Весела Люцканова
Тъмен джаз

Аритмия

— Ето че и на вас се случи същото…

— Същото?

Разговаряме в моя кабинет. Гладка хоризонтална повърхност за под. Строго отвесни стени. Така е било до този миг, така ще бъде и утре, но сега гласът на Кордев идва от високото — все едно, че е стъпил на върха на стълба, а аз съм в подножието й. Стълбата е конична и с много стъпала. Стените са се наклонили към върха й, събират се и четирите в него, а оттам струи гласът на Кордев, бавно изричащ думите, умножени многократно по сила. Струи и погледът му, преминал през центъра на тялото ми и приковал го към пода. В пълна неподвижност. Като зад стъкло на хербарий.

— Същото? — повтарям със съмнение.

Минава време, докато осъзная, че стените са наистина строго отвесни. Че ние стоим един срещу друг върху гладката хоризонтална повърхност на пода. Че всяка вещ е на мястото си — книгите, бюрото, списанието върху него. Мога да протегна ръка и да го докосна. В тялото ми има още сила за съпротива. Съзнанието ми е отказало да приеме факта в чудовищните размери, в които ми го е поднесъл Кордев, захвърляйки го небрежно на бюрото. Трябва да свия факта до обема на орех, да го разчупя в шепата си и сама да изтръгна ядката. Пръстите ми се плъзват към списанието, очите ги следят. То е с бяла лъскава корица. Върху гланца се е отпечатал тебеширеният палец на Кордев. Като вето. Придърпвам го към себе си. По навик го свивам на руло и автоматично го пъхам в чантата. Ръката на Кордев се протяга, моята излиза по-бърза, ключалката щраква. Чантата натежава, не мога да я преместя, в нея е затворен целият ми живот, или по-точно — последните три години от него. Кордев вижда как се смъква рамото ми от тежестта, очите му се присвиват. Доволен е.

— Десет дни ще ви стигнат ли? Починете си.

Отново стените се накланят към върха на стълбата. Отново аз съм в подножието й, а той — на върха. Както тогава, в първия учебен ден, в първия учебен час, когато влезе в залата пръв от всички преподаватели и ни зашемети с онова френско „жени“, което означавало гений, с онази всеотдайност, която изисквала бъдещата ни професия, с онези наши пак бъдещи успехи и грешки, които винаги щели да остават пред очите на хората, запазвани дори и за присъдата на поколенията. И представата за безкрайните стъпала от подножието до върха, които трябваше да изминем, бе същата. И усещането от приковаването на очите му, зелени и присмехулни, бе същото. Смълчаната зала изведнъж ми бе заприличала на грижливо подреден хербарий. Бях се освобождавала бавно от това усещане през годините и то почти не се връщаше, дори имаше мигове, в които ние разменяхме местата си по стълбата — моят поглед приковаваше Кордев към по-долното стъпало с чувството ми за превъзходство. Все по-често през последните три години, в които идвах в института, асистентка вече, изкачвах нетърпелива стълбите, затварях се в кабинета си, спусках секрета и работех, работех, работех, без почивка, без храна, без сън, зазидана от тежките познания на предшествениците си. А вечер вдигах секрета, той падаше зад гърба ми с отсечен, приключваш звук, тичах надолу по реалните каменни стъпала към течащата улица, разпилявах коси по олекналите си рамене, изчистеният ми от формули поглед се усмихваше на колегите, с които се разминавах, на студентите, които се отдръпваха, за да ми сторят път, на портиера, появил се внезапно с връзката ключове в ръка и техният звън бе пожелание за щастие, а неговото „лека нощ“ ме настигаше едва на ъгъла. Десет крачки, петдесет крачки, улицата ме люлееше, сто и петдесет крачки, прегръдките на Павел се отваряха пред мен — покой, сигурност, топлина, и аз потъвах, потъвах, потъвах в тях. Нима всичко това бе изтръгнато до корен и отново седя в подножието на същата онази стълба от първия учебен час, отново в началото и по-зле отпреди, защото…

Откакто Павел ме напусна, ритъмът на нещата се бе объркал. Уж все още беше същото, а не беше. Сто и петдесетте крачки до института се превърнаха неусетно в хиляда. Улицата, която ме люлееше ласкаво, се наклоняваше вече застрашително, загубила блясъка, оживлението, смеха си, сградите ме сепваха с някое случайно лице по прозорците. Стъпалата, които водеха към моя кабинет, ме препъваха, поздравявах портиера с леко кимване и без усмивка, избягвах колегите си, студентите заобикалях, предпочитах страничното стълбище, а в кабинета си се въртях дълго и мъчително над листите, крайното решение ми се изплъзваше, нещо ми липсваше и аз знаех точно името му и не го забравях нито за миг.

Павел!

А списанието с тебеширеното вето на Кордев все още не съществуваше, или… по-точно — аз нямах представа за неговото съществуване.

— Десет дни ще ви стигнат ли?

— Да.

Сега Кордев може да си отиде. Дава ми десет дни, за да дойда на себе си. Да преглътна хапа. Да се съвзема от удара, който сам ми нанесе. Добре примерен и безпощаден. Трябва дори и да благодаря. Бе отворил списанието на точно определената страница, бе започнал да ми превежда. Вдигнах внезапно ръка и той прие жеста ми като молба за пощада. Затвори бързо списанието и го остави да лежи на бюрото. А аз падах, падах, падах до самото начало на стълбата, той се крепеше на върха й. Разкрачил огромните солидни подметки от суров каучук. Едно неразумно негово движение — и можех да се окажа под тях. В оня миг не видях лицето му. А в следващия бе толкова високо, че вече, и да исках, не можех. Само погледът му остана в мен, усещах металния му студ в центъра на тялото си.

Кордев се усмихва върху гладката повърхност на пода. Полудявам ли? В ръката си държи чаша вода, лицето му изглежда загрижено. Намирам сили за една усмивка. Чувам как тупва чантата на пода, протягам изтръпналата си ръка към чашата, изпивам водата на един дъх. Овладявам се. Винаги съм смятала, че умея да се владея. Дори в онзи миг, когато намерих кратката бележчица на Павел.

— С какво още мога да ви помогна?

Сега го гледам и аз. Тъмното на зениците е погълнало зеления присмех, наистина ли се тревожи? Глупости! Не се познаваме от вчера. Той ми подава цигара. Нов жест на внимание. Чувам се отново да благодаря, гласът ми е дрезгав.

— Страхувам се за вас…

Внезапно чувам смеха си, звучи страшно, изпълва кабинета, пространството между стените, пода и тавана, неовладян, луд смях. Кордев се отдръпва, опира с гръб вратата, тя ще го изведе в коридора, дланта му лежи на дръжката, едно леко натисване, и ще мога да си отдъхна. И той също. Страхът е изпълнил зеленото на очите. По челото му неизвестно кога са се появили ситни капчици. Става ми още по-смешно. Гледам го и се превивам от смях. Всички онези негови думи за гениалността са балони, които се пукат от остриетата на моя необуздан смях. Костюмът на Кордев като че ли е напуснат вече от тялото му. Очилата като че ли са закрепени във въздуха, усмивката се е прибрала навътре, няма я. И него го няма, той тича като обезумял към собствения си кабинет с надеждата, че ще успее да превърти ключа, преди да съм го настигнала. Само костюмът, очилата, обувките му с подметки от суров каучук са тук. Дланта, поставена на дръжката, също се е стопила. Но и той съумява да се овладее, да скрие страха, да върне тялото под блестящия тъмносин плат, да върне блясъка на очите под очилата и най-вече да върне своя глас, който надвиква смеха ми.

— Отърсете се от всичко! Заминете някъде, ще ви замества Ангелов. А като се върнете, заедно ще изберем друга тема.

Вече не се смея, вече не го и слушам, никоя от думите му няма значение. Искам да остана сама.

— Да — кимам аз.

Ако продължа да кимам, неговата загриженост ще се изчерпа, ще му омръзне цялата игра и ще си отиде сам, отегчен от собствените си думи, които пропадат в нищото и моето безразлично да. Млада сте, да, ще започнете друга тема, да, заминете някъде с мъжа си, да, върнете се пълна с енергия, да, да, да, на всичко да. Или може би ще се откажете? Чуството ми за реакция ли проверява? Да. Какво говорите? Да. Но вие не ме слушате? Да. Човек иска да ви помогне, а вие… Да. Това на нищо не прилича! Да. Яростта му го изпълва, както преди малко страхът, но той овладява и нея. В крайна сметка той нищо не е загубил. Загубила съм аз. Да-а…

Вратата хлопва зад гърба му.

Отиде си.

Въздъхвам с облекчение, най-сетне съм сама. Мога да се отпусна на стола, да крача по диагонала на кабинета, да се смея, да плача, да крещя, да пълзя, дори да извадя списанието от чантата и внимателно, дума по дума, да преведа въпросната статия. Не, само това не. Мога да не приема факта, докато не съм прочела с очите си, докато… Прочела или непрочела, фактът, заличил три години от живота ми, съществува, спотайва се зад преградите на чантата, чака там като бомба със закъснител. Протягам ръка към нея, прибирам я, преди да докосна чантата. Погледът ми е насочен към вратата, навярно Кордев е зад нея и ме наблюдава през ключалката. Не вярвам и все пак… Вече съм до вратата, вече излизам и в коридора, вече го оглеждам, почти на крачка от кабинета на Кордев. Не съм в ред, как мога да допусна, че той… От него няма и следа. Не съм в ред… Не съм в ред още от времето, когато Павел си прибра костюмите, ризите и чехлите, а с тях и нещо друго. Кога беше това? Преди седмица? Преди десет дни? Преди месец? Или преди шест? Не мога да пресмятам… Загубила съм представа за измеренията и на времето, и на каквото и да било.

А сега накъде?

Моят дом беше там, където беше Павел.

Моят дом беше и тук, където се потях над своята тема.

Осъзнавам бавно, че вече нямам дом. И няма накъде да тръгна. Но и да остана в кабинета повече не мога. Сгъвам разтворените папки, прибирам елката, разпилените листи, таблиците — всичко онова, което само преди час имаше смисъл, а вече го е загубило. Набързо го скривам в чекмеджето. Прилича на бягство. И е бягство…

А сега накъде?

 

 

Вървя. Не гледам хората в очите. Така ще отмина незабелязано колегите, познатите, студентите. Струва ми се, че всеки от тях знае. Иска ми се да се убедя в противното. Няма резултат. Лявото ми рамо се е смъкнало почти до тротоара. Вървя изкривена наляво, пръстите на ръката ми тръпнат. Изтръпването пълзи по гръбнака, по коленете, по глезените, бих захвърлила чантата. Нищо няма да промени. В чантата е бомбата със закъснител. Часовникът й не сочи време, но отворя ли закопчалката, времето ще започне да тече. Само преди час загубата на Павел имаше смисъл.

А сега? Накъде?

 

 

Студено е. Зъзна. Трябва да вляза някъде на топло, да сгрея ръцете си. Краката. Тялото. И по някакъв начин мъничко топлина да стигне до сърцето. То е късче лед. От него идва студът, съзнавам, макар че не откривам логика, логика няма нито в напускането на Павел, нито в това проклето списание, но между двете има връзка. И тя е обратна. Кога е научил Кордев? Отдавна? Малко преди да ми го донесе? Важно е, Кордев е човек, който знае кога, къде и как да удари. В най-беззащитното място. В най-болезненото. И да причини смъртоносна болка. Да помогне, ако е необходимо. Да не помогне, ако не е. Нужна ли съм му? Смачкана, послушна и предана?

Влизам в някакво заведение. Поръчвам си кафе, чантата пускам на пода. Поемам въздух, главата ми се замайва. Вие ми се свят. Усещам мирис на пот, на парфюм, на движение, нежно облъхната от топлина на живи хора. Няма да се напрягам, може да се живее и без усилие, просто дишаш, гледаш, усмихваш се на всеки, кафето те задушава с аромата си, цигарата отпуска нервите ти.

 

 

А се връщам назад до началото. Защо? Нали реши да живееш без усилие? Спри, преди да е късно, спри!

Не спирам.

 

 

Бях сама в кабинета. Кръгът на настолната лампа лежеше върху бюрото. Светът бе влязъл само в този кръг, всичко друго тънеше в мрак. Още нищо не бях губила. Имах своя тема. Имах Павел. Имах време. Имах нетърпението на човек, решил да преобърне света. Имах издръжливостта за това. Светех от оптимизъм. Горях.

После… почукването по вратата. Влезе Кордев. Запали полилея, кабинетът се заля в светлина. Кръгът върху бюрото се стопи в блясъка на изскочилите от мрака вещи. Те заеха непоклатимо местата си, а сред тях непоклатимо стоеше Кордев и ми се усмихваше.

— Работите ли, аз само за минутка…

Като че ли ме изтръгна от сън, внезапно и без смисъл. Сърцето ми се сви, в него нахлу страхът, оня особен страх, от който боледуваха всички в катедрата, необяснен и от непонятно естество, най-коварният страх. Намери ме неподготвена и ме заля. Беше като психоза, която се предаваше от човек на човек. Всеки избягваше Кордев, избягвах го и аз, всеки свеждаше срещите си с него до минимум, разговорите до минимум, зависимостта от ръководството му до минимум. И аз правех същото. Дланите ми започнаха да се изпотяват. И той стесняваше кръговете около бюрото, докато се наведе над избелелия кръг.

— Трислойната плоча? Добре, добре… Винаги съм ви гласувал доверие. Да вярваш на младите…

Говореше много. Измамно бе раздвижването на въздуха, думите му не казваха нищо, създаваха привидност някаква, измамна и безобидна. Трябваше да вниквам зад нея, да я задържа по-дълго, да се вгледам в петната, които оставяше. А те създаваха капани, сплитаха паяжини, заплашваха с нещо. С какво?

Кордев си отиде така бързо, както и бе влязъл. Без да изгаси полилея. Станах след него, превъртях ключа, изгасих осветлението, кръгът на бюрото заблестя ярко, но не ме включи в себе си. Остави ме отвън. Заедно с непонятния страх. Страхът не прекрачи невидимата граница между тъмното и светлото.

 

 

— Момиче, чантата ви…

Сервитьорката ме настига с моята чанта в ръка. Благодаря и се усмихвам. Извинявам се и отново благодаря. Ставам подозрителна от толкова извинения. Ставам подозрителна и от напрежението, с което се готвя да поема тежката чанта, тя е лека в чуждата ръка, само в моята тежи. Отново се усмихвам и излизам бързо от заведението. Обръщам се. Сервитьорката гледа след мен, разперва ръце и се скрива навътре, аз побягвам в лабиринта от улици. По-далече от познати, от колеги, от студенти. Успокоявам крачките си, някой може да ме срещне и да ме заподозре в лудост. Искам да се скрия по-бързо, да се вмъкна в някаква черупка, да заприличам на охлюв… Не, винаги съм изпитвала отвращение към охлювите.

 

 

— Колежке Бранкова…

Стефанов! Заковавам на място, знае ли, не знае ли? Изглежда приятно учуден от срещата ни. Кани ме с небрежен жест в заведението, което току-що съм напуснала. Оставам неподвижна, престанала съм да възприемам, жестове, думи, усмивки. Той разказва нещо, смее се за нещо, виждам лицето му в светлината на собствения му млад смях, изчаквам задължителното време за една случайна среща и търся мислено място, където ще бъда необезпокоявана от случайности. Опитвам се да изчезна, да открия загадката на думите, на смеха. Нужно ми е скривалище, след като нямам дом, нужно ми е поне скривалище… От което да изляза друга. Неуязвима. Силна.

 

 

Тръгвам.

— Колежке Бранкова — така ме наричаше и Кордев на катедрените съвети, на съвещанията, в кабинета си, в моя кабинет. И при онова повторно вмъкване, когато пак не го очаквах и пак ме заля непонятният страх, а работата ми секна. — Колежке…

Предложи ми цигара. Автоматично взех. Запали я. И той запали, удобно разположил се на стол срещу мен. Пресметнах, най-малко десет минути…

Заговори бавно, за никъде не бързаше. С пророчески глас изрече думите, които предусетих при първото му влизане, видях ясно паяжината, капана, заплахата, те бяха реалност, облечени сега в думи, които не криеха двусмислие. Новите идеи, сигурните пътища, пробивната сила, рекламата, връзките, моята неопитност, идеализмът ми, така необходим, но недостатъчен… Още! Не разбирате ли?

— Нашето съавторство ще ви облекчи… Моето име до…

Изрече го тържествено като заклинание, като проклятие, като анатема, изправил тесните си рамене, почти покрил ме с тях и сянката си. Ако се изправех, щях да се ударя в гърдите му, ако останех да седя, сянката му изцяло щеше да ме смаже. Задуши ме гняв, който не знаех как да изразя, нито как да преглътна. Щяла съм да му бъда благодарна. Отлепих се от мокрия стол, отместих сянката с ръка, посегнах към палтото си. Мълчах, мълчанието ми тежеше от ярост.

— Не бързайте да ми отговаряте… Вашата реакция ми е позната, но тя е погрешна.

И си отиде. А аз се отпуснах отново на мокрия стол и про дължих да се топя, да се топя, да се топя, забравен снежен човек в началото на пролетта.

 

 

Така ме намери Васил.

Бавно му разказах всичко. Престилката ми тъмнееше от влага, от мократа ми коса се спускаха ручейчета в гърба.

Васил сложи на раменете ми огромните си топли ръце.

 

 

Улицата, по която минавам сега, е разкопана. От дъното на траншеята, където ще легне кабелът, над купчините пръст, виждам само очи, които ме следват. Отминавам забързана. По-скоро към дома, към скривалището. Зад гърба си чувам падането на тежката пръст, ноздрите ми пазят мириса й, като при заравяне на близък… По-скоро, по-скоро… Тичам.

 

 

Вечерта бях разказала всичко на Павел. Заровила глава в рамото му. Над нас тежеше приближаващият се таван. На Павел му се спеше, той не искаше да участвува в нещо, което не го засяга. Дори със съвет. Дори с ласка, която носи забрава. Думите ми го намираха в тъмното и се връщаха пропъдени от мълчание. Търсех други, по-ярки и попадащи направо в целта. От тях слепоочията ми скриптяха. Отговорът на Павел ме стъписа. Постъпила съм грубо, невъзпитано, малко чужда помощ на начеващия не вреди, тя е необходима.

— И какво толкова ще ти пречи неговото име до твоето?

 

 

Тичам и все не мога да изляза от разкопаната улица. Как попаднах в нея? Траншеята става по-плитка, виждам работниците до кръста, по-нататък виждам и краката им опрени здраво в меката пръст, и ръцете им, които спират да хвърлят, докато отмина. Пръстта пада все зад гърба ми. И този звук на хвърляна пръст ме гони. Задъхана се скривам в първата пряка.

Отдалечила съм се.

 

 

Най-сетне входната врата. Облягам гръб на нея. Нямам дом, но имам скривалище. В което раните ми да зараснат. Търся дълго в джоба стотинки за асансьора, после търся дълго и в чантата. Напипвам списанието с пръсти, овладявам отново желанието да го захвърля, да го забравя, но какво променя това? Някой отваря вратата, не се обръщам — бързам да се вмъкна в кабината, и този някой се вмъква бързо зад мен. Една детска ръчица ме изпреварва и натиска копчето на моя етаж, започва изкачването, не оставам с гръб. От детето на съседите ли се изплаших? Роди се, когато ние с Павел се оженихме. Правя опит да му се усмихна. Няма скривалища за болката, раните ще се отварят непрестанно, с всяко познато лице, с всяка среща. Павел си отиде, а всичко, с което е бил свързан или до което се е докосвал, ме заобикаля и крещи: не можеш без него, никога не си можела, какво ще правиш сега?

Какво ще правиш сега, пита ме мама чак от Куба, където заминаха с татко за четири години. Писмото й е дълго и пълно със съвети, но тя навярно знае, че няма да изпълня нито един от тях. Добре ме познава. Говорих ти толкова пъти, ти не ме послуша нито веднъж. Виждаш сама, аз бях правата. Момиченцето ме разглежда тайно и усуква на пръстчето си къдрица. А гласът на мама не спира да шепне с думите от писмото й. Трябва или да се срещнеш с него и той да се прибере, или веднага да го заместиш с друг. Тя не пише с кого, знае по-добре от всеки, че съм обичала само Павел, че не мога с никого освен с Павел. Няма незаменими мъже и запомни: първият не значи последен.

Детето ми казва довиждане с много топъл глас и с най-невинната си усмивка, така и не си спомням името му, а само го погалвам по косицата. Боли ме! Можех да имам… По-бързо от него пъхам ключа и се вмъквам в апартамента. Най-после — сама! Най-после мога да захвърля чантата под дивана и да я забравя. Забравя ли я, все едно, че не съществува. През тия десет дни ще се опитам да забравя много неща — трите години в института, дните и нощите, прекарани над формулите, укорите на Павел, щастието, което ми даваше, обгарящите искри от сблъсъците с Кордев, съветите на мама. И ще вкарам нов, строг порядък в живота си. С повече разум. С никакво чувство. След приключване на равносметката. С плюсовете. С минусите. За да открия къде, кога и как съм сгрешила. И не повторя грешките.

Отварям крана в банята, силната струя бие в стените на ваната. Нивото на водата се качва. Изсипвам боровия екстракт. Водата позеленява, насища се с ухание. Пристъпвам с единия крак, с другия, лягам, облягам глава на ръба, заслепена, затварям очи. И вече вървя в борова гора, тя е тиха и моя. Кожата ми диша, живее, възприема усещанията, затопля се, доверява се. Най-внезапно гората започва да звъни. Като че ли игличките й са от кристал. При всяко люшване се опират една в друга и от допира се ражда мелодия. Притихвам, задържам дъха си. И кратката ми илюзия изгаря без остатък. Чувам ударите на сърцето си — странни, по-различни от друг път, по-бързи. Горещината ме е заляла до върховете на пръстите. Искам да се измъкна, ваната е капан, ръбовете са хлъзгави, дланите ми приплъзват по тях, горещината ме държи за гърлото, в гърлото скача и сърцето ми. Нов опит да изляза, не е възможно, необясним страх ме задушава, опирам дъното с пръсти, търся запушалката, вкопчвам нокти в нея, нивото на водата бързо пада. Поемам си дъх, лежа като удавник, изхвърлен на бряг, бавно идвам на себе си. Три години са изпепелени като кибритена клечка. Павел си е отишъл. Кордев е зачеркнал със списанието смисъла от неговото отиване. Защо ноктите ми се вкопчиха в запушалката? Несъзнателно? Извън мен самата и волята ми? Защо? Инстинкт за самосъхранение? Лежа на дъното, гола и жива, с усещането за хлад. Зъзна. Зъбите ми тракат от студ. Никъде не мога да избягам.

— Десет дни стигат ли ви?

Пак сме един срещу друг, но без да се виждаме, представям си само лицето му, притиснато до телефонната слушалка, навярно някога, отдавна, и то е било добро, а сега се напряга да изглежда добро, натежало от притворство, а аз зъзна в халата от представата за това лице с очи на хищник, напразно правя опит да спра тракането на зъбите си. Дали го чува на другия край на жицата? Сигурно…

— Искам да ви помогна, страхувам се за вас.

— Не се съмнявам, доцент Кордев — казвам изведнъж, овладяла гласа си, тракането на зъбите, омразата, — нали и вие сте го преживели, нали при шейсет на сто от случаите с научните работници е било така? Трябва да се приеме почти за нормално.

— А вие, колежке Бранкова, приемате ли го? Повече от час звъня, изплаших се…

— От какво?

И осъзнавам, че въпросът ме изчерпва докрай, че зная отговора и не искам да го чуя, че в този мъчителен за мен разговор има нещо фалшиво и изтънено, готово всеки миг да се скъса. Полираната усмивка на Кордев очаква да се случи непоправимото и той да притича на помощ, услужлив, внимателен, добър, без да бъде нито услужлив, нито внимателен, най-малко — добър. Приготвен за маскарада, Кордев ме плаши повече.

Зъбите ми отново започват да тракат от студ. Тихо поставям слушалката върху черния апарат. Линията е прекъсната.

Ще избягам и оттук. Този дом не може да бъде дори скривалище. Ще избягам от светлосивите му стени, от заключените между тях спомени за една щастие, което не може да се повтори, от привикващия звън на телефона към срещуположното, съществуващото извън мен. Сама съм, но с инстинкта на животно, потрепващо от страх, долавям забързаните стъпки насам, на идващи хора, близо са, няма да ги спрат заключените врати, ще минат през стените и ще ме намерят. Ще търся спасение сред непознати, сред природата, сред къщи и църкви в далечни селища, оцелели от времето, сред думи, прости и необходими като хляб и сол. Гладна съм! Жадна съм! Студено ми е!

 

 

Твоите вечни полимери, Павле, недей, и нашата ли любов ще армираш със стъклени нишки, моля те, Павле, вечно деформация, време, скорост на деформацията, абстракции, абстракции, спри, не мога да спра, действителни модели, математически модели, животът ни се е превърнал в математическа операция, моля те, Павле, знаеш ли какво значи всяка нощ да лягаш с интеграли, господи, понякога се съмнявам дали си жена, Павле, мълчи, няма да мълча, едно дете не искаш да родиш, жесток си, но ти разбери, искам да живея нормално като всички други, да имам ядене, приготвено от теб, вечер да танцуваме или да отидем на театър, да имаме деца, които да водя на разходка и да ми казват татко, и аз искам, нима мислиш, че аз не искам, но първо трябва да открия на какво се дължи пълзенето на пластмасата, да избягна температурната й неустойчивост, да изчисля… А това ще отнеме цялата ни младост, целия твой живот, а и моя, не, Павле, не… Животът се дава само веднъж, разбери, само веднъж, изпуснеш ли го, втори няма, обещавам ти да работя по-малко, не за първи път обещаваш, съвсем малко ми остава и после… Не зная докога ще мога да издържа, омръзна ми вече да чакам… Още съвсем малко, Павле, моля те! Не плачи, размеква ме женският плач, бях невъздържан, ще се опитам да почакам още… Вземи билети за театър… Устните ти са солени от сълзи… От интеграли, а? Не ме поднасяй, обичам те и такава, но… Обичаш и всички малки удоволствия на този живот? А ти знаеш ли какво значи да чакаш всяка вечер, и да си млад и младостта ти да изтича ей така… И аз съм млада, или вече ти не намираш, че… Глупаче, спомни си, че те обичам! Казвай ми го по-често. Спомняй си го по-често и помни още, че не издържам, не издържам, не издържам… Все сам Павел не издържа!

А паметта ми щедро разсипва златни монети.

 

 

С паметта на художник… Пронизани от слънцето водовъртежи, сребърни остриета на подскачащи риби в езерото, потопени клони на дърветата, бели цветове, които се въртят необратимо на повърхността, като стрелки на времето, и онази дълбина на очите, тъмна и обещаваща вечността, вклинена в течението, затворена в себе си, на дъното на която спят съкровища.

 

 

Това е само началото. А после?

 

 

После… Този ден се измъкнахме рано от къщи. Струваше ми се, че ако се върне мама, веднага ще разбере. И татко също. Това усещане не ме напусна и на улицата. Погледите на случайните минувачи ме караха да пламвам. И Павел ме поглеждаше някак особено. И в усмивката му имаше нещо особено — преди го нямаше. Превъзходство ли? Гордост ли? Самочувствие на мъж или чувство за притежание? Кой го знае — никога не го запитах през тия осем години, в които живяхме заедно. Бе минало всичко, което трябваше да мине. Необезпокоявана от страха по непознатото, можех да се отдам на загадката на най-хубавото ми чувство досега. Ние се обичахме. Смеехме се. Разхождахме се. Крещяхме. Тичахме. Може би отстрани не личеше, че сме прескочили и двамата най-големия преход от едно измерение в друго. Надбягвахме се по празните алеи, играехме на криеница. Ако някой ми бе казал тогава, че е възможно един ден той да забрави, или аз да забравя, че е възможно един ден да се появи още някой или някоя, и това не би ме пробудило от унеса в оня безкраен следобед. Не би ме отрезвило, не би ме разтревожило, а бих се разсмяла с ироничния смях на неповярвала, дори със съжаление към скептика, нестигнал никога до извисяване в любовта.

Сега е друго, Павел не издържа!

Вечерта се върнах късно и светех цялата, наведена ниско над чинията. Ядях, без да мисля и без да вдигам глава. Мама ме гледаше. Татко ме гледаше. И двамата търсеха пътеки към моето необяснимо за тях състояние и не ги намираха. Но само след месец, им казах, че се налага да се оженим с Павел. Чаках дете. Бих им спестила това откровение, ако поне един от двамата не протестира. Но и двамата заговориха едновременно, подложиха ме на обстрел от думи, изтъкнаха ми хиляди свои аргументи „против“. Аз им казах своя единствен „за“. Те онемяха.

Сватбата мина почти незабелязано, в един от делничните дни, двама наши колеги бяха мълчаливите ни свидетели. Нямаше шампанско, размяна на пръстени, панделки, само скромен обяд в тих и полупразен ресторант. Свиреше магнетофон, въртеше непозната джазова пиеса, ритъмът й напомняше повтаряемостта в живота, един от сервитьорите слушаше прехласнат. По-късно и ние си я записахме. Колегите ни изчезнаха набързо. Останали сами, ние напуснахме бавно ресторанта и хлътнахме в някакво кино, гледахме някакъв филм, през цялото време се държахме за ръцете. В къщи нямаше никой, нашите бяха избягали на вилата. Но вазите грееха от цветя, топлият им мирис ни зашемети. Запалихме свещи, вечеряхме тържествено, аз — в бялата си нощница, почти като в сватбена рокля, Павел — гол до кръста и с разхлабена връзка на шията. Грамофонът въртеше любимата ни плоча, танцувахме дълго, докато Павел загуби търпение, духна пламъците на свещите и ме отнесе на ръце до леглото. Там, до възглавницата, намерихме бележчица от татко, той ни честитеше и ни съобщаваше, че е уредил за нас пътуване до Будапеща, намерихме билетите за самолет след два дни, разписката за платения хотел, форинтите. „Приятно прекарване, младоженци!“

В катедралата „Свети Стефан“, преди да се завърнем, слушахме токата и фуга на Бах. Отначало музиката ме изплаши, притисна ме към каменния под, заля ме с прекалено много слънце, с прекалено много обич и прекалено много тъга към малкия човек. Плаках. А после започна извисяването. Разбирах бавно, че всеки може да бъде издигнат до състоянието на бога, в името на нещо по-голямо от самия него, в името на някакъв висш смисъл, който да надхвърли краткостта на земните му дни. Висш смисъл… Бях го намерила за себе си и му обричах целия си живот. И колкото да ми изглеждаше страшно, започваше с жертва, която бях готова да принеса. Оправдание имаше… големите научни открития, предстоеше ми само да се дипломирам и да пристъпя към тях… И имаше начин да не родя детето си, за да пристъпя свободна, тогава вярвах, че имам право, и по-късно вярвах, че имам право, и вярвах до днес… А сега? Вярвам ли?

 

 

Необяснимо бърза за някъде времето! Споменът ме плаши, искам да го отклоня, да избягам, а просто навлизам в него.

 

 

— Какво си направила? — крещеше Павел.

Той се разхождаше с огромни крачки, а зад него пристъпваше сянката му, съюзница в обвинението, огромна и тя. Надвесваха се над мен — той и сянката му, — влачеха ме, издевателствуваха над немощта ми, тъпчеха ме, чакаха да призная престъплението си, а аз, неспособна повече да слушам, притисках длани към ушите си, заскърцвах със зъби от болка, заплаках.

Павел и сянката му останаха неподвижни.

Паднах на леглото с шлифера и обувките, пронизана от студ, мокра от пот, обърнала гръб към тях, духът се отдели от тялото, никога преди не ми се бе случвало. Думите кръжаха във въздуха, отблъскваха се в пространството, таванът се бе отдалечил, и подът също, висях и се люлеех в огромната празнота, напразно стисках с пръсти ръбовете на матрака. Хипнотичния поглед на Павел усещах забит в гърба си. Той заговори неочаквано тихо, това вече не можех да издържа, губех силата на доказателствата си, всичко се обезсмисляше, късаха се връзки, обезумявах от бавно настъпващото му примирение, от бавно никнещата надежда, от сълзите, които бликаха в гласа, глух и притиснат и идващ като че ли много отдалеч.

Извърнах към него мокрото си лице.

Павел седеше на пода. Ръцете му трепереха. Главата — опряна в коленете, косите закриваха очите, виждах само устата, която се гърчеше в ъглите, за да не изтърве на глас стенанието. Изправих се, после коленичих, сложих ръце на раменете му, опрях лице до челото, усетих кожата му — ледена — до моята. Прегърнах го.

Той се изтръгна от прегръдката ми, побягна. Паднах на пода. Захлопна се врата, втора, трета…

— Какво се е случило? — долетя разтревожена мама, бършейки белите си брашнени ръце в престилката. Опита се да ме изправи, не успя, заоглежда се безпомощно, закипя от гняв, развика се: — Ще го науча аз, селяндур такъв, да не те пази в твоето положение.

— Спри, моля те!

Не спря, разпалваше се сама от думите си, сипеше ги като дъжд, като град, болеше, нямаше къде да се скрия. Спри, помолих я отново, но тя се разкрещя по-силно, от размаханите й ръце се сипеше брашно по пода и той побеляваше, спри, извиках, той не е виновен, аз… И й казах — изведнъж, грубо, с две думи, а тя замръзна в средата на стаята, окаменя, запримига, лицето й странно се удължи, разкриви се, готова да заплаче или да се разсмее, така и не разбрах.

— Знаеш ли какво искаш ти? — запита ме тихо и пристъпи към мен, мислех, че ще ме удари, и вдигнах ръка да предпазя лицето си.

Когато я смъкнах, тя не беше в стаята.

 

 

Телефонът звъни упорито, дърпа ме към себе си, дърпа ме, завързана към звъна му, извивам се към него, протягам ръка, може би е Павел?

Не е.

— Утре ще те замествам във втора група ПГС. Докъде си стигнала с материала?

Изведнъж ме поразява тревогата в плътния, добре трениран глас на Васил. Преди да смогна да отговоря, тревогата се засилва в мълчанието му, една въздишка удря в мембраната и идва тъжна в ухото ми, а после думите галопират:

— Какво ти става? Защо ще отсъствуваш? Кордев ми каза — цели десет дни, а е възможно и повече. Болна ли си? Или…

Усмихвам се, представям си го Васил, същият си е… Неспокоен, загрижен, вечно развълнуван за другите, още от дете, все на страната на по-слабия. Раснахме с него на една улица, през две къщи, учихме в една група, на вундеркиндите — и в нея той се отличаваше със своята отзивчивост, загриженост и доброта. А бе най-умният. И можеше да стигне най-далече, ако не се пилееше да помогне на този, да помогне на онзи, да иска да променя света, да не премълчава истини, които му създаваха само неприятности, да мисли малко повече за себе си. Ето и аз самата… Предпочетох Павел пред него, изплашила се бях от прекалената му искреност, от прекалената му принципност, която не прощаваше никому. И може би точно заради Павел, по-гъвкав и по-умеещ да се предпазва от удари, и да ме предпазва от удари, ние с Васил никога не се докоснахме до оная дълбина на приятелството, в което се стопяват и думи, и жестове… Кой обича да бъде съден непрекъснато? И кой не се бои от съвършенството на другия?

— Тревожа се за теб.

А той още не знае нищо, не предполага, не допуска колко е сериозно и че това може да е краят. Защо краят? Не, трябва да му кажа…

— Какво се е случило?

Всеки друг бих могла да излъжа, него — не. На него мога да призная цялата истина, или поне половината. Мога да бъда слаба. Мога да се размекна, той веднага ще се разтича, ще ми съчувствува, ще ме подкрепи. От това ли имам нужда?

— Василе.

— Слушам те.

Мълча. Готовността му да ме изслуша ме парализира изведнъж. Езикът ми набъбва, завърта се без звук между зъбите. Напрягам се докрай, сълзи висят на клепачите ми, гърлото ми съхне…

— Всичко това за трислойната плоча — преглъщам, прехапвам устни, за да не проплача, и продължавам с неовладян сух глас — от пластмаса, армирана със стъклени нишки, режимът на работа и деформацията й е вече доказано от някакъв американец А аз току-що стигнах до извода.

Млъквам. Половината истина, половината товар се смъква от гърба ми. Започвам да дишам по-леко, в ръката си усещам неговата ръка, която ме измъква от подвижните пясъци. С ръката на Васил няма да потъна.

— Василе…

Но там, на другия край на жицата, вече няма никой. Само тишина. Минава време, докато разбера, че отсреща на телефонната слушалка няма никой, духвам в нея. Затварям я. Отварям отново, връзката не е прекъсната, виквам няколко пъти името му.

На другия край на жицата няма никой.

Тишина… Полудявам!

 

 

Стените… и тези стени се накланят застрашително, четирите им ъгъла се събират в един връх, лежа не в хола, а на дъното на някаква пирамида. Въздухът е точно определено количество, съотношението между въглеродния двуокис и кислорода се променя. Дишам все по-трудно. Слагам ръка на сърцето си, чувството, че съм жива погребана, не ме напуска. И ритъмът на сърцето ми е друг, няма го оня силен първи удар и веднага след него втория, по-слабия, малката пауза и пак — силен, слаб; силен, слаб, пауза. Силен, силен, силен… Да броя ли? Няма смисъл. В медицината това се нарича аритмия, пристъп на стенокардия или порок. Или кой знае как?

Движа се мъчително, като че ли пространството между стените е изпълнено с плътна течност. Внимателно поставям възглавница на дивана и се опъвам върху него. Вдигам ръцете си до главата. Десет дни мога да прекарам така. В пълен покой и без да мисля за нищо. Без да мисля? Изключено. А може би спя — колко хапчета приспивателно? С няколко повече хапчета приспивателно може и да не се пробудя. Искам ли да не се пробудя? Тогава ще изчезне отвратителното списание, ще изчезне и езуитът Кордев и миг подир миг в прекосяването на оная необратима граница при мен ще се завръща Павел, ще ме докосва погледът му, ще ме галят ръцете му, косите му ще се смесват с моите — и това ще бъде и сън, и спомен, и минало, и бъдеще, странно слели се в едно. А след него няма да има нищо. Нищо!

Сърцето продължава бесния си ритъм.

Броя… Сто, сто и десет, сто и двайсет…

Плаша се. Поглеждам към телефона, безкрайно е далече, а и той плува в погледа ми, приближава се и се отдалечава, ако пристъпя към него, навярно ще трябва да се гоним из хола и слушалката ще се изплъзва от ръката ми. Очаквам мига, когато ще застане на мястото си, но черният апарат продължава да кръжи, смъква се към пода, издига се към върха на пирамидата, който се е приближил към лицето ми. И приближава, приближава, като че ли ще се сплеска съвсем и ще ме притисне между стените си, докато ме превърне в пергаментов лист.

Страх ме е!

Затварям очи и чувам звън, настойчив, продължителен. Ушите ми ли звънят? Или телефонът? Или идва Васил, за да ми помогне? Напрягам се цялата. Изправям се. Течността, изпълнила пространството между стените, е по-рядка, движенията ми са по-свободни, при мисълта, че идва Васил, нищо не изглежда толкова страшно. Дори този ритъм, силен, силен, силен…

Отварям вратата. Въздухът свършва изведнъж.

Кордев?

Присъствието му тук, на прага на моя дом, на моето скривалище, е вече сигнал за неотменна беда. Облягам се на рамката на вратата. Става ми зле, сърцето ми е скочило в гърлото и ако отворя уста, ще падне в краката ми. Стискам зъби. Кордев мълчи. Протяга ръка, усещам я на лакътя си, силна е, бутне ли ме, ще полетя в нищото. Но ръката ме държи здраво, преглъщам, в огледалото срещу погледа си виждам нашите две тъмни неподвижни фигури на фона на светлата стена. Разглеждам ги — домашната ми роба, отпусната около тялото, без да го загатва, великолепния му костюм, очертал предварително дори жестовете, гарантиращ свобода и на най-малкото движение, не костюм, а още една кожа върху неговата собствена, още един защитен пласт, още една изолация от света. Кордев ми се струва недосегаем, а усещам пръстите му на лакътя си. И очите му, скрити зад блясъка на очилата, са защитени от враждебността на моите, този човек наистина е недосегаем. Единственото ми желание е да си отиде по-бързо, веднага, само след миг, крещя го без глас, с неподвижността си, с погледа, с кожата си. Не смея да отворя уста.

— Дойдох да ви предложа…

— Влезте!

Защото зад гърба му виждам Васил. И вече гледам в него. Той е тичал дотук, едва си поема дъх. Взима последните две стъпала наведнъж, със скок се озовава на площадката и побутва пред себе си Кордев. Развятото му палто го обрамчва целия, като че ли го поглъща заедно с костюма, с очилата, с приготвените за казване думи. С Васил и присъствието на Кордев не е страшно, и моята продължила аритмия в гръдния кош.

— Влезте!

 

 

Изведнъж холът се е превърнал отново в паралелепипед, в седем на пет, на три и двайсет. Ъглите са си ъгли, стените — стени, подът — под, а таванът се е отдалечил на мястото си. И пространството между тях е наситено с озон, диша се леко и дишането предизвиква замайване, което означава живот. Двамата мъже стърчат неловко в средата. И мълчат. Покана ли чакат, след като дойдоха и двамата без покана? Желаният и нежеланият. Виждам ги свързани като роби с една верига, седне ли единият, трябва да седне и другият. Общата им работа ги събира и разделя, сблъсква ги до болка, отдалечава ги почти до скъсване на веригата. Играя лошо ролята на домакиня, наливам и на двамата коняк в кристални плътни чаши с разноцветни отблясъци. Кордев отпива усмихнат, неуязвим както винаги, чашата в ръцете на уязвимия Васил трепере, конякът плиска страните й, но не се разлива. Заставам зад неговия фотьойл, докосвам с пръсти рамото му и вдигам чаша и аз.

— За вас! — тържествуващо ме изпреварва Кордев.

— За теб! — полуизвит назад, шепне Васил.

А и двамата не мислят за мен.

 

 

Доцент Димитър Кордев, временен ръководител на катедрата по теоретична механика, и главният асистент при същата катедра Васил Ангелов седят един срещу друг в моя слънчев хол и се гледат, без да продумат. Чашите светят в ръцете им. Пръстите стискат стъклото, една от тях ще се счупи. От напрежението в погледите им между тях пламва волтова дъга.

Ще изгоря в нея. Само за миг.

Силен, силен, силен…

 

 

Помня обявлението във вестника. И те го помнят.

„Ректоратът на Висшия инженерно-строителен институт София обявява конкурс за професор по теоретична механика към катедра… — един със срок 4 месеца. Кандидатите да представят трудовете си…“

Кандидатите… Доцент Димитър Кордев и доцент Стоян Манолов, на когото Васил е дясната ръка. И двамата — надеждни. И двамата — с много трудове зад гърба си. И двамата — успешно защитили дисертации. Щансовете изглеждат равни. Но не е така. Кордев владее правилата на играта, с безкрайно точна реакция. Ту от страната на непозволеното — ту от другата. Защитен отвсякъде с ръбове и отблясъци. Манолов е беззащитно извисен над тях. Открит. Уязвим. С едно-единствено лице и широка усмивка. И настъпва зашеметяваща тишина в катедрата. Всеки звук е опасен, всяка изречена дума — клопка.

Бяха опасни дни. Все още не са свършили. И все още няма резултат, а означеното време в обявата е изтекло. Още веднага след предаване на трудовете определиха рецензентите. Сериозни, строги, критични, със загрижеността на хора, които решават съдбата не на отделната личност, а на цяло направление в науката. Бъдещият професор щеше да оглави постоянно катедрата. И оттам нататък да насочва избора на теми, провеждането им, осъществяването им, вплитането им в производството.

Старият професор Минев, малко преди да излезе в пенсия, внезапно получи инфаркт. Не дочака, не издържа, нещо се бе случило, надживя инфаркта и замина на лечение, онемял за битката между двамата.

Какво се бе случило? Строгият професор Минев изглеждаше като канара. И никога не бе правил компромиси. Заради нищо. И заради никого.

Бях стояла настрани. И все още стоя настрани, битките за надмощие не ме вълнуват. Васил се възмущаваше, и други се възмущаваха. Не можеш да бъдеш никъде… Гледам своята работа. Твоята работа ще зависи от тях, ще бъде спряна или ще бъде подпомогната… Не е така, не се съгласявах, работя самостоятелно и ще продължа самостоятелно…

В науката… Зная, зная… И обръщах ключа на кабинета си.

 

 

Между дивана и фотьойла все още пламти волтовата дъга. И никой не е изгорен. И аз самата съм цяла. Кордев изважда цигари, кани Васил, Васил дълго търси своите, Кордев щраква запалка и поднася пламъчето й пред цигарата на Васил, Васил я отдръпва, намира кибрит и пали. Всмуква дима с истинско удоволствие. Притваря очи, отпуска се назад. Кордев не притваря своите, това са очи на хищник, които винаги дебнат. И най-невинните жестове. Наливам им още коняк. Те пият вече без наздравици и без да се погледнат, както пият мъжете, свързани с всичко и разделени от всичко.

Намирам своите цигари, запалвам и аз.

Предстои сериозен сблъсък. Кордев се е привел напред.

— Убедихте ли се, колега, че е възможно да се случи на всеки, работиш върху нещо, а друг вече го е завършил. Все още не сме в състояние да обхванем цялата информация по определен въпрос.

— Не сме — съгласява се леко Васил, — но онова, за което се мъчите да се оправдаете в случая с Радина, няма нищо общо с вашия. Всичко може да се докаже и не мислете, че ще излезете невредим, професор Минев, който толкова много ви вярваше и сам ви предложи, се убеди, и другите…

— Едва не го убихте! — с упрек в гласа казва Кордев. — Вашите фикс-идеи…

— Вашите тънки комбинации…

— Човече, полудявате ли?

Трябва да изляза, но не мога да помръдна, само стискам бутилката коняк. После пръстите ми се разтварят, тя пада на пода и се пръсва. По килима плъзва мокро петно, става все по-голямо, поглъща шарките. Гледам като хипнотизирана, налага се да изляза, не мога да помръдна. Слушам, ще бъда въвлечена днес, станала свидетел на техния разговор, разбирам, че ще бъда въвлечена. Но не помръдвам. Горкият професор Минев, значи за това.

— Вие наричате истината лудост?

— Не ви разбирам — повдига рамене Кордев. — Дошли сме тук за друго — и поглежда към мен, брадата му остава насочена към центъра на тежестта ми. Губя равновесие.

