Мабиногион
Келтски легенди

Анотация

Единадесетте келтски легенди, включени в този сборник, се нареждат сред шедьоврите на средновековната британска литература. Тези сказания, създадени от безименни бардове и разказвачи, датират от втората половина на XI в., а някои дори и от по-рано — от зората на келтската култура. До нас легендите са достигнали, запазени в два Уелски ръкописа (от XIV и XV в.), от които са преведени на английски език от Гуин Джоунс и Томас Джоунс.

Уелската дума „мабиногион“ произлиза от думата „маб“ (младеж). Първоначалното й значение е било „разкази за младежи“, което по-късно се изменя в „разкази за герои“, а още по-късно думата започва да означава просто „легенда, предание“. В този сборник са събрани легенди за древни герои и техните подвизи, както и някои от най-ранните предания за крал Артур и неговите верни рицари.

Четирите легенди на Мабиногион

Пуил, принцът на Дъвед

В онези времена над седемте области на Дъвед властвуваше Пуил, принцът дъведски. Веднъж, когато беше отседнал в замъка Арберт — първия сред дворците му, — го обзе силно желание да тръгне на лов. Местността, която избра за ловуване, се наричаше Глин Кийх. И той тръгна от Арберт същата вечер и стигна до Пен Луин Диъруя, където остана да нощува. На другия ден още в ранни зори потегли на път и щом стигна Глин Кийх, пусна кучетата в гората. И като наду своя рог, за да възвести началото на лова, се впусна след тях и скоро се отлъчи от свитата си. По едно време, докато се вслушваше в лая на своята сюрия хрътки, до ушите му стигна непривичният лай на чужда сюрия, която идеше срещу неговата.

Не след дълго пред погледа му се откри широка равна поляна и в момента, в който неговите хрътки стигнаха до нея, отсреща се появи един елен, гонен по петите от чуждите кучета. Към средата на поляната те го застигнаха и повалиха на земята. Но той изобщо не спря поглед върху елена, а се прехласна по тези кучета — никога през живота си не бе виждал хрътки с такава чудна козина. На цвят бяха блестящо, ослепително бели, а ушите им — червени. Козината — толкова бяла, ушите — толкова червени, та чак светеха. Когато настигна кучетата си, той прогони онези, които бяха повалили елена, и насъска своите по падналия дивеч.

Още докато насъскваше кучетата си, Пуил забеляза, че зад другата сюрия хрътки се задава един конник на грамаден сив петнист кон; на врата му висеше ловджийски рог, а ловната му премяна беше от сивкавокафяв вълнен плат. Конникът се приближи до него и му рече:

— Зная кой си, принце, но не ще те поздравя.

— Нима твоят сан е тъй висок, че не съм достоен за поздрава ти? — каза Пуил.

— Ей богу — каза той, — не моят възвишен сан ме възпира, а друго.

— А каква е причината тогава? — попита го той.

— Бог ми е свидетел — отвърна онзи, — твоята собствена низост и непочтеност са причината.

— Но каква низост съм сторил, страннико? Кога съм бил непочтен?

— Че има ли на света — рече той — по-голяма низост от тази да видиш как чужди хрътки повалят елена и да ги прогониш, за да насъскаш своите по него? Това не е ли непочтена постъпка? С мъст сега не ще те плаша — продължи той, — но бог ми е свидетел, ще ти върна за подлостта и това ще ти струва по-скъпо и от сто елена.

— Щом съм ти сторил зло, страннико — каза той, — ще го поправя и ще заслужа твоето приятелство.

— А как мислиш да го поправиш? — попита той.

— Както санът ти повелява. Но още не зная кой си.

— Коронован крал съм на земите, отдето ида.

— Добре дошъл, кралю — рече Пуил, — а от кои земи идеш?

— От Анун — отговори той. — Аз съм Араун, кралят на Анун.

— Кажи ми, кралю, как мога да спечеля приятелството ти? — запита го той.

— Ето как — отвърна Араун. — С крал Хавгън, повелителя на земите отвъд пределите на моето кралство, сме във вечна бран. Като ме отървеш от неговия гнет, а това не ще те никак затрудни, ще заслужиш моето приятелство и уважение.

— Готов съм туй да сторя — каза той, — ти само ме научи как да постъпя.

— Ето какво ще направиш — каза той. — Първом с теб ще се побратимим. След това ще отидеш в Анун вместо мен. Ще приемеш моя образ и по нищо не ще се отличаваш от мене, затова никой сановник, ни царедворец или който и да е от моята свита не ще се догади, че си заел моето място. А всяка нощ при тебе ще спи най-прелестната красавица, която някога си виждал. В Анун ще останеш една година — продължи той — и точно след една година и един ден ще дойдеш тук, на това място, да се срещнеш с мене.

— Тъй да бъде — каза Пуил. — Но и цяла година да престоя там, как ще открия човека, за когото ми говориш?

— Точно след година сме се клели да се срещнем в бой до брода. Ти ще се явиш там вместо мене. Но помни — ще трябва да му нанесеш един-единствен удар само — така ще го погубиш. И както и да те моли и уговаря да го доубиеш, не ще го слушаш. Защото всеки път, когато нажален съм го удрял пак, той винаги е възкръсвал и още на другия ден се е връщал, за да ме нападне с нови сили.

— Това разбрах — рече Пуил. — Но кажи, какво ще стане с моето кралство през това време?

— Вместо тебе аз ще отида там. И ще направя тъй — каза Араун, — че ни един човек в цялото кралство да не разбере, че съм заел мястото ти.

— Тъй да бъде — каза Пуил, — а сега да тръгвам на път.

— Не ще срещнеш ни една трудност по пътя си и никаква опасност не ще те заплашва, докато стигнеш до моите владения — аз сам ще тръгна с тебе и ще те изпроводя дотам.

И той го съпроводи до Анун, и когато се показаха първите къщи на града, в който се издигаше кралският замък, му рече:

— Ето че стигнахме. Сега ти ще властвуваш над моя двор и кралство. Върви смело напред. Никой не ще се усъмни в тебе — ще си помислят, че от лов се връща законният им крал. С порядките в двора лесно ще свикнеш.

Пуил се отправи към замъка и влезе вътре. Пред него се откриха разкошни, богато наредени зали и покои, великолепието на които нямаше равно по света. Влезе в една от залите, за да си изуе ботушите. Веднага се завтекоха царедворци и сановници и го приветствуваха най-почтително. Изуха му ботушите, двама рицари му свалиха дрехите за ловуване и го премениха със златовезани копринени одежди. След това започнаха приготовления за пира и когато всичко беше готово, в залата влязоха рицарите и кралската свита, всички до един в прекрасни дрехи и доспехи. С тях беше и кралицата — най-прелестната жена, която някога бе виждал — облечена с блестяща премяна от златовезана коприна. След като се измиха, всички се отправиха към трапезата и заеха местата си: от едната му страна седна кралицата, а от другата — първият сановник на двора, предположи той.

И той поведе разговор с кралицата. Оказа се, че е истинско удоволствие да се разговаря с нея, защото беше най-непресторената, най-благодушна и сладкодумна жена, която някога бе срещал. И тъй мина денят — в ядене и пиене, песни и веселие. И в никой друг кралски двор не бе виждал такова обилие от отбрани ястия и питиета, и толкова много златни блюда; а кралските накити нямаха равни на себе си.

Най-сетне дойде време за сън и двамата с кралицата се оттеглиха в покоите си. Още щом си легнаха, той се обърна на една страна и й даде гръб, и до сутринта не размени ни една дума с нея. На другия ден отново бяха най-нежни и ласкави един към друг. Но колкото и сърдечни да бяха отношенията им денем, ни една нощ през тази година не се отличаваше от първата.

Годината прекара в лов и веселие, песни и пиршества и дружески разговори с верни другари. И настъпи дългоочакваната нощ на двубоя. Че трябва да се срещнат в смъртен бой, не бе забравил и кралят, който владееше земите отвъд пределите на неговото кралство. И той пристигна на уреченото място, и с него бяха благородниците от неговото кралство. И в момента, в който стигна до брода, един конник се изправи на стремената и извика:

— Славни рицари, чуйте какво ще ви кажа! В двубой се срещат двама крале. Те застават гърди срещу гърди, защото всеки от тях се стреми да завладее земите и владенията на другия. Затуй предлагам всички да се отстраним и да ги оставим сами да решат спора помежду си.

В този момент двамата крале тръгнаха един срещу друг и се срещнаха насред брода. И още при първия сблъсък Арауновият наместник удари Хавгън право по щита, и той се преломи на две, и острието прониза ризницата му. Смъртно раненият Хавгън се преметна от седлото и падна на земята на разстояние цяло копие и лакът отгоре зад коня си.

— Искам да те питам, кралю — каза Хавгън, — с какво право ме погубваш? Та аз не съм дошъл при тебе да обсебя нещо твое и няма причина да ме убиваш. Но щом ти е нужна моята смърт — каза той, — по-скоро, ради бога, ме доубий!

— Не, това не ще сторя — каза Пуил. — Втори път не ще те ударя, защото знам, че ще се кая след това. Затуй помоли друг да сложи край на живота ти.

— Верни мои рицари — каза Хавгън, — отнесете ме оттук. Види се, удари последният ми час. Повече не ще ви водя в бой.

— Рицари мои — обърна се към тях Арауновият наместник, — поучете се от това, което видяхме, и решете кои от вас ще приемат моята власт.

— Господарю — казаха рицарите, — всички до един ще ти се подчиним, защото в Анун друг крал освен тебе вече няма.

— Тъй е — каза той. — И знайте: който драговолно склони глава, ще бъде добре дошъл при мене, а който зло замисля — с меча ще го вразумя.

След това всички рицари му се заклеха във вярност и той се захвана да усмирява новите си владения, и до пладне на другия ден наложи властта си над двете кралства. Като свърши това, веднага тръгна на път за мястото на срещата в Глин Кийх.

Когато пристигна на уреченото място, Араун, кралят на Анун, вече го очакваше. След като се поздравиха, Араун каза:

— Вече научих за достойните ти дела, приятелю, и нека бог те награди за всичко.

— Да, мисля, че заслужих приятелството ти — каза той. — Като се завърнеш в своето кралство, ще видиш, че съм изпълнил това, което искаше от мене.

— Никога не ще забравя това, което направи за мене — каза той.

След това Араун възвърна на Пуил, принца на Дъвед, истинския му образ и сам той прие своя собствен образ. Тогава Араун се отправи към своя замък в Анун и много се възрадва, когато видя своята свита и рицарите си, защото цяла година не бе ги виждал. Но тъй като те самите дори и не подозираха за неговото отсъствие, завръщането му не им се стори никак странно. Деня прекара в радост и веселие, и в разговори с жена си и благородниците. Беше вече късна вечер, когато умората надделя над желанието да се веселят и всички се отправиха към покоите си.

Той легна на брачното ложе и жена му го последва. След като първо размениха няколко нежни думи, той приласка жена си и я дари с любов и съпружеска обич. А тя, забравила що е мъжка ласка, се умисли. „О, господи — каза си тя, — каква ли ще е причината цяла година да ме отбягва, щом си легнем? А тази вечер е тъй различен!“ И още дълго лежа умислена, и когато той се пробуди и направи опит да я заговори, тя не му отвърна. Отново я заговори, но тя продължи да мълчи.

— Защо не ми отвръщаш? — запита я той.

— Ще ти кажа — рече тя. — Защото цяла година и две думи не сме разменили на това ложе.

— Не може да бъде — каза той. — Сигурно си забравила.

— Кълна се в честта си — каза тя, — че до снощи в продължение на година ни веднъж не ме заговори, ни веднъж не ме приласка с любов — та ти дори и лицето си не обръщаше към мене, камо ли нещо повече да е имало.

Като чу това и той се замисли. „Слава тебе господи, каза си той, едва сега разбирам, че съм си намерил най-верен и предан другар.“ А на жена си каза:

— Не ме вини, скъпа моя. Кълна се в бога, че до снощи в продължение на една година нито съм спал до тебе, нито дори съм лягал на това ложе.

И тогава той й разправи всичко, което се бе случило с него.

— Не ще съмнение — каза тя, — че крепка дружба те свързва с твоя приятел, щом и на плътските съблазни устоя, и на дадената дума не измени.

— И аз си помислих същото, когато преди малко се умълчах — каза той.

— Да, има над какво да се замисли човек — каза тя.

През това време Пуил, принцът на Дъвед, също се завърна във владенията си. Извика при себе си благородниците на кралството и започна да ги разпитва какво мислят за управлението му през изминалата година и дали в сравнение с преди са по-доволни от него.

— Господарю — отвърнаха те, — никога не си бил по-мъдър, никога не си бил по-обичан, никога не си бил по-щедър към нас и никога управлението ти не е било тъй честито, както беше през тази година.

— Но не на мене трябва да благодарите — каза той, — а на онзи, който беше тук сред вас. А сега чуйте какво ми се случи, така както си беше.

И Пуил им разказа всичко от игла до конец.

— Господарю — казаха те, — трябва да благодариш богу, че имаш такъв другар. И вярваме, че и занапред все тъй като него ще ни управляваш.

— Съгласен съм — отвърна Пуил.

И оттогаз насетне дружбата между двамата крале укрепваше с всеки изминат ден и те често си разменяха коне, хрътки и соколи, а и други ценни дарове, като всеки се стремеше да достави радост на другия. И по причина на едногодишното си пребиваване в Анун, където помнеха с добро неговото управление, а също и поради това, че със своята сила и юначност бе обединил в едно двете кралства, все по-рядко го наричаха Пуил, принца на Дъвед, и започнаха да го именуват Пуил, властелина на Анун.

 

 

Веднъж, когато беше отседнал в кралския замък Арберт, той покани на богат пир многобройните си гости и първите люде на кралството. След като ядоха и пиха до насита, Пуил стана от трапезата и пожела да се поразходи. Близо до замъка се издигаше един хълм, наречен Горсед Арберт, и той тръгна нататък.

— Господарю — рече му един от царедворците, — този хълм е омагьосан. Ако човек с кралски сан поседне на върха му, ще му се случи едно от следните две неща: или ще бъде нападнат и ранен, или ще види някое чудо.

— От бой и рани не се боя, щом съм с моите верни рицари. А що се отнася до другото — каза той, — какво пък, ще ми се да видя едно чудо. Тъй че с удоволствие ще ида да поседна на този хълм.

И без повече да се бави, той тръгна нататък, последван от своята свита. Тъкмо се канеха да седнат, и по пътя, който минаваше покрай хълма, се зададе една жена, облечена с дрехи от златоткана коприна, на едър млечнобял жребец. Конят се движеше — както им се стори — с бавен, равен ход и вече се изравняваше с хълма.

— Има ли някой сред вас — попита ги Пуил, — който да знае коя е тази жена?

— Не я познаваме, господарю — отвърнаха те.

— Нека един от вас отиде да я пресрещне и попита как се казва.

Един от свитата тръгна веднага, но докато слезе на пътя, тя беше отминала. Забърза след нея и се опита да я догони, но колкото и бързо да го носеха краката, тя все повече се отдалечаваше от него. И когато се увери, че не ще може да я настигне, се върна при Пуил и му каза:

— Без кон, господарю, никой не може да я настигне.

— Щом е тъй — каза Пуил, — върви в замъка, вземи най-бързоногия жребец и тръгни след нея.

Той веднага изпълни заповедта и препусна след жената. Като излезе на широкото равно поле, пришпори коня и го подкара още по-бързо; но колкото по-дълбоко забиваше шпорите, толкова по̀ се отдалечаваше тя от него. При това нейният кон сякаш изобщо не усили ход. Скоро конят му се запъхтя и когато усети, че губи сили и съвсем изостава, той реши да се върне при Пуил.

— Господарю — каза му той, — излишно е да се опитваме да настигнем тази жена. Не зная в кралството да има по-бърз жребец от този, но и с него никога нямаше да я догоня.

— Да, наистина — каза Пуил, — тук се крие вълшебна сила. Да се върнем в замъка.

Върнаха се в замъка и прекараха някак този ден. Мина и другата сутрин и стана време за обяд. След като ядоха и пиха до насита, Пуил каза:

— А сега, също като вчера, да се качим на хълма. А ти — обърна се той към един от младите придворни — върви да изведеш най-бързоногия кон, който си виждал да препуска по полята.

Младежът изпълни заръката му. След това се отправиха към хълма и поведоха коня със себе си. Тъкмо се канеха да седнат, когато видяха, че по пътя се задава ездачката на същия кон и облечена със същите дрехи.

— Ето я! — извика Пуил. — Иде вчерашната жена. А ти, момко — каза той, — бъди готов да я последваш и разбереш коя е тя.

— Ще изпълня волята ти, господарю — каза той.

В този момент ездачката се изравни с тях. Младежът скочи на седлото, но още преди да възседне коня, тя го отмина и разстоянието между тях започна постепенно да нараства. При това не личеше тя да се движи по-бързо от предния ден. Затова той подкара коня си в раван, като си мислеше, че и без да бърза, лесно ще я настигне. Но видя, че се е излъгал. Отпусна поводите, но и така не можа да се приближи до нея — сякаш конят му се движеше с една и съща бавна крачка. И колкото повече го пришпорваше, толкова повече ездачката се отдалечаваше, макар че конят й изобщо не ускори ход. И като видя, че е излишно да се опитва да я настигне, се върна там, където го чакаше Пуил.

— Господарю — каза той, — препусках с всички сили, но сам видя — не успях да я догоня.

— Да, видях — каза той, — никой не може да я настигне. Но съм сигурен — добави той, — че тя имаше за цел да се срещне с някого тук и само нашата намеса й попречи. А сега да вървим.

Върнаха се в замъка и прекараха вечерта в песни и веселие, и всички си легнаха доволни и щастливи. На другата сутрин убиваха времето си и с нетърпение брояха часовете до обяд. След като се нахраниха, Пуил каза:

— Тука ли са всички, които вчера и онзи ден бяха с мене на хълма?

— Тука сме, господарю — отвърнаха те.

— Решил съм и днес да отидем там — каза им той. — А ти — обърна се той към своя коняр — оседлай добре коня ми и го изведи на пътя. Донеси ми също шпорите.

Конярят изпълни заръката. Отидоха на хълма и седнаха да чакат. Не мина много време и видяха по пътя да се задава същата ездачка в познатата премяна. Движеше се също така бавно, както и в предишните дни.

— Ето я, момче, идва. Дай ми коня! — извика Пуил и скочи на седлото.

И в момента, в който го възседна, тя мина край него. Последва я и силният, буен кон без подкана вихром се понесе след нея. Очакваше, че на втория-третия завой ще я застигне, но разстоянието помежду им никак не намаляваше. Пришпори коня и той вече летеше, но скоро му стана ясно, че колкото и да се сили, не ще може да я догони.

Тогава Пуил се провикна:

— Спри се, която и да си ти! В името на всичко свято те заклевам, изчакай ме!

— На драго сърце ще спра — каза тя, — а и за коня ти щеше да е по-добре, ако по-отрано ме бе замолил.

Девойката се спря да го изчака и когато той се приближи, отметна качулката, която скриваше лицето й, и се загледа в него.

— Откъде идеш — запита я той — и накъде си се запътила?

— По моя работа съм тръгнала — отвърна тя — и много се радвам да те видя.

— Бъди добре дошла в моето кралство! — приветствува я той.

После спря поглед върху нея и си каза, че по лице всички жени и девойки, които беше виждал досега, грознееха пред нея.

— Ще ми кажеш ли, красавице — попита я той, — какво те води насам?

— Бога ми, ще ти кажа — отвърна тя. — Най-вече тебе исках да видя.

— Много ми е драго — каза Пуил, — че тази е причината да бъдеш тук сега. А ще ми кажеш ли коя си?

— Да, кралю, ще кажа. Аз съм Рианон, дъщеря на Хевайд Стари. Дойдох при теб, кралю, защото ме насилват да се омъжа за нелюбим човек. Но аз не го желая, защото теб обичам и ако ти ме искаш за жена, не ще се омъжа за него. И за да чуя твоя отговор съм тука.

— Ето какво ще ти отговоря — каза Пуил. — Ако трябва да избирам от всички девойки на света, кълна се в бога, пак тебе ще взема за жена.

— Щом и ти това желаеш, да решим кога — преди да са ме дали на друг — ще дойдеш да ме искаш за жена.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза той. — Ти само кажи къде да дойда.

— Щом е тъй, кралю, точно след година ще те чакам в замъка на Хевайд, където ще дам пир в твоя чест.

— Както казваш, тъй ще бъде — рече той.

— А сега сбогом, кралю. Трябва вече да си ходя. И помни, че дума си ми дал!

Те се разделиха и той се върна при царедворците и рицарите, които го очакваха на хълма. На всички въпроси за девойката отговаряше уклончиво и щом станеше дума за нея, заговорваше за нещо друго.

Мина една година и настъпи уреченият ден. Към двора на Хевайд Стари с Пуил тръгнаха и стотина рицари. Когато пристигна, го посрещнаха най-радушно. Събрали се бяха много гости и радостта на всички бе голяма. Залите на замъка бяха празнично украсени и подготвени за тържествения пир в негова чест. Сложиха трапезата и всички се отправиха към нея. Ето как се настаниха: от едната страна на Пуил седна Хевайд Стари, а от другата — Рианон. Нататък всеки зае място според своя сан.

Започна веселбата. Ядоха и пиха и весело разговаряха. В разгара на пиршеството в залата влезе висок, строен момък с кестенява коса и царствена осанка, облечен с дрехи от златовезана коприна. Пристъпи до Пуил и неговите другари и ги поздрави най-почтително.

— Добре дошъл, приятелю — каза Пуил. — Заповядай на трапезата.

— Не мога да приема поканата — каза той. — Идвам като просител и първо искам да чуеш молбата ми.

— Добре, ще те изслушам — каза Пуил.

— Дошъл съм да те моля за един дар, кралю — каза той.

— Каквото и да поискаш, стига да е в моя власт, ще го имаш.

— Горко ни! — извика Рианон. — Как можа да дадеш такова обещание!

— Късно е да го кориш — каза й момъкът. — Той вече даде дума пред толкова благородни люде.

— Друже — каза Пуил, — кажи ми какво искаш.

— Жената, която обичам повече от всичко на света, тази нощ ще стане твоя. Нея съм дошъл да искам от тебе. А този пир и приготовленията за сватбената нощ ще бъдат в моя чест.

Пуил онемя, защото не знаеше какво да отговори.

— Колкото и да мълчиш сега — полза няма — каза Рианон. — Надали ще се намери по-лекомислен човек от тебе. Така глупаво да те измамят!

— Та аз не знаех кой е той — каза Пуил.

— Този е човекът — каза тя, — на когото искаха да ме дадат против волята ми — Гуаул, син на Клийд, който има обширни владения и силна войска. Тъй като вече дума си му дал, за да не се покриеш с безчестие, му кажи, че мене може да получи в дар.

— Как можеш да искаш от мене да те дам на друг? Никога не ще се съглася на такова нещо!

— Ти му кажи, че ме даваш, а аз ще направя така, че да не получи това, което иска.

— И как ще стане това? — попита Пуил.

— Ще ти дам една малка торба — каза тя, — а ти я пази като очите си. Той иска и пира, и приготовленията да бъдат в негова чест. Но с тях ти не разполагаш — аз давам този пир на твоите рицари и на свитата ти. Така И ще му отговориш. А за сватбената нощ с мене — продължи тя — ще му насроча среща чак след година. Точно след една година и ти ще дойдеш с дружината си от стотина рицари, и ще се скриеш в градината отсреща. Ще вземеш и торбичката със себе си. И когато пирът е в разгара си, ще се появиш предрешен като дрипав просяк, с торбичката в ръка. Нищо няма да поискаш, само ще помолиш да ги напълнят торбата с храна. А аз ще направя така — каза тя, — че дори и ако в нея сложат всичкото ядене и пиене на земите ти, тя да си бъде все така празна. Като види, че колкото и да я пълнят, по-пълна тя не става, Гуаул ще те попита: „Няма ли най-сетне да се напълни тази торба?“ Ще му отговориш: "Няма да се напълни, докато законен владетел на големи земи не натъпче храната в торбата и каже: „Стига вече! Тук има достатъчно храна.“ А аз ще го накарам да стане и сам да натъпче храната в торбата. Като стъпи в нея, така ще я заметнеш, че и главата му да влезе вътре. Тогава бързо затегни връзките и ги завържи на възел. На врата ти трябва да виси един голям ловджийски рог и когато го вържеш здраво в торбата, затръби с все сила. Това ще бъде знак за твоите рицари, които, щом чуят твоя зов, трябва мигом да се впуснат към замъка.

— Кралю — обади се Гуаул, — крайно време е да получа отговор на молбата си.

— Това, което е в моя власт и мога да ти дам, ще го имаш — каза Пуил.

— А що се отнася до пира и приготовленията, които се правят — добави Рианон, — те са за гостите от Дъвед, друже, за рицарите и царедворците, които днес са тука. И не позволявам никой да заеме мястото им. Но точно след година, друже, в твоя чест ще дам пир в този двор и ще бъда твоя.

Гуаул се върна в своите владения, а Пуил — в Дъвед. Мина година. Настъпи денят, определен за пира в двора на Хевайд Стари. Гуаул, син на Клийд, пристигна в замъка и беше посрещнат най-радушно. А Пуил, владетелят на Анун, се скри в градината със своите рицари, както му бе заръчала Рианон, като носеше със себе си и торбичката. Преоблече се в груби, вехти дрехи, а на краката си обу големи стари ботуши. Когато разбра, че е настъпил часът за веселбата, той се отправи към замъка. Влезе в пиршествената зала и най-почтително поздрави Гуаул, син на Клийд, и благородниците от свитата му.

— Господ да те поживи — отвърна му Гуаул — и добре си ни дошъл.

— И на тебе, господарю, бог добро да дава — каза Пуил. — Идвам тук с една молба.

— Да чуя молбата ти — каза той. — Ако ще искаш нещо в разумни граници, на драго сърце ще ти го дам.

— Не искам много, господарю. Нуждата при теб ме води. Ще те моля да напълниш тази торбица с храна.

— Да, скромен си — каза Гуаул — и ще получиш това, което искаш. Донесете му храна — разпореди се той.

Мнозина придворни се надигнаха и започнаха да пълнят торбата. Но каквото и да слагаха в нея, тя си оставаше все тъй празна.

— Няма ли най-сетне да се напълни тази торба, друже? — каза Гуаул.

— Бог ми е свидетел — отвърна Пуил, — колкото и да я пълните, все ще е празна, докато законен господар на обширни земи и владения не стъпи в торбата и натъпче храната с краката си, след което да каже: „Стига толкоз, торбата е пълна.“

— Доблестни рицарю — каза Рианон на Гуаул, син на Клийд, — на тебе най подобава това да сториш.

— Веднага ставам — каза той и отиде до торбата и стъпи в нея.

А Пуил така я заметна, че Гуаул цял влезе в нея, и тогава здраво затегна връзките и ги завърза на възел. След това затръби със своя рог и рицарите му се втурнаха в замъка, хванаха всички воини на Гуаул и ги затвориха под стража. Едва сега Пуил захвърли вехтите окъсани дрехи, с които се бе предрешил. А рицарите му, като влизаха в залата, пристъпваха до торбата, удряха по нея и питаха:

— Какво има тука?

— Един борсук — отвръщаха другите.

Дълго се забавляваха по този начин — с крак или с тояга, всеки свари да удари по нея. Стана хубава игри. Новодошлите питаха как се казва тази игра и им отговаряха: „Играем на бъхти борсука.“ И така се сложи началото на тази игра.

— Чуй ме, господарю — обади се онзи от торбата. — Мигар заслужавам такава смърт — в торба да загина!

— Кралю — каза Хевайд Стари, — прав е човекът. Мисля, че не заслужава така да загине. Редно е да го чуеш.

— Добре, посъветвай ме що да сторя с него — каза Пуил.

— Чуй моя съвет — намеси се Рианон. — Според обичая, сега трябва да раздадеш дарове на просители и трубадури. Нека той стори това вместо тебе — продължи тя — и вземи от него дума, че никога не ще дири отмъщение. Така ще бъде достатъчно наказан.

— Готов съм всичко да приема — извика Гуаул от торбата.

— Добре, съгласен съм, щом тъй ме съветват Хевайд и Рианон. А сега си търси поръчители — каза Пуил.

— Докато освободят хората му, ние ще отговаряме за него — каза Хевайд.

След тези думи го пуснаха от торбата, освободиха и първите му благородници.

— А сега помисли какъв откуп ще искаш от Гуаул — каза му Хевайд, — ние вече сме решили какво да искаме — продължи той и уточни условията си.

— Сега кажи твоите какви са — обърна се Гуаул към Пуил.

— Мене ми е достатъчно това, което Рианон посочи — отвърна той.

Тъй се и споразумяха.

— Господарю — каза Гуаул, — цялото ми тяло е в синини и рани. Позволи ми да се измия и да се върна в своите владения. Тук ще оставя мои благородници, за да изпълнят задълженията, които поех.

— Съгласен съм — каза Пуил, — върви си със здраве.

Гуаул се завърна в земите си. Тогава сложиха нова трапеза за Пуил и неговата свита, а също и за благородниците от двора на Хевайд. Всички се отправиха към залата за пиршеството и заеха местата си от предишната година, ядоха, пиха и се веселиха, докато стана време за сън. Тогава, щастливи и доволни, Пуил и Рианон се оттеглиха в покоите си.

Рано на другата сутрин Рианон каза:

— Господарю, време е да станеш и започнеш да даряваш трубадурите. На днешния ден който и да ти поиска дар, не му отказвай.

— Тъй да бъде — каза Пуил. — И не само днес, а до края на празненствата всеки ще получи дар.

Пуил стана, нареди да се запази тишина и обяви, че е готов да чуе молбите на всички просители и трубадури, и се разпореди как да бъдат удовлетворени желанията на всеки един. Продължиха да пируват и всеки получи каквото искаше. И когато сватбените празненства свършиха, Пуил каза на Хевайд:

— С твое позволение, утре мисля да тръгна на път за Дъвед.

— На добър час — каза Хевайд — и нека господ те закриля по пътя ти. Определи също деня и часа, в който Рианон да те последва.

— Бог ми е свидетел — каза Пуил, — тя ще тръгне с мене.

— Това ли е твоето желание, кралю? — попита Хевайд.

— Да, такава е волята ми — отвърна той.

На другия ден те тръгнаха за Дъвед и когато, пристигнаха в замъка Арберт, в тяхна чест беше устроено празненство. От всички краища на кралството заприиждаха най-видни люде — мъже и жени, за да ги поздравят. И никой не си отиде, без да получи скъп дар от Рианон: кой брошка, кой пръстен, кой драгоценен камък. И царуваха те честито тази година, че и следващата.

 

 

Но на третата година благородниците от кралството се затъжиха, че техният господар, когото обичаха като брат, си няма наследник. Помолиха го да се срещне с тях в Преселей.

— Господарю — казаха му те, — знаем, че съвсем не си стар и имаш много години пред себе си, но се страхуваме да не останеш без наследник от сегашната си съпруга. Затова смятаме, че трябва да си вземеш друга жена, която да ти роди деца. Ти няма вечно да живееш — казаха те — и не ще ти позволим да останеш бездетен.

Пуил им рече:

— Не е минало много време, откакто се събрахме с Рианон — може и да ни се усмихне щастието. Дайте ми една година време. Точно след година отново ще се срещнем тука и тогава ще изпълня волята ви.

Така се и уговориха. Преди да мине година, Пуил се сдоби със син. Роди се в Арберт. Същата нощ, когато се роди, в замъка повикаха жени да се грижат за майката и младенеца. Жените се унесоха в дрямка; Рианон, майката на детето — също. Доведените в стаята на родилката жени бяха шест. Те бодърствуваха до едно време, но още преди полунощ всички до една заспаха. Събудиха се малко преди първи петли. Щом отвориха очи, потърсиха детето там, където го бяха оставили, но от него нямаше и следа.

— Горко ни! — каза една от жените. — Детето е изчезнало!

— Ами сега — каза друга, — заради детето и живи да ни горят, и със смърт да ни накажат, пак ще ни е малко.

— Боже господи! Какво да правим? — каза една от жените.

— Чуйте какво ще ви посъветвам — каза друга.

— Какво си намислила? — попитаха я всички.

— В замъка има една хрътка с малки. Ще убием няколко кутрета и ще размажем кръв по лицето на Рианон, ще разхвърляме костите около нея и ще се закълнем, че тя сама е убила сина си. Ако и шестте твърдим едно и също, на нас ще хванат вяра, а не на нея.

И те решиха да постъпят така, както тя ги съветваше.

Призори Рианон се събуди и първите й думи бяха:

— Къде е детето?

— По-добре не питай, господарке — отвърнаха те. — С всички сили се борихме с тебе, за да те удържим — ето, целите сме в синини и рани — но не можахме. Не сме и предполагали, че една жена може да се бие като тебе. Колкото и да се мъчихме, не успяхме да те надвием и ти сама, със собствените си ръце уби своя син. Затуй не го търси от нас.

— Нещастници — каза Рианон, — в името на бога ви заклевам, спрете тези хулни думи. Господ, който всичко вижда, знае, че това не е вярно. И ако от страх лъжете, кълна се, ще ви защитя, ако в нещо сте виновни.

— Ей богу — казаха те, — не ни се ще да пострадаме заради когото и да е на този свят.

— Нещастници — каза тя, — никой нищо не ще ви стори, ако кажете истината.

Но както и да ги умоляваше, каквото и да им обещаваше Рианон, отговорът на жените беше един и същи.

Събуди се Пуил, владетелят на Анун, а също и рицарите, и гостите. Злощастната случка не можеше да остане скрита. Разнесе се по цялата земя и всички най-видни люде чуха за нея. Събраха се и решиха да изпратят свои представители при Пуил, за да го увещават да изгони жена си, щом е извършила такова грозно престъпление. Пуил отговори по следния начин:

— По-рано единствената причина да искате да се разделя с жена си беше, че нямаме деца. Но тя вече ми роди син и аз не ще я изгоня. Ако е сторила грях, нека се покае като грешница.

Тогава Рианон повика за съвет учени и премъдри мъже. И тъй като предпочиташе покаянието пред крамолите с онези жалки създания, тя се съгласи да изтърпи наказанието, което й наложат. Беше решено Рианон да не напуска замъка Арберт в продължение на седем години; задължиха я всеки ден да излиза пред вратите на замъка и да сяда близо до мястото, където спират конниците, и на всеки новопристигнал пътник, който още нищо не беше чул, най-подробно да разказва какво се беше случило в онази нощ; длъжна беше също да предлага на всеки гост, познат или непознат, ако желае, да го пренесе на гръб в замъка. Но едва ли щеше да се намери някой, който да се съгласи да бъде носен от Рианон.

Така измина близо година.

 

 

По това време господар на Гуент Ис Койд беше Тайрнон Турив Лиант и по целия свят нямаше по-добър човек от него. В конюшнята си той имаше една кобила и в цялото кралство ни един жребец, ни една кобила не можеше да се мери с нея по хубост. И всяка година, през нощта срещу първия ден на месец май, тя се ожребваше, но какво ставаше с жребчето, къде пропадаше, никой нищо не знаеше. Една вечер Тайрнон каза на жена си:

— Жено, как можем да бъдем такива нехайни стопани! Кобилата ни се жреби всяка година, а ние още едно жребче не сме видели.

— Но какво може да се направи? — попита тя.

— Тази нощ кобилата пак ще се ожреби — каза той — и нека господ ме накаже, ако не узная коя е тази зла сила, която толкова години ни отмъква жребчетата.

След това се разпореди да заведат кобилата в отделна конюшня, а той самият се въоръжи и остана вътре да бди и пази. С настъпването на нощта кобилата роди едно голямо и красиво жребче, което веднага се изправи на крака. Тайрнон отиде да го види и му направи впечатление, че жребчето е много яко. И още докато му се радваше, започна да гърми и да святка и една огромна лапа се провря през прозореца и сграбчи жребчето за гривата. Тайрнон изтегли своя меч и с един удар отсече ръката до лакътя, като отрязаната ръка и жребчето останаха вътре в конюшнята. Отново започна да гърми и в същия миг се чу ужасен писък. Тайрнон отвори вратата и се втурна натам, откъдето идваше шумът. Нощта беше тъмна като в рог и нищо не се виждаше. Продължи да тича, но изведнъж се сети, че е оставил вратата отворена, и се върна обратно. А на прага що да види: един младенец в пелени и завивки от златовезана коприна. Като взе детето на ръце, видя, че за пеленаче е доста тежко.

Затвори вратата и отиде в стаята на своята съпруга.

— Спиш ли, жено? — попита той.

— Вече не, господарю — отвърна тя. — Бях задрямала, но като влезе, се събудих.

— Нося ти един младенец, какъвто никога не сме виждали. Искаш ли да си го отгледаме?

— Какъв младенец? Отде го взе? — учуди се тя.

— Чуй какво се случи — каза той и й разправи всичко от начало до край.

— А какви са му дрешките? — попита го тя.

— От златовезана коприна са ушити — каза той.

— На знатни люде ще да е дете. Ще го приема с най-голяма радост. А какво ще кажеш — продължи тя, — ако сговоря жените да разправят, че съм чакала дете?

— Напълно съм съгласен — отвърна Тайрнон.

Тъй и сториха. Кръстиха детето според тогавашния обичай. Нарекоха го Гури Златокосия, защото косата, с която се бе родил, беше жълта като злато. Откърмиха детето в замъка и още преди да навърши година, то ходеше уверено и беше по-едро и от най-едрото тригодишно дете. Кърмиха го още една година и порасна едро като шестгодишно дете. Преди още да напълни четири, момчето се молеше на конярите да ходи само с конете на водопой.

Един ден жената на Тайрнон му каза:

— Господарю, какво стана с жребчето, което спаси онази нощ, когато намери детето?

— Поверих го на конярите и им заповядах добре да се грижат за него.

— Не е ли време — рече тя — да им кажеш да го обяздят и да го подариш на момчето? Мисля, че съдбата е отредила то да бъде за него — щом в една и съща нощ и детето намери, и жребчето спаси.

— Нямам нищо против и ако желаеш, можеш сама да му го подариш.

— Господ да те поживи, господарю — каза тя, — сама ще му го дам.

След като така се уговориха, жената на Тайрнон отиде при конярите и им нареди да полагат още по-големи грижи за коня, и да го обяздят, тъй че още в деня, в който го получи, момчето да може да излезе на езда.

Междувременно до тях стигна вестта за злощастието на Рианон и нейното покаяние като грешница. Тайрнон внимателно слушаше какво се говори и постоянно разпитваше за подробности, и от всички гости на замъка чуваше все същия тъжен разказ за злата участ, сполетяла Рианон, и за наказанието, което изтърпява. Тайрнон дълго мисли и все по-често спираше поглед върху момчето. Накрая се увери, че никога баща и син не са си приличали повече, отколкото Пуил и момчето. А ликът на Пуил му бе добре познат, защото преди време беше негов васал. И щом се сети каква е истината, започна да го гложде съвестта, че е голям грях чуждо дете при себе си да задържа. И при първа сгода, когато остана насаме с жена си, й рече, че не е редно момчето да остава повече при тях и че не бива да позволят да продължава ужасното наказание на майка му — прекрасната Рианон. А и бащата е не друг, а Пуил, владетелят на Анун.

Жена му също се съгласи, че момчето следва да се върне при Пуил.

— И ще бъдем трижди възнаградени — каза тя. — Първо, Рианон ще ни бъде благодарна, че я освобождаваме от несправедливото наказание; второ, Пуил ще ни бъде благодарен, че сме отгледали сина му и сега му го връщаме; и накрая, ако момчето е добродетелно, ще ни тачи като син и цял живот ще ни се отплаща с добри дела.

Тъй и решиха да постъпят.

Още на другия ден Тайрнон се приготви за път и заедно с двама конника и момчето, яхнало подарения му жребец, се отправи към Арберт. Не се мина много време и те стигнаха до замъка. Като наближиха, видяха Рианон да седи пред вратите и когато се изравниха с нея, тя им рече:

— Благородни люде, по-нататък не ходете — сама ще ви пренеса в замъка. Така аз изкупвам греха си, защото със собствените си ръце съм убила своя син.

— О, не, добра жено — каза Тайрнон, — не вярвам някой от нас да иска да го носиш на гръб.

— За другите не знам, но аз не ща — каза момчето.

— Бог ми е свидетел, момчето ми, и ние не щем — каза Тайрнон.

Влязоха в замъка и бяха посрещнати с голяма радост. Там всичко беше готово за пир, тъй като Пуил току-що се бе завърнал от обиколка на Дъвед. Измиха се и влязоха в пиршествената зала. Пуил ги приветствува най-сърдечно и всички се отправиха към трапезата. Ето как се настаниха: Тайрнон седна между Пуил и Рианон, двамата му другари — от другата страна на Пуил, а помежду им — момчето. Когато се нахраниха и започна веселбата, поведоха разговор. Тайрнон им разказа най-подробно как е спасил жребчето и намерил младенеца; как с жена си са обявили, че детето е тяхно; и как са го отгледали.

— Ето го твоя син, господарке — каза Тайрнон. — И който е говорил лъжи против теб, е извършил голямо зло. Когато разбрах за мъките ти, много се нажалих и наскърбих. И не вярвам — продължи Тайрнон — да се намери някой тука, който да се усъмни, че това е синът на Пуил.

— Няма място за съмнения — ясно е като бял ден — казаха всички.

— Слава богу, ако това е така, ще бъда избавена от грижите си и вече не ще ме терзае мисълта, че съм убила своя син — каза Рианон.

— Кралице наша — каза Пендаран Дъвед, — хубаво име даде на сина си — Пръдери[1], мисъл; то му най прилича: Пръдери, син на Пуил, владетел на Анун.

— Да видим дали сегашното му име не му подхожда повече — каза Рианон.

— Вие как го нарекохте? — попита Пендаран Дъвед.

— Името, което му дадохме, е Гури Златокосия.

— Пръдери ще бъде новото му име — каза Пендаран Дъвед.

— Да, справедливо е — каза Пуил — момчето да вземе името си от думата, която майка му изрече, когато чу радостната вест.

Така и решиха.

— Тайрнон — каза Пуил, — господ да ти благодари за това, че до този ден беше като баща на моя син. И негов дълг е, ако е добродетелен, с добро да ти се отплати за всичко.

— Кралю — каза Тайрнон, — няма на света човек, който по̀ да жали за него от жената, която го отгледа като майка. Вярвам, не ще ни забрави, мен и моята съпруга, и всичко онова, което направихме за него.

— Кълна се в бога, ще ви бъда аз закрила — каза Пуил — и докато имам сили, ще браня земите ви като свои. А като порасне, нему по̀ ще подобава да ви брани. А сега, ако сте съгласни, предлагам да го поверим на грижите на Пендаран Дъвед. И нека всички знатни люде на кралството му бъдат като побратими и побащими.

— Тъй да бъде, кралю — казаха те.

Тогава момчето беше поверено на Пендаран Дъвед и всички благородници се заклеха вярно да му служат. А Тайрнон Турив Лиант и неговите другари се завърнаха в страната си щастливи и доволни. Преди да си замине, искаха да го дарят с най-красиви драгоценни камъни, с най-хубави коне и отбрани хрътки, но той нищо не пожела да вземе.

И отново заживяха те щастливо в своите владения, а Пръдери, син на Пуил, владетеля на Анун, израсна в Дъвед при най-добри грижи, и стана най-доблестният и прекрасен момък в цялото кралство, ненадминат по ловкост и сила. Минаха години и дългият живот на Пуил достигна своя край, и той се помина от своя смърт.

След него властта пое Пръдери и управлява седемте области на Дъвед щастливо и честито, обичан и почитан от всички. След време завладя трите области на Ъстрад Тъуи, а също и четирите области на Кередигяун, и те бяха наречени седемте области на Сайсилух. След тези завоевания дойде време Пръдери, син на Пуил, владетел на Анун, да си потърси жена. За съпруга си избра Кигва, дъщеря на Гуин Гохою, син на Глою Уалт Лъдан, син на Каснар Уледиг от най-първите родове на този Остров.

С това завършва първата легенда на Мабиногион.

Брануен, дъщерята на Лир

Бендигайдвран, син на Лир, беше коронован владетел на този Остров и пълновластен господар на Лондон. Веднъж, когато беше отседнал в крепостта Хардлех, където се намираше един от неговите замъци, той реши да се изкачи и поседне на скалата, която се извисява над крепостта и от която се открива хубава гледка към морето. С него бяха брат му Манауъдан, син на Лир, и доведените му братя Нишен и Евнишен, както и много благородници, защото на един крал подобава да бъде заобиколен от голяма свита. Доведените му братя бяха синове на Айросуид и майка му Пенардин, дъщеря на Бели, син на Мъноган. Единият от младежите — Нишен — беше с добро сърце и винаги съумяваше да помири братята и след най-люта разпра. А другият — Евнишен — все намираше как да всее раздор между тях, дори когато бяха в най-добри отношения.

Докато седяха на скалата, откъм южния бряг на Ирландия се зададоха тринадесет кораба. Попътният вятър ги носеше леко по вълните и те бързо наближаваха брега.

— Тези кораби идат право към нашия бряг — рече кралят. — Кажете на моите воини да вземат оръжие и да отидат да видят какви са им намеренията.

Рицарите се въоръжиха и слязоха на брега. Като видяха корабите отблизо, си казаха, че от тези по-красиви никога не са виждали. На мачтите гордо се развяваха прекрасни копринени флагове. Изведнъж забелязаха как един от корабите изпревари другите. На палубата му издигнаха щит с островърхия край нагоре — знак, че идват с мир. След това спуснаха лодки и се приближиха дотолкова, че и кралят от своето място на високата скала, надвиснала над главите им, да може да чуе техния поздрав.

— Добре сте дошли и господ да ви поживи — каза кралят. — Чии са тези кораби и кой ви е предводител?

— Господарю — отвърнаха те, — Матолух, кралят на Ирландия, е тук и негови са тези кораби.

— Какво го води при нас? Ще иска ли да слезе на брега?

— При едно условие — отвърнаха те, — само ако изпълниш молбата, с която идва при тебе, ще стъпи той на този бряг.

— Какво желае той? — запита кралят.

— Желае да се сроди с теб, кралю — отвърнаха те, — дошъл е да иска за жена Брануен, дъщерята на Лир. И ако си съгласен, предлага да обедините в съюз Острова на Могъщите и Ирландия, за да станат двете кралства още по-велики.

— Щом е тъй — отвърна той, — нека слезе на брега, а ние тук ще се посъветваме как да постъпим.

Занесоха този отговор на ирландския крал.

— На драго сърце ще приема поканата — каза той и слезе на брега, където бе посрещнат най-радушно.

Вечерта в замъка се събра много народ — пируваха воините на двамата крале. На другата сутрин, още щом станаха, Бендигайдвран свика благородниците на съвет, за да решат какво да правят. Взеха решение да дадат Брануен за съпруга на Матолух. А тя беше една от трите най-знатни жени на Острова и красавица над красавиците.

Определиха деня на сватбата и всички се отправиха към Аберфрау. Матолух със своите воини тръгна по море, а Бендигайдвран със своите — по суша. Събраха се в Аберфрау и седнаха да пируват. Ето как се настаниха: начело на трапезата седна кралят на Острова на Могъщите, от едната му страна — Манауъдан, синът на Лир, от другата — Матолух, а до него Брануен, дъщерята на Лир. За пира опънаха шатри, тъй като нямаше къща, която да може да побере Бендигайдвран. И започна веселбата. Ядоха, пиха и се веселиха, и разговаряха до късна нощ. А когато се умориха да пируват и стана време за сън, всички се отправиха към покоите си. И тази нощ Брануен стана жена на Матолух.

На другата сутрин военачалниците се събраха да се посъветват къде да настанят конете и конярите на ирландската войска. Решиха да ги разположат във всички къщи на поселището, чак до брега на морето.

Не щеш ли, един ден Евнишен — злият младеж, за когото стана дума по-рано — случайно се озова там, където се намираха конете на Матолух.

— Чии са тези коне? — попита той.

Отвърнаха му, че са на Матолух, краля на Ирландия.

— Какво правят тука? — поиска да узнае той.

— Сам кралят е в този дом със сестра ти Брануен, която е вече негова съпруга. Затуй и конете му са тука.

— Че как може така, без да ме питат, да омъжат родната ми сестра, най-прекрасната девойка на света! От тази по-голяма обида не мога да си представя! — каза той и веднага се нахвърли върху конете.

Насече им бърните, до дъно отряза ушите и опашките им, на много до кокал отпра клепачите. Тъй ги осакати, че за нищо повече да не стават.

Хората на Матолух отидоха при своя господар и му донесоха, че конете му до един са осакатени и че повече за нищо не могат да се използуват. Един му рече:

— Това е голяма обида, господарю, и не ще съмнение — нарочно са искали тебе да засегнат.

— Ей богу, щом са имали намерение да ме обиждат, защо, питам се, ми дадоха за жена такава прекрасна и високопоставена девойка, любимката на целия род?

— Господарю — каза втори, — та всичко е толкова ясно. Нямаш друг избор — трябва да се върнеш на корабите.

И той реши веднага да тръгне на път.

Известиха Бендигайдвран, че Матолух напуска замъка, без никому да се обади и без да се сбогува. Тръгнаха пратеници след него да го питат защо постъпва тъй. Пратениците бяха Идиг, син на Анарауд, и Хевайд Високия. Двамата го застигнаха и попитаха какво възнамерява да прави и каква е причината така внезапно да ги напуска.

— Бог ми е свидетел — отговори им той, — ако знаех, никога нямаше да дойда тука — толкова жестоко съм обиден. Туй зло, което ми сторихте днес, никому не пожелавам. Но на едно нещо не мога да се начудя.

— Какво е то, кралю? — запитаха го те.

— Ами това, че ми дадоха за съпруга Брануен — една от трите най-знатни жени на страната и дъщеря на краля на Острова на Могъщите — и след това ме обидиха по този начин. И ми е чудно защо, щом са искали да ме обидят, не го направиха, преди тази прекрасна девойка да стане моя съпруга?

— Кълнем се, кралю — казаха те, — че за тази обида не знаят нито нашият господар, нито кралските съветници. И макар и с право да се чувствуваш засегнат, уверявам те, че това възмутително злодеяние обижда повече Бендигайдвран, отколкото тебе.

— Вярвам ви — каза той, — но и така да е, от това обидата ми не става по-малка.

И с този отговор си тръгнаха двамата мъже, върнаха се при Бендигайдвран и му предадоха думите на Матолух.

— Тъй не може — рече той, — не е в наша полза да си замине с лоши чувства. Не ще позволя това.

— В такъв случай, господарю — казаха те, — прати отново хора след него.

— Тъй ще сторя — рече той. — Нека Манауъдан, син на Лир, и Хевайд Високия, и Иниг Широкоплещестия се вдигнат и бързо тръгнат подир него. Предайте му, че за всеки осакатен кон ще получи здрав. Освен това, в знак на помирение, ще му дам един сребърен жезъл, дебел колкото кутрето му и дълъг колкото човешки бой, а още и едно златно блюдо, широко като лицето му. Обяснете му що за човек е този, който стори това зло — без мое знание и против волята ми, разбира се, — но тъй като злодеят ми е доведен брат, ще ми е трудно да го накажа със смърт и да го погубя. Но нека се върне при мене — рече той — и аз съм готов да се помирим при такива условия, каквито сам той определи.

Пратениците настигнаха Матолух и му предадоха думите на краля по най-дружелюбен начин. Той ги изслуша и каза:

— Чух ви, но ми е нужно да се посъветвам, преди да ви отвърна.

Седнаха благородниците да обмислят своя отговор и ето какво отсъдиха: ако отхвърлеха предложението, не само че нищо нямаше да получат, но щяха и да се посрамят. Затова Матолух реши да го приеме и да се завърне с мир в кралския замък.

Отново вдигнаха шатрите и палатките, украсиха ги богато, също като дворцови зали, и седнаха да пируват. Матолух и Бендигайдвран подеха разговор. Но сега Матолух отговаряше вяло и унило, докато предния ден веселието и щастието му нямаха край. Помисли си, че ирландският крал е тъй печален, защото недостатъчно го е възмездил за нанесената му обида.

— Виждам, друже — каза Бендигайдвран, — че тази вечер много-много не ти се говори. Ако е заради това, че даровете ти се струват малко, ти само ми кажи и ще получиш толкова, колкото искаш. А конете ще ги имаш още на сутринта.

— Господ да ти благодари за щедростта, кралю — каза Матолух.

— Към даровете си ще добавя още нещо — рече Бендигайдвран. — Ще ти дам един котел, но не какъв да е, а чудотворен — да речем, че днес загине един твой воин: сложи го в котела и утре ще го видиш жив и здрав като преди, само дето не ще може да говори.

Матолух благодари за този дар и много му се зарадва.

Сутринта му предадоха всички яздитни коне, които успяха да открият в селището, но тъй като не достигнаха, се наложи да отидат с него в съседното селище и да попълнят бройката с млади жребчета.

На втората вечер отново седнаха заедно на трапезата.

— Кралю — попита Матолух, — откъде имаш онзи котел, дето ми го подари?

— Имам го — отвърна той — от един човек, който някога е живял в твоите земи и доколкото зная, оттам го е донесъл.

— Кой е този човек? — попита той.

— Наричат го Ласар Лайс Гъвнеуид. Дойде при нас от Ирландия заедно с жена си Къмидай Къмайнвол. Избягали са от Желязната къща — били са в нея, когато са я нажежили до бяло, та са се принудили да се спасяват с бягство. Но как е възможно нищо да не си чувал за това?

— Чувал съм, кралю, как да не съм чувал — каза той. — Това, което зная, и на тебе ще разкажа. Един ден бях излязъл на лов и се изкачих на върха на един хълм до езерото, което в Ирландия наричаме Котленото езеро. По едно време откъм езерото видях да се задава един огромен мъж с жълто-червеникава коса. На гърба си носеше един котел. Страшен беше този човек — грамаден, грозен, на разбойник приличаше. Зад него вървеше една жена, но каква жена! Колкото мъжът беше голям, два пъти по-голяма беше тя. Като наближиха, двамата ме поздравиха.

— Как сте? Как е по вас? — запитах ги аз.

— Ами как да сме, господарю — отвърна мъжът. — Ей тази жена ще зачене след месец и половина и детето, което ще се роди от утробата й, ще бъде един напълно въоръжен воин.

Реших да се погрижа за тях и ги прибрах да живеят при мене. Мина една година, откакто ги бях приютил, и през това време никой не се възпротиви, че съм ги оставил при себе си. Но след това хората започнаха да роптаят против тях и след още четири месеца се стигна дотам, че заради престъпните си деяния станаха омразни на всички и никой вече не ги щеше по нашите земи. Започнаха да безчинствуват, обиждаха и терзаеха благородните мъже и жени. Тогава народът се вдигна против мене. Всички настояваха да ги изгоня и ми казаха да избирам между кралството и тези хора. Призовах най-мъдрите люде от цялата страна и предоставих на тях да решат какво да правим, защото онези не желаеха да се махнат доброволно, а нямаше сила, която да ги принуди да си заминат против волята им, тъй като бяха могъщи воини. Ето какво измислиха, за да се отървем от тази напаст. Първо, построиха една зала цялата от желязо. Когато беше готова, събраха всички ковачи от цяла Ирландия, а също и всеки, който имаше чук и клещи. Затрупаха залата до покрива с дървени въглища и след това примамиха мъжа, жената и сина им да влязат вътре и им дадоха колкото искат ядене и пиене. Когато се увериха, че и тримата са се напили, запалиха струпаните около залата въглища и се заловиха здраво за ковашките мехове, които предварително бяха наредили от всички страни на Желязната къща. Духаха, духаха, докато стените се нажежиха до бяло. А ония вътре седнаха насред залата да се съвещават какво да правят. Мъжът издържа до някое време, но когато горещината стана непоносима, се втурна към стената, събори я с рамо и избяга навън, а след него и жена му. Освен тези двамата никой друг не можа да се спаси. Предполагам, че след това са дошли при тебе — каза Матолух на Бендигайдвран.

— Вярно, точно по това време дойде при мене и ми подари котела.

— А как бяха приети по твоите земи, кралю?

— Позволих им да се заселят по всички краища на кралството и сега са много на брой и все заможни. А там, където се установят, става непревземаема твърдина, защото по воинска сила и юначност нямат равни на себе си по света.

Тази вечер разговорите дълго не секнаха, пиха и се веселиха до късно през нощта. И когато се измориха и решиха, че е време за сън, всички се разотидоха в покоите си. Тъй премина пиршеството — в радост и веселие. Дойде време да се връщат в Ирландия и Матолух отведе Брануен със себе си. От Абер Менай с тях отплаваха още тринадесет кораба и всички благополучно пристигнаха в Ирландия, където с нетърпение и радост очакваха тяхното завръщане. Много благородни мъже и жени се стекоха да видят Брануен и никой не си тръгна, без да получи скъпоценен дар от нея — някои тя дари с брошка, други с пръстен или с драгоценен камък от кралските съкровища — да се чудиш с каква лекота се разделяше с тях. Поради това през тази година всички я споменаваха с добро и тя си спечели много приятели. Междувременно тя зачена и когато му дойде времето, роди син, когото нарекоха Гуерн, син на Матолух. С отглеждането и обучението му се заеха най-добрите възпитатели в кралството.

Но на втората година в страната се появи брожение поради обидата, нанесена на Матолух в Уелс, и отново се заговори за онази позорна история с конете. А доведените му братя и приближените му постоянно и открито му се подиграваха. Накрая цяла Ирландия се възбуни против него и стана ясно, че не ще има мир, докато не отмъсти за своя позор. Ето в какво се състоеше отмъщението: прогониха Брануен от стаята, която делеше със своя мъж, и я принудиха да стане готвачка в кралския двор, а на месаря наредиха всеки ден, след като нареже месото, да й удря по една плесница. Ето такива унижения трябваше да изтърпява Брануен.

— А сега, господарю — казаха благородниците на Матолух, — наложи забрана на всички наши кораби и лодки да пътуват към Уелс, а тези, които идват от там, заповядай да вземат в плен и не им разрешавай да се връщат обратно, тъй че никой да не научи какво вършим тука.

Така и постъпиха.

Минаха повече от три години. През това време Брануен успя да си отгледа един скорец под нощвите и го научи на човешка реч, и му обясни как да познае и къде да намери нейния брат. Написа също и писмо, в което описа какви унижения и страдания е принудена да понася. Завърза писмото под крилото на птицата и я пусна да лети към Уелс. Птицата долетя до този остров и намери Бендигайдвран в замъка Кайр[2] Сайнт в Арвон, където беше отседнал със своята свита. Кацна на рамото му и си наежи перушината, тъй че да се види писмото и всички да разберат, че това е птица, живяла сред хора.

Бендигайдвран взе писмото и го прочете. Стана му много мъчно за Брануен, като разбра каква голяма злочестина я е сполетяла. Веднага проводи пратеници по всички краища на острова, за да свикат войската на цялото кралство. Когато се събраха воините от всички сто петдесет и четири селища, той излезе пред тях и им каза за злата участ на сестра си, и ги призова да отмъстят за нея. Седнаха да се посъветват какво да сторят. Взеха решение да тръгнат към Ирландия, а на Острова да оставят седмина първи сановници, начело с Крадауг, син на Бран, които съвместно да управляват страната в тяхно отсъствие. Със седмината върховни управници останаха и техните оръженосци, както и Пендаран Дъвед, който беше твърде млад, за да тръгне на война.

А Бендигайдвран и войските му отплаваха към бреговете на Ирландия. В ония дни разстоянието по вода между двете кралства не беше голямо, а и двете реки — Ли и Архан ги наричаха — не бяха много дълбоки: едва по-късно морето се надигна и раздели кралствата с глъбините си. Затова Бендигайдвран реши да ги прегази и като качи на гърба си своите трубадури с арфите им, закрачи през водата към ирландския бряг.

Един ден свинарите на Матолух бяха изкарали свинете на паша близо до морския бряг. Като видяха какво иде откъм морето, те се затичаха при Матолух.

— Привет, кралю — поздравиха го те.

— Дал бог добро — отвърна той. — Новини ли ми носите?

— Господарю — казаха те, — носим ти необикновена вест. Там, във водата, където по-рано не е имало ни едно дърво, сега видяхме цяла гора.

— Странна работа наистина — рече той. — А друго нещо видяхте ли?

— Да, господарю — казаха те. — До гората се издига висока планина, а от двете страни на гордото й било има по едно езеро. И всичко това — и гората, и планината — идеше към нас.

— Никой друг освен Брануен не може да ни изтълкува какво означава това. Вървете да питате нея — нареди той.

Отидоха пратениците при Брануен.

— Кралице наша — рекоха й те, — само ти можеш да ни кажеш какво става.

— Кралица не съм ви вече, но ще ви кажа: насам идат воините на Острова на Могъщите, защото са чули за моите мъки и унижения.

— А каква е тази гора, която е израсла в морето? — запитаха я те.

— Това са мачтите и реите на техните кораби.

— А планината, която се вижда до корабите, тя отде се взе?

— Това е моят брат Бендигайдвран, който крачи редом с тях, защото няма на света кораб, който да може да го побере.

— А какво е това гордо било с езерата от двете му страни?

— Това пък е гневното му лице, обърнато към този остров. Езерата от двете страни на билото са двете му очи, по едно от двете страни на носа му.

Бързо свикаха всички воини от цяла Ирландия, дори и от най-отдалечените краища, и седнаха да се съвещават.

— Господарю — казаха първите благородници на Матолух, — най-добре ще е да се оттеглим отвъд река Линон, тъй че тя да остане между тях и нашата войска, и след това да разрушим моста, който съединява двата й бряга. Тъй като дъното й е осеяно с магнитни скали, натоварените с въоръжени рицари кораби веднага ще отидат на дъното.

И те отстъпиха зад реката и разрушиха моста след себе си.

Бендигайдвран и корабите му стигнаха до брега на реката.

— Господарю — казаха благородниците, — нали знаеш, че тази река е особена — никой не може да я прекоси, а и мост няма по нея. Какво ще заповядаш да правим при това положение?

— Нищо не остава — каза той — освен вашият предводител да заеме мястото на моста. Аз сам ще ви служа за мост — каза той.

И оттогава тези думи, които пръв той изрече, станаха пословични. След това легна връз реката, поставиха парапети от двете му страни и войските му преминаха по него на отсрещния бряг.

Тъкмо се бе изправил и насреща му се зададоха пратениците на Матолух. Поздравиха го от негово име с добре дошъл и му предадоха, че техният господар храни най-добри чувства към скъпия си родственик и че иска да го посрещне с добри вести.

— Матолух — казаха му те — възнамерява да се откаже от ирландската корона в полза на сина си Гуерн, твоя племенник, сестриния ти син, и да го провъзгласи за крал в твое присъствие. По този начин се надява да изкупи вината си пред Брануен за причинените й мъки и страдания. Освен това предоставя на тебе да кажеш къде да живее отсега нататък — ти реши тук в Ирландия ли да остане, или да се пресели на Острова на Могъщите.

— Това ли е всичко? — каза Бендигайдвран. — Разбирам да не можех сам да му отнема короната, че да седна да обсъждам подобни предложения. Никакъв отговор няма да получите от мене, докато не дойдете с нещо по-приемливо.

— Тъй да бъде, господарю — съгласиха се те, — ще се върнем при тебе с отговора на нашия крал и вярваме, че ще останеш доволен този път. Ти само ни почакай.

— Ще ви чакам — каза Бендигайдвран, — но не дълго. Бързайте!

Върнаха се пратениците при Матолух.

— Господарю — казаха му те, — Бендигайдвран не ще и да чуе за мир при условията, които му занесохме. Нещо по-добро трябва да измислиш.

— А сега, благородници мои, какво ще ме посъветвате?

— Господарю — отвърнаха те, — има само един начин да го зарадваш. Поради огромния си ръст той не може да се побере в никоя къща. Заповядай в негова чест да построят такава голяма къща, че в едната й половина да може да влезе той със своите воини, а в другата — ти с твоите. Освен това остави на него да реши каква да е съдбата на кралството и признай върховната му власт. И поради високата чест, която ще му окажеш, като построиш къща нарочно за него — досега не е имал такава, в която да може да влезе — той ще се помири с тебе.

