Емилио Салгари
Гората на засадите

Анотация

Приключението е най-сладката духовна храна за грамотния човек. Само любовта и парите са може би малко по-сладки, но не винаги. Омразата въобще не може да дели мегдан с него.

Приключението е в основата на цялата световна литература. Без него тя въобще не може да съществува. Или ако съществува, ще прилича на безвкусна гозба.

Библиотека „Диви истории“ има амбицията да представи в следващите няколко години на българските читатели от всички възрасти най-добрите приключенски романи от световната литература. Естествено, на първо място ще бъдат произведенията на най-добрите майстори на това четиво: Майн Рид, Гюстав Емар, Емилио Салгари и Карл Май.

Библиотека „Диви истории“ ще ви отведе в Дивия Запад. Но не само там. Приключенията са ставали и ще стават във всички посоки на света и по всички кътчета на нашата удивително непозната земя. Защото не е важно къде става едно приключение, а как става и… особено — как е описано.

Библиотека „Диви истории“ ще ви поднесе част от най-добрите описания, които светът е създал досега. И с които са възмъжавали поколения силни и смели момчета от век и половина насам.

 

Емилио Салгари (1863–1911) е роден във Верона, а е живял в Торино, Италия. В някои справочници се сочи, че е роден една година по-рано и е бил капитан от търговския флот. Истината е, че на младини е кандидатствал в Морското училище в Триест, но е пропаднал на приемния изпит. По същото време се е опитал да стане боксьор, фехтовач, колоездач и др., за да се прочуе, но не е успял. Станал е писател.

Най-невероятното за Емилио Салгари е, че никога не е пътувал по света (подобно на своите предшественици и учители Майн Рид и Гюстав Емар) и не е видял местата, хората, животните и растенията, които блестящо е описал. Сведенията за света е взел от библиотеката на Торино и от… своето гигантско въображение. Някои познавачи го упрекват, че е вулгаризирал географските данни.

Творчеството на този забележителен разказвач обхваща около 80 романа и над 120 разказа. То се разделя (условно, разбира се) на четири периода: 1. Малтийски разкази — в които влизат романите „Малтийските пирати“, „Последната битка на Сандокан“, „Двата тигъра“, „Кралят на морето“ и др. 2. Корсарски истории — „Черният корсар“, „Йоланта, дъщерята на Черния корсар“, „Синът на Черния корсар“ и др. 3. Далечния запад — „На лов за скалпове“, „Огнени гори“ и др. 4. Африкански и източни приключения — „Любимката на Махди“, „Ятаганът на Буда“, „Тайнственото съкровище“ и др.

„Гората на засадите“, която съдържа романите „Пещерата на съкровищата“ и „По суша и море“, спада към четвъртия цикъл романи.

Емилио Салгари, когото с основание наричат италианския Жул Верн, е силно привлекателен и днес, защото е изключителен майстор на приключенското четиво, което е безсмъртно.

Пещерите на съкровищата

Глава I
КАК СРЕЩНАХ ГОСПОДАТА ФАЛКОНЕ И ГУД

Може би ще ви се види чудно, че сядам да описвам приключенията си сега, когато съм вече на петдесет и три години. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че отначало това ми се видя малко чудно и на мене. При това през живота си не съм се докосвал до перото, тъй като почти постоянното ми занимание до днес е било да стрелям по дивите зверове, от които повалих вече толкова много.

Вие веднага ще се запитате що за история ще бъде това. Имайте малко търпение и любопитството ви ще бъде задоволено.

Най-напред трябва да ви кажа, че започнах да работя още съвсем малък. На оная възраст, когато повечето от момчетата още ходят на училище, аз вече се намирах на нос Добра Надежда, където изкарвах хляба си с голям труд. Отначало работех като златотърсач в златните полета на Трансвал, а после като ловец на диви животни, водач на кервани и полски работник. И най-после трябваше да участвувам в едно необикновен но приключение, за да стана така богат, както съм сега.

Днес и аз не зная какво е моето богатство. Ще ви кажа само: то е толкова голямо, че мога спокойно да живея, без да се грижа за нищо. Грижите и изпитанията вече се свършиха. Сега съм доволен, че мога да си почина след толкова много опасни приключения.

Ще се опитам да ви разкажа чудната и невероятна, но съвсем истинска история на моето богатство.

Пиша я, за да се разсея. Страдам от рана в крака, нанесена ми от един лъв. Понякога болките ме принуждават да прекарам дълги мъчителни часове в пълна неподвижност. Това е същинска глупост — да убиеш шестдесет и пет лъва и да се оставиш да те ухапе последният. Но няма що да се прави.

Още едно нещо ме кара да седна и да напиша тази история: искам да развлека малко моя син Хари и да му оставя един спомен от моите преживелици. Хари е студент по медицина в Лондон и болницата, която посещава, сигурно не го развлича много. Ето защо се надявам, че той ще чете с удоволствие книгата, която е написал баща му. А сега без друго започвам.

Държа с известна гордост да ви кажа най-напред, че на нос Добра Надежда си бях създал голяма слава на безстрашен ловец и опитен водач, тъй като познавах на пръсти просторните земи, които се разстилат от бреговете на носа до границата на Трансвалската република и от бекуанските земи до устието на Оранж.

А сега ето историята.

На осемнадесети август 1876 година, на връщане от един лов отвъд Бамамгоато случайно срещнах един генуезец, господин Фалконе, и поручик Гуд, един от най-любезните англичани, които съм познавал през живота си.

След като престоях няколко дни в града Кап, в които бях отивал и друг път, аз се качих на парахода „Дънкелд“, за да се върна в Дюрбан, важен град на колонията Натал, в който беше постоянното ми жилище.

В пристанището току-що бе пристигнал и английският параход „Град Единбург“ и ония от пътниците, които искаха да продължат за Натал, се бяха качили вече на „Дънкелд“. Между многото пътници забелязах двамата господа, които още от пръв поглед ми направиха приятно впечатление с откритите си и любезни обноски.

Единият имаше около тридесет години. Беше много здрав човек, висок, широкоплещест, със здрави мускули и гърди на истински борец. Косите и брадата му бяха съвсем черни, очите — големи, умни, тъмносини, придаваха на лицето му особено привлекателен вид.

Другият, който почти винаги беше с него, имаше руса коса, дребен ръст, розова кожа и светлосини очи. Изглеждаше добро момче, в което веднага открих някакъв офицер или морски капитан. Моряците имат в себе си нещо, което веднага ги издава. Те са смели хора, по-добри от другите, по-открити, по-честни, по-решителни и какво сърце имат…

Безбрежността на морето и мощният повей на ветровете разпръскват от тях всичко, което може да ги направи лоши. Така те стават преми и искрени хора, каквито трудно могат да се срещнат между останалите, които прекарват живота си на суша.

По-късно разбрах, че не съм се излъгал. Беше корабен офицер от английската търговска флота. Малко по-млад и много по-слаб, той беше също така приятен като първия. Винаги беше спретнат, чист и — нещо странно за един моряк, носеше втъкнат в лявата си орбита един монокъл, с който никога не се разделяше. Вярвам, че не махаше това стъкло от окото си и когато спеше.

Друга негова особеност беше възхитителната му челюст, която понякога изчезваше, за да се появи отново през време на ядене. Тя беше изкуствена и може би бе направена от кости на хипопотам.

Тези двама пътници бяха генуезецът Фалконе и Гуд. Ще ви кажа сега как се запознах с тях.

Бяха минали вече няколко дни от тръгването ни от Кап. Силен вятър надигаше страхотни вълни. Комендантът даде нареждане да напуснем кувертата и да се оттеглим в кабините, за да не пречим на движенията на моряците. И както си стоях и гледах работата на машините, параходът се разтърси така силно, че полетях напред.

Без съмнение щях да падна в стаята на парните котли, ако една здрава ръка не бе ме задържала веднага.

Обърнах се и видях морския офицер с монокъла.

— Благодаря ви, господине — казах аз.

— Внимавайте да не губите равновесие — отвърна ми той усмихнато — Познава се, че не сте свикнали с корабните клатушкания.

— Живея на сушата — отвърнах аз. — В Кап отивам много рядко.

— За Дюрбан ли пътувате?

— Да, господине.

— Познавате ли добре колонията Натал?

— Двадесет години я прекосявам на длъж и шир.

— Така ли? — възкликна господин Гуд, като ме гледаше с необикновено внимание.

В този момент корабният звънец прекъсна разговора ни и ни призова на закуска.

На масата поручикът се беше настанил срещу мене, а приятелят му от Генуа седеше до капитана на „Дънкелд“.

Яденето завърши и се поведе разговор около големите ловни походи. Говореше се за слонове, лъвове, антилопи и хипопотами — животни, които по това време изобилствуваха в Южна Африка.

Капитанът на „Дънкелд“ изглеждаше страстен ловец. Той заяви, че щом стигнем в Дюрбан, ще вземе отпуск за няколко дни и ще отиде на лов за едър дивеч във вътрешността на колонията Натал.

Един от съседите ми по маса, холандец, който ме познаваше много добре, се намеси в разговора и каза:

— Капитане, ако искате да направите успешен лов, вземете с вас и господин Алан Кватермен. Той е един от най-прочутите ловци в колонията.

И като казваше това, сочеше към мене.

— Ще се радвам, ако ни придружи — каза капитанът. — Името Кватермен е известно и в Кап. Ще дойдете ли, господине?

— Вероятно, капитане — отвърнах аз. — Щом е въпрос да се бият лъвове и слонове, не отказвам.

В този миг господин Фалконе, който от известно време ме наблюдаваше малко учудено, внезапно ме попита:

— Вие ли сте господин Кватермен?

— Да, господине.

— От Дюрбан?

— Именно.

Генуезецът не каза нищо повече. Само поглади гъстата си брада и размени няколко погледа със своя другар, поручик Гуд.

Като станахме от масата, генуезецът се приближи до мен и ме покани да изпушим по една лула в кабината му заедно с Гуд.

Последвах го с удоволствие. Предложи ми превъзходен тютюн, чаша уиски и ми каза:

— Господин Алан, бих искал да ви попитам нещо.

— Говорете, господине.

— Не бяхте ли вие преди две години в Бамамгоато, на север от Трансвал?

— Да, господине — отговорих аз, зачуден от въпроса.

— Тогава вие търгувахте между брега и вътрешността?

— Точно така, господине. Бях откарал една кола стока, поверена ми от един холандец, и спрях в Бамамгоато, където останах, докато не се продаде всичко.

Господин Фалконе ме погледна с черните си очи, пълни с живо и необяснимо безпокойство.

— Кажете ми, господин Кватермен — попита той след кратко мълчание, — не сте ли срещали случайно един човек на име Невил?

— Но… как не! Познавах такъв човек. Той беше останал на стан близо до мен около петнадесет дни, докато отпочинат воловете му.

— Къде отиваше?

— Казваше, че отива във вътрешността.

— Вие получихте ли едно писмо, изпратено ви от един английски търговец от Кап?

— Да. В това писмо ме питаха дали зная какво е станало с Невил. Аз отговорих веднага.

— Вашият отговор е в мен.

Погледнах изненадан генуезеца.

— Вие ли ме накарахте да пиша на английския търговец?

— Да, аз. Тогава вие знаехте, че Невил е напуснал Бамамгоато, за да се отправи към страната на мата — белите заедно с един кафърски ловец на име Джим и един воловар.

— Точно така.

— Можахте ли да научите после нещо повече?

— Да. От един португалски търговец научих, че Невил е продал колите си и е продължил пътя пеша, след като се спрял за малко в Иниати.

— Не бихте ли могли да ми кажете защо е предприел този дълъг път? — попита ме морският офицер.

— Не зная По този въпрос господин Невил нищо не ми е казвал. Той не беше много общителен и избягваше хората.

Господин Фалконе и неговият другар се гледаха няколко мига, без да проговорят. После първият продължи:

— Господин Кватермен, зная, че сте сигурен, честен и почтен човек. Мога да ви се доверя напълно. Ще ви кажа кой е Невил.

— Аз вече се сещам — отвърнах, — тъй като, колкото повече ви гледам, толкова повече намирам прилики между вас двамата.

— Не е чудно да намерите прилики между мен и него, тъй като Невил е мой брат.

— Така ли? Подозирах това. Но защо тогава се нарича Невил вместо Фалконе и защо минава за англичанин, когато е италианец?

— Какво да ви кажа? Той беше странен човек — каза генуезецът, като въздъхна. — Обичахме се твърде много, или по-право, аз го обичах извънредно много и се стараех да понасям необикновения му характер. Но преди пет години между нас стана спор за пари и той, бидейки извънредно горд и буен, се разгневи дотолкова, че напусна старата бащина къща и оттогава не се е връщал вече в нея.

Преди няколко години научих от един капитан, мой приятел, който идваше от Дюрбан, че брат ми се намирал в Натал, в съвсем лошо състояние. Аз дойдох тук, за да го намеря и да го върна в родината, където той все още има от какво да живее.

— Може би е тръгнал съвсем без средства?

— Не, даже с твърде много. Но сигурно ги е изразходвал в пътувания и в безуспешни сделки.

— Наистина, когато го намерих, имаше само две коли и дванадесет чифта волове. Вярвам, че това е било цялото му богатство.

— Смятате ли, господин Кватермен, че е съвсем невъзможно да научим къде е отишъл братът на моя другар? — ме попита Гуд.

Вместо да отговоря, аз погледнах генуезеца с известно вълнение, което не му убегна.

— Господин Кватермен — каза ми изведнъж той, — вие криете нещо от мене.

— Да — отвърнах аз след кратко колебание. — Зная къде е отишъл брат ви. Но мога ли да разкрия тайната?

— Помислете, че съм дошъл в Африка, за да го търся…

— Добре, ще ви кажа в такъв случай, че замина за страната на кукуаните, където отиде да търси прочутите пещери на съкровищата на португалеца Силвестра. Седнете и ме изслушайте.

Глава II
ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕЩЕРИТЕ НА СЪКРОВИЩАТА

Запалих лулата отново, глътнах още една глътка уиски и продължих разказа си:

Има вече тридесет години оттогава. Един ловец на име Еванс, който страстно се интересуваше от преданията на тези страни, ми разказа, че през време на ловните си походи в земите на матабелите чувал местното население да говори за несметните богатства, които от векове се намират в някакви си пещери, разположени в полите на така наречените днес Сулимански планини.

Един врач от страната на маникосите му беше разказал между другото за многобройния и войнствен кукуански народ, който живее около тези планини. Културата му била сравнително твърде напреднала и била пренесена там от белокожи, които преди много го дини дошли и живели на тази земя.

Тогава още не бяха открити баснословните трансвалски мини и аз отдадох съвсем малко вяра на легендата, която този приятел ми разказа. Но двадесет години по-късно чух отново да се говори за богатствата на Сулиманските планини.

По това време се бях впуснал в приключения отвъд земята на маникосите и тъй като бях повален от треска, трябваше по неволя да спра в едно мизерно селце, наричано Ситандския краал[1].

Там бях вече от няколко седмици, когато един ден пристигна португалец, придружен от слугата си — мелез, или както ги наричат, мулат.

Да ви призная, аз никога не съм обичал португалците. Те са същинска напаст за тези страни, тъй като почти всички повече или по-малко се занимават с търговия на човешко месо, т.е. на роби.

Този португалец обаче се различаваше твърде много от останалите си съотечественици Имаше вид на честен човек. Държеше се като добре възпитан и образован. Попитах го и научих, че се нарича Жозе да Силвестра и че има чифлик на брега на залива Делагоа.

Тъй като свързахме тясно приятелство, той дойде след няколко дни да ме поздрави, като ми каза:

— Сбогом, сеньор. Ако се върна, ще бъда най-богатият човек в света и ще си спомня вашето гостоприемство.

После се отдалечи в западна посока заедно със слугата си. Аз не отдадох голямо значение на думите му, даже го взех за побъркан или смахнат.

Една седмица по-късно, както си седях и глождех скелета на едно пиле, вперил поглед към пустинните пясъци, които неумолимото слънце силно нагорещяваше, забелязах на върха на една могила на около триста крачки от мен човешка фигура. Катереше се трудно, падаше и ставаше, като правеше отчаяни усилия да се придвижва напред. Вгледах се по-внимателно и открих, че наистина беше човек, и то европеец, ако се съди по дрехите му.

Когато стигна на няколко крачки от мен, познах в негово лице португалеца, който бе тръгнал с намерение да ЕО върне най-богатия човек на земята.

Нещастникът не приличаше на себе си. Беше бледен, разстроен, отслабнал до неузнаваемост.

Щом ме забеляза, каза с откъслечни думи:

— Вода!… За Бога… вода!… Дайте ми вода!

Бях станал, за да му се притека на помощ. При тези думи отидох и взех едно шише вода. Подадох му го, като го посъветвах да пие по малко. Той обаче го изпразни на един дъх — толкова силна жажда го бе измъчвала в пустинята.

Поради тази неблагоразумна постъпка той падна изведнъж като подкосен. Повиках моите хора и го пренесохме в палатката ми, където положих за него най-нежни грижи, докато се съвземе.

Положението му обаче беше такова, че не можехме да се надяваме да го спасим.

Обзет бе от силна треска и пристъпи на бълнуване, през време на които ми говореше за планини, пустини, негърски племена, пещери, пълни с диаманти, и за някакъв тайнствен документ, който се намирал у него.

Когато се поуспокои и притихна, заспах, тъй като и аз не бях още напълно оздравял.

На другия ден го видях да седи на кожата, която му служеше за постелка, протегнал ръце към голямата пустиня и още по-разстроен от преди.

Като ме съзря, усмихна се тъжно. После посочи с пръст пламтящите пясъци и ми каза:

— Там са богатствата, но едва ли някой ще отиде да ги прибере.

После направи знак да се приближа до него и продължи:

— Аз умирам, приятелю.

— Не мислете така — казах аз. — Ще ви лекувам и ще видите, че скоро ще възвърнете силите си.

— Не, няма да оздравея. Твърде много страдах в пустинята и чувствувам, че малко ми остава да живея.

Не възразих, понеже и аз бях сигурен, че няма да го бъде за дълго.

Португалецът помълча малко, загледан в пустиня та, после ме попита:

— Какво помислихте за мен, когато ви казах, че ще се върна най-богатия човек в света?

— Че отивате да получите някакво несметно наследство — отговорих аз. — Но оставете на мира богатствата и гледайте да си починете.

— О! Цяла вечност ще си почивам — каза той с горчива усмивка. — Слушайте, приятелю, вие винаги сте бил така добър към мене; два пъти вече ме приютявате под вашата палатка; сега аз искам да ви поверя една тайна, която може някой ден да ви направи безкрайно богат.

— Каква тайна?

— Чувал ли сте да говорят за пещерите на Сулиманските планини?

— Да — отговорих, гледайки учудено умиращия. — Чувал съм да разказват една необикновена легенда.

— Не е легенда. Истина е. Тези пещери съществуват. В тях се намират баснословни богатства, скрити там от незапомнени времена.

Разкопча ризата си и измъкна някакво парче плат, което на пръв поглед изглеждаше като лист тютюн — толкова беше потъмняло. На него имаше някакви думи и знаци, писани с керемиденочервено мастило.

— Какво е това? — попитах зачудено.

— Скъпоценен документ. Можете ли да четете какво е писано на него?

— Но това са неразбираеми думи.

— Португалски са.

— Не зная този език.

— Няма значение. Ще накарате някой да ви преведе това, което е написано на документа.

Един от моите предшественици, който носеше моето име, Жозе да Силвестра, знатен португалец, беше принуден по политически причини да напусне страната и да се засели на нос Добра Надежда. Това е било, забележете добре, преди триста години. Не зная по какъв начин той е станал притежател на някакъв твърде стар папирус и след дълги години търпеливо изучаване успял да го разчете. Този папирус се отнасял до съкровищата, скрити в пещерите, които се намират в полите на Сулиманските планини — същите планини, които вие виждате ей там долу, на края на пустинята, точно срещу палатката ви.

Моят предшественик, уверен, че ще може да стигне целта и да вземе съкровищата, тръгнал, този път придружен само от няколко слуги. Обаче смъртта го грабнала тъкмо тогава, когато стигнал до пещерите. Само няколко слуги се върнали и предали на семейството му поверения им документ.

След толкова години аз открих отново този документ и реших да потегля, за да завладея тези съкровища. Но както виждате, не бях по-щастлив от предшественика си.

Вземете този документ и си послужете с него. Няма да ми потрябва вече за нищо. Смъртта се приближава към мен с бързи стъпки.

Като каза това, той падна в леглото си и започна да бълнува. Състоянието му бързо се влоши и след два часа животът му угасна.

Погребахме го в земята и затрупахме гроба с едри камъни, за да не го изровят и разкъсат чакалите и хиените. Няколко дни след това напуснах Ситандския краал, отнасяйки със себе си скъпоценния документ.

— Пазите ли го още? — попита ме господин Фалконе, който бе слушал с внимание цялата история.

— Да.

— Във вас ли е? — попита живо поручикът.

— Почакайте един момент — казах аз. — На връщане от Дюрбан накарах един стар португалец, който се готвеше да се качи на парахода и да замине за Европа, да ми го преведе. Не исках новината да се разнесе из страната и някой друг да се възползува и ми отнеме съкровищата, които лежат в пещерите на Сулиманските планини.

Оригиналът на документа е вкъщи, затворен в касетка. В мен обаче имам препис.

— Пречи ли ви нещо да ни го покажете? — ме понита генуезецът.

— Не, господине, ето го!

Извадих от потфейла си копието на документа, оставен ми от нещастния португалец, и го показах на двамата приятели, като им обърнах внимание върху написаното.

— Четете — каза ми господин Фалконе.

И аз зачетох:

Аз, Жозе да Силвестра, умиращ от глад в малката пещера, където няма нищо друго освен сняг, на север от върха, който се издига между двете големи планини, наречени Себа, съставям този документ в 1590 г. Пиша върху парче от моята дреха, тъй като не разполагам с никакъв пергамент, и си служа с подострена кост вместо перо и с кръв вместо мастило.

Ако моите слуги намерят този документ, нека го занесат на приятеля ми… (тук името беше нечетливо).

Нека приятелят ми направи този документ достояние на краля, който да изпрати войници да завладеят пещерите на съкровищата. Ако експедицията успее да премине пустинята и да победи войнственото племе кукуана, което е дяволски хитро, кралят ще стане най-богатият от всички европейски владетели.

Удостоверявам, че видях със собствените си очи диамантите, натрупани в пещерата, разположена зад тази, която се нарича Бяла смърт и която посочвам на скицата.

Ако злата вещица Гагул, която ме следеше на всяка стъпка, не бе ме предала, аз щях да стана безкрайно богат. Но сега най-голямото щастие за мен би било, ако можех да се измъкна жив от пещерата на съкровищата.

Ония, които биха пожелали да дойдат тук, нека да следват пътя, посочен в този документ. Нека преминат снеговете на планината, която се издига вляво, и така да вървят, докато стигнат големия път, който се разкрива сред долините. Този път, изглежда, е дело на римляните или египтяните. Стигнат ли билото на северния склон, ще намерят пещерите.

Столицата на кукуанския цар се намира на три дни път от планините.

Нека кралят да отмъсти за предателството на Гагул.

Молете се за мене!… Прощавайте!…

Когато прочетох документа, в кабинета настъпи дълбока тишина. Генуезецът и поручик Гуд бяха потънали в дълбоки размишления и сякаш още ме слушаха.

Най-после морският офицер наруши мълчанието:

— Твърде много съм пътувал — каза той. — Слушал съм какви ли не предания и истории, но такава не бях чувал.

— Историята на този португалец, умрял преди триста години, е наистина твърде необикновена — добави генуезецът.

— Надявам се, че господин Алан не ни разказва приказки. Има пътници, на които прави удоволствие да говорят измислици.

— Господине — отвърнах аз малко засегнат, като взех обратно документа си. — Не съм навикнал да говоря празни работи. Пък и никой не ви задължава да вярвате това, което чухте и видяхте.

Като казах това, тръгнах да си вървя. Но генуезецът ме задържа, поставяйки, приятелски ръка на рамото ми.

— Ех, господин Кватермен — каза той като се усмихна. — Простете ми, че се показах твърде много искрен. Но признайте, че историята е твърде невероятна. Съмнявам се, че и вие бихте ми повярвали, ако аз ви я бях разказал.

— Имате право — отвърнах аз, успокоен от промяната. — Обаче, ако се съмнявате в достоверността на документа, щом като стигнем в Дюрбан, ще мога да ви покажа оригинала, който ми остави португалецът. Уверявам ви, че това, което ви разказах, е точно така. Освен това има още един, който е знаел нещо за тази история и който вече е потеглил да търси прочутите пещери на съкровищата.

— Кой?

— Брат ви.

— Моят брат?… Сигурен ли сте в това?

— Слушайте — както ви казах, господин Невил водеше със себе си един кафър, метис, на име Джим, твърде интелигентно и смело момче. В деня, когато брат ви се готвеше да тръгне, кафърът дойде да се сбогува с мен и ми каза:

— Бихте ли ми дали, баас[2], малко тютюн, преди да предприемем голямото пътуване?

— Но къде отивате? — го попитах. — Слонове ли ще ловите?

— Не, баас. Отиваме да търсим нещо по-добро.

— Някаква златна мина?

— Още по-добро — отговори той.

Аз бих искал да узная какво ще търси господин Невил, но не исках да бъда нахален и си замълчах.

— Баас — подхвана метисът след известно колебание.

Аз се престорих, че не го чувам, и давах вид, че гледам към воловете си.

— Баас — повтори метисът.

— Какво има? — го попитах.

— Ние отиваме да търсим диаманти.

— Диаманти! — възкликнах аз. — Но, момчето ми, вие отивате там, където няма да ги намерите, Диамантените полета се намират тъкмо в противната посока на тази, която се готвите да вземете.

— Ние не отиваме в полетата, баас. Не сте ли чували никога за Сулиманските планини?

— Чавал съм.

— Чували ли сте за пещерите, които се намират там?

— Да, чувал съм тази легенда.

— Не е легенда, господарю. Аз познавах една жена, дошла от ония страни с едно дете. Тя ми разказа, че там, в планините, се намират пещери, пълни с диаманти.

Аз бях разбрал даже твърде добре целта на пътуването им и понеже се боях, че ще ми отнемат съкровищницата, която рано или късно исках да открия, опитах се да го изплаша, като му казах, че няма да излезе жив от пустинята и няма да намери нито един диамант.

— Може би няма да се върнем вече — ми отвърна той. — Но моят господар е уверен в съществуването на тези богатства и не ще обърне гръб на никаква опасност. И без друго ще умрем. Малко по-рано или по-късно, няма голямо значение. Ще видим какво ще намерим в тези страни.

— По-скоро лешоядите ще намерят месата ви.

— Може и да сте прав, но ние все пак ще отидем.

Един час по-късно господин Невил потегли, след като продаде на един холандец воловете и колите си. Преди да навлязат в пустинята, Джим дойде още един път при мене.

— Сбогом, баас — ми каза той. — Не можех да си отида, без да ви се обадя за последен път. Кой знае дали няма да оставим костите си в пустинята.

— Значи не ме излъга, Джим?

— Не. Отиваме към Сулиманските планини. Господарят ми иска да търси богатство и ще отидем в ония страни да открием диамантите.

— Е добре — казах аз. — Почакай малко! Щом като вече сте решили да се отправите за страната на диамантите, ще ти дам една бележка, която може да ти бъде много полезна. Но няма да я поверяваш на господаря си, преди да стигнете Иниати, т.е. преди да бъдете на сто и петдесет километра оттук.

Върнах се в палатката и написах на едно парче хартия следните думи:

„Ако навлезете между снеговете на Сулиман, не забравяйте да се изкачвате все надясно от планината Себа и да вървите, докато намерите един голям път, който ще ви отведе в страната на диамантите.“

— Вземи — казах на метиса, като му подадох бележката. — Ти ще препоръчаш на господаря си да следва точно наставленията ми, но помни, че не трябва да го осведомяваш, преди да стигнете в Иниати. Ако ти му съобщиш по-рано, той би се върнал да ме разпитва. А аз не искам да кажа нищо повече. Тайната е моя и ще я пазя.

— Ето, господин Фалконе, какво зная за брат ви — заключих аз, като гледах генуезеца. — Както виждате, и господин Невил е чувал да говорят за пещерите на диамантите.

— Смятате ли, че е мъртъв? — попита ме той.

— Не зная, господине. Може да е умрял от жажда и лишения сред пустинята, а може и да е жив и да се е спрял в страната на кукуаните.

— Аз дойдох в Африка, за да го търся, и няма да се върна в Европа, преди да го намеря или преди да се убедя, че е умрял.

— Това е ваша работа, господине — отвърнах аз. — Ще направите това, което смятате за най-подходящо.

— Господин Кватермен, познавате ли тези места? — попита Гуд.

— Отчасти. Обаче не познавам Сулиманските планини. Гледах ги само отдалече да се разстилат отвъд пустинята, когато се намирах в селцето Ситанда.

— Много ли са далече?

— Най-малко двеста километра от селото.

— Не е кой знае колко — каза генуезецът.

— Но това са двеста километра през пустинята, двеста километра през пламтящи пясъци, без капка вода наоколо. Доколкото зная, след португалеца Силвестра никой още не е успял да ги премине.

— Ще се опитаме, господин Алан — каза решително господин Фалконе.

— Вие!… — възкликнах изумен.

— Казах ви, че съм решен да стигна при брат си. Господин Кватермен, би ли ви уплашил този път, ако ви предложа да дойдете с нас?

Аз не отговорих, а се задоволих само да погледна италианеца и морския офицер. Винаги съм бил благоразумен и нямах никакво намерение, най-малко в този момент, да се заемам с подобно пътешествие, което можеше да ми струва живота.

Когато смъртта ни потърси, няма къде да идем. Но да идем ние да я търсим без никаква полза, ми се струваше просто безумие.

— Хайде, господин Кватермен — ми каза господин Фалконе. — Какво ще отговорите?

— Благодаря ви, господине. Но вече съм твърде стар, за да се заема с такава опасна експедиция. Освен това имам син, за когото едва ли някой ще помисли, ако аз умра. Той ще бъде принуден в такъв случай да прекрати любимите си научни занимания, тъй като до ден-днешен не можах да спестя нещо и да му оставя някакво наследство.

Двамата приятели размениха отчаяни погледи.

— Господин Алан — каза изведнъж генуезецът. — Аз съм извънредно богат и мога да похарча всякакви суми само и само да намеря моя брат. Вашите услуги при това пътуване ще ми бъдат скъпоценни; определете една сума в границите на разумното и аз ще ви я броя. Даже ще направя още нещо: ще се нагърбя с издръжката на вашия син, ако вие загинете в пътуването. Помислете, че ще отидем в планините, сред които се намират прочутите пещери на диамантите. С документа, който вие имате, ще можете да ги откриете и да станете най-богатият човек на света. Аз не искам нищо от тези богатства. Ако имаме щастието да ги намерим, ще ги делите с Гуд. Решете, господине. Кажете вашите условия и ни водете през голямата пустиня.

— Предложението ви е съблазнително — отвърнах аз. — Обаче току-тъй не мога да реша. Оставете ме да помисля и когато слезем в Дюрбан, ще ви кажа дали приемам или не.

— Надявам се, че отговорът ви ще бъде благоприятен — каза генуезецът.

— Не зная — отвърнах аз.

Изпразних още една чаша уиски и се оттеглих. Тази нощ сънувах пустини, диви животни, страхотни пещери, купища диаманти и бедния Силвестра, умрял от глад сред снежните склонове на Сулиманските планини.

Глава III
РЕШЕНИЕТО

От нос Добра Надежда до Дюрбан обикновено са нужни четири до пет дни при спокойно море, ако корабът не е от най-лошите и ако не спира за дълго в Източен Лондон, където корабите товарят стоките, които се изпращат от вътрешността.

Тъй като морето беше тихо, ние спряхме само за няколко часа. Влекачите можаха лесно да докарат чак до кораба ни ладиите, на които бяха натоварени стоките. Скоро продължихме пътя си покрай бреговете на Кафрерия, плувайки към Дюрбан.

Предложението на господин Фалконе не бе излязло от главата ми и аз непрекъснато мислех за него. Но никой от нас не говореше повече по този въпрос.

При това прекарвахме почти цялото време заедно и аз им разказах приключенията си из безкрайните земи на Южна Африка.

Най-после една хубава януарска вечер — най-топлото време в тази част на Африка — стигнахме бреговете на Натал.

Тук бреговете са много по-живописни от ония на Кафрерия. Успоредно на морето се разстилат малки хълмчета от червен пясък с красиви горички в долинките, под сянката на които се гушат множество кафърски селца.

И колкото повече се приближаваме до Дюрбан, гледката става по-разнообразна. Множество реки се втичат в морето, клокочейки и отскачайки от отвесните скали, тъй като целият този бряг е доста стръмен. По-отпред дивата природа изчезва, за да отстъпи място на обширни тръстикови плантации, грижливо обработвани градини и спретнати бели къщички.

Слънцето се готвеше да залезе сред пурпурните морски зари, когато боцманът извести, че Дюрбан е на хоризонта.

След като се навечеряхме, ние се изкачихме на моста. Луната осветяваше морето и съперничеше на фаровата светлина. Вятърът духаше откъм брега и ни носеше аромата на градините. Къщите блестяха по брега, цели обсипани със светлини.

Беше една от ония хубави нощи, каквито може да видите само в Южна Африка.

Облегнати на борда, съзерцавахме мълчаливо красивата гледка. Изведнъж господин Фалконе ме попита!

— Помислихте ли върху предложението ми, господин Кватермен?

— Надявам се, че сте решили да дойдете с нас — добави Гуд — въпреки всички опасности, които може да ви поднесе нашата експедиция.

Извадих лулата от устата си, изтърсих пепелта в морето и след като се замислих за миг, отвърнах:

— Да, господа, взех вече решение.

— Ще дойдете ли с нас? — попита ме генуезецът с безпокойство.

— Ще дойда.

— При какви условия?

— Ето ги. Първо, в случай че ни се удаде да открием пещерите на диамантите, ще разделим богатствата по равно между мен и господин Гуд. Второ, аз се задължавам да ви придружавам през цялото време на експедицията, стига да не ми се случи нещо, което да ме спре, срещу възнаграждение в размер на дванадесет хиляди лири, броени, преди да тръгнем. Трето, вие се задължавате с нотариален акт да броите ежегодно в течение на пет години на сина ми Хари сумата от пет хиляди лири, в случай че през време на експедицията загубя живота си или бъда толкова тежко болен, че не бих могъл да работя. Това са моите условия. Кажете ми откровено, ако са много тежки. Но смятам, че няма да ги намерите такива, като вземете предвид опасностите, които трябва да посрещнем не за свое удоволствие.

— Не, господин Кватермен. Условията са справедливи. Дори да бяхте поискали и повече, нямаше да се пазаря — каза генуезецът. — Толкова е силно желанието ми вие да бъдете наш водач, че бих ви останал задължен дори и ако трябваше да направя многократно по-големи жертви. По-късно ще видим дали опасенията ви ще се оправдаят.

— Още един въпрос, господин Кватермен — продължи Фалконе.

— Кажете, господине.

— Смятате ли, че ще можем да намерим брат ми?

— Надявам се, ако не е мъртъв. Пътят, по който той тръгна, не е лишен от опасности.

— Сигурен ли сте, че се е отправил към Сулиманските планини?

— Да, господине.

— Тогава ние ще идем да го потърсим преди всичко нататък. Кога ще тръгнем?

— Щом купим коли и намерим слуги.

— Съгласен — заключи генуезецът.

На другия ден слязохме в Дюрбан и аз поканих господин Фалконе и поручик Гуд да се настанят у дома.

Имението ми се състоеше от малка приветлива къщурка с веранда, покрита с пъстроцветни рогозки, и сенчеста градинка, в която растяха няколко високи папрати и пет-шест величествени лиани.

Тъй като трябваше да приготвя пътуването, започнах усърдно да работя, още повече че господин Фалконе, верен на даденото обещание, вече ми бе броил дванадесет хиляди лири и бе осигурил с нотариален акт издръжката на сина ми.

Преди всичко купих една от ония грамадни коли, които употребяват бурите от нос Добра Надежда. Голяма, със завеса на задната част, колата беше твърде удобна за пътуване. След това набавих двадесетина волове от чиста зулуска порода, дребни, но по-добри и по-здрави от всички други.

Тези волове са имунизирани и не заболяват от пневмония, която поваля другите породи от африканските области.

За да придобият имунитет, взема се бял дроб от животно, умряло от пневмония, и серумът, който изтича от него, се инжектира в опашката на вола, който искаме да предпазим.

Животното загубва опашката си, известно време боледува, но след това оздравява и вече никога не може да заболее от тези болести.

Въпросът за хранителните припаси беше също от голямо значение. Не можехме да се товарим с безполезни неща, които горещините биха могли да развалят. Но с малко повечко търпение и този въпрос бе разрешен.

Към припасите прибавихме малка пътна аптечка, доставена от Гуд, който разбираше донякъде от медицина.

Оставаха още две неща — оръжия и слуги.

Оръжията достави господин Фалконе. Те се състояха от три превъзходни полуавтоматични пушки с голям калибър, всички еднакви, за да употребяваме едни и същи патрони, и три пистолета.

Въпросът със слугите беше малко труден, тъй като не можехме да се доверим на всеки туземец. Но в края на краищата успях да намеря един хотентот на име Венговел, който и друг път ме бе придружавал на лов, и един млад зулус на име Кива.

И двамата бяха честни, здрави и неуморими. Трябва обаче да ви кажа, че хотентотът имаше неутолима страст към алкохола и когато се напиеше малко повечко, не признаваше ни приятели, ни господари.

Трябваше ни още един слуга, но не можехме да намерим повече хора, готови да предприемат такова дълго и опасно пътуване, затова решихме да тръгнем с двама.

Но сутринта, както си закусвахме, преди да тръгнем, при нас дойде зулусът и ни съобщи, че някакъв млад негър иска да говори с нас.

— Нека влезе — казах.

Влезе едър мъж на около двадесет и две до двадесет и пет години, с много по-светла кожа от тази на зулусите, с умни очи и много правилни за един туземец черти на лицето. При влизането си ни поздрави учтиво.

Веднага разбрах, че заема високо място сред своите съотечественици, тъй като носеше на главата си диадема от орлови пера, която е отличителен знак на високопоставените зулуси. От друга страна, косите му бяха сплетени, което беше още едно указание за високото му отличие.

Като се вгледах по-внимателно в него, стори ми се, че съм го виждал някъде.

— Как се казваш? — попитах.

— Умбопа — отговори африканецът с мощен глас.

— Ако не се лъжа, вече съм те виждал някъде.

— Белият господар е виждал лицето ми в „Малката ръка“, в навечерието на сражението.

Спомних си, че наистина го бях виждал през време на войната, водена от англичаните срещу зулусите, когато служех за водач на лорд Челмсфорд.

— Да — отвърнах аз, — спомням си за тебе. Но защо си дошъл тук?

— Казаха ми, че се готвиш да пътуваш заедно с белите господари, които са дошли от далечни страни.

— Да.

— Казаха ми още, че ще ги водиш в страната на маникосите.

— Кой ти каза това? — попитах рязко. Работата ми се виждаше малко необикновена. Ние не бяхме говорили с никого за маршрута на пътуването ни.

— Нека белите хора не ми се сърдят — каза негърът. — Аз зная, че отиват надалече, и предлагам да ги придружа.

— За нас не е много важно кой ти е казал всичко това, но преди да те наемем да ни служиш, искаме да знаем от коя страна си и към кое племе принадлежиш.

— Наричам се Умбопа, както вече ти казах. Моето племе живее далече на север от тези страни. Обаче живях дълго време сред зулусите, които даже ме осиновиха. През време на войната срещу англичаните бях войник на цар Четивайо, а после дойдох тук. Като научих, че се готвите да потеглите на север, дойдох да ви предложа услугите си, воден от горещото желание да се върна в родината си. Не ви искам нито подаръци, нито пари. Достатъчно ще ми бъде да ме храните. Уверявам ви, че няма да се оплаквате от мен.

Негърът говореше по своеобразен начин. Беше ясно, че казва истината. Познавах добре различните южноафрикански племена и за мен не беше трудно да открия, че той наистина не беше зулус по рождение. Само предложението му да ни служи без никакво възнаграждение ми вдъхваше известно подозрение.

Поисках съвет от другарите си. Вместо да ми отговори, господин Фалконе направи знак на негъра да стане. Той се подчини веднага, като отметна мантията си, за да остане само по един колан от лъвски нокти и пола от червен плат, която опасваше мощните му бедра.

Беше почти шест стъпки висок. Тялото му беше съвършено съразмерно. Кожата му — слабо кафена, гърдите — твърде широки, със следа от рана по средата, причинена вероятно от копие.

Господин Фалконе застана пред него и погледна с възхищение този блестящ представител на африканската раса.

— Вие представлявате величествена двойка — каза господин Гуд. — И двамата сте високи като гвардейци, а по сила не отстъпвате един на друг.

— Вие ми харесвате — каза генуезецът на негъра. — Ще можете да ни окажете ценни услуги. Вземам ви с нас.

Туземецът разбра отлично, тъй като и той говореше английски език, и отвърна:

— Ще ви бъда верен.

После, гледайки господин Фалконе, прибави с известна гордост:

— Ти и аз сме силни хора.

Глава IV
ЛОВ НА ЗЕБРИ

Два дни по-късно привършихме подготовката и напуснахме Дюрбан, като следвахме левия бряг на Момаас, река, която извира към границите на Кватламба в страната на племето базуто и се влива след кратко течение близо до пристанището Натал.

Ще бъде много отегчително да ви разказвам всички приключения през време на пътуването ни през колонията Натал. Още повече че не беше ни се случило нещо кой знае колко интересно и необикновено. Трябваше да минем повече от триста левги, преди да стигнем Сулиманските планини. По всичко личеше, че голяма част от пътя ще трябва да вървим пеша, тъй като мухите цеце, чиито ухапвания са смъртоносни за воловете, се намират в изобилие във вътрешността на Натал. По тази причина рано или късно щяхме да останем съвсем без волове.

Пътуването през Натал мина, без да ни се случи нещо интересно. Вървяхме бързо и за два месеца стигнахме в Иниати, най-предната станция в страната на матабелите. По-нататък трябваше да се простим с колата. От двадесетте вола ни бяха останали само дванадесет, всички в твърде лошо състояние. Четири бяха умрели от жажда, три други — от ухапванията на мухите цеце, а осмият бе ухапан от една от най-отровните змии, наричани желязно острие.

Подарихме на водачите и на Кива колата и животните и смело навлязохме в Грикваланд, за да се приближим до пустинята. Минавахме през красива местност. Наоколо се издигаха величествени планини, покрити с буйна растителност; пред очите ни се разстилаха огромни равнини, засети с плодородни плантации или покрити с горички от мимоза, дървесни папрати и банани, под които човек едва може да си пробие път сред множеството корени и паразитни растения, които се простират от един клон на друг, като образуват същински плетени мрежи.

Дивите животни тук бяха в изобилие, особено по ония места, където колибите бяха по-редки. От време на време из храеталаците изскачаха стада антилопи с тъмнокафява козина, наричани общо каамас, цели нашарени с триъгълници и ъгли. Понякога пък близо до горичките, но на почтително разстояние от нас се появяваше дългата шия на жирафа, която Пазеше някое стадо от сто-двеста зебри. Тези животни, макар че толкова малко си приличат, живеят като много близки.

От два дни вървяхме през тези местности. Те ставаха все по-пусти и по-пусти. Сутринта на третия ден, тъкмо когато поемахме отново, Умбопа се приближи към мен с тайнствен вид.

— Какво искаш? — го попитах.

— Господарю, може да падне богата закуска — ми отговори той.

— Да не си видял антилопи?

— Не, господарю, открих стадо зебри.

— Къде е?

— Пасе ей в онази горичка.

— Не ги ли пази някоя жирафа?

— Не. И тъкмо затова дойдох да те предупредя. Ако дойдеш, ще ги изненадаме и ще ударим някоя.

Съобщих на приятелите си това и веднага се отправихме нататък, следвани от Венговел и водени от Умбопа.

Минахме вдясно от едно поточе и се насочихме към горичката, която ни бе посочил негърът. Но щом стигнахме там, забелязахме, че зебрите вече се бяха отдалечили към гористите хълмове, които се издигаха на половин километър пред нас.

— Ще ги гоним — каза решително господин Фалконе.

— Разбира се — отвърнах аз. — Сигурно освен зебри там има и други животни.

— Чудесно! — възкликна Гуд. — Ще падне богат лов.

— Обаче трябва да бъдете благоразумни и винаги да се държите срещу вятъра, ако не искате дивечът да избяга и да останем с празни уста.

Напредвахме предпазливо, като се прикривахме зад гъстите храсти. След половин час стигнахме върха на един хълм.

Нищо не би могло да предаде гледката, която се откри пред очите ни. Гъста зелена трева се разстилаше надлъж и нашир, а сред нея се разхождаха зебри, жирафи и биволи. Малки поточета извиваха като змийчета през високата трева и я поддържаха свежа и буйна. По-нататък шумяха гъсти горички, в които още не бе стъпвал бял човек. Антилопите ни погледнаха любопитно и офейкаха с пъргавите си крака. Тук-таме се изправяше по някоя голяма черна змия, тъкмо по средата на пътеката, за голям ужас на нашите негри, които вървяха боси.

Африканските животни се плашат лесно. Много е трудно да се приближиш до тях. Обикновено трябва да се напредва пълзешком, а животното винаги избягва на толкова голямо разстояние, че трябва да имаш отлична пушка и съвсем сигурно око, за да можеш да го повалиш с един куршум.

За да увеличим изгледите за успех, ние се разделихме на две: генуезецът и Гуд поеха вдясно, а аз ги последвах малко след това почти в същата посока, като уговорихме да се срещнем в подножието на планината Пагари.

— Не се отклонявайте много — каза Умбопа, който остана при мен. — Тази страна е опасна. Пълна е с крадци и разбойници, които вдъхват ужас сред местното население.

Но аз не мислех нито за злосторниците, нито за местното население, нито за самия негър. Струваше ми се, че съм на царски лов сред вълшебен парк — толкова прекрасна, бляскава и богата беше гледката. Пребродих горичките, които се намираха наоколо, и при всяка гънка на почвата пред нас се раздвижваха стада животни и бягаха през вълнистата зеленина. Аз се движех безшумно и често пълзях на големи разстояния, за да се доближа до някое от тях.

Наоколо нито едно село, нито едно човешко същество. Безкрайно, непознато пространство, сякаш кътче от земния рай.

По едно време отдясно се чу сигналът на генуезеца и Гуд. Аз се запътих нататък и ги намерих на края на горичката.

— Ще трябва нашите хора да заобиколят онова голямо стадо зебри — каза генуезецът. — А ние в това време да слезем надолу.

Той посочи с ръка едно почти изсъхнало езерце, около което се виждаха множество пресни следи. Това показваше, че животните прекарваха там любимите си часове.

Умбопа заобиколи горичката и се насочи към края на полянката. По нея се движеха черни точки, представляващи стада от животни, които се забавляваха. Аз, генуезецът и Гуд навлязохме в горичката с пълни пушки. Без да проговорим дума, почти цял час ние чакахме въздействието, което приближаването на нашите негри трябваше да произведе върху животните.

Предвижданията ни бяха точни. Една жирафа, пазачка на великолепно стадо зебри, първа подуши опасността, която заплашваше другарките й. Щом забеляза нашите негри на края на горичката, тя побягна с лек тръс към източния край, където се намирахме ние.

Аз имах вече твърде голям опит в африканския лов, за да се оставя да бъда изненадан от зрителната измама. И въпреки изкушението, от което сърцето ми тупаше усилено, не стрелях веднага.

И добре сторих. Животното се намираше твърде далеч от обсега на оръжието ми, макар и да изглеждаше съвсем близо.

Като сметна, че е изчезнала всякаква опасност, стадото с весело подскачане потегли към езерцето. Гледката беше чудесна: сякаш бойни коне с развяна на вятъра грива и пръхтящи ноздри, красивите зебри люшкаха изящните си гърбове и подскачаха сред тревата с тънките си крака, като си играеха, подобно на ученици през междучасие. Малко по-нататък, спряла до едно дърво, жирафата неспокойно дъвчеше зелени листа.

Коленичили на земята с насочени пушки, притаихме дъх, прицелихме се и миг след това отекнаха три изстрела.

Изплашени, животните побягнаха към полянката, изпратени от още три изстрела. Една зебра се спря, облегна се на едно дърво от близката горичка и се повали на земята.

Спуснахме се веднага, тъй като се бояхме да не се вдигне и побегне отново. Един куршум бе минал през хълбока й, но не беше достатъчен, за да я повали. Това бе направил някой от следващите куршуми.

Беше голяма колкото муле, с бяла козина, нашарена по гърба и краката от успоредни бели черти. Двата цвята изпъкваха ясно един от друг, без никакво междинно преливане.

Когато негрите дойдоха при нас, Умбопа забеляза, че сме сгрешили, дето сме излезли от скривалището си.

— Ако не бяхме се показвали — каза той, — стадото сигурно щеше да се върне при ранената, щеше да я заобиколи и щеше да се опита да разбере защо остава назад. Благодарение на това бихте могли да убиете множество зебри. Само жирафата не би се появила вече.

Няколко часа по-късно на огъня се печеше голямо парче зебра. След печеното последва ядене, което мина твърде весело, даже и като не държим сметка за глада, който всеки ден ни правеше по-ненаситни, и за палмовото вино, с което го заляхме. Този банкет остави дълбок спомен у всички ни, тъй като беше един от най-хубавите през цялото време на нашето пътуване.

Гуд беше особено възхитен от първия ни лов и не преставаше да ме обсипва с въпроси за най-добрия начин да се приближим до животните и за ловкостта, която се изисква, за да можем по-лесно да ги повалим.

— Все пак се надявам — каза той изведнъж, — че ще ни помогнете да убием и някой слон. Казват, че ловът на слонове е твърде интересен.

— Не само интересен, но и опасен — отвърнах аз. — Не можеш да се изпречиш на пътя им току-тъй, без да почувствуваш истински страх.

— Чувал съм, че обикновено слоновете бягат от човека.

— Това е вярно. Но ако ги раните, забравят всякакво благоразумие и нападат яростно ловеца, без да се грижат за куршумите му. Аз видях веднъж как един приятел, истински ловец, безстрашен, упорит, с непогрешима стрелба, загуби злощастно живота си, смачкан на пита от хобота на един ранен слон.

— Разкажете ни тази история, Алан! Ловните приключения ме интересуват извънредно много.

— Разкажете, разкажете — добави господин Фалконе. — И без това трябва да чакаме горещините да спаднат малко. Часът е едва единадесет, а по-рано от четири часа след пладне не можем да тръгнем, ако не искаме да получим слънчев удар.

— Няма ли да ви отегча? — попитах аз.

— Знаете, че ние винаги слушаме с удоволствие вашите ловни приключения.

— Тогава ще ви разкажа.

Запалих лулата си, разположих се колкото може по-добре под сянката на една огромна акация и започнах разказа си:

— Има близо седем години оттогава, но си спомням, сякаш този печален лов беше вчера. По това време се намирах край границите на Оранж, по-точно, в околностите на Дорп, където бях отвел няколко португалски търговци, които искаха да търгуват с племето базуто и с бурите от Блъмфонтен. Една заран дойде при мен един от тези португалци на име Робледо и ми предложи да отидем на лов за слонове. Предната вечер няколко негри бяха забелязали стадо слонове, което се беше отправило към река Каледон, и бяха съобщили на белите с надежда да получат нещо от предстоящия богат лов.

Приех с удоволствие, тъй като и аз винаги съм бил твърде страстен ловец. Взехме с нас още двама други португалци и трима негри, на които бяха поверени кучета, обучени за лов на едър дивеч.

Стигнахме гората и започнахме да пълзим. Така изминахме повече от сто крачки, но много скоро започнаха трудностите, тъй като големите дървета се свършиха и започнаха гъсти и съвсем ниски храсталаци.

От време на време се поспирахме да поемем дъх и да извадим тръните от ръцете си. След половин час открихме стадо слонове, състоящо се от един стар мъжки слон и от десетина женски, всички извънредно едри.

Спряхме се. Пот течеше от челата пи. Сърцата ни тупаха усилено.

— Спокойно и не бързайте да стреляте — казах аз на португалците, — особено вие, Робледо, не се увличайте много, за да не пострадате.

— Не бойте се — ми отвърна той.

Слоновете изглеждаха спокойни. Само старият вдигна два-три пъти хобота си, давайки признаци на безпокойство. Малко по малко обаче недоверието му се разпръсна и той се върна към предишното си занимание, което се състоеше в повалянето на едно голямо дърво, чиито листа после щеше да яде.

Възползувахме се от това, за да спечелим още петнадесетина крачки. Някои от слоновете чуха шумоленето на храстите и се обърнаха към нас с вдигнати хоботи.

— Стойте сега — казах тихо, като се обърнах към португалците, — поемете си дъх и не стреляйте, преди да ви дам знак.

Без тази мярка точността на стрелбата ни едва ли щеше да бъде сигурна. Ние бяхме толкова уморени, че ръцете ни трепереха.

Миг след това, който трябва да се е сторил на другарите ми цяла вечност, скочих на крака и извиках:

— Огън!

Португалците мигом се изправиха и поздравиха слоновете с общ залп.

Аз се прицелих в стария слон и го ударих право в челото. Отначало колосът изглеждаше силно изненадан от неочаквания залп, после разтърси широките си уши и като вдигна голямата си глава, изрева така силно, че ние настръхнахме. Миг след това той се спусна към нас, последван от цялото стадо.

Когато слонът е развълнуван, възбуден от гняв или от някаква рана, бяга извънредно бързо и поваля всичко, което се изпречва пред него.

Бях най-силно застрашен от всички. Затова с всички сили побързах да се прикрия в горичката. В този момент един от ловците удари колоса с още един куршум и го спря за малко. Използувах случая и напълних отново пушката си, без обаче да преставам да бягам, като извивах на зигзаг, за да попреча на дебелокожото да ме настигне.

Докато ставаше това, португалците, след като безуспешно се бяха опитали да убият една грамадна женска, се бяха пръснали из гората. Аз можех да разчитам само на собствената си смелост и на собствените си крака.

Раненият слон не се уморяваше да ме преследва. За щастие аз не губех хладнокръвие и се целех добре. Още три пъти бях ранил вбесеното животно и все така тичайки, се опитах да напълня още веднъж. Този път обаче не успях. Препънах се в корена на едно дърво, който се издаваше над земята, и с всичка сила се сгромолясах долу. Слонът беше само на десет крачки от мен и не можа да се спре. Отмина ме, но много скоро се върна към мен с вдигнат във въздуха хобот, готов да ме смачка.

Смятах, че съм загубен безвъзвратно. Внезапно от един храст изскочи португалецът Робледо, следван от няколко кучета.

— Вземете, Алан — извика той и ми подаде друга карабина.

— Благодаря — отвърнах аз и я поех. — А сега бягайте, защото слонът не се шегува.

Тъкмо изрекох тези думи, кучетата се спуснаха върху грамадното животно. За миг то съсредоточи цялото си внимание върху новите неприятели.

— Бягайте, Робледо, бягайте! — извиках с всички сили. — Ако не го улуча както трябва, ще се хвърли върху нас.

— Е добре, ние ще издържим нападението — каза смело Робледо.

Разярен още повече от кучетата, слонът се обърна пак към нас.

Аз го очаквах спокойно. Щом дойде на тридесет крачки, аз и Робледо стреляхме едновременно. Но въпреки нашите очаквания колосът, макар и още веднъж ранен, се задържа на крака. Облян в кръв, той се насочи към нас с вдигнат във въздуха хобот и нададе страхотен рев.

— Бягайте! — извиках на Робледо.

Близо до мен се случи един грамаден баобаб и аз се скрих зад дънера му. Португалецът обаче не свари да избяга и миг след тава се развяваше на двадесет стъпки от земята. Слонът го бе сграбчил с хобота си и го размахваше като перце. В същото време го стягаше и раздробяваше ребрата му.

— Помощ! — с последни сили извика нещастникът.

Отчаян, изплашен, аз напуснах убежището си и се затекох срещу дебелокожото. Насочих пушката и я изпразних почти от упор, като го раних близо до дясното око.

Грамадното животно, сега вече смъртно ранено, се залюля от дясно на ляво, после избълва цял порой кървава вода Последният му час бе ударил и той искаше да умре достойно. Без да пусне нещастния португалец, който представляваше вече само куп кърваво месо, слонът се облегна на едно голямо дърво и за миг като че не дишаше вече. После се наведе напред. Едри сълзи потекоха по грапавата му кожа. Един могъщ рев бе сякаш последната му въздишка. След това се повали на земята, повличайки със себе си и дървото, на което се се бе облегнал.

С всичка сила се завтекох Да помогна на португалеца, но както можете да си представите, нещастникът отдавна беше мъртъв.

— Толкова страшен ли е слонът? — ме попита Гуд, който бе слушал разказа ми с живо внимание.

— Пожелавам ви да не се случите пред него, когато е ранен — отвърнах аз.

— Един куршум не стига ли да го убие? — попита генуезецът.

— Стига, но трябва да е дум-дум.

— А с нашите не може ли?

— Ако бъде ранен в раменната става, може, но не умира моментално.

— Какво ще кажете, приятелю Гуд? Вие сте дошъл в Африка с намерението да избиете купища слонове, нали? — попита усмихнато господин Фалконе.

— С нас е един прочут ловец, който все някога ще ни предложи да вкусим слонски хобот или бут.

— Ако ни се удаде случай, няма да пропусна да ви задоволя, господине — отвърнах аз.

— Надявам се, че ще ги срещнем.

— Сигурно!

— Тогава не забравяйте обещанието си!

Глава V
КАПАНЪТ

След еднодневна напълно заслужена почивка потеглихме отново, за да минем през страната на бекуаните. Тя се простира от бреговете на Лимпопо, голям приток на Оранж, до началото на пустинята. Петнадесет дни наред пътувахме, вече не без опасения, тъй като се отдалечавахме все повече и повече от културните страни. Отначало срещахме големи негърски села, а после се оказахме сред дива страна, пълна с дивеч.

Умбопа продължаваше да ни води. Той познаваше всички местности, през които минавахме, и никога не се лъжеше в посоката, без да има нужда от компас.

Той беше наистина незаменим другар. Неуморим, винаги в добро настроение, готов да направи всякакви услуги и отгоре на това необикновено способен и смел. Все повече и повече се убеждавахме, че не е обикновен негър и че принадлежи към някое по-издигнато племе.

Сега вече вярвахме, че той е заемал твърде високо място в своята родна страна, но никога не беше споменал ни дума за това. Само веднъж се изпусна да каже, че баща му е бил велик владетел на могъщ и многоброен народ.

На шестнадесетия ден уморени, гладни, изпечени от неумолимото слънце, спряхме на брега на една река да починем двадесет и четири часа. По едно време откъм горичката, която се простираше вдясно от нас и се вдаваше навътре между няколко хълма, се зачуха остри викове, придружени от тъпи удари, сякаш произвеждани от онези грамадни дървени тъпани с кожа от куаги, каквито употребяват кафрите и бекуаните.

Тъй като не знаехме за какво се отнася и понеже се намирахме в дива страна, населена с войнствени негърски племена, скочихме веднага на крака и напълнихме пушките.

— Сигурно сред гората има някакво село — каза господин Фалконе.

— И аз така смятам — отвърнах.

— Може би жителите празнуват някое весело събитие?

— Не — каза в този момент Умбопа, след като се бе вслушал с голямо внимание във виковете, които отекваха под гората. — Негрите са на лов.

При тези думи Гуд започна да се смее неудържимо.

— Ако продължават да реват по този начин, ще пропъдят всички животни, вместо да ги привлекат под обсега на стрелите и копията си.

— Предприели са голям лов с капан — отвърна негърът. — Умбопа е виждал и вземал участие в големия лов на зулусите.

— Изглежда, че си прав — казах аз.

После се обърнах към Гуд и генуезеца и добавих:

— Господа, ако обичате, заповядайте на един лов, който ще завърши с богата плячка от камилски птици, антилопи, гну, зебри, жирафи, куаги[3], биволи и хиени. Искате ли да видите големия лов на негрите?