— Много добре ме разбирате. И знаете, че няма да мълча, след като съобщих на професор Минев. А тази специализация, която отлагахте на няколко пъти, я уредихте сега, за да ме отстраните, но…

— Това е ваше право, вие сте я заслужили.

— Точно в този момент? А защо не преди?

— Бяхте нужен тук.

— А сега е нужно да ме няма? Но аз оставам…

Кордев енергично се изправя. Жестовете му са извън мен и не ме засягат. Думите му са извън мен и засягат нещо, което е можело да стане. Но не е станало. Или ако е станало, то аз не съм разбрала кога и къде. Извън мен. Извън мен… Би трябвало да го изпратя. Не помръдвам от мястото си. А той не ме е забравил. И нищо не е извън мен.

— Ние дойдохме тук, за да помогнем на колежката Бранкова, а не да продължаваме един отминал и ненужен спор.

Ненужен?

Острият ръб на едно от стъклата разпорва дланта ми и от нея прокапва тежка топла кръв. Като в просъница чувам гласа на Васил:

— Точно в това не съм убеден, доцент Кордев!

В кое? В необходимостта да ми помогнат? Или в ненужността и отминалото време на техния спор?

 

 

Сиянието на волтовата дъга е ослепително и аз, застанала между двамата мъже, съм пронизана цялата от него. Ставам прозрачна, прекалено бяла, стъклена. Превързвам восъчната си ръка, без да мисля за себе си, Кордев още не е тръгнал, оглежда се внимателно, погледът му наднича по рафтовете на библиотеката, по масичките, над радиото, над телевизора, все едно, че търси нещо и не го намира. И аз мисля какво ли търси, мисля и за Васил. Изправили се един срещу друг на прилично разстояние, те са в смъртна хватка. Врагове до смърт. Единият оттук ще излезе мъртъв. Глупости! Не помръдвам. Кордев трябва да си отиде, но продължава да оглежда, какво търси, искам да си отиде, по-скоро, по-скоро, иначе ще бъда изпепелена аз.

Сърцето ми е спряло до зъбите.

 

 

Малко преди да получи инфаркт, професор Минев посочи сам Кордев за временен ръководител на катедрата. Докато приключи изборът. А само месец след това неговият рецензент излезе с обвинение. За двадесет и четири часа всички знаехме подробностите. Докладът на рецензента не бе изложен в канцеларията на института, както обикновено ставаше. Говореше се полугласно и винаги само между двама, които неспокойно се оглеждаха.

Работех усилено. Не давах ухо на приказките. Павел си беше отишъл. Огромното и пусто чувство, настанило се в мен, ме правеше глуха и сляпа. Водовъртежът на собствената ми болка ме караше да губя ориентир в обстановката. Отначало не разбирах нищо, някакъв английски труд, нещо било преписано. Вслушана в себе си, не долавях кипежа на другите. Отделните думи, достигнали случайно, не изясняваха причините. Последствията. Настъпилото объркване. Недоверието, вмъкнало се неизвестно кога във всеки. Притварянето в собствената предпазливост. Докато се изясни. Докато се разбере…

Говореха, говореха, говореха. Шепнешком. Със заекване. С внезапно прекъсване на половин дума.

Ще го изхвърлят!

Дали ще му отнемат и доцентството?

Никога няма вече да преподава!

Срещах Кордев по коридорите на института, той вървеше с високо вдигната глава. Поздравяваше ме с усмивка. На катедрените съвети съобщаваше строго — между нас има интриганти, плъзнали са непристойни слухове… И спокойно пресрещаше погледите, привеждаше ги. Говореше за възтържествуването на справедливостта, за наказания на недостойните, за издигане на заслужилите, за отдаденост в работата. И разпитваше всеки докъде е стигнал. Искаше подробни отчети, които изслушваше със загриженост. Даваше напътствия. Насърчаваше или възпираше с поглед, с дума, с мълчание. А в залите влизаше с усмивка.

И изведнъж в катедрата настъпи тишина. Групичките се разпръснаха, подхвърляха се изводи за грешки, за недостатъчно изяснени обстоятелства. Дори рецензентът, който повдигна обвинението, замълча. Защо? Нали беше прав? И не беше сам? Имаше и други, които му бяха помагали, за да систематизира трудовете, да се направят преводите, да се заснимат фотосите? Защо оставаха в сянка? Само Васил не се предаваше, само Васил… Той се вълнуваше, а дълго спираната му специализация на Запад най-сетне бе уредена. Не заради това наричаше Кордев с най-различни обидни имена, търсеше във всеки слушател съмишленик, подкрепа. И в мен също. Но колегите се страхуваха. Какво очакваше? Та и аз не можех да направя нищо, от мен не зависеше нищо, винаги бях презирала ежбите, тези изкуствено създадени преценки за един или друг. Обичах работата си и копнеех час по-скоро да я приключа… Тя беше над всичко, А Васил обвиняваше, чезнеше някъде, тичаше по инстанции и блъскаше главата си в някаква невидима стена. И тишината ставаше все по-напрегната.

Кордев не отстъпваше нито на милиметър от постигнатото. Сега е времето да открия своите врагове, своите приятели.

 

 

— Точно в това не съм убеден — повтаря Васил и изтръсква пепелта от цигарата. — С какво конкретно ще й помогнете вие? Като я отдалечите от института? За да не каже какво сте й предлагали? Не веднъж. И не два пъти.

Кордев все още не пристъпва към вратата, той не забравя за какво е дошъл.

— Тя трябва да каже най-напред от какво се нуждае. Струва ми се — по-дълга почивка. Да дойде на себе си, ударът е силен. Ако приеме картата, която й нося, ще увеличим отпуската й. А за по-нататък съм я предложил и нея за специализация. На асистент Бранкова може да се разчита, доказала го е.

— Доказала е своята преданост към вас? С мълчанието си? С ненамесването си? С това, че не е ни тук, ни там?

Притеснението ме поглъща, чувствувам се топка, която попада ту в ръцете на единия, ту в ръцете на другия. И всеки от тях ме запраща със сила, от която боли. Не е ли унизително? Не съм великодушна, искам да ме забравят, искам да остана недосегаема. Връщам се отново при Павел, той беше убежище някога, а сега?

 

 

— Стой настрани от всичко — съветваше ме. — Техните борби не те засягат. Ти си единствената жена в катедрата и, вярвам, ще бъдат поне малко кавалери. В науката няма място за кавалерство. Точно с това, че съм жена, съм прекалено уязвима. Все още не са изживени онези твърдения за недостижимите качества на мъжкия мозък. Дори при нас. И няма да мога да надмина и най-посредствения…

 

 

— Кога ще изпратите Бранкова на специализация? Преди изборът да бъде направен? Или след това?

— Колега Ангелов, какво ви става?

— Бях при професор Минев, той ще говори. И рецензентът, когото сте притиснали да мълчи, също… И аз, който направих преводите, и фотосите…

Кордев отново сяда, изтръпвам. Пали нова цигара. Прилошава ми. Не изглежда смутен, не изглежда развълнуван, само пали нова цигара с тънка усмивка на тънките устни. Гледам лицето му — не е лице на човек, който губи, спокойно, иронично и познато с присвитите очи на рис, със затаения скок на хищника. Полудявам между тях, отпускам се в най-отдалечения ъгъл и оттам ги следя, прегърнала коленете си. Малка пионка в голямата шахматна игра. И да падне, няма значение, може да бъде пожертвувана.

— Разкривате ми се в нова светлина! — Усмивката на Кордев е умопомрачителна, здравината и белотата на зъбите му е също заплаха, Васил не я вижда. — Чакахте тази специализация години и да се откажете сега, когато най-сетне можете да заминете, заради една толкова недоказана история, това е лудост, мили колега. Възможността няма да се повтори.

Васил се изправя. Тъмен. Настръхнал. Огромен. Загубил е хладнокръвие. Грешка, крещя безмълвно. Изправям се и аз.

— Зная!

Лицето на Кордев не се променя. Страхувам се. Сега ми е необходима спокойната неутралност, за да се скрия в нея. И в този миг си припомням нещо, за което не съм си давала сметка. Пристъпвам към тях, блъсвам някаква ваза. От неочаквания шум и двамата се обръщат към мен. Кордев е по-бърз, оказва се до мен, хваща ме за ръката, не мога да я изтръгна от клещите на пръстите му. Преценявам наум, отново е в нападение. И се усещах загинала.

— И двамата дойдохме тук единствено за да помогнем на нашата млада колежка. Много й се събра. Мъжът й я напуснал, тригодишният й труд отиде по дяволите, а ние с вас… — Той пуска ръката ми, приближава безшумно до Васил, втренчва зеления си поглед в очите му и много тихо, и много отчетливо, така че и аз да чуя, добавя: — Вие най-много може да й помогнете. Точно вие! Не бихте допуснали да бъде пожертвувана!

— За какво? — недоумява Васил. Той е изненадан откъм гърба.

Влязла съм в играта. Искам или не искам, влязла съм в играта. Кордев предлага мълчание срещу мълчание. Ако Васил не мълчи, ще ме избута напред, ето, и при нея… Знае за чувството му към мен, и то може да влезе в употреба. И аз зная за чувството на Васил, но то няма отношение към станалото. И никога не е имало. И няма да има. Няма ли? Кордев е замахнал методично. Внесъл е объркване. Обещал е още повече объркване. Погледите ни се пресичат в една точка и се отдръпват. Всеки от нас тримата е разобличен. И разголен. Голотата ни плаши. Кордев е спокоен и в голотата си. Той удря с длан рамото на Васил, уж приятелски, но по-скоро предупредително, рамото на Васил се смъква.

Умълчаваме се едновременно. Езикът на Васил е изтръгнат, движенията на Кордев, с които се приближава до вратата, са ловки, уверени, професионални. Гледам ги, изработвани са с години, той влиза и излиза, когато си поиска, където си поиска, при когото си поиска. По издръжливост са несравними с Васил. И физически са несравними. Единият е гол, другият винаги е с ризница. А аз се опитвам да изчезна. Аз, троянският кон… Не, не сега! Страхът ми и желанието да помогна на Васил се сплитат в сложен възел. Изпращам Кордев в мълчание. Захлопвам вратата зад гърба му, опирам се на нея с цялата си тежест, изплашена, че той може да мине и през нея, ако реши да се върне. Не се връща.

Отдъхвам си.

 

 

Движа се наслуки. Пипнешком. Не искам да бъда троянски кон за Васил. Нашето общо детство е реалност, не е измислена и онази близост, която съществуваше помежду ни още от игрите в задните дворове на къщите ни, усмивката, грейнала в очите му, с която ме посрещаше и изпращаше. Онова негово стеснение от присъствието ми също не е измислено. Другите го бяха нарекли любов. А аз имам само един човек, когото мога да допусна до себе си. И за когото грейва усмивката ми. Павел! Той ме повикваше. Където и да се намирах, тръгвах към него, разтворила ръце. Удряше се в прегръдката ми, залюлявахме се от сблъсъка, оставахме прави. И невиждащи. Движехме се като лунатици под погледите на Васил. Прескачахме ги като препятствия. Не се препъвахме в тях. И се отдалечавахме от него, отдалечавахме се… А после… започна обратното приближаване. В общата работа. В общите търсения… А Павел ме изоставяше в тях. Тичахме с Васил в една посока. И го влачех подире си в своята съдба, в която бе включен и все пак бе отвън. Без да помисля за чувството му, разпъвало го до днес. За да спрем сега един срещу друг и се опитаме да погледнем истината. Всеки от нас стигнал до някаква точка. А оттам нататък — продължението, пълната неизвестност, болката…

— Седни — докосвам го по рамото, — аз също зная. Винаги съм знаела…

— Какво? — не иска да се предаде той.

— Та аз го зная от дете!

Васил започва да се изчервява с оня наситен морав цвят на израстващото момче от игрите ни, което другите подиграваха. Но цветът започна да избелява с годините, да пулсира на тласъци, да изчезва. И да се явява само за миг, овладян, вмъкнал се дълбоко под кожата. Поглежда ме и от неосветеното дъно на очите му блясва гланцът на прикриваното и с мъка опазено чувство. Не е изтляло. Не може да го скрие пред мен. Залива ме срам, близо до мен той е бил винаги ужасно самотен. Все по-самотен и все по-беззащитен. Натрапчиво се връщат спомени.

— Трябва да ти призная, и аз знаех за Павел. Ти още и не подозираше…

— Разкажи!

— Уж се познаваме отдавна, а все още не зная, можеш ли да гледаш истината в очите и да не ослепееш от нея?

Той не ме пита, просто размишлява на глас.

— Разкажи!

Това е като встъпление към края на света, към моя собствен край, който ще постави край на всичко останало. Или начало? Ще имам ли сили за някакво ново начало? Каквото и да е то? След пълното и окончателно разрушение? Чакам избухването, вкоравила крайници и сетива. Принудена съм да погледна истината в очите. Ако не издържа, толкова по-зле. На всяка илюзия идва завършекът. Заставам в позицията на страничен наблюдател. Ще мога ли?

Васил вече разказва за някакво кафене. Хлътнал там случайно. Видял Павел, а Павел не го виждал и държал ръката на едно момиче, погълнат бил изцяло от момичето, високо, с червеникави коси и тънки глезени, кръстосани под масата. Имало красиви тъжни очи. Светли. И красиви дълги пръсти. Гледал в тях няколко минути, колебал се дали да остане. Седнал. Поръчал си кафе. Чакал. Двамата минали край него след половин час, без да го забележат. Момичето се смеело с неестествен тъжен смях, от смеха му по гърба на Васил хукнали тръпки. И още веднъж ги видял. И още веднъж. На различни места и като че ли ги търсел. Проследявал ги. Влизали винаги в една сграда, досущ приличаща на останалите. Запомнил улицата, номера. Един ден се върнал, заизкачвал се несъзнателно по стълбите, искал да се върне, но не можел, трябвало да знае, изведнъж това се оказало много важно. И видял на една врата табелка с името на…

— Как се казва тя?

— Табелката беше с името на Павел.

— Сигурен ли си?

Васил кимва с глава, избягва да ме гледа. Причернява ми, в погледа ми блести само тази табелка с името на Павел. Докосвам студената вечност и плахата надежда на Васил. Ставам, в барчето намирам уиски в дъното на една квадратна бутилка, наливам и на двама ни. Отпивам. И после питам с пребелели устни:

— Къде е? На коя улица? На кой номер?

Васил мълчи, болката ми го плаши. Вече е късно, ще стигна до края, ще видя всичко. А после може и да ослепея. Гърдите ми се пълнят с ненавист към Павел, към Васил, към момичето, което не познавам. Удрям с юмруци в мълчанието му. Не е ли миналият ми живот с Павел една измама? В главата ми пулсира, откога?

— Откога?

Васил ме поглежда с недоумение, замислил се е за нещо друго, отдалечил се е и ме е оставил сама срещу момичето, срещу Павел.

— Кога беше… това проследяване?

Той мълчи, смръщил вежди, като че ли се опитва да си спомни. Знае точно кога е било, запомнил е датата, часа, дали е валяло дъжд или сняг, или е било пролет и дърветата навън са цъфтели. Всяка подробност се е запечатала в съзнанието му. Без усилие, убедена съм. Такива неща се помнят, а сега мисли какво да ми отговори, ще мога ли да го приема, без да получа разрив на сърцето. Защото… то бие, проклетото, в зъбите ми, силен, силен, силен, ще издържи, дявол да го вземе, трябва да издържи.

Силен, силен, силен…

— Какво ти е? — пита Васил, застанал прав и наведен над мен. — Прилоша ли ти?

Хваща ръката ми, поставя пръсти на пулса, разтревоженото му лице насочва поглед към телефона, колебае се дали да позвъни и повика лекар, не го изпускам от очи и моля:

— Трябва да зная. Продължавай!

Гласът ми повелява, никога не е бил такъв. И Васил усеща разликата, подчинява й се.

— Ще ти кажа, но ще ми обещаеш…

— Обещавам.

— Няма да отиваш при него, няма да го търсиш…

— Защо? Нали трябва да погледна истината в очите? Нали точно това искаш и ти? Както при Кордев, така и при Павел…

— Той те е напуснал сам. И сам трябва да се върне. Не се унижавай, унижи ли се човек пред някого, после ще повтори…

— Унижение? Да изясниш? Да сложиш точка на една илюзия?

— Жената трябва да има и гордост.

Гордост? Прозвучава като нещо недействително, в стъклото на прозореца смътно се очертава лицето на Васил, то се разлива в контурите на вещите, в леките движения на главата му, в размаха на ръцете. Усещам, че ми говори за нещо, което не знам какво е, има ли го, няма ли го…

 

 

Строгост и скука, две имена, с които ме нарече Павел.

Дълг и работа, още две, които Павел произнасяше, стиснал зъби. Недеформирано от времето, идва със спомена и последното ми име, дадено от него — мравчица…

Но гордост? Гордост нямаше, тя бе извън моята същност. Щом Павел не я бе усетил през всичките тия години…

 

 

— Хубава ли е?

Васил мълчи. Мълчанието също е отговор.

— Млада ли е?

Васил продължава да мълчи. Навежда лице, за да побегне от погледа ми, изважда пакетчето с цигари, взема една, дълго я върти в самотните си пръсти и забравя да запали. Светлата му глава се привежда към коленете.

— Как искаш да погледна истината в очите, когато ти не ми отговаряш?

Васил се сепва, цялото му тяло пука от свръх-усилие да се изправи. Все пак успява. Завърта се, тръгва към прозореца. Ако не ми отговори, мога и да го ударя. А съзнавам пределно ясно, че се боя от отговорите му.

— Не мисли, че ми е лесно…

Започнал е и ще продължи, познавам го. Момичето е високо, с червени коси и странен лунен поглед, с много тъга в смеха, беше ми го казал, отнесено, нереално и в същото време с резки, неконтролирани движения. Не е на повече от деветнайсет. По-скоро отчаяно, отколкото влюбено. Объркано от нещо. Самотно и беззащитно. Като че ли бяга от някого и няма къде да се завърне.

— Не я защищавай! — сепва ме моят дълго неупотребен глас.

Изразът върху лицето на Васил се сменя, той насилва себе си, за да не ми отговори също грубо.

— Разказвам собствените си усещания, може и да не са верни.

Верни са, зная. Той винаги е правил точни характеристики на хората. От един поглед. От един жест. От едно докосване. Той и за Кордев не сбърка. И за Павел не сбърка, намираше го безотговорен и слаб. Ако някога бях се вслушала в думите му, в съветите му… Но Павел притежаваше магия, хиляди пъти по-силна от обективността на Васил. И той не го отричаше. Слаб, но очарователен. Завладяващ. Безотговорен, но покорител. Докато човекът, осъден да казва истината, е избягван, недоизслушван, наказван с отдръпване. Васил признаваше и това.

— Някога носителите на лошите известия са ги убивали…

„Колко си хубава!“ — шепнеше Павел, когато и аз бях на деветнайсет и се разхождахме дълго по улиците, а пръстите ни се вплитаха едни в други, кръвта преминаваше от неговите в моите, от моите в неговите и ние пресичахме под тревожните светлини на фаровете, потапяхме се в мрака на зданията, нахълтвахме в чужди входове, където се целувахме до премаляване, а в краткия отдих между целувките Павел продължаваше да шепне: — Колко си хубава!

 

 

Сънувам нежните разтваряния на устните му. На ръцете му.

Тези същите устни, с които сега шепне всяка сутрин „довиждане“ на другата, тези, същите устни, с които целува другата, преди да отиде на работа, тези същите ръце, с които печели своя хляб и нейния хляб, а тя го взима внимателно, реже го на тънки филийки, препича ги, после намазва филийките с масло, той ги поема от ръцете й и целува пръстите й. Тя се смее.

Както се смеех някога аз? Било ли е, не е ли?

В малката стаичка Павел се връща всяка вечер след уморителния ден, прокрадва се тихо край бдящата хазяйка, вмъква се бързо с нетърпението на влюбен, с жаждата на влюбен, но кратката бележчица до възглавницата го удря като нож между плешките — ние сме у Фифи, Павел не смее да отиде във Фифи, несериозността на името му напомня за годините, чувствува се стар, косите около слепоочията вече сребреят, но не в тях е остаряването, остаряването идва от болката, че нещо е пожертвувал за това момиче, а то го изоставя, че вече е преживял нещо, което то не е преживяло, че е изпитал нещо, което то не е изпитало, и на него не му остава нищо друго, освен да чака. И той чака, пъхнал ръце под тила, с поглед, вперен в часовника. Уморен е, оня идиот Косев пак е искал нещо допълнително към проекта, изнервил го е. А другата се връща със своето безгрижие, весело й е, празникът продължава, колко хубаво беше, той целува пръстчетата й с полирани ноктенца, тя се смее, той се моли утре да не закъснява, тя се смее, но не му обещава нищо… А на следващата вечер — същата бележчица, само името на Фифи е зачеркнато и върху него е написано друго име. И на по-следващата вечер… Там е имало и хлапаци, не издържа Павел, господи, какво говориш, устните й се учудват и откриват два реда блестящи бели зъбки, тя е готова да заплаче, вярно, имало там някакъв с дълги до раменете коси, но заради това да разваля прекрасното й настроение, тя не може да допусне, не… би могла и изобщо да не се връща, при което Павел отстъпва, извинява се, моли, обещава да чака, да търпи, да бъде добър… Примирява се бавно, мята се сам в стаята, мълчи, мръщи се, докато отново избухва, и отново се извинява, и отново кратка бележчица…

А приятелите шушукат, шушука хазяйката.

Но какво е това безпокойство, кой сега не шушука, завиждат на момичето, то е на деветнайсет, дългокрако и слабичко и така му се живее! Нищо, че изглежда отнесено и отчаяно, това е поза, от годините е. Тя се огъва в ръцете му и не се оправдава, за какво да се оправдава, тя се смее, косите й падат в шепите му, белите й блестящи зъбки са съвсем близо до устните му, дъхът й го замайва, важно ли е дали говори, колкото по-малко говори, толкова по-добре, по-малко лъжи, повече истини, защото истина е този неин смях, който вали в дланите му, истина е и този свеж дъх, всичко друго няма значение…

Боли, ужасно боли! Но трябва да науча всичко, иначе собственото ми въображение ще ме погуби.

 

 

— Каква е тя?

Трябва да знам, Павел не би отишъл с такова момиче, нека да бъда справедлива към него, към нея, към себе си, колкото и да ме боли от това, колкото и да ми е трудно.

— Каква може да бъде на деветнайсет? — казва Васил, гласът му идва много отдалече. — Още не работи, още не учи… Объркана. Бащата починал, майката… веднага се омъжила за друг. А момичето… може да стане всякакво, знае ли човек?

 

 

Докато аз съм работила денем и нощем, докато съм тичала след надеждата и съм чезнела в отчаяние, сама, за да не обременявам Павел, докато не съм можела да си поема дъх, завързана здраво за стола в кабинета си от една-единствена мисъл, която е трябвало да се превърне в живот, неговото чувство е расло в самотата му, цъфнало е, дало е плод. Имал е нужда да се грижи за някого, да оцелее чрез някого, който не може без него, а аз мога, да бди над някого, по-беззащитен от него самия, по-слаб от него самия. Усмихвам се тъжно, не бързам да отворя очи. В паметта ми са съхранени много лица на момичета, жестове и думи, коси и усмивки, пламък в очите и цветни разлюлени роклички — от много младост и много копнеж по щастието, и много необяснима тъга. Прехапвам език между зъбите, за да не викам.

 

 

А лудешкият ритъм на сърцето ми продължава, удря с тласък в ребрата, Павел, Павел, Павел, с еднаква сила, с ярост, с болка. Похлупвам го с ръка, дланта ми поема ударите до върховете на пръстите. За миг вдигам очи към Васил, той е потънал дълбоко в себе си.

— За какво се замисли? — чакам още нещо за Павел.

— Не мога да забравя оня лицемер.

— Лицемер?

— Кордев. Все той ми е в ума. Нищо не бива да се замазва. Всичко трябва да се изясни. Не можем да си затваряме очите…

И пак мисля за Павел. Ако не си бях затваряла очите, щях да предусетя нещата, щях да ги предотвратя. И можеше да бъде по-различно.

— И ти си ги затваряш — продължава Васил. — Прочете ли сама статията? Тя може да е по същия проблем, а да го изяснява съвсем по друг път.

— Ще я прочета — казвам решително.

И вече зная, че ще я прочета. Както зная, че ще отида и на онзи адрес. Нека боли. Васил не смъква погледа си от лицето ми. Усеща собствения ми обрат? Разбира какво става с мен? Или, осъзнал идеята на Кордев, приема битката?

— Няма да се уплашиш, нали?

— Ъхъ.

— А аз няма да замина на никаква специализация.

— Едва ли ще имаш друг такъв случай.

— Няма да имам, поне за известно време.

Троянският кон ще влезе в работа.

 

 

Васил си отива, а аз съм се обвързала вече с обещание към него. И към самата себе си. Трябва да направя нещо, да променя нещо, вместо да се предам на отчаянието. Пускам на грамофона първата плоча, която ми попада, джазова, въздъхвам и тя ме връща към Павел, и тя ми причинява болка. „Луд съм по моето момиче…“ По кое? Нямам сили да внеса промяна дори в музиката, празнотата в мен остава. И болката остава. Наливам си още уиски. Не помага. Навеждам се, измъквам захвърлената под дивана чанта. Насилвам пръстите си. Докосвам я внимателно като нещо, което боде. Отварям я, списанието изваждам предпазливо. Разлиствам го. Главата ме боли, гади ми се, буквите танцуват пред очите ми, в своя вихрен танц изписват името на американеца. Майкъл Нийл, светва, гасне, Майкъл Нийл, гасне. Запомням го, то се залюлява около мен като примка, като ласо, стяга ръцете и краката ми до тялото и ме превръща в неподвижен, никому ненужен пакет.

А Кордев се смее.

 

 

Той не признаваше спуснатите секрети. Изчукваше нетърпеливо трите последователни удара. Чакаше. Бутваше с рамо леко открехнатата врата, аз отстъпвах навътре, отпускаше се на най-близкия стол, като премяташе крак върху крак. Изваждаше цигари, запалваше, избягваше погледа ми, който наблягаше, че времето ми е скъпо.

— Вие защо не седнете? — учудваше се и ми предлагаше стол.

Винаги трябваше да го изслушвам. Права, седнала, все едно.

Оная вечер влезе с предложението, подготвено за научния съвет. Бях разсеяна, не слушах и това го дразнеше. Заговори рязко.

— Кога очаквате вашата логична схема да се потвърди?

И се наведе над бюрото ми, зарови ръка в гъсто изписаните страници, с пръст подчерта няколко реда, извода, решението…

Изпълнена с гняв, отвърнах:

— Доцент Кордев, храня недоверие към бързо получените добри резултати. Всичко трябва да се провери, да се доуточни, нали вие така сте ни учили?

Той отмина гнева ми, думите ми, те не го застрашаваха. Сложи листа с предложението върху страниците ми, прочетох накъсано: „Заповед… Радина Бранкова от… в старши асистент при… за проявени изключителни качества в работата й по…“

— Да я внеса ли? — запита.

— Какви са тия изключителни качества? — отвърнах.

Кордев мълчеше, очите му на рис не изпускаха и най-слабия трепет по лицето ми, сковах го в пълна неподвижност. Трябваше да чуя цената. А я знаех.

Кордев продължаваше да мълчи.

— Благодаря — казах, — но бързото издигане винаги ме е плашило. Както и бързите резултати.

— Вие решавате — не изтегляше листа от погледа ми.

Помнех цената. Беше ми я казал. Можех да заплатя. Или да не заплатя, бе ми дал време и да размисля. Наддаването започваше. Повишение като аванс, помощ при защитата на дисертацията, уреждане на добри рецензии… Още? Ще има и още. И това го знаех. Взех предложението и като го гледах право в зениците, накъсах листа на парчета, зениците се присвиха, изчезнаха под клепачите, изгря съжаление на устните му.

 

 

— А ти защо му отказа? — запита ме Павел на другата сутрин, докато се бръснеше в банята.

— Не разбираш ли защо?

— А последствията? Не се ли страхуваш от тях?

Припомнях си бавно страха, който изпитвах винаги, щом влезеше Кордев. Но дори да знаех последствията и моят страх да бе точно от последствията, пак бих постъпила по същия начин и Павел го знаеше по-добре от всеки друг. И той ли намираше, че съм непрактична? Изглеждаше загрижен и разтревожен от нещо. Приближи ме с откритото си от самобръсначката лице, почти го допря до моето.

— Не се съмняваш, че ще има последствия?

— Не се съмнявам.

— И се боиш, нали?

— И се боя.

— Но не би могла да постъпиш по друг начин?

— Не бих могла.

Павел ме целуна. Устните му бяха мокри и пазеха аромата на пяната, както и сладникавия й вкус. Преглътнах. Усещах, че иска да ми каже нещо важно, но не се решава. Наведе се над мивката, пусна водата, плисна я няколко пъти върху лицето си. Станах и му подадох кърпата. Той я взе и се засмя.

— Никога не си го правила. Благодаря ти.

— Кое? За какво? — не разбрах.

— Любовта е в хилядите дребни жестове…

 

 

Резкият звън на телефона слага край на спомените. Изпускам списанието и скачам. Павел? Лъжа себе си и наистина се лъжа. На другия край на жицата един от моите студенти се тревожи, че няма да бъда на упражненията утре.

— Какво ви е? — пита ме той. — Защо ще отсъствувате толкова дълго? Точно сега, по заверката на семестъра?

Да, предстоеше заверка на семестъра. И моето отсъствие би се отразило зле на студентите ми. При подписването на семестриалните задачи. При оценките. А имах осем групи по тридесет човека, двеста и четиридесет, за които не помислих. За първи път ми се случва да не помисля за тях, толкова ли се бях объркала? Когато намерих кратката бележчица на Павел, хукнах към кабинета си, залових се веднага за работа, търсех спасение в нея, после влязох при студентите си, погледнах ги, насядали по банките, вперили очакващи очи в лицето ми, и в мен се разля спокойствие, равновесието ми се върна при започването на часа, чак накрая усетих, че главата ми се въртеше, но се усмихвах, отговарях на въпросите, само избягвах да поглеждам към момичетата. Не познавах другата. Бях сигурна в съществуването й. И тя беше около мен, с очите на Мария, с усмивката на Даниела, с тъмната разпиляна коса на Росица, с меките тигрови движения на Ана. Или — с усмивката на Мария, с очите на Росица, с косите на Ана… Или… толкова много вариации. Тя шепнеше до мен и протягаше алчни и отмалели ръце към сърцето ми. Аз ще му дам всичко, не като вас. Аз го обичам повече. Аз няма да го оставям да чака дни и вечери. Аз ще бъда винаги с него. Аз ще му родя деца, колкото иска. Аз ще го гледам и него като дете, не знаете ли, че мъжете са едни големи деца и искат да са център на живота ни? Аз съм толкова години по-млада от вас и съм готова да умра за него, а ето, вие можете и така, вие работите! Ръцете й вече докосваха гърдите ми, те се сключваха без милост около моето мятащо се сърце, а то се опитваше да се изтръгне от пръстите й, от тези млади, жестоки и себични пръсти, които не познаваха себеотричането, както не познаваха и още много неща. За първи път тогава закънтяха ударите, силен, силен, силен… А в къщи лекарят каза:

— Аритмия.

Изплаших ли се? Диагноза ли беше, или състояние? А-РИТ-МИЯ. Тичах все по-бързо към кабинета, влизах точно на секундата в час, преподавах, като все повече избягвах погледите на момичетата, препъвах се в собствените си думи, все повече бързах да свършвам упражненията, все повече бързах да се върна в кабинета си от четири голи стени, все по-бързо се залавях с уравненията, все повече бързах да потъна в тях. Ускореният ритъм на действията, на жестовете, на нечовешкото ми желание да забравя не подлежеше на контрол, ускорението предизвикваше ускорение, загубата — нови загуби, пулсиращата умора — безизходица, несекващо главоболие, усещане за необратимо хлъзгане по наклонена плоскост и някакъв бяс да се заловя за нещо устойчиво и стабилно и оттам да започне изкачването. Не можех. Задушавах се от усилие. Падах. Бездействувах. Лутах се. Губех разсъдък. В кратките просветления тичах към дома, за да заровя глава във възглавницата и потъна в сън. Павел го нямаше. И сън нямаше. И смисъл нямаше в нищо, всичко ми се изплъзваше, всичко се ронеше и потичаше в бесния ритъм на собственото ми сърце. А сега?

— Ще се обадя и утре — продължава познатият глас на студента. — Вие оздравявайте по-бързо!

Как? Искам да попитам. Как? Бях попитала вече лекаря, а той ми написа дълга рецепта с някакви хапчета, които не взех. И никакви вълнения, допълни. Възможно ли е да се живее без вълнения? Възможно е, отвърна ми, инстинктът за самосъхранение… Късно е да го култивирам в себе си. Всеки го притежава, а вие сте млада…

Отпускам се отново на дивана, вдигам чашата, ако се напия, няма да мисля за нищо. Ще олекна и ще се издигна над нещата. Над чувствата. Над отношенията си с хората. Над смеха на Кордев. Вкопчвам се в списанието, разгръщам го на смачканата страница, буквите се смеят с лицето на Кордев, захвърлям го. Не го видях, като влезе в залата, усетих само трепета, преминал по редовете на студентите, те зашумяха предупредително. Извърнах се. Тебеширът трепна в пръстите ми, обяснявах последната му лекция, почти я повтарях от началото на часа. Продължете, кимна с глава Кордев и мина отпред. Седна на първата банка. Студентката до него се отмести на почтителна дистанция. Настъпи тишина. Черната дъска лежеше като обвинение, формулите светваха като сигнални лампички. Направих знак, скочи Антон и започна да заличава с гъбата следите на тебешира. Бе стигнал до половината, когато Кордев тежко се надигна от мястото си.

— Спрете, колега!

Приближи с котешки стъпки, взе от ръката ми тебешира и показа формулата за тау-напреженията.

— Струва ми се, че сте допуснали грешка. В знаменателя трябва да има и едно бета — вдигнах ръката си над неговата, посочих му по-горния ред. — Ах, да, извинете, впрочем да видим как ще бъде приложено всичко това върху задачите. Доколкото, ми е известно, в тях е същността на вашата работа, колежке Бранкова.

Последните думи и тонът, с който бяха казани не предвещаваха нищо добро. Отворих папката с разтреперани пръсти, продиктувах първата задача. Взех тебешира, гърлото ми бе пресъхнало.

— Не вие — тържествуващо се усмихна Кордев. — Някой от тях.

Той се огледа. Търсеше жертва, някой от най-неподготвените, припомнил си го от изпити, връщан, явявал се на поправителни, повтарял години. Никой не сведе глава, в очите им откривах предизвикателство. Кордев посочи последната банка и към дъската тръгна Мони, красавецът Мони, любовникът Мони, разсеяният Мони, явявал се при Кордев три пъти, и трите пъти късан от него. Изтръпнах.

Мони начерта схемата. Добре. Определи опорните реакции. Много добре, поех си дъх и му се усмихнах, той улови усмивката ми. Започна да изчислява напреженията. Пишеше и се обръщаше към Кордев, за да каже и по няколко обяснителни думи. Кордев бе поприбрал усмивката си. Мони определи сигма- и тау-напреженията и в двете равнини.

— Седни си! — казах, преляла от щастие.

 

 

Но Кордев не ми го прости това щастие. Това усещане за надмощие. След няколко дни на катедрен съвет прочете заповед за наказанието ми. Поради неписани отсъствия на студентите и изопачаване на лекционния материал.

Не се защитих. Не можах.

На следващия катедрен съвет мъмренето бе заменено със строго мъмрене. Причините бяха същите.

 

 

— Човек трябва да се учи от грешките си, а ти какво?

Ръцете на Павел ме упрекваха, скрити дълбоко в джобовете на сакото му. Устните му изричаха думи и те издигаха ограда от светещи редове бодлив тел, тя ни разделяше, ние бяхме слаби и безпомощни от двете й страни; при всеки опит да се докоснем ни пронизваше електрически ток, разтърсваше ни и ни захвърляше в две различни посоки, все по-далече един от друг. Търсех го след всяко отхвърляне назад и напразно го виках при себе си:

— Павле!

 

 

Нямам сили да прочета списанието. Нямам сили да оставам повече сама. Нямам сили да слушам музика. Нямам сили дори да се напия… Какво ми остава?

Да намеря Павел! И да престана да бъда троянски кон за Васил.

Вечерта е студена и ясна. Под подметките си усещам острите ръбове на леда и онези гладки като огледала пързалки за децата. Вървя внимателно по огледалните повърхности, винаги са били опасни. Иска ми се да бъда сред хора непознати и чужди, които да не знаят нищо за мен. Кафенетата са пълни, никога не ми е оставало време за кафенета. От време на време Павел споменаваше, че отива на „Руски“ или „Патриарха“, или на „Витоша“, къде точно, не се интересувах. Просто му вярвах, а мама ме кореше за това. Нямам сили да си припомня думите й, не искам, беше ми предсказала всичко.

Не си спомняй, не мисли, гледай, върви, дишай, и така е добре. Висок мъж е хванал крехка девойка подръка, наведен над рамото й, той шепне нещо. Жена се смее. Мъжът до нея също се смее заразително. Един друг, с очила и вдигнат до носа шал, носи мрежа, от която се подават пакет мляко и хляб. Усещам мириса на хляба. Усещам и мириса на врящото мляко. Боли…

 

 

— Те много ще обичат мляко, нали?

— Предполагам.

— Как предпочиташ, едно момче и две момичета или обратно?

— Павле, моля те, имам работа.

— Добре, ще мълча.

Пет минути мълчание. Страниците престават да шумолят в пръстите му.

— Все пак кажи, как предпочиташ? С момчетата има по-малко неприятности.

— Добре, нека са момчета.

— Но не мислиш ли, че момчетата са изложени на повече опасности, ходят войници, могат да се съберат с лоши другари…

— Добре, нека са момичета…

— А момичетата тръгват по любов, все пак те носят всички последствия?

— Добре, нека са момчета.

 

 

Спирам. И дъхът ми спира. Мъжът с мрежата отдавна е отминал. На един широко отворен прозорец виждам неподвижен силует. Тънка ръка с бял маншет го придърпва навътре, ще настинеш, достига до мен глас, изпълнен с тревога. Затварям очи. Мъжът на прозореца, ръката, нежността в гласа, тревогата… Е, добре, колкото и да се съпротивявам, Павел е в мен, накъдето да погледна, каквото и да докосна.

 

 

Небето и Павел в рамката на прозореца. Гласът му:

— Не си ли помисляла някога, че отделяш много повече време на своите детерминанти, отколкото на своя Павел?

Ръката му, която ме придърпва към себе си. Заедно с вината, с моята вина към него.

— Гледай! Онова дете е вече на осем години, а се роди, когато ние се оженихме.

Лицето ми между двете му длани, вината ми между двете му длани, обърнати към него и слънцето, очите му, които ме изгарят с нещо ново, различно. Не издържам на блясъка им и затварям своите.

— Понякога съм страшно сам…

Може би и сега е страшно сам? Ще го намеря!

 

 

По тротоара минават мъже — високи, ниски, пълни, слаби, с жени, с мрежи, без мрежи, забързани или разхождащи се, различни, с ръце в джобовете, щастливи, нещастни, всякакви. Никой от тях не е Павел. Очите им се плъзват по мен, разглеждат ме, одобряват, зачеркват, не забелязват, учудват се, обръщат се и отминават. Ако сега Павел мине, той не може да не спре, да не ми протегне ръка, да не ме прегърне. Осем години не се зачеркват с една бележчица, осем години са много години, много връзки, много думи, много приближавания и отдалечавания.

Лампите светват една след друга, ледът под краката ми блести в отражения, светът изведнъж, става много чист, лицата на мъжете — по-ясни, очите им искрят. Едни от тях приличат на очите на Павел и аз замръзвам, един жест ми открива Павел на другия край на улицата и аз хуквам към него. После спирам без дъх, отчаяна, сама, мъртва от вълнение и безпомощност, и се оглеждам във витрините, оттам ми се усмихват нахално красивите манекенки, напомнят ми мълчаливо, че за мъжете трябва да бъдем безкрайно красиви и предизвикателни.

— Ти си наказана — шепне в ухото ми мама, — не ме послуша и си наказана.

— Не, мамо, няколко красиво скроени парцала не променят нищо.

— Променят, променят — нахално се усмихват манекенките, а гласът на мама продължава да шепти:

— Трябваше да му родиш поне едно дете, да го отгледам, докато съм млада.

— Детето си ще възпитавам сама.

— Но все отлагаш, вече си на двайсет и осем.

Заричам се, няма да отлагам повече, само Павел да се върне, той ще получи своите момчета с охлузени колене и къси панталонки, които ще ходят войници, и своите момичета със сини панделки в косите, които ще носят последствията от любовта. Влизам в първото кафене, може би е някъде наблизо и е нужно съвсем малко усилие, само да го повикам, само да го погледна.

Няма го!

И в следващото кафене го няма, и в по-следващото. И в по-по-следващото. И по безкрайните улици го няма. Краката ми премръзват, започват да туптят. Няма го! Краката ми туптят още повече, няма го, млади лица, млади устни, гъвкави тела, Мария или Ана, отегчени погледи, всичко обещаващи погледи, няма го между тях!

 

 

— Не се ли страхуваш от последствията?

— Страхувам се.

— Но просто не можеш по друг начин, нали? А аз мога по хиляди начини. Смяна на тактиката. Смяна на положението. Смяна на групировката на силите. Промяната е в основата на живота, единственият начин да оцелееш.

— Не те разбирам.

— Ще ме разбереш. Един ден. Не е нужно да трошиш стената с глава. Стената е била винаги по-твърда. От памтивека. Някъде ще отстъпиш, някъде ще заобиколиш, някъде ще прегазиш, някъде ще се поизмърсиш. Някъде ще прелетиш. И така… Не като теб, не като Васил…

Аз мълчах.

— Въпросът е не да започнеш една битка, а да я избегнеш.

Аз мълчах.

— Няма ли да кажеш най-сетне нещо?

— Ти… — започнах бавно — така ли постъпваш?

Павел се сепна. Застана зад гърба ми, постави ръце на раменете ми, засмя се.

— Изкарвам си честно хляба. Проектирам. Строя. Не искам да доказвам на никого, че съм изключителен, просто живея живота си. Обикновения си всекидневен живот. С неговия неминуем порядък. Изляза ли от него, ще заприличам на теб.

— По-рано и ти мечтаеше… Да издигнеш нещо, което досега никой не е издигнал. Да оставиш нещо… Ти си способен инженер.

— Времето на гениите е отминало. Родил съм се късно. Или рано. Работя с другите, с колектива. Заедно сме сила. Сам съм нищо. Зная какво мога. И какво не мога. Полезен съм по своему. И това ми е достатъчно. Но искам още да ме посрещаш…

— Павле! — знаех какво ще каже.

— Не издържам така, не издържам. Някой ден просто няма да се върна и ти го знаеш и се боиш навярно, но нищо не променяш, а този ден е близо, не издържам…

Той бе захлупил глава в коленете ми, плачеше ли? Какво трябваше да променя? Боях се и не можех нищо да направя. Казах:

— Още съвсем малко ми остава да завърша. Съвсем…

— Това го слушам вече години. И не го вярвам.

— Павле!

Той ме беше предупреждавал. Не веднъж. И не два пъти. Защо бях останала глуха за думите му?

Първата телефонна кабина ме привлича ката магнит. Вмъквам се в нея, набирам шестте цифри.

— Кажи ми онзи адрес, моля те!

Васил мълчи, чувам само дъха му в слушалката, накъсан, нервен, горещ. Чакам.

— Моля те, кажи ми!

Мълчанието му ме изпепелява, мога и да са разплача, да затръшна слушалката, да изтичам до дома му, да го измъкна насила и той да ме поведе. Васил продължава да мълчи. После мълчанието се превръща в глас, в продължение на гласа, в посока, в назована улица и номер, после в молба, в заклинание. „Не отивай!“ В крясък. В заповед. Васил няма власт над мен, аз вече хуквам, затръшнала зад себе си вратата на кабината, която се отваря и затваря, и чувам последователните захлопвания като махове на криле.

Бързам. Тичам. Препъвам се. Падам. Изправям се. Тичам.

 

 

Поемам си дъх едва пред сградата. А сега? Сърцето ми тупти силно. Смелостта ме е напуснала. Решението е престанало да бъде решение, само страх. Неизвестността е и надежда. И очакване. Да погледнеш истината в очите, е, добре, а ако тя те изгори? Ако не си в състояние да я понесеш? Ако тя не стане начало, а е само край? Край! Облягам се на стената, студът прониква през дебелия плат на палтото ми, вмъква се под кожата, втвърдява гръбнака ми. Времето тече. Улицата е пуста. Светлините от прозорците лежат в краката ми, напомнят за огнища, за топлина, за дом. Някои от светлините гаснат. Светват други, белите квадрати в краката ми се разместват. Като шахматни полета. Да пристъпя ли назад? В шаха няма ходове назад. За пешките. Само напред. И встрани. Да побягна ли? Или да се изкача по стълбите? Нали бях взела списанието, нали бях обещала на Васил да прочета статията? И не посмях? И сега ли щях да побягна? Страхлива ли бях? Нали исках адреса, за да получа своя мат! Не, не може да бъде мат! Все още не е мат. А ако е?

Движа се като в транс, трескава и звънтяща. Табелката с името на Павел ме хипнотизира. Прикована на място, вдигам ръка; Пръстът ми е върху звънеца. Не чувам звън, аз самата звъня, и да побягна, нямам шансове, вратите ще се отварят след моя бяг, ще ме препъват учудени погледи, ще ме сочат с пръст. С притворени клепачи и притиснала бесните удари на сърцето си, чакам, без да дишам, подчинена единствено на страха от неизвестното зад тази врата, която просто съществува. Ще премина ли зад нея, в другата страна на живота ми? Усещам студа, той ме е изпълнил.

Вратата внезапно се отваря, не съм чула стъпките. Изуменото лице на Павел в рамката. Възгласът му в рамката:

— Ти?

