантата си и тихо рече:

— Сега ще се наложи и ти самият често да си я припомняш.

— Защо?

— Получи ли тази сутрин нашата призовка да се явиш в реабилитационния съд?

— Получих. Е, и какво? Кой всъщност моли да бъде реабилитиран?

— Свещеникът от Планице!

Земан иронично се усмихна:

— Можех да се досетя след снощното предаване по телевизията. Каква безцеремонна дързост! И как се аргументира?

— Твърди, че агентът, който под смъртна заплаха е бил принуден да укрива в дома си и който е причинил убийството в Планице, е бил платен провокатор на Държавна сигурност.

Земан подскочи от възмущение:

— Какво? Та това са глупости! Надявам се, че веднага ще го изхвърлите от съда с тези му твърдения.

Ала прокурорът скептично поклати глава:

— Не, Хонза, няма да бъде толкова лесно. Трудно ще можеш да докажеш, че не е прав. Агентът, който единствено би могъл да изясни този въпрос, вече не е сред живите. Убили сте го по време на престрелката в пшеничения блок.

Земан рязко възрази:

— Защо аз трябва да доказвам. Отивам в съда като свидетел.

Прокурорът бавно, с известно смущение му обясни:

— Това е странен съд, Хонза. Пред него обвиняемите застават като ищци, а се осъждат винаги свидетелите. Това е углавен съд — със смъртна присъда накрая. Да, краят на такъв съдебен процес винаги се увенчава със смърт. Спомни си за следователя Новак. Също го повикаха като свидетел. Една седмица след това си тегли куршума в апартамента си. А прокурорът Хора? Обеси се в една горичка в околностите на Прага. А лекарят на затвора, Малик? Изгълта някакви хапчета, отрови се. А преди два дни се застреля един генерал, стар фронтовак, честен човек, но и него съсипаха…

Земан отново седна, изведнъж му стана трудно да диша. Бореше се с това, искаше да му се възпротиви:

— Защо ми казваш всичко това? Искаш да ме уплашиш ли?

Вместо отговор прокурорът го попита!

— Чел ли си „Процесът“ на Кафка?

— Не.

— Тогава го прочети и всичко ще ти стане ясно. Ще проумееш този механизъм.

— Какъв механизъм?

— След конференцията в Либлице си послужиха с Франц Кафка като оръжие срещу вас, но в действителност той пише за вас. Описва случай, какъвто сега те очаква и теб, Хонза.

— Не те разбирам… Какъв случай?

— От момента, в който получи призовката, всъщност ти си арестуван, макар и да си на свобода. Нищо няма да ти се случи, можеш да продължаваш да живееш както досега, но всички ще се отнасят към теб като към обвиняем. Ще свеждат погледи, ще те отбягват, ще се извръщат от теб. Хората ще се страхуват да поспрат на приказки с теб, да те докоснат, сякаш си прокажен… От този момент нататък ти сякаш си обграден с гумена стена. Може да крещиш до прегракване, че си невинен, никой няма да те чуе, стената ще заглуши всичко. Може да бъдеш храбър и да се втурнеш срещу гумената стена, да я атакуваш с голи ръце — веднъж, два пъти, три пъти… Но нищо няма да се получи, стената привидно лесно ще се огъне, но сетне ще те отхвърли обратно в твоята самота. Накрая ще се изтощиш, ще престанеш да се бориш и ще останеш апатично да седиш в средата, заобиколен от стената. А после ще те обземе страшна умора, тъга, депресия… и ще се застреляш…

Земан изпитваше нужда да се възпротиви на неговия депримиращ, монотонен, лишен от вълнение глас. Той извика:

— Не! Какво ми говориш? Пророкуваш като Сибила!

Прокурорът стана от пейката:

— Само исках да те предупредя, Хонза. Да ти кажа, че трябва добре да се подготвиш, преди да се явиш в съда. Да обмислиш всичко, да потърсиш аргументи, защита…

Земан гневно възрази:

— Защо? Всички хора в Планице видяха с очите си онова кърваво престъпление, знаят истината. Цялото село знае какво се случи в действителност.

Обаче прокурорът рече с тъга, защото трябваше да му отнеме и тази надежда:

— Хората от това село са подписали резолюция, в която се застъпват за реабилитирането на своя бивш свещеник, Хонза!

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Какво?

А прокурорът още по-тихо и тъжно добави:

— Онзи агент наистина може да е бил наш човек. Преди да избяга зад граница, е седял при нас в затвора. И там, казват, е бил завербуван да сътрудничи на Държавна сигурност. Калина бил казал това на свещеника по време на разпитите, за да го съкруши. И свещеникът твърди, че е видял с очите си този писмен документ!

Остави потресения Земан да седи сред тази пролетно разцъфнала градина над Прага и си тръгна, без да каже нито дума повече.

3

Макар и да беше твърде странно, но през всичките тези години, откакто Земан се познаваше с Калина, нито веднъж не беше го посещавал в апартамента му. Калина пазеше строго, или по-скоро би могло да се каже свенливо, своя личен живот. Пък и в края на краищата той се задържаше много малко вкъщи. По-голямата част от деня, а понякога и до късно през нощта прекарваше в кабинета си или при разследването на различни случаи на терена, а в жилището си, което се намираше в квартал Жижков, отиваше само да преспи. А какво правеше в неделните и празничните дни — това всъщност никой не знаеше.

Затова сега, все пак с известно смущение и притеснение, той се изкачи по извитото тъмно стълбище на старата жилищна кооперация нейде чак до тавана и натисна звънеца до солидната, висока, боядисана в кафяво врата, на която имаше медена табелка с името на Вацлав Калина. Отвори му доктор Весели, техен стар общ приятел, с който някога след войната заедно се бяха върнали от концлагера и който сетне по препоръка на Калина бе постъпил в Държавна сигурност и изпълняваше длъжността на военен и съдебен лекар. Весели беше спокоен, уравновесен и мъдър човек, винаги успяваше да погледне философски и на най-вълнуващата ситуация, да й придаде известен ред и да избегне всякаква привързаност и нервност, защото измерваше всичко с уравнението Живот и Смърт, уравнение, което непрекъснато трябваше да решава в своята практика — и затова Земан се зарадва, че именно той ще присъствува на вълнуващия разговор, който го очакваше с Калина, Той го попита възбудено:

— Вашек вкъщи ли е?

По тревожната задъханост, с която Земан зададе въпроса, доктор Весели разбра, че се е случило нещо важно, и затова му даде знак с пръст на устните си да говори по-тихо и тук, в антрето.

— Да. Лежи в стаята си — прошепна той и добави: — Добре, че дойде, Хонза.

Земан бързо остави палтото и шапката си на закачалката в тясното тъмно коридорче, в което имаше само един старинен дъбов шкаф, ракла за завивки и три остъклени врати, които водеха някъде. Той беше изпълнен с решителност:

— Трябва веднага да говоря с него.

— За какво?

— За една страшна лъжа, която той трябва да разобличи… защото иначе моят живот би изгубил смисъла си.

Втората част на изречението той изговори с пресекващ от вълнение глас.

Ала Весели настойчиво го предупреди:

— Не, Хонза. Не бива да говориш сега за такива неща с него!

Земан се огорчи:

— Защо? Но аз трябва… Разбери, че…

Весели се наведе към него и му прошепна:

— Той е много зле, Хонза… Може и да умре.

Земан се сепна, не искаше да повярва:

— Вашек ли?

Весели тъжно рече:

— Той преживя сраженията в Испания, войната, концлагера и безкрайните дни и нощи, когато след войната основавахме, Народната милиция и карахме само на кафе и цигари, но това няма да го преживее. Собствените му хора му забиха нож в сърцето, подло и от към гърба — и неговото сърце не можа да издържи това…

— Защо не го изпратиш в болница?

— В коя болница, моля те? — уморено попита Весели. — Във военната вече няма да го приемат, а в другите? Кой знае как ще се отнесат към него, когато установят кой е. Предпочитам аз самият да остана при него.

— Ще ти пратя тук майка си — предложи Земан, — тя ще ти помага, ще ви готви и ще те сменя край леглото му.

Весели му се усмихна с благодарност:

— Добре, Хонза. А сега влизай вече, да не почне да подозира нещо… А ако нещо те измъчва, забрави го и премълчи, защото неговото човешко страдание сега е много по-голямо, разбираш ли ме? Върви!

И отвори една от остъклените врати, за да го въведе в стаята на Калина.

Калина лежеше на дивана до прозореца, от който се разкриваше обширна панорама към островърхите покриви на квартал Жижков. Тя беше посвоему красива, но той не възприемаше тази красота, дишаше тежко и хриптящо, отпуснал жълтеникавото си лице върху възглавниците.

Земан се слиса от вида на Калина, както и от скромната обстановка, в която неговият голям началник живееше. Жилището му представляваше една мансарда с кухия и баня, стените бяха заети от тъмни дъбови библиотечни шкафове, препълнени с хиляди томове съчинения на класиците на художествената и политическата литература. Там имаше и старинна маса, отрупана с листове хартия, документи, списания и разтворени книжки, от които, изглежда, Калина си бе записвал нещо, кожено кресло и масичка с три стола в единия ъгъл, трикрилен старинен гардероб, диван — и това беше всичко. На стената до прозореца бе окачена една-единствена картина — портрет на Дзержински.

Земан се мъчеше да се държи бодро и весело, но все пак гласът му бе стегнат от съжаление:

— Какво правиш, началник? Още не ми се е случвало да те виждам да се търкаляш в леглото и през деня.

Калина с мъжки свян рече:

— Нещо изведнъж почувствувах слабост в краката, Хонзик… Но се радвам, че точно ти не си ме забравил… — Внезапно си даде сметка за нещо и тревожно попита: — А с теб какво става?

Земан се овладя и храбро се пошегува:

— Нищо. Какво може да става? Всичко е наред. Подчинените ми са вечно на бира в „Конвикта“, престъпността нараства, от паметниците вече бих могъл да си основа собствено гробище.

Калина дори успя да се усмихне:

— Само дрънкаш. В своята практика не съм познавал по-добър криминалист от теб. — Той стана сериозен и каза с мъка: — А пък аз се опасявах… — замълча, а сетне изрече: — Мен ме уволниха, Хонзик!

Земан прехапа устни, а после направо си призна:

— Знам това, Вашек!

Калина облекчено въздъхна:

— Добре, че поне с теб нищо лошо не се е случило… Щях много да се упреквам… — и започна мъчително да споделя това, което, изглежда, непрекъснато мислеше: — Какво стана с тази наша република? Спомняте ли си, момчета, как някога мечтаехме, спорехме за нея… каква ще бъде и как ще я изградим… по-справедлива… по-добра… там, върху наровете в концлагера? И как заедно се завръщахме в нея с първия весел влак, край който се носеше дъхът на пролетта и на всички надежди на света?

Доктор Весели приседна до него в крайчеца на дивана:

— А сега пак сме във влака и тримата, Вашек. Само че този път не знаем къде ще пи отведе той.

— И много хора неочаквано се обърнаха срещу нас — тъжно продължи Калина, — престанаха да ни разбират. Къде сторихме грешка, че загубихме доверието им?

Весели горчиво се усмихна:

— За това още Аристофан много мъдро е казал в своята комедия „Конниците“:

Демосе, прекрасна власт

имаш, щом като от теб

всички люде се боят,

сякаш от тиранин!

Но се водиш за носа —

комплименти и лъжи

радостен приемаш ти,

зяпнал речите следиш,

а умът ти уж е тук

и все пак го няма!^[65]

Калина замислено го погледна:

— Ти си образован човек, докторе, и винаги успяваш умно да обясниш нещата… Обаче това не може да се обясни. — Той отново се върна към своите тъжни размисли: — Съществуваха ли петдесетте години? Съществуваха. Допуснахме ли грешки тогава? Допуснахме. Но ние честно си признахме грешките и доблестно се стремяхме да ги поправим. А сега казват за нас отчуждено, безпристрастно: те. Това все пак е страшно!

Земан се намеси:

— Не всички, Вашек. Съвсем не всички. — Той се обърна към Весели: — Аз пък знам друг цитат, докторе: „Може да излъжеш всички хора за кратко време или един човек завинаги. Но не е възможно да излъжеш за дълго цял народ.“

— Да, това го е казал Абрахам Линкълн — потвърди Весели.

Земан, увлечен в спора, започна енергично, със страстна вяра да се аргументира:

— … така че сега мнозина от тях, както казва Аристофан, зяпнали следят хубавите речи, но много скоро очите им ще се отворят за истината и тогава заедно с нас ще пометат от републиката ни господин Пери Стейн и всичките му помагачи от акцията Уайт лайнс — Неблехова, Холи, Данеш, Шанда и целия този господарски елит…

Очите на Калина светнаха:

— Отлично, Хонза… отлично… Сега пак ми е добре… Чувствувам се както тогава, когато сред смъртта и унищожението в концлагера… вярвахме в живота…

Той тежко дишаше, очите му горяха, не можеше да продължи, но се усещаше, че е щастлив в този момент. Весели се втурна към него и му даде да сложи под езика си някаква таблетка:

— Вашек, Вашек, не бива да се вълнуваш така. Бъди разумен!

Калина уморено отпусна главата си върху възглавницата, изглежда, бе изчерпал всичките си сили и навярно се унасяше в дрямка. Но въпреки това доволно прошепна:

— Добре, че поне ти остана на поста си в милицията, Хонзик… Докато там има такива… като теб… има надежда…

Земан стана, готвеше се да си тръгне.

Но на вратата още успя да се наведе към Весели и да му прошепне с огорчение:

— Горкият, как се заблуждава. Всъщност мен също ме уволниха, докторе. Добре поне, че си имам Бланка и Лидушка.

 

 

Обаче и Земан се заблуждаваше. Тази пролет беше твърде неукротима и необуздана, а събитията през нея напираха така, че човек се задавяше и задушаваше, тъй като едва преглътнал една горчива хапка, вече трябваше да се справя с друга.

Земан не намери в дома си онова спокойно и сигурно убежище, на което се бе надявал.

Беше се завърнал от дома на Калина в апартамента си в жилищния комплекс, очаквайки да срещне разбиране и насърчение, но вместо това застана смаян и безпомощен пред дъщеря си Лидушка, която безутешно плачеше и му крещеше:

— Никога вече няма да се върна в това училище, татко!

Бланка, втората съпруга на Земан и повече приятелка на дъщеря му, отколкото нейна втора майка, я разбираше, галеше я, за да я успокои, но същевременно и се мъчеше да я вразуми:

— Бъди разумна, Лида… Трябва да бъдеш силна… Не бива да огорчаваш още повече баща си…

Лидушка продължаваше да ридае истерично:

— Знаеш ли какво ми беше? Изправиха ме пред катедрата… и казаха… Вижте как изглежда дъщерята… на един от онези… които са отговорни за престъпленията, извършени през петдесетте години… А аз стоях там… всички ме гледаха… ненавиждаха ме… и мълчаха… И Петр, татко… и Петр…

Земан най-сетне успя да се посъвземе и изпълнен със съжаление и мъка заради това, което неговата дъщеря трябваше да изстрада заради него, й рече:

— Прости ми, Лидушка… Но нали ти знаеш, че това не е истина!

Ала Лидушка избухна:

— Как мога да знам аз кое е истина?

И в своето отчаяние и безпомощност му изкрещя в лицето всички свои съмнения и обвинения:

— Как мога да знам аз дали на съвестта ти не тежи и смъртта на Бланкиния мъж, както сега всички говорят? Как мога да знам какво си вършил през онзи страшен период на петдесетте години, след като тогава си запазил поста си?… Как да те защитавам?…

И накрая изрече най-страшното обвинение:

— Как мога да знам дали на съвестта ти не тежи… и смъртта на майка ми?

Сякаш светът се срути върху Земан:

— За бога, Лида!…

След тази истерия Лидушка тихичко заплака:

— Оставете ме… Оставете ме всички на мира…

И избяга от стаята.

След нейното излизане Земан бавно се строполи на един стол до масата и подпря главата си с длани. Той беше потресен, дишаше тежко, мълчеше и навярно в този момент му се искаше да умре. Господи, какво му беше казало неговото момиче, момиченцето, топлото, живо вълшебство, с което нежно се милваше, когато след всичките онези трагедии, които трябваше да среща и да гледа в професията си, вечер се прибереше вкъщи, господи, какво му беше казало?

Бланка леко и съчувствено го погали по главата, болезнено натежала от горчивата мъка и чувството за огромна, страшна несправедливост.

— Прости й, Хонза. Тя е твърде млада, за да се оправи в тази бъркотия и да понесе всичко това…

Земан помълча още известно време, докато успее да се съвземе от този шок и със стегнато гърло да произнесе първите думи:

— Господи, докъде стигнахме! А аз, глупакът, си мислех, че всичко може да загубя на този: свят, само не и единствената си опора — вас двете!

Бланка седна до него и го прегърна:

— Аз ти вярвам, Хонза. И няма да те изоставя, каквото и да се случи.

— Знам… — рече Земан, — само че Лидушка… Ти знаеш какво означава това дете за мен. Заради нея продължих да живея, когато се случи нещастието с Лида. Тя беше моята радост, смисълът на моя живот. Беше всичко за мен, преди отново да те срещна. А сега?

Бланка го разбираше, познаваше това чувство, бе изживяла моменти на отчаяние, безизходица от самотата и апатия към живота, когато бяха убили мъжа й в Планице. Колко години бе живяла след това с вкоравена, горчива обвивка на сърцето като жена, която е загубила способността си да се влюби отново, каква непреодолима бариера на враждебност, ирония и студено недоверие се бе издигнала между нея и останалите хора. Никога не можеше да повярва, че ще се случи онова чудо, че любовта отново ще се пробуди в нея и кръвта й ще заиграе, че пак ще се смее без тъга и огорчение, ще бъде щастлива и че всичко онова тъжно и страшно, което бе преживяла, ще й се струва като отдавнашен кошмарен сън. Сетне се появи Хонза — и чудото стана.

Тя още веднъж го погали утешително по главата и рече мъдро и уравновесено:

— Остави я. Ще се наплаче, а после ще ти поиска прошка. Всичко ще си изясните. Та тя е още толкова млада!

Земан я помоли:

— Иди при нея, Бланичка, моля те…

И неочаквано реши:

— А когато се успокои, приготви един куфар е най-необходимите неща за нея, за себе си и за мен!

— Защо? Къде искаш да идеш?

— Разбирам, че тя повече не може да се върне в училището. А нещата трябва да се поправят там, където са се развалили. Ще идем и тримата в Планице!

4

На майор Земан сега му се струваше, че е попаднал в ролята на капитан Ахав^[66], тръгнал да търси своя бял кит, така страстно жадуваше да открие истината за себе си, отблизо да я погледне право в очите и да се убеди, че страшното обвинение, което бе чул по телевизията и от прокурора, е подла лъжа, интрига, злобна клевета. Би понесъл по-лесно, ако го бяха обвинили, че при някой друг случай със своето неправилно разследване е причинил съдебна грешка, понякога, макар и в изключителни случаи, това можеше да се случи и при най-старателно извършената работа, но така да се изопачава и омаловажава известният случай с жестокото убийство на четиримата ръководители в Планице, му се струваше светотатство.

Още виждаше пред очите си чистото, още от зори горещо лятно утро, пропито от спокойствието на нощта, сякаш сътворена за влюбени, когато бяха заловили техните убийци сред пшеничената нива. Отново и отново му се явяваше моментът, когато, изпълнени с гняв и възмущение, заедно с доброволните отрядници наскачаха от камионите върху полския път и бързо се разгърнаха в кордон. Тъкмо се готвеха да тръгнат към близката горичка, за да я претърсят, когато чуха зад себе си вик. Скитникът нехранимайко Еман Захрадник тичаше към тях, ръкомахаше и крещеше: „Свини! И господин директора са убили… Тук са. Крият се в житата и ужасно се страхуват от вас. Елате, ще ви заведа…“ Тогава неочаквано сред житните класове се надигна горският Босак и побеснял от гняв, изстреля серия патрони от автомата си. Както тичаше, Еман разпери ръце, вечният му другар, акордеонът, който винаги носеше със себе си, преметнат през рамо, полетя и се зарови в праха на полския път. Когато изтичаха при него, вече бе престанал да диша, от устата му течеше струйка кръв. Втурнаха се навътре в пшеничената нива, откъдето бе стрелял единият от убийците, горският Босак. Оперативната група на милицията, доброволните сътрудници с цивилни дрехи, както бяха дошли от нощна смяна край машините. Начело тичаха Житни, старшина Матис и той, Земан, с пистолет в ръка. Още звучаха в ушите му думите, които за последен път бе извикал: „В името на закона… Предайте се!… Хвърлете оръжието!“ Откъм пшеничената нива не се чуваше нито дума, нито изстрел, само изчакваща, тревожна тишина… А сетне кордонът откри стрелба.

Сега, след петнадесет години, отново стоеше заедно с Бланка и Лидушка над същата голяма пшеничена нива. Тя беше все още пролетно раззеленена, около нея се смееха ливадите с жълтите глухарчета, над които весело пееха чучулигите. Долу лениво се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове, слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха залесените хълмове, а въздухът беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от свежата зеленина на брезите.

Сред този живописен пейзаж се гушеше селцето, тридесетина къщички с блестящи варосани фасади, малката църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, и прилепналата до нея сграда с покрив в стил барок на стария свещенически дом, а малко по-нататък, зад градината, малко нееднородно стърчащата модерна етажна сграда на училището.

Това беше Планице.

Земан и Бланка стояха над него със свити от вълнение гърла. Това беше едно красиво кътче от Морава, изпълнено с мир и спокойствие, но въпреки това с него бяха свързани най-страшните и драматични моменти от техния живот.

Внезапно долу, откъм селото, като от тътнещ котел ревнаха високоговорителите, изпращащи своята песен към всички околни хълмове в многогласно ехо.

Беше Карел Гот, който по широко отворените, гърмящи репродуктори пееше своята песен „Леди Карнавал“.

Все пак времената бяха други.

Земан преглътна, за да овладее вълнението си, и със слаб опит за усмивка рече:

— Да вървим!

И заедно със своята жена и с дъщеря си тръгна надолу към Планице.

Стояха и тримата в гостната стая със старинни скринове и големи пухени завивки в старата селска къща на семейство Мутлови, която някога с такива усилия бе ремонтирал Карел Мутъл — а дядо Свобода, бащата на Бланка, седеше до масата и от изненада и радостно вълнение не можеше да говори, само мачкаше ръце с треперещи пръсти, сключени пред него на масата.

Бланка проговори първа и трогнато рече:

— Ето ни тук при вас, татко!

После тръгна край столовете, масите, шкафовете, старите фотьойли, дивана, леглото и всички неща, които някога й бяха принадлежали и сред които бе прекарала част от младините си, леко и нежно ги докосваше като някакви реликви и сякаш ги поздравяваше, а сетне развълнувано възкликна:

— Всичко тук се е запазило, както си беше… Всичко…

Старият Свобода най-сетне се посъвзе от изненадата, скочи и нервно захвана да се щура из помещението, за да им предложи най-хубавото, което имаше, но само безпомощно се луташе, тъй като нищо не можеше да намери.

— Колко хубаво, че дойдохте, деца… А Лидушка колко много е пораснала… станала е цяла госпожица… Ти вече във ваканция ли си, момиченце? Защо не ме предупредихте с писмо… Аз щях… Дори не е разтребено както трябва… С какво да ви нагостя?… Нали знаете… самотен старец… готвя си от дъжд на вятър…

Бланка го успокояваше:

— Не се тревожи, татко. Аз всичко ще направя!

Свобода успя да открие поне някаква бутилка в един шкаф и я занесе на масата:

— Ще пийнеш ли с мен сливова, Хонзик?

И без да чака отговор, донесе две чашки. Духна в тях, избърса ги с не съвсем чиста кърпа, която извади от чекмеджето, и наля ракия:

— Такава сливова няма да намериш в Прага. Все още ми останаха седемнадесет сливови дървета в градината. Девет от тях трябваше да отсека, порази ги някаква болест. — Той вдигна чашката си. — Е, какъв тост ще вдигнем?

— Нека сливите ви отново узреят — чукна се с него Земан, — а ние да сме по-добре, отколкото през тази побъркана пролет. Нека есента е по-мъдра!

