Неоценимото богатство
Том 2

Дирлукеш-ханъм
Турска народна приказка

Словоохотливите старци и бъбривите папагали казват-разказват, че някъде, на другия край на света, в едно султанство, близо до страната на великаните-людоеди, живеели три сестри. Много бедни били те. За да се изхранват, всяка нощ до съмнало памук предели, тъчели и шиели, а на заранта едната отивала на пазара, продавала изработеното и купувала каквото трябва за ядене, за пиене и за огрев.

Веднъж хрътката на повелителя на това султанство умряла. Той толкова се опечалил, че заповядал три нощи подред никой да не пали светлина у дома си.

А какво да правят бедните сестри? На тъмно се не работи. Ако стоят със скръстени ръце, какво ще ядат на следния ден? Затова закрили прозорците с черга и запалили свещ — продължили да работят, хляба си да изкарат.

Не щеш ли, на третата нощ султанът решил да обходи престолнината, да поразпусне сърцето си, пък и да види дали всички изпълняват повелята му. Взел везира и двама-трима придворни и ето че съдбата насочила стъпките му към дома на трите сестри. За беда ли, за щастие ли (както ще видим накрая), едно ъгълче на чергата се било подгънало и сноп лъчи се провирали в тъмнината навън. Съзрял това султанът и люто се разсърдил. Искал веднага да накаже непослушниците. Везирът почнал да го увещава:

— Падишах ефенди, да почакаме малко, да разберем чий е тоя дом и защо не са изпълнили заповедта ви. Може людете да имат тежко болен, комуто трябва да се помогне.

Султанът приел и всички тихичко се приближили — застанали под прозореца, заслушали се в разговора отвътре. А сестрите си работели и се оплаквали от своята сиромашия:

— Ах, омръзна ми все недояла да ходя! — въздъхнала най-старата сестра. — Да рече падишахът да ме омъжи за своя главен готвач, всеки ден ще бъда сита-пресита.

Средната сестра рекла:

— Ах, омръзна ми все парцалива да ходя. Да рече падишахът да ме омъжи за своя шивач, всеки ден ще се разхождам в нови дрехи.

Най-малката рекла:

— Пък мене сам падишахът да вземе за жена, ще му родя момче и момиче, по-хубави от слънцето и месечината. Засмеят ли се, от устата им бял и червен трендафил ще капе, а заплачат ли — от очите им ситен-дребен маргарит ще се рони…

Такива са те младите, неразумни, все големи приказки приказват.

Дочул султанът тия думи, вдигнал се на пръсти да види кои са тези моми. Надзърнал през цепката и като съгледал най-малката сестра, легнала му на сърцето.

Още на заранта пратил слуги да доведат в сарая трите сестри и… да не го протакаме много, че приказката тепърва започва, омъжил голямата за главния готвач, средната за придворния шивач, а най-малката взел за жена.

Останали трите сестри в сарая — ядат, пият и се радват на охолен живот. Така във веселби и наслади годината се изтърколила неусетно. Един ден най-малката сестра, жената на султана, повикала сестрите си и им казала, че се готви да ражда.

Щом чули тая вест, завистта клъцнала сърцата на двете по-големи сестри. Рекли си една на друга:

— Ако нашата султан-ханъм изпълни обещанието си, ще помръкне вече всичката ни радост, че ние, види се, и келяво дете не можем да родим. Трябва непременно нещо да измислим и да попречим.

Повикали една стара жена, която при раждане в сарая бабувала и на людете врачувала, дали й много пари и й рекли:

— Стори нещо, та махни онова, което сестра ни ще роди!

Бабата, прочута със своите лукавства и магии, мушнала жълтиците в дълбокия си джоб и отвърнала:

— Не берете грижа! Всичко ще сторя от харно по-харно.

Взела дъртата греховница две кученца, сложила ги в едно сандъче, сандъчето скрила под постелята на родилката, без никой да я забележи.

И ето дошъл часът султан-ханъм да роди. Бабата изпъдила всички от стаята и останала сама с родилката. А на нея от болки очите й се били премрежили; не видяла горката, че родила момче и момиче и двете хубави, по-хубави от пролетно слънце и от пълноликата месечина. Сдържала султан-ханъм обещанието си!

Злата баба бърже завила дечицата в една кърпа, мушнала ги в широките си шалвари, а в приготвената люлчица положила двете кутрета. Като свършила тая дяволска работа, тя отворила вратата и показала на придворните кученцата.

— По волята на аллаха, великия, могъщия, ето какво роди нашата султан-ханъм!

Щом султанът научил, че жена му родила две кутрета, кръвта му се качила в главата. Без много-много да му мисли, заповядал да заровят до пояс в земята клетата родилка и който мине край нея, да я заплюва.

Придворните изпълнили заповедта, макар че жалели султан-ханъм, обичали я.

А вещицата си метнала фереджето, отишла извън града и хвърлила невинните дечица край брега на една рекичка, дето стоварвали сметта. Сетне се върнала в сарая — ни лук яла, ни лук мирисала — и още толкоз жълтици от завистливите сестри прибрала.

Ала друго било писано в книгата на съдбите.

Един беден градинар минал край реката и дочул детския плач — ювей-ювей! Приближил се и що да види — лежат в сметта две хубави деца, обсипани със ситен-дребен маргарит. От радост ума си едва не загубил, щото си нямал свои. Грабнал ги и изтичал в колибата си. Жена му ги окъпала, повила ги в чистичко и ги нахранила. Засмели се дечицата. От устата на момиченцето се заронили бели трендафили, а от устата на момченцето — червени. Удивили се градинарят и жена му. Че къде се е чуло и видяло такова нещо?

На заранта мъжът напълнил една кошница с цветя и ги отнесъл в сарая. Султанът се много зарадвал на тия хубави трендафили, цъфнали в такова необичайно време, щото било зима. Дал на човека много пари.

На другия ден градинарят донесъл в сарая нова кошница с бели и червени трендафили. Султанът пак ги купил. И тъй като имал вече доволно за себе си, раздал ги на придворните. А двете сестри, щом видели цветята, рекли си:

— Не е чиста тая работа! Такива бели и червени гюлове не цъфтят посред зима. Сигурно са от устата на султанските деца.

Извикали старицата:

— Бабо, децата са живи. Прави, каквото ще правиш, да ги премахнеш от тоя свят!

Бабата се верила и се клела, че децата са умрели. Казала, че ги била изхвърлила на бунището извън града и кучетата отдавна са ги изяли.

— Не, не и не! Намери ги, умори ги, инак всичко ще излезе наяве и трите зле ще си изпатим.

— Добре! — отвърнала бабата. — Ще разуча, ще проуча, ще видя дали е тъй, както вие казвате.

На третия ден градинарят пак отнесъл в сарая цяла кошница бели и червени трендафили. Продал ги и си тръгнал. Бабата го посрещнала:

— Откъде имаш тия цветя? — пита. — Сега не им е време да цъфтят.

Градинарят хъката-мъката — започнал да го усуква. Ала хитрата дяволица разбрала. Когато той си тръгнал за дома, тя тайничко го сподирила. Изчакала го да излезе нанякъде и тогава се приближила до градинарката — тя тъкмо хранела децата и им се радвала.

— Селям, дъще! Твои ли са тези цветчета? Слава на аллаха! Колко са хубави — да им се ненагледаш! — занареждала бабата.

Жената с простичкото си сърце й разказала как се сдобила с тези деца. Всичко й изказала и за гюл-трендафила, и за маргарита.

Тогава злосторницата й рекла:

— Дъще моя! Нещо ще ти кажа, драга си ми! И те жаля, както душата си. Ала ти не ме издавай! Прави, каквото правиш, трябва да ги махнеш тия деца, че ще ти изгори къщата заради тях.

Жената се уплашила, а още повече се учудила и попитала:

— Стара майко, че какво лошо има в това? Аллах, да пребъде славата му, ни ги прати за радост и утеха на старини. И ние ще си ги гледаме като свои свидни чада.

— Ах, дъще! Мигар не си чула, че това са децата на султан-ханъм? Падишахът й се разгневи и заповяда жива да я закопаят в земята, а децата й да хвърлят извън града, кучетата да ги изядат. Ох, помислете си добре и аллах да ви пази!

Така рекла тази слугиня и си тръгнала.

Изплашила се градинарката: да си имаш работа със султана не е шега работа. И дорде се чудела и маела какво да прави, ето го, че си дошъл мъжът й. Разправила му тя всичко надумано от старицата. Двамата заплакали, закършили ръце: хем им било свидно за децата, хем ги било страх. И като не знаели вече как да се оправят, грабнали цветчетата и ги отнесли далеч насред гъстата гора, в една пещера. Постлали им две топли овчи кожи, покрили ги с черга и ги оставили на милостта на аллаха. Огладнели децата, почнали да плачат: ювей-ювей!

Минала наблизо една кошута. Ловци били убили сърнето й и напращялото виме я боляло. Дочула тя детския плач, влязла в пещерата. А малките, като помирисали млякото, протегнали ръчички и почнали да сучат — олекнало й. Тя ги облизала и легнала край тях като съща майка. Под грижите на кошутата децата започнали да растат не с дни, а с часове. Времето тече, времето минава — в приказките всичко бърже става. И ето че децата пораснали, станали по на десетина години. От безгрижния им смях подът на пещерата винаги бил покрит с бял и червен трендафил. Между цветята тук-таме блестели като големи капки роса едри маргарити, защото пък и без плач съвсем не може. Без да знаят колко са скъпи тези маргарити, децата си играели с тях пред пещерата, както нашите деца си играят с ашици и камънчета.

По цял ден братчето и сестричето скитали из гората, събирали ягоди, къпини, дивачки круши и ябълки, гъби и сладки корени — с това се прехранвали. А вечер се прибирали в пещерата за спане. Пък овчите кожи, които градинарят и жена му им бяха оставили, послужили за облекло, да не ходят голи като поганци.

Веднъж момчето взело в устата си едно едро зърно маргарит да си залъгва глада и тръгнало през гората, без да знае накъде отива. Милостта на аллаха насочила стъпките му по една пътека, която го извела на открито. Гледа момчето: долу в полето се белеят окъпани от слънцето кулите на престолния град. Любопитството запалило сърцето на малкия и той се запътил натам, без много да му мисли. Като влязъл през градските порти — главата му се замаяла от толкова свят. Всички викали, тичали насам-натам и никой не обърнал внимание на момчето, взели го за овчарче, слязло от планината.

Повървяло, повървяло то — намерило се на пазарния мегдан. Спряло се да позяпа: навред сергии наредени-подредени с невиждани неща. А людете в своята припряност гълчат, блъскат го път да им стори. Един го бутнал по-силно и момчето изпуснало из устата си маргарита. Паднало зърното на калдъръма, бляснало като звезда-вечерница посред бял ден. Като видели това, търговците и купувачите се струпали, питат го продава ли маргарита и колко му иска. То не знаело да говори, мълчало и само си въртяло белките на очите. Няколко белобради търговци го взели настрана, премерили маргарита и насипали отпреде му сума пари. Ама момчето хич не посегнало към тях — очите му се обръщали към сергиите, отрупани с овошки, халви и симити, че било гладно. Разбрали търговците това по погледа му. Нахранили го, напоили го с неща, които дотогава то не било слагало в уста. Сетне му натоварили едно магаре с най-различни дрехи и храни — и всичко само за едно зърно маргарит.

Отвело момчето магарето при пещерата, показало на сестричката си какви чудеса е надонесло. Седнали те да ядат и пият сладко-сладко; захвърлили овчите кожи, облекли се прилично.

И аллах, който е дал на човека ум и разум, подсказал на децата, че извън гората има друг свят, по-хубав, по-весел, по-охолен. Почнало момчето да ходи в града и да донася в пещерата всякакви неща. И като било много схватливо, бърже научило човешкия език, научило и сестричката си. А дотогава те приказвали само със звуци и движения на ръцете.

Дните отлитали, седмиците се изнизвали, месеците идвали, годините си отивали. Пораснали децата, станали мома и момък. И оттук нататък всеки така да ги нарича, че по им прилича. Двамата били еднакво хубави, както двете половинки на една и съща ябълка.

Момъкът свикнал да борави с оръжие, не по-зле от най-добрия юнак и всеки ден донасял убит дивеч, а момата готвела. Така поминували.

Веднъж братът пак излязъл из гората на лов. Случило се, че същия ден и султанът отишъл из тия места да ловува. Срещнала ги съдбата. Щом бащата съпикасал сина, начаса сърцето му заиграло.

— Ах, какъв левент юнак! Колко ми харесва! — промърморил той, ала дорде се съвземе от възхитата си, момъкът се загубил в гъсталака, без да се обърне.

Минало му на господаря желанието за лов. Върнал се в сарая и от главата му не може да излезе мисълта за ловеца. Натиснала го такава мъка, че чак болен легнал. Разтревожили се придворните, разтичали се, питат-разпитват повелителя си, какво му е. Той им разправил за горския юнак и че от обич към него сън не го хваща.

Гузните сестри веднага се досетили кой ще да е този ловец. Повикали старицата и й рекли:

— Ой, бабо! Децата не са загинали. Падишахът срещнал в гората сина си.

А бабата:

— Що думате, милички? Да не сте се побъркали? Та откак градинарят хвърли децата в гората, се минаха толкова години?… Вече и кокалче от тях не е останало.

— Не говори така! Господарят ни описа как изглежда момъкът — също на нашата сестра прилича! Върви без бавене и научи къде са децата. Измисли нещо — да ги няма повече на тоя свят!

— Харно! — съгласила се накрай бабата. — Ще ида и ще гледам да я оправя някак си.

Отишла в гората. Дяволът, който си няма друга работа, а само пакости да прави, я отвел в пещерата. Надзърнала тя, гледа — вътре всичко потънало в бял-червен гюл-трендафил, а насред лежи мома, по-хубава от четиринайсетнощна месечина.

Старата вещица мазно рекла:

— Селям алейкум, дъще!

— Алейкум селям, стара майко! — отговорила хубавицата и скочила насреща й. — Заповядай вътре! Гост дома — радост голяма. Тук до ден-днешен чужд човек не е пристъпвал — Целунала й ръка, с почит я сложила да седне на меко.

Нечаканата гостенка се заозъртала:

— Дъще мила, мигар ти живееш сама в тая дива гора, в тая тъмна пещера?

— Не стара майко, имам си и брат. Той сега е на лов. Ще се върне чак довечера.

— У-у, цял ден сама-саменичка седиш? Сигурно много тъгуваш?

— Понякога ми е тежко, ала няма какво да се прави. Тук сме се родили, тук сме израсли, нийде никого си нямаме — въздъхнала момата тъжовно; един едър маргарит се отронил изпод дългите клепки и паднал в полата й.

— Хубавице моя, аз ще те науча какво да сториш, мъката си да разсееш, защото те обикнах веднага като родно чедо. Само не ме издавай на брата си! Щом той се върне от лов, ти почни да плачеш. Ще те попита какво ти е, а ти му речи: „Много ми е тежко, по цял ден сама да седя. Да можеш да ми донесеш чудесната трънка на Дирлукеш-ханъм, с нея да се развличам, времето по-бързо да минава“. Така му речи! От обич към тебе той ще ти донесе трънката на Дирлукеш-ханъм и ще видиш тогава колко незабелязано ще летят часовете.

Тъй рекла тази злочинница и си тръгнала: страх я хванал да не я свари братът. В сарая казала на сестрите:

— Наистина по някакво чудо децата са избегнали смъртта. Ала намислих нещо: първом ще премахна брата, а сетне лесно ще се оправим със сестрата.

Да оставим сега трите зли жени да коват своите сплетни и да се върнем в пещерата, защото вече се мръква и младият ловец, натоварен с дивеч, приближава своето жилище. Още отдалеч той чул плача на сестра си: хлип-хлип-хлип! — хълца тя. Изтичал бързо и гледа: цялата пещера посипана със ситен-дребен маргарит, от лешник по-едър, а очите на сестра му подпухнали, колкото кокоши яйца. Попитал я защо плаче и тя почнала още по-силно да ридае. Свило се от жалост братското сърце:

— Кажи ми, мила сестричко, какво те мъчи? Всичко ще сторя, за да видя пак бял трендафил на устните ти.

През хлипове и горещи сълзи сестра му рекла онова, което я подучила бабата.

— По цял ден сама-самичка седя. От самота сърцето ми е натежало. Да щеш да ми донесеш трънката на Дирлукеш-ханъм с нея да се забавлявам и разтушавам.

— Дирлукеш ли? — замислил се братът. — Че коя ще да е тя? Никога не съм чувал нито за нея, нито за чудноватата й трънка. Къде да я диря?

Момата отново се обсипала с маргарит от гълъбово яйце по-едър и изплакала жално.

— Ах, братко, ако не ми донесеш това нещо, ще се задуша от сълзите си и ще умра от мъка.

Братът я утешил:

— Не плачи, не тъжи! Ще ида ако трябва, и в пъкъла, и ще ти донеса тая трънка.

На заранта той слязъл в града и заразпитвал людете за Дирлукеш-ханъм. Ала никой нищо не знаел. Най-сетне един го упътил:

— Иди при мъдрия Ибрахим. Само той ще ти отговори.

Отишъл момъкът при ясновидеца, който можел да чете по звездите. Насипал му шепа маргарит в полата и му казал защо е дошъл. Мъдрецът разтворил едни големи книги, затичал с пръст по тях, замърморил нещо под нос, накрай казал така:

— Тук пише, че Дирлукеш-ханъм е най-хубавата пери, дъщеря на повелителя на джините и перите. Името й на персийски език значи „привличаща сърцето и лицето“. Тя живее далеч от тук, на юг през пустините и планините.

— А какви са тия пери и джини? — попитал момъкът.

— Мигар не знаеш? — зачудил се звездоброецът. — Перите са вълшебни девици, вечно млади и красиви, а джините са духове, които им прислужват и ги пазят.

Момъкът благодарил за напътствията и си тръгнал. Отишъл на пазара, накупил ядене и пиене за цяла година; избрал си харен кон, дългоног и вярно оръжие и се върнал в пещерата. На сестра си оставил по-голямата част от храната, а за себе си взел колкото да има за няколко дни. Яхнал коня:

— Сбогом, сестро! Аллах да те пази от всякакви злини!

Тръгнал добрият брат на път без път и все на юг. Препускал, препускал дни и нощи. Конят му обосял, окуцял, той го изоставил и продължил пеша. Пред него — безкрайни равнини, които и керван няма сили да премине — той ги преминал; пред него — високи планини, които птиче не може да прехвръкне — той ги прехвърлил; пред него — тесни долини, през които и змия не може да се провре — той се промъкнал. Дълго, дълго вървял. В сърцето му нямало никакви кривини и всевишният му помагал и му сочел верния път.

Най-сетне навлязъл в страната на великаните-людоеди. Стигнал до такова поле, което нямало край — както морето. А насред това поле се извисявало нещо голямо. Тръгнал натам. И що било то? Седи жена-великан, висока като минаре, левия си крак протегнала на единия хълм, десния — на друг; коремът й издут, подобно кубето на джамията Ая-София; сиви коси — също камъшови стъбла, прави и корави стърчат на всички страни; долна устна — до земята, горна устна — до небето; зъбите й — лопати; ръчища — осем аршина дълги, ноктите — два лакета. Дреме великанката на слънце и като хърка, дъхът й, подобно на вихрушка, облаци прах вдига от земята.

Момъкът никога не бил виждал такава страшилица и от ужас устните му се пукнали. Като се посъвзел и събрал всичката си сърцатост, рекъл си: „Да става, каквото ще става! Две смърти няма, от едната никой не е убягнал“. Тихичко се приближил до жената, целунал й двете ръце и извикал:

— В името на всемилостивия аллах, бъди ми майка на тоя и на оня свят!

Великанката се събудила, изгледала го с почуда и като видяла колко е хубав, съжалила го:

— И ти бъди мой син на тоя и на оня свят! — отвърнала. — Ей, юначе, ако не беше ми целунал ръцете и не беше ме нарекъл майко, щях да те смачкам като дървеница. Имал си късмет! Кажи ми сега какво те води по тия места, дето керван не минава и птица не прелита?

Когато момъкът й разправил всичко както е, и я помолил да му помогне да намери трънката на Дирлукеш-ханъм, тя вдигнала рамене:

— Сине мой! Толкова години живея на тоя свят, никога не съм чула нищо за тази пери, ни за нейния трън. Подир малко ще се върнат моите четирийсет сина. Ще ги попитам. Може да знаят нещо. Ала най-добре сега да те скрия, че те са много люти и може да ти сторят зло.

Като казала това, тя лепнала такъв шамар на момъка, че го превърнала в мъничка топчица, която пъхнала в разядения си зъб.

По залез-слънце още отдалеч нещо забоботило, земята затреперала, сякаш сто хиляди бесни биволи препускат. И ето че сред облаци прах си пристигнали четирийсетте великани — от майка си още по-големи.

— Майко, тук мирише на човек! — викнали всички в един глас.

Пък тя се престорила на сърдита и ги захокала:

— Ами! Тук и змия не допълзява, че човек ще дойде. Кой знае на колко люде кръвчицата сте изпили, че така ви мирише. Я си почовъркайте зъбите, да видите дали там нещо не е заседнало!

Великаните грабнали по един кол и като почнали да си човъркат между зъбите, усмирили се.

— Мои дечица! Ами да речем, че някога дойдеше при мен човешки син и с почит ми целуне ръцете, помоли ме в името на аллаха да му бъда майка на тоя и на оня свят, вие какво ще му сторите?

Синовете отговорили:

— Ще го приемем като роден брат. Нищо лошо няма да му сторим и ако можем, ще му помагаме.

Майката-великан накарала синовете си да се закълнат, че ще сторят така, както казват, и те се заклели. Тогава тя ударила топчицата о земята и пред тях застанал хубавият юнак. Великаните го поздравили, приели го като свой брат. Сетне попитали майка си:

— Защо не ни каза по-рано, та да го нагостим?

А великанката:

— Боях се да не му сторите зло. Пък и той не яде храна като вашата, ами овнешко месо, пилешко и други такива неща.

Като чул това, най-големият от синовете й станал и донесъл един угоен овен. Заклал го, одрал го и пльоснал месото пред гостенина:

— Яж! — рекъл той.

Пък майката пак ги поучила:

— Той сурово месо не яде. Трябва да го сварите или опечете.

Великаните наклали огън, изпекли овена и го поднесли на момъка. Той похапнал, похапнал, да речем, че изял цял бут, ако е бил много гладен. От останалото се отказал. Пак побратимите му го подканяли:

— Яж, братко! Яж де! Ти много малко хапна.

Великанката се намесила:

— Стига му толкова! Неговият търбух не е като вашия.

А те:

— Чакай да видим какъв вкус има овнешкото месо!

И всеки взел по едно парче.

— А, че то било много сладко! — рекли. — Оттук нататък ние няма да ядем човешко месо, ами само овнешко печено.

Като свършили, те заразпитвали момъка каква неволя го е подгонила да дойде по тия диви места. Той им разправил за Дирлукеш-ханъм и за нейния чуден трън. Ала и великаните не били чували нищо за хубавата пери. Поговорили, посъветвали се и решили на заранта най-малкият брат да отнесе момъка при по-голямата сестра на майка им, която живеела на половин година път оттук. Дано пък тя знае нещо.

Легнали да спят. На заранта, когато слънцето цъфнало на небето, великаните се сбогували със своя побратим и си отишли по своите работи. А най-малкият син останал и майка му го посъветвала:

— Предай на леля си поздрав от мене. Кажи й, че този юнак е мой син и твой побратим. Нека да го има и тя като свой син и да му помогне.

Малкият великан, който бил по-голям от най-високата топола, затъкнал момъка на пояса си като нож и се затичал през безкрайното поле. По-бърже, отколкото аз ви го разправям, той го отнесъл през планини и долини при леля си. Застанал на три великански крачки от нея, поклонил й се три пъти до земята и й рекъл:

— Майка ми, твоята най-малка сестра, ти праща поздрав. Нося при теб нейния син и мой побратим, да му бъдеш и ти майка на тоя и на оня свят и да му помогнеш в онова, що е тръгнал да дири.

Измъкнал той от пояса си нашия юнак. Пък този, като погледнал лелята, от уплаха умът му се размътил — още по-голяма и по-страшна от сестра си била тя: женище-балкан; очите й — две хралупи, из които адски пламък блика; сакъз дъвче — цяла бохча; плюнката си храчи, чехлите си влачи, едва-едва крачи, охка и сумти — пухти, та на час път се чува. От хиляда човешки крачки се пресегнала и вдигнала момъка, сякаш капака на тенджера отхлупва. Сложила го до себе си и рекла:

— Валлахи! Кълна се в аллаха! Щом този харен юнак е син на малката ми сестра, и аз го приемам за свой син. Кажи ми ти, момко, какво искаш от мен?

Момъкът й разправил за Дирлукеш-ханъм и за нейната трънка. Ала и тя нищо не била чувала. Рекла на племенника си:

— Остави го при мен, пък довечера, като се върнат моите осемдесет сина, ще ги питам дали знаят нещо за тази пери.

Великанът се сбогувал с побратима си, сторил три метана на лелята и като хукнал, подир миг в далечината само облак прах се видял. Сестрата-великан нахранила и напоила гостенина си, а като наближило време да залезе слънцето, лепнала му такъв шамар, че го превърнала на бърдуче. Скрила бърдучето в широките си шалвари и зачакала.

Ето че отдалеч се зачул страховит грохот и трясък. Земята се разтърсила, небето се разкъсало, сякаш настава краят на света. Пристигнали си осемдесетте синове великани, кой от кой по-големи. Завикали:

— Майко, тук мирише на човек!

Майка им ги излъгала и укротила. Те си зачовъркали с колове между зъбите и седнали да си доядат. Великанката намерила сгода и ги попитала дали ще сторят нещо лошо на побратима на братовчедите си. Когато и те й се заклели, че няма да го закачат, а ще му помогнат, тя ударила бърдучето о земята и юнакът застанал пред тях с всичката си хубост и сила. Той им разправил защо е дошъл в тяхната страна, ала никой от великаните не знаел нищо за Дирлукеш-ханъм. Поговорили, поспорили, посъветвали се, накрай решили най-малкият им брат да отнесе момъка при другата им леля — най-старата сестра на майка им която живеела на година път оттук, близо до земята на перите и джините. Тя непременно ще знае нещо и ще оправи юнака.

На заранта най-малкият брат, който бил по-висок от две тополи една връз друга снадени, отнесъл бърже-бърже нашия момък при лелята. Пък тя била такава, че в сравнение с нея сестрите й можем да кажем, че са мили куклички. Само че аз няма да ви я описвам, защото от страх сън няма да ви хване цяла нощ.