Отстъпвам назад, а той отстъпва навътре, за да ме пропусне в осветеното антре. Разстоянието между нас се е увеличило, трябва аз да направя крачката напред, да стъпя в хралупата му, в скривалището му, в новия му дом. Ако е вече дом? Прекосявам пространството, хлътвам в стая, огромна и топла, стоя права в самия й център и очите ми обхождат помещението. Мокетът е с цвят на жарава, стените, в своята охра, излъчват блясък. Затоплям се бавно, мебелите са заели местата си, като че ли винаги са били там, чертожната дъска на Павел, настолната лампа, столът, придърпан назад, за да позволи движение за тялото на Павел, леглото — единично, с опнато родопско одеяло, само за Павел. В стаята има едно присъствие, един мирис, само от Павел. Напрягам се да доловя още едно, едва доловимо, измамно и чувствено, запазено от въздуха, от допира, съхранено в мокета, в стените, в предметите. Няма го, Павел е сам. Мога да стигна до него. Въздишка на облекчение, крачка към неговия стол, облегалката поема тежестта на тялото ми, столът изскърцва. Останала без глас, без жестове, без воля, привеждам поглед към краката си, под токовете върху мокета се топи сняг.

— Случило ли се е нещо? — пита Павел.

— Случи се — казвам.

Той не намалява разстоянието между двама ни, тия няколко метра между нас се равняват на безкрайност. Павел чака. И аз чакам. Само един знак, незабележим и потаен, в който безкрайността да се стопи. Няма го. И двамата сме се вкаменили. Изненадана от себе си, започвам да му разказвам за Кордев, за списанието, за онзи американец с най-обикновеното име Майкъл Нийл, за страха ми да прочета статията и пак за Кордев.

— Списанието в тебе ли е? — пита Павел.

— Не. В къщи.

Павел не помръдва, седи, отпуснал се на леглото, и притваря очи. Заговаря бавно:

— Не зная защо, но си спомням за Винер и Банах. Учили сме, припомни си и ти. Когато Винер построява цяла система от аксиоми, с които определя най-различни векторни пространства, той я показва на Фреше. След няколко седмици вижда статията на Стефан Банах, която съдържа същите резултати, и страшно се развълнува. Но тъй като самостоятелността на двата труда не предизвиква никакви съмнения, и изследваните пространства се наричат пространства на Банах—Винер. Принципът може да е един и същ — добавя Павел и отваря очи, които отразяват цялата светлина в стаята, — а до него да се стига по различни пътища. И ако при тебе е така, това е още едно доказателство, че си била на прав път.

Изведнъж прескачам безкрайността, смъквам се в краката на Павел, обгръщам коленете му и виждам обувките му — огромни, тъмни и бляскави.

— Не мога без тебе, Павле…

 

 

— Избрали сте най-дългия път — ми каза Кордев, когато късно една вечер влезе в кабинета ми.

Не му отговорих. Отново само чаках да си отиде.

— И струва ми се, че изобщо в нещо грешите, някъде още в основата, в принципа…

Той се надвеси над мен и аз покрих с длани изписаните листи, папките, елката, за да ги спася от него, а сянката му ни потопи в тъмнина. И в тая тъмнина удряше гласът му — като брадва, която сече дърво, с всеки удар все по-навътре в сърцевината.

— Колежке Бранкова, млада сте… и сте страшно самонадеяна. Захванали сте се с нещо много сериозно… и вашата неопитност се нуждае…

Намерих сили да подредя листите в тъмнината на сянката му, да ги притисна в кориците на папката, да залича цифрите в елката. И да се измъкна от ударите на гласа му.

— Младостта не значи само неопитност. Младостта значи още и дързост, не сте ли съгласен? Не признава авторитети, не признава постигнатото, съмнява се… Иначе Айнщайн никога не би стигнал до теорията на относителността.

Кордев седна срещу мен, кръстоса крака, намести с енергично движение очилата си и ме изгледа продължително през тях. Толкова продължително и толкова съсредоточено, че щях да извикам.

Не извиках.

— Ние не сме айнщайновци — засмя се Кордев. — Искам да ви предпазя само от грешки и разочарования, но след като вие не искате, какво бих могъл да направя аз?

 

 

Един час по-късно. В къщи. Спомняш ли си, Павле?

— Има ли нещо ново? — бе ме запитал от вратата. — Изглеждаш зле.

Тогава ти разказах.

— А какво би направил Васил на твое място?

— Не би се предал.

Ти се разсмя, помниш ли, и това беше ужасно.

— Мислех, че тази порода е на изчезване. И сега какво? С хора като Кордев…

— Как трябва да се борим с хора като Кордев?

— Не зная… — вдигна рамене. — Зная само, че ще загубите — отсече пророчески, а мен ужасно ме заболя, но ти отвърнах:

— Ще загубим веднъж, може и втори път да загубим, но… в крайна сметка… Имам толкова теми за работа, и два живота няма да ми стигнат.

— Зная — каза тогава ти и изведнъж ми заприлича на наказано малко дете. — Два живота, в които не остава време за мен.

 

 

— Тогава ли реши да ме напуснеш? — вдигам лице от коленете му и впивам очи в неговите. Чакам истината, истината ми е необходима като въздух, като хляб. Павел докосва с пръсти очите ми, устните ми, косите, обичам го и му го казвам въпреки всичко, въпреки другата.

— Ти имаше работата си, а аз имах нужда от някого. В твоя живот заемах твърде малко място. Почти никакво, да сме честни.

Павле, какво говориш?

Спомни си…

 

 

— Слушала ли си нещо за стареене на съпротивленията? — ме запита една вечер.

— Естествено.

— Уморих се да се съпротивявам на самия себе си. И ти ще се умориш. Винаги съм мислил, че не държиш на името си, а на ползата от твоя труд.

А Кордев можеше и наистина да ти помогне?

Възмутих се ужасно, спомни си…

Няколко месеца по-късно Катя се бе появила, разказваше Павел, безпомощна, слаба, без нито един близък човек. Ти работеше по осемнадесет часа на денонощие. Не забелязваше нищо, бълнуваше нощем уравнения и се мяташе насън, не можех да те докосна, настръхваше от всеки мой опит да се доближа до теб, ако бе ми родила поне едно дете, то щеше да запълва нуждата ми от обич. Питах те, слава ли гониш, амбиция да надминеш някого, пари ли искаше повече? Не ми обясняваше, само се отдалечаваше…

— Вероятно не мога да живея по друг начин, нужно ми е да работя и работата ми да дава резултати, да имам някакъв принос в този живот. Това е. — Все така ми отговаряше.

Спомням си… И още си спомням.

 

 

Павел се смееше, той се бе променил. Разкрачил крака в средата на стаята, изглеждаше много едър, много твърд и крехък едновременно, много силен и много слаб. Лицето му се смееше, а не бе весело, стъпил здраво на пода, а някак се люлееше в погледа ми, и на мен ми стана тъжно за него, тъжно и болно, и можех да се разплача.

— Господи, за каква идеалистка съм се оженил! Печеля два пъти повече, и от проектите ми има два пъти повече полза, но какво съм пред теб? Едно нищо и никакво инженерче. Удобно ли ти е?

— Павле! — бях извикала.

— Един мъж трябва да бъде повече в очите на жената, която твърди, че го обича. Защо ми отне и това?

За какво говореше? Не го разбирах и се плашех, прегърнах го, притиснах се до него, но той свали сключените ми ръце от врата си, облече се и излезе.

А аз хукнах към кабинета си. И потопена в работа, забравих своя страх за Павел. Остана само страхът ми от Кордев.

 

 

— Искаш ли да се върна? — пита ме Павел и сърцето ми скача отново в гърлото, онемявам. — Искаш ли да се върна? — повтаря въпроса си, а сълзите са на устните ми, по дланите му, по яката на ризата му, по коленете му.

— А твоята Катя? — шепна.

— Сламките не спасяват удавниците — казва тихо Павел.

Той е направил своето признание. След моето.

— Не мога без тебе, Павле!

— Можеш — бавно казва той и вдига разплаканото ми лице в дланите си, — можеш! И точно затова те питам, искаш ли?

Плача. И преглъщам солта на сълзите. Плача и разбирам, че е прав да говори така, но аз го обичам и както го обичам, и както се боя за него, отново ще потъна в работа и всичко ще се повтаря. Не, няма да се повтаря. Всеки от нас е получил своя урок. Изправям се. Разхождам се в стаята му в неговата стая, усещам се самотна и беззащитна и се точи бавно същата вечер, лишена от часове, смисъл и звукове. Припомням си годините на детството, светещото ми юношество, в което нямаше разочарования, първите ми срещи с Павел, враждата между Павел и мама. През последните години тази вражда бе станала нетърпима, мама никога не го обикна. Имаше време, в което се бе помирила с него, но по-късно, когато аз оставах да работя в института, а Павел излизаше сам, когато аз се разболявах, а Павел продължаваше да излиза, мама ставаше на тъмни петна от ярост. Следеше го внимателно и отблизо, молех я да не го прави. Тя не се променяше. Те водеха тайна и продължителна война, наситена с напрежение и мълчание. Татко разбираше всичко и един ден тържествено обяви, че го изпращат на работа в Куба. Мама онемя. Дълго търсеше думи и когато ги намери, те бяха остри и неочаквани и попадаха в целта. На летището се обърна към мен и татко и както стоеше на една от шестоъгълните плочи като на самотен остров, каза:

— Това е най-голямата ми грешка. — И после само към мен: — Павел обича живота, а ти си прекалено книжна, как ще намериш равновесие между двете?

— Ще го намеря! — отвърнах й.

 

 

И защо да не го намеря? Докосвам вещите на Павел и все още не отговарям. Измъквам куфара от гардероба, отварям двете му крила и в дъното на куфара поставям ризите му, бельото, връзките, всичко негово, което откривам по рафтовете. Той улавя ръцете ми в своите, целува пръстите ми един по един.

— Остави! Аз ще го направя сам. Но ти помисли, преди да ми отговориш.

После пием чай и се гледаме над ръбовете на чашите. Очите на Павел са тъжни. И моите очи са тъжни. Ще можем ли да забравим всичко? И да започнем отначало?

— И повече няма да отлагаме. Обещавам ти! — казвам внезапно.

— Какво да отлагаме? — пита учуден Павел.

— Нашите момчета. Или нашите момичета. Как предпочиташ, едно момче и две момичета или обратно?

— Радина!

И двамата се разсмиваме. Павел сяда в краката ми, прегръща коленете ми, притиска устни в тях. И той е дете, едно голямо дете, на което ще върна загубената вяра в любовта си. Нашето общо време продължава да тече, нощта е паднала, Павел ме моли да не тръгвам никъде, да остана при него, утре заедно ще прочетем проклетата статия, с Павел нищо не е страшно. Отстъпвам. Където е Павел, там е моят дом, където е Павел…

— Няма да ти бъде леко, но аз ще ти помагам…

— Добре, добре…

 

 

И пак сънувам ръцете му… Сънувам ли? И онова негово лице, с което го видях първия ден, сияещо и добро. То се люшка в спомена и се отдалечава с усмивката си на слънце, без да изчезва, и ето идва неговото, второ лице и влюбено и съсредоточено ме гледа, но и то се отдалечава, за да отстъпи на третото му лице с онази бръчка между веждите, то ме наблюдава съсредоточено, трапчинките ги няма и аз ги търся дълго с пръсти, но и третото му лице се отдалечава, за да изплува в съзнанието ми четвъртото, очакващо и напрегнато, и после петото, строго и осъдително, и после… още много негови лица, докрай познати, запечатани завинаги в паметта ми и наредени в нея едно до друго, за да ми представят преходността на времето.

И не само на времето. С един-единствен магически жест изтривам всичките му лица между първото и последното и ги поставям едно до друго, първото и последното, които си приличат и не си приличат отдавна, и се питам кога и как от сияещото момче с ниско остригана глава се появи този зрял и красив мъж и кого обичам аз, момчето или мъжа, или и двамата, защото не може този мъж да не носи в себе си добрата усмивка на момчето и онова момче още тогава да не е носило сигурността и доволството на мъжа… Гледам го в светлината на нощната лампа, отметнал ръце и с посребрени нишки в косите, кога са се появили те, кога, нима толкова много време е изтекло? Докосвам ги с пръсти, долепвам устни до тях, плача… От щастие? От болка? От какво?

 

 

Звънът на часовника ме изтръгва от клопката на съня. Не зная защо, но си представям, че някой ме вика на помощ, дълго ме вика, а аз закъснявам. И отивам късно, когато нищо не може да се направи.

Къде съм? Всичко ми е непознато, тапетите по стените, малкото мебели, лицето на часовника, твърдостта на леглото. Само ръката, която ме придръпва обратно, това е ръката на Павел, нежна, топла, своя. Оставям й се. Обръщам се към лицето му, докосвам го, за да повярвам, че е реално, от плът и кръв, а не продължение на съня. Павел ми се усмихна с оная същата сияеща усмивка на момчето от първата ни среща, с която ме покори. Не мога без него, не мога… Каквото и да ми се случва, каквото и да се наложи да променя, ще го направя, само отново да не го загубя. Казвам му го, той ме затваря в прегръдката си, трудно си поемам дъх. А телефонът звъни, после някой вдига слушалката и се чува онова настойчиво почукване по вилката, предупреждаващо, че е за Павел. Той скача, после поглежда към мен.

— За тебе е…

В началото Васил мълчи, гласът му идва неочакван и отдалеч.

— Искам само да те попитам, сега… при това положение, ще заминеш ли? — гласът крие очакване.

— Още не съм решила.

След кратка пауза Васил добавя:

— Съветът е насрочен за пети.

Павел кимва с глава и се усмихва.

— Ти има какво да кажеш, нали?

Притисната до стената, започвам да се изпотявам. Потта ме измокря цялата, дрехите ми залепват за мен. Гласът на Павел ли обобщи, че има какво да кажа? Павел? Щом е Павел… А ако само ме изпитва? Гледам в лицето му, то се усмихва и ме подкрепя. Да, добре! Оттатък слушалката се затваря. И слага точка на разговора ни. Но не и на разговора ми с Павел.

— Не те разбирам.

— Човек измени ли на принципите си, на любовта си, на доверието на приятелите си, е изменил вече и на себе си. А как ще продължи да живее?

— Твои бяха думите, не да започнеш една битка, а да се опиташ да я избегнеш.

— Ти нямаш избор. Направила си го още когато си отказала на Кордев.

А вече е съмнало.

Усещам, че някъде зад спуснатите пердета има слънце и утрото е дошло неусетно след една могъща нощ без звезди. Ледът се стопява, от покривите към мократа и студена земя се спускат размразените капчуци.

В огледалото на Павел развързвам тежкия възел под тила и рукват, живи и гъвкави, косите ми. От амалгамата ме поглежда едно младо оживено лице и аз разбирам бавно и невярващо, че е моето. Опипвам го внимателно с пръсти, моето е. Двадесет и осем години могат да бъдат и начало, нали? Могат, усмихва се зад гърба ми Павел. Докато човек може да започва от началото, той е жив и нищо не е загубено. Макар и на сто години, макар и на хиляда.

— Обичам те такава, каквато си. Не се променяй! Не искам да се променяш!

— Но и не искаш да отлагаме повече, нали?

— Не искам.

Смеем се и двамата. Улавям се, че тихо си тананикам някаква песничка. От вчерашното ми отчаяние и мислите ми за смърт не е останало нищо. Какво се е променило? Всичко… Дори статията да зачеркне целия ми тригодишен труд, ще започна от началото. С Павел мога да започна и от нулата.

— Кордев забрави ли списанието при теб, или настояваше веднага да прочетеш статията?

— Не зная — вдигам рамене, но си припомням внезапно, че при идването му у дома се оглеждаше навсякъде, като че ли търсеше нещо. — Не зная…

— Много е важно.

Часът е седем без петнайсет, след тридесет минути започва моят час с групата на ПГС. При тях ще влезе Васил, навъсен и строг, моите студенти ще вдигнат изненадани глави, очите им ще бъдат пълни с недоверие, те ще зашепнат, ще задават въпроси. Васил ще се опитва нещо да сглоби, той не може да лъже, а и няма да иска да им каже истината и затова ще се мята между нея и лъжата, а те ще се усмихват и ще си разменят бележки и погледи. Докато Васил кипне.

Обличам се бързо, нямам време да мина през къщи. Павел ми приготвя кафе, и той се е облякъл бързо и поглежда часовника. Пием кафето си един срещу друг на едри глътки, които парят.

Той ме изпраща. Улицата е светла и пролетна. А е зима. Тротоарът е мокър. Вървим бързо. Пред института Павел ме целува по страната, след часовете — веднага в къщи, казва засмяно; ще успея да си върна вещите. Гледам след него как крачи в посоката, от която дойдохме, за да я превърти обратно и зачеркне раздялата ни, момичето, за което едва сега си спомням и нещо ме прерязва в слабините, трябва да го зачеркна и аз, все едно, че никога не е съществувало. Ще мога ли? Трябва… Доброто утро на портиера ме посреща както преди време, изкачвам нетърпелива стълбите, както преди време, затварям се в кабинета си, смъквам палтото, обличам бялата престилка, часовникът показва седем и десет, папката ми лежи на бюрото, забравила съм я вчера, радвам й се, студентите вече ме очакват и аз отново се вълнувам от срещата си с тях. Един кратък поглед в огледалото и вече вървя по коридора, който ще ме заведе стъпка по стъпка в залата.

— Добро утро, инженер Бранкова.

— Добро утро, колежке. Как сте?

— Благодаря. Отлично.

И не лъжа. И няма защо да се крия, да отстъпвам встрани, вървя направо, смело, енергично. Бързи стъпки ме настигат, една ръка ляга на рамото ми. Обръщам се — Васил. Той се вглежда напрегнато в лицето ми, за да прочете по него… Погледът му е помръкнал, но намира сили да го проясни. И се усмихва. Знаех, че ще дойдеш, усмихва се, знаех, че няма да ме оставиш точно в решителния момент. И на съвета ще дойдеш, нали? Всичко е о, кей?

— Добро утро, другарко Бранкова.

— Добро утро.

— Добро утро.

В дъното на коридора, преди да вляза в залата, срещам Кордев, той възкликва изненадано. Мога да се спася в залата, само една крачка ми остава. Не се спасявам, изчаквам го.

— Не сте ли заминали?

— Няма да заминавам никъде.

— Но нима имате сили след такъв неуспех, след такова силно преживяване… Аз така се страхувах за вас, толкова крехка и объркана изглеждахте и аз така се страхувах…

— Не е имало защо, доцент Кордев. Всеки преживява някакъв неуспех, и на вас се е случвало същото, нали? Животът не е само успехи. И после — резултатът е еднакъв, но пътят, по който всеки сам за себе си е стигнал до него, е още едно доказателство, че съм права.

Няма нужда да продължавам. Кордев е знаел това, искал е да ме отстрани. Списанието е забравил в кабинета, смятал е, че няма да го прочета. И все пак е искал да си го вземе, затова бе дошъл в къщи. Прекрасният цвят на лицето му се променя, то изведнъж странно се удължава. Нищо не казва, само присмехулните му очи престават да бъдат така зелени, изведнъж загубили блясъка си. Той се смалява странно, превръща се изведнъж в стар, петдесетгодишен човечец, твърде безпомощен, твърде уморен от комбинациите си и обиден от живота, не казва нищо и ме отминава. Това ми стига. Ще направя превод на статията, най-старателно ще проверя всичко, Павел ще ми помогне, Васил ще ми помогне… А после… ако се наложи, ако е необходимо… ще започна от нулата. В механиката на полимерите има още много неизследвани неща.

— Добро утро, другарко Бранкова.

Те са станали на крака, моите студенти, които винаги са ме посрещали с нетърпение. И с обич, която е за завиждане. Дъската е старателно почистена, на катедрата спокойно ме очакват тебеширите, подострени и разноцветни. Докосвам ги с пръсти. Усмихвам се. Не избягвам ничий поглед.

Часът започва.

Тъмен джаз

Рангел стоеше винаги с гръб към другите.

Бе ме поразил гърбът му, надвесен над пресата, почти захлупил я с тялото си. И косата, която закриваше тила му на гъсти светли кичури, съвсем като на момче, а той не беше момче, бе на повече от трийсет и пет, но нищо не ги издаваше, тия негови трийсет и пет години — нито гъвкавите мускули на ръцете, нито бързината на движенията, нито точността на обръщанията към рафтовете. Чух, че го наричат Слабака, запитах: защо? Невена ми отговори: много е слаб горкият, ракията го изпи. Антоанета се засмя, прилича на Петър Слабаков с тия вдлъбнатини под скулите, Добрин само повдигна рамене, какви ли не прякори прикачват към името на човека.

Когато още първия път застанах с гръб към останалите и само стената бе в погледа ми, чиста, гладка и бяла, дойде Добрин, още не знаех, че се казва Добрин, посочи ми гърба на Рангел и рече:

— Не ставай и ти като него.

— Като кого? — не разбрах изведнъж.

Погледът на непознатия прекара права линия към застаналия гърбом Рангел. Не можех да се предам, все още не можех да гледам хората в лицата, от техните усмивки очите ми плувваха в сълзи и получавах спазъм в гърлото, остър като примка на въже, която се затягаше. Предпочитах стената, една и съща, гладка и няма.

— Той си има мъка, човекът, а ти? Навършила ли си поне двайсет?

— Навършила съм — отвърнах злостно. — Навършила съм и повече. И мъка си имам. И ще заставам както си искам…

Продължих да работя така, без да виждам другите, но вече усещах неодобрението в погледите им, които ме следяха отдалеч, те се забиваха като стрели в мен, напоени с отрова. И аз се изпотявах, изпотявах се, изпотявах се от тях, и от навежданията, и от изправянията — десет, двайсет, сто, хиляда и двайсет, не ги броях нито наум, нито на глас, но в тялото ми дебнеше брояч и ги отчиташе мълком. И дланите ми пареха от притискането на ножовката, едно след друго, и те толкова на брой, кръстът ми се бе откъснал от непрестанните извивания, и те толкова на брой, а шията ме болеше от усилието да задържам главата си все към стената, така че никой да не вижда лицето ми. Толкова непосилно тежка ми изглеждаше работата, че я приемах като изкупление на вина, която не разбирах, като наказание, като изцеждане на последната капчица сила от здравото и младо тяло, което живееше, дишаше, привличаше, а искра в него нямаше.

— Момиче, утре не ще можеш да се помръднеш — чух един; топъл, загрижен глас в ухото си.

Обърнах се. Невена. Бе ме приела с радост в бригадата си, бе ми показала какво и как да върша, бе се отнесла към мен като към дъщеря. И бе на години да ми бъде майка. Неволно си помислих, че тя навярно е добра майка и че има куп деца, които наблюдава отдалече, следи ги да не сбъркат някъде, спира ги навреме, но не преди да са достигнали ръба на пропастта. И сега не ми се усмихваше, а само ме гледаше с ням въпрос в очите, с ръка, поставена на рамото ми, с пулс, който опираше във вената на врата ми. Сърцата ни биеха еднакво. Неочаквано я усетих близка. Трепнах. Трепна и тя. И продължи:

— Не заставай като Рангел, той си има мъка, може и да го побърка. А ти, какво си могла да преживееш до твоите двайсетина години, за да обръщаш гръб на хората? И да ги обиждаш?

— И аз си имам мъка — казах й. И без да дочакам следващия й въпрос, а тя съвсем не се канеше да ме пита каквото и да било, дори бе отдръпнала ръка от рамото ми, изстрелях изведнъж: — Загубих сина си, петгодишен, внезапно…

Можех да заплача, но не заплаках. Само усетих, че лицето ми се затвори като врата, зад която нямаше да пропусна никого. Но Невена пропуснах, както бях пропуснала в мъката си Мария, както бях пропуснала в мъката си и Филип. Ако Невена бе побягнала, както побягваха всички, докоснали се до нея — хората не обичат нещастните, избягват ги, твърдят, че носят нещастие и на другите, — не бих я пропуснала. Но тя остана. Мълчалива, замислена, внезапно побледняла. И успя само да каже:

— Извинявай, не знаех… Кой би предположил? Извинявай. А ако така ти е по-удобно…

Не ми беше по-удобно. И тя го знаеше. Следеше ме тайно от мястото си. Не ми се натрапваше. С нищо не ми напомняше, че е най-близо до мен. Но на стената постави картина, пролетна и много пъстра, ваза с цветя, като че ли току-що откъснати. Стената вече не беше няма, чиста и гладка, имаше свое лице. И своя усмивка. Смених ъгъла. Вече работех и виждах с крайчеца на очите си не само картината, а и лицето на Невена, натежало в годините от мекота, поотпуснатото й тяло с оголените ръце до лактите, превитите й рамене. Заглеждах се неволно в движенията й, опитвах се да ги повтарям разбирах, че в тях е натрупан опит и дълго овладявано усилие. Виждах и гърба на Рангел, само гърба, само кичурите по тила. Трябваше да минат месеци, за да зърна за миг лицето му. И то ме порази толкова силно, че се заковах на място и не се сещах да отместя погледа си.

— Много ли пие? — запитах Антоанета, неочаквано тя се бе оказала до мен. И също не откъсваше поглед от лицето му.

— Ужасно — отвърна ми тя почти шепнешком. Самоубива се, всеки ден, ден след ден… Докога?

— Не може ли да му се помогне?

Обърнах се към нея, тя повдигаше неопределено рамене. От погледа, с който го изпращаше към филтъра, разбрах, че я боли за него, че страшно много я боли за него. И от начина, по който се разбърза изведнъж, аз се досетих, че ей сега ще го настигне, ще го улови за ръката и дълго-дълго ще го убеждава, както го е убеждавала вече много пъти да тръгнат нанякъде заедно, към някой филм или към дома й, където няма нито капчица алкохол, и той ще я отблъсне с едно-единствено движение. С един жест на досада, с една дума и ще продължи. Сам. Защо не се намесваше Невена? Колкото и да бях оглушала за света и да не ме вълнуваше животът на другите, бях подочула вече това-онова, познавах всички от бригадата ни, гласовете им, навиците им, усмивките им, загрижеността им един към друг. И обичта им един към друг. И към мен самата те се бяха отнесли с такова внимание, че спазъмът в гърлото на няколко пъти едва не ме задуши. Нямах сили да им отвърна с нищо и не им отвръщах, все още странях, както недъгавият от здравите, но вече работех така, че да бъдат всички в погледа ми, при всяко свое движение да откривам нечие лице — ту на Невена, ту на Антоанета или на Добрин, ту гърба на Рангел, който исках да се обърне един ден, както самата аз се бях обърнала. И все не се обръщаше. Чувах ги да се съвещават за него, да търсят решения, да правят опити да го приобщят. Разбирах, че опитите им са безуспешни. Но не се намесвах, нямах сили да се намеся, дори да видех, че се дави пред очите ми, до такава степен се чувствувах вцепенена и извън другите. Но лицето му с подпухнали клепачи и торбички под тях, това негово лице на старец, като оловна маска, със стиснати здраво устни, не можах да понеса. И тогава си помислих, че може би точно аз със собствената си мъка и познанието си за нея би трябвало… Не, не, нямах сили, не бях като Мария.

Баща ми пиеше и Мария го бе познавала точно от онзи негов самоубийствен период, когато бе загубил майка ми и с нейната смърт бе загубил всичко. Дори обичта към детето си, единственото изпратено при бабата на отглеждане. Той навярно не се бе и досетил, че майката на жена му не го обича и ще се опита да насади в сърцето на собствената му дъщеря непримирима омраза към начина му на живот, към странствуванията му, към самия него, но навярно това не би имало значение, дори и да се е досещал. Останал сам с мъката си, той бе тръгнал от кръчма в кръчма, а Мария го бе следвала, за да го спасява от самозабравата на пиянството, да бди за него, да го прибира в стаята, да съблича дрехите му и да го поставя в леглото като малко дете, да му вари различни отрезвяващи билки, които да му предлага с усмивка, за да го склони, той да отблъсква ръката й, да я удря в слабините, да я отпъжда като досадно псе, което го уморява с предаността си. Но тя бе излязла по-упоритата.

— Знаех, че не ме обича и едва ли ще ме обикне някога. Не можех да съпернича с нищо на майка ти, а и не се опитвах, просто той имаше нужда от някого и този някой можех да бъда аз — това стана смисъл на живота ми. Да го следвам от обект на обект, да се откажа от себе си, разбираш ли?

Тогава не можех да разбера. И едва ли някога бих разбрала напълно тази жена. Но тя ме учудваше. Учудва ме и сега. С добротата си, със своята непретенциозност, с умението да помогне, с нечовешкото си търпение. Нечовешко ли, има ли нещо по-човешко?

Мащеха е лоша дума — ми казваше. — Наричай ме просто Мария. Ние дори не сме роднини, не върви лельо или како, просто Мария… И ако нещо мога да ти бъда полезна…

Не можеше да ми бъде полезна. Дълго не я обичах. Съпротивявах се на възхищението, което изпитвах към нея, държах я на разстояние. А тя, заобиколена от вражда, имаше нужда от обич по-силно от всеки друг. Отгледа си куче от мъничко, нарече го Рики, сиво, с тъмна глава и две светещи благодарни очи, които я следваха във всяко нейно движение, а когато се връщаше от работа, се хвърляше отгоре й, смееше се, въртеше опашка, близваше ръцете й, лудо от щастие.

— Ако баща ти ме погледнеше веднъж така, както моят Рики, ако поне веднъж ме погледнеше с такъв поглед, ще зная, че е имало защо да живея, разбираш ли?

Винаги, каквото и да кажеше, завършваше с това „разбираш ли“. А аз не разбирах. Не можех да разбера и не се напрягах. Знаех, че няма да разбера, и не се напрягах. Ненавистта към баща ми се бе промъквала в мен незабелязано с думите на баба, дълго живях с усещането, че ме е изоставил, и още… никога не бих могла да се откажа от себе си заради някой друг, който и да е той, да се обезлича, да се затрия, да не следвам собствените си повели и желания, да не бъда горда. Един човек сам трябва да отстоява собственото си достойнство? И да изисква от другите да му го признаят? Глупости, смееше се Мария…

След като не успя да се доближи и до мен, кучето от вълча порода, едрият и предан Рики, стана за нея приятел, с който споделяше всичко, и Рики одобряваше всичко. Баща ми не го понасяше, дразнеше се от него, кучето му връщаше със същото.

След моето безпаметно боледуване подир смъртта на Фили Мария доведе Рики вкъщи и настояваше да ми го подари. Не можех да приема, знаех какво означава за нея, но постъпката й ме трогна, дълго плаках на рамото й, а собственият ми баща чакаше в съседната стая, като мачкаше каскета си в ръце.

— Рики ще ти бъде предан и на теб, ще видиш, той ще ти даде толкова обич… — увещаваше ме дълго Мария, а Филип изумено гледаше в нея.

— Какво да направя за теб? Какво да направя? — тюхкаше се тя, а баща ми, загубил търпение, се опитваше да я отведе в дома си и не успяваше. Кремена точно сега има нужда от някого до себе си, разбираш ли? — обръщаше се към него тя и чакаше подкрепа, съвет, жест някакъв, но той не й го даваше. Най-накрая й каза:

— Тя си има Филип…

— И Филип се е побъркал от мъка, не виждаш ли? Трябва да направим нещо за тях двамата! Какво?

Гледаше към нас с обезумели от безпомощност очи, а ние се притискахме един в друг, вцепенени, изстинали, опрели гърбове до стената, която ни всмукваше в себе си, превръщаше ни в сенки. Искахме да спим, а сънят ни плашеше, както ни плашеше и бдението, и в същото време ни привличаше неудържимо, за да заличим в него границата между реалното и нереалното. И ако не постигнехме това, искахме да бъдем мъртви. Мария се боеше за нас, макар че никога не бе имала собствени деца. Не по нейна вина, бе ми доверявала неведнъж, баща ми не бе искал. И тя се бе подчинила. Най-сетне той насила я измъкна от къщи, а ние чувахме дълго гласа й по стълбите:

— Не трябваше да ги оставяме сами, нима не можеш да разбереш…

 

 

— Жената на Рангел приличаше на тебе — довери ми по-късно Антоанета, докато закусвахме заедно в една от почивките. — Имаше твоя ръст, цвета на косите ти, овала на лицето ти, походката ти…

— Мъртва ли е? — нейното минало време ме бе смутило, все още не бях разбрала каква е умопомрачаващата болка на мъжа, който работеше с гръб към всички ни, знаех само, че по-силна от моята болка не може да има, че нищо друго не е така страшно, както загубата на дете…

— Не, — усмихна се горчиво Антоанета, — просто тя го напусна. Струва ми се, че ако беше мъртва, би го понесъл по-леко.

— Тогава… значи не я е обичал?

А си мислех, че ако малкият Филип бе жив и се смееше и растеше не до мен, някъде другаде, при други хора, и не можех да го виждам, но знаех, че е жив, че се смее и расте, бих била щастлива, само да знаех, че е жив…

Антоанета ме върна към себе си.

— Има такава любов… Понася смъртта, изневярата — не.

Бях чувала: някога много отдавна, като че ли в един отминал отдавна живот, не мой. И бях успяла да забравя, както бях успяла да забравя да се усмихвам, да пея, да подхвърлям закачки, да кажа на някого нещо хубаво. Страданието променяло човека, някой бе казал някога, че го правело по-добър, и това се помнеше от всички. Аз не бях станала по-добра. Като че ли се бях обвила с няколко пласта изолация, нищо не можеше да ме разтърси, да ме развълнува докрай, да ме направи съпричастна. Особено към Рангел… Гледах Антоанета в лицето и съвсем трезво преценявах, че тя не е равнодушна към него, че го обича отдавна и безнадеждно и с едничката мисъл някак да му помогне, но вече не вярваше и в това. Кой я бе кръстил нея Мария-Антоанета? С това нейно грозничко лице, с тая нейна леко приведена фигура? Навярно майка й която е искала и се е надявала името да й донесе хубост. И не й бе донесло… И затова всички тук я наричаха само Антоанета, или просто Тони, цялата царственост на името се похабяваше и не влизаше в конфликт с грозничкото момиче. На колко ли години беше? И това ли бе най-голямата й трагедия? От какво другите правеха трагедии? Гледах я внимателно и не можех да определя, струваше ми се, че наближава тридесетте или поне ги е доближила по-бързо, отколкото природата определяше този срок. И Антоанета ме гледаше внимателно. Искаше да ми каже още нещо, не смееше, преглъщаше мъчително залците, те я давеха. Бързо отпи от млякото, избърса с длан устните си, набра смелост и подхвърли уж между другото:

— Знаеш ли, всички опитахме, само ти… Нова си и все едно, че нищо не си научила, не би ли…

— Мария-Антоанета — пресякох я, — никой на никого не може да помогне в мъката му, все едно истинска ли е тя, или е измислена.

Тя се сепна и вдигна глава при изричане на цялото й име, срамуваше се от него, разбрах, но колкото и да се смути, не се съгласи с мен.

— На всеки може да се помогне, стига този, който помага, да притежава търпение и… любов.

— Не ги притежавам — отвърнах рязко. — И самата аз се нуждая повече… — Спрях и я нападнах. — А ти, която ги имаш, и търпението, и любовта, какво постигна?

Момичето сведе глава, сви я в раменете си, смали се някак неузнаваемо, кожата й пламна, червенината се плъзна от шията към корените на прибраните й коси, но тя преглътна, за да направи на глас своето признание, едва ли го бе правила досега и й костваше огромно усилие:

— Ако бях по-хубава, ако той ме забележеше… тогава…

Изпитах болка за нея, смела беше и гледаше истината в очите, право в очите, без да се заблуждава, изведнъж ми се прииска да й кажа нещо добро, за първи път от много време насам ми се прииска да кажа някому нещо добро, все едно дали мъката бе истинска, или измислена, тя си беше мъка, дори се насилих да се усмихна.

— Липсва ти самочувствие. Не умееш да подчертаваш хубавото в себе си, то не е само външно…

Тя поклати тъжно глава. Знаеше, че съм омъжена, че съм имала син, който… Не продължи, спря навреме, не отрекох, но и не потвърдих, не ми се говореше, повдигаше ми се, онзи спазъм бе слязъл в стомаха ми, все по-често ми се повдигаше. Навярно от непосилната работа, помислих си, от осемте часа, които прекарвах права. Виеше ми се и свят от тия непрекъснати обръщания към рафтовете, а и ръцете ме боляха чак до раменете, и гръбнакът ми като че ли не се състоеше от прешлени, а от нещо твърдо и цяло. Умората се бе трупала и продължаваше да се трупа, трупаше се, трупаше се и ме водеше към безпаметство, но нали точно това бях искала… Нощите ми отдавна бяха без сънища, пълно потапяне в нищото. Вършех всичко като автомат, не бе спасение, а затъпяване на животно, впрегнато да обикаля в кръг, сляпо и с наушници, отчетох изведнъж и се изплаших за себе си.

— Пребледняла си — каза неочаквано Антоанета. — Да не би да ти е зле?

Зле ми е, исках да извикам, ужасно ми е зле… не извиках, само стиснах устни, но фактът, че въпреки своята загриженост за Рангел тя забеляза и моето състояние, ме накара да преглътна. И отново ми се прииска да направя нещо добро за нея, нещо дребно, но да я зарадвам, нали истинската доброта се състои от постоянни дребни и добри дела?

— Тони — изрекох спонтанно, преглъщайки от усилие напъните на стомаха си, — като излезе от тук, къде отива този единак… Рангел? Не съм го виждала на перона.

— И няма да го видиш. Има една кръчмица, малко преди самата гара. Скрива се там, обръща на екс няколко гроздови и продължава после към къщи. Не си ли забелязала, ръцете му треперят, някой ден ще се случи нещо страшно с него…

— Какво? — не разбрах аз.

— Знам ли? Боя се… Може да попадне под колелата на влака, може с ножовката да си отреже пръстите, може… знам ли?

Изведнъж тя ми заприлича по нещо на Мария. Но Мария не можеше да се срещне втори път, хора като нея почти не съществуваха, те бяха единици в множеството, единици… И в мен се роди нелеп до глупост въпрос, който не удържах зад зъбите си.

— Може ли да се обича пияница? И може ли да се спаси от… някого?

И двата въпроса имаха отговор и аз го знаех, достатъчно бе да си спомня откъслечните, несвързани, разкази на Мария, лицето й, думите й, казаните и неказаните, грижите й за баща ми, предаността й, за която не бе получила никога нищо. Но Мария беше единствена и неповторима, тя и не чакаше нищо в отплата, а и цялата моя ненавист към хората като баща ми изскочи на повърхността — безотговорността им, слабостта им, която повличаше обикналите ги и стъпкваше живота им без капчица, благодарност. Кой ги е карал, ще ти отговорят, както веднъж бе казал и баща ми, ако не й харесва, прав й път, ако не издържи, майната й, да върви по дяволите, ах, тия хора, винаги махват с лека ръка, разпореждат се с любовта на другите, както на тях им изнася, със съдбата им, с живота им дори. Самата аз никога не бих могла… Когато усетих за първи път, че от Филип се носи лек дъх на алкохол, не се разтревожих, имах твърде много грижи с малкия. Но после, след смъртта на детето и моето дълго боледуване, когато Филип отново бе потърсил утешение в бутилката, аз бях седнала срещу него и твърдо му бях заявила: „Ако ти пиеш, за да забравиш, ще пия и аз, имам повече основание от теб за това, майка съм!“ Бях добавила: „И не се казвам Мария!“ и той ми бе отвърнал кратко: „Зная“, и с това всичко приключи. Навреме.

Антоанета плачеше, бях я забравила, потънала в себе си. Стреснах се изведнъж. Грозничкото й лице, подпухнало от сълзи, ми отговаряше мълчаливо, болезнено като отворена рана, до която се бях докоснала.

— Недей — сложих ръка на рамото й. — Докато човек е жив, може да се надява… Откога е всичко това?

— Кое? — не ме разбра.

— Неговото пиене. Твоето чувство към него…

— Може би година, а може би и малко преди година, не забелязахме изведнъж. А другото… то е без значение.

 

 

Кой от моите пластове изолация се бе пропукал? Най-външният? Най-вътрешният? Или вече ги нямаше всичките? Стопили ли се бяха, изчезнали ли бяха? И кога? Кога? Може би постепенно, незабелязано, ден след ден. Изведнъж се усетих гола и уязвима. Треперех от спазми. Притиснах длан към устните си, неудържимо ми се повръщаше. Чувствувах се отвратително, изглежда, наистина бях настинала или преуморена. Веднъж да свърши тоя ден, безкрайно дълъг ми се струваше. Поглеждах към часовника на стената и улавях за миг очите на Антоанета, в тях светеше надежда. Поглеждах и към гърба на Рангел, не виждах пак лицето му, а само кичурите коси, които покриваха тила. И едната ръка, дясната, с която натискаше ножовката, по-късно и двете, докато зареждаше калъпите на пресата. Този гръб и тия движения като моите, автоматични, неосъзнавани, диктувани от тялото и без капчица чувство, ме плашеха. Все по-често вдигах глава, а светът се завърташе в очите ми, причерняваше ми, виждах ръцете на Рангел без пръсти, те наистина трепереха, забелязваше се дори от разстоянието, от което ги гледах. Нещо трябваше да се направи.

На два пъти не издържах и изтичвах до тоалетната. Връщах се облекчена и до такава степен обезсилена, че се опирах, където ми попаднеше. Втория път неочаквано се озовах с гръб до стената точно пред погледа на Рангел. Когато отворих очи, видях, че гледа някак особено в мен, като че ли готов да спре за миг своята работа, а се колебае да ми помогне или да се приведе отново. Затворих очи и зачаках. Бе ми попреминало, но от напрежение започнах да се изпотявам.

— Зле ли ви е? — ме докосна една гореща ръка…

Не всичко е загубено, възтържествува нещо в мен. Не всичко. Бавно отворих очи. Лицето му, съвсем близо до моето, изглеждаше подпухнало и самотно, клепачите, надвесени над очите, хлътнатините под скулите — още по-дълбоки, две горчиви бръчки край устните, леко полуотворени и те, с въпроса, който оставаше незададен. Изпитах болка и в нея лицето му се раздвои, двете му лица, трите му лица, четирите ме заобиколиха отвсякъде и задишаха плам в моето.

— Господи! — отдръпна се той назад и лицата му се събраха в едно, навярно бе открил приликата, помислих си, за миг е могъл да се заблуди, че аз… съм другата и имам нужда от помощ. — Искате ли вода?

— Стол — едва прошепнах.

Рангел се разтича, намери ми стол, видях съвсем ясно треперенето на ръцете му, усетих го и на раменете си, настани ме внимателно, после бръкна някъде под престилката, извади плоско шише и като го извади, все едно, че светна лампа в лицето му, зъбите му лъснаха, огледа го, опря го до устните ми, опари ме алкохол, смръщих вежди. И разтърсих глава с насълзени очи. Топлината се разля бавно, стигна до върховете на пръстите ми.

— Така не е ли по-добре? — той също отпи.

— Благодаря, по-добре е — отвърнах студено.

Изправих се. Без да кажа нито дума повече, тръгнах бавно към своята преса, бавно и без да се обръщам към него, а вече ме изпълваха угризения. Защо го отхвърлих назад, защо, след като той сам се бе приближил?

 

 

През остатъка от деня се чувствувах олекнала и някак различна. Съвсем друга. Люлееше ме музика, тиха, тъмна и дълбока, подът се накланяше заедно с мен и пресата, от време на време се отделях от него и чувството, че политам нанякъде, ме принуждаваше да се улавям за ръба й. А музиката не спираше. Заслушвах се, поглеждах към другите, те си бяха същите и работеха съсредоточено, музиката бе вътре в мен. Не бе студено, а ме тресеше. От последвалата внезапно пълна тишина се изплаших. Виждах, че всичко се движи, знаех, че има шум, смях, говор… И се мъчех да измъкна от пространството поне един от познатите звукове, не успявах. Какво ми ставаше?

 

 

Намерих кръчмата до гарата. Намерих и Рангел в нея. Съвсем естествено се отпуснах на стол до неговата маса. Той не каза нищо.

— Не мога да разбера какво ми става — подхвърлих. — Пак ми прилоша. На една крачка оттук. А само вас познавам. Ще поседя и щом ми премине, веднага ще си тръгна. Пълно е само с мъже.

— Тук е място за мъже. Самотни, изоставени, нямащи къде да отидат.

Подпряла глава на дланта си, вдигнах към него очи. Гледах го изненадано, това ми струваше невероятно усилие.

— И вие ли нямате къде да отидете?

Не се хвана изведнъж. После навярно си помисли, че съм нова, че по една или друга причина по нещо приличам на него самия, че страня и аз от другите, че нещо шушнат и за мен, но той просто не го знае и е възможно и аз да не знам нищо.

— Не са ли ви казали? — отвърна ми с въпрос, на който не отговорих, не обичах да лъжа. Той почака, загледан в лицето ми, изплашен навярно от бледността ми, и предложи: — Не се гнусете, пийнете една чашка, ще ви размине.

Кимнах с глава. Люлеенето се връщаше, а с него и музиката. Вероятно съм побледняла още, защото Рангел съвсем се обезпокои, погледът му увисна на телефонния апарат до входа. И нещо си припомняше, припомняше си…

— Да не би да сте бременна? — сепна ме с прямия въпрос.

Почти подскочих от стола, такава мисъл не бе минавала през ума ми. Всичко друго, само това не бе минавало през ума ми. А ако не е истина? Изплаших се, не посмях да се зарадвам, твърде дълго бях чакала след смъртта на Фили. Тревогата, избила по лицето ми, насочи мислите му в друга погрешна посока.

Не се плашете, бих могъл да ви помогна. Зная един лекар, често водех жена си при него, тя не искаше деца, а аз… който толкова много обичам децата и толкова съм ги искал, трябваше сам да я водя и да чакам долу, докато… Колко пъти съм проклинал живота си, ако знаете. Не успявах да я убедя, нито веднъж не успях, трябвало е още тогава да се досетя.

— За какво? — отпих първата глътка.

Рангел твърде дълго бе мълчал, за да издържи и този следобед. Погледна двете празни чаши, поиска трета, отпи и от нея и като пред непозната се отпусна, заговори, в началото бавно, оттук и оттам, после намери нишката, свърза нещата едно с друго, а аз вече се давех, боях се от хорската мъка, стигаше ми моята. Но не можех да не го слушам, в мен зрееше надежда, подсказана ми от него, и бях готова да изтърпя всичко — и музиката, и люлеенето, и напъните за повръщане, и болката на Рангел. А и вече му се чувствувах задължена, исках да му се отплатя с нещо, познавах се, израсла без майка, винаги се чувствувах задължена и за най-дребното внимание, и за най-малката радост, доставена ми от някого, другите това не биха могли да разберат, те приемаха вниманието на останалите като нещо, което им се дължи по право.

— А може би се досещах, защото тогава още посегнах към чашата и тая усойница ме успокояваше. Размекваше ме, плачех сам и пиех, все повече, а тя, жена ми де, като че ли ме поощряваше, пускаше ми и някаква музика, за да си има после оправдание… Дойде й добре дошло моето запиване. Само не трябваше да вдигам ръка, ама на… посегнах, ей дотук ми бе дошло от чакане. И от лъжи…

Разбирах, че той не говори на мен, говори на себе си и би говорил по същия начин, ако не седях на масата му аз, а седеше друг, непознат, и той отхвърлен, нещастен по своему, само че Рангел веднага ме опроверга.