Свобода пи с него за този тост, но веднага рече:

— Защо? Пролетта не е лоша. Има достатъчно влага…

Земан се учуди. Познаваше Свобода като стар комунист още отпреди войната, който никога не бе преставал активно да следи и да се вълнува от политическата съдба на своята родина. Попита невярващо:

— Вие не четете ли вестници, татко?

— Да, чета — без голям интерес отвърна Свобода, — големи магарии вършите в Прага, това е вярно. Всички тук казват така. Понякога хората чак се смеят на това, което пише във вестниците.

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Смеят ли се, казвате? Нима не го приемат сериозно? Не се ли страхуват за републиката ни?

— Тук хората се страхуват само от едно — усмихна се Свобода: — да не би някой от вас в Прага да се побърка и да реши да ни връща обратно добитъка и земята. Какво ще ги правим, за бога…

Земан беше все повече смаян:

— Та те не ги ли искат обратно? Не желаят ли да напуснат кооперативите? Та нали преди петнадесет години…

Свобода не го остави да се доизкаже:

— Да, скъпи, това, което някога е било, вече не е така. Днес вече селото ни е социалистическо и никой не може да го промени. Работата върви добре, хората никога не са били толкова заможни.

Земан облекчено се засмя:

— Тогава ми налейте още една чашка, татко!

Свобода напълни чашката му със сливовица, Земан я изпи на екс и весело се обърна към дъщеря си:

— Виждаш ли, Лида? Това направихме ние през онзи страшен период на петдесетте години, заради който ме обвиняваше. Основахме кооперативните стопанства, които сега никой не иска да напусне. — И с весела, ирония добави: — Дори и с насилие!

Лидушка не знаеше накъде да погледне, очите й дори, изглежда, се бяха напълнили със сълзи. От всичко това в главата й бе настъпила бъркотия, започна да се страхува, че несправедливо бе обидила своя чудесен татко, който продължаваше да изглежда като момче.

Бланка разбра смущението й и съчувствено я прегърна с ръка през раменете, като й рече:

— Ела, ще ти покажа старата си кухня. А после ще се преоблека и заедно ще сготвим. Какво бихте желали за обяд, мъже?

— Заколи една кокошка и я приготви със сметана — весело предложи Свобода, — и така тези трътки само ми цапат двора. Нека се нагостим хубаво! — Наля за трети път чашките: — Е, ще пийнем ли, Хонзик?

Ала Земан отказа:

— Не, татко. Трябва да съм с бистра глава. Имам да уреждам някои неща в селото.

— Трябва да разследваш ли? Някакъв нов случай?

— По-скоро стар, но някои искат да направят от него нов.

— За какво става въпрос?

— За истината. И за нещо повече. За смисъла на всичко това, което извършихме през последните двадесет години. За партията!

Тогава Свобода със спокойното превъзходство на своя опит и възраст му рече:

— За нея не се тревожи, тя е преживяла какво ли не, ще се справи и с тази пролет. Например спомням си двадесет и девета година. Когато ръководители бяха Илек^[67] и Болен^[68]. Тогава изглеждаше, че партията ни ще се разпадне. Но виждаш ли, дойде Готвалд.

Земан с възхищение и искрена благодарност му каза:

— Вие сте мъдър, татко!

Свобода хитро се усмихна:

— А ти не си ли? Вече си на години и имаш висок чин. Значи и трябва да си мъдър, Хонзик.

Вдигна чашката със сливовица:

— Да пием за мъдростта и самообладанието!

Земан се чукна с него:

— Последната чашка, татко, и тръгвам!

— Къде?

— Там, където някога започна старият случай. В училището!

 

 

Той стоеше в тихия, празен коридор пред вратата на класната стая и нямаше кураж да влезе. Отново в подсъзнанието си чуваше това, което някога бе казал пред членовете на местния народен съвет — директора на училището, Мутъл, Бабицки, Вчелак и Анка Шандова:

— … първо, аз с радост дойдох тук, защото установих, че тук живее един мой приятел. Второ, горският Босак ме интересува повече, отколкото предполагате. И трето, тук действително има пожари, другари. Погледнете… тук, тук, тук… хамбари, селскостопански постройки… плевници, складове за машини и сечива… вече цял месец пожарите се ширят край вашето село. Знаете ли какво означава това? Или е една спирала, която рано или късно ще свърши тук. Или е кръг и подпалвачът произхожда от вашето село…

Той се овладя, натисна бравата и влезе.

Класната стая не беше празна. На катедрата седеше възрастна, белокоса жена, много слаба и суха, с очила и строг вид, която поправяше училищните тетрадки. Той веднага я позна, но тя него не. Повдигна очи и студено попита:

— Какво обичате?

Земан все пак с известно вълнение отвърна:

— Не ме ли помните вече, госпожо директорша?

Жената от катедрата отрицателно поклати глава.

Тогава Земан и се представи:

— Майор Земан. Аз тогава…

Вече й стана ясно, строго го попита:

— А, вие ли сте? Какво още искате?

Това посрещане не беше твърде приветливо. Земан се чувствуваше не съвсем на себе си, търсеше думи:

— Това беше най-трагичният случай в моята практика… Мислех, че…

Жената категорично го прекъсна:

— Болката вече попремина. По-добре е да не се връщаме към това!

— Но аз мисля…

Отново го прекъсна:

— Знам, разбирам ви. Наскоро по този въпрос идва тук един млад поет, Данеш, мисля, че се казваше. Очите му бяха едни честни, възторжени. Събираше подписи за някаква резолюция.

Земан рязко и гневно попита:

— И вие подписахте ли я?

Госпожа директоршата отвърна спокойно и уравновесено:

— Да!

— Да?

Земан беше смаян, невярващо повтори:

— Вие наистина ли я подписахте?

Госпожа директоршата спокойно му обясни:

— А защо не? Ние тук в селото не сме нито отмъстителни, нито жестоки. Свещеникът си е изтърпял наказанието, защо да му вредим повече. Аз си живея тук тихо и спокойно редица години и всичко забравих. Простих на всички, и на вас!

Земан беше ядосан, нищо не разбираше:

— На мен ли? Защо на мен?

— Вие най-добре знаете това!

— За бога, госпожо директорша, та вие бяхте тук. Те убиха вашия съпруг! Вие видяхте всичко с очите си!

Госпожа директоршата отвърна тихо, с достойнство:

— Видях това, което можеше да се види. И зная само това, което можеше да се узнае. А какво се е криело зад всичко това, не знам и не искам да знам!

Земан искаше да продължи да се бори за своята истина, потресено възкликна:

— Но това все пак…

Тя отново го прекъсна, като го попита студено и враждебно:

— Какво искате още?

Той разбра, че е загубил, стисна устни и приключи:

— Вече нищо!

Обърна се и излезе.

 

 

Лейтенант Матис, началник на околийското управление на НМ, докара Земан в кооперативния двор със собствената си волга точно в момента, когато тракторите тръгваха оттам за полето. Председателката на кооперативното стопанство Анка Шандова енергично ръководеше тяхното потегляне подобно на генерал, който изпраща танковете в атака, крещеше, нареждаше, молеше и увещаваше, а мъжете в мощните машини й се подчиняваха.

Когато най-сетне тя забеляза Матис и Земан, бързо и нетърпеливо го попита:

— Какво има, Ладя? Не виждаш ли колко работа имам?

Матис, който, изглежда, беше малко под чехъл, виновно й се усмихна:

— Виж кого ти водя, Аничка. Позна ли го?

Шандова беше енергична жена, веднага се ориентира:

— Как няма да го позная? Земан! Добре дошъл! Я виж какъв гостенин ни е навестил!

Тя му стисна ръката с бодростта на опитен ръководител. Земан бе приятно изненадан от това посрещане, толкова различно от онова, което беше преживял в училището.

— Не знаех, че сте се оженили с Матис.

Шандова му обясни с малко груба самоирония:

— Искаше малко да си повиши нивото, това е причината. Мечтаеше за кола, затова се принуди да ме вземе, а пък аз му я купих, нали, Ладя? Просто вече му беше омръзнала тази ваша милиционерска немотия.

Земан се приспособи към нейния лек, ироничен тон:

— А вашата текезесарска? Още помня как тогава в училището се нахвърли върху мен: „Ние тук, другари, като луди агитираме хората за кооператива, получаваме по три крони на трудоден и стопанството ни се разпада. Побъркваме се от грижи и работа, а на вас в Прага това ви е безразлично“ — пародираше Земан нейната тогавашна устатост, — „вие в Прага навярно вече сте в комунизма!“

Той я гледаше със симпатия. Вярно, че през тези петнадесет години, откакто не я беше виждал, беше малко наедряла, беше се поразширила, стъпваше с широка крачка на яките и силни стълбове на краката си, с една дума, беше мъжкарана, но иначе се беше поуспокоила, помъдряла с годините и от нея лъхаше такава самоувереност, решителност, праволинейна откровеност и пристрастие към работата, в чийто смисъл вярваше, че Земан се чувствуваше добре с нея. Без да се хвали, само с някаква делова, естествена гордост тя констатира:

— Така ли? Значи сега ние сме по-скоро в комунизма. — И направо, без скрупули, го попита: — Защо дойде? Какво искаш? Служба ли?

Земан леко се изплаши:

— Аз ли? Как така? Защо?

Матис леко се изкашля, преди да му обясни смутено и с неудобство:

— Ние видяхме предаването по телевизията!

Земан енергично възрази:

— Не, искам нещо съвсем друго от вас!

Беше му мъчително, че така не го разбират.

Ала Шандова беше убедена, че правилно го е разбрала, мислеше, че само мъжката гордост му пречи да изкаже молбата си, която очакваше да чуе от него. Затова със спокойна непринуденост премина направо по същество:

— Ако имаш някакви проблеми в Прага, зарежи ги и ела при нас. Тук хората ще те обичат и никой няма да те упреква за нищо!

А Матис веднага допълни:

— Не мисли, че Аничка ти предлага някаква черна работа на общ работник. Ние имаме модерно производство и всички професии могат да ни бъдат полезни тук. А на някои места се работи с бели престилки като в лаборатория.

Земан го гледаше заинтригувано и учудено — значи това беше онзи старшина, момъкът, който подобно на скорпион или на видра не оставяше на мира нито един воден басейн с риба, районният старшина, който преди петнадесет години се оплакваше колко слаб и безпомощен се чувствува в своя голям район? Сега беше пуснал бирено коремче, возеше се във волга, имаше улегнал и достоен вид като истински околийски началник и с гордост го развеждаше из двора на кооперативното стопанство, сякаш беше неговото царство. И имаше с какво да се похвали — дворът беше чист и бетониран като летищна писта, обкръжен от редица нови, модерно оборудвани сгради от железобетонни конструкции и панели, в които се помещаваха механизирани обори, складове, работилници, покрити паркинги за селскостопански машини, административен център, кооперативен клуб и не знам още какво. Това е по-скоро истински завод за месо и брашно, помисли си Земан, отколкото стара селска каторга, каквато я познаваше от миналото. Матис отвори плъзгащата се врата на един от дългите обори, за да може Земан да надникне вътре:

— Помниш ли как някога изгоря първата ни кооперативна кравеферма? — обясняваше той с патриотичен ентусиазъм. — А виж как изглеждат сега нашите обори. Анка има тук над триста крави, пълна механизация, автомати…

Ала Анка нетърпеливо го прекъсна. Тези тържествени речи, с които съпровождаха всяко посещение на журналисти, разни ръководители и делегации, които идваха на тълпи тук, отдавна вече й досаждаха.

— Какво би искал да работиш тук? Отговорник по безопасността? Ще ти дам заедно със заплатата в натура повече, отколкото можеш да спечелиш с майорската си униформа. Е, какво? Съгласен ли си?

— Не!

Това я накара да се учуди — дори леко се засегна, че някой може да отхвърли такова великодушно предложение. Навъсено го попита:

— Какво искаш тогава?

— Искам да дойдеш с мен пред съда в Прага. Като свидетел!

Тя не очакваше това. Подразни се. Рязко отвърна:

— Ти си се побъркал! Да дойда сега? Посред пролетната сеитба?

Матис искаше да помогне на Земан и плахо се намеси:

— Той ми обясни, че сега в Прага се решава съдбата ни, Анче!

Ала Шандова рязко му възрази:

— Тук също се решава сега всичко. Ние в провинцията, скъпи мой, нямаме време да се занимаваме с вашите пражки истерии и глупости. Нито пък имаме желание да се забъркваме в тях. Вие в Прага можете да са събирате по митинги, манифестации, да крещите и да се заяждате, но ние трябва да работим, за да има следващата пролет, когато изтрезнеят главите ви — рече тя с груба откровеност, — какво да ядете!

Земан не се предаваше, искаше на всяка цена да я убеди:

— Става въпрос за всички нас, Аничка. За мен, за твоя Матис и за теб. Нима не знаеш какво твърди онзи негодник, свещеникът?

Шандова спокойно потвърди:

— Знам. Идваха тук с някаква резолюция.

Земан се възмути:

— Ти също ли я подписа?

— Не. Такива безобразия аз не подписвам — усмихна се Шандова, — пък и Ладя навярно щеше да ме убие, ако бях я подписала. — Но веднага стана сериозна:

— Както и да е било, струваше си. Дори и с цената на четири човешки живота.

— Господи, нима и ти мислиш, че…

— Аз нищо не мисля, аз само знам, че трябваше да се направи всичко възможно, за да убедим тези твърди селски тикви. Борбата беше жестока, но си струваше… Днес вече всичките ми съселяни имат нови или преустроени къщи, хладилници, телевизори, бани, автомобили, веранди с кахлени плочки — и облицоват стаите си с чамова ламперия… — Тя си спомни нещо и се обърна към Матис: — Набави ли боровия материал, Ладя?

Матис наведе очи и виновно измърмори:

— Още не съм ходил в горското управление, Аничка!

Шандова избухна:

— Ти си един неспособен човек, заради теб пак ще бъдем последни в селото!

Обърна се към Земан:

— Е, какво, искаш ли тази служба?

Земан бе смаян от това, как тя делово, с непоклатимо селско спокойствие разсъждава, и то в момент, когато наоколо, както му се струваше, светът се срутва. Не се разбираха, сякаш говореха на различни езици. Разбра, че няма смисъл да настоява повече и да й обяснява, затова уморено, но решително отвърна:

— Не!

Всичко това накара Земан да изпадне в депресия и отчаяние. А най-лошото беше, че колкото и да се съпротивляваше, започна да го гложди червеят на съмнението. Каква е била всъщност истината? Колкото повече мислеше, толкова по-силно си даваше сметка, че в случая, който дотогава му се струваше съвсем ясен и праволинеен, изведнъж се появиха логически празнини, непонятни места, странни, необясними паузи, както в кардиограма на болно сърце. Може би причина за това бяха студените, отблъскващи очи на госпожа директоршата или грубовато откровените думи на Анка: както и да е било, струваше си, дори и с цената на четири човешки живота, а може би беше плод на възбудената му фантазия, която не можеше да контролира с точна памет след тези петнадесет години, изтекли оттогава. Внезапно той осъзна, че не знае почти нищо за случая в Планице, освен онова, което бе видял с очите си, че познава само блестящо белия, невинно прозрачен връх на ледника, а тъмната, зашеметяваща планина в глъбините под него може само да гадае и да предполага. Отново рекапитулира всичко в мислите си: беше дошъл тук въз основа на писмения донос на някой си горски, Босак, който му бе показал Калина и му беше обяснил, че въпросното лице може би е бившият сътрудник на гестапо. После това подозрение му бе потвърдено по телефона — без всякакви веществени доказателства — от друг служител на Държавна сигурност — от Житни. Заедно с него бяха отишли да арестуват Босак и заловиха сина му Ярда, който им каза, че баща му се намира в дома на свещеника… Побързаха да идат там, но в това време се разнесоха трагичните изстрели в училището. А сетне вече, изпълнен с омраза и гняв, само тичаше из пшеничната нива, стреляше, арестуваше… — Петнадесет години бе живял с убеждението, че всичко, което бе направил тогава, е човечно, правилно, законно, доблестно и честно, не бе изпитал и капчица съжаление, когато двамата убийци, горският Босак и кръчмарят Бенеш, които успяха да заловят живи сред житата — по-късно бяха осъдени и обесени. Но сега започна да се колебае, да размисля и да комбинира — и това беше страшно… Колкото повече дисекцираше този случай, толкова повече му се струваше, че истинската мотивировка и действителната истина за него са сложни, почти неразгадаеми.

Повече от час той прекара на пейката под старата липа пред къщата на Мутлови, опрян на зида, в мрачно мълчание, вглъбен в мислите си, без да усеща колко ясна и уханна е нощта край него, такава, каквато може да бъде само през пролетта. Беше сам — след като се бе върнал от своята мъчителна обиколка из селото и неговите хора, Бланка някак странно го избягваше, свеждаше поглед пред него, беше му сервирала вечерята, която той почти не докосна, ала бе разговаряла само най-необходимото със странно притеснен глас.

Сега обаче тя неочаквано излезе от къщата и седна до него на пейката. Отново бяха заедно под старата липа, както някога, много отдавна, но сега и двамата бяха по-възрастни и върху тях тегнеше бремето на онова, което бяха преживели. Земан подсъзнателно усещаше, че Бланка се измъчва от някаква неприятна тайна, която се бои да му открие. Внезапно тя промълви:

— По-добре да бяхме си останали в Прага, Хонза. Може би Калина… — Но като видя как нервно я погледна Земан, веднага млъкна, не се доизказа и промени темата на разговора: — Тук всичко ме гнети. Мислех си, че болката е преминала… Но всичко е пак пред очите ми… Онези страшни минути… които си мислех, че няма да мога да преживея… Не трябваше да идваме тук!

Земан най-сетне, за първи път през тази вечер, проговори и бавно започна да изповядва това което му тежеше:

— Това село навярно е нашата съдба… Някога тук застреляха мъжа ти… А сега заради него ще погубят и мен!

Бланка още не знаеше това. Тя се уплаши:

— Какво?

— Аз не ти казах истината. Не съм си взел отпуск заради Лидушка. Просто мен ме уволниха заради случая в Планице!

Бланка се ужаси:

— Господи, Хонза…

— След три дни трябва да се явя пред реабилитационния съд. Затова дойдох тук… Пристигнах в това село, за да събера сили и увереност в себе си, преди да се явя на процеса. Но намерих тук още по-голямо безпокойство.

— Кой иска да бъде реабилитиран? Той ли?

— Да. Свещеникът!

Бланка с мъка търсеше думи:

— А съвсем сигурен ли си… че тогава всичко с него беше наред?

Земан раздразнено възкликна:

— Нима ти се съмняваш в това?

— Не, не се съмнявам, Хонза… Знам, че ти винаги си бил честен и почтен човек… В теб никога не съм се съмнявала — и никога няма да се усъмня… Ще остана с теб… ще ти вярвам… каквото и да се случи! Но ти знаеш ли цялата истина за случилото се… През онези години имаше процеси… и ти сам ми казваше… — Неочаквано тя призна: — Аз обичах свещеника, ти знаеш защо… Той беше тих, добър човек… А после повярвах във вината му и смъртно го намразих… Но сега, когато го видях на телевизионния екран… Не можах да заспя… Цяла нощ мислих за него…

Земан рязко я попита:

— Вече не вярваш ли, че е виновен?

— Не, не че не вярвам… Само че… не съм съвсем сигурна!

Земан ядосано стана от пейката:

— Значи и ти? Откъде се появи изведнъж това недоверие у всички вас? Кой го насади? Човек може да се побърка!

Бланка тихо му зададе въпроса:

— А ти, Хонза, не се ли съмняваш поне малко?

Земан не отговори, продължи нервно да разсъждава:

— Всичко беше толкова ясно, прозрачно и просто. Ние стояхме от едната страна, а врагът от другата… Убийците убиваха, а ние ги наказвахме за това… Туй бяхме ние, честните хора на закона, а там — престъпниците… Защо трябва сега да е иначе?

Той взе решение:

— Ще ида при Калина. Ще говоря с него, дори и доктор Весели няма да ми попречи да го направя. Трябва да ми каже истината!

Тогава Бланка с кротка тъга му рече това, което през цялото време й тежеше:

— Вече няма да ти я каже, Хонза!

Земан рязко и уплашено я погледна.

Бланка погали ръката му, накара го отново да седне до нея на пейката и го прегърна, за да го утеши:

— Страхувах се да ти го кажа, когато видях колко ти е тежко. Следобед пристигна телеграма от мама… Тази сутрин Калина е починал!

Това беше като гръм от ясно небе. Земан едва сега, с почти физическа болка, осъзна колко прекрасна е пролетната нощ край тях, колко жива и топла е тя и как им говори с хиляди гласове и звуци: на акордеона в далечината, лая на кучетата, любовните крясъци на жабите, шепота на листата и звездите, риданието на кукумявката и далечния, весел и възбуждащ смях на някакво девойче.

Само един глас завинаги вече щеше да липсва в нощта.

Мъдрият, ласкав, човешки топъл глас на Калина!

5

Някой невидим постави игличката върху грамофонната плоча и ритуалната зала на крематориума се огласи от „Марша на загиналите революционери“, който в това голямо празно помещение още повече подчертаваше трагизма на самотната смърт на Калина.

Погребението беше скромно и тъжно.

Върху ковчега имаше само един букет червени карамфили, а край него бяха поставени три венеца.

Погребалната зала беше празна, само първата пейка бе заета от шестимата доблестни хора, които бяха дошли да се простят с Калина — Земан, майка му, Бланка, Лидушка, доктор Весели и бившият шеф на криминалния отдел, първият началник на Земан в Прага, а сега вече пенсионер, майор Павласек.

Бланка погледна с тревога мъжа си. Виждаше колко е пребледнял, владееше се, но въпреки това устните му едва забележимо трепереха, а очите му бяха плувнали в сдържани сълзи.

Сега за втори път губеше баща си. Ласкавият, близък и мъдър човек, на когото винаги можеше да се опре и в трудни моменти да иде при него за съвет. Сега щеше да бъде сам. Знаеше това.

До него Павласек трогнато прошепна:

— Дори и залп за почест не му изстреляха! Дори и залп за почест…

И ковчегът с тялото на Калина без залпове за почест, тихо и скромно, както майорът бе живял, бавно изчезна зад завесата, отделяща театъра на мъртвите от лудешката комедия, която с конвулсивно бързане играеше светът на живите през тази пролет…

Те излязоха от крематориума навън в делничния ден и своите делнични грижи мълчаливо, всеки погълнат от мислите и спомените си за тъжната раздяла. И денят край тях беше необикновено притихнал и пролетно сълзлив.

Следващата група опечалени, която мина край тях и започна да заема местата за новия обред, подканвана да побърза от изпълнителя на церемонията, ги изтръгна от мрачното мълчание.

Фабриката за покойници работеше с пълни обороти, делово, без сантименталности и с цинична рутина. Поглъщаше ковчезите на конвейера и изплюваше обратно в белия ден опечалените живи, като с този акт ги избавяше от най-голямата тъга и бреме.

Земан проговори първи, изричайки на глас онова, което през цялото време на погребението на Калина беше мислил:

— Това е първият мъртъв — жертва на този процес. Започвам вече да разбирам прокурора.

Всички останали го погледнаха изненадано. Павласек попита:

— Кой прокурор, Хонза?

Земан не му отвърна, а се обърна към доктор Весели:

— Ти сигурно имаш тази книга, докторе!

— Коя?

— „Процесът“ от Франц Кафка!

— Имам я.

— Ще ми услужиш ли с нея?

— За какво ти е?

— Бих искал да я прочета, преди да настъпи утрешният ден.

— А какво ще има утре?

— Ще се явявам пред съда.

Майката на Земан ужасно се изплаши:

— Ти ли, Хонзик? И защо, за бога?

— Всъщност и аз не знам, мамичко. Знам само едно — че не бива да има повече мъртви в този процес, нито пък в други такива процеси… Затова искам добре да проумея нещата, преди да го направя.

Той говореше така загадъчно, че останалите бяха объркани. Павласек го попита от името на всички:

— Какво искаш да направиш?

И Земан им призна:

— Това, което са правили съветските командири в критичните моменти на обкръжение по време на войната, когато са искали да предотвратят следващите жертви и да запазят поне остатъка от полка за бъдещите сражения. Издавали са заповед: Пренесете стрелбата върху мен!