Като разбрала, че сестрите й са осиновили момъка и я молят да му помогне, тя се умилостивила, признала го за свой син на тоя и на оня свят. Ала щом чула защо е дошъл тук, чак на края на света, тя заклатила глава съжалително и въздъхнала:

— Ох, клети момко! Който те е надумал да дириш вълшебния трън на Дирлукеш-ханъм, не ти мисли доброто. Ами че той е такова съкровище, що се пази от стотици хиляди талисмани и пътят до него е покрит с хиляди трупове на най-храбри и силни мъже. Откажи се от туй, що си намислил, че ще си загинеш млад и зелен!

И така го уговаряла старата великанка, и инак, а момъкът не чувал. Той коленичил пред нея, зацелувал огромните й ръчища, молел я да не му отказва помощта си:

— Майко, каквото е писано на челото ми, това ще бъде. Пък ти, щом знаеш пътя, покажи ми го.

Накрай великанката не устояла на горещите умоления:

— Твоята кръв на твоя врат да легне! — въздъхнала тя. — Сърди се на себе си, ако ти остане време за сръдня, преди да умреш. А сега слушай и с двете си уши какво щети кажа: ще ти дам проводник, който да те отнесе до мястото, откъдето слънцето започва своя дневен път. Дотам се простира нашата земя, дотам и той може да отива — повече ни крачка. Оттам нататък ти трябва сам да продължиш и аллах да те пази. Защото пътят е труден и опасен…

Великанката му разправила най-подробно накъде да върви, какво да направи, за да се сдобие с вълшебната трънка и какво не бива да прави, за да опази живота си. Накрай завършила:

— Запамети всичко, що ти казах, и да не сбъркаш нещо, че главичката ти се държи на косъм!

Момъкът обещал, че ще изпълни точно напътствията. И тогава тя бръкнала в широките си шалвари, откъдето извадила торбичка със сънотворен прах и му го дала.

— Аллах да те пази от всички злини, синко! — викнала тя, грабнала момъка и го подхвърлила като перце нагоре. — Вземи го, Безухи! Отнеси го до края на нашата земя! — заповядала.

Мигом някакъв вихър подел момъка, който без да разбере какво става с него, се видял, че лети между облаците върху нечий изкорубен като на костенурка гръб. И това, що го носело с бързината на вятъра, нямало ни уши, ни очи, нито нос и какво е — не можеш да проумееш. Далече под тях отлитали едни подир други сини и бели планини, жълти и зелени равнини, черни бездънни долища. От страх, че ще се сгромоляса от тая шеметна висота, на момъка косите щръкнали като ежови бодли. Ала дорде дъх да си поеме, ето че Безухият го свалил на земята и, без дума да продума, отишъл та се не видял.

Като се отърсил от преживения страх, нашият юнак тръгнал през една равна пустиня. Тя била покрита само със суха трева и тръни, из които съскали големи зелени змии с червени очи и черни раздвоени езици. Те се спускали да го жилят, ала той чевръсто отскачал и продължавал да върви натам, където го беше насочила великанката. Както тя му казала, стигнал до горичка, насред която имало порутен от времето кладенец. Наблизо бистро ручейче кротко напявало „чагъл-чагъл“ и ято птички се къпели във водата му.

Момъкът си измил ръцете, нозете, лицето и устата, както повелява ислямският закон при намаз. Сетне се обърнал към града на пророка и трижди се поклонил доземи. Като свършил това, уловил десетина птички, хвърлил ги в кладенеца и викнал:

— Иншаллах! Ако е угодно богу! Дайте ми ключа.

Отвътре излетял ключ и иззвънтял в нозете му. Момъкът го грабнал и се затичал нагоре покрай ручея. Както великанката му беше казала, той стигнал до една пещера, преградена с желязна порта. Отключил я с ключа и пред него зейнал дълбок тъмен проход. Нашият юнак зажумял и пристъпил вътре. Щом направил две крачки, около него запищели разни гласове; нещо му духнало във врата, друго го дръпнало за дрехата, трето му кряснало в ухото:

— Стой! Върни се или този ще бъде последният ти миг!

Момъкът се сепнал, рекъл си на ума: „Ой, къде попаднах? Кой тъй вика — джин или човешки син?“ Ала мълком и слепешката продължил да върви все по-навътре, макар сърцето му да се било свило на топка и по тялото му потта да се стичала гъста като клей. И добре, че послушал съвета на великанката — не отстъпил, не продумал, не отворил очи. Защото, ако беше видял какви страхотии кръжат наоколо му, колкото и юначен да е, щеше да обърне гръб и да избяга, а това значеше да умре от страшна смърт — хилядите талисмани, които пазели пътя към земята на перите и джините, усетят ли, че човек се бои от техните заплахи, ще го разкъсат на парчета. Ала нашият момък продължил да върви жумешката все по-навътре, макар страшните гласове да ставали все по-многобройни, все по-яростни.

Всичко, което има начало, има и край. И пещерният проход не бил безкраен. По едно време момъкът усетил връз запотеното си лице милувката на слаб ветрец и целувката на слънчев лъч. Зад гърба му крясъците затихнали и сега вместо тях дочул чуруликането на безброй птици. Разбрал, че е дошъл до изхода на пещерата и отворил очи. Напреде си видял кипарисова гора, всяко дърво вишело връх до самото небе, а в клоните пърхали и пеели всякакви пъстропери птички. Под сенките на дърветата били налягали някакви страшилища — нито човеци, нито зверове — много страшни наглед. Щом те съпикасали неканения гостенин, скочили и се спуснали с диви викове насреща му, като размахвали маждраци и ятагани, копия и боздугани. Момъкът без забава разсипал наляво и надясно от сънотворния прах. Мигом всичко се утихомирило, страшниците се натъркаляли като снопи по земята, птичките се сгушили в клоните на дърветата, цветенцата затворили чашките си, вятърът дори затихнал и кипарисите застинали неподвижно — толкова силен бил тоя сънотворен прах. Полегнала такава тишина — с брадва да я цепиш.

Уверил се момъкът, че засега страшното е минало и смело закрачил по една пътечка, която се виела през кипарисовата гора. Когато излязъл от нея, пред него се проснало едно голямо гробище. Ама какво гробище? — Дордето му виждали очите стоели изправени безброй камъни с човешки образ. Само че това не били статуи на паметници, каквито ги има в наше време — всеки от тях някога е бил жив човек и тук е намерил смъртта си, загдето се е осмелил да влезе неканен в страната на перите и джините. Всички те от главата до ноктите на нозете били превърнати на камък и на каменните им лица била застинала безкрайна мъка. Тук имало мъже с богати дрехи и скъпо оръжие, воини със сурови и смели лица, белобради мъдреци и хубави младежи.

Момъкът въоръжил сърцето си със смелост и продължил пътя си. И ето че отдалеч забелязал някакво сияние. Колкото повече наближавал, толкова по-ярък ставал блясъкът. Пред очите му се завъртели черни кръгове — също както когато си гледал дълго време слънцето. Туй било сараят на Дирлукеш-ханъм, целият от елмаз и злато — блести като адски пожар, а пред него — шадраван, ограден със зелен и син мрамор.

Нямало време да разглежда всички тия хубости. Зърнал момъкът край шадравана вълшебната трънка, цяла отрупана с пъстропери птички, които спели, скрили главички под крилцата си. Пресегнал се той, прекършил стеблото. Птичките не мръднали. Вместо това отдолу, изпод земята се разнесъл жаловит стон и писък:

— Помощ! Човешки син посегна на душата ми.

Наоколо се дочуло мърморене — събуждали се пазачите-талисмани. Без да губи време, момъкът метнал трънката на рамо и се втурнал да бяга, сякаш земята под нозете му гори. Стигнал на един дъх до отвора на пещерата: замижал и тръгнал опипом през тъмния проход. А наоколо му се разнасяли ония страховити гласове. Сега още по-гневни:

— Крадец! Разбойник! Дръжте го, убийте го!

Измъкнал се из пещерата благополучно и щом заключил портата, птичките по трънката трепнали, събудили се и зачуруликали всяка на различен глас. Горичката се огласила от вълшебни песни, които галели ушите и разширявали гърдите. Чудо на чудесата! Щом момъкът заслушал тия песни, забравил всички мъки и неволи, що бил изпитал досега. Хукнал с два крака, затичал така, сякаш имал четири крака. Бърже прекосил оная пустош, а стъпките му си сподиряли със злобен съсък отровните гадини.

Привечер стигнал до онова място, където Безухият го беше оставил. Той вече го чакал и се тревожел за него. Грабнал го и го отнесъл при старата великанка.

— Браво, юначе! — рекла тя. — Ти стори нещо, за което хиляди по-силни и посмели от тебе загубиха живота си. Успя, защото сърцето ти е чисто.

Нахранила го, напоила го, а сетне го подметнала във въздуха и викнала:

— Отнеси го, Безухи, при моята по-млада сестра!

Подир миг юнакът вече лежал в полите на средната великанка. Зарадвала се тя, заплескала с ръчища като малко дете, щом чула благозвучните песни на птичките. Още същата вечер един от синовете й го отнесъл при най-младата жена великанка, която още повече му се зарадвала, защото го мислела вече за умрял. Един от нейните синове го пренесъл пък дотам, където започвала земята на великаните и като му пожелал благополучно завръщане, отишъл си при своите.

Момъкът намерил коня си цял и невредим, където го беше оставил.

Под чуруликането на птичките изминал неусетно обратния път. Подир някой и друг ден си пристигнал в пещерата. Там с нетърпение го чакала сестра му и вече се каела, задето го беше накарала да тръгне на такъв далечен и опасен път. Братът й подал трънката и рекъл:

— Ето, сестричке, това, що сърцето ти искаше. Блазе ти, такова нещо и падишахът няма…

Нека оставим сега момата да се забавлява ден и нощ с пеещата трънка.

Брат й след като се отморил от дългия път и позабравил страшните премеждия, що беше надделял, отишъл пак на лов. Него ден и султанът излязъл да ловува в същата гора. Срещнал той младия ловец, както преди, и възкликнал:

— Ах, този момък-слънце! Дали е джин или човешки син? Иди го попитай кой е, разбери откъде е! — заръчал той на един от онези, които го придружавали.

Придворният приближил момъка и го заприказвал:

— Мой бей, какво правиш тук в султанската гора?

Без да се обърка, момъкът отговорил:

— Ловувам.

— Много ли дивеч удари?

— Колкото ми трябваше за храна. Пък другите за вас оставих…

И си тръгнал, без да се обръща.

Върнал се султанът в сарая. Легнал на постелята тъжен, мрачен: пъшка и въздиша — от болен по-болен.

Сестрите се научили, че той пак се е видял със сина си и се разтревожили. Извикали бабата и й обадили, че момъкът се е явил в гората жив и здрав. Почудила се проклетницата, каква ще да е тая работа: „Аллах или шейтанът закриля тия деца, та всичките ми хитрини удрят на камък?“ — помислила си тя и побързала да отиде в пещерата. Като видяла пеещата трънка, не могла да откъсне очите си от нея. А момата я посрещнала с още по-голяма почит и радост от преди:

— Виж, стара майко! Брат ми отиде до края на света и ми донесе това, за което ти ми говори. Благодаря ти!

За да погуби юнака, нечестивата старица отворила кутията с всичките си дяволии и лукавства:

— Ох, дъще! — изсъскала тя като пепелянка. — Много е хубаво това. Ала ако ти успееш да накараш брата си да ти донесе огледалото на Дирлукеш-ханъм, дорде си жива няма вече да се докоснеш до тая трънка. Защото в него се оглежда цял свят: всичко, що поискаш, ще го видиш вътре. Само, моля те, не ме издавай.

Изрекла това злата врачка и побързала да си тръгне, да не би да я заварят в пещерата.

А момата останала сама и се заляла в сълзи.

Привечер братът се върнал, гледа — подът на пещерата покрит с маргарит, ей такъв едър като орех, а очите на сестра му се издули и лицето й станало жълто-зелено, като загнил лимон.

Видял се в чудо. Заразпитвал я и тя му изповядала желанието си да има чудесното огледало на Дирлукеш.

Напразно брат й разправял за преголемите страхове и премеждия, що бил преживял по пътя, за великаните и талисманите — тя се разплакала още по-безутешно.

Нямало що да прави братът, не можел да гледа тъгите на сестра си. Яхнал коня, тръгнал по познатия вече път. Много по-скоро отпреди той стигнал при първата жена великан. И пак от ръка на ръка отнесли го великаните при най-старата леля. Тя много му се зарадвала, защото го била обикнала заради хубостта и храбростта му и се съгласила пак да му помогне. Дала му сънотворен прах и го напътила:

— Огледалото, сине, ще намериш в спалнята на Дирлукеш. Вземи го и колкото може по-бърже напусни земята на перите и джините, без дума да продумаш, защото инак ще се вкамениш и ще си останеш там довеки.

Като изрекла тия думи, великанката го грабнала и го подхвърлила нагоре:

— Отнеси го, Безухи, до края на нашата земя!

Още не изрекла всичко, а Безухият вече го бил отнесъл на половин път. Дордето момъкът дъх да си поеме, пристигнал до мястото, където завършвала страната на великаните. Запътил се пак юнакът през оная пустош, из която гъмжели отровните змии. По пладне пристигнал в горичката, наловил десетина птици, пуснал ги в кладенеца и получил ключа. Тръгнал мижешката през пещерата. Тоя път талисманите още по-страшно, по-злобно го дърпали и заплашвали, ала все пак той стигнал невредим до изхода при кипарисовата гора. Посипал сънотворния прах наляво-надясно и всичко се умирило, утишило. Тогава тръгнал по пътечката през каменното гробище, покрай шадравана, упътил се без страх към сарая. Тежките златни порти, по които били вбити драгоценни камъни с всички цветове на дъгата, зеели широко разтворени. От двете им страни — двама пазачи — да ти се спука жлъчката от страх; с една глава по-високи от най-високия кипарис; лицата им били обърнати наопаки: устата отгоре, очите отдолу, брадата отгоре, челото отдолу. Ала сега, подпрени на маждраците си, те климали глави, спели, приспани от сънотворния прах.

Без да се мае, момъкът се изкачил по мраморните стъпала. Влязъл в сарая на Дирлукеш и заскитал по застланите с тежки килими ходници. Отварял вратите, надзъртал в стаите — вредом всичко било потънало в злато и сребро, слонова кост и абаносово дърво, в завеси от свила. От такава невидена хубост главата му се замаяла. Обиколил като пиян целия сарай и накрай в една от горните стаи видял хубавата пери. Малко е да се каже, че Дирлукеш е хубава. Всичко у нея било създадено сякаш за възхвала на аллаха — високия, великия! — косите й, по-тъмни от мрака на беззвездна нощ, се спускали на вълни около лице, пълнолика месечина; очи бадемови, засенчени от тежки ресници; ябълката ще завиди на руменината на бузите й; през прозирната одежда розовеело тяло, гъвкаво и трептящо, подобно млада тръстика, подухвана от летен ветрец.

Момъкът нямал сили да отлепи очите си от тая хубост неземна. Не устоял, навел се и целунал спящата пери по устата. Дирлукеш въздъхнала, ресниците й трепнали като крилца на пеперуда, тялото й се извило като лък. Момъкът се смразил от уплаха, ала — слава на аллаха! — хубавицата не се събудила — надделял я сънотворният прах.

По-тихо от мравка юнакът се приближил до огледалото, което висяло в къта на стената, откачил го и бърже напуснал чертозите на вълшебницата. Затичал се с всичка сила и навлязъл в пещерата. Не го стряскали вече ядните крясъци на талисманите — за тях той не мислел, защото в главата му нямало вече място за никаква друга мисъл, освен за чудната хубавица Дирлукеш-ханъм. Като в сън преминал пустинната равнина, като в сън прелетял през страната на великаните. Събудил се чак в пещерата при сестра си. Дал й огледалото без дума да продума и седнал замислен в къта.

А сестрата се загледала в чудесното огледало и забравила всичко. Наистина в неговото гладко лице се оглеждал целият свят: и зверовете, що се дебнели из дивите гори, и рибите, що се гмуркали в морските дълбини, и орлите, що кръжели из небесните висини, и лихварят, който си броел жълтиците, и сиромахът, който си пощел въшките — всичко, що пожелаел човек, можел да види в това магическо огледало.

Оттук нататък момата вече не се сещала за трънката — по цял ден стояла с огледалото в ръка…

Нека сега я оставим да се развлича с него и да тръгнем подир брат й, който пак отишъл на лов. Така се случило, че баща и син отново се срещнали в гората, без да се знаят. Този път султанът, щом зърнал момъка, така му се свило сърцето, че начаса паднал без свяст на земята. Придворните го отнесли в сарая и пак се разчуло, че повелителят е скръбен и болен, защото е срещнал непознатия ловец.

Двете сестри се разтреперали от страх. За пети път извикали бабата:

— Аман-заман! Толкова пари ти наброихме, а ти нищичко не направи. Ние се боим, че всичко може да се разкрие и тогава ще си изпатим, пък и ти не по-малко от нас. Направи нещо да ни отървеш веднъж завинаги от султановите чеда!

Бабата се уплашила не на шега. Изтичала без забава в пещерата. С помощта на хиляди коварства и лукавщини подучила сестрата да накара брат си тоя път да плени и доведе самата Дирлукеш-ханъм.

Вечерта, когато момъкът се върнал от лов, заварил сестра си да лее порой сълзи, а хубавото й лице се било сбръчкало и потъмняло като от невярна болест. Подир дълги молби тя му се изказала, че иска да има за дружка хубавата пери и че ако той не я доведе, тя щяла от мъка да умре.

Подивил се братът, откъде у сестра му все такива чудни хрумвания избликват. Ала тоя път не почнал да я раздумва, защото и самият той не можел да си намери място, откак беше видял вълшебната хубавица. „Може би желанието ми да е безумно, но без нея не мога да живея“ — така си казвал той.

Застягал се братът за път и сега се сбогувал със сестра си, както човек се прощава с близки, когато отива на смърт. Яхнал коня и се упътил към своите побратими — великаните. На третия път те го отнесли при най-старата си леля. Пристигнал при нея и коленичил — ту нозете й целувал, ту ръцете, после чак нозете и пак ръцете, плакал и се молел да му помогне. А тя, като чула за какво е дошъл, ударила се в гърдите и така му рекла:

— Ех, ти мили, цвете на сърцето ми! Два пъти сполучи, ала тоя път наистина те чака смърт. Отречи се от туй, що си намислил!

Много такива мъдри съвети и напътствия изрекла великанката, дано го вразуми. А той само клател глава и повтарял:

— По-лесно ми е да умра, по-трудно ми е да се отрека!

Да не го протакаме повече, че и без туй приказката стана дълга!

Подир много-много умоления старата великанка отстъпила. Връчила му пак кесия със сънотворен прах, предупредила го и го благословила:

— Когато отидеш в градината на Дирлукеш, да не си посмял да изречеш нещо на глас, че ще загинеш. А сега върви и аллах да ти помогне!

Безухият го метнал на гърба си, отнесъл го до края на земята на великаните и се завърнал при господарката си. А нашият юнак продължил пътя си през оная нерадостна пустош. Направил пак всичко, както си знае: прекосил гробището, прекосил градината, стигнал до сарая на Дирлукеш. Вредом тихо и спокойно: нито пери, нито джин, нито шепот, нито звук. Ала намерил портите заключени.

Тоя път хубавицата била изпила питие против сънотворния прах и бодърствувала да види докъде ще стигне безумството на момъка. А той обиколил целия сарай и нийде зирка, ни прозирка не намерил. Що да стори? Застанал под прозореца й и като изпълнил гърдите си с въздух, извикал със силен глас:

— Дирлукеш!

И тутакси се вкаменил до колене — такава била магията, която пазела щерката на падишаха на перите и джините от похищение.

Не се уплашил юнакът — вече бил прежалил живота си. И викнал повторно:

— Дирлукеш!

И тутакси се вкаменил до пъпа.

Събрал той в гласа си цялата си обич, всичкото си отчаяние и трети път извикал:

— Ох, Дирлукеш-ханъм!

И се вкаменил до шията.

Погледнал юнакът синьото небе, погледнал наоколо си всичко, та да отнесе на оня свят в очите си хубостта на нашата земя. И когато се готвел да извика за четвърти път съдбовното име на изгората си и да се вкамени цял, на прозореца се появила вълшебната пери. Толкова хубава била, че слънцето от завист се скрило зад облаците. Тя сложила пръст на устните си — дала знак на момъка да мълчи. Пък той и без туй като я видял, загубил и ума и дума, и дар слово.

И ето Дирлукеш изтичала в ръце със златно тасче и златно камшиче, а златните й налъми звънтели по мраморните стъпала: тирилин-тирилин! Бърже загребала с тасчето вода от шадравана и щом поръсила момъка, начаса си станал пак човек и протегнал към хубавицата умолително ръце.

— О, Дирлукеш-ханъм! — продумал тихо той и млъкнал, сякаш отново се бил вкаменил.

— Ах, неразумни юнако! Какво дириш тук в страната, на която баща ми повелява? Дойде веднъж — отнесе вълшебната ми трънка; дойде повторно — открадна магическото ми огледало. Малко ли ти беше това — да притежаваш такива неща, които никой смъртен няма? Имаш късмет, че майка ти лежи закопана в земята без вина. Ако не ми беше жал за нея, отдавна щеше да бъдеш студен камък. Кажи сега, защо си дошъл пак?

Гласът й ромолял като пролетен ручей, галел ушите и милвал сърцето.

Момъкът се съвзел:

— О, Дирлукеш ханъм! За тебе съм дошъл. Тебе желая и без тебе няма да се върна. За тебе курбан ставам! По-добре да умра тук, в краката ти, да се вкаменя и ти да ме гледаш всеки път, когато се разхождаш из градината. Дано тогава леденото ти сърце се стопли и разтопи, та да разбереш и ти, що е любовна мъка!

Дирлукеш поруменяла и засияла като зората. Протегнала ръце и го прегърнала:

— Ах, душа на душата ми, кръв на сърцето ми! — промълвила тя. — Видях на сън, че ме целуна и сърцето ми те обикна с хилядна любов заради твоята хубост, сърцатост и доброта. Разбрах още тогава, че ще намеря оногова, когото досега тъй дълго чаках и ще бъда негова до края на дните си. Ала изслушай ме добре и направи това, що ти кажа, иначе и двамата ще загинем. Защото мене ме пази безбройната видима и невидима войска на падишаха — моя баща. Той не търпи непокорство и много ще се разгневи на постъпката ми. Сега аз ще изтичам в моите покои да си взема някои неща, които обичам и без които не мога. А ти в това време иди зад сарая. Там в обора ще видиш два хвърковати коня — бял и чер. Щом те зърнат, те ще си обърнат задниците към тебе да те ритнат и усмъртят. Ти ги шибни с това камшиче — и тя му подала златното камшиче с елмазена дръжка — конете веднага ще се усмирят. Оседлай ги с такъмите, които са окачени над яслите и ги изведи. Аз няма да се бавя.

Момъкът се запътил към обора.

А Дирлукеш изтичала в сарая, събрала вещи, леки на тегло, тежки на цена и ги скътала в един вързоп. Излязла през задните врата и отишла при момъка, който я чакал с двата ата, оседлани в скъпоценна сбруя, каквато никой султан няма. Понечила тя да яхне белия кон, а момъкът я спрял и замолил:

— О, Дирлукеш! Да бъде сърцето ти тъй милостиво, както е лицето ти красиво! Съживи тези нещастници, които жестоките талисмани на баща ти са превърнали на камък. От любов към тебе те са дошли из далечни краища без страх от смъртта. Върни им живота, за да те славословят до веки!

Дирлукеш го послушала, загребала със златното тасче вода от шадравана и щом поръсила вкаменените люде, сърцата им се разтупали, ръцете и нозете им се размърдали и те си тръгнали за дома с благодарни песни: „Слава на аллаха — високия, великия! — и на Дирлукеш-ханъм, чиято хубост няма равна нито между людете, нито между перите!“

От тия възгласи и песни слугите на падишаха на перите и джините се събудили: вдигнали страшен шум и олелия, сякаш е настъпило второто пришествие. А двамата млади, без да се маят, яхнали конете и щом ги смахмузили в хълбоците, те разперили огромни криле и полетели между небето и земята по-бърже от светкавица. Зад тях дълго време се разнасяли заплашителна врява и звън на оръжия, сякаш че цяла орда ги преследва. Ала бегълците, без да се обръщат, летели, летели дорде излезли от страната на перите и джините. Тогава страховитият шум малко по малко започнал да заглъхва в далечината и накрай вече не се чувал. Защото преследвачите губели своята мощ извън границите на страната си.

Пътьом двамата се отбили при великанките. На всяка Дирлукеш поднесла скъпи подаръци за помощта, която те дали на момъка. Скоро, по-скоро, отколкото може с думи да се разправи, младите пристигнали в пещерата. Тук сестрата ги посрещнала с най-голяма радост, прегърнала ги, разцелувала ги.

Дирлукеш пляснала с ръце и извикала:

— О, Лала, ела!

И тозчас пред тримата се явил изневиделица нейният прислужник — един огромен черен човек: горната му устна до небето, долната му устна — до земята.

— Заповядай, султан-ханъм! — поклонил се той доземи.

Дирлукеш:

— О, Лала! Върни конете в обора, защото баща ми още повече ще се разсърди, като види, че съм отвлякла неговите любимци.

— Внимавам и се подчинявам! — отвърнал черният великан. Пак се поклонил доземи, грабнал хвърковатите атове — единия под едната мишница, другия — под другата, — и изчезнал също тъй, както се бе явил.

Влезли младите в пещерата. Седнали да починат, да похапнат и да се поразговорят. Така в сладки приказки и безгрижни песни изминали няколко дни.

Една заран Дирлукеш казала на изгорника си:

— Иди в гората на лов. Ще срещнеш повелителя на тая страна, както три пъти по-рано. Сега неговото търпение ще се изчерпи; ще те спре да поговори с теб и ще те покани в сарая си. Ти иди. А привечер, като тръгнеш да си ходиш, покани го да ти дойде подир три дни на гости.

Момъкът изпълнил заръката на Дирлукеш. Станало така, както тя казала. Щом видял младия човек, повелителят го спрял и заговорил. Поканил го да му дойде на гости. Онзи приел. Султанът заповядал на везира да си отстъпи своя кон на драгия гостенин и тръгнали. В сарая високият домакин сложил момъка до дясното си коляно, сам му поднасял най-вкусните мръвки от гозбите, отнасял се към него с най-голяма почит и обич. Така в приятен разговор и развлечения се източил денят. На залез-слънце гостенинът станал да си ходи и поканил султана да му дойде подир три дни на гости. Този с радост приел поканата и обещал непременно да дойде.