С тези предложения отидоха пратениците при Бендигайдвран. Той ги обсъди със съветниците си и реши да ги приеме, като решаващо се оказа застъпничеството на Брануен, която искаше да спаси страната от опустошение.

Условията за примирието бяха уточнени, издигна се и голямата и просторна къща. Но ирландците крояха предателство. Решиха да си послужат със следната хитрост: заковаха по една кука от двете страни на стоте колони, които подпираха къщата, и на всяка кука провесиха по един кожен мях, а във всеки мях скриха по един въоръжен воин. Пръв от благородниците на Острова на Могъщите пристигна Евнишен: огледа къщата с гневния си, страшен поглед и забеляза окачените по колоните кожени мехове.

— Какво има в този мях? — запита той един от ирландците.

— Брашно, друже — отвърна онзи.

Тогава той започна да опипва меха, докато стигна до главата на онзи вътре и така я стисна, че пръстите му пробиха черепа и стигнаха до мозъка. Остави този мях, постави ръка върху друг и пак попита:

— Какво има вътре?

— Брашно — отговори ирландецът.

Сполетя го същата участ. След него дойде ред на останалите и накрая от всички двеста рицари остана жив само един. Пристъпи до него и запита:

— Какво има вътре?

— Брашно, друже — каза ирландецът.

И отново заопипва меха, докато стигна до главата му и я стисна като на останалите. Усети, че този носи шлем, но продължи да стиска, докато уби и него. След това запя една весела песничка:

В тез торби има брашно странно:

воини юначни, рицари смели,

срещу всеки за бой готови.

В този момент пристигнаха и двете войски. От едната страна на къщата влязоха ирландските воини, а от другата — воините от Острова на Могъщите. Веднага щом седнаха на трапезата, между тях се възцари разбирателство и кралската власт бе предадена на момчето. И тогава, когато мирът беше сключен, Бендигайдвран извика малкия крал при себе си. След него момчето отиде при Манауъдан. След това Нишен, син на Айросуид, го повика при себе си и момчето с радост отиде при него. Скоро то стана драго на всички присъствуващи. Тогава Евнишен каза:

— А при мене няма ли да дойде моят племенник, синът на сестра ми? Дори и да не беше крал на Ирландия, пак щях да му засвидетелствувам своята обич.

— Хайде, върви — каза Бендигайдвран и момчето с готовност тръгна към него.

„Бог ми е свидетел, каза си Евнишен, че ей сега ще извърша такова чудовищно престъпление, каквото на никого в тази къща и през ум не минава, че мога да извърша.“ И той се изправи, и като сграбчи момчето за краката, без да се бави, го запрати с главата напред в горящия огън. Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да му попречи. Брануен седеше между двамата си братя и като видя какво се случи със сина й, понечи да скочи след него в огъня, но Бендигайдвран я задържа с едната си ръка, а с другата грабна своя щит. Всички воини в къщата скочиха на крака, измъкнаха мечовете си и започна страшна битка. Тогава Мордуъд Тъльон се провикна:

— Кучета на Гуерн, пазете се от Мордуъд Тъльон!

И докато останалите въртяха мечовете, Бендигайдвран скри Брануен между щита и гърдите си.

Като свърши битката, ирландците накладоха огън под вълшебния котел. След това хвърлиха вътре телата на убитите си другари, докато го напълниха. На другия ден щяха да се съживят и бъдат готови за бой — само дето нямаше да могат да говорят. И тогава, когато Евнишен видя, че за убитите воини от Острова на Могъщите няма място в котела, сърцето му се изпълни с мъка и си каза: „О, господи! Нима аз съм виновен за гибелта на всички тези смели воини! Но още не е късно да спася оцелелите, си другари“ — и той се скри между телата на мъртвите ирландци. Двама души го хванаха за ръцете и краката и като го взеха за един от своите, го метнаха в котела. Щом попадна вътре, напрегна всички сили, натисна по стените на котела и той се пръсна на четири части, но заедно с него се пръсна и сърцето му.

И само благодарение на него воините от Острова на Могъщите удържаха победа над ирландците. Но тъжна беше тази победа, защото едва седем души успяха да се спасят. А Бендигайдвран беше ранен в крака от копие с отровен връх. Седмината воини, които оцеляха, бяха Пръдери, Манауъдан, Гливиай, син на Таран, Талиесин, Ънауг, Гридиай, син на Мириел, и Хайлин, син на Гуин Стария.

Като видя, че краят му наближава, Бендигайдвран заповяда да му отсекат главата.

— Вземете главата ми — заръча им той, — занесете я на Бялата могила в Лондон и там я заровете, но тъй, че да бъда с лице към Франция. Дълъг ще бъде вашият път. Седем щастливи години ще прекарате в Хардлех и птиците на Рианон ще ви радват с песните си. И докато се веселите, главата ми ще бъде редом с вас — все едно че и аз съм там, жив и здрав. След това ще отидете в Туалес в Пенвро. На това място ще престоите осемдесет години — до деня, в който отворите вратата към Абер Хенвелен, тази, дето води към Корнуол. И през всичките тези години главата ми няма да изгние. Но щом отворите вратата, повече не бива да оставате там и трябва веднага да прекрачите прага, и да се отправите към Лондон, и да заровите главата ми.

След като му отсякоха главата, седмината мъже заедно с Брануен, която също беше с тях, преминаха на отсрещния бряг, като взеха и главата със себе си. Слязоха на брега при Абер Алау в Талеболион и седнаха да си починат. Тогава Брануен отправи взор към Ирландия и Острова на Могъщите, които мержелееха в далечината, и тъжно рече:

— О, боже, защо ли съм се родила, щом само нещастия нося! И тези два прекрасни острова са опустошени заради мене!

При тези думи тя въздъхна тежко и сърцето й спря да бие. Изкопаха й гроб и я погребаха там, на брега на река Алау.

След това седмината мъже продължиха пътя си към Хардлех, като взеха главата със себе си. По едно време, както си вървяха по пътя, насреща им се зададе група мъже и жени.

— Какви вести носите? — запита ги Манауъдан.

— Само една, и то лоша, господарю — отвърнаха те. — Касуалаун, син на Бели, покори Острова на Могъщите и сега той е коронован крал на Лондон.

— А каква е съдбата на Крадауг, син на Бран, и на седмината управници, които останаха с него на острова?

— Касуалаун ги нападна и уби шестима от тях. А сърцето на Крадауг не издържа и се пръсна от ужас, защото пред очите му една невидима ръка въртеше меча и сразяваше един след друг неговите другари. Касуалаун си бе сложил вълшебното наметало, което го прави невидим, и се виждаше само как един меч сее смърт. Касуалаун не възнамеряваше да убие Крадауг, защото беше негов племенник, син на братовчед му. Но сърцето му не издържа и той умря от ужас, а с него и още двама. А Пендаран Дъвед, който поради младостта си беше останал със седмината управници, успя да се спаси, като избяга в гората.

След тази среща те отново поеха към Хардлех и когато пристигнаха, седнаха да пируват. И още щом започнаха да ядат и да пият, някъде наблизо — както им се стори — кацнаха три птички и запяха тъй сладко, че в сравнение с тях другите птици сякаш не пееха, а грачеха. Но ако ги бяха потърсили с поглед, нямаше да ги открият, защото песента им идваше чак отвъд морето — а се чуваше така ясно, като че ли птичките бяха кацнали досами тях. И тъй, в безгрижно веселие, минаха седем години.

На края на седмата година тръгнаха на път за Гуалес в Пенвро. Там, на морския бряг, се извисяваше прекрасен, величествен замък. Влязоха вътре и видяха две отворени врати; третата, която водеше към Корнуол, беше затворена.

— Вижте, ето вратата, която не бива да отваряме — каза Манауъдан.

Тази нощ пируваха до късно и се веселиха от сърце. И при все че очите им бяха видели толкова мъка, а и те самите бяха много изстрадали, мигом всичко забравиха и повече не си спомняха нито своята, нито чуждата мъка по света. И тъй, в забрава, прекараха цели осемдесет години и им се струваше, че никога преди не им е било по-весело и по-приятно. Годините, които натрупаха, не им тежаха, защото не се чувствуваха нито с ден по-стари от деня, в който пристигнаха. А главата, която през цялото време беше с тях, не им пречеше да се веселят, все едно че живият Бендигайдвран седеше сред тях.

Но един ден Хайлин, син на Гуин, се сети за затворената врата.

— Срам за брадата ми — каза той, — ако не отворя тази врата и не видя дали е истина това, което се говори за нея.

И той отвори вратата и се загледа към Корнуол и Абер Хенвелен. И в момента, в който погледна навън, изведнъж и на седмината се възвърнаха спомените за всичко, което бяха загубили, за загиналите близки и приятели, за нещастията, които ги бяха сполетели. Но най-много скърбяха за своя загинал крал. И не намериха покой, докато не взеха главата и не тръгнаха на път за Лондон. Много дни вървяха и когато най-сетне пристигнаха, заровиха главата в Бялата могила. И това, че е заровена тук, бе едно от Трите Добри Знамения; а ако някой някога дръзне да я изрови, това ще бъде една от Трите Зли Поличби — защото докато главата лежи заровена, на острова не ще има ни глад, ни мор.

Ето, за това се разказва в тази легенда — за воините, тръгнали от Ирландия, и за техните приключения.

 

 

А в Ирландия не остана ни един жив човек, с изключение на пет бременни жени, които успяха да се укрият в една пещера в ирландската пустош. По едно и също време тези пет жени родиха петима синове. Пораснаха момчетата, станаха момци за женене. Тогава всеки взе за жена майката на другия и след като разделиха страната на пет части, всеки заживя в своята и стана неин владетел. Оттогава именно Ирландия е разделена на пет области. После пребродиха страната и откриха местата, където са се водили битките, и там намериха много злато и сребро, и добиха голямо богатство.

С това завършва втората легенда на Мабиногион, в която се разказва за нещастията на Брануен, които донесоха злочестина на целия остров; освен това се разказва и за военния събор при Бран, откъдето воините на всичките сто петдесет и четири селища тръгнаха към Ирландия, за да отмъстят за Брануен; а също и за дългия, продължил седем години пир в Хардлех; и за песните на птиците на Рианон; и накрая за осемдесетте години, прекарани с отрязаната глава в Гуалес в Пенвро.

Манауъдан, син на Лир

Когато седмината мъже, за които стана дума по-рано, заровиха главата на Бендигайдвран в Бялата могила, с лице, обърнато към Франция, Манауъдан се загледа към града, към Лондон, след това се обърна към своите другари, въздъхна тежко и сърцето му се изпълни с горест и тъга.

— О, всемогъщи боже — каза той, — защо съм тъй наказан. Всеки има къде да се подслони тази вечер, само аз си нямам покрив над главата.

— Но защо си тъй нажален? — го запита Пръдери. — Та нали сегашният крал на Острова на Могъщите е твой братовчед. Вярно е, че постъпи несправедливо с тебе, но ти никога не си ламтял за земи и владения и твоето безкористие е пословично.

— Да, така е — отвърна той, — но самата мисъл, че някой друг е заел мястото на брат ми Бендигайдвран, бил той и мой братовчед, ме изпълва с мъка и не ще мога да бъда щастлив в един дом с него.

— Тогава би ли искал да чуеш един съвет? — попита Пръдери.

— Тъкмо от това имам най-голяма нужда сега — каза той. — Какво ще ме посъветваш?

— Както знаеш, аз съм единствен наследник на седемте области на Дъвед. Там сега е майка ми. Предлагам ти да я вземеш за жена, а с нея и кралската власт. Владенията ти не ще са обширни, но те уверявам, че по-хубави земи никъде няма да намериш. Вече съм женен за Кигва, дъщерята на Гуин Гохою, и по закон тези земи са мои, но управлението ще отстъпя на вас с Рианон. Щом искаш да имаш свои владения, с удоволствие ще ти дам моите.

— Не, приятелю, не мога да приема това — отвърна той. — Но нека бог те награди за щедростта.

— Не ми отказвай — настоя Пръдери, — съгласи се и в мое лице ще имаш най-верен приятел.

— Щом е така — отвърна той, — не мога да ти откажа и ще тръгна с тебе към твоите владения, за да се видя с Рианон.

— Сигурен съм, че няма да съжаляваш — каза той. — Не вярвам да си срещал по-сладкодумна жена от нея, а като момиче е била красавица над красавиците. Но ще видиш, че и сега е много хубава.

Тръгнаха те на път и дълги дни вървяха, докато стигнат до Дъвед. Когато най-после пристигнаха, в замъка Арберт ги очакваше празнична трапеза, приготвена в тяхна чест от Рианон и Кигва. Манауъдан и Рианон седнаха един до друг и започнаха да разговарят. С всяка нейна дума сърцето му все повече и повече се изпълваше с нежност към нея и трябваше да се признае, че никога в живота си не бе виждал по-красива и благородна жена от Рианон.

— Пръдери — каза той, — готов съм да приема твоето предложение.

— За какво става въпрос? — попита Рианон.

— Скъпа майко — каза Пръдери, — решил съм да те дам за жена на Манауъдан, син на Лир.

— Съгласна съм — каза Рианон. — Ще се радвам да изпълня волята ти.

— А аз ще бъда щастлив да я нарека моя жена — каза Манауъдан. — И нека бог те награди, приятелю, за твоята всеотдайност и вярност към мене.

И още преди да завърши пиршеството, тя стана негова жена. Тогава Пръдери каза:

— На трапезата има още много ядене и пиене. Вие продължете да се веселите, а аз ще отида в Англия при Касуалаун, син на Бели, за да му засвидетелствувам своята почит.

— Касуалаун сега е в Кент — каза Рианон. — Не е ли по-добре да останеш сега с нас, а при него да идеш, когато дойде по-наблизо?

— Тъй да бъде, ще го изчакам — каза той.

Продължиха да пируват и се веселят. Излизаха на лов, бродеха из страната, прекарваха заедно дълги, приятни часове. Постепенно опознаха цялото кралство и Дъвед им се стори като райски кът. И наистина, тука всичко беше прекрасно — реките гъмжаха от риба, горите бяха пълни с дивеч, мед имаше в изобилие. А дружбата между четиримата укрепваше с всеки изминат ден и скоро станаха неразделни — от сутрин до вечер бяха заедно.

Междувременно Пръдери посети Касуалаун, който беше дошъл в Оксфорд, и му засвидетелствува своята почит и уважение. Той от своя страна го посрещна топло и сърдечно и благодари за оказаната му чест.

След като се върна, продължиха да пируват и дните им минаваха в безгрижно веселие. Най-често отсядаха в Арберт и тук, в кралския замък, започваха всички празненства. Един ден, в разгара на пиршеството, когато благородниците от свитата бяха още на трапезата, четиримата станаха от местата си и заедно с група най-близки другари излязоха от замъка и се изкачиха на върха на Горсед Арберт. Тъкмо седнаха и започнаха да разговарят и се разнесе страшен гръм. Ведно с оглушителния тътен се спусна непрогледна мъгла, която скри всичко от погледа им. След това мъглата се вдигна и ярка светлина заля цялата околност. Но когато се поокопитиха и огледаха, пред очите им се откри поразяваща картина — многобройните стада, които допреди малко пасяха под хълма, къщите и хората в поселището сякаш бяха потънали вдън земя; а кралският замък се извисяваше самотен и пуст, безлюден и празен, все едно че никога не е бил обитаван от живи същества. Другарите им, с които бяха дошли на хълма, също бяха пропаднали без следа и единствено четиримата стояха по местата си.

— Бог да ни е на помощ — каза Манауъдан. — Че къде пропаднаха рицарите и царедворците, къде са другарите, които бяха с нас? Да отидем в замъка и да видим дали някой не е оцелял.

Влязоха в пиршествената зала, но не намериха жива душа. След това претърсиха останалите зали и горниците, но и там не откриха никого. Пусти бяха и готварниците, и избите за медовина.

Четиримата продължиха да живеят постарому: веселяха се, пируваха, излизаха на лов. Обходиха страната надлъж и нашир с надеждата, че могат да попаднат на някоя къща или поселище, където да са останали хора, но чака и не срещнаха никого — единствените живи твари, които видяха, бяха дивите зверове в гората. Когато в замъка не остана нищо за ядене, за храна им служеше убитият по време на лов дивеч и рибата, която ловяха в реките, и медът на дивите пчели. Занизаха се безгрижни дни, неусетно мина година, после втора. Но накрая този начин на живот им дотегна.

— Ей богу — каза Манауъдан, — повече така не може да се живее. Да отидем в Англия и да се захванем с някой занаят, и с труд да си изкарваме прехраната.

Тръгнаха четиримата на път за Англия и се спряха в град Херъфорд. Заловиха се да правят седла. Манауъдан майстореше предните лъкове на седлата и ги оцветяваше в небесносин цвят — също като Ласар Лайс Гъгнуид, когото бе наблюдавал да работи и от когото се бе научил да приготвя боята. Работата им спореше и всички седла, които успяваха да изработят, се разпродаваха като топъл хляб. Скоро вече никой не купуваше от другите седлари в Херъфорд — за тях се сещаха само когато Манауъдан не смогваше да изпълни всички поръчки. Като видяха, че вече не ги търсят и има опасност да останат без поминък, градските седлари се събраха да се посъветват какво да сторят. Намислиха да погубят Манауъдан и неговите другари. Но те узнаха за тези намерения и се замислиха дали не е по-разумно да избягат от града.

— Бог ми е свидетел — каза Пръдери, — никак не ми се ще да напускаме града. Предлагам да нападнем тези жалки вилани[3] и да ги избием.

— Не съм съгласен — каза Манауъдан, — ако ние първи ги нападнем, цялата вина ще падне върху нас и ще ни затворят в тъмницата. По-добре да се преместим в някой друг град и с честен труд да си изкарваме хляба.

Тъй и сториха — заминаха за друг град.

— А тук с какъв занаят ще се захванем? — попита Пръдери.

— Ще правим щитове — заяви Манауъдан.

— А някой от нас има ли представа как става това? — попита Пръдери.

— Не, но ще опитаме — отвърна той.

Заловиха се здраво за работа и започнаха да коват щитове, като се стремяха да ги майсторят по образец на най-добрите щитове, които бяха виждали, а след това ги боядисваха в същия цвят като седлата. Работата им потръгна, станаха известни в целия град и всички се стичаха да купуват щитове при тях, а при другите майстори никой не ходеше. А и много им спореше работата и чет нямаха изкованите от тях щитове. Трудиха се тъй известно време на спокойствие, докато градските майстори изгубиха търпение и в злобата си се наговориха да ги убият. Но те дочуха, че ги грози опасност и че онези са намислили веднъж завинаги да се отърват от тях.

— Пръдери — каза Манауъдан, — тези хора са решили да ни погубят.

— Че ние няма да стоим със скръстени ръце и да им се оставим. Не можем ли ние сами да ги нападнем и да ги избием?

— Не, така нищо не ще постигнем — отвърна той. — Касуалаун и неговите хора ще научат за това и накрая пак ние ще пострадаме. Трябва да напуснем този град.

Преместиха се в друг град.

— А тук с какъв занаят ще се препитаваме? — попита Манауъдан.

— Вече научихме два. Ти кажи с кой от тях да се заловим — отвърна Пръдери.

— Нито с единия, нито с другия — каза той. — Този път ще отворим обущарница: знае се, че на обущарите не ще им достигне смелост да се вдигнат срещу нас и да ни прогонят от града.

— Но аз нищо не разбирам от този занаят — каза Пръдери.

— Не е беда — отвърна Манауъдан. — Аз умея и обувки да шия, а и тебе лесно ще науча. За да ни е по-лесно, не ще се занимаваме с обработване на кожи, а ще ги купуваме готови — ние само ще кроим и шием.

Манауъдан обходи целия град, докато откри търговеца с най-хубавата кожа за обувки и след това купуваше само от него, а гьон за подметките набавяше от друг. После се свърза с най-изкусния златар в града и при него поръча позлатени катарами за обувките. Постепенно усвои и този занаят и се прочу като един от тримата най-добри майстори на златни обувки. Затова в целия град най-търсени бяха неговите чизми и обувки и при местните майстори никой не ходеше. И градските обущари с право се побояха да не останат без поминък — толкова бързо работеха двамата другари. Затова се събраха да умуват какво да сторят и взеха решение да ги убият.

— Пръдери — каза Манауъдан, — тези тука също са намислили да ни погубят.

— Че какво ни пречи да избием до крак тези разбойници, вместо да чакаме да се разправят с нас?

— Не, не ни подобава да се бием с тях — каза Манауъдан, — а и в Англия нямаме повече работа. По-добре да се върнем в Дъвед и да видим какво става там.

Дълъг беше техният път и много дни вървяха, но най-сетне пристигнаха в Дъвед и се установиха в замъка Арберт. Запалиха огън в камината и заживяха по прежному. Храна си набавяха както преди — с лов. Не след дълго събраха старите си хрътки и започнаха да ловуват с тях. Мина месец, после година, без да се случи нещо особено.

Една сутрин Пръдери и Манауъдан станаха рано и се приготвиха да тръгнат на лов с кучетата. Като излязоха от замъка, няколко хрътки се втурнаха напред и се насочиха към една малка горичка, която се намираше съвсем наблизо. Но щом навлязоха сред дърветата, веднага изскочиха навън с настръхнала от страх козина и се завърнаха при тях.

— Хайде да отидем да видим какво има в тази горичка — предложи Пръдери.

Тръгнаха нататък и когато наближиха, изведнъж срещу тях излезе един снежнобял глиган. Хрътките, добили смелост от присъствието на своите господари, се нахвърлиха върху него. Тогава глиганът отстъпи зад горичката, за да избяга по-далеч от ловците, и като се извърна срещу кучетата, започна смело да се отбранява. Но щом пристигнаха ловците, веднага се оттегли на безопасно разстояние. Това се повтори няколко пъти и те продължиха да го преследват, докато пред тях изникна един величествен укрепен замък, появил се тук съвсем отскоро, защото по-рано на това място не бяха виждали дори два камъка един върху друг. Глиганът стремглаво се понесе към замъка, следван по петите от кучетата. И когато глиганът и кучетата се скриха зад стените му, двамата другари се спряха отвън, безкрайно учудени, че там, където доскоро не е имало и малка колиба, сега се издига цял замък. От върха на хълма, където бяха спрели, потърсиха с поглед своите кучета и се ослушаха да чуят техния лай, но колкото и дълго да се взираха и напрягаха слух, не откриха и следа от тях.

— Ще отида в замъка да видя къде се загубиха нашите кучета — каза Пръдери.

— Ей богу, не те съветвам да правиш това — отвърна Манауъдан. — На това място никога не е имало замък — трябва да го е сътворил онзи, който омагьоса цялата страна. Затова моят съвет е да не влизаш в него.

— Каквото и да става, не ще зарежа своите кучета! — каза Пръдери и въпреки предупреждението на Манауъдан тръгна към замъка.

Когато влезе вътре, се оказа, че зад крепостните стени няма нищо — не се виждаха ни хора, ни животни, изчезнали бяха и глиганът, и кучетата. Единственото нещо, което веднага привлече погледа му, беше един водоскок, ограден с мрамор. Пред водоскока имаше мраморна плоча, а над нея висеше златна чаша, прихваната с четири вериги, които отиваха нагоре в небето и се губеха високо в синевата. Толкова се прехласна по неръкотворната красота и изящна изработка на златната чаша, че тръгна към нея, тласкан напред от непреодолимо желание да я хване в ръцете си. Но щом я докосна, пръстите му залепнаха за чашата, а краката — за мраморната плоча, върху която беше стъпил. И в същия миг загуби способност да говори. И остана тъй — неподвижен и безмълвен.

Манауъдан го чака да се върне до заник-слънце. Когато започна да се свечерява, той се увери, че нито Пръдери, нито кучетата ще се появят отново и се прибра в Арберт. Като влезе в замъка, Рианон го погледна в очите и попита:

— Защо се връщаш сам? Къде е Пръдери, къде са кучетата?

— Ето какво се случи — каза той и разказа всичко отначало докрай.

— Бог ми е свидетел — каза Рианон, — ти се оказа лош другар, но изгуби добър приятел.

При тези думи тя излезе от замъка и се отправи натам, където Манауъдан й бе казал, че се намира крепостта. Когато пристигна, видя, че портите й са широко отворени и нищо не й пречи да влезе вътре. Още с влизането забеляза Пръдери, който продължаваше да стиска чашата, и като се приближи до него, го запита:

— Какво се е случило с тебе, защо стоиш така?

И също като него тя постави ръцете си върху чашата и те веднага залепнаха за нея, а краката й се приковаха върху плочата и на мига загуби дар слово. И с настъпването на нощта над тях се разнесе страшен гръм, спусна се гъста мъгла и с нея изчезнаха и крепостта, и те самите.

Когато Кигва, жената на Пръдери, разбра, че е останала сама с Манауъдан в целия замък, започна горко да ридае и нарежда, че по-добре и тя да бе умряла, отколкото да живее беззащитна и сама на този свят. Манауъдан разбра какво си мисли и й каза:

— Ей богу, не си права да се страхуваш, че ще ти сторя зло. Повярвай ми, от мене по-добър приятел не ще намериш на света и докато ни е съдено да бъдем с теб сами, ще ти бъда сигурна закрила. Бог ми е свидетел, дори в жилите ми да течеше гореща младежка кръв, от уважение към Пръдери щях да бъда почтен с тебе, а и ти самата си заслужила това. Нямай страх от нищо. Кълна се, че дотогава, докато бог ни е отредил тази злочеста и жестока участ, до себе си ще имаш верен приятел и другар.

— Господ да те награди за добрите думи. Сега вече съм спокойна — каза тя, зарадвана и окуражена от това, което чу.

— Всъщност, скъпа приятелко — каза той, — повече няма какво да правим тука. Загубихме кучетата си и не можем да се прехранваме с лов. Предлагам да отидем в Англия, където ще ни е по-лесно да си изкарваме хляба.

— Съгласна съм — каза тя, — готова съм да те последвам.

И тръгнаха двамата на път за Англия. Когато пристигнаха, тя му каза:

— А сега, друже, с какъв занаят ще се заловиш? Защо не се захванеш с някоя по-чиста и приятна работа?

— Решил съм вече — каза той, — отново с обущарство ще се хвана.

— Но този занаят съвсем не е от най-чистите и не подхожда на човек с твоя сан и с твоите способности.

— И все пак точно с това ще се занимавам — отговори той.

Започна да прави обувки, като използуваше най-хубавата кожа, която можеше да се намери в града. И също като преди им слагаше златни катарами, тъй че трудът на другите обущари в града отиваше напразно, защото обувките, които те правеха, далеч не можеха да се мерят по хубост с изработените от него. И никой не търсеше другите майстори, щом можеше да си купи от неговите обувки или ботуши. Така изкараха една година в този град, докато местните обущари му завидяха и му замислиха злото. Предупредиха го, че онези са взели решение да го погубят, и Кигва каза:

— Приятелю, нима ще позволиш на тези прости люде да сторят това?

— Недостойно е да меря сили с тях — отвърна той, — по-добре да се върнем в Дъвед.

Тъй и сториха. Но този път на тръгване Манауъдан взе със себе си и един товар жито. Пристигнаха в Арберт и заживяха в стария си дом. Манауъдан беше безкрайно щастлив, че се завръща в Дъвед, и с радост обходи местата, където обичаше да ходи на лов с Пръдери в онези дни, когато и четиримата бяха заедно. Сега отново започна да лови риба и да търси дивеч в гората. Освен това се зае да обработва земята и зася една нива, после втора, че и трета. Житото поникна, класовете се наляха с едро зърно. И на трите ниви зрееше най-хубавата пшеница на света.

Минаха един по един месеците, дойде и лятото. И ето че стана време за жътва. Наобиколи нивите и видя, че една от тях е вече готова за жънене. „Утре ще я ожъна!“ — каза си той.

Прибра се тази вечер в Арберт, а на другия ден още в ранни зори излезе на полето. Но като пристигна, що да види, на нивата не бе останало нищо за жънене — стърчаха само голи стебла, а класовете бяха отрязани като с нож и отнесени кой знае къде, и ни едно зърно не бе оцеляло.

Това го много учуди и той отиде да види втората си нива. Ето че и тя беше узряла. „Слава богу — помисли си той, — утре ще ожъна тази!“

На другия ден тръгна да жъне. Но като пристигна, видя, че са останали само голи стебла. „Боже всемогъщи — каза си Манауъдан, — кому ли е притрябвало да ме умори от глад? Явно някой цели съвсем да ме погуби! Но знам едно — това е същата онази сила, която стана причина за всичките ми мъки и която унищожи цялата ни страна!“

Отиде да види и третата си нива. А тя беше станала най-хубавата от всички и класовете бяха натежали от златно зърно. „Кълна се в честта си, че ще опазя тази нива до сутринта. Този, който ограби житото от първите две, ще се върне и тази нощ. И аз трябва да открия кой е злосторникът.“ Прибра се в замъка, за да се въоръжи, и разправи всичко на Кигва.

— Ами сега! Какво смяташ да правиш? — попита го тя.

— Ще отида да пазя останалото жито тази нощ — отвърна той.

Върна се на нивата и застана на стража. По едно време някъде към полунощ, се разнесе странен шум. Една огромна армия от мишки се носеше към нивата — толкова много бяха, че нямаха ни чет, ни брой. И докато се окопити и разбере какво става, мишките бяха вече нахлули в нивата. Видя как се покатерват по житните стебла, навеждат ги доземи, прегризват класовете и след това ги отнасят със себе си. И доколкото успя да забележи, не остана ни едно стебло, което да не е нападнато от мишка; и когато мишата орда се юрна обратно, след нея остана голо стърнище.

И тогава, обзет от гняв и злоба, Манауъдан се втурна след мишките. Но колкото и да се мъчеше, не сполучи да докопа ни една, защото бяха бързи като птиците във въздуха. Само една от тях му се стори по-тромава от останалите и щом разбра, че няма да може да му избяга, хукна след нея и я залови. После я пъхна в ръкавицата си, завърза я отгоре, за да не може да се измъкне навън, и се върна в замъка. Влезе в залата, където го очакваше Кигва, разпали огъня в огнището и окачи ръкавицата на една кука.

— Какво си сложил в тази ръкавица? — попита го тя.

— Един крадец — отвърна той, — когото залових тъкмо когато ме ограбваше.

— Че какъв е този крадец, щом може да се побере в една ръкавица? — учуди се тя.

— Ей сега ще разбереш какво искам да кажа — отвърна той и й разправи как беше намерил първите две ниви опустошени и ограбени, и как пред очите му мишките бяха нападнали и последната. — Но една от тях се оказа много тромава и аз успях да я хвана, и сега е тук в ръкавицата ми. Утре ще я обеся и ей богу, ако бях изловил всичките, те до една щяха да споделят нейната участ.

— Не е чудно, че си толкова разгневен, но все пак подобава ли на такъв издигнат и достоен благородник като тебе да се занимава с бесенето на тази презряна гадинка? Ако питаш мене, по-добре я пусни на свобода, отколкото да се захващаш с тази работа.

— Бога ми, щях да съм много горд — каза той, — ако можех всички да избеся, но ми избягаха. Затова пък тази, която е в ръцете ми, ще погубя с най-голяма радост!

— Правилно ме разбери, друже! — каза тя. — Съвсем не съм загрижена за съдбата на тази гадинка — по-скоро исках да те предупредя, че с тази си постъпка можеш да накърниш своята чест. Но ти сам ще решиш какво да правиш.

— Ако има дори една причина, каквато и да е тя, да искаш да й спасиш живота, щях да се вслушам в съвета ти — каза Манауъдан. — Но тъй като не ми е известна такава, възнамерявам да я накажа със смърт.

— Щом е така, постъпи както намериш за добре, друже — каза тя.

На другия ден той взе мишката и тръгна към Горсед Арберт, качи се на върха на хълма и там поби в земята две сохи. Тъкмо свърши тази работа и насреща му се зададе един беден дякон, облечен в стари, дрипави дрехи. Много се изненада, като го видя, защото вече седем години по тези земи не се бе появявало ни едно живо същество — ни човек, ни звяр.

— Помози бог! — поздрави го дяконът.

— Дал ти бог добро и добре дошъл! — отвърна той. — Отде идеш, отче дяконе?

— Връщам се от Англия, където се надпявах с тамошните бардове. Но защо питаш?

— Защото от седем години жив човек не се е вестявал по тия места — ти си първият, който идва насам, откакто в цялата страна оцеляхме само четирима души.

— А и аз случайно минавам през тези земи на път за моята родина — каза той. — Гледам те, че нещо правиш. С каква работа си се заловил, благороднико?

— Ще беся един крадец, когото залових в момента, в който ме ограбваше — отвърна той.

— Че що за крадец е този? — учуди се дяконът. — В ръката си виждам да държиш едно животинче, което ми прилича на мишка, а на човек с твоя сан не подобава дори да се докосва до такава гадинка. Пусни я да си ходи!

— За нищо на света не ще я пусна! — каза той. — Залових я да краде и ще си получи предвиденото в закона наказание — ще увисне на въжето!

— Не бих искал някой да види, че високопоставен благородник като тебе се занимава с такава работа. Затова вземи ето тази лира, която получих като милостиня, а в замяна те моля да пуснеш гадинката на свобода.

— Ей богу, нито ще я освободя, нито ще ти я продам!

— Е, ти знаеш най-добре. Ако не смятах, че е унизително човек с твоя сан да си мърси ръцете с подобна работа, изобщо нямаше да те безпокоя с молбата си — каза дяконът и продължи по пътя си.

Беше вече започнал да тъкми напречния прът върху сохите, когато изневиделица се появи един свещеник, яхнал кон с красива сбруя, и се насочи към него.

— Помози бог, благороднико! — поздрави свещеникът.

— Дал бог добро! — отвърна Манауъдан. Благослови ме, отче!

— Господ да те поживи, благороднико! Какво си намислил да правиш?

— Ще беся един крадец, когото залових в момента, в който ме ограбваше — отвърна той.

— А кой е този крадец?

— Едно същество, взело образа на мишка. Но щом краде, ще я сполети съдбата, отредена за всички крадци!

— Мисля си, благороднико, че не ще ти е приятно някой да види с какво се занимаваш. Готов съм да откупя живота на тази гадинка — пусни я да си ходи!

— Не възнамерявам нито да я продавам, нито да я освобождавам!

— Да, виждам, че още не си й определил цената. Но тъй като не ми се ще да си цапаш ръцете с една мишка, ще ти дам три лири, ако я пуснеш.

— Кълна се в бога — каза Манауъдан, — на никаква цена не я давам. Тя трябва да си получи заслуженото — ще увисне на въжето!

— Щом е тъй, нека бъде волята ти, благороднико — каза свещеникът и продължи по пътя си.

Бесилото беше вече готово и Манауъдан метна клупа на шията на мишката. Тъкмо започна да я тегли нагоре, когато видя, че към него идва един епископ, следван от свитата си и цял керван, натоварен със стока коне. Спря да тегли връвта и го изчака да се приближи.

— Какво възнамеряваш да правиш, благороднико? — запита го той.

— Ще беся един крадец, когото залових в момента, в който ме ограбваше — отвърна Манауъдан.

— А не е ли мишка това, което държиш в ръката си?

— Да, тя е крадецът.

— Е, щом веднъж съм прекъснал изпълнението на наказанието й, бих желал да откупя живота й. Ще ти дам седем лири за нея, а ти я пусни да си ходи, че не подобава на човек с твоя сан да наказва със смърт една презряна гадинка като тази.

— Не, това няма да стане! Ще си получи заслуженото!

— Добре, щом ти се виждат малко парите, ще ти дам двадесет и четири лири суха пара за нейната свобода.

— Ей богу, не ще я пусна и за двойно повече! — каза Манауъдан.

— Щом и това не ти е достатъчно — продължи епископът, — ще ти дам всички коне, които виждаш пред себе си, а също и седемте товара стока върху седемте коня.

— Не, няма да я пусна! — каза той.

— Щом и това не ти стига — сам назови цената й!

— Сега ще я чуеш — каза Манауъдан. — Искам да освободиш Рианон и Пръдери.

— Ще изпълня волята ти.

— Ей богу, това не е всичко!

— Какво още трябва да направя?

— Да вдигнеш магията, която тегне над седемте области на Дъвед.

— И на това съм съгласен — само пусни мишката!

— Не, няма да я пусна — каза той, — докато не разбера каква е тази мишка.

— Ще ти кажа — това е жена ми. Затова се мъча да я освободя.

— А как се озова тя тука?

— Дойде да граби житото ти — отвърна той. — Аз съм Луид, син на Кил Койд, същият, който омагьоса седемте области на Дъвед. Направих го, за да отмъстя за приятеля си Гуаул, син на Клийд — и върху Пръдери се стовари отмъщението ми заради онази игра на „Борсука в торбата“ в двора на Хевайд Стари, която баща му Пуил, владетелят на Анун, имаше неблагоразумието да измисли. А като чуха, че си се заселил по тези земи, моите воини дойдоха при мене и ме замолиха да ги превърна в мишки, за да опустоша нивите ти с пшеница. Първата и втората вечер, когато унищожиха двете ниви, дойдоха само те. Но третата вечер при мен се явиха жена ми и придворните дами и ме замолиха и тях да превърна в мишки, и аз изпълних желанието им. А жена ми чака дете. Ако не чакаше дете, нямаше да можеш да я заловиш. И тъй като попадна в ръцете ти, съм принуден да ти върна Пръдери и Рианон, а също и да разваля магията, която тегне над Дъвед. Сега вече знаеш всичко и те моля да я освободиш.

— Бог ми е свидетел, все още не мога да я освободя — каза той.

— Че какво друго ти е необходимо?

— Ето какво — искам да дадеш клетва, че никога вече не ще омагьосаш със зла магия седемте области на Дъвед и че никому не ще позволиш да стори това.

— Имаш думата ми — можеш вече да я освободиш.

— Не, още не съм свършил — каза той.

— И друго ли има?

— Да, има — отвърна той. — Сега искам да се закълнеш, че никога не ще си отмъстиш за това, което се случи тука — нито на Пръдери и Рианон, нито на мене.

— Ще изпълня волята ти, на всичко съм съгласен. И трябва да ти призная, че това, последното, умно го измисли. Ако не се бе сетил, щяха да те сполетят всички беди на света.

— Тъкмо от това исках да се предпазя — каза Манауъдан.

— А сега освободи жена ми!

— Не, още не. Няма да ти я дам, докато не се завърнат Пръдери и Рианон.

— Погледни, те вече идват насам — каза той.

И наистина, като вдигна поглед, видя, че двамата идат към него. Изправи се да ги посрещне и след като размениха поздрави, седнаха заедно на тревата.

— А сега е твой ред, доблестни благороднико, да освободиш жена ми, защото вече получи всичко, което искаше.

— С удоволствие ще й върна свободата — каза той.

Тогава Луид, син на Кил Кийд я докосна с магическа пръчка и пред тях застана най-прелестната красавица, която някога бяха виждали.

— А сега се огледай — каза той на Манауъдан — и ще видиш, че всички къщи и поселища са на старите си места.

Манауъдан се изправи и обиколи с поглед цялата околност — всяко нещо беше на мястото си, върнали се бяха и хората, и стадата.

— А на какви мъки подложи Пръдери и Рианон, докато бяха в твоя власт? — попита той.

— Пръдери беше длъжен да мъкне на врата си чукалата на крепостните врати на моя замък, а Рианон наказах да носи магарешки хомот. Ето това бяха принудени да правят по време на своето пленничество.

Така завършва третата легенда на Мабиногион.

Мат, син на Матонуи

Мат, син на Матонуи, беше крал на Гуинед, а Пръдери, син на Пуил, властвуваше над двадесет и една области в южната част на страната. Това бяха седемте области на Дъвед, седемте на Моргануг, четирите на Кередигяун и трите на Ъстрад Тъуи.

По онова време Мат, син на Матонуи, и ден не можеше да изкара, ако някоя мома не стоплеше краката му в своите скути; и само вихърът на войната можеше да го откъсне от полата й. Девойката, която се грижеше краката му да са винаги топли, беше Гойуин, дъщеря на Пебин от Дол Бебин в Арвон, и в цялото кралство нямаше по-голяма красавица от нея.

Живееше той най-блажено в Кайр Датил в Арвон и нямаше охота дори да тръгне на обиколка из владенията си, и вместо него начело на дружината рицари заставаха двамата му сестриници — Гилвайтуи, син на Дон, и Гуидион, син на Дон, и обикаляха пределите на страната.

Девойката прекарваше цялото си време с Мат и двамата бяха неразделни. Но не щеш ли, в сърцето на Гилвайтуи пламна любов по нея и толкова силно се разгоря, че място не можеше да си намери и все за нея мислеше. Лицето му потъмня, започна да линее и целият толкова се измени, че човек трудно можеше да го познае.

Един ден Гуидион го огледа загрижено и каза:

— Какво става с тебе, братко?

— Защо питаш? Какво ми има?

— Гледам те, че от ден на ден слабееш, на болник си заприличал. Кажи ми каква е мъката ти!

— Скъпи братко — каза Гилвайтуи, — страхувам се дори на тебе да открия какво е на сърцето ми.

— Защо не ми кажеш? От какво се боиш?

— Нали знаеш каква чудна дарба притежава Мат, син на Матонуи — ако двама души си кажат нещо, колкото и тихо да шепнат, вятърът веднага отнася думите им до ушите му.

— Да, разбрах те — каза Гуидион, — не е нужно да говориш повече. Зная какво те измъчва — обикнал си Гойуин.

Когато се увери, че брат му вече знае тайната му, дълбоко от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— От въздишки полза няма, братко! — каза Гуидион. — Те не ще ти помогнат да спечелиш любовта й. И тъй като нищо не ще постигнеш, докато Мат е с нея, ще направя тъй, че да се принуди да свика войските си и да ги поведе на война — и тогава ще сполучиш да се добереш до любимата си. Имай вяра в мене, братко — всичко ще наглася!

След това двамата братя отидоха при Мат, син на Матонуи.

— Господарю — каза му Гуидион, — говори се, че в южните области са се появили някакви животни, каквито по-рано никой не е виждал на този остров.

— Как се наричат тези животни? — попита той.

— Докато са малки, им викат „хобой“[4], а като пораснат, им дават друго име — „мох“[5].

— А на вид какви са?

— Не са големи, но месото им е по-вкусно от говеждото.

— И кой е техният стопанин?

— На Пръдери са — получил ги е в дар от Араун, краля на Анун.

— Как можем да се сдобием с тези животни? — попита Мат.

— Аз и още единадесет воини, предрешени като бардове, ще отидем при него и ще го помолим да ни ги даде.

— Може и да ви откаже.

— И за това съм помислил, знам какво да правя — каза той. — Без свинете няма да се върна!

— Щом е тъй — каза Мат, — веднага тръгвай на път!

Без повече да се бавят, Гуидион, Гилвайтуи и още десет рицари потеглиха към Кередигяун. Стигнаха до замъка, в който беше отседнал Пръдери, и след като се предрешиха като бардове, влязоха вътре. Посрещнаха ги много радушно. И когато седнаха да вечерят, на Гуидион отредиха място до Пръдери.

— А сега всички с нетърпение очакваме да чуем един от младите бардове, дошли с тебе — каза Пръдери на Гуидион.

— Господарю — отвърна той, — ние имаме обичай, когато гостуваме на някой могъщ владетел, първата вечер най-изкусният между нас да започва пръв. Затова аз ще ви забавлявам тази вечер.

Гуидион беше най-добрият разказвач на света и до късно развличаше благородниците със своите предания и легенди, и всички го похвалиха за майсторството му. А за Пръдери беше истинско удоволствие да разговаря с него. Накрая Гуидион каза:

— Господарю, имам една молба към тебе и се питам, кой друг, ако не аз може да те предума да я изпълниш?

— Прав си — каза Пръдери, — надали има по-сладкодумен човек от тебе.

— Ето какво ще те моля, господарю — дай ми животните, които ти изпрати Араун, кралят на Анун.

— С най-голямо удоволствие щях да изпълня молбата ти — отвърна той, — ако не се бях врекъл пред моя народ да не се разделям с тях, докато не се разплодят и станат два пъти повече, отколкото са сега.

— Ако е само това, господарю, знам как можеш да се освободиш от дадения обет. Ето какво предлагам: тази вечер не ми обещавай, но не ми и отказвай да ми дадеш свинете. Утре ще видиш какво съм измислил.

През нощта Гуидион и неговите спътници се събраха да обсъдят какво да правят.

— Видно е — каза им той, — че не ще ни е лесно да се сдобием с тези свине.

— И все пак трябва нещо да измислим — казаха те.

— Добре, ще се погрижа да ги получим — каза Гуидион.

И тогава той извика на помощ магьосническите си способности и сътвори дванадесет жребеца, а след това и дванадесет хрътки — до една черни, но с бели гърди, а също и нашийници и каиши за тях, и то такива, че който и да ги видеше, щеше да си помисли, че са златни. За конете направи дванадесет седла и дванадесет юзди със златни мундщуци.

Когато всичко беше готово, поведе конете и кучетата при Пръдери. След като го поздрави, Гуидион каза:

— Когато снощи те помолих да ми дадеш свинете, ти ми отговори, че си се врекъл да не ги подаряваш и да не ги продаваш. Прочее не ще престъпиш клетвата си, ако ги размениш за нещо по-ценно. Ето, срещу тях ти предлагам тези дванайсет коня с все покривалата, седлата и юздите им, а също и тези дванайсет хрътки, както са си с нашийниците и каишките; твои ще бъдат и ей тези дванайсет златни щита. — Тях той създаде — отново чрез вълшебство — от дванадесет отровни гъби.

— Преди да чуеш моя отговор — каза Пръдери, — искам да чуя какво мислят моите съветници.

Посъветваха се и решиха да дадат свинете на Гуидион, а в замяна да получат конете, кучетата и щитовете.

А онези, щом се сдобиха със свинете, побързаха да се сбогуват и веднага тръгнаха на път.

— А сега, смели ми рицари — каза Гуидион, — час по-скоро трябва да се махнем от тези земи — магията ми има сила само един ден!

Цял ден вървяха, не се спряха и втория, и третия ден. На четвъртия ден Гуидион каза:

— Трябва бързо да поемем към непристъпните планини на Гуинед и там да скрием тези животни. Войската, която е тръгнала да ни преследва, е вече по петите ни!

Упътиха се към най-високото селище в планината и тук направиха кочина, и прибраха свинете в нея. След това се отправиха към Кайр Датил, където ги очакваше Мат, син на Матонуи. Когато пристигнаха в крепостта, видяха, че в нея се е събрало цялото войнство на кралството.

— Какво става? Защо сте всички тука? — попита ги Гуидион.

— Пръдери е вдигнал войските на всички двайсет и една области и ги е повел след тебе — отвърнаха те. — Вече се чудехме защо се забавихте толкова много — по-рано ви очаквахме.

— А къде са животните, които обеща да докараш? — попита Мат.

— Затворихме ги в една кочина в съседната област — отговори Гуидион.

В този момент прозвучаха бойните тръби, воините се подредиха и приготвиха за път. Братята също се въоръжиха и тръгнаха с останалите за Пенард в Арвон.

Но още същата вечер Гуидион, син на Дон, и брат му Гилвайтуи се върнаха в Кайр Датил. На Гилвайтуи постлаха да легне до Гойуин в леглото на Мат, син на Матонуи. И той прогони другите девойки от стаята, и похити честта на беззащитната девица.

На сутринта, още щом се развидели, двамата братя се отправиха натам, където Мат, син на Матонуи, беше разположил войските си на стан. Когато пристигнаха, видяха, че рицарите се събират на съвет — трябваше да решат къде да пресрещнат войските на Пръдери, — и те се присъединиха към тях. Взеха решение да останат в една своя крепост в Арвон и тук да дадат решителен отпор на врага. Пръдери тръгна срещу тях и двете войски се срещнаха и влязоха в бой. Битката беше кръвопролитна и от двете страни паднаха много воини, но накрая войските на Юга се принудиха да отстъпят. Спряха се в един град, който все още се нарича Нант Кол, но тук бяха застигнати и в завързалата се битка още много воини проляха кръвта си. Тези, които успяха да се спасят чрез бягство, се събраха в Дол Бенмайн и решиха да молят за мир. В знак на миролюбие Пръдери изпрати заложници при Мат. Това бяха Гурги Гуастра и още двадесет и трима синове на благородници.

След това продължиха пътя си обратно в мир и до Ъ Трайт Маур никой не наруши постигнатото споразумение, но щом стигнаха Ъ Феленрид, пешите воини повече не можаха да се сдържат и отново се хванаха за оръжието. Като видя това, Пръдери проводи пратеници при Мат, син на Матонуи, и предложи двете войски да спрат да се бият и да се дръпнат назад, а в двубой да се срещнат той и Гуидион, син на Дон, който беше единственият виновник да се води тази война. Като чу това, Мат каза:

— Ако Гуидион не се възпротиви, готов съм да приема предложението му. Но никого не бих задължил да влезе в бой против волята му — ще изпълня дълга си и ще го защитя!

— Все пак — казаха пратениците — Пръдери намира, че е по-достойно този, който го е оскърбил, сам да премери сили с него, а останалите нека отстрани наблюдават боя помежду им.

— Бог ми е свидетел — каза Гуидион, — не ще се крия зад гърба на гуинедските воини! Сам ще изляза срещу Пръдери и с радост ще премеря сили с него!

Занесоха отговора му на Пръдери и той каза:

— Още по-малко аз мога да искам друг да отмъщава вместо мене — сам ще сторя това!

След като се въоръжиха, двамата мъже излязоха пред всички и застанаха един срещу друг. Гуидион се хвърли смело напред и като извика на помощ всичката си сила и юначност, а също и магьосническите си способности, успя да победи своя противник, и Пръдери беше убит в боя. Погребаха го в Майн Търяуг над Ъ Феленрид.

Воините на Юга потеглиха към своята страна, потънали в безутешна скръб. Голяма беше мъката им, защото бяха загубили своя крал и още много благородници, а и голяма част от конете и въоръжението си.

А воините на Гуинед ликуваха и се радваха на победата.

— Господарю — каза Гуидион на Мат, — не е ли редно вече да освободим благородника, когото ни оставиха като заложник? Мисля, че не бива да го държим в плен — нека върви при своите!

— Добре, пуснете го на свобода! — каза Мат.

Благородният младеж и останалите заложници бяха освободени и те поеха след своите другари.

А Мат реши да се прибере в Кайр Датил. През това време Гилвайтуи, син на Дон, тръгна както едно време с дружината рицари на обиколка из Гуинед и не се завърна в кралския замък.

Щом влезе в покоите си, Мат нареди да му постелят леглото, за да си полегне и постави краката си в скута на девойката.

— Господарю — каза му Гойуин, — повече не ще мога да топля краката ти — не съм достойна за тебе, защото съм жена!

— Че как така? Какво се е случило?

— Бях озлочестена, господарю, и то най-дръзко и безсрамно. Не се дадох лесно, борих се и виках, и всички в замъка разбраха какво става. И като си помисля, че насилниците са твоите собствени сестриници — Гуидион и Гилвайтуи! Поругаха моминската ми чест, като с това и тебе опозориха. И леглото ти оскверниха!

— Бог ми е свидетел — каза той, — ще си получат заслуженото! И за тебе, и за себе си ще отмъстя. А тебе ще взема за жена — от днес нататък ще бъдеш господарка на моите владения.

Двамата братя знаеха какво ги очаква, ако се приближат до кралския замък, затова продължиха да обикалят из страната. Но когато Мат забрани да им се дава храна и подслон, те се принудиха да се явят пред него.

— Привет, повелителю наш! — поздравиха го те.

— Какво, милост ли сте дошли да просите?

— Прави с нас каквото знаеш, господарю, в твоя власт сме.

— За жалост не е в моя власт да върна между живите воините, които загинаха заради вас. А за поруганата ми чест и за смъртта на Пръдери каква утеха ще ми предложите? Много са греховете ви, но настъпи часът на възмездието!

Като каза това, Мат вдигна вълшебната си пръчка, докосна с нея Гилвайтуи и го превърна във вече годинясала сърна. Гуидион се опита да избяга, но Мат бързо го хвана, докосна и него с вълшебната пръчка и го превърна в елен.

— Тъй като всичките си злини сте вършили в съучастие, ви осъждам да бъдете и сега неразделни. Ще общувате като животните, чийто образ съм ви дал, и по всичко ще приличате на тях. И по времето, когато им се раждат малки, вие също ще се сдобиете с рожба. И точно след година се върнете при мен.

Измина една година и в уречения ден под прозорците му се разнесе силен рев, последван от лай на кучетата в замъка.

— Вижте какво става там! — каза Мат.

— Господарю — каза един от придворните, — отвън стоят един елен и една сърна с малкото си.

Като чу това, той стана и излезе навън. Веднага забеляза трите животни — еленът, сърната и доста големичкото еленче. Мат вдигна вълшебната си пръчка и рече:

— Нека този от вас, който досега беше сърна, догодина да бъде глиган. А този, който беше елен, сега да стане дива свиня!

И ги докосна с вълшебната пръчка.

— А момчето ще взема при себе си, ще му дам име и ще го отгледам като свое.

Нарекоха го Хъдун и то остана в замъка.

— А вие вървете в гората! Ще живеете като себеподобните си; ще вземете техния нрав и по нищо не ще се отличавате от тях. И като мине една година, се явете под стените на замъка заедно с малкото, което ще ви се роди.

Точно след година под стените се разнесе кучешки лай и всички от замъка забързаха нататък да видят какво става. Мат също стана и излезе навън. Веднага забеляза трите животни — глигана, дивата свиня и едно доста едро за възрастта си прасе.

— Малкото ще взема при себе си и ще му дам име — каза той.

След това го докосна с вълшебната си пръчка и го превърна в красив младеж с прекрасна кестенява коса. Нарекоха го Хъхдун.

— А що се отнася до вас двамата, нека този от вас, който досега беше глиган, догодина да бъде вълчица, а този, който миналата година беше дива свиня, сега да стане вълк.

Като рече това, ги докосна с вълшебната пръчка и ги превърна във вълк и вълчица.

— Живейте и общувайте като животните, чиито образ съм ви дал. И точно след година се явете под тези стени!

Мина година време и в уречения ден под стените се разнесе кучешки лай и се вдигна голяма врява. Мат стана и излезе навън. Щом излезе, веднага забеляза вълка и вълчицата, а до тях едно яко вълче.

— Малкото ще взема при себе си и ще го нарека с името, което най му подхожда — Блайдун. С него стават трима — продължи той — чедата на неверния Гилвайтуи. Трима сина — все воини верни!

Подир тези думи Мат докосна двамата братя с вълшебната пръчка и им възвърна човешкия образ.

— Големи са прегрешенията ви към мене — каза им той, — но и наказанието, което ви наложих, не е малко. Стига ви и срамът, че живяхте и общувахте като диви зверове. А сега — обърна се той към слугите си — стоплете вода и им помогнете да се измият и облекат както подобава!

След като се приготвиха, двамата братя отидоха да му се представят.

— Вече ви простих — каза им той — и ще ви обичам и закрилям както преди. А сега ме посъветвайте коя девойка да си взема да топли краката ми.

— Господарю — каза Гуидион, — мисля, че най ти подхожда твоята сестриница Аранрод, дъщерята на Дон.

Пратиха да я повикат и не след дълго тя се яви пред тях.

— Кажи ми, хубавице, мома ли си още? — попита я Мат.

— Ами мома трябва да съм — отвърна тя.

Тогава той взе вълшебната си пръчка и я изви на дъга.

— Я сега прескочи тази пръчка — каза й той — и ще разбера дали си мома.

Прескочи я, но щом стъпи на земята, от нея изпадна един красив младенец с буйни руси косици. Детето гръмко проплака. Щом чу гласа му, тя тръгна към вратата и в този момент изтърси нещо толкова малко, че никой освен Гуидион не успя да го забележи. Той го вдигна бързо от земята, пови го в копринена кърпа и го скри в една малка ракла, която се намираше до леглото му.

— Ще трябва да кръстим и това момченце — каза Мат, като имаше предвид младенеца с буйните руси косици. — Името, което ще му дам, е Дилан[6].

Щом го кръстиха, момчето веднага се отправи към морето. И в мига, в който стъпи във водата, се почувствува в стихията си. Гмурна се в морските дълбини и заплува като риба. И най-големите вълни не бяха страшни за него. Съдбата бе отредила да загине от ръката на чичо си Гованон. И това бе една от трите зли поличби.

Един ден Гуидион се събуди и в просъница чу детски плач, който идеше откъм раклата. Беше доста приглушен, но достатъчно силен, за да го разсъни напълно. Скочи бързо от леглото и отвори раклата. Като вдигна капака, видя, че вътре лежи едно малко хубаво момченце, което беше измъкнало ръчичките си от кърпата и се опитваше да се разповие. Взе го в ръцете си и го отнесе в града при една позната дойка и се споразумя с нея да откърми детето. Мина една година. През това време момчето толкова израсна, че като навърши година, изглеждаше по-голямо и от двегодишно дете. А на втората си година беше вече голямо момче и можеше само да ходи в кралския замък. Гуидион го обгради с внимание и грижи и то се привърза към него и го обикна повече от всичко на света. След това момчето остана да живее в замъка. Като стана на четири години, по ръст можеше да се мери и с най-едрото осемгодишно момче.

Един ден Гуидион излезе на разходка, като взе и него със себе си. Отправи се към Кайр Аранрод. Когато влезе в замъка, Аранрод стана да го посрещне и го поздрави с добре дошъл.

— Дал ти бог добро! — отвърна той.

— А кое е това момче, което водиш със себе си? — попита тя.

— Това момче е твой син — каза той.

— Ти милост нямаш ли, човече? Не ти ли стига, че веднъж ми докара този срам, та сега отново ме караш да се червя!

 

 

— Туй да ти е срамът — че съм ти отгледал такъв напет момък! Заради него няма що да се червиш!

— А как се казва синът ти? — попита тя.

— Още си няма име, не съм го кръстил — отвърна той.

— Щом е тъй — каза тя, — орисвам го да остане без име дотогава, докато не го получи от мен самата!

— Ей богу, зла жена си — каза той. — А момчето все пак ще получи име, колкото и да не ти се иска това да стане. Добре разбирам защо го мразиш — продължи той, — та нали заради него не можа да се представиш за мома и сега всеки знае, че не си такава!

Толкова беше разгневен, че веднага напусна замъка и се върна в Кайр Датил, където остана да нощува.

На другата сутрин Гуидион стана и заедно със сина си излезе да се разхожда по брега на морето. Тръгна в посока към Абер Менай и като намери сгодно място, призова на помощ магьосническото си изкуство и от разни миди и морски треви създаде цял кораб. След това по същия начин направи и кожи за обувки — в най-различни красиви цветове, една от друга по-хубави. Когато всичко беше готово, постави платна на кораба, качи и момчето и отплава към Кайр Аранрод. Спря срещу вратите на замъка, като се надяваше, че скоро някой ще ги види. Заловиха се и двамата за работа — единият кроеше, другият шиеше обувките. И когато разбра, че вече са ги забелязали от замъка, Гуидион мигом преобрази и себе си, и момчето, за да не може никой да ги познае.

— Какви са тези двамата на кораба? — попита Аранрод.

— Обущари са, господарке — отвърнаха слугите.

— Вървете да видите дали имат хубава кожа и дали са изкусни майстори — нареди тя.

Слугите изпълниха заръката й. Когато се качиха на кораба, Гуидион тъкмо оцветяваше кожата в златисто. Върнаха се при нея и й казаха какво са видели.

— А сега премерете ходилото ми — каза тя — и поръчайте на обущаря да ми направи златни обувки.

Гуидион обаче вместо по мярка ги направи много по-големи. Занесоха й обувките и тя веднага ги обу.

— Много са ми големи — каза тя. — Кажете на майстора, че ще си получи парите за тези, но да ми направи други, по-малки.

Той изпълни заръката й, но този път ги направи много по-малки от нейния крак. Когато ги получи и сложи на краката си, тя каза:

— Вървете при обущаря и му кажете, че и тези обувки не ми стават.

Предадоха му нейните думи и той каза:

— Не мога да й направя обувки по мярка, докато не видя крака й.

Като разбра какво е казал, тя реши да отиде при него. Когато се качи на кораба, Гуидион кроеше, а момчето шиеше.

— Добре дошла при нас — поздрави я той.

— Помози бог, обущарю — отвърна тя. — Чудно ми е, че майстор като тебе не можа да ми ушие обувки по мярка.

— Два пъти не сполучих — каза той, — но сега вече ще останеш доволна.

В този момент на палубата кацна едно орехче. Момчето се прицели в мъничкото птиче и го улучи право в крачето — между сухожилието и костта. Като видя това, Аранрод се засмя:

— Ей богу — каза тя, — ловка ръка има това златокосо момче!

— Тъкмо това исках да чуя! — каза Гуидион. — А сега дано те сполети божието проклятие! Момчето вече си има име, и то много хубаво. Сама му го даде — Лай Лау Гъфес[7].

След това развали магията и кожите, и готовите обувки се превърнаха в морска трева и водорасли.

— Бог ми е свидетел — каза тя, — нищо не ще спечелите от това, че ме измамихте!

— Все още не си видяла всичко! — каза той и възвърна на сина си истинския му образ, а после сам прие своята си външност.

— Щом е така — каза Аранрод, — ще го орисам никога да не носи оръжие и доспехи, докато аз сама не му ги дам!

— Ей богу, какво ли няма да измислиш в злобата си! — каза той. — И все пак оръжие и доспехи синът ми ще получи!

След това двамата отидоха в Динас Динлай. Минаха години, Лай Лау Гъфес порасна и стана красив и строен момък с благородна осанка. Но Гуидион забеляза, че нищо не го радва и все тъгува за това, че си няма ни кон, ни доспехи и оръжие. Извика го при себе си и му каза:

— Искам да те зарадвам, сине — още утре тръгваме с тебе на път да ти търсим оръжие и доспехи.

— Нищо няма да ме зарадва повече от това — отвърна младежът.

На другия ден станаха в зори и поеха към брега на морето. На върха на Кевин Клийн Тъно се качиха на конете си и се отправиха към Кайр Аранрод. Като наближиха, Гуидион направи така, че да не приличат на себе си, и пред вратите на замъка пристигнаха предрешени като млади бардове, като Гуидион изглеждаше малко по-възрастен и по-строг от младежа.

— Вратарю — извика той, — върви да съобщиш, че са пристигнали бардове от Моргануг.

Вратарят изпълни заръката му.

— Предай им, че са добре дошли при нас, и ги покани да влязат — каза Аранрод.

Всички в замъка се зарадваха на тяхното пристигане. Сложиха богата трапеза и седнаха да пируват. След като се нахраниха, Аранрод и Гуидион поведоха разговор и той й разказа своите чудни истории и легенди — вече знаем, че той беше изкусен разказвач.

Веселиха се до късно и когато стана време за сън, младежът и той се прибраха да спят в отредената за тях стая. Но още преди да пропеят първи петли, Гуидион стана и се залови за работа, като призова на помощ всичката си магьосническа сила и власт. И преди да настъпи зората на новия ден, цялата околност вече се огласяше от зова на бойни тръби и шума на многобройна войска. Когато започна да се развиделява, на вратата се почука и Аранрод ги помоли да отворят. Младежът стана да й отвори и тя влезе в стаята, придружена от една млада прислужница.

— О, добри люде — каза им тя, — лош час избрахте, за да ми гостувате!

— Наистина какво става тука? Какви са тези тръби и целият този шум? — попита Гуидион.

— Срещу нас идат безброй вражески кораби — толкова са много, че морето не се вижда от тях. Вятърът ги носи бързо към брега и скоро ще бъдат тука. Какво да правим?

— Нищо друго не ни остава, господарке — каза Гуидион, — освен да затворим вратите на замъка и да се отбраняваме както можем.

— Господ да ви поживи! — зарадва се тя. — А сега по-скоро се пригответе за бой! Ще ви донеса всичко необходимо, за да се въоръжите.

Като каза това, тя излезе от стаята. Не след дълго се върна заедно с две прислужници, които носеха оръжие и доспехи за двама.

— Господарке — каза й Гуидион, — помогни на този момък да си сложи доспехите, а аз ще се наглася с помощта на твоите прислужници. Чувам, че врагът е вече съвсем наблизо!

— Веднага започвам — каза тя и го облече и натъкмя така, че нищо да не му липсва.

— Напълно ли е въоръжен младежът? — попита той.

— Да, готов е за бой — отвърна тя.