Те го разбраха и се изплашиха. Искаше да се пожертвува. Весели възкликна:

— Ти си се побъркал, Хонза!

Бланка тревожно го хвана за ръката:

— Не бива да го правиш!

Ала Земан, обзет от някаква странна вътрешна треска, упорито настояваше на своето решение:

— А какво да направя? Останах сам. Калина умря. Житни замина! — Обърна се към Весели: — Ще се явя пред съда, викат ме заради случая в Планице. Нима трябва да забъркам и теб — обърна се към Павласек, — или пък теб? Или пък други хора от милицията?

Весели деликатно му подсказа едно от възможните решения:

— Ако може да ти помогне, остави на Калина това, което е негово. Сигурно би се съгласил. И самият той никога не би избягал от отговорност.

Земан рязко отхвърли предложението му:

— Не… това е битка на живите… Мъртвите нека почиват в мир, за тях страданието вече свърши… А ако трябва още някой да падне, нека бъде онзи, който доброволно е останал в котела. Пренесете стрелбата върху мен!

Бланка с ужас си даде сметка, че решението му е твърдо и че ако не се случи нещо, ако някой веднага не направи нещо, ще го загуби.

С ужас в очите тя прошепна:

— За бога, Хонза! Съзнаваш ли какво говориш?

 

 

Тъмният кораб на храма сега, преди да се свечери, излъчваше още по-силно тайнствената си мистичност, потискаше Бланка със своята монументалност и чиста готическа строгост, приличаше на стряха от сключени пръсти и длани, в чиято сянка трептеше нещо нереално преходно, някакви блуждаещи светлинни, ситни блестящи точици в мъглива мараня, изглежда, от пламъците на свещите, които се възнасяха и танцуваха като светещи души над тресавището в здрачната дълбочина край олтара.

Бланка никога не би се осмелила да направи това, което сега предприемаше, ако не се страхуваше толкова много за Земан. Дълго трябваше да разпитва, скромна и незабележима в своето притеснение, докато накрая успя да установи, че свещеникът живее като гост в жилището на свещеника при Тинската катедрала. Тя влезе там през онази привечер със свито от вълнение гърло и притеснена от неочакваната среща, но не намери там свещеника. Някакъв млад свещеник, бледен, аскетичен и строг, я отпрати да го търси в храма.

И затова сега пристъпваше несигурно, крачка по крачка из здрача на катедралата, подобна на студен, недостъпно тих оазис за съзерцания насред топлата пролетна пражка вечер, заедно с която през вратите и прозорците се промъкваше тъмнината и я принуждаваше да се лута като слепец, да опипва с ръце старинните дървени пейки, клекала и колони, за да може да се придвижи напред към мястото, откъдето се носеше далечен, пресипнал и изморен старчески глас.

— … пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не може да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. „Възможно е — отговаря пазачът, — но сега не.“ Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре. Пазачът го забелязва, засмива се и казва: „Ако толкова много ти се иска, опитай се все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, че аз имам власт. При това съм най-нисшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия…“^[69]

Бланка все още не можеше да открие откъде иде този библейски глас. Във вечерния мрак й се струваше, че в храма има хиляди ниши и завои, че той е един безкраен лабиринт от странични кораби и параклисчета, тя шареше с поглед по техните тайнствени кътчета, в които все очакваше да види собственика на гласа, ала вместо него с уплаха откриваше странните мъченически фигури на светците, символизиращи повече Смъртта, Тъгата и Скръбта, отколкото Живота. Катедралата изглеждаше съвсем празна — затова гласът звучеше още по-тайнствено и подобно на вик на нощна кукумявка непрекъснато я примамваше и съпровождаше.

— … човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе…^[70]

Най-сетне откри мястото, откъдето идеше гласът. То беше близо до олтара, където в стария амвон до монументалната подпорна колона на храма по-скоро усещаше, отколкото виждаше някаква тъмна фигура, която на светлината на малката електрическа крушка там четеше от една книга:

— Пазачът му дава едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Той седи там дни и години. Прави много опити да получи достъп и дотяга на пазача с молбите си…^[71]

В този момент гласът млъкна и лицето на мъжа от амвона се ужаси. Той беше свещеникът от Планице, и Бланка разбра какво го бе потресло толкова много. Беше тя самата, която бе застанала точно пред него и го гледаше отдолу със своите големи очи. Каза му:

— Бих искала да говоря с вас, господин свещеник!

Те седнаха един срещу друг в студената сакристия и чак сега, отблизо, Бланка успя да види колко остарял и грохнал е планицкият свещеник. Той се беше посъвзел от уплахата, но все още беше много разтревожен от неочакваната среща. Бланка също беше развълнувана, непразно се мъчеше да си спомни думите, които през целия ден бе обмисляла и с които сега искаше да започне. Най-сетне свещеникът я попита:

— Защо си дошла, дъще? Какво искаш от мен?

Тя отвърна, задъхвайки се:

— Говорехте от амвона за закона и справедливостта…

Свещеникът смутено призна:

— Само учех един текст. И то пасажа, който ми е най-близък.

Бланка най-после успя да преодолее смущението и притеснението си и намери кураж да заговори по своя въпрос:

— … аз дойдох да ви моля именно за тази справедливост!

— За кого?

— За моя мъж!

Свещеникът помълча известно време, а после попита:

— Кой е твоят мъж, дъще?

— Майор Ян Земан.

Свещеникът прошепна:

— Всемогъщи господи!

Бланка страстно му каза право в лицето:

— Може да са постъпили несправедливо с вас, господин свещеник, но вие нямате право да си отмъщавате за това на друг невинен, честен и почтен човек и да постъпвате несправедливо с него. А Хонза е честен и почтен, никога през живота си не е навредил съзнателно на никого.

Свещеникът мълчеше и се молеше. Ала Бланка не се предаваше, настояваше:

— Вие бяхте свидетел, когато преди години убиха първия ми мъж. И не може да искате да бъдете отново свидетел на това, как ще погубят и втория ми мъж.

Свещеникът тихо се завайка:

— Господи милостиви, ти знаеш, че аз не исках това. Вече съм стар, изморен човек. Исках да прекарам остатъка от живота си на спокойствие, да се моля за греховете си и да заслужа опрощение… Но те ме придумаха да направя това…

— Кои те?

— Редакторката, професорът и поетът!

— А къде остана вашата християнска любов, господин свещеник? Защо вече не постъпвате тъй, както се говори в молитвата, която като дете ме учехте: Прости ни нашите грехове, така както ние прощаваме на нашите грешници?! — страстно се бореше за своя мъж Бланка.

Свещеникът отчаяно се съпротивляваше, но вече бе взел да отстъпва:

— Какво да направя? Какво искаш от мен?

— Истината! Вие сте единственият останал жив свидетел, който е говорил с онзи агент в Планице. Единствено вие знаете какъв е бил в действителност, какво е говорил, с какво ви е заплашил, когато ви е принудил да го укриете в дома си… Кажете истината пред съда, господин свещеник! Нищо повече не искам от вас!

Но точно това свещеникът не можеше да каже. Не можеше да й разкаже своята мъчителна, мрачна история по време на окупацията, история, която през целия си живот мъкнеше на раменете си като тежък кръст към голгота. Тогава в неговата енория му бяха пратили един млад капелан — немец от Судетите, на име Лоренц. Той беше странен, неугледен, сух младеж е пронизващи като игли очи, фанатично предан на религията и като някакъв средновековен радетел анатемосваше всички грешници и ги осъждаше да горят във вечния огън на ада. Свещеникът смяташе, че това негово нетолерантно, флагелантско^[72] усърдие се дължи на младостта му, затова прекара много вечери в любезни разговори с него, за да го учи на смирена любов към ближните и техните човешки слабости, което е необходимо на един провинциален свещеник, за да може мъдро да ръководи паството си. Разказа му за жителите на Планице, за характера на всеки един от тях, като му разкриваше техните слаби страни, недостатъци и прегрешения към църквата и светските закони. Три дни след това гестапо започна да арестува хората и свещеникът си даде сметка на какъв човек бе издал своите енориаши. Обзе го ужас, молеше се по цели дни и нощи, но не можа да намери облекчение и успокоение, защото не можеше да се избави от чувството си за вина. После през целия си живот се страхуваше, че вината му ще излезе наяве, че отнейде ще се появи Мъстителят и Наказанието, но нищо подобно не се случваше. В последните дни на войната капеланът Лоренц се оттегли заедно с отстъпващата немска армия, изчезна, пропадна в забвение, а хората, които се завърнаха от концлагерите, в нищо не обвиняваха свещеника, тъй като не знаеха за неговата вина. Постепенно той отново си възвърна спокойствието, забрави случилото се и заживя тихо и кротко сред своите рози и пчелни кошери. Но един ден се появи онзи таен агент… Пристигна посред нощ като някаква тъмна сила от ада като Мъстител и Наказание, което отдавна вече бе престанал да очаква… Но можеше ли да каже всичко това на Бланка и пред съда? Пред светата църква в деня на своята смърт — да, тя е милосърдна, ще му даде опрощение. Но от светската власт ужасно се боеше, особено пък след годините, прекарани в затвора, в който, както се надяваше, вече бе изтърпял своето чистилище. Та нали през тези петнадесет години вече бе изкупил вината си, защо сега отново искаха от него да се бие в гърдите, да се самобичува, да се измъчва с признания и да разказва за страшната случка, от която толкова се страхуваше и така отчаяно се стремеше да забрави. Не, не можеше да стори това!

Той смутено избягваше да гледа Бланка в очите, когато й обеща:

— Да, ще се опитам да го направя, дъще… Ала се страхувам, че вече е късно…

6

Ян Земан седеше на пейката в коридора на съда и чакаше. През затворените врати на съдебната зала до него долиташе приглушен шум, ръкопляскания, прояви на съгласие или възмущение на хората вътре, които още не познаваше, резкият, питащ глас на съдията, когото още не беше виждал, и патетичният глас на свещеника, когото там вътре разпитваха.

Сега вече разбираше защо свещеникът бе учил наизуст легендата за пазача пред вратите на закона на Кафка, което знаеше от разказа на Бланка. Много й се бе разсърдил заради това, че бе ходила при него в Тинската катедрала, ако предварително му беше казала за своето намерение, той никога нямаше да й разреши. Не споделяше надеждите на Бланка, беше му ясно, че свещеникът не може да се откаже от намерението си, колкото и да иска, мелницата на събитията вече го бе въвлякла, беше го завъртяла в дивия си, бесен водовъртеж, от който нямаше спасение, нито пък път за отстъпление, и не оставаше нищо друго, освен да застанат един срещу друг пред съда и да довършат смъртната схватка чак до трагичния й край. Тази проста истина сега се потвърждаваше и от думите на свещеника, които приглушено долитаха на откъслеци от съдебната зала и от които Земан бе разбрал, че свещеникът цитира онази легенда. Чуваше как, съпровождан от чести ръкопляскания, казва:

— Той забравя, че има други пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка за достъп в закона…^[73]

… Проклина нещастната случайност — през първите години безогледно и велегласно, после поостарял, само мърмори под носа си…^[74]

… Вдетинява се и понеже благодарение на дългогодишното изучаване на пазача е съзрял дори бълхите в яката на кожуха му, моли сега и бълхите да му помогнат, като накарат пазача да промени решението си. В края на краищата зрението му отслабва и той не знае вече дали около него наистина се е стъмнило, или го мамят очите му…^[75]

В този момент над Земан се разнесе ясен ироничен глас:

— Хубав текст, нали? Библейски!

Земан рязко повдигна глава и видя Павел Данеш. Шокираща среща след шест месеца, откакто Земан го бе видял за последен път при възстановката на случая с певицата във винарната на поезията и когато бе принуден да го освободи. Сега Данеш отново стоеше пред него, но с независим и самоуверен вид и със злорада, отмъстителна радост в очите.

— Какво правите тук?

— Дойдох като свидетел, както и вие! — усмихна се с превъзходство Данеш.

Земан възрази:

— Какво може да знаете вие за случая в Планице?

— Може би повече, отколкото си мислите!

Седна до него на пейката и с престорена веселост му рече:

— Виждате ли, господин майор, не измина и половин година, и ние пак се срещнахме… Само че днес вие не сте тук в ролята на всемогъщ следовател и аз не съм в ролята на беззащитен затворник, когото можете да манипулирате според настроението си.

Земан остро възрази срещу това негово обвинение:

— Вие не можете от нищо да се оплачете, Данеш.

Данеш му призна със спокойна ирония:

— Не, наистина не мога да се оплача… Само си мисля, че на удара трябва да се отвръща с удар. И затова си връщам.

— Затова ли събирахте подписи за резолюцията срещу мен в Планице?

— Може би… Но може би повече заради това, че държа на справедливостта и хуманизма, че искам най-сетне социализмът у нас да придобие човешки образ и нашият народ с неговата стара, мъдра култура… — Изведнъж той изгуби своето изкуствено поддържано иронично спокойствие и изля цялата си омраза: — Да се избави от такива необразовани слуги… полуинтелигенти… жандарми… самобичуващи се флагеланти… въшки в яката на кожуха на пазача… паразитни бълхи…

Земан възмутено извика:

— Стига вече!

Данеш веднага се овладя и със сладникава приятелска любезност предупреди Земан:

— Внимавайте, тук не сме в килията за предварителен арест, господин майор… Но все пак ви се извинявам, малко се поувлякох. Нали знаете, ние, поетите, винаги сме с леко повишена температура, — тридесет и осем и пет десети градуса — преувеличаваме, известно ви е… Но чуйте, вие нали обичате поезията, ще ми разрешите ли да направя една малка парафраза на четиристишието на Вийон?

Като майор живях сред вас,

кадър съм от партия на власт,

врата ми, стегнат във въже след час,

ще разбере, че задник имах аз!

— Остроумно, нали? Надявам се, че не се обидихте, както се засегнах аз при разпита. Вие, струва ми се, имате по-голямо чувство за хумор от мен…

В този момент вратата на съдебната зала се отвори и съдебният служител извика:

— Свидетелят Ян Земан да се яви на разпит!

 

 

Той влезе при развълнуваната, изпълнена с омраза публика в залата, която не беше голяма и затова твърде препълнена — и веднага му стана ясно, че го очаква ходене по мъките. Само три от жените седяха с измъчен вид и искаха поне с погледи да му помогнат при това изпитание — Бланка, Лидушка и майка му.

Най-сетне видя съдията и публиката.

Публиката беше странна смесица от очилати, облечени в черно или в сиво интелектуалци с писалки и бележници, навярно журналисти, хора на изкуството или учени, дългокоси хипита с мръсни, оръфани и пропити с пот джинси, обикновени любопитни хора от улицата, мъже и жени. Горещината в помещението се подсилваше от страстите, вътрешната треска, гнева и потта, която се отделяше от порите на десетки тела, беше така задушно, че не можеше да се диша — затова някои, без да се стесняват, си вееха със сгънатите вестници и разкопчаваха ризите и блузите върху голото си тяло. Едно от момичетата, облечени в джинси, се възползува от паузата, докато влизаше Земан, седна в скута на своя млад, брадат като Христос партньор и започна жадно да го целува, като се оставяше той да я милва по голата гърда под блузката. Таванът на залата беше нисък и тъй като седалките за публиката бяха разположени амфитеатрално, хората изглеждаха сякаш смачкани в няколко изпотени слоя под бялата строга корица на Закона, който ги притискаше отгоре.

Земан пристъпи към мястото на свидетелите и с изненада установи, че до председателя на съда са седнали като съдебни заседатели инженер Чадек и професор Холи. Вляво седеше пребледнелият прокурор Стрейчек, а вдясно — свещеникът от Планице със своя защитник.

Председателят на съда се обърна към Земан:

— Дайте ми паспорта си, господин свидетел!

Председателят на съда Янота беше недоразвит спечен дребосък, който се губеше в своята съдийска тога зад величествената маса. Слабото му, жълтеникаво като канцеларска хартия лице, с остър, нервен нос, малки, опулени зад пенснето очички и високият му, вечно раздразнен или ироничен глас твърде много напомняха за стайно кученце мишеловец, което вместо в кучешко палтенце са навлекли в черна съдийска тога. „Зле е — помисли си Земан, — навярно предизвиквам неприязън и отвращение в този човек с моите метър и осемдесет ръст и с това, че изглеждам като мъж.“ И никак не му стана добре от това.

Подаде безмълвно паспорта си на съдията. Той го отвори, погледна в него и излая служебно:

— Име, дата на раждане, адрес, професия?

Земан пое дълбоко дъх, с всички сили преодоля вълнението си и отвърна с твърд глас:

— Ян Земан, 1925, Прага 6, ул. „Плоха“ 183, държавен служител.

Обаче в едно беше сгрешил — съдията Янота съвсем не страдаше от комплекс за малоценност. Никога не беше се замислял за външния си вид, с цялото си същество се бе привързал към законите, смяташе се — може би с право — за изключителен капацитет в областта на наказателното дело, и по-скоро страдаше от това, че дълги години не му възлагаха задачи, отговарящи на неговото равнище и възможности, на неговия интелект, комбинативна мисъл, логика и гносеологически способности, че беше принуден да се занимава само с обикновени провинения, дребни мошеничества и кражби, които нямаше да бъдат вписани дори и в черната хроника. Сега най-сетне му бе предоставена добра възможност и той се чувствуваше голям като онзи малък крал, който никога не бил виждал по-голям човек от себе си, защото всички трябвало да идват при него на колене. Не го интересуваше кого съди, а как съди и явно гледаше да се изтъкне пред съдебната зала и журналистите и се чувствуваше щастлив, когато виждаше как му се възхищават и реагират на неговите елегантни юридически остроумия. Затова сега присмехулно попита:

— Я ми кажете какъв държавен служител сте вие? Нима работите в данъчното управление?

Хората в залата весело се засмяха. Земан преглътна, за да се овладее. Беше разбрал вече играта на съдията, с която искаше да спечели популярност, след това изречение му стана ясно, че положението е по-лошо, отколкото очакваше. На всичкото отгоре зад гърба му блеснаха някакви остри, режещи светлини, забръмча камера. Бързо се огледа и видя госпожа редакторката Неблехова заедно с един оператор, които явно заснемаха тази сензация за телевизията. Сетне рече твърдо и ясно:

— Не! Аз съм майор от чехословашката милиция!

А съдията иронично го попита:

— Коя? Държавната ли?

Ново оживление в залата. Земан решително отвърна:

— Познавам само една милиция, господин председател. Аз съм майор от Народната милиция.

— Добре, както обичате. — Нареди на протоколиста: — Моля, протоколирайте това. И отбележете, че самоличността на свидетеля е била удостоверена с данните от личния му паспорт.

Върна паспорта на Земан и продължи:

— Длъжен съм да ви уведомя, господин свидетел, че имате право да откажете да давате показания, ако вашите отговори могат да привлекат под наказателна отговорност вас или вашите близки. Това ясно ли ви е?

— Да.

— Освен това искам да ви предупредя, че ако вашите отговори не съответствуват на истината, допускате законоправно нарушение и може да бъдете съден за лъжесвидетелство. Разбрахте ли?

— Да.

— И накрая съм длъжен да ви попитам дали нямате възражения срещу състава на съда?

Земан погледна Чадек и Холи и леко се усмихна:

— Не.

— Ако ви интересува кои институции представят тези двама господа — то инженер Чадек е тук от страна на К 231, а господин професор Холи от Клуба на ангажираните безпартийни. Това задоволява ли ви?

Земан кимна:

— Благодаря!

— Тогава имате ли възражения срещу състава на съда?

— Не. Напротив, за мен е по-добре, че се познаваме отдавна. Аз арестувах инженер Чадек през хиляда деветстотин четиридесет и осма година, а професор Холи замалко щях да арестувам миналата година.

След тази иронична забележка на Земан публиката в залата се разбесня. Съдията дълго трябваше да удря звънчето, докато я усмири. Сетне направи строга забележка на Земан:

— Оставете тези забележки за себе си, господин свидетел, съдът не е любопитен да ги чуе. Вие сте тук, за да отговаряте само на това, което ще ви питат.

— Да, питайте, господин председател!

— Кажете, какви са били вашата роля и участие в тъй наречените събития в Планице?

— През 1953 година по нареждане на висшите органи на Министерството на вътрешните работи пристигнах в Планице, за да разследвам серията пожари и саботажи, извършени върху имуществото, сградите и оборудването на кооперативното стопанство…

За Земан това беше въпрос на рутина. Той отговаряше с точността на автомат, машинално, делово, без вълнение, описваше час по час фактологията на случая в Планице, сякаш отново съставяше следствен протокол. Ала нещо странно ставаше в душата му. Колкото и да се съпротивляваше, в главата му бясно започнаха да се въртят в объркан ред апокалиптични картини. Те бяха избледнели и пожълтели от времето като стара фотография на едрозърнеста хартия, но така силни, че тяхната странна, нереална тишина заглуши света около него, враждебния, гневен ропот в задушната зала, тракането на пишещите машини и собствения му монотонен глас. Видя отново крушките с тенекиени абажури, които излъчваха слаба уморена светлина, с каквато десетки години бяха светили над училищните чинове. Осветяваха макбетовска, неподвижна сцена. До стената лежаха телата на четирима мъже: Мутъл, Томан, Бабицки и Вчелак. Кървави петна покриваха стените и изтъркания, намазан с масло под на селското училище. И видя как на вратата се трупаха, вцепенени като статуи, живите — той самият, Житни, Матис, Шандова, госпожа директоршата и тримата членове на оперативната група. Сетне в полумрака на рамката на вратата се появи Бланка. Лицето й беше неподвижно, тя не плачеше, само безмълвно гледаше към стената. Не… още не можеше да повярва. Тръгна напред — крачка по крачка, сякаш се възнасяше. Спря до стената, сетне, сякаш не можеше да повярва, без да смее да диша, се наведе, коленичи. Повдигна главата на Мутъл. Земан виждаше само тила на безсилно отпуснатата му глава и пламтящите, смаяни очи на Бланка. Не можеше с нищо — нито с дума, нито с жест — да я утеши. Самият той едва сдържаше сълзите от болка и гняв, които напираха у него…

Острият, режещ глас на съдията го върна към действителността:

— Убеден ли сте, господин свидетел, че всичко, което сте вършили тогава в Планице, е било правилно?

Отново се видя насред шумящата, враждебно настроена публика в залата, притисната от ниския таван. И облеченото с джинси момиче отново бе почнало да се целува с брадатия студент. Явно неговите показания не бяха твърде интересни. Принуди се да каже:

— Да, господин председател!

— Значи вие сте отишли да разследвате в Планице въз основа на доноса, или по-правилно предупреждението, което горският Босак е отправил към МВР?

— Да, господин председател!

Съдията отбеляза с голяма ирония:

— Ето, виждате ли, той ви е оказал съдействие, а пък вие за това сте го обесили. Много хубаво сте му се отблагодарили.

Земан възмутено рече:

— Той беше убиец, господин председател. Стар сътрудник на гестапо.

Точно това искаше да чуе от него съдията. Атакува го:

— Как всъщност узнахте, че е бил доносник на гестапо?

— Първо за тази възможност ме предупреди полковник Калина. А сетне ми я потвърди майор Житни.

— Как го потвърди? Предостави ли ви някакви неоспорими доказателства?

След известно колебание Земан призна:

— Не, по телефона.

Съдебната зала развълнувано зашумя. Съдията попита с престорено учудване:

— И на вас, като на опитен криминалист, това ви беше достатъчно?

Земан твърдо рече:

— Аз му вярвах!

— И какво ви каза по телефона?

Земан се замисли, за да си припомни, но това събитие, изглежда, така се бе запечатало в паметта му, че успя сравнително точно да възстанови думите на Житни:

— Лицето Босак е идентично с доносчика, за който те предупреди Калина. Тръгвам за там с оперативната група. Ще те чакам в двадесет нула нула пред лесничейството.

