След „Сто години самота“ с шеметна бързина се изсипа такава огромна книжнина за Габриел Гарсия Маркес, че да се пише за него стана трудно. Критици, езиковеди, писатели, поети, философи, социолози, естети, психоаналитици обърнаха налице и наопаки почти буква по буква тая книга, която на много езици стигаше до милиони хора, и те откриваха в нея истини за себе си и за света, в който живеят. Само Варгас Льоса, сега председател на международния ПЕН-клуб, отдели от времето за своите произведения, поставяни между най-добрите в Латиноамерика, за да посвети (с надслов „Историята на едно самоубийство“) 666 страници за човека, който даде плът на Макондо и Буендиовци. Тъй че едва ли е пропуснат въпрос от творчеството на Маркес, който да не е засяган поне от няколко гледища. А и невероятната красота на Маркесовия слог, както при всяка великолепна поезия — защото всъщност неговата поезия е именно това, и познавачи отдавна направиха разбор на стихосложението в откъси на „Сто години самота“, — от само себе си обезсмисля еднакво и възторжени отзиви, и свръхначетени изследвания, защото ги кара да изглеждат опростителски.
Аз бих искал да кажа няколко думи не за вече всеизвестните достойнства на Маркесовото художествено дело, които го превърнаха в любим писател и на българина, а защо намери такъв необичайно дълбок и траен отзвук тъкмо у нас. Подобен подход към „случая Маркес“ ни най-малко не означава, че се пренебрегва неговото изключително майсторство, а е опит да бъде обхванато и с онези му черти, без който никога не бихме стигнали до задоволителен отговор защо колумбийски романи и разкази упражнят чувствително въздействие в България. Ще започна със заключението: по сходство. Че е така, най-убедително личи от съпоставката с начина, по който „Сто години самота“ бе посрещната в Западна Европа, където предизвика също необикновено впечатление, но поради обратни причини: поради разлика.
Когато се появи тази книга в западноевропейските страни, там, общо взето, усилено се говореше за криза в романа. Творбата на Маркес красноречиво посочи един от изходите, и то латиноамерикански, да бъде превъзмогната кризата. В действителност нямаше криза изобщо, но понеже буржоазна Европа е свикнала да служи за мерило на света, представяше собственото си положение като общовалидно. У нас нямаше такова противопоставяне, защото нашият роман не беше, нито е в кризисно състояние: още е млад, с неизчерпани възможности. (Нека припомним, че испанският роман на романите „Дон Кихот“ излиза — първа част — през 1605 година.) Книгите на Маркес, начело със „Сто години самота“, съвпаднаха с едно възходящо, обновителско развитие на разказните форми у нас и те го подкрепиха, смея да кажа, обогатиха, а не му се противопоставиха.
В една Франция, синоним на Западна Европа, съвременната белетристика, тласкана от определени предпоставки, страда, повече или по-малко, от крайно интелектуализиране, от изсушаване, от камерност, стигаща понякога до будоарност. Няма я улицата, няма я тълпата, няма епичност, а има умозрителност, безплодно формотърсачество, има умора — а не патос, — въртене в затворен кръг, лишен от живителни сокове. (Достатъчно е да споменем къде се озова тъй нареченият „нов роман“.) „Сто години самота“ спечели френския читател поради разлика: с буйната си земност, с неукротимата си жизненост, каквато бликаше някога от един Рабле. Не са нужни доказателства, че същите тия основни качества на Маркесовото повествование срещнаха в нашата литература не противоположност, а съзвучие. Ако западноевропеецът се увлича по Маркес именно от онова, което понастоящем отсъствува в неговата родна литература — първичност, земност, приемственост от народното творчество, — то българинът намира в негово лице блестящо потвърждение — различно и тъй близко — на онова, което отвинаги и до ден-днешен властвува в националната му книжнина: първичност, земност, приемственост от народното творчество.
Маркес обобщи на най-високо равнище успехите на латиноамериканските писатели в изграждането на собствени, национални устои. С този свой белег творчеството му отново получи покритие с онова, което се извършва в нашата проза: засилващ се интерес към националното ни своеобразие. И тук отново изпъква разликата спрямо начина, по който се откликна на неговите произведения в Западна Европа, защото там писателското внимание сега не е съзнателно отправено в същата или в подобна степен към националните стожери. Един западноевропейски Николай Хайтов, един Йордан Радичков е невъзможен, невъзможен е и един Роа Бастос, един Хорхе Енрике Адоум.
И друго разподобяване в преценката на Маркесовите книги минава по вододела различие-сходство. Както нерядко се случва с големия творец — заради общозначимостта на стореното от него, — и за колумбийския разказвач са изричани всякакви, даже взаимно изключващи се мнения. На Запад мнозина, самостоятелно или повлияни, приветствуваха у Маркес най-вече митотвореца, царя на пищното въображение, господаря на формата, която отлично може да бъде отъждествявана с многосъставни теоретически разработки за повествователни структури, кръгове, плоскости, спирали. Без да подминаваме художествените му победи, а чрез тях ние обикнахме у Маркес дейното му човеколюбие и обществена обвързаност, искрената и последователна отговорност пред нашето сложно съвремие.
Би могло да се изреждат още доводи, които да онагледят твърдението, че Маркесовото дело бе прието у нас тъй радушно поради сходство. Но в крайна сметка всички те се свеждат до многобройните същностни прилики между България и Латиноамерика. Прилики, които ние тепърва трябва да разкриваме, защото никога не сме се замисляли над тях, защото въпреки растящото ни запознаване с латиноамериканската култура ние все още я виждаме — поради недостатъчно проницателно навлизане в нея и поради омаята, в която ни потопява — единствено в нейните многобройни и безспорни отлики с нашата. Или пък я възприемаме сама за себе си като част от далечна и все още смътна за нас вселена, предлагаща ни неизвестни, щедри, изумителни кръгозори. Приликите ни с Латиноамерика изискват отделно и обстойно проучване и тук ще се ограничим — при това съзнавайки неизбежната опасност от опростителство — да наведем към няколко от тях, възлови, за да подскажем, че в творчеството на Маркес трябва да оценяваме наред с онова, което го дели от нашите писатели, и онова, което го родее с тях. И че трябва да долавяме това наше родство въобще с латиноамериканската литература по простата причина, че то съществува благодарение на твърде сходни исторически, стопански, политически, културни процеси, които макар и протекли напълно поотделно, са определили и немалко техни допирни точки. Преведените на български произведения от латиноамерикански писатели правят лесно доказуемо горното становище. Нима българинът Емилиян Станев не черпи — посвоему — сили от старобългарското слово така, както и гватемалецът Мигел Анхел Астуриас — посвоему — продължава безвъзвратно прелистените страници на предшествениците си майя-киче? Случайно съвпадение ли е това? Защо не е характерно за днешните западноевропейски писатели? Кои от тях са така здраво, така творчески вкопани в народните съкровищници на своите страни, както българските и латиноамериканските? Случайно ли излязоха — с малки разлики в годините, без никаква взаимозависимост помежду си — „Объркани записки“ на Ивайло Петров и „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо или „Барабаните бият за Ранкас“ на Мануел Скорса? На пръв поглед различни, но в дълбочините си близки корени дават сродни плодове. Изконно българското „Време разделно“ на Антон Дончев се оказва много по-непосредствено близко до латиноамериканската романистика, отколкото до западноевропейската.
Ако продължим горното сравнение със Западна Европа, ще отбележим, че там общественото развитие е следвало, грубо казано, своя естествен исторически ход, без прескачания и относително праволинеен и равномерен, както никъде другаде. А в България и в Латиноамерика то е било насилствено прекъсвано, отклонявано и задържано от вековни чужди владичества, което води до преломни трусове в базисните и надстроечните явления, трусове, предизвикали последиците от различни обществено-исторически формации. Закъснялото откривателство на Хосе Аркадио Буендия, който в един божи ден тържествено оповестява пред изумените си домашни, че земята е кръгла като портокал, ни е по-близко, отколкото напредъкът на рано осъществената буржоазна и промишлена революция в Англия или Холандия. И в България, и в Латиноамерика наблюдаваме неща, които поради своята невъзможност другаде вероятно изглеждат някакъв исторически парадокс, но парадокс, изтъкан от самите техни действителности, които ги сближават, в случая — литературно. Нека приведем само факта, че и в България, и в Латиноамерика при различни условия, съставки, съотношения, взаимодействия, е налице немислимото за Западна Европа разкъсване, разсичане на местната култура от чужда. Оттук тръгват онзи ред особености на българската и латиноамериканската култура, които поставят в еднаква плоскост множество търсения на създаващите ги народи: за късното сегашно и същевременно някога ранно излизане на световната арена, за догонване на отишлите по-напред народи, за преосмисляне на собственото разнопластово минало, за общуването с другите култури, за приемствеността в националното, за отношенията между неговите стари и нови дялове, изискващи значителна част от духовната енергия да бъде поглъщана за преодоляване, доколкото е възможно и необходимо, на разрива между собствената древна и съвременна култура, и така нататък. Всичко това в Западна Европа е подведено под друг знаменател. Четиринадесети и двадесети век в нашата и в латиноамериканската култура са преплетени го начин, който ги оприличава помежду им и ги разграничава от западноевропейската. Ние изтръгваме от забравата, тълкуваме, усвояваме, разпространяваме, залагаме в сегашните си и бъдещи постижения нашето тракийско, прабългарско, старобългарско наследство така, както постъпват с доколумбовските традиции мексиканците, колумбийците, перуанците. Ние отвоюваме „изгубеното време“ по път, който много наподобява латиноамериканския — или обратното, — обаче противостои на западноевропейския, защото и в Стара планина, и в Андите, и в Мизия, и в Анауак времето се е движило по други закони, благодарение на които народното творчество, народното въображение са тъй богати — и най-важното живи и плодотворни до наши дни. И в Латиноамерика, и в България националното в изящната словесност заема водещо място, докато в западноевропейската то е стеснено от наднационалното, „космополитното“. И пак поради „фактора прекъсване“ и в България, и в обширни области на Латиноамерика съществува древна държавническа традиция и въпреки това държавата е млада, както стари и едновременно млади са самите народи и техните култури. Колко и какви последствия произлизат само от това обстоятелство, е пределно ясно, за да ги изброяваме и извличаме допълнителни съпоставки. За добро или за лошо, нашата душевна и умствена нагласа в края на краищата стои по-близо до латиноамериканската емоционалност, отколкото до западняшката рационалност. Затова дарбата на Маркес помогна на западноевропееца да проумее по-отчетливо латиноамериканеца, а ние — да огледаме по-добре нашето неотдавнашно минало, а чрез него и себе си.
През 1962 г., когато романът „В лош час“ бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля. Така че това е първото издание на „В лош час“.
Отец Анхел се надигна с тържествено усилие. Разтърка клепачите с кокалчетата на пръстите си, отметна мрежата против комари и замислен за миг, остана да седи на голата рогозка достатъчно време, за да осъзнае, че е жив и за да си спомни датата и деня в църковния календар. „Вторник, четвърти октомври“ — помисли си той и каза тихо: „Свети Франциск Асизки.“
Облече се, без да се мие и без да се помоли. Беше едър, червендалест, с добродушното туловище на кротък вол, и се движеше като вол — тежко и тъжно. След като вяло провери дали са закопчани копчетата на расото му така, както се опипват струните на арфа, дръпна резето и отвори вратата към двора. Нардите под дъжда му напомниха думите на една песен.
— „Морето ще набъбне от моите сълзи“ — въздъхна той.
Спалнята беше свързана с църквата с вътрешен коридор, ограден със саксии с цветя и постлан с тухли, между които започваше да расте есенната трева. Преди да се отправи към църквата, отец Анхел влезе в клозета. Уринира обилно, сдържайки дъха си, за да не усеща силната миризма на амоняк, от която му излизаха сълзи на очите. После излезе в коридора, като си припомняше: „Ще ме отведе тази лодка до съня ти“. В тясната вратичка на църквата за последен път усети изпарението на нардите.
Вътре миришеше лошо. Църковният кораб беше дълъг, също постлан с тухли и имаше само една врата към площада. Отец Анхел се упъти право към камбанарията. Видя тежестите на часовника да висят на повече от метър височина над главата му и си помисли, че ще изкара без навиване още една седмица. Комарите го нападнаха. Със силен удар сплеска един на тила си и обърса длан о̀ въжето на камбаната. После чу, там горе, вътрешния шум на сложния механизъм и веднага след това — глухи, дълбоки — петте камбанни удара за пет часа̀ в утробата му.
Почака да отзвучи и последният удар. Тогава стисна въжето с две ръце, нави го на китките си и накара попукания бронз да зазвъни с непоклатимо убеждение. Бе навършил шестдесет и една години. Упражнението с камбаната беше твърде тежко за възрастта му, но винаги лично бе призовавал за литургия и това усилие укрепваше духа му.
Тринидад блъсна вратата откъм улицата, докато камбаната още биеше, и се отправи към ъгъла, където предишната нощ бе заредила капани за мишките. Намери нещо, което предизвика у нея едновременно удоволствие и погнуса — една малка сеч.
Тя отвори първия капан, хвана с два пръста мишката за опашката и я хвърли в една картонена кутия. Отец Анхел току-що бе отворил вратата към площада.
— Добро утро, отче — каза Тринидад.
Той не обърна внимание на хубавия й баритонов глас. Пустият площад, заспалите под дъжда бадемови дръвчета, селото, неподвижно в безутешното октомврийско съмване, предизвикаха у него усещане за безпомощност. Но когато привикна с ромоленето на дъжда, той чу в дъното на площада — ясен и малко недействителен — кларнета на Пастор. Едва тогава отвърна на сутрешния поздрав.
— Пастор не беше с тия, дето правиха серенадата — рече.
— Не — потвърди Тринидад. Тя се приближи с кутията умрели мишки. — Свириха на китари.
— Близо два часа пяха някаква глупава песничка — каза свещеникът. — „Морето ще набъбне от моите сълзи“. Така ли е?
— Това е новата песен на Пастор — каза тя.
Застанал неподвижен пред вратата, свещеникът бе запленен от някакво мигновено очарование. В продължение на много години той бе чувал кларнета на Пастор, който на две преки оттам сядаше да се упражнява — всеки ден в пет, облегнал табуретката на гредата на гълъбарника си. Това бе механизмът на селото, който работеше съвършено — първо петте часовникови удара в пет часа, после първата камбана за литургия и след нея кларнетът на Пастор, в двора на дома му, пречистващ с прозрачни отчетливи ноти наситения с фъшкии от гълъби въздух.
— Музиката е хубава — реагира свещеникът, — но думите са глупави. Могат да се обърнат наопаки и пак ще е същото:
Ще ме отведе този сън до твоята лодка.
Обърна се, усмихвайки се на откритието си, и отиде да запали олтара. Тринидад го последва. Беше облечена в дълъг бял халат с ръкави до китките и носеше синия копринен пояс на един светски орден. Очите й бяха наситено черни под сключените вежди.
— Цялата нощ бяха някъде наблизо — каза свещеникът.
— При Маргот Рамирес — рече Тринидад разсеяно, като разклащаше умрелите мишки в кутията. — Но снощи имаше и нещо по-хубаво от серенадата.
Свещеникът се спря и мълчаливо втренчи в нея сините си очи.
— Какво?
— Пасквили — отвърна Тринидад. И нервно изхихика.
Три къщи по-надолу Сесар Монтеро сънуваше слоновете. Беше ги видял в неделя в киното. Дъждът бе рукнал половин час преди края и сега филмът продължаваше в съня му.
Сесар Монтеро обърна цялата тежест на огромното си туловище към стената, докато изплашените туземци в безпорядък бягаха от слоновете. Жена му леко го побутна, но никой от двамата не се събуди. „Да си тръгваме“ — измърмори той и възстанови първоначалното си положение. Тогава се събуди. В този миг удари втората камбана за литургия.
Стаята беше с големи прозорци с мрежи. На прозореца към площада, също замрежен, бе спуснато кретонено перде на жълти цветя. На нощната масичка имаше портативен радиоприемник, лампа и часовник със светещ циферблат. От другата страна, до стената — огромен гардероб с огледала на вратите. Докато си обуваше ботушите за езда, Сесар Монтеро дочу кларнета на Пастор. Връзките от сурова кожа се бяха вкоравили от калта. Той силно ги опъна, като ги прекара през свитата си длан, по-корава от кожените връзки. После потърси шпорите, но не ги намери под леглото. Продължи да се облича в полумрака, като се опитваше да не вдига шум, за да не събуди жена си. Когато си закопчаваше ризата, погледна часовника на масата и отново затърси шпорите под леглото. Първо опипа с ръце. След това се наведе на четири крака и залази под леглото. Жена му се събуди.
— Какво търсиш?
— Шпорите.
— Окачени са зад шкафа — каза тя. — Ти самият ги сложи там в събота.
Тя отметна настрани мрежата против комари и запали лампата. Той се изправи засрамен. Беше огромен, с яки квадратни рамене, но движенията му бяха гъвкави дори с ботушите за езда, чиито подметки бяха като парчета дърво. Беше здрав като бик. Изглеждаше на неопределена възраст, но по кожата на врата си личеше, че бе преминал петдесетте. Седна на леглото, за да си сложи шпорите.
— Още вали — каза тя, усещайки, че младите й кости са просмукали нощната влага. — Чувствам се като гъба.
Дребна, кокалеста, с дълъг остър нос, тя притежаваше качеството никога да не изглежда току-що събудила се. Опита се да зърне дъжда през пердето. Сесар Монтеро си нагласи шпорите, изправи се и няколко пъти тракна с токове. Къщата потрепера от медните шпори.
— Тигърът надебелява през октомври — каза той.
Но жена му не го чу, заслушана в екстаз в музиката на Пастор. Когато отново го погледна, той се решеше пред гардероба с разкрачени крака и наведена глава, защото не се събираше в огледалото.
Тя тихичко пригласяше на мелодията на Пастор.
— Цяла нощ повтаряха тая песен — рече той.
— Много е хубава — каза тя.
Отвърза една панделка от рамката на леглото, събра косата на тила си и въздъхна, напълно разбудена: „Ще остана в съня ти до смъртта“. Той не й обърна внимание. От едно чекмедже в шкафа, където имаше и някакви бижута, малък дамски часовник и автоматична писалка, той извади портфейл с пари. Взе от него четири банкноти и върна портфейла на мястото му. После пъхна в джоба на ризата си шест патрона за ловджийска пушка.
— Ако дъждът продължи да вали, няма да се върна в събота — каза.
Като отвори вратата към двора, той се спря за миг на прага, вдишвайки мрачния октомврийски мирис, докато очите му привикнат с мрака. Канеше се да затвори вратата, когато в спалнята прозвуча камбанката на будилника.
Жена му скочи от леглото. Той остана неподвижен, с ръка на резето, докато тя прекъсна звънеца. Тогава той за пръв път я погледна, умислен.
— Снощи сънувах слоновете — рече.
После затвори вратата и отиде да оседлае мулето.
Преди третата камбана за литургия дъждът се усили. Нисък вятър откъсна последните изгнили листа от бадемовите дръвчета по площада. Уличното осветление угасна, но къщите все още бяха затворени. Сесар Монтеро вкара мулето в кухнята и без да слиза, извика на жена си да му занесе мушамата. Свали двуцевката, която бе преметнал на гръб, и я върза напреко с каишките на седлото. Жена му се появи в кухнята с мушамата.
— Почакай да спре — обади се тя колебливо.
Той мълчаливо си облече мушамата. После погледна към двора.
— Няма да спре до декември.
Тя го проследи с очи до другия край на коридора. Дъждът плющеше по ламаринения покрив, но той вече излизаше. Пришпорвайки мулето, трябваше да се приведе на седлото, за да не се удари в горния праг на вратата, която водеше към двора. Капките по стряхата се пръскаха като сачми зад гърба му. От вратника извика, без да обръща глава:
— До събота.
— До събота — отвърна тя.
Единствената отворена към площада врата беше на църквата. Сесар Монтеро погледна нагоре и видя схлупеното ниско небе на две педи от главата си. Прекръсти се, пришпори мулето и го накара няколко пъти да се завърти върху задните си крака, докато животното стъпи здраво върху размекнатата като сапун улица. Тогава забеляза листа хартия, залепен на вратата на дома му.
Прочете го, без да слиза от мулето. Дъждът бе размил цвета на боята, но текстът, написан с четка, с груби печатни букви, все още беше четлив. Сесар Монтеро приближи мулето до стената, откъсна листа и го накъса на парчета.
С едно подръпване на юздите наложи на мулето ситен равен тръс — за дълги часове напред. Загърби площада по тясна крива уличка, с къщи с глинени стени, чиито врати при отварянето им излъчваха топлината на съня. Надуши миризма на кафе. Едва когато зад гърба му останаха и последните къщи на селото, той обърна мулето и със същия ситен и равен тръс се върна на площада и се спря пред къщата на Пастор. Там слезе, взе пушката и върза мулето за гредата, като вършеше всичко отмерено и точно.
Вратата не беше залостена с резе — беше подпряна само с огромна раковина. Сесар Монтеро влезе в сумрачното преддверие. Чу остра нота, последвана от напрегната тишина. Мина покрай четири стола, наредени около масичка, застлана с вълнена покривка и с шише с изкуствени цветя отгоре. Накрая се спря пред вратата към двора, отметна назад качулката на мушамата, пипнешком провери предпазителя на пушката и спокойно, почти любезно, извика:
— Пастор.
Пастор се появи в отвора на вратата, отвинтвайки мундщука на кларнета. Беше слабо, стройно момче, с едва набол мъх, подрязан с ножица. Като видя Сесар Монтеро, забил токове в пръстения под и с насочена към него двуцевка на височината на кръста, Пастор отвори уста. Но нищо не каза. Пребледня и се усмихна. Сесар Монтеро първо заби пети в земята, после притисна с лакът приклада към тялото си, стисна зъби и в същия миг натисна спусъка. Къщата се разтресе от изстрела, но Сесар Монтеро не знаеше дали преди или след разтърсването видя Пастор от другата страна на вратата да се гърчи като червей сред купчина мънички окървавени пера.
В момента на изстрела кметът заспиваше. Бе прекарал три безсънни нощи, измъчван от зъбобол. Тази сутрин, при първата камбана за литургия, той взе осмото хапче против болки. Зъбоболът отстъпи. Плющенето на дъжда по цинковия покрив му помогна да заспи, но докато спеше, кътникът продължи да пулсира без болка. Когато чу изстрела, той се събуди, скочи и грабна колана с патрондаша и револвера, които винаги оставяше на стол до хамака, съвсем близо до лявата си ръка. Но тъй като чу само шума на дъжда, помисли, че е било някакъв кошмар, и отново усети болката.
Имаше малко температура. В огледалото забеляза, че бузата му се подува. Отвори кутийка с ментолов вазелин и намаза мястото, където го болеше — напрегнато, необръснато. Изведнъж дочу, през дъжда, глъч от далечни гласове. Излезе на балкона. Живеещите на улицата — някои по пижами, тичаха към площада. Едно момче вдигна глава към него, размаха ръце и без да се спира, му извика:
— Сесар Монтеро уби Пастор.
На площада Сесар Монтеро се въртеше с насочена към множеството пушка. Кметът едва го разпозна. Извади с лявата си ръка револвера от калъфа и запристъпва към центъра на площада. Хората му сториха път. От салона за билярд излезе един полицай с готова за стрелба пушка, насочена към Сесар Монтеро. Кметът му каза тихо: „Не стреляй, животно.“ Прибра револвера в калъфа, взе пушката от полицая и продължи към центъра на площада с готово за стрелба оръжие. Тълпата се скупчи към стената.
— Сесар Монтеро — извика кметът, — дай ми двуцевката!
Сесар Монтеро не го бе видял дотогава. С един скок той се обърна към него. Кметът сложи пръст на спусъка, но не го натисна.
— Елате да я вземете — извика Сесар Монтеро.
Кметът държеше пушката с лявата ръка, а с дясната разтърка клепачи. Пресмяташе всяка стъпка, с пръст на спусъка и втренчени в Сесар Монтеро очи. Изведнъж спря и ласкаво заговори:
— Хвърли двуцевката на земята, Сесар. Не върши повече щуротии.
Сесар Монтеро отстъпи. Кметът продължи напред с опънат на спусъка пръст. Нито един мускул на тялото му не трепна, докато Сесар Монтеро не отпусна двуцевката и не я пусна на земята. Тогава кметът разбра, че е облечен само с панталона на пижамата, че се е изпотил под дъжда и че кътникът е престанал да го боли.
Къщите се отвориха. Двама полицаи, въоръжени с пушки, хукнаха към центъра на площада. Тълпата се спусна след тях. Полицаите скочиха полукръгом и викнаха със заредени пушки:
— Назад.
Кметът извика със спокоен глас, без да гледа никого:
— Очистете площада.
Множеството се пръсна. Кметът пребърка Сесар Монтеро, без да го кара да си сваля мушамата. Намери четири патрона в джоба на ризата му, а в задния джоб на панталона — кама с рогова дръжка. В друг джоб намери тефтерче, халка с три ключа и четири банкноти по сто песос. Сесар Монтеро се остави да го пребъркат — безучастен, с отпуснати ръце, едва помествайки тяло, за да улесни операцията. Когато свърши, кметът повика двамата полицаи, връчи им нещата и им предаде Сесар Монтеро.
— Ще го отведете на втория етаж в кметството — заповяда той. — Вие отговаряте за него.
Сесар Монтеро си свали мушамата. Подаде я на един от полицаите и закрачи между тях — безразличен към дъжда и изумлението на хората, струпали се на площада. Кметът замислено го изгледа как се отдалечава. После се обърна към тълпата, размаха ръце, сякаш пъдеше кокошки, и извика:
— Разотивай се.
Като обърса лице с голата си ръка, той прекоси площада и влезе в дома на Пастор.
Свлечена на един стол, майката на убития седеше сред група жени, които с безмилостно усърдие й вееха с ветрила. Кметът отмести една от жените. „Оставете я да диша“ — каза той. Жената се обърна към него.
— Тъкмо била излязла за литургия — рече тя.
— Добре, добре — каза кметът, — но сега я оставете да диша.
Пастор лежеше в коридора, проснат ничком към гълъбарника, върху ложе от окървавена перушина. Носеше се остра миризма на птичи тор. Неколцина мъже се опитваха да повдигнат тялото, когато кметът се появи на прага.
— Разотивай се — каза той.
Мъжете отново положиха трупа върху перушината, в същото положение, в което го бяха намерили, и мълчаливо отстъпиха. След като огледа тялото, кметът го обърна. Наоколо се пръснаха мънички перца. По корема му имаше и други пера, полепнали по още топлата, жива кръв. Кметът ги очисти с ръка. Ризата бе разкъсана, а токата на колана — раздробена. Под ризата видя излезлите навън черва. Раната бе престанала да кърви.
— Убил го с пушка за тигри — обади се един от мъжете.
Кметът се изправи. Обърса полепналите по ръката му окървавени пера о една от гредите на гълъбарника, без да откъсва очи от трупа. Доизбърса се о панталона на пижамата и се обърна към групичката:
— Не го помръдвайте оттук.
— Ще го оставите така проснат — каза един от мъжете.
— Трябва да се извърши оглед на трупа — възрази кметът.
В къщата започна плачът на жените. Кметът си проправи път сред виковете и задушаващата миризма, която започваше да насища въздуха в стаята. На входната врата той срещна отец Анхел.
— Мъртъв е! — възкликна свещеникът слисан.
— Като прасе — отвърна кметът.
Къщите около площада бяха отворили врати. Дъждът бе престанал, но схлупеното небе тегнеше над покривите без никаква пролука за слънцето. Отец Анхел дръпна кмета за лакътя.
— Сесар Монтеро е добър човек — каза той. — Сигурно е било в момент на помрачение.
— Знам, знам — каза кметът нетърпеливо. — Не се безпокойте, отче, нищо няма да му се случи. Влезте вътре, там имат нужда от вас.
И се отдалечи малко рязко, като нареди на полицаите да вдигнат стражата. Множеството, дотогава държано на разстояние, се спусна към дома на Пастор. Кметът влезе в билярдния салон, където един полицай го чакаше с кат чисти дрехи — лейтенантската му униформа.
Обикновено по това време заведението не беше отворено. Сега бе претъпкано още преди седем. Покрай масичките за четири души или подпрени на тезгяха, неколцина мъже пиеха кафе. Повечето от тях още бяха с горната част на пижамата и по пантофи.
Кметът се съблече пред всички, поизбърса се с панталона на пижамата и взе да се облича мълчаливо, заслушан в коментарите. Когато напусна салона, той бе напълно осведомен за всички подробности по произшествието.
— Внимавайте — извика от вратата, — ако някой ми размири селото, ще го напъхам в дранголника.
Спусна се по павираната улица, без да поздравява никого, но ясно си даваше сметка за възбудата, обхванала селото. Беше млад човек, със свободни маниери, и на всяка крачка личеше желанието му да се налага с присъствието си.
В седем часа шлеповете, които три пъти седмично превозваха стоки и пътници, изсвириха, напускайки пристана, но никой не им обърна внимание както в други дни. Кметът тръгна през пазара, където търговците-сирийци вече излагаха пъстрата си стока. Доктор Октавио Хиралдо — лекар без възраст, с покрита с лъскави къдрици глава, гледаше от вратата на кабинета си как шлеповете се спускат по реката. Той също беше с горнището на пижамата и по пантофи.
— Докторе — каза кметът, — облечете се и идете да извършите аутопсията.
Лекарят го изгледа озадачено. После разкри дълга редица бели здрави зъби. „Значи, сега правим аутопсии“ — и добави:
— Очевидно това е голям напредък.
Кметът се опита да се усмихне, но подутата буза му попречи. Покри устата си с ръка.
— Какво ви е?
— Един дяволски кътник.
Доктор Хиралдо изглеждаше настроен за разговори. Но кметът бързаше.
В края на кея той потропа на вратата на една къща с неизмазани стени от бамбук, чийто покрив от палмови листа стигаше почти до водата. Отвори му жена е маслинена кожа, бременна в седмия месец. Ходеше боса. Кметът леко я отстрани и влезе в полутъмното коридорче.
— Съдия — повика той.
Съдията Аркадио, влачейки налъми, се появи на вътрешната врата. Носеше памучен панталон без колан, смъкнат под пъпа, а от кръста нагоре беше гол.
— Пригответе се за оглед на трупа — каза кметът.
Съдията Аркадио подсвирна от удивление.
— Я-а, откъде ви хрумна тая новост?
Кметът продължи право към спалнята. „Това е друг случай — каза той, като отваряше прозореца, за да прогони натежалия от сън въздух. — Най-добре е всичко да се върши както трябва.“ Обърса о изгладения панталон прахта от ръцете си и попита, без да влага никакъв сарказъм в думите си:
— Знаете ли как се прави оглед на трупа?
— Естествено — отвърна съдията.
Кметът погледна ръцете си. „Повикайте секретаря си, за да напише каквото трябва“ — каза той отново без никакъв заден умисъл. После се обърна към момичето с протегнати напред длани. По тях имаше следи от кръв.
— Къде мога да се измия?
— На чешмата — отвърна тя.
Кметът излезе на двора. Момичето потърси в сандъка чист пешкир и уви в него един тоалетен сапун.
Излезе на двора в момента, когато кметът се връщаше към спалнята, тръскайки ръце.
— Носех ви сапун — каза тя.
— И така е добре — каза кметът. Той отново погледна дланите на ръцете си. Взе пешкира и се избърса замислен, като гледаше съдията Аркадио.
— Целият беше в перушина от гълъби — каза той.
Седнал на леглото, като отпиваше с бавни глътки от чашата черно кафе, той изчака съдията Аркадио да се облече. Момичето ги последва през гостната.
— Докато не си извадите тоя зъб, подутината няма да ви спадне — каза тя на кмета.
Той побутна съдията Аркадио към улицата, обърна се да я погледне и боцна с показалец издутия й корем.
— А тази подутина кога ще ти спадне?
— Още малко — отвърна тя.
Отец Анхел не направи обичайната си следобедна разходка. След погребението той се спря да поговори в една къща в долния квартал и остана там до свечеряване. Чувстваше се добре, макар че обикновено продължителните дъждове предизвикваха болки в прешлените му. Когато стигна у дома си, уличните лампи бяха запалени.
Тринидад поливаше цветята в коридора. Свещеникът я попита за неосветената още нафора и тя отвърна, че я е сложила в главния олтар. Облак комари го обгърна още щом запали светлината в стаята. Преди да затвори вратата, той напръска стаята с препарат срещу насекоми — най-безмилостно, като кихаше от миризмата. Когато свърши, беше се изпотил. Смени черното расо с бялото, закърпеното, което носеше в къщи, и отиде да бие камбаната за вечерня.
Като се върна в стаята, сложи един тиган на огъня и пусна да се пържи парче месо, докато режеше на кръгчета глава лук. После изсипа всичкото в една чиния, където имаше парче варена юка и малко студен ориз, останали от обяд. Занесе чинията на масата и седна да вечеря.
Яде от всичко едновременно, като режеше късчета от всяко нещо и ги натискаше с ножа върху вилицата. Дъвчеше съзнателно, стриваше с пломбираните си със сребро кътници и последното зрънце, но устните му бяха стиснати. Докато дъвчеше, той опираше ножа и вилицата върху чинията и изучаваше стаята с втренчен и напълно съзнателен поглед. Срещу него се намираше шкафът с обемистите книги на енорийския архив. В ъгъла — плетен стол-люлка с високо облегало и възглавничка, зашита на височината на главата. Зад стола имаше дървена решетка с разпятие, окачено до календар с реклама за някакъв сироп за кашлица. Зад решетката беше спалнята.
Като свърши с яденето, отец Анхел почувства, че се задушава. Разви парче мармалад от гуаяба, наля вода до ръба на чашата и изяде озахареното тесто, загледан в календара. След всяка хапка изпиваше глътка вода, без да откъсва очи от календара. Накрая се оригна и обърса уста с ръкав. В продължение на деветнадесет години беше ял така, сам в кабинета си, повтаряйки всяко движение с добросъвестна точност. Никога не се бе срамувал от самотата си.
След молитвата Тринидад му поиска пари, за да купи арсеник. Свещеникът й отказа за трети път, изтъквайки, че капаните са достатъчни. Тринидад настоя:
— Да, ама по-малките мишки измъкват сиренето, без да падат в капаните. Затова е по-добре в сиренето да сложим отрова.
Свещеникът тъкмо щеше да се съгласи, че Тринидад има право. Но преди още да успее да го изрече, в църковната тишина нахлу шумният високоговорител на киносалона на отсрещния тротоар. Първо се разнесе глухо хъркане. После стържене на иглата по плочата и веднага след това — някакво мамбо, което започна с оглушителен тромпет.
— Има ли прожекция?
Тринидад отвърна, че има.
— Знаеш ли какво дават?
— „Тарзан и зелената богиня“ — каза Тринидад. — Същият, дето не можаха да го довършат в неделя заради дъжда. Добър е за всички.
Отец Анхел отиде при камбанарията и отби бавно дванадесет удара. Тринидад беше объркана.
— Сбъркахте, отче — каза тя, като размахваше ръце, а очите й блестяха от вълнение. — Филмът е добър за всички. Спомнете си, че в неделя не ударихте камбаната нито веднъж.
— Но това е незачитане към хората — рече свещеникът, като бършеше потта от врата си. И повтори задъхан: — Незачитане.
Тринидад разбра.
— Трябваше да видиш погребението — каза свещеникът. — Всички мъже се надпреварваха да носят ковчега.
После отпрати момичето, затвори вратата към пустия площад и загаси лампите в църквата. В коридора, на връщане към спалнята, той се плесна по челото, защото си спомни, че е забравил да даде на Тринидад парите за арсеника. Но пак го забрави още преди да стигне до стаята.
Малко след това, седнал пред работната си маса, той се канеше да довърши едно писмо, започнато предишната вечер. Бе разкопчал расото до корема; подреди върху масата хартия, мастилница и попивателна, докато ровеше в джобовете за очилата си. После се сети, че ги е оставил в расото, с което бе отишъл на погребението, и стана, за да ги вземе. Беше прочел изписаното предишната вечер и бе започнал нов пасаж, когато някой почука три пъти на вратата.
— Влезте.
Беше собственикът на киносалона. Дребен, блед, гладко избръснат, с израз на небрежност. Беше облечен в безукорен костюм от бял лен и обувки на два цвята. Отец Анхел го покани да седне в стола-люлка, но той измъкна кърпа от джоба на панталона си, разгъна я грижливо, избърса праха от скамейката и седна с разкрачени колене. Тогава отец Анхел видя, че на кръста му виси не револвер, а фенерче-батерия.
— На вашите услуги — каза свещеникът.
— Отче — започна импресариото почти без дъх, — простете, че се намесвам във вашите работи, но тази вечер сигурно има някаква грешка.
Свещеникът кимна с глава и зачака.
— „Тарзан и зелената богиня“ е добър филм за всички — продължи собственикът. — Вие сам признахте това в неделя.
Свещеникът се помъчи да го прекъсне, но собственикът вдигна ръка в знак, че не е свършил.
— Аз приех тая работа с биенето на камбаната — каза той, — защото наистина има неморални филми. Но в този няма нищо особено. Смятахме да го пуснем в събота на дневна прожекция.
Тогава отец Анхел му обясни, че наистина филмът няма никаква морална оценка в списъка, който получава всеки месец по пощата.
— Но да се пуска филм днес — продължи той, — след като в селото има умрял, е липса на уважение. Това също е част от морала.
Собственикът го погледна.
— Миналата година полицията застреля един човек вътре в киното и още щом изкараха убития, прожекцията продължи — възкликна той.
— Сега е различно — каза отецът, — кметът е друг човек.
— Когато пак направят избори, пак ще има клане — възрази собственикът раздразнен. — Винаги, откакто народът е народ, става все същото.
— Ще видим — каза свещеникът.
Собственикът го изгледа със съжаление. Когато заговори отново, веейки си с ризата, за да се разхлади, в гласа му се прокрадваше умолителна нотка.
— Това е третият филм добър за всички, който ни пращат тая година — каза той. — В неделя останаха три ролки заради дъжда и много хора искат да знаят как свършва.
— Камбаната вече би — каза свещеникът.
Собственикът изпусна въздишка на отчаяние. Постоя, загледан право в лицето на свещеника, но вече наистина без да мисли за нищо друго освен за непоносимата горещина в кабинета.
— Значи, нищо не може да се направи?
Отец Анхел поклати глава.
Собственикът опря длан на коленете и се изправи.
— Добре — каза той. — Нищо не можем да направим.
Отново сгъна кърпата, избърса потта от врата си и огледа кабинета с горчив упрек.
— Тук е същински ад — рече.
Свещеникът го изпрати до вратата. Сложи резето и седна да довърши писмото. След като пак го прочете отначало, завърши прекъснатия пасаж и спря да помисли. В този миг музиката от високоговорителя секна. „Съобщава се на уважаемата публика — каза някакъв безличен глас, — че прожекцията тази вечер е спряна, защото и това заведение се присъединява към всеобщия траур.“ Усмихвайки се, отец Анхел позна гласа на собственика.
Горещината стана още по-силна. Свещеникът продължи да пише с кратки паузи, които използваше, за да си обърше потта и да препрочете написаното, докато изписа две страници. Тъкмо се бе подписал, когато дъждът се изля без никакво предупреждение. Изпарения на влажна земя проникнаха в стаята. Отец Анхел надписа плика, затвори мастилницата и понечи да сгъне листа. Но преди това прочете още веднъж последния пасаж. Тогава пак отвори мастилницата и написа послеслов:
Пак вали. При такава зима и при положението, за което ви пиша по-горе, мисля, че ни чакат горчиви дни.
Петъкът осъмна хладен и сух. Съдията Аркадио, който се хвалеше с това, че прави любов по три пъти на нощ, откакто го е направил за пръв път, тая сутрин скъса въжето на мрежата против комари и двамата с жена му паднаха на пода в сюблимния момент, омотани в плетения навес.
— Остави го — прошепна тя. — После ще го оправя.
Измъкнаха се съвсем голи от омотаните воали на мрежата. Съдията Аркадио отиде до скрина да си вземе чисти гащета. Когато се върна, жена му беше облечена и оправяше мрежата. Мина край нея, без да я погледне, и седна да си обуе обувките от другата страна на леглото, все още запъхтян от възбудата. Тя го последва. Притисна кръглия си твърд корем в ръката му и се опита да захапе ухото му. Той леко я отблъсна.
— Остави ме на мира — каза.
Тя се разсмя, от смеха й бликаше здраве. Последва мъжа си до другия край на стаята, като го боцкаше с пръсти в кръста. „Дий, магаренце“ — казваше тя. Той подскочи и отблъсна ръцете й. Тя го остави и пак се разсмя, но изведнъж стана сериозна и извика:
— Исусе Христе!
— Какво има? — попита той.
— Вратата е била отворена цялата — извика тя. — Това вече е истинско безсрамие.
Влезе в банята, като се заливаше от смях.
Съдията Аркадио не дочака кафето. Ободрен от ментовия дъх на пастата за зъби, той излезе на улицата. Слънцето беше като от мед. Сирийците, седнали пред вратите на магазинчетата си, съзерцаваха спокойната река. Като минаваше покрай кабинета на доктор Хиралдо, драсна с нокът по металическата решетка и извика, без да се спира:
— Докторе, кое е най-доброто лекарство срещу главоболие?
Лекарят отговори отвътре:
— Да не си пил снощи?
На пристанището група жени разискваха високо съдържанието на един пасквил, залепен предишната нощ. Тъй като денят осъмна ясен и без дъжд, жените, отиващи на утринната служба, го бяха прочели и сега цялото село беше осведомено. Съдията Аркадио не се спря. Почувства се като вол с халка на носа, теглен към билярдния салон. Там си поръча една студена бира и хапче против главоболие. Току-що бе ударило девет, но заведението беше пълно.
— Цялото село има главоболие — каза съдията Аркадио.
Отнесе бутилката до една маса, където трима мъже седяха като смаяни пред чашите си с бира. Той седна на свободния стол.
— Продължава ли тая история? — попита съдията.
— Днес се появиха още четири.
— Тоя, дето всичко живо го прочете — каза единият от мъжете, — беше за Ракел Контрерас.
Съдията Аркадио сдъвка хапчето и отпи бира от бутилката. От първата глътка му се повдигна, но после стомахът се окопити и той се почувства като нов и без минало.
— Какво пишеше?
— Гадости — каза мъжът. — Че пътуванията, дето направила тая година, не били, за да си пломбира зъбите, а за да абортира.
— Не е било нужно да слагат пасквил за тая работа — каза съдията Аркадио. — Цял свят го разправя.
Макар че топлото слънце го прободе чак до дъното на очите, когато напусна заведението, той не изпита смътното неразположение от сутринта. Отиде право в съда. Секретарят — мършав старец, скубеше кокошка и го изгледа над очилата си с невярващ поглед.
— Какво е пък това чудо?
— Трябва да задвижим тая работа — каза съдията.
Секретарят излезе на двора, влачейки пантофите си, и през оградата подаде наполовина оскубаната кокошка на готвачката на хотела. Единадесет месеца след като бе получил назначението си, съдията Аркадио за пръв път седна в кабинета си.
Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда. В предната част имаше една скамейка, също дървена, под картина, изобразяваща богинята на правосъдието с превързани очи и везни в ръце. Вътре — две стари писалища, сложени едно срещу друго, лавица с прашни книги и пишещата машина. На стената над писалището на съдията висеше медно разпятие. На отсрещната стена — литография в рамка — един дебел и плешив усмихнат мъж с президентската лента на гърдите, а отдолу позлатен надпис: „Мир и справедливост“. Литографията беше единствената нова вещ в кабинета.
Секретарят си върза кърпа на устата и с метличка от пера взе да чисти праха от писалищата. „Ако не си запушите носа, ще ви хване хрема“ — каза той. Съветът му не бе удостоен с внимание. Съдията Аркадио се облегна на въртящия се стол и протегна крака, за да провери пружините.
— Не пада ли? — попита той.
Секретарят поклати отрицателно глава. „Когато убиха съдията Витела — каза, — пружините изскочиха, но вече е поправен.“ Без да си сваля кърпата, той добави:
— Кметът лично нареди да се поправи, когато правителството бе сменено и на всяка крачка започнаха да се появяват специално изпратени следователи.
— Кметът иска службата да действа — каза съдията.
Той отвори средното чекмедже, извади връзка ключове и започна да измъква всички чекмеджета подред. Бяха пълни с книжа. Прегледа ги отгоре-отгоре, като ги повдигаше с показалец, за да е сигурен, че няма нищо, заслужаващо внимание; после затвори чекмеджетата и подреди приборите за писане — една кристална мастилница със съдинки за червено и синьо мастило с по една писалка за всяка, в съответния цвят. Мастилото бе засъхнало.
— Вие му допаднахте на кмета — каза секретарят.
Поклащайки се на стола, съдията го следеше с мрачен поглед как чисти лавицата. Секретарят го изгледа, като че ли искаше да го запомни завинаги — под тази светлина, в този миг и в това положение, и каза, като го сочеше с пръст:
— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.
Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.
— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.
— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: „Не ме убивайте.“ Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.
Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. „И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право“ — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.
— Зле ли ви е?
Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.
Секретарят седна пред машината.
— А сега какво ще правим? — попита той.
— Нищо — отвърна съдията.
— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.
Съдията възрази. „Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки“ — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:
— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.
С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. „Тогава животът беше екстра“ — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.
Когато часовникът на камбанарията удари един, секретарят прояви признаци на нетърпение.
— Супата изстива — каза той.
Съдията не му позволи да се изправи. „Невинаги човек среща талантлив човек из тия села“ — каза той. Секретарят му поблагодари, изтощен от жегата, и смени положението си на стола. Беше един нескончаем петък. Под напечените ламарини на покрива двамата мъже разговаряха още половин час, докато селото се вареше в бульона на следобедната дрямка. На предела на изтощението секретарят намекна за пасквилите. Съдията Аркадио сви рамене.
— И ти ли мислиш за тая глупост? — каза той и за пръв път му заговори на ти.
Секретарят нямаше желание да продължи разговора, изнемощял от глад и задуха, но не смяташе, че пасквилите са глупост. „Вече има един убит — каза той. — Ако нещата продължат така, чакат ни лоши дни.“ И разказа историята на някакво село, което за седем дни било унищожено от пасквилите. Жителите му се избили помежду си. Оцелелите изровили и отнесли костите на мъртъвците, за да са сигурни, че никога вече няма да се върнат.
Съдията го изслуша с подигравателен израз, като бавно разкопчаваше ризата си, докато оня говореше. Помисли си, че секретарят е любител на разкази на ужаса.
— Това е най-обикновен случай от криминален роман — каза той.
Подчиненият му поклати глава. Съдията Аркадио разказа, че в университета принадлежал към една организация, посветила се да разгадава криминални загадки. Всеки от членовете прочитал някой криминален роман до определено място и в събота се събирали, за да разгадаят загадката. „Не сбърках нито веднъж — каза съдията. — Помагаше ми естествено познаването на класиците, които са открили логика на живота, способна да проникне във всяка тайна.“ Той разказа следната загадка: един човек се регистрирал в някакъв хотел в десет вечерта, качва се в стаята си, а на сутринта камериерката, която му носи кафето, го намира умрял и разложен в леглото. Аутопсията показва, че дошлият предната вечер клиент е мъртъв от осем дни.
Секретарят се изправи с дълго пукане на ставите.
— Искате да кажете, че когато пристигнал в хотела, от седем дни бил мъртъв — каза секретарят.
— Разказът бе написан преди дванадесет години — каза съдията Аркадио, без да обръща внимание на прекъсването, — но ключът е даден от Хераклит пет века преди Христа.
Канеше се да го обясни, но секретарят беше раздразнен. „Никога, откакто свят светува, не се е знаело кой пуска пасквилите“ — заключи с напрегната войнственост. Съдията Аркадио го изгледа с присвити очи.
— Обзалагам се, че ще го открия — каза той.
— Прието.
Ребека де Асѝс се задушаваше в горещата спалня в къщата отсреща, със заровена във възглавницата глава, опитвайки се да изкара един невъзможен следобеден сън. На слепоочията си бе наложила опушени листа.
— Роберто — каза тя, обръщайки се към съпруга си, — ако не отвориш прозореца, ще умрем от жега.
Роберто Асис отвори прозореца в момента, в който съдията Аркадио напускаше канцеларията си.
— Опитай се да заспиш — помоли той пищната жена, която лежеше с разперени ръце под розовия мрежест балдахин, съвсем гола под леката найлонова нощница. — Обещавам ти, че всичко ще забравя.
Тя въздъхна.
Роберто Асис, който бе прекарал нощта, обикаляйки стаята, като палеше цигара от цигара, без да може да заспи, на разсъмване за малко щеше да хване автора на пасквилите. Беше чул пред дома си шумоленето на листа и неколкократното докосване на ръцете, мъчещи се да го опънат на стената. Но се усети прекалено късно и пасквилът беше сложен. Когато отвори прозореца, площадът бе пуст.
От този миг до дванадесет на обед, когато обеща на жена си, че ще забрави пасквила, тя бе изчерпала всички начини за убеждение, за да го успокои. Накрая бе предложила едно отчаяно разрешение — като последно доказателство за невинността си тя предлагаше да се изповяда пред отец Анхел на висок глас и в присъствието на мъжа си. Само предложението за такова унижение си бе струвало труда. Въпреки помрачението си той не се реши на следваща стъпка и трябваше да се предаде.
— Винаги е по-добре всичко да се казва — каза тя, без да отваря очи. — Щеше да е ужасно, ако си беше преглътнал яда.
Той излезе и затвори вратата след себе си. В просторната къща, потънала в полумрак и затворена отвсякъде, той чу бръмченето на електрическия вентилатор на майка си, която си почиваше в съседната къща. Наля си чаша лимонада от каната в хладилника под сънливия поглед на готвачката-негърка.
От свежия си вътрешен мир жената го попита иска ли да обядва. Той дигна капака на тенджерата. Една цяла костенурка плуваше с краката нагоре във врящата вода. За пръв път не потръпна при мисълта, че животното е било хвърлено живо в тенджерата и че сърцето му ще продължава да бие, когато го поднесат разрязано на масата.
— Не съм гладен — отвърна и затвори тенджерата. После добави вече при вратата: — Госпожата също няма да обядва. Целия ден я боли главата.
Двете къщи бяха свързани с коридор, постлан със зелени плочи, откъдето можеше да се види кокошарника от мрежа в дъното на общия двор. В онази част от коридора, който принадлежеше на къщата на майката, имаше няколко клетки с птици, окачени на стряхата, и множество саксии с ярки цветя.
Излегната в шезлонга, където току-що се бе събудила от следобедния сън, седемгодишната му дъщеря го посрещна с жален поздрав. На бузата й още се виждаше отпечатаното платнище.
— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.
— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.
Той не успя да потисне леко потръпване.
— Каква беше?
— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.
Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. „Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.“ В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.
— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.
Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. „Изглеждам все по-добре, но за боклука“ — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.
Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.
— Мислех, че си в имението — каза тя.
— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.
— Сега ще останеш до понеделник.
Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.
— Какво става? — попита вдовицата.
— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.
— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?
— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.
Вдовицата започна леко да се люлее. „Има носа на Асисовци“ — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: „Кой го казва?“ Роберто Асис си загриза ноктите.
— Залепиха пасквил.
Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.
— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.
— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.
Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.
— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.
— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.
— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.
Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. „Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра“ — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.
— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.
Дълго време мълчаха. Вече беше почти четири и горещината бе почнала да намалява. Когато Роберто Асис изключи електрическия вентилатор, цялата къща се разбуждаше, изпълнена с женски гласове и птичи флейти.
— Подай ми шишенцето, дето е на нощната масичка — рече вдовицата.
Тя взе две сиви кръгли хапчета — като изкуствени перли, и върна шишенцето на сина си, като му рече: „Вземи две; ще ти помогнат да заспиш.“ Той ги изпи с водата, която майка му бе оставила в чашата, и облегна глава на възглавницата.
Вдовицата въздъхна. Постоя малко замислена. После, обобщавайки както винаги цялото село, имайки пред вид половин дузината семейства, които съставляваха нейната класа, тя каза:
— Лошото в това село е, че жените са принудени да остават сами в къщи, докато мъжете скитат из гората.
Роберто Асис заспиваше. Вдовицата изгледа необръснатата му брадичка, дългия нос с ъгловати хрущяли и помисли за починалия си съпруг. Адалберто Асис също бе познал отчаянието. Той беше див исполин, който през целия си живот беше сложил целулоидна яка само за петнадесет минути, за да си направи дагеротипа, който го надживяваше на нощната масичка. За него разправяха, че в същата тази спалня убил някакъв мъж, когото заварил в леглото с жена си, а после тайно го заровил в двора. Истината беше съвсем друга — Адалберто Асис бе убил с един изстрел на ловджийската пушка една мъжка маймуна, която завари да онанира на гредата на спалнята с втренчени в жена му очи, докато тя се преобличаше. Беше умрял четиридесет години по-късно, без да успее да измени легендата.
Отец Анхел изкачи стръмната стълба с раздалечени едно от друго стъпала. На втория етаж, в дъното на коридор с пушки и патрондаши, окачени по стената, един полицай четеше, легнал по гръб на походно легло. Толкова се беше задълбочил в четенето, че усети свещеника едва когато той го поздрави. Нави списанието и седна на леглото.
— Какво четете? — попита отец Анхел.
Полицаят му показа списанието.
— „Тери и пиратите“.
Отецът огледа една след друга трите килии от армиран цимент — без прозорци, отделени от коридора с дебели железни пръти. В средната килия друг полицай спеше по гащи, с разперени крака, в един хамак. Другите бяха празни. Отец Анхел попита за Сесар Монтеро.
— Там е — каза полицаят, като кимна с глава към една затворена врата. — В стаята на началника.
— Мога ли да поговоря с него?
— Изолиран е — отвърна полицаят.
Отец Анхел не настоя. Попита дали задържаният е добре. Агентът отговори, че му е предоставена най-хубавата стая в казармата, с добро осветление и течаща вода, но че от двадесет и четири часа не е ял. Отказвал храната, която кметът поръча в хотела.
— Страхува се да не го отровят — заключи полицаят.
— Трябвало е да изпратите да му донесат храна от къщи — каза свещеникът.
— Не иска да безпокоят жена му.
Сякаш говореше на себе си, свещеникът измънка: „Ще говоря за всичко това с кмета.“ Понечи да продължи към дъното на коридора, където кметът бе наредил да му построят блиндиран кабинет.
— Няма го — каза полицаят. — От два дни си е в къщи, боли го зъб.
Отец Анхел отиде у тях. Лежеше проснат в хамака, а върху стол до него имаше кана със солена вода, флакон с хапчета и патрондаша с револвера. Бузата му още беше подута. Отец Анхел примъкна един стол до хамака.
— Наредете да ви го извадят — каза той.
Кметът изплю в легенчето глътката солена вода. „Лесно е да се каже“ — рече той, все още наведен над легенчето. Отец Анхел разбра. Каза много тихо:
— Ако ме упълномощите, ще говоря със зъболекаря. — Пое дълбоко въздух и се осмели да добави: — Той е разбран човек.
— Като магаре — каза кметът. — И да трябва да го надупча с куршуми, пак ще си е същият.
Отец Анхел го проследи с очи до мивката. Кметът отвори крана, подложи подутата буза под струята студена вода и я държа така един миг, с израз на възторг. После сдъвка едно хапче и пи вода от чешмата, като я изливаше с шепи в устата си.
— Наистина — настоя свещеникът, — мога да поговоря със зъболекаря.
Кметът нетърпеливо махна с ръка:
— Правете каквото искате, отче.
Легна по гръб в хамака, със затворени очи, със скръстени на тила ръце, като дишаше учестено и ядосано. Болката започна да отстъпва. Когато отново отвори очи, отец Анхел безмълвно го наблюдаваше, седнал край хамака.
— Какво ви води насам? — попита кметът.
— Сесар Монтеро — отвърна свещеникът без предисловие. — Този човек има нужда да се изповяда.
— Изолиран е — каза кметът. — Утре, след предварителното следствие, може да го изповядате. В понеделник трябва да го изпратя.
— Затворен е четиридесет и осем часа — каза свещеникът.
— А аз вече две седмици се мъча с тоя зъб — каза кметът.
В тъмната стая комарите започваха да бръмчат. Отец Анхел надзърна през прозореца и видя един яркорозов облак да плува над реката.
— А въпросът за храната? — попита той.
Кметът се измъкна от хамака, за да затвори вратата на балкона. „Аз изпълних дълга си — каза той. — Не иска да безпокоят жена му, нито приема храна от хотела.“ Зае се да пръска стаята. Отец Анхел потърси кърпа в джоба си, за да не се разкиха, но вместо кърпа напипа смачканото писмо. „Ах!“ — възкликна той, като се мъчеше да изглади писмото с пръсти. Кметът престана да пръска. Свещеникът си запуши носа, но усърдието му бе напразно — кихна два пъти. „Кихайте, отче“ — каза му кметът. И подчерта с усмивка:
— Живеем при демокрация.
Отец Анхел също се усмихна. Показа затворения плик: „Забравих да пусна това писмо в пощата.“ Намери кърпата в ръкава и обърса носа си, раздразнен от препарата против насекоми. Продължаваше да си мисли за Сесар Монтеро.
— Все едно, че го държите на хляб и вода — каза той.
— Щом това му харесва — каза кметът, — не можем да го храним насила.
— Най-много ме тревожи съвестта му — каза свещеникът.
Без да маха кърпата от носа си, той проследи с очи кмета из цялата стая, докато свърши да пръска. „Сигурно много го гризе, щом се страхува да не го отровят“ — каза кметът и остави пръскачката на пода.
— Той знае, че всички обичаха Пастор — рече след това.
— И Сесар Монтеро също — възрази свещеникът.
— Но работата е там, че убитият е Пастор.
Свещеникът се загледа в писмото. Въздухът стана синкав. „Пастор — измърмори той. — Не му остана време да се изповяда.“ Кметът запали лампата, преди да се пъхне в хамака.
— Утре ще съм по-добре — каза той. — След предварителното следствие ще можете да го изповядате. Става ли?
Отец Анхел се съгласи. „Само за успокоение на съвестта му“ — настоя той. Изправи се тържествено. Препоръча на кмета да не взема много хапчета, а кметът му отвърна, напомняйки му да не забрави писмото.
— И още нещо, отче — каза кметът. — Опитайте се на всяка цена да поговорите със зъбаря. — Погледна свещеника, който вече слизаше по стълбата, и добави, отново усмихнат: — Всичко това допринася за укрепването на спокойствието.
Седнал пред вратата на канцеларията, пощенският чиновник гледаше как следобедът отмира. Когато отец Анхел му подаде писмото, той влезе вътре, наплюнчи с език марка от петнадесет сентавос — за въздушна поща, и таксата за строежи. Продължи да рови в чекмеджето на писалището. Когато уличните лампи светнаха, свещеникът сложи няколко монети върху тезгяха и излезе, без да каже довиждане.
Чиновникът продължи да бърка в чекмеджето. Миг след това, отегчен да рови книжа, той написа с мастило в единия ъгъл на плика: „Няма марки от пет“. Подписа се отдолу и сложи печата на станцията.
Тази вечер, след молитвата, отец Анхел намери една умряла мишка да плува в купела със светената вода. Тринидад зареждаше капаните в кръщелнята. Отецът грабна животинчето за крайчеца на опашката.
— Ще предизвикаш някое нещастие — каза той на Тринидад, като размахваше пред нея умрялата мишка. — Не знаеш ли, че някои вярващи си наливат светена вода и я дават на болните да пият?
— И какво от това? — запита Тринидад.
— Как какво? — възрази свещеникът. — Само това, че болните ще пият светена вода с арсеник.
Тринидад му припомни, че още не й е дал парите за арсеника. „От гипса“ — каза тя и каза рецептата — поръсила гипс из ъглите на църквата; мишката яла и малко след това, гонена от жажда, отишла да пие вода от купела. От водата гипсът в стомаха й се втвърдил.
— Все пак — каза свещеникът — по-добре е да дойдеш да ти дам пари за арсеник. Не искам повече умрели мишки в светената вода.
В кабинета го чакаше делегация от дами-католички, оглавявана от Ребека де Асис. След като даде на Тринидад парите за арсеника, свещеникът измънка нещо за горещината в стаята и седна пред работната маса, срещу трите дами, които чакаха мълчаливо.
— На вашите услуги, уважаеми госпожи.
Те се спогледаха. Ребека де Асис тогава разтвори ветрило с нарисуван японски пейзаж и каза без следа от тайнственост:
— По въпроса за пасквилите, отче.
С много модулации, както би разказала детска приказка, тя изложи тревогата на селото. Каза, че макар смъртта на Пастор да трябва да се приеме „като нещо абсолютно лично“, почтените семейства се чувстват задължени да проявят загриженост по въпроса за пасквилите.
Подпряла се на дръжката на чадъра си, Адалхиса Монтоя — най-възрастната от трите, беше по-ясна:
— Ние, дамите-католички, решихме да се намесим в тази работа.
Отец Анхел размисли няколко мига. Ребека де Асис си пое дълбоко дъх и отец Анхел се запита как тази жена може да излъчва такъв топъл мирис. Беше пищна и цветуща, с ослепителна белота и пламенно здраве. Свещеникът заговори, впил очи в някаква неопределена точка.
— Моето мнение — каза той — е, че не бива да обръщаме внимание на мълвата за скандала. Трябва да се поставим над техните постъпки и да продължим да спазваме божиите закони както досега.
Адалхиса Монтоя потвърди с кимане на глава. Но другите не се съгласиха — струвало им се, че „тази напаст по-късно може да има гибелни последици“. В този миг високоговорителят на киносалона се изкашля. Отец Анхел се плесна по челото. „Простете“ — каза той, докато търсеше в чекмеджето на масата списъка на католическата цензура.
— Какво дават днес?
— „Пирати в космоса“ — каза Ребека де Асис. — Военен филм.
Отец Анхел провери по азбучен ред, мънкайки откъслечни заглавия, докато пробягваше с пръст дългия класифициран списък. Спря, след като обърна страницата.
— „Пирати в космоса“.
Прокара хоризонтално пръст, за да види моралната оценка, в мига, в който чу гласа на собственика вместо очакваната плоча. Съобщаваше, че прожекцията се отлага поради лошото време. Една от жените обясни, че собственикът взел това решение, защото публиката искала да й се върнат парите, в случай че дъждът прекъсне прожекцията преди антракта.
— Жалко — каза отец Анхел, — филмът е добър за всички.
Затвори тетрадката и продължи:
— Както ви казах, това е село, спазващо законите. Преди деветнадесет години, когато ми предадоха енорията, имаше единадесет незаконни съжителства във важни семейства. Днес е останало само едно, и то, надяваме се, за кратко.
— Не е заради нас — каза Ребека де Асис, — но тези бедни хора…
— Няма причина за тревога — продължи свещеникът, безразличен към прекъсването. — Трябва да видите как се е променило това село. По онова време една руска балерина даде на арената за бой на петли спектакъл само за мъже и накрая на публичен търг продаде всичко, каквото носеше отгоре си.
Адалхиса Монтоя го прекъсна:
— Точно така — каза тя.
Тя наистина си спомняше скандала така, както й го бяха разказали — когато балерината останала съвсем гола, един старец започнал да крещи от галерията, качил се на последното стъпало и се изпикал върху публиката. Бяха й разказали, че останалите мъже, следвайки примера, накрая сред влудяваща олелия се пикали един друг.
— Сега — продължи свещеникът — е доказано, че това е най-съблюдаващото законите село в апостолическата префектура.
Заинати се в тезата си. Изтъкна някои трудни моменти в борбата си със слабостите и недъзите на човешкия род, докато дамите-католички престанаха да го слушат, изнемогващи от жега. Ребека де Асис отново разгъна ветрилото си и тогава отец Анхел откри къде е изворът на уханието й. Миризмата на сандалово дърво кристализира в задухата на стаята. Свещеникът измъкна кърпата от ръкава си и я притисна към носа си, за да не кихне.
— В същото време — продължи той — нашият храм е най-бедният в апостолическата префектура. Камбаните са напукани, а помещенията — пълни с мишки, защото отдадох живота си, за да наложа и добрите привички.
Той разкопча яката си. „Материалната част от работата може да свърши кой да е младеж — каза, като се изправи. — И обратното, трябва дългогодишно упорство и голям опит, за да се възстанови моралът.“ Ребека де Асис вдигна прозрачната си ръка с брачна халка, затисната от смарагдов пръстен.
— Тъкмо затова — каза тя. — Ние си помислихме, че с тези пасквили цялата работа ще иде на вятъра.
Единствената жена, която дотогава бе мълчала, използва паузата, за да се обади:
— Освен това мислим, че страната сега се възстановява и тази напаст може да се окаже пречка.
Отец Анхел потърси ветрило в шкафа и започна бавно да си вее.
— Едното няма нищо общо с другото — каза той. — Преживяхме тежък политически момент, но семейният морал се запази непокътнат.
Изпъчи се пред трите жени. „След няколко години ще ида и ще кажа на апостолическия префект — оставям ви това примерно село. Сега остава само да изпратите някой млад и предприемчив човек, за да изгради най-хубавата църква в префектурата.“
Той едва-едва се поклони и възкликна:
— Тогава спокойно ще ида да умра в двора на моите предци.
Дамите запротестираха. Адалхиса Монтоя изрази мисълта на всички:
— Това село все едно, че е ваше, отче. И искаме тук да останете до последния си дъх.
— Ако трябва да се построи нова църква — каза Ребека де Асис, — още отсега можем да подемем кампания.
— Всяко нещо с времето си — възрази отец Анхел.
После, вече с друг тон, добави: „Засега не искам старостта да ме завари начело на никаква енория. Не искам с мене да стане същото, както с кроткия Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар Кастаниеда и Монтеро, който уведоми епископа, че в енорията му вали дъжд от умрели птички. Изпратеният от епископа следовател го намери на площада да играе с децата на стражари и апаши.“
Дамите изразиха изумлението си:
— Кой беше той?
— Енорийският свещеник, когото наследих в Макондо — отвърна отец Анхел. — Беше на сто години.
Зимата, която се очертаваше студена още от последните дни на септември, в края на тази седмица стана наистина сурова. Кметът прекара неделята, дъвчейки хапчета в хамака, докато прелялата от коритото си река вършеше поразии в ниските квартали.
При първото спиране на дъжда, в понеделник на разсъмване, селото имаше нужда от няколко часа, за да дойде на себе си. Рано се отвориха билярдният салон и бръснарницата, но повечето къщи останаха със затворени врати до единадесет. Господин Кармичаел бе първият, комуто бе предоставена възможността да потръпне при вида на хората, пренасящи къщите си нагоре, по високите места. Шумни групи бяха изровили стълбовете и сега пренасяха цели празните стаи с тръстикови стени и покриви от палмови листа.
Подслонил се под стряхата на фризьорницата, с отворен чадър в ръка, господин Кармичаел се бе загледал в трудната маневра, докато бръснарят го извади от унеса му.
— Трябваше да изчакат да спре дъждът — каза бръснарят.
— Няма да спре още два дни — възрази господин Кармичаел и затвори чадъра. — Мазолите ми го предсказват.
Мъжете, пренасящи къщите, затънали до глезените в кал, минаха край тях, блъскайки се в стените на бръснарницата. Господин Кармичаел зърна през прозореца оголената вътрешност — една напълно лишена от интимност спалня, и се почувства обзет от някакво усещане за бедствие.
Не изглеждаше да е повече от шест часа сутринта, но стомахът му подсказваше, че скоро ще стане дванадесет. Сириецът Мойсес го покани да седне в магазина, докато премине дъждът. Господин Кармичаел повтори предвиждането си, че в близките двадесет и четири часа няма да спре. Поколеба се, преди да скочи на тротоара пред съседната къща. Група момчета, които си играеха на война, хвърлиха топка кал и тя се лепна на стената на няколко метра от току-що изгладените му панталони. Сириецът Елиас излезе от магазина си с метла в ръка и заплаши момчетата на някаква смесица от арабски и испански.
Момчетата заскачаха от възторг:
— Трътлест турчин.
Господин Кармичаел се увери, че дрехата му е все пак безукорна. Тогава затвори чадъра, влезе в бръснарницата и се упъти право към стола.
— Винаги съм твърдял, че сте благоразумен човек — каза бръснарят.
Върза кърпа на врата му. Господин Кармичаел вдъхна мириса на лаванда, който предизвикваше у него същото безпокойство, както и студените па̀ри в зъбарницата. Бръснарят започна да подрязва накъдрената коса отзад на врата. Нетърпелив, господин Кармичаел потърси с очи нещо за четене.
— Няма ли вестници?
Бръснарят отвърна, без да прекъсва работата си:
— В страната останаха само официалните вестници, а те няма да влязат в това заведение, докато съм жив. — Господин Кармичаел се задоволи да забие очи в напуканите си обуща, докато бръснарят не го заразпитва за вдовицата Монтиел. Кармичаел идваше от дома й. Откакто умря дон Чепе Монтиел, при когото дълги години бе работил като счетоводител, той беше управител на именията й.
— Добре е — отвърна.
— Човек се претрепва от работа — каза бръснарят, все едно, че говореше на себе си, — а тя, сама жена, притежава земи, които не могат да се обходят за пет дни с кон. Трябва да е собственица на десетина общини.
— На три — каза господин Кармичаел. И добави убедено: — Тя е най-добрата жена на света.
Бръснарят се приближи до тоалетката, за да изчисти гребена. Господин Кармичаел видя отразеното му в огледалото лице на козел и за сетен път разбра защо не го уважава. Бръснарят заговори, гледайки отражението:
— Чудесна сделка — моята партия е на власт, полицията заплашва със смърт политическите ми противници, а аз купувам земите и добитъка им на цена, която сам определям.
Господин Кармичаел сведе глава. Бръснарят отново се зае да го подстригва. „След края на изборите — заключи той — съм собственик на три общини, нямам съперници и за всеки случай продължавам да държа тигана за дръжката, макар че правителството се смени. Та — казвам си аз — това е по-добра сделка и от ваденето на фалшиви пари.“
— Хосе Монтиел беше богат още много преди да започнат политическите безредици — каза господин Кармичаел.
— Седнал по гащи пред вратата на една мелница за ориз — каза бръснарят. — Историята отбелязва, че за пръв път обул обувки преди девет години.
— И така да е — съгласи се господин Кармичаел, — вдовицата няма нищо общо със сделките на Монтиел.
— Но се направи на тапа — каза бръснарят.
Господин Кармичаел вдигна глава. Поразхлаби кърпата на врата, за да се раздвижи кръвта му. „Ето затова винаги съм предпочитал да ме подстригва жена ми — протестира той. — Не ми взима нищо и като добавка не ми говори за политика.“ Бръснарят побутна главата му напред и мълчаливо продължи работата си. От време на време изщракваше с ножиците във въздуха — в изблик на преливаща виртуозност. Господин Кармичаел дочу викове от улицата. Погледна в огледалото — жени и деца минаваха край вратата с мебелите и покъщнината от пренесените къщи. Той озлобено забеляза:
— Нещастията ще ни съсипят, а вие още с политически вражди се занимавате. Вече повече от година преследването свърши, а вие си говорите все едно и също.
— И тази запуснатост, в която ни държат, също е преследване — каза бръснарят.
— Но поне не ни бият — възрази господин Кармичаел.
— Да ни оставят на произвола на съдбата, също е начин да ни бият.
Господин Кармичаел се отчая.
— Това са вестникарски приказки — възрази той.
Бръснарят замълча. Разби пяна в една кратунка и насапуниса с четка врата на господин Кармичаел. „Ами то няма с кого две думи да обелиш — оправда се той. — Не всеки ден ни попада такъв безпристрастен човек.“
— С единадесет гърла в къщи всеки е безпристрастен — каза господин Кармичаел.
— Така е — съгласи се бръснарят.
Бръсначът изсъска в дланта му. Той обръсна врата мълчаливо, като бършеше сапуна с пръсти, а после бършеше пръсти в панталона си. Накрая прекара парче стипца по врата. Свърши, без да продума.
Докато си закопчаваше яката, господин Кармичаел забеляза надписа, окачен на стената в дъното:
Забранено да се говори за политика.
Изчетка нападалите по раменете му косми, окачи чадъра на ръката си и попита, като сочеше надписа:
— Защо не го свалите?
— Не се отнася за вас — отвърна бръснарят. — Нали се разбрахме, че вие сте безпристрастен.
Този път господин Кармичаел не се поколеба да скочи на тротоара. Бръснарят го изпрати с очи, докато зави зад ъгъла, после се възхити на мътната заплашителна река. Бе престанало да вали, но един набъбнал облак бе надвиснал неподвижно над селото. Малко преди един часа̀ влезе сириецът Мойсес, като се оплакваше, че косата от темето му пада, и обратното, расте с изключителна бързина по врата му.
Сириецът идваше да го подстрижат всеки понеделник. Обикновено навеждаше глава с някаква обреченост и хъркаше на арабски, докато бръснарят си говореше сам на висок глас. Този понеделник обаче се стресна при първия въпрос.
— Знаете ли кой беше тук?
— Кармичаел — отвърна сириецът.
— Тоя нещастен роб Кармичаел — натърти бръснарят, сякаш бе изрекъл думите на срички. — Ненавиждам тоя тип хора.
— Кармичаел не е човек — каза сириецът Мойсес. — Вече три години, откакто не е купил нито един чифт обувки. Но в политиката прави каквото трябва да се прави — води счетоводството със затворени очи.
Отпусна брада на гърдите си, за да захърка отново, но бръснарят се изправи пред него със скръстени ръце и рече: „Я ми кажете, гаден турчин такъв, вие на чия страна сте?“ Сириецът отвърна невъзмутимо:
— На моя.
— Това е лошо — каза бръснарят. — Би трябвало да имате пред вид поне четирите ребра, дето счупиха на сина на вашия сънародник Елиас по вина на дон Чепе Монтиел.
— Елиас е много недоволен, че синът му излезе политик — каза сириецът. — Но сега момчето се забавлява чудесно в Бразилия, а Чепе Монтиел е мъртъв.
Преди да напусне стаята, разхвърляна през дългите безсънни от болка нощи, кметът обръсна дясната си буза, а лявата остави покрита с осемдневната брада. След това си облече чиста униформа, обу си лачените ботуши и слезе да обядва в хотела, използвайки стихването на дъжда.
В ресторанта нямаше никого. Кметът мина между масичките за четири души и седна в най-отдалечения ъгъл на салона.
— Ма̀скарас — извика той.
Появи се съвсем младо момиче с къса, впита в тялото рокля и твърди като ябълки гърди. Кметът си поръча обяд, без да я гледа. На път за кухнята момичето запали радиото, поставено на полица в дъното на ресторанта. Предаваха бюлетина с новините с цитати от някаква реч, произнесена предишната вечер от президента, а след това прочетоха списъка на новите изделия, забранени да се внасят. Колкото повече гласът на говорителя изпълваше пространството, толкова по-силна ставаше горещината. Когато момичето се върна със супата, кметът се опитваше да спре потта, като си вееше с фуражката.
— И мене радиото ме кара да се потя — каза момичето.
Кметът засърба супата. Винаги си бе мислил, че този самотен хотел, поддържан от случайни търговски пътници, е някакво място, съвсем различно от останалото село. Всъщност той беше по-стар от селото. На разнебитения му чардак търговците, идващи от вътрешността на страната да изкупуват оризовата реколта, бяха прекарвали нощта в игра на карти и в очакване на утринната разхлада, за да могат да заспят. Самият полковник Аурелиано Буендия, който по-късно щеше да подпише в Макондо условията за капитулация през последната война, една нощ спа на тоя балкон още по времето, когато на много левги наоколо нямаше села. И тогава къщата си беше същата — с дървени стени и цинков покрив, със същата столова и същите картонени прегради в стаите, само че без електричество и санитарни помещения. Един стар търговски пътник разказваше, че до началото на века в хотела имало колекция маски, окачени в столовата и на разположение на клиентите, и че маскираните гости вършели нуждите си на двора, пред погледа на всички.
Кметът трябваше да си разкопчее яката, за да довърши супата. След новините пуснаха плоча с реклами в стихове. После някакво сантиментално болеро. Някакъв мъж със сладникав глас, примиращ от любов, решил да обиколи света, преследвайки една жена. Кметът се заслуша в парчето, докато чакаше да му донесат другото ядене, и тогава видя как покрай хотела минаха две деца с два стола и един стол-люлка. След тях — две жени и един мъж с тенджери, корита и цялата останала покъщнина.
Той се показа на вратата и извика:
— Откъде задигнахте тия вехтории?
Жените спряха. Мъжът обясни, че пренасят къщата на по-високо място. Кметът попита къде са я пренесли и мъжът посочи с шапката си на юг:
— Ей там нагоре, на едно място, което дон Сабас ни нае за трийсет песос.
Кметът огледа мебелите. Разклатен стол-люлка, очукани тенджери — вещи на бедняци. Помисли за миг. Накрая каза:
— Пренесете къщите заедно с всичките си вехтории на празното място до гробището.
Мъжът се обърка.
— Това са места на общината и няма да ви струват нищо — каза кметът. — Общината ви ги подарява.
После добави, като се обърна към жените: „И кажете на дон Сабас, че съм казал да не бъде такъв разбойник.“
Свърши да обядва, без да усеща вкуса на храната. После си запали цигара. Запали още една от фаса на първата и дълго стоя замислен, облакътен на масата, докато радиото въртеше сантиментални болера.
— За какво мислите? — попита момичето, отнасяйки празните чинии.
Кметът не мигна.
— За тия бедняци.
Нахлупи фуражката си и прекоси салона. Обърна се от вратата и рече:
— Това село трябва да се превърне в нещо прилично.
Когато завиваше зад ъгъла, кървава кучешка разпра препречи пътя му. Видя кълбо от гръбнаци и лапи сред вой и лай, после оголени зъби и едно куче, накуцващо с подвита опашка. Кметът се отдръпна и продължи по тротоара към полицейския участък.
Някаква жена крещеше в килията, докато стражарят спеше следобедния си сън, проснал се по очи в едно походно легло. Кметът ритна крака на леглото. Стражарят скочи стреснат.
— Коя е тая? — попита кметът.
Стражарят застана мирно.
— Жената, дето лепи пасквилите.
Кметът избухна в ругатни срещу подчинените си. Искаше да знае кой е довел жената и по чия заповед е била пъхната в кауша. Полицаите дадоха разточителни обяснения.
— Кога я затворихте?
Прибрали я в събота вечерта.
— Тя ще излезе, но ще влезе един от вас — изкрещя кметът. — Тази жена е спала в килията, а селото си осъмна облепено с хартийките.
Веднага щом тежката желязна врата се отвори, жена на средна възраст, кокалеста и с огромен кок, придържан от гребен, излезе от килията, като крещеше.
— Върви на майната си — каза тя на кмета.
Жената извади гребена, разтърси няколко пъти дългата си буйна коса и се спусна по стълбата като луда, викайки: „Мамка му…“ Кметът се надвеси над перилото и изкрещя с пълен глас, сякаш искаше да го чуят не само жената и агентите, но и цялото село:
— И престанете да ми дотягате с тия хартийки.
Макар че дъждът продължаваше да ръми, отец Анхел излезе да направи следобедната си разходка. Още беше рано за срещата с кмета, така че той отиде до наводнените места. Откри само една удавена котка, която се носеше сред цветята.
Когато вече се връщаше, следобедът бе започнал да засъхва. Стана наситен и блестящ. Гемия, покрита с непромокаемо платнище, се спускаше по гъстата неподвижна река. От една полусрутена къща излезе някакво хлапе, като викаше, че е открило морето в една раковина. Отец Анхел долепи раковината до ухото си. Наистина морето беше там.
Жената на съдията Аркадио седеше като в екстаз на прага на къщата си, с кръстосани на корема ръце и втренчени в гемията очи. Три къщи по-нататък започваха магазините, сергиите с джунджурии и невъзмутимите сирийци, седнали пред вратите. Следобедът отмираше сред наситено розови облаци и долитащия от отсрещния бряг крясък на папагали и маймуни.
Къщите започваха да отварят врати. Под мръсните бадемови дървета на площада, около количките с разхладителни напитки или по разядените каменни пейки до чешмата, мъжете се събираха да разговарят. Отец Анхел си мислеше, че всеки следобед, в този миг, селото изживява чудото на преобразяването.
— Отче, помните ли концлагеристите?
Отец Анхел не виждаше доктор Хиралдо, но си го представяше как се усмихва зад замрежения прозорец. Откровено казано, не си спомняше снимките, но беше сигурен, че някога ги е виждал.
— Надникнете в чакалнята — каза лекарят.
Отец Анхел бутна вратата с мрежа. Проснато на рогозка лежеше дете от неопределен пол, извънредно слабо, с жълтеникава кожа. Двама мъже и една жена чакаха седнали срещу преградата. Свещеникът не усети никаква миризма, но си помисли, че това същество сигурно издава силна смрад.
— Кое е това дете? — попита той.
— Синът ми — отвърна жената. И добави, като че се извиняваше: — От две години ака кръв.
Болното дете извърна очи към вратата, без да обръща глава. Свещеникът изпита някаква пълна с ужас жалост.
— И какво му давахте? — попита той.
— От доста време му даваме зелени банани — отвърна жената, — но не иска да ги яде, макар че е хубаво за затягане.
— Трябва да го доведете да се изповяда — каза свещеникът.
Но го каза неубедително. Внимателно затвори вратата и драсна с нокът по мрежата на прозореца, като долепи лице, за да види лекаря вътре. Доктор Хиралдо чукаше нещо в хаванче.
— Какво му е? — попита свещеникът.
— Още не съм го прегледал — отвърна лекарят и добави замислен: — Ето какви неща се случват на хората по божия воля, отче.
Отец Анхел отмина коментара.
— Нито един от мъртъвците, които съм виждал през живота си, не е изглеждал толкова мъртъв, колкото това клето момче — каза той.
Взе си довиждане. На пристанището нямаше лодки. Бе започнало да се смрачава. Отец Анхел разбра, че душевното му състояние се е променило, след като бе видял болното дете. Изведнъж разбра, че закъснява за срещата и ускори крачка към полицейския участък.
Кметът се бе отпуснал на един сгъваем стол с глава между ръцете.
— Добър вечер — каза свещеникът съвсем тихо.
Кметът вдигна глава и свещеникът потръпна, като видя очите му, зачервени от отчаяние. Едната му буза бе свежа и току-що обръсната, но другата беше обрасла и наплескана с някакъв пепелявосив мехлем. Той възкликна с глух стон:
— Отче, ще си тегля куршума.
Отец Анхел изпита истинско объркване.
— Ще се отровите от толкова хапчета — каза той.
Кметът пристъпи към стената и като хвана косата си с две ръце, блъсна главата си в дъските. Свещеникът никога не беше ставал свидетел на толкова силна болка.
— Изпийте още две хапчета — каза той, предлагайки съзнателно лек и за собствената си обърканост. — От още две няма да умрете.
Не само че наистина се чувстваше неловко, но и съзнаваше напълно колко е недодялан пред човешката болка. Потърси с очи хапчетата из голото пространство на залата. Облегнати край стените, имаше половин дузина кожени табуретки, една витрина, претъпкана с прашни книжа и една литография на президента на републиката, окачена на гвоздей. Единствената следа от хапчетата бяха празните целофанени опаковки, пръснати по пода.
— Къде са? — попита отчаян.
— Вече не ми оказват никакво въздействие — каза кметът.
Свещеникът се приближи до него и повтори: „Кажете къде са.“ Кметът се дръпна рязко и отец Анхел видя едно огромно, чудовищно лице на няколко сантиметра от очите си.
— Мамка му! — извика кметът. — Казах да не ме тормозите.
Вдигна една табуретка над главата си и с цялата сила на отчаянието си я запрати срещу витрината. Отец Анхел разбра какво стана едва след мигновената градушка от стъкло, когато кметът заизниква като спокойно видение из прахоляка. В този миг тишината бе абсолютна.
— Лейтенанте — прошепна свещеникът.
На вратата към коридора стояха полицаите със заредени пушки. Кметът ги изгледа, без да ги вижда, като фучеше като котарак, и те свалиха пушките, но останаха неподвижни до вратата. Отец Анхел отведе кмета под ръка до сгъваемия стол.
— Къде са хапчетата? — настоя той.
Кметът затвори очи и отметна глава назад. „Няма да пия повече гадости — каза той. — Ушите ми бучат и черепът ми изтръпва.“ В краткия отдих от болката той обърна глава към свещеника и попита:
— Говорихте ли със зъбаря?
Свещеникът мълчаливо кимна. От изражението, което последва този отговор, кметът разбра какъв е резултатът от разговора.
— Защо не поговорите с доктор Хиралдо? — предложи свещеникът. — Някои лекари вадят зъби.
Кметът помълча, преди да отговори. „Ще каже, че няма клещи“ — рече. И добави:
— То е цяло съзаклятие.
Възползва се от паузата, за да си отдъхне от тоя неумолим следобед. Когато отвори очи, стаята тънеше в полумрак. Без да вижда отец Анхел, каза:
— Вие идвахте за Сесар Монтеро.
Не чу никакъв отговор. „С тая болка не можах да направя нищо“ — продължи. Изправи се, за да запали лампата, и първият облак комари нахлу през балкона. Отец Анхел стреснато си даде сметка за часа.
— Времето минава — рече.
— При всички случаи трябва да се изпрати в сряда — каза кметът. — Утре ще се уреди каквото има да се урежда и следобед ще го изповядате.
— В колко часа?
— В четири.
— Дори да вали?
Кметът с един-единствен поглед изстреля цялото нетърпение, сдържано през двете седмици страдание.
— Дори да е настъпил краят на света, отче.
Болката бе станала неподатлива към хапчетата. Кметът окачи хамака на балкона на стаята си и се опита да заспи при първия вечерен хлад. Но преди осем пак изпадна в отчаяние и слезе на площада, унесен в потискаща вълна от жега.
След като поскита наоколо, без да намери вдъхновението, което му липсваше, за да превъзмогне болката, той влезе в киносалона. Това беше грешка. Бръмченето на военните самолети усили болката. Още преди антракта той напусна салона и стигна до аптеката в момента, в който дон Лало Москоте се канеше да затваря вратата.
— Дайте ми най-силното, което имате за зъбобол.
Аптекарят изгледа бузата му с изумен поглед. После отиде до дъното на помещението, минавайки край два реда шкафове със стъклени вратички, изцяло заети от фаянсови бурканчета, на които със сини букви бе изписано наименованието на съдържанието. Като го видя гърбом, кметът разбра, че този мъж с охранен розов врат може да изживява миг на щастие. Познаваше го. Живееше в две стаи в дъното на аптеката, а съпругата му — дебела жена, от много години беше парализирана.
Дон Лало Москоте се върна при тезгяха с фаянсово бурканче без етикет и като го отвори, от него лъхна миризма на билки.
— Какво е това?
Аптекарят зарови пръсти в сухите семена в бурканчето. „Мокреш — отвърна. — Ще го сдъвчете добре и ще преглъщате сока малко по малко. Това е най-доброто средство за отоци.“ Изсипа няколко семенца в дланта си и като гледаше кмета над очилата, му рече:
— Отворете уста.
Кметът се извърна. Завъртя бурканчето, за да се убеди, че няма никакъв надпис, и отново впи очи в аптекаря.
— Дайте ми нещо вносно — каза той.
— Това е по-добро от всичко вносно — каза дон Лало Москоте. — Носи гаранцията на три хиляди години народна мъдрост.
Взе да увива семената в парче вестник. Нямаше вид на глава на семейство. Приличаше на някой вуйчо и завиваше мокреша с ласкавото усърдие, с което се прави книжна лястовичка за децата. Когато вдигна глава, той леко се усмихваше.
— Защо не го извадите?
Кметът не отговори. Плати с една банкнота и излезе от аптеката, без да дочака рестото.
Вече минаваше полунощ, а той продължаваше да се върти в хамака и не смееше да сдъвче семената. Около единадесет, в най-високата точка на жегата, се бе излял проливен дъжд, който премина в лек ръмеж. Изнурен от треската, треперещ в лепкава студена пот, кметът се просна по очи в хамака и започна да се моли наум. Молеше се горещо, с напрегнати в последен спазъм мускули, но с ясното съзнание, че колкото повече се мъчеше да достигне съприкосновение с бога, толкова по-силно болката го тласкаше към противното. Тогава нахлузи ботушите, наметна мушамата върху пижамата и отиде в полицията.
Нахълта с крясъци. Оплетени в гъсталак от действителност и кошмар, полицаите се блъскаха в коридора и търсеха оръжието си в тъмното. Когато лампите светнаха, те вече бяха полуоблечени и очакваха заповеди.
— Гонсалес, Ровира, Пералта — изкрещя кметът.
Тримата се отделиха от групата и заобиколиха лейтенанта. Нямаше видима причина за направения избор — и тримата бяха най-обикновени метиси. Единият от тях, с детинско лице, остриган до голо, беше по фланелка. Другите двама носеха също такива фланелки под разкопчаните куртки.
Не получиха никаква определена заповед. Като прескачаха стъпалата по четири наведнъж, те напуснаха участъка в индийска нишка, прекосиха улицата, без да ги е грижа за ситния дъжд, и се спряха пред дома на зъболекаря. С два силни удара с прикладите те разбиха вратата. Вече бяха влезли в къщата, когато лампата в преддверието светна. Дребен плешив човечец с изпъкнали жили се появи по долни гащи на вратата в дъното, като се мъчеше да си навлече хавлията. В първия миг остана като вкаменен, с вдигната ръка и отворена уста, като при внезапна фотографска светкавица. После отскочи назад и се блъсна в жена си, която излизаше от спалнята по нощница.
— Не мърдай! — извика лейтенантът.
Жената изпусна едно „ай“ с ръце до устата и се върна в спалнята. Зъболекарят се отправи към преддверието, като връзваше шнура на хавлията, и едва тогава разпозна тримата полицаи, с насочени към него пушки, и кмета — целият вир-вода, спокоен, с ръце в джобовете на мушамата.
— Ако госпожата излезе от стаята, имат заповед да й теглят куршума — каза лейтенантът.
Зъболекарят хвана топката на бравата, провикна се навътре: „Чу ли, мила!“ — и старателно затвори вратата на спалнята. После се отправи към кабинета, следен между избелелите тръстикови мебели от опушените очи на дулата. Двама полицаи го изпревариха при вратата на кабинета. Единият запали лампата, другият отиде право при работната маса и извади един револвер от чекмеджето.
— Трябва да има и друг — каза кметът.
Той бе влязъл последен, след зъболекаря. Двамата полицаи направиха бърз добросъвестен обиск, докато третият пазеше на вратата. Изсипаха кутията с инструменти върху масата, пръснаха по пода гипсови отливки, недовършени изкуствени челюсти, отделни зъби и златни коронки; изпразниха фаянсовите бурканчета от витрината и с бързи удари на щиковете разпориха мушамената възглавница на зъболекарския стол и пружинената възглавничка на въртящото се кресло.
— Тридесет и осемкалибров, с дълга цев — уточни кметът.
Втренчи се в зъболекаря. „По-добре е да кажете най-после къде е — каза му той. — Не сме дошли да ви разнебитим къщата.“ Иззад очилата със златни рамки тесните угаснали очи на зъболекаря не изразяваха нищо.
— Аз не бързам — обади се той спокойно, — ако искате, можете да продължавате да я разнебитвате.
Кметът размисли. След като огледа още веднъж стаичката от нерендосани дъски, той се приближи до стола, като даваше резки заповеди на агентите си. Сложи единия на пост до вратата към улицата, другия на входа на кабинета, а третия до прозореца. Едва след като се намести на стола, той закопча мократа мушама и се усети заобиколен от студен метал. Пое дълбоко напоения с креозот въздух и отпусна глава на възглавничката, като се мъчеше да успокои дишането си. Зъболекарят вдигна някои инструменти от пода и ги сложи в една тенджера да се изварят.
Обърнат гърбом към кмета, той наблюдаваше силния пламък на спиртника със същото изражение, което би имал, ако беше сам в кабинета. Когато водата завря, той уви дръжката на тенджерата във вестник и я отнесе до стола. Пътят му бе препречен от полицая. Зъболекарят отпусна надолу тенджерата, за да погледне кмета над па̀рата, и каза:
— Заповядайте на тоя убиец да застане някъде, където няма да пречи.
По знак на кмета полицаят се отдръпна от прозореца, за да може да се минава до стола. Примъкна една табуретка до стената и седна с разкрачени крака, отпусна пушката напреко върху коленете си и възобнови наблюдението. Зъболекарят запали лампата. Заслепен от внезапния блясък, кметът затвори очи и отвори уста. Болката бе престанала.
Зъболекарят откри болния кътник, като отдръпна с пръст подутата буза и насочи подвижната лампа с другата си ръка, съвсем безчувствен към мъчителното дишане на пациента. После нави ръкава си до лакътя и се приготви да извади зъба.
Кметът го стисна за китката.
— Упойка — рече.
За пръв път погледите им се срещнаха.
— Вие убивате без упойка — каза меко зъболекарят.
Кметът не усети никакво усилие ръката, стискаща клещите, да се освободи. „Донесете ампулите“ — каза той. Полицаят, застанал в ъгъла, насочи дуло към тях и двамата чуха щракането на заредената пушка.
— Да предположим, че няма — каза зъболекарят.
Кметът пусна китката му. „Трябва да има“ — възрази и заразглежда с отчаян интерес пръснатите по пода неща. Зъболекарят го изгледа със съчувствено внимание. После побутна главата му към възглавничката и проявявайки за пръв път някакво нетърпение, рече:
— Я не се правете на пъзльо, лейтенанте. При този абсцес никаква упойка не помага.
След като премина най-ужасният миг в живота му, кметът отпусна мускули и остана изнемощял в стола, докато тъмните петна, изрисувани от влагата по картона на тавана, завинаги се запечатваха в паметта му. Усети как зъболекарят бърника в легенчето. Усети го как поставя на мястото им чекмеджетата на масата и мълчаливо събира някои от предметите по пода.
— Ровира — повика кметът. — Кажете на Гонсалес да влезе и събере нещата от пода, докато подредите всичко, както си беше.
Полицаите изпълниха заповедта. Зъболекарят взе с щипците един тампон, напои го с някаква ръждивокафява течност и го постави върху разреза. Кметът изпита усещане за повърхностно парене. След като зъболекарят му затвори устата, той продължи да гледа втренчено в тавана, заслушан във вдигнатия от полицаите шум, които се мъчеха да възстановят по памет грижливия ред в кабинета. На камбанарията удари два. Един алкараван[1] със закъснение от една минута го повтори посред шумоленето на дъжда. Миг след това, разбрал, че са свършили, кметът със знаци нареди на агентите да се върнат в участъка.
През цялото време зъболекарят бе стоял до стола. Когато полицаите излязоха, той извади тампона от устата на кмета. После огледа с помощта на лампата вътрешността на устата му, притисна челюстта му и отдръпна лампата. Всичко бе свършило. В горещата стаичка тогава оставаше този неприятен вкус, който познават само метачите в театъра, след като е излязъл и последният актьор.
— Неблагодарник — каза кметът.
Зъболекарят пъхна ръце в джобовете на хавлията и отстъпи една крачка, за да му направи път. „Имаше заповед да сринем къщата — продължи кметът, като го потърси с очи зад светлинния кръг. — Имаше точни указания да открием оръжия и муниции и документи с подробностите за национална конспирация. — Впи в зъболекаря все още влажните си очи и добави: — Мислех, че постъпвам добре, като не изпълнявам тази заповед, но съм сбъркал. Сега нещата се променят, опозицията получи гаранции и всички живеят в мир, а вие продължавате да мислите като конспиратор.“ Зъболекарят обърса с ръка възглавничката и я обърна от другата страна, където не беше разпрана.
— Държането ви е в ущърб на селото — продължи кметът, сочейки възглавницата, без да обръща внимание на замисления поглед, който зъболекарят хвърли към бузата му. — Сега общината трябва да плати всички тези глупости, включително и външната врата. Цяло състояние само заради вашето упорство.
— Жабуркайте се с вода от алолва[2] — каза зъболекарят.
Съдията Аркадио провери в речника на телеграфната служба, защото в неговия няколко букви липсваха. Не си изясни нищо: Името на обущар в Рим, прочут със сатирите, които пишел срещу всички и други маловажни подробности. „Със същото историческо основание — помисли си той — една анонимна обида, лепната на вратата на някоя къща, би могла да се нарича марфорио[3].“ Не беше разочарован. След двете минути, които изгуби за проверката, той за пръв път от много време изпита спокойствието на изпълнения дълг.
Телеграфистът го изгледа как поставя речника на лавицата между забравените сборници с правила и разпоредби за пощата и телеграфа и прекъсна предаването на някакво съобщение с енергично предупреждение. После се приближи, като разбъркваше тестето, готов да покаже най-новия си трик — познаването на трите карти. Но съдията Аркадио не му обърна внимание. „Сега съм много зает“ — извини се той и излезе на напечената улица, преследван от неясната увереност, че е едва единадесет и че още много свободни часове му остават от този вторник.
В канцеларията му го чакаше кметът с един проблем от морален характер. Във връзка с последните избори полицията бе конфискувала и унищожила изборните лични карти на опозиционната партия. Сега по-голямата част от хората в селото бяха без документи за самоличност.
— Тези хора, които пренасят къщите си — заключи кметът с разперени ръце — дори не знаят как се казват.
Съдията Аркадио разбра, че зад тези разперени ръце се крие искрено огорчение. Но проблемът на кмета беше прост — достатъчно бе да се поиска назначаването на инспектор по гражданския регистър. Секретарят още повече опрости решението:
— Трябва само да го повикате — каза той. — Назначен е от една година.
Кметът си спомни. Преди няколко месеца, когато му бе известено за назначаването на инспектор по гражданското състояние, той бе провел междуградски разговор, за да попита как да го посрещне, и му бяха отвърнали: „С куршум.“ Сега пристигаха други заповеди. Той се обърна към секретаря с ръце в джобовете и му каза:
— Напишете писмото.
Тракането на пишещата машина внесе в канцеларията някакъв динамичен дух, който отекна в съзнанието на съдията Аркадио. Почувства се празен. Извади от джоба на ризата си една второкачествена цигара и я разтърка между дланите си, преди да я запали. После се облегна назад в стола, докъдето позволяваха пружините, и в това положение го завари ясната увереност, че изживява един миг от живота си.
Подреди изречението, преди да го произнесе:
— Аз на ваше място бих назначил и един представител на прокуратурата.
Противно на очакванията му кметът не отговори веднага. Погледна часовника си, но не видя колко е часът. Задоволи се да установи, че до обед остава още много време. Когато заговори, гласът му прозвуча вяло — не знаел какви са постъпките за назначаването на представител на прокуратурата.
— Пълномощникът бе назначен от общинския съвет — обясни съдията Аркадио. — Тъй като сега няма общински съвет, режимът на извънредно положение ви дава право вие да го назначите.
Кметът го изслуша, като същевременно подписа писмото, без да го чете. После ентусиазирано подхвърли нещо, но секретарят направи забележка от етическо естество относно препоръчаната от началника му процедура. Съдията Аркадио настоя — това било извънредна процедура при режим на извънредно положение.
— Нрави ми се — каза кметът.
Свали фуражката, за да си повее, и съдията Аркадио погледна следата от кокардата, отбелязала се на челото му. По начина, по който си вееше, разбра, че кметът не бе престанал да мисли по въпроса. Изтърси пепелта от цигарата с дългия закривен нокът на кутрето си и зачака.
— Идва ли ви наум някой кандидат? — попита кметът.
Беше съвсем очевидно, че се обръща към секретаря.
— Някой кандидат — повтори съдията, затваряйки очи.
— Аз на ваше място бих назначил някой почтен човек — каза секретарят.
Съдията отбеляза безсмислието. „Това се подразбира от само себе си“ — каза той и погледна последователно двамата мъже.
— Например — рече кметът.
— Сега не ми идва наум — каза съдията умислен.
Кметът се отправи към вратата. „Помислете си — рече той. — Когато приключим историята с наводненията, ще се заемем с пълномощника.“ Секретарят остана приведен към машината, докато престана да чува потракването на токовете на кмета.
— Той е луд — рече тогава. — Преди година и половина строшиха главата на пълномощника с приклади, а сега търси кандидат, за да му предложи мястото.
Съдията Аркадио рязко се изправи.
— Отивам си — каза той. — Не искам да ми разваляш обеда с ужасяващите си разкази.
Той напусна канцеларията. В обедния въздух се носеше нещо злокобно. Секретарят го надуши със своята чувствителност към суеверието. Когато слагаше катинара, му се стори, че върши нещо забранено. Побягна. При вратата на телеграфната служба настигна съдията Аркадио, който искаше да разбере дали трикът с картите може по някакъв начин да се приложи в покера. Телеграфистът отказа да разкрие тайната. Но беше готов да повтаря безкрайно трика, за да предостави на съдията Аркадио възможността сам да открие ключа. Секретарят също се загледа в картите. Накрая стигна до някакво заключение. Съдията Аркадио, напротив, дори не погледна трите карти. Знаеше, че са същите, които бе избрал наслуки и които телеграфистът изваждаше, без да ги е видял.
— Това си е магия — каза телеграфистът.
Съдията Аркадио тогава мислеше само, че ще трябва да пресече улицата. Когато се примири да тръгне, хвана секретаря под ръка и го принуди заедно с него да цамбурне във въздуха от разтопено стъкло. Изплуваха на сенчестия тротоар. Тогава секретарят му обясни ключа на трика. Беше толкова прост, че съдията Аркадио се почувства засегнат.
Повървяха известно време, без да си продумат.
— Естествено — каза изведнъж съдията с неоснователно озлобление — вие не сте събрали данните.
Секретарят помълча, като се мъчеше да улови смисъла на изречението.
— Много е трудно — каза накрая. — Повечето пасквили ги късат още преди разсъмване.
— Това е още един трик, който не разбирам — каза съдията Аркадио. — На мене не би ми отнел съня някакъв пасквил, който никой не чете.
— Там е работата — каза секретарят, като се спря, защото бе стигнал до дома си. — Това, което отнема съня, не са пасквилите, а страхът от пасквилите.
Макар и непълни, съдията Аркадио поиска да се запознае с данните, събрани от секретаря. Отбеляза си случаите, с имена и дати — единадесет за седем дни. Нямаше никаква връзка между единадесетте имена. Всички, които бяха видели пасквилите, казваха, че са написани с четка, със синьо мастило и печатни букви, размесени главни и малки, като че ги е писало дете. Правописът бил толкова абсурден, че грешките изглеждали предварително обмислени. Не откривали никаква тайна — всичко, което се казвало в тях, отдавна било всеизвестно. Бе направил всички възможни предположения, когато сириецът Мойсес го повика от магазина:
— Имате ли едно песо?
Съдията Аркадио не разбра. Но обърна джобовете си — двадесет и пет сентавос и една североамериканска монета, която си носеше като амулет още от университета. Сириецът Мойсес взе двадесет и петте сентавос.
— Изберете си каквото искате и ще ми го платите, когато искате — каза той. Раздрънка монетите в празното чекмедже. — Не исках да удари пладне, без да съм направил сефтето.
Така че точно в дванадесет съдията Аркадио си влезе вкъщи, натоварен с подаръци за жена си. Седна на леглото, за да си свали обувките, докато тя увиваше около себе си парче щампирана коприна. Представи си как ще изглежда след раждането, с новата рокля. Целуна мъжа си по носа. Той се опита да се измъкне, но тя се хвърли по очи връз него, напреко на леглото. Останаха така, без да мърдат. Съдията Аркадио прокара ръка по гърба й, усещайки топлината на обемистия корем, докато долови пулсирането на бъбреците й.
Тя вдигна глава. И прошепна със стиснати зъби:
— Почакай да затворя вратата.
Кметът изчака, докато преместиха и последната къща. За двадесет часа беше построена нова улица — широка и гола, която рязко свършваше до стената на гробището. След като помогна да внесат мебелите, работейки рамо до рамо със стопаните, кметът влезе полузадушен в най-близката кухня. Супата вреше върху огнището от камъни, направено временно на пода. Той вдигна капака на глиненото гърне и вдъхна за миг па̀рата. От другата страна на огнището една съсухрена жена с големи кротки очи мълчаливо го гледаше.
— Ще се обядва — каза кметът.
Жената не отговори. Без да чака покана, кметът си сипа чиния супа. Тогава жената отиде в стаята за стол и го постави до масата, за да седне кметът. Докато сърбаше супата, той огледа двора с нещо като почтителен ужас. Вчера тук беше гол пущинак. Сега имаше простряно пране и две прасета се валяха в калта.
— Можете дори да си посадите нещо — каза той.
Жената отвърна, без да вдига глава: „Прасетата ще го изядат.“ После сипа в една чиния къс варено месо, две парчета юка и половин зелен банан и я отнесе на масата. По най-очебиен начин вложи в този жест на щедрост цялото безразличие, на което беше способна. Усмихвайки се, кметът потърси с очи погледа на жената.
— Има за всички — рече той.
— Да даде бог да ви приседне — каза жената, без да го гледа.
Той отмина с мълчание клетвата. Отдаде се изцяло на обеда, без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по шията му. Когато свърши, жената вдигна празната чиния, все още без да го поглежда.
— Докога ще продължавате така? — попита кметът.
Жената заговори, без да променя кроткото си изражение:
— Докато ни съживите мъртвите, дето ни убихте.
— Сега е различно — обясни кметът. — Новото правителство се грижи за благосъстоянието на гражданите. А вие…
Жената го прекъсна:
— Всички са от един дол дренки…
— Квартал като този, построен само за двадесет и четири часа, по-рано не можеше да се види — настоя кметът. — Опитваме се да създадем едно благоприлично село.
Жената прибра прането от тела и го внесе в стаята. Кметът я проследи с очи, докато чу отговора:
— Това село беше благоприлично, преди да дойдете вие.
Не дочака кафето. „Неблагодарници — каза. — Ние ви подаряваме земя, а вие се оплаквате.“ Жената не отговори. Но когато кметът прекоси кухнята, за да излезе, тя измърмори, наведена над огнището:
— Тук ще е още по-лошо. Ще си спомняме повече за вас с гробището зад двора.
Кметът се опита да дремне, докато шлеповете пристигнат. Но не изтърпя жегата. Подутината на бузата му бе започнала да спада. Но още не се чувстваше добре. В продължение на два часа не откъсна очи от неуловимия бяг на реката, заслушан в стърженето на един щурец в стаята. Не мислеше за нищо.
Когато чу моторите на шлеповете, той се съблече, обърса потта от тялото си с един пешкир и си смени униформата. После потърси щуреца, хвана го с два пръста и излезе на улицата. От множеството, което чакаше шлеповете, се отдели някакво чисто, добре облечено дете и се изпречи насреща му с една пластмасова картечница. Кметът му даде щуреца.
Малко след това, седнал в магазина на сириеца Мойсес, той се загледа в маневрите на шлеповете. В продължение на десет минути пристанището кипя. Кметът усети тежест в стомаха и лек пристъп на главоболие и си спомни клетвата на жената. После се успокои, загледан в пътниците, които прекосяваха дъсчения кей и разкършваха тела след осемчасовата неподвижност.
— Все същата паплач — каза той.
Сириецът Мойсес му съобщи една новина — пристигаше цирк. Кметът установи, че е вярно, макар да не би могъл да каже точно защо. Може би заради купчината пръти и шарени платнища, струпани на покрива на шлепа, и двете съвършено еднакви жени, напъхани в едни и същи костюми на цветя — като едно, повторено два пъти същество.
— Добре, че поне идва цирк — промърмори той.
Сириецът Мойсес заговори за зверове и фокусници. Но кметът възприемаше цирка по друг начин. С изпружени крака той се вторачи в носовете на ботушите си.
— Селото прогресира — каза той.
Сириецът Мойсес престана да си вее. „Знаеш ли за колко продадох днес?“ — попита той. Кметът не подхвърли никакво предположение, но изчака отговора.
— За двадесет и пет сентавос — каза сириецът.
В този миг кметът видя как телеграфистът отваря чувала с пощата, за да предаде кореспонденцията на доктор Хиралдо. Официалната поща пристигаше в отделен плик. Разчупи печатите и видя, че имаше обикновени съобщения и пропагандни листовки на режима. Когато свърши да чете, кеят бе преобразен — вързопи със стоки, кошници с кокошки и тайнствените приспособления на цирка. Смрачаваше се. Той се изправи, като въздъхна:
— Двадесет и пет сентавос.
— Двадесет и пет сентавос — повтори сириецът с твърд глас, почти без акцент.
Доктор Хиралдо изчака докрай разтоварването на шлеповете. Именно той привлече вниманието на кмета върху една жена с вид на магьосница и множество гривни по двете ръце. Тя като че ли чакаше Месия под пъстрото си чадърче. Кметът не се спря, за да мисли коя е новодошлата.
— Сигурно е укротителката — рече той.
— Донякъде сте прав — каза доктор Хиралдо, предъвквайки думите с двата си реда остри камъчета. — Това е тъщата на Сесар Монтеро.
Кметът продължи, без да отвърне. Погледна часовника си — четири без двадесет и пет. На портала на участъка караулният го уведоми, че отец Анхел го бил чакал половин час и щял да дойде пак в четири.
Като излезе на улицата, без да знае какво да прави, кметът видя зъболекаря на прозореца на кабинета и се приближи да му поиска огънче. Зъболекарят му поднесе, наблюдавайки подутата му още буза.
— Вече съм добре — каза кметът.
Отвори уста. Зъболекарят погледна:
— Имате няколко зъба за пломби.
Кметът намести револвера на кръста си. „Ще намина“ — реши. Зъболекарят не промени израза си.
— Елате, когато искате, пък ще видим дали ще се изпълни желанието ми да умрете в моя дом.
Кметът го потупа по рамото. „Няма да се изпълни“ — добави той в добро настроение. И заключи с разперени ръце:
— Моите кътници стоят над партиите.
— Значи, няма да се венчаеш?
Жената на съдията Аркадио разкрачи колене. „Хич не се надявайте, отче — отвърна тя. — А още по-малко сега, когато ще му родя синче.“ Отец Анхел отклони очи към реката. Една удавена крава — огромна, се носеше надолу по течението с няколко лешояда отгоре й.
— Но ще бъде незаконно — рече той.
— Няма значение — каза тя. — Сега Аркадио се държи добре с мен. Ако го принудя да се венчае, после ще се почувства обвързан и ще си го изкара на мене.
Беше си свалила налъмите и говореше с разкрачени колене, а пръстите на краката й бяха вкопчани в пречката на столчето. Бе оставила ветрилото в скута си и седеше с кръстосани върху огромния корем ръце. „Не се и надявайте, отче — повтори, защото отец Анхел продължаваше да мълчи. — Дон Сабас ме купи за двеста песос, изстисква ме три месеца, а след това ме изхвърли на улицата без пукната пара̀. Ако Аркадио не ме беше прибрал, щях да пукна от глад.“ Тя за пръв път погледна свещеника.
— Или трябваше да стана курва.
Отец Анхел настояваше вече от шест месеца.
— Трябва да го принудиш да се венчаете и да създадете семейно огнище — каза той. — Така, както живеете сега, не само че положението ти е несигурно, но и давате лош пример в селото.
— По-добре е нещата да се вършат открито — каза тя. — Други вършат същото, но на тъмно. Не сте ли чели пасквилите?
— Това са клевети — каза свещеникът. — Трябва да си уредиш положението и да се отървеш от злословието.
— Аз? — възкликна тя. — Не трябва да се отървавам от нищо, защото всичко върша наяве. Доказателство за това е, че никой не си губи времето да пише пасквил срещу мене, а, напротив, всички благопристойни семейства от площада ги подредиха.
— Ти си безнравствена — каза свещеникът, — но бог ти е отредил участта да си намериш мъж, който те уважава. Тъкмо затова трябва да се венчаеш и да узакониш семейството си.
— Аз не ги разбирам тия работи — каза тя, — но във всеки случай сега имам къде да спя и какво да ям.
— А ако те изостави?
Тя прехапа устни. Загадъчно се усмихна и отвърна:
— Няма да ме изостави, отче. Знам защо ви го казвам.
Отец Анхел не се предаде и този път. Посъветва я поне да ходи на черква. Тя отговори, че ще иде „някой ден“, и свещеникът продължи разходката си в очакване да стане време за срещата с кмета. Един от сирийците му подметна нещо за хубавото време, но той не му обърна внимание. Поинтересува се за подробностите относно цирка, който разтоварваше неспокойните животни в бляскавия следобед. Там стоя до четири.
Кметът се разделяше със зъболекаря, когато видя отец Анхел да се приближава. „Точни сме — каза той и му стисна ръката. — Точни, макар че не вали.“ Забързан да изкачи стръмната стълба на участъка, отец Анхел възрази:
— Нито пък светът свършва.
Две минути след това той бе въведен в помещението при Сесар Монтеро.
Докато траеше изповедта, кметът седеше в коридора. Спомни си за цирка, за някаква жена, захапала мундщук на пет метра височина, и за мъж в син костюм, извезан със злато, който бързо и ситно биеше барабан. Половин час по-късно отец Анхел напусна помещението на Сесар Монтеро.
— Готово ли е? — попита кметът.
Отец Анхел злобно го изгледа.
— Вие вършите престъпление — каза той. — Този човек не е ял повече от пет дни. Само поради здравата си физика е останал жив.
— Такова е желанието му — отвърна спокойно кметът.
— Не е вярно — възрази свещеникът, придавайки на гласа си спокойна твърдост. — Вие сте наредили да не му се дава да яде.
Кметът насочи към него показалец.
— Внимавайте, отче. Нарушавате тайната на изповедта.
— Това не влиза в изповедта — отвърна свещеникът.
Кметът скочи на крака. „Не се сърдете — каза той, като неочаквано се засмя. — Ако толкова ви притеснява, още сега ще уредим въпроса.“ Повика един полицай и му заповяда да донесе от хотела храна на Сесар Монтеро. „Да изпратят цяло пиле, ама охранено, с чиния картофи и цял леген салата“ — каза той и добави, като се обърна към свещеника:
— Всичко за сметка на общината, отче. За да видите как са се променили нещата.
Отец Анхел сведе глава.
— Кога ще го изпратите?
— Шлеповете потеглят утре — отвърна кметът. — Ако тази нощ поумнее, ще тръгне още утре. Само че трябва да разбере, че се мъча да му направя услуга.
— Една доста скъпа услуга — каза свещеникът.
— Няма услуга, която да не струва пари на този, който ги има — отвърна кметът. Той впери поглед в прозрачните сини очи на отец Анхел и добави: — Надявам се, че сте го накарали да проумее всички тези неща.
Отец Анхел не отговори. Слезе по стълбата и се сбогува от площадката с глухо ръмжене. Тогава кметът прекоси коридора и без да чука, влезе в стаята при Сесар Монтеро.
Тя беше проста — леген и желязно легло. Сесар Монтеро — небръснат, облечен в дрехите, с които бе излязъл от къщи във вторник предишната седмица, лежеше проснат на леглото. Дори не трепна с очи, когато чу кмета. „След като вече си оправи сметките с бога — рече той, — съвсем редно е да ги оправиш и с мене.“ Той примъкна един стол до леглото и го възседна, опирайки гърди на бамбуковото облегало. Сесар Монтеро съсредоточи вниманието си върху гредите на тавана. Не изглеждаше разтревожен, макар в ъгълчетата на устата му да личаха следите от дълъг разговор със самия себе си. „Ти и аз няма защо да говорим със заобикалки — чу той гласа на кмета. — Утре заминаваш. Ако имаш късмет, след два-три месеца ще дойде специален следовател. Наш дълг е да го информираме. С гемията през следващата седмица той ще се върне убеден, че си извършил глупост.“
Направи пауза, но Сесар Монтеро остана невъзмутим.
— После съдиите и адвокатите ще ти измъкнат най-малко двадесет хиляди песос. Дори повече, ако специалният следовател реши да им каже, че си милионер.
Сесар Монтеро обърна глава към него. Движението му беше почти недоловимо, но пружините на леглото изскърцаха.
— При всички случаи — продължи кметът с глас на духовен наставник — с машинации и документации ще ти тръснат две години, ако си късметлия.
Почувства, че го оглеждат от върха на ботушите. Когато погледът на Сесар Монтеро стигна до очите му, още не бе свършил да говори. Но бе променил тона.
— Всичко, което имаш, дължиш на мене — казваше той. — Имаше заповед да те довършим. Имаше заповед да те убием от засада и да конфискуваме стадата ти, за да може правителството да покрие огромните разходи по изборите в целия департамент. Ти знаеш, че други кметове в други общини направиха това. Тук обаче не изпълнихме заповедта.
В този миг долови първия признак, че Сесар Монтеро мисли. Разкрачи колене. Облакътен на облегалото на стола, той отговори на незададения на глас въпрос на своя събеседник:
— Нито стотинка от това, което плати за живота си, не влезе в джоба ми — каза той. — Всичко бе похарчено за организирането на изборите. Сега новото правителство е решило да има мир и сигурност за всички, а аз пукам от глад с моята заплата, докато ти си червив от пари. Направи добра сделка.
Сесар Монтеро начена трудната задача да се изправи. Когато вече беше прав, кметът видя сам себе си — дребен и тъжен пред един огромен звяр. Някаква зла искра проблесна в погледа му, с който го проследи до прозореца.
— Най-добрата сделка в живота ти — измърмори той.
Прозорецът гледаше към реката. Сесар Монтеро не я позна. Стори му се, че е в някакво друго село, пред някаква мигновено минаваща река. „Опитвам се да ти помогна — чу зад гърба си. — Всички знаем, че беше въпрос на чест, но ще ти е трудно да го докажеш. Ти извърши глупостта да скъсаш пасквила.“ В този миг зловонна вълна нахлу в стаята.
— Кравата — каза кметът — трябва да се е закачила някъде.
Сесар Монтеро остана до прозореца, безразличен към вонята на мърша. На улицата нямаше никой. На кея — трите закотвени шлепа, чийто екипаж окачваше хамаците за спане. На следващия ден в седем сутринта гледката щеше да е различна — в продължение на половин час пристанището щеше да кипи в очакване да качат задържания. Сесар Монтеро въздъхна. Пъхна ръце в джобовете си и решително, но без да бърза, с една дума изрази мисълта си:
— Колко?
Отговорът бе незабавен:
— Пет хиляди песос в едногодишни телета.
— Още пет телета — каза Сесар Монтеро, — ако ме изпратите още тази нощ, след киното, с бърза лодка.
Шлепът изсвири, обърна се в средата на реката и тълпата, струпана на кея, и жените по прозорците видяха за последен път Росарио де Монтеро, редом с майка й, седнала на същото тенекиено сандъче, с което преди седем години бе слязла в селото. Доктор Октавио Хиралдо, който се бръснеше на прозореца на кабинета си, имаше чувството, че в известен смисъл това пътуване бе връщане към действителността.
Доктор Хиралдо я бе видял в деня, когато пристигна — с овехтяла униформа от педагогическото училище и мъжки обувки, как разпитва на пристанището кой ще й вземе по-малко, за да отнесе сандъка й до училището. Изглеждаше примирена, че ще остарее без амбиции в това село, чието име видяла написано за пръв път — както тя самата разказваше — на билетчето, което извадила от шапката, когато единадесет кандидатки теглили жребий за шест места. Настани се в една стаичка в училището, с железен креват и леген, и в свободните си часове бродираше покривки, докато кашата вреше на газения примус. Същата година, около Коледа, тя се запозна със Сесар Монтеро на една училищна вечеринка. Той беше див ерген с неясен произход, забогатял от дърводобив, който живееше в девствената джунгла сред диви кучета и се появяваше в селото много рядко и винаги небръснат, с подковани ботуши и двуцевка. Тогава тя все едно, че за втори път извади от шапката печелившото билетче — мислеше си доктор Хиралдо с насапунисана брада, когато някакво силно зловоние го изтръгна от спомените му.
Ято лешояди се пръсна на отсрещния бряг, подплашено от вълнението на шлепа. Вонята на мърша се задържа за миг над кея, залюля се в утринния ветрец и проникна в дъното на къщите.
— Още ли, мамка му! — възкликна кметът на балкона на спалнята си, като гледаше разлетелите се лешояди. — Тая гадна крава.
Запуши носа си с кърпа, влезе в спалнята и затвори вратата на балкона. Миризмата проникваше и вътре. Без да си сваля фуражката, той окачи огледалото на един пирон и започна грижливия опит да обръсне все още подутата си буза. Малко след това цирковият импресарио почука на вратата.
Кметът го покани да седне и го загледа в огледалото, докато се бръснеше. Носеше риза на черни карета, панталони за езда с гамаши и къс камшик, с който непрекъснато се потупваше по коляното.
— Вече дойде първото оплакване от вас — каза кметът, като изстъргваше с бръснача остатъците от две седмици отчаяние. — Още снощи.
— Какво може да е?
— Че пращате хлапетата да крадат котки.
— Не е вярно — каза импресариото, — купуваме на тегло всяка донесена котка, без да питаме откъде е дошла, за да храним зверовете.
— Живи ли им ги хвърляте?
— А, не — възрази импресариото, — това би събудило инстинкта за жестокост у зверовете.
След като се изми, кметът се обърна към него, като триеше лицето си с кърпата. Дотогава не бе забелязал, че оня носеше пръстени с разноцветни камъни на почти всичките си пръсти.
— Ами ще трябва да измислите нещо друго — рече той. — Ловете каймани, ако искате, или използвайте рибата, която се хвърля през този сезон. Но живи котки — тая да я нямаме.
Импресариото сви рамене и последва кмета до улицата. Групички мъже разговаряха на пристанището въпреки зловонието на кравата, заклещила се между буренаците на отсрещния бряг.
— Педерасти — извика кметът. — Вместо да клюкарствате като жени, още от вчера трябваше да организирате група, която да измъкне тая крава.
Неколцина мъже го наобиколиха.
— Петдесет песос — предложи кметът — на оня, който до един час ми донесе в канцеларията рогата на тая крава.
На края на кея се вдигна врява. Някои бяха чули предложението на кмета и скачаха в лодките, като си подхвърляха взаимни предизвикателства, докато развързваха въжетата. „Сто песос — удвои сумата кметът, също въодушевен. — По петдесет песос за всеки рог.“ Отведе импресариото до края на кея. Двамата изчакаха, докато първите лодки стигнаха плитчините на другия бряг. Тогава кметът се обърна усмихнат към импресариото.
— Това е щастливо село — рече.
Импресариото потвърди с кимване. „Единственото, което ни липсва, са ей такива неща — продължи кметът. — Хората прекалено много мислят за разни щуротии, защото нямат занимания.“ Малко по малко около тях се насъбра групичка деца.
— Циркът е там — рече импресариото.
Кметът го влачеше под ръка към площада.
— Какво правите? — попита той.
— Всичко — отвърна импресариото, — пълен спектакъл за малки и големи.
— Това не е достатъчно — възрази кметът. — Необходимо е също така да е достъпен за всички.
— И това имаме пред вид — каза импресариото.
Заедно стигнаха до празното място зад киносалона, където бяха започнали да издигат палатката. Мъже и жени с тъжен вид вадеха декори и бои от огромните обковани с месинг сандъци. Когато последва импресариото между скупчените хора и вехтории, стискайки ръка на всички артисти, кметът се почувства като след корабокрушение. Едра жена с решителни жестове и с извънредно много златни пломби огледа ръката му, след като я стисна.
— Има нещо странно в бъдещето ти — рече тя.
Кметът отдръпна ръка, без да успее да потисне мигновено чувство на досада. Импресариото потупа жената с камшика по ръката. „Остави лейтенанта на мира“ — каза й той, без да се спира, побутвайки кмета към дъното на празното място, където бяха зверовете.
— Вие вярвате ли в това?
— Зависи — каза кметът.
— Мене не успяха да ме убедят — каза импресариото. — Когато човек се занимава с тия работи, накрая започва да вярва само в човешката воля.
Кметът огледа задрямалите от жегата животни. От клетките се носеше топъл и кисел дъх и нещо като безнадеждна мъка трептеше в ритмичното дишане на зверовете. Импресариото поглади с камшика муцуната на един леопард, който гальовно се изви с леко ръмжене.
— Как се казва? — попита кметът.
— Аристотел.
— Питам за жената — поясни кметът.
— А-а — проточи импресариото, — наричаме я Касандра, огледало на бъдещето.
Кметът направи отчаяна физиономия.
— Бих искал да спя с нея — каза той.
— Всичко е възможно — каза импресариото.
Вдовицата Монтиел дръпна пердетата на спалнята си, като мърмореше: „Горкичките мъже.“ Подреди нещата на нощната масичка, прибра в чекмеджето броеницата и молитвеника и изтри подметките на сините си чехли о тигровата кожа, просната пред леглото. После направи пълна обиколка на стаята, за да заключи тоалетката, трите врати на гардероба и квадратния шкаф, върху който се мъдреше един гипсов Свети Рафаел. Накрая заключи и стаята.
Докато слизаше по широката стълба, постлана с плочи с издълбани плетеници, тя си мислеше за странната съдба на Росарио де Монтеро. Когато я видя как завива зад ъгъла на пристанището, с прилежната си стойка на ученичка, научена да не обръща глава, вдовицата Монтиел, надвесена над решетките на балкона, предусети, че нещо, което много отдавна бе започнало да свършва, най-после бе свършило.
На площадката на стълбата я посрещна панаирджийският кипеж на нейния двор. От едната страна на перилата имаше скеле с пити сирене, увити в млади листа; по-натам в един трем бяха наредени чували със сол и мехове с мед, а в дъното на двора се виждаше обор с мулета и коне и седла, окачени на напречните греди. Къщата беше просмукана с неизменната миризма на товарни животни, смесена с дъха на щавени кожи и смляна захарна тръстика.
В канцеларията вдовицата каза добър ден на господин Кармичаел, който отделяше пачки банкноти на писалището и сверяваше сумите в сметководната книга. Когато отвори прозореца, който гледаше към реката, утринната светлина нахлу в салона, отрупан с евтини украшения, с големи кресла в сиви калъфи и увеличен портрет на Хосе Монтиел с траурна лентичка на рамката. Вдовицата усети вонята на мърша още преди да съзре лодките по плитчините на отсрещния бряг.
— Какво става на другия бряг? — попита тя.
— Мъчат се да измъкнат една умряла крава — отвърна господин Кармичаел.
— Значи, това е било — каза вдовицата. — Цяла нощ сънувах тая миризма. — Тя погледна господин Кармичаел, погълнат от работата си, и добави: — Сега ни липсва само потопът.
Господин Кармичаел отговори, без да вдигне глава:
— Той започна преди петнадесет дни — рече.
— Така е — съгласи се вдовицата, — но сега стигнахме до края. Остава ни само да легнем в гроба под открито небе и да чакаме смъртта.
Господин Кармичаел я слушаше, без да прекъсва сметките. „Преди години се оплаквахме, че в това село нищо не се случва — продължи вдовицата. — Изведнъж започна трагедията, сякаш господ бе наредил да се случат наведнъж всички неща, които толкова години не се бяха случвали.“
От мястото си до касата господин Кармичаел се обърна да я погледне и я видя облакътена на прозореца, вперила очи в отсрещния бряг. Носеше черен костюм с дълги ръкави и си гризеше ноктите.
— Когато дъждовете отминат, нещата ще се оправят — каза господин Кармичаел.
— Няма да отминат — пророкува вдовицата. — Нещастието никога не идва само. Не видяхте ли Росарио де Монтеро?
Господин Кармичаел я бе видял. „Всичко това е някакъв безпричинен скандал — каза той. — Ако човек обръща внимание на пасквилите, накрая ще се побърка.“
— Пасквилите — въздъхна вдовицата.
— Вече написаха и моя — каза господин Кармичаел.
Тя се доближи до писалището с изумен вид.
— Вашия?
— Моя — потвърди господин Кармичаел. — Изписаха един — и голям, и пълен, и го залепиха в събота миналата седмица. Приличаше на киноафиш.
Вдовицата придърпа един стол към писалището. „Това е безобразие — възкликна тя. — Какво може да се каже за такова примерно семейство като вашето?“ Господин Кармичаел не беше разтревожен.
— Тъй като жена ми е руса, децата ни са най-различни — обясни той. — Представете си, единадесет са.
— Естествено — рече вдовицата.
— А в пасквила пишеше, че аз съм баща само на мургавите. И се изреждаха бащите на другите. Замесен е дори дон Чепе Монтиел, лека му пръст.
— Мъжът ми!
— Вашият и на други четири госпожи — каза господин Кармичаел.
Вдовицата бе започнала да плаче. „За щастие децата ми са далече — нареждаше тя. — Пишат, че не искат да се върнат в тая дивашка страна, където убиват студенти по улицата, а аз им отговарям, че имат право да си останат в Париж завинаги.“ Господин Кармичаел поизвърна стола си, защото разбра, че всекидневният досаден епизод бе започнал отново.
— Вие няма защо да се тревожите — рече той.
— Напротив — изхлипа вдовицата. — Аз първа трябваше да си събера партушините и да се махна от това село, макар да се затрият тези земи и тези всекидневни разправии, които са на дъното на всички нещастия. Не, господин Кармичаел, не ми трябва златен плювалник, за да храча кръв.
Господин Кармичаел се опита да я утеши.
— Вие трябва да поемете своята отговорност — рече той. — Такова богатство не може да се хвърли на улицата.
— Парите са дяволска измислица — каза вдовицата.
— Но в този случай те са резултат от тежкия труд на дон Чепе Монтиел.
Вдовицата захапа пръсти.
— Вие знаете, че това не е вярно — възрази тя. — Това са мръсно спечелени пари и първият, който заплати за това, като умря, без да се причести, бе Хосе Монтиел.
Не за пръв път го казваше.
— Вината, естествено, е на този звяр — възкликна тя, като посочи кмета, който минаваше по отсрещния тротоар под ръка с импресариото на цирка. — Но на мен се пада изкуплението.
Господин Кармичаел я остави сама. Пъхна в една картонена кутия пачките банкноти, вързани с ластичета, и застанал на вратата към двора, започна да вика ратаите по азбучен ред.
Докато мъжете получаваха седмичната си заплата, вдовицата Монтиел ги усещаше как минават, без да отвръщат на поздравите. Живееше сама в мрачната къща с девет стаи, където бе умряла Мама Гранде и която Хосе Монтиел бе купил, без да подозира, че вдовицата му ще трябва в нея да понася самотата до смъртта си. Нощем, докато обикаляше с пръскачката с флайтокс празните стаи, тя срещаше Мама Гранде, която трепеше въшки по коридорите, и я питаше: „Кога ще умра?“ Но тези щастливи срещи с отвъдното бяха успели само да увеличат съмненията й, защото отговорите, както на всички мъртъвци, бяха глупави и противоречиви.
Малко след единадесет вдовицата през сълзи видя отец Анхел да прекосява площада. „Отче, отче“ — повика тя, чувствайки, че с този вик прави последната крачка. Но отец Анхел не я чу. Бе почукал на вратата на вдовицата Асис, на отсрещния тротоар, и вратата предпазливо се бе отворила, за да го пропусне да влезе.
В коридора, преливащ от птичето чуруликане, вдовицата Асис лежеше в платнен стол, а лицето й бе покрито с напоена с одеколон кърпа. По почукването на вратата разбра, че е отец Анхел, но удължи този миг на облекчение, докато чу поздрава му. Тогава откри лицето си, съсипано от безсънието.
— Простете, отче — каза тя, — не ви очаквах толкова рано.
Отец Анхел не знаеше, че го бяха поканили за обяд. Извини се, малко объркан, каза, че и той е прекарал цялата сутрин в главоболие и предпочел да прекоси площада преди жегата.
— Няма значение — каза вдовицата. — Просто исках да кажа, че днес съм същинска развалина.
Свещеникът извади от джоба си един молитвеник без корици. „Ако искате, можете да си отдъхнете малко, докато аз се моля“ — рече той. Вдовицата се възпротиви.
— Чувствам се по-добре — каза тя.
Отиде до края на коридора със затворени очи и след като се върна, прекалено грижливо простря кърпата на страничното облегало на сгъваемия стол. Когато седна срещу свещеника, тя изглеждаше с няколко години по-млада.
— Отче — заговори тогава без драматизъм, — нуждая се от вашата помощ.
Отец Анхел прибра молитвеника в джоба си.
— На вашите услуги.
— Става дума пак за Роберто Асис.
Престъпвайки обещанието си да забрави пасквила, предишния ден Роберто Асис се бе сбогувал до завръщането си в събота и се бе върнал неочаквано още същата нощ. Оттогава до сутринта, когато умората го повалила, прекарал седнал в тъмната стая, в очакване на предполагаемия любовник на жена си.
Отец Анхел я изслуша слисан.
— Но това е неоснователно — каза той.
— Вие не познавате Асисовци, отче — възрази вдовицата. — Те имат адско въображение.
— Ребека знае мнението ми по въпроса за пасквилите — каза той. — Но ако искате, мога да поговоря и с Роберто Асис.
— По никакъв начин — рече вдовицата. — Това ще значи да налеем масло в огъня. Но ако вие споменете за пасквилите в неделната проповед, аз съм сигурна, че Роберто Асис ще се замисли.
Отец Анхел разпери ръце.
— Невъзможно — възкликна той. — Това би значело да отдадем на случая значението, което той не заслужава.
— По-важно е да се предотврати едно престъпление.
— Смятате ли, че може да се стигне дотам?
— Не само смятам — каза вдовицата, — но и съм сигурна, че няма да имам сили, за да му попреча.
Малко след това седнаха около масата. Една боса прислужница поднесе ориз с фасул, варени зеленчуци и блюдо с кюфтета, плуващи в някакъв гъст кафяв сос. Отец Анхел мълчаливо си сипа. Лютият пипер, дълбоката тишина в къщата и усещането за смут, което в този миг изпълваше сърцето му, отново го пренасяха в голата му стаичка на млад свещеник през онова жарко пладне в Макондо. В един такъв ден — прашен и горещ, той бе отказал християнско погребение на един обесен, когото суровите жители на Макондо не искаха да заровят.
Разкопча яката на расото си, за да остави потта свободно да се стича.
— Добре — каза на вдовицата. — Тогава постарайте се Роберто Асис да присъства на неделната служба.
Вдовицата Асис обеща.
Доктор Хиралдо и жена му, които никога не спяха подир пладне, запълниха следобеда с четенето на един разказ от Дикенс. Бяха на вътрешната тераса — той в хамака, слушаше със сключени на тила ръце; тя, с книгата в скута, четеше с гръб към ромбовете светлина, в които пламтяха гераниите. Чете безстрастно, професионално, без да променя положението си на стола. Не дигна глава чак до края, но дори и след това остана с разтворена върху коленете книга, докато мъжът й се миеше в легена. Жегата предвещаваше буря.
— Това дълъг разказ ли е? — попита тя, след като внимателно обмисли въпроса.
Със старателни движения, заучени в хириругическата зала, лекарят вдигна глава от легена. „Казват, че е къса повест — отвърна той, застанал пред огледалото, докато мажеше косата си с брилянтин. — Аз бих казал, че по-скоро е дълъг разказ.“ Разтри с пръсти мазнината по черепа си и заключи:
— Критиците биха казали, че е къс разказ, но твърде дълъг.
Облече си бял ленен костюм, подпомаган от жена си. Би могла да мине за негова по-голяма сестра не само заради спокойното обожание, с което го ограждаше, но и заради студенината в очите, която я караше да изглежда по-възрастна. Преди да излезе, доктор Хиралдо й показа списъка и реда на посещенията, ако неочаквано се появеше някой спешен случай, и премести стрелките на картонения часовник в чакалнята: „Докторът ще се върне в пет.“
Улицата трептеше в маранята. Доктор Хиралдо тръгна по сенчестия тротоар, преследван от някакво предчувствие — въпреки натежалия въздух този следобед нямаше да вали. Цвърченето на щурците правеше по-осезаема самотата на пристанището, но кравата бе измъкната и отвлечена от течението, затова вонята на мърша бе оставила огромна празнина във въздуха.
Телеграфистът го повика от хотела.
— Получихте ли телеграмата?
Доктор Хиралдо не я бе получил.
— Съобщете условията за изпращането, подписан Аркофан — издекламира по памет телеграфистът.
Заедно отидоха до пощенската служба. Докато лекарят пишеше отговора, служителят започна да клюма.
— Това е от солната киселина — обясни лекарят без особена научна убеденост. И въпреки предчувствието си добави утешително, след като свърши да пише: „Може би тази вечер ще вали.“
Телеграфистът преброи думите. Лекарят не му обърна внимание. Гледаше една обемиста книга, отворена до апарата. Попита дали е роман.
— „Клетниците“ на Виктор Юго — изтрака телеграфистът. Запечата копието на телеграмата и се върна до тезгяха с книгата в ръка. — Мисля, че с тази ще откараме до декември.
Доктор Хиралдо знаеше от години, че телеграфистът запълва свободните си часове, като предава поеми на телеграфистката в Сан Бернардо дел Виенто. Не знаеше, че й чете и романи.
— Това е твърде сериозна книга — каза той, като разлистваше оръфания том, който събуди в паметта му смътни юношески вълнения. — Александър Дюма би бил по-подходящ.
— Тя харесва тази — обясни телеграфистът.
— Познаваш ли я вече?
Телеграфистът отрицателно поклати глава.
— Но все едно, че я познавам — каза той. — Бих я разпознал във всяко кътче на света по това как подскача на „р“-тата.