— Пийнете, ще ви хареса, ще забравите. Носи успокоение, пущината, затова я пия.

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Ако наистина съм бременна, искам да го родя.

Той зяпна насреща ми, толкова невероятно му се стори. И ме погледна по друг начин, с осъждане или одобрение, с кое от двете, не можах да определя. Но той не знаеше как се бях надявала след смъртта на Фили, чаках, молех се да ми се случи, не се получаваше. Надеждата ме изгори сега, нервите ми изневериха, разплаках се, захлупих глава на масата, за да скрия сълзите си. Не се срамувах от Рангел, а от другите, които обърнаха към нас мрачните си погледи. Трябваше да се съвзема, вместо това все повече се разхълцвах.

— Но какво ти стана? — заговори ми той неочаквано на ти и загали косите ми с такъв прилив на нежност, че можех и да се изплаша, но в докосването му имаше само топлота. — Разбира се, че ще го родиш, ще бъде здраво хубаво момченце или красиво момиченце като тебе, ако нямаш мъж и от това не бива да се плашиш, хората ще поговорят, ще им омръзне, пък и си хубава, и с дете ще се омъжиш някой ден…

— Омъжена съм — казах бавно. И като вдигнах бавно към него невиждащите си очи, му разказах изведнъж за малкия Фили, за неочакваната смърт там, на улицата, блъснат от колата, за дългото време на очакване, за постъпването ми в завода, за всичките ми мисли да се самоунищожа чрез работа, а той, отместил своята чаша, не сваляше погледа си от мен. Уж бях дошла тук, осъзнавах още по-бавно, за да се погрижа за него, какво се получи, той се грижеше, намери думи да ме утеши, така както можеше, предложи ми подкрепата си, несигурна и плаха, заведе ме до дома, предаде ме в ръцете на Филип, като му обясняваше несвързано състоянието ми, а после отказа и на двама ни да се качи горе, макар и за малко, макар и за глътка уиски.

— Ще се прибера — опита се Рангел да ми се усмихне, а лицето му изразяваше болка от празнотата, към която тръгваше.

Стана ми страшно за него, опитах се да го спра. Не успях.

 

 

Има начин да му се помогне, има начин и той е Рангел да се грижи за някого, реших аз през тази дълга нощ, в която надеждата се редуваше с отчаянието, а все още се боях да кажа на Филип. Ако предположението се окажеше истина, ако наистина бях… мислех си и дори в мисълта си не стигах докрай, ще участвувам във всичко, ще бъда отново пълноценна, няма да се боя от своята уязвимост и голота, ще бъда с другите, ще стана като Мария: ще правя повече за всеки, по-малко за себе си, няма да чакам благодарност от никого, ще създавам света наоколо по-добър, по-радостен, по-истински по-цял, ох, само предположението на Рангел да се окажеше истина!

— Лекарят потвърди — казах на Рангел след два дни, цялата сияеща от щастие, на път към своята преса. Бях закъсняла, за да мина през поликлиниката, и вече всички работеха по местата си.

— Наистина ли? — усмихна се той.

От него се разнасяше пак лек дъх на алкохол й аз се дръпнах, но усмивката така разкраси лицето му, че отново ми заприлича на момче. Имаше много хубави бели зъби и аз се загледах в бялата му усмивка с възхищение. И му казах:

— Когато се усмихваш, ставаш дяволски красив. И дяволски млад. Не изкушавай бъдещата майка. Тук и без това има изкусени.

— Тук? — изненада се той.

— Трябва само да се огледаш — засмях се. — Но не с гърба си. И утре ела с чиста риза. Искам да те заведа някъде, нали ти пръв ме направи щастлива? Дори преди лекаря.

— Аз вече никого не мога да направя щастлив — смръщи се.

— А мене? Ще имаш ли сили да отречеш?

Рангел отново се усмихна, отново ми заприлича на момче. Преди да угасне усмивката му, успях да прошепна:

— Поглеждай към мен, моля те, може неочаквано да ми прилошее, не искам още да казвам на другите.

— Добре — съгласи се той.

 

 

Удържа на обещанието си. В погледа му освен чистата бяла гладка стена вече влизах и аз. Успех ли беше? Та нали само преди няколко месеца така бе започнало и при мен, най-напред бях включила лицето на Невена, а после едно след друго и лицата на останалите? Погледнеше ли Рангел, намирах сили да му се усмихна. И дори да вдигна за миг ръка. Първа забеляза промяната Антоанета. Не изглеждаше доволна от нея, а точно за това ме бе молила.

— Поздравявам те — каза тя. — Флиртът ти върви успешно.

Преглътнах обидата и се засмях. Нали си бях обещала?

— Какво искаш ти? — запитах я.

Обърна ми неочаквано гръб, раменете й се тресяха, подхвърлила злата си забележка, тя бързаше да се отдалечи.

— Мария-Антоанета — знаех как да я закова на място, — много съм щастлива, за да причиня някому болка. Ти трябва да отговаряш на името си а не да се срамуваш от него. Ще дойдеш ли след работа с мен?

Имах нещо наум. Тя не ме запита какво, не прояви и елементарно любопитство. След изтичането на смяната ме чакаше във филтъра. Облякох се набързо, прегърнах я през раменете, отминахме заедно кръчмицата, където се отбиваше Рангел, пред нея Антоанета неволно бе забавила крачка, и взехме първия влак.

 

 

Имах нещо наум, заведох я вкъщи, сварих кафе, намерих и малко водка. И малко изсъхнали бисквити. Показах й различните лица на баба в различните й роли: на Офелия, на Жулиета, на Розина, на Казаларската царица, на леди Макбет, на всички добри и лоши жени, в кожата на които се бе вмъквала като актриса. Антоанета ги разглеждаше, без да разбира, а аз бях научила тъкмо от баба как се променя човешкото лице, как може да се подмлади, състари, разкраси, или загрози. Антоанета още не разбираше.

Сложих я да седне пред тоалетката, където някога седеше само баба, за да се създава сама под пръстите си. Огледалото, трикрило и чисто, отрази анфас и два различни профила. Антоанета седеше със затворени очи. Най-напред развързах косите й, тя ги събираше отзад, завити около тила. Хванах четката и я плъзнах отгоре надолу, пак отгоре надолу и пак, докато заискриха и се отпуснаха напълно. Така ме решеше баба някога и все повтаряше, че грозното пате задължително трябва да се превърне в лебед. Така бях седяла и аз, неподвижна, невярваща, със затворени очи. Повторих думите на глас, а от спуснатите клепачи на Антоанета се плъзнаха две издайнически сълзи, и тя не вярваше. Добре, ще видим, продължих да я реша. После вдигнах брадичката й към себе си, намерих щипката за вежди, изскубах няколко косъма така, че да вдигна веждите нагоре, извадих подаръка си от Филип, разноцветни сенки за очи с малки луксозни четчици, туша, червилата, цял комплект, който още не бях разтваряла, и се залових за работа. Антоанета търпеливо понасяше всичко.

— Готова си! — казах неочаквано и се дръпнах назад, за да остане сама в огледалото.

Първата й реакция бе да се отдръпне, после да се приближи, пак да се отдръпне и пак да се приближи, да пипне с пръсти лицето си, неповярвала, че е тя в огледалото, да се извие към мен с такъв израз на недоумение, че аз да се разсмея до сълзи. Болката като че ли излетя през порите на кожата ми, през отвореното ми гърло, през слъзните канали на очите ми, през косите. Отдавна не бях се смяла така, чак коремът ме заболя от смях, притиснах ръце към него с мисъл за детето, което трябваше да зрее в мен щастливо, а аз си бях обещала да го заслужа с доброта. С истинска, неподправена доброта. От хиляди дребни, малки нещица, жестове, думи и постъпки, които я съставяха.

— Кремена, аз ли съм наистина? — питаше ме Антоанета ту надвесена над огледалото, ту извърнала се през рамо към мен, а аз продължавах да се смея неудържимо, отдадена изцяло на смеха:

— Чакай, има и още — казах й и започнах да вадя от гардероба всички ония оригинални дрехи, които в един неделен ден смъкнахме с Филип, от сандъците на баба. Рокли и мантии, блузи с широки ръкави и надиплени поли, разноцветни, едноцветни, всякакви. Мятах ги една след друга върху Антоанета, търсех най-подходящата, намерих я. Бяла, цялата от кенар с дантела, която почваше от раменете, стигаше до извивката на бюста и се появяваше отново на талията и ниско долу, над глезените.

— Облечи я! — заповядах на изумената Антоанета, която я докосваше плахо с пръсти, като че ли да се увери в съществуването й. — Кой те е учил, че едно момиче трябва да се облича като теб?

Тя се засрами от голотата на тялото си, което се измъкна от дрехата й като от змийска кожа, остаряла и попукана, ненужна повече. Огледалото хвана трите златисти отражения на фигурата й, а аз, застанала зад нея, дръпнах назад превитите й рамене така, както ме бе учила баба и както ми бяха показвали в балетната школа.

— Изпъни шията! Още! Видя ли как се издължи? Прибери корема, бюстът напред, та от мен ли те е срам? Облечи сега роклята! Ето така, на талията е малко широка, ще я прихвана с карфици. Виждаш ли? Как е?

— Ти си магьосница!

— Глупости — смеех се щастливо, — жената трябва да се учи как да е красива. — Въртях се край нея и бъбрех, и се смеех, и прихващах с игла и конец тук и там, наистина се чувствувах магьосница, докато свърших, и заплясках с ръце.

— Мария-Антоанета! — обявих тържествено на влизащия в стаята Филип.

Чул ме да се смея още от антрето, Филип недоумяваше на какво се дължи промяната в мен, но бе слушал дълго щастливия ми смях, преди да се реши да влезе. Очите му, загубили онова отнесено, само негово изражение, се взряха в моите с очакване. Целунах го по небръснатата буза — и той се бе изоставил. Запознах го с Антоанета, той я погледна с одобрение, свързал по някакъв начин моя смях с нея, и не пропусна да й каже, че е красива. Целунах го още веднъж.

 

 

Щастието наистина ни променя, а и променя всички около нас. Като че ли излъчваме нещо, което трепти във въздуха, неуловимо и невидимо, но създава възбуда, светлина, трепет. Кой може да ме опровергае? Филип обезумя от радост, когато му казах. Връщахме се сами след изпращането на Антоанета и той ме пренесе на ръце чак до в къщи. А на другия ден ми поръча хиляди пъти да се пазя. Обещах му.

 

 

Надвесена над Рангел, не усетих оня познат дъх, който ме отблъскваше от него. Хей, кръстнико, казах му, не си забравил, нали? Какво да забравя, ме запита с очи, които се усмихваха, а аз гледах яката на ризата, която се подаваше под престилката, чиста и небесносиня. Той рече на глас, мисля за детето ти като за свое. Я го гледай, възмутих се не на шега, да не си малък да си направиш? В тая бригада има една, която веднага би ти родила, само че… трябва да не пиеш, за да е здраво. Помогнеш на някого, смръщи вежди Рангел, но очите му продължаваха да се смеят, а той веднага започва да те командува. Ще правя, каквото си искам. Не ме попита за името на тази, която веднага би му родила дете, не ме попита, предполагаше ли? Добре, казах му, прави, каквото искаш, но тази вечер си на мое разположение. Една вечер ще те изтърпя някак, чувал бях, че бременните жени сте невъзможни. Така е, съгласих се, тепърва ще теглиш… Ти на това тегло ли викаш?

На обед се сблъскахме с Антоанета в стола, тя пак бе превила рамене под престилката. Скарах й се, изглеждаше отчаяна. Въпреки разпуснатите си коси и новото си гримирано лице Рангел не бе погледнал към нея. А казваше, че си търпелива, че умееш да се бориш за него, така ли? И си спомних упорството на Мария. Невена, изненадана от смеха ми, дойде при нас. Не е ли красива Мария-Антоанета, запитах я. Да, съгласи се Невена, след като вдигна лице към нея, да, къде са ни били очите досега? А ти сияеш, ще кажеш ли най-сетне защо?

Има време, махнах с ръка. Не усещах умората, денят минаваше бързо, винаги е така, когато влагаш и радост в него. Не се престаравай, приближи се до мен Рангел, смени ме за час зад пресата, а другите се смаяха и настъпи тишина, изобщо ще се наложи да помислим сега за по-лека работа. Да поговоря ли с Невена? Има време, казах и на него.

Измъкнах се първа след биенето на звънеца и зачаках трескаво Антоанета във филтъра. Бях се подготвила, а тя нещо се бавеше. Рангел щеше да ни чака след петнадесет минути на портала. Върнах се в работното помещение, издърпах я насила, отделих й всичките тези петнадесет минути, огледах я отвсякъде, но когато тръгнахме към мястото на срещата, тя едва не ми се изплъзна, той ще те чака само теб. Глупости, засмях се аз.

 

 

— Ти с твоите изненади — Рангел се загледа в Тони, обиколи я недоверчиво със стиснати устни, които много бавно започнаха да се отпускат, а тя пламна изведнъж, би побягнала, ако ръката ми не я стискаше здраво за китката, пръстите ми дори се отбелязаха. — Какво се е случило с теб, Тони, ти като че ли не си същата?

— Не е същата — отвърнах гордо вместо нея.

— Бялото й отива — каза пестеливо Рангел, а аз кимнах.

Вървяхме мълчаливо към гарата, между трима ни струеше неловкост. За първи път Рангел разрешаваше на някого да го води, не беше ли достатъчно. Той се потеше обилно, изтощаваше се от усилието, забавяше крачка. Поспря пред кръчмата, в която винаги се отбиваше след работа, Антоанета също поспря, готова да се подчини на инстинкта му. Аз продължих напред. Зачаках. Те ме настигнаха. Въздъхнах с облекчение.

Взехме влака и все така мълчаливо ни заблъскаха непознатите в коридора. Едва не паднах върху Рангел. Той се разтревожи, не е за теб вече тази лудница, подхвърли през зъби. Антоанета го погледна косо.

— Все още не съм спечелила за кола — засмях се аз.

— Ако мъжът ти не е ревнив — подхвърли Рангел, — бих могъл да те вземам с моята бричка от къщи и после да те връщам, така ръждясва под навеса. Става ли?

— Чудесно! — плеснах с ръце, помислих си, че колата е съюзница срещу алкохола. — Но ако… — взрях се замислено в него. — Не е ли твърде рисковано за мен при… — спрях навреме, но той вече бе разбрал и започна отново да се поти, челото му блесна като лакирано. Извадих кърпа от чантата си и му я подадох. Антоанета гледаше през прозореца, стиснала устни и направо измъчена. Ревнуваше ли? Още малко, още съвсем малко.

— Тони!

Рангел гледаше към нея.

— Бих могъл най-напред да минавам покрай Антоанета, да я взема, и после, щом чуеш клаксона, да слизаш веднага. Става ли?

И понеже аз не бързах да отговоря, замислена за нещо свое, той добави:

— Не знаете какво удоволствие е за мен да се грижа за някого, който наистина се нуждае…

Вече бях разбрала. И се бях уловила като удавница за това. Не да го потопя, а да го измъкна. Антоанета трябваше да ми помогне.

— Мен не ме бива за параван — процеди през зъби тя.

— Какъв параван? — не разбра Рангел, а после раменете му изведнъж се смъкнаха. — Жалко, а аз си помислих, че…

Не се доизказа, бе се смутил. Разговорът не вървеше или, по-право, бе тръгнал на зле. Трябваше да се направи нещо. Навреме. Преди всичко да се е объркало.

 

 

— Заведи ни у вас — казах неочаквано. Как ми хрумна? Не грешех ли отново? Траурните им физиономии ме потискаха. — Живееш сам, нали? Ще можем и ние нещо да направим за теб.

Погледнах към Тони, търсех подкрепа, тя притискаше лице към стъклото, готова да се разплаче или да се разсмее. Не познах кое от двете. Губех увереност с тях. Плашех се.

Но Рангел ни заведе, без да каже нищо. Пропусна ме първа, зад мен пристъпи Антоанета, все още без да се усмихва. Заоглеждахме се като деца, попаднали в непознато жилище, спрели на вратата. Апартаментът изглеждаше отдавна напуснат, стаите зееха празни, по изцапаните стени открихме по-светли петна от картините, които вече ги нямаше, паркетът — чист по средата на хола, където е бил килимът, мръсен по ъглите, само една маса в него и два стола, прости, дървени. Рангел ни ги предложи, след като ги избърса от праха с длан. Дланта му потъмня.

— Това е леговището на звера — разпери ръце.

Приплака ми се. Влязох за миг в банята. Куп празни бутилки звъннаха в краката ми, едва не ги счупих. Кърпата, към която посегнах, бе мръсна, с ярки цветя, те като че ли пулсираха. От мътното огледало ми се присмя собственото ми лице. Побягнах, върнах се при тях, те седяха мълчаливо един срещу друг. Обърнах им гръб, влязох в спалнята. Едно легло, покрито с одеяло и изтеглено в ъгъла, до него стол, а на седалката — портрет на жена, която удивително приличаше на мен самата.

— Би трябвало да ме мразиш — погледнах Рангел, който стоеше зад гърба ми, а аз бях изучила внимателно портрета.

— Защо? — изненада се той. — Човек винаги, обича хората, на които е правил добро. И ненавижда ония, на които е причинил зло. Има логика, нали?

— Да — включи се в нашия разговор и влязлата Антоанета. — Да, колкото и да е странно… Човек предпочита да се оглежда в очите на другите добър вместо… обратното. — И като приближи до Рангел, се улови с две ръце за ризата му. Спонтанно. Неовладяно. Какво ставаше с нея? Бе искрена. Страховита. Невероятна. Не на себе си. Не бях я виждала такава, като че ли изпаднала в транс. — Моля те, Рангеле, направи ми някакво добро! Моля те, много те моля!

Гледах я изумена. И Рангел я гледаше по същия начин. Вдигнал ръце в израз на безпомощност в едната държеше неотворена бутилка, тя увисна във въздуха. Вгледал се внимателно в непознаваемото й лице, не знаеше какво да прави. Объркан сам. Нерешителен. Като че ли я виждаше за първи път. Подаде ми бутилката във въздуха, мислех, че ще я прегърне, а той, освободил ръцете си, я улови за дланите. Така че да се освободи от тях. Бавно. Несъзнателно.

— Тони, Антоанета, какво ти става? Та аз за теб… какво бих могъл да направя? Ти не се нуждаеш от нищо, ти…

Тя вече плачеше, захлупила лице в празните си длани. Пръстите й почерняха от потеклия грим, тъмни капки падаха и на бялата рокля. Рангел ме викаше на помощ, питаше ме нещо с очи, не го разбирах, самата аз бях объркана.

— Налей й малко водка — казах му.

Той й наля. Подчиняваше се като автомат.

— Подай й я!

Тя послушно я взе от ръцете му. И като хълцаше, отпи първата глътка. Рангел я гледаше. Когато Антоанета остави чашата на масата, той я улови за ръка и я поведе към банята. Виждах през отворената врата как се залови да мие лицето й, цялото ми положено старание изчезваше под широката му длан. Подаде й кърпата, цветята по нея наистина пулсираха, Тони я пое. Изтри се и се усмихна на двама ни. Приличаше на малко момиченце.

— Ще ми мине. Имаш ли тук някаква музика?

Навярно се срамуваше и търсеше да се улови за нещо, да се скрие зад нещо. Рангел се засуети, измъкна отнякъде малко магнетофонче с няколко касети. Постави едната.

— Не зная ще ви хареса ли? Имам само джаз. Чудя се как го имам и него при оня обир, в който прибра всичко… няма значение. Имаме джаз. Ще послушаме ли? С музиката човек не е самотен.

— Обичам джаза — усмихна се най-сетне Антоанета.

Рангел я погледна. И аз след него. Какво ставаше с нея? На другата ли искаше да прилича? По-дълго от мен бе задържала снимката в ръцете си. И сега… с джаза. Рангел изглеждаше смутен, заговори бързо:

— Смятам, че музиката винаги помага. Каквато и да е тя. А как точно не зная, не разбирам нищо. Единственото, което схващам, е, че бърка в душата ти, изважда на показ и доброто, и лошото и малко те е страх, че ще объркаш всичко, ще им размениш местата и в същото време никак не си сигурен…

Но помага. Вкарва те във времето. Или те изкарва от него. Зависи от състоянието ти. Ако трябва да определя какво точно чувствувам, когато слушам ей тая музика, то е, като да влезеш в кратера на вулкан, боиш се и не бягаш, защото знаеш, че ако изригне, спасение няма, и далече да си, ще те застигне и ще те облее в лава, лавата ще стане на пепел, и ти с нея, а от пепелта ще се родиш отново. И всичко е друго, променено — и болката, и радостта. Като лудост е, като умиране, към което си тръгнал слепешком, но преди да умреш, знаеш, че ще докоснеш сърцевината на нещо, на което не си дал име, но е истинско…

Бе разперил ръце и чакаше думите му да стигнат до съзнанието на Тони, но те не достигаха до нея, унесеното й лице го показваше и на двама ни, бе изпаднала в унес, слушаше. „Крача сам сред тълпа от любов“, притаила се зад тия думи като зад ров, Антоанета търсеше спасение от натиска на другите, които не можеше да понесе, и се изплъзваше на Рангел уж в някакво привидно освободено от звуковете пространство, а вързана за самия им гръмоотвод. Слушах и джаза, и откровението на Рангел и си мислех, че той носи уязвимата душа на поет, че е гол и беззащитен като дете, по-раним от другите, Мария така казваше за хората, които пият, те са раними и по-уязвими от другите, душите им са кълбо от оголени нерви, с тях трябва нежно, внимателно, като с деца… Щеше ли да се справи Антоанета? Боях се, но трябваше да си тръгна сега, веднага, в пристъпа на джаза, който можеше да ги сближи или отхвърли един от друг. Трябваше да ги оставя да се разберат сами. Както могат. Колкото могат. Пристъпих към вратата, Рангел ме усети, но не ме спря, Антоанета не виждаше и не чуваше нищо. Само онова „Крача сам сред тълпа от любов“… А аз си мислех за Мария, за единствената и неповторима Мария.

 

 

… На другата сутрин чух клаксона, не го бях очаквала и все пак му се зарадвах. От балкона махнах с ръка. Филип още спеше, мислех, че в колата ще заваря и Антоанета.

— Защо си сам? Какво се случи?

Рангел не отговори, не го запитах повторно, ръцете му пак трепереха и като че ли стискаха волана, за да се слеят с него. Караше професионално и сигурно, но аз се вцепених, свила се на задната седалка. Той не се обръщаше, а ме наблюдаваше в огледалцето.

— Защо се боиш? Никога не бих допуснал да ти се случи нещо лошо…

— Това не става по желание. До колко пи снощи? И какво направи с Антоанета, тя е луда по теб, нима не си забелязал?

Той закова колата по средата на платното. Изведнъж. Полетях напред. Лицето на Рангел бе добило жесток съсредоточен израз. Изплаших се.

— Не те бива да оправяш света — засмя се неочаквано и на мен ми олекна, засмях се и аз. — Ама никак не те бива. На Тони й показах какво животно съм, на нея само толкова й трябваше, напих се като свиня. Кога си е отишла и как, не мога да ти кажа… Знаещ ли какво поиска от мен? Да ми роди дете, все едно дали ще се оженя за нея, или не, но да ми роди дете, Направо с пръст в раната… Ти си й казала, признай, че страшно обичам децата. И че искам, дори да умра, да имам… Признай! А тя… направо в раната. Не можах и да я докосна. Гърлото ми изгоря. Излях му една бутилка огнесмъртница. И съм паднал като труп. А се събудих в леглото си, съблечен, апартаментът почистен, бутилките — измити всичките и сложени в мрежи, готови за връщане. Не зная как ще я погледна.

— Няма да се наложи — изслушах изповедта му мълчаливо. — Ти стоиш все с гръб към другите. Престъпление ли си извършил, че се боиш да ги гледаш в очите?

— Ще разбереш ли, ако ти кажа? — махна с ръка той и запали мотора, ръмженето удави думите.

Колата леко се плъзна по шосето. Стигнахме първи. Разделихме се едва пред филтрите, но повече нищо не си казахме, аз хлътвах вече в женския, когато той ме дръпна назад.

— Извини ме пред нея, опитай се да й обясниш, ти би могла, това… за детето, така изведнъж, джаза. Няма на какво да се надявам, целият съм празен отвътре, разбираш ли това?

— Разбирам — казах му. — И с мен беше така. Не че и сега не тъгувам и че съм забравила, раната ми е вътре в мен и ще си я нося винаги, не може да бъде вече същото, но… съм щастлива. Защо не опиташ и ти, преди да е късно? Защо не си наложиш да не пиеш? Защо не се ожениш отново, да имаш дом и деца, за които да се грижиш, нали точно това искаш?

— Искам — каза бавно той, — не само да ме обичат, аз да обикна, та макар и нелепо, глупаво… И побягна от мен след това откровение.

 

 

Нужно му било да обича, та на кого не е нужно. Добре, Тони не заслужава ли да бъде обичана? От нея се излъчваше такава женствена мекота, че всеки мъж би трябвало да я усети. Но мъжете бяха слепи. И Рангел също. Тръгваха към жената наслуки, повлечени от жест някакъв, от поглед, от някоя извивка на тялото. Или кой знае от какво. Оглеждах се непрекъснато за Антоанета, не идваше, мястото й зееше празно. Попитах Невена, обадила се, че е болна и няма да дойде.

Още вчера усетих в нея някакво напрежение, не беше на себе си. Ти не видя ли, тръгнахте си заедно?

— Не — отрекох аз.

В почивката се опитах да позвъня у тях, никой не вдигаше слушалката. Представих си я да плаче, захлупена във възглавницата и проклинаща своята ЛУДОСТ. Лудост беше наистина, не винях Рангел, всеки би изплашила така изведнъж. Виждах неспокойния му гръб в следобедните часове, по някое време не издържа и дойде при мен. Отмени ме на пресата, разбра ли защо не е на работа, ме запита.

Вдигнах рамене, каквото можах, направих. Защо не опиташе сам? Защо чакаше? Иди, иди, заблъсках го към телефона и заех мястото си, той се подчини. Върна се бързо, никой не вдигал слушалката. Да отидем до тях, предложи неочаквано, снощи се държах, отвратително. И утре е ден, отвърнах му, нека почакаме.

 

 

На другия ден Антоанета отново не дойде. Чувствувах вина и в себе си, трябваше да остана оная вечер. Когато вършиш нещо, го върши докрай и както трябва, казваше Мария. Телефонът пак не отговаряше. В края на работния ден Рангел настоя да отидем до дома й, знаеше къде е, навярно я бе изпращал веднъж-два пъти, а може би и повече. Никой не отговори и на позвъняването на вратата, като че ли в апартамента нямаше жив човек. Повъртяхме се безпомощни на стълбищната площадка, слязохме и долу, гледахме към затворените прозорци със спуснати пердета, нищо. Дори не срещнахме никого от съседите, за да запитаме. Рангел се потеше обилно, губеше равновесие, пушеше цигара след цигара. Цяла свиня съм, призна ми, не зная ли поне аз какво значи самота, тя може би наистина имаше нужда от нещо.

— Не е трябвало да пиеш — казах остро.

— Лесно е да се каже — извърна към мен побледнялото си и мокро от пот лице, — лесно е. Ако цяла година пиенето е било единственият ти приятел, пиенето и музиката, единствената ти забрава, единственото ти облекчение в чакането да звънне телефонът или да се отвори вратата, да чуеш стъпки… тогава? Тъкмо бях решил, че ако Антоанета издържи, ще…

— Какво?

— Нищо.

Разделихме се. Той ме остави пред нас и веднага форсира колата, тя се скри зад завоя. Трябва да го спра, да му кажа нещо утешително, да го поканя горе, но аз отново махнах само с ръка, да прави каквото ще, никой не може да спре някого, който е решил да си троши главата. А знаех къде ще отиде, какво ще прави, но тръгнах нагоре към Филип, за да забравя всичко в обятията му.

 

 

На сутринта излязох по-рано и си взех влака. Беше препълнено, на мен ми се повръщаше, нещо недобро се извършваше в организма ми, но нали така трябваше да бъде първите два-три месеца? Веднъж да преминеха. Влязох в работното помещение бях като платно, изплаших Невена и Добрин, те бяха вече зад своите преси, оставиха ги, изтичаха насреща ми.

— Не е ли по-добре да си отидеш? Какво ти е?

— Нормално — казах и на двамата, нямаше защо повече да крия, — чакам дете.

Невена се засмя щастливо, Добрин запремига и запристъпва от крак на крак. Тя ме прегърна, той ме поздрави със стискане на ръката. И направи още нещо, зареди своята преса с тежки калъпи, при мен остави най-леките. А Невена настоя да поработи вместо мен, щяла да навакса на своята преса. Но двама от бригадата отсъствуваха, Антоанета и Рангел, това я тревожеше, едва ли без тях щяхме да надхвърлим нормата. И все поглеждаше към техните места. Рангел дойде с два часа закъснение, Невена не му каза нищо. Отново застана с гръб към всички ни. След онзи малък, едва забележим ъгъл, в който включваше лицето ми… Сърдеше ли ми се? Имаше ли право да ми се сърди? Пак ли бях сбъркала? Виждах кичурите коса по тила му, движенията на ръцете, неуверени, забавени, без обичайния ритъм. От ръба на престилката се подаваше яката на измачкана риза. Нарочно минах на два пъти край него, съвсем до него, той се приведе нарочно още повече над пресата, за да се скрие. Но можех да му се натрапя сама, не исках. В момента го мразех, осъждах го заради слабостта му, заради грубостта му, проявена не само към Антоанета, а и към мен, не виждах вина в себе си. По някое време извикаха Невена на телефона, тя се върна помръкнала.

— Нещо тревожно ли? — запитах я.

— Антоанета иска да напуска. Първо да си вземе отпуската и после… Намерила си друга работа.

— Глупости! — извиках високо. — Няма да я пуснем.

Рангел се изви стреснато към мен. И пак ми показа гърба си. Ръцете му се тресяха, видях ги съвсем ясно. Ако се залавяш за нещо, ми казваше Мария, върши го добре и докрай. Добре и докрай. Добре и докрай, добре и…

— Какво искаш от него? — каза ми Филип в къщи. Не е толкова лесно да се откажеш изведнъж. А и не е лесно да се съгласиш да направиш дете на жена, която не обичаш…

— Той не е безразличен към нея, зная. Но се бои да го признае дори пред себе си.

 

 

След работното време не бе трудно да намеря Рангел в същата кръчма до гарата, пиян и безпаметен. Раздрусах го, закрещях в лицето му, че е виновен, че трябва да намери начин веднага да се извини на Антоанета, а не да прекарва времето си тук, нали искаше да се грижиш за някого, нали точно това ти липсваше, повтарях, повтарях, повтарях, а той изобщо не ме разбираше.

— Харесва ми тук — удари с юмрук по масата.

Седнах срещу него, обзета от упорството да го измъкна на всяка цена. Поисках и за себе си чаша водка. Донесоха ми я, а Рангел я изля на пода, ти не трябва, аз съм друго, ти не трябва. И после ми каза:

— Харесваш ми. Ако Тони мъничко приличаше на теб.

— Тони е по-добра от двете ни — отвърнах му грубо. — И на теб ти трябва жена, която с нищо да не ти напомня първата.

— Не — поклати глава той. — Ти си по-добрата, страдала си и прощаваш… — Пак разлюля масата с удар на дланта си. — И искам да ми напомня!

— Тя те е довела дотук… Тони ще те измъкне.

— Няма да ме измъкне, Тони не прощава… И не искам никой да ме измъква, харесва ми, казах ти…

Беше лудост да споря, беше лудост и да му говоря, нямаше смисъл от думи, разбирах го, но не можех да се предам.

— Лъжец! — извиках високо и няколко души, наведени над чашите си, вдигнаха глави. — Лъжец! Удобно ти е да лъжеш, защото си слаб или… искаш да измъчваш себе си! А и другите!

Думите ми го удариха като плесница, една след, друга, с все по-голяма сила. Той започна да се надига от стола, опрял се на длани в гладката повърхност на масата, изплаших се, дръпнах се назад и чаках, но изведнъж Рангел се олюля, отпусна се на облегалката и се разсмя, пребелял и със затворени очи, само зъбите му светеха. Не помнех как съм се изправила, как съм излетяла от кръчмата. Помнех само този смях, той гърмолеше зад гърба ми като откъртена канара, която се търкаля по стъпките ми и иска да ме затисне.

 

 

Не казах нито думичка на Филип. Но не скрих нищо пред Мария.

— Виждала съм — каза ми тя — хора здрави и силни, които алкохолът пред очите ми е превръщал в дрипи. Какво ли не съм видяла? Но и твоята Тони бързо се е предала… И така изведнъж му е предложила всичко, изплашила го е, мъжете се плашат. С тях трябва като с деца… Кротко, постепенно… Бих могла аз да си поговоря с нея, ти си твърде неопитна. А и с този Рангел… за да се спаси един човек са нужни усилията на повече хора, не на един, разбираш ли?

 

 

Няколко дни не ходих на работа, повръщах без прекъсване. Отслабнах невероятно много, скулите ми изскочиха, страните ми хлътнаха, смених и цвета на лицето си. Докарах го до кехлибарения, Мария се чудеше какво да ми сготви, пренесе се у нас, Филип водеше лекарите в къщи. Поставяха ми някакви инжекции, не помагаха. Настояха за пълни изследвания, тогава за първи път чух за отрицателното ер-ха звучеше тревожно в устата на сестрата, която донесе резултатите. Питаха и от завода за здравето ми, тревожеха се за мен и детето, първа дойде да ме види Невена, после Добрин и неочаквано се появи и Рангел.

— Той е — пошепнах на Мария.

Рангел ми донесе огромен букет от рози, бе се постарал да изглежда добре, избръснат до синьо, спортна бяла фанела и дънки, отново приличаше на момче, и то не само в гръб. Зарадвах му се, прегърнах го, Филип се намръщи и побърза да излезе. Мария поднесе кафето и седна насреща му, като не откъсваше погледа си от него.

— Кремена много ми е говорила за вас…

— Само лоши неща, нали? И как ли другояче…

— Само хубави… — не се улови Мария на думите. — Тя ви е много благодарна, направили сте за нея…

Побързах да изляза и аз, познавах добре Мария, знаех, че тя ще преобърне сърцето му. Бе влязла неусетно в моята кожа, а я бях ненавиждала, преди да я познавам, бе се вмъкнала неусетно и в кожата на баща ми, който видимо я пренебрегваше, но вече знаех, че не би могъл да прекара и ден без нея. Когато дойдеше при нас, той я търсеше по телефона, викаше я час по час, настояваше да се прибере по-скоро, сърдеше се и често пристигаше не толкова да ни види, а за да си я отведе. Не понасяше и Рики, защото не искаше да дели с никого обичта й. Направи ми впечатление, че при влизането на Рангел кучето завъртя опашка, приближи до него, подуши го и бързо го близна по ръката. И Мария го забеляза, двете се бяхме спогледали. Кучето никога не се лъжеше, безпогрешно откриваше добрите хора, почти никога не се държеше така с непознати.

Намерих Филип в кухнята, запалил цигара.

— Този, твоят Рангел, не ми изглежда на безразличен към теб. А и ти самата…

— Ревнуваш ли? — изненадах се аз.

— Всичките тези негови довеждания, взимания…

Засмях се.

— Рангел е безразличен към целия свят. И, моля те… глупаво е, недей! Той се вълнува единствено от… чашката.

— Ще видим — каза ми Филип, отвори хладилника, извади изпотена бутилка столична, взе от шкафа и чаши, купичката напълни с лед, постави всичко върху сребърния поднос на майка ми и тръгна към хола.

Спрях го до вратата. Лудост ли някаква ме обземаше?

— Филип — запитах го неочаквано, — ако знаеш, че ще ме загубиш, че просто такава е съдбата ни, как би предпочел, смъртта ми или отиването ми при друг?

Филип побледня.

— Що за глупав въпрос? Какво ти е хрумнало?

Побледняването му продължаваше, все едно, че някъде в него се бе отворила артерия и всичката му кръв изтичаше. Усетих и яростта, която се трупаше в него, трупаше се, синя, отровна, заплашваща ме. Той не мислеше за смъртта, нима би предпочел…

— Да не би този оттатък… — вече раздрусваше раменете ми, ръцете му ме притискаха като в клещи, все по-силно, все по-алчно, с все по-голяма власт над мен. Чакаше отговор на своя въпрос, блед като осъден, а моя бе забравил.

Само че аз бях получила отговор.

 

 

Върнах се в хола, измила лицето си със студена вода, освежена и усмихната. Заварих ги тримата около масичката: Филип, Рангел и Мария, в оживен разговор, моето влизане не го наруши, никой не погледна към мен, чак се усетих обидена. Позвъни се и трябваше веднага да скоча и тръгна към входната врата. Кой ли още можеше да бъде? Навярно баща ми, идваше за Мария, или някоя от съседките. На прага стоеше Антоанета.

— Разбрах от Невена, че не си добре, и… дойдох.

Бях се смутила, но преодолях бързо състоянието си и се хвърлих отгоре й. Разцелувах и нея. Тя изглеждаше също поотслабнала, източена и някак променена, без да има нещо особено по себе си. Държеше главата си изправена, косите й, разресани свободно, покриваха изпънатите й назад рамене.

— Мария-Антоанета, добре дошла!

Не сварих да я предупредя за Рангел, а и не трябваше. Влезе първа в хола, аз бях зад нейния гръб и не видях какво изрази лицето й, но виждах лицето на Рангел, то пламна цялото, Рангел се изправи на вдървените си крака, като преплете и пръстите на ръцете си, вместо да подаде ръка, а Филип го наблюдаваше внимателно — внезапно осенен от щастие — помислих си, че той наистина бе поревнувал от него. И още, че отдръпването на Антоанета бе изиграло по-голяма роля за чувствата на Рангел, отколкото приближаването й през оная вечер. Странно! Мария скочи, настани гостенката до Рангел, което съвсем го довърши, а тя влезе отново в ролята на домакиня. Филип ме прегърна през раменете. Забелязах, че чашата на Рангел стои пълна и от нея не бе отпито нито веднъж. Антоанета бързо пое своята, той улови ръката й.

— Недей, моля те, искам да поговорим.

Тя не го послуша и я изпи на екс. Заговори бързо, оживено, различно от всякога, за прекараните в отпуска дни, за някакво пътуване извън града, за свои познати, които я приели много добре и се погрижили да й намерят нова работа.

— Тони, не бива, ще ни липсваш — каза с мъка Рангел и виждах как той остарява, колкото повече се оживява тя. Театър ли разиграваше? На безразлична ли се правеше? Или беше? Не можеше да ме измами, не можеше да измами и Мария, която я наблюдаваше внимателно.

Поканих ги на вечеря, приеха. Оттеглих се в кухнята, а Филип дойде, за да ми помогне.

— Отново се убеждавам, че ти не познаваш хората.

— Така е — съгласих се с него.

 

 

Около масата седнахме шестима. Баща ми, Мария, Рангел, Антоанета, Филип и аз. Двама не можехме да се храним, аз и Рангел. Още от мириса на храната на мен ми прилоша, а Рангел бе толкова смутен, че не посягаше и към чашата с бира. Антоанета пълнеше сама своята, поднасяше я към неговата и се чуваше звън на стъкло, после тя отпиваше. Страните й горяха, бе най-разговорлива от всички, а когато се изправихме, те двете с Мария останаха в кухнята, за да разтребят. Аз тръгнах с кафето към хола, Мария ме избута, за да бъдат насаме. Баща ми недоволствуваше:

— Какво правят тия жени там, защо се бавят?

Гледах в баща си, а си мислех за Рангел, страшно умълчан и притихнал на своето място. Щеше ли да се повтори историята на баща ми, щеше ли Антоанета да има силата на Мария, за да върне Рангел към живота, както Мария бе успяла? И му бе създала дом, спокойствие, уют, а може би и щастие, което той не признаваше пред никого? Не знаех… Кучето лежеше в краката на Рангел, изтеглено на безопасно разстояние от баща ми, замислената ръка галеше козината, ровеше се в нея, докосваше муцуната, а Рики се смееше. Отпусната във фотьойла, изпитвах странно спокойствие и някаква увереност, неподсказана от нищо, че всичко и за всички в този хол ще тръгне на добре. А какво повече ми бе нужно?

 

 

Тръгнах отново на работа. Чувствувах се много по-добре, пристъпите на повръщане бяха преминали. Невена се бе погрижила за мен, веднага ме извикаха при профпредседателя, за да ми предложат по-лека работа. Временно. Отказах. Добре си бях зад моята преса, като от позиция виждах останалите.

Гърба на Рангел при всяко извиване към рафтовете, профила на Антоанета, лицето на Невена, усмивката на Добрин. Калъпите ми странно бяха олекнали, за да изпълнявам нормата, ми се притичваха на помощ ту един, ту друг. Всеки внимаваше да не се изморявам, като че ли детето, което носех, не бе мое, а на цялата бригада.

— Че то си е така — каза Невена. — Ти какво си мислиш? Отсега сме му запазили място в седмичните ясли.

От думите й ми стана добре, а в края на работното време Рангел отново ми предложи да ме върне с колата. Предложи и на Антоанета, въпреки че знаеше, както знаех и аз — тя бе поискала от Невена, за да се върне отново, Рангел да си отиде. Аз или той, бе заявила твърдо, но Невена някак бе овладяла положението. Антоанета, пламнала цялата, отказа.

Пътувахме само двамата и той ми довери, че иска да стане нов човек, бил на лекар, предписали му някакви прахове, от тях, щом посегнел към алкохола, още при първата глътка му прилошавало.

— Не зная само дали ще издържа така, ще мога ли?

— Защо да не можеш? Нали имаш воля, мъж си, а и още си млад, тепърва е животът пред теб…

Той се усмихна с тъга.

— Ако имах някого до себе си — изгаси внезапно усмивката, като че ли я погълна навътре. — Тони се дърпа… Измислила е това за детето, женски номер, не ме поглежда сега и в тоя празен апартамент мога да полудея…

— Напълни го, купи това-онова, да заприлича на дом.

— Купих — призна ми той. — Спалня, гардероб, кухненски шкафове, не зная ще й хареса ли?

— Много я обиди ти, в самата й същност…

— Но и тя не ми остана длъжна. Чух, че щяла да се жени. Вярно ли е?

Не беше вярно, бяха го подшушнали по съвета на Мария, за да го предизвикаме към промяна, към движение, към обяснение с нея. Докато бях боледувала, той не бе сложил капка алкохол в устата, всички го знаеха и точно за това Невена се бе застъпила. И Антоанета го знаеше, но не бе забравила онази нощ в дома му. Ако ти го обичаш наистина, бях я дръпнала веднъж настрани, не би се отдалечила така изведнъж, после й разказах за Мария и баща ми, тя знаеше и това. Мария ме бе изпреварила. Вече се задържаше по-често пред огледалото и много се грижеше за себе си. И с нея се извършваше някаква промяна, необяснима, но твърде видима. Някак разцъфна от нищото, навярно се е влюбила, това не става току-така, довери ми болката си Рангел, не ми върви с жените, тъкмо когато се реша, и… баста.

 

 

Вземаше ме сутрин от къщи и ме връщаше обратно, а по пътя все си говорехме за какво ли не. Бе започнало и неговото обратно приближаване към нормалните човешки отношения, понякога приемаше да се качи горе, да поразгледа новите работи на Филип, най обичаше, когато заварваше у дома Мария и кучето, между тях бе възникнало странно, тъжно, тихо приятелство, почти без думи. Веднъж му разказах как Мария е искала да ми подари Рики точно след смъртта на сина ми.

— Не може да бъде — изненада се Рангел.

— Точно така беше — допълни Филип, — само че Кремена не прие. Рики е най-скъпото, което има Мария.

Рангел се умълча, явно случката го потресе.

— Ако и аз имах едно същество като Рики… — не продължи, побърза да си тръгне.

Разказах и това на Мария. И тя ми довери, че отново ще заминават с баща ми, а на нея не й се тръгвало. Уморила ли се беше?

 

 

Един ден, когато Рангел ме връщаше от завода, на входната врата на сградата заварихме Мария и Рики, чакаха ни. Кучето се хвърли върху Рангел, обсипа го с ласки, както можеше, захапваше пръстите му, близваше дланите му, хващаше го за дрехите и искаше да го потегли нагоре.

— Много те обича моят Рики — усмихна се Мария. — Ние скоро заминаваме. Ще ми бъде мъчно без него, но на теб мога да ти го поверя. С Рики няма да се чувствуваш толкова сам.

Наистина ли Мария вече се предаваше? Те заминаваха и това щеше да бъде най-дългото им отсъствие, за години наред. Баща ми не бе отстъпил за Рики, както досега, все по-трудно го понасяше и Мария се измъчваше. А може би имаше и още нещо? Струваше ми се, че баща ми ревнува Мария от кучето, не искаше да дели обичта й с когото и да било, нуждаеше се изцяло от нея. Дори когато се застояваше при нас… Напоследък тя не се застояваше. Отстъпила ли беше? Навярно, щом и кучето… Рангел не можеше да повярва, помоли я да повтори, да потрети думите си. И когато се увери в тях, стана нетърпелив.

— Ще мога ли да го взема веднага?

— След седмица — каза тихо Мария, обърнала се настрани, и само аз видях, че в очите й имаше сълзи.

 

 

Дните вървяха бързо, трите месеца от предполагаемата дата на забременяването ми като че ли се закръглиха. Позакръглих се и аз. Движенията ми понатежаха, забелязваше се от всички. Тони като че ли ме избягваше, Рангел все повече ме търсеше, „Крача сам сред тълпа от любов“, тананикаше си фалшиво той, а аз му се смеех, Невена се разсипваше да ми дава съвети, тя забравяше, че аз вече веднъж… Добрин ме подкачаше за майчинството ми, Филип бе по-внимателен отвсякога, макар че той винаги е бил внимателен. Бе поел нова огромна поръчка, от която искаше да спечели за кола, стига Рангел те е возил със своята, ще тръгнат приказки. А и ще ти е нужна после…

 

 

Една сутрин Рангел не дойде. Дълго се въртях горе, готова веднага да се смъкна по стълбите. През секунда поглеждах през прозореца. Чувствувах се ужасно, половин месец, откакто Мария и баща ми бяха заминали, внезапно се усетих самотна, Мария бе заела твърде голямо място в живота ми. Липсваше ми. Тя бе за мен всичко онова, което носеше и неуловимо излъчваше около себе си и променяше света, придаваше му багри и очарование. Светът неочаквано посивя. Неидването на Рангел пред дома ми също ме разтревожи. Взех влака с голямо закъснение. В завода ми казаха: починала майка му и той заминал. Щял да се върне след три дни.