— Остава само да бъдем отведени на мястото — отвърна генуезецът. — Ние дойдохме в Африка не само да търсим брат ми, но и да участвуваме в големи ловни приключения.

— Тогава да потърсим негрите.

— Полека, господин Кватермен. С какви хора ще имаме работа? Може да са някакво враждебно на белите хора племе!

— Всички негри от тези области се боят от европейците и не смеят да ги обидят, камоли да ги нападнат. Смятам, че няма от какво да се опасяваме. Но все пак пригответе оръжията и вървете след мен.

Предшествувани от нашите негри, които пробиваха път, ние навлязохме решително сред гората. Напредвахме с големи трудности и мъки сред множеството грамадни дървета, притиснати едно до друго и опасани многократно от истински мрежи от гигантски корени, подаващи се над земята от всички страни, и от жилави лиани, които устояваха на брадвите на нашите хора.

Гигантски бамбукови дървета се издаваха над земята с тясно притиснати дънери, разделяха се нагоре и образуваха към върха широки, красиво разположени корони. Групи дървесна папрат сплитаха листата си с дантелените листа на дивата фурма. Смокини с белезникави листа отдолу и на кафяви точици отгоре, акации от вида „жирафа“, други, „зъбовидни“, с опасни бодли по стеблата, грамадни срамежливи мимози, които бързо притваряха листата си при най-малкия допир на крилата на някое насекомо; високи бакинии с чудновати извити на зигзаг клони, огромни банани, истински гиганти на африканската гора, които с право оспорват първенството на баобабите — ето през каква гора трябваше да се движим.

Минавахме от гъстак на гъстак и след около половин километър, все така водени от виковете, които не спираха нито за миг, на една полянка се оказвахме пред малка група негри, въоръжени с дълги копия и бойни секири. Изглежда, че бяха в засада.

Щом ни видяха, скочиха на крака. Един от тях тръгна към нас, като ни направи приятелски знак, сякаш искаше да ни увери, че няма от какво да се боим. Ако се съди по дрехите, които носеше, този негър трябва да беше вожд на племето. Както всички малки южноафрикански владетели, които имат манията да подражават маймунски на белите хора, тази важна личност носеше на главата си някаква стара баретка на морски офицер с разкъсани вече златисти ширити и цял букет от щраусови пера отгоре. Тялото си бе вмъкнал в дълго палто с червени дантелени украси, бивша ливрея на някой кочияш, стигнала кой знае по какви чудни пътища и след какви необикновени приключения до този далечен африкански кът. Краката си бе скрил в неузнаваеми вече моряшки панталони в плачевно състояние, непозволяващи да се открие какъв цвят са имали преди, тъй като бяха потънали в мазнини, кръв и засъхнала кал.

Не му липсваха и ботуши. Негово негърско величество обаче, вместо да ги обуе, ги беше окачил на пояса си. Аз тръгнах към него и го поздравих, като снех шапка.

Той отвърна на поздрава ми, като завъртя във въздуха една голяма палка от голям тъпан, с посребрена метална топка на върха, а после каза на кафърски език, който аз познавах твърде добре:

— Добре дошли, бели хора. Катико е щастлив, че ви вижда и може да ви покани в селото си.

— Благодаря, вожде — отговорих аз, едва сдържайки смеха си пред тази карикатура. — Много ни е приятно да приемем гостоприемството, което ни предлагаш, още повече че сме доста уморени и гладни.

— Ако искате, още сега ще ви отведем в селото ми, но ще ми бъде неприятно, ако белите хора не вземат участие в нашия голям лов.

— Твоите хора на лов ли са?

— От снощи е готов капанът и сега подкарват животните към него.

— Ние няма да пропуснем това зрелище — казах аз. — Приятелите ми никога не са виждали лов с капан.

— Нека белите хора ме следват. Пушките им могат да ни бъдат полезни, когато дойде моментът да се бие дивечът. Тази вечер ще имаме изобилен лов.

Направи знак и му донесоха една кратуна, пълна с бира от ферментирало сорго[4]. После всички потеглихме през гората, която кънтеше от остри, бързо приближаващи се викове.

Големият лов бе започнал и цялото племе, разделено на две части — едната в гората, а другата в тревистата равнина, която се простираше оттатък хълмищата, — напредваше и затягаше кръга, за да принуди дивите животни да се хвърлят в капана.

Докато виковете все повече и повече се усилваха, вождът и свитата му ни преведоха през пътеката и скоро пред очите на изумените ми приятели се показаха първите огради на грамадния капан. Да ви обясня с няколко думи в какво се състои този капан, който кафрите и бекуаните от Южна Африка често употребяват, за да си набавят дивеч в изобилие и без да се излагат на големи опасности.

Представете си две огради, направени от двуметрови колове, много здраво забити в земята и свързани помежду си с лиани.

Тези огради, всяка от която е дълга по три-четири километра, се простират без никаква цепнатина през цялата равнина, образувайки едно грамадно V, отворът на което е равен на дължината на едната страна.

Тези две полегати линии, вместо да се съединят напълно, когато стигнат до края на ъгъла, се продължават успоредно и образуват един здраво заграден път, дълъг шестдесет-седемдесет метра и широк към двадесет. На края на този път се намира една яма, която има около двеста квадратни метра площ и четири метра дълбочина. По краищата на ямата са препречени дървесни стебла. Те образуват над оградите издадена напред издигнатина, чието разположение прави невъзможен всякакъв опит за изплъзване. Най-после един пласт тръстики, покрити с трева и листа, покрива отвора, в който неминуемо ще се спуснат животните, които поемат пътя между двете огради.

Ловците се събират колкото се може повече и се отправят на пет-шест километра далече от краищата на двете огради, като образуват грамаден полукръг. После напредват бавно към отвора на оградите и непрекъснато надават бесни викове. Животните, изплашени от виковете и от ударите на копията, които се сипят върху тях, не си правят труд да; пробият тяхната редица. Бягат, без да мислят, право към капана, навлизат между двете полегати огради и само от време на време се опитват да се обърнат назад, виждайки, че става твърде тясно. Но вече е много късно. Тук има скрити ловци, те стават и изведнъж като орда демони размахват копия, бият напосоки животинската маса, а тя, изплашена и невиждаща друг изход, се хвърля в тясната пътека, която води към ямата.

Нещастните животни се устремяват неизбежно нататък и падат едно върху друго, докато целият ров се изпълни с живо месо, върху което минават останалите.

Тъкмо на това последно място се бяхме настанили ние и така можехме да следим всички прояви на този лов и да вземем дейно участие в него, без да се излагаме на никаква опасност.

Тъй като ямата беше изкопана отчасти в равнината, отчасти в гората, ние можехме да се разположим удобно под сянката на големите дървета.

След два часа търпеливо чакане видяхме големи облаци прах, вдигнат от бягащите животни, които бяха изненадани в скривалищата си. После се показаха голям брой черни точки, които преминаха равнината и навлязоха в гората. Ловът започна по цялата линия.

Изящният авангард на сивите овни вече пристига с несравнима пъргавина. Ето наконгите с извитите рога и със синкава козина. След тях няколко камилски птици вървят глупаво, като се сблъскват с едно стадо жирафи, които навлизат с лек тръс, сякаш разузнавателен патрул от лека кавалерия. Скоро обаче, обхванати от внезапен ужас, разтърсват малките си глави, извиват опашките си като тирбушони и се спускат в галоп сред цял ескадрон от зебри и куаги.

Куду, рисове, цечи също пристигат, следвани от свирепо стадо биволи със заплашителни рога и налети с кръв очи.

Антилопите са по-многобройни. Най-различни видове с най-неочаквани форми се появяват пред нас. Любопитството ни все повече и повече расте и вече забравяме, че и ние сме страстни ловци.

Засега редицата няма размирен вид. Донякъде ги смущава само това, че са събрани и смесени по толкова необикновен начин. В това време полукръгът на ловците се стеснява бавно, но с неумолима точност. Виковете вече стават все по-ясни и безпокойството на тези безобидни с изключение на биволите животни се превръща в страх.

Първите забелязват живия плет и се поспират за миг, за да преминат с бързината на метеор пътя между двете огради. Блъскат се едно в друго, подтиквани от потока на новоприиждащите. Падат, вдигат се и продължават да бягат, изплашени още повече от преди.

Но биволите, зебрите и куагите имат по-неспокоен темперамент от другите. Те се опитват да се отбият от пътя, по който вървят останалите животни, и отказват да поемат между оградите, които все повече и повече се стесняват.

Изведнъж те се обръщат встрани и искат да изскочат към ловците.

Негрите, скрити зад изкуствено приготвените храсти, изкачат с невъобразим шум. Размахват копията си и неочаквано изпречват пред бегълците дългите си и чудновато нашарени щитове, а ние се залавяме за пушките.

Появата на човека ужасява животните до краен предел. Биволите пръхтят и се спускат срещу негрите. Ударите им се отбиват с пъргавина, достойна за испанските тореадори.

Копията свистят във въздуха и безшумно се забиват в хълбоците на животните. Куагите и зебрите се мъчат да разчупят със зъби прътите, чиито остриета разкъсват месата им.

Ние откриваме огън. Един бивол и две зебри падат смъртно ранени.

Ловците притичват с всичка сила. Дивите викове се удвояват и животните, обхванати от неописуем ужас, се хвърлят най-после към пропастта. Жирафи, биволи, камилски птици, антилопи се блъскат и се тъпчат.

Пред очите ни е гора от рога — прави, остри, дебели, тънки, широки, извити или на спирали. Те се вълнуват, блъскат се, преплитат се. После отеква затрогващ болезнен стон.

Лекият пласт стебла, който покрива ямата, се събаря и трапът се напълва само за миг. Сега вече животните представляват купища счупени крайници, разбити черепи и изтърбушени хълбоци.

Ония от тях, които не са убити изведнъж, се размърдват на дъното и в последни предсмъртни гърчове повдигат цялата маса трупове, под която се измъчват.

Негрите, възбудени от дългия бяг и опиянени от кръвта, нанасят удари по бегълците, които се спасяват, минавайки по телата на падналите в ямата. Радостта им се превръща във възторг, в безумие. Самите ние не пестим куршумите, а поддържаме непрекъснат огън.

Плячката беше огромна. След като и последните животни преминаха, негрите разчистиха грамадната яма и преброиха повече от шестдесет глави диви животни, между които имаше биволи, зебри, куаги, камилски птици, гну и разни видове антилопи. Нужни бяха четиристотин души, за да пренесат до селото тая грамада месо.

Любезно поканени от вожда, ние приехме да останем поне двадесет и четири часа при тях, за да вземем участие във величествения банкет, който се готвеха да устроят.

Селото беше доста голямо, с повече от три хиляди жители, а също и твърде живописно. Голяма част от колибите му бяха обширни и заобиколени от грижливо обработени градини, потънали в сянката на величествени мимози и гигантски смокини.

Едва дочакахме залез слънце и запалиха огромни огньове из селото. Цели животни бяха сложени да се пекат под грижите на голяма армия новопроизведени готвачи.

Оставям на вас да си представите каква огромна работа извършиха зъбите на тези негри, които не дочакаха даже всичко да се опече както трябва. Струва ми се, че след австралийците не съществува народ, по-ненаситен от негрите. Когато има какво, негърът яде с невероятен апетит и не престава, докато не почувствува, че ще се пукне.

След гигантските късове вкусно печено месо последваха истински потоци соргова бира, които още повече допринесоха за развеселяването на селото.

Вождът, в желанието си да отпразнува нашето присъствие, устрои в наша чест нощно представление с двубой, надбягвания, борби, стрелби, пантомими и други упражнения, с които се славят негрите.

Серията номера завършиха с необикновен танц, изпълнен от самия вожд. Донесоха му грамадна тиква, боядисана в бяло, върху която местни таланти бяха изрисували с черна боя очи, уши, нос и уста. Вождът я сложи на главата си. После се вмъкна в един вид бъчва, направена от преплетени жилави пръчки. Останаха да се виждат само ръцете и краката му. Бъчвата също беше боядисана в бяло и черно, само че беше украсена с волски опашки и щраусови пера, а по диагонала бе опасана с широка лента от червен вълнен плат. Така стъкмен, вождът достигаше върха на чудноватото.

Негрите се разположиха в две редица и започнаха да пеят някаква еднообразна песен, като същевременно пляскаха с ръце.

Вождът застана на двадесет и пет-тридесет крачки от чертата и започна една необикновена сцена, в която играеше ролята на разярен див звяр. Скачаше, махаше с ръце, тупаше с крак по земята сред нестихващите аплодисменти на негрите, които увеличаваха още повече хореографската му страст. Това трая половин час. После, уморен, изтощен, захвърли тиквата и бъчвата настрана, дойде при нас и изпразни на един дъх цяло шише бира.

Нощният празник продължи до късно. Накрай всички се оттеглиха преуморени в колибите си. На нас бе предложена удобна колиба, разположена до тази на вожда. Настанихме се в нея и починахме спокойно.

На другия ден закусихме добре и напуснахме гостоприемното сено, за да продължим пътя си към Ситандския краал.

Глава VI
ЛОВ НА СЛОНОВЕ

Четири дни вече вървяхме сред обширната бекуанска земя, без да срещнем нито едно село, нито един човек.

Може да се каже, че Ситанда е съвсем изолирана от всякакъв населен център. В това пространство от около двеста километра наоколо се срещат само пусти равнини, огромни гори и сухи пясъци, но никъде нито една човешка колиба.

След като изминахме половината разстояние, решихме да направим престой от едно денонощие и да потърсим храна, тъй като всичко, което бяхме взели с нас, бе вече изядено.

Намирахме се сред една верига от хълмове, покрити с гъста растителност. Особено много бяха бодливите растения, наречени Watchteen beche, т.е. почакай малко. Името им беше малко необикновено, но напълно заслужено, тъй като не можеше човек да се движи сред тях, без да се спира на всяка крачка, за да се освободи от бодлите, които са извити като куки и го задържат от всички страни.

Сред тези храсталаци обаче имаше и множество дървета, които дават жълтеникави плодове — любима храна на слоновете.

— Господин Гуд — казах аз, като забелязах тези дървета. — Вероятно тук ще срещнем някое дебелокожо.

— Да не би да сте видели следи от слон? — попита бързо той.

— Не — отвърнах, — но където има такива дървета, има и слонове.

— Да се надяваме, че най-после ще вкусим слонски бут. Казвали са ми, че е великолепно ястие.

— Превъзходно, господин Гуд.

— На шиш ли се пече?

— Не, на фурна.

— Но къде ще намерим тук фурна?

— Ще си направим.

— Сами!

— Почакайте слонът да дойде и ще ви покажа как туземците си правят фурни.

— Кога ще почнем лова?

— Към залез слънце. Ей там долу има малка рекичка. Ще се скрием в гората до нея и ако не дойдат слонове, обещавам ви поне жирафа или антилопа.

— Прието — отвърнаха Гуд и генуезецът.

До вечерта пушихме и разговаряхме за това и онова, а после сменихме патроните на пушките, за да бъдем по-сигурни, и се отправихме към рекичката.

Двамата негри вървяха напред и пробиваха път през гората, като разсичаха с големи усилия бодливите дървета, които ставаха все по-гъсти.

След половин час уморителен път стигнахме реката. Тя не беше голяма. Водите й бяха бистри и студени. Навярно всички животни от околността идваха тук на водопой.

Скрихме се зад дънерите на дърветата, чиито клони се свеждаха над рекичката и хвърляха гъст мрак.

Току-що се настанихме и нашите негри, които бяха преминали на другия бряг на рекичката, за да разчистят храстите, откриха едно стадо жирафи. Бяха около петнадесет-двадесет животни, сред които имаше фаони, т.е. млади жирафи, на височина до два метра, и стари, които достигаха до четири и половина метра. Тези животни са още твърде много разпространени в Африка, особено в южните области. Често може да се случи да срещнете стада от по петдесет до сто жирафи.

Те минаха пред нас в бърз бяг със своеобразната си куца походка и с голям шум, като вдигаха и огъваха шиите си с извънредно смешни движения.

Преди да скочим на крака, те бяха вече далече от нас. Въпреки това Гуд гръмна и по една случайност удари последната, като я нарани в гръбначния [???].

Бедното животно се спря изведнъж, после се повали на земята и почна да размахва отчаяно безкрайните си крака.

— Ху! Ху! Бугуен! — извикаха нашите негри. — Ху! Ху!

— Дявол я взел! — възкликна Гуд победоносно. — Повалих я.

Негрите го бяха нарекли Бугуен (Стъкленото око) поради монокъла му. От този момент славата на поручика бе затвърдена в очите на нашите негри, докато преди това той минаваше за съвсем нескопосен ловец.

Бързо преминахме реката и притичахме до падналото животно. Винаги ще си спомням трогателния вид на нещастната жирафа. Тя обръщаше очи към нас, изпълнени с благост, и като че ни упрекваше. Обилни сълзи струяха по муцуната й.

Макар и тежко ранена, тя правеше отчаяни усилия да стане. Скоро обаче агонията дойде. Крайниците й се разтърсиха от нервни тръпки, кожата й се опъна, шията се подгъна и най-после главата падна на земята.

— Бедното животно! — възкликна генуезецът. — Забелязахте ли изражението на насълзените й очи?

— Да — каза Гуд, — и почти съжалявам, че я убих.

— Успокойте се, като помислите, че сте нанесли хубав удар — казах аз. — Ловът на жирафи е доста труден даже и за професионалния ловец.

— Мен обаче ми се струва съвсем лесен, господин Алан.

— Понеже жирафите минаха под носа ви. Но да знаехте колко са недоверчиви! Усещат ловеца отдалече и ако нямате добър кон, никога няма да ги настигнете. Даже Гордън Къминг, прочутият ловец, който претендира да е убил толкова много жирафи, че е забравил броя им, признава, че винаги е изпитвал големи трудности, когато е трябвало да се приближи до тях.

Докато ние разговаряхме, негрите одраха кожата на жирафата и нарязаха множество пържоли. Разчупиха някои кости и извадиха костния мозък, за да напръскат пържолите и да ги направят по-вкусни.

Скоро на брега на реката бе запален и огън, след като изсякохме бодливите растения на известно разстояние наоколо, за да не избухне пожар. Половин час по-късно се гощавахме с великолепни късове сочно месо.

Като утолихме глада си, запалихме лулите и се изтегнахме край брега да се полюбуваме на луната. В това време тя се издигаше нагоре, като се оглеждаше в спокойните води на бистрия поток. После се заехме да си приготвим легла от прясна трева.

Към полунощ легнахме. Само Умбопа остана на стража, тъй като не беше благоразумно да заспим всички.

Едва ли имаше и половин час, откак бях затворил очи, когато негърът грубо ме събуди.

— Господарю — каза той, като ме разтърсваше, — някакво животно се приближава насам.

Скочих веднага на крака и взех пушката си. Попитах го откъде иде животното.

— Чух шумолене на дърветата ей-там — отговори Умбопа, като посочи отсрещния бряг на реката.

— Дали не е някоя антилопа?

— Не зная.

— Или лъв?

— Не съм чувал никакъв рев.

Останалите ни другари, чули да говорим, също бяха станали и се хванаха за оръжията си.

— Ехе, господин Кватермен, ще има ли още жирафи? — попита Гуд.

— Струва ми се, че става дума за нещо много по-опасно, скъпи ми господине — отговорих аз. — Щом като се приближава към нас, сигурно не е нито страхлива антилопа, нито недоверчива жирафа.

В този момент откъм храстите се зачу някакъв сподавен звук.

— Какво ли се крие там? — продумах аз. — Дали не е някой лъв?

Всички бяхме на крак. Показалците ни допираха спусъците на карабините, а очите ни играеха на четири страни.

Изведнъж се чу страхотен рев.

— Jcoubou! Jcoubou! (Слон! Слон!) — започнаха да викат нашите негри.

В този миг големи сенки прекосиха реката по посока на гъстите храсталаци, които покриваха склона на отсрещния хълм.

Гуд насочи пушката си, мислейки да повали някой слон така лесно, както бе повалил жирафата. Побързах да задържа ръката му и казах:

— Слоновете не се бият като зайци, драги. А освен това са вече много далеко.

— Да се спуснем след тях!

— В тази тъмнина! Това е най-голямата глупост.

— Все пак ще бъде жалко, ако пропуснем случая — заяви господин Фалконе. — Много бих се радвал, ако можех да поваля един от тези колоси.

— Няма да отидат много далече, господине — отвърнах аз. — Тук растат любимите им растения и сигурно ще спрат сред близките хълмове.

— Значи ще можем да ги намерим утре?

— Ако не утре, други ден сигурно.

— Ще спрем тук за няколко дни, господин Кватермен. Дивечът е в изобилие, да се възползуваме!

— А кога ще нападнем слоновете? — попита Гуд, горящ от нетърпение.

— Утре призори.

— Към четири часа?

— Да, ако нямате нищо против.

— Ще бъда готов преди вас.

— А сега да поспим малко.

Аз и генуезецът легнахме и се покрихме със завивките си. Но Гуд не ни последва. Гледах го известно време да прави разни движения, като че ли се упражняваше за предстоящия лов, а после съм заспал.

Уви! И вторият ни сън беше краткотраен, може би още по-краткотраен и от първия. Страхотен рев отекна в гората и извести присъствието на лъва. Скочих пак на крака. Дявол да го вземе… Спокойно може да се спи само у дома! А тук кой би могъл да спи така, в съседство с такива зверове?

— Вижда ли се? — попитах Умбопа, който бе застанал малко напред.

— Струва ми се, че на отсрещния бряг се води голяма борба — отговори ми негърът.

— Дали лъвът се бори с някое животно? — попита ме господин Фалконе.

— Предполагам — отговорих аз.

— Да идем да го убием — каза Гуд.

— Успокойте се, пламенни приятелю! — възкликнах аз. — Вие да не искате да избиете всичко живо в Африка?! Внимавайте, лъвовете не са слонове.

— Ние сме трима с три добри пушки.

— А лъвът е сам, с четири лапи и двадесет нокти, без да броим зъбите. Вървете след мен, но бъдете благоразумен и стреляйте само като ви дам знак.

Изглеждаше, че отвъд реката се е завързала борба между царя на гората и някое друго животно. Лъвският рев продължаваше да кънти, а бодливите храсти се раздвижваха страхотно, като се огъваха чак до земята.

Изведнъж ревовете стихнаха и храстите се успокоиха. След няколко мига се чу глух стон и настана пълна тишина.

— Какво значи това? — попита Гуд. — Дали лъвът е убил противника си?

— Но… — казах аз объркан. — В такъв случай щеше да изреве страхотно, като победител.

— Нищо ли не виждате? — попита генуезецът.

— Нищо — отговорих.

— Може би лъвът е избягал заедно с плячката?

— Щяхме да видим, когато преминава откритото пространство.

— Да идем да видим — каза Гуд.

— Добре, но не снемайте пръста си от спусъка на пушката.

Преминахме реката и спряхме на отсрещния бряг. Преди да навлезем в гората, наострих уши и за моя изненада не чух ни най-малък шум.

— Това е необикновено — прошепнах аз. — Може би лъвът ни е забелязал и сега ни дебне, за да се хвърли отгоре ни? Е, драги, не съм ловец от вчера, за да се оставя да ме изненадаш току-така.

Отместих няколко клона с приклада на пушката и видях сред храстите някаква купчина.

— И двамата борци са мъртви! — възкликнах аз.

Лъвът лежеше на тревата, проснат на една страна. Близо до него голяма черна антилопа бе забила остри рога в гърдите на страшния си противник.

Очевидно антилопата е спряла на брега да пие вода. Лъвът, който чухме да реве, се е хвърлил внезапно върху нея, като се е надявал бързо да се справи. Обаче сметката му излязла крива.

Борбата трябва да е била отчаяна и двете животни бяха паднали мъртви.

— Кой може да помисли, че една антилопа може да убие толкова страшно животно! — извика Гуд изумен.

— Майсторски удар — казах аз. — Гледайте: рогата на антилопата са се забили докрай в гърдите на звяра.

— Победата й обаче е била съвсем безполезна — забеляза генуезецът.

Взехме антилопата и я пренесохме в лагера ни с намерение да ядем пържоли, след това легнахме и заспахме. До сутринта никой не ни обезпокои.

Щом се събудихме, започнахме да се приготвяме за лов на слонове. Проверихме оръжията си, сменихме патроните, понеже нощите в горите са твърде влажни. След това пийнахме малко студен чай, който според мен е най-доброто питие за намаляване на горещината и укрепване на тялото. Накрай закусихме с бифтеци от антилопата.

— Да вървим — казах аз. — Не бива да оставяме на слоновете време да се отдалечат много.

Щом минахме оттатък реката, открихме следите на дебелокожите, дълбоко отпечатани върху влажната горска почва. Нашият кафър Венговел, отличен ловец и особено ловък в следене дирите на дивите животни, ни убеди, че стадото се състои поне от триста глави.

Изкачихме се на хълма и скоро забелязахме нови следи, оставени от слоновете. Някои дървета бяха останали без листа и клоните им бяха отчасти обелени. Множество храсти бяха погазени и изтъпкани от грамадните животни.

Може би беше девет часа, когато кафърът ни предупреди, че животните са наблизо. Беше даже доста късно, тъй като по това време слънцето вече ставаше непоносимо. Въпреки това не се спряхме. Напротив, всички горяхме от нетърпение да открием грамадните животни и да изкараме един добър лов.

Изведнъж кафърът, който вървеше няколко крачки пред нас, се спря и ни направи знак да не шумим.

— Тук ли са? — попитах, като го настигнах.

— Близо са — отговори той. — Чух шума от счупването на едно дърво.

— Дали са всички тук?

— Следите показват, че са твърде много.

— Бъдете благоразумни и не вдигайте шум — казах на Гуд и господин Фалконе. — Ако ни забележат, ще избягат с всичка сила. Знаете вече, че се насочват насреща ви само когато са ранени.

Продължихме да напредваме с хиляди предпазливости, пълзейки като змии сред ниските дървета, като наостряхме внимателно уши. Така изминахме около петдесет крачки и изведнъж кафърът ни каза съвсем тихо:

— Ето ги!

Венговел не бе се измамил. Двадесет, до двадесет и пет огромни слона се бяха събрали в една падинка. Току-що бяха обезлистили дърветата и сега весело си играеха, като размахваха шеговито страхотните си хоботи и мърдаха грамадните си уши.

Тъй като те бяха на около стотина крачки от нас, аз се покачих на една пясъчна могилка и оттам установих, че ако вятърът не промени посоката си, ще можем да се приближим още повече, без да ни видят или подушат.

Запълзяхме отново под храстите и след малко се оказахме само на четиридесет крачки от три слона, които в това време помитаха листата на едно диво дърво с плодове, прилични на тикви.

Дадох знак на другарите си всеки да се прицели в това животно, което за него беше най-близко. След това извиках гръмогласно:

— Огън!

Три изстрела отекнаха в един и същи миг. Животното, в което се бе прицелил господин Фалконе, падна изведнъж, ранено право в сърцето. Моят слон приклекна и аз помислих, че е на издъхване. Но изведнъж се вдигна и се устреми към мен.

Подскочих мигновено към един храсталак и оттам отправих още един куршум към него. Този път животното се строполи безжизнено на земята, като изрева плачевно, след което повърна през хобота всичката вода, която имаше в тялото си.

Напълних отново пушката и се обърнах да видя какво прави Гуд.

Неговият слон, със страхотни предни зъби, бе ранен, но вместо да се спусне към ловеца, побягна към нашия лагер.

Останалите слонове, изплашени от гърмежите, се спуснаха навътре към гората.

— Кватермен! — извика Гуд. — Моят слон бяга!

— Оставете го на мира — отвърнах аз. — Да се спуснем след стадото!

Големият успех беше повишил настроението ни. Ние се спуснахме подир стадото, макар че слънцето беше станало вече непоносимо.

В лудия си бяг дебелокожите чупеха всичко, което им се изпречеше на пътя. След тях оставаше огромна бразда, по която лесно можехме да ги преследваме.

Цели два часа тичахме по следите им, потънали в пот. Най-после ги настигнахме.

Бяха се спрели сред трънака и почиваха. Само един стар мъжки слон стоеше на стража и бдеше да не бъдат изненадани.

Ако се съди по начина, по който вдишваха въздуха, за да душат неприятеля, нещастните животни бяха все още извънредно обезпокоени.

— Да стреляме по мъжкия — казах аз.

Прицелихме се в злощастната стража. Три изстрела отекнаха като един и животното падна като подкосено, счупвайки един от дългите си предни зъби.

При тези гърмежи стадото побягна отново и се спусна в едно пресъхнало дере с твърде стръмни и недостъпни брегове.

Дебелокожите запрепускаха в неописуема бъркотия. Напразно се мъчеха да се изкачат на отсрещния бряг. Понякога някое успяваше да се покатери, после се прекатурваше безобразно в дерето и падаше по гърбовете на другарите си.

За нас това беше необикновено щастие. Можехме да стреляме колкото си щем, без да се излагаме на никаква опасност. Застанахме зад брега на дерето и започнахме да стреляме сред стадото.

Още пет колоса бяха повалени по този начин! Ако искахме, можехме да ги избием всички до един. Но страхът, че ще изразходваме твърде много муниции, ни задържа и ние оставихме другите да избягат надолу по коритото на пороя.

Наистина бяхме безкрайно уморени от тичане и горещина, но все пак можехме да бъдем доволни от блестящия успех. Струва ми се, че нито един ловец не е успял досега да убие осем слона само за една заран.

— Щастлив ден! — възкликна Гуд победоносно. — За такъв лов си струва да пътуваш четиридесет, даже петдесет дни!… Приятелю Кватермен, вие напълно удържахте думата си.

— Можете да бъдете щастливи и доволни от такъв лов — отвърнах аз. — Даже и прочутият ловец Къминг не може да се похвали с повече от два слона в един ден!

— И без да понесем никаква загуба! — извика Гуд. — Вече не се боя от слоновете!

— Полека, приятелю! Ако не бях ударил моя слон с втория куршум, не знам дали сега щях да бъда във вашата компания. Виждате ли, слоновете са много странни. Често пъти се спускат със стръв върху ловците и тогава нищо не може да ги изплаши. Понякога обаче, макар и по-рядко, се изплашват и бягат като антилопи.

— Господин Кватермен — каза господин Фалконе, — какво ще правим с всички тези животни?

— Ще изберем най-доброто късче за нас, а останалото ще подарим на хиените и чакалите.

— Как да не съжаляваш за толкова много месо!

— И за зъбите! — прибавих аз. — Ще оставим тук няколко хиляди лири, господа!

— Невъзможно е да ги носим с нас — каза генуезецът. — Моите съболезнования, Кватермен!

— Ха! Толкова пъти съм изоставял слонова кост, спечелена с риск за живота. Скъпи приятели, да помислим за закуска!

Негрите бяха вече отрязали късове от хобота и от един бут на слон, за да ги опекат. Потеглихме назад към лагера ни. Бяхме изминали вече половин път и се намирахме там, където Гуд бе ранил слона с големите зъби, когато срещнахме цяло стадо гну. Тези животни са извънредно красиви, на големина колкото телета и имат много остри рога.

Но сега ние имахме твърде много месо. Оставихме ги да минат, без да ги закачим. Гуд не беше виждал друг път такива животни на свобода и затова отиде към тях да ги разгледа по-добре.

Той даде пушката си на Умбопа, за да му бъде по-леко, и се затича след тях, като се надяваше да ги настигне. Аз и генуезецът се спряхме да си починем малко.

Не минаха и пет минути и остър рев процепи въздуха.

В същия миг на огнения хоризонт се открои масивната фигура на огромен слон, а до ушите ни достигна вик на ужас.

— Слонът, който бе ранен от Гуд! — извиках, като скочих на крака.

— И сигурно преследва другарите ни — прибави генуезецът и пребледня.

Наистина пред разярения слон бягаха отчаяно Гуд и Венговел, единият без никакво оръжие, а другият само с едно копие.

Пушките бяха в ръцете ни, но не смеехме да стреляме, защото можеше да ударим нашите другари.

Гуд бягаше с всичка сила, обаче не можеше да бяга с успех, тъй като панталоните му се закачаха на тръните, а ботушите му се плъзгаха по сухата трева. Можеше всеки миг да падне и да бъде обхванат от хобота на слона.

Ние не дишахме. Чакахме с нетърпение нещастния ни другар да се отклони от пътя, за да открием огън.

— Гуд! — викнах му аз. — Бягайте встрани!

Навярно той не ме разбра, защото в този момент се плъзна и падна на пет крачки от слона.

Бяхме изгубили надежда да го спасим. Вдигнахме пушките да стреляме, но изведнъж Венговел, виждайки нещастния поручик в опасност, се обърна срещу слона с копие в ръка.

Дебелокожото, още повече разярено, се насочи към африканеца. Но той, бърз като мълния, заби с всичка сила копието в гърдите му, откъдето бликна поток кръв. Животното бе смъртно ранено. Подгъна колена и се строполи неподвижно на земята.

— Благодаря, смели приятелю! — каза Гуд, като скочи на крака. — Ти ми спаси живота!

Умбопа се приближи до Венговел и като постави ръка на рамото му, произнесе тези странни думи:

— Ти си храбрец. Ако някога стана цар, ще те направя вожд.

Глава VII
ПРЕЗ ПУСТИНЯТА

Девет слона на един път! Какъв добър лов!

Толкова голям куп слонова кост беше цяло богатство. Ние решихме да не я изоставяме. Представете си — само зъбите на слона, убит от кафъра, тежаха не по-малко от четиристотин и двадесет килограма. Би било голяма глупост да оставим всичко това на първия случаен минувач.

Цели два дни ни трябваха, за да изрежем грамадните слонови зъби. След това ги скрихме под една пясъчна могилка и посадихме за знак едно младо дръвче, което да ни покаже на връщане точно къде са заровени тези богатства.

На третия ден потеглихме на път и още същата вечер стигнахме селцето Ситанда.

Тази станция е разположена на бреговете на река Ланканга. Както казах вече, тя представлява мизерно селце, което наброява не много туземни колиби, с малко дървета наоколо и няколко лошо обработени полета, които се спускат към реката и от които се прехранват малобройните му обитатели.

Отвъд Ситанда се простира сухата пустиня.

През местността, в която бяхме избрали да лагеруваме, протичаше малка рекичка. Малко по-нататък се издигаше камениста могила. В подножието й преди двадесет години срещнах нещастния Силвестра, който се връщаше от злополучната си експедиция към пещерите на съкровищата.

Щом свършихме работата по настаняването, аз и господин Фалконе се изкачихме на тази могила, за да погледаме пустинята.

Слънцето като огнено кълбо се спускаше към хоризонта и разискряше пясъците с жарките си лъчи. Въздухът беше съвсем чист и ние можехме да различим в далечината, макар и неясно, една синкава ивица, над която се издигаха бели конуси.

— Ето, там са планините, в чиито недра се спотайват пещерите на съкровищата — казах аз. — Ще стигнем ли ние до тях?

— Щом като брат ми се е отправил нататък, ние ще направим всичко възможно и невъзможно да го намерим — отвърна ми господин Фалконе с обичайния си спокоен глас.

— Ще се изложим на големи опасности.

— Ще ги презрем.

— Ще търпим жажда.

— Ще я изтърпим.

— Слънцето ще ни опече живи.

— Няма значение.

— После може да се наложи да се бием с негрите, с кукуаните.

— Имаме пушки и ще се отбраняваме, господин Кватермен.

— Напълно ли сте решили?

— Готов съм да презра всичко.

— С хора като вас може да стигнем много далече.

Генуезецът се усмихна, без да отговори.

Обърнах се да погледна в друга посока и видях зад нас Умбопа. С ръце на чело, за да предпази очите си от огнените слънчеви лъчи, той разглеждаше внимателно хоризонта и особено планините, които се очертаваха в далечината, към края на пустинята. Като ни видя, той се обърна към генуезеца, към когото беше особено внимателен, и го попита:

— Нататък ли искаш да се отправиш?

И същевременно посочи с ръка планините.

Аз погледнах зулуса със свити вежди, обиден от свободата, с която си позволяваше да разпитва своя господар, и строго го смъмрих. С какво право си позволяваше да пита къде искаше да върви генуезецът?

— Ти си наш слуга — казах. — Затова занимавай се само с това, което ти е възложено.

Умбопа ме погледна спокойно, после отговори с такова благородство и достойнство, че аз останах изненадан:

— Ако аз днес съм слуга на белите хора, по-късно, може би, няма да бъда. Кой ти е казал, че аз не бих могъл да заема в моята страна място, равно на това, което господарят ми заема в своята? Гледай: той е голям на ръст, голям съм и аз. Той е силен, силен съм и аз. Преведи му какво ти казах, макумацане (така ме наричаше той)!

Аз бях изненадан от гордия отговор, но все пак исках да го задоволя и преведох думите му на господин Фалконе.

— Може би има право — ми отвърна генуезецът, като се усмихна.

— Пустинята е обширна, господарю, а вода няма. Планините, които се издигат там горе, са покрити със сняг и са трудно проходими. Какво ще правиш в тези далечни страни и как мислиш да стигнеш до тях?

— Отивам да търся един човек от моята кръв, брат ми — отговори господин Фалконе.

— Добре — каза негърът. — Един човек ми каза, че преди две години един бял е тръгнал към тези планини заедно със слугата си. Не зная дали това е бил брат ти, но очите му са приличали на твоите, тялото му е било високо като твоето. Зная още, че слуга му е бил един кафър на име Джим.

— Този човек е бил брат ми.

— И ти искаш да го търсиш, господарю?

— Непременно — отвърна генуезецът. — Зная, че се е отправил към Сулиманските планини, и искам да отида нататък каквито опасности и да ми се изпречат.

— Нищо няма невъзможно за този, който е решен на всичко, дори и на смърт — казах аз. — Ще се доверим на силите си и ще вървим напред, докато можем.

— Вие говорите добре — каза Умбопа. — Да, ние ще отидем напред, ще вървим прави докрай, ще преминем пустинята и след това ще се изкачим на планините. Ще рискуваме живота си, но какво е животът, за да мислим толкова много? Перушинка или семе, понесено от вятъра: едно отива далече, друго се спира насред път и защо? Да, ние ще отидем напред и аз ще ви водя, тъй като и аз трябва да видя тези планини.

— Какво те влече нататък? — го попитах аз.

— И аз трябва да намеря един роднина там долу — ми каза негърът с тайнствен глас.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Зная, че там долу се простира богата и плодородна земя, владяна от храбри мъже, и че там има всесилни вещици. Зная, че сред онези планини има голям бял път и никой не може да каже чие дело е той, но сигурно не е построен от негри. Но защо ви говоря за тази далечна страна? Ако стигнем там, който остане жив, ще види какво може да стане, когато стъпя на тази земя.

Аз го погледнах недоверчиво. Той забеляза това и ми каза обидено:

— Аз не съм предател, макумацане. Ако стигнем отвъд планините, ще узнаеш повече от това, което току-що ти казах. Но недей да мислиш, че мога да предам белите хора, които искрено обичам и им се радвам.

После погледна генуезеца и продължи:

— Бъди благоразумен, господарю, и мисли, че в пустинята може да намериш смъртта си. Ако искаш съвет от мен, върни се назад и иди да ловиш слонове в по-безопасни местности. Казах!

Като каза това, негърът ни поздрави с копието си и преди да успеем да го задържим, слезе бързо от могилата и се отдалечи.

— Какъв особен човек — казах аз. — Знае сума неща около тия планини, но не иска да говори.

— Дали не е някой кукуански вожд?

— Започвам да подозирам, господин Фалконе.

— А как се е намерил сред зулусите?

— Това може би никога няма да разберем.

— Каквото и да е, ние ще се занимаваме само с нашите работи — каза генуезецът. — Ако по-нататък поиска да ни напусне, нека ни напусне. Да идем да се приготвим, господин Кватермен, понеже утре навлизаме в пустинята.

Тъй като не можехме да носим излишен товар, бяхме принудени да оставим някои от нашите вещи. Запазихме само пушките, мунициите, няколко завивки и лекарства. Всичко останало заменихме срещу няколко меха за вода, тютюн и суха храна. Даже долните дрехи, които имахме за смяна, оставихме на съхранение при един стар селянин.

На другата вечер, щом слънцето се скри, тръгнахме на път, следвани от трима туземци, натоварени с нашите храни. Те трябваше да ни придружат на около триста километра. Едва успяхме да ги склоним, като им обещахме по един нож. Ножовете тук са твърде редки и много се търсят.

Решихме да се движим нощно време — за да избегнем голямата горещина — и да почиваме през деня.

Луната вече се вдигаше, когато стигнахме първите пясъци.

Вървяхме един зад друг. Умбопа ни водеше с копие в ръка и карабина през рамо. Очите му бяха устремени към крайните очертания на огромната пустиня. След него вървяха тримата негри от Ситанда и кафърът Венговел, а след тях и ние.

За водач ни служеха едва видимото очертание на планините и документът на стария португалец. Скицата, направена преди триста години, ни посочваше достатъчно ясно пътя, по който трябваше да се движим.

Вървяхме мълчаливо през пясъчните купчини и затъвахме в тях. Пясъкът се разпиляваше под краката ни и пълнеше обувките ни. От време на време спирахме и се събувахме, за да го изсипем.

Нощта беше достатъчно прохладна, но въздухът беше тежък, задушаващ. А самотата започна да потиска духа ни и ние ставахме някак си безпокойни, без да можем да си помогнем.

За да премахне това мълчание, Гуд започна да свири с уста някаква песничка. Но много скоро трябваше да спре поради едно необикновено събитие. Както беше застанал начело на колоната, изведнъж се смъкна пред очите ни. В същото време наоколо се показаха някакви сенки, които не можехме веднага да различим.

Негрите от Ситанда, ужасени от видяното, започнаха да крещят колкото им държат силите и в миг се пръснаха. Ние се спряхме и загледахме сенките, които подскачаха в безпорядък наоколо.

— Гуд! — викнахме всички.

Той също извика. Едва тогава забелязахме, че нашият добър приятел се носеше през пустинята на гърба на една от тези сенки.

Разбрах веднага каква беше работата. Нещастникът бе паднал върху едно стадо куаги, които са спели сред пясъците. Дивите коне, изплашени, бяха побягнали лудо същия миг, като един от тях, без да иска, е понесъл със себе си и поручика, за да го отхвърли след малко на земята.

Побързах да се притека на помощ на нашия другар и го намерих полузаровен в пясъка, смазан от падането. Но забелязах веднага, че даже и след това опасно премятане монокълът стоеше на мястото си.

— Ехей, приятелю — извиках аз. — Ударихте ли се?

— Мисля, че нищо не е счупено, но малко се поуплаших — ми отговори Гуд, като се усмихна.

— Дявол го взел, не гледате ли къде стъпвате?

— Кой може да очаква, че в тази пясъчна трапчинка се крият някакви животни!

— Имали сте щастие да се отървете доста леко.

— Ако ми беше отпратил едно чифте, нямаше да ми е така лесно. Що за животни са това? Някакви зебри ли?

— Куаги — диви коне.

— Пропуснахме случая да вземем няколко от тях и да минем в галоп пустинята.

— Да — стига да не те запратят да се търкаляш сред пясъка.

— Не се ли опитомяват?

— Не искат да знаят за ездачи.

— Може би ставаха поне за ядене?

— Не са съвсем лоши.

— Ако знаех по-рано, щях да ударя поне един.

— О, страшният ловец! — възкликна господин Фалконе, който се приближи до нас. — Не ви ли стигат слоновете?

— Малко прясно печено месце не е за пренебрегване — отвърна Гуд.

— Може би имате право, но вече е много късно да мислите за това. А сега да вървим, приятелю.

Потеглихме отново през безкрайната пясъчна равнина. Този път не ни се случи нищо особено чак до среднощ, когато спряхме за кратка почивка. Всички бяхме капнали от умора. Пийнахме по една глътка вода, само по една, тъй като повече не можехме да си позволим. После поехме отново, като се катерехме и слизахме по пясъчните хълмове, които горещият пустинен вятър бе издигнал.

Най-после се пукна зора. Слабите отначало лъчи станаха златистожълти и бързо прогониха нощния мрак Звездите побледняха и се изгубиха. Луната потъмня и нови слънчеви лъчи изскочиха над хоризонта и разискриха пясъците. Цялата пустиня се заля с ослепителна светлина.

Бяхме твърде уморени и за нас щеше да бъде истинско щастие, ако можехме да спрем за малко. Но трябваше да бързаме. Знаехме, че по-късно не бихме могли да мръднем под огнените слънчеви лъчи. Ето защо продължихме чак до шест часа сутринта. Спряхме пред някаква пещера, която се откриваше в склоновете на скалисто хълмче, издигащо се самотно сред пясъците. Малко вода и малко суха храна ни подкрепиха. После се изтегнахме сред пещерата и заспахме дълбоко.

Събудихме се към три часа следобед. Един от носачите ни дойде веднага при мен и ми каза:

— Господарю, няма да отиваме по-нататък.

— Плаши ли те пустинята? — го попитах.

— Всички, които са навлизали сред пясъците, са оставали в тях.

— Ако ти и другарите ти дойдете още един ден с нас, ще ви дадем още по един нож.

— Може да ни предлагаш и по сто ножа, но нито аз, нито другарите ми ще направим крачка повече напред.

— Кажи ми поне какво те плаши.

— Това е царството на смъртта, господарю.

— Искаш да кажеш, че ние всички ще умрем?

— Боя се. Бих те посъветвал да се върнеш в Ситанда.

— Не — отвърнах аз, — ние ще отидем напред.

— Тогава сбогом, господарю. Ние ще се върнем в селото.

Разбрах, че всичките ножове на света не биха могли да ги склонят да ни последват, толкова голям беше страхът им от пустинята. Дадох им обещаните ножове и малко тютюн и след няколко минути те потеглиха обратно към селцето Ситанда.

След два часа тръгнахме отново. Тишината и самотата ни се струваха още по-мрачни от преди. През целия път не срещнахме нищо друго освен няколко щрауса и две-три змии. Нещастно изключение — непрекъснато по пътя ни бяхме придружавани от безбройни облаци мухи. Чудно насекомо е мухата! Къде ли не се среща? През всички времена тя е била бич за човечеството. Виждал съм вкаменяла в кехлибар муха, запазена сигурно от няколко хиляди години. По нищо не се различаваше от съвременните си представители. За наше най-голямо нещастие те никога не идваха поединично. Цели батальони, гъсти и безбройни, ни нападаха изведнъж. Никак не се съмнявам, че когато последният човек на света изпусне последния си дъх, и тогава все някоя муха ще бръмчи около него.

Привечер направихме малък престой и щом се появи луната, поехме отново. От десет часа вечерта вървяхме без почивка до два часа през нощта. След час и нещо отмора продължихме напред и така ни завари новият ден. Хвърлихме се на земята и заспахме, без да мислим да оставяме стража. От какво да се опасяваме сред тази самота, далеч от хора и животни? Единствените ни врагове, които по никакъв начин не можехме да избегнем, бяха горещината, жаждата и мухите. Бихме предпочели да имаме насреща си някоя много по-голяма опасност, нежели тази страхотна тройка.

Събудихме се към седем часа. Слънцето отдавна бе изгряло и хубаво ни беше напекло. Напразно търсехме по-свеж въздух.

— Пух! — извиках аз, като се опитах да прогоня един облак мухи, които бръмчаха весело около мене.

— Вярвайте ми — каза господин Фалконе, — никога не съм виждал толкова много мухи.

— Хиляди гърмотевици! — възкликна на свой ред Гуд, като размахваше ръце. — А за жегата няма ли да кажете нещо?

Жегата — да. И каква жега! При това без ни най-малка надежда да намерим някъде малко сянка. По всички посоки погледът срещаше ослепителния блясък на пясъците, а въздухът беше така горещ, като че се намирахме до някоя нажежена до бяло фурна.

— Няма да можем да издържим дълго на тази температура и на този задушаващ въздух — каза генуезецът. — На всяка цена трябва да намерим някакво прикритие от слънчевите лъчи.

Чудехме се какво да сторим.

— Открих! — извика Гуд. — Да изкопаем една яма, да я покрием със сухи храсти и да се скрием в нея.

Откритието не беше велико. Но тъй като никой не измисли нещо по-добро, започнахме да работим ту с малкия бел, който бяхме задържали с нас, ту с ръце и скоро ямата беше готова. Отрязахме храсти и сухи клони и покрихме убежището си. Спуснахме се в дупката и на първо време почувствувахме истинско облекчение. Обаче колкото повече стояхме вътре, толкова повече слънцето се издигаше нагоре и горещината се увеличаваше. Оказахме се сякаш във фурна. Не зная как можахме да изтърпим такова мъчение. Непрекъснато търсехме облекчение във водата и ако се оставехме на жаждата да ни командува, щяхме да изпразним съдовете напълно и не един, а десет пъти. Разумът обаче ни, казваше, че спасението ни е във водата: изпием ли я, не ни остава нищо друго, освен да умрем.

Всичко си има край, това е вярно. Но трудното е да дочакаш да видиш този край.

И този ден, колкото и тежък, имаше край.

Към три часа следобед излязохме от нашата фурна, предпочитайки да умрем на открито.

Бяхме изминали почти половината пустиня и водата, ако въобще я имаше, трябваше да се намира вече наблизо.

Ние не вървяхме, а се влачехме. Когато слънцето изчезна от хоризонта, ние се проснахме на земята и заспахме за малко.

Събудихме се, когато се показа луната, но не за да вървим, а за да се опитаме да се мъкнем напред. Падахме на всяка крачка. Често трябваше да спираме и да почиваме. Никой не се осмеляваше даже да проговори. Дори Гуд, който обичаше да бъбри и винаги беше в настроение, сега не отваряше уста.

Най-после, към два часа през нощта, стигнахме една могилка, за която отначало помислихме, че е жилище на бели мравки, или както ги наричат, термити. Имаше най-малко тридесет метра височина.

Легнахме в подножието на тази могила и измъчвани от страшна жажда, изгълтахме и последните капки вода. Бихме изпили цяла бъчва, а имахме само няколко чаши.

Умбопа каза на себе си:

— Ако и утре останем без вода, няма да видим вече слънцето. Или ще намерим вода, или ще умрем!

Изгледите за бъдещето съвсем не бяха весели. Потръпнах, но умората надделя и затворих очи…

Глава VIII
ВОДА! ВОДА!

Събудих се след около два часа. Гърлото ми изгаряше от жажда и не ми позволяваше повече да заспя. Бях сънувал, че се къпя в бистър поток с брегове, потънали в свежа зеленина. Като отворих очи, почувствувах колко далече съм от този поток и ми стана още по-тъжно. Последните думи на Умбопа звучаха в ушите ми като злокобен припев: или ще намерим вода, или ще умрем! Трябваше дълго да търкам очите си, за да се пренеса отново в нашата действителност — толкова хубав беше сънят. Може би беше четири часа сутринта. Денят настъпваше, без някаква промяна в температурата да извести прехода от нощ към ден. Въздухът беше горещ като пара.

Другарите ми бяха по-щастливи. Те спяха дълбоко и в съня си забравяха всички несгоди.

Когато се събудиха, посъветвахме се какво да правим.

Положението беше съвсем тежко. Нямахме капка вода. Шишетата бяха еднакво сухи отвън и отвътре. Напразно се мъчехме да изцедим поне една капка скъпоценна течност. Поручик Гуд измъкна от пътната си торба бутилка ракия и я загледа с пламтящи очи.

— Не, не, Гуд! — извика генуезецът, като я дръпна от ръцете му. — Да пиеш сега ракия, е все едно да наливаш огън в гърлото си! Трябва ни вода, а не ракия. Инак няма да караме още дълго.

— Ако картата на португалеца е точна — казах аз — тук наблизо трябва да намерим означения кладенец.

Думите ми не можаха да утешат другарите ми, нито да ги окуражат. Те дори не им обърнаха внимание. И наистина, колко години бяха минали, откак е съставена картата. Какво ли не се е случило оттогава!

Изведнъж Венговел стана и започна да върви, като гледаше втренчено към земята, сякаш търсеше нещо. После внезапно спря и възкликна с гърления си глас, като сочеше земята.

— Какво има? — го попитах.

Посочи ми едно малко зелено растение.

— Това е Springbok — каза африканецът. — Това растение расте в съседство с вода.

— Прав си! Тук наблизо непременно трябва да има някакъв извор!

Тази слаба надежда ни придаде невероятен кураж. Радостта ни беше неописуема. От опит знаехме, че туземците имат тънък усет. Венговел вървеше все така, като разглеждаше земята по всички посоки.

— Усещам водата — казваше той. — Усещам я, и не е далече.

В този момент слънцето се показа. Гледката беше величествена. За миг забравихме жаждата и окаяното си положение. На петдесет-шестдесет километра от нас Сулиманските планини блестяха като в приказка.

Лъчите на слънцето осветяваха известно време внушителните планини и мрачните им подножия, после един облак ги обви малко по малко и ги скри от погледа ни. Останаха да се виждат само бегли очертания, потънали в парцаливия облак.

Едва тогава се сетихме отново за жаждата си. По-скоро тя ни подсети.

Венговел повтаряше „Усещам водата, усещам я!“ но напразно. Нищо не намираше.

Непрекъснато търсехме и ние — нищо друго освен пясък и храсти. Обиколихме целия хълм все така безуспешно.

— Това е безнадеждна работа! — казах аз. — Ясно като бял ден. Ей я водата там, в облаците. След няколко седмици ще дойде насам да полее побелелите ни кости.

Генуезецът печално гладеше гъстата си брада. — Не сме проверили на върха на хълма — каза той.

— Да проверим — отвърнах аз. — Но ако няма вода в подножието, едва ли ще има на върха.

За оправдание пред съвестта отидохме да видим и там. Умбопа вървеше напред. Изведнъж се обърна към нас и с всичка сила извика:

— Ето я! Ето я!

Вие си представяте колко излишно беше да повтаря. Наистина в една вдлъбнатинка на хълмчето се намираше съмнителен на вид кладенец със солено-горчива вода. Не се залавям да обясня как и защо тази вода се намираше там. Мисля, че произлиза от някое подземно течение. Но това е само мое предположение, което може и да не е вярно, разбира се, нямахме време да размишляваме върху това. С един скок всички легнахме по корем около това изворче. Започнахме да гълтаме, сякаш пиехме най-чист олимпийски нектар. Какво щастие! Можете ли да си представите?

Като се напихме хубаво, съблякохме дрехите си и се потопихме в студената вода. Каква баня! Щастливи вие, на които остава само да завъртите крана, за да потече топла или студена вода! Но никога не бихте могли да разберете нашето щастие в този момент! Каква прохлада за изсъхналите ни тела! Какво удоволствие, макар и в не съвсем чистата вода!

След като се разхладихме и си починахме достатъчно, насядахме около кладенеца, под сянката на една скала. И едва тогава почувствувахме колко много сме огладнели. Саламът, който не бяхме пипали от цяло денонощие, ни се видя този път превъзходен. След това се изтегнахме на засенчения пясък и дълбоко заспахме.

Цял ден останахме там, като благославяхме щастливата звезда, която ни бе довела точно на желаното място — нещо, което беше толкова трудно в такава обширна пустиня. Ние бяхме дълбоко признателни на португалеца, който бе нанесъл на картата това изворче.

През нощта, бодри и свежи, потеглихме отново напред и изминахме без голям труд повече от тридесет километра. Вода вече не срещахме, но шишетата ни бяха пълни. Имахме щастието освен това да срещнем гигантските жилища на белите мравки, термитите, под чиято сянка прекарахме слънчевия ден.

На другата заран се оказахме в полите на лявата планина, към която се бяхме насочили. За жалост през изминалите два дена водните ни запаси отново се изчерпаха. Жаждата започваше отново да ни измъчва, а ние все още не знаехме как ще стигнем снежните върхове.

Подножието на планината се състоеше от лава. Очевидно планините бяха угаснали вулкани. Тази лава правеше пътуването ни много трудно. Има планини, които, макар и от вулканичен произход, са много по-лесно проходими. Но в случая играеше голяма роля и нашата умора и обща отпадналост. Това последно изпитание ни се видя не по силите. Вече не можехме дори да се влачим напред. Една маса лава привлече погледите ни и с неимоверни усилия изминахме стоте метра, които ни отделяха от нея. Седнахме под сянката, сломени духом и телом. Наоколо имаше зеленина, която образуваше тук-там малки купчинки. Застиналата лава бе образувала на места благоприятна почва, върху която птиците бяха пуснали различни семена. Но тази зеленина малко можеше да ни утеши. Не бихме могли да живеем с трева.

Тези мрачни мисли разяждаха духа ми, без да допринесат с нещо за облекчаването на телесните страдания. През това време обаче Умбопа не стоеше току-тъй, а обикаляше купчините растителност, които се намираха край нас. По едно време се наведе и миг след това се изправи с нещо зелено в ръка. Винаги господар на положението, сега той размахваше ръце като същинска кукла, правейки ни знак да отидем при него. Притичахме, доколкото уморените ни крака позволяваха това. Надявах се, че е намерил вода.

— Какво има, Умбопа — го попитах.

— Ядене и пиене, макумацане! — И ми показа цял бостан диви любеници. Плодовете бяха твърде много и вече съвсем зрели.

— Бързо! — извиках на другарите, които ме следваха.

Още не бях изрекъл тези думи, и зъбите на Гуд се забиха в една голяма любеница. Нахвърлихме се на сочните зелени топки и започнахме да ядем, без да поемаме дъх. Дивите любеници не са кой знае колко вкусни, нито са много сладки. Но на нас тогава ни се стори, че никога не сме яли нещо по-хубаво.

Като уталожихме глада и жаждата, започнахме да се изтънчваме започнахме да изстудяваме любениците. Това ставаше, като ги разрязвахме наполовина и ги излагахме на слънцето. Бързото изпарение ги изстудяваше.

Все пак любениците са толкова малко хранителни, че скоро-скоро гладът отново се почувствува. Саламът не беше за преуморените ни стомаси, а освен това трябваше да го пестим. Той беше единственият ни запас и ние не знаехме кога ще можем да напълним отново торбите си с храна. Чудехме се с какво друго да го заменим, когато над главите ни прошумя едно ято птици.

— Стреляй, баас, стреляй — каза полугласно кафърът, като легна на земята — нещо, което побързахме да направим и ние.

Птиците се носеха на петдесет метра височина над нас. Зачаках да дойдат точно над мене, а в това време взех карабината и я напълних. Птиците се събраха на куп и се сгъстиха, като че да ми предложат по-добър прицел. Стрелях сред ятото. Падна една голяма птица, тежка може би петнадесет ливри. Това беше дропла, Запалихме веднага буен огън и птицата, следена от лакомите ни погледи, бързо се опече. Яденето беше великолепно От дълго време стомасите ни не бяха виждали такъв празник. Оставихме неизядени само костите. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че тази птица ни спаси от гладна смърт.

Вечерта потеглихме напред, натоварени с любеници. Въздухът беше по-свеж и леко ни разхлаждаше. При настъпването на следния ден открихме още любеници. Вече се приближавахме към снеговете и страхът от жажда не ни безпокоеше.

Тази вечер изядохме всичкия салам, който ни оставаше. По целия склон никъде не се виждаше живо същество, нито следа от река, въпреки голямото количество сняг. Всичко това ни изглеждаше доста необикновено.

Сега, след като бяхме преодолели опасността от жаждата, можеше да умрем от глад. Вече три дни наред не можехме да намерим абсолютно нищо. Никакъв дивеч не обитаваше тези места А студът ставаше толкова по-силен, колкото повече се отдалечавахме от горещата пустиня. Завивките, които с толкова голям труд бяхме успели да пренесем дотук, ни бяха твърде полезни. Също така и ракията, от която гълтахме по някоя капка от време на време. Нощно време се сгушвахме един до друг, за да запазим малко телесната си топлина. Най-нещастен от всички беше Венговел, който страдаше най-много от студа.

Към четири часа следобед, малко преди залез слънце, стигнахме в подножието на втората планина, която се издигаше над първата.

Тя беше много висока, със стръмни склонове, покрити от долу до горе с дебел сняг, който слънцето величествено оцветяваше в червено, като живо го разискряше към върха. Там се образуваше същинска блестяща корона на челото на гигантския връх.