И този следобед доктор Хиралдо имаше запазен час за дон Сабас. Завари го изтощен в леглото, загърнат в пешкир от кръста нагоре.
— Хубави ли бяха бонбоните? — попита лекарят.
— От жегата е — оплака се дон Сабас, като извърна към вратата огромното си туловище на баба. — Бих си инжекцията след обяда.
Доктор Хиралдо отвори чантата си върху поставена до прозореца маса. Щурците цвърчаха в двора, а в стаята беше като в парник. Седнал в подлогата, дон Сабас пусна вяла струя урина. Когато лекарят взе в стъклената тръбичка проба от кехлибарената течност, болният се почувства ободрен. Като наблюдаваше анализа, той каза:
— Внимавайте много, докторе, защото не искам да умра, без да узная как свършва тази история.
Доктор Хиралдо пусна една синя таблетка в стъкленицата.
— Коя история?
— С пасквилите.
Дон Сабас го проследи с кротък поглед, докато лекарят загряваше тръбичката на пламъка на спиртника. Подуши. Безцветните очи на болния го чакаха с въпрос.
— Добре — каза лекарят, докато изливаше пробата в подлогата. После внимателно изгледа дон Сабас: — И вие ли обръщате внимание на тази история?
— Аз не — отвърна болният. — Но чудесно се забавлявам със страха на хората.
Доктор Хиралдо приготвяше спринцовката за подкожни инжекции.
— Освен това — продължи дон Сабас — на мене ми лепнаха пасквил преди два дни. Все същите глупости — лудориите на синовете ми и историята с магаретата.
Лекарят притисна артерията на дон Сабас с каучуковата сонда. Болният повтори това за магаретата и накрая трябваше да разкаже историята, защото на доктора му се струваше, че не я знае.
— Това е една сделка с магарета, която направих преди двадесет години — каза дон Сабас. — Работата е там, че всички продадени от мене магарета след два дни умираха без никакви следи от насилие.
Протегна ръката си с отпуснати меса на лекаря, за да му вземе кръв. Когато доктор Хиралдо затисна мястото с памуче, дон Сабас сгъна лакътя си.
— И знаете ли какво измислиха хората?
Лекарят поклати глава.
— Пуснаха слуха, че съм се промъквал нощем в градините и съм застрелвал магаретата, като съм пъхал револвера в задниците им.
Доктор Хиралдо прибра в джоба на сакото си стъклената тръбичка с кръвната проба.
— Тази история има всички изгледи да е вярна — рече той.
— Хапели са ги змиите — каза дон Сабас, седнал в леглото като ориенталски идол. — Но все пак трябва да си голям страхопъзльо, за да пишеш в пасквили нещо, което цял свят го знае.
— Това винаги е била характерна черта на пасквилите — рече лекарят. — Пишат в тях това, което цял свят знае и което наистина почти винаги е вярно.
Дон Сабас за миг усети, че му прилошава. „Наистина“ — измънка той, като бършеше с чаршафа потта от подпухналите си клепачи. После веднага реагира:
— Работата е там, че в тази страна зад всяко богатство се крие по едно умряло магаре.
Лекарят чу изречението, надвесен над легена. Видя отразена във водата собствената си реакция — едни толкова съвършени зъби, че не приличаха на естествени. Като погледна пациента през рамо, той каза:
— Винаги съм смятал, скъпи дон Сабас, че единствената ви добродетел е безсрамието.
Болният се оживи. Нападките на лекаря предизвикваха у него някакво внезапно подмладяване. „И половата ми потентност“ — каза той и придружи думите си със свиване на ръка, което можеше да мине за жест за раздвижване на кръвта, но на лекаря се стори красноречиво безсрамен. Дон Сабас тромаво надигна задник.
— Затова си умирам от смях с тия пасквили — продължи той. — Казват, че синовете ми запретвали полата на всяко напъпило момиченце из околността, а аз казвам — на баща си са се метнали.
Преди да се сбогува, доктор Хиралдо трябваше да изслуша спектралната рекапитулация на сексуалните приключения на дон Сабас.
— Щастлива младост — възкликна накрая болният. — Щастливи времена бяха. Тогава едно шестнайсетгодишно момиче струваше по-малко от една юница.
— От тези спомени ще ви се увеличи захарта — каза лекарят.
Дон Сабас отвори уста.
— Напротив — възрази той. — Те са по-добри от проклетите ви инжекции с инсулин.
Когато излезе на улицата, лекарят имаше усещането, че по вените на дон Сабас е започнал да тече сладък сок. Но друго нещо го тревожеше — пасквилите. От дни насам в кабинета му достигаха най-различни слухове. Този следобед, след посещението при дон Сабас, той разбра, че всъщност от една седмица не бе чул да се говори за нищо друго.
През следващия час направи още няколко визитации и навсякъде говореха само за пасквилите. Изслуша разказите, без да коментира, като си даваше вид на шеговито безразличен, а всъщност се мъчеше да стигне до някакво заключение. Връщаше се в кабинета си, когато отец Анхел, който излизаше от дома на вдовицата Монтиел, го изтръгна от размислите му.
— Как са болните, докторе? — попита отец Анхел.
— Моите са добре, отче — отвърна лекарят. — А вашите?
Отец Анхел прехапа устни. Хвана лекаря под ръка и заедно тръгнаха през площада.
— Защо питате?
— И аз не знам — каза лекарят. — Имам сведения, че сред вашата клиентела се шири тежка епидемия.
Отец Анхел се отклони от темата, което на доктора се стори съзнателно.
— Току-що говорих с вдовицата Монтиел — рече свещеникът. — Тази нещастна жена е със съвсем разстроени нерви.
— Може да е от угризение на съвестта — постави диагноза лекарят.
— Натрапчивата мисъл за смъртта.
Макар да живееха в противоположни посоки, отец Анхел го придружи до кабинета му.
— Сериозно, отче — започна отново лекарят. — Какво мислите за пасквилите?
— Не мисля за тях — отвърна свещеникът. — Но ако ме накарате да го сторя, ще ви кажа, че те са дело на завистта в едно достойно за пример село.
— Така ние, лекарите, не поставяхме диагнози дори в Средновековието — възрази доктор Хиралдо.
Спряха се пред кабинета. Като си вееше бавно, отец Анхел за втори път този ден каза, че „не бива да отдаваме на случая значението, което той не заслужава“. Доктор Хиралдо се почувства разтърсен от някакво дълбоко отчаяние.
— Откъде знаете, отче, че няма нищо вярно в това, което пишат пасквилите?
— Щях да го знам от изповедите.
Лекарят студено го погледна право в очите.
— Още по-лошо, че не го знаете от изповедите — каза той.
Същия този следобед свещеникът забеляза, че и в домовете на бедните говорят за пасквилите, но по различен начин и дори с някаква здрава радост. Вечеря неохотно, след като прочете молитвата, измъчван от остро главоболие, което отдаде на обедните кюфтета. После потърси моралната оценка за филма и за пръв път през живота си изпита някакво смътно чувство за гордост, когато удари дванадесетте удара на абсолютната забрана. Накрая облегна една табуретка на входната врата и усещайки, че главата му се пръска от болка, реши публично да провери кои влизат в киното, пренебрегвайки предупреждението му.
Влезе кметът. Наместил се в един ъгъл в партера, той изпуши две цигари още преди да започне филмът. Подутината вече съвсем беше спаднала, но тялото му още страдаше от спомена за преминалите нощи и ефекта от хапчетата, затова от цигарите му се повдигна.
Киносалонът представляваше двор, ограден с циментов зид, покрит с поцинкована ламарина до средата на партера и обрасъл с трева, която, изглежда, всяка сутрин се съживяваше, наторявана с дъвка и цигарени угарки. За миг пред очите на кмета заплуваха пейките от нерендосани дъски, желязната решетка, която отделяше партера от галерията, и той зърна шеметно трептене по боядисаната в бяло стена в дъното, където се прожектираше филмът.
Почувства се по-добре, когато светлините угаснаха. Тогава оглушителната музика на високоговорителя спря, но стана по-силна вибрацията на електрическия генератор, инсталиран в дървена кутия до прожекционния апарат.
Преди филма пуснаха реклами. Шум от приглушен шепот, бързи стъпки и пресеклив смях раздвижиха за няколко минути полумрака. Внезапно стреснат, кметът помисли, че това тайно вмъкване в киното прилича на подстрекателство срещу строгите норми на отец Анхел.
Дори само по вълна̀та от одеколон той би познал собственика на киносалона, когато той мина покрай него.
— Разбойник — пошушна му той, като го хвана за лакътя. — Ще трябва да платиш специален данък.
Като се смееше през зъби, собственикът седна до него.
— Филмът е хубав — рече.
— Аз лично — каза кметът — бих предпочел всички да са лоши. Няма нищо по-скучно от моралното кино.
Преди години никой не би приел много сериозно тази камбанна цензура. Но всяка неделя, на литургията, отец Анхел посочваше от амвона и прогонваше от църквата ония жени, които през седмицата бяха нарушили забраната му.
— Спаси ни задната вратичка — каза собственикът.
Кметът се бе загледал в остарелия кинопреглед. Заговори, като се спираше, когато нещо привлечеше вниманието му на екрана.
— Навсякъде е така — рече той. — Попът не дава причастие на жените, които носят къси ръкави, а те продължават да си ги носят, но си прикачват дълги ръкави, преди да влязат в църква.
След кинопрегледа пуснаха реклама за филма през следващата седмица. Гледаха я мълчаливо. Когато свърши, собственикът се наведе към кмета.
— Лейтенанте — прошепна той, — купете ми тая история.
Кметът не откъсна очи от екрана.
— Не е изгодна.
— За мене не е — каза собственикът. — Но за вас ще бъде истинска мина. Естествено на вас попът няма да ви играе номера с камбаната.
Кметът размисли, преди да отговори.
— Нрави ми се — рече той.
Но не каза нищо конкретно. Сложи крака на предната скамейка и се изгуби из лабиринта на някаква оплетена драма, която в края на краищата, както си помисли, не заслужаваше повече от четири камбани.
Като излезе от киното, той се отби в салона за билярд, където се разиграваше лотария. Беше горещо и радиото прецеждаше някаква насечена музика. След като изпи бутилка минерална вода, кметът си тръгна да спи.
Повървя безгрижно по брега, като усещаше в мрака набъбналата река, шепота на утробата й и миризмата й на голямо животно. Пред вратата на спалнята си той рязко спря. Отскочи назад и измъкна револвера от кобура.
— Излезте на светло — каза с напрегнат глас, — или ще ви надупча.
Някакъв много нежен глас долетя от тъмното.
— Не бъдете нервен, лейтенанте.
Той не прибра револвера, докато този, който се криеше, не излезе на светло. Беше Касандра.
— Спаси се по чудо — рече кметът.
Поведе я към спалнята. Доста време Касандра говори, следвайки някаква неравна траектория. Бе седнала в хамака и както говореше, свали обувките си и погледна някак наивно яркочервените си лакирани нокти на краката.
Седнал срещу нея, кметът си вееше с фуражката и продължаваше да разговаря с безупречна коректност. Отново бе запушил. Когато удари дванадесет, тя се опъна по очи в хамака, протегна към него ръката си, украсена с дрънкащи гривни, и го щипна по носа.
— Късно е, момче — каза тя. — Загаси лампата.
Кметът се усмихна.
— Не те повиках за това — каза той.
Тя не разбра.
— Знаете ли да гледате? — попита кметът.
Касандра отново седна в хамака. „Естествено“ — отвърна. А после, като разбра, тя си сложи обувките.
— Но не нося картите — рече.
— Който иска да яде — усмихна се кметът, — си носи и лъжица.
Той извади опърпано тесте карти от дъното на куфара. Тя огледа внимателно всяка карта, от едната и от другата страна. „Другите карти са по-хубави — каза тя. — Но все пак важно е връзката.“ Кметът придърпа една масичка, седна срещу нея и Касандра изтегли картата.
— На любовта или на работата? — попита тя.
Кметът обърса потта от ръцете си.
— На работата — отвърна той.
Някакво безстопанствено магаре се приюти от дъжда под стряхата на свещеническия дом и цяла нощ хвърля къчове срещу стената на спалнята. Това бе неспокойна нощ. След като успя да заспи за малко на разсъмване, отец Анхел се събуди с чувството, че е покрит с прах. Задрямалите под дъжда нарди, миризмата на нужника, а след това отзвучаха петте камбанни удара, и мрачната вътрешност на църквата — всичко изглеждаше като някакъв заговор, за да направи утрото по-тежко.
От ризницата, където се облече, за да прочете молитвата, той чу как Тринидад събира мъртвите мишки, докато в църквата предпазливо влизаха жените, идващи всеки ден. По време на службата той с растящо отчаяние забеляза грешките на псалта, грубия му латински и стигна до последния пасаж с чувство за провал, което го измъчваше в лошите часове през живота му.
Отиваше да закусва, когато Тринидад излезе насреща му със сияещо лице. „Днес паднаха още шест“ — каза тя и разклати умрелите мишки в картонената кутия. Отец Анхел се помъчи да превъзмогне безпокойството.
— Чудесно — рече той. — Сега остава да се открият дупките, за да се изтребят напълно.
Тринидад бе открила дупките. Обясни как ги бе намерила на различни места в храма, главно в камбанарията и кръщелнята, и как ги бе запушила с асфалт. Тази сутрин бе намерила една полудяла мишка, която се блъскаше в стените, след като цяла нощ бе търсила вратата на скривалището си.
Излязоха на постланото с камъни дворче, където първите нардови стръкове бяха започнали да се изправят. Тринидад се позабави, докато изхвърли умрелите мишки в нужника. Когато влезе в кабинета, отец Анхел се канеше да закусва, след като бе отметнал покривчицата, под която всяка сутрин като по чудо се появяваше закуската, която му изпращаше вдовицата Асис.
— Забравих да ви кажа, че не можах да купя арсеник — каза Тринидад като влезе. — Дон Лало Москоте каза, че не се продава без рецепта от лекаря.
— Няма да стане нужда — отвърна отец Анхел. — Всички ще се издушат в дупките.
Той приближи стола към масата и се зае да нарежда чашата, чинията с филии царевичен хляб и кафеника с изрисуван японски дракон, докато Тринидад отваряше прозореца. „По-добре ще е да сме подготвени, ако пак се появят“ — рече тя. Отец Анхел си наля кафе, но изведнъж застина и изгледа Тринидад в нейната безформена роба и ортопедически обувки, която се приближаваше към масата.
— Прекалено много се тревожиш за това — каза той.
Отец Анхел не откри нито тогава, нито преди това някакъв признак на безпокойство в гъстите сключени вежди на Тринидад. Без да успее да потисне едно леко треперене на пръстите, той си доля кафето, сложи две лъжички захар и започна да го бърка, вперил очи в разпятието, окачено на стената.
— От кога не си се изповядвала?
— От петък — отвърна Тринидад.
— Я ми кажи — попита отец Анхел, — скривала ли си някога от мене някой свой грях?
Тринидад отрицателно поклати глава.
Отец Анхел затвори очи. Изведнъж престана да бърка кафето, остави лъжичката в чинийката и хвана Тринидад за лакътя.
— Застани на колене — каза той.
Смутена, Тринидад остави картонената кутия на пода и коленичи пред него. „Кажи молитвата, «Аз, грешникът»“ — каза отец Анхел, след като успя да си наложи бащинския тон от изповедалнята. Тринидад притисна юмруци към гърдите си и неразбрано замънка, докато свещеникът сложи ръка на рамото й:
— Добре.
— Лъгах — каза Тринидад.
— Друго.
— Имах лоши помисли.
Това бе редът на нейната изповед. Винаги изброяваше все едни и същи грехове по много общ начин и винаги в един и същи ред. Този път отец Анхел не можа да отмине необходимостта от нещо по-конкретно.
— Например — рече той.
— Не знам — поколеба се Тринидад. — Понякога човек има лоши помисли.
Отец Анхел се изправи.
— Никога ли не ти е минавало през ума да сложиш край на живота си?
— Боже опази! — възкликна Тринидад, без да вдига глава, като в същото време чукна по крака на масата. После отговори: — Не, отче.
Отец Анхел я накара да вдигне глава и забеляза с чувство на отчаяние, че очите на момичето се наливаха със сълзи.
— Искаш да кажеш, че отровата наистина е за мишките.
— Да, отче.
— Тогава защо плачеш?
Тринидад се опита да сведе глава, но той здраво я държеше за брадичката. Тя се обля в сълзи. Отец Анхел ги усети как се стичат между пръстите му като затоплен оцет.
— Успокой се — каза той. — Още не си свършила да се изповядваш.
Остави я да излее сълзите си мълчаливо. Когато усети, че вече не плаче, той нежно й каза:
— Добре, кажи сега.
Тринидад се изсекна в полата си и преглътна гъстата, солена от сълзи слюнка. Когато заговори отново, вече бе възвърнала странния си баритонов глас.
— Чичо ми Амбросио ме преследва — рече тя.
— Как така?
— Иска да го пусна да прекара една нощ в леглото ми — каза Тринидад.
— Продължавай.
— Друго няма — каза Тринидад. — Кълна се в бога, друго няма.
— Не се кълни — смъмра я свещеникът. После запита със спокойния си глас на изповедник: — Я ми кажи, ти с кого спиш?
— С мама и другите момичета — отвърна Тринидад. — Седем в една стая.
— А той?
— В другата стая с мъжете — каза Тринидад.
— Никога ли не е идвал в стаята ти?
Тринидад поклати отрицателно глава.
— Кажи ми истината — настоя отец Анхел. — Хайде, не се страхувай, никога ли не се е опитвал да влезе в стаята ти?
— Веднъж.
— Как стана това?
— Не знам — отвърна Тринидад. — Когато се събудих, го усетих под мрежата против комари, съвсем кротък, и ми каза, че нищо не искал да ми направи, само искал да спи до мене, защото го било страх от петлите.
— От какви петли?
— Не знам — отвърна Тринидад. — Така ми рече.
— А ти какво му каза?
— Че ако не си иде, ще се развикам, за да се събудят всички.
— И той какво направи?
— Кастула се събуди и ме попита какво става, аз й казах нищо, сигурно съм сънувала, тогава той не се помръдна, като че ли беше умрял, и почти не разбрах кога се измъкна от леглото.
— Облечен беше, нали — каза свещеникът някак утвърдително.
— Както си спи — каза Тринидад, — само с панталони.
— Не се ли опита да те пипне?
— Не, отче.
— Кажи ми истината.
— Вярно, отче — настоя Тринидад. — Кълна се в бога.
Отец Анхел отново повдигна главата й и се вторачи в очите й, навлажнени от тъжен блясък.
— Защо не си ми казала това досега?
— Беше ме страх.
— От какво?
— Не знам, отче.
Той сложи ръка на рамото й и дълго я поучава. Тринидад кимаше утвърдително. Когато стигнаха до края, той много тихо взе да се моли заедно с нея: „Господи боже мой Исусе Христе…“ Молеше се пламенно, с някакъв страх, като по време на молитвата премисляше живота си, докъдето му позволяваше паметта. В мига, в който трябваше да даде опрощението, той бе обзет от чувството за бедствие.
Кметът блъсна вратата, като викаше: „Съдия!“ Жената на съдията Аркадио се появи от спалнята, като бършеше ръцете си в полата.
— Вече две нощи не се е прибирал — рече тя.
— По дяволите — каза кметът. — Вчера не е ходил в канцеларията. Навсякъде го търсих по един спешен въпрос и никой не може да ми каже къде е. Нямате ли представа къде може да бъде?
Жената сви рамене.
— Сигурно е при курвите.
Кметът излезе, без да затвори вратата. Влезе в салона за билярд, където автоматичният грамофон с пълна сила въртеше някаква сантиментална песен, и се насочи право към стаичката в дъното, като викаше: „Съдия!“ Дон Роке — собственикът, престана да прелива бутилки ром в една дамаджана. „Няма го тук“ — извика той. Кметът мина от другата страна на вратата. Групички мъже играеха на карти. Никой не беше виждал съдията Аркадио.
— Мамка му — каза кметът. — В това село винаги се знае какво прави всеки, а сега, когато ми трябва съдията, никой не знае къде се е заврял.
— Попитайте оня, дето пуска пасквилите — каза дон Роке.
— Не ме дразнете с тия хартийки — рече кметът.
Съдията Аркадио го нямаше и в кантората. Беше девет часът, но съдебният секретар вече дремеше в пруста. Кметът отиде в полицейския участък, накара трима полицаи да се облекат и ги изпрати да търсят съдията Аркадио в салона за танци и в стаичките на жените, които уж приемаха тайно, но които всички познаваха. После излезе на улицата и тръгна напосоки. В бръснарницата, разкрачен на стола и с увито в топла кърпа лице, той откри съдията Аркадио.
— По дяволите, съдия — извика, — от два дни ви търся.
Бръснарят свали кърпата и кметът видя едни подпухнали очи и потъмняло от тридневна брада лице.
— Вас ви няма, а жена ви ражда — каза кметът.
Съдията Аркадио скочи от стола.
— Дявол го взел!
Кметът гръмко се разсмя и го блъсна обратно на стола. „Я не се занасяйте — рече той. — Търся ви за друго.“ Съдията Аркадио отново изпружи крака и затвори очи.
— Свършете с това и да вървим в канцеларията — каза кметът. — Чакам ви.
Седна на скамейката.
— Къде, по дяволите, бяхте?
— Насам-натам — отвърна съдията.
Кметът не посещаваше бръснарницата. Веднъж бе видял окачения на стената надпис: „Забранено да се говори за политика“ и го беше приел като нещо съвсем естествено. Но този път той привлече вниманието му.
— Гуардиола — повика той.
Бръснарят обърса бръснача в панталона си и зачака.
— Какво има, лейтенанте?
— Кой ти позволи да сложиш това? — попита кметът, като сочеше надписа.
— Опитът — отвърна бръснарят.
Кметът премести една табуретка до стената и се качи, за да свали надписа.
— Тук единствено правителството има право да забранява нещо — каза той. — Живеем при демокрация.
Бръснарят възобнови работата си. „Никой не може да забрани на хората да изразяват идеите си“ — продължи кметът, като късаше картона. Хвърли парчетата в кошчето за боклук и се приближи до тоалетката, за да си умие ръцете.
— Виждаш ли, Гуардиола — отсъди съдията Аркадио, — това е, защото си много хитър.
Кметът потърси бръснаря в огледалото и го видя погълнат от работата си. Не го изпусна от очи и докато си бършеше ръцете.
— Разликата между преди и сега е — каза той, — че преди управляваха политиците, а сега управлява правителството.
— Чу ли, Гуардиола — каза съдията Аркадио с насапунисано лице.
— Разбира се — каза бръснарят.
Като излязоха, кметът побутна съдията Аркадио към канцеларията. Под безспирния дъждец улиците изглеждаха постлани с калъпи пресен сапун.
— Винаги съм си мислил, че бръснарницата е гнездо на конспиратори — каза кметът.
— Говорят — каза съдията Аркадио, — но нищо повече.
— Тъкмо това ме тревожи — възрази кметът, — че изглеждат прекалено кротки.
— В историята на човечеството — заключи съдията — не е имало нито един бръснар конспиратор. И тъкмо обратното, не е имало нито един шивач, който да не е бил такъв.
Кметът не пусна ръката на съдията Аркадио, докато не го настани във въртящия се стол. Секретарят влезе в кантората, като се прозяваше. Носеше лист хартия, изписан на машина. „Ха така — каза му кметът, — ще работим.“ Отметна фуражката си назад и взе листа.
— Какво е това?
— За съдията е — отвърна секретарят. — Списък на лицата, за които не са писани пасквили.
Кметът се обърна към съдията Аркадио с израз на недоумение.
— Ах, мамка му! — възкликна той. — Значи, и вие обръщате внимание на тая история.
— Все едно, че четеш криминален роман — оправда се съдията.
Кметът прочете списъка.
— Това е добра сделка — обясни секретарят, — авторът трябва да е някой от тия. Не е ли логично?
Съдията Аркадио взе листа от ръката на кмета. „Тоя е глупав като задник — обърна се той към кмета. После заговори на секретаря: — Ако аз пускам пасквилите, първото, което ще направя, е да лепна един на собствената си къща, за да не възбудя подозрение.“ И попита кмета:
— Нали, лейтенанте?
— Това са глупости на хората — каза кметът — и те да си се оправят. Ние няма защо да си пъхаме гагата в тая работа.
Съдията Аркадио скъса листа, смачка го на топка и я запрати на двора:
— Естествено.
Още преди да чуе отговора, кметът вече беше забравил случката. Той опря длани на писалището и рече:
— Добре, това, което искам да проверите във вашите книги, е следното: поради наводненията хората от долния квартал пренесоха домовете си на терена зад гробището, който е моя собственост. Какво трябва да направя в такъв случай?
Съдията Аркадио се усмихна.
— За това нямаше нужда да идваме в канцеларията — рече. — Това е най-простото нещо на света — общината присъжда местата на наемателите и заплаща съответното обезщетение на този, който докаже, че е законен притежател.
— Имам документи — каза кметът.
— Тогава трябва само да се назначат вещи лица, за да направят оценката — каза съдията. — Общината плаща.
— Кой трябва да ги назначи?
— Можете вие самият да ги назначите.
Кметът се отправи към вратата, като наместваше кобура на пистолета си. Като го гледаше как се отдалечава, съдията Аркадио си помисли, че животът не е нищо друго освен непрекъсната поредица от възможности за оцеляване.
— Човек не бива да нервничи за един толкова обикновен въпрос — усмихна се той.
— Не нервнича — каза кметът сериозно, — но все пак си е работа.
— Преди това, естествено, ще трябва да назначите пълномощника — намеси се секретарят.
Кметът се обърна към съдията:
— Вярно ли е?
— При извънредно положение това не е абсолютно наложително — каза съдията, — но естествено вашето положение ще бъде по-сигурно, ако в сделката посредничи пълномощникът, още повече, че вие сте собственик на спорните места.
— Тогава ще трябва да се назначи — рече кметът.
Господин Бенхамин сложи другия си крак върху сандъчето, без да откъсва очи от лешоядите, които си оспорваха някакво черво насред улицата. Наблюдаваше тромавите движения на птиците, надути и префърцунени, сякаш танцуваха някакъв старинен танц, и се възхити от вярната представа, която даваха за тях мъжете, маскиращи се като лешояди на Петдесетница. Седналото в краката му момче намаза с цинков окис другата обувка и отново почука по сандъчето, за да сложи другия си крак върху поставката.
Господин Бенхамин, който едно време живееше от писането на прошения, не бързаше за нищо. Времето течеше неуловимо в този магазин, който той изяждаше стотинка по стотинка, докато останаха само един галон петрол и връзка лоени свещи.
— Макар че вали, продължава да е топло — каза момчето.
Господин Бенхамин не беше съгласен. Беше облечен в безукорен бял ленен костюм. Момчето, напротив, беше с изпотена на гърба риза.
— Горещината е въпрос на нагласа — каза господин Бенхамин. — Цялата работа е да не й обръщаме внимание.
Момчето нищо не каза. Отново чукна по сандъчето и миг след това бе приключило работата си. Във вътрешността на мрачния магазин с празни шкафове господин Бенхамин облече сакото си. После си сложи сламена шапка, прекоси улицата, като се пазеше с чадър от ситния дъждец, и почука на прозореца на отсрещната къща. През полуотвореното крило надникна момиче с гарвановочерни коси и много бледа кожа.
— Добър ден, Мина — рече господин Бенхамин. — Няма ли да обядваш?
Тя каза, че още не, и разтвори широко прозореца. Беше седнала пред голям кош, пълен с парчета тел и разноцветна хартия. В скута си държеше кълбо конци, ножица и недовършен букет изкуствени цветя. На грамофона се въртеше някаква плоча.
— Ще бъдеш ли така добра да наглеждаш магазина, докато се върна? — попита господин Бенхамин.
— Ще се забавите ли?
Господин Бенхамин се бе заслушал в плочата.
— Отивам до зъболекаря — отвърна той. — До половин час съм тук.
— А, добре — каза Мина, — защото сляпата не иска да се разсейвам край прозореца.
Господин Бенхамин престана да слуша плочата. „Всички сегашни песни са едни и същи“ — каза той. Мина вдигна едно завършено цвете, което се люлееше на дълго стъбло от тел, увито в зелена хартия. Завъртя го между пръстите си, омагьосана от съвършеното допълване на плочата с цветето.
— Вие сте враг на музиката — рече тя.
Но господин Бенхамин се бе отдалечил, като вървеше на пръсти, за да не подплаши лешоядите. Мина не възобнови работата си, докато не го видя да чука на вратата на зъболекаря.
— Според мене — каза зъболекарят, като отваряше вратата — чувствителността на хамелеоните е в очите им.
— Възможно е — съгласи се господин Бенхамин. — Но защо ми го казвате?
— Току-що чух по радиото, че слепите хамелеони не си менят цвета — каза зъболекарят.
След като остави разтворения чадър в ъгъла, господин Бенхамин окачи на един пирон сакото и шапката си и седна на стола. Зъболекарят размачкваше в хаванчето някаква розова каша.
— Много неща се разправят — каза господин Бенхамин.
Не само в този миг, а винаги при всякакви обстоятелства той говореше с някаква тайнствена нотка.
— За хамелеоните ли?
— За всички.
Зъболекарят се доближи до стола с готовата смес, за да направи отпечатъка. Господин Бенхамин свали счупената протеза, уви я в кърпа и я сложи на стъклената полица до стола. Без зъби, с тесните си рамене и мършаво тяло, той приличаше на светец. След като нагласи сместа на небцето му, зъболекарят го накара да затвори уста.
— Така е — каза той, като го гледаше право в очите. — Аз съм страхливец.
Господин Бенхамин се опита да поеме дълбоко въздух, но зъболекарят задържа устата му затворена. „Не — възрази той наум. — Не е това.“ Знаеше, както и всички, че зъболекарят бе единственият осъден на смърт, който не напусна дома си. Бяха надупчили стените като решето, бяха му дали срок от двадесет и четири часа, за да напусне селото, но не успяха да го пречупят. Той бе преместил кабинета в една от вътрешните стаи и бе продължил да работи, с револвера наблизо, без да губи самообладание, докато преминаха дългите месеци на терора.
Докато извършваше операцията, зъболекарят няколко пъти видя в очите на господин Бенхамин да проблясва един и същ отговор, изразяващ повече или по-малко безпокойство. Но задържа устата му затворена, докато гипсът се втвърди. После свали отливката.
— Нямах пред вид това — успя да проговори най-после господин Бенхамин. — Имах пред вид пасквилите.
— А-а — каза зъболекарят. — Значи, и ти обръщаш внимание на това.
— Те са признак за разложение — каза господин Бенхамин.
Той отново бе сложил протезата си и сега започваше старателно да си облича сакото.
— Те са признак, че всичко рано или късно се узнава — каза зъболекарят с безразличие. Той погледна през прозореца помътеното небе и предложи: — Ако искаш, почакай да спре дъждът.
Господин Бенхамин окачи чадъра на ръката си. „В магазина няма никой“ — отвърна той, като на свой ред се вгледа в набъбналия от вода облак. Помаха с шапка за довиждане.
— И си избий тази мисъл от главата, Аурелио — каза вече при вратата. — Никой няма право да те мисли за страхливец само защото си извадил един зъб на кмета.
— В такъв случай — каза зъболекарят — почакай една секунда.
Той отиде до вратата и подаде на господин Бенхамин някакъв сгънат лист.
— Прочети и предай.
Господин Бенхамин нямаше защо да разгъва листа, за да разбере какво е. Изгледа го с отворена уста.
— Пак ли?
Зъболекарят кимна с глава и остана на вратата, докато господин Бенхамин излезе.
В дванадесет жена му го извика да обядва. Анхела — двадесетгодишната му дъщеря, кърпеше чорапи в столовата, обзаведена просто и бедно с мебели, които имаха вид на стари по рождение. Върху дървен перваз към двора бяха наредени боядисани в червено гърнета с билки.
— Горкият Бенхаминсито — каза зъболекарят, като сядаше на мястото си пред кръглата маса, — разтревожил се е от пасквилите.
— Всички са разтревожени — отвърна жена му.
— Сестрите Товар напускат селото — намеси се Анхела.
Майката взе чиниите, за да сипе супата. „Разпродават набързо всичко“ — каза тя. Като вдъхна топлия мирис на супата, зъболекарят се почувства чужд за тревогите на жена си.
— Ще се върнат — каза той. — Срамът има къса памет.
Като духаше в лъжицата, преди да изсърба супата, той зачака коментара на дъщеря си — момиче с малко суховат вид, като него, чийто поглед обаче излъчваше необикновена живост. Но тя не отвърна нищо. Заговори за цирка. Каза, че имало някакъв мъж, който с трион разрязвал жена си наполовина, едно джудже, което пеело с глава, навряна в устата на лъва, и един акробат, който правел тройно салтомортале над поставка с ножове. Зъболекарят я слушаше и се хранеше мълчаливо. Накрая обеща, че тази вечер, ако не вали, всички ще идат на цирк.
В спалнята, докато окачваше хамака за следобедния сън, той разбра, че обещанието не бе променило настроението на жена му. Тя също бе готова да напуснат селото, ако им лепнеха пасквил.
Зъболекарят я изслуша, без да се изненада. „Ще е много весело — каза той, — след като не успяха да ни изкарат оттук с куршуми, сега да ни изгонят с някаква хартийка, залепена на вратата.“ Той си изу обувките и се пъхна в хамака по чорапи, като я успокояваше:
— Но не се притеснявай, няма никаква опасност да ни залепят пасквил.
— Не щадят никого — каза жената.
— Зависи — възрази зъболекарят. — Те знаят, че с мене е по-различно.
Жената се изтегна в леглото с израз на безкрайна умора.
— Поне да знаеше кой ги слага.
— Който ги слага, той си знае — каза зъболекарят.
Кметът прекарваше по цели дни, без да хапне нищо. Просто забравяше. Дейността му — понякога трескава — беше толкова безредна, колкото и дългите периоди на леност и скука, когато бродеше из селото безцелно или се затваряше в блиндирания кабинет, загубил всякакво чувство за време. Винаги сам, винаги малко завеян, той нямаше никакво увлечение, нито си спомняше някога да се е подчинявал на редовни навици. Тласкан единствено от непоносим глад, той се появяваше в хотела кога да е и ядеше, каквото му сервират.
Този ден обядва със съдията Аркадио. Останаха заедно целия следобед, докато бе узаконена продажбата на терените. Вещите лица изпълниха дълга си. Пълномощникът, назначен временно, изпълни задълженията си в продължение на два часа. Малко след четири, когато влязоха в салона за билярд, двамата имаха вид на завърнали се от тежко пътешествие в бъдещето.
— Значи, свършихме — каза кметът, потривайки ръце.
Съдията Аркадио сякаш не го чу. Кметът го видя как слепешката търси столче край тезгяха и му подаде едно хапче.
— Една чаша вода — нареди той на дон Роке.
— Една студена бира — поправи го съдията Аркадио, опрял чело на тезгяха.
— Или една студена бира — съгласи се кметът и сложи парите върху тезгяха. — Спечели си я с мъжки труд.
След като изпи бирата, съдията Аркадио разтърка корените на косите си с пръсти. Заведението бе празнично развълнувано в очакване на цирковия парад.
Кметът го гледаше от салона за билярд. Разтърсвано от духовите и ударните инструменти, първо мина момиче в сребрист костюм, седнало върху слон-джужде с уши като малангови листа. След това преминаха палячовците и акробатите. Дъждът бе спрял съвсем и последните слънчеви лъчи започваха да стоплят измитата привечер. И когато музиката спря, за да може мъжът на кокили да прочете съобщението, сякаш цялото село се издигна над земята, замлъкнало в чудотворна тишина.
Отец Анхел, който наблюдаваше парада от стаята си, отмерваше такта на музиката с глава. Това добро настроение, появило се от детството, не го напусна и на вечеря, и в първите вечерни часове чак докато престана да следи кой влиза в киното и отново остана сам със себе си в спалнята. След молитвата седя в състояние на скръбен екстаз в тръстиковия стол-люлка и не усети кога е станало девет часа, кога е замлъкнал високоговорителят в киното, а на негово място е закрякала жаба. Тогава се доближи до работната си маса, за да напише доклад до кмета.
На едно от почетните места в цирка, което бе заел по настояване на импресариото, кметът изгледа началния номер на акробатите и едно излизане на палячовците. После се появи Касандра, облечена в черно кадифе, с вързани очи, готова да отгатне мислите на присъстващите. Кметът избяга. Направи обичайната обиколка из селото и в десет отиде в полицията. Там го очакваше, красиво написана на лист за писмо, молбата на отец Анхел. Разтревожи го официалния й тон.
Отец Анхел бе започнал да се съблича, когато кметът почука на вратата. „По дяволите — възкликна свещеникът. — Не ви очаквах толкова скоро.“ Кметът свали фуражката си, преди да влезе.
— Обичам да отговарям на писмата — усмихна се той.
Завъртайки я като диск, той хвърли фуражката върху тръстиковия стол. Под чешмата в легена с вода бяха оставени да се изстудяват няколко бутилки с газирани напитки. Отец Анхел взе една.
— Ще пиете ли една лимонада?
Кметът прие.
— Обезпокоих ви — каза свещеникът и тръгна право към целта, — за да ви изразя тревогата си от вашето безразличие към пасквилите.
Каза това така, че то би могло да прозвучи като шега, но кметът го разбра съвсем правилно. Изумен, той се запита как пасквилите са могли да разтревожат толкова отец Анхел.
— Странно е, отче, че и вие сте загрижен за това.
Отец Анхел бъркаше в чекмеджетата на масата, търсейки отварачката.
— Не самите пасквили ме безпокоят — каза той малко объркан, като не знаеше какво да прави с бутилката. — Безпокои ме известно чувство за несправедливост във всичко това.
Кметът взе от него бутилката и я отвори толкова сръчно с лявата си ръка о налчето на ботуша, че това привлече вниманието на отец Анхел. После облиза излязлата по гърлото на бутилката пяна.
— Всеки си има личен живот — започна той, без да успее да довърши мисълта си. — Наистина, отче, не виждам какво може да се направи.
Свещеникът се настани до работната маса. „Би трябвало да знаете — каза той. — В края на краищата това съвсем не е нещо ново за вас.“ Обходи стаята с разсеян поглед и каза с друг тон:
— Ще трябва да се направи нещо преди неделя.
— Днес е четвъртък — уточни кметът.
— Имам представа за времето — възрази свещеникът. И добави с неподозирана живост: — Но може би няма да е прекалено късно, за да изпълните дълга си.
Кметът се опита да извие шията на бутилката. Отец Анхел го гледаше как се разхожда от единия до другия край на стаята, изправен и строен, без никаква следа от физическо остаряване, и изпита остро чувство за малоценност.
— Както виждате — потвърди той, — не се касае за нищо изключително.
На камбанарията удари единадесет. Кметът изчака да отзвучи и последният звън и тогава с ръце на масата се наведе към свещеника. На лицето му бе изписана същата загриженост, която трябваше да прозвучи и в гласа му.
— Вижте какво, отче — започна той. — Селото е спокойно, у хората се заражда доверие във властта. Всяка проява на сила в този момент би била прекалено голям риск за нещо толкова незначително.
Отец Анхел поклати утвърдително глава. Помъчи се да обясни:
— Имам пред вид някакви най-общи мерки за сигурност.
— Във всеки случай — продължи кметът, без да променя положението си — аз вземам под внимание обстоятелствата. Вие знаете — държа затворени в участъка шестима полицаи, които получават заплата, без да вършат нищо. Не можах да издействам да ги сменят.
— Знам — каза отец Анхел. — Не ви обвинявам в нищо.
— Сега — продължаваше разпалено кметът, без да обръща внимание на прекъсването — за никого не е тайна, че трима от тях са углавни престъпници, измъкнати от дранголника и преоблечени като полицаи. Така както стоят нещата, не мога да ги пусна на улицата да ловят призраци.
Отец Анхел разпери ръце.
— Естествено — съгласи се решително — това изобщо не влиза в сметката. Но защо например не се обърнете към почтените граждани?
Кметът се протегна и неохотно отпи няколко глътки от бутилката. Ризата на гърдите и гърба му беше мокра от пот. После рече:
— Почтените граждани, както вие казвате, си умират от смях с тия пасквили.
— Не всички.
— Освен това не е редно да тревожим хората за нещо, което в края на краищата не си заслужава. Откровено казано, отче — завърши той в добро настроение, — до тази вечер не ми бе хрумвало, че вие и аз ще имаме нещо общо с тая работа.
Отец Анхел придоби майчинско изражение. „Донякъде, да“ — възрази той и се впусна в дълго обяснение, в което вече се промъкваха назрели пасажи от проповедта, която мислено бе започнал да подрежда от предишния ден, по време на обяда у вдовицата Асис.
— Става дума, ако може така да се каже — достигна той връхната точка, — за тероризъм в морално отношение.
Кметът широко се усмихна. „Добре, добре — почти го прекъсна той. — Хартийките не си заслужават толкова философстване, отче.“ Като остави на масата недоизпитата бутилка, той отстъпи в най-добро настроение:
— Щом ми поставяте въпроса по този начин, трябва да видим какво можем да направим.
Отец Анхел поблагодари. Не било никак приятно, както каза той, човек да се изкачи на амвона в неделя с тревога като тази. Кметът се бе опитал да го разбере. Но си давал сметка, че е прекалено късно и вече отнемал от съня на свещеника.
Барабанчикът се появи като призрак от миналото. Барабанът заби пред салона за билярд в десет сутринта и държа селото в равновесие в самия център на тежестта чак докато прозвучаха енергично и предупредително трите заключителни удара и безпокойството отново бе възстановено.
— Смъртта! — възкликна вдовицата Монтиел, като видя как се отварят врати и прозорци и как от всички страни хората се стичат към площада. — Смъртта дойде!
След като се окопити от първоначалната изненада, тя дръпна пердетата на балкона и се загледа в тълпата, наобиколила полицая, който се готвеше да прочете наредбата. На площада цареше преголяма тишина за гласа на глашатая. Въпреки че напрегна слух да чуе какво се казва, с ръка зад ухото, вдовицата Монтиел успя да долови само две думи.
Никой в къщата не можа да й обясни нищо. Наредбата бе прочетена със същия властен ритуал както винаги — някакъв нов ред се бе възцарил в света и тя не откри никого, който да го е разбрал. Готвачката се уплаши от бледността й.
— За какво беше наредбата?
— Тъкмо това се мъча да разбера, но никой нищо не знае. Разбира се, откакто свят светува — добави вдовицата, — наредбата никога не е носила нищо добро.
Тогава готвачката излезе на улицата и се върна с подробности. От тази вечер нататък и до отстраняването на причините се въвежда комендантски час. Никой няма право да излиза на улицата между осем часа вечерта и пет часа сутринта без разрешение, подписано и подпечатано от кмета. Полицията имаше заповед да извика три пъти „стой“ на всяко лице, срещнато на улицата, а в случай на неподчинение имаше заповед да стреля. Кметът щял да организира патрули от цивилни, избрани от самия него, които да съдействат на полицията при нощните обходи.
Като си гризеше ноктите, вдовицата Монтиел попита кои са причините за вземането на тази мярка.
— В наредбата не се казва нищо — отвърна готвачката, — но всички говорят, че са пасквилите.
— Сърцето ми го подсказваше — възкликна вдовицата ужасена. — Смъртта се е заселила в това село.
Тя накара да повикат господин Кармичаел. Подчинявайки се по-скоро на някаква прастара и дълбока сила, отколкото на някакъв порив, тя нареди да извадят от килера и да отнесат в спалнята кожения куфар с медни кабари, който Хосе Монтиел бе купил за единственото си пътуване — една година преди смъртта си. Извади от шкафа няколко рокли, бельо и обувки и подреди всичко в куфара. Докато вършеше това, тя бе обзета от чувството за пълно спокойствие, за което толкова пъти бе мечтала, представяйки си, че е далеко от това село и от тази къща, в някоя стая с огнище и тераска, със сандъчета за риган и където само тя ще има право да си спомня за Хосе Монтиел и единствената й грижа ще е да чака понеделник следобед, когато ще чете писмата от дъщерите си.
Бе прибрала само най-необходимите дрехи, коженото калъфче с ножиците, левкопласта и шишенцето йод, принадлежностите за шев, кутията от обувки с броеницата и молитвениците, но вече се измъчваше от мисълта, че взема повече неща, отколкото би й простил господ. Тогава пъхна гипсовия свети Рафаел в един чорап, намести го внимателно между дрехите и заключи куфара.
Когато пристигна, господин Кармичаел я завари облечена в най-скромните й дрехи. Този ден, като някакъв многообещаващ знак, господин Кармичаел не носеше чадъра. Но вдовицата не забеляза това. Тя извади от джоба всички ключове на къщата, отбелязани с надписани на машина картончета, и му ги връчи с думите:
— Оставям в ръцете ви греховния свят на Хосе Монтиел. Правете с него каквото щете.
Господин Кармичаел отдавна се боеше от настъпването на този миг.
— Искате да кажете — започна неуверено той, — че искате да идете някъде другаде, докато всичко това премине.
Вдовицата възрази спокойно, но категорично:
— Отивам си завинаги.
Без да показва тревогата си, господин Кармичаел накратко изложи положението. Наследството на Хосе Монтиел още не бе разпродадено. Много имущества, придобити по кой знае какъв начин и за които не бе останало време да се извършат формалностите, още не бяха узаконени. Докато не се сложеше ред в това хаотично богатство, за което дори самият Хосе Монтиел през последните години нямаше точна представа, беше невъзможно наследството да се продаде. Големият син, който беше консул в Германия, и двете й дъщери, омагьосани от бленуваните пазари за плът в Париж, трябваше да се върнат или да посочат пълномощници, за да предявят правата си. Преди това нищо не можеше да се продаде.
Мигновеният проблясък в този лабиринт, от който не можеше да се измъкне от две години, този път не можа да развълнува вдовицата Монтиел.
— Няма значение — настоя тя. — Децата ми са щастливи в Европа и нямат никаква работа в тази дивашка страна, както те казват. Ако искате, господин Кармичаел, направете един вързоп от всичко, което намерите в тази къща, и го хвърлете на прасетата.
Господин Кармичаел не й възрази. Под предлог, че все пак някои неща за пътуването трябвало да се подготвят, той излезе да повика лекаря.
— Сега ще видим, Гуардиола, в какво се заключава твоят патриотизъм.
Бръснарят и групичката мъже, които разговаряха в бръснарницата, познаха кмета още преди да го видят на вратата. „И вашият също — продължи той и посочи двамата най-млади. — Тази нощ ще получите пушката, за която толкова мечтахте, да видим дали ще посмеете да я обърнете срещу нас.“ Невъзможно беше човек да се усъмни в сърдечния тон на думите му.
— По-добре дайте ни метла — възрази бръснарят. — Най-доброто оръжие за лов на вещици е метлата.
Той дори не погледна кмета. Бръснеше врата на първия сутрешен клиент и не обръщаше особено внимание на кмета. Едва когато видя, че пита кои са от запаса и умеят да боравят с пушка, бръснарят разбра, че наистина е един от избраните.
— Наистина ли, лейтенанте, ще ни забъркате в тази каша? — попита той.
— Брей, мама му стара — отговори кметът. — Цял живот хленчите за пушки, а сега, когато ви се дават, не можете да повярвате.
Той застана зад бръснаря, откъдето можеше да наблюдава в огледалото цялата група. „Съвсем сериозно — каза той и смени тона със служебен. — Тази вечер в шест запасняците от първа категория да се представят в участъка.“ Бръснарят се изправи срещу него в огледалото.
— А ако се разболея от пневмония? — попита той.
— Ще те лекуваме в участъка — отвърна кметът.
Грамофонът в билярдната зала разсукваше някакво сантиментално болеро. Салонът беше празен, но на някои масички се виждаха недопити чаши и бутилки.
— Сега вече — каза дон Роке, като видя, че кметът влиза — тая свърши. Ще трябва да затварям в седем.
Кметът продължи право към дъното, където и масичките за игра на карти бяха празни. Отвори вратата на клозета, надникна в килера и чак тогава се върна при тезгяха. Като минаваше край масата за билярд, неочаквано повдигна сукното, с което беше покрита, и каза:
— Хайде, стига сте се правили на бъзльовци. Изпод масата се измъкнаха две момчета, които отупваха праха от панталоните си. Едното беше пребледняло. На другото, още по-младо, бяха пламнали ушите. Кметът леко го побутна към масичките до входа.
— И както сме се разбрали — рече им той, — в шест следобед в участъка.
Дон Роке продължаваше да стои зад тезгяха.
— При това положение — каза той — човек трябва да се заеме с контрабанда.
— Това е за два-три дни — каза кметът.
Собственикът на киносалона го настигна на ъгъла. „Само това ми липсваше — извика той. — Първо камбаните, сега и тромпет.“ Кметът го потупа по рамото и се опита да продължи.
— Ще го отчуждя — каза той.
— Не можете — възрази собственикът. — Киното не е обществено заведение.
— При извънредно положение — каза кметът — и киното може да се обяви за обществено заведение.
Едва тогава той престана да се усмихва. Заизкачва по две стъпалата на участъка и като стигна до първия етаж, разпери ръце и отново се засмя.
— По дяволите! — възкликна. — И вие ли?
Отпуснат на един сгъваем стол с небрежността на ориенталски монарх, седеше импресариото на цирка. Вглъбен, той пушеше лула на морски вълк. Сякаш се намираше у дома си, той покани кмета да седне:
— Да поговорим делово, лейтенанте.
Кметът примъкна една табуретка и седна срещу него. Като държеше лулата в украсената с разноцветни пръстени ръка, импресариото направи загадъчен знак.
— Мога ли да говоря съвсем откровено?
Кметът потвърди с кимане.
— Разбрах това още щом ви видях да се бръснете — каза импресариото. — Е, добре, аз съм свикнал да познавам хората и знам, че този комендантски час за вас…
Кметът го наблюдаваше с подчертано развеселен вид.
— Докато за мене, след като направих разходите по монтирането и трябва да изхранвам 17 души и 9 звяра, е направо казано катастрофа.
— Е и?
— Предлагам — продължи импресариото — да продължите комендантския до единадесет и да си поделяме печалбата от вечерното представление.
Кметът продължи да се усмихва, без да променя положението си.
— Предполагам — рече той, — че не ви е било много трудно да намерите в селото хора, които да кажат, че съм мошеник.
— Това е съвсем законна сделка — възрази импресариото.
Той не забеляза кога точно кметът стана сериозен.
— Ще поговорим в понеделник — каза лейтенантът някак неопределено.
— В понеделник ще съм заложил и кожата си — възрази импресариото. — Нямаме нищо.
Кметът го изпрати до стълбата, като леко го потупваше по гърба. „Не ми ги разправяйте на мене — каза той. — Познавам занаята.“ Като стигнаха до стълбата, той каза с утешителен тон:
— Пратете ми тази вечер Касандра.
Импресариото се опита да се обърне, но ръката на гърба му решително го натискаше.
— Разбира се — каза той. — Това е най-лесната работа.
— Изпратете ми я — настоя кметът — и утре ще поговорим.
Господин Бенхамин бутна с върховете на пръстите си вратата с мрежа, но не влезе в къщата. Възкликна със сдържано отчаяние:
— Прозорците, Нора.
Нора де Хакоб — зряла и едра, подстригана по мъжки, лежеше срещу електрическия вентилатор в полутъмния хол. Чакаше господин Бенхамин, за да обядват. Като го чу, тя непохватно се изправи и отвори четирите прозореца, които гледаха към улицата. Горещ полъх нахлу в гостната, постлана с плочи с някакъв ъгловат паун, повтарящ се до безкрайност, и мебели в калъфи от плат на цветя. И в най-малката подробност личеше западнал разкош.
— Има ли нещо вярно в това, което разправят хората? — попита тя.
— Много неща се разправят.
— За вдовицата Монтиел — уточни Нора де Хакоб. — Казват, че се побъркала.
— За мене тя отдавна си е побъркана — каза господин Бенхамин. И добави с известно разочарование: — Така е, тази сутрин тя се опита да се хвърли от балкона.
Масата, която изцяло се виждаше от улицата, беше подредена — с по един прибор във всеки край. „Божие наказание“ — каза Нора де Хакоб и плесна с ръце, за да поднесат обяда. Тя взе и електрическия вентилатор в трапезарията.
— От сутринта къщата е пълна с народ — каза господин Бенхамин.
— Добра възможност човек да я зърне отвътре — рече Нора де Хакоб.
Чернокожо момиче, с пълна с червени възелчета глава, сложи врящата супа на масата. Миризма на пиле изпълни трапезарията и горещината стана нетърпима. Господин Бенхамин нагласи салфетката на врата си и рече „наздраве“. Опита се да хапне от врящата лъжица.
— Духай и не бъди глупак — каза тя нетърпеливо. — И си свали сакото. С твоите скрупули да не влизаш в къщата при затворени прозорци ще ни умориш от жега.
— Сега това е по-наложително от всякога — каза той. — Никой не може да каже, че не е видял от улицата всяко мое движение, докато съм в къщата ти.
Тя разкри блестящата си изкуствена усмивка с венци от червен восък за запечатване на документи. „Не ставай смешен — възкликна. — Колкото до мене, могат да казват каквото си щат.“ Когато вече можеше да яде от супата, тя продължи да говори в промеждутъците:
— Бих се загрижила наистина за това какво ще кажат за Моника — заключи, имайки пред вид петнадесетгодишната си дъщеря, която не се бе връщала за ваканция, откакто бе отишла в колежа. — Но за мене не могат да кажат нищо освен това, което всички знаят.
Господин Бенхамин този път не й отправи обичайната си неодобрителна усмивка. Ядяха супата си мълчаливо, разделени от двуметровата дължина на масата — най-късото разстояние, което той някога си бе позволявал, особено пред хора. Преди двадесет години, когато тя беше в колежа, той й пишеше дълги, пълни с условности писма, на които тя отговаряше с пламенни бележчици. През една ваканция, по време на разходка из полето, Нестор Хакоб — съвсем пиян, я завлече за косата до един ъгъл в задния двор и й се обясни без алтернативи: „Ако не се ожениш за мене, ще ти тегля куршума.“ Ожениха се в края на ваканцията. Десет години по-късно се бяха разделили.
— Все пак — каза господин Бенхамин — не бива със затворени врати да се възбужда въображението на хората.
Той се изправи веднага след кафето. „Отивам си — рече. — Мина сигурно се е отчаяла.“ Когато беше до вратата и си слагаше шапката, той възкликна:
— Тази къща е истинска пещ.
— Нали и аз това ти казвам — каза тя.
Почака на крайния прозорец, докато той се отдалечи, и й помаха с ръка, сякаш я благославяше. После отнесе вентилатора в спалнята, затвори вратата и се съблече съвсем гола. Накрая, както всеки ден след обяда, тя отиде в съседната баня и седна на клозетната чиния, сама с тайната си.
Четири пъти на ден тя виждаше как Нестор Хакоб минава покрай къщата. Всички знаеха, че живее с друга жена, че има четири деца от нея и бе считан за примерен баща. Няколко пъти през последните години той бе минавал с децата покрай къщата, но никога с жената. Тя го бе видяла да слабее, да остарява и пребледнява и да се превръща в чужд човек, чиято някогашна интимност й изглеждаше невероятна. Понякога, по време на самотните следобедни дремки, тя отново го бе желала по един невъзможен начин — не такъв, какъвто минаваше край къщата, а какъвто беше още преди да се роди Моника, когато неговата кратка и скучна любов още не й беше станала непоносима.
Съдията Аркадио спа до обяд. Така че узна за наредбата чак след като стигна в канцеларията. Секретарят му, напротив, бе под пара още от осем сутринта, когато кметът го бе помолил да препише наредбата.
— Все пак — размисли съдията Аркадио, след като се осведоми за подробностите — доста драстично е написана. Но беше необходимо.
— Това си е все същата наредба.
— Така е — съгласи се съдията. — Но нещата се промениха, и изразите също трябва да се променят. Хората сигурно са се уплашили.
Все пак, както установи по-късно, докато играеше на карти в салона за билярд, не страхът беше преобладаващото чувство. Беше по-скоро някакво усещане за колективна победа, предизвикана от потвърждението на това, което бе в съзнанието на всички — нищо не се бе променило. Когато напускаше салона за билярд, съдията Аркадио не можа да избегне кмета.
— Значи, пасквилите не си заслужаваха — му каза. — Хората са щастливи.
Кметът го хвана под ръка. „Никой не прави нищо срещу хората — каза той. — Просто обичайното в тези случаи.“ Съдията Аркадио се отчайваше от тези разговори в движение. Кметът вървеше с решителна крачка, сякаш отиваше някъде по бърза работа, и чак след дълго обикаляне разбираше, че никъде не отива.
— Това няма да продължи цял живот — продължи той. — До неделя този хубостник с пасквилите ще ни падне в ръцете. Не знам защо си мисля, че е жена.
На съдията Аркадио не му се вярваше. Въпреки небрежността, с която приемаше информацията на секретаря си, той бе стигнал до едно по-общо заключение — пасквилите не бяха дело само на един човек. Като че ли не се подчиняваха на никакъв определен план. В последно време някои се бяха появили в нова разновидност като рисунки.
— Може да не е нито мъж, нито жена — заключи съдията Аркадио. — Може да са различни мъже и различни жени, но всеки да действа поотделно.
— Я не ми усложнявайте нещата, съдия — каза кметът. — Вие би трябвало да знаете, че във всяко нещо, дори да са намесени много хора, има само един виновен.
— Това го е казал Аристотел, лейтенанте — възрази съдията Аркадио. И добави убедено: — Във всеки случай тази мярка ми изглежда безразсъдна. Просто тия, дето ги лепят, ще чакат да се отмени комендантският час.
— Няма значение — каза кметът, — в края на краищата трябва да се спазва принципът за власт.
Избраните мъже бяха започнали да се събират в участъка. Малкият двор с високи бетонни стени, изпъстрени със следи от кръв и дупки от куршуми, напомняше за времето, когато килиите се оказваха недостатъчни и държаха затворници на открито. Този следобед невъоръжените полицаи се мотаеха по долни гащи из коридорите.
— Ровира — извика кметът от вратата. — Донеси нещо за пиене на тези момчета.
Полицаят започна да се облича.
— Ром ли?
— Не ставай тъпак — извика кметът на път за блиндирания кабинет. — Нещо разхладително.
Събраните запасняци пушеха, насядали покрай стените на двора. Съдията Аркадио ги огледа от балкона на втория етаж.
— Доброволци ли са?
— Представете си — отвърна кметът, — трябваше да ги измъквам изпод леглата, като че ли отиват в казармата.
Съдията не откри нито едно непознато лице.
— Като че ли ги е набирала опозицията — рече той.
Тежките стоманени врати на кабинета се отвориха и отвътре повя хлад. „Това значи, че ще са добри в боя.“ — усмихна се кметът, след като запали лампата в частната си крепост. В единия край имаше походно легло, върху едно столче — стъклена кана и чаша, а под леглото — нощно гърне. На голите бетонни стени бяха облегнати пушки и леки картечници. Помещението се проветряваше единствено през тесните и високи кръгли прозорчета, откъдето се виждаха пристанището и двете главни улици. В другия край беше писалището и до него — касата.
Кметът завъртя комбинацията на ключалката.
— И това не е всичко — рече той. — На всички ще раздам пушки.
След тях влезе полицаят. Кметът му подаде няколко банкноти с думите: „Донеси и по два пакета цигари за всеки.“ Когато останаха сами, той отново се обърна към съдията Аркадио.
— Как ви се струва тая работа?
Съдията замислено отвърна:
— Безполезен риск.
— Хората ще останат със зяпнали уста — каза кметът. — Освен това ми се струва, че тия нещастници няма да знаят какво да правят с пушките.
— Може и да са пообъркани — съгласи се съдията, — но бързо ще се окопитят.
Той направи усилие да потисне чувството за празнота в стомаха. „Внимавайте, лейтенант — разсъди той. — Да не изпортите всичко.“ Кметът с тайнствен жест го подкани да излезе от кабинета.
— Не ставайте страхливец, съдия — пошушна на ухото му. — Ще имат само халосни патрони.
Когато излязоха на двора, лампите вече бяха запалени. Събраните мъже пиеха газирани напитки под мръсните електрически крушки, в които се блъскаха мухите. Като се разхождаше от единия до другия край на двора, където тук-таме имаше локви дъждовна вода, кметът с бащински тон им обясни в какво се състоеше тяхната задача тая нощ — щяха да застанат на пост по двама по главните кръстовища и ъгли и трябваше да стрелят срещу всеки, бил той мъж или жена, който не се подчини на три пъти повторената заповед „стой“. Препоръча им да бъдат смели и предпазливи. След полунощ щяха да им раздадат нещо за ядене. Кметът се надяваше, с божия помощ, че всичко ще мине без неприятности и че селото ще съумее да оцени това усилие на властите в полза на обществената сигурност.
Отец Анхел ставаше от масата, когато от камбанарията зазвучаха осемте удара. Той угаси светлината на двора, пусна резето и се прекръсти над молитвеника: „В името на бога.“ В някакъв далечен двор изкрещя алкараван. Задрямала в хладния коридор до клетките, покрити с тъмни парчета плат, вдовицата Асис чу втория камбанен звън и попита, без да отваря очи: „Роберто върна ли се?“ Една прислужница, приклекнала на прага, отвърна, че си е легнал още в седем часа. Малко преди това Нора де Хакоб бе намалила радиото и се наслаждаваше на леката музика, която сякаш идеше от някое много чисто и уютно място. Един глас, прекалено далечен, за да изглежда действителен, извика някакво име от хоризонта и кучетата се разлаяха.
Зъболекарят не бе чул новините докрай. Като си спомни, че Анхела решава някаква кръстословица под крушката на двора, той й нареди, без да я погледне: „Затвори вратника и иди я довърши в стаята.“ Жена му се стресна и се събуди.
Роберто Асис, който наистина си бе легнал в седем, стана, за да погледне площада през полуотворения прозорец, но видя само мрачните бадемови дървета и последната светлина, която угасваше на балкона на вдовицата Монтиел. Жена му запали нощната лампа и с приглушен шепот го накара да си легне. Някакво скитащо псе продължи да лае и след петия камбанен звън.
В горещата стая, претъпкана с празни кутии и празни шишета, дон Лало Москоте хъркаше с вестник върху корема и вдигнати на челото очила. Парализираната му съпруга, разтърсена от спомена за други такива нощи, пъдеше комарите с парцал, докато броеше наум ударите на часовника. След далечните викове, кучешкия лай и предпазливите притичвания започваше тишината.
— Гледай да има корамин — напомняше доктор Хиралдо на жена си, която, преди да си легне, подреждаше лекарства за първа помощ в лекарската му чанта. Двамата мислеха за вдовицата Монтиел, вдървена като мъртвец след последната доза луминал.
Само дон Сабас, след дълъг разговор с господин Кармичаел, бе изгубил представа за времето. Още седеше в кабинета и мереше на кантара закуската си за следващия ден, когато прозвуча седмата камбана и жена му излезе от спалнята с разрошена коса. Реката спря. „В една такава нощ“ — прошепна някой в тъмното точно в мига, когато прозвуча осмият звън — дълбок, безвъзвратен, и нещо, което петнадесет минути преди това бе започнало да пращи, угасна.
Доктор Хиралдо затвори книгата, докато звучеше тръбата за комендантския час. Жена му сложи чантата върху нощната масичка, легна си с лице към стената и угаси своята лампа. Лекарят отвори книгата, но не се зачете. И двамата дишаха отмерено, сами в едно село, което напрегнатата тишина бе смалила до размерите на спалнята.
— Какво мислиш?
— Нищо — отвърна лекарят.
Не можа да се съсредоточи чак до единадесет часа, когато се върна на същата страница, до която беше стигнал, когато удари осем часът. Прегъна ъгълчето на листа и сложи книгата на масичката. Жена му спеше. По-рано двамата будуваха до сутринта, като се мъчеха да определят мястото и причините за гърмежите. Няколко пъти шумът от ботушите и оръжието стигаше до вратата на къщата и двамата чакаха седнали в леглото дъжда от куршуми, който трябваше да разбие вратата. Много нощи, когато вече се бяха научили да различават многобройните отсенки на ужаса, те лежаха будни, облегнали глави на възглавниците, пълни с нераздадени нелегални позиви. Една сутрин чуха пред вратата на кабинета същите предпазливи приготовления, които обикновено предхождат серенадите, после уморения глас на кмета: „Там не. Тоя не се бърка в нищо.“ Доктор Хиралдо угаси лампата и се опита да заспи.
Дъждът заръмя след полунощ. Бръснарят и още един от мобилизираните, поставени на пост на ъгъла на пристанището, напуснаха мястото си и отидоха да се скрият под стряхата на магазина на господин Бенхамин. Бръснарят запали цигара и разгледа пушката на светлината на клечката. Беше нова.
— Мейд ин уса[4] — каза той.
Другарят му запали няколко клечки, за да види марката на своята карабина, но не можа да я открие. От стряхата падна капка върху приклада на пушката и предизвика глух гърмеж. „Ама че странна работа — измърмори другият и я обърса с ръка. — Седим тук, всеки с пушка в ръка, и се мокрим на дъжда.“ В тъмното село се долавяше само шумът от дъжда под стряхата.
— Деветима сме — каза бръснарят. — Те са седем, като броим и кмета, но трима са затворени в казармата.
— Преди малко си мислех същото — каза другият.
Батерийката на кмета грубо ги освети — свити край стената и мъчейки се да предпазят оръжието от капките, които избухваха като сачми върху обувките им. Познаха го, когато угаси фенерчето и се пъхна под стряхата. Носеше военна мушама и преметната на ремък ръчна картечница. Придружаваше го един полицай. Като погледна часовника, който носеше на дясната си ръка, кметът нареди на полицая:
— Идете в участъка да видите какво става с провизиите.
Със същата енергия би изрекъл и военна заповед. Полицаят изчезна под дъжда. Тогава кметът седна на земята до запасните.
— Какво ново? — попита той.
— Нищо — отвърна бръснарят.
Другият предложи на кмета цигара, преди да запали своята. Кметът отказа.
— Докога ще ни държите така, лейтенант?
— Не знам — каза кметът. — Засега докато свърши комендантският час. Утре ще видим какво ще правим.
— До пет сутринта! — възкликна бръснарят.
— Представяш ли си — каза другият. — А аз съм на крак от четири сутринта.
Кучешко джафкане стигна до тях през шепота на дъжда. Кметът изчака да спре шумът — остана само някакъв самотен лай. После се обърна към мъжа с потиснат вид.
— На мене ли го казвате, дето половината ми живот отиде в тая работа. Едва се държа на краката си от умора.
— Няма никакъв смисъл — каза бръснарят. — Това е съвсем безсмислено. Изглежда, че е женска история.
— И аз започвам да си мисля същото — въздъхна кметът.
Полицаят се върна да съобщи, че чакат да спре дъждът, за да раздадат храната. После докладва и друго нещо — някаква жена, хваната без пропуск, чакала кмета в казармата.
Беше Касандра. Покрита с мушама, тя спеше в сгъваемия стол, в осветяваната само от бледата крушка на балкона стая. Кметът я стисна за носа с два пръста. Тя изхленчи, трепна и отвори очи.
— Сънувах — каза тя.
Кметът запали лампата в стаята. Като заслони очите си с ръка, жената жално се протегна и за миг кметът изпита болка заради сребристите й нокти и обръснатата подмишница.
— Ти си голям нахалник — каза тя. — Стоя тук от единайсет.
— Очаквах да те намеря в стаята — оправда се кметът.
— Нямах пропуск.
Косата й, червеникава преди две нощи, сега беше сребристосива. „Забравих — усмихна се кметът и след като окачи мушамата, седна на един стол до нея. — Надявам се, че не са помислили, че ти лепиш листчетата по стените.“
Жената бе възвърнала свободното си държание.
— Жалко — възрази тя. — Обожавам силните преживявания.
Изведнъж кметът се почувства като изгубен в стаята. С беззащитен вид, като кършеше пръсти, той прошепна:
— Трябва да ми направиш една услуга. — Тя го изгледа.
— Искам — продължи кметът — да хвърлиш картите, но само за мене, и да видим ще се разбере ли кой е тоя с листчетата.
Тя обърна лице на другата страна. „Разбирам“ — каза след кратко мълчание. Кметът я подтикна:
— Правя го най-вече заради вас.
Тя кимна с глава.
— Вече гледах — каза тя.
Кметът не можа да скрие нетърпението си. „Нещо много странно излезе — продължи Касандра с премерен мелодраматизъм. — Картите бяха толкова ясни, че като ги видях върху масата, се уплаших.“ Дори дишането й бе станало артистично.
— Кой е?
— Цялото село и никой.
Синовете на вдовицата Асис дойдоха на литургия в неделя. Бяха седмина, освен Роберто Асис. Всички бяха като излети в един и същ калъп — едри и яки, с нещо катърско в склонността им към тежката работа, и кротки пред майката, на която сляпо се подчиняваха. Роберто Асис, най-малкият и единственият, който се бе оженил, си приличаше с братята само по гърбицата на носа. С крехкото си здраве и изтънчени маниери той беше като утешителна награда вместо дъщерята, която вдовицата Асис така и не дочака.
В кухнята, където седемте Асисовци бяха оставили животните, вдовицата се разхождаше между вързани за краката пилета, зеленчуци и топки сирене, тъмни пити захар и късове осолено месо и раздаваше нареждания на слугините. След като в кухнята бе сложен ред, тя нареди да подберат най-доброто от всичко за отец Анхел.
Свещеникът се бръснеше. От време на време той протягаше ръка навън, за да навлажни брадата си с дъждовната вода. Канеше се да свършва, когато две боси момичета бутнаха вратата, без да чукат, и изсипаха пред него няколко зрели ананаса, банани, захар на пити, сирене и кошница, пълна със зеленчуци и пресни яйца.
Отец Анхел им смигна. „Това прилича — каза той — на мечтата на чичо Зайко.“ По-малкото момиче, с широко отворени очи, го посочи с пръст:
— Я, и свещениците се бръснели!
Другата я избута към вратата. „А ти какво си мислеше? — усмихна се свещеникът и добави сериозно: — И ние сме хора.“ После се загледа в пръснатите по пода провизии и си каза, че само къщата на Асис е способна на такова разточителство.
— Кажете на момчетата — почти извика той, — че господ ще им го заплати със здраве.
Отец Анхел, който за четиридесет години свещеническа служба не се бе научил да овладява безпокойството си преди тържествени случаи, прибра приборите, без да се избръсне докрай. После събра провизиите, струпа ги под мивката и влезе в ризницата, като бършеше ръце в расото.
Църквата беше пълна. На две пейки край амвона, подарени от самите тях и с имената им, изписани върху медни плочки, седяха Асисовци с майката и снахата. Когато пристигнаха в църквата, за пръв път всички заедно от няколко месеца, би могло да се помисли, че влизат на коне. Кристобал Асис, най-големият, който бе дошъл от чифлика преди половин час и не бе имал време да се обръсне, още носеше ботуши с шпори. Като се погледнеше този див исполин, изглеждаше верен никога непотвърденият слух, че Сесар Монтеро е извънбрачен син на стария Адалберто Асис.
В ризницата отец Анхел го чакаше неприятност — литургическите одежди не бяха на мястото си. Псалтът го завари слисан да рови в чекмеджетата, докато водеше неясен спор със самия себе си.
— Повикай Тринидад — нареди му свещеникът. — И я попитай къде е сложила епитрахила.
Беше забравил, че Тринидад е болна от събота. Вероятно, предположи псалтът, тя е взела някои неща в къщи, за да ги закърпи. Отец Анхел тогава облече одеждите, предназначени за погребалните церемонии. Не успяваше да се съсредоточи. Когато се изкачи на амвона — нетърпелив и все още задъхан, той разбра, че доводите, назрели предишните дни, сега нямаше да имат тази убедителна сила, която имаха в самотата на стаята.
Говори десет минути. Като се запъваше в думите, изненадан от множеството идеи, които не се побираха в предвидените калъпи, той забеляза вдовицата Асис, заобиколена от синовете й. Сякаш ги виждаше няколко века по-късно на някаква неясна семейна снимка. Само Ребека де Асис, разхлаждаща пищния си бюст с ветрило от сандалово дърво, му се стори жива и истинска. Отец Анхел завърши проповедта, без да засегне пряко въпроса за пасквилите.
Вдовицата Асис постоя вдървена няколко минути, като сваляше и слагаше брачния си пръстен с някакво прикрито отчаяние, докато литургията продължаваше. После тя се прекръсти, изправи се и напусна храма през централния кораб, следвана безредно от синовете си.
В една утрин като тази доктор Хиралдо бе проумял вътрешния механизъм на самоубийството. Ръмеше безшумно, в съседната къща пееше авлига, а жена му говореше, докато той си миеше зъбите.
— Неделите са странни — каза тя, като слагаше масата за закуска. — Като че ли висят на кука, разрязани на четири — миришат на сурово месо.
Лекарят завинти самобръсначката и започна да се бръсне. Очите му бяха влажни, а клепачите подпухнали. „Спиш лошо — каза жена му. И добави с лека горчивина: — Някоя такава неделя ще се събудиш стар.“ Беше облякла раиран пеньоар, а главата й беше покрита с ролки.
— Направи ми една услуга — каза той, — млъкни.
Тя отиде в кухнята, сложи канчето с кафе на огъня и зачака да заври, заслушана първо в свирукането на авлигата, а малко след това — в шума на душа. Тогава отиде в стаята, за да може мъжът й да намери бельото готово, когато излезе от банята. Когато слагаше закуската на масата, тя го видя готов за излизане; стори й се малко по-млад, облечен в панталона с цвят какѝ и спортната риза.
Закусиха мълчаливо. Малко преди края той я изгледа с нежно внимание. Тя пиеше кафето с наведена глава, леко разтреперана от обида.
— Това е от черния дроб — оправда се той.
— Нищо не оправдава високомерието — възрази тя, без да вдигне глава.
— Сигурно съм отровен — каза той. — В дъждовно време черният дроб се задръства.
— Винаги казваш едно и също — уточни тя, — но никога нищо не правиш. Ако не си отваряш очите — добави, — ще трябва да се признаеш за неизлечимо болен.
Той като че ли се съгласи. „През декември — каза — ще идем за петнадесет дни на море.“ Загледа се в дъжда през ромбовете на дървената врата, която отделяше столовата от двора, натъжен от упорството на октомври, и добави: „След това поне четири месеца няма да има недели като тази.“ Тя събра накуп чиниите, преди да ги отнесе в кухнята. Като се върна в столовата, го завари с шапка на главата да подрежда чантата.
— Значи, вдовицата Асис пак напусна църквата — каза той.
Жена му бе разказала случката, преди да започне да си мие зъбите, но той не й обърна внимание.
— Вече за трети път тази година — потвърди тя. — Изглежда, не е могла да си измисли по-добро забавление.
Лекарят разкри здравите си зъби.
— Богатите са побъркани.
На връщане от църквата няколко жени бяха наминали да видят вдовицата Монтиел. Лекарят поздрави групичката, събрала се в салона. Приглушен кикот го изпрати до площадката на стълбището. Преди да почука на вратата, той разбра, че има и други жени в спалнята. Някакъв глас го покани да влезе.
Вдовицата Монтиел бе седнала в леглото с разпусната коса и притискаше с ръце края на чаршафа към гърдите си. В скута й се виждаха огледало и рогов гребен.
— Значи, и вие се готвите да идете на празненството — обърна се към нея лекарят.
— Ще празнува петнадесетия си рожден ден — каза една от жените.
— Осемнадесетия — поправи я вдовицата Монтиел с тъжна усмивка. Легна си отново в леглото и се покри до брадата. — Естествено мъже не са канени, а най-малко вие, докторе, лоша поличба е.
Лекарят сложи мократа шапка върху тоалетката. „Добре сте намислили — каза той, като наблюдаваше болната благосклонно и някак замислено. — Сега разбирам, че нямам работа тук.“ После, като се обърна към групата жени, се извини:
— Ще позволите ли?
Когато остана насаме с него, вдовицата Монтиел отново възприе горчивото изражение на болна. Но лекарят, изглежда, не го забеляза. Продължи да говори със същия празничен тон, докато подреждаше върху нощното шкафче нещата, които вадеше от чантата.
— Моля ви, докторе — помоли вдовицата, — стига вече инжекции. Заприличала съм на решето.
— Инжекциите — усмихна се докторът — са най-доброто нещо, което е измислено, за да си изкарват хляба лекарите.
Тя също се усмихна.
— Повярвайте — каза, като попипваше бедрото си през чаршафа, — всичко това ми е като изгнило. Не мога да се пипна.
— Ами не се пипайте — каза лекарят.
Тогава тя широко се усмихна.
— Говорете сериозно поне в неделя, докторе.
Лекарят вдигна ръкава, за да премери кръвното й налягане.
— Лекарят ми е забранил — каза той. — Вредно е за черния дроб.
Докато той премерваше налягането, вдовицата с детинско любопитство наблюдаваше скалата на апарата. „Това е най-странният часовник, който съм виждала през живота си“ — каза тя. Лекарят не откъсна очи от стрелката, докато не престана да помпа.
— Само той определя точно кога трябва да се стане — каза лекарят.
Когато свърши, докато навиваше тръбичките на апарата, той внимателно се вгледа в лицето на болната. Сложи върху масичката туба с бели хапчета, които тя трябваше да взема на дванадесет часа. „Щом не искате повече инжекции — каза той, — няма да има повече инжекции. Вие сте по-здрава от мене.“ Вдовицата махна нетърпеливо с ръка.
— Никога не съм била болна — каза тя.
— Знам — съгласи се лекарят, — но трябваше да се измисли нещо, за да се оправдае сметката.
Като отмина забележката, вдовицата попита:
— Трябва ли още да лежа?
— Напротив — възрази лекарят, — забранявам ви го категорично. Слезте в салона и се погрижете за гостите, както му е редът. Освен това — добави той лукаво — за много неща имате да си поговорите.
— За бога, докторе — възкликна тя, — не бъдете такъв клюкар. Сигурно вие лепите пасквилите.
Доктор Хиралдо се разсмя на хрумването. Като излизаше, той хвърли бегъл поглед към кожения куфар с медни кабари, приготвен за път в един ъгъл на спалнята. „И да ми донесете подарък — извика той от вратата, — когато се върнете от околосветското пътешествие.“ Вдовицата отново се бе заела търпеливо да разчесва косите си.
— Естествено, докторе.
Не влезе в салона. Остана в леглото, докато си отиде и последната гостенка. Тогава се облече. Господин Кармичаел я завари да яде срещу полуотворения балкон.
Тя отговори на поздрава, без да откъсва очи от балкона. „Всъщност — каза тя — тази жена ми харесва, смела е.“ И господин Кармичаел погледна към дома на вдовицата Асис, чиито врати и прозорци в единадесет часа още не бяха отворени.
— Въпрос на природа — каза той. — Такава като нея, създадена да ражда само момчета, не може да бъде друга. — И като се обърна към вдовицата Монтиел, добави: — А вие сте същинска роза.
Тя като че ли го потвърди със свежата си усмивка. „Знаете ли?“ — запита. Господин Кармичаел нерешително мълчеше и тя побърза да отговори:
— Доктор Хиралдо е убеден, че съм луда.
— Не може да бъде!
Вдовицата кимна с глава. „Няма да се учудя — продължи тя, — ако вече е разговарял с вас как да бъда изпратена в лудницата.“ Господин Кармичаел не знаеше как да излезе от неудобното положение.
— Не съм излизал от къщи цяла сутрин — каза той.
После се отпусна в мекото кожено кресло, поставено до леглото. Вдовицата си спомни Хосе Монтиел в същото това кресло, сразен от мозъчния кръвоизлив, петнадесет минути преди да умре. „В такъв случай — каза тя и прогони лошия спомен — може да ви повика следобед.“ И промени темата с лъчезарна усмивка:
— Говорихте ли с кума ми Сабас?
Господин Кармичаел потвърди с кимане на глава. И наистина, в петък и събота той бе опитвал бездънната пропаст на дон Сабас, мъчейки се да разбере каква ще бъде реакцията му, ако наследството на Хосе Монтиел се обяви за продан. Дон Сабас — предполагаше господин Кармичаел — изглеждал готов да купи. Вдовицата го изслуша, без да проявява признаци на нетърпение. „Ако не следващата сряда, щеше да е по-следващата“ — съгласи се тя със спокойна твърдост. При всички случаи бе решила да напусне селото още преди края на октомври.
С мигновено движение на лявата ръка кметът измъкна револвера от калъфа. И последният мускул на тялото му бе готов за стрелба, когато се разбуди напълно и позна съдията Аркадио.
— По дяволите!
Съдията Аркадио стоеше като вкаменен.
— Не правете това друг път — каза кметът и като прибираше револвера, отново се отпусна в брезентовия стол. — Слухът ми работи по-добре, когато спя.
— Вратата беше отворена — каза съдията Аркадио.
Кметът беше забравил да я затвори на разсъмване. Беше толкова уморен, че се отпусна в стола и веднага заспа.
— Колко е часът?
— Към дванадесет — отвърна съдията Аркадио.
Някаква струна в гласа му още потрепваше.
— Умирам за сън — каза кметът.
Докато се протягаше с дълга прозявка, той имаше усещането, че времето е спряло. Въпреки старанието му, въпреки безсънните нощи пасквилите продължаваха да се появяват. Същата тази сутрин, на разсъмване, той бе намерил една хартийка, залепена на вратата на спалнята му: „Не си хабете барута, лейтенанте.“ По улицата се говореше открито, че самите участници в патрула поставят пасквилите, за да разнообразяват скучните си обиколки. Хората — бе помислил кметът — си умират от смях.
— Разсънете се — каза съдията Аркадио — и да идем да хапнем нещо.
Но кметът не беше гладен. Искаше да поспи още един час и да се изкъпе, преди да излезе. Съдията Аркадио, напротив, свеж и чист, тъкмо се връщал да обядва в къщи. Като минавал край къщата, тъй като вратата била отворена, влязъл да поиска от кмета пропуск, за да може да се движи и след комендантския час.
Лейтенантът каза просто: „Не.“ После с бащинско увъртаме се оправда:
— По-добре е за вас да си стоите мирно в къщи.
Съдията Аркадио запали цигара. Загледа се в пламъка на кибритената клечка в очакване недоволството му да се уталожи, но не намери какво да каже.
— Не се сърдете — добави кметът. — Повярвайте, че бих искал да съм на ваше място, да си лягам в осем вечерта и да ставам, когато ми кефне.
— Как ли не — каза съдията. И добави с подчертана ирония: — Само това ми липсваше — един нов баща на трийсет и пет години.
Беше му обърнал гръб и си даваше вид, че наблюдава през балкона набъбналото от дъжд небе. Кметът мълчеше. После каза строго:
— Съдия!
Съдията Аркадио се обърна към него и двамата се погледнаха в очите.
— Няма да ви дам пропуск. Разбрахте ли?
Съдията захапа цигарата и понечи да каже нещо, но се сдържа. Кметът го чу как бавно заслиза по стълбите. Изведнъж, като се наведе, извика:
— Съдия!
Не получи отговор.
— Оставаме си приятели — извика кметът.
И този път не последва отговор.
Той постоя така наведен, очакващ реакцията на съдията Аркадио, докато вратата се затвори, и отново остана сам със спомените си. Вече не направи опит да заспи. Не му се спеше, беше като затънал в едно село, което продължаваше да бъде чуждо и непроницаемо много години след като бе поел в ръце съдбата му. В онази ранна утрин, когато крадешком слезе на брега с един стар картонен куфар, вързан с канап, и заповедта на всяка цена да подчини селото, той разбра какво е ужас. Единствената му явка беше едно писмо за някакъв неизвестен привърженик на правителството, когото трябваше да намери на другия ден, седнал по гащи на вратата на една мелница за ориз. С помощта на указанията му и непреклонната воля на тримата убийци, които го придружаваха, задачата бе изпълнена. Но този следобед, без да съзнава невидимата паяжина, която времето бе оплело наоколо му, достатъчен бе този мигновен изблик на проницателност, за да се запита кой на кого всъщност се бе подчинил.
Сънува с отворени очи срещу балкона, шибан от дъжда, чак до четири и нещо. После се изкъпа, облече си униформата и слезе в хотела да закуси. По-късно направи обичайната проверка в участъка и изведнъж се озова изправен на един ъгъл с ръце в джобовете, без да знае какво да прави.
Собственикът на салона за билярд го видя да влиза привечер, все още с ръце в джобовете. Поздрави го от дъното на празното заведение, но кметът не му отговори.
— Бутилка минерална вода — каза той.
Бутилките затрополиха, когато собственикът ги разбута в касата с лед.
— Някой ден — каза собственикът — ще се наложи да ви оперират и ще намерят черния ви дроб пълен с мехурчета.
Кметът впи очи в чашата. Отпи, оригна се, постоя облакътен на тезгяха, загледан втренчено в чашата, после пак се оригна. Площадът беше пуст.
— Добре — каза кметът. — Какво става?
— Неделя е — отвърна собственикът.
— А-а!
Той остави една монета на тезгяха и излезе, без да се сбогува. На ъгъла на площада някакъв човек, който вървеше, сякаш влачеше огромна опашка, му каза нещо, което той не разбра. Но малко след това реагира. Някак смътно разбра, че нещо става, и се отправи към казармата. С няколко скока изкачи стълбите, без да обръща внимание на хората, които се тълпяха на вратата. Един от полицаите го пресрещна. Подаде му някакъв лист хартия и само с един поглед той разбра за какво става дума.
— Раздаваше ги на арената за бой с петли — каза агентът.
Кметът се втурна по коридора. Отвори първата килия и се спря с ръка на бравата, като се вглеждаше в полумрака, докато го видя — беше около двадесетгодишен младеж, с тъмно слабо лице, белязано от едра шарка. Носеше шапка за бейзбол и очила с половин рамки.
— Как се казваш?
— Пепе.
— Пепе чий?
— Пепе Амадор.
Кметът го изгледа за миг и се помъчи да си спомни нещо. Младежът бе седнал на бетонната платформа, която служеше за легло на затворниците. Изглеждаше спокоен. Свали очилата, обърса ги с пеша на ризата си и погледна кмета с присвити очи.
— Къде сме се виждали? — попита кметът.
— Тук някъде — отвърна Пепе Амадор.
Кметът не пристъпи нито крачка навътре в килията. Продължи замислено да гледа арестувания, после започна да затваря вратата.
— Добре, Пепе — каза, — мисля, че загази.
Той заключи, прибра ключа в джоба си и отиде в залата да прочете и препрочете няколко пъти нелегалния позив.
Седна срещу отворения балкон, трепейки комарите с ръце, докато по пустите улици светнаха лампите. Той познаваше това спокойствие на здрача. Веднъж в една такава привечер той бе изпитал напълно вълнението от властта.
— Значи, пак започват — каза гласно.
Пак започваха. Както и по-рано, позивите бяха отпечатани на циклостил от двете страни и биха могли да се разпознаят навсякъде и по всяко време по неуловимия отпечатък на тревога, който придава нелегалното.
Мисли дълго в мрака, като сгъваше и разгъваше листчето хартия, преди да вземе някакво решение. Накрая го прибра в джоба си и опипом позна ключовете от килията.
— Ровира! — повика той.
Довереният му полицай изникна от мрака. Кметът му даде ключовете.
— Заеми се с това момче — рече. — Опитай се да го убедиш да ти съобщи имената на хората, които донасят в селото нелегална пропаганда. Ако не успееш с добро — доуточни той, — накарай го да проговори по друг начин.
Полицаят му напомни, че тази нощ е дежурен.
— Остави това — каза му кметът. — Остави всичко друго до нова заповед. — И още нещо — добави, сякаш го бе осенило някакво вдъхновение: — Пусни хората, които са на двора. Тази нощ няма да има патрули.
После повика в блиндирания кабинет тримата полицаи, които по негова заповед бездействаха в участъка. Нареди им да си облекат униформите, които пазеше под ключ в шкафа. Докато те се обличаха, той събра на масата халосните патрони, които предишните вечери бе раздавал на хората от патрулите, и извади от желязната каса шепа куршуми.
— Тази вечер вие ще патрулирате — им каза той, като проверяваше пушките, за да им даде най-добрите. — Не трябва да правите нищо, но нека хората разберат, че именно вие сте на улицата. — След като всички бяха въоръжени, той им раздаде муниции. Изправи се пред тях.
— Но чуйте добре — предупреди ги той, — ако някой от вас извърши някоя глупост, ще бъде разстрелян в двора. — Почака отговор, но такъв не последва. — Ясно ли е?
Тримата мъже — двамата с индиански черти и съвсем обикновен вид, а третият рус, предразположен към гигантизъм и с прозрачно сини очи — изслушаха последните думи, зареждайки пушките. Застанаха мирно.
— Ясно, лейтенант.
— И още нещо — каза кметът и смени тона с по-неофициален. — Асисовци са в селото и няма да е чудно да срещнете някого от тях, пиян, да налита на бой. Каквото и да става, не го закачайте. — И този път не последва очакваният отговор. — Ясно ли е?
— Ясно, лейтенант.
— Е, хайде тогава — заключи кметът. — И бъдете нащрек.
Като затваряше църквата след вечерната молитва, която бе преместил с един час напред заради комендантския час, отец Анхел усети миризма на мърша. Това бе мигновена воня, която не успя да привлече вниманието му. По-късно, докато пържеше зелени банани и топлеше млякото за вечеря, откри причината за миризмата — Тринидад, която от събота беше болна, не бе изхвърлила умрелите мишки. Тогава се върна в църквата, отвори и почисти капаните, а след това се упъти към дома на Мина, на две преки от църквата.
Сам Тото Висбал му отвори вратата. В сумрачното салонче, където имаше няколко кожени табуретки в безпорядък и окачени по стените литографии, майката на Мина и сляпата й баба пиеха в големи чаши някакво горещо и ароматно питие. Мина правеше изкуствени цветя.
— Вече петнадесет години — каза сляпата — не сме ви виждали в тази къща, отче.
Това беше вярно. Всеки следобед той минаваше край прозореца, до който Мина сядаше да прави изкуствени цветя, но никога не влизаше.
— Как минава времето — каза той. После, давайки да се разбере, че бърза, се обърна към Тото Висбал:
— Идвам да ви помоля да пуснете Мина от утре да се заеме с капаните. Тринидад — обясни той на Мина — от събота е болна.
Тото Висбал даде съгласието си.
— Това е губене на време — намеси се сляпата. — В края на краищата тази година светът ще свърши.
Майката на Мина сложи ръка на коляното й, за да я накара да замълчи. Сляпата отстрани ръката й.
— Бог наказва суеверието — каза свещеникът.
— Така е писано — каза сляпата, — кръв ще се лее по улиците и никаква човешка сила не ще е в състояние да я спре.
Свещеникът й хвърли поглед на състрадание — тя беше много стара, извънредно бледа и мъртвите й очи сякаш проникваха в тайната на нещата.
— Ще се къпем в кръв — подигра се Мина.
Тогава отец Анхел се обърна към нея. Видя я как изниква — с гарвановочерна коса и същата бледост като на сляпата, иззад мъгляв облак от разноцветни ленти и хартии. Приличаше на алегорична жива картина от някоя училищна вечеринка.
— А ти — каза й той — работиш в неделя.
— И аз й казах — намеси се сляпата. — Горяща пепел ще се посипе върху главата й.
— Нуждата има остри зъби — усмихна се Мина.
Тъй като свещеникът продължаваше да стои прав, Тото Висбал издърпа една табуретка и отново го покани да седне. Той беше дребен човечец, с нервни от стеснение движения.
— Благодаря — отказа отец Анхел. — Комендантският час ще ме завари на улицата. — Той се заслуша в дълбоката тишина в селото и забеляза: — Като че ли вече е минало осем.
Тогава узна — след почти две години празни килии, Пепе Амадор беше в затвора, а селото — оставено в ръцете на трима престъпници. Хората се бяха прибрали още в шест часа.
— Странно. — Отец Анхел сякаш си говореше сам. — Едно такова нещо изглежда безразсъдно.
— Рано или късно, трябваше да се случи — каза Тото Висбал. — Цялата страна е закърпена с паяжина.
Той изпрати свещеника до вратата.
— Не сте ли виждали нелегалните позиви?
Отец Анхел се вкамени.
— Пак ли?
— През август — намеси се сляпата — ще започнат трите дни мрак.
Мина протегна ръка и й подаде едно започнато цвете. „Млъкни — каза й тя — и завърши това.“ Сляпата опипа цветето.
— Значи, пак започнаха — каза свещеникът.
— Вече от близо седмица — каза Тото Висбал. — Тук се появи един и никой не разбра кой го е донесъл. Нали знаете как стават тия работи.
Свещеникът кимна с глава.
— Казват, че всичко си продължава както по-рано — продължи Тото Висбал. — Правителството се смени, обеща мир и сигурност и в началото всички повярваха. Но държавните служители са си все същите.
— Вярно е — намеси се майката на Мина. — Ето тук пак въведоха комендантски час и тези трима престъпници са на улицата.
— Но има нещо ново — каза Тото Висбал, — сега казват, че във вътрешността на страната пак се организира партизанска борба срещу правителството.
— Всичко е писано — каза сляпата.
— Това е абсурдно — каза свещеникът замислено. — Трябва да признаем, че отношението се е променило. Или поне — поправи се той — се беше променило до тази вечер.
Няколко часа по-късно, разсънен в задухата под мрежата за комари, той се запита дали наистина времето бе изминало през тези деветнадесет години, откакто беше в енорията. Чу точно пред къщата си шума на ботуши и оръжие, който по-рано предхождаше изстрелите. Само дето този път ботушите се отдалечиха, минаха отново след един час и пак се отдалечиха, без да прозвучат изстрели. Малко след това, измъчен от безсънието и жегата, той разбра, че вече от доста време петлите кукуригат.
Матео Асис се опита да определи колко е часът по кукуригането на петлите. Накрая изплува на повърхността на действителността.
— Колко е часът?
Нора де Хакоб протегна ръка в полумрака и взе часовника със светещ циферблат, сложен на нощната масичка. Отговорът, който още не беше произнесла, напълно я разбуди.
— Четири и половина — рече тя.
— По дяволите!
Матео Асис скочи от леглото. Но главоболието и горчивата утайка в устата го принудиха да сдържи порива си. Потърси с крака обувките си в мрака.
— Денят щеше да ме свари — каза той.
— Много хубаво — рече тя. Запали лампичката и видя възлестия му гръб и бледите бедра. — Трябваше да останеш затворен тук до утре.
Тя беше съвсем гола, само слабините й бяха покрити с единия край на чаршафа. При запалената светлина дори гласът губеше мекото си безсрамие.
Матео Асис нахлузи обувките си. Беше висок и едър. Нора де Хакоб, която го приемаше от време на време от две години насам, изпитваше нещо като поражение пред необходимостта да има тайно мъж, който на нея й се струваше създаден, за да може една жена да разказва за него.
— Ако не внимаваш, ще напълнееш — каза тя.
— От лек живот — възрази той, като се мъчеше да прикрие досадата си. После усмихнат добави: — Сигурно съм бременен.
— Дано — каза тя. — Ако мъжете можеха да раждат, щяха да бъдат по-внимателни.
Матео Асис вдигна от пода презерватива заедно с гащетата, отиде в банята и го хвърли в клозетната чиния. Изми се, като се мъчеше да не вдишва дълбоко — всяка миризма рано сутринта миришеше на нея. Когато се върна в стаята, той я завари седнала в леглото.
— Някой ден — каза Нора де Хакоб — ще ми омръзнат тия криеници и ще разкажа всичко на всички.
Той не я погледна, докато не се облече напълно. Тя осъзна разголените си повехнали гърди и се покри с чаршафа до брадичката.
— Не виждам кога бихме могли — продължи тя — да си закусваме в леглото и да стоим тук до следобед. Способна съм сама да си напиша пасквил.
Той широко се разсмя.
— Старият Бенхаминсито ще умре — рече той. — Как върви тая работа?
— Представи си — отвърна тя, — чака да умре Нестор Хакоб.
Видя го как й маха с ръка от вратата. „Гледай да дойдеш за Коледа“ — му каза. Той обеща. Прекоси двора на пръсти и излезе на улицата. Ръмеше едва-едва и леко овлажняваше кожата му. Като стигна площада, един вик го закова на място.
— Стой!
Някакво фенерче светна в очите му. Той се извърна настрани.
— А-а, дявол го взел! — каза кметът, невидим зад ъгъла светлина. — Я вижте кого срещаме. Идваш ли, или отиваш?
Той угаси фенерчето и Матео Асис го видя, следван от тримата полицаи. Лицето му беше свежо и умито, на рамото си носеше картечница.
— Идвам — отвърна Матео Асис.
Кметът се приближи, за да види колко е часът на светлината на уличната лампа. Беше пет без десет. Той направи знак на полицаите да свирят отбой за комендантския час. Стоя неподвижен, докато тръбата спря да свири, придавайки тъжна нотка на съмването. После отпрати полицаите и тръгна с Матео Асис през площада.
— Край — каза той. — Край на тая история с хартийките.
В гласа му звучеше по-скоро умора, отколкото задоволство.
— Хванахте ли го?
— Още не — отвърна кметът. — Но току-що извърших последния патрул и мога да твърдя, че днес за пръв път селото осъмна без нито един пасквил. Трябваше да се затегнат гащите.
Като стигна до вратата на къщата, Матео Асис мина напред, за да върже кучетата. Жените от прислугата се протягаха в кухнята. Когато кметът влезе, посрещна го лай на вързани кучета, който миг след това бе заменен от стъпки и пръхтене на домашни животни. Вдовицата Асис ги завари да пият кафе, седнали на зида на кухнята. Беше се развиделило.
— Ранобудният човек — каза вдовицата — е добър съпруг, но лош мъж.
Въпреки доброто й настроение лицето й издаваше, че е прекарала нощта в мъчително будуване. Кметът отвърна на поздрава. Взе картечницата от земята и я метна на рамо.
— Пийте кафе колкото искате, лейтенанте — каза вдовицата, — но не ми мъкнете пушки в къщата.
— Напротив — усмихна се Матео Асис. — Трябваше да му я искаш назаем, за да идеш на черква. Не мислиш ли?
— На мене не ми трябват тези железа, за да се защитавам — възрази вдовицата. — Божието провидение е на нашата страна. Асисовци — добави тя — почитахме бога още преди да има попове на много левги наоколо.
Кметът се сбогува. „Трябва да поспя — каза той. — Това не е живот.“ Проби си път между кокошките, патиците и пуйките, които започнаха да завладяват двора. Вдовицата пропъди животните. Матео Асис отиде в спалнята, изкъпа се, преоблече се и излезе да оседлае мулето. Братята му бяха потеглили още на разсъмване.
Вдовицата Асис се бе заела с клетките, когато синът й се появи в двора.
— Помни — рече му тя, — че едно е да си пазиш кожата, друго е да ставаш приятел.
— Влезе само да изпие чашка кафе — каза Матео Асис. — Разговаряхме и стигнахме дотук, без да се усетим.
Стоеше в края на коридора и гледаше майка си, но тя му отвръщаше, без да се обърне. Сякаш говореше на птичките. „Само това ти казвам — натърти тя. — Не ми води убийци в къщата.“ Като свърши с клетките, тя се зае със сина си:
— А ти къде беше?
Тази сутрин съдията Аркадио като че ли откри зловещи признаци в дребните епизоди, които правят ежедневието. „Времето е главоболно“ — каза на жена си, като се мъчеше да обясни обзелата го тревога. Утрото беше слънчево. Реката — за пръв път от няколко седмици, бе изгубила заплашителния си вид и цвета си на сурова кожа. Съдията Аркадио отиде в бръснарницата.
— Правосъдието — посрещна го бръснарят — куца, но пристига.
Подът бе лъснат с газ, а огледалата бяха покрити с белило. Бръснарят започна да ги лъска с парцал, докато съдията Аркадио се наместваше на стола.
— Не би трябвало да има понеделници — каза съдията.
Бръснарят бе започнал да го подстригва.
— Неделите са виновни — рече той. — Ако не бяха неделите, нямаше да има и понеделници — доуточни с весело изражение.
Съдията Аркадио затвори очи. Този път, след десет часа сън, след няколко бурни любовни мига и продължителна баня нямаше в какво да се упрекне неделята. Но сега беше напрегнат понеделник. Когато часовникът на кулата удари девет часа и камбанният звън бе заменен със съскането на шевната машина в съседната къща, нов признак накара съдията Аркадио да потрепери — тишината по улиците.
— Това е село-призрак — каза той.
— Вие така пожелахте — каза бръснарят. — По-рано в понеделник по това време вече да съм подстригал пет души най-малко. Днес вие сте ми сефтето.
Съдията Аркадио отвори очи и за миг остана загледан в отражението на реката в огледалото. „Вие“ — възрази. И попита:
— Кои сме ние?
— Ами вие — поколеба се бръснарят. — Преди да дойдете вие, това село беше загубено като всички останали, но сега е нещо още по-лошо.
— Щом ми казваш тези неща — възрази съдията, — значи, знаеш, че нямам нищо общо с тях. Би ли посмял — попита, но не нападателно — да кажеш същото и на лейтенанта?
Бръснарят призна, че не.
— Вие не знаете — рече той — какво значи всяка сутрин да ставаш с убеждението, че ще те убият и да минат десет години, без да те убият.
— Не знам — съгласи се съдията Аркадио, — нито искам да знам.
— Направете всичко възможно — каза бръснарят — никога да не го узнаете.
Съдията наведе глава. След продължително мълчание той запита: „Знаеш ли едно нещо, Гуардиола? — И без да дочака отговора, продължи: — Лейтенантът пуска корени в селото. И с всеки изминат ден затъва все повече и повече, защото е открил удоволствие, от което човек не се отказва — малко по малко, без да вдига много шум, той богатее.“ Тъй като бръснарят го слушаше мълчаливо, завърши:
— Обзалагам се, че вече няма да има нито един убит по негова вина.
— Мислите ли?
— Обзалагам се на едно срещу сто — настоя съдията Аркадио. — За него, в този момент, най-добрата сделка е спокойствието.
Бръснарят свърши да го подстригва, дръпна стола назад и смени кърпата, без да продума. Когато най-после проговори, в гласа му се прокрадваше нотка на смущение.
— Странно е, че тъкмо вие казвате това — рече той. — И че го казвате тъкмо на мене.
Ако позата му позволяваше, съдията Аркадио щеше да свие рамене.
— Не го казвам за пръв път — наблегна той.
— Лейтенантът е най-добрият ви приятел — каза бръснарят.
Бе снишил гласа си и сега звучеше напрегнато и доверено. Съсредоточен в работата си, изражението му беше като на човек, който няма навика да пише, а трябва да се подпише.
— Я ми кажи, Гуардиола — запита съдията Аркадио някак тържествено, — какво си мислиш ти за мене?
Бръснарят бе започнал да го бръсне. Замисли се за миг, преди да отговори.
— Досега — каза той — мислех, че вие сте човек, който знае, че си отива и иска да си иде.
— Можеш да продължиш да мислиш същото — усмихна се съдията.
Оставяше се да го бръснат със същото мрачно безразличие, с което би се оставил да го заколят. Стоя със затворени очи, докато бръснарят търкаше брадата му със стипца, поръсваше я с талк, а после го изчеткваше с много мека четка. Докато сваляше кърпата от врата му, той пъхна една хартия в джоба на ризата му.
— Само в едно нещо се лъжете, съдия — рече му той. — В тази страна ще има да стават големи работи.
Съдията Аркадио установи, че все още са сами в бръснарницата. Силното слънце, шушукането на шевната машина в тишината в девет и половина, неизбежният понеделник му подсказваха още нещо — като че ли бяха сами в цялото село. Тогава измъкна листчето от джоба си и го прочете.
Бръснарят му обърна гръб, за да подреди нещата върху тоалетката. „Две години, речи — изрече по памет, — и все същото извънредно положение, същата цензура на печата, същите държавни служители.“ Като видя в огледалото, че съдията Аркадио е свършил да чете, му каза:
— Разпространете го.
Съдията отново пъхна листчето в джоба си.
— Смелчага си — рече той.
— Ако някой път се бях излъгал в някого — каза бръснарят, — отдавна щях да съм пълен с олово. — После добави съвсем сериозно: — И помнете едно, съдия, това вече никой не може да го спре.
Като излезе от бръснарницата, съдията Аркадио усети, че устата му е суха. В салона за билярд си поръча две двойни и след като ги изпи едно след друго, разбра, че му остава още много време, за да свърши. В университета в една събота от страстната седмица той се опита да излекува със сила несигурността си — влезе, съвършено трезвен, в клозета на един бар и сипа барут върху възпалението от шанкър и го запали.
На четвъртата чаша дон Роке намали дозата. „С този ритъм — усмихна се той — ще ви изнесат на рамо като бикоборците.“ Той също се усмихна с устни, но очите му останаха угаснали. Половин час по-късно отиде в клозета, изпика се и преди да излезе, хвърли позива в дупката.
Когато се върна при тезгяха, намери до чашата бутилка, на която с мастилена черта бе отбелязано нивото на течността. „Всичко това е за вас“ — му каза дон Роке, като бавно си вееше. Бяха сами в салона. Съдията Аркадио си наля половин чаша и отпи, без да бърза. „Знаете ли?“ — попита той. И тъй като дон Роке не даваше признаци да е разбрал, му каза:
— Ще стават големи работи.
Дон Сабас претегляше на везните обяда си на птиче, когато му съобщиха за ново посещение на господин Кармичаел. „Кажи му, че спя“ — прошепна на ухото на жена си. И наистина, десет минути преди това той спеше. Когато се събуди, въздухът беше сух, а къщата се бе вцепенила от жега. Минаваше пладне.
— Какво сънува? — запита го жена му.
— Нищо.
Тя бе изчакала мъжът й сам да се събуди. Миг след това извари спринцовката и дон Сабас си би инжекцията инсулин в бедрото.
— Вече от три години нищо не сънуваш — каза жената със закъсняло разочарование.
— По дяволите — възкликна той. — Сега пък какво искаш? Човек не може да сънува насила.
Преди години, в краткия си предобеден сън, дон Сабас бе сънувал някакъв дъб, по който вместо цветове имаше ножчета за бръснене. Жена му бе изтълкувала съня и бе спечелила на лотария.
— Ако не е днес, ще е утре — каза тя.
— Нито днес, нито утре — възрази нетърпеливо дон Сабас. — Няма да взема да сънувам само за да можеш ти да вършиш глупости.
Той отново се изтегна в леглото, докато жена му слагаше в ред стаята. Всякакви остри и режещи предмети бяха изхвърлени от помещението. След половин час дон Сабас се надигна на няколко етапа, като се мъчеше да не се вълнува, и започна да се облича.
— А, да — запита тогава, — какво каза Кармичаел?
— Че ще дойде по-късно.
Не си проговориха, докато не седнаха на масата. Дон Сабас кълвеше простия си обяд на болен. Тя си сипа от всичко, на пръв поглед прекалено много за дребното й тяло и посърналото й лице. Дълго премисля, преди да се реши да го попита:
— Какво иска Кармичаел?
Дон Сабас дори не вдигна глава.
— Какво може да иска? Пари.
— Така си и мислех — въздъхна жената. И продължи състрадателно: — Горкият Кармичаел, река от пари минава през ръцете му от толкова години, а живее с хорската милостиня. — Докато говореше, въодушевлението й към храната изстиваше.
— Дай му, Сабитас — помоли тя. — Господ ще ти се отплати. — Тя кръстоса приборите върху чинията и любопитно попита: — Колко иска?
— Двеста песос — отвърна невъзмутимо дон Сабас.
— Двеста песос!
— Представи си!
За разлика от неделята, която беше най-заетият му ден, в понеделник дон Сабас разполагаше с един спокоен следобед. Можеше да прекара дълги часове в кабинета, да дреме пред електрическия вентилатор, докато добитъкът растеше, угояваше се и се множеше в чифлиците му. Този следобед обаче той не можа да се отпусне нито за миг.
— От жегата е — каза жената.
Дон Сабас позволи в обезцветените му зеници да проблесне искрица отчаяние. В тясната кантора със старо дървено писалище, четири кожени кресла и струпани в ъглите конски такъми щорите бяха спуснати, а въздухът бе тежък и топъл.
— Може би — рече той. — Никога не е било толкова топло през октомври.
— Преди петнадесет години, при една такава жега, стана земетресение — каза жена му. — Спомняш ли си?
— Не си спомням — отвърна дон Сабас разсеяно, — нали знаеш, че никога нищо не помня. Освен това — добави начумерено — този следобед не ми се говори за бедствия.
Като затвори очи и скръсти ръце на корема, той се престори на заспал. „Ако дойде Кармичаел — измърмори, — кажи му, че ме няма.“ Умолителна гримаса сгърчи лицето на жена му.
— Лош човек си — рече тя.
Но той не продума. Тя излезе от кабинета, като съвсем безшумно затвори замрежената врата. Късно следобед, след като наистина беше спал, дон Сабас отвори очи и видя пред себе си — сякаш бе продължение на съня му — кмета, който го чакаше да се събуди.
— Човек като вас — усмихна се лейтенантът — не бива да спи при отворена врата.
Дон Сабас с нищо не показа смущението си. „За вас — каза той — вратите на къщата ми винаги са отворени.“ Той протегна ръка, за да раздрънка камбанката, но кметът го спря с движение на ръката.
— Не искате ли кафе? — попита дон Сабас.
— Сега не — каза кметът, като оглеждаше стаята с тъжен поглед. — Много ми беше приятно тук, докато вие спяхте. Все едно, че бях в друго село.
Дон Сабас разтърка клепачи с опакото на ръката.
— Колко е часът?
Кметът погледна часовника си: „Близо пет“ — отвърна. После, като се намести по-удобно в креслото, леко премина към въпроса:
— Ще поговорим ли?
— Предполагам — каза дон Сабас, — че нищо друго не ми остава.
— Не би имало смисъл — каза кметът. — В края на краищата това не е тайна за никого. — И със същата спокойна плавност, без да насилва нито за миг жестовете или думите си, добави:
— Кажете ми, дон Сабас, колко говеда сте измъкнали и белязали с вашето клеймо от стадата на вдовицата Монтиел, откакто тя ви предложи да ги купите?
Дон Сабас сви рамене.
— Нямам никаква представа.
— Вие знаете — натърти кметът, — че това нещо си има име.
— Кражба на добитък — уточни дон Сабас.
— Точно така — потвърди кметът. — Да предположим например — продължи той, без да променя тона, — че сте отмъкнали двеста глави за три дни.
— Дано — каза дон Сабас.
— Значи, двеста — каза кметът. — Вие знаете условията: петдесет песос общински данък за всяка глава.
— Четиридесет.
— Петдесет.
Дон Сабас млъкна примирен. Беше се облегнал на гърба на пружинения стол, въртеше на пръста пръстена с черен лъскав камък и беше впил очи във въображаема шахматна дъска пред себе си.
Кметът го наблюдаваше с безмилостно внимание. „Този път обаче нещата няма да свършат дотук — продължи той. — От този момент нататък, където и да се намира, наследственият добитък на Хосе Монтиел е под закрилата на общината.“ След като напразно чака някаква реакция, той обясни:
— Тази нещастна жена, както знаете, е съвсем побъркана.
— А Кармичаел?
— Кармичаел — каза кметът — от два часа е под наблюдение.
Тогава дон Сабас го изгледа с изражение, което би могло да бъде и на преклонение, и на изумление. И без никакъв преход стовари върху писалището грамадното си отпуснато туловище, разтърсвано от неудържим смях.
— Чудесен случай, лейтенанте — рече накрая. — Сигурно ви изглежда като сън.
Привечер доктор Хиралдо изпита увереността, че е спечелил срещу миналото. Бадемовите дървета на площада отново бяха прашни. Още една зима отминаваше, но предпазливите й стъпки оставяха дълбоки следи в спомена. Отец Анхел се връщаше от вечерната си разходка, когато видя лекарят да пъха ключа в ключалката на кабинета.
— Виждате ли, докторе — усмихна се той, — и за отварянето на една врата е нужна божията помощ.
— Или помощта на фенерче — усмихна се на свой ред лекарят.
Превъртя ключа, после съсредоточи цялото си внимание върху отец Анхел. Видя го изпънат и сив в сумрака. „Почакайте малко, отче — каза той. — Мисля, че черният ви дроб не е в ред.“ Задържа го за лакътя.
— Мислите ли?
Лекарят запали лампата в преддверието и огледа с повече човешко, отколкото професионално внимание лицето на свещеника. После отвори вратата с мрежа и запали лампата в кабинета.
— Няма да е излишно да посветите пет минути на тялото си, отче — каза той. — Я да видим как е кръвното ви налягане.
Отец Анхел бързаше. Но при настойчивостта на лекаря влезе в кабинета и запретна ръкав.
— По мое време — каза той — тези неща не съществуваха.
Доктор Хиралдо премести един стол срещу него и седна, за да му сложи апарата.
— Вашето време е сега, отче — усмихна се той. — Не му отстъпвайте.
Докато лекарят наблюдаваше ска̀лата, свещеникът изучаваше кабинета с онова глуповато любопитство, което обикновено предизвикват чакалните. На стената бяха окачени жълтеникава диплома, литографията на някакво червеникаво-виолетово момиченце с проядена от синьо петно буза и картината на лекар, оспорващ си със смъртта една гола жена. В дъното, зад желязното легло, боядисано в бяло, имаше шкаф с шишета с етикети. До прозореца имаше витрина с инструменти и други две, претъпкани с книги. Единствената определена миризма беше на медицински спирт.
Лицето на доктор Хиралдо не изразяваше нищо, докато мереше кръвното.
— В тая стая липсва образът на някой светец — измърмори отец Анхел.
Лекарят огледа стените. „Не само тук — каза той. — И в селото също.“ Той прибра апарата в кожения калъф, който затвори с енергично дръпване на ципа, и каза:
— Знайте едно нещо, отче, кръвното ви е много добре.
— Предполагах — каза свещеникът. И добави вяло, нерешително: — Никога не съм се чувствал по-добре през октомври.
Той бавно започна да смъква ръкава си. Със закърпено расо, скъсани обувки и груби ръце, чиито нокти изглеждаха като от обгорен рог, в този миг у него изпъкваше най-същественото — той беше извънредно беден човек.
— И все пак — възрази лекарят — загрижен съм за вас. Трябва да признаете, че начинът ви на живот не е най-подходящият за октомври като този.
— Господ е взискателен — каза свещеникът.
Лекарят му обърна гръб, за да погледне тъмната река през прозореца. „Питам се до каква степен — възрази той. — Не ми изглежда богоугодно толкова години човек да се мъчи да покрие с броня хорските инстинкти при пълно съзнание, че отдолу всичко си продължава постарому.“ След продължителна пауза той запита:
— През последните дни нямате ли усещания, че непреклонното ви дело е започнало да се рони?
— Всяка нощ, през целия си живот, съм имал това усещане — каза отец Анхел. — Затова знам, че на следния ден с нови сили трябва да започна отначало.
Той се бе изправил. „Наближава шест“ — рече, готвейки се да напусне кабинета. Без да се помръдне от прозореца, лекарят като че ли протегна ръка към него и каза:
— Отче, някоя нощ сложете ръка на сърцето си и се запитайте дали не се опитвате само да слагате лепенки на морала.
Отец Анхел не можа да скрие ужасното си вътрешно вълнение. „В часа на смъртта — каза той — вие ще разберете колко тежат тези думи, докторе.“ Каза лека нощ и леко притвори вратата, като излезе.
Не можа да се съсредоточи в молитвата. Когато затваряше черквата, Мина се приближи да му каже, че за два дни се беше хванала само една мишка. Той имаше чувството, че докато я нямаше Тринидад, мишките се бяха разплодили дотолкова, че заплашваха да подкопаят храма. Все пак Мина беше заредила капаните. Беше сложила отрова в сиренето, бе проследила пътя на малките и бе запушила с асфалт новите гнезда, които сам той й помагаше да открият.
— Вложи вяра в работата си — й беше казал — и мишките като агънца ще влязат в капаните.
Той дълго се въртя на голата рогозка, преди да заспи. В раздразнението от безсънието осъзна съвсем ясно мрачното чувство на поражение, което лекарят бе посял в сърцето му. Това безпокойство и по-късно шумът на мишките в църквата и страхотната неподвижност на комендантския час — всичко се съюзи с оная сляпа сила, която го завлече до водовъртежа на най-страшния му спомен:
Едва пристигнал в селото, го бяха събудили посред нощ, за да даде последно причастие на Нора де Хакоб. Бе изслушал една драматична изповед, изложена по спокоен, сбит и подробен начин, в спалня, приготвена, за да посрещне смъртта — липсваха само разпятието над главата и редиците празни столове край стените. Умиращата му бе разкрила, че съпругът й, Нестор Хакоб, не е бащата на току-що родената дъщеря. Отец Анхел бе поставил като условие за опрощението изповедта и покаянието да бъдат повторени в присъствието на съпруга.
Изпълнявайки ритмичните заповеди на импресариото, артистите измъкнаха колчетата и палатката се разду и падна с жаловито свиркане — като на вятъра между дърветата. На разсъмване тя вече беше сдиплена и жените и децата закусваха върху сандъците, докато мъжете товареха животните. Когато шлеповете изсвириха за път, следите от огньовете на празното място бяха единственият признак, че някакъв праисторически звяр бе минал през селото.
Кметът не бе мигнал. След като бе наблюдавал от балкона натоварването на цирка, той се смеси с пристанищната тълпа — все още в бойна униформа, с възпалени от недоспиване очи и вкоравено от двудневната брада лице. Импресариото го зърна от покрива на шлепа.
— Здрасти, лейтенанте — извика му оттам. — Оставям ви царството.
Беше облечен в широк нагънат халат, който придаваше на кръглото му лице вид на свещеник. Носеше камшика, навит на китката.
Кметът се приближи до брега. „Съжалявам, генерале — извика той на свой ред весело, с разперени ръце. — Надявам се, че ще имате доблестта да кажете защо си отивате.“ Той се обърна към множеството и обясни високо:
— Иззех му разрешителното, защото не се съгласи да даде безплатно представление за децата.
Последната сирена на шлепа и веднага след това шумът от моторите заглушиха отговора на импресариото. От водата се разнесе дъх на разровена тиня. Импресариото изчака шлеповете да направят кръг по средата на реката. Тогава се облегна на борда, сви ръцете си на фуния и извика колкото му глас държи:
— Сбогом, полицейско копеле!
Кметът остана невъзмутим. Изчака с ръце в джобовете, докато шумът от моторите заглъхна. После си проправи път сред тълпата и усмихнат влезе в магазина на сириеца Мойсес.
Беше почти осем часът. Сириецът бе започнал да прибира стоките, изложени пред вратата.
— Значи, и вие си отивате — му каза кметът.
— Само за малко — отвърна сириецът и погледна небето. — Ще вали.
— В сряда не вали — заяви кметът.
Стоя облакътен на тезгяха, наблюдавайки гъстите облаци, които плуваха над пристанището, докато сириецът прибра стоката и нареди на жена си да им занесе кафе.
— Както е тръгнало — въздъхна на себе си, — ще трябва да искаме назаем хора от съседните села.
Кметът на бавни глътки отпиваше от кафето. Три семейства бяха напуснали селото. С тях — според сметките на сириеца Мойсес, заминалите в продължение на една седмица бяха станали пет.
— Рано или късно, ще се върнат — каза кметът. Той разгледа тайнствените петна от кафето на дъното на чашата и добави разсеяно: — Където и да идат, ще си спомнят, че пъпът им е хвърлен в това село.
Въпреки предсказанията си той бе принуден да стои в магазина, докато спре проливният дъжд, който за няколко минути потопи селото в порой. После отиде в полицейския участък и завари господин Кармичаел все още седнал на скамейката в двора, целия вир-вода от дъжда.
Не му обърна внимание. След като изслуша рапорта на дежурния, той накара да отворят килията, където Пепе Амадор изглеждаше дълбоко заспал, проснат по очи на тухления под. Обърна го с крак и са миг със стаено състрадание огледа лицето му, обезобразено от ударите.
— Откога не е ял? — попита той.
— От оная вечер.
Заповяда да го вдигнат. Като го хванаха под мишницата, трима полицаи завлякоха тялото през килията и го сложиха да седне на бетонната платформа, излята на половин метър в стената. На мястото, където бе лежало тялото, остана влажно петно.
Докато двама агенти го държаха седнал, третият държеше главата му изправена, като го бе хванал за косата. Би могло да се помисли, че е умрял, ако не беше неравното дишане и израза на безкрайно изтощение на устните.
Когато полицаите го пуснаха, Пепе Амадор отвори очи и пипнешком се улови за бетонния ръб. После се просна по очи с пресипнало стенание.
Кметът излезе от килията, нареди да му занесат храна и да го оставят малко да поспи. „После — рече той — продължете да го обработвате, докато изплюе всичко, което знае. Не вярвам да издържи дълго.“ От балкона той пак видя господин Кармичаел в двора, с лице между дланите, свит на скамейката.
— Ровира — повика кметът. — Идете в дома на Кармичаел и кажете на жена му да изпрати дрехи. После — добави с нетърпящ възражение тон — го докарайте в кабинета.
Тъкмо задрямваше, облакътен на писалището, когато на вратата се почука. Беше господин Кармичаел, облечен в бял и съвсем сух костюм; само обувките му бяха подгизнали като на удавник. Преди да се заеме с него, кметът заповяда на полицая да се върне за чифт обувки.
Господин Кармичаел вдигна ръка към полицая. „Оставете, няма нужда“ — каза той. После се обърна към кмета с поглед на сурово достойнство и обясни:
— Това са единствените ми обувки.
Кметът му нареди да седне. Двадесет и четири часа преди това господин Кармичаел бе отведен в бронирания кабинет и бе подложен на дълъг разпит относно имуществото на Монтиел. Бе направил подробно изложение. Накрая, когато кметът бе разкрил намерението си да купи наследството на цената, която щяха да определят вещите лица от общината, Кармичаел бе изразил неотклонното си решение да не позволи това, докато наследството не е уредено.
Този следобед, след два дни глад и стоене на открито, отговорът му бе все тъй непреклонен.
— Ти си инат като магаре, Кармичаел — каза му кметът. — Ако чакаш да се уреди наследството, този разбойник дон Сабас ще бележи със своя знак цялото стадо на Монтиел.
Господин Кармичаел сви рамене.
— О, добре — каза кметът след продължително мълчание. — Знам, че си почтен човек. Но спомни си, че преди пет години дон Сабас даде на Хосе Монтиел пълния списък на хората, които са в контакт с партизаните, и затова бе единственият шеф от опозицията, който можа да остане в селото.
— Остана и друг — каза господин Кармичаел с лека нотка на сарказъм. — Зъболекарят.
Кметът се направи, че не забеляза прекъсването.
— Смяташ ли, че заради един такъв човек, който е способен да продаде ей така за нищо собствените си хора, си заслужава да стоиш двадесет и четири часа на дъжд и пек?
Господин Кармичаел сведе глава и се загледа в ноктите си. Кметът седна върху писалището.
— Освен това — каза накрая меко — помисли за децата си.
Господин Кармичаел не знаеше, че жена му и двамата му по-големи синове бяха идвали при кмета предишната вечер и че той им беше обещал до двадесет и четири часа да го пусне на свобода.
— Не се безпокойте — каза господин Кармичаел, — те знаят как да се справят сами.
Не вдигна глава, докато не усети кмета да се разхожда от единия край на кабинета до другия. Тогава въздъхна и рече: „Имате още една възможност, лейтенант.“ Преди да продължи, той го погледна с нежна смиреност:
— Теглете ми куршума.
Не получи никакъв отговор. Миг след това кметът спеше дълбоко в стаята си, а господин Кармичаел се беше върнал на пейката в двора.
Само на две преки от участъка, секретарят на съда беше щастлив. Бе прекарал сутринта в дрямка в дъното на канцеларията и съвсем неизбежно бе видял пищните гърди на Ребека де Асис. То беше като гръм от ясно небе — изведнъж вратата на банята се бе отворила и ослепителната жена, само с един навит на главата пешкир, нададе приглушен писък и затвори прозореца.
В продължение на половин час секретарят продължи да предъвква в полумрака на канцеларията горчивината от тази халюцинация. Към дванадесет часа той сложи катинара на вратата и отиде да даде нещо за ядене на спомена си.
Като минаваше край телеграфската служба, пощенският управител му направи знак. „Ще имаме нов свещеник — му каза той. — Вдовицата Асис писа писмо на апостолическия префект.“ Секретарят го отблъсна.
— Най-голямата добродетел на един мъж — каза той — е да умее да пази тайна.
На ъгъла на площада той срещна господин Бенхамин, който се чудеше как да прескочи локвите пред магазина си. „Ако само знаете, господин Бенхамин“ — започна секретарят.
— Какво? — попита господин Бенхамин.
— Нищо — отвърна секретарят. — Ще отнеса тази тайна в гроба.
Господин Бенхамин сви рамене. Като видя как секретарят с младежка пъргавина прескача локвите, той се впусна в приключението.
Докато го нямаше, някой бе занесъл в задната стаичка на магазина три котелки за храна, чинии, прибори и една сгъната покривка. Господин Бенхамин разстла покривката върху масата и подреди нещата, за да обядва. Извърши всичко това с крайна грижливост. Първо изяде супата — жълта, с големи кръгове плуваща мазнина и един гол кокал. В друга чиния яде бял ориз, задушено месо и парче пържена юка. Започваше да става горещо, но господин Бенхамин не обръщаше внимание на това. Когато свърши да обядва и след като събра чиниите накуп и постави канчетата за храна на мястото им, той изпи чаша вода. Канеше се да окачи хамака, когато усети, че някой влиза в магазина.
Един сънен глас запита:
— Тук ли е господин Бенхамин?
Той надникна и видя облечена в черно жена; главата й бе покрита с пешкир, а кожата й бе с пепеляв цвят. Беше майката на Пепе Амадор.
— Няма ме — отвърна господин Бенхамин.
— Вие сте — каза жената.
— Знам — каза той, — но все едно, че ме няма, защото знам за какво ме търсите.
Жената се поколеба на прага на задната стаичка, докато господин Бенхамин продължи да окачва хамака. При всяко издишване от дробовете му излизаше леко свиркане.
— Не стойте там — каза господин Бенхамин остро. — Или си вървете, или влезте.
Жената седна на стола срещу масата и започна мълчаливо да хълца.
— Простете — рече той. — Но трябва да разберете, че ме компрометирате, като стоите там, пред очите на всички.
Майката на Пепе Амадор свали пешкира от главата си и обърса очите си с него. Само по навик господин Бенхамин опипа здравината на въжетата, след като най-после свърши да окачва хамака. После се обърна към жената.
— Значи — рече той, — искате да ви напиша молба.
Жената кимна с глава в знак на съгласие.
— Ето това е — продължи господин Бенхамин. — Вие продължавате да вярвате в молби. В тези времена — поясни той, като сниши глас — справедливостта не се постига с хартии, а с куршуми.
— Така казват всички — възрази тя, — но както виждате, само моят син е в затвора.
Докато говореше, тя развърза възлите на кърпичката, която дотогава стискаше в ръка, и извади няколко смачкани банкноти — осем песос. Протегна ги на господин Бенхамин.
— Това е всичко, което имам — каза тя.
Господин Бенхамин изгледа парите. Вдигна рамене, взе банкнотите и ги остави на масата. „Знам, че е безсмислено — каза той. — Но ще го направя само за да докажа на господ, че съм упорит човек.“ Жената мълчаливо му поблагодари и отново зарида.
— Във всеки случай — посъветва я господин Бенхамин — опитайте се да видите момчето и го убедете да каже, каквото знае. В противен случай, все едно, че пишем молби до прасетата. — Тя обърса носа си с пешкира, покри главата си и излезе от магазина, без да се обръща.
Господин Бенхамин спа до четири. Когато излезе на двора, за да се умие, времето беше ясно, а във въздуха кръжаха летящи мравки. След като се преоблече и среса малкото останали му косъма, той отиде в пощата, за да купи лист подпечатана хартия.
Връщаше се в магазина, за да напише молбата, когато разбра, че в селото става нещо. Дочу далечни викове. Група момчета минаха тичешком край него и той ги попита какво става. Без да се спират, те му отвърнаха. Тогава той пое обратно към пощата и върна подпечатаната хартия.
— Вече няма нужда — каза той. — Току-що са убили Пепе Амадор.
Без да се е разсънил напълно, като носеше в едната си ръка колана, а с другата си закопчаваше куртката, кметът с два скока слезе по стълбата на спалнята. Блясъкът на светлината наруши чувството му за време. Още преди да разбере какво става, реши, че трябва да иде в участъка.
Прозорците се затваряха по пътя му. Една жена тичаше срещу него с разперени ръце по средата на улицата. Във въздуха се носеха летящи мравки. Преди още да разбере какво се е случило, кметът измъкна револвера от калъфа и хукна.
Група жени се опитваха да разбият вратата на участъка. Неколцина мъже се боричкаха с тях, за да им попречат. Кметът ги разбута, облегна се на вратата и насочи пистолета си към тях.
— Само да мръдне някой, и ще му тегля куршума.
Един полицай, който бе поддържал вратата отвътре, отвори със заредена пушка и наду свирката. Други двама полицаи се показаха на балкона, дадоха няколко изстрела във въздуха и групата се пръсна в края на улицата. В този миг, виеща като кучка, жената се появи на ъгъла. Кметът позна майката на Пепе Амадор. Влезе вътре и от стълбата нареди на полицая:
— Заемете се с тая жена.
Вътре цареше абсолютна тишина. Всъщност кметът не разбра какво беше станало, докато не разбута полицаите, които запречваха входа на килията, и не видя Пепе Амадор. Проснат на пода, свит, с ръце между бедрата. Беше блед, но нямаше следи от кръв.
След като се увери, че няма никаква рана, кметът обърна тялото по гръб, напъха пешовете на ризата в панталоните му и закопча цепката. Накрая затегна и колана.
Когато се изправи, той бе възвърнал самоувереността си, но изражението, с което се обърна към полицаите, разкриваше първите признаци на умора.
— Кой го направи?
— Всички — отвърна русият исполин. — Опита се да избяга.
Кметът го загледа замислено и няколко секунди изглеждаше, че няма какво да каже повече. „Тия приказки вече не минават“ — каза после. Приближи се към русия гигант с протегната ръка.
— Дай ми пистолета.
Полицаят свали колана си и му го предаде. След като смени с нови двете изстреляни капсули, кметът ги прибра в джоба си и даде пистолета на друг агент. Русият гигант, който гледаше отблизо, сякаш беше озарен от ореола на нещо детинско, се остави да го отведат в съседната килия. Там се съблече и връчи дрехите си на кмета. Всичко бе извършено без бързане, като на церемония, на която всеки знае какво трябва да прави. Накрая сам кметът заключи килията на убития и излезе на балкона към двора. Господин Кармичаел все така седеше на пейката.
Отведен в кабинета, той не прие поканата да седне. Остана прав пред писалището, отново с прогизнали дрехи, и едва помръдна глава, когато кметът го попита дали е разбрал какво е станало.
— Е, добре — каза кметът. — Още не съм имал време да помисля какво ще правя и дали ще направя нещо. Но каквото и да направя — добави той, — не забравяй следното: щеш не щеш, ти си забъркан в кашата.
Господин Кармичаел продължи да стои унесен пред писалището, със залепнали за тялото му дрехи, леко подута вече кожа, като че ли все още не беше изплувал от третата си нощ на удавник. Кметът напразно чака някакъв признак на живот.
— Тогава проумей положението, Кармичаел, сега сме съдружници.
Каза го сериозно и дори с малко драматизъм. Но, изглежда, това не стигна до съзнанието на господин Кармичаел. Той остана все така неподвижен пред писалището, подут и тъжен, дори след като затвори бронираната врата.
Пред казармата двама полицаи държаха за китките майката на Пепе Амадор. Тримата сякаш си отдъхваха. Жената дишаше спокойно и очите й бяха сухи. Но щом кметът се появи на вратата, тя нададе пресипнал вой и се разтърси с такава сила, че единият от полицаите трябваше да я пусне, а другият с хватка я прикова на земята.
Кметът дори не я погледна. Следван от друг полицай, той се изправи пред групата, която от ъгъла наблюдаваше борбата. Не се обърна лично към никого.
— Ей, кой да е от вас — каза той, — ако искате да предотвратите нещо по-лошо, отведете тая жена у дома й.
Все така следван от полицая, той си проби път сред групата и стигна до съда. Не намери никого. Тогава отиде до къщата на съдията и като блъсна вратата, без да чука, извика:
— Съдия!
Жената на съдията Аркадио, измъчена от тежестта на бременността, отвърна в полумрака:
— Замина си.
Кметът на прага не се помръдна.
— Къде?
— Как къде — отвърна жената, — на майната си.
Кметът даде знак на полицая да влезе вътре. Минаха край жената, без да я погледнат. След като преровиха спалнята и установиха, че никъде няма мъжки вещи, те се върнаха в гостната.
— Кога замина? — попита кметът.
— Преди две нощи — отвърна жената.
Кметът дълго мълча в размисъл.
— Копеле — изкрещя изведнъж. — Може да се скрие на петдесет метра под земята, може да се пъхне отново в корема на мръсната си майка, пак ще го измъкна жив или мъртъв. Ръцете на правителството са дълги.
Жената въздъхна.
— Чул ви господ, лейтенант.
Смрачаваше се. Още имаше групички, държани на разстояние от полицаите по ъглите край участъка, но бяха отвели майката на Пепе Амадор и селото изглеждаше спокойно.
Кметът отиде право в килията на убития. Накара да донесат едно платнище и подпомаган от полицая, сложи шапката и очилата на трупа и го уви в платнището. После потърси из участъка въже и тел и овърза тялото в спирала от глезените до главата. Когато свърши, беше се изпотил, но бе възстановил предишния си вид. Все едно, че физически бе смъкнал от гърба си тежестта на трупа.
Едва тогава запали лампата в килията. „Потърси лопата, кирката и една лампа — нареди той на полицая. — После ще повикаш Гонсалес, ще идете в задния двор и ще изкопаете дълбока дупка, в задната част, където е по-сухо.“ Каза го по такъв начин, сякаш проумяваше смисъла на всяка дума, докато я изговаряше.
— И запомнете за цял живот — завърши, — това момче не е умряло.
Два часа по-късно още не бяха изкопали гроба. От балкона кметът установи, че на улицата няма никого, с изключение на един от полицаите му, който стоеше на пост и обикаляше от единия до другия ъгъл. Запали лампата на стълбището и се изтегна да почине в най-тъмния ъгъл на залата, като едва чуваше редките писъци на далечен алкараван.
Гласът на отец Анхел го изтръгна от размишленията му. Чу го първо, като се обърна към стоящия на пост полицай, после към някого, който вървеше с него, а накрая позна и другия глас. Остана приведен на сгъваемия стол, докато отново чу гласовете, вече вътре в участъка, и първите стъпки по стълбата. Тогава протегна лявата си ръка в мрака и сграбчи карабината.
Като го видя да се появява на най-горното стъпало на стълбата, отец Анхел се спря. Две стъпала по-надолу стоеше доктор Хиралдо, облечен в къса бяла колосана престилка и с куфарче в ръка. Той разкри острите си зъби.
— Разочарован съм, лейтенанте — каза той весело. — Цял следобед чакам да ме повикате, за да направя аутопсията.
Отец Анхел впи в него бистрите си очи, после се вторачи в кмета. И кметът се усмихна.
— Няма аутопсия — рече той, — тъй като няма и труп.
— Искаме да видим Пепе Амадор — каза свещеникът.
С насочена надолу карабина, кметът продължи да говори на доктора. „И аз бих искал да е така — каза той. — Но нищо не може да се направи.“ И престана да се усмихва, когато каза:
— Избяга.
Отец Анхел изкачи още едно стъпало. Кметът вдигна карабината срещу него. „Стойте кротко, отче“ — предупреди той. Лекарят на свой ред също изкачи едно стъпало.
— Слушайте, лейтенанте — каза той все още усмихнат, — в това село нищо не остава в тайна. От четири часа следобед всичко знае, че сте направили с момчето същото, което е правил дон Сабас с магаретата, дето ги е продавал.
— Избяга — повтори кметът.
Наблюдавайки лекаря, той едва успя да застане нащрек, когато отец Анхел наведнъж изкачи две стъпала с вдигнати ръце.
Кметът свали предпазителя със сух удар на опакото на ръката и застана неподвижно с разкрачени крака.
— Стой! — извика.
Лекарят хвана свещеника за ръкава на расото. Отец Анхел се закашля.
— Да играем с открити карти, лейтенанте — каза лекарят. За пръв път от много време гласът му стана твърд. — Трябва да направим тази аутопсия. Сега ще изясним загадката за припадъците, които получават задържаните в този участък.
— Докторе — каза кметът, — ако се помръднете от мястото си, ще ви тегля куршума. — Той едва отмести очи към свещеника. — И на вас също, отче.
Тримата останаха неподвижни.
— Освен това — продължи кметът, като се обърна към свещеника — вие трябва да сте доволен, отче, това момче пускаше пасквилите.
— За бога… — започна отец Анхел.
Конвулсивната кашлица не му позволи да продължи. Кметът изчака да премине пристъпът.
— Слушайте — каза тогава, — ще броя до три. След това започвам да стрелям със затворени очи по тази врата. Знайте отсега и завинаги — предупреди изрично лекаря, — край на шегичките. Във война сме, докторе.