Трябваше нещо да се направи. Ако Мария бе тук… Но нея я нямаше. Потърсих Антоанета, тя знаеше.

— Сега повече отвсякога той ще има нужда от теб — казах с голяма молба в гласа и трудно прикрита тревога.

Тя мълчеше.

— Ако не отидеш, има вероятност да се пропие отново… — замълчах и повторих, изчаках и повторих.

— Тази вероятност съществува винаги — отвърна ми остро.

— Тони, ти обичала ли си го наистина някога? Запитах, като се вглеждах внимателно в лицето й.

Тя издържа на погледа ми, без да смени израза си на съдия, без да трепне, без да се смути. И каза:

— А теб някой обиждал ли те е така?

Не повярвах на думите й, заговорих й нежно, ласкаво, че трябва да умеем да прощаваме, да си подаваме ръка в нужда, да си помагаме, да бъдем великодушни, цяла проповед изнесох, а тя стоеше равнодушни насреща ми. Това ме влуди. Изкрещях със злоба, която не знаех, че нося в себе си:

— Ти, Мария-Антоанета, заслужи най-сетне името си.

 

 

Някой драскаше по вратата. Беше страшно в нощната тишина, минаваше дванайсет. Заслушана и изтръпнала в странните звуци, от които ме обливаше студена пот, събудих Филип. Страхувах се, треперех цялата. Филип скочи, аз пристъпих след него. Приближихме до вратата и чухме познато скимтене.

— Това е Рики! — погледнах към Филип.

Втресе ме.

— Нещо се е случило — каза той, отвори веднага, а кучето се метна отгоре му и го затегли по стълбите, уловило със зъби пижамата му.

Филип се върна в стаята, облече се, облякох се и аз, той тръгна, тръгнах и аз, настояваше да се върна, не отстъпих, губехме напразно време, а не трябваше, кучето влачеше Филип, едва смогвах да ги настигам. Пристигнахме бързо до дома на Рангел, вратата зееше отворена. Спогледахме се и притичахме вътре. Рангел лежеше в хола, по корем върху паркета, целият в черно. Филип го обърна по гръб, мъртвешки посивялото му лице ни изплаши, от устата на мехурчета излизаше пяна и мъчително изхъркване.

— Веднага лекар!

Вече въртях на „Бърза помощ“. Отговориха ми, че тръгват веднага, просто трябваше да чакаме. Едва пренесохме с Филип тежкото тяло на Рангел върху дивана, с хавлиената кърпа на цветя аз изтривах лицето му, бавно, внимателно, топях я непрекъснато в студена вода и придържах главата му на коленете си, Филип пушеше до прозореца. Бе измерил пулса, невероятно слаб, каза ми, навярно нещо сърцето… Тогава видях бутилката водка и се сетих за праховете, които вземаше. Бе ми казал веднъж, спомних си светкавично, че смесени с алкохол, те могат и да го убият. Застанах до Филип на прозореца.

— Дано не е късно — шепнех и се привеждах над тъмната заспала улица, — дано не е късно!

Видях най-напред фаровете, които се плъзнаха по номера на сградата, после двете бели фигури, последвани от трета. По стълбите вече тичаха, лекарят с чантата влезе пръв, прегледът бе кратък, би му някакви инжекции в заголената до лакътя ръка. Рангел все още не идваше в съзнание. Рики, седнал на задните си лапи в ъгъла, наблюдаваше внимателно нашето човешко суетене. И не се намесваше. Не издаваше признаци на тревога, доверих се на инстинкта му, трябваше да се успокоя и аз. И внезапно се изплаших, какво би се случило, ако не беше кучето? Ако не беше Мария, грозничката и прекрасна Мария, единица в множеството… Какво би се случило? Потръпнах.

— Вие какви сте на мъжа? — питаше ни лекарят, като се обръщаше ту към Филип, ту към мен, а никой не му отговаряше.

— Роднини — отвърнах аз.

— Брат ми е — излъга Филип.

Лекарят ни изгледа поред, не повярва, но не му беше до това сега.

— Ще трябва да останете и през нощта. Кризата минава, но… не са изключени изненади.

Той събираше срязаните ампули, избърса спринцовката, уви иглите и ги постави в блестяща никелирана кутия, която скри в чантата. Следях внимателно всяко негово движение. После уморено се отпусна в един от фотьойлите и прекара длан по лицето си, да смъкне умората. Не успя.

— Сварете му кафе, горчиво, силно… И аз бих пийнал, капнал съм от умора.

Санитарите бяха слезли долу. Потърсих кафе в кухнята, не намерих в новите празни шкафове. Погледнах към Филип, той разбра. Надигна се тежко от мястото си и тръгна към дома. А и той бе съсипан от умора. В такива мигове го обичах най-силно. Лекарят съобщи, че ще изчака, все пак било по-добре да не оставам сама, може би след свестяването да започне буйство.

— Не вярвам — казах аз.

Само ме погледна и посочи бутилката.

— Изхвърлете всичкия алкохол, докато не е дошъл на себе си.

Излях първата бутилка в тоалетната, излях и втората, после и половинката, която се търкаляше по паркета, после другата бутилка, която намерих в спалнята. Седнах на дивана до Рангел, улових ръката му, за да усетя засилването на пулса. Той ме погледна, без да ме познае.

— Идва на себе си — констатира лекарят. — Вече няма никаква опасност за живота му.

Кучето доближи, близна моята ръка, после близна ръката на лекаря, който с погнуса я изтегли, после целуна Рангел по лицето. И завъртя доволно опашка. Лекарят се засмя.

— Много са предани тия животни.

— То ни събуди и доведе тук — казах аз и погалих Рики по главата.

— Наистина ли? — не повярва лекарят. — А как си е отворило вратата?

Филип се качваше по стълбите.

— Рики — извиках аз, — отвори му!

Кучето се стрелна напред, лекарят се изправи след него. Въпреки умората. Видя двете лапи върху дръжката, приведе се, да види по-добре, когато я притиснаха и вратата се отвори, после едната лапа на Рики се провря в отвора и… Пред нас стоеше Филип с пакет кафе в ръце.

 

 

Отидох на работа въпреки безсънната нощ и разказах на всички случилото се. Антоанета приближи последна, неволно замълчах, но продължих само след миг. По-силно, по-драматично.

— Къде е той сега? — запита. — В болница?

— Лежи в къщи.

— Сам?

— Не съвсем. С кучето.

— Ще може ли да ми отвори, ако отида?

— Не зная — казах уморено, — но Рики ще ти отвори, ако открие, че отиваш при него с добри чувства.

Вече усещах болките, а пребелялото ми лице ме издаваше. Извиках и притиснах ръце към корема си. Невена само ме погледна и излетя. Антоанета похлупи устата си с длан. След малко ме караха с линейка към болницата. Плачех, сълзите мокреха лицето ми, яката на ризата, пръстите ми. Невена ме държеше здраво в прегръдката си и шепнеше:

— Не бой се, нищо няма да се случи, сега има такива лекарства, ще полежиш ден-два… — думите й чезнеха във воя на сирената, която разсичаше земята на две.

След прегледа лекарят каза:

— Ще трябва да останете при нас.

Имаше широко лице и очи, които вдъхваха увереност. Обърна се към Невена, която се тюхкаше и едва удържаше сълзите си. Нещо й поръча, за нещо й се скара, а ласкавите ръце на една дребничка сестра ме отвеждаха към бялата вътрешност на бяла стая с бели болнични легла.

 

 

Лекарите изглеждаха загрижени, всичко пак тръгваше от това отрицателно ер-ха. И от преживяната тревога. Бяха се събрали на консулт, опитвах се да не мисля за нищо, после ме поведоха към операционната…

— Не, не, не! — дърпах се аз от ръцете им. И се заливах в сълзи.

— Момиче — успокояваше ме същата дребничка сестра, застанала до главата ми, — всичко се прави, за да го родиш това дете…

Преди да ми поставят упойката, се загледах във възрастния лекар с вдигнати нагоре ръце в гумени ръкавици. Сестрата завързваше маската над усмивката му, но тя остана в очите и в думите, които минаха през марлята:

— Трябва да ни вярвате, това дете не е само ваше.

После заспах.

 

 

Крачех сред сини облаци, бяха меки като памук и искряха в своята синя светлина. Носеше се музика, тиха и нежна, напомняше едно от ноктюрните на Шопен. Като че ли вървях и по нея, синя и искряща и тя. Не, това бяха клавиши на пиано, подредени по вертикалата в стълби, всяко стъпало имаше своя тон. И аз се превръщах в звук и добивах цвят, от топло-жълто до огненочервено. И не бях сама. Някъде във високото ме чакаше Филип, той се усмихваше. Аз бързах към него. Някъде по средата настигнах Рангел, той си свиркаше фалшиво „Крача сам сред тълпа от любов!“. Тихо сложих длан на устните му, върви след мен. И Рангел тръгна, не чувах стъпките му, стълбицата под тях мълчеше. Обърнах се, бе коленичил в краката на Антоанета, в нейните разпуснати коси сияеше малка коронка. Тя вдигна ръка, измъкна я от косите си и я захвърли в нищото, също не чух звук… Музиката, напомняща за Шопен, ме заобикаляше отвсякъде. Продължих. Невена ми подаде роза, занеси я на Филип. Поех розата, а от пръстите ми потече кръв. Филипе, боли…

 

 

Събудих се в тъмнина и до мен нямаше никой. От съседните легла се носеше тихо равномерно дишане. Припомнях се бавно… Бях в непозната стая със спящи непознати жени. Детето, изплаших се. Поставих длан на корема си и се заслушах в пръстите си: туп-туп, биеше едно малко, ново сърчице там. Туп-туп… усмихнах се, а косите ми лепнеха от сълзи. Туп-туп… притиснала ръка към това леко, едва доловимо туптене, все още унесена от съня, упойката, страха и върналата се надежда, отново заспах.

Нежен профил

Не можех да не разкажа и за Катя. Човекът срещу мен чакаше.

 

 

Видях я изведнъж сред другите. Със застинали неподвижни ръце. Едната — отпусната надолу, почти скрита в джоба на джинсите под престилката, другата — опряна на тезгяха с дълги, красиви, нервни пръсти. После забелязах лицето й — извърнато встрани, само профила, изрязан на стената, много нежен и светъл. И косите, искрящи в червено върху облечените в синьо рамене.

Спрях. Коя е тя, запитах Невена. Новата, отвърна ми, новата, не й зная името. И мисля, че няма да го науча, виждам я вече с единия крак навън. Ще напусне ли? Невена се засмя. Питаш ме, като че ли не е ясно, погледни я по-добре. Погледнах я. Съгласих се.

Исках да отмина, не можех. Забавих крачките си. Обърнах се. Катя стоеше неподвижна, но я видях и в анфас. Лицето — почти детско, крехко, гладко, като от порцелан. Сетих се изведнъж, ти и за мен казваше, че съм с единия крак навън. А останах, нали? Невена се разсмя, ще умра от смях, притисна длан към корема си, как ти хрумна да се сравняваш с нея!

Бях вече една от старите, макар че току-що навърших тридесет и една. Всяка от работничките знаеше, че мога да отида и другаде, но не отивам. Навярно се питаха защо, а навярно изобщо вече не се питаха. Свикнаха и толкова.

Понякога спирах своята работа в декораторното и оглеждах лицата на момичетата, които ме заобикаляха. Погледът ми се хлъзгаше по всяко едно, бях ги запаметявала ден след ден, бях ги обиквала ден след ден. Никое от тях не си отиваше. Знаех ги по имена, по съдби, по способности — Ани, Мария, Емилия, Дора, Божана, Камелия, Мая, всяка от тях, неуязвима, спокойна, предана, некриеща изненада. Когато удареше звънецът, нито една не хукваше, а довършваше започнатото, дори се налагаше да питам — минава пет, защо не си тръгвате? Чакат ви… Те напускаха помещението без охота, бавно миеха изцапаните си с бои пръсти, приглаждаха коси. И ми казваха: до утре, вместо — довиждане. До утре, отвръщах им и аз си тръгвах последна, спокойна като тях.

Наричаха ме Кремена, никога другарко Филипова.

— Защо стоиш още — изненада ме Невена до прозореца. Минава шест. Сашка си е изгледала очите за теб, а Краси се е залепил за оградата на детския дом.

Мислех за Катя. Не можех да прогоня от мислите си дългото стройно тяло, гладкото като порцелан лице, неподвижните ръце с красиви нервни пръсти, онзи неин навъсен поглед към мен, когато се извърнех назад. Почувствувах се изведнъж отговорна и за нея. Казах го на Невена, тя не ме чу. Или просто не ме разбра.

Навън усетих тръпчивия аромат на дърветата, вече цъфтяха. И по-топлия въздух, който се вмъкна чак под кожата ми. Познатия звук на затръшващи се врати. Познатите гласове. Денят си отиваше, но това ми вдъхна живот. Разбързах се.

Вечерта бяхме на гости в Николай. Говорех разсеяно, пих повече отвсякога. Много се смях. Филип ме поглеждаше разтревожено, необичайно е това за теб, Кремена, случило ли се е нещо? Какво да се случи, запитах го сериозно. Какво? Той вдигна рамене, а аз изведнъж онемях. Размислих се за своите неспокойни момичешки години, за самотата и разочарованията, за тайнството на чувствата, които ме доведоха до него, за нашето толкова зигзагообразно съществуване, в което се изгубвахме и намирахме, без да се познаваме истински. Като слепци. Пипнешком. С догадки. С относителни приближавания и отдалечавания. Филип изглеждаше разстроен, всяка промяна в мен го плашеше, запримига насреща ми. Опитах се да се държа нормално. Струва ми се, че успях.

 

 

— Защо ме разпитвате? — сопна ми се Катя на другия ден. — Вие следователка ли сте? И какво ви засяга животът ми? Аз разпитвам ли ви за вашия?

Държеше се заядливо и зло. Като зверче, което е трудно да се опитоми. И са необходими търпение и такт. Но притежавах ли самата аз търпение и такт? Не бях ли твърде импулсивна и не ме ли засегнаха твърде дълбоко думите й? Нали първата ми реакция бе да й обърна гръб и да я пратя по дяволите? Другото, постепенното, бавното приближаване щеше да ме изтощи, както веднъж ме бе изтощило. Докрай. И допуснах първата си грешка. А после… Замълчах, преглътнах и останах. И тя мълчеше. Усещах с всичките си сетива как очаква да ми види гърба. И да я оставя на спокойствие. Може би за днес стигаше? Мислех, че съм горда, а самата допуснах да ми отговори по този начин. Бях сгрешила отново.

— Ако толкова искате да ми помогнете — подигравателно продължи Катя, — дайте ми малко пари. Назаем. Ще ви ги върна, когато мога.

— Колко? — само попитах и пъхнах ръка в дъното на джоба си. В портмонето имах достатъчно, днес исках да купя на Сашка обещания велосипед. Тя можеше да почака. Пръстите ми разгъваха вече десетачките, когато момичето махна с ръка.

— Не ми трябват вашите пари, просто исках да видя ще дадете ли, или ще го усучете накрая.

Тя ми се подиграваше. Мълчах, стиснала десетачките. Нейната прямота ми се стори нахалство.

— Все пак, ако ви трябват…

— Утре ще ме изхвърлят, не рискувайте излишно.

И се разсмя, безгласно, само с очи, с луничките на лицето си, с красивите си пръсти, с дългите си крака. Смехът й зашеметяваше, такъв беззвучен, като че ли никога не е била дете. А може би наистина не е била?

Тя погледна часовника си. И аз своя. Минаваше пет.

 

 

Няколко дни не я видях, имахме спешна поръчка, която трябваше да предадем в срок. Оставах до късно. И другите: Ани, Мария, Емилия, Дора, Божана, Камелия, Мая — оставаха. Съсредоточено минаваха дните и вечерите, трескави, объркваха се едни с други. Почти не говорехме. До утре, казвахме си набързо и всяка поемаше по своя път. Имах проблеми и със Сашка, нещо боледуваше, настинка някаква, която държеше живака в термометъра над тридесет и седем. Филип се суетеше около нея, мълчаливо ми се сърдеше за закъсненията. Нямаше как, и другите имаха деца, които боледуваха. И мъже, които мълчаливо и не толкова мълчаливо преглъщат закъсненията им. А аз и отговарях. Не можеш да изискваш от някого, без най-много да изискваш от себе си. Сашка оздравя, поръчката беше предадена. Точно навреме. Минах през сортировъчното веднъж, два пъти, няколко пъти — не видях Катя. На другия ден — същото. На третия отдалеч зърнах червеникавия блясък на косите й, навярно ги боядисва, неволно помислих, нещо трепна в мен, исках да й махна за поздрав. Тя изви глава. И отново профилът й ме порази, нежно изрязан на тъмнеещата стена, още почти детски. Отминах. Чувах, че някой тича зад мен, забавих крачките си. Спрях. Обърнах се. Не беше Катя, а Рада, която отговаряше за бригадата на сортировачките. Преди да проговори още, знаех какво ще поиска.

— Не може ли да поизчакате? Все пак…

Рада стисна устни. Едва сдържаше гнева си. Вие не може да не знаете, че трябва да се вземат мерки, че вече всички са срещу нея, че едва я търпят! Тя прекалява…

— Сигурно — заговорих гузно като хлапачка. Сигурно, но тя е още почти дете. И е една, а вие сте… Никой не е съвършен.

Рада се разсмя раздразнено.

— Ние вече опитахме. Защо не опитате вие? Нали и това влиза в задълженията ви?

Задълженията… Не беше само до задължения. Но не исках да призная, че и аз се опитвах да се доближа до нея, а тя си остана на същото непреодолимо разстояние. И ме подигра. Обърнах се. Катя пушеше в края на помещението и гледаше към нас насмешливо, като поклащаше дългите си голи крака под престилката.

— Добре — казах на Рада. — Ще опитам.

Гласът ми никак не звучеше въодушевено. И тя го усети. Успех, пожела ми успех, прозвуча иронично. Нещо в мен се преобърна, трупах в себе си настървение, то удивително бързо нарасна.

 

 

Преди пет казах, че си тръгвам. Момичетата вдигнаха едновременно кротките си добри лица. В очите им имаше изненада. Не запитаха нищо, оставаха, както винаги.

Прислоних се на перона, за да изчакам първия влак, който отвеждаше работниците към София. Плътният поток от хора ме плашеше, едва ли щях да видя Катя. Зърнах я още отдалеч. Напразно се бях страхувала, тя поразяваше със стегнатото си гъвкаво тяло на балерина, с водопада червени коси, с походката си. Виждах как я гледат и другите — и мъжете, и жените. Внезапно си помислих, че толкова много красота е наказание. Подредих в ума си всичко, което научих за нея, ленива, вулгарна, безочлива, вечно закъсняваща, идваща, когато й хрумне, и наежена като таралеж. Не можеш да я докоснеш никъде. И не я обичаха. Само за това ли? Малко ли беше? Бе облечена изискано, по нея всичко изглеждаше от най-скъпото. И ако човек само я гледа, без да разменя с нея дума, би помислил… Какво? Актриса? Не, актрисите притежаваха и нещо друго… Тогава? Думата дойде сама, отхвърлих я настрани, смачках я с тока на обувката си. И се прилепих в сянката на навеса. Катя не се оглеждаше, разтвори краката си като ножица и глътна с тях трите стъпала на вагона. Изчаках. Качих се в съседния вагон. Пропусках другите край себе си, държах твърдо позицията до вратата.

Вие следователка ли сте? И какво ви засяга животът ми? Аз разпитвам ли ви за вашия?

За другите съм Кремена. И ми се доверяват. И за теб искам да бъда Кремена.

Но дали искам аз? Питате ли ме?

Не те питам. Няма смисъл…

Няма смисъл, бе казала и Рада.

 

 

Ето че заедно с Катя стигнахме до безсмислието. Влакът спря. Тя скочи пъргаво пред мен върху земята, която бе нейна. Само нейна. Изчукваха го токчетата й по асфалта, категорично го заявяваше размаханата й чанта, дългите й крака, които загребваха пространството, искрящата коса.

Аз предполагах, че ще я загубя, тук хората бяха още повече, а тя се носеше между тях и около нея въздухът сияеше, опразван от всяко друго присъствие. Нещо щеше да се случи, усещах го и тръпнех цялата. И знаех какво може да се случи. Съвсем пред очите ми, без да я спра, да я предпазя. Защото тя нямаше да ми разреши. Та тя не беше малка? Тя си го търсеше, тя го очакваше и все пак избираше. Първият я настигна нехаен в светлосиния си костюм, със самочувствие, което съперничеше на нейното. Когато я докосна по рамото, Катя само изви глава и го отхвърли с някаква дума на три крачки зад себе си. И продължи триумфално с блестящата си коса, със стройните си, обути в тъмни чорапи крака. Седна на една от пейките в градината, извади цигара, запали. И вдъхна дима с очакване, което влудяваше. Само за миг. Вторият, в кожено яке и дънки, зае мястото до нея, почти надникна в лицето й, тя го усети през затворените си очи, скочи, но ръката му я задържа, нещо забъбриха. Катя замълча внезапно и аз се изплаших, той говореше, без да сваля очи от нея. Тя кимна с глава. Веднъж. Кимването се повтори. Жалко! Коленете ми отмаляваха. Типът в коженото яке съвсем не изглеждаше привлекателен, но знаеше какво търси. И как да го постига. Тя се усмихна. Ръцете им се докоснаха, като че ли сключваха договор. Глупости! Не е ли безразсъдство така, посред бял ден, в градинката на гарата? Катя се огледа. Открих, че дори да ме види, това никак не я интересуваше. Ама съвсем никак!

Позната история! До втръсване.

Да отидем да пийнем нещо, навярно казваше Катя.

Не, отвръщаше навярно той, не е ли по-добре на разходка, а колкото до пийването, може и в моя апартамент.

Защо тръгнах подире им? Той я гледаше все в лицето. Тя не му го оставяше цялото, а само профила. Знаеше ли как поразява? Сигурно… Отпускаше се все повече на рамото му, като че ли търсеше подкрепа. Коженото рамо ми заприлича изведнъж на скала, хлъзгава и гладка, а под нея… пропаст. Твоето въображение ще те погуби, казваше често Филип. Вървяха към центъра, колебаеха се къде да спрат. Навярно тя държеше на своето. И той — на своето. Най-сетне се отбиха в едно кафене, стигнали до някакво споразумение. Мълчаливо. Защо да бързат, бе отстъпил типът в коженото яке. Часът е само шест и половина. Вечерта е тяхна. Цялата. Хубавото ми маце, червенокосото ми маце, навярно шепнеше задъхано и не се сещаше да запита за името й. Чакаше единствено продължението.

Видях ги през стъклото, тя приличаше на картина, но ръката й се движеше, протягаше чаша към неговата. Първата… После втората, после…

Въображението ти ще те погуби!

Опитах се да се преборя с паниката, която ме обземаше. Може би нямаше да има продължение? И какво толкова се е случило? Едно хубаво момиче, което знае цената си, с един непознат мъж в кафене. Но момичето се казваше Катя. И все още можеше да се спаси. Но как?

Хукнах към дома.

 

 

Какво толкова, каза и Филип. Такива като твоята Катя ги има на всяка крачка. Не си ли поглеждала досието й? Сигурно се е опитвала да работи поне на двайсетина места. И никъде не се е задържала за дълго. Защо? Основните й доходи идват от другаде. И тя балансира, докато я търпят, задържа се за месец, два или три някъде. По-удобно е, прикритие е…

И така ли трябва да продължава?

Все някой ще я сложи на мястото й.

Значи да изчакаме някой да я сложи на мястото й? А ако закъснее и с нея се случи…

Защо смяташ, че този някой непременно трябва да си ти?

А защо не аз? Ако всеки…

Филип се разсмя. Не можеш да оправиш всички малки кучки по тая земя и от тях да направиш съзнателни работнички. Тя го носи вътре в себе си, разбери!

Веднъж вече допуснах грешка, няма да я повторя.

Каква, запита Филип.

Ужасна грешка, разказвала съм ти…

Той не настоя, случаят Катя не го засягаше, както и ужасната ми грешка в миналото, която бе забравил. Работата го влечеше като порой, не му оставаше време да вниква в съдбите на другите. И за мен често не му оставаше време. И все пак каза през рамо:

— Аз никога не съм правил големи грешки в живота си.

— Забравил си — надсмях му се. — Аз съм голямата грешка в живота ти.

— Ти?

Припомняше си бавно, в отнесените му очи се появи искра, отражение от спомен или самият спомен, той усети, че нещо не е в ред, че някога нещо не е било в ред. Обичаше ме, знаех го, през онази пролет бе като болен от любов, зашеметен до безразсъдство, дързък до неузнаваемост. Но ако не беше той, какво би се случило с мен? Потръпнах. И повторих:

— Аз.

Той не отговори. Приближи ме откъм гърба, постави двете си ръце на раменете ми, притисна ме към стола. И заговорих неусетно, неусетно се върнах назад към своята грешка с онова, другото момиче, всички бяха против нея и на събранието вдигнах и аз ръка, бях се уморила от безплодни разговори, от безплодни съвети, от обещания, които все не се изпълняваха. Момичето бе плакало, отново обещаваше, но ние я уволнихме. Ние. После… няколко години по-късно я видях на подсъдимата скамейка, тя — обвиняема, аз — съдебен заседател с правото на глас.

— Спомням си, ти беше много разстроена.

— Разстроена? — вдигнах очи към Филип. — И аз бях на подсъдимата скамейка, и аз бях виновна наравно с нея.

Той не попита защо, нито се върна към работата си. Седна на фотьойла срещу мен, децата спяха, бяхме само двамата — един срещу друг.

— Ако поемаш винаги чуждата вина върху себе си…

Не продължи, усети се застрашен и замълча навреме, за да допълни внезапно:

— Искаш ли да разбереш нещо докрай, тръгни към извора му. Защо не прескочиш до дома й? Вместо да я разпитваш? Сама намери отговорите!

Беше си припомнил внезапно как влязох в живота му. Или как той влезе в моя. Лутах се объркана и отчаяна. Разпилявах се. Загубила първата обич, смятах, че съм загубила всичко. Той заличи отчаянието ми. Накара ме да му повярвам, такава бе силата му. Не се отдели от мен нито за миг, пазеше ме от самата мен. Ще се умори, мислех си, не се умори. Не е възможно, ще избяга, мислех си, не избяга, беше факт, лудост някаква. И аз се завръщах в живота, водена от ръката му. Не го осъзнавах, връщах се като лунатичка. Усмихваше ми се, очите му ставаха големи и блестящи, побрали цялата светлина от уличните лампи. Понякога очите му отново ставаха такива. И аз научавах отново, че безразсъдството от оная пролет не е преминало и не ще премине, каквото и да се случва между нас.

Вчера те видях, казах на Катя през обедната почивка. С един младеж с кожено яке. Отдавна ли го познаваш?

Не съвсем…

Не те разбирам…

Тя вдигна рамене, не държеше да я разбирам. Ръцете й отново бездействуваха. На един от пръстите й светеше аквамарин, обточен в злато. Можеше да бъде и фалшив, но беше истински. И съвсем нов. Вчера го нямаше, с тази ръка бе държала цигарата.

— Кой ти го купи? — посочих към него.

— Сама.

— Много е скъп.

— Скъп е — и ми обърна гърба си.

Аз продължих да задавам въпроси на гърба й:

— Значи с финансовите затруднения си се оправила?

Близостта ми като че ли я държеше за гърлото и я душеше. Тя нервно дръпна яката на полото си, отскочи встрани и ме удостои с поглед през рамо, познавах този неин поглед, с него бе отпратила първия: тъмен, втренчен, изпълнен с враждебност. Но се бе изчервила. Значи не всичко още беше загубено? Прецених. Правеше опити да ми се изплъзне, а аз не можех да я задържа. Искам да ти помогна, искам да ти разкажа за онова, другото момиче. На глас ли бях произнесла тези думи? Изглеждаше вече изплашена и след двете бързи крачки встрани побягна, като търсеше цигарите в джоба на престилката си.

 

 

Филип беше прав. Искаш ли да разбереш нещо докрай, тръгни към извора му.

След работа, снабдена с адреса й, тръгнах да търся отговорите на въпросите ми, останали без отговор. В дома й. Можех да видя майка й. Баща й. Сестрите. Братята. Ако ги имаше… Едва ли, бях си помислила. Зърнах за миг червената коса на перона. Не се криех от нея. Нямаше защо, всичко щеше да се повтори. Знаех. Отминах Катя, тя вирна предизвикателно брадичката си. В поза на независимост, на самоувереност. Наистина ли ги притежаваше? От този перон нататък съм свободна да правя, каквото си искам, то си е моя работа, само моя.

Добре.

У тях светеше.

Отвори ми жена около четиридесетте, явно младееше, със същите ярко блестящи коси, свободно пуснати по раменете. Под халата, метнат набързо, бе гола, видях капките на шията, вдлъбнатината между гърдите. Стегнати, напиращи през дрехата. Ширитът на халата обгръщаше тънка талия, краката — боси, много бели, ноктите им лакирани, ръцете с дълги нервни пръсти — като на Катя. И същите лунички. Тя много приличаше на Катя. Или — по-точно — Катя приличаше на нея. Казах й, че идвам заради дъщеря й, а тя сплете ръце, знаех си, знаех си, винаги всичко разваля. Изпадаше в ярост, гласът й изтъня от раздразнение, искаше да затвори, преди да попитам каквото и да било. Зад гърба й внезапно застана едър мъж със загорели рамене, яростта се смири. Гол до кръста, мъжът изглеждаше десетина години по-млад от нея, тъмен и властен. Красив…

— Защо се бавиш? Какво има?

— За Катя.

Жената замълча, но ми направи път да вляза. Нямаше вече как да не ме пусне. Мъжът галантно ми се усмихна. Усещах погледа, с който ме измерваше отзад, едва не се препънах, усещах и потиснатата ярост на жената, някакви невидими искри струяха от нея към мен, плътни потоци искри от ярост. А може би страх? Обърках се. Мъжът ме преведе през фоайето в хола, настани ме в едно от креслата и седна на дивана, точно насреща ми. Не откъсваше погледа си от лицето ми, призля ми. Жената се отпусна до него, улови го за ръката, като че ли търсеше подкрепа, той се отмести встрани.

— Не ставай смешна, чакай да видим най-напред какви ги е надробила дъщеричката ти. Непристъпната ти дъщеричка. Гордата ти дъщеричка, която не приема и левче от нас. А се гизди като принцеса. С какво? Откъде?

Мълчах. Нещо ме стегна в областта на сърцето.

— Ще се прибере ли скоро? — запитах ей така, просто за да кажа нещо. — Искам да поговоря с нея.

Всичко ме потискаше в тоя хол, молех се мълком мъжът да излезе, той не помръдваше от мястото си. Неговата безцеремонност ме изкарваше от кожата ми, още малко и можех да закрещя. От чувството му за превъзходство над жената, над Катя, над мен самата. Изведнъж разбрах защо тя бяга оттук, защо се мъкне от кафене в кафене, с този или с онзи, все едно. На масичката върху стъклото имаше две пълни чаши с някакъв безцветен концентрат. Мъжът се изправи, за да постави трета. И я напълни.

— За нашата симпатична гостенка — протегна ръка.

Отказах. Съвземах се бавно. Искам да поговоря с майката на Катя, казах категорично. И без свидетели. Защо само с нея, изненада се той, та нали аз съм нещо като неин баща? И ме изгледа с поглед, който трябваше да ме подчини. Извърнах се. Звукът от поставянето на чашата върху стъклото ми се стори като гърмеж. Подскочих несъзнателно. Видях реверанса, с който напусна хола. Щом дамите желаят… Изглеждаше смешен, гол до кръста. И до умопомрачение красив.

Жената постави пръст на устните си. Жестът й ме изненада с бързината си. Аз реагирах по-бавно, погледнах към вратата, бе леко открехната. Майката на Катя стана, затвори я плътно и се облегна на нея. Пръстът отново разполовяваше устата й, красива, женствена, доста плътна. Очите й ме гледаха с молба. Не говорете, тръгнете си! Колкото може по-бързо! Веднага! Боеше се от истината? Подозираше я? Знаеше я? Все едно, тя не искаше да поговорим, Катя не я тревожеше, тревогата й бе за мъжа, който навярно стоеше в антрето. Разбирах, че в нея няма никакво чувство на вина към Катя или на срам към другите, тя обичаше… Обичаше с устата си, с ръцете си, с кожата си, с тази нейна плът, така съвършена и добре премерена. Стиснах устни. Този млад безцеремонен мъж с гъвкави загорели мускули не биваше да чака дълго в антрето. И да бъде разсърден. Светът бе негов, жената — негова, всяка вещ в дома — негова, и дъщерята трябваше да бъде негова. От което майката ревнуваше. По-леко бе да пропъди дъщерята, отколкото да остане без мъж.

Изправих се внезапно.

— Какво искате да знаете? — реши тя да ми се отблагодари.

— Вече го знам…

— Тогава…

— Бихте ли ми показали стаята й?

Жената повдигна рамене. И зашепна:

— Заключена е. Винаги я заключва. И ключът е в нея.

— Не бихте ли могли да направите макар и нещо малко за Катя?

— Какво? И защо? Та аз пера, готвя, чистя…

— А тя се нуждае от нещо друго.

Опитвах се да си представя нещата от разстояние, без да съм ги виждала. Разминаването на тримата из апартамента. Промъкването на Катя към стаята й, изненадата откъм гърба. Силните ръце на мъжа, които се опитват да я настигнат. Изникналата от тъмното майка. Ревността й, болезнена до припадък. Лежи в леглото безсънна, трескаво се ослушва за стъпките на Катя, за да изпревари мъжа, да не допусне приближаването на дъщерята. Лакомите, нагли, ловки ухажвания зад гърба й. В кухнята, ако пие сутрин кафе. Приплъзванията до банята.

И ключа, винаги ключа, ако успее да го обърне навреме зад гърба си. Въображението ще те погуби, предупреждаваше Филип. Но него го нямаше до мен, за да го спре. И то подуши спарения задушен въздух в стаята на Катя, видя изцапаната с черни сълзи възглавница, усети страха, че някой ден… Страха… И бягството. Улицата, истински дом, някакво относително облекчение, някаква относителна свобода. По-добре другите, всички други, само не…

— … не съм убедена, че и той не й е любовник.

И ме гледаше с очакване, съвсем отблизо, знаете ли нещо? Нямаше за какво да разговаряме. А жената се задъхваше от сълзи и шепот, те са от едно поколение, Катя ме запозна с него, после… нали разбирате, любов.

— Любов? — бях я отместила и хванала дръжката на вратата.

— Тия тринайсет години разлика ме съсипват. А между тях са само шест. В нейна полза. Всичко е в нейна полза… Всичко… Пред Катя е животът, целият, а аз имам само него…

— Знаете ли как прекарва тя времето си? — прекъснах с гняв шептящата й изповед. Навярно съм изрекла тия думи високо.

Мъжът изпревари отговора, усетих натиск в дланта си, после горещият му дъх опари рамото ми. Душичке, зашепна на жената и загали косите й, а ме гледаше над тях с поглед, който ме поглъщаше на големи хапки, душичке, ще си намери майстора, твоята Катя, тя не заслужава ни една от сълзите ти, не се разстройвай, полегни си, аз ще изпратя гостенката… Жената се стегна изведнъж, гръбнакът й се изпъна, повдигна брадичка също като дъщеря си, погледна с тъмен и враждебен поглед, но отново не посмя да се възпротиви. А ме прецени като опасна, яростта се надигна в гърлото й, преглътна я, но се задави. Мъжът ме улови под лакътя и ме притегли, като че ли бързаше да ме избута през вратата, а пръстите му ме притискаха недвусмислено… Животно, изругах наум, младо, силно, лакомо животно. В образа на бог. Затвори бързо зад нас. Вече сами в антрето, той се надвеси над мен. Лапите му бяха като от стомана, изпитах ужас.

— Луда е от ревност, луда е — успя да ми прошепне в един миг. — Луда! А Катя си я бива. И вас…

Бе се привел съвсем над лицето ми, когато вратата на хола се открехна. Виждах в отвора й само устата на жената, която се движеше без звук, хватката на мъжа отслабна. Залитнах.

— Кучка! — изтрещя внезапно звукът. — Също като Катя!

Мъжът се завъртя ловко на петите си, ръцете му бяха свободни, видях едната вдигната, дланта му похлупи крясъка и отворената уста.

Побягнах по стълбите.

 

 

Като че ли ме бяха ударили и мен през лицето. Болеше ужасно. Тичах по улиците към дома си и си представях как по същия начин е тичала Катя, без да има къде да отиде. Трябваше нещо да се направи, но какво? Какво?

Филип не беше се върнал, работеше в ателието си. Децата играеха в кухнята. Сами. Промъкнах се край тях и отидох на терасата. Запалих цигара, пръстите ми още трепереха. После видях Сашка, бе седнала на перваза и ме гледаше с усмивка. Смешно й беше, че не съм я чула, тя ме викала отдавна, оглушала ли съм? Изглеждала съм й странна, като ударена. Присвиваше хитро и разбиращо очи насреща ми и криеше нещо зад гърба си. Грабнах я в прегръдките си, разцелувах я лудо по страните, а тя се бранеше, смеейки се, с ръце зад гърба. И изтърси неочаквано:

— Приготвили сме ти подарък, мамо, погледни! Зад гърба й подаръкът вече мяукаше. Чисто черен, лъскав, изплашен, с ококорени светли очи, голям колкото шепичките й.

 

 

Как си живяла досега, исках да попитам Катя на другата сутрин, но не събрах кураж. Гледах я отдалече. И тя ме поглеждаше през тесните процепи на очите си с насмешка. На едната й страна имаше синьо петно. И нея ли я бяха ударили! Кога? И кой? Мъжът на майката или самата майка?

Аз се натрапих на масата й, за да обядваме заедно. Тя вече се хранеше и не можеше да побегне наникъде. Попипах с пръсти лицето й, това вчера го нямаше. Нямаше го, съгласи се. И пак повдигна предизвикателно брадичката си, а това я направи още по-привлекателна. Знаеш ли, ти би могла да живееш в общежитието към завода, ще се помъча да ти намеря място.

Катя спря да дъвче.

— Позволявате си прекалено много. Не се интересувайте за мен, както аз не се интересувам за вас! — Тя докосна страната си, бе готова да каже още нещо, стисна устни. Разбрах, ударили са я заради мен. Но нали нищо не бях казала на майката? В нищо не я бях упрекнала? Освен… Изчервих се.

— Извинявай, исках само да ти помогна.

Тя скочи. Остави пълните чинии, пространството около нас се изпълни с гнева й.

— Оставете ме на мира!

И тръгна сред хранещите се работнички, без да погледне към никоя от тях. А те се подсмиваха. Скочих и аз. Настигнах я.

— Искам да ти разкажа за онова момиче.

— Не ме интересува.

Наистина не я интересуваше, но пламтеше цялата. И почти тичаше. Тичах и аз. И говорех. Тя позабави крачките си. Позабавих и аз своите. После спря. Спрях и аз. Бях стигнала до подсъдимата скамейка: от едната страна — момичето, от другата — аз сред съдебните заседатели. Целият живот на момичето — в няколко думи, те изплитаха клопка, Катя се усети заловена в нея. И то бе започнало ту с тоя, ту с оня, живееше оттук-оттам, за кафенце, за коняче, за някоя нова дрешка, за някой и друг час на топло. Бе се опитвало и да работи, преминавало, от място на място, навсякъде не пускало корен и я предупреждавали да напусне, то напускало, хващало се на нова работа, пак напускало, докато след изгонването от нашия завод бе престанало изобщо да работи, омръзнало му да го гонят, а с мъжете било къде по-лесно. Но и с тях не се оказало толкова лесно. Замълчах. Запалих цигара. И Катя запали. Бе побледняла внезапно, синьото петно се набиваше в погледа ми. Някои го биели, продължих, други се опитвали да се наложат, дори имало такива, които искали да го променят, но не им достигало постоянство. И търпение. И време. Заети мъже. Последният, когото момичето убило, Катя подскочи, го заключвал в дома си, подлагал го на системни изтезания, не бил съвсем в ред.

Тук прекъснах отново, за да си поема дъх. Катя вдигна очи в очакване. Седнахме на една от пейките сред алеите. Ароматът замайваше главите ни. През последния месец го усещах много силно.

— И после?

Да, после, въздъхнах. Приближавах към най-страшното. Преди да пристъпи към леглото, мъжът правел с нож дълги драскотини по кожата си, изчаквал избиването на кръвта, намазвал цялото момиче с нея, а един ден решил — твоята кръв има по-рубинен цвят и по-сладникав мирис, много си млада, и тръгнал с ножа срещу момичето, само че то се измъкнало от ръцете му, изпаднало в ужас, мълчаливо и решително грабнало ножицата, тъкмо си прекроявало някаква стара дреха и тя била съвсем наблизо, и после… Какво после? Не помнело къде и как удряло, изведнъж ли е свършил мъжът, или… Позвънило само в милицията… Беше дълъг и мъчителен разказът на момичето, на няколко пъти делото се отлага, за да бъдат изяснени всички обстоятелства, момичето все пак имаше късмет, че раните по лицето и тялото бяха съвсем пресни, че мъжът още като момче хващал котките в махалата и ги бесел в избените помещения, където нахълтвали възмутените съседи, че първата му жена го напуснала с психическо разстройство, тя даде ужасяващи показания, още не е излекувана напълно, че собственият му син — момче на пет години — бе разказвало ужасяващи подробности. Изобщо момичето, което и оправдаваха и нападаха, се отърва с три години затвор…

Лицето на Катя се сля с цвета на бялата пейка.

— Защо ми разказахте всичко това?

Тя държеше страната си.

— Не зная — казах. — Стори ми се, че трябва да ти го разкажа, че непременно трябва…

И си тръгнах изведнъж, необяснимо защо и за самата мен, исках да избягам от Катя, да я оставя сама и аз да остана сама, да се отбия при бригадирката Рада и да я помоля да не избързва с решения, да не настройва и другите, да изчакат, да потърпят още…

 

 

Рада не се съгласи. На всички им дошло до гуша от небрежността й. От отсъствията й. От присмеха в очите й. Исках да я накарам да омекне, разказах й как живее Катя, как е почти на улицата, как е изложена на удари… Видя ли синьото на страната й?

Това не я умилостиви. Навярно си го е заслужила.

 

 

Невена се изуми от предложението ми.

— Ти сериозно ли?

— Съвсем… Знаеш как самата аз започнах при теб. Опитай с нея.

— Как ти хрумна да се сравняваш с новата?

Тя ме слушаше внимателно, тя винаги ме слушаше внимателно, за каквото и да разговаряхме. Повторих всичко, което вече бях казала пред Рада. Изглежда, бяхме забравили, че носим отговорност и за тези като Катя. Че сме се научили бързо да се предаваме. Припомних й за онова момиче. Не умеем да се борим, когато става трудно. За някого. И за нас самите. Невена изпъна рамене. Дълго мълча. Приемам, каза накрая. Но не ти обещавам нищо.

 

 

— Гордостта прави човека уязвим — казах на другия ден на Катя. — Ти знаеш, че тук не те искат. Ще те заведа при Невена, на пресите. Когато на някого му е трудно, му е нужна и трудна работа. И добри колеги. Някога на мен самата…

— И за това ли имате готова история?

Погледнах я отдолу нагоре. Отново премълчах, стиснах обидата между зъбите си, за да не я изплюя изведнъж, скрих ръце в джобовете на престилката. Те трепереха.

— И вие сте от уязвимите — омекна гласът на Катя, като гледаше към скритите ми в джобовете на престилката ръце. — Но правите винаги, каквото си намислите. Колкото и да ви струва, нали?

Тя се разсмя с оня неин беззвучен смях с тялото си, с луничките си, с краката си, с нервните дълги пръсти на ръцете. От нейния смях ме втресе. Рада ни наблюдаваше изкосо. Тържествуващо. Другите не гледаха в нас, ръцете им не прекъсваха работата си, но явно слушаха.

— Все ми е едно — предаде се внезапно Катя. — Заведете ме, където сте си наумили.

Вкамених се от изненада. С мъка раздвижих краката си. Очаквах съпротива, присмех, пробождаща като кинжал дума. Нищо подобно. Катя тръгна подире ми с нехайна походка, нарочно не се обръщах към нея, да видя следва ли ме. Но видях лицето на Рада. И на останалите, със застинали усмивки. Отминах ги. Стъпките ме следваха, засега това ми стигаше. Спрях пред Невена. Тя ни се усмихна и на двете, не само на мен. Усмивката й с добротата си обезоръжаваше, Катя бе принудена също да й се усмихне. Оглеждаха се внимателно, преценяваха се една друга.

— Имам дъщеря на твоите години — каза първа Невена.

— А-ха — настръхна момичето.

Грешка, помислих, грешка, навярно помисли и Невена, защото отмина промъкналата се злоба в гласа, без да я отбележи.

— Много си хубава — каза й тя.

— Зная — отряза я Катя. — Това няма отношение към пресите, нали? Те са неодушевени, нали?

Като че ли бе най-добре да си тръгна, да ги оставя сами. Невена щеше да се оправи, познавах я добре, припомних си как внимателно бе приближавала до мен. Стъпка по стъпка. Пожелах успех и на двете.

— Това твое хапливо протеже — оплака се Невена на обяд.

— И аз бях хаплива.

— Ти беше друго — махна с ръка. — Ти беше отчаяна.

— Всеки се отчайва по различен начин.

Не продължихме разговора, хранехме се мълчаливо. Все поглеждах към другите маси. Катя никаква я нямаше. Рада мина зад нас, поспря за миг.

— Невено, сега теб те насадиха на пачи яйца…

— Чак пък на пачи — засмя се Невена. — Момиче като момиче, какво толкова…

— Бих искала да те видя след седмица…

— Ще ме видиш, тук съм — повдигна рамене Невена.

Хубавото й беше, че не се предава лесно, че дори трудностите я амбицират. Знаех си я. Не можех да измисля за Катя по-добра.

 

 

В края на работния ден минах уж случайно край пресите.

— Как е? — запитах Катя.

— Когато на някого му е трудно, му е нужна трудна работа. И добри колеги — процеди тя през зъби. — Като че ли улучихте и в двете.