— Аз също съм готов — каза Гуидион. — А сега можем да си свалим доспехите — вече не са ни нужни.

— Но какво правите? — извика тя. — Не виждате ли, че корабите са пред самия замък!

— Там няма никакви кораби.

— Нищо не разбирам — каза тя. — Каква беше тази войска?

— Беше ми необходима — каза той, — за да те накарам сама да въоръжиш сина си — така проклятието, което тегнеше над него, остава без сила. Сега ще може да носи оръжие, но не на тебе трябва да благодари за това.

— Бога ми — каза тя, — ти си бил много жесток човек! Че помисли ли колко млади хора можеха да намерят смъртта си в бой с войските, които днес докара тука! А от моето проклятие той не ще избяга — орисвам го никога да не се ожени за девойка, от майка родена!

— Винаги си била зломислена жена и дано никога да не видиш добро! Но каквито и прокоби да кобиш, кълна се, че съпруга за него ще намеря!

След това двамата отидоха при Мат, син на Матонуи, и надълго и нашироко му разправиха за всички злини на Аранрод. Гуидион му каза как младежът се бе сдобил с оръжие и доспехи благодарение на магьосническите му способности.

— Да се опитаме тогава двамата с тебе — предложи Мат — чрез вълшебства и чародейни заклинания да сътворим една девойка от цветя. Нека тя стане жена на този напет красавец.

След това взеха дъбов цвят, жълт зановец, бял и червен трендафил и от тях създадоха чудно хубава девойка, чиято съвършена красота нямаше равна на себе си. Кръстиха я според тогавашния обичай и я нарекоха Блодайед[8].

След сватбената нощ, по време на пира на другия ден, Гуидион каза на Мат:

— Не ще е лесно на един мъж без земи и владения да поддържа семейството си.

— Не се безпокой за това — каза Мат. — Ще му дам най-хубавата област, за каквато един млад мъж може само да мечтае.

— Коя е тази област, господарю? — попита той.

— Ще му дам Динодинг — каза Мат.

Сега това място се нарича Айвънид и Ардидуи. Замъкът, в който Лай Лау Гъфес се установи да живее, се намираше в Мур Кастел, в планините на Ардидуи. Засели се в своите владения и ги пое под своя власт. И всички бяха доволни от новия си господар и от неговото управление.

След време той реши да направи посещение на Мат, син на Матонуи. Същия ден, в който тръгна за Кайр Датил, Блодайед излезе да се поразходи в околностите на замъка. Изведнъж се чу ловджийски рог и тозчас се появи един запъхтял се от умора елен, преследван от кучета и ловци, а след като отминаха и те, се зададоха група мъже, които ги следваха пешком.

— Пратете едно момче да узнае кои са тези хора — каза тя.

Момчето отиде при тях и ги попита кои са и откъде идат.

— Грону Бебир, владетелят на Пенлин, ловува тука със своята свита — отвърнаха те.

Пратеникът се върна и й предаде техния отговор.

През това време Грону Бебир продължи да преследва елена, застигна го при река Кънвайл и там го уби. Така се бе увлякъл по лова, че денят вече преваляше, когато най-после повали елена и насъска кучетата си по него. Тръгна да се връща едва след заник-слънце и вече падаше здрач, когато отново мина покрай замъка.

— Трябва да поканим този благородник да пренощува в замъка — каза Блодайед. — Иначе какво ще си помисли за нас, ако го оставим в този късен час да търси подслон на друго място.

— Вярно, господарке — съгласиха се придворните, — редно е да го поканим.

Излязоха пратеници да го пресрещнат и поканят в замъка. Той с удоволствие прие предложеното гостоприемство и тръгна с тях, а тя сама излезе да го приветствува и го поздрави с добре дошъл.

— Господ да те награди за добрината, стопанке — каза той.

Преоблякоха се за вечеря и седнаха на трапезата. Блодайед го погледна и в мига, в който очите й срещнаха неговите, сърцето й се изпълни с любов към него. И той я погледна, и същото чувство завладя и него. Не можа да скрие, че я е обикнал, и й призна любовта си. Като чу това, радост обзе душата й и цяла вечер разговаряха за голямата обич и нежност, която изпитваха един към друг. И когато дойде време за сън, те се прегърнаха и се отправиха заедно към покоите си.

На другия ден, когато Грону Бебир се накани да си ходи, тя му каза:

— Не тръгвай още! Остани и днес при мене!

Тази нощ също прекараха заедно. Като си легнаха, дълго мислиха какво да направят, че да останат завинаги заедно.

— Има само една възможност — каза той, — трябва да разбереш от мъжа си по какъв начин може да бъде погубен. Престори се, че си много загрижена за него, и той всичко ще ти каже.

На другия ден той отново се накани да си ходи.

— Ще те моля и днес да не ме напускаш — каза Блодайед.

— Щом искаш, ще остана — отговори той. — Но няма ли опасност да се върне господарят на замъка?

— Днес остани — каза тя, — а утре ще те пусна да си ходиш.

На следващия ден той се приготви за път и тя реши повече да не го спира.

— И не забравяй какво ти казах — напомни й той. — Придай си загрижен вид, като го разпитваш, та да изглежда, че го правиш от любов към него, и непременно узнай как можем да го погубим!

Този ден Лай Лау Гъфес се завърна вкъщи. Приятните разговори, песните и веселбата не секнаха до късно през нощта. Когато се прибраха да спят, Лай заговори жена си, но тя не пророни ни една дума в отговор. Опита и втори път, но тя продължи да мълчи.

— Какво се е случило? — попита я той. — Да не си болна.

— Мисля си за нещо — отвърна тя — и ще се изненадаш, ако ти кажа за какво. Страхувам се да не загинеш. Не бих искала да си отидеш от този свят преди мене.

— Драго ми е, че любовта ти те кара да се безпокоиш за мене — каза той. — Но ако сам господ не ме погуби, не е никак лесно да бъда убит.

— За бога, защо не ми кажеш каква е тайната ти? Та аз не по-зле и от тебе ще я съхраня в паметта си!

— Че защо да не ти кажа. Не е лесно да бъда убит, защото копието, с което мога да бъда пронизан, трябва да се кове цяла година, и то не кога да е, а само в часовете на неделна литургия.

— Сигурен ли си в това? — попита тя.

— Можеш да ми вярваш — каза той. — Освен това не мога да бъда убит, когато имам твърд покрив над главата си, нито пък когато се намирам под открито небе. И никой не може да ме порази, когато яздя кон или когато ходя пеша.

— Тогава по какъв начин можеш да бъдеш убит?

— Сега ще разбереш — каза той. — Първо трябва да ми се приготви баня на речния бряг; над нея трябва да се изплете сводест навес, който да се покрие с дебел пласт слама; след това трябва да се докара един козел, който да застане до коритото; а аз трябва с единия крак да стъпя върху гърба на козела, а с другия — на ръба на коритото. И ако точно в този момент някой ме прониже с онова копие, не ще мога да избегна смъртта.

— Слава богу — каза тя, — всичко това трудно може да се случи.

След като узна тайната му, Блодайед веднага съобщи на Грону Бебир какво трябва да прави. Той се залови за работа и точно след година копието беше готово. Още същия ден той я извести за това.

— Господарю — каза тя на Лай, — чудно ми е как може да стане онова, което ми довери преди време. Ако ти приготвя баня, би ли ми показал как точно ще стъпиш на ръба на коритото и върху гърба на козата?

— Добре, ще ти покажа — отвърна той.

След това тя изпрати вест на Грону и му каза да се скрие в подножието на хълма, който сега се нарича Брин Къвергир и се издига на брега на река Кънвайл. После заповяда да заловят всички козли от областта и да ги закарат към онзи край на реката, дето е под хълма Брин Къвергир. На другия ден тя каза:

— Всичко е готово, господарю — и баня съм приготвила, и сламен покрив има над нея.

— Щом е така — каза Лай, — да отидем да видим какво си направила.

След като разгледаха банята, тя каза:

— А сега не би ли искал да се изкъпеш, господарю?

— Да, с най-голямо удоволствие — отвърна той.

Влезе във водата и започна да се къпе.

— Господарю — каза му тя, — тука виждам от ония животни, които ти нарече козли.

— Да, наистина — каза той. — Кажи да хванат един и да го докарат тука.

Изпълниха заръката му. Тогава Лай излезе от коритото, облече се и постави единия си крак на ръба на коритото, а другия — на гърба на козела. В този миг Грону се показа на хълма, приклекна на едно коляно и метна отровното копие към Лай. То го прониза в хълбока, така че острието се заби дълбоко в тялото му, а дръжката остана да стърчи навън. Тогава Лай се превърна на орел, литна нагоре и издаде ужасен крясък. След това се изгуби от очите им и повече никой не го видя.

Когато останаха сами, двамата се прибраха в замъка и прекараха нощта заедно. На другия ден Грону се зае да покорява Ардидуи. След като завладя цялата област, се провъзгласи за неин владетел, тъй че и Ардидуи, и Пенлин се оказаха под негово господство.

Скоро вестта за това стигна до Мат, сина на Матонуи. Стана му мъчно за Лай, но много по-голяма беше мъката на Гуидион.

— Господарю — каза той, — не ще се успокоя, докато не разбера какво е станало с моя племенник.

— Добре, върви — каза Мат, — и нека господ ти помага!

И той тръгна на път. Много дни обикаля, преброди Гуинед, кръстоса надлъж и нашир Поуис, но от Лай не откри ни следа. Накрая отиде в Арвон. Спря пред един селски дом в Майнаур Банард, слезе от коня си и реши да остане тук да пренощува. Един след друг се прибраха стопанинът на къщата, семейството му и неговите ратаи. Последен в къщата влезе свинарят.

— Кажи ми, момко — обърна се към него стопанинът, — върна ли се и тази вечер онази свиня?

— Да, върна се — отговори той. — Току-що я затворих при останалите.

— Че къде толкова ходи тази свиня? — попита Гуидион.

— И ние не знаем. Всяка сутрин, щом отворим кочината, тя изхвърчава навън и хуква нанякъде — толкова бърза, че никой не може да я стигне. Дори не можем да разберем в коя посока поема — сякаш вдън земя пропада.

— Имам една молба към тебе — каза Гуидион. — Утре не пускай свинете от кочината, докато и аз не съм навън при тебе.

— Тъй да бъде, ще те изчакам — каза той.

След това легнаха да спят. На другата сутрин, щом пукна зората, свинарят разбуди Гуидион и той стана, облече се и излезе след него навън. Застана пред кочината и тогава свинарят отвори вратата. Щом я отвори, свинята изскочи навън и като стрела хукна напред, а Гуидион след нея. Тя тръгна нагоре по реката, след това свърна към една долина, която сега се нарича Нанталай, и като се спря под едно дърво, започна да се храни. Гуидион се приближи, за да види какво яде свинята. Оказа се, че ръфа загнили, червясали късове месо. Тогава вдигна поглед към клоните на дървото и на самия връх съзря един орел. Докато го гледаше, орелът се отърси и от него окапаха нови късове месо — свинята заръфа и тях. Гуидион си помисли, че в образа на този орел се крие Лай, и реши да му изпее една песничка:

Дъб расте между две езера.

Облак чер е легнал над поля

И ако не греша, Блодайед

е виновна за всичка това.

Като спря да пее, орелът се спусна надолу и кацна на по-нисък клон. Тогава Гуидион запя втора песничка:

Дъб расте на горска поляна,

ни дъжд го мокри, ни слънце грей.

Безчет мъки изстрада вече

на това дърво Лай Лау Гъфес.

Орелът се спусна още по-надолу и кацна на най-ниския клон на дървото. Тогава той изпя трета песничка:

Дъб расте на един стръмен рът,

на доблестен воин служи за подслон.

И ако не греша, тук при мен

искам Лай да слезе начаса.

И орелът кацна на коляното на Гуидион. Тогава той го докосна с вълшебната пръчка и му възвърна истинския образ. Но надали някой можеше да познае в този измъчен клетник предишния Лай — беше останал само кожа и кости, горкият, душа береше.

Върнаха се в Кайр Датил. Тук с лечението му се заеха най-добрите лекари в кралството. Не мина и година и Лай се вдигна на крака, здрав и силен както преди.

— Господарю — каза той тогава на Мат, син на Матонуи, — крайно време е онзи, който ми причини всички тези страдания, да бъде справедливо наказан.

— Да, повече не бива да се чака — каза Мат. — Трябва да си получи заслуженото.

— Колкото по-скоро си отмъстя, толкова по-щастлив ще бъда — каза Лай.

Воините на Гуинед бяха свикани под знамената. Начело им застана Гуидион и ги поведе към Мур Кастел в Ардидуи. Като чу, че идат, Блодайед побягна към планината, като поведе със себе си и своите прислужници. Прекосиха река Кънвайл и забързаха към един замък, който се намираше високо в планината. Но от страх да не бъдат застигнати, жените вървяха само заднишком. И преди да разберат какво става, всички изпонападаха в едно езеро и, до една се издавиха. Оцеля само Блодайед. Не след дълго Гуидион я залови и й каза:

— Не ще те убия, защото съм ти измислил по-жестоко наказание — ще те превърна в грозна птица! И затова че опетни честта на Лай Лау Гъфес, те проклинам да живееш във вечен страх от всички птици, и да не смееш да им покажеш лицето си по видело. И нека всички птици те мразят и преследват, където и да те срещнат. И отсега нататък ще се наричаш Блодайуед[9].

И тя все още носи това име, и до ден-днешен останалите птици я ненавиждат и отбягват.

Грону Бебир избяга в Пенлин и оттам проводи пратеници при Лай Лау Гъфес. Предложи му много земи и владения, а също и злато и сребро, като се надяваше по този начин да изкупи вината си пред него.

— Не ще приема ни земите, ни богатствата му — отвърна той. — Най-малкото, което мога да искам от него, е да отиде на онова място, където се намирах аз, когато ме порази с копието си. А аз ще застана там, където беше той, и ще метна копието си по него. Кажете му, че на нищо друго не съм съгласен.

Предадоха думите му на Грону Бебир и той каза:

— Няма как, трябва да изпълня волята му. А иде се намери ли някой между вас, верни мои благородници и воини, който да застане срещу копието вместо мене?

— Не, няма такъв — отвърнаха те.

И поради това, че отказаха да се пожертвуват вместо своя господар, ги нарекоха най-неверните воини в цялото кралство.

— Щом е тъй — каза той, — сам ще застана срещу него!

След това двамата отидоха на брега на река Кънвайл. Но този път си размениха местата — Грону Бебир застана на брега на реката, а Лай Лау Гъфес зае неговото място на хълма. Тогава Грону Бебир каза:

— Тъй като коварството на една жена стана причина да ти сторя злото, що ти сторих, моля те, позволи ми да поставя ей този камък, дето е на брега на реката, между себе си и тебе.

— Тъй да бъде, не ще ти откажа.

— Господ да ти благодари за добрината.

Тогава Грону премести камъка и се прикри зад него. Лай се прицели внимателно и метна копието. То прониза и камъка, и Грону Бебир и той падна мъртъв на земята. А камъкът още стои на онова място на брега на река Кънвайл, вижда се и дупката, която копието проби.

След това Лай Лау Гъфес отново пое властта в ръцете си и управлява земите си в щастие и благоденствие. И както е известно, по-късно става крал на Гуинед.

С това завършва четвъртата легенда на Мабиногион.

Четири самостоятелни легенди

Сънят на Максен Уледиг

Максен Уледиг[10], император на Рим, беше най-благообразен и премъдър мъж и превъзхождаше всички свои предшественици, заемали императорския престол. Един ден, по време на пира, на който покани васалните на господарството крале, той каза:

— Намислил съм утре да излезем на лов.

Рано на другата сутрин, придружен от своята свита, той се отправи към долината на една река, която тече край Рим. И тук, в тази долина, остана да ловува чак до пладне. С него бяха и тридесет и двамата короновани крале, негови васали по онова време. Но не за собствено удоволствие ловува императорът с тях толкова дълго, а защото като повелител на всички тези крале трябваше да се държи достойно и съобразно с високия сан, с който бе удостоен.

Слънцето се издигна високо в небето и започна да жари на главите им. Налегна го дрямка и реши да полегне. За да не го пече слънцето, шамбеланите побиха копията си около него и окачиха щитовете си на тях. След това подложиха един украсен със злато щит под главата му и Максен веднага заспа.

И щом заспа, засънува чуден сън. Присъни му се, че е в същата долина и върви нагоре по течението на реката. Скоро стигна до една планина, по-висока от която не бе виждал на света — стори му се, че върховете й опират чак в небето. Като прехвърли билото, видя, че от другата страна на планината се простират прекрасни равни поля: широки, пълноводни реки се спускаха по склоновете надолу към морето. Отправи се към морския бряг и дълги дни вървя, докато стигна до устието на една голяма река. На това място се простираше огромен град, а в него се извисяваше величествен замък, ограден с безброй разноцветни високи кули. В устието на реката се намираше многобройна флота и надали някой е виждал в живота си повече кораби на едно място. Сред тях се открояваше един, който беше много по-голям и красив от останалите. Тази част, която се виждаше над водата, беше направена от ред злато, ред сребро. От брега до кораба водеше мост, целият изграден от бивни на моржове. Тръгна по него и се качи на кораба. В същия миг вятърът наду платната и корабът се понесе по морската шир. Стигнаха до най-красивия остров на света и Максен слезе да го разгледа. Прекоси го от бряг до бряг и обходи всичките му кътчета, дори и най-отдалечените — видя и равни долини, и стръмни урви, и високи чукари, а също и една сурова, скалиста местност, подобна на която никога не бе виждал. Недалече в морето, срещу тази сурова местност, съзря друг остров. По цялото протежение на неговото крайбрежие се простираше широко поле, което опираше в обширна гора, а над нея се извисяваше планина. От тази планина се спускаше една река, която преминаваше през цялата местност и се вливаше в морето. До устието на реката се издигаше величествен замък, по-красив от който никой не е виждал. Вратите на замъка бяха отворени и Максен се отправи нататък. Влезе вътре и се намери в една прекрасна зала. Личеше, че таванът е целият от злато, а стените са покрити с блестящи камъни, един от друг по-скъпоценни; вратите бяха от чисто злато. Диваните в залата бяха златни, а масите сребърни. Срещу него на един диван седяха двама младежи с кестеняви коси и играеха на гуидбуил[11]. Дъската, на която играеха, беше сребърна, а фигурите златни. Младежите бяха облечени с дрехи от чисто черна златовезана коприна; златни венци, украсени с искрящи камъни — рубините се редуваха с елмази и други безценни камъни — придържаха косите им на челото. На краката си носеха нови кожени чизми със закопчалки от червено злато.

След това погледът му спря върху един мъж със сребристобяла коса, който седеше до главната колона на залата върху трон от слонова кост, увенчан с два златни орела. Златни гривни красяха ръцете му и много златни пръстени тежаха на пръстите му; на шията му висеше златно огърлие, златен венец придържаше косата му на челото. Цялата му осанка беше царствена. На златна маса отпреде му лежеше дъска за гуидбуил, а в ръцете си държеше златна пръчка и пила — в момента ваеше фигури за гуидбуил.

А пред него, на стол от червено злато, седеше една девойка. И по-лесно е човек да гледа към слънцето, когато най-ярко грее, отколкото да задържи поглед върху нея — толкова дивна и ослепителна беше красотата й. Дрехите на девойката бяха от бяла коприна, със златни копчета на гърдите. Отгоре носеше туника от златовезана коприна, а върху нея наметало от същата материя, закопчано с брошка от червено злато. Главата й бе увенчана със златна диадема, украсена с рубини и елмази, които се редуваха с бисери и други безценни камъни; на кръста си носеше пояс от червено злато. Сияйната, неземна хубост на тази девойка нямаше равна на себе си.

Тя стана от мястото си, за да го посрещне, и той я прегърна нежно, и двамата седнаха един до друг на златния стол, който се оказа достатъчно широк и за двамата.

И докато я прегръщаше нежно, опрял бузата си о нейната, кучетата започнаха да се дърпат, копията, за които бяха вързани, се разклатиха, щитовете се заудряха един в друг, конете се разцвилиха и затропаха с копита и от всичкия този шум императорът се събуди. И още щом отвори очи, нещо в него се прекърши, изгуби охота за всички земни радости, не му се живееше дори без девойката, която видя насън. И с цялото си същество, с цялата си душа закопня да бъде с любимата девойка — толкова бе запленен от нейната красота.

Царедворците забелязаха, че се е събудил, и го заговориха:

— Господарю — казаха му те, — времето за обяд отдавна мина. Не си ли гладен?

Тогава, без нищо да каже, императорът възседна своя кон и се отправи към Рим. И надали имаше на света по-тъжен човек от него.

Мина една седмица. Ни веднъж през това време той не седна с царедворците да пие вино и медовина от златните чаши. Ни една песен не пожела да чуе, не вземаше участие и в техните забавления. Единственото му желание беше час по-скоро да заспи. Заспеше ли, насън му се явяваше жената, която обичаше повече от всичко; събудеше ли се, нищо не му се правеше, защото го терзаеше мисълта, че дори не знае в коя част на света се намира тя.

Един ден при него се яви един от шамбеланите му — който, при все че беше шамбелан, беше крал на циганското племе — и му каза:

— Господарю, твоите люде вече гласно изразяват недоволството си от тебе.

— А защо са недоволни от мене? — запита императорът.

— Защото нито разговаряш, нито им отвръщаш, ако те сами те заговорят. Никой владетел не се държи така със своите сановници — затова са и недоволни.

— Щом е тъй, друже — каза императорът, — доведи при мене първите мъдреци на Рим и ще разберете защо съм нажален.

Доведоха римските мъдреци при императора и той каза:

— Премъдри римляни, сънувах чуден сън. В този сън ми се яви една девойка. И оттогава нещо се прекърши в мене, нямам охота да живея и да се радвам на живота, и все за нея мисля.

— Господарю — казаха те, — щом ни имаш доверие да искаш съвет от нас, наш дълг е да те посъветваме. И ето какъв съвет ще ти дадем: проводи пратеници по всички краища на света и нека в продължение на три години търсят девойката от съня ти. И тъй като не ще знаеш в кой ден и в кой час могат да се завърнат с радостната вест, надеждата, че скоро ще я видиш, ще те крепи и ще ти вдъхва бодрост.

Тръгнаха пратениците на път, цяла година обикаляха, много земи пребродиха и навсякъде питаха и разпитваха за девойката, която императорът бе видял насън. Но годината мина и те се завърнаха, без да са научили нищичко за нея. Тогава императорът още повече се натъжи при мисълта, че никога не ще успее да открие най-любимата жена на света.

Като видя това, кралят на циганите каза:

— Господарю, излез на лов и тръгни натам, накъдето се видя насън да поемаш, било то на запад или на изток.

Императорът го послуша и излезе на лов и стигна до брега на реката.

— Ето на това място се намирах — каза той, — когато сънувах, че се отправям на запад, нагоре по течението на реката.

И още начаса тринадесет души тръгнаха нататък като пратеници на императора. А ето как изглеждаше облеклото им: единият ръкав на дрехата на всеки един от тях беше пришит отпред на гърдите, та да личи, че са пратеници и да не ти нападат, когато пътят им минава през страни, където се води война. Не след дълго стигнаха до една величествена планина, която им се стори, че стига до небето. Когато прехвърлиха планината, пред тях се откриха ширни равни долини, през които течаха големи пълноводни реки.

— Ето тези земи е видял нашият повелител — казаха те.

Продължиха нататък и скоро стигнаха до една голяма река, която носеше водите си към морето. Около устието на реката се простираше голям град, а в него се извисяваше огромен замък, ограден с безброй разноцветни високи кули. В устието на реката видяха най-многобройната флота на света, а сред корабите се открояваше един, който беше по-голям от всички останали.

— Ето и това е видял нашият повелител в съня си — забелязаха те.

Качиха се на големия кораб и с него прекосиха морето и спряха на Британския остров. Пребродиха го надлъж и нашир и стигнаха до Еръри.

— Ето я и суровата местност, за която спомена нашият повелител — казаха те.

Продължиха нататък, преминаха през Мон и Арвон и най-после съзряха Абер Сайнт, а също и замъка при устието на реката. Вратите на замъка бяха отворени и те влязоха вътре. Спряха пред чудната зала.

— Вижте, ето я залата, която нашият повелител е видял в съня си — казаха те.

Влязоха вътре и видяха двамата младежи, които играеха гуидбуил на златния диван; до главната колона, на трона от слонова кост, мъжът със сребристобялата коса ваеше фигури за гуидбуил; а пред тях, на стол от червено злато, седеше девойката.

Пратениците паднаха на колене пред нея.

— Привет, императрице на Рим — поздравиха я те.

— Какво правите, добри хора! — каза тя. — По всичко личи, че сте благородни люде, а и пратеническия знак носите. Не разбирам тогава защо се подигравате с мене.

— Съвсем не се подиграваме, господарке! Императорът на Рим те е видял в съня си и оттогава е изгубил охота за всички земни радости, не му се живее дори — само за тебе мисли. Затова ти сама реши, господарке, с нас ли искаш да дойдеш, за да станеш императрица на Рим, или предпочиташ императорът да дойде тука, за да те вземе за жена.

— И аз не знам какво да ви кажа, добри хора — отвърна девойката. — Не че се съмнявам в това, което ми говорите, но ми е трудно и да го повярвам. Но щом казвате, че аз съм тази, която вашият император обича, то нека дойде тук и ме отведе със себе си.

Пратениците бързо поеха обратно към Рим. Ден и нощ пътуваха и когато конете падаха под тях от умора, купуваха нови и отново тръгваха на път. Щом пристигнаха, се явиха пред него и го поздравиха, и начаса получиха такава награда, каквато сами пожелаха. Тогава казаха:

— Готови сме да те водим, господарю — рекоха му те, — по суша и по море и да те заведем в страната, където живее твоята любима. Знаем как се казва, от кой род е и какво е нейното потекло.

И без да губи време, императорът вдигна войските си и тръгна на път. Воден от пратениците си, той прекоси много морета и стигна до Британския остров. Влезе в бой с Бели, син на Маноган, и с неговите синове, изтика ги в морето и покори острова. След това продължи нататък и когато стигна до Арвон, веднага разпозна тази местност. А щом съзря Абер Сайнт, императорът каза:

— Ето този е замъкът, в който видях девойката, която обичам повече от всичко на света.

И той тръгна право към замъка и влезе в залата, където Кънан, син на Айдав, и Гадеон, син на Айдав, играеха на гуидбуил, а Айдав, син на Карадауг, седнал на трона от слонова кост, ваеше фигури за гуидбуил. Девойката, която бе видял в съня си, седеше на стола от червено злато.

— Привет, императрице на Рим — поздрави я той.

Като каза това, императорът я прегърна нежно и тази нощ тя стана негова жена.

Рано на другата сутрин девойката пожела да получи възнаграждението, което според обичая мъжът дължи на жена си, ако тя се окаже целомъдрена девица. Тогава той й предложи сама да си избере наградата. Тя каза, че желае Британският остров от Северно до Ирландско море, както и трите съседни острова да бъдат дадени на баща й, и той да ги управлява от името на императрицата на Рим; освен това поиска на местата, които тя посочи на Британския остров, да бъдат изградени три укрепени замъка за нея. След това повели първият и най-величествен от тях да бъде издигнат в Арвон, където докараха земя чак от Рим, за да може императорът без опасност за здравето му да се разхожда, спи и отпочива тука. По-късно бяха построени и другите две крепости, а именно Кайр Лион и Кайр Фърдин.

Когато бяха готови, Елен намисли да прокара широки пътища, които да свържат трите замъка. Желанието й беше изпълнено. По тази причина те все още се наричат Друмищата на Елен Британска, защото се бе родила на Британския остров и тукашните люде не биха склонили да построят тези замъци и пътища за никой друг, освен за нея.

Цели седем години прекара императорът на този остров. А в ония дни римляните имаха закон, според който всеки император, който тръгне да завладява чужди земи и престои там повече от седем години, трябва завинаги да остане в покорените земи, без да има право да се завърне в Рим. Затова, като минаха седем години, римляните си избраха друг император. Новият император побърза да напише на Максен заплашително писмо, което се състоеше от следните няколко думи: САМО ДА СТЪПИШ. САМО ДА СИ ПОСМЯЛ НЯКОГА ДА СТЪПИШ В РИМ! Това писмо и лошите вести стигнаха до Кайр Лион, където беше отседнал Максен. На свой ред той също изпрати писмо до онзи, който се зовеше император на Рим. И то беше кратко: САМО ДА ДОЙДА В РИМ, САМО ДА ДОЙДА!

След това Максен поведе войските си към Рим, като пътьом покори Франция и Бургундия и всички земи чак до Рим, а после обсади и самата столица.

Цяла година престоя императорът под стените на града, но победата си оставаше все така далечна, както и през първия ден. И тогава от Британския остров пристигнаха братята на Елен Британска начело на неголяма дружина воини, които, макар и малко на брой, бяха толкова юначни, че се равняваха на два пъти по толкова римляни. Съобщиха на императора, че някакви непознати воини са се спрели близо до неговия стан и са започнали да разпъват своите шатри; че на брой не са много, но са най-мъжествените и най-добре въоръжените воини, които някога са виждали, а бойните им знамена са най-красивите на света. Елен отиде да ги види и веднага разпозна знамената на своите братя. Тогава Кънан, син на Айдав, и Гадеон, син на Айдав, отидоха да се представят на императора и той ги посрещна с голяма радост, и ги притисна до гърдите си.

По-късно двамата братя наблюдаваха битката и видяха как римляните се опитват с пристъп да завземат града. И Кънан каза:

— Ние няма да нападаме открито, а ще се опитаме с ум и хитрост да влезем в града.

И още същата нощ измериха височината на крепостните стени и пратиха дърводелците си в гората, като им наредиха да сковат по една стълба на всеки четирима воини. Известно им беше, че всеки ден по пладне двамата императори сядат да обядват и докато са на трапезата, двете войски спират да се сражават. Ето защо, когато стълбите бяха готови, британските воини се нахраниха още сутринта и пиха, докато добиха лъвска смелост. И когато двамата императори започнаха да обядват, британците се промъкнаха до крепостта, подпряха стълбите на стените, покатериха се бързо по тях и се прехвърлиха оттатък. Новият император дори нямаше време да грабне оръжие, когато се нахвърлиха върху него и беше веднага убит, а с него загинаха и много други римляни. Три дни и три нощи се сражаваха британските воини със защитниците на града, а един отряд застана на стража на крепостните стени и не позволи на войската на Максен да влезе вътре, докато не станаха пълновластни господари на целия град.

Като видя това, Максен каза на Елен:

— Много съм изненадан от постъпката на братята ти — мислех, че заради мене искат да покорят града.

— Бъди спокоен, господарю мой — рече му тя. — Моите братя са най-мъдрите младежи на света. Върви сега при тях и поискай да ти предадат града — ако е вече в тяхна власт, на драго сърце ще ти го предадат.

Тъй и стана: когато двамата с Елена отидоха при тях, те му казаха, че целта им е била британските воини сами, без чужда помощ да превземат града, и сега искат лично да му предадат властта. След това отвориха вратите на Рим, императорът зае своя престол и всички римляни му засвидетелствуваха своята почит и вярност.

Тогава императорът каза на Кънан и Гадеон:

— Верни мои приятели, сега отново съм господар на цялата империя. И за награда ви давам право да завладеете за себе си която и да е страна на света.

И те поведоха своите воини и покориха много земи, превзеха много крепости и градове, като избиваха всички мъже, а жените оставяха живи. И тъй, в славни битки и победи, преминаха много години, и младите воини, които бяха тръгнали с тях, станаха зрели мъже с посивели коси. Един ден Кънан рече на брат си Гадеон:

— Ти, братко, кое избираш — да останеш тука или да се върнеш в земите на нашите деди?

Той предпочете да се завърне в родината си и още много воини пожелаха да тръгнат с него. А Кънан и останалите се заселиха в покорените земи. И за да запазят своята реч чиста, те решиха да отрежат езиците на жените. И тъй като жените бяха безсловесни, а мъжете продължиха да говорят на своя език, нарекоха страната им Бретан, което ще рече „наполовин неми“. И затова мъжете, които са идвали и продължават да идват оттам, все още говорят същия език.

С това завършва тази легенда, наречена Сънят на Максен Уледиг, императора на Рим.

Люд и Левелис

Бели Велики, син на Маноган, имаше трима сина: Люд, Касуалаун и Нъняу; но според легендата е имал и четвърти син — Левелис. Когато Бели се помина, кралската корона на Британския остров се падна на първородния му син Люд и той управлява страната щастливо и честито. Възстанови и укрепи крепостните стени на Лондон и го опаса с безчет кули. След това заповяда на гражданите да построят вътре в крепостта такива великолепни къщи и дворци, каквито да няма в никой друг град на света. Люд беше и юначен воин, славеше се също и със своята щедрост и гостоприемство — всеки, който пожелаеше, можеше богато да се нахрани и напие на неговата трапеза. И въпреки че имаше много градове и крепости, своята престолнина обичаше повече от всички и в нея прекарваше по-голямата част от годината. Затова я нарекоха Кайр Люд; и едва след идването на чужденците започнаха да я наричат Кайр Лундайн или Лундрис.

От всички свои братя Люд най-много обичаше Левелис заради голямата му мъдрост и благоразсъдливост. И когато се чу, че кралят на Франция е починал, без да остави други наследници освен една-единствена дъщеря, на която е завещал всичките си владения, Левелис отиде при брат си Люд, за да се посъветва с него как да постъпи: каза му, че желае да се ожени за тази девойка — и то не защото търси някаква облага за себе си, а за да се умножи славата, честта и достойнството на техния род, — и го помоли за разрешение да отиде във Франция и да я поиска за жена. Брат му веднага даде съгласието си и той остана много доволен от подкрепата, която получи.

Начаса корабите бяха приготвени за път и Левелис, придружен от мнозина въоръжени рицари, се отправи към Франция. Щом слязоха на брега, проводиха пратеници при френските благородници, за да ги известят с каква цел са дошли при тях. Всички благородници и князе на Франция единодушно решиха да дадат девойката за жена на Левелис; а с нея той получи и кралската корона и до края на живота си управлява страната мъдро, благоразсъдливо и честито.

След време Британският остров беше сполетян от три страшни бедствия, каквито никой в кралството не помнеше да е имало по-рано. Първото от тях се случи, когато в страната нахлу един народ, когото зовяха коркниайдски. Тези хора бяха надарени с чудната способност да чуват всичко, което се говори на острова, защото колкото и тихо да си шепнеха местните жители, вятърът веднага отнасяше думите им до ушите на нашествениците. И по тази причина никой нищо не можеше да им направи.

Второто бедствие идеше от един грозен крясък, който се разнасяше над целия остров през нощта срещу първия ден на месец май. От този крясък, който проникваше във всеки дом, сърцата на хората изтръпваха от ужас, кръвта се смразяваше в жилите им и мъжете губеха сила и смелост, жените — плода в утробата си, а младежите и девойките падаха в несвяст; животните, дърветата и земята ставаха безродни, реките — безрибни.

Третото бедствие идеше от това, че всеки път, когато кралят устройваше пир, колкото и големи да бяха приготовленията, дори и ако на трапезата се струпаше ядене и пиене, достатъчно за цяла година, гостите си оставаха с изяденото и изпитото през първата вечер, тъй като през нощта богатата трапеза изчезваше.

И ако хората все пак знаеха откъде идва първото бедствие, то за причинителите на другите две бяха в пълно неведение: тъй че дори и да се надяваха, че от първото ще съумеят някак да се отърват, от второто и третото не се виждаше никакво спасение. И крал Люд много се разтревожи и угрижи, защото не знаеше по какъв начин да спаси страната от тези бедствия. Затова свика при себе си всички благородници на кралството и поиска от тях да го посъветват какво да стори. Благородниците единодушно решиха, че трябва да отиде при брат си Левелис, краля на Франция (известен с голямата си прозорливост и мъдрост), и да го помоли за съвет. След това се заеха да подготвят корабите за път, като всичко вършеха тайно и при пълно мълчание, за да не разберат пришълците какво са наумили да правят; и никой друг освен краля и съветниците му не знаеше накъде ще поемат. И когато всичко беше готово, Люд и рицарите, които избра да го придружават, се качиха на корабите и те веднага запориха морските вълни към бреговете на Франция.

Вестта за тяхното приближаване стигна до Левелис и тъй като не знаеше с какви намерения е тръгнала флотата на брат му, излезе в морето да го пресрещне начело на голяма френска флота. Когато Люд видя това, остави всички кораби в открито море и само със своя продължи напред, за да се срещне с брат си. А той от своя страна също насочи кораба си към неговия и когато се срещнаха, двамата братя се прегърнаха и поздравиха най-сърдечно.

След като Люд обясни на брат си какво го води при него, Левелис каза, че вече му е известно с каква цел е дошъл в неговото кралство. След това двамата се посъветваха по какъв начин да продължат да разговарят помежду си, тъй че думите им да не стигат до вятъра — иначе кориниайдците веднага щяха да научат какво са си казали. За да не стане това, Левелис заповяда да направят една дълга бронзова тръба и започнаха да разговарят през нея. Но каквото и да си кажеха през тази тръба, до ушите на другия достигаха само грозни небивалици. Левелис угади какво става — че в тръбата се е вселил зъл дух, който преиначава думите им и се опитва да всее раздор между тях — и нареди да напълнят тръбата с вино и после добре да я изплакнат; и така, с помощта на виното, успя да прогони злия дух от тръбата. Сега вече можеха спокойно да разговарят и Левелис обясни на брат си как може да спаси страната от първото бедствие: каза, че ще му даде едни мушици, част от които трябва да остави живи и да ги има подръка, в случай че същото бедствие се появи отново; останалите трябва да смачка и попари с вряла вода; увери го, че с тази отвара ще може да изтреби цялото кориниайдско племе. Посъветва го, след като се завърне в своето кралство, да свика на едно място цялото население на страната, като призове и своите сънародници, и пришълците под предлог, че желае да ги помири; и когато всички се съберат, да вземе вълшебната вода и да поръси наред всички присъствуващи. Увери го, че водата ще изтрови кориниайдците, но не ще навреди на британците и те ще си останат живи и здрави.

— Второто бедствие — продължи той, — от което страда твоето кралство, иде от един змей, който населява твоите земи. Друг един змей, дошъл при вас от чужди предели, е влязъл в люта схватка с него и се мъчи да го надвие и низвергне: затова вашият змей надава онзи ужасен крясък. Чуй сега какво трябва да направиш. Като се завърнеш в родината си, заповядай да измерят дължината и ширината на острова и определи точно къде се намира центърът на страната. На това място нареди да изкопаят дълбока яма и в нея да поставят бъчва с най-крепка медовина; отгоре бъчвата трябва да се покрие с копринена кърпа. След това се скрий някъде наблизо и си отваряй очите. Ще видиш как змейовете ще влязат в бой: отначало ще вземат образа на огромни чудовища; по-късно ще възвърнат змейския си вид и ще литнат високо в небето; и накрая, когато започнат да губят сили от грозната и страховита битка, ще се превърнат в малки прасенца и ще паднат върху копринената кърпа, която ще потъне от тежестта им и заедно с тях ще иде на дъното на бъчвата; след това ще излочат всичката медовина и ще заспят непробудно. Тогава незабавно ги завий в кърпата, затвори ги в каменен ковчег и ги закопай в земята в най-дълбоката и яка гробница в страната. И докато лежат затворени в каменния си гроб, Британският остров не ще бъде заплашван от подобно бедствие.

— А причинителят на третото бедствие — продължи той — е един великан, който е вещ в магьосническото изкуство: именно той отнася всичкото ядене и пиене от твоята трапеза, като преди това чрез вълшебства и заклинания приспива всички гости. Затова по време на пир ти трябва лично да бдиш над отрупаната с храна трапеза. А за да не те повали и теб сънят на вълшебника, сложи до себе си една бъчва, пълна със студена вода, и когато усетиш, че започва да те наляга дрямка, влизай в бъчвата.

След това Люд се завърна в своята родина и веднага призова при себе си всички британци и всички кориниайдци без изключение. И както го беше научил Левелис, смачка мушиците, попари ги с вода и поръси наред всички присъствуващи, и мигом изтреби до крак цялото кориниайдско племе, без косъм да падне от главата на нито един британец.

Не мина много време и Люд заръча да измерят дължината и ширината на острова — оказа се, че центърът на кралството се намира точно в Оксфорд. Заповяда на това място да изкопаят дълбока яма в земята и в нея поставиха бъчва, пълна с най-крепката медовина, която имаше в страната, и после покриха бъчвата с копринена кърпа. А той самият остана да бодърствува тази нощ. И оттам, откъдето беше застанал, видя как змейовете започнаха да се бият; и когато се измориха и силите им ги напуснаха, те паднаха върху кърпата и заедно с нея отидоха на дъното на бъчвата. След това излочиха до капка медовината и заспаха непробудно. Щом затвориха очи, Люд ги пови в кърпата, затвори ги в каменен ковчег и ги закопа в най-дълбоката и яка гробница в Еръри. И от този ден това място, което преди носеше името Динас Фараон Данде, започна да се нарича Динас Емрайс, по името на един от тримата благородни младежи, чиито сърца се бяха пръснали от ужас. Но оттогаз насетне никой в кралството не е чувал смъртоносния крясък на змейовете.

След като се справи с второто бедствие, крал Люд устрои богат пир. Когато всичко беше готово, заповяда да поставят близо до него една бъчва, пълна със студена вода, и се приготви сам да бди над трапезата. По едно време, някъде след полунощ, както си седеше напълно въоръжен, му се счуха разни омайни напеви и благозвучни песни и той усети как очите му започнаха сами да се затварят. И тогава, за да не го събори сънят и провали намеренията му, той начена често-често да се потапя във водата. И ето че най-сетне в залата влезе един мъж с исполински ръст, облечен с тежки здрави доспехи. Със себе си носеше един кош, в който напъха всичкото ядене и пиене, което се намираше на трапезата, и после тръгна да си ходи. Но това, което най-силно учуди Люд, беше, че толкова много нещо можа да се побере в един-единствен кош. Като се окопити, крал Люд се впусна след него и извика:

— Стой, спри се! Толкова време безнаказано ме ограбваше, но вече дойде краят на твоите злосторни дела — освен ако с оръжие в ръка не докажеш, че си по-силен и юначен от мене.

Като чу това, онзи веднага постави коша на земята и се приготви да го пресрещне. Завърза се страшна битка, меч удари в меч, разхвърчаха се искри. Накрая Люд успя да го притисне и с помощта на провидението повали своя противник на земята. Като разбра, че насреща си има далеч по-могъщ воин, великанът помоли за пощада.

— Че как мога да ти подаря живота — отвърна кралят, — след като толкова време си ме ограбвал и си ми сторил толкова много злини!

— Кълна се, че ще ти възвърна всичко, което някога съм ти отнел — рече той. — И никога вече не ще ти сторя зло. И отсега нататък ще бъда твой покорен слуга и васал.

Кралят остана доволен от отговора му и изпълни молбата му.

Ето как Люд сполучи да спаси страната от трите бедствия. И от този ден до края на живота си Люд, син на Бели, управлява Британския остров в мир и благоденствие.

И с това завършва тази легенда, която се нарича Приключенията на Люд и Левелис.

Кулхух и Олуен

Килид, син на Къледон Уледиг, искаше жена му да бъде от такъв знатен род, какъвто беше неговият, и затова взе за жена Голайдид, дъщерята на Анлауд Уледиг. След като се венчаха и заживяха заедно, народът започна да се моли на бога да ги дари с рожба. Господ чу молитвите на хората и ги сподоби със син. Но още докато носеше детето в утробата си, умът на Голайдид се помрачи и тя избяга от дома си и тръгна да се скита. Когато наближи времето да ражда, разсъдъкът й отново се проясни. Случи се така, че в момента, в който дойде на себе си, кралицата се намираше в кочината, където един свинар държеше свинете си, и тя толкова се изплаши, като видя свинете, че още тук на това място доби рожбата си. Свинарят пое младенеца и го отнесе в кралския замък, където го кръстиха и нарекоха Кулхух, което ще рече „роден сред свине“. Но детето беше от най-благородно потекло — беше първи братовчед на крал Артур. Затова повериха детето на дойка.

След като роди, Голайдид, дъщерята на Анлауд Уледиг, легна болна. Повика при себе си своя съпруг и му рече:

— Знам, че тази болест ще ме отнесе в гроба и ти ще поискаш да си вземеш друга жена. А в наше време съпругите решават кой какво ще получи и голям грях ще сториш, ако лишиш сина си от наследство. Затова те моля да не се жениш, докато не видиш, че на гроба ми не е израснало бяло изтравниче.

Той обеща да изпълни молбата й. А тя извика своя наставник при себе си и му заръча всяка година да почиства гроба й от всичко, което поникне на него. Скоро след това кралицата почина. А кралят всяка сутрин пращаше един придворен да проверява дали на гроба не е пораснало нещо. Но минаха седем години и наставникът забрави обещанието си пред кралицата. Един ден кралят излезе на лов и пътьом мина покрай гробищата — искаше с очите си да види гроба, от който зависеше дали ще си вземе друга жена. И веднага съгледа бялото изтравниче. Тогава кралят свика своите съветници, за да му помогнат да си избере подходяща съпруга. Един от тях рече:

— Знам една жена, която е тъкмо за тебе — съпругата на крал Догед.

Решиха да я доведат и тръгнаха на път. Убиха краля, похитиха земите му, а кралицата и единствената й дъщеря поведоха обратно със себе си.

Един ден тази добра жена излезе да се поразходи из града и стигна до къщата на една стара магьосница, която нямаше ни един зъб в устата си. Кралицата й рече:

— Магьоснице, отговори ми, за бога, на един въпрос: къде са децата на мъжа, който насила ме доведе гука?

— Деца той няма — отвърна тя.

— Горко ми — рече кралицата, — как можах да случа на бездетен мъж!

— Не се вайкай — рече магьосницата. — Съдбата е отредила той да има деца. Ти ще му ги родиш, щом друга не го е дарила с чеда. И няма защо да се тревожиш той вече има един син.

Добрата жена се върна вкъщи развеселена и рече на мъжа си:

— Каква е причината досега да криеш детето си от мене?

— Повече не ще го крия — отвърна кралят.

Проводиха пратеници да повикат момчето и то се върна в кралския замък. Мащехата му рече:

— Време ти е вече да се задомиш, сине. Ето, аз имам една дъщеря, с която би се гордял и най-знатният благородник на света.

— Твърде съм млад още, за да се женя — отвърна момъкът.

Тогава тя му рече:

— Щом е тъй, проклинам те да не знаеха що е женска ласка, докато не спечелиш сърцето на Олуен, дъщерята на Ъсбададен, властелина на великаните.

Момъкът поруменя и при все че никога не бе виждал тази девойка, целият се изпълни с любов към нея. Баща му го видя и рече:

— Защо си тъй поруменял, момчето ми? Каква мъка те мъчи?

— Моята мащеха ме прокле да не мога да се оженя, докато не направя така, че да взема за жена Олуен, дъщерята на Ъсбададен, властелина на великаните.

— На тебе не ще ти е трудно да спечелиш момата — каза баща му. — Та нали крал Артур ти е първи братовчед. Върви сега при него да ти подстриже косата и вместо подарък го помоли за неговата помощ.

Тръгна момъкът на път, възседнал своя кон — сивогрив жребец, на четири лета, с дълги стройни крака, искрометни копита и със златна юздичка в устата. Седлото, на което седеше, беше от чисто злато. В едната си ръка държеше две островърхи сребърни копия, а в другата, бойна секира, широка цял лакът и толкова остра, че и вятъра да удареше с нея, и той щеше да пусне кръв; и беше по-бърза и от най-забързаната росна капка, която в ранна юнска утрин се отронва от стръкчето трева и тупва мигом на земята. На кръста си момъкът бе препасал златен меч, до който висеше щит със златна украса и с топка от слонова кост в средата; и бляскав като светкавица в небето беше този щит. Пред коня тичаха две сиви петнисти хрътки с бели гърди, а широките им нашийници от червено злато започваха от ушите и завършваха при плешката. Както тичаха, двете хрътки начесто си сменяха местата и обикаляха игриво около него, като два волни албатроса. Четирите копита на жребеца вдигаха четири облачета прах и те се носеха във въздуха над главата на момъка като четири ластовички, ту пред него, ту зад него. На гърба му се развяваше четириъгълно пурпурно наметало, украсено по четирите края с по една ябълка от червено злато, всяка една от които струваше по сто глави добитък. А златната украса на високите, стигащи до над коленете ботуши, заедно със златните стремена, струваха колкото триста глави добитък. Ни един косъм не мръдваше на главата на ездача — толкова леко и плавно стъпваше жребецът под него, докато го носеше към двора на крал Артур.

Когато пристигна пред вратите на замъка, младежът се провикна:

— Има ли тука вратар?

— Има, има! А ти, дето задаваш такива въпроси, дано дълго не носиш глава на раменете си! Аз сам пазя вратите на Артуровия замък в първия ден на януари, а в останалите дни на годината мои заместници са Хуандау, Гогигур и Лайсгъмин, а също и Пенпингион, който, за да не си мори краката, се премята презглава като търкулнат по земята объл камък и ту краката, ту главата му сочат нагоре.

— Няма ли най-сетне да отвориш?

— Не, няма.

— А защо няма да ми отвориш?

— Месото вече е нарязано, чашите са пълни с вино и на Артуровата трапеза са се събрали доста гости. И ако не си син на пълновластен крал или изкусен майстор, дошъл да ни покажеш какво умееш, не мога да те пусна вътре по това време. Но наблизо има една странноприемница, в която ще намериш и месо за своите хрътки, и зоб за коня си, и топли, подлютени пържоли за себе си, и руйно вино в изобилие, и прелестни песни за душата — всичко това и ядене и пиене за още петдесет души можеш да получиш в нея. За да се нахранят сладко, там отсядат хора отблизо и далече, а също и всички онези чуждоземци, които не могат да се проявят като изкусни майстори в Артуровия двор. Тъй че там ще прекараш не по-зле, отколкото Артур в своя замък — и жена ще имаш в леглото си, и на прелестни песни ще се наслушаш. А утре сутринта след църковната служба, когато отворят вратите за пристигналите днес гости, ти ще бъдеш първият, който ще влезе в замъка, и ще можеш да си избереш най-личното място на Артуровата трапеза.

Младежът рече:

— Нищо подобно не ще сторя! Ти по-добре отвори вратата. Защото ако не я отвориш, ще направя тъй, че всички да узнаят за позорната постъпка на господаря ти, а и теб самия ще посрамя. А тук, пред тези врати, ще се провикна три пъти, и то тъй гръмогласно, че гласът ми ще се чуе и на върха на Пенгуайд в Корнуол, и в долините на Динсел на север, и в Есгайр Ойрвел в Ирландия. И всички трудни жени в замъка до една ще пометнат, а тези, които не чакат дете, никога вече не ще могат да се сдобият с рожба, тъй като утробите им ще станат безплодни.

— Можеш да крещиш колкото си щеш против реда в двора на крал Артур — отвърна Глеулуид Желязната десница, — но не ще те пусна вътре, преди да отида да питам Артур.

И Глеулуид се отправи към пиршествената зала.

— Вест ли носиш, вратарю? — запита го Артур.

— Да, и то каква! Две трети от живота ми вече преминаха, както и две трети от твоя. Къде ли не съм ходил: бил съм и в Кайр Се и Асе, в Сах и Салах, в Лотор и Фотор. Бил съм и в Голяма Индия, и в Малка Индия. Взех участие и в битката между двамата Ънир, когато докараха дванадесетте заложници от Лъхлин. Бил съм и в Егроп, и в Африка съм ходил, и на остров Корсика, и в Кайр Брътух, и Брътах, и Нертах. Бях с тебе, когато унищожи войската на Глайс, син на Мерин, и когато погуби Черния Мил, син на Дугум; бях с тебе, когато тръгна на изток и превзе Гърция. Бил съм и в Кайр Ойт и Анойт, и в Кайр Невенхир Деветте зъба. Красиви царствени люде сме виждали с тебе безчет, но никога в живота си не съм виждал по-прекрасен момък от този, който сега чака пред вратите на твоя замък.

Артур му рече:

— Щом е тъй, защо стоиш, а не изтичаш да го доведеш? Горко томува, който си затваря очите пред светлината и чака заповед, за да я види! Бързо донесете вино в златен рог и топли подлютени пържоли за него, та да си хапне и пийне до насита. Недостойно е да оставяме вън на дъжда и вятъра такъв момък, какъвто ни го описа.

— Кълна се в десницата на другаря си — рече Кай, — не те съветвам да нарушаваш реда в този двор заради него.

— Не си прав, доблестни Кай! Можем да се наричаме благородни люде само ако тачим законите на гостоприемството. И колкото сме по-щедри към нашите гости, толкова по-голямо ще е и нашето величие, достойнство и слава.

Глеулуид се върна при крепостните врати и пусна момъка вътре. А той, вместо да слезе от коня си пред вратите на замъка, преди да прекрачи прага, както си му е редът, влезе вътре, възседнал своя жребец.

— Привет, всемогъщи кралю на този Остров! — рече Кулхух. — Привет на всички в този дом! Моите поздрави и благопожелания са и за твоите благородници, за свитата ти и за предводителите на войските ти. Нека щастието споходи всеки един от вас. А на теб, кралю, желая още дълги години владичество, за да се множи честта, славата и мощта на страната ти.

— Чул те господ, благородни рицарю! Бъди добре дошъл сред нас. Седни между двамина от моите воини, за да чуеш прелестните песни, и докато си мой гост, ще ти бъдат оказани почести като на кралски син, наследник на знатен трон. И когато започна да раздавам дарове на гости и посетители от далечни страни, ти ще бъдеш първият, когото ще даря.

— Не съм дошъл тука — каза младежът, — за да прося ядене и пиене. Идвам при тебе с една молба. Ако я изпълниш, ще ти се отблагодаря и вечно ще те възхвалявам. Но ако ми откажеш, ще разглася това в четирите краища на света и ще трябва да се простиш със славата си на достоен и благороден мъж.

— Макар и да не те познавам, рицарю — рече Артур, — ще получиш това, което желаеш — ти само го назови. Където и да се намира то, дори ако е отвъд безбрежните морета, и накрай света да е, щом е някъде, където вятър вее, дъжд вали и слънце грее — ще го имаш! Не искай само моя кораб и наметалото ми, и меча ми Каледвулх, и копието ми Ронгомъниад и щита ми Уънебгуртухер, и кинжала ми Карнуенан, и жена ми Гуенхувар.

— Даваш ли ми честната си дума?

— Кълна се, че ще изпълня желанието ти. Кажи какво искаш.

— Ето какво: първо искам да подстрижеш косата ми.

— На драго сърце ще сторя това — каза Артур и като взе златен гребен и сребърни ножици, подряза и среса косата му.

След това го попита кой е и откъде идва.

— Сърцето ми все повече и повече се изпълва с любов към тебе — рече Артур. — Чувствувам, че ни свързва кръвно родство. Кажи ми как се казваш.

— Ще ти кажа: аз съм Кулхух, син на Килид, син на Къледон Уледиг; майка ми е Голайдид, дъщерята на Анлауд Уледиг.

— Не съм се излъгал — рече Артур. — В такъв случай ти си мой първи братовчед. Кажи ми сега какво искаш и каквото и да си пожелаеш, ще го получиш.

— Закълни се в бога и кралството си.

— Имаш думата ми.

— От тебе искам да ми доведеш за жена Олуен, дъщерята на Ъсбададен, властелина на великаните. И те заклевам в името на всички твои воини да изпълниш волята ми.

— За пръв път чувам за тази девойка, рицарю — каза Артур, — а и за родителите й нищо не зная. Но веднага ще проводя пратеници да я търсят.

Още същата вечер тръгнаха пратениците на път и цяла година бродиха из света. И когато в края на годината се завърнаха, без да са открили ни следа от девойката, Кулхух каза:

— Всеки получи това, което поиска от тебе, само моето желание не изпълни. Отивам си, но знай, че навсякъде ще разправям колко струва честната ти дума.

— Напразно хулиш Артур, рицарю — каза му Кай. — Тръгни сега с мен и моите другари и докато не я намерим или докато не ни кажеш, че няма такава девойка на земята, ние не ще се разделим с тебе.

Като каза това, Кай стана от трапезата. Той притежаваше чудната способност девет дни и девет нощи да издържа под водата, без да си поема дъх; девет дни и девет нощи можеше да изкара и без сън. А раните, отворени от неговия меч, никой лекар не можеше да изцери. Когато пожелаеше, можеше да извиси ръст и над най-високото дърво в гората. И други чудеса умееше той: и най-проливният дъжд не можеше да намокри това, което носеше в ръка — тъй голяма бе топлината, която излъчваше, че на разстояние една длан пред и зад ръката му всичко оставаше сухо; а когато другарите му зъзнеха от студ в мразовитите зимни дни, с горещия си дъх им разпалваше огън.

Артур повели с тях да тръгне и Бедуир, който винаги с готовност следваше Кай и в най-опасното начинание. Бедуир се славеше с това, че беше най-напетият юнак на целия остров след Артур и Дрих, син на Кибдар, и още с това, че макар и еднорък, на бойното поле сееше смърт по-бързо и от трима воини. Освен това умееше с един удар на своето копие да отбива девет насочени срещу него остриета.

След това Артур се обърна към Къндълиг Водача:

— Тръгни и ти с младия рицар и го придружи в опасния му път — каза му той.

Той беше толкова опитен водач, че и в непознати земи се оправяше така безпогрешно, както и в родната си страна.

Следващият, когото Артур избра да тръгне с тях, беше Гурхир Тълкувателя, защото знаеше всички езици.

След това посочи Гуалхмай, син на Гуиар, защото никога не се завръщаше, преди да е открил онова, което търси. Той беше ненадминат бързоходец и превъзходен ездач. На Артур се падаше племенник, син на сестра му.

Накрая разпореди към тях да се присъедини и Мену, син на Тайргуайд, защото, ако се случеше да попаднат в някоя дива, враждебна страна, той можеше чрез вълшебства да направи тъй, че да станат невидими за врага, а те самите да го виждат.

Тръгнаха те на път и вървяха, докато стигнаха до едно широко равно поле, сред което се издигаше най-големият замък, който някога бяха виждали. Поеха нататък и цял ден не спряха, но замъкът остана все тъй далечен, както и в началото. Пътуваха и на втория ден, и на третия ден, и с големи мъки успяха да се доближат до него. И когато бяха вече досам замъка, видяха, че на ливадата отпред пасе огромно стадо овце, краят на което не се виждаше. Овчарят беше облечен с кожена шуба и наглеждаше стадото от върха на един хълм. До него лежеше рунтав пес, по-голям и от деветгодишен жребец. Благодарение на него досега не се бе изгубило дори и малко агънце, камо ли голяма овца. Нищо добро не чакаше смелчагата, дръзнал да мине край него — острите му зъби бяха наранили или погубили не един странник. А от огненосния му дъх всяко сухо дърво или храст в полето ставаше мигом на пепел. Кай рече:

— Гурхир, ти знаеш всички езици, затова върви да поразпиташ онзи човек — може и да знае нещо.

— Навсякъде съм готов да отида, но ако и ти дойдеш с мене: друго не съм обещавал.

— Щом е тъй, да тръгваме!

— Вървете и се не бойте — рече им Мену, син на Тайргуайд. — Ще омагьосам кучето, тъй че нищо лошо не ще ви стори.

Отидоха двамата при овчаря и му рекоха:

— Като те гледаме, никак не ти е зле, овчарю.

— И на вас пожелавам, кога сте най-добре, като мене да сте.

— Ей богу, че какво по-хубаво от това сам да си си господар!

— Е, да, никой не може да ми стори зло, освен собствената ми жена.

— А овцете, които пасеш, и онзи замък чии са?

— Ама вие сте били големи глупаци! Цял свят знае, че това е замъкът на Ъсбададен, властелина на великаните.

— А ти кой си?

— Аз съм Кустенин, син на Мънуиедиг, и заради жена ми Ъсбададен, властелинът на великаните, ми почерни живота. Кажете ми сега вие кои сте.

— На Артур сме пратеници и сме дошли да искаме Олуен от баща й.

— Господ да ви е на помощ, добри хора! За нищо на света не правете това! Досега никой, който е дошъл да я иска, не е излизал жив от този замък.

При тези думи овчарят стана да си ходи. Когато се изправи, Кулхух му подари един златен пръстен. Онзи се опита да си го сложи, но му дойде малък и той го пъхна в единия пръст на ръкавицата си. Върна с вкъщи и даде ръкавицата на жена си. Тя измъкна пръстена и рече:

— Откъде се сдоби с този пръстен, мъжо? Не ти се случва често да намираш на пътя такива скъпоценности.

— Отидох да наловя малко риба за вечеря и що да видя: приливът влачи към брега тялото на един удавник. Голям красавец ще да е бил този момък! Та на неговия пръст намерих пръстена.

— Какви ги говориш, мъжо? Морето не оставя пръстени по ръцете на удавниците. Я ела да ми покажеш тялото на този нещастник.

— Жено, този, за когото ти говоря, след малко сам ще дойде тука.

— Кой е той? — попита жената.

— Кулхух, син на Килид, син на Къледон Уледиг; майка му е Голайдид, дъщерята на Анлауд Уледиг. Дошъл е да иска Олуен за жена.

Като чу това, тя първо се зарадва, че ще види своя племенник, сестриния си син, но сетне сърцето й се изпълни с мъка, защото знаеше, че досега никой, който е идвал да иска за жена дъщерята на великана, не е излизал жив от неговия замък.

Не след дълго пратениците пристигнаха пред вратите на дома на овчаря Кустенин. Тя чу шума от техните стъпки и от радост изтича навън да ги посрещне. Като я видя, Кай грабна един пън от купчината дърва и когато тя се приближи и понечи да ги прегърна, пъхна дънера в ръцете й. Тя притисна якото дърво до гърдите си и го превърна в тъничка вейчица.

— Ако мене беше стиснала по този начин — рече Кай, — това щеше да бъде последната женска прегръдка в живота ми. Но опазил ме бог от подобна прегръдка!

Влязоха в къщата, за да си отпочинат и нахранят. След малко, когато всички бяха започнали да се хранят, жената отвори една ракла, която се намираше до огнището, и от нея излезе един момък с къдрави златни коси. Гурхир рече:

— Жалко, че такова хубаво момче трябва да се крие. Но съм убеден, че не по своя вина е принуден да го прави.

— Едничък той ми остана — отвърна жената. — Двадесет и трима сина имах освен него, но Ъсбададен, властелинът на великаните, ги погуби до един. И този го очаква същата участ — надали ще съумея да го опазя.

— Нека дойде с мене — рече й Кай — и докато съм жив, и косъм не ще падне от главата му.

Когато се нахраниха, жената попита:

— Каква работа ви води насам?

— Дошли сме да искаме Олуен за жена на Кулхух.

— Върнете се обратно, за бога, докато никой от замъка не ви е видял!

— Бог ни е свидетел, не ще се върнем, докато не видим момичето. Излиза ли тя някъде, където можем да я зърнем?

— Всяка събота идва тука да си мие косата. И в коритото, в което се къпе, оставя всичките си пръстени. И нито тя, нито слугите й идват после да ги търсят.

— А ще дойде ли тука, ако пратиш сега да я повикат?

— Бог ми свидетел, не ще погубя душата си — не мога да предам някой, който ми има доверие. Но ако ми дадете дума, че нищо лошо не ще й сторите, ще пратя да я повикат.

— Имаш думата ни! — казаха те.

Изпратиха да повикат девойката и тя пристигна, пременена в огненочервена копринена рокля; на шията й висеше огърлица от червено злато, украсена с безценни бисери и рубини. Косите й бяха по-жълти от цъфнал зановец, по-бяла от морската пяна беше кожата й, а дланите и пръстите й — по-бели от трилистника, току-що покарал между малките камъчета на бълбукащо изворче. А очите й! — нито очите на веднъж сменилия перушината си ястреб, нито дори очите на трижди сменилия перушината си сокол можеха да се равняват с нейните по хубост. Гърдите й бяха по-бели от гърдите на белия лебед, страните й почервени и от пурпурния напръстник. Всеки, който я видеше, щеше да я обикне. Там, където стъпеше кракът й, поникваха три бели трилистника и затова я наричаха Олуен — Белоцветната диря.