— Кажете ми впрочем — извика Гуд, като внезапно спря и се обърна към мен, — вашият стар португалец не разправяше ли за някаква пещера, която се намирала тук някъде?

— Така казваше документът — отговорих аз, — но не мога да го потвърдя.

— О, господин Кватермен — намеси се господин Фалконе, — не ни отчайвайте предварително. Трябва да се вярва на документа, щом като намерихме кладенеца по него. Вярвайте, приятели, ще намерим пещерата непременно.

— Нищо друго и не искам — отговорих. — Но ви казвам, че ако не я намерим тази нощ, нищо повече няма да ни трябва.

Никой не възрази на думите ми. Всички бяха убедени в тяхната истинност.

Продължихме да се изкачваме. Напредвахме твърде трудно. Бяхме стигнали вече на известна височина, когато Умбопа, който вървеше до мен плътно покрит със завивката си, изведнъж хвана ръката ми и каза с тържествуващ глас:

— Вижте онази дупка, господарю — и посочи с ръка един висок връх на планината.

Погледнах нататък и на около двеста метра от нас забелязах сред снеговете някаква тъмна дупка.

— Трябва да е пещерата — каза Умбопа.

— Няма лъжа вече — добави поручик Гуд.

Ускорихме крачките и като изкачихме няколко скали, покрити с дълбок сняг, стигнахме пред отвора, който, изглежда, водеше в просторна пещера.

Едва влязохме в нея, и слънцето, което клонеше към залез, се скри зад хоризонта, като ни остави в пълен мрак.

По тези места почти няма полумрак. Щом слънцето залезе, настъпва внезапна тъмнина, тъй като няма никакъв промеждутък между деня и нощта.

Навлязохме внимателно в отвора и се оказахме в дъното на обширна пещера, която сигурно беше твърде висока.

Тъй като всички бяхме капнали от умора, разделихме си последните капки ракия, за да се стоплим малко, и легнахме един до друг с намерение да заспим.

Намерението беше хубаво, но не се осъществи. Въпреки голямата умора никой не можа да затвори очи поради силния студ в пещерата.

Крайниците ни се схващаха и колкото и да се гушехме един в друг, не успявахме да се стоплим ни най-малко.

На няколко пъти ми се удаваше да задремя за малко, но веднага бързах да се събудя, тъй като се боях, че ако заспя дълбоко, може би никога вече няма да отворя очи.

Малко преди пукване на зората Венговел, който стоеше до мен, се облегна изведнъж на стената, изпускайки глух стон. Цяла нощ бях слушал тракането на зъбите му. Сега вече не чувах нищо.

Отначало помислих, че е заспал. Но после се усъмних, че студът го е вцепенил, като знаех, че той понасяше ниската температура много по-тежко от всички останали.

През това време мракът започна да се разсейва. Сребристи отражения се плъзгаха по снежната покривка, като я заливаха с блясък и величие. Слънцето тържествено се издигаше над гранитните скали на планините, изпращайки лъчите си чак до вътрешността на пещерата, за да стопят малко полузамразените ни тела. Погледнах към Венговел и видях, че нещастният кафър бе заспал завинаги.

Видът на вкочанясалия труп извиква у нас такова чувство, че ние побързахме да се отдалечим, без да се докоснем до него.

Бяхме вече на изхода, когато, преди да излезем, се обърнахме назад да видим дъното на пещерата, която слънцето малко по малко обливаше със светлина. В този миг от гърдите ни се изтръгна вик на ужас.

На края на пещерата, на около двадесет крачки от нас, се намираше някакво друго човешко тяло.

Главата на този труп беше склонена над гърдите, а дългите му мършави ръце висяха отстрани.

Аз го погледнах, цял изтръпнал от ужас, и познах, че беше бял човек.

Тази неочаквана гледка беше твърде силна за нашите нерви и без да чакаме повече, бързо се оттеглихме, като че се бояхме да не би двамата мъртъвци, белият и черният, да ни подгонят.

Глава IX
ВЛЕДЕНЕНИЯТ ТРУП

Вън от пещерата ни посрещнаха слънчевите лъчи. Ние се спряхме, сякаш засрамени, че избягахме, преди да разгледаме добре новия труп, който правеше компания на нещастния кафър.

— Да се върнем — каза решително господин Фалконе. — Глупци сме, че избягахме. Като че пред нас имаше леопарди или лъвове!

— Да се върнем ли? — казах аз. — И защо? Какво ни интересува този бял човек?

— Но това може да е и брат ми — каза господин Фалконе. — Толкова бързо избягахме, че нямахме време да го погледнем в лицето.

— Прав сте — каза Гуд. — Да отидем да видим кой е този нещастник, който е имал лошата идея да дойде да умре в тази пещера.

Престрашихме се и надвихме отвращението си, за да влезем в галерията. Отправихме се право към дъното на огромната пещера. Тя вече се осветяваше толкова добре от полегатите слънчеви лъчи, че можехме лесно да разгледаме тялото, от което толкова се бяхме изплашили.

Трупът беше облегнат до стената, върху издигнатинка, образувана от няколко големи каменни блока. Личеше, че е имал висок ръст, енергични черти на лицето, дълги мустаци, сиви на цвят и все още добре запазени, плешива глава и жълтеникава, суха кожа, подобно на египетските мумии.

Облечен беше в разпокъсани дрипи, от които се виждаха части от тялото му. На врата му висеше верижка с разпятие от слонова кост. Едната му ръка беше сгърчена около коляното по такъв начин, че ние потръпвахме.

— Това не е брат ми — каза господин Фалконе, след като го разгледа внимателно, и въздъхна дълбоко, сякаш се беше освободил от потискащ товар.

— Кой може да се залута сред тези планини? — казах аз.

— Кой… — каза Гуд, който в това време се беше навел към земята, за да вземе някаква малка дървена клечка, намираща се до трупа. — Та не се ли сещате?

— Не — отговорих аз.

— Това сигурно е португалецът Жозе да Силвестра.

— Не се шегувайте! — казах аз. — Жозе да Силвестра е умрял преди триста години.

— Триста или четиристотин, няма значение. Времето тук не играе никаква роля. Вие само гледайте тази дървена клечка, подострена като перо.

— Какво искате да кажете?

— Че това е уредът, с който португалецът е написал документа.

— Разберете, че оттогава е минало толкова много време. Това е невъзможно.

— Колкото и много да е минало, това е безразлично. Не си ли спомняте, приятелю, какво може да стане с месото при толкова ниска температура? Забравихте ли, че се запазва без изменение? Още три хиляди години този труп ще остане такъв, какъвто го намерихме днес, бъдете сигурен в това. А сега, драги приятели, да си вървим оттук, ако не искаме да правим компания на този нещастник през следващите няколко хиляди години. Не съм готов на такава жертва, а мисля, че и вие сте на същото мнение. Да вървим!

— Почакайте малко — каза в този миг генуезецът, който разглеждаше трупа и бе открил една малка раничка върху лявата ръка. — Сигурно от тази дупчица е топил кръв, за да напише документа.

Не отговорих нищо. Бях обзет от ужас. Взех дървената клечица, която бе намерил Гуд и която бе служила на португалеца за писалка. Генуезецът се пресегна за миг и откачи разпятието от слонова кост, после излязохме, всеки с по някакъв спомен. В пещерата останаха да спят вечния си сън благородният и знатен син на прочутата португалска фамилия и бедният и прост кафър, син на малокултурно племе.

Мрачното и неочаквано откритие ни накара да забравим за миг всички наши страдания и изпълни главите ни с тъжни мисли. Ще можем ли ние да избегнем нещастната съдба, от която не можа да избяга португалецът? Гладът, студът, умората и другите изпитания не ще ли турят край на безумното ни предприятие?

За да отклоним тези мисли, поехме отново напред. Наистина, бяхме съвсем разбити и измръзнали, но слагахме крак пред крак и с последни сили слязохме към обяд до края на обширна равнина, която се простираше край една река.

Погледнахме към нея и видяхме животни, които пиеха вода.

— Какви ли са тези животни? — попита господин Фалконе, като приготви карабината си.

— И слонове да са, ще им излезем насреща — отвърна Гуд. — Аз умирам от глад и бих разкъсал даже някой крокодил.

— Това са антилопи — каза Умбопа, след като ги разгледа внимателно.

— Ще ни оставят ли да се приближим? — запита отново господин Фалконе.

— Много са недоверчиви — отвърнах аз. — За да се приближим до тях, ще трябва да вървим срещу вятъра, и то извънредно предпазливо. А може и след тези мерки да не успеем да се приближим колкото трябва.

— Аз пък смятам, че можем да стреляме и оттук — забеляза Гуд. — Пушките ни са много точни.

— Да опитаме — каза генуезецът.

Скрихме се зад една скала и дълго се целихме. Внимавахме много, тъй като трябваше непременно да улучим от първия изстрел. Стреляхме изведнъж и тримата.

Можете ли да си представите радостта ни, когато видяхме едно от животните да се изправя на задните си крака и миг след това се строполи тежко на земята?

Забравихме слабостта си и се спуснахме към жертвата.

Раненото животно беше великолепна антилопа със сива козина. Този вид сърни не се срещат много в Африка. Но ние нямахме време сега да размисляме надълго върху естествената история. С няколко удара на ножа я разпрахме и извадихме вътрешностите и сърцето й, което още тупаше.

Погледнахме кръвожадно месото, но се поколебахме за миг. Задържаше ни само глупавият и неуместен предразсъдък на културни хора. Виждаше ни се отвратително да ядем още топлото месо така, сурово, като се бояхме да не се превърнем в диваци.

— Ха! — викна Гуд изведнъж. — Аз умирам от глад, а вие сте взели да придиряте! Дайте на мене!

Взе вътрешностите, изми ги набързо в рекичката и заби свирепо зъбите си в тази отблъскваща храна. Ние не закъсняхме да направим същото — толкова силен беше гладът, който с клещи стягаше стомасите ни, че намерихме месото за великолепно.

Гладът е най-добрият готвач, казва поговорката. Ние нямахме какво да възразим на това.

Макар че имахме твърде много храна, бяхме достатъчно благоразумни, за да не натъпчем стомасите си догоре. Няма нищо по-опасно от това да преядеш, след като дълго време си гладувал.

Отрязахме най-добрите късове от антилопата с намерение да ги опечем по-късно. След това, подкрепени от яденето и отморени от престоя, потеглихме напред с по-голяма бързина. Сега вече бяхме весели и изкачването на планината вървеше леко.

— Кажете ми — каза изведнъж господин Фалконе, след като бяхме повървяли известно време, — документът на португалеца не говореше ли за някакъв голям път.

— Да — отвърнах аз.

— Забелязвате ли нещо там, горе?

Вдигнах поглед и за моя изненада открих извиваща сред снежните скали широка бяла линия. Тя водеше към други планини, които се очертаваха в далечината, по посока към пустинята.

— Виждате ли? — попита ме генуезецът.

— Да.

— Дали това е пътят на португалеца?

— Предполагам.

— Да се опитаме да стигнем до него — каза Гуд. — Така ще знаем по-добре посоката на връщане.

Приехме съвета на поручика и след един час излязохме на широк и удобен път, приличащ на величествените пътища, които римляните са построили преди толкова векове и които въпреки това са запазени все още в отлично състояние.

Ние бихме твърде удивени от това, че намирахме такъв път сред дивата южноафриканска земя.

Сега вече вървяхме без голяма умора. Пътят беше удобен и можахме след малко да стигнем до едно по високо плато, заобиколено в далечината от други планини.

Извикахме от изненада, когато забелязахме сред равнината живописни горички, потоци вода, извиващи като змии сред цветущата прерия, обработвани с голяма грижа земи и множество диви животни. Липсваха само колиби, за да се допълни картината.

— Ура! — извика Гуд и размаха тържествено ръце. — Откога търсим такава земя!

Най-после бяхме преминали сухата област. Вече срещахме храсти, едри кичести мосхоми с величествени корони и гъсти бодливи мимози. Също и стинкхоути, или смрадливи дървета, наречени така, понеже, когато се запалят, изпускат отвратителна миризма.

Колкото повече слизахме и навлизахме сред горите, температурата ставаше по-приятна, растителността по-изобилна и по-разнообразна, а въздухът ни даваше от време на време чудни благоухания, които дишахме с истинско удоволствие.

— Е, приятели — каза Гуд. — Щом стигнахме в тази страна, можем да си позволим малко по-голяма почивка и да закусим както трябва. Има ли някой да възрази нещо?

— Не — отвърна генуезецът. — С удоволствие бих изгълтал един къс печено, вярвайте ми.

— Тогава на работа!

Спуснахме се да събираме сухи клони и запалихме чудесен огън. После набодохме къс от антилопата на един прът, както правят кафрите, и го поставихме да се пече на огъня.

Сигурно кафрите не са най-добрите готвачи на света, но знаят много добре да се нагаждат според обстоятелствата и да си готвят ястия както сред пустинята, така и на връх планината, без да се нуждаят нито от шиш, нито от тенджери.

И тази втора закуска мина сладко, но — ще повярвате ли — намерихме я по-лоша от първата. Ето какво може да направи гладът.

Като задоволихме по този начин протестите на стомасите, сметнахме, че имаме право и да се наспим. Аз дадох пример, като се изтегнах удобно под гъстата сянка на един кичест ниан.

Трябва да съм спал няколко часа вече, когато се събудих и видях, че господин Фалконе и Умбопа хъркаха дълбоко. Само Гуд го нямаше при нас.

Погледнах наоколо и го съгледах на брега на рекичката, твърде зает. Беше съблякъл дрехите си, изпрал ги грижливо като европейска домакиня, после ги проснал по клоните на дърветата да съхнат. Сега преглеждаше ботушите си. Бедните ботуши! На какво приличаха след толкова дълъг път! Гуд ги намаза с антилопена мас и отново ги обу.

После извади от джоба си малък пътнически бръснач, позаглади го по намазаната кожа на ботушите, приклекна до едно дърво и започна да се бръсне.

Работата беше доста трудна, ако се съди по непрекъснатите гримаси и гърчения, които правеше. Въпреки това той продължаваше смело трудното начинание.

Беше се вече обръснал наполовина, когато извика:

— Проклета страна! Не може човек да се нагласи както трябва.

Скочих изведнъж и видях на няколко крачки от него група въоръжени негри, които никак не вдъхваха доверие.

— На оръжие! — извиках на другарите си. Генуезецът и Умбопа, които спяха до мен, не чакаха да повтарям.

Спуснаха се към оръжията си и решително ги насочиха към туземците, готови за действие.

Негрите бяха едри и здрави, препасани само с прости поли. Вниманието ни биде привлечено главно от оръжията им. Те се състояха от остри копия и грамадни ножове, които носеха на поясите си.

Господин Фалконе се прицели към тях, но те, вместо да се изплашат, го гледаха съвсем спокойно, като следяха движенията му, без да им трепне окото. Разбрахме, че огнестрелните оръжия им бяха още непознати.

— Приятели — казах аз. — Мисля, че ще се разберем, без да имаме нужда от оръжията.

Свалихме пушките. Аз се обърнах към негъра и му казах на зулуски език:

— Здравейте!

Представете си моята изненада, когато един от тия негри, старик, украсен като вожд с пера около главата, ми отговори на същия език:

— Здравейте!

После, като ни гледа няколко мига, подхвана:

— Кои сте вие? Какво търсите тук? Защо вашите лица са бели и защо лицето на този човек прилича толкова много на лицата на нашите братя?

Като казваше това, посочи Умбопа, който наистина беше колкото тях на ръст и с почти такива черти на лицето.

Пристъпих напред и казах:

— Ние идем от далече, отвъд онези планини, от бреговете на соленото море, а този човек, който прилича на вас, е наш служител.

— Вие лъжете — отвърна гордо вождът. — Никой не може да премине безнаказано тези планини, погубвали досега всички, които са имали дързостта да ги преминат. Но какво значат лъжливите ви думи? Вие вървите срещу смъртта, тъй като никой чужденец няма право да тъпче земята на кукуаните! Серага, приготви ножовете си!

— Какво говори този стар бухал? — викна Гуд неспокойно.

— Иска да изпита остриетата на ножовете си върху нашите кожи.

— А! Негодници! Мислят, че се боим от ножовете им. Почакайте малко и ще видите.

Както имаше навик, когато е ядосан, хвана с ръка изкуствената си челюст и я извади, като я остави да виси на долната му устна.

Това движение не остана незабелязано от диваците. Даже изглеждаше, че им бе направило особено силно впечатление, тъй като отстъпиха няколко крачки назад.

— Гуд! — извика господин Фалконе, който изведнъж разбра колко полезна можеше да се окаже тази челюст. — Като че диваците се уплашиха от зъбите ви.

Гуд разбра за какво се отнася и с бързо движение скри челюстта в ръкава на ризата си.

— Отворете уста — каза генуезецът. — Покажете им я без зъби.

Гуд бързо се подчини. При тази гледка диваците извикаха от ужас.

— Гуд! Поставете ги отново на мястото им! — посъветвахме го ние.

Поручикът с бързо и почти незабелязано движение постави отново челюстта си и показа на изумените диваци новото положение.

Учудването на бедните негри минаваше всякакви граници. Този, когото чухме да наричат Серага, се хвърли на земята и започна да се търкаля по тревата. Старият вожд и всички останали трепереха толкова силно, че колената им можеше да се подгънат всеки миг.

— Вие духове ли сте? — попита вождът с треперещ глас. — Ние никога не сме виждали хора да си вадят и слагат зъбите, както правите вие. Ако сте по-висши същества, моля ви, не причинявайте зло на моето племе.

— Ние няма да ви направим нищо — казах аз и погледнах гордо треперещите от ужас негри. — Но онзи, който пръв дръзна да вдигне оръжието си срещу човека с подвижните зъби, заслужава строг урок.

— Простете му — каза вождът. — Той е син на царя и аз съм отговорен за неговите действия.

— Добре — отвърнах аз. — Но искаме да ви дадем още едно доказателство за нашата мощ, за да се научите да се страхувате от нас и да ни уважавате повече. Виждате ли ей там горе антилопата, която пасе на края на гората?

— Да, виждаме я — отговори вождът.

— Добре. Гледайте хубаво сега какво ще стане.

Обърнах се към нашия слуга и му казах със заплашителен тон:

— Кучешки сине! Дай ми огнената тръба!

Умбопа разбра какво исках да правя и бързо ми подаде пушката.

— Диви хора — продължих аз, като се обърнах към негрите, които ни гледаха с растящо недоумение. — Имате ли си храна?

— Защо ни питате? — попита негърският вожд.

— Защото искам да ви подаря една антилопа.

— Но как, като тя е далече от нас?

— Ще я убия въпреки това, без да се мръдна оттук.

— Това е съвсем невъзможно.

— Но аз ще го направя, за да ви покажа нашата необикновена сила — казах аз. — Внимавайте и се пригответе да приберете плячката.

Прицелих се внимателно в животното, което пасеше на триста метра от нас, и стрелях.

Чувайки гърмежа, диваците се повалиха на земята, като ревяха от ужас. Антилопата, смъртно ранена, се търкулна на края на гората.

— Идете я вземете — казах аз с известно безпокойство.

Старият вожд даде знак на двама от негрите, които след кратко колебание се запътиха към края на горичката и скоро се върнаха с убитата от мен антилопа.

— Виждате ли? Мъртва е — казах аз. — Сега, ако някой от вас се съмнява в силата на моята огнена тръба, нека застане на онова място, където стоеше животното, и аз ще го убия, без да се мръдна от тук.

Излишно е да ви уверявам, че никой не се осмели да прави този опит. Царският син, когото наричаха Серага, пристъпи напред и ми каза:

— Ние вярваме в силата на огнената ви тръба и не се съмняваме, че може да убие и човек така, както уби антилопата, щом като и моят чичо не иска да я изпитва.

Старият негър се докачи от тези думи.

— Не, не — каза живо той. — Ако нашите магьосници пожелаят да я изпитат, нека я изпитат. Това си е тяхна работа. Аз обаче нямам никакво намерение да говоря с огнената тръба. Да отведем тези хора при нашия цар и там, ако някой се усъмни в мощта на тръба та, нека я изпита за собствена сметка.

После се приближи към нас и ни даде известни сведения за хората си и за целта на тяхното пътуване. Той, старият вожд, се наричаше Инфадоу, царят на кукуаните — Тоуала, а Серага беше синът на монарха. Намирали се сред тази равнина случайно, придружавайки царския син в неговия лов.

— Много ли е далече царят? — попитах аз.

— Неговият краал е разположен на три дена оттук отвърна старият вожд.

— Бихте ли ни отвели при него?

— Щом като искате, ще ви отведем.

Направи знак на някои от хората си, които побързаха да поемат не само нашите дребни вещи, но даже и дрехите на Гуд, който, както казахме вече, бе изненадан от негрите, когато се бръснеше.

Поручикът започна да протестира за панталоните си, но старият вожд каза:

— Нека господарят с подвижните зъби да не се безпокои. Моите хора ще носят дрехите му.

— Но аз не искам да вървя без панталони! — извика Гуд.

Напразно се мъчехме да обясним думите му на стария вожд. Той се задоволяваше да ни повтаря:

— Не, господарят с подвижните зъби да не се безпокои и нека не скрива от очите на своите служители хубавите си бели крака.

През време на този разговор негрите бяха избързали напред, отнасяйки със себе си и панталоните на нещастния Гуд.

— По дяволите тия разбойници! — изрева той. — Откраднаха ми панталоните!…

— Успокойте се, приятелю — каза генуезецът, като се смееше на гнева на Гуд. — Славата, която си спечелихте с челюстите си, с нищо няма да загуби от това. Даже ми се струва, че ще се увеличи още повече. Гледайте какво внушително впечатление правите сега с развяващата се на вятъра риза, с намъкнати на бос крак ботуши и с вашия монокъл!… Уверявам ви, сега сте още по-величествен от преди. И от какво се оплаквате? Чувствувайте се щастлив, че ви оставиха ботушите и че се намираме при такъв мек климат, който позволява да се ходи и без панталони.

— По дяволите негрите и моите панталони! — промърмори шеговито Гуд. — Но как ще се представя така на негърския цар?

Глава X
ЦАР ТОУАЛА

Водени от негърския вожд и царския син, ние поехме отново по величествения път, който ни бе довел до това място и който продължаваше нататък през планините и равнините, като ставаше все по-широк и по-удобен.

Ту се извиваше над самите скали, посред високите планини, ту се докосваше до дълбоките пропасти, обграден от здрави каменни стени, които предпазваха от нещастен случай, ту се издигаше, ту слизаше надолу, все така удобен и неизменен.

По едно време стигнахме под някаква галерия, изкопана в една голяма скала. Беше дълга към дванадесет метра. Стените й бяха покрити със странни фигури и писмени знаци, които не можехме да разчетем.

— Но това са египетски йероглифи — каза господин Фалконе, след като ги разгледа внимателно. — Ето и ибиси, свещените птици на фараоните, каквито са издълбани върху всички древни паметници на страната на пирамидите и мумиите.

— Мислите ли, че египтяните са стигнали чак до тук? — попита Гуд с недоверчив тон. — Не забравяйте, че се намираме в Южна Африка.

— Не зная. Възможно е преди много и много години някое египетско племе да е преминало континента от север на юг и да е останало да живее тук.

— Хм! Това е малко вероятно.

— Но защо? Нима древните египтяни не са имали точни сведения за черния континент? Тъкмо напротив. Познавали са цялото течение на Нил. Нигер също им е бил познат. А големите езера от вътрешността са им били известни много векове преди европейците да могат да ги видят.

— Това е вярно.

— Да разпитаме стария вожд — казах аз. — Може би ще може да ни обясни нещо.

Приближих се до Инфадоу и го попитах дали знае кой е построил този хубав път и издълбал галерията.

— Не зная много нещо — отговори негърът. — Зная обаче, че големият път е построен от трудолюбив народ, който е живял по тези места преди нас. Нашите племена са дошли тук преди десет хиляди луни. Харесали са хубавата и плодородна земя и са я завладели с оръжие в ръка. Аз не мога да ви кажа повече, но ако искате да научите още нещо, ще трябва да се обърнете към нашата магьосница, която е много учена жена.

— Вашият роднина върху цялото царство ли царува?

— Тоуала е могъщ и царува над един народ, многоброен като пясъците на пустинята. Когато свиква войниците си за война, перата им покриват безкрайно пространство от страната.

— А защо държи толкова много войници? Вие няма с кого да водите война, тъй като сте защитени от голямата пустиня и от високите планини.

— От север страната е открита и опасността иде оттам. В първите години на нашето поколение трябваше да понесем две кървави войни, една вътрешна и една външна.

— Бунт ли е имало сред вашите племена?

— Да, предизвикан от двамата царски синове. Трябва да знаете, че цар Кафа имаше двама сина близнаци. У нас е обичайно да се убива по-малкият от наследниците. Но майката на царя се съжали над момчето, което трябваше да загине, и го изтръгна от палачите, които трябваше да го убият. След това го повери на магьосницата Гагул, която тайно го отгледа При смъртта на бащата облагодетелствуваният близнак, който се наричаше Имоту, биде провъзгласен за цар. Но тъкмо тогава избухна голямата война, в която царят не можа да вземе участие, тъй като беше ранен през време на лов. Народът започна да шушука против него, още повече че войската ни беше претърпяла известни неуспехи. Магьосницата Гагул се възползува от лошото настроение на племената и смело представи отгледания от нея близнак, като заяви, че той е законният цар. Избухна същински бунт. Цар Имоту, макар и още болен, излезе от двореца да успокои разбунтуваните. Но брат му се спусна върху него, замахна с копието и го уби на място. След това се обяви за цар на кукуаните. Жената на Имоту, научавайки се за смъртта на съпруга си, взе сина си Иньози, който беше тогава на три години, и избяга от царството, като се запъти към голямата пустиня. Какво е станало с тях, никой не знае, но всички смятат, че са умрели сред огнените пясъци.

— Значи, ако това дете бе още живо, щеше да бъде законният цар?

— Да, господарю.

В този миг се обърнах да видя какво правят приятелите ми и с голяма изненада видях Умбопа, който слушаше историята на стария вожд с толкова дълбоко изписано по лицето му удивление, че аз останах учуден.

— Много ли те интересува този разказ — попитах го аз.

— Извънредно много — отговори ми с тайнствен глас.

— Може би си слушал да говорят за Иньози?

— Да.

И без да каже нещо повече, той ми обърна гръб и продължи пътя си.

Вървяхме вече няколко часа, водени от стария вожд и неговата свита, и на един завой се оказахме пред многобройна тълпа негри, които вървяха към нас. Всички бяха красиви мъже, здрави и едри на ръст. Имаха големи щитове от волска кожа, дълги копия с широки острия и тежки ножове, окачени на кожени пояси.

Щом ни видяха, свиха бързо редиците и при великолепен ред заеха височините край пътя, така че ни затвориха пътя и биха могли да ни унищожат, ако поискаха.

— Кои са тези негри — попитах стария вожд, — приятели или врагове, с които ще трябва да се бием?

— Войници от моето племе — отвърна вождът. — Бях изпратил вестоносец да им съобщи, че пристигаме, и те са дошли да придружат приятелите на своя вожд.

Когато стигнахме сред техните редици, старият Инфадоу вдигна копие и изведнъж като страшен гръм от гърдите на хилядите воини се разнесе царският поздрав: „Коум!“

След това при най-пълен ред те се построиха отново и продължиха пътя си подир нас, за да ни придружат до краала.

Скоро стигнахме в едно африканско село. То беше заградено от всички страни с ров и защитено от висока и здрава ограда. Подвижни мостове, макар и примитивни, служеха за преминаване през рова.

Когато стигнахме във вътрешността, забелязахме, че негрите разбират малко и от благоустройство.

Краалът беше разделен на две от широк и удобен път, засенчен от величествени смокини. Покрай него се изнизваха живописни колиби, отделени една от друга със заградени дворове и градинки.

Туземни жени, привлечени от новата гледка, се стичаха от всички страни и ни поздравяваха с мощни гласове. Забелязах, че чертите на лицата им бяха много по-правилни и физиономиите много по-умни от тези на хотентотите. Гледаха ни с най-голямо учудване. Особено впечатление им правеха краката на Гуд, чийто бял цвят ги възхищаваше.

Инфадоу ни посочи една колиба, в която да се настаним. Около нея имаше малко дворче, а вътре беше покрита със сухи листа. Старият вожд изказа съжаление, че не може да ни предложи нещо по-хубаво, но ни увери, че ще бъдем достатъчно запазени от слънцето и праха.

Вътре в колибата имаше няколко разперени като люлки кожи, които щяха да ни служат за легла, както и няколко съда, пълни с вода за пиене и миене.

Току-що се настанихме в колибата и няколко негри доведоха един вол, който завчас заклаха и оставиха на наше разположение.

Избрахме най-добрите късове и възложихме на една млада негърка, която бе изпратена да ни прислужва, да ги опече. След това раздадохме остатъците на тълпата, която се беше струпала край оградата.

Щом яденето стана готово, изпратихме да повикат Инфадоу и царския син с молба да дойдат на нашата вечеря. Старият вожд се показа твърде признателен за направената му чест и имаше добро настроение, обаче Серага беше недоволен. Попитахме го на какво се дължи това. Той отговори, че е извънредно уморен от преживяното по пътя и че гори от нетърпение да стигне при баща си. Трябвало да положи грижи и за успокоение на свитата си, която започнала много да се страхува от тайнствената ни сила.

След свършване на вечерята останахме сами и взехме предпазни мерки, за да прекараме нощта спокойно. Не се доверявахме напълно на негрите, които можеха да се възползуват от съня ни, за да си направят някоя лоша шега.

Прегледахме внимателно оградата и стените на колибата, за да се уверим в здравината им, после напълнихме всички пушки и решихме да стоим на пост по два часа всеки.

Слънцето още не беше се вдигнало на хоризонта, когато пратениците на стария вожд похлопаха на вратата на колибата, за да ни обадят, че многобройната войска е строена и готова за път.

Скочихме на крака и след няколко минути напуснахме негърското село, поемайки с бързи крачки към Лоо, царския град. Два дни след това при залез слънце влязохме тържествено в столицата на царството.

Градът беше разположен сред равнина, пресечена на две равни части от извънредно хубава река, по дължината на която бяха построени живописни дървени мостове.

Дълбок ров, полунапълнен с бодливи растения, които представляват непреодолими препятствия за босите негърски крака, и здрава дървена стена правеха града неуязвим от външно нападение.

Като забелязаха стария вожд, стражите, които бдяха на входната врата, спуснаха подвижните мостове и ние, придружени и предвождани от многобройните колони на Инфадоу, преминахме голяма част от краала, като привличахме погледите на множество любопитни.

Стигнахме пред голяма колиба с кръгъл покрив и заобиколена от дървена ограда. Старият вожд ни покани да влезем в нея, като ни каза:

— Тази къща е за вас.

— Но кога ще можем да видим царя? — попитах го аз.

— Сега е много късно, а освен това трябва по-напред да го предупредя за вашето присъствие, без което би могъл да се разгневи.

— Лош ли е вашият цар?

— Ще видите утре — ми отвърна вождът, като въздъхна. — Влезте и почивайте спокойно.

Като каза това, той ни поздрави с ръка и се отдалечи, следван от многобройните си воини.

Едва-що влязохме в колибата, при нас дойдоха няколко негри, натоварени с храни, печени антилопени късове, мед, прясно масло, мляко, плодове и съдове, пълни с бира от сорго или ферментирало просо, която се оказа превъзходна.

Преди да започне да яде, Гуд претършува всички сандъци с надеждата да намери панталоните си, но за голямо негово неудоволствие тях ги нямаше.

— По дяволите всички тия негри! — възкликна той, като пръхтеше и въздишаше. — Да не искат да се представя на царя им с боси крака? Та това ще бъде най-голямото неприличие!

— Драги ми приятелю — каза генуезецът, като се усмихваше, — започвам да се боя, че вие никога вече няма да можете да ги обуете.

— Какво ви кара да мислите така?

— Предполагам нещо.

— Какво?

— Че тези диваци са предназначили вашите панталони за една много възвишена цел.

— Именно?

— Направили са от тях знаме.

— Знаме! — възкликна Гуд и започна да се смее неудържимо.

— Така предполагам.

— А! Хитреците! Значи ще се върна в моята Англия без панталони?

— Голяма работа! Не ви ли стига честта да ги видите да се развяват над двореца на могъщия кукуански цар?

— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите негри, които ми отнеха тази толкова необходима дреха!

— Стига! — казах аз, като поставих пред Гуд едно хубаво парче печено. — Утешете се с тази превъзходна антилопа, която е толкова вкусна, че и на мъртвите би се прияло.

Той прие с удоволствие предложението ми и започна да действува със зъбите толкова усилено, че ние му завидяхме и побързахме да направим същото.

Като завършихме вечерята, която беше придружена от неограничено количество бира, ние се настанихме върху пресните снопчета листа, донесени ни от негрите, които бяха оставени на наше разположение, и заспахме така дълбоко, че лъвове да заревяха, не биха ни събудили.

Към девет часа на другия ден старият Инфадоу дойде да ни съобщи, че царят е готов да ни приеме. За да не се покажем много любопитни, ние го помолихме да ни почака няколко часа, тъй като искахме и да се понагласим малко. Трябваше да постегнем също така и страшните огнени тръби.

Като се приготвихме, напълнихме внимателно пушките, за да бъдем готови за всяка изненада, и се отправихме към жилището на царя, придружени от група войници.

Царският дворец беше разположен сред града и заемаше доста обширно пространство. В средата се издигаха три големи колиби с извънредно изострени върхове, заобиколени с пръти, по които бяха проснати лъвски кожи.

Пространството между оградата и царските колиби беше заето от множество войници, въоръжени с копия и ножове, стоящи съвсем неподвижно, като бронзови статуи.

Видът на тези отлично построени и дисциплинирани хора, които пазеха пълна тишина, но ни гледаха не съвсем дружелюбно, произведе върху нас известно въздействие и пръстите ни несъзнателно потърсиха спусъците на пушките.

Водени от стария вожд, преминахме през гъстите редици и спряхме пред вратата на най-голямата колиба.

Изведнъж строените сред двора войници се раздвижиха и сториха път на внушителен мъж с орлови пера на глава, завит в блестяща леопардова кожа и следван от Серага, когото вече познавахме, и от някакво малко, грозно, човекоподобно същество, което отначало взехме за маймуна и което бързо се скри в един сенчест ъгъл на колибата.

Този човек беше царят. Той дойде до нас и хвърли на земята кожата, която го покриваше.

Видът на монарха произведе върху нас необикновено впечатление. Беше извънредно едър, почти гигант. Мускулите му бяха силно развити, херкулесовски. Устните му бяха големи и дебели като на всички негри. Носът му беше сплеснат. Едно от очите му беше съвсем черно и святкаше като въглен, другото обаче липсваше и на мястото му зееше страшна дупка.

Лицето му изразяваше неописуема жестокост.

Гърдите на гиганта бяха предпазени от стара стоманена броня, пристегната отстрани с няколко волски опашки — национално украшение на почти всички южноафрикански племена. На врата си носеше голям гердан от злато и скъпоценни камъни, а в дясната ръка размахваше огромно копие.

Царят хвърли поглед на строените сред двора войници и вдигна оръжието, което държеше в ръка. В миг се изправи гора от копия и хиляди гласове извикаха трикратно царския поздрав „Коум!“, като предизвикаха оглушителен и страхотен шум.

Тишината се бе отново възстановила, когато изведнъж биде грубо нарушена. Един войник по невнимание бе изпуснал щита си, който при падането си на земята произведе тъп звук.

Тоуала устреми жестокото си око към несръчния войник и му каза заплашително:

— Излез напред!

Нещастният войник потрепера под черната си кожа и след кратко колебание покорно пристъпи напред, казвайки едва чуто:

— Прости ми, царю. Без да искам, стана.

— Кой си ти, робско куче, и защо позориш войската ми пред тези чужденци? — изрева царят. — Ще платиш с главата си за това.

После се обърна към сина си и го попита:

— Остро ли е копието ти, Серага?

Младият престолонаследник пристъпи напред жестоко усмихнат, докато нещастният войник закриваше лице с двете си ръце, без обаче да направи ни най-малък опит да избяга от страшната съдба, която го очакваше.

Ние бяхме вкаменени от ужас, но не смеехме да се намесим, за да не обърнем гнева на страшния монарх против нас.

— Серага! — изрева царят. — Готов ли си?

— Да — отвърна принцът и размаха оръжието.

— Едно!… Две!… Три!…

Копието се заби в тялото на нещастния негър и той падна на земята, без да изпусне нито звук. Кръв заля гърдите му.

Господин Фалконе направи движение да се спусне напред и да стреля, но аз го задържах навреме, без негрите да забележат това.

— Ти си храбър, сине мой — каза царят, като се обърна към Серага, който изтриваше кръвта от острието на копието си. — Махнете оттук това робско куче!

Няколко души бързо излязоха от колибата и отнесоха трупа на нещастния войник, а една млада негърка засипа с пясък кръвта, която бе напоила земята.

Когато следите от убийството бяха премахнати и тишината отново се възстанови, свирепият цар се изправи на крака и се обърна към нас, като извика:

— Бледолики! Кои сте вие и от коя далечна страна идвате? Какво търсите тук, при нас?

Аз пристъпих напред развълнувано и казах:

— Ние идваме от много далече, от страната, която е разположена отвъд планините и голямата пустиня. Дойдохме тук да посетим твоето царство. Не знаем дали това ти харесва.

— Вие сте дошли от далече, за да видите много дребно нещо — отвърна ни царят. — На мен не ми е неприятно да ви видя и да ви приема, но знайте, че аз съм господарят на тези земи и че ако пожелая, бих могъл да ви определя същата участ, която постигна несръчния войник.

Ние знаехме вече твърде много за жестокостта на царя. Като чухме тези думи, по гърба ни сякаш полазиха мравки. Но все пак запазихме спокойствие и пълно хладнокръвие.

— Ти ни заплашваш — казах аз, като го гледах самоуверено. — Нима твоите войници не са ти разказали за нашата сила? Виждал ли си някога такъв човек?

Като казах това, направих знак на Гуд да излезе напред.

— Не — каза царят, като разглеждаше с учудване нашия приятел и издаваше особеното си удивление от монокъла, който бе втикнат в лявата орбита на Гуд.

— Никога не съм виждал човек с толкова бляскаво око, нито с бели крака.

— Сега вярваш ли, че сме надземни същества?

— Още не. Аз не съм видял нищо от вашата необикновена сила.

— Не са ли ти говорили за нашите огнени тръби?

— Да, но аз нищо не съм видял. И ако е вярно, че твоите тръби убиват отдалече, докажи ми това.

— Готов съм да ти докажа.

— Тогава убий човека, който се е облегнал ей там, на оградата — ми каза царят, като посочи един негър, който се намираше на сто и петдесет крачки от нас.

— Не! — отвърнах аз решително. — Ние не убиваме хората без причина. Ние сме навикнали да ценим човешкия живот. Накарай да изведат от твоя краал един вол и аз ще го убия, без да се помръдна оттук.

— Ако вашите оръжия не убиват хора, за какво ви са?

— Значи не вярваш, че могат да убиват и войници?

— Не! — каза царят.

— Е добре. Щом като се съмняваш в силата на нашите огнени тръби, заповядай на сина ти да застане на входа на краала и аз ще изпратя огъня срещу него.

— Ти си дързък, чужденецо! — отвърна царят с рязък глас. — Но все пак ми се иска да вярвам, че оръжията ти са силни, и засега ще направя опит само с един вол.

По даден знак неколцина негри изведоха един едър вол към изхода на селото. Аз се обърнах към генуезеца и му казах:

— Този път стреляйте вие, за да не помислят, че само аз и Гуд сме магьосници.

— Имате право — отвърна той. — Аз нямам изкуствена челюст нито монокъл, както приятеля ми. Нямам с какво да ги плаша.

Прицели се внимателно във вола, който бавно-бавно се отправяше към изхода на селото.

Дълбока тишина завладя огромния двор. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Царят, Серага, старият вожд и всички останали войници бяха притаили дъх от страх да не пропуснат удара, и не откъсваха очи от вола и стрелеца.

Господин Фалконе дочака волът да се отдалечи на сто и петдесет метра и след това стреля.

Ударен право в сърцето, волът се повали мъртъв на земята.

Дълъг одобрителен шепот се понесе сред войниците, които бяха удивени от повалянето на грамадното животно.

Приближих се до монарха, който никак не криеше изненадата си, и му казах студено:

— Ако искаш, можем да опитаме сега дали оръжията ни могат да убият сина ти.

— Не, не! — възкликна царят уплашено.

— Ще бъдеш ли доволен, ако имаш и ти такова страшно оръжие?

— О, да!… — отвърна той и окото му блестеше от желание. — Ако можех да имам една огнена тръба като вашите, не бих се страхувал повече от никого.

Взех пушката на Венговел, която бяхме запазили, и му я подадох, като му казах:

— Ето подаръка на белите хора. Но преди това искам да ти покажа, че е също толкова страшна, колкото и нашите. Предупреждавам те обаче, че не трябва да я употребяваш против хората. В противен случай ще те сполети голямо нещастие. А сега кажи да забият едно копие в земята и аз ще ти покажа как това оръжие ще го разбие на парчета.

Заповедта бе веднага изпълнена. Прицелих се много внимателно в копието, за да не би да пропусна удара, и после с едно точно попадение го направих на трески за голямо учудване на царя и цялата му армия.

След това му подадох пушката. Той я пое живо и я постави до себе си.

В този миг грозното същество, което бяхме взели за маймуна и което се беше сгушило в краката на царя, се изправи и показа лицето си.

Едва тогава забелязахме, че не беше маймуна, а зловеща стара вещица, извънредно мършава, със сбръчкана кожа, която й придаваше вид на египетска мумия.

Главата й приличаше на череп на мъртвец и всеки би я взел за такъв, ако не беше на цвят черна, вместо бяла, и ако на мястото на орбитите не се виждаха две малки черни очи, които светеха като въглени.

Страшната вещица пристъпи към царя. Протегна към него извитата си като кука ръка с дълги нокти, сякаш лапа на див звяр, и с дрезгав, неприятен глас, който ни направи необикновено впечатление, извика:

— Слушай, царю!… Слушай, народе!… Небе, земя, живи и мъртви, слушайте всички! Аз съм пророчица…

Думите й бяха изслушани с благоговейно мълчание от царя, вождовете и войската. Като че всички бяха силно изплашени.

Старата вещица продължи след няколкоминутно мълчание:

— Кръв… Кръв… Виждам потоци от кръв… Как силно мирише всичката тази кръв… Но съвсем друго ще стане по тези места. Лешоядите ще крещят от радост и цялата земя ще затрепери. Стара съм, но виждам надалече, чета в книгата на съдбата и съзирам как белият човек идва насам. Нещастие!… Нещастие за нашия народ!… Преди много години белият човек беше нахлул в тези земи и построи големия планински път. После изчезна, но ще се върне, за да завладее отново земите си. А тези трима, които са стигнали дотук, са авангардът на белокожите войски За какво сте дошли тук, белокожи, вие, които сте толкова умни, толкова опитни и могъщи? За това ли, което е загубила вашата раса, живяла тук преди години? Отдавна, преди много векове един-единствен белокож се осмели да навлезе сред тези земи, които дедите му бяха изоставили. Но той умря. За неговия труп ли идете? Или за блестящите камъни? Каквото и да бъде, вие ще останете тук, за да не позволим нещастието да се сгромоляса върху негърския народ.

После се обърна към Умбопа и извика:

— А кой си ти, с кожа подобна на нашата? Ти сигурно не си дошъл да търсиш блестящите камъни, нито жълтия метал… Бих искала да видя кръвта, която тече в жилите ти, и да прочета в сърцето ти, за да узная тайната, която криеш, и загадъчната татуировка, която имаш под колана си.

В този момент старата вещица бе обзета сякаш от епилептичен припадък и падна на земята, като се гърчеше.

Царят изглеждаше изплашен. Сигурно същото беше и с вождовете и войниците му.

Като се посъвзе малко от изненадата, заповяда войниците да минат на редици пред него и да се разотидат. После се обърна към нас и ми каза:

— Бели! Гагул, старата магьосница на нашето племе, произнесе странни слова. Аз се страхувам от вас и трябва да ви убия, понеже магьосницата ме посъветва това.

Погледнах го дръзко и му казах:

— Ако вдигнеш ръка срещу нас, ще те сполети голямо нещастие. Не видя ли как падна волът?

— Царят не е вол — ми отвърна той — и заплахите не ме тревожат.

— Не те заплашвам. Само те предупреждавам.

Гигантът сложи ръка на челото, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл, а после добави с променен тон:

— Тази нощ ще имаме голям празник — нощният празник на нашата магьосница Гагул.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Каня ви да участвувате в тържеството.

— Ще дойдем. Но внимавай, защото ще бъдем готови да осуетим всяко престъпно намерение.

— Няма да предприема срещу вас тази нощ нищо. Утре ще видим какво ще правим с тебе и останалите ти другари.

Разделихме се мълчаливо и се върнах в колибата, следван от моите другари. Излишно е да ви казвам, че всички бяхме замислени върху лошия развой на нашите приключения и че вечерята ни мина без апетит и веселия.

Глава XI
ПРАЗНИКЪТ НА ВЕЩИЦАТА

Едва бяхме привършили тъжната вечеря, когато влезе Инфадоу. Старият вожд ми изглеждаше дълбоко замислен. Отдадох това на заплашителните думи, които царят беше отправил преди малко към нас.

За да се уверя, обърнах се към него и му казах:

— Струва ми се, че вашият цар не заслужава да управлява толкова голям народ като вашия. Сигурен съм, че поданиците му не го обичат. Какво ще кажете?

Вождът ме погледна за миг, без да каже нищо, после проговори:

— Имате право. Той е жесток. Отдавна измъчва народа си. За него няма разлика между най-великите вождове и най-долния роб. И към едните, и към другите се отнася не като към хора, а като към животни. Цялата страна пъшка под неумолимата му ръка. Ако искате да се уверите в жестокостта му, елате тази вечер на празника на вещицата и ще разберете по какъв свиреп начин се отнася с населението на царството.

— Добре — казах аз. — Но защо търпите такъв тиранин? Защо не се разбунтувате и го лишите от власт?

— Но, господарю, не знаете ли, че Серага е законният му наследник? Сърцето на сина е още по-жестоко от това на бащата. Така че народът не би се зарадвал, ако вместо единия дойде другият. Ех, ако беше жив синът на Имоту!

Умбопа, който полека-лека се беше приближил към нас и слушаше с голямо внимание разговора ни, каза изведнъж:

— Откъде знаеш, че младият Иньози е мъртъв? Кажи ми, ако беше жив, би ли могъл да заеме мястото си?

Инфадоу погледна Умбопа малко смутено и му каза строго:

— Кой си ти и защо си позволяваш да прекъсваш разговора на твоите господари?

— Изслушай ме, вожде — каза Умбопа, без да обърне внимание на забележките. — Ти смяташ, че Иньози е мъртъв. Аз обаче ти заявявам, че е жив.

Старият вожд го гледа известно време дълбоко учуден, без да може да проговори, после направи усилие и викна разгневен:

— Не е възможно! Ти лъжеш!

— Аз пък ти казвам, че майката на Иньози не е умряла в пустинята, както мислят.

— Кой ти каза това?

— Ще научиш по-късно. Сега ще ти кажа само, че когато тя напусна негостоприемния краал и слезе в равнината, срещна няколко ловци, които я отведоха със себе си в страната на зулусите. Там тя можа да отгледа без страх своя син. Разказа му историята на родната му страна и не само му обясни причината на бягството, но даже му вдъхна надежда, че рано или късно ще се качи на трона на баща си. Когато порасна здрав и жизнерадостен, Иньози отиде в страната на белите в очакване на удобния случай да си върне в родната страна и да свали от трона узурпатора.

— Но откъде знаеш всичко това? — попита Инфадоу, чието учудване нямаше граници.

— Погледни добре лицето ми: аз съм Иньози! — отвърна просто нашият служител.

— Ти! — възкликна старият вожд, гледайки недоверчиво към Умбопа.

— Аз — повтори Умбопа твърдо, без да навежда глава под изпитателния поглед на Инфадоу.

— Дай ми само едно доказателство, ако искаш да ти вярвам.

— Познаваш ли свещения знак, който е изрисуван около хълбоците на престолонаследниците на нашия народ?

— Да.

— Какъв е?

— Лазурна змия, татуирана около тялото.

— Гледай!

Като каза това, Умбопа бързо отпусна на земята полата, която опасваше хълбоците му, и показа една лазурна татуировка, представляваща змия.

— Сега вярваш ли това, което ти казах?

Инфадоу разгледа внимателно знака, който опасваше слабините на нашия негър, после падна на колене пред него, проговаряйки с треперещ глас:

— Да, познавам свещената змия, с която се означават наследниците на трона. О, Иньози, ти си моят цар.

— Е добре, чичо — продължи Умбопа. — Ще ми помогнеш ли да се кача на трона на баща ми?

Старият вожд замълча.

— Защо се колебаеш, чичо? — попита Умбопа. — Не знаеш ли, че животът ти е в ръцете на царя и че утре може да загубиш главата си под ножа на жестоките палачи?

— Зная — отвърна вождът.

— Тогава какво ще стане с Иньози без твоята подкрепа? Щом като трябва да заема престола на баща ми, трябва да действувам бързо, за да отстраня и най-малките подозрения. Когато стана цар на този народ, ще запазя за тебе най-високите почести и ще ти дам най-доброто място в двореца.

— Не се колебая повече, Иньози — каза старият вожд. — Аз съм твой и съм готов да се сражавам за твоята победа.

Тогава Иньози се обърна към нас и ни каза благородно:

— А вие, скъпи ми бледолики другари, ще ми помогнете ли с вашите могъщи ръце? Засега нищо не мога да ви предложа в замяна, но ако успея да взема властта, всяко ваше желание ще бъде задоволено.

— Колкото до мен — каза генуезецът, — нямам нужда от никакво възнаграждение. Не съм свикнал да продавам моите услуги. Обаче бих искал да ни помогнеш след това да намерим бедния ми брат.

— Разчитайте на мен, господине.

— А ти разчитай на пушката ми. Ще бъда много доволен да дадем на този нехранимайко онова, което заслужава, и да направим щастлив този беден народ.

— Благодаря, господине.

После Иньози ме погледна и ми каза:

— А ти ще ми помагаш ли със съветите си?

— В това можеш да бъдеш сигурен — отвърнах аз. — Но струва ми се, че не бива да продаваме кожата на мечката, преди да сме я убили.

— Ще видите, че с помощта на чичо ми ще заема трона на моя баща.

— Бъди сигурен, че няма да те изоставим.

— Благодаря — отвърна Иньози. — А какво ще ти дължа после?

— Господин Фалконе говори за себе си и отказва всякакво възнаграждение, тъй като е богат. Но аз съм беден ловец и ще приема всичко, което ми предложиш.

— Какво искаш? Кажи и ще го имаш.

— Аз зная, че в тази страна има много диаманти, които вие не използувате за нищо.

— Вярно е. За нас блестящите камъни нямат никаква стойност.

— Е добре, ще ми дадеш ли от тези диаманти?

— Ще ти подаря всички диаманти, които се намират в царството.

— Скъпи приятели — намеси се Гуд. — Всичко това е великолепно, но как ще постъпиш ти, Умбопа, за да си възвърнеш правата?

— Какво ще ме посъветваш, чичо? — попита Иньози, като се обърна към стария вожд.

— Да почакаме тази нощ — каза Инфадоу.

— Какво мислиш да правиш? — го попита господин Фалконе.

— Ще предизвикаме внезапен бунт веднага след клането, което ще последва празника. Аз ще ида да поговоря с някои от вождовете, мои приятели, ще ги поставя в течение на работата и ще съберем толкова много войска, че ще смажем с един удар привържениците на царя. А през това време бъдете спокойни и си починете малко.

Инфадоу се тъкмеше да си върви, когато дойдоха няколко пратеници на царя, които ни носеха три блестящи стоманени брони, прилични на оная, която бяхме видели на гърба му, както и три саби и три величествени копия.

— Кой ви е правил тези брони? — попитах Инфадоу, когато царските пратеници си отидоха.

— Не мога да ви кажа. Зная само, че са ги употребявали старите ни владетели. Царят има няколко, но ги държи само за себе си, за да се предпазва от вражеските саби и копия.

— А защо ги праща на нас?

— Не зная, може би това означава, че ви уважава много. Облечете тези магически облекла и ще бъдете спасени от всякакъв удар на сабя или копие.

Ние послушахме съвета на стария вожд и намъкнахме здравите брони, после седнахме вън от колибата, нетърпеливи да разберем какво ще стане по-нататък.

Луната се появи зад високите планини, цялата равнина се осветяваше, сякаш беше ден. Няколко царски пратеници дойдоха да ни заведат на празника на вещицата Гагул.

Дворът на царските колиби беше изпълнен, както и преди, с множество войници в пълна бойна готовност. Оръжията им блестяха живо под бледите лунни лъчи, а дългите им пера се развяваха от лекия нощен повей.

Преминахме през дългите им мълчаливи и неподвижни редици и седнахме на посоченото ни място, което се намираше пред царската колиба.

Царят никак не се бави. Пристига със стоманената си броня, подобна на нашите, и със златна корона на главата, украсена с щраусови пера. В ръцете си държеше вилообразен бастун.

Престолонаследникът Серага и вещицата Гагул го придружаваха.

— Радвам се, че сте дошли, о, белокожи — каза весело царят. — Аз ще ви покажа след малко такова зрелище, каквото сигурно не сте гледали във вашата страна. Веднага ще дам знак за започване, защото часовете ще бъдат твърде кратки за големия нощен празник.

— Твърде кратки! Твърде кратки! — каза дрезгаво старата магьосница.

После стана, държейки в ръка една вилка, подобна на тази, която имаше царят, и извика остро и продължително.

Около петдесетина стари негърки, най-страшните, които може човек да си представи, се появиха изведнъж посред редиците на войниците. Образуваха голям; кръг пред царя и започнаха шеметно да играят под звуците на някакъв инструмент, направен от звънтящи камъни, и барабани от издълбани отвътре дървени клони, покрити с кожа.

Скачаха лудо, като че бяха избягали от ада. Изпълняваха някаква пантонима, която не би могла да се опише. Сред многобройните войнишки орди се подхвана тежка и еднообразна песен.

Изведнъж старите вещици се наловиха за ръце и се спуснаха като бурен поток към редиците на войниците. Последните, макар че бяха въоръжени, бързо отстъпиха назад, сякаш се бояха да не бъдат докоснати.

Нещастниците имаха право. Разбрахме, че всеки, който беше пипнат, биваше хващан от другарите си и замъкван пред царя, където няколко палачи го чакаха с големите си ножове, за да отсекат главата му.

Представете си нашия ужас при тази страхотна кървава гледка! Страхът, който обземаше войниците, започна да обзема и нас. Ние също не бяхме сигурни за живота си.

— Да бягаме! — каза Гуд. — Не мога да гледам такова нещо.

— Невъзможно — отвърнах аз. — Царят може да се разсърди и да хвърли върху нас тези дивачки заедно с палачите.

— Но аз не мога да устоя на такъв позор.

— Най-благоразумното е да не мърдаме оттук.

— А ако тези отвратителни вещици дойдат към нас?

— Ще си помогнем с оръжията.

Докато разговаряхме, кръвожадните вещици продължаваха да се спускат сред редовете на войниците, за да избират жертвите си, а царските палачи непрекъснато натрупваха главите.

Изведнъж стана това, от което Гуд се опасяваше. Стариците, след като бяха преминали две дълги войнишки редици, се спуснаха към нас. Страшно беше да ги гледа човек. Косите им бяха разчорлени, очите им светкаха като запалени въглени, от устата им капеше пяна.

Виждайки ги да идат към нас, ние застанахме един до друг, готови да браним живота си с всички сили.

Като стигнаха на няколко крачки от нас, една от тях се отдели от групата и се спусна напред, докосвайки с вилката си Умбопа.

— Ние искаме да видим каква кръв тече в жилите ти… — извика кресливо вещицата. — Познавам те! Ти идеш отдалече, но си роден тук. Хиените жадуват месата ти, както ние жадуваме кръвта ти!

Мигновено двама войника се хвърлиха към Умбопа да го хванат. Ние обаче застанахме отпред, като в същото време аз насочих пушката си към царя и извиках:

— Царю Тоуала, оттегли магьосниците и войниците си, защото няма да ви дадем нашия слуга! Неговия живот ще заплатиш със своя.

В това време господин Фалконе се беше прицелил в Серага, а Гуд в старата Гагул. И тримата бяхме готови да стреляме, ако не изпълнеха веднага искането ми.

Видимо изплашен, царят стана и каза с променен глас:

— Свалете огнените си тръби! Гагул е мъдра и словата й предсказват големи нещастия. Аз би трябвало да се подчиня на желанията й, но не ще наруша законите на гостоприемството и няма да позволя да падне косъм от вашия слуга.

Като каза това, той се обърна и направи знак на войниците, които се бяха настанили зад нас, може би готови да изпълнят някоя тайна заповед, и те се оттеглиха. После продължи:

— Ако желаете, може да се върнете във вашата колиба, тъй като още не съм решил каква ще бъде съдбата ви. Обаче предупреждавам ви, че в часа, когато слънцето ще бъде толкова далече от изток, колкото и от запад, ще се състои танцът на младите девойки и до тогава ще реша какво да правя. А сега вървете да почивате.

Отвърнахме на поздрава му и побързахме да напуснем двореца, изпълнени с безпокойство и ужас.

— Да ги вземе мътната! — викна господин Фалконе, когато се измъкнахме от царския краал. — Не бих могъл да си въобразя по-жестоко зрелище от това, което видяхме тази вечер.

— Глупави излязохме, че не ги накарахме да помиришат малко барут — каза Гуд.

— Би било безумие, което щяхме да заплатим с живота си — отвърнах аз. — Какво искаш да направим с три пушки срещу толкова много въоръжени войници? Само да гръмнехме, и биха ни направили на късове.

— За такава паплач ще ни трябват няколко топа.

— И един полк стрелци.

— Обаче и без топове и пушки постигнахме целта си — каза генуезецът.

— Имате право — отвърна Гуд. — Аз бях уверен, че с Умбопа е свършено.

— И че от неговия трон нищо не остана — прибави италианецът. — Драги ми Иньози, добре се отърва.

— Зная, бели хора — отвърна бившият ни слуга. — Уверявам ви, че Иньози никога няма да забрави, че ви дължи живота си.

Когато стигнахме колибата, слънцето вече изгряваше. Прегледахме внимателно двора, да не би да се е скрил някой от палачите на вещицата Гагул. После, бидейки всички твърде много уморени, се разположихме в леглата, като се мъчехме да заспим. Обаче надеждата да успеем беше малка.

Безпокойствията и ужасите, които изпитахме през тази нощ, ни бяха разстроили до такава степен, че не бяхме в състояние да затворим очи нито за миг.

Към девет-десет часа в колибата ни влезе Инфадоу, придружен от няколко вождове, негови приятели, които бяха решили да се борят за победата на Иньози.

Бившият ни слуга ги прие и им разказа последователно различните събития от живота си, за да им докаже, че наистина е синът на убития цар. После, за да ги убеди още по-добре, им показа татуировката, която се намираше около хълбоците му.

Вождовете го изслушаха мълчаливо, но никак не бяха уверени в това, което бяха чули.

— Дайте ни някакъв знак, който да ни покаже, че наистина сте законният наследник на престола, и ние ще ви помогнем да свалите Тоуала — заключиха те накрая.

— Не е ли достатъчна татуировката? — попитах аз, като се намесих в разговора им.

— Не, бели господине, не е достатъчна — отвърнаха те.

— А какво искате тогава?

— Някакво доказателство, което да ни покаже, че той наистина е покровителствуван от духовете и от вас.

— Но тази лазурна змия би трябвало достатъчно ясно да ви говори, че той е наистина от царска кръв.

— Вярно е. Но вие още не сте ни казали дали го покровителствувате.

— Това сме готови да ви покажем.

— Как?

— Кажете вие по какъв начин желаете.

— Дайте ни някакво доказателство за силата, с която го покровителствувате.