Тя протегна ръцете си, видях изцапаните й от порцелановата маса пръсти, белите, едва забележими мехурчета от притискането на ножа. Но видях също и движещите се рафтове зад гърба й, те съвсем не изглеждаха празни. Катя проследи погледа ми.

— Помагаха, без да ги моля…

— Тук работих повече от три години — казах на Катя.

— Вие сте… самото съвършенство — засмя се с оня неин беззвучен смях. — Една цигара?

Запалих. Тя ме наблюдаваше изпитателно, очите й бяха пъстри, изненадах се, мислех, че са тъмни. И косите съвсем не бяха боядисани.

— Какво сте включили още в програмата ми?

— Свободни занимания — казах в нейния стил.

Минаваше шест, когато си тръгнах. До пресата на Катя отдалеч забелязах някаква фигура, привеждаше се напред, притискаше ножа, зареждаше калъпите, притискаше ножовката към заредените с питки калъпи, обръщаше се към рафтовете, поставяше готовите, вземаше празни, завъртваше се — професионално, бързо, ловко, тренирано. Сърцето ми бе скочило към гърлото, за да се върне бавно към мястото си. Не беше Катя.

— Довършвам — обясни ми Антоанета. — Трябва някак да й се помогне, не може изведнъж. А и ние не бива да се окажем на опашката. Утре ще остане Рангел, другиден — Добрин…

— Антоанета, ти си чудесна! — казах й едва ли не с луд възторг, идваше ми да я разцелувам.

— Защо аз? Така решихме всички…

 

 

Всяка сутрин на таблото пред цеха се пишеха резултатите от изпълнението на плана за изминалия ден. Спрях пред него. Нормално, както винаги спирах години наред. Процентът на бригадата на Невена не бе слязъл надолу, процентът на бригадата на Рада бе скочил чувствително нагоре.

— Ето го резултата — доволно потри ръце тя.

— Погледни по-нагоре — казах й.

Тя вече и сама търсеше. Видя написаната цифра и ме погледна с недоумение.

— Не може да бъде!

— Факт е, значи… може.

Изненадана бе и Катя. Очите й, широко отворени и вперени в цифрите, не се отместваха дълго от тях. Изглеждаше като хипнотизирана. Само се поздравихме и всяка една от нас тръгна към своето помещение.

 

 

— Как е? — запитах Катя в умивалнята.

— Горе-долу — тя търкаше яростно ръцете си, потънали в сапунената пяна.

— Свикваш ли?

— Горе-долу…

В сапунените мехурчета се отразяваше червеникавият блясък на косите й.

— Какво сте включили в програмата ми за днес?

— Свободни занимания.

— Повтаряте се, не сте оригинална — тя се смееше, не можех да издържам на нейния смях, втрисаше ме от него. — Имам едно предложение, искам да ви дойда на гости. За да бъдем квит.

— Чудесно! — засмях се аз с облекчение, тя бе спряла да се смее, облекчението ми идваше от това.

Но внезапно ме опари страх, неосъзнат още и все пак изпепеляващ.

— Доколкото знам, сте омъжена…

— Е, и какво? — опарването се засили, подкоси коленете ми, трябваше да ги овладея, да се държа изправена.

— Аз съм по-младата и по-хубавата от двете ни, нали? А мъжът ви е с вкус, художник… Моето присъствие ще го впечатли, гарантирам ви. Имате време да не приемете.

Тя вече избърсваше ръцете си, застанала с гръб към мен. Прямотата й граничеше с нахалство, бях го констатирала и друг път. Но си помислих, как ли би се държала у дома? А Филип? Той наистина би я харесал ужасно. Спомних си как я гледаха мъжете и жените на перона на гарата. Спомних си и как ми поиска пари, а после не ги взе. Отново ли ме изпитваше?

— По-хубавата си и по-младата си, това и слепец ще го забележи, но не е всичко — казах насилено весело, преодоляла отмаляването в коленете. — Ще се чакаме в шест. Във филтъра.

 

 

Тя беше точна. Изкъпана, облечена, загледана в красивото си огледално отражение. Оттам ме погледна с явно превъзходство. Толкова сигурна в себе си, че ми прилоша. Джинсите й седяха безукорно. Ризата — с дълбоко деколте, очите — очертани с плътна синя линия, разресаните току-що коси хвърляха меко сияние във въздуха.

Не можех да изтъркам добре боята от пръстите си. Не се погледнах в огледалото, боях се от сравнението, само пригладих с длан коси.

— Тръгваме — казах й.

 

 

— Тук ли живеете? — бяхме спрели пред входната врата на апартамента, търсих дълго ключа. Все не го намирах в чантата и накрая позвъних.

Не ми отвори никой. Сашка не се бе върнала още от училище, Филип, взел Краси от детския дом, навярно го разхождаше из парка, денят бе топъл, бях се изпотила навсякъде.

— Чудесен апартамент — каза Катя, вмъкнала се преди мен в антрето, като го оглеждаше и опипваше с пръсти тапета.

Въведох я в хола, тя едва пристъпи по дебелия син мокет. Многото светлина, нахлула през прозорците, я зашемети, видя изведнъж картините, малките червеникави фигурки на Филип, все женски тела в различни пози, които излагаха на показ женското тяло в цялата му красота и грация. Погледът й политаше възхитен насам-натам и не се задържаше дълго никъде, толкова неща искаше да види, да докосне с пръсти. Погали с длан едно от растенията, висящо, гъвкаво и увито по портала, заприлича ми внезапно на дете, защо се боях от нея, тя сама избра най-интимния ъгъл и свойски се отпусна в един от фотьойлите. На малката масичка до нея, подпрян в рамка, стоеше портретът на малкия Фили.

— Какво хубаво дете! — възкликна Катя и взе портрета в ръцете си.

— Първият ми син — преглътнах мъчително. — Сгазиха го с колелото му на улицата. Беше на пет.

Катя остави портрета като опарена. И се отдръпна във фотьойла, сля се с него, а аз зарових пръсти в барчето. Извадих хубаво шотландско уиски, две чаши, донесох и купичка с лед. Равновесието ми не се възвръщаше, лицето на Катя неочаквано бе побеляло.

— Значи и вие сте се сродили със земята…

Пропуснах думите й край себе си, без да ги осъзная.

— Беше отдавна — казах. — Макар че още боли. И ще боли винаги. Тогава… постъпих на пресите, при Невена. Мислех, че светът е свършил, че всичко е свършило. После се роди Сашка, после…

Сашка влетя в хола с ученическата чанта и се хвърли на шията ми. Видя и Катя, очите й се окръглиха, страшно я хареса и я помоли да я целуне по страната. Точно по синьото петно, то бавно добиваше жълтеникав оттенък. Катя разреши с усмивка. И я взе в коленете си. Оттам Сашка ме погледна, като че ли винаги е седяла в коленете на Катя. И тогава нахлу Краси, той се закова на прага. Веднага видя гостенката, но толкова се смути, че запристъпва от крак на крак. Филип се бавеше в антрето, оттам долетя гласът му:

— Кремена, имаме изненада за теб.

— И аз имам — отвърнах отвътре, без да стана от мястото си. А ми идваше да скоча, да го предупредя за Катя и заплахата й, да изискам малко повече внимание за себе си от всеки друг път, но бях убедена, че Катя ме държи под око.

Краси приближи и се хвана смутено за полата ми, без да откъсва очи от нея. Държеше се странно, непохватно, прекалено почервенял от разходката. Или от присъствието на Катя? Забрави дори да поздрави, да протегне ръчичка към нея, както правеше винаги, завареше ли непознати у дома. Сашка се измъкна от ръцете на Катя, затича се към баща си, който още не се появяваше в отворената широко врата.

— Какво ни носиш, татенце? — чуруликаше Сашка в антрето. А след миг се чу нейното а-у-у и личицето й, ухилено до ушите, се появи отново.

Филип влезе почти веднага след нея, разгорещен от разходката, с капчици пот по челото. И с пакет в ръцете. Той също спря изненадан. Постави пакета встрани, канапът увисна към пода, хартията шумолеше и бавно се разтваряше, но аз не поглеждах натам. Гледах лицето на Филип, като се насилвах да мисля за оная безразсъдна пролет, когато нахлу в живота ми. Болен от любов, дързък до неузнаваемост, упорит и постоянен. Бях сигурна до днес, че безразсъдството от оная пролет не ще премине, каквото и да се случеше между нас. В момента не бях толкова сигурна. Косите ми полепнаха по тила. Не смеех да погледна към Катя, навярно още ме държеше под око.

— Имали сме гостенка — съвзе се Филип доста бързо от изненадата. — Толкова красива гостенка не сме имали досега. И аз ще го полея с вас.

Той придърпа ловко още един фотьойл към нашите, за да се включи в кръга. Откъм моята страна. Сам си сложи чаша, наля си от уискито, после с щипката пусна лед, иззвъня като гонг. И нежно постави ръка на рамото ми. Стиснах леко пръстите му. От благодарност, от изпитаното внезапно облекчение.

— Това е… Катя — постарах се да кажа колкото е възможно по-спокойно.

Смръщи вежди, явно не си спомни изведнъж.

— А-а-а… — задържа ръката й в своята, облекчението ме напусна. — Един ден жена ми едва не ми се разсърди заради вас. Бях твърде рязък в преценките си. Но, както винаги, тя излезе правата. Радвам се за нея. И за вас.

На два пъти губех равновесието си тази вечер, на два пъти си го възвръщах. Катя бе свела очи. И кожата пламтеше като косата й. Видях как закопча свенливо най-горното копче на ризата си, това, което дръзко предизвикваше погледа. Видях как ресниците й овлажняха и тя се извърна встрани, за да ги попие с кърпичка. И тогава видях и Краси. Той бе клекнал и на слабите си коленца придържаше своя скицник, подарен му от Филип, за да не рисува по стените, вратите и покривките. Пръстчетата му очертаваха великолепния профил на Катя с една-единствена линия, толкова крехък и нежен, колкото можеше да бъде само нейният профил. Бе спрял вече да рисува и пак не откъсваше очи от нея.

— Нашият син се влюби в тебе, Катя — казах й.

Детето не се смути, а благодарно се долепи до полата ми със скицника в пръстчетата. Показа ми я. И изтърси първите си думи за тази вечер:

— Мога ли да се оженя за нея, когато порасна?

Ние се изумихме. Катя се изви цялата към Краси, както държеше кърпичката в ръцете си. И тогава избухна смехът й, внезапно и неочаквано и за самата нея, не онзи смях, от който ме втрисаше и тръпки хукваха по гърба ми, а истинският, дълбок смях, чист като извор, избликнал от дълбочината на същността й. Като че ли изведнъж се отпуши бутилка, в която дълго е чакал заключен добрият дух и сега се изправяше пред нас в целия си исполински ръст, за да осъществи на всеки по едно желание.

Филип седеше с чаша в ръка, забравил да отпие. Гледаше в Катя, но погледът му преминаваше през нея, нещо си припомняше, върнал се сам някъде назад в годините. Когато смехът на Катя се успокои, той й каза:

— Може би знаете, а може и да не знаете — той погледна към портрета на малкия Фили и тя отново се сви, кимна с глава бързо и изплашено, — Кремена с години не се засмя. Когато за първи път я чух да се смее като вас, се напих от щастие. И бях сигурен, че всичко ще върви на добре.

Припомних си и аз. Така беше. Щеше ли отсега нататък всичко с Катя да върви на добре? Не смеех да вярвам, все още се боях за нея. Филип пое от пръстчетата на Краси готовата рисунка. Разгледа я бавно, като я завъртя към светлината. И остави детето да чака дълго. Хареса я. После го потупа по рамото.

— Това момче ще ме задмине — каза го шепнешком към двете ни. А към Краси: — Вървете със Сашка да си играете, аз ще прескоча до ателието, вие ще можете спокойно да си побъбрете.

— Но все пак… — помолих го, като насилих себе си, прехапала отново надигащата се ревност. — Върни се навреме, за да изпратиш Катя, тя не бива сама…

— Закарай я с колата, няма да я взема. А може и да преспи в къщи, ако иска, място… много — разпери ръце и излезе с усмивка.

Двете мълчахме дълго. Мракът се сгъстяваше в ъглите на хола, предметите приемаха невероятни очертания.

— Имате разкошно семейство — въздъхна Катя, отметна коси от очите си и притисна лице към облегалката на фотьойла. Потръпна в конвулсии. Веднъж. Два пъти. И се разплака. Отчаяно. Без да се срамува от мен, с притиснато към облегалката лице, пръстите й се вплетоха безпомощно едни в други, коленете й плътно се притиснаха, главата й се отлепи и клюмна внезапно над тях.

Скочих. Затърсих в аптеката нещо успокоително, отдавна не купувахме такива лекарства, а преди години имаше от тях в различни туби и шишенца, с различни цветни етикети различни по цвят хапчета, еднакви в едно — че не ми помагаха. Върнах се, за да я успокоя с думи, с ласки, с каквото мога. И доколкото мога.

— Катя, скъпа, защо? Успокой се!

Думите не помагаха. И ласките не помогнаха. Трябваше да се наплаче, единствено това… Оставих я да се лута в своите лабиринти, в дълбокото на своя плач, което щеше да я пречисти и й донесе облекчение. Тя хълцаше, скимтеше, триеше с длан сълзите си, хапеше устни. Лицето й, мокро и разкривено, пак бе красиво и блестеше в тъмното. Налях в чашата й уиски подадох й я, тя отпи, погледна ме над ръба на чашата и промърмори:

— Извинявай… извинявайте…

— Говори ми на ти, моля те, та аз съм само на тридесет и една. Мога да ти бъда приятелка, довери ми се…

А ми се искаше да побягна, толкова мъка имаше в нейния плач, че едва издържах, исках да се спася, но знаех, че не бива, че трябва да остана до нея, да изтърпя бездната на мъката й, да я издърпам към светлината.

Тя замаха глава в знак на отрицание. И се изправи.

— Ще си вървя.

Задържах я. Вечеряхме четиримата, тя бе утихнала и тъжна. Постлах й да спи на дивана във всекидневната. Късно през нощта влязох при нея. Сгърченото й тяло се сви като в утроба. Не издаде с нищо, че само преди минута е плакала. Застинах в тъмното. Дръпнах завивката над раменете й. Пристъпих шумно към вратата, отворих я, затворих я, но останах във всекидневната, скрита в сянката. Катя се надигна, ослуша се и изведнъж потиснатите хълцания се отприщиха отново, тя захлупи лице в мократа възглавница. Катя, исках да пристъпя към нея. Не посмях. Какво има? Стремях се и да не дишам. Имах чувството, че ще се случи нещо страшно, толкова отчаяно хълцаше. Прозорецът беше отворен, не откъсвах поглед от него. Но постепенно тя притихна и се унесе, нещо заговори насън, думите бяха неразбираеми. Измъкнах се на пръсти, заслушана в дишането й. Не мигнах до сутринта, въртях се в леглото, а ръката на Филип ме държеше вече до себе си.

 

 

На сутринта пихме кафе тримата в кухнята.

Лицето на Катя не издаваше с нищо тежката за нея нощ, моето бе посърнало и бледо, зърнах го за миг в огледалото над мивката. Катя се опитваше да се шегува с Филип, но шегите й бяха насилени, като се извърнеше встрани, очите й се затваряха. Филип й говореше, както често говореше на Сашка: с много доброта и търпение в гласа, той избягваше да я гледа, навярно прекалената й хубост го смущаваше. Пак изпитах болка, но я скрих дълбоко в себе си. Пиенето на кафе в негово присъствие бе мъчение и за мен. И за да победя отново бликналата ревност, толкова безпочвена и нелогична, и за да докажа на самата себе си своята сигурност в него и в безразсъдството на онази пролет, която никога не биваше да свърши, изведнъж предложих:

— Катя, имаме прилична таванска стая, искаш ли да я видиш? Филип държи в нея някои от своите картини и запасите си от бои. Ако той няма нищо против да ги свали в ателието и ако ти нямаш нищо против…

— Имам — изправи се Катя. — Няма да приема.

Филип отново стигаше сам до извода, че след толкова години не ме познава. Не бе очаквал от мен такова предложение. Катя бе застанала до прозореца. Той побърза да излезе, за да ни остави само двете. Катя продължаваше да се държи за рамката на прозореца. Тя трепереше. Приближих зад гърба й, чух и тракането на зъбите. Вълнението й се предаде и на мен.

— Не умея да бъда благодарна — каза неочаквано. — Никога не зная как ще постъпя в следващия момент.

— Горда си — отвърнах й аз. — Не вярваш ли, че наистина искам да ти помогна?

— Вярвам — изви се към мен и ме погледна с разширените си пъстри очи, за първи път ги виждах толкова отблизо и така втренчени в моите. — Вярвам — повтори, — но не мога да живея никъде другаде.

— Защо?

Зъбите й затракаха отново, дръпна се от мен, приближи до масата, взе от сладките, които бях приготвила за кафето, захапа една и я задържа дълго между тях. Не помогна. В отвора на вратата се появи сънливото лице на Сашка с усмивка и с учудване в погледа. Бе готова да запита нещо, но Катя я видя, изплаши се и хукна внезапно. Чух стъпките й в антрето, отблъскването на Филип, който навярно бе направил опит да я задържи, стъпките й по стълбището, нахлули през отворената входна врата. Филип влезе при мен.

— Каза ли й нещо? Какво се случи между вас?

Аз само вдигнах рамене. Не знаех. Не бях казала нищо. Нищо не бе се случило. Напротив, всичко бе изглеждало…

Тръгнах на работа.

 

 

— Днес твоята Катя я няма — посрещна ме Невена в стола. — Знаеш ли защо?

Вдигнах отново рамене. Не знаех. Рада тържествуващо бе минала край пресите, съобщи ми Невена. И предизвикателно бе погледнала към празното място. Само че ние ще наваксаме, говорих с Добрин, той ще свърши нейната работа за днес. Да се надяваме, че утре… Не се доизказа. Залъкът заседна в гърлото ми. Не можех да преглътна. Задавих се. Невена загрижено ме потупа по гърба. Предложи ми чаша вода. Ти знаеш нещо. Отпих. Не мога да живея никъде другаде, бе ми се доверила Катя. В очите ми имаше сълзи. Напразно търсех отговора. Защо, защо? Имаше още някаква тайна, до която не се бях докоснала. И като че ли най-добре беше да не се докосвам до нея. Но мислех напрегнато. Защо? Подпрях глава на дланите си.

— Яденето ти изстива — побутна ме Невена. — Тя утре ще дойде, ще видиш… В основата си е добра… — Заговори за друго, но аз вече не я чувах. Една голяма въпросителна висеше над мен като гилотина.

 

 

Катя наистина дойде на другия ден. Видях я пред таблото, гледаше цифрите. Застанах зад гърба й, също се загледах в цифрите, бригадата на Невена твърдо държеше своя процент над нормата.

Когато Катя изви лицето си към мен, се изплаших, бе много бледа, очите й тъмнееха в сини кръгове. Смъкнах погледа си към ръцете, тя ги скри в джобовете на престилката, но за миг се бялнаха бинтованите ивици върху двете китки.

— Катя? — хванах я за рамото. — Защо?

Тя се отскубна и залюля от усилието. Улових я отново, по-силно, остана в ръцете ми като восъчна кукла. Издърпах я навън, работното време започваше след десетина минути, замъкнах я към една от закритите пейки между цветята. Настаних я да седне. Не очаквах от нея да говори, само запалих една цигара от моите и я пъхнах между устните й. Тя пое дима със затворени очи, вдигна ръка, ясно видях превързаната китка и потръпнах цялата. Запалих и аз. Времето се влачеше край нас.

— Той, той… — промълвиха внезапно устните й. — Мразя го… Не искам да живея!

Мълчах, най-доброто, което можех да направя. Усетих го с инстинкта си. И Катя замълча. Дълго мълча. Когато хвърли фаса, продължи сама, разказът й бе несвързан, нишката се губеше, трябваше да напрегна съзнанието си, за да подредя думите, да разбера нещо. Върнала се в къщи. Какво хубаво семейство имаш, въздъхна тя. И ти ще го имаш, Катя, тя поклати тъжно глава, не вярваше. Била много разстроена. Искала да се изкъпе, да размисли, да промени нещо в калпавия си живот. Моето предложение я трогнало, защо да не го приеме? Смятала, че е сама, че и двамата са отишли на работа. Само че той, той… бил още там и се притайвал. Изненадал я. Нахвърлил се отгоре й. Тя не могла изведнъж да се изплъзне, винаги успявала, но този път… Бил невероятен, нежен и груб едновременно. Усетих в гласа й неудържимо желание да го изживее отново и болката, че няма да го изживее, приемаше го като лична загуба. Две години я дебнел за това. Казал накрая — сега чудесно ще си живеем тримата, майка ти нищо няма да узнае… Катя успяла да се затвори в банята, споменаването на майка й изведнъж я върнало в действителността. Той излязъл, без да заподозре каквото и да било, дори й извикал весело през вратата довиждане, толкова бил доволен от случилото се. А тя… видяла бръснарското ножче, посегнала, гледала го като хипнотизирана в пръстите си, после… била цялата в кръв, но майка й неочаквано се върнала.

— Тя така се изплаши, че дори не ме запита защо, веднага извика „Бърза помощ“ и плака, плака… Мислех, че обича само него, че е готова заради него да ме изгони, да ме убие. Ако беше се позабавила още… сега… — Катя се наведе, откъсна снопче трева и завъртя стръкчетата в ръката си. Гледаше ги замислено, пръстите й позеленяха от изтеклия сок. — Мама не ме остави нито за миг, дори в превързочната, гали ме, както някога, приказва ми, както някога, изобщо бе друга, както преди да се яви той… Как ще живея сега? Трябва да се махна оттам, нали?

Не очакваше отговор, бе слаба и вяла. На границата на припадъка, можеше да се смъкне съвсем леко и да тупне в тревата, да заспи в нея. Коленичих, за да я придържам с ръце. Трябваше незабавно да се направи нещо, не знаех какво, а се боях да я оставя сама. За да не побегне. За да не повтори опита си. Смъкнах ръкавите на престилката така, че да покрият изцяло бинтованите китки. Изчаках я да се успокои, да дойде бавно на себе си. Усмивката й беше тъжна и мрачна и сякаш не бе предизвикана от никакво чувство. Разбрах, че е време да тръгваме. Изправих се.

— Можеш ли да се държиш на крака? Ще те отведа в къщи.

— Не, не! — извика тя.

— Ще те заведа у дома — казах съвсем ясно. — Ти не бива да се връщаш там.

Не каза нищо. Остави се да я водя. Все още вкопчана във вчерашния ден. Равнодушна, спокойна и съвсем студена. Мъртва. Помолих Рангел, който тъкмо паркираше колата си, да ни върне в града. Обадих се на Невена от портиерната, че на Катя й е прилошало и ще се погрижа за нея, нека се обади тя, където трябва.

Потеглихме. Катя лежеше бяла на задната седалка. Рангел за нищо не попита, караше съвсем бавно. Мога ли да помогна с нещо, предложи услугите си, когато спря пред нас. Подкрепи Катя до асансьора, после беше лесно, няколко стъпки до нашата врата. Направи ги. Дадох й успокоително, ако бях го имала навреме… Помолих я да поспи. Излязох от стаята. Чувах как скърца леглото или се разхожда бавно напред и назад и паркетът поддава под стъпките й. После настъпи напрегната тишина. Позвъних на Филип. Моля те, пошепнах в телефонната слушалка, спешно е, ела… Времето съвсем спря. Часовникът удари девет. Филип пристъпи към стаята, видя спящата Катя и смръщи лице. Но веднага подходи практично, нещо, което на мен ми липсваше. Целият ми разсъдък се бе изпарил. Нужно й е спокойствие, трябва да предупредиш майка й, че е тук, днес не я оставяй сама, погрижи се да подредиш таванската стая, децата не бива да я виждат в това състояние. И чак след всичките си нареждания ме запита за причината, напомняйки ми за бинта на китките й. Казах му с няколко думи. Той изруга, свиня, мръсна свиня. Не го бях чувала да ругае и се сепнах.

 

 

За обед й сварих бульон, тя го изпи, уловила купичката с две ръце. След два часа й занесох да хапне печено. С чаша вино. Изяде го с мъка, с виното бе по-лесно. Ние, жените, казах й, възстановяваме бързо загубената кръв, само бъди послушна. Тя обеща. Не смогнах да се кача до таванската стая. Към четири дойде майка й, дотичала от болницата, трябвало да я изпишат утре… Обадила се в завода казали й, че е тук. Но когато в болничната стая видяла опнатото легло, на което я оставила… Не се доизказа, заплака.

— Стегнете се! И за нищо не я питайте! — предупредих я, преди да ги оставя сами.

 

 

С майката на Катя разговаряхме по-късно до отворената входна врата. По-скоро вън, на стълбищната площадка, отколкото вътре, в апартамента.

— Благодаря ви за всичко — казваше тя, като избягваше да ме гледа в очите. Аз също не я гледах в очите, виждах единствено устата й, широко отворена и похлупена с мъжка длан. — Не бих ли могла да я заведа в къщи? Ще позвъня на Ангел да вземе такси и…

— Ангел — не сдържах озлоблението си. — Ангел, каква подигравка е името му…

Тя ме погледна изненадано. Нищо не каза, само не откъсна погледа си от очите ми, без да задава въпроси. Издържах. Някакво съмнение в нея добиваше форма и плът, то я залепи към стената. От челото й плъзнаха капчици пот, стекоха се по слепоочието към шията, в огромното деколте към вдлъбнатината между гърдите. И оттам към плоския корем, все по-надолу, по бедрата, по глезените, към мозайката на площадката. Струваше ми се, че ще се стопи и изтече бавно, на капки, мълчаливо и докрай. Тя облиза пресъхналите си устни, посинели, неузнаваеми, гласът й излезе като писък между тях, господи, и изведнъж с длан затисна възгласа си. Трябваше и на нея да й дам успокоително, но не помръднах от своето място. Ожесточението ме държеше в лапите си, не бях добра, не исках да й помогна, тя трябваше да изкупи вината си, пред мен, веднага, веднъж завинаги. Пред очите ми свлече рамене над тежкия стегнат бюст, приведе се сама над болката си, видя само празнотата, над която се надвесваше, и отново залепи гръб до стената. Затвори очи. И се топеше, топеше…

— Какво трябва да направя сега? Какво трябва: да направя?

— Вашият окончателен избор — казах строго като съдия. — Или Катя, или… Ангел. И ще решавате сама.

 

 

Таванската стая не ми отне много време. Подредих леглото, изметох, измих, избърсах праха. Някога Филип бе оставал тук, за да мисли по проектите си на спокойствие, стаята щеше да му липсва, но той не се възпротиви да я отстъпи на Катя. На третия ден тя се пренесе в нея. И тръгна отново на работа.

 

 

— Много се старае твоята Катя. Какво си направила с нея?

— Нищо — вдигнах рамене.

Рада изглеждаше недоверчива, ако тя още от началото бе посрещнала Катя с доверие и доброта, можеше и да не се стигне дотук. Глупости, изохка тя, аз просто си гледам работата. Но работиш с хора, нали, не е случайно, че точно в твоята бригада напускат най-често. И най-често имаш проблеми с момичетата. Спомних си онова, другото момиче, пак бе работило при нея. И точно от нейната бригада го пратихме направо на улицата. Казах й го. Рада не се съгласи. Не забравяй, че и ти вдигна ръка на събранието, че я вика на няколко пъти при себе си, че тя и на теб няколко пъти обещава и все тая… Бях по-млада тогава и по-неопитна, преминах в защита, бях и по-категорична в оценките, сега е друго… Друго е, неочаквано каза Рада, но ако аз имам вина, и твоята не е по-малка. Така е, отстъпих и аз, когато някой стигне дотам, винаги има много виновни, и ние сме между тях. Разделихме се, без да си кажем нищо повече, но и двете се бяхме замислили.

 

 

Катя наистина много се стараеше. Тя вече не позволяваше на никого да застава зад нейната преса и да отработва недостигащото. Оставаше сама до тъмно, идваше рано. Умората я съсипваше, но като че ли съзнателно я търсеше. Усмихваше се рядко, при поздрав правеше опит да разтегне устните си, не успяваше винаги. Косата й загуби блясъка си, кожата на лицето й потъмня, цялата й фигура излъчваше очакване, времето трябваше да се убива непрестанно час след час, ден след ден, за да не я убие очакването. Не я чух да се засмее нито веднъж с онзи неин смях, от който хукваха тръпки по гърба ми, нито с другия неин смях, отприщен само веднъж, дълбок и истински. Нали след това всичко трябваше да върви на добре?

Можех ли да й помогна, питах се непрекъснато. Бях направила всичко, което бе в моя власт. Другото… то бе в ръцете на майка й. Катя или Ангел? Времето се влачеше…

 

 

Тя се връщаше винаги след мене. Преди да се качи горе, в стаята, само понякога Катя се отбиваше в къщи. Ако случайно завареше Филип, не се застояваше, но нямаше ли го, грабваше Краси в коленете си и дълго и обстойно разглеждаше рисунките му. Сядаше така, че да е с гръб към портрета на малкия Фили, боеше се от него. А Краси се боеше от оценките й повече, отколкото от оценките на баща си. Гледаше я толкова напрегнато в лицето и така менеше израза на своето, че и аз се страхувах. Преди още Катя да е казала каквото и да било, Краси го откриваше по лекото смръщване на веждите й или по онази нейна едва доловима усмивка, само в ъгълчетата на устните. Тъгата на Катя, забележима и от разстояние, принуждаваше всички ни да бъдем много внимателни с нея. Детето я галеше, свиваше се мълчаливо в прегръдката й, долепваше своята страна до нейната и й говореше, че иска да порасне, за да се ожени за нея. И да я направи щастлива, много щастлива. Ще ме чакаш ли, питаше невинно Краси, ще можеш ли да ме изчакаш да порасна? Тя му отвръщаше понякога само с жест или трепване на устните. Рядко се усмихваше малко по-широко с едва доловим блясък в очите, а аз й шепнех, виждаш ли силата си, та детето е искрено и е едва на шест, не умее да се преструва и няма защо да се преструва пред теб. Тя го знаеше.

Понякога излизахме тримата на разходка. Краси обичаше сладолед и Катя настояваше да се отбиваме в кварталната сладкарница. Поръчваше му на него двойна порция от шоколадовия, а двете пиехме мълчаливо кафе. Само че сладоледът в купичката на Краси се топеше, топеше се и потичаше в чинийката, Краси забравяше да го докосне с лъжичката, залепил очи в Катя, и все искаше да я рисува. Първата му скица, закачена с кабарче, висеше на стената до снимката на мама, по-късно Катя помоли да я занесе в стаята си. На тази скица тя приличаше на фея или на Снежанка, или на Пепеляшка, или на всички добри героини от приказките, взети заедно. Внимавай, казах й, щом погледнех към скицата, да не излъжеш детето, то те задължава да бъдеш такава, каквато те вижда. Катя вдигаше рамене. Не съм светица и няма да бъда. Бе се променила до неузнаваемост, утихнала, кротка, без нерв. Понякога се молех мислено за една хаплива реплика. Никъде не ходеше, но когато се задържаше при нас, при всеки звън на телефона вдигаше глава в очакване. А в другите вечери, когато не се отбиваше, все питаше в сутрините, уж между другото, някой да не я е търсил. Казвах й, че веднага бих я повикала, ако звънне някой за нея, да не се безпокои. И все ми се искаше да запитам, кой чакащ да те потърси, но не събирах кураж.

Един късен следобед тя не издържа:

— Мама не се ли е обаждала?

Загледа ме с очакване, от което ми се доплака, бе готова да приеме и лъжата ми. И да ми благодари за нея. Не можех да я произнеса, никога не бях лъгала. Изкашлях се сухо, кратко, да спечеля време. Прочистих гърлото си. Бяхме само двете, но нямах глас.

Поклатих само глава в знак на отрицание. И аз бях чакала майката да позвъни, стигах и по-далече, мислех, че някой път може да я потърси и Ангел. За него не бих й казала, но за майка й… Не бях забравила как се залепи за стената, как се сля с нея, как започна да се топи, а струйките пот изтичаха през деколтето все по-надолу, към мозайката. И как се приведе над нищото, за да долепи отново гръб до стената.

— Тя е слаб човек — неочаквано обобщи Катя. — Винаги е била слаб човек. А на мен ми се искаше…

Повече не говорехме за нея. Но усилията на Краси този следобед да я разведри останаха напразни. Детето клюмна, умълча се, сви се в краката й като кученце. После опря лице до коленете й. Катя разсеяно плъзна ръка към него, очите на Краси заблестяха. В един миг тя ги видя, сепна се изведнъж, отръска тъгата си и прекалено енергично запита:

— Искате ли да отидем тримата на изложба?

Краси запляска възторжено с ръце.

Аз ги погледнах и двамата изненадано. Обичта на Краси към Катя я върна към живот, тя му се отблагодари със същото. Минаваше седем, не ми се излизаше. И влезлият Филип не одобри решението. Но детето така умолително го прегърна, така тъжно го погледна в очите, все едно, че бе въпрос на живот и смърт. Филип отстъпи. Малък е още, но кой знае, може би наистина е добре…

Краси се препъваше от нетърпение, пръстите на Катя го държаха да не падне, той поглеждаше ту към нея, ту към мен. Стигнахме неусетно. Тръгнахме от една картина към друга, от едно платно към друго, детето невероятно утихна, а Катя бъбреше, трескаво, неудържимо, като човек, който е мълчал много дълго. Краси се притискаше изплашено към дрехата ми, пръстчетата му бяха мокри от напрежение. Разширените му очи поглъщаха всичко, той ни молеше да го изчакваме, да не бързаме толкова, задържеше ли се някъде по-дълго. Катя се умълча, вниманието й се насочи към Краси и картините, пред които сам спираше. Когато стигнахме до края на изложбата, неусетно се изплъзна между устните ми, с всичко това ще се пребориш един ден. Ще мога ли, погледна с очакване към Катя, ще мога ли, повтори изплашено, а тя го погали и каза да, не се поколеба нито за миг. Очите на Краси я гледаха с обожание, тя се смути. Излъгала ли беше? Но заговори отново, трескаво, сега ти изглежда страшничко, сега ти не ми вярваш напълно, но ние напълно вярваме в теб. Детето най-сетне се сети да потърси потвърждение и в моите очи, усмихнах му се.

Пълното утихване на Краси настъпи в къщи. Докато приготвях вечерята, оставих двете деца и Катя пред телевизора. Не мина много време и Катя ме извика разтревожена, изтичах. Намерихме детето, свито в ъгъла на хола, да къса една след друга скиците си. Нищо не струват, плачеше Краси, нищо не струват — и ги тъпчеше с домашните си пантофи с някаква ярост, с ожесточение някакво, което за първи път откривах в него. Катя приклекна, издърпа скицника от ръцете му, прегърна го, насила го задържа в прегръдките си и му заговори ласкаво — когато са били деца, и те са рисували като тебе, а навярно много по-лошо, вярвай ми, трябва да ми повярваш, но моля те, сега ми ги подари, като пораснеш, ще ти ги върна. И сам ще се убедиш, че не е имало от какво да се срамуваш. Тя говореше, а аз немеех от изненада и не знаех какво да правя. Гледах ги изправена, с мокри ръце. Катя вдигна Краси от пода и каза, че ще отидат в нейната стая, на тавана. И излязоха. В слабото й тяло изведнъж се бе зародила сила, която да противостои на друга сила. И чувство да закриля, да помага, да понесе отговорност за някого.

Дълго не се връщаха.

Филип се разхождаше нервно по диагонала, на хола, после коленичи до скъсаните рисунки и започна да ги събира парче по парче.

— Не трябваше да го водите, това за него е шок…

— Да, шок е — съгласих се с Филип, — но ще го преживее, само му е нужно време — мъчех се да оправдая постъпката и на двете ни. — Трябва да знае какво го очаква, да е наясно, това ще го подготви за трудностите, които оттук нататък…

И тогава неочаквано си спомних приказката за ония двамата, разказах му я — единият непрекъснато изграждал илюзии у хората, другият непрекъснато ги разрушавал. Никой не простил на първия.

Катя се бе изправила тихо до вратата и слушаше внимателно. Притиснат до нея, стоеше Краси, някак тъмен и помъдрял.

 

 

— Какво си направила с Катя? — запита ме Невена на другия ден. Бях свикнала вече с този въпрос, твърде често ми го задаваха, но не бях намерила отговора. — Тя е неузнаваема. Старае се повече от всички. Достигна изпълнението на нормата по-бързо дори от самата мен, когато започвах. И от тебе… В началото помагахме, сега тя сама…

Усмихнах й се. Катя се бе променяла пред очите ми. И все пак не можех да обясня. От мига, в който за пръв път я доведох в къщи, от онзи неин внезапно отприщен смях, досега бяха минали повече от два месеца. Като време — твърде недостатъчно, като грижа — нищо особено… Промяната й се бе извършвала на скокове, в работата вървеше напред, но бе загубила нещо от себе си, нямаше нищо останало от онази Катя, която доведох в къщи, вместо нея сега познавах старателната, тъжната, лишена от жизненост нова Катя. Бе нужно още нещо, още нещо, но какво?

Невена чакаше отговор.

— Попитай себе си — отвърнах й. — Ти малко ли направи за нея? Щяха да я изгонят, ти я прие. Тя не смогваше, ти и Антоанета, и Добрин, и Рангел й помагахте, бригадата не изостана нито веднъж. Има покрив над главата си, където е спокойна, Краси я боготвори… Но все още Катя не е това, което трябва да бъде…

— Майка й не се ли е обаждала? А оня там… Не — казах рязко.

— И това ако е майка!

— Жена — разперих ръце аз. — Жена…

— А ние с теб какво сме? — сопна ми се Невена. И внезапно омекна бързо. — Не мислиш ли, че Катя би могла да бъде влюбена в същия този Ангел, а? — погледна ме тя с очакване и сама се изненада от хрумването си. — И ако това е така, Катя е по-добра от двете…

Стреснах се. Не исках да мисля върху предположението на Невена, не исках да повярвам, макар че изведнъж си спомних — в гласа на Катя, когато ми се доверяваше, там, на пейката, усетих неудържимо желание да изживее отново случилото се и болката й, че няма да го изживее.

 

 

— Аз го обичах — разказа ми Катя вечерта, когато двете останахме сами да пием кафе в хола. Този път тя не седна с гръб към портрета на малкия Фили, а го взе в ръцете си и не откъсна поглед от него. — Влюбих се изведнъж. Беше малко след смъртта на татко… Бях отчаяна, исках да умра. И тогава го видях в дома на една своя приятелка. Дъхът ми спря, цялата се вдървих, не знаех какво да кажа, как да се държа с него, толкова ме смути. Навярно съм му изглеждала смешна и жалка. Един ден го заведох в къщи заедно с приятелката, той поиска, а каквото поискаше от мен, го правех, без да се замисля. Мама си беше у дома, черното й отиваше, подчертаваше я повече от всеки друг цвят. Тя като че ли разцъфна след смъртта на баща ми и между нас настъпи отчуждение, красотата й бодеше очите ми. А имах нужда да се заловя за някого, за да оцелея. Мама го впечатли, той не откъсна погледа си от нея през цялата вечер. И го приласка някак неусетно, тя умееше да се вмъква под кожата на всекиго и да остане там, нея винаги я харесваха. Всичко се разви бързо, той идваше в къщи, шегуваше се с моята вцепененост, гледаше мама. И докато се усетя, те се ожениха. Само че той постепенно почна да открива, че съм по-хубавата и по-младата, а също така и да се досеща на какво се дължи моята вцепененост… И започна да не ме оставя на мира. Бягах от къщи, закъснявах нарочно, излизах ту с един, ту с друг, все ги изчаквах да си легнат, за да се вмъкна незабелязано в леглото си. Мразех ги и двамата, обичах ги и двамата, мятах се между любовта и омразата си, не мога да обясня с думи точно какво изпитвах към тях. Плачех по цели нощи, как ли не съм си ги представяла в другата стая, от което изпитвах ужасна болка, не, не може да се обясни, вслушвах се в стъпките им, в думите им, в скърцането на леглото, в кавгите им заради мен… И мама бе открила към какво се домогва той… Започна да ме следи, да крие дрехите ми, да ми устройва луди сцени на ревност, на него — също… Другото го знаеш… Най-после мога да говоря за това, защото… свърши. С него — в един миг, с мама — много мъчително й бавно и все още… Там, в болницата, почти повярвах, че ако се наложи да избира между двамата, ще ме предпочете. А защо? Нали аз… съм самостоятелна и, така или иначе, един ден ще я напусна заради някого. А тя… Не я осъждам, но се чувствувам, като че ли валяк е минал отгоре ми, разбираш ли?

— Катя — казах й ласкаво, — ти още нищо не знаеш за любовта, тя е пред теб…

— Нека да не говорим повече.

А на другата вечер пред чашка кафе, пак у дома, Катя ми призна следното:

— Знаеш ли кога ти се възхитих истински, Кремена? Беше те страх от мен, признай, ти ревнуваше, боеше се за мъжа си и въпреки това прие да дойда у вас. Аз ти се натрапих съзнателно. Така беше, нали?

— Така беше — казах бързо.

— А аз наистина исках да ти причиня мъка, за да си отмъстя за всичко, за всички… И за твоите въпроси, и за начина ти да се промъкнеш в живота ми. Но…

— Зная. Тегли черта, забрави и се усмихвай, усмихвай се, това ще те спаси.

Отделни картини, кратки мигове, запаметени диалози — всичко мина светкавично през ума ми, но не можех да го разкажа на мъжа, който чакаше с отворен бележник и готов за запис магнетофон. Заговорих общо, бе различна от другите, страшно хубава, подчертах, безотговорна и настройваща всички срещу себе си, подчертах, за малко не я изгониха и за малко аз самата едва не се съгласих. Последен шанс й дадохме в бригадата на Невена, опитна, дългогодишна работничка. Добротата и търпението й успяха да я приобщят към колектива, сприятели се постепенно и не без трусове и с Антоанета, и с Добрин, и с Рангел, а и с мен самата. Сега е една от добрите, от най-добрите, подчертах. И с право получи наградата, заслужи си я честно и с много упорство. Често ми идва на гости, рядко си припомняме, и то след чашка водка, за ония нейни неспокойни дни. В таванската стая горе още има бяло петно на стената, там висеше скицата, която й направи моят син, много нежен, много крехък профил от една-единствена линия. Взе си я при преместването. Живее сама, все още не иска да се омъжва, а не й липсват предложения. Виждаме се често в завода, обсъждаме плановете си, помагаме си, с каквото можем.

 

 

— Не очаквах да бъдете толкова пестелива в своя разказ — неочаквано се усмихна мъжът, — тя сподели повече. Искате ли да чуете думите й?

Преди да отвърна на въпроса му, той натисна едно от копчетата на магнетофона и във въздуха се разля гласът на Катя, мек, топъл и благодарен:

„Първият човек, който ми повярва и ми подаде ръка, бе Кремена Филипова. Държах се непоносимо с всички, всеки уравновесен човек можех да изкарам извън кожата му. На нея дължа…“

Ушите ми писнаха, светът се завъртя, объркан и неподреден, не чувах повече нищо, въртяха се същите картини, същите кратки мигове, същите запаметени диалози, състоянията на гняв и недоверие, просветленията, приближаванията, отхвърлянията назад, онзи неин смях, от който ме побиваха тръпки по гърба, и другият, дълбок като отключен извор, след който всичко трябваше да тръгне на добре, а добрето се бавеше, първата среща с Катя, думите на Невена — не й зная името и мисля, че няма да го науча. Научих го. Всички го научиха. А преди това — как ти хрумна да се сравняваш с нея? И после, приклекналият Краси със скицника в ръка да изтегля върху листа неповторимия й профил… Нежен, крехък, уязвим. Бях го запаметявала ден след ден, бях го обиквала ден след ден. Както на момичетата, с които работех. Но профилът й ме тревожеше винаги, тревожи ме и днес. Той крие изненади. Чаках ги. Чакам ги. Страхувах се от тях. И сега се страхувам. Знаех, че трябва да направя още нещо. И разбирах, че не е в моята власт, че онова, другото, ще го извърши някой, когото още не познавам и когото Катя също още не познава. А какъв ще бъде той? Като Ангел? Или като Филип? И това ще реши живота й. Защото… все още в труда й има старание, пълно отдаване, съсипваща умора, но не и капчица радост… Само веднъж я бях чула да се смее истински, само веднъж… Чаках да се повтори. Разбирах, че й е нужно безразсъдството на една пролет като моята, в която се яви Филип и заличи всяка болка преди него. Защо се бавеше? Защо не идваше?

Както другите момичета, Катя ден след ден ми казваше до утре вместо довиждане. До утре, отвръщах й и аз и се вглеждах в лицето й, в походката й, търсех промяната, тя тъжно размахваше ръце и не бързаше за никъде. Тръгвах си последна, отнасях към дома безпокойството си за нея.

Наричаше ме Кремена и тя като другите.

„Първият човек, който ми подаде ръка…“ Само това чух, думите й се бяха разтворили във въздуха, мислех си, че тя е права, че наистина първа аз… не се изплаших да опитам да я върна в живота, в пълнокръвния, истинския радостен живот, но не успях напълно. Другият още не се бе явил. И аз го чаках, за да чуя отново смеха на Катя, чист като извор, избликнал от дълбината на същността й. Дотогава щях да нося безпокойството си за нея. Но не казах нито дума и за това.

Риск

Преди посрещах бат Саш след всяко негово пътуване с истинско удоволствие.

Сега посрещам бат Саш след всяко негово пътуване без толкова голямо удоволствие. Останал е навикът. А до мен стои Бистра. Като моя сянка. Или аз като нейна. Ако тя се е облякла в бяло, непременно аз съм в черно. Ако тя е сложила нещо тъмно, неизменно аз съм в нещо светло. Почти не разговаряме. Една до друга, ние пазим своите индивидуалности. И своите параметри. И чувствата си. Ревността ме разяжда бавно. Всяка минута закъснение се отразява пагубно и на двете ни. Не искам да деля бат Саш с нея. И тя не иска да го дели с мен. По този въпрос не се казва и дума, държим се любезно, усмихваме се една на друга, поглеждаме нервно часовниците си. Измъчват ни еднакви предчувствия. И за тях не казваме нито дума. Пием мълчаливо кафе, после аз прескачам до началника на движението и питам: закъснение ли, колко?