Точно това искаше да чуе от него съдията. Започна пристрастно да прави заключения и да го атакува:

— А вие тогава въобще ли не се замислихте колко странно е това съвпадение? Един служител на Държавна сигурност ви подсказва, че може да се касае за същия доносник. Друг служител на Държавна сигурност потвърждава това подозрение по телефона — и вие веднага, без всякаква логика, го свързвате с антидържавна дейност срещу републиката. Отивате в лесничейството — и действително, представете си, каква странна, криминална случайност, какво необикновено шесто чувство на ловджийско куче: намирате там ранения син на горския, който след мъчения ви насочва към следващата следа — към дома на свещеника и самия свещеник, където трябвало да се укрива онзи тайнствен агент, след като е напуснал лесничейството. Отивате там, арестувате свещеника, междувременно в училището убиват четиримата ръководители — и вие имате повод да обърнете нагоре с краката целия край, да арестувате, да екзекутирате и да всявате в редица села терор и ужас…

Земан не можа да издържи повече и извика на съдията:

— Това не е истина. С какво право си измисляте? Какво искате да кажете с това?

Публиката в залата отново възмутено зашумя. Съдията бързо я укроти и рече хладно и разсъдливо:

— Тук аз задавам въпроси, господин свидетел. Но въпреки това ще отговоря на вашия необоснован въпрос — с това искам да кажа, че цялата тази провокация в Планице е била само ход от шахматната игра на Държавна сигурност, добре подготвен и обмислен ход. И мога да го възстановя, искате ли? През петдесетте години е имало затруднения с колективизацията, селските стопани не са искали да влязат в колхозните каторги. Съпротивлявали са се, особено там, в Планицкия край. Тогава Държавна сигурност изпраща свой платен провокатор, който да въвлече някои недоволни селяни в антидържавна дейност, и веднага след това изпраща и вас, за да разкриете по най-ефектен начин тази антидържавна дейност, за която онзи агент, както и за своите укриватели и помагачи, разбира се, предварително ви е съобщил. Правите го, но поради грешка в режисирането това коства четири човешки живота, а сетне всъщност и повече, когато стреляте и екзекутирате, но това вече е детайл: когато се сече гората, и треските летят, нали? Целта е постигната, съпротивата е сломена, ужасените селяни масово и апатично като овчици постъпват в кооперативното стопанство…

Земан беше потресен от това обвинение, задъхваше се от възмущение.

— Това, което говорите тук, е безобразие, господин председател!

Съдебната зала отново ненавистно зашумя, това вече не бяха отделни изпотени хора, тълпящи се в задушния въздух под ниския таван, а колективно злобно създание, готово разярено да се нахвърли върху Земан с множество озъбени муцуни, горящи в омраза очи и лапи с остри нокти. Ала Земан гордо продължи:

— … никога, нито аз, нито Калина, нито Житни не сме извършили нещо нечестно, нещо, което да е било против законите на тази страна!

Съдията студено му се присмя:

— Не сте ли извършили? Тогава седнете засега на мястото си. И ви предупреждавам, че ще подам жалба срещу вас за обида на съда.

Играеше си с него като котка с мишка и Земан отдавна беше престанал да го вижда като жалко джудже. В своята злоба и язвителност беше великан. Нареди:

— Доведете свидетеля Павел Данеш!

Павел Данеш влезе и застана зад дървената преградка на свидетелите. Земан седна отстрани, пребледнял и изтощен от преживяното нервно напрежение. Ручейчета пот се стичаха по челото и бузите му. Съдията попита Данеш:

— Име, дата на раждане, адрес, професия?

— Павел Данеш, 1939, Старе Место, „Хавлова“ 15, поет.

Съдията измърмори наведнъж предписаната формалност:

— Имате право да откажете да давате показания, ако със своите отговори може да въвлечете под наказателна отговорност себе си или някой от вашите близки. Лъжесвидетелството се наказва от закона. Имате ли възражения срещу състава на съда?

— Не.

— Тук, в съпровождащата документация на този процес, има една резолюция, с която много граждани от Планице настояват да бъде напълно реабилитирай техният свещеник. Вие ли събирахте подписите за тази резолюция?

— Да, господин председател!

— Защо го направихте?

— Ние, поетите и писателите, господин председател — с патос рече Данеш, — винаги сме били съвестта на народа. Считам за свое свято задължение да се боря за чистотата на времето, в което живеем, за чистотата на морала и правото, за свободата на мисленето на моя народ, за освобождаването му от диктатурата на една-единствена идеология, за правото на всеки човек свободно да решава къде иска да иде и каква религия да изповядва!

Многоглавата хидра в съдебната зала започна да ръкопляска, да тропа и възторжено, одобрително да скандира.

Съдията удряше звънеца и се мъчеше да надвика шума:

— Тишина, или ще наредя да се опразни залата! Това е съдебен процес, а не театър. Тишина!

Залата отново утихна, съдията се обърна към Данеш:

— Само за това ли?

Данеш посочи с широк жест свещеника:

— Беше ми жал за този невинен човек. И исках с тази акция да се отблагодаря за онова, което други направиха за мен.

— Обяснете по-подробно, господин свидетел!

Най-сетне Данеш имаше възможност да покаже на Земан защо именно той беше дошъл тук като свидетел:

— Присъствуващият тук господин майор — посочи той Земан — по нареждане на полковник Калина миналата година ме арестува и няколко дни ме държа незаконно под арест, без заповед на прокурора.

— Защо го е направил?

— Арестува ме заради моето изказване в защита на свободата в изкуството. Това е общоизвестно. Целият световен печат писа за този случай.

— А защо все пак ви освободи?

— Под натиска на цялата ни културна общественост. Ние, слава богу, вече не сме в петдесетте години, когато сигурно щях да пострадам, въпреки че не бях извършил нищо незаконно, щяха да ме осъдят на доживотен затвор, както осъдиха свещеника. Но и това ми стигаше. Успях да опозная чехословашкия затвор и онези, които още от петдесетте години злоупотребяват с него със своите незаконни действия… — Той посочи с пръст Земан: — Да, такива като Земан, Калина и Житни, които си мислят, че посредством терор и заплахи ще сломят нашия народ и той ще забрави престъпленията им през петдесетте години — като например престъплението в Планице.

Съдебната зала избухна в бурни аплодисменти на войнствено настроените хора, към които се присъединиха и онези от коридора, като неизвестно как се натъпкаха вътре. Пребледнял, потресен и задушаващ се от този ненавистен рев, Земан стана от стола си. Сега вече разбираше думите на прокурора, който в този момент тъжно и безпомощно го гледаше от мястото си и със своето мрачно, резервирано мълчание сякаш отново казваше: — … това е странен съд, Хонза… Това е углавен съд със смъртна присъда накрая… Да, краят на такъв съдебен процес винаги се увенчава със смърт… Накрая ще се изтощиш, ще престанеш да се бориш и ще останеш, да седиш в средата, заобиколен от стената… А после ще те обземат страшна умора, тъга, депресия… и ще се застреляш…

Внезапно си даде сметка, че действително започва да изпитва смъртна умора.

Съдията любезно поблагодари на Данеш и тържествуващо се обърна към Земан:

— Чухте, ли? Как сега да повярваме в това, което преди малко твърдяхте, господин майор? Както се вижда, не ви е било много грижа за законността и нейното спазване — нито тогава, нито сега!

Земан мълчеше, не му достигаха сили да отвърне нещо, кръвта болезнено пулсираше в слепоочията му и му причиняваше мъчително бучене в ушите. Стомахът му се надигаше чак нейде към гърлото и той стискаше зъби, защото се боеше, че ще повърне.

В този момент от масата на заседателите се надигна Чадек и попита съдията:

— Може ли да ми дадете думата, господин председател?

— Разбира се, всеки има това право!

Тогава Чадек рече с бавен и спокоен глас:

— Мисля, че не всичко е истина от това, което се каза тук, за Ян Земан. Аз нямам причини да го защитавам, той действително ме арестува през четиридесет и осма година. Но трябва да заявя, че той винаги се е отнасял към мен коректно и учтиво. Бях арестуван законно, защото исках да избягам от страната заедно с група въоръжени агенти, които стреляха… Мисля… че той е честен човек… И освен това не забравяйте, че той не е служител на Държавна сигурност, а на криминалната милиция!

Свърши да говори, седна и внезапно настъпи тишина. Никой не очакваше, че именно Чадек ще се изкаже така. Дори и Земан. А прокурорът Стрейчек, който през цялото време следеше пасивно и със страх тази хайка срещу Земан, изведнъж събра кураж и скочи от мястото си:

— Да, господин председател, аз като отговорен за правилното тълкуване на законите в този процес, смятам, че трябва да се отдели плявата от зърното. Всяка държава си има своята полиция и ние не можем с един замах да отречем всичко, което е извършила тази полиция в своята функция на потушаваща сила на държавата, защото иначе ще унищожим и самата държава. Откъде можем да знаем дали и Ян Земан не е бил измамен, дали не е действувал с добри намерения и със сляпо доверие в началниците си?

По-нататък Земан не го слушаше, само го гледаше как говори и говори, как репликира възраженията на съдията и как публиката край него гримасничи и се криви според това, дали е съгласна или не.

Картината на тази странна, задушна, тясна съдебна зала остана, но глъчката в нея изчезна и Земан чу това, което през последните дни най-силно звучеше в него — измореният болен глас на Калина.

Неочаквано неговата замисленост и тъжни спомени бяха прекъснати от съдията, който отново се обърна към него:

— Добре тогава, господин свидетел. Инженер Чадек и прокурорът успяха да ме убедят. Ако оттеглите това, което заявихте и което беше протоколирано в началото на този процес, ако отречете, че сте били съпричастен с незаконните действия на Държавна сигурност, ако ни кажете, че и вие сте били измамен и манипулиран от онзи тайнствен ваш полковник Калина…

Докато съдията говореше, Земан с облекчение си даде сметка, че ситуацията се бе променила в негова полза благодарение на намесата на Чадек и прокурора, че като по чудо ще може да се спаси от убийствената самота, от обкръжението на гумената стена, за които го бе предупредил прокурорът, че ще се избави от гнетящата тревога, неразположение и депресия, които постепенно го обземаха в съдебната зала. Разбираше това, но за своя изненада се чу да казва твърдоглаво и с ожесточена сила:

— Не! Никога! Съществува само един корпус за национална сигурност1, и аз съм неин служител. Това, което правеше Калина, го правех и аз — по убеждение, съзнателно и с желание, защото не познавах по-честен човек от него!

В съдебната зала отново избухна врява. Съдията беснееше:

— Значи вие доброволно си признавате? Вие доброволно се присъединявате към онази престъпна организация, която дълги години властвуваше в тази държава въз основа на тайни конспирации и лозунги?

Ала Земан вече бе намерил себе си, беше се решил и знаеше, че няма да отстъпи нито крачка. Беше леденостуден и непоклатим, заявявайки гордо в лицето на съдията и цялата тази фантасмагорична съдебна зала:

— Знам само един лозунг, според който действувахме ние, служителите от корпуса за национална сигурност през цялото време на неговото съществуване. — Този лозунг беше — живот, щастлив и сигурен живот за всички хора по земята. За тях и за нея, за тази земя, ние повече от двадесет години вярно служихме, борехме се и умирахме!

Свърши да говори, обърна се и си тръгна. Съдията извика след него:

— Къде отивате? Процесът още не е приключил!

Земан вече си бе възвърнал своето спокойствие, сила и достойнство. Искаше му се да изкрещи: „По дяволите вашият процес!“ Но вместо това каза спокойно и без големи емоции:

— Аз нямам какво да правя повече тук!

Съдебната зала се превърна в един кипящ и бучащ котел. Съдията пак се превърна в безпомощен, сухопарен канцеларски дребосък, който приличаше по-скоро на стайно кученце мишеловец, което вместо в кучешко палтенце бяха облекли в тога. Процесът се изплъзна от ръцете му, със своя фалцетен, прескачащ и пресипнал глас напразно се мъчеше да надвика врявата и истерично звънеше:

— Прекъсвам заседанието… Не… Отлагам заседанието… Чувате ли… Напуснете залата… Всички вън… Отлагам!!!!!!

 

 

Земан излезе в строгия коридор на съда, където вече го чакаха трите тихи, ласкави и трогнати жени — майка му, Бланка и Лидушка. Той отиде при тях и им рече тихичко, с известен срам и желание да им се извини, защото знаеше какво ги очаква след всичко това, което бе направил в съдебната зала.

— Простете ми!… Не можех да постъпя иначе…

Ала те не му се сърдеха. Майка му му стисна ръката и трогнато му каза:

— Добре постъпи, Хонзик!

Лидушка с детски възторг го прегърна, целуна го по бузата и възкликна:

— Гордея се с теб, татко!

А Бланка безмълвно го хвана подръка и го поведе да си тръгват.

Смъртно пребледнелият прокурор най-после успя да се промъкне през тълпата в съдебната зала и се втурна да ги догони:

— Какво направи, Хонза? — завайка се той. — Ти луд ли си? Малко оставаше да спечелим… Но с това, което направи, напълно се провали…

Земан, заобиколен сега от своите три близки жени, които с простата си човешка храброст и любов му бяха вдъхнали още по-голяма увереност и сила, се спря и спокойно му отвърна.

— Не, това е само началото! Сега вече разбирам какво искаше да каже Житни. Познаваш ли поезията на Халас?

Само без страх,

само без страх,

такава фуга не е свирил и Себастиян Бах,

каквато ние ще засвирим!

И когато излезе от сградата на съда в обикновената делнична атмосфера на пражката улица, леко втрещена от слънцето и тази побъркана пролет, изразът на лицето му отново беше спокоен и решителен.

Кладенецът
1969 г.

1

Кабинетът на Земан в квартал Жижков беше сив и скучен, както сив и еднообразен беше животът му сега. След събитията през шестдесет и осма година той, разбира се, не можеше повече да заема поста началник на Пражкия криминален отдел и макар и да не го уволниха от Народната милиция, преместиха го на второстепенна служба като оперативен работник в районното управление на МВР на ул. „Лупачова“.

И сега той работеше тук — малко по-различен от нашия бивш герой — с измачкана и протрита от вечното седене зад бюрото униформа, поостарял, с посребрени слепоочия, навъсени мустаци под носа, очила на очите и твърде отегчен от вечната канцеларщина. Очилата сега бяха станали нещо типично за него, те непрекъснато му пречеха, изнервяха го и не можеше да свикне с тях, защото се налагаше ту да ги намества на очите си, ту да ги вдига на челото си в зависимост дали трябва да надзърне в документацията, или да погледне по-далеч.

През тази априлска сутрин, когато отново го срещаме, денят не бе започнал твърде добре за него. Трябваше да се разправя — а това той мразеше до смърт — с някаква нахакана пълна жена от квартала, която бе застанала зад преградката на служебното гише и без всякакво уважение, дръзко бе отворила уста срещу него:

— … не ми ги приказвайте на мен. Много добре зная що за птици сте вие от милицията. През шестдесет и осма година ви бяха свили сърмите, но сега пак събрахте кураж.

Боже, колко несправедлива е към мен тази жена, помисли си Земан. Къде ли е била, когато ме прекараха през уличката на позора и от всички страни сипеха хули срещу мен. Може би и тя е била на тяхна страна. Но не каза нищо на глас, пред такива устати жени винаги се чувствуваше безпомощен и преминаваше в отбрана. Не виждаше истински противник в тях, за да бъде достатъчно строг и рязък, а пък и те с нищо не се съобразяваха. Затова предпочете да си гледа в документацията, да се преструва, че вписва нещо в протокола, че много-много не я слуша, и само така, проформа, я смъмри:

— Вижте какво, госпожа, тези приказки си ги оставете за вас!

Ала жената беше се отракала в кавгите из жижковските дворове и балкони, затова не смяташе да се предаде толкова лесно:

— Защо да мълча? Ще кажа нещо, което никак няма да ви е приятно. Когато сте необходими, никъде не можем да ви намерим, но ако става въпрос да тормозите хората, навсякъде е пълно с вас.

Това вече беше прекалено и за Земан. Той хвърли писалката, скочи от стола и извика:

— Чуйте какво, жено, вие сте се държали непристойно в магазина, вдигнали сте скандал на продавачката…

Жената не се уплаши. Дори не го остави да се доизкаже, прекъсна го:

— А вие няма ли да се карате, ако отидете в десет часа в магазина и там нямат вече дори едно мляко? Погрижете се да има повече стока, и ние няма да вдигаме скандали в магазините!

Срещу това обвинение вече Земан нямаше никакви аргументи да се защити, разбираше, че жената е права. Миналогодишните борци за социализъм с човешки образ бяха оставили една бъркотия не само в главите на хората, но и в икономиката на страната. Празни магазини, неизпълнени производствени и държавни стопански планове, разстроена икономика, подронено доверие на хората в правителството и законите — това беше наследството, което остана от тях и което дълги години ще трябва да оправят. Всъщност жената е права, като ме упреква за това, помисли си Земан. За нея аз съм представител на държавната власт и затова говори с мен като с държавата. Ала на глас строго каза:

— Това не е наша грижа, госпожа…

Жената подигравателно кресна:

— Така ли? А какво е ваша грижа?

— Това! — ядоса се Земан и удари върху гишето с нейния омърлян и изпокъсан паспорт: — Когато са повикали милиционера да се справи с вас, вие с тази салата ли се удостоверихте?

— Каквоооо? С какво право наричате паспорта ми…

— Казах — салата. Това, мила госпожо, вече не може да се нарече личен паспорт. Виждате ли, а ние заради всичко това дори не искаме да ви арестуваме и да ви изправим пред съд, само искаме от вас двадесет крони, за да ви издадем нов паспорт.

— Хич не ме интересува — отсече устатата жена, — нямам пари за прахосване. На мен и този паспорт ми стига.

— Не, не стига. Защото всъщност ние го конфискувахме, уважаема госпожо — рече Земан и размаха пред лицето й изпокъсания паспорт. Жената се възползува от случая и грабна от ръцете му паспорта си:

— А пък аз си го конфискувам обратно — победоносно заяви тя.

Нейната дързост накара дъхът на Земан да секне.

— Слушайте — изръмжа той, — как си позволявате да вършите това, жено? — И тъй като видя, че жената се втурна към вратата, извика заповеднически: — Охрана!

На вратата се появи униформен милиционер. Жената отстъпи назад:

— Значи вие искате да се биете с мен? — презрително рече тя. — И дори повикахте подкрепление?

Земан вече успя да се овладее, седна до бюрото си и рече сравнително спокойно:

— Не! Само исках да ви предупредя, преди да си тръгнете, че срещу този парцал никой нищо няма да ви даде, нито в спестовната каса, нито в пощата. Ако имате спестовна книжка на ваше име или пък получавате пенсия, свършено е. А ако ви хванат с този паспорт някъде, където са по-строги от нас, хубавичко ще се разправят с вас.

Отново се вглъби в документите и престана да й обръща внимание. Жената се разтревожи, бавно се върна назад. Известно време помълча, вперила поглед в него, а после раздразнено попита:

— Колко казвахте, че ще ми струва?

Земан не вдигна глава от хартиите си, за да я погледне:

— Вече нищо, госпожа!

Жената се смути:

— Как така?! Нали казахте, че ще ми издадете нов личен паспорт?

— Само че вече не искам и няма да ви издам. Първо попълнете тази молба — той хвърли на гишето един формуляр, — облепете го с необходимите таксови марки, елате да проверите след една седмица и тогава ще видим.

Жената го погледна изумена, а после изпищя:

— Бюрократи!

Изхвръкна от кабинета и затръшна вратата след себе си.

Земан се усмихна на себе си:

— Те това е! Ще те науча аз тебе, жено, боже, какви станаха хората… — И извика: — Следващият!

Вратата хлопна, изглежда, някой беше влязъл. Без да вдигне поглед от книжата, които всеки ден така се трупаха, че го задушаваха, Земан машинално попита:

— По какъв въпрос идвате? Кажете!

Влезлият мълчеше. Земан нетърпеливо погледна, ала беше забравил да спусне очилата си от челото, така че едва успя да различи някаква мъжка фигура на вратата. Грубо настоя:

— Хайде, човече, ням ли сте? Загубили сте си паспорта, жена ви е избягала от вас или пък са ви били в кръчмата? Говорете, нямам време!

И тъй като човекът на вратата продължаваше да мълчи, Земан си спомни за очилата, разсеяно ги намести, за да види онзи страхливец. Но веднага скочи от стола си — толкова много се изненада от неочакваната среща.

На вратата мълчаливо стоеше майор Житни от Държавна сигурност.

 

 

Той го заведе в кабинета си, много по-малък, но все пак по-уютно обзаведен от строгото помещение, където приемаше клиентите. Освен бюро там имаше малка масичка с две кресла, библиотечка със сборници от закони и правилници и едно метално легло за пренощуване, застлано с чисти чаршафи.

Земан направи кафе за двамата, седна срещу него и запали цигара. Беше все още твърде развълнуван и смутен от това посещение, пък и малко се срамуваше, че Житни го бе намерил в това положение. С мъка търсеше думи и се колебаеше дали все още може да му говори на ти, преди да го попита:

— Къде беше толкова време?

Житни се усмихна и отвърна неопределено и уклончиво както винаги:

— Къде ли не! Където бях необходим! А ти?

Земан сведе поглед:

— Както виждаш. Живея!

— И задоволява ли те това?

— Защо не? Тук поне е спокойно.

— Видях колко е спокойно — отвърна весело Житни.

— Обикновени дреболии, с които вече съм свикнал — махна с ръка Земан, — изкарвам си работния ден и съм свободен. Никакви нерви, напрежение, отговорност. По-дълго ще живея!

— А не би ли приел малко вълнения? — изпитателно го попита Житни. — За разнообразие! — Извади от чантата си някакво следствено дело и го постави на масичката пред него. — Какво ще кажеш за това?

Земан не се въодушеви много от предложението му, дори не започна да разлиства веднага делото, въпреки че го привличаше по стар професионален навик. Без особен интерес попита:

— Какво е това?

— Случаят в Хайек. От февруари миналата година.

— Четох за него във вестниците. Отвратително убийство.

Тогава Житни сам започна да разлиства делото и неговата документация, за да събуди интерес у Земан:

— Да, двама убити и един тежко ранен. Мъртва обгоряла жена в опожарената еднофамилна къща. Заклан с бръснач, удавен в кладенеца мъж. Почти обезумял, тежко ранен младеж, техният син, който като по чудо е успял да се измъкне от кладенеца. Ужас!

Земан никак не се развълнува:

— Кой го разследваше?

— Стейскал!

— Тогава всичко е наред. Стейскал е способен криминалист с голям опит. Дълги години го обучавах.

— Не се хвали много с това — намръщено рече Житни. — Този случай той напълно го забатачи. След два месеца разследване дойде до заключението: извършителят на престъплението — неизвестен.

— Тогава значи действително не може нищо да се направи. Защо ми го донесе на мен?

— За да събориш този паметник на Стейскал.

— Вече не работя в криминалния отдел — рязко отказа Земан. — Там си имат други, по-способни хора. Няма да им се бъркам в работата!

— Но ти си ни необходим, Хонза — енергично настоя Житни, — само ти можеш да се справиш с тази загадка. Трябва!

— Защо?

— Заради това! — Житни извади от чантата си един вестник и го постави пред него. — Този случай даде повод за множество догадки. И вече се появиха в пресата. Тази сутрин писаха, че убитият човек бил шофьор на Ян Масарик и са го ликвидирали агенти на Държавна сигурност, за да се избавят от един неудобен свидетел, което, разбира се, е пълна безсмислица.

Земан възмутено отблъсна вестника:

— Пак ли? Та това е толкова глупаво, че не си струва дори да плюеш на него. Аз бих предал този редактор на прокурора.

— Само че с това няма да ликвидираме тези слухове, а само ще ги потвърдим и ще продължат да съществуват у хората. А в тази страна най-после трябва да настъпи спокойствие. Ние трябва да намерим истинския убиец, Хонза, и да го разобличим, това е единственият политически правилен път. Затова дойдох тук. Поисках разрешение от твоите шефове да те освободят. Ще ти дадат една седмица отпуск. Ала засега това е всичко, с което мога да ти помогна. Иначе ще можеш да разчиташ само на собствения си опит и разум. Ще се заемеш ли?

Земан помълча известно време, сетне протегна ръка към вестника и попита:

— Кой е написал статията?

— Данеш.

Земан хвърли вестника, взе в ръка следственото дело и рече:

— Добре, дай ми го!