Ние се намирахме в голямо затруднение. Не знаехме, какво точно искат тези твърдоглави негри. Всички ровехме в мозъците си, за да измислим нещо, когато Гуд каза изведнъж:

— Да, да… О, вождовете ще бъдат задоволени напълно, дори ще потреперят!

— Какво искате да кажете? — го попитахме ние.

— Ще получат едно съвършено ясно доказателство за нашата мощ. Представете си, ще им го даде слънцето.

— Какво говорите, Гуд?

— Тази заран, като гледах малкото календарче, което нося със себе си, прочетох, че днес ще има пълно слънчево затъмнение.

— В колко часа? — попитахме ние.

— В единадесет за страните, разположени южно от екватора.

— Това затъмнение ще ни свърши добра работа — каза генуезецът истински развълнуван.

Погледнах го изненадано и даже малко насмешливо. Никога не съм бил силен по астрономична математика и никак не споделях възторга му, още повече че не вярвах в непогрешимостта на астрономите.

— Драги ми приятелю — казах на Гуд. — Сигурен ли сте, че явлението ще стане тъкмо днес?

— Така казва моят алманах — отвърна ми той.

— А ако астрономите са се излъгали?

— Невъзможно е.

— Искам да вярвам. Но помислете, че ако обявим великото събитие, а то не стане, ще загубим цялата си слава на надземни същества и ще съсипем заедно с нас и Иньози.

— Но защо? — попита Гуд с обичайната си живост. — Алманасите винаги се съставят научно и щом като обявят затъмнение, то неминуемо ще се появи в точно определения час.

— Добре, карай със затъмнението.

Двамата приятели се заеха с някакви изчисления, от които аз не разбирах, и заключиха, че затъмнението трябваше да стане, за мястото, където се намирахме, малко преди пладне. Тогава, давайки вид, че нещо му е хрумнало, Гуд каза на вождовете:

— Ще ви дадем доказателство.

— Кога? — попитаха негрите.

— Още днес — отвърна той. — Искате някакъв необикновен знак? Тогава вдигнете очи към слънцето, което облива небето с огнените си лъчи. След два часа то ще се покрие с черен воал, земята ще потъне в мрак и това ще означава, че този младеж наистина е Иньози, вашият законен цар.

Недоверчива усмивка се появи по устните на негърските вождове.

— Кажете да се скрие слънцето и да настъпи мрак и ние всички, целият народ, ще повярваме във вашата сила и няма повече да се колебаем да признаем Иньози за наш цар.

— Ще имате този знак — прибавих аз.

Вождовете, доволни от думите ми, излязоха мълчаливо заедно с Инфадоу, който изглеждаше извънредно радостен от обещанието ни.

Като останахме сами, Иньози ни каза:

— Благодаря ви, бели приятели. Още един път ще дължа вам престола на моите деди. Разчитайте на вечната ми признателност.

Тъй като наближаваше часът за празника на младите девойки, за който ни беше говорил царят, взехме оръжията си и се отправихме към царския краал заедно с Иньози. Изгледът на обширния двор беше променен. Вместо въоръжени войници този път той гъмжеше от момичета, всички нагиздени и украсени с гривни от злато и слонова кост. В ръцете си държаха големи палмови листа, които грациозно развяваха като ветрила.

Макар и черни, повечето от тях бяха красиви.

Царят ни посрещна твърде сърдечно, сякаш се стараеше да забрави това, което бе станало през нощта и което за малко щеше да струва живота на нашия слуга.

— Аз вече ви смятам като синове на моето царство — каза ни той с любезна усмивка.

После вдигна ръце и танците започнаха.

Младите негърки правеха различни движения, като изпълняваха прелестни пантомими и сложни танци, които аз не бих могъл да ви опиша, тъй като от танци разбирам толкова, колкото и от астрономически изследвания. Ще простите това невежество на стария ловец, нали?

Мога да ви кажа само това, че играеха много грациозно и с изненадваща пъргавина.

След общите танци започнаха поединични, които траеха дълго.

По едно време царят се приближи до нас и ни попита коя танцьорка ни се вижда най-пъргава и най-красива.

— Онази, която играе пред всичките — отвърнахме ние.

— Имате право — каза царят. — Наистина тя е най-смелата и най-грациозната.

— Може би ще й подарите нещо? — попитах аз.

— Да, ще й направя един подарък, който на вас сигурно няма да се хареса — отговори той.

— Какъв подарък?

— След малко това момиче ще бъде мъртво.

— Мъртво! — възкликнах. — Но това е нечувана жестокост!… Да я убиете, понеже е най-милата и най-красивата!

— Тя ще умре — каза царят решително. — Такъв е нашият обичай. Аз трябва да правя това, което са, правили царете преди мене. Всяка година се принася в жертва на планинските духове най-смелата и най-хубавата танцьорка от царството.

— А не можете ли да я спасите?

— Невъзможно е! Ако я спася, голямо нещастие ще сполети страната ми, както и мене.

— Не вярвайте на тези истории — казах аз.

— И все пак така е. Царят, който седеше на трона) преди мене, се трогна от сълзите на девойката, която беше определена за жертва на планинските духове, и нещастието го сполетя. Бе убит в разцвета на годините си и синът му не наследи трона. Белокожи, девойката ще умре!

Той даде знак и двама телохранители от царската свита се спуснаха към младата негърка, а тя, не знаейки скръбната съдба, която е очакваше, продължаваше да играе, докато приятелките й я обсипваха с цветя.

Телохранителите се хвърлиха върху нея и хванаха здраво ръцете й.

Едва тогава нещастницата разбра каква страшна участ й е определил царят. Започна да хълца така трогателно, че би развълнувала даже и хиените, но сърцето на монарха оставаше твърдо като камък.

Войниците, глухи към плача и молбите на девойката, я помъкнаха грубо към царския краал.

— Какво ще правят с тази девойка? — попита генуезецът развълнувано.

— Готвят се да я убият.

— Аа, това никога няма да позволя, дори ако трябва да се борим с всички царски телохранители!

— Нито аз — отвърнах, като стиснах пушката.

В този момент царят се обърна към сина си и каза:

— Готово ли е копието ти, Серага?

— Да, татко — отвърна престолонаследникът и се усмихна жестоко.

— Бъди готов!

Вещицата Гагул се засмя зловещо.

Виждайки Серага да се приближава към жертвата си с вдигнато копие, аз се спуснах напред и извиках:

— Спрете! Няма да позволим да извършите това престъпление!

Царят подскочи от мястото си и ме погледна заплашително.

— Кой ще ми попречи? — ме попита с гърмящ глас.

— Ние — отвърнах аз, пристъпвайки напред с пушка в ръка.

— За какви се смятате вие, та се противопоставяте на моята воля?

— Ние сме бели хора, синове на културни страни.

— А какво ме интересува мене, че сте бели хора? Аз не се боя от вас.

— Аз пък ти повтарям, че тази девойка няма да бъде убита пред очите ни. Гледай, царю, жестокостта ти обижда даже и небето! Гледай! Слънцето ей сега ще се скрие от очите ти. Мрак ще покрие страната ти. А това значи, че престъплението ти няма да остане ненаказано.

После протегнах ръка към слънцето и извиках с мощен глас:

— Скрий се, слънце!

В този момент аз залагах на последната карта, тъй като, както ви казах, нямах никаква вяра в календара на Гуд и в обявеното от него затъмнение. Гледах неспокойно слънцето, което трябваше да потвърди страхотната ни сила.

Ще се скрие ли слънцето или не? Този въпрос изпълваше мисълта ми. Ако календарът грешеше, бяхме загубени.

Царят ни гледаше със смесено чувство на удивление, страх и съмнение. Но Серага пристъпваше към младата негърка и размахваше заплашително копието си.

Гуд се спусна напред да защити нещастната девойка. Последната, разбирайки, че искаме да я спасим, се вкопчи в краката му, като го молеше да не я изоставя.

В тоя миг забелязах, че краят на слънцето започна бързо да потъмнява. Сърцето ми радостно затуптя и аз благослових точността на астрономите.

— Гледай, царю! Тъмнините вече заобикалят слънцето!…

Царят вдигна очи и виждайки, че слънцето малко по малко потъмняваше, изпадна в дълбок ужас, който обхвана и всички, които се намираха в краала. Не се чуваше вече никакъв шум. Сякаш бяха вкаменени от страх.

Тъмнината се разпростираше все по-бързо по земята, прогонвайки околните птички. Слънцето продължаваше да гасне.

Изведнъж Серага, обхванат от внезапна ярост, се спусна неочаквано към генуезеца, който се намираше най-близо, и се прицели с копието си.

Италианецът забеляза това навреме и бързо се обърна, насочвайки пушката към нападателя. Чу се гърмеж и наследникът на Тоуала падна мъртъв на земята.

При този внезапен изстрел произлезе неописуемо безредие. Танцьорките и целият останал народ, който се беше струпал в царския краал, се спуснаха да бягат презглава.

Ние се възползувахме от суматохата, за да избягаме колкото може по-бързо, преди войниците да помислят да се спуснат върху нас и да им платим скъпо смелостта си.

Използувайки тъмнината, напуснахме двореца и се отправихме към лагера на Инфадоу, за да се поставим под покровителството на многобройните войски, които той бе събрал, та да свали кръвожадния монарх и да постави на негово място нашия бивш служител, славния Иньози.

Глава XII
ВОЙНАТА

Слънчевото затъмнение завършваше, когато стигнахме до Лоо, където бяха събрани привържениците на Иньози. След небесното явление те вече не се съмняваха в царския произход на бившия ни служител и в нашата необикновена мощ.

Лагерът, който бяха избрали, се намираше на един скалист хълм с форма на конска подкова. Това беше същинска естествена крепост и наблюдателница, тъй като от там равнината се виждаше като на длан.

Извънредно стръмен и защитен от огромни скали отстрани, хълмът беше уязвим само по средата и в задната част. Но негрите вече бяха успели да издигнат на тези места яки стени и високи, непревземаеми валове.

Със задоволство установихме, че привържениците на Иньози бяха твърде много. Тъй като Инфадоу беше най-известният вожд в царството, лесно беше успял да събере под знамената си всички приятели и всички недоволни от царя.

Щом ни забеляза, че пристигаме, задъхани от дългия бяг, старият вожд побърза да ни посрещне. Попита ни какво е станало с царския краал, тъй като бяха чули гърмежи от пушката на господин Фалконе.

— Съвсем просто нещо — казах аз, — но ще бъде много полезно за въстанието. Убихме престолонаследника.

— Кого, Сарага… — възкликна Инфадоу.

— Искаше да убие един от моите приятели и той го превари, като пусна огън от огнената си тръба.

— А защо искаше да убие твоя приятел?

— Защото решихме да му попречим да убие най-добрата и най-красивата девойка в царството.

— А царят какво направи?

— Остана неподвижен от ужас. После не знаем какво е станало, тъй като решихме да използуваме тъмнината и бъркотията, за да избягаме.

— Показали сте се твърде смели — каза ми старият вожд. — Чудя се, че още сте живи.

— Е — казах аз. — Не бихме се оставили да ни заколят като кози.

— Смъртта на Серага ще улесни нашите планове.

— Вярваш ли?

— Да, защото населението ще се бои от вас и като знае, че вие подкрепяте Иньози, без колебание ще застане на наша страна.

— Но царят няма да се предаде така лесно.

— О, не! — възкликна вождът. — Тоуала е жесток, но безстрашен и ще се бори до последна капка кръв.

— Надявате ли се да победим?

— Да. Вече всички се готвят да признаят Иньози за цар на нашата страна.

— Много ли са вашите хора?

— Да и всички са изпитани храбреци Най-смелите и най-известните вождове са вече на страната на племенника ми. Елате, Иньози се готви да говори на войниците.

Наистина бившият ни служител се беше покачил на един камък сред лагера и вече бе започнал да говори на струпаните около него войници и вождове.

С жив, картинен език, на който не липсваше известна възвишеност, той говореше звучно, като се стараеше да убеди кукуаните, че той е законният цар, че през неговото царуване милосърдието и справедливостта няма да бъдат празни думи, че никога вече няма да видят жестокостта на Тоуала и че ще стори всичко необходимо, за да направи народа си истински щастлив.

Красноречието му, наистина необикновено за един негър, превъзходният му вид и особено нашето присъствие, което обещаваше истинска подкрепа на бъдещия цар, имаха пълен успех сред множеството войскари, които Инфадоу бе събрал.

Когато Иньози свърши, за миг настана тишина. После от гърдите на присъствуващите се изтръгна мощен поздрав:

— Коум!…

Войските поздравяваха бъдещия си цар.

Редиците се разкъсаха и започнахме бърза подготовка за решителния бой. Бяхме сигурни, че Тоуала няма да ни остави на мира за дълго.

На най-безстрашните вождове бяха поверени най-опасните постове. Множество разузнавачи бяха изпратени в равнината, която се простираше наоколо, за да ни предупредят навреме за приближаването на враговете. Навсякъде бяха поставени верни стражи, за да избегнем всяка изненада.

Тези подготвителни работи запълниха целия ден. Привечер ни предложиха една колиба, която бе построена сред лагера.

Представете си изненадата ни и радостта на Гуд, когато там намерихме багажа, който бяхме поверили на свитата на Инфадоу, преди да потеглим за царския краал… Прословутите панталони, за които нашият приятел толкова много съжаляваше, най-после бяха открити.

Оставям на вас да отгатнете с каква бързина ги обу. По този начин кукуаните се лишиха завинаги от удоволствието да гледат белите му крака. Инфадоу, който настояваше да не ги покрива, боейки, се, че така ще загуби голяма част от славата си, се опита да го събуе отново. Но Гуд оставаше неумолим.

Три-четири часа след като бяхме легнали, стражите ни събудиха.

Предполагахме, че войските на Тоуала са излезли вече от краала. Повикахме един от вождовете, който в този момент минаваше пред колибата, и го попитахме защо лагерът е в тревога.

— Нека белите хора се приготвят да се сражават — ни отвърна той.

— Къде е неприятелят?

— Три колони са излезли от царския краал и се приближават към нашите позиции.

— Колко войници броят?

— Толкова много, че покриват голяма част от равнината.

Аз бързо се облякох и приготвих пушката, но генуезецът не бързаше толкова. Беше намислил да се нагласи в хубав туземен костюм, който му подарил Инфадоу.

Костюмът се състоеше от казака, направена от величествена леопардова кожа; диадема от прекрасни щраусови пера, отличителен знак на великите кукуански вождове колан от опашка на бял вол и чифт космати кози цървули.

Освен пушката имаше и тежка секира, и желязна тояга с остри върхове. Живописният му костюм удвояваше красотата на италианеца.

Гуд обаче беше извънредно смешен със стоманената ризница, която покриваше и част от фамозните му панталони, с перата на шапката си, с монокъла в орбитата и с ботушите си, които бяха вече в окаяно състояние след толкова изминат път.

Излязохме навън и намерихме Иньози и Инфадоу и двамата облечени като господин Фалконе. Те събираха войската, за да я разположат откъм източната страна на хълма, където трябваше да се развие кървавото сражение.

Врагът премина равнината и стигна на петстотин крачки от хълма. Разположи се в боен ред. При първите лъчи на слънцето пред нас блесна гора от копия. Сред всички тези батальони се движеше Тоуала с блестяща стоманена броня и шлем на главата, покрит с черни пера.

Веднаха разбрахме, че по броя на войниците ние, не бяхме по-силни. Но се доверихме на нашите огнени тръби, които при майсторско използуване лесно биха всели ужас сред редовете на врага.

Гуд и генуезецът застанаха на първата линия, а аз се оттеглих на върха на една скала, от която можех да наблюдавам цялото бойно поле, да следя всички фази на сражението и да откривам огън по най-застрашените пунктове.

Наистина аз не изпитвах никаква омраза към негрите, които жестокият монарх се готвеше да хвърли срещу нас. Но трябваше да убиваме, за да не бъдем убити.

Нападението на неприятеля беше страхотно. Вражеските орди, окуражавани от гръмкия глас на херкулесовския си цар, се хвърлиха върху нас с такъв устрем, че първите ни редици бяха пометени за миг. Обаче Иньози, господин Фалконе и Гуд веднага им се притекоха на помощ с войските на Инфадоу и завързаха кървава битка.

Борбата ставаше страхотна. От двете страни се биеха като разярени лъвове. Ни едните, ни другите отстъпваха бойното поле, макар че убитите и ранените ставаха все повече и повече и обливаха с кърви склона на височината.

Виждайки, че на следния миг ще бъда обграден, аз слязох от скалата и започнах да стрелям на всички страни, за да си пробия път. Изведнъж един грамаден негър, вероятно вожд, ако се съди по перата, които украсяваха главата му, се спусна към мен с такава ярост, та аз помислих, че е настанал сетният ми час.

Бърз като стрела се хвърлих на земята й негърът, както се беше засилил, не можа да се спре и се строполи на няколко крачки зад мене.

На следния миг бях вече на крака. Сграбчих пистолета си и бях готов да го изпразня в гърдите му, обаче силен удар по главата ме повали зашеметен на земята…

Полъхнат от неочаквана свежест, отворих очи и видях Гуд, безпокойно преведен над мене със съд за вода в ръка.

— Как си, храбрецо? — попита ме той.

— Няма нищо лошо. Малко съм зашеметен, това е всичко — отвърнах. — Как се развива борбата?

— Чудесно! Засилихме се по всички линии.

Вече се поздравявахме с бързия и лесен успех, когато дойде при нас Инфадоу, който беше научил за случката с мене.

— Засега сме победители — каза ми той, след като се осведоми за състоянието ми. — Но не мислете, че Тоуала няма да се върне. Преди да напрегне всички сили, иска да разбере какво поведение ще държим ние.

— Елате, господа. Ще обсъждаме положението.

Отправихме се към края на хълма, където бе станал боят, и видяхме, че войските на Тоуала се преустройваха в равнината, готвейки се да подновят нападението, което може би щеше да бъде още по-кърваво.

Като се събраха около него главните вождове, Инфадоу се обърна към нас и към Иньози и каза:

— Бели хора, царю мой, обсъдете и решете какво трябва да предприемем.

— Тази вечер или най-късно утре нашите хранителни припаси ще се свършат. Единственото изворче, което се намира сред лагера, едва стига да утоли жаждата на нашите войници. Ако не предприемем решително нападение, излагаме се на опасността да видим войската ни омаломощена от глад и жажда. А в това време войниците на Тоуала могат да получат силни подкрепления от нови, невлизали в бой колони.

— Какво ще кажете при това положение?

Иньози се обърна към мен:

— Нека пръв говори великият бял ловец!

При тази покана аз взех думата.

— Не се боя от враговете — казах. — Даже нещо повече, те се боят от нас. При обстановката, в която се намираме, не е разумно да чакаме да се понижи бойният дух на нашите войници. В този момент, горди от постигнатия успех и изпълнени с вяра в правотата на делото, за което се бият, без много молби ще се хвърлят отново в борбата. Ако пък чакаме до утре, ще се изтощят от умора и глад и ще бъдат обезсърчени от подкрепленията, които Тоуала сигурно ще получи. Преди да оставим на нашите храбри воини време да се разколебават, а на Тоуала — да действува, да слезем към Лоо, да нападнем с всички сили обезкуражените войски на царя и да ги обърнем в бягство към краала.

Дълбока тишина посрещна войнствената реч на един съвсем миролюбив човек.

Миг след това Иньози, потънал в мисли, вдигна глава и каза:

— Белият ловец говори добре и мисли добре. Скъпи приятели, да се преустроим, да нападнем с всички сили врага и тази вечер ще можем да спим в краала на Тоуала.

След тези думи веднага биде съставен план за нападение. Войските на Инфадоу, гризите, които бяха най-безстрашните кукуански борци, бяха разположени на първа линия под заповедите на господин Фалконе със задачата да заемат централната теснина на хълма.

Те трябваше да посрещнат първия удар. Ние слязохме отстрани на хълма, за да атакуваме левия фланг на Тоуаловите орди.

Заповедите бързо бяха изпълнени. Гризите, горди от определеното им място, се спуснаха смело в боен ред, без да се колебаят нито за миг, макар и да знаеха, че отиват на смърт.

Поделенията на негрите от племето биволи бяха поставени под заповедите на Иньози и на мене.

Инфадоу, който като стар вожд знаеше колко голямо значение има за духа на войниците една насърчителна дума, направи преглед на войските, преди да заемат определените им позиции, като подчертаваше честта, която им правя, решавайки да се бия заедно с тях.

— Вождове и войници! — викна тогава Инфадоу. — Освен белия човек с вас ще се бие и вашият цар. Покажете се храбри и достойни за тази чест.

Сред войските се понесе дълго, нестихващо „Коум!“.

Едва ли някога римски император е получавал подобен поздрав от гладиаторите, които са отивали да се бият.

Иньози отвърна на поздрава с вдигане на бойното копие. След това войските на гризите преминаха пред него в три редици, всяка от по хиляда души.

Втора група премина също като първата в три редици и се отправи към позициите си, без ни най-малко да изрази страх от смъртта, срещу която отива. Напротив, всички бяха истински възторжени.

— Тези негри са прекрасни — ми каза Гуд, който стоеше до мене. — С такива хора можем да направим много нещо.

— Но и Тоуаловите войници са безстрашни — отвърнах аз.

— Зная, но се боят от огнените ни тръби. С нашето присъствие ние заместваме хиляди хора.

— Преди, но не сега.

— Защо? — попита ме изумен.

— Защото нашата слава малко намаля.

— Как така?

— Поради вашите панталони.

— Лъжеш се.

— Никак. Босите ви крака имаха тайнствено обаяние над негрите. А сега те съжаляват, че сте ги закрили.

— Ако е въпросът да спечелим битката, ще ги сваля веднага — каза Гуд, като се усмихна.

— Излишно е. Мисля, че все пак ще бъдат достатъчни изкуствената ви челюст и монокълът.

— По-скоро пушките ни.

В този миг сред равнината се чуха страхотни ви кове.

— Битката скоро ще започне — каза Гуд. — Да заемем местата си.

Когато стигнахме до края на платото, гризите вече бяха слезли на половината от хълма. Това смело придвижване беше предизвикало живо вълнение в лагера на Тоуала.

Вражеските полкове бързо се преустроиха и се понесоха напред, за да пресрещнат нашите.

Гризите стигнаха на изхода на конската подкова и вместо да навлязат в равнината, се струпаха в теснината, където зачакаха атаката. Не искаха да избързат, преди останалите части да заемат местата си.

Войниците на Тоуала разбраха, че пред тях е най-смелото племе на страната — гризите. Като ги видяха да се построяват в подножието на хълма, те се спряха, заловиха се за щитовете и наведоха копията.

Скоро след това един вожд с щраусови пера на главата пристъпи напред и даде нареждания с гръмки викове.

Войските на Тоуала тръгнаха да атакуват нашите гризи. Последните оставаха безчувствени и не обръщаха внимание на множеството стрели, които се сипеха върху тях. Но когато нападателите стигнаха на четиридесет крачки, нашите храбреци по знак на Инфадоу и генуезеца наведоха копията и се спуснаха напред като ураган, викайки с всички сили.

Чу се страхотен трясък, сякаш два влака се бяха сблъскали при пълна скорост. Копията блеснаха във въздуха и миг след това се забиха в гърдите на неприятелите.

Гризите, макар и по-малобройни, водеха борба на живот или смърт.

Схватката продължи десет минути. Враговете прииждаха, огъваха се, отстъпваха, като оставяха бойното поле покрито с трупове. После се връщаха с растяща ярост, като се биеха с копия, тояги и брадви.

Най-после гризите се спуснаха в последна атака. Враговете, безсилни вече да устояват, обърнаха гръб и се спуснаха да бягат.

Победата беше спечелена. Но на каква цена! Една трета от гризите лежаха на бойното поле, страшно обезобразени и окървавени.

За щастие господин Фалконе бе излязъл здрав и читав от тази касапница. Перата му гордо се развяваха от вятъра. Спасението му беше истинско чудо при тази кървава среща.

Докато гризите се престрояваха, за да преминат в настъпление, нашите части побързаха да слязат от хълма и да ги подкрепят.

Скоро нова колона от войската на Тоуала се понесе напред и се хвърли върху гризите. Последните ги пропуснаха да се приближат на четиридесет крачки, както бяха направили и преди, после се спуснаха отчаяно върху им. Втората битка излезе също така кървава, но и също така победоносна.

Войските на Тоуала, съставени предимно от млади негри, които се биеха за първи път, не бяха в състояние да издържат атаката на ветераните. След кратка схватка редиците им се огънаха в безредие въпреки виковете и заплахите на вождовете.

И тази битка с три пъти по-многоброен неприятел струваше на гризите страхотни жертви. Броят им вече бе извънредно малък. Въпреки това те се спуснаха живо подир бегълците и превзеха едно укрепление.

В този момент още един път видях да се веят перата на господин Фалконе и на Инфадоу и въздъхнах с облекчение.

Борбата продължаваше. Тоуала имаше нови подкрепления, които вече се придвижваха напред с намерение да отмъстят за първите две поражения.

Този път битката не беше по-малко кървава. Но сега вече и ние участвувахме в нея и присъствието на Иньози беше достатъчно да вдъхне още повече смелост в разгорещените войски.

Изпълнени с нетърпение да свършим по-скоро и да стигнем до стените на краала, спуснахме се бързо в равнината, за да ударим крилата на Тоуаловите войски. Всички бяхме напрегнати и правехме върховни усилия.

Когато Иньози видя, че врагът стръвно напада гризите от всички страни и че те вече ще отстъпят пред огромното числено превъзходство, вдигна бойното си копие и извика гръмогласно:

— Напред, храбри ми биволи!

Войниците, които носеха това име, понеже поясите им бяха направени от биволски опашки, нададоха бойни викове и се спуснаха като един на помощ на гризите.

Не бих могъл да опиша борбата по-нататък. Стори ми се, че земята се разтърсва, толкова страхотно бе сблъскването на тия човешки маси. Яростно звънтене на оръжия и страхотни, оглушителни викове, хората падаха на цели групи под ударите на копия и тояги.

Не знам как бях попаднал до господин Фалконе и стрелях отчаяно, засипвайки вражеските редици с адски огън.

Изстрелите ми ставаха все по-чести и по-чести. Но какво можеше да направят те срещу неизброимото множество? Шумът беше толкова силен, че гърмежите не се чуваха. Това беше истинско нещастие, тъй като аз разчитах повече на гърмежа, отколкото на куршумите, като се надявах да изплаша врага.

Сред тази бъркотия Инфадоу запазваше удвително спокойствие. Сякаш правеше обикновен преглед на войските, а не се намираше сред кървава сеч.

Издаваше заповеди със спокоен глас, насърчаваше ту едни, ту други и пращаше помощ на най-заплашените места.

При всеки изстрел го виждах все по-навътре сред сражаващите се, а редом с него — господин Фалконе, който се биеше като лъв.

Перата на генуезеца бяха разпилени от копията на врага. Черните му коси, освободени от диадемата, се развяваха волно на вятъра.

Ръстът и силата му се налагаха на всички и никой не се осмеляваше да излезе насреща му. Той използуваше това, за да отблъсва атаките. Всички се бояха от него убедени, че ще бъдат убити, ако дръзнат да го нападнат.

Най-после, след една последна и още по-кървава схватка, от ляво и дясно прокънтяха оглушителни викове. Нашите крила ни идеха на помощ, нападайки във фланг Тоуаловите войски.

Последните, намирайки се в конската подкова, образувана от хълма, където бяха повели бой, не можеха да устоят на новите противници, които се хвърлиха върху им от всички страни, като им нанасяха непрекъснато удари с копия и брадви. Разколебаха се и миг след това се пръснаха в паническо бягство.

— Напред, юнаци… — чу се гласът на Иньози. — Още малко и победата е наша!

При зова на младия цар всички се спуснаха върху вражеската войска и я атакуваха с неудържим устрем.

Противниковите редици бяха разкъсани. Не устояха на последния удар и отстъпиха след кратка и безполезна съпротива.

Битката завършваше сред потоци от кръв. Цялата равнина беше покрита с трупове на убити, с ранени и бегълци. Но колко големи загуби струваше това и на нас! От два полка гризи, които решиха изхода на борбата, бяха останали живи едва деветдесет души.

— Юнаци! — извика Инфадоу, като видя, че последните Тоуалови войници избягаха към равнината. — Вие сте герои. Никога няма да се забрави храбростта, която показахте през този славен ден!

После се обърна към господин Фалконе, който по чудо се бе спасил сред тази сеч, и му каза:

— Ти си велик човек! Виждал съм смели воини, но такива като тебе не бях виждал!…

Глава XIII
СМЪРТЕН ДВУБОЙ

Нямаше време за губене! Ако искахме да попречим на Тоуала да престрои войските си и да получи нови подкрепления, трябваше веднага да тръгнем за Лоо и да нападнем царския краал. В противен случай можехме да изгубим плодовете на победата.

Всички бяха уморени и гладни. Войските бяха понесли страшни загуби, но въпреки това потеглихме напред, след като отделихме известни части да се грижат за ранените.

Аз и господин Фалконе се готвехме да застанем начело на колоната, когато ни съобщиха, че са намерили Гуд на дъното на урвата, сериозно ранен. Боейки се, че нашият приятел е пострадал много, отидохме бързо при него.

Той лежеше на носилка. Беше силно пребледнял, изнурен, с разкъсани дрехи. Лицето му беше подуто, а единият крак — ударен с брадва.

— Какво ви се случи? — попитах го бързо.

— Една неприятност, която за малко не ме прати на оня свят — отвърна усмихнато Гуд. — Ако не беше бронята, нямаше вече да съм между живите.

— Как стана това? — попита генуезецът.

— С две думи, ето как: бях повалил един неприятелски вожд, един дявол, който ми създаде доста работа. Сметнах, че е вече мъртъв, и поех надолу по хълма. Но изведнъж проклетникът се хвърли предателски отгоре ми.

Лисицата съвсем не беше умряла, но беше прибегнала до тази хитрина, за да ме нападне в гръб. Изненадан, нямах време да се отбранявам. Получих един брадвен удар, който за щастие засегна крака, вместо да ми разбие главата. После с всичка сила ме блъсна надолу и аз се оказах на дъното на пропастта. Как съм останал жив, не зная, но съм сигурен, че без стоманената броня нямаше да отърва пътуването до оня свят.

— А кукуана убихте ли го? — попитах аз.

— Не — отвърна Гуд. — След като ме блъсна в пропастта, избяга като заек и вероятно още е жив. Но ако ми падне, скъпо ще плати предателството.

После попита с по-друг тон:

— Значи, победители сме?

— По цялата линия — отвърна господин Фалконе. — След половин час ще превземем и царския краал. Почивайте спокойно и не се бойте за нас.

Оставихме го, за да не пропуснем случая да вземем участие в атаката на краала, и настигнахме Иньози и Инфадоу, които бяха застанали начело на войските.

Входовете на Лоо бяха в ръцете на Тоуаловите войски. Подвижните мостове бяха вече вдигнати. Обаче ние бяхме сигурни, че няма да срещнем голяма съпротива. Противникът беше силно разстроен и с понижен дух след толкова кървави загуби.

От един пленен противников вожд научихме, че свирепият монарх се бе укрепил в колибите си, решен да се съпротивлява докрай, но че войниците му бяха повече склонни да го напуснат, отколкото да го защитават, тъй като смятаха вече излишна всякаква съпротива.

В желанието си да избегне по-нататъшно проливане на кръв Иньози изпрати вестители на всички входове, които да съобщят, че ще бъде пощаден животът на ония, които се предадат.

Шумни възклицания ни подсказаха, че глашатаите бяха постигнали целта си. Малко след това петте подвижни моста се спуснаха и ние влязохме в Лоо с голяма предпазливост, за да не попаднем в капан.

Страховете ни бяха напразни. Войските на Тоуала сложиха оръжие и побързаха да се побратимят с нашите, като поздравяваха новия си цар Иньози.

Изкачихме се на възвишенията на царския краал и видяхме, че последните верни на монарха бързо се разбягват, за да не бъдат напразно убити. Дворецът беше съвсем пуст. Пълна тишина цареше навсякъде, даже и вътре в колибите.

— Дали не е избягал и Тоуала? — попита господин Фалконе, като се обърна към Иньози.

— Не вярвам — отвърна царят. — Тоуала е твърде храбър, за да обърне гръб на врага.

— Ще се бие ли с нас?

— Да, но без надежда да остане жив.

— Ще го убиеш ли?

— Когато един цар загуби войната, убиват го — отвърна Иньози. — Такъв е обичаят ни.

— Кой ще го убие?

— Човекът, когото той избере за двубоя.

— Не те разбирам.

— Тоуала има право да избере човека, който трябва да го убие, и ще се сражава с него, додето има сили.

— А ако Тоуала излезе победител?

— Ще трябва да избере втори, трети, четвърти… И десет души да убие, в края на краищата ще бъде убит и той. Не може да издържи кой знае колко дълго.

— А ако избере тебе? — попита господин Фалконе.

— Ще трябва да приема предизвикателството. Уверявам те, че няма да се поколебая да премеря силите си с убиеца на баща ми.

— Тоуала е силен като бик — казах аз. — Ще бъде опасен противник.

— Зная го — отвърна Иньози. — Но аз съм готов да изпитам жребия си.

— Ако те оставя да се биеш — каза генуезецът с тайнствен глас.

— Какво искате да кажете? — попита Иньози.

— Ще научите по-късно. А… Ето Тотуала и неговия зъл гений!

Победеният цар беше само на няколко крачки от нас. Седеше пред вратата на царската колиба под гъстата сянка на едно дърво. Бе оборил глава на гърдите си. Погледът му беше мрачен и заплашителен. Оръжията лежаха в краката му. До него, сгушена като звяр, седеше вещицата Гагул.

При вида на гордия воин, доведен до такова положение, сърцето ми се изпълни със състрадание.

Всички го бяха напуснали, даже роднините му, жените му, както и придворните му хора. Хилядите войници, които допреди няколко часа му се подчиняваха и трепереха от него и които проливаха безстрашно кръвта си за него, го бяха оставили сам пред нещастната му съдба.

Само старата вещица, неговият дух покровител, му бе останала вярна в нещастието, готова да сподели жестокия му жребий.

Когато стигнахме близо до него, Гагул скочи пъргаво, започна да ни обсипва с проклятия и заплахи за страшни мъчения на другия свят. Ние обаче не й обърнахме внимание и я оставихме да крещи колкото си ще.

Като видя Иньози на няколко крачки от себе си, победеният цар вдигна глава и устреми в щастливия си съперник мрачен и жесток поглед, сякаш искаше да го унищожи с огъня на очите си. После каза с дълбока горчивина:

— Поздравявам новия цар!… Тебе, който ядеше от хляба ми и се радваше на моето гостоприемство и който отвърна с предателство на великодушието ми, подпомогнат от вероломното магическо изкуство на белите хора. Кажи какъв ще бъде моят край?

— Какъвто беше краят на баща ми — отвърна строго Иньози.

— Добре, готов съм. Тоуала не се бои от смъртта. Но знаеш ли, че мен се пада правото да избера противника си и да загина в бой с него?

— Няма да ти отнема това право.

— Предупреждавам те, че ще се защитавам като лъв. Чувствувам силна жажда за кръв.

— Все едно. С мене ли ще искаш да се биеш?

— Не — каза Тоуала, като скочи изведнъж.

Свирепият му поглед зашари сред редиците ни и за миг се спря върху мене. При мисълта за тази чест, която ни най-малко не бих желал, почувствувах тръпки по тялото.

Не бях страхливец, но не ми се щеше да се бия с този човек, надарен с херкулесова сила и разярен от нещастието, което го бе сполетяло. Но ако ме беше избрал, не бих могъл да откажа, без да загубя славата, на която се радвах сред кукуанските войници. Струваше ми се, че вече студеното желязо на брадвата се докосва до врата ми и главата ми се търкаля по земята, когато мрачният поглед на победения цар се спря упорито на господин Фалконе.

— Ти уби сина ми — каза той, — единствения ми син. Излез от редиците и да видим дали ще победиш бащата така лесно, както победи детето.

— Не — каза Иньози. — Ти не ще се биеш с белия човек.

— Използувам правото си.

— Той не принадлежи на нашия народ.

— Но се би срещу мене. Ако се страхува, да не говорим повече за това — каза Тоуала предизвикателно.

Господин Фалконе разбра. Кръвта нахлу в главата му при тази обида.

— Ако смяташ, че се страхувам от тебе, тиранино — викна раздразнено той, — лъжеш се!

— Господин Фалконе — казах аз, — не рискувайте живота си срещу този побеснял човек. Той няма нужда да се уверява в смелостта ви, тъй като знае, така както знаят и всички останали, че за вас страхът е нещо непознато.

— Ще се бия — повтори решително генуезецът.

— Не, скъпи приятелю — каза Иньози. — Ако ти се случи някое нещастие, не бих могъл да се утеша никога и бих плакал много. Остави тази работа за някой от вождовете или пък за мене.

— По този въпрос не отстъпвам — отвърна генуезецът упорито. — Не се страхувам от Тоуала и тъй като той казва противното, ще го убия, за да се увери.

— Добре тогава, бели брате — съгласи се Иньози. — Ще се биеш за право дело и ще победиш. Тоуала. Ето противника ти: той те чака, за да те убие.

Бившият цар скочи изведнъж и грабна оръжията си. Те се състояха от една бойна брадва и от един тежък широк нож, с който може с един замах да се отреже човешка глава.

Генуезецът, въоръжен по същия начин, излезе напред, очаквайки противника си.

Двамата бойци се гледаха няколко мига с вдигнати над глава брадви. После Тоуала пристъпи напред, предприемайки едно престорено нападение.

Генуезецът не се помръдна.

— Внимавай! — викна бившият цар. — Ще те разсека на две.

Презрителна усмивка се появи по устните на господин Фалконе:

— Струва ми се, че ти ще паднеш. Изведнъж той се спусна напред с устрем на тигър и замахна така силно, че би разсекъл даже и скала. Но едрият негър се отдръпна, бърз като светкавица, и избягна удара.

Увлечен от устрема, генуезецът загуби равновесие след толкова силния замах. Помислихме, че е загубен, и от гърдите ни се изтръгна вик на безкраен ужас, когато видяхме, че Тоуала се спуска върху него, за да разбие черепа му, преди да се е изправил на крака.

Брадвата на африканеца се спусна бързо, но генуезецът бе чул виковете ни и инстинктивно се бе хвърлил настрана, вдигайки оръжието си, за да се предварди.

Това движение спаси главата му, но брадвата на противника се хлъзна отстрани и удари рамото му. Кървава струя бликна от раната.

Обаче ударът не беше много тежък и нашият другар отново бе на поста си. Миг след това той атакува негъра с нови сили, размахвайки брадвата страхотно.

Разкъсали редиците, ние бяхме образували около двамата широк кръг, за да не пропуснем и най-малката подробност от този смъртен двубой.

Даже Гуд бе накарал да го пренесат тук и се бе настанил до мене. Той беше твърде бледен, изпълнен със страх за приятеля ни. Би казал човек, че съвсем е притаил дъх.

Виждайки, че господин Фалконе въпреки получената рана напада усилено гиганта, Гуд започна да вика:

— Напред, смели приятелю! Не го оставяйте да поема дъх! С един удар — долу!

Господин Фалконе нямаше нужда от това насърчение. Продължаваше да напада негъра, като го принуждаваше да отстъпва назад, където го очакваше смъртоносният удар.

Пред такава стихия Тоуала започваше да губи самоувереността и спокойствието си. Отблъсваше ударите непрестанно, но нямаше възможност да отвърне — толкова често се сипеха те.

Изведнъж той се олюля. Извика ужасен. Брадвата на генуезеца бе разсекла стоманената броня. От гърдите му рукна кървава струя.

Възторжени викове прокънтяха сред редиците на войниците. Но миг след това радостта се превърна в ужас. Брадвата на генуезеца, разтърсена от един удар на Тоуала, падна на земята, разбита на две.

— Боже мой! — викнах изплашено аз. — Загубен е!

Затворих очи, за да не гледам как Тоуала разбива черепа му. Когато погледнах отново, за голяма моя радост видях храбрия италианец вкопчен в Тоуала.

И двамата противници, неотстъпващи по сила, паднаха на земята и се затъркаляха по тревата. Ту господин Фалконе притискаше долу Тоуала, ту този тържествуваше отгоре му.

Първият беше обезоръжен. Вторият имаше тежък нож, но не можеше да си послужи с него в положението, в което се намираше.

Приближих се до Иньози и му казах:

— Не мога да допусна Тоуала да убие господин Фалконе. — И насочих пушката.

— Не — отвърна ми той. — Нашите закони не позволяват никаква намеса в тази борба.

— Приятелят ми е в опасност.

— Той е здрав и юначен.

— Не виждаш ли, че е без оръжие?

— Не, гледай!

Погледнах борещите се. В този момент генуезецът скочи на крака, стискайки в ръка страшното оръжие на бившия цар. Със сетни усилия бе успял да му го отнеме.

Тоуала също скочи на крака, вземайки от земята брадвата, която малко преди това бе изпуснал.

Кръв течеше по броните на двамата противници. И двамата обаче, разгорещени от борбата, сякаш не усещаха никаква болка.

Африканецът, излязъл вече от търпение, замахна за последен път към генуезеца, но противно на очакванията на всички стоманената броня издържа като по чудо. На свой ред нашият приятел се спусна към него и тежкото острие на ножа му с бързината на мълния се заби във врата на противника.

Безкрайни радостни викове се чуха от всички страни.

Главата на Тоуала, отрязана напълно от тялото, напусна досегашното си място и се търколи в краката на Иньози.

Тялото остана за миг право, все още заплашително. Кръвта струеше по прерязалите артерии. После колосът се повали на земята с тъп шум.

В същия миг безстрашният италианец, изтощен от умора и загуба на кръв, падна в ръцете на Иньози.

Двадесет дружески ръце го положиха нежно на земята, а Инфадоу напръска лицето му с вода.

Глава XIV
ТАЙНАТА НА ВЕЩИЦАТА

Бедният ни другар бе веднага пренесен заедно с Гуд в царската колиба на Тоуала. Там свалиха бронята му и един вожд на име Фоулата, който минаваше за прочут лекар, го прегледа внимателно.

Защитен от желязната броня, безстрашният борец се бе отървал само с леки натъртвания в гърдите, причинени от брадвата на херкулесовския монарх. Обаче на рамото му зееше широка рана, повече болезнена, отколкото опасна, тъй като не бе засегната костта.

Гуд, който присъствува на двубоя, беше също изтощен, целият смазан и покрит с кървави натъртвания. Поставихме го до генуезеца.

Фоулата намаза раните на двамата с един местен мехлем, като очакваше с него да заздравеят твърде скоро. Носните ни кърпи послужиха за превръзки.

Двамата ми приятели, вече по-спокойни, макар и в треска, скоро заспаха. Аз се помъчих да постигна същото, но беше невъзможно. Цяла нощ царският дворец ехтеше от плачевните стонове на множеството ранени, които бяха пренесени от бойното поле. Много жени оплакваха отчаяно труповете на своите бащи, съпрузи, братя и синове.

При появата на деня тези викове поутихнаха малко но малко, докато най-после съвсем се изгубиха. Само кресливият глас на старата вещица Гагул още се чуваше около трупа на бившия цар.

Най-после успях и аз да затворя очи и да поспя няколко часа. Но какви сънища ме измъчваха през тази кратка почивка! Струваше ми се непрекъснато, че съм заобиколен от въоръжени със страшни ножове кукуански войници, готови да ме обезглавят. Главата на Тоуала се спускаше върху мене и ме опръскваше с кръв…

Когато отворих очи, намерих Гуд съвсем отслабнал и обзет от треска. Както знаете, през време на боя той бе наранен с брадва в крака. През време на съня превръзката му се беше изместила и раната, разкъсана отново, бе пуснала голямо количество кръв. Беше се възпалила още повече, може би от голямата горещина. Всичко това ми вдъхна сериозни опасения.

— Вие сте зле, приятелю — казах му аз.

— Да — отвърна Гуд — Проклетият дивак добре ме нареди. Не зная само дали ще бъде за дълго. Чувствувам се съвсем отпаднал от загубата на кръв. Погледнете колко е изтекла тази нощ Под леглото е образувана цяла локва.

— Оставете да се оправя аз Разбирам малко от рани.

Поисках да ми донесат студена вода, измих крака от кръвта, която се беше съсирила, съединих внимателно двата ръба на раната, намазах отгоре от местния мехлем и след това направих превръзката.

После се обърнах към генуезеца. И той беше твърде отслабнал и гореше в треска, но неговата рана не се беше възпалила и това ме успокои твърде много.

— По-добре сте, господин Фалконе — казах му аз. — Ако продължавате така, след седмица ще бъдете здрав и ще можем да продължим пътя към диамантените пещери.

— Аа! Държите ли на тях? — попита генуезецът усмихнато.

— Разбира се, господине. Ех, когато видите блестящите камъни, няма да устоите на изкушението да си напълните джобовете и вие, уверявам ви.

— Сигурен ли сте, че са толкова много?

— Разпитах вече някои от вождовете и всички ме увериха, че диамантите са толкова много, та ще можем да натоварим десет вола.

— Как ще изчислим това съкровище? — отвърна генуезецът почти с насмешка.

— Виждам, че се съмнявате.

— Не, но ще се види, драги приятелю, дали диамантите са толкова много.

— Гледайте да оздравеете, господине. А после ще видим дали са ни излъгали или не.

В този момент влязоха Иньози и Инфадоу. Като се научиха, че Гуд е много по-зле от предния ден и че господин Фалконе е твърде слаб, решиха да ги преместят в друга, по-подходяща колиба, за да не бъдат обезпокоявани от плача на жените и стоновете на стотиците ранени, събрани сега в краала.

Построиха две удобни носилки, сложиха в тях куп пресни листа, за да ги направят по-меки, и с голяма предпазливост пренесоха двамата приятели в една хубава колиба, разположена на края на обширното село и заобиколена от седем-осем ниани, които я засенчваха и прохлаждаха и през най-горещите часове не деня.

Аз и Фоулата се заехме да бдим и лекуваме двамата ранени.

Въпреки старателните ни грижи Гуд, вместо да върви към оздравяване, тръгна още по-зле. Няколко дни се бори между живота и смъртта. Една заран, виждайки го да изпада в продължително безсъзнание, помислихме вече, че наистина е престанал да диша. Но най-после здравото му телосложение взе връх и той бързо започна да се подобрява. През това време господин Фалконе беше почти напълно оздравял и вече се разхождаше около колибата, прекарвайки повече на открито, по; хладната сянка на нианите.

Един ден, виждайки, че приятелите ми нямат нужда повече от моите грижи, се отправих към царския краал, за да се срещна с Иньози, който беше твърде зает с уреждане на държавните работи и войската си.

Като ме видя, той се спусна бързо към мене и стисна ръцете ми. Попита ме как се чувствуват приятелите ми и се извини, че няколко дни не е могъл да ги посети, тъй като бил зает с много държавни въпроси, които не му оставяли нито минутка свободно време.

— Те почти оздравяха — отвърнах му аз. — Господин Фалконе става и се движи, а и Гуд след някой ден ще може да прави същото.

— Тази новина ме изпълва с радост, бели приятелю. Много щях да съжалявам, ако тези смелчаци загинеха, след като ми оказаха такава ценна помощ при освобождаването на страната от тиранията на Тоуала. Дойде време да се отплатя за всичко, което направихте за мене и моята родина.

— Тъкмо съм дошъл да те питам не си ли забравил за диамантените пещери.

— Не, бели приятелю — ми отвърна Иньози. — Не съм забравил даденото обещание.

— Значи ще можем да видим прочутите пещери?

— Надявам се.

— О! — възкликнах аз. — Нима има някакви пречки?

— Да, но ще ги преодолеем.

— А какви са те?

— Всичко зависи от Гагул.

— От старата вещица! — възкликнах аз изумен.

— Да, тъй като тя е единствената, която знае къде са събрани блестящите камъни.

— А ти не знаеш ли?

— Аз зная само пътя, който води към трите планини.

— Може би е същият, по който минахме вече?

— Да — отвърна Иньози.

— Тогава документът на португалеца е точен.

— И аз мисля така. В една от трите снежни планини се намират обширни пещери. В една от тези пещери се погребват кукуанските царе. В друга пещера са събрани светещите камъни, които вие толкова много цените.

— Но кой ли ги е занесъл там? — попитах аз.

— Легендата разказва, че преди много-много години са били събрани там, за да бъдат подарени на един бял човек, който после не могъл да извлече никаква облага от тях, тъй като умрял, преди да напусне тези страни.

— Това е бил португалецът Жозе да Силвестра — казах аз. — Както знаеш, ние намерихме вледенения му труп.

— Да, наистина.

— И според теб само вещицата ли знае тайната на пещерата?

— В царството ми няма друг, който да я знае. Мнозина бяха вече разпитани, но безуспешно.

— Тогава аз се съмнявам, че ще можем да сложим ръка на диамантите — отвърнах аз, без да скривам лошото си настроение. — Старата вещица няма да каже нито дума, в това съм сигурен.

— Ще видим — отвърна Иньози, като се усмихна.

Плесна три пъти с ръце и веднага влезе един войник.

— Доведи тук старата Гагул — каза царят. — Ако се противи, докарай я насила.

Малко след това вещицата бе доведена от двама войници, които здраво я държаха. Тя беше гневна и гордо се съпротивяваше, като правеше отчаяни усилия да се изтръгне от ръцете, които я стискаха, и обсипваше войниците с поток от заплахи и проклятия.

— Оставете я! — каза Иньози.

Освободена от ръцете на войниците, старата вещица се отпусна на земята като чувал с картофи. Очите й, пълни с дива омраза, се устремиха към нас.

— Какво искаш, царю Иньози? — попита тя. — Присъствието на белия човек ме кара да подозирам, че искаш да узнаеш къде са скрити блестящите камъни. Лъжа ли се?

— Не — отвърна Иньози.

— Аха! Аха! — възкликна подигравателно страшната вещица. — Нищо няма да узнаеш.

— Ще видим след малко, Гагул.

— Какво ще ме правиш? Пази се, царю! Старата Гагул е майка на магическите изкуства!

— Никак не вярвам в твоята сила, стара хиено. Ако ти беше майка на магическите изкуства, както казваш, защо не избави Тоуала от смъртта? Затова говори! Кажи ми къде се намира пещерата с диамантите. Искам да зная това.

— Заявих, че никога няма да ти кажа. Белите могат да се върнат в страната си с празни ръце, тъй като никога няма да видят тайната пещера. Никой освен мен не знае къде се намира тя.

— Ще те накарам да говориш — каза Иньози със заплашителен тон, — не се съмнявай в това.

— О! Ти може да си велик цар, но никога няма да можеш да изтръгнеш дума от устата на жена като мен.

— Повтарям ти, че ще ни кажеш къде се намира пещерата.

— Никога — повтори Гагул още по-разгневена.

— Тогава приготви се да умреш.

— Да умра! — възкликна старата вещица изумена и изплашена. — Кой ще дръзне да вдигне ръка срещу майката на магическите изкуства?

— Аз.

— Не си толкова смел.

— Лъжеш се, Гагул.

— Аз ще ти причиня смърт.

— Не се страхувам от заплахите ти, грозна хиено. Не аз се боя от смъртта, а ти, макар да си толкова стара, че животът не би трябвало вече с нищо да те привлича.

— Ти говориш като дете — каза вещицата. — Не знаеш, че колкото повече човек живее, толкова повече му става мил животът. Младите могат да умрат, без много да съжаляват, тъй като не са изпитали вълненията на живота. Но когато поживеят повече време, с мъка се разделят със света.

— Макар че толкова много искаш да живееш, повтарям ти, ще те пратя да спиш във вечното царство на мраковете, ако не отведеш белите ми приятели в диамантените пещери.

— Няма да ги отведа — повтори тя решително.

Иньози взе копието си и каза:

— Тогава ти ей сега ще умреш.

Тя прочете на лицето на царя неумолима решителност и изтръпна от страх.

— Стой! — викна Гагул, като видя, че Иньози вдига копието. — Ще отведа белите хора във високите планини. Обаче те предупреждавам, че тежки нещастия ще сполетят ония, които влязат в пещерите, където от векове почиват останките на нашите царе и където се намират диамантите. Преди много, твърде много години друг бял поиска да влезе в пещерите, воден от една моя предшественица. Нещастието не го отмина, тъй като той не видя повече родната си земя.

— Не ме плаши нещастието — казах аз. — Стига ми само да сложа ръка на блестящите камъни.

— Предупреждавам те, че пътуването ще бъде дълго и че може лешоядите да изпият очите ти.

— Не се страхувам от нищо. Отведи ме в пещерите и за друго не се грижи.

— Добре — каза Гагул. — Когато поискаш да тръгнеш, кажи ми.

Не исках да зная нищо повече. Благодарих на Иньози, че удържа обещанието си, и се върнах при другарите си, за да ги осведомя за разговора ми с царя и с вещицата.

Глава XV
ПЪТУВАНЕТО

Решихме да потеглим осем дни по-късно, за да има време Гуд да оздравее напълно.

Още на другия ден започнах подготовката. С помощта на Фоулата направих една палатка, за да се скриваме по-сигурно от слънчевите лъчи. Закърпих колкото можех обувките ни, които бяха вече в съвсем лошо състояние след толкова дълъг път. После уших няколко непромокаеми торби за вода и храна.

На осмия ден, когато Гуд беше напълно оздравял и закрепнал, ние се сбогувахме с Иньози и Инфадоу и поехме по пътя, придружени от Фоулата и старата Гагул, която носехме на носилка.

Първият ден мина без неприятности. Вървяхме все по големия път, по който бяхме дошли до страната на кукуаните.

Обаче на следния ден стигнахме една хълмиста страна и бяхме принудени да навлезем сред гъсти гори, пълни с диви животни. Изобилствуваха антилопи, зебри и жирафи. Забелязахме множество следи от слонове и носорози.

Боейки се, че всеки миг може да попаднем на някое опасно животно, напредвахме с голяма предпазливост, като се ослушвахме внимателно, преди да навлезем сред гъстите гори от акации, смокини, банани и мансанилии. Последните могат да убият с плодовете си този, който има непредпазливостта да заспи под свежата им и прекрасна сянка.

Привечер, отпаднали от уморителния път, спряхме на лагер в дълбока гориста долина, която се простираше сред една от трите прочути планини. Тъй като знаехме, че дивите животни няма да закъснеят да се появят, запалихме голям огън, за да ги държим далече, а и за да си приготвим вечеря.

Едва се нахранихме и запалихме лулите си, в гората се разнесе страшен рев, сякаш земята се разтърси.

Фоулата скочи на крака и каза с разтреперан глас:

— Лъв!

— И не е далече — каза Гагул насмешливо. — Усетил е миризмата на белите хора и иска да види дали тяхното месо е по-сладко от негърското.

— Ба! — възрази генуезецът и бързо се хвана за пушката. — Бялото месо се пази от огнените тръби.

— Ще видим дали лъвът ще се изплаши — добави Гагул.

Втори рев, по-страшен и по-близък от първия, отекна заплашително сред гората.

— Като че иде право към нас? — попита Гуд.

— Трябва да е гладен — казах аз.

В този момент Фоулата се наведе към мен и ми каза:

— Старата вещица го вика.

Вместо да му отговоря, аз скочих с пушка в ръка и отидох към края на гората, придружен от генуезеца.

Огледах наляво и надясно, но не ми се удаде да открия опасния съсед.

— Къде ли се е скрил? — попита господин Фалконе. — Бих искал да го видя и да му пратя един куршум за спомен.

— Ще се опита да ни изненада — отвърнах. — Тези животни са по-умни, отколкото ги смятат. Ако не са ранени или много изгладнели, не се осмеляват да нападнат човека.

— Тогава ще чака да легнем.

— Възможно е — отвърнах аз.

— Това никак не ми харесва.

— Нито на мен.

— Искате ли да го предизвикаме?

— Така ще бъде най-добре.

— Само да се покаже…

— С това се заемам аз.

В този момент Гуд дойде при нас да ни попита какво мислим да правим.

— Вие останете да пазите лагера — му отвърнах аз, — а ние ще се заемем с този гладник.

После се обърнах към генуезеца и му казах:

— Следвайте ме безшумно, господин Фалконе.

Започнахме да се промъкваме по края на гъсталаците от мимози, които бяха твърде бодливи и образуваха истински горички.

Като изминахме двеста крачки, направих знак на приятеля ми да не се движи. След туй долепих ухо до земята и се вслушах внимателно.

— Чуваш ли нещо? — попита господин Фалконе.

— Да — отвърнах аз. — Лъвът иде насам.

В този момент една топла струя въздух донесе до нас неприятната миризма на диво животно.

— Приятелят ни вече се усеща — казах аз.

— Далече ли е? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че не.

Забелязахме вдясно от нас едно голямо дърво и се отправихме към него, за да се скрием зад огромния му дънер.

Тъкмо стигнахме и откъм лагера се зачуха викове. Фоулата и старата вещица бяха ужасени.

— Велики Боже! Какво става? — попита генуезецът и скочи на крака. — Дали някой друг лъв не ги е нападнал?

— Да се върнем — казах аз.

Тъкмо се готвехме да напуснем дървото, когато на не повече от тридесет крачки от нас сред мрака блеснаха две светли, искрящи точки.

— Да бягаме! — викнах аз.

Но вместо да ме послуша, генуезецът опря карабината на рамо и спокойно се прицели нататък.

— Бягайте! — повторих.

Изведнъж храстите се размърдаха и един грамаден лъв с гъста, настръхнала грива се изпречи пред нас, надавайки страхотни като гръмотевица ревове.

Беше приклекнал, сякаш дебнеше да се хвърли върху ни, и шибаше нетърпеливо хълбоците си с опашка.

Аз също се бях прицелил, но генуезецът ме превари и стреля. Димният облак още не се бе разпръснал, когато и двамата бяхме грубо повалени на земята.

Лъвът, може би само ранен, се бе спуснал върху нас и ни блъсна така силно, че се катурнахме нагоре с краката. За щастие, вместо да се спре и да започне да действува със страшните си лапи, той изчезна веднага, скривайки се в гората.

— Да бягаме, господин Фалконе! — викнах аз, ставайки. — Върне ли се, няма да ни остави живи.

Напуснахме бързо дървото и се насочихме към лагера, като от време на време се обръщахме и поглеждахме дали звярът не ни преследва.

По средата на пътя срещнахме Гуд, който бе чул ревовете и гърмежа и бързаше да ни помогне, като смяташе, че сме в опасност.

— Убихте ли го? — попита той развълнувано.

— Не.

— Ранени ли сте?

— Не. Но се отървахме по чудо. Бяхме нападнати и повалени на земята. А с вас какво става? Чухме виковете на Фоулата и на вещицата.

— Близо до лагера се появи още един лъв, но веднага избяга, може би изплашен от огъня.

— Да побързаме към лагера и да запалим още огньове — казах аз. — Дивите животни трудно се решават да приближат пламъците. Можете да вярвате на стария ловец.

Почти тичешком стигнахме палатката. Гагул трепереше от страх. Фоулата се пазеше с щита си и размахваше копие в ръка.

Тъй като имаше опасност от нови нападения от страна на лъвовете, всички се заехме да събираме клони и суха трева и така запалихме около палатката три нови огъня.

Едва бяхме привършили подготовката, Фоулата се приближи до мен и ми посочи с ръка две светещи точки, които се забелязваха сред акациевата гора.

— Лъв — казах аз. — Дебне ни.

— Дали не е същият, който ни нападна? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че е друг — отговорих аз.

— А другарят му къде ли е отишъл? Дали не е вече мъртъв?… Невъзможно е да не съм го ударил. Аз минавам за добър стрелец.

— Дебела е кожата на тия зверове.

— Ще видим дали този приятел ще се отърве — каза генуезецът. — Ще се целя между очите му.

Като каза това, господин Фалконе се облегна на един от коловете на палатката и се прицели в лъва, който се криеше сред дърветата може би с надеждата, че огньовете ще угаснат и ще се хвърли върху нас.

Аз и Гуд застанахме до генуезеца с пръсти на спусъците на пушките, готови да открием огън, ако приятелят ни не успееше.

Лъвът, може би забелязал готвещата му се изненада, изрева с всичка сила и очите му промениха положението си.