Лекарят задърпа отец Анхел за ръкава. Започна да слиза, без да обръща гръб на кмета, и изведнъж се разсмя с пълен глас.
— Така вече ми харесвате, генерале — каза той. — Сега започваме да се разбираме.
— Едно — каза кметът.
Те не чуха следващото число. Когато се разделиха на ъгъла на участъка, отец Анхел беше съсипан и трябваше да извърне лице, защото очите му бяха влажни. Доктор Хиралдо го потупа по рамото, без да престава да се усмихва. „Не се учудвайте, отче — каза му той. — Това е животът.“ Като зави на ъгъла до дома си, той погледна часовника на светлината на уличната лампа — беше осем без четвърт.
Отец Анхел не можа да яде. След комендантския час той седна да пише писмо и стоя наведен над писалището чак след като мина полунощ, а в това време ситният дъжд заличаваше света наоколо му. Писа с увлечение, като рисуваше еднаквите букви, почти краснописно, и то с такава жар, че топеше перото едва след като напишеше две невидими думи, дращейки по хартията със сухото перо.
На следния ден след литургия той пусна писмото в пощата, макар че щяха да го изпратят чак в петък. Цялата сутрин въздухът беше влажен и мрачен, но по пладне стана прозрачен. Някаква заблудена птичка се появи в двора и близо половин час подскача като инвалид между нардите. Запя една и съща нота, като непрекъснато се качваше с една октава, докато стана толкова остра, че човек трябваше да си я представи.
По време на вечерната разходка отец Анхел беше сигурен, че през целия следобед го е преследвало някакво есенно благоухание. В дома на Тринидад, докато водеше с оздравяващата тъжен разговор за болестите през октомври, му се стори, че разпознава мириса, който една вечер излъчи в кабинета му Ребека де Асис.
На връщане бе посетил семейството на господин Кармичаел. Съпругата и най-голямата дъщеря бяха неутешими и винаги щом споменаваха затворника, проплакваха. Но децата бяха щастливи без бащината строгост и се опитваха да дадат вода от една чаша на двойката зайци, които им бе изпратила вдовицата Монтиел. Внезапно отец Анхел бе прекъснал разговора и описвайки с ръка дъга във въздуха, бе рекъл:
— Аха, вече знам, мирише на вълчи корен.
Но не беше вълчи корен.
Никой не говореше за пасквилите. В бурята на последните събития те едва ли бяха нещо повече от живописен анекдот от миналото. Отец Анхел се увери в това по време на вечерната си разходка и след молитвата, в разговора си в кабинета с група дами-католички.
Като остана сам, почувства глад. Изпържи си няколко резена зелен банан, приготви си кафе с мляко и прибави парче сирене. Задоволството на стомаха го накара да забрави миризмата. Докато се събличаше, за да си легне, и по-късно под мрежата, докато ловеше комарите, оцелели след пръскането с препарата, той се оригна няколко пъти. Имаше киселини, но духът му беше спокоен.
Спа като праведник. В тишината на нощта чу развълнуван шепот, настройването на струните, опънати от сутрешния хлад, и накрая една едновремешна песен. В пет без десет усети, че е жив. Изправи се с тържествено усилие, като си търкаше очите с пръсти, и помисли: „Петък, 2 октомври.“ После си спомни на глас: „Свети Иларион.“
Облече се, без да се мие и без да се помоли. След като закопча множеството копчета по расото си, нахлузи всекидневните си напукани обуща, чиито подметки бяха започнали да се отпарят. Като отвори врата към нардите, си спомни думите на някаква песен.
— Ще остана в съня ти до смъртта — въздъхна.
Мина бутна вратата на църквата, докато той биеше камбаната. Тя се отправи към ризницата и намери сиренето непокътнато, а капаните празни. Отец Анхел широко отвори вратата към площада.
— Лош късмет — каза Мина, разтърсвайки празната картонена кутия. — Днес не се хвана нито една.
Но отец Анхел не й обърна внимание. Разпукваше се бляскаво утро, с прозрачно чист въздух — като предвестие, че и тази година, въпреки всичко, декември ще дойде навреме. Никога мълчанието на Пастор не му се бе струвало по-безвъзвратно.
— Снощи имаше серенада — каза той.
— С куршуми — потвърди Мина. — Доскоро се чуваха изстрели.
Свещеникът за пръв път я погледна. И тя, извънредно бледа като сляпата си баба, носеше синята лента на едно светско братство. Но за разлика от Тринидад, която имаше мъжки дух, в нея бе започнала да зрее жената.
— Къде?
— Навсякъде — отвърна Мина. — Изглежда, че бяха полудели да търсят нелегални позиви. Казват, че случайно вдигнали дюшемето на бръснарницата и намерили оръжие. Затворът е пълен, но казват, че мъжете бягат в планината, за да се присъединят към партизаните.
Отец Анхел въздъхна.
— Не съм усетил нищо — рече.
Отправи се към дъното на църквата. Тя мълчаливо го последва до главния олтар.
— И това не е нищо — каза Мина — снощи въпреки комендантския час и въпреки куршумите…
Отец Анхел се спря. Обърна към нея присвитите си, невинно сини очи. Мина също се спря, с празната кутия под мишница, и нервно захихика още преди да довърши изречението.
Полковникът отвори кутията за кафе и видя, че е останало най-много една лъжичка. Дръпна джезвето от огъня, изля половината вода направо на пръстения под и заостъргва с нож над джезвето вътрешността на кутията. Стърга, докато се отделиха и последните стърготинки кафе, размесени с ръжда от тенекията.
Докато чакаше кафето да заври — седнал до кирпичената печка, с израз на недоверчиво и простодушно очакване, — полковникът имаше чувството, че в червата му никнат отровни гъби и перуники. Беше октомври, една тежка за превъзмогване сутрин — тежка дори за човек като него, преживял толкова много сутрини като тази. Цели петдесет и шест години — откак бе свършила последната гражданска война — полковникът друго не правеше, само чакаше. И октомври беше едно от малкото неща, които идваха.
Като го видя да влиза в спалнята с кафето, жена му вдигна мрежата против комари. Астмата я беше мъчила през нощта и сега й се спеше, но се надигна да поеме чашата.
— Ами ти? — попита го тя.
— Аз вече пих — излъга полковникът. — Имаше още една голяма лъжица.
В този момент удари камбаната. Полковникът беше забравил за погребението. Докато жена му пиеше кафето си, той откачи единия край на хамака, нави го и го закачи върху другия зад вратата. А жена му си мислеше за умрелия.
— Роди се през 1922 — каза тя. — Точно един месец след нашия син. На седми април.
Сръбваше кафе и спираше да си поеме въздух, хриптейки сухо. Изглеждаше като направена само от бели хрущяли, с извит и вдървен гръбначен стълб по средата. Тежкото дишане я караше да задава въпросите си с утвърдителен глас. Когато свърши кафето, тя все още мислеше за умрелия и каза:
— Трябва да е ужасно да те погребат през октомври.
Но нейният мъж не й обърна внимание. Отвори прозореца. Октомври се беше настанил в двора. Докато съзерцаваше бухналата гъстозелена растителност, малките тунелчета на червеите в калта, полковникът отново почувства в червата си този пагубен месец.
— Костите ми са пропити с влага — рече той.
— От зимата е — отвърна жена му. — Откакто е започнало да вали, все ти разправям да си обуваш вълнените чорапи преди лягане.
— Цяла седмица вече с тях спя.
Валеше кротко, но без прекъсване. На полковника повече му се искаше да се завие с едно вълнено одеяло и да си легне пак в хамака, но настойчивият звън на пукнатите бронзови камбани му напомни за погребението.
— Октомври е — прошепна той и тръгна към средата на стаята. Едва тогава си спомни за петела, вързан за единия крак на кревата. Това беше един боен петел.
След като отнесе чашата в кухнята, отиде да навие стенния часовник с махало, в гравирана дървена кутия. За разлика от спалнята, която беше прекалено тясна за дробовете на астматичната му жена, дневната беше просторна, с четири плетени люлеещи се стола, наредени покрай масичка с покривчица и гипсова котка. На стената срещу часовника имаше картина: жена във воали, окръжена от амурчета, седи в пълна с рози лодка.
Беше седем и двадесет, когато нави часовника. После отнесе петела в кухнята, завърза го за една от подпорите на печката, смени водата в кутията и изсипа до нея шепа царевица. Група деца нахълтаха през оградата без врата, насядаха край петела и мълчаливо го загледаха.
— Не го гледайте толкова — рече им полковникът. — Петлите се изхабяват от много гледане.
Децата не мръднаха. Едно от тях засвири на хармоника някакъв модерен шлагер.
— Днес недей свири — каза му полковникът. — Има смърт в селото.
Детето прибра хармониката в джоба на панталоните си, а полковникът отиде в стаята да се облече за погребението.
Заради астмата на жена му никаква бяла дреха нямаше огладена. Затова трябваше да извади стария си черен костюм, който след сватбата им обличаше само в особени случаи. С голям труд го намери на дъното на сандъка, увит във вестници и поръсен с нафталин срещу молците. Излегната в кревата, жена му продължаваше да мисли за умрелия.
— Трябва вече да се е срещнал с Агустин — рече тя. — Дано не му е разказал в какъв хал сме след неговата смърт.
— По туй време навярно за петли си приказват — каза полковникът.
Намери в сандъка грамаден стар чадър. Жена му го беше спечелила на една политическа томбола за събиране на средства за неговата партия. Същата вечер бяха гледали на открито представление, което въпреки дъжда не беше прекъснато. Полковникът, жена му и техният син Агустин, тогава осемгодишен, останаха до края на представлението, свити под чадъра. Сега вече Агустин го нямаше, умрял беше, а лъскавият атлаз на чадъра беше прояден от молците.
— Виж на какво е заприличал нашият чадър, само за някой палячо от цирка става — каза полковникът, повтаряйки една своя отдавнашна шега. Отвори го и над главата му се разпери чудновата плетеница от металически пръчици. — Бива го само звездите да броиш през него.
И се усмихна. Но жена му не си даде труд да погледне чадъра.
— С всичко е така — прошепна тя. — Живи изгниваме. — И затвори очи, за да може по-съсредоточено да си мисли за умрелия.
След като се обръсна пипнешком — защото отдавна нямаха огледало, — полковникът мълчаливо се облече. Тесните му панталони — тесни едва ли не колкото и дългите му гащи, вързани на глезените с връзки — се държаха на кръста му благодарение на две презрамки от същия плат, които минаваха през две позлатени токи, зашити на височината на бъбреците. Колан не носеше. И по цвят, и по коравина ризата му беше също като картон и се закопчаваше с медно копче, което служеше и за прикрепване на подвижната му яка. Но яката беше скъсана, затова полковникът реши да не слага връзка.
Всяко нещо извършваше тъй, сякаш беше изключително важно. Костите на ръцете му бяха покрити с лъскава, опъната кожа на червени петна, също като кожата на шията му. Преди да обуе лачените си обувки, той остърга засъхналата по шевовете им кал. Жена му го погледна, видя го облечен като в деня на сватбата им и едва тогава забеляза колко много е остарял мъжът й.
— Облякъл си се като за важно събитие — рече му тя.
— Това погребение е важно събитие — каза полковникът. — От много години това е първият човек, умрял от естествена смърт.
След девет часа̀ престана да вали. Когато полковникът се накани да излиза, жена му го хвана за ръкава на сакото.
— Вчеши се — каза му тя.
Той се опита да приглади с един гребен от рог стоманеносивата си четина, но това беше безполезно усилие.
— Навярно приличам на папагал — каза той.
Жена му го огледа и си помисли, че не прилича. Полковникът не приличаше на папагал. Беше сух, с едри кости, съединени сякаш с гайки и болтове. Заради живостта в очите си никак не изглеждаше като консервиран във формалин.
— Така видът ти е хубав — съгласи се тя и когато мъжът й вече излизаше от стаята, добави: — Попитай доктора дали не сме го обидили нещо, та не идва.
Те живееха в края на селото, в една къща с покрив от палми, с варосани стени с олющена мазилка. Още беше влажно, но вече не валеше. Полковникът слезе към площадката по една улица със сгушени една в друга къщи. Като излезе на главната улица, остана поразен: докъдето очите му стигаха, селото беше постлано с цветя. Пред вратите на къщите бяха насядали облечени в черно жени и чакаха погребението.
Когато стигна до площада, пак започна да вали. Съдържателят на салона за билярд видя полковника от вратата на своето заведение и му извика, разперил ръце:
— Почакайте, полковник, ще ви дам чадър.
— Благодаря, така ми е добре — отговори полковникът, без да обърне глава.
Още не бяха изнесли ковчега. Облечени в бяло, с черни връзки, мъжете разговаряха пред вратата под чадърите си. Един от тях видя полковника да прескача локвите по площада.
— Ела тук, кумец — извика му той и му направи място под своя чадър.
— Благодаря, куме — каза полковникът, но не прие поканата.
Влезе направо в къщата, за да изкаже съболезнованията си на майката на умрелия. Първото, което усети, беше мирисът на много и най-различни цветя, а после, горещината. Полковникът се опита да си пробие път през струпаното в спалнята множество, но някой сложи ръка на рамото му и през тунел от разстроени лица го побутна към дъното на стаята, към мястото, където зееха — дълбоки и разширени — носните кухини на мъртвия.
Там беше и майката. С едно плетено палмово ветрило тя пъдеше мухите от ковчега. И други жени, облечени в черно, съзерцаваха мъртвеца — със същия израз, с който човек наблюдава течението на река. Изведнъж от дъното на стаята се разнесе плач. Полковникът отстрани някаква жена, озова се до майката на умрелия, която стоеше в профил към него, сложи ръка на рамото й, стисна зъби и рече:
— Моите искрени съболезнования.
Тя не обърна глава. Отвори уста и жално заизвива. Полковникът се стресна. Усети как безформената маса, която избухна в треперливи вопли, го заблъска към мъртвеца. Понечи да се хване за нещо, но не напипа стена. На нейно място имаше други човешки тела. Някой бавно и съвсем ласкаво изрече до самото му ухо:
— Внимателно, полковник.
Той обърна глава и видя, че стои до самия мъртвец. Само че не го позна, защото беше вдървен и променен, и както беше увит в бяло платно, с медната тръба в ръце, изглеждаше не по-малко разстроен от самия него. Когато, задушен от воплите, полковникът вдигна глава, за да си поеме въздух, видя, че затвореният ковчег се носи към вратата по наклон от цветя, които се разкъсваха в стените. Изпоти се. Заболяха го ставите. След миг осъзна, че се намира на улицата, защото дъждът намокри клепачите му. Някой го хвана за ръката и му каза:
— Побързай, куме, че те чакам.
Беше дон Сабас, кръстникът на мъртвия му син, единственият от водачите на неговата партия, който успя да се спаси от политическите преследвания и продължаваше да си живее в селото.
— Благодаря ти, куме — отвърна полковникът и мълчаливо тръгна под чадъра. После забеляза, че в духовия оркестър липсва една тръба, и за първи път съвсем ясно си даде сметка, че мъртвият беше мъртъв. — Горкият — прошепна.
Дон Сабас се закашля пресипнало. Той държеше чадъра високо в лявата си ръка — дръжката стигаше почти до главата му, защото беше по-нисък от полковника. Когато погребалното шествие излезе от площада, хората започнаха да си приказват. Тогава дон Сабас обърна към полковника своето опечалено лице и попита:
— Какво става с петела, кумец?
— В къщи си е петелът — отвърна полковникът.
В този миг някой извика:
— Къде сте тръгнали с този мъртвец?
Полковникът вдигна очи нагоре и видя кмета, застанал на балкона на полицейския участък — по гащи и по фланела, сериозен, с подута небръсната буза. Музикантите прекъснаха траурния марш. След малко полковникът чу гласа на отец Анхел, който нещо заприказва с кмета на висок глас. През почукването на дъжда по чадърите успя да долови за какво става дума.
— Е, какво сега? — попита дон Сабас.
— Сега нищо — отговори полковникът. — Погребалното шествие не можело да мине край полицейския участък.
— Ах, да, аз бях забравил! — възкликна дон Сабас. — Все забравям, че е обявено извънредно положение.
— Само че това не е бунт, а погребение на един нещастен музикант — възрази полковникът.
Шествието тръгна в друга посока. В долните махали жените гледаха как минава ковчегът и мълчаливо гризяха нокти. Но като отмина, застанаха по средата на улицата и нададоха викове — хвалебствени, благодарствени и прощални викове, сякаш вярваха, че мъртвецът ги чува от ковчега си. Като стигнаха гробищата, на полковника му призля. Когато дон Сабас го побутна към стената, за да направи място на мъжете, които носеха мъртвеца, обърна се към него усмихнат, но видя лицето му застинало.
— Какво ти става, кумец?
Полковникът изпъшка:
— Нали е октомври, куме…
Върнаха се по същата улица. Дъждът беше спрял. Небето стана дълбоко, наситено синьо. „Вече не вали“ — помисли си полковникът и се почувства по-добре, но остана задълбочен в себе си. Дон Сабас го прекъсна:
— Трябва да отидеш при доктора да те прегледа, кумец.
— Аз не съм болен — каза полковникът, — само че дойде ли октомври, някакви животинки започват сякаш да се въдят в червата ми, такова нещо усещам.
— А-ха — рече дон Сабас и се сбогува пред вратата на своята къща — нова двуетажна сграда с решетки от ковано желязо по прозорците.
Полковникът се запъти към своята със съжаление, че ще трябва да съблече официалния си костюм. След малко пак излезе — отиде до бакалницата на ъгъла да купи кутия кафе и половин либра царевица за петела.
Полковникът се зае с петела, макар че този четвъртък предпочиташе да си остане в хамака. Няколко дни валя непрекъснато. През седмицата флората в неговите вътрешности се развихри. Няколко нощи не спа, измъчван от свирещото дишане на астматичната си жена. Но в петък следобед октомври благоволи да им даде почивка. Другарите на Агустин — майстори-шивачи, какъвто беше и той, и страстни запалянковци по борбата с петли — се възползваха от това и наминаха да проверят петела. Във форма беше.
След като ги изпрати, полковникът се върна в стаята при жена си. Тя се размърда и го попита:
— Какво казват?
— Запалени са много — отвърна полковникът. — Всичките спестяват пари, за да могат да заложат на петела.
— Не знам какво са му харесали на този петел — рече жена му. — Толкова е грозен! На мене ми изглежда като ненормален: главата му е прекалено малка за краката.
— Те казват, че това е най-хубавият петел в целия департамент — възрази полковникът. — Около петдесет песети струва.
Уверен беше, че този довод напълно оправдава решението му да запази петела — наследството от сина им, когото преди девет месеца на арената за бой с петли направиха на решето за разпространение на нелегална информация.
— Приказки са това, че струвал скъпо — каза жена му. — Като се свърши царевицата, ще трябва от себе си да късаме, за да го храним.
Докато търсеше дочените си панталони в сандъка, полковникът през всичкото време си мислеше.
— Остават само няколко месеца — каза той. — Вече със сигурност се знае, че през януари ще има боеве. После ще можем да го продадем на по-добра цена.
Панталоните му бяха неогладени и жена му ги опъна върху печката с две железни ютии за въглища.
— Защо бързаш толкова да излезеш? — попита го тя.
— За пощата.
— Съвсем забравих, че днес е петък — рече тя, като се върна в стаята.
Полковникът беше облечен, но още не си беше обул панталоните. Тя погледна обувките му.
— Тези обувки са вече за изхвърляне — каза му тя. — Започни да си носиш лачените.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Те са като за сирак — възпротиви се той. — Всеки път, когато ги обуя, се чувствам като избягал от сиропиталище.
— Та не сме ли сираци ние без нашия син? — каза жена му.
И този път успя да го убеди.
Полковникът се запъти към пристанището още преди да изсвирят корабчетата — по лачените обувки, по един бял панталон без каиш и по ризата, закопчана горе с медно копче, без подвижната яка. Застана при дюкяна на сириеца Мойсей да гледа как маневрират шлеповете. Пътниците слязоха, разнебитени от осемте часа пътуване в едно и също положение. Бяха същите както винаги: разни амбулантни търговци и хора от селото се връщаха към всекидневието си, след като бяха пътували през седмицата.
Пощенското корабче беше последно. Полковникът с вътрешна тревога следеше как се приближава към брега, как акостира. На покрива той различи торбата с писмата, привързана за парните комини и покрита с восъчно платнище. Петнадесет години очакване бяха изострили интуицията му, а петелът беше изострил нетърпението му. Пощенският чиновник се качи на корабчето, отвърза торбата, метна я на гръб и от този миг нататък полковникът вече не го изпусна от очи.
Тръгна след него по успоредната на пристанището улица — лабиринт от дюкяни и сергии с изложени пъстроцветни стоки. Всеки път, когато вършеше това, полковникът изпитваше съвсем различно вълнение, но винаги една и съща беше непреодолимата му като страха тревога. В пощата лекарят вече чакаше вестниците.
— Моята жена пита дали не сме ви обидили нещо, та не идвате вкъщи, докторе — каза му полковникът.
Лекарят беше млад човек с обрасъл с лъскави къдри череп. Имаше нещо невероятно в съвършенството на зъбите му. Той запита как е здравето на болната и полковникът подробно го осведоми, без да изпуска от очи движенията на пощенския чиновник, който разпределяше писмата по кутиите, наредени по азбучен ред, но вършеше това толкова бавно, че довеждаше полковника до отчаяние.
Лекарят получи кореспонденцията си заедно с пакет вестници. Отдели на една страна бюлетините за научна пропаганда и прочете бегло личните си писма. В това време чиновникът раздаде писмата на всички, които бяха дошли да си ги получат. Полковникът погледна кутията с неговата начална буква и един плик за въздушна поща със сини краища още повече опъна нервите му.
Лекарят разкъса печата на пакета с вестниците и прочете набраните с едър шрифт новини, а полковникът, вперил очи в кутията с неговата буква, чакаше пощенският чиновник да стигне до нея. Но той не се спря на неговата буква. Лекарят престана да чете вестниците, погледна полковника, после погледна чиновника, седнал пред телеграфните съоръжения, после пак полковника.
— Да си вървим — рече той.
— За полковника няма нищо — каза чиновникът, без да вдигне глава.
Полковникът се засрами.
— Аз нищо не чаках — излъга той. Обърна се към лекаря и със съвсем детинско изражение в очите каза: — На мен няма кой да ми пише.
На връщане вървяха мълчаливо. Лекарят — задълбочен във вестниците, полковникът — с обичайната си походка на човек, който е загубил току-що някоя монета и се връща по същия път да я потърси. Беше ясна привечер. Бадемите на площада ръсеха последните си скапани вече листа. Когато стигнаха до вратата на амбулаторията, започваше да се стъмнява.
— Какви новини има? — попита полковникът.
Лекарят му подаде няколко вестника.
— Човек не може да разбере — каза той. — Трудно е да прочетеш между редовете онуй, което цензурата позволява да се публикува.
Полковникът прочете набраните едро заглавия — все международни новини. Горе, на четири колони — информация за национализирането на Суецкия канал. Първата страница беше почти изцяло заета с покани за някакво погребение.
— Няма надежда за избори — каза полковникът.
— Не бъдете наивен, полковник — отвърна лекарят. — Ние вече сме достатъчно възрастни хора, за да чакаме Месията.
Полковникът посегна да му върне вестниците, но лекарят не ги прие.
— Вземете ги вкъщи — рече той. — Довечера ще ги прочетете и утре ще ми ги върнете.
Малко след седем часа от камбанарията заби камбаната на филмовата цензура. Отец Анхел използваше това средство за разгласяване на моралната оценка за всеки филм — според списъка, който получаваше всеки месец. Жената на полковника преброи дванадесет удара.
— За всички е лош — каза тя. — Почти цяла година вече филмите са лоши за всички. — Спусна си мрежата срещу комари и прошепна: — Светът е развратѐн.
Но полковникът никак не реагира на думите й. Преди да си легне, завърза петела за крака на кревата, заключи къщата и напръска спалнята с флайтокс. После сложи лампата на пода, закачи хамака и легна да прочете вестниците.
Прочете ги подред и от първата страница до последната, заедно с обявленията. В единадесет изсвири сирената за полицейския час. Скоро след това полковникът довърши четенето, отвори външната врата и докато пусне една струя в непроницаемата нощ по посока на оградата, комарите го нападнаха. Когато се върна в стаята, жена му беше будна.
— Нищо ли не пишат за ветераните? — попита го тя.
— Нищо — каза полковникът и преди да легне в хамака, изгаси лампата. — Отначало публикуваха поне списъка на новопенсионираните, а от пет години вече нищо не пишат.
След полунощ започна да вали. Полковникът заспа, но съвсем скоро се събуди, измъчен от червата си. Някъде в къщата закапа вода. Завит презглава с вълненото одеяло, той се помъчи да разбере в тъмното къде капе. Струйки ледена пот се плъзнаха по гръбначния му стълб. Тресеше го. Усети, че плува в блато от желатин, описвайки концентрични кръгове. Някой заговори и полковникът му отвърна от своето походно легло на революционер:
— С кого приказваш? — попита жена му.
— С онзи англичанин, маскиран като тигър, дето се появи в лагера на полковник Аурелиано Буендия — отговори полковникът и се обърна в хамака си. Изгаряше в треска. — Това беше граф Марлбъроу.
Осъмна разнебитен. Когато удариха втори камбани за литургия, той скочи от хамака си в една мътна, разтревожена от кукуригането на петела утрин. Главата му още се въртеше в концентрични кръгове. Започна да му се повдига. Излезе на двора и през настойчивия шепот на дъжда и неприветливите миризми на октомври се запъти към нужника. Въздухът в малката дъсчена колиба с цинков покрив беше наситен с амонячни изпарения. Полковникът надигна капака и от дупката излетяха рой триъгълни мухи.
Лъжлива тревога излезе. Клекнал върху нерендосаните дъски, той преглътна горчилката на неосъщественото желание. Вместо повдигане сега усещаше тъпа болка в хранопровода. „Нищо няма — прошепна си той. — Винаги същото ми става през октомври.“ И с присъщия си израз на доверчива наивност зачака да се успокоят гъбичките в червата му. Тогава се върна вкъщи за петела.
— Тебе през нощта те трѐсе и бълнува — каза жена му. След една седмица криза тя се беше запретнала да разтребва.
Полковникът се помъчи да си спомни.
— Не ме е тресло — излъга той. — Пак сънувах онзи сън с паяжините.
Както винаги след криза, жена му гореше от жажда за дейност. До обед обърна къщата наопаки. Размести всичко — освен часовника и картината с нимфата. Толкова дребничка и подвижна беше, че като я гледаше човек да снове насам-натам по чехли и затворена догоре рокля, можеше да си помисли, че притежава способността да минава през стените. В леглото беше едно нищо, а сега, като се движеше между саксиите с папрати и бегонии, къщата просто преливаше от нейното присъствие. Но към дванадесет часа тя отново придоби човешката си тегловност.
— Ако днес беше рожденият ден на Агустин, щях да запея — каза тя, бъркайки тенджерата, където вряха, нарязани на парчета, всички неща за ядене, каквито беше способна да роди земята на Тропика.
— Ако ти се пее, пей — каза полковникът. — Това е хубаво за жлъчката.
Лекарят дойде следобед. Полковникът и жена му пиеха кафе в кухнята, когато той бутна пътната врата и извика:
— Болните да не са измрели!
Полковникът стана да го посрещне.
— Така е, докторе — каза той, запътвайки се към дневната, — аз винаги съм казвал, че вие сверявате часовника си по лешоядите.
Жена му отиде в стаята да се приготви за прегледа. Лекарят остана в дневната с полковника. Въпреки жегата от безупречния му ленен костюм лъхаше свежест. Когато жената извика, че е готова, лекарят подаде на полковника три сгънати листа в един плик и подхвърли, влизайки в стаята:
— Ето за какво не пишеха вчерашните вестници.
Полковникът така и предполагаше. Това беше кратка информация за последните събития в страната, напечатана на циклостил и предназначена за нелегално разпространение. Съобщения за състоянието на въоръжената съпротива във вътрешността на страната. Почувства се сломен. Десет години нелегални информации не го бяха научили, че с всеки месец новините стават все по-неочаквани. Докато лекарят се върне в дневната, той прочете всичко.
— Моята пациентка е по-здрава и от мене — каза той. — С такава астма като нейната аз сто години мога да живея.
Полковникът мрачно го погледна. Подаде му плика, без дума да продума, но лекарят отблъсна ръката му.
— Пуснете ги да се четат — каза той тихо.
Полковникът прибра плика в джоба на панталоните си. Жена му излезе от стаята и рече:
— Тези дни ще взема да умра и тогава ще го заведа в ада, докторе.
Лекарят й отговори, като показа мълчаливо стереотипния емайл на зъбите си. Дръпна един стол към масичката и извади от чантата си няколко шишенца безплатни лекарства, изпратени за мостра. Жената се запъти към кухнята.
— Почакайте, ей сега ще ви сваря кафе.
— Много благодаря, не искам — каза лекарят. Написа дозировката на едно листче от бележника си за рецепти и добави: — Няма да ви дам никаква възможност да ме отровите.
Тя се засмя от кухнята. Когато написа всичко, лекарят прочете рецептата на висок глас, защото знаеше, че никой не можеше да разчете почерка му. Полковникът се помъчи да съсредоточи вниманието си. Когато се върна от кухнята, неговата жена видя на лицето му опустошителните следи от предишната нощ.
— Тази нощ го втресе — каза тя, имайки пред вид мъжа си. — Близо два часа бълнува, приказва разни врели-некипели за гражданската война.
Полковникът се смути.
— Не ме е тресло — отрече той пак и се стегна. — А освен това, когато наистина се разболея, в ничии ръце няма да се оставя — добави той. — Сам ще се изхвърля в кофата за боклук.
И отиде в стаята да донесе вестниците.
— Благодаря за цветето — каза лекарят.
Заедно вървяха до площада. Въздухът беше сух. Битумът на уличната настилка започваше да се размеква от горещината. Когато лекарят му каза „Довиждане“, полковникът със стиснати зъби го попита:
— Колко ви дължим, докторе?
— Засега нищо — каза лекарят и го потупа по гърба. — Когато спечели петелът, ще ви изпратя една тлъста сметка.
Полковникът се запъти към шивачницата да занесе на другарите на Агустин нелегалния бюлетин. Откак избиха или изгониха от селото неговите съратници, а той се превърна в самотник, чието единствено занимание беше да чака пощата всеки петък, едничкото му убежище беше там.
Следобедната горещина засили жаждата за дейност на жена му. Седнала между бегониите до един сандък с негодни стари дрехи, тя извърши още веднъж вечното чудо: направи от нищо нещо. От ръкави уши яки, а от долната част на гърба — маншети, и сложи квадратни кръпки, идеални кръпки, при това от различни по цвят парчета. Един щурец на двора настрои свирката си. Слънцето вече натежа, но тя не го видя как умира над бегониите. Вдигна глава чак привечер, когато полковникът се прибра. Тогава стисна с две ръце врата си, поразтри ставите си и рече:
— Мозъкът ми се вдърви.
— Винаги е бил такъв — каза полковникът, а после забеляза, че жена му е покрита цялата с разноцветни парцали, и добави: — Приличаш на кълвач.
— Човек трябва на кълвач да заприлича, за да може да те облече — каза тя и разпери една риза, сглобена от три различни цвята. Само яката и маншетите бяха еднакви. — На карнавала ще е достатъчно да си свалиш сакото.
Прекъснаха я камбаните за вечерня. „Ангел господен възвести на Мария…“ — зачете тя на висок глас и тръгна с ризата към спалнята. Полковникът поприказва с децата, които на връщане от училище се отбиха да погледат петела. После си спомни, че няма царевица за другия ден и влезе в спалнята да поиска пари от жена си.
— Останали са май само петдесет сентаво — каза му тя.
Парите държеше под рогозката на кревата, вързани на възел в една кърпа. От шевната машина на Агустин бяха. Девет месеца харчиха от тези пари, сентаво по сентаво, като ги разпределяха между своите нужди и нуждите на петела. Сега имаше само две монети — едната от двадесет, а другата от десет сентаво.
— Купи една либра царевица — каза жена му. — А с останалите пари купи кафе за утре и четири унции сирене.
— И едно позлатено слонче, да си го закачим на вратата — продължи полковникът. — Само царевицата струва четиридесет и две сентаво!
И двамата се замислиха.
— Петелът не е човек и затова може да почака — рече жената най-напред, но изразът на мъжа й я накара да замълчи. Полковникът седна на кревата, подпря лакти на коленете си и запрехвърля монетите от едната ръка в другата.
— Не го правя заради себе си — рече той накрая. — Ако зависеше от мене, още тази вечер щях да сготвя яхния от този петел. Стомашно разстройство за петдесет песо, това навярно е много хубаво. — Той замълча, за да смачка един комар на врата си, после проследи с очи жена си из стаята. — Само едно ме притеснява: че горките момчета спестяват заради него.
Тогава тя се замисли. Направи пълен кръг с машинката за флайтокс и полковникът долови в движенията й нещо съвсем особено — тя сякаш свикваше домашните духове, за да се посъветва с тях. Накрая остави машинката над олтарчето с книжни иконки, вторачи кехлибарените си очи в кехлибарените очи на полковника и каза:
— Купи царевица, пък ние бог знае как ще се оправяме.
През следващата седмица всеки път, като сядаха на масата, полковникът повтаряше: „Ето какво се казва с един хляб да нахраниш всички гладни!“ С удивителната си способност да прави разни комбинации, да кърпи, да замрежва жена му сякаш бе открила някаква тайна и благодарение на нея успяваше да крепи домашните финанси съвсем на голо. Октомври им даде още няколко дни да си отдъхнат от дъжда. След обилната влага природата потъна в тежка дрямка. Медночервеното слънце вля нови сили на болната и тя посвети три следобеда на косите си.
— Сега край няма да има — каза полковникът, като я видя първия следобед да разчесва дългите си синкавосиви кичури с един рядък гребен.
Втория следобед тя седна на двора, постла на скута си бял чаршаф и с един по-гъст гребен започна да изтърсва въшките. През време на кризата й те много се бяха навъдили. Накрая си изми главата с лавандулова вода, почака косите й да изсъхнат и ги нави отзад на тила в двоен кок, забоден с малко гребенче.
Полковникът чакаше. През нощта будува в хамака и часове наред с тревога мисли за състоянието на петела. Но в сряда го претеглиха и видяха, че е във форма.
Същия следобед, когато другарите на Агустин си отидоха, правейки весели сметки за победата на петела, полковникът също се почувства във форма. Жена му го подстрига.
— Ти свали двадесет години от плещите ми — каза й той, проверявайки косата си с ръце.
Жена му си помисли, че той е прав, и каза:
— Когато съм добре, мога и мъртвец да възкреся.
Но нейната убеденост трая само няколко часа. Вкъщи не беше останало вече нищо за продан освен часовника и картината. В четвъртък вечер, когато нямаше вече откъде да вземе, жена му изрази тревогата си от положението им.
— Не се безпокой — утеши я полковникът. — Утре идва пощата.
На другия ден той отиде пред амбулаторията на лекаря да почака корабчетата.
— Самолетът е прекрасно нещо — рече полковникът с вперени в торбата с пощата очи. — Разправят, че за една нощ може да стигне до Европа.
— Така е — каза лекарят, веейки си с някакво илюстровано списание.
Полковникът откри пощенския чиновник сред група хора, които чакаха корабчето да свърши маневрите си, за да скочат на борда. Пощенецът скочи пръв, пое от капитана някакъв запечатан с червен восък плик и после се качи на покрива. Торбата с пощата беше завързана между варелите с петрол.
— Да, но не е съвсем безопасен — каза полковникът и загуби от очи пощенеца, но пак го намери, този път сред разноцветните бутилки на количката с разхладителни напитки. — Напредъкът на човечеството не отива напразно.
— В днешно време самолетът е по-сигурен от кораба — възрази лекарят. — Лети на двадесет хиляди стъпки височина и прелетява над всички бури.
— Двадесет хиляди стъпки! — повтори полковникът, объркан, не можейки да си представи подобна височина.
Лекарят се разпали. Протегна напред списанието, както го държеше с две ръце, и го закова на едно място в пълна неподвижност.
— Стабилността му е съвършена — рече той.
Но цялото внимание на полковника беше в пощенския чиновник. Видя го, че изпи някакво разхладително питие с розова пяна. Чашата държеше с лявата си ръка. Дясната беше заета от торбата с писмата.
— Освен това — подхвана отново лекарят — в океана има закотвени кораби, които непрекъснато поддържат връзка с нощните самолети. При такива предохранителни мерки самолетът е много по-сигурен от кораба.
Полковникът го погледна и рече:
— Навярно. Трябва да е нещо като летящите килимчета.
Пощенецът се запъти направо към тях. Полковникът се дръпна малко назад, подтикнат от непреодолимото си и тревожно нетърпение да разчете името върху плика с червените печати. Пощенецът отвори торбата, подаде на лекаря пакета с вестниците, после скъса пакета с частната кореспонденция, провери точния брой на писмата и прочете имената на адресатите. Лекарят отвори вестниците.
— Пак въпросът за Суец — подхвърли той, прочитайки набраните едро съобщения. — Западът губи почва.
Полковникът не можа да прочете изнесените на челно място новини. Помъчи се да преодолее неприятното усещане в стомаха си.
— Откак има цензура, вестниците само за Европа пишат — забеляза той. — Най-добре ще стане европейците да дойдат тука, а ние да отидем в Европа. Така всеки ще знае какво става на неговата земя.
— В представите на европейците Южна Америка е мустакат мъж с китара и револвер — каза лекарят, смеейки се над вестника. — Те не разбират главното.
Пощенецът му подаде писмата, сложи останалите обратно в торбата и пак я затвори. Лекарят реши да прочете две писма, но преди да разкъса пликовете, погледна полковника. После погледна чиновника от пощата.
— За полковника нищо ли няма?
Ужас обзе полковника. Пощенецът метна торбата на гръб, слезе от тротоара и без да обърне глава, отговори:
— Няма кой да пише на полковника.
Противно на навика си, този път той не тръгна направо към къщи. Изпи едно кафе в шивачницата, докато другарите на Агустин преглеждаха вестниците. Чувстваше се измамен. Предпочиташе да остане там до следващия петък, за да не се явява пред жена си с празни ръце. Но когато затвориха шивачницата, трябваше да застане лице срещу лице с действителността. Жена му го чакаше.
— Нищо ли няма? — попита го тя.
— Нищо — отвърна полковникът.
Следващия петък отиде пак да чака корабчето. И както всички петъци дотогава, пак се върна вкъщи без очакваното писмо.
— Предостатъчно чакаме вече — каза вечерта жена му. — Трябва човек да има биволско търпение като тебе, за да може петнадесет години да чака едно писмо.
Полковникът легна в хамака да прочете вестниците.
— Трябва да дочакаме реда си — каза той. — Нашият номер е хиляда осемстотин двадесет и три.
— Откакто сме зачакали, този номер два пъти излезе на лотарията — възрази жена му.
Както всеки път, полковникът прочете вестниците от първата страница до последната, заедно с обявленията. Докато четеше, все си мислеше за своята пенсия на ветеран. Преди деветнадесет години, когато конгресът прие закона, започна една доказателствена процедура, която се точи цели осем години. После бяха нужни още шест години, за да го включат в йерархичния списък. Това беше последното писмо, което полковникът получи.
Довърши четенето на вестниците след полицейския час. Когато понечи да изгаси лампата, забеляза, че жена му е будна.
— Ти пазиш ли още онази изрезка?
Жена му се помъчи да си спомни.
— Да. Трябва да е при другите документи.
Тя излезе изпод мрежата срещу комарите и измъкна от шкафа едно дървено ковчеже с пакет писма, подредени по дати и завързани с ластик. Намери съобщението на някаква адвокатска кантора, която щяла да се заеме енергично да действа за военните пенсии.
— Откога ти разправям да отидеш при друг адвокат! Досега щяхме да получим тези пари и да ги изхарчим — каза жената, подавайки изрезката на мъжа си. — Нищо няма да получим, защото са закопали преписката ни.
Полковникът прочете изрезката с дата от преди две години и я прибра в джоба на ризата си, закачена зад вратата.
— Лошото е, че за да сменим адвоката, ще трябват пари.
— Нищо подобно! — отсече жена му. — Ще им напишеш да си приспаднат дължимото от пенсията, когато я получат. Само така ще вземат присърце този въпрос.
И тъй, в събота следобед полковникът отиде при своя адвокат. Свари го безгрижно излегнат в хамака. Беше огромен негър само с два кучешки зъба на горната челюст. Пъхна крака в едни чехли с дървени подметки и отвори прозореца на кабинета си над прашна пианола с напъхани в мястото за ролките книжа: изрезки от „Държавен вестник“, залепени в стари счетоводни книги, и едно непълно течение на бюлетините на държавната бюджетна комисия. Пианолата без клавиши служеше същевременно и за писалище. Адвокатът седна на един стол с пружини. Преди да разкрие пред него какъв е поводът за посещението му, полковникът изрази безпокойството си.
— Аз ви предупредих, че това няма да е работа за два дни — вметна адвокатът в една от паузите на полковника. Беше като смазан от жегата. Натисна назад пружините на стола си и започна да си вее с някакъв плакат за пропаганда. — Моите агенти често ми пишат, че няма причини да се отчайваме.
— От петнадесет години все едно и също — възрази полковникът. — Тя тази работа стана „Трай, коньо, за зелена трева“.
Адвокатът много образно му описа сложните канцеларски пътеки. Столът му беше прекалено тесен за неговите пищни кълки.
— Преди петнадесет години беше по-лесно — каза той. — Тогава съществуваше общинското дружество на ветераните, образувано от членове и на двете партии. — Той напълни дробовете си с палещ въздух и важно произнесе: — Съединението прави силата — сякаш току-що беше измислил тази сентенция.
— Никаква сила не направи съединението в този случай — каза полковникът и за първи път си даде сметка, че е останал съвсем сам. — Докато чакаха пощата, всичките ми другари измряха.
Адвокатът никак не се разчувства.
— Законът беше приет прекалено късно — рече той. — Не всички са имали късмет като вас да станат полковници на двадесет години. Освен това, не беше предвидено специално перо в бюджета, затова правителството трябваше да кърпи оттук-оттам.
Все същата песен му пееха. Като я слушаше, полковникът всеки път изпитваше глуха неприязън.
— Това не е милостиня — каза той. — Не става дума да ни направят някакво благодеяние. Ние кръвта си проливахме, за да спасим републиката.
Адвокатът разпери ръце.
— Така е, полковник — рече той. — Човешката неблагодарност е безгранична.
И тази песен беше слушал полковникът. За първи път я чу на следващия ден след Нерландския договор, когато правителството обеща на двеста офицери, защищавали революцията, да им плати пътните разноски и обезщетение. Един революционен батальон, съставен главно от юноши, избягали от училище, чака три месеца на бивак край гигантската сейба на Нерландия. После се върнаха по домовете си на свои собствени разноски и там продължиха да чакат. Почти шестдесет години след това полковникът още чакаше.
Възбуден от спомените, той зае тържествена поза. Подпря в бедрената кост дясната си ръка — само кожа и кости, съединени от нервни влакна — и прошепна:
— Затова взех едно решение.
Адвокатът се озадачи:
— Какво решение?
— Да се обърна към друг адвокат.
Една патица, следвана от няколко жълти патенца, влезе в кабинета и адвокатът стана да я изгони.
— Както кажете, полковник — рече той, пъдейки пернатите. — Както кажете, тъй ще бъде. Ако можех да върша чудеса, нямаше да живея в този кокошарник.
Сложи на вратата към двора една дървена решетка и пак седна.
— Моят син през целия си живот работи — каза полковникът. — Къщата ми е ипотекирана. А законът за пенсиите беше един хубав доход за адвокатите.
— Но не и за мене — възрази адвокатът. — Всичките ви пари до последното сентаво отидоха за молбите.
Полковникът се упрекна, че е бил несправедлив.
— Аз не исках да кажа това — поправи се той и избърса челото си с ръкава на ризата. — От тази жега на човек мозъкът му завира.
Адвокатът преобърна кабинета си, за да намери пълномощното. Слънцето запълзя към средата на голата стая, построена от нерендосани дъски. След като напразно търси къде ли не, адвокатът застана на четири крака, пухтейки, и измъкна изпод пианолата свитък книжа.
— Ето го! — и подаде на полковника един подпечатан лист. — Трябва да напиша на моите агенти да анулират копията — каза той в заключение.
Полковникът изтърси листа от праха и го прибра в джоба на ризата си.
— Скъсайте го вие сам — каза му адвокатът.
— Няма да го скъсам — отговори полковникът. — Това са двадесет години спомени.
И зачака адвокатът да продължи да търси. Но той не продължи. Отиде до хамака да си избърше потта. Оттам погледна полковника през трептящия въздух.
— Трябват ми и документите — рече полковникът.
— Какви документи?
— Доказателствените документи.
— Това вече няма да е възможно, полковник.
Полковникът се обезпокои. Като ковчежник на революцията от военното окръжие в Макондо, той беше извършил едно мъчително шестдневно пътешествие с фондовете на гражданската война в два сандъка, вързани за гърба на едно магаре. Пристигна в лагера в Нерландия, теглейки гладното до смърт магаре, половин час преди подписването на договора. Полковник Аурелиано Буендия, генерален интендант на революционните сили по атлантическото крайбрежие, му издаде документ, че е получил от него фондовете и включи двата сандъка в инвентара за предаване.
— Това са документи с неоценима стойност — каза полковникът. — Има една разписка, написана лично от полковник Аурелиано Буендия.
— Съгласен съм — каза адвокатът. — Само че такива документи са минали с хиляди и хиляди през ръцете на хиляди и хиляди чиновници, докато стигнат до не знам си кой отдел на министерството на войната.
— Документи от подобно естество не могат да минат незабелязано през ръцете на никой чиновник — рече полковникът.
— Но през последните петнадесет години чиновниците много пъти се промениха — обясни адвокатът. — Помислете си, че седем президенти се смениха и че всеки президент смени поне десет пъти своя кабинет, а всеки министър смени чиновниците си поне сто пъти.
— Но никой не може да отнесе документите у дома си — възрази полковникът. — Всеки нов чиновник положително ги е намирал на мястото им.
Адвокатът се отчая.
— Но освен това, ако сега тези документи излязат от министерството, ще трябва отново да си чакат реда, за да влязат в списъка.
— Няма значение — каза полковникът.
— Това ще продължи векове.
— Няма значение. Който е чакал много, може да почака и малко.
Полковникът сложи на масичката в салона един блок с хартия на черти, перодръжка, мастилница, лист попивателна хартия и остави отворена вратата на стаята за всеки случай, ако стане нужда да се посъветва за нещо с жена си. Тя четеше молитви по броеницата.
— Каква дата сме днес?
— Двадесет и седми октомври.
Той сложи ръката си с перодръжката върху попивателната хартия, изправи гръбначния си стълб, за да улесни дишането си, както го бяха учили в училище, и прилежно започна да пише. В затворения салон горещината беше невъзможна. Капка пот капна върху писмото. Полковникът я попи с попивателната. После се опита да поправи размитите думи, но лепна едно мастилено петно. Това не го отчая. Сложи знак и в полето написа:
Придобити права.
После прочете целия пасаж.
— Кога ме включиха в списъка?
Жена му дори не прекъсна молитвата си, за да се замисли:
— На дванадесети август 1949.
След малко заваля. Полковникът изписа един лист с едри, малко детински драскулки — същите, на които го научиха в светското училище в Манауре. После изпълни още един лист до половината и се подписа.
Прочете на жена си писмото. Тя одобряваше всяко изречение с утвърдително кимане. Когато свърши четенето, полковникът залепи плика и изгаси лампата.
— Можеш да помолиш някого да ти го препише на машина.
— Не. Изморих се да моля за услуги.
В продължение на половин час той чувстваше как вали дъждът по палмовите листа на покрива. Селото потъна във вода. След полицейския час някъде в къщата започна да капе.
— Това трябваше да се направи много отдавна — каза жена му. — Винаги е за предпочитане направо с хората да се разбереш.
— И сега не е късно — каза полковникът, заслушан в капките. — Може би всичко ще се уреди, преди да е изтекла ипотеката на къщата.
— Още две години остават — каза жена му.
Той запали лампата, за да види на кое място в салона капе. Сложи отдолу кутията на петела и се върна в спалнята, преследван от металическото почукване на капките в празната тенекиена кутия.
— Възможно е още преди януари да уредят този въпрос, защото имат интерес да спечелят пари — каза той и сам си повярва. — Тогава ще стане една година от смъртта на Агустин и ще можем да отидем на кино.
Тя тихо се засмя и каза:
— Вече дори не си спомням актьорите.
Полковникът се помъчи да я погледне през мрежата срещу комари.
— Кога си била за последен път на кино?
— През 1931 година — каза тя. — Даваха „Волята на мъртвия“.
— Имаше ли побоища?
— Така и не можахме да разберем. Точно когато призракът се опитваше да открадне огърлицата на момичето, заваля пороен дъжд.
Шепотът на дъжда ги приспа. Полковникът почувства леко неразположение в червата, но не се разтревожи. Той просто се бореше да преживее още един октомври. Зави се с вълнено одеяло и за миг, докато потъваше отново в съня, дочу сякаш някъде отдалеч хриптящото дишане на жена си. Тогава заговори, в пълно съзнание.
Жена му се събуди:
— С кого приказваш?
— С никого. Мислех си просто, че бяхме прави, когато на събранието в Макондо казвахме на полковник Аурелиано Буендия да не се предава. Затова отиде всичко по дяволите.
Цяла седмица валя. На втори ноември, въпреки волята на полковника, жена му занесе цветя на гроба на Агустин и се върна от гробищата с нова криза. Беше тежка седмица. По-тежка от четирите седмици през октомври, когато на полковника му се струваше, че няма да оживее. Лекарят дойде да прегледа болната и като излезе от стаята, извика:
— С такава астма аз бих погребал цялото село.
Но после поговори насаме с полковника и предписа специален режим.
Състоянието на полковника също се влоши. Той часове наред изнемогваше в клозета, облят в ледена пот, с чувството, че флората в червата му гние и пада на парчета. „Това е то зимата — повтаряше си той, без да се отчайва. — Всичко ще се промени, когато престане да вали.“ И наистина си повярва, без следа от съмнение, че когато писмото пристигне, той ще бъде жив.
Сега трябваше да свързва двата края. Много пъти му се наложи да стисне зъби и да помоли в съседните бакалници да му продадат на вересия. „До идната седмица — казваше той, без да е уверен, че така ще стане. — Още в петък трябваше да получа едни пари.“
Когато й мина кризата, жена му се ужаси, като го видя.
— Само кожа и кости си станал!
— Специално се отглеждам, за да се продам — отвърна полковникът — Вече ме капарираха от една фабрика за кларинети.
А всъщност надеждата за писмото почти не го крепеше. Изтощен, с болящи от безсънието кости, той вече не можеше да се грижи и за себе си, и за петела едновременно. Към края на ноември помисли, че пернатото ще умре, ако остане два дни без царевица. Тогава си спомни, че има шепа фасул, който беше закачил през юли над печката. Очисти го от шушулките и сложи на петела една кутия сухи зърна.
— Ела тука — повика го жена му.
— Ей сега — отвърна полковникът, като наблюдаваше петела. — И печени киселици ще прояде, като е гладен.
Свари жена си, че се опитва да се изправи в леглото. Изнуреното й тяло миришеше на билки.
— Веднага махвай този петел — каза тя, произнасяйки думите една по една, с преднамерена яснота.
Полковникът беше предвидил този момент. Чакаше го още от онази вечер, когато направиха на решето сина им и той реши да запази петела. Достатъчно време бе имал, за да обмисли всичко.
— Вече няма смисъл — каза той. — След три месеца започват боевете и тогава ще можем да го продадем на по-добра цена.
— Не става дума за парите — каза жена му. — Когато дойдат момчетата, ще им кажеш да го вземат и да правят с него, каквото искат.
— Заради Агустин не бива — възрази полковникът. И този довод той беше обмислил предварително. — Представи си с каква радост щеше да дойде да ни съобщи, че петелът е победил!
Жената помисли за сина си.
— Тези проклети петли го погубиха! — извика тя. — Ако на трети януари си беше останал вкъщи, нямаше да се случи това нещастие. — Тя протегна кокалестия си показалец към вратата и възкликна: — Просто го виждам да излиза с петела под мишница. Предупреждавах го да не ходи да си търси белята с тези петли, а той ми каза: „Мълчи, тази вечер ще станем червиви от пари!“ и зъбите му блеснаха.
Тя падна изтощена в леглото. Полковникът я побутна леко към възглавницата. Очите му срещнаха нейните — съвсем същите като неговите.
— Постарай се да не мърдаш — каза той и почувства свиркането в дробовете й, сякаш беше в собствените му дробове.
Жена му затвори очи и потъна в тежка дрямка. Когато пак ги отвори, дишането й сякаш беше по-равномерно.
— Тежко е положението ни — каза тя. — Грях е от хапката си да делим, за да храним един петел.
Полковникът избърса челото й с чаршафа.
— Няма да умрем от глад за три месеца.
— Ами какво ще ядем дотогава? — попита жена му.
— Не знам — каза полковникът. — Но ако ни беше писано да умрем от глад, досега да сме умрели.
Петелът си беше жив и здрав пред празната кутия. Като видя полковника, произнесе един гърлен, почти човешки монолог и отметна назад глава. Полковникът му се усмихна съучастнически:
— Труден е животът, друже.
Излезе от къщи и тръгна да броди из потъналото в следобедна дрямка село, без да мисли за нищо, без да се опитва дори да се убеди, че неговият проблем е неразрешим. Вървя по забравени вече улици, докато капна от умора. Тогава се върна вкъщи. Жена му го усети, че влиза, и го извика в стаята.
— Какво има?
— Можем да продадем часовника — отвърна тя, без да го погледне.
Полковникът си беше мислил същото.
— Уверена съм, че Алваро веднага ще ти даде четиридесет песо — каза жена му. — Спомни си колко лесно купи шевната машина.
Ставаше дума за шивача, при когото работеше Агустин.
— Може утре да поговоря с него — съгласи се полковникът.
— Никакво утре — отсече тя. — Веднага му занасяш часовника, слагаш го на масата и му казваш: „Нося ти този часовник, Алваро, за да го купиш.“ Той веднага ще разбере.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Как ще понеса този ковчег! — възпротиви се той. — Ако ме видят по улицата с такъв шкаф, ще ме изтипосат в някоя песен на Рафаел Ескалона.
Но и този път жена му го убеди. Тя сама откачи часовника, зави го във вестници и му го сложи в ръцете.
— Да не се връщаш без четиридесет песо.
Полковникът се запъти към шивачницата с пакета под мишница. Свари другарите на Агустин насядали пред вратата.
Един от тях му предложи стол. Полковникът се обърка.
— Благодаря ви — рече той. — Аз само минавам.
Алваро излезе от шивачницата. На една тел, опъната между два пръта в коридора, висеше мокра дочена дреха. Алваро беше младеж с корави, ъглести форми и разсеян поглед. И той също го покани да седне. Полковникът седна успокоен. Подпря стола в рамката на вратата и седна да чака Алваро да остане сам, за да му предложи часовника. Изведнъж той забеляза, че лицата край него станаха непроницаеми.
— Да не съм прекъснал разговора ви? — попита.
Те казаха, че не. Единият се наведе към него и му каза с едва доловим глас:
— Получихме писмо от Агустин.
Полковникът се загледа в пустата улица.
— Какво пише?
— Все същото.
Дадоха му нелегалния бюлетин. Полковникът го прибра в джоба на панталоните си. После замълча и започна да потупва пакета, но забеляза, че е привлякъл вниманието на всички, и спря.
— Какво носите в този пакет, полковник?
Полковникът избягна зелените проницателни очи на Херма̀н.
— Нищо особено — излъга той. — Рекох да занеса часовника на германеца да ми го поправи.
— Не бъдете глупав, полковник — каза Херман и понечи да вземе пакета. — Почакайте малко и аз ще го прегледам.
Полковникът не даде часовника. Нищо не каза, но клепачите му станаха пак морави. Другите настояха:
— Дайте му го, полковник. Той разбира от тези работи.
— Не искам да му додявам.
— Какво ще ми додявате, хубава работа! — възрази Херман и взе часовника. — Германецът ще ви вземе десет песо и ще го остави както си е.
И влезе в шивачницата заедно с часовника. Алваро шиеше на машина. Под една китара, закачена на пирон в дъното, някакво момиче зашиваше копчета. Над китарата беше закован надпис:
Забранено е да се приказва за политика.
Полковникът не знаеше къде да се дене, толкова неловко му стана. Сложи краката си на пръчката на стола.
— Дявол да го вземе, полковник!
Полковникът се стресна:
— Само без ругатни.
Алфонсо намести очилата си, за да разгледа по-хубаво обувките на полковника.
— Обувките ви са само за боклука, дявол да го вземе!
— Само че това може да се каже и без ругатни — рече полковникът и показа подметките на лачените си обувки. — Тези чудовища са вече на четиридесет години, но за първи път слушат ругатни.
— Готово! — извика Херман отвътре.
В същото време часовникът изби. От съседната къща някаква жена удари с юмрук по общата стена и извика:
— Оставете тази китара! Няма още година, откак е умрял Агустин.
Избухна смях.
— Това е часовник!
Херман излезе с пакета.
— Нищо му нямаше — каза той. — Ако искате, ще ви изпратя до вкъщи, за да уравновеся махалото му.
Полковникът не се съгласи.
— Колко ти дължа?
— Не се тревожете, полковник, през януари петелът ще плати — отговори Херман и седна пак на мястото си при другите.
Полковникът само това чакаше.
— Искам да ти предложа нещо — каза той.
— Какво?
— Подарявам ти петела. — Огледа лицата наоколо си и добави: — Подарявам петела на всички ви. — Херман го погледна с недоумение. — Много стар съм вече за такива работи — продължи полковникът, като придаде на гласа си убедителна строгост. — Прекалено голяма отговорност е това за мене. От няколко дни имам чувството, че горката животинка умира.
— Не се тревожете, полковник — каза Алфонсо. — По това време петелът сменя перушината си, затова. Температурата в стволовете на перата му се увеличава.
— През другия месец вече ще е добре — потвърди Херман.
— Както и да е, не го искам — каза полковникът.
Херман го прониза със зениците си.
— Вие все пак разберете, полковник — настоя той, — важното е вие да сложите на арената петела на Агустин.
Полковникът беше мислил и за това.
— Разбирам — каза той. — Затова го държах досега. — Стисна зъби и се почувства достатъчно силен, за да продължи нататък: — Лошото е, че остават още цели три месеца.
Херман единствен разбра.
— Ако е само заради това, лесна работа — каза той.
И предложи нещо, което другите приеха.
Привечер, когато полковникът се върна вкъщи с пакета под мишница, жена му много се разочарова.
— Нищо ли не стана? — попита тя.
— Нищо — отвърна полковникът. — Но сега това няма значение. Момчетата се наеха да хранят петела.
— Почакай, ще ти дам чадър, куме!
Дон Сабас отвори един вграден в стената на кантората долап. Отвътре зейна безпорядък: омотани в кълбо стремена, каиши, ботуши за езда, пълна с шпори алуминиева кофа. В горната част бяха закачени половин дузина обикновени чадъри и един дамски слънчобран. „Като останки от някакво бедствие“ — помисли си полковникът.
— Благодаря ти, куме — каза той, облакътен на прозореца. — Предпочитам да почакам, докато престане да вали.
Дон Сабас остави долапа отворен. Намести се пред писалището си, в обхвата на електрическия вентилатор. После извади от чекмеджето една увита в памук спринцовка за подкожни инжекции. Полковникът съзерцаваше оловносивите през дъжда бадемови дървета в самотния следобед.
— Днес следобед дъждът изглежда различен — каза той. — Все едно, че вали в някакво друго село.
— Дъждът си е дъжд, откъдето и да го гледаш — рече дон Сабас и сложи върху стъклото на писалището спринцовката да се извари. — Кучета го яли това село.
Полковникът сви рамене и отиде по-навътре в кантората. Тя представляваше салон с под от зелени плочи и тапицирани с ярки платове мебели. В дъното имаше безредно струпани чували сол, мехове с мед, седла. Дон Сабас го проследи със съвсем празни очи.
— На твое място не бих мислил така — възрази полковникът.
Той седна с кръстосани крака, спокойно загледан в наведения над писалището дон Сабас — нисичък, дебел, с отпуснати меса и жабешка тъга в очите.
— Трябва да отидеш на лекар, куме — каза дон Сабас. — Нещо си мрачен от погребението насам.
Полковникът вдигна глава.
— Съвсем добре се чувствам — каза той.
Дон Сабас почака спринцовката да заври.
— Ех, да можех и аз същото да кажа!… — рече той жално. — Вие сте щастлив, че можете всичко да ядете, дори конска сбруя. — И се загледа в обсипаните си с кафеникави лунички ръце. Над венчалната халка носеше пръстен с черен камък.
— Така е — потвърди полковникът.
Дон Сабас повика жена си през вратата, която свързваше кантората с останалата част на къщата. После започна страдалчески да обяснява каква диета трябва да спазва. Извади от джоба на ризата си някакво флаконче и сложи на писалището едно бяло хапче, колкото бобено зърно.
— Цяло мъчение е да ходиш навсякъде с тези хапчета — рече той. — Все едно, че носиш смъртта в джоба си.
Полковникът се приближи до писалището. Взе хапчето на дланта си и го разгледа. Дон Сабас му предложи да го опита.
— За подслаждане на кафето е — обясни му той. — Това е захар, само че без захар.
— А-ха — рече полковникът и преглътна подсладената си с тъжна сладост слюнка. — Все едно да биеш камбани от памук.
Дон Сабас се подпря на лакти върху писалището, с лице в дланите, и неговата жена му направи инжекцията. Полковникът не знаеше къде да се дене. Жената изключи електрическия вентилатор, сложи го на огнеупорната каса и се запъти към долапа.
— Чадърът има нещо общо със смъртта — каза тя.
Полковникът не обърна внимание на думите й. Излязъл беше от къщи в четири часа, за да чака пощата, но дъждът го принуди да се скрие в кантората на дон Сабас. Когато двете корабчета изсвириха, още валеше.
— Всички казват, че смъртта е жена — продължи жената. Тя беше плещеста, по-висока от мъжа си, с космата брадавица над горната устна. Говорът й напомняше бръмченето на електрическия вентилатор. — Само че, според мене, надали е жена. — Затвори долапа и се обърна да види в очите на полковника какво мисли той. — Аз смятам, че е животно с копита.
— Възможно е — съгласи се полковникът. — Понякога стават много странни работи.
Той си представи как пощенският чиновник скача на корабчето, облечен в своята гумена мушама. Минал беше един месец, откакто смени адвоката си. Имаше основание да чака отговор. Жената на дон Сабас продължаваше да приказва за смъртта, докато най-сетне забеляза угриженото лице на полковника.
— Ти май си имаш някаква грижа, куме — рече тя.
Полковникът се стегна.
— Вярно е. Мисля си, че е пет часът вече, а на петела още не му е направена инжекцията — излъга той.
Тя остана поразена:
— На петел инжекция! Че да не е човек! Това е кощунство!
Дон Сабас не можа да издържи повече. Надигна зачервеното си лице.
— Затвори си устата поне за една минута! — заповяда той на жена си и тя наистина се хвана за устата с две ръце. — От половин час досаждаш на кума с глупостите си.
Жена му тръшна вратата след себе си. Дон Сабас избърса врата си с потопена в лаванда кърпа. Полковникът отиде до прозореца. Валеше безмилостно. Една кокошка с дълги жълти крака прекосяваше пустия площад.
— Наистина ли правят инжекции на петела?
— Наистина. Тренировките започват от другата седмица.
— Това е безразсъдство — каза дон Сабас. — Ти не си за тези работи.
— Съгласен съм, но това не е причина да му извиеш шията — каза полковникът.
— Това твоето е глупаво упорство — каза дон Сабас и също се приближи до прозореца. Полковникът усети горещото му като от духало дихание. Очите на кума будеха у него състрадание. — Послушай съвета ми, куме — рече дон Сабас. — Продай този петел, преди да е станало прекалено късно.
— Никога за нищо не е прекалено късно — каза полковникът.
— Не проявявай такова лекомислие — настоя дон Сабас. — Двойна полза ще имаш: хем ще се отървеш от това главоболие, хем ще си сложиш деветстотин песо в джоба.
— Деветстотин песо ли? — възкликна полковникът.
— Деветстотин песо.
Цифрата най-сетне стигна до съзнанието на полковника.
— Вярваш ли, че ще дадат такива пари за петела?
— Не само че вярвам — отговори дон Сабас, — съвсем сигурен съм.
Това беше най-голямата цифра, минавала през главата на полковника, откак бе предал фондовете на революцията. Когато излезе от кантората на дон Сабас, коремът силно го присви, но той имаше съзнание, че този път не беше от времето. В пощата се обърна направо към чиновника:
— Чакам едно бързо писмо. Самолетна поща.
Чиновникът провери в кутиите по азбучен ред. Прочете адресите, сложи отново писмата в отделението със съответната буква, но нищо не каза. Тупна една в друга длани и удостои полковника с един многозначителен поглед.
— Трябваше днес непременно да дойде — каза полковникът.
Чиновникът сви рамене.
— Единственото нещо, което непременно идва, това е смъртта, полковник.
Жена му го посрещна с чиния качамак. Той го изяде мълчаливо и бавно, за да може да си мисли между хапките. Жена му седеше срещу него и усети, че нещо се е променило в него.
— Какво ти става? — попита го тя.
— Мисля си за чиновника, от когото зависи пенсията ми — излъга полковникът. — След петдесет години ние ще си лежим спокойно под земята, а този нещастник ще агонизира всеки петък, чакайки пенсията си.
— Лош признак е това — каза жена му. — Значи, започваш вече да се примиряваш. — Тя продължи да яде, но след малко забеляза, че мъжът й е все някъде другаде. — Сега само яж, че няма да усетиш вкуса на качамака.
— Много е вкусен — каза полковникът. — Откъде дойде?
— От петела — отвърна жена му. — Момчетата му донесоха толкова много царевица, че той реши да я раздели с нас. Такъв е животът.
— Да — въздъхна полковникът. — Животът е най-хубавото нещо, което някой някога е измислял.
Той погледна петела, завързан за крака на печката, и този път му се стори различен. Жена му също го погледна.
— Днес следобед с пръчка трябваше да гоня децата — каза тя. — Донесоха една стара кокошка, петелът да я оплодял.
— Не е за първи път — каза полковникът. — Същото правеха по селата и с полковник Аурелиано Буендия. Водеха му момиченца да ги опложда.
Тя се засмя. Петелът издаде някакъв гърлен звук, който стигна до тях като неясен човешки говор.
— Понякога ми се струва, че ще заговори — каза жена му.
Полковникът отново го погледна.
— Това е говорещ и пеещ петел — каза той. Докато лапваше поредната лъжица качамак, пресметна и рече: — Ще ни даде възможност да се храним в продължение на три години.
— Мечтите не стават за ядене — каза жената.
— Не стават за ядене, но хранят — възрази полковникът. — Също като чудотворните хапчета на нашия кум Сабас.
През нощта спа лошо — през всичкото време се мъчеше да изгони цифрите от главата си. На другия ден жена му сипа две чинии качамак и своята изяде с наведена глава, без дума да продума. Полковникът усети, че се заразява от нейното мрачно настроение.
— Какво ти е?
— Нищо — каза жената.
Той остана с впечатлението, че този път бе дошъл нейният ред да излъже. Направи опит да я утеши, но жена му пак отрече:
— Нищо особено няма — каза тя. — Мисля си, че скоро ще станат два месеца, откак е умряло момчето, а пък аз още не съм отишла да изкажа съболезнованията си.
И още същата вечер отиде да ги изкаже. Полковникът я придружи до къщата на умрелия, а после тръгна към киното, привлечен от музиката по високоговорителите. Седнал пред вратата на своята канцелария, отец Анхел следеше кой отива, за да знае кои са гледали филма въпреки неговите предупредителни дванадесет удара. Потоците електрическа светлина, пронизителната музика и виковете на децата представляваха истинска физическа съпротива срещу забраната. Едно от децата се закани на полковника с дървената си пушка.
— Какво става с петела, полковник? — попита го отчето с властен глас.
Полковникът вдигна ръце:
— Здрав и читав си е петелът.
Четирицветен плакат покриваше цялата фасада на киносалона: „Среднощна дева“. Нарисувана беше една жена по бална рокля, с гол до бедрото крак.
Полковникът продължи да броди наоколо, докато някъде далече затрещяха гръмотевици и засвяткаха светкавици. Тогава се върна да прибере жена си.
Нямаше я в къщата на умрелия. И у тях също я нямаше. Часовникът беше спрял, но полковникът направи сметка, че остава много малко до полицейския час. Почака още, чувствайки как бурята настъпва към селото. Канеше се пак да излезе, когато жена му се върна.
Той занесе петела в спалнята, а тя се преоблече и отиде в салона да пие вода тъкмо когато полковникът донавиваше часовника и чакаше да изсвири сирената за полицейския час, за да го свери.
— Ти къде беше? — попита я полковникът.
— Ами там… — отвърна жена му, сложи чашата, без да погледне мъжа си, и отиде пак в спалнята. — Никой не предполагаше, че толкова рано ще завали.
Полковникът нищо не отговори. Когато изсвири сирената за полицейския час, той сложи часовника на единадесет, затвори прозореца и премести стола на мястото му. Видя, че жена му се моли.
— Не ми отговори на въпроса — каза полковникът.
— На кой въпрос?
— Къде беше?
— Заприказвах се — каза тя. — Толкова отдавна не бях излизала.
Полковникът закачи хамака. Затвори къщата и напръска стаята с флайтокс. После сложи лампата на пода и си легна.
— Напълно те разбирам — каза той тъжно. — Най-лошото в такова положение като нашето е, че ни кара да лъжем.
Тя въздъхна продължително.
— Бях при отец Анхел — каза. — Отидох да го помоля да ни даде пари назаем срещу венчалните ни пръстени.
— Е и какво ти каза?
— Че е грехота да се правят търговии със свещени неща. Преди два дни се опитах да продам часовника — продължи тя зад мрежата срещу комари. — Никой не го иска, защото продават на изплащане модерни часовници със светещи цифри. Можеш на тъмно да видиш колко е часът.
Полковникът разбра, че цели четиридесет години общ живот, общ глад, общи страдания не са му били достатъчни, за да опознае жена си. Почувства, че нещо е остаряло в любовта им.
— И картината не искат — добави тя. — Почти всички си имат същата. Ходих при турците.
Полковникът се огорчи:
— С други думи, сега вече всички знаят, че умираме от глад.
— А на мене до гуша ми е дошло — каза жена му. — Вие, мъжете, не си давате сметка за много неща вкъщи. Колко пъти съм слагала камъни да варя, за да не разберат съседките, че дни наред нямаме какво да сложим в тенджерата!
На полковника му стана обидно.
— Това е истинско унижение — каза той.
Жена му стана и се приближи до хамака.
— Аз имам намерение да сложа край на всички преструвки и превземки в тази къща — каза тя и гласът й започна да заглъхва от гняв. — Дотука ми е дошло от нашето примирение и от нашето достойнство.
Нито един мускул не трепна по лицето на полковника.
— Двадесет години чакаме благата, дето ти ги обещават всеки път по изборите, но от всичките обещания ни остана само един мъртъв син — продължи тя. — Само един мъртъв син, нищо, нищо друго.
Полковникът беше свикнал с подобни укори.
— Ние изпълнихме дълга си — каза той.
— А те печелеха в сената по хиляда песо месечно в продължение на двадесет години — отвърна жена му. — Ето го кума Сабас: има си къща на два етажа, дето не му побира парите. А дойде в селото с една змия около шията да продава разни илачи.
— Да, ама сега умира от диабет — каза полковникът.
— Ти пък умираш от глад — възрази жена му. — За да се увериш, че голо достойнство не храни.
Една светкавица я прекъсна. Гръмотевицата се раздроби навън, на улицата, влезе в спалнята и се търколи под кревата като цяла купчина камъни. Жената скочи към своето легло, за да си вземе молитвената броеница.
Полковникът се усмихна.
— Ето какво става, като не си държиш езика. Колко пъти съм ти казвал, че господ ми е съмишленик.
Но всъщност се чувстваше огорчен. След малко изгаси лампата и в насечения от светкавиците мрак се отдаде на мислите си. Спомни си Макондо. Десет години бе чакал да се изпълнят нерландските обещания. В тежките сънливи следобедни часове бе видял как пристига един жълт, прашен влак със задушени от горещина жени, мъже и животни, натъпкани във вагоните до самия таван. Това беше началото на банановата треска. За двадесет и четири часа преобразиха селото. „Аз се махвам — реши тогава полковникът. — Миризмата на банани разлага червата ми.“ И с обратния влак напусна Макондо — една сряда, на двадесет и седми юни хиляда деветстотин и шеста година в дванадесет часа и осемнадесет минути на обед. Трябваше да мине половин век, за да разбере, че откак сложиха оръжието в Нерландия, не бе имал нито минута покой.
Отвори очи и каза:
— Няма какво повече да му мислим.
— За какво?
— Ами за петела — каза полковникът. — Още утре го продавам на кума Сабас за деветстотин песо.
През прозореца на кантората нахлуха стенанията на скопените животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако не дойде до десет минути, отивам си“ — закани се полковникът след два часа чакане, но почака още двадесет минути. Канеше се вече да тръгне, когато дон Сабас влезе в кантората, следван от неколцина пеони. Няколко пъти мина покрай полковника, без да го погледне. Забеляза го чак когато излязоха пеоните.
— Ти чакаш ли ме, куме?
— Чакам те, куме, но ако си много зает, мога да мина по-късно — каза полковникът.
Дон Сабас не го чу, защото беше вече от другата страна на вратата.
— Връщам се веднага — каза той.
Беше палещо пладне. Кантората блестеше от напечената улица. Затъпял от жегата, полковникът неволно затвори очи и веднага засънува жена си. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.
— Не се разсънвай, куме — каза му тя. — Аз само ще затворя капаците, че в тази кантора е същински ад.
Полковникът я проследи с невиждащи очи. След като затвори капаците, тя попита в полумрака:
— Ти често ли сънуваш?
— Понякога само — отговори полковникът, засрамен, че е заспал. — Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.
— Аз всяка нощ сънувам кошмари — каза жената. — Искам да разбера какво значи да срещнеш насън непознати хора. — Тя включи електрическия вентилатор. — Миналата седмица сънувах, че някаква жена застава до леглото ми. Събрах кураж да я попитам коя е и тя ми отговори: „Аз съм жената, която умря преди дванадесет години в тази стая.“
— А къщата е построена само преди две години — каза полковникът.
— Точно тъй. Значи, дори мъртвите бъркат.
Бръмченето на вентилатора сгъсти полумрака. Полковникът се притесни, измъчван от тежката дрямка и от тази бръмчаща жена, която от сънищата мина направо към прераждането на душите. Чакаше я да спре за малко, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в кантората заедно със своя надзирател.
— За четвърти път вече топля супата ти — каза жена му.
— И десет пъти я топли, ако искаш — каза дон Сабас, — но ме остави на мира сега.
Той отвори огнеупорната каса и даде на своя надзирател пачка банкноти и цял поменик нареждания. Надзирателят отвори капаците, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на кантората, но никак не реагира на присъствието му, а продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът стана в момента, когато двамата мъже се канеха да излязат пак от кантората. Преди да отвори вратата, дон Сабас се спря.
— С какво мога да ти бъда полезен, куме?
Полковникът забеляза, че надзирателят го гледа.
— С нищо, куме. Искам само да поговоря с тебе.
— Кажи ми веднага какво има, че нямам никакво време — рече дон Сабас и зачака с ръка на дръжката.
Полковникът усещаше как се точат петте най-дълги секунди в живота му. Стисна зъби и прошепна:
— За петела…
Тогава дон Сабас отвори вратата.
— За петела! — повтори той с усмивка и побутна надзирателя към коридора. — Светът се сгромолясва, а моят кум само за петела си знае! — Но после се обърна към полковника: — Много добре, куме. Аз веднага се връщам.
Полковникът застана неподвижен по средата на кантората и тъй стоя, докато стъпките на двамата мъже не заглъхнаха в дъното на коридора. После тръгна из селото, съвсем замряло в ранния неделен следобед. В шивачницата нямаше никого. Кабинетът на лекаря беше затворен. В дюкяните на сирийците никой не пазеше изложените стоки. Реката беше гладка като стоманен лист. На пристанището един човек спеше върху четири варела петрол, със скрито под сомбрерото лице. Полковникът се запъти към къщи с увереността, че в цялото село той е единственото движещо се същество.
Жена му беше сготвила пълен обед.
— Купих всичко на вересия — обясни тя. — Обещах, че утре сутринта рано ще платя.
Докато обядваха, полковникът й разказа всички събития, станали през последните три часа. Тя го изслуша нетърпеливо.
— Безхарактерен човек си ти, там е цялата работа — каза тя накрая. — Държиш се тъй, сякаш си отишъл при него милостиня да просиш, вместо да влезеш с високо вдигната глава, да повикаш кума настрана и да му кажеш: „Реших, куме, да ти продам петела.“
— Много е лесно така — каза полковникът.
Тя се настрои бойко. Сутринта беше разтребила къщата и затова изглеждаше съвсем необикновено: със старите обувки на мъжа си, с гумирана престилка и с някакъв парцал, вързан на главата с два възела над ушите.
— Никак не те бива за търговия — продължи тя. — Когато искаш да продадеш нещо, трябва да имаш същото самочувствие, с което отиваш да купуваш.
На полковника му се видя смешен видът й.
— Остани си така — прекъсна я той усмихнат. — Приличаш на човечето от овесените ядки „Квакер“.
Та свали парцала от главата си.
— Аз сериозно ти говоря — каза тя. — Сега веднага занасям петела на нашия кум и бас държа, че след половин час ще се върна с деветстотин песо.
— Не ти излизат от главата тези деветстотин песо — каза полковникът. — И започваш вече да се разполагаш с парите от петела.
С голям труд я разубеди. Целия предобед тя си беше представяла как ще живеят три години без кошмара на петъците и беше приготвила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Беше направила списък на най-необходимите неща, които им липсваха, като не забрави и един чифт нови обувки за полковника. Определила беше мястото за огледалото в спалнята. И мигновеното рухване на нейните проекти породи в нея някакво смесено чувство на срам и яд.
Следобед тя легна да си подремне малко. Когато стана, полковникът седеше на двора.
— Е, сега какво ще направиш?
— За това мисля — отговори полковникът.
— Тогава е свършено. Можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.
Но всъщност полковникът беше решил да продаде петела още същия следобед. Представи си как дон Сабас, съвсем сам в кантората, се готви пред електрическия вентилатор за ежедневната инжекция. Предвидил беше отговорите му.
— Вземи със себе си петела — посъветва го жена му на излизане. — Като го види, веднага ще го купи.
Полковникът не се съгласи. Обзета от отчаяно нетърпение, жена му го изпрати до вратата.
— И да има хора при него, няма значение — добави тя. — Хващаш го за ръката и не му даваш да мръдне, докато не ти даде деветстотинте песо.
— Ще помислят, че готвим атентат.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Не забравяй, че стопанинът на петела си ти — настоя тя. — Не забравяй, че ти му правиш услуга, не той на тебе.
— Добре.
Дон Сабас беше в спалнята заедно с лекаря.
— Сега можеш да го хванеш — каза жена му на полковника. — Докторът го подготвя, за да тръгне за чифлика, и чак в четвъртък ще се върне.
Полковникът се разкъсваше между две противоречиви сили: от една страна, бе решил да продаде петела, а от друга, му се искаше да беше дошъл с един час по-късно, за да не свари дон Сабас вкъщи.
— Мога да почакам — каза той.
Но жената настоя. Заведе го в спалнята, където нейният мъж по гащи, вторачил в лекаря безцветните си очи, седеше на кревата с балдахин. Полковникът почака, докато лекарят сгорещи стъклената епруветка с урината на пациента си, помириса па̀рата и кимна одобрително към дон Сабас.
— Трябва да ги разстрелваме тези богаташи — каза лекарят, обръщайки се към полковника. — Диабетът не е достатъчен, за да ги довърши.
— Вие вече направихте всичко възможно с вашите проклети инсулинови инжекции — рече дон Сабас и подскочи върху меките си кълки. — Само че аз съм черен гологан, не се затривам лесно. — А после се обърна към полковника: — Казвай какво има, полковник. Като се върнах да те потърся днес по обед, даже сомбрерото ти не видях.
— Не нося сомбреро, за да не става нужда да го свалям пред никого.
Дон Сабас започна да се облича. Лекарят прибра в джоба си една стъклена тръбичка с кръв за изследване. После подреди чантата си. Полковникът помисли, че се кани да си върви.
— На ваше място аз бих представил на моя кум една сметка за сто хиляди песо, докторе. Така няма да е толкова зает.
— Аз му представих вече такава сметка, само че за един милион — каза лекарят. — Бедността е най-доброто лекарство срещу диабета.
— Благодаря за рецептата — каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха обемистия си корем в панталоните за езда. — Само че не я приемам, за да ви спестя нещастието да забогатеете.
Лекарят видя собствените си зъби, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна часовника, без да изрази нетърпение. Като дойде ред да си обуе ботушите, дон Сабас съвсем не навреме се обърна към полковника:
— Е, хубаво, куме, какво става с твоя петел?
Полковникът усети, че и лекарят чака неговия отговор. Стисна зъби и прошепна:
— Нищо, куме, дошъл съм да ти го продам.
Дон Сабас вече обу ботушите си.
— Много добре, куме — каза той без никакво вълнение. — Това е най-разумното, което можеше да ти дойде на ума.
— Много стар съм вече за тези работи — извини се полковникът пред непроницаемото лице на лекаря. — Да бях с двадесет години по-млад, друго щеше да е.
— Вие винаги ще бъдете с двадесет години по-млад — възрази лекарят.
Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той нищо не каза. Облече едно кожено яке с цип отпред и се приготви да излезе от спалнята.
— Ако искаш, ще поговорим през другата седмица, куме — рече полковникът.
— Това щях и аз да кажа. Имам един клиент, който ще даде може би четиристотин песо. Но ще трябва да почакаме до четвъртък.
— Колко песо? — попита лекарят.
— Четиристотин.
— Чувах да казват, че струва много повече — каза лекарят.
— Ти говореше за деветстотин песо — каза полковникът, окуражен от недоумението на лекаря. — Това е най-добрият петел в целия департамент.
— В друго време всеки би дал и хиляда — започна да обяснява дон Сабас на лекаря, — но сега никой не смее да пусне в бой добър петел, защото винаги има опасност да те надупчат с куршуми на арената. — После се обърна към полковника с израз на старателно подготвено огорчение: — Това исках да ти кажа, куме.
— Добре — кимна полковникът утвърдително.
И тръгна след тях по коридора. Лекарят остана в салона при жената на дон Сабас. Тя го помоли да й даде някакви лекарства „за тези работи, дето изведнъж ти стават и не знаеш от какво са“. Полковникът го почака в кантората. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари във всичките си джобове и протегна четири банкноти на полковника.
— Ето ти шестдесет песети, куме — каза той, — като се продаде петелът, тогава ще си уредим сметките.
Полковникът и лекарят тръгнаха заедно покрай сергиите по пристанището, които с хладината на късния следобед започваха да се оживяват. Надолу по течението слизаше гемия, натоварена със захарна тръстика. На полковника му се видя, че лекарят е необичайно затворен в себе си.
— А вие как сте, докторе?
Лекарят сви рамене:
— Нищо особено. Струва ми се, че имам нужда от лекар.
— От зимата е — каза полковникът. — На мене червата ми съсипва.
Лекарят го погледна с напълно лишени от професионален интерес очи. Поздрави един след друг сирийците, които седяха пред вратите на дюкяните си. Пред входа на амбулаторията полковникът му обясни защо продава петела:
— Не можех да направя нищо друго. Тази птица се храни с човешко месо.
— Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас — каза лекарят. — Убеден съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.
— Мислите ли?
— Положителен съм — каза лекарят. — Това е много изгодна сделка. Също като неговия прословут родолюбив договор с кмета.
На полковника не му се вярваше.
— Моят кум сключи този договор, за да спаси живота си. Благодарение на него можа да остане в селото.
— И благодарение на него можа да купи на половин цена имотите на своите съратници, които кметът изселваше от селото — възрази лекарят и почука на вратата, защото не намери ключовете си в джобовете. — Не бъдете наивен — каза той после, раздразнен от недоверчивостта на полковника. — Парите вълнуват дон Сабас много повече, отколкото собствената му кожа.
Същата вечер жената на полковника излезе да направи някои покупки. Той я придружи до дюкяните на сирийците, но през всичкото време преживяше разкритията на лекаря.
— Иди веднага при момчетата да им кажеш, че петелът е продаден — каза жена му. — Не бива да ги оставяме да се надяват.
— Докато не се върне кумът Сабас, петелът няма да бъде продаден — отвърна й полковникът.
Срещна Алваро в салона за билярд. Играеше на рулетка. В неделната вечер заведението бъкаше от хора. Заради шума от радиото, пуснато докрай, горещината още по-тежко се понасяше. Полковникът се загледа в цифрите, нарисувани с ярки цветове върху една дълга постилка от черна гумирана тъкан и осветени с газена лампа, сложена на един сандък в средата на масата. Алваро упорито залагаше все на 23 и всеки път губеше. Докато следеше играта иззад рамото му, полковникът забеляза, че за девет завъртания цифрата 11 излезе четири пъти.
— Заложи на единадесет — пошушна той в ухото на Алваро. — Най-често излиза.
Алваро огледа постилката. При следващото завъртване не заложи нищо. После извади от джоба си пари и заедно с парите един лист, който подаде на полковника под масата.
— От Агустин е.
Полковникът прибра нелегалния лист в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единадесет.
— Започни с малко — рече му полковникът.
— Може пък да ми провърви изведнъж — възрази Алваро.
Когато огромното пъстроцветно колело вече се завъртя, неколцина от играчите до него махнаха своите залози от другите цифри и ги сложиха на единадесет. Полковникът за първи път вкуси от очарованието, страха и горчивината на хазарта.
Излезе числото пет.
— Съжалявам — каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за виновност проследи мъничкото дървено гребло, което повлече парите на Алваро. — Ето каква става, като се меся, където не ми е работа.
Алваро се усмихна, без да го погледне:
— Не се тревожете, полковник. Опитайте в любовта.
Изведнъж тромпетите, които свиреха мамбо, млъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати нагоре ръце. Полковникът усети зад гърба си сухото, отчетливо и студено щракане на пушка, която се зарежда за стрелба. Разбра, че за нещастие е попаднал в полицейска хайка с нелегалния лист в джоба. Обърна се, без да вдигне ръце, и тогава отблизо, за първи път в живота си, видя човека, който бе стрелял в неговия син. Стоеше точно срещу него и дулото на пушката се прицелваше в корема му. Беше дребен, с индиански черти и загоряла кожа и миришеше на немито дете. Полковникът стисна зъби и леко отстрани с върха на пръстите си дулото на пушката.
— Моля — каза той.
И се спъна в едни малки, кръгли като на прилеп очи. Почувства как за миг тези очи го налапаха, сдъвкаха, смляха и незабавно изхвърлиха.
— Вие минете, полковник.
Нямаше нужда да отваря прозореца, за да познае, че е настъпил декември. Усети го в собствените си кости, докато режеше в кухнята плодове за закуската на петела. После отвори вратата и гледката в двора потвърди неговото усещане. Дворът беше прекрасен — и трева, и дървета, и мъничката постройка на клозета плуваха в светлина, на милиметър над повърхността на земята.
Жена му лежа до девет. Когато влезе в кухнята, полковникът вече беше разтребил къщата и приказваше с децата, наобиколили петела. За да стигне до печката, тя трябваше да мине покрай тях.
— Излезте оттука — извика тя и мрачно погледна петела. — С четири очи гледам да се махне тази злокобна птица.
Чрез петела полковникът разбра какво е настроението на жена му. Петелът никак не заслужаваше нейния яд. Беше готов за тренировките. С плешивите си крака и шия, с нарязания си гребен той изглеждаше най-обикновен и беззащитен.
— Погледни през прозореца и забрави петела — каза полковникът, след като децата си отидоха. — В такава утрин на човек му се приисква да се фотографира.
Тя надникна през прозореца, но на лицето й не се изписа никакво вълнение.
— Иска ми се да посадя розите — каза тя, като се върна при печката.
Полковникът закачи огледалото на една кука, за да се избръсне.
— Щом искаш да посадиш розите, посади ги — каза той, мъчейки се да съгласува движенията си с движенията на своя образ в огледалото.
— Ще ги изядат прасетата — каза тя.
— Още по-хубаво. Угоените с рози прасета сигурно са много вкусни.
Потърси да види жена си в огледалото и разбра, че е в същото настроение. На отблясъците от огъня лицето й изглеждаше излято от същия материал като печката. Без да го осъзнае, с вперени в нея очи, полковникът продължи да се бръсне пипнешком, както беше го правил в продължение на много години. Жена му дълго мълча замислена.
— Не ми се садят рози, това е истината — каза тя.
— Добре, тогава недей сади.
Полковникът се чувстваше добре. Декември бе изсушил флората в червата му. Сутринта му стана неприятно, докато се мъчеше да си обуе новите обувки, но след като опита няколко пъти, разбра, че усилията му са напразни, и си обу лачените. Жена му забеляза промяната.
— Ако не си обуеш новите обувки, никога няма да омекнат.
— Направени са като за някой сакат — възмути се полковникът. — Всички обувки трябва да се продават, след като са носени един месец.
Ободрен от предчувствието, че този следобед писмото ще пристигне, той излезе на улицата. Тъй като беше още рано за корабите, влезе да почака дон Сабас в кантората му. Но там му казаха, че ще се върне чак в понеделник. Не се отчая, макар че не беше предвидил такава пречка. „Рано или късно трябва да дойде“ — каза си той и се запъти към пристанището. Беше дивен час, изтъкан от ненапита още светлина.
— Цялата година би трябвало да е декември — прошепна полковникът, седнал в дюкяна на сириеца Мойсей. — Човек се чувства прозрачен като стъкло.
Сириецът Мойсей трябваше да направи усилие, за да преведе този образ на своя почти забравен арабски. Беше невъзмутим ориенталец, обвит до черепа в гладка, изпъната кожа, с тежки движения на удавник. Наистина изглеждаше като спасен от удавяне.
— Тъй е било някога — каза той. — Ако сега беше същото, щях да съм на осемстотин деветдесет и седем години. А ти?
— На седемдесет и пет — каза полковникът, дебнейки с очи пощенския чиновник. Едва тогава забеляза цирка. Позна кърпената палатка на покрива на пощенското корабче сред купчина пъстроцветни предмети. За миг изгуби пощаджията и потърси да види животните сред сандъците, натоварени на другите корабчета. Не можа да ги открие.
— Това е цирк — каза той. — Първият цирк, който идва от десет години насам.
Сириецът Мойсей погледна и се увери. Заговори нещо на жена си на смесица от арабски и испански. Тя се обади от задното помещение на дюкяна. Той измърмори нещо, а после преведе на полковника своето безпокойство.
— Скрийте котката си, полковник, че децата ще я откраднат, за да я продадат на цирка.
Полковникът се приготви да тръгне след пощенеца.
— Този цирк не е с животни — каза той.
— Няма значение — възрази сириецът. — Въжеиграчите ядат котки, за да не им се чупят костите.
Полковникът вървя след пощенеца през сергиите на пристанището до площада. Там го стресна разногласната глъчка от арената за боеве с петли. Някой на минаване му каза нещо за неговия петел и той едва тогава си спомни, че същия ден трябваше да започнат тренировките.
Мина покрай пощата и след малко потъна в глъчката на арената. Видя своя петел по средата, сам и беззащитен — шиповете му увити с парцали, краката му разтреперани, очевидно от страх. Противникът му беше един тъжен сив петел.
Полковникът никак не се развълнува. Боят представляваше поредица от съвсем еднакви повтарящи се нападения. Пера, крака и шии се счепкваха за миг сред шумни овации. Запратен в дъските на оградата, противникът се завърташе около себе си и пак налиташе. Неговият петел не нападаше. Отблъскваше всяко нападение и пак заставаше точно на същото място. Само че краката му вече не трепереха.
Херман прескочи оградата, вдигна го на ръце и го показа на публиката, изпълнила амфитеатрално разположените редове. Избухнаха луди аплодисменти и викове. На полковника направи впечатление несъответствието между възторжеността на овациите и напрегнатостта на зрелището. Прозвуча му като фарс, в който доброволно и съзнателно участваха и петлите.
Подтикнат от малко пренебрежително любопитство, той огледа редиците. Екзалтираното множество се втурна по стъпалата към пистата. Полковникът наблюдаваше разгорещените, нетърпеливи, страшно възбудени лица. Бяха все нови хора. Всичките новодошли в селото. И той отново преживя — като предзнаменование сякаш — един заличен от хоризонта на неговата памет миг. Тогава прескочи оградата, проправи си път между струпаното множество и срещна спокойните очи на Херман. Двамата се изгледаха, без да мигнат.
— Добър ден, полковник.
Полковникът взе от ръцете му петела и прошепна:
— Добър ден.
Нищо повече не каза, защото го изненада силно досегът с горещото и дълбоко пулсиращо тяло на птицата. Помисли си, че никога не е държал в ръцете си толкова живо нещо.
— Нямаше ви вкъщи — каза Херман смутено.
Нови овации го прекъснаха. Полковникът се почувства засрамен. Без да погледне никого, оглушен от аплодисментите и виковете, той отново си проправи път и излезе на улицата с петела под мишница.
Цялото село, всички от долната махала наизлязоха да го видят, като минава, следван от дечурлигата от училището. В единия край на площада някакъв негър с исполински ръст се беше качил на една маса и с навита около врата змия продаваше без разрешение лекарства. Голяма група хора се бяха спрели на връщане от пристанището да чуят хвалбите му за лекарствата, но когато мина полковникът с петела, вниманието им се насочи към него. Той никога не беше вървял толкова дълго до къщи.
Не съжаляваше. От много време селото беше потънало сякаш в дълбока и тежка дрямка, съсипано от десетгодишна тежка история. Този следобед — още един петък без писмо — хората се бяха събудили. Полковникът си спомни други времена. Видя себе си, жена си и сина им, свити под един чадър, на представление, което не беше прекъснато въпреки дъжда. Спомни си водачите на своята партия, видя ги вчесани грижливо, как си веят в такт с музиката в двора на неговата къща. Почти преживя отново мъчителния отзвук на тъпана в червата си.
Мина по улицата, успоредна на реката. И там се беше събрала шумна тълпа, също като в далечните неделни дни по време на избори. Хората гледаха как разтоварват цирка. От един дюкян някаква жена подвикна нещо за петела. Полковникът продължи към къщи, потънал в мислите си, все още чувайки откъслечни гласове, сякаш го преследваха овациите на арената.
Пред вратата той се обърна към децата:
— Всички да си вървите у дома. Който влезе, с камшик ще го изгоня.
Сложи дървеното мандало и се запъти право към кухнята. Жена му излезе от спалнята, задушавайки се от кашлица.
— Насила го взеха! — извика тя. — Казах им, че петелът няма да излезе от тази къща, докато съм жива.
Преследван от истеричния глас на жена си, полковникът завърза петела за крака на печката и смени водата в кутията.
— Казаха ми, че и през нашите трупове да е, пак ще го вземат. Казаха, че петелът не бил наш, а на цялото село.
Чак когато свърши с петела, полковникът се обърна към разкривеното лице на жена си. Без да се учудва, откри, че то не буди у него нито угризения, нито съчувствие.
— И добре са направили — каза той спокойно, а после, бъркайки в джобовете си, добави с непроницаема мекота в гласа: — Няма да продадем петела.
Тя отиде след него в спалнята. Стори й се, че е станал неосезаем, макар че си беше съвсем същият, като че ли го гледаше на екрана на някое кино. Полковникът извади от гардероба няколко банкноти, сложи ги при другите от джоба си, преброи ги всички и ги прибра в гардероба.
— Там са двадесет и девет песо. Ще ги върнем на кума Сабас. Останалите ще му платим, когато дойде пенсията.
— Ами ако не дойде? — попита жена му.
— Ще дойде.
— Но ако не дойде?
— Тогава няма да му ги върнем.
Намери новите си обувки под кревата, отвори гардероба да вземе мукавената кутия, избърса подметките с един парцал и сложи обувките в кутията, както ги беше донесла в неделя вечер жена му.
— Обувките ще върнем — каза полковникът. — Още тринадесет песо за моя кум.
— Няма да ги приемат — каза тя.
— Трябва да ги приемат — възрази полковникът. — Само два пъти съм ги обул.
— Турците от тези работи не разбират — каза жената.
— Трябва да разберат.
— Ами ако не разберат?
— Нека да не разберат.
Легнаха си, без да вечерят. Полковникът почака жена му да прочете всичките молитви по броеницата и тогава изгаси лампата. Но не можа да заспи. Чу камбаните на киноцензурата и почти веднага — три часа по-късно — сирената за полицейския час. Хрипливото дишане на жена му на разсъмване стана тежко от ледения въздух. Полковникът още лежеше с отворени очи, когато тя заговори със спокоен, пълен с желание за сдобряване глас:
— Буден ли си?
— Да.
— Вразуми се, моля ти се — каза жена му. — Поговори утре с кума Сабас.
— Чак в понеделник ще се върне.
— Още по-добре — каза жена му. — Така ще имаш три дни, за да обмислиш.
— Няма какво да обмислям — каза полковникът.
Приятна свежест бе изместила навън лепкавия въздух на октомври. И по разписанието на алкараваните полковникът усети, че е декември. Когато удари два часът, той още не беше заспал. Но знаеше, че жена му също е будна. Опита се да легне на друга страна в хамака.
— Ти още не спиш — каза жена му.
— Да.
Тя помисли малко и каза:
— Ние не сме в състояние да направим такова нещо. Помисли си само колко са четиристотин песо накуп!
— Малко остава още до пенсията — каза полковникът.
— Повтаряш това от петнадесет години насам.
— Затова няма накъде да се бави повече.
Тя помълча, но когато пак заговори, на полковника му се стори, че никакво време не е минало.
— Струва ми се, че тези пари никога няма да дойдат — каза жена му.
— Ще дойдат.
— Ами ако не дойдат?
Той не намери глас да отговори. Когато петелът изкукурига за първи път, той си припомни истинското положение, но заспа дълбок спокоен сън, без угризения. Когато се събуди, слънцето беше вече високо. Жена му спеше. Полковникът методично повтори с два часа закъснение своите сутрешни движения и почака жена си, за да закусят.
Тя стана с непроницаемо лице. Казаха си „добро утро“ и седнаха мълчаливо на масата. Полковникът изсърба чаша черно кафе, изяде парче кашкавал и парче пестил. Целия предобед прекара в шивачницата. В един часа̀ се прибра вкъщи. Жена му кърпеше сред бегониите.
— Време е за обед — каза той.
— Няма нищо за обед — отвърна жена му.
Той сви рамене. Помъчи се да затвори вратичката на оградата край двора, за да не могат децата да влязат в кухнята. Като се върна, масата беше сложена.
Докато обядваха, полковникът усети, че жена му прави усилия да не заплаче. Това го разтревожи. Познаваше характера на жена си — твърд, естествено, и още повече беше закоравял за четиридесет години горчивини. Смъртта на сина им не бе изтръгнала от очите й нито една сълза.
Погледна я право в очите и в погледа му имаше упрек. Тя прехапа устни, избърса с ръкав клепачите си и продължи да се храни.
— Ти си безразсъден човек — каза тя. Полковникът мълчеше. — Своеволен, упорит и безсърдечен — повтори тя. Кръстоса приборите си върху чинията, но веднага суеверно поправи положението им. — Цял живот гладувам и накрая излиза, че заслужавам по-малко внимание от един петел.
— Това е друго — каза полковникът.
— Същото е — възрази жена му. — Трябва да разбереш, че умирам, че това моето е агония, а не болест.
Полковникът не продума, докато не свърши яденето си.
— Ако докторът ми гарантира, че като продам петела, астмата ти ще мине, веднага го продавам — каза той. — Но ако не може да мине, няма да го продам.
Следобед занесе петела на арената. Като се върна, свари жена си пред нова криза. Разхождаше се назад-напред по коридора, с разпуснати на гърба коси, с разперени ръце, търсейки въздух със свирещите си дробове. И там остана, докато се стъмни съвсем. После отиде да си легне, без да каже нито дума на мъжа си.
Предъвква молитвите си до полицейския час, че и малко след това. Като свърши, полковникът понечи да изгаси лампата, но тя не даде:
— Не искам да умра на тъмно.
Полковникът остави лампата на пода. Той започваше да усеща умора. Имаше желание да забрави всичко, да спи непрекъснато четиридесет и четири дни и да се събуди на двадесети януари в три часа̀ следобед на арената точно когато трябва да пусне петела. Но знаеше, че го застрашава безсънието на жена му.
— Все същата история — започна тя след малко. — Ние гладуваме, за да ядат другите. От четиридесет години все същата история.
Полковникът мълча, докато жена му не спря, за да го попита дали е буден. Той отговори, че е буден. И жена му продължи с равен, леещ се, непреклонен глас:
— Всички ще спечелят от петела освен ние. Защото ние единствени нямаме пукната пара, за да заложим.
— Стопанинът на петела има право на двадесет на сто.
— Ти имаше право също да получиш служба, когато те караха да работиш до скъсване по изборите — възрази жена му. — Имаше право и на пенсия като ветеран, след като рискува кожата си през Гражданската война. Сега всички са подредили живота си, а ти умираш от глад, съвсем сам.
— Не съм сам — каза полковникът.
Опита се да й обясни нещо, но сънят го победи. Тя продължи да говори глухо, докато не разбра, че мъжът й спи. Тогава излезе от мрежата срещу комари и започна да се разхожда из салона в тъмното. Там продължи да си говори. На разсъмване полковникът я повика.
Тя застана на прага като призрак, осветена отдолу от почти съвсем угасналата лампа. Изгаси я, преди да легне, но продължи да говори.
— Ще направим нещо — прекъсна я полковникът.
— Единственото, което можем да направим, е да продадем петела — каза жена му.
— Можем също да продадем часовника.
— Не искат да го купят.
— Утре ще се опитам да взема от Алваро четиридесет песо.
— Няма да ти даде.
— Тогава ще продам картината.
Когато жена му заговори отново, пак беше излязла иззад мрежата и полковникът усети напоеното й с билков мирис дихание.
— Не искат да я купят — каза тя.
— Ще видим — каза кротко полковникът, без никаква следа от промяна в гласа. — Ти спи сега. Ако утре не успеем нищо да продадем, ще помислим за друго.
Помъчи се да държи очите си отворени, но сънят го събори. Свлече се на дъното на някаква субстанция без време и без пространство, където думите на жена му придобиваха друго значение. Но само след миг усети, че го разтърсват за рамото.
— Отговори ми!
Полковникът не знаеше дали беше чул тези думи преди или след заспиването. Навън се развиделяваше. Прозорецът се очертаваше, пълен със зелената светлина на неделния ден. Помисли, че го тресе. Очите му горяха и трябваше да направи голямо усилие, за да осъзнае всичко наоколо си.
— Какво можем да направим, щом не можем нищо да продадем? — повтори жена му.
— Тогава вече ще е двадесети януари — отговори полковникът в пълно съзнание. — И същата вечер ще ни платят двадесет на сто.
— Ако петелът спечели — каза жена му. — Ами ако загуби? Не ти ли минава през ума, че петелът може да загуби?
— Този петел не може да загуби.
— Но ти допусни, че загуби.
— За това ще започнем да мислим след четиридесет и пет дни — каза полковникът.
Жена му се отчая.
— А дотогава какво ще ядем? — попита тя, като хвана полковника за яката на фланелата и силно го разтърси. — Кажи ми, какво ще ядем?
На полковника му бяха нужни седемдесет и пет години — всичките седемдесет и пет години от живота му, минута по минута, — за да стигне до този миг. Той се почувства чист, ясен, непобедим, когато отговори:
— Лайна.
Париж, януари 1957
На Хоми Гарсия Аскот
и Мария-Луиса Елио
* * *
Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда. Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около Месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот — тръбеше циганинът грубо, — цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди:
— За това не става.
Но Хосе-Аркадио Буендия по онова време не вярваше в честността на циганите, тъй че размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки. Урсула Игуаран, жена му, която смяташе да разшири западналото домашно имущество с ония животни, не успя да го раздума.
— Скоро ще имаме злато в излишък, къщата да постелем — отвърна съпругът й. Месеци наред той се силеше да докаже сполуката на своите догадки. Изследва педя по педя околността, включително и речното дъно, като влачеше двете железни слитки и декламираше на висок глас заклинанието на Мелкиадес. Единственото, което успя да изтръгне, бяха някакви доспехи от XV век, със споени от ръждив трошляк части, чиято вътрешност имаше кухото звънтене на огромна кратуна, пълна с камъни. Когато Хосе-Аркадио Буендия и четиримата мъже от неговата експедиция успяха да разкъсат доспехите, вътре намериха калциниран скелет и окачен на врата му меден медальон с женска къдрица.
През март циганите дойдоха. Този път носеха далекогледна тръба и лупа с размери на тъпан, които изложиха като последното откритие на амстердамските евреи. Туриха една циганка да седне в единия край на селото и натъкмиха тръбата до входа на палатката. Срещу заплащане от пет реала хората надзъртаха през далекогледа и виждаха циганката толкова близо, че можеха да я докоснат с пръст. „Науката премахна разстоянията — тръбеше Мелкиадес. — Скоро човекът ще може да вижда какво се случва навсякъде по земята, без да мърда от къщи“. Едно горещо пладне направиха учудващо представление с великанската лупа: сложиха куп суха трева насред улицата и я запалиха чрез събиране на слънчевите лъчи. Хосе-Аркадио Буендия, който все още не можеше да се утеши заради неуспеха на своите магнити, замисли да използува онова изобретение като бойно оръжие. Мелкиадес отново се опита да го раздума, но накрая прие двете намагнитени слитки и три монети от колониалните пари за лупата. Урсула плака от покруса. Онези пари бяха от сандъчето със златни монети, които баща й бе спастрил за цял живот лишения и които тя беше заровила под леглото си в очакване на някой добър случай, та да ги вложи. Хосе-Аркадио Буендия дори не се помъчи да я утеши, изцяло отдаден на безмълвните си опити със себеотрицанието на учен и дори с опасност за собствения си живот. Опитвайки се да покаже въздействията на лупата сред вражеската войска, той самият се изложи на съсредоточените слънчеви лъчи и пострада от изгаряния, които се превърнаха в язви, и доста време; мина, преди да зараснат. Въпреки възраженията на жена си, обезпокоена от толкова зловредното изобретение, той за малко не опожари къщата. Прекарваше дълги часове в стаята, за да прави изчисления за стратегическите възможности на своето съвременно оръжие, докато успя да състави учебник с учудваща дидактическа яснота и неотразима мощ на своите опити, няколко свитъка обяснителни чертежи, и го изпрати на властите по пратеник, който изкачи планината, залута се из необятни блата, прекоси буйни реки и насмалко не загина под бича на треската, отчаянието и чумата, преди да намери някакъв път, свързан с пощенските мулета. Макар по онова време отиването до столицата да беше малко повече от невъзможно, Хосе-Аркадио Буендия обещаваше да го предприеме веднага, щом правителството му заповяда, с цел да покаже нагледно своето изобретение пред военните власти и лично да ги обучи в сложното изкуство на слънчевата война. Чака отговора години. Накрая, уморен от чакането, той се оплака пред Мелкиадес за неуспеха на своето начинание и тогава циганинът даде убедително доказателство за честност: върна му жълтиците срещу лупата и му даде освен това няколко португалски карти и разни навигационни уреди. Собственоръчно написа сбито обобщение на проучванията на монаха Херман, което остави на негово разположение, за да може да си служи с астролабията, компаса и секстанта. Хосе-Аркадио Буендия прекара дългите дъждовни месеци заключен в една стаичка, която построи в дъното на къщата, за да не смущава никой опитите му. Изоставил напълно домашните си задължения, той стоеше по цели нощи на двора да следи хода на небесните светила и без малко не слънчаса, мъчейки се да установи точен метод за намиране на полудневието. Когато се обигра в използването и боравенето с инструментите, доби такава представа за пространството, която му позволи да плава из незнайни морета, да посещава ненаселени земи и да завърже връзка с дивни същества, без да напуска работната си стая. По онова време придоби навика да си говори насаме и да се разхожда из къщата, без да обръща внимание на никого, докато Урсула и децата превиваха гръб в градината, където се грижеха за бананите и малангата, юката и нямето[5], тиквите и патладжана. Изведнъж, без никакво предвестие, трескавата му дейност секна и бе заменена от своего рода омая. Дни наред той беше като омагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисък глас наниз от учудващи догадки, без да повярва на собствения си разсъдък. Най-подир, в един декемврийски вторник, по време на обяда, той изведнъж стовари цялото бреме на своето мъчение. Децата щяха цял живот да помнят височайшата тържественост, с която баща им седна на почетното място до масата, треперещ от треска, съсипан от проточилото се бдение и от възбудата на своето въображение, и им оповести откритието си:
— Земята е кръгла като портокал.
Урсула изгуби търпение.
— Ако ще полудяваш, полудявай самичък — извика тя. — Но не се опитвай да внушаваш на децата циганските си идеи.
Невъзмутим, Хосе-Аркадио Буендия не се остави да бъде уплашен от отчаянието на жена си, която в прилив на гняв строши астролабията му в пода. Построи друга, събра в стаичката мъжете от селището и им доказа с теории, които се оказаха неразбираеми за всички, възможността да се завърне в изходната точка, ако плава все на изток. Цялото село беше убедено, че Хосе Аркадио Буендия е изгубил разсъдъка си, когато дойде Мелкиадес да сложи всяко нещо на мястото му. Превъзнесе на всеослушание ума на онзи мъж, който посредством чисто астрономическо умозрение бе изградил една вече потвърдена в действителността, макар и непозната дотогава в Макондо теория, и като доказателство за своето възхищение му направи подарък, който щеше да окаже решаващо влияние върху бъдещето на селото: една алхимическа лаборатория.
По онова време Мелкиадес бе остарял учудващо бързо. В първите си пътувания изглеждаше на възраст колкото Хосе-Аркадио Буендия. Но докато последният запазваше своята необикновена сила, която му позволяваше да повали кон, сграбчвайки го за ушите, циганинът изглеждаше разяждан от упорита болест. Всъщност това бе последствие от многобройните и удивителни болести, които хващаше в безбройните си околосветски пътешествия. Както самият той разказа на Хосе-Аркадио Буендия, докато му помагаше да обзаведе лабораторията, смъртта го следвала навсякъде, душела му панталоните, ала не се решавала да го перне за последен път. Той бил беглец от всички беди и неволи, които са бичували човешкия род. Оцелял от пелаграта в Персия, от скорбута на Малайския архипелаг, от проказата в Александрия, от бери-бери в Япония, от бубонната чума в Мадагаскар, от земетресението в Сицилия, от многолюдно корабокрушение в Магелановия пролив. Това чудно същество, което казваше, че притежавало разковничетата на Нострадамус[6], беше печален, обгърнат в тъжен полъх мъж с азиатски поглед и, изглежда, познаваше другата страна на нещата. Носеше голяма черна шапка, като разперени криле на гарван, и кадифена жилетка, патинирана от зеленината на вековете. Но въпреки огромната си мъдрост и ореол на тайнственост той беше човек от плът върху земята и това го държеше омотан в дребничките неприятности на всекидневието. Оплакваше се от старческа болнавост, страдаше и от най-незначителните стопански злощастия и отдавна бе престанал да се смее, защото скорбутът му беше изтръгнал зъбите. В душното пладне, когато той разкри тайните си, Хосе-Аркадио Буендия бе убеден, че това е началото на една голяма дружба. Децата се учудиха на фантастичните му разкази. Аурелиано, който нямаше тогава повече от пет години, за цял живот щеше да го запомни такъв, какъвто го видя онзи подиробед: седнал срещу метално проблясващата яснота на прозореца и осветяващ с дълбокия си глас на орган най-тъмните пространства на въображението, докато по слепоочията му струеше разтопена от горещината мазнотия. Хосе-Аркадио, по-големият му брат, щеше да предаде оня чуден образ, като някакъв наследствен спомен, на цялото свое потомство. Урсула, напротив, запази лош спомен от онова гостуване, защото влезе в стаята тъкмо когато Мелкиадес счупи от разсеяност стъкленица живачен двухлорид.
— Това е миризмата на лукавия — каза тя.
— Ни най-малко — поправи я Мелкиадес. — Доказано е, че лукавият има серни свойства, а това не е нищо друго освен малко сублимат.
Все тъй поучителен, той направи мъдро изложение за дяволските добродетели на цинобъра, но Урсула не му обърна внимание, а заведе децата да се молят. Оня хаплив мирис щеше да остане завинаги в нейната памет, свързан със спомена за Мелкиадес.
Несложната лаборатория — без да се брои изобилието от хаванчета, фунии, реторти, цедки и цедилки — се състоеше от първобитен жарник[7], стъклена епруветка с дълга тясна шийка, подражание на философското яйце[8], и един дестилатор, съграден от самите цигани по съвременните описания на трираменната колба на еврейката Мария[9]. Освен тези неща Мелкиадес остави мостри от седемте метала, съответствуваши на седемте планети, формулите на Мойсей и Зосим за удвояване на златото и редица записки и чертежи за процесите на Великия магистериум[10], които позволяват на съумелия да ги изтълкува да опита произвеждането на философския камък. Съблазнен от простотата на формулите за удвояване на злато, Хосе-Аркадио Буендия ухажва Урсула в продължение на няколко седмици, за да му позволи да изрови колониалните й монети и да ги увеличи толкова пъти, колкото е възможно да се подраздели живакът. Урсула отстъпи, както се случваше винаги, пред непреклонното инатене на мъжа си. Тогава Хосе-Аркадио Буендия тури трийсет дублона в една тенджера и ги сплави с медни стърготини, жълт арсениев сулфат, сяра и олово. Сложи всичко това да ври на буен огън в котел с репено масло, докато получи гъст и вонящ сироп, който все повече заприличваше на прост карамел, отколкото на великолепно злато. В необмислени и отчаяни дестилационни процеси, сплавено със седемте планетни метала, обработено с херметически живак и кипърски син камък и отново сварено в свинска мас по липса на репено масло, скъпоценното наследство на Урсула беше сведено до овъглена пръжка, която не бе възможно да се откъсне от дъното на котела.
Когато циганите дойдоха отново, Урсула бе настроила против тях цялото население. Но любопитството беше по-силно от опасението, защото тоя път циганите обиколиха селото, вдигайки оглушителен шум с какви ли не музикални инструменти, докато глашатаят оповестяваше, че ще бъдело изложено най-баснословното откритие на назианците[11]. И всичко живо отиде в палатката, и срещу заплащане от едно сентаво видяха един Мелкиадес по младежки оправен, без бръчки, с нови бляскави зъби. Които помнеха неговите разрушени от скорбута венци, отпуснати бузи и повехнали устни, изтръпнаха от страх пред онова окончателно доказателство за свръхестествените сили на циганина. Страхът се превърна в суматоха, когато Мелкиадес извади непокътнати закрепените към венците зъби и за миг ги показа на публиката — бегъл миг, в който той повторно стана същият грохнал мъж от по-раншните години — и наново си ги постави, и пак се усмихна в пълновластие на възстановената си младост. Даже самият Хосе-Аркадио сметна, че знанията на Мелкиадес бяха стигнали до нетърпими крайности, но изпита целебно веселие, когато циганинът му обясни насаме механизма на изкуствената челюст. Това му се видя едновременно толкова просто и чудно, че отведнъж изгуби целия си интерес към алхимическите проучвания; преживя нова безизходност от лошо настроение, престана да се храни редовно и по цял ден обикаляше из къщи.
— По света стават невероятни неща — казваше той на Урсула. — Ей там, отвъд реката има какви ли не магически прибори, а ние все тъй си живеем като магарета.
Които го познаваха още при основаването на Макондо, се чудеха колко много се беше променил под влиянието на Мелкиадес.
Отначало Хосе-Аркадио Буендия беше своего рода младежки патриарх, който даваше указания за сеитба и съвети за отглеждане на деца и животни и помагаше на всички, дори и във физическата работа, за добрия ход на общността. Тъй като неговата къща открай време беше най-хубавата в селото, другите бяха натъкмени по неин образ и подобие. Тя имаше широчка и добре осветена стая, трапезария, прилична на тераса с цветя в радостни багри, две спални, двор с огромен кестен, добре засадена градина и двор за домашните животни, където обитаваха в миролюбива общност кози, прасета и кокошки. Единствените животни, забранени не само у дома му, но и в цялото селище, бяха петлите за бой.
По трудолюбие Урсула не отстъпваше на мъжа си. Чевръста, дребна, строга, онази жена с непоклатими нерви, която в нито един момент от живота й не чуха да запее, изглеждаше, че е навсякъде, от зори до късен мрак, винаги преследвана от нежното шушнене на ризолените си фусти. Благодарение на нея подовете от трамбована пръст, зидовете от неваросана кал, грубите дървени мебели, измайсторени от самите стопани, винаги биваха чисти, а старите ракли, където се пазеха дрехите, издъхваха хладен мирис на босилек.
Хосе-Аркадио Буендия, най-предприемчивият човек, който изобщо ще има в селото, бе разпоредил така да се подредят къщите, че от всички тях човек можеше да стига до реката и да се снабдява с вода еднакво лесно, и очерта улиците с такъв добър усет, че в горещи часове слънцето не грееше никоя къща повече, отколкото останалите. За няколко години Макондо стана по-подредено и трудолюбиво село, отколкото всяко друго, което познаваха дотогава неговите 300 обитатели. Наистина беше щастливо село, където никой нямаше повече от тридесет години и където никой не бе умирал.
Още от времената на основаването Хосе-Аркадио Буендия беше построил капани и клетки. За кратко време той напълни с канарчета, турпиали, дроздове и червеношийки не само собствената си къща, но и всички останали в селото. Концертът на толкова различни птичета стана тъй зашеметяващ, че Урсула си тури пчелен восък в ушите, за да не изгуби чувство за действителността. Когато племето на Мелкиадес дойде за пръв път да продава стъклени топчета против главобол, всичко живо се изненада, че са могли да намерят онова затулено из сънността на тресавището село, а циганите признаха, че се били водили по птичето пеене.
Онзи дух на обществен размах бързо-бързо изчезна, сринат от магнитната треска, астрономическите пресмятания, от мечтите за превъплъщение и въжделенията да се опознаят чудесата на света. От предприемчив и чист Хосе-Аркадио-Буендия се превърна в човек мързелив наглед, немарлив в обличането, с дива брада, която Урсула с големи мъки успяваше да подреже с кухненския нож. Някои го сметнаха за жертва на особено вълшебство. Но дори и най-убедените в неговата лудост зарязаха и работа, и семейство, за да го последват, когато метна на рамо дърварските си сечива и поиска съдействието на всички, за да просече пътека, която да постави Макондо в досег с великите изобретения.
Хосе-Аркадио Буендия никак не познаваше географията на областта. Знаеше, че на изток е непристъпната планина, а отвъд планината старинният град Риоача) където едно време — според разказите на първия Аурелиано Буендия, неговия дядо — сър Френсиз Дрейк[12] се отдавал на спорта да бие каймани с топовни изстрели, а после карал да ги кърпят и пълнят със слама, за да ги носи на кралица Елизабет. На младини той и неговите мъже с жени, деца, животни и всякаква покъщнина прекосили планината в търсене на излаз към морето и след двайсет и шест месеца се отказали от начинанието и основали Макондо, за да не поемат обратния път. Тъй че това беше път, който не го занимаваше, защото можеше да го отведе само в миналото. На юг бяха блатата, покрити с вечен растителен каймак, и просторният свят на голямото тресавище, което, според уверенията на циганите, нямало край. Голямото тресавище на запад се преливаше в едно водно пространство без хоризонти и там имаше морски бозайници с нежна кожа, с женска глава и снага, които погубваха мореплавателите с вълшебството на необикновените си гърди. Циганите плаваха шест месеца по тоя път, преди да стигнат пояса твърда земя, по която минаваха пощенските мулета. Според пресмятанията на Хосе-Аркадио Буендия единствената възможност за досег с цивилизацията беше северният път. Така че той снабди с инструменти за сечене и огнестрелни оръжия същите ония мъже, които го съпровождаха при основаването на Макондо, набута в една раница приборите си за ориентиране и картите и предприе дръзкото приключение.
Първите дни не срещнаха по-значително препятствие. Спуснаха се по каменливия бряг на реката чак до мястото, където преди години бяха намерили бойните доспехи, и там навлязоха в гората по някаква пътека сред диви портокали. В края на първата седмица убиха и опекоха един елен, но се задоволиха да изядат половината и осолиха остатъка за следващите дни. Мъчеха се да отдалечат чрез тая предвидливост необходимостта отново да ядат папагали гуакамайя, чието синкаво месо имаше тръпчивия вкус на мускус. После повече от десет дни не видяха слънце. Земята стана размекната и влажна като вулканична пепел, растителността — все по-коварна, чуваха се все по-далечни крясъците на птиците и врявата на маймуните и светът се натъжи завинаги. В оня рай от влага и тишини, предхождащ първородния грях, където ботушите затъваха в кладенчета от димящи масла, а мачетите разкъсваха кървавочервени перуники и са ламандри, мъжете от експедицията се почувствуваха подтиснати от най-старите си спомени. Цяла седмица, почти без да говорят, те напредваха като лунатици в един кошмарен свят, едва осветлявани от нежните сияния на светещи насекоми, и с дробове, изтерзани от задушаващата миризма на кръв. Не можеш да се върнат, защото просеката, която отваряха при минаването си, след кратко време пак се затваряше от нова растителност, която почти виждаха да израстеш пред очите им.
— Няма значение — казваше Хосе-Аркадио Буендия, — важното е да не изгубим посоката.
Винаги зависим от компаса, той продължи да води своите мъже към невидимия север, докато успяха да излязат от омагьосаната област. Беше плътна нощ, беззвездна, но тъмнината бе просмукана с някакъв нов и чист въздух. Изтощени от продължителния преход, те окачиха хамаците и спаха дълбоко за пръв път от две седмици. Когато се пробудиха под вече извисилото се слънце, останаха изумени от захлас. Насреща им, заобиколен с папрати и палми, бял и прашен сред мълчаливата светлина на утрото, стоеше огромен испански галеон. Леко полегнал на десния си борд, а от недокоснатите му мачти сред въжета, украсени с орхидеи, висяха мръсни дрипи от платната. Корпусът, покрит с излъскана броня от вкаменени прилепала[13] и нежен мъх, стоеше здраво забит в каменистата земя. Целият скелет сякаш заемаше една свойствена за него среда, едно пространство от самота и забрава, недостъпно за пороците на времето и навиците на птиците. Участниците в експедицията изследваха с мълчалив плам вътрешността му, но и там нямаше нищо друго освен гъста гора от цветя.
Намирането на галеона, признак за близостта на морето, прекърши устрема на Хосе-Аркадио Буендия. Той считаше за някаква подигравка на палавата си съдба факта, че с цената на безброй самопожертвувания и мъки е търсил морето, без да го намери, и го намира сега, без да го търси, изпречено на пътя му като непреодолима преграда. Много години по-късно полковник Аурелиано Буендия отново прекоси областта, когато тя беше вече редовен пощенски път, и единственото, което намери от кораба, бе овъгленият му скелет сред поле от макове. Едва тогава, убеден, че оная история не е била рожба на бащиното му въображение, той се запита как е могъл галеонът да навлезе до тая точка на сушата. Но Хосе-Аркадио Буендия не се замисли върху тоя въпрос, когато след още четири дни пътуване откри морето на дванайсет километра от галеона. Мечтите му свършиха пред това пепелявоцветно, пенливо и мръсно море, което не заслужаваше рисковете и самопожертвуванията на неговото премеждие.
— Мамка му! — извика той. — Макондо е заобиколено с вода отвсякъде.
Мисълта за полуостровно Макондо преобладаваше дълго време, вдъхновявана от произволната карта, която Хосе-Аркадио Буендия начерта при завръщането от експедицията. Нахвърли я гневно, злонамерено, преувеличавайки трудностите за връзка със света, сякаш да накаже сам себе си заради пълната липса на усет, с която избра мястото.
— Никога няма да стигнем никъде — оплакваше се той пред Урсула. — Тук ще си изгнием приживе, без да получим облагите на науката.
Тази увереност, предъвквана месеци наред в стаичката на лабораторията, го накара да замисли проекта да премести Макондо на по-подходящо място. Но тоя път Урсула изпревари трескавите му кроежи. С тайния и неумолим труд на мравчица тя настрои жените от селото срещу приумиците на мъжете им, които вече подхващаха приготовления за местенето. Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога точно, нито поради какви враждебни сили предначертанията му се омотаха в неразбория от съображения, затруднения и увърталия, докато се превърнаха чисто и просто в самозалъгване. Урсула го наблюдаваше с невинно внимание и дори почувствува известно състрадание към него сутринта, когато го намери в дъното на стаичката да мечтае полугласно за местенето и да поставя в истинските им сандъци частите на лабораторията. Остави го да привърши. Без някакъв упрек тя го остави да закове сандъците и да изпише върху тях началните си букви с натопената в мастило стиска трева, но вече знаеше, че той знае (защото го чу да казва сред глухите си монолози), че мъжете от селището няма да го последват в неговото начинание. Едва когато започна да откачва вратата на стаичката, Урсула се осмели да попита защо го прави, а той й отвърна с известна горчивина:
— Щом никой не иска да замине, ще заминем самички.
Урсула не трепна.
— Няма да заминем — каза тя. — Тук ще останем, защото тук ни се роди син.
— Още нямаме умрял — отвърна той. — Човек е отникъде, докато няма един умрял под земята.
Урсула възрази с нежна твърдост:
— Ако трябва да умра, аз ще умра, но ще останете тук.
Хосе-Аркадио Буендия не повярва, че волята на жена му е толкова корава. Опита да я съблазних вълшебството на своята фантазия, с обещанието за един чуден свят, където само да се излеят някакви магически течности върху земята, и растенията давали плодове по желанието на човека, и където се продавали на битпазарски цени какви ли не прибори против болка. Но Урсула беше безчувствена за неговото ясновидство.
— Вместо да умуваш над твоите врели-некипели, трябва да се заемеш със синовете си — отвърна му тя. — Виж ги какви са, изоставени на божията милост като магарета.
Хосе-Аркадио Буендия взе буквално думите на жена си. Погледна през прозореца и видя двете боси деца в слънчевата градина и му се стори, че едва в онзи миг те бяха почнали да съществуват, заченати от заклинанието на Урсула. Тогава вътре в него стана нещо; нещо загадъчно и окончателно, което го изтръгна от сегашното му време и го понесе наслука из някаква неизследвана област на спомените. Докато Урсула продължаваше да мете къщата, сега уверена, че цял живот няма да я напусне, той стоеше неподвижен, съзерцаващ децата с унесен поглед, чак докато очите му се навлажниха и ги избърса с опакото на дланта си, като изпусна дълбока въздишка на примирение.
— Добре — рече той. — Кажи им да дойдат и помогнат да извадя нещата от сандъците.
Хосе-Аркадио, по-големият от децата, беше навършил четиринайсет години. Имаше четвъртитата глава, щръкналата коса и прихватничавия характер на баща си. Макар и да носеше същия порив за растене и физическа сила, още оттогава беше очевидно, че е лишен от въображение. Бе заченат и роден в мъчителното пътуване през планината, преди основаването на Макондо, и родителите му благодариха на небето, щом стана ясно, че няма никакъв животински орган. Аурелиано, първото човешко същество, което се роди в Макондо, щеше да навърши шест години през март. Беше тих и уединяващ се. Плака в корема на майка си и се роди с отворени очи. Докато му прерязваха пъпа, въртеше глава насам-натам и опознаваше нещата в стаята, като оглеждаше лицата на хората с любопитство, в което нямаше учудване. После, безразличен към ония, които се приближаваха да го разгледат, той задържа вниманието си съсредоточено в тавана от палмови листа, който изглеждаше че ей-сега ще се срути под страшния напор на дъжда. Урсула не си спомни за напрегнатостта на онзи поглед чак до деня, в който малкият Аурелиано на тригодишна възраст влезе в кухнята тъкмо когато тя смъкваше от огнището и слагаше върху масата гърне с врящ бульон. Слисано на вратата, детето каза: „Ще падне“. Гърнето стоеше добре поставено в средата на масата, но едва детето изрече предупреждението, и то започна невъзвратимо да се мести към ръба, сякаш подтиквано от някакво вътрешно движение, и се пръсна върху пода. Обезпокоена, Урсула разказа случката на мъжа си, но той я изтълкува като естествено явление. Такъв си беше винаги, чужд за съществуването на децата си, отчасти защото считаше детството за време на умствен недостиг, отчасти защото винаги биваше премного погълнат от своите собствени химерични умозрения.
Но от следобеда, в който извика децата да му помогнат да разопакова нещата от лабораторията, той им посвети най-хубавите си часове. В отдалечената стаичка, чиито стени полека-лека се бяха изпълнили с невероятни карти и приказни чертежи, той ги научи да четат, пишат и да правят сметки и им говори за чудесата на света не само докъдето стигаха познанията му, но и като напрягаше до неимоверна крайност пределите на своето въображение. Тъй децата научиха, че в южния край на Африка имало толкова умни и миролюбиви люде, че единственото им забавление било да седнат и да мислят, и че било възможно човек да прекоси пеша Егейското море, скачайки от остров на остров чак до Солунското пристанище. Ония умопомрачаващи беседи останаха така запечатани в паметта на децата, че много години по-късно, секунда преди офицерът от редовната армия да даде заповед за стрелба на взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия отново изживя хладното мартенско следпладне, когато баща му прекъсна урока по физика и замря омаян с вдигната ръка и неподвижни очи, дочул в далечината пищялките, барабаните и дрънкалките на циганите, които още веднъж пристигаха в селото и разтръбяваха последното и учудващо откритие на мъдреците от Мемфис.
Тия бяха нови цигани. Млади мъже и жени, които познаваха само собствения си език, красиви хора, с маслинена кожа и умни ръце, и чиито танци и свирни посяха из улиците суматоха от шумна радост, с ошарени във всички краски папагали, които рецитираха италиански романси, с кокошката която снасяше по сто яйца под музиката на дайрето, с обучената маймуна, която отгатваше мисли, и всестранната машина, която в едно и също време служеше за пришиване на копчета и за понижаване на температурата от треска, и прибора за забравяне на лоши спомени, пластира за изгубване на времето, и хиляди други изобретения, гол кова хитроумни и нечувани, че Хосе-Аркадио Буендия поиска да измисли машина за паметта, та да може да ги запомни всичките. В миг преобразиха селото. Обитателите на Макондо изведнъж се оказаха загубени из своите собствени улици, замаяни от многолюдния панаир.
Повел по едно дете с всяка ръка, че да не ги изгуби сред навалицата, препъвайки се о фокусници с бронирани в злато зъби и шесторъки жонгльори, задушаван от смесения дъх на тор и сандалово дърво, излъхван от тълпата, Хосе-Аркадио Буендия ходеше като луд навсякъде и търсеше Мелкиадес, който да му разкрие безкрайните тайни на онзи приказен кошмар. Обърна се към няколко цигани, които не разбираха неговия език. Най-после стигна до мястото, където обикновено Мелкиадес опъваше своята палатка, и завари един унил арменец да оповестява на кастилски някакъв сироп, от който човек става невидим. Когато Хосе-Аркадио Буендия с бутане си проби път сред унесената група, която присъствуваше на зрелището, и успя да зададе въпроса, той беше изпил наведнъж чаша от кехлибареното вещество. Циганинът го обгърна в удивената атмосфера на своя поглед, преди да се превърне в локва вонлив димящ катран, над която остана да се носи отзвукът на неговия отговор: „Мелкиадес умря“. Зашеметен от известието, Хосе-Аркадио Буендия остана неподвижен, мъчеше се да превъзмогне своята печал, чак докато групата се разотиде, подмамена от други дяволии, и локвата от унилия арменец се изпари напълно. По-късно други цигани потвърдиха, че Мелкиадес наистина загинал от треска в плитчините на Сингапур, а тялото му било хвърлено в най-дълбокото място на Явайското море. Децата не се заинтересуваха от вестта. Инатяха се баща им да ги заведял да видят изумителната новост на мъдреците от Мемфис, разгласявана до входа на една палатка, която, казваха, била принадлежала на цар Соломон. Толкова настояваха, че Хосе-Аркадио Буендия плати трийсетте реала и ги отведе до средата на палатката, където стоеше великан с рунтава снага и остригана глава, с медна халка през носа и тежка желязна верига на глезена и охраняваше един пиратски сандък. Отворен от великана, сандъкът изпусна леден дъх. Вътре имаше само огромен прозрачен блок, с безкрайни вътрешни игли, в които разпръскваше на цветни звезди яснотата на здрача. Объркан, защото Знаеше, че децата очакваха незабавно обяснение, Хосе-Аркадио Буендия се осмели да промърмори:
— Това е най-големият диамант в света.
— Не — поправи го циганинът. — Това е лед.
Неразбрал, Хосе-Аркадио Буендия протегна ръка към парчето, но великанът го отстрани.
— Още пет реала за пипането.
Хосе-Аркадио Буендия ги плати и тогава тури ръка върху леда и я държа там няколко минути, а сърцето му набъбваше от боязън и ликуване при досега с тайнството. Без да знае какво да каже, той плати още десет реала, за да се възхитят и синовете му на чудното преживяване. Малкият Хосе-Аркадио отказа да го докосне. Аурелиано, напротив, пристъпи една крачка, сложи ръка и мигновено я оттегли.
— Ври! — възкликна той уплашен. Но бащата не му обърна внимание. Опиянен от явното чудо, в онзи миг той забрави за провала на своите смахнати начинания и за тялото на Мелкиадес, предоставено на апетита на сепиите. Плати още пет реала и поставил ръка върху парчето, сякаш изричаше клетва над светото писание, той възкликна:
— Това е великото изобретение на нашето време.
* * *
Когато пиратът Френсиз Дрейк нападна Риоача в XVI век, прабабата на Урсула Игуаран толкова се изплаши от тревожното биене на камбани и топовните гърмежи, че изгуби самообладание и седна в едно запалено огнище. Обгарянията я превърнаха за цял живот в негодна съпруга. Можеше да сяда само накриво, натъкмена върху възглавнички, и вероятно нещо необичайно бе останало в походката и, защото никога вече не вървеше пред хората. Отказа се от всякакви обществени привички, обзета от натрапчивата мисъл, че тялото й излъчва миризма на пърлено. Зората я сварваше на двора, не смееше да заспи, понеже сънуваше, че англичаните с тесните свирепи бойни кучета се вмъкват през прозореца на спалнята и я подлагат на срамни мъчения с нажежени до червено железа. Мъжът й, арагонски търговец, от когото имаше две деца, търсейки начин да облекчи нейните ужаси, прахоса половината си дюкян за лекарства и забавления. Накрая разпродаде магазина и заведе семейството да живее далече от морето в едно селце на миролюбиви индианци, разположено в планинските разклонения, където построи на жена си спалня без прозорци, за да няма откъде да влизат пиратите от нейните кошмари.
В скритото селце открай време живееше един креол, тютюнопроизводител, дон Хосе-Аркадио Буендия, с когото прадядото на Урсула образува толкова доходно сдружение, че за няколко години направиха състояние. Векове по-късно праправнукът на креола се ожени за праправнучката на арагонеца. Затова всеки път щом Урсула излезеше от кожата си поради безумията на своя мъж, прескачаше триста години на случайности и проклинаше часа, в който Френсиз Дрейк бе нападнал Риоача. Това беше просто средство да излее мъките си, защото всъщност те бяха споени до смърт от една връзка много по-здрава, отколкото любовта: едно общо угризение на съвестта. Те бяха братовчеди помежду си. Бяха отраснали заедно в старинното селце, което предшествениците и на двамата с труда си и добрите обичаи бяха преобразили в едно от най-хубавите селища на провинцията. Макар че тяхната венчавка се предвиждаше още откак дойдоха на бял свят, когато изявиха желание да се оженят, самите им роднини се опитаха да попречат. Бояха се ония здрави издънки на две от векове преплетени раси да не преживеят срама да заченат игуани. Вече съществуваше един подобен страшен случай. Леля на Урсула, омъжена за чичо на Хосе-Аркадио Буендия, беше имала син, който прекара цял живот с бухнати и размъкнати гащи и умря в кръв, след като бе живял четирийсет и две години в най-чисто състояние на целомъдрие, защото се роди и порасна с хрущялна опашка сякаш тирбушон и метличка от косми на края. Една свинска опашка, която никоя жена никога не видя и която му струва живота, когато негов приятел-касапин му направи услугата да я отреже с брадвичка за разсичане на месо. Хосе-Аркадио Буендия, с лекомислието на своите деветнайсет години, разреши въпроса с две думи:
— Не ме е грижа, че ще имам прасенца, стига да говорят.