Той повдига неопределено рамене. Смущава се, смущението му засилва предчувствията. Връщам се бавно. И мама не е издържала. Виждам я между пътниците, тя се оглежда за нас. Забелязва Бистра. Тръгва към нея, аз сядам на една пейка и ги наблюдавам от прикритието си. Те бъбрят уж безгрижно, но погледите им са насочени към стъклената врата, през която скоро трябва да премине бат Саш. В прекрасната си тъмносиня униформа на пилот от международните линии. Затварям очи. Бистра е дошла с колата, аз съм оставила велосипеда си близо до колата й, мама е взела рейса. Когато бат Саш премине през стъклената врата, аз ще съм заела позиция точно до нея, всяка ще следи внимателно към коя от трите ни ще тръгне пръв. От мама не мога да ревнувам, той е любимецът й, от мама ще ревнува Бистра, а аз ще ревнувам от Бистра. Защото от пет месеца тя е негова жена. Не мога да свикна още, че спи при нея, храни се при нея, с нея споделя всичко, а в къщи идва все по-рядко и само за малко. Преди го посрещах сама. И удоволствието ми беше истинско. Сега, ако успея да разменя няколко думи с него насаме, ще бъде цяло чудо. А имам проблеми. Десетината дни отсъствие на бат Саш са непоносими, едва издържам. И сега… това закъснение, изопнало ме цялата.

Превръщам се в слух, на летището се приземява самолет, моторите заглъхват бавно. Тичам до началника на движението, той ми кимва с глава, знае кого чакам, не трябва да губя време. А време има, екипажът слиза последен. Правя няколко напрегнати кръга в просторната зала. Ти тук ли си, сепва ме гласът на мама, мислех, че този път… Какво този път, искам да попитам, но казвам: и този път, и следващия, и винаги… Тя се смее, сънувах странен сън, не издържах и аз…

Бат Саш отваря вратата, лицето му е изопнато и някак различно, вижда ни и то става такова, каквото си го знаем: усмихнато, приготвено за нас. Разперва ръце, да ни прегърне и трите. Мама пристъпва първа, прегръща го тя, над рамото й той гледа към Бистра, Бистра изчаква търпеливо реда си. А аз? Забелязва ме, намига ми, както винаги. Свойски. Оптимистично. Целува мама по двете страни, а нас ни обхваща през рамената. Докога, смее се, не свикнахте ли, но му е приятно, че го чакаме. Винаги, казвам аз, Бистра ме стрелва с поглед зад широкия гръб на бат Саш. Докога, пита и нейният поглед и поставя върху гърба на бат Саш печата на своя собственост. Тая няма да я бъде. Ако той е твой мъж днес, утре може и да не бъде, а мой брат е бил и преди да се появиш ти, и ще бъде и ако теб те няма. Тя иска да го отдели от мен и мама, не успява. Мама и бат Саш тръгват, Бистра и аз заемаме втората редица, така ще бъде само още няколко крачки, докато стигнем до колата й, там вече ще бъде само неин. Освен ако не поканят мама, за да я върнат в града. Но във всички случаи аз ще бъда с велосипеда си. Бат Саш и мама са спрели, той нещо й говори, разпервайки ръце. Заслушвам се. И Бистра се е заслушала.

— За първи път ми се случва… някакво особено затъпяване… Бяха ми казали, но не можех да повярвам, че и на мен… Не усещах ръцете си. Гледах уредите и нищо не разбирах. И се уплаших… Сто двайсет и пет души зад гърба ми… Започнах да се изпотявам…

Групичката ни се затваря в кръг. Бат Саш, мама, Бистра и аз. Той не гледа в нито една от трите, затворил се е в себе си. По челото му лъсват капчици пот, ръцете му треперят. Не съм го виждала такъв. Стисвам зъби, в очите на Бистра има сълзи, мама стои замислена. И бат Саш продължава:

— Усетих пропадането, самолетът вибрираше, тялото ми гореше, ръцете ми се бяха разтворили и лежаха пред мен, все едно, че не бяха моите. Губех контрол, разбирате ли?

Той пак губи контрол. Съвземи се, искам да изкрещя, Бистра вече плаче, отвратително, ще ме удави в сълзите си, не поглеждам към мама, гледам ръцете на бат Саш, вдигнал ги е нагоре, към слънцето, своите слаби човешки ръце, и ги разперва най-съсредоточено, неговите хубави, силни ръце с дълги овладени пръсти трептят между мене и слънцето. Не се издържа, мама ги хваща в своите и ги смъква към тялото му.

— Саше!

Колко пъти съм го молила да се откаже — шепне до мен Бистра и трие очи. — Поне сега трябва да го направи, поне сега… Да се съвземе…

Стрелвам я с поглед, млъкни най-сетне, загърбвам я, по-добре да не я виждам. Бат Саш е на цели двадесет и седем, а сега изведнъж се смалява, смалява се до мама, превръща се в малко, изплашено момче, зная, че тя ще го направи отново онзи дързък и смел мъж, с който се гордея. Само трябва да почакам, още съвсем малко, съвсем… И да го няма този хленч зад гърба ми, от който мога да се размекна и аз и от твърдо състояние неусетно да се превърна в течно.

Мама не е пуснала ръцете му, тя бавно ги вдига към пламналата си кожа, поставя ги върху страните си и ги придържа с пръсти.

— Същите са си — казва нежно. — Същите добри, сръчни ръце. Помниш ли, когато с тях разглоби първата си играчка? И я сглоби отново? Бях ти я донесла от Германия. А помниш ли, че с тях направи и първото си радио? Все още работи и го слушам, когато те няма. Подари ми го за един от рождените ми дни, а ти самият не беше на повече от дванайсет. А помниш ли първия самолет, който създаде сам? В къщи е, и чертежите ти пазя… Хване ли ме страх, погледна към него и се усмихна, човек не се страхува от нещата, които познава, той ги владее. И ставам спокойна за теб, зная, че ще се справиш, както винаги си се справял. И само чакам…

Бат Саш се усмихва.

— Чудесна жена си ти, мамо. Нито веднъж не си ме спряла. Неповторима си.

Мама пуска ръцете на бат Саш и чудо — той отново е силният и дързък мъж, с когото мога отново да се гордея. Тя потърсва с пръсти косите на Бистра, погалва ги леко. Хленчът замира бавно.

— Да се откаже ли? — пита я. — В никакъв случай, та това е все едно да се откаже от себе си. Заради миг на слабост… Не искай това, не отнемай силата му!

Не се обаждам, имам още само няколко мига. Стигаме до колата. Бат Саш поема ключовете от Бистра, отваря едната врата, после втората, после… третата. И ни поглежда с очакване. Не помръдвам.

— С велосипеда съм — соча до стълба, където съм го опряла и съм го заключила с веригата. — Ще карам зад вас…

— Качвай се! — не се съгласява той. — Ще го вържем отгоре.

Бистра се мръщи, но не казва нищо. Бистра е против, но не смее да го каже, ще го каже по-късно. Бат Саш прикляква до мен, сръчно освобождава велосипеда от веригата, вдига го с една ръка и го мята върху багажника, металът издрънчава, той го привързва с въже към рамката.

В колата и тримата мълчим. На волана е бат Саш. Гледам в километража, стрелката трепти на сто и двайсет, Бистра не закъснява да се обади:

— Моля те, прилошава ми…

На нея все от нещо й прилошава. Ей за това не мога да я понасям. Хубава е, млада е, умна е, но изпитва вечно нечовешки страх. Ту от едно, ту от друго, страховото й състояние не я напуска никога. И все едно, че бат Саш си е вързал камък на шията, който го тегли надолу. А той е роден да лети, дори и на земята, но да лети. Бистра никога няма да разбере това, тя се нуждае от сигурност, в която да се вкопчи с всичките си сетива и пръсти. А как се лети с камък на шията? Има само един начин — да се пререже въжето. И камъкът да си падне на земята, да се вкопае в нея. Неподвижен, тежък, объл и с добре оформено легло под него.

— Моля те, прилошава ми…

Бат Саш не я чува, до него седи мама, вятърът развява косите й, дълги, гладки, кестеняви. Като моите. Мама все още прилича на момиче при нейните четиридесет и пет. Видят ли ни трите заедно, ни взимат за приятелки. От което Бистра потъмнява. И сега е потъмняла — градоносен облак, веждите й са сключени над тъмните очи, тя е вдигнала длан към устните си.

— Мъж като бат Саш трябва да се заслужи.

— Какво искаш от мен? Какво искаш! — не издържа Бистра. И казва изведнъж: — Ти не можеш да ме понасяш.

Искам да отвърна, че не мога, не мога, не мога, заради размекването на тези, които я заобикалят, заради собственото ми размекване до нея, но мама вече се е обърнала назад. И ме гледа сериозно.

— Мая!

— Да, мамо? Аз нищо не съм казала…

— Но щеше да кажеш, нали?

— Да — признавам чистосърдечно.

— Не дразни Бистра — това е заповед, не мога да не се подчиня, но останем ли само двете, ще й кажа за камъка, който виси на шията на бат Саш, и още, че този камък… ако иска синът й да бъде това, което е бил винаги, трябва… — Биси — продължава мама, — знаеш, че със Сашо на волана нищо не може да ни се случи, нали?

— Да, мамо — преглъща страха си Бистра.

Лъжкиня, си мисля аз, слезе ли от колата, ще потърся на седалката мокро петно, поне от изпотяването й. Около слепите очи е пребеляла. И виждам как ръцете й здраво се сплитат една в друга с посиняващи под лака нокти. Не зная от какво ще умре един ден, но си представям — от страх. Един ден крехкото й сърчице ще се пръсне като сърчице на птиче от страх за собствения й малък живот. От страх за собствения й малък живот тя може да подведе всекиго. Да го предаде. Да заплати с другия за себе си. Да се откупва винаги. И мен ме е страх, страх ме е за бат Саш, може да го превърне в малко изплашено момче и да заплати с него за някоя своя прищявка. Защо не се намесва мама? Защо не помогне на бат Саш да пререже въжето, докато не е късно?

Поглеждам отново към Бистра, въжето е хубаво, гъвкаво, мисля си, здраво, изплетено от най-тънки стоманени жички под фината кожа, без проблеми. Освен страха. А малко ли е? Бистра не работи нищо, не учи нищо. Завършила е преди три години английската гимназия, чете си по цял ден някакви книжки и чака, изтегната на дивана в обширния апартамент, построен за нея от баща й. Баща й купи и колата малко преди сватбата. И поръча на бат Саш, на няколко пъти му заръчва: грижи се за детето, то е още крехко, неуверено, безпомощно, всяко усилие го изтощава.

Бистра безпомощна? Ще умра от смях. Тя умее да постига всичко от всекиго. И от брат ми също. Само в едно още не е успяла — да го смъкне на земята. До себе си. Окончателно. В експлоатацията. Или в някоя от техническите служби. Или просто да го превърне от пилот в чиновник по движението на самолетите. Но не се е отказала да го направи. Мигът на слабост, който е преживял бат Саш горе, този миг на слабост й е вдъхнал надежда, че не всичко е загубено. Една малка пукнатина, ерозията е велико нещо. Ерозията, от нея ме хваща страх. Незабелязана, бавна, съюзница с времето. И от още нещо ме е страх, гъвкавото стегнато тяло на Бистра да престане да е толкова гъвкаво, да се налее изведнъж, загубило всички други шансове, и камъните да станат два, нали често бат Саш казва: искам да имам син, и поглежда към нея, а тя се усмихва. Ще го имаш. Само че Бистра се страхува и от това, нали съм я виждала как гълта противозачатъчни хапчета и все разпитва мама много ли боли едно раждане, а мама отвръща, забравя се, иначе как жените биха повтаряли… Бистра се умълчава след такива разговори, свива се в своята черупчица, в която няма да допусне болката. И сега се е свила след онова набързо подхвърлено да мълчи.

— Някога много обичаше Джек Лондон — мама говори на бат Саш.

— И сега го обичам — обажда се той, обръща се към нея и й се усмихва. Десният му клепач леко трепти. Десният му клепач…

— Довечера ще ти ги изпратя по Мая, всичките му томове, купила съм ги отдавна, но с тия твои пътувания…

До мен се разнася въздишка, Бистра се солидаризира с мама. По въпроса за пътуванията. И се разграничава от мама. По въпроса за Джек Лондон. Тя би го запратила на тавана, отдавна е разбрала, че бат Саш иска да прилича на героите му. По сила. По издръжливост. По непреклонност… И освен това е усетила, че жените, който обичат героите на Джек Лондон, са твърде различни от самата нея. И това я тревожи, тревожи я все повече, все повече.

— Страх ме е за него — шепне Бистра.

Мама се извива към нея и намира най-хубавата си усмивка. Нещо ме свива под лъжичката, нима мама не разбира що за заплаха е Бистра за бат Саш? А и за нас…

— Не бива да се страхуваш за него — казва тя.

И след като слиза от колата, пристигнали сме пред нашия блок толкова бързо, вперва поглед в Бистра и добавя:

— Жената никога не бива да се страхува от нищо.

— Защо? — учудва се Бистра, тя умее да се учудва, широко отваря навлажнените си очи и забравя да се разплаче, сълзите тежат в клепките й кръгли, прозрачни.

— Защото… — мама се обръща само към нея.

Преценява, че ще чуя и аз, но продължава: — Защото ръцете на жената са тези, които отглеждат живота. И го пазят. А това не става със страх.

По въпроса за ръцете на жената сме спорили доста. Ръцете на човека са тия, които създават, не на жената, не на мъжа, ръцете на човека. Гледам как мама прегръща Бистра през слабичките рамене и повече нищо не си казват. Разделят се като майка и дъщеря, а дъщерята всъщност съм аз. Бистра ми подава ръка неохотно, съвсем официално, правя се, че не я виждам, вече съм тръгнала по стълбите след едно небрежно чао, метнато зад гърба ми.

В къщи Жорко е сам. Все още е ваканция и той може до насита да потъва в любимите си занимания — четенето на научнофантастични книги и слушане на джаз. До прозореца е закачил календара и виждам как всеки отминал ден е зачеркнат с тъмен флумастер, Жорко брои дните до началото на учебната година, стреми се да не загуби нито един, колкото по-малко остават, толкова по-плътно ги насища с джаз и четене. Дори за обяд или вечеря трябва да го викам с часове. И да го чакаме дълго, ако искаме да се радваме на безценното му присъствие на масата. Ох, и аз трябва да стана като него, не да се пилея. Текат последните ми свободни дни. След като се разбра, че не съм приета, трябва, да, трябва да тръгна на работа, да навъртя някъде тия осем задължителни месеци и да продължа битката догодина. Без никакви изгледи за успех.

— Защо без никакви? — пита мама, на глас ли съм проговорила нещо? — Ти си талантлива. Тази година ще продължиш с курсовете и уроците.

— Да, съгласявам се, — а Художествената гимназия в София ще избълва още стотина гения, плюс тези от Казанлък, плюс…

— Стига! — сърди се мама. — По-добре ми помогни да приготвя вечерята.

— Защо не? — казвам уж добродушно, не съвсем. — За да може оня непрокопсаник да си слуша джаза и чете своите врели-некипели.

Мама се изплашва, обръща се към мен и ме разглежда бавно. Горя под погледа й, стягам се, изопвам се цялата.

— Мая, какво става с теб, откъде тази злоба? Не те приеха и изведнъж… Забелязах те днес и с Бистра. А тя чака дете. Не можеш ли да бъдеш по-внимателна?

— Дете ли? — Разсмивам се. Дълго се смея и от този продължителен смях ме боли. — А ти вярваш ли й? Аз — не. Затова ли изглеждаше днес толкова изплашена? Че тя ще умре от страх, горкичката, такава грешка не може да направи, още не.

— Мая!

Наистина злобата ме е овладяла. И ме държи. От дълго време. И как няма? От моите съученици в гимназията влязоха най-бездарните. Ние, които бяхме уж най-хвалените, останахме извън железните врати на академията. А точно на нас ни бяха казали, разглеждайки курсовите ни работи година след година, ще влезете, никой от вас не се нуждае от протекции. И повярвали, ние просто се явявахме на изпит след изпит. За да стигнем до резултата — едно голямо „не“. И да онемеем пред него. Защото другите, да, другите… Какво другите, не се предаде тогава мама, ще отпаднат един след друг, ще видиш. А и не е зле да опознаеш и живота. Една година в производството, та ти си само на деветнайсет…

— Защо непременно в производството? — я бях попитала.

А тя само ме бе погледнала.

— Чиновничка ли искаш да ставаш? Или продавачка в магазин? Несъвместимо е с творческата ти същност.

И аз бях замълчала.

— На нейните години имах вече двегодишен син.

Мама говори за Бистра, а аз бях успяла да я забравя. Но злобата отново ме задушава.

— Хм… ще видим кой е правият. Познавам я по-добре от теб. А ти мисли малко повече за сина си, мила майчице, ще го превърне в баба.

Мама се извръща цялата към мен, лицето й пламти от гняв, но преглъща шумно и гневът прелива в пръстите й, които режат бързо главите с лук. От очите й потичат сълзи, плаче ли, и ако плаче, за кого — за бат Саш, за Бистра или за мен?

— Този лук люти ужасно — казва мама и взема кърпа, за да изтрие очите си. — След вечеря ще занесеш ли томовете на Джек Лондон?

— Значи… — усмихвам се — и ти се страхуваш?

Тя ме хваща за раменете и ме гледа дълго, под този неин поглед мога да побягна или да скрия лице в длани. Не правя нито едното, нито другото, просто издържам.

— Страхувам се — признава. — За всеки от вас се страхувам. И гледам да имам време за всеки от вас. А и в работата си имам проблеми, и хора, за които се страхувам и там. Например новата…

За новата знам.

— Нищо не знаеш — захваща се отново мама с лука: — Нищо не знаеш, а си въобразяваш…

— Гладен съм като вълк — нахлува Жорко при нас и отхлупва все още празната тенджера. — Пристигна ли бат Саш от Космоса?

— Пристигна… от Луната. Ще му ходим на гости, ще дойдеш ли?

Жорко вдига рамене. Иска ли питане казва жестът му на възрастен. Зная за какво мечтае и той, да лети, да лети на по-далече и на по-високо, в междузвезден кораб, и да открива нови светове. Той тренира системно тялото си, тренира въображението си, тренира волята си. И има само една човешка слабост, една-единствена — джаза. Великолепният джаз, под синкопите на който аз рисувам като шизофреничка. Това е, защото не се напрягаш да го разбереш, ми се смее той, светът не е само багри, скъпа. И той има едно езиче, да го хванеш, пък да не му позволиш да го покаже пред зъбките си. Братче!

След вечеря отиваме в бат Саш. Той поема Джек Лондон от ръцете на Жорко. Бистра лежи на дивана, завита отвсякъде в одеяло като в пашкул. Подава ни пръстите си с благоволението на царкиня към бедните поданици, правя се отново, че не ги виждам. Тя се нацупва, очите й плувват в сълзи и умолително ги извива към бат Саш, стегни я твоята невъзпитана сестричка, дай й заслуженото. Но той е зает с подаръците ни. Получавам великолепни джинси, целувам го и пред тримата ги пробвам, те се опват върху бедрата ми. Стройничкото ми Майче, хубавото ми Майче, пляска с ръце и бат Саш, радва се много, когато изглеждам добре, омръзнало му е да ме гледа оплескана с бои. За разлика от Бистра. Жорко чака търпеливо. Бат Саш му връчва най-напред плочата. Световни джазови изпълнители, ахва той и се хвърля на врата му. Бат Саш се смее.

— Не бързай, има още.

Изчезва за миг от хола и се връща с огромен пакет. Познайте какво е, не бърза да го отвори. Винаги е така. Играта е част от ритуала по връчването на подаръците. Ние замислени обикаляме около него. За миг мярвам лицето на Бистра, то е отчаяно, а съм убедена, че е получила най-много и въпреки това… завижда. За радостта ни, тя не умее и да се радва като хората. Всичко й е малко, все е недостатъчно… Виж, завистта й има огромни размери, ще я удави.

— Не издържам — признава Жорко и протяга нетърпеливо ръка към хартията, обелва я, както се бели банан, на ивици се открива кожен калъф, той протяга пръсти към закопчалката му и изведнъж блясва сребрист музикален инструмент.

Отдръпва се.

— Саксофон! — крещи и прави салтомортале във въздуха.

Поглеждам объркана към бат Саш.

— Та той е толкова музикален — като че ли се оправдава, — а и в нашето семейство стига един пилот, трябва да мислим й за мама.

— Глупости! — не се съгласявам аз.

— Глупости! — повтаря и Жорко. — В Космоса ще пристигна с джаз, това не ти е Монтевидео. Обичам те, братче!

И отново се мята на врата му, и отново го целува, а бат Саш се чуди къде да се скрие от изумения, тъжен, властен, дърпащ го към себе си поглед на Бистра.

Все пак успявам да го измъкна за малко в кухнята, Жорко ще бъде изцяло в плен на принцесата. Казвам на бат Саш, че не съм приета. Той остава с отворена уста.

— Не е възможно!

— Факт е — казвам, — а щом е факт, значи е възможно.

— И сега?

— Осем месеца в производството. Ориентирала съм се. В декораторното на „Изида“.

— И всеки ден ще пътуваш? Не успя ли някъде по-наблизо?

— За близото бяха нужни протекции. А аз съм решила да минавам без тях. Щом веднъж минах. При бляскав резултат.

Бат Саш прескача тревогата си и се усмихва. Попитала съм го, вярно ли е, че Бистра чака дете.

— Да. Защо?

— Страхувам се за теб, братче. Мамят те…

Той потъмнява, отдръпва се, сам се страхува от същото, твърде е открит, за да не го видя на лицето му, но няма да си признае, познавам го.

— Защо подари на Жорко саксофона? — питам, докато се чуди какво да ми отвърне.

— Казах ясно, един пилот в нашето семейство стига.

— Мама се страхува и за теб, и за него, но няма да го спре. И ти преди време не би го спрял. Променил си се, променяш се…

— Ще ставам баща.

— Това трябва да те прави по-смел, по-силен, по-отговорен, а не обратното.

Бат Саш ме гледа, чертите му се изострят.

— Много си умна за своите деветнайсет.

— Раснах сред умни — казвам бързо, — които все пак грешаха. А аз се поучавах от грешките им. — И набрала веднъж инерция, продължавам: — Не искам Бистра да те прави слаб. Новият човек до теб налага два изхода: или да го издигнеш до себе си, или да се смъкнеш до него. Нима ти вече си избрал?

Бат Саш мълчи. После се опомня, кафето е започнало да бълбука, а и двамата сме го забравили, белият емайл на печката се покрива с гъста пяна. Й двамата гледаме в нея, като замаяни сме, но не помръдваме. Той отмества кафеничето и като че ли отмества и мен от себе си.

— Разказах ви какво ми се случи днес. Взел съм си десет дни отпуска. Бистра трябва да роди здраво дете.

— Ако отстъпиш сега — произнасям бавно, както съдия произнася присъда, и гласът ми звучи почти тържествено, — ще трябва да отстъпваш винаги. Помниш ли, когато мама припадна на улицата от преумора. И разби лицето, зъбите си. А на другия ден тръгна отново сама по улиците. Ако не беше го направила, ако тогава веднага не бе преодоляла своя страх, така каза лекарят, трябваше и днес да я придружаваме при всяка нейна крачка. При това е жена… А ти… Ти си бил винаги силен, не забравяй! Длъжен си да бъдеш!

— Пикла! — крясва изведнъж бат Саш. — Откога започна да даваш акъл на по-големите? Засрами се!

— Крещиш, защото не си прав — казвам, разливам кафето в три чашки, ръцете ми треперят от сдържаната с мъка ярост, поставям чашките в табличка и усещам зад гърба си и стихващата ярост на бат Саш. Някой трябваше да го разтърси — какво, че съм по-малка от него с осем години.

В хола принцесата Бистра протяга уморено ръка за чашката си. Мога да бъда вече снизходителна, подавам й я с усмивка, тя с усмивка ми благодари. Ах, какво прикритие е усмивката! За Жорко има чаша с нектар. Той е приседнал на мокета и не вижда нищо друго, освен блясъка на сребристия си инструмент.

— Защо се бави Сашо? — пита Бистра. — Липсва ми.

— Не се тревожи непрекъснато — избухвам внезапно, — десет дни ще бъде забоден за полата ти. А може би и цял живот, както си го подкарала. Но и това крие риск, уважаема принцесо, един ден ще те намрази, обещавам ти!

Тя посинява.

Как умее да сменя цвета на лицето си! Възхищавам й се. Отпусната назад, тя улавя уморено слепоочията си, разлепва устни, готови за вик. Но вик няма, защото усилието й я изчерпало. Така я заварва бат Саш и поглежда към мен, за да разбере с какво съм я докарала дотам. С думи? Ако ги е имало, те са се стопили. С жест някакъв? Ако е имало такъв, и него вече го няма. Поглежда въпросително към Жорко, кръстосал крака по турски, а върху тях лежи саксофонът му, нищо не е чул, нищо не е видял, нищо, нищичко. Отнесен нанякъде…

Изправям се, дръпвам грубо Жорко от мокета и му казвам:

— Трябва да си вървим.

Но преди да го измъкна и преди да хлопна вратата зад гърба си, се обръщам към бат Саш.

— Повтарям, новият човек, който допускаш до себе си, крие риск, или ще се смъкнеш до него, или ще го издигнеш до себе си. Избирай, все още не е късно!

— Пикла!

Измъквам се, стиснала ръката на Жорко.

В къщи гласът на бат Саш ме е изпреварил по телефона, мама ме посреща с лице, което обещава буря. От най-силните, те отнасят покриви, хора, сеят и разрушения, и дори… Стягам се, разговорът ми с нея няма да бъде лек. Познавам и мама.

— Виждам, предупредили са те — започвам първа.

Мама преглъща.

— Ако винаги се държиш по тоя начин — овладява мама гнева си, за да бъде убедителна, — ще загубваш всичките си приятели и всичките си близки. Защо мислиш, че ти казваш истините за живота, че ти ги познаваш по-добре от другите? Кое ти дава правото да съдиш, преди да разбереш? И да бъдеш жестока?

Оглеждам се, печеля време, отбивам удара с нападение.

— Къде е скъпоценният родител? — и чак тогава се връщам към въпросите й. И давам своя отговор: — Ти, твоят живот, моят малък опит, придобит от твоя живот. Не искам бат Саш да постъпва като тебе…

Мама се втрещява, без да ме разбира. Нападната откъм гърба, откъм собственото й минало. Очаквала е всичко друго, само не това, да говоря за Бистра, за бат Саш, за Жорко, за себе си, само не за нея. Прекаляваш, иска да изкрещи. Не крещи. И все пак посреща думите ми.

— Как съм постъпвала аз?

— Да ти припомня ли? Ти самата имаш много добра памет. И не отричай, моля те. Не искам да те обиждам, възхищавам ти се и все пак… Веднъж имай смелост да не си затваряш очите. И не ме наричай пикла, ако нещо не ти хареса, с това само ще си признаеш, че аз съм правата.

Мама сяда в един от фотьойлите и се приготвя да ме слуша, тя също разбира, че разговорът няма да бъде лек. Изважда пакетчето с цигари, напоследък много пуши и се оправдава с тревогите си за нас. А е истина, че ги има, и с нас, и в проектантската, където работи.

— Говори, готова съм да се защищавам…

— Не зная ще успееш ли.

— На твоите години като че ли всички сме били като тебе. Жестоки и неразбиращи. Говори, ще се опитам да ти обясня…

Прави и опит да се усмихне. Не успява.

— Ти беше на трийсет и две, когато защити кандидатската си дисертация и работеше като главен асистент в института. Помня, че ти предсказваха блестящо бъдеще, а бях само на шест. После ти се прехвърли в проектантската, но преди да го направиш, имаше в къщи сълзи, безконечни разговори с татко и твоята колежка Радина, обвинения и, струва ми се, се споменаваше твърде често някакво чуждо женско име. Баща ми работеше като инженер в производството, ти твърде много бе минала пред него. И той не можеше да ти го прости. Сега разбирам, изнудвал те е чисто по мъжки, или по-близичко до него, или с онази чертожничка, пред която се е чувствувал голям и силен. И я е превъзхождал. А теб не те превъзхождаше, нали? Ти можеше сега да си професор с куп титли. Трябваше да избираш. Без татко, но с блестящо бъдеще на научен работник, или с него, но на по-скромничка длъжност, която да не е над неговата. И ти постъпи като жена, просто като жена, защо не се поучи от твоята Радина? Отказа се от всичко, прехвърли се в проектантската, но и там те отличиха бързо, за нула време стана завеждащ група, после — началник-отдел, и не след дълго ти предложиха мястото на заместник-директор. Тогава вече бях на шестнайсет. Помня го като днес, помня колебанието ти като днес, отново се появи някакво женско име, което спираше до средата, щом влезех при вас. Историята се повтаряше, същата или почти същата, все едно, друго женско име, но поводът бе същият… Ти трябваше да приемеш, помня, как звъняха телефоните, как те викаха и настояваха, а как ти се изплъзваше и печелеше време. И когато прие, и когато се готвеше вече да поемеш, бе казана тази ужасяваща думичка развод от скъпоценния родител, който бе само началник на отдел. Подслушвах по вратите, подслушвах разговорите ти с Радина, с татко, с колегите ти, нима не се досещахте двамата, че мога да знам? Той не помисли тогава за нас, не го забравям нито за миг, само ти трябваше да мислиш… Бях с теб, но нямаше как да ти го кажа, не исках да те унижавам, като ти призная, че знам. И не можех да те съветвам, че трябва да приемеш, че не бива да се обричаш да тъпчеш на едно място заради… когото и да било. Дори заради нас. Бат Саш вече пътуваше, ти не спеше по цели нощи и заради него, чувах те как ставаш и пристъпваш тихо из апартамента, завиваше ме и мен, и Жорко… Плачеше… Защо плачеш и сега, не съм те виждала отдавна да плачеш? — сядам на облегалката на фотьойла и я прегръщам през раменете, от сълзите й ме боли. Но продължавам: — Не плачи, никога не бих го казала, ако сега историята не се повтаря с бат Саш, разбираш ли? Ти се отказа от мястото, но докога ще отказваш, се питам? Докога? Защо повтори същата грешка? Ние бяхме големи, щяхме да ти помагаме, щяхме да бъдем до теб… Зная колко държиш на работата си, не съм виждала друга, която така добре да се оправя и в къщи, и с децата си, и с проектите си… Дори твоята Радина. Като пътувам из България, винаги соча на съучениците си, това е по проект на мама, това също, и това… Гордея се с теб, мамо, но отсега мога да ти кажа: никога не бих постъпвала като теб, колкото и да обичам някого.

— Ти още не си обичала…

— Ти се отказа тогава, но не се ли питаш сега, превъзходството съществува и баща ми няма да ти го прости, и не ти го прощава, както Бистра не би простила на бат Саш, а той е мъж, той не трябва да се отказва от собствената си същност, не искам, не искам да го виждам и него слаб заради любовта му, не искам, не искам…

И изведнъж се разревавам и аз. Цялото напрежение от кандидатствуването, от върналите се спомени, от моето неприемане, толкова чудовищно несправедливо, от реакцията на бат Саш, толкова опасна със своята безпомощност и страхове, излиза на повърхността и се излива в сълзи. И как ли би продължило, ако в същия миг целият апартамент не се изпълва с непонятни звуци, фалшиви и нестройни, ние с мама вдигаме глави, заслушваме се и избухваме във взрив от смях, който затихва бавно. Жорко е надул саксофона, налучква някаква мелодия, търси верния тон.

— И за Жорко трябва да помислиш, наумил си е да го прави музикант. За да си седи тихо и кротко на земята, в някое оркестърче, в някое заведенийце или дори в концертна зала, но на земята, да отреже порива му да лети…

— И с музиката може да се лети — казва тихо мама и тъкмо да изкрещя от мъка, тя добавя: — Жорко ще си реши сам, той е още само на десет, ще избере сам, знаеш, че не съм се бъркала във вашите планове, а само съм ви помагала…

— Да, мамо… — прегръщам я още по-силно и се смъквам в коленете й, а тя се усмихва. Изтривам с пръсти сълзите й, тя е забравила да се защищава, но ме отмества от себе си, тръгва към телефона и набира познатите шест цифри.

Излизам тихичко от хола.

В нашата стая Жорко надува като луд саксофона. А аз съм му купила една нова книга, от неговите, любимите, за Космоса. Измъквам я от чантата си, той следи внимателно всяко мое движение с поглед, вижда я в ръцете ми, корицата го привлича, отпуска саксофона и се хвърля към мен.

— Дай ми я!

Тишината в нашия малък апартамент е възстановена. Но не и спокойствието. Приближава завръщането на таткото. Изпълнена с желание да променям света, аз го чакам с нетърпение. Мама все още говори по телефона с бат Саш. Навярно той й обещава да прескочи до нас през утрешния ден. Затваря, колебае се за миг и набира отново. На кого ли звъни сега? Не трябва да подслушвам, не е честно, зная го, просто се задържам в коридора, докато чуя името на новата, бе ми казала вече, че има проблеми с нея. Но те не са интересни за мен, стигат ми нашите.

Прибирам се отново в стаята ни, отварям книга, очите ми не следят страниците. Загледана в Жорко, аз си мисля как се е увлякъл в пътешествия по планетите, как обръща с нетърпение страница след страница и как самият той, десетгодишен, броди в неизвестността — покорител, завоевател, неспиращ пред нищо. Смел. Дързък. Безстрашен. Нужен ми е нов кумир. За Жорко има време, докато ме разочарова. Не мога да си представя, че един ден до него ще се залепи някоя фуста и ще го размекне или ще му поиска да се откаже от онова, за което е мечтал цял живот. За Жорко не е възможно. Но нали и за бат Саш…

— Искаш ли да ти потърся учител по сакс? — питам го.

Той не ме чува. Дори да се подпалим, той нищо не ще разбере и ще трябва да го измъквам на гърба си, а очите му нито за миг няма да се отлепят от книгата. Такъв е. За него и една Бистра не е страшна. Колкото да е безпомощна. Но познава ли човек предварително опасността, която го очаква? Тя има толкова много лица и толкова трудно може да се предскаже… Времето тече, часовникът сочи единадесет и десет, а баща ми още го няма. Мама е пуснала телевизора в хола, изглежда спокойна. Наистина ли е спокойна след всичките ми приказки? И защо трябваше да я натоварвам с тях? Не може цял живот да тича подире ни и да ни оправя. Големи сме. Зрели сме! Самостоятелни. Завъртвам се около нея, погалвам дългите й прави коси, в които още няма бял косъм, и й казвам, че прилича на момиче, тя се усмихва невярващо.

— Старостта не се отразява най-напред на лицето — смее се, — тя идва, когато човек загубва илюзиите си. Всичките…

— Ти загубила ли си своите?

— Аз съм изключение — продължава да се смее. — Вярвам, че ще се справя със Савов за новата, вярвам, че баща ти е наистина на съвещание, вярвам, че бат ти Саш ще лети след три дни, че ти догодина ще влезеш в академията, защото си талантлива…

— Мамо, моля те…

— Добре, добре, момичето ми, трябва да помислим за твоята работа.

— Няма нужда, аз съм голяма.

И й разказвам, че съм си подала документите, че са ги приели, и от първи постъпвам. Това, че съм ги подала и че са ги приели, е истина. Че постъпвам от първи, го реших сега. Мама е изненадана, навярно не е очарована, но не казва нищо, само ме потупва по рамото.

— Хубаво е, че си самостоятелна — признава и тя.

Нищо не споменава, че е толкова далеч, че бих могла да поработя в нейния проектантски институт като чертожничка или при баща ми, или при вуйчо ми в рекламата, или че с моя добър английски бих могла да си намеря и нещо по-леко. Благодарна съм й, че не казва нищо. А зная, че се безпокои за мен, че ме мисли и мен за разглезено момиченце, не колкото Бистра, но почти, на което непрекъснато трябва да се помага и над което непрекъснато трябва да се бди. Може би точно за да се разгранича от Бистра и да дам урок по издръжливост на бат Саш, аз си подадох документите чак в „Изида“, макар че съм на ясно — ръката ми там ще привикне към шаблона, детска игра е за мен да рисувам цветенца, линийки и птици върху таблички, канички, чаши, супници и още какво ли не. Но там ме посрещнаха добре и не ми поискаха нищо повече, освен дипломата от художествената гимназия, която започваше с шестица и завършваше с шестица. А другаде…

Баща ми се завръща. Чувам познатото иззвъняване на ключовете му, стъпките, които се отправят към банята, за да нагласи лицето си за нас, да изтрие щастливото му изражение и влезе в хола уморен, отегчен, натежал от досадата на дългия работен ден. И поредното съвещание. Изпреварвам го. Хващам го неподготвен. Страната му ухае на женски парфюм, слагам устните си точно там и поемам с ноздри миризмата. Фиджи? Нина Ричи? Или… Той се смущава, бърза да се измъкне под устните ми, запалва цигара в коридора, скрива се в дима. Лицето му бавно добива уморения отегчен израз, превръщането става пред очите ми. Не му е нужно много време за това.

— Няма да те издам — казвам заговорнически. — Но ще бъде за последен път. — Погледът ми навярно е остър, защото оттеглилият се отец изрича бързо думите на мама, не точно същите, но със същия смисъл. Звънват като плесница.

— Прекалено си взискателна. Такива като теб не ги обичат много.

— И мама е взискателна — минавам в нападение. — Това ли е най-голямата й вина?

Виждам ръката му, която започва да трепери, пепелта от цигарата пада върху велтъра, гледам вече в купчинката пепел, той също гледа в купчинката пепел.

— Пред нея — казва бавно, като мери този път внимателно думите си — всеки човек се чувствува като грешник. Дори когато е в правото си. Съвършенството задължава.

— Така ли? — замислям се. — Мама не е съвършена. Не мислиш ли, че се страхува прекалено много? За теб, за мен, за бат Саш, за Жорко? Съвършенството изключва страха…

— Нейният страх е за другите, не за самата нея. А това е също съставка на съвършените.

— Не — казвам аз и го придърпвам в кухнята, преди мама да ни е усетила. — Не! — Звукът на телевизора е много силен и заглушава вика ми. — Ела!

Вмъкваме се сами и аз затварям плътно вратата, като я затискам с гръб. Баща ми се ослушва, отново са се разнесли звуците, нестройни и фалшиви, от Жорковия саксофон, той не знае за него й ме поглежда недоумяващо.

— Бат Саш му го донесе. И ще бъде така, докато му омръзне. Знаеш ли, че ще ставаш дядо?

Ударът е внезапен, баща ми още се мисли за много млад. Въпреки побелелите слепоочия. Въпреки четиридесетте и осем години. Въпреки безбройните му авантюри и навярно безбройните разочарования, свързани с тях. Въпреки все по-увеличаващата му се отговорност. Момичетата, с които случайно съм го виждала тук и там по заведенията, са почти на моите години, той и към Бистра е някак по мъжки внимателен, не като към снаха. А и тя някак прекалено му се докарва. Нарича го по име, никога татко, усетила е слабостта му. И как няма, те си приличат. Баща ми придърпва стол и нещо преценява наум. Продължавам:

— А знаеш ли, че бат Саш е почти склонен да се откаже да лети?

Току-що отпуснал се на стола, баща ми скача от него. Той също като нас се гордее с бат Саш. В него вижда себе си, не такъв, какъвто е, а навярно такъв, какъвто е искал да бъде. И не е могъл да стане. Силен. Смел. Неотстъпващ пред нищо.

— Не може да бъде! Майка ти знае ли?

— Казах й. Чух, че бат Саш ще дойде утре… Сам. А мама е твърде уморена, трябва да й помогнеш. Поговори с него и ти!

Татко се усмихва.

— Ти пак си подслушвала — заканва ми се с пръст. — Признай си, винаги си подслушвала. И знаеш повече, отколкото трябва да знае момиче на твоите години. Но това е опасно!

— Да — признавам без колебание. — Винаги съм се усещала на острието на ножа. Нужна ми е била сигурност, а не я е имало, нужно ми е било да вярвам, не само на мама, а и на теб, и на бат Саш, разбираш ли? А навярно и на Жорко е необходимо същото…

— Да… — провлачва замислено баща ми. Бих поговорил, само че…

Зная продължението, и бат Саш като мене мисли, че баща ни е твърде слаб, не устоява на изкушенията, и единствено пред мама изглежда твърд. Защото той познава нейната слабост към него, да му прощава за всичко, да го извинява за всичко, за всичко да намира оправдания. И да знае, че с нея може да постъпва както си иска. Единственият човек, който може да си позволи да постъпва с мама както си иска. Казвам му го.

— Искаш ли Бистра да постъпва с бат Саш така, както ти си постъпвал с мама?

— Как съм постъпвал с майка ти? — избухва той. — Прекалено много си позволяваш!

— Днес ти си третият, който казва, че прекалено много си позволявам.

— Би трябвало да се замислиш…

— И трите пъти си позволих да кажа истината. Поне за себе си можеш ли да отречеш, че не е така?

Татко мълчи, не казва нито да, нито не. Това също е признание, не ми е нужно повече. Замисля се, сега, когато въпросът опира в бат Саш, той трябва да се замисли. И да се опита да промени нещата. Както и да промени себе си. Но променя ли се човек на четиридесет и осем? Може би, защото казва:

— Би могла да постъпиш при нас, говорил съм…

— Не. Вече съм си намерила работа. И тръгвам след два дни. От първи.

Преди не би ме попитал къде. И би въздъхнал с облекчение, а сега…

— Къде?

Казвам и на него, и той не изглежда очарован, но не ми противоречи, в крайна сметка наистина не съм малка. И съм наясно с много неща. Татко се надига от мястото си и предлага да отидем при мама. Поглежда часовника си, телевизията навярно е свършила. Още от антрето чуваме, че мама говори по телефона. По това време? С кого?

— Мини утре преди работа, ще потърсим заедно грешката…

Аха, с новата! Не й ли стига бат Саш?

Татко целува мама по страната, тя изглежда разсеяна и разтревожена. Не го пита къде е бил, защо се прибира толкова късно, потънала е в себе си. И е безкрайно далече от нас, а уж е в хола. Измъква отнякъде папка и я разтваря, косата й пада над листите, движенията й са неспокойни, елката като че ли не й се подчинява, цифрите светват и гаснат в пръстите й, мама разтрива челото си, подпира глава с ръка, въздиша, заглежда се за миг в мен, не ме вижда, мълчи, пак се навежда над папката. Започва от началото, съвсем от началото, грешка все пак има, осъзнава, че не може да я намери. Татко слага длан на косите й, бавно, почти нежно и затъжено, допирът на пръстите му стряска мама и тя го поглежда отдолу нагоре, усмихва му се. В погледа й има само любов, нищо друго, нито упрек, нито съмнение, само любов. Грешниците повече ли се обичат, питам се? Със същия поглед бат Саш бе погледнал към Бистра на аерогарата, отчитам без цифри.

— Да си лягаме — казва татко. И утре е ден…

— Аз… още съвсем малко — оправдава се мама.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — обобщавам. — И после… ти й обеща на новата заедно да търсите грешката.

— Защо не следваш право? — засмива се мама и затваря папката. — От тебе би излязъл чудесен адвокат.

Но вече е тръгнала пред татко към спалнята. Гледам ги в гръб, чудесна двойка са. Всички така казват, чудесна двойка, просъществувала съвместно повече от четвърт век. Цяла вечност. Аз не бих могла с един и същ човек цяла вечност, та дори да е бог. На татко ли приличам? На татко? Не искам.

Жорко е заспал, прегърнал саксофона. Измъквам го внимателно от ръцете му, може да го повреди в съня. Той не ме усеща, спи дълбоко и се усмихва. Какво ли сънува? Щастливец! Аз дълго не мога да заспя. А трябва да стана рано, не искам да пропусна новата. Мятам се, продължавам наум диалозите си с бат Саш, с мама, с татко, толкова много успях да им кажа. И толкова малко…

Звънецът на вратата! Тя е. Заслушвам се. Скачам първа, мятам халата върху нощницата, отварям. Новата не е на повече от двадесет и пет. Хубава е, но сега всички са хубави. Източена в джинсите, в синя риза, със сини сенки край очите. От недоспиване? Или от набързо поставения грим? Нямам време за преценки, мама се е появила и я повежда към хола. Влизам след тях, новата ме поглежда с недоумение, но се правя, че не забелязвам. Утихвам в ъгъла, забравят ме. Татко им поднася кафе, почти не поглежда към непознатата, целува мама по косите и тръгва. Непознаваем е! Друг път би захлопнал вратата злобно, би подхвърлил, че няма да оправи света, а сега затваря тихо зад себе си и се измъква на пръсти. А мама е поставила върха на молива си на мястото, където са изпуснати стоте тона, и обяснява как трябва отново да се преоразмери всичко. Момичето кима с глава. И после казва:

— Мен не ме обичат в групата…

— Глупости! — засмива се мама, но се обръща встрани, тя не умее да лъже, и това момиче сигурно не го обичат в групата. Защото е много младо. Защото е много хубаво. Защото се старае и го подозират… — Така е с всички в началото. Доверието се печели трудно.

Момичето я гледа неразбиращо, после захлупва глава на масата и раменете му потръпват.

— Ако не бяхте вие…

— Щеше да бъде друг — бързо отсича мама. Без колебание.

То вдига поглед към нея, мама издържа погледа му и пак се усмихва. В хола се е вмъкнал Жорко по пижама, семейството като че ли иска да се представи цялото, не се сеща, че трябва да излезе. Момичето набързо прибира листите, пъха ги в чантата, ощипва Жорко по бузката, както се щипва малко момче, и се измъква бързо. Зад гърба му Жорко се оттегля обиден и отново надува саксофона.

— Рано е — скарва му се мама. — Ще събудиш и умрелите.

— Че лошо ли е? Започва нов ден…

— Тежък ден ще бъде — казва някак на себе си мама.

Наистина тя ще има тежък ден. Разговорът със Савов за новата, разговорът с бат Саш, а може би и с Бистра… А може би и с татко… С татко… едва ли. През отворената врата на спалнята виждам как мама се облича. Тя има спортна фигура, с дълги крайници. Никакво отпускане, никакви тлъстини. Красива е. И движенията й са завършени и красиви. И всеки неин жест е завършен и красив. А усмивката й, луда съм по усмивката й в този намръщен свят. Ако можех като нея да се усмихвам и когато съм тъжна, и когато съм угрижена, и когато подлудявам от усилие и тревога. Не мога, преценявам трезво.

— И какво констатира? — обръща се към мен мама. — Остарявам, нали?

— Бих искала да приличам на теб… — целувам я.

— Ти ще бъдеш повече, обещавам ти, по-хубава, по-умна, по-цялостна. И по-безкомпромисна. И ще ти бъде по-трудно.

— Благодаря ти. Искаш ли да обядваме заедно?

— Да — съгласява се неочаквано. — До първи има само два дни. После няма да ти остава време.