Тя влезе в къщата и седна между Кулхух и стопанина и още щом я зърна, Кулхух разбра коя е и й каза:

— Тебе, красавице, съм обичал цял живот. Тръгни с мене!

— Голям грях ще сторим с тебе, ако те послушам. Баща ми поиска да се закълна, че не ще го напусна без негово съгласие, защото в деня, в който се омъжа, той ще умре. Но чуй какво ще те посъветвам. Върви при баща ми и ме поискай за жена. Той ще ти постави много условия, но ти на всичко се съгласявай, защото само по този начин можеш да ме спечелиш. Но ако му позволиш дори за миг да се усъмни в тебе, никога не ще стана твоя жена и трябва да се радваш, ако излезеш жив от замъка.

— Всичко ще обещая и всичко ще изпълня — каза той.

Тя се прибра в своите покои. Не след дълго и те станаха и се отправиха след нея към замъка. Убиха деветимата стражи, които пазеха деветте врати, без ни един от тях да успее дори да гъкне; убиха и деветте кучета, без ни едно да изквичи. След това влязоха в залата.

— В името на отца и сина, привет Ъсбададен, властелине на великаните! — поздравиха го те.

— Вие пък откъде се взехте?

— Дошли сме да искаме дъщеря ти Олуен за жена на Кулхух, син на Килид.

— Къде се дянаха онези негодници, слугите ми, разбойниците им ниедни — извика той. — Повдигнете с вилите клепачите ми, та да видя бъдещия си зет.

Изпълниха волята му.

— Елате утре — каза той. — Тогава ще чуете моя отговор.

Когато станаха да си ходят, Ъсбададен, властелинът на великаните, грабна едното от трите отровни копия, които бяха до него, и го метна след тях. Но Бедуир успя да го хване още във въздуха и го метна обратно по него: копието го прониза право в коляното.

— Проклет да бъдеш, зетьо! — извика той. — Ти жалост нямаш ли? Сега ще ми е трудно да изкачвам височините. Сякаш стършел ме ужили — така ме заболя от отровното острие. Проклет да е и ковачът, който го е направил, и наковалнята, на която е изковано — така жестоко ме боли!

Тази нощ отседнаха в дома на Кустенин. На другия ден, пременени в разкошни дрехи, с красиви гребени, втъкнати в косите, те отново се явиха в замъка.

— Ъсбададен, властелине на великаните — казаха му те, — дай ни дъщеря си и в замяна ти и двете й родственици ще получите венчанината и даровете, които ви се полагат. Но знай, че ако ни откажеш, ще те накажем със смърт!

— Четирите й прабаби и четиримата й прадядовци са още живи. Трябва първо да се посъветвам с тях.

— Тъй да бъде — отвърнаха те. — А сега да вървим да обядваме.

Когато станаха да си ходят, той докопа второто копие, което държеше до себе си, и го метна след тях. Но Мену, син на Тайргуайд, го хвана още във въздуха и го метна обратно по него: копието прониза гърдите му и се показа отзад на гърба му.

— Проклет да бъдеш, жестоки зетьо! Сякаш огромна пиявица се е впила в мене — тъй ме боли от това желязно копие! Проклето да е и огнището на ковачницата, в която са го изковали! Сега и гърдите ще ме стягат, когато вървя по нанагорнище, и корем ще ме наболява, а и яденето вече не ще ми се услажда!

Излязоха от залата и отидоха да обядват.

На третия ден отново отидоха в замъка.

— Ъсбададен, властелине на великаните — рекоха му те, — повече не ни замеряй с копието си, че зле ще си изпатиш. Още по-люта рана ще получиш, а можеш и да погинеш.

— Къде са тези мои слуги? Клепачите пак са паднали върху очите ми. Повдигнете ги с вилите, за да огледам бъдещия си зет.

Станаха от местата си и в този момент той вдигна третото отровно копие и го метна след тях. Но Кулхух го хвана още във въздуха и го метна обратно по него: копието го улучи право в окото и се показа отзад на тила му.

— Проклет да бъдеш, жестоки зетьо! Сега до края на живота си ще недовиждам! Когато крача срещу вятъра, очите ми ще се пълнят със сълзи; глава ще ме боли и свят ще ми се вие при пълнолуние. Проклета да е ковачницата, в която са изковали това копие! Сякаш бясно куче ме ухапа, когато отровното копие ме прободе.

Излязоха от залата и отидоха да обядват.

На другия ден те се върнаха в замъка.

— Не ни замеряй с копието си — рекоха му те, — ако не искаш да стане по-лошо. Сам ще си си виновен за ужасните страдания и мъчителната смърт, които те очакват. Дай ни дъщеря си!

— Къде е онзи, който иска дъщеря ми за жена?

— Аз съм този, който я иска за жена — Кулхух, син на Килид.

— Ела насам, за да те виждам по-добре.

Сложиха един стол в нозете му и Кулхух се изправи срещу него.

— Значи ти искаш дъщеря ми за жена.

— Да, аз.

— Закълни се, че ще получа всичко, което ми се полага.

— Имаш думата ми!

— В такъв случай, когато изпълниш всичките ми заръки, можеш да се ожениш за дъщеря ми.

— Кажи какво трябва да направя.

— Ето какво — каза той. — Виждаш ли онази голяма гора?

— Виждам я.

— Искам да изкорениш дърветата и да ги запалиш, тъй че като изгорят, пепелта да натори земята. След това искам да изореш нивата и да я засееш, и до сутринта, преди да е изсъхнала росата, житото трябва да е узряло, за да приготвим от него ядене и пиене за гостите, които ти и дъщеря ми ще поканите за сватбеното пиршество. И всичко това искам да извършиш само за един ден.

— Лесно ще се справя с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да намериш някой, който да оре и стопанисва тази нива. Но при Амайтон, син на Дон, по-добре не ходи — той по своя воля не ще дойде с тебе, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми доведеш Гованон, син на Дон, за да наточи всички мечове. По своя воля той не ще свърши никаква работа, освен ако е за някой законен крал, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми докараш двата вола на Гулулид Уинай и впрегнати в един ярем, да изорат ей онази камениста нива. По своя воля той не ще ти ги даде, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми докараш, впрегнати в един ярем, белезникавожълтия и петнистия вол.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да докараш двата витороги вола, единият от които се намира отвъд, а другият отсам планината Мънид Банауг в Шотландия, и да ги запрегнеш в един и същи впряг. Това са Нъняу и Пайбяу, които господ превърна на волове заради греховете им.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Виждаш ли онази изорана и прекопана нива?

— Виждам я.

— Преди години, когато за пръв път срещнах майката на това момиче, я засях с девет крини ленено семе, но до ден-днешен нищо не е поникнало. Сега искам да събереш семето зрънце по зрънце и да го засееш в онази новоизорана нива: от този лен ще изтъчем бялото венчално було, което дъщеря ми ще сложи на главата си в деня на сватбата.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми донесеш мед, който да бъде девет пъти по-сладък от меда на съвсем млад пчелен рой без търтей и без майка — от него ще приготвим медовина за сватбения пир.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми донесеш чашата на Луир, син на Луирион — с нея се пие най-сладко. Няма друга чаша на света, която да е достойна за тази крепка медовина. По своя воля той не ще ти я даде, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да ми донесеш коша на Гуиднай Дългоногия. Храната в него никога не свършва — три пъти по девет души могат да се хранят наведнъж от него и всички хора на света могат да се наситят с любимите си гозби. Та от този кош искам да похапна аз в сватбената нощ. Но по своя воля той на никого не ще го даде, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да донесеш рога на Гулгауд Гододин и с него да се разлива медовината по време на пира. По своя воля той не ще ти го даде, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам в сватбената нощ да ме забавлява арфата на Тайрту. Когато на човек му се доще да я слуша, тя сама засвирва, а когато му омръзне — сама млъква. По своя воля той не ще ти я даде, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам в сватбената нощ да ми пеят птичките на Рианон — тези, които и мъртвите пробуждат, а живите унасят в сладка дрямка.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Искам да донесеш казана на Диурнах Ирландеца, надзирателя на Одгар, син на ирландския крал Айд. В неговия казан ще сготвим гозбите за сватбените гости.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Редно ще е да си измия главата и да си обръсна брадата. Затова искам да ми донесеш бивния зъб на Ъсгитъруин, Големия глиган — само с него мога да се обръсна. И то ако го изтръгнеш от устата му, докато е жив — иначе не ще ми свърши работа.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. На света има само един човек, който може да изтръгне бивния зъб от устата на глигана — Одгар, син на ирландския крал Айд.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Бивния зъб мога да поверя само в ръцете на Каду от Пръдайн. А той е господар на три пъти по дванайсет области в Пръдайн и по своя воля не ще напусне кралството си, а насила не можеш го накара.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Брадата ми е тъй остра, че не може да се обръсне, преди да стане по-мека. А за да омекне, трябва да се намаже с кръвта на Черната вещица, дъщеря на Бялата вещица. Бърлогата й се намира в Долината на скръбта сред планините на пъкъла.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Трябва да ми донесеш кръвта на вещицата, докато е още топла — иначе не ще ми послужи. А единствените съдини на света, които могат да съхранят топлината й, са стъклениците на джуджето Гуъдолуин — течността, която сипеш в тях, не ще изстине даже ако речеш да я пренесеш от единия край на света до другия. Но по своя воля той не ще ти ги даде, а насила не можеш да му ги вземеш.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Някои от гостите ще поискат да пият прясно мляко. Но за да има мляко за всички, трябва да донесеш стъклениците на Рънон Острата брада. Знае се, че каквото и да сипеш в тях, никога не вкисва. Но по своя воля той не ще ти ги даде, а насила не можеш му ги вземеш.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Косата ми е толкова твърда, че няма на света друг гребен и ножици, с които да се подстрижа, освен гребена и ножиците, дето се намират между двете уши на глигана Турх Труит, син на Таред Уледиг. Но по своя воля той не ще ти ги даде, а насила не можеш да му ги вземеш.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. За да откриеш и повалиш Турх Труит, трябва първо да се сдобиеш с Друдуин, хръта на Грайд, син на Ери.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не тя се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Единственият ремък на света, с който можеш да вържеш хръта Друдуин, е ремъкът на Корс Стоте нокти.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Единственият нашийник на света, на който можеш да прикачиш ремъка, е нашийникът на Канхастир Стоте лапи.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Трябва да се сдобиеш с веригата на Килид Стоте хватки и да я прикачиш на нашийника наедно с ремъка.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Единственият ловец на света, който е способен да води този хрът, е Мабон, син на Модрон. А той е бил откраднат, три дена след като майка му го е родила, и не се знае къде се намира и каква е съдбата му, дали е жив или мъртъв.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. За да тръгне Мабон на лов за Турх Труит, трябва да е възседнал Гуин Сиво-кафявата грива, коня вихрогон на Гуеду. Но по своя воля той не ще ти го даде, а насила не можеш да му го вземеш.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. За да откриеш Мабон — а никой не знае къде се намира той, — трябва първо да освободиш неговия роднина Айдойл, син на Айр: той му е първи братовчед и не ще се спре, докато не го намери.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Трябва да склониш с вас да тръгне и Гарселит Ирландеца. Той е най-добрият ловец на Ирландия и без него никога не ще заловите Турх Труит.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. От брадата на Дилус Дългобрадия трябва да сплетеш ремък за две хрътки. За да бъде ремъкът здрав, брадата му трябва да се оскубе с дървени щипци и той трябва да е жив, когато го скубете. Но докато е жив, той никому не ще позволи да направи това, а ако го убиеш, брадата му ще стане чуплива и за нищо не ще ти послужи.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Единственият ловец на света, който е способен да води двете хрътки, е Кънедир Дивия, син на Хетун Прокажения, тъй като е девет пъти по-див и от най-дивия див звяр в планината. Него никога не ще склониш да тръгне с теб на лов и аз не ще ти дам дъщеря си за жена.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Никога не ще сполучите да повалите Турх Труит, ако Гуин, син на Нуд, не участвува в лова. За да спаси белия свят от погибел, господ е вселил в него всички зли духове на Анун и затова не може да напусне подземното царство.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Единственият кон на света, с който Гуин може да тръгне на лов за Турх Труит, е Ду, враният кон на Моро Ойрведауг.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Без помощта на Гуиленхин, краля на Франция, никога не ще сполучите да повалите Турх Труит. А на един крал не подобава току-така да изоставя кралството си и той за нищо на света не ще склони да дойде тука.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Турх Труин не ще бъде повален, ако в лова не участвува синът на Алун Дъвед. Той е много вещ ловец и знае кога да насъска кучетата.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Турх Труит не ще бъде повален, ако в лова не участвуват и двете хрътки Анед и Айтлем. Бързи като бесен вихър са те и винаги убиват звяра, по който са насъскани.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Артур и неговите ловци също трябва да участвуват в лова на Турх Труит. Но той е велик мъж и подир тебе не ще да тръгне — освен това е и мой васал.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Турх Труит не ще бъде повален, ако в лова не участвуват и Булх, и Къвулх, и Съвулх — все синове на Килид Къвулх и внуци на Кледив Дивулх. Трите им щита са три сияйни светлика, трите им копия — три островърхи остреца, а трите им меча — три сеещи смърт резеца. С тях трябва да са и трите им хрътки, Глас, Глесъг и Глайсад; и трите им коня, Кал, Куал и Кавал; и трите им жени, Хуирдъдуг, Другдъдуг и Луирдъдуг; и трите им магьосници. Ох, Гарим и Диасбад; и трите им дъщери, Лухед, Найед и Айсъуед; и трите им прислужнички, Друг, Гуайт и Гуайтав Ол. Когато тримата мъже надуят своите рогове, а останалите викнат и завият, ще се вдигне такъв страхотен шум, че ако ще и небето да се сгромоляса на земята, пак никой не ще забележи.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Трябва да отнемеш меча на Урнах Великана. Той знае, че може да бъде убит само с този меч, тъй че за нищо на света, дори и срещу злато не ще ти го отстъпи — а насила не можеш му го вземеш.

— Лесно ще се справя и с тази ти заръка, при все че не ти се вярва.

— Дори и да се справиш с тази, със следващата не ще можеш. Без сън и почивка ще трябва да бродиш из света, докато изпълниш всичките ми заръки. Но каквото и да правиш, нищо не ще постигнеш и дъщеря ми никога не ще стане твоя жена.

— И коне ще си намеря, и верни рицари, които да ме съпътствуват, а с помощта на моя крал и родственик Артур ще се справя с всички твои заръки. И дъщеря ти ще стане моя жена, а ти ще трябва да се простиш с живота си.

— Сега вече можеш да тръгваш. Не бери грижа нито за сватбената трапеза, нито за булчинската премяна на дъщеря ми. Когато изпълниш всичко, което поисках от тебе, ще ти дам дъщеря си за жена.

Още същия ден тръгнаха на път и вървяха до заник-слънце, когато съгледаха яките каменни стени на огромен замък, подобен на който не бяха виждали по цял свят. Откъм замъка се зададе един черен на лице мъж, а на ръст три пъти по-висок и от най-високия сред тях.

— Откъде идеш, друже? — попитаха го те.

— От замъка, дето се вижда ей там.

— А чий е този замък?

— По-глупав въпрос не бях чувал! Че има ли човек на света, който да не знае чий е този замък? Той принадлежи на Урнах Великана.

— А как посрещат гости и пътници отдалече, ако помолят за подслон?

— Господ да ти е на помощ, рицарю! Досега никой не се е измъквал жив оттам. И никого не пускат вътре, освен ако не е някой изкусен майстор.

Продължиха нататък и спряха пред вратите. Гурхир Тълкувателя се провикна:

— Има ли тука вратар?

— Има, има! А ти, дето задаваш такива въпроси, дано дълго не носиш глава на раменете си!

— Отвори вратата.

— Няма да я отворя.

— А защо?

— Месото вече е нарязано, чашите са пълни с вино и на трапезата на Урнах са се събрали доста гости. И повече на никого не ще отворя тази вечер, освен ако не пристигне някой изкусен майстор.

— Аз съм такъв майстор, вратарю — рече му Кай.

— Какво умееш да правиш?

— Цял свят ме знае — старите мечове светват като нови в моите ръце.

— Ще отида да доложа на Урнах Великана за тебе и ще ти донеса неговия отговор.

Вратарят влезе вътре.

— Каква вест ми носиш? — попита го Урнах Великана.

— Пристигнаха едни люде и искат да ги пусна в замъка.

— Пита ли ги дали между тях има изкусни майстори?

— Питах ги и един от тях се кълне, че умее да връща блясъка на стари мечове.

— Тъкмо от такъв имам нужда. Отдавна търся някой, който да лъсне меча ми, но все не намирах. Щом казва, че е изкусен майстор, пусни го да влезе.

Вратарят се върна и отвори само на Кай. Той влезе в залата, поздрави Урнах Великана и седна на поставения пред него стол.

— Вярно ли е, друже, това, което си казал — попита го Урнах. — Че можеш да връщаш блясъка на стари мечове?

— Да, вярно е — отвърна Кай.

Донесоха меча на Урнах и Кай измъкна изпод мишницата си своя брус на черни и бели ивици.

— А дръжката черна ли я искаш, или бяла?

— Ти реши как ще е по-добре — все едно че мечът е твой.

Излъска половината острие от едната страна и му го подаде.

— Тъй харесва ли ти?

— Бих дал всичко най-мило на света, ако можеше целият да лъсне така. Грехота е такъв изкусен майстор като тебе да си няма другар, който да му помага в работата.

— Не ме мисли, господарю. Имам си аз другар, макар и да не владее моето изкуство.

— Кой е той?

— Заповядайте на вратаря да му отключи, а аз ще му кажа по какво да го познае: железният връх на копието му излита като стрела, светкавично поразява врага и след това се връща на мястото си на дръжката.

Отвориха вратата и Бедуир влезе вътре. Кай каза:

— Сега ще видите какъв чуден майстор е Бедуир, при все че не владее моето изкуство.

През това време онези, които останаха отвън, обмислиха какво да сторят. И когато Кай и Бедуир влязоха вътре, един млад момък — синът на овчаря Кустенин — също успя да се промъкне в замъка. Той и другарите му, които го следваха по петите, прехвърлиха трите реда крепостни стени с такава лекота, сякаш това за тях беше най-лесното нещо на света, и попаднаха във вътрешния двор. Тогава другарите на сина на Кустенин казаха:

— Този момък е най-добрият воин на света: отсега нататък ще се нарича Горай — „най-добрия“ — син на Кустенин.

След това се пръснаха по обиталищата наоколо и преди великанът да ги усети, избиха всички хора, които живееха в тях.

През това време Кай излъска целия меч и го подаде на Урнах Великана под предлог, че иска да чуе дали е останал доволен от работата му.

— Добра работа свърши, много ми се нрави — похвали го той.

— Причината мечът ти да почернява — рече му Кай — е в неговата ножница. Дай и нея да почистя — ще стане като нова.

Кай пое ножницата с едната си ръка, а в другата стисна меча. След това пристъпи към великана и застана до него и когато всички очакваха да пъхне меча в ножницата, го стовари върху главата на великана и с един удар я отсече. После всички наедно опустошиха замъка и отнесоха със себе си всичките му богатства. Завърнаха се в двора на крал Артур точно една година след като го бяха напуснали и донесоха със себе си и меча на Урнах Великана.

 

 

Разправиха на Артур всичките си преживелици и той каза:

— Коя от всички тези заръки да изпълним най-напред?

— Най-добре ще е — отвърнаха те — първо да издирим Мабон, син на Модрон. Но ако искаме да го открием, трябва преди това да намерим братовчед му Айдойл, син на Айр.

Артур се изправи и заедно с воините на Британския остров тръгна да търси Айдойл. Спряха под крепостните стени на замъка на Глини — тук беше затворен онзи, когото диреха. Глини застана на високия зид и оттам извика на Артур:

— Какво още искаш от мене, че и на тази каменна чука не ме оставяш на мира? Бял ден не съм видял тука, ни жито си имам, ни овес. Достатъчно се мъча и без злините, които си дошъл да ми сториш!

— Не идвам при тебе, за да ти навредя — отвърна Артур. — Искам само да освободиш затворника, когото държиш в крепостта.

— Не съм длъжен да го давам на когото и да е, но на тебе ще ти го дам. Освен това винаги можеш да разчиташ на моята помощ и подкрепа.

Тогава воините се обърнаха към Артур със следните думи:

— Господарю — рекоха му те, — върни се вече в своя замък. Не ти подобава да се занимаваш редом с нас с такива малоценни дела като тези, които ни предстоят.

— Ти, Гурхир — каза Артур, — трябва да участвуваш в диренето на Мабон, защото знаеш всички езици на земята, а и речта на повечето птици и зверове разбираш; Редно е и ти, Айдойл, да тръгнеш с моите воини, защото този, когото дирим, е твой първи братовчед, а що се отнася до вас, Кай и Бедуир, уверен съм, че щом вие тръгнете да търсите нещо, непременно ще го намерите. И така, вървете и открийте този човек!

Тръгнаха те на път и отидоха при Стария кос от Килгури.

— Кажи ми, за бога — попита го Гурхир, — чувал ли си нещо за Мабон, син на Модрон, който е бил откраднат от майка си, както си е спял до нея, на третата нощ след като се е родил?

Косът каза:

— Когато за пръв път дойдох тука — тогава бях още съвсем малък, — на това място намерих една ковашка наковалня. Оттогава никой не я е използувал за работа, само аз си я почуквам с клюн всяка вечер. Днес от нея е останало само едно парченце, голямо колкото орех. Но господ да ме убие, ако съм чувал нещо за човека, когото дирите. Все пак, щом сте пратеници на Артур, за мен е въпрос на дълг и чест да ви помогна. Знам едно животно, което бог е сътворил преди мене — ще ви заведа при него.

Отидоха до мястото, където живееше Еленът от Редънвре.

— Ние сме пратеници на Артур — рекоха му те — и идваме при тебе, защото не знаем на света да има по-старо животно от тебе. Кажи ни, чувал ли си нещо за Мабон, син на Модрон, който е бил откраднат от майка си на третата нощ, след като се е родил?

Еленът каза:

— Когато за пръв път дойдох тука, рогата ми бяха едвам наболи, а в цялата околност нямаше ни едно дърво — само един дъб-младок се виждаше тъдява. Сетне той израсна, стана огромен клонест дъб и накрая грохна от старост — днес от него е останал само червеният му дънер. И през всичките тези години все тука си живея, но нищо не съм чувал за човека, когото дирите. Все пак, тъй като сте пратеници на Артур, ще ви заведа при едно животно, което бог е сътворил преди мене.

И той ги съпроводи до мястото, където живееше Бухалът от Кум Каулуид.

— Това са пратеници на Артур — рече му той. — Искат да знаят дали си чувал нещо за Мабон, син на Модрон, който е бил откраднат от майка си на третата нощ, след като се е родил.

— Ако знаех нещо, щях да ви кажа. Когато за пръв път дойдох тука, просторната долина пред вас беше покрита с гъсти гори. По едно време тук се заселиха хора и ги унищожиха. Сетне гората отново израсна, а тази, която сега виждате, е третата, откакто съм дошъл. Годините и мен не пожалиха — крилете ми почти са оголели. Но до ден-днешен нищо не съм чувал за човека, когото дирите. Все пак, щом сте пратеници на Артур, ще ви покажа пътя до мястото, където живее най-старото животно на света — Орелът от Гуернабуи. Много земи е виждал той и много знае.

Когато пристигнаха, Гухир каза:

— Ние сме пратеници на Артур и идваме при тебе да те питаме дали си чувал нещо за Мабон, син на Модрон, който е бил откраднат от майка си на третата нощ, след като се е родил.

Орелът каза:

— Живея тук от много, много години. Когато за пръв път дойдох тука, на това място имаше една скала — толкова висока, че от върха й всяка вечер почуквах с клюн звездите. Сега тя се издига едва на педя от земята. Оттогава до ден-днешен все тука живея, но нищо не съм чувал за този, когото дирите. Но си спомням, че веднъж бях излязъл да си търся храна и стигнах чак до Лин Лиу. Съгледах една огромна сьомга и впих нокти в нея, като си мислех, че съм си намерил храна за много дни напред. Но тя ме повлече надолу към морските дълбини и едва успях да се откопча и спася живота си. Тогава поведох всички свои събратя и се върнах, решен да я открия и убия. Но тя проводи пратеници и помоли за мир, а сетне сама дойде при мене, за да извадя петдесет тризъбеца от гърба й. Ако и тя не знае нищо за онзи човек, никой друг няма да знае. Аз сам ще тръгна с вас и ще ви заведа при нея.

Стигнаха до мястото, където живееше Сьомгата от Лин Лиу.

— Доведох при тебе пратениците на Артур — рече й Орелът. — Искат да те питат дали си чувала нещо за Мабон, син на Модрон, който бил откраднат от майка си на третата нощ, след като се е родил.

— Това, което зная, ще кажа и на вас. С всеки прилив поемам нагоре по течението на реката и стигам до стените на Кайр Лою. В този замък е затворен един човек, чиито мъки и страдания нямат равни на света. Ако искате сами да се убедите, нека двама от вас се качат на раменете ми и аз ще ги заведа дотам.

Кай и Гурхир седнаха на раменете на сьомгата и тя ги понесе към замъка. Спряха под крепостните стени и веднага дочуха жалните вопли и стенания на затворника, които се носеха откъм далечния край на замъка.

— Кой си ти, злочестнико, дето с риданията си огласяш този каменен дом? — провикна се Гурхир.

— Това съм аз, Мабон, син на Модрон, добри човече. И как да не ридая, като съм жив погребан в тази тъмница! С нищо не могат да се сравнят страданията ми през всичките тези дни, прекарани в затворническата килия. Дори пленничеството на Люд Среброръкия и Грайд, син на Ери, не е било по-мъчително от моето.

— Кажи ни как да ти възвърнем свободата: можем ли да я откупим със злато, сребро или други скъпоценности, или трябва да я извоюваме с оръжие в ръка?

— Ако искате да ме видите свободен, трябва да влезете в бой с врага.

Тогава те се завърнаха при Артур, който ги очакваше в своя замък, и му казаха къде е затворен Мабон, син на Модрон. Артур свика рицарите на кралството и ги поведе към Кайр Лою. Кай и Бедуир се качиха на гърба на рибата и докато Артуровите воини се опитваха да превземат замъка с пристъп, Кай прехвърли крепостните стени, метна затворника върху плещите си и го изнесе навън, като ни за миг не спря да се бие с врага. И Артур пое обратно към своето кралство, придружен от вече свободния Мабон.

— Коя от останалите заръки да изпълним най-напред? — попита Артур.

— Най-добре ще е да се сдобием с двете рожби на кучката Ръми.

— Знае ли някой къде се намира тя?

— Трябва да е в Абер Дай Гледив — отвърна един от рицарите.

Артур се отправи натам и спря пред дома на Трингад.

— Знаеш ли — попита го той — дали Ръми се е появявала по тези места и какъв образ е приела сега?

— Преобразила се е във вълчица — отвърна той — и броди наоколо с двете си рожби. През ден, през два отмъква някое добиче от стадата ми. Крие се в една пещера в Абер Кледив.

Всички потеглиха нататък: Артур се качи на кораба си Пръдуен и тръгна по море, а останалите — по суша. По този начин успяха да я обградят заедно с двете й рожби и да ги заловят, като преди това господ им възвърна истинския образ. След това воините на Артур се пръснаха и един по един, двама по двама се върнаха по домовете си.

 

 

Един ден, когато пътят му минаваше през една планина, Гуитир, син на Грайдаул, дочу горестни вопли и стенания и веднага се втурна натам, откъдето идваха. Като видя какво става, измъкна меча си и изравни горящия мравуняк със земята, и по такъв начин спаси мравките от огъня.

— Господ да те поживи, друже — рекоха му те. — Не ще забравим доброто ти дело — ще ти се притечем на помощ тогава, когато никой друг не може да ти помогне.

Същите тези мравки след време събраха деветте крини ленено семе — това беше една от заръките, които Кулхух трябваше да изпълни по волята на Ъсбададен, властелина на великаните, — тъй че ни едно зрънце не остана в земята: последното го донесе една окуцяла мравка малко преди да мръкне.

Веднъж Кай и Бедуир бяха седнали да си починат навръх Пумлумон в Карн Гуилатир. Духаше страшен вятър. По едно време се огледаха и що да видят: някъде далеч на юг от мястото, където бяха спрели, се издигаше гъст пушек, но вятърът не го отвяваше настрани.

— Кълна се в десницата на приятеля си — каза Кай, — че някой воин е запалил огън там.

Потеглиха бързо нататък, но като наближиха и видяха, че Дилус Дългобрадия пърли един глиган, се спряха: знаеше се, че е твърде могъщ воин, най-могъщият, когото някога Артур бе обръщал в бягство.

— Познаваш ли го? — попита Бедуир.

— Познавам го — отвърна Кай. — Това е Дилус Дългобрадия, човекът, от чиято брада трябва да сплетем ремъка на Друдуин, хръта на Грайд, син на Ери. Но за да е здрав ремъкът, брадата му трябва да се оскубе с дървени щипци, и то докато е жив — иначе ще стане чуплива.

— Как да постъпим тогава? — попита Бедуир.

— Най-добре ще е — отвърна Кай — да изчакаме, докато си напълни търбуха. След това ще легне да спи.

Докато онзи се хранеше, двамата се заловиха за работа и измайсториха дървени щипци. Когато се увериха, че е заспал, Кай изкопа една огромна яма под краката му и като му нанесе един страхотен удар, го натика в нея. След това го затиснаха и с помощта на щипците до косъм изскубаха брадата му. Щом свършиха тази работа, веднага го убиха.

Тогава двамата другари се отправиха към Кели Уиг в Корнуол, като със себе си взеха и ремъка, сплетен от брадата на Дилус Дългобрадия. Когато пристигнаха, Кай го предаде на Артур; и в този момент Артур запя следната песничка:

Кай сплете ремък

от брадата на Дилус.

Но ако беше жив,

щеше да ти види сметката.

Като чу това, Кай много се разгневи и воините на Острова трябваше да положат големи усилия, за да го помирят с Артур. Но Кай не забрави обидата и цял живот не му прости: дори и в най-тежкия му час, когато воините му бяха избити, не му се притече на помощ.

След това Артур каза:

— Коя от останалите заръки да изпълним най-напред?

— Най-добре ще е да се сдобием с Друдуин, хръта на Грайд, син на Ери.

 

 

Някое време преди това Крайдълад, дъщерята на Люд Среброръкия, се задоми с Гуитир, син на Грайдаул. Но още преди да сподели брачното ложе с него, пристигна Гуин, син на Нуд, и насила я отведе със себе си. Гуитир, син на Грайдаул, събра войска и отвори война против него. Но Гуин успя да го победи и взе в плен Грайд, син на Ери, Глинай, син на Таран, и Гургуст Полуголия заедно със сина му Дъвнарт, и още Пен, син на Нетауг, и Нуитон, и сина му Къледир Дивия. След това уби Нуитон, извади сърцето му и накара Къледир да изяде сърцето на баща си; след всичко това Къледир полудя. Артур научи какво се бе случило и се отправи на север. Извика Гуин, син на Нуд, при себе си и му заповяда да освободи пленените рицари; сетне предума Гуин, син на Нуд, и Гуитир, син на Грайдаул, да се помирят; и накрая, за да спрат всички разпри, повели: девойката да се върне в бащината къща и никой повече да не я безпокои; всяка година, дорде свят светува, в първия ден на месец май Гуин и Гуитир да се срещат в личен бой; и този от тях, който излезе победител в деня на страшния съд, ще вземе девойката за жена.

И след като сдобри по този начин двамата благородници, Артур се сдоби със Сиво-кафявата грива, коня вихрогон на Гуеду, и с ремъка на Корс Стоте лапи.

 

 

След това Артур, придружен от Мабон, син на Мелт, и Гуаре Златокосия, се отправи към Лъдау, за да вземе от Глътвир Ледеуиг двете кучета. Като се сдоби с тях, Артур заедно с Одгар, син на ирландския крал Айд, пое към западните области на Ирландия, за да се сдобие с Гурги Севери. След това Артур отиде на север и улови Къледир Дивия. Ловът на Ъсгитъруин Големия глиган можеше вече да започва. Мабон, син на Мелт, поведе двете кучета на Глътвир Ледеуиг и Друдуин, хръта на Грайд, син на Ери. Артур взе в ръка кучето си Кавал и зае мястото си начело на дружината. Каду от Пръдайн възседна Ламрай, кобилата на Артур, и пръв застигна глигана и го принуди да спре. Тогава Каду от Пръдайн се въоръжи с една бойна секира и като се хвърли смело и неустрашимо срещу него, с един удар разцепи главата му на две и изтръгна бивния зъб от устата му. И стана тъй, че глиганът бе повален не от онези кучета, които Ъсбададен посочи на Кулхух, а от Кавал — кучето на Артур.

 

 

След като убиха Ъсгитъруин Големия глиган, Артур и рицарите му отидоха в Кели Уиг в Корнуол. Оттам той изпрати Мену, син на Тайргуайд, да провери дали Турх Труит все още държи гребена и ножиците между двете си уши — под достойнството му беше да тръгне да го преследва, ако тези ценни вещи не бяха у него. Мену се запъти към Ирландия — знаеше се, че глиганът е там, тъй като вече бе опустошил една трета от страната. Успя да ги открие — него и малките му — в Есгайр Ойрвел в Ирландия. Тогава Мену взе образа на птица, кацна над леговището му и се опита да отмъкне една от ценните вещи. Но нищо не успя да постигне и в ноктите му остана само един косъм от четината му. Глиганът се изправи, отръска могъщата си снага и няколко капки от отровата му попаднаха върху Мену. Отвориха му се рани, които никога не заздравяха.

 

 

След това Артур проводи пратеник при Одгар, син на ирландския крал Айд, и го помоли да му даде казана на Диурнах Ирландеца, неговия надзирател. Одгар се опита да го склони да изпълни желанието на краля, но онзи отказа.

— Ей богу — рече той, — дори само един поглед да иска да хвърли върху него, пак не ще му го дам!

И пратеникът на Артур се върна от Ирландия с празни ръце. Тогава Артур взе със себе си неколцина рицари, качи се на кораба си Пръдуен и потегли за Ирландия. Щом пристигнаха, се отправиха към дома на Диурнах Ирландеца. Воините на Одгар се впечатлиха от голямата им сила и юначност. След богатия пир в тяхна чест Артур настоя да получи казана. Онзи отвърна, че ако е имал намерение да го дава на някого, щял е да го даде още когато Одгар, кралят на Ирландия, го е помолил. Като стана ясно, че им отказва, Бедуир се изправи, грабна казана и го метна на гърба на Артуровия слуга Хъгуид, който беше едноутробен брат на Какамури, друг слуга на Артур. Негово задължение беше винаги да носи казана на Артур и да кладе огън под него. Ленлауг Ирландеца хвана меча Каледвулх, завъртя го над главата си и срази Диурнах Ирландеца и всички негови воини. Тогава пристигнаха ирландските войски и влязоха в бой с тях, но Артур и рицарите му ги разбиха и обърнаха в безредно бягство. След това пред очите им се качиха на кораба и отнесоха със себе си казана, пълен със съкровищата на Ирландия. Хвърлиха котва в Порт Кердин в Дъвед, близо до дома на Луидай, син на Кел Койд.

И тогава Артур свика под знамената цялото войнство на трите британски кралства и на трите съседни острова, цялото войнство на Франция и Бретан, и Нормандия; събра и всички най-хубави кучета и отбрани коне. И поведе всички тези войски към Ирландия. Като го видяха, че иде, ирландците изтръпнаха от ужас и затова, щом стъпи на брега, при него се явиха отците-светители на Ирландия и го замолиха да вземе страната под своя закрила. Артур им обеща своята закрила и те го благословиха. Тогава към него се присъединиха и войските на Ирландия и в знак на почит и уважение устроиха богат пир в негова чест. След това Артур потегли към Есгайр Ойрвел в Ирландия, където се намираше леговището на Турх Труит и седемте му диви прасета. Заобиколиха го от всички страни и насъскаха кучетата по него. До вечерта на този ден ирландците се сражаваха с Турх Труит, но той успя да ги надвие и опустоши една от петте области на Ирландия. На другия ден в бой с него влязоха и Артуровите воини, но и те трябваше да отстъпят, след като дадоха много жертви. На третия ден сам крал Артур влезе в бой с него. Девет дни и девет нощи продължи битката му с него, но успя да повали всичко на всичко едно от неговите прасета. Воините му го попитаха каква е историята на този глиган и той им каза:

— Някога е бил крал, но заради многото му грехове господ го е преобразил в глиган.

Тогава Артур проводи при него Гурхир Тълкувателя, за да му каже, че иска да преговаря с него. Гурхир прие образа на птица и кацна над леговището на Турх Труит и седемте му прасета.

— Моля те — рече му той, — в името на Онзи, който ти придаде този образ, те моля, нека един от вас дойде да преговаря с Артур.

Отвърна му Гругин Сребърната четина. Космите на козината му бяха като сребърни бодли и човек можеше да проследи пътя му през гори и поляни по блясъка на четината му. Ето какво отговори Гругин:

— Кълнем се в Онзи, който ни придаде този образ, че нито ще преговаряме с Артур, нито искаме да имаме нещо общо с него. Господ ни осъди на достатъчно големи мъки, като ни преобрази в глигани — защо и вие ни преследвате?

— Чуйте какво ще ви кажа: Артур ще се бие с вас, докато не получи гребена, бръснача и ножиците, които Турх Труит държи между двете си уши!

Гругин каза:

— Докато е жив, той на никого не ще даде тези скъпоценни вещи! А утре сутринта ще се махнем оттука и ще отидем във владенията на Артур, и ще унищожим всичко, което срещнем по пътя си.

И те тръгнаха по море към Уелс. Артур и воините му заедно с конете и кучетата се качиха на Пръдуен и само след миг ги съзряха, че слизат на брега при Порт Клайс в Дъвед. Същата вечер Артур стигна до Мъниу. На сутринта му съобщиха, че глиганите са минали наблизо, и той тръгна след тях. Настигна ги тъкмо когато унищожаваха стадата на Кънуас Куръвагил, като преди това бяха вече успели да избият хора и животни в Дай Гледив.

Щом видя, че Артур пристига, Турх Труит побягна към Преселай. Артур също потегли натам със събраните от цял свят войски и като пристигнаха, изпрати воините си в бой с него. Рицарите му се разположиха от двете страни на Нъвер: от едната застанаха Ели и Трахмир, който водеше Друдуин, хръта на Грайд, син на Ери, и Гуартегид, син на Кау, който водеше двете кучета на Глътвир Ледеуиг, и Бедуир с Кавал, кучето на Артур; от другата страна бяха тримата сина на Кледив Дивулх — все воини, прославили се при битката с Ъсгитъруин Големия глиган. Но Турх Труит успя да се измъкне от Глин Нъвер и пое към Кум Керуин, където даде решителен отпор на преследвачите си. Тук той повали четирима юначни рицари на Артур: Гуартегид, син на Кау, Тарауг от Алт Клуид, Райдун, син на Ели Адвер, и Исгован Щедрия. След като погуби тези воини, той отново влезе в бой и повали Гуидре, син на Артур, Гарселит Ирландеца, Глеу, син на Ъсгауд, и Исгауин, син на Банон. Но в тази битка и той самият беше ранен.

На другата сутрин, щом пукна зората, част от преследващите го воини го настигнаха и в завързалата се битка той успя да повали Хуандау, Гогигур и Пенпингон, тримата слуги на Глеулуид Желязната десница, който все едно че остана без ни един слуга, защото последният, Лайсгъмин Ленивеца, както личи от името му, за нищо не го биваше. Освен тези паднаха още много убити, сред които и Гулъдин Първомайстора, най-добрият зидар на Артур. Следващата битка между Артуровите воини и глигана стана при Пелуняуг: тук загинаха Мадауг, син на Тайтион, Гуин, син на Трингад, син на Найед и Айриаун Пенлоран. Оттук Турх Труит отиде в Абер Тъуи, където отново влезе в бой с тях и уби Кънлас, син на Кънан, и Гуиленхин, краля на Франция. След това се отправи към Глин Ъстун и тук ловците и кучетата изгубиха следите му.

Артур извика Гуин, син на Нуд, при себе си и го попита дали знае къде се крие Турх Труит. Онзи отвърна, че не знае. Като чуха това, ловците се вдигнаха и тръгнаха подир младите глигани. Но като стигнаха в Дъфрин Лъхур, срещу тях изскочиха Гругин Сребърната четина и Луидауг Кръвожадния и до крак избиха всички ловци: с изключение на един, никой не успя да се спаси. Тогава Артур поведе войските си към мястото, където се криеха Гругин и Луидауг и насъска по тях всички кучета, за които стана дума. Турх Труит не бе виждал синовете си, откакто прекосиха Ирландско море, но когато чу всичкия този шум и лая на кучетата, побърза да им се притече на помощ. От всички страни върху него се нахвърлиха хора и кучета и той трябваше да положи огромни усилия, за да се добере до Мънид Аману; тук той загуби един от синовете си. Отново се разрази люта битка и в тази схватка на живот и смърт беше убит Турх Лауин. След това загина още един от синовете му — глиганът на име Гуис. Тогава той реши да отстъпи към Дъфрин Аману; тук паднаха убити Бану и Бенуиг. От всичките му синове само двама успяха да се измъкнат живи от това място — Гругин Сребърната четина и Луидауг Кръвожадния. Оттук отидоха в Лух Еуин, но Артур отново ги настигна. Турх Труит влезе в бой с преследвачите си и погуби Ехел Голямата кълка и Аруили, син на Гуидауг Гуир, и още много воини и кучета. След това се отправиха към Лух Тауи. На това място Гругин Сребърната четина се раздели с тях и продължи сам към Дин Тъуи. Артур, придружен от Ели и Трахмир и голяма група воини, се насочи към Кередигяун и го настигна при Гарт Гругин. И тук, заобиколен от всички страни, Гругин беше повален; но преди да загине, успя да повали Рудвъу Рис и още много воини. А Луидауг се отправи към Ъстрад Иу, където беше посрещнат от войските на Лъдау. Влезе в бой с тях и уби Хир Пайсауг, краля на Лъдау, както и вуйчовците на Артур Лъгадруд Емис и Гурводу. Но и той самият беше убит.

След това Турх Труит се премести някъде между Тауи и Еуиас. Тогава Артур заповяда на Корнуол и Девон да се явят с войските си при устието на Севърн и когато се срещнаха, се обърна към воините на Острова със следните думи:

— Турх Труит погуби много мои рицари. Кълна се в честта си, че докато съм жив, не ще му позволя да стъпи в Корнуол. Реших повече да не го преследвам — тук ще бъде решителната битка. Нека всеки от вас изпълни своя дълг.

По негов съвет в Еуиас бяха изпратени отряд конници заедно с най-отбраните кучета на Острова и те принудиха Турх Труит да се върне при Севърн. Тук го посрещнаха най-юначните и изпитани воини на Острова и с върховни усилия сполучиха да го натикат в реката. Тогава Мабон, син на Модрон, възседна Гуин Сиво-кафявата грива, коня вихрогон на Гуеду, и се хвърли след него в Севърн; редом с него бяха и Горай, син на Кустенин, и Мену, син на Тайргуайд. Артур и юначните британски рицари също връхлетяха върху него. Настъпиха и Осла с Големия меч, и Манауидан, син на Лир, и Какамури, слугата на Артур, и Туингели, и отвсякъде го обградиха. След това го сграбчиха здраво за краката и го катурнаха с главата надолу в реката. Тогава Мабон, син на Модрон, пришпори коня си и взе бръснача на Турх Труит. В същото време Къледир Дивия скочи с коня си в Севърн и измъкна ножиците. Но преди да успеят да вземат гребена, Турх Труит стъпи на краката си и щом се намери на твърдия бряг, търти да бяга: сега вече ни куче, ни човек, ни кон можеше да го настигне и той стигна до Корнуол. На всичкото отгоре, сякаш не им стигаха другите нещастия, двама души се удавиха в реката. Първият отиде на дъното, повлечен от два воденични камъка; вторият беше Осла с Дългия нож — докато бързаше да догони глигана, мечът му изпадна от ножницата и тя се напълни с вода, и толкова натежа, че колкото и да се мъчиха да го измъкнат навън, тя го повлече след себе си на дъното.

След това Артур тръгна с войските си след Турх Труит и в Корнуол отново се сблъска с него. Но в битката за гребена дадоха толкова много жертви, че дотогавашните загуби изглеждаха нищожни. Все пак с цената на огромни жертви гребенът най-сетне беше отвоюван. След това го прогониха от Корнуол и го натикаха в морето. Оттогава никой нищо не е чувал за него, нито се знае къде пропаднаха Анед и Айтлем, които тръгнаха с него. А Артур се отправи към Кели Уиг в Корнуол, за да се измие и отпочине след изнурителния бой.

— Остана ли някоя заръка, която да не сме изпълнили? — попита Артур.

— Още една има — отвърна един от неговите рицари, — трябва да се сдобием с кръвта на Черната вещица, дъщеря на Бялата вещица: бърлогата й се намира в Долината на скръбта сред планините на пъкъла.

Артур потегли на север и стигна до пещерата на старата магьосница. Гуин, син на Нуд, и Гуитир, син на Грайдаул, го посъветваха да прати Какамура и брат му Хъгуид в бой с Черната вещица. Но като влязоха в пещерата, тя протегна ръка, сграбчи Хъгуид за косата, събори го на земята и се метна върху него. За да освободи брат си, Какамури я хвана за косата и я хвърли на земята. Тогава тя се нахвърли и върху него и като ги натупа и двамата и взе оръжието им, ги изхвърли навън, крещящи и врещящи от срам и болка. Артур много се разлюти, като видя слугите си пребити до смърт, и понечи сам да се втурне в пещерата. Но Гуин и Гуитир му рекоха:

— Не ти подобава, кралю, да мериш сили с една стара вещица, а и нас ще посрамиш. По-добре прати Дългия Армен и Дългия Айдил да се бият с нея.

И той им заповяда да влязат вътре. Но ако първите двама зле си изпатиха, то тези двамата си изпатиха още по-лошо; и ако не беше Ламрай, кобилата на Артур, на която натовариха и четиримата, един бог знае как щяха да се върнат обратно. И тогава сам Артур се изправи на входа на пещерата, замахна с ножа си Карнуенан и удари вещицата право в корема, и я разсече на две. А Каду от Пръдайн източи кръвта й и я съхрани.

 

 

След като изпълниха всички заръки, Кулхух и Горай, син на Кустенин, придружени от ония, които имаха зъб на Ъсбададен, властелина на великаните, се отправиха към неговия замък. Когато пристигнаха, Каду от Пръдайн така хубаво го обръсна, че смъкна и цялата кожа на лицето му, заедно с двете му уши.

— Доволен ли си от бръсненето, друже? — попита го Кулхух.

— Няма що, доволен съм — отвърна той.

— А сега даваш ли ми дъщеря си?

— Давам я — рече той. — Но няма нужда да ми благодариш, защото ако не беше Артур да ти помогне, никога нямаше да я получиш. Ако зависеше от мене, и сега нямаше да ти я дам. А сега е време вече да се простя с живота си.

При тези думи Горай, син на Кустенин го хвана за косата и го повлече след себе си към могилата, където му отсече главата и я набучи на кола на крепостната стена. След това се настани в замъка и пое управлението на страната.

Същата вечер Кулхух се събра с Олуен и живя с нея до края на дните си. А воините на Артур един по един се пръснаха и се върнаха по родните си места.

Ето по какъв начин успя Кулхух да спечели Олуен, дъщерята на Ъсбададен, властелина на великаните.

Сънят на Ронабуи

Мадауг, син на Маредуд, беше едноличен господар на Поуис и всички земи между Порфорд и Гуаван в планините на Аруистли бяха под негова власт. Имаше наистина един брат, но той не можеше да се равнява с него по сан и по величие. Казваше се Йоруойрт, син на Маредуд. На него му беше много тежко и обидно, че брат му е всевластен и почитан от всички владетел, а той нищо си няма. Затова свика своите другари и доведени братя на съвет и ги попита какво да стори. Посъветваха се и решиха да проводят свои представители при краля и да го помолят да се погрижи за брат си. Тогава Мадауг му предложи да поеме водачеството на войската, да участвува редом с него в управлението на кралството, обеща му много коне, оръжие и високи почести. Но Йоруойрт от всичко се отказа и отиде в Лойгир, където започна да граби и убива, да пали къщите на хората и да ги заробва.

Мадауг свика кралски съвет, в който взеха участие всички воини на Поуис. Взеха решение към всяка една от трите области на Поуис да тръгнат по сто воина, които да го открият и заловят.

Сред тези, които тръгнаха да преследват Йоруойрт, беше и един воин на име Ронабуи. Той и още двама рицари — Кънуриг Връхгох от Маудуи и Кадугаун Врас от Мойлвре в Сънлайт — се отправиха към дома на Хайлин Гох, син на Кадугаун, син на Идон, за да се подслонят през нощта. Като наближиха, видяха, че това е една стара, почерняла от времето къща с островърха кула, от която се издигаха валма пушек. Когато влязоха вътре, видяха, че подът е неравен и осеян с дупки. На места беше толкова хлъзгав от изпражненията на добитъка, че човек трудно можеше да се задържи прав, а ако стъпеше в някоя дупка, щеше да потъне до глезените в нечистотии. Целият под беше покрит със зеленикови клони, върхарите на които бяха прегризани от добитъка. В дъното на просторната стая на горния етаж имаше две голи, потънали в прах ниши. В първата седеше една старица и наглеждаше огъня в огнището: като усетеше, че й става студено, хвърляше една престилка шушулки в огъня и стаята се изпълваше с гъст парлив пушек. Другата ниша беше застлана с жълта волска кожа, върху която и тримата спряха поглед: нямаше да му е зле на онзи, комуто се паднеше да спи на тази кожа.

Седнаха, за да си отдъхнат, и попитаха старицата къде са стопаните на къщата. Но вместо да им отговори, тя ги засипа с ругатни и хули. Не след дълго се появиха и стопаните: един съсухрен мъж с червено, съвсем лисо теме и жена му — дебела, мършава, с мораво лице. Той беше нарамил голям вързоп дърва, а тя мъкнеше наръч съчки. Гостите си посрещнаха студено и с ядно нежелание. Жената накладе огън, за да се стоплят, и започна да готви, а пред тях сложи ечемичен хляб, сирене и разводнено мляко.

Изведнъж се разрази силна буря, задуха вятър, плисна дъжд и на воините им се отщя да излязат навън дори за да се облекчат. А и бяха толкова изморени от дългия път, че очите им сами се затваряха и затова решиха да си легнат.

Но какво беше тяхното учудване, когато видяха, че постеля ще им бъде стиска мръсна, груба слама, пълна с бълхи и дебели клечки; а и тя стигаше едва до главите и краката им — всичката останала слама беше изпоядена от добитъка. Отгоре беше метната сивочервеникава, оръфана черга, която беше истинско свърталище на бълхите. Чаршафът беше вехт и съвсем окъсан, а възглавницата — почти празна и облечена в мръсна калъфка. Легнаха си и дълго се въртяха, измъчвани от бълхите и неудобната постеля, но умората надделя и двамата другари на Ронабуи заспаха. А Ронабуи, като разбра, че не ще може нито да заспи, нито да си почине, реши повече да не се мъчи, а да стане и да се премести на жълтата волска кожа в нишата. Излегна се върху нея и най-сетне заспа.

И веднага щом затвори очи, му се яви чуден сън. Сънува, че заедно с другарите си крачи през Аргънгройгското равно поле и бърза час по-скоро да стигне до Рид-ъ-Гройс на Севърн. Изведнъж, както си вървеше по пътя, се разнесе силен тътен, какъвто никога не беше чувал. Обърна се да види какво става.

След тях препускаше млад рицар с жълти къдрави коси и късо подстригана брада, възседнал жълт жребец, който от гърдите нагоре и от капачетата на колената надолу беше зелен. Ездачът беше облечен с жълта туника от златовезана коприна, съшита със зелени конци; на кръста му висеше меч със златна дръжка в чисто нова кожена ножница, окачена на ремък от еленова кожа и със златно преждило. Отгоре носеше жълто наметало от златовезана коприна, съшито със зелени копринени конци и обточено със зелена коприна. Зеленият цвят по дрехите и снаряжението на ездача и коня беше зелен като елови иглички, а жълтият — като цвета на зановеца. И видът на този конник им се стори толкова внушителен и страховит, че те се изплашиха и хукнаха да бягат. Рицарят се впусна след тях и те усетиха, че когато конят издишва, дъхът му ги тласка далеч напред, а когато вдишва, нещо ги дръпва назад и те се озовават досами гърдите му. Когато конникът ги застигна, те го помолиха да се смили над тях.

— Не се бойте, нищо лошо няма да ви сторя — рече той.

— А ще ни кажеш ли, милостиви рицарю, кой си ти? — попита Ронабуи.

— Не ще скрия името си от вас — зоват ме Идауг, син на Мънио. Но малко хора ме знаят по име, по-известен съм с прозвището си.

— А ще ни кажеш, ли какво е прозвището ти?

— Ще ви кажа: наричат ме Идауг, Подбудителя на крамоли.

— Защо те викат така, благородни рицарю? — попита Ронабуи.

— Ето как стана това. По време на Камланската битка аз бях вестоносец и Артур ме изпрати при своя племенник Медрауг с предложение за мир. Тогава бях млад и дързък и желанието ми да вляза в бой бе толкова голямо, че реших да ги насъскам да тръгнат един срещу друг. Враждата между тях разпалих по следния начин: когато император Артур ме проводи при Медрауг и ми заръча да му кажа, че като негов пастрок и чичо го моли да сложат край на войната, за да не гинат повече синовете и благородниците на британските крале, вместо благите и мъдри думи на Артур, на Медрауг аз предадох най-грозни и обидни хули. И тъй като козните ми станаха причина да пламне Камланската битка, започнаха да ме наричат Идауг, Подбудителя на крамоли. За да изкупя греха си, три дена преди края на битката напуснах бойното поле и отидох в Ъ Лех Лас. Седем години прекарах там в покаяние, докато получих прошка.

В този момент отново се разнесе силен тътен, още по-оглушителен отпреди. Всички погледнаха натам, отдето идваше този тътен, и видяха, че към тях препуска млад воин с благородна осанка, с жълто-червени коси, без брада и без мустаци. Възседнал беше огромен боен кон, който от гърдите нагоре и от капачетата на колената надолу беше жълт. Дрехите на конника бяха от червена златовезана коприна, съшити с жълти копринени конци, а наметалото му беше обточено с жълта коприна. Жълтият цвят по дрехите и снаряжението на ездача и коня беше жълт като цвета на зановеца, а червеният — като алена кръв. Като се изравни с тях, конникът попита Идауг дали има нещо против да раздели с него малките човечета.

— На драго сърце ще разделя с тебе това, което имам — другарите си. Ще се радвам, ако и ти ги наречеш свои другари.

Конникът стори това и отмина нататък.

— Идауг — каза Ронабуи, — кой беше този рицар?

— Руаун Бебир, син на Деортах Уледиг — отвърна той.

След това прекосиха необятното Аргънгройгско поле и стигнаха до Рид-ъ-Гройс на Севърн. На цяла миля от брода, от двете страни на пътя, се простираха палатките и шатрите на многобройна войска. Слязоха на брега на реката и видяха, че недалеч от брода, на един равен като тепсия остров седи Артур, заобиколен от своята свита; от едната му страна беше застанал Бедуин епископа, а от другата Гуартегид, син на Кау. Пред тях стоеше грамаден млад рицар с кестеняви коси, хванал меча си в ръка. Ризата и туниката му бяха от черна златовезана коприна, лицето му беше бяло като слонова кост, а веждите черни като смола; китките му, които не бяха покрити от ръкавиците и ръкавите на ризата, бяха по-бели и от водната лилия, и по-дебели от прасците на възрастен воин.

След това Идауг ги заведе при Артур и те застанаха пред него и го приветствуваха.

— Добре сте ни дошли — отвърна им той. — Идауг, къде намери тези малки човечета?

— Настигнах ги по пътя, господарю.

Императорът се усмихна тъжно.

— На какво се смееш, господарю — попита го Идауг.

— Не ми е до смях, Идауг — отвърна Артур. — Мъчно ми става, като гледам какви жалки, нищожни люде живеят сега по тази земя, а какви юначни воини имаше едно време.

След това Идауг каза:

— Ронабуи, виждаш ли пръстена със скъпоценния камък на ръката на императора?

— Виждам го — отвърна той.

— Този камък е вълшебен и благодарение на чудотворната му сила ще запомниш всичко, което видиш тука тази нощ. Ако не беше го видял, нищичко нямаше да запомниш от това, което става сега.

Подир малко Ронабуи забеляза, че към брода наближава дружина конници.

— Идауг, чия е тази дружина — попита той.

— Това са бойните другари на Руаун Бебир, син на Деортах Уледиг. Те са на голяма почит в двора: пият и се веселят на императорската трапеза и се радват на любовта на дъщерите на всички британски крале. И с право са тачени, защото винаги когато животът на Артур е в опасност, те застават пред и зад него и с телата си го прикриват.

Ронабуи забеляза, че всичко по конете и ездачите в тази дружина беше в кървавочервен цвят и когато някой конник се отделеше от останалите, заприличваше на огнен стълб, издигащ се високо в небето. Дружината стигна до брода и там се спря на стан.

В това време видяха, че към брода наближава още една дружина конници — от предния лък на седлата нагоре бяха бели като водната лилия, а надолу — черни като смола. Рицарят, който яздеше най-отпред, пришпори коня си и така устремно навлезе в брода, че водата заля и Артур, и епископа, и съветниците около тях, и всички станаха вир-вода — ако ги бяха потопили в реката, нямаше да се измокрят повече. Онзи вече се гласеше да обърне коня си назад, когато младият рицар, който стоеше пред Артур, вдигна меча си и го стовари върху ноздрите на коня с такава сила, че и по желязо да бе ударил, щеше да го преломи, а конят от плът и кръв по някакво чудо оцеля. Ездачът извади до средата меча си от ножницата и каза:

— Защо удари коня ми? Да ме оскърбиш ли искаше, или да ме възпреш?

— От възпиране имаше нужда. Лудост ли те обзе, че тъй безразсъдно навлезе в брода. Заради тебе Артур и светият епископ, и съветниците им станаха вир-вода — ако ги бяха натопили в реката, нямаше да се намокрят повече.

— Щом е тъй, не те упреквам — каза той и като обърна коня си, се върна при своята дружина.

— Идауг — каза Ронабуи, — кой беше този рицар?

— Адаон, син на Талиесин, за когото казват, че е най-изкусният и мъдър млад воин в цялото кралство.

— А кой е онзи, който удари коня му?

— Той пък е един опак и лих младеж. Казва се Елфин, син на Гуидно.

В това време един рицар с благородна и горда осанка пристъпи към Артур и смело и открито заяви, че му е много чудно защо такава огромна войска като тази се е завряла на едно толкова тясно място, но че му е още по-чудно защо тези, които са се врекли до пладне да бъдат при Бадон, за да влязат в бой срещу Осла с Дългия нож, са все още тука в този час.

— Ти сам реши дали ще тръгваш, или не — продължи той, — но аз тръгвам!

— Право думаш — каза Артур, — време е всички да тръгваме.

— Идауг — попита Ронабуи, — кой беше рицарят, който така дръзко заговори Артур преди малко?

— Това беше Карадауг Желязната ръка, син на Лир Марини, и той е в правото си да му говори направо и без заобикалки, защото му е пръв съветник и първи братовчед.

След това Идауг качи Ронабуи на седлото зад себе си и цялата огромна войска, дружина след дружина, потегли към Кевин Дигол. Като стигнаха средата на брода, Идауг обърна коня си назад и пред очите на Ронабуи се откри цялата долина на Севърн. И той видя, че към брода наближават бавно и тържествено още две дружини конници. Първата беше ослепително бяла: всички рицари до един носеха бели копринени наметала, обточени с черна коприна; конете им имаха черни петна по колената на двата предни крака и по гърдите, иначе целите бяха бели като мляко; знамената им също бяха бели и в острия край завършваха с черно връхче.

— Идауг, чия е тази бяла дружина? — попита Ронабуи.

— Това са рицарите от Скандинавия, предвождани от Марх, син на Майрхаун. Той е първи братовчед на Артур.

След това Ронабуи спря поглед върху втората дружина: всички рицари носеха черни дрехи и наметала, обточени с бяла коприна; конете им бяха черни, с бели петна по колената на двата предни крака и по гърдите; знамената им бяха чисто черни и в острия край завършваха с бяло връхче.

— Идауг, чия е тази черна дружина? — попита Ронабуи.

— Това се рицарите от Дания, предвождани от Едерн, син на Нуд.

Когато отново поеха напред, Артур и славните му рицари бяха вече слезли под Кайр Вадон и Идауг също се отправи натам. Като ги наближиха, Ронабуи забеляза, че сред войската е настанала страшна бъркотия: тези, които яздеха в крайните редици, току се впускаха към средата, а тези, които се намираха в средата, бързаха да заемат местата им в крайните редици. В това време вниманието му бе привлечено от един рицар, който препускаше след останалите: и конят, и ездачът бяха покрити с броня от преплетени халкички, по-бели и от водна лилия. След миг той настигна другите воини и нахлу в техните редици.

— Идауг — каза Ронабуи, — да не би Артур и рицарите му да са решили да избягат?

— Нашият император никога не е бягал. И ако някой те беше чул да казваш това, сега щеше да си мъртъв. Рицарят, който пристигна преди малко, е Кай. Той е превъзходен ездач, най-добрият в конницата на Артур, и рицарите от крайните редици напират към средата, за да го видят как язди, а тези, които се намират в средата, бягат настрани, за да не ги прегази с коня си. Ето тази е причината на бъркотията сред войската.

В това време чуха, че викат Корнуолския граф Кадур при императора. Той веднага се яви при него и му връчи меча, който донесе със себе си. Мечът беше украсен с две златни змии и когато Артур го извади от ножницата, с очите си видяха как две огнени езичета изскочиха от устата на змиите; толкова страшен беше този меч, че всеки, който го погледнеше, се смразяваше от ужас. И тогава сякаш по даден знак бъркотията сред войската секна, настана тишина и графът се върна в шатъра.

— Идауг — каза Ронабуи, — кой беше рицарят, който донесе меча на Артур?

— Това беше Кадур, графът на Корнуол — негов дълг е пред всяка битка да помогне на краля да се стъкми за бой.

В това време се чу заповед при Артур да се яви неговият личен слуга Айрин Уих, син на Пайбин, един едър и страшен на вид мъж с рижа коса и рижи рунтави мустаци. Той пристигна на голям риж кон със сресана на две грива и донесе със себе си една голяма красива ракла. Огромният риж слуга спря пред Артур, слезе от коня и извади от раклата златен стол и плащ от златовезана коприна, украсен на четирите края с по една ябълка от червено злато. След това постла плаща пред Артур и върху него постави стола, който беше толкова голям, че трима въоръжени воина можеха да седнат на него. Плащът се наричаше Гуен[12] и едно от чудотворните му свойства беше, че този, който се загърне в него, става невидим за околните, а той самият всичко вижда. И никакви багрила не можеха да променят цвета на този плащ и той винаги запазваше естествената си краска.

Артур се разположи върху плаща, а Оуайн, син на Уриен, застана пред него.

— Оуайн — рече му Артур, — искаш ли да играем на гуидбуил?

— Да, господарю — отвърна Оуайн.

Слугата с рижите коси донесе гуидбуила на Артур и Оуайн — фигурите бяха златни, а дъската сребърна. И те започнаха да играят.

По едно време, когато се бяха вече вглъбили в играта, от един шатър с червен покрив, увенчан с образа на чисто черна змия с блестящи червени очи и огненочервено езиче, излезе млад рицар със сини очи и златиста къдрава коса и с току-що покарала брадица; облечен беше с риза и туника от жълта златовезана коприна и тесни, стигащи до коленете панталони от жълто-зелено сукно; на краката си носеше къси кожени ботуши със златни закопчалки отпред; на кръста му висеше тежък меч със златна дръжка в черна кожена ножница, която завършваше с остър шип от червено злато. Младият рицар се отправи към мястото, където императорът и Оуайн играеха на гуидбуил, спря се пред тях и поздрави Оуайн. Оуайн много се учуди, че младият рицар поздрави само него, без да почете първо императора. Артур разбра за какво си мисли и му каза:

— Не се чуди, че рицарят поздрави само тебе — преди малко и мене ме приветствува. А това, което има да казва, е за тебе.