Тъй че се ожениха на едно празненство с духова музика и фойерверки, което трая три дни. Оттогава насетне щяха да бъдат щастливи, ако майката на Урсула не я беше ужасила с какви ли не зловещи предсказания относно нейното потомство, и то дотолкова, че успя да я принуди да не се наслаждава на съпружеството. Боейки се, че снажният и прихватничав съпруг ще я изнасили заспала, Урсула си туряше, преди да легне, едни груби гащи, които майка й стъкми от корабно платно и които бяха подсилени със система от преплетени ремъци, заключваща се отпред с дебела желязна тока. Тъй я караха месеци наред. Денем той пасеше своите петли за бой, а тя везеше на гергеф при майка си. Нощем се боричкаха по няколко часа с жадно настървение, което вече изглежда заместваше съпружеската близост, докато хорският усет не подуши, че става нещо нередно, и пусна слуха, че Урсула била все тъй девствена година подир сватбата, защото мъжът й бил безсилен. Хосе-Аркадио Буендия последен чу слуха.
— Виждаш ли, Урсула, какви ги приказват хората? — рече той на жена си съвсем спокойно.
— Остави ги да си приказват — рече тя. — Ние пък знаем, че не е вярно.
Тъй положението продължи без промяна още шест месеца до трагичната неделя, в която Хосе-Аркадио Буендия спечели един бой с петли срещу Пруденсио Агилар. Побеснял, възбуден от кръвта на своята птица, надвитият се отдръпна от Хосе-Аркадио Буендия, за да чуе цялото множество онова, което щеше да му каже:
— Честито! — извика той. — Ха да видим дали най-сетне тоя петел ще свърши работа на жена ти!
Спокоен, Хосе-Аркадио Буендия прибра петела си.
— Ей сега ще се върна — каза той на всички. И после на Пруденсио Агилар:
— А ти иди у вас и се въоръжи, защото ще те убия. След десет минути той се върна със стръвнишкото копие на дядо си. До вратата на подслона за бой на петли, където се беше насъбрало половин село, го чакаше Пруденсио Агилар. Не успя да се защити. Копието на Хосе-Аркадио Буендия, запратено със силата на някой бик и със същата точност, с която първият Аурелиано Буендия изтреби тигрите из областта, прониза гърлото му. Същата вечер, докато бдяха над трупа в подслона за бой на петли, Хосе-Аркадио Буендия влезе в спалнята, когато жена му обуваше гащите на целомъдрието. Размахал копието пред нея, той й заповяда:
— Сваляй го това!
Урсула не се усъмни в решението на своя мъж.
— Ти ще си отговорен за онова, което ще стане — промърмори тя.
Хосе-Аркадио Буендия заби копието в пръстения под.
— Ако родиш игуани, игуани ще отгледаме — каза той. — Но в селото няма да има други убити по твоя вина.
Беше хубава юнска нощ, прохладна и лунна, и те останаха будни и палуваха в леглото чак до разсъмване, безразлични към вятъра, който минаваше през спалнята и носеше плача на роднините на Пруденсио Агилар.
Случаят бе окачествен като двубой на честта, но и у двамата остана известно угризение на съвестта. Една нощ, когато не можеше да заспи, Урсула излезе да пие вода на двора и видя Пруденсио Агилар при делвата. Беше смъртно блед, с много тъжно изражение и се мъчеше да затъкне със стиска кълчища дупката в гърлото си. Тя не се уплаши, а й дожаля. Върна се в стаята да разправи на съпруга си какво е видяла, но той не й обърна внимание.
— Мъртвите не излизат — каза. — Работата е там, че не можем да мъкнем тежестта на съвестта.
След две нощи Урсула пак видя Пруденсио Агилар в банята да мие със стиска кълчища засъхналата кръв по врата си. Друга нощ го видя да се разхожда под дъжда. Хосе-Аркадио Буендия, раздразнен от привиденията на жена си, излезе на двора, въоръжен с копието. Там стоеше мъртвият с тъжното си изражение.
— Върви на майната си — извика му Хосе-Аркадио Буендия. — Колкото пъти се завърнеш, толкова пъти ще те убия!
Пруденсио Агилар не си отиде, нито пък Хосе-Аркадио Буендия посмя да метне копието. Оттогава не можа да заспи спокойно. Измъчваше го огромната безутешност, с която мъртвият го бе погледнал през дъжда, дълбоката носталгия, с която скърбеше за живите, мъчителната примала, с която претърсваше къщата, дирейки вода, за да намокри своята стиска кълчища.
— Навярно много страда — казваше на Урсула. Вижда се, че е съвсем самотен.
Тя беше толкова покъртена, че когато следващия път видя мъртвеца да отхлупва тенджерите върху зиданата печка, разбра какво търси и оттогава му слагаше големи чаши с вода из цялата къща. Една нощ, когато Хосе-Аркадио Буендия го завари да мие раните си в собствената му стая, не издържа повече.
— Добре, Пруденсио — каза той. — Ще се махнем от това село, колкото може по-далече, и нима да се върнем никога. Сега си иди спокоен.
Тъй предприеха прекосяването на планината. Неколцина приятели на Хосе-Аркадио Буендия, млади като него, настървени за приключението, зарязаха къщите си и натовариха жените и децата към оная земя, която никой не им беше обещал. Преди да потегли, Хосе-Аркадио Буендия зарови копието в двора и изкла един след друг прекрасните си петли за бой, с надеждата, че по този начин ще даде малко отдих на Пруденсио Агилар. Единственото нещо, което взе Урсула, беше сандък с булчинските дрехи, няколко домашни потреби и ковчежето със златни пари, което наследи от баща си. Не си очертаха определена посока. Гледаха само да вървят в направление, обратно на пътя към Риоача, за да не оставят никаква следа и да не срещнат познати хора. Беше едно кошмарно пътуване. На четиринайсетия месец, с разстроен от маймунското месо и бульона от кобри стомах, Урсула роди син, на когото всички части бяха човешки. Бе изминала половината път в хамак, окачен на прът, който двама мъже носеха на рамо, защото подутостта й обезобрази краката, а разширените й вени се пръскаха като мехури. Макар че беше жално да ги гледа човек, с подпухналите кореми и линеещи очи, децата понесоха пътуването по-добре от родителите си и през по-голямата част от времето то им се видя забавно. Една сутрин, след почти двегодишен преход, те бяха първите смъртни, съгледали западния склон на планината. От заоблачения връх съзерцаваха необятната водна шир на голямото тресавище, разпростряло се чак до другия край на света, но никога не видяха морето. Една нощ, след като няколко месеца се лутаха посред блатата, далече и от последните туземци, които срещнаха из пътя, спряха да лагеруват край брега на каменлива река, чиито води сякаш бяха порой ледено стъкло. Години по-късно, през втората гражданска война, полковник Аурелиано Буендия опита да мине по същия път, за да превземе с изненада Риоача, но след шестдневно пътуване разбра, че това е лудост. През нощта, когато бащиното му войнство лагеруваше край реката, те имаха вид на корабокрушенци в безизходица, но броят им бе нараснал по време на прехода и всички бяха готови (и го постигнаха) да умрат от старост. Онази нощ на Хосе-Аркадио Буендия му се присъни, че на онова място се издига шумен град от къщи с огледални стени. Попита кой е оня град и му отговориха с някакво име, което никога не бе чувал и което нищо не означаваше, ала в съня имаше свръхестествено звучене: Макондо. На другия ден убеди хората си, че никога няма да стигнат морето. Заповяда им да повалят дърветата, за да отворят поляна край реката, в най-прохладното място на брега, и там основаха селото.
Хосе-Аркадио Буендия не успя да разгадае съня с къщите от огледални стени чак до деня, в който видя леда. Тогава повярва, че разбира дълбокото му значение. Помисли, че в недалечно бъдеще, щом използуват един толкова всекидневен материал като водата, ще може да произвеждат с голям размах ледени блокове и да строят с тях новите къщи на селото. Макондо вече няма да бъде горещо място, чиито панти и чукчета, за хлопане по вратите се изкривяват от топлината, а ще се превърне в зимен град. Ако той не постоянствува в опитите си да построи фабрика от лед, то е, защото тогава беше изцяло погълнат с възпитанието на синовете си, особено на Аурелиано, който още от първия момент прояви рядък алхимически усет. Лабораторията бе почистена от праха. Преглеждайки бележките на Мелкиадес, сега вече спокойно, без възбудата от новото, в продължителни и търпеливи застоявания, те се помъчиха да отделят златото на Урсула от полепналите по дъното на котела отломки. Младият Хосе-Аркадио едва-едва взе участие в процеса. Докато баща му от сърце и душа се занимаваше с жарника, своеволният първороден син, който винаги биваше прекалено голям за възрастта си, се превърна в грамаден юноша. Гласът му се промени. Горната му устна се посели с начеващ мъх. Една вечер Урсула влезе в стаята, когато той се разсъбличаше, за да ляга, и изпита объркано чувство на срам и съжаление: беше първият мъж, когото тя виждаше съблечен след съпруга си, и бе така добре съоръжен за живота, че дори се изплаши. За трети път бременна, Урсула отново преживя ужасите си на младоженка.
По онова време в къщата идваше една весела, цапната в устата и предизвикателна жена, която помагаше в домашните работи и знаеше да чете бъдещето с карти. Урсула й говори за сина си. Мислеше, че неговата несъразмерност е нещо толкова противоестествено, колкото и свинската опашка на братовчеда. Жената се изсмя със смях, който отекна из цялата къща като пръсване на стъкло.
— Напротив — рече тя, — щастлив ще бъде. — За да потвърди своето предсказание, след няколко дни донесе в къщата картите и се заключи с Хосе-Аркадио в един килер до кухнята. Постави съвсем спокойно картите върху стария дърводелски тезгях и заговори за нещо, докато момчето чакаше край нея по-скоро отегчено, отколкото увлечено. Изведнъж тя протегна ръка и го докосна.
— Страшен си — каза тя, искрено уплашена, и това бе всичко, което можа да каже.
Хосе-Аркадио усети, че костите му се изпълват с пяна, че изпитва немощен страх и ужасно желание да плаче. Жената не му направи никакъв намек. Но Хосе-Аркадио продължи да я търси цяла нощ из мириса на дим, който тя носеше под мишниците и който се пъхна под кожата му. Искаше да бъде по всяко време с нея, искаше никога да не излязат от килера и да му каже „страшен си“ и да го докосне отново и пак да му каже „страшен си“. Един ден не можа да издържи и отиде да я търси у дома й. Направи едно сериозно, непонятно посещение, седнал в стаята, без дума да продума. В този миг не я пожела. Намираше я различна, напълно чужда на образа, който му внушаваше нейният мирис, сякаш беше друга. Изпи кафето и напусна къщата подтиснат. Тази нощ, в уплахата от будуването, той я пожела отново с една груба притома, но тогава не я искаше каквато бе в килера, а каквато беше онзи подиробед.
След няколко дни най-неочаквано жената го извика у дома си, където беше самичка с майка си, и го накара да влезе в спалнята под предлог, че ще му покаже номер с карти. Тогава така безочливо го опипа, че той изживя разочарование след първоначалното потръпване и изпита повече страх, отколкото удоволствие. Тя го помоли през нощта да отиде и я намери. Той се съгласи, просто за да се отърве по-скоро от нея, понеже знаеше, че няма да е способен да иде. Но през нощта, в пламналото легло разбра, че трябва, макар и неспособен на това, да я търси. Заоблича се пипнешком, чуваше в тъмното уталоженото дишане на брат си, сухата кашлица на баща си в съседната стая, астмата на кокошките в двора, бръмченето на комарите, блъскането на сърцето си и безмерната глъчка на света, която не бе забелязал дотогава, и излезе на заспалата улица. От все сърце желаеше вратата да бъде залостена, а не просто притворена, както му бе обещала. Но беше отворена. Бутна я с върха на пръстите си и пантите изпуснаха зловещо и отчетливо изпъшкване, което отекна вледеняващо във вътрешностите му. Още щом влезе ребром и стараейки се да не вдига шум, усети мириса. Все още беше в стаичката, където тримата братя на жената висяха в хамаците си в положения, които не познаваше и не можеше да определи в мрачината, така че оставаше само да я прекоси опипом, да бутне вратата на спалнята и там да се оправи, тъй че да не обърка леглото. Успя да го стори. Блъсна се о въжетата на хамаците, които бяха по-ниско, отколкото бе предположил, и един мъж, който дотогава хъркаше, се размърда насън и каза с някакво разочарование: „Сряда беше“. Когато бутна вратата на спалнята, не можа да избегне стърженето по неравния под. Изведнъж в непрогледната тъмнина той разбра с непоправима носталгия, че се е заблудил напълно. В тясната стая спяха майката, другата й дъщеря с мъжа си и двете деца и жената, която може би не го очакваше. Би могъл да се води по мириса, ако мирисът не беше из цялата къща, толкова измамлив и в същото време толкова определен, колкото е бивал винаги в неговата кожа. Дълго време стоя неподвижен и се питаше учуден как е стигнал до тази пропаст от беззащитност, когато една ръка, протегнала всички пръсти, опипвайки въздуха, докосна лицето му. Не се изненада, защото, без да знае, той го бе очаквал. И се довери на онази ръка и в едно ужасно състояние на изтощеност остави да бъде заведен до някакво място без форми, където му свалиха дрехите и го раздрусаха като чувал с картофи, и го обърнаха налице и наопаки в една бездънна тъмнина, в която ръцете му бяха излишни, където вече не миришеше на жена, а на амоняк, и където смътно съзнаваше, че върши нещо, което отдавна желаеше да прави, но което никога не си бе въобразявал, че в действителност може да направи, и без да знае как го правеше, защото не знаеше къде му са краката и къде главата, нито пък краката на кого и главата на кого, и чувствуваше, че не може да понася повече ледения шум на дробовете си и вятъра на червата си, и страха, и шеметния копнеж да избяга и едновременно да остане завинаги в оная ожесточена тишина и в оная ужасяваща самота.
Казваше се Пилар Тернера.[14] Бе участвувала в увенчаното с основаването на Макондо преселение, влачена от своето семейство, което искаше да я раздели от мъжа, който я изнасили четиринайсетгодишна и продължи да живее с нея до двайсет и втората й година, но който никога не се престраши да направи обществено достояние нейното положение, защото беше чужд мъж. Обеща да я следва до края на света, но по-късно, когато уредял работите си, а тя се бе уморила да го чака и да го отъждествява винаги с високите и ниските мъже, с русите и с мургавите, които картите й обещаваха по пътищата на земята и пътищата на морето, след три дни, три месеца или три години. Бе изгубила в очакване силата на бедрата си, коравината на гърдите си, привичката за нежност, ала пазеше недокосната лудостта на сърцето си. Объркан от онази чудна играчка, Хосе-Аркадио всяка нощ търсеше нейната диря през плетеницата на стаята. Веднъж намери вратата залостена и потропа няколко пъти, защото знаеше, че щом е имал дръзновението да похлопа първия път, трябва да чука до последния, и след едно безкрайно чакане тя му отвори вратата. Денем той се заваляше от сън и скришом се наслаждаваше на спомените от предната нощ. Но когато тя влизаше в къщата весела, безразлична, с просташките си подмятания, той не трябваше да прави никакво усилие, за да прикрие своето напрежение, защото онази жена, чийто избухващ смях плашеше гълъбите, нямаше нищо общо с невидимата мощ, която го учеше да диша навътре и да владее ударите на сърцето си и му бе позволила да разбере защо мъжете се боят от смъртта. Беше толкова въодушевен, че дори не разбра радостта на всички, когато баща му и брат му дигнаха къщата на глава с новината, че са успели да уязвят металната шлака и да отделят златото на Урсула.
Наистина след дни на сложен и усърден труд бяха го постигнали. Урсула беше щастлива и дори благодари богу за измислянето на алхимията, докато хората от селото се блъскаха в лабораторията и им поднасяха сладко от гуайяба[15] и сухи питки, за да отпразнуват чудото, а Хосе-Аркадио Буендия ги оставяше да видят тигела с изтръгнатото злато, като че ли току-що го е изобретил той самият. От толкова показване накрая се изправи пред своя по-голям син, който в последно време се мярваше от дъжд на вятър из лабораторията, сложи пред очите му сухата и жълтеникава бърканица и го запита:
— На какво ти прилича?
Хосе-Аркадио чистосърдечно отвърна:
— На кучешко лайно.
Баща му го перна здраво с опакото на ръката през устата и кръвта, и сълзите рукнаха. Същата нощ Пилар Тернера налучкваше стъкленицата и памуците в тъмнината, слагаше му компреси от арника[16] и му направи всичко, каквото си поиска, за да го люби, без да го нарани, и това не го подразни. Достигнаха такова състояние на близост, че след миг, без да си дават сметка, говореха шепнешком.
— Искам да бъда само с тебе — казваше той. — Тия дни ще разправя на всички и край на криениците.
Тя не се помъчи да го усмири.
— Много хубаво ще бъде — рече. — Самички ли сме, ще оставяме лампата запалена, та да се виждаме добре, и аз ще мога да викам, колкото си искам, без на някого да му влиза в работата, а ти да ми казваш на ухото всякакви мръсотии, каквито ти хрумват.
Тоя разговор, хапливата злоба, която изпитваше към баща си, и неминуемата възможност за една безмерна любов му вдъхнаха спокойна смелост. Непринудено, без никаква подготовка, той разказа всичко на брат си.
Най-напред малкият Аурелиано разбираше само заплахата, огромната възможност от опасност, която криеха братовите му преживелици, ала не успяваше да схване омаята на целта. Малко по малко той се зарази от смутно безпокойство. Караше го да разправя и най-дребните премеждия, отъждествяваше се с насладата и страданието на брата, чувствуваше се изплашен и щастлив. Чакаше го буден до разсъмване в самотното легло, чиято рогозка сякаш беше от жарава и си говореха все така, без да им се доспива, чак до времето за ставане, и съвсем скоро и двамата страдаха от една и съща сънливост, и изпитваха едно и също пренебрежение към бащината си алхимия и мъдрост, и се укриха в самотата. „Тия деца ходят като завеяни — казваше Урсула. — Сигурно имат глисти“. Направи им отвратителна преварка от счукано пайко[17], която и двамата изпиха с непредвидена твърдост. Тогава Аурелиано не само можа да разбере, но и да изживее като нещо собствено братовите си премеждия, защото веднъж, когато последният му обясняваше с много подробности механизма на любовта, той го прекъсна, за да попита:
— Какво се чувствува?
Хосе-Аурелиано му отговори начаса:
— Нещо като земетресение.
Един януарски четвъртък в два часа след полунощ се роди Амаранта.[18] Преди някой да влезе в стаята, Урсула най-зорко я огледа. Беше лека и водниста като гущер, но всичките й части бяха човешки. Аурелиано разбра за новината едва когато забеляза, че къщата е пълна с хора. Закрилян от бъркотията, той излезе да търси брат си, който от единайсет часа не беше в леглото, и това бе толкова поривисто решение, че не смогна и да се попита как ще го измъкне от спалнята на Пилар Тернера. Няколко часа се навърта около къщата и подсвирва уговорените повиквания, чак докато близостта на зората го принуди да се върне. В стаята на майка си завари Хосе-Аркадио да играе с току-що родената сестричка и лицето му беше повече от самата невинност.
Урсула едва изкара четирийсетдневния си отдих и циганите отново дойдоха. Бяха същите циркаджии и жонгльори, които донесоха леда. За разлика от племето на Мелкиадес те за кратко време бяха доказали, че не са вестители на новото, а търгаши на развлечения. Дори когато донесоха леда, те не го разгласиха заради ползата му в живота на хората, а като прост цирков номер. Този път между много други дяволски играчки носеха една хвърчаща рогозка. Но не я предложиха като съществен принос в развитието на превоза, а като вещ за отмора. Хората разбира се, изровиха последните си късчета злато, за да се насладят на един бегъл полет над селските къщи. Закриляни от прелестната безнаказаност на всеобщото безредие, Хосе-Аркадио и Пилар изживяха часове на облекчение. Те бяха двама щастливи годеници сред множеството и дори започнаха да подозират, че любовта може да бъде едно по-уталожено и дълбоко чувство, отколкото развихреното, но мигновено щастие на тайните им нощи. Пилар обаче строши очарованието. Поощрявана от възторга, с който Хосе-Аркадио се наслаждаваше на присъствието й, тя сбърка начина и случая и само с един удар стовари света върху него.
— Сега наистина си мъж — каза му тя. И понеже той не проумя какво искаше да каже, тя му го обясни буква по буква:
— Ще имаш син.
Няколко дни Хосе-Аркадио не посмя да излезе от къщи. Стигаше му само да чуе трепкащия кикот на Пилар в кухнята, за да изтича и се укрие в лабораторията, където алхимичните прибори се бяха съживили с благословията на Урсула. Хосе-Аркадио Буендия прие с шумна радост блудния син и го въведе в търсенето на философския камък, което най-сетне бе подхванал. Един следобед момчетата се въодушевиха от хвърчащата рогозка, която профуча край прозореца на лабораторията с циганин-летец и няколко деца от селото, които весело поздравяваха с ръка, а Хосе-Аркадио Буендия не я и погледна.
— Оставете ги да си мечтаят — каза той. — Ние ще летим по-добре от тях, с по-научни средства, отколкото тая жалка постелка.
Въпреки привидния си интерес, Хосе-Аркадио никога не разбра всевластието на философското яйце, което просто му се струваше една лошо направена стъкленица. Не успяваше да се измъкне от загрижеността си. Изгуби апетит и сън, изпадна в мрачно настроение, също както баща му при неуспеха на някое от своите начинания, и такава беше неговата обърканост, че самият Хосе-Аркадио Буендия го освободи от задълженията в лабораторията, защото повярва, че е взел алхимията прекалено присърце. Аурелиано, естествено, разбра, че тая опечаленост на брат му не произтича от диренето на философския камък, ала не успя да изтръгне от него никакво откровение. Той бе изгубил някогашната си непринуденост. От съучастник и общителен стана затворен и враждебен. Жадуващ за самота, хапан от свирепа злоба към света, една нощ той напусна леглото както обикновено, но не за да иде в дома на Пилар Тернера, а да се смеси с панаирджийската блъсканица. След като скитосва между какви ли не дяволски машини и без да се заинтересува от никоя, той се вторачи в нещо, което не беше очаквал: една съвсем млада циганка, почти момиче, превита от мъниста, най-красивата жена, която Хосе-Аркадио изобщо бе виждал, стоеше сред тълпата, присъствуваща на тъжното зрелище с мъжа, превърнат в пепелянка, защото не се подчинил на родителите си.
Хосе-Аркадио не му обърна внимание. Докато се разиграваше тъжното разпитване на мъжа-пепелянка, той си бе проправил път сред тълпата чак до първия ред, където се намираше циганката, и беше спрял зад нея. Притисна се до гърба й. Момичето понечи да се отдръпне, но Хосе-Аркадио се притисна още по-силно към нея. Тогава тя го усети. Остана неподвижна пред него, тръпнеща от изненада и страх, без да повярва на догадката си, и накрая извърна глава и го погледна с треплива усмивка. В този миг двама цигани набутаха мъжа-пепелянка в клетката му и я отнесоха вътре в палатката. Циганинът, който ръководеше зрелището, извести:
— А сега, госпожи и господа, ще покажем ужасното доказателство за жената, която ще трябва да бъде обезглавявана всяка вечер по това време в продължение на сто и петдесет години за наказание, дето е видяла каквото не трябва.
Хосе-Аркадио и момичето не присъствуваха на обезглавяването. Отидоха в нейната палатка, където се зацелуваха с отчаяна притома и започнаха да смъкват дрехите си. Циганката махна навлечените един върху друг корсети, многобройните фусти и колосани дантели и ненужния телен корсаж, товара гердани и всъщност се превърна в нищо. Беше една хилава жабка, с едва наболи гърди и толкова слаби крака, че не надминаваха в диаметър ръцете на Хосе-Аркадио, но имаше такава решителност и горещина, че те заменяха крехкостта й. Но Хосе-Аркадио не можеше да й отговори, защото бяха в своего рода публична палатка, през която циганите минаваха с нещата си от цирка и уреждаха работите си и дори се помайваха край леглото, за да хвърлят по някой зар. Провесената на средния прът лампа осветяваше цялата обстановка. В една от почивките между милувките Хосе-Аркадио се изтегна в леглото, без да знае какво да прави, а момичето се мъчеше да го насърчи. Малко след това влезе циганка с разкошна плът, придружена от някакъв мъж, който не беше от трупата, ала не беше и от селото, и двамата почнаха да се разсъбличат пред леглото. Без да иска, жената съзря Хосе-Аркадио и огледа със своеобразен патетичен плам неговото великолепно полегнало животно.
— Момче — възкликна тя, — господ да ти го поживи.
Сподвижницата на Хосе-Аркадио помоли да ги оставят на мира и двойката легна на пода, току до леглото. Страстта на другите пробуди треската на Хосе-Аркадио. При първия досег костите на момичето сякаш щяха да изхвръкнат от ставите в безредно пукане като кутия с плочки за домино, а кожата й се размаза в бледа пот; очите й се напълниха със сълзи и цялото й тяло изпусна някакво зловещо изохкване и смътен мирис на тиня. Но понесе нечовешката прегръдка с възхитителна смелост и твърдост на характера. Тогава Хосе-Аркадио се почувствува вдигнат във въздуха към някакво състояние на херувимско вдъхновение, където сърцето му се разтвори в извор от нежни непристойности, които влизаха през ушите на момичето и излизаха през устата му, преведени на нейния език. Беше четвъртък. В събота през нощта Хосе-Аркадио си върза червен парцал на главата и замина с циганите.
Щом откри отсъствието му, Урсула го търси из цялото село. В разтурения цигански лагер имаше само разпилени отпадъци сред още димящата пепел на угасените огнища. Някой, който се въртеше там да търси мъниста из боклука, каза на Урсула, че предната нощ видял сина й в блъсканицата на трупата да бута количката с клетката на човека-пепелянка.
— При циганите се хванал! — викна тя на мъжа си, който не беше дал ни най-малък признак на безпокойство от изчезването.
— Дано излезе вярно — каза Хосе-Аркадио Буендия, като чукаше в хаванчето вече хиляда пъти чуканата и отново загрявана материя. — Така ще се научи да бъде мъж.
Урсула попита откъде си бяха заминали циганите. Питаше по пътя, който й посочиха, и вярвайки, че още има време да го настигне, се отдалечаваше от селото, докато съзна, че се намира толкова далеч, та вече не помисли за връщане. Хосе-Аркадио Буендия не откри отсъствието на жена си чак до осем часа вечерта, когато остави материята да се загрява в постелка от оборски тор и отиде да види какво ли й става на малката Амаранта, че е пресипнала от плач. За няколко часа събра група добре съоръжени мъже, тури Амаранта в ръцете на една жена, която предложи да я кърми, и се изгуби по невидими пътеки да търси Урсула. Аурелиано ги придружи. Някакви рибари туземци, чийто език не познаваха, със знаци им показаха на разсъмване, че не били виждали никого. След тридневно безполезно търсене върнаха се в селото.
Седмици наред Хосе-Аркадио Буендия се остави да бъде надвиван от покрусата. Като майка се грижеше за малката Амаранта. Къпеше я, сменяше й дрехите, по четири пъти на ден я водеше да я кърмят и даже й пееше вечер песните, които Урсула никога не съумя да изпее. Веднъж Пилар Тернера предложи да върши къщните работи, докато се завърнела Урсула. Аурелиано, чийто загадъчен предусет се бе изострил в нещастието, изпита проблясък на ясновидство, щом я видя да влиза. Тогава узна, че по някакъв необясним начин тя е виновна за бягството на брат му и за последвалото го изчезване на майка му, и тъй я подгони с някаква мълчалива и неумолима враждебност, че жената повече не стъпи в къщата.
Времето сложи всяко нещо на мястото му. Хосе-Аркадио Буендия и синът му не узнаха кога отново се озоваха в лабораторията, изтупаха праха, запалиха огъня в жарника и отново се отдадоха на търпеливото обработване на материята, заспала от месеци в постелката си от оборски тор. Дори Амаранта, легнала в кошче от ракита, наблюдаваше с любопитство всепоглъщащата работа на баща си и брат си в разредената от живачните пари стаичка. По едно време, месеци след заминаването на Урсула, взеха да стават чудновати работи. Една празна стъкленица, която дълго време стоя забравена в шкафа, натежа толкова много, че беше невъзможно да я помръднат. Тенджерата с вода, поставена върху работната маса, половин час вря без огън, докато се изпари напълно. Хосе-Аркадио Буендия и синът му наблюдаваха тия явления с уплашено ликуване, без да успеят да си ги обяснят, но ги тълкуваха като предвестия на материята. Един ден кошчето на Амаранта се раздвижи от собствен подтик и направи пълна обиколка из стаята пред слисания Аурелиано, който побърза да го спре. Но баща му не трепна. Постави кошчето на мястото му и го върза за крака на масата, убеден, че очакваното събитие неизбежно приближава. Тогава Аурелиано го чу да казва:
— Ако не се боиш от господа, бой се от металите.
Изведнъж, почти пет месеца след своето изчезване, Урсула се появи. Дойде възбудена, подмладена, в нови дрехи с непозната за селото кройка. Хосе-Аркадио Буендия едва можа да понесе удара.
— Това било то — ревеше той. — Знаех си аз, че ще стане. — И той наистина го вярваше, защото в своите продължителни заключвания, докато обработваше материята, в дъното на душата си се молеше чаканото чудо да не бъде намирането на философския камък, нито освобождаването на полъха, който оживява металите, нито способността да превръща в злато пантите и ключалките на къщата, а това, което сега се беше случило: завръщането на Урсула. Но тя не споделяше неговата шумна радост. Даде му една условна целувка, сякаш не бе отсъствувала повече от час, и му рече:
— Покажи се на вратата.
Хосе-Аркадио Буендия дълго време не можа да се съвземе от изумление, когато излезе на улицата и видя тълпата. Не бяха цигани. Бяха мъже и жени като нея, с прави коси и кафява кожа, които говореха същия език и се оплакваха от същите болки. Водеха мулета, натоварени с ядива, волски коли с мебели и домашни потреби, чисто и просто земеделски сечива, без превземки изложени за продан от търгашите на всекидневната действителност. Идеха от другата страна на тресавището, само на два дни път, където имаше селища, получаващи поща всеки месец, и познаваха машините на благоденствието. Урсула не бе догонила циганите, но намери пътя, който мъжът и не можа да открие в своето пропаднало търсене на великите изобретения.
* * *
Синът на Пилар Тернера бе отнесен в къщата на дядото и бабата на втората седмица от раждането си. Урсула го прие с нежелание, още веднъж победена от ината на своя мъж, който не можа да търпи мисълта една издънка от неговата кръв да плава на произвола, но наложи условието да се крие от детето истинската му самоличност. Макар че получи името Хосе-Аркадио, започнаха да му казват просто Аркадио, за да избягнат объркванията. По онова време имаше такова оживление в селището и такова сноване из къщата, че гледането на децата стана нещо второстепенно. Предоставиха ги на Виситасион[19], индианка от провинцията Гуахиро, която пристигна в селището с брат си, бягайки от някаква чума-безсънница, която бичувала племето им от години. И двамата бяха толкова послушни и услужливи, че Урсула ги взе да й помагат в домашната работа. Така Аркадио и Амаранта проговориха езика гуахиро преди испанския и се научиха да пият бульон от гущери и да ядат паешки яйца, без да разбере Урсула, защото тя беше прекалено заета в една обещаваща търговия с карамелови животинчета. Макондо беше преобразено. Хората, които пристигнаха с Урсула, разнесоха вестта за доброто качество на земята му и облагодетелствуваното й положение спрямо тресавището, тъй че някогашното голо село съвсем скоро се превърна в оживено селище с дюкяни и занаятчийски работилници и постоянен търговски път, откъдето дойдоха първите араби по чехли и с халки на ушите, да разменят стъклени гердани за папагали гуакамайя. Хосе-Аркадио Буендия не отдъхна нито миг. Омаян от една непосредствена действителност, която тогава му се видя по-фантастична, отколкото ширния свят на неговото въображение, той изгуби всякакъв интерес към алхимическата лаборатория, остави да почива омаломощената от дългомесечното обработване материя и отново стана предприемчивият мъж от ония първи времена, който решаваше прокарването на улиците и разположението на новите къщи тъй, че никой да не ползва повече предимства от другите. Придоби такова влияние сред новодошлите, че не се положиха основи, нито се прокараха заграждения, без да бъде попитан, и бе определено той да ръководи разпределянето на земята. Когато отново дойдоха циганите-циркаджии, сега пък обърнали скитащия панаир в огромно заведение за хазартни игри и фокуси, те бяха посрещнати с шумна радост, защото хората помислиха, че Хосе-Аркадио ще се върне с тях. Но Хосе-Аркадио не се върна, нито пък докараха човека-пепелянка, който, мислеше си Урсула, беше единственият, способен да им донесе вест от сина й, тъй че на циганите не им разрешиха да се настанят в селището, нито пък да стъпят в него за в бъдеще, понеже бяха счетени за пратеници на сладострастието и извратеността. Хосе-Аркадио Буендия обаче бе изрично ясен, в смисъл, че древното племе на Мелкиадес, което с хилядолетната си мъдрост и баснословните си изобретения допринесе за възвеличаване на селото, винаги ще намери вратите отворени. Но племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание.
Избавен поне засега от мъченията на своята фантазия, Хосе-Аркадио Буендия за кратко време наложи състояние на труд и порядък и си позволи само една волност: пуснаха птичките, които още от основаването веселяха времето със своите флейти, и вместо тях из всички къщи натъкмиха музикални часовници. Бяха скъпоценни часовници от дялано дърво, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя и които Хосе-Аркадио Буендия свери помежду им така безпогрешно, че всеки половин час селището се развеселяваше от раздиплящите се акорди на една и съща мелодия, чак докато достигнеха с цялостния ралс завършека на едно точно и задружно полудневие. Пак Хосе-Аркадио Буендия реши в ония години по улиците на селището да се посадят бадемови дръвчета вместо акации и пак той откри, без никога да ги издаде, начините да станат те вечни. Подир много години, когато Макондо беше лагер от дървени къщи с цинкови покриви, още се държаха из най-старите улици окършените и прашни бадемови дървета, макар че тогава никой не знаеше кой ги е посадил. Докато баща му привеждаше в ред селището, а майка му заздравяваше домашното наследство с чудното си производство на захарни петлета и рибки, които два пъти дневно излизаха от къщи, нанизани на балсови пръчки, Аурелиано живееше безкрайни часове в запуснатата лаборатория, където учеше посредством чисто изследване златарското изкуство. Беше се източил толкова много, че скоро вече не му ставаха захвърлените братови дрехи и подноси бащините, но трябваше Виситасион да му шие подгъвки на ризите и цепки на панталоните, защото Аурелиано не беше се извъдил снажен като другите. Юношеството му бе отнело благостта на гласа и го бе направило мълчалив и окончателно самотен, но в замяна му бе възстановило напрегнатото изражение на очите, с което се роди. Беше толкова съсредоточен в златарските си опити, че напускаше лабораторията само за да яде. Разтревожен от неговата вглъбеност, Хосе-Аркадио Буендия му даде ключове за къщата и малко пари, защото мислеше, че може би му трябва жена. Но Аурелиано изхарчи парите за солна киселина, приготви царска вода и разхубави ключовете посредством златна баня. Неговите прекалености едва ли бяха сравними с тия на Аркадио и Амаранта, които бяха вече почнали да сменят зъби и все още ходеха по цял ден уловени за одеялата на индианците, заинатени в своята решимост да не говорят испански, а езика гуахиро.
— Няма от какво да се оплакваш — казваше Урсула на мъжа си. — Децата наследяват щуротиите на бащите. — И докато тя се вайкаше от лошата си орисия, убедена, че своенравията на децата й са нещо толкова ужасяващо, колкото и една свинска опашка, Аурелиано впи в нея поглед, който я обгърна в неизвестност.
— Ще дойде някой — й каза той.
Урсула, както винаги, щом той изказваше някое предвиждане, се опита да го раздума с домашната си логика. Естествено е да дойде някой. Десетки другоземци минаваха всекидневно през Макондо, без да събуждат тревоги, да предхождат тайни. Но извън всяка логика Аурелиано беше уверен в своето предзнаменование.
— Не знам кой ще бъде — настоя той, — но който и да е, вече е на път.
В неделя наистина дойде Ребека. Нямаше повече от единайсет години. Бе извършила мъчително пътуване от Манауре с някакви търговци на кожи, които приели заръката да я предадат заедно с едно писмо в къщата на Хосе-Аркадио Буендия, но не можаха да обяснят точно кой е човекът, който ги бе помолил за услугата. Целият й багаж се състоеше от сандъчето с дрехи, малък дървен стол-люлка с ръчно изрисувани цветенца и брезентен чувал, който постоянно правеше трак-трак-трак, в него носеше костите на родителите си. Писмото, отправено до Хосе-Аркадио Буендия, бе написано с щедри, ласкави слова от някой, който все тъй много го обичал въпреки времето и разстоянието и който се чувствувал задължен от най-обикновено човеколюбиво чувство да стори милостта да му проводи това безподслонно сираче, втора братовчедка на Урсула и следователно родственица на Хосе-Аркадио Буендия, макар и по-далечна, защото е дъщеря на онзи незабравим приятел Никанор Улоба и предостойната му съпруга Ребека Монтиел, господ да ги приеме в небесните селения, и чиито тленни останки прилагал към настоящото писмо, за да ги погребат по християнски. Както упоменатите имена, тъй и подписът на писмото бяха съвършено четливи, но нито Хосе-Аркадио Буендия, нито Урсула помнеха да са имали роднини с тия имена, нито пък познаваха някого, който да се нарича като подателя, и още по-малко в отдалеченото поселище Манауре. От момичето бе невъзможно да се получи някакво допълнително сведение. Още не дошло, то седна да си смуче пръста в стола-люлка и да наблюдава всички с големите си уплашени очи, без да даде никакъв признак, че разбира какво го питат. Дрехата й беше от изтъкан на верев плат, боядисан черно и износен от употреба, лачените й чепици бяха олющени, а косата прихваната зад ушите с черни панделки. Носеше нарамник[20] със замазани от пот изображения, а на дясната китка — кучешки зъб от хищно животно, закрепен върху медна подложка като амулет против урочасване. Зелената й кожа, кръглият изпънат като барабан корем разкриваха лошо здраве и глад, по-стари от самата нея, но когато й дадоха да яде, тъй си и остана с чинията върху краката, без да вкуси. Дори повярваха, че е глухоняма, чак докато индианците не я попитаха на своя език дали иска малко вода и тя раздвижи очи, сякаш ги бе познала, и кимна утвърдително с глава.
Взеха я, защото нямаше друг изход. Решиха да й казват Ребека, както съгласно писмото било името на майка й, защото Хосе-Аркадио Буендия има търпението да изрече пред нея целия поменик с имена на светии, ала напразно: тя не трепна при никое име. Тъй като по онова време нямаше гробище в Макондо, нали дотогава не бе умирал никой, запазиха чувала с костите в очакване на някое достойно място, където дати погребат и в продължение на много време те пречеха навсякъде и ги намираха там, където най-малко предполагаха, винаги с тяхното къткащо кудкудякане на квачка. Измина много време, преди Ребека да се включи в семейния живот. Сядаше в стола-люлка да си смучи пръста в най-отдалечения ъгъл на къщата. Нищо не привличаше вниманието й освен музиката на часовниците, която всеки половин час търсеше с уплашени очи, сякаш очакваше да я намери някъде из въздуха. Дни наред не успяха да я накарат да яде. Никой не проумяваше как не е умряла от глад, докато туземците, които разбираха всичко, защото обикаляха безспир къщата с безшумните си крака, откриха, че на Ребека й харесва да яде само влажната земя на двора и люспите вар, които къртеше с нокти от стените. Явно беше, че нейните родители, или който я бе отгледал, са я гълчали за този й навик, тъй като го проявяваше скришом и съзнаваща вината си и гледаше да потулва дажбите, за да ги яде, без да я види никой. Оттогава я подложиха на безмилостно следене. Сипваха кравешка жлъчка по двора и мажеха стените с люти чушки, вярвайки, че с тия похвати ще разгромят гибелния порок, ала тя даде доказателства за такива хитрости и остроумие при набавяне на пръст, че Урсула се видя принудена да използува по-свирепи средства. Слагаше портокалов сок и равен в тенджера, оставяше я цяла нощ на открито и сутринта й даваше настойката на гладно. Макар никой да не й бе казал, че онзи е церът против порока да се яде земя, тя си мислеше, че всяко горчиво вещество на празен стомах ще накара черният дроб да се възпротиви. Ребека беше такава бунтовница и толкова силна въпреки рахитизма си, че трябваше да я събарят като някое биче, за да гълта лекарството, и едва можеха да обуздават ританията и да понасят заплетените йероглифи, които тя редуваше с ухапвания и заплювания и които, според думите на възмутените туземци, били най-дебелашките мръсотии, които можело да се измислят на техния език. Когато Урсула узна, допълни лечението с удари с каиш. Не се разбра никога дали именно равенът или тупаниците се оказаха резултатни или и двете заедно, но истината е, че за няколко седмици Ребека взе да дава доказателства, че се съвзема. Участвуваше в игрите на Аркадио и Амаранта, които я приеха като по-голяма сестра, хранеше се с апетит и си служеше добре с приборите. Скоро се разкри, че тя говори кастилски толкова лесно, колкото и езика на индианците, че има забележителна похватност за ръчни работи и че пее валса на часовниците с някакъв смешен текст, който сама си бе измислила. Не след дълго вече я считаха за член на семейството. С Урсула тя беше по-ласкава, отколкото някога са бивали нейните деца, и наричаше братче и сестриче Аркадио и Амаранта, чичо — Аурелиано, и дядко — Хосе-Аркадио Буендия. Тъй че накрая заслужи толкова, колкото и другите, името Ребека Буендия, единственото, което изобщо има и което тя с достойнство носи чак до своята смърт.
Една нощ, по времето, когато Ребека се излекува от порока да яде пръст и бе заведена да спи в стаята на другите деца, индианката, която спеше при тях, се събуди случайно и чу някакъв необичаен, накъсан шум в ъгъла. Надигна се обезпокоена, мислеше, че е влязло някакво животно в стаята, и тогава видя Ребека в люлеещия се стол да си смучи пръста със светнали като на котка очи. Смаяна от ужас, опечалена от обречеността на своята участ, Виситасион разпозна в тия очи признаците на болестта, чиято заплаха ги бе принудила, нея и брат й, да се изселят завинаги от едно хилядолетно царство, където бяха князе. Беше чумата-безсънница.
Катауре, индианецът, не осъмна в къщи. Сестра му остана, защото нейното сърце на фаталистка й сочеше, че гибелната болест ще я преследва тъй или иначе до последното кътче на света. Никой не разбра безпокойството на Виситасион. „Ако не можем да заспим, още по-добре — казваше Хосе-Аркадио Буендия в добро настроение. — Така ще вземем повече от живота.“ Но индианката им обясни, че най-страшното в болестта безсънница не било невъзможността да се спи, понеже тялото не усещало никаква умора, а неумолимият развой към нейната най-гибелна проява: забравата. Искаше да каже, че когато болният привикнел към състоянието си на бдение, започвали да се изличават от паметта му детските спомени, после името и представата за нещата и накрая самоличността на хората и дори съзнанието за своето собствено същество, докато потънел в своего рода идиотщина без минало. Хосе-Аркадио Буендия, примрял от смях, реши, че става дума за една от многото болести, измислени от суеверието на туземците. Но Урсула за всеки случай взе предпазни мерки — отстрани Ребека от другите деца.
Подир няколко седмици, когато ужасът на Виситасион изглеждаше затихнал, една нощ Хосе-Аркадио Буендия се хвана, че се върти из леглото и не може да заспи. Урсула, която също се бе събудила, го запита какво му е и той й отговори:
— Отново си мисля за Пруденсио Агилар.
Не дремнаха нито минута, ала на другия ден се чувствуваха толкова отпочинали, че забравиха лошата нощ. На обяд Аурелиано учуден подхвърли, че се чувствувал отлично, макар да бил прекарал цялата нощ в лабораторията, за да позлати една брошка, която мислел да подари на Урсула за рождения й ден. Не се разтревожиха чак до третия ден, когато си лягаха, а не им се спеше, и проумяха, че вече петдесет часа не са спали.
— И децата са будни — каза индианката, убедена в предопределението. — Влезе ли веднъж в къщи, никой не се отърва от чумата.
Наистина, беше ги хванала болестта безсънница. Урсула, която беше научила от майка си целебната стойност на билките, приготви и накара всички да пият отвара от аконит, ала не успяха да мигнат и цял ден сънуваха будни. В това състояние на умопомрачена яснота не само виждаха изображенията на собствените си сънища, но и изображенията, сънувани от други. Сякаш къщата се бе изпълнила с посетители. В един кът на кухнята, седнала в люлеещия се стол, на Ребека й се присъни, че някакъв мъж, досущ като нея, облечен в бели ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, й носи букет от рози. Придружаваше го жена с изтънчени ръце, която отдели една роза и я постави в косите на момичето. Урсула разбра, че мъжът и жената са родителите на Ребека, но макар да направи голямо усилие да ги разпознае, само потвърди увереността си, че никога не ги е виждала. Между другото, от недоглеждане, което Хосе-Аркадио Буендия никога не си прости, карамеловите животинчета, изготвяни в къщи, продължаваха да се продават из селището. Деца и възрастни смучеха очаровани прелестните зелени петлета на безсънието, изящните розови рибки на безсънието и нежните жълти кончета на безсънието, тъй че в понеделник утрото завари будно цялото селище. Отначало никой не се разтревожи. Напротив, зарадваха се, че не спят, защото тогава имаше толкова неща за вършене в Макондо, та времето едва стигаше. Толкова работиха, че скоро нямаше какво повече да правят и в три часа сутринта се оказаха със скръстени ръце да броят колко тона има часовниковият валс. Които искаха да спят, не от умора, а от носталгия по сънищата, прибягнаха до какви ли не изтощителни похвати. Събираха се да разговарят без отдих, да си повтарят часове наред едни и същи вицове, да усложняват чак до пределите на влудяването приказката за скопения петел, една безкрайна игра, в която разказвачът питаше дали искат да им разправи приказката за скопения петел и когато отговаряха да, разказвачът казваше, че не бил искал да му кажат да, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел и когато млъкваха, разказвачът казваше, че не бил искал да мълчат, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел, и никой не можеше да си отиде, защото разказвачът казваше, че не бил искал да си отиват, ами дали искали да им разкаже приказката за скопения петел и така последователно, в един омагьосан кръг, който се проточваше по цели нощи.
Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището, събра домовладиките да им обясни каквото знае за болестта безсънница, и се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя, и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да посетят селището. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав. Не им позволяваха нито да идат, нито да пият нещо по време на техния престой, защото нямаше съмнение, че болестта се предава само чрез устата и че всички неща за ядене и пиене бяха заразени от безсъние. По тоя начин държаха чумата обкръжена в очертанието на селището. Толкова успешна беше забраната, че дойде ден извънредното положение да се смята за нещо естествено, а животът бе уреден по такъв начин, че работата възстанови своя ритъм и никой повече не се разтревожи заради безполезния обичай да се спи.
Формулата, която щеше да ги защищава месеци наред от изплъзванията на паметта, бе измислена от Аурелиано. Откри я случайно. Опитен безсънник, защото бе един от първите, той беше изучил до съвършенство златарското изкуство. Един ден търсеше малката наковалня, която употребяваше да източва метали, и не си спомни името й. Баща му каза: „Наковалня“. Аурелиано написа името на една хартия и я залепи върху основата на наковалничката: наковалня. Така беше уверен, че за в бъдеще няма да го забрави. Не му дойде наум, че това бе първата проява на забрава, защото предметът имаше трудно за запомняне име. Но след някой ден откри, че му е трудно да помни почти всички неща в лабораторията. Тогава ги отбеляза със съответното име, така че му беше достатъчно да прочете надписа, за да ги разпознае. Когато баща му съобщи тревогата си, че е забравил и най-внушителните събития от своето детство, Аурелиано му обясни способа си и Хосе-Аркадио Буендия го приложи на дело в цялата къща и по-сетне го наложи из цялото селище. Потопи в мастило китка трева и отбеляза всяко нещо с името му: маса, стол, часовник, стена, легло, тенджера. Отиде на двора и беляза животните и растенията: крава, коза, свиня, кокошка, юка, маланга, банан „гинео“. Полека-лека, изучавайки безкрайните възможности на забравата, проумя, че може да дойде ден, когато нещата да се разпознават по надписите им, ала да не се помни предназначението им. Тогава той бе още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да с е смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе. Така продължиха да живеят в една изплъзваща се действителност, за миг уловена от думите, но която щеше неудържимо да избяга, щом забравят стойността на писаната буква.
В началото на пътя за тресавището бе поставена обява, която известяваше: Макондо, и още една, по-голяма, на главната улица: бог съществува. Из всички къщи бяха написани разковничета за запомняне на предметите и чувствата. Но системата изискваше такава зоркост и такава нравствена твърдост, че мнозина рухнаха пред вълшебството на една въображаема действителност, измислена от тях самите, която се оказа по-непрактична, но по-насърчителна. Пилар Тернера най-много допринесе да се разпространи тая измама, когато измисли дяволията да чете на карти миналото, както преди четеше бъдещето. Посредством този способ безсънниците заживяха в един свят, построен от несигурните редувания на картите, където помнеха бащата само като мургавия мъж, пристигнал в началото на април, а майката помнеха само като тъмнокосата жена със златна халка на лявата ръка, и където някоя рождена дата се свеждаше до последния вторник, когато пяла чучулигата върху лавровото дърво. Разгромен от тия утешителни сеанси, Хосе-Аркадио Буендия реши тогава да построи машината на паметта, която веднъж бе пожелал, за да помни дивните изобретения на циганите. Уредът се основаваше на възможността да прехвърля всяка сутрин, и то от начало до край, цялата съвкупност от познания, придобити в живота. Той си го представяше като въртящ се речник, който една застанала върху оста му особа ще може да раздвижва посредством ръчка, тъй че за няколко часа пред очите й да преминат най-необходимите за живеене понятия. Успя да напише близо четиринайсет хиляди фиша, когато по пътя за тресавището се появи някакъв чудноват старец с тъжната камбанка на спящите, помъкнал тумбест, овързан с върви, куфар и покрита с черни парцали количка. Отиде право в къщата на Хосе-Аркадио Буендия.
Виситасион не го позна, когато му отвори вратата, и си помисли, че идва с намерение да продаде неща, а не знае, че нищо не може да се продава в селище, което неудържимо тъне в подвижните пясъци на забравата. Беше един грохнал мъж. Макар гласът му също да бе попукан от неувереността и ръцете му, изглежда, се съмняваха в съществуването на нещата, той очевидно идваше от света, където хората все още можеха да спят и да си спомнят — Хосе-Аркадио Буендия го завари седнал в салона да си вее с една окърпена шапка и да чете със състрадателно внимание надписите, залепени по стените. Поздрави го с най-широки изяви на обич, защото се боеше, че го е познавал някога, а сега не си спомня. Но посетителят долови неговата лъжливост. Почувствува се забравен, не с поправимата забрава на сърцето, а с друга една забрава, по-жестока и невъзвратима, която той отлично познаваше, защото бе забравата на смъртта. Тогава разбра. Отвори претъпкания с неразгадаеми вещи куфар и помежду тях измъкна едно куфарче с много стъкленици. Даде на Хосе-Аркадио Буендия да изпие някакво вещество с безметежен цвят — и в паметта му светна. Очите му се навлажниха от плач, преди да се види в една нелепа стая, където предметите бяха белязани, и преди да се засрами от височайшите глупости, изписани по стените, и дори преди да разпознае новодошлия сред ослепителен блясък от веселие. Беше Мелкиадес.
Докато Макондо празнуваше отвоюването на спомените, Хосе-Аркадио Буендия и Мелкиадес изтърсиха праха от старата си дружба. Циганинът беше готов да остане в селището. Вярно, бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата. Прокуден от собственото си племе, лишен от всякаква свръхестествена дарба като наказание за верността му към живота, той решил да се приюти в онзи още неоткрит от смъртта кът на света и да се посвети на една лаборатория за дагеротипия. Хосе-Аркадио Буендия не беше чувал никога да се говори за това изобретение. Ала когато видя себе си и цялото свое семейство, изваяни в една вечна възраст върху пластинка преливащ се метал, онемя от смайване. От тази епоха води началото си ръждясалият дагеротип, на който Хосе-Аркадио Буендия излезе с щръкнала пепелява коса, с вкоравена, прихианата от медно копче яка на ризата и с изражение на учудена тържественост, а Урсула, примирайки от смях, го описваше като „уплашен генерал“. Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека. По една любопитна превратност на обичая, тъкмо Урсула му изби онази мисъл от главата, както пак тя забрави някогашните си жегвания и реши Мелкиадес да остане да живее в къщата, макар че никога не позволи да й направят дагеротип, защото /според буквалните й думи/ не искала да остане за подигравка на внуците си. Оная сутрин тя облече децата в най-хубавите им дрехи, напудри ги по лицата и им даде по лъжица сироп от костен мозък, за да могат да стоят съвсем неподвижни в продължение на почти две минути пред пищната камера на Мелкиадес. На семейния дагеротип, единствения, който изобщо е съществувал, Аурелиано излезе облечен в черно кадифе, между Амаранта и Ребека. Имаше същата вялост и същия ясновиден поглед, които щеше да има след години пред взвода за разстрел. Но още не бе почувствувал предзнанието за съдбата си. Той беше един опитен златар, тачен из цялото тресавище заради изяществото на своята работа. В работилницата, която делеше с нелепата лаборатория на Мелкиадес, едва се чуваше, че диша. Сякаш се бе укрил в някакво друго време, докато баща му и циганинът тълкуваха с викове предсказанията на Нострадамус сред трясъка на стъкленици и легенчета, сред поразията от разлени киселини и сребърен бромид, разпиляван от ударите с лакти и препъвания, които следваха всеки миг. Тази всеотдайност в труда, добрият разум, с който гледаше своите интереси, бяха позволили на Аурелиано за кратко време да спечели повече пари, отколкото Урсула с нейната прелестна карамелова фауна, но всички се чудеха, че той, вече здрав и прав мъж, не познава жена. Наистина, жена не бе докосвал.
След месеци се върна Франсиско Човека, старец-скиталец на почти 200 години, който често минаваше през Макондо да разпространява съчинените от самия него песни. В тях Франсиско Човека разказваше с най-тънки подробности новините за случилото се из селищата по своя път от Манауре до края на тресавището, тъй че, ако някой имаше да проводи някаква заръка или да разпространи някое събитие, плащаше му две сентаво, за да го включи в репертоара си. По тоя начин Урсула научи за смъртта на майка си съвсем случайно, когато една вечер слушаше песните с надежда, че ще кажат нещо за сина й Хосе-Аркадио. Франсиско Човека, наричан така, защото разгроми дявола в двубой с импровизиране на песни, и чието истинско име никой не узна, изчезна от Макондо по време на чумата-безсънница и една вечер се появи без никакво известие в дюкяна на Катарино. Цялото селище отиде да го слуша, за да узнае какво е станало по света. Тогава с него пристигнаха една толкова дебела жена, та четирима индианци трябваше да я носят натоварена върху люлеещ се стол, и една невръстна мулатка е безпризорен вид, която я пазеше с чадър от слънцето. Вечерта Аурелиано отиде в дюкяна на Катарино. Завари Франсиско Човека като някакъв едрокаменен хамелеон, седнал сред кръг от зяпачи. Пееше новините със своя стар раздрънкан глас, съпровождаше си на същия едновремешен акордеон, който му подари сър Уолтър Рейли[21] в Гвиана, и тактуваше с големите си попукани от селитрата стъпала на пешеходец. Срещу една врата в дъното, през която влизаха и излизаха неколцина мъже, седеше и мълчаливо си вееше матроната от стола-люлка. Катарино, с филцова роза на ухото, продаваше на посетителите големи чаши прекипял сок от захарна тръстика и използуваше случая да се приближи до мъжете и да пусне ръка, където не бива. Към среднощ горещината стана непоносима. Аурелиано изслуша вестите докрай, без да открие нито една, която да интересува семейството му. Канеше се да си ходи в къщи, когато матроната махна с ръка.
— Влез и ти — рече тя. — Само двайсет сентаво струва.
Аурелиано пусна една монета в касичката, която матроната държеше на коленете си, и влезе в стаята, без да знае за какво. Невръстната мулатка, с цицки на кучка, стоеше гола в леглото. Преди Аурелиано тази вечер шейсет и трима мъже бяха минали през стаята. Толкова използван и толкова замесван с пот и въздишки, въздухът в стаята започваше да се превръща в тиня. Момичето смъкна прогизналия чаршаф и помоли Аурелиано да го хване от единия край. Тежеше като платнище. Усуквайки го за двата края, те го изстискаха, докато възвърна обичайното си тегло. После обърнаха рогозката и потта изби от другата страна. Аурелиано жадуваше това действие да не свършва никога. Познаваше теоретичната механика на любовта, но не можеше да се крепи на крака от слабост в коленете. Когато момичето най-после натъкми леглото и му заповяда да се съблече, той й даде някакво замаяно обяснение:
— Накараха ме да вляза. Казаха ми да пусна двайсет сентаво в касичката и да не съм се бавел.
Момичето разбра объркването му.
— Ако пуснеш още двайсет сентаво на излизане, можеш да се забавиш още малко — рече тихо.
Аурелиано се съблече, измъчван от свян, и не можеше да си избие мисълта, че неговата голота не издържа сравнението с братовата му. Въпреки усилията на момичето той се чувствуваше все по-безразличен и ужасно сам.
— Ще пусна още двайсет сентаво — каза той с опечален глас.
Момичето мълчаливо му благодари. Гърбът й беше изпонаранен. Кожата й беше лепната върху ребрата и дишането развълнувано от бездънно изтощение. Преди две години, далеч, далеч оттук, тя заспала, без да угаси свещта и се пробудила обкръжена от огъня. Къщата, гдето живеела при баба си, която я била отгледала, станала на пепел. Оттогава бабата я водела от селище на селище и я карала да ляга за по двайсет сентаво, че да плати стойността на опожарената къща. Според пресмятанията на момичето оставали й още десетина години с по седемдесет мъже на вечер, защото трябвало да плаща освен разходите за пътуването и изхранването на двете, също и заплатите на индианците, които носеха стола-люлка. Щом матроната за втори път потропа на вратата, Аурелиано излезе от стаята, без да е направил нищо, замаян от желание да плаче. Тая нощ не можа да заспи, мислеше за момичето с някаква смесица от желание и състрадание. Изпитваше неудържима нужда да я люби и закриля. На разсъмване, изтощен от безсънието и треската, взе спокойното решение да се ожени за нея, за да я отърве от потисничеството на бабата и да се наслаждава всяка нощ на задоволството, което тя доставяше на седемдесет мъже. Но в десет часа сутринта, когато стигна до дюкяна на Катарино, момичето бе заминало от селището.
Времето уталожи неговото вятърничаво намерение, ала утежни чувството му за провал. Укри се в работата. Примири се за цял живот да бъде мъж без жена, за да крие срама от своята ненужност. Между другото Мелкиадес вече изобрази на своите пластинки всичко изображаемо в Макондо и изостави работилницата за дагеротипия на безумията на Хосе-Аркадио Буендия, който бе решил да я използува, за да постигне научно доказателство, че бог не съществува. Посредством усложнен процес с наслагващи се експозиции, правени от различни места в къщата, той бе сигурен, че рано или късно ще направи дагеротип на господа-бога, ако съществува, или ще сложи край веднъж завинаги на предположението за неговото съществуване. Мелкиадес се задълбочи в тълкуването на Нострадамус. Стоеше до късно, задушавайки се в обезцветеното кадифено елече, и драсколеше по някакви хартии с мъничките си врабешки ръчички, чиито пръстени бяха изгубили своя някогашен пламък. Една нощ повярва, че е намерил предсказание за бъдещето на Макондо. Ще станело светъл град, с големи стъклени къщи, където и помен нямало да има от коляното на Буендиовци. „Грешка — прогърмя Хосе-Аркадио Буендия. — Няма да са къщи от стъкло, ами от лед, както на мен ми се присъни, и винаги ще има един Буендия, во веки веков.“ В оная чудата къща Урсула воюваше да запази здравия разум и бе разширила търговията с карамелови животинчета чрез една пещ, която произвеждаше по цяла нощ кошове хляб и смайващо разнообразие от пудинги, пасти и сладкиши, които за няколко часа се изпаряваха по криволиците на тресавището. Бе стигнала до възраст да има право на почивка, ала напротив, ставаше все по-дейна. Толкова беше заета в процъфтяващите си начинания, че един следобед погледна разсеяно към двора, докато индианката й помагаше да подслади тестото, и видя две непознати красиви девойки да везат на гергеф под светлината на здрача. Бяха Ребека и Амаранта. Едва свалили черните облекла за баба си, които носиха с неотстъпна строгост в продължение на три години, и цветните дрехи сякаш им бяха дали ново място в света. Ребека, противно на онова, което можеше да се очаква, беше по-хубавата. Имаше прозрачна кожа, големи, ведри очи и чудодейни ръце, които сякаш изработваха с невидими нишки плетениците на везмото. Амаранта, по-малката, беше малко неизящна, но имаше естествената възвишеност, вътрешното високомерие на умрялата баба. Край тях, въпреки че вече разкриваше физическия устрем на баща си, Аркадио изглеждаше дете. Беше се отдал да изучава златарското изкуство с Аурелиано, който освен това го бе научил да чете и пише. Урсула изведнъж разбра, че къщата се е напълнила с хора, че синовете й скоро ще се женят и ще имат синове, и че ще са принудени да се разпилеят поради липса на пространство. Тогава извади парите, трупани в дълги години на суров труд, издействува отстъпки от купувачите си и почна да разширява къщата. Разпореди да се построи прилична гостна, друга стая, по-удобна и прохладна, за всекидневно ползване, трапезария с маса за дванайсет души, където семейството да сяда с всичките си гости; девет спални с прозорци към двора и дълъг пруст, който една розова градина пазеше от сиянието на полудневието, и с перило за поставяне на гърнета, с папрат и саксии с бегонии. Нареди да разширят кухнята, за да се построят две пещи, да се събори старият килер, където Пилар Тернера прочете бъдещето на Хосе-Аркадио, и да се изгради друг, два пъти по-голям, та никога да не липсват съестни припаси в къщата. Разпореди да се построи в двора, под сянката на кестена, баня за жените и друга за мъжете, а в дъното голяма конюшня, телен кокошарник, обор за доене и къщичка, открита за всички ветрове, че да се настаняват на воля безгрижните птици. Следвана от дузини зидари и дърводелци, сякаш сполетяна от умопомрачаващата треска на своя съпруг, Урсула заповядваше положението на светлината и поведението на топлината, разпределяше пространството без ни най-малък усет за неговите предели. Първобитната постройка на основателите се изпълни със сечива и материали, с подтиснати от потта работници, които молеха да не им пречат, а не мислеха, че именно те пречеха, раздразнени от чувала с човешки кости, който ги преследваше навред с глухия си звънтеж. В онова неудобство, където се дишаше негасена вар и катранена смес, никой не проумя как от недрата на земята полека-лека изникна не само най-голямата къща, която изобщо ще има в селището, но и най-гостоприемната и прохладна, която някога е имало в очертанията на тресавището. Хосе-Аркадио Буендия, мъчейки се да изненада божественото провидение сред оня катаклизъм, най-малко проумя всичко това. Новата къща бе почти завършена, когато Урсула го измъкна от неговия химеричен свят, за да го осведоми, че дала заповед фасадата да се боядиса в синьо[22], а не в бяло, както те искаха. Показаха му официалното разпореждане, написано върху някаква хартия. Хосе-Аркадио Буендия, без да разбира какво казва съпругата му, разчете подписа.
— Кой е тоя никаквец? — запита той.
— Управителят — печално рече Урсула. — Викат, че бил някаква власт, пратена от правителството.
Дон Аполинар Москоте, управителят, бе пристигнал в Макондо, без да вдига шум. Отседна в хотела на Яков — отворен от един от първите араби, които дойдоха да трампят джунджурии за папагали гуакамайя — и на другия ден нае стаичка с врата към улицата, на две пресечки от къщата на Буендиовци. Сложи маса и стол, които купи от Яков, закова върху стената герба на републиката, който бе донесъл със себе си, а върху вратата изрисува табелката: Управител. Първото му разпореждане бе да заповяда всички къщи да се боядисали в синьо, за да се отпразнува годишнината от националната независимост. Хосе-Аркадио Буендия, с препис от заповедта в ръка, го завари да спи следобедния си сън в хамака, който беше окачил в голия си кабинет.
— Вие ли написахте тая хартия? — попита го той.
Дон Аполинар Москоте, зрял, срамежлив човек с налято тяло, отговори „да“.
— С какво право? — отново запита Хосе-Аркадио Буендия.
Дон Аполинар Москоте потърси някаква хартия в чекмеджето на масата и му я показа:
Назначен съм управител на това селище.
Хосе-Аркадио Буендия дори не погледна назначението.
— В това селище не заповядваме с хартии — каза той, без да губи спокойствие. — И да го знаете веднъж завинаги: никакъв управител не ни трябва, защото тук няма нищо за оправяне.
Пред неустрашимостта на дон Аполинар Москоте, все тъй, без да повишава глас, той направи подробен преглед на това как бяха основали селото как си бяха разпределили земята, прокарали пътища и въвели подобренията, които нуждата им бе изискала, без да са додявали на никакво правителство и без никой да им додява.
— Толкова миролюбиви сме, че и от естествена смърт не сме умирали — му каза той. — Нали виждате, още нямаме гробище.
Не се завайка, че правителството не ги е подпомогнало. Напротив, радвал се, че дотогава ги е оставило да растат в мир и се надявал така и да бъде, защото те не били основали селище, за да вземе да им казва първият другоземец какво трябвало да правят. Дон Аполинар Москоте си беше сложил едно дочено сако, бяло като панталоните му, без да изгуби нито за миг безупречността на своите обноски.
— Тъй че, ако вие искате да останете тука като най-обикновен и редови гражданин, бъдете най-сърдечно добре дошъл — заключи Хосе-Аркадио Буендия. — Но ако сте дошъл да насаждате безредие, като задължавате хората да си боядисват къщите сини, можете да си дигате чукалата и да се измитате откъдето сте дошъл. Защото моята къща ще бъде бяла като гълъбица.
Дон Аполинар Москоте пребледня. Отстъпи крачка назад и стисна челюсти, за да изрече с известно униние:
— Искам да ви предупредя, че съм въоръжен.
Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога се качи в ръцете му младежката сила, с която поваляше кон. Сграби дон Аполинар Москоте за реверите и го повдигна на височината на очите си.
— Това го правя, защото предпочитам да ви мъкна жив, отколкото цял живот да ви мъкна мъртъв.
И така го понесе насред улицата, вдигнат за реверите, чак докато го сложи на двата му крака върху пътя за тресавището. Подир седмица управителят се връщаше с шестима босоноги, въоръжени с ловджийски пушки, парцаливи войници, и с биволска кола, където се возеха жена му и шестте й дъщери. По-късно пристигнаха други две коли с мебели, сандъци и домашните потреби. Настани семейството си в хотела на Яков, докато намери къща, и отново отвори кабинета, пазен от войниците. Основателите на Макондо, решени да изхвърлят нашествениците, отидоха с по-големите си синове да се предоставят на разпореждане на Хосе-Аркадио Буендия. Но той се противопостави, според обяснението му, защото дон Аполинар Москоте се върнал с жена си и дъщерите и не било мъжка работа да позорят другиго пред семейството му. Тъй че реши да оправи положението с добро.
Аурелиано го придружи. По онова време вече бе пуснал чер мустак със засукани краища и гласът му беше малко гръмлив, което щеше да го отличава през войната. Без оръжие и без да обръщат внимание на стражата, те влязоха в кабинета на управителя. Дон Аполинар Москоте не изгуби спокойствие. Представи ги на двете си дъщери, които бяха там по някаква случайност: Ампаро[23] — на 16 години, мургава като майка си, и Ремедиос[24], едва деветгодишна, изящно дете с кожа на перуника и зелени очи. Бяха прелестни и добре възпитани. Щом мъжете влязоха, преди да бъдат представени, те приближиха столовете да седнат. Ала и двете останаха прави.
— Отлично, приятелю — каза Хосе-Аркадио Буендия. — Вие ще останете тук, но не защото държите на вратата ония разбойници с пищови, а от почитание към госпожа съпругата ви и дъщерите.
Дон Аполинар Москоте се обърка, но Хосе-Аркадио Буендия не му даде време да отвърне.
— Само две условия ви поставяме — добави той.
— Първо — всеки да си боядисва къщата, какъвто си ще цвят. Второ — войниците да заминат веднага. Ние отговаряме за реда.
Управителят вдигна дясната си ръка с протегнати пръсти.
— Честна дума?
— Честна дума на враг — рече Хосе-Аркадио Буендия. И прибави с горчив тон. — Защото едно нещо искам да ви кажа: вие и аз си оставаме врагове.
Същия следобед заминаха войниците. След няколко дни Хосе-Аркадио Буендия намери къща за семейството на управителя. Всички заживяха в мир освен Аурелиано. Образът на Ремедиос, по-малката дъщеря на управителя, която по възраст можеше да му бъде дъщеря, остана да го боли някъде в тялото. Това беше едно физическо усещане, което почти го дразнеше при ходене като камъче в обувката.
* * *
Новата къща, бяла като гълъбица, бе открита с вечеринка. Урсула си го науми още от следобеда, когато видя Ребека и Амаранта станали девойки, и почти може да се каже, че главната подбуда за строежа бе желанието да предостави на момичетата достойно място за посрещане на гости. За да не отнеме нищо от блясъка на това начинание, тя работи като гребец-каторжник, докато се осъществяваха преобразованията, тъй че преди да бъдат завършени, бе поръчала скъпи вещи за украса и обслужване, както и дивното изобретение, което щеше да предизвика почудата на селището и ликуването на младежта — пианолата. Занесоха я на парчета, опакована в няколко сандъка, които бяха разтоварени заедно с виенските мебели, чешкия кристал, сервиза за ядене от Индийската компания, холандските покривки и богатото разнообразие от лампи, свещници и вази, накити, килими. Къщата вносителка изпрати на своя сметка италианеца експерт Пиетро Креспи да сглоби и настрои пианолата, да обучи купувачите как да боравят с нея и да им покаже как се танцува модерната музика, отпечатана върху седем книжни ролки.
Пиетро Креспи беше млад и рус, най-красивият и най-възпитан мъж, когото бяха виждали в Макондо, толкова дребнаво добросъвестен в облеклото, че въпреки задушната горещина работеше с брокатена жилетка и дебело сако от тъмно сукно. Окъпан в пот, спазваше почтително разстояние от стопаните на къщата и стоя заключен в гостната седмици наред с някаква всеотдайност, подобна на Аурелиановата в златарската му работилница. Една сутрин, без да отвори вратата, без да викне никого за свидетел на чудото, той постави първата ролка на пианолата и мъчителното чукане и постоянният грохот на дървените летви преляха в тишина, учудена от реда и чистотата на музиката. Всички се втурнаха към гостната. Хосе-Аркадио Буендия изглеждаше поразен не от красотата на мелодията, а от самостоятелното удряне на клавишите на пианолата и натъкми в гостната камерата на Мелкиадес с надеждата да добие дагеротипа на невидимия изпълнител. Този ден италианецът обядва с тях. Ребека и Амаранта, които обслужваха трапезата, се побояха от лекотата, с която използваше приборите онзи ангелски мъж с бледи ръце без пръстени. Във всекидневната, съседна на гостната, Пиетро Креспи ги научи да танцуват. Показваше им стъпките, без да ги докосва, и тактуваше с метроном под учтивата бдителност на Урсула, която не остави гостната нито за миг, докато дъщерите й вземаха уроците. Тия дни Пиетро Креспи носеше особени панталони, съвсем гъвкави и прилепнали, и леки обувчици за танц.
— Няма какво толкова да се тревожиш — казваше Хосе-Аркадио Буендия на жена си. — Тоя човек е педеруга.
Ала тя не се отказа от бдителността си чак докато не свърши обучението и италианецът не си замина от Макондо. Тогава започнаха да уреждат празненството. Урсула направи строг списък на поканените и единствени избраници бяха потомците на основателите, освен семейството на Пилар Тернера, която вече беше родила други двама сина от неизвестни бащи. Всъщност това бе класов подбор, ала определен от приятелски чувства, защото облагодетелствуваните не само бяха най-старите приближени на дома на Хосе-Аркадио Буендия още от преди да се предприеме изселването, увенчано с основаването на Макондо, но техните синове и внуци от детство бяха обичайните другари на Аурелиано и Аркадио, а дъщерите им бяха единствените, които посещаваха къщата, за да бродират с Ребека и Амаранта. Дон Аполинар Москоте, доброжелателният управител, чиято дейност се свеждаше да издържа с оскъдните си средства двама полицаи, въоръжени с дървени палки, беше привидна власт. За да посрещат домашните разходи, дъщерите му отвориха шивачница, където правеха било цветя от филцов плат, било сандвичи с мармалад от гуайяба, или любовни писъмца по поръчка. Но макар че бяха благопристойни и услужливи, най-красиви в селището и най-сръчни в новите танци, те не влязоха в сметката за празника.
Докато Урсула и момичетата разопаковаха мебели, лъскаха сервизите за хранене и окачваха картини на девици в лодки, натоварени с рози, и по тоя начин вдъхнаха струя нов живот на голите пространства, съградени от зидарите, Хосе-Аркадио Буендия се отказа да преследва божия образ, убеден в неговото несъществуване, и изтърбуши пианолата, за да разгадае тайната й магия. Два дни преди празненството, затлачен в каша от ключета и излишни чукчета и цамбуркащ из бъркотията от струни, които размотаваше от единия край, а се намотаваха от другия, той успя да стъкми инструмента. Никога не беше имало толкова стряскания и търчене както в ония дни, ала новите катранени лампи светнаха в предвидения ден и час. Още миришеща на смоли и влажна вар, къщата се отвори и децата и внуците на основателите разгледаха пруста с папрати и бегонии, тихите помещения, градината, заситена с благоухание на рози, и се събраха в гостната пред непознатото изобретение, покрито с бял чаршаф. Които познаваха фортепианото, разпространено в други поселища из тресавището, се почувствуваха малко обезсърчени, но по-горчиво бе разочарованието на Урсула, когато постави първата ролка, за да открият вечеринката Амаранта и Ребека и механизмът не се задвижи. Мелкиадес, вече почти сляп, ронещ се от грохналост, прибягна към памтивековната си мъдрост и се опита да го поправи. Накрая Хосе-Аркадио Буендия погрешно успя да раздвижи някакво запънало се устройство и музиката изскочи най-напред с бълбукане, а сетне във водоскок от обърнати ноти. Удряйки върху поставените без ред и съгласуваност струни, безразсъдно натегнатите чукчета се разкривиха. Но упоритите потомци на двайсет и единия смелчаци, които изтърбушиха планината да търсят море откъм запад, отминаха коварните подводни скали на мелодичната неразбория и вечеринката се проточи до зори.
Пиетро Креспи отново дойде да поправи пианолата. Ребека и Амаранта му помогнаха да подреди струните и заедно се смяха на обърнатите наопаки валсове. Той беше крайно ласкав, при това толкова почтено, че Урсула се отказа от бдителността си. Срещу отпътуването му, с възстановената пианола набързо бе уредена вечеринка, за да го изпратят и той показа с Ребека съвършено изпълнение на модерни танци. Аркадио и Амаранта им бяха равностойни по изящност и сръчност. Но показното танцуване бе прекъснато, защото Пилар Тернера, застанала на вратата при зяпачите, се скара, и то с хапане и скубане на коси, с една жена, която се осмели да подхвърли, че младият Аркадио имал женски задник. Към полунощ Пиетро Креспи се раздели с прочувствена реч и обеща да се върне час по-скоро. Ребека го изпроводи до вратата и след като затвори къщата и угаси лампите, отиде в стаята си да плаче. Това беше безутешен плач, който се проточи дни наред и чиято причина не узна дори Амаранта. Тая нейна затвореност не беше за чудене. Макар да изглеждаше буйна и сърдечна, тя имаше самотен характер и непроницаемо сърце. Беше великолепна девойка, с дълги и корави кости, но се инатеше да употребява все още дървеното столче-люлка, с което пристигна в къщата, много пъти подсилвано и вече лишено от облегалки за ръцете. Никой не бе открил, че дори на тая възраст тя запазваше привичката да си смуче пръста. Затова не пропускаше случай да се затвори в банята и беше придобила навика да спи с лице, извърнато към стената. В дъждовните следобеди тя везеше с група приятелки в пруста с бегониите, губеше нишката на разговора и една носталгична сълза осоляваше небцето й, когато виждаше жилчиците влажна земя и купчинките кал, построени от градинските червеи. Тия тайни вкусове, разгромени по едно време от портокала с равен, избухнаха в неудържим копнеж, когато взе да плаче. Отново прояде пръст. Първия път го стори едва ли не от любопитство, уверена, че лошият вкус ще бъде най-добрият лек против изкушението. И наистина, не можа да понесе пръстта в устата си. Ала настоя, победена от растящата притома, и малко по малко отвоюва извечния апетит на своите деди, вкуса към първичните минерали, цялостното задоволство от първородната храна. Сипваше шепи пръст в джобовете и я изяждаше зрънце по зрънце, без да я виждат, с някакво объркано чувство на щастие и гняв, докато обучаваше приятелките си в най-трудните бодове и разговаряше за други мъже, които не заслужаваха пожертвуванието да се яде заради тях варта по стените. Шепите пръст правеха по-близък и по-действителен онзи единствен мъж, който заслужаваше това падение, сякаш земята, която той тъпчеше с нежните си лачени ботуши някъде другаде по света, придаваше на Ребека тежестта и топлината на неговата кръв в минералния вкус, който оставяше тръпчива ситна жар в устата и жажда за покой в сърцето. Един следобед, без никакъв повод, Ампаро Москоте поиска разрешение да разгледа къщата. Амаранта и Ребека, объркани от непредвиденото гостуване, я разведоха със сурова сериозност. Показаха й преустроената къща, пуснаха й ролките на пианолата и й предложиха оранжада с галети. Ампаро даде урок по достойнство, по собствен чар и добри обноски и това направи впечатление на Урсула в кратките мигове, през които тя присъствува на посещението. След два часа, когато разговорът залиня, Ампаро използва една невнимание на Амаранта и предаде някакво писмо на Ребека. Тя успя да види името на многоуважаемата сеньорита доня Ребека Буендия, изписано със същия методичен почерк, със същото зелено мастило и със същото златарско редене на думите, с които бяха написани указанията за боравене с пианолата. Прегъна писмото с върха на пръстите си и го скри в корсажа, гледайки Ампаро Москоте с изражение на безкрайна благодарност и мълчаливо обещание за съзаклятничество до смърт.
Неочакваната дружба на Ампаро Москоте и Ребека Буендия пробуди надеждите на Аурелиано. Споменът за малката Ремедиос не бе преставал да го измъчва, но той не намираше случай да я види. Когато се разхождаше из селището с най-близките си приятели, Магнифико[25] Висбал и Херинелдо Маркес — синове на основатели със същите имена, — той я диреше с томителен поглед из шивачницата, но виждаше само по-големите сестри. Присъствието на Ампаро Москоте в къщата беше като някакво предзнание. „Трябва да дойде“. Толкова пъти си го повтори, и с такава убеденост, че един подиробед, когато сглобяваше в работилницата една златна рибка, беше убеден, че тя е отвърнала на неговия зов. След малко наистина чу детското гласче и щом повдигна поглед с вледенено от уплаха сърце, видя на вратата момиченцето с рокля от розов органдин и бели чепички.
— Там не влизай, Ремедиос — каза Ампаро Москоте в пруста, — че работят.
Но Аурелиано Не й даде време да се подчини. Вдигна позлатената рибка, окачена за една верижка, която излизаше от устата й, и рече:
— Влез!
Ремедиос се приближи и зададе няколко въпроса относно рибката и Аурелиано не можа да отговори, защото кой знае откъде взелият се задух му попречи, Искаше да остане завинаги край тая кожа на перуника, край тия изумрудени очи, съвсем близо до тоя глас, който при всеки въпрос му казваше господине със същото почитание, с което го казваше и на баща си. Мелкиадес стоеше в ъгъла, седнал до писалището, и драсколеше неразгадаеми знаци. Аурелиано го намрази. Не можа да стори нищо друго, освен да каже на Ремедиос, че ще й подари рибката, а момиченцето толкова се изплаши от предложението, че изхвръкна от работилницата. Онзи подиробед Аурелиано изгуби потайното търпение, с което бе очаквал случай да я види. Занемари работата, призова я много пъти в отчаяни усилия на съсредоточеност, ала Ремедиос не се отзова. Търси я в шивачницата на сестрите й, зад перденцата на тяхната къща, в канцеларията на баща й, но я намери само в образа, който насищаше неговата собствена и ужасна самота. Прекарваше по цели часове с Ребека в гостната да слуша валсовете на пианолата. Тя ги слушаше, защото това беше музиката, с която Пиетро Креспи я бе научил да танцува. Аурелиано ги слушаше, просто защото всичко, дори и музиката, му напомняше за Ремедиос.
Къщата се изпълни с любов. Аурелиано я изказа в стихове, които нямаха ни начало, ни край. Пишеше ги по грапавите пергаменти, които му подаряваше Мелкиадес, по стените на банята, по кожата на ръцете си и във всички Ремедиос се появяваше преобразена. Ремедиос из унасящия въздух в два часа по обед, Ремедиос в смълчаното дихание на розите, Ремедиос в тайната клепсидра[26] на молците, Ремедиос в парата на хляба призори, Ремедиос навсякъде и Ремедиос завинаги. Ребека очакваше любовта в четири часа след пладне и везеше до прозореца. Знаеше, че пощенското муле пристига едва през петнайсет дни, но тя го чакаше винаги, убедена, че то ще дойде кой да е ден, по погрешка. Случи се тъкмо обратното — веднъж мулето не пристигна в предвижданата дата. Луда от отчаяние, Ребека стана посред нощ и яде цели шепи пръст в градината с някакво самоубийствено настървение, плачеше от болка и гняв и си дращеше кътниците с черупки от охлюви. Повръща до разсъмване. Потъна в състояние на трескава премала, изпадна в несвяст, а сърцето й зейна в някакво бълнуване без свян. Възмутена, Урсула насили ключалката на сандъка и намери върху дъното, вързани с розови лентички, шестнайсет напарфюмирани писма и скелети от листа и венчелистчета, запазени в старинни книги, и препарирани пеперуди, които от докосването се превърнаха на прах.
Аурелиано бе единственият способен да разбере такова отчаяние. Същия следобед, докато Урсула се мъчеше да изтръгне Ребека от мочурището на безумието, той отиде с Магнифико Висбал и Херинелдо Маркес в дюкяна на Катарино. Заведението бе разширено посредством галерия с дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя. Един състав от акордеон и барабани изпълняваше песните на Франсиско Човека, който преди години изчезна от Макондо. Тримата приятели пиха прекипял сок от захарна тръстика. Магнифико и Херинелдо, връстници на Аурелиано, обаче по-сръчни в светските работи, редовно пиеха с жени, седнали върху коленете им. Една от тях, повяхнала и с позлатена челюст, направи на Аурелиано разтърсваща ласка. Той я отблъсна. Беше открил, че колкото повече пие, толкова повече си спомня за Ремедиос, но по-лесно търпи мъчението от спомена за нея. Не разбра кога се понесе. Видя приятелите си и жените да плават — в един сияещ отблясък — без тегло, нито обем, да казват думи, които не излизаха от устните им, и да правят загадъчни знаци, които не съответствуваха на израженията им. Катарино сложи ръка върху плещите му и рече: „Единайсет часа става“. Аурелиано извърна глава, видя огромното обезобразено лице с филцово цвете над ухото и тогава изгуби памет, както по време на забравата, и отново си я възвърна в някакво чуждо ранно утро и в някаква напълно чужда нему стая, където се намираше Пилар Тернера по комбинезон, боса, разчорлена, смаяна от недоверие, и го осветяваше с лампа.
— Аурелиано!
Аурелиано се закрепи на крака и повдигна глава. Не проумяваше как е стигнал дотам, но знаеше какво е намерението му, защото го носеше скрито, още от детство, в едно неприкосновено хранилище на сърцето си.
— Идвам да спя с вас — каза той.
Дрехите му бяха изпоплескани с кал и повърнато, Пилар Тернера, която тогава живееше сама е двамата си малки синове, не го попита нищо. Заведе го в леглото. Избърса лицето му с влажна стиска кълчища, свали дрехите му и после се разсъблече напълно и спусна мрежата против комари, за да не я видят синовете й, ако се разбудят. Беше се уморила да чака мъжа, който остана, мъжете, които си отидоха, неизброимите мъже, които сбъркаха пътя към нейния дом, объркани от неизвестността на картите. В очакването кожата й се бе набръчкала, гърдите й се бяха изпразнили, угаснала бе жарта на сърцето й. Потърси Аурелиано в тъмнината, постави ръка върху корема му и го целуна по врата с майчинска нежност. „Горкото ми детенце“ — прошушна тя. Аурелиано потръпна. С уталожена сръчност, без ни най-малко запъване, той остави назад скалистите брегове на болката и намери Ремедиос превърната в едно блато без кръгозори, миришеща на сурово животно и прясно изгладени дрехи. Когато изплува на повърхността, плачеше. Отначало това бяха неволни и накъсани хълцания. После се изля в отприщен извор и усещане, че нещо подпухнало и болезнено се беше пръснало вътре в него. Тя чакаше, чешеше го по главата с крайчеца на пръстите си, докато тялото му се освободи от тъмната материя, която не го оставяше да живее. Тогава Пилар Тернера го запита:
— Коя е?
И Аурелиано й каза. Тя прихна с онзи смях, който някога плашеше гълъбите, а сега не будеше и децата.
— Че ти ще трябва да я доотгледаш.
Но под насмешката Аурелиано откри цял вир от състрадание. Когато напусна стаята, оставил там не само неувереността в своята мъжественост, но и горчивата тежест, която толкова месеци търпя в сърцето си, Пилар Тернера му беше дала непринудено обещание.
— Ще приказвам с момиченцето — каза — и ще видиш, на тепсия ще ти го поднеса.
И го изпълни. Ала в лош момент, защото къщата бе изгубила покоя от предишните дни. Щом откри страстта на Ребека, която заради ревовете й не беше възможно да се държи в тайна, Амаранта получи пристъп на треска. Тя също страдаше от тръна на самотната любов. Заключена в банята, изливаше мъката от една безнадеждна страст в писане на трескави писма, които се задоволяваше да потулва в дъното на сандъка. Урсула едва смогваше да гледа двете болни. Не успя в продължителни и лукави подпитвания да научи причината за покрусата на Амаранта. Най-накрая, в нов миг на вдъхновение тя насили ключалката на сандъка и намери писмата, привързани с лентички в розов цвят, издути от свежи и още мокри от сълзи бели лилии, предназначени и никога неизпратени до Пиетро Креспи. Разплакана от гняв, тя прокле часа, в който й хрумна да купи пианолата, забрани уроците по везмо и постанови своего рода жалейка без мъртвец, която трябваше да продължи, докато дъщерите й се отказаха от своите надежди. Безполезна остана намесата на Хосе-Аркадио Буендия, който бе оправил първото си впечатление от Пиетро Креспи и се възхищаваше от неговото умение да борави с музикални машини. И когато Пилар Тернера каза на Аурелиано, че Ремедиос е решена да се омъжи, той разбра, че новината ще дозашемети родителите му. Но храбро се опълчи срещу положението. Свикани в гостната на сериозна среща, Хосе-Аркадио Буендия и Урсула изслушаха неустрашимо изявлението на сина си. Обаче щом узна името на годеницата, Хосе-Аркадио Буендия почервеня от негодувание.
— Любовта е чума — прогърмя той. — При толкова хубави и свестни момичета, хрумнало ти да се жениш тъкмо за дъщерята на нашия враг.
Но Урсула одобри избора. Призна обичта си към седемте сестри Москоте заради тяхната красота, трудолюбие, благонравие и добро възпитание и приветствува сина си за сполуката. Победен от въодушевлението на жена си, Хосе-Аркадио Буендия тогава постави условие: Ребека, която беше обичаната, да се омъжи за Пиетро Креспи. Урсула, когато има време, ще заведе Амаранта да пътува до столицата на провинцията, така досегът с различни хора ще я разтуши от нейното разочарование. Ребека възстанови здравето си веднага щом научи за споразумението и написа ликуващо писмо до годеника, което подложи на родителско съгласие и го пусна по пощата, без да използва посредници. Амаранта се престори, че приема решението и малко по малко се оправи от треската, но обеща сама на себе си, че Ребека ще се омъжи единствено, ако мине през нейния труп.
Другата събота Хосе-Аркадио Буендия облече костюма от тъмно сукно и с целулоидната яка и велурените ботуши, които обу за пръв път на празничната вечер, отиде да иска ръката на Ремедиос Москоте. Управителят и съпругата му го посрещнаха едновременно поласкани и смутени, защото не знаеха повода за непредвиденото гостуване, а после помислиха, че той е сбъркал името на исканата дъщеря. За да разсеят грешката, майката събуди Ремедиос, и още замаяна от съня, я донесе на ръце в стаята. Попитаха я дали наистина била решена да се омъжи, а тя се разрева и отговори, че само искала да я оставят да спи. Разбрал объркването на съпрузите Москоте, Хосе-Аркадио Буендия отиде да изясни работата с Аурелиано. Когато се върна, домакините бяха облекли прилични дрехи, бяха разместили мебелите, бяха сложили нови цветя във вазите и го очакваха в присъствието на големите си дъщери. Потиснат от неблагодарността на случая и от раздразнението поради коравата яка, Хосе-Аркадио Буендия потвърди, че наистина Ремедиос била избраницата.
— Това е дивотия — рече слисан дон Аполинар Москоте. — Още шест дъщери имаме, всичките моми, и то за женене, които ще са очаровани да бъдат предостойни съпруги на свестни и работливи господа като вашия син, а пък Аурелиано се е хванал тъкмо за оная, която още се напикава в леглото.
Съпругата му, добре запазена жена, с опечалени клепачи и обноски, го укори за неговата неучтивост. Когато доизпиха плодовия нектар, те бяха приели поласкани решението на Аурелиано. Само че госпожа Москоте молеше да поговори насаме с Урсула. Озадачена и роптаеща, че я забъркват в мъжки работи, но всъщност смутена от вълнение, Урсула отиде да я посети на другия ден. След половин час тя се завърна с вестта, че Ремедиос още не била стигнала до полова зрелост. Аурелиано не сметна това за някаква сериозна спънка. Беше чакал толкова много, че можеше да чака колкото е нужно, докато годеницата стане на възраст да зачева.
Възобновената хармония бе нарушена само от смъртта на Мелкиадес. Макар че това събитие се предвиждаше, обстоятелствата, при които стана, бяха съвсем неочаквани. Няколко месеца след завръщането му той започна толкова прибързано и съдбовно да остарява, че скоро го имаха за един от ония безполезни прадядовци, които се лутат като сенки из спалните, тътрузят нозе и си припомнят гласно по-добри времена, и за които никой не се грижи, нито пък действително си спомня до деня, когато осъмнат мъртви в леглото. Отначало Хосе-Аркадио Буендия, въодушевен от новостта на дагеротипията и пророкуванията на Нострадамус, го следваше в заниманията му. Ала полека-лека го изостави на неговата самота, тъй като общуването помежду им ставаше все по-мъчно. Губеше зрение и слух, изглеждаше, че обърква събеседниците си с лица, които е познавал в далечни епохи на човечеството, и отговаряше на въпросите с някаква несвързана бъркотия от езици. При ходене опипваше въздуха, макар че се движеше между предметите с необяснима лекота, сякаш бе надарен с усет за ориентиране чрез непосредствени предчувствия. Един ден забрави да си тури изкуствената челюст, която нощем оставяше в чаша до леглото, и втори път не я сложи. Когато Урсула нареди да се разшири къщата, заповяда да му построят отделна стая до Аурелиановата работилница, далеч от къщните шумове и шетня, с облян от светлина прозорец и полица, на която тя сама подреди почти съсипаните от праха и молците книги, трошливите и претъпкани с неразгадаеми знаци хартии и чашата с изкуствената челюст, където се бяха хванали някакви водни растенийца с дребни жълти цветове. Новото място изглежда, се понрави на Мелкиадес, защото повече не го видяха дори в трапезарията. Отиваше само в работилницата на Аурелиано и там по цели часове драсколеше своите загадъчни писмена върху пергаментите, които отнесе със себе си, направени сякаш от някаква суха материя, която се пръсваше като кори за баница. Там ядеше от храната, която Виситасион му носеше по два пъти на ден, макар че в последно време загуби апетити се хранеше само със зеленчуци. Скоро придоби безпомощния вид на вегетарианците. Кожата му се покри с нежен мъх, подобен на плъзналия по старовремското му елече, което никога не свали, и дишането му издаваше зловонието на спящо животно. Погълнат от поправянето на своите стихове, Аурелиано накрая го забрави, но веднъж му се стори, че долавя някакъв смисъл сред бучащите му монолози и се заслуша. В действителност единственото, което можа да различи в неравното бръщолевене, бе настойчивото звънтене на думата равноденствие равноденствие равноденствие и името на Александър фон Хумболд. Аркадио се сближи малко повече с него, когато започна да помага на Аурелиано в златарството. Мелкиадес отвърна на този опит за общуване, произнасяйки понякога испански изрази, които имаха твърде малка връзка с действителността. Но един следобед сякаш бе озарен от някаква внезапна възбуда. След години, пред взвода за разстрел, Аркадио щеше да си спомни с какъв трепет Мелкиадес го накара да изслуша няколко страници от непроницаемите му драсканици, които естествено не проумя, но които, четени на глас, приличаха на изпети енциклики[27]. После, за пръв път от много време, се усмихна и рече на испански:
— Когато умра, три дни горете живак в стаята ми.
Аркадио разправи това на Хосе-Аркадио Буендия и той се постара да изясни по-добре всичко, но получи само един отговор:
— Достигнах безсмъртието.
Когато дъхът на Мелкиадес започна да мирише, Аркадио го водеше да се къпе в реката всеки четвъртък сутрин. Изглежда, взе да се поправя. Събличаше се и нагазваше във водата заедно с момчетата и неговият тайнствен усет за ориентиране му позволяваше да избягва дълбоките и опасни места. „От водата сме“ — каза той веднъж. Така измина много време, без никой да го вижда в къщата, освен вечерта, когато положи потресаващи усилия да поправи пианолата и когато отиваше до реката с Аркадио и носеше под мишница кратуната и топката сапун от палмово масло, завити в кърпа. Един четвъртък преди да го извикат да отиде на реката, Аурелиано го чу да казва:
— Умрях от треска в плитчините на Сингапур.
Тоя ден той влезе във водата по лош път и го намериха чак на другата сутрин, няколко километра по-надолу, заседнал на един светлист завой, а върху корема му беше кацнал самотен лешояд. Въпреки шумните възражения на Урсула, която го оплака с повече скръб, отколкото собствения си баща, Хосе-Аркадио Буендия се противопостави да го погребат.
— Безсмъртен е — рече — и самият той разкри формулата за възкръсване.
После натъкми забравения жарник и сложи да ври котел с живак до трупа, който полека-лека се изпълваше със сини мехури. Дон Аполинар Москоте се осмели да му напомни, че един непогребан удавник представлява опасност за общественото здравеопазване.
— Нищо подобно, защото той е жив — бе отговорът на Хосе-Аркадио Буендия, който довърши седемдесет и два часовото живачно кадене, когато вече трупът започваше да се разпуква в мъртвешки блед цъфтеж и нежните му съскания просмукаха къщата с воняща пара. Едва тогава позволи да го заровят, но не как да е, а е почестите, отредени за най-големия благодетел на Макондо. Това бе първото и най-многолюдно погребение, което бяха виждали в селището, надминато едва след цял век от погребалния карнавал на Мама Гранде.[28] Положиха го в гробница, издигната в средата на определения за гробище участък, с каменна плоча, където бе написано единственото, което се узна за него: МЕЛКИАДЕС. Девет нощи бдяха над покойника. В навалицата, която се събираше на двора да пие кафе, да си разправя вицове и играе на карти, Амаранта намери случай да се обясни в любов на Пиетро Креспи, който преди няколко седмици беше уредил годежа си с Ребека и сега отваряше магазин за музикални инструменти и играчки с пружина в същата махала, гдето животуваха арабите, които преди разменяха дреболии за папагали гуакамайя, и която хората знаеха като Турската улица. Италианецът, чиято покрита с лъскави къдрици глава събуждаше у жените неудържима необходимост от въздишки, се отнесе към Амаранта като с някоя разглезена хлапачка, която не си струва труда да се туря много-много в сметката.
— Имам по-малък брат — й каза той. — Ще дойде да ми помага в магазина.
Амаранта се почувствува унижена и със свирепа злоба каза на Пиетро Креспи, че е готова да не допусне сватбата на сестра си, дори ако се наложи да препречи на вратата собствения й труп. Италианецът толкова се изненада, от драматизма на заплахата, че не устоя на изкушението да я Сподели с Ребека. Така пътуването на Амаранта, винаги отлагано поради заетостта на Урсула, се уреди за по-малко от седмица. Амаранта не оказа съпротива, но когато даде на Ребека прощалната целувка, прошушна на ухото й:
— Не се самозалъгвай. И накрай света да ме отведат, пак ще намеря начин да попреча на женитбата ти, ако трябва и да те убия.
С отсъствието на Урсула и с невидимото присъствие на Мелкиадес, който продължаваше своето тихомълко лутане из стаите, къщата изглеждаше огромна и празна. Ребека се бе заела с домашния порядък, а индианката се грижеше за пекарната. Надвечер, когато идваше Пиетро Креспи, предшествуван от свеж повей на лавандула и винаги с някоя играчка за подарък, годеницата приемаше посещението му в главната гостна, разтворила врати и прозорци, за да е вън от всяко подозрение. Това беше ненужна предвидливост, тъй като италианецът се бе показал толкова почтителен, че дори не докосваше ръката на жената, която след по-малко от година щеше да стане негова съпруга. Ония посещения изпълниха къщата с чудни играчки. Балерини с пружина, пеещи кутии, маймуни-акробати, препускащи коне, палячовци-барабанчици, тоя богат и учудващ механичен животински свят, който донасяше Пиетро Креспи, разсея унинието на Хосе-Аркадио Буендия от смъртта на Мелкиадес и отново го пренесе в някогашните му времена на алхимик. Заживя в рай от изтърбушени животни, развалени механизми, които се мъчеше да усъвършенствува посредством система за равномерно движение, основана върху принципите на махалото. Аурелиано от своя страна бе занемарил работилницата, за да учи на четмо и писмо малката Ремедиос. Отначало момиченцето предпочиташе куклите си пред мъжа, който идваше всеки следобед и който беше виновен да я откъсват от нейните игри, за да я къпят и обличат и да я слагат в гостната да приема посещения. Но търпението и преклонението на Аурелиано накрая го изкушиха, и то до такава степен, че прекарваше с часове при него и изучаваше смисъла на буквите и рисуваше с цветни моливи в една тетрадка къщички с крави в дворовете и обли жълтолъчисти слънца, които се скриваха зад хълмовете.
Само Ребека беше нещастна от заплахата на Амаранта. Познаваше характера на сестра си, надменността на нейния дух, и я плашеше свирепостта на злобата й. С часове стоеше в банята да си смучи пръста, вкопчена за едно изтощително усилие на волята, че да не прояде пръст. Дирейки облекчение за своя Смут, тя повика Пилар Тернера да й прочете бъдещето. След низ от условни неточности Пилар Тернера предрече:
— Няма да бъдеш щастлива, докато родителите ти стоят непогребани.
Ребека потръпна. Сякаш в спомена за някакъв сън тя се видя да влиза в къщата, съвсем малко момиченце, с дървеното люлеещо се столче и сандъка, и с чувал, чието съдържание не узна никога. Припомни си един плешив господин, облечен с ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, който нямаше нищо общо с краля с чашата[29]. Припомни си една много млада и много красива жена, с хладни и благоуханни ръце, които нямаха нищо общо с ревматичните ръце на жената със златото[30], и която й забождаше цветя в косите, за да я изведе следобед на разходка из едно селище със зелени улици.
— Не разбирам — каза тя.
Пилар Тернера сякаш се обърка:
— И аз не разбирам, ама това казват картите.
Ребека толкова се разтревожи от загадката, че разправи на Хосе-Аркадио Буендия и той я сгълча, задето вярвала на предричания с карти, но подхвана безшумната задача да претърсва шкафове и сандъци, да размества мебелите и преобръща кревати и дюшемета в търсене на чувала с кости. Помнеше, че не го е виждал след преустройството. Скришом повика зидарите и един от тях разкри, че бил зазидал чувала в някоя спалня, защото му пречел да работи. След няколкодневни прослушвания, прилепили ухо до стените, те доловиха дълбокото „тратрак“. Пробиха зида и костите си стояха там, в непокътнатия чувал. Още същия ден ги заровиха в гроб без плоча и набързо стъкмен до тоя на Мелкиадес, а Хосе-Аркадио Буендия се върна в къщи освободен от едно бреме, което за момент натежа в неговото съзнание толкова, колкото и споменът за Пруденсио Агилар. На минаване през кухнята той целуна Ребека по челото:
— Махни лошите мисли от главата си — каза й той. — Ти ще бъдеш щастлива.
Дружбата с Ребека отвори пред Пилар Тернера вратите на къщата, затворени от Урсула още с раждането на Аркадио. Тя идваше по всяко време на деня като някаква козя бъркотия и стоварваше трескавата си работоспособност върху най-тежките шетни. Понякога влизаше в работилницата и помагаше на Аркадио да направи чувствителни пластинките на дагеротипа толкова сполучливо и нежно, че това накрая го обърка. Замайваше го тая жена. Зноят на кожата й, нейният мирис на пушек, безредието на смеха й в тъмната стая смущаваха вниманието му и го караха да се препъва о вещите.
Веднъж Аурелиано беше там, занимаваше се със златарство и Пилар Тернера се опря на масата, за да се възхити от търпеливото му трудолюбие. Изведнъж се случи. Аурелиано се увери, че Аркадио е в тъмната стая, преди да вдигне поглед и да срещне очите на Пилар Тернера, чиято мисъл беше съвършено видима, сякаш изложена под обедната светлина.
— Добре — рече Аурелиано. — Кажете ми какво е. Пилар Тернера прехапа устни в тъжна усмивка.
— Че те бива за воина — рече тя. — Каквото с очи погледнеш, с куршум ще го улучваш.
Аурелиано си отдъхна от потвърждението на знамението. Вдълбочи се отново в работата, сякаш нищо не е бивало, а гласът му придоби уталожена твърдост.
— Признавам го — каза той. — Моето име ще носи.
Хосе-Аркадио Буендия най-сетне постигна онова, което търсеше: прикачи часовников механизъм към една балерина с пружина и играчката танцува без прекъсване в ритъма на собствената си музика цели три дни. Това откритие го възбуди много повече, отколкото всяко друго негово нелепо начинание. Вече не хапна, нито спа. Без бдителността и грижите на Урсула той се остави да бъде влачен от въображението си към някакво състояние на постоянно умопомрачение, от което вече нямаше да се съвземе. По цяла нощ обикаляше из стаята и мислеше на глас, търсейки начин да приложи принципите на махалото към волската кола, палешника на ралото, към всичко, което, турено в движение, би било полезно. Толкова го умори треската от безсънието, че една предутрин не можа да разпознае белоглавия старец с колебливи движения, който влезе в спалнята му. Беше Пруденсио Агилар. Когато най-после го позна, учуден, че мъртвите също остаряват, Хосе-Аркадио Буендия се почувствува разтърсен от носталгия.
— Пруденсио — възкликна той, — как попадна чак тука.
След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си. Диреше го отдавна. Разпитваше за него умрелите от Риоача, умрелите, които идваха от долината Упар, тия, които идваха от тресавището, и никой не го упъти, защото Макондо беше непознато за мъртвите селище, докато дойде Мелкиадес и го обозначи с черна точка в шарените карти на смъртта. Хосе-Аркадио Буендия приказва с Пруденсио Агилар чак до разсъмване. Няколко часа по-късно, съсипан от бодърствуването, влезе в работилницата на Аурелиано и го запита:
— Какъв ден е днес?
Аурелиано му отвърна, че е вторник.
— Така си мислех и аз — рече Хосе-Аркадио Буендия. — Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник.
Свикнал с неговите своенравия, Аурелиано не му обърна внимание. На другия ден, сряда, Хосе-Аркадио Буендия отново влезе в работилницата.
— Това е злощастие — каза той. — Виж въздуха, чуй бръмченето на слънцето, същите са както вчера и завчера. И днес е понеделник.
Тая вечер Пиетро Креспи го завари в пруста да плаче с противното старешко скимтене, да плаче за Пруденсио Агилар, за Мелкиадес, за родителите на Ребека, за татко и мама, за всички, които можеше да помни и които тогава бяха сами в смъртта. Подари му мечка с пружина, която вървеше на два крака по жица, но не успя да го отвлече от неговата натрапчива мисъл. Попита го какво е станало с проекта, който му бе изложил преди дни, за възможността да построи машина с махало, която да служи на човека за летене, а той му отговори, че е невъзможно, защото махалото можело да издигне всичко във въздуха, но не можело да издигне себе си. В четвъртък отново се появи в работилницата с болезнен вид на срината пръст.
— Машината на времето се развали — почти изхлипа той, — а Урсула и Амаранта са толкова далече! — Аурелиано го сгълча като дете и той доби покорен вид. Шест часа разглежда предметите, мъчейки се да съзре някаква разлика с вида им от предния ден и да намери в тях някаква промяна, която да му разкрие хода на времето. Цяла нощ стоя в леглото с отворени очи, призовавайки Пруденсио Агилар, Мелкиадес, всички умрели, да дойдат и споделят неговото терзание. Но никой не се притече. В петък, преди някой да е станал, той отново се взира в привидността на природата, докато не разсея и най-малкото съмнение, че продължава да е понеделник. Тогава сграбчи гредата, с която залостваха една врата, и с дивата сила на необикновената си мощ почна да троши, докато ги направи на прах, алхимическите уреди, кабинета по дагеротипия, златарската работилница и викаше, ревеше като побеснял на някакъв високопарен и леещ се, но напълно неразбираем език. Готвеше се да довърши и останалата част от къщата, но Аурелиано поиска помощ от съседите. Нужни бяха десет мъже, за да го съборят, четиринайсет, да го вържат, и двайсет, да го завлекат до кестена в двора, където го оставиха вързан да лае на чудноват език и да бълва парчета зелена пяна през устата. Когато пристигнаха Урсула и Амаранта, той още беше вързан за ръцете и краката о ствола на кестена, измокрен от дъжда и в състояние на пълно неведение. Говориха му, а той ги погледна, без да ги познае, и им каза нещо неразбираемо. Урсула му освободи китките и глезените, наранени от стегнатите въжета, и го остави вързан само през кръста. А по-късно му построиха заслон от палмови листа, че да го пази от слънцето и дъждовете.
* * *
Аурелиано Буендия и Ремедиос Москоте се ожениха в една мартенска неделя пред олтара, който отец Никанор Рейна нареди да се издигне в гостната. Това бе върхът на четириседмичните стряскания в дома на Москоте, защото малката Ремедиос стигна до полова зрелост, преди да превъзмогне навиците си от детството. Въпреки че майка й я беше поучила относно промените в девическата възраст, един февруарски подиробед тя нахлу с тревожни викове в стаята, където сестрите й разговаряха с Аурелиано, и им показа нацапаните с някаква шоколадена каша гащи. Уточниха един месец до сватбата. Едва стигна времето да я научат да се мие и облича самичка, да проумее най-простите неща в домашното огнище. Туриха я да пикае на горещи тухли, за да премахнат навика й да подмокря леглото. Много труд им струва да я убедят в неприкосновеността на съпружеската тайна, защото Ремедиос беше толкова зашеметена и същевременно толкова очарована от разкритието, че искаше да споделя с всички подробностите от сватбената нощ. Това бе изтощително усилие, ала на предвидената за тържеството дата момиченцето беше толкова обиграно в светските работи, колкото и всяка друга от сестрите му. Дон Аполинар Москоте я отведе за ръка по украсената с цветя и гирлянди улица, сред гърмежи на ракети и музиката на няколко духови оркестъра, а тя поздравяваше с ръка и благодареше с усмивка на ония, които от прозорците й пожелаваха сполука. Аурелиано, облечен в черно сукно, със същите лачени чепици с металически закопчалки, които след няколко години щеше да носи пред взвода за разстрел, беше силно пребледнял и с корава буца в гърлото, когато посрещна годеницата си на къщната врата и я отведе пред олтара. Тя се държа с такава естественост, с такова благоразумие, че не изгуби самообладание дори когато Аурелиано изпусна халката в опита си да й я постави. Сред мърморенето и започващото объркване на поканените тя задържа вдигната ръката си в дантелена ръкавица без пръсти и остана тъй, протегнала безименния си пръст чак докато годеникът успя да спре с чепик халката, за да не се търкулне до вратата, и се върна изчервен при олтара. Майката и сестрите толкова се измъчиха от страх момиченцето да не направи нещо неправилно по време на тържеството, че накрая тъкмо те допуснаха неблагоразумието да я повдигнат и целунат. От него ден се разкри чувството за отговорност, естественото изящество и уталоженото самообладание, които Ремедиос винаги щеше да има при неблагоприятни обстоятелства. Именно тя, по свое собствено начинание сложи настрана най-хубавото парче от сватбената торта и го занесе в чиния с вилица на Хосе-Аркадио Буендия Вързан о ствола на кестена, свит върху дървената пейчица под палмовия навес, огромният, обезцветен от слънцето и дъжда старец очерта неясна благодарствена усмивка и изяде тортата с пръсти, като предъвкваше някакъв неразбираем псалм. Единственото нещастно същество в онова грохотно празнуване, проточило се чак в понеделник до зори, беше Ребека Буендия. Това бе нейният провален празник. По решение на Урсула бракосъчетанието й трябваше да се извърши на същата дата, но в петък Пиетро Креспи получи писмо с известие за неизбежната смърт на майка си. Сватбата се отсрочи. Пиетро Креспи отпътува за столицата на провинцията един час след като получи писмото и по пътя се размина с майка си, която пристигна точно в събота вечерта и изпя на Аурелиановата сватба тъжната ария, която бе приготвила за сватбата на своя син. Пиетро Креспи се завърна в неделя посред нощ да помете пепелта от празника, след като бе съсипал пет коня из пътя, мъчейки се да стигне навреме за своята сватба. Никога не провериха кой написа писмото. Изтормозена от Урсула, Амаранта плака от възмущение и се закле в своята невинност пред олтара, който дърводелците още не бяха разглобили.
Отец Никанор Рейна[31], когото дон Аполинар Москоте доведе от тресавището, за да отслужи сватбата, беше закален от неблагодарността на своето занятие старец. Имаше тъжна кожа, само върху едни кости, подчертан и кръгъл корем и изражение на стар ангел с повече невинност, отколкото доброта. Намерението му беше след сватбата да се завърне в енорията, но се уплаши от коравосърдечието на жителите на Макондо, които благоденствуваха в блудство, подвластни на безбрачното съжителство, без да кръщават отрочетата, нито пък да осветяват празниците. Помисли, че никоя друга земя не се нуждае толкова от семето божие, и реши да остане още седмица, за да похристиянчи обрязани и езичници, да узакони безпътно съжителствуващи и да миропомаже умиращи. Ала никой не му обърна внимание. Отговаряха му, че от дълги години я карали без поп, че си оправяли душевните вземания-давания направо с господа-бога и че били изгубили злостта на смъртния грях. Уморен да проповядва в пустиня, отец Никанор намисли да почне строежа на храм, най-големия в света, със светци в естествен размер и цветни стъкла по стените, та да дойдат люде чак от Рим да почетат бога насред неблагочестивието. Ходеше навред да моли подаяния е един меден поднос. Даваха му много, но той искаше още по-много, защото храмът трябваше да има камбана, чийто вопъл да изкарва удавниците на повърхността. От толкова молби изгуби глас. Костите му започнаха да се изпълват с шумове. Една събота, без да е събрал дори стойността на вратите, той се остави да бъде объркан от отчаянието. Скалъпи някакъв олтар на площада и в неделя обиколи селището с една камбанка, както по време на безсънието, и свика хората на богослужение на открито. Мнозина отидоха от любопитство. Други от носталгия. Други пък, за да не би господ да вземе за лично оскърбление неуважението към неговия посредник. Тъй че в осем часа сутринта половината селище беше на площада, където отец Никанор изпя евангелията с продран от умоляванията глас. Накрая, когато надошлите взеха да се разотиват, той вдигна ръце е знак за внимание.
— Момент — каза той. — Сега ще присъствуваме на едно неопровержимо доказателство за безкрайната божия мощ.
Момчето, което беше помагало в литургията, му донесе чаша гъст димящ шоколад и той го изпи на един дъх. След туй обърса устни с носната кърпа, която измъкна от ръкава, протегна ръце и затвори очи. Тогава отец Никанор се повдигна дванайсет сантиметра над равнището на земята. Това беше един убедителен способ. Дни наред той ходеше сред къщите и повтаряше доказателството в левитацията[32] посредством шоколадовия подтик, а помощникът му събираше толкова много пари в един чувал, че за по-малко от месец отецът почна строежа на храма. Никой не се усъмни в божествения произход на онагледяването, освен Хосе-Аркадио Буендия, който невъзмутимо огледа хорската навалица, събрала се една сутрин около кестена, за да присъствува още веднъж на разкритието. Той едва-едва се попротегна върху пейчицата и сви рамене, когато отец Никанор започна да се вдига над земята заедно със стола, на който седеше.
— Нос est simplicissimum — каза Хосе-Аркадио Буендия, — homo iste statum quartum materiae invenit.[33]
Отец Никанор вдигна ръка и в същото време четирите крака на стола стъпиха върху земята.
— Nego — рече той. — Factum hoc existentiam Dei probat sine dubio.[34]
Така се узна, че дяволският жаргон на Хосе-Аркадио Буендия е латински език. Отец Никанор използва обстоятелството, че е единственият човек, който-може да се свърже с него, за да се опита да вдъхне вярата Христова в объркания му мозък. Всеки подиробед той сядаше до кестена и проповядваше на латински, но Хосе-Аркадио Буендия се заинати да не допусне риторични криволици, нито пък шоколадени превъплъщения и изиска като единствено доказателство дагеротипна снимка на господа-бога. Тогава отец Никанор му занесе медальони и щампи, даже едно копие от кърпата на Вероника[35], но Хосе-Аркадио Буендия ги отхвърли като занаятчийски изделия без научна обоснованост. Беше толкова опърничав, че отец Никанор се отказа от намеренията си да го евангелизира и продължи да го посещава от човеколюбиви чувства. Но тъкмо тогава Хосе-Аркадио Буендия мина в настъпление и се опита да прекърши вярата на попа с рационалистически шашми. Веднъж, когато отец Никанор донесе при кестена дъска и кутия с пулове, за да го покани да играят на китайски дами[36], Хосе-Аркадио Буендия не прие, защото, както каза, никога не можал да проумее смисъла на едно стълкновение между двама противници, щом те са съгласни относно ръководните начала. Отец Никанор, който никога не бе разглеждал играта на китайски дами по тоя начин, вече не можа да играе. Все по-учуден от бистрия ум на Хосе-Аркадио Буендия, той го запита как е възможно да го държат вързан о едно дърво.
— Нос est simplicissimum[37] — отговори той. — Защото съм луд.
Оттогава, загрижен за собствената си вяра, попът вече не го навести и се отдаде изцяло на задачата да ускори съграждането на храма. Ребека почувствува, че надеждата възкръсва. Нейното бъдеще беше насочено към завършването на строежа, откак една неделя отец Никанор обядва в къщата и цялото семейство, насядало край масата, говори за тържествеността и блясъка, които ще имат религиозните тържества, щом се изградял храмът.
— Най-блажена ще е Ребека — каза Амаранта, и тъй като Ребека не разбра какво иска да й каже, тя обясни с невинна усмивка:
— Ще ти се падне да откриеш черквата с твоята сватба.
Ребека се постара да изпревари всякакви одумки. Както вървеше строежът, храмът нямаше да бъде завършен до десет години. Отец Никанор не се съгласи — растящата щедрост на богомолците позволявала да се правят по-оптимистични изчисления. Пред глухото възмущение на Ребека, която не можа да довърши обеда, Урсула приветствува мисълта на Амаранта и спомогна със значителен принос да ускорят работите. Отец Никанор сметна, че с още една помощ като тая храмът ще бъде готов подир три години. Оттогава насетне Ребека дума не продума на Амаранта, убедена, че начинанието й не бе толкова невинно, колкото тя съумя да го представи.
— Това беше най-безобидното, което можех да сторя — отвърна й Амаранта в свирепата препирня още същата вечер. — Така няма да се наложи да те убивам в близките три години.
Ребека прие предизвикателството.
Когато Пиетро Креспи научи за новата отсрочка, преживя разочарование, ала Ребека му даде окончателно доказателство за преданост.
— Ще избягам, когато ти наредиш — каза му тя. Пиетро Креспи обаче не беше по приключенията. Липсваше му поривистият характер на неговата годеница и почиташе дадената дума като капитал, който не може да се прахосва. Тогава Ребека прибягна към по-дръзки прийоми. Някакъв тайнствен вятър духваше лампите в гостната и Урсула заварваше годениците да се целуват на тъмно. Пиетро Креспи й даваше замаяни обяснения за лошото качество на съвременните катранени лампи и дори помагаше да се прокарат в стаята по-сигурни системи за осветление. Ала отново горивото нещо отказваше или фитилите заяждаха и Урсула намираше Ребека седнала върху колената на годеника. Накрая вече не приемаше никакви обяснения. Възложи на индианката да отговаря за пекарната и седна в един стол-люлка да надзирава свиждането на годениците, решена да не се остави да бъде разгромена от хитрини, които бяха остарели още в нейните младини.
— Горката мама — казваше Ребека с подигравателно възмущение, като гледаше Урсула да се прозява в дрямката на свижданията. — Когато умре, грешната й душа ще тръгне да скита с тоя стол.
След тримесечна надзиравана любов Пиетро Креспи, отегчен от бавността на строежа, който обикаляше да наглежда всеки ден, реши да даде на отец Никанор парите, нужни да довърши храма. Амаранта не изгуби търпение. Докато разговаряше с приятелките, които всеки подиробед идваха на везмо или плетиво в пруста, тя се мъчеше да измисли нови увъртания. Една грешка в пресмятането провали хитростта, която тя смяташе за най-успешна: да махне топчетата нафталин, които Ребека бе сложила в булчинската си рокля, преди да я прибере в скрина на спалнята. Направи го, когато оставаше по-малко от два месеца до привършването на храма. Но Ребека беше толкова нетърпелива от близостта на сватбата, че поиска да приготви роклята по-отдалече, отколкото бе предвидила Амаранта. Когато отвори скрина и разви първо хартиите и после предпазното платно, тя намери атлаза на роклята и плетката на булото и дори венеца от портокалови цветчета, превърнати на прах от молците. Макар да беше уверена, че е сложила в обвивката две шепи нафталинови топчета, нещастието изглеждаше толкова случайно, че тя не посмя да обвини Амаранта. Оставаше по-малко от месец до сватбата, но Ампаро Москоте се нае за една седмица да ушие нова рокля. В онова дъждовно пладне, когато Ампаро, обвита в тензухена пенливост, влезе в къщата, за да направи на Ребека последна проба на роклята, Амаранта почувствува, че й прималява. Изгуби глас и струйка ледена пот се спусна по вдлъбнатината на гръбначния й стълб. Дълги месеци тя бе треперила от ужас в очакване на онзи час, защото, ако не измислеше окончателното препятствие за сватбата на Ребека, беше убедена, че в крайна сметка, когато пропаднат всички средства на нейното въображение, ще има смелостта да я отрови. Следобеда, докато Ребека се задавяше от горещина в атлазената броня, която Ампаро Москоте сглобяваше по тялото й с хиляди топлийки и безкрайно търпение, Амаранта неколкократно обърка бодовете на ръкоделието и си убоде пръста с иглата, но реши с ужасяваща студенина, че датата ще бъде последният петък преди сватбата, а начинът струя лауданум[38] в кафето.
Едно по-голямо препятствие, толкова непреодолимо, колкото и непредвидено, ги принуди на нова и неопределена отсрочка. Седмица преди уговорената за сватбата дата малката Ремедиос се разбуди посреднощ, измокрена в някакъв горещ бульон, който избухна в утробата й като раздиращо уригване, и умря три дни по-сетне, отровена в собствената си кръв и с два близнака, препречени в корема. Амаранта преживя криза на съвестта. Така пламенно бе умолявала бога да се случи нещо ужасяващо, за да не трябва да отравя Ребека, че се почувствува виновна за смъртта на Ремедиос. Не за това препятствие беше се молила толкова много. Ремедиос донесе в къщата полъх на веселие. Настани се със съпруга си в една спалня близо до работилницата и я окичи с кукли и играчки от неотдавнашното си детство, а радостната й жизненост преливаше извън четирите стени на спалнята и минаваше като хала от добро здраве из пруста с бегониите. Пееше от зори. Тя бе единственият човек, който дръзна да посредничи в препирните на Ребека и Амаранта.
Нагърби се с неблагодарната задача да наглежда Хосе-Аркадио Буендия. Носеше му храна, обслужваше всекидневните му нужди, миеше го със сапун и стиска кълчища, поддържаше косата и брадата му чисти от въшки и гниди, държеше в изправност палмовия навес и го подсилваше с непромокаеми платнища по време на буря. В последните си месеци успя да се свърже с него посредством изрази на чепат латински. Когато се роди синът на Аурелиано и Пилар Тернера и бе отнесен в къщата и в тържество за най-тесен кръг кръстен с името Аурелиано-Хосе, Ремедиос реши той да бъде считан за неин най-голям син. Майчиният й усет изненада Урсула. От своя страна Аурелиано намери в нея оправданието, което му беше необходимо, за да живее. Работеше по цял ден в работилницата и Ремедиос му носеше късно сутринта голяма чаша кафе без захар. И двамата посещаваха всяка вечер семейство Москоте. Аурелиано подхващаше с тъста безкрайни игри на домино, а Ремедиос разговаряше със сестрите си или обсъждаше с майка си работи на възрастни хора. Връзката с Буендиовци затвърди доброто име на дон Аполинар Москоте в селището. В чести пътувания до столицата на провинцията той издействува от правителството да построи училище, за да се заеме с него Аркадио, който беше наследил въодушевлението към поученията от дядо си. Чрез убеждаване постигна повечето къщи да бъдат пребоядисвани в синьо за празника на националната независимост. По настояване на отец Никанор разпореди да се премести в една отдалечена улица дюкянът на Катарино и затвори разни безпътни заведения, които процъфтяваха насред селището. Веднъж се завърна с шестима полицаи, въоръжени с пушки, на които възложи да поддържат реда, без никой да си спомни за първоначалното му обещание да няма въоръжени хора в селището. Аурелиано се наслаждаваше от деловитостта на своя тъст. „Ще станеш дебел като него“ — казваха му приятелите. Но заседналият живот, който подчерта скулите му и съсредоточи блясъка на очите, не увеличи теглото му, нито пък промени затвореността на неговия характер, а напротив, ожесточи правата линия на самотно размишляване и неумолима решителност върху устните. Толкова дълбока беше обичта, която той и неговата съпруга бяха успели да пробудят в семействата и на двамата, че когато Ремедиос извести, че щяла да има дете, дори Ребека и Амаранта сключиха примирие, за да плетат със синя вълна, ако се роди момче, и с розова вълна, ако се роди момиче. Тя бе последният човек, за когото помисли Аркадио след няколко години пред взвода за разстрел.
Урсула разпореди жалейка със затворени врати и прозорци, без да влиза и излиза никой, освен по неотложни работи; забрани да се говори на висок глас една година и сложи дагеротипа на Ремедиос върху мястото, където бдяха над трупа, с преметната през него черна лента и едно кандило, запалено завинаги. Бъдещите поколения, които не оставиха никога кандилото да угасне, щяха да се сбъркват пред онова момиченце с накъдрени фусти, бели чепички и панделка от органдин, което не успяваха да слеят с академическия образ на прабаба. Амаранта се зае с Аурелиано-Хосе. Осинови го като син, който да споделя нейната самота, който да я облекчава от неволния лауданум, който сипаха безумните й молби в кафето на Ремедиос. Привечер Пиетро Креспи влизаше на пръсти е черна лента на шапката и безшумно гостуваше на Ребека, която сякаш кървеше под черната рокля с ръкави до юмруците. Толкова непочтително би било самото хрумване да се мисли за нова дата на сватбата, че годежът се превърна в една вечна връзка, в изморителна любов, за която никой вече не се погрижи, като че ли влюбените, които някога разваляха лампите, за да се целуват, бяха изоставени на произвола на смъртта. Изгубила посока, съвсем обезверена, Ребека отново прояде пръст.
Изведнъж — когато жалейката бе продължила толкова дълго, че вече бяха подновени събиранията на кръст-бод — някой блъсна уличната врата в два часа след пладне, в мъртвешката тишина на горещината, и диреците се разтресоха с такава сила из самите си основи, че Амаранта, която везеше с приятелките си в пруста, Ребека, която си смучеше пръста в спалнята, Урсула в кухнята, Аурелиано в работилницата, и дори Хосе-Аркадио Буендия под самотния кестен помислиха, че някакъв земетръс разклаща къщата. Идеше някакъв необикновен мъж. Четвъртитите му плещи едва-едва се сместваха през вратите. Медальон с Богородица Изцелителка висеше на бизонския му врат, ръцете и гърдите му бяха целите ошарени с татуировки, а дясната му китка беше стегната от медна гривна с деца на кръст.[39] Шията му беше загоряла от солта на живота под открито небе, косата му беше къса и щръкнала като гривата на муле, челюстите железни и погледът тъжен. Носеше колан дваж по-широк от донска подпруга, чепици с навои и шпори и подковани токове, а присъствието му правеше потръпващо впечатление за земетръсна сила. С някакви полуоръфани дисаги в ръка той прекоси гостната и всекидневната и се появи като гръм в пруста с бегониите, където Амаранта и нейните приятелки стояха вцепенени, както бяха вдигнали куките.
— Здравейте — рече им той с уморен глас, захвърли дисагите върху работната маса и отмина към дъното на къщата. — Здравей — каза той на изплашената Ребека, която през вратата на спалнята го видя да подминава. — Здравей — каза на Аурелиано, който стоеше с петте сетива нащрек до златарския тезгях. Не се отби при никого. Отиде право в кухнята и там спря за пръв път в завършека на едно пътуване, което бе започнал от другия край на света. — Здравей — каза той.
За част от секундата Урсула остана със зяпнала уста, погледна го в очите, изписка и се хвърли на врата му, като викаше и плачеше от радост. Беше Хосе-Аркадио. Връщаше се толкова беден, колкото бе заминал, и дори Урсула трябваше да му даде две песо да плати кирията за коня. Говореше испански, размесен с моряшки жаргон. Попитаха го къде е бил и той отговори.
— Хей там. — Окачи хамака в стаята, която му определиха, и три дни спа. Щом се пробуди и след като изпи шестнайсет сурови яйца, упъти се направо към дюкяна на Катарино, където неговата великанска снажност предизвика суматоха от любопитство сред жените. Поръча на своя сметка музика и ракия за всички. Обзаложи се на моряшка хватка с петима мъже едновременно.
— Невъзможно е — казаха те, щом се убедиха, че не могат да му помръднат ръката. — Има деца-на-кръст.
Катарино, който не вярваше в силови дяволии, заложи дванайсет песо, че онзи няма да помести тезгяха. Хосе-Аркадио го грабна от мястото му, вдигна го над главата си и го сложи на улицата. Единайсет мъже трябваше да го вкарат обратно. Сред вихъра на празненството показа върху тезгяха невероятната си мъжественост, цялата татуирана в синьочервена плетеница от надписи на различни езици. Жените, които го обсадиха със своята алчност, той попита коя ще плати най-много. Най-паралията каза двадесет песо. Тогава предложи да го разиграят на томбола, между всички, с по десет песо номерчето. Това беше безумна цена, защото най-търсената жена печелеше по осем песо на вечер, ала всички приеха. Написаха имената си върху четиринадесет хартийки, пъхнаха ги в една шапка и всяка жена изтегли по една. Когато оставаха да се изтеглят две хартийки, разбра се на кого се падат.
— По още пет песо — предложи Хосе-Аркадио — и ще се падна на двете.
От това живееше. Бе обиколил шестдесет и пет пъти света, зачислен в екипаж от моряци безотечественици. Жените, които спаха с него оная нощ в дюкяна на Катарино, го заведоха гол-голеничък в танцувалния салон, та да видят, че нямаше милиметър от тялото си без татуировка, отпред и отзад, от шията до пръстите на краката. Хосе-Аркадио не успяваше да се приобщи към семейството. Спеше по цял ден, а нощта прекарваше в квартала на търпимостта, където правеше силови номера. В оскъдните случаи, когато Урсула успя да го накара да седне на масата, той даде доказателство за една лъчезарна приветливост, особено когато разправяше приключенията си из далечни страни. Бил претърпял корабокрушение и две седмици го носели вълните по Японско море и се хранел от тялото на свой другар, който рухнал от слънчев удар, и чието месо, осолено веднъж и дваж и сготвено на слънце, имало гранлив и сладникав вкус. В едно сияйно пладне на Бенгалския залив неговият кораб бил надвил морски дракон, в чийто корем намерили шлема, токите и оръжията на кръстоносец. Бил виждал в Карибско море корсарския кораб, призрак на Виктор Юг[40], с разпокъсани от смъртта платна, с проядена от морски хлебарки дървена част, завинаги объркал посоката за Гваделупа. Урсула плачеше на масата, сякаш четеше писмата на Хосе-Аркадио, които никога не пристигаха, с разказите за неговите подвизи и неволи.
— Че малко ли ти е тая къща, синко — хлипаше тя. — Че толкова храна хвърляме на свинете! — Но всъщност тя не можеше да проумее, че момчето, което отведоха циганите, е същият онзи простак, който изяждаше по половин прасе на обяд и от чието газоотделяне цветята повяхваха. Нещо подобно се случваше и с останалата част от семейството. Амаранта не можеше да прикрие отвращението, което предизвикваха у нея животинските му уригвания на масата. Аркадио, който никога не узна тайната на своето родословие, едва-едва отговаряше на въпросите, задавани от него с явното намерение да спечели обичта му. Аурелиано се опита да възкреси времената, когато спяха в една и съща стая, помъчи се да възстанови съучастничеството от детинството, но Хосе-Аркадио ги беше забравил, защото морският живот бе наситил паметта му с прекалено много неща за помнене. Само Ребека рухна при първия удар. Следобеда, в който го видя да минава покрай спалнята й, тя си помисли, че Пиетро Креспи е лигав дребосък до онзи първомъжкар, чието вулканично дихание се осезаваше из цялата къща. Търсеше неговата близост под всякакъв предлог. Веднъж Хосе-Аркадио огледа тялото й с безочливо внимание и й рече:
— Само си жена, сестрице.
Ребека изгуби самообладание. Отново прояде пръст и вар от стените с настървението на миналите дни и си засмука пръста с такава горест, че й излезе мазол на палеца. Прекара безсънни нощи, в които зъзнеше от треска и се бореше срещу безумието и чакаше, докато къщата протътне от завръщането на Хосе-Аркадио призори. Веднъж, когато всички спяха подиробедната си почивка, тя не издържа повече и отиде в неговата спалня. Завари го по гащета, буден, изтегнат в хамака, който беше окачил за диреците с въжа за привързване на кораби. Огромното му тяло й направи такова впечатление, че усети някакъв подтик да отстъпи.
— Простете — извини се тя. — Не знаех, че сте тука. — Но приглуши, глас, за да не събуди някого.
— Ела насам — каза той.
Ребека се подчини. Трябваше да положи свръхестествено усилие, за да не умре, когато някаква циклонна сила, учудващо овладяна, я повдигна през кръста и с три первания я лиши от долните и дрехи и я разчекна като пиленце. Успя да благодари богу, че се е родила, преди да изгуби съзнание в невъобразимото удоволствие от оная непоносима болка, и зацамбурка в димящото блато на хамака, който погълна сякаш попивателна избухналата й кръв.
След три дни се ожениха в подиробедната служба. Предния ден Хосе-Аркадио беше ходил в магазина на Пиетро Креспи. Завари го да преподава урок по цитра и не го отведе настрана, за да му приказва.
— Ще се женя за Ребека — рече му той.
Пиетро Креспи пребледня, даде цитрата на един от учениците и приключи с урока. Когато останаха сами в претъпкания с музикални инструменти и играчки с пружини салон, Пиетро Креспи каза:
— Тя е ваша сестра.
— Не ме интересува — отвърна Хосе-Аркадио.
Пиетро Креспи изтри чело с напоената с лавандула кърпичка:
— Противоестествено е — обясни той — и освен това законът го забранява.
Хосе-Аркадио изгуби търпение не толкова от изрежданите доводи, колкото от бледнината на Пиетро Креспи.
— Дваж плюя аз на естеството — рече той. — И идвам да ви кажа, за да не си правите труда да ходите и да не питате нищо Ребека.
Ала грубото му държане се прекърши, щом видя, че на Пиетро Кресни му се навлажняват очите.
— Е — каза му той с друг тон, — ако пък ви харесва семейството, ей ви там Амаранта.
В неделната проповед отец Никанор разкри, че Хосе-Аркадио и Ребека не са брат и сестра. Урсула никога не прости онова, което сметна за възмутително неуважение, и когато се върнаха от църква, забрани на младоженците да стъпят в къщата. За нея сякаш бяха умрели. Тъй че наеха една къщичка срещу гробището и се настаниха в нея без други мебели освен хамака на Хосе-Аркадио. В сватбената нощ Ребека я ухапа за крака един скорпион, който се беше пъхнал в чехъла й. Схвана й се езикът, но това не попречи да изкарат един безпътен меден месец. Съседите се плашеха от виковете, които будеха цялата махала до осем пъти нощем и до три пъти следобед, се молеха да не би една толкова необуздана страст да смути покоя на мъртъвците.
Аурелиано беше единственият, който се погрижи за тях. Купи им няколко мебела и им дава пари, докато Хосе-Аркадио си възвърна чувството за действителност и започна да работи ничиите земи, които граничеха с двора на къщата. Амаранта, напротив, никога не успя да превъзмогне своята злоба срещу Ребека, макар животът да й предложи удовлетворение, каквото не беше и сънувала: по искане на Урсула, която не знаеше как да измие срама, Пиетро Креспи продължи да обядва всеки вторник в къщата, превъзмогнал неуспеха с едно спокойно достойнство. Запази черната лента на шапката си, като доказателство за почит към семейството, и му беше приятно да показва обичта си към Урсула, като й носеше другоземски подаръци: португалски сардели, мармалад от турски рози, а веднъж и един изящен шал от Манила. Амаранта се отнасяше към него с ласкава грижовност. Отгатваше вкусовете му, отскубваше разшитите конци от маншетите на ризата му, а за рождения му ден извеза една дузина кърпички с неговите начални букви. Всеки вторник след обяда, докато бродираше в пруста, той й правеше весела компания. За Пиетро Креспи оная жена, която винаги бе считал за момиченце, беше цяло разкритие. Макар че нейният тип беше лишен от изящност, тя имаше рядка чувствителност да цени светските неща и тайна нежност. Един вторник, когато никой не се съмняваше, че рано или късно това трябва да се случи, Пиетро Креспи я помоли да се омъжи за него. Тя не прекъсна работата си. Изчака да й мине горещата червенина по ушите и придаде на гласа си зряла и спокойна възторженост.
— Разбира се, Креспи — каза тя, — но когато се опознаем по-добре. Никога не е хубаво да се насилват нещата.
Урсула помръкна. Въпреки че ценеше Пиетро Креспи, тя не успяваше да установи дали неговото решение от нравствена гледна точка е добро или лошо след проточилото се и нашумяло годеничество с Ребека. Но накрая го възприе като неокачествима истина, защото никой не сподели съмненията й. Аурелиано, който беше мъжът в къщата, я обърка още повече със своето загадъчно и окончателно мнение:
— Сега не е време да се мисли за женитби.
Онова мнение, което Урсула проумя едва след няколко месеца, бе единствено честно мнение, което Аурелиано можеше да изкаже в тоя момент не само за венчавката, но и за всеки друг въпрос освен войната. Той самият пред взвода за разстрел нямаше да разбере много добре как лека-полека се беше накачила редицата тънки, изкусни, ала неповторими случайности, които го отведоха дотам. Смъртта на Ремедиос не предизвика у него сътресението, от което се боеше. Това бе по-скоро някакво приглушено чувство на гняв, което постепенно се разтвори в самотна и бездействена прекършеност, подобна на онази, която изпита по времето, когато се беше примирил да живее без жена. Отново потъна в работата, но запази привичката си да играе на домино с тъста. В един обезмълвен от жалейката дом нощните разговори заздравиха дружбата на двамата мъже.
— Ожени се повторно, Аурелиано — казваше му тъстът. — Шест дъщери имам, да избираш.