Върнал се момъкът в пещерата, разправил всичко, каквото е чул и видял.

А ако братът и сестрата не знаели, чии деца са и кой ги е изоставил в горската пещера, то Дирлукеш нали била дъщеря на падишаха на перите и джините и самата тя пери — знаела всичко. Сега решила, че е дошло време да се поправи злината. Още същата нощ тя извикала тайно Лала и му наредила да изрови султан-ханъм и да я донесе в пещерата. Тозчас всичко било изпълнено точно, както тя искала. И ето най-подир клетата майка след толкова мъки се намерила между децата си. Ала нито тя ги познала, нито те нея.

Дирлукеш веднага се запретнала: изкъпала я, изрязала й ноктите, вчесала й на път косата. Сетне й дала някакви билки да се съвземе, а подир малко — постна гостба. Майката дошла на себе си — изгладили й се страдалческите бръчки, върнала й се прежната хубост и младост от вълшебните билки.

Когато свършила тая първа работа, Дирлукеш изпляскала с ръце. Явил се пак онзи черен човек и тя му заповядала да превърне пещерата в такъв сарай, какъвто нийде няма на света.

На сутринта, щом отворили очи, братът и сестрата едва не се побъркали от почуда: всеки от тях лежал в постеля от коприна, извезана със златна и сребърна сърма; наоколо — възглавници и дюшеци, напълнени с пух от пера на камилска птица; вредом се преливат във всички цветове на дъгата отблясъци от благородни камъни; всичко от злато и сребро, от слонова кост и абанос — всичко изработено с умение и турено на мястото си. Като ги видели, че са се събудили, десетина роби и робини ги наобиколили, измили ги с благовония, облекли ги в най-скъпи дрехи, а през цялото време свирачи и певачи разливали такова благозвучие, каквото никога човешко ухо не е чувало и няма да чуе до свършека на света.

Обходили братът и сестрата новото си жилище и също като малки деца само пляскали и подвиквали от радост и почуда.

На третия ден, като станало време да дойдат гостите, в гората пред пещерата-сарай се строила голяма свита от отбрани момци, всички еднакви на ръст и хубост, белолики, чернооки, всички облечени в такива скъпи дрехи, въоръжени с такива хубави оръжия, че не може нито с думи да се изкаже, нито с перо да се опише — невям само в песен може да се възпее.

Повел момъкът войнството си към града, та насред път да посрещне султана. А придворните, като гледали тия неземни атове, чиито юзди и седла святкали от злато и елмази по-ярко от обедното слънце, като гледали тези стройни посрещачи, облечени в такива скъпи дрехи, каквито и техният повелител нямал, съвсем се изумили и си шушукали един на друг:

— Е, види се, че този млад юнак не ще да е от адамов род. А пък ако е човек, то сигурно ще да е омагьосан от някоя най-всесилна пери.

Угадили, значи!

Така навлезли в гората, стигнали новия сарай, за който никой нищо не знаел и не подозирал. Гостите били поканени в богато подредена стая — какво ти нямало в нея! Седнали всички на меки възглавници: всекиму поднесли горещо кафе, леден шербет и абаносов чибук. Всички мълчали като стреснати от вълшебните песни на птичките по трънката на Дирлукеш и само се озъртали на разни страни, така че без малко вратовете си да скършат. И макар султанът да бил виждал в живота си много и най-различни скъпи неща, и нему се взел умът от такова богатство и хубост.

Сетне започнал истински пир и веселба: на трапезата сложили такива тънки пития и вкусни гозби, каквито никой човек досега не бил виждал и на сън, нито пък му било хрумвало някога на ум. И през всичкото време свирачи и танцувачи, въжеиграчи и огнегълтачи показвали на гостите своите изумителни хитрости.

Да не удължаваме повече приказката и да повторим само думите, които се ронели от устата на всички:

— Машаллах! Машаллах! Нечувано! Невиждано!

Когато слънцето тръгнало на залез, момъкът поканил султана в харема си. Тук ги посрещнали Дирлукеш, майката и сестрата. Те се поклонили на повелителя ниско, целунали полите на халата му. Пък той гледал всички подред с почуда и за пръв път в живота си — със смут в душата, защото едната от жените много приличала на неговата някогашна султанка.

Дирлукеш дала знак на всички да насядат в кръг и започнала да разправя отначало докрай тая приказка, която вие току-що чухте.

— О, повелителю на правоверните, аллах да порази всичките ти врагове и да те възвеличи в слава! — рекла накрай тя. — Тези двама млади са твоят син и твоята дъщеря, а тази благородна жена е твоята султан-ханъм, която без вина преседя толкова години закопана в земята, и само по волята на аллаха — всемогъщия и всесилния! — доживя до тоя радостен ден.

Братът и сестрата, като слушали тъжовния разказ на Дирлукеш, тихичко хълцали и от очите им се ронели едри маргарити. А накрая и двамата се разсмели така, че скутовете им се напълнили с бял и червен гюл-трендафил. Тогава, след като чул и видял всичко това, султанът едва не умрял от радостна изненада. Прегърнал той всички, разцелувал ги, като плачел и ги молел за прошка.

Още същата нощ започнала сватбената веселба в честна венчавката на султановия син и хубавата пери. И било веселие такова, че всички го спомняли до сетния дъх на живота си и само за него приказвали. Младоженецът с пълни шепи раздавал на сиромасите златни пари и ония горестни маргарити, които стрували повече от злато.

По едно време султанът се сетил за сестрите и бабата. Пратил палачите да ги доведат. Паднали трите злодейки в нозете му, обезумели от страх и разкаяние. Той заповядал начаса да им отрежат главите и да ги набучат на кол насред мегдана пред сарая. Ала тук се намесила булката.

— О, падишах-ефенди, дарителю на всички земни блага! — обърнала се тя към свекъра си. — Не затъмнявай веселбата на моята сватба с кръв! Бъди толкова великодушен, колкото си всесилен! Прости греховете на тия жени, подари им живота.

Султанът я послушал. Та мигар можел някой човек да устои на молбата на прекрасната Дирлукеш!? Подарил живота на трите зли жени. И веселбата продължила цели четирийсет дни и четирийсет нощи. На четирийсет и първата нощ нашият юнак станал мъж на хубавицата пери, а тя — негова жена.

Подир тия мъки и приключения всички си заживели в мир и любов. И прекарали в доволство и веселие много години.

Двамата старци и месечината
Българска народна приказка

— Дядо, дядооо — завайкала се една вечер бабичката, — де ще се денем отсега нататък — очите ни не виждат, краката ни запряха, ръцете — отмаляха. Как ще се прехранваме, като и помощница си нямаме?

— Не знам! — въздъхнал старецът.

— Де да имахме една дъщеричка — друго щеше да е! — оборила глава бабичката.

А в туй време месечинката подслушвала разговора им и жалба засенчила челото й.

— Я, старо, да опитаме и тоя път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия рибен кош. Каквото ни донесе водата, ще си го приберем вкъщи и то ще ни бъде за чедо.

Дигнал се дядото, отишъл на реката, там, където сребреела водата на големия брод, заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал и нагазил да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види — в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го, подтичвайки, у дома си и викнал още от вратата:

— Гледай, бабо, какво се е хванало нощес!

— Ох, на баба патенцето — зарадвала се старицата и почнала да милва гостенчето по мокрите крила. — То нищо не може да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!

Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:

— Га!

— Да си ми живо и здраво! — рекла старицата. — Никой на света не може тъй хубаво да грачи.

И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:

— Тука ти е креватчето и къщичката!

— Га! — отвърнало й гостенчето.

Щом станало видело, бабичката попарила трици, наляла вода в една паничка и поръчала тъй:

— Ние, патенце, за гъби в гората отиваме, а пък ти седи тук и варди къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се крие една невестулка. Зърне ли те — ще те удуши. Варди се, чедо, че занапред ще ни бъдеш дъщеричка.

И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и — куцук-куцук — заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разперило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири. Тогава от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало в стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.

— Хайде сега на работа! — си рекло момичето и грабнало метлата.

Измело цялата къща, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката, насякло дърва, подклало огън, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето станала гъбената чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла топ бяло платно, скроило две ризи, ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и щом слънцето залязло, то размахало три пъти ръце, гракнало четири пъти и отново се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си.

Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали. Захванали да питат патето:

— Кой влиза тук?

— Кой стъкна огъня?

— Кой уши ризите?

Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората — този път за дренки. Вечерта заварили къщата още по-наредена, под камината къкрело гърне с уврял боб, а на куките висели два нови кожуха от мека вълна, подплатени със заешки кожи.

— Такъв сладък бобец ям за първи път в живота си! — рекъл старецът.

През цялата нощ двамата старци не мигнали. Въртели се на одъра и си шепнели:

— Тук има нещо. Някой влиза в къщата ни…

— Трябва да научим кой шета, кой разтребва и кой шие нови дрехи!

— Как?

— Как ли? — рекла хитрата бабичка. — Утре наместо да идем в гората, ще се изкачим на къщата и ще гледаме през комина.

Както намислили — тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:

— Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече, ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката — лапчуни, да не им мръзнат краката.

Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седели на покрива и сърцата им ще се пръснат от радост.

— Ех, че късмет ни излезе! На стари години да добруваме! — шепнели си двамата.

Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси метла, за да измете жаравата, бабичката рекла:

— Не ща щерка ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче!

— Какво можем да сторим? — попитал дядото.

— Ще й изгорим патешките дрехи и тя ще си остане такава, каквато я виждаш!

— Хайде! — извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.

Подире му скочила и бабата. Озърнала се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в този миг влязла девойката.

— Какво сте направили? Вие сте подпалили перушината ми! Отсега нататък как ще ходя по небето като нямам крила?

— Че защо пък трябва да ходиш по небето? — попитала бабичката.

— Ох — зачупила ръце девойката, — вие нищо не знаете. Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, като надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвате и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която сбира билки, за да лекува всякаква жива душичка, и я попитах как да ви помогна. Тя ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, щом искам, мога да слизам и да ви помагам, но ще ми са нужни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гадини и рече:

— Нашата месечинка иска да слиза денем при двамина самотни старци. Ала за тая работа й трябват патешки крила. Моля да отскубнете от крилата си по едно перце и от гушките си по едно влакънце, а аз ще измайсторя от тях крила за месечинката.

— Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и само за една нощ тя ми измайстори патешките крила. Като ми ги подаде, тя ми поръча:

— Виторожке, пази ги като очите си. Изгубиш ли ги, никога няма да можеш да се вдигнеш на небето и нощем цялата земя ще потъва в пълен мрак.

— Ами сега, какво ще правим? — уплашено замигала бабичката.

— Ще тръгнете с дядото по гората да събирате перца и пухени влакънца. От всяка крилата гадинка ще изпросите по едничко. Когато съберете колкото трябва, ще идете в Тилилейските усои. Там в една сламена колиба ще намерите старата знахарка. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете горе в пещерата. Аз ще се потуля там и додето не донесете новите крила, няма да се покажа пред очите на хората.

Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.

С клюмнали глави старците потеглили към гората. От гнездо на гнездо те ходели из горските дебри и протягали ръце за перца и шарени влакънца. Капнали от умора, те спирали да отдъхнат и дълго се взирали нагоре, дано видят своята месечинка. Ала небето било винаги покрито с мрачни облаци и тъй за седем дни те измолили по едно перце и по едно пухено влакънце от всички птици, само стърчиопашката се опънала:

— Не давам! — рекла тя. — На какво ще замяза опашката ми без едно перо! Моята опашка е най-хубава на света. Вижте я само как стърчи!

И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.

Три дни дядото и бабата стояли под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушката си, срещу огърлица от бисери…

Като си нямала такива скъпоценности, бабичката навела глава и заплакала. От очите й закапали горещи сълзи. И всяка сълза — щом докоснела земята — мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала старицата тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, но вятърът го грабнал. Цял ден двамата старци тичали през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали пухеното влакънце и се упътили към Тилилейските усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се намръщила, но взела перцата и влакънцата. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към каменната пещера сред планината. Късно през нощта те стигнали до входа й и се развикали, задъхани от радост и умора:

— Излез, месечинке! Излез, месечинке!

Девойката изскочила, размахала ръце, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.

Всичките хора по земята се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина не били виждали никога.

Подаръкът на Синята пеперуда
Гръцка народна приказка

— Добър вечер на твоя милост! Започвам приказка за стари времена и отминали столетия. Тогава в един престолен град живеели мъж и жена. Те имали момиченце на име Захарула. Много го обичали и му треперели — прах не давали отгоре му да падне, вятър да го не повее, дъжд да го не намокри. Ала майката дълго не му се радвала, защото още не знаело „папо“ да каже, когато тя умряла.

Карал тъй до някое време мъжът, омръзнала му накрай самотията: няма кой дома да подреди, топло ядене да му сготви, да му опере ризата и малкото да погледа. Оженил се за една вдовица. И тя имала момиче, горе-долу на години колкото Захарула. Казвали го Арестула, което на наш език значи „добродетелна“. Ала това име никак не й прилягало, защото била зла и завистлива. Пък майка й — не питай! — самата лошотия. Щом й стъпило крачето в новия дом, бърже пуснала корени: с лицемерни думи вързала ръцете и нозете на мъжа си, запушила му устата, ослепила му очите, оглушила му ушите. Мъжът не смеел в нищо да й се противи, за всичко я слушал, всичко й вярвал. А тя още от първия ден възневидяла завареничето, карала го да работи всякаква тежка работа, която не е по силите на детето. Вместо храна Захарула всеки ден изяждала по няколко плесници и ритници; вместо дрехи облекли я в парцали и я пратили да спи в готварницата. А най-лошото било, че мащехата я клеветяла на бащата, пък той — сляп и глух — всичко приемал на вяра и се карал на невинното дете.

В такава неволя се точели годините за Захарула. Пък тя напук на всичко израснала добра, умна и сръчна девойка и много обичала баща си, макар той да я гълчал защо трябва и не трябва.

Един ден бащата легнал тежко болен. Викали разни билкари и знахари — никой не можал да му помогне. Седнала на прага Захарула да плаче. Минала оттам една старица. Дожаляло й за девойчето и му рекла тъй:

— Твоят татко ще оздравее, ако пие от нямата вода.

— Че къде да намеря такава вода? — попитала Захарула.

— Тя извира в градината на Синята пеперуда — рекла старицата и си продължила пътя.

Питала, разпитвала девойката старите люде за тая няма вода, всички вдигали рамене — чували били за нея, ала къде е градината на Синята пеперуда никой не знаел.

„Ще я намеря“ — решила Захарула.

Взела една стомна и както си била дрипава и боса, тръгнала напосоки. Вървяла, вървяла, нозете й се подбили от острите камъни, бодливите тръне докъсали парцалите й. Стигнала до един раздрум, където пътят се делял на три. Застанала тя насред — мисли си накъде да хване.

Не щеш ли, задал се белобрад старец. Приближил се, попитал я:

— Къде отиваш, момичето ми?

— Тръгнала съм, дядо, при Синята пеперуда. Пък не зная пътя.

Старецът поклатил глава:

— Не е за момиче тая работа. Колко чутни юнаци са се опитвали, никой жив не се е върнал оттам. По-добре е да се откажеш.

— Не бива, дядо. Баща ми е болен от зла болест и ако не му занеса да пие от нямата вода, ще умре. И накрай света ще отида, ама трябва да го спася. Пък ако ми е писано да загина, никой не ще заплаче за едно клето сираче.

Дядото се почудил на смелостта на девойката. Разбрал, че е с добро сърце. Съжалил я и решил да й помогне.

— Зная къде е Синята пеперуда — рекъл, бръкнал в торбата си, подал й самун хляб и кесийка с червен пипер. — Вземи и тръгни по средния път. Той ще те изведе при една река, над която е простряно мостче. Внимавай, когато го минаваш, не поглеждай надолу, че ще ти се завие свят и ще паднеш. Като минеш отвъд, върви все направо и ще съзреш зъберите на една кула. Там живее могъщата самодива Синята пеперуда. Влезеш ли в градината, насреща ти ще скочат две стръвни кучета. Ти не се плаши — разчупи хляба и им го хвърли. Те ще се утихомирят и зло няма да ти сторят. Ала най-страшното не е минало: изворът се пази ден и нощ от едно чудовище с две глави и четири очи. То ще се спусне да те изяде, а ти му хвърли пипера в очите, да го ослепиш. Тогава бързай да си налееш стомната и не се помайвай, че ако те завари Синята пеперуда в градината, няма живот за теб.

Захарула слушала съвета на дядото с двете си уши и добре запаметила всичко. Поблагодарила му и тръгнала по пътя, който той й показал. Вървяла, вървяла, стигнала до реката. Минала по мостчето, без да гледа надолу и пак тръгнала. Вървяла, вървяла — колко е вървяла, тя сама си знае, ама не било малко. Съзряла накрай в далечината кулата на Синята пеперуда. Като дошла до високата ограда, която опасвала градината, видяла една желязна порта и я прекрачила без страх. Тутакси към нея се спуснали две черни кучета, колкото мечки големи. Тя бърже разчупила хляба и хвърлила едната половина наляво, другата — надясно. Кучетата се нахвърлили връз коматите и я оставили намира.

Затичала се Захарула и насред градината видяла извора с нямата вода. Пред него лежало страшно двуглаво чудовище. Щом зачуло стъпките, приготвило се да скочи с разтворена уста и да глътне девойката на един залък. Ала тя го преварила — хвърлила в очите му червения пипер. Нечестивият звяр завил от болка и почнал да си търка очите. Колкото повече ги търкал, толкова повече му лютяло и той вече съвсем ослепял, нищичко не виждал.

Захарула напълнила стомната с няма вода и хукнала с леки стъпки назад. Ала Синята пеперуда чула рева на чудовището и надзърнала през прозореца. Видяла неканената гостенка и тозчас разперила криле. Подир миг я настигнала тъкмо пред портата. Ако девойката беше успяла да я премине, Синята пеперуда нищо вече не можеше да й стори.

Самодивата се изпречила пред момичето, а то като видяло колко е хубава, никак не се уплашило, усмихнало й се. Ала Синята пеперуда я стрелнала намръщено и извикала:

— Как посмя да крадеш от водата ми?

— Ах, милостива господарке, не съм аз крадла. Ако знаех къде да те намеря, щях да ти поискам позволение да си налея стомната. И не се съмнявам, че доброто ти сърце щеше да се съжали над клетото сираче, чийто баща е болен на умиране.

Синята пеперуда погледнала девойката дълбоко в очите и разбрала, че тя е пристъпила прага й с добри помисли, студеното й сърце се стоплило пред човешката болка и тя подала на Захарула една кутийка:

— Ти си добро момиче, което за да спаси баща си не се побоя да дойде чак тук. Вземи тая кутийка. Ако някога нещо ти дотрябва, отвори я. Вътре ще намериш онова, което си пожелала.

Захарула благодарила на добрата самодива, сложила подаръка й в джоба на престилката си, вдигнала стомната и тръгнала да се връща.

Както си вървяла по пътя, дочула тихо гласче:

— Добро момиче, полей ми мъничко водица, че загивам от жажда.

Озърнала се Захарула, разбрала, че гласът излиза от един полуизсъхнал трендафилов храст. Смилила се над умиращото цвете и поляла в корена му малко няма вода. Тозчас клюмналият храст се изправил, червените му цветове заблестели и той продумал:

— Благодаря ти за добрината! Нека страните ти станат такива румени, каквито са моите цветове!

И наистина тутакси бледите странички на Захарула се покрили със свежа руменина. Продължила си тя пътя. Подир малко зачула едно прегракнало гласче:

— Добро момиче! Полей ми мъничко водица, че загивам от жажда.

Това бил гласът на едно полуизсъхнало маслиново дърво. Захарула го съжалила, поляла му малко на корените и то веднага се раззеленило, зашепнало със сребристите си листенца:

— Благодаря ти за добрината! Нека очите ти станат черни и големи, каквито са моите маслини!

Тутакси печалните очи на сирачето почернели, разширили се и заблестели като маслини. Нарамила си тя стомната и тръгнала.

Повървяла, повървяла, за трети път чула някакъв дрезгав глас, който я молел за вода. Това бил един клюмнал от засуха кипарис, и него девойката напоила.

Кипарисът се съвзел, изправил се и рекъл:

— Благодаря ти за добрината! Нека снагата ти стане стройна като стеблото ми!

Начаса Захарулиното телце, изпосталяло и прегърбено от недояждане и непосилна работа, се изправило, изтеглило се и тя тръгнала с кръшна стъпка към дома.

Като я видели, че се връща такава чудна хубавица, Арестула и майка й щели да се спукат от яд и завист. Ама за да разберат как е станала тая промяна, престорили се на зарадвани. Захарула без забава изтичала при баща си, който вече берял душа. Щом отпил от самодивската вода, тозчас му олекнало, засмял се и до вечерта оздравял. В приказките се случват и такива чудеса!

Арестула и майка й почнали да изпитват Захарула къде е била, какво е направила, та да вземе няма вода. Тя им разправила всичко; както си е било, без нищо да премълчи или преиначи.

Още същия ден Арестула тръгнала да отиде при Синята пеперуда. Като стигнала до раздрума, седнала да си почине. Ето го, че пак дошъл онзи старец. Попитал я:

— Къде отиваш, момичето ми?

— Не е твоя работа! — отрязала го Арестула.

Дядото поклатил глава и си отминал. А тя, като си починала, вдигнала стомната и продължила по средния път, както й била казала Захарула. Преминала благополучно мостчето и като повървяла още толкова, стигнала до градината. Намерила портата отворена; няма ги кучетата, няма го онуй двуглаво чудовище — жива душа не се виждала. Защото след като Захарула си отишла, Синята пеперуда събрала всичките животни и богатствата си, и извора с нямата вода — преселила се на друго, още по-далечно място. Знаела, че подир доброто момиче ще се заточат разни други нежелани люде, които да й смущават покоя.

Наляла си Арестула стомната, без никой да й попречи. Ала това не било вече оная вълшебна вода, що смъртници повдига, ами съвсем обикновена. Пък момата си тръгнала назад и си мислила: „Виж ти, каква лъжкиня била Захарула?! Такива страхотии ми надума, пък нищо няма — нито кучета като мечки, нито чудовище с две глави. Това тя го направи само за да не стана и аз хубава. Ама напук аз ще бъда още по-хубава от нея, защото имам скъпи накити и дрехи, а не нейните парцали!“

Ала не е тъй! — само доброто сърце прави хубаво лице.

Както си вървяла по пътя, Арестула чула молбата на трендафиловия храст за малко водица. Нейното сърце обаче било немилостиво и тя му се сопнала:

— Ами! Толкова път изходих за тая вода, че на тебе да дам. Да имаш да вземаш!

От жажда трендафилът още повече се сгърчил и едва могъл да изрече:

— Нека тялото ти се покрие с такива тръне като моите, та никой да не те приближи!

И наистина тутакси тялото на Арестула се покрило с бодли. Тя се изплюла връз храста и си отминала. Повървяла, повървяла, чула молбата на маслиновото дърво.

— Дума да не става! Затова ли нося тая вълшебна вода от толкова далече, та чепатите ти клони и кривите ти корени да поливам! — отвърнала Арестула.

Омъчнило се маслиновото дърво, проклело я:

— Нека ръцете ти се покрият с пъпки, както чеповете поклоните ми! Нека нозете ти се изкривят като моите жадни корени!

И тутакси ръцете на момата се покрили с пъпки, а нозете й се изкривили. Тя заплюла дървото и си тръгнала. Като стигнала до кипариса и отказала да му даде вода, той я проклел лицето й да стане такова жълто-зелено, каквито били повехналите му листа. И проклятието му се сбъднало. Ала Арестула не се виждала каква грозница е станала и на всички отвръщала с храчки и лоши думи.

Така дошла до мостчето. „Захарула ми казваше да не поглеждам надолу. Ама тя досега само ме лъжеше. Чакай да погледна какво има в реката“ — рекла си Арестула и се навела през моста да гледа. Завило й се свят и паднала във водата. Не се удавила, нито ударила. Само че една жаба й се метнала на гърба и й направила гърбица, като на камила голяма, а от водата косите й посивели.

Заприличала сега младата девойка на същинска дърта вещица, да те е страх да я погледнеш. Като я видяла майка й, не могла да я познае, а щом Арестула й се обадила, злата мащеха едва ли не припаднала.

— Ах, мило мое момиче, какво ти се е случило, че си станала такава? Я се виж в огледалото!

Погледнала се Арестула — сама себе си не познала и като разбрала каква е станала, припаднала. Щом се свестила, почнала да клевети Захарула, че я била излъгала и затова тя толкова погрозняла.

И пак стоварили кривите дърва върху клетото сираче. Почнали още повече да я измъчват.

Подир няколко дни глашатаи огласили из престолнината, че наследникът на царя е решил да се жени и иска да си избере измежду градските моми най-хубавата, най-умната, най-добродетелната. Затова нека всички девойки се съберат в неделя на голямата стъгда^[1] пред двореца, та той да ги сгледа.

В неделя всички столични моми се нагласили, натруфили с най-скъпи дрехи и накити и отишли на стъгдата. Всяка стрелка другата, мери я с очи и й търси недостатъците, пък себе си мисли за най-хубава. Че и Арестула — не се вижда каква е, ами се облякла в копринени дрехи, накитила се със златни гривни и елмазени обици — искала да прикрие грозотата си.

Само Захарула не била отишла на сгледата. Нея никой нищо не й обадил, пък и да знаеше, къде ще върви, облечена с такива парцали? Мащехата й стоварила един куп мазни съдове да мие, а тя се облякла като за черква и отишла да зяпа коя как е докарана, коя мома царевият син ще хареса.

И ето най-хубавото момиче стои в готварницата, мие, търка и си пее за разтуха. Дочула я една стара съседка. Надзърнала през стобора:

— Защо си тука, ма Захаруло? — извикала. — Целият град се е струпал на площада пред двореца. Царевият син ще си сглежда невяста между момите, пък ти си останала в светла неделя да работиш.

— Ох, бабичко! Не ми е мястото там, сред онези нагиздени хубавици. Аз съм клето сираче и слугиня в бащината си къща. Не виждаш ли, че нямам цървули на нозете си — отвърнала Захарула.

— Иди, иди! Човек не знае откъде ще му излезе късметът. Харният кон и под скъсан чул се познава. За твоята хубост много труфила не трябват.

Бабичката толкова упорито я придумвала, че накрай и на Захарула се прищяло да иде на сгледата — ей тъй да види само какво става, а не че се смятала достойна за царска снаха. Зарязала тя тенджерите и паниците, замислила се: как да се покаже пред толкова свят такава парцалива и боса? — Нали всички ще й се смеят? Без да ще, ръката й напипала в джоба на престилката оная кутийка, която Синята пеперуда й беше подарила. „Чакай пък да опитам какво ще стане!“ — рекла тя и въздъхнала гласно:

— Ах, да имам една прилична рокля и чифт обувки!