Тогава младият рицар се обърна към Оуайн.

— Господарю — рече му той, — ти ли позволи на рицарите на императора и на техните оръженосци да влязат в бой с твоите гарвани и да ги нападат и безпокоят? И ако вършат това без твое позволение, помоли императора да ги възпре.

— Господарю — каза Оуайн, — чуваш ли какво казва моят рицар? Много те моля да им заповядаш да оставят на мира любимите ми гарвани.

— Играй си играта! — отвърна той.

При тези думи младият рицар се върна в своя шатър.

Завършиха тази игра и започнаха нова. И вече я бяха почти преполовили, когато от един яркожълт шатър, увенчан с образа на яркочервен лъв, излезе снажен млад благородник с румено, гладко бръснато лице, къдрави кестеняви коси и умни, живи очи; облечен беше с дълга до глезените туника от жълта златовезана коприна, съшита с червени копринени конци и тесни, стигащи до коленете панталони от тънък бял лен, а на краката си носеше къси ботуши от черна кожа със златни закопчалки отпред; на кръста му висеше огромен тежък меч в ножница от червена еленова кожа, а на края на ножницата имаше златен шип. Младият благородник се отправи към мястото, където Артур и Оуайн играеха на гуидбуил, спря се пред Оуайн и го поздрави. Той се смути, като видя, че рицарят поздравява само него, но Артур не се изненада повече отпреди. Младият рицар се обърна към Оуайн.

— Господарю — рече му той, — наистина ли по твоя воля рицарите на императора избиват гарваните ти, поругават се с тях и ги измъчват? И ако вършат това против волята ти, помоли го да ги възпре.

— Господарю — каза Оуайн, — най-покорно те моля да възпреш рицарите си.

— Играй си играта! — отвърна императорът.

При тези думи младият рицар се върна в своя шатър.

Стигнаха до края и на тази игра и започнаха нова. Едва бяха успели да направят първия ход и от един шатър, който се намираше малко по-далеч от тях и беше най-големият, който някога бяха виждали, се показа трети рицар. Шатърът беше жълт на точки, увенчан с образа на златен орел със скъпоценен камък на главата. Младият рицар, когото съзряха да излиза, имаше къдрави, изящно подрязани златисти коси и носеше наметало със зелена златовезана коприна; на дясното му рамо блестеше златна брошка, дебела колкото третия пръст на възрастен воин; панталоните му бяха от тънко сукно, а на краката си имаше чифт обувки от петниста кожа със златни закопчалки. Лицето на младежа беше бяло, с румени бузи и благородни черти, а очите — големи и зорки като на ястреб. В ръката си младият рицар държеше тежко копие с жълта дръжка, изпъстрена с тъмни петна и остър, току-що наточен връх; на копието гордо се развяваше бойното му знаме.

Младият рицар се понесе в бърз галоп към мястото, където Артур и Оуайн играеха на гуидбуил. По всичко личеше, че кипи от яд и едвам сдържа гнева си. Въпреки това той поздрави Оуайн и му каза, че най-смелите и прославени гарвани са вече мъртви.

— А тези от тях — продължи той, — които са още живи, са покрити с люти рани и нямат сили да се вдигнат и на три лакти от земята.

— Господарю — каза Оуайн, — възпри рицарите си.

— Да си довършим играта, ако нямаш нищо против — каза той.

Тогава Оуайн каза на младия рицар:

— Върви веднага там, където битката е най-ожесточена, и вдигни високо бойното ни знаме, и нека бъде волята божия!

Младият рицар бързо се отправи към мястото, където битката беше най-ожесточена, и издигна високо бойното знаме. В същия миг, забравили рани и умора, гарваните се извисиха в небето, размахаха мощно криле и гневно и застрашително закръжиха над бойното поле. И веднага щом си възвърнаха силите и чудотворните способности, се стрелнаха надолу към земята и с ликуващи и яростни крясъци се нахвърлиха върху рицарите, които допреди малко ги бяха мъчили, ранявали и убивали. На някои откъснаха главите, на други ушите или ръцете, на трети избодоха очите, мнозина отнесоха високо в небето. Вдигна се страшна врява: граченето на тържествуващите гарвани и плясъкът на мощните им криле огласиха небето и се смесиха с писъците на ранените, осакатени и умиращи воини. Като видя какво става, Артур много се учуди — също като Оуайн по време на играта.

Докато наблюдаваха битката, забелязаха, че към тях идва един рицар на сив петнист кон. Твърде странен беше цветът на този кон: сив, на тъмни петна, десният му крак яркочервен, а от плешките до копитата — яркожълт. И конят, и ездачът бяха облечени в тежка чуждестранна броня. От предния лък на седлото нагоре покривалото на коня беше от червена коприна, а оттам надолу — от жълта. На кръста си младият рицар бе препасал огромен меч със златна дръжка в нова яркозелена ножница, която завършваше с шип от испански латун. Поясът, на който бе окачил меча си, беше от черна мъхната кожа, украсена с кръстосани златисти ивици. Преждилото на пояса беше от слонова кост и имаше черно езиче. Главата на конника беше покрита със златен шлем, обсипан с прекрасни драгоценни камъни. Отгоре шлемът беше украсен с фигурата на златисточервен леопард с два искрящи рубина на мястото на очите: и най-сърцатият воин, осмелил се да спре взор върху лицето на леопарда, би изтръпнал от страх, а лицето на рицаря направо всяваше ужас. В ръка държеше дълго и тежко копие със зелена дръжка, която от средата нагоре беше яркочервена, а върхът на копието беше червен от кръвта на разкъсаните гарвани.

Конникът пристъпи към мястото, където Артур и Оуайн играеха на гуидбуил, и те видяха, че е много изморен и разгневен. Той поздрави Артур и му каза, че гарваните на Оуайн са на път да избият всички негови рицари и благородници. Артур се обърна към Оуайн и рече:

— Възпри гарваните си!

— Играй си играта, господарю — каза Оуайн.

И те продължиха да играят, а конникът се върна на бойното поле, където гарваните, невъзпирани от никого, громяха другарите му с неотслабваща сила.

Малко след като подновиха играта, се надигна страшна врява и до тях достигнаха ужасените писъци на рицарите и оглушителният грак на гарваните, които издигаха жертвите си високо в небето и като ги разкъсваха на парчета, ги пускаха обратно на земята.

В това време откъм полесражението се зададе един конник на млечнобял кон — само левият крак на коня до средата на копитото беше чисто черен. И конят, и ездачът бяха целите в тежка, яка, зелена на цвят броня. Ездачът беше наметнат с къса мантия от жълта златовезана коприна, със зелени обшивки по краищата. Покривалото на коня беше черно, обточено с жълта коприна. Дълъг тежък меч висеше на бедрото на младия рицар, в ножница от червена кожа на шарки, окачена на пояс от червена еленова кожа, украсена с множество кръстосани златни ивици; преждилото на пояса беше изработено от бивния зъб на морж и имаше черно езиче. На главата си конникът носеше златен, обсипан с вълшебни сапфири шлем, увенчан с фигурата на златисточервен лъв с огненочервен, дълъг половин лакът език и яркочервени зли очи. В ръката си конникът държеше тежко ясеново копие със съвсем нов накървавен връх, прикован на пръта със сребърни гвоздеи. Младият рицар приветствува императора и каза:

— Господарю, много млади рицари и оръженосци, а също така и мнозина от синовете на британските благородници са вече мъртви и от днес нататък ще ни бъде много трудно да защищаваме родината си.

— Оуайн — каза Артур, — възпри гарваните си!

— Нека завършим и тази игра, господарю — отвърна Оуайн.

Изиграха играта докрай и започнаха нова. Оставаше им още малко, за да свършат и тази игра, когато се надигна страшна врява: рицарите крещяха от ужас, гарваните грачеха зловещо и с мощни плясъци на крилете издигаха във въздуха въоръжените воини заедно с конете им и като ги разкъсваха на парчета, ги пускаха да паднат на земята, тъй че само доспехите им оставаха здрави.

В това време забелязаха, че откъм полесражението се задава един конник на прекрасен черен жребец с красива, гордо изправена глава; на лявата си плешка жребецът имаше червено петно, а десният му крак до средата на копитото беше снежнобял. И конят, и ездачът бяха облечени с жълта петниста броня, украсена с пулове от испански латун. Наполовина бяло, наполовина черно наметало със златистопурпурни обшивки по краищата загръщаше ездача и коня. Остър блестящ меч със златна дръжка висеше на бедрото му, препасан на златовезан пояс с преждило, изработено от клепача на чисто черен кит; езичето на преждилото беше от жълто злато. На главата си конникът носеше блестящ шлем от жълт латун, украсен с искрящи кристали и увенчан с фигурата на грифон, стиснал в клюна си вълшебен камък. В ръката си държеше ясеново копие с небесносиня дръжка и остър накървавен връх, прикован на дръжката с гвоздеи от чисто сребро. Видно беше, че конникът е силно разгневен, когато спря пред Артур и му каза, че ако не иска гарваните да погубят цялата му войска и всички синове на британските благородници, трябва веднага да заповяда на Оуайн да ги възпре. Като чу това, Артур стовари десницата си върху играта, тъй че златните фигури станаха на прах, и заповяда на Оуайн да възпре своите гарвани. Оуайн нареди на Гурес, син на Регед, да свали бойното знаме. И в същия миг, в който бе свалено, настана мир и спокойствие.

Тогава Ронабуи попита Идауг:

— Кои бяха тримата воини, които дойдоха при Оуайн, за да му кажат, че рицарите избиват гарваните му?

— Това са все люде — отвърна Идауг, — на които им беше мъчно, че Оуайн губи своите гарвани. И тримата са юначни рицари, негови бойни другари, а именно — Селив, син на Кънан Белоногия от Поуис; Гугаун Червения меч; и Гурес, син на Регед, неговият знаменосец по време на битки и сражения.

— А кои бяха — попита Ронабуи — другите трима воини, които дойдоха при Артур, за да му кажат, че гарваните на Оуайн избиват рицарите му?

— Те също са достойни, юначни воини — отвърна Идауг — и бяха тъй разгневени, защото виждаха как безславно гинат рицарите на Артур. Това бяха Блатаон, син на Мурет; Руаун Бебир, син на Деортах Уледиг; и Хъвайд Дългото наметало.

В това време пристигнаха двадесет и четирима конника, пратеници на Осла Дългия нож — идеха при Артур с предложение за примирие, което да трае месец и половина. Артур стана и свика съветниците си. Сетне се отправи към един снажен воин с къдрави, кестеняви коси, който бе застанал недалеч от него, и всички съветници и знатни благородници се упътиха нататък.

— Идауг, кой е воинът с кестенявите коси, при когото отидоха всички? — попита Ронабуи.

— Това е Рун, син на Майлгун Гуинед — той е на такава висока почит в двора, че всички, които имат нужда от съвет, отиват при него.

— А какво прави един толкова млад момък като Кадъриайт, син на Сайди, сред първите благородници и съветници на императора?

— Той е сред тях, защото в цяла Британия не ще се намери по-мъдър съветник от него.

В това време пристигнаха певци-стихоплетци и като пристъпиха до Артур, запяха песен. Ни един от присъствуващите, с изключение на Кадъриайт, не разбираше думите на тази песен, но видно бе, че възхваляваха Артур. Подир малко се зададоха двадесет и четири натоварени със злато и сребро ослици, водени от също толкова изморени и излинели магаретари — носеха годишния дан, който гръцките острови плащаха на Артур. Тогава Кадъриайт, син на Сайди, предложи да изпълнят молбата на Осла Дългия нож и да сключат примирие с него, а ослиците, които бяха докарали гръцкия дан, заедно с товара, който носеха, да дадат на певците-стихоплетци като залог, че ще бъдат щедро възнаградени за песните си по време на примирието. Тъй и решиха да постъпят.

— Ронабуи — каза Идауг, — нямаше ли да е голяма грешка, ако един толкова мъдър и щедър момък — само защото е твърде млад — нямаше право да съветва своя господар?

В това време Кай се изправи и каза:

— Нека тези от вас, които възнамеряват да останат с Артур, бъдат в Корнуол тази вечер; а онези, които не ще го последват, да бъдат тук на това място след месец и половина.

Войската се раздвижи и от големия шум, който се вдигна, Ронабуи се събуди и щом отвори очи, видя, че лежи на жълтата волска кожа — оказа се, че беше спал три дена и три нощи.

С това завършва легендата, наречена Сънят на Ронабуи. А причината ни един певец-стихоплетец да не знае тази легенда наизуст е следната: никой не може да опише по памет толкова много най-различни по цвят коне и конски сбруи, всички тези разнобагрени премени и оръжия, златовезани наметала и вълшебни камъни.

Три легенди за странствуващи рицари и техните приключения

Господарката на Вълшебния извор

Веднъж крал Артур беше отседнал в Кайр Лион на Уск. Един ден в покоите му се бяха събрали Оуайн, син на Уриен, Кънон, син на Клъдно, и Кай, син на Кънир; тук бяха и Гуенхуивар и нейните прислужнички, които шиеха до прозореца. Всеки знае, че на входната кула на Артуровия замък винаги стои нарочен вратар, но него ден такъв нямаше. Задълженията на вратар изпълняваше Глеулуид Желязната десница — той беше този, който пръв посрещаше и най-любезно приветствуваше гостите отблизо и далече, запознаваше ги с реда и обичаите в замъка, почетните гости въвеждаше в кралските покои или в пиршествената зала, а онези, които имаха нужда от подслон, отправяше към спалните стаи.

Артур седеше в средата на стаята на меко шаварово ложе, застлано с жълто-червена копринена покривка, а възглавничката, на която се облягаше, беше от червена златовезана коприна.

Артур каза:

— Ако обещаете да не се подбивате с мене — рече той на другарите си, — ще полегна малко, докато стане време за вечеря. А вие, докато чакате, си разправяйте интересни случки и заръчайте на Кай да ви донесе по една половница медовина и печено месо.

Като каза това, Артур легна и заспа.

Тогава Кънон, син на Клъдно, помоли Кай да им донесе обещаното от Артур ядене и пиене.

— Но аз също искам да чуя — каза Кай — вашите интересни разкази.

— Най-добре ще е, друже — рече му Кънон, — първо да получим това, което Артур ни обеща, а след това ще ти разправим най-интересната случка, която знаем.

Кай отиде в готварницата и в избата и им донесе медовина, един златен бокал и печено на шиш месо. Всички започнаха да ядат и да пият.

— А сега — каза Кай — изпълнете обещанието си и ми разправете един разказ.

— Кънон — каза Оуайн, — разправи на Кай една интересна история.

— Бог ми е свидетел — каза Кънон, — и годините ти са повече от моите, и по-сладкодумен разказвач си от мене, а и какви ли не чудеса си виждал да стават на този свят. Затова по-добре ти разправи нещо на Кай.

— Не, Кънон — рече му Оуайн, — искам да ни разкажеш най-чудното нещо, което някога ти се е случвало.

— Тъй да бъде — каза Кънон. — Аз съм единствен син на майка и на баща и като млад бях не само безумно смел, но и твърде самонадеян: мислех, че на света няма човек, способен да ме надвие или извърши по-големи подвизи от мене. И след като извърших многобройни най-славни подвизи в родината си, реших да тръгна по широкия свят и да търся достойни противници. След дълги странствувания стигнах до най-прекрасната долина на света, където всички дървета бяха еднакво високи. През долината течеше река, покрай която се виеше пътека. Тръгнах по тази пътека и вървях по нея до пладне. След това прехвърлих реката и продължих нататък до към три часа след пладне, когато пред мен се откри едно просторно равно поле. В далечината се виждаше огромен блестящ замък, а зад него беше морето. Като наближих замъка, съгледах двама младежи с къдрави златисти коси, придържани на челото със златен венец. И двамата младежи бяха облечени с жълти туники от златовезана коприна, а на краката си носеха къси ботуши от мека щавена кожа, които се закопчаваха със златна катарама. И единият, и другият държаха в ръка лък от слонова кост с тетива от еленова жила; стрелите им бяха от бивни на морж, със златни наконечници и с крила от паунови пера. Мечовете им бяха със златни остриета, а ножниците — украсени със слонова кост. Младежите се упражняваха в стрелба, като се целеха в забитите в земята мечове. Малко по-далеч от тях стоеше мъж на средна възраст, с къдрава златиста коса и късо подстригана брада. Облечен беше с туника и наметало от жълта златовезана коприна, а на краката си носеше къси ботуши от петниста щавена кожа със златни закопчалки отпред.

Щом го видях, тръгнах към него, за да го поздравя, но той ме изпревари и ме приветствува най-любезно с добре дошъл и ме покани в замъка. Когато влязохме вътре, забелязах, че в целия замък няма жива душа и всички зали с изключение на залата за пиршества бяха пусти. А в нея, седнали до прозореца, двайсет и четири девойки везеха копринено платно със златни нишки. И вярвай ми, Кай, дори и най-малко красивата от тях ми се стори по-красива и от най-красивата девойка, която някога си виждал в Британия. И най-скромната сред тях бе по-прелестна от прекрасната Гуенхуивар, жената на Артур, когато се е нагиздила за коледната или великденска служба. Като ме видяха да влизам, девойките станаха да ме посрещнат — шест от тях поеха коня ми и изуха ботушите ми; други шест почистиха и лъснаха оръжието и доспехите ми, докато светнаха като нови. Шест от тях постлаха трапезата и донесоха храна, а последните шест ми помогнаха да сваля пътните си дрехи и ме облякоха в чисто нови атлазени панталони и риза, туника и наметало от жълта златовезана коприна; след това струпаха около мен червени атлазени възглавници и ме сложиха да седна. През това време шестте девойки, които се погрижиха за коня ми, успяха да го почистят заедно с бронята по него по-добре и от най-добрите коняри в Британия. След това донесоха вода за миене в сребърни съдове, както и бели и зелени ленени кърпи и след като си измихме ръцете, мъжът, за когото ви говорих преди малко, седна на трапезата. Аз седнах до него, а след мене се настаниха и девойките и само тези, които щяха да ни обслужват, останаха прави. Масата беше цялата от сребро, постлана с атлазена покривка. Всички съдини на масата до една бяха от злато и сребро или изваяни от биволски рога. След това поднесоха храната. И вярвай ми, Кай, на много трапези съм сядал, какви ли не ястия и питиета не съм опитвал, но такова изобилие на най-различни изкусно приготвени и поднесени ястия и питиета никъде не съм виждал.

Ядохме и пихме, докато преполовихме вечерята, а все още ни мъжът, ни девойките не бяха продумали и дума с мене. Едва когато се увери, че съм се понахранил и съм петимен да си поприказваме, мъжът ме попита кой съм, откъде съм и накъде съм тръгнал. Отвърнах му, че отдавна съм чакал някой да ме заговори и че и най-богатата гощавка може да ти се втръсне, ако седиш с хора, които мълчат като риби.

— Не те заговорихме досега, благородни рицарю — каза мъжът, — защото искахме спокойно да се нахраниш. Но сега можем да си поприказваме до насита.

Тогава му разказах кой съм и с каква цел съм тръгнал да странствувам: казах му, че горя от желание да срещна някой голям юнак и премеря сили с него. Мъжът ме изгледа и като се усмихна благо, рече:

— Ако не бях уверен, че ще те изложа на смъртна опасност, щях да ти кажа къде можеш да намериш тъкмо такъв юнак, какъвто търсиш.

Думите на мъжа много ме наскърбиха и натъжиха. Той разбра какво ми е и рече:

— Тъй като виждам, че от опасности не се боиш и че моите предупреждения не ще те вразумят, ще ти кажа какво да сториш. Тази нощ — продължи той — ще прекараш в замъка, а утре сутринта ще станеш рано и ще тръгнеш обратно по пътя, който те доведе тука. След като прекосиш долината, ще навлезеш в гората, през която мина, като идваше насам, и малко по-нататък, от дясната ти страна, ще видиш тясна пътечка. Свърни по нея и върви, докато стигнеш до една просторна равна поляна. Насред поляната ще видиш да се издига могила, на върха на която седи огромен черен мъж. Висок и едър е колкото двамина, но е еднокрак и има само едно око в средата на челото. В ръката си държи желязна тояга, която е толкова тежка, че и двама яки мъже надали ще смогнат да я вдигнат. И въпреки че е грозен и страшен на вид, нравът му не е зъл. Той е господарят на тази гора. Около него ще видиш да пасат хиляди диви животни. Попитай го по кой път да поемеш нататък — ще ти отговори грубо и сърдито, но все пак ще ти покаже накъде да тръгнеш, за да намериш този, когото търсиш.

Тази нощ ми се стори много дълга. Станах още в ранни зори, облякох се набързо и се метнах на коня. Препуснах назад към долината, навлязох в гората, намерих пътечката, за която спомена мъжът, и тя ме заведе до поляната. Като пристигнах, видях, че зверовете и животните, които пасяха там, бяха три пъти повече, отколкото очаквах. Черният мъж седеше на върха на могилата. Стопанинът на замъка ми беше казал, че е много едър, но на мен ми се видя направо огромен. Той каза още, че и двама яки мъже не могат да вдигнат желязната тояга, която държи в ръката си, но аз ти казвам, Кай, че и четирима воини не ще смогнат да я вдигнат. Поздравих черния мъж, но той ми отвърна с най-грозни и обидни думи. Попитах го дали има власт над всички тези животни.

— Сега ще видиш, дребно човече — каза той.

И като вдигна тоягата, я стовари с такава сила върху един елен, че той изрева от болка. В отговор на неговия рев заприиждаха най-различни диви животни и скоро на поляната се събраха повече земни твари, отколкото са звездите на небето, тъй че сред всичкото това гъмжило от змии, лъвове, влечуги и всякакви горски гадини едва остана място за мене. Като се насити да ги гледа, мъжът им заповяда да се върнат по местата си и да продължат да пасат. А те наведоха смирено глави и му се поклониха, сякаш бяха покорни васали, отдаващи почит на своя повелител.

— Виждаш ли, дребно човече — рече ми той, — каква власт имам над тези животни?

Тогава отново го помолих да ми покаже пътя и той пак ми отвърна с грозни и обидни думи, но все пак ме попита къде искам да отида и аз му казах кой съм и кого съм тръгнал да диря. Тогава той посочи с ръка и каза:

— Тръгни по тази пътека — рече ми той — и като стигнеш края на поляната, поеми нагоре по онзи скат, докато се изкачиш на върха на планината. Оттам ще видиш една необятна като море долина, а насред долината ще видиш едно огромно дърво, върхарите на което са по-зелени и от най-зелената ела. Под това дърво има извор, а до извора мраморна плоча. На плочата ще намериш сребърна чаша, прикована здраво за нея със сребърна верига. Загреби с тази чаша вода от извора и я плисни върху плочата. Ще се разнесе оглушителен тътен и ще ти се стори, че земята и небето ще се продънят от този трясък. Като спре да гърми и да трещи, ще се развихри страшна буря, ще се изсипе град, и то такъв, че едвам ще спасиш живота си. След това бурята ще утихне, небето ще се проясни, но на дървото не ще остане ни едно листо — до едно ще бъдат обрулени от бурята. Тогава ще долетят ято пойни птички и ще кацнат на дървото и ще запеят такава чудна песен, каквато не си чувал и в своята родина. И когато се заслушаш прехласнат в тяхната песен, откъм далечния край на долината ще се чуе оглушително пухтене и пръхтене и в същия миг ще се появи един рицар на чисто черен кон, облечен с дрехи от чисто черна коприна, а на копието му ще се развява триъгълно знаме от чисто черна коприна. Той ще се впусне като вихър към тебе и ако се опиташ да побегнеш, бързо ще те застигне; ако ли пък решиш да му се опреш и влезеш в бой с него, ще те повали на земята. И вярвай ми, ако и този път не си изпатиш, до края на живота си не ще срещнеш противник, който да те победи.

Поех по пътеката и като се изкачих на върха на хълма, видях всичко онова, за което ми говори черният мъж. Приближих се до дървото и видях изворчето под него и мраморната плоча, а също и привързаната с верига сребърна чаша. Взех чашата, напълних я с вода и я плиснах върху плочата. Изведнъж се разнесе оглушителен тътен, и то много по-силен, отколкото черният мъж ми беше казал. След това се изви страшна буря, заваля град. И си помислих, Кай, че ни един човек, ни един звяр, застигнат от тази буря, не ще сполучи да спаси живота си. Защото от небето се сипеха парчета град, способни да разкъсат и кожа, и плът, че и кости да трошат дори. Но аз обърнах задницата на коня натам, отдето биеше градушката, прикрих с щита главата и гривата му, спуснах наличника на своя шлем и тъй изчаках да премине бурята. И тъкмо когато вече си мислех, че още малко и ще трябва да се простя с живота си, бурята утихна и спря да вали. Когато вдигнах поглед, видях, че на дървото не е останало ни едно листо. В същия миг птичките кацнаха на дървото и започнаха да пеят. И вярвай ми. Кай, в живота си не съм чувал по-прелестна песен от тяхната. И когато, забравил всичко, се заслушах прехласнат в тяхната песен, откъм долния край на долината се чу някакво тежко пухтене и един глух глас ми рече:

— Какво искаш от мене, рицарю? Какво зло съм ти сторил, че ми докара всички тези мъки и опустоши владенията ми? Не знаеш ли, че днес градушката погуби всички хора и животни, които нямаха подслон над главата си?

В този миг се появи и един рицар на черен кон, облечен с дрехи от черна коприна, а на копието му се развяваше триъгълно знаме от черна коприна. Хвърлих се веднага срещу него, но въпреки вихрения ми напад той с лекота ме повали на земята. След това рицарят прекара копието си през поводите на моя кон и препусна обратно, като отведе и моя кон със себе си. А що се отнася до мене, изглежда, черният рицар реши, че е под достойнството му да ме заробва или ограбва, и ме остави да се върна пеша по пътя, по който бях дошъл.

Когато стигнах до горската поляна, черният мъж беше още там и трябва да ти призная, Кай, че още ми е чудно как не потънах в земята от срам след всички подигравки и обиди, с които ме обсипа черният мъж. Същата вечер пристигнах в замъка, където бях прекарал предишната вечер. Този път ме посрещнаха още по-радушно и по време на богатата гощавка мъжът и девойките се надпреварваха да разговарят с мене. Но никой не отвори дума за злополучното ми пътуване до извора, а и аз не горях от желание да им разкажа за преживелиците си. Тази нощ останах да пренощувам в замъка.

Като станах на другата сутрин, видях, че пред вратите на замъка ме очаква един напълно оседлан тъмнокафяв жребец с червена като мак грива. И след като облякох доспехите си и благодарих на всички за гостоприемството, се завърнах в своя замък. А онзи кон още го имам — ей там в конюшнята е — и ей богу. Кай, не бих го заменил и за най-добрия жребец в Британия.

Това е краят на моя разказ. И бог ми е свидетел, Кай, аз съм единственият рицар на света, който сам си признава, че е претърпял такова унизително поражение. И не е ли твърде странно, че докато аз сам не ви разправих, никой нищо не беше чувал за това ми премеждие? Чудно как досега никога друг не е допаднал на онова място — та то се намира във владенията на крал Артур.

— Чуйте какво ще ви кажа — обади се Оуайн. — Хайде всички да отидем да търсим това място!

— Бог ми е свидетел — рече му Кай, — на думи си много смел, но като дойде време за дела, хич те няма.

— Ей богу — каза Гуенхуивар, — заслужаваш да те обесят, Кай, задето се опитваш да черниш един толкова доблестен рицар, какъвто е Оуайн.

— Кълна се в десницата на другаря си, господарке — каза Кай, — ако е до хвалби, хвалил съм Оуайн повече и от тебе.

При тези думи Артур се събуди и попива дали изобщо е спал.

— Да, господарю — отвърна Оуайн, — поспа малко.

— А стана ли време за вечеря?

— Да, господарю — каза Оуайн, — време е да ядем.

В това време прозвуча рог и след като си измиха ръцете, кралят и придворните се отправиха към трапезата. След вечеря Оуайн незабелязано се измъкна и прибра у дома си, където почисти оръжието и доспехите си и приготви коня си за път.

На другия ден, щом се сипна зората, той облече доспехите си, метна се на коня и тръгна по широкия свят. Много далечни земи преброди, много безлюдни планини прехвърли, докато най-сетне откри долината, за която разказа Кънон. Като се увери, че това е тя, пое по пътеката край реката, сетне се прехвърли на другия бряг и вървя, докато пред него се откри широкото равно поле. Прекоси и него и в далечината съзря замъка. Тръгна към замъка и като го наближи, видя младежите, които се упражняваха в стрелба на също го място, където Кънон ги бе съгледал. Малко по-нататък стоеше златокосият мъж — господарят на замъка. И тъкмо когато Оуайн се канеше да го поздрави, златокосият мъж го изпревари и поздрави пръв.

Когато влезе в замъка, го въведоха в същата онази зала, в която девойките, седнали на златни столове, везеха копринено платно със златни нишки. И те му се сториха далеч по-прелестни и красиви, отколкото Кънон ги бе описал в своя разказ. Девойките станаха да го посрещнат и го удостоиха със същите грижи, каквито по-рано бяха положили за Кънон. А трапезата, която сложиха, му се видя далеч по-богата, отколкото я бе описал Кънон.

След като преполовиха вечерята, златокосият мъж попита Оуайн накъде се е запътил. Оуайн му каза с каква цел е тръгнал на път и кого търси.

— Много ми се ще — рече му той — да намеря рицаря, който варди извора.

Златокосият се усмихна благо и дълго се колеба — както се бе колебал и при Кънон — дали да му каже къде може да намери онзи, когото търси. Накрая се реши и му обясни как да стигне до него.

Рано на другата сутрин девойките оседлаха коня му и Оуайн тръгна на път. Когато стигна до горската поляна, черният мъж му се стори дори по-грамаден, отколкото го бе описал Кънон. Оуайн помоли черния мъж да му покаже пътя и той го упъти. И Оуайн, също като Кънон, тръгна по пътеката и тя го изведе до зеленото дърво, под което се намираше изворът. До извора той видя мраморната плоча и сребърната чаша върху нея. Оуайн напълни чашата с вода и я плисна върху плочата. В същия миг се разнесе оглушителен тътен, след това дойде бурята, заваля град. Като спря да вали, небето се проясни и Оуайн забеляза, че на дървото не бе останало ни едно листо. В това време долетяха птичките, кацнаха на дървото и запяха свойта песен. И тъкмо когато се заслуша прехласнат в тяхната песен, откъм долината, се появи черният рицар. Оуайн пришпори коня си и смело се хвърли към него. Сблъскаха се с такава сила, че копията им се строшиха на две. Тогава измъкнаха мечовете си и продължиха боя. Оуайн замахна със страшна сила и с един удар разсече и шлема, и металната шапчица под него, че и главата на своя противник чак до мозъка. Като разбра, че е смъртно ранен, черният рицар обърна коня си и побягна. Оуайн се впусна след него, но при все че го следваше по петите, все не успяваше да го доближи достатъчно, за да му нанесе още един, последен удар с меча си.

Изведнъж пред тях изникна един огромен блестящ град. Черният рицар пръв стигна до крепостните врати и влезе вътре; но когато Оуайн понечи да го последва, отгоре спуснаха желязната решетка и тя падна върху коня му, прониза го целия и го преряза на две половини, тъй че когато решетката опря в земята, половината от коня до задния лък на седлото и звездичките на шпорите му останаха отвън, а той самият и предницата на коня се оказаха затворени между двете врати. И тъй като и вътрешната врата на крепостта беше залостена, Оуайн се намери в безизходица — не можеше ни да се върне назад, ни да продължи напред. Като се чудеше какво да прави, Оуайн погледна през цепнатина на вратата, която водеше към града, и видя улица с наредени къщи от двете й страни. Изведнъж погледът му попадна върху девойка, която идваше към вратата. Тя имаше златисти къдрави коси, прихванати на челото със златна лента; дрехите й бяха от жълта златовезана коприна, а на краката си носеше къси ботушки от петниста кожа. Девойката го помоли да отвори вратата.

— Бог ми е свидетел, благородна девойко — каза той, — нито аз мога да я отворя оттука, нито ти оттам можеш да ме освободиш от това място.

— Ей богу — каза девойката, — много ще ми е мъчно, ако не се намери някой, който да ги помогне да се спасиш. А тъкмо на една жена най подобава да ти стори туй добро, защото, ей богу, никога не съм виждала по-достоен мъж от тебе. За жената, която наречеш своя другарка, ще бъдеш най-верен другар, а любимата си ще дариш с най-нежна любов. Ето защо — каза тя — ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Вземи този пръстен и го сложи на ръката си, но тъй, че камъкът да остане скрит в шепата ти. И дотогава, докато го стискаш в шепата си, той ще те прави невидим за хорските очи. Когато онези от замъка разберат какво си сторил на черния рицар, ще дойдат да те накажат със смърт. И като видят, че те няма, много ще се разгневят. В това време аз ще бъда ей там отсреща, където ездачите се качват на конете си, и ще те чакам да дойдеш при мене. Ти ще ме виждаш, но аз тебе няма да те виждам. Затова ела до мен и си постави ръката на рамото ми — тъй ще разбера, че си дошъл. След това ме последвай и не се отделяй от мене.

Като каза това, тя си замина. Оуайн постъпи тъй, както му каза девойката. Не след дълго пристигнаха хора от замъка, за да го отведат и накажат със смърт. Но като не откриха нищо, освен половината от коня му, много се разгневиха. Тогава Оуайн се промъкна незабелязано между тях, отиде при девойката и сложи ръка на рамото й. Тя веднага тръгна и той тръгна след нея. Вървяха тъй, докато стигнаха до една голяма и много красива къща, която се издигаше високо над улицата. Девойката отключи вратата и когато влязоха, отново я заключи. Оуайн се огледа и видя, че стаята, в която бяха влезли, е цялата оцветена в най-прекрасни краски и че стените са покрити с най-различни златни украшения.

Девойката запали огън в огнището, донесе голяма сребърна кана с вода и бяла ленена кърпа и поля на Оуайн да се умие. След това постави пред него една сребърна маса със златни инкрустации по нея, застла я с жълта ленена покривка и му сложи да обядва. И Оуайн можеше да се закълне, че на тази отрупана с какви ли не ястия трапеза имаше и от пиле мляко, че никъде другаде не бе виждал толкова много най-отбрани и изкусно приготвени и поднесени гозби и питиета. А съдините и приборите на масата бяха до една от злато или от сребро.

Оуайн яде и пи до късно следобед. По едно време откъм замъка се чуха оглушителни, жалостни вопли.

— Какво се е случило? Кой плаче така жално? — попита Оуайн.

— Владетелят на този замък получава последно причастие в този миг — отвърна девойката.

След това Оуайн легна да спи. Великолепието на леглото, което девойката му постла, щеше да направи чест и на самия крал Артур — всичко по него беше от алена и сива коприна, атлаз и брокат. Някъде към полунощ отново се чуха оглушителни, изпълнени с горест вопли.

— А сега какво става? Кого оплакват тъй жално? — попита Оуайн.

— Току-що е починал господарят на замъка — отвърна девойката.

По-късно, малко след разсъмване, въздухът се огласи от още по-оглушителни вопли и ридания.

— А сега какво става? — попита Оуайн.

— Пренасят тялото на мъртвеца в църквата — отвърна тя.

Оуайн стана от леглото и се облече. След това отвори прозореца на стаята и погледна навън. Улиците на града бяха пълни с народ: докъдето поглед стигаше, се виждаха рицари в пълно въоръжение, а редом с тях вървяха или яздеха и много благородни дами. Вън бяха и всички свещенослужители на града и техните песнопения, риданията на множеството и жалния писък на бойните тръби изпълваха въздуха с оглушителен вой. Сред гъстите редици на рицарите Оуайн съгледа ковчега с тялото на мъртвеца, покрит с бял копринен саван. Около ковчега имаше безчет запалени вощеници, а носачите бяха до един видни, могъщи сановници. И като гледаше тези облечени в коприна, атлаз и брокат рицари, Оуайн си каза, че никога в живота си не е виждал по-великолепна свита от тази.

Подир рицарите пристъпваше една благородна дама с разпусната на раменете златисти коси, по които личаха едри капки кръв. Облечена беше с раздрана отпред дреха от златовезана коприна, а на краката си носеше къси ботушки с петниста кожа. И като вървеше, тъй силно удряше ръцете си една в друга, че беше чудно как от пръстите й още не е рукнала кръв. А писъците й се разнасяха над риданията на множеството и воя на тръбите. Но въпреки окаяния й вид Оуайн беше готов да се закълне, че никога не е виждал по-красива жена от нея. И в мига, в който я съгледа, сърцето му се изпълни с любов и той целият закопня по нея. Тогава Оуайн попита девойката коя е тази благородна дама.

— Бог ми е свидетел — отвърна девойката, — че тя е най-прелестната, най-целомъдрената, най-щедрата, най-мъдрата и най-благородна дама на света. Това е нашата повелителка, Господарката на вълшебния извор, жената на онзи рицар, когото ти погуби вчера.

— Кълна се в бога — каза Оуайн, — че я обичам повече от всичко на света.

— Но тя, за жалост — каза девойката, — не само че не гори от любов по тебе, но не ще и да те знае.

Като каза това, девойката стана, разпали огъня в огнището, напълни една котелка с вода и я сложи да се топли. После донесе бяла ленена кърпа и я върза на врата му, и като се стопли водата, взе кана от слонова кост и изми главата му в сребърен леген. След това отвори една дървена кутия и извади от нея бръснач с дръжка от слонова кост и обръсна брадата му. Накрая изсуши косата и лицето му с кърпата.

След това девойката сложи трапезата и Оуайн седна да обядва. И Оуайн беше готов да се закълне, че никога в живота си не е виждал такова изобилие от най-редки и отбрани ястия. Когато се нахрани, девойката му постла леглото и каза:

— Ти сега легни да спиш, а аз ще отида при моята господарка, за да я предумам да се ожени за тебе.

И Оуайн легна да спи.

Девойката заключи вратата и се отправи към замъка. Когато пристигна, видя, че там всички бяха угрижени и опечалени. А графинята се бе затворила в стаята си и от мъка никого не искаше да вижда. Лунед влезе при нея и я поздрави, но графинята не й отговори. Девойката много се разгневи и й каза:

— Какво става с тебе? Няма ли най-сетне да продумаш? Цял ден мълчиш и дори на поздрава ми не отвърна!

— Как не те е срам, Лунед — каза графинята. — Не само че не дойде да ме утешиш и подкрепиш в най-злощастния ми час, а си седнала сега и да ме укоряваш! А на мене дължиш и богатството, и положението си.

— Ей богу — каза Лунед, — мислех те за по-мъдра и разумна, отколкото всъщност си. Вместо да се вайкаш, по-добре помисли кой ще заеме мястото на благородния ти съпруг, защото колкото и да го оплакваш, не ще го съживиш.

— Бог ми е свидетел — каза графинята, — няма на света мъж, който да е достоен да заеме мястото на моя съпруг.

— А аз ти казвам — рече Лунед, — че лесно можеш да си намериш мъж, който да не е по-лош, а дори и по-добър от него.

— Ей богу — каза графинята, — ако не се отвращавах от мисълта да пратя на смърт съществото, което сама отгледах, щях веднага да те предам на палача, задето ми предлагаш да извърша подобно предателство. А сега се махни от очите ми и повече не се явявай при мене.

— Ей богу, напразно се гневиш — каза Лунед. — Дойдох да ти помогна и да те посъветвам как да постъпиш, защото знам, че ти сама не ще можеш да се оправиш. Но сега си отивам и от днес нататък нито искам да ме каниш в замъка, нито пък аз ще стъпя повече при тебе.

Като каза това, Лунед излезе от стаята. Но графинята тръгна след нея и на вратата се спря и се изкашля високо, тъй че Лунед да я чуе. Когато Лунед се обърна назад, графинята й кимна с глава и тя се върна.

— Бог ми е свидетел — каза й графинята, — много си злонравна! Но щом си дошла да ми помогнеш, кажи ми как да постъпя.

— Ето какво ще те посъветвам — рече тя. — Ти знаеш, че само някой юначен воин с оръжие в ръка може да защищава владенията ти. Ето защо трябва час по-скоро да намериш защитник на владенията си.

— Че къде да търся такъв човек? — попита графинята.

— Ще ти кажа — отвърна Лунед. — Докато има кой да защищава Вълшебния извор, владенията ти ще бъдат в безопасност. А изворът може да бъде опазен само от някой Артуров рицар. Затова — продължи Лунед — ще отида в замъка на крал Артур. И проклета да бъда — каза тя, — ако се завърна, без да ти доведа един от неговите рицари, който да бъде още по-юначен бранител на Вълшебния извор от предишния.

— Никак няма да ти е лесно — каза графинята, — но все пак върви и се опитай да направиш това, за което ми говориш.

И Лунед си тръгна, като се престори, че заминава за двора на крал Артур. Вместо това се върна в стаята при Оуайн и до деня, в който се очакваше да се завърне от Артуровия замък, ни веднъж не излезе навън. Като реши, че е минало достатъчно време, тя се премени и отиде да се представи на графинята.

— Какви вести ми носиш от двора на крал Артур? — попита графинята.

— Нося ти много радостна вест, господарке — отвърна тя. — Успях да изпълня заръката ти. Кога желаеш да видиш рицаря, който дойде с мене.

— Доведи го при мене утре по обед — каза графинята. — А аз ще заповядам по това време в града да няма ни един човек.

И тя се върна у дома си. Малко преди пладне на другия ден Оуайн се премени в дрехи от златовезана коприна и златоткано наметало, обшито по краищата със златна везба, и къси ботуши от петниста кожа със златни закопчалки отпред, и двамата с девойката се отправиха към замъка. Графинята ги прие в покоите си и след като ги поздрави, спря погледа си върху Оуайн.

— Лунед — рече тя, — на този рицар не му личи да е пътувал скоро.

— Че какво лошо има в това, господарке? — попита Лунед.

— Ей богу — рече графинята, — това ще да е същият рицар, който отне живота на моя съпруг и господар!

— Толкоз по-добре за теб, господарке. Погубил го е, защото е по-силен и юначен от него. Но каквото било — било, господарке, вече нищо не може да се направи.

— Вие сега си вървете — каза графинята, — а аз ще се посъветвам с моите съветници.

На другия ден графинята заповяда на всички люде в графството да се съберат на едно място и им каза, че страната е останала без повелител и че й е нужен могъщ защитник, който с оръжие в ръка да брани пределите й.

— Вие сами решете — рече им тя — или един от вас ще ме вземе за жена, или ще ми позволите да си взема за мъж някой другоземец, който да брани владенията ми.

Те се посъветваха и решиха да й позволят сама да си избере съпруг. Тогава тя повика в замъка своите епископи и архиепископи и най-тържествено встъпи в брак с Оуайн. След това всички благородници в графството положиха клетва за вярност пред Оуайн. И така, с меч и копие в ръка, Оуайн започна да брани Вълшебния извор. И когато някой рицар се появяваше там, Оуайн го поваляше на земята и го държеше в плен, докато не получеше подобаващ на сана му откуп. И всичкото това имане раздаваше на своите барони и рицари и по този начин успя да спечели любовта на всички люде в графството. И тъй минаха три години.

 

 

Веднъж, когато се разхождаше с крал Артур, Гуалхмай се взря в него и видя, че е много нажален и мрачен. И на Гуалхмай му стана много мъчно, че вижда Артур в това състояние и рече:

— Господарю — попита го той, — какво се е случило, че си тъй нещастен?

— Бог ми е свидетел, Гуалхмай — отвърна Артур, — много ми се ще Оуайн да е пак сред нас. Ето вече три години минаха, откакто пропадна без вест, и ако още една година не го видя, сърцето ми ще се пръсне от мъка. И знам с положителност, че изчезването на Оуайн има връзка с разказа на Кънон, син на Клъдно.

— Не е нужно, господарю — рече Гуалхмай, — да свикваш всички воини на кралството, за да го откриеш. Ако е убит, ти със своите верни рицари лесно можеш да отмъстиш за него, а ако е затворен в тъмница — да го освободиш. Ако ли пък се окаже, че е жив и здрав, вземи го обратно със себе си.

И той реши да се вслуша в съвета на Гуалхмай.

И като се въоръжиха и възседнаха конете си, Артур и верните му рицари тръгнаха да търсят Оуайн. Войската му наброяваше три хиляди воини, без да се броят конярите и слугите, които я следваха, а за водач му служеше Кънон, син на Клъдно. И Артур стигна до замъка, в който Кънон бе отсядал по-рано. Като пристигнаха, завариха двамата младежи да се упражняват в стрелба с лък на същото онова място, а малко по-далеч от тях стоеше златокосият мъж. Щом го съгледа, златокосият поздрави Артур с добре дошъл и го покани да му гостува. Артур прие поканата и всички се отправиха към замъка. И при все че войската беше толкова многобройна, за всеки се намери място в замъка. Девойките станаха, за да ги посрещнат и стъкмиха такава богата и безупречно наредена трапеза, каквато никога в живота си не бяха виждали. Тази вечер дори конярите си хапнаха не по-зле, отколкото Артур на собствената си трапеза.

Рано на другия ден Артур, воден от Кънон, отново тръгна на път. Стигнаха до мястото, където се намираше черният мъж, и Артур си каза, че той е дори по-грамаден, отколкото очакваше. След това възлязоха на върха на хълма, оттам слязоха в долината и стигнаха до зеленото дърво, под което се намираше изворът с мраморната плоча и сребърната чаша. И тогава Кай пристъпи до Артур и му каза:

— Господарю — рече му той, — знам какво ще се случи сега и затова те моля да ми позволиш аз да плисна водата върху плочата и пръв да вляза в двубой с рицаря, който ще се появи.

Артур даде съгласието си.

Тогава Кай напълни чашата с вода и я плисна върху плочата. Тозчас се разнесе оглушителен тътен, след това заваля град. И никой от тях не беше чувал в живота си такъв тътен, нито пък беше виждал такава страшна градушка. И много от слугите и конярите, които следваха рицарите на Артур, намериха смъртта си тука. След това спря да вали и небето се проясни. И когато погледнаха нагоре към дървото, видяха, че по клоните му не бе останало ни едно листо. После долетяха птичките и запяха свойта песен. И като слушаха, си казаха, че по-омайна песен от тази никога не са чували. В това време се появи един рицар на чисто черен кон, облечен с дрехи от чисто черна златовезана коприна. Конникът препускаше вихрено към тях и Кай тръгна срещу него. Двамата се сблъскаха, но само след миг Кай се намери на земята. След като го повали, рицарят опъна шатрата си; Артур и рицарите му също се установиха на стан за през нощта.

На другата сутрин още със ставането видяха, че бойното знаме на рицаря отново се развява на копието му — предизвикваше ги на двубой. Тогава Кай отиде при Артур и му каза:

— Господарю — рече му той, — вчера бях повален в нечестен бой. Моля те да ми позволиш днес пак да премеря сили с този рицар.

— Добре, разрешавам ти — каза Артур.

И Кай връхлетя върху рицаря, но онзи веднага го повали на земята и като му хвърли един поглед, стовари тъпия край на копието си върху главата му. Ударът беше тъй силен, че дръжката на копието проби шлема му, прониза и плетената метална шапчица и на челото му зейна широка рана. И Кай се върна при своите другари.

След него и другите рицари на Артур един по един премериха сили с черния рицар и всички бяха повалени на земята. Останаха само Артур и Гуалхмай.

Тогава сам крал Артур се приготви за бой и понечи да тръгне срещу черния рицар.

— Господарю — примоли му се Гуалхмай, — позволи ми първо аз да вляза в бой с този рицар.

Артур му разреши и той тръгна срещу черния рицар, за да се срещне в двубой с него. Но преди това се загърна с един копринен плащ, подарен му от дъщерята на Анжуйския херцог, покри и коня си с него и тъй се преобрази, че никой не можеше да го познае. След това двамата се хвърлиха един срещу друг и боят между тях започна. Цял ден се биха, но до вечерта нито единият, нито другият успя да повали противника си на земята.

На другия ден продължиха борбата с нови островърхи копия, но и този път ни един от тях не можа да спечели победа. На третия ден отново излязоха на бойното поле, с тежки и яки островърхи копия в ръка. И двамата бяха изпълнени с ярост и когато точно в дванайсет се хвърлиха един срещу друг, те се сблъскаха с такава сила, че ремъците на седлата им се скъсаха и те се преметнаха презглава и паднаха на земята. Но само след миг се изправиха на крака, измъкнаха мечовете си и продължиха да се бият. И воините, които наблюдаваха битката между тях, си казаха, че никога не са виждали по-смели и могъщи рицари от тези двамата. А искрите, които хвърчаха от мечовете им, можеха да направят и най-тъмната нощ светла като ясен ден. Изведнъж черният рицар тъй силно удари Гуалхмай, че шлемът му отхвръкна и разкри лицето му. Оуайн позна Гуалхмай и каза:

— Не те познах по-рано, рицарю Гуалхмай, заради плаща, с който си се загърнал. И тъй като си мой първи братовчед, вземи меча и доспехите ми.

— Ти, Оуайн, си по-достоен да ги носиш — рече Гуалхмай. — Ти ме победи и затова вземи оръжието и доспехите ми.

В това време Артур разбра какво става и отиде при тях.

— Господарю — рече му Гуалхмай, — Оуайн ме победи, но не иска да вземе доспехите ми.

— Господарю — каза Оуайн, — не аз, а той спечели победата, но не ще да вземе меча ми.

— Дайте на мен мечовете си — каза Артур, — за да няма ни победител, ни победен.

При тези думи Оуайн протегна ръце към крал Артур и двамата се прегърнаха крепко. След това всички рицари се спуснаха презглава към тях, за да видят и прегърнат Оуайн, и в цялата тази блъсканица няколко души едва не загубиха живота си.

Тази нощ всички останаха да нощуват в стана. А на другия ден крал Артур реши да се върне в своите владения.

— Обидно е, господарю — каза Оуайн, — да си тръгваш току-така. Три години минаха, откак те напуснах и поех насам. Сега тези земи са мои. И от него ден до ден-днешен не съм преставал да се готвя за празничния пир в твоя чест, защото знаех, че ще дойдеш да ме търсиш. Заповядай, господарю, заедно със своите рицари в моя замък, за да се отмориш и отпочинеш след дългия път.

И тогава всички се отправиха към замъка на Господарката на вълшебния извор. И големият, подготвян цели три години пир в тяхна чест, продължи само три месеца, но това беше най-веселият и най-богат пир в живота им. Тогава Артур реши, че е вече време да си ходи. И Артур проводи пратеници при графинята, за да я помолят да разреши на Оуайн да тръгне с него и да погостува три месеца на благородните мъже и жени на Британия. И въпреки че никак не й се щеше да се разделя с него, графинята му даде съгласието си.

И Оуайн се завърна в Британия заедно с Артур. И като се срещна отново със своите родственици и весели другари, вместо три месеца той остана при тях цели три години.

 

 

Един ден Оуайн и другарите му пируваха в двора на крал Артур в Кайр Лион на Уск. Ненадейно се появи една девойка, пременена в дрехи от жълта златовезана коприна, възседнала дорест кон с къдрава, дълга до земята грива; юздата на коня и седлото, на което седеше девойката, бяха от чисто злато. Тя пристъпи до Оуайн и като измъкна пръстена, който беше на ръката му, рече:

— Ето това заслужаваш, подли, неверни измамнико! И дано съм успяла да те посрамя!

При тези думи тя обърна коня си и си замина.

В същия миг Оуайн си спомни за изоставената графиня и за подвизите, които бе извършил, и много се натъжи. След като се нахрани, той се завърна в своя дом, където прекара една неспокойна и мъчителна нощ. На другия ден стана още в ранни зори, но вместо към двора на крал Артур се отправи към далечните непознати земи и безлюдните диви планини. Дълго броди по света, толкова дълго, че дрехите на гърба му се изпокъсаха и цялото му тяло обрасна в дълги косми. За да не умре от глад, заживя с дивите зверове — те скоро свикнаха с него и той започна да се храни с тях. Но след време силите съвсем го напуснаха и вече не смогваше да ги следва. Тогава той напусна планините и слезе в долината и се отправи към един чудно красив парк, който принадлежеше на една овдовяла графиня.

Един ден графинята и нейните прислужнички бяха излезли да се разхождат покрай езерото, което се намираше насред парка. Изведнъж пред себе си видяха някакво същество, което много приличаше на човек. В първия миг много се изплашиха, но все пак се престрашиха и като се приближиха до него, започнаха с интерес да го разглеждат и опипват. Видяха, че сърцето му още бие, а и той простена, когато лъчите на слънцето попаднаха върху него. Тогава графинята се върна в замъка, взе една стъкленица с безценен лековит балсам и като я сложи в ръката на своята прислужничка, й каза:

— Вземи кон и дрехи и върви при онзи човек в парка. Остави ги някъде близо до него и разтрий с този балсам гърдите му над сърцето; и ако е все още жив, скоро ще се вдигне на крака. След това се скрий и виж какво ще направи.

Момичето се върна при мъжа и го намаза с всичкия балсам, който имаше в стъкленицата. След това остави коня и дрехите близо до него, отдалечи се малко и започна скришом да го наблюдава. След малко той започна да се чеше по ръцете, после се изправи на крака и учудено заоглежда тялото си. Като видя на какво е заприличал, много се засрами. Тогава забеляза коня и дрехите, които бяха недалеч от него, и запълзя към тях. Най-сетне стигна до дрехите, смъкна ги от седлото и бързо се облече. След това с големи мъки се качи на коня. Тогава девойката реши, че е време да му се покаже, пристъпи напред и го поздрави. Той също я поздрави и я попита къде се намира и в чии владения е попаднал.

— Замъкът, който се вижда ей там — отвърна тя, — е на една овдовяла графиня. При смъртта си мъжът й й остави цели две графства, но от всичко това й е останал само този замък — останалите й владения бяха заграбени от младия граф, който е неин съсед, защото тя не пожела да се ожени за него.

— Мъчно ми е за нея — каза Оуайн и двамата с девойката се отправиха към замъка.

Когато пристигнаха, Оуайн слезе от коня и момичето го заведе в една много приятна и удобна стая. Запали огън в камината и го остави да си почива.

След това отиде при графинята и й върна празната стъкленица.

— Какво стана с всичкия балсам, който ти дадох? — попита графинята.

— Свърши се, господарке — отвърна тя.

— Не ми се ще да те коря, момиче — каза графинята, — но този балсам струва цяло състояние, а ти си го изразходвала за един човек, когото дори не познаваме. Но станалото — станало. Продължи да се грижиш за него и виж нищо да не му липсва.

Момичето изпълни заръката й — слагаше му да яде и да пие, миеше го, оправяше постелята му, поддържаше огъня в камината — и малко по малко силите му се възстановиха. Космите по тялото му започнаха да окапват на цели кичури и след три месеца кожата му стана чиста и бяла като преди.

Един ден Оуайн усети някакво тревожно раздвижване в замъка — чуваше се дрънкане на оръжие и сякаш се готвеха за предстояща битка.

— Какъв е този шум? — попита той девойката.

— Графът, за когото ти говорих — каза тя, — е тръгнал срещу замъка начело на огромна войска. Решил е със сила да се разправи с нашата господарка.

— Ще се намерят ли в замъка кон и оръжие за мене? — попита Оуайн.

— Ще се намерят — каза момичето, — и то най-добрите на света.

— Тогава върви при графинята и й кажи, че ако ми даде кон и оръжие, ще изляза да пресрещна тази войска.

— На драго сърце ще изпълня заръката ти — каза тя.

Момичето отиде при графинята и й предаде думите му. Като чу какво иска, тя се изсмя.

— Бог ми е свидетел — рече тя, — и кон ще му дам и оръжие, и нека му бъдат дар от мене. Кажи му, че и конят, и оръжието ще бъдат най-хубавите, които някога е имал, и че много ще се радвам, ако приеме моя дар, защото утре моите врагове ще ги вземат и без да им ги давам. Но не мога да разбера какво иска да прави с тях.

Дадоха на Оуайн прекрасен вран гасконски жребец с буково седло на гърба, а също и много оръжие и доспехи. Той бързо се приготви, метна се на коня и излезе от замъка, придружен от двама въоръжени оръженосци на коне. Като наближиха войската на графа, видяха, че е толкова многочислена, че краят й се губи в далечината. И Оуайн попита оръженосците коя е личната дружина на графа.

— Ще го намериш там, където се развяват четирите жълти знамена — казаха те. — Първите две бележат началото, а другите две — края на дружината му.

— А сега се върнете и ме чакайте пред вратите на замъка — каза той.

Оръженосците се върнаха обратно. Тогава Оуайн се хвърли напред, премина през първите две дружини и се спря едва като стигна до графа. Оуайн го смъкна от седлото, метна го на коня пред себе си и заедно с него препусна назад. С големи мъки успя да си пробие път и да закара графа до вратите на замъка, където го чакаха двамата оръженосци. Влязоха вътре и Оуайн отиде при графинята, и като й предаде пленника, каза:

— Приеми го като отплата за чудотворния балсам, с който спаси живота ми.

През това време вражеските войски се разположиха на стан около замъка. За да откупи живота си, графът й върна заграбените земи, а за да откупи и свободата си, трябваше да се раздели с половината от собствените си владения и с всичкото злато, сребро и скъпоценни накити, които й бе отнел. И накрая даде дума, че ще изпълни поетите задължения.

В знак на благодарност графинята предложи на Оуайн да й гостува в замъка, но той се раздели с нея и продължи да броди из света, защото единственото му желание беше да стигне до далечните непознати земи и безлюдните диви планини.

Веднъж, както си вървеше по пътя, в близката гора се разнесе силен рев, след него втори, трети. Впусна се бързо натам и скоро се озова пред един огромен скалист хълм, който се издигаше насред гората. Една пропукана сива скала стигаше досам пътя, а в пукнатината на скалата се криеше голяма змия. Близо до змията се бе спрял един бял лъв: и колчем лъвът понечваше да мине покрай скалата, змията се стрелваше към него и той надаваше рев. Тогава Оуайн измъкна меча си от ножницата и се промъкна до скалата. И когато змията се показа от цепнатината, Оуайн замахна и с един удар на меча я разсече на две и тя се свлече на земята. След това продължи по пътя си както преди, но скоро забеляза, че лъвът го следва по петите и весело подскача около коня, също като хрътка, отгледана от самия него.

Вървяха тъй цял ден, докато започна да се смрачава. Тогава Оуайн реши, че е време да си почине, слезе от коня и го пусна да пасе на една равна горска поляна. После се залови да накладе огън и докато тъкмеше огъня, лъвът надонесе толкова много дърва, че щяха да стигнат и за три нощи. След това лъвът хукна нанякъде, но само след миг се върна и донесе един доста едър и охранен сръндак. Пусна го в краката на Оуайн и се излегна между него и огъня.

Оуайн одра сръндака, отряза си няколко парчета месо, които сложи да се пекат на шиш покрай огъня, а останалото даде на лъва. В това време някъде наблизо се чу силен стон, после втори и трети. Оуайн попита дали този, който стене, е човек от плът и кръв.

— Една злочеста жена съм аз, човече — отвърна гласът.

— Коя си ти? — попита Оуайн.

— Казвам се Лунед и съм придворна на Господарката на вълшебния извор.

— А как попадна на това място? — попита Оуайн.

— Затворена съм тука — каза тя — заради един от Артуровите рицари, който дойде при нас и се ожени за моята господарка. Но веднъж отиде да се види със своите другари в кралския двор и повече не се завърна. По-добър другар от него не съм имала и аз много го обичах. Един ден двама от дворцовите сановници на графинята започнаха да го хулят в мое присъствие и го нарекоха подъл предател. Аз пък им казах, че и двамата заедно не могат да се мерят с него по сила и доблест. За тези ми думи те ме затвориха в тази каменна пещера и заявиха, че ако до един уречен ден той не дойде да ме защити, ще трябва да се простя с живота си. А денят, който определиха, е вдругиден, а още никой не е отишъл да го повика. Името на този рицар е Оуайн, син на Уриен.

— А ти уверена ли си — попита я той, — че ако научи каква беда те е сполетяла, младият рицар ще дойде да те защити?

— Бог ми е свидетел, ще дойде — рече тя.

Като се опече месото, Оуайн го раздели на две равни части и двамата с девойката започнаха да се хранят. След това наченаха разговор, който продължи до ранни зори. На другия ден Оуайн попита девойката дали знае някое място, където може да получи храна и подслон тази нощ.

— Знам едно такова място — отвърна тя. — Тръгни по тази пътека — рече му тя — и като стигнеш до брода, продължи по пътя, който минава покрай реката. Като повървиш малко, ще видиш един огромен замък, увенчан с многобройни кули. И никъде на света не можеш да се нахраниш тъй добре, както при господаря на този замък. Там ще намериш и подслон тази нощ.

А през отминалата нощ лъвът бдя над Оуайн тъй, както и най-зоркият страж не би бдял над своя господар.

След това Оуайн оседла коня си и потегли на път. Премина брода и не след дълго съгледа замъка и тръгна към него. Посрещнаха го с най-големи почести и веднага се погрижиха за коня му — отведоха го в конюшнята и добре го назобиха. Лъвът го последва и се излегна до него и повече никой от замъка не посмя да припари до коня. И Оуайн беше готов да се закълне, че на никое друго място не са му устройвали по-добър прием — само дето всички в замъка бяха тъй нажалени, сякаш над всеки един от тях тегнеше смъртна опасност. След това всички се отправиха към трапезата: от едната му страна седна самият граф, а от другата — единствената му дъщеря. И Оуайн беше готов да се закълне, че никога в живота си не е виждал по-красива девойка от нея. Лъвът също дойде и се настани под масата в краката на господаря си и Оуайн започна да го храни от блюдата, които му поднасяха. И само едно нещо не се нравеше на Оуайн — това, че всички бяха тъй опечалени.

Като преполовиха вечерята, графът най-сетне поздрави Оуайн с добре дошъл.

— Крайно време беше да покажеш, че се радваш на своя гост — каза Оуайн.

— Бог ми е свидетел — каза графът, — нашата нерадост няма нищо общо с твоето гостуване. Голямо нещастие ни е сполетяло и затова сме тъй угрижени и опечалени.

— Какво ви се е случило? — попита Оуайн.

— Имам двамина сина. Вчера синовете ми отидоха на лов в планината. А там върлува едно кръвожадно чудовище, което убива и изяжда всеки, когото срещне. И това чудовище залови синовете ми и ми каза, че ако до утре не му дам дъщеря си, ще убие синовете ми пред собствените ми очи. Чудовището има човешки образ, ала ръстът му е великански.

— Сега разбирам мъката ти — каза Оуайн. — А как мислиш да постъпиш?

— Един бог знае дали съм прав — рече графът, — но реших, че е по-достойно да се примиря със смъртта на синовете си, които за зла участ са вече в ръцете му, отколкото аз сам да му предам дъщеря си, за да бъде поругана и убита.

След това поговориха още малко и Оуайн легна да спи.

Рано на другата сутрин се чу оглушителен грохот и всички разбраха, че великанът идва към замъка заедно с двете момчета. Графът взе решение да отбранява замъка и да жертвува синовете си. Оуайн облече доспехите си и следван по петите от лъва, излезе навън, за да се срещне в двубой с великана. Като видя срещу себе си въоръжения Оуайн, онзи се нахвърли върху него и боят започна. Но за великана лъвът се оказа далеч по-страшен противник от Оуайн.

— Бог ми е свидетел — рече той на Оуайн, — ако не беше този звяр, досега да съм се справил с тебе.

Като чу това, Оуайн отведе лъва обратно в замъка, залости вратата, тъй че да не може да излезе, и се върна да продължи битката си с великана. Но като усети, че господарят му се намира в опасност, лъвът нададе рев, покатери се бързо на покрива на замъка, оттам се хвърли на крепостната стена, а от стената с един скок се намери до Оуайн. След това лъвът стовари лапата си върху рамото на великана, разсече го на две, тъй че червата му се изсипаха навън, и великанът се просна мъртъв на земята. Когато Оуайн заведе при графа неговите двамина сина, той го покани да му гостува в замъка. Но Оуайн учтиво му отказа и се отправи към поляната, където бе оставил Лунед.

Като пристигна, на поляната гореше голям огън, а двама яки младежи с къдрави кестеняви коси мъкнеха девойката, за да я хвърлят в огъня. Оуайн ги попита с какво се е провинила девойката пред тях и те му разправиха същото, което беше чул от нея предната вечер.