— Стреляйте — казах на генуезеца. — Стреляйте или ще се скрие в гората.

Последните ми думи бяха заглушени от гърмежа на карабината.

Изведнъж лъвът изскочи от гъсталака и с голям скок се спусна над огньовете право върху палатката и я събори.

Аз отскочих веднага настрана и тъкмо щях да стрелям, когато забелязах, че звярът, ранен право в главата, не можеше повече да мръдне.

— Убит е! — викнах на другарите си, които се бяха пръснали наоколо.

Взех една главня и се приближих до кръвожадния звяр. Обгорих муцуната му, но той не даде никакъв признак на живот.

— Господин Фалконе — казах аз. — Позволете да ви поздравя за отличната стрелба! Гледайте! Куршумът ви е ударил челото на животното точно между двете очи.

— Е, и друг би направил същото — отвърна скромно смелият генуезец. — А сега, след като се наплатихме с господа месоядците, можем да си поспим малко.

Уверени, че и другият лъв е или убит, или тежко ранен, ние се разположихме сред палатката, под охраната на Фоулата, който беше на пост първа смяна.

Все пак нощта не беше така спокойна, както очаквахме. Една голяма група хиени даваха наблизо оглушителен концерт, от който можеха да се събудят и мъртвите. Освен това на няколко пъти те се опитаха да ни изненадат в лагера, може би, за да си направят банкет със старата Гагул, която изяви желание да нощува на открито.

В зори поехме отново нагоре по планината. Напредвахме бавно поради множеството урви, процепи, насипи, скали и гъсти храсталаци, които ни затваряха пътя на всяка крачка.

Планината имаше форма на огромен конус. Върхът й, както и върховете на другите две планини, които се намираха зад нея, беше покрит със сняг, който не беше се стопил въпреки голямата горещина.

След три часа стигнахме края на дълбока яма, широка около сто метра и дълга към километър.

Генуезецът и Гуд ме попитаха каква е тази грамадна дупка, тъй като не беше естествена урва, а изкопана от хора, може би преди много и много години.

— Не се ли сещате? — казах аз.

— Но… не — отвърна господин Фалконе.

— Никога ли не сте виждали диамантените мини в Кимбърлей?

— Как? Нима това е мина?

— Сигурно. Ако бихме могли да слезем, бихме могли, без съмнение, да открием старите извори, открити от миньорите. Гледайте долу! Не виждате ли водохранилищата? Те са служили за промиване на скъпоценните камъни, за да се освободят от земната наслойка.

— Но кой е разработвал мината? — попита Гуд.

— Може би негрите на древните кукуански царе.

— За да дадат диамантите на португалеца Да Силвестра?

— Възможно е.

След кратък престой, колкото да закусим, старата Гагул ни посочи широката пътека, която се изкачваше на зигзаг по планината.

— Това е Пътят на мълчаливите — каза ни Фоулата.

— Какви са тези „мълчаливи“? — попитахме.

— Вижте ги, ей горе!

Вдигнахме очи и недалеч от нас видяхме три огромни статуи, високи повече от седем метра и разположени на около двадесет крачки една от друга.

Две представляваха мъже, третата — жена.

В основите им бяха издълбани съвсем неразбираеми за нас знаци.

Жената беше красива, но с твърде строго изражение. Изминалото време никак не беше я повредило. Единият от мъжете представляваше дявол или магьосник с тризъб железен жезъл в ръка. Другият пък беше внушителен воин с гигантски щит и копие, острието на което беше извънредно голямо. Беше в нападателна поза, като че се готвеше да се хвърли срещу някакъв невидим враг.

Тези три колоса, разположени сред планинските самоти с поглед към огромната равнина, която се разстилаше докъдето стигаха очите, ни накараха неволно да изтръпнем.

— Кой е поставил тук тези статуи? — попита Гуд удивен.

— Сигурно не са кукуаните — каза господин Фалконе.

— А кой тогава?

— Може би хората, които са построили големия път, по който дойдохме в страната.

— Може би Гагул знае нещо по този въпрос — казах аз.

Попитахме старата вещица и тя ни даде такъв отговор:

— Чувала съм майка ми, която умря много стара, да говори, че тримата мълчаливи са донесени тук от хората, които са живели в тази страна преди нас. Повече не мога да ви кажа.

— А как е изчезнал този народ? — я попита господин Фалконе.

— Изглежда, че е бил напълно унищожен от страшно бедствие.

— Отдавна ли кукуаните са се настанили в тези области?

— Много отдавна! Така казваше майка ми.

— А за какво са служели трите колоса?

Устните на вещицата се изкривиха в насмешлива усмивка, а в същото време в малките й черни очи пробляснаха необикновени пламъчета.

— Как? Не знаете ли? — каза тя. — Те са пазачите на диамантените пещери.

— Да, неподвижни пазачи — каза Гуд и се засмя. — Интересно как биха се размърдали да гонят крадците. Е, стара Гагул, не сме толкова глупави, че да вярваме на такива приказки.

— Пазете се, бели хора! Ще ви омагьосат!

— Тяхна работа — заключи Гуд. Продължихме пътя през планината, оставяйки зад нас гранитните пазачи на пещерите, и се закатерихме упорито по върха, който ставаше все по-непроходим.

След като преминахме нови пропасти, нови гори и множество потоци, които клокочеха по склоновете на огромния конус, стигнахме пред грамадна гранитна стена, която ни затваряше пътя от всички страни.

Спряхме се и погледнахме старата вещица, която бе слязла от носилката и се подпираше на един чепат прът.

— Къде отиваме? — попитахме я ние.

— Намираме се близо до пещерите — отвърна тя.

— Пещерите! — възкликнахме удивено.

Старицата ни отвърна със злорад смях.

— Но аз не виждам никакъв проход — каза господин Фалконе.

— Зная къде е проходът.

— Тогава да вървим.

— Аха! Аха! — възкликна Гагул. — Великите бели вождове много бързат да видят мястото, което носи нещастие!

— Малко ни е грижа за нещастията — отвърна Гуд.

— Добре тогава. Готова съм да се подчиня на заповедите на царя и да ви въведа в пещерите, но ви предупреждавам, че ще видите страхотни неща. Елате, белокожи, ела и ти, Фоулата, който си също такъв предател, както и Инфадоу.

Кукуанският вожд сбърчи вежди и каза:

— Не, на мен не е разрешено да вляза. Но ти ще отговаряш за живота на белите хора, ако им се случи нещо, тежко ще отговаряш, стара вещице.

— Не се нуждая от заплахи, за да изпълнявам заповедите на царя. Ще въведа белите господари в пещерата на съкровищата, но ако се изплашат, толкова по-зле за тях.

— Ехей, старице! За деца ли ни смяташ? — викна господин Фалконе. — Не разбра ли, че не вярваме на магиите и на проклятията ти?

— Ще видим. Следвайте ме!

Без повече да проговори, старицата измина около триста метра покрай грамадната стена, като се опираше на чепатия си бастун. После спря пред тесен отвор, почти скрит от пълзящи растения, който изглеждаше начало на галерия на древна мина.

— Тука ли е? — попитахме ние.

— Да — отвърна вещицата. — Сърцето ви не трепка ли?

— Стига глупости! — отвърна Гуд за всички.

— Ще видим по-късно.

Започнахме да се промъкваме в галерията, която беше достатъчно широка, за да могат двама души да вървят един до друг.

Гагул ни водеше, без да се спира нито за миг, макар че тъмнината ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Ние я следвахме с известно безпокойство, тъй като не знаехме какво може да се случи. Коварството на тази жена можеше всичко да измисли.

След петдесетина крачки галерията изведнъж се разшири и ние бяхме на прага на огромна пещера.

Представете си най-обширната катедрала в света, висока повече от тридесет метра, кръгла, слабо осветена от отделни слънчеви лъчи, които се промъкваха отгоре, и подпряна по цялата си дължина от множество гигантски колони, бели и прозрачни, сякаш от лед.

Някои от тях имаха в диаметър повече от шест метра и оставаха такива чак до горе, а други бяха пресечени на половин височина, като че хората, които са ги строили, не са имали време да ги довършат.

Всички колони бяха изпъстрени със знаци и скулптури, които, ако се съди по множеството ибиси, имаха египетски произход. Колко ли време е било нужно за да бъдат издигнати тези грамадни колони? Сигурно няколко века.

— За какво ли е служила тази пещера? — попита Гуд.

— Може би е била гробница на царете на изчезналото племе — отвърна господин Фалконе.

— Но не виждам никакъв гроб.

— Погребвали са ги сигурно в скалата.

— А знаете ли, приятелю, че тази пещера е истински шедьовър? Уверен съм, че не съществува друга такава на земята.

— Възможно е.

— Дали е естествена, или е била изкопана?

— Колоните показват, че скалата е била търпеливо издълбана с длета, подобно на прочутите храмове на Елора, които се намират в Индия — отвърна господин Фалконе.

— За тази работа са нужни цели векове.

— Векове? Може би хиляди години, Гуд.

— Кой народ е извършил цялата тази работа?

— Кой ли?

— Същият, който е строил грамадните пирамиди на фараоните.

— Египтяните?

— Да, Гуд — отговори господин Фалконе, — аз ни най-малко не се съмнявам в това.

— Значи вие вярвате, че някоя египетска колония е стигнала чак дотук?

— Всичко показва това: и големият път, по който минахме, и галерията, която е издълбана през планината и е украсена със скулптури в чист египетски стил, и тази огромна пещера.

— Но в такъв случай тази колония е преминала цяла Африка от север на юг.

— Зная, че това изглежда невероятно, но ние не можем да се съмняваме повече.

В това време Гагул се обърна към нас и ни каза:

— Следвайте ме, бели господари! Пещерата на блестящите камъни е наблизо.

Последвахме старата вещица, минавайки последователно през други пещери, едни от други по-величествени, с колосални сталактити и сталагмити, образувани от варовитите капки, които цели векове непрекъснато капеха отгоре. Едни бяха бучести, други набраздени, трети изпъкнали на интервали като дорийските колони, някои прави, други полегати според това как падаха варовитите капки.

Стените пък на пещерите, подобно на прочутите пещери в Кентъки, които бидоха наречени Мамутови поради намерения в една от тях гигантски скелет на допотопния слон, бяха покрити с чудни наслоения.

Виждаха се украшения, които сякаш не бяха случайна игра на природата, а плод на човешкия гений, блестящи, като че направени от замразен сняг — необикновени животни и огромни завеси, гигантски листа и чудно хубави цветчета.

Ние бихме искали да спрем и да се полюбуваме на красотата на този подземен свят, както и да разберем дали пещерите са служили някога за нещо на тайнственото племе, което е населявало тези местности преди нахлуването на кукуаните. Гагул обаче, навикнала на това, вървеше, без да спира и без да се обръща, и ние бяхме принудени да я следваме, за да не се изгубим.

След като преминахме няколко обширни галерии, стигнахме пред висока врата, широка в основата и по-тясна нагоре, с колони, украсени с йероглифи в чист египетски стил.

Гагул се обърна към нас и мрачно ни каза:

— Ей сега ще влезем в убежището на смъртта.

— Следваме те — казах аз.

— Няма ли да се уплашите, белокожи?

— Мъртвите не са по-страшни от живите — каза генуезецът.

— Предупреждавам ви, че ще видите страхотни неща.

— Върви напред, стара вещице!

След кратко колебание Гагул премина вратата.

— Следвайте я пръв, Алан — каза ми господин Фалконе.

Направих няколко крачки напред, но сърцето ми започна да тупа силно. Боях се от някоя лоша изненада.

Оказах се в една още по-тъмна зала и отначало не можах нищо да различа. Скоро обаче очите ми свикнаха с полумрака и аз изтръпнах, като забелязах огромна, бяла, масивна маса, която се простираше по цялата дължина на пещерата.

Обърнах очи наоколо и малко по малко разпознах човешки фигури в естествена големина, разположени до огромната маса, а върху нея кафява такава, видът на която ме накара да извикам ужасен.

Стори ми се, че губя сили и се опитах да побягна, но господин Фалконе, който вървеше зад мен, ме хвана за яката и вярвайте, без здравата му ръка щях да падна на земята или най-малко щях да избягам оттам, за да не се върна никога вече.

Обърнах се към другарите си бледен като труп и видях, че и двамата изтриваха студената пот, която обливаше челата им.

— Това е ужасно! — извика генуезецът. — Никога не съм очаквал да видя такава страшна гледка!

— Да бягаме, господине! — викнах аз.

— Не — отвърна господин Фалконе, като ме задържа. — Не бива да издадем ни най-малък страх пред вещицата. Напред!

Пристъпихме няколко крачки, гледайки огромната бяла каменна маса, която се простираше до дъното на пещерата, и забелязахме в края й гигантски човешки скелет, висок повече от два метра.

С една от костеливите си ръце се подпираше на масата в позата на човек, който се готви да стане, в другата държеше дълга бяла сабя, вероятно каменна, издигната високо и сякаш се готвеше да замахне надолу.

Скелетът, наклонен към нас, като че се бе обърнал да ни говори или да спусне върху главите ни оръжието си.

— Кой ли е този? — попита Гуд с треперещ глас.

— Може би скелетът на някой цар — отвърна генеузецът несигурно.

— Като че ли ни гледа с очите си — промълвих аз. — Господа, да се махнем оттук. Не намирам удоволствие да гледам тази картина.

— Забравихте ли диамантите? — ме попита генуезецът. — Я! — Каква е тази кафява фигура в средата на масата?

— Като че човешко тяло — каза Гуд, цял изтръпнал.

— Обезглавен е — добавих аз.

Гагул ни беше разбрала и се смееше кресливо и злобно.

— Не го ли познавате? — попита ни тя.

— Не — отвърнахме ние.

— Казах ви, че тук ще видите страхотни неща.

— Но кой е? — попита генуезецът.

— Пристъпи напред! Ти, който смело се сражаваш, виж човека, когото уби.

Хвана генуезеца за ръка и го тласна към масата.

Нашият приятел скоро отстъпи ужасен назад.

Седнал на масата, съвсем гол, с отрязана глава между колената стоеше цар Тоуала, убит от генуезеца в смъртния двубой. Колкото беше грозен като жив, два пъти по-грозен беше сега.

Тялото му беше обвито в белезникава материя, която се спускаше надолу по бедрата и хълбоците му, като се натрупваше наоколо.

Ослушахме се и чухме монотонно капене на капки отгоре. Веднага разбрахме всичко. Капки варовита вода падаха върху тялото на бившия цар и малко по малко щяха да го превърнат на сталагмит.

Едва тогава забелязахме, че около масата бяха наредени фигури с човешки образи, които представляваха вкаменени трупове.

Невъзможно е да ви опиша впечатлението, което произведе върху нас видът на всички тези вкаменени трупове, насядали около масата на смъртта. Бяха двадесет и седем заедно с гиганта в дъното, който сякаш беше главатар на тази мрачна дружина.

— Кои са тези хора? — попита господин Фалконе.

— Кукуанските царе — отвърна старата вещица.

— Всички?

— Всички, бели господарю.

— Значи тук е и бащата на Иньози?

— Да. Той е последният и скоро ще се окаже редом с Тоуала, тъй като, щом този бъде вкаменен, ще заеме мястото си на масата на смъртта.

— Но кой донесе тук Тоуала?

— Четирима роби, които после накарах да убият, за да, запазя само за мен тайната на диамантените пещери.

— А онзи гигант кой е? — попита Гуд.

— Основателят на кукуанското царство.

— Художествена работа — каза нашият приятел, който разбираше малко от анатомия. — На този скелет не липсва нито една кост.

— Грозен пазач на съкровищата — казах аз. — Ако бях влязъл сам в пещерата, за да търся блестящите камъни, бих умрял от ужас.

— Вярвам ви — отвърна генуезецът. — Сигурен съм, че никой не би намерил в себе си смелост да стъпи в тази зала на смъртта.

Блестящите камъни се пазеха много добре, уверявам ви.

Глава XVI
ПЕЩЕРИТЕ

Докато ние разглеждахме ужасени зловещата обстановка, Гагул се качи на масата и приближи Тоуала, за да види, както каза Гуд, дали вкаменяването на трупа вървеше добре.

Успокоена по този въпрос, тя обиколи масата, като се покланяше пред всеки един цар, отдавайки им почит. После се спря пред гиганта, дълго мърмори нещо, сякаш казваше молитва. След това слезе и ни каза:

— Елате, белокожи! Сега ще ви заведа в пещерата на съкровищата.

— Там има ли такива работи? — попитах аз.

— Страхувате ли се? — попита ме старицата и се усмихна жестоко.

— Не — отвърнах аз, — но мъртъвци гледахме достатъчно много, за да идем да гледаме други.

Злорада насмешка изкриви устните на старата вещица.

— Нека белите хора се успокоят — каза после тя. — Ще им покажа блестящите камъни.

— В друга пещера ли са? — попита Гуд.

— Да, и само аз я зная.

— Да вървим, — каза генуезецът нетърпеливо.

— Нека белите господари ме следват.

Старицата тръгна и ни отведе в края на пещерата. Там обаче не се виждаше никакъв вход. Стената беше съвсем гладка, без никаква цепнатина или пролука, откъдето да може да се мине.

— Тук не виждам никаква врата — казах аз. — Да не би ти, стара вещице, да ни преведеш през скалата?

Гагул не отвърна. С най-голямо внимание разглеждаше стената.

След няколко минути търсене тя се покачи на един камък и постави пръст върху една малка дупка. Тоз час произлезе нещо, което твърде много ни учуди.

Една огромна скала, която ние мислехме, че е споена със стената, се отмести, сякаш раздвижена от тайнствена сила, и като се завъртя около себе си, се издигна в един отвор, сигурно направен нарочно, и откри за изумените ни очи толкова широк проход, че човек можеше спокойно да мине през него.

Каква невидима сила бе отместила скалата?

Ние не можахме да отгатнем, пък и не се мъчихме много да разберем това. Стигаше ни, че пред нас се откри прочутата пещера на блестящите камъни.

Мисълта, че можем да сложим ръка на неизчислимите богатства, които бяха събрани в пещерата, и че ще станем може би най-богатите хора на земята, бе прогонила всичките ни страхове и ни бе накарала да забравим даже и пещерата на смъртта.

Тъкмо щяхме да се спуснем през галерията и вещицата ни спря, като ни каза:

— Слушайте ме, синове на слънцето! Вие искате да видите блестящите камъни, но знаете ли най-напред кой ги е събрал тука?

— Не — отвърнах аз. — И ще бъдем много доволни да научим.

— Събрани са тук от народа, който е поставил тримата мълчаливи и който заемаше тези области преди кукуаните. Какво са искали да правят с тях, не зная, както не зная и защо не са ги използували за нищо.

— Кажи ми, Гагул, само ти ли знаеш тази тайна?

— Не, знаеха я и царете ни, но само последните, тъй като дълги години съществуването на тази пещера беше неизвестно.

— А как е била намерена? — попита Гуд.

— Случайно. От една жена, която довела тук един бял човек.

— Много ли години има оттогава? — попитах аз.

— Около триста — отговори Гагул. — Той идел от далече, може би от вашата страна. Царят, който тогава управлявал, го е приел добре. Като открил пещерата, събрал камъните и избягал…

— Гагул — казах аз, — ще завършиш друг път тази история, а сега да видим диамантите!

— Добре, но ви предупреждавам, че в нашата страна се говори, че ще се случи голямо нещастие на този, който дръзне да узнае тайната на диамантените пещери.

— По дяволите приказките!

— Говори се, че който влезе тук, трябва да умре най-късно след един месец — продължи Гагул.

— Хиляди проклятия! — викна Гуд, който, не разбирайки нищо, почна да губи търпение. — Корени ли ще пускаме тук? Да вървим, Алан! Кажете на вещицата да върви напред. До гуша ми дойдоха нейните бръщолевения.

— Да вървим — каза и генуезецът. — Не е време сега да слушаме басни.

Запалих лампата, която бях взел със себе си, и я дадох на Гагул. Тя навлезе в тъмната галерия. Ние я последвахме веднага, горящи от нетърпение да видим прочутите съкровища.

Като изминахме двадесетина метра, Гагул ни показа куп добре изгладени камъни, които се намираха пред една врата. Като че бяха донесени там, за да зидат с тях стена, която да препречи пътя към съкровищата. Наистина по-нататък намерихме засъхнала вар и кремъчна мистрия.

Преминахме вратата, която беше полуотворена и покрита с богати украшения, и веднага се блъснахме в един кожен чувал, изоставен на прага.

— Този чувал е оставен от белия човек, който беше тук преди триста години — каза Гагул.

— Какво има в него? — попитахме ние.

— Диаманти.

— Боже мой! — възкликна Гуд. — Толкова диаманти!

Повдигна тежкия кожен чувал, но веднага го пусна. Чу се звук от падане на камъни.

— Ако наистина са диаманти, това е цяло съкровище.

— Оставете го тук — каза генуезецът. — Ще го вземем на връщане.

Обърна се към Гагул и й каза:

— Дай ми лампата, старице.

Взе я и бързо прескочи прага. Ние се спуснахме след него, без да се занимаваме повече с чувала, който съдържаше може би милиони.

Бледата светлина на лампата ни показа пещера, издълбана в скалата. В единия ъгъл забелязахме цял куп огромни слонови зъби, най-голямата сбирка от слонова кост, каквато човек може да си представи. Тук имаше най-малко петстотин зъба. Ако можехме да ги вземем със себе си, те биха ни направили безкрайно богати. Но в този момент нас ни интересуваха диамантите, които са много по-ценни и много по-лесно преносими.

В друг ъгъл се намираха двадесетина червено боядисани гърнета, които веднага привлякоха вниманието ни.

— Там са диамантите! — викна генуезецът.

Приближих едно от гърнетата, махнах капака му и жадно погледнах навътре. Но вместо диаманти в ръцете ми се оказаха парчета злато.

— Това е просто злато — възкликнах с гордо презрение.

— Драги Алан — каза ми Гуд, — ако всички гърнета са пълни със злато, бихме могли да си купим цяла държава.

— И отгоре на това да направим околосветско пътешествие като същински лордове — каза генуезецът. — Но… къде са останалите диаманти? Предполагам, че Да Силвестра не ги е сложил всичките в чувала.

— Ей, старице, къде е съкровището? — попитах аз.

— Гледайте в най-тъмния ъгъл — отвърна вещицата. — Там има три сандъка, единият отворен, а другите два — затворени.

— Откъде знаеш това, щом като от триста години никой не е идвал в пещерата? — попитах я аз изумен.

— Очите ми виждат — отговори тя.

Посочих на другарите ми ъгъла. Господин Фалконе се спусна нататък и откри в една вдлъбнатина, изкопана в стената, три сандъка, единият отключен, а другите два заключени със златни катинари.

Отворихме първия и го намерихме наполовина пълен с едри диаманти, които светеха при бледата светлина на лампата. Обезумели от радост, разбихме катинарите и на другите два сандъка, които се оказаха пълни догоре. Последните диаманти обаче бяха още в естествено състояние, неизлъскани.

При вида на тези неизмерими богатства, ние викахме и скачахме от радост.

— Приятели! — извиках аз. — Да играем, да лудуваме, да викаме! Ние сме по-богати и от индийските махараджи.

— Монте Кристо е последният бедняк пред нас! — извика Гуд.

Бъркахме в сандъците и вадехме диамантите, като се забавлявахме с блясъка, който изпускаха при мъждукащата лампена светлина.

Гагул стоеше на няколко крачки от нас и ни гледаше със святкащи очи. Подигравателна усмивка изкривяваше устните й.

— Вещице! — викнах аз, като я забелязах. — Защо се смееш?

— Смея се на ума на белите хора, които се радват на камъните като на играчки!

— Но нима ти не знаеш какво представляват тези блестящи камъни?

— Да, зная, бели хора. Сега бъдете доволни, че намерихте съкровището! Играйте си сега с камъните, яжте ги, пийте ги, ха-ха-ха!

Не й отвърнахме нищо. Хиляди пъти по-щастливи от бедния Да Силвестра, ние продължавахме да премятаме диамантите и изчислявахме колко ще получим за тях, като ги пренасем на нос Добра Надежда.

В това време, без да я забележим, старата вещица се бе отдалечила от пещерата и бе отишла в коридора, който водеше към тайната врата.

Едва когато Гуд се обърна да вземе няколко диаманта, които паднаха на земята, забелязахме изчезването й.

— Къде е Гагул? — попита той изумен.

— Оставете я да върви по дяволите — отвърнах аз. — Защо ни е сега тази грозна старица? Съкровищата са наши и няма да оставим никому да ни ги отнеме.

— А тайната врата? — викна господин Фалконе, изпълнен с мрачно предчувствие.

Тъкмо щяхме да се спуснем към галерията, за да настигнем вещицата, когато отчаян вик наруши тишината, която царуваше в подземието.

— На помощ, бели хора! На помощ! Беше гласът на Фоулата.

Разбрахме какво става в тъмната пещера. Гагул ни беше измамила.

Спуснахме се и тримата в галерията, готови да стреляме и да убием вещицата. Сред почти пълната тъмнина, едва намалена от мъждукащата лампа, забелязахме Гагул наведена над Фоулата, който се гърчеше отчаяно, като че беше смъртно ранен.

В този миг не помислихме даже за страшната смърт, на която ни бе обрекла злобната жена. Заехме се с Фоулата, който се търкаляше по земята с ръце на гърлото, от което шуртеше алена кръв.

— Фоулата, приятелю мой — извиках аз, — какво стана?

— Умирам — промълви нещастникът. — Гагул ме прободе с кама, за да не й попреча да затвори галерията.

— Но защо си дошъл тук?

— Безпокоях се, че вещицата ще ви изиграе, и затова дойдох да ви търся. Едва влязох и я видях да се промъква в галерията нататък, към отвора. Разбрах, че готви нещо страшно, и се затичах да й попреча да спусне каменната плоча. Тя обаче измъкна една кама и я заби в гърлото ми… Сбогом, бели хора! Няма да ви видя вече! Усещам как смъртта бързо се приближава към мене… Сбогом! Сбогом!

Гуд приклекна до нещастния негър и се мъчеше да спре кръвта с носната си кърпа. Въпреки това тя продължаваше да струи от пробитото гърло.

Фоулата го погледна нежно с красивите си изразителни очи и промълви:

— Ние… ще се видим… на другия свят. Сбогом, бели хора… Кажете на царя… че съм умрял… за да ви спася… и че…

Не можа да продължи. Една струя кръв го задуши и той падна възнак, изпускайки последен дъх.

Насядахме около негъра. Бяхме смутени, отчаяни. Не можехме да говорим. Гуд плачеше.

Господин Фалконе наруши злокобното мълчание, което цареше в галерията.

— Приятели — каза енергично той, — да не губим кураж. Вместо да стоим тук около този нещастник, комуто не можем да помогнем с нашите жалби, да се опитаме да излезем от страшното положение.

— А какво искате да правите? — попита Гуд, като хълцаше.

— Какво искам да правя? Помислихте ли вече, че сме живи погребани?

При тези думи изтръпнах от ужас.

До този момент никой още не бе помислил за фаталната каменна плоча, която ни затваряше в пещерата на съкровищата, нито за страхотното отмъщение на вещицата.

Аз и Гуд се погледнахме бледи като мъртъвци, със свито от неописуема тъга сърце. Кой би могъл да отвори тежката врата, която ни разделяше от слънчевата светлина сега, когато вещицата бе изчезнала? Никой от нас не познаваше секрета, за да отмести огромния камък, както и Иньози, и всички останали обитатели на земята.

Мисълта, че ще завършим дните си в пещерата, сред неизчислимите богатства, от които не можехме да извлечем никаква полза, смразяваше кръвта в жилите ни.

— Живи погребани! — възкликнах аз и скръцнах със зъби. — Възможно ли е Гагул да ни е обрекла на толкова жестока смърт?

— Съмнявате ли се? — ме попита господин Фалконе, единственият, който все още запазваше удивително хладнокръвие. — Да не разчитаме повече на връщането на вещицата, а само на нашите сили.

— Може би е искала само да ни изплаши.

— Не, Алан, не се заблуждавайте. Гагул отмъсти за смъртта на Тоуала.

— И ще трябва да умрем сега, след като намерихме съкровищата? Нима проклетите диаманти наистина носят нещастие, както го донесоха на португалеца Да Силвестра?

— Боя се, че да, скъпи приятелю. Никой от нас не знае тайната на каменната плоча.

— Но може би има някакъв излаз? — каза Гуд.

— Да потърсим — отвърна генуезецът. — Да прегледаме пещерата, докато има масло в лампата.

— Проклета вещица!… — извиках аз. — Ако само се измъкна оттук, няма да я оставя жива…

— На работа! — каза генуезецът. — Минутите са по-скъпи от всички диаманти.

Приближихме се до камъка, който ни разделяше от останалия свят, и се опитахме да го отместим, но не постигнахме никакъв резултат. Той беше толкова тежък, че биха били необходими сто души, за да го повдигнат. Лесно е да се разбере, че ние не можехме да имаме такава огромна сила.

Прегледахме внимателно всички пукнатини, удряхме с приклади по стените, за да ги прислушаме, надявайки се да открием тайнствения механизъм и да го турим в действие, но напразно. По стената нямаше никакви следи от механизма. Тя се изправяше пред нас внушителна и неуязвима.

— Нищо! Нищо… — възкликна Гуд с растящо безпокойство. — Осъдени сме да умрем от глад сред нашите съкровища. Да, сега разбирам подигравателните думи на проклетата вещица! Яжте ги диамантите! Пийте ги!… Нещастницата сякаш ни предупреждаваше, че ще ни остави да умрем от глад!

— Но къде се намира тайната пружина, която повдига камъка? — попитах аз раздразнен. — Не е ли тук, вътре?

— Боя се, че не — отвърна ми господин Фалконе.

— Нима ще чакаме тук да умрем? — попитах отчаяно.

Генуезецът ме погледна, без да отговори. Беше пребледнял като Гуд и по лицето му се четеше неизмеримо безпокойство. Страхът от бавна и мъчителна смърт сред мрака на тази пещера бе започнал да обзема и този така смел и издръжлив и в най-тежки изпитания човек.

Няколко мига никой не проговори ни дума. После генуезецът разтърси глава и каза:

— Има още една малка надежда.

— Каква? — попитахме ние сподавено.

— Ако пещерата има някакъв изход, непознат даже и на вещицата.

— Да потърсим — каза Гуд. — Светлината на лампата вече отслабва и скоро маслото съвсем ще се свърши.

Върнахме се в галерията и оттам се отправихме към диамантената пещера.

Минавайки покрай трупа на негъра, прибрахме кошницата с провизии, която той бе донесъл със себе си.

Уви! В нея имаше много малко неща: около два килограма сортово брашно, няколко банана, къс месо и стъкло вода, не повече от литър и нещо. С това можехме да изкараме най-много три дена, и то твърде пестеливо.

Влязохме в пещерата и започнахме да преглеждаме стените. Чукахме по тях с прикладите на пушките, за да проверим дали няма някъде кухина. За голямо съжаление скалата навсякъде беше еднакво плътна и здрава.

Студена пот обля челото ми и аз се почувствувах загубен заедно с нещастните ми другари.

— Алан, колко е часът? — попита господин Фалконе с треперещ глас.

— Шест — отвърнах аз, след като погледнах часовника си.

— Струва ми се, че влязохме тук към два часа.

— Да, господин Фалконе.

— Значи тук сме вече от четири часа.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Лампата имаше масло само за пет часа.

— Значи след малко ще останем в пълна тъмнина. Каква жестока смърт ни се готви! Имате ли още някаква надежда, господин Фалконе?

— Може би да.

— Каква?

— Предполагам, че Иньози и Инфадоу, като видят, че не се връщаме, ще изпратят тук хора да ни потърсят.

— Но ако никой не знае тайната на каменната плоча, как биха могли да ни освободят?

— Гагул каза, че кукуанските царе я знаели.

— Но Иньози сигурно не я знае — казах аз. — Ако я знаеше, нямаше да заплашва старата вещица, когато отказваше да ни доведе.

— Тогава всичко е загубено — промълви генуезецът с примирение. — Да се оставим в ръцете на съдбата и да чакаме смъртта си.

В този миг пламъкът на лампата започна да трепти и да гасне.

— Господин Фалконе! — викнах аз. — Оставаме в пълен мрак.

Генуезецът не отвърна. Бе седнал на един камък, с ръце на глава, сякаш бе потънал в дълбоки размишления.

— Сбогом, светлина! — промълви Гуд.

Пламъкът се увеличаваше и спадаше и продължаваше да пращи. Освети за последен път огромния куп слонови зъби, гърнета, пълни със златни късове, трите сандъка с диамантите и бледите ни и разстроени фигури, а после изведнъж угасна, за да ни остави в пълен мрак.

Глава XVII
ПРЕДСМЪРТНИ ИЗПИТАНИЯ

Не бих могъл да ви опиша изпитанията през първата нощ, прекарана в пещерата на съкровищата. Никакво въображение не би могло дори отдалече да предаде това, което стана в действителност.

За щастие природата като добра майка наложи за няколко часа правата си и колкото и да е невероятно, заспахме и забравихме всички страхове и мрачни мисли. Но събуждането беше страшно. Струваше ни се, че се продължава сънят, но това вече беше самата действителност.

Тъгата, позабравена за малко, ни обзе сега с още по-голяма сила.

Най-много ни измъчваше абсолютната тишина, която цареше наоколо. На повърхността на земята все ще се чуе някакъв шум, някакво трепване, което не можем да си обясним, но което нарушава пълната тишина. Тук обаче, в подземията на планината, до нас не достигаше никакъв шум.

Най-близките ни съседи бяха кукуанските царе, обвити и затворени във варовитата кора. При това мъртвите, както е известно, не могат да произведат ни най-малък шум. Пък и да бяха се отдали на най-луди сарабанди и мъртвешки танци, не бихме чули абсолютно нищо през масивната скала и гробът ни би останал все така тих.

Тук, сред мрака, близо до смъртта, познахме всичката суета на човешките стремежи. В ръцете ни бяха неизчислими богатства: злато, слонова кост, диаманти. А какво можехме да направите тях? И с каква радост бихме разменили сега всичко това срещу нашата свобода, дори и срещу по-малко — за един слънчев лъч, за малко пресен въздух!

— Алан, колко е часът? — попита пак господин Фалконе. — Вие имате още няколко кибритени клечки, ако не се лъжа. Вижте, моля ви се.

Извадих от джоба кибритената кутия и бързо запалих една клечка. Свикнал вече с пълната тъмнина, отначало не можах да видя нищо. След малко едва успях да забележа, че беше пет часът.

В този момент навън зората сигурно обагряше в червено върха на планината и прогонваше мрака от долините. При тази мисъл въздъхнах печално и сърцато ми се сви от болка.

— Пет часът! — възкликна генуезецът. — Няма да е зле да хапнем малко, за да запазим силите си.

— Какъв смисъл? — попита Гуд. — Ако ще мрем, безполезно е да продължаваме мъченията си.

— Не! — каза енергично господин Фалконе. — Докато сме все още живи, не трябва да се отчайваме. Да ядем!

Даде на всеки по малко сорго, къс печено месо и ни подаде бутилката, като ни посъветва да пестим водата. Макар и да не бяхме гладни, малката порция бе погълната и ние се почувствувахме малко по-добре. Храната повдигна както физическите ни сили, така и духа ни.

— Да чуем сега — каза Гуд, като се обърна към господин Фалконе. — На какво се надявате, та искате да продължаваме живота си?

— Засега на нищо — отвърна генуезецът, — но чувствувам по инстинкт, че няма да умрем тук, в пещерата.

— Това само за кураж ли го казвате?

— Не, уверявам ви, Гуд.

— Тогава сигурно разчитате на Иньози?

— Може би.

— Но забравяте вратата, която ни затваря и която никой не знае да отвори.

— Имате право, но все пак още не губя надежда.

— Слушайте, приятелю, идва ми нещо на ум.

— Какво?

— Защо не опитаме да викаме?

— Сигурен съм, че никой няма да ни чуе.

— Ако викаме оттук, да. Но ако застанем зад скалата, която ни затваря?

— Кой знае. Ако някой се случи в залата на смъртта, може би ще дочуе нещо.

— Искате ли да опитаме, Фалконе?

— Да опитаме, Гуд.

Макар да бяхме напълно убедени, че никой няма да ни се притече на помощ, тъй като сигурно кукуанските царе не биха се помръднали от зловещата маса, около която седяха вече толкова векове, все пак отидохме пипнешком към галерията и като стигнахме скалата, започнахме да викаме с всички сили. Особено силно се чуваше гласът на Гуд, който кънтеше непрекъснато в галерията и пещерата.

Естествено, надуването на дробовете ни беше съвсем безполезно. То свърши толкова работа, колкото и ако бе бръмнала муха.

Обезсърчени повече от всякога и съвсем отпаднали, ние се оттеглихме в пещерата и се повалихме на земята, примирени с печалната съдба.

Легнали един до друг, все по-ужасени от гробната тишина, зачакахме гладът да извърши делото си. Бяхме загубили вече всяка надежда да видим отново слънцето.

Денят мина, без да разменим дума.

Какъв ден! Имал съм през живота си цели години, които са ми се стрували по-къси.

Запалих още една клечка кибрит и видях, че бяха минали още девет часа.

— Вече двадесет и шест часа сме затворени тук.

— Двадесет и шест часа! — възкликна Гуд и скочи на крака. — А как така въздухът още не се е развалил?

Тази мисъл изведнъж ни извади от мълчанието.

— О, да! — възкликна генуезецът. — Пещерата е малка и за толкова време въздухът би трябвало да стане негоден за дишане.

— Може би се подновява през някоя пукнатина?

— Но в такъв случай трябва да се вижда някакво блещукане на светлина — казах аз.

— И все пак въздухът сигурно се опреснява — отвърна Гуд.

— Приятели! — извика господин Фалконе. — Започвам да се надявам.

— Трябва да претърсим отново.

Скочихме и тримата и започнахме да оглеждаме наоколо, но все още нищо не виждахме.

Изведнъж нещо хрумна на Гуд.

— Да отместим слоновите кости! — викна той.

Огромните зъби, наредени на пластове, представляваха внушителна маса, висока повече от четири метра и също толкова широка, заемайки по този начин значителна част от стената. С надеждата, че пукнатината се намира от тази страна, започнахме трескаво да работим и при светлината на няколко кибритени клечки запрехвърляхме тежките слонови зъби, като произвеждахме оглушителен шум.

Работихме около десет минути с растящо усърдие, когато Гуд извика:

— Елате, елате насам!

Водени от гласа му, отидохме веднага при него, макар че отново се намирахме в пълна тъмнина.

— Какво има? — попитахме.

— Тук има проход — отвърна ни той.

— Галерия?

— Така мисля.

— Дали е свързана с външния свят? — попита генуезецът неспокойно.

— Усещам как хладен въздух докосва лицето ми.

— Не се ли вижда някаква светлинка?

— Засега не.

— Можете ли да минете?

— Да. Широка е достатъчно, за да мога да вляза навътре.

— А ако после се стеснява?

— Ще видим по-късно.

— Напред, Гуд!

— Вече сме в нея! Следвайте ме!

Генеузецът се хвана за палтото на Гуд, аз — за неговото и тримата, тласкани от надеждата да се измъкнем от гробницата си, започнахме да се промъкваме в галерията, която бързо се изкачваше нагоре.

Колкото повече напредвахме, свежата струя въздух все по-силно ни облъхваше, възвръщаше силите ни и изпълваше белите ни дробове.

— Напред! Напред! — повтаряше неспокойно генуезецът.

— Напред! — викаше и Гуд, обхванат от възторг.

— Там горе, е свободата, слънцето, спасението…

И тримата пристъпвахме нетърпеливо, като се тласкахме един друг, изпълнени от желанието да напуснем пещерата, която за малко щеше да ни погребе.

Изведнъж Гуд, който вървеше най-напред, се спря и извика ужасен:

— Проклятие! Каква са тези светещи точки?

— Светлина ли виждате? — попита господин Фалконе.

— О, не! По-скоро две искрящи очи.

— Може би е някое животно?

— Не зная какво е, но като че идва насам.

— Трябва да се върнем — казах аз. — Галерията може да ни отведе в леговището на някой кръвожаден звяр.

— Гуд!

— Приятелю!

— Чувате ли?

— Да, някакво глухо ръмжене.

— Назад! — извиках аз. — Изглежда, че е леопард.

Макар и без охота, започнах бързо да отстъпвам азад, следван от двамата ми другари, и скоро се оказахме отново в пещерата.

— Алан, вие сте ловец. Кое животно има според вас такива блестящи очи? — попита ме Гуд.

— Без съмнение това е някой кръвожаден звяр — отвърнах аз.

— Тогава трябва да го убием — каза генуезецът. — За нас това е спасението и не бива да се спираме пред никакъв звяр, дори и да е лъв или леопард.

В този миг в галерията отекна дрезгав рев, пълен със заплаха.

— Леопард е — казах аз, напълних бързо пушката и решително застанах пред отвора.

— А как е попаднал в галерията? — попита господин Фалконе.

— Може би тя води в леговището му — отвърнах аз.

— Тогава бихме могли да излезем.

— Да, но след като го убием.

— Виждате ли го?

Наведох се, загледах внимателно навътре в галерията и видях на няколко крачки от мен две светещи очи със зелени отблясъци.

— Ето го! — възкликнах аз.

— Щом се появи в пещерата, ще стреляме — каза генуезецът и напълни карабината.

— Не! — викнах аз. — Тези животни се спускат твърде опасно. Не, трябва да го убием, преди да излезе.

— Тогава да стреляме! — каза Гуд. Прицелихме се и три гърмежа оглушиха пещерата, ехото го поде и повтори многократно.

Щом изпразнихме оръжията, скочихме от грамадата слонова кост и се прикрихме в другия край на пещерата, тъй като при тази тъмнина не знаехме дали звярът е убит, или е още жив.

Като утихнаха гърмежите, откъм галерията се зачу глухо ръмжене.

— Нима не сме го улучили? — попита генуезецът и бързо напълни пушката си отново.

— По-скоро ми се струва, че звярът агонизира — отвърнах аз. — Ако не е тежко ранен, досега щеше да дойде тук: тези страшни животни никога не се колебаят да нападнат ловците.

— Трябва да разберем дали е жив или мъртъв — каза Гуд. — Нямате ли още кибритени клечки?

— Кутията ми е празна.

— Да потърсим по джобовете — подкани генуезецът. — Може би ще намерим още някоя.

Претърсихме всички джобове и за наше щастие намерихме още седем клечки: пет имаше господин Фалконе и две — аз.

Запалихме едната, като внимавахме много да не падне фосфорната главичка, и се покачихме на грамадата слонови зъби, за да погледнем към галерията.

Почти на изхода лежеше величествен леопард, голям колкото тигър, с блестяща жълто-червеникава козина и неправилни черни петна, които ставаха по-гъсти към гръбначния стълб.

Куршумите го бяха ударили в черепа и гърдите и смъртта не бе закъсняла да дойде.

— Да освободим галерията и да бягаме — каза генуезецът. — Щом като това животно е могло да дойде до тук, значи има изход навън.

Хванахме животното за предните крака и го захвърлихме в пещерата.

— Да вървим, приятели — викна генуезецът. — Свободата ни чака в дъното на галерията.

— Почакайте малко, господа — викнах аз.

— Какво искате?

— Нима ще оставим тук всички тези диаманти? Искам да си напълня поне джобовете, преди да си отида оттук. И вие не ги отминавайте.

— Благодаря, но мене ми дойде до гуша от вашите диаманти, даже ме карат да повръщам — каза генуезецът. — А мислете и за това, че още не сме излезли и може би ще трябва пак да се върнем насам.

Гуд не беше по-алчен от приятеля си, но все пак се върна и ние двамата се спуснахме към сандъците, за да напълним джобовете и блузите си със скъпоценни камъни. Взехме не по-малко от тридесет килограма — огромно богатство, възлизащо на много и много милиони.

Когато отидохме отново в галерията, генуезецът вече бе навлязъл навътре и опитваше внимателно почвата, боейки се да не падне в някоя дупка.

Гуд ни увери, че вижда и в тъмното, и господин Фалконе го пусна напред. По едно време той извика:

— Внимавайте! Има стъпала!

— Имаме още кибритени клечки — каза генуезецът. — Да запалим една и да видим накъде отиваме.

Гуд взе една клечка и бързо я запали. При бледата й светлина забелязахме една стълба, изкопана в скалата и слизаща надолу.

— Напред! — каза генуезецът.

Слизахме бавно-бавно и брояхме стъпалата. Стигнахме до двадесет и седмото и намерихме едно възвишение, което извиваше наляво, а след това почувствувахме, че стените се разширяват. В същото време ни лъхна мирис на развалено месо.

— Това трябва да е леговището на леопарда — казах аз.

— Да — потвърди Гуд. — Има кости по земята.

— Тогава изходът сигурно е близък.

— Да спрем и да се ослушаме — каза генуезецът.

— От какво се боите?

— Може би звярът има другарка…

При тази мисъл въпреки изпитаното ни безстрашие челата ни се обляха от студена пот.

Спряхме и тримата изведнъж, готови да стреляме. Огледахме наоколо, за да видим дали не ни дебнеха отнякъде кръвожадните очи на някой друг звяр, но за щастие нищо не открихме.

— Леговището е празно — каза най-после Гуд и дълбоко въздъхна.

— Тогава да вървим напред — каза господин Фалконе. — Ах!

— Какво има? — попитах аз.

— Въздухът стана по-свеж.

— И аз почувствувах това — отвърнах.

— Тогава сме близо до изхода. — Надявам се.

— Напред!… Напред!…

Спуснахме се край леговището на звяра и навлязохме в първия проход, който се откри пред нас. Въздушното течение идеше тъкмо оттам. Беше чист, свеж и съживителен въздух.

Продължихме да вървим в новата галерия, като слагахме внимателно крак пред крак, с протегнати напред ръце, за да не ударим главите си в някоя непредвидена преграда. Изведнъж коридорът сякаш се пресичаше от друг ход.

— Какво да правим? — попита Гуд, като се колебаеше кой път да вземем. — Някаква друга галерия пресича тази, по която вървяхме досега.

— Откъде иде въздушното течение? — попита генуезецът.

— Струва ми се, отдясно.

— Тогава да завием нататък.

Оставихме досегашната галерия и поехме в новата, която се изкачваше бързо и неравномерно и често извиваше ту наляво, ту надясно.

Така вървяхме известно време, напредвайки с голяма предпазливост, тъй като беше съвсем тъмно, а после се оказахме пред ново разклонение. Обхвана ни живо безпокойство. Имаше опасност да се забъркаме в подземния лабиринт.

— Положението ни се усложнява — каза Гуд. — Къде се намираме ние?

— Вярвам, че съм отгатнал — отвърна генуезецът.

— Обяснете, господин Фалконе — казах.

— Ние сме в галериите на някоя древна мина — каза господин Фалконе. — Всички тия ходове, които се пресичат един друг и които слизат и се изкачват, ме карат да подозирам това.

— Знаете ли, че забелязах нещо? — казах аз.

— Искате да кажете, че свежият въздух не се чувствува вече?

— Да, господин Фалконе.

— Забелязах и аз. Но преди да се върнем, да отидем и видим къде свършва този ход.

Спряхме за малко да починем, после поехме отново пътя. Това траеше вече повече от час все така, без да успеем да видим поне един слънчев лъч, който да ни обещае скорошно освобождение.

Продължихме още половин час да се качваме и слизаме, следвайки капризните извивки на галериите, изоставяйки едни, за да поемем други, тласкани напред от растящо безпокойство и започващи да се опасяваме, че сме сбъркали правилния път и сме се загубили сред безизходния лабиринт.

От няколко минути вървяхме в една нова галерия, може би двадесета по ред, когато до ушите ни достигна глух шум.

— Чувате ли? — попита ни Гуд, като се спря и се обърна към нас.

Наострихме уши и заслушахме с притаен дъх.

— Да — каза генуезецът. — Клокочене на вода.

— Къде тече? — попитах.

— Пред нас — отвърна Гуд.

— Да отидем нататък — казах аз. — Като следваме течението, сигурно ще излезем навън.

Изпълнени с надежда да стигнем скоро на открито, удвоихме силите си и се запътихме нататък, откъдето идеше плясъкът на водата. Не бих могъл да ви опиша каква благодат беше за нас това клокочене, нарушаващо тишината, от която бяхме заобиколени до този момент. С всяка стъпка напред шумът се увеличаваше.

Вече разбирахме, че сме пред голяма река, която се спуска от скала на скала. Шумът скоро стана по-силен, даже страхотен сред дълбоката тишина наоколо.

— Внимание! — каза генуезецът. — Внимание, Гуд! Внимавайте, както вървите напред, да не паднете в реката. Струва ми се, че тя е съвсем близо.

— Не се бойте, приятели — отвърна Гуд. — Така добре свикнах с тъмнината, сякаш имам очи на пръстите на ръцете и краката.

Едва изрече тези думи и нещо цамбурна във водата. В същия миг Гуд извика сподавено.

— Гуд! Гуд! — викнахме ние и спряхме изведнъж. — Къде сте?

Един глас се обади посред клокоченето на водата:

— Тук съм! Тук съм!

— Къде?

— Във водата.

— Ударихте ли се?

— Не. Запалете една клечка кибрит, за да видя къде съм.

Генуезецът бързо се подчини и при оскъдната светлина на кибритената клечка видяхме Гуд, вкопчил се в една скала, която се издигаше като островче сред широка черна река, на брега на която се бяхме спрели.

Едва имахме време да го видим и генуезецът, усещайки, че клечката изгаря пръстите му, я пусна на земята. Отново се оказахме в пълен мрак. Все пак Гуд ни бе забелязал и започна да плува към нас, воден от гласовете ни. Скоро стигна на брега и каза:

— Грозно падане, приятели! Ако не знаех да плувам, нямаше да ме видите вече.

— Дълбока ли е реката?

— Не можах да стигна дъното.

Макар че смъртта ни се струваше почти неизбежна, ние се зарадвахме твърде много, когато видяхме отново жив и здрав нашия славен приятел. А на какво още можехме да се надяваме? Оставаше ни само възможността да скитаме напосоки от галерия в галерия, докато гладът и умората ни сломят.

— Какво да сторим? — попита генуезецът, обзет от отчаяние. — Ясно е вече, че сме изтървали правилния път.

— И аз така мисля — отвърна Гуд, — още повече че свеж въздух вече не достига до нас.

— Ще се върнем ли?

— Мисля, че е необходимо.

— Но преди това бих искал да проверя дали няма някакъв проход нататък.

— Тогава да запалим още една клечка кибрит и да разгледаме наоколо — каза Гуд.

Изхабихме и четвъртата кибритена клечка, за да се убедим, че галерията свършва на брега на дълбоката река.

Решихме да се върнем назад към леговището на леопарда Но преди да се отдалечим от реката, се потопихме в прохладните й води. Банята ни освежи и ние поехме назад малко по-успокоени.

Като стигнахме първия кръстопът, спряхме, без да знаем кой път да поемем.

— Все едно е — каза генуезецът. — Тъй и тъй вървим напосоки, без надежда да видим вече слънцето. Няма значение дали ще завием вляво или вдясно.

Той застана начело и така продължихме нескончаемия път. Вървяхме бавно като хора, които знаят, че вършат нещо съвсем безполезно. Минавахме от една галерия в друга, а всички те си приличаха толкова много! Еднообразието започна да ни измъчва. Тъмни и тихи като гробове, безкрайно дълги, галериите ни изпълваха с тягост и отчаяние.

Внезапно аз се блъснах в генуезеца, който се бе спрял, без да ни предупреди.

— Какво има? — попитах аз.

— Не виждате ли там, в дъното, някаква светлина? — ме попита той с трептящ от вълнение глас.

Отначало не видях нищо, но след малко можах да различа бледа светлина, която се промъкваше през тъмнината. Какво беше това? Награда за нашите усилия, или измама за измъчените ни очи?

— Като че виждам нещо — казах предпазливо. — Не зная дали е светлина. Не може да се допусне това.

Толкова пъти вече се обнадеждавахме и отчайвахме, че вече не можехме да повярваме на такова щастие.

Все пак при тази светлина ние почувствувахме неописуем възторг. Силите ни сякаш се възвърнаха. Ние вече не вървяхме, а тичахме.

Малко по малко светлината ставаше по-силна. Галерията бързо се стесняваше и снишаваше. Отначало генуезецът бе принуден да се понаведе, а после започна да пълзи като змия. Но какво от това? До нас вече достигаха струи свеж планински въздух.

Ние се мъкнехме след господин Фалконе, като си помагахме с ръце и крака и се мъчехме да минем между скалите, които все повече се стесняваха около нас.

Най-после господин Фалконе спря и извика:

— Виждам звездното небе!

— Напред, напред! — викнахме ние.

— Не мога да мина по-нататък.

— На всяка цена трябва да се измъкнем! — казах.

Генуезецът правеше отчаяни усилия да се промъкне рез последната теснина. С голяма мъка, разкървавявайки се от острите камънаци, той успя да мине. Ние, бидейки по-тънички от него, бързо го последвахме.

Каква радост! Какво щастие! Над нас отново блестеше лазурният свод на обсипаното със звезди небе.

Нощта преваляше. Планината се разсветляваше под първите зари и ние можахме да съзерцаваме кърваво-червената зора, след като бяхме загубили надежда да я видим вече.

Когато слънцето се показа на хоризонта, видяхме, че се намираме на дъното на огромната яма, над която се изправяха тримата „мълчаливи“. Техните гигантски фигури ясно се открояваха при утринната светлина.

Без съмнение нескончаемата галерия, по която скитахме цяла нощ, е служела някога за съобщаване с прословутата пещера на диамантите.

Настъпи денят. Погледнахме се един друг и ни достраша. Бяхме толкова окаяни, че сигурно никой кукуан не би могъл да ни познае от пръв поглед. Бяхме покрити с кървави петна. Кал бе засъхнала по кожата ни, както и по разкъсаните ни дрехи. Очите ни бяха хлътнали, лицата ни — променени от преживените вълнения. Но за да бъде описанието точно, дължа да ви кажа, че въпреки всички тия преживелици и неимоверни опасности монокълът на Гуд стоеше на старото си място.

— Да вървим, приятели — каза господин Фалконе.

Трябваше ни повече от час, за да се измъкнем от ази долина. Но най-после, катерейки се с ръце и крака и улавяйки се за тревите и корените на растенията, успяхме да стигнем платото, което се разстилаше над склона на планината.

Тъкмо се готвехме да легнем на земята, напълно изтощени от всичко преживяно, когато господин Фалконе извика:

— А ето че тук има хора, които ни готвят закуска!

— Кукуани ли?

— Така изглежда.

— Да отидем нататък — каза Гуд.

Тръгнахме, решени да отидем при тях и да вземем участие в тяхната закуска, тъй като гладът съвсем ни беше изтощил. В това време обаче един от туземците се отдели от групата и се затича към нас. После падна на земята, махайки ужасен с ръце.

Веднага познахме този човек — беше вождът Инфадоу.

— Страхуваш ли се от своите приятели? — му викнахме ние.

— Вие не сте ли духовете на белите хора? — извика той, плачейки от радост и притискайки колената на генуезеца. — Ние вече мислехме, че сте умрели.

— Не, приятелю — каза господин Фалконе. — Ние сме все още живи, както виждаш.

Глава XVIII
ЗАВРЪЩАНЕ

Малко след тази среща, която беше съвсем неочаквана за нас, седяхме пред чудесно печено, което издаваше апетитен аромат. Още не преминала радостта ни от освобождението, ние се наслаждавахме на хубавата закуска.

След като се нахранихме, разказахме накратко на Инфадоу и неговата свита изумителните ни приключения. През време на разказа ни те неведнъж проронваха сълзи и неведнъж потръпваха от ужас.

— А какво стана с проклетата Гагул? — попита зачудено Инфадоу, когато завърших разказа си.

— Нима не се е върнала при вас? — попитахме ние също така учудени.

— Не, никой от нас не я е виждал — отвърнаха кукуаните.

— Дали не е загинала при спускането на плочата? — попита господин Фалконе.

— Може би — отвърнах аз.

— Бих искал да се уверя в това — каза Гуд. — Аз се заклех да отмъстя за смъртта на Фоулата и няма да напусна тази страна, преди да установя, че тази хиена е мъртва. В противен случай ще трябва да я удуша.

— Но ти защо си дошъл тук? — попитах Инфадоу.

— Смятахме, че вече сте мъртви. Тъй като вие се забавихте, Иньози се обезпокои за вас и ме изпрати тук да ви търся и да изследвам пещерата.

— Знаеш ли входа?

— Да — отвърна вождът. — Влизал съм вече в пещерата на смъртта, където отнесох бащата на Иньози, след като бе убит от Тоуала.

— А тайната на диамантените пещери? — попитах аз.

— Уви, не! Ако я знаех, бих ви довел аз, вместо да ви поверим на старата хиена. Бели хора, сега, след като се нахранихте, починете си, а после ще потеглим за Лоо, за да успокоим царя.

Приехме съвета, тъй като бяхме толкова уморени, че едвам се държахме на крака след толкова умора, вълнения и безсънни нощи.

Проснахме се под палатката, която негрите бяха вече направили, и така можахме най-после да вкусим няколко часа сладък сън.

В това време Инфадоу бе извършил подготовката за пътуването, тъй като бързаше да ни отведе при царя. Но преди да напуснем планината, ние пожелахме да видим още веднъж пещерата на смъртта, за да разберем какво бе станало с Гагул и да се опитаме, ако може, да влезем в пещерата на диамантите, макар че аз и Гуд вече бяхме напълнили джобовете си и притежавахме несметни богатства.

Водени от стария вожд, влязохме отново в пещерите и лесно стигнахме там, където бившите кукуански царе заобикаляха зловещата маса, върху която Тоуала бавно се вкаменяваше.

Като стигнахме до огромната плоча, която затваряше входа към пещерата на съкровищата, забелязахме една черна мършава ръка, която бе напълно откъсната. Познахме я веднага — ръката на Гагул.

Разбрахме всичко: нещастницата в страха си, че няма да успее да излезе навреме, бе протегнала ръката си отвътре на пещерата и бе спуснала тайната пружина, предпочитайки да бъде смазана под каменната плоча, вместо да рискува да бъде заловена от нас или пък ние да стигнем навреме, за да избегнем страшната смърт, на която ни бе обрекла.

Помъчихме се да открием тайната, но напразно загубихме времето си. Каменната стена нямаше никаква следа и изглеждаше съвсем гладка и еднаква навсякъде. Старицата бе отнесла тайната със себе си.

Наистина оставаше проходът откъм мината. Но ние бяхме вече толкова много изстрадали из ужасните галерии, че никой от нас нямаше желание да навлиза отново в тях и да рискува да се забърка в подземния лабиринт.

Към залез слънце напуснахме планината на път за Лоо. Два дни след това бяхме отново при славния Иньози, комуто разказахме нашите преживелици. Научавайки края на Гагул, той каза:

— Доволен съм, че старата вещица е получила заслужено наказание. От дълги години тя беше отрова за нашата страна. Насъскваше едни от кукуаните да се бунтуват против другите, предизвикваше жестоки убийства, като че изпитваше някаква нужда непрекъснато да причинява смърт на другите, за да продължава собствения си живот. След нейната смърт в царството ми ще настъпи траен мир.

После ни погледна тъжно и каза:

— Истина ли е, че се готвите да ни напуснете?

— Да — отвърна господин Фалконе, — няма какво да правим вече тука. Ти дойде с нас като прост служител, а те оставяме могъщ цар на народ, който ти е напълно предан. Ние дойдохме тук да търсим брат ми, но за съжаление не го намерихме.

— Какво мога да направя за вас, за да изразя благодарността си?

— Управлявай народа си справедливо, мъдро и скромно. Премахни жестоките нощни тържества, които струват толкова много кръв на твоите поданици. Бъди щастлив, Иньози, и никога не забравяй, че си длъжен да зачиташ живота на поданиците си.