Отворила кутийката и що да види? — една чудна копринена рокля, извезана със сърма, обсипана с маргарит и благородни камъни — сякаш самата пролет я била изтъкала с цветята си и ушила с нежните си пръсти. Такава рокля, каквато и в двореца не са виждали. До нея лежали леки атлазени обувки с елмазени токички — самата прелест!

Захласнала се Захарула — не смее да пипне тия вълшебни одежди. Като дошла на себе си от изумлението, бърже се съблякла, измила се цяла с останалата в стомната няма вода и кожата й станала като атлазена, а косите й — златна свила. Облякла се в хубавите дрехи и изтичала на стъгдата. Там вече всички моми се били наредили, музиките гърмели и царевият син обикалял редиците, оглеждал ги една по една. Ала никоя не му допадала: ако е хубава, ще е глупава; ако е умна, ще е грозна; ако пък е и хубава, и умна, ще е горделива. И тъй минавал той от мома на мома, с всяка разговарял, на никоя кърпата си не дал — знак, че я е избрал.

В това време се задала една хубава девойка, облечена като царица на цариците. От бързия вървеж, бузите й били пламнали, очите й греели. Никой не познал в тази хубавица парцаливата Захарула, дори и Арестула, и майка й. Зяпачите се разстъпили да мине по-напред, а тя се засрамила и се сгушила в един ъгъл. Ала царевият син я зърнал отдалеч и тръгнал към нея. Огледал я отблизо и си рекъл на ума: „Ето тази ще е моята избранница!“ А гласно казал:

— О, прекрасно момиче, къде си се крило досега?

Захарула още повече се засрамила, а когато знатният жених посегнал да й даде кърпата си, тя се дръпнала и побягнала. Развикали се всички подире й. Тя така се уплашила, че още по-бърже затичала. Както бягала, едната й обувка се изхлузила, ала тя не се спряла да я вдигне и бърже се прибрала в къщи. Съблякла роклята и я мушнала под коритото, събула обувката и я скрила под решетото. Сетне си облякла парцаливите дрехи, забрадила си златните коси с една кърпа и продължила недовършената работа, като че ли нищо не е било. Само сърчицето й подскачало и напявало песен, каквато страдното сираче не било чувало дотогава.

Ето че се върнали Арестула и майка й. Почнали да разправят, какво се бе случило на сгледата. Захарула си търкала тенджерите и се преструвала, че нищо не знае.

А царевият син, който от смайване дълго време не можал да дойде на себе си, се върнал в двореца с обувката на хубавицата в ръка и с чудния образ в очите. Цяла нощ не мигнал. На заранта разпратил из столнината глашатаи да известят, че който знае нещо за непознатото момиче и обади в двореца, ще бъде царски възнаграден.

Като чула, старата съседка се сетила, че това ще да е Захарула — от нея друга по-хубава в града нямало. Бабичката я била видяла, когато тя отивала пременена в самодивските дрехи на сгледата. Изтичала в двореца и обадила на царевия син:

— Тъй и тъй, светли княже, тя ще да е нашето съседско момиче. Клето сираче, ама много хубаво, добро и работливо. Иди да го видиш.

Без да губи време, царевият син яхнал кончето си и препуснал към посочената къща. Като го видяла, мащехата ахнала от изумление — помислила си, че за нейната Арестула идва.

— Къде е вашето момиче? — попитал женихът.

— Ето я! — побързала майката да изтика напреде му грозната си щерка.

— Не тази! Другата, която криеш в готварницата.

— Ах, нея ли? Срам ме е да я покажа пред светлите ти очи — опънала се злата мащеха.

Царевият син скочил от коня и се упътил към готварницата, където Захарула чистела опушените тенджери и цялата се била изцапала със сажди и мазнини. Като видяла кой влиза, горката съвсем се забъркала. Той я погледнал в краката, видял, че е боса и я попитал:

— Къде ти са обувките?

— Обувките ми ли? Аз нямам обувки. Зиме — лете все боса ходя — отвърнала Захарула и в объркаността си, без да ще, погледнала към решетото.

Царевият син уловил погледа й, навел се и измъкнал изпод решетото атлазената обувка.

— А къде е другата? — попитал.

— Нямам друга. Само тая. Една неделя я обувам на левия крак, на следната неделя — на десния крак.

Тогава той извадил от джоба си другата обувка. Като я видяла, Захарула разбрала, че князът се досеща и се изчервила като мак.

— Измий се, облечи се, както вчера, че да те водя при баща ми. Ти ще бъдеш моята невяста! — тъй рекъл царевият син на смаяната девойка.

Още на следната неделя направили сватбата. Голямо веселие било. Събрали се велики и дребни, учени и недоучени — всякакви.

И аз бях там. На гощавката един от царевите слуги разля връз главата ми паница вряла чорба. Едва останах жив, ала за цял живот — плешив.

Момчето с деветсвещника
Босненска народна приказка

Живял в един град майстор дърводелец. От време навреме той ходел с чирачето си в гората за дърва. Веднъж пак така отишли. Търсили по-прави, по-здрави дървета тук и там, зареяли се много навътре, където никога дотогава не били ходили. Неочаквано съзрели в земята голяма желязна врата. Решили да разберат накъде води. Надзърнал майсторът, страх го побило, че дъното не се вижда. Рекъл на чирачето:

— Момче, ти си лек и пъргав. Ще те пусна с въже да огледаш какво има долу.

Чирачето било сърцато, без много-много да му мисли — съгласило се. Вързал го майсторът за пояса и го спуснал на дъното. То тръгнало пипнешком по един тъмен проход и подир някое време съзряло в далечината да се мержелее светлик. Повървяло и се намерило в една стая. Там имало три големи буци чисто злато, които така блестели, че осветявали всичко наоколо като три слънца — да ти се премрежат очите! Връз едната буца бил кацнал голям орел, който като зърнал нечакания гостенин, се наежил и зачаткал страховито с клюна си; около втората буца се била навила три глава змия, която се плезела с раздвоените си езици и съскала ядовито; връз третата буца бил седнал един рогат дявол и се зъбел заканително на чирачето. Ала то не трепнало, не хукнало да бяга, както всеки друг на негово място би сторил. Трите страшилища като видели, че нечаканият гостенин не се бои от тях, се уплашили — помислили, че е ангел из рая, пратен от Господа да ги накаже заради пакостите им. Скочили от местата си, сгушили се в едно ъгълче и си затраяли.

Чирачето се приближило до едната буца, понечило да я вдигне — тя тежка като самата земя; опитало с втората и третата — също. Не било по силите му дори да ги помръдне. Разбрало то, че не ще може да отнесе това голямо богатство. Да не се връща с празни ръце, взело от един пезул^[2] в стената някаква шарена кутия, мушнало си я в пазвата.

В същия миг някакъв силен вихър го грабнал, завъртял го и го отнесъл далеч-далеч, та го свалил в една гъста столетна гора. Дълго се лутало клетото през шубраци и гъсталаци, без да знае къде се намира и накъде отива. Накрай, останало вече съвсем без сили, излязло на непознат морски бряг. Далече през водата се провиждали едва-едва кулите на някакъв град.

Как да се добере до там? Дълго мислило момчето, накрай измислило: нали толкова време занаят било учило при дърводелеца, взело та скалъпило сал с няколко повалени от горолома дървета. Качило се на сала и заплавало без страх през водната пустиня. Пак имало късмет, че морето било кротко — доплувало нашето юначе на отвъдния бряг. Без да се мае, отишло в града. Главило се при един ханджия да реже и цепи цял ден дърва само за едната храна и за постелята.

Потрудило се момчето, изкарало си обяда, вечерята и спането с мазоли на ръцете. Ала на другия ден ханджията му рекъл да върви да си дири другаде работа, защото вече не му трябва — зер всички дърва били нарязани, нацепени и наредени под стряхата.

Отишло то на пазара. Застанало омърлушено край един дюкян — мисли какво да прави. Излязъл търговецът, попитал го какво иска. Казало, че дири работа. Тогава той му тикнал ведрото и метлата в ръцете и му наредил да полее и премете вътре и пред дюкяна. Момчето свършило работата, спечелило един грош, колкото да залъже празния си стомах с комат сух хляб.

Като взело да се мръква, малкият скитник излязъл вън от града; видял една полусрутена изоставена къщурка и се промъкнал вътре да прекара нощта под стряха. От нямане какво да прави, дордето му дойде сънят, момчето се сетило за оная кутийка, която беше намерило в подземната стая. Отворило я. В нея лежал един деветсвещник. То си помислило: „Ех, да имах сега девет свещи, та да ги туря в подсвещниците, да не седя на тъмно, щеше да ми бъде по-весело в тая съборетина!“

Съмнало несъмнало, то отишло при същия оня дюкян, зачакало търговеца. Дошъл той и му рекъл:

— Не ми трябва чирак. Иди сега другаде да си дириш късмета!

Тръгнало сиромашкото от къща на къща — никой не го съжалява, никой не го ще — всеки го пъди от портата си с най-груби думи. Така си е в живота: чуждоземецът няма приятели, ако няма пари! Най-после един го наел да му работи девет дни — по грош на ден и храната. Пак добре, де!

Като изтекли деветте дни, чорбаджията му дал девет гроша и един самун хляб и го отпратил да си върви. Със спечелените пари момчето купило девет свещи. Вечерта, като отишло в оная напусната къща, сложило ги в подсвещниците и ги запалило да му светят, да не му е толкова чоглаво и самотно в мрачината.

В същия миг през една пролука в полусрутената стена долетели девет моми, една от друга по-хубави. Те се поклонили на момчето и почнали: една дрънка на саз, друга бие дайре, останалите седем запели и повели самодивско хоро — играят, на земята не стъпват. Те свирели, пеели и играели тъй хубаво, че душата на момчето се отпуснала, забравило то всички грижи и неволи. Часовете неусетно се изнизали и пропели първи петли. Щом ги чули, момите спрели да играят. Всяка от тях се поклонила на момчето и оставила в скута му по една кесия с жълтици. Рекли:

— Ето ти, господарю, пари за харчлък!

И подир миг излетели и се не видели.

На другия ден момчето отишло в оня хан, където пренощува първата нощ. Поръчало си богато ядене, че толкова време било постило. Ханджията го погледнал навъсено и рекъл:

— За богато ядене се плаща много пари, знаеш ли?

Момчето се потупало по пояса и отвърнало:

— Пари имам да купя хана заедно с ханджията!

И раздрусало една кесия. „Дзън-дзън-дзън!“ — запели жълтиците. Ханджията се почудил, а още повече се уплашил:

— Синко — рекъл, — откъде се взе у тебе това злато? До вчера ти нямаше пукната пара и слугуваше за едина хляб. Дали не си претрепал и обрал някого? Зле ще си изпатиш, че и аз покрай тебе ще изгоря.

Момчето отвърнало:

— Кълна се в душата си, че моите пари не са крадени. Тая нощ ще преспя у тебе. Ала довечера донеси девет свещи. Ще ти покажа такова чудо, че ще си глътнеш езика. Само ще ми се закълнеш, че никому няма да кажеш какво си чул и видял: тук има лоши люде и може нещо да ми напакостят.

Ханджията се заклел, че ще бъде ням като гроб. Вечерта заключили портата, той взел девет свещи и се качил в най-добрата стая, която сега бил дал на момчето. То турило свещите в подсвещниците и ги запалило. Мигом долетели деветте хубавици — засвирили, запели, заиграли. Захласнал се ханджията, смаял се. А като пропели първи петли, той видял с очите си, как момите оставили в скута на момчето по една кесия с жълтици „за харчлък“ и си отлитнали.

Тая веселба се повтаряла всяка нощ. Момчето толкова забогатяло, че си купило просторна къща, наело си слуги да му прислужват, заживяло като голям чорбаджия.

Ала слугите се разбъбрили и от уста на ухо, разнесла се мълвата из целия град и по-далеч. Чул за това чудо и царят. Повикал момчето, пита го:

— Какви магии правиш, че всяка нощ идват при тебе девет хубавици да те веселят, а на това отгоре и жълтици ти дават?

Някогашното чираче му рекло:

— Царю честити, почакай да се свечери, ще видиш и ти с очите си чудото.

Щом се стъмнило, момчето запалило свещите и тозчас долетели момите. Пели, свирили, играли до първи петли, поклонили се на момчето, дали му по една кесия с жълтици и пак му рекли:

— Ето ти, господарю, пари за харчлък!

Това много се харесало на царя. Решил, че нему се полага да притежава вълшебния деветсвещник. Извикал пазачите и им заповядал да затворят момчето в най-тъмната и най-влажна изба на двореца.

На другата вечер царят събрал всичките си велможи и съветници да им покаже чудото. Ала щом запалил свещите, раздал се страшен гръм и трясък, сякаш дворецът се събаря. И вместо хубавиците, изневиделица долетели деветима черни арапи — големи, грозни и страшни, всеки с тояга в ръка. Почнали те да налагат събралите се без ред — бият и не питат кой е крив, кой е прав. Вдигнала се олелия до възбог. А когато почнали и царя да бъхтят, той извикал на слугите да доведат момчето веднага. Отишлите, измъкнали от избата невинния затворник и го отвели в стаята, където пердахът продължавал. Царят се довлякъл на колене до момчето и се замолил:

— Синко, прости ми греха и ни отърви от арапите. Царска дума давам и свято обещавам: на чуждо никога да не посягам!

Момчето угасило свещите и арапите си отишли, откъдето били дошли.

Ала някогашният чирак разбрал, че в тая царщина няма нито един добър човек, щом го оставиха да гладува толкова време и щом самият цар не се подвоуми да му открадне кутията с деветсвещника. Затова той купил една гемия и отплувал за родния си град, където си живее и до ден-днешен, ако вече не е умрял.

Главатарят, който искал да плени месечината
Турска народна приказка

Дали е било или не е било — ходжата знае, той да ни каже! Пък и приказката да е измислена, добре е намислена; с нея нощта се скъсява, умората отминава и грижата се забравя.

Та, казват-разказват, че един човек имал щерка, ама каква? Косите й — златна свила — до петите се свличали и щом ги отреже, тутакси пак пораствали; от устата й, като се засмее, зрели плодове падали и който вкуси от тях, животът му се продължавал, а болникът — оздравявал; от бузите й — ален гюл-трендафил капел, та всичко край нея ухаело; водата да напие, на сладък шербет ставала; дива къпина да докосне, мигом се превръщала на лозова пръчка, отрупана от грозде-кехлибар. Пък била и толкоз хубава — слънцето спирало дъх, не му се щяло да залезе, като я гледало.

С това имане бащата станал богат-пребогат. В един тих залив на брега на Егейско море построил за щерка си сарай от разноцветен мрамор и тъмен порфир^[3], па тръгнал по села и градове да кани:

— Елате на моята земя, млади и стари, учени и прости! Нека от косите на дъщеря ми тъкачите да тъкат атлаз и брокат, шарени черги, меки халища и тежки килими; нека овощарите събират в кошове плодовете, що падат от нейните устни; нека розоварите варят в казани благовония от гюловете, що капят от страните й, а шербетчиите да наливат в гюмове шербета от водата, що тя е напила. Елате всички да добрувате!…

Стекъл се много народ. Скоро около сарая се издигнал хубав и подреден град, който всеки чужденец гледал с почуда: улиците гъмжели от весели люде, облечени в копринени дрехи; от всяка къща се чували песни и смях на здрави и охолни; сергиите на мегданите се огъвали от смокини, грозде, портокали и всякакви сладки овошки.

Прочул се вредом тоя град. В неговите кервансараи започнали да прииждат от близки и далечни земи уморени камили и мулета, накамарени с чуждоземни стоки за размяна, а в пристанището хвърляли котва тежки гемии и едва сварвали ред да товарят и разтоварват. В джобовете на гражданите златото весело напявало тирилин-тирилин и те вдигали ръце към небето и викали: „Слава на тоя, който е надарил нашата мома с такава хубост!“

Ала ето че един страшен главатар, който живеел на отсрещния морски бряг, чул за тия чудеса. Такава завист го замъчила, както дяволите в пъкала не мъчат. И решил той да завладее богатствата на тоя град, да отвлече чудната мома. Викнал:

— Нека се готвят моите воини безбройни! Нека наточат ятаганите си! Нека потопят стрелите си о смъртоносна отрова! Нека покрият щитовете си с още един слой желязо! Нека си сложат железните капи, нека си облекат ризниците и се строят на големия мегдан!

Скоро безчет войници се качили на бързокрили кораби и се стоварили на отвъдния бряг. С викове те нахълтали в щастливия град, като хвърляли облаци стрели на всички страни. Пламнали хубавите къщи, по улиците рукнали реки от кръв, охкания и стонове на умиращи заменили безгрижните песни и смехове. Още слънцето не залязло и всички оцелели от стрелите, маждраците^[4] и ножовете люде били заробени и оковани във вериги.

Дорде войниците грабели и палели къщите и дюкяните, техният главатар се втурнал в сарая и се изправил пред момата с кървава сабя в ръка.

— Ти си моя! — извикал той гръмовито. — Сега аз ще разчесвам свилените ти коси; аз ще вдъхвам уханията на гюловете, които капят от страните ти; аз ще вкусвам плодовете от твоите уста; мои ще бъдат всички богатства, що ражда земята под благотворния ти взор!

Ала какво станало? От мъка и ужас хубавицата се смръзнала на мястото си. Косите й загубили прежния си блясък и се втвърдили като клечки; страните й пребледнели и вече не отронвали ален гюл-трендафил; устните й пресъхнали и не падали вече от тях сладки плодове; очите й се премрежили от сълзи… И щом погледнела надолу, плодородната земя се спичала, превръщала се в пустиня. Легнала момата болна и не се повдигала.

Объркал се главатарят — що да стори? Разпратил на четири страни бързоходци, като им заповядал да свикат всякакви мъдреци и звездобройци, чародеи и ясновидци, билкари и знахари, та да намерят лек за болестта на чудната девойка.

Събрали се всички ония многознайни люде край постелята на момата, огледали я с безкрайна жалост, зашушукали си, заклатили глави и рекли:

— О, победителю! За да върнеш животворната сила на девойката и да господаруваш над тая земя, която напои с людска кръв, трябва да извършиш един голям подвиг. Трудно е, ала не е неизпълнимо…

Викнал главатарят:

— Кажете какво да сторя! Кълна се в меча си, че ще го направя. Цялата земя ще преобърна, всичко на прах и пепел ще превърна, камък на камък не ще оставя!

Тогава най-старият мъдрец се приповдигнал от мястото си, взел за ръка войводата и го отвел до прозореца. Навън царяла нощ, раздирана от пламъците на пожарищата. Старецът посочил сребърния сърп на месечината, който блестял в небето над билото на една далечна планина, и рекъл:

— Трябва да отидеш там горе и да плениш месечината. Тогава тая земя ще стане твоя, момата ще ти се усмихне и цялата й чудодейна сила ще се възвърне. Там, където тя хвърля весел поглед, пустинната земя ще натежи от пшеница, едра като бадеми, лозите и дърветата ще се чупят от плод. Ти не ще успяваш да събираш свилата от момините коси, не ще успяваш да изпиваш шербета от водата, що е напила…

На главатаря мечът му бил остър, ала умът му — тъп, ризницата — тежка, ала главата — лека. Погледнал той полумесеца и му се сторило, че да се пресегне, ще го хване. Изсмял се глумливо^[5]:

— О, мъдрецо, кой ти е дал тоя плитък ум? И това ти наричаш трудно юначество? Детинска работа е туй! Ей сега ще ида на планината, ще докопам месечината, на коляното си ще я строша и парчетата в глупавата ти глава ще запратя.

— Не мисля, че това е толкова лесно — предупредил го старецът. — На тебе ти се чини, че месечината виси над главата ти, ала ще видиш, че тя е далече и високо. И колкото повече я наближаваш, толкова повече ще ти бяга. Сега тя ти се струва мъничка, а като дойдеш по-близко до нея, ще видиш колко е голяма. Мислиш, че е самичка, а тя има безчет пазачи — всички звезди на небето. Няма току-тъй да ти я отстъпят. Те стоят в непристъпна кула, подобна на градоносен облак, и тяхното оръжие е по-страшно от небесен гръм. Трудно ще се добереш дотам и още по-трудно ще надделееш звездите-пазачи.

Главатарят не искал повече да слуша. Махнал с ръка, затръбили бойните тръби, забили барабаните, задрънкало окървавеното оръжие. Събрали се всички войници и тръгнали към планината, над която висяла месечината.

Вървели, вървели през камънаци и пущинаци; пътя им преграждали дълбоки пропасти и високи планини. Денем пек ги изпичал, нощем мраз ги мразил, а те все вървели, препъвали се, падали; някои оставали да лежат без мощ на място, другите ги прескачали и продължавали. Понякога им се струвало, че вече ще свършат мъките събирали нови сили и се устремявали нагоре. Пък щом изкачели една планина, зад нея се показвала друга, а ето там на върха й блестяла месечината.

Ала главатарят бил мъж непреклонен. Той виждал, че войската му се топи като пролетен сняг, ама не мислел завръщане; крачел напред и подканял войниците си. Те вярно го следвали — катерели се към непристъпни върхове, свличали се в бездънни долини, падали и пак ставали. Ноктите им се изпочупили, коленете им се разкървавили; спирали само да си поемат дъх и отново тръгвали. А краят на пътя не се виждал.

Нека приказката съкратим, че на беда ще налетим!… Накрай — достигнали войниците най-високия връх на най-високата планина. И що да видят? Ами че в приказките и такива чудеса се случват! Пред тях се простирала безкрайна равнина, гладка като море. А далече сред нея месечината кротичко спяла. Всичко наоколо било тихо, пустинно — ни глас, ни звук.

Ала не току-тъй старите хора казват, че по високите места всякога вилнеят страшни бури. Изведнъж точно такава буря налетяла: завили неукротими вихрушки, облаците започнали да се тръшкат о земята, върховете се разлюлели, долищата загърмели, светкавици запорили небето, гръмотевици замушкали равнината с мечовете си. Тъй отвръщали звездите на дързостта на главатаря да им открадне скъпото съкровище. Те прикрили със себе си месечината и размахали лъчи като нажежени копия. Връз неканените пришълци се посипала градушка от огнени стрели.

Изтръпнали безстрашните войници — срещу такъв враг досега не били излизали. Затеглили се назад, захвърлили маждраци и ятагани, хванали се за главите и хукнали безредно. По доскоро тихата равнина се разнесли вопли и викове:

— Аман-заман! Аман-заман!

Малцина живи се събрали долу, там, откъдето били тръгнали да се изкачват, след като бяха изтърпели толкова мъки и тегла. Главатарят с ранена глава се облегнал о една канара и заридал безутешно:

— Не, не ми е по силите такова юначество! Не мога да надвия бурята, не мога да пребия звездите. Не мога да пленя месечината. Моята самонадеяност напразно пожертва храбрите ми воини. Горко ми…

И тръгнал той с шепата си люде по обратния път. Ала това не били ония безстрашни войници, а жалка паплач от безоръжни куци и сакати хора… Криво-ляво домъкнали се те до благодатния град. Ама гражданите наизлезли с остени и колове и ги прогонили. Поробителите едва сварили да се качат на корабите си и си отишли там, откъдето били дошли.

А в освободения град людете пак си заживели в мир и доволство; отново от всяка къща се разнесли песни и смехове. И това траяло много векове и столетия.

Чанга-чунга
Турска народна приказка

Живели някога двамина братя. По-големият бил човек саможив. Той събрал голямо имане, но нямал край себе си ни дете, ни коте. Окото му било все в парата и хората не го обичали — нямал милостиво сърце и пет гроша не давал за сиромасите. А по-малкият брат никак не можел да свърже двата края. Къщата му била пълна с челяд. Децата му ходели недохранени и дрипави.

Веднъж бедният брат отишъл при богатия и му казал:

— Децата в къщи гладуват. Ти имаш пълна житница. Молим те да ми отмериш крина-две жито, да си отхраня рожбите до лятото. Щом настъпи лятото, с житото от първите снопи ще ти върна заема. Може ли?

— Не може — отвърнал богатият. — Аз ако бях си раздавал имането на сиромасите, досега щях да стана последен бедняк. Не ти вярвам, че ще смогнеш да ми върнеш житото, ами се махай от очите ми!

— При кого да ида? — поклатил глава малкият. — Дойдох при тебе за помощ, защото си ми брат.

— Брат не брат — нямам жито за тебе. Върви по света, да си търсиш късмета.

Натъжил се малкият брат, влязъл в къщи, откачил от гвоздея празната торбичка и тръгнал.

— Къде отиваш? — попитала го жена му.

— Да си търся късмета.

— А кога ще се върнеш?

— Щом го намеря, тука съм — отвърнал пътникът и кривнал към гората.

Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. Поел наляво по една затънтена пътека. Навлязъл в зашумената гора. По едно време стигнал до едно дърво — цялото изкорубено. На десетина разкрача от дървото се издигала непристъпна канара. Седнал на тревата под сенчестото дърво — да си почине. Било надвечер. Не щеш ли — надолу по пътеката се чули човешки гласове.

— Хора идват насам — си рекъл малкият брат, — може да не са добри, по-харно е да се скрия някъде. — И се озърнал. Видял хралупата на старото дърво и се скрил в нея. Подир малко един след друг пристигнали четиридесет души на коне, с дисаги, преметнати на конските седла, въоръжени до зъби. Тия хора били разбойници, които обирали керваните по пътищата, и от тях пищяло мало и голямо. Скритият в хралупата притаил дъх, а разбойниците наскачали пред високата канара, нарамили плячката си и хванали юздите на конете. Техният главатар се изправил пред канарата и викнал високо:

— Чанга!

Тогава станало чудо: канарата се размърдала и мигом зинала една тясна врата, колкото да мине един човек, който води кон. Един след друг се навървили четиридесетте страшни хора и влезли заедно с конете си. Тогава отвътре повторно се чул гласът на главатаря:

— Чунга!

И канарата — гюлдюр-гюлдюр — пак се затворила.

Изумен и изплашен сиромахът си рекъл:

— Ще дочакам да видя какво ще стане по-нататък.

Цяла нощ прекарал в хралупата на дървото. Щом се разсъмнало, отвътре повторно се чул заповедническият глас на главатаря и канарата пак зинала. Разбойниците се измъкнали, метнали се на конете и препуснали през гората. Последен излязъл техният главатар и като извикал: „Чунга!“ — канарата с грохот се затворила, ездачът размахал камшика и се втурнал като хищна птица подир другарите си.