2

След дълго прекъсване той отново се бе заел със случай от своята област и изпитваше някакво особено чувство. Не му пречеше това, че вместо със служебна кола пътува с обикновен автобус, че е сам, без помощник и техника, а по-скоро усещаше несигурност и смущение от отговорността, която неочаквано пак изискваха от него, и напрежение дали ще успее да се справи.

Сутринта Бланка му бе приготвила малкото куфарче, без да го попита къде отива и с каква цел. Тя знаеше, че не бива да говори за служебните си работи вкъщи, и никога не го поставяше в неудобно положение, като му задава въпроси, на които би трябвало да отговаря уклончиво. Всъщност тя се радваше, че мъжът й бе получил конкретна задача и няколко дни ще бъде извън Прага. Тя виждаше, че той е нещастен — макар и непрекъснато да твърдеше колко е доволен от службата си в районното управление, какво спокойствие цари там и че, слава богу, бе свършил в края на краищата по-добре от мнозина други. Той казваше така, но вкъщи беше вечно раздразнен, мълчалив и нервен, често се будеше нощем, безмълвно лежеше до Бланка, гледаше в празното пространство и размишляваше. Измъчваше го чувството, че през шестдесет и осма година бяха постъпили несправедливо с него, отчайваше се, защото му липсваха вълненията, разнообразието и напрежението на криминалистическата професия. Той беше на върха на силите си, пълен е опит, идеи и талант, а те го бяха превърнали в канцеларски плъх. Затова го виждаше как от ден на ден става все по-навъсен и старее, разбираше го и страдаше заради това, но никога не го казваше на глас, нито пък се стремеше да го ободри, защото знаеше, че той никога не би признал слабостта си. „Може би тази задача на терена ще го поизправи на крака — помисли си тя, — поне там ще му дойдат други мисли, ще се поразсее, ще подиша чист въздух, за малко ще се спаси от канцеларската скука и ще се завърне в по-добро, по-оптимистично настроение, каквото нейният Хонза Земан, откакто го познаваше, винаги бе притежавал. Трябва да се случи това чудо, молеше се в душата си тя, защото иначе постепенно ще залинее и ще умре.“

И така тази сутрин Земан се сбогува с нея и Лидушка, а сега седеше в полупразния автобус, мълчаливо гледаше сивия и тъжен предпролетен пейзаж, който летеше край прозорците, разкаляното поле и мокрите дървета в оределите горички, които все повече намаляваха, защото строежите, индустрията и необходимостта да се уедряват блоковете заради механизацията непрекъснато отхапваха от тях, и само с половин ухо слушаше разговорите на хората, които пътуваха с него.

Изглежда, всички се познаваха много добре, обръщаха се един към друг по име или прякор, шегуваха се и бъбреха за своите ежедневни грижи — къде могат да се намерят плочки, как Манка искала луксозна баня, а сега си имала баня с душ, тъй като през лошо направения покрив валяло направо в банята. Ала неочаквано казаха нещо, което накара Земан да наостри слух. Някакъв едър, не много възрастен мъж, с омазнени, овехтели кадифени панталони, който седеше на същата редица седалки, но от другата страна на пътечката, извади от джоба си сгънат вестник и го размаха пред тях:

— Прочетохте ли, момчета? Пак пишат за нас!

Друг един мъж, набит, червенобузест селянин, с леко щръкнали уши, който седеше три реда пред тях, прекъсна разговора си със своя съсед посред думата, обърна се към човека с вестника и заповеднически му извика:

— Я ни остави на мира!

Думите му прозвучаха като изплющяване на камшик. В автобуса настъпи напрегната тишина. Човекът с кадифените панталони пъхна обратно вестника в джоба си и се сви на седалката засрамен, сякаш беше получил плесница пред всички.

Земан видя удобен случай да започне разговор и да узнае нещо.

Той се наведе към него:

— Бихте ли ми услужили с вестника?

Ала мъжът, непонятно защо, много враждебно му отказа:

— Не!

И му обърна гръб. Изглежда, рязкото смъмряне така го беше извадило от релсите, че нямаше желание да разговаря с никого — още по-малко пък за злополучния вестник. Възрастният мъж, който седеше зад Земан, го заговори, за да смекчи от името на всички, които се познаваха в автобуса, грубия отказ:

— Вие при нас ли идвате?

— Къде?

— В Хайек.

— Да… Вие всички от Хайек ли сте?

— Да. Автобусът отива само дотам. И какво ще правите?

— Къде?

— При нас, в Хайек?

— Само така.

Старият човек се засмя, развеселен от лудостта на пражаните:

— Аха. Турист. Тръгнали сте да изпълнявате почина за стоте пролетни километра сред природата, така ли?

— Може би — съгласи се Земан.

— Аз пък знам по-хубави турове — закиска се селянинът.

— Например?

— Сто бири за една вечер.

Хората в автобуса се забавляваха. Вече бяха забравили неприятната случка с вестника и сега всички с благодарност следяха и оживено реагираха на диалога между Земан и възрастния човек, когото явно всички в селото смятаха за голям веселяк и шегаджия. Земан го попита:

— А вие успяхте ли да се справите?

— Аз не, но го направи онзи там Ферда, когато строеше верандата на Манка.

Той посочи един огромен мъж с ръце като лопати, който едва се вместваше в седалката на автобуса. Въпреки добродушния израз на лицето си човекът мрачно изръмжа:

— Затваряй си устата, разбра ли?

Автобусът отново се огласи от весел смях. Изглежда, това беше любимата им тема. Земан прие играта, знаеше, че ако се шегува с тях, по-скоро ще се сближи и ще спечели доверието им. Затова с престорено наивно любопитство попита селския шегаджия:

— И как му се отрази?

— На него добре, но на верандата не дотам!

— Срути ли се?

— Не, но е толкова крива, че кулата в Пиза в сравнение с нея е права като свещ. Но и това си има предимство.

— Какво?

— Неговата Манка вече не може да скита из селото.

— Защо?

— Защото, когато той излезе, Манка трябва да стои вкъщи и да крепи верандата. Чак когато се върне, я сменя. Но и това си има един недостатък.

— Какъв?

— Защото заради тази веранда никога вече не могат да се срещнат в леглото.

Мъжете в автобуса се заливаха от смях и се пляскаха по бедрата, а Земан се чувствуваше добре с тях. Те миришеха на глина, желязо, смазка и дърво, излъчваха искреност, другарство и груба, язвителна откровеност, в техните смехове и шеги имаше толкова неприкрито, добронамерено злорадство, че човек просто не можеше да им се сърди. Пък и гигантът, към когото бе отправена закачката им, също не се сърдеше много. Мръщеше се, ала не се опитваше да се защитава, само пак добродушно изръмжа:

— Казах ти да си затваряш устата, дърдорко!

Междувременно автобусът спря. Шофьорът, който се смееше заедно с пътниците, защото явно ги возеше всеки ден и ги познаваше много добре, се обърна към тях:

— Край на шегите, господа. Хайде, слизайте!

Всички станаха и се втурнаха към изхода. Ала възрастният шегаджия успя да подхвърли на Земан на сбогуване:

— Не забравяйте да се отбиете в нашата кръчма. Може да поумнеете и да замените стоте пролетни километра със сто пролетни бири. По-здравословно е!

— Така ли мислите? — засмя се Земан.

— Сигурен съм. Погледнете Ферда. Той поне не е получил разширени вени — отправи му последната си шега приказливият човек и слезе.

Земан остана последен в автобуса. Спря при шофьора:

— Къде мога да намеря председателя на общинския народен съвет?

— Та вие пътувахте с него — рече шофьорът и посочи червенобузестия човек, който така остро бе сгълчал човека с вестника.

Селото не беше особено красиво. Чувствуваше се, че се намира твърде близо до града, нямаше свой стил, а беше пъстра смесица от всякакви постройки — от еднофамилни вили до типични селски къщи, разположили се нашироко сред градините като квачки. Сега, преди настъпването на пролетта, беше все още мръсно, кално и неприветливо с остатъците от зимната чернилка и ръждясващите отпадъци, които обичащите реда жители бяха „разчиствали“ зад оградите на своите дворчета и които пролетната зеленина все още не бе успяла, да прикрие.

Земан догони червенобузестия мъж пред вратата на една къща, където той явно се готвеше да влезе, без скрупули му препречи пътя и го заговори:

— Извинете, не знаех, че вие сте председателят на общинския народен съвет!

Мъжът спря с ръка на бравата и не твърде любезно попита:

— Какво искате? — И веднага, за да съкрати разговора, добави: — Нямаме за продан къщи, които да се използуват за вили, а строителството на такива не разрешаваме.

Земан му показа служебната си карта и се представи:

— Аз съм майор Земан.

Мъжът се изненада, пусна бравата и му подаде ръка:

— Хадек. Майор откъде?

— От Районното управление на НМ в квартал Жижков.

Хадек взе да става по-отстъпчив:

— Добре, ще видя какво мога да направя в съвета. Къде бихте желали да имате вила?

— Не ме разбрахте. Аз не искам вила.

— Тогава какво?

— Да разгледам отново случая със семейство Бруна.

Председателят на ОНС явно охладня, а после раздразнено възкликна:

— Какво? Пак ли?

— Ще ми помогнете ли?

Хадек помълча малко, а сетне уклончиво измърмори:

— Вече идваха тук да разследват… Много пъти…

— Знам — съгласи се Земан, — но какво от това!

Неговата настойчивост, изглежда, ядоса червенобузестия селянин. Започна да проявява неприкрита враждебност:

— Тук бяха и по-големи специалисти от вас. Целият Пражки криминален отдел начело с началника му. Най-изтъкнатите криминалисти. Капацитети. Ала нищо не откриха.

Обаче Земан упорито настояваше на своето:

— Знам. Но въпреки това…

Тогава председателят на ОНС почти истерично изкрещя:

— Защо вие искате да човъркате още в този случай, след като вече е приключил? На селото вече до гуша му дойде от това убийство, чувате ли, до гуша! Не иска и да чуе вече за него!

Обърна му гръб, бързо влезе в двора на къщата си и затръшна портата пред него.

Земан остана сам на площада и едва сдържаше желанието си да удари по тази враждебна порта…

Сетне тръгна и няколко къщи по-нататък влезе в единственото място в селото, където трябваше да му окажат гостоприемство — в тъжната полупразна кръчма, воняща на стара, изветряла бира, евтини цигари и сирота. Не съвсем чистите й стени бяха украсени с примитивни рисунки и надписи като: „Който е пил, е умрял, който не е пил, също е умрял, защо да се церемоним тогава“… Или… „Пий бира с мярка, никога не се таралянкай, нямаме пари с чували, ние сме само надничари“… … Или… „Изпи до дъно дамаджаната и в изтрезвителното го откараха“… И съответните илюстрации към тях. През неизмитите, полуслепи прозорци, по които лениво бръмчаха първите пробудили се мухи, оставяйки черни точки по тях, не можеше да се види почти нищо.

Зад тезгяха стоеше едра селянка с престилка и точеше бира. Недалеч от нея, до масата край печката, седеше шофьорът на автобуса и с джобното си ножче режеше на хапки кървавица и хляб върху омазнена хартия. В ъгъла на помещението съвсем сам седеше едрият мъж с кадифени панталони, мрачно пиеше бира, изглежда, от мъка и гледаше в празното пространство.

Когато видя Земан, шофьорът весело се закиска:

— Значи все пак се решихте?

— Какво?

— Да се заемете със сто пролетни бири, както ви посъветва Сейдъл.

— Засега само с една. Гостилничарке, бъдете така любезна.

Гостилничарката занесе бира на шофьора, мълчаливо кимна и отиде да наточи следващата за Земан. Майорът седна до шофьора, който чревоугоднически ядеше кървавицата си и продължаваше да развива разсъжденията си, щастлив, че е намерил жертва, която да го слуша:

— Пък и къде ще ходите. Навън времето е лошо. Знаете ли, аз като момче си мислех, че пролетта започва през март. А пък то колко пъти и през април не можеш да покажеш носа си от къщи… Все студено, кал, мръсотия по пътищата, лапавица… Измивам си колата, а след половин час вече е омърляна като прасе… Как да не я зарежеш… — Засмя се шофьорът на остроумието си, изглежда, че беше веселяк.

Ала Земан не се усмихна, това не му изглеждаше смешно. Малко по-хладно, отколкото искаше, попита остро шофьора.

— А на вас това какво ви пречи?

За щастие шофьорът не забеляза неговия тон, пъхна следващата хапка кървавица в устата си и спокойно забъбри:

— Не ми пречи. На мене ми е все едно. Аз трябва да си върша работата и зиме, и лете. Пък и бирата няма да стане по-евтина, какво тогава? — Той отпи една голяма глътка, за да прекара хапката, а сетне попита:

— Вие сте интелигент, нали?

— Защо мислите така?

Шофьорът посочи очилата, които Земан си бе сложил, за да прочете надписите под рисунките на стената.

— Защото носите това. И защото имате време да се интересувате от такива глупости.

— От какви?

— Ами какво ми пречи и какво не. Чиновник, нали?

— Да речем.

— От градския съвет ли?

— Досетлив сте — усмихна се Земан.

Шофьорът, доволен от себе си, започна да се хвали:

— Още щом влязохте в автобуса, си помислих това. Имате вид на такъв, а нашенецът познава хората. Правите го заради инфаркта, нали?

— Кое?

— Тези разходки… Рано сутрин, когато отивам да взема колата от гаража, виждам онези тихи луди, които на стари години бягат из пражките улици по анцузи и якета. Все интелигенти. По цял ден пушат, дрънкат в канцелариите и изисканите заведения за политиката, пият, кафе след кафе, невротизират себе си и народа, а после си мислят, че ще се спасят, като потичат задъхани из смрадливите пражки улици или ако от дъжд на вятър излязат извън Прага да се поразходят из природата. Но каквото и да правят, заради тези техни истерии все някой ден ще ги отнесе зъбатата, не съм ли прав?

— Сто процента — весело се съгласи Земан и се обърна към гостилничарката, която най-после му беше донесла бирата.

— Бих ли могъл да намеря тук стая за пренощуване?

Жената недоверчиво го стрелна с поглед и вместо отговор попита:

— Какво искате да правите тук?

— Просто имам някаква работа. Защо питате?

— Всякакви се навъртат сега тук — недружелюбно измърмори гостилничарката. — А после може да се случи какво ли не, знаем ние.

Шофьорът се намеси, смяташе се задължен да помогне на своя сътрапезник и да му покаже колко е известен и какъв авторитет има тук. Добродушно се зае да убеждава гостилничарката:

— Иска само да си почине малко тук, Силвинка. В Прага сега е голяма лудница. Всеки ден нещо ново невротизира хората — във вестниците, по радиото, телевизията и на улиците… Търси си вила. Ходи и при председателя.

Все пак Земан се стори порядъчен човек на гостилничарката и тя намусено го попита:

— За колко време?

— За два-три дни.

— Горе, на мансардата, има свободна стая — рече гостилничарката, — но първо трябва да позамета малко и да сменя чаршафите. А сега нямам време за това.

— Добре, ще почакам — съгласи се Земан. — Междувременно мога да свърша някоя работа. Кой е тук сътрудникът на милицията?

С този неочакван въпрос той отново издигна бариера между себе си и нея. С известно презрение тя му обърна гръб и безмълвно си тръгна. Шофьорът весело се закиска:

— Значи вие търсите тукашния милиционер?

Земан се обърна към него обнадежден:

— А вие знаете ли къде мога да го намеря?

Шофьорът пъхна парче кървавица в устата си и бавно отвърна:

— Не трябва да го търсите много надалеч. Ето там седи вашият помощник. — И кимна към самотния пияч на бира в ъгъла на помещението.

Земан взе халбата си и се премести на масата на мъжа с кадифени панталони.

— Вие ли сте сътрудник на милицията?

Мъжът го погледна с отсъствуващи очи, сякаш го бяха заговорили на някакъв чужд, непознат език. Вместо отговор измърмори:

— Не е ли по-добре да пийнем бира? — И поръча: — Силвинка, донеси ни две малки водки и две бири. За моя сметка.

Земан беше донякъде смутен от това посрещане. Чувствуваше, че трябва по някакъв начин да спечели доверието му и да го убеди, че не е измамник.

— Аз съм майор Земан — тихо каза той и понечи да извади от горния си джоб своята служебна карта. Ала мъжът с кадифени панталони го хвана за ръката и изсъска:

— Остави, не ме прави за срам. Аз отдавна разбрах, че си от милицията. — Наведе се към него и нервно прошепна в ухото му: — Кажи какво искаш? Но истината!

Земан честно си призна:

— Да разгледам отново случая със семейство Бруна. Ще ми помогнеш ли поне ти?

Ала вместо да отговори, човекът бързо стана и извика:

— Силвинка, плащам!

И без да дочака да му донесат сметката, хвърли на масата три банкноти по десет крони и бързо излезе.

Земан изтича от кръчмата, да го настигне, и тръгна редом с него. Човекът с кадифени панталони не го забелязваше, продължаваше да крачи с каменно изражение на лицето и с поглед, вперен право пред себе си, сякаш Земан не съществуваше.

— Какво става с теб? От какво се страхуваш? — тихо и настойчиво го попита Земан.

Мъжът продължи още известно време да крачи мълчаливо, а после рече:

— Не искам пак да си навлека неприятности! — И отново замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи да говори… — Миналата година, през шестдесет и осма, изпочупиха прозорците на къщата ми. Навсякъде изписаха с вар: „Мащалирж е ченге, обесете го!“ Кой знае как щеше да свърши всичко това, ако не бяха дошли.

Значи се казваше Мащалирж и Земан започна вече всичко да разбира.

— Мислех си, че в това село е било спокойно.

— Това не е никакво село — рече Мащалирж с поглед все още вперен право пред себе си, — това е предградие на Прага. Половината село ходи там на работа.

Тогава Земан с другарско доверие и разбиране се съгласи с него:

— А на мен през шестдесет и осма година не ми счупиха прозорците. Просто мe изхвърлиха от службата. Бях началник на пражкия криминален отдел.

Тази обща съдба накара Мащалирж да го почувствува по-близък. Погледна го с малко по-голяма симпатия и примирено попита:

— Какво искаш още да правиш със случая Бруна?

— Да го разследвам отново. Да разгледам местопрестъплението.

— Нищо няма да откриеш. Вече претърсиха навсякъде, разпитаха всички — и нищо. Никой от селото няма да ти каже нищо повече, страхуват се. Особено след онази статия във вестника.

— Вярват ли на написаното?

— Не, тук никой не вярва — изкриви лице Мащалирж. — Всички знаем, че старият Бруна цял живот си е бил зидар. Шофьор на Ян Масарик — та това е глупост. Никога не е хващал волан в ръцете си. Обаче във всичко това има нещо тайнствено и хората се страхуват. Престъпникът може да дойде и да убие който и да е от нас. Да повтори престъплението си, да си отмъсти. И никой не иска да привлече вниманието върху себе си… За да не напишат във вестниците за него, че помага… като се противопоставя на общественото мнение… на милицията. Разбираш ли ме?

— Разбирам. А ти?

Мащалирж се сепна:

— Какво аз?

— Ти също ли се боиш?

Мащалирж не отговори, пак закрачи безмълвно до него, а очите му бяха тъжни, безизразни, вглъбени в себе си. Земан започна настойчиво да го убеждава:

— Ако всички продължаваме така да се страхуваме, никога няма да въведем ред в страната. Страхът ще врасне в нас и ще трябва да минат години, докато отново започнем да дишаме свободно. Знаеш ли какво казва майка ми? Когато се боиш от нещо, иди, пипни го и ще престанеш да се плашиш.

Мащалирж поразмисли още малко, а сетне попита:

— Какво всъщност искаш от мен?

— Да дойдеш с мен на местопрестъплението като сътрудник на милицията. Отново да поемеш поста си в това село. Да ми покажеш всичко и да ми кажеш… Но няма да те принуждавам… щом като се страхуваш… толкова много.

— Ела! — каза Мащалирж и го поведе нейде през градинките.

3

Мястото беше по-скоро тъжно, отколкото тайнствено.

От еднофамилната къща на Брунови бяха останали само опожарени, влажни развалини със слепи прозорци и изтърбушена врата, зейнала към запустялата градина като отворена уста на мъртвец. Всъщност къщата беше почти запазена, изгорели бяха само горният етаж, покривът и мансардата. Градинката беше изоставена, осиротяла и тъжна като пепелище, плачеше за човешка ръка като куче без стопанин, в нея имаше нещо странно, непонятно, което Земан подсъзнателно усещаше, но още не можеше да определи. Мащалирж спря до черния, зейнал отвор в земята, покрит небрежно с няколко кръстосани дъски.

— Това е кладенецът… Както виждаш, няма нищо особено за гледане. Мястото е по-скоро мръсно и разхвърляно, отколкото страшно.

Но въпреки това застана малко по-далеч, сякаш не му достигаха сили да се приближи до страшно зейналата дупка, която криеше в себе си онази неразгадана трагедия. Земан се приближи до кладенеца, надзърна в него и попита:

— Какво всъщност се случи тогава?

— Жена ми ме събуди в три часа след полунощ… — неуверено, с известно вълнение започна да разказва Мащалирж… — Къщата на Бруна гореше. Трябваше да разбием портата, за да влезем. Целият горен етаж вече беше в пламъци. После пристигнаха пожарникарите от Поржичи… Искаха да вземат вода от кладенеца — и там неочаквано попаднаха на един труп… Извадихме го. Беше трупът на стария Бруна с разрязани вени, целият окървавен, със затворени очи, бледен, удавен, мъртъв. На червената светлина на пламъците видът му беше страшен… Сетне потушиха пожара… В опожарената спалня на втория етаж намерихме обгорилото тяло на Брунова. Главата й беше разсечена с брадва…

Той говореше нервно и бързаше да свърши колкото може по-скоро разказа си, като развеждаше междувременно Земан из градината и пожарището. Прикачваше думите си като етикети върху обгорелите храсти, греди и предмети на това тъжно място, вдъхвайки им отново живот.

— … На сутринта вуйчото Бруна, който живее в съседното село, на три километра оттук, намерил до вратата на къщата си проснатото тяло на младия Бруна, асистент във Философския факултет. Гърлото и китките на ръцете му също били срязани. Тракал със зъби, бил мокър до кости. Говорел несвързано, напълно загубил разсъдъка си…

— Останалото вече знам от следственото дело — прекъсна го Земан. Извади от чантата си една дебела папка и я отвори на фотодокументацията. Беше странно да види действителността, която го заобикаляше тук, върху строгите служебни фотографии. Водейки се по тях, Земан започна да обхожда местопрестъплението и да възстановява в мислите си това, което навярно се беше случило тук:

Когато лекарите в Бохнице го поуспокоили и нашите могли да го разпитат, постепенно им разказал следното: Работел в стаята си… навярно е било тук… подготвял някакъв литературен анализ за семинарните занятия през следващия ден. Към единадесет часа вечерта при него влязъл баща му и го помолил да донесе вода на майка си за утре. Младият Бруна станал, взел от антрето под стълбите… навярно е било тук… кофата и отишъл при кладенеца. Когато извадил пълното ведро и се навел към него, някой внезапно го хванал отзад за главата и прокарал нещо парещо — навярно бръснач — по ръцете и гърлото му, а после го блъснал в кладенеца… Когато паднал с главата надолу в кладенеца, потънал, но после в него се пробудил инстинктът за самосъхранение, започнал да пляска във водата, да плува и да се хваща за камъните на стената. В този ужас и жажда за живот неочаквано намерил начин да се измъкне навън. Опрял се с гръб на стената и с протегнати крака натиснал противоположната стена на кладенеца. Сантиметър по сантиметър се плъзгал нагоре. Това продължило цял час, докато се измъкне. Къщата им вече била обхваната от пламъци. Полудял от страх, че непознатият ще се върне и отново ще се опита да го убие, той се покатерил по зида на оградата с такава трескава бързина, че сам не знае как е излязъл през нея, и тичал цели три километра, докато накрая паднал от изтощение…

Земан постави следственото дело върху зида на кладенеца, коленичи до него и се загледа в черната дълбина. После се обърна към Мащалирж и го попита с недоверие:

— Мислиш ли, че е възможно някой да излезе от този кладенец?