Царят мълча известно време, закрил лицето си с ръце, а после рече с нажален глас:

— Заклевам се, че ще следвам мъдрите съвети на добрите бели хора. Но никога няма да мога да се утеша за тяхното отсъствие. Защо напускате моето царство? Нима ви липсва нещо? Или съм направил нещо, което не ви е харесало? В дните на нещастието вие ми оказахте мощната си подкрепа, а сега, когато станах цар, когато в страната настава мир, когато трудностите преминаха, вие искате да си вървите. Не, скъпи приятели, останете в моето царство, останете при мен. Вземете всичко, каквото пожелаете, искайте ми каквото ви трябва, аз съм готов и винаги ще бъда готов да задоволя и най-малките ви желания. Вие виждате, моята страна вече е спокойна. В нея занапред ще се живее щастливо. Тук нищо не липсва. Бихте могли да бъдете по-доволни тук, отколкото в културните страни.

— Благодаря, Иньози — каза господин Фалконе с развълнуван глас. — Ние оценяваме доброто ти сърце. Но искаме да видим отново нашата родина.

— О! — каза горчиво той. — Сега ви разбирам! Вие не искахте нищо друго освен диамантите. Сега те са у вас и вие ги предпочитате пред приятеля си. Вие сте алчни за богатства, както всички бели хора. Да бъдат проклети блестящите камъни, които ми отнемат белите приятели! Ще обявя смъртно наказание за всеки, който ги използува в моето царство. Вървете, бели хора! Можете да тръгнете когато пожелаете. Ще ви дам свита да ви изпрати. Казах!…

— Иньози — казах аз, поставяйки нежно ръка на рамото му. — Забрави ли как туптеше сърцето ти, когато се намираше в Натал?… Ти въздишаше по родната страна и всички прелести на нашите градове, и всички удобства на нашата култура не можеха да те накарат да забравиш нито да сподавиш горещото желание, което те тласкаше към земята на кукуаните. А защо искаш нашите сърца да не се вълнуват от същите чувства? Там аз оставих моя син. Защо искаш баща му да го изостави?

Иньози наведе глава. Очите му бяха насълзени.

— Ти каза истината, бели приятелю — каза той. — Думите ти са прави. Да, разбирам желанието ви да се върнете в родната страна. Вие ще си отидете, но сърцето ми ще остане все така опечалено, защото чувствувам, че никога вече няма да ви видя, никога няма да чуя нещо за вас. Когато годините прошарят косите ви и започнете да се гушите край огъня, обърнете мислите си назад и си спомнете дните, които прекарахме заедно. Спомнете си жестоката борба за освобождението на поробените кукуани и края на престъпленията на Тоуала, когото ти, генуезецо, повали благодарение на твоята сила. Вървете, преди очите ми да са се облели със сълзи! Сбогом, бели приятели! Бъдете щастливи в страната на вашите бащи…

Той стана. Приближи се към нас, гледайки ни продължително, сякаш искаше да запечата завинаги в сърцето си нашите образи, после закри лице с мантията си и се отпусна на стола си, като започна да хълца сподавено.

Ние мълчаливо се отдалечихме, натъжени от раздялата, и влязохме в нашия краал, без да разменим дума.

На другия ден напуснахме столицата на кукуаните. Инфадоу ни придружаваше със свита от двадесет души, избрани от полковете на биволите.

Въпреки ранния час около краала ни се бе насъбрал народ, дошъл да ни изпрати.

Мъжете се хвърляха в краката ни и притискаха колената ни. Жените целуваха ръцете ни и хвърляха върху ни цветя. Тази непринудена и неочаквана демонстрация живо ни развълнува.

Инфадоу ни поведе през планините, поемайки по един широк път, намиращ се на север от големия път, по който бяхме минали вече. Този път беше по-удобен от стария, тъй като беше по-равен. Ловците го предпочитаха, когато отиваха към културните страни да продават щраусовите пера.

От един такъв ловец Инфадоу научи, че сред пустинята, която ние се готвехме да преминем, се намирал обширен и плодороден оазис. Той ни посъветва да се насочим към него, за да не рискуваме да умрем от жажда сред нажежените пясъци.

Това ни накара да допуснем, че майката на Иньози, преди да стигне в колонията Натал, е стигнала в този оазис, спасявайки по този начин себе си и своя син.

Четири дни по-късно стигнахме голямата планинска верига, която разделяше плодородната кукуанска земя от огнените пясъци на пустинята.

Раздялата с Инфадоу и свитата му бе трогателна. Смелият и юначен вожд, преди да ни напусне завинаги, ни прегърна, после се разделихме и ние поехме бързо през пясъците на път за оазиса. Там смятахме да останем за малко, преди да предприемем втората и по-дълга част от пътя, за да стигнем в ситандския краал.

Бяхме се вече отдалечили от свитата, когато Инфадоу ни настигна, за да ни поздрави още веднъж. Старецът бе с насълзени очи и като че не се решаваше да ни напусне.

— Сбогом, бели хора! — ни каза той, като хълцаше. — Никога вече няма да ви видя… но винаги ще си спомням вашата смелост в боя. Никога няма да забравя страшния двубой, в който бе убит Тоуала. Сбогом още веднъж, безстрашни хора!

Ние бяхме силно развълнувани от тази проява на привързаност. Гуд бе така дълбоко трогнат, че реши да поднесе за спомен на стария вожд своя монокъл, с който не бе се разделял и през най-тежките моменти. Инфадоу оцени правилно този дар и веднага разбра каква слава щеше да му донесе в очите на съотечествениците му това парченце стъкло, принадлежало досега на белия човек.

След няколко безуспешни опита той успя да го нагласи на едно от очите си. Той беше развълнуван и горд от това украшение, за което може би би му завидял и самият Иньози.

Пътуването ни през разпалените пустинни пясъци започна. Вървяхме по цял ден. Бързахме да стигнем по-скоро в културните страни. Вечерта спряхме в една долинка, където намерихме малко сухи храсти.

Тъй като знаехме, че дивите животни не смеят да се приближават до огъня, събрахме храсти, колкото можахме да намерим, а след това си приготвихме вечеря от соргови питки, печено месо и местна бира.

Първата нощ мина спокойно. На другия ден поехме отново напред под палещите лъчи на слънцето. Два дни още вървяхме сред пясъците, след което, на четвъртия ден от нашето тръгване, лишени от храна и съвършено отпаднали, спряхме в подножието на група сухи, каменисти хълмове.

Положението ни ставаше все по-лошо. Оазисът никъде не се виждаше. Отново бяхме застрашени да умрем от жажда. Запасите ни се намаляваха всеки час. Оставаха ни само две стъкла вода.

— Да спрем за малко и да претърсим тези хълмове. Може би ще намерим някакво кладенче — каза генуезецът. — Оазисът сигурно е още твърде далече. Не е разумно да продължаваме пътя така уморени и без троха сорго.

— А няма ли вода, няма да има и дивеч — отвърнах аз.

— Все пак, знаете, щраусите идват и към най-сухите пустинни места.

— Да, понеже те могат да търпят жаждата по-дълго и от камилите. Но досега все още не сме видели нита една от тези птици.

— Да се надяваме — заключи господин Фалконе.

След няколкочасова почивка се насочихме към хълмовете, за да ги изследваме.

Слънцето преваляше на запад сред кървавочервен хоризонт, а луната едва се показваше, когато стигнахме на върха на най-високия хълм. Устремихме погледи по всички посоки и в дъното на една тясна, продълговата долина открихме някакви дървета, наподобяващи акации.

— Може би там има някакъв поток — каза Гуд.

— Не е чудно — отвърнах аз.

— Тогава ще намерим и дивеч.

— Да отидем нататък — предложи генуезецът.

Слязохме бързо от хълма и стигнахме долината. Освен акации намерихме и гъсти храсти бели мимози и прекрасни дървесни папрати, които хвърляха прохладна сянка.

Като продължихме изследванията си, открихме и едно обширно блато, в което се изливаха водите, събиращи се в гънките на хълмовете през редките, но извънредно изобилни дъждове, които понякога падат по тези области.

По пясъка на брега на блатото личаха следи от множество животни, — щрауси, антилопи, жирафи, зебри и даже лъвове.

В момента не се виждаше никакво животно. Но щом имаше следи, това означаваше, че животните от околността идват от време на време да утолят жаждата си.

— Да почакаме тази нощ тук — казах аз. — Обещавам ви добра вечеря.

— Стига само да не дойде от оня дивеч, с ноктите и зъбите — забеляза Гуд.

— И него ще посрещнем с нашите пушки, нали, Алан? — каза господин Фалконе.

— Защо не? — отвърнах аз. — Лъвското месо не е толкова лошо, колкото някои смятат.

— Трябва да е жилаво като старо магаре — каза Гуд.

— Е, не е крехко, разбира се. Но на гладни хора може да се услади.

Утолихме жаждата си, а след това, бидейки съвсем уморени, се изтегнахме под свежата сянка на едно папратово дърво и скоро заспахме дълбок сън.

Когато се пробудих, слънцето бе залязло. Луната грееше усмихнато на чистото безоблачно небе. Другарите ми сладко спяха и събираха сили за по-нататъшния път. Аз извадих лулата си и два кремъка, които ми бе подарил Инфадоу. Тъкмо щях да запаля лулата, когато до ушите ми стигна някакъв шум от раздвижване на листа.

Подозирайки, че някакъв звяр ни дебне, напълних внимателно пушката си, после разтърсих силно господин Фалконе, който спеше до мене, и му казах:

— Ставайте веднага, господин Фалконе.

— Какво има? — попита генуезецът полусънен, като търкаше с ръце очите си.

— Струва ми се, че вечерята иде.

— Под каква кожа?

— Засега не зная, но скоро ще научим.

— Само да не я изпуснем.

Събудихме и Гуд и му обяснихме какво става. След това се притулихме сред един гъст храсталак и зачакахме животното да се появи, за да го обсипем с куршуми.

Няколко минути до ушите ни не достигаше никакъв шум. След малко обаче при бледата лунна светлина забелязахме някакво огромно тяло да се промъква сред мимозите. Отначало помислихме, че е слон, макар и да ни изглеждаше малко по-нисък от обикновено.

— Що за животно е това? — промърмори Гуд.

— Прилича на слон — каза господин Фалконе.

— Или хипопотам?

— Хипопотам в пустинята! Тук няма нито реки, нито езера.

— Не е нито едното, нито другото — казах аз, след като разгледах внимателно животното.

— А какво е тогава? — попитаха те.

— Носорог.

— Неприятна среща — каза генуезецът.

— Съвсем неприятна. Носорозите са по-опасни от лъвовете, слоновете и хипопотамите.

— Тогава да го оставим да пие спокойно.

— А какво ще вечеряме? — попита Гуд.

— Ще видим по-късно — казах аз. — Ако ви е мил животът, не стреляйте.

Наистина нищо не бихме спечелили от това, ако стреляхме по носорога. Той е едно от най-силните животни, каквито съществуват, и при това е извънредно смел. Когато е разгневен, а това е почти винаги, не се колебае да се хвърли даже върху цяло негърско племе, колкото и да е въоръжено. Освен това е много трудно да се убие, тъй като кожата му е извънредно дебела и много рядко куршумите успяват да го засегнат в някое слабо място.

Носорогът, който беше пред нас, имаше повече от четири метра дължина. На носа си имаше страхотен рог, висок около един метър. С това оръжие той би могъл да прободе всеки неприятел.

Имайки подозрителен характер, щом излезе от храсталаците, той се спря и започна да се оглежда наляво и надясно и да души шумно въздуха. След това се отправи към блатото и започна да пие вода.

— Алан — каза господин Фалконе, като опираше с пръст спусъка на карабината си, — добро ли е месото му?

— Да не искате да стреляте? — попитах го ужасен.

— Толкова добре е застанал, че ме изкушава.

— Ако ви е омръзнал животът, стреляйте.

— Нямам никакво намерение да умирам, но ми се струва, че с три куршума можем да го повалим и да си хапнем сладко месце.

— Което после няма да можете да смелете, понеже е жилаво като ластик.

В този миг животното, сякаш открило нашето присъствие, обърна глава към нас и стана малко неспокойно.

— Не мърдайте — прошепнах аз. — Ако ни забележи, ще се спусне върху ни като ураган.

— И ние ще го посрещнем с дружен залп — отвърна спокойно генуезецът.

Като каза това, той вдигна пушката да се прицели, но при това движение чукна цевта в един клон. Шумът беше съвсем слаб, но острият слух на носорога го долови веднага.

Подозрителното животно наведе внезапно глава, като ни показа страшния си рог, сякаш готово да се хвърли върху нас, но не мръдна от мястото си. Ние също стояхме неподвижно, готови да го посрещнем с общ залп, макар че аз малко вярвах в действието на куршумите срещу тази жива броня.

Животното все така ни гледаше, изправило рог нагоре, като че се забавляваше с нашето безпокойство. Но изведнъж се върна назад към храстите с поглед, насочен към блатото.

Страшен рев се разнесе по долината и наруши дълбоката тишина, която цареше наоколо.

— Лъв! — възкликна Гуд.

— Ето защо носорогът побърза да се скрие — казах аз.

— Нима тези силни животни се боят от лъвовете? — попита генуезецът.

— Не от страх се скри носорогът — отговорих аз. — Носорозите излизат насреща на всички, даже и на лъвовете. Иска да види какво ще прави лъвът, а след това ще се хвърли отгоре му.

— Изглежда, че ще сме свидетели на страшна борба.

— Сигурно, господине. Но мен ми се струва, че от тази борба няма да спечели нито лъвът, нито носорогът. Ноктите на лъва не могат да направят нищо на носорога, но и рогът на последния едва ли би могъл да пробие ребрата на лъва.

— Вярвате ли?

— Почакайте и ще се уверите.

В този миг се зададе един величествен лъв, който бавно се приближаваше към блатото. Чувствуващ силата си, той се движеше напред, като оглушаваше околностите с мощния си глас.

Като че той не само не взимаше никакви предпазни мерки, но напротив, искаше да извести на всички своето присъствие.

Стъпка по стъпка той стигна отсрещния бряг на блатото и започна да пие вода на големи глътки, като от време на време се оглеждаше наоколо. Може би нощният ветрец бе донесъл до него миризмата на носорога.

— Прекрасно животно — каза Гуд. — Каква разлика в сравнение с тези, които са в клетки.

— И каква величествена походка — добави генуезецът.

— Внимавайте в носорога — казах аз. — Готви се да нападне.

Наистина колосът бе излязъл полека-лека от храстите, без да бъде забелязан от неприятеля, който в това време пиеше вода.

С един скок, който не би могъл да се очаква от носорог, той премина разстоянието, което го отделяше от брега, и после се хвърли сред блатото, вдигайки огромни вълни.

Като го видя, лъвът отскочи назад, изплъзвайки се от тази мощна атака, и се изправи на задните си крака, готов от своя страна да се спусне срещу врага.

Двете животни се гледаха едно друго няколко мига, после носорогът наведе острия си рог и се спусна срещу лъва.

С още един скок лъвът избегна и това ново нападение, после се засили напред и със страшна сила се хвърли върху широкия гръб на нападателя, мъчейки се да пробие кожата му с острите си нокти и да прехапе врата му.

Усещайки, че гърбът му се раздира, носорогът се разяряваше още повече. Скачаше насам-натам, изправяше се на задните си крака, ревеше остро и продължително, хвърляше се бясно сред храстите, като се мъчеше да се освободи от необикновения ездач. Но напразно. Лъвът не напускаше мястото си. Даже удвояваше ударите си и разкъсваше малко по малко кожата на неприятеля, достигайки вече до живо месо.

Като загуби всяка надежда да го отхвърли, носорогът започна да бяга лудо, неудържимо надолу по долината. Видяхме го за последен път сред дърветата при гърлото на долината, а после изчезна от очите ни, без да се бе освободил от врага си.

— Нашата вечеря си отиде — каза генуезецът и бързо се изправи.

— Нека си върви — казах аз. — Не сме загубили кой знае какво. Още повече че месото на тия животни се смила така трудно.

— Смятате ли, че лъвът ще успее да повали носорога? — ме попита Гуд.

— Съмнявам се. Той по-скоро ще изостави ездата си и ще се спаси зад някоя скала.

— А носорогът?

— Няма да загине от раните. Ех, здрава е неговата кожа и не е така лесно да го убиеш.

— Шт!

— Какво има, господин Фалконе? — попитах аз.

— Ето, сега вече вечерята няма да ни избегне. И тази е по-добра и по-безопасна от другата. Гледайте нататък, Кватермен!

Погледнах към пустинята и видях цяла група едри птици, които се приближаваха предпазливо към гърлото на долината, като проточваха дългите си шии.

— Камилски птици — възкликнах аз. — Не мърдайте, ако искате да повалим някоя!

— Ще влязат ли в долината? — попита Гуд.

— Ще видим — отвърнах аз.

Камилските птици се приближаваха бавно, като че се колебаеха какво да правят. Бяха около дузина, всички твърде високи, от два до три метра, изпъстрени с блестящи пера, които имат доста висока цена по всички пазари на земното кълбо.

Ние бяхме готови да ги посрещнем както трябва, но те като че не бяха склонни да се приближат към нас, нито поне да влязат в долината.

След като се полутаха насам-натам, някои от тях започнаха да копаят дупки в пясъка, после легнаха в тях. По това време останалите стояха на стража на различни разстояния.

— Сега разбирам — казах на Гуд. — Легналите са женски и снасят яйца в пясъка. Скъпи приятели, вечерята е готова и е по-вкусна, отколкото очаквахме.

Почаках няколко минути и когато женските започнаха да стават, дадох знак на приятелите ми да ме следват.

Прикривайки се зад храстите и пясъчните хълмчета, натрупани наоколо от вятъра, стигнахме на разстояние един изстрел от камилските птици.

— Целете се в главата — казах аз.

Чуха се три изстрела един след друг. Птиците побягнаха изплашено и вдигнаха след себе си цял облак от пясък. Но след като изминаха петдесет-шестдесет крачки, една от тях се търколи на земята и повече не се вдигна. Другите продължиха своя бяг и скоро изчезнаха зад пясъчните хълмове на пустинята.

Малко след това ние седяхме около буен огън и пиехме щраусови яйца, леко затоплени на незастинала пепел, и чакахме да се изпече един хубав къс месо.

Бяхме намерили петнадесет щраусови яйца, заровени в пясъците. Само две от тях биха били достатъчни да наситят шест души. Ето защо занапред нямаше да се опасяваме от глад. Освен това камилската птица би могла да стигне за две седмици, ако можехме да я запазим. Това обаче беше абсолютно невъзможно, тъй като имахме съвсем малко сол.

В очакване на печеното ние се отпуснахме свободно върху зелената трева, за да починем и поговорим за ловните си приключения, за разните животни и особено за камилските птици.

Вечерята не беше толкова вкусна, колкото се надявахме. Може би поради това, че щраусът беше доста стар, или понеже месото на тези гигантски птици изобщо не е сочно, печеното ни се видя твърде жилаво и ние скоро се уморихме да дъвчем. За щастие, бяхме вече изпили няколко яйца, които бяха не по-лоши от кокошите.

Нощта мина спокойно. Обаче неведнъж из долината се носеха отвратителните крясъци на хиени и зловещият рев на чакали, които, без да ни питат, ни предлагаха своята малко привлекателна музика.

Глава XIX
БОСКИМАНИТЕ

На другия ден, след като изпихме още три щраусови яйца, поехме отново пътя сред огнените пясъци, които сякаш никога нямаше да се свършат. Започвахме да се безпокоим, понеже оазисът, посочен ни от Иньози и от ловците в планината, все още не се виждаше.

— Дали не сме сбъркали пътя? — попита господин Фалконе след два часа уморителен път. — Досега трябваше да стигнем до оазиса.

— Никак не сме се отбивали от посочения ни път — отвърнах аз.

— А дали оазисът пък не е изчезнал?

— Не вярвам. Тук не духат ония мощни ветрове, които са известни под името самуми и които най-често се появяват в Сахара. Ако имаше самуми, те биха могли да затрупат оазиса. Но това тук сигурно не е станало. Възможно е негрите да са се излъгали в разстоянието.

— Нима още веднъж ще страдаме за вода! — възкликна Гуд.

— Всичките ни мехове са пълни — отвърнах аз. — През следващите три-четири дни не се излагаме на такава опасност.

— А след това?

— Кой знае, може би ще намерим някое друго кладенче, макар че ми казаха, че в тази пустиня те са съвсем редки.

— Не знаете ли, Кватермен, дали сред тази пустиня не живеят някакви хора? — попита Гуд.

— Колкото и да е чудно, има — отвърнах аз. — И то не отделни хора, а цели племена.

— И те живеят сред тези нажежени пясъци?

— Да. Това са негрите, наричани боскимани.

— А как могат да живеят тук?

— Те се задоволяват с много малко. Когато нямат антилопи или щрауси, не се отвращават да ядат змии и гущери.

— А вода къде намират?

— Изкопават дълбоки кладенци, които после внимателно скриват, за да не бъдат намерени от другиго.

— А къде се намират тези негри?

— Пръснати са сред пустинята.

— Ще срещнем ли някои от тях?

— Сто пъти по-добре е да не срещаме — отвърнах аз.

— Лоши ли са?

— Не, но отбиват отчаяно опитите на всеки, който поиска да се приближи към техните кладенци. Водата им е съвсем малко. Самите те често се измъчват от жажда. Затова не позволяват на никакъв чужденец да пие от нея.

— Е! Нашите пушки лесно биха ги накарали да заговорят на по-друг език — каза Гуд.

— Пазете се от техните оръжия, приятелю — казах аз.

— Копията никога не са побеждавали пушките.

— Но отровните стрели понякога са побеждавали.

— Боскиманите имат ли отровни стрели?

— И при това твърде опасни, приятелю Раненият неминуемо загива и никаква противоотрова не може да го спаси.

— По дяволите тези негри!

Докато разговаряхме така, продължавахме да вървим през безкрайните пясъци, оглеждайки се на всички страни да видим дали няма да се появи оазисът. Уви, нищо не се забелязваше. Само пясъци и пак пясъци, ту равни, ту натрупани като морски вълни. Тук-там, амо се виждаше по някой трънлив храсталак и пак следваха пясъците.

Липсваха и животни. Нямаше вече нито щрауси, нито антилопи, нито куаги, нито зебри. Това ясно показваше, че сме попаднали в най-сухата част на пустинята, където нямаше никакви хълмове, ни кладенци.

Вървяхме цяла нощ. Отчаянието ни растеше непрекъснато. Призори, изтощени, жадни, спряхме пред едни скали, които се издигаха самотно сред пясъчния океан.

Слънцето вече се издигаше и горещината ни принуждаваше да спрем.

Преди да легнем да почиваме, претърсихме скалите с надежда да намерим вода, но напразно. Освен един едър гущер нищо друго не намерихме.

Денят беше страшен за нас. Дълбока скръб ни бе обхванала. Помислихме, че и ние ще умрем от глад и жажда, както бе станало с двамата португалци.

— Е — каза генуезецът, единственият, който все още беше спокоен, — ако трябва да оставим костите си в тази пустиня, то нека поне се помъчим да отложим часа на последния дъх.

— На какво се надявате още? — го попитах аз.

— Смятам, че щом като хората на Иньози ни говориха за оазиса, то той сигурно съществува и ние можем да го намерим.

— Но знаете ли, че запасите ни са почти изчерпани? — му казах аз.

— Още колко вода имаме, Кватермен?

— Литър и половина. Ако до утре заран не намерим вода, ще останем завинаги след тези пясъци.

Генуезецът ме погледна, без да отвърне. После се хвана за главата и потъна в мрачни размишления.

Денят мина, без нашето положение да се промени с нещо. Вечерта продължихме страшния път при толкова голяма горещина, та ни се струваше, че се движим сред пламъци.

Изминатият път и жаждата ни бяха дотолкова изтощили, че още след първите километри ние почти не можехме да се движим повече. Трябваше да спрем и да изпием още по една глътка вода, за да поугасим огъня, който ни изгаряше.

Бяхме стигнали сред няколко скалисти възвишения, които ограничаваха хоризонта ни и ни пречеха да погледнем по-надалече. Искайки да проверя дали от тези височини не бих могъл да съзра желания оазис, напрегнах сетни сили и се покатерих по една скала, която се издигаше на около петдесет-шестдесет метра.

Щом стигнах на върха, забелязах някакви човешки сенки, които се отправяха към една теснина, носейки на рамо твърде обемисти белезникави пакети.

— Боскимани! — възкликнах аз. — Какво търсят тук?

Скрих се зад един камък, за да не ме забележат, и започнах да следя какво правят и накъде отиват.

Негрите, около дузина мъже и жени, се насочиха бавно към теснината, после, след кратко търсене, при което разравяха пясъка на няколко места, свалиха от рамената си нещата, които носеха.

Веднага разбрах какво става.

— Дошли са да си набавят вода — прошепнах аз.

Наистина, наблюдавайки с по-голямо внимание, забелязах, че вързопите, които носеха, бяха не друго, а мрежи, пълни с черупки от щраусови яйца, които сега щяха да напълнят с вода.

Повече не ми трябваше да зная. Спуснах се бързо към другарите си да им съобщя всичко това.

— Ура — казах аз, тичайки към тях, — спасени сме!

— Оазиса ли открихте? — попита господин Фалконе, скачайки на крака.

— Не, но тук наблизо има някакъв извор или кладенец.

— Кладенец? — възкликна Гуд. — Да идем да го изпием. Както съм жаден, всичката вода в него не ще ми стигне.

— Полека, приятели. Сега там са боскиманите.

— Ако ще да има лъвове, аз пак ще отида — каза генуезецът. — Много ли са тези хора?

— Една дузина.

— Ще си поделим водата или няма да ги оставим живи.

— Пазете се от отровните им стрели.

— Не ме плашат те сега. Бързо, Кватермен, водете ни към кладенеца.

Тъй като вече знаех къде се намира теснината, аз тръгнах сред скалите, които образуваха същински лабиринт, и напредвах внимателно, за да не попадна на някой охранителен пост или пък да стана жертва на някоя неочаквана стрела. След четвърт час стигнах на другия край на долината, непрекъснато следван от двамата ми приятели, които бяха напълнили пушките си.

Негрите продължаваха да пълнят с вода щраусовите яйца. За тази цел те си служеха с тръби, които забиваха в пясъка, където се намираше водохранилището, и отвеждаха течността в яйцата, като по-напред смучеха с уста, внимавайки да не разлеят нито една капка.

Тези пустинни жители бяха ниски на ръст, с жълто-кафява кожа, сухи като скелети, със слаби, но жилави ръце. Чертите на лицето им се отличаваха от тези на хотентотите от южноамериканските области с по-тънки устни, по-малко изпъкнало чело и по-сплеснат нос, който почти се сливаше с ябълчните кости.

Всички те бяха почти голи, само с по един къс кожа около хълбоците. При това лицето и краката им бяха нашарени с чудни рисунки.

Като ни видяха, един от тях се отдели бързо от групата и се запъти към нас. В ръцете си държеше лък и стрела. Извика ни на език, който аз веднага разбрах, тъй като и друг път бях разговарял с представители на неговото племе.

— Какво искат белите хора? Това е боскиманска земя и никой няма право да я тъпче. В противен случай стрелите, потопени в отровата хайа-уайе ще ви убият.

— Ние сме приятели на чернокожите и не сме дошли да се бием с тях — отвърнах аз.

— Какво искате тогава?

— Търсим малко вода, понеже умираме от жажда.

— Водата е твърде необходима за боскиманите, за да могат да дават от нея на чужденците — отвърна негърът.

— Вие имате цял кладенец, скрит под пясъка. Защо не позволявате на белите хора да наквасят гърлата си?

— Защото водата, която се намира в кладенеца, едва стига за нашето племе.

— Ние ще ви я платим.

— Няма да ви дадем вода — отвърна твърдо негърът.

— Тогава ще прибегнем до сила.

— Пази се от отровните ни стрели.

— Ние имаме оръжие, много по-страшно от твоите стрели.

— Стрелите, потопени в отровата хайа-уайе, никому не прощават.

— А нашите оръжия убиват от разстояние, на което стрелите ти не могат да стигнат. Искаш ли да ти докажем това?

— Докажи и тогава ще повярвам.

— Добре, гледай!

В това време една голяма птица с черни крила летеше над една скала, стискайки в човката си дълга змия, която напразно се мъчеше да се изплъзне. Това беше змиеловка, една от ония интересни птици, които сякаш имат единствената задача да прочистват земята от отровните влечуги, които се намират в изобилие в южноафриканските области.

Змиеловките са твърде смели и здрави птици, въоръжени с дълга, остра човка, нокти и крила, завършващи като куки. Не се боят от змиите, колкото и да са отровни. Щом ги забележат, спускат се отгоре им и ги зашеметяват с крилата или разбиват главите им с човката си. Змийската отрова никак не им вреди и те изяждат с удоволствие даже главите на влечугите, които улавят, без да изпитват след това никакво разстройство.

Виждайки змиеловката да лети над нас на около сто метра височина, насочих бързо пушката и като се прицелих, стрелях по нея.

Смъртно ранена, птицата подви крака, изпусна змията и като се завъртя около себе си, падна току пред краката ми.

Боскиманите, изплашени от гърмежа и смаяни от майсторския удар, отстъпиха поразени и ни гледаха с ужас. Обаче човекът, който ни беше заплашил с отровните стрели, стоеше на мястото си, без да се уплаши. Лъкът и отровната стрела бяха все така в ръцете му.

— Можеш ли да направиш същото? — го попитах аз.

— С птицата не, но с теб — да — отвърна ми дръзко той. — Тъй като ти си достатъчно близо.

Като каза това, той вдигна лъка и опъна стрелата, сякаш се готвеше да я пусне срещу мене.

— Какво правиш? — попитах го.

— Ще опитам върху тебе силата на отровната ми стрела — отвърна той хладно.

Знаейки, че в този момент съм обезоръжен, тъй като нямах време да напълня карабината отново, господин Фалконе се спусна пред мен и се прицели в негъра.

— Стой, черни човеко — викна той, — или ще те убия.

Навярно негърът не го разбра и долепи стрелата до бузата си, като се прицели в мене. Генуезецът го превари. Чу се изстрел и боксиманът, ранен в челото, падна мъртъв на земята.

Другарите му, които гледаха всичко това, грабнаха набързо щраусовите си яйца, презглава побягнаха към пустинята и започнаха да надават крясъци като подплашени гъски.

— Какво направихте, господин Фалконе? — викнах аз.

— Убих го — отвърна ми спокойно той.

— Но сега ще си навлечем гнева на цялото племе.

— Ще ги посрещнем с куршуми — каза Гуд. — Да не искахте да оставим да ви убият?

— Може би имате право. Проклетият негър като че беше готов да пусне отровната си стрела. Но другарите му ще се върнат да отмъстят за него.

— Вярвате ли, че ще се върнат? — ме попита господин Фалконе.

— Ако не се върнат, сигурно ще ни чакат някъде в пустинята.

— Е, като видят, че куршумите ни проредяват редиците им, ще ни оставят на мира. Приятели, да помислим за водата!

Както бяхме ожаднели, започнахме веднага да търсим водата. Работата не беше съвсем лесна, тъй като, както казах вече, боксиманите обичат да я скриват твърде грижливо. Дълго време разравяхме пясъците, но нищо не намирахме. Бяхме вече почти загубили надежда да намерим водата, когато внезапно почвата под краката на Гуд се срина и той изчезна от очите ни. Чухме плясък и след това радостен вик.

— Гуд! Гуд! — викнахме ние.

— Тук съм! — обади се той. — Пия вода с пълно гърло!

Отправихме се към мястото, където беше изчезнал, и го намерихме в малко водохранилище, два метра в обиколка и един метър на дълбочина. Гуд беше потопен до хълбоците във вода. Стъпвайки случайно над кладенеца, покрит само със сухи клонки и малко пясък, той беше пробил този слой и бе паднал вътре, без да има, разбира се, от какво да се оплаква.

— Пийте, приятели! — каза той и ни подаде един мях, пълен с вода. — Тази течност е по-хубава от най-хубавото шампанско, което произвежда Франция, и от най-хубавата английска или баварска бира.

— Не се ли ударихте? — попитахме ние.

— Напротив, направих си баня, за каквато мечтаех толкова отдавна.

Жаждата ни бе утолена. Уверявам ви, през целия си живот не сме оказвали такава чест на никое вино на земята — толкова много вода изпихме този път.

Помогнахме на Гуд да излезе и помислихме за закуска. Запасите ни се състояха вече само от малко сорго и сухи плодове. Но тук беше и змиеловката, която можеше да ни достави малко печено — ако не прекрасно, то поне поносимо.

Събрахме сухи храсти и запалихме огън в подножието на една скала, която хвърляше върху нас малко сянка. После изчистихме птицата и я сложихме да се пече, надяната на цевта на една пушка.

След като се нахранихме и попълнихме водните си запаси, побързахме да се отдалечим от това място, за да не гледаме трупа на убития негър. Намерихме си друго убежище сред долинка, където открихме една прохладна пещера.

Щом слънцето залезе, ние продължихме пътя си. Опасявахме се да не дойдат цяло племе боскимани, за да отмъстят за своя другар. Аз знаех колко са отмъстителни и предупредих навреме приятелите си.

Вървяхме цели три часа, като ускорявахме хода си и непрекъснато се взирахме към хоризонта в очакване на тъй жадувания оазис. После, отпаднали от пътя, спряхме сред група пясъчни хълмчета, покрити с множество скелети на антилопи и щрауси — може би умрели от жажда или пък разкъсани от лъвове.

Почивахме вече един час, когато господин Фалконе, както си лежеше на върха на един хълм и разглеждаше наоколо, дойде и ни съобщи, че е забелязал някакви черни точки, които се приближават насам.

— Не са ли боскимани? — попита Гуд.

— Не можах от такова голямо разстояние да различа дали са хора или животни — отвърна генуезецът. — Но струва ми се, че ще направим добре, ако се махнем веднага оттук.

— Не — възразих аз. — Сред тези хълмове бихме могли да останем незабелязани от погледите на тези хора — ако, разбира се, са такива. А ако ни нападнат — ще можем да се защитаваме по-добре, докато в равнината веднага ще ни открият и заобиколят.

— Вие говорите като комендант на крепост — каза Гуд и се засмя. — Господин Кватермен, ние ви произвеждаме в чин армейски генерал.

— Оставете шегата, господа — отвърнах аз. — Ако са боскимани, няма да ни бъде много весело.

— Ще видим — каза генуезецът.

— Доста много са.

— Цяло племе — каза Гуд.

— Дали са другарите на този, когото убихме, или някое племе, което преминава пустинята? — попита господин Фалконе. — Може би са съвсем други.

— Ще видим накъде ще се запътят — отвърнах аз. — Ако се отправят към скалистите долини, няма какво да се съмняваме в целта на пътуването им.

В този момент Гуд извика нещо и се чу изстрел от карабина.

— Проклятие! — викнах аз.

Обърнахме се назад и видяхме Гуд в подножието на хълмчето, полузарит в пясъка. Веднага ни стана ясна картината. Нашият другар бе загубил равновесие и бе паднал от склона, увличайки със себе си куп пясък. При падането му пушката му се бе ударила в някой камък и бе гръмнала.

Изтичахме към него, опасявайки се да не е ранен от изстрела. За щастие куршумът бе минал покрай него.

— Немирник! — възкликна господин Фалконе. — За малко да се убиете…

— Пясъкът под краката ми се срина — оправдаваше се Гуд.

— Трябваше да хвърлите веднага пушката.

— Тъкмо това и направих, но тя все пак гръмна.

— Добре се отървахте, приятелю — казах аз. — Но с този гърмеж ни поставяте в опасност.

— Дали боскиманите са го чули?

— Сигурно.

— Проклета пушка!…

— Не проклинайте оръжието, което след малко ще ни бъде така ценно.

Господин Фалконе се качи на хълмчето да види дали негрите не са променили посоката.

— Приятели — каза той. — Те са чули гърмежа и се отправят насам. Тичат като антилопи и размахват копията си. Чувате ли дивите им викове?

Наострихме уши и заслушахме внимателно. Доловихме някакви далечни викове, които обаче бързо се приближаваха.

— Боскиманите са — казах аз.

Изкачих се бързо на хълма и погледнах към пустинята. Негрите тичаха към нас и надаваха страхотни викове. Те бяха не по-малко от шестдесет на брой. За трима души това беше значителен враг, колкото и тия трима да са добре въоръжени.

— Господин Кватермен, какво ще правим? — ме попита генуезецът. — Струва ми се, че негрите търсят тъкмо нас и са готови да ни нападнат. Смятате ли, че можем да се измъкнем?

— Късно е — отвърнах аз. — При това краката ни не биха могли да се състезават с техните. Да останем тук и да се приготвим за решителна съпротива.

— Аз вярвам, че когато видят да падат някои от тях, ще предпочетат да ни оставят на мира — каза Гуд. — Проклет изстрел… Без него нямаше да си докараме тази беля!

— Жалбите са съвсем безполезни — отвърна генуезецът. — И тримата сме добри стрелци, мунициите ни не са малко и не за първи път ще водим бой. Вие, Гуд, пазете тила, а ние с Кватермен ще отстояваме атаката.

— Ще ида да заема хълма зад нас — каза Гуд.

Мястото, където се намирахме, беше много добро за отбрана. Представляваше една дупка, широка около тридесет метра и дълга два пъти по толкова, заградена от почти кръгообразен хълм, висок двадесетина метра. Така че с Гуд зад нас можехме да бъдем сигурни, че няма да ни изненадат в тил.

Негрите постоянно се приближаваха, удвоявайки ревовете си. Бяха ни забелязали вече и бързаха да ни нападнат.

Като стигнаха на триста метра от нас, те се спряха зад една височина, после един от тях, навярно вождът им, с орлови пера на главата, с щит от слонова кожа и дълго копие с желязно острие в ръце, тръгна към нас.

Щом го видях да се приближава, аз се прицелих в него и викнах:

— Спри или ще те убия!

Негърът спря, остави мечът и копието на земята и като вдигна ръце, каза:

— Нека белите хора чуят думите ми.

— Говори — отвърнах. — Ще те изслушаме, но после ще убием и теб, и твоите войници, ако си дошъл тук да се биеш с нас.

— Вие убихте вожда на нашето племе, славния Пикакоу.

— Да — казах аз.

— Племето иска отмъщение: предайте ни убиеца или ще ви унищожим всички с нашите отровни стрели.

— Какво ще правите с убиеца на Пикакоу?

— Ще го погребем жив в пясъците на пустинята, за да успокоим духа на мъртвия.

— Благодарим ви за добрите намерения, но никой от нас не би имал и най-малкото желание да прави компания на вашия вожд.

— Отказвате ли?

— Разбира се — отвърнах аз. — Пикакоу беше твърде дързък, като се опита да убие предателски хора, които не бяха му направили нищо лошо. Ние сме приятели на негрите. Убихме го съвсем справедливо, като се отбранявахме.

— Пикакоу беше храбрец!

— Беше подлец.

— Предайте ни белия човек, който го уби!

— Ела го вземи, ако се осмеляваш!

— Тогава ние ще ви убием.

Вождът взе меча си от земята, сграбчи копието си и като замахна с всичка сила, го запрати презрително в подножието на хълма, където то се заби дълбоко в пясъка.

Бях вдигнал пушката да го прострелям, но не исках ние първи да пролеем кръв. Затова се въздържах и зачаках врагът да почне атаката.

За голяма моя изненада такова нещо не се случи. Боскиманите се разположиха зад хълма, предпазени от нашите куршуми, и започнаха да събират сухи храсти, като че се готвеха да се защитят с тях от палещите слънчеви лъчи.

— Не искаха ли само да се покажат? — каза Гуд. — Струва ми се, че се боят много повече от нашите куршуми, отколкото ние от отровните им стрели.

— Мен пък ми се струва, че са по-хитри, отколкото ги смятаме.

— Защо? — попита генуезецът.

— Тези хора, господин Фалконе, се готвят да ни блокират в нашите окопи.

— Вярвате ли?

— Не виждате ли, че вече строят колиби?

— Да — каза Гуд. — Но ние, разбира се, няма да се оставим да ни обсадят.

— Тогава ще трябва да ги прогоним.

— Защо не?

— Ще трябва да изоставим естествените си укрепления и да се изложим на отровните им стрели.

— Идва ми на ум нещо — каза генуезецът.

— Какво?

— Да дочакаме вечерта, а след това да се опитаме да излезем оттук. Като чуят гърмежите и видят някои от тях да падат, може би ще го обърнат на бяг.

— Идеята ви не е лоша — отвърнах аз. — В полунощ ще извършим нападението.

Тъй като негрите не се занимаваха повече с нас, ние закусихме, а след това се разположихме спокойно сред пясъка, заставайки на пост.

Зора се бе пукнала вече. Разположени на върха на хълмчетата, ние можехме ясно да различаваме всички движения на негрите. Те използуваха останалата част от нощта за построяване на множество колиби и за пробиване в пясъчното укрепление, зад което се криеха, на множество процепи, откъдето можеха по-удобно да ни наблюдават.

Наистина от време на време главите им се показваха зад тези процепи. Лесно бихме могли да ги ударим, но бяхме решили да не започваме враждебните действия, преди да дойде удобният час. Планът на диваците беше вече съвсем ясен. Искаха да ни принудят да се предадем, без да се излагат на никаква опасност. И в действителност — какво би станало с нас, ако обсадата продължи няколко дена? Ние имахме вода само за три дни. Гладът и жаждата неминуемо биха ни заставили да се предадем.

Положението ни съвсем не беше весело. Не можехме да отидем и към долината, където бяхме убили боскиманския вожд, без да рискуваме да се изложим на страшните отровни стрели.

Както предвиждахме, денят мина спокойно. Врагът не се помръдна от позициите си. Обаче не ни изпускаха из очи нито за миг. Щом някой от нас мръднеше, тридесетина глави се показваха внезапно иззад пясъчното укрепление и толкова лъкове се опъваха, готови да ни обсипят с облак от стрели.

Привечер ние удвоихме бдителността си, за да не бъдем изненадани. Обаче тези мерки се оказаха излишни. Неприятелят не даваше признаци на живот. Към полунощ, когато вече в лагера на боскиманите не се чуваше никакъв шум, ние станахме, решени да извършим отчаяно нападение.

— Приятели — каза господин Фалконе, — ще се бием мъжки или ще оставим тук кожите си.

— Най-напред ще повалим стражата на укреплението — казах аз, — като посочих една сянка, която се очертаваше на върха на пясъчния хълм.

— Аз се заемам с това — каза Гуд. — Обаче един въпрос: ако негрите устоят на нашата атака, ще се върнем ли тук, за да чакаме мъчителния си край?

— Не — отвърна решително господин Фалконе. — Ще бягаме през пустинята и ще се отбраняваме както можем. Кой знае! Може би оазисът не е много далече.

— Да вървим — казах аз. — Аз и господин Фалконе ще нахлуем в лагера отдясно, а вие, Гуд, заобиколете отляво, и така ще ги поставим между два огъня.

Стиснахме ръцете си и се спуснахме решително по хълма, като се отправихме мълчаливо към вражеския лагер.

Луната още не беше изгряла. Тъмнината беше така пълна, че можехме да се приближаваме към укреплението незабелязани от поста, който бдеше на върха. Стигнахме на двадесет крачки, без лагерът да бъде вдигнат в тревога. В този момент аз казах шепнешком на Гуд:

— Заемете с с този човек, но почакайте да заобиколим укреплението.

— Ще имам време да се прицеля добре. Вървете. Щом дойде удобният момент, ще нападна боскиманите в гръб.

— Бъдете благоразумен и не се излагайте много на отровните им стрели. Внимавайте, всяко нараняване е смъртоносно.

— Ще застана зад някоя височина и ще стрелям от прикритие.

Той легна на пясъка и се прицели в поста, който стоеше неподвижно над укреплението, облегнат на копието си.

Бавно и внимателно ние заобиколихме хълмчето без да бъдем забелязани от някого, и се оказахме на шестдесетина крачки от боскиманските колиби.

— Като че всички спят — каза тихо генуезецът.

— Не се чува никакъв шум.

— Щом Гуд открие огън, ние ще се възползуваме от изненадата им и ще ги атакуваме с всички сили.

— Тишина: гледайте!

В това време няколко сенки се появиха пред една колиба. Дали бяха забелязали нашето приближаване? Ние не можахме да узнаем, тъй като внезапно проехтя карабината на Гуд.

Гърмежът бе последван от страхотен рев и стражата отхвръкна от укреплението.

Изстрелът отекна многократно в пясъчните хълмчета и после настъпи кратка тишина. Миг след това страхотни викове се разнесоха сред неприятелския лагер.

Боскиманите, събудени от нападението, наизскачаха безразборно от колибите си, като надаваха викове и размахваха оръжията си. Отровни стрели засвистяха из въздуха, но напосоки, тъй като ние бяхме на закрито.

— Готов ли сте, Кватермен? — ме попита генуезецът.

— Вече се прицелвам в един — отвърнах аз.

Чуха се два изстрела и тутакси двамина негри, които стояха най-близо до нас, се строполиха един върху друг. Но вместо да побягнат, останалите се спуснаха към нас с намерение да ни атакуват. Преди обаче да изминат и половината път, още двама паднаха под нашите куршуми.

При това положение негрите се стъписаха и не знаеха какво да правят. Пуснаха към нас облак стрели, които не ни причиниха абсолютно нищо, тъй като бяхме на закрито.

В това време Гуд извика:

— Напред, приятели, да прогоним тези проклетници!…

Последва гърмеж.

Негрите забелязаха, че са нападнати и в тил. Смятайки може би, че сме получили и подкрепления, те напуснаха бойното поле в пълно безредие и се разпръснаха из пустинята. Бяха се наситили на нашите куршуми и загубата на шест души им беше достатъчна, за да прекратят борбата.

— Ура! — викна Гуд и се затича към нас. — Те вече са убедени в превъзходството на нашите оръжия над техните отровни стрели. Смятате ли, че ще се върнат, Квартемен?

— Съмнявам се — отвърнах аз. — Но да не оставаме тук задълго. Племето им може да е многобройно и не е изключено да дойде цялото тук. Казах ви вече, че тези негри са много отмъстителни.

— Правилно — каза господин Фалконе. — Трябва да се махнем оттук. Може би оазисът не е далече. А стигнем ли там, ще можем да почиваме колкото си щем. Да се възползуваме от неочакваната победа и да излезем на открито.

Това беше най-добрият план и ние побързахме да го приведем в изпълнение, без да се бавим повече.

Ориентирахме се по Южната звезда и напуснахме вражеския лагер, като поехме смело през пустинята.

Вървяхме бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между нас и врага. От време на време се оглеждахме внимателно наоколо, за да не попаднем в неочаквана засада.

Негрите не се виждаха вече. Но ние се съмнявахме дали са се отдалечили завинаги. Тази част на пустинята беше пресечена от множество пясъчни хълмчета и можеше да се очаква, че са се скрили зад някое от тях и ни дебнат.

Опасенията ни бяха скоро оправдани. Не бяхме минали и една миля, когато, минавайки край един хълм над главите ни профучаха цял облак стрели.

Спряхме се зад една скала и зачакахме да се появи врагът, за да му върнем неприятния поздрав.

Няколко души не закъсняха да се покажат. Само два изстрела стигаха да повалят двамина от тях и да накарат останалите да избягат.

Продължихме пътя си, като все повече ускорявахме крачките. Но още няколко пъти трябваше да спираме и да отблъскваме нови атаки. Боскиманите, скрити зад пясъчните хълмове, чакаха да минем край тях, за да ни обсипят със смъртоносните си стрели. Така прекарахме цялата нощ, като изстреляхме много патрони, убивайки не един неприятел. Едва призори успяхме да се отскубнем напълно от отмъстителните негри.

— Колко са твърдоглави! — възкликна Гуд. — Трябваше досега да разберат, че стрелите им не струват колкото куршумите. Да се надяваме да стигнем оазиса, без да ни безпокоят повече.

— Кой знае дали някога ще стигнем до него — каза генеузецът. — Право да ви кажа, аз почвам да се съмнявам в неговото съществуване.

— Не зная какво ще правим, ако не го намерим — казах аз. — Вода имаме само за един ден.

— Дали ни остава много път до Ситандския краал? — попита генуезецът.

— Най-малко шест дни.

— В такъв случай, ако не открием оазиса или друго някое кладенче, не бихме стигнали никога там.

— Наистина, господин Фалконе, рискуваме отново да умрем от жажда сред нажежените пясъци.

— Е добре, скъпи приятели — викна Гуд, който вървеше пред нас. — Мога да ви съобщя радостната вест, че опасността е преминала вече!

— Защо? — попитахме ние нетърпеливо.

— Защото ей-там се виждат дървета.

— Оазисът?

— Навярно.

— Спасени сме!

Изкачихме бързо хълмчето, което се издигаше вдясно от нас и оттам можахме да различим една зеленееща се ивица, която живо изпъкваше на белезникавия фон на пустинята.

От гърдите ни се изтръгна вик:

— Оазисът! Оазисът!…

Глава XX
ПУСТИННИТЕ РОБИНЗОНОВЦИ

Един час по-късно ние почивахме под свежата сянка на мимозите и акациите.

Най-после оазисът бе намерен. Макар че още не бяхме го разгледали, стори ни се твърде голям. Множество китни горички се огласяваха от сладкопойни птички. Красиви полянки се разстилаха наоколо. Антилопи подскачаха край поточетата, които весело клокочеха сред този малък рай, загубен сред пустинята.

След като хубаво утолихме жаждата си и починахме повече от половин час, навлязохме в оазиса. Сега вече можехме да се надяваме, че ще намерим достатъчно плодове и дивеч за закуска. Но каква беше изненадата ни, когато след около петстотин крачки път забелязахме човешки стъпки, отпечатани върху влажната почва, и няколко изстреляни патрона.

— Нима този оазисът е обитаван от някого? — попита господин Фалконе.

— Хм! — отвърнах аз. — Трудно е да се помисли, че тук е дошъл на лов някой бял човек.

— Но защо непременно да е бял? — попита Гуд.

— Вижте следите — казах аз. — Забележете добре, че това са следи от обувки, подковани с пирони. Негрите не носят такива.

— Трябва да претърсим оазиса — каза генуезецът.

— Това и ще направим — отвърнах аз. — Любопитен съм да узная кой е стигнал дотук.

Тъкмо бяхме подновили пътя си и бяхме преминали през група ниани, когато Гуд се върна бързо към нас.

— Какво има? — го попитахме, сграбчвайки бързо карабините си.

— Една колиба.

— Къде?

— На двадесет крачки оттук.

— Празна ли е?

— Не зная. Видях дим.

— Тогава ще разберем кой бял живее в този оазис.

Тръгнахме внимателно през горичката и след малко забелязахме красива колиба, построена до величествен баобаб. Приличаше на ония, които правят кафрите, със стени от клони и дънери и покрив от сухи листа. Само на мястото на обичайната кръгла дупка за влизане имаше хубава врата.

Аз се спрях и гледах колибата с живо удивление. Не, не беше зрителна измама. Това беше истинска колиба и което ни изненадваше, в нея личеше ръката на белия човек.

„Кой може да живее сред този самотен оазис?“ — се попитах на ум.

Още не бях си отговорил на въпроса, когато на прага на колибата се показа човек, покрит с кожи от диви животни.

Имаше среден ръст, силно обгоряло от слънцето лице, черни очи, дълга брада и невчесани коси. По всичко личеше, че е бял човек. Той пристъпи към нас като накуцваше, сякаш беше ранен или осакатен.

Господин Фалконе се спусна напред и след като го гледа няколко мига в лицето, разтвори ръце и извика развълнувано:

— Братко!

Белият човек не промълви ни дума. Падна в ръцете на брат си като обезумял.

В този момент още един индивид, също покрит със зверски кожи, излезе от колибата и се спусна към нас с пушка в ръка, като че искаше да брани другаря си. Като ме видя, той изпусна пушката и извика:

— Макумацане, помниш ли ме? Аз съм Джим, ловецът Джим!

Като каза това, кафърът падна на колене пред мен и започна да плаче от радост и да скубе косите от главата си.

— Аз загубих бележката, която ти ми даде — продължи той. — Вместо да тръгнем по добрия път, който щеше да ни отведе в Сулиманските планини, ние се оказахме сред този оазис. Вече две години живеем тук, без да имаме възможност да го напуснем.

— Нещастнико! — възкликнах аз. — Ти заслужаваш да бъдещ обесен. Но щом като си прекарал тук две години, достатъчно си изкупил грешката си.

Докато Джим ми говореше, братът на господин Фалконе дойде на себе си. Двамата мъже, които толкова отдавна не бяха се виждали, останаха дълго време прегърнати, без да произнесат нито дума, сякаш вълнението им бе отнело гласа.

Аз и Гуд се приближихме до тях. Като ни видя, господин Фалконе стисна здраво ръцете ни и започна да повтаря многократно:

— Благодаря ви, приятели… Благодаря ви!… После се обърна към брат си и му каза:

— Бедни ми Джорджо, отдавна те смятах за мъртъв. Като не намерихме следите ти по Сулиманските планини, които ние надълго и нашироко разследвахме, смятах, че си загинал в пустинята. Бях загубил всяка надежда да те видя вече.

— Две години вече съм в този загубен оазис — отвърна Джорджо, като говореше твърде трудно.

— Колко много си страдал в тази самота!

— О! Твърде много, братко! Колко пъти съм си пожелавал да умра по-скоро, за да се свършат мъките ми.

— Но защо не се върна в Ситанда? Разстоянието между оазиса и краала не е толкова голямо, че да уплаши този, който вече е преминал веднъж през пустинята.

— Мислиш ли, братко, че не бих се опитал, ако можех?

— Но кой ти пречеше, Джорджо?

— Кракът ми. Не забеляза ли, че вървя твърде трудно? Каменен блок се откърти от една скала и осакати десния ми крак в същия ден, когато пристигнахме в оазиса. Не бих могъл да предприема и най-малкото пътуване, дори от няколко километра. Но стига толкова! Вие сигурно сте много уморени и гладни. Влезте в колибата ми и се чувствувайте у дома си.

Преди той да тръгне за колибата, аз му подадох ръка и го попитах:

— Господин Джорджо, не ме ли познавате вече?

Братът на господин Фалконе ме погледна право в лицето и възкликна:

— Как не! Разбира се, че ви познавам. Вие сте господин Кватермен! Виж ти! А това е Гуд! Никога не съм очаквал такава среща сред оазиса. Отдавна бях загубил всяка надежда да видя вече познат човек. Ето как цялото щастие идва наведнъж!

Той стисна развълнувано ръцете ни и ни въведе в колибата си.

Вътрешността на колибата беше разделена на две стаи, едната за белия, а другата за кафъра. Всичките мебели се състояха от два груби стола, направени от дървени клони, и две купчини листа, които служеха за легла. Един железен тиган и няколко черупки от щраусови яйца бяха съдовете на това домакинство.

Почти веднага кафърът ни донесе къс вкусно печено месо от антилопа, диви репи и корени, които до известна степен можеха да заместят хляба.

Като уталожихме глада и жаждата си, помолихме бедния „Робинзон“ да ни разкаже необикновените си преживелици.

— Историята ми е кратка и малко привлекателна — каза той и се усмихна горчиво. — Както вие, господин Кватермен, знаете, аз напуснах Ситандския краал за да търся богатствата на Сулиманските планини. Една негърка, с която се запознах в страната на зулусите, ми довери, че в тези далечни планини се намират пещери, пълни с диаманти. И други път бях чувал да говорят неопределено за тези съкровища, но малко вярвах в това, тъй като мислех, че това е обикновена легенда. Бяха ми говорили и за някакъв си португалец, който навлязъл сред пустинята с надеждата да завладее тези съкровища и загинал от глад и жажда.

— Не е било легенда, нали Гуд? — казах аз.

— Не. Ние влязохме в пещерите на съкровищата — отвърна морският офицер.

— Вие! — възкликна Джорджо недоверчиво.

— Продължете засега вашия разказ — казах аз, — а после ние ще ви обясним какво се случи с нас.

— Тъй като Джим загуби бележката, която съдържаше необходимите упътвания, за да стигнем Сулиманските планини, трябваше да се доверя на беглите указания на жителите на Ситанда или на инстинкта на моя кафър. Навлязохме бодро в пустинята и смятахме, че ще я преминем лесно. Но скоро останахме безпомощни сред пясъчния океан, лишени от храна и вода. Все пак имахме щастието да стигнем до този оазис. Бяхме решили да починем няколко дни и след това да продължим към Сулиманските планини. Но едно нещастие ме направи неподвижен и ме осъди цели две години да водя незавиден робинзоновски живот.

Един голям камък, както вече ви казах, отместен от кафъра, когато търсеше птичи гнезда по върха на една скала, се събори върху мене и удари крака ми така силно, че останах сакат. След тази нещастна случка за мен беше затворен пътят и към пещерите, и към родния край. За щастие имахме достатъчно муниции и това ни спаси от гладна смърт.

Построихме си тази колиба, обработихме къс земя, засадихме я със сладки корени, диви репи и пъпеши и преживяхме както можахме. Изобилен дивеч идваше тук от всички страни на пустинята, за да уталожва жаждата си в прохладните потоци на оазиса. Така че месо не ни липсваше, и то без купон…

Уви, приятели, каква мъка беше това за мене! Непрекъснатата самота започна да се превръща малко по малко в непоносимо мъчение. При това нямах никаква надежда, че това някога ще свърши.

Така минаха две дълги години. Дрехите ни, станали на парцали, падаха постепенно от гърба ни. Започнахме да се обличаме с кожи от убити животни. Станахме същински диваци.

Загубил всяка надежда да бъда спасен от някой ловец на щрауси, бях вече решил да изпратя Джим в Ситандския краал да търси подкрепа. Убеден бях, че няма да го видя вече, не защото нямам доверие в него, а защото се боях, че ще загине при преминаването на пустинята. Но все пак бях решил да остана тук сам, забравен от всички, и така да завърша в нещастие последните си дни.

Ако бяхте дошли само няколко дни по-късно, Джим нямаше вече да бъде тук.

— Бедни ми братко — каза господин Фалконе силно развълнуван. — Твоите мъки се свършиха. Ние ще те отведем в родния край, който ти смяташе, че никога вече няма да видиш, и където ще можеш да живееш дълъг и спокоен живот.

— Благодаря ти, братко — отвърна Джорджо. — Но аз не мога да вървя.

— Ще направим носилка и ще те отнесем до Ситанда.

— Пътят е твърде дълъг.

— Няма значение. Ние никак не бързаме, нали, господин Кватермен?

— Да, господин Фалконе. Ще вземем с нас достатъчно количество вода и ще вървим бавно от залез слънце до зори.

— Аз се наемам да нося носилката заедно с Джим — каза Гуд.

— Благодаря ви, приятели! Няма да забравя тази услуга — каза Джорджо.

После, след кратко мълчание, продължи:

— Но наистина ли вие стигнахте Сулиманскиге планини?

— Да, братко — отвърна господин Фалконе. — Не само стигнахме там, но и влязохме в прочутите пещери.

— Вярно ли е, че в тях има диаманти?

— Съвсем вярно! Даже господин Кватермен и Гуд си взеха по една купчина от тях.

— Истински диаманти?

— От най-хубавите — казах аз. — Струват много и много милиони.

— Щастливци!

— Хм! Аз отдавна се отказах от моята част — каза господин Фалконе.

— Не, господине — казах аз. — Както делихме изпитанията, лишенията и опасностите, така ще разделим и облагите.

— Казах ви вече, че се отказвам.

— Тогава ние ще дадем вашата част на брат ви, нали, Гуд?

— Разбира се — отвърна той. — Джорджо е страдал най-много от нас и е бил най-малко щастлив от всички ни. При това ние тръгнахме не за да забогатеем, а за да търсим брата на господин Фалконе. Сега, когато той е при нас, от нас зависи да бъдем всички щастливи.

— Значи освен живота си ще ви дължа и своето благосъстояние? — каза африканският Робинзон. — Това вече е твърде много.

— Да не говорим повече за това — казах аз, — а да се приготвим за нашето връщане.

* * *

Два дни по-късно напуснахме оазиса на път за Ситанда.

Тъй като пътят, който предстоеше да изминем, беше твърде дълъг, направихме множество мехове от кожи на убити животни, които напълнихме с вода, а за нещастния ни другар сглобихме една носилка.

Преминаването на тази последна част от пустинята беше бавно и уморително. Често-често трябваше да спираме и да почиваме заради Джорджо. Но най-после, на седмия ден, стигнахме краала за голяма изненада на всички, които ни смятаха вече за умрели сред пясъците.