Веднъж, в навечерието на изборите, дон Аполинар Москоте се завърна след едно от честите си пътувания загрижен за политическото положение в страната. Либералите били решени да се вдигнат на война. Тъй като по онова време Аурелиано имаше съвсем объркани представи за различията между консерватори и либерали, тъстът му даваше опростени уроци. Либералите, казваше, са масони; хора от лоша порода, привърженици да се избесят поповете, да въведат гражданско бракосъчетание и развод, да се признаят еднакви права и на незаконните, и на законните деца и да се разпокъса страната чрез една федерална система, която да лиши от пълноправие върховната власт. Обратно, консерваторите, които са получили властта направо от господа-бога, ратуват за непоклатимост на обществения ред и семейно благоденствие; те са бранители на вярата Христова, на принципа за единоначалие във властта и не са съгласни страната да бъде разпокъсана в автономни общности. От човеколюбиви чувства Аурелиано изпитваше влечение към либералното становище относно правата на незаконнородените деца, но все пак не проумяваше как се стига до тая крайност да се води война за неща, които не може да се пипнат с ръка. Стори му се, че е преувеличение, когато тъстът накара да му пратят за изборите шестима войници, въоръжени с пушки, под командуването на един сержант, и то в селище без политически страсти. Те не само дойдоха, но тръгнаха от къща на къща да изземват ловджийски оръжия, мачете, та даже и кухненски ножове, преди да се раздадат между мъжете над двайсет и една година сините бюлетини с имената на кандидатите консерватори и червените бюлетини с имената на кандидатите либерали. Срещу изборите самият дон Аполинар Москоте прочете разпоредба, която забраняваше от събота в полунощ, в продължение на четирийсет и осем часа, да се продават спиртни напитки и да се събират повече от трима души, които не са от едно и също семейство. Изборите протекоха без произшествия. В неделя от осем часа заранта на площада беше натъкмена дървена урна, охранявана от шестимата войници. Гласуването стана при пълна свобода, както можа да потвърди самият Аурелиано, който стоя почти целия ден с тъста си, да не би някой да гласува повече от един път. В четири часа след пладне ситни удари на барабан известиха сред площада края на гласоподаването и дон Аполинар Москоте запечата урната с лепенка, пресечена от него вия подпис. Тази нощ, докато играеше домино с Аурелиано, той заповяда на сержанта да скъса лепенката, за да преброи гласовете. Имаше почти толкова червени бюлетини, колкото и сини, обаче сержантът остави само десет червени и попълни разликата със сини. После отново запечатаха урната с нова лепенка и на другия ден рано-рано я занесоха в столицата на провинцията.
— Либералите ще дигнат война — каза Аурелиано.
Дон Аполинар Москоте вдигна глава от плочките на доминото.
— Ако го казваш заради подмяната на бюлетините, нищо няма да направят — рече той. — Оставят се няколко червени, та да няма възражения.
Аурелиано разбра неизгодите на опозицията.
— Ако аз бях либерал — каза, — щях да дигна война заради бюлетините.
Тъстът му го изгледа над рамките на очилата.
— Ех, Аурелито — рече той, — ако ти беше либерал, нямаше да видиш подмяната на бюлетините, макар да си ми зет.
В действителност възмущението из селището бе предизвикано не от резултата в изборите, а от обстоятелството, че войниците не върнаха оръжията. Група жени приказваха с Аурелиано да издействувал от тъста си връщането на кухненските ножове. Дон Аполинар Москоте му обясни съвсем доверено, че войниците били отнесли домашните оръжия за доказателство как либералите се готвят за война. Обезпокои го цинизмът на изявлението. Дума не продума за това, но една вечер, когато Херинелдо Маркес и Магнифико Висбал говореха с други приятели за произшествието с ножовете, запитаха го дали е либерал или консерватор. Аурелиано не се поколеба.
— Ако човек трябва да е някакъв, то аз съм либерал — рече той, — защото консерваторите са мошеници.
На следващия ден по настояване на приятелите си отиде да споходи доктор Алирио Ногера, за да обсъди някаква предполагаема болка в черния дроб. Дори не знаеше какъв е смисълът на тая измишльотина. Доктор Алирио Ногера бе дошъл преди няколко години в Макондо с една аптечка с безвкусни топчета и лозунг, който не убеди никого. Клин клин избива. Всъщност той беше измамник. Зад невинната му външност на незачитан лекар се криеше терорист, който затуляше с епископски гамаши белезите, оставени по глезените му от петте години в пранги. Заловен в първата авантюра на федералистите, той успял да се измъкне в Кюрасао преоблечен с най-омразната му дреха на тоя свят: едно расо. След продължително заточение, надъхан от възторжените известия, които носели в Кюрасао изгнаници от цялото Карибие, той се качил в някаква контрабандистка баркентина и се появи в Риоача със стъкленици с топчета, които не бяха нищо друго освен пречистена захар, и с една диплома от Лайпцигския университет, подправена от него самия. И плака от разочарование. Федералисткият плам, определен от изгнаниците като барутен погреб, който ей сега ще избухне, се бе разсеял в смътна изборна самоизмама. Огорчен от неуспеха, копнеещ за някое сигурно място, където да доживее до старини, лъжливият хомеопат[41] се приюти в Макондо. В тясната, претъпкана с празни стъкленици стаичка, която нае край площада, той преживя няколко години от безнадеждно болните, които след като са опитали от всичко, се утешаваха със захарните топчета. Агитаторските му инстинкти кротуваха, докато дон Аполинар Москоте беше власт за украса. Прекарваше времето си в спомени и в борба с астмата. Близостта на изборите бе оная нишка, която му позволи отново да намери кълбото на подмолната дейност. Установи връзка с младите хора от селището, които нямаха политическа обиграност, и подхвана безшумна подстрекателска кампания. Многобройните червени бюлетини, които се появиха в урната и които дон Аполинар Москоте отдаде на присъщото за младежта залитане по модното, бяха част от неговия замисъл; задължи учениците си да гласуват, за да ги убеди, че изборите са нагласена работа. „Единственото успешно нещо — казваше той — е насилието.“ Повечето от приятелите на Аурелиано бяха въодушевени от мисълта да унищожат консерваторски ред, ала никой не бе посмял да го включи в кроежите не само заради близостта му с управителя, но и поради неговия самотнически и уклончив характер. Знаеше се освен това, че е гласувал синьо по указание на своя тъст. Така че съвсем случайно той разкри политическите си чувства и просто от любопитство се пъхна в тая дивотия, да посещава лекаря, за да лекува болка, каквато нямаше. В миришещата на паяжина с камфор работилница той се озова пред някаква прашна игуана, чиито дробове свистяха от дишането. Преди да му зададе въпрос, лекарят го отведе до прозореца и прегледа долния му клепач от вътре.
— Не е там — рече Аурелиано, както му бяха показали. Забучи върховете на пръстите си в черния дроб и добави: — Ей тука ме боли и не ми дава да спя.
Тогава доктор Ногера затвори прозореца, уж, че слънцето греело силно, и с прости думи му обясни защо е родолюбив дълг да избият консерваторите. Няколко дни Аурелиано носи една стъкленица в джоба на ризата. Вадеше я през два часа, слагаше три топчета върху дланта си и със замах ги мяташе в устата, за да ги разтопи бавно с език. Дон Аполинар Москоте му се подигра за неговата вяра в хомеопатията, обаче заговорниците го разпознаха, че е от техните. Почти всички синове на основатели бяха замесени, макар никой да не знаеше точно в какво се състои мрежата, която те самите плетяха. Но в деня, когато лекарят разкри тайната на Аурелиано, последният се дръпна от съзаклятието. Макар тогава да беше убеден, че трябва незабавно да се премахне консерваторският строй, планът го ужаси. Доктор Ногера беше мистик на личното покушение. Неговата система се свеждаше до съгласуване на редица лични действия, които с един майсторски удар в национален размах да унищожат служителите на строя със съответните им семейства, преди всичко децата, За да се премахне консерватизмът в самото му семе. Дон Аполинар Москоте, шестте дъщери и жена му, разбира се, бяха в списъка.
— Никакъв либерал не сте вие — каза му Аурелиано, без да трепне. — Касапин сте вие и нищо повече.
— В такъв случай — отвърна докторът със същото спокойствие — върни ми стъкленицата. Вече не ти трябва.
Едва подир шест месеца Аурелиано узна, че докторът го бил отписал като човек на действието, защото бил сантименталист без бъдеще, бездеен по характер и е определено самотническо призвание. Опитаха се да го обкръжат, бояха се да не издаде съзаклятието. Аурелиано ги успокои: дума нямал да продума, но през нощта, когато отидат да убиват семейство Москоте, ще го намерят да защищава тяхната врата. Изяви толкова убедителна решителност, че планът бе отсрочен за неопределена дата. Тъкмо в ония дни Урсула го попита за мнението му относно женитбата между Пиетро Креспи и Амаранта и той й отговори, че времената не са за венчавки. От седмица насам носеше старовремски пищов под ризата. Бдеше над своите приятели. Следобедите отиваше да пие кафе с Хосе-Аркадио и Ребека, които започнаха да стъкмяват своя дом, а от седем часа играеше на домино с тъста си. По обяд разговаряше с Аркадио, който вече беше великански юноша, и го намираше все по-възбуден от неизбежната близост на войната. В училището, където Аркадио имаше ученици по-възрастни от него, размесени с деца, които тепърва проговорваха, бе пламнала либералната треска. Говореше се да бъде разстрелян отец Никанор, да се превърне храмът в училище, да се въведе свободната любов. Аурелиано се помъчи да обуздае неговите пориви. Препоръча му сдържаност и благоразумие. Глух към спокойната разсъдливост и чувството му за действителност, Аркадио го упрекна на всеослушание в слабост на характера. Аурелиано зачака. Най-сетне в началото на декември Урсула се втурна обезумяла в работилницата.
— Войната избухна!
Наистина беше избухнала от преди три месеца. Военно положение цареше в цялата страна. Единственият, който узна навреме, бе дон Аполинар Москоте, ала не каза новината и на жена си, докато не дойде един взвод от войската да заеме селището с изненада. Влязоха безшумно преди разсъмване с два впряга лека артилерия, теглени от мулета, и установиха казармата си в училището. Въведе се полицейски час от шест часа подиробед. Бе извършено изземване по-свирепо и от предишното, къща по къща, и тоя път отнесоха даже земеделските сечива. Измъкнаха с тътрузене доктор Ногера, вързаха го за едно дърво на площада и го разстреляха без съд и присъда. Отец Никанор се опита да вземе ума на военните власти с чудото на левитацията, ала някакъв войник му пукна главата с удар на приклада. Либералната възбуда помръкна в тих ужас. Блед, непроницаем, Аурелиано продължи да играе домино с тъста си. Разбра, че въпреки сегашното звание на граждански и военен началник на укрепление, дон Аполинар Москоте пак беше украшателска власт. Решенията вземаше един капитан от войската, който всяка сутрин от къща на къща събираше извънреден облог за защита на обществения ред. Четирима войници под негова команда изтръгнаха от семейството й една жена, която била ухапана от бясно куче, и я пребиха с приклади насред улицата. Една неделя, две седмици след окупирането, Аурелиано влезе в дома на Херинелдо Маркес и с обичайното си благоприличие поиска чаша кафе без захар. Когато двамата останаха самички в кухнята, Аурелиано придаде на гласа си властност, каквато никога не бяха виждали у него.
— Приготви момчетата — каза той. — Отиваме на война.
Херинелдо Маркес не повярва.
— С какво оръжие? — попита той.
— С тяхното — отговори Аурелиано.
Във вторник посред нощ, в една безумна операция двайсет и един мъже под трийсет години, командувани от Аурелиано Буендия, въоръжени с ножове за хранене и наострени железа, превзеха с изненада гарнизона, добраха се до оръжията и разстреляха на двора капитана и четиримата войници, които бяха убили жената.
Същата нощ, докато се чуваха залповете на взвода за разстрел, Аркадио бе назначен за граждански и военен началник на укреплението. Женените бунтовници едва имаха време да се простят със съпругите си, които изоставиха на техните собствени ръце. Заминаха призори, възторжено приветствувани от свободното от терора население, да се присъединят към силите на революционния генерал Викторио Медина, който, според последните известия, се движел в посока към Манауре. Преди да замине, Аурелиано измъкна дон Аполинар Москоте от някакъв шкаф.
— Вие си стойте спокойно, татко — каза му той. — Новото правителство отговаря с честната си дума за вашата лична безопасност и тая на семейството ви.
На дон Аполинар Москоте му беше трудно да разпознае оня затворник с високи ботуши и преметната на гърба пушка, с когото бе играл домино до девет часа вечерта.
— Това е щуротия, Аурелито — възкликна той.
— Никаква щуротия — каза Аурелиано. — Война е. И да не сте ми казвали повторно Аурелито, аз вече съм полковник Аурелиано Буендия.
* * *
Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо. Въпреки че винаги се сражаваше начело на своите хора, единствената рана, която получи, си я нанесе той самият, след като подписа Недерландската капитулация, сложила край на почти двайсет години граждански войни. Куршумът на пистолетния изстрел, насочен към собствената му гръд, излезе през гърба, без да нарани никакъв жизнен център. Единственото, което остана от всичко това, бе улица с неговото име в Макондо. Но, както заяви няколко години преди да умре от старост, и на това не се е надявал в предутрото, когато заминал със своите двайсет и един мъже да се присъедини към силите на генерал Викторио Медина.
— Оставяме ти Макондо — това бе всичко, което каза на Аркадио, преди да тръгне. — Оставяме ти го хубаво, гледай да го заварим още по-хубаво.
Аркадио даде съвсем лично тълкуване на препоръката. Измисли си някаква униформа с маршалски лампази и акселбанти, вдъхновена от цветните илюстрации в една книга на Мелкиадес, и окачи на колана си сабята с пискюли на разстреляния капитан. Заложи двата артилерийски впряга пред селището, облече униформи на някогашните си ученици, разпалени от възпламеняващите му възвания, и ги остави да скитосват въоръжени по улиците, за да създават у другоземците впечатление за неуязвимост. Това беше нож с две остриета, защото правителството в продължение на десет месеца не посмя да нападне укреплението, но когато го направи, стовари срещу него такава несъразмерна сила, че смаза съпротивата за половин час. Още от първия ден на своето пълномощничество Аркадио разкри влечението си към обществените разпоредби. Четеше до четири на ден, та да заповядва и нарежда каквото му дойде наум. Въведе задължителна военна служба от осемнайсет години нагоре, обяви, че животните, които ходят из улиците след шест часа подиробед, са за обществено ползване и наложи на пълнолетните мъже задължението да носят червена лента на ръкава. Затвори, под заплаха, че ще го разстреля, отец Никанор в попската къща и му забрани да служи литургия и да бие камбаните, освен за да приветствуват победите на либералите. За да не се усъмни никой в строгостта на неговите намерения, заповяда един взвод за разстрел да се упражнява на площада, стреляйки в плашило. Отначало никой не взе работата сериозно. Това бяха в крайна сметка момчета от училището, които си играеха на възрастни. Но една вечер, когато Аркадио влезе в дюкяна на Катарино, тромпетистът от оркестъра го поздрави с хвалипръцковски туш, който предизвика смеха на посетителите, и Аркадио накара да го разстрелят за неуважение към властта. Които възразиха, той сложи на хляб и вода с пранги на глезените в една училищна стая.
— Ти си убиец! — викаше му Урсула всеки път, щом научаваше за някое ново своеволие. — Когато Аурелиано узнае, тебе ще те разстреляла аз ще се зарадвам.
Но всичко бе напразно. Аркадио продължи да затяга бурмите на една ненужна строгост, докато се превърна в най-жестокия управител, който изобщо е имало в Макондо.
— Сега нека изстрадат разликата — каза веднъж дон Аполинар Москоте. — Това е то раят на либералите.
Аркадио узна. Начело на един патрул той нападна дома, изпочупи мебелите, напердаши дъщерите и отмъкна с тътрузене дон Аполинар Москоте. Когато Урсула, размахала от бяс насмолен камшик и виеща от срам, прекоси селището и нахълта в двора на казармата, самият Аркадио се готвеше да даде заповед за огън на взвода за разстрел.
— Само да си посмял, копеле! — извика Урсула.
Преди Аркадио да смогне да се възпротиви, тя му стовари първия удар с волската жила.
— Само да си посмял, убиецо — викаше тя. — Убий и мене, кучи сине, очи да нямам да плача от срам, че съм отгледала чудовище. — Шибайки го безмилостно, тя го гони чак до дъното на двора, където Аркадио се сви като охлюв. Дон Аполинар Москоте в несвяст стоеше вързан о стълба, където по-рано държаха изпонадупченото от тренировъчните изстрели плашило. Момчетата от взвода се пръснаха, побояха се Урсула да не си изкара от тях. Но тя не ги и погледна. Остави Аркадио със съсипана униформа, ревящ от болка и бяс, и развърза дон Аполинар Москоте, за да го отведе у дома му. Преди да напусне казармата, освободи затворниците от прангите им.
Оттогава насетне тя заповядваше в селището. Възстанови неделното богослужение, преустанови носенето на червени ленти и отмени свирепите разпоредби. Но въпреки твърдостта си, все тъй оплакваше нещастието на своята участ. Почувствува се толкова сама, че подири безполезното другаруване със забравения под кестена съпруг.
— Гледай докъде изпаднахме — казваше му тя, а юнските дъждове заплашваха да съборят навеса от палмови листа. — Гледай празната ни къща, синовете ни разпилени по света, и ние двамата пак самички, както най-напред.
Хосе-Аркадио Буендия, потънал в пропаст от безсъзнателност, беше глух за нейните вайкания. В началото на своята лудост той известяваше с тромави, неотложни латински изрази всекидневните си нужди. В беглите прояснения на своя разум, когато Амаранта му носеше храната, той й казваше най-дотегливите си неволи и кротко се подлагаше на нейните вендузи и лапи. Но по времето, когато Урсула отиде да се оплаква при него, той беше изгубил пълен досег с действителността. Тя го къпеше на части, седнал върху пейчицата, и му разправяше новини за семейството.
— Аурелиано отиде на война, има вече четири месеца, и вест не сме получили от него — казваше тя, докато му търкаше гърба с насапунисана стиска кълчища. — Хосе Аркадио се върна, станал е цяло мъжище, по-висок от тебе, и целият е извезан на кръст-бод, ама дойде само да донесе срам в нашата къща. — Обаче повярва, че забелязва как мъжът й се натъжава от лошите известия. Тогава предпочете да го лъже. — Не вярвай каквото ти казвам — казваше тя и хвърляше пепел върху изпражненията му, за да ги събере с лопатата. — Господ поиска Хосе-Аркадио и Ребека да се оженят и сега са много щастливи. — Стигна до такава искреност в измамата, че накрая тя самата се разтушаваше със собствените си лъжи — Аркадио вече е сериозен мъж — казваше — и много храбър, много хубав момък с оная униформа и сабята си. — Все едно, че приказваше на мъртвец, защото Хосе-Аркадио Буендия вече беше извън обсега на всякаква загриженост. Но тя упорствуваше. Виждаше го такъв кротък, такъв безразличен към всичко, че реши да го пусне. Той не мръдна от пейчицата. Тъй си и остана изложен на слънцето и дъжда, сякаш въжата бяха ненужни, защото някаква власт, стояща над всяко видимо завързване, го държеше вързан о дънера на кестена. Към месец август, когато зимата почваше да се увековечава, Урсула най-сетне можа да му съобщи една новина, която изглеждаше истина.
— Ето че продължава да ни измъчва късметът — каза му тя. — Амаранта и италианецът с пианолата ще се женят.
Амаранта и Пиетро Креспи наистина се бяха задълбочили в дружбата, закриляни от доверието на Урсула, която този път не сметна за необходимо да наглежда посещенията. Това беше едно здрачно годеничество. Италианецът идваше привечер, с гардения в петлицата и превеждаше на Амаранта сонети от Петрарка. Стояха неподвижни в задушавания от орегана и розите пруст, той четеше, а тя плетеше с куките дантела, безразлични към стрясканията и лошите вести от войната, чак докато комарите ги принудеха да се укрият в стаята, Чувствителността на Амаранта, нейната сдържана, ала обвиваща нежност полека-лека бяха изтъкали около годеника една невидима паяжина, която той трябваше физически да отстрани с бледите си пръсти без халки, за да напусне къщата в осем часа. Бяха направили прелестен албум с пощенски картички, които Пиетро Креспи получаваше от Италия. Това бяха образи на влюбени в самотни паркове, с винетки от пронизани сърца и с позлатени панделки, крепени от гълъби.
— Аз знам тоя парк във Флоренция — казваше Пиетро Креспи, преглеждайки картичките. — Протегне ли човек ръка, и гълъбите слизат да кълват.
Понякога пред някой акварел от Венеция носталгията превръщаше в хладни ухания на цветя мириса на тиня и гнили морски мекотели из каналите. Амаранта въздишаше, смееше се, мечтаеше за едно второ отечество с красиви мъже и жени, които говорят детски език, с древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините. След като прекоси океана да я търси, след като я сбърка със страстта в пламенните опипвания на Ребека, Пиетро Креспи намери любовта. Щастието донесе и преуспяването. Магазинът му тогава заемаше почти цяла пресечка и беше една фантастична зимна градина с копия на камбанарията във Флоренция, които отмерваха часовете посредством концерт на пеещи часовници и пеещи кутии от Соренто, и китайски пудриери, които при отваряне изпяваха петнотни благозвучия, всички музикални инструменти, каквито човек може да си въобрази, и всички дяволии с пружина, които може някой да си представи. Бруно Креспи, по-малкият му брат, стоеше начело на магазина, защото Пиетро не смогваше да се оправи с музикалната школа. Благодарение на него Турската улица с ослепителното си изложение от джунджурии се превърна в мелодичен вир за забравяне произволите на Аркадио и далечния кошмар на войната. Когато Урсула разпореди да се поднови неделното черкуване, Пиетро Креспи подари на храма немски хармониум, основа детски хор и подготви цял грегориански репертоар, който прибави една прелестна нота към невеселия обред на отец Никанор. Никой не се съмняваше, че той ще направи от Амаранта щастлива съпруга. Без да насилват чувствата си, оставяйки се да бъдат влачени от естественото течение на сърцето, те стигнаха до една точка, в която трябваше само да се определи дата на сватбата. Нямаше да срещнат пречки. Урсула дълбоко в себе си се обвиняваше, че с нееднократни отсрочвания е извъртяла съдбата на Ребека, и не беше склонна да трупа угризения. Строгостта на жалейката за Ремедиос бе запратена на второстепенно място от тормоза на войната, отсъствието на Аурелиано, грубиянщината на Аркадио и изгонването на Хосе-Аркадио и Ребека. Пред неотменната близост на сватбата самият Пиетро Креспи бе намекнал на Аурелиано-Хосе, към когото хранеше почти бащинска обич, да бъде считан за негов най-голям син. Всичко караше другите да мислят, че Амаранта се насочва към едно безпрепятствено щастие. Ала обратно на Ребека, тя не разкриваше ни най-малко неспокойствие. Със същото търпение, с което пъстреше покривки за маса и плетеше ненадминати творения от ширити и везеше пауни на кръст-бод, тя изчака, докато Пиетро Креспи вече не можеше да понася неотложните нужди на сърцето. Нейният час дойде със злокобните октомврийски дъждове. Пиетро Креспи махна от скута й кошничката за ръкоделие и притисна ръката й между дланите си.
— Не мога да издържам повече това чакане — каза той. — Ще се оженим идущия месец.
Амаранта не трепна при докосването на ледените му длани. Оттегли ръка като някое изплъзващо се животинче и пак се улови за работата.
— Не бъди наивен, Креспи — усмихна се тя, — и мъртва няма да се омъжа за тебе.
Пиетро Креспи изгуби самообладание. Разплака се без свян, чупеше пръсти от отчаяние, ала не успя да я склони.
— Не си губи времето — това бе всичко, което му каза Амаранта. — Ако наистина ме обичаш толкова, да не си стъпил повторно в тази къща.
На Урсула й се стори, че полудява от срам. Пиетро Креспи изчерпи средствата за умоляване. Стигна до невероятни крайности на унижение. Плака цял следобед в скута на Урсула, която душата си би продала, за да го утеши. Видяха го през дъждовни нощи да се навърта край къщата с един копринен чадър, мъчейки се да изненада някоя светлина в спалнята на Амаранта. Никога не беше се обличал по-добре, отколкото по това време. Неговата августейша глава на измъчен император придоби странен вид на величавост. Додяваше на приятелките на Амаранта, които отиваха да бродират в пруста, с молби да се опитали да я убедят. Занемари търговията. Прекарваше деня в задната стая на магазина и пишеше безумни послания, които пращаше на Амаранта с ципици от листица и препарирани пеперуди и които тя връщаше, без да ги отвори. Заключваше се да свири с часове на цитра. Една нощ пропя. Макондо се разбуди в своеобразен унес, омаяно от ангелска цитра, която не заслужаваше този свят, и от един глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам. Тогава Пиетро Креспи видя светлина във всички прозорци на селището освен в този на Амаранта. На втори ноември, ден на всички мъртви, брат му отвори магазина и намери всички лампи запалени, и всички пеещи кутии отхлупени, и всички часовници запънати на един и същи безконечен час, и сред онзи нелеп концерт намери Пиетро Креспи отзад, в кантората, с прерязани с бръснач китки и потопил и двете си ръце в леген с бензое.
Урсула разпореди бдението да се извърши в къщата. Отец Никанор се възпротиви да се отдават религиозни почести и да го погребат в свещена земя. Урсула се опълчи срещу него.
— По някакъв начин, който нито аз, нито вие можем да проумеем, този човек беше светец — каза тя. — Тъй че ще го погреба против вашата воля до гроба на Мелкиадес. — И го стори, подкрепяна от цялото селище, с великолепни погребални почести. Амаранта не напусна спалнята. Чу от леглото си плача на Урсула, стъпките и шушненето на множеството, нахълтало в къщата, воя на оплаквачките, и после дълбокото, миришещо на стъпкани цветя мълчание. Дълго време тя усещаше привечер лавандуловия полъх на Пиетро Креспи, но има сили да не рухне в бълнуване. Урсула я изостави. И очи не вдигна да се смили над нея следобеда, когато Амаранта влезе в кухнята и сложи ръка в жаравата на печката, чак докато я заболя толкова много, че вече усещаше не болка, а зловонието от собствената си изгорена плът. Това бе конски цяр за угризението. Дни наред тя ходи из къщата пъхнала ръка в голяма чаша с яйчен белтък, и когато заздравяха изгарянията, сякаш яйчният белтък беше изцелил и язвите на сърцето й. Единствената външна следа, която й остана от трагедията, бе превръзката от черен бинт на обгорената ръка, която щеше да носи до смъртта си.
Аркадио даде рядко доказателство за щедрост, провъзгласявайки с разпоредба официална жалейка за смъртта на Пиетро Креспи. Урсула изтълкува това като завръщане на изгубената овца. Но сгреши. Бе изгубила Аркадио не откакто облече военната униформа, а открай време. Вярваше, че го е отгледала като син, както отгледа Ребека без предимства и без различия. Обаче Аркадио беше едно самотно и уплашено дете по време на чумата-безсънница, сред печалбарската треска на Урсула, сред бълнуванията на Хосе-Аркадио Буендия, сред затвореността на Аурелиано, сред смъртното съперничество между Амаранта и Ребека. Аурелиано го научи да чете и пише, мислейки си за нещо друго, както би направил някой чужд човек. Подаряваше му дрехите си, за да ги стеснява Виситасион, когато бяха вече за хвърляне. Аркадио страдаше от прекалено големите си обувки, от окърпените си панталони, от женския си задник. Никога не успя да се свърже с някого по-добре, отколкото с Виситасион и Катауре на техния език. Мелкиадес бе всъщност единственият, който се погрижи за него, като го караше да слуша непонятните си писмена и му даваше напътствие за изкуството на дагеротипията. Никой не си представяше колко много плака скришом за смъртта му и с какво отчаяние се мъчи да го съживи в безполезното изучаване на неговите книжа. Училището, където му обръщаха внимание и го уважаваха, а после и властта, с нейните неотменяеми разпоредби и нейната славна униформа, го освободиха от тежестта на старата горчилка. Една вечер в дюкяна на Катарино някой се осмели да му каже:
— Не заслужаваш презимето, което носиш.
Противно на онова, което всички очакваха, Аркадио не накара да го разстрелят.
— За добра чест — рече той — аз не съм Буендия.
Които знаеха тайната на неговото родословие, помислиха при оня отговор, че и той е в течение на нещата, но в действителност Аркадио никога не узна нищо. Пилар Тернера, майка му, която бе накарала кръвта му да кипне в стаята за дагеротипия, беше за него толкова неудържимо влечение, каквото бе изпърво за Хосе-Аркадио и после за Аурелиано. Макар изгубила очарованията си и великолепието на своя смях, той я търсеше и я намираше по дирята от нейния мирис на дим. Малко преди войната, веднъж по пладне, когато тя отиде по-късно от обичайния час да вземе от училището малкия си син, Аркадио я причака в стаята, където обикновено спеше по време на обедната си почивка и където по-сетне натъкми прангите. Докато детето играеше на двора, той зачака в хамака и трепереше от притома, защото знаеше, че Пилар Тернера ще мине оттам. И дойде. Аркадио я сграби за китката и се опита да я набута в хамака.
— Не мога, не мога — каза Пилар Тернера ужасена. — Не можеш си представи колко бих искала да ти угодя, но господ види, че не мога.
Аркадио я сграби през кръста с наследствената си страхотна сила и усети, че светът се заличава при допира с нейната кожа.
— Не се прави на светица — казваше той. — Все едно, всички знаят, че си курва. — Пилар превъзмогна отвращението, което й вдъхваше нейната жалка орисия.
— Децата ще разберат — прошушна тя. — По-добре нощес да оставиш вратата незалостена.
Оная нощ Аркадио я чакаше, треперещ от треска в хамака. Чака, без да заспи, чуваше шумните следполунощни щурци и неумолимото разписание на свирците-дъждовници, все по-убеден, че са го излъгали. Внезапно, когато смутно безпокойствие се бе разложило в ярост, вратата се отвори. След няколко месеца, пред взвода за разстрел, Аркадио отново щеше да изживее загубените из класната стая стъпки, препъванията о чиновете, и накрая, плътността на едно тяло в мрачината на стаята и туптенията на въздуха, изтласкван от едно сърце, което не беше неговото. Протегна ръка и намери друга ръка, с два пръстена на един и същи пръст, която без малко не се удави в тъмнината. Усети плетеницата на нейните вени, пулсирането на нейната неволя и усети влажната длан с линията на живота, пресечена в основата на палеца с един удар от лапата на смъртта. Тогава разбра, че не беше тази жената, която чакаше, защото не миришеше на дим, а на брилянтин от цветчета и гърдите й бяха издути и слепи, с мъжки зърна, и нежността й — безредната нежност на една възбудена неопитност. Беше девица и носеше невероятното име Санта София де ла Пиедад[42]. Пилар Тернера й бе заплатила петдесет песо, половината от спестеното през целия си живот, за да направи това, което сега правеше. Аркадио я беше виждал много пъти да обслужва магазинчето за хранителни стоки на родителите си и никога не бе се взирал в нея, защото тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг. Но от тоя ден се сви като коте в топлината на нейната мишница. Тя отиваше в училището по време на обедната почивка, със съгласието на родителите си, на които Пилар Тернера бе платила другата половина от своите спестявания. По-късно, когато правителствените войски ги прогониха от това място, те се любеха между тенекиите с чисто масло и чувалите с ориз в стаичката зад магазина. По времето, когато Аркадио беше назначен граждански и военен началник, им се роди дъщеря.
От роднините единствени узнаха Хосе-Аркадио и Ребека, с които Аркадио тогава поддържаше близки отношения, основани не толкова на роднинството, колкото на съучастничеството. Хосе-Аркадио беше превил врат под брачния хомот. Твърдият характер на Ребека, хищността на нейния корем, упоритото й домогване погълнаха необичайната работоспособност на съпруга, който от лентяй и женкар се превърна в огромно работно добиче. Домът им беше чист и подреден. Призори Ребека то разтваряше от край до край и вятърът откъм гробовете навлизаше през прозорците и излизаше през вратите към двора, като оставяше стените побелели и мебелите загорели от селитрата на мъртъвците. Гладът за земя, тракането на родителските й кости, нетърпеливостта на нейната кръв срещу вялостта на Пиетро Креспи бяха запратени в тавана на паметта. По цял ден тя везеше до прозореца, чужда за безпокойствата на войната, докато керамичните съдини затрептяваха в бюфета и тя ставаше да стопли яденето много преди да се появят мърлявите гончета и после великанът с навои и шпори и ловджийска двуцевка, който понякога носеше елен на рамо и почти винаги връзка зайци или диви патици. Един следобед, в началото на своето управление, Аркадио отиде да ги навести по никое време. Не бяха го виждали, откак напуснаха къщата, но той се показа толкова мил и близък, че го поканиха да сподели гозбата.
Едва когато пиеха кафето, Аркадио разкри подбудите за своето посещение: бе получил донос срещу Хосе-Аркадио. Казваше се, че бил започнал с разораването на своя двор и бил продължил право през съседните земи, събаряйки огради и сривайки чужди колиби и къщи с воловете си, чак докато докопал насила най-хубавите недвижими имоти в околността. Селяните, които не бил прокудил, защото техните земи не го интересували, обременил с налози, които вземал всяка събота с кучетата и двуцевката си. Не отрече. Обосноваваше правото си с това, че заграбените земи били разпределени от Хосе-Аркадио Буендия по време на основаването и смяташе да се докаже, че баща му бил луд още оттогава, тъй като се разпоредил с наследство, в действителност принадлежащо на семейството. Това беше ненужно привеждане на доводи, защото Аркадио не бе отишъл да раздава справедливост. Просто предложи да създаде канцелария, където да се записва собствеността, за да узакони Хосе-Аркадио документите на заграбената земя, при условие че ще упълномощи местното правителство да събира налозите. Споразумяха се. След години, когато полковник Аурелиано Буендия обследва документите за поземлена собственост, намери, че на братовото му име се водят всички земи, които се съзираха от неговия двор — от хълма чак до кръгозора, включително и гробището, и че за единайсетте месеца на своето управление Аркадио е отмъкнал не само парите от налозите, но и ония, които е вземал от селището заради правото да рови умрелите си в недвижимите имоти на Хосе-Аркадио.
Едва след месец Урсула научи онова, което беше вече обществено достояние, тъй като хората го криеха от нея, за да не увеличават страданието й. Започна с подозрения.
— Аркадио строи нова къща — довери тя с престорена гордост на мъжа си, докато се мъчеше да пъхне в устата му лъжица тиквен сироп. Обаче неволно въздъхна: — Не знам защо всичко това ми мирише на лошо. — По-късно, когато узна, че Аркадио не само изкарал къщата, но и бил поръчал виенска мебелировка, потвърди своето подозрение, че той разполага с обществени средства. — Ти си срамът на семейството ни — изкрещя му тя една неделя след черква, когато го видя в новата къща да играе на карти с офицерите си. Аркадио не й обърна внимание. Едва тогава Урсула разбра, че той има шестмесечна дъщеря, и че Санта София де ла Пиедад, с която живееше, без да е женен, пак е бременна. Реши да пише на полковник Аурелиано Буендия, където и да се намира той, за да го постави в течение на работите. Но събитията, които се стекоха в ония дни, не само попречиха на нейните намерения, но я накараха да се разкайва, че го е замислила. Войната, която дотогава не беше нищо друго освен дума за означаване на някакво далечно й неясно обстоятелство, се уточни в една драматична действителност. Към края на февруари в Макондо пристигна старица с пепеляв вид, яхнала натоварено с метли магаре. Изглеждаше толкова безобидна, че патрулите от стражата я оставиха да мине, без да й задават въпроси, като една от продавачките, които често идваха от поселищата на тресавището. Отиде право в казармата. Аркадио я посрещна в помещението, което по-рано бе класна стая и което тогава беше преобразено в своего рода тилов лагер, с навити и окачени за халките хамаци, натрупани из ъглите вързопи, пушки и карабини, и дори ловджийски двуцевки, пръснати върху пода. Старицата се изопна във военен поздрав, преди да обяви самоличността си:
— Аз съм полковник Грегорио Стивънсън.
Носеше лоши вести. Последните огнища на либералната съпротива, според думите му, едно по едно били унищожавани. Полковник Аурелиано Буендия, когото оставил да отстъпва с бой край Риоача, му възложил задачата да говори с Аркадио. Той трябвало да предаде укреплението без съпротива, поставяйки като условия да бъдат зачетени с честна дума животът и имуществата на либералите. Аркадио огледа със състрадателен поглед онзи чудноват пратеник, когото човек би могъл да вземе за някоя старица-бежанка.
— Вие, разбира се, носите някакъв писмен документ — рече той.
— Разбира се — отговори упълномощеният, — че не нося. Лесно е да се проумее, че при сегашните обстоятелства човек не носи със себе си нищо злепоставящо.
Докато говореше, измъкна от корсажа и постави на масата една златна рибка.
— Смятам, че това ще е достатъчно — каза той. Аркадио потвърди, че наистина това беше една от рибките, изработени от полковник Аурелиано Буендия. Но някой може да я е купил преди войната или откраднал и затуй нямаше никаква стойност на пропуск. Пратеникът стигна дотам, че наруши военната тайна, за да удостовери самоличността си. Разкри, че отивал с поръчение в Кюрасао, където се надявал да събере изгнаници от цялото Карибие и да набави достатъчно оръжие и боеприпаси, за да опитал да дебаркира в края на годината. Разчитайки на този план, полковник Аурелиано Буендия не бил привърженик да се дават безполезни жертви в момента. Но Аркадио беше непреклонен. Накара да затворят пратеника, докато установял неговата самоличност, и реши да брани укреплението до смърт.
Не стана нужда да чака дълго. Известията за неуспеха на либералите ставаха все по-определени. В края на март, в една предутрин с преждевременни дъждове, напрегнатото спокойствие на предишните седмици бе разпръснато от неистово изсвирване на тръба, последвано от оръдеен изстрел, който разпердушини кулата на храма. Наистина волята на Аркадио за съпротива беше лудост. Не разполагаше с повече от петдесет зле въоръжени мъже, всеки с по двайсет патрона най-много. Помежду си те, някогашните му ученици, възбудени от високопарни възвания, бяха решили да жертвуват кожата си за едно изгубено дело. Сред бъркотията от ботуши, от противоречиви заповеди, от оръдейни гърмежи, които караха земята да тръпне, сред замаяни изстрели и безсмислени звуци на тръби предполагаемият полковник Стивънсън успя да говори с Аркадио.
— Спестете ми недостойнството да умра в прангата с тия женски дрипи — каза той. — Щом трябва да мра, нека бъде в бой.
Успя да го придума. Аркадио заповяда да му дадат пушка с двайсет патрона и да го оставят с петима души да защищава казармата, а той с щаба си да оглави съпротивата. Не успя да стигне до пътя за тресавището. Барикадите бяха натрошени на парчета и защитниците се биеха на открито по улиците, първо докато имаха боеприпаси за пушките, а после с пистолети срещу пушки и накрая — в ръкопашна схватка. Пред неминуемата близост на поражението някои жени се хвърлиха на улицата, въоръжени с тояги и кухненски ножове. В онази бъркотия Аркадио намери Амаранта, която го търсеше като луда, по нощница, с два стари пищова на Хосе-Аркадио Буендия. Даде пушката си на един офицер, който в суматохата бе останал без оръжие, и се измъкна с Амаранта по някаква странична улица, за да я отведе в къщи. Урсула стоеше на вратата и чакаше, безразлична към залповете, които бяха пробили фасадата на съседната къща. Дъждът преставаше, но улиците бяха хлъзгави и размекнати като разтопен сапун и трябваше да налучкват разстоянията в тъмнината. Аркадио остави Амаранта при Урсула и понечи да се опълчи срещу двама войника, които пуснаха един сляп залп откъм ъгъла. Старите пищови, пазени дълги години в дрешник, не хванаха. Закриляйки Аркадио с тялото си, Урсула се опита да го замъкне до къщата.
— Ела, за бога — викаше му тя. — Стига толкоз щуротии!
Войниците се прицелиха в тях.
— Пуснете тоя човек, госпожо — извика единият от тях, — или не отговаряме!
Аркадио блъсна Урсула към къщата и се предаде. Не след дълго спряха гърмежите и забиха камбани. Съпротивата бе сломена за по-малко от половин час. Нито един от хората на Аурелиано не оцеля от нападението, но преди да умрат, отведоха със себе си триста войника. Последната твърдина бе казармата. Преди да се втурнат срещу нея, предполагаемият полковник Грегорио Стивънсън пусна на свобода затворниците и заповяда на хората си да излязат да се бият по улицата. Изключителната подвижност и голямата точност, с която изстреля своите двайсет патрона от различни прозорци, създадоха впечатление, че казармата е добре защищавана, и нападателите я разрушиха с оръдейни изстрели. Капитанът, който ръководи операцията, се учуди, когато намери развалините пусти и само един мъж по долни гащи, мъртъв, с празна пушка, все още сграбчена в една ръка, изтръгната от рамото. Косата му беше буйна като на жена, навита и прихваната на темето с гребен, а на врата му имаше нарамник със златна рибка, Когато го преобърна с върха на ботуша, за да го освети в лицето, капитанът се смая:
— Лайнар — възкликна той.
Приближиха се други офицери.
— Гледайте къде пък се появи тоя човек — рече им капитанът. — Това е Грегорио Стивънсън.
На разсъмване, след съкратената процедура на военния съвет, Аркадио бе разстрелян пред зида на гробището. В последните два часа на своя живот той не успя да разбере защо бе изчезнал страхът, който Го мъчеше още от детство. Равнодушен, без да се погрижи поне да покаже неотдавнашната си храброст, той изслуша безкрайните улики на обвинението. Мислеше за Урсула, която по това време навярно беше под кестена и пиеше кафе с Хосе-Аркадио Буендия. Мислеше за осеммесечната си дъщеря, която още нямаше име, и за детето, което щеше да се роди през август.
Мислеше за Санта София де ла Пиедад, която предната вечер остави да осолява един елен за съботния обяд, и му домъчня за струйналата върху раменете й коса и за миглите й, които изглеждаха изкуствени. Мислеше за своите си хора без разнеженост, в строга разплата с живота, започвайки да проумява всъщност колко много обича хората, които най-много бе мразил. Председателят на военния съвет подхвана заключителната си реч, преди Аркадио да проумее, че са изтекли два часа. „Дори и да не бяха достатъчни за смъртно наказание доказаните обвинения — казваше председателят, — безотговорната и престъпна дързост, с която обвиняемият е тласнал своите подчинени към безполезна смърт, би била достатъчна, за да заслужи той смъртно наказание.“ В разнебитеното училище, където за пръв път изпита сигурността на властта, на няколко метра от стаята, където позна несигурността на любовта, на Аркадио му се видя смешна дребнавата строгост на смъртта. Всъщност за него от значение беше не смъртта, а животът, и затова усещането, което изпита, щом произнесоха присъдата, не бе на страх, а на носталгия. Не продума, докато не го запитаха коя е последната му воля.
— Кажете на жена ми — отговори той с добре звучащ глас — да кръсти дъщерята Урсула. — Замълча и потвърди: — Урсула, като баба й. И кажете й също, че ако чаканото се роди момче, да го кръстят Хосе-Аркадио, но не заради чичо му, а заради дядо му.
Преди да го поведат на разстрел, отец Никанор се опита да го изповяда.
— Няма за какво да се разкайвам — рече Аркадио и се предостави на взвода, след като изпи чаша черно кафе.
Командирът на взвода, специалист по бързите изпълнения на присъди, носеше име, което беше много повече от една случайност: Капитан Рокс Карнисеро.[43] По пътя към гробището, под упоритото ръмене, Аркадио забеляза, че на кръгозора се разпуква една сияйна сряда. Носталгията се разсейваше с мъглата и на свое място оставяше едно огромно любопитство. Чак когато му заповядаха да застане гърбом към зида, Аркадио видя Ребека, с мокра коса и рокля на розови цветя, да разтваря къщата от край до край. Направи усилие тя да го познае. Наистина Ребека погледна случайно към зида и се вцепени от изумление, едва можа да се съвземе и махне на Аркадио за сбогом. Аркадио й отвърна по същия начин. В този миг опушените дула на пушките се прицелиха в него и той чу буква по буква пеещите енциклики на Мелкиадес, усети изгубените стъпки на Санта София де ла Пиедад, девица, в класната стая, и изпита в носа си същата ледена твърдост, която бе привлякла вниманието му върху ноздрите на трупа на Ремедиос. „Бре, дявол да го вземе — успя да помисли той, — забравих да кажа, ако се роди момиче, да го кръстят Ремедиос.“ Тогава, събран в един разкъсващ удар на лапа, отново изпита целия ужас, който го беше измъчвал в живота. Капитанът даде заповед за огън. Аркадио едва смогна да изпъчи гърди и да вдигне глава, без да разбере откъде изтича парливата течност, която изгаряше бедрата му.
— Негодници! — извика той. — Да живее либералната партия!
* * *
През май войната свърши. Две седмици преди правителството да направи официално съобщение чрез високопарна прогласа, обещаваща безмилостно наказание за подбудителите на бунта, полковник Аурелиано Буендия попадна в плен, когато му оставаше съвсем малко, за да достигне западната граница, предрешен като туземец-вълшебник. От двайсет и един мъже, които го последваха във войната; четиринайсет умряха в бой, шест бяха ранени и само един го придружаваше в момента на крайното поражение: полковник Херинелдо Маркес. Известието за неговото залавяне беше оповестено в Макондо с извънредна разпоредба.
— Жив е — осведоми Урсула мъжа си. — Да се помолим богу враговете му да бъдат милостиви. — След тридневни плачове, един подиробед, когато биеше млечно сладко в кухнята, тя чу ясно гласа на своя син, съвсем близо до ухото си. — Аурелиано беше — извика и хукна към кестена да съобщи новината на съпруга си. — Не знам как стана чудото, ама е жив и много скоро ще го видим.
Сметна го за факт. Накара да измият подовете на къщата и да разместят мебелите. Седмица по-късно един неопределен слух, който не бе подкрепен от разпоредба, драматично потвърди предзнаменованието. Полковник Аурелиано Буендия бил осъден на смърт и присъдата щяла да бъде изпълнена в Макондо за назидание на населението. Един понеделник, в десет и двайсет сутринта, Амаранта тъкмо обличаше Аурелиано-Хосе, когато долови далечно топуркане й изсвирване на тръба, секунда преди Урсула да нахълта в стаята с вика: „Водят го“. Войската се мъчеше да усмири с приклади развилнялата се тълпа. Урсула и Амаранта изтичаха до ъгъла, пробивайки си път с блъскане, и тогава го видяха. Приличаше на просяк; Дрехите му бяха изпокъсани, брадата и косата разчорлени и беше бос. Вървеше, без да усеща жарещата пепел, ръцете му вързани на гърба с въже, което офицер на кон държеше върху лъка на седлото. До него, също тъй нечистоплътен и разгромен, водеха полковник Херинелдо Маркес Не бяха тъжни. Изглеждаха по-скоро смутени от тълпата, която крещеше на войската какви ли не хули.
— Сине! — извика Урсула сред врявата и удари с ръка войника, който понечи да я спре. Конят на офицера се изправи на задните си крака. Тогава полковник Аурелиано Буендия сиря треперещ, отбягна ръцете на майка си и впи в очите й твърд поглед.
— Вървете си в къщи, мамо — каза той. — Искайте разрешение от властите и елате да ме видите в затвора.
Погледна Амаранта, която стоеше неподвижна и нерешителна на две крачки зад Урсула, и й се усмихна, питайки я:
— Какво е станало с ръката ти?
Амаранта повдигна ръката с черната превръзка.
— Изгаряне — каза тя и отдръпна Урсула, за да не я сгазят конете. Войската гръмна. Нарочна стража обгради затворниците и ги отведе на тръс в казармата.
Надвечер Урсула посети полковник Аурелиано Буендия, Беше се опитала да издействува разрешението с помощта на дон Аполинар Москоте, но той бе изгубил всякакво влияние пред всемогъществото на военните. Отец Никанор беше повален от чернодробна треска. Родителите на полковник Херинелдо Маркес, който не бе осъден на смърт, се опитаха да го видят, но бяха отблъснати с приклади. Пред невъзможността да намери посредници, убедена, че нейният син ще бъде разстрелян призори, Урсула стегна във вързопче нещата, които искаше да му занесе, и самичка отиде в казармата.
— Аз съм майката на полковник Аурелиано Буендия — представи се тя.
Часовите й препречиха пътя.
— Тъй или иначе, аз ще вляза — предупреди ги Урсула. — Така че, ако имате заповед да стреляте, почвайте. — С едно блъсване отстрани единия и влезе в някогашната класна стая, където група голи войници смазваха оръжията си. Някакъв офицер в походна униформа, зачервен, с очила с много дебели стъкла и тържествени обноски, направи знак на часовите да се оттеглят.
— Аз съм майката на полковник Аурелиано Буендия — повтори Урсула.
— Вие навярно искате да кажете — поправи я офицерът с учтива усмивка, — че сте госпожа майката на господин Аурелиано Буендия.
Урсула разпозна в неговия преднамерен начин на говорене вялата каденца на хората от пустата висока степ, качаковците.[44]
— Както вие кажете, господине — съгласи се тя, — стига да ме пуснете да го видя.
Имаше заповеди от горе да не се позволяват свиждания за смъртниците, но офицерът пое отговорността и разреши петнайсетминутно свиждане. Урсула му показа какво носи във вързопа: чисто бельо за едно преобличане, чепиците, които синът й обул за сватбата си, млечното сладко, което му пазеше от деня, в който предусети неговото завръщане. Завари полковник Аурелиано Буендия в стаята с прангите, изтегнат върху нара и разперил ръце, защото мишниците му бяха осеяни със слепи циреи. Бяха му разрешили да се избръсне. Гъстите мустаци със завити краища подчертаваха ъгловатостта на неговите скули. На Урсула й се стори, че е по-блед, отколкото преди да замине, малко по-висок и по-самотен от всякога. Беше научил подробностите в къщата: самоубийството на Пиетро Креспи, своеволията и разстрелването на Аркадио, неустрашимостта на Хосе-Аркадио Буендия под кестена. Знаеше, че Амаранта е посветила вдовството си на девица да отгледа Аурелиано-Хосе, и че последният започвал да дава признаци на много здрав разум, четял и пишел едновременно с проговорването. Щом влезе в стаята, Урсула се почувствува притеснена от зрелостта на своя син, от полъха на властност, от блясъка на господство, който излъчваше неговата кожа. Изненада се, че е толкова добре осведомен.
— Нали знаете, че съм гадател — пошегува се той. И прибави сериозно. — Тая заран, когато ме докараха, ми се стори, че вече съм изживял всичко това.
Наистина, докато тълпата гърмолеше при неговото преминаване, той се бе съсредоточил в своите мисли, учуден, че за една година селището е остаряло толкова много. Листата на бадемовите дървета бяха изпомачкани. Къщите, боядисани синьо, после пребоядисани в червено и после пак боядисани синьо, накрая бяха придобили някакво неопределимо оцветяване.
— Какво очакваше? — въздъхна Урсула. — Времето минава.
— Така е — съгласи се Аурелиано, — но не толкова. По този начин дългоочакваното посещение, за което и двамата бяха подготвили въпросите и даже предвидили отговорите, отново бе вечният катадневен разговор. Когато часовникът оповести края на свиждането, Аурелиано измъкна изпод рогозката на нара свитък пропити с пот хартии. Бяха неговите стихове. Вдъхновените от Ремедиос, които беше взел със себе си при заминаването, и написаните после, в смутните затишия на войната.
— Обещайте ми, че никой няма да ги прочете — каза той. — Още тази нощ запалете пещта с тях.
Урсула обеща и се надигна да го целуне за раздяла.
— Донесох ти револвер — прошушна тя.
Полковник Аурелиано Буендия се увери, че часовият не се вижда.
— За какво ми е — отвърна той тихо. — Но ми го дайте, да не би да ви претърсят на излизане.
Урсула извади револвера от корсажа си и той го сложи под рогозката на нара.
— А сега не се прощавайте с мене — заключи той със спокойна приповдигнатост. — Никого не умолявайте, нито се унижавайте пред някого. Въобразете си, че са ме разстреляли отдавна.
Урсула прехапа устни, за да не се разплаче.
— Тури си горещи камъни на циреите — рече тя.
Обърна се и излезе от стаята. Полковник Аурелиано Буендия остана прав, замислен, докато се хлопна вратата. Тогава отново легна с разперени ръце. Още от началото на юношеството, когато почна да осъзнава предзнаменованията, той си мислеше, че смъртта трябва да оповести своето пристигане с някакъв определен знак, недвусмислен, неповторим, но му оставаха малко часове до смъртта, а знакът не идваше. Веднъж една много красива жена влезе в лагера му при Тукуринка и поиска от стражите разрешение да го види. Пуснаха я да мине, защото познаваха фанатизма на някои майки, които пращаха дъщерите си в спалните на най-блестящите воини, както те самите казваха, за да подобрели расата. Онази нощ полковник Аурелиано Буендия довършваше поемата за мъжа, изгубил се в дъжда, когато момичето влезе в стаята. Той се обърна гърбом към него, за да сложи листа в чекмеджето с ключалка, където пазеше своите стихове. И тогава почувствува. Сграбчи пистолета в чекмеджето, без да извръща лице.
— Не стреляйте, моля ви се — каза той.
Когато се обърна със запънат пистолет, момичето беше свалило своя и не знаеше какво да прави. Така бе успял да избегне четири от единайсетте засади. Обратното, някой, който никога не бе заловен, влезе една нощ в революционната казарма в Манауре и наръга с нож неговия близък приятел, полковник Магнифико Висбал, на когото бе отстъпил нара да се изпоти, че имаше треска. На няколко метра той спеше в хамак в същата стая и нищо не усети. Безполезни бяха усилията му да систематизира предзнаменованията. Идваха отведнъж, в повей на свръхестествена умствена яснота, като някаква изрична и мигновена, ала неуловима убеденост. Понякога биваха толкова естествени, че той проумяваше предзнаменованията едва след сбъдванията им. Друг път биваха неоспорими и не се сбъдваха. Често не биваха нищо друго освен просташки прояви на суеверие. Но когато го осъдиха на смърт и поискаха да изкаже последната си воля, не му бе никак трудно да различи предзнаменованието, което му вдъхна отговора:
— Моля присъдата да бъде изпълнена в Макондо — рече той.
Председателят на съда се разсърди.
— Не бъдете такъв хитрец, Буендия — му каза. — Това е ход за печелене на време.
— Ваша си работа, ако не го изпълните — рече полковникът, — но тази е последната ми воля.
Оттогава предзнаменованията бяха го напуснали. В деня, когато Урсула го посети в затвора, след много мислене той стигна до заключението, че може би тоя път смъртта няма да предизвести идването си, защото не зависеше от нелепата случайност, а от волята на неговите палачи. Прекара нощта в безсъние, измъчван от болката на слепите циреи. Малко преди зори чу стъпки по коридора. „Ей ги, идват“ — си каза и безпричинно помисли за Хосе-Аркадио Буендия, който в оня миг мислеше за него под зловещото предутро на кестена. Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени. Вратата се отвори и влезе часовият с голяма чаша кафе. На другия ден по същото време беше все така, беснеещ от болката под мишниците, и се случи съвсем същото. В четвъртък раздели млечното сладко с часовите и облече чистите дрехи, които му бяха тесни, и лачените чепици. В петък още не бяха го разстреляли.
Всъщност не смееха да изпълнят присъдата. Бунтовността на селището накара военните да мислят, че разстрелването на полковник Аурелиано Буендия ще има сериозни политически последици не само в Макондо, но и по цялата тресавищна област, тъй че се допитаха до властите в столицата на провинцията. Събота вечерта, докато чакаха отговора, капитан Роке Карнисеро отиде с други офицери в дюкяна на Катарино. Само една жена, почти притисната със заплахи, дръзна да го заведе в стаята си.
— Не искат да лягат с мъж, за когото знаят, че ще умре — призна му тя. — Никой не знае как ще стане, но всичко живо вика, че офицерът, който застреля полковник Аурелиано Буендия, и всички войници от взвода един по един рано или късно без друго ще бъдат убити, ако и да се крият на край света.
Капитан Роке Карнисеро сподели това с другите офицери и те го споделиха с вишестоящите началници. В неделя, макар никой да не беше го разкрил чистосърдечно, макар че никакво военно действие не бе смутило напрегнатото спокойствие на онези дни, цялото селище знаеше, че офицерите са готови с всякакви предлози да избягнат отговорността за разстрела. С пощата в понеделник дойде официалната заповед: присъдата да се приведе в изпълнение в двайсет и четири часов срок. Същата нощ офицерите пъхнаха в една фуражка седем листчета с имената си и безмилостната участ на капитан Роке Карнисеро го посочи с печелившето листче.
— От лошия късмет отърване няма — каза той с дълбока горчивина. — Кучи син се родих и кучи син ще си умра. — В пет часа сутринта избра чрез жребий взвода, строи го в двора и разбуди осъдения със знаменателните думи:
Да вървим, Буендия — каза му той. — Дойде ни часът.
— Значи това било — отвърна полковникът. — Сънувах, че са ми се пукнали слепите циреи.
Ребека Буендия ставаше в три часа през нощта, откак узна, че Аурелиано ще бъде разстрелян. Стоеше на тъмно в спалнята и наблюдаваше през открехнатия прозорец гробищния зид, а леглото, където стоеше, се тресеше от хърканията на Хосе-Аркадио. Чака цяла седмица със същото затаено упорство, с което едно време чакаше писмата на Пиетро Креспи.
— Няма да го разстрелят така — казваше й Хосе-Аркадио. — Ще го разстрелят посред нощ в казармата, та да не узнае никой кой е строил взвода, и ще го заровят на самото място.
Ребека продължи да чака.
— Толкова са тъпи, че ще го застрелят тука — казваше тя. Беше тъй уверена, че бе предвидила как ще отвори вратата да му махне с ръка за сбогом.
— Няма да го доведат по улицата — настояваше Хосе-Аркадио — само с шест уплашени войника, щом знаят, че хората са решени на всичко.
Безразлична към логиката на мъжа си, Ребека все тъй стоеше на прозореца.
— Ще видиш какви тъпаци са — казваше тя.
Във вторник в пет часа сутринта Хосе-Аркадио бе изпил кафето и пуснал кучетата, когато Ребека затвори прозореца и се хвана за предния край на леглото да не падне. „Водят го, ей там — въздъхна тя. — Колко е красив така!“ Хосе-Аркадио надзърна през прозореца и го видя треперещ в утринната яснота, с някакви панталони, които на младини бяха негови. Стоеше вече гърбом към зида, подпрял длани на кръста, защото пламтящите възли под мишниците не му позволяваха да отпусне ръце. „Толкоз бъхтене — мърмореше полковник Аурелиано Буендия. — Толкоз бъхтене и да ме убият шестима педеруги, без да мога нищо да направя!“ Повтаряше го с такъв бяс, че изглеждаше почти вдъхновение, и капитан Роке Карнисеро се разчувствува, защото помисли, че се моли. Когато взводът се прицели в него, яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването и той отново се видя съвсем малък, с къси панталонки и панделка на врата, видя баща си в един дивен подиробед, да го води към вътрешността на палатката, и видя леда. Когато чу вика, помисли, че това е последната заповед към взвода. Отвори очи с любопитство, от което тръпки го побиха, очаквайки да се намери в нажеженото прелитане на куршумите, но намери само капитан Роке Карнисеро с вдигнати ръце и Хосе-Аркадио прекосяващ улицата със страхотната двуцевка, готова за стрелба.
— Не стреляйте — каза капитанът на Хосе-Аркадио. — Вас божието провидение ви е изпратило.
И започна нова война. Капитан Роке Карнисеро и хората му заминаха с полковник Аурелиано Буендия да освобождават революционния генерал Викторио Медина, осъден на смърт в Риоача. Мислеха да спечелят време, пресичайки планинския масив по пътя, извървян от Хосе-Аркадио Буендия, за да основе Макондо, но не мина и седмица и се убедиха, че това начинание е невъзможно. Тъй че трябваше да изминат опасния път през планинските разклонения, без други боеприпаси освен ония на взвода за разстрел. Лагеруваха близо до селищата и един от тях, със златна рибка в ръка, преоблечен влизаше посред бял ден и установяваше връзка с бездействуващите либерали, които на другата заран излизаха на лов и никога не се завръщаха. Когато съзряха Риоача от една извивка на планината, генерал Викторио Медина вече бе разстрелян. Хората на полковник Аурелиано Буендия го провъзгласиха за командир на революционните сили от Карибското побрежие с генералски чин. Той пое длъжността, но отхвърли чинопроизводството и си постави сам условието да не го приема, докато не свалят управата на консерваторите. След три месеца успяха да въоръжат над хиляда мъже, но те бяха унищожени. Оцелелите достигнаха западната граница. Следващия път, когато се чу за тях, те бяха дебаркирали в Кабо де ла Вела[45], идвайки от Антилския архипелаг, и донесение на правителството, разпространено по телеграфа и обнародвано в ликуващи разпоредби из цялата страна, оповести смъртта на полковник Аурелиано Буендия. Но два дни по-късно една повсеместна телеграма, която почти застигна предхождащата, оповестяваше за друг бунт в южните равнини. Тъй започна легендата за вездесъщието на полковник Аурелиано Буендия. Едновременни и противоречиви сведения го обявяваха за победител при Вилянуева, за разгромен при Гуакамайял, за изяден от индианците „мотилони“, за убит в някакво село из тресавището и за отново въстанал в Уримита. Либералните ръководители, които по онова време договаряха участие в парламента, го посочиха за авантюрист без партийно представителство. Националното правителство го причисли към разбойническия разред и оцени главата му за пет хиляди песо. След шестнайсет поражения полковник Аурелиано Буендия тръгна от Гуахира с две хиляди добре въоръжени туземци и гарнизонът, изненадан по време на сън, напусна Риоача. Там той установи главната си квартира и обяви поголовна война против режима. Първото съобщение, което подучи от правителството, бе заплахата, че ще разстреля полковник Херинелдо Маркес в четирийсет и осем часов срок, ако не отстъпи в пълен ред с войската си до източната граница. Полковник Роке Карнисеро, който беше тогава началник-щаб, му връчи телеграмата със слисано изражение, но той я прочете с непредвидена радост.
— Ей че хубаво! — възкликна. — Вече си имаме телеграф в Макондо.
Отговорът му бе безпрекословен. За три месеца се надявал да установи главната си квартира в Макондо. Ако тогава не заварел жив полковник Херинелдо Маркес, щял да изпозастреля без съд и присъда цялото офицерство, което по него време е пленил — като се почне от генералите, — и щял да даде заповеди на своите подчинени да постъпват по същия начин до края на войната. Три месеца по-късно, когато влезе победител в Макондо, първата прегръдка, която получи на пътя за тресавището, бе от полковник Херинелдо Маркес.
Къщата беше пълна с деца. Урсула бе прибрала Санта София да ле Пиедад е голямата й дъщеря и чифт близнаци, които се родиха пет месеца след разстрелването на Аркадио. Въпреки последната воля на разстреляния, тя кръсти момичето Ремедиос. „Сигурна съм, че тъкмо това искаше да рече Аркадио — позова се тя. — Няма да я кръстим Урсула, защото много се страда с това име.“ Близнаците нарече Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Амаранта се зае с всичките. Постави дървени седалчици в стаята и с други деца на съседни семейства уреди първоначално училище. Когато се завърна полковник Аурелиано Буендия, сред изстрели на ракети и камбанен звън, детски хор му пожела добре дошъл в къщата. Аурелиано-Хосе, дълъг като дядо си, в облекло на революционен офицер, му отдаде военни почести.
Не всички вести бяха добри. Година след бягството на полковник Аурелиано Буендия Хосе-Аркадио и Ребека отидоха да живеят в построения от Аркадио дом, Никой не научи за неговата намеса да попречи на разстрела. В новия дом, разположен в най-хубавия кът на площада, под сянката на едно бадемово дърво, почетено от три гнезда на червеношийки, с голяма врата за гостите и четири, прозореца за светлината, те свиха гостолюбиво домашно огнище. Някогашните приятелки на Ребека, между тях четири от сестрите Москоте, които още момуваха, подновиха седенките за везане, прекъснати преди години в пруста с бегониите. Хосе-Аркадио продължи да ползува заграбените земи, чиито документи бяха признати от консерваторското правителство. Всеки подиробед го виждаха да се връща на кон, с планинските си кучета и ловджийската двуцевка, и връзка зайци, провесени на седлото. Един септемврийски следобед, пред заплахата от буря, той се върна у дома по-рано от обикновено. Поздрави Ребека в трапезарията, върза кучетата на двора, окачи зайците в кухнята, за да ги осоли по-късно, и отиде да се преоблече в спалнята. Ребека после даде показания, че когато мъжът й влязъл в спалнята, тя се заключила в банята и не разбрала нищо. Това беше обяснение, на което трудно можеше да се повярва, но нямаше друго по-правдоподобно, а и никой не можа да проумее каква ли ще е била подбудата на Ребека да убие мъжа, който я бе направил щастлива. Тази бе навярно единствената загадка, която никога не се изясни в Макон-до. Щом Хосе-Аркадио затвори вратата на спалнята, гърмежът на пистолетния изстрел прокънтя в къщата. Нишка кръв излезе изпод вратата, прекоси стаята, излезе на улицата, пое право по неравните плочници, спусна се по стълби и се изкачи по стъпала, отмина по Турската улица, до един ъгъл зави надясно и до друг наляво, обърна се под прав ъгъл срещу къщата на Буендиовци, мина под затворената врата, пресече гостната, долепена о стените, да не цапа килимите, продължи пред друга стая, заобиколи с широка крива масата в трапезарията, придвижи се по пруста с бегониите и мина, без да бъде видяна, под стола на Амаранта, която даваше урок по смятане на Аурелиано-Хосе, и се пъхна през хамбара и се озова в кухнята, където Урсула се канеше да счупи трийсет и шест яйца за хляба.
— Пресвета Богородичке! — извика Урсула.
Проследи кървавата нишка в обратна посока, и търсейки нейния източник, прекоси хамбара, мина през пруста с бегониите, където Аурелиано-Хосе пееше, че три и три са шест и шест и три са девет, прекоси трапезарията и стаите и продължи по права линия на улицата, и кривна после надясно и после наляво до Турската улица, без да се опомни, че все още носи престилката за печене и къщните папуци, и излезе на площада и се пъхна през вратата на една къща, където не беше ходила никога, и блъсна вратата на спалнята и почти се задави от мириса на изгорял барут, и намери Хосе-Аркадио проснат ничком на пода върху навоите, които току-що бе свалил, и видя първоначалния край на кървавата нишка, която вече бе спряла да тече от дясното му ухо. Не намериха никаква рана по тялото, нито пък откриха оръжието. Невъзможно бе и да се махне от трупа проникващият мирис на барут. Първо го изкъпаха три пъти със сапун и кълчища, после го изтъркаха със сол и оцет, после с пепел и лимон и накрая го набутаха в буре с белина и го оставиха да кисне шест часа. Толкова го триха, че плетениците на татуировката взеха да се обезцветяват. Когато намислиха отчаяното средство да го подправят с чер пипер и кимион и дафинови листа и да го варят цял ден на бавен огън, той вече беше почнал да се разлага и трябваше да го погребат на бърза ръка. Заключиха го в особен непроницаем ковчег, два метра и трийсет сантиметра дълъг и метър и десет сантиметра широк, подсилен отвътре с железни листове и завинтен със стоманени болтове, но и така се долавяше миризмата по улиците, откъдето мина погребението. Отец Никанор, с подут, изпънат като барабан черен дроб, даде благословията си от кревата. Макар през следващите месеци да подсилиха гробницата с надстроени зидове и да хвърлиха между тях сплъстена пепел, дървени стърготини и негасена вар, гробището години наред все тъй миришеше на барут, докато инженерите от банановите насаждения не препокриха гробницата с бетонна броня. Щом изнесоха трупа, Ребека затвори вратите на своя дом и жива се погреба, покрита с дебели струпеи от презрение, които никакво земно изкушение не успя да разчупи. Веднъж излезе на улицата, вече съвсем остаряла, с обувки в цвят на старо сребро и шапка със ситни цветенца, по времето, когато през селището мина Скитникът Евреин и предизвика такива горещини, че птичките разкъсваха телените мрежи на прозорците, за да умрат в спалните. Някой я видя жива за последен път, когато тя уби с точен изстрел един крадец, опитал се да насили вратата на дома й. Освен Архенида, нейната слугиня и довереница, оттогава насетне никой не бе имал досег с нея. По едно време се разчу, че пишела писма на епископа, когото считала за свой първи братовчед, но никога не се каза да е получавала отговор. Селището я забрави.
Въпреки своето победоносно завръщане, полковник Аурелиано Буендия не се въодушевяваше от привидностите. Войските на правителството изоставяха укрепленията без съпротива и това пораждаше у либералното население самозаблуда за победа, която не беше изгодно да се разколебава, но революционерите знаеха истината, а полковник Аурелиано Буендия — повече от всеки друг. Макар че в този момент държеше над пет хиляди мъже под свое командуване и владееше два щата от крайбрежието, той съзнаваше, че е сгащен до морето и наврян в такова объркано политическо положение, че когато заповяда да се възстанови църковната кула, разпердушинена от оръдеен изстрел на армията, отец Никанор рече от своето легло на болник:
— Това е безсмислица — бранителите на вярата Христова разрушиха храма, а масоните нареждат да бъде възстановен.
Търсейки някоя пролука за измъкване, той прекарваше часове наред в помещението на телеграфа в съвещания с командирите на други укрепления и всеки път излизаше с все по-определеното впечатление, че войната се е запънала. Когато се получаваха вести за нови победи на либералите, възвестяваха ги с ликуващи разпоредби, но той мереше по картите истинския им обхват и разбираше, че неговото войнство прониква в селата, защищавайки се от маларията и комарите, и напредва в посока, обратна на действителността.
— Губим си времето — оплакваше се пред офицерите си. — Докато ония негодници от партията просят някой стол в конгреса, само ще си губим времето. — В безсънни нощи, проснат по очи в хамака, в същата стая, където лежа осъден на смърт, той извикваше в паметта си образите на облечените в черно адвокати, които напускат президентския дворец в хладината на ранни зори, с вдигната до ушите яка и търкат ръце, и шушукат, дирейки убежище в зловещите разсъмващи кафенета, за да умуват какво искал да каже президентът, когато рекъл „да“, или какво искал да каже, когато казал „не“, и да предполагат дори онова, което президентът си мислел, когато казал нещо съвсем различно, а той си пъдеше комарите при трийсет и пет градуса температура и усещаше как се приближава грозното утро, когато ще трябва да даде на своите мъже заповед да се хвърлят в морето.
В една несигурна нощ, когато Пилар Тернера пееше на двора с войската, той поиска да му прочете бъдещето на карти. „Пази си устата — това бе всичко, което изкара черно на бяло Пилар Тернера, след като три пъти хвърли и прибра картите. — Не знам какво ще рече, ама знакът е много ясен: пази си устата.“ Два дни по-късно някой даде на един ординарец голяма чаша кафе без захар и ординарецът я даде на друг, и той на трети, докато от ръка на ръка стигна в кабинета на полковник Аурелиано Буендия. Не бе искал кафе, но нали беше там, полковникът го изпи. То съдържаше заряд от орех за повръщане, достатъчен кон да утрепе. Когато го занесоха в къщата, беше корав и извит на дъга, а езикът му прехапан между зъбите. Урсула се пребори за него със смъртта. След като му прочисти стомаха с церове за повръщане, тя го зави в горещи одеяла и два дни му дава яйчени белтъци, чак докато разсипаното тяло възстанови обичайната си температура. На четвъртия ден беше вън от всякаква опасност. Против волята си, под натиска на Урсула и офицерите, той лежа още седмица в леглото. Едва тогава узна, че не бяха изгорили стиховете му. „Не исках да избързвам — обясни Урсула. — Онази вечер, когато щях да подпаля пещта, си рекох, че е по-добре да изчакам да донесат трупа.“ Сред лютата мъгла на оздравяването, обкръжен от прашните кукли на Ремедиос, в четенето на своите стихове, полковник Аурелиано Буендия възкреси решителните мигове от битието си. И отново прописа. В течение на много часове, настрана от стрясканията на една война без бъдеще, той разреши в римувани стихове своите преживелици край брега на смъртта. Тогава мислите му станаха толкова ясни, че можа да ги изследва налице и наопаки. Една вечер каза на полковник Херинелдо Маркес:
— Едно нещо ми кажи, наборе — за какво се биеш?
— Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.
— Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.
— Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.
Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.
— Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат:
— Или пък да воюва като тебе за нещо, което не значи нищо за никого.
Неговата гордост му бе попречила да установи връзки с въоръжените групи от вътрешността на страната, докато ръководителите на партията не оттеглели на всеослушание изявлението си, че той бил разбойник. Знаеше обаче, че щом отстрани тия задръжки, ще скъса омагьосания кръг на войната. Оздравяването му позволи да размишлява. Тогава издействува Урсула да му даде остатъка от заровеното наследство и значителните си спестявания; назначи полковник Херинелдо Маркес за граждански и военен началник на Макондо и заминала установява връзки с бунтовническите групи от вътрешността.
Полковник Херинелдо Маркес не само беше най-довереният човек на полковник Аурелиано Буендия, но и Урсула го посрещаше като член на семейството. Крехък, срамежлив, с добро природно възпитание, ала устроен повече да воюва, отколкото да управлява. Политическите му съветници лесно го замотаваха в теоретически криволици. Но успя да наложи в Макондо обстановката на селски мир, за каквато мечтаеше полковник Аурелиано Буендия, за да умре от старост, правейки златни рибки. Макар да живееше в дома на родителите си, два-три пъти седмично той обядваше при Урсула. Посвети Аурелиано-Хосе в боравенето с огнестрелни оръжия, даде му преждевременно военно обучение и със съгласието на Урсула го заведе да живее няколко месеца в казармата, за да станел мъж. Преди много години, още почти дете, Херинелдо Маркес се беше обяснил в любов на Амаранта. Тогава тя бе толкова захласната в самотната си страст по Пиетро Креспи, че му се изсмя. Херинелдо Маркес реши да чака. Веднъж изпрати на Амаранта една хартийка от затвора, молейки я за услугата да извезе дузина батистени кърпички с началните букви на бащините му имена… Прати й парите. След седмица Амаранта му занесе в затвора дузината бродирани кърпички заедно с парите и останаха няколко часа да поговорят за миналото. „Щом изляза оттука, ще се оженя за тебе“ — каза й Херинелдо Маркес Амаранта се изсмя, ала продължи да мисли за него, докато учеше децата да четат, и пожела да възкреси за него младежката си страст по Пиетро Креспи. В събота, ден за посещение на затворниците, тя минаваше през дома на родителите на Херинелдо Маркес и ги придружаваше до затвора. Една събота Урсула се изненада, като я видя в кухнята да чака изваждането на сладкишите от пещта, за да избере най-хубавите и да ги обвие в кърпата, която бе извезала за случая.
— Омъжи се за него — рече й тя. — Мъчно ще намериш друг мъж като тоя.
Амаранта се престори, че отвръща разсърдена.
— Не ми трябва да ходя на лов за мъже — отговори тя. — Нося тия сладкиши за Херинелдо, защото ми е жал, че рано или късно ще го разстрелят.
Изрече го, без да се замисля, но именно по това време правителството направи обществено достояние заплахата да разстреля полковник Херинелдо Маркес, ако бунтовните сили не предадели Риоача. Свижданията бяха прекратени. Амаранта се заключи да плаче, подтискана от чувство за вина, подобно на онова, което я измъчваше след смъртта на Ремедиос, сякаш пак безразсъдните й думи бяха отговорни за нечия смърт. Майка й я утеши. Увери я, че полковник Аурелиано Буендия ще направел нещо, за да не допусне разстрела, и обеща; че самата тя ще се заеме да привлече Херинелдо Маркес, когато свърши войната. Изпълни обещанието преди уречения срок. Когато Херинелдо Маркес отново дойде в къщата, облечен в новия си сан на граждански и военен началник, тя го посрещна като син, измисли най-изисканите ласкателства, за да го задържи, и с цялата си душа се молеше той да си припомни своето намерение за женитба с Амаранта. Молбите й сякаш бяха чути. В дните, когато се отбиваше да обядва в къщата, полковник Херинелдо Маркес оставаше следобед в пруста с бетонните да играе на китайски дами с Амаранта. Урсула им носеше мляко с кафе и бисквити и се нагърбваше с децата, за да не ги безпокоят. Всъщност Амаранта се мъчеше да разпали в сърцето си забравената пепел на своята младежка страст. С притома, която накрая стана нетърпима, тя чакаше дните за обедите, следобедите с игрите на китайски дами и времето отлиташе в другаруването с онзи воин с носталгично име,[46] чиито пръсти недоловимо трепереха, местейки плочките. Но в деня, когато полковник Херинелдо Маркес й повтори желанието си да се ожени, тя го отблъсна.
— За никого няма да се омъжа — му каза тя. — Най-малко пък за тебе. Толкова много обичаш Аурелиано, че ще се ожениш за мене, защото не можеш да се ожениш за него.
Полковник Херинелдо Маркес беше търпелив човек.
— Пак ще настоявам — каза той. — Рано или късно ще те склоня. — Продължи да посещава къщата. Заключена в спалнята, прехапала един таен плач, Амаранта пъхаше пръсти в ушите си, за да не слуша гласа на кандидата, който разказваше на Урсула последните вести от войната, и макар не умираше да го види, намираше сили да не излиза пред него.
Тогава полковник Аурелиано Буендия разполагаше с време да изпраща през две седмици по един подробен доклад в Макондо. Но само веднъж, почти осем месеца след като бе заминал, Урсула му писа. Нарочен пратеник отнесе в къщата запечатан с червен восък плик, в който имаше една хартия, изписана с изящния краснопис на полковника: Пазете много татко, защото скоро ще умре. Урсула се разтревожи. „Щом Аурелиано казва, Аурелиано го знае“ — каза тя. И помоли да й помогнат да отнесе Хосе-Аркадио Буендия в спалнята му. Не само беше толкова тежък, както винаги, но в продължителния престой под кестена бе развил способността да увеличава доброволно теглото си до такава степен, че седем мъже не смогнаха да го повдигнат и трябваше да го тътрят до леглото. Зловоние на пресни гъби, на дървенушки, на старинен и вглъбен живот под открито небе просмука въздуха на спалнята, щом започна да го вдишва великанският старец, огрубял от слънцето и дъжда. На другия ден топ не осъмна в леглото. След като го търси из всички стаи, Урсула го намери отново под кестена. Тогава го вързаха за леглото. Въпреки своята непокътната сила, Хосе-Аркадио Буендия не беше в състояние да се бори. Всичко му беше безразлично. Ако се върна при кестена, то не бе по негова воля, а по навик на тялото. Урсула се грижеше за него, даваше му да яде, носеше му известия от Аурелиано. Но в действителност отдавна единственият човек, с когото той можеше да има досег, бе Пруденсио Агилар. Станал вече почти на прах от дълбоката грохналост в смъртта, Пруденсио Агилар по два пъти на ден отиваше да разговаря с него. Говореха за петли. Обещаваха си да открият развъдник за великолепни птици, не толкова за да се наслаждават на някакви победи, от които тогава не биха се нуждаели, а за да имат нещо, с което да се развличат в отвратително скучните недели на смъртта. Именно Пруденсио Агилар го чистеше, даваше му да яде и му носеше чудни вести за някакъв непознат, който се наричал Аурелиано, и който бил полковник във войната. Когато биваше сам, Хосе-Аркадио Буендия се разтушаваше със съня за безкрайните стаи. Сънуваше, че става от леглото, отваря вратата и минава в друга стая, еднаква, със същото легло с табла от ковано желязо, със същия стол от ракита и със същата картинка на Богородица Изцелителка върху стената в дъното. От тази стая минаваше в друга, съвсем същата, чиято врата отваряше, за да мине в друга съвсем същата, и после в друга, съвсем същата, и тъй до безкрайност. Харесваше му да ходи от стая в стая, като в някакво дълго тясно помещение с успоредни огледала, чак докато Пруденсио Агилар го докосне по рамото. Тогава се връщаше от стая в стая, събуждайки се назад, изминаваше обратния път и заварваше Пруденсио Агилар в стаята на действителността. Ала една нощ, две седмици след като го отнесоха в леглото, Пруденсио Агилар го докосна по рамото в средната стая и той завинаги остана там, повярвал, че онази е действителната стая. Сутринта Урсула му носеше закуската, когато видя, че по пруста приближава някакъв мъж. Беше дребен и набит, с костюм от черно сукно и също тъй черна шапка, огромна, нахлупена чак до меланхолиите очи. „Боже мой — помисли Урсула. — Бих се заклела, че е Мелкиадес.“ Беше Катауре, братът на Виситасион, който напусна къщата, бягайки от чумата-безсънница, и от който нямаше ни вест, ни кост. Виситасион го попита защо се е върнал, а той й отговори на своя тържествен език:
— Дошъл съм за погребението на царя.
Тогава влязоха в стаята на Хосе-Аркадио Буендия, разтърсиха го с все сила, извикаха на ухото му, сложиха огледало пред ноздрите му, ала не можаха да го пробудят. Не след дълго, когато дърводелецът му вземаше мярка за ковчега, видяха през прозореца, че ръми дъждец от ситни жълти цветенца. Цяла нощ те падаха в безмълвна буря върху селището и затрупаха покривите и затиснаха вратите, и задушиха животните, които спяха на открито. Толкова цветя паднаха от небето, че улиците осъмнаха застлани с плътен юрган и трябваше да ги разчистят с лопати и гребла, за да може да мине погребението.
* * *
Седнала в ракитовия стол-люлка, с недовършено ръкоделие в скута, Амаранта се любуваше на Аурелиано-Хосе, който, наплескал брадичката си с пяна, заглаждаше бръснача на каиша, та да се обръсне за пръв път. Разкървави пъпките, поряза горната си устна, мъчейки се да оформи някакъв мустак от рус мъх, и въпреки всичко си остана същият както преди, но усърдието му остави у Амаранта впечатлението, че от онзи миг той бе почнал да старее.
— Същински Аурелиано, когато беше на твоята възраст — каза тя. — Вече си цял мъж.
Беше възмъжал отдавна, от вече далечния ден, в който Амаранта повярва, че той е още дете, и продължи да се съблича в банята пред него, както беше правила, както беше свикнала да прави, откак Пилар Тернера й го връчи да го доотгледа. Първия път, когато я видя, привлече вниманието му единствено дълбоката вдлъбнатина между гърдите й. Тогава беше толкова невинен, че попита какво й се е случило и Амаранта се престори, че дълбае с върха на пръстите си гръдта и отговори:
— Копаха, копаха и копаха.
След време, щом се посъвзе от самоубийството на Пиетро Креспи и отново започна да се къпе с Аурелиано-Хосе, той вече не обръщаше внимание на вдлъбнатините, а на това, че изпита едно непознато потръпване при вида на онези великолепни гърди с морави зърна. Още от съвсем малък имаше навика да напуска хамака и да осъмва в леглото на Амаранта, чийто досег имаше добродетелта да разсейва страха от тъмнината. Но от деня, в който осъзна нейната голота, не страхът от тъмнината го подтикваше да се мушва под мрежата й срещу комари, а копнежът да усети призори хладното дишане на Амаранта. Една предутрин, горе-долу по времето, когато тя отблъсна полковник Херинелдо Маркес, Аурелиано-Хосе се пробуди от усещането, че въздух не му достига. Усети пръстите на Амаранта като горещи и припрени червейчета, които търсеха неговия корем. Преструвайки се на заспал, промени положението си, че да отстрани всякакво затруднение, и тогава почувствува как ръката без черната превръзка се гмурва сякаш сляпо мекотело между водораслите на неговата притома, Макар привидно да се правеха, че не знаят онова, което и двамата знаеха, и което всеки знаеше, че другият знае, от оная нощ насетне те бяха обвързани от ненарушимо съзаклятничество. Аурелиано-Хосе не можеше да мигне, докато не чуеше полунощния валс на часовника в гостната, а зрялата девица, чиято кожа почваше да се натъжава, нямаше и миг покой, докато не усетеше да се плъзва под мрежата против комари онзи лунатик, когото бе отгледала, без да й мине през ум, че той ще бъде временно успокояващо средство за нейната самота. Тогава не само спяха заедно, разменяйки си изнурителни милувки, но се и преследваха из ъглите на къщата и се заключваха в спалните по всяко време, в постоянно състояние на нестихваща възбуда. Един следобед Урсула за малко не ги изненада, когато влезе в хамбара, а те започваха да се целуват.
— Много ли обичаш леля си? — най-невинно запита тя Аурелиано-Хосе.
Той отговори утвърдително: „да“.
— Добре правиш — заключи Урсула, доизмери брашното за хляба и се върна в кухнята.
Това изтръгна Амаранта от нейното бълнуване. Разбра, че е отишла прекалено далеч и вече не си играе с дете, а цамбурка из есенна страст, опасна и без бъдеще, и я сряза с един замах. Аурелиано-Хосе, който тогава завършваше военното си обучение, накрая се примири с действителността и отиде да спи в казармата. В събота отиваше с войниците в дюкяна на Катарино.
Скоро взеха да идват противоречиви вести за войната. Докато самото правителство признаваше, че бунтът напредва, офицерите от Макондо имаха поверителни доклади за скорошната неизбежност на един договорен мир. В началото на април нарочен пратеник удостовери самоличността си пред полковник Херинелдо Маркес. Потвърди му, че наистина партийните ръководители установили връзки с бунтовническите командири от вътрешността на страната и че скоро щели да уговорят примирието срещу три министерства за либералите, малцинствено представителство в парламента и всеобщо помилване за бунтовниците, които сложат оръжие. Пратеникът носеше строго поверителна заповед от полковник Аурелиано Буендия, който не беше съгласен с условията за примирие. Полковник Херинелдо Маркес трябвало да подбере петима от най-добрите си мъже и да се приготви да напусне с тях страната. Заповедта бе изпълнена в най-дълбока предпазливост. Седмица преди да се оповести споразумението, и то сред буря от противоречиви слухове, полковник Аурелиано Буендия и десет доверени нему офицери, между които полковник Роке Карнисеро, тихомълком пристигнаха след полунощ в Макондо, разпръснаха гарнизона, закопаха оръжията и унищожиха архивите. Призори те бяха напуснали селището заедно с полковник Херинелдо Маркес и петимата му офицери. Това бе толкова бързо и поверително действие, че Урсула научи едва в последния час, когато някой похлопа леко върху прозореца на спалнята и прошушна: „Ако искате да видите полковник Аурелиано Буендия, още сега се покажете на вратата.“ Урсула скочи от леглото и излезе на вратата по нощница, но само успя да долови галопирането на кавалерийския отряд, който напускаше селището сред безмълвен облак прах. Чак на другия ден тя разбра, че Аурелиано-Хосе е заминал с баща си.
Десет дни след като съвместно комюнике на правителството и опозицията разгласи края на войната, дойдоха вести за първото въоръжено въстание на полковник Аурелиано Буендия край западната граница. Неговите оскъдни и зле въоръжени сили бяха разпръснати за по-малко от седмица. Но в течение на същата година, докато либерали и консерватори се мъчеха да накарат страната да повярва в примирието, той опита още седем метежа. Една нощ обстрелва с оръдия Риоача от една двумачтова платноходка и гарнизонът за наказание изкара от леглата и разстреля четиринайсетте най-първи либерали в селището. Над петнайсет дни държа една погранична митница и оттам отправи към населението призив за всеобща война. Друга от неговите експедиции се лута три месеца из селвата с безсмисленото намерение да прекоси над хиляда и петстотин километра девствени земи, за да провъзгласи войната в столичните предградия. Веднъж той беше на по-малко от двайсет километра от Макондо, обаче правителствените патрули го принудиха да навлезе из планината съвсем близо до омагьосаната област, където преди много години баща му намери вкаменелостите от испанския галеон.
До това време умря Виситасион. Направи си удоволствието да умре от естествена смърт, след като от страх пред безсъницата се беше отказала от престола, и последната й воля бе да изровят под леглото й спестените за повече от двайсет години заплати и да ги изпратят на полковник Аурелиано Буендия, за да продължи войната. Но Урсула не си направи труд да извади въпросните пари, защото из ония дни се носеше слухът, че полковник Аурелиано Буендия бил убит в засада близо до столицата на провинцията. Официалното известие — четвърто за по-малко от две години — се считаше за вярно в продължение на почти шест месеца, тъй като нищо друго не се знаеше за него. Изведнъж, когато Урсула и Амаранта бяха наложили нова жалейка върху предишните, дойде смайващата вест. Полковник Аурелиано Буендия бил жив, но уж се отказал да додява на правителството в своята страна и се бил присъединил към победния федерализъм в други републики на Карибието, Появяваше се под различни имена все по-далече от своя край. После щеше да се узнае, че мисълта, която тогава го въодушевяваше, бе обединяването на федералистките сили в Средна Америка, за да смете консерваторските управи от Аляска до Патагония. Първото пряко известие, което Урсула получи от него, години след като беше заминал, бе изпомачкано и изцапано писмо, което дойде от ръка на ръка чак от град Сантяго в Куба.
— Изгубихме го завинаги — възкликна Урсула, щом го прочете. — Както е тръгнал, ще кара Колелата на край света.
Човекът, пред когото го изрече, първият, на когото показа писмото, беше генералът-консерватор Хосе-Ракел Монкада, кмет на Макондо откак свърши войната.
— Тоя Аурелиано — подхвърли генерал Монкада — жалко, че не е консерватор. — Възхищаваше се истински от него. Както много цивилни консерватори, тъй и Хосе-Ракел Монкада изкара войната, защищавайки своята партия, и достигна генералското звание на полесражението, макар да нямаше военно призвание. Напротив, също както много от своите съпартийци, беше противник на военщината. Считаше хората на оръжието за безпринципни, мързеливци, сплетници и честолюбци, майстори да омотават цивилните, за да процъфтяват в безредието. Умен, привлекателен, налят с кръв, човек на хапването и запалянко по боевете с петли, за известно време той бе най-страшният противник на полковник Аурелиано Буендия. Успя да наложи своята власт над професионалните военни в голяма част от побрежието. Веднъж, когато от стратегически изгоди се видя принуден да отстъпи едно укрепление в ръцете на полковник Аурелиано Буендия, той му остави две писма. В едното много обстойно, го приканваше на съвместна борба за очовечаване на войната. Другото писмо беше за съпругата му, която живееше в областта на либералите, и го остави с молба да бъде пратено до предназначението му. Оттогава, дори в най-свирепите периоди на войната, двамата военачалници уговаряха примирия за размяна на пленници. Това бяха затишия с известна празнична обстановка, които генерал Монкада използваше да учи полковник Аурелиано Буендия да играе шах. Станаха големи приятели, дотолкова, че обмисляха възможността да съгласуват хората от народа и в двете партии, да премахнат влиянието на военните и на професионалните политици, да установят един човеколюбив строй, който да използва най-доброто от всяко учение. След края на войната, докато полковник Аурелиано Буендия се измъкваше през клисурите на постоянната подривна дейност, генерал Монкада бе назначен управител на Макондо. Облече цивилния си костюм, подмени военните с невъоръжени полицейски агенти, накара да се зачитат законите за помилването и подпомогна някои семейства на либерали, убити във военни походи. Издействува Макондо да бъде издигнато в общинска единица и затова той стана първият му кмет и създаде обстановка на доверие, която накара хората да мислят за войната като за някакъв нелеп кошмар от миналото. Отец Никанор, стопен от чернодробните трески, бе заместен от отец Коронел[47], когото наричаха Зверчето, стар боец от първата федералистка война. Бруно Креспи, женен за Ампаро Москоте и чийто магазин за играчки и музикални инструменти не се уморяваше да процъфтява, построи театър, който испанските театрални трупи включиха в своите обиколки. Това беше обширен открит салон, с дървени скамейки, кадифена завеса с гръцки маски и три каси, наподобяващи лъвски глави, през чиито зинали уста се продаваха билети. Пак по това време бе възстановена сградата на училището. С него се зае дон Мелчор Ескалона, стар учител, изпратен от тресавището, който караше неприлежните ученици да вървят по колене из настлания със ситни камъчета двор и караше дърдорковците да ядат лютиви чушки за угода на родителите. Аурелиано Втори и Аркадио Втори, своеволните близнаци на Санта София де ла Пиедад, бяха първите, които седнаха в класната стая със своите плочи и калеми и с алуминиевите си канчета, белязани с техните имена. Ремедиос, наследила чистата красота на майка си, започваше да става известна като Ремедиос красивата. Въпреки времето, застъпващите се жалейки и натрупаните огорчения Урсула се съпротивяваше на старостта. Подпомагана от Санта София де ла Пиедад, бе дала нов тласък на сладкарската си промишленост и не само възвърна за няколко години състоянието, което нейният син изхарчи във войната, но и отново натъпка с чисто злато заровените в спалнята кратуни. „Докато господ-бог ми дава живот — обичаше да казва тя, — няма да липсват пари в тая лудница.“ Тъй вървяха нещата, когато Аурелиано-Хосе избяга от федералистките войски на Никарагуа, записа се в екипажа на един германски кораб и се появи в кухнята на къщата, набит като кон, мургав и барачест като индианец и с тайното решение да се ожени за Амаранта.
Когато Амаранта го видя да влиза, без да е продумал, веднага разбра за какво се е върнал. На масата не смееха да се погледнат в лицето. Но две седмици след завръщането си, в присъствието на Урсула той впи очи в нейните и й каза:
— Все за тебе мислех.
Амаранта го отбягваше. Пазеше се от случайни срещи. Гледаше да не се отделя от Ремедиос красивата. Възмути я руменината, позлатила бузите й в деня, когато племенникът я запита докога мислела да носи черната превръзка на ръката си, защото изтълкува въпроса като намек за нейната девственост. Когато той пристигна, тя спусна мандалото на спалнята си, но в продължение на толкова нощи долавяше миролюбивите му похърквания в съседната стая, че занемари тая предпазливост. В една предутрин, почти два месеца след завръщането, тя го усети да влиза в спалнята. Тогава, вместо да побегне, вместо да се развика, както беше предвиждала, остави се да я засити едно нежно усещане за почивка. Усети го да се плъзва под мрежата против комари, както бе правил в невръстна възраст, както бе правил винаги, и не можа да сподави ледената пот и тракането на своите зъби, щом разбра, че той е съвсем гол. „Върви си“, прошушна, давена от любопитство. „Върви си, или ще се развикам“. Но Аурелиано-Хосе тогава знаеше какво трябва да прави, защото вече не беше дете, уплашено от тъмнината, а лагерно животно. От онази нощ се подновиха глухите безуспешни битки, които продължаваха до разсъмване. Аурелиано се измъкваше призори и отново идваше късно следващата нощ, все по-възбуден от обстоятелството, че тя не слага мандалото. Нито за миг не престана да я желае. Срещаше я в тъмните спални на победените градчета, особено в най-гнусните, даваше й плът в зловонието на спечената кръв от бинтовете на ранените, в мигновения ужас пред смъртната опасност, по всяко време и навсякъде. Бе избягал от нея, мъчейки се да унищожи спомена не само чрез разстоянието, но и чрез едно замаяно настървение, което другарите му по оръжие окачествяваха като безстрашие, но колкото повече въргаляше нейния образ из бунището на войната, толкова повече войната заприличваше на Амаранта. Така той изстрада изгнаничеството, дирейки начин да я убие със собствената й смърт, докато чу някой да разправя старата приказка за мъжа, който се оженил за своя леля, а тя освен туй му била и братовчедка, и чийто син накрая станал сам на себе си дядо.
— Нима човек може да се ожени за леля си? — попита учуден.
— Не само че може — отговори му един войник, — но ние водим тая война срещу поповете да може човек да се жени и за собствената си майка.
Петнайсет дни по-късно той избяга от войската. Завари Амаранта по-смачкана, отколкото в спомена, по-меланхолна и по-срамлива и вече наистина отминаваща последния завой на зрелостта, но по-трескава от всякога в тъмнотиите на спалнята и по-предизвикателна от всякога в нападателността на своята съпротива.
— Тъпак си ти — казваше му Амаранта, уморена от неговите преследвания. — Нима не знаеш, че човек може да се ожени за леля си само с нарочно позволение от папата.
Аурелиано-Хосе обещаваше да отидел в Рим, обещаваше да обиколял Европа на колене и да целувал сандалите на върховния първожрец само и само тя да спусне подвижните си мостове.
— Не е само това — бранеше се Амаранта. — Там е работата, че децата ще се родят със свинска опашка.
Аурелиано-Хосе беше глух за този довод.
— Ако ще и тапири да се раждат — умоляваше я той.
Една предутрин, надвит от непоносимата болка на подтисканата мъжественост, той отиде в дюкяна на Катарино. Намери някаква жена с отпуснати гърди, ласкава и евтина, която го усмири за известно време. Опита се да приложи спрямо Амаранта лечение чрез подценяване. Виждаше я в пруста да шие на ръчна машина, която бе научила да ползва с възхитителна сръчност, и не й проговорваше нито дума. Амаранта се почувствува освободена от една ненужна тежест и тя самата не разбра защо тогава отново взе да мисли за полковник Херинелдо Маркес, защо възкресяваше с такава носталгия подиробедите с китайски дами и защо стигна дотам, че да го желае като мъж в спалнята си. През нощта, когато не можа да издържи повече оная преструвка на безразличие и пак отиде в стаята на Амаранта, Аурелиано-Хосе не си представяше колко много почва е изгубил. Тя го отблъсна с неотстъпчива решимост и захлопна завинаги мандалото на спалнята си.
Няколко месеца след завръщането на Аурелиано-Хосе в къщата се представи една пищна, ухаеща на жасмин жена, с около петгодишно дете. Твърдеше, че било син на полковник Аурелиано Буендия и че го носела да го кръсти Урсула. Никой не се усъмни в произхода на онова дете без име: беше също като полковника по времето, когато го заведоха да види леда. Жената разказа, че се било родило с отворени очи и гледало хората с преценката на възрастен човек и че я плашел неговият начин да впива поглед в предметите, без да примигва.
— Бащичко — каза Урсула. — Остава да накара столовете да се търкулват само щом ги погледне.
Кръстиха го Аурелиано и добавиха презимето на майката, защото законът не му позволяваше да носи презимето на бащата, докато последният не го признае. Генерал Монкада стана кръстник. Макар че Амаранта настоя да й го оставят да го доотгледа, майката се противопостави.
Урсула тогава не знаеше за обичая да се пращат девици в спалните на воините, както се пускат кокошки на изящните петли, но в течение на същата година го научи: девет други сина на полковник Аурелиано Буендия бяха отведени в къщата, за да бъдат кръстени. Най-големият, необикновен и мургав, със зелени очи, който нямаше нищо общо с бащиното семейство, бе прехвърлил десет години. Заведоха деца от всички възрасти, от всички цветове, но всички мъжки и всички с такъв самотнически вид, че не позволяваше да се постави под съмнение родството. Само две се различаваха от купа. Едното, прекалено едро за възрастта си, направи на пух и прах вазите и няколко чинии от сервиза, защото ръцете му, изглежда, имаха свойството да трошат всичко, каквото докоснат. Другото беше русоляво, със същите гълъбовосини очи на майката, и чиято коса бяха оставили дълга и с къдрици като на жена. Влезе в къщата съвсем по свойски, сякаш беше отрасъл в нея, отиде право до една ракла в спалнята на Урсула и настоя:
— Искам балерината с пружина.
Урсула се изплаши. Отвори раклата, разтършува между старомодните прашни вещи от времето на Мелкиадес и намери увита в чифт женски чорапи балерината с пружина, която някога Пиетро Креспи донесе в къщата и за която никой не бе си спомнял повторно. За по-малко от дванайсет години кръстиха с Аурелиановото име и майчиното презиме всички синове, които полковникът пръсна на длъж и на шир по землищата на войната: седемнайсет. Отначало Урсула пълнеше джобовете им с пари и Амаранта се мъчеше да ги остави при себе си. Но накрая се ограничаваха само да им правят по един подарък и да им стават кръстници.
— И като ги кръстим, си изпълняваме дълга — казваше Урсула и отбелязваше в тефтерче името и адреса на майките и месторождението на децата. — Аурелиано сигурно добре си води сметките, тъй че той ще решава, като се върне.
По време на обеда, одумвайки с генерал Монкада онази смайваща плодовитост, тя изказа желание полковник Аурелиано Буендия да се върне някога, за да събере всичките си синове в къщата.
— Не се тревожете — рече загадъчно Монкада. — Ще си дойде по-скоро, отколкото си мислите.
Онова, което генерал Монкада знаеше и не поиска да разкрие на обеда, беше, че полковник Аурелиано Буендия бил на път да застане начело на най-продължителния, най-задълбочения и най-кървавия бунт от всичките, които е подхващал дотогава.
Положението отново стана толкова напрегнато, както в месеците, предшествувани първата война. Борбите с петли, насърчавани от самия кмет, бяха прекратени. Капитан Акилес Рикардо, началник на гарнизона, на дело пое общинската власт. Либералите го посочиха, че е провокатор.
— Нещо страшно ще става — казваше Урсула на Аурелиано-Хосе. — Не излизай на улицата след шест часа вечерта.
Молбите й останаха напразни. Аурелиано-Хосе, също както Аркадио по едно време, вече не й принадлежеше. Като че завръщането в къщата, възможността да съществува, без да се притеснява за катадневните нужди, бяха пробудили у него сластолюбивото нехайническо призвание на чичо му Хосе-Аркадио. Неговата страст по Амаранта угасна, без да остави белези. Ходеше малко без посока, играеше билярд, понасяше своята самота със случайни жени, ограбвайки пролуките, където Урсула забравяше скътани пари. Взе да се връща в къщата само за да се преоблича.
— Всички са еднакви — вайкаше се Урсула. — Отначало растат много добре, послушни са и свестни и изглеждат неспособни муха да убият, ама набоде ли им едва-едва брадата, и се погубват.
Обратно на Аркадио, който никога не научи истинския си произход, той узна, че е син на Пилар Тернера, която му беше закачила един хамак, за да спи подиробедите у дома й. Бяха по-скоро заговорници в самотата, отколкото майка и син. Пилар Тернера бе изгубила и помен от всякаква надежда. Смехът й беше придобил призвуците на орган, гърдите й бяха рухнали под погнусата от случайните милувки, коремът и бедрата й станаха жертва на нейната неповторима участ на споделяна жена, но сърцето й старееше без горчилка. Дебела, бъбрива, с превземки на матрона в немилост, тя се отказа от безплодната самоизмама е картите и намери вир от утеха в чуждата любов. В дома, където Аурелиано-Хосе спеше през следобедната си почивка, момичетата от махалата посрещаха своите ненадейни любовници.
— Дай ми стаята, Пилар — казваха й просто те, когато вече бяха вътре.
— Разбира се — отвръщаше Пилар. И ако присъствуваше някой, тя му обясняваше:
— Щастлива съм, като знам, че хората са щастливи в леглото.
Никога не вземаше пари за услугата. Никога не отказваше услугата, както не я отказваше на безчетните мъже, които я бяха търсили дори в здрача на нейната зрелост, без да й предлагат пари, нито пък обич, и само в редки случаи — наслада. Петте й дъщери, наследили една пламтяща кръв, се изгубиха по стръмнините на живота още в ранна младост. От двамата сина, които смогна да отгледа, един умря, сражавайки се във войнството на полковник Аурелиано Буендия, а другият бе ранен и заловен на четиринайсет години, когато се мъчел да открадне кафез с кокошки в някакво селище из тресавището. В известен смисъл Аурелиано-Хосе бе високият и мургав мъж, който в продължение на половин век й оповестяваше кралят с чашите и който, както всички пратени от тестетата, стигна до нейното сърце, когато вече беше белязан от знака на смъртта. Тя го видя на картите.
— Не излизай довечера — му каза. — Остани да спиш тука, че Кармелита Монтиел се умори да ме моли да съм я вкарала в стаята ти.
Аурелиано-Хосе не схвана дълбокия умолителен смисъл, който имаше онова предложение.
— Кажи й да ме чака в полунощ — каза той.
Отиде в театъра, където една испанска трупа оповестяваше Камата на Ел Соро.[48] В действителност беше творбата на Сориля с променено по заповед на капитан Акилес Рикардо име, защото либералите наричаха готи консерваторите. Едва в момента, когато подаваше на вратата билета си, Аурелиано-Хосе разбра, че капитан Акилес Рикардо и двама войници, въоръжени с пушки, претърсваха посетителите.
— Внимавайте, капитане — предупреди го Аурелиано-Хосе. — Още не се е родил мъжът, който да сложи ръка върху мене.
Капитанът понечи да го претърси насила и Аурелиано-Хосе, който не носеше оръжие, побягна. Войниците не се подчиниха на заповедта да стрелят.
— Той е Буендия — обясни един от тях. Сляп от бяс, капитанът тогава грабна пушката от него, разкрачи се насред улицата и се прицели.
— Негодници! — успя да извика той. — Де да беше полковник Аурелиано Буендия.
Кармелита Монтиел, двайсетгодишна девица, току-що се бе изкъпала с вода от портокалови цветчета и сипеше листа от розмарин по леглото на Пилар Тернера, когато прозвуча изстрелът. На Аурелиано-Хосе му беше писано с нея да познае щастието, което му отказа Амаранта, да има седем деца и да умре от старост в нейните обятия, но пушечният куршум, който влезе през гърба му и разкъса гърдите, очевидно бе насочен от едно лошо тълкуване на картите. Капитан Акилес Рикардо, на когото в действителност бе отредено да умре тази вечер, наистина умря четири часа преди Аурелиано-Хосе. Едва отекнал изстрелът, и той бе повален от два едновременни куршума, чийто произход не се установи никога, и многогласен вик разтърси нощта.
— Да живее либералната партия! Да живее полковник Аурелиано Буендия!
В дванайсет, когато на Аурелиано-Хосе му изтече всичката кръв, а на Кармелита Монтиел не й излезе пасиансът за собственото бъдеще, над четиристотин мъже бяха минали пред театъра и изпразнили револверите си в захвърления труп на капитан Акилес Рикардо. Нужен беше цял патрул, за да постави в ръчна количка натъпканото с олово тяло, което се ронеше като накиснат хляб.
Ядосан от безразсъдствата на редовната войска, генерал Хосе-Ракел Монкада, използувайки всички свои политически връзки, облече отново униформата и пое гражданската и военна управа в Макондо. Обаче не се надяваше, че неговото помирителско становище ще може да отмени неизбежното. Известията от септември бяха противоречиви. Докато правителството оповестяваше, че то държало под надзор цялата нация, либералите получаваха тайни доклади за въоръжени въстания във вътрешността на страната. Властта призна състоянието на война едва когато бе провъзгласено с разпоредба, че бил устроен военен съд срещу полковник Аурелиано Буендия в негово отсъствие и бил осъден на смърт. Заповядваше се присъдата да бъде изпълнена от първия гарнизон, който го залови.
— Значи се е върнал — зарадва се Урсула пред генерал Монкада. Но за него самия това беше неизвестно.
В действителност имаше повече от месец, откак полковник Аурелиано Буендия беше в страната. Предшествуван от противоречиви слухове, които го запращаха едновременно в най-отдалечени места, сам генерал Монкада повярва в неговото завръщане чак когато официално се извести, че той се е домогнал до два крайбрежни щата.
— Честито — каза той на Урсула, показвайки й телеграмата. — Съвсем скоро ще си бъде тука.
Урсула тогава се разтревожи за първи път.
— Ами вие какво ще правите, драги? — запита тя.
Генерал Монкада много пъти си беше задавал този въпрос.
— Същото, каквото и той — отговори — ще изпълня моя дълг.
На първи октомври, в зори, полковник Аурелиано Буендия с хиляда мъже нападна Макондо и гарнизонът получи заповед да се държи докрай. По обед, докато генерал Монкада обядваше с Урсула, един бунтовнически оръдеен изстрел, който протътна из цялото селище, направи на пух и прах лицевата стена на общинската хазна.
— Въоръжени са толкова добре, колкото и ние — въздъхна генерал Монкада, — но освен това се сражават с по-голямо желание.
В два часа подиробед, докато земята трепереше от оръдейните гърмежи на двете страни, той се прости с Урсула, уверен, че води една изгубена битка.
— Моля се на бога довечера Аурелиано да не си е у вас — каза той. — Ако пък е така, прегърнете го от мене, защото аз не се надявам да го видя никога вече.
Тази нощ той бе заловен, опитвайки се да избяга от Макондо, след като написа обширно писмо до полковник Аурелиано Буендия, в което му припомняше общите им намерения да очовечат войната и му пожелаваше окончателна победа срещу покварата на военните и попълзновенията на политиците и от двете страни. На следващия ден полковник Аурелиано Буендия обядва е него в къщата на Урсула, където бе затворен, докато революционен военен съвет реши съдбата му. Това беше семейно събиране. Но докато противниците забравяха войната, за да възкресяват спомени от миналото, Урсула имаше мрачното впечатление, че синът й е натрапник. Имаше това впечатление откак го видя да влиза, пазен от шумни военни придружители, които преобърнаха спалните наопаки, за да се уверят, че няма никаква опасност. Полковник Аурелиано Буендия не само го допусна, но и даде крайно строги заповеди и не позволи никой да се приближи до него на по-малко от три метра, нито даже Урсула, преди членовете на неговата свита да поставят стражи около къщата. Носеше униформа от обикновен док, без каквито и да било отличия, и високи ботуши, с оплескани в кал и засъхнала кръв шпори. На колана му висеше тежък пистолет с разкопчан калъф, а ръката, винаги опряна върху дръжката, разкриваше същата бдяща и решителна напрегнатост на погледа. Главата му, сега с дълбоко врязани плешивини над челото, сякаш бе изпечена на бавен огън. Лицето му, напукано от солта на Карибското море, бе придобило металическа твърдост. Една жизненост, която имаше нещо общо със студенината на усое, го предпазваше от скорошна старост. Беше по-висок отколкото преди да замине, по-блед и по-костелив и проявяваше първите признаци на съпротива срещу носталгията. „Божичко — рече си Урсула обезпокоена, — сега изглежда човек, способен на всичко.“ Така и беше. Ацтекският шал, който донесе на Амаранта, възпоминанията по време на обеда, забавните преживелици, които разправи, бяха просто тлеещи въгленчета от някогашния му хумор. Едва изпълнена заповедта да се закопаят убитите в общ гроб, възложи на полковник Роке Карнисеро задачата да ускори военните присъди, а той се захвана с изнурителната работа да въведе коренни преобразувания, които да не оставят камък върху камък от вкиснатата структура на консерваторската управа. „Трябва да изпреварим политиците от партията — казваха неговите съветници. — Когато отворят очи за действителността, ще се озоват пред свършени факти.“ Именно тогава реши да преразгледа документите за поземлена собственост от сто години насам и откри узаконените безобразия на брат си Хосе-Аркадио. Отмени заведените списъци с едно драсване на перото. В последна изява на учтивост той остави за час своите работи и навести Ребека, за да я постави в течение на решението си.
В полумрака на дома самотната вдовица, която някога бе довереница на подтисканата му любов и чието упорство му спаси живота, беше един призрак от миналото. Затворена в черно чак до юмруците, с изпепелено сърце, тя едва-едва имаше известия за войната. На полковник Аурелиано Буендия му се стори, че светлистото лъчение на нейните кости прозира през кожата и че тя се движи през среда от блуждаещи огньове, из един застоял въздух, където все още се долавяше далечен мирис на барут. Започна със съвета да смекчи строгостта на жалейката си, да проветри къщата, да прости на света за смъртта на Хосе-Аркадио. Но Ребека беше вече извън всякаква суетност. След като напразно го бе дирила във вкуса на земята, в уханните писма на Пиетро Креспи, в бурното легло на своя мъж, тя бе намерила покоя в онзи дом, където спомените придобиваха плът по силата на неумолимото им възкресяване и се разхождаха като човешки същества из заключените стаи. Изтегната в люлеещия се ракитов стол, Ребека гледаше полковник Аурелиано Буендия, сякаш тъкмо той й се струваше някакъв призрак от миналото и дори не се развълнува при известието, че заграбените от Хосе-Аркадио земи ще бъдели възвърнати на законните им стопани.
— Ще стане както ти разпоредиш, Аурелиано — въздъхна тя. — Винаги съм вярвала, а и сега го потвърждавам, че ти си човек без каста.
Проверката на документите за собственост се извърши едновременно с издаването на присъдило съкратената процедура, което беше оглавено от полковник Херинелдо Маркес и приключи с разстрелването на цялото офицерство на редовната войска, пленено от революционерите. Последният военен съвет бе за генерал Хосе-Ракел Монкада. Урсула се намеси:
— Той е най-добрият управител, който сме имали в Макондо — каза тя на полковник Аурелиано Буендия. — Дори не трябва нищо да ти казвам за доброто му сърце, за обичта му към нас, защото ти го познаваш по-хубаво от всекиго.
Полковник Аурелиано Буендия впери в нея пълен с укор поглед:
— Не мога да си присвоявам правото да раздавам правосъдие — отвърна той. — Ако имате нещо да кажете, кажете го пред военния съвет.
Урсула не само го стори, но и заведе всички майки на офицери-революционери, които живееха в Макондо, да дадат показания. Една по една старите основателки на селището, много от които бяха участвували в страховитото преминаване на планината, възхвалиха добродетелите на генерал Монкада. Урсула бе последна. Нейното печално достойнство, тежестта на името й, убедителната пламенност на нейните показания накараха да трепне за миг равновесието на правосъдието.
— Вие сте взели прекалено сериозно тая ужасна игра и хубаво сте направили, защото изпълнявате вашия дълг — каза тя на членовете на съда. — Ама не забравяйте, че докато господ-бог ни дава живот, ние сме ваши майки и колкото и големи революционери да сте, имаме право да ви свалим гащите и да ви напляскаме при първото неуважение.
Съдебните заседатели се оттеглиха да размишляват, когато тия думи още отекваха из пределите на превърнатото в казарма училище. Посред нощ генерал Хосе-Ракел Монкада бе осъден на смърт. Полковник Аурелиано Буендия въпреки бурните упреци на Урсула отказа да замени наказанието. Малко преди разсъмване той посети осъдения в стаята с прангите.
— Помни, наборе — му каза, — че не те разстрелвам аз. Разстрелва те революцията.
Генерал Монкада дори не стана от нара, когато го видя да влиза.
— Върви на майната си, наборе — отвърна той.
До тоя миг, откак се бе завърнал, полковник Аурелиано Буендия не беше си позволявал да го види със сърцето си. Учуди се колко много е остарял, учуди се от треперенето на ръцете му, от малко отегчителното примирение, с което очакваше смъртта, и изпита дълбоко презрение към самия себе си, което обърка с едно начало на състрадание.
— По-добре от мене знаеш — каза той, че всеки военен съвет е нагласена работа и че всъщност трябва да плащаш престъпленията на други, защото тоя път ще спечелим на всяка цена войната. Ти, на мое място, не би ли направил същото?
Генерал Монкада се надигна да избърше с пеша на ризата дебелите си очила от костенуркова черупка.
— Вероятно — каза той. — Но мене ме тревожи не че ме разстрелваш, защото в крайна сметка за хора като нас това е естествената смърт. — Сложи очилата върху леглото и свали часовника си с верижка. — Тревожи ме — добави, — че от толкова омраза към военните, от толкова битки с тях, от толкова мислене по тях накрая си станал същия като тях. — Свали брачната си халка и медальона с Богородица Изцелителка и ги сложи при очилата и часовника.
— Както си тръгнал — заключи той, — не само ще станеш най-всевластният и кървав диктатор в нашата история, но ще разстреляш и добрата ми Урсула, за да се помъчиш да усмириш съвестта си.
Полковник Аурелиано Буендия остана равнодушен. Тогава генерал Монкада му връчи очилата, медальона, часовника и халката и промени глас.
— Но аз не те накарах да дойдеш, че да ти се карам — каза той. — Исках да те помоля за една услуга: да пратиш тия неща на жена ми.
Полковник Аурелиано Буендия ги прибра в джобовете си.
— Още ли е в Манауре?
— Още е в Манауре — потвърди генерал Монкада, — в същата къща зад черквата, където ти й изпрати онова писмо.
— Ще го направя с най-голямо удоволствие, Хосе-Ракел — каза полковник Аурелиано Буендия.
Когато излезе в синия въздух на мъглата, лицето му се овлажни както в друго едно разсъмване от миналото, и едва тогава разбра защо бе наредил присъдата да се изпълни в двора, а не до зида на гробището. Взводът, строен срещу вратата, му отдаде почести като на държавен глава.
— Вече може да го доведете — заповяда той.
* * *
Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.
— Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!
Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.
— Колко странни са мъжете — рече тя, защото не намираше какво друго да каже. — Цял живот се борят против поповете, а подаряват книги с молитви.
Оттогава, дори и в най-опасните дни на войната, той я посещаваше всеки подиробед. Много пъти, когато не присъствуваше Ремедиос красивата, той въртеше колелото на шевната машина. Амаранта се чувствуваше смутена от постоянството, предаността, покорството на онзи облечен в толкова власт мъж, който обаче снемаше оръжията си в гостната, че да влезе беззащитен в шивалнята. Но четири години той настояваше в любовта си, а тя все намираше начин да я отхвърля, без да го нарани, защото, макар че не успяваше да го обикне, вече не можеше да живее без него. Ремедиос красивата, която изглеждаше безразлична към всичко и за която другите мислеха, че е бавноразвиваща се, не беше безчувствена към такова преклонение и се намеси в полза на полковник Херинел до Маркес. Амаранта изведнъж откри, че онова дете, което тя бе отгледала, което едва напълваше за девичата възраст, беше вече най-красивото създание, виждано в Макондо. Почувствува да се възражда в сърцето й злобата, която някога изпита срещу Ребека, и молейки бога да не я замъкне чак до крайността да пожелае нейната смърт, прогони я от шивалнята. В онова време полковник Херинелдо Маркес започна да усеща гнусотията на войната. Прибягна към запасите си от убедителност, към своята огромна и потисната нежност, готов да се откаже заради Амаранта от една слава, която му бе струвала пожертвуването на неговите най-хубави години, ала не успя да я придума. Един августовски подиробед, угнетена от непоносимата тежест на собственото си вироглавие, Амаранта се заключи в спалнята да оплаква чак до смъртта своята самота, след като даде окончателен отговор на упорития си претендент:
— Завинаги да се забравим — му каза тя, — вече сме премного стари за тия работи.
Онзи следобед полковник Херинелдо Маркес прибягна до телеграфно повикване на полковник Аурелиано Буендия. Това бе най-безличен разговор, който нямаше да направи никакъв пробив в застоялата се война. Когато свърши, полковник Херинелдо Маркес огледа безлюдните улици, обистрената вода по бадемовите дървета, и се видя изгубен в самотата.
— Аурелиано — тъжно каза той с ключа, — дъжд вали в Макондо.
Настана продължително мълчание по линията. Изведнъж апаратите заподскачаха от безмилостните знаци на полковник Аурелиано Буендия.
— Не ставай мухльо, Херинелдо! — изрекоха знаците. — Естествено е да вали през август.
Толкова време не бяха се виждали, че полковник Херинелдо Маркес се обърка от нападателността на онзи отговор. Но подир два месеца, когато полковник Аурелиано Буендия се върна в Макондо, объркването се превърна в изумление. Дори Урсула се изненада колко много се е променил. Пристигна без шум, без свита, загърнат в одеяло въпреки горещината, и с три любовници, които настани в една и съща къща, където прекарваше по-голямата част от времето си, изтегнат в хамака. Едва-едва прочиташе телеграфните съобщения, които известяваха за обичайни действия. Веднъж полковник Херинелдо Маркес поиска указания относно опразването на някаква погранична местност, която заплашваше да се превърне в международна разпра.
— Не ме тревожи за дреболии — заповяда му той. — Посъветвай се с божието провидение.
Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост. Политиците-изгнаници, които се разпореждаха с войната, бяха отхвърлили на всеослушание свирепите решения на полковник Аурелиано Буендия, но изглежда и това подронване на неговата власт не го разтревожи. Не прочете повторно стиховете си, които заемаха над пет свезки и които тъй си и стояха забравени в дъното на сандъка. Нощем, или по време на следобедната почивка, викаше в хамака някоя от жените и получаваше от нея едно привично удовлетворение, а после спеше с каменен сън, несмущаван и от най-малкия признак на загриженост. Тогава само той знаеше, че неговото зашеметено сърце е осъдено завинаги на неизвестност. Отначало, опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието. Нравеше му се да държи край десницата си Малборския херцог[49], неговия велик учител по военни изкуства, чиято премяна от тигрови кожи и нокти будеше почит у възрастните и учудване у децата. Именно тогава реши никое човешко същество, дори и Урсула, да не приближава до него на по-малко от три метра. В средата на тебеширения кръг, който неговите адютанти очертаваха щом пристигнеше някъде и в който само той можеше да влиза, решаваше с кратки, безпрекословни заповеди съдбините на света. Когато за пръв път след разстрелването на генерал Монкада се озова в Манауре, побърза да изпълни последната воля на своята жертва и вдовицата получи очилата, медальона, часовника и халката, ала не му позволи да прекрачи прага.
— Не влизайте, полковник — каза тя. — Във вашата война може да заповядате вие, но в моята къща заповядвам аз.
Полковник Аурелиано Буендия не даде никакъв признак на злоба, но неговият дух намери покой само когато личната му стража ограби и направи на пепел къщата на вдовицата.
— Пази сърцето си, Аурелиано — казваше му тогава полковник Херинелдо Маркес. — Жив се скапваш.
По онова време той свика второ всеобщо събрание на главните бунтовнически военачалници. Намери какви ли не: идеалисти, славолюбци, авантюристи, озлобени към обществото, в това число и углавни престъпници. Имаше дори един бивш консерваторски деец, укрил се в метежа, за да се измъкне от съдене за злоупотреба с парични средства. Мнозина не знаеха и за какво се бият. Сред оная шарена тълпа, чиито различия в мненията за малко не предизвикаха вътрешен взрив, изпъкваше едно зловещо име: генерал Теофило Варгас. Беше чист индианец, див, неграмотен, надарен с потайна злост и с призвание на месия, което възбуждаше у мъжете някакъв безумен фанатизъм. Полковник Аурелиано Буендия проведе всеобщото събрание с цел да обедини бунтовническото командуване срещу извъртанията на политиците. Генерал Теофило Варгас изпревари неговите намерения: за няколко часа разпердушини обединението на най-опитните командири и докопа главната власт.
— Звяр е, с него трябва да внимаваме — рече полковник Аурелиано Буендия на своите офицери. — За нас тоя човек е по-опасен и от министъра на войната.
Тогава един съвсем млад капитан, който винаги се беше отличавал със своята срамливост, предпазливо вдигна показалец:
— Много просто, полковник — каза той, — трябва да се убие.
Полковник Аурелиано Буендия не се обезпокои от студенината на предложението, а от начина, по който то изпревари с част от секундата неговата собствена мисъл.
— Не се надявайте аз да дам тая заповед — каза той.
Не я и даде наистина. Ала след петнайсет дни генерал Теофило Варгас от засада с мачети бе съсечен на парчета и полковник Аурелиано Буендия пое главното командуване. Същата нощ, когато неговата власт бе призната от всички бунтовнически групировки, той се събуди стреснат и се развика да му донесат одеяло. Някакъв вътрешен студ, който стържеше костите му и го мъчеше дори под жарещото слънце, му пречеше да спи добре месеци наред, докато това се превърна в навик. Опиянението от властта започна да се разлага в повеи от неудоволствие. Търсейки лек против студа, накара да разстрелят младия офицер, който предложи убийството на генерал Теофило Варгас. Заповедите му се изпълняваха преди да бъдат дадени, даже преди той да ги е намислил, и винаги отиваха много по-далече, отколкото той би дръзнал да ги разпростре. Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока. Дразнеха го хората, които възторжено го приветствуваха в победените селища, защото му се струваха същите, които възторжено приветствуваха неприятеля. Навсякъде срещаше юноши, които го гледаха със собствените му очи, които говореха със собствения му глас, които го поздравяваха със същото недоверие, с което той ги поздравяваше, и които казваха, че били негови синове. Почувствува се разпилян, повторен и по-самотен от всякога. Беше убеден, че собствените му офицери го лъжат. Скара се с Малборския херцог. „Най-добрият приятел — обичаше да казва тогава — е току-що умрелият.“ Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой извън тебеширения кръг. Някой, който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо. Сам, изоставен от предзнаменованията, бягайки от студа, който трябваше да го преследва чак до смъртта, повлиян от най-старите си спомени, той подири последното убежище в Макондо. Дотолкова се бе запуснал, че когато му известиха за пристигането на комисия от неговата партия, упълномощена да обсъди кръстопътя на войната, той се обърна в хамака, без да се събуди напълно.
— Заведете ги при курвите — каза той.
Това бяха шестима адвокати със сюртуци и капели, които понасяха с корав стоицизъм лютото ноемврийско слънце. Урсула ги покани да отседнат в къщата. Прекарваха по-голямата част от времето заключени в спалнята, на непроницаеми тайни сборища, а привечер помолваха за свита и акордеонен състав и наемаха за своя сметка дюкяна на Катарино.
— Не ги безпокойте — нареждаше полковник Аурелиано Буендия. — В края на краищата аз знам какво искат.
В началото на декември дългоочакваната среща, предвидена от мнозина като едно безконечно пререкание, се разреши за по-малко от половин час.
В горещата гостна, край видението на пианолата, покрита с бял чаршаф като мъртвец, полковник Аурелиано Буендия този път не седна вътре в тебеширения кръг, очертан от неговите адютанти. Зае стол сред политическите си съветници и, загърнат във вълненото одеяло, мълчаливо изслуша кратките предложения на пратениците. Те искаха, на първо място, той да се откажел от проверката на документите за поземлената собственост, за да си възвърнел подкрепата на либералите земевладелци. Искаха, на второ място, да се откажел от борбата срещу църковното влияние, за да получел поддръжката на католическия народ. Искаха, най-после, да се откажел от стремежите си за равноправие между незаконнородените кеца и законнородените, за да се съхраняла целостта на домашните огнища.
— Ще рече — усмихна се полковник Аурелиано Буендия, когато четенето свърши, — че се борим само за власт.
— Това са тактически преустройства отвърна един от делегатите. — Засега същественото е да се разшири обществената основа на войната. Пък после ще видим.
Един от политическите съветници на полковник Аурелиано Буендия побърза да се намеси.
— Това е нелепост — каза той. — Щом тия преустройства са добри, значи добра е консерваторската управа. Ако с тях ще успеем да разширим народната основа на войната, както казвате вие, значи тая управа има широка народна основа. Ще рече, накратко, че в продължение на почти двайсет години ние сме се борили срещу чувствата на нацията.
Щеше да; продължи, но полковник Аурелиано Буендия го прекъсна с един знак.
— Не си губете времето, докторе — каза. — Важното е, че от тоя момент ние се борим само за власт. — Все тъй усмихнат, той пое документите, които му връчиха пълномощниците, и се приготви да ги подпише.
— Щом е тъй — заключи, — нямаме никакво неудобство да не приемем.
Неговите хора се спогледаха изумени.
— Простете, полковник — кротко рече полковник Херинелдо Маркес, — но това е предателство.
Полковник Аурелиано Буендия задържа във въздуха натопеното перо и стовари върху полковника цялата тежест на своята власт.
— Предайте ми вашите оръжия — заповяда той.
Полковник Херинелдо Маркес стана и сложи оръжията си върху масата.
— Представете се в затвора — заповяда му полковник Аурелиано Буендия. — Оставате на разположение на революционните съдилища.
После подписа тържественото изявление, връчи документите на пратениците и им каза:
— Ето ги вашите хартии, господа. Халал да ви са.
След два дни полковник Херинелдо Маркес, обвинен в държавно предателство, бе осъден на смърт. Тръшнат в хамака, полковник Аурелиано Буендия беше безчувствен към молбите за милост. В навечерието на разстрела, нарушавайки заповедта да не го безпокоят, Урсула го посети в спалнята. Забулена в черно, обгърната в странна тържественост, тя остана права през трите минути на свиждането.
— Знам, че ще разстреляш Херинелдо — каза тя спокойно, — и нищо не мога да сторя, за да попреча. Но те предупреждавам едно: щом видя трупа, кълна се в костите на баща си и майка си, в паметта на Хосе-Аркадио Буендия, кълна се пред господа-бога, ще те измъкна, където и да се навреш, и със собствените си ръце ще те убия. — Преди да напусне стаята, без да чака никакъв отговор, тя отсече:
— Същото щях да направя, ако се беше родил със свинска опашка.
Оная несвършваща нощ, докато полковник Херинелдо Маркес възкресяваше мъртвите си следобеди в шивалнята на Амаранта, полковник Аурелиано Буендия драска часове наред по коравата черупка на своята самота, мъчейки се да я разчупи. Неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки. Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието.
На разсъмване, съсипан от мъчителното бодърствуване, той се озова в стаята с прангата един час преди изпълнението на присъдата.
— Свърши се преструвнята, наборе — каза той на полковник Херинелдо Маркес. — Да си вървим оттука, преди да те доразстрелят комарите.
Полковник Херинелдо Маркес не можа да подтисне презрението, което му вдъхваше онова отношение.
— Не, Аурелиано — отвърна той. — По си струва да съм мъртъв, отколкото да те видя превърнат във фатмак.
— Няма и да ме видиш — рече полковник Аурелиано Буендия. — Обуй си обувките и ми помогни да свършим с тая лайняна война.
Като го каза, и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.
Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление. Полковник Херинелдо Маркес, който се бори за провала с такава убеденост и с такава преданост, с каквито преди се беше борил за победата, го упрекваше за ненужното му безразсъдство.
— Не се тревожи — усмихваше се той. — Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.
В неговия случай бе вярно. Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата.
За почти двайсет години война полковник Аурелиано Буендия много пъти си бе в къщи, но вечното бързане да пристигне и замине, военната пищност, която го придружаваше навсякъде, чутовният полъх, който позлатяваше присъствието му и към който не остана безчувствена дори самата Урсула, накрая го превърнаха в чужд човек. Последния път, когато беше в Макондо и взе една къща за трите си държанки, в неговата собствена го видяха не повече от два-три пъти, когато смогна да приеме покани за обяд или вечеря. Ремедиос красивата и близнаците, родени в разгара на войната, едва го познаваха, Амаранта не успяваше да отъждестви образа на брата, който прекара юношеството си майсторейки златни рибки, с тоя на митическия войн, който бе поставил между себе си и останалото човечество триметрово разстояние. Но когато се чу за близостта на примирието и си рекоха, че той се завръща превърнат отново в човешко същество, изтръгнат най-сетне за сърцата на своите, семейните чувства, потънали от толкова време в летаргия, възкръснаха по-силни от всякога.
— Най-после — каза Урсула, — пак ще имаме мъж в къщи.
Първа Амаранта подозря, че са го изгубили завинаги. Седмица преди примирието, когато той влезе в къщата без свита, предшествуван от двама боси ординарци, които оставиха в пруста с бегониите сбруята на мулето и сандъка със стиховете — единствен остатък от някогашния му императорски багаж, — тя го видя да минава пред шивалнята и го повика. Полковник Аурелиано Буендия изглежда се затрудни да я познае.
— Аз съм Амаранта — Каза тя в добро настроение, щастлива от неговото завръщане, и му показа ръката с черната превръзка. — Гледай.
Полковник Аурелиано Буендия, й очерта същата усмивка, както и първия път, щом я видя с превръзката в онова далечно утро, когато се върна в Макондо осъден на смърт.
— Ужас! — каза той. — Как минава времето!
Наложи се редовна войска да пази къщата. Завърна се изтерзан, оплют, обвинен, че бил направил войната още по-сурова, само и само да я продадял по-скъпо. Тресеше го треска и студ и мишниците му бяха пак покрити от слепи циреи. Преди шест месеца, когато чу да се приказва за примирие, Урсула разтвори и помете съпружеската спалня и окади ъглите с благовонна Мира, мислейки, че той ще се завърне готов да старее бавно-бавно сред мухлясалите играчки на Ремедиос. Но в действителност през последните години той беше платил на живота последните си вноски, включително и тая за остаряването. Минавайки през златарската работилница, която Урсула бе подготвила с особена грижовност, той дори не забеляза, че ключовете са поставени в катинара. Не долови мъничките и сърцераздирателни разрушения, които времето бе нанесло в къщата и които подир едно тъй дълго отсъствие биха се сторили цяло нещастие на всеки човек, запазил живи спомените си. Не го заболя от изпокъртеното по стените, нито от мръсните паяжинени повесла из ъглите, нито от праха на бетонните, нито от плетениците, които термитите бяха прояли по гредите, нито от мъха върху рамките, нито от другите дебнещи клопки, които носталгията му залагаше. Седна в пруста, загърнат в одеялото и с неизути ботуши, сякаш едва чакаше да спре дъждът, и тъй си остана цял подиробед, загледан как вали върху бегониите. Тогава Урсула разбра, че няма да го имат за дълго в къщи. „Ако не е войната — помисли си тя, — може да бъде само смъртта.“ Това бе едно толкова ясно предположение, толкова убедително, че тя го отъждестви с предзнаменование.
Същия ден, на вечеря, предполагаемият Аурелиано Втори надроби хляба с дясната ръка и изсърба супата с лявата. Братът-близнак, предполагаемият Хосе-Аркадио Втори, надроби хляба с лявата ръка и изсърба супата с дясната. Толкова точна беше съгласуваността на техните движения, че не изглеждаха двама братя, седнали един срещу друг, ами някакво огледално устройство. Зрелището, което близнаците бяха замислили още щом осъзнаха, че са еднакви, бе повторено в чест на новодошлия. Но полковник Аурелиано Буендия не го забеляза. Изглеждаше толкова чужд към всичко, че дори не забеляза Ремедиос красивата, която мина гола към спалнята. Урсула бе единствената, която дръзна да смути неговата отвлеченост.
— Ако пак ще си вървиш — рече му тя насред вечерята, — поне се опитай да запомниш как сме изглеждали тази нощ.
Тогава полковник Аурелиано Буендия разбра без учудване, че Урсула е единственото човешко същество, успяло да проумее неговата нищожност, и за пръв път от много години се осмели да я погледне в лицето. Кожата й бе напукана, зъбите проядени, косата повяхнала и безцветна, а погледът замаян. Сравни я с най-стария спомен, който пазеше за нея, от следобеда, когато го озари предзнаменованието, че една тенджера о врящ бульон щеше да падне от масата — и я намери разбита. В миг откри одраскванията, брадавиците, ударените места, язвите и белезите, който бе оставил по нея над половин век катадневен живот, и потвърди, че тия поражения не събуждаха у него дори чувство на милозливост. Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери. Някога поне изпитваше някакво объркано чувство на срам, когато заварваше по собствената си кожа мириса на Урсула и не веднъж почувствува своите мисли, докоснати от нейната мисъл. Ала всичко това бе сринато от войната. Самата Ремедиос, съпругата му, беше в оня миг размазаният образ на някоя си, която би могла да бъде негова дъщеря. Безбройните жени, които позна в пустинята на любовта и които пръснаха семето му из цялото приморие, не бяха оставили никакви следи в неговите чувства. Повечето от тях влизаха по тъмно в старта и си отиваха преди зората и на другия ден биваха само малка досада в телесната памет. Единственото чувство, надделяло времето и войната, беше онова, което бе изпитал към брат си Хосе-Аркадио, когато и двамата бяха деца, но то не се основаваше на любовта, а на заговорничеството.
— Простете — извини се той пред Урсула. — Там е работата, че тая война свърши с всичко.
В следващите дни се зае да разруши всякаква диря от минаването си през света. Опрости златарската работилница дотолкова, че остави само безличните предмети, подари дрехите си на ординарците и зарови оръжията си на двора със същото чувство за покаяние, с което баща му закопа копието, убило Пруденсио Агилар. Запази само един пистолет, и то с един куршум. Урсула не се намеси. Разубеди го един-единствен път, когато без малко не унищожи дагеротипа на Ремедиос, който се пазеше в салона, осветяван от вечна лампа.
— Този портрет отдавна не ти принадлежи — рече му тя. — Той е семейна светиня.
В навечерието на примирието, когато в къщата вече не остана нито един предмет, който да позволи някому да си спомня за него, той отнесе в пекарнята сандъка със стиховете тъкмо когато Санта София де ла Пиедад се канеше да запали пещта.
— Разпалете я с това — рече той и й подаде първия свитък пожълтели хартии. — По-добре гори, защото са много стари работи.
На Санта София де ла Пиедад, мълчаливата, снизходителната, която никога не се възпротиви и на собствените си деца, й се стори, че онова е нередна постъпка.
— Важни хартии са тия — каза тя.
— Нищо подобно — каза полковникът. — Това са неща, който човек пише за самия себе си.
— Тогава — каза тя — изгорете ги самичък, полковник.
Не само го стори, но и насече сандъка с брадвичката и хвърли треските в огъня. Няколко часа преди това Пилар Тернера му беше на гости. След като толкова години не бе я виждал, полковник Аурелиано Буендия се учуди колко много е остаряла и надебеляла и колко много е изгубила от великолепието на своя смях, но се учуди също и на дълбочината, която е постигнала в разчитането на картите.