Неочаквано се реши, съблече палтото си и почна да завързва около гърдите си края на въжето, което преди това бе откачил от кофата. Мащалирж се ужаси:

— Какво искаш да правиш?

— Ще опитам дали е възможно, ела, придържай ме.

— Не прави глупости!

Ала Земан вече започна да се спуска в кладенеца — така че Мащалирж скочи и взе да го подсигурява с рудана, върху който бе навито въжето. Господ знае какво му бе хрумнало на Земан. Отдавна вече не беше толкова млад, че да си разрешава подобни подвизи. Чак когато пусна ръцете си от края на зида и се смъкна в празното пространство на черната студена яма, почувствува страх.

— Аз съм луд — каза си той, — ами ако въжето се скъса? Може да е изгнило, разнищено и протъркано от рудана. Ако падна долу, ще си счупя нещо и кой ще ме извади? — Пък и чувствуваше, че вече наближава петдесетте, дишаше тежко, задушаваше се в тясното и влажно пространство на този комин, усещаше ревматична болка в бедрата и гърба, че е натежал в кръста и ханша и че вече не е така силен и подвижен, както през младите си години. И най-вече му липсваше лекомислието на младостта. Когато човек е на двадесет-тридесет години, често говори за смъртта, но не мисли за нея и не я приема сериозно. Рискува, защото в него има толкова много живот, че може да разточителствува с него и да си опитва щастието. Но на тези години, драги, вече не се говори лекомислено за смъртта, а се мисли за нея. По-малката част от годините, които ти остават, намаляващата свещица на живота ще те принуди да започнеш да цениш живота като някакъв вълшебен дар, да се радваш на всяка глътка въздух, която ти остава да вдишаш, на всеки слънчев лъч, на всеки ден, на всяко стръкче трева, което можеш да видиш, и затова ще започнеш да се страхуваш от скритите механизми на тялото си, за които по-рано не си предполагал, да съзнаваш всяка болка, да усещаш как работят стомахът, сърцето, бъбреците и мускулите ти, да забелязваш всяка дисхармония в тях и да се разстройваш, когато някой от инструментите на тази чудна симфония на живота ти вземе да изневерява или да отслабва… Сега, когато беше два-три метра под земята, Земан толкова силно си даде сметка за това, че за малко щеше да изпадне в паника. Той погледна в черния здрач под себе си и видя на дъното живачно сребърното огледало на водната повърхност и своето отражение в нея, а през главата му проблесна тревожната мисъл, че когато пресече това отражение, ще премине границата между живота и смъртта и нищо няма да остане от него, дори и отражението му, защото когато след неговото падане водната повърхност се успокои, равнодушно и мъртво ще отразява само празното пространство и небето над себе си. В уплахата си той силно размаха ръце и крака, като искаше колкото може по-бързо да излезе навън, но в резултат на това започна да пада още по-бързо надолу, защото краката му се плъзнаха по хлъзгавите, обрасли със зелени водорасли стени на кладенеца, а Мащалирж, неподготвен за това движение и последвалия го тласък, отпусна с няколко оборота наведнъж цилиндъра на рудана. Тялото на Земан, прикрепено само към въжето, свободно се залюля над празното пространство. „Ти съвсем си се побъркал, човече… Спокойствие, спокойствие и самообладание, иначе ще свършиш зле…“ — направи усилие да се овладее Земан. Опря гръб в стената и натисна с крака срещуположната страна, за да спре люлеенето. После впи пръсти в студените камъни зад гърба си и внимателно взе да опипва като слепец издатините и пукнатините, за да може поне за секунда да се задържи на тях, да освободи първо единия си крак, после другия и сантиметър по сантиметър да почне да се измъква нагоре. Всичко го болеше, но потръгна.

След безкрайно дълги минути успя да стигне до отвора на кладенеца, а когато главата му се показа над зида и той можа отново жадно да вдъхне свежия вечерен въздух, се почувствува отлично. Беше се справил. Изведнъж изпита такава гордост от смелостта, упоритостта и мъжката си сила, която все пак още не беше го напуснала, че му се прииска да се смее лудешки и да вика от възторг към чудото, което се нарича живот. Вместо това обаче задъхано констатира:

— Възможно е, човече. Не е излъгал. А по стените има кръв на човек, който е падал и се е блъскал в кладенеца.

Той бързо излезе навън и се отпусна за миг върху земята, за да отмори глезените си, които трепереха от положеното усилие и бяха почнали да се схващат. Както лежеше, изведнъж се сети нещо и попита:

— Вие разчиствахте ли тук?

Мащалирж отрече:

— Не, всичко си остана така, както си е било през онази нощ. Никой не се осмелява да влезе тук.

Тогава Земан зададе един прост, но напълно логичен въпрос:

— А къде е кофата, с която Бруна е дошъл да вземе вода?

Мащалирж мълчеше и го гледаше с ококорени очи. Бе започнал да усеща отново вълнението, заради което някога бе приел да изпълнява тази задача в селото. Още от детските си години страстно обичаше да чете криминални романи — и когато му предложиха като на един от малкото комунисти в селото да стане сътрудник на милицията, прие с удоволствие тази задача. Ала дълго време нищо особено не се случваше, само няколко пъти бе участвувал в проверките на пътното движение, бе стоял на пост през критичните дни на напрегнатите политически събития и понякога се бе намесвал в сбиванията по танцовите забави. Но все очакваше, че някой път ще му се случи нещо истинско, при което ще може да приложи комбинаторските си способности, да изяви таланта си на детектив любител и способността си бързо да реагира и съобразява, с които така обичаше да се изтъква в разговори, че в службата му — работеше като помощник-шофьор в предприятието „Бензин“ — и в селото бяха почнали присмехулно да го наричат „Шерлок“, „дявол“ и „Мегре“. Затова сега с такъв възторг възкликна:

— Ти си съобразителен! А на мен това не ми хрумна…

Земан стана, облече палтото си и замислено добави:

— Сега вече знам кое ми се стори толкова странно тук. Зидът на оградата. Висок е най-малко три метра. Тези хора са живеели като в крепост. От какво са се страхували? Защо? Пък и това… — той приклекна до едно от дръвчетата в градината и го разгледа: — Тези дръвчета са посечени, забеляза ли?

— Да, убиецът е бил и вандал — съгласи се с него Мащалирж.

Земан се замисляше все повече.

— Обаче всичко това е някак си лишено от логика…

Мащалирж беше възхитен от криминалистическите методи на дедукция на Земан. Преглъщайки от вълнение, напрегнато го попита:

— Откъде ще почнеш да разплитащ случая? Какво ще предприемеш сега?

Ала Земан спокойно отвърна:

— Нищо. Сега ще ида да се наспя. Утрото е по-мъдро от вечерта!

4

Зазоряваше се с мътна, мрачна светлина.

Гостилничарката Силвия Доупетова се събуди в омърляната си памучна риза с някаква странна тревога, сякаш цяла нощ я бяха измъчвали кошмари. Още сънена, тя огледа колибата, в която живееше със стария си, почти осемдесетгодишен баща, но в първия момент след този неспокоен, тежък сън не можа да осъзнае къде се намира. Жилището й беше така претъпкано с вещи, долапи, кревати, дрехи, чували със зърно, бирени бутилки, хомоти на коне, които отдавна вече не притежаваха, но които беше жалко да изхвърлят, и предоставяше на погледа й от леглото такава странна гледка, че в това нямаше нищо чудно. Силвия — макар че беше яка и здрава селска жена — не беше се омъжила. За селото си остана „госпожица“ или само „Силвинка“, което донякъде смешно контрастираше с нейните груби, нахакани, а понякога дори просташки маниери, с които управляваше кръчмата. Говореше се за нея, че някога си имала голяма любов, но баща й не разрешил да се омъжи, защото искал да я има само за себе си — в домакинството и като любовница в леглото. Край него бе загрубяла, затъпяла и станала толкова равнодушна към всичко, че бе престанала да чисти и подрежда дома си и кръчмата и бе почнала да трупа тук и там ненужни вехтории. А когато преди години ръждясаха водопроводните тръби на кръчмата, която се намираше близо до дома й и която принадлежеше на организацията „Единство“, прие това съвсем апатично и вместо да се погрижи за ремонта, започна да ходи за вода на чешмата с една кофа, която трябваше да й стигне за целия ден да мие себе си и чашите.

Ала тази сутрин тя нямаше време да се погрижи за това свое единствено утринно задължение — да донесе кофа вода за кръчмата. Щом се поразсъни в леглото и се посъвзе от кошмарите на нощта, тя скочи, с трескава бързина навлече полата си върху вехтата пожълтяла нощница, пъхна крака в удобните износени обувки и бързо излезе в ранната, още влажна, мъглива и студена априлска утрин. Бързаше да иде в кръчмата.

Тя отключи главната врата, което беше повече или по-малко излишен обред, тъй като задният вход на кръчмата откъм двора оставаше през цялата нощ отворен, и изтича по извитата стълба към малката мансардна стаичка, в която предишния ден бе настанила Земан. Там нямаше много мебели. Приличаше по-скоро на стаичка на селска девойка със стар дървен креват, скрин и обикновена кръчмарска масичка до прозорчето на скосената стена, отколкото на хотелска стая.

Гледката, която се разкри пред очите й и която подсъзнателно бе очаквала да види, я ужаси. Върху неразстлания юрган на леглото се бе проснало неподвижното тяло на облечен с дрехите си мъж, а край него навсякъде по пода бяха пръснати в ужасен безпорядък листове хартия и документи.

Тя се втурна към него, докосна го, а сетне отчаяно го разтърси и извика:

— Господи!

Земан се помръдна, после бавно, леко учуден и замаян, седна на леглото. Измърмори:

— Какво има?

Доупетова все още не можеше да си поеме дъх от уплахата:

— Радвам се… че сте жив… Лежахте тук… като мъртвец… блед… безжизнен… Струваше ми се, че никога вече няма да се събудите…

Земан се прозя продължително:

— Работих до късно през нощта, почти до зори, а после навярно съм заспал… — Той се огледа, видя безредието и подсвирна: — леле!

Бързо приклекна, започна да събира разхвърляните листове и да ги подрежда в папката на следственото дело. Доупетова се наведе, за да му помогне, но той я спря с жест на ръката. Тя любопитно го попита:

— Какво е това?

— Нищо… Само един служебен доклад…

След като се поопомни от уплахата, у Доупетова се появи трескаво желание да действува. Тя се втурна към прозорчето, задърпа го и с юмручни удари се опита да го отвори:

— Ще ви отворя поне прозореца, тук е задимено като в кръчма.

Най-сетне успя да отвори овлажнелия прозорец и в стаята нахлу утринната песен на птиците. Погледна навън и неочаквано възкликна:

— Добре, че не сте го отваряли през нощта!

— Защо?

Доупетова непрекъснато поглеждаше навън:

— Ужасно се страхувах за вас. Цяла нощ ме измъчваше някакво странно предчувствие. Упреквах се, че ви настаних тук… че ви оставих сам… и дори не ви предупредих…

— За какво?

— За него… Тази нощ той отново беше тук. Обикаляше наоколо…

Земан вече беше подредил в папката цялото следствено дело и се изправи, за да го прибере в куфарчето си. Все още не гледаше сериозно на нейното безпокойство:

— Кой?

— Този, който извърши убийството! Престъпникът!

Чак сега Земан се заинтересува от думите й:

— Как така?

— Не се преструвайте, че нищо не знаете. Цялото село вече знае, че сте от милицията и сте дошли тук заради това убийство.

— А къде беше той?

— Кой?

— Този, който обикаляше наоколо!

Доупетова все още стоеше до прозореца на скосената стена, поглеждаше навън, а после го повика да дойде при нея и му посочи нейде в далечината на селото:

— Там, долу, в мъртвата, изоставена градина на Брунови.

Земан погледна — и действително — от прозореца на неговата стаичка през покривите се виждаха тъжната градина и опожарената къща.

— Откъде знаете?

— Всички го знаят, и затова се страхуват толкова. След като се мръкне, никой не смее да си покаже носа от къщи.

Земан още повече се развълнува:

— А някой виждал ли го е?

— Не… само понякога нощем са чували шум и стъпки в опожарената къща.

Земан бързо изтрезня, това му приличаше повече на слух, на плод на развинтената фантазия на хората от селото.

— Глупости! Може да е било котка. Или някакво друго животно. Таралеж, казват, че той стъпвал като човек.

Ала Доупетова упорито настояваше на своето:

— Понякога се вижда и светлина. Животно не може да ходи с батерийка.

Земан отново се заинтересува:

— Но какво ще търси там?

— Казват, че убийците се връщали на местопрестъплението… Измъчва ги съвестта или нещо подобно… Искат отново да изживеят онзи момент… Отново и отново в страха си се опитват да заличат следите…

Той енергично възрази:

— Глупости!

— А кой тогава може да бъде?

— Всички се познават много добре в това село, жителите му не са толкова много. Никой чужденец не би могъл да мине през селото, дори и нощем, без да го видите. Всички кучета биха се разлаяли.

— А кой ви казва, че е чужденец — неочаквано рече Доупетова.

Земан се изненада:

— Вие подозирате ли някого от селото?

— Не, не че подозирам… — отрече Доупетова, — но нали знаете… хората говорят какво ли не… В кръчмата, при бръснаря хората казват всичко…

— И какво говорят?

Доупетова все още се държеше предпазливо, колебаеше се дали да му каже:

— Брунови имаха повече врагове, отколкото приятели в селото.

— Например?

— Ами гробарят! — неочаквано изтърси тя.

— Кой е той?

— Онзи огромен мъж, с когото вчера пътувахте в автобуса. Ферда Кощирж!

— Изглеждаше ми по-скоро добряк.

— Той си е такъв… всъщност беше. Не смееше и пиле да убие. Когато майка му, докато беше още жива, колеше някоя кокошка или заек, той винаги бягаше от къщи и от жал не хапваше от месото. Толкова много се трогва от всичко, че в селото го наричат „милозливия Ферда“. Затова и стана гробар. На хората им е приятно, когато гробарят плаче заедно с тях на погребението. Обаче той направи голяма глупост.

— Каква?

Доупетова се наведе заговорнически към него, сякаш някой тук можеше да я чуе, и отмъстително му довери:

— Побърка се и неочаквано си взе млада жена. Манка се казва, една скитница от съседното село. Има три деца, и все от различни мъже. Не умее да сготви, нито да изпере както трябва, той сам мие съдовете, а тя само седи, пуши, крак върху крак, носи къси поли, показва бедрата си безсрамницата…

— Но какво общо има това с убийството? — нетърпеливо я прекъсна Земан.

— Кощирж страшно я ревнува… В селото заговориха, че се била сдушила с младия Бруна, философа. Той беше малко странен, навършил беше Христовата възраст, а все още си нямаше момиче… И казват, че старият, баща му, привлякъл Манка, за да го… избави от стеснителността му… Някой дори чул как Манка се смее в дома на Брунови. Казали на Кощирж, той се втурнал към Брунови, тропал като луд на вратата им, искал да го пуснат да влезе… Но те не му отворили, само му се подиграли… И тогава той, изпълнен с отчаяние и бесен гняв, се разкрещял из селото, че ще ги убие всичките…

Тя говореше бързо и задъхано, сякаш искаше колкото може по-скоро да приключи с този донос, а после напрегнато зачака да види как ще го приеме Земан. Майорът помълча малко, а после неочаквано попита:

— Вие не обичате този Кощирж, нали, госпожо гостилничарке?

Тя го погледна смаяно, а после разпалено възкликна:

— Тук имаше и други, много по-порядъчни жени, щом като толкова му се е приискало да се жени.

Всичко беше ясно. Земан само се усмихна.

— Къде мога да намеря тукашния бръснар?

Доупетова, обидена, че той не прие нейната теория, понечи да узнае:

— Какво искате от него?

Земан прекара ръка през наболата си брада:

— Нищо! Да ме избръсне!

5

Селският бръснар Томаш Сейдъл, онзи приказлив шегаджия от автобуса, вече бе почнал работа, когато Земан влезе в бръснарницата му. Всъщност тя беше обикновена стая в селска къща със скринове, умивалник и полички — бръснарницата в нея бе представена само от едно полусляпо огледало с ръждиви петна и скърцащо въртящо се кресло пред него. Сейдъл бръснеше своя първи и засега единствен клиент — някакъв намръщен селянин с мръсна ватенка, син работен комбинезон и кални черни гумени ботуши. Когато видя Земан, Сейдъл весело му извика като на стар познат:

— Аааа! Какъв гост ни е дошъл!

Със заучено движение, по-скоро образно, отколкото истински, той избърса с мръсната си бръснарска кърпа единия от двата стола, които се намираха до стената, и го предложи на Земан:

— Заповядайте, седнете, господин комисар. Веднага ще ви обслужа.

Насапунисаният човек на бръснарския стол се засегна от това, че Сейдъл бе престанал да му обръща внимание, и припряно извика:

— Хайде работи!

Сейдъл веднага се върна при него и започна да го успокоява:

— Спокойно, господин Молак, спокойно… — той размаха бръснача пред очите му и изтри с пръст пяната край ушите, преди да започне. — … При този занаят не бива да се бърза, защото се работи със смъртоносен инструмент, така да се каже… И трябва да бъдеш в добро настроение, бръснарят трябва да е забавен и да се смее, иначе всичко е свършено… Ако видите мрачен, мълчалив и раздразнен бръснар, никога не сядайте при него, защото под ръцете му винаги ще потече кръв… Пък ако при това се и бърза, направо викайте линейката, нали, господин комисар?

Изглежда, че човекът на креслото си беше мрачен мърморко. Той дори не се усмихна на шегата на Сейдъл, а напротив, още по-раздразнено настоя:

— Не дрънкай, а работи!

Тогава Сейдъл бързо захвана да го бръсне, постепенно отнемайки пяната от лицето му с бръснача и откривайки го пред Земан и пред огледалото. Но не се отказа да бъбри едновременно с това:

— Разкрихте ли вече нещо, господин комисар? Аз бях много учуден, когато вчера Хадек, председателят на ОНС, ми каза, че сте дошли пак да човъркате в случая със семейство Бруна. Не ви посрещна много любезно, нали?

Земан се усмихна:

— Прав сте. Не беше много възторжен.

— Не му се чудете, много неприятности си имаше той — стана сериозен Сейдъл. — Най-малко десет пъти вече го викаха на разпит, съставяха протоколи, той самият трябваше да пише толкова доклади за околийското и окръжното управление, че напълно се изтощи и изнерви. И сега, когато вече си мислеше, че най-сетне ще го оставят на мира, вие отново го почнахте. Кой може да издържи такова нещо? Та и ние всички се изнервихме. Когато в автобуса или кръчмата кажете, че сте от Хайек, хората се преместват от вас, сякаш сте чумав…

Мъжът в креслото нервно изруга:

— По дяволите… внимавайте!

Сейдъл моментално премина на по-весел тон:

— Видяхте ли, господин Молак, аз ви казах: когато бръснарят престане да се шегува, протича кръв… Но бъдете спокоен, стипцата ще ви оправи.

Той натри със стипца раничката, която бе причинил с бръснача на врата му, и после залепи върху и парченце памук.

— Готово, вече е добре… Желаете ли одеколон?

Мъжът гневно изръмжа:

— Не!

Стана, изтри пред огледалото лицето си с мръсната кърпа, хвърли на масичката пет крони, сложи си омазнената шапка и тръгна да си върви. Ала на вратата спря, мрачно се обърна към Земан и му каза с омраза:

— Ако мога да ви посъветвам, по-добре не се бъркайте в нашите работи. Идете си оттук, махнете се, докато е време. Оставете нещастните мъртви най-сетне да почиват в мир. Все едно, няма да ги възкресите!

Свърши да говори и затръшна вратата след себе си. След като излезе, Земан попита:

— Кой беше този?

— Тонда Молак от съседното село, вуйчо на младия Бруна, брат на Ана, старата Брунова. Понякога сутрин идва на пожарището, за да наглежда някой да не вземе нещо. Сякаш вече не е все едно. Но такива са си те от рода Молак, и Ана не беше по-различна. Все имота, та имота, за една крона са готови на всичко… — и докато говореше тези мъдри приказки, заведе Земан до бръснарския стол, накара го да седне и напъха в яката му мръсната кърпа. — Е, какво ще желаете, господин комисар?

Земан храбро рече:

— Първо бръснене!

Сейдъл веднага реагира:

— А после?

— Да се посъветвам с вас.

— С мен ли? — поласкано попита Сейдъл.

— Да, с вас. Мисля, че вие можете най-добре да ме осведомите за хората и отношенията в селото. Имате поглед, виждате в душите на хората…

Сейдъл засия:

— Е, ударихте гвоздея право по главичката… Онези другите, които идваха тук, не се сетиха за това. Разбира се, на вашите услуги съм, господин комисар, питайте… — и започна да го сапунисва. Неприятно го лъхна евтин одеколон, защото Сейдъл се наведе над него и поверително му зашепна в ухото: — … Сигурен съм, че с мен ще имате повече късмет, отколкото с Йожка Мащалирж!

— Защо?

— Не се представихте в добра светлина пред селото, след като се свързахте с него. Тук никой не го обича. Пък и всички знаят, че не е много заинтересован да се открие истината в случая с Брунови.

— Как така?

— Защото господ знае каква роля играе той в него.

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Мащалирж ли?

— Те много се мразеха със семейството на Бруна!

— Така ли? И защо?

Сейдъл престана да го сапунисва, седна срещу него на масичката под огледалото и подчертавайки с бръснарската четка своите изводи, се впусна в разговор със Земан:

— Защото младият Бруна беше причина миналата година да изпочупят прозорците му и да изпишат онези обидни неща по пътищата и стените.

— Как така?

— Донесе тук Две хиляди думи^[76] и ги окачи на вратата на Мащалирж. А после през август доведе в селото студентите от Философския факултет.

— Той във Философския факултет ли работи?

— Да… работеше… като асистент или нещо такова… А сега е в лудницата. Все едно, нямаше да се задържи там.

— Защо?

— Защото казват, че Мащалирж се бил заканил, че ще направи всичко възможно да го уволнят от факултета заради шестдесет и осма година. И че дори ще го вкара в затвора.

— А направи ли му нещо?

— Не направи, затова пък те му направиха. Причакаха го една вечер — и старият Бруна го наби с тоягата си. До кръв!

— А той?

— Казват, че се бил оплакал. На следния ден след убийството трябваше да се разглежда въпросът пред съда. Да, направил е донос срещу него. А такива неща, скъпи мой, не се правят на село.

— С пълно право го е направил, нали?

Сейдъл стана от масичката, за да продължи сапунисването, но същевременно продължи да развива разсъжденията си:

— Зависи от коя страна ще се погледне… Знаете ли, младият Бруна не беше лош човек… само че малко странен… Беше се родил късно, родителите му минаваха четиридесетте… и от дете си беше дребосък, едно такова врескало, бледо и недъгаво, само кожа и кости. Но беше умен, учението му вървеше и успя да се издигне чак до доктор на науките… Само че какво ще прави такава учена черна птица на село, тук трябва да имаш сръчни ръце и здрав разум, а не учена глава, пълна с непрактични глупости… Така че останалите здрави, прави, обгорели на слънцето, момци му се подиграваха, а той, слабоватият, се страхуваше да иде при тях, затваряше се и през лятото вкъщи и вечно лежеше с книга в ръка… С момичета, разбира се, не се занимаваше, пък и коя ли би се съгласила да се излага с такава мърша… Родителите му много се измъчваха заради това, той беше смисълът на живота им, цял живот бяха трупали имот за него и децата му, а накрая излизаше, че няма на кого да го оставят. Но сетне все пак се намери една…

— Жената на Кощирж ли?

Сейдъл се засмя:

— Ами! Къде ти! Но виждам, че вече сте ориентиран в тукашните хора… Казваше се Марушка Бенешова и работеше в пощата… Тя също много обичаше книгите, беше малко като него — така че се сближиха. Започна да ходи при него, той й даваше книги за прочит и казват, че я учел — докато накрая страшно се влюби в нея…

— Защо не се ожениха?

— Защото Йожка Мащалирж му я отне. За семейство Бруна беше голяма трагедия, когато стана сватбата на Мащалирж. Оттогава се затвориха в дома си като в крепост, не излизаха оттам, с никого не говореха. Разбирате ли вече?