Старият португалец, комуто бяхме поверили багажа си, беше изненадан повече от всички. Очевидно не му беше приятно да се върнем, защото се бе надявал да стане собственик на нашите вещи.

Тъй като аз бързах да се върна в колонията Натал и да видя отново моята малка къщичка, оставих в Ситанда двамата братя Фалконе, които бяха решили да починат известно време и да организират керван, за да пътуват по-удобно, и заедно с Гуд се отправих към брега.

Три месеца по-късно аз можех най-после да почивам в моята удобна къщичка в Дюрбан, която толкова пъти вече смятах, че няма да видя отново.

Два месеца подир нас пристигнаха и братята Фалконе, придружени от многоброен керван. За моя изненада те носеха със себе си и слоновите зъби, които ние, както читателят си спомня, заровихме в подножието на един хълм.

Двамата братя останаха при мен няколко седмици. След това се качиха на един параход и потеглиха за Европа, отнасяйки със себе си диамантите, които бяхме взели от прочутата пещера на Сулиманските планини. Те се бяха наели да ги продадат в Лондон, където можеше да се получи по-добра цена, отколкото в Капщат.

Изминаха три месеца от тяхното заминаване, когато една заран при мен дойде кафър, който носеше писмо на върха на леко разцепения си бастун.

Писмото беше от господин Фалконе. Предавам ви го изцяло:

Скъпи приятелю,

С последния параход вие получихте вече новината за нашето щастливо пристигане в Англия. Днес искам да ви дам по-големи подробности.

Пътуването ни беше приятно, без бури и без инциденти. Брат ми е много добре, даже мога да ви се похваля, че лекарите се надяват да го излекуват напълно.

При пристигането си в Саутхемптън намерихме Гуд, който, както знаете, бе тръгнал с предния параход. Беше облечен с обичайната си взискателност, обръснат, спретнат, напарфюмиран като госпожица и с нов монокъл на окото.

А сега няколко думи за нашите, или по-скоро за вашите сделки. Отнесох диамантите при един от най-известните лондонски бижутери да ги оцени, както се бяхме уговорили. Щастлив съм да ви съобщя, че и след като ги поделите с брат ми и Гуд, вие ще бъдете много богат. Не бих могъл още сега да ви кажа точно колко може да се вземе от продажбата на диамантите. Тия камъни се оказаха съвсем чисти, далеч превъзхождащи най-ценните диаманти на Бразилия.

Бижутерът, макар че е един от най-богатите, няма да може да купи всичките наведнъж. Една част обаче вече продадохме за десет милиона, а за останалата част ще получим поне още толкова.

Смятам, че присъствието ви тук сега е по-необходимо, отколкото в Дюрбан. Вие знаете, че Гуд не е способен да извършва такива сериозни сделки. Той прекарва почти цялото си време в грижи за своята външност и това занимание като че му стига, за да го погълне напълно. Хайде, елате при нас, още повече че аз и брат ми оставаме да живеем в този град. Близо до нас се продава едно малко имение, което вие лесно бихте могли да купите.

Ако не сте завършили разказа за вашите приключения, ще сторите това върху парахода, който ще ви пренесе в Европа. История на нашето пътуване в страната на кукуаните вече е известна на мнозина. Отпечатването на вашата книга се очаква тук с голям интерес.

И така, ще ви чакаме за Коледа, за я прекараме заедно с вас, моя брат, Гуд и вашия син Хари, с когото имах честта да се запозная вече. Той е добро момче и има бъдеще, уверявам ви. Бяхме веднъж заедно на лов, но в стрелбата не прилича много на вас, тъй като изпразни пушката си право в краката ми. При това, бързам да ви кажа, той сръчно извади сачмите. Един студент по медицина никога не е излишен, когато се отива на лов, нали?

Скъпи приятелю, смятам, че се разбрахме. Без да пиша повече, ще ви чакам с първия параход за Англия.

Ваш Л. Фалконе

Три дни по-късно аз напуснах Дюрбан на път за Европа. Четиридесет и шест дни след това прегръщах на кея на Саутхемптън сина си Хари, двамата братя Фалконе и нашия Гуд, наконтен и напарфюмиран повече от всеки друг път. Седем милиона лири стерлинги, равняващи се на моята част от продажбата на диамантите, донесени от прочутите Сулимански пещери, влязоха в моя джоб. Излишно е да ви казвам, че братът на господин Фалконе и славният ни приятел Гуд получиха също по толкова.

По суша и море

Глава I
ПЪРВАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ МИ СТРАНИЦИ

Не е особено лесно и забавно да пише човек спомените си, когато вече лъчите на надеждата угасват, когато вече нищо не може да иска от живота и когато се чувствува уморен от извършената работа и понесените борби.

Все пак за мен това е необходимост и дълг и аз не бягам от него, защото искам моите синове и тези, които ме опознаха и обикнаха от книгите ми, да извлекат от неподправения разказ на чудния ми авантюристичен живот оная поука и твърда воля за борба, оная жажда за приключения и слава, които бих искал да видя в душата на всеки младеж. Ето защо моите спомени ще бъдат венецът на цялото ми дело — негов синтез и епилог.

Пиша тези редове през една мрачна януарска утрин, когато небето и всичко наоколо ми потъва в синкава студенина. Но постоянството ми да изведа докрай този особен вид морално завещание не ще ме напусне, поне така се надявам.

Казват, че някои прочути автори на авантюристични романи по ирония на съдбата, може би не толкова странна, колкото изглежда, са водили напълно заседнал живот. Жул Верн например според някои не е пътувал по-далеч от околностите на… родното си градче, където бил кмет.

Напротив, аз винаги съм извличал същината на моите книги повече от личния си опит, отколкото от библиотеките.

Стана нужно да смеля, така да се каже, авантюристичното си безумие, което още ме владееше и което управляваше перото ми. И така в романното развитие на събития, в които наистина бях участвувал, аз намерих удовлетворение за принудителната ми заседналост. Като не можех вече да прекосявам моретата и континентите, нахвърлях по земния глобус моите герои и героини. И после писах, писах, писах, докато писането ми се превърна в занаят, дори — болезнен занаят.

* * *

Ето ме днес — след толкова борби, след като написах цяла купчина книги и обогатих поне двама издатели, — ето ме изправен пред суровия и неумолим живот.

Ето ме днес, принуден да потърся малко синьо небе, за да си припомня далечните млади дни. От прозореца ми се открива снежнобелият торински хълм. Стаята ми е в сянка. Чувам гласовете на моите момчета, които се забавляват безцелно… От време на време потръпвам от ужас. Зная, че днес или утре над тях ще надвисне тревожният въпрос за коравия насъщен хляб. Сърцето ми се свива от страх, че добрата ми съпруга е отгледала семената на коварна болест… И все пак „тайна сия велика есть“. При спомена за буйната ми и превратна младост ме облъхва особена топлина, сякаш някакво опиянение, което ме прави горд.

Горд, но от що? Може би животът ми не е бил съвсем безполезен, може би от моите приключения младежите извличат и ще продължават да извличат поука от енергията, героизма и трескавия живот. Може би скромното и популярно четиво не е било просто безполезно развлечение.

Тази мисъл ме поддържа прав пред напъна на суровата морална и материална необходимост. Тя ми дава и сила да напиша последната си книга.

Глава II
ТАЙНСТВЕНОТО ВЛИЯНИЕ НА МИНАЛОТО

Роден съм във Верона на 25 септември 1863 година в богато семейство от Награр Валполичена. Обаче винаги ми се е струвало, че съм се родил много по-рано.

Мисълта да пиша авантюристични романи ме обхвана във вид на облекчение и свободен полет, когато бях принуден да живея заседнало поради тежката тропическа треска.

Баща ми, търговец на платове, обичаше да казва, че в мъглявите му спомени често изпъквала една семейна легенда, според която Салгариевци произлизали от персийски войскари, един от които стигнал до Венеция.

Един учен хералдик[5] даже ме убеждаваше, че тия легенди били действителни. Но като оставим на мира и Персия, и фамозните й войскари, сигурно е, че майка ми произлиза от семейство на твърде смели далматински моряци, които са се сражавали за една благородна идея в Дания. Майка ми даже казваше, че моите черти припомняли един героичен дядо, който показал истински чудеса от храброст. И може би си мислеше неволно, че съм превъплъщение на героичния далматински моряк. През дългите зимни нощи, гледайки ме нежно и опечалено, тя ми разказваше за чудните подвизи на моя дядо, който предприемал смели пътешествия, борейки се за свободата на потиснатите.

А тя умееше хубаво да подчертава смелостта и храбростта.

Въображението ми оставаше дълбоко поразено от тези наивни и красиви разкази: сякаш тласкан от някоя невидима ръка, аз преминавах планини и океани, откривах нови земи, взимах участие в най-необикновени събития по далечни места… Отчуждавах се от всяка обикновена действителност, премахвайки вече стените на къщата ни. Като герой на Уелсов роман, аз преминавах през тях, за да полетя към нови светове, по следите на бурни приключения.

Така, без да се усети, майка ми подготвяше своята и моята съдба.

Но кой знае, може би даже и без тия разкази в мене щеше да забушува със същата сила неспокойният дух на моята прадядо.

* * *

Морето имаше над мен истинско обаяние. Не мислех възможен друг живот освен живота на човека, който се доверява на океанските вълни, за да се понесе от съдбата и урагана към нечувани геройства по незнайни земи. Там всички диви инстинкти намират свободен полет. Хората се опияняват от борбата с грозното в природата и в тая борба волята и смелостта са единствените необходими добродетели. Струваше ми се, че един човек може да се нарече такъв само след като излезе от условностите на цивилизацията, за да се понесе по необятното царство на неизвестното. Целият свят трябваше да се изследва и всички бяха длъжни да се хвърлят в завладяването на Земята.

И с тези бурливи мисли в главата наивно се питах понякога: какво ли правят в малките си къщи, по тъмните магазини и безделническите кафенета толкова веронски младежи, които губят по тоя начин най-хубавото време от живота си, вместо да се хвърлят презглава в приключения по суша и по море… Особено по море. Понеже бях убеден, че всеки човек трябва да стане моряк.

А сега ще си призная един плачевен недостатък. Нямах никакво желание да се уча. Училищните чинове винаги ми се струваха инструменти за мъчение. С перото си обичах да правя само скици и рисунки. Към изобразителното изкуство без съмнение имах предразположение. Моите тетрадки, моите учебници и атласи, стените на къщата и рамките на вратите ни знаеха това. Знаеха го дори ръкавите ми. Всяка бяла повърхност представляваше за мене рисувателен лист и нещо ме караше да го покривам с най-чудни и разнообразни рисунки. Естествено, това бяха диви и моряшки сцени, в които романтичната ми страст се проявяваше в скициране на реално-фантастични фигури.

Но за необуздания ми стремеж към приключения, който ме възпламеняваше, мирните ми и безвредни рисунки не бяха достатъчни. И тогава се проявявах… върху главите и гърбовете на училищните ми другари.

Един стар и добър учител често ме пощипваше по бузите, като казваше една дума, чието значение не разбирах.

— Знаеш ли, Емилио, страх ме е да не си болен…

— Аз? Съвсем не!

— И все пак ти си болен и от твоята болест не се оздравява.

Аз се смеех в лицето на стария учител с хубавата безочливост на момче, което има здраве и за другите.

Той чукаше с огромната си табакера, хвърляше ми няколко лукави погледа и заявяваше малко театрално:

— Ти си болен от донкихотство.

Тогава тази дума ми беше съвсем непозната. Не знаех дори за съществуването на безсмъртния герой на всяка благородна лудост. По-късно се убедих, че учителят ми отчасти има право.

Едно зрънце от болестта на Дон Кихот кълни в душата на всички ония, които обичат приключенията и са готови да се бият срещу вятърните мелници и омразните чудовища на действителността.

Но нима трябва тази болест непременно да се лекува?

Не знам.

И днес, след като няколко пъти вече кръстосах света без никаква материална облага, подбуден от порива винаги да открия по нещо ново и да помогна на някого, и днес още мисля, че малко донкихотство не вреди на човеколюбието.

* * *

По това време, без да съм чул нещо за безсмъртния рицар, намерих… намерих една Дулцинея[6], която трябваше, не по своя вина, да възбуди в мен най-силната омраза в живота ми — толкова силна, че и сега понякога се разтърсвам от нея.

Как непредвидено се изнизват отделните ни преживелици!

Ако на дванадесет години не бях се влюбил в една привлекателна англичанка, може би нямаше да описвам живота на най-върлия противник на Англия — Сандокан, нито историята на малоазийските пирати.

Но полека. Забелязва се един любопитен стремеж, •когато пишем спомени за собствения си живот. Бихме искали да разрушим времето и реда на събитията, за да погледнем живота си като на длан.

Може би тоя, който се запретва да пише спомените си, изглежда вече пътник за другия свят.

В оня миг на тежко изпитание, когато човек съзре смъртта, изведнъж в мисълта му проблясва целият минал живот. За миг се повтарят ясно като сега всички епизоди от това, което е било.

Защо? Аз често съм търсил причината на това необикновено явление, което изпитвах толкова пъти. Питах даже професори по психология, но никой отговор не можа да ме задоволи.

Може би природата ни връща за миг в миналото, за да ни разсее опасността.

Ела, малка английска Дулцинея, ела! Ела да зърна отново божествения ти профил! Ела да зърна светлите ти очи, които поразиха с блясъка си неспокойната ми и жадна за приключения детска душа. Ела отново при мене, както в оня далечен ден на булевард „Порта Борсари“ във Верона, когато те видях за първи път. Тогава разбрах всичката сила и мъка на любовта, която завладява душата на едно дете и го ожесточава до кръв. Бяхме с брат ми на булеварда, близо до бащиния ми магазин. Тя мина край мене и ме погледна.

И днес още не мога да се освободя от божествената омая на тоя поглед. Стори ми се, че внезапно наоколо ми затрептя един тайнствен светъл кръг. Тръпки полазиха по цялото ми тяло и изведнъж изпитах необикновена смесица от радост и болка — непреодолима потребност да викам и плача… Тоя ден усетих страхотен подтик да извърша нещо велико.

Уви, сполучих само да обърна вниманието на добрия ми учител, който ме отпрати вкъщи, намирайки малко необикновено моето донкихотство: бях пукнал главата на един нещастник, който се кикотеше, докато го питах дали познава това момиче.

Видях я и друг път и като я търсех, непременно реших да си я пленя по геройски. Поне това можеха да направят пиратските ми инстинкти. Но колкото пъти я видях пред мен — плененият бях аз.

Бях запленен, неподвижен. Не можех да направя и най-малката стъпка, и най-невинното предложение. Страшният мечтател за най-геройски приключения стоеше като парализиран.

Един ден надвих тази парализа и промънках: „Госпожице…“

Тя ме погледна и се усмихна. Но една страшна възпитателка ме стрелна веднага с дивите си очи, в които за миг само прочетох цялата английска намусеност и суровост. Страшната жена заповяда на момичето да бърза и то скоро изчезна зад ъгъла на една улица.

От този ден не можах вече да видя хубавото дете, което така силно смути моето сърце. Да, Англия ми я отне, за да ме накара да пролея първите си горчиви сълзи.

Англия ми отне Дулцинея, за да намери в мен непримирим противник. Тази омраза, родена в нещастна любов, пламти в мене много години и аз бих пожертвувал всичко, за да подготвя един нов континентален блок срещу англичаните. Тази глупава мисъл владееше ума ми и през периодите на треската, когато се мисли за най-безумни неща.

Глава III
МОРЕ! МОРЕ!

Любовта към хубавата англичанка, колкото и преждевременна, бе измежду най-силните ми чувства през живота.

Напразно загубих две години да се разсея с учението, което бях напълно изоставил. Това бяха две години на мъчение и безполезна жертва на цялата ми буйна природа, тъй като от уроците не извлякох никаква полза. С всичка сила се мъчех да задуша в себе си подтиците, които ме тласкаха към подвижен живот. Това правех само за да премахна подозрението, което майка ми имаше, че скоро ще я напусна.

Борбата със самия мене беше неуспешна.

Морето оказваше върху дяволската ми фантазия все по-голямо и по-голямо обаяние. По книгите си драскотех параходи от разни видове и големини, корабокрушения, морски бури и сражения, огромни броненосци, снабдени с топове и натъпкани с моряци.

Малките суми, които спестявах, отиваха за покупка на миниатюрни кораби, които сглобявах и разглобявах безспир, изучавайки частите и имената им с голяма леснина.

Баща ми искаше да ме направи търговец и понякога помежду ни произлизаха доста груби спорове. Най-после аз решително заявих:

— Никога няма да стана търговец.

И това е най-чистата истина, която съм казвал през живота си.

Не правех търговия нито с продуктите, които ми попадаха под ръка през време на пътуванията ми, нито с моите книги, от които спечелих твърде горчиви залъци.

* * *

Въображението ми се разпалваше все повече и повече и за да го оставя да се прояви свободно, започнах да пиша един роман. Беше историята на един нов Робинзон…

Книгата на Дефо е наистина типична авантюристична книга. Пък и в дъното на всяка детска душа се таи един малък Робинзон. Стремежът на всяко момче е да бъде като човека, който, изхвърлен от бурята на пуст остров, успява да си набави всичко, каквото му потрябва, без ничия помощ.

Моята книга хареса много на другарите ми, които впрочем не биха посмели да я намерят глупава от страх пред моите енергични протести. Но скоро се убедих, че съм забъркал една фантастична и безредна каша.

Тогава започнах с усърдие да изучавам фехтовката и скоро напреднах. Това занимание ме успокои за малко. Морето ме завладяваше. В пламналата ми фантазия ми се струваше, че скитам по морета и океани. Ставах прочут капитан и срещах моята англичанка, която се влюбваше в мен до безумие.

Романът се повтаряше във фантазията ми ясно и отчетливо.

И в един от най-страхотните пристани на странната ми лудост имах твърдостта, макар да съжалявам сега, да разплача майка си — бедната светица.

— Мамо — обърнах се изведнъж към нея, докато тя зашиваше една моя училищна куртка, — мамо, искам да се запиша в Морското училище.

Тя ме погледна, без да разбере.

— В Морското училище?

— Да, там… Аз искам да стана моряк и да пътувам по света.

— Ти… — промълви мама, като изпусна работата на земята.

— Да, аз! И ако ми позволите ти и татко, добре, ако ли не, ще избягам от къщи!

Тези думи дълбоко огорчиха майка ми. Едри сълзи потекоха по бледите й страни. Влезе брат ми.

— Защо плаче мама?

— Защото искам да стана моряк, разбираш ли? Да пътувам по всички страни.

— Аз те пускам още сега!

И той бавно придружи майка ми, която започна да хълца, като излезе от стаята.

Когато останах сам, ме обхвана силно вълнение. Нещо стягаше гърлото ми. Благородните ми инстинкти щяха да вземат връх. Хвърлих се към вратата, за да викна на майка ми „Не, мамо! Не ще те напусна!“, но някаква тайнствена и непобедима сила ме спря. Останах на прага, наведен и унил, и заплаках и аз. Стори ми се тогава, че съм станал малодушен.

Къде отиде цялата ми енергия, моят устрем, моята смелост? Победих изкушението след дълга борба и останах на мястото си. Имах жестоката упоритост да остана. Добре ли направих, зле ли, не знам. Никога не можах да отговоря на този въпрос, който отпосле, във време на най-лютите борби, сам си задавах безпокойно.

На следния ден баща ми ме повика при себе си и каза:

— Майка ти ми каза всичко. Ние не ще се стремим да угасим страстта ти към морето. Искал си да скиташ по света? Искал си да ни оставиш? Така да е. Ще влезеш в Морското училище. Да се надяваме, че няма да съжаляваш.

Устата ми се отвориха за благодарност, но баща ми беше обърнал вече гръб и си отиваше с наведена глава и сурово, намръщено лице. В огледалото го видях да си изтрива една сълза…

След месец щях да замина за Мореплавателния институт във Венеция. Бях щастлив. Моят сън щеше да се осъществи. Като по чудо омразата ми към учението изчезна.

Пожелах с жар да науча всичко, което ще ми помогне да стана страшен морски вълк. Но нищо не можа да промени буйната ми природа, нито да задуши властолюбивите ми подбуди.

И тук не закъснях да се наложа на съучениците си като главатар. Силата ми вдъхваше на всички голямо уважение към мен. Но повече от силата, която не беше необикновена, самият начин, по който налагах волята си, й придаваше стойност.

В това отчаяно стремление — да имаш правото винаги и въпреки всичко — е според мене тайната на всеки успех в живота Тогава аз мислех и действах с убеждението, че силата е дотолкова сила, доколкото можем да внушим на другите, че я имаме. Когато изчезне тая илюзия, изчезва и нашият престиж. Трябваше да проверя това, което пиша, много по-късно, когато бях принуден да заменя борбите срещу диваците с борби срещу културни хора, например издателите. Но те… те винаги са били по-силни от мене.

* * *

В Морското училище бях твърде послушен и моето усърдие породи у всички убеждението, че ме чака добро бъдеще. А и аз мислех така. На осемнадесет години получих желания диплом на капитан за далечно плаване. Радостта ми нямаше край.

По това време, когато бях много весел, раздавах юмруци, без да ги пестя. За да отпразнуваме моя диплом, намерих за най-добре да устроя едно нападение срещу учениците от търговския отдел, които учеха в същата сграда.

Поводът, изглежда, не е бил много сериозен, защото вече не го помня. Като последица от този паметен ден имах един много заслужен удар с бастун. Върнах се във Верона и прегърнах родителите си, помирили се най-после с мисълта да ме видят, че заминавам за широкия свят по дирите на ония приключения, които бяха подсказали на добрия ми учител, че съм заболял от донкихотство.

Глава IV
„САМО ИТАЛИЯ“

— В джоба си имам чудесен диплом на капитан за далечно плаване! — извиках победоносно и очите ми светеха от радост.

Братовчед ми се усмихна малко иронично и каза:

— Добре, Емилио, но ще можеш ли да си направиш от твоя диплом една лодчица и да пътуваш с нея?

— Мислиш, че няма да намеря кораб нито екипаж, които да управлявам?

Намирахме се в малко кафене на пристанището във Венеция.

— Няма нищо по-лесно от това да намериш кораб — каза един глас с явно немски акцент.

Обърнах се.

Човекът, който бе произнесъл тези думи, така приятни за мене, набързо изпразни голяма чаша ром. Той стана и дойде до нашата маса.

Неговият вид ми се видя много по-малко приятен от думите му. Той беше гигант с височина метър и деветдесет, набит, с телосложение, което не позволяваше никакво съмнение за херкулесовата му сила. В лицето му имаше нещо грубо и малко обезсърчаващо. Червеният и лъчист нос издаваше в него пияницата, а малките подозрителни очи — упорития блудник.

— Аз съм капитан Варак — каза той — и много се радвам, че имате диплом за капитан. Плували ли сте някога?

— Не — отвърнах.

— Не се ли боите от морето?

Той седна срещу мене и ме загледа.

Не отговорих на тоя въпрос, понеже го намерих глупав.

Обаче капитан Варак бе доволен от изпита и започна да величае влекача „Само Италия“, предлагайки да ме вземе на борда като помощник.

И в дълъг и донякъде несвързан брътвеж, подхранван от бутилка ром, която си бе поръчал, капитан Варак изброи за насърчение множество предимства, на които бих се радвал, ако стана помощник на борда на неговия влекач.

— По-добре не бихте могъл да започнете кариерата си, драги момко. Чашка ром? Добре е…

— Не, благодаря. Не пия ром.

— Тогава джин? — каза той, отпускайки върху масата огромния си космат юмрук.

— Не пия ликьори, господин капитан… По-добре да говорим за влекача.

Гигантът се засмя, показвайки едно съкровище от черни перли. Той изглеждаше много учуден, че не пия. Очевидно намираше, че това жалко въздържание е в открито противоречие с пламенния ми ентусиазъм към морския живот. Погледна ме примирено и отвърна:

— Добре, добре! Ще пиете джин и още хиляди други дяволи, когато ще играете танца на Сан Вито… За да може човек да плува, трябва да танцува. А да видите само каква музика!

И за да ми покаже как ще трябва да танцувам, стана и започна да разтърсва цялата си великанска грамада, от което подът затанцува, а бутилките зазвънтяха по цялото кафене. После седна засмян и каза:

— Тези движения са полезни за здравето. Помагат за смилането на пушеното месо, а не пакостят и на възпитания човек, нали? Но аз се шегувам. Да говорим сериозно.

Наля си още ром. Почнах да разбирам, че за да говори сериозно, той имаше нужда от много ром.

Братовчед ми, който присъствуваше на разговора, ми хвърляше от време на време умолителни погледи, искайки да каже: „Мисли добре, преди да приемеш!… Струва ми се, че си попаднал твърде зле на тоя пиян морски вълк.“

Не се и мъчех да открия повече какво иска да ми каже. Бегло си помислих, че съдбата изпраща пред мене тоя гигант, подобен на Дон Кихота. Нима не можех да се сражавам с един гигант?… Впрочем, капитан Варак имаше и някои сантиментални трепети, които издаваха в него зачатък на духовно благородство.

Но какво да му мисля толкова? Трябваше да започна моята кариера и не можех да придирям веднага за най-добрия капитан.

В заключение, приех с възторг.

Името на влекача „Само Италия“ звучеше като благопожелание в моята фантазия.

Капитан Варак, като пресуши и дъното на бутилката, стана и ми протегна голямата си космата ръка.

— Господин Емилио — каза, — ако пожелаете да плувате на моя кораб, вие ще намерите всичко, което може да ви направи добър моряк.

Потръгна, па се спря:

— Знайте, че храната ще бъде превъзходна и ние ще бъдем винаги в чудесно съгласие.

Той си отиде, след като се разбрахме за всички подробности.

* * *

Едва стигнах на борда, капитанът даде заповед да тръгнем.

Влекачът не притежаваше, доколкото можах да забележа от пръв поглед, всички ония съвършенства, които капитанът ми описа с чаша в ръка. Стори ми се, че е готов да рухне. Но какво от това?

В момента на тръгването като че бях изпил всичкия ром на капитан Варак; бях пиян от радост при мисълта, че започваше пътят ми по непознатия свят. Всичко изчезна за смаяните ми очи — родители, другари, всичко, което обичах. Не помислих дори за сълзите, които майка ми сигурно проливаше в тоя час. Една — единствена мисъл подчиняваше всичките ми впечатления: тръгвах към бъдещето си!

Лошо време, нетърпими горещини, морски бури, корабокрушения, нищо не би ме уплашило. Моят кураж щеше да превъзмогне всяка пречка. Щях да покажа на всички какъв безстрашен моряк съм.

В това време очите ми трябва да са блестели необикновено. Лицето ми трябва да е издавало неизмеримото ми вътрешно опиянение. Цялото ми същество трябва да е трептяло от ентусиазъм, тъй като един човек ме наблюдаваше любопитно със странно изражение на състрадание и присмех.

Беше майсторът.

Попитах го защо ме гледа така. Той не закъсня да обясни:

— Нещастнико — каза, — на каква беда сте попаднал!

— Защо?

— Защото можехте да случите по-добро, но никога по-лошо!

— Обяснете се! Да не искате да кажете, че влекачът е много жалък?

— „Само Италия“ е влекач като всички влекачи, но не е там бедата, а в капитана…

— Пие, нали?

— Пие? Гълта, изсмуква, унищожава всичко, годно за пиене! Но това е нищо. Служи си с грубост и насилие и ще видите какво ще да ви дойде до главата.

— Какво?

— След някой ден ще си поговорим за това.

— Е, добре! Това ме радва!

— Радва ви да започнете живот на корабен гребец?

— Да посрещам опасностите, трудностите, неудобствата на морския живот и да се срещна в краен случай с този гигант, когото нарекохте насилник. Насилниците, майсторе, аз знам да ги туря на място!

Сигурно бях произнесъл тези думи с увереността, която и друг път предизвикваше страхопочитание у моите другари, тъй като малко насмешливата усмивка на майстора се изпари и се замени с комично изражение на изненада.

Майсторът се зае с работата си, а аз останах за момент сам, за да се порадвам на малката си морална победа над стария моряк.

Но ето че неочаквано чувството ми на опиянение от подчиняването на света взе малко друг характер. Стори ми се, че морето шеметно се върти около мене. Едно страшно гадене ми пристегна гърлото, накара ме да потръпна и обля челото ми със студена пот.

— Какво ли е? — помислих си. — Дали не е пък морската болест? Само това оставаше…

Беше наистина морската болест, която ме връхлиташе в най-силния момент на моя лиричен полет. Получавах първия урок по скромност.

Едно силно свиване на стомаха ме накара да се просна на пода в живописно положение. Моряшката ми кариера започваше чудесно!

В същия миг прокънтя шумният смях на капитана, който се приближаваше към мен със скръстени ръце, гледайки ме втренчено.

— Господин Емилио — каза с язвителен тон, — не сме писали в договора, че помощникът трябва да страда от морска болест…

Нямах сили да му отговоря.

— Вие сте сладководен моряк — прибави той. — Никога не бих помислил да приемам на служба една госпожица!

И се изкикоти още веднъж до спукване.

Тогава намерих малко останала енергия. Погледнах го гордо и казах решително:

— Капитане, ще дойде ден, когато сладководната госпожица ще ви покаже на какво е способна!

— Добре — изгрухтя гигантът. — Ще видим бъдещите ви чудеса. Но засега се постарайте да оздравеете по-скоро… Малко лимон. Довиждане!

Оздравях съвсем скоро — след няколко часа, благодарение на лимона и добрата воля.

Когато стигнахме с поглед истрийския бряг, бях огладнял. Но веднага забелязах, че вечерята не беше пропорционална на апетита ми. Няколко затвърдели сухари, които биха повредили зъбите на един крокодил, четири риби в сос от испански чушлета и нищо друго.

— Това ли е великолепната храна, която ми обещахте? — промълвих аз.

— Какво искате, господин Емилио? — отвърна капитан Варак. — Намираме се в открито море, и то на борда на един платноход!

Майсторът ми хвърли един поглед, искайки да каже „Гледайте, бедите започват“. Той искаше да каже още нещо: „Тоя негодник ни дава бедна вечеря, но после сами ще се грижим за това.“

Капитанът добави:

— Господин Емилио, вие сте щастлив. Обичате морския живот и неговите трепети. Ето, небето започва да потъмнява. Първата стража ще бъдете вие. Бъдете внимателен и бодър.

— Слушам, капитане — отвърнах аз.

И помислих в ума си: „Да се надяваме, че някоя умна вълна ще те отвлече.“

Епитетът „госпожица“ ме беше докачил дълбоко и аз търсех случай да си отмъстя.

* * *

Като мина редът ми, влязох в кабината, която ми бяха посочили. Малка, тъмна, задръстена от въжета и кутии, тя ми се стори ужасна. Погледнах леглото натъжен.

— Идиот! — промърморих. — Какво си мислеше? Да намериш елегантен салон? Къде е сега твоето геройство?

Докато се събличах, усетих една отвратителна миризма, причината на която скоро открих.

Една, две, три… десет… сто… хиляда! Цял облак хлебарки нахлуваше в кабината. Страшните зверове събудиха войнствените ми инстинкти. Заех героична поза, като да се намирах пред изгладнели вълци.

— Ще ме разберете кой съм аз! — извиках, като хванах една обувка.

Започнах истинско сражение, което разгорещената ми фантазия обръщаше в героичен подвиг. Ако добрият ми стар учител можеше да ме види сега, наистина бих му изглеждал като Дон Кихот. Хлебарките порастваха неизмеримо в моите очи… Ето гигантите, ето приказните чудовища… Без да ги избия, аз си легнах убеден, че съм разоръжил черната неприятелска войска. Но едва заспах, множество бодвания ме събудиха.

— Започваме отново!

Станах и започнах нова битка, която продължи, докато първият слънчев лъч се промъкна в моята кабина.

Един глас се провикна:

— Господин Емилио, ставайте…

Беше юнгата, далматинецът Симоне Бадайне.

— Няма значение ставането! Искам да унищожа най-напред тези мръсни животинки…

Юнгата ме покани отново на кувертата[7].

Нощта, почти безсънна, ме беше ядосала здравата. Тази покана увеличи още повече гнева ми и аз запратих към юнгата обувката унищожителка, която размахвах, както Самсон размахвал магарешката челюст.

Веднага чух див вой, преследван от върволица проклятия на всички езици на света. Разбрах какво бе станало — обувката, отправена към юнгата, беше ударила пълното лице на капитан Варак, който слизаше към кабината ми.

Последва друг вой, по-страшен от първия. Капитанът, не разбрал добре откъде иде ударът, бе хванал през кръста юнгата.

— Ще те хвърля в морето! — ревеше гигантът, повдигайки с лекота Симоне.

Скочих пред тях.

— Капитане, оставете това момче — не е негова вината. Аз ви хвърлих обувката в лицето!

Капитанът пусна юнгата и ме погледна страшно.

— А! Вие?… Не се ли шегувате?

— Не! Аз!

Капитанът издигна косматия си юмрук…

В тоя момент от очите ми трябва да е искряло нещо особено, защото юмрукът бавно се отпусна надолу.

— Искате да си отмъстите за вчера? — попита ме с глух глас.

— Капитане, обувката не беше отправена към вас, моля да ме извините. — И разказах какво се беше случило.

— Грешката ви не е малка — изтърси накрая капитанът.

— Знам, но ако смятате за уместно да ми сложите някакво наказание… — и се спрях.

— Разбрах — каза той, — но никакво наказание не би могло да изличи обувката от лицето ми. Вие започвате много добре кариерата си, моето момче!

— Капитане, като стигнем на суша, аз ще се самонакажа, предлагайки ви две бутилки ракия.

Гигантът се усмихна.

Мисълта за бутилките бързо промени отношението му. Подаде ми огромната си космата ръка, която стиснах без особен ентусиазъм.

— Да не говорим вече за това — каза той, усмихвайки се, — а да отидем на кувертата.

Случаят вече бе раздвижил екипажа. Двадесет и седемте моряци, от които се състоеше, се надяваха да ме видят удушен или жив изяден от гневливия звяр.

Когато обаче ни видяха да разговаряме най-любезно, те останаха като гръмнати. В тяхната изненада почувствувах също и възхищение от мен. По-сетне майсторът ме приближи.

— Наистина ли сте хвърлил обувка в лицето на капитана? — попита с трептящ от вълнение глас.

— Ами да! Пък и следите още стоят и могат да се видят!

— И не ви преби от бой?

— Както виждате, не.

— Нито ви нагруби?

Аз се усмихнах.

— Мислите ли, че оставям да ме нагрубяват толкова лесно? Гледах страшния ви капитан право в очите и той не мръдна.

Тези думи казах просто и ясно, но те веднага произведоха голям ефект. Майсторът сметна, че съм надарен с чудни добродетели.

— Вие сте хладнокръвен — каза, — нищо не ви плаши. Ще направите най-хубавата кариера в света.

Не е мъчно да спечелиш престиж сред един екипаж: две бутилки понякога стигат, за да укротиш свирепия звяр.

Глава V
ЕДНА КЛЕТВА

Пътувахме към Арсо. Небето бързо потъмняваше. Едри, заплашителни облаци се събираха над нас. Върху гальотата се изсипа бесен проливен дъжд, придружен от яростен вятър. Силата му беше толкова голяма, че един къс въже ме шибна по лицето и аз паднах на пода. Светкавиците едва-едва осветяваха морето с кървава светлина. Тогава се разпознаваха големите вълни, които дълбаеха морската повърхност.

— Да потанцуваме! — каза капитан Варак — Дами канят! Кавалерите на място!

Но тонът на гласа му издаваше, че гигантът не беше много самоуверен. Когато мълнията освети лицето му, аз забелязах по него ужас. Целият екипаж беше загубил хладнокръвие. Едни се молеха, други проклинаха.

Природата беше побесняла. В душата ми обаче нахлуваше необикновена радост. Защо? Тогава неясно чувствувах причината за това.

И си повтарях несъзнателно, сякаш за отмъщение, думите, които така силно ме бяха огорчили: „Госпожица… сладководен моряк…“

Капитанът, за да скрие от себе си собствения си ужас, ревеше и проклинаше.

Приближих се и казах:

— Капитане, една госпожица пита дали може да ви услужи с нещо.

Морският вълк не отвърна. Може би не бе ме чул. Аз обаче чувах плющенето на въжето по лицето ми. То ми се струваше плющене на съдбата, която удвоява моята сила в момент на върховна опасност.

— Няма да ме уплаши! — извиках. — Да потърсим убежище при Брионските скали!

— Погрижете се вие! — отвърна капитанът и изчезна, вероятно за да потърси помощ в някоя бутилка ром.

Бях се нагърбил с тежка задача. Животът на двадесет и седем души беше в ръцете на един новак. Ако не сполучех, бях опропастен завинаги.

Един млад мъж на име Пиеро мина край мене. Той беше мълчалив и тъжен младеж. В чертите на лицето му прозираше нещо благородно, което винаги ме вълнуваше.

— Сега Жулиета се моли за нас, господин Емилио. Тя ще спаси „Само Италия“ — каза той.

Какви бяха тези думи? Не се ли разкриваше пред мен една малка любовна тайна?…

Думите на Пиеро ме насърчиха още повече. Непознатата Жулиета, която се молеше за нас, сигурно щеше да ни спаси.

След упорити усилия, без да загубя нито за миг хладнокръвието си, измокрен до кости, аз успях да вкарам влекача между Брионските скали и Фазанския канал, който беше далече около половин миля.

* * *

Капитан Варак бе излязъл от кабината си със зачервено лице. Той изглеждаше твърде весел. Приближи се до мен, клатушкайки се леко, подаде ми ръка и започна да се смее.

— Защо се смеете? — попитах.

— Защото шегата свърши и съм доволен, че се отървахте добре.

Аз не разбрах. Чудовището сигурно беше пияно и мозъкът му бе замъглен.

— За каква шега говорите?

— Драги господин Емилио, бях се скрил в кожата на страхливец… и вие издържахте… отлично! Аз ви изпитах, оставяйки в ръцете ви командата на влекача. Добър моряк сте, ура!

Гледах го и не вярвах много на думите му. Как? Гигантът искаше да ме убеди, че се е престорил на страхливец? Хайде де! Но се показах уверен и с тънка ирония, която капитанът забеляза, извиках:

— Добре сте направил да ме изпитате и ви поздравявам за дипломатическите ви способности. Но изложихте влекача си на опасна игра. Ами ако „госпожицата“ не успееше?

— Нещо ми казваше, че ще успеете.

После, като да отклони разговора, каза:

— Аз ще прекарам един ден в Бриони. Спомняте ли си обещанието?

— Двете бутилки ли? Разбира се!

— Чудесно! — и гигантът изсумтя от задоволство. Дори, за да се покаже духовит, прибави:

— Една обувка — дадена — никога не е загубена.

Прекарахме цял ден в Бриони. Изпихме двете бутилки и после капитанът заповяда да тръгнем за Арса. След обичайните маневри отново бяхме в открито море.

Минавайки покрай нос Промонторе, чух силни топовни гърмежи.

— Капитане — казах, — защо гърмят?

— Имперските войски се упражняват в стрелба — отговори той с гордост. — Вижте там!

И насочи големия си показалец.

Нагласих бинокъла и забелязах Пола, запазена от островчетата, и арсенала. Развяването на жълто-червеното австрийско знаме беше твърде болезнена гледка за моите младежки очи. Навъсих се.

Същата болка видях да се отразява и върху лицето на младия моряк, който през време на бурята зовеше мило името на една тайнствена Жулиета.

Едни и същи мисли минаваха през главите ни.

Нима Пола, страшната Пола, не е италиански град и насочва огнени уста срещу братския бряг?

Капитан Варак подсвиркваше с уста. Младежът ме погледна, като да ми даде да разбера, че това подсвиркване беше може би ироничен отговор на нашите мисли.

Аз сложих ръка на рамото му и казах:

— Ти мислиш като мене…

— Може би, господин Емилио.

— Ти мислиш, че ще дойде ден, когато това имперско знаме ще се замени с трибагреника.

— Уверен съм.

— О! Тежко ни! — измърмори тихо капитан Варак. — Уверен е!

— Уверен съм и аз — заявих решително, — толкова уверен, че бих могъл да се закълна!

— И аз се заклевам! — повтори Пиеро.

Капитан Варак помълча малко, очаквайки очевидно отговор. Но не го получи. Вместо това получи глупавите думи, които можеха да останат обида и за нас, и за него: „Морският вълк е станал капитан през време на австрийското господство над Венеция.“ А отдалечавайки се, изтананика през зъби: „Има пословица, що казва: «Моряшка клетва…»“

И изчезна.

Всеки топовен гърмеж падаше в сърцата ни като обида. И всеки път повтарях на ум същата клетва.

Най-после проклетият австрийски топ млъкна. Пиеро беше седнал върху куп въжета, оборил глава. Погледнах го мълчаливо. Момъкът изглеждаше обхванат от скръб. Приближих се.

— Пиеро, кажи ми защо миналата нощ Жулиета се молеше за нас?

Пиеро дигна глава и отговори:

— Молеше се за нас, за да не се удари тоя влекач в някоя подводна скала и да не завърши любовта ни така трагично.

— Може ли да знам коя е Жулиета? Някоя моряшка светица? В такъв случай се признавам за голям невежа, понеже досега не съм чул нещо за нея.

След кратко мълчание младежът стана и каза опечалено:

— Утре ще стигнем залива Арса.

— Е?

— И там ще слезем, нали?

— Без съмнение… Тая мечка Варак заповяда да вземем един порядъчен товар въглища… Но ти не отговори на въпроса ми?

— Коя е Жулиета? — промърмори той смутено. — Една малка светица.

— Нали?

— Една малка светица за мене… Жулиета е моята любима!

— Хъм! Я виж!

— И ако слезем при Арса…

— Е?

— Ще я видя и ще зная дали наистина миналата нощ се е молила за нас.

Пиеро бързо си отиде.

Аз дълго останах погълнат от мисълта за тази Жулиета. По-скоро за една друга — русата англичанка, чийто образ не се откъсваше от сърцето ми, моята Дулцинея, която Англия ми бе отнела…

Пътувахме цял ден и цяла нощ. Най-после „Само Италия“ влезе в Куарнеро, от който моряците толкова се бояха.

Продължихме пътя, докато гальотата[8] влезе в залива Арса.

Покатерил се на едно дърво, моряк от влекача размахваше с въодушевление дълъг къс корабно платно. Беше Пиеро.

Той даваше знаци, които никой от хълма не можеше да види.

„Кой знае — помислих си, — сърцето вижда по-далече от всякакви зрителни тръби…“

Глава VI
ЕДНА ЖУЛИЕТА И ДВАМА РОМЕО

При Арса капитан Варак трябваше да натовари на гальотата порядъчно количество въглища. Това го правеше извънредно весел.

— Господин Емилио, много съм доволен — ми каза. — Защо, капитане?

— Защото, драги, „Само Италия“ е величествена гальота, която по списък има седемдесет и пет тона, а може да се натовари със сто и двадесет. По всичко личи, че строителят й е бил чудесно магаре, нали?

Аз не мислех, че чудесното магаре е строител на влекача. Но нищо не казах, понеже желаех да се поразходя тия два дена из планините, които заобикаляха Арса. Щом като се сдобих с разрешение, аз се устремих към тях.

Никога не съм очаквал, че ще присъствувам на толкова любопитна и трогателна сцена! На завоя на една сенчеста пътека чух един добре познат глас. Беше гласът на Пиеро, който също беше получил кратка отпуска за една разходка из планините.

Аз се спрях. Един клонест храсталак ми пречеше да видя разговарящите, но скоро разбрах кой беше вторият събеседник.

— Не искаш ли да ми кажеш защо се държиш така, Жулиета? — попита Пиеро.

— Но как се държа — възразяваше сребрист женски глас.

— Така, че не ми харесва. Познавам, че през моето отсъствие е станало нещо. Кажи ми, Жулиета, какво има?

Разговорът се прекъсна за известно време. Настъпи тишина, нарушавана от целувки и хълцания.

Изведнъж плачът стана по-силен. Какво ли беше станало? Последваха нежни думи от страна на Пиеро, който караше момичето да говори. Най-после то каза задъхано:

— Всичко ще ти кажа. Татко иска да взема Червения. Всичко е наредил вече. Но аз не го искам. По-скоро ще направя някоя лудост…

— Не говори глупости. Няма да го вземеш и туй то!

— Ако ти знаеше нашите сцени… Когато му казах, че е дошла „Само Италия“, баща ми побесня и ме заплаши, че ще ме затвори вкъщи. После дойде Червения и разговаряха дълго. Аз се възползувах от това и избягах…

Настъпи второ мълчание. После Пиеро каза:

— Ти няма да го вземеш, Жулиета… По-скоро слушай какво…

Края на разговора не можах да доловя, още повече че други два гласа се приближаваха насам. Тези гласове трябва да стреснаха двамата влюбени, тъй като чух възклицание на досада и после изпращяване на клони и бързо тропане с крака.

В това време двама души със зачервени лица се приближиха към мен. По-старият беше груб на вид и малко вдъхващ доверие. Другият, много по-млад, имаше фигура на нехранимайко. По цвета на косата и рунтавите му мустаци предположих, че е вторият Ромео на Жулиета. Очевидно бащата и мнимият годеник търсеха момичето.

Бях седнал до една срутена ограда. Двамата спряха задъхани и аз ги гледах заинтригуван. Бащата на Жулиета ме поздрави, после ми каза с явно усилие:

— Вие сигурно сте от „Само Италия“?

— Да, помощник съм.

Двамата се попитаха с поглед как биха могли да ме накарат да заговоря.

— Мисля, че има в гальотата един моряк, наречен Пиеро — каза бащата на момичето.

— Да. Ваш син ли е?

— Мой син? Не… но… Вие ли му дадохте отпуска?

— Аз? Не… Изглежда, че капитан Варак… Защо? Бащата не отговори. Тогава другият каза разгневен:

— Защо… защо… Аз си знам защо… Аз си знам!

Не можа да каже друго. После и двамата, сякаш забелязали нещо в долинката, кимнаха набързо и изчезнаха.

Сцената бе занимателна, но после помислих за нещастието на тези двама противоположни любовници и се отдадох на тъжни размишления…

За да се поразвлека, влязох в една планинска гостилничка и си поръчах порядъчен обяд. Наистина чувствувах нужда да се съвзема от лошото ядене, което ни даваше капитан Варак. Бистрото винце ме поразвесели малко и аз повиках съдържателката. Добрата женица беше много разговорлива и когато стана дума за Жулиета, избухна в смях.

„Дивачка е — каза. — Ще направи много добре да вземе Червения… Да, той е грозен и смешен, но джобовете му са пълни с… — и тя направи с пръсти известното красноречиво движение. — Но Жулиета искала Пиеро… Доброто й чука на вратата, а тя не отваря. Кой знае… Тука я имат за малко по-такава и никой не би се учудил, ако направи някоя глупост…“

Слязох надолу и затърсих Пиеро по кръчмите. Не го видях никъде. Вместо него насреща ми се зададе капитан Варак. Беше поел към обичайното си място. Покани ме да пийнем, после заговори за товара.

— Повтарям ви, господин Емилио, гальотата ми издържа сто и деветдесет тона товар.

— Сериозно ли говорите, капитане?

— Защо не? Идете, вижте и после ми кажете нямам ли право да съм доволен.

Оставих гостилницата и с всичка сила хукнах към влекача.

— Майсторе, майсторе! — извиках.

— Ето ме, Емилио. Какво има?

— Капитанът напълно ли е полудял?

— Мисля, че да. Накара ни да натъпкаме с въглища даже и кабините.

— Охоо! — извиках аз. — А как ще върви влекачът?

— Казах ви и по-рано, Емилио, че сте попаднал на най-лошия човек на света. Иска да използува „Само Италия“ по невъзможен начин! Мисли да нагребе пари, които после ще изсипе в кръчмата. А срещу волята му не може да се иде…

— Търпение — казах, — но ако някоя добра буря ни издебне и застраши влекача, Бога ми, ще го хвърля в морето!

— И ще направите хубав подарък на гладните акули — прибави майсторът.

— Ще видим какво ще стане!

Дойде Пиеро. Лицето му имаше особено изражение. Повиках го и като отидохме настрана, го попитах за Жулиета. Той се обърка и ме погледна неспокойно. Повторих му разговора, който чух в планината.

— Откъде знаете това, Емилио? — ококори очи той. — Кой ви го каза?

— Това е моя тайна — отговорих. — А Жулиета върна ли се вкъщи?

Смущението му стигна върха. Промълви само:

— Не, не се върна…

— Къде е отишла? При някой роднина?

— Да… тоест… Тихо, Емилио, идва капитанът. — И Пиеро се скри.

Наистина Варак викаше:

— Майсторе, вдигай котва и Бог да ни е на помощ!

Хвърлих се бързо към кормилото, за да започна маневрата и да потърся най-прекия път да изляза от пристанището, което беше задръстено от лодки, натоварени с въглища. Капитанът ми каза:

— Внимавай добре, Емилио, защото морето е много развълнувано. Да не се сблъскаме с някой кораб.

— Капитане — викнах му, — как може да се плава в такова състояние? Не виждате ли, че нахлува вода поради големия товар?

— Каква вода?

— Не може ли да хвърлим в морето малко въглища, за да облекчим кораба?

— Какво? Въглищата са чисти пари, а аз не хвърлям парите в морето.

— Мисля, че ще се принудим да хвърлим малко.

— Хайде, напред! Най-после тук заповядвам аз. Гальотата издържа сто и деветдесет…

Още не беше свършил думите си, „Само Италия“ се разтърси дяволски и се наклони на една страна, изхвърляйки няколко десетки тона въглища във водата.

Капитанът започна да вика побеснял. Изглеждаше като луд. За щастие „Само Италия“ беше заседнал. Казвам „за щастие“, понеже с това засядане избегнахме по-страшното.

Хвърлихме котвичка на задната част на кораба и работихме четири часа като грешници, докато поправим бедата. Най-после влекачът тръгна, но напредваше тежко, сякаш беше потънал.

Бях в плачевно състояние — вир-вода, почернял от въглищата, изглеждах като негър от Мартиника, излязъл от баня… Къде отидоха хубавите приключения, за които бях мечтал?

Признавам, че в този момент, оглеждайки се в едно огледалце, се намерих извънредно смешен. Помислих за домашните удобства и ми се поиска веднага да се откажа от този адски живот, като при пръв удобен случай се завърна у дома при родителите си. Но една неочаквана случка промени хода на моите мисли.

* * *

Нощта беше тъмна, а морето — все още бурно. Един донякъде благоприятен вятър ни предсказваше бурята. Светкавици прорязваха небето.

Готвех се вече да вляза в кабината си, когато до ушите ми долетяха отчаяни ругатни. Разбира се, това беше капитан Варак.

Обърнах се към мястото, откъдето идваха проклятията, и видях огромната сянка на капитана, която държеше в плен друга сянка — тънка и малка… Аз се приближих.

— Какво става, капитане? — попитах.

— Настава краят на света — изръмжа той. — Елате за малко и накарайте този скитник да говори.

Напипах едно фенерче на стената, откачих го и осветих човека, когото Варак бе пленил. Видях едно личице, почерняло от въглищата като моето, и две очи, които молеха за милост.

Капитанът се наведе, за да види и той, и извика от учудване. Същото направих и аз. Оказа се, че този скитник беше… скитница.

Една мисъл проблесна в ума ми и освети цялото положение. Не можах да удържа смеха си.

— Вие се смеете, Емилио! Значи знаете нещо — възкликна капитанът.

— Нищо не зная — отвърнах аз, щом си поех дъх, — но ако тази чернушка заговори, ще зная…

— Тя мълчи като риба — изрева Варак. — Какво правеше, когато те улових, хаймана?

— Молех се — отвърна простичко един женски глас.

— Молеше се? Кой те донесе на моя влекач?

— Никой.

— Как никой?

— Дойдох си сама.

— Бога ми! Има нещо неясно в това! — изкрещя капитанът. — Ти си жена!

— Надявам се — отговори величествено чернушката.

— Жена сред моите моряци?… Господин Емилио, съберете целия екипаж!

Момичето започна да хълца.

— Сега пък сълзи! — каза Варак. — Впрочем какво решавате, господин Емилио?

— Какво искате да реша? На борда има жена — при пръв удобен случай ще я свалим.

— А ако я хвана и я хвърля в морето, какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че това няма да стане. Аз отговарям за това момиче.

— Отговаряте? Значи я познавате?

— И да, и не.

Приключението беше стигнало деликатното място. Аз исках да спася бедния Пиеро от сигурно наказание. Трябваше веднага да се намери изход.

— Да отидем във вашата кабина, капитане — казах аз.

— Да отидем — отвърна Варак, който ненадейно се укроти.

Изтичах да намеря Пиеро. Хванах го за ръка и го помъкнах с мен.

Той изглеждаше оглупял.

— Жулиета е тука — му казах.

— Знам — отговори той.

Влязохме в капитанската кабина — единствената без въглища.

Лицето на Жулиета беше черно, набраздено от скорошните сълзи. Облечена, както можеше да се облече — с парцали, — тя имаше трогателен и в същото време смешен вид. Не по-малко смешна ми се видя фигурата на гиганта, който недоверчиво гледаше момичето.

Като ме видя да влизам, придружен от Пиеро, капитанът съвсем побесня.

— Значи ти си й любовник? Скрил си любовницата си в гальотата!

Тогава момичето, като че внезапно добило красноречие за защита на своя Ромео, държа една смела и трогателна реч:

— Господин капитан, това не е вярно. Не съм негова любовница, а годеница. А това е съвсем друго. Баща ми искаше да се сгодя за Червения, но аз се възпротивих. По-скоро казах, че ще се хвърля от някоя скала. Пиеро не искаше да дойда тук, но аз не можех да го оставя да тръгне сам. Освен това бях заявила на Червения и на баща ми, че няма да ме видят вкъщи. Облякох се, както ме виждате, и се скрих на кораба. После дойде нощта и бурята и аз започнах да се моля за спасението на всички… Но Пиеро не е виновен. Дойдох тук срещу волята му. Не го наказвайте, капитане, той не е виновен!

— Тогава аз съм виновен! — извика Варак. — Ти не знаеш ли, че не мога да те държа на кораба, защото ще настане краят на света. Какво да правим, Емилио? При първо спиране ще я предадем на властите.

— Разбира се — казах аз, смигайки на Пиеро. — Това е единственият изход.

— А дотогава — прибави Варак — ти ще продължиш да се криеш във въглищата. Нямам намерение да осведомявам екипажа за това — жена на борда носи нещастие. Вие ще отговаряте за всичко, Емилио.

Уговорихме се да пазим в тайна тази любопитна случка. Като стигнем обаче в Бриндизи…

В Бриндизи стигнахме на другия ден. Едва спрели, капитанът потърси Жулиета и нейния Ромео, за да ги предаде на властите, но за голямо учудване на великана от тях нямаше ни следа.

— Къде изчезнаха тия?

Едва скрих усмивката си.

— Не зная — отговорих, — търсих ги по целия кораб. Може някоя акула да ги е изяла…

Капитанът ме погледна недоверчиво:

— Кажете истината! Помогнахте им да избягат, нали?

— Ни най-малко — отвърнах твърдо. — Е, сигурно не са отлетели…

— Защо не? Любовта е крилата. Освен това, капитане, в кабината на Пиеро намерих тази бележка: „С моята заплата изпийте някоя и друга бутилка за наше здраве.“

Гигантът се усмихна глуповато. Възможността да пийне за чужда сметка намаляваше огорчението му, че няма да види повече чернушката. Какво беше впрочем това огорчение… не зная, но подозирах, че капитан Варак с удоволствие би направил някое дълго пътуване в компанията на малката Жулиета…

* * *

Как ли е свършила любовната история на двете гълъбчета?

Съдържателката на гостилницата ми беше казала, че Жулиета била разположена по-скоро да направи някоя глупост, отколкото да вземе Червения.

Една малка глупост тя вече беше сторила, обличайки се в парцали, за да се скрие на кораба.

След пет години попаднах отново по тези места и пожелах да се поразходя по планините на Арса. Споменът за Ромео и Жулиета беше още пресен и ми се дощя да науча какво е станало.

Това, което узнах, беше за мен хубава и добра измама, като всички измами, които изпълват живота както на авантюриста, така и на заседналия човек.

Казаха ми, че Жулиета се върнала под бащиния покрив две години подир бягството, тъй като бедният Пиеро умрял в болница от тиф. Тя се омъжила за другия Ромео, омразния Червения, който я дочакал с радост.

Новината не повреди на апетита ми, но ми отне желанието да видя отново чернушката, която капитан Варак беше изненадал, когато се молеше за спасението на влекача и на своя Пиеро… Жени, жени! О богове!

Глава VII
СКОКЪТ НА АКУЛАТА

С Божията помощ в Бриндизи разтоварихме въглищата. Целият екипаж беше черен отвън и отвътре. Колкото до мене, три часа едва ми стигнаха да се почистя, за да мога да се покажа пред хората.

Капитан Варак, макар и почти винаги пиян, правеше добри сделки. Така и сега успя с един търговец, и корабът бе натоварен отново с житни храни, бурета с вино и сандъци със сушено грозде.

— Този път — казах на капитана — със сигурност няма да отидем на дъното.

— Защо — попита капитанът. — Какво искате да кажете?

Престорих се, че не съм чул въпроса, и не отговорих. Ако капитан Варак беше проявил малко повече ум, щеше сам да допълни моята забележка така: „Сега, когато имаме вино на борда, няма да потънем, понеже капитанът ще се погрижи да облекчи товара.“

Дигнахме котва по посока към Бари. Именно през това пътуване констатирах, че акулите не знаят да пресмятат добре разстоянията. Сега случката ми се вижда весела, но тогава би могла да бъде трагична и да коства живота ми.

Когато натоварихме житните храни, трябваше да почистим гальотата. Потопихме в морето дъното на корабния склад и понеже той представляваше чудесна стръв, огромно количество риби последваха нашия кораб.

Гледката беше интересна и аз й се възхищавах, облегнат на една мачта. По едно време рибите потънаха изведнъж като по някоя военна заповед. Търсех причината на това любопитно явление, когато няколко моряци викнаха едновременно:

— Господин Емилио, пази се!

Подскочих инстинктивно към въжената стълба, която водеше към площадката на мачтата. Една огромна черна маса ме докосна… Беше акула, на която очевидно се бях харесал. Беше ми хвърлила око и огъвайки се като пружина, бе успяла да подскочи много над водата. Ако светкавичното ми движение не беше ме спасило, бих си заминал като нищо. Обаче поради прекомерната си сила замина си тя. Наистина звярът в бързината да задоволи жаждата си за прясно месо беше подскочил, зле пресмятайки разстоянието, и падна на кувертата. Започна да бие силно с опашка, за да се смъкне отново във водата.

Бързо слязох в кабината, за да си взема пистолета, докато целият екипаж, въоръжен с ножове и тесли, се биеше с чудовището.

Акулата се бранеше свирепо и със страшна сила се мяташе по палубата. Малко остана единият крак на майстора да послужи за последна утеха на рибата, излязла на сухо. Изпразних оръжието си върху гърба й в момента, когато отваряше ненаситната си уста, за да захапе майстора. Капитанът, който също се беше намесил в борбата, ми каза:

— Добре се отървахте, господин Емилио. Без съмнение вие сте роден под щастлива звезда.

— Не отричам. Ако акулата беше измерила добре разстоянието, сега вече щях да бъда смлян от нея. Бедната акула! Мислила ли е някога, че ще свърши върху „Само Италия“?

— Даже и акулите си имат съдба — каза философски по тоя повод майсторът, докато тъпчеше лулата си. Тази мисъл се запечата ярко в съзнанието ми.

Полунашега, полусериозно казах, че е възможно в стомаха на акулата да се намира нещо… може би документ за някое съкровище или някаква тайна, скрита в една бутилка…

Няма хора по-недоверчиви и в същото време по-наивни от моряците. Само за миг екипажът повярва, че в стомаха на акулата е щастието на всички ни. Всеки имаше да разкаже някоя история по този случай…

Двамина се запретнаха да разпорят животното. Обаче за съжаление не намериха нищо друго освен изгълтаните риби. Никаква следа от съкровище…

— И все пак — казах аз — тази нещастна акула се беше постарала да ви приготви една изненада и щеше да успее, ако ме беше налапала.