— Устата си пази — му рече, а той се запита дали миналия път, когато му го каза, в разцвета на славата, не бе съзряла изненадващо прибързано неговата съдба. Малко след това, когато личният лекар му доизтърбуши слепите циреи, той го запита, без да проявява някакъв особен интерес, кое е точното място на сърцето. Лекарят го прислуша и после, с оцапания в йод памук, очерта едно кръгче върху гръдта му.
Вторникът на примирието осъмна хладен и дъждовен. Полковник Аурелиано Буендия се появи в кухнята преди пет часа и изпи обичайното си кафе без захар.
— В един подобен ден ти дойде на света — каза му Урсула. — Всички се поизплашиха от твоите отворени очи.
Той не й обърна внимание, защото си мислеше за войсковите приготовления, за изсвирванията на тръби и командите, които съсипваха зората. Макар че след толкова години война те трябваше да му изглеждат свойски, тоя път изпита същото подкосяване в коленете и същото настръхване на кожата, които бе изпитвал на младини в присъствието на гола жена. Помисли си объркано, накрая уловен в капана на носталгията, че може би ако беше се оженил за нея, щеше да бъде мъж без войни и без слава, занаятчия без име, едно щастливо животно. Това късно потръпване, което не влизаше в неговите предвиждания, вгорчи закуската му. В седем часа сутринта, когато полковник Херинелдо Маркес отиде да го търси, придружен от група бунтовнически офицери, завари го по-меланхолен от всякога, позамислен и самотен. Урсула понечи да наметне върху раменете му ново одеяло.
— Какво ще си помисли правителството — каза му тя. — Ще си въобрази, че си се предал, защото вече не си имал и одеяло с какво да си купиш.
Но той не го прие. Вече на вратата, виждайки, че дъждът продължава, остави я да му сложи някаква стара филцова шапка на Хосе-Аркадио Буендия.
— Аурелиано — рече му тогава Урсула, — обещай ми, че ако там някъде те споходи лош час, ще мислиш за майка си.
Той й очерта някаква далечна усмивка, повдигна ръка, протегнал всички пръсти, и без да продума нито дума, напусна къщата и се опълчи срещу виковете, хулите и ругатните, които трябваше да го преследват чак докато излезе от селището. Урсула тури мандалото на вратата, решена да не го маха цял живот. „Тука вътре ще изгнием — помисли си тя. — На пепел ще станем в тая къща без мъже, ама няма да направим удоволствие на това гадно селище да ни види, че плачем.“ Цяла заран тя търси някакъв спомен за своя син, из най-потайните си кътчета, и не можа да намери.
Подписването стана на двайсет километра от Макондо, под сянката на исполинска сейба, около която щеше да се основе по-късно селището Нерландия.
Пълномощниците на правителството и партиите, както и бунтовническата комисия, сложила оръжие, бяха обслужвани от шумна група послушнички в бели раса, които наподобяваха орляк гълъбици, уплашени от дъжда. Полковник Аурелиано Буендия при стигна върху изкаляно муле. Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата. Съгласно разпореденото от него самия, нямаше музика, нито ракети, нито ликуващи камбани, нито ура, нито някаква друга проява, която би могла да промени печалния облик на примирието. Някакъв пътуващ фотограф направи единствената му снимка, която би могла да се запази, но бе принуден да унищожи плаките, без да ги прояви.
Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.
— Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.
— Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.
Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.
— Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.
Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.
— Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.
Младият полковник стисна зъби.
— Разписката — каза той.
Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.
— Убили са Аурелиано! — възкликна тя.
Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.
— Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.
Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.
Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.
— Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.
Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.
— Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.
Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци-консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.
Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.
— Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.
Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.
* * *
След години, на смъртен одър, Аурелиано Втори щеше да си спомни юнския дъждовен подиробед, когато влезе в спалнята да види първия си син. Макар немощен и ревльо, без никаква черта на Буендия, бащата не се замисли какво име да му сложи.
— Хосе-Аркадио ще се казва — рече той.
Фернанда дел Карпио, красивата жена, за която се бе оженил предната година, одобри. Урсула, обратно, не можа да скрие едно смътно чувство на тревога. В дългата история на семейството упоритото повтаряне на имената й беше позволило да извади заключения, които й се струваха неотменни. Докато Аурелиановци биваха усамотени, ала с бистър ум, Хосе-Аркадиовците биваха поривисти и предприемчиви, но белязани от някакъв трагичен знак. Единствените случаи, невъзможни за подреждане, бяха Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Бяха толкова палави и толкова си приличаха, че и самата Санта София де ла Пиедад не можеше да ги разпознава. В деня на кръщението Амаранта им сложи гривни със съответните имена и ги облече в разноцветни дрехи, белязани с началните букви на всеки един, но когато тръгнаха на училище, намислиха да си разменят дрехите и гривните и да си казват те самите с разменени имена. Даскал Мелчор Ескалона, свикнал да познава Хосе-Аркадио по зелената риза, изгуби и ума и дума, когато откри, че последният носи гривната на Аурелиано Втори, въпреки че ризата му беше бяла и гривната белязана с името на Хосе-Аркадио Втори. Оттогава не се знаеше с положителност кой е единият и кой другият. Дори когато пораснаха и животът ги направи различни, Урсула продължаваше да се пита дали самите те не са допуснали грешка в някой момент от своята заплетена игра на заблуждения и не са останали разменени завинаги. До началото на юношеството те бяха две еднакво действуващи устройства. Събуждаха се по едно и също време, в един и същи час им се дохождаше по нужда, страдаха от едни и същи здравни смущения и дори сънуваха едни и същи работи. В къщи, където смятаха, че те съгласуват постъпките си от просто желание да объркат другите, никой не проумя истината до деня, в който Санта София де ла Пиедад даде на единия чаша лимонада и той забави повече да я опита, отколкото другия да каже, че й липсвало захар. Санта София де ла Пиедад, която наистина бе забравила да тури захар в лимонадата, разправи за това на Урсула.
— Такива са всичките — каза тя без изненада. — Луди по рождение.
Времето дозаплете нещата. Оня, който в игрите на объркване взе името Аурелиано Втори, стана грамаден като дядото, а оня, който взе името Хосе-Аркадио Втори, стана кокалест като полковника и единственото общо нещо, което запазиха помежду си, бе самотническият облик на семейството. Може би Именно това кръстосване на ръстове, имена и характери накара Урсула да подозира, че те са си разменени още от детството.
Решителната отлика бе открита в разгара на войната, когато Хосе-Аркадио Втори помоли полковник Херинелдо Маркес да го заведял да гледа изпълненията на присъди. Против мнението на Урсула, желанието му бе задоволено. Аурелиано Втори, обратно, потръпна само при мисълта да присъствува на разстрел. Той предпочиташе къщата. На дванайсет години попита Урсула какво имало в затворената стая.
— Книжа — отговори му тя. — Книгите на Мелкиадес и чудноватите работи, които пишеше през последните си години.
Отговорът вместо да го успокои, засили любопитството му. Толкова много настоя, с такъв плам обеща да пази нещата, че Урсула му даде ключовете. Никой не бе стъпвал в стаята откак изнесоха трупа на Мелкиадес и на вратата сложиха катинар, чиито части се споиха от ръждата. Но когато Аурелиано Втори разтвори прозорците, влезе някаква свойска светлина, която изглеждаше привикнала да осветява всеки ден стаята, и нямаше ни най-малка следа от прах или паяжина, а всичко беше пометено и чисто, по-добре изметено и по-чисто, отколкото в деня на погребението, и мастилото не бе изсъхнало в мастилницата, нито пък ръждавината бе променила блясъка на металите, нито бе изтляла ситната жарава под жарника, където Хосе-Аркадио Буендия изпари живака. По лавиците стояха книги, подвързани с някаква вкоравена и бледа като щавена човешка кожа материя, там бяха и непокътнатите ръкописи. Въпреки дългогодишното заключване, въздухът, изглеждаше по-чист, отколкото в останалата част на къщата. Всичко беше толкова скорошно, че няколко седмици по-късно, когато Урсула влезе в стаята с кофа вода и метла да почисти пода, нямаше какво да прави. Аурелиано Втори беше погълнат в четенето на една книга. Макар и без корици, а и заглавието да го нямаше никакво, детето се наслаждаваше на историята за жената, която сядала на масата да яде само зърна ориз, които набождала с топлийки, и на историята за рибаря, който й поискал на заем парче олово за мрежата си, а рибата, с която й се отблагодарил по-късно, имала диамант в стомаха, и за лампата, която изпълнявала желанията, и за килимите, които хвърчали. Учуден, той попита Урсула дали всичко това е истина, а тя му отговори „да“, преди много и много години циганите носели в Макондо чудните лампи и хвърчащите рогозки.
— Там е работата — въздъхна тя, — че полека-лека светът се свършва и тия неща вече не идват.
Когато изчете книгата, много от чиито приказки бяха недовършени поради липсващите страници, Аурелиано Втори се захвана със задачата да разгадае ръкописите. Това беше невъзможно. Буквите сякаш бяха дрехи, турени да съхнат на тел, и наподобяваха повече музикално, отколкото литературно писмо. Един горещ следобед, взрян в ръкописите, той усети, че не е сам в стаята. Срещу отблясъка на прозореца, седнал с ръце върху коленете, стоеше Мелкиадес. Нямаше повече от четирийсет години. Носеше същото едновремешно елече и шапката с гарванова периферия и по бледите му слепоочия струеше разтопена от горещината мазнотия на косата, както го видяха Аурелиано и Хосе-Аркадио, когато бяха деца. Аурелиано Втори го позна веднага, защото оня наследствен спомен се бе предавал от поколение на поколение и от паметта на дядо му бе стигнал до него.
— Здравей — рече Аурелиано Втори.
— Здравей, младежо — рече Мелкиадес.
Оттогава насетне, години наред, те се виждаха почти всеки подиробед. Мелкиадес му приказваше за света, мъчеше се да му вдъхне древната си мъдрост, ала отказа да преведе ръкописите.
— Никой не трябва да узнае смисъла им, преди да са навършили сто години — обясни той.
Аурелиано Втори запази завинаги тайната на онези свиждания. Веднъж почувствува, че неговият съкровен свят рухва, защото Урсула влезе тъкмо в мига, когато Мелкиадес беше в стаята. Но тя не го видя.
— С кого приказваш? — запита го тя.
— С никого — каза Аурелиано Втори.
— Дядо ти беше такъв — каза Урсула. — И той си приказваше самичък.
Хосе-Аркадио Втори бе задоволил измамното си желание да види разстрел. За цял живот щеше да помни мъртвешки бледото лумване на шестте едновременни изстрела и ехото на гърмежа, което се разтроши по планините, и тъжната усмивка, и изумените очи на разстреляния, който тъй си и остана изправен, а ризата му се подмокряше в кръв, и все тъй усмихващ се дори когато го развързаха от стълба и го набутаха в пълен с вар сандък. „Жив е — помисли си той. — Жив ще го заровят.“ Това му направи такова впечатление, че оттогава намрази военните учения и войната не заради изпълненията на присъдите, а заради ужасяващия обичай да погребват живи разстреляните. Тогава никой не узна по кое време взе да бие камбаната на звънарната и да помага в богослужението на отец Антонио-Исабел, наследник на Зверчето, и да отглежда петли за бой в попския двор. Когато полковник Херинелдо Маркес узна, скара му се, задето учел отхвърлени от либералите поминъци.
— Там е работата — отговори той, — че аз, струва ми се, излязох консерватор.
Вярваше го, сякаш беше някакво решение на съдбата. Полковник Херинелдо Маркес, възмутен, разправи на Урсула:
— По-хубаво — одобри тя. — Дано поп се хване, та най-сетне господ да влезе в тая къща.
Съвсем наскоро се разчу, че отец Антонио-Исабел го подготвял за първо причестяване. Учеше го на катехизиса, докато бръснеше шиите на петлите. Обясняваше му с прости примери, докато слагаше квачките в полозите им, как на господа-бога на втория ден от сътворението му хрумнало пилетата да се образуват вътре в яйцата. Още оттогава енорийският свещеник проявяваше първите признаци на старческото безумие, което го доведе да каже след години, че навярно дяволът е спечелил бунта срещу господа и че тъкмо той седи на престола небесен, без да разкрива истинската си самоличност, за да улавя непредпазливците. Кален от дързостта на своя наставник, за няколко месеца Хосе-Аркадио стана толкова вещ в богословските шашми за объркване на лукавия, колкото и сръчен в хитрините на боя с петли. Амаранта му уши приличен ленен костюм с вратовръзка, купи му чифт бели обувки и изписа с позлатени букви неговото име върху панделката на голямата свещ. Две нощи преди първото причастие отец Антонио-Исабел се заключваше с него в ризницата да го изповядва с помощта на един речник на греховете. Беше толкова дълъг поменик, че престарелият енорийски свещеник, навикнал да си ляга в шест, заспиваше на стола, преди да свърши. Разпитът бе за Хосе-Аркадио Втори цяло откровение. Не се изненада, че отецът го пита дали бил вършил лоши работи с жена, и честно отговори „не“, ала се обърка при въпроса, дали ги бил вършил с животни. В първия майски петък той се причести, измъчван от любопитство. По-късно зададе въпроса на Петронио, болния клисар, който живееше в звънарната и който, според хорските приказки, се хранел с прилепи, и Петронио му отговори: „Има покварени християни, които си вършат работата с магарици.“ Хосе-Аркадио Втори продължи да проявява такова любопитство, поиска толкова обяснения, че Петронио изгуби търпение.
— Аз ходя вторник нощем — призна. — Ако обещаеш да не казваш никому, другия вторник ще те заведа.
Следващия вторник наистина Петронио слезе от кулата с дървена пейчица, която дотогава никой не узна за какво служеше, и заведе Хосе-Аркадио Втори в близката овощна градина. Момчето толкова се увлече по ония нощни набези, че мина много време, преди да го видят в дюкяна на Катарино.
— Да ги носиш другаде тия петли — заповяда му Урсула първия път, когато го видя да влиза с напетите си бойни птици. — Петлите вече донесоха прекалено много горчилки на тая къща, че да вземеш сега и ти да ни носиш още.
Хосе-Аркадио Втори ги отнесе без разправии, но продължи да ги отглежда при Пилар Тернера, баба си, която постави на негово разположение всичко, каквото му трябва, само и само да бъде у дома й. Скоро той показа в боя с петли мъдростта, която му вдъхна отец Антонио-Исабел, и започна да разполага с достатъчно пари не само да обогати развъдника си, но и да си подири мъжки удовлетворения. По онова време Урсула го сравняваше с брат му и не можеше да проумее как двамата близнаци, които изглеждаха като един човек в детството, накрая бяха станали толкова различни. Смайването й не трая дълго, защото съвсем скоро Аурелиано Втори взе да дава признаци на лентяйство и разхайтеност. Докато стоеше заключен в стаята на Мелкиадес, той беше вглъбен мъж, какъвто бе полковник Аурелиано Буендия на младини. Но малко преди Нерландския договор случайността го извади от неговото вглъбение и го изправи срещу действителността на света. Млада жена, която продаваше билети, разигравайки на томбола един акордеон, го поздрави съвсем по свойски. Аурелиано Втори не се изненада, защото често се случваше да го бъркат е брат му. Но не изясни грешката, дори когато момичето се помъчи да смекчи сърцето му с подсмърчания, и на края го заведе в стаята си. Толкова го заобича още от оная първа среща, че направи разни уловки с томболата, за да спечели той акордеона. Подир две седмици Аурелиано Втори разбра, че жената е лягала последователно с него и с брат му, смятайки, че са един и същи мъж, и вместо да изясни положението, тя се изхитрила да го продължи. Не се върна повече в стаята на Мелкиадес. Прекарваше следобедите на двора и се учеше да свири на акордеон по слух, въпреки ропота на Урсула, която по онова време беше забранила музиката в къщи поради жалейките и която освен това подценяваше акордеона като инструмент, присъщ на скитниците, наследници на Франсиско Човека. Обаче Аурелиано Втори стана виртуоз на акордеон и свиреше все тъй съвършено дори след като се ожени и завъди деца и беше от най-тачените мъже в Макондо.
В продължение почти на два месеца той споделяше жената с брат си. Следеше го, разваляше кроежите му, и когато беше сигурен, че тази нощ Хосе-Аркадио Втори няма да споходи общата им любовница, отиваше да спи с нея. Една сутрин откри, че е болен. След два дни завари брат си сграбчен за една греда в банята, плувнал в пот, да плаче с кървави сълзи и тогава разбра. Брат му призна, че жената го намразила, задето й бил занесъл онова, което тя наричала болестта на лошия живот. Разправи му и как се мъчела да го цери Пилар Тернера. Аурелиано Втори скришом се подложи на парещите промивки с перманганат и диуретична вода и двамата се излекуваха поотделно след тримесечни потайни страдания. Хосе-Аркадио Втори повече не видя жената. Аурелиано Втори получи прошката й и остана при нея до смъртта си.
Казваше се Петра Котес. Бе пристигнала в Макондо в разгара на войната с някакъв случаен съпруг, който преживяваше от томболи, а когато мъжът умря, тя продължи търговията. Беше чиста и млада мулатка, с бадемовожълти очи, които придаваха на лицето й свирепостта на пантера, но сърцето й бе щедро и имаше прекрасно призвание за любовта. Когато Урсула разбра, че Хосе-Аркадио Втори развъжда петли и Аурелиано Втори свири на акордеон по шумните празници на своята държанка, стори й се, че полудява от объркване. Сякаш и в двамата се бяха съсредоточили недостатъците на семейството и нито една от добродетелите му. Обаче когато на Аурелиано Втори му се роди първият син, тя не посмя да се възпротиви.
— Съгласна съм — каза Урсула, — но при едно условие: аз ще се заема да го отгледам.
Макар да беше вече стогодишна, на път да ослепее от пердета, тя запазваше непокътната физическата си неукротимост, целостта на характера и умственото си равновесие. Никой по-добре от нея не би изваял добродетелния мъж, който трябваше да възстанови доброто име на семейството, мъж, който никога да не е чувал да се говори за война, за бой с петли, за жените на лошия живот и за безумните начинания, четири бедствия, които — мислеше Урсула — бяха определили упадъка на нейния род.
— Този ще стане поп — тържествено обеща тя. — И да ми даде господ живот и здраве, и до папа ще стигне.
Всички се изсмяха, като я чуха, не само в спалнята, но и по цялата къща, където се бяха събрали и дигаха врява лошите приятели на Аурелиано Втори. Войната, запратена в тавана на лошите спомени, за момент бе възкресена от гърмежите на шампанското.
— За здравето на папата — вдигна наздравица Аурелиано Втори.
Гостите пиха вкупом. После домакинът свири на акордеон, пукаха ракети, поръчаха да бият ликуващи барабани за селището. Призори гостите, облени в шампанско, заклаха шест крави и ги сложиха посред улицата на разположение на множеството. Никой не се възмути. И откак Аурелиано Втори се зае с къщата, тия празненства биваха нещо обикновено, макар и да не съществуваше толкова основателен повод като раждането на един папа. За няколко години, без усилия, само с късмет, той бе натрупал едно от най-големите състояния в тресавището, благодарение на свръхестествената плодовитост на своите животни. Кобилите му раждаха по три близнета, кокошките му снасяха по два пъти на ден, а свинете дебелееха толкова необуздано, че никой не можеше да си обясни подобно безредно плодене освен с магия.
— Пести сега — казваше Урсула на зашеметения си правнук. — Тая сполука няма да ти трае цял живот.
Но Аурелиано Втори не й обръщаше внимание. Колкото повече шампанско отпушваше да облива приятелите си, толкова по-лудешки раждаха животните му и толкова по се убеждаваше, че добрата му звезда не зависи от неговото поведение, а от влиянието на Петра Котес, държанката му, чиято любов имаше добродетелта да влудява природата. Беше толкова убеден, че този именно е произходът на неговото състояние, че никога не държеше Петра Котес далече от стадата си и дори когато се ожени и завъди деца, продължаваше да живее при нея със съгласието на Фернанда. Як, огромен като дядовците си, но с една наслада от живота и неотразима привлекателност, които онези нямаха, Аурелиано Втори едва смогваше да наглежда добитъка си. Стигаше му само да заведе Петра Котес в развъдниците и да я поразходи на кон из земите си, и всяко белязано с неговото желязо животно рухваше пред непоправимата чума на плодовитостта.
Както всички хубави неща, които им се случиха през техния дълъг живот, онова прекомерно богатство водеше началото си от случайността. До края на войните Петра Котес се издържаше все от томболите, а Аурелиано Втори се изхитряваше да ограбва от време на време касичките на Урсула. Двамата образуваха лекомислена двойка без други грижи, освен да лягат всяка вечер заедно, дори на забранени дати, и да си играят в леглото чак до разсъмване.
— Тази жена е твоята гибел — викаше Урсула на правнука, когато го виждаше да влиза в къщи като лунатик. — Толкова ти е взела ума, че някой ден ще те видя да се превиваш от болки с жаба, навряна в търбуха ти.
Хосе-Аркадио Втори, който се забави дълго време, докато открие, че е изместен, не проумяваше страстта на брат си. Помнеше Петра Котес като обикновена жена, по-скоро мързелива в леглото и напълно лишена от средства за любов. Глух към воплите на Урсула и подигравките на брат си, Аурелиано Втори тогава мислеше само как да хване някоя служба, която да му позволи да издържа една къща за Петра, и някоя нощ да умре там заедно с нея и в нейните обятия. Когато полковник Аурелиано Буендия пак отвори работилницата, най-сетне съблазнен от мирните чаровности на старостта, Аурелиано Втори помисли, че ще бъде не лоша сделка да се посвети да прави златни рибки. Много часове прекара той в горещата стаичка да гледа как коравите метални пластинки, обработвани от полковника с невъобразимото търпение на разочарованието, полека-лека се превръщаха в златисти люспи. Занаятът му се видя толкова къртовски, а споменът за Петра Котес бе тъй упорит и настоятелен, че след три седмици той изчезна от работилницата. По него време на Петра Котес й щукна да разиграва томбола със зайци. Те се множаха и ставаха големи с такава бързина, че едва стигаше времето да разпродава номерата от томболата. Отначало Аурелиано Втори не забеляза обезпокояващите размери на плодовитостта. Ала една нощ, когато вече никой в селището не искаше и да чуе да се приказва за томболи със зайци, той усети някакъв трясък по стената откъм двора.
Не можаха да заспят, измъчвани от тупурдията на животните. На разсъмване Аурелиано Втори отвори вратата и видя двора осеян със зайци, сини в блясъка на зората. Петра Котес, примряла от смях, не устоя на изкушението да си направи една шега.
— Тия са се окотили снощи — каза тя.
— Ужас! — извика той. — Защо не опиташ с крави?
След няколко дни, мъчейки се да отводни двора, Петра Котес смени зайците с крава, която подир два месеца отели три близнета. Така започна. Изневиделица Аурелиано Втори стана стопанин на земи и добитък и едва смогваше да разширява преливащите конюшни и кочини. Беше някакво безумно процъфтяване, от което него самия го напушваше смях и само можеше да заема чудати становища, за да развихря доброто си настроение.
— Дръпнете се, крави, че животът е кратък — викаше той.
Урсула се питаше в какви ли бъркотии се е наврял, дали не обира, дали не е станал и конекрадец, и всеки път, щом го видеше да отпушва шампанско, просто заради удоволствието да си изсипе пяната върху главата, се развикваше и го упрекваше за прахосничеството. Толкова му досаждаше, че един ден, когато Аурелиано Втори осъмна във великолепно настроение, появи се с един сандък пари, с консервена кутия с лепило и четка и пеейки с цяло гърло старите песни на Франсиско Човека, облепи къщата и отвътре, и отвън, и отгоре до долу с банкноти по едно песо. Старинната огромна къща, боядисвана в бяло още от времената, когато донесоха пианолата, доби двусмисления вид на джамия. Сред врявата на семейството, шумното възмущение на Урсула, ликуването на народа, който препълни улицата, за да гледа възхвалата на прахосничеството, Аурелиано Втори дооблепи фасадата и кухнята, включително клозетите и спалните, и излишните банкноти хвърли на двора.
— Сега — рече той накрая — надявам се, че никой в тая къща няма вече да ми приказва за пари.
Така и стана. Урсула накара да махнат банкнотите, полепнали по големите люспи вар, и пак боядиса къщата в бяло. „Господи — умоляваше тя. — Направи ни толкова бедни, каквито бяхме при основаването на селището, та да не стане тъй, че в другия живот да ни го изкараш за това разсипничество.“ Молбите й бяха чути в обратен смисъл. Наистина, един от работниците, които отлепяха банкнотите, от невнимание се препъна в огромен гипсов свети Йосиф, който някой бе оставил в къщата през последните години на войната, и кухият образ се пръсна на парчета върху пода. Беше претъпкан със златни пари. Никой не помнеше кой е занесъл оня светия в естествен размер.
— Донесоха го трима мъже — обясни Амаранта. — Помолиха ме да го пазим, докато отминел дъждът, и аз им казах да го сложат ей там, в ъгъла, където никой няма да се спъва в него, и там го сложиха много внимателно, и там си стоеше оттогава, защото никога вече не го потърсиха.
В последно време Урсула му бе поставила свещи и се беше просвала пред него, без да подозира, че вместо светец обожава почти двеста килограма злато. Късното потвърждение на неволното й езичество утежни нейната безутешност. Изплю се върху страхотния куп монети, набута ги в три брезентови чувала, зарови ги на скришно място и зачака рано или късно тримата непознати да дойдат да си ги поискат. Много по-късно, в трудните години на своята грохналост, Урсула обичаше да се меси в разговорите на многобройните пътници, които тогава минаваха през къщата, и ги питаше дали през войната не са оставяли там един гипсов свети Йосиф да го пазят, докато отминел дъждът.
Тия произшествия, които така списваха Урсула, бяха нещо обикновено по онова време. Макондо плуваше в някакво чудно преуспяване. Къщите от кал и тръстика на основателите бяха заменени от тухлени постройки с дървени и циментови подове, които правеха по-търпима задушната горещина в два часа след пладне. От някогашното село на Хосе-Аркадио Буендия бяха останали само прашните бадемови дървета, предопределени да издържат срещу най-суровите обстоятелства, и реката с прозирни води, чиито предисторически камъни бяха направени на пух и прах от полуделите каменарски чукове на Хосе-Аркадио Втори, когато се хвана да разчисти коритото и да установи плавателна служба. Това беше безумна мечта, сравнима само с тия на неговия прадядо, защото каменливото корито и многобройните пречки по течението не позволяваха движението от самото Макондо чак до морето. Но Хосе-Аркадио Втори, в непредвиден прилив на дързост, се запъна да осъществи замисъла. Дотогава не бе проявявал никакво въображение. Извън оскъдното му приключение с Петра Котес, никога не бяха го виждали с жена. Урсула го имаше за най-заспалото същество, което бе дало семейството в цялата си история, неспособен да се отличи дори като алармаджия в боевете с петли, когато полковник Аурелиано Буендия му разказа историята за испанския галеон, заседнал на дванайсет километра от морето, чиито овъглени ребра видял той самият през войната. Разказът, който на толкова хора в продължение на толкова време се струваше фантастичен, бе цяло разкритие за Хосе-Аркадио Втори. Чрез търг продаде петлите си на най-изгодния купувач, набра хора и закупи сечива, и се захвана с необичайното начинание да троши камъни, да копае канали, да чисти подводни скали и дори да изравнява водопади.
— Вече наизуст го знам това! — викаше Урсула. — Сякаш времето се върти в кръг и сме се върнали в началото.
Когато сметна, че реката е плавателна, Хосе-Аркадио Втори направи пред брат си подробно изложение на своите кроежи и последният му даде парите, необходими за начинанието. И той изчезна за дълго време. Бяха казали, че проектът му бил само шашма, за да се измете с братовите си пари, когато се разпространи вестта, че някакъв чудноват кораб приближавал към селището. Жителите на Макондо, които вече не помнеха безмерните начинания на Хосе-Аркадио Буендия, се спуснаха към брега и със смаяни от неверие очи видяха да пристига първият и последният параход, който някога е спирал в селището. Не беше нищо друго, освен сал от дънери, влачен посредством дебели въжа от двайсет мъже, които крачеха по брега. На носа, с блясък на задоволство в погледа, Хосе-Аркадио Втори ръководеше прахосническата маневра. Заедно с него пристигаше група разкошни матрони, които се пазеха от палещото слънце с ярки чадърчета и на раменете си имаха скъпоценни копринени кърпи, и цветни мазила по лицата, и естествени цветя в косите, и златни змии на ръцете, и диаманти по зъбите. Салът от дънери бе единственото превозно средство, което Хосе-Аркадио Втори можа да изкачи до Макондо, и то само веднъж, ала никога не призна провала на своето начинание и провъзгласи подвига си за победа на волята. Даде добросъвестна сметка на брат си и съвсем скоро пак затъна в катадневието на петлите. Единственото, което остана от онова несретно безразсъдство, бе повеят на обновление, който донесоха матроните от Франция, чието прекрасно изкуство промени привичните начини на любовта и чийто усет за обществено благосъстояние срина неподходящия дюкян на Катарино и преобрази улицата в базар с японски фенерчета и носталгични латерни. Те именно бяха учредителките на кървавия карнавал, който потопи Макондо в тридневно безумие и чиято единствена трайна последица бе тая, че даде на Аурелиано Втори възможност да се запознае с Фернанда дел Карпио.
Ремедиос красивата бе провъзгласена за царица. Урсула, която изтръпваше пред обезпокояващата красота на правнучката, не можа да попречи на избора. Дотогава беше успявала да не й дава възможност да излиза на улицата, освен да отиде на литургия с Амаранта, но я задължаваше да си покрива лицето с черно було. По-неблагочестивите мъже, които се предрешваха като попове, за да отслужват богоскверни литургии в дюкяна на Катарино, отиваха на черква с единственото намерение да зърнат, макар и за миг, лицето на Ремедиос красивата, за чиято легендарна хубост се приказваше с възторг, преливащ в свещен ужас из целия край на тресавището. Много време мина преди това да им се отдаде, и щеше да е по-добре за тях, ако случаят никога не им го беше позволил, защото повече никога не можаха да си възвърнат блаженството на съня. Мъжът, който го постигна, един другоземец, завинаги изгуби спокойствие, у плете се в подвижните пясъци на гнусотията и низостта и след години бе разкъсан от нощния влак, както бил заспал върху релсите. Щом го видяха в черквата, с плюшена зелена дреха и везано елече, никой не се усъмни, че той идва от много далече, може би от някой затънтен град във вътрешността, привлечен от магическата омая на Ремедиос красивата. Беше толкова хубав, толкова напет и улегнал, с толкова прилягащо му достолепие, че Пиетро Креспи край него би изглеждал недоносче, и мнозина жени промърмориха сред злъчни усмивки, че тъкмо той заслужава булото. Не се сдружи с никого в Макондо. Появяваше се на разсъмване в неделя като приказен принц, на кон със сребърни стремена и кадифени покривала, и напускаше селището след богослужение.
Такава беше властта на неговото присъствие, че още от първия път, когато го видяха в църквата, всички решиха, че между него и Ремедиос красивата се е подхванал мълчалив и напрегнат двубой, един таен договор, безвъзвратно предизвикателство, чиято върховна точка може да бъде не само любовта, но и смъртта. На шестата неделя кавалерът се появи с жълта роза в ръката. Изслуша службата прав, както правеше винаги, и накрая препречи пътя на Ремедиос красивата и й предложи самотната роза. Тя я прие с естествено движение, сякаш бе подготвена за онази почит, и тогава за миг откри лице и благодари с усмивка. Това бе всичко, което стори. Ала не само за кавалера, но и за всички мъже, които имаха нещастното предимство да го изживеят, това беше един вечен миг.
Оттогава кавалерът настаняваше духовата музика до прозореца на Ремедиос красивата и тъй понякога — до зори. Аурелиано Втори бе единственият, който изпита сърдечно съчувствие към него, и се помъчи да прекърши постоянството му.
— Не си губете времето — каза му той една вечер. — Жените в тая къща са по-лоши и от магарици.
Предложи му своята дружба, покани го да се изкъпе в шампанско, опита се да го накара да разбере, че жените от неговото семейство имат кремъчни утроби, но не успя да уязви упорството му. Раздразнен от нескончаемите музикални нощи, полковник Аурелиано Буендия го заплаши, че ще изцерял унинието му с пистолетни изстрели. Нищо не го разубеди, освен неговото собствено и жалко състояние на разкапаност. От спретнат и безупречен, стана размъкнат и парцалив. Носеха се слухове, че бил зарязал власт и богатство в далечното си отечество, макар всъщност да не се узна никога неговият произход. Стана кавгаджия, лавкаджийска драка и осъмна отъркалян в собствените си изпражнения в дюкяна на Катарино. Най-тъжното в неговата драма бе, че Ремедиос красивата не го погледна дори когато той се появяваше в църквата, облечен като принц. Прие жълтата роза без ни най-малка злоба, по-скоро развеселена от своенравието на постъпката, и повдигна булото си, за да види по-добре неговото лице, а не да му покаже своето.
В действителност Ремедиос красивата не беше същество от този свят. Стигна до двайсет години, без да се научи да чете и пише, без да си служи с прибори на масата и се разхождаше гола из къщата, защото нейната природа се противеше на всякакъв вид условности. Когато младият началник на стражата й се обясни в любов, тя го отблъсна само защото я учуди лекомислието му.
— Гледай го какъв е прост — рече тя на Амаранта. — Вика, че умирал от мене, сякаш аз съм някакви си колики.
Когато наистина го намериха мъртъв до прозореца, Ремедиос красивата потвърди първоначалното си впечатление.
— Нали виждате — подхвърли тя. — Беше съвсем прост.
Като че ли някаква проницателна умствена бистрота й позволяваше да вижда действителността на нещата отвъд всякаква дребнавост. Поне такава беше гледната точка на полковник Аурелиано Буендия, за когото Ремедиос красивата ни най-малко не беше бавноразвиваща се, както се смяташе, а тъкмо обратно. „Все едно, че се завръща от двайсетгодишна война“, обичаше да казва той. Урсула, от своя страна, благодареше богу, задето е възнаградил семейството с едно изключително чисто създание, ала в същото време я смущаваше нейната красота, защото й се струваше противоречива добродетел, дяволска клопка насред невинността й. Именно затова реши да я отстрани от света, да я предпази от всякаква земна съблазън, без да знае, че Ремедиос красивата още в утробата на майка си беше извън каквато и да било любовна зараза. Никога не й дойде на ум мисълта, че ще я изберат за царица на красотата в пандемониума[50] на един карнавал. Но Аурелиано Втори, навил си на пръста да се преоблече като тигър, заведе отец Антонио-Исабел в къщи да предума Урсула, че карнавалът не е езически празник, както тя казваше, а католическа традиция. Най-после убедена, макар и с нежелание, тя даде съгласие за коронясването.
Вестта, че Ремедиос Буендия ще бъдела всевластната царица на празненството, прехвърли за няколко часа пределите на тресавището, стигна до далечни земи, където не се знаеше за огромното обаяние на нейната красота, и събуди неспокойствието на ония, които все още считаха презимето й за символ на подривна дейност. Това беше неоснователно безпокойство. Ако имаше по онова време някой безобиден, то беше остарелият и разочарован полковник Аурелиано Буендия, който малко по малко бе изгубил всякакъв допир с живота на народа. Заключен в работилницата си, единствената му връзка с останалия свят беше търговията със златни рибки. Един от някогашните войници, които пазиха къщата в първите дни на мира, отиваше да ги продава из поселищата на тресавището и се връщаше натоварен с монети и новини. Че консерваторското правителство, казваше той, с подкрепата на либералите преустройвало календара, та всеки президент да стоял по сто години на власт; че най-сетне било подписано споразумението със Светото седалище и че бил дошъл от Рим кардинал с диамантена корона на престол от плътно злато, и че министрите-либерали накарали да ги снимат на колене, тъкмо когато му целували пръстена; че първата актриса на една испанска трупа, минаваща през столицата, била отвлечена от гримьорната си от група маскирани лица, а другата неделя била танцувала гола в лятната къща на президента на републиката. „Не ми говори за политика — казваше му полковникът. — Нашата работа е да продаваме рибки.“ Хорският слух, че не искал нищо да знае за положението в страната, защото се обогатявал от работилницата си, предизвика смях у Урсула, когато стигна до ушите й. Със страшния си практически усет тя не можеше да проумее сделките на полковника, който разменяше рибките за златни пари, а после превръщаше златните пари в рибки, и така последователно, тъй че колкото повече продаваше, толкова повече трябваше да работи, за да задоволява един влудяващ омагьосан кръг. Всъщност не го интересуваше търговията, а работата. Такова съсредоточаване му беше нужно да изработва люспи, да вмества мънички рубини в очите, да източва хриле и да нагласява опашни перки, че не му оставаше нито една-единствена празнота, за да я запълни с разочарованието от войната. Толкова всепоглъщащо беше вниманието, което му изискваше изящничеството на неговия занаят, че за кратко време остаря повече, отколкото през всичките години на войната, а стоенето му изкриви гръбначния стълб и милиметрията му похаби зрението, ала неумолимото съсредоточаване го възнагради с духовен мир. За последен път го видяха да се заеме с някакъв свързан с войната въпрос, когато група бивши бойци от двете партии помоли неговата подкрепа за одобряване на вечно обещаваните й вечно в изходно положение пожизнени пенсии. „Забравете това — каза им той. — Нали виждате, че аз отхвърлих моята пенсия, за да се отърва от мъчението да я чакам до смърт!“ Отначало полковник Херинелдо Маркес го посещаваше надвечер и двамата сядаха край уличната врата да възкресяват миналото. Но Амаранта не можа да понесе спомените, които пробуждаше у нея онзи уморен мъж, чиято плешивост го запращаше в пропастта на безвременното старчество, и го измъчи с несправедливи грубости, докато той взе да се вясва само в особени случаи и накрая изчезна, затрит от парализата. Невесел, мълчалив, безчувствен за новия полъх на жизнелюбие, разтърсващ къщата, полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата. Ставаше в пет, след повърхностен сън, изпиваше в кухнята вечната си голяма чаша горчиво кафе, заключваше се за цял ден в работилницата и в четири подиробед минаваше през пруста, тътрузейки една табуретка, без да съзре нито пожара на розовите храсти, нито блясъка на онзи час, нито безстрашието на Амаранта, чиято меланхолия дрънколеше като котелка — и това отлично се долавяше в късния подиробед, — и сядаше до пътната врата, чак докогато го прогонваха комарите. Някой някога се осмели да смути неговата самота.
— Как сте, полковник? — рече му пътем.
— Караме я — отговори той. — Чакам да мине моето погребение.
Тъй че безпокойството, причинено от повторното появяване на неговото презиме в обществото във връзка с възцаряването на Ремедиос красивата, беше лишено от действителна основа. Мнозина обаче не го повярваха. Невинен за трагедията, която го заплашваше, народът се разля по площада в шумен изблик на веселие. Карнавалът бе достигнал най-високото си равнище на лудост. Аурелиано Втори бе задоволил най-после своята мечта да се предреши като тигър и ходеше щастлив из развилнялото се множество, хриплив от толкова хриптене, когато по пътя за тресавището се появи многолюдна преоблечена група, понесла върху позлатена носилка най-чаровната жена, която въображението би могло да си представи. За миг мирните обитатели на Макондо си свалиха маските да видят по-добре сияйното създание с изумрудена корона и хермелиново наметало: изглеждаше облечено в законна власт, а не просто във владичество от треперужки и крепхартия. Не липсваха неколцина, достатъчно проницателни, за да подозрат, че става дума за предизвикателство. Но Аурелиано Втори незабавно превъзмогна слисването, обяви за почетни гости новодошлите и по соломоновски тури Ремедиос красивата и царицата-натрапница да седнат на един и същ пиедестал. До полунощ преоблечените като бедуини другоземци участвуваха в безумието и дори го обогатиха с пищна пиротехника и акробатически добродетели, които караха хората да си спомнят за циганските изкуства. Изведнъж, в пароксизма на празника, някой строши неустойчивото равновесие.
— Да живее либералната партия! — провикна се той. — Да живее полковник Аурелиано Буендия!
Залпове от пушечна стрелба удавиха великолепието на фойерверките и виковете на ужас затриха музиката, и ликуването бе унищожено от суматохата. Много години по-късно щеше да продължава да се твърди, че царската стража на владетелката-натрапница била ескадрон от редовната войска, който под богатите си галабеи криел уставните пушки. Правителството отхвърли обвинението с извънредна разпоредба и обеща окончателно обследване на кървавото произшествие. Ала истината не се изясни никога и завинаги остана да преобладава мълвата, че царската стража, без предизвикателство от никакво естество, заела положение за бой по знак на своя началник и безмилостно стреляла срещу множеството. Когато спокойствието се възобнови, в селището нямаше нито един от лъжливите бедуини, а на площада останаха проснати, мъртви и ранени, девет смешника, четири коломбини, седемнайсет царе-карти, един дявол, трима музиканти, двама перове на Франция и три японски императрици. В бъркотията на суматохата Хосе-Аркадио Втори успя да спаси Ремедиос красивата и Аурелиано Втори на ръце отнесе владетелката-натрапница с разкъсан костюм и оцапано в кръв хермелиново наметало. Казваше се Фернанда дел Карпио. Бяха я избрали за най-красива сред петте хиляди най-красиви жени в страната и я бяха завели в Макондо с обещанието да я назначат царица на Мадагаскар. Урсула се зае с нея като че й беше дъщеря. Народът, вместо да се усъмни в невинността й, домиля му за нейното целомъдрие. Шест месеца след клането; когато ранените се възстановиха и последните цветя върху братската могила повяхнаха, Аурелиано Втори отиде да я търси в далечния град, където тя живееше с баща си, и се ожени за нея в Макондо с грохотен двайсетдневен пир.
* * *
Съпружеството без малко не свърши на втория месец, защото Аурелиано Втори, мъчейки се да заглади обидата на Петра Котес, я накара да си направи снимка, облечена като царица на Мадагаскар. Когато Фернанда узна, отново нареди сандъците си на младоженка и замина от Макондо, без да се прости. Аурелиано Втори я настигна по пътя за тресавището. След много молби и намерения да се поправи, успя да я заведе обратно в къщи и напусна държанката.
Петра Котес, съзнавайки силата си, не даде вид, че се тревожи. Тя го бе направила мъж. Когато беше още момче, без никакъв допир с действителността, а главата му пълна с вятърничави мисли, тя го извади от стаята на Мелкиадес и му даде място в света. Природата го бе направила въздържан и саможив, със склонност към самотническо размишляване, а тя му бе изваяла противоположен характер, жизнен, буен, отракан, и му бе вдъхнала ликуването да живее и удоволствието от гуляя и прахосничеството, чак докато го превърне, отвътре и отвън, в мъжа, за който си бе мечтала още от ранна младост. Беше се оженил, както рано или късно се женят синовете. Не посмя да й съобщи предварително новината. Така детински се държа при това положение, че разигра лъжлива ненавист и въображаемо озлобление, дирейки начин тъкмо Петра Котес да предизвика скъсването. Един ден, когато Аурелиано Втори й направи несправедлив укор, тя избягна клопката и постави всяко нещо на мястото му.
— Там е работата — каза тя, — че ти искаш да се ожениш за царицата.
Аурелиано Втори, засрамен, разигра припадък от гняв, обяви се за неразбран и дълбоко обиден, не я споходи вече. Петра Котес, без да изгуби дори за миг великолепното си самообладание на звяр в покои, изслуша музиката и ракетите на сватбата, лудешката врява на обществения пир, сякаш всичко това не беше повече от една лудория на Аурелиано Втори. Ония, които й съчувствуваха за нейната участ, тя успокои с усмивка. „Не се тревожете — им рече. — На мене цариците вода ми носят.“ На една съседка, която й отнесе чудотворни свещи за сбъдване на мераци, та да осветявала с тях снимката на изгубения любовник, каза със загадъчна увереност:
— Единствената свещ, която ще го накара да дойде, е винаги запалена.
Както бе предвидила, Аурелиано Втори се върна в дома й, щом изкара медения месец. Доведе вечните си лоши приятели, един пътуващ фотограф и костюма, и мръсното от кръв хермелиново наметало, които Фернанда бе носила на карнавала. Под влияние на гуляя, пламнал тоя подиробед, той накара Петра Котес да се облече като царица, короняса я за самовластна и пожизнена владетелка на Мадагаскар и раздаде копия от снимката на приятелите си. Тя не само се поддаде на играта, но и вътрешно й дожаля за него, мислейки си, че трябва да е бил много уплашен, когато е намислил това чудновато средство за примиряване. В седем часа вечерта, все още облечена като царица, тя го прие в леглото. Беше женен само от два месеца, но тя веднага разбра, че нещата не вървят добре в брачното ложе, и изпита прелестна наслада от изпълненото отмъщение. След два дни обаче, когато той не посмя да се върне, а прати посредник да уреди края на раздялата, тя разбра, че ще и е нужно повече търпение от предвиденото, защото изглеждаше готов да се пожертвува заради привидностите. И тогава не се разтревожи. Отново улесни нещата с покорност, която потвърди разпространилото се вярване, че тя е нещастна жена и единственият спомен, който е запазила от Аурелиано Втори, е чифт лачени чепици, които, по собствените му думи, искал да носи в ковчега. Прибра ги увити с парцали в дъното на някакъв сандък и се приготви да подхранва едно неотчайващо се очакване.
— Рано или късно трябва да дойде — си каза тя, — дори и само за да обуе тия чепици.
Не стана нужда да чака толкова много, колкото предполагаше. Всъщност Аурелиано Втори разбра още от сватбената нощ, че ще се върне в дома на Петра Котес много преди да потрябва да си тури лачените чепици: Фернанда беше загубена за света жена. Беше се родила и отрасла на хиляда километра от морето, в един зловещ град, по чиито каменни улички все още потракваха в нощите с бродници каляските на вицекралете. Трийсет и две звънарни биеха на умряло в шест часа след пладне. В господарската къща, застлана с надгробни плочи, никога не видяха слънце. Въздухът бе умрял в кипарисите на вътрешния двор, в бледите драперии на спалните, в подгизналите аркади на градината с нардове. До девича възраст Фернанда нямаше друга вест от света освен меланхолиите упражнения на пиано, изпълнявани в някоя съседна къща от някого, който години наред си позволяваше своеволието да не отспива подиробедната си почивка. В стаята на болната си майка, зелена и жълта под прашната светлина на стъклописите, тя слушаше мелодичните, упорити, обезсърчени гами и си мислеше, че тая музика се намира в света, а тя чезне в плетенето на погребални венци от палмови клонки. Потейки се в късната следобедна горещина, майка й говореше за блясъка на миналото. Още съвсем малка, една лунна нощ Фернанда видя някаква красива жена, облечена в бяло, да прекосява градината в посока към молилнята. Най-много я обезпокои, че почувствува онова бегло видение еднакво със себе си, сякаш се бе видяла с двайсет години избързване. „Това е прабаба ти, вицекралицата — каза майка й в паузите на кашлицата. — Умря от сецване, като отсичаше една пръчка от нардовете.“ Много години по-късно, когато започна да се чувствува еднаква с прабаба си. Фернанда се усъмни във видението от детството, но майката я упрекна за нейното недоверие.
— Ние сме безкрайно богати и могъщи — й каза тя. — Един ден ще бъдеш царица.
Тя повярва, макар че само отрупваха дългата маса с ленени покривки и сребърни сервизи, за да пийнат по чаша шоколад с вода и късче непречистена захар. До деня на сватбата мечта за легендарно царство, въпреки че баща й дон Фернандо трябваше да заложи къщата, за да й купи чеиз. Не беше нито наивност, нито бълнуване за величие. Тъй я възпитаха. Откак се помнеше, тя вършеше нуждите си в златно нощно гърне с герба на семейството. Излезе от къщи за пръв път на дванайсет години, с файтон, който трябваше да измине само две преки, за да я отведе в манастира. Съученичките й се изненадаха, че я държаха отделена на един стол е много високо облегало и че не се смесваше с тях дори и в междучасието. „Тя е различна — обясняваха монахините. — Ще бъде царица.“ Другарките й повярваха, защото тогава тя вече беше най-красивата, най-личната и трезвомислеща девица, която някога бяха виждали. Подир осем години, когато бе научила да ниже стихове на латински, да свири на клавесин, да разговаря за лов със соколи с изисканите господа, за апологетика[51] с архиепископите, да обсъжда държавни въпроси с чуждестранните управници и божи работи с папата, тя се върна в дома на своите родители, за да плете погребални венци. Завари го ограбен. Бяха останали само най-необходимите мебели, свещниците и сребърният сервиз, тъй като домашните вещи бяха разпродадени една по една, за да посрещнат разходите по нейното възпитание. Майка й бе рухнала под горещината в късното следпладне. Баща й дон Фернандо, облечен в черно, с колосана като картон яка и златна верижка през гърдите, в понеделник й даваше по една сребърна пара за домашните разходи и отнасяше довършените предната седмица погребални венци. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в кабинета и в редките случаи, когато излизаше на улицата, връщаше се преди шест, за да се молят заедно. Тя никога не завърза близка дружба с никого. Никога не чу да се говори за войните, които обезкървиха страната. Никога не престана да слуша упражненията по пиано в три часа следобед. Започваше дори да губи бляна, че ще стане царица, когато отекнаха две настойчиви похлопвания върху голямата врата и тя отвори на един напет военен с тържествено изкуствени обноски, с белег на бузата и златно отличие върху гърдите. След два часа баща и отиде да я търси в стаята за шев. „Пригответе си нещата — й каза той. — Трябва да направите дълго пътуване.“ Тъй я отведоха в Макондо. Само за един ден, с един груб удар животът стовари върху нея бялата тежест на една действителност, която родителите в продължение на години бяха скривали от нея. Когато се върна в къщи, заключи се в стаята да плаче и, безразлична към молбите и обясненията на дон Фернандо, се помъчи да заличи изгарянето от оная нечувана подигравка. Беше си обещала да не напуска спалнята до смъртта, когато Аурелиано Втори дойде да я търси. Това бе невероятен късмет, защото в замайването от възмущението, в яростта срама тя го бе излъгала, за да не узнае никога истинската й самоличност. Единствените действителни следи, с които разполагаше Аурелиано Втори, когато тръгна да я дири, бяха нейният изговор, отличителен за голата степ, и занятието й, плетачка на погребални венци. Търси я безпощадно. Със свирепото безразсъдство, с което Хосе-Аркадио Буендия прекоси планината, за да основе Макондо, със сляпата гордост, с която полковник Аурелиано Буендия вдигна своите безполезни войни, с безумната упоритост, с която Урсула осигури просъществуването на рода, така Аурелиано Втори търси Фернанда, без нито миг на униние. Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си. Залута се из мъгливи проломи, из отредени за забравата времена, из лабиринти от разочарование. Прекоси жълта гола степ, където ехото повтаряше мислите и мъчителното безпокойство предизвикваше предболестни видения. След безплодни седмици пристигна в непознат град, където всички камбани биеха на умряло. Макар че никога не ги бе виждал, нито някой му ги бе описвал, позна веднага проядените от солта на кости зидове, грохналите дървени балкони, изтърбушени от гъби, и закованото на вратата, почти изличено от дъжда, най-тъжно картонче на света: „Продават се погребални венци.“ Оттогава, до мразовитото утро, в което Фернанда изостави къщата на грижите на игуменката, монахините едва смогнаха да ушият чеиза и да напъхат в шест сандъка свещниците, сребърния сервиз, златното цукало и неизброимите негодни отломки от една семенна разруха, чиито край се бе забавил два века. Дон Фернандо отклони поканата да ги придружи, Обеща да отиде по-късно, когато разчистел задълженията си, и от мига, в който даде благословия на дъщеря си, отново се заключи в кабинета, за да й пише известия със скръбни винетки и герба на семейството, които щяха да бъдат първия човешки досег, който Фернанда и нейният баща имаха през целия си живот. За нея тази бе действителната рождена дата. За Аурелиано Втори бе почти едновременно началото и краят на щастието.
Фернанда носеше скъпоценен календар с позлатени ключета, в който духовният й водител бе отбелязал с лилаво мастило датите на венерино въздържане. Като не се смятат страстната седмица, неделите, задължителните празници, първите петъци, духовни те упражнения[52], пожертвуванията и цикличните невъзможности, полезната й година се свеждаше до 42 дни, разпръснати из плетеница от лилави кръстове. Аурелиано Втори, убеден, че времето ще повали онова враждебно телено заграждение, продължи сватбеното празненство отвъд предвидения срок. Изтощена да запраща на бунището празни шишета от бренди и шампанско, за да не задръстят къщата, и същевременно озадачена от това, че младоженците спят по различно време и в отделни стаи, докато продължаваха ракетите и музиката и клането на говеда, Урсула си спомни собствения опит и се попита дали Фернанда няма също непорочен пояс, който рано или късно да предизвика подигравките на селището и да породи някоя трагедия. Ала Фернанда й призна, че просто оставяла да минат две седмици, преди да позволи първия допир със съпруга си. Когато срокът изтече, тя наистина разтвори вратата на своята спалня с примирение към саможертвата, както би го направила някоя изкупителна жертва, и Аурелиано Втори видя най-красивата жена на земята, с нейните славни очи на уплашено животно и дългите й медноцветни коси, разпилени върху възглавницата. Толкова очарован бе от видението, че се забави цял миг, докато проумее, че Фернанда си е сложила бяла, дълга до петите нощница с ръкави чак до юмруците и с един голям и кръгъл, изящно обшит илик на височината на корема. Аурелиано Втори не можа да потисне своя взрив от смях.
— Това е най-мръснишкото нещо, което съм виждал през живота си — извика той с гръмогласен кикот, който отекна из цялата къща. — Оженил съм се за благоприлична калугерка.
Подир месец, без да е преклонил съпругата си да махне нощницата, той отиде да направи снимка на Петра Котес, облечена като царица. По-късно, когато склони Фернанда да се завърне в къщи, тя отстъпи пред неговите настоявания в треската на примирието, но не съумя да му достави покоя, за който мечтаеше той, когато отиде да я търси в града с трийсет и двете звънарни. Една нощ, малко преди да се роди първият син, Фернанда си даде сметка, че съпругът й тайно се е върнал в леглото на Петра Котес.
— Така е — съгласи се той. И обясни с тон на покорно примирение: — Трябваше да го направя, за да продължават да раждат животните.
Доста време му бе нужно, за да я убеди в необходимостта от такова скитничество, но когато най-сетне успя посредством доказателства, които изглеждаха неопровержими, единственото обещание, което му наложи Фернанда, бе да не се остави да бъде изненадан от смъртта в леглото на своята държанка. Така си заживяха и тримата, без да си пречат: Аурелиано
Втори, изпълнителен и ласкав и с двете, Петра Котес, примирена с положението, а Фернанда, преструвайки се, че не знае истината.
Договорът не успя обаче да приобщи Фернанда към семейството. Напразно Урсула настоя да захвърли вълнените гащи, с които ставаше, след като е изпълнила съпружеските си обязаности, и които предизвикваха шушуканията на съседите. Не успя да я убеди да използува банята или нощното гърне и да продаде златното цукало на полковник Аурелиано Буендия, който да го превърне в рибки. Амаранта се почувствува толкова неудобно от порочното й произношение и от навика й да използува благопристойности за означаване на всяко нещо, че винаги приказваше пред нея на детски говор.
— Петапези — думаше тя — пее пеот пеопенипея, пекопеипето песе пеотпеврапещапеват пеот песобпествепенопето песи пелайпено.
Един ден, разгневена от подигравката, Фернанда поиска да узнае какво казва Амаранта, и тя не използува благопристойности, за да й отговори.
— Казвам — рече тя, — че ти си от ония, дето бъркат задник с пости.
От онзи ден вече не си продумаха. Когато обстоятелствата ги принуждаваха, пращаха си бележки или си казваха нещата косвено. Въпреки видимата враждебност на семейството, Фернанда не се отказа от желанието да налага обичаите на своите родители. Накрая премахна навика да се яде в кухнята, и то кой когато огладнее, и наложи задължението това да се върши точно по час на голямата маса в трапезарията, стъкмена с ленените покривки, свещниците и сребърния сервиз. Тържествеността на едно действие, което Урсула бе считала винаги за най-простото в катадневния живот, създаде обстановка на натегнатост, срещу която се възбунтува най-пръв мълчаливият Хосе-Аркадио Втори. Но обичаят се наложи, както и молитвата преди вечеря, и така привлече вниманието на съседите, че съвсем скоро плъзна слух как Буендиовци не сядали на масата като другите смъртни, ами били превърнали яденето в голямо богослужение, Дори предразсъдъците на Урсула, възникнали по-скоро в мигновено вдъхновение, отколкото от традицията, влязоха в противоречие с ония, които Фернанда наследи от родителите си и които бяха отлично определени и заведени в списък за всеки отделен случай. Докато Урсула се радваше на здрав ум и разум, просъществуваха някои стари навици и животът в семейството запази известно влияние на нейните предусещания, но когато тя загуби зрение и тежестта на годините я запрати в ъгъла, кръгът от строгост, подхванат от Фернанда още с пристигането, накрая се заключи напълно и никой друг освен нея не определяше съдбата на семейството. Търговията със сладкарски изделия и карамелови животинчета, която Санта София де ла Пиедад поддържаше по желание на Урсула, бе сметната от Фернанда за неприлично деяние и тя скоро я прекрати. Вратите на къщата, разтворени от край до край още от зори чак до часа за лягане, бяха затваряни през следобедния сън под предлог, че слънцето нагорещявало спалните, а после бяха захлопнати завинаги. Китката алое и хлябът, които висяха на горния праг още от времената на основаването, бяха изместени от ниша с Исусовото сърце. Полковник Аурелиано Буендия успя да схване тия промени и предвиди последиците им. „Ставаме изтънчени хора — противеше се. — Както сме тръгнали, накрая пак ще се бием срещу консерваторската управа, ама сега за да турим цар на нейното място.“ Фернанда, много съобразително, внимаваше да не се сблъска с него. Дълбоко в нея я дразнеше независимият му дух и съпротива срещу всякакъв вид обществена строгост. Вбесяваха я големите му чаши кафе в пет, безредието в работилницата, оръфаното му одеяло и навикът да сяда край пътната врата привечер. Но трябваше да позволи тая свободна част в домашния механизъм, защото бе уверена, че старият полковник е едно усмирено от годините и разочарованието животно, което в порив на старческа бунтовност би могло да изтръгне основите на къщата. Когато съпругът й намисли да кръсти първия син на името на прадядото, тя не посмя да се опълчи, защото беше дошла само преди година, но когато се роди първата дъщеря, тя без уговорки изрази своята решителност да се нарича Рената, както майка й. Урсула бе разпоредила да се казва Ремедиос. След натегната препирня, в която Аурелиано Втори действува като развеселен посредник, кръстиха я с името Рената-Ремедиос, но Фернанда продължи да я нарича сухо Рената, докато семейството на нейния мъж и цялото селище продължиха да й викат Меме, умалително от Ремедиос.
Отначало Фернанда не говореше за своето семейство, но с течение на времето взе да идеализира баща си. Говореше за него на масата, че бил изключително същество, което се отказало от всякакъв вид суетност, и се превръщало в светец. Аурелиано Втори, изненадан от неуместното възвеличаване на тъста, не устоя на изкушението да подхвърли малки подигравки зад гърба на съпругата си. Останалите от семейството последваха примера. Самата Урсула, която бе крайно ревностна относно семейното благозвучие и която скришом страдаше от домашните търкания, по някой път си позволи да каже, че на малкия праправнук бъдещето на папа му било сигурно, защото бил „внук на светия и син на царица и конекрадец“. Въпреки онова усмихващо се съзаклятие, децата привикнаха да мислят за дядото като за легендарно същество, което им преписва благочестиви стихове в писмата и им праща всяка Коледа сандък с подаръци, който едва се побираше през входната врата. Всъщност това бяха последните отпадъци от господарското наследство. С тях в спалнята на децата построиха олтар със светци в естествен размер, чиито стъклени очи им придаваха обезпокояващо жива привидност и чиито сукнени, художествено извезани дрехи бяха по-хубави, отколкото някога е носил някой обитател на Макондо. Полека-лека погребалното великолепие на старинноледената грамадна къща се пренесе в светлия дом на Буендиовци. „Вече ни пратиха цялото семейно гробище — подхвърли веднъж Аурелиано Втори. — Липсват само върбите и надгробните плочи.“ Макар че в сандъците никога не дойде нещо, което да послужи на децата да играят, те прекарваха годината в очакване на декември, защото в края на краищата неподходящите и винаги непредвидени играчки съставляваха новост в къщата. За десетата Коледа, когато вече малкият Хосе-Аркадио се готвеше да отпътува за еминарията, огромният сандък на дядото пристигна по-рано, отколкото предишните години, много добре закован и непромокаемо залят със смола и отправен с обичайния надпис с готически букви до многоуважаемата сеньора доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Докато тя четеше писмото в спалнята, децата побързаха да отворят сандъка. Подпомогнати както обикновено от Аурелиано Втори, изстъргаха печатите от смола, отковаха капака, извадиха предпазните дървени стърготини и намериха вътре дълъг оловен ковчег, затворен с медни болтове. Аурелиано Втори махна осемте болта пред нетърпеливостта на децата и едва смогна да извика и ги отдръпне, когато вдигна оловния похлупак и видя дон Фернандо, облечен в черно и с разпятие на гърдите, с разпукната от вонливи изригвания кожа и варящ се на бавен огън в пенлив и бълбукащ бульон от живи бисери.
Малко след раждането на момичето се оповести неочакваният юбилей на полковник Аурелиано Буендия, разпореден от правителството за отпразнуване на още една годишнина от Нерландския договор. Това бе толкова непоследователно спрямо официалната политика решение, че полковникът се произнесе яростно срещу него и отхвърли чествуването. „За пръв път чувам думата юбилей — казваше той. — Но каквото и да означава, тя не може да бъде нищо друго, освен подигравка.“ Тясната златарска работилница се изпълни с пратеници. Отново дойдоха, много по-стари и много по-тържествени, адвокатите в тъмни костюми, които някога кръжаха сякаш гарвани около полковника. Щом ги видя да се появяват, както някога идваха да забатачват войната, той не можа да понесе цинизма на техните славословия. Заповяда им да го оставят на мира, настоя, че той не е стожер на нацията, както те казваха, а занаятчия без спомени, чиято единствена мечта е да умре от умора в забравата и беднотията на своите златни рибки. Онова, което най-много го възмути, бе известието, че самият президент на републиката мислел да присъствува на тържествата в Макондо, за да му окачи Ордена за заслуги. Полковник Аурелиано Буендия поръча да му кажат, дума по дума, че очаквал с истинско нетърпение тая закъсняла, но заслужена възможност да му тегли куршума, не за да се разплати с него заради своеволията и отживелиците на управата му, а заради неуважението към един старец, който не прави зло никому. С такава пламенност произнесе заплахата, че президентът на републиката отмени пътуването в последния час и му прати ордена с личен представител. Полковник Херинелдо Маркес, обсаден с всестранен натиск, напусна леглото си на паралитик, за да предума някогашния си другар по оръжие. Когато последният видя да се появява столът-люлка, носен от четирима мъже, и видя, седнал на него сред големите възглавници, приятеля, който сподели неговите победи и неволи още от младини, не се усъмни нито миг, че той прави това усилие, за да му изрази своето единомислие. Но когато узна истинското намерение на неговото посещение, накара да го изнесат от работилницата.
— Прекалено късно се убеждавам — каза му той, — че щях да ти направя голяма услуга, ако бях оставил да те разстрелят.
Тъй че юбилеят се проведе без присъствието на никого от членовете на семейството. Случайност бе, че той съвпадна с карнавалната седмица. Ала никой не можа да избие инатливата мисъл на полковник Аурелиано Буендия, че и това съвпадение е било предвидено от правителството, за да подсили жестокостта на подигравката. От самотната работилница той чу военните музики, церемониалната артилерия, камбаните на „Те деум“[53] и няколко израза от произнесените пред къщата речи, когато кръстиха улицата на негово име. Очите му се навлажниха от възмущение, от бясно безсилие, и за пръв път след разгрома го заболя, че няма младежката сърцатост, за да вдигне кървава война, която да измете и сетен помен от консерваторската управа. Не бе заглъхнало ехото от чествуването, когато Урсула повика пред вратата на работилницата.
— Не ме безпокойте — каза той. — Зает Съм.
— Отвори — настоя Урсула с всекидневен глас. — Това няма нищо общо с празника.
Тогава полковник Аурелиано Буендия махна резето и видяна вратата седемнайсет мъже, най-различни по външност, всевъзможни по вид и цвят, но всички с един самотнически облик, който би бил достатъчен, за да удостовери самоличността им на кое и да е място по земята. Бяха синовете му. Без да се уговарят, без да се познават помежду си, бяха пристигнали от най-далечните кътчета на побрежието, запленени от шума на юбилея. Всички носеха с гордост името Аурелиано и презимето на майка си. В трите дни, прекарани из къщата, за голямо задоволство на Урсула и възмущение на Фернанда те причиниха размирици като на война. Амаранта подири сред някогашните книжа тефтера със сметки, където Урсула бе записала имената и рождените и кръщелни дати на всичките, и добави срещу съответното празно място сегашното им местожителство. Оня списък би позволил да се повторят двайсет години война. Би могло да се възстановят с него нощните обиколки на полковника, от предутрото, когато тръгна от Макондо начело на двайсет и един мъже към един химеричен бунт, чак докато се върна за последен път, увит в корясалото от кръв одеяло. Аурелиано Втори не пропусна случая да отпразнува братовчедите си в шумен пир с акордеон и шампанско, който се изтълкува като закъсняло уреждане на сметки с разтурения от юбилея карнавал. Те направиха на сол половин сервиз, изпотрошиха розовите храсти, преследвайки един бик, за да се преборят с него, изпотрепаха с изстрели кокошките, принудиха Амаранта да танцува тъжните валсове на Пиетро Креспи, накараха Ремедиос красивата да си тури мъжки панталони, за да се покатери според обичая по изправената, намазана със сапун върлина и вземе поставеното на върха й лакомство, и пуснаха в трапезарията наплескано с лой прасе, което отъркаля Фернанда, ала никой не се оплака от поразиите, защото къщата потръпна в здравословен трус. Полковник Аурелиано Буендия, който отначало ги прие с недоверие и дори постави под съмнение родословието на някои, се развесели от техните лудории и преди да си отидат им подари по една златна рибка. Дори саможивият Хосе-Аркадио Втори им предложи един следобед с петли, който за малко не свърши трагично, защото неколцина Аурелиановци бяха толкова вещи в мошеничествата с петли, че откриха от пръв поглед хитруванията на отец Антонио-Исабел. Аурелиано Втори, разбрал неограничените веселбарски възможности, които предлагаше онзи буен род, реши всички да останат на работа при него. Единствен прие Аурелиано Тъжни, едър мулат с поривите и търсещия дух на дядото, който вече бе опитал късмета си из половината свят и му беше все едно къде ще остане. Другите, макар че още бяха ергени, считаха съдбата си за решена. Всички бяха сръчни занаятчии, мъже на своя дом, мирни люде. На пепеляна сряда[54], преди да се разпилеят отново по крайбрежието, Амаранта успя да ги накара да си сложат неделни дрехи и да я придружат в църквата. По: развеселени, отколкото благочестиви, те се оставиха да бъдат отведени до трапезана[55], където отец Антонио-Исабел сложи върху челата им пепелния кръст. На връщане в къщи, когато най-малкият понечи да си изчисти челото, откри, че петното е неизличимо, и тия на братята му — също. Опитаха с вода и сапун, с пръст и кълчища, а накрая с хума и белина, и не успяха да изличат кръстовете. Амаранта и останалите, които отидоха на богослужението, обратно, махнаха ги без затруднение. „Така сте по-добре — изпроводи ги Урсула. — Отсега нататък никой не ще може да ви бърка.“ Отидоха си в безреда, предшествувани от духовата музика, и гърмяха с ракети и оставиха в селището впечатлението, че родът на Буендиовци има семена за много векове. Аурелиано Тъжни, с пепелния си кръст на чело, обзаведе в покрайнините на селището фабриката за лед, за която мечта Хосе-Аркадио Буендия в своите бълнувания на изобретател.
Месеци след неговото пристигане, когато вече бе познат и тачен, Аурелиано Тъжни търсеше къща, за да доведе майка си и една неженена сестра, която не беше дъщеря на полковника, и се заинтересува от грамадната грохнала къща, която изглеждаше запусната в един ъгъл на площада. Попита кой е стопанинът. Някой му каза, че била ничия къща, където някога си живяла самотна вдовица; хранела се с пръст и вар от стените и през последните й години я видели само два пъти по улицата, с шапка с дребнички изкуствени цветя и обувки в цвят на старинно сребро, когато прекосявала площада до пощенската служба, за да праща писма на епископа. Казаха му, че единствената й другарка била бездушната прислужница, която трепела кучета и котки и каквото животно проникнело в къщата, и хвърляла труповете насред улицата, за да тормози селището с вонята от гниенето. Толкова време бе минало, откак слънцето съсухри празната кожа на последното животно, че всички считаха стопанката на къщата и прислужницата за умрели много преди да свършат войните, и че ако все още къщата се държеше на крака, то бе защото през последните години не беше имало люта зима или премазващ вятър. Изронените от ръждата панти, едва крепените от куповете паяжина врати, запоените от влагата прозорци и разпуканият от тревата и дивите цветя под, в чиито пукнатини виеха гнезда гущери и всякакви гадини, изглежда потвърждаваха мълвата, че там не е имало човешко същество поне от половин век. На поривистия Аурелиано Тъжни не му трябваха толкова доказателства, за да действува. Блъсна с рамо главната врата и проядената дървена каса се срина без трясък, в безмълвно крушение от прах и пръст от гнезда на термити. Аурелиано Тъжни остана на прага, зачака да се разнесе мъглата и тогава видя в средата на стаята излинялата жена, все още облечена в дрехи от предишния век, с няколко жълти нишки върху оголения череп и с големи, все още красиви очи, в които бяха угаснали последните звезди на надеждата, а кожата на лицето й, напукана от суровостта на самотата. Потръпнал пред онова видение от друг свят, Аурелиано Тъжни едва осъзна, че жената се цели в него със старовремски военен пистолет.
— Извинете — промълви той.
Тя остана неподвижна в средата на претъпканата от вехтории стая, изучавайки длан по длан великана с четвъртити плещи и пепелна татуировка върху челото, и през мъглата на праха го видя в мъглата на друго време, с преметната на гръб двуцевка и връзка зайци, в ръката.
— Ради бога — възкликна тихо тя, — несправедливо е сега да ми натяквате е тоя спомен!
— Искам да наема къщата — рече Аурелиано Тъжни.
Тогава жената вдигна пистолета, прицели се с твърда ръка в пепелния кръст и запъна петлето с неумолима решителност.
— Вървете си — заповяда тя.
Онази нощ, по време на вечеря, Аурелиано Тъжни разказа случката на семейството, и Урсула плака от изумление. „Свети боже — възкликна тя и притисна глава между ръцете. — Още е жива!“ Времето, войните, неизброимите всекидневни нещастия я бяха накарали да забрави за Ребека. Единствената, която за миг не бе изгубила съзнанието, че тя е жива и гние в своята супа от какавиди, беше неумолимата и остаряла Амаранта. Мислеше за нея привечер, когато ледът на сърцето й я разбуждаше в самотното легло, мислеше за нея, когато сапунисваше повехналите си гърди и отпуснатия корем, когато си слагаше белите фусти и корсета от ризол на старостта, и когато сменяше на ръката си черната превръзка на ужасното изкупление. Винаги, по всяко време, заспала и будна, в най-възвишените и най-мерзки мигове, Амаранта мислеше за Ребека, защото самотата бе подбрала нейните спомени и бе изпепелила препъващите купове от носталгична смет, която животът бе натрупал в сърцето й, и бе пречистила, възвисила и увековечила другите, най-горчивите. От нея знаеше Ремедиос красивата за съществуването на Ребека. Всеки път, когато минаваха край грохналата къща, тя й разказваше по едно неблагодарно произшествие, една отвратителна басня, мъчейки се по тоя начин изнурителната й злоба да бъде споделена от племенницата й, следователно продължена отвъд смъртта, но не постигна намеренията си, защото Ремедиос беше неуязвима за каквито и да било страстни чувства, а още по-малко за чужди. Урсула, в замяна, която бе изстрадала развой, обратен на тоя у Амаранта, възкреси Ребека с чист от мръсотии спомен, тъй като образът на окаяното създание, което заведоха в къщата с чувала с костите на нейните родители, надделя върху обидата, която я направи недостойна да остане свързана към семейния дънер. Аурелиано Втори реши, че трябва да я отведат в къщата и да се грижат за нея, ала доброто му намерение бе скършено от непреклонната неотстъпчивост на Ребека, на която бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта.
През февруари, когато се върнаха шестнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, все още белязани с пепелния кръст, Аурелиано Тъжни им говори за Ребека в грохота на пируването и за половин ден те възстановиха външността на къщата, подмениха врати и прозорци, боядисаха лицевата част в радостни цветове, подпряха стените и изляха нов цимент на пода, но не получиха разрешение да продължат преустройствата във вътрешността й. Ребека не се и показа на вратата. Остави да свършат замаяното възстановяване и после направи сметка на разходите и им прати по Архенида, старата прислужница, която продължаваше да я съпровожда, шепа монети, изтеглени от обръщение още от последната война и които Ребека все тъй смяташе за редовни. Тъкмо тогава се узна до каква невъобразима степен е стигнала нейната откъснатост от света и се разбра, че ще бъде невъзможно да я изтръгнат от нейното инатливо заключване, докато й остава един дъх живот.
При второто посещение, което направиха в Макондо Синовете на полковник Аурелиано Буендия, един от тях, Аурелиано Ръж, остана на работа при Аурелиано Тъжни. Той беше от първите, пристигнали за кръщаване в къщата, и Урсула и Амаранта го помнеха много добре, защото за няколко часа бе изпотрошил що чуплива вещ му мина през ръцете. Времето бе уталожило неговия първичен порив за растене и той беше мъж среден ръст, белязан с шарките на сипаницата, но учудващата му мощ за ръчно разрушение си оставаше непокътната. Толкова чинии счупи, дори без да ги докосне, че Фернанда реши да му купи сервиз, сплавен от калай, олово и цинк, преди да е унищожил последните съдини от скъпия й сервиз, но дори държеливите металически чинии не след дълго бяха изпоолющени и разкривени. Ала в замяна на оная непоправима сила, дразнеща дори самия него, сърдечността му предизвикваше незабавно доверие. Беше възхитително работоспособен. За кратко време увеличи дотолкова производството на лед, че прехвърли местния пазар, и Аурелиано Тъжни трябваше да помисли за възможността да разшири търговията и в други поселища из тресавището. Тогава намисли стъпката, решителна не само за осъвременяването на своята промишленост, но и за свързване на селището с останалия свят.
— Трябва да се докара железница! — каза той.
В Макондо тая дума се чу за пръв път. Пред чертежа, който Аурелиано Тъжни нахвърли върху масата, пряк потомък на схемите, с които Хосе-Аркадио Буендия онагледи замисляната слънчева война, Урсула потвърди впечатлението си, че времето се върти в кръг. Но противно на своя дядо, Аурелиано Тъжни не губеше ни сън, ни апетит, нито пък измъчваше някого с безизходици от лошо настроение, а замисляше най-безумните кроежи като непосредствени възможности, изработваше пресмятанията за разходи и срокове и ги довеждаше докрай без влудяващи промеждутъци. Аурелиано Втори — който, ако имаше нещо от прадядото и му липсваше нещо от полковник Аурелиано Буендия, беше пълната непроницаемост за назидание — отпусна парите за прокарване на железницата със същото лекомислие, с което ги отпусна за нелепото корабоплавателно дружество на брат си. Аурелиано Тъжни надникна в календара и замина следващата сряда, за да се върнел, когато щели да преминат дъждовете. Не се узнаха други вести от него. Аурелиано Ръж, претрупан с изобилията на фабриката, бе почнал вече да прави опити за производство на лед от плодови сокове вместо вода и без да знае, нито пък да е възнамерявал, измисли съществените основи за изобретяване на сладоледите, смятайки по тоя начин да разнообрази изделията на едно предприятие, което смяташе свое, защото братът не даваше признаци за връщане, след като отминаха дъждовете и изтече цяло лято без вести. В началото на следващата зима обаче една жена, която переше дрехи на реката по най-горещото време, прекоси главната улица, надавайки викове в обезпокояващо състояние на потрес.
— Ей го там — смогна да обясни — ужасна работа, сякаш печка влачи селище.
В този момент населението потръпна от някакво изсвирване с ужасяващи отеквания и необикновено пъхтящо дихание. Предните седмици бяха видели групите, които прокараха релси и траверси, и никой не им обърна внимание, защото помислиха, че са някаква нова дяволия на циганите, които се връщат със своето стогодишно и вече изложило се надувай и дрънкай пищялки и хлопки, и разтръбили превъзходствата на кой знае какво мърляво мазило на дълбокомъдрите омърляни мислители от Месопотамия. Но когато се съвзеха от объркването, поради свиренията и пъхтенията, всички жители се втурнаха на улицата и видяха Аурелиано Тъжни да маха с ръка от локомотива и омаяни видяха окичения с цветя влак, който пристигаше за пръв път, с осем месеца закъснение. Невинният жълт влак, който щеше да занесе в Макондо толкова неизвестности и очевидности, и толкова хвалби и неволи, и толкова промени, бедствия и носталгии.
* * *
Заслепени от толкова и тъй чудни изобретения, хората от Макондо не знаеха кое по-напред и колко ги удивляваше. Стояха до късна доба да съзерцават бледите електрически крушки, захранвани от електростанцията, която докара Аурелиано Тъжни при второто си пътуване с влака, и с чието завладяващо бум-бум-бум им струваше време и усилия да привикнат. Възмутиха се от живите образи, които процъфтяващият търговец Бруно Креспи прожектираше в театъра с гишета-лъвски уста, защото мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката, която плащаше по две сентаво, за да споделя превратностите на героите, не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът, по настояване на дон Бруно Креспи, обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина прецениха, че са били жертва на нова пищна циганска работа и решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества. Нещо подобно се случи с грамофоните с фуния, които веселите матрони от Франция донесоха в замяна на старомодните латерни и които за известно време тъй дълбоко засегнаха интересите на духовата музика. Отначало любопитството умножи посетителите на забранената улица и дори се узна за уважавани госпожи, които се предрешвали като селяни, за да огледат отблизо новостта на грамофона, ала толкова и тъй отблизо го оглеждали, че съвсем скоро стигнали до заключението, че не било вълшебна мелничка, както всички мислеха и както матроните казваха, а механически трик, който не може да се сравнява с нещо тъй затрогващо, тъй човешко и тъй изпълнено с всекидневна истина, както една духова музика. Това бе толкова сериозно разочарование, че когато грамофоните си пробиха път и се навъдиха по един из всяка къща, все още не ги смятаха предмети за забавление на възрастните, а нещо, което по го бива да го изтърбушват децата. Обратно, когато някой от селището има възможност да потвърди суровата действителност на прокарания в железопътната гара телефон, който заради ръчката се считаше за първобитна разработка на грамофона, дори най-недоверчивите се объркваха. Сякаш господ бе решил да постави на изпитание всякаква способност за учудване и да държи обитателите на Макондо в постоянно люшкане между шумната радост и разочарованието, съмнението и разкритието до такава крайност, че вече никой не можеше да знае съвсем положително къде са пределите на действителността. Това беше заплетена мешаница от истини и привидения, която сгърчи от нетърпение духа на Хосе-Аркадио Буендия под кестена и го принуди да ходи из цялата къща посред бял ден. Откак железницата бе официално открита и започна да пристига редовно всяка сряда в единадесет и се построи първата дървена гара с писалище, телефон и гише за продажба на билети, по улиците на Макондо почнаха да се мяркат мъже и жени, които разиграваха най-обикновени и прости обноски, но всъщност изглеждаха циркаджии. В селище, попарено от назиданието на циганите, нямаше добро бъдеще за ония еквилибристи на скитащата търговия, които с еднакво дебелоочие предлагаха свиреща тенджера и режим на живот за спасение на душата в седмия ден; но благодарение на ония, които се оставяха да бъдат убедени от умората, и на вечните непредпазливци те получаваха блестящи облаги. Сред тия ментарджийски създания, с панталони за езда и гамаши, с коркова шапка, очила в стоманени рамки, топазени очи и кожа на изящен петел, през една от многото среди пристигна в Макондо и обядва в къщата набитият и усмихнат мистър Хърбърт.
Никой не го различи на масата, докато не изяде първия грозд банани. Аурелиано Втори го бе срещнал случайно да роптае на запъващ се испански, че нямало свободна стая в хотела на Яков и, както често правеше с мнозина другоземци, заведе го в къщи. Той въртеше сделки с привързани балони, които бе разнесъл из половината свят с превъзходни печалби, ала не бе успял да издигне никого в Макондо, защото там считаха това изобретение за връщане назад, след като бяха видели и опитали хвърчащите рогозки на циганите. И тъй, щеше да си отива с първия влак. Когато занесоха на масата тигрово ошарения бананов грозд, който обикновено окачваха в трапезарията по време на обеда, той откъсна първия плод не много възторжено. Но продължи да яде, докато говореше, и се наслаждаваше и предъвкваше по-скоро с разсеяността на мъдрец, отколкото с наслада на добър ядач и когато свърши първия грозд, помоли да му донесат друг. Тогава извади от кутията за сечива, която винаги носеше със себе си, малък калъф с оптически уреди. С недоверчивото внимание на купувач на диаманти той изследва най-обстойно един банан, като разряза частите му с особен стилет и ги претегли на аптекарски везни и пресметна техния размер с калиброметър на оръжейник. После извади от кутията редица инструменти, с които премери температурата, степента на атмосферната влажност и силата на светлината. Това бе толкова озадачаваща церемония, че никой не се нахрани спокойно, очаквайки мистър Хърбърт да изрече най-сетне една обяснителна оценка, но тъй не каза нищо, което да позволи да се съзрат неговите намерения.
В следващите дни го видяха с мрежичка и кошничка да лови пеперуди из околностите на селището. В сряда пристигна група инженери, агрономи, хидролози, топографи и землемери, които седмици наред разучаваха същите места, където мистър Хърбърт ловеше пеперуди. По-късно пристигна сеньор Джак Браун в допълнителен вагон, който бяха прикачили за опашката на жълтия влак, целият облицован в сребро, с кадифени фотьойли; от епископско кадифе и покрив от сини стъкла. В личния вагон дойдоха също, кръжейки около сеньор Браун, тържествените адвокати, облечени в черно, които едно време следваха навсякъде полковник Аурелиано Буендия, и това накара хората да мислят, че агрономите, хидролозите, топографите и землемерите, както и мистър Хърбърт с привързаните му балони и цветни пеперуди и сеньор Браун с неговия търкалящ се мавзолей и свирепи овчарски кучета имаха нещо общо с войната. Нямаше обаче много време за умуване, защото проницателните обитатели на Макондо едва започваха да се питат какво по дяволите става, и вече селището се бе преобразило в лагер от дървени къщи под цинкови покриви, населени от другоземци, които идваха от сред света с влака не само по седалките и платформите, но дори и върху покривите на вагоните. Гринговците, които после заведоха вялите си жени с муселинови костюми и големи газени шапки, направиха отделно селище, от другата страна на влаковата линия, с улици, обточени с палми, къщи с прозорци от телени мрежи, бели масички по терасите, вентилатори, виснали от потоните, и обширни поляни с пауни и пъдпъдъци. Участъкът, сякаш исполински електрифициран кокошарник, бе ограден с телена мрежа, която в прохладните летни месеци осъмваше черна от спържени лястовици. Никой още не знаеше какво търсят или дали наистина не са нещо повече от човеколюбци, а вече бяха причинили грамадно объркване, много по-смущаващо, отколкото това на някогашните цигани, ала по-непреходно и по-неразбираемо. Надарени със средства, които едно време бяха отредени за божието провидение, те промениха порядъка на дъждовете, ускориха кръговрата на реколтите и махнаха реката, откъдето винаги си е била, и я туриха заедно с белите й камъни и ледените й течения от другия край на поселището, зад гробищата. Тъкмо тогава построиха железобетонна крепост върху обезцветения гроб на Хосе-Аркадио, че барутният мирис на трупа да не заразява водите. За другоземците, пристигнали без любов, превърнаха улицата на ласкавите матрони от Франция в селище, по-обширно и от другото, а една славна сряда докараха цял влак, натоварен с невероятни курви, вавилонски самки, обучени в незапомнени средства и снабдени с какви ли не мазила и приспособления за насърчаване на безсилните, за отракване на срамежливците, за утоляване на хищните, за възбуждане на скромните, за назидание на многократните и поправяне на самотниците. Турската улица, обогатена със светли магазини за отвъдморски стоки, изместили старите шарени базари, в събота нощем бучеше от тълпите авантюристи, които се бутаха между масите за разни номера и хазарт, тезгяхите на стрелбищата, уличката, където се отгатваше бъдещето и се тълкуваха сънища, и масите с пържени фританги[56] и напитки, осъмващи в неделя разхвърляни по земята сред тела, които понякога биваха на щастливи пияници и почти винаги на зяпачи, покосени в разправията от изстрели, тупаници и удари с шишета и наръгвания със сгъваеми ножове. Това бе толкова шумно и ненавременно нахълтване, че на първо време бе невъзможно да се върви по улицата от препречванията на мебели и сандъци и сноването на дървенията на ония, които вдигаха къщите си върху всяко празно място без разрешение от никого, и безпътството на двойките, които окачваха хамаците си между бадемовите дървета и правеха любов под платнените навеси посред бял ден и пред погледа на всички. Единственият ъгъл на спокойствие бе установен от миролюбивите антилски негри, които си построиха странична улица, с дървени къщи върху Стълбове, под чиито портици сядаха надвечер да пеят меланхолии химни на заплетеното си папиаменто[57]. Толкова промени станаха за толкова кратко време, че осем месеца след посещението на мистър Хърбърт някогашните жители на Макондо ставаха рано, за да огледат собственото си селище.
— Ама че беля си взехме — обичаше да казва полковник Аурелиано Буендия — само като поканихме един гринго да яде банани „гинео“.
Аурелиано Втори, в замяна, не го свърташе от доволство при тая лавина от другоземци. Къщата изведнъж се напълни с непознати гости, с непобедими световни веселбари и стана нужда да се натъкмят спални на двора, да се разшири трапезарията и да се подмени старата маса с друга за шестнайсет места, с нови съдини и сервизи, но дори и така, трябваше да се установят смени за обед. Фернанда трябваше да преглътне своите задръжки и да обслужва като царе гости с най-извратен нрав, които цапаха с ботушите си пруста, ходеха по малка нужда из градината, постилаха вързопите си където им падне, за да спят следобед, и говореха, без да се съобразяват с докачливостта на дами, нито с подмилквания на кавалери. Амаранта тъй се възмути от нахлуването на простолюдието, че отново взе да се храни в кухнята както в стари времена. Полковник Аурелиано Буендия, убеден, че по-голямата част от тия, които влизаха да го поздравят в работилницата, не го правеха от добри чувства или уважение, а от любопитство да видят една историческа светиня, една музейна вкаменелост, реши да се заключи с резе и не го видяха повече освен в много редки случаи, седнал на входната врата. Урсула, напротив, дори по времето, когато вече влачеше крака и ходеше, опипвайки стените, изпитваше буйна младежка радост, когато наближаваше пристигането на влака. „Трябва да се сготви месо и риба — заповядваше тя на четирите готвачки, които се трепеха да сколасат под невъзмутимото ръководство на Санта София де ла Пиедад. — От всичко трябва да се сготви — настояваше, — защото никога не се знае какво искат да ядат другоземците.“ Влакът пристигаше в часа на най-голямата горещина. По пладне къщата трепереше от пазарска врява, а потните сътрапезници, без дори да знаят кои са техните домакини, нахълтваха в безреда да заемат най-добрите места край масата, докато готвачките се препъваха помежду си с огромни тенджери супа, котли с меса, подноси със зеленчуци, табли ориз, и раздаваха с неизчерпаеми черпаци от буретата с лимонада. Такъв беше безпорядъкът, че Фернанда подлудяваше при мисълта, че мнозина се хранят по два пъти, и неведнъж поиска да си го изкара с ругатни на зарзаватчийка, защото някой объркан сътрапезник й искаше сметката. Изминала бе повече от година след посещението на мистър Хърбърт, и единствено се знаеше, че гринговците мислели да засадят банани в омагьосаната местност, която Хосе-Аркадио Буендия и неговите мъже бяха прекосили, дирейки пътя към великите изобретения. Други двама сина на полковник Аурелиано Буендия, с пепелния кръст на чело, пристигнаха влачени от онова вулканично изригване и оправдаха своето решение с един израз, който може би обясняваше основанията на всички.
— Ние дойдохме — казаха, — защото всички идват.
Ремедиос красивата единствена остана неуязвима за банановата чума. Застоя се във великолепна девича младост, все по-непромокаема за дребнавостите, по-безразлична към злобата и мнителността, щастлива в собствен свят от прости действителности. Не разбираше защо жените си усложняват живота с корсети и фусти, тъй че уши някакъв кълчищен чувал, който просто навличаше през главата, и разрешаваше без повече увъртания въпроса с облеклото, без да премахва впечатлението, че е гола, което според нейното разбиране на нещата е единственият приличен начин да се стои в къщи. Толкова й досаждаха да си подстриже струйналите коси, вече стигащи до прасците, и да си направи кокове с гребени и плитки с шарени панделки, че просто си острига главата и направи перуки на светиите. Учудващото в нейния опростяващ предусет бе, че колкото повече се отърсваше от модата, търсейки удобство, и колкото повече отминаваше условностите в подчинение на стихийността, толкова по-смущаваща се оказваше нейната невероятна хубост и толкова по-предизвикателно държанието й с мъжете. Когато синовете на полковник Аурелиано Буендия бяха за пръв път в Макондо, Урсула си припомни, че те носят в жилите си същата кръв на правнучката и потръпна от една забравена уплаха. „Отваряй си добре очите — предупреди я тя. — С всекиго от тях децата ти ще бъдат със свинска опашка.“ Тя обърна толкова малко внимание на предупреждението, че се облече като мъж и се отъркаля из пясъка, за да се покатери според обичая по изправената и намазана със сапун върлина и вземе окаченото на върха лакомство, и за малко да не причини цяла трагедия между шестнайсетте братовчеди, изумени от непоносимото зрелище. Затова никой от тях не спеше в къщата, когато посещаваха селището, а четиримата, които бяха останали, живееха по разпореждане на Урсула в стаи под наем. Обаче Ремедиос красивата би умряла от смях, ако узнаеше оная предпазна мярка. До последния миг, в който бе на земята, тя не знаеше, че непоправимата й участ на самка-смутителка е едно всекидневно нещастие. Винаги щом се появеше против заповедите на Урсула в трапезарията, причиняваше смут от полуда сред другоземците. Прекалено очевидно беше, че не носи нищо под грубата нощница, а никой не можеше да проумее, че нейният остриган и съвършен череп не е предизвикателство и че не е престъпно подстрекателство наглостта, с която разголваше бедра, за да се разхлажда, и удоволствието, с което си осмукваше пръстите, след като се е нахранила с ръце. Онова, което никой член на семейството не узна никога, бе, че другоземците скоро осъзнаха, че Ремедиос красивата изпуска смущаващ повей, който продължаваше да се долавя часове наред, след като е отминала. Мъже, опитни в любовни смущения и изпитани по цял свят, твърдяха, че не са страдали никога от притома, подобна на оная, която предизвикваше естественият мирис на Ремедиос красивата. В пруста с бегониите, в гостната стая, където и да е и в къщата, можеше да се посочи мястото, където тя е била, и времето, изтекло, след като си е отишла. Това беше една определена следа, безпогрешно различима, която никой от къщата не можеше да долови, защото отдавна беше включена във всекидневните миризми, но която другоземците незабавно определяха. Затова единствени те разбираха, че младият началник на стражата е умрял от любов и че един благороден господин, дошъл от други земи, се е хвърлил в отчаянието. Без да съзнава обезпокояващата обстановка, в която се движи, непоносимото състояние на интимно бедствие, което предизвиква със своето минаване, Ремедиос красивата се отнасяше с мъжете без ни най-малка злоба и ги дообъркваше със своите невинни угаждания. Когато Урсула успя да наложи заповедта да се храни с Амаранта в кухнята, за да не я виждат другоземците, тя се почувствува по-удобно, защото в крайна сметка оставаше извън всякаква дисциплина. Всъщност беше й все едно да се храни където и да било, и то не в определени часове, а съгласно избора на своя апетит. Понякога ставаше да обядва в три часа сутринта, спеше по цял ден и изкарваше месеци наред с объркани разписания, докато някое случайно произшествие отново я слагаше в ред. Когато нещата вървяха по-добре, тя ставаше в единайсет сутринта и се заключваше до два часа съвсем гола в банята да трепе скорпиони, докато се отърсваше от тежкия и продължителен сън. После с кратуна се обливаше с вода от коритото. Това беше толкова продължително, толкова грижливо действие, толкова богато с тържествено-заучени положения, че който не я познаваше добре, би могъл да помисли, че се отдава на заслужено обожаване на собственото си тяло. За нея обаче онзи самотен обред бе лишен от всякаква чувственост и беше просто начин да си губи времето, докато огладнее. Един ден, когато започваше да се къпе, някакъв другоземец повдигна една керемида от покрива и примря пред страшното зрелище на нейната голота. Тя видя безутешните му очи през счупените керемиди и трепна не от срам, а от безпокойство.
— Внимавайте — възкликна. — Ще паднете.
— Само искам да ви видя — промълви другоземецът.
— А, добре — рече тя. — Ама внимавайте, че тия керемиди са прогнили.
Лицето на другоземеца имаше болезнено изражение на смайване, изглеждаше, че воюва глухо срещу първичните си пориви, за да не разпръсне привидението. Ремедиос красивата помисли, че той страда от ужас да не се строшат керемидите, и се изкъпа по-бързо, отколкото обикновено, та да не стои повече човекът в опасност. Докато се обливаше с вода от коритото, тя му каза, че било цяла беда, дето покривът се намирал в такова състояние, защото смятала, че настилката от прогнили под дъжда листа пълнела банята със скорпиони. Другоземецът сбърка онова бъбрене с начин за прикриване на доволство, тъй че когато тя взе да се сапунисва, отстъпи пред изкушението да направи крачка напред.
— Дайте да ви насапунисам — прошушна той.
— Благодаря ви за доброто намерение — рече тя, — ама и двете ръце ми стигат.
— Макар само гърба — примоли се другоземецът.
— Би било излишен труд — каза тя. — Къде се е чуло и видяло хората да си сапунисват гърба.
После, докато се бършеше, другоземецът й се примоли с пълни със сълзи очи да се омъжи за него. Отговори му откровено, че никога няма да се омъжи за такъв прост мъж, който губи почти цял час и даже ще остане без обед, само и само да види как се къпе една жена. Накрая, когато намъкна чувала, мъжът не можа да понесе потвърждението, че тя наистина не слага нищо отдолу, както всичко живо подозираше, и се почувствува завинаги жигосан с огненото желязо на оная тайна. Тогава махна още две керемиди, за да се изхлузи вътре в банята.
— Много е високо — предупреди го тя уплашена. — Ще се пребиете!
Прогнилите керемиди станаха на парчета сред гибелен грохот, а мъжът едва успя да нададе вик на ужас, строши черепа си и умря без предсмъртни мъки върху циментовия под. Другоземците, чули издрънчаването в трапезарията, побързаха да отнесат трупа и доловиха по неговата кожа задушаващия мирис на Ремедиос красивата. Беше така сраснат с тялото, че от пукнатините на черепа не бликаше кръв, а някакво кехлибарено масло, пропито с онова тайно благовоние, и тогава разбраха, че мирисът на Ремедиос красивата продължава да измъчва мъжете отвъд смъртта, чак до праха на техните кости. Обаче не свързаха оня ужасен случай с другите двама мъже, които бяха умрели заради Ремедиос красивата. Липсваше още една жертва, за да повярват другоземците и много от някогашните обитатели на Макондо в легендата, че Ремедиос Буендия не излъчва повей на любов, а смъртно течение. Това можа да се потвърди след месеци, едно следпладне, когато Ремедиос красивата отиде с група приятелки да разгледа новите насаждения. За хората от Макондо беше ново развлечение да обхождат влажните и безкрайни пътеки, обточени с банани, където мълчанието изглеждаше пренесено от другаде, все още неизползувано и затова толкова неподатливо да предава гласа. Понякога не се разбираше много добре казаното на половин метър разстояние, а въпреки това се оказваше напълно разбираемо в другия край на насажденията. За момичетата от Макондо онази модна игра беше повод за смехове и стряскания, за уплахи и подигравки, а вечер се говореше за разходката като за някакво сънно преживяване. Толкова голямо бе обаянието на онова мълчание, че Урсула нямаше сърце да лиши от развлечението Ремедиос красивата и й позволи да отиде един следобед, стига да си тури шапка и подходящ костюм. Откак групата приятелки влезе в насаждението, въздухът се просмука от смъртно благоухание. Мъжете, които работеха из рововете, се почувствуваха обзети от някаква странна омайност, заплашени от някаква невидима опасност, и мнозина рухнаха пред ужасното желание да плачат. Ремедиос красивата и нейните изплашени приятелки смогнаха да се укрият в близката къща, когато за малко не бяха нападнати от тълпа свирепи мъжкари. Малко по-късно бяха избавени от четиримата Аурелиановци, чиито пепелни кръстове внушаваха свещено уважение, сякаш бяха кастов белег, клеймо за неприкосновеност. Ремедиос красивата не разправи никому, че един от мъжете, възползувал се от блъсканицата, успя да налети върху корема й с ръка, която наподобяваше по-скоро орлови нокти, скопчващи се за ръба на пропаст. Тя се опълчи срещу нападателя в своего рода мигновено заслепение и видя неутешимите очи, които останаха отпечатани в сърцето й като жарава от съжаление. Същата вечер мъжът се похвали за своята дързост и се изфука с късмета си на Турската улица, няколко минути преди конски ритник да му строши гърдите и многолюдието от другоземци да го види, че бере душа насред улицата, задавен в кървави повръщания.
Предположението, че Ремедиос красивата притежава смъртна власт, тогава се поддържаше от четири неопровержими събития. Макар че на неколцина мъже с лека дума им правеше удоволствие да казват, че си струвало човек да си жертвува живота заради една любовна нощ с такава жена-смутителка, истината бе, че никой не направи усилия да го постигне. Навярно не само за да я надвият, но и да осуетят нейните опасности, би било достатъчно едно толкова първобитно и просто чувство като любовта, но единствено това не хрумна никому. Урсула вече не се погрижи за нея. Някога, когато все още не се отказваше от намерението да я спаси за света, тя се помъчи да я заинтересува с обикновените работи на къщата. „Мъжете искат повече, отколкото ти мислиш — казваше й загадъчно. — Трябва много да се готви, много да се мете, много да се страда заради дреболии, освен онова, което ти си мислиш.“ Всъщност тя мамеше сама себе си, като се мъчеше да я обучи за домашното щастие, защото бе убедена, че веднъж задоволена страстта, няма мъж на земята, способен да понесе и за ден една небрежност, която е отвъд всякакво разбиране. Раждането на последния Хосе-Аркадио и несломимата й воля да го възпита за папа я доотказаха от грижите й около правнучката. Изостави я на нейната участ, вярвайки, че рано или късно ще стане чудо и че на този свят, където има всичко, ще има и един мъж достатъчно ленив, за да мъкне и нея. Много по-рано Амаранта се бе отказала от всякакъв опит да я превърне в полезна жена. Още от забравените предиобеди в шивалнята, когато племенницата едва-едва проявяваше интерес да върти ръчката на шевната машина, тя стигна до простото заключение, че е глупава. „Ще трябва да те разиграем на томбола“ — казваше й, смаяна пред нейната непроницаемост за словото на мъжете. По-късно, когато Урсула се заинати Ремедиос красивата да се черкува с покрито лице, Амаранта помисли, че онова загадъчно средство ще се окаже толкова предизвикателно, че съвсем скоро ще има някой достатъчно озадачен мъж, за да потърси търпеливо слабото място на нейното сърце. Ала когато видя безумния начин, по който тя подцени един кандидат, по много причини пожелан от княз, отказа се от всякаква надежда. Фернанда дори не направи опит да я разбере. Когато зърна Ремедиос красивата облечена като царица на кървавия карнавал, помисли я за някакво изключително създание. Но когато я видя да се храни с ръце, неспособна да даде отговор, който да не е чудо на простотията, единственото, за което съжаляваше, бе, че семейните глупци имат толкова дълъг живот. Макар полковник Аурелиано Буендия да продължаваше да вярва и повтаря, че Ремедиос красивата в действителност била съществото с най-бистър ум, което изобщо е познавал, и че го показвала на всяка стъпка в учудващата си сръчност да се подиграва с всички, изоставиха я на божията воля. Ремедиос красивата остана да броди из пустинята на самотата, без кръст на гърба, съзрявайки в своите безкошмарни сънища, в нескончаемите си къпания, в храненията си без разписание, в дълбоките си продължителни мълчания без спомени, до един мартенски следобед, когато Фернанда рече да сгъне в градината чаршафите си от брабантско платно и поиска помощ от жените в къщата. Едва бяха започнали, когато Амаранта съгледа, че Ремедиос красивата е станала прозрачна от някаква силна бледост.
— Лошо ли ти е? — попита я тя.
Ремедиос красивата, уловила чаршафа за другия край, очерта съжалителна усмивка.
— Напротив — каза, — никога не съм се чувствувала по-добре.
Доизрече го, когато Фернанда усети някакъв нежен вятър от светлина да изтръгва чаршафите от ръцете й и да ги разгъва по цялата им ширина. Амаранта усети някакво тайнствено трепкане в дантелите на фустите си и понечи да се хване за чаршафа, за да не падне в мига, когато Ремедиос красивата започна да се издига. Урсула, вече почти сляпа, единствена запази спокойствие да различи естеството на онзи непоправим вятър, и остави чаршафите на произвола на светлината, загледана в Ремедиос красивата, която й махаше за сбогом сред ослепителното пърхане на чаршафите, които се изкачваха заедно с нея, които напускаха заедно с нея въздуха на бръмбарите и гергините и минаваха заедно с нея през въздуха, където привършваше четири часът след пладне, и се изгубиха заедно с нея завинаги из високия въздух, където не можеха да я достигнат и най-високите птици на паметта.
Другоземците, разбира се, помислиха, че Ремедиос красивата е рухнала най-сетне пред своята неповторима участ на пчела-царица и че семейството й гледа да си спаси честта с измишльотината за възнесението. Фернанда, хапана от завист, накрая прие чудото и дълго време се моли богу да й върне чаршафите. Повечето повярваха в чудото и дори се запалиха свещи и се отслужиха деветници. Може би дълго време нямаше да се приказва за друго нещо, ако дивашкото унищожаване на Аурелиановците не бе сменило учудването с уплаха. Макар никога да не го сметна за предзнаменование, полковник Аурелиано Буендия бе предвидил до известна степен трагичния край на синовете си. Когато Аурелиано Резач и Аурелиано Аркайа, двамата, които пристигнаха в блъсканицата, изявиха желание да останат в Макондо, баща им се помъчи да ги раздума. Не разбираше какво ще правят в едно селище, което изневиделица се бе превърнало в опасно място. Но Аурелиано Ръж и Аурелиано Тъжни, подкрепяни от Аурелиано Втори, им дадоха работа в своите предприятия. Полковник Аурелиано Буендия имаше все още съвсем объркани основания, за да не покровителствува онова решение. Откак видя сеньор Браун в първия пристигнал в Макондо автомобил — портокалов, открит, с тръба, която плашеше кучетата с джафканията си, — старият войн се възмути от угодническите преструвки на хората и разбра, че нещо се е променило в естеството на мъжете след времената, когато напускаха жени и деца и мятаха ловджийска пушка на рамо, за да отидат на война. Местните властници след Нерландското примирие бяха непредприемчиви кметове, съдии само за хубост, избирани сред миролюбивите и уморени консерватори на Макондо. „Това е управа на окаяници — подхвърляше полковник Аурелиано Буендия, когато виждаше да минават босите полицаи, въоръжени с дървени палки. — Толкова войни водихме, и всичко това, за да ни боядисат къщата в синьо.“ Когато пристигна банановото дружество обаче, местните чиновници бяха заменени с другоземски всевластници, които сеньор Браун отведе да живеят в електрифицирания кокошарник, за да се наслаждавали, както обясни, на достойнството, което съответствувало на тяхното въвеждане в длъжност, и да не се мъчели с горещината и комарите и безбройните неудобства и лишения на селището. Някогашните полицаи бяха заменени от платени убийци с мачети. Заключен в работилницата, полковник Аурелиано Буендия мислеше върху тия промени и за пръв път в мълчаливите му години на самотност го измъчи точната увереност, че е било грешка, гдето не се продължи войната до крайните й последици. Из ония дни брат на забравения полковник Магнифико Висбал заведе седемгодишния си внук да пие нещо разхладително при количките на площада и защото детето случайно блъсна някакъв ефрейтор от полицията и разля напитката върху униформата му, дивакът го направи на кайма с мачете и обезглави с един замах дядото, който закъсня да попречи. Цялото селище видя да минава обезглавеният, когато група мъже го носеха у дома му, и тътрузената глава, която една жена носеше за косата, и окървавеният чувал, където бяха набутали късовете от детето.
За полковник Аурелиано Буендия това бе пределът на изкуплението. Изведнъж се видя да страда от същото възмущение, което изпита на младини пред трупа на жената, пребита с тояги, защото я ухапало бясно куче. Огледа групите зяпачи, застанали пред къщата, и с някогашния гръмовен глас, възстановен от едно дълбоко презрение към самия себе си, стовари върху им бремето от омраза, което вече не можеше да търпи в сърцето.
— Все някой ден — извика — ще въоръжа моите момчета, за да свършат с тия лайняни гринговци!
В течение на същата седмица по различни места на крайбрежието неговите седемнайсет сина бяха изловени като зайци от невидими престъпници, които се прицелиха в средата на пепелните им кръстове. Аурелиано Тъжни излизаше от дома на майка си в седем часа вечерта, когато пушечен изстрел, бликнал от мрака, прониза челото му, Аурелиано Ръж бе намерен в хамака, който имаше обичая да окачва във фабриката, с шило за трошене на лед, забито до дръжката между веждите му. Аурелиано Резач бе оставил годеницата си в дома на родителите й, след като я беше водил на кино, и се връщаше по неосветената Турска улица, когато някой, тъй и неоткрит сред множеството, даде револверен изстрел и го повали в казан с кипяща свинска мас. Няколко минути по-късно друг похлопа на вратата на стаята, където Аурелиано Аркайа се бе заключил с някаква жена, и му извика: „Бързай, че убиват братята ти!“ Жената, която беше с него, после разказа, че Аурелиано Аркайа скочил от леглото, отворил вратата, а там го чакали с маузеров залп, който пръснал черепа му. В онази нощ на смъртта, докато къщата се готвеше да бди над четирите трупа, Фернанда обходи селището като луда, търсейки Аурелиано Втори, когото Петра Котес заключи в един дрешник, мислейки, че лозунгът за унищожение обхваща всеки носещ името на полковника. Не го остави да излезе чак до четвъртия ден, когато телеграмите, получени от различни места на приморието, дадоха да се разбере, че настървението на невидимия враг е било насочено само срещу белязаните с пепелни кръстове братя, Амаранта потърси тефтера за сметки, където бе отбелязала данните на племенниците, и с пристигането на телеграмите зачертаваше имената, докато остана само това на най-големия. Помнеха го много добре поради противоположността на тъмната кожа с големите му зелени очи. Казваше се Аурелиано Амадор[58], беше дърводелец и живееше в някакво загубено из предпланините селище. След като чака две седмици телеграмата за неговата смърт, Аурелиано Втори прати вестоносец да го предупреди, мислейки, че той не знае заплахата, виснала върху него. Вестоносецът се завърна с новината, че Аурелиано Амадор бил спасен. В нощта на унищожението отишли да го търсят у дома му двама мъже и изпразнили револверите си срещу него, ала не улучили пепелния кръст. Аурелиано Амадор успял да прескочи дворната ограда и се запилял из кривините на планината, която познавал длан по длан благодарение приятелството на индианците, между които търгувал с дърва. И вече не се чу за него.
Бяха черни дни за полковник Аурелиано Буендия. Президентът на републиката му отправи съболезнователна телеграма, в която обещаваше изчерпателно обследване и отдаваше почит към мъртъвците. По негова заповед кметът се озова на погребението с четири траурни венеца, които понечи да сложи върху ковчезите, но полковникът ги сложи на улицата. След погребението написа и лично занесе свирепа телеграма до президента на републиката, която телеграфистът отказа да предаде. Тогава я обогати с думи с безподобна нападателност, пъхна я в плик и я пусна по пощата. Както му се бе случило при смъртта на неговата съпруга, както толкова пъти му се случи през войната със смъртта на най-добрите му приятели, не изпитваше чувство на мъка, а сляп и без посока бяс, изтощително безсилие. Стигна дотам, че разобличи съзаклятничеството на отец Антонио-Исабел, защото белязал синовете му с неизличима пепел; та да бъдат разпознати от техните неприятели. Грохналият свещеник, който вече не свързваше много добре мислите и почваше да плаши богомолците с най-безсмислени тълкувания, подхващани от амвона, се появи един следобед в къщата с голямата чаша, където приготвяше пепелта за пепеляна сряда, и се опита да намаже с нея цялото семейство, за да покаже, че се маха с вода. Ала уплахата от нещастието бе проникнала толкова дълбоко, че дори самата Фернанда не се поддаде на допита, и никога вече хората не видяха един Буендия, коленичил пред трапезана в пепеляна сряда.
Полковник Аурелиано Буендия дълго време не успя да възобнови спокойствието си. Изостави майсторенето на рибки и едва-едва хапваше и ходеше като лунатик из цялата къща, помъкнал одеялото и предъвкващ един глух бяс. Подир три месеца косата му бе пепелява, някогашният мустак със засукани краища струйна върху безцветните устни, но пък очите му отново бяха два горящи въглена, изплашили ония, които го видяха да се ражда, и карали някога столовете да се претъркулват само като ги погледне. В гнева на своето мъчение безполезно се опитваше да предизвика предзнаменованията, които изведоха младостта му по опасни пътеки чак до безутешната пустош на славата. Бе изгубен, залутан в чужда къща, където вече нищо и никой не събуждаше у него ни най-малък остатък от чувство. Веднъж отвори стаята на Мелкиадес, търсейки дирите от едно предхождащо войната минало и намери само развалините, боклука, куповете мръсотия, натрупани от толкова години запустение. По кориците на книгите, които никой не бе чел повторно, в старите пергаменти, размекнати от влагата, се ширеше мъртвешки бледа растителност, а из въздуха, някога най-чистият и светъл в къщата, се носеше непоносим мирис на гнили спомени. Една сутрин завари Урсула да плаче под кестена, върху коленете на мъртвия съпруг. Полковник Аурелиано Буендия беше единственият обитател на къщата, който не продължаваше да вижда могъщия старец, потиснат от половин век живот на открито. „Поздрави баща си!“ — каза му Урсула. Той спря за миг пред кестена и още веднъж се увери, че и онова празно пространство не събужда у него никаква обич.
— Какво казва? — попита той.
— Много е тъжен — отвърна Урсула, — защото мисли, че скоро ще умреш.
— Кажете му — усмихна се полковникът, — че човек не умира, когато трябва, а когато може.
Предзнаменованието на мъртвия баща разбута последния тлеещ въглен от надменност, останал в сърцето му, но той го сбърка с внезапно поду хване на сила. И затова обсипа с въпроси Урсула да му разкрие на кое място в двора са закопани златните пари, които намериха в гипсовия свети Йосиф. „Никога няма да узнаеш — рече му тя с твърдост, вдъхновена от старо назидание. — Някой ден — добави — ще се появи стопанинът на това богатство и само той ще може да го изрови.“ Никой не знаеше защо един човек, който винаги е бил с толкова широка ръка, бе започнал да ламти за пари с подобна жажда, и то не за скромните количества, които биха му стигнали да посрещне някоя належаща нужда, а за богатство с безумни размери, чието само споменаване потопи в море от учудване Аурелиано Втори. Старите съмишленици, до които прибягна, търсейки помощ, се изпокриха, за да не го приемат. По онова време го чуха да казва: „Единствената сегашна разлика между либерали и консерватори е, че либералите ходят да се черкуват в пет часа, а консерваторите в осем“ Обаче настоя с такова упорство, умоляваше по такъв начин, до такава степен скърши принципите си на достойнство, че оттук малко, оттам малко, промъкващ се навсякъде с потайна грижовност и безмилостно упорство, успя да събере за осем месеца повече пари, отколкото Урсула имаше заровени. Тогава посети болния полковник Херинелдо Маркес, който да му помогнел да вдигне всеобщата война.
За известно време полковник Херинелдо Маркес беше наистина единственият, който би могъл да раздвижи, макар от люлеещия си стол на паралитик, мухлясалите конци на бунта, След Нерландското примирие, докато полковник Аурелиано Буендия се укриваше в изгнанието на златните си рибки, той поддържаше връзка с офицерите бунтовници, които му бяха верни до разгрома. Води с тях тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане. Самият полковник Херинелдо Маркес, измъкнал се от три покушения, преживял три рани и излязъл невредим от безбройни битки, рухна в свирепата обсада на очакването и потъна в окаяния разгром на старостта, мислейки за Амаранта сред ромбовете от светлина на една отстъпена къща. Последните стари бойци, за които се узна нещо, се появиха снимани във вестник, вдигнали от недостойнство лица до някакъв безизвестен президент на републиката, който им подари значки със своя лик, за да ги носят на ревера, и им възвърна мръсното от кръв и барут знаме, за да го поставят върху своите ковчези. Другите, по-достойните, все още очакваха писмо в полузрака на обществената милост, и мряха от глад, оцеляваха от гняв, гниеха от старост в изящното лайно на славата. Тъй че когато полковник Аурелиано Буендия го покани да вдигнат смъртно размирие, което да срине всякакъв помен от режима на поквара и разплутост, поддържан от чуждия нашественик, полковник Херинелдо Маркес не можа да потисне състрадателното си потръпване.
— Ох, Аурелиано — въздъхна той, — вече знаех, че си стар, ама сега разбирам, че си много по-стар, отколкото изглеждаш.
* * *
В шемета на последните години Урсула бе разполагала с много оскъдни затишия, че да отдели внимание на папското образование на Хосе-Аркадио, когато последният трябваше да бъде приготвен набързо и да отиде в семинарията. Меме, сестра му, поделена между сковаността на Фернанда и горчивините на Амаранта, стигна почти по същото време до предвидената възраст, за да бъде изпратена в колежа на монахините, където да направят от нея виртуоз на клавесина. Урсула се чувствуваше измъчена от сериозни съмнения относно сполучливостта на способите, с които бе закалила духа на вялия чирак за божи наместник, ала не хвърляше вината върху своята препъваща се старост, нито върху черните облаци, които едва й позволяваха да съзира очертанията на предметите, а върху нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. Преди, мислеше си тя, децата се бавеха много, докато пораснат. Само като си припомнеше цялото онова време, което бе нужно, за да тръгне с циганите Хосе-Аркадио, най-големият, и всичко онова, което се случи, преди да се завърне нашарен като кобра й говорещ като звездоброец, и нещата, които се случиха в къщата, преди Амаранта и Аркадио да забравят езика на индианците и да научат кастилския. Човек трябваше да види що слънце и що нощен вятър понесе горкият Хосе-Аркадио Буендия под кестена; и колко трябваше да оплаква смъртта му, преди да отнесат умиращ един полковник Аурелиано Буендия, който след толкова война и след толкова страдания заради него още не навършваше петдесет години. Някога, след като прекараше целия ден в правене на карамелови животинчета, все още й оставаше време да се заеме с децата и да види по бялото на очите, че им трябва преварка от рициново масло. Сега напротив, когато нямаше нищо за вършене и ходеше с Хосе-Аркадио, обкрачил ханша й, от разсъмване до вечерта, лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина. Истината е, че Урсула се съпротивяваше на старостта, дори когато вече бе изгубила сметката на възрастта си и пречеше навсякъде, и гледаше да се бута във всичко, и досаждаше на другоземците с постоянното си питане дали не били оставяли в къщи, по време на войната, някакъв гипсов свети Йосиф да го пазели, докато отминел дъждът. Никой не узна с положителност кога взе да губи зрение. В последните години, когато вече не можеше да става от леглото, все още изглеждаше просто победена от грохналостта, ала никой не откри, че е сляпа. Тя го бе забелязала преди раждането на Хосе-Аркадио. Отначало помисли, че е някаква преходна слабост и скришом пиеше сироп от костен мозък и си слагаше пчелен мед в очите, но съвсем скоро почна да се убеждава, че непредотвратимо тъне в тъмнините, и то до такава степен, че никога не получи ясна представа за изобретяването на електрическата светлина, защото когато поставиха първите крушки, само успя да долови приблясъка. Никому не каза, тъй като би означавало да признае на всеослушание своята безполезност. Запъна се в мълчаливо изучаване на разстоянията до вещите и на хорските гласове, за да продължи да вижда с паметта, когато вече не й го позволяват сенките на пердетата. По-късно щеше да открие непредвидената помощ на миризмите, които се откроиха в мрачините с много по-убедителна сила, отколкото обемите и цвета, и я спасиха окончателно от срама да се откаже. В тъмнината на стаята тя можеше да вдене игла и да ушие илик и знаеше кога млякото ще кипне. С такава безпогрешност научи мястото, където се намира всяко нещо, че тя самата забравяше понякога, че е сляпа. Веднъж Фернанда вдигна къщата на глава, защото бе изгубила брачната си халка, и Урсула я намери върху една лавица в спалнята на децата. Просто докато другите ходеха безгрижно навсякъде, тя ги дебнеше с четирите си сетива, за да не я изненадат никога, и след време откри, че всеки член на семейството повтаря всеки ден, без да си дава сметка, едни и същи обиколки, едни и същи действия, и че почти повтаря едни и същи думи по едно и също време. Само когато излизаха извън тая дребнава закостенялост, те се излагаха на опасността да загубят нещо. Тъй че когато чу Фернанда, изумена от загубата на халката, Урсула си припомни, че единственото различно нещо, което тя е направила онзи ден, бе да простре на слънце рогозките на децата, защото Меме предната нощ беше открила дървеница. Понеже децата присъствуваха на чистенето, Урсула съобрази, че Фернанда е сложила халката на единственото място, където те не могат да я достигнат: лавицата. Фернанда, напротив, я търси единствено по преходите на всекидневната си обиколка, без да знае, че диренето на изгубени неща е спъвано от закостенелите навици и че затова е трудно да се намерят.
Отглеждането на Хосе-Аркадио подпомогна Урсула в изнурителната задача да се държи в течение на най-незначителните промени в къщата. Когато разбираше, че Амаранта облича светците в спалнята, тя се преструваше, че учи детето да различава цветовете.
— Хайде да видим — казваше му тя, — разкажи ми с какъв цвят е облечен свети архангел Рафаил.
По този начин детето й даваше сведенията, които й отказваха очите, и много преди то да замине в семинарията, Урсула вече можеше да различава по направата различните цветове на дрехите върху светиите. Понякога ставаха непредвидени произшествия. Едно следпладне Амаранта везеше на пруста с бегониите и Урсула се препъна в нея.
— За бога — възропта Амаранта, — гледайте откъде вървите.
— Ами че тъкмо ти — каза Урсула — си седнала, където не трябва.
За нея това беше вярно. Но оня ден започна да проумява нещо, което никой не бе открил — че в течение на годината слънцето полека-лека недоловимо променя своето положение и ония, които сядаха в пруста, трябваше малко по малко да променят своето място, и то без да си дават сметка. — Оттогава насетне Урсула само трябваше да помни датата, за да знае точното място, където е седнала Амаранта. Макар че треперенето на ръцете й ставаше все по-доловимо и тя не можеше да се справя с тежестта на ходилата, никога другите не видяха дребничката й снага на толкова много места в едно и също време. Беше почти толкова грижлива, както някога, когато носеше върху гърба си цялата тежест на къщата. Обаче в непроницаемата самота на своята грохналост тя разполагаше с такова ясновидство да изследва и най-незначителните събития в семейството, че за пръв път видя истини, които нейните някогашни занимания не й бяха позволили да види. По времето, когато подготвяше Хосе-Аркадио за семинарията, вече бе преповторила безкрайно изчерпателно живота на къщата от основаването на Макондо и беше променила напълно мнението, което винаги бе имала за своите потомци. Осъзна, че полковник Аурелиано Буендия не бе изгубил обичта към семейството поради загрубяването от войната, както тя си мислеше по-преди, ами че никога не е обичал никого, дори и своята съпруга Ремедиос или неизброимите еднонощни жени, които минаха през живота му, и още по-малко — синовете си. Прозря, че той не бе вдигнал толкова войни от идеализъм, както всички вярваха, нито пък от умора се бе отказал от неизбежната победа, както всички вярваха, а че бе спечелил и загубил поради същата причина — от чиста и греховна надменност. Стигна до заключение, че оня син, за който живота си би дала, е просто негоден за обич мъж. Една нощ, когато беше в корема й, тя го чу да плаче. Това бе толкова ясно ридание, че Хосе-Аркадио Буендия се разбуди до нея и се зарадва при мисълта, че детето ще бъде коремоговорител. Други хора предрекоха, че ще бъде гадател. Тя пък потръпна от увереността, че онова дълбоко измучаване е пръв белег на страховитата свинска опашка, и се помоли богу да остави създанието да умре в корема й. Ала умствената яснота на нейната грохналост й позволи да види, и то не веднъж, че плачът на децата в корема на майката не е предвестие на коремоговорене, нито за гадателска способност, а безпогрешен знак на неспособност за обич. Онова обезценяване на образа на сина с един удар пробуди цялото състрадание, което му дължеше. Амаранта пък, чието коравосърдечие я плашеше, чиято съсредоточена горчивина я огорчаваше, в последното преразглеждане на нещата й се изясни като най-нежната жена, която някога е съществувала. И с жалостиво ясновидство проумя, че несправедливите измъчвания, на които бе подложила Пиетро Креспи, не бяха наложени от воля за мъст, както всички вярваха, нито пък бавното мъченичество, с което провали живота на полковник Херинелдо Маркес, е било определено от лошата злъч на нейната горчилка, както всички вярваха, а че и двете действия бяха борба до смърт между безмерна обич и непобедима подлост и накрая бе възтържествувал ирационалният страх, който Амаранта винаги бе изпитвала от собственото си измъчено сърце. По това време Урсула взе да споменава Ребека, да я възкресява с една стара обич, възбудена от късното покаяние и внезапното възхищение, след като бе разбрала, че само тя, Ребека, която никога не бе се хранила от нейното мляко, а от пръстта на земята и от варта по стените, която не бе носила в жилите си кръв от нейните жили, а непознатата кръв на непознатите, чиито кости все тъй похлопваха в гроба, Ребека, оная с нетърпеливото сърце, с необуздания корем, единствена беше имала необузданата смелост, която Урсула бе желала за своето племе.
— Ребека — казваше тя, опипвайки стените, — колко несправедливи сме били с тебе!
В къщата просто вярваха, че бълнува. Особено откак й щукна да ходи с вдигната дясна ръка като архангел Гавраил. Фернанда обаче си даде сметка, че има някакво слънце от ясновидство в тъмата на онова бълнуване: тъй като Урсула можеше да изрече без запъвания колко пари са били изхарчени в къщата през последната година. На Амаранта й хрумна подобна мисъл един ден, когато майка й поклащаше в кухнята тенджерата със супата, и отведнъж каза, без да знае, че я слушат, че мелничката за царевица, която купиха от първите цигани и която бе изчезнала още преди Хосе-Аркадио да обиколи шейсет и пет пъти света, е в дома на Пилар Тернера. Също почти стогодишна, ала непокътната и пъргава въпреки невъобразимата дебелина, която плашеше децата, както някога смехът й плашеше гълъбите, Пилар Тернера не се изненада от досещането на Урсула, защото нейният собствен опит започваше да й показва, че една зорка старост може да бъде по-налучкваща, отколкото предсказанията с карти.
Но когато Урсула си даде сметка, че не бе й стигнало време да заздрави призванието на Хосе-Аркадио, остави се да бъде замаяна от смайването. Взе да допуска грешки, мъчейки се да види с очи неща, които предусетът й позволяваше да види с по-голяма яснота. Една заран изсипа върху главата на детето съдържанието на мастилницата, вярвайки, че е цветна вода. Причини толкова бъркотии с инатенето да се пъха във всичко, че се почувствува разстроена от повеи на лошо настроение и правеше усилия да отхвърли мрачините, които най-сетне я оплитаха като някаква паяжена нощница. Тъкмо тогава й хрумна, че нейната тромавост не е първата победа на грохналостта и тъмнината, а грешка на времето. Мислеше, че преди, когато господ не правеше с месеците и годините същите клопки, които правеха турците, отмервайки ярд памучен перикал, нещата бяха различни. Сега не само децата растяха по-бърже, но дори и чувствата се изменяха другояче. Едва що Ремедиос красивата се бе изкачила духом и тялом на небето, и вече незачитащата никого Фернанда мънкаше по ъглите, че била отнесла чаршафите. Едва що бяха изстинали телата на Аурелиановците в гробовете и вече Аурелиано Втори отново бе подпалил къщата, пълна с пияни, които свиреха на акордеона и се обливаха в шампанско, сякаш не бяха умрели християни, а кучета, и сякаш онази лудница, която бе струвала толкова главоболия и толкова карамелови животинки, е предопределена да се превърне в пагубно бунище. Припомняйки си тези неща, докато стягаше сандъка на Хосе-Аркадио, Урсула се питаше дали не е за предпочитане да легне най-подир в гроба и да хвърлят земя отгоре й и питаше господа, без страх, дали наистина той вярва, че хората са направени от желязо, за да понасят толкова мъки и изтезания; и с това питане и питане полека-лека подбутваше собственото си умопомрачение и чувствуваше неудържимо желание да се отпусне и разплямпа като другоземец и да си позволи накрая един миг бунтовност — толкова пъти копнения и толкова пъти отлагания миг да пъхне примирението си в миша дупка и най-подир да се изхрачи на всичко и да измъкне от сърцето си безкрайните купища мръсни думи, които бе трябвало да преглъща в продължение на цял век от съобразявания.
— Мамка му! — извика.
Амаранта, която започваше да пъха дрехите в сандъка, помисли, че я е убол някой скорпион.
— Къде го? — запита разтревожена.
— Кое?
— Онова животно! — поясни Амаранта.
Урсула тури пръст върху сърцето си.
— Ей тука — каза тя.
Един четвъртък, в два часа след пладне, Хосе-Аркадио замина за семинарията. Урсула винаги щеше да го възкресява в спомените си такъв, какъвто сито въобрази при раздялата, вял и трезвомислещ и без сълза да пророни, както тя го бе научила, задушаващ се от горещина в дрехата от зелено сукно с медни копчета и колосана пеперудка на яката. Остави трапезарията просмукана с острото ухание на цветна вода, която тя му сипваше върху главата, за да може да следва дирята му из къщата. Докато трая прощалният обед, семейството прикри нервността си с ликуващи изрази и приветствува с пресилено въодушевление остроумията на отец Антонио-Исабел, но когато отнесоха подплатения в кадифе сандък със сребърни ъгли, сякаш бяха изнесли ковчег от къщата. Единственият, който отказа да участвува в прощаването, бе полковник Аурелиано Буендия.
— Това е последната щуротия, която ни липсваше! — изсумтя той. — Един папа!
След три месеца Аурелиано Втори и Фернанда отведоха Меме в колежа и се върнаха с клавесин, който зае мястото на пианалота. По това време Амаранта започна да плете собствения си погребален покров. Банановата треска беше отшумяла. Старите жители на Макондо бяха притиснати от пришълците и с мъка се държаха за някогашните си оскъдни средства, но все пак бяха предоволни заради убеждението, че са оцелели от корабокрушение. В къщата все тъй посрещаха поканени на обед, но в действителност не се възстанови някогашното всекидневие, докато не си замина, след години, банановото дружество. Настъпиха обаче коренни промени в открайвремешното чувство за гостоприемство, защото тогава Фернанда налагаше своите закони. Урсула беше запратена в мрачините, а Амаранта унесена в изработването на покрова, и някогашната възпитаничка за царица имаше свобода да подбира сътрапезниците и да им налага скованите предписания, които й бяха внушили нейните родители. Строгостта й направи от къщата крепост на вкиснати обичаи в едно селище, сгърчено от простащината, с която другоземците пропиляваха лесните си богатства. За нея, без повече усуквания, почтените хора бяха ония, които нямаха нищо общо с банановото дружество. Дори Хосе-Аркадио, деверът й, бе жертва на нейната неравноправна ревност, защото в първоначалното объркване той отново продаде на търг великолепните си петли за бой и се хвана надзирател в банановото дружество.
— Да не е стъпил повторно в този дом — рече Фернанда, — докато мъкне крастата на другоземците.
Притеснението, наложено в къщата, бе такова, че Аурелиано Втори се почувствува окончателно по-удобно при Петра Котес. Първо, под предлог да облекчал бремето на своята съпруга, той премести пируванията. После под предлог, че животните губели плодовитост, премести оборите и конюшните. Най-сетне, под предлог, че в къщата на държанката не било толкова горещо, премести малкото писалище, където оправяше своите работи. Когато Фернанда осъзна, че е вдовица с жив мъж, вече беше прекалено късно, за да се връщат нещата в предишното състояние. Аурелиано Втори само се хранеше в къщата и единствените благоприличия, които продължаваше да спазва, като спането при съпругата, не стигаха да убедят никого. Една нощ по невнимание утрото го завари в леглото на Петра Котес. Фернанда, противно на онова, което той очакваше, не му направи ни най-малък упрек, нито изпусна и най-леката въздишка на озлобеност, но още същия ден прати в къщата на държанката двата му сандъка с дрехи. Прати ги посред бял ден с наставления да ги носят насред улицата, тъй че всичко живо да ги види, вярвайки, че заблуденият съпруг не ще може да понесе срама и ще се върне в кошарата с наведена глава. Но онази самоотвержена постъпка бе само още едно доказателство колко зле познаваше Фернанда не само нрава на своя мъж, но и естеството на едно общество, което нямаше нищо общо с онова на нейните родители, защото всеки, който видя да минават сандъците, си каза, че в края на краищата това е закономерният завършек на една история, чиито съкровени подробности знаеха всички, и Аурелиано Втори отпразнува подарената свобода с тридневна веселба. За още по-голяма изненада на съпругата, докато тя подхващаше една лоша зрелост със своите влачещи се сенчести одежди, със старовремските си медальони и неуместна гордост, държанката сякаш щеше да се пръсне в една втора младост, напъхана в пищни костюми от естествена коприна и с очи на тигрица, пламнали от извоюваната победа. Аурелиано Втори пак й се отдаде с пламенността на юношеството; както преди, когато Петра Котес го обичаше не защото е той, а защото го бъркаше с неговия брат близнака, и спеше и с двамата едновременно, мислейки си, че господ-бог й е отредил сполуката да има мъж, който умее да люби за двама. Толкова напираща беше възобновената страст, че неведнъж те се споглеждаха в очите, когато се готвеха да се хранят и без да си кажат нищо, похлупваха чиниите и отиваха да умрат от глад и любов в спалнята. Вдъхновен от нещата, които бе видял в беглите си гостувания при френските матрони, Аурелиано Втори купи на Петра Котес легло с епископски балдахин, сложи копринени завеси на прозорците и покри тавана и стените на спалнята с големи огледала от планински кристал. Тогава го видяха по-веселбар и по-смахнат от всякога. С влака, който пристигаше всеки ден в единайсет, той получаваше сандъци и сандъци шампанско и бренди. На връщане от гарата домъкваше на стъкменото пируване всичко живо, що срещнеше по пътя си, местно или другоземско, познато или непознато, без никаква разлика. Дори изплъзващият се сеньор Браун, който само продумваше на чудноват език, се остави да бъде съблазнен от изкушителните знаци, които му правеше Аурелиано Втори и няколко пъти се напи до смърт в дома на Петра Котес и даже накара свирепите овчарски кучета, съпровождащи го навсякъде, да танцуват тексаски песни, които той самият предъвкваше наслуки в такт с акордеона.
— Дръпнете се, крави — викаше Аурелиано Втори в пароксизма на празненството. — Дръпнете се, че животът е кратък!
Никога не бе имал по-хубав вид, нито го бяха обичали повече, нито е бивало по-буйно плоденето на неговите животни. Колеха се толкова говеда, толкова прасета и кокошки в безкрайните пирове, че пръстта на двора почерня и се разкаля от толкова кръв. Онова беше едно вечно изхвърляне на кости и карантии, бунище от остатъци, и трябваше да се горят цели купища динамит по всяко време, за да не изкълват лешоядите очите на гостите. Аурелиано Втори стана дебел, теменужен, като костенурка, последица от апетита, който едва можеше да се сравнява с тоя на Хосе-Аркадио, когато се върна от обиколката на света. Славата на безмерната му хищност, на огромната способност за прахосничество, на безпримерното му гостоприемство прехвърли границите на тресавището и привлече най-опитните лапачи по крайбрежието. Отвсякъде пристигнаха чутовни чревоугодници да участвуват в ирационалните надлапваници по вместимост и издръжливост, които се уреждаха в дома на Петра Котес Аурелиано Втори бе непобедимият ядач до онази нещастна събота, когато се появи Камила Сагастуме, тотемична самка, известна по цялата страна с доброто име Слоницата. Двубоят продължи чак до разсъмване във вторник. В първите двайсет и четири часа, след като бяха омахали една телица с юка, няме и печени банани, а освен туй и сандък и половина шампанско, Аурелиано Втори беше уверен в победата. Изглеждаше по-въодушевен, по-жизнен, отколкото невъзмутимата противничка, притежателка на очевидно по-професионален стил, но тъкмо поради това не толкова вълнуващ за пъстрата публика, препълнила къщата. Докато Аурелиано Втори ядеше с ръфане, мръснословещ от жажда за победа, Слоницата подбираше месото с изкусността на хирург и го ядеше, без да бърза и дори с известна сладост. Тя беше исполинска и набита, ала над великанската й снажност преобладаваше нежното на женствеността и имаше толкова красиво лице, толкова изящни и добре гледани ръце и толкова неотразим професионален чар, че когато Аурелиано Втори я видя да влиза в къщата, подхвърли тихо, че би предпочел да не провежда състезанието на масата, ами в леглото. По-късно, когато я видя да излапва задния бут на телицата, без да наруши нито едно правило от най-добрата етикеция, сериозно подметна, че онова изящно, омайно и ненаситно хоботно е в известен смисъл идеалната жена. Не грешеше. Славата на трошикости, предшествуваща Слоницата, бе неоснователна. Тя не беше смилачка на волове, нито брадата жена от гръцки цирк, както се разправяше, а директорка на академия по пеене. Научи се да яде, когато вече беше уважавана майка на семейство и търсеше начин децата ида се хранят по-добре, и то не чрез изкуствени дразнители на апетит, а чрез пълно спокойствие на духа. Нейната теория, доказана на практика, се основаваше върху основното положение, че човек, комуто всички въпроси на съзнанието са напълно уредени, може да яде безспир, докато го надвие умората. Тъй че от нравствени съображения, а не от спортен интерес, тя заряза академията и домашното огнище, за да се състезава с човек, чиято всеизвестност на велик безпринципен ядач бе обиколила страната. Щом го видя още първия път, тя разбра, че не стомахът ще погуби Аурелиано Втори, а характерът. В края на първата нощ, докато Слоницата беше все тъй безстрашна, Аурелиано Втори се изтощаваше от толкова говорене и смях. Преспаха четири часа. Когато се събудиха, всеки изпи по един сок от петдесет портокала, по осем литра кафе и трийсет сурови яйца. На второто разсъмване, след много безсънни часове и след като бяха олапали две прасета, един грозд банани и четири сандъка шампанско, Слоницата се усъмни, че Аурелиано, Втори, без да съзнаваме открил начин, но по абсурдния път на пълната безотговорност. Значи, беше по-опасен, отколкото тя си мислеше. Обаче когато Петра Котес занесе на масата два печени пуяка, Аурелиано Втори беше на една стъпка от задръстването.
— Ако не можете, не яжте повече — рече Слоницата. — Наравно сме.
Каза го от все сърце, разбирайки, че и тя не може да изяде вече нито хапка поради угризението на съвестта, че предизвиква смъртта на противника. Но Аурелиано Втори го изтълкува като ново предизвикателство и нагълта от пуяка доста повече, отколкото позволяваше неговата невероятна вместимост. Изгуби свяст. Падна ничком в чинията с кости, забълва парчета кучешка пяна през устата и се задави в предсмъртни хъркания. Сред мрачините усети, че го хвърлят от най-високото на една кула към някаква бездънна пропаст и в последното лумване на умствена яснота съзна, че в края на онова несвършващо падане го чака смъртта.
— Занесете ме при Фернанда — можа да каже.