— И тъй като Оуайн не се яви, за да я защити — рекоха му те, — ние ще я изгорим на кладата.

— Познавам този доблестен рицар — каза Оуайн — и съм уверен, че ако знаеше каква участ очаква девойката, щеше да дойде да я защити. Но ако сте съгласни, готов съм да заема неговото място и да се бия с вас.

— Тъй да бъде — казаха младежите, — приемаме да се бием с тебе.

И те връхлетяха върху Оуайн, който не можа да удържи на напора на двамата младежи и отстъпи. Като видя това, лъвът му се притече на помощ и двамата заедно взеха връх над младежите. Тогава те казаха:

— Споразумяхме се да се бием само с тебе, рицарю По-трудно ни е да се бием с онзи звяр, отколкото с тебе.

Тогава Оуайн вкара лъва в пещерата, където по-рано се намираше девойката, и затрупа входа й с камъни. След това се върна при младежите и продължи сам борбата с тях. Но все още не бе успял да възстанови напълно силите си и двамата младежи отново го притиснаха. През цялото това време лъвът все ревеше, защото знаеше, че Оуайн се намира в смъртна опасност. Накрая лъвът започна да събаря стената от камъни и като се отвори достатъчно голяма дупка, изскочи навън и без да се бави, уби единия от младежите, а веднага след него и втория. По този начин успяха да спасят Лунед от кладата.

След това Оуайн и Лунед отидоха във владенията на Господарката на вълшебния извор. А когато реши, че е време да се завърне в двора на крал Артур, Оуайн взе и графинята със себе си и тя живя с него до края на дните си.

 

 

Един ден Оуайн се отправи към владенията на Черния злодей, за да се срещне в двубой с него. И докато не спечели победата, лъвът ни за миг не се отдели от него. Като пристигна във владенията на Черния злодей, Оуайн отиде в неговия замък и там завари двадесет и четири от най-красивите девойки, които някога беше виждал. Но дрехите, с които бяха облечени, не струваха и двадесет и четири пенса. И всички бяха тъжни като смъртта. Оуайн ги попита каква е причината за тяхната тъга. Те му отговориха, че са дъщери на благородници, че когато са дошли в замъка, всяка една от тях е била придружавана от своя любим съпруг.

— Като пристигнахме, нас ни посрещнаха много радушно и почтително. Дадоха ни много да пием и когато се напихме, злодеят, който владее този замък, изби мъжете ни и взе конете и дрехите ни, а също и всичкото ни злато и сребро. А мъртвите тела на мъжете ни са тук, в същия този замък, където се намират труповете на още много люде. Ето каква е, рицарю, причината за нашата тъга. А и за тебе ни е мъчно, рицарю, че и тебе може да сполети същата зла участ!

Оуайн също се натъжи и излезе навън да се поразходи. Скоро към него пристъпи един рицар и го приветствува тъй топло и сърдечно, сякаш виждаше своя роден брат. Този рицар беше Черният злодей.

— Ей богу — каза Оуайн, — не съм дошъл тука, за да спечеля благоволението ти!

— Ей богу — отвърна той, — няма и да го получиш!

И те веднага налетяха един върху друг и започнаха ожесточено да се бият. Оуайн напрегна всички сили и успя да го надвие и върза ръцете му зад гърба. Тогава Черният рицар замоли Оуайн да се смили над него и да пощади живота му.

— Повелителю Оуайн — рече му той, — предречено ми беше, че един ден ще дойдеш тук и ще ме победиш. Ето че това стана и сега съм в твоя власт. До днес аз бях един разбойник и в собствения си дом грабех и убивах жертвите си. Но ако ми подариш живота, ще стана покровител на всички странници и докато съм жив, домът ми ще бъде отворен и за болни, и за здрави, за всеки, който се нуждае от подслон и храна. И вечно ще те благославям за добрината ти.

Оуайн остана доволен от думите му и реши да го пощади. Тази нощ остана да преспи в замъка.

На другата сутрин двадесет и четирите благородни девойки получиха обратно конете, дрехите и скъпоценностите, с които бяха дошли, и Оуайн ги поведе към двора на крал Артур. Помним с каква радост го посрещна Артур, след като бе изчезнал предния път, ала радостта му сега беше дваж по-голяма. А що се отнася до девойките, тези от тях, които пожелаха да останат в двора на крал Артур, бяха приети най-радушно, а тези, които предпочетоха да си отидат, бяха свободни да сторят това, когато поискат.

И Оуайн, любимецът на Артур, остана в кралския двор като предводител на дружината рицари и не се раздели с него до деня, в който реши да се завърне в своите собствени владения, където го очакваха Тристате Меча на Кенверхин и Ятото Черни Гарвани. И където и да отидеше, щом те бяха с него, Оуайн винаги излизаше победител в битките.

И с това завършва легендата, наречена „Господарката на вълшебния извор“.

Передур, син на Еврауг

Граф Еврауг, чиито владения бяха в северната част на кралството, имаше седмина сина. Но вместо да се погрижи за благополучието на графството, Еврауг обикаляше страната и участвуваше във всички рицарски турнири, сражения и войни. Затова не беше никак чудно, че и той, като всички войнолюбиви люде, намери смъртта си на бойното поле. Загинаха и шестима от синовете му. Седмият, най-младият от синовете му, на име Передур, беше още твърде малък, за да участвува в турнири и войни, иначе и той щеше да загине като баща си и братята си.

Майка му, която беше много мъдра и разумна жена, дълго мисли как да опази сина си и владенията му. Накрая реши да избяга с него в някоя безлюдна и пустинна област и да заживее в усамотение, далеч от всички хора. Със себе си взе само жени и невръстни момчета, и смирени, кротки мъже, които никога в живота си не бяха участвували в битки и войни, тъй като ги считаха за недостойни занимания. И никой не смееше да отвори дума за коне и оръжие в присъствието на сина й, защото се страхуваха да не възбудят любопитството му към подобни неща.

Всеки ден момчето отиваше в голямата гора и си играеше с малките копия, които си правеше от див чимшир. Веднъж до едно стадо кози, които бяха на майка му, той съгледа две кошути. Момчето много се учуди, като видя, че те нямат рога, защото в цялото стадо нямаше ни едно животно, което да е без рога. Обясни си го с това, че преди много време са се отделили от останалите и това е станало причина да останат без рога. И тъй като беше много пъргав и бързоног, успя да закара двете кошути заедно с козите в една кошара в края на гората. След това се върна вкъщи.

— Майко — каза той, — да знаеш какво странно нещо видях наблизо! Две от твоите кози са избягали от стадото и толкова дълго са бродили сами в гората, че са останали без рога. И само аз си знам колко се измъчих, докато ги вкарах обратно в кошарата.

Като чуха това, всички станаха и отидоха да видят какви са тези кози. И когато видяха кошутите, много се учудиха, че човек може да бъде тъй пъргав и бързоног, че да тича по-бързо от тях.

Един ден по пътя, който минаваше покрай гората, се зададоха трима рицари. Това бяха Гуалхмай, син на Гуиар, Гуайр, син на Гуестил, и накрая Оуайн, син на Уриен.

— Майко, какви са тези странни същества? — попита Передур.

— Това са ангели, сине — отвърна тя.

— И аз ще стана ангел и ще тръгна с тях — каза той и излезе на пътя да ги пресрещне.

— Кажи ми, друже — рече му Оуайн, — виждал ли си днес или вчера оттук да минава един рицар?

— Не знам какво значи „рицар“ — отвърна той.

— Ами някой, който прилича на мене — каза Оуайн.

— Ако отговориш на въпросите, които ще ти задам, и аз ще отговоря на твоя.

— Тъй да бъде — каза Оуайн.

— Какво е това — попита Передур, като посочи седлото.

— Това е седло — каза Оуайн.

И Передур продължи да го разпитва за всяко едно нещо поотделно, като искаше да знае и за какво служи, и как се използува. Оуайн отговори най-подробно на всички негови въпроси.

— Продължете по пътя си — каза Передур. — Видях един човек, който приличаше на вас. Аз също искам да стана рицар и тозчас ще тръгна след вас.

След това Передур се върна там, където го чакаха майка му и нейната свита.

— Майко — каза той, — онези там не са ангели, а рицари!

Като чу това, майка му изпадна в несвяст. След това Передур отиде при конете, с които превозваха дърва от гората и с които си докарваха храна и вода от населените места, и си избра една почти грохнала дръглива петниста кранта, която му се стори по-яка от останалите. Тури на гърба й едни дисаги, тъй като нямаше с какво друго да я оседлае, а от тънки върбови клонки успя да измайстори нещо подобно на конска сбруя. И отново се върна при майка си.

В това време графинята беше дошла на себе си.

— Виждам — рече му тя, — че си решил да ме напуснеш.

— Да, така е — каза той.

— Изчакай поне да чуеш какви напътствия ще ти дам, преди да тръгнеш.

— Добре, ще те изслушам — каза той, — но побързай.

— Върви право в двора на крал Артур — рече му тя, — защото там са най-доблестните, най-смелите и най-щедри рицари на света. Колчем видиш черква по пътя си, влез вътре и кажи едно „Отче наш“. Ако си гладен и жаден и никой не се сеща да те покани на трапезата, сам си вземи. Ако чуеш, че някой вика за помощ, иди да му помогнеш, а ако жена е изпаднала в беда, най-напред на нея си длъжен да помогнеш. Ако ти хареса някой скъпоценен накит, вземи го и го подари на друг — тогава всички ще те възхваляват. Ако срещнеш красива жена, обясни й се в любов, дори и ако тя не те люби — това прави човека по-добър и по-благороден отпреди.

И той тръгна на път, като взе със себе си и няколко от своите островърхи копия. Два дена и две нощи пътува той, гладен и жаден, докато прекоси безлюдната пустиня. Най-сетне стигна до една огромна, мрачна гора, в която сякаш човешки крак не бе стъпвал. Дълбоко в гората попадна на една просторна равна поляна, а насред поляната съгледа голяма дървена хижа, която взе за черква. И като каза „Отче наш“, се запъти към хижата. Вратата беше отворена и недалеч от прага се виждаше златен стол, на който седеше една прелестна красавица с кестеняви коси, прихванати на челото със златна диадема, украсена с искрящи драгоценни камъни. На ръката си красавицата носеше голям златен пръстен.

Передур слезе от коня си и влезе вътре. Девойката го посрещна много радушно и го приветствува с добре дошъл. В дъното на стаята беше сложена трапеза, на която имаше две кани с вино, два бели хляба и месо от прасе-сукалче.

— Майка ми ме поучи — рече й Передур, — ако видя някъде ядене и пиене, да не чакам да ме канят, а сам да си взема.

— Щом е тъй, рицарю — каза тя, — заповядай на трапезата и яж, докато се наситиш.

Передур седна на трапезата и си сипа половината от месото и виното, а другата половина остави за девойката. Като се нахрани, той стана и пристъпи до девойката.

— Майка ми ме поучи — рече й той, — ако видя някъде скъпоценен накит, който да ми харесва, да го взема.

— Щом е тъй, вземи го, друже — каза тя. — Не ми се свиди да ти го дам.

След като взе пръстена, Передур коленичи пред девойката и я целуна. Сетне се качи на коня си и си отиде.

Не мина много време и се завърна стопанинът на дървената хижа. Наричаха го Горделивеца от горската поляна. Той веднага забеляза следите от конските копита.

— Кажи ми — рече той на девойката, — кой е идвал в моя дом, докато ме нямаше?

— Един чудноват рицар беше тук, господарю — каза тя и му описа необикновения вид на Передур и странното му поведение.

— А на тебе направи ли ти нещо? — попита той.

— Кълна се, че нищо лошо не ми е направил — рече тя.

— Ей богу, не ти вярвам — каза той. — И докато не го открия и не си отмъстя за срамната му постъпка, не ще се спра, а и ти не ще прекараш две нощи подред на едно и също място.

При тези думи рицарят стана и тръгна да търси Передур.

А Передур продължаваше да върви към двора на крал Артур. Но преди него там пристигна друг рицар. Пред вратите на замъка той повери коня си на един слуга, за което го възнагради с тежък златен пръстен, и се запъти право към залата, където се бяха събрали Артур и неговите рицари и Гуенхуивар и нейните придворни дами. Влезе тъкмо когато един прислужник наливаше вино в чашата на Гуенхуивар. Рицарят взе чашата от ръката на Гуенхуивар, изля виното върху лицето и гърдите й и с всичка сила я удари през устата.

— Ако сред вас има някой — каза той, — който е готов да се бие с мене, за да ми отнеме тази чаша и да отмъсти за оскърблението, което нанесох на Гуенхуивар, нека ме последва на поляната — аз ще бъда там и ще го очаквам.

Като каза това, рицарят се качи на коня си и се отправи към поляната.

Артуровите рицари наведоха глави — всеки го беше страх да не би върху него да падне изборът да защити честта на Гуенхуивар. Рекоха си, че онзи, който се е решил на такава грозна постъпка, е или някой непобедим юначен рицар, или пък е вещ в магьосническото изкуство, тъй че те са безсилни да му отмъстят.

В този миг в залата влезе Передур, възседнал своята дръглива, почти грохнала петниста кранта с онази чудата, измайсторена как да е сбруя — по-жалка картина надали бяха виждали в този величествен двор. И тъй като Кай беше застанал в средата на залата, Передур се обърна към него.

— Хей ти, високия — рече му той, — кажи ми къде мога да намеря крал Артур.

— Каква работа имаш ти с Артур? — попита го Кай.

— Моята майка ми каза да дойда при него, за да ме посвети в рицарство.

— Ей богу — каза Кай, — не се ли виждаш на какво приличаш с този жалък кон и още по-жалко въоръжение!

Сега всички в залата го забелязаха и започнаха да му се подиграват и да го замерват с разни неща, щастливи, че появата на този смешен човек им помага да забравят доскорошните си тревоги.

В това време в залата влезе дворцовият шут — едно джудже, което бе дошло още преди година в кралския замък заедно с жена си — също джудже — и бе помолило Артур да ги приюти при себе си. Артур бе изпълнил молбата им, но оттогава вече цяла година те на никого ни дума не бяха продумвали. Джуджето съгледа Передур и каза:

— Привет, славни Передур, син на Еврауг! Добре дошъл, непобедими воине и най-доблестни рицарю!

— Бог ми е свидетел, драги — каза Кай, — лош час си избрал за шегите си. Вече цяла година мълчиш като риба, сякаш в замъка няма достойни люде, с които да си поприказваш и да се повеселиш, а сега си отваряш устата, за да назовеш този нещастник непобедим воин и най-доблестен рицар — и това в присъствието на краля и на цялата му свита!

И той съпроводи думите си с такъв силен удар, че джуджето се просна в несвяст на земята.

В същия миг в залата влезе жената на джуджето и каза:

— Привет, славни Передур, син на Еврауг! Добре дошъл, доблестни воине и най-юначни рицарю!

— Ей богу, негоднице — каза Кай, — лош час си избрала за шегите си. Вече цяла година мълчиш като риба и с никого в замъка ни дума не продумваш, а днес си отваряш устата, за да наречеш този нещастник — и то в присъствието на Артур и на неговите рицари — доблестен воин и най-юначен рицар!

И той я ритна тъй силно, че тя падна в несвяст на земята.

Тогава Передур каза:

— Рицарю, къде мога да намеря крал Артур?

— Престани с твоите глупави въпроси! — каза Кай. — Щом искаш да станеш рицар, върви при рицаря, който чака на поляната, вземи от него чашата на кралицата, след като го победиш и му отнемеш коня и оръжието, и тогава ще бъдеш посветен в рицарство.

— Тъй да бъде, снажни рицарю — каза Передур и като обърна коня си, излезе навън и се отправи към поляната.

Когато пристигна, рицарят самонадеяно разхождаше коня си нагоре-надолу по поляната, уверен в превъзходството на своята сила и юначност.

— Хей, ти — каза рицарят, — видя ли някой от замъка да тръгва след мене?

— Високият рицар, който беше там — отвърна той, — ми каза да те надвия и да им върна чашата, а коня и оръжието ти да взема за себе си.

— Дръж си езика, момко! — каза рицарят. — Върни се в замъка и предай на Артур, че искам да се бия с него или някой от рицарите му. И нека по-бързо дойде, защото няма дълго да го чакам.

— Бог ми е свидетел — каза Передур, — чашата, конят и оръжието ти ще бъдат мои — ти реши дали по своя воля ще ми ги дадеш, или трябва сам да си ги взема.

Като чу това, рицарят много се разгневи, спусна се връз него и с тъпия край на копието си му нанесе много силен и болезнен удар между врата и рамото.

— Друже — каза Передур, — дори и слугите на майка ми се бият по-добре от тебе! А ето и моят отговор!

При тези думи той се премери с островърхото си копие и го улучи право в окото — върхът на копието се показа отзад на тила му и той се просна мъртъв на земята.

 

 

— Ей богу — каза Оуайн, син на Уриен, на Кай, — глупава шега си направи с онзи смахнатия, като го прати да се бие с рицаря. Знаеш каква съдба го очаква — рицарят или ще го повали от седлото, или ще го убие. Ако го повали, ще си мисли, че е победил някой знатен рицар, и Артур и неговите рицари ще бъдат навеки опозорени. Ако ли пък го убие, пак ще бъдем опозорени, но освен това ще бъдеш отговорен за смъртта на един човек. И тъй като държа на доброто си име, ще ида да видя какво му се е случило.

Оуайн отиде на поляната и видя, че Передур е повлякъл след себе си тялото на рицаря.

— Спри се, рицарю — каза Оуайн, — аз ще му сваля доспехите.

— Правих-струвах — каза Передур, — но не можах да смъкна тази желязна риза от гърба му. Сякаш се е сраснала с него.

Тогава Оуайн съблече доспехите и дрехите на убития.

— Ето че най-сетне се сдоби с кон и оръжие, друже — каза той, — и то по-добри от нашите. Вземи ги и ела с мен при Артур, за да те посвети в рицарство.

— Кълна се в честта си — каза Передур, — че повече там не ще стъпя! Но предай от мое име чашата на Гуенхуивар и кажи на Артур, че където и да отида, ще бъда негов верен воин. И ако мога с нещо да му бъда от полза, винаги може да разчита на мене. Кажи му още, че няма да стъпя в неговия замък, докато не се срещна с високия рицар, когото видях там, и не му отмъстя за това, че обиди джуджето и жена му.

Оуайн се върна в замъка и разправи на Артур, Гуенхуивар и другите какво се бе случило, и им каза, че младият рицар се е заканил да отмъсти на Кай.

А Передур отново потегли на път.

Веднъж, както си вървеше по пътя, насреща му излезе един рицар.

— Откъде идеш? — попита го рицарят.

— Идвам от двора на крал Артур — отвърна той.

— Да не си един от неговите рицари?

— Бога ми, негов рицар съм — каза той.

— Ха, намерил пред кого да се кълне във вярност към Артур!

— Че защо? — попита Передур.

— Сега ще ти кажа — отвърна той. — Защото цял живот съм грабил и плячкосвал земите му, а ако срещна някой от неговите рицари по пътя си, го убивам.

И без да се бавят повече, двамата се хвърлиха един срещу друг. Но боят не продължи дълго — Передур повали своя противник и той изхвръкна от седлото и тупна на земята. Рицарят го помоли да не го погубва.

— Ще ти подаря живота — каза Передур, — ако се закълнеш, че ще отидеш при крал Артур и ще му кажеш, че съм те повалил от седлото, за да защитя честта му. Кажи му още, че не ще стъпя в неговия замък, докато не се срещна с високия рицар, когото видях там, и не му отмъстя за това, че обиди джуджето и жена му.

Рицарят се закле, че ще изпълни заръката му, и се запъти към двора на крал Артур. Там той разправи най-подробно какво му се бе случило, каза им и за отправената към Кай закана.

А Передур продължи по пътя си. През същата тази седмица той премери силите си с още шестнадесет рицари и до един ги събори на земята. И тях като първия проводи при Артур, за да му разправят какво им се бе случило и да предадат отправената към Кай закана. Накрая Артур и всички негови рицари осъдиха постъпката на Кай и той много се разтревожи.

А Передур вървеше все по-нататък и по-нататък. Най-после стигна до една огромна и мрачна гора. На края на гората имаше езеро, а на отсрещния бряг на езерото се издигаше величествен замък, ограден с яки крепостни стени. На брега на езерото на атлазена възглавница седеше беловлас мъж, облечен в дрехи от златовезана коприна. Двама младежи бяха влезли с лодка в езерото и ловяха риба. Като видя, че Передур идва към него, беловласият мъж стана и се запъти към замъка, накуцвайки с единия крак. Передур също се отправи към замъка и тъй като вратите бяха отворени, влезе вътре. Беловласият мъж се бе разположил на атлазена възглавница пред камината, в която гореше буен огън. Няколко души станаха от местата си, за да посрещнат Передур, помогнаха му да слезе от коня и да си свали доспехите. Мъжът посочи с ръка мястото до себе си и покани младия рицар да седне до него на възглавницата. Передур се настани до него и двамата поведоха разговор. Като стана време за ядене, натъкмиха богата трапеза и всички започнаха да се хранят. Мястото, което отредиха на Передур, беше до беловласия мъж. Щом се нахраниха, мъжът го попита дали умее добре да си служи с меча.

— Не умея още — каза Передур, — но ако някой се наеме да ми покаже, лесно ще се науча.

— Който знае как да си служи с копие и щит — каза той, — ще се научи да върти и меча.

Беловласият мъж имаше двама синове — единият със златисти, другият с кестеняви коси.

— Я станете, момчета — рече им той, — и си вземете копията и щитовете, та да покажете какво можете.

Младежите започнаха да си разменят удари.

— Можеш ли да ми кажеш, друже — каза мъжът, — кой от двамата младежи е по-изкусен воин?

— Според мен — каза Передур, — русокосият младеж, ако искаше, отдавна можеше да е пролял кръвта на младежа с кестенявите коси.

— А сега, друже, вземи копието и щита на младежа с кестенявите коси и пролей кръвта на русокосия младеж, ако можеш.

Передур стана, взе копието и щита и след кратка схватка успя да го рани по веждата, и кръвта започна да се стича на ручейчета по лицето на русокосия младеж.

— Спри се, друже — каза мъжът, — и ела да седнеш до мене — в скоро време на този остров не ще има никой, който да върти меча по-добре от тебе. Аз съм брат на майка ти, твой вуйчо. Тази вечер ще останеш при мене и аз ще те науча как да се държиш достойно и благоприлично. Време е вече да забравиш съветите на майка си — сега аз ще бъда твой наставник и ще те посветя в рицарство. Ето как ще постъпваш от днес нататък: ако ти се случи някъде да видиш нещо необикновено, дори и нищо да не разбираш, не задавай никакви въпроси — ако желае, домакинът сам ще ти обясни какво става. И помни, че ако сгрешиш, не теб ще винят, а мен, защото съм твой наставник.

Чет нямаха проявите на почит и уважение към госта тази вечер, а като стана време за лягане, всички отидоха да спят.

С пукването на зората Передур стана, оседла коня си и след като взе позволение от вуйчо си, отново тръгна на път. Стигна до една огромна гора, на края на която имаше широка поляна. Отвъд поляната се виждаха високите стени на величествен замък. Передур се отправи към замъка и тъй като завари вратите отворени, се запъти право към голямата зала и влезе вътре. В дъното на залата седеше един представителен мъж с побелели коси, заобиколен от множество млади рицари. Всички станаха да го посрещнат и му устроиха много топъл и радушен прием. Настаниха го да седне до благородния мъж, който се оказа владетелят на замъка, и двамата започнаха да разговарят. Сетне, когато сложиха трапезата, отново го настаниха да седне до благородника. Ядоха и пиха, докато се наситиха, и тогава благородникът го попита дали умее да си служи с меча.

— Ако някой ми покаже как — рече Передур, — мисля, че лесно ще се науча.

Насред залата се издигаше желязна колона, която беше толкова дебела, че и възрастен воин трудно можеше да я обхване с ръце.

— Вземи онзи меч — каза мъжът на Передур — и се опитай да отсечеш желязната колона.

Передур стана и с първия удар разсече колоната на две части, но и мечът се строши на две.

— Събери двете части на колоната и те ще се съединят. Същото направи и с меча.

Передур долепи преломените части една до друга и те се съединиха. След това замахна и за втори път разсече колоната на две части, но мечът пак се строши на две. Отново ги съедини и замахна за трети път — и този път разсече колоната на две, но и меча си строши на две.

— Опитай сега да ги долепиш и съединиш — каза мъжът.

За трети път Передур долепи една до друга преломените части, но нито колоната, нито мечът можаха да се съединят.

— Ела, седни при мене, момко — каза мъжът, — и нека господ да те поживи. В цялото кралство няма ни един воин, който умее да върти меча по-добре от тебе. Вече си достигнал две трети от мъжката си сила, а когато след време развиеш пълната си мощ, никой не ще може да те надвие. Аз също съм твой вуйчо, брат на майка ти и на благородника, в чийто замък беше снощи.

И Передур седна до вуйчо си и двамата започнаха да разговарят. Изведнъж в залата влязоха двама младежи, прекосиха я и отидоха в една от съседните стаи. В ръцете си държаха едно огромно копие, от което се стичаха три ручейчета кръв. Като видяха младежите и окървавеното им копие, всички присъствуващи започнаха да плачат тъй горестно и жално, че човек трудно можеше да остане безучастен. Въпреки това мъжът не прекъсна разговора си с Передур. Но не му обясни какво става, нито пък Передур го попита какво се е случило. За миг настъпи тишина, но веднага след това в залата влязоха две девойки и донесоха голям поднос, на който се виждаше потъналата в кръв глава на един мъж. И тогава писъците и воплите станаха тъй оглушителни, че на човек му идваше да избяга далеч от този дом. Най-сетне стенанията секнаха. После седнаха на трапезата и ядоха и пиха, докато се наситиха. След това постлаха на Передур в една стая и всички легнаха да спят.

На другия ден Передур стана още в ранни зори и след като взе позволение от вуйчо си, отново тръгна на път. След време стигна до една гора и когато навлезе в гората, някъде далеч от него се чу силен писък. Препусна бързо натам и не след дълго съгледа една красива жена с кестеняви коси, застанала до един оседлан кон. В ръцете си жената държеше безжизнения труп на един мъж и се опитваше да го качи на седлото, но все не успяваше и трупът се свличаше на земята. И тогава тя издаваше силен писък.

— Кажи ми, сестро — рече той, — какво се е случило, че тъй пищиш.

— Проклет да бъдеш, Передур — рече тя. — Най-малко от тебе очаквам утеха в този скръбен час.

— Защо ме проклинаш, сестро? — попита я той.

— Защото ти си виновникът за смъртта на майка си. Когато я напусна против волята й, тя се поболя от мъка и скоро след това умря. Затова и те проклех — защото си виновен за нейната смърт. А двете джуджета, които видя в двора на крал Артур, по-рано живееха при майка ти и баща ти. Аз съм твоя доведена сестра, а това е трупът на моя мъж, който беше убит от рицаря, когото ще намериш на поляната в гората. Но стой по-далеч от него, за да не погуби и тебе.

— Несправедливо ме осъждаш, сестро моя — каза той. — Поради това, че тъй дълго живях сред вас, не ще ми е никак лесно да поваля онзи рицар; а ако бях останал малко по-дълго, изобщо нямаше да мога да го надвия. Но стига, сестро, си ридала — вижда се вече краят на твоите неволи. Ей сега ще погреба мъжа ти, а после двамата с тебе ще отидем при онзи рицар и ако ми стигнат силите, ще отмъстя за тебе.

След като положиха мъртвеца в гроба, те се запътиха към поляната, където завариха рицаря да разиграва коня си. Щом ги съгледа, рицарят попита Передур откъде идва.

— Идвам от двора на крал Артур.

— Да не си един от неговите рицари?

— Бога ми, негов рицар съм!

— Ха, намерил пред кого да се кълне във вярност към Артур!

И без повече да се бавят, двамата налетяха един върху друг, но още при първия сблъсък Передур повали рицаря от седлото. Рицарят го помоли за милост и Передур каза:

— Ще ти подаря живота при условие, че вземеш тази жена за своя съпруга и се грижиш за нея, и от нищо не я лишаваш, щом без никаква причина погуби съпруга й. Искам още да отидеш при крал Артур и да му кажеш, че съм те повалил от седлото, за да защитя честта му, и че не ще стъпя в неговия замък, докато не се срещна в двубой с високия рицар, когото видях там, и не му отмъстя за това, че обиди джуджето и жена му.

Рицарят се закле, че ще изпълни всичко, което Передур поиска от него. След това помогна на жената да се качи на коня и заедно с нея се отправи към двора на крал Артур. Там той разправи на Артур какво му се бе случило, каза му и за отправената към Кай закана. Артур и рицарите му отново осъдиха Кай за туй, че е станал причина един толкова доблестен момък като Передур да напусне кралския двор.

— Докато Кай се намира в замъка — каза Оуайн, — този млад рицар никога не ще се завърне в кралския двор.

— Ей богу — каза Артур, — ще тръгна да го търся и ако трябва от край до край ще избродя Британския остров, но ще го открия! И тогава нека по-достойният от двамата порази врага си.

 

 

А Передур продължи нататък и вървя, докато стигна до една огромна и мрачна гора. Цялата гора бе обрасла с гъсти непроходими шубраци и не се виждаха никакви следи от хора или животни. Като прекоси гората, Передур се озова пред обраслите с бръшлян стени на един замък, увенчан с многобройни яки кули. Тук, пред вратите на замъка, гората ставаше още по-гъста и непроходима. Передур потропа на вратата с тъпия край на копието си и тутакси на бойницата над главата му се появи един младеж със златистокафяви коси.

— Ти сам реши, рицарю — каза той, — дали веднага да ти отворя, или първо да доложа на господаря на този замък, че си отвън пред крепостните двери.

— Доложи му, че съм тука, и ако благоволи да ме покани вътре, ще вляза.

Младият рицар скоро се върна, отвори вратата и Передур влезе вътре. Като влезе в замъка, видя осемнадесет червенокоси младежи, на същите години и със същата благородна осанка и облечени със същите дрехи като на младежа, който му отвори вратата. Посрещнаха го много топло и радушно. Помогнаха му да слезе от коня и да свали доспехите си. След това всички седнаха и започнаха да разговарят.

Изведнъж вратата на една от съседните стаи се отвори и в залата влязоха пет девойки. И Передур беше готов да се закълне, че първата от тях е най-прекрасната девойка, която някога е виждал. Дрехата й от златовезана коприна беше вехта и окъсана, но личеше, че някога е била много хубава. Кожата й, която се виждаше през прокъсаните места на роклята, беше по-бяла и от най-белия сняг, а косите и веждите й — черни като смола. На бузите й аленееха две малки петънца, по-червени и от най-червеното цвете на света. Девойката поздрави Передур, прегърна го и седна до него. Не мина много време и в залата влязоха две монахини. Едната носеше бутилка, пълна с вино, а другата — шест бели хляба.

— Господарке — рекоха й те, — бог ни е свидетел, че и за нас в манастира не ще има повече ядене и пиене тази вечер — друго нищо не остана.

Сетне седнаха да вечерят. Передур забеляза, че девойката се кани да му сложи повече ядене и пиене, отколкото на останалите, и каза:

— Сестро моя — рече й той, — нека аз разделя храната.

— О, не, друже — рече тя.

— Кълна се в брадата си — рече той, — че не ще взема повече от другите.

И той взе хляба и го раздели по равно между всички присъствуващи. По същия начин раздели и виното — по равно във всички чаши.

Като се нахраниха, Передур каза:

— Ще ви бъда много благодарен, ако ме оставите да преспя в замъка тази нощ.

Постлаха му в една стая и той легна да спи.

— Чуй какво ще те посъветваме, сестро — казаха младежите на девойката.

— Какво е то? — попита тя.

— Трябва да отидеш при младия рицар — стаята му е до твоята — и да му предложиш да се ожени за тебе. Ако ли пък не те ще за жена, остани при него като негова наложница.

— Не мога да се съглася на такава срамна постъпка — каза тя. — Ни един мъж не се е докосвал още до мене и за нищо на света не ще споделя леглото му, преди да ми се е врекъл, че ме люби.

— Ей богу — казаха те, — ако не изпълниш волята ни, ще те оставим сама да се оправяш с враговете си.

Като чу това, девойката се обля в сълзи, но стана и тръгна към стаята на Передур. От скърцането на вратата той се събуди и видя ридаещата девойка.

— Какво ти е, сестро — попита той, — защо плачеш?

— Ще ти кажа, благородни рицарю — отвърна тя. — Господар на този замък и на цялото графство, най-прекрасното на света, беше моят баща. Появи се обаче синът на един друг граф и ме поиска за жена. Но аз отказах да се оженя за него, а баща ми не искаше да ми натрапва нито този, нито който и да е друг жених, щом не го желая. Освен мене баща ми нямаше други деца и след неговата смърт аз наследих всички негови владения. И тогава още по-решително отказах да стана жена на графския син. Затова той поведе война против мене и завладя всички мои владения, с изключение на този замък. Стените му са толкова яки, а защитниците — моите доведени братя, които видя одеве — толкова юначни, че ако имахме достатъчно храна, никога нямаше да може да го превземе. Но запасите ни се свършиха и за прехраната си се осланяхме единствено на монахините, които видя преди малко, тъй като само те могат да обикалят свободно из страната. Но сега и те нямат нищо за ядене и пиене. И когато графът поведе утре войските си срещу нас, ще бъдем безсилни да му се противопоставим. Ако попадна в ръцете му, заканил се е да ме хвърли на конярите си. Затова съм дошла при тебе, рицарю: готова съм да бъда твоя тази нощ, ако се съгласиш да ни изведеш от замъка или ако ни помогнеш да се защитим от врага.

— Върви сега да спиш, сестро — каза той, — и не се тревожи. Аз няма да те изоставя.

Девойката се прибра в стаята си и легна да спи. На другата сутрин още със ставането отиде при Передур и му пожела добро утро.

— Дал ти бог добро, сестро. Случило ли се е нещо?

— Докато ти си добре, рицарю, нищо лошо не може да се случи. Но войските на графа вече обсаждат замъка и никой не е виждал повече шатри на едно място и толкова много жадни за бой рицари.

— Щом е тъй — каза той, — веднага ставам. Кажи да приготвят коня ми.

Оседлаха коня му и той го яхна и се отправи към поляната. Щом пристигна, насреща му излезе един рицар на кон, развял високо бойното си знаме, в знак, че е готов да се бие с него. Передур го събори от седлото и той тупна зад коня на земята. До края на деня той успя да повали още много рицари, а когато слънцето вече захождаше, срещу него застана един от най-знатните рицари на графа.

Передур и него повали на земята. Тогава рицарят го помоли за милост.

— Кой си ти? — попита Передур.

— Аз съм предводителят на войските на графа — отвърна той.

— Каква част от владенията на графинята държиш под своя власт?

— Само една трета — отвърна той.

— Ще ти подаря живота — каза Передур, — при условие че върнеш на графинята всички земи, които си заграбил от нея, както и доходите, получени от тях; освен това искам още тази вечер да доставиш в замъка ядене и пиене за сто души, а също и коне и оръжие за тях; а ти самият ще останеш в замъка като неин пленник.

Рицарят изпълни незабавно всички условия.

Тази вечер девойката беше много весела и щастлива — получи обратно една трета от всички свои владения, а в замъка отново имаше достатъчно ядене и пиене, а също и коне и оръжие. Пируваха до късно през нощта, а когато се измориха, легнаха да спят.

На другия ден Передур отново отиде на поляната и повали мнозина от рицарите на графа. Вече се свечеряваше, когато насреща му излезе един много важен и самонадеян рицар. Но Передур и него събори от седлото и той помоли за милост.

— Кой си ти? — попита Передур.

— Управител съм на двореца на графа — отвърна той.

— Каква част от владенията на графинята държиш в свои ръце?

— Една третина — каза той.

— Ще върнеш на графинята всички земи, които си заграбил от нея, както и доходите, получени от тях; освен това ще й дадеш храна за двеста души и коне и оръжие за тях; а ти самият ще останеш в замъка като неин пленник.

Рицарят изпълнил незабавно всички условия.

На третия ден Передур отново отиде на поляната и този ден повали повече рицари, отколкото през първите два дена. Накрая сам графът излезе на двубой с него, но Передур и него събори на земята. Графът помоли за милост.

— Кой си ти? — попита Передур.

— Няма да крия кой съм — отвърна той. — Аз съм самият граф.

— Щом е тъй — каза Передур, — не само че ще върнеш на девойката цялото й графство, но и от своето собствено ще се откажеш в нейна полза; освен това ще й дадеш ядене и пиене за триста души, а също и коне и оръжие за тях. А ти самият ще бъдеш неин пленник в замъка.

След това само за три седмици Передур застави всички да се подчинят на девойката и да признаят върховната й власт. И когато я наложи като пълновластна господарка в графството, Передур каза:

— Сега вече — рече й той, — ако нямаш нищо против, мога отново да тръгна на път.

— Това ли е, братко, твоята воля?

— Да. И бог ми е свидетел, само любовта ми към тебе ме задържа тук толкова време.

— А няма ли да ми кажеш кой си, друже — рече тя.

— Аз съм Передур, син на Еврауг, а владенията ми са в северната част на кралството. Но ако те сполети беда или те заплашва опасност, прати да ме повикат и аз ще ти се притека на помощ.

След това Передур тръгна на път. Беше се доста отдалечил от замъка, когато срещна една жена на дръглив, плувнал в пот кон. Жената се спря и го поздрави.

— Откъде идваш, сестро? — попита той.

Тя му разправи за злата си неволя и как е принудена да броди безспир из страната. И на него му стана ясно, че това е жената на Горделивеца от горската поляна.

— А знаеш ли — попита я Передур, — че аз съм рицарят, заради когото си наказана тъй жестоко. Но вярвай ми, твоят мъчител скоро ще си получи заслуженото.

В този миг се зададе и самият рицар и попита Передур дали е виждал рицар, който да прилича на онзи, подир когото е тръгнал.

— Стига си приказвал глупости — каза Передур, — аз съм този, когото търсиш. Но ей богу, жена ти е невинна!

Но въпреки уверенията му се стигна до бой и Передур повали рицаря на земята. Тогава онзи помоли за милост.

— Ще ти подаря живота, при условие че се върнеш по пътя, който си изминал дотук, и разгласиш навсякъде, че жена ти е невинна и че съм те повалил, за да защитя честта й.

Рицарят даде дума, че ще изпълни волята му.

А Передур продължи нататък. След време се озова пред една планина, на върха на която се издигаше голям замък. Упъти се към замъка и щом пристигна, заудря по вратата с тъпия край на копието си. Отвори му един напет момък с кестеняви коси — на години още момче, ала висок и едър колкото възрастен воин. Като влезе в залата, Передур съгледа една красива и снажна жена, заобиколена от множество придворни дами. Добрата жена го посрещна както подобава, а като стана време за вечеря, всички се отправиха към трапезата. След като се нахраниха, жената каза:

— Най-добре ще е, рицарю, да отидеш да спиш някъде другаде тази нощ.

— Не мога ли да преспя в замъка?

— В тези земи, друже — каза тя, — върлуват девет вещици заедно с баща си и майка си. Това са вещиците на Кайр Лойу. И един бог знае дали ще осъмнем живи, защото с изключение на този замък вече са успели да съсипят и опустошат всичките ми владения.

— Щом е тъй — каза Передур, — оставам тука тази нощ. Не ще ви бъда в тежест, а ако ви заплашва беда, може и да ви помогна.

След това легнаха да спят.

На разсъмване Передур чу, че някой крещи от ужас. Веднага скочи от леглото, грабна меча и без да се облича, изтича навън. Като излезе навън, видя как една вещица връхлита върху един воин, който крещеше от ужас. Передур се хвърли към вещицата и с такава сила стовари меча си върху главата й, че шлемът й се сплеска и заприлича на тепсия.

— Милост, доблестни Передур, син на Еврауг, не ме погубвай за бога!

— Откъде знаеш, вещице, че се казвам Передур?

— Предречено ми беше, че ще пострадам от ръката ти, а на теб ти е писано да получиш кон и оръжие от мене. Ела да ми гостуваш в моя замък и аз ще те науча как да яздиш коня си и да боравиш с оръжието си.

— Ще ти пощадя живота — каза той, — ако се закълнеш, че никога вече не ще опустошаваш владенията на тази графиня.

Передур я накара да даде дума, сбогува се с графинята и заедно с вещицата се отправи към Замъка на вещиците. Остана при тях цели три седмици. И след като се сдоби с прекрасен кон и оръжие, отново потегли на път.

Малко преди заник-слънце стигна до една долина, в дъното на която се намираше килията на един отшелник. Отшелникът го посрещна много радушно и Передур остана да нощува при него. На другия ден стана съвсем рано и когато излезе навън, видя, че през нощта е паднал сняг. Недалеч от килията на отшелника съгледа една соколица, кацнала до убитата от нея патица. Уплашена от тропота на коня му, соколицата отлетя, а на нейно място кацна един гарван. Передур се спря и се унесе в спомени: черният гарван, белият сняг и яркочервените капки кръв по него му напомниха за девойката, която обичаше повече от всичко на света, с нейните черни като гарваново крило коси и с бялата й като сняг снага; а двете алени петънца на бузите й бяха досущ като алените капки кръв по белия сняг.

През това време Артур и рицарите, които бяха тръгнали да търсят Передур, стигнаха до долината.

— Знае ли някой — попита Артур, — кой е онзи рицар с дългото копие?

— Ей сега ще ида да го питам как се казва, господарю — рече един от тях.

Младият рицар се приближи до Передур и го попита как се казва и какво прави на това място. Ала Передур се бе замислил за жената, която обичаше повече от всичко на света, и така се бе вглъбил в себе си, че нищо не му отвърна. Но когато онзи го удари с копието си, Передур се хвърли към него и го повали на земята. След първия се изредиха още двадесет и четирима рицари, но Передур и тях не удостои с отговор, и още с първия удар ги поваляше на земята. Последен пристигна Кай и го заговори с най-грозни и обидни думи. Тогава Передур насочи копието си към него и му нанесе такъв силен удар под брадата, че Кай изхвръкна от седлото и падна на земята, при което си счупи ръката и плешката. От страшната болка Кай изгуби свяст, а конят му се понесе в бесен бяг и се върна при останалите. Като видяха, че конят се връща без своя ездач, рицарите се отправиха бързо към мястото на схватката. В първия миг им се стори, че Кай е вече мъртъв, но като го огледаха по-внимателно, разбраха, че ако се намери лекар, който да намести костите и да превърже раните му, няма да има опасност за живота му. А Передур, при все че видя рицарите, които се тълпяха около Кай, продължаваше да е все тъй вглъбен в себе си и не помръдна от мястото си. Отнесоха Кай в кралската шатра и Артур го повери на грижите на най-изкусните си лечители. Кай беше един от неговите любимци и затова на Артур му стана много мъчно, като видя колко тежко е пострадал. Тогава Гуалхмай каза:

— Никой няма право да се държи тъй непочтително с един благороден рицар и да го безпокои, когато е потънал в дълбоки размишления — може да му се е случило някое нещастие или да се е отдал на спомени за своята любима. И както изглежда, онзи, който последен се срещна в двубой с него, се е отнесъл твърде непочтително с него. Позволи ми, господарю, да отида да видя дали рицарят не е излязъл вече от своя унес. Ако е дошъл на себе си, ще го поканя най-учтиво да дойде тука и да се представи.

Като чу това, Кай се навъси и от устата му се изля поток от гневни, злобни думи.

— Гуалхмай — каза той, — много добре знам, че не ще ти е никак трудно да го накараш да тръгне с тебе. Не се иска кой знае колко доблест и юначност, за да победиш един изнурен от битки, останал без сили рицар. Но ти винаги си търсил тъкмо такива победи. И дотогава, докато приласкаваш противниците си с благи и хрисими думи, тънката копринена туника, с която си облечен, ще предпазва гърдите ти не по-зле и от най-тежките доспехи. При това онзи рицар се намира в такова окаяно състояние, че не ще ти се наложи да трошиш копие или меч в бой с него.

— Нищо не ти пречеше — отвърна Гуалхмай — да го заговориш по-почтително. Тъй че не ти подобава да изливаш гнева и злобата си върху мене. А рицаря все пак ще доведа — и то, надявам се, без да си чупя ръката или плешката.

Артур остана доволен от отговора му и каза:

— Ти, Гуалхмай, говориш като мъдър и разумен човек. Върви при него, но се въоръжи добре и си избери най-хубавия кон.

Гуалхмай си сложи доспехите и препусна бързо към мястото, където беше застанал Передур. А той се бе подпрял на копието си и продължаваше да си мисли за своята любима. Гуалхмай се приближи до него, без да проявява никаква враждебност, и му каза:

— Бих искал да поприказвам с тебе, ако това няма да ти е неприятно. Идвам при тебе като пратеник на Артур, за да те помоля да дойдеш при него и да му се представиш. Преди мен и други идваха при тебе да те молят за същото.

— Да, вярно е — каза Передур, — но бяха твърде груби и неучтиви. Принудиха ме да се бия с тях, а това ми бе неприятно, защото трябваше да прекъсвам размишленията си. А се бях отдал на спомени за жената, която обичам повече от всичко на света. Ето как стана тъй, че си спомних за нея: загледал се бях в белия сняг и в гарвана, кацнал до разкъсаната от соколицата патица, и изведнъж в мен изникна споменът за бялата като сняг снага на моята любима, за черните й като гарвановото крило коси и вежди, за двете алени петънца на бузите й, които бяха като капки кръв по снега.

Гуалхмай каза:

— Виждам, че си се бил отдал на скъпи спомени, и не е никак чудно, че ти е било неприятно да те откъсват от тях.

— Би ли ми казал — попита Передур, — дали Кай е сред рицарите, които са в свитата на Артур?

— Да, той беше последният, който влезе в бой с тебе — отвърна той. — И дълго ще си спомня този злощастен бой — тъй лошо е паднал на земята, че си е счупил плешката и дясната ръка.

— Тъй му се пада — рече Передур. — Радвам се, че по този начин отмъстих донякъде за обидата, която нанесе на двете джуджета.

Гуалхмай се учуди, като го чу да споменава двете джуджета, но пристъпи до него и като го прегърна, попита го как се казва.

— Зоват ме Передур, син на Еврауг — каза той. — А ти кой си?

— Казвам се Гуалхмай — отвърна той.

— Радвам се, че те срещнах — каза Передур. — Навсякъде, където съм бил, се носи славата ти на смел и доблестен рицар. Позволи ми да те наричам свой другар.

— С най-голямо удоволствие! Но те моля и мен да удостоиш със същата чест.

— Тъй да бъде, друже — каза Передур.

Щастливи и доволни, двамата другари се отправиха към мястото, където ги очакваше Артур. Като чу, че идват, Кай каза:

— Знаех си аз, че на Гуалхмай не ще му се наложи да се бие с рицаря. И никак не бива да ни учудва това, че си е спечелил такава слава. С благи думи той постига повече, отколкото ние със силата на оръжието си.

Гуалхмай заведе Передур в своята шатра, където си свалиха доспехите и се премениха в еднакви дрехи. След това, хванати ръка за ръка, двамата отидоха при Артур и го приветствуваха.

— Ето го, кралю, рицаря — каза Гуалхмай, — когото търсиш толкова време.

— Добре дошъл при нас, доблестни рицарю — каза Артур. — Мястото ти е тук при мене. Ако знаех какви славни подвизи ще извършиш по време на странствуванията си, веднага щях да те приема в своя двор. А двете джуджета — същите, които Кай обиди — още тогава предрекоха твоята юначност, но ти вече отмъсти за тях.

В това време се появиха кралицата и нейните придворни дами и Передур ги поздрави най-учтиво. Те също го приветствуваха и го поздравиха с добре дошъл. След това Артур му засвидетелствува почитта и уважението си и всички се отправиха към Кайр Лион.

Пристигнаха в кралския двор в Кайр Лион и същия ден след вечеря Передур излезе да се поразходи из замъка. Но не щеш ли, по пътя си той срещна Ангарад Златоръката.

— Ей богу, сестрице — каза Передур, — ти си най-красивата и прелестна мома, която някога съм виждал! Ако искаш, мога да ти се закълна, че ще те обичам повече от която и да е друга жена на света.

— А аз ти се кълна — рече тя, — че никога не ще те обикна, нито пък някога ще приема твоята обич.

— Щом е тъй — каза Передур, — кълна се, че не ще продумам ни дума, докато не чуя от тебе, че ме обичаш повече от всеки друг мъж на света.

На другия ден Передур напусна замъка и пое по широкия друм, който го изведе на билото на една величествена планина. Като прехвърли планината, съгледа една кръгла долина, окръжена с гори и чукари. Част от долината беше заета от пасбища, а зад тях, чак до гората, се простираха разорани ниви. Насред гората се издигаха огромни черни къщи, доста неугледни на вид. Передур слезе от коня и го поведе към гората. Като навлезе в гората, видя, че пътят му минава покрай една скала, до която спеше прикован с верига лъв. Зад лъва се виждаше дълбока яма, пълна с костите на убитите от него хора и зверове. Передур измъкна меча си и го стовари върху лъва, и той се прекатури в ямата, увиснал на веригата. Замахна още веднъж и разсече веригата и лъвът падна в ямата. Тогава Передур преведе коня си покрай скалата и продължи нататък към долината. Насред долината се издигаше прекрасен замък и той се отправи към него. На моравата отпред видя огромен сивокос мъж, същински исполин, и двама младежи — единият с кестеняви, другият със златисти коси, — които се упражняваха в стрелба, като се целеха в кокалените дръжки на ножовете си. Передур се приближи до сивокосия мъж и го поздрави. Като го видя, сивокосият каза:

— И аз си мислех, че имам добър пазач!

Едва сега Передур разбра, че лъвът е пазел пътя към замъка. След това сивокосият, Передур и двамата младежи се отправиха към замъка, който се оказа още по-красив и великолепен, отколкото изглеждаше отвън. Влязоха в пиршествената зала, където ги очакваше богата трапеза, отрупана с най-различни ястия и напитки.

В това време в залата влязоха и две жени — едната възрастна, другата млада. Това бяха най-едрите жени, които Передур бе виждал в живота си. След като си измиха ръцете, всички започнаха да се хранят. Начело на трапезата беше беловласият мъж, а до него — възрастната жена. Передур и девойката бяха настанени един до друг, а двамата младежи поднасяха храната.

Девойката спря поглед върху Передур и изведнъж помръкна. Передур я попита защо се е натъжила и тя каза:

— Още щом те видях, друже, пламнах от любов към тебе. И ми става много мъчно, като си помисля, че утре те очаква сигурна гибел. Нали видя многобройните черни къщи насред гората? В тях живеят васалите на баща ми — сивокосия мъж, когото виждаш. Те са до един великани и утре ще се вдигнат против тебе и ще те убият. А тази долина се нарича Кръглата долина.

— За бога, красавице, направи тъй, че конят и оръжието ми да са до мене тази нощ!

— Господ ми е свидетел, друже, стига да мога, на драго сърце ще ти помогна.

Ядоха и пиха до късно, а когато стана време за сън, всички легнаха да спят. Девойката изпълни обещанието си и направи тъй, че конят и оръжието на Передур останаха в стаята при него. На другата сутрин Передур се събуди от шума на многобройна войска, обградила замъка от всички страни. Стана бързо, облече си доспехите и като се метна на коня, излезе на поляната.

А възрастната жена и девойката отидоха при сивокосия мъж.

— Господарю — рекоха му те, — поискай от младия рицар да ти се закълне, че никому не ще обади какво е видял тука, а ние ще имаме грижата той да удържи на думата си.

— Ей богу, нищо подобно не ще сторя — каза сивокосият.

И Передур влезе в бой с войската, и до вечерта успя да избие една трета от всички свои противници, без сам той да получи и най-малката рана.

Като видя това, възрастната жена каза:

— Мнозина от васалите ти са вече избити. Смили се над младия рицар!

— Ей богу, нищо подобно не ще сторя — отвърна той.

Възрастната жена и красивата девойка наблюдаваха битката от една бойница и видяха как Передур влезе в бой със златокосия младеж и го повали мъртъв на земята.

— Господарю — каза девойката, — смили се над младия рицар!

— Ей богу, нищо подобно не ще сторя — отвърна сивокосият.

В същия миг Передур влезе в бой с младежа с кестенявите коси и го повали мъртъв на земята.

— Трябваше да се смилиш над младия рицар — каза девойката — и да го пуснеш да си иде, преди да е погубил двамата ти синове! А сега и твоят собствен живот е в опасност и не виждам как можеш да се спасиш.

— Върви, дъще, при рицаря и му се примоли да не ни погубва, при все че не сме заслужили неговата милост.

Девойката отиде при Передур и го замоли да пощади живота на баща й и на останалите живи негови воини.

— Готов съм да им подаря живота, но при условие че баща ти и всички негови васали отидат при крал Артур и се подчинят на върховната му власт, като му кажат, че аз, Передур, ги пращам при него.

— Кълна се, че ще изпълним волята ти — каза тя.

— Освен това искам да се покръстите, а аз се наемам да помоля Артур да повери на вас — и на вашите наследници след вас — властта над тази долина.

След това влязоха в замъка и сивокосият мъж и възрастната жена го приветствуваха най-почтително. Сетне сивокосият каза:

— Откак властвувам над тази долина, ни един християнин не е излизал жив от нея — ти ще си първият. Но сега ще идем при крал Артур и след като му се поклоним, ще се покръстим и ще приемем Христовата вяра.

Тогава Передур каза:

— Що се отнася до мене, благодаря на бога, че не престъпих клетвата си пред девойката, която обичам повече от всичко, и не продумах ни дума с християнин.

Рано на другата сутрин сивокосият мъж и васалите му се отправиха към двора на крал Артур. Положиха клетва за вярност към Артур и се покръстиха. Тогава сивокосият каза на Артур, че Передур е този, който го е победил и изпратил при него. Артур уважи молбата на Передур и повери властта над долината на сивокосия мъж и на неговите васали, и ги помоли да я управляват от негово име. След това сивокосият се сбогува с крал Артур и се завърна в Кръглата долина.

Рано на другата сутрин Передур също тръгна на път. Вървя, докато стигна до една обширна обезлюдена местност, в която не се виждаше ни една къща. Най-сетне попадна на една малка схлупена колиба и там научи, че някакъв змей искал да опази златния пръстен, върху който лежал, и затова сравнил със земята всички къщи на разстояние седем мили околовръст. Передур пое към мястото, където му казаха, че се намира змеят, и след страшна битка на живот и смърт, в която прояви всичката си смелост и сила, успя да го убие и да се сдобие със златния пръстен. Сетне продължи да странствува и още дълго обикаля из света, без да продума ни дума с някой християнин. След време обаче започна да вехне и да линее, защото все го глождеше желанието да се завърне в двора на крал Артур, при другарите си и при жената, която любеше повече от всичко.

И той потегли към двора на крал Артур. По пътя си срещна кралската свита, като най-отпред от всички рицари яздеше Кай. Передур позна всеки един от тях, но те не го познаха.

— Откъде идеш, рицарю — попита Кай. Сетне повтори и потрети въпроса си, но така и не получи отговор. Тогава Кай го прободе в бедрото с копието си, но за да не наруши обета си, Передур продължи нататък, без да каже нищо и без да си отмъсти. Като видя това, Гуалхмай каза:

— Бог ми е свидетел, Кай, недостойно е да се нахвърляш върху един рицар само за туй, че не може да говори!

И той се върна в кралския замък.

— Господарке — рече той на Гуенхуивар, — виж как подло Кай нарани този рицар за туй, че не може да говори. Моля те, кралице, изцери за бога раната му и аз ще ти бъда вечно признателен.

Но още преди рицарите да се завърнат в кралския двор, на поляната пред замъка се появи един рицар и попита дали някой иска да се бие с него. Първият, който прие предизвикателството, беше повален от коня. След това всеки ден, в продължение на цяла седмица, рицарят поваляше по един воин.

Един ден Артур, следван от свитата си, тръгна на черква и съгледа рицаря тъкмо когато предизвикваше на двубой поредния си противник.

— Ей богу — рече Артур, — кълна се в честта си, че не ще се помръдна оттука, докато не получа своя кон и доспехите си и не поваля онзи младок.

Неколцина от слугите му отидоха да изпълнят заръката му. На връщане обаче Передур ги спря, взе от тях коня и доспехите и тръгна към поляната. Като видяха, че е решил да се бие с рицаря, хората се накатериха по покривите на къщите и по околните височини и хълмове, за да наблюдават битката помежду им. Передур подкани рицаря, като му даде знак с ръка пръв да тръгне срещу него. Рицарят наведе копието си и препусна срещу него, а той остана на мястото си и спокойно го изчака да се доближи. Едва тогава Передур пришпори коня си и гордо устремен, изпълнен с гняв и злоба, неудържим и страшен, се нахвърли яростно върху него и му нанесе такъв светкавично бърз, убийствено точен и съкрушително мощен удар под брадата, че онзи изхвръкна от седлото и се просна на земята далеч зад своя кон. След това Передур се върна при слугите и като им предаде коня и доспехите, се отправи към замъка. Тогава го нарекоха немия рицар. В замъка срещна Ангарад Златоръката, която пристъпи до него и рече:

— Мъка ми е, доблестни рицарю, че не можеш да говориш. Ако можеше да говориш, щях да те обичам повече от всеки друг мъж на света. Но бог ми е свидетел, че въпреки немотата ти аз пак ще те обичам повече от всичко!

— Господ да те поживи, сестро! Кълна се в бога, че и аз ще те обичам.

Едва тогава всички разбраха, че това е Передур. Нямаше човек, който да не се зарадва на неговото завръщане, но най-щастливи бяха неговите другари Гуалхмай и Оуайн, син на Уриен. И той остана в двора на крал Артур.

Един ден, по време на престоя си в Кайр Лион на Уск, крал Артур излезе на лов, като взе и Передур със себе си. Передур насъска кучето си по един елен и препусна след тях. Кучето успя да повали елена в една пустинна, безлюдна местност. В далечината Передур съзря някаква постройка и тръгна натам. Не след дълго се озова пред един замък, а пред вратите на замъка съгледа трима гологлави мургави младежи, които играеха на гуидбуил. Като влезе вътре, видя, че на един диван седят три девойки, облечени с подобаващи на благородния им сан царствени одежди. Когато пристъпи до тях и седна на дивана, една от девойките спря взор върху него и от очите й закапаха сълзи. Передур я попита защо плаче.

— Защото сърцето ми се изпълва с мъка, като си помисля, че те очаква сигурна гибел, доблестни рицарю.

— Че кой иска да ме погуби?

— Ще ти кажа, но знай, че ако останеш, те заплашва голяма опасност!

— Каквато и опасност да ме грози, ще те изслушам!

— Господар на този замък е баща ми и той погубва всеки, който влезе в този замък без негово позволение.

— Що за човек е твоят баща, че успява да погуби всеки, който идва тука?

— Той е жесток и коварен човек и досега никой не е видял добро от него.

В този миг тримата младежи скочиха от местата си и прибраха фигурите за гуидбуил. Чу се шум на тежки стъпки и подир малко в залата влезе едноок мъж със смугло лице и исполински ръст. Девойките станаха да го посрещнат и му помогнаха да се съблече. И той седна да си почине. Като се поотмори и възвърна силите си, исполинът съгледа Передур и попита:

— Кой е този рицар?

— Господарю — отвърна девойката, — това е най-прекрасният и най-благороден млад рицар, който някога е идвал тука. За бога, бъди милостив към него!

— Само заради тебе ще се смиля над него и ще го оставя жив тази нощ.

Тогава Передур се присъедини към тях и седна пред огнището. Поднесоха ядене и пиене и той поведе разговор с девойките. Но скоро след това виното го удари в главата и той се обърна към смуглия мъж:

— Виждам — рече му той, — че се мислиш за най-силния човек на света. Кой тогава ти извади окото?

— Зарекъл съм се — отвърна той, — че всеки, който ми зададе този въпрос, веднага ще загине от ръката ми и никакво злато или скъпоценни подаръци не ще могат да откупят живота му!

— Господарю — каза девойката, — виното му е замътило главата, тъй че не обръщай внимание на пиянските му брътвежи. Спомни си какво ми обеща преди малко и дръж на думата си!

— Тъй да бъде — каза той. — Но знай, че само заради тебе му подарявам живота тази нощ.

Нямаше повече какво да си кажат и всички легнаха да спят.

На другата сутрин смуглият мъж стана, облече доспехите си и отиде при Передур.

— Ставай, рицарю, и се приготви да умреш! — каза му той.

— Готов съм да се бия с тебе — каза Передур на смуглия мъж, — но при едно условие: или свали доспехите от себе си, или и на мен дай доспехи, за да бъдем равни в боя.

— Ха, да не би да си мислиш, човече, че като си сложиш доспехи, ще можеш да ме победиш? Но щом искаш, въоръжи се!

Девойката веднага донесе оръжие и доспехи за Передур и той влезе в бой със смуглия мъж, и скоро го принуди да моли за милост.

— Ще ти пощадя живота — каза Передур, — но не за дълго: искам първо да чуя кой си и кой ти извади окото и тогава ще те погубя.

— Всичко ще ти кажа, господарю! Окото си изгубих в бой с Черния змей от Гробната могила. В тази могила, наречена още Скръбната могила, има гробница и в тази гробница живее змеят. В опашката на змея се намира един вълшебен камък, който има следното чудно свойство: ако някой го стисне в едната си шепа, другата ще се изпълни с толкова злато, колкото си поиска. И в битката с този змей загубих окото си. Ще ти кажа и как се казвам — викат ме Черния злодей. А ме нарекоха така, защото наоколо няма човек, на когото да не съм сторил някакво голямо зло и никой не е видял добро от мене.

— А далече ли е оттука могилата, за която говориш? — попита Передур.

— Ще ти кажа откъде да минеш и колко време да пътуваш, за да стигнеш до там. Най-напред трябва да отидеш до замъка на Синовете на Краля-страдалец — дотам има един ден път.

— А защо го наричат така?

— Защото не минава ден, без Злия змей да избие синовете му. След като се разделиш с тях, ще вървиш, докато стигнеш до замъка на една графиня, където ще чуеш много разкази за славни подвизи.

— А какви са тези подвизи?

— Тя има дружина от триста рицари и всеки странник, попаднал в замъка, е длъжен да изслуша разказите за славните подвизи на нейните рицари. Тристате рицари винаги сядат до нея, начело на трапезата, но не от неуважение към гостите, а за да разкажат за многобройните си подвизи. Оттам нататък има още един ден път до Гробната могила. Триста рицари са се разположили на стан около могилата и никому не дават да се доближи до Черния змей.

Като спря да говори, Передур каза:

— Тъй като злодействата ти чет нямат, ще направя тъй, че никому вече да не можеш да сториш зло!

И без повече да се бави, го уби.

Тогава девойката, която го бе заговорила, му каза:

— Ако досега си бил беден, отсега нататък ще бъдеш много богат — твои са вече всички съкровища на Черния злодей, когото уби. А ако искаш, можеш да си вземеш за жена която и да е от красавиците, които виждаш в замъка.

— Не за да си търся жена напуснах родината си и дойдох при вас, благородна девойко. Но тук при вас виждам и много прекрасни млади рицари — нека всяка от вас свърже живота си с избраника на своето сърце. А богатствата ви не ми трябват — мен съкровища не са ми нужни.

Передур се сбогува с тях и се отправи към замъка на синовете на Краля-страдалец. Когато пристигна в замъка, откри, че в него има само жени. Като го видяха да влиза, жените станаха и го приветствуваха. Но едва бе успял да размени няколко думи с тях, когато в залата влезе един оседлан кон и Передур видя, че ездачът на седлото е мъртъв. Една от жените отиде и свали трупа от седлото, положи го в едно корито с топла вода, изми го и го намаза с някакъв чародеен балсам. Мъжът веднага се съживи, изправи се и като пристъпи до Передур, го приветствува с добре дошъл. След това един след друг пристигнаха още два коня с мъртви ездачи и жената ги съживи по същия начин, както и първия. Тогава Передур ги запита кой е техният убиец. Отвърнаха му, че Злия змей от пещерата е този, който ги убива всеки ден. Тази вечер повече не говориха за това.