— Започвам да разбирам. Според вас младият Бруна е искал да си отмъсти през шестдесет и осма година заради момичето, което Мащалирж му е отнел, така ли?

— Нещо такова. Но по-скоро бих казал обратното. Мащалирж му отне единствената надежда, единствената жена, която може би щеше да го обича — а на него му остана само самотата, отчаянието и работата във факултета. А сега искаше да му отнеме и работата. Как мислите, кой на кого е сторил по-голямо зло?

— Това е въпрос на мнение — отвърна Земан.

Сейдъл се приближи до него с бръснача и изтри с пръст ивицата пяна край ухото му, за да може да започне. Неочаквано се разсмя, изглежда, че бръсначът в ръката му предизвика добро и весело настроение у него:

— Знаете ли кое е интересното? Вие сте от милицията, а пък аз ви говоря неща, които не бих казал на другите. На какво ли се дължи това?

— Може би защото другите не са ви питали за тях.

— Вярно е. Пражките криминалисти се държаха много надуто. Разпитаха само свидетелите и председателя. А вие сте… такъв… с една дума… повече наш… обикновен… Просто човек.

Земан също така весело му подхвърли въдичката:

— Вече съм дотолкова ваш, че започнах да вярвам и в призраците, които казват, че обикаляли нощем из селото.

Сейдъл презрително махна с ръка, в която държеше бръснача:

— Женски приказки.

В този момент в бръснарничката влезе развълнуваният Мащалирж:

— Тук ли е? Да… Другарю майор… Търся те из цялото село…

Той едва си поемаше дъх и сипеше думите с такава вътрешна възбуда, че Земан веднага изостри внимание:

— Защо? Какво има?

— Гробарят идва при мен. Снощи в гробището се е случило нещо много странно.

— Тръгваме веднага!

И без да пита повече, Земан грабна кърпата на бръснаря, бързо изтри сапуна от лицето си и се втурна след Мащалирж навън от бръснарницата.

Това беше едно тихо малко селско гробище, разположено на хълма зад селото. Отвсякъде го заобикаляха ниви, малко по-нататък ухаеше борова гора, а високо над него пееха чучулиги. Мястото съвсем не беше тъжно — толкова много красива природа, спокойствие и хармония имаше в много. Навярно е хубаво да спиш тук, даде си сметка Земан, с този просторен изглед към леко хълмистия чешки пейзаж с неговите горички, дъбрави, урви и тревни площи, с веселите пламъчета на глухарчетата и уханието на мащерката, толкова прелестен, че караше сърцето ти да замира от възторг. Спокойно спят тук мъртвите под ликуващите песни на чучулигите и в черната глина, която цял живот се бе набивала в ръцете им, докато накрая те се бяха претопили в нея и станали част от природата, от пейзажа. Те се промъкваха между гробовете, а зад черната решетка на вратата, която грижливо бяха затворили след себе си, се тълпеше групичка любопитни селянки начело с бръснаря Сейдъл, както си беше облечен в изцапаната бяла престилка. Кощирж ги водеше към оградата в дъното на гробището, където до дома на покойника бяха разположени гробниците на по-отбраните хора.

— Кога установихте това?

— Веднага сутринта — отвърна Кощирж, без много да се вълнува. Гласът му беше дълбок и глух, излизаше нейде от вътрешността на огромното му тяло като далечно боботене на вулкан, — когато отидох да изкопая един гроб, инструментите си държа близо до гробниците, под навеса на дома на покойника.

— И гробницата на Брунови беше отворена, така ли?

— Да. Изглежда, че някой е разбил вратата.

— А вие какво направихте?

— Отидох да извикам Манка. Жена си.

— Защо?

— Мъжът може би още се намираше в гробницата. Исках да я оставя да пази. А пък аз изтичах при Мащалирж, за да повика милицията.

Те се приближиха към гробниците. От една от тях излезе насреща им нежна дребна жена с пролетно весела рокля на цветчета и чиста бяла якичка. Съвсем не изглежда като майка на три деца и отракана уличница, каквато я описа Доупетова, помисли си Земан. Приличаше по-скоро на скромно, неопитно и кротко момиче, губещо се в сянката на своя огромен мъж, на тази планина от месо и мускули, стресната от неговия боботещ бас. Само в очите й проблясваха някакви пронизителни насмешливи пламъчета, които й придаваха вид на зряла жена.

Кощирж ласкаво я попита:

— Е, какво, Маничка?

— Нищо. Тук беше спокойно. Нямаше жива душа — отвърна му с приятен алт Кощиржова. Гласът й също беше на зряла жена, в него се усещаше дързостта на опитната жена. Не, тя не беше красива, но в нея имаше нещо толкова чисто, откровено и привлекателно, че накара Земан да й се усмихне:

— Не се ли страхувахте?

— От какво?

— Това място не е толкова приятно за жени!

Тя направи лека гримаса, явно беше свикнала с този въпрос, който навярно всеки й задаваше:

— От мъртвите отдавна не се страхувам, а и от живите вече не!

Тази гримаса не й подхождаше, беше твърде хитра и загрозяваше момичешкото й лице. За щастие отлетя бързо като пролетен облак, а устните и очите й отново придобиха спокойно изражение.

— Вие сте много смела — с възхищение й рече Земан.

— Човек свиква, живеем усамотено тук — обясни му Кощиржова и помилва мъжа си по ръката. — Пък и е лесно да бъдеш смел до такъв мъж. Вижте ръцете му. Ферда може да смаже всеки, който посегне на мен, всички в този край знаят това и много внимават!

Тя го каза с такава гордост и предана любов, че Земан разбра колко много се заблуждаваше гостилничарката.

— Добре — усмихна й се отново той, — радвам се, че сте толкова сигурна.

Той приклекна до открехнатата врата на гробницата, професионално огледа ключалката й, а после се обърна към гробаря:

— Никой не е насилвал тази врата, ключалката е непокътната. Просто някой я е отворил с ключ или с шперц… И не е имал време да я затвори, когато ви е чул, че идвате.

Мащалирж, който досега учтиво и с мълчалив интерес следеше следователския метод на Земан, развълнувано рече:

— Ако все още не се намира вътре!

Земан поклати отрицателно глава:

— Съмнявам се. Отдавна вече щяха да му изневерят нервите и на тази млада жена нямаше да й помогне дори вярата в респекта, който вдъхва нейният силен мъж… Но как са се снабдили Брунови с такава изискана гробница? — неочаквано попита той. — Та нали Бруна е бил обикновен зидар?

— Има я от жена си — глухо забоботи гласът на Кощирж, — тя е на рода Молакови, които бяха най-богатите стопани в целия край. Беше доста изоставена, но той я иззида, бетонира я и я ремонтира.

Накрая Земан пристъпи към вратата на гробницата и широко я отвори:

— Хайде елате, да видим какво има долу!

Тримата мъже слязоха по няколкото каменни, изхабени от годините стъпала в криптата. Предпочетоха да оставят Кощиржова горе.

Там цареше полумрак, слабата светлина проникваше само отгоре, от входа. Иначе там се намираха само мъртъвци.

В няколкото ниши можеше по-скоро да се отгатнат, отколкото да се видят стари, разпаднали се ковчези и изгнили кости. В предната част върху каменна поставка бяха положени два ковчега, още здрави и солидни, чиято лакировка блестеше като нова. Капакът на единия от ковчезите беше отместен, явно някой го беше отварял. Земан веднага забеляза това и тихо рече:

— Значи все пак!

— Съмнявахте ли се? — попита го Кощирж с ръмжащ глас.

— Мислех си, че вратата е стояла открехната по-отдавна. Но никой не го е забелязал преди това.

— Значи не ме познавате добре. Аз познавам всяко ново цвете, всяко кандило в това гробище.

Дълбокият гръмотевичен глас ехтеше в криптата. В него имаше толкова много сила, спокойствие, уравновесеност и самоувереност, че Земан изведнъж можа да разбере жена му. С такъв мъж наистина нямаше от какво да се страхува. Той излъчваше такава животинска сила и естествена радост от яденето, пиенето и работата, с която лесно се справяше с огромните си лапи, както и затрогваща нежност, с която докосваше жените и другите крехки неща, че в негово присъствие това тъжно и малко страшно място на мъртвите се превръщаше в място за живите, придобиваше човешка логика и простота, съвсем лишена от тайнственост. Но въпреки това виждаше, че Мащалирж дори и с такъв мъжествен гробар не се чувствува тук добре. Повече заради него, отколкото заради Кощирж рече:

— Знаете ли, трудно е в двадесетия век човек да повярва в призраци и похитители на гробове.

— А сега вече вярвате ли?

— В призраци абсолютно не вярвам — заяви Земан, — но това е нещо много конкретно. Тук някой жив е влизал при мъртвите. Защо — това навярно ще узнаем. — И нареди на Кощирж: — Повдигнете капака!

Йожка Мащалирж се ужаси. Тревожно извика:

— Не прави глупости! — и тръгна назад към стъпалата на криптата.

— Страхуваш ли се? — спокойно го попита Земан.

Зъбите на Мащалирж леко тракаха, сякаш в студената гробница се бе разболял от треска.

— Гледката няма да е приятна. Доста дълго вече е тук.

— Защо? — упорито настояваше на своето Земан. — Тук е прохладно и сухо, не съм ли прав, господин Кощирж?

— Прав сте — проехтя гръмотевичният глас на гробаря.

Ала ужасът не изчезваше от очите на Мащалирж. Все още в съзнанието му беше онази страшна нощ, в която пламъците на пожара осветяваха труповете й техните празни, изгорели очни ямки с червено сияние, идещо сякаш от ада. Не можеше да се избави от този спомен.

— Но старият Бруна — възкликна той, — когато го извадихме от кладенеца, изглеждаше страшно още веднага след смъртта си!

— Такава е съдбата ни — спокойно рече Земан, — трябва да гледаме страшните мъртви, за да открием истината за живите. Вдигнете капака!

Тогава гробарят пристъпи към ковчега, хвана капака му с мощните си ръце, сякаш беше лека картонена кутия, и с един замах рязко го повдигна…

6

Беше вече късна вечер, собствено нощ. Земан седеше заедно с Мащалирж в своята мансардна стаичка на газена лампа, тъй като там нямаше друго осветление, пиеха мавруд в чаши от горчица — евтино червено вино, единственото, което можеше да се купи тук. И двамата мълчаха, тъй като им беше необходимо да се посъвземат след преживяното през този ден. В стаичката беше приятно. Бяха наклали огън с купчината стари вестници, които намериха в един шкаф долу в кръчмата, и с няколко цепеници в малката желязна печица, през чиито процепи и пукнатини сега проблясваха червени и оранжеви пламъци, а техните отражения танцуваха по стените и тавана, светкавично прелитаха като колибри и райски птици. Жълтеникавата светлина на лампата смекчаваше това строго, не съвсем чисто и бедно обзаведено помещение, като осветяваше само някои форми, а други милостиво скриваше в дълги топли сенки, така че в кръчмарската стаичка ставаше уютно като в дворец, и тъй като в полумрака не се виждаше, че е стара и мръсна и олющените й мебели са с напукан лак — беше посвоему дори красива. Нейде отвън, откъм градините, се обаждаше кукумявка, откъм дерето зад селото й отвръщаше друга и тяхното любовно гууу-гууу не звучеше никак тъжно, напротив, то беше твърде лирично обещание за нов живот и настъпваща пролет.

Земан първи прекъсна мълчанието, като попита Мащалирж:

— Още не си ме запознал с жена си. Тя няма ли да те търси?

— Не. И толкова скоро няма да те запозная — тъжно отвърна Мащалирж.

— Защо?

— Аз съм сламен вдовец. Тя е в санаториума в Йесеники… На лечение! Нервите й са малко разстроени след онова, което преживяхме тук миналата година.

Той изрече това делово и спокойно, сякаш констатираше факт, с който вече беше свикнал, ала Земан усети скритата му мъка и тъга. Все по-силно си даваше сметка през какви тежки изпитания е трябвало да премине този набит мъж. Замълчаха за момент, а после Земан отново заговори:

— Защо не ми каза за твоите спорове и сбиването с Брунови?

— Мислех, че не е важно… — възрази Мащалирж — … А освен това е моя лична работа.

Земан леко го упрекна:

— Няма лични работи при такова тежко убийство!

Мащалирж раздразнено избухна:

— Ти и мен ли подозираш?

— Не, нито за миг… Наблюдавах те, когато отваряхме ковчега… Очите ти бяха пълни с ужас… но това беше ужас от страшното престъпление… отвращение… и съчувствие. Не, с това ти нямаш нищо общо.

Мащалирж изпита явно облекчение, но все още беше развълнуван и се задъхваше, когато попита Земан с пристрастието на криминалист любител:

— Обърна ли внимание на ръцете на мъртвия?

— Защо?

— Не би било възможно така дълбоко и равно да се срежат вените на някой, който се е отбранявал. Убиецът сигурно го е вързал или е бил някой, когото Бруна е познавал и доброволно му се е подчинил.

Земан го похвали:

— Отлична наблюдателност. Напредваш… — И неочаквано попита: — Ти наистина ли си подал оплакване в съда срещу него?

— Срещу кого?

— Срещу Бруна.

— Не. Това са глупости.

— Казват, че те е нападнал и бил до кръв.

— Една вечер ме удари с тоягата си, но немного силно, той беше възрастен човек. Аз му взех тоягата, счупих я и я хвърлих. Казах му: идете си вкъщи, дядо, и не правете глупости. Ако се оплача, ще ви арестуват…

— Защо те нападна?

— Бяха му наговорили, че съм искал да уволнят сина му от факултета.

— А ти не искаше ли?

— Не. Защо?

— Заради нападките срещу теб през шестдесет и осма година.

Мащалирж стана и започна развълнувано да крачи из стаичката:

— Откъде да знам дали наистина той е бил причината? А без доказателства аз не искам на никого да си връщам, нито да си отмъщавам. Въобще аз не искам да си отмъщавам заради случилото се тогава, пък и защо? Нима можеш да си отмъщаваш на болен човек, който в треската си крещи, върши глупости и в бълнуванията си се нахвърля да те души… По-скоро трябва да се търси и наказва онзи, който го е заразил и му е причинил тази треска… Не, не искам да си отмъщавам! Аз само страшно съжалявам, че между нас се издигна такава бариера, че в сърцата на хората остана нещо лошо от онова време и те все още лъжат, злословят и измислят все нови и нови слухове… Та нали по-рано всички в селото ме обичаха. Вярваха ми…

Земан изведнъж осъзна колко човешка мъдрост има в този мъж. А такива хора миналата година искаха да ги бесят! Добре, че останаха такива като Мащалирж. Ако навсякъде има поне един като него, ще има на кого да се опрем, за да въведем отново ред в републиката. Почувствува симпатия към него и като на брат, меко и насърчително, му рече:

— Отново ще ти вярват, ще видиш. И ще започнат да те уважават, когато решим заедно този случай. А трябва да го решим, за да се разплете най-сетне това кълбо. Истината трябва да излезе наяве, за да престанат слуховете!

Мащалирж пристъпи към прозореца на скосената стена, замислено се загледа в тъмнината навън и започна да разсъждава върху думите на Земан:

— Крайно време е. Прекалено дълго вече тази мъртва, изоставена къща плаши хората. Нейната тайна ги ужасява, тежи на душите им като камък. Докато… — Неочаквано той се сепна и извика с пресипнал, развълнуван глас: — Човече… Светлина… Там долу има някой!

Земан скочи, светкавично извади пистолета си от куфарчето, пъхна пълнителя и изкомандува:

— Ела!

Влязоха в градината на Брунови, която сега, през нощта, в редуващите се черен мрак и лунна светлина в зависимост от движението на облаците по небосвода, със зейналия като уста на мъртвец кладенец и с опожарената къща с изпочупени прозорци, изглеждаше още по-тъжна и страшна.

Ала там нямаше жива душа.

Земан разочаровано рече:

— Тук няма никой, навярно ти се е сторило… След това убийство всички в селото сте се побъркали, фантазията ви прекалено много работи…

Но въпреки това заедно с Мащалирж претърси цялата градина, приближавайки се към развалините на опожарения дом. Хвана бравата на вратата, която висеше на едната си панта, и с мъка я отвори, за да надникне вътре.

В този момент върху перваза на прозореца изхрущя счупено стъкло и някаква сянка изскочи от къщата.

Земан веднага застана нащрек. Извади пистолета си и извика:

— Стой! Стой или ще стрелям!

Ала сянката не спря, бягаше на зигзаг и със скокове се криеше зад посечените дръвчета и храсти, стремейки се да достигне открехнатата порта.

Ала не можа да излезе.

Едрият Мащалирж, от когото никой не очакваше такава пъргавина, се втурна след него, с дълъг скок се хвърли в краката му и го събори на земята.

Земан веднага притича, с опитно движение изви ръцете на мъжа зад гърба му, за да го обезвреди, изправи го на крака и обърна лицето му към себе си.

Това беше Молак — вуйчото на Бруна!

Отведоха го в кръчмата, която тази нощ превърнаха в импровизирана килия за разпит. Ала Молак със своята стара ватенка се държеше също така враждебно и твърдоглаво, както и на свобода. Мащалирж сияеше:

— Виждаш ли, а пък ти не ми вярваше. Какъв лов! Хванахме го!

Арестуваният се обади:

— Кого сте хванали?

Мащалирж прибърза:

— Извършителя на престъплението!

Молак презрително се засмя:

— На кое престъпление, луди хора?

С жест на ръката Земан спря Мащалирж, който се готвеше да отговори. Сам се зае с разпита:

— Какво правехте там?

— Вас какво ви интересува?

— Интересува ни повече, отколкото си мислите. Някои съвпадения.

Молак го прекъсна дръзко и грубо:

— Това е собственост на сестра ми. Мога да правя там каквото си искам.

— Но защо през нощта? — изстреля въпроса си Земан.

Молак мълчеше, нямаше отговор на това. Тогава Земан продължи:

— И вчера вие бяхте онзи, който е посетил семейната гробница. Имате ключ от нея, нали?

Молак мълчеше.

— Какво търсихте там? Говорете, човече!

Не отговори, само направи презрителна гримаса.

Земан се ядоса:

— Знаете ли какво? Ще ви откарам в Прага, в предварителен арест. Там ще омекнете.

Най-сетне Молак проговори:

— Под какво обвинение?

— Подозрение в убийство.

Това все пак го изплаши и той извика:

— Вие сте луди!

Тогава за голяма изненада на Мащалирж Земан спокойно се съгласи:

— Това е възможно, но вие много добре знаете, че независимо дали сте виновен или невинен, никой в селото вече няма да заличи това подозрение срещу вас. Цял живот ще казват: онзи, който беше заподозрян в убийството. Така ли е?

Молак мълчеше, знаеше, че Земан е прав. Помълча известно време, а после избухна:

— Какво искате от мен?

— Да отговорите на въпросите ни и да ни кажете истината — рече Земан и отново го атакува: — Какво търсихте там?

Молак няколко пъти преглътна ядно, колебаеше се дали да признае и мълчеше. Тогава Земан ядосано се обърна към Мащалирж и го попита:

— Къде има тук телефон, за да повикам патрулната кола?

И отново викна на Молак:

— Какво търсихте?

Най-сетне Молак призна с тих пресипнал глас:

— Злато!

Това беше толкова изненадващо, че Земан попита невярващо:

— Злато? Какво злато?

— На Бруна. Делът на сестра ми от триста хиляди крони.

— Че откъде го е взел Бруна?

— Купи го от един зъболекар миналата година, когато мислеше, че ще настъпи девалвация.

— А вие виждали ли сте това злато?

— Да!

— Затова ли нощем претърсвахте градината, пожарището и накрая гробницата?

— Да!

Земан тържествуващо се обърна към Мащалирж:

— Мисля, че вече знаем мотива на убийството, човече.

Пот изби по челото на Молак, изведнъж нервите му изневериха:

— Исусе Христе, та аз не съм го убил — изкрещя той.

Земан спокойно му рече:

— Аз в нищо не ви обвинявам. Засега!

Молак трепереше като лист, завайка се:

— Той си е виновен за всичко… Беше алчен… алчен… Не даваше на никого дори една стотинка… Предпочиташе да умре, но нищо да не даде от имота си… Та той искаше и градината си да унищожи напълно, за да не остане нищо след неговата смърт…

Земан неочаквано се наведе към него и му рече:

— Вървете си!

Молак бавно стана, сякаш още не можеше да повярва. Мащалирж гневно извика:

— Как така? Искаш да го освободиш ли?

Земан посрещна с кротка усмивка неговия гняв и кимна:

— Да! Всъщност аз вече знам как е било!

7

Градината беше стара, с величествени дървета и безупречно поддържани тревни площи, така че напомняше по-скоро на дворцов парк, отколкото на място, където живеят душевноболни. В тази ранна пролет на цветните лехи грижливо работеха градинари, други хора разчистваха алеите на парка от спомените за зимата, а тук-таме на пейките бяха насядали самотни страстни любители на книгата или пък влюбени двойки.

Земан вървеше по една от алеите на парка, съпроводен от своя приятел, съдебния лекар Весели, когото бе помолил да му помогне при експеримента, и от лекаря на санаториума с бяла докторска престилка.

— Смятате ли, че ще може да понесе възстановяването на събитията, господин ординатор? — попита той.

Психиатърът присви рамене:

— Не знам… При този вид болни никога не може да се отгатне с точност. Теоретически би трябвала да може.

— Вече спокоен ли е? — заинтересува се доктор Весели.

— Напълно — потвърди психиатърът и ги поведе по дългата алея към един от павилионите. — Всъщност той е вече почти здрав. А го доведоха при нас с тежък психически шок, бълнуваше, сякаш мозъкът му бе засякъл в една точка, и съвсем не възприемаше обкръжаващия го свят. Психофармацевтиката днес върши чудеса.

— Хлорпромазин ли? — попита с деловитостта на медик Весели.

— Не, нещо по-добро. Приложихме му амитриптилин. За всеки случай сега ви приготвих една инжекционна доза от него — рече психиатърът и се обърна към Земан: — Разумно постъпихте, като се погрижихте за лекарско присъствие, другарю майор. Човек никога не може да знае какво ще се случи.

Земан реагира на едно от предишните му изречения:

— Казахте: почти здрав?

— Държи се и реагира съвсем нормално — обясни психиатърът. — Способен е да мисли логично. Спокоен е, уравновесен и не се различава от здравите хора. Но все пак в душата му е останало нещо, което не разбирам. Някаква скрита, тежка депресия, която не иска да признае. Сякаш, след като го успокоихме, у него се притъпиха и всички жизнени процеси. Станал е апатичен, пасивен, не му се живее.

— Може би този шок ще му помогне — отбеляза доктор Весели, — ще изживее отново моментите, които са причинили депресията му. Ще трябва да си ги припомни, да ги изиграе отново, а това е известен вид психодрама^[77]. Също понякога върши чудеса.

— Понякога… Възможно е… — съгласи се лекарят — но в някои случаи трябва веднага да се приложи амитриптилин, за да не се стигне до най-лошото.

Те стигнаха павилиона, пред който групичка дърводелци с брадви и триони в ръце ремонтираха пейките на парка.

Земан заинтригувано рече:

— Имате интересна професия, господин ординатор. Но навярно ви е необходим голям брой помощен персонал.

Психиатърът се усмихна:

— Това не е помощен персонал, а пациенти. Сред тях е и вашият човек.

Той повика един от дърводелците, който сръчно работеше и с тъпото на брадвата забиваше с един удар гвоздеите в облегалката на пейката:

— Елате за момент, господин доктор!

Дърводелецът се изправи. Той беше блед, много слаб, хилав млад човек, с трескави, замислени очи. Психиатърът му каза:

— Разрешете да ви представя. Майор Земан… Доктор Бруна!

И Земан стоеше пред единствения останал жив свидетел на своя случай.

 

 

Те се промъкнаха бързо през смаяната и учудена тълпа неприятни зяпачи, влязоха в градината на Брунови, затръшнаха след себе си тежката металическа врата и отново останаха сами в онова мъртво, изоставено място.

Всъщност не бяха съвсем сами — там вече ги очакваше сътрудникът на Земан от село Хайек — Йожка Мащалирж.

Доктор Бруна се вцепени, когато го видя тук.