Приятелите, които го оставиха в къщата, помислиха, че е изпълнил обещанието на съпругата си да не умре в леглото на държанката. Петра Котес бе намазала с боя лачените чепици, които той искаше да носи в ковчега, и вече търсеше някой, който да ги отнесе, когато отидоха да й кажат, че Аурелиано Втори бил вън от всякаква опасност. Наистина, възстанови се за по-малко от седмица, а след петнайсет дни празнуваше с безподобна веселба събитието на своето оцеляване. Продължи да живее в дома на Петра Котес, ала навестяваше Фернанда всеки ден и понякога оставаше да се храни в семейството, като че ли съдбата бе обърнала положението и го бе оставила за съпруг на държанката и за любовник на съпругата.
Това бе почивка за Фернанда. В досадите на изоставеността единствените й развлечения бяха упражненията на клавесин през време на обедния сън и писмата от децата. В подробните вести, които им пращаше всеки петнайсет дни, нямаше нито ред истина. Тя криеше от тях мъките си. Прикриваше тъгата на една къща, която въпреки светлината върху бетонните, въпреки задухата в два часа след пладне, въпреки честите празнични повеи, които идваха от улиците, все повече и повече заприличваше на грамадната колониална къща на нейните родители. Фернанда се рееше сама сред три живи призрака и мъртвия призрак на Хосе-Аркадио Буендия, който понякога отиваше да седне е някакво инквизиторско внимание в полузрака на стаята, докато тя свиреше на клавесина. Полковник Аурелиано Буендия беше една сянка. Откак за последен път излезе на улицата да предложи на полковник Херинелдо Маркес войната без бъдеще, той напускаше работилницата само да иде по малка нужда под кестена. Не приемаше вече посещенията, освен тия на бръснаря през три седмици. Хранеше се каквото му занесе Урсула веднъж на ден и макар че продължаваше да майстори златни рибки със същата страст, както преди, спря да ги продава, щом узна, че хората не ги купуват като скъпоценности, а като исторически светини. Бе направил в двора клада с куклите на Ремедиос, които красяха спалнята му от деня на неговата женитба. Бдящата Урсула разбра какво вършеше синът й, ала не можа да му попречи.
— Каменно сърце имаш — каза му тя.
— Това не е работа на сърцето — каза той. — Стаята се пълни с молци.
Амаранта тъчеше погребалния си покров. Фернанда не разбираше защо пише случайни писма на Меме и дори й праща подаръци, а не иска и да проговори за Хосе-Аркадио. „Ще умрат, без да узнаят защо“ — отговори Амаранта, когато тя й зададе въпроса чрез Урсула, и онзи отговор пося в сърцето й една загадка, която никога не можа да изясни. Висока, надменна, саблено корава и студена, винаги облечена в изобилни пенливи фусти и с благопристоен вид, който устояваше на годините и лошите спомени, Амаранта изглежда носеше върху челото си пепелния кръст на девствеността. Всъщност носеше го на ръката, върху черната превръзка, която не сваляше дори за спане и която тя самата препираше и гладеше. Животът й минаваше в бродиране на покрова. Човек би рекъл, че тя везе денем и развезва нощем, и то не с надеждата да разгроми по тоя начин самотата, а тъкмо напротив, за да я поддържа.
Най-голямата грижа, която преживя Фернанда в своите години на изоставеност, беше да не би Меме да отиде за първата ваканция и да не завари Аурелиано Втори в къщата. Задръстването сложи край на онова опасение. Когато Меме се върна, родителите й се бяха договорили не само момичето да вярва, че Аурелиано Втори си е все тъй опитомен съпруг, но и да не забележи тъгата на къщата. Всяка година по два месеца Аурелиано Втори изиграваше ролята си на примерен съпруг и вдигаше веселия със сладоледи и препечени питки, които радостната и палава ученичка оживяваше с клавесина. Беше видно още тогава, че е наследила съвсем малко от характера на майката. Изглеждаше по-скоро второ издание на Амаранта, когато последната не познаваше горчивината и вдигаше на глава къщата с танцовите си стъпки на дванайсет, четиринайсет години, преди тайната й страст по Пиетро Креспи да изкриви окончателно посоката на нейното сърце. Но обратно на Амаранта, обратно на всички, Меме все още не разкриваше самотническата орис на семейството и изглеждаше изцяло съгласна със света, дори когато се заключваше в гостната в два часа подиробед да се упражнява с неотстъпна дисциплина на клавесина. Виждаше се, че й харесва къщата, че прекарва цяла година в мечти за девичата врява, която предизвикваше нейното пристигане, и че не беше много далече от веселбарското призвание и гостоприемните безчинства на баща си. Първият признак на това бедствено наследство се разкри през третата ваканция, когато Меме се появи в къщата с четири монахини и шейсет и осем съученички, поканени по собствено хрумване и без никакво предизвестие, за да прекарат една седмица подомашному.
— Какво нещастие! — завайка се Фернанда. — Това създание е ужасно като баща си!
Наложи се да поискат легла и хамаци от съседите, да установят девет смени на масата, да определят разписания за банята и да намерят четирийсет табуретки на заем, та момичетата в сини униформи и мъжки чепици да не подхвръкват по цял ден насам-натам. Поканата бе цял провал, защото шумните ученички едва свършваха да закусват, когато вече трябваше да почват смените за обеда, и после за вечерята и цялата седмица можаха да направят само една разходка до насажденията, Привечер монахините биваха изтощени, неспособни да се помръднат и дадат още една заповед, а навалицата от неуморни млади момичета все още беше по двора и пееше блудкави школски химни. Един ден насмалко не премазаха Урсула, която се запъваше да бъде полезна тъкмо където най-много пречи. Друг ден монахините дигнаха врява, защото полковник Аурелиано Буендия се изпика под кестена, без да го е грижа, че ученичките били на двора. Амаранта без малко да посее суматоха, защото една от монахините влезе в кухнята, когато тя подсоляваше супата, и единственото, което й дойде наум, бе да пита какво били ония шепи бял прах.
— Арсеник — каза Амаранта.
През нощта на своето идване учащите така се заплетоха в стремежа си да отидат донужника преди да легнат, че в един часа след полунощ още влизаха последните. Фернанда тогава закупи седемдесет и две цукала, но само успя да превърне нощното затруднение в утринно, защото още от разсъмване пред нужника имаше дълга редица момичета, всяко с цукалото си в ръка, чакащо ред да го измие. Макар неколцина да пострадаха от треска и на някои да се заразиха ухапванията от комари, по-голямата част показаха несломима съпротива срещу най-мъчителните препятствия и дори по време на най-голямата горещина тичаха из градината. Когато най-сетне си отидоха, цветята бяха изпотрошени, мебелите изпочупени и стените покрити с надписи и рисунки, но Фернанда им прости поразиите, облекчена от заминаването. Върна взетите на заем легла и табуретки и прибра седемдесет и двете цукала в стаята на Мелкиадес. Заключената стая, около която някога се въртеше духовният живот на къщата, оттогава стана известна като стаята с цукалата. За полковник Аурелиано Буендия това беше най-подходящото име, защото докато останалата част от семейството продължаваше да се учудва, че стаята на Мелкиадес е неприкосновена за праха и разрухата, той я виждаше превърната в бунище. Все пак не изглеждаше, че го интересува кой е правият, и ако узна за участта на стаята, то бе, защото Фернанда минаваше напред-назад и смущаваше работата му цял ден следобед, за да прибере пукалата.
Из ония дни Хосе-Аркадио Втори отново се появи в къщата. Отминаваше по пруста, без да поздрави никого, и се заключваше в работилницата да разговаря с полковника. Макар че не можеше да го види, Урсула обследваше потракването на надзирателските му ботуши и я изненадваше непреодолимото разстояние, което го делеше от семейството, включително от брата-близнак, с когото в детството разиграваше остроумни игри на обърквания и с когото нямаше вече никаква обща черта. Беше източен, тържествен и имаше замислен вид и тъга на сарацинец, и зловещ отблясък по лицето с цвят на есен. Той най-много приличаше на майка си, Санта София де ла Пиедад. Урсула се упрекваше заради склонността си да го забравя, когато говореше за семейството, но щом отново го усети в къщата и забеляза, че полковникът го приема в работилницата през работно време, отново проучи старите си спомени и потвърди вярването, че в някой миг от детството се е разменил с брата близнак, защото тъкмо той, а не другият, трябваше да се нарича Аурелиано. Никой не познаваше подробностите от неговия живот. По едно време се узна, че не живеел на определено място, че развъждал петли в дома на Пилар Тернера и че понякога оставал да преспива там, но почти винаги прекарвал нощта из стаите на френските матрони. Живееше наслука, без чувства, без стремежи, като някаква блуждаеща звезда из планетната система на Урсула.
По същество Хосе-Аркадио Втори не беше член на семейството, нито пък би могъл да бъде на някое друго още от далечната предутрин, когато полковник Херинелдо Маркес го заведе в казармата не да види разстрел, а да не забрави за цял живот тъжната и малко подигравателна усмивка на разстреляния. Онова не беше само най-старият му спомен, но и единственият от неговото детство. Другия — за един старец със старовремско елече и шапка с гарванова периферия, който разказваше чудеса пред ослепителен прозорец, той не успяваше да постави в никаква епоха. Беше някакъв неуверен спомен, изцяло лишен от поучения или носталгия, противно на спомена за разстреляния, който в действителност бе определил посоката на неговия живот, и със стареенето се завръщаше в паметта му все по-ясен, като че ли отминаването на времето полека-лека го бе приближило. Урсула се помъчи да използува Хосе-Аркадио Втори, за да накара полковник Аурелиано Буендия да напусне своето затворничество. „Придумай го да отиде на кино — казваше му тя. — Макар да не му харесват филмите, поне ще има възможност да подиша чист въздух.“ Но скоро си даде сметка, че той е толкова безчувствен за нейните молби, както би могъл да бъде полковникът, и че те бяха обковани от една и съща непроницаемост за чувствата. Макар че нито тя, нито някой друг никога не узна за какво говореха в дългите заключвания в работилницата, тя проумя, че двамата са единствените членове на семейството, които изглеждаха свързани от родство.
Истината е, че и Хосе-Аркадио Втори не би могъл да изкара полковника от неговата заключеност. Ученическото нахълтване бе прехвърлило пределите на търпението му. Под предлог, че съпружеската спалня се намирала на произвола на молците, въпреки унищожаването на вкусните кукли на Ремедиос, той окачи хамак в работилницата и тогава взе да я напуска само за да иде на двора по нужда. Урсула не успяваше да скърпи с него що-годе разговор. Знаеше, че не поглежда чиниите с ядене, а ги слага на края на тезгяха, докато довърши рибката, и не го засягаше дали супата лоясва и дали месото изстива. Закоравяваше, все повече и повече, откак полковник Херинелдо Маркес отказа да го последва в една старческа война. Заключи се с резе вътре в самия себе си, а семейството накрая взе да мисли за него като за мъртвец. Вече не видяха у него човешко отношение до единайсети октомври, когато излезе на входната врата да види шествието на някакъв цирк. Онзи работен ден бе за полковник Аурелиано Буендия еднакъв с всички други през последните му години. В пет часа сутринта го разбуди врявата на жабите и щурците от външната част на зида. Ръменето упорствуваше още от събота и не бе имал нужда да чуе ситното му шушнене по листата на градината, защото тъй или иначе, беше го усетил в студа на костите си. Беше, както винаги, загърнат във вълненото одеяло и с дългите гащи от суров памук, които продължаваше да носи от удобство, макар че заради прашната им отживялост той самият ги наричаше „готски гащи“. Обу тесните панталони, ала не си стегна вървите, нито сложи върху яката на ризата златното копче, което носеше винаги, защото имаше намерение да се изкъпе. После закачули одеялото на главата си, среса с пръсти струйналия мустак и отиде по малка нужда в двора. Оставаше толкова много до изгрев слънце, че Хосе-Аркадио Буендия все още дремеше под прогнилия от ръменето палмов навес Той не го видя, както не беше го видял никога, нито чу няколкото неразбираеми думи, които му отправи видението на неговия баща, когато се пробуди стреснато от струята гореща пикоч, изпръскала обувките му. Остави къпането за по-късно, не поради студа и влагата, а заради потискащата октомврийска мъгла. На връщане към работилницата долови мириса на фитил от печката, която палеше Санта София де ла Пиедад, и почака в кухнята да се свари кафето, за да отнесе своята голяма чаша без захар. Санта София де ла Пиедад го попита, както всяка сутрин, какъв ден от седмицата е и той отговори, че е вторник, единайсети октомври. Видя неустрашимата жена, позлатена от сиянието на огъня, която сякаш нито в този, нито в никой друг миг от своя живот не съществуваше напълно, и си спомни отведнъж, че един единайсети октомври, в разгара на войната, го пробуди грубата увереност, че жената, с която бе спал, е мъртва. Беше вярно, и той не забравяше датата, защото и тя го бе запитала един час преди това какъв ден е. Въпреки възпоминанието и тоя път не си даде сметка до каква степен го бяха изоставили предзнаменованията и докато се вареше кафето, продължи да мисли от чисто любопитство, ала без ни най-малка опасност от носталгия, за жената, чието име не узна никога и чието лице не видя приживе, защото бе стигнала до хамака му, препъвайки се о тъмнината. Обаче в празнотата на толкова жени, които пристигнаха в неговия живот по един и същи начин, той не си спомни, че тъкмо тя, в безумието на първата среща, за малко не потъна в собствените си сълзи, и че само един час преди да умре, се бе заклела да го обича до смърт. Вече не помисли за нея, нито за никоя друга, след като влезе с димяща чаша в работилницата и запали светлината да преброи златните рибки, които пазеше в тенекиена съдина. Бяха седемнайсет. Откак реши да не ги продава, продължи да изработва по две рибки на ден, а когато достигаше двайсет и четири, отново ги претопяваше в тигела, за да почне да ги прави отново. Работи цяла сутрин, погълнат, без да мисли за нищо, без да осъзнае, че в десет часа дъждът усили и някой мина пред работилницата, викайки да затворят вратите, за да не се наводняла къщата, и без да съзнава дори самия себе си, чак докато Урсула влезе с обяда и загаси светлината.
— Какъв дъжд! — рече Урсула.
— Октомври — рече той.
Казвайки това, той не вдигна поглед от първата за деня рибка, защото изработваше рубините на очите. Едва когато привърши и я сложи при другите в съдината, взе да сърба супата. После изяде, съвсем бавно, мръвката месо, сготвено с лук, белия ориз и резените пържени банани — всичко заедно в една и съща чиния. Апетитът му не се променяше нито при най-добрите, нито при най-суровите обстоятелства. Свършил обяда, изпита неспокойството на безделието. От своего рода научен предразсъдък никога не работеше, нито четеше, нито се къпеше, нито правеше любов, преди да са изтекли два часа за храносмилане, и това беше толкова вкоренено вярване, че неведнъж той забави военни действия, за да не подложи войската на опасностите от някое задръстване. Тъй че легна в хамака, вадейки калта от ушите с ножче за острене на моливи, и след няколко минути заспа. Присъни му се, че влиза в празна къща с бели стени и го разтревожи досадата, че е първото човешко същество, влязло в нея. В съня си припомни, че е сънувал същото предната нощ и много нощи през последните си години, и узна, че със събуждането образът се е изтрил от паметта му, защото оня завръщащ се сън имаше добродетелта да не бъде спомнян, освен вътре в самия сън. Наистина след миг, когато бръснарят подвикна пред вратата на работилницата, полковник Аурелиано Буендия се разбуди с впечатлението, че неволно е проспал няколко кратки секунди и че не е имал време да сънува нищо.
— Днес не — каза той на бръснаря. — Ще се видим в петък.
Имаше тридневна брада, прошарена с бял мъх, ала не смяташе за необходимо да се бръсне, щом в петък щеше да се подстригва и можеше да направи всичко наведнъж. Лепкавата пот от нежелания следобеден сън съживи в подмишниците му белезите от слепите циреи. Дъждът бе престанал, но слънцето все още не се показваше. Полковник Аурелиано Буендия звучно се уригна, което възвърна на небцето му киселината от супата и което бе като заповед за организма да наметне одеялото и да отиде в нужника. Там остана повече от необходимото време, приклекнал върху плътната вкисналост, която се изкачваше от дървения сандък, чак докато навикът му посочи, че е време да поднови работата. По време на клечането отново си припомни, че е вторник и че Хосе-Аркадио Втори не е идвал в работилницата, защото беше ден за плащане в чифлиците на банановото дружество. Този спомен, както всички други през последните години, го отведе, ни в клин, ни в ръкав, да мисли за войната. Спомни си, че полковник Херинелдо Маркес някога бе обещал да му намери кон с бяла звезда на челото и че никога после не стана дума за това. После се отплесна към разпръснати случки, ала ги възкреси, без да ги окачествява, тъй като, не можейки да мисли за друго нещо, бе научил да мисли ледено безстрастно, та незаличимите спомени да не нараняват никакво чувство. На връщане от работилницата видя, че въздухът започва да изсъхва и реши, че моментът е добър да се изкъпе, но Амаранта го бе изпреварила. И започна втората рибка за деня. Изработваше опашката, когато слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка. Измитият от тридневното ръмене въздух се изпълни с хвърчащи мравки. Осъзна, че му се иска да иде по малка нужда, а се стиска, докато досглоби рибката. Отиваше към двора, в четири и десет, когато чу далечните медни инструменти, бумканията на тъпана и ликуването на децата и за пръв път от младини насам съзнателно стъпи в един капан на носталгията и съживи чудното следпладне с циганите, когато баща му го заведе да види леда. Санта София де ла Пиедад заряза работата в кухнята и изтича към вратата.
— Това е циркът — извика тя.
Вместо при кестена полковник Аурелиано Буендия отиде също до входната врата и се размеси със зяпачите, които се любуваха на шествието. Видя облечена в злато жена върху темето на слон. Видя тъжна едногърба камила, видя облечена в холандско платно мечка, която тактуваше на музиката с черпак и тенджера. Видя смешниците да правят маймунджилъци на опашката на шествието и видя отново лицето на своята жалка самота, когато всичко отмина и не остана нищо друго освен светлото пространство на улицата и пълният с хвърчащи мравки въздух, и няколко зяпачи, надзъртащи в бездната на неизвестността. Тогава отиде при кестена, мислейки си за цирка, и докато пикаеше, помъчи се да продължи да мисли за цирка, ала вече не намираше спомена. Свря глава между раменете като пиленце и остана неподвижен, опрял чело о ствола на кестена. Семейството не научи чак до другия ден, в единайсет по обед, когато Санта София де ла Пиедад отиде да изхвърли боклука в задния двор и й направи впечатление, че лешоядите се спускаха.
* * *
Последната ваканция на Меме съвпадна с жалейката за смъртта на полковник Аурелиано Буендия. В затворената къща нямаше място за веселби. Приказваше се шепнешком, ядеше се в мълчание, казваха молитвата по три пъти на ден и дори упражненията на клавесин в горещината на следобедната почивка имаха погребално звучене. Въпреки тайната си враждебност срещу полковника, именно Фернанда заложи строгостта на онази жалейка, изненадана от тържествеността, с която правителството възхвали паметта на мъртвия враг. Аурелиано Втори, както обикновено, отново взе да спи в къщата, докато мине ваканцията на дъщеря му, и навярно Фернанда направи нещо, за да възстанови предимствата си на законна съпруга, защото на следната година Меме завари една току-що родена сестричка, която кръстиха против волята на майката с името Амаранта-Урсула.
Меме беше свършила учението. Дипломата, удостоверяваща я като концертираща артистка на клавесин, бе потвърдена от виртуозността, с която изпълни прочути теми от XVII век на веселието, уредено да се отпразнува завършването й, с което се сложи край на скръбта. Гостите се възхитиха повече на рядката й двойственост, отколкото на нейното изкуство. Лекомисленият и дори малко детинският й нрав не изглеждаше подходящ за никаква сериозна дейност, но когато седнеше пред клавесина, тя се превръщаше в друго момиче, чиято непредвидена зрелост й даваше вид на възрастен. Такава бе винаги. Всъщност нямаше определено призвание, но посредством непреклонна дисциплина бе постигнала най-високи оценки, за да не се противи на майка си. Биха могли да й наложат изучаването на каквото и да било друго нещо и постиженията щяха да бъдат същите. Още от съвсем малка я дразнеше строгостта на Фернанда, навикът й да решава вместо другите, и би била способна на много по-сурова жертва, отколкото уроците по клавесин, само и само да не се сблъсква с нейната неотстъпчивост. В заключителното тържество на нея й се видя, че пергаментът с готически шрифт и рисувани заглавки я освобождава от едно задължение, което бе приела не толкова от послушание, отколкото от изгода, и си помисли, че оттогава насетне дори упоритостта на Фернанда няма да се загрижи отново за инструмент, който и монахините считаха за музейна вкаменелост. В първите години помисли, че пресмятанията й са погрешни, защото след като приспа половината град не само в гостната стая, но и на каквито да е благотворителни вечеринки, училищни събрания и родолюбиви възпоминания, провеждани в Макондо, майка й продължаваше да кани всеки новодошъл, за когото предполагаше, че ще е способен да оцени добродетелите на дъщерята. Само след смъртта на Амаранта, когато семейството отново се заключи за известно време в жалейка, Меме можа да затвори клавесина и да забрави ключа в някакъв дрешник, без Фернанда да си прави труд да проверява именно кога, нито пък по чия вина се бе загубил. Меме издържа нагледните доказателства със същия стоицизъм, с който се посвети на учението. Това бе цената на нейната свобода. Фернанда беше предоволна от кротостта й и толкова горда от възхищението, което събуждаше нейното изкуство, че никога не се противопостави къщата да е пълна с приятелки и дъщеря й да прекарва следобеда в насажденията и да отива на кино с Аурелиано Втори или доверени госпожи, стига отец Антонио-Исабел да е разрешил филма от амвона. В онези мигове на отмора се разкриваха истинските вкусове на Меме. Щастието й беше в противоположния край на дисциплината, в шумните веселия, в одумвания на влюбени, продължителни заключвания с приятелки, където се учеха да пушат и разговаряха за мъжки работи и където веднъж попрехвърлиха с три шишета ром от захарна тръстика и накрая се съблякоха да мерят и сравняват частите на телата си. Никога няма да забрави Меме вечерта, когато влезе в къщата, дъвчейки корени от сладник, и без да забележат нейното смущение, седна до масата, където Фернанда и Амаранта вечеряха, без да си продумат дума. Бе прекарала два страхотни часа в спалнята на една приятелка, сред плачове от смях и страх, и от другата страна на безизходицата бе намерила странното чувство за храброст, което й трябваше, за да избяга от колежа и да каже на майка си — с тия или с други думи, — че тя добре може да си направи клизма с клавесина. Седнала на почетното място зад масата, гълтайки пилешки бульон, който падаше в стомаха й като възкресяващ елексир, Меме видя тогава Фернанда и Амаранта обвити в обвинителния полъх на действителността. Трябваше да направи голямо усилие, за да не им хвърли в лицето техните подмилквания, тяхната духовна беднота, техните бълнувания за величие. Още през втората ваканция бе научила, че баща й живее в къщата само за да пази благоприличие, и нали знаеше що за стока е Фернанда, когато се изхитри по-късно да се запознае с Петра Котес, даде право на баща си. И тя би предпочела да бъде дъщеря на държанката. Затъпяла от напиването, Меме мислеше с наслада за шумната разправия, която би дигнала, ако в оня момент изразеше своите мисли и толкова силно бе дълбокото задоволство от това лукавство, че Фернанда го забеляза.
— Какво ти става? — попита тя.
— Нищо — отговори Меме. — Едва сега откривам колко ви обичам и двете.
Амаранта се уплаши от очевидния товар омраза, който носеше обяснението. Но Фернанда се почувствува толкова потресена, та й се стори, че полудява, когато Меме се пробуди посред нощ с цепеща се от болки глава и удавена в жлъчни повръщания. Даде й стъкълце с боброво масло, сложи й лапи на корема и торби с лед на главата и я принуди да пази диета и петдневно заключване, повелени от новия й причудлив френски лекар, който след като я преглежда повече от два часа, стигна до мъгливото заключение, че имала присъщо за жена смущение. Напусната от храбростта, в някакво жалко състояние на обезсърченост, на Меме не й оставаше нищо друго освен да търпи. Вече напълно сляпа, но все още дейна и прозорлива, Урсула единствена предусети точното определение на болестта. „За мене — си рече тя — тия същите неща ги дават на пияните.“ Ала не само отхвърли догадката, но се и укори за лекотата на своето мислене… Аурелиано Втори почувствува усукване на съвестта, когато видя унизителното състояние на Меме, и си обеща в бъдеще да се грижи повече за нея. Така се роди връзката на весело другарство между бащата и дъщерята, която отърва него, за известно време, от горчивата самота на пируванията, а нея от опекунството на Фернанда, без да й се налага да предизвиква домашната разпра, която вече изглеждаше неизбежна. Аурелиано Втори тогава отлагаше всякакво задължение, за да бъде с Меме, да я води на кино или на цирк, и й отделяше по-голямата част от своето безделие. В последно време пречката на нелепата пълнота, която вече не му позволяваше да си връзва връзките на обувките, и невъздържаното задоволяване на всякакви апетити бяха почнали да вкиселяват неговия нрав. Откриването на дъщерята възстанови някогашното му веселие, а удоволствието да бъде с нея го отстраняваше полека-лека от прахосничеството. Меме се разпукваше в плодна възраст. Не беше красива, както никога не беше и Амаранта, но в замяна беше мила, без усложнение и имаше добродетелта да се харесва още от първия миг. Имаше съвременен дух, който нараняваше старовремската сдържаност и зле прикриваното свидливо сърце на Фернанда и който пък Аурелиано Втори с удоволствие покровителствуваше. Не друг, а той реши да я изведе от спалнята, която заемаше още от момиче и където плахите очи на светиите продължаваха да подхранват нейните страхове на млада девойка, и й обзаведе стая с престолно легло, широка тоалетка и копринени завеси, без да се досети, че прави второ издание на помещението на Петра Котес. Беше такъв прахосник с Меме, че дори не знаеше колко пари й предоставя, защото тя самата ги измъкваше от джобовете му, и я държеше в течение на всякаква разкрасяваща новост, която идваше в управленията на банановото дружество. Стаята на Меме се изпълни с възглавнички от пемза за лъскане на нокти, ролки за коси, прах за зъби, капки за очи, които карат погледа да чезне, и толкова и тъй модни козметични средства и прибори за красота, че всеки път, когато Фернанда влезеше в спалнята, възмущаваше се при мисълта, че тоалетката на дъщеря й сигурно е еднаква с тия на френските матрони. Обаче в ония дни Фернанда бе поделила времето си между малката Амаранта-Урсула, която беше своенравна и болнава, и една вълнуваща преписка с невидимите лекари. Тъй че, когато забеляза съзаклятничеството на бащата с дъщерята, единственото обещание, което изтръгна от Аурелиано Втори, бе никога да не води Меме в дома на Петра Котес. Това беше безсмислено предупреждение, защото държанката бе толкова раздразнена от другаруването на любовника й с дъщеря му, че не искаше да знае нищо за нея. Измъчваше я непозната боязън, сякаш нейният предусет й показваше, че Меме само да пожелае, би могла да постигне онова, което не можа да постигне Фернанда: да я лиши от една любов, която тя вече считаше за осигурена чак до смъртта. За пръв път трябваше да търпи Аурелиано Втори дебелоочията и свирепите опявания на държанката и дори се побоя да не би неговите отнасяни и донасяни сандъци да изминат обратния път за къщата на съпругата. Това не се случи. Никой не познаваше по-добре един мъж, отколкото Петра Котес своя любовник, и знаеше, че сандъците ще останат там, където ги пратят, защото, ако Аурелиано Втори мразеше нещо, то беше да си усложнява живота с поправяния и местения. Тъй че сандъците останаха, където си бяха, а Петра Котес се захвана да отвоюва мъжа, наточила единствените оръжия, с които не можеше да й го оспорва дъщерята. Това също бе ненужно усилие, защото Меме никога не беше имала намерение да се бърка в работите на баща си и ако би го направила, то непременно щеше да е в полза на държанката. Не й оставаше излишно време да досажда никому. Тя самата метеше спалнята и подреждаше леглото, както я научиха монахините. Сутрин се грижеше за дрехите си, везеше в пруста или шиеше на старата ръчна машина на Амаранта. Докато другите спяха подиробедния сън, тя се упражняваше два часа на клавесина, знаейки, че всекидневната саможертва ще поддържа спокойна Фернанда. По същата причина продължаваше да изнася концерти на църковни разпродажби и ученически вечеринки, макар поканите да ставаха все по-редки. Надвечер се оправяше, слагаше си простите костюми и високите и корави обуща с каишки и ако нямаше какво да прави с баща си, отиваше по домовете на приятелките, където оставаше до време за вечеря. Беше изключение Аурелиано Втори да не отиде тогава да я търси и заведе на кино.
Между приятелките на Меме имаше три млади северноамериканки, които разкъсаха обръча на електрифицирания кокошарник и установиха приятелство с момичета от Макондо. Една от тях беше Патриция Браун. Благодарен за гостоприемството на Аурелиано Втори, сеньор Браун отвори пред Меме вратите на своя дом и я покани на съботните танци, единственото място, където гринговците общуваха с местните хора. Когато Фернанда узна, за миг забрави за Амаранта-Урсула и невидимите лекари и разигра цяла мелодрама. „Представи си — каза тя на Меме — какво ще си помисли полковникът в гроба!“ Търсеше, разбира се, подкрепата на Урсула. Но сляпата старица; противно на онова, което всички очакваха, сметна, че нямало нищо укорително Меме да присъствува на танците и да поддържа приятелство със северноамериканките от нейната възраст, стига да запазела твърдостта на своята преценка и да не давала да я покръстят в протестантското боговерие. Меме схвана много добре мисълта на прабабата и на другия ден след танците ставаше по-рано от обичайно, за да се черкува. Притовопоставянето на Фернанда издържа до деня, когато Меме я обезоръжи с известието, че северноамериканците искали да я чуят как свири на клавесина. Инструментът още веднъж бе изваден от къщата и откаран в дома на сеньор Браун, където наистина младата концертираща артистка получи най-искрени ръкопляскания и най-възторжени поздравления. Оттогава не само я канеха на танците, но и на неделните къпания в плавалнята веднъж седмично. Меме се научи да плува като професионалист, да играе на тенис и да яде шунка от Вирджиния с резени ананас. Сред танци, къпания и тенис тя изведнъж взе да се оправя с английския. Аурелиано Втори толкова се въодушеви от напредъка на дъщерята, че купи от един пътуващ продавач шесттомна английска енциклопедия с многобройни цветни илюстрации, която Меме четеше в свободните си часове. Четенето зае вниманието, което преди отреждаше на одумванията на влюбени или на експерименталните заключвания с приятелки, не защото си го наложи като дисциплина, а защото вече бе загубила всякакъв интерес да разяснява загадки, които са обществено достояние. Спомняше си за напиването като за детинско приключение и й се виждаше толкова забавно, че го разправи на Аурелиано Втори, а на него му се стори толкова забавно, колкото и на нея. „Ако научеше майка ти“ — каза й той, задавяйки се от смях, както й казваше винаги, когато му правеше признание. Той я бе накарай да обещае, че със същото доверие ще го постави в течение на първото си приятелство е момче и Меме му бе разправила, че й допада един червенокос северноамериканец, който отишъл да прекара ваканцията при родителите си. „Ама че работа — изсмя се Аурелиано Втори. — Ако научеше майка ти!“ Но Меме му разказа също, че момчето се било завърнало в своята страна и повече не дало признаци на живот. Зрелостта на нейните преценки закрепи домашния мир, Аурелиано Втори тогава посвещаваше повече часове на Петра Котес и макар тялото и душата да не му позволяваха пирувания като предишните, не губеше случай да ги вдига и да изважда от калъфа акордеона, който вече имаше няколко клавиша омотани с връзки за обувки. В къщата Амаранта везеше нескончаемия си покров, а Урсула оставяше да бъде мъкната от своята грохналост към дъното на мрачините, където все тъй видимо беше единствено привидението на Хосе-Аркадио Буендия под кестена. Фернанда заздрави властта си. Ежемесечните писма до сина й Хосе-Аркадио не носеха тогава и ред лъжа и само криеше от него преписката с невидимите лекари, които бяха определили болестта й като доброкачествен тумор в дебелото черво и я подготвяха да й приложат телепатична намеса.
Човек би рекъл, че под уморената стряха на Буендиовци има всекидневно щастие и мир за много дни напред, ако ненавременната смърт на Амаранта не беше предизвикала нова разправия. Това бе неочаквано събитие. Макар стара и отдалечена от всички, тя все още изглеждаше твърда и изправена, а и с каменното здраве, което бе имала винаги.
Никой не узна мислите й след онзи подиробед, когато отблъсна окончателно полковник Херинелдо Маркес и се заключи да плаче. Когато излезе, бе изчерпала всичките си сълзи. Не я видяха да плаче при изкачването на Ремедиос красивата в небето, нито при изтребването на Аурелиановците, нито при смъртта на полковник Аурелиано Буендия, човека, когото тя най-много обичаше на този свят, макар че можа да му го покаже едва когато намериха неговия труп под кестена. Помогна да вдигнат тялото, облече го с воинските му труфила, избръсна го, среса го и слепи мустака му по-добре, отколкото самият той го правеше в годините си на слава. Никой не помисли, че има любов в онова действие, защото бяха привикнали Амаранта да се отнася свойски с обредите на смъртта. Фернанда се възмущаваше, че Амаранта не разбирала връзките на католицизма с живота, а само връзките му със смъртта, сякаш той не е религия, а някакъв справочник от погребални условности. Амаранта беше прекалено оплетена в дракалаците на своите спомени, за да проумее ония хвалебствени тънкости. Бе стигнала до старостта, запазвайки живи всичките си носталгии. Когато слушаше валсовете на Пиетро Креспи, изпитваше същото желание да плаче, което почувствува в ранната си младост, сякаш времето и назиданията не бяха послужили за нищо. Ролките с музика, които тя самата бе изхвърлила на бунището под предлог, че гниели от влага, продължаваха да се въртят и удрят с чукчета в паметта й. Беше опитала да ги потопи в блатната страст, която си позволи с племенника Аурелиано-Хосе, и беше опитала да се укрие в спокойното и мъжествено покровителство на полковник Херинелдо Маркес, ала не бе успяла да ги разгроми дори с най-отчаяната постъпка на своята старост, когато къпеше малкия Хосе-Аркадио три години, преди да го пратят в семинарията, и го милваше не както може да го прави баба с внук, а както би го направила жена с мъж, както се разправяше, че го правели френските матрони, и както тя поиска да го прави с Пиетро Креспи на дванайсет, на четиринайсет години, когато го видя с панталоните му за танц и магическата пръчица, с която отмерваше такта на метронома. Понякога я болеше, че е оставила при своето минаване онази бъркотия от мерзост и понякога толкова я вбесяваше, че си бодеше пръстите с иглите, но повече я болеше и повече я вбесяваше и повече я огорчаваше благоуханният и червясал бъзак на любовта, който мъкнеше към смъртта. Както полковник Аурелиано Буендия мислеше за войната, без да може да го избегне, тъй и Амаранта мислеше за Ребека. Но докато брат й бе успял да обезплоди спомените, тя само бе успяла да ги попари. Единственото, за което моли бога в продължение на много години бе да не й праща наказанието да умре преди Ребека. Всеки път, щом минеше край нейната къща и забележеше напредването на разрухата, тя се наслаждаваше при мисълта, че господ я чува. Един следобед, когато шиеше в пруста, нападна я увереността, че тя ще бъде седнала на това място, в същото положение и под същата тая светлина, когато ще й донесат известието за смъртта на Ребека. И седна да го чака, както някой чака някое писмо, и беше вярно, че по онова време изскубваше копчета, за да ги пришива пак, тъй че безделието да не направи по-дълго и мъчително очакването. Никой не разбра в къщата, че тогава Амаранта тъчеше скъпоценен погребален покров за Ребека. По-късно, когато Аурелиано Тъжни разказа, че я бил видял превърната в образа на бродница, с напукана кожа и няколко жълтеникави нишки върху черепа, Амаранта не се изненада, защото описаното видение бе същото, което тя от дълго време си въобразяваше. Бе решила да възстанови трупа на Ребека, за прикрие с парафин пораженията върху лицето и да му направи перука от косите на светиите. Ще измайстори един красив труп, с ленения покров и ковчег, подплатен в плюш и с пурпурни повивки, и в разкошно погребение ще го остави на разположение на червеите. Изработи плана с толкова омраза, че я разтърси мисълта, че би го направила по същия начин, ако беше от любов, ада не се остави да бъде замаяна от объркването, и продължи да усъвършенствува подробностите тъй щателно, че стана повече от специалист, превърна се във виртуоз на обредите на смъртта. Единственото, което не взе предвид в страховитите си предначертания беше, че въпреки умоляванията към господа бога можеше да умре преди Ребека. Тъй и стана. Но в крайния миг Амаранта не се почувствува сломена, а напротив — освободена от всякаква горчивина, защото смъртта й отреди предимството да я извести няколко години предварително. Видя я, едно палещо пладне, да шие с нея в пруста малко след като Меме замина за колежа. Позна я веднага, и нямаше нищо ужасяващо в смъртта, защото беше облечена в синьо дългокоса жена, с малко старомоден вид и известна прилика с Пилар Тернера по времето, когато им помагаше в кухненските работи. На няколко пъти Фернанда беше там и не я видя, макар да беше толкова действителна, толкова човешка, че неведнъж помоли Амаранта за услугата да й вдене иглата. Смъртта не й каза кога ще умре, нито дали нейният час е белязан преди тоя на Ребека, а й заповяда да почне да тъче собствения си погребален покров идния шести април. Позволи й да го направи толкова сложен и толкова изящен, колкото си иска, но толкова честно, колкото би направила този на Ребека, и я предупреди, че ще умре без болка, без страх, без горчивина, привечер, в деня, когато го свърши. Мъчейки се да изгуби по възможност най-голямо количество време Амаранта поръча прежди от тънък бял лен и сама изработи платното. Направи го толкова внимателно, че само тази работа й отне четири години. После захвана везмото. С приближаването на неизбежния край тя разбираше, че само някакво чудо ще й позволи да продължи работата отвъд смъртта на Ребека, но самата съсредоточеност й достави спокойствието, което й бе нужно, за да възприеме мисълта за неуспех. Тогава проумя омагьосания кръг от златни рибки на полковник Аурелиано Буендия. Светът се сведе до повърхността на кожата й, а отвътре тя остана недосегаема за всякаква горчилка. Заболя я, че не е направила това разкритие преди много години, когато все още бе възможно да пречисти спомените и да възстанови вселената в нова светлина и да възкресява, без да потръпва, лавандуловия мирис на Пиетро Креспи надвечер, и да изтръгне Ребека от нейния окаян сос — не от омраза, нито от любов, а от безмерното разбиране на самотата. Злобата, която долови една вечер в думите на Меме, я развълнува, не защото я засегна, а защото се почувствува повторена в друга ранна младост, привидно толкова чиста, колкото навярно е изглеждала нейната, но вече опорочена от злоба. Но тогава задоволството от собствената й участ беше толкова дълбоко, че не я обезпокои дори увереността, че са преградени всички възможности за поправяне. Единствената й цел бе да свърши покрова. Вместо да го бави с безполезни изящества, както стори отначало, тя ускори работата. Седмица преди това пресметна, че ще направи последния бод през нощта на четвърти февруари, и без да разкрива причината, предложи на Меме да избърза с концерта на клавесин, който бе предвидила за другия ден, но тя не й обърна внимание. Амаранта потърси начин да се забави четирийсет и осем часа и дори помисли, че смъртта й угодничи, защото през нощта на четвърти февруари буря повреди електростанцията. Ала на следващия ден, в осем часа сутринта, тя направи последния бод в най-изящното изделие, което някоя жена някога е довършвала, и оповести без ни най-малък драматизъм, че ще умре надвечер. Не само предупреди семейството, но и цялото население, защото Амаранта си бе въобразила, че може да се поправи един мерзък живот с една последна услуга към света, и помисли, че най-добрата е да отнесе писма на мъртъвците.
Новината, че Амаранта Буендия ще отплува по здрач и ще отнесе пощата на смъртта, се разпространи из Макондо преди пладне, а в три часа следобед в стаята имаше сандък, пълен с писма, Които не поискаха да пишат, проводиха по Амаранта устни заръки, и тя ги записа в едно тефтерче с името и датата на смъртта на получателя. „Не се безпокойте — успокояваше тя подателите, — първото нещо, което ще направя, щом пристигна, е да питам за него и да му предам вашата заръка.“ Изглеждаше истински фарс, Амаранта не показваше никакво смущение, нито пък най-лек признак на болка, а дори изглеждаше малко подмладена от изпълнения дълг. Беше толкова изправена и стройна, както винаги. Да не бяха вкоравените скули и липсата на няколко зъба, би изглеждала много по-млада, отколкото бе в действителност. Сама разпореди да напъхат писмата в засмолена кутия и посочи начина, по който трябва тя да бъде поставена в гроба, за да се предпази най-добре от влагата. Заранта бе повикала дърводелец, който й взе мерки за ковчег, права в гостната, сякаш за рокля. Такава устремност се пробуди у нея в последните часове, че Фернанда я прие като подигравка с всички. Урсула, отдавна разбрала, че Буендиовци умират, без да боледуват, не се усъмни, че Амаранта е имала предзнаменованието на смъртта, но всеки случай измъчи я страхът да не би в суетенето с писмата и мъчителното безпокойство да пристигнат по-скоро, умопомрачените податели да я погребат жива. Тъй че се зае да очисти къщата, разправяйки се с викове с нахалниците, и в четири часа следобед вече го бе постигнала. По това време Амаранта доразпределяше нещата си между бедните и само бе оставила върху строгия, нерендосан дъсчен ковчег дрехи за едно преобличане и простите сукнени папуци, които щеше да носи в смъртта. Не отмина тая предвидливост, припомнила си, че когато умря полковник Аурелиано Буендия, трябваше да му купи чифт нови обувки, защото вече бяха му останали само чехлите, които носеше из работилницата. Малко преди пет часа Аурелиано Втори отиде да търси Меме за концерта и се изненада, че къщата е готова за погребението. Ако някой изглеждаше жив в онзи час, това беше спокойната Амаранта, на която времето бе стигнало дори да си изреже мазолите. Аурелиано Втори и Меме се простиха с нея с подигравателно „сбогом“ и й обещаха другата събота да отпируват възкресението. Привлечен от всеобщите слухове, че Амаранта Буендия приемала писма за мъртъвците, отец Антонио-Исабел дойде в пет часа с предсмъртното причастие и трябваше да чака повече от петнайсет минути, преди умиращата да излезе от банята. Когато я видя да се появява в нощница от индийско хасе и е пусната върху гърба коса, грохналият енорийски свещеник помисли, че това е подигравка, и отпрати послушника. Реши обаче да използува случая, за да изповяда Амаранта след почти двайсет години уклончивост. Амаранта отвърна просто, че не се нуждаела от никакъв вид духовно обслужване, защото съвестта й била чиста. Фернанда се възмути. Без да се пази да не я чуят, тя запита високо какъв ли ужасен грях е сторила Амаранта, че предпочита кощунствената смърт пред срама от признание. Тогава Амаранта легна и принуди Урсула да освидетелствува на всеослушание нейното девство.
— Никой да не се заблуждава — извика тя, за да я чуе Фернанда. — Амаранта Буендия си отива от този свят, както е дошла.
Вече не се вдигна. Облегната върху големи възглавници, сякаш наистина беше болна, сплете дългите си плитки и ги нави върху ушите, както й бе казала смъртта, че трябва да е в ковчега. После поиска от Урсула огледало и за пръв път в повече от четирийсет години видя своето опустошено от възрастта и мъченичеството лице и се изненада колко много прилича то на умствения образ, който имаше за себе си. Урсула разбра по мълчанието в спалнята, че е започнало да стъмва.
— Прости се с Фернанда — умоляваше я тя. — Една минута помирение означава повече, отколкото цял живот приятелство.
— Вече не си струва трудът — отвърна Амаранта.
Меме не можа да не мисли за нея, когато запалиха светлините над как да е направената сцена и започна втората част от програмата. Насред пиесата някой й предаде на ухото вестта и действието се прекъсна. Когато пристигна в къщи, Аурелиано Втори трябваше с блъскане да си отвори път между тълпата, за да види трупа на старицата-девица, грозна и с лош цвят, с черната превръзка на ръката и обвита в изящния покров. Беше изложен в салона до сандъка с пощата.
Урсула вече не стана след деветте нощи на Амаранта. Санта София де ла Пиедад се зае с нея. Носеше й в спалнята храна, вода от бикса[59] да се мие и я държеше в течение на всичко, каквото ставаше из Макондо. Аурелиано Втори я посещаваше често и й носеше дрехи, а тя ги слагаше близо до леглото, заедно с най-необходимите неща за всекидневното живеене, тъй че за кратко време си бе построила един свят, който да стига с ръка. Успя да пробуди голяма обич у малката Амаранта-Урсула, която приличаше досущ на нея и която тя научи да чете. Нейната умствена яснота, сръчността й сама да се оправя караха другите да мислят, че е естествено надвита от тежестта на стоте години, но макар да беше очевидно, че е зле със зрението, никой не подозря, че е напълно сляпа. Тогава разполагаше с толкова време и с толкова вътрешна тишина, за да бди над живота в къщата, че първа си даде сметка за мълчаливата горест на Меме.
— Ела насам — й каза тя. — Сега, нали сме самички, изповядай пред тая нещастна старица какво ти е.
Меме отбягна отговора с пресеклив смях. Урсула не настоя, но окончателно потвърди подозренията си когато Меме не я споходи отново. Знаеше, че се приготвя по-рано от обикновено, че няма миг спокойствие, докато очаква часа да излезе на улицата, че по цели нощи се върти из леглото в съседната спалня и че я измъчва кръженето на една пеперуда. Веднъж я чу да казва, че щяла да се види с Аурелиано Втори, и Урсула се изненада, че Фернанда е с толкова плитко въображение, за да не подозре нищо, когато мъжът й отиде в къщи да пита за дъщерята. Прекалено очевидно беше, че Меме си има някак ви скришни работи, неотложни задължения, потиснати копнежи, много преди вечерта, когато Фернанда дигна на глава къщата, защото я заварила да се целува в киното.
Самата Меме ходеше тогава тъй въодушевена, че обвини Урсула в издайничество. Всъщност издаде се сама. Отдавна оставяше, откъдето мине, струя дири, които биха пробудили и най-заспалия, и ако Фернанда толкова се забави да ги открие, то е, защото и тя беше обвита в мъглата на тайните си връзки с невидимите лекари. Дори и така, накрая забеляза дълбоките мълчания, неуместните стряскания, промените в настроението и противоречията на дъщерята. Запъна се в прикрита, но неумолима бдителност. Остави я да ходи с обичайните си приятелки, помагаше й да се облича за съботните увеселения и никога не й зададе неуместен въпрос, който би могъл да я постави нащрек. Имаше вече много доказателства, че Меме върши неща, различни от тия, които известява, но все още не остави да се съзрат подозренията й, в очакване на решителния случай. Една вечер Меме й извести, че щяла да ходи на кино с баща си. След малко Фернанда чу ракетите на пира и безподобния акордеон на Аурелиано Втори откъм дома на Петра Котес Тогава се облече, влезе в киното и в сумрака на столовете разпозна дъщеря си. Замайващото вълнение от сполуката й попречи да види мъжа, с когото се целуваше, но успя да долови треперливия му глас сред освиркването и оглушителния кикот на публиката. „Съжалявам, обич моя“ — чу го да казва, измъкна Меме от салона, без да й продума, подложи я на срама да я отведе по шумната Турска улица и я заключи в спалнята.
На другия ден, в шест часа следобяд, Фернанда разпозна гласа на мъжа, който отиде да я посети. Беше млад, мрачен, с тъмни меланхолни очи, които не биха я изненадали толкова, ако бе познавала циганите, и с един бленуващ вид, който на всяка жена с по-невцепенено сърце щеше да е достатъчен, за да разбере основанията на дъщеря си. Носеше съвсем охлузгани ленени дрехи, обезцветени обувки, отчаяно защитени с наложени една върху друга кори от цинквайс, и държеше в ръка гарсонетка, купена последната събота. Никога през живота си не е бивал, нито пък ще бъде по-уплашен, отколкото в онзи миг, но притежаваше достойнство и самообладание, които го поставяха извън опасността от унижение — едно неподправено достолепие, което се проваляше само в захабените ръце и нацепените от грубия труд нокти. На Фернанда бе достатъчно веднъж да го погледне, за да предусети неговото положение на монтьор. Разбра, че носи единствените си неделни дрехи и че под ризата му кожата е проядена от крастата на банановото дружество. Не му позволи да говори. Не му позволи дори да прекрачи вратата, защото къщата бе пълна с жълти пеперуди.
— Махайте се — каза му тя. — Няма какво да търсите сред почтени хора.
Казваше се Маурисио Вавилония. Беше се родил и израсъл в Макондо и чиракуваше за механик в работилниците на банановото дружество. Меме се бе запознала с него случайно, един следобед, когато отиде с Патриция Браун да вземе леката кола, за да се разходят из насажденията. Нали шофьорът беше болен, възложиха на него да ги откара и Меме можа най-после да задоволи желанието си да седне до кормилото и да наблюдава отблизо системата на управление. Противно на редовния шофьор, Маурисио Вавилония й я показа нагледно. Това бе по времето, когато Меме взе да посещава дома на сеньор Браун, и все още се считаше недостойно дами да карат лека кола. Тъй че се задоволи с теоретичните сведения и не видя повторно Маурисио Вавилония месеци наред. По-късно щеше да помни, че по време на разходката вниманието й бе привлечено от неговата мъжествена красота, с изключение на грубостта в ръцете, но че после беше споделила с Патриция Браун раздразнението, което предизвика у нея малко надменната му самоувереност. Първата събота, когато отиде на кино с баща си, отново видя Маурисио Вавилония с ленените му дрехи, седнал недалеч от тях, и забеляза, че зарязва филма, за да се обръща и я гледа не толкова, за да я види, колкото тя да забележи, че той я гледа. Меме се подразни от простащината на оная система. Накрая Маурисио Вавилония се приближи да поздрави Аурелиано Втори и едва тогава Меме научи, че те се познавали, защото той бил работил в първобитната електростанция на Аурелиано Тъжни, и се отнасяше към баща й като подчинен. Това потвърждение я облекчи от неудоволствието, което и причиняваше неговата надменност. Не се бяха виждали насаме, нито си бяха разменяли дума, освен поздрава, до нощта, когато й се присъни, че той я спасява от корабокрушение и тя не изпитваше чувство на благодарност, а на бяс. Сякаш му бе дала възможност каквато той желае, докато Меме копнееше обратното, не само за Маурисио Вавилония, но и за всеки друг мъж, който се поинтересува от нея. Затова я възмути толкова много, че след съня, вместо да го намрази, бе изпитала неудържима необходимост да го види. Сладостното неспокойство стана по-напрегнато в продължение на седмицата, а в събота бе толкова неудържимо, че трябваше да направи голямо усилие, за да не забележи Маурисио Вавилония, когато я поздрави в киното, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Замаяна от Объркано чувство на удоволствие и бяс, тя му протегна за пръв път ръка и едва тогава Маурисио Вавилония си позволи да я стисне. В част от секундата Меме успя да се разкае за своя порив, но разкаянието се превърна незабавно в жестоко задоволство, когато се увери, че и неговата ръка е потна и ледена. Тая вечер разбра, че няма да има миг спокойствие, докато не покаже на Маурисио Вавилония суетността на неговия стремеж и прекара седмицата, кръжейки около тая съблазън. Прибягна до всякакъв род безполезни хитрувания само и само Патриция Браун да я заведе да вземат колата. Най-сетне си послужи с червенокосия северноамериканец, който по онова време отиде да прекара ваканцията в Макондо, и под предлог да разгледа новите модели коли накара да я заведе в работилницата. Още от момента, в който го видя, Меме престана да се самозалъгва и разбра, че онова, което всъщност става, е, че не може да понася желанието да остане насаме с Маурисио Вавилония, и я възмути увереността, че той го бе разбрал, щом я видя да пристига.
— Дойдох да видя новите модели — каза Меме.
— Това е добър повод — каза той.
Меме осъзна, че се пече в пламъка на неговата надменност, и отчаяно потърси някакъв начин да го унизи. Но той не й даде време. „Не се плашете — рече тихо. — Не е за пръв път една жена да полудява по някой мъж.“ Тя се почувствува толкова незащитена, че напусна работилницата, без да види новите модели, и прекара нощта, от край до край, въртейки се в леглото и разплакана от възмущение. Червенокосият северноамериканец, който в действителност започваше да я интересува, й се видя пеленаче. Именно тогава си даде сметка за жълтите пеперуди, които предшествуваха появяванията на Маурисио Вавилония. Беше ги виждала преди, най-вече в работилницата на механика, и си бе помислила, че са омаяни от мириса на боя. Някой път ги бе усещала да кръжат върху главата и в полуздрача на киното. Но когато Маурисио Вавилония започна да я преследва като привидение, което само тя разпознаваше из тълпата, разбра, че жълтите пеперуди имат нещо общо с него. Маурисио Вавилония биваше винаги сред публиката на концертите, в киното, на голямото богослужение, и тя не се нуждаеше да го вижда, за да го открие, защото й го показваха пеперудите. Веднъж Аурелиано Втори толкова се разлюти от задушаващото пърхане, че тя усети порив да му довери тайната си, както му бе обещала, но нейният предусет й подсказа, че тоя път няма да се изсмее както обичайно: „Какво ли ще каже майка ти, ако узнае.“ Една сутрин, когато подрязваха розите, Фернанда нададе вик на уплаха и накара Меме да се махне от мястото, където стоеше, а то беше онова същото в градината, където се изкачи в небесата Ремедиос красивата. За миг й се бе привидяло, че чудото ще се повтори с дъщеря й, защото я бе смутило неочаквано пърхане. Бяха пеперудите. Меме ги видя, сякаш се бяха родили отведнъж в светлината, и сърцето й се преобърна. В този миг влизаше Маурисио Вавилония с пакет, който, както рече, бил подарък от Патриция Браун. Меме преглътна изчервяването си, овладя горестта и дори успя да се усмихне съвсем естествено, за да го помоли за услугата да го сложи върху парапета, тъй като ръцете й били оцапани с пръст. Единственото, което забеляза Фернанда у мъжа, когото няколко месеца по-късно щеше да изхвърли от къщата, без да си спомни, че го е виждала някога, това бе жълтожлъчната му кожа.
— Много особен мъж — каза Фернанда. — По лицето му се вижда, че скоро ще умре.
Меме помисли, че майка й е смутена от пеперудите. Когато доподрязаха розовия храст, тя си изми ръцете и отнесе пакета в спалнята, за да го отвори. Това беше своеобразна китайска играчка, състояща се от пет различни по размер кутии, а в последната — картичка, усърдно изрисувана от някого, който едва знае да пише: Ще се видим в събота на киното. Меме почувствува късното зашеметяване от това, че кутията стоя толкова време върху парапета близо до любопитството на Фернанда, и макар да я ласкаеше дързостта и остроумието на Маурисио Вавилония, разчувствува я наивността му да се надява, че ще иде на срещата. Меме още оттогава знаеше, че Аурелиано Втори има някаква уговорка за събота вечерта. Обаче огънят на притомата така я обжари в продължение на седмицата, че в събота придума баща си да я остави сама в театъра и да се върне за нея, когато свършело представлението. Една нощна пеперуда закръжи над главата й, докато светлините бяха запалени. И тогава се случи. Когато светлините угаснаха, Маурисио Вавилония седна до нея. Меме почувствува, че зацамбурка из някакво смутно тресавище, от което можеше да я изтръгне, както се бе случило в съня, само онзи миришещ на моторно масло мъж, когото едва различаваше в полумрака.
— Ако не бяхте дошла — каза той, — нямаше да ме видите никога вече.
Меме усети тежестта на ръката му върху коляното си и узна, че в оня миг и двамата пристигаха отвъд беззащитността.
— Това, което ме отблъсква у тебе — усмихна се тя, е, че винаги казваш точно каквото не трябва.
Полудя по него. Изгуби сън и апетит и затъна толкова дълбоко в самотата, че дори баща й се превърна в спънка. Изработи омотана неразбория от лъжливи задължения, че да обърква Фернанда, изгуби от погледа си приятелките, прескочи условностите, за да се вижда с Маурисио-Вавилония по кое да е време и на кое да е място. Отначало я дразнеше неговата грубоватост. Първия път, когато се видяха насаме, из пустите ливади зад монтьорската работилница, той безмилостно я замъкна до едно животинско състояние, което я изтощи. Тя се забави известно време, докато проумее, че и онова е начин на нежност, и именно тогава изгуби спокойствие и не живееше освен за него, разстроена от притомата да се гмурне в неговия сковаващ дъх на масло, търкано с белина. Малко преди смъртта на Амаранта тя отведнъж се сблъска с едно пространство от умствена яснота вътре в лудостта и потръпна пред неизвестността на бъдещето. Тогава чу да се говори за жена, която правела предвиждания с карти и отиде да я посети скришом. Беше Пилар Тернера. Щом я видя да влиза, тя узна далечните подбуди на Меме. „Седни — каза. — Не ми трябват карти, за да проверя бъдещето на един Буендия.“ Меме не знаеше и никога не узна, че оная гледачка — столетница, е нейната прабаба. Не би й повярвала след нападателния реализъм, с който й разкри, че любовната мъка не намира друг покой освен в леглото. Това бе гледната точка и на Маурисио Вавилония, но Меме се възпротивяваше да му повярва, тъй като всъщност предполагаше, че е вдъхновена от монтьорска преценка. Тя мислеше тогава, че любовта по един начин разгромява любовта от друг начин, защото в естеството на мъжете е да намразят глада, щом са утолили апетита си. Пилар Тернера не само разсея грешката, но й предложи старото платнено легло, в което зачена Аркадио, дядото на Меме, и където зачена после Аурелиано-Хосе. Показа й освен това как да се предпазва от нежеланото зачеване посредством изпаряване на лапи от горчица и й даде предписания за отвари, които в случай на беда изхвърлят „даже угризения на съвестта“. Оная среща вдъхна у Меме същото храбро чувство, което изпита в подиробеда с напиването. Смъртта на Амаранта обаче я принуди да отложи решението. Докато траеха деветте нощи, тя не се отдели нито за миг от Маурисио Вавилония, който ходеше размесен с множеството, нахълтало в къщата. Дойдоха после продължителната жалейка и задължителното заключване и те се разделиха за някое време. Това бяха дни на такова вътрешно вълнение, че първия следобед, когато Меме успя да излезе, отиде право в дома на Пилар Тернера. Отдаде се на Маурисио Вавилония без свян, без дребнавости и с толкова непринудено призвание, с толкова мъдър усет, че някой по-мнителен мъж, отколкото нейния, би могъл да ги обърка с един пречистен опит. Любиха се по два пъти на седмица в продължение на три месеца, закриляни от невинното съзаклятничество на Аурелиано Втори, който вярваше беззлобно в оправданията на дъщерята, само и само да я вижда освободена от сковаността на майка й.
Вечерта, когато Фернанда ги изненада в киното, Аурелиано Втори се почувствува потиснат от тежестта на съвестта и посети Меме в спалнята, където я заключи Фернанда, повярвал, че тя ще излее пред него изповедите, които му дължеше. Но Меме отрече всичко. Беше тъй самоуверена, тъй вкопчена за своята самота, че на Аурелиано Втори му се видя, че вече не съществува никаква връзка между тях, и другарството, и заговорничеството не са нищо повече от самозалъгвания в миналото. Намисли да приказва с Маурисио Вавилония, смяташе, че тежката му дума на някогашен работодател ще го накара да се откаже от намеренията си, но Петра Котес го убеди, че онова са женски работи, тъй че остана да витае из облаци от нерешителност и едва крепен от надеждата, че заключването ще прекрати горестите на дъщерята.
Меме не даде никакъв признак на огорчение. Обратно, от съседната спалня Урсула долови безметежния ритъм на нейния сън, спокойствието на всекидневните й работи, порядъка на нейните хранения и доброто състояние на нейното храносмилане. Единственото, което озадачи Урсула след почти двумесечно наказание, бе, че Меме не се къпе заран, както правеха всички, а в седем вечерта. Понякога мислеше да я предупреди за скорпионите, но Меме беше толкова изплъзваща се от нея поради убеждението, че тя я бе издала, че предпочете да не я смущава с прабабешки неблагоразумия. Жълтите пеперуди нахлуваха в къщата още с падането на следобеда. Всяка вечер, върнала се от банята, Меме заварваше Фернанда отчаяна да мори пеперудите с помпичка и средство против насекоми. „Това е нещастие — казваше тя. — Цял живот са ми разправяли, че нощните пеперуди викат лошата орис.“ Една вечер, докато Меме беше в банята, Фернанда влезе случайно в нейната спалня и там имаше толкова пеперуди, че едва можеше да се диша. Докопа някакъв парцал, за да ги изплаши, и сърцето й се смрази от ужас, когато свърза нощните къпания на дъщеря си с лапите от горчица, които се търкулнаха по пода. Не дочака подходящ момент, както стори първия път. На другия ден покани на обяд новия кмет, слязъл като нея от студените и голи степи, и го помоли да постави нощна стража в задния двор, защото й се струвало, че крадели кокошки. Същата вечер стражата повали Маурисио Вавилония, когато повдигаше керемидите, за да влезе в банята, където го чакаше Меме, тръпнеща от любов сред скорпионите и пеперудите, както го беше правила почти всяка вечер през последните месеци. Врязал се в гръбначния му стълб куршум го прикова на легло за цял живот. Умря от старост в самота, без оплакване, без ропот, без нито един-единствен опит за неверие, измъчван от спомените и жълтите пеперуди, които не му дадоха ни миг покой, и обществено низвергнат като крадец на кокошки.
* * *
Събитията, които щяха да нанесат смъртния удар на Макондо, почваха да се съзират, когато отнесоха в къщата сина на Меме Буендия. Общественото положение тогава беше толкова несигурно, че никому не беше до частни скандали, тъй че Фернанда разполагаше е подходяща обстановка, за да държи детето скрито, сякаш никога не е съществувало. Трябваше да го приеме, защото обстоятелствата, при които й го занесоха, правеха отхвърлянето невъзможно. Трябваше да го търпи въпреки волята си цял живот, защото в решителния миг не й стигна смелост, за да изпълни съкровеното си решение да го удави в коритото на банята. Заключи го в някогашната работилница на полковник Аурелиано Буендия. Санта София де ла Пиедад тя успя да предума, че го била намерила да плава в кошничка. Урсула трябваше да умре, без да узнае неговия произход. Малката Амаранта-Урсула влезе веднъж в работилницата, когато Фернанда хранеше детето, и също повярва в мълвата за плаващата кошничка. Аурелиано Втори, окончателно отдалечен от съпругата заради ирационалния начин, по който тя се разпореди с трагедията на Меме, узна за съществуването на внука едва три години, след като го отнесоха в къщата, когато детето се измъкна от пленничество по невнимание на Фернанда и се показа в пруста за час от секундата, голо, и с разчорлени коси и с внушителна гага, като сопол на пуяк, сякаш не беше човешко създание, а енциклопедическото определение на людоед.
Фернанда не очакваше оня лош номер на непоправимата си участ. Детето бе като завръщането на един срам, който тя смяташе, че е прокудила завинаги от къщата. Едва бяха отнесли Маурисио Вавилония със строшен гръбначен стълб и вече Фернанда бе съобразила и най-нищожната подробност в замисъла, предназначен да отстрани всякаква следа от позора. Без да се допита до мъжа си, на другия ден тя си приготви багажа, напъха в едно куфарче бельо за три преобличалия, което можеше да потрябва на дъщеря й, и отиде да я вземе от спалнята половин час преди идването на влака.
— Да вървим, Рената — й каза тя.
Не й даде никакво обяснение. Меме, от своя страна, не го очакваше, нито го искаше. Не само не знаеше закъде отиват, но щеше да й е все едно, ако я бяха повели на заколение. Не бе продумала, нито пък щеше да го направи през целия си живот, откак бе чула изстрела в задния двор и едновременния болезнен вой на Маурисио Вавилония. Когато майка й заповяда да излезе от спалнята, тя не се вчеса, нито си изми лицето, и се качи на влака като лунатик, без да забележи дори жълтите пеперуди, които продължаваха да я следват. Фернанда не узна никога, нито си направи труда да проверява дали каменното й мълчание беше решение на нейната воля, или бе онемяла от удара на трагедията. Меме едва-едва осъзна пътуването през някогашната омагьосана област. Не видя усойните и безкрайни бананови насаждения от двете страни на линията. Не видя белите къщи на гринговците, нито техните съсухрени от праха и горещината градини, нито жените по къси панталони и ризи на сини ивици, които играеха на карти в портиците. Не видя волските каруци, натоварени с бананови гроздове из прашните пътища. Не видя девиците, скачащи като сабалови риби из прозирните реки, за да оставят у пътниците на влака горчивината от разкошните си гърди, нито шарените и окаяни бараки на трудещите се, където кръжаха жълтите пеперуди на Маурисио Вавилония и по чиито врати имаше зелени и нечистоплътни деца, седнали върху чукалата си, и бременни жени, които подвикваха ругатни при минаването на влака. Онова бегло видение, празник за нея, когато се връщаше от колежа, мина през сърцето на Меме, без да го зарадва. Не погледна през прозореца дори когато свърши лумналата влажност в насажденията и влакът мина през равнината с макове, където все още стояха овъглените ребра на испанския галеон, и после излезе в същия прозирен въздух и пред същото пенливо и мръсно море, където преди почти век се прекършиха самозалъгванията на Хосе-Аркадио Буендия.
В пет часа след пладне, когато стигнаха крайната гара на тресавището, тя слезе от влака, защото тъй направи Фернанда. Качиха се на файтонче, която изглеждаше огромен прилеп, теглен от астматичен кон, и прекосиха безутешния град, по чиито безконечни и напукани от селитрата улици отзвъняваше упражнение за пиано, също като онова, което слушаше Фернанда в подиробедните почивки на ранната си младост. Качиха се в речен кораб, чието дървено колело вдигаше шум до небесата и чиято проядена от ръждата желязна обшивка бълваше пламъци като уста на пещ. Меме се заключи в каютата. Два пъти на ден оставяше Фернанда чиния с храна до леглото, и два пъти на ден я отнасяше непипната, не защото Меме бе решила да умре от глад, а защото я отвращаваше самият мирис на храна и стомахът й изхвърляше дори водата. И самата тя не знаеше тогава, че нейната плодовитост бе надхитрила парите от горчица, както Фернанда го узна чак почти една година по-късно, когато й занесоха детето. В душната каюта, замаяна от трептенето на железните стени и непоносимата воня на раздвижената от корабното колело тиня, Меме изгуби сметката на дните. Много време беше минало, откак видя последната жълта пеперуда да се разбива в крилата на вентилатора и прие за непоправима истина, че Маурисио Вавилония е умрял. Обаче не се остави да бъде победена от примирението. Все тъй мислеше за него в мъчителното прекосяване, върху гърба на муле, през умопомрачаващата висока гола степ, където се загуби Аурелиано Втори, търсейки най-красивата жена, която е имало върху земята, и когато изкачиха хребета по индиански пътища и влязоха в злокобния град, по чиито каменни улички отеква погребалният звън от камбаните на трийсет и две черкви. Тая нощ спаха в запуснатата грамадна къща, върху дебелите дъски, които Фернанда сложи на пода в обхванатото от буренака помещение, и се загърнаха в парцалаци от завеси, които откъснаха от прозорците и които се дробяха при всяко обръщане на тялото. Меме узна къде бяха, защото сред уплахата на безсъницата видя да преминава облеченият в черно благороден господин, когото една далечна предколеда докараха в къщата в оловен ковчег. На другия ден, след богослужение, Фернанда я отведе в мрачно здание, и Меме незабавното разпозна по спомените, с които майка й обичаше да възкресява обителта, където я бяха възпитали за царица, и тогава разбра, че бяха стигнали края на пътуването. Докато Фернанда говореше с някого в съседния кабинет, тя остана в салона, шахматно покрит от големи блажни платна с колониални архиепископи, трепереща от студ, защото още носеше етаминен костюм с черни цветенца и коравите високи обувки, подпухнали от леда на голата степ. Стоеше права насред салона и мислеше за Маурисио Вавилония под жълтата струя на стъклописите, когато от кабинета излезе много красива послушница, носеща куфарчето й с бельото за три преобличания. Минавайки край Меме, тя й протегна ръка, без да спира.
— Да вървим, Рената — каза й тя.
Меме улови ръката и се остави да бъде водена. Последния път, когато Фернанда я видя, тя се мъчеше да изравни крачката си с тая на послушницата и зад нея се спускаше желязното резе на вътрешното помещение, където не влизат мъже. Все още мислеше за Маурисио Вавилония, за неговия мирис на масло и пеперуденото му кръжене, и щеше да продължава да мисли за него всеки ден от своя живот чак до далечната есенна предутрин, когато щеше да умре от старост, с променените си имена и без никога дума да е продумала, в някаква мрачна болница на Краков.
Фернанда се завърна в Макондо с влак, пазен от въоръжени полицаи. По време на пътуването забеляза напрежението на пътниците, военните приготовления в селищата край линията и въздуха, разреден от увереността, че ще се случи нещо сериозно, но не получи сведения, докато не стигна в Макондо и не й разказаха, че Хосе-Аркадио Втори подбуждал към стачка трудещите се от банановото дружество. „Само това ни липсваше — рече си Фернанда. — Безвластник в семейството.“ Стачката избухна подир две седмици и нямаше драматичните последици, от които се бояха. Работниците се стремяха да не ги принуждават да режат и товарят банани в неделя и искането изглеждаше толкова справедливо, че дори отец Антонио-Исабел се намеси да ходатайствува в негова полза, защото го намери съобразно закона божи. Победата на акцията, както и на други, вдигнати в следващите месеци, измъкна от безименността безцветния Хосе-Аркадио Втори, за когото обикновено се казваше, че само го бивало да пълни селището с френски курви. Със същата поривиста решителност, с която изтрепа своите бойни петли, за да основе едно безумно корабоплавателно предприятие, той се бе отказал от длъжността групов надзирател в банановото дружество и взе страната на трудещите се. Съвсем скоро го посочиха, че бил таен сътрудник на някакво международно съзаклятие против обществения ред. Една нощ, сред стъмнената от мрачни слухове седмица, той се измъкна по чудо от четири револверни изстрела, дадени срещу него от някакъв непознат, когато излизаше от тайно заседание. Толкова напрегната бе обстановката в последвалите месеци, че дори Урсула я долови в тъмнотията на своя ъгъл и й се стори, че отново изживява смутните времена, когато Аурелиано мъкнеше в джоба си хомеопатичните топчета на подривната дейност. Опита се да поговори с Хосе-Аркадио Втори, за да го извести относно тоя предхождащ случай, но Аурелиано Втори я уведоми, че от нощта на покушението не се знаело неговото местонахождение.
— Също като Аурелиано — възкликна Урсула. — Сякаш светът се върти в кръг.
Фернанда остана неуязвима за несигурността на тия дни. Бе лишена от допир с външния свят след онази свирепа караница, пламнала с мъжа й за това, че реши съдбата на Меме без негово съгласие. Аурелиано Втори бе готов да изтръгне дъщеря си с помощта на полицията, ако трябва, но Фернанда го накара да види документите, в които се доказваше, че е постъпила в обител по собствена воля. Наистина Меме ги подписа, когато вече беше от другата страна на желязното резе, и го направи със същото презрение, с което остави да бъде отведена. Всъщност Аурелиано Втори не повярва в законността на доказателствата, както не повярва никога, че Маурисио Вавилония се е пъхнал в двора да краде кокошки, но и двата довода му послужиха да успокои съзнанието си и тогава можа да се върне без угризения под сянката на Петра Котес, където поднови шумните веселби и безмерните надлапвания. Чужда за безпокойството на народа, глуха за страховитите предсказания на Урсула, Фернанда врътна за последен път бурмите на своя осъществен замисъл. Написа обширно писмо до сина си Хосе-Аркадио, който вече щеше да получи нисшите ордени[60], и в него му съобщи, че сестра му Рената издъхнала в божията благодат като последица от черно повръщане. После остави Амаранта-Урсула под грижите на Санта София де ла Пиедад и се посвети да урежда своята преписка с невидимите лекари, объркана от бедата с Меме. Първото, което направи, бе да определи окончателната дата за отсрочваната телепатична намеса. Ала невидимите лекари й отговориха, че това не било благоразумно, докато траело състоянието на обществен смут в Макондо. Беше толкова притеснена и толкова зле осведомена, та им обясни в друго писмо, че нямало такова състояние на смут и че всичко било плод на щуротиите на един неин девер, който тия дни се мъкнел насам-натам с вятърничавата работа на профсъюзите, както някога страдал от подобни дивотии за бой на петли и корабоплаване. Още не бяха се споразумели в горещата сряда, когато на къщната врата похлопа старица монахиня, на сеща кошничка, окачена на ръката. Когато й отвори, Санта София де ла Пиедад помисли, че е някакъв подарък, и понечи да поеме покритата с изящна дантелена покривка кошничка. Но монахиня та й попречи, за щото имала указание да я предаде лично, и то с най-голяма поверителност, на доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Беше синът на Меме. Някогашният духовен водител на Фернанда й обясняваше в писмо, че се родил преди два месеца и че си били позволили да го кръстят с името Аурелиано като дядо му, понеже майката не отлепила устни да изрази своята воля. Фернанда дълбоко в себе си се възбунтува срещу оная подигравка на съдбата, но има сили да го прикрие пред монахинята.
— Ще кажем, че сме го намерили да плава в кошничката — усмихна се тя.
— Никой няма да ви повярва — рече монахинята.
— Щом са повярвали на Светите писания — отвърна Фернанда, — не виждам защо да не повярват и на мене.
Монахинята обядва в къщи, докато мине влакът за връщане, и съгласно сдържаността, която й бяха изискали, не спомена вече за детето, но Фернанда я посочи за нежелан свидетел на своя срам и съжали, че е изчезнал средновековният обичай да се обесва носителят на лоши вести. И тогава реши да удави създанието в коритото, щом си замине монахинята, но сърцето не й позволи такова нещо и предпочете да чака търпеливо безкрайната божия доброта да я отърве от пречката.
Новият Аурелиано бе навършил година, когато общественото напрежение избухна без никакво предвестие. Хосе-Аркадио Втори и други профсъюзни ръководители, които дотогава бяха в нелегалност, се появиха по никое време в края на една седмица и вдигнаха демонстрации в селищата от банановата област. Полицията се задоволи да пази реда. Но в нощта срещу понеделник ръководителите бяха изкарани от домовете им и пратени с петкилометрови букаи на краката в затвора на провинциалната столица. Сред тях отведоха Хосе-Аркадио Втори и Лоренсо Гавилан[61], полковник от мексиканската революция, заточен в Макондо, който казваше, че бил свидетел на героизма на приятеля си Артемио Крус[62]. Обаче не минаха и три месеца, и бяха на свобода, защото правителството и банановото дружество не можаха да се споразумеят кой трябва да ги храни в затвора. Недоволството на трудещите се се основаваше този път на нездравословността на жилищата, измамата с медицинското обслужване и мръсотията на условията за работа. Твърдяха освен това, че не им се плаща с истински пари, а с разписки, които само им служат да купуват шунка от Вирджиния в управлението на дружеството. Хосе-Аркадио Втори бе затворен, защото разкри, че системата с разписките е средство на дружеството да финансира своите кораби, пренасящи плодове, които, ако не беше заради стоките на управлението, би трябвало да се връщат празни от Ню Орлеанс чак до пристанището за товарене на банани. Другите обвинения бяха обществено достояние. Лекарите на дружеството не преглеждаха болните, ами ги караха да се нареждат в индийска нишка пред диспансерите, където една сестра им туряше върху езика някакво хапче с цвят на син камък, независимо дали имат маларична треска, трипер или запек. Това беше толкова разпространено лечение, че децата заставаха по няколко пъти в нишката, и вместо да гълтат хапчетата, носеха ги по домовете си, за да бележат с тях изтеглените номера в лотарийната игра. Работниците на дружеството бяха струпани в жалки съборетини. Инженерите, вместо да построят нужници, за Коледа докарваха в лагерите по един преносим нужник на всеки петдесет души и нагледно показваха пред всички как да се ползват, за да траели повече. Грохналите, облечени в черно адвокати, които някога обсадиха полковник Аурелиано Буендия и които тогава бяха пълномощници на банановото дружество, изопачаваха тия обвинения с произволия, които изглеждаха магически работи. Когато трудещите се написаха свитък с единодушни искания, мина много време, без да могат да известят официално банановото дружество. Щом узна за споразумението, сеньор Браун прикачи за влака пищния си стъклен вагон и изчезна от Макондо заедно с най-известните представители на своето предприятие. Обаче следващата събота неколцина работници намерили един от тях в някакъв бардак и го накарали да подпише препис от свитъка с исканията, когато бил гол при жената, съгласила се да го заведе в клопката. Злокобните адвокати доказаха в съда, че онзи човек нямал нищо общо с дружеството и за да не се усъмни никой в техните доводи, накараха да го затворят като самозванец. По-късно сеньор Браун бе изненадан, че пътува, тайно във вагон трета класа и го заставиха да подпише друг препис от свитъка с исканията. На следващия ден той се появи пред съдиите с черно боядисана коса и заговори испански без запъване. Адвокатите доказаха, че той не е сеньор Джак Браун, главен ръководител на банановото дружество и роден в Пратвил, Алабама, а безобиден продавач на билки, роден в Макондо и тъкмо там кръстен с името Дагоберто Фонсека. Малко по-късно, срещу един нов опит на трудещите се, адвокатите изложиха на обществени места удостоверението за кончината на сеньор Браун, узаконено от консули и канцеларии, с което се потвърждаваше, че на девети юни той бил прегазен в Чикаго от пожарна команда. Уморени от онова херменевтично[63] безумие, трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината за шунката от Вирджиния, за чудотворните хапове и коледните нужници, и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се.
Голямата стачка избухна. Земеделските култури тъй си и останаха до никъде, плодовете презряха по дърветата и влаковете с по сто и двайсет вагона запряха из глухите линии. Бездействуващите работници наводниха селищата. Турската улица заблестя в една многодневна събота, а за билярдния салон в хотела на Яков трябваше да се установят смени по двайсет и четири часа. Там беше Хосе-Аркадио Втори в деня, когато се извести, че войската била натоварена да възстанови обществения ред. Макар да не беше по предзнаменованията, новината бе за него като известие на смъртта, което е очаквал още от далечната утрин, когато полковник Херинелдо Маркес му позволи да види разстрел. Обаче злата прокоба не промени неговата тържественост. Изигра хода, който бе предвидил, и не изпусна карамбола. Малко по-късно барабанният бой, залповете, лаянията на тръбата, виковете и блъскането на хората му посочиха, че не само партията билярд, но и мълчаливата и самотна партия, която играеше със самия себе си още от предутрото на разстрела, най-сетне са свършили. Тогава се показа на улицата и ги видя. Бяха три полка, чиято маршировка, отмервана от тъпан на гребци-каторжници, караше земята да трепери. Сумтенето им на многоглав змей просмука с вонлива пара яснотата на пладнето. Бяха малки, набити, тъпи. Потяха се с конска пот и имаха миризма на проядена от слънцето мърша и непроницаемото безстрашие на мъжете от високата и гола степ. Макар че се забавиха повече от час, докато отминат, би могло да се мисли, че бяха няколко ескадрона, които се въртят в кръг, защото всички бяха еднакви, синове на една и съща майка, и всички понасяха с еднаква твърдост тежестта на торбите и манерките, и срама на пушките с натъкнати щикове, и неудобството от сляпото подчинение, и чувството за чест. От мрачините на своето легло Урсула ги чу да минават и вдигна ръка с пръсти на кръст.[64] Санта София де ла Пиедад просъществува за миг, надвесена върху бродираната покривка, която доизглаждаше, и помисли за сина си Хосе-Аркадио Втори, който без да трепне, през вратата на хотела на Яков, видя да отминават последните войници.
Военното положение упълномощаваше войската да поеме длъжността на съдник в спречкването, но никакъв опит за помирение не се направи. Щом изпарадираха в Макондо, войниците оставиха на една страна пушките, орязаха и натовариха бананите и мобилизираха влаковете. Трудещите се, които дотогава се бяха задоволили да изчакват, се втурнаха към планината без други оръжия освен мачетите за работа и взеха да саботират саботажа. Опожариха чифлици и управления, разрушиха релсите, за да преустановят минаването на влаковете, които почнаха да си проправят път с картечен огън, и прерязаха телеграфните и телефонни жици. Вадите се обагриха с кръв. Сеньор Браун, който си беше жив в електрифицирания кокошарник, бе изкаран от Макондо със семейството му под защита на войската. Положението заплашваше да прелее в неравна и кървава гражданска война, когато властите отправиха призив към трудещите се да се съсредоточат в Макондо. Призивът известяваше, че гражданският и военен началник на провинцията щял да пристигне другия петък, готов да посредничи в раздора.
Хосе-Аркадио Втори беше сред множеството, което се събра на гарата още от петък заранта. Участвувал бе в заседание на профсъюзните ръководители и беше натоварен заедно с полковник Гавилан да се размесят с тълпата, за да я насочват според обстоятелствата. Не се чувствуваше добре и замесваше някакво селитрено тесто на небцето, откак забеляза, че войската е поставила картечни гнезда около площадчето и че обиколеното с телени заграждения градче на банановото дружество е пазено от артилерийски единици. Към дванайсет часа, очаквайки един влак, който не идваше, над три хиляди трудещи се, жени и деца бяха препълнили откритото пространство пред гарата и се притискаха по съседните улици, които войската затвори с редици от картечници. Всичко онова тогава изглеждаше повече от посрещане — един ликуващ панаир. Бяха преместили сергиите за фританги и палатките за напитки от Турската улица и хората понасяха с много добро настроение досадата от очакването и жарещото слънце. Малко преди три часа плъзна слух, че официалният влак нямало да дойде чак до другия ден. Умореното множество изпусна въздишка на униние. Тогава един лейтенант от войската се покачи върху покрива на гарата, където имаше четири картечни гнезда, насочени към тълпата, и се чу знак за тишина. До Хосе-Аркадио Втори стоеше боса жена, много дебела, с две деца на около четири и седем години. Тя взе по-малкото и помоли Хосе-Аркадио Втори, без да го познава, да вдигне другото, за да чуе по-добре какво щяха да кажат. Хосе-Аркадио Втори тури детето да възседне главата му. Много години по-късно това дете щеше да продължава да разказва, без никой да му повярва, че било видяло лейтенанта да чете с грамофонна фуния Постановление номер четири на гражданския и военен началник на провинцията. Беше подписан от генерал Карлос Кортес Варгас и от неговия секретар, майор Гарсия Исаса, и в три члена от по осемдесет думи обявяваше стачниците за банда злодеи и упълномощаваше войската да ги избие с куршуми.
Когато бе прочетено постановлението, сред оглушително негодуващо освиркване, един капитан замести лейтенанта върху покрива на гарата и с грамофонната фуния направи знаци, че искал да говори. Множеството отново запази тишина.
— Госпожи и господа — каза капитанът с нисък, бавен и малко уморен глас, — имате пет минути, за да се оттеглите.
Удвоеното дюдюкане и викове удавиха изсвирването на тръбата, която възвести началото на срока. Никой не помръдна.
— Минаха пет минути — рече капитанът със същия оттенък. — Още една минута и ще се открие огън.
Хосе-Аркадио Втори, потейки се в ледена пот, свали детето от раменете си и го предаде на жената. „Тия негодници са способни да стрелят!“ — промърмори тя. Хосе-Аркадио Втори не успя да продума, защото начаса разпозна дрезгавия глас на полковник Гавилан, който с вик повтори, сякаш ехо, думите на жената. Опиянен от напрежението, от чудната дълбочина на тишината, и освен това убеден, че нищо не би помръднало онова изумено от омаята на смъртта множество, Хосе-Аркадио Втори се повдигна над главите, които бяха пред него, и за пръв път през живота си извиси глас:
— Негодници! — викна той. — Подаряваме ви минутата, която остава.
В края на вика му се случи нещо, което не предизвика у него уплаха, а своеобразно съновидение. Капитанът даде заповед за огън и четиринайсет картечни гнезда му отговориха тутакси. Но всичко изглеждаше груба шега. Сякаш картечниците бяха заредени с пиротехнически гяволии, защото се чуваше жадното им тракане и се виждаха нажежените им храчки, ала не се долавяше ни най-лекото трепване, нито един глас, нито дори една въздишка сред плътното множество, което изглеждаше вкаменено от някаква мигновена неуязвимост. Изведнъж, встрани от гарата, смъртен вик раздра чародейството: „Ааай, майчице.“ Една земетръсна сила, един вулканичен полъх, един гибелен рев избухнаха в средата на множеството със страшна несдържана мощ. Хосе-Аркадио Втори едва смогна да вдигне детето, докато майката с другото бе погълната от мнозинството, разпръсквано на всички страни от суматохата.
Много години по-късно детето щеше да разказва все още, въпреки че съседите продължаваха да го смятат за изкуфял старец, че Хосе-Аркадио Втори го вдигнал над главата си и се оставил да бъде влачен, почти във въздуха, сякаш плуващ в ужаса на множеството, към съседната улица. Облагодетелствуваното положение позволи на детето да види, че в този момент неудържимата маса започваше да достига ъгъла, и редицата от картечници откри огън. Няколко гласа викаха едновременно:
— Лягай на земята!
Ония от първите редици вече го бяха сторили, пометени от картечните откоси. Оцелелите, вместо да се хвърлят на земята, понечиха да се върнат на площадчето и суматохата тогава размаха змейската си опашка и ги запрати в плътна вълна срещу другата плътна вълна, движеща се в противна посока, отпратена от другото замахване на змейската опашка в противоположната улица, където картечниците също стреляха без отдих. Бяха сгащени, въртяха се в исполинска вихрушка, която полека-лека се свеждаше до своя епицентър, защото краищата й биваха систематически подрязвани околовръст, както се бели лук, от ненаситните и методични ножици на картеча. Детето видя една коленичила жена, разперила ръце на кръст,[65] в чисто, загадъчно, недостъпно за лудешкото бягане пространство. Там го постави Хосе-Аркадио Втори, в същия миг, когато рухна с окъпано от кръв лице, преди огромната навалица да срине празното пространство с коленичилата жена, светлината на високото сушаво небе и курвенския свят, където Урсула Игуаран бе продала толкова карамелови животинчета.
Когато Хосе-Аркадио Втори се пробуди, лежеше по гръб в мрачините. Осъзна, че пътува в някакъв безкраен мълчалив влак и че косата му е сплъстена от засъхналата кръв и че го болят всички кости. Доспа му се непоносимо. Готов да спи дълги часове, далеч от ужаса и страхотиите, той се натъкми върху страната, която по-малко го болеше, и едва тогава откри, че е легнал върху мъртъвците. Във вагона нямаше свободно пространство, с изключение на главния коридор. Навярно бяха изминали часове след клането, защото труповете имаха температурата на гипса есенно време и твърдостта на вкаменена пяна, а които са ги поставяли във вагона, са имали време да ги подредят в ред и посока, както се превозват банановите гроздове. Мъчейки се да избяга от кошмара, Хосе-Аркадио Втори се помъкна от вагон на вагон към началото на влака, и под светкавици, избухващи между дървените летви на минаване през заспалите селища, виждаше мъртвите мъже, мъртвите жени, мъртвите деца, които щяха да бъдат изсипани в морето като развалени банани. Разпозна само една жена, която продаваше разхладителни напитки на площада, и полковник Гавилан, който все още държеше намотан на ръката си колана с тока от морелско сребро[66], с която понечи да си отвори път през суматохата. Когато стигна до първия вагон, скочи в тъмнината и остана проснат в ямата чак докато влакът отмина. Това беше най-дългият, който е виждал някога, с почти двеста товарни вагона и по един локомотив на всеки край и трети в средата. Не носеше никаква светлина, дори червените и зелени сигнални лампи, и се плъзгаше с нощна и потайна бързина. Върху вагоните се виждаха тъмните очертания на войници със заложени картечници.
След полунощ се изля пороен дъжд. Хосе-Аркадио Втори не знаеше къде е скочил, но знаеше, че върви ли в посока, обратна на влака, ще стигне Макондо. След повече от тричасово ходене, изквасен до кости, с ужасно главоболие, различи първите къщи под светлината на съмването. Привлечен от миризмата на кафе, влезе в някаква кухня, където една жена с дете на ръце се беше навела над печката.
— Добро утро — каза изнемогнал. — Аз съм Хосе-Аркадио Втори Буендия.
Произнесе цялото име, буква по буква, за да се убеди, че е жив. Добре и стори, защото жената бе помислила, че е някакво привидение, когато видя на вратата оваляната мрачна фигура, с изпоцапани от кръв глава и дрехи, и докосната от тържествеността на смъртта. Познаваше го. Занесе Одеяло да се загърне, докато се сушат дрехите на печката, стопли му вода да си промие раната, която беше само разкъсване на кожата, и му даде чиста пелена да си превърже главата. После му поднесе чаша кафе без захар, както й бяха казали, че го пият Буендиовци, и разгърна дрехите до огъня.
Хосе-Аркадио Втори не продума, докато не доизпи кафето.
— Трябва да бяха около три хиляди — измърмори той.
— Какво?
— Мъртвите — поясни. — Трябва да бяха всички, които се намираха на гарата.
Жената го измери с жалостив поглед. „Тук не е имало убити — каза тя. — От времената на чичо ти, полковника, не се е случвало нищо в Макондо.“ В три кухни, където спира Хосе-Аркадио Втори преди да стигне в къщи, му казаха същото: „Не е имало убити.“ Мина през площадчето на гарата и видя масите с фританги, натрупани една върху друга, но и там не намери никаква следа от клането. Улиците бяха пусти под упорития дъжд и къщите затворени, без следи от вътрешен живот. Единствената човешка вест беше първото клепало за богослужение. Подвикна пред вратата на къщата на полковник Гавилан. Бременна жена, която бе виждал много пъти, затвори вратата под носа му. „Замина — рече тя уплашена. — Върна се в своя край.“ Главният вход на теления кокошарник беше охраняван, както винаги, от двама местни полицаи, които изглеждаха от камък под дъжда, с мушамени дъждобрани и шлемове. В своята странична уличка антилските негри пееха хорово съботните псалми. Хосе-Аркадио Втори прескочи дворната ограда и влезе в къщи през кухнята. Санта София де ла Пиедад едва повиши глас. „Да не те вижда Фернанда — каза. — Преди малко ставаше.“ Сякаш изпълнявайки мълчаливо съглашение, тя отведе сина си в стаята с цукалата, стъкми му разнебитения нар на Мелкиадес и в два часа, докато Фернанда спеше подиробедната си почивка, му подаде през прозореца чиния с храна.
Аурелиано Втори бе спал в къщи, защото там го завари дъждът, и в три часа след пладне все още чакаше да спре. Осведомен от Санта София де ла Пиедад, в същия час посети брат си в стаята на Мелкиадес. И той не повярва на мълвата за клането, нито за кошмара с натоварения с мъртъвци влак, който пътувал към морето. Предишната нощ бяха чели извънредна национална разпоредба, за да известят, че работниците се били подчинили на заповедта да опразнят гарата и че се отправили по домовете си в миролюбиви кервани. Разпоредбата осведомяваше също, че профсъюзните ръководители, с повишен родолюбив дух, били свели исканията си до две точки: преустройство на медицинските служби и построяване на клозети в жилищата. По-късно бе съобщено, че когато военните власти постигнали споразумението с работниците, побързали да съобщят това на сеньор Браун и последният не само бил приел новите условия, но предложил да заплати тридневни всенародни веселия, за да се отпразнува краят на раздора. Само че когато военните го попитали за каква дата може да се оповести подписването на споразумението, той погледнал през прозореца разчертаното, от светкавици небе и направил дълбоко изражение на неизвестност.
— Това ще стане, когато спре да вали — рекъл. — Докато трае дъждът, ние прекъсваме всякакъв вид дейност.
От три месеца насам не бе валяло и времето беше сушаво. Но когато сеньор Браун оповести решението си, в цялата бананова област се изля поройният дъжд, който завари Хосе-Аркадио Втори по пътя за Макондо. Подир седмица продължаваше все тъй да вали. Официалното обяснение, хиляда пъти преповторено и предъвкано из цялата страна от всякакъв вид средство за информация, което правителството намери, накрая се наложи: не е имало убити; задоволени, трудещите се били се върнали при своите семейства, а банановото дружество прекъсвало дейностите си, докато отминел дъждът. Военното положение продължаваше, защото било необходимо да се приложат спешни мерки срещу общественото бедствие — безконечния дъжд, — но войската си стоеше по казармите. Денем военните газеха из пороите по улиците, навили до коляно панталони, и играеха на корабокрушение с децата. Нощем, след полицейския час, с удари на приклади събаряха врати, измъкваха подозрителните от леглата им и ги отвеждаха в едно пътуване без връщане. Това все още беше търсене и унищожаване на злодеите, убийците, подпалвачите й размирниците по Постановление номер четири, но военните отричаха това дори пред самите роднини на своите жертви, които препълваха канцеларията на началниците да търсят вести. „Сигурно е било насън — настояваха офицерите. — В Макондо не се е случвало нищо, нито се случва, нито някога ще се случи. Това е щастливо селище.“ Така довършиха унищожаването на профсъюзните водачи.
Единственият оцелял бе Хосе-Аркадио Втори. В една февруарска нощ по вратата се чуха отличителните удари на приклади. Аурелиано Втори, който все тъй се надяваше да спре дъждът, че да излезе, отвори на шест войника под командуването на офицер. Наквасени от дъжда, без да продумат нито дума, те претърсиха къщата стая по стая, шкаф по шкаф, от стаите до килера. Урсула се събуди, когато запалиха светлината в помещението, и дори не въздъхна, докато трая обискът, но държа пръстите си на кръст, движейки ги накъдето се движеха войниците. Санта София де ла Пиедад успя да предупреди Хосе-Аркадио Втори, който спеше в стаята на Мелкиадес, но той разбра, че е прекалено късно да се опитва да бяга. Тъй че Санта София де ла Пиедад отново затвори вратата, а той си сложи ризата и обувките и седна върху нара да чака идването им. В тоя момент претърсваха златарската работилница. Офицерът бе накарал да отключат катинара и с бързо насочване на фенерчето бе видял работния тезгях и шкафа със стъклениците с киселини и сечивата, които си стояха на същото място, където ги бе оставил техният стопанин, и изглежда разбра, че в онази стая не живееше никой. Обаче хитро подпита Аурелиано Втори дали е златар, а той му обясни, че това е работилницата на полковник Аурелиано Буендия. „Аха“ — рече офицерът, запали светлината и заповяда толкова щателен обиск, че не им се изплъзнаха и осемнайсетте златни рибки, останали непретопени, скрити зад стъклениците, в тенекиената съдина. Офицерът ги обследва една по една върху работния тезгях и тогава се очовечи напълно. „Бих искал да взема една, ако вие ми позволите — каза той. — Някога те бяха разковниче за подривна дейност, но сега са светиня.“ Беше млад, почти юноша, без никакъв знак на срамежливост и с естествена приветливост, която дотогава не бяха забелязали. Аурелиано Втори му подари рибката. Офицерът я прибра в джоба на ризата с някакъв детински блясък в очите и пусна другите в съдината, за да ги постави където бяха.
— Това е безценен спомен — каза той. — Полковник Аурелиано Буендия бе един от най-великите ни мъже.
Обаче пристъпът на очовечаване не промени професионалното му държане. Пред стаята на Мелкиадес, която отново беше с катинар, Санта София де ла Пиедад прибягна до последната надежда. „Има около век, откак никой не живее в това помещение“ — рече тя. Офицерът накара да го отворят, обходи го със снопа на фенерчето и Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад видяха арабските очи на Хосе-Аркадио Втори в мига, когато мина по лицето му повеят светлина и разбраха, че това бе краят на едно мъчително нетърпение и началото на друго, което ще намери облекчение само в примирението. Но офицерът продължи да обследва стаята с фенерчето и не даде никакъв признак на интерес, докато не откри седемдесет и двете цукала, натрупани в шкафовете. Тогава запали светлината. Хосе-Аркадио Втори седеше върху ръба на нара, готов да излезе, по-тържествен и замислен отколкото всякога. В дъното бяха лавиците с разшити книги, пергаментовите свитъци, чистата и подредена работна маса и все още свежото мастило в мастилницата. Имаше същата чистота на въздуха, същата прозирност, същата неуязвимост за прах и разрушението, които позна Аурелиано Втори в детството си и които само полковник Аурелиано Буендия не можа да долови. Но офицерът се заинтересува единствено от цигулката.
— Колко души живеят в тази къща? — попита той.
— Петима.
Офицерът очевидно не разбра. Спря погледа си в пространството, където Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад продължаваха да виждат Хосе-Аркадио Втори, и последният също си даде сметка, че военният го гледа, без да го вижда. После загаси светлината и залости вратата. Когато заговори на войниците, Аурелиано Втори разбра, че младият военен бе видял стаята със същите очи, с които я видя полковник Аурелиано Буендия.
— Вярно е, че никой не е идвал в тази стая поне един век — рече офицерът на войниците. — Там трябва да има даже кобри.
Щом се затвори вратата, Хосе-Аркадио Втори беше уверен, че войната е свършила. Преди години полковник Аурелиано Буендия му бе говорил за омаята на войната; и се бе помъчил да я покаже с безброй примери, изведени от собствения му опит. Беше му повярвал. Но в нощта, когато военните го гледаха, без да го видят, докато мислеше за напрежението от последните месеци, за мерзостта на затвора, за суматохата на гарата и за натоварения с мъртъвци влак, Хосе-Аркадио Втори стигна до заключение, че полковник Аурелиано Буендия не е бил повече от измамник или простак. Не разбираше, че са му били нужни толкова много думи, за да обясни какво се чувствува на война, щом една-единствена дума стигаше: страх. В стаята на Мелкиадес, напротив, закрилян от свръхестествената светлина, от шума на дъжда, от усещането, че е невидим, той намери покоя, който не бе имал нито за миг а предишния си живот, и единственият страх, който остана, беше да не го заровят жив. Разказа това на Санта София да ле Пиедад, която му носеше всеки ден храна, и тя му обеща, че ще се бори да е жива и отвъд своите сили, за да се увери, че ще го заровят мъртъв. Извън всякаква боязън, Хосе-Аркадио Втори тогава се посвети да преповтаря много пъти пергаментите на Мелкиадес, и то с толкова по-голямо удоволствие, колкото по-малко ги разбираше. Привикнал към шума на дъжда, който след два месеца се превърна в нова форма на тишината, неговата самота бе смущавана единствено от влизанията и излизанията на Санта София де ла Пиедад. Затова я помоли да оставя храната върху перваза на прозореца и да тури катинар на вратата. Останалите от семейството го забравиха. Включително Фернанда, която нямаше нищо против да го остави там, щом узна, че военните са го видели, без да го познаят. След шестмесечно заключване, нали военните си бяха отишли от Макондо, Аурелиано Втори махна катинара, търсейки някого, с когото да разговаря, докато отмине дъждът. Откак отвори вратата, почувствува се нападнат от зловонието на цукалата, които бяха поставени върху пода и всичките по много пъти използувани. Хосе-Аркадио Втори, погълнат от козина, безразличен към разредения от отвратителни пари въздух, все тъй четеше и препрочиташе неразбираемите пергаменти. Беше озарен от серафимски бляськ. Едва-едва повдигна поглед, когато усети да се отваря вратата, ала на брат му бе достатъчен оня поглед, за да види в него повторена непоправимата участ на прадядото.
— Бяха повече от три хиляди — това бе всичко, което каза Хосе-Аркадио Втори. — Сега съм уверен, че бяха всички, които се намираха на гарата.
* * *
Валя четири години, единайсет месеца и два дни. Имаше времена на ръмене, когато всичко живо си облече официални дрехи и направи изражение на оздравяващ, за да отпразнува спирането на дъжда, но скоро привикнаха да тълкуват затихванията като предвестия за усилване. Небето се продънваше в шумни бури, а Северът пращаше урагани, които разпердушиниха покриви и събориха стени и изровиха от корен последните чукани от насажденията. Както се случи по време на чумата-безсънница, която Урсула взе да си припомня в ония дни, самото бедствие внушаваше защити срещу досадата. Аурелиано Втори бе един от ония, които направиха най-много, за да не се оставят да бъдат победени от безделието. Бе отишъл в къщи по някаква случайна работа в нощта, когато сеньор Браун свика бурята, и Фернанда се помъчи да му помогне с полуизтърбушения чадър, който намери в някакъв шкаф. „Не трябва — каза той. — Ще остана тука, докато спре.“ Не беше, разбира се, едно неизбежно обещание, но той за малко да не го изпълни в буквален смисъл. Тъй като дрехите му бяха в дома на Петра Котес, всеки три дни сваляше тия, които носеше, и чакаше по долни гащи, докато перяха. За да не скучае, отдаде се на задачата да поправи многобройните повреди из къщата. Намести панти, смаза ключалки, завинти халки за хлопане и потегна брави на прозорци. В продължение на няколко месеца го гледаха да се мъкне с кутия сечива, които навярно бяха забравили циганите по времето на Хосе-Аркадио Буендия, и никой не узна дали от неволната гимнастика, дали от зимната скука или от принудителното въздържане, ала търбухът му полека-лека спадна като мях, а лицето му на блажена костенурка стана по-малко налято и двойната гуша не толкова изпъкнала и накрая целият беше не толкова дебелокож и можеше да си връзва отново връзките на обувките. Виждайки го да поставя брави и да разваля часовници, Фернанда се запита дали не изпада и той в порока да прави, за да разваля, както полковник Аурелиано Буендия със златните рибки, Амаранта с копчетата и погребалния покров, Хосе-Аркадио Втори с пергаментите и Урсула със спомените. Ала не излезе вярно. Лошото беше, че дъждът разбъркваше всичко и най-безводните машини пускаха цветя помежду зъбчатките, ако не ги смазваха на три дни, и нишките на брокатите ръждясваха и се раждаха шафранови водорасли по мокрите дрехи. Атмосферата беше толкова влажна, че рибите биха могли да влизат през вратите и да излизат през прозорците, плувайки из въздуха на помещението. Една сутрин Урсула се събуди от усещането, че гасне в някакъв блажен припадък, и вече бе помолила да заведат отец Антонио-Исабел, макар и на носилка, когато Санта София де ла Пиедад откри, че гърбът й е облепен с пиявици. Откъснаха ги една по една, като ги пърлеха с главни, преди те да я дообезкървят. Стана нужда да изкопаят вади, за да обезводнят къщата и да я отърват от жаби и охлюви, тъй че да могат да изсъхнат подовете, да се махнат тухлите под краката на леглата и отново да се ходи с обувки. Улисан с многобройните дреболии, изискващи неговото внимание, Аурелиано Втори не разбра, че остарява до следобеда, в който се улови, че съзерцава преждевременното спускане на подиробеда от един люлеещ се стол и мисли за Петра Котес, без да потръпне. Не би имал нищо против да се върне към безвкусната любов на Фернанда, чиято красота бе отлежала със зрелостта, но дъждът го бе поставил извън всякаква страстна нужда и му бе внушил гъбестото спокойствие на нежеланието. Развесели се, мислейки си за нещата, които би могъл да направи някога с този дъжд, който валеше вече от година. Той бе един от първите донесли цинкови листове в Макондо, много преди банановото дружество да ги извади на мода, само за да покрие с тях спалнята на Петра Котес и да се наслаждава на впечатлението за дълбока задушевност, която по онова време създаваше у него пукането на дъжда. Но дори и тия лудешки спомени от неговата смешновата младост го оставяха хладнокръвен, сякаш в последния пир бе изчерпал дяловете си от сласт и беше му останала само чудната отплата да може да ги възкресява без горчивина и разкаяние. Би могло да се помисли, че потопът му е дал възможност да седне да размишлява и че сноването на клещите и тенекиите бе пробудило у него късната скръб по толкова полезни работи, които би могъл да направи и не направи в живота си, ала нито едното, нито другото беше вярно, защото изкушението по домоседството и къщовничеството, което се навърташе край него, не беше плод на премисляне, нито пък назидание. То идваше у него от много по-далече, изровено от тризъбеца на дъжда, от времената, когато той четеше в стаята на Мелкиадес дивните басни за хвърчащи килими и китове, които се хранят с кораби и екипажите им. Из ония дни по недоглеждат на Фернанда, в пруста се появи малкият Аурелиано и дядо му узна тайната на неговата самоличност. Отряза му косата, облече го, научи го да изгуби страх от хората и съвсем скоро видя, че беше един законен Аурелиано Буендия, с високите си скули, с учудения поглед и самотническия си вид. За Фернанда това бе почивка. Отдавна бе измерила величината на своята надменност, ала не намираше как да я поправи, защото колкото повече мислеше за средствата, толкова по-нерационални й се струваха. Да беше знаела, че Аурелиано Втори щеше да приеме нещата с доброто задоволство на дядо, не би увъртала, нито пък би отсрочвала толкова много, а от предната година би се отървала от тормоза. За Амаранта-Урсула, която вече бе сменила зъбите си, племенникът беше като някаква изплъзваща се играчка, която я разтуши от досадата на дъжда. Аурелиано Втори тогава си припомни за английската енциклопедия, която никой не бе пипнал повторно в някогашната спалня на Меме. Започна да показва илюстрациите на децата, по-специално животните, а по-късно картите и снимките на далечни страни и прочути личности. Тъй като не знаеше английски и едва можеше да различи най-известните градове и най-видните личности, хрумна му да измисля имена и легенди, че да задоволи неутолимата любознателност на децата.
Фернанда наистина вярваше, че съпругът й чака да спре дъждът, за да се върне при държанката. В първите месеци на дъжда тя се боеше, че ще опита да се прокрадне до нейната спалня и че ще преживее срама да му разкрие, че е негодна за примирение още от раждането на Амаранта-Урсула. Тая беше причината за припряната и преписка с невидимите лекари, прекъсвана от честите злополучия с пощата. През първите месеци, когато се узна, че влаковете поради бурята излизали от релсите, едно писмо от невидимите лекари й показа, че нейните се губят. По-късно, когато секнаха връзките с незнайните й кореспонденти, тя сериозно помисли да сложи тигровата маска, която използува мъжът й на кървавия карнавал, за да накара да я прегледат с лъжливо име лекарите на банановото дружество. Но едно от многото лица, които често минаваха през къщата и носеха неблагодарните вести за потопа, й бе казало, че дружеството дига диспансерите си, за да ги откара в земи, където дъждът преставал. Тогава изгуби надежда. Примири се и зачака да отмине дъждът и да се възстанови пощата, и между другото облекчаваше потайните си болки с лекове от собственото си вдъхновение, защото би предпочела да умре, отколкото да се постави в ръцете на единствения лекар, останал в Макондо — причудливия французин, който се хранеше с магарешки треви. Беше се сближила с Урсула, надявайки се, че тя ще знае някакво облекчително средство за нейните неволи. Но мъчителният навик да не назовава нещата с тяхното име я накара да постави предното в задното, и да замести роденото с изхвърленото, и да замени течения с парения, та всичко да бъде не толкова срамно, и Урсула разумно заключи, че смущенията не са маточни, ами чревни, и я посъветва да вземе на гладно кесийка каломел. Да не беше това страдаше, което не би имало нищо срамно за някой, който не е болен и от срамливост, и да не беше губенето на писмата, за Фернанда не би имал значение дъждът, защото в крайна сметка за нея целият живот беше минал така, сякаш зад стъклото валеше непрестанно. Не промени разписанията, нито пощади обредите. Когато масата все още стоеше повдигната върху тухли и столовете поставени върху дъски, за да не си мокрят нозете сътрапезниците, тя продължаваше да поднася с ленени покривки и китайски съдове и да пали свещниците на вечеря, защото смяташе, че бедствията не могат да се използуват като предлог за разпускане на нравите. Никой не се бе показал повторно на улицата. От Фернанда да зависеше, не биха го направили никога вече, не само откак почна да вали, но и от много по-рано, тъй като смяташе, че вратите са измислени да бъдат затваряни, и че любопитството към онова, което става по улицата, е работа на пачаври. Обаче първа тя надзърна, когато известиха, че минава погребението на полковник Херинелдо Маркес, макар че онова, което видя тогава през открехнатия прозорец, я остави в такова състояние на огорчение, че дълго-дълго се разкайваше за своята слабост.
Човек не би могъл да си представи по-безутешно шествие. Бяха сложили ковчега върху волска кола, над която построиха навес от бананови листа, ала натискът на дъжда беше толкова силен и улиците толкова затлачени, че на всяка крачка колелата затъваха и навесът без малко да се разпердушини. Струите тъжна вода, падащи върху ковчега, полека-лека наквасваха знамето, което бяха сложили отгоре му и което беше всъщност мръсното от кръв и барут знаме, отхвърлено от най-достойните някогашни бойци. Върху ковчега бяха положили и сабята с пискюли от мед и коприна, същата, която полковник Херинелдо Маркес провесваше на закачалката в салона, за да влезе незащитен в шивалнята на Амаранта. Зад колата, някои боси и всички с панталони до коляно, цамбуркаха из калта последните оцелели от Нерландската капитулация, хванали в една ръка бастун от естествено усукан корен и в друга венеца от обезцветени под дъжда изкуствени цветя. Появиха се като някакво недействително видение по улицата, която все още носеше името на полковник Аурелиано Буендия, и на минаване всички изгледаха къщата и завиха край ъгъла на площада, където трябваше да поискат помощ, за да измъкнат заседналата кола. Урсула бе накарала Санта София де ла Пиедад да я отнесе до вратата. Проследи толкова внимателно неволите на погребението, че никой не се усъмни, че го вижда, най-вече защото вдигнатата й ръка на архангел вестител се движеше заедно с кандилканията на колата.
— Сбогом, Херинелдо, синко — извика тя. — Поздрави моите хора и им кажи, че щег се видим, когато спре да вали.
Аурелиано Втори й помогна да се върне в леглото и със същата хлапащина, с която винаги се отнасяше към нея, я попита за значението на нейните прощални думи.
— Вярно е — рече тя. — Чакам само да отмине дъждът и да умра.
Състоянието на улиците разтревожи Аурелиано Втори. Късно загрижен за участта на своите животни, той си метна едно навосъчено платно и отиде в дома на Петра Котес. Завари я на двора, във вода до пояс как се мъчи да извлече някакъв конски труп. Аурелиано Втори й помогна с една греда и Огромното вонливо тяло се претъркулна и бе отмъкнато от калния порой. Откак започна дъждът, Петра Котес не бе правила нищо друго, освен да разчиства двора си от умрели животни. Първите седмици пращаше бележки на Аурелиано Втори да вземе спешни мерки, а той бе отговорил, че нямало за какво да бързат, че положението не било обезпокояващо, че щели да намислят нещо, когато престанело да вали. Заръча да му кажат, че оградените пасбища се наводняват, че добитъкът бяга към високите земи, където няма какво да яде и го дебнат тигърът и чумата. „Няма какво да се прави — отговори й Аурелиано Втори. — Други ще се родят, когато престане да вали.“ Петра Котес ги бе видяла да умират на купове и едва смогваше да насича ония, които затъваха. Видя с глухо безсилие как потопът безмилостно унищожава състояние, което някога хората имаха за най-голямото и най-устойчивото в Макондо и от което оставаше само зловонието. Когато Аурелиано Втори реши да отиде да види какво става, намери само конския труп и едно дръгливо муле сред развалините от конюшнята. Петра Котес го видя да идва без изненада, без радост, нито озлобление, и само си позволи иронично да се усмихне.
— На добър час! — рече тя.
Беше остаряла, само кости, и очите й на месоядно животно бяха станали тъжни и кротки от толкова гледане на дъжда. Аурелиано Втори престоя повече от три месеца в дома й не защото тогава се чувствуваше по-добре там, отколкото в своето семейство, а защото му бе нужно всичкото това време, за да вземе решението отново да си метне парчето навосъчено платно. „Нямаме бърза работа — каза, както бе казал в другата къща. — Да почакаме да спре в близките часове.“ В течение на първата седмица привикна с разрушенията, нанесени от времето и дъжда в здравето на неговата държанка, и полека-лека започна да я вижда каквато си беше преди, припомняйки си за своите ликуващи безчинства и за умопомрачаващата плодовитост, която нейната любов предизвикваше в животните, и отчасти от любов, и отчасти от изгода една нощ на втората седмица я събуди с настоятелни ласки. Петра Котес не трепна. „Спи спокойно — промърмори тя. — Вече времената не са за такива работи.“ Аурелиано Втори се видя в огледалата на тавана, видя гръбнака на Петра Котес като наниз от макари, навървени на връзка повехнали нерви, и разбра, че тя има право не заради времената, а заради тях самите, които вече не бяха за такива работи.
Аурелиано Втори се завърна в къщата със своите сандъци, убеден, че не само Урсула, но и всички жители на Макондо чакаха да спре дъждът, за да умрат. Видял ги бе, когато минаваше, седяха в стаите с унесен поглед и кръстосани ръце и усещаха да тече едно вечно време, едно неукротено време, защото беше безполезно да го делят на месеци и години, а дните на часове, щом не можеше да се прави нищо друго, освен да се съзерцава дъждът. Децата посрещнаха шумно Аурелиано Втори, който отново просвири за тях на хърхорещия акордеон. Но концертът не привлече толкова вниманието им, колкото енциклопедическите застоявания, тъй че пак взеха да се събират в спалнята на Меме и там въображението на Аурелиано Втори превърна дирижабъла в летящ слон, който търсел място да поспи сред облаците. Веднъж откри един мъж на кон, който въпреки другоземската си премяна запазваше някакъв свойски вид и след много обследване стигна до заключението, че това е портрет на полковник Аурелиано Буендия. Показа го на Фернанда и тя също забеляза приликата на конника не само с полковника, но и с всички членове на семейството, макар всъщност да беше някакъв татарски войн. Тъй минаваше времето им, между родоския исполин и факири, омагьосващи змии, докато съпругата му оповести, че остават не повече от шест кила солено месо и чувал ориз в хамбара.
— Е, сега, какво искаш да правя? — запита той.
— Аз не знам — отговори Фернанда. — Това е мъжка работа.
— Добре де — каза Аурелиано Втори, — все ще направим нещо, когато спре да вали.
Продължи да се интересува повече от енциклопедията, отколкото от домашното затруднение, дори когато трябваше да се задоволява с една дрипа и малко ориз на обед. „Сега е невъзможно да се направи нещо — казваше. — Не може да вали цял живот.“ И колкото повече протакаше неотложния въпрос с хамбара, толкова по-силно ставаше възмущението на Фернанда, докато случайните й роптания и редките й избухвания преляха в неудържим, отприщен порой, който започна една сутрин като еднозвучаща басова струна на китара и който с напредването на деня повишаваше своя призвук все по-богат, все по-разкошен. Аурелиано Втори не осъзна опяването чак до другия ден след закуска, когато се почувствува замаян от някакво жужене, тогава по-напевно и по-високо от шума на дъжда, а това беше Фернанда, която се разхождаше из цялата къща и се вайкаше, че са я възпитали като царкиня, за да свърши като слугиня в лудница със съпруг мързеливец и идолопоклонник, разпътник, който ляга по гръб и чака да завалят хлябове от небето, а на нея бъбреците й се откачат от мъка да крепи на повърхността подпряно с топлийки домашно огнище, където има толкова за работене, толкова за понасяне и поправяне откак господ-бог осъмне, та чак до времето за лягане, че стига до леглото с очи пълни със стъклен прах и обаче никой никога не и е рекъл добър ден, Фернанда, как прекара нощта, Фернанда, нито са я запитали, макар и от учтивост, защо е толкова бледа, нито защо се събужда с тия виолетови сенки под очите, макар, разбира се, да не очаква, че това ще излезе от останалите в семейство, което в края на краищата винаги я бе имало за пречка, за парцалчето за смъкване на тенджерата, за плашило, нарисувано върху стената, и че винаги плямпотят срещу нея из ъглите й я наричат мазна богоугодница, и я наричат фарисейка, и я наричат гущерица, и дори Амаранта, мир на праха й, й бе казала ей така, в очите, че била от ония, дето бъркали право черво с пости, благословен господ-бог, що за думи, и тя най-примирено бе изтраяла всичко заради намеренията на Светия отец, ала не бе могла да понася повече, когато онзи проклетник Хосе-Аркадио Втори каза, че гибелта на семейството дошла щом отворило вратите за някаква си префърцунена качака, представете си, някаква си префърцунена качака, опазил бог, дъщеря на лоша плюнка, от същото естество на пагонджиите качаковци, които правителството прати да избиват трудещите се, гледай го ти, и става дума ни повече, ни по-малко за нея, кръщелницата на херцог Алба, дама с такова потекло, че джигерите на президентшите се преобръщат, благородничка по кръв като нея, която има право да се подписва с единайсет испански презимена и която е единственото смъртно същество в туй селище на копелета, което не тъпее пред шестнайсет прибора за хранене, а после онзи ми ти прелюбодейник, мъжът й, да рече, примрял от смях, че толкова лъжици и вилици и толкова ножове и лъжички не било работа на християни, ами на стоножки, и единствената, която и със стиснати очи може да определи кога се поднася червено вино и от коя страна и в каква чаша, а не като оная чобанка Амаранта, в мир да почива, която си мислеше, че бялото вино се поднасяло денем и червеното; вечер, и единствената по цялото крайбрежие, която може да се похвали, че не е ходила по нужда другаде освен в златни цукала, а после полковник Аурелиано Буендия, в мир да почива, да има дързостта да я пита с лошата си масонска злъч откъде накъде била заслужила това предимство, да не би пък тя да не серяла лайна, ами астромелии, представете си, с тия думи, за да отговори Рената, собствената й дъщеря, която от несдържаност бе видяла в спалнята нейните чревоизхвърляния, че наистина пукалото било с много злато и много гербове, ама онова, дето било вътре, било чисто лайно, най-обикновено и дори по-лошо лайно, защото било на префърцунена качака, представете си, собствената й дъщеря, тъй че никога не се е самозалъгвала относно останалите в семейството, но все пак имаше право да очаква малко повече зачитане от страна на съпруга си, защото зле-добре, той беше по свята клетва неин спътник в съпружестврто, негов извършител, неин законен вредител, който по свободна и върховна воля пое върху себе си сериозната отговорност да я изведе изпод бащината стряха, където никога не се е лишила, нито оплакала; от нещо, където плетеше погребални палми от удоволствие към развлечението, тъй като нейният кръстник бе пратил писмо със своя подпис и клеймото на своя пръстен, отпечатано върху червения восък, само и само да каже, че ръцете на кръщелницата му не са направени за дела от този свят освен за свирене на клавесин, и обаче оня ми ти безумец, мъжът й, я бе извадил от нейния дом въпреки всички мъмрения и предупреждения и я бе отвел в онзи пъкълски казан, където не може да се диша от горещина, и преди тя да доизпълни своите въздържания по Петдесетница вече бе отишъл със сандъците на бездомник и акордеон на нехайник да безделничи в прелюбодеяние с една никаквица, на която стига да й видиш задника, е добре, то вече е казано всичко, която стига да я видиш как си клати кобилския задник, и ще разбереш, че е тъкмо противното на нея, която е дама и в двореца, и в кочината, на масата и в леглото, дама по рождение, боязлива пред бога и покорна на неговите закони и неговите замисли, и с която, разбира се, не може да прави маймунджилъците и подбъзикванията, които прави с другата, която, разбира се, се подлага на всичко, като френските матрони, че и по-лошо, ако се помисли по-добре, защото тия поне имат почтеността да турят червен фенер на вратата, подобни свинщини, представете си, само това липсва, с единствената и възлюбена дъщеря на доня Рената Арготе и дон Фернандо дел Карпио, и особено последният, разбира се, свят мъж, християнин от великите, носител на Ордена на светия гроб, от ония, които получават направо от господа-бога предимството да се запазват непокътнати в ковчега с кожа гладка като сукно на годеница и очи живи и прозрачни като изумруди.
— Това пък не е вярно — прекъсна я Аурелиано Втори, — когато го донесоха, вече смърдеше!
Той бе имал търпението да я слуша цял един ден, докато я изненада в грешка. Фернанда не му обърна внимание, но снижи глас. Тази вечер по време на вечеря вбесяващото бръмчене на опяването бе разгромило шума на дъжда. Аурелиано Втори хапна съвсем малко с наведена глава и рано-рано се оттегли в спалнята. Сутринта на закуска Фернанда трепереше, имаше вид, че е спала зле и изглежда напълно бе изляла злобата си. Обаче когато мъжът й попита дали няма да е възможно да хапне рохко яйце, тя не отговори просто, че от прежната седмица се бяха свършили яйцата, ами сътвори свирепо слово против мъжете, които прекарват времето в боготворене на пъпа си, а после имат безочието да искат дробчета от чучулига на масата. Аурелиано Втори заведе децата да гледат енциклопедията както винаги, Фернанда се престори, че подрежда спалнята на Меме, само и само да чува мърморенето й, че, разбира се, трябва да имаш тенекиени очила, за да кажеш на бедните невинни, че полковник Аурелиано Буендия бил сниман в енциклопедията. След пладне, докато децата спяха през обичайната почивка, Аурелиано Втори седна в пруста, но дори и там Фернанда го преследва, предизвиква го, измъчи го, въртя се около него с неумолимото си бръмчене на торна муха, с думите, че, разбира се, докато вече не остава друго, освен камъни да проядат, мъжът й сяда като някой персийски султан да се любува на дъжда, защото той не е нищо друго освен един готован, един хрантутник, дето не го бива за нищо; по-мек от памука на пискюлите, свикнал да живее от ядените и убеден, че се е оженил за съпругата на Йона,[67] която останала тъй спокойна при разказа за кита. Аурелиано Втори я слуша повече от два часа, невъзмутим, сякаш беше глух. Не я прекъсна чак докато следобедът напредна много, когато не можа да понася повече думтенето на тъпан, измъчващо главата му.
— Млъкни вече, моля ти се — примоли й се той.
Фернанда, напротив, повиши глас. „Няма за какво да мълча — рече тя. — Който не иска да ме слуша, да си върви.“ Тогава Аурелиано Втори изгуби самообладание. Надигна се, без да бърза, сякаш мислеше само да протегне кости, и с отлично владян и целенасочен бяс сграбчи една по една саксиите с бегонии, гърнетата с папрат, съдините с ореган и едно по едно ги строши на парчета върху пода. Фернанда се изплаши, тъй като в действителност дотогава не бе съзнавала ясно ужасната вътрешна сила на опяването, но вече беше късно за какъвто и да е опит за поправяне. Опиянен от неудържимия порой на излиянието, Аурелиано Втори строши стъклото на шкафа и една по една, без да бърза, измъкна частите на сервиза и ги направи на пух и прах върху пода. Последователен, спокоен, тъй тържествен, какъвто бе при облепването на къщата с банкноти, после изпочупи о стените сервизите от чешко стъкло, рисуваните на ръка вази, картините с девици в претоварени от рози лодки, огледалата в позлатени рамки и всичко чупливо, от стаята до килера, и приключи с делвата в кухнята, която се пръсна насред двора с дълбок взрив. После си изми ръцете, наметна навосъченото платно и преди полунощ се върна с няколко корави свиела солено месо, няколко чувала ориз и царевица с гъгрица и няколко дръгливи бананови грозда. Оттогава вече не липсваха неща за ядене.
Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.
Убеден, че Урсула ще отнесе тайната в гроба, Аурелиано Втори нае група изкопчии под предлог да построели канали за отводняване в предния и задния двор и сам надупчи почвата с железни шишове и с всякакви уреди за откриване на метали, без да намери нищо, което да прилича на злато в тримесечните изнурителни обследвания. По-късно прибягна до Пилар Тернера с надежда, че картите ще видят повече, отколкото копачите, но тя започна с обяснението, че е: безполезен всякакъв опит, докато не друг, а Урсула не сече тестето. Потвърди в замяна съществуването на съкровището с точност, че са седем хиляди двеста и четиринайсет монети, закопани в три брезентови чувала с мрежи от медна жица, в кръг с радиус от сто двайсет и два метра, ако се вземе за център леглото на Урсула, но предупреди, че няма да бъде намерено, преди да спре дъждът и преди слънцата на три последователни юнски месеца да превърнат в прах калищата. Изобилието и обстойната неяснота на сведенията се сториха на Аурелиано Втори толкова подобни на спиритическите басни, че настоя в своите начинания, въпреки че беше август и би било нужно да чака поне три години, та да задоволи условията на предвиждането. Първо го учуди, макар в същото време да увеличи неговото объркване, потвърждението, че има точно сто и два метра от леглото на Урсула до оградата на задния двор. Фернанда се побоя да не би да е толкова луд, колкото брат му близнака, когато го видя да прави измерванията, и още повече, когато заповяда на групите изкопчии да задълбаят още с метър ямите. Плячка на изследователско безумие, сравнимо само с онова на прадядо му, когато диреше пътя към изобретенията, Аурелиано Втори изгуби последните торби с мазнина, които му оставаха, и някогашната прилика с брата близнак отново изпъкна не само поради отъняването на фигурата, но и заради отдалечения вид и вглъбеността. Повече не се загрижи за децата. Ядеше по кое да е време, оплескан от краката до главата, и го вършеше в някой ъгъл на кухнята и едва-едва отговаряше на случайните въпроси на Санта София де ла Пиедад. Виждайки го да работи по този начин, както никога не бе сънувала, че може да го направи, Фернанда помисли, че безстрашието му е грижовност и че ламтежът му е самоотверженост, и че дебелоглавието му е упоритост, и това ухапа вътрешностите й поради свирепостта, с която бе дрънкала срещу неговата мърлявост. Ала на Аурелиано Втори тогава не му беше до милозливи помирявания. Потънал до шия в тресавище от мъртви клонаци и изгнили цветя, той преобърна и налице, и наопаки почвата в градината, след като бе свършил в предния и задния двор, и продупчи толкова дълбоко основите под източния трем на къщата, че една нощ всички се събудиха ужасени от нещо, което, изглежда, беше някакъв гибелен трус както заради трептенията, така и заради ужасяващото подземно скърцане, а то три помещения се свличаха и беше зейнала пукнатина, от която човек тръпки го полазваха, от пруста до спалнята на Фернанда. Аурелиано Втори пак не се отказа от изследването. Дори когато вече се бяха свършили и последните надежди и единствено, изглежда, имаха някакъв смисъл предсказанията на картите, той подсили нащърбените основи, позакърпи пукнатината с хоросан и продължи да копае откъм западната страна. Все още беше там втората седмица на следващия юли, когато дъждът почна да утихва и облаците малко по малко се издигнаха, и се видя, че всеки миг ще престане да вали. Тъй и стана. Един петък в два часа след пладне светът бе осветен от глупаво, алено и грапаво като тухлен прах слънце, почти толкова свежо, колкото водата, и не валя в продължение на десет години.
Макондо беше в развалини. Сред блатата по улиците оставаха изпотрошени мебели, скелети от покрити с червени перуники животни, последни спомени от пълчищата пришълци, които избягаха от Макондо така замаяно, както и бяха дошли. Къщите, вдигнати толкова спешно по време на банановата треска, бяха запуснати. Банановото дружество отнесе съоръженията си. От някогашното телено градче стояха само развалините. Дървените къщи, прохладните тераси, където протичаха спокойните следобеди в игра на карти, сякаш бяха сринати от избързването на пророческия вятър, който подир години щеше да изличи Макондо от лицето на земята. Единствената човешка диря, оставена от онзи хищен полъх, бе една ръкавица на Патриция Браун в задушената от тринитариите лека кола. Омагьосаната област, която Хосе-Аркадио Буендия изследва по време на основаването и където после процъфтяха банановите насаждения, беше тресавище от гниещи чукани, в чийто далечен кръгозор години наред се съзираше мълчаливата пяна на морето. Аурелиано Втори изстрада безизходица от опечаление първата неделя, когато облече сухи дрехи и излезе да огледа селището. Преживелите гибелното бедствие седяха посред улиците и се наслаждаваха на първите слънца. Все още пазеха по кожата си воднозеленявия оттенък на водораслите и мириса на килер, който дъждът бе отпечатал, но в дъното на сърцата си изглеждаха доволни, че са си възвърнали селището, в което се родиха. Турската улица отново беше предишната, онази от времето, когато арабите, по чехли и с халки на ушите, обхождаха света да разменят папагали гуакамайя за джунджурии и намериха в Макондо надеждно пристанище, за да си отдъхнат от своето хилядолетно положение на бездомници. От другата страна на дъжда стоката по базарите капеше на парчета, разгънатите по вратите платове бяха прошарени от мъх, тезгяхите подкопани от термити, и стените, проядени от влагата, но арабите от третото поколение седяха на същото място и в същото положение на своите бащи и дядовци, мълчаливи, безстрашни, неуязвими за времето и нещастието, толкова живи или толкова мъртви, колкото бяха след чумата-безсънница и след трийсет и двете войни на полковник Аурелиано Буендия. Толкова учудваща беше здравината на техния дух пред развалините на игралните маси, сергиите за фританги, къщичките на стрелбищата и уличката, където се тълкуваха сънищата и се отгатваше бъдещето, че Аурелиано Втори ги запита с обичайната си лековатост с какви тайнствени средства са си послужили, за да не потънат в бурята, как по дяволите са направили да не се удавят, и един по един, от врата на врата, те му върнаха една лукава усмивка и един бленуващ поглед и всички му дадоха, без да се уговарят, един й същи отговор:
— С плуване.
Петра Котес беше може би единственият местен жител, който имаше сърцето на арабин. Бе видяла последните отломки на своите обори и конюшни, влачени от бурята, но бе смогнала да задържи къщата на крака. В последната година бе пращала настойчиви заръки до Аурелиано Втори, а той й бе отговарял, че не знаел кога ще се върне в дома й, но че във всеки случай щял да занесе цял сандък златни пари, за да облицова спалнята. Тогава тя бе ровила из сърцето си, търсейки силата, която да й позволи да преживее нещастието, и беше намерила един разсъдъчен и справедлив бяс, с който се бе заклела да възстанови състоянието, прахосано от любовника и допрахосано от потопа. Това бе толкова несъкрушимо решение, че Аурелиано Втори се върна в дома й осем месеца след последната заръка и я завари зеленява, чорлава, с хлътнали клепачи, с осланена от крастата кожа, но пишейки номерца върху късчета хартия, за да разиграе томбола. Аурелиано Втори остана смаян и беше толкова омършавял и толкова тържествен, че Петра Котес не повярва, че този, който се бе върнал да я търси, е любовникът от целия неин живот, а братът близнак.
— Ти си луда — рече той. — Освен ако не мислиш да разиграваш кокалите.
Тогава тя му каза да надзърне в спалнята и Аурелиано Втори видя мулето. Кожата му беше лепната върху ребрата, както на стопанката, но беше толкова живо и решително, колкото и тя. Петра Котес го бе изхранила с гнева си, а когато нямаше повече треви, нито царевица, нито корени, приюти го в собствената си спалня и му дава да яде чаршафите от перикал, персийските килими, плюшените покривки, кадифените завеси и везания със златни нишки и с грамадни копринени пискюли балдахин на епископския креват.
* * *
Урсула трябваше да направи голямо усилие, за да изпълни обещанието си да умре, щом спре дъждът. Повеите на умствено прояснение, тъй оскъдни по време на дъжда, зачестиха от август насетне с духналия сух вятър, който задушаваше розовите храсти и вкаменяваше блатата и който накрая поръси върху Макондо жарещия прах, покрил завинаги ръждясалите цинкови покриви и стогодишните бадемови дървета. Урсула плака от жал, когато откри, че повече от три години е била играчка на децата. Изми си наплесканото лице, смъкна си шарените панделки, гущерите и сухите жаби, и броениците, и старинните огърлици на арабите, които бяха окачили по цялото й тяло, и за пръв път след смъртта на Амаранта напусна леглото без ничия подкрепа, за да се включи отново в домашния живот. Храбростта на непобедимото й сърце я водеше из тъмнотите. Ония, които обърнаха внимание на нейните препъвания и се сблъскаха с архангелската й ръка, винаги вдигната на височината на главата, помислиха, че с голяма мъка се оправя с тялото си, но още не повярваха, че е сляпа. Не й трябваше да вижда, за да разбере, че цветните лехи, гледани с такава прилежност още от първото преустройство, бяха разрушени от дъжда и сринати от разкопките на Аурелиано Втори, и че стените и циментът на подовете бяха напукани, мебелите разсъхнати и обезцветени, вратите изкъртени от касите, а семейството заплашено от дух на примиреност и униние, невъобразими по нейно време. Движейки се пипнешком из празните спални, тя долавяше постоянния гърмол на термити, които провъртваха дървенията, и ножечното тракане на молеца в дрешниците, и опустошителния грохот на огромните червени мравки, които бяха процъфтели в потопа и подкопаваха основите на къщата. Един ден отвори сандъка на светците и трябваше да помоли за помощ Санта София де ла Пиедад, за да смъкне от себе си хлебарките, изскочили от вътрешността му, който вече бяха стрили на прах дрехите. „Не е възможно да се живее в тая небрежност — казваше. — Както сме я подкарали, накрая зверовете ще ни погълнат.“ Оттогава насетне нямаше нито миг покой. Станала още преди да разсъмне, хващаше когото свари, включително децата. Тури на слънце оскъдните дрехи, все още в състояние да бъдат използувани, прогони хлебарките в изненадващи нападения с прахове срещу насекоми, изтръгна вените от термитите по врати и прозорци и задуши с негасена вар мравките в техните бърлоги. Възстановителската треска накрая я отведе в забравените стаи. Накара да разчистят от разрушения и паяжини стаята, където му изсъхна пипето на Хосе-Аркадио Буендия в дирене на философския камък, сложи в ред златарската работилница, разбъчкана от войниците, и най-накрая поиска ключовете за стаята на Мелкиадес, за да види в какво състояние се намира. Вярна на волята на Хосе-Аркадио, който бе забранил всякаква намеса, докато няма действителен признак, че е умрял, Санта София де ла Пиедад прибягна до какви ли не увъртания да се обърка Урсула. Но нейната решимост да не изостави на насекомите дори най-отдалеченото и негодно кътче в къщата беше толкова непоколебима, че тя разпердушини всички пречки, които й поставиха, и след тридневни настоявания постигна да й отворят стаята. Трябваше да се вкопчи за касата на вратата, за да не я повали смраднята, но й бяха нужни не повече от две секунди, за да си припомни, че там стояха прибрани седемдесет и двете цукала на ученичките и че в една от първите нощи на дъжда войнишки патрул бе претърсил къщата, дирейки Хосе-Аркадио Втори и не бяха могли да го намерят.
— Благословен да е господ-бог! — възкликна тя, сякаш бе видяла всичко. — Толкова да се мъча да ти внуша добрите порядки, а ти накрая да заживееш като свиня.
Хосе-Аркадио Втори все тъй препрочиташе пергаментите. Единственото видимо нещо в чорлавата неразбория от коси бяха зъбите под ивици зеленява тиня и неподвижните очи. Разпознал гласа на прабаба си, той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне, и без да знае това, повтори някогашни думи на Урсула.
— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.
— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.
Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг. Но и тогава не даде възможност на примирението. Сгълча Хосе-Аркадио Втори, сякаш беше някое дете, и настоя да се изкъпе и обръсне и да й заеме силата си, за да довъзстанови къщата. Самата мисъл да напусне стаята, която му бе предоставила покой, ужаси Хосе-Аркадио Втори. Извика, че няма човешка власт, способна да го накара да излезе, защото не иска да види влака с двеста вагона, натоварени с мъртъвци, който всяка вечер потегля от Макондо към морето. „Всички, които бяха на гарата — викаше. — Три хиляди четиристотин и осем.“ Едва тогава Урсула разбра, че той се намира в свят на мрачини, много по-непрогледен, отколкото нейния, толкова непристъпен и самотен, колкото онзи на прадядото. Остави го в стаята, но постигна да не слагат вече катинара, да чистят всеки ден, да изхвърлят пукалата на бунището, да оставят само едно, и да поддържат Хосе-Аркадио Втори такъв чист и спретнат, какъвто бе прадядото в дългото си пленничество под кестена. Отначало Фернанда тълкуваше оная шетня като пристъп на старешка лудост и едва-едва сдържаше раздразнението си. Но Хосе-Аркадио по онова време й извести от Рим, че възнамерявал да отиде в Макондо, преди да даде обет, и добрата вест й вдъхна такова въодушевление, че изневиделица се видя да полива цветята по четири пъти на ден, за да не би синът й да си създаде лошо впечатление за къщата. Същият този подтик я накара да ускори преписката с невидимите лекари и да възобнови в пруста саксиите с папрат и ореган и съдините с бегонии много преди Урсула да узнае, че са били разрушени от опустошителския бяс на Аурелиано Втори. По-късно продаде сребърния сервиз и купи керамични сервизи за ядене, супници и черпаци, сплавени от цинк, олово и калай, и прибори от алпака и обедни с тях шкафовете, привикнали с порцелана на Индийското сдружение и чешкия кристал. Урсула се мъчеше да иде все по-далеч. „Да се отворят врати и прозорци — викаше. — Да се сготви месо и риба, да се купят най-големите костенурки, да дойдат другоземците да простират рогозките си из ъглите и да пикаят върху розите, да сядат на масата да ядат по колкото си пъти искат, и да се уригват, и да плямпат, и с ботуши да изпоцапат всичко, и да правят с нас каквото си щат, защото това е единственият начин да се изплаши разрухата.“. Но това бе празна самоизмама. Беше вече прекалено стара и живееше в излишък, за да повтори чудото с карамеловите животинки, а никой от потомците не бе наследил нейната твърдост. Къщата си остана затворена по заповед на Фернанда.