На другата сутрин тримата млади рицари се приготвиха да тръгнат на път и Передур ги замоли, като ги закле в името на техните любими жени, да го вземат със себе си. Но те му отказаха.

— Ако змеят те погуби — рекоха му те, — не ще има кой да те върне към живота.

И те продължиха по пътя си. Передур ги последва, но скоро ги загуби от погледа си и повече не ги видя. След малко стигна до един хълм, на върха на който седеше най-красивата жена, която някога бе виждал.

— Знам закъде си се упътил — каза му тя. — Решил си да премериш сили със Злия змей, но той ще те погуби, и то не защото е по-силен от тебе, а защото ще си послужи с хитрост. Пред входа на пещерата, в която живее, се издига дебела каменна колона и спотаен зад нея, може да вижда всеки, който иска да влезе вътре, докато той самият остава невидим. И като се прикрива зад колоната, издебва своите противници и ги поразява с отровното си каменно копие. Но ако ми дадеш дума, че ще ме обикнеш повече от всяка друга жена на света, ще ти дам един вълшебен камък — с негова помощ ще можеш да видиш змея, като влизаш в пещерата, но той тебе не ще те види.

— Кълна се, че ще те обичам повече от всичко — рече Передур. — Още щом те видях и те залюбих. Но кажи ми къде да те потърся.

— Оттук отивам в Индия — там ще ме намериш.

И като сложи камъка в ръката му, девойката изчезна, сякаш потъна вдън земя.

Передур продължи нататък и стигна до долината на една река. Долината беше оградена от гъсти гори, а от двете страни на реката се простираха равни ливади. От едната страна на реката пасеше стадо бели овце, а от другата — стадо черни овце. И той забеляза, че щом някоя бяла овца изблееше, една от черните минаваше реката и ставаше бяла; а когато изблееше някоя от черните овце, една от белите прекосяваше реката и ставаше черна.

На брега на реката растеше високо клонесто дърво и той видя, че едната му половина, от корените до върхарите, беше обхваната от пламъци, докато на другата половина зеленееха свежи листа. Малко по-нататък, на върха на един хълм, седеше млад рицар, а до него се бяха излегнали две белогръди петнисти хрътки. И Передур си каза, че никога в живота си не е виждал рицар с такава царствена осанка. В това време от отсрещната гора се разнесе познатият лай на хайка хрътки, подгонили стадо елени. Передур се приближи до рицаря и го приветствува, и рицарят отвърна на поздрава му. Передур забеляза, че след хълма пътят се разделя на три — два широки и един по-тесен, — и попита накъде водят тези три пътя.

— Ако тръгнеш по първия, ще стигнеш до моя замък: ако искаш, върви там и жена ми ще те посрещне. Но аз те съветвам да останеш при мене — ще видиш как моите хрътки ще изведат морните елени от гората и ще ги натирят право към нас. И вярвай ми, по-хубави хрътки от моите никога не см виждал — и най-бързоногият елен не ще може да им избяга. Ще докарат елените до реката и там ще ги убият. Сетне, като стане време за вечеря, моят коняр ще доведе коня ми и ти ще дойдеш да ми гостуваш в замъка тази нощ.

— Благодаря ти за гостоприемството, но трябва да вървя, че път ме чака.

— Ако тръгнеш по втория път, скоро ще стигнеш до един град, където можеш да си купиш и ядене, и пиене. А третият път, този, който е по-тесен от останалите, ще те заведе до пещерата на Злия змей.

— Натам ще поема, рицарю, ако нямаш нищо против.

Като наближи пещерата, Передур взе камъка в лявата си ръка, стисна копието в дясната и влезе вътре. Веднага съгледа змея и след като го прониза с копието си, му отсече главата. На излизане от пещерата, току пред входа, се сблъска с тримата млади рицари. Те го приветствуваха и му казаха, че им е било предречено, че той, Передур, ще ги отърве от тази напаст. Передур им подари главата на змея, а те, за да му се отблагодарят, му предложиха да вземе за жена една от трите им сестри, а с нея и половината от владенията им.

— Не за това съм дошъл при вас — каза Передур, — но ако мислех да се женя, навярно щях да взема една от вашите сестри.

И Передур продължи нататък. По едно време дочу тропот на копита и той се обърна да види какво става. След него препускаше един рицар на червен кон и целият в червени доспехи. Като се изравни с него, рицарят го поздрави най-почтително и Передур отвърна на поздрава му.

— Идвам при тебе с една молба, доблестни рицарю — каза той.

— Каква е молбата ти? — попита Передур.

— Да ме вземеш за свой оръженосец.

— Може и да те взема, но не знам дори как се казваш.

— Не ще скрия от тебе кой съм: зоват ме Едлим Червения меч и съм владетел на графство в източните предели на страната.

— Чудно ми е, че искаш да станеш оръженосец на рицар, чиито владения са не по-големи от твоите — аз също съм господар на графство. Но щом желаеш, на драго сърце ще те приема за свой оръженосец.

И двамата заедно поеха към замъка на графинята. Посрещнаха ги най-радушно и ги поканиха на трапезата. Обясниха им, че ще ги настанят на дъното на трапезата не от неуважение към тях, а защото такъв е редът в замъка — само онзи, който победи в двубой всеки един от тристате рицари на графинята, има право да седи до нея и да се радва на любовта й. И след като Передур повали на земята всеки един от нейните триста рицари, и бе удостоен с честта да седи до нея, графинята каза:

— Драго ми е, че до мен седи един толкова красив и юначен рицар като тебе — и на това съм благодарна, щом не мога да бъда с мъжа, когото обичам повече от всичко.

— А как се казва твоят любим?

— Името на мъжа, когото съм орисана да обичам, е Едлим Червения меч, но все още не съм го виждала.

— Бога ми, графиньо — каза Передур, — та Едлим е моят другар — той е тук, пред тебе! Заради него дойдох да се сражавам с твоите рицари; но вярвай ми, ако беше рекъл, и той можеше да се справи с тях, и то по-добре от мене. Ето защо аз сам те давам за жена на моя другар.

— Бог да те благослови с добро, доблестни рицарю — каза тя, — за туй че ме даваш на мъжа, когото обичам повече от всичко.

И още същата вечер графинята и Едлим се отдадоха на своята любов.

На другата сутрин Передур се приготви да тръгне на път за Гробната могила.

— Кълна се в десницата си, благородни рицарю — каза Едлим, — че и аз ще дойда с тебе!

Като наближиха могилата и видяха стана, Передур каза:

— Върви при онези рицари и им кажи да дойдат тука и да ме приветствуват най-почтително.

Едлим отиде при тях и им рече:

— Вървете при моя господар и го приветствувайте най-почтително!

— Че кой е твоят господар? — попитаха те.

— Зоват го Передур Дългото копие.

— Имаш щастие, че не можем да накажем със смърт един пратеник, иначе скъпо щеше да платиш за безочието си — тук сме все крале, графове и барони, а ти ни пращаш да се кланяме на твоя господар!

Едлим се върна при Передур. Передур му заповяда отново да отиде при тях и да им каже да избират: или да му се поклонят, или да се бият с него. Онези предпочетоха да се бият. Този ден Передур повали на земята сто души от стануващите край могилата рицари, а на следващия ден — още сто. Тогава останалите сто рицари се посъветваха и решиха да отидат при Передур и да го приветствуват най-почтително. Передур ги попита защо са се събрали на това място и те му казаха, че бдят на стража пред хълма в очакване на деня, в който змеят ще умре.

— И тогава ще се бием помежду си и който излезе победител, ще получи вълшебния камък.

— Вие стойте тука — рече им Передур, — а аз ще ида да премеря сили със змея.

— Не бива да ходиш сам, господарю — казаха те. — Нека всички заедно отидем да се бием със змея.

— Това не ще позволя — каза Передур. — Не искам да деля наравно с вас славата за убийството на змея.

И той отиде в гробницата, уби змея и се върна при тях.

— А сега — рече им той, — нека всеки от вас изчисли колко пари е изразходвал, откакто е тука, и аз ще възстановя в злато всички ваши разходи.

И на всеки даде толкова злато, колкото му поиска. След това им рече, че от тях не ще нищо друго, освен да се признаят за негови васали. А на Едлим каза:

— Върни се вече при жената, която обичаш повече от всичко, а аз ще продължа по пътя си. Но преди това искам да ти се отплатя за вярната ти служба — рече той и даде на Едлим вълшебния камък.

— Дано бог те възмезди и те благослови с добро! — рече той.

И Передур отново потегли на път.

След време стигна до една чудно красива долина и с изненада забеляза, че цялата е осеяна с безчет разноцветни шатри. Но най го учуди големият брой воденици и вятърни мелници, които се виждаха из долината. Насреща му се зададе едър мъж с кестеняви коси и по всичко личеше, че е един от мелничарите. Передур го попита кой е и той каза:

— Аз съм собственикът на всички тези мелници, които виждаш пред себе си.

— Ще ме подслониш ли тази нощ? — попита Передур.

— Ще се радвам, ако бъдеш мой гост — отвърна той.

Мелничарят го заведе в дома си, който се оказа много красив и просторен. Передур помоли мелничаря да му заеме малко пари, за да има с какво да си плати храната и пиенето, като обеща да му ги върне, преди да си замине. Сетне го попита защо са се събрали всички тези рицари в долината. Мелничарят му каза:

— Ти или идваш много отдалече, или пък си голям глупак — иначе как можеш да не знаеш, че са тук заради императрицата на великия Константинопол! Тя няма нужда от земи и богатства; единственото й желание е да си намери достоен съпруг, най-смелия и юначен рицар на света. А мелниците в долината са толкова много, защото не бе възможно да се превози достатъчно храна за хилядите воини, които пристигнаха за рицарския турнир.

Като се навечеряха, стана време за сън и всички легнаха да спят.

На другата сутрин Передур стана, оседла коня си, сложи си доспехите и се отправи към мястото, където се провеждаше турнирът. Като минаваше край шатрите, забеляза, че една от тях е доста по-голяма и по-красива от останалите. В това време на един от прозорците на тази шатра се показа чудно красива девойка, облечена с дреха от златовезана коприна. Никога в живота си не бе виждал по-голяма красавица от тази — още щом я зърна, сърцето му се изпълни с любов. И той остана тъй, загледан в нея, и цяла сутрин и цял следобед не можа да откъсне взор от лицето й. Докато се усети, слънцето се скри, рицарските двубои спряха и той се върна в къщата. След като си свали доспехите, отиде при мелничаря и го помоли да му заеме още малко пари. Мелничарката се възмути, като чу какво иска Передур, но все пак мелничарят изпълни молбата му. Следващия ден Передур прекара по същия начин, както и предния. Вечерта, като се върна, отново взе пари назаем. На третия ден, когато застана пред шатрата и впери поглед в девойката, някой го удари по гърба с дръжката на бойна секира. Обърна се назад и видя, че зад него стои мелничарят.

— Слушай — рече той на Передур, — или се махни оттука, или върви да вземеш участие в турнира!

Передур му се усмихна и се отправи към поляната. Него ден той събори на земята всички свои противници. Повалените рицари проводи при императрицата, а конете им даде на мелничарката в залог, че ще върне парите, които бе заел. След това продължи да жъне победа след победа, докато накрая не остана ни един рицар, който да не беше съборен на земята. Победените воини изпрати в тъмницата на императрицата, а конете и доспехите им даде на мелничарката.

Императрицата пожела да види кой е този рицар от мелницата и прати да го повикат. Но той не тръгна нито с първия, нито с втория пратеник. Тогава тя проводи при него дружина от сто рицари и им заповяда насила да го доведат при нея, ако и този път откаже да изпълни волята й. И те отидоха при него и му предадоха думите на своята императрица. Но той с лекота ги повали на земята, навърза ги като ярета и ги хвърли във воденичния бент. Тогава императрицата повика своя най-мъдър съветник и го попита как да постъпи.

— Не се безпокой — рече й той, — ще сторя тъй, че да дойде при тебе.

И той отиде при Передур и го поздрави най-почтително. След това го призова в името на жената, която обича повече от всичко, да дойде и да се представи на императрицата. Като чу това, Передур стана и се отправи към шатрата на императрицата, като взе и мелничаря със себе си. Влезе вътре и се настани на първия стол, който попадна пред очите му. Тя пристъпи до него и двамата поведоха разговор. Не след дълго той се сбогува с нея и се върна в къщата на мелничаря.

На другата сутрин отново отиде при нея. Този път всички места в шатрата бяха еднакво богато украсени, тъй като никой не знаеше къде може да седне. Передур се разположи до императрицата и започна любезно да разговаря с нея. В това време в шатрата влезе един рицар в черни доспехи, който държеше в ръката си златна чаша, пълна с вино. Той коленичи пред императрицата и й каза да даде чашата на онзи, който е готов в честен двубой да защити любовта си към нея. Тя отправи взор към Передур.

— Господарке — рече той, — дай ми тази чаша!

Сетне изпи виното, а чашата даде на мелничарката. В този миг пристигна още един рицар — също в черни доспехи, но по-едър от първия — и като поднесе на императрицата чаша, измайсторена от лапата на див звяр, й каза да я даде на онзи, който е готов да се срещне в двубой с него.

— Дай ми я, господарке — рече Передур.

Тя му я даде и той изпи виното, а чашата подари на жената на мелничаря. Но не щеш ли, в това време в шатрата влезе трети рицар — облечен в червени доспехи и много по-едър от първите двама, — който падна на колене пред императрицата, сложи в ръката й кристална чаша, пълна догоре с вино, и й каза да я даде на онзи, който е готов в честен двубой да защити любовта си към нея. Тя даде чашата на Передур, а той пък я изпрати на жената на мелничаря. Като се мръкна, Передур се прибра в стаята си. На другата сутрин оседла коня си, стъкми се за бой и се отправи към поляната. И след като уби тримата рицари, отиде при императрицата. Тя му рече:

— Спомняш ли си, доблестни Передур, какво ми обеща, когато ти дадох вълшебния камък, с чиято помощ успя да погубиш Злия змей?

— Никога не ще забравя клетвата си, императрице — отвърна той, — и ще те обичам повече от всичко на света!

И легендата гласи, че Передур остава при нея и двамата заедно управляват империята в продължение на цели четиринадесет години.

Артур се намираше в своя кралски замък, Кайр Лион на Уск. Насред пиршествената зала, върху наметало от златовезана коприна, се бяха разположили четирима от неговите рицари — Оуайн, син на Уриен, Гуалхмай, син на Гуиар, Хъуел, син на Емир Лъдау, и Передур Дългото копие. По едно време видяха да пристига една тъмнолика, къдрокоса, отвратителна на вид жена, яхнала жълто муле, което налагаше с тежък бич, за да върви по-бързо. Лицето и ръцете й бяха черни като смола, ала грозотата й се дължеше не толкова на цвета на кожата й, колкото на уродливата й външност: високи, изхвръкнали скули, дебели, увиснали бузи; носът къс, широк, с големи ноздри; едното й око — зелено, с остър пронизващ поглед, а другото черно като катран, хлътнало дълбоко в очната кухина. Зъбите й бяха дълги и жълти като цвета на зановеца, а търбухът й беше толкова издут, че подпираше брадичката й. Гърбът й бе крив като кобилица, хълбоците — широки, но надолу краката й ставаха тънки и мършави, с възлести колене и ходила. Жената приветствува Артур и всички останали рицари, с изключение на Передур. Към него тя се обърна с най-грозни и гневни думи.

— Тебе, Передур — рече му тя, — не те приветствувах, защото не заслужаваш. Сляпа е била съдбата, когато те е дарила с толкова почести и слава! Помниш ли младия рицар с островърхото копие, когото видя в двора на Куция Крал — от копието му се стичаше истински поток от кръв, но ти нищо не попита, нито пък пожела да узнаеш какво означават всички онези чудни неща, които видя да се случват там. Ако беше попитал, кралят щеше да е здрав и читав, а кралството — мирно и спокойно. Но от него ден не са стихвали раздорите и войните и чет нямат избитите рицари и овдовелите жени, и девойките, останали без женихи — и за всичко това си виновен ти! Позволи ми сега, господарю — продължи тя, като се обърна към Артур, — да се сбогувам с тебе, че ме чака дълъг път до моя дом. Не знам дали си чувал за него — наричат го Достолепния замък и в него живеят петстотин шестдесет и шест благородни рицари заедно с жените, които обичат повече от всичко. И ако между вас има някой, който да жаднее за битки и сражения, нека дойде да се бие с тях — победи ли ги, ще се сдобие с най-голяма слава. А на онзи, който желае да се прослави и прочуе като най-юначния рицар на света, ще кажа как може да стори това: на върха на една величествена планина се издига замък, в който е затворена една девойка — този, който я освободи, ще бъде обявен за юнак над юнаците.

И като изрече това, тя си отиде.

Тогава Гуалхмай каза:

— Ей богу, не ще мога да спя спокойно, докато не освободя тази девойка!

Много от рицарите на Артур бяха съгласни с него. Ала Передур мислеше друго.

— Ей богу — рече той, — не ще мога да спя спокойно, докато не разбера каква е тайната на кървавото копие, за което спомена тъмноликата девойка.

Но не щеш ли, тъкмо когато всички се канеха да тръгнат на път, пред вратите на замъка се появи един огромен на ръст въоръжен рицар на кон, който отиде при тях и поздрави Артур и всички негови другари, с изключение на Гуалхмай. В ръката си държеше украсен със злато щит, пресечен с небесносиня ивица, и беше облечен с доспехи в същия този цвят.

Рицарят пристъпи до Гуалхмай и каза:

— Ти погуби моя господар по най-подъл и вероломен начин. Дошъл съм да отмъстя за него.

Гуалхмай се изправи и каза:

— Ето моята ръкавица! — рече му той. — Ти сам реши къде да се срещнем в двубой, за да ти докажа, че не съм нито подлец, нито предател!

— Нека битката между нас се състои в присъствието на краля, на когото служа.

— Тъй да бъде — каза Гуалхмай. — Ти върви напред, а аз ще те последвам.

Рицарят потегли на път, а Гуалхмай започна да се стяга за предстоящия бой. Предложиха му най-различни оръжия и доспехи, но той предпочете да вземе своите собствени. Передур също се въоръжи и двамата побратими и верни другари излязоха заедно от замъка. Но скоро пътищата им се разделиха и всеки пое по своя път.

Рано на другата сутрин Гуалхмай стигна до една долина, насред която се издигаха стените на някаква крепост. Зад крепостните стени се виждаше величествен замък, увенчан от всички страни с високи и яки кули. В този миг крепостните врати се разтвориха и оттам се показа един рицар, възседнал чисто черен жребец с лъскав косъм и широки ноздри, на ход бързоног и вихрогон. По всичко личеше, че това е господарят на замъка и Гуалхмай го поздрави най-учтиво.

— Дал бог добро, рицарю — отвърна той. — Откъде идваш?

— Ида от двора на крал Артур — каза Гуалхмай.

— Да не си един от неговите рицари?

— Ей богу, от тях съм — отвърна той.

— Чуй какво ще те посъветвам — каза рицарят. — Виждам, че си изморен и гладен — върви в замъка и добре си почини, а ако искаш, можеш да останеш и цялата нощ.

— Тъй и ще сторя, благородни рицарю, и нека господ те възнагради за гостоприемството.

— Вземи този пръстен и го покажи на вратаря, за да те пусне вътре. Сетне се качи на ей онази кула — моята сестра е там.

Гуалхмай отиде до крепостните врати, показа пръстена и се отправи към кулата. В стаята, в която влезе, пламтеше буен огън, а досами огнището седеше прелестна девойка с царствена осанка. Като го видя, девойката много се зарадва и стана да го посрещне. Поздрави го с добре дошъл и го настани до себе си. Сетне сложиха трапезата. Нахраниха се и тъкмо бяха започнали да разговарят, когато в стаята влезе един беловлас, много красив мъж.

— Нямаш ли срам, развратнице! — извика той. — Не знаеш ли кой е този, с когото си седнала да разговаряш тъй сладко? Тъкмо с него ли намери да се забавляваш!

И като каза това, се обърна и излезе от стаята.

— Чуй какво ще те посъветвам, рицарю — рече девойката. — Веднага залости вратата, защото този човек е намислил да те погуби.

Гуалхмай се изправи и отиде бързо до вратата — беловласият мъж вече напираше нагоре по стълбите, начело на шест десетина напълно въоръжени рицари. Подпря вратата с една дъска за гуидбуил, тъй че никой да не може да влезе вътре, и зачака завръщането на господаря на замъка.

Не мина много време и графът се върна.

— Какво става тука? — попита той.

— Голям позор, господарю — каза беловласият мъж. — Онази безсрамница се е затворила с Гуалхмай, син на Гуиар, убиеца на твоя баща, и цял ден пие и се развлича с него.

— Ти остани тука — каза графът, — а аз ще се кача при тях.

Графът поздрави Гуалхмай и каза:

— Рицарю — рече му той, — не биваше да идваш в този замък, щом като знаеш, че ти си убиецът на нашия баща. Въпреки че ние не можем да ти отмъстим, знай, че един ден господ ще отмъсти за нас.

— Чуй какво ще ти кажа, друже — отвърна му Гуалхмай. — Сега не мога нито да потвърдя, нито да отрека, че съм убил баща ви — не за това съм дошъл при вас. Тръгнал съм на път, за да се срещна в двубой с един рицар. Затова те моля да почакаш една година — пълна се в честта си, че щом постигна целта си, ще се върна в тоя замък и ще ти кажа дали съм виновен, или не, за смъртта на баща ти.

Графът се съгласи да го чака една година и Гуалхмай остана в замъка нея нощ. На другата сутрин той продължи по пътя си. Но какви подвизи е извършил Гуалхмай по-нататък, в този разказ повече не се споменава.

През това време Передур кръстосваше друмищата на кралството и навсякъде питаше и разпитваше за черната девойка, но никой нищо не знаеше за нея. Един ден попадна в една долина, която никога по-рано не бе виждал. Продължи нататък и видя, че насреща му иде конник, облечен в свещенически одежди. Передур го помоли да го благослови.

— Уви, бедни грешнико — отвърна той, — не си заслужил ти божа благословия! А и за нищо не ще ти послужи, щом на такъв свят ден като днешния си сложил доспехи и носиш оръжие.

— А какъв ден е днес? — попита Передур.

— Днес е Разпети петък.

— Не знаех това, затова не ме вини. Цяла година мина, откак напуснах родината си.

И като рече това, слезе от коня си и го поведе за юздата. Вървя тъй известно време по широкия друм, докато стигна до една горска пътечка. Свърна по нея и тя го изведе до другия край на гората, където се издигаше един замък без ни една кула. По всичко личеше, че замъкът е обитаван, и той тръгна нататък. Пред вратите на замъка го очакваше същият свещеник, когото срещна на пътя. Передур отново го помоли за благословията му.

— Нека господ те благослови с добро — каза той. — Ето как трябва да се пътува този ден. Бъди мой гост тази вечер.

Передур прие поканата и прекара нощта в замъка.

На другата сутрин отиде при свещеника, за да се сбогува с него и продължи по пътя си.

— На този ден — рече му той — никой не трябва да пътува. По-добре остани при мене още ден-два. И знай, че само аз мога да ти кажа как да стигнеш до тази, която си тръгнал да търсиш.

На четвъртия ден Передур отиде при свещеника, сбогува се с него и го попита как може да стигне до Замъка на чудесата.

— Това, което знам, ще кажа и на тебе. Като прехвърлиш онази планина и слезеш от другата страна, ще стигнеш до една река и в долината на тази река се намира замъкът на един крал. По Великден кралят беше в замъка си и ако искаш да научиш нещо за Замъка на чудесата, трябва да отидеш при него — само той може да ти покаже пътя до него.

Передур потегли нататък и като стигна до долината на реката, срещна група конници, тръгнали на лов. Забеляза, че един от конниците е по-знатен на вид от останалите, пристъпи до него и го поздрави най-учтиво.

— Кажи ми какво предпочиташ, рицарю — попита той, — да отидеш право в замъка, или да дойдеш с мен на лов? Ако си изморен, ще заръчам на един от моите придворни да те заведе при дъщеря ми — тя ще те нагости и ще се грижи за тебе, докато се върна от лов. Тогава ще ми кажеш какво те води при мене и стига да мога, на драго сърце ще ти помогна.

След това заповяда на един дребничък русокос младеж да тръгне с него. Пристигнаха в замъка тъкмо когато девойката се канеше да седне на трапезата. Передур й се представи и тя го прие много радушно, и го настани до себе си. Като се нахраниха, започнаха да разговарят. На нея й стана тъй весело от приказките му, че всички в замъка можеха да чуят гръмкия й смях. По едно време дребничкият русокос младеж каза:

— Ей богу, кълна се, че ако този млад рицар не ти е още любовник, то скоро ще ти стане. Вече е сварил да ти вземе и ума, и сърцето.

Русокосият младеж веднага отиде при краля и му каза, че според него младият рицар, когото бе срещнал по пътя, е най-вероятно любовник на дъщеря му.

— Ако ли пък още не е — рече му той, — то много скоро ще стане, ако веднага не го възпреш.

— Посъветвай ме какво да сторя, младежо!

— Съветвам те да пратиш неколцина юначни рицари да го хванат и задържат в замъка, докато научиш каква е истината.

И кралят заповядал на хората си да хванат Передур и да го хвърлят в тъмницата. На връщане дъщеря му излезе да го пресрещне и го попита защо е наредил да затворят рицаря, дошъл от двора на крал Артур.

— Ей богу — отвърна той, — не ще го освободя нито тази нощ, нито пък утре или вдругиден — ще стои затворен в тъмницата!

Девойката разбра, че няма смисъл да се противопоставя на краля, и отиде право при Передур.

— Много ли ти е неприятно, че си затворен тука? — попита тя.

— Ако можех, веднага бих се махнал от това място.

— Леглото и храната ти ще бъдат не по-лоши от тези на краля, ще ти пратя и най-изкусните придворни певци, за да те радват с песните си. И стига да искаш, ще заповядам да ми постелят при тебе, и ще прекараме нощта в приятни разговори.

— Остани при мен тогава — рече той.

Девойката удържа на думата си и двамата заедно прекараха нощта в тъмницата.

На сутринта Передур се събуди от някакъв силен шум, който идеше откъм града.

— Какво става, красавице, какъв е този шум? — попита той.

— Рицарите на краля и цялата му войска се събират днес в града.

— А защо ги е свикал кралят?

— В съседство с нашите земи живее един граф. Той е господар на две графства и по мощ се равнява с кралете. И днес войските на двамата владетели ще се срещнат в бой.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Передур, — ако ми намериш кон и оръжие, за да отида да погледам как се бият. Кълна се, че сетне ще се върна обратно в тъмницата.

— На драго сърце ще ти дам това, което искаш — каза тя и заповяда да му донесат кон и оръжие, и един позлатен щит, а също и една червена туника, която да облече върху бронята.

Передур отиде на бойното поле и повали на земята всички воини на графа, с които се срещна в двубой него ден. Вечерта се върна в тъмницата. Девойката го помоли да й разкаже как е протекъл боят, но той нищо не й каза. Тогава тя отиде при баща си и го попита какъв е изходът на боя и кой от неговите воини се е проявил като най-голям храбрец. Кралят отвърна, че най-смело се е сражавал един непознат нему рицар с позлатен щит и червена туника върху бронята. Като чу това, девойката се усмихна и се върна при Передур. Нея вечер отношението й към него беше още по-почтително.

Три дни поред сразява Передур рицарите на графа и всяка вечер, преди някой да е разбрал кой е, се прибираше обратно в тъмницата. А на четвъртия ден повали и самия граф. Девойката отново излезе да пресрещне баща си и го попита какви вести й носи.

— Много радостна вест ти нося, дъще — отвърна кралят. — Графът е вече мъртъв и сега аз съм господар на двете графства!

— А знаеш ли, господарю, кой го уби?

— Знам, че го срази рицарят с позлатения щит и червената туника.

— Аз знам кой е той, господарю — рече тя.

— Кажи ми, за бога, кой е!

— Господарю, той е същият онзи рицар, когото затвори в тъмницата.

Като чу това, кралят отиде при Передур, поздрави го най-почтително и му каза, че ще го възнагради щедро за оказаната помощ и че може сам да си избере наградата. По-късно, когато седнаха на трапезата, настаниха Передур между краля и неговата дъщеря. Като се нахраниха, кралят му рече:

— Ще ти дам за жена дъщеря си, а с нея и половината кралство; освен това ти подарявам и двете графства.

— Нека господ ти се отплати за щедростта, кралю! Но не за да си търся жена дойдох тука.

— Кажи ми тогава, какво искаш, рицарю!

— Искам да ми покажеш пътя до Замъка на чудесата.

— Намеренията ти, рицарю, са били далеч по-благородни, отколкото очаквахме — каза девойката. — Ще ти кажем как да стигнеш до замъка, ще ти дадем и всичко необходимо за път, както и водачи, които да те съпроводят през владенията на баща ми. И помни, рицарю, че те обичам повече от всичко на света. Като прехвърлиш онази планина — продължи тя, — ще видиш едно езеро, а досами езерото се издига Замъкът на чудесата. Ние нищо не знаем за чудесата, които стават там — знаем само, че носи това име.

Като наближи замъка, Передур видя, че вратите му са разтворени, и влезе вътре. Забеляза, че вратата на една от залите е също отворена и се отправи нататък. Насред залата се виждаше дъска за гуидбуил с наредени по нея фигури, които сами се местеха по дъската. Реши да подкрепи една от страните, но скоро неговите фигури загубиха играта, а другите нададоха ликуващ вик, сякаш бяха живи хора. Передур се ядоса, събори фигурите и ги изхвърли в езерото заедно с дъската.

В същия миг се появи черната девойка и извика:

— Проклет да бъдеш, Передур! Едва ли има по-нежелан гост от тебе — добро някому я си сторил, я не, ала злините ти чет нямат!

— В какво ме обвиняваш, черна девойко? — попита Передур.

— В това, че заради тебе императрицата загуби любимата си игра, която й е по-скъпа от цялата империя.

— Мога ли да й помогна да си възвърне играта?

— Можеш, ако се съгласиш да отидеш в замъка Ъсбидинонгил — там живее един черен рицар, който сее смърт и разруха из владенията на императрицата. Ако го убиеш, тя отново ще се сдобие с играта. Но отидеш ли там, жив няма да се върнеш.

— Ще ми покажеш ли пътя до този замък? — попита той.

— Ще ти кажа как да стигнеш до него — отвърна тя.

Передур отиде в замъка Ъсбидинонгил, влезе в бой с черния рицар и го събори на земята. Черният рицар го помоли за пощада.

— Ще ти подаря живота — каза Передур, — ако върнеш играта на същото място, където я заварих при пристигането си.

Като се върна, черната девойка дойде и започна да го хока:

— Дано господ те накаже — рече му тя — за всички злини, които си сторил! Как можа да оставиш жив злодея, който опустошава владенията на императрицата?

— Оставих го жив — отвърна Передур, — защото обеща да върне играта на мястото й.

— Играта не е там, където я завари, тъй че се върни и го убий!

Передур отиде при черния рицар и го уби. След това се върна в замъка при черната девойка.

— Къде се намира императрицата, девойко — попита той.

— Ей богу, не ще я видиш, докато не ни отървеш от страшния звяр, който обитава отсрещната гора.

— Какъв е този звяр?

— В гората се е настанил един бързоног елен с рог на челото: краката му го носят по-бързо и от най-бързокрилата птичка, а рогът му е дълъг като копие и остър като стрела. Този елен е изпасъл върхарите на дърветата и всичко, което расте в гората. Освен това избива горските животни, а тези, които оставя живи, измират от глад. И което е най-лошо, всяка вечер, за да утоли жаждата си, изпива до дъно водата в рибното езеро — рибите остават на сухо и повечето от тях умират, преди да се е събрала малко вода в езерото.

— Ела с мен да ми покажеш къде се намира този елен — каза Передур.

— Не ще дойда с тебе, защото от една година никой не се е осмелил да влезе в гората. Но ще ти дам любимото куче на императрицата — то ще вдигне елена и ще го докара при тебе. Но внимавай, той веднага ще те нападне.

Стана тъй, както каза черната девойка — кучето вдигна елека и го подгони към мястото, където беше застанал Передур. Еленът веднага се хвърли към него, но той направи крачка встрани, остави го да мине край него и с един удар на меча му отсече главата. Докато разглеждаше главата на елена, пристигна една знатна девойка на кон. Тя вдигна кучето и го скри в ръкава на наметалото си, сетне постави отпред на седлото отрязаната глава и прибра златната огърлица, която красеше шията на елена.

— Голяма мъка ми причини, рицарю — рече тя, — като погуби най-красивото същество, което обитава владенията ми.

— Не по моя воля го убих — отвърна той. — Кажи ми какво да сторя, за да спечеля благоволението ти.

— Ще ти кажа: ако тръгнеш нагоре по онзи склон на планината, ще стигнеш до един храст, под който има каменна плоча. Спри се и три пъти поред извикай, че търсиш някой, с когото да се срещнеш в двубой. Като сториш това, рицарю, ще спечелиш благоволението ми.

Передур пое нататък и щом стигна до храста, извика, че търси някой, с когото да премери сили. Каменната плоча се повдигна и пред него застана един черен рицар, облечен с тежки ръждиви доспехи, възседнал едър, дръглив кон. Без да се бавят, двамата се хвърлиха един срещу друг. Няколко пъти Передур събаря черния рицар на земята, ала онзи веднага се изправяше и скачаше обратно на седлото. Като видя това, Передур слезе от коня и измъкна меча си. В същия миг черният рицар се изгуби от погледа му, а заедно с него изчезнаха и двата коня, сякаш вдън земя потънаха.

Передур закрачи нагоре по планината и като прехвърли билото, се намери пред долината на една река, насред която се издигаше голям замък. Отправи се към него и влезе вътре. Вратата на една от залите беше отворена и Передур видя, че в дъното на залата седи беловлас куц мъж, а до него — Гуалхмай. Посрещнаха го много радушно и той отиде при тях и се настани от другата страна на беловласия мъж. Тогава един русокос младеж коленичи пред Передур и го помоли да бъде благосклонен към него.

— Господарю — рече му той, — аз бях този, който дойде в двора на крал Артур, предрешен като черната девойка; а когато изхвърли играта в езерото, аз те пратих да убиеш черния рицар от Ъсбидинонгил; сетне те накарах да убиеш елена и да се биеш с черния рицар при каменната плоча; и накрая, аз бях този, който се появи с окървавената глава в подноса и копието, от което се стичаха ручейчета кръв. Главата беше на твоя братовчед, убит от вещиците на Кайр Лойу — същите, които осакатиха крака на твоя вуйчо. И аз съм твой братовчед, и е предречено, че тъкмо ти ще им отмъстиш за всичко, което са сторили.

Передур и Гуалхмай повикаха на помощ Артур и неговите рицари и заедно с тях влязоха в бой с вещиците. Передур видя как една от тях срази един Артуров воин и й извика да се спре. Но вещицата се нахвърли върху втори воин и го срази пред очите на Передур. За втори път й извика да се спре. И когато вещицата срази и трети воин, Передур измъкна меча си и го стовари върху нея с такава сила, че и шлемът, и бронята, и главата й се сцепиха на две. Тя нададе страшен вой и извика на останалите вещици да се спасяват както могат, тъй като срещу тях е застанал сам Передур, рицарят, когото те самите бяха научили на всички воински изкуства и от чийто меч им е съдено да загинат. И тогава Артур и рицарите му се спуснаха връз тях, и в последвалата битка избиха всички вещици на Кайр Лойу.

И това е всичко, което се знае за Замъка на чудесата.

Герайнт, син на Ербин

Крал Артур имаше обичай да устройва празненства по случай големите празници в Кайр Лион на Уск и прекара там седем Великдена и пет Коледи поред. Веднъж реши да отпразнува и Петдесетница в този замък, тъй като беше леснодостъпен и по море, и по суша. На приема покани деветима короновани владетели, негови васали, а също и много графове и барони — те винаги му гостуваха по празниците и само някое бедствие би им попречило да се отзоват. И както винаги, по време на тържествата в Кайр Лион литургия се отслужваше в тринадесет църкви: първата беше отредена за крал Артур и деветимата владетели и другите знатни гости; втората за Гуенхуивар и нейните придворни дами; третата за главния дворцов управител и кралската свита; четвъртата за Одиар Честния и другите висши сановници; останалите девет църкви бяха за деветимата предводители на кралските войски, като най-голямата се падаше на Гуалхмай, който благодарение на многобройните си славни подвизи и знатно произхождение бе признат за пръв сред деветимата предводители на войската. И никой нямаше право да ходи в друга църква освен в тази, която му бе отредена.

 

 

Главен пазач на крепостните врати в Кайр Лион беше Глеулуид Желязната десница, но сам той твърде рядко заставаше на стража — единствено по време на някой от трите големи празника. В останалите дни на годината се редуваха седмината му помощници, а именно Грин, Пенпингьон, Лайсгъмин, Гогъвулх, Гурднай Котешките очи, който еднакво добре виждаше и през деня, и през нощта, Дрем, син на Дремидид, и Клуст, син на Клуствайнид, които бяха до един Артурови воини.

Втория ден след Петдесетница кралят ознаменува с богат празничен пир. Изведнъж, в разгара на веселбата, в залата влезе един висок младеж с кестеняви коси, облечен с дрехи от тежка златовезана коприна; на кръста му висеше меч със златна дръжка, а късите му ботуши бяха от щавена кожа. Младежът пристъпи към Артур.

— Привет, кралю! — извика той.

— Дал бог добро, младежо — отвърна той, — и добре си дошъл. Някаква важна вест ли носиш?

— Да, господарю — рече той.

— Сякаш не те познавам. Кой си ти?

— Учудвам се, че не ме позна, господарю — аз съм горският пазач в Дийнската гора и се казвам Мадауг, син на Тургадарн.

— Кажи какво те води при мене.

— Ще ти кажа, господарю — рече той. — В гората се е появил един елен, какъвто никога в живота си не съм виждал.

— И по какво се отличава от останалите, та казваш, че не си виждал друг като него?

— На цвят е чисто бял, господарю, а на вид толкова величествен и горд, че страни от другите елени и ходи винаги сам. Та съм дошъл да те питам, господарю, какво възнамеряваш да правиш с този елен.

— Ето какво ще направя — утре щом се съмне, ще изляза на лов за него. Тъй че още тази вечер съобщи на всички в замъка какво съм решил; извести и Ръверис, моя главен ловджия, и Еливри, главния коняр, и останалите, които ще вземат участие в лова.

Младежът веднага отиде да изпълни волята на краля.

Тогава Гуенхуивар се обърна към Артур и каза:

— Господарю — рече му тя, — позволи ми утре да тръгна с вас и да присъствувам на лова на елена.

— На драго сърце — отвърна той.

— Тогава утре ще дойда с вас — каза тя.

Веднага след това Гуалхмай каза на Артур.

— Господарю — рече му той, — редно е да позволиш на този от нас, който сполучи да убие елена, сам да реши дали да подари главата му на своята любима или на любимата на своя другар.

— Тъй да бъде — съгласи се Артур и добави: — Ако утре сутринта всички не са по местата си, вината ще търся у дворцовия управител.

Тази вечер веселбата не продължи до късно — след обилната гощавка изпяха няколко песни, разказаха си някоя и друга история и щом решиха, че е вече време за сън, всички се прибраха в покоите си.

На другата сутрин се събудиха още в ранни зори. Артур повика при себе си четиримата рицари, които бдяха над съня му. Това бяха Кадъриайт, син на вратаря Гандуи, Амрен, син на Бедуир, Амар, син на Артур, и Горай, син на Кустенин. Четиримата веднага се явиха при него и след като го поздравиха, му помогнаха да се облече. Тогава Артур забеляза, че Гуенхуивар още спи, и се изненада, че не е станала да се приготви. Рицарите предложиха да я събудят, но той ги спря.

— Не я будете — рече им той, — щом предпочита да спи, вместо да дойде с нас.

Когато излезе навън, прозвучаха два рога — единият пред дома на главния ловджия, другият пред дома на главния коняр. Рицарите и придворните се наредиха зад Артур и всички заедно се отправиха към гората. Като прехвърлиха река Уск, изоставиха широкия друм и поеха направо през високите бърда и хълмове, докато стигнаха до гората.

След като Артур излезе от замъка, Гуенхуивар се събуди и повика прислужничките си, за да й помогнат да се облече. Сетне каза:

— Снощи Артур ми разреши да тръгна с ловците. Нека една от вас отиде в конюшнята и каже на конярите да оседлаят всички пригодни за жени коне.

Една от тях излезе да изпълни заръката й, но се оказа, че в конюшнята има само два коня. Гуенхуивар и една от нейните придворни се качиха на конете и се отправиха към гората. Прехвърлиха река Уск и поеха по стъпките на мъжете, като се водеха по оставените от конете дири. Изведнъж зад тях се чу шум от конски копита и те се обърнаха да видят кой идва. Подире им препускаше млад рицар с кестеняви коси и благородна осанка, възседнал огромен сив боен жребец. На хълбока му висеше меч със златна дръжка, ризата и туниката му бяха от златовезана коприна, обут бе с къси ботуши от щавена кожа, а на раменете му се развяваше виолетово наметало, украсено по краищата със златни топки. Конят се носеше в буен, вихрен галоп и копитата му чаткаха отривисто и бодро по земята. Скоро рицарят застигна Гуенхуивар и я поздрави най-почтително.

— Господ да те поживи, Герайнт — отвърна му тя. — Познах те още щом те видях и много се зарадвах. Но защо не си на лов със своя господар?

— Защото не разбрах кога са тръгнали — каза той.

— И аз се чудя — рече тя — защо е заминал, без да ми се обади.

— А аз, господарке, тъй дълбоко съм заспал, че изобщо не съм чул кога са потеглили.

— Драго ми е, че ще яздим заедно нататък — каза тя. — По-приятен спътник от тебе не ще се намери в цялото кралство. А що се отнася до лова, и ние ще можем да му се насладим — ще чуем зова на ловджийските рогове, ще чуем и радостния лай на кучетата, когато ги пуснат подир елена, и стръвното им ръмжене, като го догонят.

Стигнаха до окрайнините на гората и се спряха.

— Оттук ще чуем, като пуснат кучетата — каза тя.

В същия миг зад тях се разнесе силен шум на конски копита и те се извърнаха да видят кой идва. Към тях се носеше едно джудже на едър, як кон-вихрогон, чийто бяг бе тъй шеметно бърз, че сякаш гълташе земята под краката си. В ръката си джуджето държеше къс бич. Близо до него яздеше знатна дама, облечена с богата премяна от златоткана коприна, красивият й млечнобял кон пристъпваше гордо и плавно напред. Редом с нея препускаше един рицар на огромен, изпръскан с кал боен жребец, покрит с тежка, блестяща броня; конникът бе много едър на ръст, а доспехите му — великански. Като го видяха, си казаха, че никога не са виждали по-грамаден воин от този.

— Знаеш ли, Герайнт, кой е този огромен рицар? — попита Гуенхуивар.

— Не мога да го позная — отвърна той. — Пък и доспехите му са тъй грамадни и чудати, че ни лицето, ни очите му мога да видя.

— Я иди, момиче — каза Гуенхуивар, — и попитай джуджето кой е този рицар.

Девойката отиде да пресрещне джуджето. Като я видя, че идва към него, джуджето се спря да я изчака.

— Кой е този рицар? — попита го тя.

— Не е твоя работа — отвърна то.

— Щом си решил да бъдеш груб с мене — рече тя — и да не ми отговаряш, сама ще ида да го питам.

— Ей богу, това няма да стане!

— Защо? — попита тя.

— Защото е под достойнството на моя господар да разговаря с такава нископоставена личност като тебе.

При тези думи девойката обърна коня си и се насочи към рицаря. В същия миг джуджето вдигна бича, който държеше в ръката си, и я удари през лицето. Шурна кръв, девойката изохка от болка и плачейки се върна при Гуенхуивар.

— Това джудже се отнесе много жестоко към тебе — й рече Герайнт. — Позволи на мен, кралице — обърна се той към нея, — да ида да видя кой е този рицар.

— Върви, друже — каза Гуенхуивар.

Герайнт пристъпи до джуджето и каза:

— Кой е този рицар?

— Не е твоя работа — отвърна то.

— Тогава направо него ще попитам — рече той.

— Ей богу, това няма да стане! — каза джуджето. — Санът ти не е достатъчно висок, за да имаш право да разговаряш с моя господар.

— И с по-знатни люде от него съм разговарял — каза Герайнт и обърна коня си към рицаря.

Джуджето бързо го настигна и го удари с бича по лицето, и кръвта му опръска наметалото, което носеше. Герайнт стисна здраво дръжката на меча, но като размисли, си каза, че не ще е никакво отмъщение, ако сега убие джуджето, защото, както е без броня, тежковъоръженият рицар с лекота ще го срази. Затова се върна при Гуенхуивар.

— Постъпи много мъдро и разумно — каза му тя.

— Господарке — каза той, — решил съм, ако ми позволиш, да тръгна след този рицар — все ще се спре в някое селище, където ще съумея по някакъв начин да се сдобия с доспехи; и тогава ще премеря сили с него.

— Щом е тъй, върви! — каза тя. — Но не се доближавай много до него, докато не се сдобиеш с хубави доспехи. И знай, че ще се безпокоя за тебе и ще те мисля, докато не ми пратиш вест.

— Ако остана жив — каза той, — още утре вечер ще получиш вести за мене.

При тези думи Герайнт потегли на път.

Отначало поеха покрай замъка Кайр Лион, а като стихнаха до брода на река Уск, преминаха на отсрещния бряг и продължиха нататък през красиви равни долини и високи, горди планини, докато стигнаха до стените на един град. В края на града се издигаше замък, обграден от яки крепостни стени. Когато рицарят навлезе в града, хората наизлязоха от домовете си, за да го приветствуват и поздравят с добре дошъл. Герайнт също влезе в града и започна да обикаля къщите с надеждата да открие някой познат. Но се оказа, че никого не познава, а чужд човек едва ли щеше да се съгласи да му даде в заем бойните си доспехи. Забеляза обаче, че всички къщи са пълни с въоръжени воини и коне — навсякъде се виждаха хора, които лъскаха щитове, остреха мечове, почистваха доспехи или подковаваха коне.

През това време рицарят, жената и джуджето влязоха в замъка, където ги посрещнаха много радушно. По бойниците, по крепостните врати и в самата крепост се бе стекъл многоброен народ и всички надигаха глави, за да ги видят и приветствуват. Герайнт се спря и изчака да види дали ще продължат нататък. Като се увери, че са решили да прекарат нощта в замъка, огледа се наоколо и видя, че недалеч от града се издига стар, порутен замък. И тъй като не познаваше никого в града, тръгна нататък. Като наближи, видя, че от целия замък само на втория етаж бе останала една що-годе запазена стая, към която водеше мраморно стълбище. Отпред седеше беловлас мъж, облечен с вехти, окъсани дрехи. Герайнт спря и се загледа в него. Беловласият мъж пръв го заговори:

— За какво си се замислил, млади момко? — попита го той.

— Умислил съм се — отвърна той, — защото нямам къде да преспя тази нощ.

— Остани при нас — предложи старецът, — и постеля ще имаш, и добре ще те нагостим.

— На драго сърце ще остана — рече той — и нека господ те възнагради за гостоприемството.

Герайнт пристъпи напред и двамата тръгнаха към замъка. Преди да влязат вътре, Герайнт слезе от коня си, остави го отвън и последва беловласия старец в залата на втория етаж. Там завари една много възрастна жена, облечена с вехти, окъсани дрехи от златовезана коприна; макар и вече на години, личеше, че като млада жената е била ненадмината красавица. До нея седеше една девойка, облечена с дълга риза и наметка, толкова вехти, че бяха започнали да се окъсват. Още щом я зърна, Герайнт си каза, че никога в живота си не е виждал по-прелестна, по-миловидна и очарователна девойка от тази. Беловласият старец се обърна към нея и й рече:

— Коняр си нямаме, тъй че ти върви да почистиш и нахраниш коня на този млад рицар.

— И за коня му ще се погрижа, и за него самия — отвърна тя.

Като рече това, девойката помогна на младия мъж да си събуе ботушите и след туй отиде да сложи ечемик и слама на коня. Като го нахрани, се върна обратно в стаята. Тогава беловласият каза:

— Върви сега в града — рече й той — и ни донеси най-хубавите неща за ядене и пиене, които намериш.

— Веднага тръгвам, господарю — каза тя и излезе от стаята.

Докато я чакаха да се върне от града, домакините и Герайнт поведоха разговор. Но не мина много време и девойката пристигна заедно с един прислужник, който мъкнеше на гърба си бъчонка с купешка медовина и цял телешки бут; нейните ръце пък бяха пълни с резени бял хляб, а в наметката си носеше още един самун. Девойката се качи в стаята при тях.

— Това е всичко, което успях да купя — каза тя, — а без пари, на вересия, нищо по-хубаво не ми дадоха.

— От това по-хубаво — здраве! — каза Герайнт.

Сложиха месото да се готви и когато всичко беше готово, седнаха на трапезата. На Герайнт отредиха мястото между беловласия мъж и неговата жена, а девойката им поднасяше ястията. И те започнаха да се хранят.

Като се навечеряха, Герайнт поведе разговор с беловласия мъж и го попита дали винаги е живял в същия този замък, който сега обитава.

— Да, аз съм този, който го построи — отвърна той. — И вярвай ми, едно време и градът, и замъкът, който видя, също бяха мои.

— А как стана тъй, че загуби всичко?

— Освен тях загубих и едно голямо графство. Чуй как стана това. Имах един племенник, мой братов син, чиито владения, докато беше малък, управлявах аз. Когато възмъжа, той поиска да му върна владенията, но аз отказах да му ги дам. Тогава той поведе войските си срещу мене и ми отне всичко, което имах.

— А би ли ми казал, добри човече — попита Герайнт, — кой е рицарят, който пристигна днес в града заедно с жената и джуджето? И какво означават всички тези приготовления, за война ли се готвят?

— Ще ти кажа — отговори старецът. — Готвят се за рицарския турнир, който младият граф организира утре. Рано сутринта на поляната пред замъка ще забият две разсохи; върху тях ще положат една сребърна пръчка, а на пръчката ще има един ловен сокол. И който излезе победител в турнира, ще получи сокола за награда. Затова градът е пълен с въоръжени рицари и всички те се готвят за утрешните двубои. Но до тях се допускат само онези рицари, които пристигнат със своите любими; и ако някой се яви без жената, която обича повече от всичко, не ще има правото да участвува в двубоите за голямата награда — ловния сокол. А рицарят, за когото ме питаш, вече две години поред печели наградата и ако я спечели и този път, отсега нататък всяка година ще получава по един сокол, без да е необходимо да се бие за него. Освен това ще добие правото да се нарича Рицарят на Ловния сокол.

— Посъветвай ме какво да правя, добри човече — каза Герайнт. — Този рицар има едно джудже, което смъртно обиди мен и една придворна дама на Гуенхуивар, жената на Артур.

И след това Герайнт разправи на беловласия старец как е бил обиден.

— Трудно ми е да те посъветвам, защото си нямаш любима жена или девойка и не можеш утре да го предизвикаш на двубой. А иначе бих могъл да ти дам оръжието и доспехите, които сам носех едно време, а също и коня си, ако го предпочетеш пред своя.

— Господ да те възнагради, добри човече! — каза Герайнт. — Конят ми е достатъчно добър за мене, пък съм и свикнал с него, ала оръжието и доспехите ще взема. А би ли ми позволил утре сутринта да обявя пред всички, че тази девойка, дъщеря ти, е моята любима? Кълна се, че ако се върна жив от турнира, ще й бъда верен и ще я обичам до края на живота си. Ако ли пък не се завърна, тя пак ще бъде целомъдрена девица, както и преди.

— На драго сърце ти давам съгласието си — каза беловласият мъж. — И щом вече си взел това решение, знай, че утре сутринта, още в ранни зори, трябва да си възседнал коня, готов за бой. Защото тогава Рицарят на Ловния сокол ще обяви пред всички правата си върху наградата и ще помоли своята любима да приеме в дар сокола като най-достойна за него. „Ти го получи и миналата, и поминалата година — ще й каже той. — И ако някой желае да оспори правото ти върху сокола, нека излезе да се бие с мене!“ Ето защо — продължи беловласият мъж — трябва да бъдеш там утре сутринта. Ние тримата също ще дойдем с тебе.

И след като решиха какво да правят, всички легнаха да спят.

На другата сутрин станаха още по тъмно и бързо се облякоха. Като се развидели, четиримата бяха вече край поляната. Щом пристигнаха, Рицарят на Ловния сокол обяви пред всички, че желае да получи наградата и помоли своята любима да вземе волния сокол.

— Не го докосвай! — извика Герайнт. — Тук има една девойка, която е по-красива и по-прелестна от тебе, и е от по-благороден род от твоя — затова има по-голямо право да го получи.

— Щом твърдиш, че твоята любима е най-достойната, излез да се биеш с мене!

Герайнт излезе напред и застана на единия край на поляната. Доспехите му, макар и странни на вид, груби и ръждиви от неупотреба, бяха много здрави. Двамата пришпориха конете си и се спуснаха един срещу друг. Още при първия сблъсък копията им се преломиха, получиха нови, но и те се строшиха. И тъй, колкото пъти им подаваха копия, толкова пъти ставаха те на трески. И когато се случеше Рицарят на Ловния сокол да вземе връх, графът и свитата му ликуваха и шумно изразяваха радостта си; а беловласият мъж, жена му и девойката униваха. И щом Герайнт счупеше копието си, старецът веднага му подаваше ново, а пък джуджето подменяше строшените копия на рицаря. Накрая беловласият мъж отиде при Герайнт и като му подаде едно здраво копие, каза:

— А сега, рицарю, ти давам копието, което държах в ръцете си в деня, когато бях провъзгласен за рицар. И оттогава досега никой не е сполучил да го строши, а върхът му е все тъй здрав и остър. Вземи го, защото досегашните копия не ти донесоха успех.

Герайнт с благодарност пое копието в ръцете си. Тогава и джуджето пристъпи до господаря си и му подаде ново копие.

— Ето и за теб едно копие, което не е по-лошо от това на противника ти — каза джуджето. — И не забравяй, че досега винаги си побеждавал с него и то е оставало здраво.

— Ей богу — каза Герайнт, — ако всевишният не ме срази в този миг, копието ти не ще му помогне!

И като му извика да се пази, Герайнт пришпори коня си и се понесе срещу рицаря: поразяващият, страхотно мощен удар на копието му попадна в средната, най-здрава част на щита, преломи го и острието проби бронята пред гърдите; ремъците на седлото се скъсаха и заедно с него рицарят се преметна зад коня и падна на земята. Герайнт скочи бързо от коня и както бе обзет от гняв, измъкна меча си и вихром се хвърли срещу него. Рицарят се изправи и също изтегли меча си. Продължиха да се бият, вече с мечове в ръка. Ударите, които си разменяха, бяха тъй мощни, че ризниците им се разкъсаха, а очите им се замъглиха от пот и кръв. И когато Герайнт започваше да взема връх, беловласият мъж, жена му и девойката ликуваха; а когато рицарят вземаше връх, графът и свитата му тържествуваха. По едно време беловласият мъж видя как Герайнт се олюлява след един много болезнен удар, пристъпи бързо до него и каза:

— Спомни си, рицарю — рече му той, — обидата, която джуджето ти нанесе! Нали затова си тук, за да отмъстиш и за своята обида, и за оскърблението, нанесено на Гуенхуивар, жената на Артур!

Щом си спомни думите на джуджето, силите му се възвърнаха и той вдигна меча си и го стовари право върху главата на рицаря. Ударът бе тъй силен, че шлемът се сцепи на две, острието премина през него и се заби в черепа и на главата му зейна дълбока рана. Рицарят падна на колене, захвърли меча на земята и помоли Герайнт за милост.

— По-рано трябваше да сторя това — рече той, — ала бях твърде горд и самонадеян, за да моля за пощада. Позволи ми сега да се помоля за душата си и да получа опрощение за греховете си, защото и да се смилиш над мене, не се знае дали ще оживея.

— Ще ти подаря живота — каза Герайнт, — при условие че отидеш при Гуенхуивар, жената на Артур, и се извиниш за обидата, която джуджето нанесе на нейната придворна. А що се отнася до оскърблението, което ти и твоето джудже ми нанесохте, ти вече си получи заслуженото. И като тръгнеш оттука, не трябва да слизаш от коня, докато не пристигнеш в двора на крал Артур и не се явиш пред Гуенхуивар — нека тя сама реши как ще изкупиш вината си.

— Готов съм да изпълня волята ти — каза рицарят. — Но открий ми кой си!

— Аз съм Герайнт, син на Ербин. А сега ми кажи ти кой си!

— Казвам се Едерн, син на Нуд.

След това го качиха на коня и той потегли право за двора на крал Артур, а пред него, потънали в скръб, яздеха джуджето и жената, която обичаше повече от всичко. (Тук ще прекъснем за малко разказа за него.)

 

 

През това време младият граф, следван от своите рицари, отиде при Герайнт и го покани да му гостува в замъка.

— Не мога да приема поканата ти — каза Герайнт. — Ще остана там, където бях миналата нощ.

— Позволи ми тогава — рече графът — да се погрижа, щото нищо да не ти липсва там, където си отседнал. И баня ще наредя да приготвят, за да се отмориш и освежиш след боя.

Герайнт му благодари и заедно със стария граф Ъниул, жена му и дъщеря му се отправи към порутения замък. Като пристигнаха, видяха, че хората на младия граф са вече там. Не мина много време и всички зали на замъка бяха стъкмени и подредени; в камините гореше огън, а в конюшните имаше достатъчно слама. Скоро и банята беше готова и Герайнт влезе да се изкъпе. В това време пристигна и младият граф, придружен от четиридесет знатни рицари и още много воини и гости, пристигнали за турнира. Когато Герайнт излезе от банята, графът го покани в пиршествената зала.

— А къде е граф Ъниул? — попита той. — Къде са жена му и дъщеря му?

— Качиха се горе в стаята — отвърна дворцовият управител, — за да се облекат в дрехите, които графът нареди да им донесат.

— Кажете на девойката, че искам да е облечена с вехтата риза и наметка — като отидем в двора на крал Артур — продължи той. — Гуенхуивар ще я премени в най-хубавите дрехи, които има.

И девойката остана в старите си дрехи.

След това всички влязоха в залата, измиха си ръцете и седнаха на трапезата. Ето как се подредиха: от едната страна на Герайнт седна младият граф, а до него — граф Ъниул; от другата му страна беше девойката, а до нея — майка й; по-нататък всеки зае място според сана и положението си. Започнаха да се хранят: блюдата следваха едно след друго и сякаш чет нямаха отбраните и вкусни гозби, които им поднесоха. Като се навечеряха, поведоха разговор и младият граф покани Герайнт да му гостува на следващия ден.

— Ей богу, дори и не мисля да ти гостувам! — каза Герайнт. — Още утре тръгвам заедно с девойката за двора на крал Артур. Твърде дълго, струва ми се, граф Ъниул е живял в немотия и лишения. Затова бързам да тръгна на път — искам час по-скоро да си възвърне земите и богатствата.

— Не по моя вина, рицарю — каза младият граф, — граф Ъниул загуби владенията си.

— Бог ми е свидетел — каза Герайнт, — не ще мине много време и той ще си възвърне владенията!

— Готов съм, благородни рицарю — рече той, — да се помиря с граф Ъниул. Кажи какво да сторя, та да се сложи край на враждата помежду ни: ще се вслушам в съвета ти, защото знам, че си справедлив и безпристрастен съдник.

— Ето какво ще те посъветвам — каза Герайнт. — Върни му онова, което по право му принадлежи, всичко, което си му отнел, откак заграби графството му.

— Ще направя тъй, както искаш — рече той.

— Нека тогава — каза Герайнт — всички васали на Ъниул още сега му се поклонят и признаят върховната му власт!

Васалите начаса сториха това. И граф Ъниул получи обратно и замъка, и града, и владенията си, и всичко останало, което някога му бе отнето, до последния накит.

Тогава Ъниул каза на Герайнт.

— Рицарю — рече му той, — девойката, която обяви за своя любима в деня на турнира, е готова да изпълни волята ти. Отсега нататък ти си неин господар.

— Нищо друго не желая — отвърна той, — освен да си остане такава, каквато е сега, докато пристигнем в двора на крал Артур. Тогава ще помоля Артур и Гуенхуивар да кумуват на венчавката ни.

И още на другия ден двамата потеглиха на път за двора на крал Артур. (Тук ще прекъснем за малко разказа за Герайнт.)

 

 

А сега да се върнем там, където оставихме Артур да ловува. След като определиха кой къде да застане, ловците заеха местата си, развързаха кучетата и ги насъскаха по елена. Последно отвързаха Кавал — любимото куче на Артур. Но то остави всички хрътки след себе си и след като принуди елена да промени посоката на своя бяг, го насочи право към мястото, където бе застанал Артур. И докато останалите ловци се усетят, Артур повали елена и му отряза главата. След това наду своя рог, за да обяви края на лова, и всички се събраха около него. Тогава Кадъриайт пристъпи до Артур и каза:

— Господарю — рече му той, — недалеч оттук видях Гуенхуивар, придружена от една-единствена прислужница.

— Предай тогава на Гилдас, син на Кау, и на всички дворцови духовници да я придружат до замъка.

Заповедта на краля бе изпълнена.

Ловците също потеглиха обратно. Докато вървяха, започнаха да се препират коя от техните любими е най-достойна да получи главата на елена: един искаше да я подари на своята любима, друг настояваше да я дадат на неговата и много скоро всички рицари и сановници се намесиха в разпрата, която стана много разгорещена. Като се прибраха в замъка, все още се караха. Артур и Гуенхуивар разбраха за какво се препират и Гуенхуивар каза:

— Чуй какво ще те посъветвам, господарю — рече тя на Артур. — Изчакай да се завърне Герайнт, син на Ербин, и тогава реши на кого ще подариш главата на елена.

И тогава тя му разправи какво се бе случило и с каква цел Герайнт бе тръгнал на път.

— Щом е тъй, на драго сърце ще се вслушам в съвета ти — каза Артур и обяви на всички решението си.

На другата сутрин Гуенхуивар нареди по всички бойници да се сложат нарочни наблюдатели, които да я предупредят веднага щом съгледат Герайнт. Малко след пладне в далечината се появиха трима души на коне: най-отпред яздеше едно много дребно човече; след него идваше някаква жена или девойка; а след нея — един грамаден рицар, който едва се държеше на седлото: главата му бе клюмнала на гърдите, доспехите му бяха насечени и целият сякаш бе смазан от някаква голяма мъка. Докато стигнат до крепостните врати, един от наблюдателите изтича при Гуенхуивар и й каза, че са се задали някакви хора с много странна външност.

— Мисля, че не ги познавам, господарке — рече й той.

— Знам кои са те — каза Гуенхуивар. — Това е рицарят, подир когото тръгна Герайнт. И ми се струва, че не по своя воля идва тука: навярно Герайнт го е настигнал и е отмъстил както трябва за обидата на девойката.

В това време при Гуенхуивар дойде и пазачът на крепостните врати.

— Господарке — каза той, — пред вратите чака един рицар и вярвай ми, никой не е виждал човек с по-ужасен вид от неговия: доспехите му са целите насечени и толкова много кръв е изтекла по тях, че не личи какъв цвят са били.

— Каза ли ти как се казва? — попита тя.

— Да, името му е Едерн, син на Нуд, ала аз не го познавам.

И тогава Гуенхуивар отиде да го посрещне, и той влезе вътре. И щеше да й стане много мъчно за него, като видя окаяния му вид, ако не го придружаваше онова безочливо джудже. Едерн застана пред нея и я поздрави най-почтително.

— Господ да те поживи — отвърна му тя.

— Нося ти поздрав, господарке — каза той, — от Герайнт, син на Ербин, най-доблестния и юначен рицар на света.

— А успя ли той да влезе в бой с тебе? — попита тя.

— Да — отвърна той, — и както виждаш, зле си изпатих. Но сам съм си виновен за това. И идвам тука по негова заповед — каза ми да те приветствувам и да те питам какво ще повелиш да сторя, за да изкупя оскърблението, което джуджето нанесе на твоята прислужница. Той самият вече ми прости, защото и без това личеше, че животът ми е в опасност — накара ме само да дойда при тебе и да изпълня волята ти, господарке.

— А къде е той сега?