Те стояха един срещу друг, смутени от неочакваната среща, стъписани, изгаряха се с погледи и мълчаха.

Земан деликатно предложи на Бруна:

— Ако присъствието на Мащалирж ви смущава, господин докторе, той може да си иде.

Ала Бруна вече се бе посъвзел и тихо отвърна:

— Не… Нека остане… Аз и без това… исках някога… да си поговоря с него. — Замълча, отново погледна Мащалирж и неочаквано му рече: — Онези деяния срещу теб миналата година, Йосеф… не ги причиних аз.

Мащалирж, му каза спокойно и добродушно:

— Аз в нищо не съм те обвинявал, Драхош.

Бруна изненадано промълви:

— А пък аз мислех… Благодаря ти, Йосеф…

Земан не можа да се сдържи да не попита:

— А кой ги причини, господин доктор?

Доктор Бруна се поколеба за момент, а после отвърна:

— Студентите от нашия факултет, които бяха дошли при мен за няколко дни през ваканцията… Подготвях ги… за поправителен изпит… по философия…

Земан не повярва:

— Та онези момчета въобще не са познавали Мащалирж. Не са могли да знаят каква функция изпълнява в селото, какво работи. Някой навярно ги е насъскал. Кой?

Бруна мълчеше.

— Вие ли? — директно го попита Земан.

— Не.

— Вашият баща?

Бруна още по-енергично отрече:

— За бога, не!

— Кой тогава?

Бруна помълча още малко, преди да признае:

— Моят вуйчо Молак… Той идваше редовно у нас… Разговаряше с тях… — Ала веднага добави задъхано и умоляващо: — Но не му се сърдете… Той е озлобен срещу вас… И може би с право… През петдесетте години загуби всичко…

Обаче Мащалирж не можа да издържи, чувството му за справедливост се възпротиви. Гневно извика:

— Той беше кулак. Укриваше запаси от жито, вредеше на стопанството. А накрая, за да не даде имота си в кооператива, от омраза го подпали.

Бруна се обърна към него с кротък упрек:

— Това са само клевети, Йосеф… Никой не можа да го докаже… Дори и застраховката му изплатиха… За цели триста хиляди…

Земан веднага реагира:

— За триста хиляди ли?

Започна да му става ясно.

Доктор Бруна дишаше развълнувано, с разтреперан глас упрекна Мащалирж:

— Дълги години вече работи… в кооперативната дърводелница… честно си изкарва хляба… Защо отново… го обвиняваш?

Доктор Весели внимателно го наблюдаваше. Приготви лекарската си чанта и загрижено го попита:

— Как се чувствувате, господин доктор? Не искате ли една инжекция за успокоение? Ще ви я сложа и ще се почувствувате добре.

Ала Бруна отказа:

— Не… Не е необходимо!

Весели се наведе към Земан и тихичко го упрекна:

— Не така, Хонза. По-спокойно и бързо премини по същество, защото може да рухне. Самият факт, че го доведохме тук отново след два месеца, вече за него е голямо психическо натоварване.

— Разбирам, прощавай — съгласи се Земан. Обърна се към доктор Бруна, който стоеше пребледнял, изморен, апатичен и само по трескаво блуждаещите му очи можеше да се види, че отново се връща към местата на тази толкова позната и близка за него градина.

— Няма дълго да ви мъчим, господин доктор. Искаме само да ви попитаме за някои подробности. В състояние ли сте да отговаряте?

Бруна кимна.

— Може ли още веднъж да ни разкажете какво се случи тогава?

Бруна започна да дава показания, говореше безизразно и машинално като автомат:

— Към десет и половина вечерта… в стаята ми влезе… моят баща… и ме помоли… да извадя вода от кладенеца за майка ми за следващия ден… Тогава взех кофата изпод стълбището…

Земан го прекъсна:

— Можете ли да ни го покажете нагледно?

Бруна кимна, бавно, олюлявайки се, тръгна към опожарената къща, влезе в антрето и взе оттам обгорялата пластмасова кофа под стълбището. Повтори:

— … тогава взех кофата изпод стълбището… отидох при кладенеца… извадих вода… Когато се наведох… над кофата… някой неочаквано… ме сграбчи отзад… за главата… и прокара… нещо парливо… по гърлото ми…

Земан отново го прекъсна:

— Момент, господин доктор, тук нещо не съвпада!

Бруна млъкна и учудено се обърна към него. Земан продължи:

— Кофата, с която казвате, че сте отишли за вода, се намери в къщата под стълбището. И до днес си стои там — вие сам я взехте от това място. Как е отишла там?

Доктор Бруна сви рамене:

— Може някой… да я е сложил на мястото й… по-късно…

Земан взе кофата, която Бруна бе донесъл, и му я показа:

— Не, вижте, тя е обгоряла. Това значи, че е била там по време на пожара.

Доктор Бруна мълчеше. Земан бързо пристъпи към ниските ябълкови дръвчета, приклекна до тях и му посочи раните по тяхната кора:

— И още нещо. Тези наранени дръвчета. Забелязахте ли ги?

Бруна кимна и тежко рече:

— Да… Убиецът навярно е бил като луд… Отмъщавал си е и на дръвчетата…

— Но това е лишено от всякаква логика, господин доктор. А вие, който се занимавате с философия, все пак трябва да имате чувство за логика.

— Не ви разбирам.

— Когато искаш да си отмъстиш на живите, унищожаваш дръвчетата им. Но когато убиеш хората, вече е излишно да унищожаваш дръвчетата, не съм ли прав?

Доктор Бруна мълчеше. Земан настоя:

— Кой нарани дръвчетата?

Бруна стоеше, сякаш животът го беше напуснал, Земан повтори още по-настойчиво:

— Кой нарани дръвчетата?

Тогава доктор Бруна едва чуто промълви:

— Аз…

Земан строго заключи своите разсъждения:

— Това означава, че вие сте били и този, който е убивал!

Бруна се разтрепери като лист:

— Не… За бога, не!

— Тогава кой беше убиецът? Вашият вуйчо ли?

Доктор Бруна неочаквано помоли:

— Сложете ми инжекцията.

Доктор Весели инжектира във вената му дозата успокояващо лекарство и внимателно го попита:

— Искате ли да приключим разпита, господин доктор? Ако не се чувствувате добре, веднага ще ви откараме в санаториума.

Доктор Бруна дишаше тежко, но събра волята си и решително рече:

— Не… Трябва най-после… да се избавя от това… Ще ви кажа… истината!

Земан моментално продължи:

— И за онези триста хиляди крони, които миналата година баща ви е обърнал в злато ли?

Бруна смаяно го погледна, не предполагаше, че Земан знае и това. После кимна:

— Да!

— А къде е златото?

— Там долу… В кладенеца… — посочи с глава Бруна към черната дупка в земята.

— Така си и мислех! — доволно рече Земан.

И доктор Бруна започна бавно, с мъка, прекъсвайки думите си според това, как изплуваха страшните спомени в съзнанието му, да дава показания…

8

— Тези пари бяха нашето нещастие… Вуйчо ги бе получил от застраховката… и понеже се страхуваше, че ще му ги вземат… че ще му ги вземете… даде ги на сестра си… на моята майка. А татко построи с тях тази къща…

Ала след години вуйчо почна да си иска обратно парите… Татко разполагаше с тази сума… беше трудолюбив човек, навсякъде из селото се строеше и той печелеше добре като зидар… Но не искаше да върне парите на вуйчо… Казваше, че те са законен дял на майка ми от чифлика… нейна зестра, която семейство Молак му дължали… Всяка неделя се караха за това… Вуйчо Молак идваше винаги преди обяд, сякаш случайно се отбиваше… но оставаше и за обед… за да може, както сам казваше, поне нещо да използува от парите… и докато се хранехме, започваше да напада родителите ми…

Това бяха кошмарни недели… още като дете се страхувах от тях… Всички вкъщи бяхме като болни след това… особено баща ми… Той си имаше и още една причина… Като шестгодишно момче аз внезапно престанах да ходя… поради някакво тежко заболяване на тазобедрените стави… Докторите само свиваха рамене… даваха да се разбере… че навярно ще остана инвалид до края на живота си… Родителите ми бяха отчаяни… страшно много държаха на мен, особено мама… Започна да се бори с болестта ми… правеше всичко, което лекарите, бабите врачки и всякакви прочути билкари… я съветваха… и за да не се лиша от нищо… да не изостана… всеки ден ме носеше на гърба си до училището, което се намира на три километра оттук… сутрин дотам, следобед обратно… и зиме, и лете… Навярно много странно е изглеждала тази облечена в черно жена… мама цял живот ходеше в траур, може би от мъка по мен… която упорито мъкне на гърба си из снежните равнини извън Хайек едно голямо, тежко момче… разговаря с него и задъхано му пее… за да го насърчи и ободри… защото знаеше, че то още умее по детски да се смее… Това направи тя! А пък баща ми печелеше пари, спестяваше крона по крона, за да ме осигури, когато… като инвалид… остана сам, а те с майка ми склопят очи…

Когато навърших десет години, отново проходих… Случи се чудо… Но родителите ми никога вече не можаха да се опомнят напълно след онова тежко преживяване… От голямо нервно напрежение баща ми се разболя от диабет… Налагаше се рязко да намали теглото си… да се откаже от единственото удоволствие, което му бе останало на този свят… от хубавото ядене и пиене… така че се отдаде на единствената страст, която бе придобил по време на моето заболяване… да спестява и трупа пари… у него се появи някаква мания за преследване, болезнен страх, че ще загуби парите си, че вуйчо ми… или някой друг ще му ги отнеме… непрекъснато сменяше мястото, където ги криеше… строеше все по-високи зидове… поставяше нови ключалки на вратите… Ставаше все по-неспокоен, подозрителен и боязлив като наплашено животно… После се случи инцидентът с Йосиф Мащалирж… и хората започнаха да говорят… че се е оплакал… и ще ни съдят!

През онази февруарска неделя вуйчо Молак пак дойде у нас… Жестоко се караха с баща ми чак до вечерта… Вуйчо се присмиваше на баща ми, че сега господ ще го накаже за алчността му… ще загуби делото в съда… и ще му отнемат всичко… както и парите, заради които толкова години се караха… Няма да бъдат на никого… И ще настъпи спокойствие.

Най-сетне… вече беше станало нощ… той си отиде. Останахме сами с майка ми и баща ми…

… Мама беше така изтощена от всичко това… че ми даде да вечерям… и отиде да си легне… Аз останах в кухнята сам с баща ми… Опитах се да работя нещо… но не можах да се съсредоточа… Не обръщах внимание на баща си, само знам, че беше някак странно притихнал, замислен, вглъбен в себе си, в своите страхове и терзания… Седеше на малкото столче край печката… гледаше с отсъствуващи очи в празното пространство… и странно люлееше горната част на тялото си от една страна на друга… с един такъв чудноват, нереален ритъм, който започваше едва забележимо, усилваше се, после отново намаляваше и спираше… Приличаше на махало, което отмерва времето… от живота към смъртта… Бях свикнал с това… той биваше такъв всяка неделя след скандалите с вуйчо… неочаквано, след един такъв цикъл полюлявания… бавно стана и мълчаливо излезе… Всъщност не забелязах кога го е сторил, бях се зачел в един пасаж от книгата, която разлиствах…

Тогава неочаквано чух някакъв вик… Беше майка ми. Първо си помислих, че бълнува… Но викът се повтори и беше толкова тревожен, че станах и бързо изтичах по стълбите… към спалнята на родителите си…

Там видях картина като от Апокалипсиса… На лунната светлина, която проникваше вътре от балконската врата, видях майка си просната върху леглото… от устата й течеше кръв… издаваше хриптящи звуци… а на главата й имаше страшна рана, която откриваше в кървавата пихтия нещо бяло… може би мозъка… Над нея се бе навел баща ми… с брадва в ръка… продължаваше да се люлее чудновато от една страна на друга като махало на стар стенен часовник, но беше спокоен… дори ми се стори, че се усмихва…

… Бях така потресен, че дори не почувствувах страх… Коленичих до леглото на майка си, милвах я и я молех да ми каже нещо… Напразно… Тогава баща ми неочаквано рече: „Трябваше да го направя… Няма повече да живеем в този лош свят… И ти няма вече да живееш, не бой се, няма да те оставя тук… Иди и посечи дръвчетата… Нищо живо не бива да остане след нас… Дори и фиданките… Върви!“

И аз го послушах, без да разсъждавам… Не бях способен да мисля, всичко ми беше безразлично… Машинално… излязох в градината… и започнах да сека дръвчетата… Беше ясна мразовита февруарска нощ… На бялата лунна светлина всичко беше така нереално и странно, че ми се струваше, че сънувам… Отначало сечах дръвчетата прав, но бързо се изморих… приклекнах и започнах да беля кората им със секирата, за да прекъсна притока на живот… който идеше от корените…

Тогава при мен дойде баща ми и ми рече: „Виждам, че вече си изморен… Няма да те мъча повече, ще го довърша сам… Ела, ще приключим въпроса и ти ще си починеш.“

Заведе ме при кладенеца, отвори капака му и ме попита: „Имаш ли смелост да го направиш сам?“… На мен не ми се живееше след… всичко, което видях… и кимнах… Подаде ми острия градинарски нож, аз приклекнах… и се загледах в страшната студена дълбочина на кладенеца… Рязнах се с ножа по китките и гърлото… но не много силно… страхувах се, че ще ме заболи…

Тогава баща ми ме блъсна… и аз започнах да падам…

… Когато паднах, студената вода ме накара да се опомня и отново пробуди инстинкта ми за живот… Опрях се с гръб и крака в стените на кладенеца и сантиметър по сантиметър започнах да се измъквам нагоре… Дори не зная как се сетих за този начин да се спася и откъде се взе тази сила у мене… Това продължи час… може би два…

Когато бях се изкачил почти догоре, когато в мен проблесна надеждата, нещо падна върху мен и ме повлече обратно надолу… Беше баща ми…

Изплува до мен във водата… само главата му с такива блестящи, странно спокойни очи… сякаш идеше от другия свят…

— „Ти още ли си жив?… — ласкаво ми рече той… — Ела, ще ти помогна да умреш…“ Хвана ме с длани, които страшно кървяха, тъй като вените на китките му бяха разрязани, около врата и започна да ме дърпа със себе си под водната повърхност… Борех се с него като обезумял… Накрая му се изтръгнах… избавих се от него, дори си мисля, че… стъпих на главата му под водата… за да изляза на повърхността.

Отново започнах да пълзя нагоре като паяк по гадните, хлъзгави стени на кладенеца… Ръцете и краката не ме слушаха, няколко пъти падах обратно долу, но бях обзет от такъв животински страх, че макар и от мен да течаха струйки пот в този студ, макар че се задъхвах от усилието и ръцете ми да бяха разкървавени от камъните… накрая все пак успях…

… Когато вече съвсем изтощен излязох от кладенеца, видях, че всичко е загубено… Къщата беше в пламъци, а в нея гореше мъртвата ми майка… Долу в кладенеца гаснеше животът на баща ми…

Станах и тръгнах… Вървях дълго и надалече… бягах мокър до кости във февруарския студ, за да залича от съзнанието си картината на тази ужасна нощ…

Той свърши да говори, а тримата смълчани мъже до него не можеха да повярват, че край тях отново е бял ден и нищо страшно не се случва. Стояха потресени над него, а той все още коленичеше на земята до кладенеца, както нагледно бе документирал показанията си.

Всъщност нямаше какво повече да говорят, но все пак Земан тихичко го попита:

— Защо тогава не ни казахте истината? Защо измислихте онзи неизвестен убиец?

А доктор Бруна направи и последното си признание с мистично трескави очи, което прозвуча, както и цялата му изповед, повече библейски, отколкото съвременно:

— Вуйчо ми, при когото избягах през онази страшна нощ… настоя за това… Господ знае защо… Може би се страхуваше да не го лишат от имота след смъртта на баща ми и майка ми… Пък и на мен самия ми се стори, че не бива, че не мога да кажа истината… заради мъртвите… които хората не биха разбрали… и на които може би щяха да се присмеят… Че не бива да опетня тяхната памет с това, което сами доброволно, по собствено желание, бяха извършили…

Знам, че заслужавам наказание… Накажете ме тогава… моля ви… Накажете ме!…

Доктор Весели се наведе над него, внимателно го хвана под мишница и го накара да стане от тази поза на разкайващ се грешник.

Земан бавно и уморено му рече:

— Заради какво, нещастни човече? Та вас съдбата вече достатъчно ви е наказала!

Обърна се към доктор Весели:

— Отведете го обратно в санаториума, докторе!

9

Майор Житни отново въведе Ян Земан в длъжността началник на пражкия криминален отдел на седемнадесети април вечерта. Земан вървеше до него по коридорите на тази така позната и близка сграда и все пак беше леко развълнуван и трогнат. Крачеше мълчаливо и все още беше под впечатлението на следобедната си раздяла с Йожка Мащалирж и неговото село. Преди да настъпи вечерта, бе огряло априлско слънчице и площадът в Хайек изведнъж придоби по-красив и приветлив вид.

Мащалирж носеше куфарчето на Земан въпреки протестите му и го изпращаше като най-близък член от семейството си. И хората, които ги срещаха по пътя, им се усмихваха приятелски, като на близки познати, и ги поздравяваха. Сред тях беше и бръснарят Сейдъл, който блажено присвиваше очи на следобедното слънце до вратата на дюкянчето си. Не се сдържа бърборкото да заговори Земан:

— Къде така, господин комисар?

— Отивам си вкъщи!

— Толкова скоро? Жалко!

— Какво да се прави — сви рамене Земан.

— Елате пак, през лятото тук е много красиво — покани го Сейдъл и се обърна към Мащалирж като към свидетел: — Нали, Йожка?

Мащалирж кимна:

— Да, доста хубаво е. Гора, езера с риба сред поляните, приятни условия за къпане в чистата вода с пясъчно дъно, спокойствие.

— Може да отседнете със съпругата си у нас — предложи му Сейдъл и можеше да се усети, че го правеше съвсем искрено — или у Мащалиржови, или на друго място, където пожелаете. Всички тук свикнахме с вас. Ще дойдете непременно, нали?

Земан се усмихна:

— Непременно! — но веднага си даде сметка със съжаление, че навярно никога няма да осъществи това обещание. Очакваше го толкова работа, други случаи и задължения, че сигурно никога нямаше да се върне повторно в това село. Наистина жалко.

Стигнаха до автобусната спирка и Мащалирж му рече с кротка, добродушна усмивка:

— Забеляза ли? Селото те прие като свой човек.

— И теб също — отвърна му Земан. А после изрече на глас това, за което мислеше през целия път към автобусната спирка: — Много работа ни чака, докато оправим поразиите от миналата година. В политиката, в народното стопанство и в главите на хората. Но ще успеем да се справим, тук вече започнахме. Благодаря ти за голямата помощ, Йосеф!

А Мащалирж му отвърна искрено трогнат:

— Благодаря ти на теб, че ми даде тази възможност.

Шофьорът на автобуса се наведе към тях от своето място до прозорчето и весело им подвикна:

— Хайде стига вече шеги и дълги сбогувания като влюбени, момчета! Качвай се! Тръгваме!

Земан и Мащалирж за последен път си стиснаха по мъжки ръцете и Земан се качи в автобуса. Шофьорът щракна с клещичките:

— Закъде, господин майор?

— За Прага!

Шофьорът откъсна един билет, продупчи го и попита с жизнерадостен хумор:

— Отново в тази лудница? Право там ли?

Земан се усмихна:

— Да, без прекачване! Право там!

За тази раздяла си мислеше Земан, когато крачеше до Житни из тихите вечерни коридори на „Конвиктска“ към своя някогашен кабинет, който така злополучно трябваше да напусне миналата година. Странно беше, че именно в такъв момент мислите му отново и отново се връщаха към Мащалирж. После изведнъж в съзнанието му проблесна защо. Като някаква камбана в ушите, мозъка и сърцето му прозвучаха отново човешки мъдрите думи на Мащалирж:

— … въобще аз не искам да си отмъщавам на никого заради случилото се тогава, пък и защо? Нима можеш да си отмъщаваш на болен човек, който в треската крещи, върши глупости и в бълнуванията си се нахвърля да те души… По-скоро трябва да се търси и наказва онзи, който го е заразил и му е причинил тази треска… Не, не искам да си отмъщавам!

Да, това е ключът към срещата, която ме очаква, помисли си Земан. Това е ключът към всички мои бъдещи срещи! И натисна бравата.

Влезе, но на вратата трябваше да поспре, защото гърлото му се сви от вълнение. Прелиташе с поглед по стените, картините по тях, по своите стари шкафове, картотеки с протоколи за разпит, по килима, по който често се разхождаше потънал в размисли, по сейфа, чиято цифрова комбинация още помнеше наизуст.

Неговият бивш помощник, който сега го заместваше, капитан Стейскал, който пишеше нещо върху неговото бюро, изненадано скочи и заговори с развълнуван, смутен глас:

— Хонза, какво правиш тук?… След толкова време… Ти още жив ли си, човече? — Той забеляза Житни, веднага се изпъна в безупречна стойка мирно и поздрави: — Чест на труда, другарю майор!

Житни не отговори, само го изгледа е пронизителните си очи и леко присви тънките си устни. Стейскал изведнъж си даде сметка за нещо:

— Ясно ми е! Вие навярно вече знаете!

— Кое? — попита Земан и това беше първата дума, която успя да произнесе след тази среща.

— Че се провежда заседание на ЦК! Казват, че Дубчек е свален!

Ала Земан отвърна, без да се вълнува особено:

— Нищо не знам. Имах работа!

Отиде до бюрото си, постави върху него своето куфарче, извади оттам следственото дело и му го подаде:

— Картотекирай го! Аз ти написах заключението. Няма повече какво да се решава по него!

Стейскал бързо хвърли поглед върху корицата на папката:

— Какво е това?

— Случаят в Хайек!

Стейскал се развълнува:

— Ти наистина ли успя да го разгадаеш? Кой е убиецът?

— Няма такъв. Причината е голямата човешка самота, невъзможността да се намери път към другите хора и дълбокият кладенец на отчуждението, който се отвори у мнозина от нас през изминалата злополучна година. Но вече ще бъде по-различно, трябва да бъде…

След година отсъствие Земан отново седна на своя стол и каза на Стейскал с делово спокойствие:

— А сега си вземи нещата и ги отнеси оттук!

Стейскал ревностно се съгласи:

— Разбира се. Нали сам ти казах, Хонза, миналата година, когато те уволниха, помниш ли, че щом се върнеш, веднага ще стана и ще ти освободя стола.

Тогава Житни му каза хладно, но без гняв:

— Ще трябва да го направиш!

И строго добави:

— От днес излизаш в отпуска!

Стейскал го гледаше смаяно известно време, а после разбра. Сухо преглътна, постави пред него ключовете на бюрото и сейфа и тръгна да си върви. На вратата се спря за миг, обърна се към Земан и тихо го помоли, като заекваше:

— Прости ми, Хонза… ако можеш…

И без да каже дума повече, излезе.

Майор Житни взе ключовете и ги предаде на Земан!

— Желая ти успех! — Леко, неопределено и тайнствено се усмихна:

— Пак ще се заемем с работата! Заедно! — Вдигна стиснатия си юмрук с изправен палец, пожелавайки му щастие, и го остави сам в кабинета.

Земан се усмихна доволно на себе си.

Разтвори протоколите и се захвана да ги проучва. Започваше отново своята обикновена, ежедневна криминалистическа работа!

Допълнителна информация

$id = 6971

$source = Моята библиотека

Издание:

Иржи Прохазка. Смъртна схватка. Седем от тридесетте случая на майор Земан

Чешка. Първо издание

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Траянка Янчева

Коректор: Галя Луцова

 

 

Jiří Procházka

Hrdelní pře majora Zemana

Naše vojsko, Praha, 1984

© Превод Стела Атанасова, 1987

 

ЛГ VI.

Тематичен №23/95364/5627—64—87

Дадена за набор м. Май 1987 година.

Подписала за печат м. Октомври 1987 година.

Излязла от печат м. Ноември 1987 година.

Поръчка №102. Формат 32/84/108.

Печатни коли 30,50.

Издателски коли 25,62. УИК 27,68.

 

Цена 4,00 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1987