Когато тропотът на конете затихнал, сиромахът излязъл от хралупата и тръгнал към канарата.

— Защо да не опитам и аз! — рекъл си той и викнал: — Чанга!

Не щеш ли, канарата мигом се разтворила и неканеният гостенин влязъл боязливо в разбойническото скривалище.

— Чунга! — екнал гласът му вътре в пещерата и вратата на канарата се затворила с грохот.

Ококорил се сиромахът и видял широка стая, насред стаята — маса, а върху масата, наредени един до друг за различни врати четиридесет ключа, тъкмо колкото били разбойниците. Значи, те всичките са имали по едно скривалище.

— Чакай да видя какво има в скривалищата! — си рекъл гостенинът, награбил ключовете и тръгнал напред. Захванал да отключва всяка залостена врата. И що да види? Скривалищата били пълни със златни и сребърни пари, а до тях насипани купчини от скъпоценни камъни: червени рубини, зелени изумруди, жълти кехлибари и грейнали в тъмнината диаманти. Почесал се по врата сиромахът и се заловил за работа. Насипал в торбата жълтици, колкото събрала, сетне си натъпкал джобовете със скъпоценни камъни, сипал две-три шепи в пазвата си и станал да си ходи. Отишъл в стаята, където била масата, наредил ключовете — всеки на мястото му — и викнал:

— Чанга!

Скалата се отворила. Излязъл навън и викнал:

— Чунга! — и скалата изгърмяла и пак се затворила. Тичешком забогателият сиромах се прибрал у дома си.

Там жена му и децата, като видели парите и драгоценните камъни, си глътнали езиците. До вечерта цялото село научило, че сиромахът се е върнал с нечувано имане. По-големият брат, щом научил новината, надникнал в братовия си дом и рекъл:

— Казаха ми, че си донесъл много злато и скъпоценни камъни. От кого си ги взел? Да не си погубил някой богат човек?

— Нищо зло не съм сторил — отвърнал малкият брат. — Ти си мой човек. Всичко ще ти кажа.

И му разказал за пещерата на разбойниците, която се отваряла и затваряла, щом човек застане пред скалата и изрече две потайни думи.

— Какви са тия думи?

— Чанга и чунга! Запомни ги хубаво!

— И аз ще ида с най-големите мешинени торби — рекъл по-големият брат, стегнал се, яхнал един висок арабски кон и потеглил към заключената пещера. Той решил да се върне няколко пъти и да изнесе всичкото имане на разбойниците. Вървял по пътя и все си повтарял на ума потайните думи. Стигнал към пладне, слязъл от коня си иго вързал под сенчестото дърво, нарамил мешинените торби, изправил се пред канарата и викнал:

— Чанга!

Гюлдюр-гюлдюр — разтворили се камъните, зинала канарата и по-големият брат се намъкнал със светнали очи.

— Чунга! — извикал крадецът на крадците и вратата се затворила.

Тръгнал из пещерата. Набутал ключовете, отключил скривалищата и наблъскал мешинените торби догоре с имане. Потеглил да си ходи, но тук го сполетяла голяма беда: забравил каква била потайната дума, която отваряла канарата. Напрягал си паметта, повтарял различни думи, но не улучвал тая, която можела да отключи канарата. Студена пот избила по челото му. Изплашил се здравата. Озърнал се насам-нататък, най-сетне съзрял пещта, в която разбойниците печели хляб. Влязъл вътре и там притихнал. Бързо притъмняло. Разбойниците се върнали. Щом видели вързания кон под дървото близо до тяхното скривалище, те се досетили каква е работата и настръхнали като оси. Главатарят извикал силно:

— Чанга!

— Спасен съм! — повторил думата „чанга“ скритият в пещта гостенин и решил да прекара там през нощта, докато разбойниците излязат от пещерата. Но стопаните, като видели напълнените с имане мешинени торби до вратата, още повече се разярили и се заловили да търсят във всяко потулено кътче. Най-сетне съзрели нещастника в пещта.

— Какво търсиш тук? — изревал главатарят.

— Проводи ме моят по-малък брат да си нагреба пари от вашето скривалище.

— А що щеш в пещта?

— Влязох да се постопля, защото ми е много студено.

— Донесете сухи дърва и посгрейте този наш гостенин — извикал главатарят.

Разбойниците нахвърляли много дърва в пещта и ги запалили.

Тъй загинал братът, който бил ненаситен за имане.

Дяволската мелничка
Гръцка народна приказка

Имало едно време двама братя. По-големият бил първият богаташ в селото, пък по-малкият — сетен сиромах. Големият имал ниви, ливади, лозя, овце и пари — от всичко по много. И колкото по-голямо богатство трупал, толкова по-ненаситен ставал; от скъперничество не рачил да се ожени — да не храни едно людско гърло повече. Затова кукувал като кукувица сам-самин в глухата къща. Едничката му радост била да си брои парите и едничката му грижа — как да ги пази, та да не го окраде някой.

Пък на по-малкия брат богатството било голямата му челяд. Тя била едничката му радост, като ги гледал да тичат и играят здрави; тя била и най-голямата му мъка, като ги виждал все такива парцаливи и гладни.

Един ден, тъкмо преди Великден, големият брат отделил от стадото си агнета да ги откара на пазара за продан. А те били много. Видял той, че сам няма да може да се справи с тях, та викнал брат си да му помогне. Този се съгласил и си рекъл на ума: „Дано батьо ми даде за услугата едно агънце, че и моите деца да се облажат на празника.“

Откарали агнетата на пазара. А там — олелия, навалица голяма, много купувачи — всеки искал да отнесе нещо у дома си за Великден. Агнетата имали добра цена и големият брат взел сума пари. Продал всички, само едно агънце останало — него никой не щял да го купи, че било слабичко, шугаво.

— Батьо, дай ми това агънце да го отнеса на децата, та да ги зарадвам.

На богатия брат му се свила жлъчката, ама нямало как — все нещо трябва да плати, загдето малкият си е загубил цял ден да му помага. Махнал ядосан с ръка, извикал:

— Вземи го, отнеси го на дяволицата!

И си тръгнал сърдит-пресърдит.

Сиромахът помислил, че брат му наистина го праща да занесе агънцето на дяволицата, нарамил го и се запътил да я дири. Хванал един път — оставил го, тръгнал по друг. Скитал, лутал се, накрай уморен замръкнал в една дива гора. Ненадейно съзрял на някакъв далечен връх светлинка. Упътил се натам. През храсталаци и камънаци добрал се най-сетне до върха. А там що да види? — пред една пещера голям огън и около него рогати дяволчета хоро играят. Всички такива едни черни, рунтави, червенооки — страх да те побие. Щом забелязали човека, те развалили хорото, спуснали се към него, начукулили го, крещят едно през друго:

— Добре дошъл, чичо! Добре дошъл, чичо!

— Добре намерили — отговорил сиромахът, а под лъжичката му нещо играе.

— Какво те води при нас?

— Утре е Великден, та донесох това агне на майка ви. И вие да се облажите на празника.

— Охо! — провикнали се всички в един глас и заподскачали, запремятали се от радост.

Едно дяволче потеглило човека за ръка, отвело го в пещерата при майка си. Тя тъкмо месела козунаци и боядисвала червени яйца. Като видяла неканения гостенин, избърсала си набрашнените ръце о престилката и го попитала:

— Що правиш, човече, по тия пущинаци в такъв несгоден час?

— Донесох ти великденски подарък — отговорил той и й подал агнето.

— Виж ти?! — зарадвала се дяволицата, а още повече се почудила. — За пръв път се намери човек-християнин да ни донесе подарък. Е, какво ще искаш насреща?

— Нищо не ща. Даром ти го нося.

Още повече се подивила дяволицата, че знае си тя — на тоя свят никой никому дар без задна мисъл не прави.

— Кажи си, кажи си какво криеш под калпака! Ти току-тъй не си тръгнал да ме дириш и даряваш. Сигурно ще искаш нещо много, пък сега се чудиш как да ми го кажеш.

— Аз съм сиромах човек, не съм свикнал на много. Нищо не ти ща — рекъл нашият и понечил да си тръгне, че му станало много чогло да стои повече на туй нечисто място.

— Е, щом е наистина тъй, ти заслужаваш повече от всички.

Тъй рекла дяволицата и изтичала към раклата. От нея извадила една ръчна мелничка, също като оная, с която ние си мелим кафето.

— На! — подала му я тя. — От нея можеш да получиш всичко, каквото пожелаеш, щом изречеш „гарун“ и завъртиш ръчката; като кажеш „рагун“, тя ще престане да дава.

Сиромахът хем повярвал, хем не повярвал. Ала нали все пак мелничка е, благодарил и си тръгнал.

Тъкмо когато си дошъл дома, камбаната забила за черква.

— Я чакай да опитам какво ще стане — помислил си той и рекъл: — Гарун! Искам нови дрехи, обувки, шапки за всички ни и на всеки по една свещ, колкото боя му!

Щом врътнал ръчката, западали из мелничката нови, най-хубави дрехи, обувки, шапки и такива големи свещи — да се чудиш. Зарадвал се сиромахът, разбудил жената и децата:

— Хайде, обличайте се бърже и да вървим на черква!

Всички се облекли, натруфили се като някакви господари; тръгнали и понесли свещите с две ръце. Черкуващите, като ги видели, много се зачудили на новите им дрехи, а най-вече на свещите, че никой дотогава не бил виждал такива големи. Богатият брат мерел роднините си изпод вежди — и се чудел: „Откъде се взеха тия богаташки дрехи и такива владишки свещи. Дали брат ми не е обрал някой търговец от пазара? Чакай да разбера аз, каква ще да е тая работа!“

Пуснала черква, богомолците си тръгнали. По-малкият брат избързал напред. Щом влязъл в къщи, взел мелничката и изрекъл:

— Гарун! Искам една голяма трапеза с печени агнета, козунаци, червени яйца, хубаво вино и всичко, каквото се полага за такъв голям празник. — Така го усукал сиромахът, защото повече не знаел какво да иска.

Завъртял ръчката и мигом в бедната колиба се проснала от единия до другия край богата трапеза с най-различни гозби — цяло село да се насити.

Ето че си дошли и другите. С радостни викове насядали да отговяват, че дотогава цял живот все били постили. А отвън в мрачината големият брат се вторачил през прозореца и не вярва на очите си. Бутнал вратата:

— Христос воскресе!

— Во истина воскресе! — отговорили му всички с пълни уста и му сторили място на трапезата.

— Не съм дошъл да ям и да пия с вас — отвърнал той. — Ами я ми кажи, братко, откъде взе всичко това? Довчера ходехте голи като соколи и нямахте коричка хляб, пък сега сте наредили такава трапеза, че и царят да, ви завиди.

— Вярно е, че вчера нищо нямах, ама днес мога да имам всичко, което ми се прииска — отговорил малкият брат.

— Че как стана тая работа? Кажи ми всичко като на батьо.

Малкият не знаел що е лъжа и измама. Та и затова досега си беше сетен сиромах. Разправил с чисто сърце всичко, както си е, без нещо да премълчи или преиначи: как отнесъл шугавото агне на дяволицата и тя му подарила вълшебната мелничка.

— Брей! — извикал богаташът. — Ами че това е същинска кражба! Аз не очаквах от собствения си брат да ме обере. Агнето беше мое и аз те пратих да го отнесеш на дяволицата. Тая мелничка е за мен. По-скоро да ми я дадеш!

По-малкият брат се почесал по врата, помислил, помислил и рекъл:

— Прав си, братко! Твое беше агнето. Редно е да ти и дам. Ама позволи ми още веднъж да й поискам нещо, че и за мен да има полза, дето толкова се трепах из гората и толкова страх брах при ония нечестивци.

— Добре! Само че по-бърже — съгласил се от немай-къде по-големият брат, защото все пак малкият заслужавал нещо.

Онзи отишъл в съседната стая, взел мелничката и поискал една ракла жълтици. Като получил това богатство, върнал се при другите.

— Я ми покажи как става тая дяволска работа — рекъл богаташът.

— Кажи, братко, какво да ти поискам?

— Поискай кесия с жълтици.

— Харно, гледай! — Малкият извикал: — Гарун! Искам кесия с жълтици! — и завъртял ръчката.

Мигом из мелничката изпаднала с весел звън пълна кесия жълтици.

— Рагун! — и толкоз.

Ала богатият брат вече нищо не виждал, нищо не чувал. Грабнал кесията и мелничката, хукнал за дома, сякаш всички дяволи от преизподнята тичали по петите му. Отишъл си в къщи, заключил се с три катинара, седнал да мисли. „Глупаво е да имам такова богатство и да остана да дивея в туй загубено село. Не! Ще ида в престолния град. Там ще си направя дворец, по-хубав от царския, и всички ще пукнат от завист.“

Така мислел той, така и решил. И каквото решил — направил: разпродал на бърза ръка всичкия си имот, натъпкал дисагите със златни пари и отишъл на близкото пристанище. Там се качил на един кораб, който заминавал за столицата.

На уречения час корабът разперил платна и потеглил. Дошло време за обяд. Всички се засуетили и затюхкали. Разбрало се, че моряците пропуснали да купят сол и сега нямало с що да посолят яденето. Дочул богатият скъперник това и рекъл на капитана:

— Ще ви дам сол, колкото ви трябва, ама ако ми върнеш парите, които ти броих за пътуването.

Нямало как — яде ли се гозба без сол? — съгласил се капитанът.

Отишъл богаташът в стаичката си, заключил се никой да го не види, извадил мелничката.

— Гарун! Искам сол! — и завъртял ръчката.

Из мелничката почнало да се сипе сол. Като видял човекът, че има вече достатъчно, поискал да я спре. Ама нали в бързината нея вечер не беше дочул как се спира — не знаел. Въртял ръчката надясно-наляво — тя все продължава да мели. Натрупала се голяма купчина сол. Рекъл да запуши устата на мелничката с длан, с кърпа — не става. Напълнила се стаичката със сол. Излязъл човекът навън — дяволската му мелничка не спира да мели. Извишила се камара, колкото планина. Натежало на кораба, почнал да потъва.

Моряците наскачали в морето, заплували към брега, който се провиждал в далечината. Всички се спасили, защото знаели да плуват.

Ами нашият човек, който за пръв път тогава виждал морето? Хванал се за някаква греда с едната ръка, а с другата продължавал да стиска безценната мелничка. Пък тя тежела, дяволската! Замятали го вълните, заблъскали го, накрай отмалял съвсем и, тъкмо вече бил понаближил брега, изтървал гредата. Почнал да потъва човекът, да гълта вода, разперил ръце о сламка да се залови — изпуснал мелничката. От това тялото му олекнало и вълните го издигнали. Добре че наблизо се случил един рибар. Спасил той давещия се и го извадил на брега, ама само по риза и гащи.

Като се съвзел, оголелият богаташ потърсил мелничката — няма я. Заплакал с горещи сълзи и вместо благодарност рекъл на избавителя си:

— Ах, по-добре и аз да бях потънал!

Няма що! Пак животецът е по-мил от всички богатства на света. Изтрил си сълзите клетникът и тръгнал, накъдето му гледат очите, защото го било срам да се върне в родното си село такъв сетен сиромах.

А мелничката и досега си лежи на морското дъно и мели, мели сол безспир. Затова морската вода е солена.

Момчето, което искало всичко да знае
Българска народна приказка

Имало едно момче, което искало да знае всичко. За всяко нещо питало дядо си:

— Кажи, дядо, кой клати дърветата?

— Вятърът — отвръщал дядото.

— А кой духа вятъра?

— Де да знам! Вятърът съм го чувал как свири през комина, но не съм го виждал. Като го срещна, ще го попитам.

— Ами можеш ли ми каза кой пали нощем звездите? — упорито питало момчето.

— Как да ти кажа, като не съм бил на небето. Питай орлите, я щъркелите, които летят над облаците.

— Щъркелите?! Тази сутрин ги видях: събрали се заедно, заминават. Къде отиват?

— Всяко пеленаче знае къде: в топлите страни, дето не пада сняг.

— А вярно ли е, че щъркелите можели да се превръщат на хора?

— Не знам дали е вярно, но съм чувал ето какво: отвъд планината със зъбатите върхове имало голямо море. Зад морето — пустиня. По-нататък се ширела гъста гора. Сред гората на потайно място блещукало малко езеро, колкото харман. То било къпалня на щъркелите. Щом се натопели в неговата вода, крилатите птици се превръщали изведнъж на хора.

— Сетне?

— Сетне си отивали у дома.

— Ще я разбера аз тази работа — си рекло момчето и рано на другата сутрин яхнало своето дървено конче. А кончето му било една гладко издялана дрянова тояжка, каквито са кончетата и на другите селски деца.

— Де, конче-е! — викнало момчето и запрашило към планината със зъбатите върхове.

Тичало, тичало, спряло за малко да си поеме дъх, закрило с ръка очите си, погледнало към далечните планински върхове и рекло:

— Хайде, конче, ако прехвърлиш ония зъбати върхове, ще те назобя с един калпак златен ечемик от дядовата житница.

Кончето, като чуло тези думи, мигом оживяло, изцвилило, подскочило и хвръкнало. Зареяло се към вишното небе.

— Бре, че хвърковато нещо! — зарадвало се момчето и размахало калпака си на прощаване.

До пладне хвърковатото конче стигнало зъбатите върхове, а надвечер се понесло над морската шир. От време на време момчето поглеждало надолу — търсело с очи пясъците, но водата сякаш нямала край. Тук-таме над вълните пляскали риби като весла на лодки. Уплашило се момчето и тъкмо когато се канело да обърне кончето си назад, забелязало наблизо висок каменист бряг. По канарите накацали ято бели птици.

— Нашите щъркели! Настигнах ги! — рекло си момчето и се спуснало към тях.

Кацнало. Щъркелите мълчаливо го изгледали, поседели малко, отпочинали си и пак се вдигнали.

— Защо ме оставяте? — извикало момчето и отново яхнало кончето си.

Понесло се с птиците над жълтата пустиня. Цели седем дни щъркелите и момчето, което искало всичко да знае, летели над пустинята. Нощем птиците кацали в дълбеите^[6] на горещия пясък, отпускали отмалели крила и заспивали дълбоко, а момчето стояло право и ги вардело с тояжката си от пустинните зверове.

На осмия ден пустинята се свършила. Появила се гора. Насред гората блеснала водата на тайното езеро. Ожаднели птиците — накацали край брега, проточили шии, напили се хубаво, а сетне заплували в езерото, запляскали с криле и се гмурнали във водата и изведнъж, щом крилете им се намокрили, всичките щъркели до един се превърнали на мъже с дънести гащи, червени пояси, бели калцуни^[7] и овчи калпаци.

— Ти защо си тръгнал подире ни? — обърнал се единият от щъркелите-мъже към момчето.

Той бил водачът им. Бялата му брада стигала до пояса.

— Искам да видя къде прекарвате през зимата — отговорило момчето.

— Тръгвай с нас! — дружно викнали щъркелите-мъже и се навървили един след друг по тясната пътечка между дърветата.

Като изминали гората, пътниците кривнали надясно и влезли в един многолюден град, където имало стотици малки дюкянчета. Щъркелите-мъже накупили герданчета, захарни петлета, пищялки, кравайчета, напълнили си торбите и напуснали града. Сега пък кривнали наляво и преди залез-слънце стигнали до едно нищо и никакво селце с къщурки, изградени от тръстика. То било щъркелското село. Всичките къщурки били наредени една до друга и се оглеждали в едно бързотечно пенливо поточе. Накрай село гостите били посрещнати от орляк жени, баби и малки деца. Те били пък домашните на щъркелите. Оня с дългата брада рекъл на момчето:

— Мене никой не ме посреща, защото бабичката ми се помина, а дечицата ми веднъж отлетяха на небето и не се върнаха. Ела у дома да живеем двамата.

И го отвел в своята колиба. Момчето, преди да пристъпи прага, си изправило тоягата вън до вратата, сетне влязло в колибата. Навечеряли се двамата и легнали да спят. Рано на другата сутрин, когато всички спели, покрай колибата минал един камилар. Той водел двугърба камила, натоварена с два коша. Кошовете — пълни с портокали. Камиларят се подпирал на една чепата вършина. Щом видял дряновата тояжка, той хвърлил своята вършина, взел тояжката и отминал.

По едно време момчето, което искало всичко да знае, се събудило, потърсило си тояжката, че като ревнало:

— Дядо Щъркеле, някой ми е откраднал тояжката!

— Друга ще ти отсека — захванал да го теши брадатият.

— Ти не знаеш каква крилата беше тя — бършело си очите момчето. — Сега как ще се върна при мама?

— Лесна работа. Напролет, като тръгнем към вашето село, няма да те оставим тука. Хайде сега да идем за риба. Ние с тебе ще ловим рибки в поточето, а другите ще идат за портокали и банани. Довечера ще си направим угощение.

Отвел старият щъркел момчето до брега на поточето, отсякъл две тръстикови пръчки, вързал им въдички и захванали да вадят рибки със златни опашки и червени очета. До мръкнало напълнили едно кошче. Прибрали се в колибата, насекли дърва, наклали огъня и сварили цяло казанче рибена чорбица. Подправили я с мащерка.

Вечерта, като се върнали другите щъркели-мъже, щели да си изядат пръстите. Толкова сладка била чорбицата. А момчето изяло три портокала и четири банана.

Тъй минали шест месеца. Когато се пукнала пролетта, щъркелите-мъже от тръстиковото село се простили с домашните си и тръгнали към потайното езеро в гората. Щом се окъпали, всичките до един пак се превърнали на птици с крила и всичко останало. Момчето гледало, гледало, па се гмурнало и то в езерото. Във водата влязло като момче, а на брега излязло като щъркелче. И краката му щъркелски, и крилата му — на рамената, а наместо нос между очите му се провесил дълъг клюн.

Щъркеловото ято прехвърлило пустинята, морето, планината със зъбатите върхове и един ден стигнало в селото на момчето. Щъркелчето отдалече познало дядовата си къща. Върху нейния комин имало вехто гнездо, направено от клечетак. Водачът на ятото кацнал върху дядовата му черница, другите щъркели се пръснали по ливадите, а малкото щъркелче се спуснало на двора и закрачило към прага на отворената врата. Отвътре се показала майка му със запретната престилка. Щом го съзряла, тя размахала ръце и захванала да го пъди:

— Ишу! Ишу! Отивай горе в гнездото! Защо се навираш в къщи?

На щъркелчето домъчняло много, литнало нагоре, кацнало в гнездото и жално захванало да трака. По едно време майка му излязла от къщи, нарамила дървеното корито с непраните дрехи и се упътила към речния брод да пере. Щъркелчето се спуснало подире й, но не посмяло да се приближи до нея, а кацнало на една крайбрежна върба. Най-напред майката снела пендарата от шията си, оставила я на един камък, сетне натопила дрехите в плитчинката, запретнала си ръкавите и се заловила да пере. Като изпрала дядовите му потури, тя мръднала към близкия градински плет — да ги простре на слънце. Тъкмо в туй време щъркелчето се стрелнало надолу, захапало връвта с пендарата и отлетяло в гнездото. Потулило пендарата в перушината, с която било постлано гнездото, и всяка нощ, преди да заспи, казвало на златната пара „лека нощ“, тъй както думало на майка си по-рано.

Търкулнало се лятото. Щъркелите пак се нагласили за път. Малкото щъркелче с голяма печал се откъснало от родния си дом. Додето прехвърлят планината със зъбатите върхове, все се обръщало назад. Щом стигнали до потайното езеро отвъд пустинята, щъркелите се гмурнали във водата и отново станали хора. И окъпаното щъркелче станало момче.

Брадатият водач на щъркелите го отвел в своята колиба и рано на другата сутрин се отправили на риболов. Омърлушено седяло момчето над водата, мислело за майка си и от очите му течели сълзи. По едно време една рибка дръпнала силно конеца. Момчето дигнало пръчката и пред очите му запърхала една златоперка.

— Защо плачеш, бате? — попитала рибката насълзеното рибарче.

— Мъчно ми е за нашето село.

— Че защо не си идеш, щом като ти е мъчно?

— Няма как. Откраднаха ми хвърковатата тояжка.

— Слушай — рекла рибката, — ако ме пуснеш във водата, ще ти кажа къде можеш да намериш тояжката си.

Момчето откачило рибката от кукичката и я хвърлило в поточето. Тя плеснала, гмурнала се в дълбочината, но подир малко си подала главичката и рекла:

— Лани, додето ти спеше, покрай колибата на дядо Щъркел мина един камилар. Той ти взе тояжката да се подпира с нея, но когато поведе камилата си по дървеното мостче, без да ще, изтърва тояжката си. Поточето я повлече надолу и я отнесе пред воденичния яз. Там тя се заплете в ракитака и сега се плакне до самия бряг.

Като чуло тия думи, момчето се затекло към воденичката на щъркелите, стигнало до големия яз и тършувало, тършувало, додето си намерило тояжката.

Възседнало я и викнало:

— Де-е, кончее!

Дряновицата хвръкнала нагоре и се понесла над тръстиковото село. Момчето снело калпака си, размахало го на прощаване и хвръкнало към своя роден край. Подир седем дни кацнало в бащиния си двор и се затекло към отворената врата, но майка му не го познала, защото било пораснало — две педи по-високо станало.

— Аз съм, твоят син! — извикало момчето.

— Моят син! — тъжно поклатила глава майката. — Той беше по-малък и се изгуби преди две години. Сякаш в земята потъна.

Тогава момчето й разказало къде е било и що е видяло.

— С какво ще ме накараш да повярвам, че си мое момче, а не чуждо? — попитала майката.

Момчето помислило малко, сетило се и разказало за пендарата: как я взело от камъка и как я укрило в перушината на щърковото гнездо.

И като изправило една стълба върху стряхата, то се изкачило на покрива, разровило перушината на гнездото и изкарало златната пендара. Майката разбрала, че всичко е точно като в разказа, познала си момчето и си го прегърнала, хлипайки от радост.

— Обещай ми — рекла тя, — че никога вече няма да бягаш от къщи и да се превръщаш на щъркел.

— Обещавам, мамо — врекло се момчето и прибрало хвърковатата си дряновица на тавана.

Вълкът с желязната глава
Сръбска народна приказка

Имало едно време един овчар, Петър му било името. Веднъж, като си пасял стадото, из гората изскочил един голям вълк с желязна глава и зъби като ханджари^[8]. Лигите му текат по гърдите, облизва се и вика:

— Е, Петре, лягай да те ям!

Петър се помолил:

— Недей, Вълчо, да ме ядеш сега. В неделя ми е сватбата. Остави ме да се повеселя, че тогава, ако щеш, изяж ме с парцалите.