И излиза. С Жорко сме сами в целия апартамент. Той е като побеснял, нито за миг не се разделя със саксофона си. И обикаля стаите, за да ги озвучи поред. Мъчи се да докара някаква мелодия, без ноти, по слух. И докарва нещо, джазова пиеса, която като че ли съм слушала вече. По радиото? По телевизията? Или на концерт? Трябва да го попитам…

— Път към звездите — съобщава ми гордо. — Бих предпочел корнет или електронен орган. Съвременният джаз…

Той ми изнася цяла лекция по джаза. Откъде може да знае всичко това? Преди петдесет години саксът бил… в негърския джаз, възраждането на джаза с електронните инструменти, някакъв състав „Алегро“… после за Сбигнев, после отиде до българските изпълнители… Ще ме побърка, значи той сериозно при неговите десет години?

— Кое предпочиташ все пак — питам го. — Джаза или Космоса?

— И двете — отговаря ми нахакано. — Те не се изключват, те се допълват, само че ти не можеш да го разбереш. За теб светът е багри, светлини и сенки, а за мен — звук и полет… Две различни планети сме ние, Маичка.

Нахалник! Той нарича и мама по име, и татко по име, и бат Саш по име, и Бистра, като че ли всички сме му връстници на това десетгодишно пале. И не можеш да го хванеш на нито едно място да не знае, това ли е тя, съвременността? Увлича се от електроника, както се увлича от джаз, увлича се от литература, както и от математика, твърди, че без нито едно от тях не може да живее, само към живописта остава безразличен. Или по-скоро към моята живопис. И не признава жените за нищо, освен мама. Мама е неговият бог. Повече от бат Саш. А за мен мама е също толкова слаба, колкото и силна. Докато бат Саш винаги е бил…

— Пусни новата плоча! — повелявам аз.

Той ме поглежда, но се подчинява, още не я е слушал. Как е издържал? Би предпочел да бъде сам, но няма как, ще ме изтърпи. Светът бил за него, звук и полет, а за мен… Той и не подозира до каква степен музиката ми влияе при рисуването, само че джазът, точно джазът…

Новата плоча ляга покорно на диска на грамофона, иглата се наглася толкова внимателно, че губя търпение, но се сдържам. Звуците ме удрят в гръб. Изпепеляват ме. Заковават ме на място. Отпускам се на дивана, опъвам крака и се унасям. Жорко е затворил очи и ме е забравил. Минава време, докато гласът ми го връща на земята, а той се сърди:

— Разбра ли нещо, глупачке? Това е най-доброто, събрано и претърпяло проверката на времето… Усети ли да те повдига над твоя рисуван имагинерен свят?

— Защо имагинерен? — готова съм да споря, той ли ще ме поучава? Хлапак с хлапак! Замервам го, с каквото ми попадне подръка. Жорко улавя ловко кибрита във въздуха. Станал е от пода, за да ми произнесе нова лекция, с която безкрайно да ме обогати. Неговият свят, моят свят, две планети, две поколения… И само девет години между тях.

Времето тече, изтекло е незабелязано, аз съм още по нощница, а Жорко се мотае по пижама. Смешен е един лектор по пижама, казвам му го.

— Отивам да си сложа фрака. Предлагам ти да те заведа на концерт.

— Веднага! — Съгласявам се без усилие. И с насмешка. — Отдавна се нуждаех някой да ме заведе.

А съм вече при мама, при разговора й със Савов и бат Саш, дори при онази глезла Бистра. Възможно ли е да чака дете?

— Тя? — обръща се Жорко към мен. — Изключено!

— Не ги разбираш тия работи, господин професоре.

— Аз ли? Искаш ли да ти обясня?

Прихвам в смях. А засегнатият малък мъж, на когото всичко му е ясно, е готов за нова лекция. По въпросите на секса, на забременяванията, на ражданията, на възпитанието на подрастващите. Толкова съм изумена, че оставам почти гола пред него, с дрехите си в ръце. А той не ми обръща никакво внимание, моята голота не го смайва, нито хубостта ми, разхожда се напред и назад в раираната си пижама, без да ме вижда. Така и ще си остане по пижама, докато наближи да тръгне на кино. Или да играе с други всезнайковци на неговата възраст. Не издържам. Навличам дрехите си набързо и напускам възмутения оратор. Хлопвам вратата. Да си троши главата сам със своите проблеми на откривател. На сексолог. На джазбандист. На електроник, на биолог и кой знае още на какъв. Пред него има страшно много бъдеще. А пред мен…

Рано е за обяд. Надниквам в няколко магазина, нищо не мога да си купя от изложените по витрините съблазни. Нямам свои пари, не мога да си поискам, ще трябва да почакам да си спечеля. Ако ме бяха приели, бе съвсем друго, сами биха ми дали, но така… Улавям се, че вървя към апартамента на Бистра, бат Саш би трябвало да не е в къщи. Стигам до външната врата и не намирам кураж да се кача горе, обръщам гръб на сградата и тръгвам обратно към мама. Обикалям института, надниквам в кафенето, няколко проектантки пият там кафето си и флиртуват с очи, търсейки красивите си отражения в огледалата. А работното време си върви!

Една ме познава, работеше по-рано в отдела на мама, и се обръща така, че да не я виждам. Не подозира, че е късно… Пък и вече не е в отдела на мама, оплакваше се, че с нея се отнесли строго. Сигурно е имало защо. Тъкмо се усамотявам на една от масичките и през вратата възбудено нахлува бат Саш, лицето му пламти цялото. Нарежда се зад другите, наблюдавам го, без да знае, нервността му се забелязва от километър, изчаквам го да си вземе кафето и го привиквам с жест.

— И ти ли си тук?

— А къде да бъда? Ще обядваме с мама, чакам да наближи почивката.

— Какви си й ги надрънкала? Кога ще пораснеш?

— Пораснала съм. Сега остава и Бистра да порасне, а е по-голяма от мен, нали?

— Слушай, Мая, аз не съм твоя собственост.

— Нито пък нейна. Ти си си ти! И държа да останеш на самия себе си.

Страхувам се да задам единствения въпрос, който ме вълнува в момента. Бат Саш гълта бързо горещото кафе, за да се освободи бързо и от присъствието ми, от погледа ми, от още неизречените думи, искам да го задържа. Моля го за цигара. Той ме поглежда изненадано, но ми предлага от своите. Когато ми поднася запалката, надниквам в лицето му, съвсем отблизо, и не отмествам очи от неговите.

— Ще летиш ли?

— Новият ми полет е след три дни.

— Жалко! Няма да мога да те изпратя. Нито пък да те посрещна. Ще бъда на работа.

— И по-добре — не се въздържа бат Саш. — Крайно време беше да престанеш да се мъкнеш на летището.

— А Бистра ще престане ли?

— Тя е моя жена.

— Не съм забравила. Твърде често ми го припомня и тя самата.

Мълчим. Приключил с кафето, брат ми става бързо от стола и си тръгва. Иска ми се да го попитам кога ще го видя, чете ли си любимия Джек Лондон, ще дойдат ли у нас и кога. Нищо не е в състояние да го задържи, той бърза да се прибере за обяд. Който ще трябва да приготви сам и да го поднесе в леглото на малката си беззащитна жена, увита в одеялото. А трябвало да порасна аз! Май и той се нуждае от порастване.

Дванайсет без пет. Влизам в кабинета на мама, празен е. Пак ли ще я чакам? Винаги е така, когато дойда, веднъж не съм я заварила зад бюрото й. Или е на заседание, или е на дирекционен съвет, или е в общата зала. При проектантите. За миг надниква Савов, значи не е в общата зала. А Савов го зная отдавна, още от времето, когато мечтаеше да стане групов и му се размина. Групов стана мама. После мама зае мястото на началник-отдела, а нейното място на групов го зае друг, по-млад и пълен с енергия неин колега. Савов преболедува тежко, толкова тежко, че повече от месец отсъствува от работа. Върна се тих и кротък, но с някакъв потаен блясък в очите. Мама не му вярваше, не му вярвах й аз. И сега крои някакъв номер, но мама не е вчерашна.

— Предайте й, щом дойде, да се отбие при заместник-директора.

— Ще й предам — и разгръщам някакво архитектурно списание, не че нещо ме интересува, а ей така, да не гледам приведената и приплъзваща се тихо фигура.

Той пристъпва от крак на крак, не смее да се приближи, но и не бърза да излезе от кабинета на мама. Колко ли дълго е мечтал да бъде негов?

— Още ли нещо трябва да й предам? — вдигам предизвикателно поглед.

— А, не, благодаря — и излиза.

По-късно предавам на мама съобщението, тя почервенява, а почервенее ли така, не е на добро. Вероятно ще чакам още дълго, запасявам се с търпение. Минава половин час, не се връща, минава още половин, прекалено е, цялата й обедна почивка! Разхождам се, заглеждам се в изложените макети, дори се заплесвам в тях, изпипани са като от ръце на художник. Мама ме намира захласната.

— Оплакали са се от новата. Добре, че заместник-директорът е разбран човек. Иначе щях да напусна и аз.

Още е тъмна от прилива на кръв и зная, че би напуснала. Каквото каже, го прави. Само с татко е слаба, а би могла и с него… Би могла! Тогава нещата биха изглеждали другояче, ето тази нейна слабост не мога да преглътна. Както и сега слабостта на бат Саш…

Питам я за него, тя вдига рамене, всичко е наред, разговорът не бил чак толкова труден, колкото самата тя предполагала, явно, че… И се замисля. А замисли ли се, върви така, че до нея трябва да тичам. Още е ядосана. Още е далече от мен. При новата. При Савов. При заместник-директора. Старая се да бъбря безгрижно, за да я отвлека от мислите й, да я приближа до себе си. Дълго не се поддава, после…

— Къде искаш да обядваме?

— Където ти искаш…

Тя поглежда часовника си. Някъде набързо, навярно би предложила и затова поемам инициативата, последният обяд ни е може би за осем месеца, а може би и за по-дълго… Казвам й го, тя отстъпва, но пак нещо пресмята по стрелките на часовника си.

— Трябва да знаеш — говори ми, докато се настаняваме около маса в Руския клуб, — че да работиш, е нещо много по-различно от това, да учиш, истинското встъпване в живота. Ако имаш някакви проблеми, не ги спестявай, най-добрият съвет можеш да получиш в къщи…

— Вече изслушах две лекции от Жорко, и, моля те, спести ми третата… Нека като две приятелки съвсем безгрижно се отдадем на гастрономическите удоволствия. Току-що сме се запознали, имаме да си казваме хиляди неща…

Мама приема играта ми, този един час трябва да бъде само наш. Никакви нови, Савовци и… всякакви.

— Разкажи ми за първата си любов — моля я.

— Баща ти — отвръща тя кратко.

— А за втората?

— Баща ти.

Повдигам недоумяващо рамене.

— Кажи ми, поне веднъж не си ли помисляла за някой друг, та ти си имала случаи да се разочароваш от него, да го напуснеш, да го разлюбиш най-малкото.

— Никога.

— Това фамилна черта ли е? И предава ли се по наследство?

Мама се смее, има невероятно красив смях, в гърлото й се раждат звуци като при водопад, смехът й бълбука, свети, искри, залива с блясък света. И той става по-хубав, наситен с повече багри, с повече полусенки и тонове, като измит след дъжд, чист и бляскав, цветният спектър не е от седем цвята.

— Ако мислиш за брат си, тревогата ти е напразна. Той обича Бистра, но няма да отстъпи. И рискът от човека до теб, както си му го казала, се крие в самия човек, ако той не се поддаде…

— Но това става незабелязано, мамо! Отбиваш един удар, тактиката се сменя, отбиваш и втория, тактиката се сменя отново, това е… това е… като брега и морето, скалата нали отбива вълните, но те се връщат… Как се получават пясъчните ивици? Всеки ден по малко, но постоянно, докато… — задъхвам се от думи, задавям се от думи и от страха си за бат Саш.

— Брат ти много иска да има дете.

— И Бистра го знае. А как би могла тя да му го роди, след като нито за ден не е прекъснала своите хапчета? Нито за ден, вярвай ми… Тя толкова се страхува от всяка болка, тя лъже съзнателно, изградена изцяло от инстинкта за самосъхранение…

— Ако това е така, той ще го разбере…

— Ще бъде ужасно за него. И освен това бат Саш бе вече отстъпил, защо взе тази отпуска, която сега прекъсва? Бистра ще намери как да го накаже.

— Важното е, че след два дни той ще лети отново… Сам бе стигнал до това решение, каза ми го, преди да започна да го убеждавам…

От нашия разговор на две безгрижни приятелки не излиза нищо. След като се разделяме, отивам на кино, гледам някакъв тъп филм, след който се прибирам в празния и спокоен наш дом. Рано е за татко, за Жорко, който е… кой знае къде, може да бъде навсякъде, за мама, която след работа има партийно събрание. Какво да правя? Не ми се рисува, изваждам дрехите си и започвам да умувам с кои от тях да се явя на работа. И ще направя добро впечатление. Чакам вече с нетърпение този ден, омръзна ми да се шляя безделно. Времето минава бавно, щом не е наситено със задължения. А аз съм свикнала с тях, осем часа на ден училище, два часа скици по пазара или гарата, други два прехвърляне на учебниците, срещи с приятелки, които вече са на работа и нямат време за мен, уроците в курсовете… Ритъмът е сменен. Ритъмът е друг, а аз още не съм влязла в него. След голямото напрежение по приемните изпити и онова болезнено, отчаяно и безкрайно чакане на резултатите времето се влачи като костенурка, все се чудя с какво да го изпълня. Подреждам стаята ни с Жорко, книгите, плочите, новия саксофон закачвам на стената до китарата му, той привлича целия блясък на залязващото слънце. А още какво? Пускам новата плоча, лягам на дивана и слушам със затворени очи. В замъгления ми от звуци мозък се раждат картини, бих могла да направя една в синя гама, в синьо и бяло и да я нарека „Танцът на звездите“. И да я подаря на Жорко, той много ще й се радва. А на бат Саш от първата заплата ще купя… какво? На Бистра един биберон и комплект пелени, да събудя и други инстинкти у нея, на мама — най-хубавото, което може да се купи с пари, но такова няма… А на татко? Ох, колко е трудно да избираш подаръци за мъже!

Слагам триножника, имам готова рамка с платно, поставям я на статива и се залавям за работа. В синьо и бяло, добре… Пускам отново плочата, тя ме поема в синкопите си, върти ме, върти, четката не се движи от пръстите ми, четката е самостоятелна, знае си работата, справя се възхитително леко. Неочаквано е притъмняло, силно намалялата светлина ме принуждава да прекъсна. До утре, чак до утре… безкрайно дълго! Обръщам картината така, че дори любопитните очи на Жорко да не я видят, докато не я завърша, върху нея ще работя и утре, и другиден, а може би и до самото ми постъпване? Тъкмо измивам ръцете си, и пристига татко. Пръв? Целувам го.

— От колко години не си се прибирал толкова рано?

— Грешка ли е? — смее се той.

Казвам му, че мама е на партийно събрание и че ние тримата бихме могли да отидем някъде. Не ми се е случвало от времето, когато бях на седем години. Но прибралият се Жорко отказва, имал си нещо уговорено. От предния ден. Добре, с татко ще бъдем като любовна двойка. Ще вечеряме. Ще танцуваме. Ще си приказваме. За какво ли? И ще се получи ли разговор? Ето с мама не се получи. Ще направя опита.

Започваме с изпълняване на желанията. Моите. Коктейл от раци? Чудесно! Бяло вино? Чудесно. Медальон? Разбира се. Така натежавам от ядене, че когато засвирва оркестърът, ми се иска да се отпусна назад и само да слушам.

— Оттук нататък започват моите желания — казва татко.

— Разбира се.

На първия блус забелязвам, че всички ни гледат с любопитство. Елегантните четиридесетгодишни жени се мръщят, чета неодобрение и укор в погледите им. Ето че ни приеха за любовници. Смея се. Скланям глава на рамото на татко.

— Кажи ми, че с мен ти е най-хубаво!

— Искаш да те лъжа ли?

Когато сядаме, аз му разказвам за нашия разговор с мама. За първата любов, за втората, за вечната. И го наблюдавам внимателно. Татко се е отпуснал доволно назад, татко се усмихва.

— Ти би ли ми отговорил по същия начин?

— Искаш да те лъжа ли? — повтаря въпроса си. — Един мъж винаги се нуждае и от…

Слагам длан на устните му, няма да му позволя да ми развали единствената вечер с него, но настроението ми помръква и той го забелязва. Един мъж се нуждае и от разнообразие, би казал, а аз бих му отвърнала, един мъж се нуждае от любовта на една-единствена жена, на която да вярва до смърт. И той е щастливец, единственият щастливец, когото познавам. Татко запалва цигара и не откъсва очи от мен, сваля ръката ми и я задържа в своята. От съседната маса ни заливат вълни от укор и неодобрение. Смущавам се.

— С майка ти ми е било винаги най-хубаво…

— А не си ли помислял, че за верността се заплаща с вярност, че за предаността се заплаща с преданост, че…

— Говорила ли си с майка ти за Сашо?

Той сменя темата, винаги е постъпвал така, когато разговорът се насочи срещу него, той просто сменя темата. Разказвам му с няколко думи за срещата на мама с бат Саш, татко въздъхва с облекчение.

— Не бих искал Сашо да се промени.

— И аз не бих искала Бистра да го смачка, както ти… — млъквам навреме, татко разбира какво съм искала да кажа и се заглежда встрани. От една маса му кимва младо момиче с разголен блестящ гръб, той отвръща на поздрава с почти незабележима усмивка, настроението ми се изпарява съвсем, заглеждам се в седналите до момичето, все млади, шумни хора, някъде около тридесетте, събрани да празнуват нещо свое. Един от мъжете, красив и с тъмен загадъчен поглед, не откъсва очите си от мен, някаква искра прескача между нас, пламвам цялата. Баща ми си обяснява по друг начин моето изчервяване, и започва да обяснява нещо, дълго, обстоятелствено, като че ли се оправдава, нищо не чувам от думите му. Кани ме на танц, в танца ние почти се сблъскваме с въпросната двойка. Дъщеря ми, представя ме на момичето в паузата, прекрасна е, кимва момичето, а мъжът продължава да не откъсва погледа си от мен и оная искра, синьо-бялата, като че ли измъкната от собствената ми картина, ни свързва във волтова дъга. В следващия танц кавалерите са разменени, а аз непохватно местя крака в ритъма. Близостта на непознатия, лекото ухание на мъжкия одеколон, горещият дъх на рамото ми, допирът на пръстите — всичко ме изкарва от равновесие. Почти губя съзнание. На въпросите отговарям някак автоматично, с точност и подчинение. Ще се видим ли пак? Да? Кога? Утре… Не сгреших ли, защо така внезапно и леко, какво става с мен? Нали знаех от приятелките си, че играта има правила, ходове, приближавания, отдръпвания, че едно момиче не бива да казва така изведнъж да, че желанието си трябва да облече в отказ, в загадъчност, в недомлъвка? Къде? Мълча. Може би отново тук? Не, не… Поглеждам към баща ми, той нещо си говори с момичето и двамата се смеят непринудено. Тя му е колежка, отговаря ми непознатият, но аз съм очаквала да чуя друго, той разбира без въпрос и допълва, а на мен ми е съученичка, от време на време се виждаме, от деца сме добри приятели. Всички заедно. Един път в месеца се събираме, за да не се разпилеем, да не се изгубим в тоя живот, да съхраним най-красивото, детството, юношеството, първото измерение. Само приятели ли, питам невярваща, а той прихва в смях и кимва, да, да. Къде ще се видим утре? Не е забравил, че не съм отговорила, а танцът свършва…

Казвам някакъв час и някакво място, в което после не съм сигурна, нито в часа, нито в мястото, беше като насън. И така на следващия ден се озовавам някъде другаде, където никой не ме чака. Наистина е било сън. Или съм си го измислила. Завършила картината си, аз все още живея в синьо-бялото й излъчване и светът е някак син и бял, за да се превърне внезапно в черен след петнадесетина минути чакане. Прибирам се в къщи с отмалели колене, а телефонът звъни и в слушалката един топъл мъжки глас ме пита, забравила ли съм за нашата среща? Къде ме чакахте, той назовава мястото и аз се разсмивам с облекчение. Елате, моли ме гласът, но на мен вече никъде не ми се ходи. Имам още един цял свободен ден, искате ли да го прекараме заедно? Утре? Гласът отсреща замълчава, а аз тръпна, пак наруших правилата, пак… Ще приеме ли, или ще отхвърли предложението ми? Ще приеме? Ще отхвърли? Ще приеме. Ще отхвърли… Колебанието е кратко, добре, ще се обадя в службата за утре, ще си взема един ден отпуск, ще избягам, ако не ме пуснат… Чудесно, казвам, и бързам да затворя, а не сме се разбрали за нищо и телефонът отново звъни. Ще дойда пред вас да ви взема в десет, за да няма никакво разминаване. Знаете ли къде? Зная.

Вечерта е хубава като приказка, поставям новата си картина над леглото на Жорко, още със завръщането си той сяда пред нея, направо на мокета, и дълго я съзерцава. Вмъкнала се тихо, чакам присъдата му. Жорко скача и ме целува по страната, ти си разбирала и от Космос, Маичка. Нима е възможно? Четвъртото измерение не е за жени.

— Че как не, след като живея с теб в една стая!

Мама приготвя вечерята, Жорко отива да й помага, татко влиза при мен и също съсредоточено разглежда новата ми картина. А досега не се е интересувал от картините ми и той, какво става и с него? Душата ми пее, някъде надалеч са останали всички семейни проблеми, а и като че ли всички вървят на добре. Татко втора вечер се прибира рано, Жорко ме оценява за първи път, бат Саш ще лети утре, мама си тананика в кухнята.

— Още веднъж се убеждавам, че си много талантлива, Мая — казва тихо баща ми, — няма да ти бъде никак лесно. И с твоя характер…

— Зная — обгръщам го с ръце откъм гърба. — Зная. И не искам да ми е лесно.

— Ще ти бъде по-трудно, отколкото сама очакваш — продължава татко. — И помни, заради никого, заради никого — набляга отново — не прави компромиси, изкуството не ги понася…

Какво става с него, пак се питам. И какво става е мен? Готова съм да поема тежкия си кръст, казвам му го, заедно сядаме около масата, за първи път от много време се събираме четиримата на вечеря. Мама въздъхва и поглежда към мястото, където някога сядаше бат Саш. И ние поглеждаме натам.

— Тревожа се…

— Недей! — слага татко ръка върху нейната. — Той не е дете.

После гледаме телевизия, после си лягаме, разделили се по стаите си, после — не мога да мигна цялата нощ. И идва най-сетне сутринта. Дълго се задържам пред огледалото, дълго се надвесвам от прозореца, дълго чакам да стане десет и чуя клаксона на колата. Махвам с ръка отгоре, тичам по стълбите, вмъквам се през отворената врата на жигулката, а Емил я затваря внимателно.

— А сега накъде?

Иска ми се да кажа, накъдето решиш, но само се поглеждаме и колата поема пътя към „Щастливеца“. Есен е, цялата земя е натежала от мъдрост, листата на дърветата преливат от златножълто в огненочервено, целият свят е багри, толкова много цветове, толкова хармония, една ръка ме стяга за гърлото. Плаче ми се. Плаче ми се от красота. От щастие. Преглъщам с мъка, мога да се разплача наистина, не знаех, че от щастие може да се плаче.

Емил ме гледа с разбиране. Разкажи ми за себе си. Разкажи ми ти нещо. Та аз нищо не знам за тебе. И аз също, а ми се струва, че се познаваме от години. Говори той, говоря аз, говори той, говоря аз, неговото детство прилича на моето, моята младост прилича на неговата, завършил е архитектура, три години е кандидатствувал, а при нас някои кандидатствуват и по седем, и по десет, и по петнайсет пъти, казвам, първия път не успях. Догодина, усмихва се, нищо не отвръщам, готова съм да се боря, да не се предам. И така трябва, трудностите каляват характера. Щампа. Не винаги, не се съгласява. Не винаги, повтаря, но тогава някъде и нещо не е било както трябва. И така през целия ден. Тръгваме като непознати, прибираме се, научили всичко един за друг. И обещали си нова среща.

А на следващия ден — лашкането във влака, запознанството ми с новите ми колежки, въвеждането ми в новата работа. Никой не ми задава въпроси, мразя любопитството. Никой не изпада в недоумение защо постъпвам при тях, след като бих могла… Мразя и недоумението. Никой не ме заглежда повече, за да ме прецени. Мразя и преценките. Във въздуха има спокойствие. В помещението е тихо, разговорите са приглушени и почти липсват. Получавам от всяко лице по една усмивка, на която отвръщам с усмивка. Това се нарича запознанство. Ще имам време да науча имената, съдбите, слабостите и качествата на момичетата около мен. Да завържа приятелства. И в никакъв случай да спечеля врагове… В никакъв случай.

— Това е твоята маса — завежда ме до нея Кремена, заговорила ми веднага на ти. И защо не, тя не е кой знае колко по-голяма от мен и веднага ме предразполага към себе си. — Мисля, че при твоето образование не се нуждаеш от инструкции.

— Благодаря за доверието, ще го оправдая. Всичко е ново, непознато. Лицата, разговорите, купчината съдове, които получавам. Само онова, което ще правя, се повтаря, повтаря, повтаря, ще мога ли да свикна с повторението? Един път, десет пъти, хиляди пъти, колко хиляди пъти? А винаги съм мразила повторението. Бояла съм се от него. Както от навика, те толкова си приличат. Повторението и навикът. И съм бягала от тях. А сега? Един път, десет пъти, хиляда пъти, колко хиляди пъти? Не се страхувай, успокоява ме Кремена, утре ще бъде по-различно… Но пак ще се повтаря, нали? Хиляди и хиляди пъти… Ако си толкова добра, колкото трябва да бъдеш с тая диплома, усмихва се, след няколко дни ще получаваш само уникатите… И се връща при своята маса, оставила пред мен най-сложните образци, но и те са така опростени, така изчистени, че не зная… До края на работното време пръстите ми се схващат от стискането на четката, дали не беше по-добре да постъпя в института при мама, или при татко? Не сбърках ли? Кремена разглежда готовите рисунки. Чудесни са, хвали ме тя и се усмихва. Първият ден винаги е труден, няма да бъде все така, ще видиш. Няма причини да не й вярвам, лицето й вдъхва веднага доверие. Мия дълго изцапаните си пръсти и я разглеждам в огледалото, бих могла да я нарисувам. Казвам й го. Защо мен, изненадва се тя, не съм нито толкова млада, нито толкова хубава. Ако искаш да рисуваш някого, това е Катя. Оглежда се, за да ми я покаже, не я открива с поглед. Не бърза да си тръгне, последни сме. Боите се махат трудно, четката избелва пръстите ми.

Пред портала ме чака Емил с колата си.

— Ще ме разглезиш — казвам му — ще се умориш да идваш всеки ден или някой ден просто няма да можеш да дойдеш и аз ще се почувствувам изоставена.

Той не се съгласява. Разпитва ме как е минал първият ден. Най-тежкият. Показвам му дясната си ръка, която трудно и с болка свива пръстите. Не ми казва нищо, усмихва се. По-късно добавя:

— Би могла да си намериш и нещо по-леко, нали? Както и съвсем близо. В центъра на София. Зная едно място, където…

Ако се поддам от първия ден, това ще прилича на предателство. Към самата мен, която направих избора си, към момичетата, които още не познавах, към Кремена. И най-вече щях да тръгна по пътя на най-малкото съпротивление, а точно това не бях искала. Опитвам се да обясня. Емил продължава да се усмихва.

— Не се ли умориш ти, няма да се уморя и аз.

Разбираме се без думи. Вечерта може да бъде наша. Но умората се е настанила не само в пръстите ми, той я усеща. Пием набързо кафе и се разделяме пред нашия вход.

Няма ли да ме поканиш горе? С баща ти вече се познаваме. Иска ми се да се запозная и с майка ти, ти ми разказва за нея с такава любов…

Не се колебая, качваме се. Всичко е като насън. По дяволите всякакви правила! Защо трябва да казвам не искам, когато искам? Или да казвам искам, когато не искам? Майка се е върнала. Няма нищо чудно, часът минава седем. И Жорко е в къщи. И татко. Мама подава ръката си с дълги красиви пръсти, Емил я задържа в своята, с татко само си кимват с глава. Жорко обикаля около непознатия и стеснява кръговете. Чака реда си на най-малък, Емил му харесва. И очите му откровено го казват.

— Ти обичаш ли джаз?

— Обичам — смее се Емил.

— А как си с космонавтите?

— На ти като тебе — Емил грабва малкия мъж и го поставя в коленете си. Жорко се измъква обидено.

— Не съм малък. И ако държиш да бъдем приятели…

— Държа — смее се неудържимо Емил.

После се умълчаваме, настанява се официална неловкост. Мама разчупва леда, съобщава тържествено, че в чест на моя първи работен ден е приготвила разкошна вечеря.

— Ще се справим и с нея — потегля Жорко към кухнята, уловил ръката на Емил.

— Ще изчакаме и Бистра — връща ги мама, а на мен лицето ми помръква, Емил ме пита тихо, открил промяната, коя е тази Бистра. Тъкмо се готвя да отворя уста и Жорко ме изпреварва, снаха ни, те с нея хич… — Жорко! — предупреждава го мама да млъкне. И го праща сам към кухнята. — Сложи още един прибор. За госта.

Бистра се бави. Докато я чакаме, татко спасява положението с бутилка уиски. Пак в моя чест. Нося лед, той го разпределя в чашите. Пием с погледи, насочени в Емил, усещам го как започва да се изпотява. Сам поиска, нали? Въпросите са насочени към него, къде работи, откога, кои са родителите му, какво работят те, напомнят за следствие, за разпит. Емил продължава да се изпотява и челото му лъсва от малки капчици. Телефонът звъни, скачам към него.

— Бистра е — подавам слушалката на мама и се заслушвам в разговора им. Разбирам, че тя няма да дойде, че се чувствува зле, че мама се тревожи, настоява да прескочи до нея, а Бистра отказва и отстоява отказа си с упоритост, неприсъща за характера й.

Тази работа не ми харесва.

А вечерята е наистина разкошна, мама умее от нищо да направи нещо. И да създава празници у дома. Татко я хвали, Емил също, Жорко няма време за хвалби, аз наблюдавам всичко, пръстите ми на няколко пъти изпускат ножа, мама ме стрелва неспокойно.

— Умори ли се днес?

Кимам с глава, а тя се усмихва, хлябът не се печели леко.

Когато изпращам Емил до вратата след филма по телевизията, той ме целува още по-нежно и иска да ми каже нещо. Не ми го казва. И съм му благодарна.

На другия ден ме чака, по същото време, на същото място. А моите пръсти ме болят повече от вчера. Кремена е бинтовала ръката ми, така че да бъдат изправени. И ми поръчва да не стискам толкова силно четката, тя се държи леко, гладката повърхност на порцелана търпи и поправки, всяка линия може да се изтрие и повтори. И някои от момичетата ми дават същия съвет. Опитвах, наистина беше по-добре. Емил се смее.

— Майсторът умира от инструмента си, стара народна мъдрост. Неизбежно.

— Да — засмивам се и аз. Но изведнъж млъквам, сещам се за бат Саш, имам нужда да говоря за него, поглеждам към Емил и споделям тревогата си, той ме слуша внимателно. И неочаквано повтаря думите на мама:

— Рискът от човека до теб не се крие в близостта му и във влиянието му, а в това, доколко самият ти ще се поддадеш… Започнеш ли с отстъпка, така ще върви. И промяната е неминуема.

— Зная.

— Откъде би могла да знаеш? — пита Емил. И понеже не му отговарям, допълва: — Ти обичаш много брат си, нали?

— Много. Единственият, който не е правил компромиси. Заради никого. Дори заради Бистра.

— Но се боиш, че може да започне да ги прави?

Гледам го, наистина се боя и страхът ми се изписва на лицето. Емил изтрива моя страх с длан:

— А нима майка ти е правила компромиси? Тя изглежда много твърда…

— Да, правила е. Заради татко. Само за татко. И затова се боя за бат Саш…

Казвам му, че утре бат Саш се връща, някъде около пет и половина самолетът му трябва да се приземи на летището. И ти искаш да го посрещнеш? Ще отидем, нужно е да излезеш десетина минути по-рано от работа, аз ще те чакам. Благодаря му, как точно открива всяко мое желание. Но там ще бъде и Бистра…

— Брат ти е единственият човек от твоето семейство, когото още не познавам. Най-важният за теб.

Емил се замисля, потънал дълбоко в себе си. Неочаквано вдига лице към мен. Гледа ме. Усмихва се. Погалва ме.

— Обещавам ти — никога няма, да поискам от теб какъвто и да било компромис. И за ония мои думи извинявай. Щом ти харесва в „Изида“, не се мести, осем месеца някак ще издържим.

— Няма ли да ти омръзне да идваш всеки ден? — Щом на теб не ти омръзва?

На другия ден сме на летището точно в пет и половина. Влизаме в залата точно в пет и половина. Чуваме шум от моторите на приземяващия се самолет точно в пет и половина. Оглеждам се бързо, не виждам никъде Бистра. Не мога да повярвам, обхождам внимателно залата, гледам и по пейките, от нея няма и следа. Набирам телефонния автомат, чувам сигнала, после изнемощелият й, много променен глас едва отронва в слушалката мекото й алтово ало. Затварям, тя си е в къщи. И се прави на болна, бат Саш ще има тревожна вечер. Изпъшквам. Отново ще бъде притиснат до стената — да избира. Ако има какво да избира. Преливам от ярост, трябва да я потуля в себе си, за да се върна до Емил. Защо, нека ме види такава, каквато съм… Той веднага открива яростта в жестовете ми, в смущението ми, в променения ми израз. А остават минути до влизането на бат Саш в залата.

— Бистра се е направила на болна. Горкият ми брат…

— Защо мислиш, че се прави?

— Още не зная, но съм убедена.

Виждам го на вратата силен, хубав, висок, с усмивка на лицето и твърдо убеден, че го чакаме. Въпреки предупрежденията му. Не ме забелязва изведнъж. Оглежда неповярвал залата, усмивката му се прибира бавно, опитва се отново да изгрее, погледът му блуждае между пътници и посрещачи. Усмивката му е наполовина. Усмивката му я няма, когато ме вижда й тръгва към мен, но присъствието на Емил забавя крачките му. И погледът му тежи от въпроси:

— Сама ли си?

Как да съм сама, запознавам ги. Нетърпението, изписано, на лицето му, е толкова силно, че Емил му предлага да го закараме до тях. Бат Саш приема и се вмъква светкавично в колата. Поглежда към Емил и набрал смелост, през рамото му го пита, може ли той да кара. Сменят местата си. Гледам ще трепне ли профилът на Емил от невероятната скорост на бат Саш. Емил се усмихва, отпуснал се леко назад на задната седалка. И той обича големите скорости. Извръща се към мен и улавя ръката ми, не се страхуваш, нали, казва жестът му. И още, брат ти е великолепен.

Бат Саш е видял всичко в огледалцето.

— Тя е луда по скоростите усмихва се отново и аз разбирам, че полетът му е бил успешен, че онова треперене на ръцете е преминало, че неговият страх от неовладяването на машината е забравен. Останал е само страхът му за Бистра, който го гони по шосето и го кара да надмине себе си, никога не сме се прибирали с такава бързина. Пред вратата Емил застава на мястото си зад волана. И аз се премествам до него.

— Защо не се качите? — кани ни бат Саш. — По едно кафе?

Споглеждаме се, нещо в бат Саш се е променило, и Емил забелязва. Той се страхува да се качи сам, не иска да бъде сам горе. Бои се от сълзите на Бистра, от упреците й, от изречените и неизречените, от слабостта й, която ще го потопи като в мъгла и в нея може да се загуби. Емил разбира, както разбирам и аз! Тръгваме подире му. Той взема стъпалата по три наведнъж и едва го догонваме. Поемаме си дъх пред вратата, а ключът на бат Саш трепери в пръстите му. Не улучва дълго ключалката. Емил се намръщва, взема ключа от него и отваря. Пропуска го пръв, после и мен, влиза последен.

Бат Саш се е втурнал в хола, коленичил е пред дивана, на който, обвита отвсякъде с одеяло, тъжно и безпомощно се усмихва Бистра с бледото си кукленско лице. Сложила е много фон дьо тен от онзи, най-белия, и кожата й изглежда без капчица кръв, мисля си, застанала на прага, а над рамото си усещам дъха на Емил.

— Какво ти е, миличко? — обсипва с целувки лицето й бат Саш. И изгаря от тревога.

— Аз… аз… аз… — тя набира бавно сила, преглъща на няколко пъти, удължава паузите, за да изостри докрай напрежението, и изведнъж изтърсва най-голямата лъжа: — загубих детето!

Усещам прилива на яростта, тя ме задушава, вече не владея себе си. Бистра е нанесла удара си точно в сърцето на бат Саш и очаквам той да рухне върху мокета, прелял от вина, от угризения, от тежестта на собствената си съвест. Трябва да го спася. Думите й са казали повече, всичко, аз те молех да не летиш, аз се страхувах, ти все пак полетя и ето… ето… сега сме нещастни и двамата. Бат Саш я е прегърнал здраво, държи се за нея или държи нея, той е като зашеметен, не мога да разбера… Бистра не ме е видяла, иначе щеше да изчака моето излизане от дома й. Пристъпвам. Като в транс. Не ме интересува какво ще стане, какви последствия ще настъпят след думите ми.

— Лъже! — извиквам високо и ги стряскам и двамата, те се обръщат изумени към мен. — Лъже!

Няма да й дам време на Бистра да се опомни, ще стигна докрай. Тръгвам бързо към спалнята, тя разбира, измъква се от бат Саш с енергия, която никой не подозира в нея, но аз съм по-бързата, изтеглям чекмеджето, в което съм я виждала да крие хапчетата, измъквам празните опаковки, измъквам и пълните, старателно надписани по месеци, захвърлям ги в краката на коленичилия бат Саш, замръзнал или вкаменен от отчаяние, изумление, болка.

— С тях никоя жена още не е забременяла. Аз я виждах как ги пие, ден след ден… Докато те лъжеше, че…

Не издържам. Отпускам се в първия фотьойл. И моите колене са се разтреперили. И аз се страхувам. Страхувам се за бат Саш. Пред очите ми е причерняло. Усещам разтичването на сенки, плач пълни слуха ми, думи, вик някакъв, виждам лицето на Емил, пребеляло и разтревожено, над моето, пръстите му стискат чаша вода, той я приближава до устните ми.

— Пий! Пий!

Отпивам. Разлюляната земя забавя движението си, силните трусове отстъпват пред по-слаби, като че ли съм преживяла земетръс. И не само аз. Бат Саш изглежда по-бял от гипсова маска, лицето му се е втвърдило. Затварям очи. Не бих издържала, ако преглътне и сега. Ако преглътне и сега, с него е свършено. И с моето доверие в него. И с доверието на Жорко. И на мама. И на татко, който е искал да бъде като бат Саш и е разбрал, че няма силата да бъде. Но докато бат Саш е такъв, какъвто е бил само допреди миг, ние всички ще се държим за него и той ще е нашето упование. Ще се побъркам. Побърквам се.

— По-добре ли ти е? — пита Емил.

Оглеждам се, предметите са стабилни. Бат Саш не е вече в хола. Бистра не е в хола, само диванът пази очертанията на гъвкавото й тяло.

— Ако ти е по-добре, да си тръгваме — предлага Емил.

— Като престъпници ли? — питам тихо.

— Не, не — шепне той, — все някой трябваше да му отвори очите. Тя си призна… Сега трябва да бъдат сами. Да тръгваме!

Той ми помага да се изправя, безпрепятствено напускаме апартамента, никой не ни спира, слизаме бавно по стълбите, а зад нас е настъпила огромна тишина, от която може да се очаква всичко. Помирение. Разрив. Пълно отстъпване. Или окончателно скъсване.

Стъпвам на тротоара, краката ми са меки, каучукови и се огъват. В колата се отпущам пребита, боли ме тялото, главата. Емил кара към дома. Стигаме бързо, отново силната му ръка ме подкрепя по стълбите и изведнъж ме осенява още някаква мисъл, като светкавица прерязва съзнанието ми. Може би сега и за мен се решава всичко, този човек, който ме подкрепя така внимателно по стълбите, щом ме предаде в ръцете на мама, може и да си отиде. Завинаги. Облягам се на рамото му поемам мириса на дрехата му за последен път. Та аз почти не го познавам, зная за него само онова, което сам ми е казал за себе си. И в този миг ще се реши само след няколко крачки, ще остане ли при мен, или ще си отиде. Завинаги. А не искам, не искам…

Мама отваря, преди да сме позвънили, тя е чула мотора на колата. Изплашва се за мен, кани Емил, той се колебае миг-два, после влиза. Отдъхвам си, макар че е рано да си отдъхна. Татко е пребелял, всички изглеждат по-бели от обикновено, в театър с маски ли съм, чувството си за цвят ли съм загубила, или съм предизвикала такава голяма тревога? Емил сяда на фотьойла до мен, гали лицето ми, пръстите му са загрижени, топли, свои. Притискам устни до дланта му, мълчаливо му благодаря, чувам гласа на татко, който вика лекаря, мама тича, Жорко е притихнал в един ъгъл. Със саксофона в ръце.

Лекарят казва само две думи:

— Силен шок.

Трябва да ме оставят на спокойствие. Спускат пердетата, мама наглася настолната лампа, така, че оставам извън светлинната й завеса, вика Емил оттатък, той пак се колебае.

— Ще се върна — казва ми. Само за минутка.

Останала сама, не мога да понеса самотата. Идва ми да крещя, да хапя устни. Прегризвам със зъби вика, и следващия, и по-следващия. Колко време е минало, не мога да преценя, най-добре е да не мисля за времето. И да приема нещата такива, каквито бъдат. Но зная, че ако има промяна, и аз ще се променя неузнаваемо. И ще заживея като друг човек. Лъжлив и ненужен. Изплашен и съобразяващ се с всичко и всички. Изобщо ще се превърна в едно от ония нищожества, които винаги съм презирала. За да почна да презирам и себе си.

Емил се връща, сяда отново до мен, а аз съм се скрила навътре, навътре, навътре. В едно тяло, което е само болка. Още е рано, още не зная каква ще се изправя от този диван. И мама влиза в хола. Лежа със затворени очи, през клепките си следя всяко нейно движение. Тя е неспокойна, движи се тихо между дивана и прозореца, все поглежда навън. Чака. Още е рано, още е рано…

— Колко е часът?

— Седем и половина. Искаш ли нещо? — пита загрижен Емил.

— Още е рано — добавя мама с променен глас.

И тя знае, че е рано за бат Саш. И тя знае онова, което зная аз, че през този час или малко повече от час ще се реши не само съдбата на бат Саш, а съдбите на всички ни. И ако бат Саш се поддаде, най-хубавото от нашия дом ще си отиде. Емил е направил избора си, мога да му вярвам. Но един кумир още от детството трудно се заменя с друг, почти не познавам Емил, а бат Саш го зная от рождението си. И всичките ми дни досега са били свързани с него, с честността му, с упорството му, с идеализма му, с любовта му… Страх ме е, страх ме е! Много ме е страх! И се свивам още по-вътре в себе си, превръщам се и аз в малко, изплашено дете, загубило се в огромния свят.

— Да пусна ли някоя плоча? — предлага Жорко. — Музиката успокоява. И настройва философски.

— Не, моля те — обажда се тихо и настойчиво мама.

Бих предпочела да има музика, ако не очаквахме огромната тишина около нас да се наруши от стъпките на бат Саш.

— Осем без петнайсет. И престани да питаш! — строго казва мама.

— Искате ли да изиграем един шах? — предлага татко на Емил.

Разбирам, и неговите нерви не издържат. Ако бат Саш се поддаде, и на татко няма да му е никак лесно.

Трябва да се направи нещо — обажда се Жорко.

— Мълчи! — срязва го и него мама.

Времето… най-големият ни враг, или най-големият ни приятел, не зная. Ужасно е да чакаш. Може би няма нищо по-трудно от това, да чакаш. Когато се решава животът на твой близък. Когато се решава собственият ти живот. Собственото ти верую. Не издържам. Пуснете поне телевизора, примолвам се.

Някой натиска копчето. Новини. По света стават земетресения, цяла Южна Италия е в развалини. Виждам лицата на мъжете спасители. Светът се въоръжава, водят се усилено преговори за мир, мирът се провокира от бизнеса, от петрола, от печалбата, бият се в Израел, в Ливан, в Иран, в Ирак, някъде се сменят президенти, някъде се разменят заложници. Светът е неустойчив и несигурен. Светът е заплашен, както моят малък свят. Виждам лицето на коментатора, заслушвам се в думите му, пълни с оптимизъм. Защото светът е и защитен…

— Пред нас спира такси — съобщава мама и залепва лице до стъклото.

Всички скачат към прозореца. И аз самата. Гледам над Жорко. Коментаторът зад гърба ми продължава с уверен, изпълнен със сила глас. Татко пали цигара, изпуска изгасналата клечка на пода, Емил е сложил ръка на рамото ми. Ние мълчим, коментаторът зад гърба ми продължава… „Преговорите в…“

Слиза шофьорът пръв, после… бат Саш, той поглежда нагоре към затъмнените стъкла на прозореца, но не тръгва, шофьорът е отишъл към багажника, и бат Саш тръгва към багажника. На тротоара поставя внимателно голям и тежък куфар, едва го отмества. След него още един, и още един… Бат Саш плаща. Мама излиза на балкона, Жорко и татко хукват към стълбите, аз се обръщам, главата ми потъва в рамото на Емил и се разплаквам така, както не съм плакала от ония детски уязвими години, когато всеки допир с действителността носеше болка. Ако бях вярваща, бих се молила. А сега само се притискам в силното топло рамо на Емил, дала воля на сълзите си с огромното облекчение на пречистването.

Допълнителна информация

$id = 6954

$source = Моята библиотека

Издание

Весела Люцканова. Тъмен джаз

Редактор: Нина Андонова

Художник: Росица Иванова

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Мери Василева

Българска. Първо издание

 

ЛГ VI. Тематичен № 23

Дадена за набор на 15. X. 1981 година.

Подписана за печат на 5. II. 1982 година.

Излязла от печат на 10. IV. 1982 година.

Поръчка № 159. Формат 1/32 84/108.

Тираж 13000 броя.

Печатни коли 13.

Издателски коли 10,92.

УИК 11,03.

Цена на книжното тяло 1,10 лева.

Цена 1,38 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Георги Димитров“ София, 1982