— Остана там, където се срещнахме в двубой — в град Кайрдив, както сега го наричат. Там се състоя рицарски турнир, на който той пристигна без никаква свита. Придружаваха го само трима души — един престар беловлас мъж, възрастната му жена и една чудно красива девойка; и тримата бяха облечени с вехти, окъсани дрехи и по всичко личеше, че са хора сиромаси. Герайнт обяви пред всички, че девойката е неговата любима, и по този начин доби право да участвува в турнира. След това заяви, че неговата любима е по-достойна от моята да получи в дар наградата — един ловен сокол. По този начин той ме предизвика на двубой. А как завърши битката за мене — сама виждаш, господарке.

— А знаеш ли, рицарю — попита тя, — кога ще се завърне Герайнт?

— Предполагам, господарке, че още утре ще бъде тука заедно с девойката.

В това време при тях дойде крал Артур и Едерн го поздрави най-почтително.

— Господ да те поживи — отвърна Артур.

Странният вид на рицаря учуди Артур и той дълго го разглежда. По едно време му се стори, че го познава, и попита:

— Ти не си ли Едерн, син на Нуд?

— Аз съм, господарю — отвърна той, — ала едва се държа на краката си: голяма беда ме сполетя и съм целият в люти рани.

И Едерн разправи на Артур патилата си.

— Като те слушам колко си изстрадал — каза Артур, — редно е Гуенхуивар да се покаже милостива към тебе.

— Ти реши, господарю, как да постъпя — рече тя, — защото, ако сбъркам, и себе си ще посрамя, и тебе.

— Благородството ни задължава — каза Артур — най-напред да се погрижим за раните на този рицар, защото животът му виси на косъм. Ако оживее, нека тогава моите съветници решат как да изкупи вината си. Ако ли пък умре, смъртта на един толкова достоен млад рицар като Едерн ще бъде твърде тежко наказание за обидата на една прислужница.

— Да бъде както казваш — съгласи се Гуенхуивар.

Тогава Артур нареди да повикат Морган Туд, неговия пръв лечител.

— Отведи Едерн, син на Нуд, със себе си — рече му той — и го настани в отделна стая. Изцери раните му и се грижи за него тъй, сякаш раненият съм аз. И освен теб и твоите помощници никой друг да не влиза в стаята му.

— На драго сърце ще изпълня волята ти, господарю — каза Морган Туд.

Тогава дворцовият управител попита:

— А девойката, която дойде с него, къде да настаним, господарю?

— Нека Гуенхуивар и нейните прислужници се погрижат за нея — отвърна той.

И управителят я заведе при жените.

 

 

На другия ден, когато Герайнт наближи замъка, един стражник го забеляза и отиде да съобщи на Гуенхуивар.

— Господарке — каза той, — мисля, че видях Герайнт да идва насам заедно с девойката. Той е на кон, но не е облечен с доспехи. А девойката е цялата в бяло — дрехата й сякаш е от ленено платно.

— Пригответе се бързо — рече тя на придворните си — и елате да посрещнем Герайнт, за да го приветствуваме с добре дошъл.

При тези думи Гуенхуивар излезе навън. Герайнт пристъпи напред и я поздрави.

— Господ да те поживи и дари с щастие — отвърна тя. — Задачата, която си постави, бе трудна, но ти я увенча с успех и се завръщаш като победител. И нека господ те награди — продължи тя — за туй, че защити честта ми и отмъсти за нанесената обида!

— Господарке — каза той, — желаех само да изпълня дълга си и да накарам виновника да ти се извини. А това е девойката, с чиято помощ сполучих да накажа онзи, който те оскърби.

— Добре ни е дошла — каза Гуенхуивар. — Тя напълно заслужава да бъде сред нас!

След като влязоха вътре и слязоха от конете, Герайнт отиде при Артур и го приветствува.

— Господ да те поживи и добре дошъл! — отвърна Артур на поздрава му. — Ти постигна своята цел и спечели заслужена победа; но жалко, че Едерн, син на Нуд, е пострадал тъй зле от раните, които си му нанесъл.

— Не съм му аз виновен — каза Герайнт. — Едерн, син на Нуд, на себе си трябва да се сърди, задето от високомерие не благоволи да открие името си. Не можех да го оставя, преди да ми е казал как се казва или преди единият от нас да е повалил другия на земята.

— А къде е девойката — попита Артур, — която казват, че си обявил за своя любима?

— Гуенхуивар я заведе в покоите си — отвърна той.

След това Артур пожела да я види. И той, и свитата му, и всички в замъка я приеха много радушно. И си рекоха, че като се премени в подобаващи на красотата й дрехи, ще стане най-прелестната девойка, която някога са виждали. На венчавката, която се проведе според обичаите от ония дни, сам крал Артур предаде девойката за жена на Герайнт; а Гуенхуивар й подари такава великолепна сватбена премяна, че всеки, който я видя тъй нагиздена, остана прехласнат от дивната й красота, обаяние и чар. Сетне седнаха на трапезата, отрупана с най-различни вкусни гозби и напитки. Сватбеният пир продължи до късна нощ сред весели песни и забавни игри. А когато решиха, че е време за сън, всички отидоха да спят. На Герайнт и Енид постлаха в покоите на Артур и Гуенхуивар. И тази нощ бе първата, която двамата прекараха заедно. На другия ден крал Артур раздаде щедри дарове от името на Герайнт. Девойката пожела да се запознае с благородните мъже и жени от кралския двор и бързо спечели любовта им. Не мина много време и тя стана най-уважаваната и почитана девойка в цяла Британия.

И тогава Гуенхуивар каза.

— Не съм сбъркала — рече тя, — когато предложих да изчакаме завръщането на Герайнт, преди да решим на кого да дадем главата на елена. Сега всички ще се съгласите, че Енид, дъщерята на Ъниул, е най-достойна да я получи. И не вярвам някой да й завиди, защото вече е спечелила любовта и приятелството на всички ви.

Всички се съгласиха с нея, Артур също, и Енид получи главата на елена. И оттогава славата й растеше с всеки изминат ден, множаха се и нейните приятели и другари. А Герайнт най обичаше рицарските двубои и лютите схватки; и след като в продължение на три години спечели безчет победи, славата му се разнесе из всички краища на кралството.

 

 

Веднъж, по време на празненствата по случай Петдесетница, в Кайр Лион на Уск пристигнаха неколцина пратеници, все мъдри, разсъдливи, учени и благоречиви мъже. Те отидоха при Артур и го поздравиха най-почтително.

— Господ да ви поживи и добре дошли! — отвърна той. — Откъде идвате?

— Идем от Корнуол, господарю — рекоха му те. — При теб ни праща Ербин, син на Кустенин, твоя чичо. Носим ти привет от него, а също и благопожеланията, които като чичо и васал дължи на своя любим племенник и крал. Заръча ни още да ти кажем, че е започнал да старее, годините му тежат и вече не е тъй силен, както преди. А владетелите, чиито земи граничат с неговите, виждат това и все по-често нахлуват в пределите на страната и само чакат сгоден случай, за да завземат всичките му владения. Затова те моли, господарю, да проводиш при него сина му Герайнт, за да опознае родината си и да я защищава от враговете. А на него заръча да предадем, че е по-добре да посвети младостта и силите си на защитата на своята родина, вместо да ги пропилява по рицарски турнири, които освен слава нищо друго не му носят.

— Чух ви! — каза Артур. — Вървете сега да се преоблечете и нахраните, и отпочинете от дългия път. Преди да си тръгнете, ще ви дам моя отговор.

Пратениците се оттеглиха.

Тогава Артур се умисли: никак не му се щеше да се разделя с Герайнт, защото много го обичаше, но знаеше, че ще бъде нечестно и недостойно да го задържи при себе си и да му попречи да защити владенията си, щом баща му вече няма сили за това. Гуенхуивар и нейните придворни и прислужнички също се натъжиха и нажалиха, като разбраха, че тяхната любима Енид може да ги напусне. По време на празничния пир, който продължи до късна нощ, Артур съобщи на Герайнт с каква цел са пристигнали пратениците от Корнуол.

— Ти сам реши, господарю — каза Герайнт, — как да постъпя. Готов съм да изпълня волята ти, каквато и да е тя!

— Ето какво ще те посъветвам — каза Артур. — При все че ще ми бъде много мъчно, ако си отидеш, ти трябва да се завърнеш в родината си, за да я защищаваш от нашествениците. Вземи си свита по свой избор и нека всички твои приятели и другари по оръжие заедно с родствениците ти те съпроводят до Корнуол.

— Нека господ ти се отплати за добрия съвет! — рече Герайнт. — Ще направя тъй, както ми казваш.

— За какво си говорите? — попита Гуенхуивар. — Да не би да обсъждате кой ще съпровожда Герайнт?

— Да — отвърна Артур.

— Щом е тъй — каза тя, — аз също трябва да се погрижа моята любима Енид да пътува със своя свита.

— Добре направи, че се сети — каза Артур.

След това всички легнаха да спят. На другия ден пратениците си заминаха, след като ги увериха, че Герайнт скоро ще ги последва. След още три дена и Герайнт потегли на път. И ето кои рицари тръгнаха с него: Гуалхмай, син на Гуиар, Риогонед, сина на ирландския крал, Ондяу, син на бургундския херцог, Гуилим, син на френския владетел, Хоуел, син на Емир Лъдау, Еливри Анау Кирд, Гуин, син на Трингад, Горай, син на Кустенин, Гуайр Широкоплещестия, Гаранау, син на Голитмер, Передур, син на Еврауг, Гуин Логел Гуир, един от старейшините в двора на крал Артур, Дъвир, син на Алун Дъвед, Гурай Тълкувателя, Бедуир, син на Бедрауд, Кадури, син на Гурион, Кай, син на Кънир, Одиар Честния, дворцовия управител.

— Чух, че Едерн, син на Нуд, вече може да язди — каза Герайнт. — Бих желал и той да дойде с мене.

— Мисля, че не е редно — каза Артур — да го вземеш със себе си, дори и ако вече се чувства добре, преди да е изкупил вината си пред Гуенхуивар.

— А ако си намери поръчители, Гуенхуивар ще му разреши ли да дойде с мене?

— Ако тя е съгласна да го пусне, нека тогава го освободи и без поръчители — той вече достатъчно изстрада заради обидата, която джуджето нанесе на девойката.

— На драго сърце ще изпълня волята ти, господарю — каза Гуенхуивар. — Ще постъпя тъй, както двамата с Герайнт решите.

И тя прости на Едерн и му позволи да тръгне с Герайнт. И още много рицари тръгнаха с него, за да го изпроводят до Корнуол.

И Герайнт потегли на път, придружен от най-великолепната дружина, която някой някога бе виждал, и я поведе към река Севърн. На отсрещния бряг на реката ги очакваше сам Ербин, син на Кустенин, неговият пастрок, начело на най-знатните си благородници; там бяха и майка му заедно с нейните придворни дами, дошли да посрещнат Енид, дъщеря на Ъниул. Приеха ги много сърдечно. И не само дворцовите сановници, но и обикновените хора в цялата страна бяха щастливи и доволни, че Герайнт се завръща при тях, защото всички го обичаха и го почитаха заради голямата слава, която бе спечелил, откак ги бе напуснал. А най ги радваше това, че е решил да поеме властта в ръцете си и да защищава владенията си от нашествениците.

И всички се отправиха към замъка, където ги очакваше богата трапеза, отрупана с най-различни отбрани гозби и питиета. В чест на Герайнт бяха поканени и всички благородници на страната, за да му се представят още нея вечер. Цял ден и до късно през нощта не секнаха веселите песни и безгрижните игри.

Рано на другата сутрин Ербин повика при себе си Герайнт и пред всички рицари, които го бяха съпроводили до Корнуол, му каза:

— Аз вече съм стар човек и годините ми тежат. Докато имах сили, сам управлявах и бранех владенията си. Ала вече не мога. А ти си млад, в разцвета на силите си. Време е да поемеш властта в ръцете си.

— Ако питаш мене — каза Герайнт, — още е рано да се отказваш от управлението на владенията си, а и аз с неохота напуснах двора на крал Артур.

— Вече съм решил — от днес нататък ти си господар и тозчас васалите ти ще положат клетва за вярност пред тебе.

Тогава Гуалхмай каза:

— Най-добре ще е днес да изпълниш желанията на молителите, а клетва за вярност васалите нека положат утре.

Казаха на молителите да се съберат на едно място и Кадъриайт отиде при тях, за да ги пита кой какво желае и с каква молба е дошъл. След това рицарите на Артур започнаха да раздават дарове. Корнуолските благородници веднага се присъединиха към тях и също започнаха да даряват молителите. И тъй като се надпреварваха да бъдат щедри, много скоро желанията на всички бяха задоволени и нямаше човек, който да не си тръгна с това, за което бе дошъл. Този ден, както и предния, прекараха в безгрижно веселие и приятни забавления.

Рано на другата сутрин Ербин каза на Герайнт да проводи пратеници при своите васали, за да разбере кога ще им бъде угодно да положат клетва пред него и дали има някой, който да се чувствува обиден или засегнат от него. Отговориха му, че с голяма радост и нетърпение очакват да сторят това. И тогава всички корнуолски благородници, които бяха вече там, положиха клетва за вярност пред Герайнт. Веселбата продължи и през този ден.

На другата сутрин рицарите на Артур го помолиха да им разреши да се завърнат при своя крал.

— Все още ми е трудно да се разделя с вас — рече той. — Останете при мене, докато и онези рицари, които още не са пристигнали, дойдат и положат клетва.

Тъй и сториха. А когато потеглиха за двора на крал Артур, Герайнт и Енид тръгнаха с тях и ги изпроводиха чак до Дънганан. На раздяла Ондяу, син на бургундския херцог, каза на Герайнт:

— Най-напред обходи пределите на своите владения и запомни докъде се простират земите ти. И ако се случи над страната да надвисне опасност, веднага ни съобщи!

— Господ да ви благодари за всичко — каза той. — Тъй и ще сторя.

И Герайнт тръгна на обиколка из владенията си, като за водачи взе хора, които добре познаваха страната. Обходи я надлъж и нашир и дори и най-отдалечените кътчета останаха в паметта му.

Като се върна, заживя както едно време в двора на крал Артур: вземаше участие във всички рицарски турнири и мереше сили с най-юначните и силни противници. Скоро и по тези места се прочу като непобедим воин, а прекрасните коне и доспехи, както и всички скъпоценности, които вземаше от победените, раздаваше на рицарите и благородниците от своята свита. Славата му нарастваше с всяка битка и не след дълго се разнесе навред из цялото кралство. Като се увери, че е постигнал целта си и вече няма ни един рицар, с когото да си заслужава да мери сили, Герайнт все по-често взе да се задържа в замъка и спокойният, безгрижен дворцов живот започна да му се нрави. С часове разговаряше с жена си, слушаше песни, веселеше се. Ала най-добре се чувствуваше в покоите при жена си и му бе тъй приятно да бъде с нея, че в скоро време ни за лов се сещаше, ни за весел пир. Тогава рицарите и благородниците от свитата му започнаха да роптаят и да му се присмиват зад гърба, че заради една жена съвсем е забравил своите другари. Всичко това стигна до ушите на Ербин и той отиде при Енид. Каза й какво се говори в двора и я попита дали тя е причината за странното държане на Герайнт и дали тя го подбужда да пренебрегва своите рицари и приближени.

— Бог ми е свидетел — отвърна тя, — че нямам никаква вина! И ми става много болно, като чувам всичко това.

Енид се зачуди какво да стори: при все че знаеше, че е длъжна да предупреди Герайнт, все не се решаваше да му каже какво се говори за него. И затова много се измъчваше.

Една лятна утрин двамата бяха още в леглото, когато слънчевият светлик нахлу през многобройните прозорци на спалнята и огря брачното им ложе. Първа се събуди Енид и се загледа в Герайнт, който продължаваше да спи до нея. Завивката се бе свлякла от раменете и гърдите му и тя спря поглед върху прекрасното му, величествено тяло.

— Горко ми — продума тя, — ако заради мен тези здрави мишци и гърди загубят предишната си сила и мощ!

И като рече това, тя даде воля на сълзите си и те закапаха върху гърдите му. В този миг Герайнт се събуди, стреснат от гласа и сълзите й. Като я видя да плаче, дори и през ум не му мина, че той самият е причината да е тъй нажалена. Вместо това си помисли, че е залюбила някой друг мъж и чезне от мъка по него. При тази мисъл го обзе такъв силен гняв, че повика един от своите оръженосци и му заповяда веднага да приготви коня и доспехите му.

— А ти — обърна са той към Енид — стани, облечи се бързо и кажи да оседлаят коня ти. Но си сложи най-старите дрехи, които имаш, и се приготви за дълъг път. Кълна се в честта си — продължи той, — че не ще се върнем в замъка, докато не се убедиш, че съвсем не съм тъй безсилен, както си мислиш. И тогава ще видим дали все още ще чезнеш от любов по онзи, заради когото проливаше сълзи преди малко!

Енид стана, облече се скромно и каза:

— Не разбирам, господарю — рече му тя, — защо се гневиш и какво си намислил.

— Като му дойде времето, ще разбереш! — отвърна той.

След това Герайнт отиде при Ербин.

— Тръгвам на дълъг път, скъпи татко — рече му той, — и не знам кога ще се завърна. Затова те моля, татко, да управляваш страната, докато ме няма.

— Добре, така да бъде — каза той, — но се чудя защо заминаваш тъй внезапно. А кой друг ще тръгне с тебе, като знаеш колко е опасно да пътуваш сам из Лойгир?

— Освен жена ми никой друг не ще дойде с мене.

— Тогава нека бог те закриля, сине — каза Ербин, — защото твърде много са враговете ти в Лойгир.

След това Герайнт излезе навън и възседна своя кон, който беше покрит с тежка, внушителна на вид блестяща броня. Сетне заповяда на Енид да се качи на коня си, да тръгне пред него и като се отдалечи, постоянно да поддържа преднината си.

— И каквото и да видиш или чуеш — предупреди я той, — каквато и опасност да ме заплашва, не се обръщай назад! И докато аз сам не те заговоря, не искам ни дума да ми продумаш!

Един след друг двамата потеглиха на път. Ала местата, през които минаваха, съвсем не бяха от най-приятните и хората ги отбягваха, защото горите наоколо бяха пълни с крадци и разбойници, а също и с диви зверове. По едно време излязоха на широкия друм и като повървяха малко, пред очите им се откри необятна гора. Тръгнаха нататък. В същия миг откъм гората се зададоха четирима въоръжени рицари. Щом ги видя, един от тях каза:

— Ето ви сгоден случай да се сдобием с два коня, че и с доспехите и жената на онзи самотен и, както изглежда, извеян рицар. Какъвто е непохватен и оклюмал, лесно ще го победим.

Енид чу думите му, но си спомни за предупреждението на Герайнт и се почуди дали да му каже, или да си мълчи. „Ей богу — каза си тя, — по-добре да загина от неговата ръка, отколкото да попадна в ръцете на онези. Ще му кажа какво си говорят, за да не го погубят, преди да ги е усетил, пък ако ще и да ме убие!“

И тя се спря, за да го изчака да се доближи.

— Чу ли, господарю — му рече тя, — какво са намислили да ти сторят онези четиримата?

Той вдигна глава и като я изгледа гневно, каза:

— А ти забрави ли, че ти заповядах да си държиш езика и да не ми продумваш! Нямам нужда от твоите нежни грижи и съвсем не ти вярвам, че искаш да ме предпазиш от гибел. Но колкото и да ти се ще да ме убият, за да се отървеш от мене, без никакъв страх ще вляза в бой с тях.

В същия миг онзи, който яздеше най-отпред, наведе копието си и се понесе срещу него. Герайнт го пресрещна смело, отклони удара от себе си и на свой ред го удари тъй силно, че и щитът, и ризницата му се пробиха, а острието се показа на цял лакът зад гърба му. Рицарят изхвръкна от седлото на разстояние колкото едно копие и падна мъртъв на земята. Като видя смъртта на своя другар, вторият рицар се нахвърли яростно срещу него. Герайнт го срази още с първия дар и го повали мъртъв на земята. Тогава и третият се хвърли към него, ала и той падна сразен от копието на Герайнт. Същата участ сполетя и четвъртия. И всичко това стана пред очите на злощастната и наскърбена Енид.

Герайнт слезе от коня, свали доспехите на убитите рицари и ги положи на техните седла, след което върза поводите на конете един за друг. Сетне възседна своя кон и каза:

— Вземи тези четири коня и тръгни пред мене — ще пътуваме тъй, както ти обясних одеве. И не си отваряй устата, докато аз сам не те заговоря! И ако и този път нарушиш моята заповед, ей богу, зле ще си изпатиш!

— Ще се постарая, господарю — рече тя, — да изпълня волята ти.

След това тръгнаха през гората и като я прекосиха, пред очите им се откри просторна равнина, насред която имаше гъста, едва проходима дъбрава. Оттам се показаха трима рицари и се насочиха към тях. Видяха, че и рицарите, и конете им са целите покрити с яка, стигаща до земята броня. Още щом ги съгледа, Енид застана нащрек, а като наближиха, дочу следните думи: „Случихме добра плячка — говореха си те. — Без много-много да се мъчим, ще се сдобием с четири коня и доспехи за четирима воини. А онзи рицар, както е оклюмал, съвсем не ще ни затрудни. Тогава и девойката ще бъде в ръцете ни.“

„Прави са — помисли си Енид. — Моят мъж е изморен след битката с четиримата рицари. Ще го предупредя, пък каквото ще да става!“ И тя се спря и изчака Герайнт да се доближи до нея.

— Господарю — рече му тя, — чу ли какво си приказват онези рицари?

— Какво е то? — попита той.

— Чух ги да си говорят, че са случили лесна плячка.

— Ей богу — каза той, — думите на рицарите не са ми толкова противни, колкото това, че не си държиш езика и не се покоряват на заповедите ми!

— Господарю — каза тя, — престъпих волята ти, защото се страхувах да не те изненадат.

— А сега млъкни и повече не бери грижа за мене!

В този миг единият от рицарите наведе копието си и се впусна към него, като се надяваше да го повали още с първия удар. Но Герайнт с лекота отби удара му и на свой ред връхлетя върху него с насочено срещу гърдите му копие. Нападението му бе тъй устремно, че острието прониза бронята на рицаря и излезе откъм гърба му и той излетя от седлото и тупна на земята на разстояние едно копие и лакът отгоре зад коня си. Останалите двама рицари един след друг влязоха в бой с него, ала и тяхната участ не се отличаваше от тази на първия. През това време Енид наблюдаваше битката с нескрито вълнение — от една страна, се страхуваше, че Герайнт може да бъде ранен в схватката с рицарите, а от друга, се радваше, като го гледаше как поваля противниците си.

Герайнт скочи на земята, сложи доспехите на тримата рицари върху седлата, стегна ги здраво, а трите коня привърза към останалите четири. След това възседна коня си и заповяда на жена си да потегли напред заедно със седемте коня.

— Питам се дали има смисъл да ги напомням — рече й той, — че не желая да разговаряш с мене, щом не се покоряваш на заповедите ми.

— Ще се опитам, господарю, да изпълня волята ти — каза тя. — Но ми е трудно да мълча, когато слушам какви грозни закани отправят към тебе, господарю, злодеите и разбойниците, които срещаме по тези безлюдни места!

— Ти за мене не бери грижа! — каза той. — Но за бога, отсега нататък си дръж езика зад зъбите!

— Да бъде, както искаш, господарю!

И тя поведе конете след себе си и продължи да язди все пред него. Като прекосиха дъбравата, поеха през красивото, осеяно с високи хълмове равно поле. Вървяха тъй, докато в далечината съгледаха една необятна гора, която сякаш нямаше край — докъдето поглед стига, все гора беше. Като наближиха, видяха, че откъм гората се задават петима едри, невероятно силни и свирепи на вид рицари, на грамадни, яки и неудържими бойни коне с мощни гърди и широки ноздри; и ездачите, и конете бяха целите покрити с тежка броня.

Рицарите бяха вече близо до Енид и тя успя да чуе какво си приказват. „Вижте каква лесна плячка случихме — казаха те. — Без да се силим и мъчим, ще се сдобием с всички тези коне и доспехи, че и жената ще бъде наша. А що се отнася до онзи самотен, оклюмал рицар, който ходи като завеян и едва се тътри, с лекота ще го надвием!“

Сърцето на Енид се сви от страх, като ги чу какво си приказват, ала не знаеше какво да стори. Накрая се реши да предупреди Герайнт и обърна коня си назад.

— Господарю — каза му тя, — ако знаеше какво си говорят онези рицари, едва ли щеше да си яздиш тъй безгрижно!

Герайнт се изсмя злъчно, ядовито и подигравателно и каза:

— Виждам — рече й той, — че моите заповеди нищо не значат за тебе. Ала много скоро ще се разкайваш за непокорството си!

Едва изрече това и рицарите връхлетяха върху него. Герайнт се хвърли смело в боя и срази и петимата рицари. След това качи доспехите им на седлата, върза петте коня за останалите седем и ги предаде на Енид.

— Не знам дали има смисъл — рече й той — да ти напомням заповедите си; но за последен път те предупреждавам да не отиваш против волята ми!

Енид потегли към гората, като внимаваше да язди все пред него. Като я гледаше как се мъчи с всичките тези коне, Герайнт щеше навярно да се смили над нея, ако не беше толкова разгневен. И те продължиха тъй, един след друг, и навлязоха дълбоко в гората; но тя се оказа далеч по-обширна, отколкото очакваха, и когато започна да се смрачава, краят й още не се виждаше.

— Безполезно е да вървим нататък тази нощ — каза Герайнт.

— Ти реши, господарю, какво да правим — рече тя.

— Най-добре ще е — каза той — да се отбием от пътя и да пренощуваме в гората, а утре, като съмне, ще продължим нататък.

— Тъй да бъде, господарю — каза Енид.

Така и сториха. Герайнт скочи на земята, помогна й да слезе от коня, и каза:

— Лягам да спя, защото очите ми се затварят от умора. А ти пази конете и внимавай да не заспиш!

— Добре, господарю — каза тя.

И той заспа, както си беше облечен с доспехите. Късата лятна нощ бързо мина и се зазори. Като се развидели, Енид погледна да види дали Герайнт спи и в този миг той отвори очи.

— Тъкмо се канех да те събудя, господарю — рече му тя.

Той нищо не отговори, защото се ядоса, че пак е проговорила без разрешение. След това стана и каза:

— Вземи конете, тръгни напред и продължавай да яздиш тъй, както вчера.

След няколко часа най-сетне излязоха от гората и поеха през едно широко и равно поле. От едната страна на пътя се стелеха ливади и много мъже бяха излезли да ги косят. След време стигнаха до една река и като напоиха конете, потеглиха нагоре по високия хълм, който се издигаше досами реката. Подир малко срещнаха един строен младеж, нарамил някакъв вързоп, в който не личеше какво има, и с неголяма синя стомна в ръка; гърлото на стомната бе захлупено с чаша. Младежът поздрави Герайнт.

— Господ да те поживи, момко — отвърна той. — Откъде идваш?

— Ида от града, който се намира недалеч оттука. А ще се разсърдиш ли, господарю, ако и аз те попитам откъде идваш?

— Че защо да се сърдя — рече той. — Ей от онази гора идвам.

— Нима си успял днес да я прекосиш цялата?

— Не, миналата нощ преспах в гората.

— Предполагам — каза младежът, — че си доста изморен след нощта, прекарана на открито, и сега си гладен и жаден.

— Бога ми, така е! — каза Герайнт.

— Ако искаш, господарю, веднага мога да ти сложа да хапнеш.

— А с какво ще ме нахраниш? — попита той.

— Нося храна на онези косачи, тъй че имам само хляб, месо и вино. Ако ти харесва, господарю, седни да се нахраниш, а пък те ще почакат.

— Благодаря ти, момко, с удоволствие ще похапна — каза той.

Герайнт скочи на земята, а младежът помогна на Енид да слезе от коня. След това се измиха и седнаха да обядват. Младежът наряза хляба, сипа им вино и продължи да им прислужва. Като се нахраниха, младежът се изправи и каза:

— Господарю, разреши ми сега да отида да занеса храна за косачите.

— Върви първо в града — каза Герайнт — и ми наеми стая в най-добрата странноприемница, която знаеш, и с най-голямата конюшня. А сега — продължи той — си избери най-хубавия кон и го вземи за себе си заедно с доспехите върху седлото му, като отплата за вкусния и добре поднесен обяд.

— Господ да ти благодари за щедростта, господарю — каза младежът. — Не съм сторил кой знае какво, но ще се постарая да заслужа възнаграждението, което ми даваш.

И той отиде в града и му нае стая в най-добрата и най-удобна странноприемница в този град. След това поведе натоварения с доспехи кон към замъка на местния владетел. Сетне се яви пред графа и му разправи за срещата си с Герайнт.

— И сега, господарю — каза той, — отивам при него, за да го заведа до странноприемницата.

— Върви, друже — каза графът, — и му предай, че много ще се радвам, ако се съгласи да отседне при мене.

Младежът се върна при Герайнт и му каза, че графът му предлага гостоприемството си и ще се радва да го посрещне в своя замък. Но Герайнт предпочете да се настани в странноприемницата. Стаята се оказа много удобна, с меки постели и завивки, а конюшнята бе тъй просторна, че имаше място за всички коне. Младежът се погрижи и зоб да им сипят в изобилие.

Като свалиха от себе си пътните дрехи, Герайнт каза на Енид:

— Върви се настани в онзи ъгъл на стаята — рече й той — и повече насам не идвай! Ако имаш нужда от нещо, повикай стопанката.

— Тъй и ще сторя, господарю — каза тя.

В това време в стаята влезе стопанинът на къщата и го поздрави най-почтително.

— Искаш ли нещо за обяд, благородни рицарю? — попита той.

— Нахраних се вече — отвърна Герайнт.

Тогава младежът попита:

— А нещо за пиене желаеш ли, господарю, преди да отида при графа?

— Да, с удоволствие бих си пийнал — отвърна Герайнт.

Младежът веднага излезе да им купи вино. След като си пийнаха, Герайнт каза:

— А сега ще си легна, защото много ми се доспа.

— Тъкмо ще ида да видя графа, докато си почиваш — каза младежът.

— Върви — рече той, — но сетне пак се върни при мене!

След това Герайнт и Енид легнаха да спят.

А младежът отиде в замъка и се представи на графа. Графът го попита в коя странноприемница е отседнал Герайнт. След като му обясни, младежът каза:

— Време е вече да се връщам при него, за да му прислужвам.

— Поздрави го от мен — каза графът — и му предай, че скоро ще го посетя.

— Добре, господарю — каза той.

Младежът се върна в странноприемницата тъкмо когато ставаха от сън. След това излязоха да се поразходят из града, а като стана време за вечеря, се прибраха и седнаха на трапезата. Прислужваше им младежът. Герайнт попита стопанина дали в хана има гости, които биха желали да се повеселят с него.

— Да, има — отвърна той.

— Покани ги тогава на трапезата, за да се нахранят и напият до насита. Аз ще платя за всичко, ала искам да ни донесеш най-хубавото ядене и пиене, което може да се купи в този град!

Стопанинът доведе най-знатните си гости и Герайнт им даде богато угощение. В разгара на пиршеството пристигна и самият граф начело на дружина от дванадесет рицари. Герайнт стана да го посрещне и го поздрави най-любезно. Графът също го приветствува и всички се настаниха на трапезата, като всеки зае мястото, което прилягаше на сана му. Графът подхвана разговор с Герайнт и го попита накъде се е запътил.

— Нямам определена цел — отвърна той. — Бродя по пътищата и търся приключения.

В този миг графът забеляза Енид и я загледа в прехлас. Помисли си, че никога в живота си не е виждал по-красива и по-прелестна жена от нея и хубостта й тъй го плени, че изведнъж пламна от любов по нея. И той се обърна към Герайнт и попита:

— Ще ми позволиш ли, рицарю, да отида при онази жена, за да поприказвам с нея? Струва ми се, че не й обръщаш никакво внимание.

— Върви, щом искаш — съгласи се той с готовност.

И той пристъпи до Енид и й каза:

— Не ще да ти е много приятно, красавице — рече й той, — да биеш път с онзи рицар.

— Не може да ми бъде неприятно — отвърна тя, — щом пътувам с мъжа си.

— Но ти нямаш ни слуги, ни слугини, които да се грижат за тебе — каза той.

— Че какво от това — отвърна тя. — И без слуги и слугини ми е приятно да следвам мъжа си по неговия път.

— Чуй какво ще ти предложа, красавице — рече той. — Остани при мене и цялото ми графство ще бъде в твоя власт!

— Бог ми е свидетел — рече тя, — че никога не ще го напусна! Нему съм се врекла първо и за нищо на света не ще престъпя клетвата си за вярност!

— Грешиш, като ми отказваш — рече той. — Лесно мога да го убия и тогава ще те взема и ще те държа при себе си колкото ми е угодно, а като ми омръзнеш, ще те натиря. Но ако сама и по своя воля дойдеш при мене, кълна се, че ще те обичам и почитам до края на живота си!

Енид се размисли над думите му и накрая реши да си даде вид, че е склонна да изпълни желанието му.

— Ето какво измислих, графе — каза тя. — За да не ме винят сетне, че съм най-долна изневерница, ела утре и насила ме отведи със себе си — все едно че нищо не знам.

— Тъй да бъде — съгласи се той.

При тези думи той стана, взе си сбогом и се върна в замъка заедно със своите рицари.

Енид реши да не казва засега на Герайнт какво са си говорили с графа, защото се страхуваше да не го разсърди и разгневи. Като стана време за сън, всички легнаха да спят. Енид също си легна, но сънят й бе твърде кратък. Малко преди полунощ тя стана и стъкми доспехите на Герайнт тъй, че веднага да може да ги облече. След това пристъпи плахо и със свито от страх сърце до леглото му, и с много тих и нежен глас му каза:

— Събуди се, господарю, и бързо се облечи! Чуй за какво си приказвахме с графа и какво поиска той от мене.

И дума по дума му разправи разговора си с графа. И въпреки че го беше яд на нея, думите й го стреснаха и той започна да се облича. Енид запали свещ, за да му е светло, но той й каза да остави свещта и да отиде да повика стопанина на къщата. И когато тя се върна с ханджията, Герайнт го попита:

— Знаеш ли колко ти дължа, стопанино?

— Не е много, доблестни рицарю — отвърна той.

— Вземи тогава единадесетте коня заедно с доспехите срещу това, което ти дължа.

— Господ да ти благодари за щедростта, господарю — каза той, — но разходите ми по тебе ще се покрият и от една-единствена ризница дори!

— Че какво от това — тъкмо ще се замогнеш! — каза Герайнт. — А сега искам — добави той — да ми помогнеш да изляза от града.

— На драго сърце ще сторя това — кажи ми само накъде си решил да поемеш.

— Все ми е едно — стига да не е натам, откъдето дойдох.

Ханджията тръгна с тях и не ги остави, докато не ги изведе от града. Тогава Герайнт нареди на жена си да избърза напред и да продължи да язди все пред него. И тя изпълни волята му.

А ханджията, след като се раздели с тях, се върна у дома си. Но едва бе успях да прекрачи прага и отвън се чу някаква страхотна шумотевица, която идваше все по-близо и по-близо. Погледна навън да види какво става и с изненада забеляза, че пред къщата са спрели осемдесетина напълно въоръжени рицари, воглаве със самия граф.

— Къде е рицарят, който бе отседнал тука? — попита графът.

— Та той отдавна си замина и навярно доста се е отдалечил от града.

— А защо, негоднико, си го пуснал да си ходи, без да ме питаш? — извика графът.

— Господарю — отвърна той, — ти не ми каза да не го пускам — ако ми беше казал, нямаше да му позволя да си отиде.

— А знаеш ли накъде се е запътил?

— Това не зная — отвърна той, — но го видях, че пое по главния път.

Рицарите обърнаха конете си и се понесоха нататък. Не след дълго попаднаха на следите им и като се водеха по тях, излязоха на главния път.

На разсъмване Енид се обърна назад и видя един огромен гъст облак, който все повече наближаваше към тях. Мина й през ум, че графът и дружината му са тръгнали да ги преследват и много се разтревожи. А когато из облака изникна един рицар, си каза: „Ей богу, ще предупредя мъжа си, пък ако ще и да ме убие! По-добре да загина от ръката му, отколкото да го изненадат и да го погубят пред очите ми!“

— Господарю — извика му тя, — нима не виждаш онзи рицар, който връхлита върху тебе, и останалите, дето идват след него?

— Всичко виждам — отвърна той. — Но няма ли най-сетне да се научиш да си затваряш устата и да не ми говориш, щом съм ти забранил? Няма нужда от твоите предупреждения, тъй че си дръж езика зад зъбите!

При тези думи Герайнт се хвърли към рицаря и още с първия удар го събори на земята под копитата на своя кон. След това един след друг насреща му излязоха и останалите осемдесетина рицари, но и те до един бяха повалени на земята. Последен остана графът. Накрая и той тръгна срещу него. Строши едно копие, после второ и едва тогава Герайнт налетя върху него и с един-единствен удар на копието си преломи щита му, проби и ризницата му и графът изхвръкна от седлото и падна в несвяст на земята. Герайнт се приближи до него — конският тропот го стресна и той дойде на себе си.

— Милост, господарю! — извика той.

И Герайнт му пощади живота.

След това графът и рицарите му потеглиха обратно, но сега едва се тътреха, защото между тях нямаше ни един, който да не бе пострадал тежко от мощния, съкрушителен удар на Герайнт или от падането на твърдата като камък земя.

А Герайнт продължи нататък заедно с Енид, която, също като по-рано яздеше пред него. След време стигнаха до най-красивата долина, която човек е виждал. През долината течеше широка река, над която имаше мост. Пътят минаваше през моста на отвъдния бряг, където се издигаха крепостните стени на един много красив град. И когато Герайнт се канеше да тръгне към моста, от дъбравата край пътя излезе един рицар на грамаден, много силен кон-раванлия.

— Откъде идваш, рицарю? — попита го Герайнт.

— Идвам от долината, дето е пред тебе — отвърна той.

— А би ли ми казал, кой е владетелят на красивата долина и на онзи укрепен град?

— Ще ти кажа — отвърна той. — Викат му Малкия крал.

— Решил съм — каза Герайнт — да мина по моста и да продължа нататък по пътя, който води към града.

— Не те съветвам — каза рицарят — да навлизаш в неговите владения, освен ако си намислил да се срещнеш в двубой с него. Защото той е известен с това, че предизвиква на двубой всеки рицар, който дръзне да пристъпи пределите на кралството му.

— Ей богу — каза Герайнт, — тъкмо затова ще си продължа по пътя!

— Уверявам те — каза рицарят, — че ако сториш това, те очаква най-позорно и унизително поражение.

Но Герайнт не се отказа от намерението си и смело и решително продължи по избрания път. И след като премина на отсрещния бряг, вместо към града пое по пътя, който водеше към билото на високите, чудно красиви хълмове, откъдето се виждаше като на длан цялата долина. Но не мина много време и Герайнт забеляза, че след него препуска един рицар на много силен, бързоног боен жребец, с широки копита и мощни гърди. А рицарят бе съвсем дребен на ръст, най-дребният, когото някога бе виждал; но и той, и конят му бяха целите покрити с броня. И когато настигна Герайнт, той каза:

— Я ми кажи, рицарю, да ме обидиш ли искаш, или си прекалено дързък, че не зачиташ правата ми и нарушаваш порядките, които съм наложил?

— Нито едното, нито другото — отвърна Герайнт. — Просто не знаех, че е забранено да се минава по този път.

— Щом е тъй — каза той, — ела с мен в моя замък и ми се извини както подобава.

— Ей богу, това няма да стане! — каза Герайнт. — И в замъка на господаря си да ме викаш, пак няма да дойда с тебе, освен ако сам крал Артур не ти е господар!

— Кълна се в десницата на Артур — каза той, — че ще ми платиш за тази обида!

И без повече да се бавят двамата се хвърлиха един срещу друг и започнаха да се бият. Ударите, които си разменяха, бяха тъй силни и тежки, че много скоро щитовете им се нагънаха и загубиха блясъка си. На Герайнт не му бе никак лесно да се сражава с такъв противник — не само че бе изключително дребен и трудно го улучваше, но и ударите, които нанасяше, бяха твърде мощни. Доста време мина, откак започна боят и краката на конете вече се подгъваха от умора, когато най-сетне Герайнт сполучи да събори противника си на земята. След това се приготвиха за пеши бой с мечове в ръка и продължиха да си разменят мълниеносно бързи, болезнено тежки и съкрушително мощни удари, които разсякоха шлемовете им, пробиха металните подшлемници и намачкаха броните им. Скоро лицата им се обляха в пот и кръв и очите им започнаха да се замъгляват. Накрая Герайнт събра всичката си сила и ярост и като извика на помощ неукротимата си смелост и решителност, вдигна меча си и го стовари право върху главата на малкия рицар. Ударът му бе тъй поразяващо точен, светкавично бърз и съкрушително тежък, че шлемът и металният подшлемник се преломиха и на главата му зейна дълбока рана. Мечът изхвръкна от ръката му и падна чак на края на поляната. Тогава Малкия крал го замоли в името на бога да се смили над него и да не го погубва.

— Ще ти подаря живота — каза Герайнт, — при все че се държа грубо и непочтително с мене, но при условие че станеш мой съюзник и никога вече не се опълчваш срещу мене; и ако чуеш някога, че ме заплашва опасност, да ми се притечеш на помощ.

— Готов съм да изпълня волята ти, господарю — каза той и се закле най-тържествено. — А сега, господарю — добави той, — ела с мен в моя замък, за да отпочинеш и възстановиш силите си.

— Нямам нужда от почивка — отвърна Герайнт.

Тогава Малкия крал погледна към Енид, която чакаше отстрани, и му стана много мъчно, че една благородна и достойна жена като нея е принудена да понася толкова много несгоди. Затова отново се обърна към Герайнт и каза:

— Не постъпваш правилно, господарю, като се лишаваш от почивка. След този тежък бой, ако изпаднеш в беда, не ще можеш да се справиш.

Ала Герайнт бе твърдо решил да продължи по пътя си и при все че се олюляваше от умора и раните му кървяха, възседна коня си и заповяда на Енид да тръгне пред него.

В далечината свиждаше една гора и те се отправиха нататък. Денят беше много горещ и доспехите лепнеха по тялото му от пот и кръв. Когато стигнаха до гората, той се спря под едно дърво, за да се скрие от знойното слънце, и раните, които дотогава не бе усещал, изведнъж го заболяха. Енид също се спря, но под друго дърво. В същия миг прозвучаха ловджийски рогове и възвесиха идването на кралската дружина рицари. Герайнт се зачуди накъде да поеме, за да избегне срещата с тях, но не щеш ли — един от слугите на дворцовия управител го съгледа и веднага изтича при господаря си и му разправи на какъв рицар е попаднал в гората. Тогава Кай заповяда да му оседлаят коня и като грабна щита и копието си, отиде там, където бе застанал Герайнт.

— Какво правиш тук, рицарю? — попита той.

— Стоя си на хладина под дървото и се крия от горещото знойно слънце.

— Кой си ти и накъде си тръгнал?

— Обикалям пътищата и търся приключения.

— А сега — каза Кай — ела с мен, за да се представиш на крал Артур, който се е спрял наблизо в гората.

— Ей богу, това няма да стане! — каза Герайнт.

— Щом не щеш с добро — извика Кай, — насила ще те накарам да дойдеш!

Герайнт веднага го позна, но Кай не можа да го познае. И Кай се хвърли към него с всичкия устрем, на който бе способен. Герайнт много се ядоса и го удари под брадата с тъпия край на копието си и го повали на земята. Но повече нищо не му стори.

Треперейки от страх, Кай се изправи, метна се на коня и се върна в шатрата си. След малко отиде при Гуалхмай и каза:

— Чуй какво научих — рече му той. — Един от моите слуги ми каза, че в гората се е появил някакъв ранен рицар, облечен с вехти, очукани доспехи. Мисля, че няма да сбъркаш, ако отидеш да видиш дали това е вярно.

— Добре, ще отида — съгласи се Гуалхмай.

— Тогава си вземи коня — каза Кай — и си облечи ризницата — чух, че не посрещал много любезно хората, които отиват при него.

Гуалхмай си взе копието и щита, качи се на коня и отиде там, където бе застанал Герайнт.

— Накъде си се запътил, рицарю — попита той.

— Накъдето ми е угодно, натам поемам — отвърна той — и търся приключения по друмищата.

— Ще ми кажеш ли кой си, или предпочиташ да дойдеш да се представиш на Артур, който е отседнал съвсем наблизо?

— Нито ще ти кажа кой съм, нито ще дойда при Артур — отвърна той.

Герайнт веднага го позна, но Гуалхмай не знаеше с кого говори.

— Не ще допусна да ми се подиграват — каза Гуалхмай, — че съм си заминал, без да узная как се казваш!

При тези думи той връхлетя върху него и още при първия сблъсък копието му срещна щита на Герайнт и стана на трески, и двамата се озоваха тъй близо един до друг, че главите на конете им се допираха. Едва сега Гуалхмай се вгледа в него и го позна.

— Ти ли си това, Герайнт? — попита той.

— Не съм Герайнт, припознал си се — отвърна той.

— Ей богу, не може да не си Герайнт! Съжалявам, че те нападнах така глупаво — рече той.

След това се огледа и като забеляза Енид, поздрави я най-любезно.

— Герайнт — каза той, — ела, за бога, да се представиш на Артур! Той е твой господар и братовчед!

— Не мога, друже — рече той. — В такъв вид пред никого не бих се явил!

В този миг пристигна един от оръженосците на Гуалхмай, за да го пита нещо. Гуалхмай го изпрати при Артур, за да му съобщи, че Герайнт е в гората, че е ранен и не желае да отиде при него, защото се намира в много окаяно състояние. След това сниши гласа си, тъй че Герайнт да не го чуе, и добави: „И помоли Артур да премести шатрата си по-близо до пътя, защото Герайнт не ще иде при него по своя воля, а да го принудим не ще е никак лесно.“

Оръженосецът отиде при Артур и му предаде думите на Гуалхмай. И той разположи шатрата си покрай пътя. Като видя това, Енид много се зарадва, а Гуалхмай успя да придума Герайнт да тръгне по пътя и го заведе там, където се бе разположил крал Артур.

— Привет, господарю! — поздрави го Герайнт.

— Господ да те поживи, рицарю — отвърна Артур. — Но кой си ти?

— Това е Герайнт, господарю — рече му Гуалхмай, — същият, който отказа да се яви пред тебе и да ти се представи.

— И не е постъпил никак разумно — каза Артур.

В това време Енид пристъпи към него и го приветствува.

— Господ да те поживи — отвърна Артур. — Но нека някой ти помогне да слезеш от коня!

Един от оръженосците я свали на земята.

— За бога, Енид — продължи той, — накъде сте се запътили?

— Нямам представа, господарю — отвърна тя. — Знам само, че накъдето поеме той, натам трябва да вървя и аз.

— Господарю — обади се Герайнт, — позволи ми сега да продължа по пътя си.

— И докъде ще стигнеш? — попита Артур. — Ако сега потеглиш на път, най-много да намериш смъртта си!

— Колко го молих да остане — каза Гуалхмай, — но не ще и да чуе за това!

— Но мен ще ме чуе! — каза Артур. — Не ще му позволя да тръгне, докато не излекува раните си.

— Ще ти бъда много благодарен, господарю — настоя Герайнт, — ако ми разрешиш да си отида.

— Ей богу, това няма да стане! — отвърна той.

След това извика една прислужница и й заповяда да заведе Енид в шатрата на Гуенхуивар. Гуенхуивар и придворните й я посрещнаха много радушно. Веднага й съблякоха пътните дрехи и я премениха в нови.

През това време Артур повика Кадъриайт и му заръча да вдигне отделна шатра за Герайнт и лечителите и да се погрижи нищо да не им липсва. Кадъриайт веднага изпълни заръката му и прати да повикат Морган Туд и учениците му при Герайнт.

Близо месец крал Артур и рицарите му се грижеха за Герайнт, докато стъпи на крака. И, когато раните му се затвориха, той отиде при Артур и го помоли да му разреши да потегли на път.

— Не знам дали си напълно оздравял — отвърна Артур.

— Кълна се, че съм напълно здрав, господарю — каза Герайнт.

— Излишно е да ме уверяваш — по този въпрос единствено на твоите лечители ще хвана вяра.

И той повика лечителите и ги попита дали това е вярно.

— Да, здрав е вече — отвърна Морган Туд.

На другата сутрин Артур му разреши да пътува и още същия ден се завърна в своя замък.

Герайнт нареди на Енид да мине отпред и също като по-рано да продължи да язди все пред него. И тя пое нагоре по широкия друм. По това време, някъде съвсем наблизо, се разнесе сърцераздирателен писък.

— Стой тук и ме чакай — каза той. — Отивам да видя кой пищи така.

И той влезе в гората и недалеч от пътя откри една малка поляна. На поляната се виждаха два коня — единият с мъжко седло, другият с женско седло на гърба; а до тях — трупът на един рицар в доспехи. Една млада жена, облечена в дрехи за езда, се бе надвиснала над него и ридаеше.

— За бога, сестро, какво се е случило? — попита Герайнт.

— Пътувахме си двамата с моя мъж и изведнъж, както си вървяхме, ни нападнаха трима великани и без никаква причина убиха мъжа ми.

— А в каква посока заминаха? — попита той.

— Тръгнаха нагоре по пътя — отвърна тя.

Герайнт се върна при Енид и й каза:

— Върви на поляната при онази жена — ако ми е писано да се завърна жив, там ще те намеря.

Стана й мъчно, като чу каква е волята му, ала все пак отиде при жената, която продължаваше да плаче. Но в сърцето й се загнезди съмнението, че повече не ще го види жив.

А Герайнт потегли след великаните и скоро ги застигна. На ръст всеки един от тях бе по-едър и от трима мъже, а на раменете си носеха по един тежък кривак. Герайнт връхлетя върху първия и го прободе с копието си, измъкна го бързо и го заби в гърдите на втория. Но третият успя да се извърне и стовари кривака си върху него. Щитът му се преломи и ударът попадна върху рамото му, тъй че всичките му рани се отвориха и започнаха да кървят. Тогава Герайнт измъкна меча си, хвърли се към него и с един-единствен, страхотно силен поразяващ удар го съсече до самото рамо, и великанът се просна мъртъв на земята. Остави труповете им да лежат на пътя и се върна при Енид. Като стигна до поляната, Герайнт се килна от седлото и се свлече полумъртъв на земята. Енид издаде ужасен, пронизителен писък, затича се към него и наведе глава над безжизненото му тяло.

Случи се така, че в същото време по пътя минаваше граф Лимурис с дружина рицари. Той веднага се отзова на нейния вик и излезе на поляната.

— Какво ти се е случило, добра жено? — обърна се той към Енид.

— Голяма злочестина ме сполетя, рицарю — каза тя. — Загина единственият мъж, когото съм обичала и когото някога ще обичам.

— А твоята мъка каква е? — попита той другата.

— И моят мъж беше убит — отвърна му тя.

— А как стана това? — попита графът.

— Трима великани погубиха мъжа, когото обичам повече от всичко; а другият рицар отиде след тях и щом се върна, падна на земята — кръвта му още не е спряла да тече. Но навярно е успял да убие някой от тях, ако не и всички.

Графът заповяда да погребат убития рицар, но като отиде при Герайнт, му се стори, че още не е издъхнал, и се разпореди да го положат в неговия щит и да го отнесат в замъка на носилка, за да видят дали ще живее или не.

Двете жени също тръгнаха с тях. Като пристигнаха в замъка, поставиха носилката с Герайнт върху една маса и отидоха да се преоблекат. Графът посъветва Енид също да смени пътните си дрехи с по-удобни.

— Ей богу, никак не ми е до преобличане — рече му тя.

— Не бива, сестро, да скърбиш толкова много — каза той.

— Такъв съвет лесно се дава, но трудно се изпълнява — отвърна тя.

— Кълна се, че ще направя всичко възможно, за да бъдеш щастлива, каквато и да е съдбата на твоя мъж. Владенията ми са обширни и богати и ако се ожениш за мен, ще станат и твои и до края на живота си ще бъдеш щастлива и честита.

— Бог ми е свидетел — каза тя, — че докато съм жива, никога не ще бъда щастлива!

— Ела сега да се нахраним — каза той.

— Не ми се яде — рече тя.

— Ей богу, ще те накарам да ядеш! — извика той и като я замъкна на трапезата, й заповяда да се нахрани.

— Кълна се в бога — рече тя, — че нищо не ще хапна, докато онзи, който лежи на носилката, не започне да се храни!

— Напразно се кълнеш — каза графът, — защото той е почти мъртъв.

— При все това на думата си ще удържа!

След това й предложи чаша вино.

— Изпий тази чаша — рече той — и ще ти дойдат други мисли в главата.

— Докато мъжът ми не е в състояние да пие, и аз няма да пия!

— Виждам, че е излишно да любезнича с тебе! — каза той и я зашлеви през лицето.

Енид изпищя пронизително и зарида още по-сърцераздирателно отпреди, като си казваше, че ако Герайнт беше жив, никой нямаше да смее да я удря и обижда. Писъците й отекнаха в целия замък, стигнаха и до Герайнт и той се свести. Като се изправи, видя, че мечът му е до щита, грабна го, изтича до графа и му нанесе такъв страхотен и яростен удар по главата, че острието го разсече на две и се заби в масата. Тогава всички, които бяха на трапезата, скочиха от местата си и избягаха навън. Уплаши ги не толкова живият рицар, колкото това, че мъртвецът се бе вдигнал, за да ги погуби.

След това Герайнт спря поглед върху Енид и сърцето му се изпълни с жал към нея, като видя колко е посърнала и повехнала; и в този миг разбра, че е невинна.

— Знаеш ли къде са конете ни, жено? — попита той.

— Видях къде откараха твоя кон — каза тя, — но моя не знам къде е. Твоят кон е в ей онази конюшня.

Герайнт отиде в конюшнята, изведе коня си и го възседна. След това вдигна Енид от земята, сложи я на седлото пред себе си и излезе от замъка. Пътят, по който поеха, бе ограден от двете страни с високи, гъсти като стена храсти. Вървяха тъй известно време и когато денят вече преваляше, забелязаха, че към тях се носи гора от пики. Скоро чуха и шум на конски копита и дрънкане на оръжие.

— Тръгнали са да ни преследват — каза той. — Ще те скрия зад тези храсти.

Прехвърли я оттатък и в същия миг един рицар наведе пиката си и препусна срещу него.

— Незнайни рицарю — извика Енид, — няма да се покриеш със слава, ако погубиш един полумъртъв човек?

— За бога — каза той, — да не би това да е Герайнт?

— Да, аз съм. А ти кой си?

— Аз съм Малкия крал — отвърна той. — Чух, че си изпаднал в беда и идвам да ти помогна. Ако се бе вслушал в съвета ми, нямаше да те сполетят всички тези беди!

— Какво да се прави — каза Герайнт, — такава е била божията воля. Добрият съвет — добави той — всекиму е нужен.

— Чуй сега какво ще те посъветвам — каза Малкия крал. — Ела с мен в замъка на моя зет, който живее съвсем наблизо, и там за теб ще се погрижат най-добрите лечители в кралството.

— На драго сърце ще тръгна с тебе — каза Герайнт.

Качиха Енид на коня на един от оръженосците на Малкия крал и всички се отправиха към замъка. Посрещнаха ги много радушно и ги обсипаха с внимание и грижи. На другия ден пратиха да повикат лечителите и те скоро пристигнаха и се заеха с лечението на Герайнт. Грижиха се за него, докато раните му се затвориха и той напълно оздравя. През това време Малкия крал се погрижи доспехите му да бъдат оправени и те станаха по-хубави и по-здрави отпреди. И те останаха на това място цял месец и две недели отгоре.

След това Малкия крал каза на Герайнт:

— Сега ще отидем в моя замък, за да си починем и повеселим на воля.

— Ако нямаш нищо против — каза Герайнт, — нека странствуваме още един ден и тогава ще ти гостувам.

— Тъй да бъде — каза Малкия крал. — Да тръгваме!

Призори на другия ден тръгнаха на път и на Енид й се стори, че никога не е пътувала тъй весело и приятно, както през този ден. Не след дълго излязоха на един широк път, който се разделяше на две. Видяха, че по единия от тях насреща им иде някакъв мъж, и Малкия крал го попита откъде идва.

— Имах работа на полето и сега се връщам в града — отвърна той.

— А по кой път ще ни посъветваш да поемем, друже — попита Герайнт.

— Съветвам ви да поемете по онзи път — рече той, — защото ако тръгнете по този, никога не ще се върнете назад. По него се стига до едно омагьосано, обградено с гъста мъгла място, откъдето никой не се е завръщал. Там се намира и замъкът на граф Ъуайн и всеки странник, който желае да отседне в града, е длъжен да му гостува в замъка.

— Бог ми е свидетел — каза Герайнт, — че тъкмо по този път ще тръгнем!

И те поеха по него и вървяха, докато пристигнаха в града. Настаниха се в най-хубавата и разкошна странноприемница в града. Тъкмо се бяха настанили и при тях се яви един млад рицар и ги приветствува най-почтително.

— Дал бог добро! — отвърнаха му те.

— Какво възнамерявате да правите, благородни рицари? — попита той.

— Мислим да прекараме нощта в странноприемницата — отвърнаха те.

— Владетелят на този град е разпоредил всички благородници, които пристигат тука, да отсядат при него в замъка. Затова елате с мен в замъка.

— На драго сърце ще дойдем с тебе — рече Герайнт.

И те тръгнаха с него и отидоха в замъка, където ги посрещнаха много радушно. Графът дойде при тях и ги приветствува и заповяда да сложат трапезата. И след като се измиха, всички седнаха да се хранят. Ето как се подредиха: от едната страна на графа седна Герайнт, а от другата — Енид. До нея се настани Малкия крал, а до Герайнт — графинята; по-нататък всеки зае мястото, което подобаваше на сана му.

По едно време Герайнт се сети за омагьосаното място и като си представи, че може и да не му се удаде възможност да отиде там, престана да се храни. Графът забеляза това и си помисли, че Герайнт е спрял да яде, защото не желае да попадне там. Съжали, че е въвел този обичай, защото никак не му се щеше да се лиши от един толкова достоен рицар като Герайнт. Каза си, че ако Герайнт го помоли да отмени този обичай, на драго сърце ще го стори. И като реши това, графът се обърна към него и попита:

— Какви мисли те терзаят, рицарю, че спря да ядеш? Ако е заради онова омагьосано място, разрешавам ти да не ходиш там и в твоя чест отсега нататък никому не ще бъде позволено да ходи там.

— Господ да ти благодари за всичко — каза Герайнт, — но единственото ми желание е някой да ме упъти как да стигна до онова омагьосано място.

— Щом е тъй, на драго сърце ще изпълня желанието ти.

— Бог ми е свидетел — каза Герайнт, — че нищо не желая повече от това.

И те продължиха да се хранят, и чет нямаха вкусните гозби и прекрасни вина, които им поднесоха. Като се наситиха и станаха от трапезата, Герайнт каза да му доведат коня и доспехите и се стъкми за бой. Всички излязоха да го изпратят и вървяха с него, докато наближиха обграденото с мъгла място. Докъдето поглед стигаше, се издигаха високи до небето колове и върху всеки един от тях, с изключение на два, се виждаха побити човешки глави. А коловете нямаха чет.

Тогава Малкия крал каза:

— Може ли някой от нас да придружи Герайнт?

— Не, не може! — рече граф Ъуайн.

— А в каква посока трябва да тръгна? — попита Герайнт.

— Това не зная — отвърна Ъуайн. — Тръгни натам, накъдето искаш.

И без повече да се бави, Герайнт смело навлезе в мъглата. Като излезе на светло, се отзова пред, обширна овощна градина. На една поляна сред дърветата се издигаше шатра от златовезана коприна, над която се спускаше ален балдахин. Срещу входа на шатрата, който бе отворен, растеше една ябълка, а на един от клоните й бе окачен голям ловджийски рог. Герайнт слезе от коня и влезе в шатрата. Оказа се, че вътре няма никой освен една девойка, която седеше на златен стол. Срещу нея имаше още един стол и той отиде и се настани на свободното място.

— Рицарю — каза тя, — съветвам те да станеш от този стол.

— Защо — попита той.

— Защото притежателят му никому не позволява да седи на него безнаказано.

— Не ме е грижа — каза Герайнт — дали му се нрави, или не това, че седя на неговия стол.

В същия миг отвън се чу силен шум и той погледна да види какво става. Пред шатрата стоеше един рицар на едър, буен жребец с широки ноздри и мощни гърди. Двуцветно наметало покриваше и ездача, и коня, а под наметалото те имаха тежка броня.

— Кажи ми, рицарю — рече той на Герайнт, — покани ли те някой да седнеш на този стол?

— Не, никой не ме е канил — отвърна той. — Реших и седнах!

— За мен това е голяма обида, но ще те накарам да си платиш за туй, че ме опозори!

Герайнт се изправи и без повече приказки двамата се хвърлиха един срещу друг. Още при първия сблъсък копията им се счупиха; взеха нови, но и те се счупиха. След това взеха трети — те също станаха на трески. И те продължиха да се бият, като си нанасяха съкрушително тежки, светкавично бързи удари. Накрая Герайнт се изпълни с ярост, пришпори коня си и като връхлетя върху него, заби копието си в средата на щита му. Той стана на парчета, върхът на копието прониза ризницата му, кожените ремъци на седлото се скъсаха и той излетя от него и се стовари на земята на разстояние цяло копие и лакът отгоре зад коня. Герайнт бързо измъкна меча си и се накани да му отсече главата.

— Милост, господарю! — извика той. — Готов съм да изпълня всяко твое желание!

— От тебе искам само едно нещо — рече той: — да разсееш мъглата и да вдигнеш магията, която тегне над това място.

— На драго сърце ще сторя това, господарю!

— Погрижи се тогава — рече той — мъглата тозчас да изчезне.

— Надуй онзи рог и в същия миг мъглата ще изчезне. Предречено ми бе — добави той, — че докато не го надуе някой, който ме е победил в бой, мъглата никога не ще се вдигне.

През това време Енид очакваше с тревога и страх завръщането на Герайнт. И когато той изсвири с рога и мъглата се разнесе, рицарите се събраха и сложиха край на всички вражди. Тази вечер графът покани Герайнт и Малкия крал да му гостуват в замъка, а на другата сутрин Герайнт се сбогува с тях и се завърна в своите владения. И оттогава насетне властвува в земите си щастливо и честито заедно с Енид и славата му на юначен и безстрашен воин растеше с всеки изминат ден.

Допълнителна информация

$id = 6945

$source = Моята библиотека

Издание:

Мабиногион. Келтски легенди

Превод от английски: Саркис Асланян

Рецензент: Александър Шурбанов

Редактор: Анелия Бошнакова

Художник: Симеон Венов

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Паунка Камбурова

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

 

Copyright Gwyn Jones and Thomas Jones, 1949

© Revisions and additions, Gwyn Jones and Mair Jones, 1974

Dent: London

Dutton: New York

 

Английска. Първо издание

Дадена за набор м. октомври 1985 г.

Подписана за печат на 14.VII.1986 г.

Излязла от печат м. август 1986 г.

Изд. №1952 Формат 60×90/16 Цена 2,03 лв.

Печ коли 19,50 Изд. коли 19.50 УИК 13,77

ЕКП 95376-76431; 6126-18-86

 

ДП „Георги Димитров“ — София

Бележки

[1] Пръдери: „грижа“ или „мисъл“; Пуил: „разум“. — Б.англ.пр.

[2] Замък или друго укрепено място. — Б.англ.пр.

[3] Свободен, незакрепостен селянин по времето на феодализма. — Б.р.

[4] хобой — прасе. — Б.англ.пр.

[5] мох — свиня. — Б.нгл.пр.

[6] Син на морето. — Б.англ.пр.

[7] Лай — златокос, Лау — ръка, Гъфес — ловък. — Б.англ.пр.

[8] Блодайед — с лице на цвете. Б.англ.пр.

[9] Блодайуед — кукумявка. — Б.англ.пр.

[10] Властелин, управник. — Б.англ.пр.

[11] Подобна на шах игра. — Б.англ.пр.

[12] Гуен — бял, красив. — Б.англ.пр.