— Харно! Ще почакам до неделя — съгласил се вълкът, защото си помислил: „На сватбата ще се събере много свят. Тогава ще изям не само Петра, ами и булката, и стария сват.“

Върнал се Петър дома, подсвирква си. За зло не мисли — зер измами веднъж вълка, ще го измами и втори път. Застягал се за сватбата. Ала в неделя, когато сватбарите минавали с невястата през гората, изскочил изневиделица вълкът с желязната глава и страшно изревал:

— Слез, Петре, от каруцата! Първом тебе ще изям.

За да спаси невястата и сватбарите, младоженецът скочил от каруцата и хукнал да бяга през гъсталака. Звярът — по него: чатка яростно със зъби и вие:

— Стой! Не се мори напразно, няма да ми убегнеш.

Цял ден тичал Петър, тичал с все сила, език изплезил до пъпа. Почнало да се здрачава. И когато вече душа не му останало, ненадейно съзрял една колибка. Втурнал се вътре, залостил вратата, а вълкът останал навън да ръмжи и да се заканва.

Отдъхнал си овчарят, озърнал се — гледа пред огнището клечи една стара баба, кашица си вари. Тя била майката на златното слънце. Петър й казал „добър вечер“ и й целунал ръка.

— Какво те води в тая дива гора, синко? — попитала го бабичката.

— Неволя, бабо: гони ме вълкът с желязната глава да ме изяде.

— Ух, да го порази поразията! Ама ти му се не бой. Той тук не смее да влезе. Седни и се отмори.

На заранта Петър погледнал през прозорчето — не видял звяра. Помислил си, че му е омръзнало да чака и си е отишъл. Стегнал се овчарят да се връща дома. А Слънчовата майка му подала една червена кърпа и рекла:

— Вземи тая кърпа, чедо! Ако пътят ти пресече вода, махни с кърпата — водата ще се раздели и ти ще си минеш по сухо; ако ли пък ти се изпречи гора или скала, направи същото и те ще се разтворят. Като минеш отвъд, махни пак с кърпата и всичко ще се събере, както си е било.

Взел Петър кърпата, поблагодарил на добрата старица и си тръгнал.

Щом отминал малко, колкото гласът му да не се чува до колибката, из храсталака изскочил вълкът с желязната глава и се втурнал подире му. Побягнал Петър. Тича, тича, само петите му се мяркат. Стигнал до една голяма река. Махнал с кърпата, реката се разделила на две страни и той минал по сухото й дъно като по пътечка. Щом отишъл на отвъдния бряг, махнал пак с кърпата и реката се събрала, затекла си както преди. А кръвникът останал на другата страна, задъхан, разпенен, налютен до немай-къде.

Тръгнал си овчарят по-полечка — отървал се, мисли, от чудовището.

Ала вълкът се качил нагоре по реката, намерил по-тясно място и скочил във водата. Макар главата да му тежала, успял да преплува, защото бил много як. Спуснал се да догони овчаря. Този го съзрял отдалеч и пак си плюл на петите. Тичал, тичал, а вълкът аха да го настигне. Ненадейно Петър съзрял една колибка. Втурнал се вътре и залостил вратата. Останал вълкът навън да ръмжи, да вие и да се заканва. Огледал се нашият човек — една бабичка меси прясна питка. Тя била майката на сребърния месец. Нечаканият гостенин я поздравил и й целунал ръка, а тя го попитала:

— Какво те води в тая дива гора, синко?

— Вълкът с желязната глава ме гони да ме изяде, та се скрих при теб.

— Стой тук и се не бой. Той не ще посмее да влезе при мен.

Майката на месеца опекла питата. Вечеряли и легнали да спят.

На заранта Петър погледнал през прозорчето, не видял вълка и си рекъл: „Е, тоя път нечестивецът сигурно се уморил и отчаял — отишъл си е.“ Стегнал се да си ходи. А бабичката му подала колкото било останало от питката и му заръчала:

— Вземи я! Настигне ли те нощ на неверно място, не се бой — легни да спиш, а питката под главата си сложи. Като се събудиш, ще видиш какво ще бъде.

Поблагодарил й овчарят, сбогувал се и тръгнал. Не бил извървял бог знае колко, из гъсталака изскочил пак оня проклетник и се втурнал да го гони.

Хукнал Петър да бяга по-бърже от вятъра, а вълкът — по него; из устата му пяна пада на парцали. Тичал Петър, тичал, насреща му се изпречила една столетна гора, много гъста — мравка в нея не може да пролази. Махнал той с червената кърпа, дърветата се разстъпили. Минал като по широк път. Махнал пак с кърпата, дърветата се събрали, както си били преди.

Ама вълкът имал желязна глава с железни челюсти и железни зъби. Почнал да гризе дърветата; гризе ги и ядно ръмжи, трески хвърчат на разни страни. Дърво по дърво вълкът свалял, път си проправял. Ала гората била голяма, неизбродна.

Пък Петър като излязъл из гъсталака, помислил си, че вече звярът не може да го стигне. Смрачило се и легнал да спи като положил питката под главата си. На разденване се събудил. Гледа: около него стоят лъв, мечка и рис, весело помахват опашки — пазят го. Разчупил овчарят питката на три, дал на всеки звяр по равно. Сетне тръгнал за дома, а те — подире му.

Вървели, вървели, на залез-слънце стигнали до една колибка. Влезли. Вътре седи на столче стара баба, нищо не върши, палците си кърши и нещо мърмори.

— Добър вечер, стара майко! — поздравил Петър. — Може ли да преспя при теб?

— А ти кой си, откъде си дошъл в тая дива гора? — фъфли бабата с беззъбата си уста и поглежда неканените гости изкриво.

— Ах, не питай, бабо! Гонеше ме вълкът с желязната глава. Искаше да ме изяде. Едва се отървах.

И Петър й разправил своите патила, без и на ум да му мине, че тая баба била майката на неговия зъл враг. Накрай рекъл:

— Затворих го в една гъста-прегъста гора. Скоро няма да се измъкне оттам.

— Ами ти, синко, как я премина? — подпитала го лукавата старица.

Петър извадил червената кърпа и й разправил какво тя прави.

— Ако искаш да преспиш у мене — рекла бабата, — трябва три дни да ми пасеш овцете. Услуга за услуга!

Ще, не ще, съгласил се овчарят да пасе три дни бабините овце, че навън било вече много тъмно и страшно.

Навечеряли се, легнали да спят. Петър сложил кърпата под възглавницата си и заспал. А проклетата Вълчова майка, щом той захъркал, тихичко измъкнала кърпата, още по-тихичко излязла навън, размахала я — освободила сина си от непроходимия гъсталак.

Притичал вълкът с желязната глава, разлютен, очите му от злост светкавици хвърлят. Пита майка си:

— Какво да направя, че да изям този овчар, който ме накара половината земя да пробягам, за да го гоня?

Старицата го научила:

— Ще изкопаем в кошарата една яма. Ти ще се скриеш вътре, а аз ще я покрия с клони. Утре, като отиде овчарят и почне да дои овцете с гръб към тебе ти ще го издебнеш и ще го глътнеш.

Така и направили: в тъмната доба среднощна изкопали ямата; вълкът се спотаил вътре, а майка му го покрила с клони.

На заранта тя накарала Петра да издои овцете. Отишъл той, а подире му тръгнали лъвът, мечката и риса — не го оставят верните животни, пазят го. Подушили те, че вълкът е в ямата, легнали въз клоните и не мърдат. Издоил овчарят овцете, вълкът нищо не могъл да му стори.

Извел Петър овцете на паша, а вълкът се измъкнал из ямата още по-разлютен отпреди и рекъл на майка си:

— Не можах да го изям, че го пазиха три силни звяра. Достраша ме от тях да не ми скъсат кожуха. Трябва да измислиш нещо, да ги надхитриш.

— Харно! — рекла вълчовата майка. — Иди в гората и стой там. Утре, когато овчарят поведе стадото на паша, ще му кажа да остави зверовете дома да ме пазят. Сетне зная какво да правя.

На втората заран, когато Петър се наканил да изкара овцете, злата баба му се примолила:

— Остави, синко, твоите животни при мен, да ме пазят, че ме е страх да седя сама. Аз добре ще ги нахраня.

Не му се щяло на Петър да се дели от верните си другари. Ала старата все настоявала. Накрай той си помислил, че вълкът с желязната глава вече го няма, злото е минало — съгласил се. Тръгнал сам с овцете. Щом стигнал донякъде, съпикасал своя лют враг, че го дебне по петите. Зарязал овчарят стадото, хукнал да бяга. Бягал, бягал, тъкмо чудовището да го настигне, покатерил се на едно голямо дърво.

Дошло онова страшно страшилище под дървото, почнало да гризе дънера. Гризе го с железните си зъби и ръмжи:

— Сега вече не ще ми убегнеш!

Гризал, гризал, запукало дървото. Видял Петър, че скоро ще рухне. Събул единия си цървул и го хвърлил на кръвника.

— Изяж, Вълчо, цървула ми, пък аз ще викна да обадя на горските зверове, че е настъпил сетния ми час.

Тъй рекъл Петър. И докато вълкът дъвчел жилавия му цървул, провикнал се с цяло гърло. Дочул го рисът, че той имал най-остро ухо. Рекъл на лъва и на мечката:

— Чини ми се, че господарят ни вика.

— Ами! — отвърнали му те. — Бабата ти натъпка търбуха с тлъсто ядене, сега дремеш и ти се счуват разни работи.

Вълкът с желязната глава изял цървула и пак загризал дървото. Гризе и ръмжи:

— Слез, Петре, да те изям с остри зъби! Че ако ми се притъпят зъбите о дървото, повече ще те мъча, дорде те разкъсам.

Дървото се люшнало, а-ха да падне. Петър хвърлил и втория си цървул.

— На, Вълчо! Изяж и другия ми цървул. Пък аз ще викна да обадя на горските птици, че е настъпил сетния ми час.

Тъй рекъл Петър и викнал с цяло гърло. Чула го мечката и дума:

— Чини ми се, че господарят ни вика.

— Я мълчи и ти! — сгълчал я лъвът. — Натъпка си търбуха, сега дремеш и лош сън сънуваш.

Изял вълкът и втория цървул. Петър му хвърлил калпака си и викнал за трети път така, че огласил гората. Сега и лъвът го чул:

— Наистина, че господарят ни вика — рекъл. — Тичайте да му помогнем!

Хвърлили се трите верни животни към вратата. Тя заключена и залостена здраво. Бърже-бърже почнали да ровят под прага. Изровили една дупка, измъкнали се. Спуснали се с всички сили по гласа на господаря си и пристигнали тъкмо на време: дървото вече се люшкало и пращяло отвред, всеки миг ще рухне.

Нахвърлили се трите звяра връз вълка с желязната глава и го разкъсали на такива залци, че мравка да може да ги влачи. Сетне, дорде Петър слезе от дървото, те изтичали в колибата — видели сметката и на злата баба.

Върнал се овчарят в колибата да си дири червената кърпа, която вълчовата майка му беше откраднала. Намерил не само кърпата си, ами и цяла ракла, пълна догоре с жълтици и безценни камъни.

Натоварил Петър вълчовото имане на гърбовете на лъва, мечката и риса и подкарал бабините овце пред себе си. Пристигнали си в селото и вдигнали сватбата, защото булката го чакала — толкова много вяра имала в него.

И пиенето било като от река загребано, и кумовите пити — от брашното на десет мелници, а даровете — за тях да не говорим.

И заживели младите от харно по-харно, но и своите трима приятели от гората никога не забравили.

Дяволската въшка
Албанска народна приказка

Било ли е, не е ли — малко ме е грижа! Пък ти, ако не вярваш, върви си и ме остави да лъжа!

Та да си дойдем на приказката!

Имало едно време един цар. Всички хубави приказки така започват. А си имал този цар щерка — хубавица, като ясната зорница. Веднъж й рекъл:

— Дъще, я ме попощи!

Тя почнала да му рови с розовите си пръстчета из косата, из брадата. Не щеш ли, намерила му в мустака една въшка. Почудила се царкинята, показала я на баща си. А той поклатил глава, позамислил се и рекъл:

— Пази я добре! Досега не е било въшка в мустака ми да се скрие. Това трябва да е някаква поличба. Да видим какво ще се случи…

Щерката го послушала — затворила гадинката в една кутийка. Подир някое време забелязала, че капакът на кутийката се понадигнал; отвътре нещо се подава и шава. Отворила кутийката и що да види: въшката толкова наедряла, че вече не може да се побере в кутийката. Извадила я оттам, сложила я в една ракла. Минало още някое време, чула царкинята, че в раклата нещо рита, ще избие капака. Надзърнала и още повече се почудила: въшката била пораснала толкова голяма, да речем колкото едно теле. Измъкнали я оттам, вързали я здраво на един синджир.

Решил царят да изпита ума на своите люде; пратил глашатаите да разгласят по цялата царщина:

— Царят има едно чудновато животно. Онзи, който познае какво е то, ще получи царевата щерка за жена и половин царство зестра…

Събрали се, извървели се сума люде — и знатни, и скромни, и умни, и прости. Никой не могъл да познае животното, че то по-малко приличало на въшка, а повече на брадат космат козел.

Пък куцият дявол, който само седи и проклетии реди, това и чакал, защото той и никой друг бил скроил цялата тая работа. Предрешил се като ясновидец-звездоброец и се явил пред царя. Още от пръв поглед рекъл:

— Ха! Та това е въшка и нищо друго!

Царят се почудил. Сетне, като забелязал, че звездоброецът понакуцва, заподозрял нещо недобро и си помислил: „Този не ще да е човек, а самият дявол.“ Рекъл и отсекъл:

— Не, не позна!

На другия ден дошли при царя още повече люде. Пак никой не познал. А дяволът тоя път се преоблякъл като тежък търговец. Наредил се във върволицата, ама пак не могъл да прикрие хромия си крак, че нали той е отвеки веков. Щом погледнал чудната гадина, рогатият извикал:

— Ха! Това е въшка и нищо друго. Само че е наедряла толкова, защото е пила царска кръв.

Царят пак отрекъл:

— Не, не позна. Върви си!

На третия ден — същото. Тоя път предрешеният като велможа дявол рекъл:

— Царю честити! Покажи ни барем щерка си, да я видим хубава ли е, струва ли си човек да си блъска главата.

Извикал царят щерка си. Щом нечестивецът я съзрял, грабнал я и издимял.

Викнал царят, заплакал, заскубал си косата и брадата. Обявили всеобща печал по царщината и заповядал три дни никой да не пали нощем светлина в дома си. Людете чули и разбрали царевата повеля, изпълнили я. Вечерта нажаленият баща се качил на върха на дворцовата кула и погледнал — целият град бил потънал в мрак. Само в една къща мъждукала някаква светлинка.

На другия ден царят пратил войниците си да доведат онзи, който се беше осмелил да не изпълни неговата воля. Довели войниците една бабичка.

— Ето — рекли, — царю-господарю, тази старица пали нощем огън.

Царят, колкото бил намусен, дваж повече се намусил:

— Защо, бабо, прекословиш на моята заповед? — викнал грозно той.

Бабата се заоправдавала:

— Царю честити! Имам седем сина. Цял ден те ходят по работа, връщат се нощем уморени и гладни. Ако не ги посрещна да ги нахраня и напоя вечерта, кога да го сторя?

Царят попитал:

— Какво работят синовете ти? Да не би да са разбойници-злосторници, които причакват честните търговци по пътищата и им режат главите, за да им вземат стоката?

— Не, царю честити! Добри момчета са, ала не зная какво точно работят. Довечера, като се върнат, ще ги питам — отвърнала старата жена.

— Ти им кажи утре непременно да дойдат при мен. Аз да ги изпитам — заповядал царят.

И ето на заранта явили се при царя седемте бабини синове — седем добри юнаци.

Царят ги измерил от главата до петите и ги попитал:

— Кажете, какво знаете да правите?

Най-големият брат рекъл:

— Аз имам такова остро ухо, мога да чуя през девет планини, муха да бръмчи.

Вторият брат рекъл:

— Мога за миг да издълбая дупка до сърцето на земята.

Третият брат рекъл:

— Аз мога да измъкна от някого нещо, ако ще в шепата си да го стиска и пак няма да усети.

Четвъртият брат рекъл:

— Хвърлям толкова далече, че мога да заметна камък докрай света.

Петият брат рекъл:

— Аз мога да построя за миг кула, такава непристъпна, че никой да не може да влезе в нея, нито пък да я разруши.

Шестият брат рекъл:

— Мога със стрелата си да оцеля чучулига, която хвърчи над облаците.

Седмият, най-младият, рекъл:

— Пък аз мога да хвана нещо, което пада от небето, колкото и да е тежко.

Като чул царят какви дарби имали бабините синове, рекъл им:

— Тъкмо такива юнаци ми трябват. Само вие можете да върнете обичната ми щерка. Вървете, правете, струвайте, доведете ми я жива и здрава! Богато ще ви наградя.

Юнаците обещали главите си да дадат, царевата щерка да доведат. Без много да се маят, яхнали си кончетата — тръгнали на път далечен и незнаен. Щом излезли на полето, един от тях рекъл на слухаря:

— Бате, дай ухо да разбереш, накъде е отвлечена царевата щерка, та да не се лутаме нахалост.

Най-старият брат легнал, долепил ухо на земята и подир малко рекъл:

— Нито е близо, нито е далеч. Да вървим натам!

И ги повел. На няколко пъти той така се заслушвал и накрая тупнал с крак:

— Ето тука под нас е царкинята, само че е много надълбоко. Чувам как хлипа и подсмърча горката.

Тогава рекли на втория брат:

— Бате, направи дупка до долу!

Копачът за миг изкопал дупка, чак до жилището на злосторника. Сега третият брат рекъл:

— Аз ще сляза и ще я изведа на белия свят.

Спуснал се той тихичко до долу. Погледнал през ключалката и видял: дяволът се бил изтегнал сънено на един миндер и държал на козинявите си гърди царската дъщеря. Чевръстият юнак се промъкнал тихичко, измъкнал момата из ноктите на похитителя, а на нейно място сложил една голяма крастава жаба да му държи хлад. Изул му след това единия чехъл и бърже се измъкнал на белия свят. Дал дяволовия чехъл на по-малкия си брат — хвъргача. Пък тоя като го заметнал чак накрай света, в дълбините на морето-океан го запратил.

Като свършили и тая работа, юнаците яхнали конете и препуснали с всичка сила.

Ето че подир някое време нечестивият се събудил. Понечил да помилва царкинята, напипал нещо студено и лигаво. Погледнал, що да види? Една жаба се пули насреща му с очи, големи колкото паници. Скочил той начаса, озърнал се тук-там — изчезнала царкинята, потърсил си чехлите — единия намерил, другият никакъв го няма. Изкачил се горе на земята, вторачил поглед на четири страни, забелязал чехъла си, захвърлен чак накрай света, плува като гемия по разпенените вълни на морето-океан. Полетял като стрела натам да си вземе чехъла, че голяма сила имало в него.

В това време братята препускали, препускали — доста далеч отишли. Ама какво е това за лукавия? Стигнал бърже той до морето-океан, гмурнал се между вълните, уловил си чехъла. Обул го и се втурнал да догони бегълците. Подир малко братята видели зад гърба си облаци прах да се вдигат до небето. Разбрали, че дяволът ще ги настигне.

— Хайде сега, брате, да ти видим майсторлъка — реклите на петия брат — строителя на кули.

За миг този изградил висока, непристъпна кула, отвред запушена — без прозорци и врати. Куцият, както се бил засилил, блъснал се о стената. На главата му цицина като диня изскочила, пред очите му всички звезди се посипали, а на кулата нищо й няма. Яка била. Напразно грехотворецът обикалял кулата от всички страни — нийде зирка, ни прозирка. Разбрал той, че със сила нищо не може да направи, рекъл с хитрост и лукавщина. Замолил се:

— То се е видяло, че ми отнехте хубавицата, ами дайте ми барем за последен път да зърна бялото й лице, че не съм й се нагледал.

Измамили се юнаците, мислили си, че са на сигурно място. Отворили една мъничка дупчица в зида, колкото окото да надникне. Пък на дявола — трижди проклет да е! — толкова му стигало. Щом царкинята се надвесила над дупчицата, той я смръкнал и отмъкнал в небесата толкова високо, та да се не вижда.

Мигом шестият брат — стрелецът — опънал лъка си, изпратил подир крадеца най-бързата стрела и уцелил дявола в косматия задник. Изпищял злочинецът кански, че го заболяло много. Хванал се за онова място и изпуснал плячката си. Полетяла царкинята надолу към земята — да падне, само мокро място ще остане от нея. Ала долу най-малкият брат я поел в яките си ръце.

А посраменият дявол с хленч и охкане си тръгнал за подземното жилище. Гдето от капките кръв капнало, татул и отровни гъби поникнали.

Така седмината братя-юнаци спасили хубавата царева щерка и я отвели жива и здрава при баща й. Той се зарадвал до немай-къде. Заповядал: народът да си облече празнични дрехи и всички да се веселят. А в двореца наредил дълги трапези с ядене и пиене. Събрали се най-първите люде в царството на пируване и веселие.

И ето насред веселбата царят подканил най-големия брат да разкаже как са успели да спасят от лапите на дявола щерка му. Братът разправил всичко, както е било, без нещо да премълчи, без нещо да преиначи. Като свършил приказката си, царят се обърнал към своите съветници:

— Е, кажете сега, мъдри велможи и сановници достойни, кой от братята най-много е сторил за спасението на дъщеря ми, та да го направя свой зет и заместник на престола?

Размърдали се първенците, сякаш бълха в гащите им скача, загладили си брадите, един казва — този, друг казва — не този, а онзи или онзи. Двайсет души трийсет съвета дават! Като не могли да се спогодят, царят попитал щерка си, тя да каже, кой е най-заслужилият.

— Всички имат еднакъв дял за живота ми. Ала най-много като че ли тоя, който ме задържа в ръцете си и не ме остави да се пребия.

Така казала царската щерка, че най-младият брат бил най-хубав измежду седмината. И защото, като я беше уловил, усетила тя колко са силни ръцете му, колко е гореща прегръдката му.

Тогава царят го оженил за щерка си, пък братята му направил най-първи люде в царството. И като бил вече много стар, отстъпил на зет си престола, а той отишъл да си почива под една орехова сянка.

Това е на приказката края.

Повече да лъжа не зная.

Който знае повече лъжи,

нека продължи!

Хитър Петър и змеят
Българска народна приказка

Едно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени крила. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом почнел някой бой, великаните първи се вестявали. Бучели невидими над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шета и тръгнал да дири юнаци.

Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:

— Хей, човече, ти юнак ли си?

— Юнак съм — отвърнал Хитър Петър.

— Какво можеш да правиш?

— Аз ли? Когато стисна камък — вода пуща.

— Не вярвам — казал змеят.

— Можем да опитаме. Първо ти вземи един камък и го стисни.

Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но вода не потекла.

— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене. И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.

Змеят се смаял.

— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!

— Бива — отговорил Хитър Петър и станали побратими.

Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.

— Яж, побратиме! — поканил го змеят.

— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.

Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.

— Бери сега и дръж здраво!

Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Прехвърлил черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.

— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.

— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушите!“ Но избяга проклетникът.

Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.

— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?

— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.

Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почнал да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни и петстотин зайци. Седнали да ядат. Змеят лапал по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогнал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Прибрали се да спят в змейската пещера. Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:

— Кой е този?

— Мой побратим.

— Какъв е той?

— По̀ юнак е от мене.

— Защо не го утрепеш?

— Как да го утрепя? — попитал змеят.

— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!

Хитър Петър нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейския. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук, сто кила тежък, и почнал да налага чувала. Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:

— Утрепах го! — и легнал да спи.

На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се бил скрил, и викнал:

— Добро утро, побратиме!

Змеят опулил очи:

— Бе, ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука?

Хитър Петър се засмял:

— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм калѐн.

— Че как си калѐн?

— С вряла вода.

— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нали сме побратими.

— Защо да не те каля — ще те каля. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.

Змеят тозчас повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното й, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива вряла вода. Змеят отвътре запищял:

— Олеле, побратиме, изгорях!

— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.

Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:

— Нека стои до вечерта вътре, за да стане по-як от желязо! Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.

Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил.

Тъй загинал последният змей.

Неоценимото богатство
Словенска народна приказка

Край една голяма река — като Сава, да речем, — живеело в схлупена къщурка бедно селско семейство. Бащата и майката се трудели от сутрин до вечер, за да изхранят челядта си — две момченца и едно момиченце. А децата по цял ден се гонели из гората — играели си, защото били още малки и не можели да помагат.

Най-голямото момченце било най-палаво. То много обичало да ходи на реката да се къпе. Родителите го съветвали да се пази, защото водата е коварна, а то им отговаряло:

— Аз знам да плувам, като риба. Не ме е страх.

Един ден пак така момченцето отишло да се къпе. А от пролетните дъждове реката била придошла — мътна и страховита, бучала и се пенела. Палавникът хич не се уплашил; съблякъл се на брега и бух! — във водата. Мигом вълните го подхванали, понесли го към средата на реката, където било най-дълбоко и течението — най-силно. Заблъскало се момченцето, заритало, запляскало — ала напразно. Като разбрало, че силите му не достигат, то се уплашило и почнало да вика, колкото му глас държи.

Дочул го от подводния си дворец речният цар, господарят на тая река. То пак добре, че го чул, защото още малко и момченцето щяло да потъне. Речният цар не обичал людете да смущават неговия покой. Затова, който попаднел в царството му, жив не излизал — той дръпвал неразумния за нозете и го удавял, а сетне изхвърлял трупа му на брега. Ала сега, като видял колко е малко и хубаво момченцето, домиляло му. Пък и самотата му била омръзнала, та решил да го избави и да си го вземе за другар.

Господарят на реката усмирил вълните, взел на ръце момченцето и почнал да го люшка, като тихичко му напявал на ухото ромонлива песничка. Така той омаял и приспал детето, отнесъл го в двореца си, където дотогава земен човек не бил стъпвал. Положил го на постеля, покрита с меки водорасли, и се спотаил в един ъгъл да гледа какво ще стане, когато гостенчето му се събуди.

Подир някое време момченцето отворило очи. Огледало се и с почуда видяло, че се намира в една стая, цялата от кристал, по-прозрачен от изворна вода. Всичко наоколо било от кристал: и подът, и таванът, и стените, и леглото, в което то било спало, и столовете, и масата, отрупана с чудно хубави играчки, — всичко от най-чист кристал.

Смаяло се момченцето от тая хубост нечувана и невиждана. Отишло при масата да разгледа играчките и да си поиграе с тях. Ала си спомнило за дома и заплакало с едри сълзи.