Аурелиано Втори, отново занесъл сандъците си в дома на Петра Котес, едва разполагаше със средства, за да не умре от глад семейството. От томболата с мулето Петра Котес и той бяха купили други животни, с които смогнаха да завъртят първобитна лотарийна търговия. Аурелиано Втори ходеше от къща в къща да предлага билетчета, които сам изрисуваше с цветни мастила, за да ги направи по-привлекателни и убедителни, и може би не си даваше сметка, че мнозина ги купуваха от благодарност, а повечето от състрадание. Обаче и най-милостивите купувачи получаваха възможността да спечелят прасе за двайсет сентаво или юница за трийсет и две и толкова се въодушевяваха от надеждата, че вторник вечер препълваха двора на Петра Котес и очакваха момента, в който случайно избрано дете ще изтегли от торбата печелившия номер. Скоро това се превърна в седмичен панаир, тъй като с падането на следобеда се настаняваха в двора маси с фританги и сергии за напитки и мнозина от облагодетелствуваните още там заколваха спечеленото животно при условие, че другите ще платят музиката и ракията, тъй че без да го е желал, Аурелиано Втори отново се видя да свири на акордеон и да участвува в скромни надпревари по хищничество. Тия немощни отзвуци от пируванията в други дни послужиха самият Аурелиано Втори да открие колко е отпаднал духом и до каква степен е пресъхнало остроумието му на майстор-веселбар. Той беше променен човек. Сто и двайсетте кила, до които стигна по времето, когато предизвика Слоницата, се бяха свели до седемдесет и осем; чистосърдечното и подпухнало лице на костенурка бе станало като на игуана и винаги се намираше близо до скуката и умората. За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания. Освободени от повтарящите огледала, които бяха продали на търг, че да купят животни за томболата, и от похотливите дамаски и кадифета, които мулето бе изяло, те стояха будни до много късно с невинността на безсънни дядо и баба, използувайки да правят сметки и прехвърлят сентаво времето, което преди прахосваха да се прахосват. Понякога първите петли ги заварваха да правят и развалят купчинки от монети, да махват малко оттук, та да го сложат там, тъй че това да стигне да задоволят Фернанда, а онова за обувки на Амаранта-Урсула, другото — за Санта София де ла Пиедад, която не сефтосваше костюм от времената на шума, а това другото да се поръча ковчег, ако умре Урсула, а това за кафето, което се покачваше с по едно сентаво либрата всеки три месеца, а това — за захарта, която подслаждаше все по-малко, това — за дървата за огрев, още мокри от потопа, и това другото — за хартия и цветно мастило за билетите, а онова пък, което оставаше, за да погасяват постепенно стойността на априлската телица, чиято кожа по чудо спасиха, защото я хвана синя пъпка, когато бяха разпродадени почти всички номера от томболата. Бяха толкова чисти ония богослужения по бедност, че винаги определяха най-добрата част за Фернанда и не го направиха никога от угризение, нито от милосърдие, а защото нейното благополучие ги интересуваше повече, отколкото тяхното собствено. Всъщност онова, което ставаше с тях, макар никой от двамата да не си даваше сметка, беше, че и двамата мислеха за Фернанда като за дъщерята, която бяха искали да имат и нямаха, и то до такава степен, че веднъж се примириха три дни да ядат булгур, за да може тя да си купи някаква холандска покривка. Обаче колкото и да се претрепваха от работа, колкото и много пари да стискаха и колкото и хитрини да измисляха, техните ангели-хранители заспиваха от умора, докато те слагаха и махаха монети, мъчейки се да им стигат поне за преживяване. В безсъницата, оставяна им от лошите сметки, се питаха какво се е случило по света, та животните да не раждат със същата безреда, както преди, защо парите се изпаряваха от ръцете и защо хората, неотдавна палили снопчета банкноти по веселби, смятаха, че е пладнешки обир да се взема по дванайсет сентаво за томболата с шест кокошки. Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.
Никога томболите не стигаха за повече. Отначало Аурелиано Втори заемаше три дни от седмицата, заключен в някогашното си писалище на скотовъдец, да рисува билет подир билет, да оцветява с известно изящество една червена кравичка, едно зелено прасенце, или няколко сини кокошчици, според разиграваното животно, и извайваше с добро подражание на печатни букви името, което се видя добро на Петра Котес, за да кръсти търговията: Томболи на божието провидение. Но с време взе да се чувствува тъй уморен, след като е изрисувал по две хиляди билета седмично, че поръча да направят животните, името и номерата на каучукови печати и тогава работата се сведе да ги навлажнява върху разноцветни възглавнички. През последните години им хрумна да заменят номерата с гатанки, така че наградата да се разпределя между всички, които ги отгатват, но системата се оказа толкова сложна и се поддаваше на толкова подозрения, че се отказаха при втория опит.
Аурелиано Втори беше толкова зает в опитите си да заздрави доброто име на своите томболи, че едва му оставаше време да види децата. Фернанда настани Амаранта-Урсула в малко частно училище, където не се приемаха повече от шест ученички, но отказа да позволи на Аурелиано да посещава общественото училище. Смяташе, че вече е отстъпила прекалено много, като е приела той да напусне стаята. Освен това в училищата по онова време се приемаха само законнородени деца от католически бракосъчетания, а в кръщелното свидетелство, което бяха окачили с карфица за престилчицата на Аурелиано, когато го отпратиха в къщи, той бе записан като подхвърлено дете. Тъй че си остана заключен, изоставен под милостивото наглеждане на Санта София де ла Пиедад и умствените поврати на Урсула, и откриваше тесния свят на къщата според обясненията на бабите. Беше нежен и източен, с любознателност, която изкарваше от кожата възрастните, но противно на мъчителския и понякога ясновидски поглед, който имаше полковникът на същата възраст, неговият беше примигващ и малко разсеян. Докато Амаранта-Урсула беше в първоначалното училище, той ловеше дъждовни червеи и измъчваше насекоми в градината. Но веднъж, кога го Фернанда го завари да пъха скорпиони в една кутия, за да ги пуска по рогозката на Урсула, заключи го в някогашната спалня на Меме, където той се разсейваше от самотните си часове, прехвърляйки илюстрациите на енциклопедията. Там го намери Урсула един следобед, когато ръсеше къщата със светена вода и китка коприва, и макар много пъти да е бивала с него, запита го кой е.
— Аз съм Аурелиано Буендия.
— Вярно — отвърна тя. — Време е вече да почнеш да учиш златарство.
Отново го обърка със своя син, защото топлият вятър, който смени потопа и вдъхна в мозъка на Урсула временни повеи на проблясък, бе отминал. Не си възвърна повторно разума. Когато влизаше в спалнята, заварваше там Петронила Игуаран, с досадното украшенийце и палтенцето с дребни мъниста, които си туряше за гостувания по задължение, и заварваше Транкилѝна Марѝя Миния̀та Алако̀ке Буендия, своята баба, да си вее с пауново перо в стола-люлка на недъгава, и своя прадядо Аурелиано-Аркадио Буендия с мнимата си долама на вицекралски стражник, и Аурелиано Игуаран, баща си, който бе измислил молитва да се спържват и падат червеите от кравите, и оная богобоязливка, майка си, и братовчеда със свинската опашка, и Хосе-Аркадио Буендия, и своите мъртви деца, всички насядали по столове, които бяха опрели до стената, сякаш не бяха на гости, а на бдение над покойник. Тя скърпваше някакъв цветист брътвеж, подхващаше работи от далечни времена, тъй че когато Амаранта-Урсула се връщаше от училище и Аурелиано се уморяваше от енциклопедията, намираха я седнала в леглото да си приказва самичка, загубена из лутаница от мъртъвци. „Огън“ — викна тя веднъж, ужасена, и за миг пося суматоха в къщата, ала онова, което известяваше, беше пожарът в една конюшня, на който бе присъствувала на четиригодишна възраст. Така разбърка миналото със съвремието, че в два-трите повея на просветление, които я споходиха преди да умре, никой не узна съвсем ясно дали говореше за онова, което чувствува, или за онова, което си припомня. Малко по малко тя се свиваше, обезобразяваше, съсухряше приживе, докато в последните си месеци стана една сушена слива, загубена вътре из нощницата, и винаги вдигнатата ръка заприлича на маймунска лапка. С дни наред оставаше неподвижна и Санта София де ла Пиедад трябваше да я разтърсва, за да се убеди, че е жива, и я слагаше седнала върху краката си да я храни с лъжички подсладена вода. Изглеждаше една току-що родена старица. Амаранта-Урсула и Аурелиано я разнасяха из спалнята, за да видят, че едва-едва е по-голяма от младенеца божи, а един следобед я скриха в някакъв шкаф на килера, където биха могли да я изядат плъховете. Една Връбница влязоха в спалнята, докато Фернанда беше на църква, и помъкнаха Урсула за темето и глезените.
— Горката ни прапрабабичка — каза Амаранта-Урсула, — умря от старост.
— Жива съм! — рече тя.
— Нали виждаш — каза Амаранта-Урсула, сподавяйки смеха си, — даже и не диша.
— Тъкмо ви приказвам! — викна Урсула.
— Даже и не приказва — рече Аурелиано. — Умря си като щурче.
Тогава Урсула се предаде на очевидността. „Господи божичко — възкликна тихо тя. — Значи това било смъртта.“ Подхвана една безконечна молитва, объркана, дълбока, която се проточи повече от два дни, и която във вторник се беше изродила в бърканица от молби към бога и практически съвети да не съборели къщата червените мравки, да не оставяли никога да угасне лампата пред дагеротипа на Ремедиос и да се пазели никой Буендия да не се жени за някого от същата кръв, защото ще се родят синове със свинска опашка. Аурелиано Втори се опита да използува бълнуването, за да му признае къде е заровено златото, но и този път молбите бяха безполезни. „Когато се появи стопанинът — каза Урсула, — господ ще те озари да го намери.“ Санта София де ла Пиедад беше уверена, че всеки миг ще я завари мъртва, защото тия дни наблюдаваше известно зашеметяване в природата: че розите миришеха на огниче, че една кратуна с леблебия падна и зърната останаха върху пода в съвършен геометрически ред и с очертание на морска звезда, и че една нощ видя да минава през небето цяла редица светещи портокаловоцветни кръгове.
Осъмна мъртва на Велики четвъртък. Последния път, когато й бяха помогнали да направи сметка на възрастта си, по времената на банановото дружество, тя я беше пресметнала между сто и петнайсет и сто и двайсет и две години. Заровиха я в ковчеже, едва-едва по-голямо от кошничката, в която бе донесен Аурелиано, и малко хора присъствуваха на погребението, отчасти защото малцина си спомняха за нея, отчасти защото този полуден горещината беше такава, че обърканите птици се удряха като сачми в стените и разкъсваха металните мрежи на прозорците, за да умрат в спалните.
Отпърво повярваха, че е някаква чума. Домакините се изтощаваха от толкова метене на мъртви птици, особено по време на подиробедния сън, а мъжете ги изхвърляха с купове в реката. На Възкресение Христово стогодишният отец Антонио-Исабел потвърди от амвона, че смъртта на птиците е подчинена на лошото влияние на Скитника Евреин, когото той самият бил видял предната нощ. Описа го като смесица от кози мъжкар, кръстосан със самка-езичничка, пъкълски звяр, чийто дъх спичал въздуха и от чието посещение младоженките ще зачеват изчадия. Малцина обърнаха внимание на апокалиптичното му бръщолевене, тъй като народът беше убеден, че енорийският свещеник бълнува от възрастта. Но призори в сряда една жена разбуди всички, защото намери следи от двукрако е разцепено копито. Бяха толкова истински и недвусмислени, че които отидоха да ги видят, не се усъмниха в съществуването на някакво страховито създание, подобно на описаното от енорийския свещеник, и се сдружиха да заложат капани в дворовете си. Тъй успяха да го хванат. Две седмици подир смъртта на Урсула, Петра Котес и Аурелиано Втори се разбудиха стреснати от плача на някакво необикновено биче, идващ от махалата. Когато станаха, вече неколцина мъже вадеха чудовището от наострените пръти, набучени по дъното на покрита със сухи листа яма, а то бе престанало да врещи. Тежеше като вол, въпреки че ръстът му не беше по-голям отколкото на юноша, и от раните му бликаше мазникава зелена кръв. Тялото му беше покрито с грапава козина, пъкаща от ситни кърлежи, а кожата му — вкаменена в кора от прилепала, но противно на описаното от енорийския свещеник, човешките му части бяха по-скоро от болнав ангел, отколкото на човек, защото ръцете му бяха нежни и сръчни, очите големи и здрачни, и имаше на плешките си зараснали и мазолести чуканчета на мощни криле, навярно окастрени с брадва на дървосекач. Окачиха го на глезените на едно бадемово дърво сред площада, за да не остане никой, който да не го види, и когато взе да се разплува, изгориха го на клада, защото не можа да се установи дали копелдашката му природа е на животно, та да го хвърлят в реката, или на християнин, та да го погребат. Никога не се установи дали всъщност заради него измряха птиците, но младоженките не заченаха оповестените изчадия, нито пък намаля силата на горещината.
Ребека умря в края на годината. Архенида, нейната слугиня през целия й живот, поиска помощ от властите, за да събори вратата на спалнята, където господарката й стоеше заключена от три дни насам и я намериха в самотното легло, изкорубена като скарида, с оголена от косопада глава и палец в устата. Аурелиано Втори се зае с погребението и помъчи да възстанови къщата и да я предаде, но разрушението така се беше впило в нея, че стените, току-що боядисани, се лющеха, и не се намери достатъчно дебел хоросан, който да не позволи отровната глушница да стрие подовете и бръшлянът да разкапе подпорите.
От потопа насам всичко вървеше така. Немарливостта на хората противоречеше с хищността на забравата, която малко по малко прояждаше безмилостно спомените до такава крайност, че в ония времена за една нова годишнина от Нерландския договор пристигнаха в Макондо пратеници на президента на републиката, за да връчат най-подир нееднократно отхвърляното от полковник Аурелиано Буендия отличие, и загубиха цял следобед да търсят кой да им посочи къде могат да намерят някого от неговите потомци. Аурелиано Втори беше изкушен да го получи, повярвал, че това е медал от плътно злато, но Петра Котес го убеди, че е недостойно, когато пратениците вече приготвяха документи и речи за тържеството. Пак по това време се върнаха циганите, последните наследници на науката на Мелкиадес, и завариха селището толкова довършено и неговите жители тъй отдалечени от останалия свят, че отново се напъхаха из къщите, помъкнали намагнитени железа, сякаш наистина бяха последното откритие на вавилонските мъдреци, и отново съсредоточиха слънчевите лъчи с исполинска лупа, и имаше някои, които останаха със зяпнали уста, щом видяха да изпопадват котли и да се търкулват казани, и които платиха по петдесет сентаво, за да се чудят на някаква циганка, която си сваляше и поставяше изкуствената челюст. Един раздрънкан жълт влак, който не докарваше, нито откарваше някого и едва поспираше на пустата гара, беше единственото нещо, останало от многолюдния влак, за който сеньор Браун прикачваше своя вагон с остъклен покрив и епископски кресла, и от влаковете за плодове с по сто и двайсет вагона, които се точеха цял следобед, докато отминат. Представителите на римската курия, които бяха отишли да обследват доклада за необикновената смъртност на птиците и заколването на Скитника Евреин, завариха отец Антонио-Исабел да играе на сляпа баба с децата и повярвали, че неговият доклад е дело на старешко умопомрачение, отведоха го в старопиталище. Не след дълго проводиха отец Аугусто Анхел[68], новоизпечен кръстоносец, неотстъпчив, смел, безстрашен, който лично биеше камбаните по няколко пъти на ден, за да не потъват в забвение духовете, и ходеше от къща в къща да разбужда сънливците, че да ходят да се черкуват, но за по-малко от година и той бе победен от небрежността, която се вдишваше с въздуха, от жарещия прах, който състаряваше и затлачваше всичко, и от унеса, който му причиняваха кюфтетата от обеда в непоносимата горещина на подиробедния сън.
Със смъртта на Урсула къщата отново изпадна в запустение, от което нямаше да я изтръгне дори една толкова решителна и силна воля като тази на Амаранта-Урсула, която подир много години, вече жена без предразсъдъци, радостна и съвременна, стъпила здраво на този свят, разтвори врати и прозорци, че да подплаши разрухата, когато възстанови градината, унищожи червените мравки, които си ходеха посред бял ден из пруста, и безполезно се опита да пробуди забравения дух на гостолюбие. Обителската страст на Фернанда сложи непреодолим яз пред стоте поройни години на Урсула. Не само отказа да отвори вратите, когато отмина сухият вятър, но дори накара да затворят прозорците с дървени кръстовки, подчинявайки се на бащиния лозунг да се зарови приживе. Скъпо струващата преписка с невидимите лекари свърши с провал. След многобройни отлагания тя се заключи в спалнята си на съгласуваната дата и час, покрита само с бял чаршаф и с глава към север, и в един часа след полунощ усети, че покриха лицето й с кърпичка, намокрена в ледена течност. Когато се събуди, слънцето грееше в прозореца и тя имаше ужасен дъгообразен шев, почващ от слабината и свършващ до гръдната кост. Но преди да изпълни предвидената почивка, получи объркано писмо от невидимите лекари, които казваха, че я били претърсили в продължение на шест часа, без да намерят нищо, което да съответствува на толкова пъти и тъй подробно описваните от нея признаци. Всъщност пагубният й навик да не назовава нещата с тяхното име бе породил ново объркване, тъй като единственото, което намериха хирурзите, телепати, беше изтърсване на матката, което можело да се изправи с носенето на песарий. Разочарованата Фернанда опита да получи по-точни сведения, ала незнайните писмовни съучастници не отговориха вече на посланията й. Почувствува се толкова потисната от тежестта на непознатата дума, че реши да запуши срама и да попита какво е песарий, и едва тогава узна, че френският лекар се бил обесил на някаква греда преди три месеца и че бил погребан, против волята на селището, от един някогашен другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия. Тогава се довери на сина си Хосе-Аркадио и той прати песариите чак от Рим с обяснително книжле, което тя хвърли в нужника, след като го научи наизуст, за да не вземе някой да узнае естеството на патилата й. Това беше безполезна предвидливост, защото единствените лица, които живееха в къщата, едва ли я вземаха пред вид. Санта София де ла Пиедад се рееше в самотна старост, готвеше малкото, което ядяха, и почти напълно се беше посветила да гледа Хосе-Аркадио Втори. Амаранта-Урсула, наследила известни прелести от Ремедиос красивата, запълваше с подготвяне на училищните си задължения времето, което преди губеше да изтезава Урсула, и започваше да проявява трезв разсъдък и всеотдайност в ученето, които накараха да се възроди у Аурелиано Втори добрата надежда, вдъхната му от Меме. Беше й обещал да я прати да довърши учението си в Брюксел, съобразно обичая, установен по време на банановото дружество, и тая самозаблуда го отведе до опитите му да съживи опустошените от потопа земи. Редките случаи, когато го виждаха тогава в къщата, беше заради Амаранта-Урсула, тъй като с течение на времето се бе превърнал в чужденец за Фернанда, а малкият Аурелиано ставаше саможив и вглъбен с приближаването към мъжката възраст. Аурелиано Втори вярваше, че старостта ще смекчи сърцето на Фернанда и детето ще може да се приобщи към живота на едно селище, където положително никой не би си направил труда да се блъска в мнителни умозрения относно неговия произход. Но самият Аурелиано, изглежда, предпочиташе заключването и самотата и не разкриваше ни най-малка злосторност, че да опознае света, който почваше от уличната врата. Когато Урсула накара да отворят стаята на Мелкиадес, той взе да се навърта там, да занича през открехнатата врата и никой не узна кога се оказа привързан към Хосе-Аркадио Втори от взаимна обич. Аурелиано Втори откри тази дружба дълго време след като бе започнали, когато чу детето да говори за клането на гарата. Това се случи един ден, когато някой се оплака на масата от разрухата, в която затънало селището, откак го напуснало банановото дружество, и Аурелиано отвърна с обиграността и зрелостта на голям човек. Неговата гледна точка, противно на общото тълкуване, беше, че Макондо било място цветущо и добре поело своя път, докато го объркало и покварило и изстискало банановото дружество, чиито инженери предизвикали потопа като повод да се избягнат обещанията към трудещите се. Говорейки тъй разумно, че на Фернанда; й се стори някакво кощунство, подражание на Исус между учителите[69], детето описа с точни и убедителни подробности как войската разстреляла с картеч над три хиляди работници, сгащени на гарата, и как натоварили труповете на един влак от двеста вагона и ги изхвърлили в морето. Убедена както повечето хора в официалната истина, че не се е случило нищо, Фернанда се възмути при мисълта, че детето е наследило безвластническите нагони на полковник Аурелиано Буендия, и му заповяда да мълчи. Аурелиано Втори, напротив, призна версията на брат си близнака. В действителност, въпреки че всичко живо го имаше за луд, Хосе-Аркадио Втори по онова време беше най-трезвият обитател на къщата. Той научи малкия Аурелиано да чете и пише, посвети го в изучаването на пергаментите и му внуши толкова лично тълкуване на значението на банановото дружество за Макондо, че след много години, когато Аурелиано навлезе в света, хората щяха да помислят, че той разказва някакво бълнуващо обяснение, защото беше коренно противоположно на лъжливото, което историците бяха възприели и утвърдили в училищните писания. В отстранената стаичка, където никога не достигна сухият вятър, нито прахът, нито горещината, и двамата помнеха праотческото видение на един старец под шапка с гарванова периферия, който говореше за света гърбом към прозореца, много години преди те да се родят. И двамата откриха по едно и също време, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че Хосе-Аркадио Буендия не е бил толкова луд, както разказваше семейството, а единственият разполагал с достатъчно умствена яснота, за да прозре истината, че и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица. Хосе-Аркадио Втори освен това успя да подреди тайнописните букви на пергаментите. Беше уверен, че съответствуват на азбука от четирийсет и седем до петдесет и три букви, които, разделени, наподобяваха паячета и кърлежи, и които в изящния краснопис на Мелкиадес напомняха дрехи, турени да съхнат върху тел. Аурелиано помнеше, че е виждал подобна таблица в английската енциклопедия и я занесе в стаята, за да я сравни с тази на Хосе-Аркадио Втори. Действително бяха еднакви.
По времето, когато им хрумна лотарията с гатанки, Аурелиано Втори се събуждаше с буца в гърлото, сякаш потискаше желанието си да плаче. Петра Котес го изтълкува като едно от многото обърквания, предизвикани от лошото положение, и всяка сутрин в течение на повече от година докосваше небцето му с китка, натопена в пчелен мед, и му даваше сироп от ряпа. Когато буцата в гърлото му стана толкова потискаща, че беше трудно да диша, Аурелиано Втори посети Пилар Тернера, да не би тя да Знае някаква облекчителна болка. Несъкрушимата баба, стигнала до стоте години начело на едно незаконно бардаче, не повярва в лечебни суеверия, а по въпроса се допита до картите. Видя коня със златото[70] с гърло, ранено от меча на валето, и заключи, че Фернанда се опитва да върне съпруга си в къщи посредством опозорената система да забива топлийки в неговия портрет, но е предизвикала вътрешен тумор, поради несръчното познаване на злите си изкуства. Тъй като Аурелиано Втори нямаше други снимки освен от сватбата, а те всички бяха в големия албум, продължи да търси из цялата къща, облагодетелствуван от невниманията на съпругата си, и най-сетне намери в дъното на дрешника шест песария в първоначалните им кутийки. Повярвал, че червените каучукови кръгчета са магьоснически вещи, той пъхна едно в джоба си да го види Пилар Тернера. Тя не можа да определи естеството му, но й се стори толкова подозрително, че все пак го накара да занесе и шестте и ги изгори на клада, която запали в двора. За да осуети предполагаемата магия на Фернанда, посочи на Аурелиано Втори да намокри квачка и да я зарови жива под кестена и той го направи тъй добросъвестно, че когато доприкри със сухи листа вдигнатата земя, вече чувствуваше как диша по-добре. От своя страна Фернанда изтълкува изчезването като наказание от невидимите лекари и приши към вътрешната страна на ризата си джоб, затварящ се с набор, и там прибра новите песарии, пратени от сина й.
Шест месеца след заравянето на кокошката Аурелиано Втори се събуди посред нощ от пристъп на кашлица и почувствува, че го душат отвътре с клещи на рак. И тогава разбра, че колкото и магически песарии да унищожава, и колкото кокошки за осуетяване да мокри, единствената и тъжна истина е, че умира. Не каза никому. Измъчван от страха, че ще умре, без да е пратил в Брюксел Амаранта-Урсула, заработи както никога и вместо една, правеше по три томболи на седмица. Рано-рано го виждаха да обхожда селището, дори из най отдалечените и окаяни махали, и да се мъчи да продаде билетчетата с мъчително нетърпение, обяснимо само у един умиращ. „Тук е божието провидение — тръбеше той. — Не го оставяйте да си отиде, защото идва само веднъж на сто години.“ Правеше потресаващи усилия да изглежда весел, приветлив, приказлив, но стигаше човек да види потта и бледнината му, за да узнае, че едва крепи душа. Понякога се отбиваше в пусти места, където да не го види никой, и сядаше за малко да отдъхне от клещите, които го разкъсваха изотвътре. Посред нощ все още беше в квартала на търпимостта и се мъчеше да утеши с проповеди за доброто щастие самотните жени, които хлипаха край грамофоните с фуния. „Тоя номер не се е падал от четири месеца — казваше той и им сочеше билетчето. — Не го оставяйте да си отиде, защото животът е по-кратък, отколкото човек си мисли.“ Накрая изгубиха уважение към него, започнаха да му се подиграват и през последните месеци вече не му казваха дон Аурелиано, както бяха правили винаги, а го наричаха в самото му лице дон Божието Провидение. Гласът му се изпълваше с неверни нотки, раздрънка се и накрая угасна в кучешко хъхрене, но той все още имаше воля да не остави да западне очакването на наградите в двора на Петра Котес. С постепенното изгубване на гласа обаче той си даваше сметка, че в скоро време няма да може да понася болката, разбираше полека-лека, че не с прасета и ярета, разигравани на томбола, дъщеря му ще стигне в Брюксел, тъй че измисли да направи приказната томбола със съсипаните от потопа земи, които съвсем лесно биха могли да бъдат възстановени от оня, който разполага с капитал. Това бе толкова зашеметяващо начинание, че самият кмет склони да го оповести с разпоредба и се образуваха общества за купуване на билети от по сто песо, които се изчерпаха за още по-малко от седмица. През нощта на томболата спечелилите вдигнаха пищен празник, сравним само с ония от добрите времена на банановото дружество, и Аурелиано Втори свири на акордеона за последен път забравените песни на Франсиско Човека, но вече не можа да ги изпее.
След два месеца Амаранта-Урсула потегли за Брюксел. Аурелиано Втори й даде не само парите от извънредната томбола, но и тия, които бе смогнал да спести предните месеци, и съвсем оскъдните пари, които получи от продажбата на пианолата, клавесина и други партакеши, изпаднали в немилост. Според неговите пресмятания този паричен запас щял да й стигне за учението, така че оставаше нерешен само въпросът за цената на обратния билет. Фернанда се противопоставяше на пътуването до последния миг, възмутена от мисълта, че Брюксел е тъй близо до пагубния Париж, но се успокои с едно писмо, което отец Анхел й даде до някакъв пансион за млади католички, обслужван от монахини, където Амаранта-Урсула обеща да живее до края на учението. Освен това енорийският свещеник издействува тя да пътува под грижите на група францисканки, отиващи за Толедо, където се надяваха да намерят доверени хора и да я пратят в Белгия. Докато напредваше прибързаната преписка, която направи възможно това съгласуване, Аурелиано Втори, подпомаган от Петра Котес, се зае с багажа на Амаранта-Урсула. Вечерта, когато приготвиха един от сватбените сандъци на Фернанда, нещата бяха толкова добре разположени, че ученичката знаеше наизуст кои са костюмите и плюшените папуци, с които трябва да извърши прекосяването на Атлантика, и палтото от синьо сукно с медни копчета, и обувките от щавена козя кожа, с които трябва да слезе на сухо. Знаеше също тъй как трябва да върви, за да не падне във водата, когато се качва на борда по наклонените дъски, че нито за миг не трябва да се отделя от монахините, нито пък да излиза от каютата, освен за да яде, и че по никакъв повод не трябва да отговаря на въпросите, които непознати от кой да е пол й зададат в открито море. Носеше стъкълце с капки против морска болест и тетрадка, изписана собственоръчно от отец Анхел с шест молитви за предотвратяване на бурята. Фернанда й измайстори широк брезентов колан, за да си пазела парите, и й посочи как да го носи, прилепнал към тялото, тъй че да не трябва да го сваля дори за спане. Понечи да й подари златното пукало, измито в белина и обеззаразено в спирт, но Амаранта-Урсула го отхвърли от страх да не й се подиграват съученичките. Подир няколко месеца, в смъртния си час, Аурелиано Втори щеше да си я спомня, както я видя за последен път, мъчейки се да смъкне, без да й се удаде, прашното стъкло на второкласния вагон, за да изслуша последните заръки на Фернанда. Носеше костюм от розова коприна с китка изкуствени градински теменуги в лявата петелка, обувки от щавена козя кожа с катарама и нисък ток и ярко лъскави чорапи с ластици върху прасците. Тялото й беше дребно, косата пусната и очите й живи като на Урсула на нейната възраст и начинът, по който се прощаваше, без да плаче, но и, без да се усмихне, разкриваше същата коравина в характера. Вървейки до вагона, който се засилваше, и повел Фернанда за ръка да не би да се препъне, Аурелиано Втори едва можа да отвърне на поздрава й с махване на ръката, когато дъщеря му прати една целувка с върха на пръстите. Съпрузите останаха неподвижни под палещото слънце и гледаха как влакът се смесва с черната точка на кръгозора и бяха се уловили за ръка за пръв път от деня на сватбата.
На девети август, преди да се получи първото писмо от Брюксел, Хосе-Аркадио Втори разговаряше с Аурелиано в стаята на Мелкиадес и току рече:
— Винаги помни, че бяха повече от три хиляди, и че ги хвърлиха в морето.
После падна ничком върху пергаментите и умря с отворени очи. В същия миг в леглото на Фернанда неговият брат-близнак стигна до края на проточилото се и ужасно мъченичество с железните раци, които проядоха гърлото му. Преди седмица се беше върнал в къщи без глас, без дъх и почти само кости, със сандъците си на бездомник и акордеона си на непрокопсаник, за да изпълни обещанието да умре при съпругата. Петра Котес му помогна да прибере дрехите си и го изпрати, без да пророни нито сълза, но забрави да му даде лачените обувки, които искаше да носи в ковчега. И щом узна, че е умрял, тя се облече в черно, зави чепиците с вестник и поиска разрешение от Фернанда да види трупа. Фернанда не я остави да прекрачи прага.
— Поставете се на мое място — замоли Петра Котес. — Представете си колко ще съм го обичала, за да понасям това унижение.
— Няма унижение, което да не заслужава една безпътница — отвърна Фернанда. — Тъй че чакайте да умре някой друг от многото, за да му сложите тия чепици.
В изпълнение на своето обещание Санта София де ла Пиедад закла с кухненски нож трупа на Хосе-Аркадио Втори, за да се увери, че няма да го заровят жив. Телата бяха поставени в еднакви ковчези и там видяха, че отново ставаха съвсем еднакви в смъртта, както бяха до юношеството. Старите веселбарски приятели на Аурелиано Втори поставиха върху ковчега му венец, на който имаше морава лента с надпис: Дръпнете се крави че животът е кратък. Фернанда се възмути толкова много от тази непочтителност, че нареди да хвърлят венеца на боклука. В бутаницата на последния час тъжните добри пияници, които го изнесоха от къщата, объркаха ковчезите и ги заровиха в разменени гробове.
* * *
Аурелиано дълго време не напусна стаята на Мелкиадес. Научи наизуст чутовните небивалици от оръфаната книга, обобщението от проучванията на Херман, недъгавия; записките по науката за злите духове, разковничетата за философския камък, столетията на Нострадамус и неговите изследвания върху чумата, тъй че стигна до юношеството, без да знае нищо за своето време, но с основните познания на средновековния човек. По което и време да влезеше в стаята, Санта София де ла Пиедад го намираше унесен в четене. Носеше му призори голяма чаша кафе без захар и по обед чиния ориз и резени пържени банани — единственото нещо, което се ядеше в къщата след смъртта на Аурелиано Втори. Грижеше се да му подрязва косата, да му вади гнидите, да ми преправя старите дрехи, които намираше из забравени сандъци, а щом взеха да му набождат мустаци, занесе му бръснача и кратунката за пяна на полковник Аурелиано Буендия. Никой от синовете му не приличаше толкова на него, нито дори Аурелиано-Хосе, най-вече заради изпъкналите скули и решителната, малко безжалостна линия на устните. Както се случи на Урсула с Аурелиано Втори, когато последният учеше в стаята, Санта София де ла Пиедад вярваше, че Аурелиано си говори сам. В действителност разговаряше с Мелкиадес. Едно горещо пладне, малко след смъртта на близнаците, той видя срещу отблясъка на прозореца печалния старец под шапката с гарванова периферия, сякаш въплъщение на спомена, който стоеше в паметта му много години, преди да се е родил. Аурелиано бе подредил вече азбуката на пергаментите. Тъй че когато Мелкиадес го запита дали е открил на какъв език са написани, не се поколеба да отговори: — На санскритски — рече.
Мелкиадес му разкри, че възможностите да дойде отново в стаята били преброени, но си отивал спокоен към поляните на окончателната смърт, защото Аурелиано имал време да научи санскритски преди годините, които му остават преди пергаментите да навършат един век, за да бъдат разгадани. Не друг, а той му посочи, че в уличката, свършваща в реката, където по време на банановото дружество се гадаеше бъдещето и се тълкуваха сънища, някакъв каталонски мъдрец имаше книжарница, в която се намира един Sanskrit Primer[71], който ще бъде изяден от молците след шест години, ако не побърза да го купи. За първи път през дългия си живот Санта София де ла Пиедад остави да проблесне едно чувство и то бе чувство на зашеметяване, когато Аурелиано й поиска да му занесе книгата, която трябвало да намери между Освободения Ерусалим[72] и поемите на Милтън[73], от дясната страна върху втория ред на лавиците. Понеже не знаеше да чете, тя научи наизуст тоя изчерпателен доверителен разговор и намери пари чрез продажбата на една от седемнайсетте златни рибки, които оставаха в работилницата и които само тя и Аурелиано знаеха къде ги бяха турили през нощта, когато войниците претърсиха къщата.
Аурелиано напредваше в изучаването на санскритския, докато Мелкиадес Ставаше все по-отсъствуващ и по-далечен, изпаряващ се в бляскавата обедна яснота. Последния път, когато Аурелиано го усети, той беше едно почти невидимо присъствие, което мърмореше: „Умрях от треска в плитчините на Сингапур!“ Стаята тогава стана уязвима за праха, за термитите и червените мравки, за молците, които трябваше да превърнат в стърготини мъдростта на книгите и пергаментите.
В къщата имаше какво да се яде. На другия ден след смъртта на Аурелиано Втори един от приятелите, които бяха носили венеца с непочтителния надпис, предложи на Фернанда пари, които бил останал да дължи на нейния съпруг. Оттогава един пратеник носеше всяка сряда кошница с неща за ядене и те напълно стигаха за цяла седмица. Никой не узна, че ония хранителни припаси ги пращаше Петра Котес с мисълта, че продължителното милосърдие е начин за унизяване на оная, която я бе унижила. Обаче злобата й се разсея много по-рано, отколкото тя самата очакваше, и тогава продължи да изпраща храната от гордост и накрая от състрадание. Неведнъж, когато й липсваше смелост да продава билетчетата и хората изгубиха интерес към томболата, оставаше гладна тя, за да яде Фернанда, и продължи да изпълнява поетото задължение, докато видя да минава погребението й.
За Санта София де ла Пиедад това, че намаляха обитателите на къщата, трябва да е било почивката, на която имаше право след повече от половин век работа. Никога не бе се чул ропот от оная безмълвна, непроницаема жена, която пося в семейството ангелските кълнове на Ремедиос, красивата и загадъчната тържественост на Хосе-Аркадио Втори, която посвети цял един живот от самота и мълчаливост да отглежда деца, които едва ли помнеха, че са нейни синове и внуци, и която се грижи за Аурелиано, сякаш бе излязъл от нейната утроба, без сама да знае, че е негова прабаба. Само в къща като онази беше обяснимо, че е спала винаги върху палмова рогозчица, която постилаше на пода в хамбара, сред нощното гръмолене на плъховете, и без да е разправяла никому как една нощ я разбуди страшното усещане, че някой я гледа в тъмнината, а то една усойница се плъзгаше по корема й. Знаеше, че ако бе разказала на Урсула, тя би я сложила да спи в собственото си легло, но беше по времето, когато никой нищо не разбираше, преди да се разкрещят в пруста, защото непосилният труд в хлебарницата, стрясканията от войната и грижите по децата не оставиха време да се мисли за чуждото щастие. Петра Котес, която никога не видя, единствена си спомняше за нея. Стараеше се тя да има сносни обувки за излизане, никога Да не й липсва костюм, дори по времето, когато правеха чудеса с парите от томболите. Когато Фернанда дойде в къщата, имаше поводи да смята, че тя е някаква увековечена прислужница и макар неведнъж, чу да казват, че е майка на нейния съпруг, това й се виждаше толкова невероятно, че по-трудно го проумя, отколкото забрави. Санта София де ла Пиедад изглежда никога не се раздразни от онова подчинено положение. Напротив, създаваше впечатление, че й харесва да ходи по ъглите, без отдих, без оплакване, да поддържа подредена и чиста огромната къща, където живя от моминството си и която, особено по време на банановото дружество, приличаше повече на казарма, отколкото на домашно огнище. Но когато умря Урсула, свръхчовешката грижовност на Санта София де ла Пиедад, страшната й трудоспособност захванаха да се прекършват. Не само защото беше стара и изчерпана, а защото къщата изневиделица се сгромоляса в някаква старческа безизходица. Нежен мъх се изкатери по стените. Когато вече нямаше нито едно необрасло място в дворовете, буренакът разчупи изотдолу цимента на пруста, напотроши го като стъкло и през пукнатините се провряха същите жълти цветенца, които почти преди един век Урсула бе намерила в чашата с изкуствената челюст на Мелкиадес. Без време и без средства да предотврати безчинствата на природата, Санта София де ла Пиедад прекарваше деня в спалните да плаши гущерите, които през нощта пак се намъкваха. Една сутрин видя как червените мравки напуснаха подкопаните основи, прекосиха цветната градина, изкачиха се по перилото, където бегониите бяха придобили землист цвят, и навлязоха чак до дъното на къщата. Опита първо да ги трепе с метла, после с прах против насекоми и най-накрая с вар, но на другия ден те биваха пак на същото място, минаваха все тъй упорити и непобедими. Фернанда пишеше писма до децата си и не забелязваше неудържимото нахлуване на разрухата. Санта София де ла Пиедад продължи да се бори сама, воюваше срещу буренака, за да не влезе в кухнята, изтръгваше от стените огромните паяжинени пискюли, които се размножаваха за няколко часа, остъргваше термитите. Но когато видя, че и стаята на Мелкиадес е пълна с паяжини и прахоляк, макар да я метеше и забърсваше по три пъти на ден и че въпреки чистаческия й бяс, е заплашена от развалините и окаяния вид, който само полковник Аурелиано Буендия и младият военен бяха предвидили, тя разбра, че е победена. Тогава си тури износения неделен костюм, някакви стари обувки на Урсула и чифт памучни чорапи, подарени от Амаранта-Урсула, и сви на вързопче останалото й бельо за две-три преобличания.
— Предавам се — каза тя на Аурелиано. — Това е голяма къща за бедните ми кокали.
Аурелиано я запита къде отива и тя направи неясно движение. Обаче се опита да обясни, че отивала да прекара последните си години при някаква първа братовчедка, която живеела в Риоача. Това не беше правдоподобно обяснение. От смъртта на нейните родители тя не бе имала досег с никого в селището, нито пък бе получавала писма, нито бележки, нито я чуха да говори за какъвто и да е роднина. Аурелиано й даде четиринайсет златни рибки, защото беше готова да замине с единственото, което имаше: едно песо и двайсет и пет сентаво. От прозореца на стаята той я видя да прекосява двора с вързопчето си дрехи, помъкнала крака и изгърбена от годините, видя я да провира ръка през една дупка на вратника, за да пусне мандалото, след като беше излязла. Нито я чуха, нито я видяха повече.
Когато научи за бягството, Фернанда плямпа цял един ден, докато преглеждаше сандъци, скринове и шкафове, вещ по вещ, за да се убеди, че Санта София де ла Пиедад не е отмъкнала нищо. Изгори си пръстите, когато се опита да запали огъня за пръв път през живота си, и трябваше да помоли Аурелиано за услугата да я научи как се прави кафе. С течение на времето той взе да върши кухненските работи. Когато ставаше, Фернанда намираше закуската поднесена и напускаше отново спалнята само да вземе храната, която Аурелиано й оставяше похлупена върху жарава и която тя отнасяше на масата, за да я яде върху ленени покривки и сред свещници, седнала на самотното почетно място край петнайсет празни стола. Дори при тези обстоятелства Аурелиано и Фернанда не споделиха самотата, а продължиха да живеят всеки в своята, като чистеха съответната стая, до като паяжината малко по малко заснежаваше розовите храсти, облицоваше гредите, ватираше стените. По онова време на Фернанда й се стори, че къщата се изпълва с домашни духове. Като че вещите, преди всичко тия за всекидневна употреба, бяха развили способността да променят мястото си със свои собствени средства. Времето на Фернанда минаваше в търсене на ножицата, уверена, че я е сложила в леглото и след като го разбъркваше цялото, намираше я на една полица в кухнята, където смяташе, че не е била от четири дни. Изведнъж в чекмеджето за прибори изчезваха вилиците, а тя намираше шест в олтара и три в мивката. Онова скиторене на вещите ставаше по-отчайващо, щом сядаше да пише. Мастилницата, която слагаше отдясно, се появяваше отляво, пресата с попивателната се загубваше и я намираше след два дни под възглавницата, и страниците, написани до Хосе-Аркадио, се объркваха с тия за Амаранта-Урсула и винаги се тормозеше да не е пъхнала писмата в разменени пликове, както наистина й се случи неведнъж. Един път изгуби перодръжката. След петнайсет дни й я върна раздавачът, който я бе намерил в чантата си и ходеше да търси стопанина от къща на къща. Отначало тя помисли, че това са работи на невидимите лекари, както изчезването на песариите, и дори седна да им пише писмо, с молба да я оставят на мира, но трябваше да го прекъсне и свърши нещо, а когато се върна в стаята, не само не намери захванатото писмо, но и забрави за намерението си да го пише. Известно време мислеше, че е Аурелиано. Взе да го следи, да слага предмети по пътя му, мъчейки се да го изненада тъкмо когато разменя местата им, но съвсем скоро се убеди, че Аурелиано не напуска стаята на Мелкиадес, освен да иде в кухнята или до нужника, и че не беше по подигравките. И тъй накрая повярва, че това бяха палувания на домашните духове и реши да прикрепи всяко нещо за мястото, където трябва да го използува. Върза с дълга връв ножиците за горния край на леглото, поставката за перодръжки и пресата с попивателната хартия за крака на масата и лепна мастилницата върху дъската, отдясно на мястото, където обикновено пишеше. Затрудненията не се разрешиха тъй скоро, защото след няколко часа шиене връвта на ножиците вече не достигаше, за да реже, сякаш домашните духове постепенно я бяха намалили. Същото й се случваше и с връвта на перодръжката, и дори със собствената й ръка, която след като попишеше, не стигаше до мастилницата. Нито Амаранта-Урсула в Брюксел, нито Хосе-Аркадио в Рим узнаха ония незначителни неволи. Фернанда им разказваше, че е щастлива, и в действителност беше щастлива, именно защото се чувствуваше освободена от всякакво задължение, като че ли животът я бе отмъкнал повторно в света на нейните родители, където хората не страдаха от всекидневните неприятности, защото те предварително бяха разрешени във въображението им. Онази нескончаема преписка я накара да изгуби усет за времето, особено след като замина Санта София де ла Пиедад. Беше привикнала да води сметка на дните, месеците и годините, вземайки за отправна точка датите, предвидени за връщането на децата й. И когато последните промениха сроковете веднъж и дваж, датите й се объркаха, обещанията се изгубиха сред хартиите и дните толкова си заприличаха един на друг, че не се усещаха как текат. Вместо да се обезпокои, изпитваше дълбоко доволство от забавянето. Не я тревожеше, че много години след като бе оповестил скорошното даване на вечните обети, Хосе-Аркадио все й пишеше, че чакал да свърши учението по висше богословие, за да подхванел дипломация, защото тя разбираше, че е много висока и осеяна с пречки витата стълба, водеща до стола на свети Петър. Напротив, духът й се възбуждаше при новините, които за други биха били незначителни, както онази, че синът й бил видял папата. Изпита подобна наслада, когато Амаранта-Урсула заръча да й кажат, че науките й се проточили повече от предвижданото време, защото нейните отлични оценки й били дали право на предимства, които баща й не взел предвид, когато направил сметката.
Бяха изтекли повече от три години, откак Санта София де ла Пиедад му занесе граматиката, когато Аурелиано успя да преведе първия свитък. Не беше безполезна работа, но представляваше само първата крачка по един път, чиято дължина бе невъзможно да се предвиди, защото текстът на испански не означаваше нищо: бяха шифровани стихове. Аурелиано нямаше способи да установи разковничетата, които ще му позволят да ги разгадае, но тъй като Мелкиадес му бе казал, че в магазина на каталанския мъдрец се намират книгите, които ще му са нужни, за да стигне до същината на пергаментите, реши да говори с Фернанда да му позволи да иде и ги търси. В стаята, погълната от развалини, чието неудържимо размножаване я бе доразгромило, той мислеше за най-подходящия начин да изрази молбата си, изпреварваше обстоятелствата, пресмяташе най-подходящия случай, но когато заварваше Фернанда да изважда храната от жаравата, а това беше единствената възможност да й говори, трудолюбиво обсъдената молба му присядаше и гласът му се губеше. Единствен път тогава я проследи. Слухтеше за нейните стъпки в спалнята. Чуваше я да отива до вратата, за да получи писмата от децата и да връчи своите на раздавача, и слушаше до най-късни часове в нощта коравото и страстно стържене на перото по хартията, преди да чуе щракването на електрическия ключ и мърморенето на молитви в тъмнината. Едва тогава заспиваше, упован, че идният ден ще му даде очакваната възможност. Толкова се самозалъга с мисълта, че разрешението няма да му бъде отказано, че една утрин отряза косата, която вече стигаше до раменете му, и обръсна разчорлената си брада, сложи тесни панталони и риза с подвижна яка, без да знае от кого я е наследил, и зачака в кухнята Фернанда да иде на закуска. Не пристигна жената от всекидневието, онази с вдигнатата глава и каменна походка, а старица, свръхестествено красива, в жълтеникаво хермелиново наметало, с корона от позлатен картон и немощно държане на човек, плакал скришом. В действителност, откак я намери в сандъците на Аурелиано Втори, Фернанда бе обличала много пъти проядената от молци царска рокля. Който и да беше я видял пред огледалото, прехласната в собствените си монархически обноски, би помислил, че е луда. Но не беше луда. Просто бе превърнала царските премени в машина за спомняне. Първия път, когато си ги тури, не можа да избегне възела, който се сви в сърцето й, и да не се изпълнят очите й със сълзи; защото в онзи миг отново долови мириса на вакса от ботушите на военния, който отиде да я търси у дома й, за да я направи царица и душата й се встъкли от носталгия по изгубените мечти. Почувствува се толкова стара, толкова свършена, толкова далечна от най-добрите часове на своя живот, че дори й домиля за ония, които помнеше като най-лоши, и едва тогава откри колко нужни са повеите на ореган в пруста, и парата на розовите храсти привечер, и дори зверската природа на пришълците. Сърцето й от сплъстена пепел, което бе понесло без вайкалия най-сполучливите удари на всекидневната действителност, се разрони при първите повеи на носталгията. С опустошаването на годините необходимостта да се чувствува тъжна се превръщаше в порок. Очовечи се в самотата. Обаче заранта, когато влезе в кухнята и се озова пред чаша кафе, която й предлагаше един кокалест и бледен юноша с умопомрачен приблясък в очите, смешното я разкъса с едно перване на своята лапа. Не само му отрече позволението, но оттогава помъкна ключовете на къщата в джоба, където пазеше неизползуваните песарии. Това беше безполезна предвидливост, защото да бе искал, Аурелиано би могъл да се измъкне и дори да се върне в къщата, без да бъде видян. Но проточилото се пленничество, неизвестността на света, навикът да се подчинява бяха изсушили в неговото сърце семената на бунтовността. Тъй че се върна в своето затворничество да повтаря и преповтаря пергаментите и да чува до късно през нощта хлипанията на Фернанда в спалнята. Една сутрин отиде, както обичайно, да запали печката и намери в изтлялата пепел храната, която бе оставил за нея предния ден. Тогава надникна в спалнята и я видя простряна в леглото, загърната в хермелиновото наметало, по-красива от всякога, а кожата й превърната в черупка от слонова кост. Подир четири месеца, когато пристигна Хосе-Аркадио, намери я недокосната.
Невъзможно беше някой да си представи човек, по-приличащ на майка си. Носеше костюм от зловещо тъжна тафта, риза с кръгла и корава яка, тънка копринена панделка на пеперудка вместо вратовръзка. Беше смъртно блед, излинял, със замаян поглед и слаби устни. Черната коса, лъскава и вирната, разделена по средата на черепа от права и безкръвна линия, имаше същата изкуствена привидност на косата на светиите. Сянката от добре подкастрената брада върху парафиненото лице изглеждаше въпрос на съвестта. Ръцете му бяха бледи, в зеленяви плетеници от вени и с паразитни пръсти и с халка от плътно злато със златист, кръгъл опал на левия показалец. Когато му отвори уличната врата, Аурелиано не трябваше да гадае кой е, за да разбере, че идва от много далече. Къщата се напои при неговото минаване с благоуханието на цветна вода, която Урсула изливаше на главата му като дете, за да може да го намира из тъмотите. По някакъв начин, невъзможен да се уточни, след толкова годишно отсъствие, Хосе-Аркадио все си беше есенно, ужасно тъжно и самотно дете. Отиде право в спалнята на майка си, където Аурелиано бе изпарявал живак в продължение на четири месеца в жарника на дядото на своя дядо, че да запази тялото според формулите на Мелкиадес. Хосе-Аркадио не зададе никакъв въпрос. Сложи една целувка върху челото на трупа, извади изпод полата джоба с набор, където стояха три още неизползувани песария и ключът на дрешника. Правеше всичко с нежни и решителни обноски, в противовес с унинието си. Извади от дрешника ковчеже, инкрустирано със семейния герб, дъхащо на сандалово дърво, и вътре намери обемистото писмо, в което Фернанда изля сърцето си от безбройните истини, които беше крила от него. Прочете го прав, жадно, обаче без нетърпение, и на третата страница спря и огледа Аурелиано с поглед на второ разузнаване.
— Значи — каза той с глас, в който имаше нещо от остротата на бръснач — ти си копелето.
— Аз съм Аурелиано Буендия.
— Върви си в стаята — рече Хосе-Аркадио.
Аурелиано си отиде и не излезе повторно дори от любопитство, когато чу шума на самотното погребение. Понякога от кухнята виждаше Хосе-Аркадио да броди из къщата, да се дави в своето задъхващо се дишане и след полунощ продължаваше да слуша стъпките му из съсипаните спални. Не чу неговия глас месеци наред, не само защото Хосе-Аркадио не му продумваше, но защото самият той нямаше желание то да се случи, нито пък време да мисли за нещо, различно от пергаментите. Подир смъртта на Фернанда той бе извадил предпоследната рибка и отиде в книжарницата на каталанския мъдрец да търси книгите, които му бяха нужни. Не го заинтересува нищо от онова, което видя по пътя, може би защото нямаше спомени, за да сравнява, а пустите улици и отчаяните къщи бяха еднакви с ония, които си бе представил по времето, когато душата си би дал, за да го види. Сам си бе дал разрешението, което Фернанда му отрече, и то само за един път, с една-единствена цел и с най-малкото необходимо време, тъй че извървя без прекъсване единайсетте пресечки, делящи къщата от уличката, където по-рано се тълкуваха сънища, и влезе задъхан в пъстрото и мрачно помещение, където едва имаше място да се помръдне. Оная книжарница изглеждаше повече бунище за използвани книги, натуряни в безредица по нащърбените от термити лавици, из ъглите, наплъстени с паяжина, и дори в пространствата, които би трябвало да бъдат предназначени за минаване. Върху една дълга маса, също затисната от фермани, собственикът пишеше някаква неуморна проза с лилав, малко безумен краснопис, и то на листове от ученическа тетрадка. Имаше дълга, красива посребрена коса, провесила се върху челото като кичур на какаду[74], а сините му, живи и тесни очи разкриваха кроткостта на човек, изчел всички книги. Беше по долни гащи, прогизнал в пот, и не остави писането, че да види кой е дошъл. За Аурелиано не бе трудно да изтръгне между оная приказна безреда петте книги, които търсеше, тъй като бяха точно на мястото, посочено му от Мелкиадес. Без да каже дума, подаде ги заедно със златната рибка на каталанския мъдрец, а той ги огледа и клепачите му се свиха като черупките на мида. „Сигурно си луд“ — каза на своя език, повдигна рамене и върна на Аурелиано петте книги и рибката.
— Вземай ги — рече на кастилски. — Последният човек, който е чел тези книги, трябва да е бил Исак Слепия, тъй че хубаво мисли какво правиш.
Хосе-Аркадио възстанови спалнята на Меме, поръча да изчистят и закърпят копринените завеси и балдахина от дамаск на вицекралското легло и отново пусна в употреба изоставената баня, чието циментено корито беше почерняло от някакъв жилест и грапав каймак. До тия две места се сведе неговата долнокачествена империя, с охлузгани другоземски платове, с подправени парфюми и евтини скъпоценни камъни. В останалата част на къщата единствено сякаш му пречеха светиите от домашния олтар, които един подиробед изгори, докато ги превърна в пепел на огъня, запален сред двора. Спеше до след единайсет часа. Отиваше до банята в разнищена туника с позлатени змейове и чехли с жълти пискюли и там отслужваше един обред, който по тържественост и продължителност напомняше онзи на Ремедиос красивата. Преди да се изкъпе, ръсваше за благоухание коритото със солите, които носеше в три алабастрови буркана. Не се обливаше с кратуната, а цамбурваше в дъхавите води и оставаше до два часа да плува по гръб, приспан от свежестта и спомена за Амаранта. Няколко дни след идването си захвърли тафтяното облекло, което, освен че беше прекалено дебело за селището, бе и единственото, което имаше, и го смени с прилепнали панталони, много приличащи на ония, които носеше Пиетро Креспи в уроците по танци, и риза от изящна коприна, тъкана с нишките на още жива буба, и с началните си букви, извезани върху сърцето. Два пъти седмично изпираше всичките дрехи в коритото и оставаше по туника, докато изсъхнат, понеже нямаше какво друго да облича. Никога не се хранеше в къщата. Излизаше на улицата, когато поотпуснеше следобедната горещина, и не се завръщаше до късна доба. Тогава продължаваше скръбното си лутане и дишаше като коте и мислеше за Амаранта. Тя и заплашителният поглед на светиите под блясъка на нощната лампа бяха двата спомена, които пазеше за къщата. Много пъти, в умопомрачаващия римски август, бе отварял очи насред съня и бе виждал Амаранта да изниква в езерце от разноцветен мрамор, с нейните дантелени фусти и превръзка на ръката, въздигната до съвършенство от томителното въжделение на заточението. Противно на Аурелиано-Хосе, който се опита да задуши онзи образ в кървавото блато на войната, той се мъчеше да го държи жив в тресавище от похотливост, докато залъгваше майка си с безкрайната измишльотина за папското призвание. Нито на него, нито на Фернанда никога не им хрумна да помислят, че тяхната преписка беше размяна на заблуди. Хосе-Аркадио, който напусна семинарията още щом пристигна в Рим, продължи да подхранва небивалицата за богословското и каноническо право, за да не постави в опасност баснословното наследство, за което му говореха бълнуващите писма на майка му и което трябваше да го изтръгне от немотията и глухотата, които споделяше с двама приятели в една мансарда на „Трастевере“[75]. Когато получи последното писмо на Фернанда, наложено й от предчувствието за неизбежно близка смърт, набута в куфара сетните отпадъци от своя лъжлив блясък и прекоси океана в трюм, където преселниците се трупаха като добичета за кланица и ядяха студени макарони и червясало сирене. Преди да прочете завещанието на Фернанда, което не беше нищо повече от изчерпателно и закъсняло повторение на неволи, раздрънканите мебели и буренакът в пруста вече му бяха посочили, че се е наврял в капан, от който никога няма да излезе, завинаги заточен за диамантената светлина и памтивековния въздух на римската пролет. В изтощителните безсъния на астмата той отново и отново мереше дълбочината на своето нещастие, докато обхождаше мрачната къща, където старешките превземки на Урсула му внушиха страха към света. За да бъде уверена, че няма да го загуби из тъмнотите, тя му бе отредила един ъгъл в спалнята, единственият, където можеше да бъде в безопасност от мъртвите, които бродеха из къщата още от привечеряване. „Каквото и лошо нещо да направиш — казваше му Урсула, — светиите ще ми го кажат.“ Плахите нощи на неговото детство се сведоха до онзи ъгъл, където стоеше неподвижен до времето за лягане, потейки се от страх върху един стол без облегалка, под бдящия и леден поглед на светиите-издайници. Това беше безполезно мъчение, защото по онова време вече се ужасяваше от всичко, което го заобикаляше, и бе подготвен да се плаши от всичко, което ще срещне из живота: уличните жени, които погубвали кръвта; жените от къщата, които раждали синове със свинска опашка; петлите за бой, които предизвиквали смъртта на мъже и угризения на съвестта за цял живот; огнестрелните оръжия, които само като ги докоснеш, те осъждат на двайсет години война; несполучливите начинания, които само водели до разочарование и лудост, и всичко, изобщо всичко, каквото господ-бог е създал с безкрайната си доброта и което лукавият е извратил. Когато се събуждаше, смазан от чекръка на кошмарите, яснотата на прозореца и ласките на Амаранта в коритото и насладата, с която го пудреше с копринена възглавничка по краката, го освобождаваха от ужаса. Дори и Урсула биваше различна под сияйната светлина на цветната градина, защото там не му говореше за страшни работи, а му търкаше зъбите с въглищен прах, за да има сияйната усмивка на папа, и му режеше и лъскаше ноктите, за да се удивляват поклонниците, които ще надойдат в Рим от всички краища на света, на чистотата на папските ръце, когато той им даде благословия, и го сресваше като папа и го мокреше с цветна вода, за да имат тялото и дрехите му благоуханността на папа. В двора на Кастелгандолфо[76] той бе видял папата да произнася от един балкон една и съща реч на седем езика за тълпа поклонници и единственото, което действително бе привлякло вниманието му, беше белотата на неговите ръце, които изглеждаха сякаш киснати в белина, ослепителният приблясък на неговите летни дрехи и далечният му лъх на одеколон.
Почти година след завръщането в къщата, след като бе разпродал, за да яде, сребърните свещници и гербоукрасеното цукало, на което в решителния час бяха златни само инкрустациите по герба, единственото развлечение на Хосе-Аркадио беше да събира деца от селището, за да играят в къщата. Появяваше се с тях по време на следобедния сън и ги караше да скачат на въже в градината, да пеят из пруста и да правят маймунджилъци по мебелите в гостната, докато той ходеше между групите и даваше уроци по добро държане. По това време бе износил тесните панталони и копринената риза и използваше обикновени дрехи, за еднократно преобличане, купени в магазините на арабите, но още поддържаше унилото си достойнство и папските обноски. Децата превзеха къщата, както сториха в миналото другарките на Меме. До късна доба се чуваше как търчат, пеят, танцуват и топуркат, тъй че къщата приличаше на някакъв разюздан интернат. Аурелиано не се обезпокои от нашествието, докато не отидоха да го дразнят в стаята на Мелкиадес. Една заран децата блъснаха вратата и се уплашиха пред видението на смрадливия и рунтав човек, който продължаваше да разгадава пергаментите върху работната маса. Не посмяха да влязат, но продължиха да се навъртат край стаята. Надзъртаха с шушукане през цепнатините, хвърляха живи животни през капандурите, веднъж заковаха отвън вратата и прозореца и Аурелиано половин ден се мота, докато ги изкърти. Развеселени от безнаказаността на своите палувания, четири деца друга сутрин влязоха в стаята, докато Аурелиано беше в кухнята, готови да разрушат пергаментите. Но щом докопаха жълтеникавите свитъци, някаква ангелска сила ги повдигна от пода и ги държа вдигнати във въздуха, докато се завърна Аурелиано и им отне пергаментите. Оттогава насетне повече не го дразнеха.
Четирите най-големи деца, които носеха къси панталони, въпреки че вече надзъртаха в юношеството, се грижеха за личния вид на Хосе-Аркадио. Пристигаха по-рано от другите и посвещаваха утрото да го бръснат, да му правят разтривки с топли кърпи, да му режат и лъскат ноктите на ръцете и краката, да го парфюмират с цветна вода. Неведнъж се пъхаха в коритото, за да го насапунисат от главата до петите, докато той плуваше по гръб и мислеше за Амаранта; После го избърсваха, напудряха го по тялото и го обличаха. Едно от децата, което имаше руса и къдрава коса и очи от розови стъкла като зайците, обикновено спеше в къщата. Бяха толкова здрави връзките, които го свързваха с Хосе-Аркадио, че го придружаваше в безсънията му на астматик, без да говори, и блуждаеше с него из потъналата в мрачини къща. Една нощ видяха в спалнята, където спеше Урсула, някакъв жълт отблясък през встъкления цимент, сякаш някакво подземно слънце бе превърнало пода на спалнята в стъклопис. Не трябваше да палят крушката. Стигна им и това да повдигнат изпочупените плочи в ъгъла, където винаги стоеше леглото на Урсула и където отблясъкът беше най-силен, за да намерят тайното подземие, което Аурелиано Втори се умори да търси в безумието на разкопките. Там стояха трите брезентови чувала, завързани с медна тел, и вътре в тях — седемте хиляди двеста и четиринайсет жълтици, които все тъй светлееха като жарава в тъмнината.
Намирането на съкровището бе като лумване на огън. Вместо да се завърне в Рим с непредвижданото състояние, което беше неговата узряла в беднотията мечта, Хосе-Аркадио превърна къщата в упадъчен рай. Смени с ново кадифе завесите и балдахина в спалнята и накара да поставят плочи на пода в банята и кахлени плочки по стените. Долапът на трапезарията се изпълни със захаросани плодове, шунки, туршии и неизползваният килер отново се отвори, за да складира вина и ликьори, които самият Хосе-Аркадио получаваше на гарата в сандъци, белязани с неговото име. Една нощ и четирите най-големи деца устроиха веселие, което продължи до зори. В шест часа заранта излязоха голи от спалнята, изпразниха коритото и го напълниха с шампанско. Цамбурнаха се ведно и заплуваха като птици, литнали в позлатено небе от дъхави мехури, а Хосе-Аркадио се носеше по гръб, настрани от веселието и с отворени очи възкресяваше Амаранта. Остана тъй, вглъбен, предъвкващ горчивината на своите двусмислени наслади, дори след като децата се умориха и вкупом отидоха в спалнята, където изтръгнаха кадифените завеси, напукаха в безредието сърцевидното огледало от планински кристал и разпердушиниха балдахина на леглото в усилието си да налягат един през друг. Когато Хосе-Аркадио се върна от банята, намери ги заспали на купчина, в една корабокрушенска спалня. Разгневен не толкова от разрушенията, колкото от отвращението и съжалението, което изпитваше срещу самия себе си в отчаяната празнота на пиршеството, той се въоръжи с бича от незаплетени конопени върви на църковен кучкар, който пазеше в дъното на сандъка заедно с метален пояс с шипове и други железарии за мъчение и покаяние, и изгони децата от къщата, виейки като луд, и ги шибаше безмилостно, както не би направил и с глутница койоти. Беше съсипан, притиснат от задуха, който продължи няколко дни и му придаде вид на предсмъртник. На третата нощ от изтезанието, победен от задушаването, той отиде в стаята на Аурелиано да го помоли за услугата да му купи от някоя близка аптека прах за вдишване. Тъй Аурелиано направи второто си излизане на улицата. Само две пресечки трябваше да измине, че да стигне до тясната аптека с напрашени витрини и фаянсови буркани, белязани на латински, където едно момиче с безмълвна красота на нилска змия му продаде лекарството, което Хосе-Аркадио бе написал на хартия. Второто виждане на пустото селище, едва осветявано от жълтеникавите крушки по улиците, не пробуди у Аурелиано повече любопитство, отколкото първия път. Хосе-Аркадио беше почнал да мисли, че е избягал, когато го видя наново да се появява, малко задъхан от бързането, повлякъл нозе, които затварянето и липсата на движение бяха направили слаби и несръчни. Толкова безсъмнено беше неговото равнодушие към света, че след няколко дни Хосе-Аркадио наруши обещанието, което бе дал на майка си, и го остави свободен да излиза, когато поиска.
— Няма какво да правя на улицата — отвърна му Аурелиано.
Тъй си и остана затворен, унесен в пергаментите, които малко по малко разгадаваше и чийто смисъл обаче не успяваше да изтълкува. Хосе-Аркадио му носеше в стаята резени шунка, захаросани цветя, оставящи пролетен дъх в устата, а на два пъти по чаша хубаво вино. Не събудиха любопитството му пергаментите, които считаше по-скоро че са някакво развлечение, достъпно само за посветените, но вниманието му бе привлечено от рядката мъдрост и необяснимото познаване на света, които притежаваше онзи отчаян роднина. Тогава узна, че е способен да разбира писмен английски и че между пергамент и пергамент е изчел от кора до кора, като някакъв роман, шестте тома на енциклопедията. Отначало е това си обясни обстоятелството, че Аурелиано може да говори за Рим, сякаш с години е живял там, но съвсем скоро разбра, че има познания, които не бяха енциклопедически, като цените на предметите. „Всичко се знае“ — бе единственият отговор, който получи от Аурелиано, когато го запита как е получил ония сведения. Аурелиано, от своя страна, се изненада, че Хосе-Аркадио, погледнат отблизо, е толкова различен от образа, който си бе създал за него, виждайки го да се лута из къщата. Беше способен да се смее, да си позволи от време на време някоя носталгия по миналото на къщата и да се загрижи за окаяната обстановка, в която се намира стаята на Мелкиадес. Онова сближение между двама самотника от една и съща кръв беше много далеч от приятелството, но позволи и на двамата да понасят по-добре бездънната самота, която едновременно ги разделяше и свързваше. Хосе-Аркадио тогава можа да прибегне до Аурелиано, за да оправи някои къщни работи, които силно го дразнеха. Аурелиано, на свой ред, можеше да сяда да чете в пруста, да получава писмата на Амаранта-Урсула, които продължаваха да идват с вечната си точност, и да ползва банята, откъдето го бе прокудил Хосе-Аркадио още с пристигането си.
В едно горещо предутро и двамата се разбудиха, обезпокоени от настойчиви хлопания по външната врата. Беше тъмен старец, с големи зелени очи, които придаваха на лицето му някакво призрачно лъчене, и с пепелен кръст върху челото. Опарцаливените дрехи, скъсаните обувки, вехтата раница, която носеше на рамо като единствен товар, му придаваха вид на просяк, но държането му издаваше достойнство, в пълно противоречие с неговия облик. Стигаше човек да го види веднъж, дори в полузрака на гостната, за да разбере, че тайната сила, която му позволява да живее, не беше инстинктът за самосъхранение, а навикът за страх. Беше Аурелиано Амадор, единственият оцелял от седемнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, който търсеше отдих в дългото си и смутно житие на беглец. Удостовери самоличността си, помоли да му дадат подслон в онази къща, която в своите нощи на обезправен бе възкресявал като единственото безопасно прибежище, останало му в живота. Но Хосе-Аркадио и Аурелиано не го помнеха. Помислиха, че е някой скитник, и го изхвърлиха на улицата с блъскане. И двамата тогава видяха от вратата края на една драма, която бе започнала преди Хосе-Аркадио да се помни. Двама полицейски агенти, преследвали Аурелиано Амадор години наред, душили следите му като песове през половината свят, изникнаха между бадемовите дървета на отсрещния плочник и с маузери дадоха два изстрела, които продупчиха точно пепелния кръст.
В действителност, откак изгони децата от къщата, Хосе-Аркадио чакаше вести за някой презокеански кораб, който да тръгва за Неапол преди Коледа. Беше казал това на Аурелиано и дори бе направил сметки да му остави една търговийка, която да му позволи да живее, защото кошничката с хранителни продукти вече не пристигна след погребението на Фернанда. Обаче и онази последна мечта нямаше да се изпълни. Една септемврийска утрин, след като пи кафе с Аурелиано в кухнята, Хосе-Аркадио вземаше всекидневната си баня, когато нахлуха през отместените керемиди четирите деца, които бе изгонил от къщата. Без да му дадат време да се брани, наскачаха облечени в коритото, сграбчиха го за косата и държаха главата му потопена, докато на повърхността престана предсмъртното бълбукане и мълчаливото и бледо тяло на делфин се плъзна до дъното на уханните води. После отнесоха трите чувала злато, които само те и тяхната жертва знаеха къде бяха скрити. Това бе толкова бързо, методично и грубианско действие, че наподобяваше военно нападение. Аурелиано, затворен в стаята си, не разбра нищо. Следобеда, натъжен поради отсъствието му в кухнята, той търси Хосе-Аркадио из цялата къща и го намери да се носи в дъхавите огледала на коритото, огромен и подпухнал и още мислещ за Амаранта. Едва тогава разбра колко много бе започнал да го обича.
* * *
Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.
— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!
Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник Аурелиано Буендия, подари му младежки ризи и двуцветни обувки и го избутваше на улицата, когато се застояваше много в стаята на Мелкиадес.
Действена, дребна, неукротима като Урсула и почти тъй красива и предизвикателна като Ремедиос, тя беше надарена с рядък усет да изпреварва модата. Когато получаваше по пощата най-новите кройки, те й служеха само да потвърди, че не е сбъркала с моделите, които измисляше и които шиеше с първобитната ръчна машина на Амаранта.
Бе записана за всички списания за мода, художествена информация и лека музика, които се печатаха в Европа, и само им хвърляше по един поглед, за да види, че по света нещата вървят така, както тя си ги въобразява. Неразбираемо беше жена с онзи дух да се е върнала в едно мъртво селище, потиснато от праха и горещината, и още по-малко с мъж, който имаше пари в излишък, за да живее добре в коя да е част на света, и който я обичаше толкова, че се беше подчинил да бъде развеждан от нея с копринената връв. Обаче с изтичане на времето ставаше по-очевидно намерението й да се заседи, тъй като не замисляше други кроежи освен дългосрочни, нито пък вземаше решения, които да не са насочени към търсене на удобен живот и спокойни старини в Макондо. Клетката с канарчетата показваше, че тия намерения не бяха необмислени. Спомнила си, че майка й беше разправяла в едно писмо за изтреблението на птиците, тя бе забавила пътуването няколко месеца, докато намери кораб, който да има престой в Щастливите острови, подбра двайсет и пет чифта най-нежни канарчета, за да посели отново небето на Макондо. Това бе най-жалкото от многобройните й неуспели начинания. След размножаването на птиците Амаранта-Урсула ги пускаше по двойки и те повече се бавеха да се почувствуват свободни, отколкото да избягат от селището. Напразно се мъчи да ги навикне с птичарника, който Урсула построи при първото възобновяване. Напразно им подправи кълчищени гнезда по бадемовите дървета, ръси алпистово семе по покривите и дразни пленниците, та техните песни да разубеждават бегълците, защото последните се издигаха при първия опит и правеха кръг в небето само колкото да намерят посоката за връщане в Щастливите острови.
Година след завръщането, макар и неуспяла да завърже приятелство, нито да уреди веселие, Амаранта-Урсула продължаваше да вярва, че е възможно да изтръгне онова общество, избрано от неволята. Гастон, съпругът, внимаваше да не й противоречи, макар още от гибелното пладне, когато слезе от влака, да разбра, че решението на жена му е предизвикано от привидение на носталгията. Убеден, че то ще бъде разгромено от действителността, дори не се потруди да сглоби велосипеда, а се хвана да преследва най-светливите яйца между паяжините, които зидарите отбрулваха, и да ги отваря с нокти, губейки по цели часове да съзерцава с лупа мъничките паячета, излизащи от вътрешността им. По-късно, повярвал, че Амаранта-Урсула продължава с преустройствата само за да не падне по гръб, реши да сглоби пищния велосипед, чието предно колело беше много по-голямо от задното, и се посвети да хваща и препарира що туземно насекомо намираше околовръст, и го изпращаше в буркани от мармалад на своя някогашен професор по естествена история в Лиежкия университет, където бе карал висш курс по ентомология, въпреки че преобладаващото му призвание беше на въздухоплавател. Когато караше велосипеда, носеше панталони на акробат, чорапи на шотландски гайдар и детективско бомбе, но когато ходеше пеша, обличаше се безупречно в дрехи от суров лен, с бели обувки, копринена джувка, гарсонетка и ракитова пръчка в ръката. Имаше бледи зеници, които подчертаваха неговия вид на мореплавател, и мустачки с катеричи косъм. Макар че беше поне петнайсет години по-възрастен от жена си, младежките му вкусове, бдителната му решимост да я ощастливи и добродетелите на добър любовник запълваха разликата. В действителност всички, които виждаха онзи четирийсетгодишен мъж с предпазливи навици, с връв на врата и циркаджийски бициклет, не биха могли да помислят, че той има договор за буйна любов с младата съпруга и че двамата отстъпваха пред взаимната неотложност в най-неподходящи места и където ги изненадваше вдъхновението, както правеха, откак бяха почнали да се виждат, и то със страст, която течението на времето и все по-невероятните обстоятелства задълбочаваха и обогатяваха. Гастон не само беше свиреп любовник, с неизчерпаема мъдрост и въображение, но беше може би първият мъж в историята на вида, който направи спешно приземяване и без малко не се преби с годеницата си само и само да се любят в едно поле с теменуги.
Бяха се запознали три години преди да се оженят, когато спортният двуплощник, с който правеше пируети над колежа, където учеше Амаранта-Урсула, подхвана едно безстрашно извъртане, че да избегне дръжката на знамето, и първобитният скелет от брезент и алуминиева хартия остана да виси за опашката върху кабелите за електрическа енергия. Оттогава, без да обръща внимание на шинирания си крак, той отиваше в края на седмицата да вземе Амаранта-Урсула в религиозния пансион, където тя винаги живя и чийто правилник не беше толкова строг, колкото желаеше Фернанда, и я отвеждаше в своя спортен клуб. Започваха да се любят на 500 метра височина в неделния въздух на ландите[77] и се чувствуваха толкова по-обвързани, колкото по-мънички ставаха съществата върху земята. Тя му говореше за Макондо като за най-светлото и блажено селище в света, и за една огромна къща, ухаеща на ореган, където искала да живее до старини с един верен съпруг и двама неукротими сина, които да се наричат Родриго и Гонсало, и в никакъв случай Аурелиано и Хосе-Аркадио, и една дъщеря, която да се нарича Вирхиния, и в никакъв случай Ремедиос. С такова копнеещо упорство бе възкресила превъзнесеното от носталгията селище, че Гастон разбра — тя не би искала да се омъжи, ако не я заведеше в Макондо. Съгласи се, както се съгласи по-късно за връвта, защото помисли, че това е някаква мимолетна приумица, която би било по-добре да надхитри овреме. Но когато изтекоха две години в Макондо и Амаранта-Урсула си беше все тъй доволна, както и първия ден, той започна да проявява признаци на безпокойство. По онова време вече бе изпрепарирал що насекомо има за препариране из областта, говореше испански като матерен език и бе разгадал всички кръстословици в списанията, които получаваше от пощата. Нямаше за повод климата, че да избърза с връщането, защото природата го бе дарила с колониален черен дроб, който издържаше без вайкания подиробедния зной и водата с червеи. Толкова му харесваше местната креолска храна, че веднъж изяде наниз от осемдесет и две яйца на игуана. Амаранта-Урсула в замяна караше да й донасят с влака риби и морски безгръбначни в кутии с лед, консервирани меса и плодове в сиропи, единственото, което можеше да яде, и продължаваше да се облича по европейската мода и да получава кройки по пощата, въпреки че нямаше къде да иде, нито на кого да гостува, и че по онова време мъжът й нямаше настроение да оценява късите й рокли, килнатите филцови шапки и седем пъти преметнатите огърлици. Нейната тайна изглежда се състоеше в това, че винаги намираше начин да бъде заета, разрешавайки домашни въпроси, които самата тя създаваше, и вършейки зле някои неща, които поправяше на другия ден с пагубна грижовност, която би накарала Фернанда да мисли за наследствения порок да се създава, за да се разваля. Веселбарският й нрав тогава беше все така буден, че щом получеше нови плочи, канеше Гастон да остава в гостната до късна доба, за да упражняват танците, които нейните приятелки от колежа й описваха с чертежи и които обикновено свършваха с любовни игри във виенските столове-люлки или на голия под. Единственото, което й липсваше, за да бъде напълно щастлива, беше раждането на децата, но зачиташе договора, сключен с мъжа й, да не ражда, преди да се навършат, пет години от женитбата.
Търсещ нещо, е което да запълни мъртвите си часове, Гастон обикновено прекарваше утрото в стаята на Мелкиадес, при саможивия Аурелиано. Доставяше му удоволствие да възкресява с него най-съкровените кътчета на своя край, който Аурелиано познаваше, сякаш е бил в него дълго време. Когато Гастон го запита как е направил, че да добие сведения, липсващи в енциклопедията, получи същия отговор, както и Хосе-Аркадио: „Всичко се знае.“ Освен санскритския Аурелиано бе научил английски и френски и по нещо от латински и гръцки. Нали тогава излизаше всеки подиробед, а и Амаранта-Урсула му беше определила седмични пари за лични разходи, неговата стая приличаше на отдел от книжарницата на каталанския мъдрец. Четеше жадно до най-късните часове в нощта, макар че от начина, по който се отзоваваше за четенията си, Гастон мислеше, че не купува книгите, за да се осведомявала да потвърждава точността на своите знания, и че никоя не го интересуваше повече от пергаментите, на които посвещаваше най-хубавите часове в утрото. Както на Гастон, тъй и на съпругата му би им харесало да го приобщят към семейния живот, но Аурелиано беше непроницаем човек, в облак от тайнственост, която времето полека-лека сгъстяваше все повече. Това беше една толкова непреодолима особеност, че Гастон претърпя неуспех в усилията си да се държи свойски с него и трябваше да потърси друго забавление, та да запълни мъртвите си часове. Тъкмо по онова време намисли да установи служба за въздушна поща.
Това не беше нов проект. Всъщност бе доста напреднал в него, когато се запозна с Амаранта-Урсула, само че не беше за Макондо, а за Белгийско Конго, където семейството му имаше капиталовложения в палмово масло. Женитбата, решението да прекара няколко месеца в Макондо, за да угоди на съпругата, го бяха принудили на отсрочка. Но щом видя как Амаранта-Урсула се хвана да урежда съвет за обществени подобрения и дори му се смееше, понеже намеквал за възможността за връщане, разбра, че нещата се проточват, и отново установи връзка със своите забравени съдружници в Брюксел, разсъждавайки, че за да бъде основоположник, е все едно дали ще е Карибско море или Африка. Докато постъпките напредваха, той подготви поле за кацане в някогашната омагьосана област, която тогава изглеждаше равнина от натрошени кремъци, и проучи направлението на ветровете, географията на крайморието и най-подходящите пътища за въздухоплаване, без да знае, че неговата грижовност, толкова наподобяваща онази на мистър Хърбърт, вдъхва в селището опасното заподозрение, че намерението му не е да предначертава пътища, а да сади банани. Въодушевен от едно хрумване, което въпреки всичко можеше да оправдае окончателното му установяване в Макондо, той направи няколко пътувания до столицата на провинцията, срещна се с властите, получи разрешения и подписа договори за изключителни права. Междувременно поддържаше със съдружниците си в Брюксел преписка, напомняща онази на Фернанда с невидимите лекари, и накрая ги убеди да натоварят на кораб първия самолет под отговорността на опитен механик, който да го сглоби в най-близкото пристанище и да го отведе по въздуха в Макондо. Една година след първите измервания и метеорологически пресмятания, упован на многократните обещания на своите кореспонденти, той бе придобил обичая да се разхожда по улиците и гледа небето, заслушан в шумовете на лекия ветрец, в очакване да се появи самолетът.
Макар тя да не беше забелязала, връщането на Амаранта-Урсула определи коренна промяна в живота на Аурелиано. След смъртта на Хосе-Аркадио той бе станал редовен посетител в книжарницата на каталанския мъдрец. Освен това свободата, на която тогава се наслаждаваше, и времето, с което разполагаше, пробудиха у него известно любопитство към селището, което опозна без почуда. Обходи прашните и самотни улици, оглеждайки с повече научен, отколкото човешки интерес вътрешността на къщите в разруха, металните мрежи на прозорците, изпокъсани от ръждата, и умиращите птици, и сломените от спомените обитатели. Помъчи се да възстанови с въображението си сринатия блясък на някогашното градче на банановото дружество, чиято пресъхнала къпалия беше пълна до ръбовете с прогнили мъжки обувки и женски чехлички, и в чиито домове, разрушени от отровната глушница, намери скелета на овчарско куче, още вързано със стоманена верига за халка, и един телефон, който звънеше, звънеше, звънеше, докато вдигна слушалката, разбра онова, което някаква опечалена и далечна жена питаше на английски, и й отговори — да, стачката е свършила, трите хиляди убити са изхвърлени в морето, банановото дружество си е отишло и Макондо от дълги години насам най-после си отдъхва. Ония набези го отведоха в изнемощелия квартал на търпимостта, където някога горяха снопчета банкноти, за да се оживи пиршеството, и който тогава беше една стръмнина е улици по-скръбни и бедняшки, отколкото другите, с няколко все още запалени червени фенера и безлюдни танцувални салони, украсени с парцалаци от гирлянди, където мършавите и дебелите ничии вдовици, френските прабаби и вавилонските матриархи все тъй чакаха до грамофоните с фунии. Аурелиано не намери никой, който да си спомня за неговото семейство, нито дори за полковник Аурелиано Буендия, освен най-стария от антилските негри — старец, чиято памучна глава му придаваше вид на фотографски негатив и който продължаваше да пее в портика на своя дом унилите псалми на късния следобед. Аурелиано разговаряше с него на оплетено папиаменто, което научи за няколко седмици, и навремени споделяше бульона от петелски глави, който приготвяше правнучката, едра негърка, с яки кости, кобилски ханшове и гърди живи пъпеши, и кръгла, съвършена глава, бронирана с корава каска от телени коси, която наподобяваше шлем на средновековен воин. Казваше се Нигроманта[78]. По онова време Аурелиано преживяваше от продажбата на прибори за хранене, свещници и други предмети от къщата. Когато ходеше без стотинка, а това биваше най-често, измолваше в гостилниците на тържището да му подарят петелските глави, които щяха да хвърлят на боклука, и ги носеше на Нигроманта, за да приготви своите супи, подсилени с калдъръмче и благоухаещи на мента. Когато умря прадядото, Аурелиано спря да посещава къщата, но срещаше Нигроманта под тъмните бадемови дървета на площада, където пленяваше с изсвирванията си на планинско животно оскъдни нощни друмници. Много пъти я придружи, говорейки си на папиаменто за супите от петелски глави и за другите лакомства на беднотията и би продължил да го прави, ако тя не го накара да проумее, че неговото присъствие пъдеше посетителите й. Макар някой път да изпита изкушението и макар на самата Нигроманта да би се сторило естествен завършек на споделяната носталгия, той не спеше: с нея. И Аурелиано продължаваше да си е девствен, когато Амаранта-Урсула се завърна в Макондо и братски го прегърна, тъй че дъхът му спря. Всеки път, когато я виждаше, и още по-лошо, когато му показваше модерните танци, той изпитваше същата безподслонност на сюнгер в костите, смутила неговия прапрадядо, когато Пилар Тернера му излезе с повода за картите в килера. Опита да задуши мъчението, потопи се още по-дълбоко в пергаментите и избягна невинните хвалби на онази леля, която тровещи нощите му със своите горестни лъчения, но колкото повече я отбягваше, толкова по-мъчително чакаше каменливия й смях, виенията на щастлива котка и благодарствените й песни, когато издъхваше от любов по всяко време и в най-малко очакваните места из къщата, Една нощ, на десет метра от леглото му, върху златарския тезгях, ненаситните съпрузи разпердушиниха стъкления шкаф и продължиха да се любят в локвата солна киселина. Аурелиано не само не можа да заспи за минута, но прекара следващия ден в треска и хлипаше от бяс. Стори му се вечно идването на първата нощ, в която чакаше Нигроманта под сянката на бадемовите дървета, пронизван от ледените игли на неизвестността и стиснал в юмрук едно песо и петдесет сентаво, които бе поискал от Амаранта-Урсула не толкова защото му трябваха, колкото за да я замеси в съучастничеството, да я опошли и някак поквари със своето премеждие. Нигроманта го отведе в стаята си, осветена от суеверни кандила,[79] в нара със захабеното от лоши любения платно и до тялото си на бездушна люта кучка, която се приготви да го отпрати, сякаш той беше някое уплашено дете, а изведнъж се озова пред мъж, чиято страшна сила изиска от нея движение на земетръсно приспособяване.
Станаха любовници. Аурелиано използуваше утрото да разгадава пергаментите, а по време на следобедния отдих отиваше в сънотворната спалня, където го чакаше Нигроманта, за да го учи да прави първо като червеите, после като охлювите и най-накрая като раците, чак докато трябваше да го изостави и да дебне някоя залутана любов. Седмици изминаха, преди Аурелиано да открие, че тя има около кръста си коланче, което изглеждаше направено от струна за виолончело, но което беше стоманено кораво и нямаше завършек, защото се беше родила и израснала с него. Почти винаги, между любов и любов, те ядяха голи в леглото, в умопомрачаващата горещина и под дневните звезди, които ръждата полека-лека караше да се разпукват върху цинковия покрив. За пръв път Нигроманта имаше постоянен чукач, както тя самата казваше, примирайки от смях, и дори започваше да се самозаблуждава по сърдечната част, когато Аурелиано й довери своята потискана страст към Амаранта-Урсула, която не бе успял да издери със заместването, а която толкова повече усукваше вътрешностите му, колкото опитът разширяваше кръгозора на любовта, Тогава Нигроманта продължи да го приема със същата горещина, но накара да й плаща услугите с такава строгост, че когато Аурелиано нямаше пари, трупаше му ги в сметката, водена от нея не с номера, а с чертички, които драскаше с нокътя на палеца зад вратата. Надвечер, докато тя оставаше да миткосва из сенките на площада, Аурелиано минаваше през пруста като чужденец, едва-едва поздравяваше Амаранта-Урсула и Гастон, които обикновено вечеряха по това време, и отново се заключваше в стаята, без да може да чете или да пише, дори да мисли от притомата, която предизвикваха у него смеховете, шушненията, уводните палувания и после взривовете от предсмъртно щастие, които изпълваха нощите на къщата. Такъв беше неговият живот две години преди Гастон да зачака самолета и все същият си беше в онова следпладне, когато отиде до книжарницата на каталанския мъдрец и завари четири разплямпали се момчета, настървени в спор за начините да се убиват хлебарки в Средновековието. Старият книжар, който познаваше увлечението на Аурелиано по книги, които е чел само Беда Достопочтений[80], го подбутна с известно бащинско злорадство да посредничи в препирнята и той дори не си пое дъх, за да обясни, че хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Вехтия завет, но което като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, от резените домати с боракс, та до брашното със захар, тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек, че както се приписва на човешкия род инстинкт за размножаване, трябва да му се припише друг, по-определен и по-належащ, какъвто е инстинктът да се трепят хлебарки, и ако последните са успели да се измъкнат от човешката зверщина, то е, защото са се укрили в мрачините, където са станали неуязвими поради кръвния страх на човека от тъмнината, но в замяна на това са станали податливи за блясъка на пладнето, тъй че вече в Средновековието, в настоящето и во веки веков единственият успешен начин за трепане на хлебарки е слънчевото заслепяване.
Онази енциклопедическа обреченост бе начало на голяма дружба. Аурелиано продължи да се събира всеки подиробед с четиримата спорещи, които се наричаха Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, първи и последни приятели, които бе имал през животи си. За мъж като него, зареян в написаната действителност, ония бурни застоявания, които почваха от книжарницата в шест часа следобед и свършваха из бардаците призори, бяха цяло разкритие. Не му бе хрумвало да мисли дотогава, че литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората, както го доказа Алваро в една веселбарска нощ. Трябваше да изтече някое време, преди Аурелиано да си даде сметка, че такава произволност води началото си от примера на каталанския мъдрец, за когото мъдростта не си струваше труда, ако не е възможно да му послужи да измисли нов начин за готвене на нахут.
Подиробеда, когато Аурелиано мъдрува за хлебарките, препирнята свърши в дома на момиченцата, които лягаха с мъже от глад, един лъжовен бардак в покрайнините на Макондо. Собственицата беше усмихната, ужким благонравна сводница, измъчвана от манията да отваря и затваря врати. Нейната вечна усмивка изглежда беше предизвикана от лековерието на посетителите, които приемаха като нещо несъмнено заведение, съществуващо единствено във въображението, защото там дори нещата, които можеха да се докоснат, бяха недействителни: мебелите, които се разглобяваха при сядане, изтърбушеният грамофон с фуния, в който мътеше кокошка, градината от хартиени цветя, календарите от години, предхождащи идването на банановото дружество, картините с литографии, изрязани от списания, които никога не са били издавани. Дори срамежливите курвета, които притичваха от махалата, щом собственицата им известяваше, че са дошли посетители, бяха чиста измислица. Появяваха се, без да поздравят, с роклички на цветя от времето, когато са били на пет или по-малко години, и си ги сваляха със същата невинност, с която някога са ги облекли, и в пароксизма на любовта възкликваха учудени: „Ама че работа, гледай как пада тоя таван“ — щом получеха своето песо и петдесет сентаво, изразходваха го за хляб и парче сирене, които им продаваше собственицата, по-мила от всякога, защото само тя знаеше, че и тази храна не е истинска. Аурелиано, чийто тогавашен свят почваше в пергаментите на Мелкиадес и свършваше в леглото на Нигроманта, намери във въображаемото бардаче конски цяр за своята срамливост. Отначало не успяваше да стигне доникъде в стаи, където собственицата влизаше в най-хубавите мигове на любовта и правеше какви ли не одумки относно интимните чаровности на героите. Но с течение на времето той постепенно свикна с тия превратности на света.
Макар Аурелиано да се чувствуваше привързан към четиримата си приятели от една и съща обич и една и съща дружност, и то дотолкова, че мислеше за тях, сякаш бяха само един, беше по-близък с Габриел, отколкото с другите. Връзката се роди през нощта, когато случайно говори за полковник Аурелиано Буендия, и единствен Габриел не сметна, че се подиграва с някого. Дори собственицата, която обикновено не се намесваше в разговорите, се запрепира с гневна страст на сваха, че полковник Аурелиано Буендия, за когото наистина била чувала да се приказва някога-си, бил някакво измислено от правителството лице като повод за избиване на либерали. Габриел, напротив, не се съмняваше в действителността на полковник Аурелиано Буендия, защото е бил другар по оръжие и неразделен приятел на неговия прадядо, полковник Херинелдо Маркес. Ония приумици на паметта биваха още по-опасни, ако се говореше за клането на трудещите се. Всеки път, когато Аурелиано докосваше въпроса, не само собственичката, но и някои по-възрастни от нея хора отхвърляха измишльотината за обградените на гарата трудещи се и за влака с двестата вагона, натоварени с убити, и даже се инатяха за нещо, което след всичко беше установено в съдебните дела и в текстовете за началното училище: банановото дружество не било съществувало никога. Тъй че Аурелиано и Габриел бяха свързани от своеобразно заговорничество, основано върху действителни събития, в които никой не вярваше и които бяха засегнали живота и на двамата до такава степен, че те се носеха без посока в утайката на един свършен свят, от който оставаше само носталгията. Габриел спеше, където го сварата свари. Аурелиано няколко пъти го настани в златарската работилница, но той прекарваше безсънни нощи, смущаван от сноването на мъртъвците, които ходеха до зори из спалните. По-късно го предостави на Нигроманта и тя го водеше в многолюдната си стаичка, когато биваше свободна, и отбелязваше сметките му с отвесни чертички зад вратата, в малкото свободно пространство, оставено от дълговете на Аурелиано.
Въпреки безредния си живот цялата група се мъчеше да прави нещо трайно по настояване на каталанския мъдрец. Не друг, а той със своя опит на някогашен професор по класически литератури и своето хранилище на редки книги ги бе довел до състояние да прекарват по цяла нощ в търсене на трийсет и седмото драматично положение в селище, където вече никой нямаше нито интерес, нито пък възможности да отиде по-далеч от първоначалното Училище. Омаян от откриването на дружбата, зашеметен от вълшебствата на един свят, който му бе забранен от гадостта на Фернанда, Аурелиано захвърли човъркането на пергаментите тъкмо когато почваха да му се разкриват като предсказания в шифровани стихове. Но по-сетнешното потвърждение, че времето стига за всичко, без да е необходимо да се отказва от бардаците, му даде смелост да се върне в стаята на Мелкиадес, решен да не клюмне в своето упорство, докато не открие и последните разковничета. Това беше в дните, когато Гастон почваше да чака самолета и Амаранта-Урсула беше толкова сама, че една заран се появи в стаята.
— Здравей, людоеде — рече му тя. — Пак в пещерата.
Беше неотразима в своята измислена рокля, с един от дългите гердани от прешлени на сабалова риба, които сама майстореше. Беше се отказала от връвта, убедена във верността на съпруга, и за пръв път след завръщането, изглежда, разполагаше с малко време за безделие. Не стана нужда Аурелиано да я вижда, за да узнае, че е дошла. Облакъти се на работната маса, толкова близка и обезоръжена, че Аурелиано долови издълбокото шумолене на нейните кости, а тя прояви любопитство към пергаментите. Мъчейки се да превъзмогне смущението си, той сграби гласа, който бягаше от него, живота, който му се изплъзваше, паметта, която се превръщаше във вкаменен октопод, и й заговори за левитското предназначение на санскритския, за научната възможност да се види бъдещето да прозира във времето, както се вижда срещу светлина написаното върху гърба на хартия, за необходимостта да се шифроват предсказанията, за да не разгромят сами себе си, и за „Столетията“ на Нострадамус, и за разрушаването на Кантабрия, предвещавано от свети Милян[81]. Изведнъж, без да прекъсва бъбренето, раздвижен от подтик, който спеше в него още от самото му зачатие, Аурелиано постави ръка върху нейната, вярвайки, че онова заключително решение слага край на безпокойството. Обаче тя го сграби за показалеца ласкаво, невинно, както го беше правила много пъти в детството, и го държа уловен, докато продължаваше да отговаря на въпросите й. Останаха така, неподвижни, свързани посредством един леден показалец, който не предаваше нищо в никоя посока, докато тя се пробуди от своя мимолетен сън и се плесна по челото. „Мравките!“ — възкликна. И тогава забрави за ръкописите, стигна до вратата с танцова стъпка и оттам с върха на пръстите прати на Аурелиано същата целувка, с която се прости с баща си подиробеда, когато я пратиха в Брюксел.
— После ще ми обясниш — каза. — Бях забравила, че днес е ден за сипване вар в дупките на мравките.
Продължи да отива случайно в стаята, когато трябваше да прави нещо нататък, и прекарваше там няколко кратки минути, докато мъжът й все се взираше в небето. Самозалъгвайки се от оная промяна, Аурелиано тогава оставаше да се храни семейно, нещо, което не правеше от първите месеци след завръщането на Амаранта-Урсула. На Гастон това се хареса. След ядене, в разговорите край масата, които обикновено се проточваха повече от час, той се оплакваше, че съдружниците му го мамели. Бяха му оповестили, че са натоварили самолета на кораб, който не пристигаше, и макар неговите морски агенти да настояваха, че няма никога да дойде, защото не съществувал в списъците на корабите от Карибието, съдружниците му упорствуваха, че пратката била редовна и дори загатваха възможността Гастон да ги лъже в писмата си. Преписката стигна такава степен на взаимна мнителност, че Гастон предпочете вече да не пише и взе да подхвърля за възможността от едно бързо пътуване до Брюксел, за да изяснял нещата, и да се върнел със самолета. Обаче замисленото се стопи, щом Амаранта-Урсула потвърди своето решение да не мръдне от Макондо, ако ще и без мъж да остане. Най-напред Аурелиано сподели всеобщата мисъл, че Гастон е глупак на велосипед, и това събуди у него смътно чувство на съжаление. По-късно, когато получи в бардаците по-дълбоки сведения за природата на мъжете, помисли, че кроткостта на Гастон произтича от буйната му страст. Но когато го опозна по-добре и разбра, че неговият истински характер е в противоречие с покорното му поведение, съчини злобното подозрение, че даже чакането на самолета беше преструвка. Тогава помисли, че Гастон не е толкова глупав, колкото изглежда, а обратното, че е мъж с безкрайно постоянство, сръчност и търпение, който си е поставил за цел да надвие съпругата си чрез умората от вечното угаждане, от това никога да не й казва не, да поощрява едно безгранично съглашателство и да я остави да се омотае в собствената си паяжина до деня, в който няма да може да понася повече отегчението от въображаеми неща, които могат да се докоснат с ръка, и тя самата ще стегне куфарите, за да се върне в Европа. Някогашното съжаление на Аурелиано се превърна в свирепа враждебност. Системата на Гастон му се видя толкова извратена и в същото време толкова успешна, че се осмели да предупреди Амаранта-Урсула. Обаче тя се подигра на неговата мнителност, без да съзре поне разкъсващия заряд от любов, неувереност и ревност, който последната криеше у себе си. Не й бе хрумнало да мисли, че събужда у Аурелиано нещо повече от братска обич, докато си убоде пръста, мъчейки се да отвори една консервена кутия с праскови, и той се спусна да изсмуче кръвта й с такава жажда и боготворения че кожата й настръхна.
— Аурелиано! — изсмя се тя неспокойна. — Прекалено зъл си, за да бъдеш добър прилеп.
Тогава Аурелиано кипна. Зацелува я сирашки по дланта на ранената ръка, разтвори най-затьнтените кътчета на сърцето си и измъкна една безкрайна и умъртвена карантия, ужасното паразитно животно, което бе излюпил в страдалчеството. Разказа й как ставал посред нощ да плаче от безутешност и гняв над бельото, което оставяла да съхне в банята. Разказа й с каква притома молел Нигроманта да пищи като котка и да хълца на ухото му „Гастон-Гастон-Гастон“ и с колко хитрост обирал стъкълца с парфюм, за да ги намира по вратовете на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Уплашена от страстта на онова излияние, Амаранта-Урсула полека-лека затвори пръсти, свивайки ги като мекотело, докато ранената й ръка, освободена от всякаква болка и всякакъв остатък от състрадание, се превърна във възел от изумруди и топази и каменни безчувствени кости.
— Тъпак! — каза тя, сякаш се изплю. — Заминавам за Белгия с първия кораб, който потегли.
Един от тия следобеди Алваро бе пристигнал в книжарницата на каталанския мъдрец, тръбейки с цяло гърло последното откритие — някакъв зоологически бардак. Казваше се Златното дете и беше открит салон, където се разхождаха на воля не по-малко от двеста свирци-дъждовници и отмерваха часа с оглушително кудкудякане. В телените дворове, обграждащи танцовата площадка, и между големи амазонски камелии имаше разноцветни чапли, угоени като прасета каймани, гърмящи змии с по дванайсет пръстена на опашката — по един за всяка живяна година — и костенурка със златиста черупка, която се гмуркаше в мъничък изкуствен океан. Имаше бял грамаден пес, кротък и с влечение към своя пол, но вършеше работа на разплодник, за да се прехранва. Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили, а красивите мулатки, безнадеждно надяващи се между кървави венчелистчета и старомодни плочи, знаеха любовни служби, които човекът бе оставил забравени в земния рай. Първата нощ, когато групата посети оная зимна градина от измамности, дивната и невесела старица, седнала да пази входа в стол-люлка от лиани, почувствува, че времето се завръща в първоизворите си, когато сред петимата посетители откри един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата.
— Ох — въздъхна тя, — Аурелиано.
Отново виждаше Аурелиано Буендия, както го видя под светлината на една лампа, много преди войните, много преди опустошението на славата и изгнаничеството на разочарованието, в далечната предутрин, когато той отиде в спалнята й, за да изрече първата заповед през своя живот: заповедта да му дадат любов. Беше Пилар Тернера. Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите.
От онази нощ Аурелиано се бе укрил в нежността и състрадателното разбиране на незнайната прабаба. Седнала в лиановия стол-люлка, тя възкресяваше миналото, преизграждаше величието и неволята на семейството и срутения блясък на Макондо, докато Алваро плашеше кайманите със своите трещящи прихвания, а Алфонсо измисляше кръвнишката история за свирците-дъждовници, които изкълвали очите на четирима посетители, защото се държали лошо предната седмица, а Габриел стоеше в стаята на замислената мулатка, която не вземаше пари за любовта си, а писма до един годеник-контрабандист, който бил затворен от другата страна на Ориноко, защото пограничните стражи му дали очистително и после го турили да седне върху цукало, което се напълнило с лайна и диаманти. Онзи истински бардак, с оная майчинска стопанка, беше светът, за който Аурелиано винаги бе мечтал в своето проточило се пленничество. Чувствуваше се толкова добре, толкова близо до съвършеното съпътствие, че не помисли за друго убежище след обеда, когато Амаранта-Урсула раздроби самозаблудите му. Готов бе да се облекчи с думи, някой да разхлаби възлите, притиснали гърдите му, но само смогна да се отпусне в леещ се, топъл и укрепващ плач върху скута на Пилар Тернера. Остави го да свърши, като го чешеше по главата с крайчеца на пръстите си, и без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека.
— Добре, детенцето ми — утеши го тя. — Сега кажи ми коя е.
Когато Аурелиано й каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.
— Не се тревожи — усмихна се тя. — Където и да е сега, тя те чака.
Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта-Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и уплашена отново го загърна. Направи безмълвен знак към съседната стая, чиято врата беше; открехната и където Аурелиано знаеше, че Гастон започваше да пише писмо.
— Върви си — каза безгласно.
Аурелиано се подсмихна, вдигна я през кръста с две ръце като саксия с бегонии и я просна по гръб в леглото. С грубо дръпване я освободи от туниката й за къпане, преди да смогне тя да му попречи, и надзърна в пропастта на една току-що измита голота, която нямаше ни един оттенък по кожата, ни ивичка от мъх, нито затънтена бенка, която той да не беше си представял в мрачините на други стаи. Амаранта-Урсула се защищаваше искрено с хитростите на мъдра самка, извъртайки плъзгавото гъвкаво и благоуханно тяло на невестулка, докато го удряше с колене и го дращеше по лицето с нокти, но без нито той, нито тя да издадат някаква въздишка, която да не би могла да се сбърка с дишането на човек, съзерцаващ бавно празничния априлски здрач от разтворения прозорец. Това беше една свирепа борба, една битка до смърт, която обаче изглеждаше лишена от всякакво насилие, защото се състоеше от изкълчени нападения и призрачни изплъзвалия, бавни, предпазливи, тържествени, тъй че между едното и другото имаше време петуниите отново да разцъфнат и Гастон да забрави мечтите си на въздухоплавател в близката стая, сякаш те бяха двама любовници-неприятели, които се мъчеха да се примирят в дълбините на прозирно езеро. В грохота на ожесточеното и достолепно боричкане Амаранта-Урсула разбра, че грижливостта на нейното мълчание е толкова ирационална, че би могла да разбуди съмненията на близкостоящия съпруг много повече, отколкото трясъците на война, които се мъчеше да избегне. Тогава започна да се смее със стиснати устни, без да се отказва от борбата, но се защищаваше с лъжливи хапания и малко по малко развиваше тялото си, докато и двамата осъзнаха, че са едновременно противници и заговорници и борбата се изроди в условно палуване и нападенията станаха милувки. Изведнъж, почти на игра, сякаш в едно от лудуванията Амаранта-Урсула занемари защитата и когато понечи да се възпротиви, уплашена от онова, което сама бе направила възможно, беше вече прекалено късно. Едва смогна да протегне ръка, да потърси слепешком кърпата за лице и да я пъхне като затулка между зъбите, за да не бликнат котешките писъци, които вече раздираха вътрешностите й.
* * *
Пилар Тернера умря в лиановия стол-люлка една празнична нощ, както надзираваше входа на своя рай. Съобразно сетната й воля, погребаха я без ковчег, седнала в люлеещия се стол, който осем мъже спуснаха с въжета в огромна дупка, изкопана в средата на танцовата площадка. Мулатките, облечени в черно, избледнели от плач, стъкмиха набързо погребални почести, докато си сваляха обеците, гривните и пръстените и ги хвърляха в ямата, преди да я запечатат с каменна плоча без име и дати и да сложат отгоре й възвишение от амазонски камелии. После изтровиха животните, затвориха вратите и прозорците с тухли и хоросан и се пръснаха по света с дървените си сандъци, облицовани отвътре с щампи на светии, многоцветни илюстрации от списания и снимки на мимолетни годеници, далечни и фантастични, които серяха диаманти или ядяха людоеди, или бяха короновани царе на картите в открито море.
Това бе краят. В гроба на Пилар Тернера, между псалми и нанизи с мъниста на брантиите, гниеха останките от миналото — малкото останали, след като каталанският мъдрец разпродаде книжарницата и се завърна в средиземноморското село, където се бе родил, разгромен от носталгията по една упорита пролет. Никой не бе могъл да предусети неговото решение. Беше пристигнал в Макондо в блясъка на банановото дружество, бягайки от една от многото войни, и не му бе хрумнало нищо по-практично, освен да обзаведе оная книжарница за старопечатни книги и оригинални издания на разни езици, които случайните посетители боязливо поотгръщаха, сякаш бяха книги от бунище, докато чакаха ред да им изтълкуват сънищата в отсрещната къща. Половин живот стоя в горещата задна стаичка, където въртулеше изящническото си писание с теменужено мастило върху листове, които късаше от училищни тетрадки, без дори никой да узнае с положителност какво пише. Когато Аурелиано се запозна с него, той имаше два сандъка пълни с ония шарени страници, които някак си го караха да мисли за пергаментите на Мелкиадес, и оттогава, докато си замине, бе напълнил трети сандък, тъй че разумно беше да се мисли, че не е правил нищо друго по време на престоя си в Макондо. Единствените хора, с които се свърза, бяха четиримата приятели, на които смени срещу книги пумпалите и хвърчилата, и ги тури да четат Сенека и Овидий, когато още бяха в първоначалното училище. Отнасяше се към класиците подомашному свойски, като че ли всички някога са били негови съквартиранти, и знаеше много неща, които просто не трябва да се знаят, например, че свети Августин носел под расото си вълнено сетре, което не свалил четиринайсет години, и че Арналдо де Виланова[82], нигромантът, от дете станал полово безсилен, заради ухапване от скорпион. Неговият плам към писаната дума беше изтъкан от тържествено уважение и сплетнишка непочтителност. И собствените му ръкописи не бяха пощадени от тази двойнственост. След като научи каталански, за да ги превежда, Алфонсо пъхна свитък страници в джобовете си, които винаги пълнеше с изрезки от вестници и учебници по редки занимания, и една нощ ги изгуби в дома на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Когато мъдрият дядо се научи, вместо да вдигне очакваната разправия, подхвърли, примирайки от смях, че това било естествената участ на литературата. В замяна нямаше човешка сила, способна да го убеди да не отнася трите сандъка, когато се завърна в родното си село, и се отпуши в картагенски хули срещу надзирателите по железницата, защото опитваха да ги пратят като товар чак докато издействува да ги вземе със себе си във вагона за пътници. „Светът съвсем ще я оплеска — каза тогава — в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!“ Това бе последното, което го чуха да казва. Бе прекарал черна седмица с последните приготовления за пътуването, тъй като с приближаването на часа настроението му се разваляше и намеренията му се залутваха, а нещата, които слагаше на едно място, се появяваха на друго, обсаден от същите домашни духове, които измъчваха Фернанда.
— Collons[83] — проклинаше. — Плюя аз на двайсет и седмия канон на Лондонския синод.
Херман и Аурелиано се заеха с него. Подпомогнаха го като дете, забодоха с безопасни игли билетите и преселническите документи по джобовете му, направиха му обстоен списък на онова, което трябва да направи, щом излезе от Макондо, чак докато слезе в Барселона. Но той все пак хвърли в сметта, без да разбере, един панталон с половината си пари. Непосредствено преди отпътуването, след като закова сандъците и набута дрехите в същия куфар, с който бе пристигнал, сви клепачите си от мидени черупки, посочи в своеобразна безсрамна благословия куповете книги, с които бе понесъл изгнанието, и каза на своите приятели:
— Ей там ви оставям тия лайна!
Три седмици по-късно се получиха в голям плик двайсет и девет писма и над петдесет снимки, които му се бяха натрупали в безделието сред открито море. Макар да не слагаше дати, беше очевиден редът, по който бе написал писмата. В първите разказваше с обичайния си хумор преживелиците от пътуването, как му се искало да хвърли през борда свръхтовара, който не му позволил да напъха трите сандъка в каютата, дивната простащина на една госпожа, която се ужасявала от числото 1 не от суеверие, а защото й се струвало някакво недовършено число, и облога, който спечелил на първата вечеря, защото разпознал във водата на борда вкуса на нощните цвекла от изворите на Лерида[84]. С течение на дните обаче действителността на борда го занимавала все по-малко и дори най-скорошните и изтъркани събития му изглеждали достойни за скърбене, защото с отдалечаването на кораба паметта му се натъжавала. Оня развой, онова напредващо носталгизиране, беше очебиещ и в снимките. На първите изглеждаше щастлив, с ризата си на инвалид и заснежен перчем в къдрещия се октомври на Карибието. На последните го виждаха с някакво тъмно палто и копринен шал, блед от само себе си и меланхолен поради отсъствието върху палубата на някакъв угнетен кораб, който нагазваше като лунатик из есенни океани. Херман и Аурелиано отговаряха на писмата му. Написа толкова в първите месеци, че тогава се чувствуваха по-близо до него, отколкото когато беше в Макондо, и почти се облекчаваха от гнева, че си е заминал. Отначало казваше, че всичко било еднакво, че в дома, където се родил, още стоял розовият морски охлюв, че сушените херинги имали същия вкус върху кората хляб, че водопадите на селото все тъй благоухаели привечер. Отново бяха ония замрежени с теменужени кърлежчета листа от тетрадка, в които посвещаваше едно отделно новоредие за всекиго. Обаче, макар и сам изглежда не забелязваше, онези писма на възвръщане и подтик се превръщаха полека-лека в пасторали на разочарованието. В зимни нощи, докато вареше; супата в камината, мислеше за горещината в задната си стаичка, за бръмтежа на слънцето в прашните бадемови дървета, за свирката на влака в унеса на подиробедния сън, както милееше в Макондо за зимната супа в камината, за виковете на продавача на кафе и за беглите чучулиги на пролетта. Замаян от две носталгии, една срещу друга като две огледала, той изгуби чудесното си чувство за недействителност и дори накрая препоръча на всички да заминат от Макондо, да забравят каквото ги е научил за света и за човешкото сърце, да плюят на Хораций, и където и да се намират, да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.
Алваро пръв послуша съвета да напусне Макондо. Разпродаде всичко, дори пленения тигър, който се подиграваше с минувачите в двора на неговата къща, и купи вечен билет за влак, който никога не свършваше пътуването. В пощенските картички, които пращаше от междинните гари, описваше с викове мигновените образи, които е видял през прозореца на вагона, и това беше все едно да троши и хвърля в забрава дългата поема за бягството: химерическите негри из памуковите поля на Луизиана, крилатите коне по синята трева на Кентъки, гръцките любовници в зимния здрач на Аризона, момичето с червения пуловер, рисуващо акварели в Мичиганските езера, което му махна за сбогом с четките, и тоя знак не беше за раздяла, а за надежда, понеже не знаеше, че вижда отминаването на един влак без завръщане. После отпътуваха Алфонсо и Херман една събота с мисълта да се върнат в понеделник и никога не се чу нищо за тях. Една година след заминаването на каталанския мъдрец единственият останал в Макондо беше Габриел, все тъй на произвола, зависим от случайната милост на Нигроманта, и все тъй отговарящ на въпросниците от конкурса на едно френско списание, чиято най-голяма награда беше пътуване до Париж. Аурелиано, който бе предплатил и получаваше списанието, помагаше да попълва образците понякога у дома му и почти винаги сред фаянсовите съдини и валериановия въздух на единствената аптека, останала в Макондо, където живееше Мерседес, безмълвната годеница на Габриел. Това бе последното, което полека-лека остана от едно минало, чието унищожаване не се довършваше, защото продължаваше да се унищожава неопределено, чезнейки вътре в самото себе си, свършвайки се всекиминутно, но без да се довърши никога. Селището бе стигнало до такова крайно бездействие, че когато Габриел спечели конкурса и замина за Париж с бельо за две преобличалия, чифт обувки и пълните съчинения на Рабле, трябваше да маха на машиниста, за да спре влака и го вземе. Някогашната Турска улица беше тогава край на запустение, където последните араби се оставяха да бъдат носени към смъртта от хилядолетния навик да сядат на вратата, макар че от дълги години бяха продали последния ярд от плата на верев и по сенчестите витрини стояха само обезглавени манекени. Градчето на банановото дружество, което може би Патриция Браун се мъчеше да възкреси за своите внуци в нетърпимите нощи с кисели краставички в Пратвил, Алабама, беше една равнина с дива трева. Престарелият поп, заместил отец Анхел, и чието име никой не се потруди да научи, очакваше божието милосърдие, излегнат в хамака, измъчван от артрита и безсънието на съмнението, докато гущери и плъхове си оспорваха наследството на съседния храм. В онова Макондо, забравено от птиците, където прахът и горещината бяха станали толкова упорити, че беше трудно да се диша, затворени от самотата и любовта и от самотата на любовта в една къща, където беше почти невъзможно да се спи от трясъка на червените мравки, Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха единствените щастливи същества, и то най-щастливите на земята.
Гастон се беше върнал в Брюксел. Уморен да чака самолета, един ден напъха в куфарче най-необходимите неща и архива на своята преписка и замина с намерението да се върне по въздуха, преди изключителните права да бъдат отстъпени на група немски летци, които бяха представили на провинциалните власти проект, много по-предприемчив и дързък от неговия. От следобеда на първата любов Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха продължили да използуват оскъдните невнимания на съпруга, за да се любят с приглушен плам в случайни и почти винаги прекъсвани от непредвидени завръщания срещи. Но когато се видяха сами в къщата, рухнаха в безумието на натрупаната любов. Това беше безумна страст, която караше да треперят от ужас кокалите на Фернанда в гроба, а тях държеше в състояние на вечна възбуда. Воплите на Амаранта-Урсула, нейните предсмъртни песни избухваха както в два часа следобед на масата в трапезарията, тъй и в два часа посред нощ в килера. „Най-много ме боли — смееше се тя, — че толкова време сме загубили.“ В шемета на страстта видя мравките да опустошават градината, утолявайки предисторическия си глад с дървенията на къщата, и видя пороят от жива лава да се домогва отново до пруста, но се погрижи да го отблъсне едва когато го завари в спалнята си. Аурелиано заряза пергаментите, повече не излезе от къщата и отговаряше как да е на писмата от каталансхия мъдрец. Изгубиха усет за действителността, представа за времето, ритъма на всекидневните си навици. Отново захлопнаха врати и прозорци, да не се бавят с разсъбличаното и ходеха из къщата както винаги искаше да ходи Ремедиос красивата, и се въргаляха из калищата по двора и един следобед за малко не се удавиха от любов в коритото. За кратко време нанесоха повече щети, отколкото червените мравки: изпотрошиха мебелите в гостната, съдраха с щуротиите си хамака, който бе издържал тежките лагерно-любовни нощи на полковник Аурелиано Буендия, и изтърбушиха дюшеците и ги изпразниха върху подовете, за да се задушават в памучни бури. Макар Аурелиано да беше толкова свиреп любовник, колкото и неговата съперничка, именно Амаранта-Урсула управляваше с безсмисленото си остроумие и лирична хищност онзи рай от нещастия, като че ли бе съсредоточила в любовта неукротимата енергия, която прапрабабата посвети да изработва карамелови животинчета. Освен това, докато тя пееше от наслада и примираше в смях от собствените си изобретения, Аурелиано ставаше по-унесен и мълчалив, защото неговата страст беше вглъбена и изгаряща. Обаче и двамата стигнаха до такива крайности на съвършенство, че изтощяха ли се от възбудата, използуваха по-добре умората. Отдадоха се на боготворене на своите тела, щом откриха, че пресищането в любовта крие неизследвани възможности, много по-богати от желанието. Една нощ се нацапаха от главата до петите с компот от праскови, палуваха като кучета и се любиха като луди върху пода на пруста и ги пробуди порой от месоядни мравки, които се канеха да ги погълнат живи.
В промеждутъците на безумието Амаранта-Урсула отговаряше на Гастоновите писма. Чувствуваше го толкова далечен и зает, че неговото връщане и изглеждаше невъзможно. В едно от първите писма разказа, че всъщност съдружниците му били пратили самолета, но някакво морско представителство в Брюксел погрешно го било натоварило на параход с предназначение за Танганайка, където го връчили на пръснатата общност на племето макондо. Оная грешка причинила толкова неприятности, че само обратното получаване на самолета можело да трае две години. Тъй че Амаранта-Урсула отписа възможността за ненавременно завръщане. Аурелиано, от своя страна, нямаше друг досег със света освен писмата на каталанския мъдрец и новините, които получаваше от Габриел чрез Мерседес, аптекарката. Отначало това бяха действителни връзки. Габриел бил накарал да му изплатят обратния билет, за да останел в Париж, където продавал стари вестници и празни шишета, които прислужничките изваждали от някакъв зловещ хотел на улица Дофин. Аурелиано тогава можеше да си го представи в пуловер с висока яка, който сваля само когато терасите на Монпарнас се изпълват с пролетно влюбени, и да спи денем и пише нощем, за да залъгва глада в миришещата на пяна от варено цветно зеле стая, където трябваше да умре Рокамадур[85]. Но полека-лека неговите известия станаха толкова несигурни, а писмата на мъдреца толкова откъслечни и меланхолии, че Аурелиано свикна да мисли за тях както Амаранта-Урсула мислеше за мъжа си, и двамата останаха зареяни из празния свят, където единствената всекидневна и вечна действителност беше любовта.
Отведнъж като изстрел в онзи свят от щастлива несвяст пристигна вестта за връщането на Гастон. Аурелиано и Амаранта-Урсула отвориха очи, обследваха душите си, погледнаха се в очите с ръка на сърцето и разбраха, че са толкова слети един в друг, че предпочитат смъртта пред раздялата. Тогава писа на мъжа си писмо с противоречиви истини, в което му потвърждаваше своята любов и копнеж отново да го види и същевременно приемаше като съдбовна участ невъзможността да живее без Аурелиано. Противно на онова, което и двамата очакваха, Гастон им прати почти бащински отговор, спокоен, с цели два листа, посветени на желанието му да ги предпази от приумиците на страстта и заключителното новоредие с недвусмислени пожелания да бъдат толкова щастливи, колкото и той в своя кратък съпружески опит. Това бе едно толкова непредвидено отношение, че Амаранта-Урсула се почувствува унизена пред мисълта, че е предоставила на мъжа си повода, който той желаеше, за да я изостави на орисията й. Нейното озлобление се засили след шест месеца, когато Гастон отново й писа от Леополдвил, където най-сетне бил получил самолета, и то само да ги помоли да му пратят велосипеда: сред всичко, което оставил в Макондо, единствено той имал за него сантиментална стойност. Аурелиано понесе търпеливо презрението на Амаранта-Урсула, насили се да и докаже, че може да бъде толкова добър съпруг в добрината, колкото във враждебността, и всекидневните нужди, които ги обсадиха, щом се свършиха последните пари на Гастон, създадоха между тях една връзка на задружност, така ослепителна и твърдоглава, както страстта, но която им послужи да се любят толкова много и да бъдат тъй щастливи, както в шумните времена на блудството. Когато умря Пилар Тернера, те чакаха дете.
В унеса на бременността Амаранта-Урсула се помъчи да открие производство на огърлици от рибни прешлени. Но с изключение на Мерседес, която купи една дузина, не намери на кого да ги продава. Аурелиано за пръв път осъзна, че дарбата му за езици, енциклопедическата мъдрост, рядката му способност да помни, без да ги е познавал, подробностите на далечни места и събития, бяха така безполезни, както и ковчежето с истински камъни на неговата жена, което тогава положително струваше колкото всичките пари, с които биха могли да разполагат заедно последните обитатели на Макондо. Преживяваха по чудо. Макар Амаранта-Урсула да не губеше добро настроение, нито остроумието си за чувствено-любовни палувания, придоби навика да сяда на пруста след пладне в своего рода безсънен и замислен подиробеден сън. Аурелиано я придружаваше. Понякога стояха мълчаливо до вечерта един срещу друг, гледайки се в очите, любейки се в спокойствието с толкова любов, както преди се любеха в разпътството. Неизвестността на бъдещето ги накара да обърнат сърце към миналото. Видяха се, сами себе си, в изгубения рай на потопа да цамбуркат из блатата в двора, да трепят гущери и да ги окачват по Урсула, да играят на „зарови я жива“ и ония възкресения им разкриха истината, че са били щастливи заедно откак се помнят. Задълбочавайки се в миналото, Амаранта-Урсула си припомни следобеда, когато влезе в златарската работилница и майка й разказа, че малкият Аурелиано бил ничий син, защото бил намерен да плава в кошничка. Макар че обяснението им се стори невероятно, нямаха сведения, за да го заместят с истинското. Единственото, в което бяха убедени, след като изследваха всички възможности, беше, че Фернанда не е била майката на Аурелиано. Амаранта-Урсула бе склонна да вярва, че той е син на Петра Котес, за която помнеше само безсрамни басни, и онова предположение предизвика в душата им изкривяване от ужас.
Измъчван от увереността, че е брат на жена си, Аурелиано се измъкна до попската къща да търси из подгизналите и изгризани от молци архиви някаква вярна диря за своето родословие. Най-старото кръщелно свидетелство, което намери, беше на Амаранта Буендия, кръстена в нейната девича възраст от отец Никанор Рейна по времето, когато той се бил хванал да доказва съществуването на господа-бога посредством шоколадови дяволии. Стигна дотам, че започна да се самозалъгва с възможността да е един от седемнайсетте Аурелиановци, чиито кръщелни свидетелства проследи в четири тома, но датите на кръщение бяха прекалено далечни за неговата възраст. Виждайки го залутан из криволиците на кръвта, трептящ в неувереност, скованият от артрит енорийски свещеник, който го наблюдаваше от хамака, го попита състрадателно кое е името му.
— Аурелиано Буендия — рече той.
— Тогава не се трепи да търсиш — възкликна енорийският свещеник с една окончателна убеденост. — Преди много години тук имаше улица, която се казваше така, а в ония времена хората зачитаха обичая да кръщават синовете си с имена на улици.
Аурелиано потръпна от гняв.
— А! — каза той. — Значи и вие не вярвате.
— Какво?
— Че полковник Аурелиано Буендия е вдигнал трийсет и две граждански войни и ги е изгубил всичките — отвърна Аурелиано. — Че войската заграбила и разстреляла с картеч три хиляди трудещи се и че откарали труповете да ги хвърлят в морето с един влак от двеста вагона.
Енорийският свещеник го измери с жалостив поглед.
— Ох, сине — въздъхна той. — На мене би ми стигнало да съм уверен, че ти и аз съществуваме в тоя момент.
Тъй че Аурелиано и Амаранта-Урсула приеха мълвата за кошничката не защото и повярваха, а защото ги спасяваше от ужасите. С напредването на бременността те се превръщаха в едно-единствено същество, сливаха се все повече и повече в самотата на една къща, на която й трябваше само едно сетно подухване, за да рухне. Бяха се ограничили в едно съществено пространство, от спалнята на Фернанда, където прозряха чаровностите на заседналата любов, до началото на пруста, където Амаранта-Урсула сядаше да плете обувчици и шапчици за новородено, а Аурелиано да отговаря на случайните писма от каталанския мъдрец. Останалата част от къщата се предаде в упоритата обсада на разрухата. Златарската работилница, стаята на Мелкиадес, първобитните и мълчаливи царства на Санта София де ла Пиедад останаха в дъното на една домашна джунгла, която никой не бе имал безстрашието да разгадае. Обкръжени от хищността на природата, Аурелиано и Амаранта-Урсула продължаваха да отглеждат орегана и бегониите и защищаваха своя свят посредством очертания от вар, изграждайки по тоя начин последните окопи на незапомнената война между човека и мравките. Дългата и запусната коса, синините, които осъмваха по лицето й, подпухналостта на краката, обезобразеността на някогашното любовно тяло на невестулка бяха променили младежкия вид на Амаранта-Урсула, който имаше при идването в къщата с клетката с нещастните канарчета и пленения съпруг, но не промениха бодростта на нейния дух. „Майка му стара — обичаше да се смее тя. — Кой би помислил, че накрая наистина ще заживеем като людоеди!“ Последната нишка, свързваща ги със света, се прекъсна в шестия месец от бременността, когато получиха писмо, очевидно не от каталанския мъдрец. Беше облепено в Барселона, но пликът бе надписан с условно синьо мастило от някакъв чиновнически краснопис и имаше невинния и безличен вид на неприятелските бележки. Аурелиано го изтръгна от ръцете на Амаранта-Урсула, когато тя се канеше да го отвори.
— Това не — каза й. — Не искам да знам какво пише в него.
Както той предчувствуваше, каталанският мъдрец повторно не се обади. Чуждото писмо, което никой не прочете, остана на разположение на молците върху лавицата, където Фернанда някога забрави съпружеската си халка, и там продължи да чезне във вътрешния огън на лошата си вест, докато самотните любовници плуваха срещу течението на ония сетни времена, закоравели и злокобни времена, които се изхабяваха в безполезното си упорство да ги накарат да завият към пустинята на разочарованието и забравата. Осъзнали оная заплаха, Аурелиано и Амаранта-Урсула прекараха последните месеци уловени за ръка, довършвайки с предана любов сина, започнат с безчинствата в мърсуването. Нощем, прегърнати в леглото, не ги плашеха подлунните избухвания на мравките, нито грохотът на молците, нито постоянното и отчетливо свирене на растящия в съседните стаи буренак. Много пъти биваха пробуждани от сноването на мъртъвците. Чуха Урсула да се бори срещу законите на сътворението, за да съхрани потеклото, и Хосе-Аркадио Буендия да търси химерическата истина на великите изобретения, и Фернанда да се моли, и полковник Аурелиано Буендия да затъпява от измами с войни и златни рибки, и Аурелиано Втори да издъхва от самота в шемета на веселбите, и тогава научиха, че господствуващите натрапчиви мисли надживяват смъртта и отново бяха щастливи от увереността, че ще продължат да се любят в своята природа на бродници много след като други видове бъдещи животни изтръгнат от насекомите окаяния рай, който насекомите доизтръгваха от хората.
Една неделя в шест часа след пладне Амаранта-Урсула усети напъните на раждането. Усмихната, бабата-акушерка на момиченцата, които от глад лягаха с мъже, я накара, да се покачи на масата в трапезарията, яхна я върху корема и я мачка с диви препускания, докато виковете й бяха укротени от врясъците на знаменито мъжко отроче. През сълзи Амаранта-Урсула видя, че това беше един Буендия от великите, плътен и причудлив като Хосе-Аркадиовците, с отворените и ясновидски очи на Аурелиановците и готов наново да започне потеклото отначало и да го пречисти от гибелните му пороци и самотническото призвание, защото за един век само той бе заченат с любов.
— Цял людоед е — каза тя. — Родриго ще се казва. — Не — възпротиви се мъжът й. — Аурелиано ще се казва и ще спечели трийсет и две войни.
След като му отряза пъпа, бабата-акушерка се зае да махне с парцал синьото мазило, покриващо тялото му, и Аурелиано й светеше с лампа. Едва когато го обърнаха ничком, видяха, че има нещо повече от останалите мъже, и се надвесиха да го разгледат. Беше една свинска опашка.
Не се разтревожиха. Аурелиано и Амаранта-Урсула не знаеха семейния предходен случай, нито помнеха ужасяващите изобличения на Урсула, и бабата накрая ги успокои с предположението, че онова безполезно нещо може да се отреже, когато детето сменяло зъби. После нямаха възможност отново да мислят за него, защото Амаранта-Урсула се обезкървяваше в неудържим извор. Помъчиха се да й помогнат с налагания от паяжина и сплъстена пепел, но това беше все едно да искат да запушат с длани водоскок. В първите часове тя правеше усилия да запази доброто си настроение. Хващаше за ръка уплашения Аурелиано и го умоляваше да не се безпокои, че хора като нея не били направени да умират против волята си, и се пръскаше от смях заради лютите церове на бабата-акушерка. Но колкото повече надеждите напускаха Аурелиано, толкова тя ставаше все по-слабо видима, като че ли я заличаваха от светлината, докато потъна в унес. На разсъмване в понеделник заведоха една жена, която изрече до леглото й целебни молитви, безотказни при хора и животни, но страстната кръв на Амаранта-Урсула беше безчувствена към всяка дяволия, различна от любовта. Подиробед, след двайсет и четири часово отчаяние, узнаха, че е мъртва, защото онова пълноводие се изчерпа неповторимо, профилът й се изостри, зеленявиците по лицето й изчезнаха в една алабастрова зора и тя отново се усмихна.
Дотогава Аурелиано не разбра колко много обичаше приятелите си, колко нужни му бяха и какво ли не би дал, за да бъде с тях в този миг. Сложи детето в кошничката, която майка му беше приготвила, покри лицето на трупа с одеяло и заскита без посока из пустото селище, дирейки някакъв пролом за връщане към миналото. Похлопа върху вратата на аптеката, където не бе ходил в последно време, и завари някаква дърводелска работилница. Старицата, която отвори вратата с лампа в ръка, му съчувствува за неговото бълнуване и настоя, че не, там никога не е имало никаква аптека, нито е познавала някога си някаква жена със строен врат и приспани очи, която да се е наричала Мерседес. Плака, опрял чело върху вратата на някогашната книжарница на каталанския мъдрец, съзнаващ, че плаща старите плачове по една смърт, която не иска да оплаче навреме, за да не строши вълшебствата на любовта. Строши си юмруците върху зидовете от хоросан на Златното дете, стенейки за Пилар Тернера, безразличен към портокаловосветещите кръгове, които пресичаха небето и които толкова пъти бе съзерцавал с момчешка омая в празнични нощи от двора със свирците-дъждовници. В последния отворен салон на разтурения квартал на търпимостта някакъв акордеонен състав свиреше песните на Рафаел Ескалона, племенника на епископа, наследил тайните на Франсиско Човека. Гостилничарят, с една изсъхнала и сякаш спържена ръка, задето я бил вдигнал срещу майка си, покани Аурелиано да изпие шише ракия и Аурелиано го почерпи с друго. Гостилничарят му говори за нещастието на ръката си, Аурелиано му говори за нещастието на сърцето си, сухо и като спържено, задето го е вдигнал срещу сестра си. Накрая се разплакаха заедно и Аурелиано усети за миг, че болката е секнала. Но когато отново остана сам в последното предутро на Макондо, разтвори ръце насред площада, готов да разбуди целия свят, и извика с цялата си душа:
— Кучи синове са приятелите!
Нигроманта го измъкна от локва повърнато и сълзи. Заведе го в стаята си, изчисти го, накара го да пийне чаша бульон. Вярвайки, че това го утешава, заличи с въгленова черта безбройните любения, които той все още й дължеше, и доброволно възкреси най-самотните си тъги, за да не го остави сам да плаче. Призори, след непохватен и кратък сън, Аурелиано отново съзна главоболието си. Отвори очи и си спомни за детето.
Не го намери в кошничката. При първата покруса изпита лумване на радост, повярвал че Амаранта-Урсула се е пробудила от смъртта, за да се заеме с детето. Но трупът беше каменно възвишение под одеялото. Съзнаващ, че когато пристигна, завари отворена вратата на спалнята, Аурелиано прекоси заситения от утринните въздишки на орегана пруст и надзърна в трапезарията, където все още стояха остатъците от раждането: голямата тенджера, окървавените чаршафи, съдините с пепел и усуканият пъп на детето на простряна върху масата пелена, до ножиците и връвта. Мисълта, че през нощта бабата-акушерка се е върнала за детето му предостави минута покой да помисли. Рухна в люлеещия се стол, същия, в който сядаше Ребека в най-първите времена на къщата, за да дава уроци по везмо, в който Амаранта играеше китайски дами с полковник Херинелдо Маркес и в който Амаранта-Урсула шиеше детските дрешки, и в онова светкавично прояснение съзна, че е неспособен да понесе върху душата си смазващата тежина на толкова много минало. Ранен от смъртоносните копия на собствени и чужди носталгии, той се възхити от безстрашието на паяжините върху мъртвите розови храсти, от упорството на отровната глушница, от трептенето на въздуха в сияйното февруарско разсъмване. И тогава видя детето. То беше подпухнал и съсухрен тулум, който всички мравки на света едва-едва мъкнеха към своите бърлоги по каменната пътека на градината. Аурелиано не можа да помръдне. Не защото го бе вцепенило изумлението, а защото в оня чуден миг му се разкриха окончателните разковничета на Мелкиадес и той видя началните слова на пергаментите, безпогрешно подредени във времето и пространството на хората: Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.
В никоя постъпка от своя живот Аурелиано не е бивал с по-бистър ум както сега, забравил своите мъртъвци и болката на своите мъртъвци, и отново закова вратите и прозорците с кръстовките на Фернанда, за да не се остави да бъде смущаван от никакво изкушение на света, защото тогава знаеше, че в пергаментите на Мелкиадес е написана съдбата му. Намери ги недокоснати, между предисторическите растения и димящите локви и светещи насекоми, които бяха прокудили от стаята всякаква диря от минаването на хората по земята, и нема̀ търпение да ги извади на светло, а още там, прав, без ни най-малка трудност, сякаш бяха написани на испански, под ослепителното великолепие на полудневието, започна да ги разчита гласно. Това беше историята на семейството, написана от Мелкиадес с най-изтърканите й подробности сто години предварително. Той я бе редактирал на санскритски, който беше майчиният му език, и бе шифровал четните стихове с частния шифър на император Август, а нечетните с военни лакедемонски шифри. Крайната защита, която Аурелиано започваше да прозира, когато се остави да бъде объркан от любовта на Амаранта-Урсула, се криеше в това, че Мелкиадес не беше подредил събитията в условното време на хората, а бе съсредоточил цял век от всекидневни случки тъй, че всички те да съвпаднат в един миг. Омаян от разкритието, Аурелиано прочете гласно, без прескачания, изпетите енциклики, които самият Мелкиадес го накара да слуша и които всъщност бяха предричанията за тяхното изпълнение, и намери оповестено раждането на най-красивата жена в света, която се изкачвала на небето духом и тялом, и узна произхода на двата посмъртни близнаци, които се отказали да разгадаят пергаментите не само поради неспособност и непостоянство, но защото опитите им били преждевременни. В тая точка, нетърпелив да узнае собствения си произход, Аурелиано прескочи. Тогава започна вятърът, хладен, зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения от някогашен здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии. Той не го забеляза, защото в оня миг откриваше първите наченки на своето съществуване, в похотливия дядо, който се оставял да бъде влачен от лекомислието през умопомрачаваща гола студена степ, в дирене на красивата жена, която няма да направи щастлива. Аурелиано го разпозна, проследи скритите пътища на своето потекло и намери мига на собственото си зачатие между скорпионите и жълтите пеперуди на една здрачна баня, където някакъв механик утоляваше сладострастието си с жена, отдаваща му се от бунтовност. Беше толкова унесен, че не усети и втория порив на вятъра, чиято вихрена мощ изтръгна от касите врати и прозорци, изскубна покрива на източния трем и изкорени основите. Едва тогава откри, че Амаранта-Урсула не му е сестра, а леля, и че Френсиз Дрейк бил нападнал Риоача само и само за да могат те да се дирят из най-заплетените криволици на кръвта, докато породят митологическото животно, което трябваше да тури край на рода. Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни събития, и почна да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало. Тогава отново прескочи напред, за да изпревари предсказанията и да провери датата и обстоятелствата на своята смърт. Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.