Речният цар се приближил до него, помилвал го по главичката:

— Защо плачеш? — попитал го той милозливо.

Момченцето го погледнало през сълзи и заплакало още по-безутешно.

— Страх ли те е от мене? Не бой се! Ти си ми драг гостенин и ще ми бъдеш другар в самотата. Ще ти покажа такива чудеса, каквито никой човек никога не е виждал.

Момченцето само поклатило глава и продължило да хлипа.

— Кажи ми защо плачеш? — настоявал речният цар.

— За дома плача — отговорил малкият.

— Мигар у вас имаш такива богатства?

— Не, нямам! Ние сме много бедни.

— Значи твоята къща е по-грозна от моя дворец?

— По-хубава е, по-хубава е!

— Защо да е по-хубава?

Вместо отговор момченцето още по-силно заплакало.

Могъщият господар на реката така и не могъл да разбере защо бедната къщурка на детето да е по-хубава от неговия кристален дворец. Излязъл от кристалната стая и оставил гостенчето си да се наплаче.

Плакало то, плакало и накрая заспало. Тогава речният цар се вмъкнал на пръсти, взел го на ръце и го пренесъл в друга стая.

Когато момченцето се събудило, видяло се да лежи в сребърна постеля и всичко наоколо било от чисто сребро, което светело като пълнолика месечина, — и подът, и потонът, и стените. А на една сребърна маса били струпани сума играчки — всички от чисто сребро.

Смаяло се момченцето от такава хубост и богатство. Почнало да си играе със сребърните играчки. Ала само не му се играело. Спомнило си за братчето и сестричето, захвърлило играчките и се разплакало с най-горчиви сълзи.

— За кого плачеш, момченцето ми?

— За братчето и сестричката си.

— Имат ли те такива хубави играчки?

— Ние си играехме с изгладени камъчета, събирахме ги о брега на твоята река.

Речният цар пак нищо не разбрал, вдигнал рамене и си отишъл.

А момчето продължило да плаче. Плакало, плакало, дордето заспало. Тогава господарят на реката влязъл тихичко, взел го на ръце и го пренесъл в трета стая.

Подир малко момченцето се събудило в една златна стая. Всичко там било от чисто злато и блестяло като лятното слънце по обяд: и подът, и потонът, и стените и масата, върху която го чакали най-хубави играчки все от чисто злато. Хубостта и блясъкът така омаяли момченцето, че то скочило от постелята и грабнало играчките да си поиграе. Ала и те не го залъгали за дълго. Спомнило си то за майка си и баща си, разплакало се.

Изтичал речният цар, пита го:

— Защо плачеш, миличко?

— Спомних си за мама и татко — изхлипало момченцето.

Господарят на реката нямал баща и майка, нито брат и сестра и не разбрал добре отговора на момченцето, та го попитал:

— По-скъпи ли са майката и бащата от това златно имане?

— За мене те са по-скъпи — отвърнало то.

Тогава речният цар влязъл в своята съкровищница, извадил всички маргарити, събрани през неговия многолетен живот, и ги отнесъл в златната стая. Изсипал това несметно богатство пред момченцето и камарата достигнала чак до потона. Попитал го:

— Кажи ми, мигар майка ти и татко ти са по-скъпи за теб от това безценно съкровище?

Момчето зажумяло — толкова силно блестели маргаритите — и отговорило:

— Могъщи господарю, не се мъчи да намериш цена за моите родители. За мене те са по-мили и по-скъпи от всичко на света.

Разбрал речният цар, че с никакви съкровища не ще може да прилъже своето гостенче, та да остане в подводния му дворец. Почакал момченцето да заспи и го изнесъл на речния бряг. Лекичко го сложил до дрипавите му дрешки, които то беше съблякло, преди да се хвърли в пенливата река. Преди да си тръгне, той напълнил джобовете му с чисто злато и едри зърна маргарит.

Когато момченцето се събудило, видяло че лежи на брега на родната река. Скочило и бързо се заобличало. „Ах, какъв чуден сън ми се присъни“ — мислело то. Ала като бръкнало в джобовете си, напипало златото и маргарита. Разбрало, че всичко това не е било сън, ами истина.

Радостен, палавникът хукнал към дома, а в джобовете му подаръкът на речния цар звънтял: „дрин, дрин, дрин!“ Щом дошло до пътната врата, момчето видяло, че тя била обвита в черно платно, а отвътре се разнасяли плачове и вайкания. Всички го смятали за умряло и го оплаквали. Ала като го видели, че се връща живо и здраво, радостта им нямала край.

За златото и маргаритите сарафите им наброили много пари и сиромашията завинаги ги напуснала. Построили си те нова хубава къща и заживели в нея доволно и охолно. Момченцето пак отивало от време на време да се къпе, ама само когато реката била спокойна, и то на плиткото, до брега, дето речният цар не надзъртал.

А той — господарят на голямата река — се върнал в подводното си царство жален-печален. Преди си мислел, че в двореца си е събрал най-големите богатства на света. Пък сега разбрал, че людете имат по-скъпи съкровища — майка, баща, братя, сестри — каквито той никога не е имал, а няма и да има. Тая мисъл толкова го нажалила, че той заплакал безутешно и плакал цели три денонощия. От сълзите му реката придошла, забучали талазите, замятали се, заблъскали се, та бреговете се разтърсили, като при най-силно земно бедствие.

Правдата изтънява, ала се не къса
Албанска народна приказка

Имало-нямало, кой знае, ала в живота на човека повече мъки и тегла има, отколкото радост.

Та слушал съм да разправят, че преди много години в нашата страна живеела бедна вдовица с едничкия си син. Колибата им била накрай града до една голяма река, по която плавали кораби, идващи от далечни морета. От сутрин до късна вечер майката бухала с бухалката край брега на реката людско пране. Така изкарвала по някоя пара да се изхранят двамата. Когато синът поотраснал, тя му казала:

— Синко, ти вече си на години. Добре ще е да се хванеш на работа, да ми помагаш, че ние сме сиромаси, пък и аз вече остарях и не съм като преди.

— Право казваш, мамо — отговорило момчето. — И аз все си мисля за това. Мислих и намислих: да напишем писмо на моя кръстник, който е търговец в Смирна. Може да се съгласи да ме вземе при себе си да му помагам. Аз ще залагам да изуча търговията и като се позамогна, ще ти пращам пари, та и ти на стари години да разбереш, че син си отхранила.

Майката се съгласила. Написали писмо. Подир някое време се получил отговор: кръстникът на драго сърце се съгласявал да приеме кръщелника си да му помага, защото той бил неженен и си нямал никой свой в оня голям град.

Майката приготвила дрехи на сина си, дала му храна за из път и го изпратила с благословия. Момчето отишло на пристанището. Там намерило кораб, който заминавал за Смирна. Главило се да мие дъските и да готви на моряците — така да се наплати за превоза.

Разперил платна корабът и подир някой и друг ден благополучно хвърлил котва в пристанището на Смирна. Кръстникът посрещнал кръщелника си с доволство, завел го дома и на дюкяна, показал му какво да работи: да готви и почиства в къщи, а сетне да помага в търговията.

Момчето било умно, честно и работливо — вършело всичко, както трябва: ставало рано сутрин, почиствало къщата, а сетне отивало на пазар и приготвяло яденето. Като си свършело къщната работа, заставало в дюкяна на тезгяха, теглело брашно и ориз, мерело басма и шаяк. Търговецът бил много доволен и му давал добра плата. Малкият пращал на майка си половината пари, а останалото скътвал да има, когато му потрябват. Така изминали няколко години. Пораснало момчето, станало напет и хубав момък.

Веднъж, като излизал от дома на път за дюкяна, спрял го един носач, който носел на гърба си голям сандък и му рекъл:

— Момко, продавам тоя сандък. Ако го купиш, може и да съжалиш, ала ако не го купиш, сигурно много дълго ще съжаляваш.

Момъкът се позачудил и рекъл:

— Добре! Ще го взема. Може пък туй да ми е късметът. Колко му искаш?

— Петстотин пиастри.

Върнал се момъкът, извадил из под дюшека спестените си пари, наброил на носача петстотин пиастри. Носачът внесъл сандъка в килера, където били струпани разни сечива и вехтории и си отишъл. А момъкът се завъртял около сандъка, помъчил се да го отвори, ала не могъл да намери нито капак, нито ключалка. „Е — рекъл си на ума, — сега бързам за дюкяна. Като ми остане време, ще го разбия да видя какво има вътре, защото е доста тежък.“ И отишъл на дюкяна при кръстника си. Там се улисал в търговията и съвсем забравил за сандъка.

На другия ден било неделя. Търговецът отишъл в търговското кафене, а момъкът — на черква, като си помислил: „Ще сготвя, щом се върна.“

Когато се върнал, момъкът се почудил, че трапезата била наредена — подредена като за най-голям празник, а яденето било сварено, и то така хубаво, както от най-добър готвач. „Сигурно кръстникът го е направил, за да ме засрами, че съм излязъл преди да си свърша домашната работа“ — си рекъл той.

На обяд търговецът се прибрал. Седнали да ядат. Щом куснал още първата хапка, възкликнал:

— Синко, облог давам, че днес и самият султан няма на трапезата си такова вкусно ядене. Бравус ти казвам! Станал си добър готвач.

Онзи си помислил, че кръстникът му се подбива с него, изчервил се и замълчал.

Понеделникът бил пазарен ден. Затова момъкът оставил купената риба — смятал да я сготви, когато се върне към обяд и побързал да отиде на дюкяна да помага. Знаел, че него ден ще има много купувачи. Продавал, що продавал, наближило обяд. Той изтичал дома да сготви. Каква била изненадата му като намерил на трапезата сложени няколко блюда с риба, приготвени по най-различен начин и така хубаво, че всичко наоколо ухаело и от миризмата устата му се напълнила със слюнки, а стомахът го присвил: „Аха! — рекъл си той. — Кръстникът пак ме е изпреварил и свършил моята работа.“

Търговецът си дошъл и седнали да обядват. Яденето много му се харесало и той не могъл да нахвали кръщелника си. Сега момъкът започнал да се съмнява: „Каква ли ще да е тая работа? — питал се той. — Оставих кръстника в дюкяна и тичах дотук, за да сготвя навреме. Не, сигурно не ще да е той. Трябва да разбера кой идва дома, когато ме няма.“

На следния ден той пак отишъл на пазара, напазарувал каквото трябва и го занесъл в къщи. Ала сега вместо да тръгне за дюкяна, само отворил и затворил вратата, ужким излиза, пък тихичко се скрил в един долап и загледал през една дупчица. Не се минало много време, ето ти че от килера, където бил оставен сандъкът, излязла девойка. Толкова била хубава, че на момъка му се сторило, че цялата къща блеснала. Тя си запасала една престилка и почнала да готви. А той така се замаял от нейната хубост, че вече не го сдържало. Излезнал от долапа и паднал в нозете й:

— Коя си ти — ангел или жив човек? — извикал.

Тя го вдигнала, положила ръце на раменете му и заговорила, като го гледала право в очите:

— Не се бой, човек съм! Аз съм дъщеря на египетския цар. Преди няколко месеца бях дошла в Смирна да прекарам лятото тук, че у нас по него време е толкова горещо, та не се търпи. И ето един ден те срещнах на улицата, харесах те и те обикнах с цялото си сърце. Като се върнах, баща ми искаше да ме омъжи за сина на един свой велможа, когото си избрал за наследник на престола, защото аз съм едничкото му чедо. Знаех, че баща ми няма да ме даде на теб и му казах, че не искам да се омъжа. А той така се разлюти, че заповяда да ме затворят в един сандък, да ме отнесат далеч от Египет ида ме продадат. Помолих човека, който ме беше взел, да ме продаде в Смирна на тебе. Това е всичко. Сега, ако ме искаш, ще остана при теб и ще ти бъда вярна до гроб жена, пък баща ми да прави каквото ще.

Нашият момък не могъл място да си намери от радост, като чул тия думи. Веднага отишли и се венчали. Той намерил още същия ден един кораб, който заминавал за родното му място и се спазарил да откарат сандъка на майка му. Затворил булката си пак в сандъка — боял се, че някой като види колко е хубава, може да му я открадне. И ето подир няколко дни моряците откарали сандъка и го предали на бедната вдовица. Тя го отворила и много се зарадвала, щом разбрала, че синът й се е оженил за такава чудна хубавица. Обикнала я като своя щерка и не знаела вече къде да я сложи.

Заживели двете жени в сиромашката колиба и зачакали момъкът да си подреди работите в Смирна, та да си дойде.

Веднаж един търговец минал покрай колибата и видял хубавицата. Той толкова я харесал, че започнал всеки ден да се навърта. Заприказвал я, показал й разни скъпи накити и дрехи и я придумал да избяга с него, че той е богат и ще й уреди охолен и весел живот. Ала младата жена го пропъдила и вече щом го зърнела да се задава, криела се дома. Търговецът упорствувал — пратил сватовници да я искат. Те предложили на вдовицата цяла торба жълтици, защото мислели, че тя й е майка. Двете жени казали на сватовниците самата истина: че хубавицата си има мъж, когото чака да се върне от Смирна. Отишли си сватовниците посрамени.

Разсърдил се търговецът. Завистта го наранила в сърцето като отровна стрела. И написал той на младия мъж такова писмо: „Тази, за която си се оженил, е лоша и невярна жена. Тя опетни твоята чест, която ти досега пази чиста. За тебе вече не мисли, а си кани чужди мъже и много весело си прекарва времето, докато ти там в Смирна се трудиш и събираш някоя пара, та да й уредиш живота…“ И все такива мръсни думи.

Щом получил писмото, младият мъж толкова се разярил, че му се щяло да убие всеки човек, който му се мерне. Тозчас си събрал нещата и тръгнал за дома. Пристигнал в родния град. Булката му го зърнала през прозореца, че се задава и изскочила да го посрещне. А той, неразумникът, без да пита и разпита, грабнал я и я запокитил в реката. Свършил тая страшна глупост и си влезнал дома, цял зачервен и запотен от гняв.

Майка му като разбрала какво е сторил синът й, плеснала с ръце и си заскубала косите. Разправила му за козните^[9] на търговеца, как искал да примами младата булка с много пари и как и двете му се присмели и го изпъдили.

Щом чул всичко това и видял колко прибързано е постъпил, той понечил да се убие, та майка му едва го склонила да не си слага и тоя грях на душата. Отишъл клетникът край реката, наел люде да търсят удавницата, та поне прилично да я погребе. Нищо не могли да намерят, че реката била буйна и отнасяла надалеч всичко. Отчаял се човекът, махнал с ръка и запрашил по широкия свят да дири лек за сърцето си…

Нека го оставим сега да скита като прокълната душа ида видим какво стана с хубавицата. Тя не се удавила. Като я грабнала разпенената вода, въргаляла я, подмятала я, отнесла я много далеч. Там някъде едни рибари ловели риба. Заплела се в мрежите им и те я изтеглили на сухо ни жива, ни умряла. Покрили я с платно и я оставили да дойде на себе си. В това време от там минал един турчин с кон. Той попитал рибарите дали много риба са уловили. Те му казали, че не могли да уловят, защото една жена се заплела в мрежите им и ги изпокъсала.

— Ей я там, лежи и се съвзема! — посочили му те жената.

Турчинът, щом я видял, много я харесал, че наистина си била за харесване. Предложил да я купи. Рибарите му я продали за пет хиляди пиастра, събрали си мрежите и доволни си разотишли по къщите да си кърпят мрежите. А тя като се посъвзела, видяла, че край нея стои един турчин. Той й разправил как рибарите са я спасили и са му я продали.

— Какво ще да правиш сега с мен? — попитала го тя.

— Ще те заведа в харема си да добруваш и господаруваш.

— Ах, ага! Моята хубост е проклятие божие. Ще ме види някой по-силен от тебе — тебе ще погуби, мене ще отвлече. Затова най-добре дай ми дрехите си, да се облека като мъж, никой да не ме познае, че съм жена. Така само ще стигна благополучно до твоя дом.

Турчинът се съгласил. Тя взела дрехите му и отишла зад едни храсти, където пасел неговият кон. Там се предрешила, яхнала кончето и препуснала по-бърже от вятър. Турчинът поседял, поседял и като не знаел защо толкова много се бави, отишъл да види какво става с нея. Видял само празно място. Завайкал се, заругал, че сега е без жена и без дрехи, без кон и без пари.

А хубавата египтянка препускала, препускала ден и нощ. Прехвърлила много планини, прекосила много равнини, преплувала много реки. Вятърът я брулил, дъждът я мокрил, слънцето я сушило. Накрай се огледала — дошла била в родната си страна. Отправила се за престолния град. Пристигнала посред нощ. Градските порти били затворени, та полегнала да дочака утрото.

А, забравих да ви кажа, че преди някое време баща й, царят, бил умрял от горест и разкаяние, защото пропъдил щерка си. Тогава се събрали всички велможи и сановници, решили да разпратят люде по четирите краища на земята да дирят царкинята, че друг наследник от царска кръв нямало. Людете изходили и избродили целия свят не могли да я намерят. Тогава първенците решили:

— Държавата ни не може без цар, че народът ще се разпилее и страната ни ще запустее. Затова нека да направим цар онзи, който утре заран пръв влезе в града ни.

На другия ден, още с първите лъчи на слънцето отворили градските порти и предрешената царкиня, премръзнала от нощната хладина, побързала да влезе в града да потърси подслон. Още не направила две-три крачки, заградили я войници и войводи и я повели към двореца. Там се били събрали вече всички първи люде на царството и чакали да разберат, какво съдбата им е пратила. Когато огледали младия мъж и видели, че по лицето му е изписано колкото хубост и сановитост, толкова мъдрост и благородство, зарадвали се, паднали в нозете му — избрали го за свой цар, без да разберат, че е жена и то царевата щерка. Такива работи стават не само в приказките, ами и наистина — инак нямаше да се приказва.

Седнала нашата хубавица на бащиния си престол и почнала да управлява. И като била много видяла и препатила, познавала хорските болки, затова управлявала справедливо и разумно. Скоро народът толкова я обикнал, че окачили лика й по всички чешми и кладенци да му се радват поданиците. Наредила тя тогава на своите люде тайно да следят и внимават, като дойде някой чуждоземец да пие вода и се заплесне в нейния лик, завъздиша, да го отведат в двореца и да го пазят, докато тя им каже.

Минало се що се минало, ето че един ден довтасал в египетска земя онзи търговец, виновник за всички злощастия на двамата млади. Щом съзрял царевия образ, който толкова приличал на онази мома, загледал се, завъздишал. Поставените люде го грабнали и го откарали в една стая.

Подир някой и друг ден група рибари отишли да пият вода на една чешма и като видели царевия образ, заръгали се в хълбоците, зашепнали си, завъздишали, че те били същите, които спасили жената от водата. Поставените люде подкарали и тях. Отвели ги в двореца и ги заключили в друга стая.

След няколко дни минал и турчинът. И той видял лика, заклатил глава, въздъхнал — спомнил си за оная хубавица, що го беше оставила насред пътя гол и без кон. И него го запряли отделно.

И чудни са наистина пътеките на съдбата! След като онзи млад и неразумен мъж избродил всички близки и далечни земи, дано намери утеха за разбитото си сърце, един ден пристигнал окъсан и брадясал като разбойник в столицата на Египет. Седнал край една чешма да си измие прашното лице, да си накваси пресъхналите устни, да си размекне коравия хляб. А щом видял образа на своята обична, паднал и примрял, пък като се свестил и завъздишал, заплакал.

— Ах, колко прилича на моята мила жена, която аз погубих!

Прибрали и него в двореца.

Когато предрешеният цар научил, че всички, които искал да събере, се намират под покрива на двореца, свикал своите велможи и сановници да чуят какво ще отсъди техният повелител. Те застанали в кръг от двете страни на престола и зачакали. Вкарали всички задържани, които гледали подплашено на четири страни и не знаели защо са ги запрели и какво ще ги правят. Царят заповядал:

— Ще говори само онзи, на когото аз кажа! Пръв ти, търговецо, кажи защо така въздишаше, когато видя моя образ на чешмата? Кажи самата истина, иначе ще заповядам на палачите да те скъсят с една глава!

Търговецът се разтреперал и рекъл:

— Царю-господарю, щом ме питаш, ще ти кажа право. Твоят лик ми напомни за една хубава жена, която аз, като не можах да примамя с нищо, направих така, че мъжът й я уби.

И разправил всичко по ред, както е. А мъжът, като слушал тая изповед, скочил на няколко пъти — искал да удуши клеветника. Стражата едва го задържала.

— Ти си призна чистосърдечно греховете. Седни сега настрана да изслушаме и другите, какво има те да ни кажат! — обърнал се царят към търговеца, а сетне към рибарите: — Ами вие, защо като видяхте моя образ започнахте да си шепнете и да въздишате?

Най-старият рибар излезнал напред и рекъл:

— Царю честити, твоят образ ми припомни за една жена, която ние извадихме от разпенената река полумъртва.

И разправил как после я продали на турчина. Дошел и на турчина ред:

— Аз — рекъл — я купих от рибарите. Ала тя ми взе дрехите и коня и избяга.

Всички царедворци, като слушали тая чудна повест, шепнели си и поглеждали към своя цар. Той им дал знак да мълчат и да изчакат края. Сетне запитал нашия злощастен мъж:

— Ами ти защо така се разрида и завайка?

— Ах, царю честити, аз съм най-окаяният човек на света. Повярвах в клеветите на този търговец и погубих жена си, преди да разпитам виновна ли е или не. — Разплакал се и добавил: — Избродих всички земи и пак ще тръгна да я диря, щом сега знам, че е жива. Ала дали ще я намеря и дали тя ще ми прости за неразумния съвет, който гневът ми даде?

— Ще я намериш — рекъл царят и станал от престола. — Почакай! Аз ще ти я доведа, защото тя е тук.

И излезнал от стаята.

Подир малко пред очите на всички застанала облечена в скъпи дрехи нашата хубавица. Всички се изблещили и зашушукали: царедворците познали в нея дъщерята на покойния цар, мъжът — своята изгубена обична невеста, търговецът, рибарите и турчина — оная гиздава жена, с която съдбата ги беше събрала за кратко. Мъжът се проснал в краката й и си държал главата, да не би да му изхвръкне ума от луда радост. Поискал й прошка. А тя го повдигнала, прегърнала го и го сложила да седне до нея. Сетне извикала хазнатаря и му заповядала да даде на всеки рибар по един калпак пари, за гдето я бяха избавили от буйната река; на турчина — десеторно колкото му беше отнела. А търговецът стоял като вкопани треперел, защото знаел каква награда заслужава за коварството си. Ала хубавицата махнала с ръка и рекла:

— Пуснете го! Халал да му е животът! Не искам да помрачавам с кръв тоя най-светъл ден в живота ми.

Още същия ден вестители разгласили по цялата царщина, че изгубената царева щерка се е намерила и че си има мъж, който ще царува и управлява заедно с нея.

И започнали тогава едни веселби — леле, мале: гайдите ручели, зурните пищели, тъпаните думкали — такава шумотевица се вдигнала, че птиците се изпоплашили и отлетели далеч-далеч в пустите гори, пък рибите на дъното на морето не могли да заспят.

Такъв е на приказката краят! Да помнят всички, да знаят, че правдата изтънява, ала си здрава остава, а лъжата отдалече засмърдява. Фу!

Трите бащини съвета
Турска народна приказка

Било що било — на тоя свят и това може да се е случило!

Имало някога един мъдър и честен велик везир. Често обикалял султанството, за да напътствува людете и да оправя неправдите. Затова всички го обичали и почитали. Един ден, като се разхождал из престолния град, видял насред големия мегдан, че вдигат бесилка. Попитал кого ще бесят, отговорили му — един крадец. Заповядал той да доведат виновния. Изправили го пред големия човек, а сиромахът трепери като шумка на бързей.

— Защо крадеш, бре кучи сине? — скарал му се великият везир.

Осъденият паднал на колене, вдигнал ръце към небето и изплакал:

— Аллах ми е свидетел, паша ефенди, не съм крадец! Като гледах децата си как плачат за корица хляб и си лягат гладни, престраших се, та вземах един хляб. Хванаха ме и сега ще ме бесят, а челядта ми ще остане на милостта на всемилостивия — той да се погрижи за нея. Кълна се, че говоря правдата — от неволя го взех.

Съжалил го великият везир. Попитал го по-меко:

— Ами искаш ли да работиш?

— Ох, искам, как да не искам! Ама нийде работа не намерих.

— Добре! Прощавам ти кражбата, от неволя е. Върни се дома да зарадваш близките си, че отърва въжето. А сетне иди на главната улица, където всички дюкяни са мои. Един от тях, който се намира там и там, сега е празен. Вземи ключовете, ето ти и петстотин жълтици, да почнеш търговия, та да се замогнеш и да станеш човек!

Рекъл тъй великият везир, дал му ключовете от дюкяна и една кесия с петстотин жълтици.

Сиромахът почнал да си удря челото о земята, да благодари на аллаха и да славослови благодетеля си. Без забава изтичал дома, грабнал челядта си и я отвел в празния дюкян. Измели го, почистили го, купили черги, възглавници, наредили миндери — отворил той едно хубаво кафене. Из града се разчуло, че новият кафеджия е любимец на великия везир и всички почнали да отиват при него, да си пият кафето и шербета. Заработил добре някогашният крадец, замогнал се.

Султанът имал един-единствен син, всичките му други чеда били все момичета — така отредил аллах, великият, всемогъщият! Този син вече бил навършил пълнолетие, изучил разните дълбоки науки и се показал схватлив и умен.

Веднъж великият везир му рекъл:

— Шахзаде, баща ти вече натрупа на гърба си много години. Скоро аллах ще го повика при себе си и ти ще седнеш на мястото му. Султанската работа е много трудна и отговорна. Изучил си някои науки, ала от морето на мъдростта си отпил само една глътка. Затова все си мисля какво още да сториш, та да добиеш по-голям опит. Смятам, че е добре да походиш из чужди земи, да научиш и онова, което ние тука не знаем. Ала свещеният закон — Шериатът — не разрешава на престолонаследника да излиза извън границите на султанството. Какво да сторим, че да прескочим тази преграда?

— О, ефенди мой! Устата ти изрече самата мъдрост — зарадвал се султанският син. — От време горя да изляза по широкия свят. Искам да изуча морската наука, която неверниците знаят по-добре от нас и затова често пленяват нашите гемии. Съгласи се тайно да замина за две години. Никой няма да знае, че съм нарушил повелите на Шериата. А като изуча морската наука, ще можем да се пазим по-добре от неверните морски разбойници.

Речено — сторено! Великият везир наредил да стегнат една гемия и с верни хора пратил младежа да учи морските науки в чужбина. Пък той тайно пуснал слух, че морски разбойници били отвлекли шахзаде.

Старият султан потънал в голяма печал. Нито яденето му се услажда, нито сънят му е спокоен, нито работата му споряла! Махнал на всичко с ръка и се отдал на мъката си. И, разбира се, султанските работи започнали да западат, разбъркала се държавата. Днес тъй, утре тъй, започнал и сам той да крее и линее.

Уплашил се великият везир, че повелителят може без време да свърши и славата на султанството да залезе без време. Ала как да признае греха си с шахзаде, че не само е пристъпил волята на бащата, ами е нарушил и повелите на Шериата?

За да утеши султана и да го изправи отново на нозе, великият везир го поканил на гости в своя кьошк, който бил на много хубаво място и в просторната му градина имало всякакви цветя и животни, които да разсейват човешките грижи.

Отишли. Като видял султанът онзи прекрасен кьошк, много го харесал и рекъл на везира си:

— Аз съм оня, който те направи голям човек, моя дясна ръка. Всичко що имаш, на мене го дължиш. За да ми се отблагодариш и издължиш, ще ми дадеш твоя кьошк! Аз ще остана тук да живея с мъката си, а ти управлявай вместо мен.

Обсебил му, значи, хубавия кьошк.

А везирът имал жена много любопитна. Всеки ден по няколко пъти подпитвала мъжа си:

— Какво стана с шахзаде? Къде е? Кажи ми истината?

Везирът все вдигал рамене — мълчал. Ала тя не го оставяла на мира: кажи, та кажи. Е, додеяло му на везира. Накрай й рекъл:

— Ще ти кажа истината, ама ти трябва да си заключиш устата с девет катинара. Инак султанският гняв ще ни погуби. Знай: аз убих шахзаде, та нашият син Али да седне на престола след като старият султан умре. Защото такъв е законът: ако султанът не остави син-наследник, то синът на великия везир го наследява.

Везирката хем се уплашила, хем се възрадвала, че синът й ще стане султан. Заклела се над Корана, че никому няма да издаде тая страшна тайна. Ама нали си знаем, че жената е яла кокоши крак — как ще се сдържи? Споделила тайната с майка си. Майка й също се заклела, че никому няма да каже. Ала не изтраяла и една нощ — казала го на другата си щерка. Тя пък — на най-добрата си дружка.

И така от уста на ухо, от уста на ухо — достигнала приказката до султана. Като чул, че верният велик везир е погубил любимия му син, подскочил до потона. Веднага заповядал да хванат убиеца и да го обесят.

Стражниците заловили везира, оковали го в тежки вериги — както се постъпва с най-голям престъпник. А глашатаите се разтичали из престолнината като викали:

— Утре на големия мегдан ще бъде обесен великият везир. Търси се палач, който да му сложи въжето на шията и да бутне бурето. Ще му се плати цяла кесия жълтици.

Ала никой не искал да става палач на великия везир, защото всички помнели добрините му.

Втори и трети път глашатаите обходили града с викове пак никой не се явил. Най-накрай все пак се намерил един, който да му сложи примката и да ритне бурето.

Извели великия везир, изправили го пред бесилото — вече ще го бесят. Попитал кадията каква е последната му дума. Той рекъл:

— Преди да ме бесите, трябва да дойде султанът да ме изповяда.

Обадили на султана. Ще не ще, трябвало да отиде при осъдения, защото тъй повелявал Шериатът — само султанът може да изповяда осъдения велик везир.

Сложил пазачът примката на врата на клетия везир, качил го на бурето и вече чакал да му дадат знак.

— Падишах-ефенди — промълвил великият везир, — ела по-наблизо, за да чуеш сетната ми дума.

Султанът приближил. Великият везир въздъхнал и започнал така:

— Изпаднах в тая неволя само защото престъпих трите мъдри съвета на баща ми.

— Какви бяха тия съвети, злочиннико? — попитал султанът.

— Първият: направиш ли добро, очаквай със зло да ти се върне; вторият: не се хвали с богатството си пред по-богат от тебе; третият съвет беше: не поверявай тайна на жена си. Аз не послушах тези мъдри думи и затова сега ще пострадам безвинен. Ето: не се намери друг човек, който да ми стане палач, ами дойде онзи, когото свалих от бесилото и го направих човек. — Везирът посочил кафеджията, който стоял до бурето, готов да го ритне, щом осъденият свърши изповедта си. Продължил: — Заведох те на моя кьошк, за да ти се похваля с имота, що съм създал, а ти го хареса и ми го отне. И накрай ще ти река: излъгах жена си, че съм убил твоя син, за да се отърва от нейните настойчиви питания. А тя вместо да си мълчи, раздрънка всичко, що й рекох, и ето ме сега пред бесилото.

През това време в пристанището навлязла една гемия и почнала да стреля с всичките си топове. Всички се обърнали натам, не разбирали какво става. А везирът рекъл:

— О, велики падишах-ефенди! Иди да посрещнеш своя син. Той си иде жив и здрав, събрал много знания и мъдрост в главата си.

Попът конекрадец
Румънска народна приказка

Преди години накрай село живеела една старица със сина си. Живеели те бедно-пребедно. И ето че от много работа и малко ядене майката скръстила ръце и умряла. Нажаленият момък намерил няколко прогнили дъски, измайсторил един ковчег и отишъл при попа, да го моли да опее покойницата.

— Харно, синко — рекъл попът след като го изслушал. — Ами пари имаш ли да ми платиш опелото?

— Нямам пукнат грош, отче — отвърнал момъкът.

— Е, щом нямаш и опело няма. А майка ти без молитва право в пъкъла ще отиде, тъй да знаеш — сплашил го попът.

Момъкът започнал да се моли, обещал, че ще му работи три дни безплатно. Накрай попът махнал с ръка — сякаш отпъжда досадна муха — грабнал евангелието и тръгнал подир момъка. Насред път го спрял и го запитал пак:

— Ама ти никакви ли пари нямаш? А как тогава поминуваш?

— С труд и глад, мъка всекидневна, отче.

— Тъй не бива! Трябва да се хванеш да печелиш по някакъв начин. Защо не опиташ да кажем… да откраднеш някой кон. Ще го отведеш в неделя на панаира и ще вземеш пари — и на мен да платиш, и за тебе да останат.

— Страх ме е, отче, ще ме хванат.

— Не бой се, щом дядо поп е до тебе. Аз ще те науча как да свършиш тая работа тъй, че никой да не те хване.

Подир дълги размисли момъкът се съгласил, защото не искал майка му да влезе в гроба неопята и да я приберат дяволите.

Опял попът старицата надве-натри и му пошушнал посред опелото: щом се стъмни, ще дойда и ще те отведа в съседното село да откраднеш някой кон.

И наистина вечерта двамата тръгнали за съседното село, промъкнали се тихо в конюшнята на един вече възстар селянин и попът подкокоросал:

— Отведи, сине, коня дома си, а в неделя — на панаира. После ще поделим печалбата.

Момъкът подкарал коня за своето село, а попът останал в конюшнята, надянал юлара и се вързал за яслата.

На заранта стопанинът дошъл да нахрани коня си. Гледа на мястото на коня, провесил нос, стои един вързан поп.

— Хей, отче-попе, каква е тая работа? — и се прекръстил.

Попът отвърнал:

— Бог за грехове ме наказа и ме превърна на кон, ама чу най-сетне молбата ми, та ми върна човешкия образ.

— Ах, прости ми, отче, че и аз пред тебе много съм грешил. Честичко те налагах с камшика. Ами отгде да знам, че моят кон бил преобразен поп? Хайде, върви си сега по живо, по здраво, а пък аз ще си купя друго добиче.

Снел юздата на попа и го изпроводил до пътната врата.

В неделя стопанинът се дотътрал на панаира да си купи нов кон. Почнал да оглежда конете и не щеш ли съзрял откраднатия. Познал го, разбира се, приближил се и почнал да му шепне в ухото:

— Каква си я свършил пак, отче? Виждам, бог отново те е превърнал на кон. Много си грешен.

А конят, както си знае, клати глава. Момъкът извикал разсърдено:

— Ей, човече, какво баеш на моя кон?

— Ох, момко, пусни на воля тоя кон, той е преобразен от бога поп заради многото му грехове. Дълги лета той беше у мене и уж си върна човешкия образ, ала види се, че нещо пак е сгрешил и бог отново го е престорил на кон. А тогава ти си го намерил, синко, за грях и на двама ни! — и селянинът се закръстил, обърнал очи към небето…

Вълк и магаре
Албанска народна приказка

Ходил-бродил из гората един гладен вълк. Празният му търбух го отвел до близкото село. Гледа: край коларския път едно старо магаре кротко си пощипва тръни. „Ха! — облизал си муцуната непоправимият разбойник. — Ето храна тъкмо като за мен!“ Приближил се и заговорил:

— Ей, магаре, късметът ти работи! Сам аллах те е довел тук, за да те изям.

— Не ме яж, вълчо, дърто съм вече, годините ми са колкото космите на гривата — отговорило то.

— Не! Два дни нищо не съм турил в търбуха си. Червата ми от глад като гайда свирят. Ще те ям с космите, макар да си дърто…

Заозъртало се добичето — помощ от никъде.

— Ех — рекло то, — не за дълго ще бъдеш сит с моето жилаво месо. Пък аз мога да ти помогна да намериш крехко агнешко и тлъсто овче — цяла година да ядеш и все сит да бъдеш.

— Ами, как ще стане тая работа? — рекъл вълкът и лигите му потекли.

— Яхни ме ти, господин Вълчан, тъй като си измършавял, а аз ще те занеса при една кошара без стопанин и кучета — там овце и агнета, колкото щеш. Ще си подбереш което най ти хареса.

Допаднали му на вълка магарешките думи: никой дотогава не му е обещавал такова месо, никой не го е наричал така почтително „господин Вълчан“, никога не е яздил като същински господар.

— Добре! — рекъл и си преглътнал лигите. — Заведи ме при онези мили животинки. Само че не тичай много бърже, върви си спокойно. Не обичам да ме друсат.

Метнал се на гърба му и старото магаре тръгнало. Върви бавно, избикаля едрите камъни и дупките по пътя и от време на време пита:

— Удобно ли ти е, господин Вълчан? Не те ли друсам?

А вълкът, който вече наистина се помислил за господин, отвръща важно-важно:

— Карай все така! Не друсай, защото ще се разсърдя. А аз съм много зъл като се разсърдя.

Наближили селото.

— Ей, магаре, къде ти е кошарата? Не я виждам.

— Потрай още малко, господин Вълчан, скоро ще я видиш — отговаря магарето и забързало.

Щом стигнало до първите къщи, препуснало, колкото му държат старите нозе, че всекиму е мил животецът. Тича то по селските улици, носи на гърба си вълка, който, за да не падне, захапал дългите магарешки уши.

И изведнъж така, както препускало, магарето се разревало с цяло гърло:

— Ей, селяни, вълк ви нося!

Лавнали из дворовете кучетата и се втурнали към неканения гостенин. Подир тях наскачали селяните, кой с тояга, кой с вила, кой с лопата — викат:

— Ах ти, поразнико! Ах ти, кръвопиецо! Колко овце си ни отмъкнал, а сега и на магарето си налетял. Бийте злодея! Убийте го!

И заналагали гърбината на вълка, че косми захвърчали. Вижда той — лоша става работата! Скочил от магарешкия гръб и хукнал да бяга с подвита опашка. Бягал, бягал, дошъл с последен дъх до гората-спасителка. Клекнал край един шубрак да си лиже болните места и си мисли: „Главо, главо, защо ти трябваше да се големееш? Дядо ми си беше скромен и честен вълк, също и баща ми. Никога не са яздели, всякога пешком си ходеха и затова доживяха до старини. Пък на мен какво ми хрумна да ставам важен господин и магаре да яхам? Едва не загинах. Не, оттъй нататък видя ли магаре, направо ще го давя за гърлото и ще го ям!“

Защо кучето гони зайчето
Румънска народна приказка

Цяло лято Зайко работил на една зеленчукова градина. Не си дояждал, не си доспивал, гол и бос ходел, само и само да спести някоя и друга пара. Много му се искало на сиромаха да си купи меки ботушки, бяло калпаче с пауново перо отгоре и зелено елече.

Дошла златна есен. Преброил си Зайко парите: две жълтици! Скътал ги в кърпичка, кърпичката пъхнал в пазвата, притегнал с връвчица скъсаната си абичка, нахлупил продупчената капа до ушите и тръгнал бос по калната пътечка за града. „Ще си купя там ботушки, калпаче и елече. Да ми е топло през зимата, да ми е весело през празниците“ — мислел си той и подтичвал, че не го сдържало по-скоро да стигне в града. А него ден от планината бил слезнал студеният вятър и докарал мъгли и дребен дъждец.

Вървял Зайко, вървял, станал вир-вода. За да се сгрее, подскачал и от време на време се озъртал наляво-надясно, да не би да изскочи от гъсталака някой разбойник, та да го обере, пък и кожата му да съдере. А есенният ден бил кратък, скоро се смрачило. Хванало го страх. За да си даде смелост, почнал да си подсвирква с разцепената уста.

На един раздрум сред гората, виж ти — изскочил чичо Хрът, стар безделник и нехранимайко. Ама Зайко не го познавал и се зарадвал, че видял жива душа. При това чичо Хрът му се сторил важен и почтен, защото по онова време, за което ни е думата, хрътките не били такива мършави, както са сега, ами дебели. Пък чичо Хрът бил по-дебел от всичките си събратя, защото нищо не работел. Той се бил пременил с топъл кожух, на нозете нови-новинички ботушки. Кой знае от къде бил отмъкнал цялата тази премяна.

— Добра среща, твоя милост! — поздравил Зайко почтително.

— Добро намерил, побратиме! — отвърнал чичо Хрът извисоко. — На къде из тоя път?

— В града отивам.

— И аз натам съм се запътил. Да си бъдем дружина, да не ми е скучно и страшно, а?

Зайко на драго сърце се съгласил. Тръгнали заедно през гората. На Зайко очите му залепнали о ботушките на чичо Хрът: „Ех, какви са хубави! Сигурно са много топлички. Първом ботушки ще си купя, пък после, ако ми останат пари — калпаче и елече“ — мисли си той и джапа през локвите.

— Кажи ми, моля те, колко плати за тия чудни ботушки?

— Две жълтици — отвърнал наперено чичо Хрът.

— Много ми се иска да си купя такива. Затова и съм тръгнал за града.

— Добре си намислил. Сега има панаир. А на панаира — такива ботушки, колкото щеш. Само пари да имаш.

— Спестил съм си две жълтички — похвалил се Зайко.

Чичо Хрът си замълчал, сякаш недочул. Направил се, че хич не ще да знае дали Зайко има пари или няма. Само позасукал мустак, позамислил се.

Вървели така, вървели, дорде съвсем се стъмнило. Толкова тъмно станало, че пътечката вече не личала. Ама чичо Хрът добре виждал в мрака, и избирал все по сухото да върви, да не си изцапа новите ботушки, пък тикал Зайко из калта, че нали нозете му и без туй били мръсни. Изкалял се клетият Зайко до ушите. А на всичко отгоре дъждът се усилил и още по-студено станало; почнал да трепери, зъбите му затракали, сякаш че кове клинци.

— Слушай, побратиме! — рекъл чичо Хрът. — Гледам те, че си тръгнал бос и мръзнеш в тая дрипава абичка. А нощта иде, ще стане още по-студено и по-тъмно. Пък ние пари носим. Може да ни пресрещне някой злодей, да ни обере и убие в тая тъмница. Казват, че по тия места било пълно с горски разбойници.

— Ка-ка-кво да правим? — заекнал Зайко и се разтреперил тоя път повече от страх, отколкото от студ.

— Ами хановете защо са? Тук наблизо има един. Баба Меца го държи. Я да се отбием при нея, да преспим на сухо, пък утре на ранина ще продължим по светло. Може и дъждът дотогава да спре.

— Само че аз нямам дребни, ами точно две жълтици. Ако разваля едната, няма да ми стигнат парите за ботушки и ще ходя цяла зима бос по снега.

— Не бери грижа за това, щом си с мен! — тупнал се в гърдите чичо Хрът. — Аз имам пари и за мен, и за теб.

— Е, добре, щом е тъй! — съгласил се Зайко. Свърнали от пътечката, отишли в хана на баба Меца.

Пък то, какъв ти хан? — същинско разбойническо свърталище. Ама нямало как да се върне Зайко, бил прекрачил вече прага. Ханджийката радостно посрещнала закъснелите пътници:

— О, о, добре дошли! Добре дошли! — поздравила ги тя, като пуфтяла с луличката си. — Пък ти, Зайко, си и бос. Приседни край огъня, стопли си крачетата!

Седнал Зайко при огнището, грее се, от абичката му пара излиза.

— Поръчай нещо да хапнем, да пийнем! — прошепнал му чичо Хрът.

— Не, ти поръчай, приятелю, че имаш по-тежък вид. По-добре ще ни нагостят.

Чичо Хрът викнал на ханджийката:

— Ей, бабо Мецо, какво ще ни дадеш за вечеря?

— Има печено месце и зелник, пчелна пита с мед и старо вино.

— Много добре! — зарадвал се чичо Хрът и се заоблизвал. — Донеси каквото си сготвила и повечко, че сме изгладнели от пътя.

Баба Меца забърсала масата с престилката си и сложила вечерята. Чичо Хрът — нали си го знаем какъв е бърз и лаком — навалил се и залапал, без дъх да си поеме. Като го гледал, Зайко си помислил, че сигурно спътникът му цял месец е постил — тъй се нахвърлил на яденето. Пък срамежливият Зайко изял само едно мъничко крайче от зелника. Може би и нищо нямаше да хапне, ако побратимът му не беше го подканял:

— Ей, приятелю, яж! Това е за тебе!

Дорде баба Меца една луличка допуши, чичо Хрът омел всичко. Накрай и кило вино поръчал. Надигнал гърнето и: гъл-гъл-гъл! — на един дъх го изпил. Сетне се оригнал, потупал се по юнашкото шкембе и изпъшкал:

— Ух, славно се нахранихме! Ама ти, бабо Мецо, си била отлична готвачка.

— М-м-м! — изръмжала ханджийката. — Досега не съм видяла пътник по-гладен от теб! Ех, яж, яж, да понапълнееш, силици да събереш! Ама ето какво ще ви кажа: дружбата си е дружба, а ханът си обича чисти сметки. Вие двамата изядохте и изпихте точно за две жълтици. Молим, плаща!

Чичо Хрът почнал да се бърка. Претършувал си всички джобове — и на шубата, и на потурите — хастарите им обърнал. Само няколко трошички изпаднали, пукната пара не намерил. Накрай рекъл на Зайка:

— Приятелю, плати сметката.

— Защо аз да платя? Че нали ти предложи и обеща да платиш?

— Сега ти плати, пък аз — другия път. Защото съм си забравил кесията дома.

Зайко затъркал очите си с лапички и заплакал:

— Че как може тъй? Ами че аз ще остана през зимата без ботуши.

Чичо Хрът се подсмихнал под мустак и рекъл:

— Не плачи, не тъжи, побратиме! Като идем на панаира, ще заема от някой познат и ще ти дам пари да си купиш като моите.

А в това време баба Меца залостила вратата и изревала:

— Ядохте, пихте като велики боляри. Сега платете, иначе ще ви смъкна кожите.

Чичо Хрът се усмихнал уж засрамено — същински ангел невинен — и посочил към сътрапезника си:

— Той ме доведе тук и обеща да ме почерпи, заради старото ни приятелство. Нека той да плати, пари има…

— Не е вярно, бабо Мецо! — подскочил Зайко и от възмущение пред тая опашата лъжа очите му се зачервили. — Той предложи да дойдем и каза, че ще плати вечерята. Ние не сме никакви стари приятели — преди малко се настигнахме по пътя и се запознахме. Ако го знаех, че е такъв, никога нямаше да тръгна с него. Аз не мога да платя, защото имам само две жълтици. Дам ли ги, ще остана бос. А виж — зимата е на прага ти!

— Ах, вие пунгаши^[10] и непрокопсаници! — ревнала баба Меца толкова силно, че керемидите на покрива заподскачали. — Сега виждам какви сте — искате да ме оберете и опропастите. Ама аз за такива гости като вас съм си скрила нещичко.

И ханджийката бръкнала под тезгяха, измъкнала една хубава тояга. Зайко се разтреперал, видял, че става горещо. Извадил от кърпичката двете жълтици и ги дал на баба Меца. Тя си ги прибрала и веднага се утихомирила. Прозяла се три пъти и рекла:

— Хайде сега спете! Пък друг път, когато искате да ми дойдете на гости, добре си помислете и парите си пребройте!

Разтребила ханджийката масата и си легнала край огнището. А чичо Хрът като гледал омъчненото лице на побратима си, се заливал от пиянски смях — много му било весело, че се гостил за чужда сметка. Накрай се изтегнал от другата страна на огнището и подир миг захъркал. За Зайко не останало място до огъня, свил се в едно ъгълче.

Спят мечката и хрътката, а на зайчето не му е до сън; обръща се на левия бут, обръща се на десния бут — всякак му кораво и студено. Пък навън есенният вятър вие — също гладен вълк, студеният дъжд бие прозорчето като барабан.

Помислил Зайко да събуди чичо Хрът, да си иска парите. Приближил се, побутнал го — лукавият приятел още по-силно захъркал: не се буди, че нали бил много преял и препил. Като видял това, Зайко полекичка-полекичка събул ботушките на чичо Хрът и ги нахлузил. Ех, малко му били големи, ама нищо! Тихо открехнал вратата и търтил да бяга през гората.

На заранта, като се събудил, чичо Хрът се погледнал в нозете — бос! И Зайко го няма! Без да се сбогува с баба Меца, хукнал да гони крадеца. Първом му било много трудно да тича бос, пък и шкембето му тежало от снощната богата вечеря. Ама като съзрял по пътечката следите от токчетата на своите ботушки, толкова се ядосал, че всичко друго забравил, полетял от лястовица по-бърже. Тичал, тичал, по пладне съзрял Зайко, който се бил изкачил на един висок хълм. Спуснал се чичо Хрът да го гони. А Зайко овреме усетил преследвача, плюл си на подметките на новите ботушки и побегнал толкова бърже, че ушите му плющели. Цял ден и цяла нощ хрътката и зайчето се гонели, без да си починат.

Накрай Зайко намерил една хралупа с тясна вратичка. Промъкнал се едва-едва и се свил вътре на топличко. Дошъл чичо Хрът, застанал пред хралупата, излаял:

— Излез, крадецо, да ти докъсам абичката!

А Зайко се гуши и спотайва — мълчи си.

Разбрал чичо Хрът, че доброволно не ще излезе, почнал да рови с лапи земята, да гризе със зъби дървото, та да разшири вратичката. Ала нищо не можал да стори, само си изтъркал ноктите и си счупил два зъба. Тръгнал бос през гората с люти закани в устата. Спрял право при своите кучешки роднини и им разправил кое как станало. А защо и как — не казал.

Оттогава, та и до ден-днешен, кучетата зърнат ли заек, спущат се да го гонят.

Пък ние — криво да седим, право да съдим — трябва да признаем, че Зайко нищо лошо не стори. Ами той просто си купи нови ботушки за две жълтици — точно толкова, колкото чичо Хрът най-лакомо му изяде.

Яребицата и ленивият
Българска народна приказка

Една яребица направила гнездо сред нивата на най-мързеливия селянин. Снесла яйца и измътила три яребичета. Расли пиленцата, пораснали. Започнали да излизат от гнездото, разтваряли крилца, ала още не можели да летят, защото били немощни. Лятото обагрило нивата с жълта боя. Натежалите класове почнали да ронят зърно. Една сутрин стопанинът пристигнал на нивата, погледнал храната и се почесал по врата:

— Време е да прибера храната — рекъл гласно той. — Утре ще повикам приятелите си да я пожънат. Когато продам житото си, ще им се отплатя.

Едно от яребичетата, което било излязло от гнездото си и се гушело наблизо, чуло тия думи на стопанина и се завтекло при майка си:

— Мамо, да бягаме по-скоро, стопанинът отиде да вика приятелите си да пожънат нивата. Ще ни открият гнездото.

— Не бойте се, деца! — изчуруликала яребицата. — Ние оттук няма да мръднем, докато стопанинът чака други да му свършат работата.

На другия ден селянинът пак пристигнал и пак се почесал по врата, като мърморел:

— Моите приятели не дойдоха, но аз ще повикам роднините си да пожънат житото.

Яребицата пак рекла:

— И тоя път, деца, бъдете спокойни!

Подир три дни ленивият селянин пристигнал ядосан и се заканил:

— Щом като никой не идва да пожъне тая нива, ще взема да я запаля, че каквото ще да става.

Като чула тая заплаха, яребицата припнала и извикала малките си яребичета.

— Бягайте, деца, да бягаме, защото тоя мързелив човек може да изпълни заканата си!

Сънят на врабчето
Българска народна приказка

Заспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата шума на дърветата и сънувало чуден сън:

Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят бял цвят. По белите клони на дърветата кацат дивни птички. Пъстрокрили, с жълти коремчета, с червени крачка, със сини шийки, златни главици и очи бистри като елмази. Насън въздъхнало сиромашкото врабче:

— Ех, колко несправедливост има по света! Ония птички ходят в дивна премяна, а пък аз ходя в сива просешка перушина. И аз искам да се перча като ония шарени птички.

Но додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.

Полетяло към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Сърцето му трепнало от радост, като видяло, че и то е писано и шарено като другите птички в градината. Но преди да се нарадва, ето че над главата му надвиснала страшна беда. Една змия проточила шия да го налапа. Изтръпнало от страх врабчето, хвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. Додето се опомни, появила се друга напаст и писък огласил хубавата градина. Птичките се пръснали на всички страни. Врабчето се озърнало и видяло, под дървото стои ловец с пушка и се гласи да гръмне.

— Майчице — изпищяло то, — защо ми трябваше тая шарена премяна? Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча? Ако си бях с врабешкото кожухче, никой нямаше да ме забележи в шумака.

Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че всичко е било само сън, то подскокнало, разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши и зачуруликало весело:

— Чик-чирик! Чик-чирик!

Допълнителна информация

$id = 6760

$source = Моята библиотека

Издание:

Неоценимото богатство

Приказки на балканските народи

Преразказани от Ангел Каралийчев и Николай П. Тодоров

Трето издание

 

Художник: Стоимен Стоилов

Литературен редактор: Иван Иванов

Рецензент: Любомир Георгиев

Редактор: Илияна Монова

Художествен редактор: Буян Филчев

Технически редактор: Йордан Йорданов

Коректор: Ирина Вутова

 

Издателство „Български художник“, София

ДП „Д. Благоев“, София