Капитан Варак намери забележката ми много духовита и направи от своя страна една още по-духовита:

— Избегнатата опасност заслужава хубаво пиене, което вие ще имате, господин Емилио…

Наистина, като стигнахме в Бари, удържах обещанието си. Изпразних джобовете си до стотинка, без да успея да напоя тая морска мечка. Същата вечер потеглихме назад. Беше топло до задушаване.

Не можах да спя. Хлебарките решително ми бяха обявили война и не ме оставяха на мира. Отидох да прекарам нощта върху мостика, унасяйки се в мечти.

Като се приближих до натоварените бурета с вино, забелязах нечия сянка да се навежда над едно от тях. Закрачих, готов да хвана измамника за врата.

Огромната сянка се изправи. Беше капитан Варак. Той промънка съвсем тихо:

— За Бога, господин Емилио, не казвайте това на моряците ми. Те имат отвратителния порок да пият и всички ще почнат да ми подражават.

— Изгълтаха толкова много въглищен прах през тези дни… — казах аз.

— Препоръчвам ви пълна тайна. В замяна на това ще си промиете устата.

И ми подаде да вкарам една сламка в бъчвата, където измамникът от по-рано беше пробил дупка.

Приех предложението и започнах да гълтам чудесното вино, отстъпвайки от време на време мястото на капитана.

Времето минаваше в смукане и бъбрене. Хубавото вино ме правеше весел и оптимист. Думите на капитана не се спираха на нищо и образуваха най-странната и живописна реч, която някога съм слушал. Имаше нещо наистина любопитно в неговата доброта и духовитост. Разказа ми целия си живот, прекъсвайки се често, за да глътне малко вино.

— Имах-нямах десет години, когато избягах от къщи. Бях пълен и едър като вол… Не казвайте на моряците за виното — ще го изсушат до капка. И после, ако не бях избягал, щях да й откъсна главата като на пиле… Дойде ли ми редът? Още една глътка… А, виж! Тече като по масло… Та чия глава? На мащехата, разбира се, тая дяволска мащеха… И не заради мене, а за неблагодарния ми баща… Утре времето ще е чудесно, нали? Чудесно… Ах, каква змия беше тая жена! Мене нищо не можеше да ми каже… не смееше… Но баща ми просто го смачкваше… Добрият човек не знаеше да се брани… Не пиеше. Инак кой знае… Най-после той умря и аз избягах, за да не я удуша, усойницата… Станах юнга… Прекарвах как да е. Веднъж даже бях попаднал в ръцете на човекоядци, знаете ли това?

— Не го зная… И не им ли харесахте?

— Как не! Бях як и жилав и ги накарах да се разбягат… Повалих един от тях на земята. Това ги изплаши. Не можете си представи каква сила имах тогава… Веднъж едни червенокожи ме вързаха за едно дърво… добре, но…

— Изскубнахте дървото?

— Праас! И дървото изхвръкна.

— Напълно ви вярвам.

Наистина бях настроен да вярвам на всичко. Виното предразполага към вяра и самохвалство.

Капитанът продължи да разправя най-чудни истории, аз продължих да пия… докато бяхме изненадани от далматинеца Базан, който беше дошъл до буретата.

Капитанът го хвана за ръка.

— Стой мирно!

— Не говори!

— Позволявам да пиеш и ти. Но тихо или ще те ядат рибите!

Базан пи толкова много, че накрая падна изведнъж като мъртъв.

— По-добре така — каза мъдро капитан Варак. — Така няма да говори…

Отидохме да спим доста пияни. Но сигурно Базан е проговорил, тъй като на следния ден капитан Варак констатира с ужас, че бъчвата беше почти празна… Екипажът също беше харесал виното, пък и начина на пиене.

* * *

Съзряхме Триест. Първото ми пътешествие беше свършило. Двадесет и девет дни на лишения и трудност, но също и на отлични впечатления.

Моят капитан се приближи до мене и полагайки широка лапа върху рамото ми, каза:

— Господин Емилио, още няколко мига и ние ще се разделим. Дом и родители ви очакват. Надявам се, че не ще ме забравите. Първото пътуване е винаги незабравимо. Признавам, че сте отличен помощник… Може би някога ще се срещнем по широкото море. Вие сте смел и сръчен. Щастието не ще се забави да ви се усмихне…

Гигантът се беше разнежил. Зениците му се бяха широко разтворили, изразявайки безкрайна доброта. Усетих, че нещо стяга гърлото ми и овлажнява очите ми.

Две сълзи се показаха и на неговите очи.

Стиснах силно ръката му. На кораба на този чудноват великан бях изпитал за първи път суровия морски живот, но научих и много полезни неща.

* * *

Изтръгнах се от прегръдката на майка ми. Тя ме гледаше с очи, пълни с безкрайна любов.

— Емилио, ще останеш ли завинаги при нас? Не се ли умори вече от морския живот?

Аз поклатих глава.

— Мамо, който се е родил с тази страст, не се спира от едно пътуване. Това, което видях, е нищо пред онова, което ще видя.

Междувременно беше влязъл баща ми.

— Няма смисъл?… Емилио има магарешки инат. Той иска да живее сред лишения, вместо да се нареди като другите.

— Като другите? — казах. — Най-омразното нещо на света е да живееш като другите.

Глава VIII
ЛУДИЯТ ОТ САЛА

Второто ми пътуване беше доста различно от първото.

Изведнъж се намерих изправен пред една от ония тайни, които винаги са подхранвали моята фантазия. Навлизах в голямото море на приключенията.

Лудият от сала беше една неразрешима и неразрешена загадка, около която много съм се блъскал през живота си. И ако до сега не съм написал роман за това, то е само защото ми е липсвало логическото й разрешение.

Благодарение на един приятел шест месеца след първото ми пробно пътуване успях да вляза като помощник в един тримачтов кораб.

Капитанът на платнохода беше твърде сръчен в командуването, но доста груб и понякога свиреп. Много черти го приближаваха до великана Варак — например любовта му към джина. Но Жуфре, така се казваше той, нямаше ония моменти на доброта, които от време на време изскачаха изпод дебелокожата обвивка на Варак. Жуфре беше злобен и високомерен и аз веднага разбрах, че с него не ще се погодя и никога няма да има близост помежду ни. Опитът ми подсказваше вече, че трябва да лавирам сред хората, както корабът лавира между подводни скали. Всеки човек може да бъде за другия подводна скала — трябва да умеем да избягваме сблъскванията.

Пътувахме за Бомбай, но средата на пътя бе още далеч.

Бях нагласил бинокъла си и наблюдавах небосклона. Морето беше съвсем спокойно. Изведнъж забелязах в далечината един сал, който плуваше по пътя ни. Наблюдавайки по-добре с бинокъла, стори ми се, че на сала имаше нещо.

Наистина — след малко се виждаше по-добре — един човек, съвсем гол, лежеше върху сала.

Извиках да дойде някой. Дойде капитан Жуфре. Подадох му бинокъла. Той погледна и ми го върна спокойно.

— Човек на сал.

— Да, трябва да го спасим — казах аз.

— Безполезно е. Той сигурно е умрял.

— Жив, мъртъв, припаднал — трябва да видим какъв е и ако е възможно, да се опитаме да го спасим.

Капитан Жуфре изкриви лицето си в знак на съгласие.

Дойдоха няколко моряка. Салът се приближаваше. И с просто око се виждаше отгоре му неподвижен човек.

— Умрял е!

— От глад!

— Жертва на корабокрушение!

— Може би. Да спуснем една лодка и да отидем насреща му.

Спуснаха лодката с четирима души, които скоро стигнаха сала. Тогава един глас извика към мене откъм лодката:

— Господин Емилио, човекът е жив!

— Донесете го тука! — заповядах аз.

След малко се намерих пред един необикновен човек.

Имаше около петдесет години: прошарена коса, брада от две седмици, сух, със сиви очи. Беше напълно гол и се усмихваше блажено, като че ли идеше не от самотния океан, а от някой празник.

Един моряк хвърли върху раменете му стара дреха и той кимна леко с глава, като да благодареше.

Дадохме му да яде и да пие. Яде с голяма охота и също така пи.

Аз търсех начин да го поразпитам. Но никога не съм се морил така напразно.

Говореше английски, но с малко думи и отговаряше несвързано.

— Как попаднахте гол на сала сред океана? — попитах няколко пъти.

Той отговори на английски:

— Четвъртък.

— Да не сте жертва на корабокрушение?

— Орхидея.

— Или ви е оставил някой върху сала?

— Кучето не иска да яде погачата. — И се усмихна блажено.

Този човек беше луд. Когато се наяде и напи, огледа се наоколо, като че търсеше нещо. Най-после видя куп слама, просна се отгоре и заспа.

Напразно се мъчех да възстановя странното му приключение по малкото и несвързани думи, произнесени от слабоумния. Възстановяването беше колкото уморително, толкова и безполезно. За екипажа най-простото беше, че този тайнствен корабокрушенец се е хвърлил в морето по време на опасност и е полудял от ужас. Като се съди по брадата, крушението бе станало само преди десетина дни. Но през това време човекът сигурно би умрял от глад, защото беше недопустимо да е могъл да вземе със себе си храна.

Правеха се обаче и други предположения. Можеше да се касае например за някакво отмъщение. В такъв случай човекът би бил оставен сред океана на тоя сал от някой неприятел. Или пък се беше хвърлил в морето, за да избегне някоя грозяща го опасност, и поел случайно, бе видял сала.

Капитанът също се заинтересува от случая и дойде до заключението, че… нищо не можеше да се разбере от това и че трябва да оставим на властите в Бомбай да разбулват тази тайна.

Ако лудият не възвърнеше случайно ума си, за да ни разкаже истината, трябваше да се примирим, без да знаем историята на това тайнствено корабокрушение…

На капитан Жуфре му дойде на ум нещо, което ме отврати.

— Може да се предположи, че той се преструва — каза по едно време, поклащайки глава.

— Какво казахте? Да се преструва?

— Да, може да се преструва на луд и да си прави шега с всички ни…

— И защо всичко това?

— Ами например, ако е избягал от някой затвор!

— Беглец! А защо тогава е гол?

— Каторжникът трябва да се е освободил от дрехите, за да не го познаят — заключи капитан Жуфре.

Когато нещо се вгнездеше в главата на капитан Жуфре, беше много мъчно да го избиеш от там. Той се влюбваше в своята идея до такава степен, че започваше свирепо да я защитава срещу по-значимите възражения. Като изказа веднъж предположението, че човекът, когото прибрахме на борда, е беглец, той не отстъпи крачка назад и даже държа доста упорито спора с нас. Нещо повече, от този момент поведението му към нещастния корабокрушенец стана страшно грубо и подозрително. Не го изпускаше из очи нито за миг, надявайки се да го изненада в някое положение, което да издаде мнимата му лудост. Прибягваше до най-необикновени комедии, за да го заплете в мрежата си.

Нощем караше някой моряк да вика:

— Пожар! Корабът гори! Бягайте…

Но напусто. Човекът се събуждаше, усмихваше се и после заспиваше отново, след като произнесеше някоя от своите несвързани фрази.

Друг път капитанът се преструваше на разгневен, че не може да разреши тази загадка, и заповядваше на трима-четирима моряци да го хвърлят в морето.

Моряците хващаха нещастника, вдигаха го във въздуха, залюляваха го, сякаш искаха наистина да го хвърлят във водата, но човекът от сала продължаваше да ги гледа с вечната си заразяваща усмивка… Моряците го пускаха отново на крака и той забиваше немия си и бездушен поглед далеч по небосклона.

Понякога капитанът го оставяше цял ден без храна, викайки от време на време в ушите му, че ще стои гладен, докато не остави тая глупава комедия, а лудият отговаряше, клатейки глава:

— Кучето не иска да яде погачата…

Капитан Жуфре все още упорстваше със своята идея. Колкото повече опитите му даваха отрицателни резултати, толкова повече той се убеждаваше, че този човек е един изкусен престъпник и че има някоя голяма и важна причина да постъпва така… Тази упоритост започваше да ме разгневява по необикновен начин. Още повече че не признавах на капитан Жуфре никакво право да се настървява така срещу един нещастник… Дори и човекът от сала да беше наистина избягал затворник, което е малко вероятно, защо той да се забавлява и да го безпокои по толкова груб начин?

И винаги, когато капитанът съобщаваше някое ново предложение, за да разнищи тайната и да размаскира преструвника, както казваше той, аз отивах да се затворя в кабината си в знак на протест.

Един ден на капитан Жуфре му дойде друга великолепна идея.

Каза, че иска да прибегне до едно геройско средство, за да излекува лудия. Беше пийнал повече от обикновено и лицето му беше червено като варен рак.

Великолепната идея беше да накара да бият лудия дотогава, докато не признае, че е умен!

— Какво ще кажете за това, господин Емилио? — предизвикателно ме попита капитанът.

— Ще кажа, че няма да направите това.

— Е, не аз. Но ще накарам двама моряци да го натупат.

— Не мисля, че на борда на вашия кораб ще се намерят моряци, готови да станат палачи.

— Защо не? Искате ли да ги намеря? Освен това трябва да изпълняват, когато заповядвам.

— Да, но ако заповедите ви са разумни.

— Да не искате да кажете, че аз не съм разумен?

— Не казвам това… Но, разберете, желанието да биете един безумен нещастник е толкова жестоко и безполезно, че…

При тия думи капитанът посиня.

— Вие сте помощник, а аз капитан — изръмжа той. — Аз искам да изпълня своя дълг!

— Вашия дълг?

— Да. Прибрал съм човек, който може да е беглец, зарегистриран престъпник… Аз трябва да го накарам да говори, да изтръгна от него било с добро, било с лошо самата истина. — Помълча за миг и после добави: — Кой ще ме спре в такъв случай?

— Аз.

— Кой сте вие? Нищо не сте.

— Аз съм вашият помощник!

— Имате грешка, господине. Вие бяхте моят помощник, но вече не сте, защото не ми трябвате повече.

— Добре, капитане. Като спрем, ще бъда свободен! Той продължи да мънка и да ругае цялата вечер.

Но не заповяда да бият човека от сала.

На другия ден Бомбай се ширна пред нас.

Глава IX
БОЙ С ЮМРУЦИ

В Бомбай капитан Жуфре предаде на властите намерения в открито море луд заедно с дълъг доклад, който аз оспорих.

Непознатият човек бе отнесен в болницата, в която отидох след няколко дни да го посетя, надявайки се да проникна най-после в тайната. Но тая надежда остана излъгана. Оставих лудия от сала на съдбата поради една много проста и важна причина — трябваше да се погрижа на всяка цена за собственото си положение…

Ето ме сам в Индия с малко парици в джоба, готови, да изхвръкнат на другия ден, сам, на няколко хиляди левги от родината ми и без работа! Какво да направя?

Последният ми разговор с капитана стана на кея на пристанището и беше много бърз и бегъл.

— Ето ви на свобода, господин Емилио.

— Точно така, на свобода!

— Ще видите как ще ви е лесно да се занимавате…

— Това си е моя работа.

— Без съмнение… Корабът ми тръгва без вас.

— На добър час!

Обърна гръб и си отиде.

Не се разкаях. Със своя цинизъм и грубост този човек можеше да ме подложи на някое насилие, което щеше да ме провали.

Бях забелязал, че през време на краткия ми и прощален разговор с капитана един човек бе спрял близо до нас, разглеждайки една книга, вероятно пътеводител.

Той беше облечен по европейски, но лицето му веднага издаваше азиатската раса. Изглеждаше погълнат от книгата, която държеше отворена в ръце.

Когато оставих капитан Жуфре и се отдалечих, забелязах с крайчеца на окото си, че тоя човек ме следи. Не му дадох да разбере това и започнах да обикалям из пристанището.

Той продължаваше да ме следва.

Какво искаше от мене?

Бях навлязъл във величествената алея от сенчести палми, която води към пристанището, и виждайки го все още след мене, аз се спрях, решен да го пресрещна.

Но той разбра и като ме поздрави вежливо, каза на английски:

— Моля да ме извините, не съм полицейски агент.

— Защо ме преследвате?

— За да ви помоля да ми отговорите на един въпрос: търсите работа, нали?

— Да.

— Бихте ли приели работата от мен?

— Вие сте корабопритежател?

— Почти.

— Не ви разбирам. Имате ли кораби в пристанището?

— Съвсем не.

— Тогава?

— Тогава… тогава по-добре сега да се разделим. Елате след десет минути в „Сейлор“, гостилницата, която виждате насреща. — И посочи бързо с ръка.

Тайнственият човек ми се стори изведнъж много недоверчив. Изгледа ме, обръщайки се няколко пъти, и се отдалечи. Чак тогава забелязах, че едно човече, космато и зле въоръжено, го наблюдаваше, застанало до една палма.

Поскитах около четвърт час и после се отправих към „Сейлор“.

Тоя, дето искаше да ме наеме, се намираше вътре.

Предложи ми закуска и пиво, които приех с удоволствие.

— Оставих ви в алеята малко грубо — каза той, наливайки ми да пия, — но ще разберете… Следяха ме!

— И аз забелязах…

— Да не помислите, че съм престъпник и че искам да ви предложа нещо престъпно… Вие ме питахте дали имам кораби, закотвени тук, в пристанището… Не! Моите кораби са малко далече от тук, но ако дойдем до съгласие, не ще бъде мъчно да ги настигнем… Това е конкретното ми предложение. Преди всичко — повишение.

— Точно това е моето желание, господине.

— Колкото до заплатата, предлагам ви четворно повече от това, което печелехте по-рано.

— Чудесно!

— Осигурено ви е добро бъдеще.

— Благодаря, но…

— Прав сте. Успокойте се. Не мисля, не трябва да приемете със затворени очи. Ще ви кажа всичко.

Погледна ме с черните си светещи очи, озърна се наоколо и каза съвсем тихо:

— Искам да ви предложа едно справедливо дело.

— Какво?

— Да се поправи една страшна несправедливост.

— Понесена от вас? — попитах аз, живо заинтересуван от думите и предложенията на тоя човек, който ми говореше толкова убедително.

— Не от мене… но от един човек, който стои много над мене. Касае се, младежо, до борба за благородна кауза!

Ни най-малко не можех да си представя каква би могла да бъде тази благородна кауза, но поведението на моя сътрудник ми вдъхваше необяснимо доверие, вероятно поради пламенния ми темперамент, което доверие ме правеше веднага готов да се бия за слабите и потиснатите.

Все пак очаквах моя събеседник да ми обясни по-добре за какво се касае, тъй като в края на краищата не беше ми обяснил съвсем нищо. Обаче това, което ми каза, беше напълно достатъчно да събуди наново у мене всичките ми авантюристични страсти. Може би щях да стана капитан! Щях да командувам екипаж! Щях да участвувам в някое голямо предприятие!

Внезапно погледнах в очите моя сътрапезник и казах:

— Бих се огорчил наистина, ако предложението ви не беше в името на една благородна кауза.

— Най-благородна, господине! Впрочем имате право да ми поискате незабавно обяснение, преди да приемете работата, която ви предлагам. Дължа значи да ви открия една тайна и ще я открия, защото имам вяра във вас.

От ония далечни времена на младежки ентусиазъм доказателството за доверие на един човек надвиваше веднага всяко мое недоверие. Подадох ръка на сътрапезника си:

— Приемам. После ще ми кажете за какво се касае.

Той улови ръката ми и я стисна здраво.

— Благодаря. Вие имате благородно сърце и не ще се разкайвате за това. Но сега кажете ми… — и сниши гласа си.

— Какво?

— Вижте тия двама, дето пият и викат там, на оная маса в дъното… Но не показвайте, че сте ги забелязали…

Обърнах се предпазливо, преструвайки се, че търся с очи келнера. Забелязах двама мъже. Изглеждаха вече пияни и си разменяха груби шеги на английски език.

— Как ви се струват?

— Изглежда, че добре са си пийнали — отговорих аз.

— Не, младежо, те вършат сега най-усилена шпионска дейност.

— Какво казвате?

— Истината. Те ме наблюдават и ако не успея да избягам от погледа им, ще бъде много трудно да стигнем кораба, на който ще си капитан.

— Защо?

— Защото тия двама мними пияници са изпратени от човека, който ме следеше в алеята.

— Те имат интерес да не стигнете кораба?

— Точно така. Поръчано им е да съобщават на английската полиция какво правя в Бомбай.

Потръпнах от една нова мисъл. В спомена ми изпъкна образът на моята Дулцинея, която злобната възпитателка ми бе отнела. Безсмислената ми и детска омраза към Англия се възпламени под влиянието на сътрапезника ми и на изпитото вино…

— Разбрах — казах възбудено, но тихо. — Да излезем навън… нощта е така хубава и…

— И…

— И ще бъде чудесно да се измъкнем от погледите на тия шпиони, за да можем да отплуваме… Трябва да не им дадем да разберат на кой кораб ще бъдем.

За миг непознатият като че събираше мислите си и после бързо попита:

— Здрави ли са ви юмруците?

— Доста.

— Би ли ви харесало, ако понатупаме малко тия простаци?

— Още как! Ще ми бъде много приятно!

— Например, ако аз заспя на една пейка в алеята, която води към пристанището, и вие видите трима души да се приближат и да тършуват из джобовете ми, какво бихте направили?

— Ще ви защитя и не ще скрия юмруците си…

— Разбрахте ли в каква примка искам да ги вкарам?

— Струва ми се, че разбирам!

— Подайте ми някакви карти… Аз ще се престоря, че ги разглеждам, и ще ги сложа в джоба. Гледайте да привлечете вниманието им.

Тия необикновени подготовки за едно тайнствено и нелишено от опасности предприятие ме примамваха много. Извадих от джоба някакви карти и когато ги подавах на сътрапезника си, ударих нарочих) една празна бутилка, която падна на пода и се разби на парчета. Двамата мними пияници се обърнаха да гледат. А сътрапезникът ми, поемайки картите, започна внимателно да ги разглежда, после ги натъпка в джоба си.

Мнимите пияни бяха видели всичко.

Приятелят ми плати, прозявайки се, като че беше налегнат от сън, и ме покани да излезем Направихме няколко крачки на открито.

— Да се разделим. Ще седна на тая пейка и… ще заспя.

— Добре. Знам какво да правя.

Разделихме се.

Прекосих алеята и се скрих зад една палма. Видях, че двамата „пияни“ се бяха събрали с третото лице и вървяха подир моя приятел. Оставих ги да минат напред, после поех същия път. Почти в дъното на алеята върху една пейка човекът спеше и тримата се приближиха до него. Пристигнах навреме. Един от господата бе седнал до мнимия спящ. Хвърлих се върху групата в момента, когато приятелят ми, хванал едного през кръста, го налагаше с юмруци.

С една бързина, в която бях майстор, заудрях главите и стомасите на другите двама.

Ние бяхме обезумели. Удряхме почти с възторг и не спряхме, докато и тримата шпиони не се повалиха на земята съвсем пребити!

— Е, сега поне, драги приятелю, ще сме сигурни, че тези негодяи не ще ни следват.

— Хайде!

Поехме отново пътя към пристанището.

Непознатият отиде право към един човек, който го чакаше, и каза решително: „Придружи ни до кораба. Никой не ни следва.“

Човекът ме изгледа, без нищо да каже, и тръгна.

След няколко минути аз се качвах с моя загадъчен приятел на един от ония малайски кораби, които се казват прахо.

Бях зашеметен от виното, от нанесените юмруци, от тайните…

Къде ще ме отведе този кораб? Сред какви хора бях попаднал? Защо се оставих толкова лесно да ме поведат към едно приключение, чиято цел не познавах? Луд ли бях или наивен? Може би и едното, и другото.

Не поисках да зная точно защо ме наемат. Беше твърде късно за връщане. Моят другар, забелязал късното ми безпокойство, ме вкара в една кабина и каза:

— Докато приготвят вечерята, можем да си поговорим. Вие имате благородна душа и ми се доверихте. Показахте силата на юмруците си, а също и смелостта си. Добре. Слушайте. Вие ще защитавате правата на един раджа, прогонен…

— От англичаните?

Мълния премина по него, за да озари възхищението и героизма му. Той извика:

— Аз му обрекох живота си. Ще ви кажа веднага, че той е моят вожд… нашият вожд…

И започна да говори с трептящ от вълнение глас. Аз го слушах жадно, с премрежени очи и полуотворени уста.

Глава X
САНДОКАН

Когато една европейска сила иска да завладее някоя от териториите, управлявани от така наречените варварски господари, най-напред разгласява, че тази територия има крещяща нужда да се цивилизова.

И тогава целта е тъй висока и човеколюбива, че всяко средство за постигането й е предварително сметнато за човешко и достойно за похвала.

Силите от стария континент, и специално старата Англия, са много находчиви, когато търсят да оправдаят желанието си за разширение и покоряване. В настоящия случай ставаше дума именно за Англия, която искаше да „цивилизова“ територията на споменатия раджа. Тази територия заемаше хубава част от областта, която се разстилаше в полите на планините на големия остров, именуван с толкова живописни имена: Остров на благоуханията, Остров на вулканите, Остров на островите, с една дума, остров Борнео.

Раджата управляваше миролюбиво земята си, развивайки цветуща търговия сред любовта и предаността на подчинените си. Но това не можеше да задоволи Англия и Холандия, които скоро се заеха с похвалното дело да донесат… напредъка в земята на раджата. Изпратиха колониални войски, които да насадят добрите навици сред подчинените на варварския господар.

Раджата се защити упорито по суша, но трябваше да им отстъпи брега на Индийско море. Той обаче не пожела да им се предаде и се оттегли с верните си хора в планинската част на острова. Тогава обявиха за бунтовници него и всичките му съмишленици. Но прогоненият не беше човек, когото да победят толкова лесно. Той отиде на едно малко малайско островче и събра цяла банда смели и страшни воини, които трябваше да възстановят състоянието му. Така се появиха на бял свят Момпрачемските тигри — горди малайци, презиращи всякакви опасности, пъргави и неуморими в боя, с които Англия и Холандия трябваше да се срещнат в бой не един път.

Бунтовникът готвеше със своите Момпрачемски тигри отплата, свещена отплата, защото земята му беше нападната, родителите — убити, много от подчинените му — малтретирани, а имотите му — плячкосани.

— Каузата на моя главатар е справедлива кауза. Вие я приехте, без да я познавате. Сега, когато знаете всичко, аз ви освобождавам от ангажимента ви, ако се боите от опасностите, които той крие.

Това дойде като студен душ на войнствения ми пламък. Суровата действителност охлади романтичното ми въодушевление. Почувствах нужда да видя ясно, да размисля.

— Разбирам чувствата ви — измънках, отбягвайки погледа на събеседника ми — и ги одобрявам… Аз съм италианец и… ще разберете, че всяка благородна, всяка справедлива кауза ме трогва… Ние страдахме толкова години от чуждото насилие и неправда!… Но в този случай…

— Да се разберем — прекъсна ме с усмивка непознатият ми другар, — нямах намерение да ви хвърля в някое отчаяно предприятие. За нас да попаднем в ръцете на англичаните, означава смърт. Защото империята ни смята за бунтовници. Но за вас случаят би бил съвсем друг. Вие сте просто италиански моряк, комуто сме предложили да командува един от корабите ни. Вие не знаете нищо за предложенията ни, дори сме ви наели просто за търговско предприятие. Измаменият, жертвата, това сте вие… И ако попаднете в ръцете на англичани или на холандци, не ще има от какво да се боите…

Аз протестирах:

— Щом като се съгласявам да дойда с вас, значи, че благодарение на Бога не ми липсва смелост. А тези ваши уверения много не ми се харесват. Друго нещо има, което ме интересува повече… но не се отнася до страха от опасности… С една дума, какви задължения ще имам върху кораба, който ще командувам?

— Това ще ви каже самият раджа. Той иска лично да познава капитаните на корабите си. А сега да вечеряме. После ще имаме достатъчно време за размишления.

* * *

Дигнахме котва и потеглихме. Бомбай, потънал в бисерна светлина, се отдалечаваше от очите ни.

Аз наблюдавах винаги новата гледка — как един град изчезва зад небосклона, сякаш залят от вълните. В същото време мисълта ми се люлееше между действителност и сън. Не ми се удаваше добре да различа това, което ми се беше случило предишната вечер, и го смесвах с онова, което бе станало и в съня ми. Чувствах обаче, че най-после започва за мене оня живот с приключения, който винаги бях желал. И сега в ушите ми се връщаше сладкият спомен. За майчиния глас, който повтаряше геройските разкази, разпалили младата ми душа. И в мозъка ми малко по малко се оформяше страшната фигура на моя дядо, юначния скитник, който винаги се е бил за благородни и справедливи каузи.

И аз значи ще бъда като него. Но кой ми даваше това право? Можех ли аз, син на свободна и независима страна, да се намесвам в една борба, която не засяга интересите на моята родина?

Уви! Мислите ми ставаха все по-малко и по-малко правилни и устойчиви. Как ще се владееш, как ще следваш сухата логика на ума, когато си на двадесет години и имаш романтична душа?

Това, което трябва да разкажа сега, ще изглежда повече или по-малко сполучливо построение на писателска фантазия. И аз самият, спомняйки си тия случки днес, след толкова години, се запитвам понякога дали не съм смесил съня с действителността, дали неизменната ми страст към приключения и лесните ми възторзи не са ме подлъгали да виждам необикновени епизоди, изникнали само във фантазията ми… Не зная. Сигурно сега предавам с отлична точност онова, което ми подсказва паметта. Поканвам и любезните четци да съдят сами за реалната възможност на спомените ми.

* * *

Съзряхме островчето Момпрачем, кътче, загубено сред огромния архипелаг от острови и подводни скали, и слязохме на него. Но колко предпазни мерки трябваше да вземем, докато стигнем до там! Трябваше да се държим на голямо разстояние от английските и холандските кораби, които бяха същинска полиция в тази част на Индийско море.

— Ще идем веднага в убежището на раджата — каза наемателят ми, щом слязохме.

— Далеч ли е? — попитах, като направих гримаса.

— Ще трябва да пътуваме няколко часа. Той бе принуден да си намери недостъпно убежище, далеч от погледите на англичани и холандци, дори и от техните топове — отговори моят водач.

— Пътят сигурен ли е?

— Не мога да ви уверя. Определена е голяма сума за главата на бунтовния и обезвластен раджа, когото англичаните смятат вече за пират. Намират се от време на време някои нещастници, които от жажда за пари се опитват да го убият. Но опитите им са винаги осуетявани.

Скоро разбрах по какъв начин.

Стръмният път, който водеше към убежището на бунтовническия водач, беше обсипан с бодри стражи. Те ненадейно изскачаха от малки пещери, извикваха „Кой там?“ и изчезваха по знак на моя водач.

— Никой не може да се приближи до пещерата на вожда, ако не е добре известен на стражата. При най-малкото подозрение тя извиква, най-близката стража го повтаря и така за кратко време тревогата стига в пещерата, докато първата стража завързва веднага сражение със съмнителните лица.

— Англия не обстрелва ли понякога убежището на неприятеля си от своите кораби? — попитах аз.

— Опита се, но неуспешно.

— Все пак хвърлеят на английските топове може да стигне до тука…

— Да, но вождът не спи и намери едно хитро средство срещу английските топове. Прави им фалшиви прицели. С неподражаемо умение той ги подлъгва, че е в една пещера, докато се намира в друга. Англичаните се измориха да хабят муниции. Един ден даже вождът им направи една много весела шега. Престори се на умрял… да, умрял, ударен от топовен снаряд, и заповяда… да го погребем! Цяла седмица английското правителство вярваше, че се е отървало от смъртния си враг, но после трябваше да открие, че раджата е жив, още по-упорит и повече от всякога готов да се бие с тях.

Разговаряйки така, ние стигнахме пещерата, където се беше оттеглил господарят на Борнео.

* * *

Ударите на сърцето ми зачестиха.

Скоро ще бъда пред мъжа, за когото се говореше с такава обич и с такъв страх. Не се пада на човека всякога да познава един истински индийски раджа, обезвластен и въстанал за правдата.

Начинът, по който бях въвлечен в опасното приключение, думите, с които водачът ми беше описал бившия господар, впечатленията ми от видяното по пътя към пещерата — всичко спомагаше да възбуди любопитството ми и да ме накара да мисля, че се намирам в решителен за живота ми момент.

Влязохме в някакъв вестибюл, където двама войници поздравиха моя водач, произнасяйки силно една дума, чието значение не знаех.

— Елате с мене! — каза водачът ми.

Влязохме в обширна пещера.

Подът и стените бяха покрити със скъпи платове и килими. Очите ми бяха заслепени от блясъка на великолепните оръжия, които украсяваха стените.

Чувствувах се объркан, докато не се намерих неочаквано пред един човек с хубава външност и мъжествена фигура. Той бе излязъл иззад една завеса, която водачът ми отмести.

Две остри и живи очи се спряха върху мене.

Бунтовникът, когото моите читатели опознаха в много романи под името Сандокан, носеше широка туника от бяла коприна, пристегната на пояса със златно-кадифен шарф, обсипан с перли с неизмерима стойност.

Лъвската му глава, украсена с прекрасна прошарена коса, беше обвита с блестяща копринена чалма, надхвърлена от величествен кичур бели пера, закрепени с огромен брилянт. Отстрани висяха сабя с позлатена ножица и два блестящи пищова.

Поздрави ме царствено, но същевременно и с любезен жест, докато светещите му очи проникваха в дъното на душата ми. Това бяха очи на познавач на хората и издаваха смелост, гениалност и способност да взема мигновено решение.

Попита за миналото ми. Говореше отлично английски с трептящ и приятен акцент.

После ме погледна мълчаливо. Аз издържах този хипнотичен поглед, в който се откриваше целият авторитет на обезвластения господар над неговите последователи, и изпитът му се стори благоприятен.

— Искам да ви поверя командата на един от най-бързите ми прахо.

Поклоних се в знак на благодарност.

Сандокан добави:

— Задачата, която ви поверявам, е необикновено тежка.

— Обичам тежките задачи.

— Тя може да бъде опасна.

— Толкова по-добре.

— Боите ли се от думите, господине? — каза Сандокан с усмивка.

— От думите? Не разбирам.

— Вероятно ще ви нарекат пират…

— Зная.

— Думата да не ви кара да настръхвате?

— Не, защото зная, че ще работя за справедлива кауза.

— Благодаря ви — каза Сандокан. — Слушайте каква задача ви определям засега. На нас не ни липсват оръжия — правим си ги сами. Благодарение на един богат рудник за селитра имаме барут в изобилие. Но ни липсват куршуми. Да имаш оръжия без куршуми, е все едно да имаш паница без храна. Нямаме вече метални рудници и затова трябва да потърсим метала там, където можем да го намерим. Нашите рудници днес са корабите, които издигат английски и холандски знамена. С тях сме във война и тези кораби са наша законна плячка.

— Разбира се!

— Излиза така, че в действителност не ще бъдете пират. Касае се значи до залавянето на неприятелски кораби. Хвърляте моите Момпрачемски тигри в бой, спирате корабите и заграбвате всичкия им метал, без да се грижите по-нататък. Не сме разбойници. Искаме само да имаме метал, за да си направим куршуми в защита на нашите права. Справедливо е да отнемем на смъртните ни врагове и куршумите, за да се защитаваме от тях. Ще зачитате хората, които са на борда на спрения кораб. С оръжие ще си служите само в краен случай. Момпрачемските тигри не са убийци — ние трябва да бъдем великодушни даже и към неприятелите си.

Думите на Сандокан удряха в сърцето ми като зов, на който се отговаря с възторг, но не можах да промълвя ни дума. Той разбра по блясъка на очите ми това простодушно вълнение. Усмихна се доволен и размени с водачите ми няколко индийски думи.

Оттеглихме се в друга пещера, където ни поднесоха скромен обяд. Но аз малко го удостоих с внимание. Възторгът, който ме обземаше, ми беше отнел апетита.

Мислех, че още съм в мрежите на детския си сън…

Глава XI
ПОДГОТОВКА ЗА ПИРАТ

Бях се понравил на Сандокан и на следния ден от въвеждането ми в това необикновено и забележително малайско царство той се занима любезно с мен.

Малайският тигър, както всички го наричаха, имаше всички характерни качества на водач: познаваше до дъно душата на хората и знаеше как да ги владее. Ако съдбата го беше поставила в друга среда, той би станал могъщ владетел.

Сандокан ми говори за моята подготовка за „пират“.

— Не трябва да се боите от задачата си. Вие ще видите още при първите опити, че с малко хитрост и умение пиратството не е трудно, и то благодарение на „доброто име на фирмата“ — Сандокан се усмихна с хитра ирония.

Аз го гледах и не разбирах значението на тези думи.

— Ще ви обясня, капитане — прибави той. — Казах ви, че благодарение на доброто име на фирмата вашите нападения ще бъдат много улеснени. Разбира се, няма пират, който да не е изложен на риск и който да не си е сложил главата в торбата. Но Момпрачемските тигри са си създали толкова страшно име, та само като се появят, всички бързат да им предложат товара си с голямо удоволствие… Поручикът, когото ви предназначавам, познава всички тънкости на занаята и сигурно ще бъдете доволен от него. Той е един от най-доверените и предани на моята кауза хора.

По-нататък Сандокан ми говори за всевъзможни работи, оставяйки ми вълнуващо впечатление.

А моите намерения за благоразумие? Моите съмнения? Моите безпокойства? Целия този товар бях снел от себе си по пътя от Бомбай до Момпрачем.

* * *

Още при първите ми плувания забелязах, че думите на обезвластения вожд не бяха казани, за да ме заблудят и да ме въвлекат по-лесно в пиратските нападения.

Холандските и английските кораби се оставяха с необикновена кротост да им отнемат всичкия метал, който се намираше в трюмовете им.

Щом като неприятелският екипаж узнаеше нашите намерения, покоряваше се, на съдбата си, без да губи време в безполезни преговори.

Този резултат се дължеше на ужаса, който Момпрачемските тигри бяха разпръснали по всички морета. „Доброто име на фирмата“, както казваше насмешливо вождът, служеше великолепно за избягване на неприятни преговори и употреба на оръжие.

Наистина, обесническите лица на Тигрите спомагаха много за бърза победа. Те вдъхваха отдалеч още страх и у най-смелия човек. По тези бронзови лица се забелязваха признаците на най-сурова жестокост. Но понеже имаше заповед да се пролива кръв само в случай на крайна необходимост, Тигрите обуздаваха силното си желание за кръв и клане и се отнасяха към неприятелските екипажи като палачи, примирени с много човеколюбиви заповеди. Претърсваха, ограбваха, но много внимателно. Понякога се и усмихваха, скърцайки със зъби като маймуни.

Английските моряци знаеха, че когато съдбата ги хвърли на пътя на момпрачемските прахо, трябва да приемат с готовност неизвестностите, които ги чакат.

Към страха обаче се прибавяше и някакво особено възхищение от тези горди хора, които нехаеха за опасностите.

Трябваше много пъти да забележа, че нашите противници, след като са се оставили да им ограбят всичкия метал, намиращ се на кораба, предлагаха питиета и закуски на грабителите, така че често между едните и другите се създаваше един вид сърдечност…

Тези чудеса ставаха пак благодарение на „доброто име на фирмата“. Имаше даже един португалски моряк, нает от холандски екипаж, който след една схватка мина на наша страна.

Когато работата по реквизицията, която бях заповядал, бе свършена и чуждият кораб бе пуснат на свобода, аз разпитах португалеца, който имаше внушителното име Кампоамор.

— Защо напусна екипажа си? — го попитах.

— Защото предпочитам да съм пират.

— Но, драги, ние не сме такива пирати, каквито смяташ. Ние нападаме корабите, които са неприятели… на нашите приятели.

— Добре — отговори Кампоамор, — но го правите така, че ми харесва.

— Знаеш ли, че ако им паднеш на холандците, ще те обесят.

— Знам, но за да ме обесят, трябва да ме хванат, а сред Момпрачемските тигри това е невъзможно.

— Защо невъзможно?

— Защото Тигрите не се оставят да ги уловят.

— Значи ги смяташ за непобедими?

— Те са дяволи.

И Кампоамор стана също такъв Тигър.

Ореолът на ужаса, който обкръжаваше тези нападения, ги правеше извънредно лесни.

Така подготовката ми за пират протече без забележителни събития. Струваше ми се даже малко отегчително да съм пират при такива удобства и се надявах, че ще стане нещо, от което да се увеличи рискът на нашите нападения. Когато ме слушаше да говоря това, моят поручик се усмихваше някак загадъчно.

Моите читатели познават този смел човек, когото Сандокан ми беше дал за поручик.

Беше онзи, когото назовавах в романите си Тремал Наик. При това име някои от моите читатели ще извикат в почуда: „Как? Тремал Наик не е измислен герой?“ Не. Тремал Наик и много други герои от моите авантюристични романи не са измислени лица… Моите истории са малко доизмислени, но почти всичко е действителност.

* * *

Тремал Наик беше наистина изключителен човек. Тънък и висок, със здрави стоманени мускули, този индиец изпълняваше с особена леснина и най-изумителните действия. Никога не съм виждал човек, който да може да се катери по мачтите по-леко от него, който по-бързо да обръща настрана един кораб или да прогонва някой звяр. Силата на този млад Тигър се подхранваше от неизчерпаем огън. Между другото имаше и една необикновена власт над своите Тигри. Само по един негов знак те бяха готови се хвърлили в огъня.

Тремал Наик ме беше посветил в пиратството с трогателно усърдие. Усмихваше се, когато се уморявах от изключителното спокойствие, в което протичаше нашият живот.

— Не бой се — казваше той, — това, което искаш, ще дойде, когато най-малко го очакваш. Досега ни духаше добър вятър, но не мисли, че Англия и Холандия ще ни оставят дълго така.

— Сигурно готвят решителни действия?

— Без съмнение. Впрочем нашият прахо е щастлив. Но не всички други минават така леко.

Наистина след няколко дни, спирайки в Момпрачем, за да оставим военната плячка, научихме, че един прахо бил потопен отвесно от английски кораб и че десетина Тигри били хванати в плен и вероятно по това време вече бяха обесени.

Известието накара Сандокан да кипне от гняв. Когато той загубваше някой Тигър, изпитваше истинска болка и увеличаваше омразата си към Англия и Холандия. И тогава даваше заповед да се засилят нападенията върху неприятелските кораби.

В този Случай гневът на Сандокан беше наистина страшен. Видях го в пещерата му: с настръхнали коси и и святкащи очи стискаше нервно сабята си и се разхождаше възбудено като лъв в клетка.

Спря се изведнъж, устремил очи към мен и Тремал Наик.

— Искам да си отмъстя някак за това поражение — каза Сандокан, треперейки от яд. — Какво ще кажеш ти за това?

— Има само едно средство — отговори верният другар на бившия владетел.

— Именно?

— При пръв случай да пленим множество англичани и холандци.

— За да ги избесим?

— Не, а да ги държим за постоянен залог. И ако обесят един тигър, ние ще направим същото с десет техни. Десет срещу един.

— Съгласен съм, защото тия кучета дълбоко ме нараниха — промърмори Сандокан.

После, след миг мълчание, добави:

— Не е по обичая ми да вилнея срещу враговете си. Досега се задоволявах да им отнемам метала, който ми трябваше. Но ако те искат Сандокан да стане истински Малайски тигър, той ще стане такъв.

След първия пристъп на гняв Сандокан винаги умееше да възвърне хладнокръвието си. Без това би му било невъзможно да подготви обширните си предприятия, които изискваха също и здрава мярка в управлението.

По едно време ме попита какво мисля за първите си пиратски приключения.

— Пиратството — отговорих — ми изглежда лесен и тих занаят.

— Наистина… казах ти го. Но не се мами. От сега нататък може би всичко ще се промени. От сведенията, които можах да събера, се вижда, че Англия е решила да свърши с мен, като ме хване жив или мъртъв.

— Това не ще стане никога! — извика Тремал Наик.

— Благодаря за усърдието ти, Тремал Наик. И аз се надявам, че няма да стане. Обаче ние не трябва да спим. Трябва да увеличим военната плячка, разширявайки зоната на действие — и като се обърна към мен каза усмихнат: — Очаквам от теб добри резултати. Зная, че ти също мразиш Англия.

— Да.

— И ти ли си жертва на някое насилие?

Не знаех какво да отговоря.

Стори ми се наивно да говоря на Малайския тигър за първата си любов и… за английската възпитателка.

— Мразя всички народи, които под предлог, че носят култура, извършват насилия срещу мирното население — отговорих аз с героичен тон.

Безполезно е да казвам, че моята неопитност по отношение на политиката бе много добре оценена от Сандокан.

На следния ден трябваше да предприема ново пътуване по индийски води заедно със смелия Тремал Наик. Веднага извършихме едно нападение, последиците от което имаха толкова голямо значение за моя живот.

Глава XII
ГОСПОЖИЦАТА С КАМШИКА

Нашият прахо бързо цепеше водите на Хавайско море и аз очаквах, че най-после някое събитие ще промени еднообразното пътуване.

Тремал Наик беше погълнат от мислите си. Той си спомняше може би младежките години, прекарани в тъмната джунгла, по която изпитваше от време на време силна тъга… Екипажът от Тигри пееше меланхолични и необикновени малайски песни, за да убие скуката, която полека-лека обземаше и тях. Пълното безделие отдавна правеше непоносими дните върху кораба. Но този ден спокойствието трябваше да се наруши.

Наблюдателят извика това, което винаги раздвижва моряците:

— Пред нас има кораб!

Скочихме на крака. Малайските песни спряха. Тремал Наик се раздели с тъжните си мисли.

Скоро-скоро на небосклона се показа тънък дим, който издаваше движещия се към нас параход.

— Холандско знаме! — извика Тремал Наик.

— Тъкмо това ни трябва!

Сандокановият приятел заповяда енергично:

— Всеки на бойното си място!

Тигрите наскачаха по местата си, готови да се хвърлят в нападението всички като един.

Обгорелите им лица потръпваха от силното им желание да нападнат. Те бяха обхванати от треска в очакване на близката плячка.

Мъст! Мъст! Десетте Тигъра, които Англия беше обесила, ги възбуждаха дотолкова, че искаха да нападнат веднага с необикновена жестокост.

Ако ви кажех, че въпреки желанието ми да премеря сили в опасността не бях се никак развълнувал и аз, бих ви излъгал като циганин. Но успях да се овладея. Тремал Наик, смятайки за необходимо да обуздае бесния порив на своите хора, за да избегне изтреблението, каза:

— Момпрачемски тигри, не искам кръв!

— Трябва да отмъстим за десетте ни братя! — отвърна най-старият малаец, като измолваше с очи да се позволи Отмъщението.

— Ще си отмъстим — заяви Тремал Наик, — но не сега. Такава е заповедта на нашия вожд. Не убивайте!

Тигрите бяха навикнали да се подчиняват Те знаеха, че Тремал Наик не би им позволил да престъпят заповедта на Сандокан. Пороптаха, но въпреки това обещаха да се ограничат само с метала.

Вятърът беше с нас, така че скоро се приближихме до неприятелския кораб.

Тигрите бяха вече готови да спуснат лодките в морето. На разстояние един изстрел Тремал Наик даде знак за нападение. Тигрите се хвърлиха в лодките, които останалите на борда им спуснаха. Нашата маневра озадачи малко неприятелския кораб, който издигна сигнално знаме, за да ни пита кои сме, къде отиваме и какво мислим да правим.

Естествено, не отговорихме на тези питания. Отговорът беше в лодките, натъпкани с Тигри, които приближаваха кораба под силните удари на гребците. Аз наблюдавах действията от нашия прахо, докато останалите на борда Тигри се приготвяха около мене за втора нападателна вълна.

Както се случваше обикновено, и този път нямаше нужда от насилие. Екипажът на холандския параход беше разбрал, че трябва да се примири, ако иска да избегне боя с Тигрите. Едва те, пъргави като маймуни, се бяха покатерили по страните на парахода и капитанът излезе напред, убеден в безизходността на положението.

И само формално попита:

— Какво значи всичко това?

Но той знаеше чудесно за какво става дума.

Тремал Наик отговори с насмешлива вежливост:

— Капитане, имам честта да ви известя посещението на заместника на Сандокан — това съм аз, и да ви обясня целта на посещението си. А дотогава обявявам кораба ви за наша военна плячка.

Веднага забелязах, че целият екипаж и всички пътници бяха обхванати от неописуем страх. Тигрите, подчинявайки се на заповедта да обуздаят желанието си за кръв, отмъщаваха на неприятелите си със страшни погледи и заплашително размахване на ножовете. Между пътниците имаше и много жени, една от които припадна от тази гледка.

Капитанът се изстъпи напред, но не беше много уверен. И той беше обзет от ужаса на легендата за Момпрачемските тигри, която се носеше по всички морета.

После узнах, че капитанът попитал:

— Какво искате от нас?

Тремал Наик му отговори сурово:

— Да се считате мои пленници — вие и вашите пътници.

Капитанът побледня.

— За няколко часа само — добави Тремал Наик, — докато свърша докрай мъчителната работа да облекча кораба ви от металите, които носи. След тази операция корабът ще ви се върне… Дължа обаче да ви предупредя: при най-малкия признак на възбунтуване от ваша страна Момпрачемските тигри ще се хвърлят върху вас… Разбрахте ли?

Капитанът млъкна. Точно в този миг една млада пътница се беше настанила до него.

Тя погледна Тремал Наик с очи, пълни с презрение. Надменна усмивка потрепваше на устните й. Тремал Наик, както после ми обясни, остана за миг смаян от вида на хубавата пътничка. Не можа да се освободи от възхищението си от тази девойка, която за разлика от всички останали от нападнатия кораб показваше чудна дързост и безгрижие.

Беше чудесен образец на англосаксонско момиче: висока като тръстика, с бяла, нежна кожа. Русите й коси наподобяваха златно поточе. Дълбоко изразителните й очи искряха изпод веждите й.

Тремал Наик разбра, че в тоя миг рискуваше да загуби целия си престиж, ако покаже смайването си. С отчаяно усилие събра сили и заповяда на хората си да започнат прибирането на всичкия метал.

— При най-малкия признак на бунтуване — прибави той — никаква милост няма да намерите у нас!

После отново отправи поглед към англичанката.

Тя го попита изведнъж:

— Защо се качихте на този кораб?

— За да приберем метала, мис — отвърна индиецът.

— Да приберете метала? — момичето злобно се изсмя. — Искате да кажете да задигнете метала, нали? Но няма смисъл да се говори с този, който напада мирните кораби…

— Това е неприятелски кораб. Той е моя законна военна плячка!

Момичето се засмя силно:

— Охо-о! Вие смятате наистина, че бандитът, на когото служите, може да се нарече държавен глава?

— Мис, той управляваше народ, който се чувствуваше щастлив да му служи и да му се покорява — възрази с презрение Тремал Наик.

— Народ?!… Искате да кажете диви главатари?

— Които вие, англичаните, поискахте да унищожите, за да обсебите техните земи!

Очите на госпожицата изпуснаха яростен пламък. Тя затрепера от презрителен гняв. Не можейки повече да се владее, вдигна камшика, който държеше в десницата си, и вместо отговор удари индиеца по лицето.

Аз видях от кораба това безумно движение и изтръпнах за миг. Тремал Наик не беше от тия, които понасяха подобни обиди.

Обаче нищо повече не стана.

Тремал Наик прекара ръка по удареното си лице и избухна в смях.

— Мис… в джунглата срещах тигри, по-малко сръчни и пъргави от вас… във всеки случай поздравявам ви. Вие пътувате за удоволствие, нали?

Момичето малко объркано отвърна:

— Отивам при моя чичо в Борнео. Но какво ви интересува това?

— Бих искал, мис, да ви помоля да приемете място в нашия прахо… Няма да ви навреди, ако малко закъснеете за Борнео. Искам да ви дам възможност да опознаете по-отблизо нашите главатари. Искам да ви оставя да съдите сама за войната срещу нашите притеснители… Вие, англичанко, ще се върнете сред вашите с много по-други чувства към…

Госпожицата го прекъсна възбудена:

— А ако откажа?

Тремал Наик поклати глава и не отговори, но мълчанието му красноречиво говореше на девойката, която извика, удряйки крак по пода:

— Най-после какво ми струва? Нали пътувам, за да се поуча! Ще има какво да разказвам на чичо си…

Така заедно с металния товар Тигрите донесоха на борда на нашия прахо една великолепна плячка — мис Ева Стивънсън.

Глава XIII
ЕВА!

През целия ден гордата девойка остана затворена в кабината, която й бе определена. За обяд й съобщиха, че е свободна да дойде на нашата маса. Отговори на вестителя, че никак не била гладна и предпочитала по-късно да се качи на моста, за да изпуши една цигара.

— Горда е, но е величествена — каза Тремал Наик и забивайки поглед в мене, прибави с лека насмешка: — Трябва да се запознаете с нея. Идете по-късно на моста.

— Защо?

Индиецът вдигна рамене и като че ли потъна в размишления. После тихо промърмори:

— Колкото повече жените се показват упорити и горди, толкова укротяването им става по-забавно. Вие сте млад, приятелю. Защо да не опитате? Това ще бъде също победа над Англия… Забавна победа… Опитайте, после ще ми кажете…

Отначало протестирах, като казвах, че англичанката ми е напълно безразлична и сантименталните игри не са по вкуса ми. Но после, когато се нахраних, станах от масата и тихо-тихо се отправих към моста. Защо? Какво ме караше натам? Знам ли?

Нощта беше прелестна и звездите блестяха по синьото небе. В тази мека светлина фигурата на хубавата англичанка беше като приказно видение.

— Вие ли сте капитанът на този кораб? — попита внезапно момичето, като приближи до мен и ми подаде ръка.

— Да, мис… — стиснах малката й длан с боязливо внимание, на което никога не подозирах, че съм способен.

— Но вие не сте от тези места — прибави тя, след като запали цигара и вдъхна дълбоко ароматния дим.

— Не, мис. Италианец съм!

— Италианец? — Ненадейно тя промени тона си и заговори на моя език, просто и мило. — Аз познавам Италия. Като дете още бях пет години във Фиезоле… А вие сте от Флоренция?

— Не, от Верона.

— Не познавам Верона. Като Флоренция ли е хубава?

— Не зная. За нас, италианците, всичките ни градове са хубави, но всеки си има по нещо особено, характерно…

Последва кратко мълчание.

— А защо сега сте тук… сред малайските пирати?

— Необикновена е историята ми… но няма смисъл да ви я разказвам. Намирам се тук, защото съм болен от страшна треска…

— О! Ще оздравеете!

— Треската към приключения…

— Да! И аз обичам приключенията. Jes. Още като дете четох Купър, после Майн Рид… Вижте какво, господине, вие ще трябва да ме извините пред оня индиец, когото ударих с камшика. Наистина зле постъпих. Това беше глупост. Пък и кой знае! Може би каузата на тия хора да е справедлива. Аз съм буйно, нетърпеливо момиче, но не съм лоша.

— Сигурен съм, че заместникът на раджата ще приеме извиненията ви.

Продължихме разговора в онова спокойствие, в оная тишина, когато водата и небето пишат любовната си поема.

Тя ме помоли и аз разказах цялата си история. Стори ми се, че думите ми развлякоха и трогнаха хубавата слушателка. Най-после, когато престанах да говоря, допря лицето си до моето и с нежен глас, който не ще забравя никога, дори и след хиляди години, ми каза:

— Колко бих се радвала да прекарам малко с вас… да споделя с вас приключенията и опасностите!

— Мис… а чичо ви?

— Чичо ми ще почака! — и момичето се засмя звънливо в благоуханното утринно спокойствие.

Зората ни намери на моста, бледи и развълнувани, но с внезапна радост в душата. Слънцето изгряваше и в нас.

Глава XIV
ГОРАТА НА ЗАСАДИТЕ

Англия и Холандия бяха ожесточили борбата да победят неуморимия Малайски тигър. След периода на усилено преследване на техните кораби, за да се набави необходимият метал, стана нужно да намалим нападенията.

Много прахо бяха изпратени на морското дъно, засегнати от неприятелските канонади. Много тигри бяха пленени и избесени. Голяма част от Момпрачемския бряг се наблюдаваше от английски и холандски войски, които правеха невъзможен достъпа до него.

Нашите кораби бяха принудени да се държат в открито море. Често липсваха храни и екипажите живееха оскъдно.

Сандокан трябваше да се оттегли още по-нагоре в планината, в една лабиринтна пещера, където планираше с държавния си съвет партизанската война. Множество капитани бяха вече получили заповед да оставят корабите в сигурните и защитени заливи и да се оттеглят от планините, където да изморят противника с продължителна партизанска война.

Между тях бях и аз, а с мене и мис Ева, милата ми другарка.

* * *

Мис Ева… Чудно и благородно създание! Способ на на най-голям героизъм, участница в най-опасните приключения, мъжки дух в тяло на момиче… Готова за отмъщение и за благородна разплата.

Естествено, Сандокан беше чул да говорят за нея и веднъж пожела да я види. От друга страна, и тя силно желаеше да види Малайския тигър, тоя легендарен човек, за когото се говореше с трепет по цяла английска Индия.

Аз я въведох в пещерата му.

За Момпрачемските тигри беше останал паметен оня ден, когато отблъснаха едно неприятелско нападение и когато мис Ева, вземайки участие в боя рамо до рамо с мене, беше учудила всички със своето усърдие. Облечена в мъжки дрехи, наподобяваше чудно хубав Тигър. Великолепната й коса бе стегната и притисната под една съдрана барета. На кръста й висеше пистолет. В пламтящите й очи блестеше възторг от борбата и опасността.

В присъствието на страхотния. Малайски тигър мис Ева не загуби хладнокръвието си. Тя потвърди с необикновена простота случката с кораба, който бяхме нападнали, и с камшичния удар, който нанесе по лицето на Тремал Наик.

— Аз ви мразех, господине — каза тя. — Докато пътувах, някои говореха за вас като за кръвожаден звяр. Казваха, че не сте искали по никакъв начин да признаете превъзходствата на английската култура и че трябва да ви подчиним на всяка цена. Бях пропита от омразата, която всички изпитват към вас. Когато поручик Тремал Наик заповяда да нападнат нашия кораб, който ме отнасяше при чичо ми, почувствувах нужда да се възпротивя. Целият екипаж подло се беше покорил. Капитанът трепереше. Пътниците се готвеха вече да оставят в ръцете на Тигрите всичките си имущества. Само аз се осмелих да дигна глава срещу грабителите…

Мис Ева се усмихна красноречиво.

— Но и аз станах военна плячка!

— Обаче доброволна — прибавих аз.

— Разбрах — каза Сандокан лукаво, — приели сте промяната… от която се ползувам аз — прибави с кавалерски поклон, — защото спечелих за моята кауза най-благородния Тигър…

Сандокан подари на мис Ева скъпа огърлица и фино украсена карабина и добави:

— Настанаха лоши времена за мене. Две нации, една от които е твърде могъща, са решили моя край. Но аз се наричам Сандокан и моите Тигри ще ме защитават срещу целия свят… Настава решителният миг: трябва да се оттеглим по върховете на планините и да привлечем врага към безкрайните гори. Трябва да му приготвим величествена засада — да го привлечем в областта на епидемиите и на треските… Ако победя, бъдещето ни е осигурено. — С тези думи Сандокан ни освободи.

* * *

На следния ден потеглихме с Тремал Наик, който имаше триста Тигри, малко муниции и малко храна и лекарства. Повлякохме се както можехме към планините, обезпокоявани непрестанно от английските и холандските колониални войски. Понякога наистина се питах защо се намирам сред тия опасности и защо не потърся по-удобно място за утоляване на авантюристичните ми стремежи.

Най-после постигнахме това, което си бяхме поставили за цел и което беше планът на Сандокан — да въвлече врага оттатък склона на планината, където започваха смъртоносните гори. Но бяхме останали малцина — най-много стотина, и всички уморени, слаби и гладни… Все пак никой не се оплакваше. Тигрите са радваха, че страдат за своя вожд.

* * *

Бяхме успели да увлечем неприятеля според нашите намерения. Но докато най-голямата част от следовниците на Сандокан начело с Тремал Наик нападаше в гръб англо-холандците, една малка група бунтовници, между които бяхме ние, преследвана от неприятелски отряд, трябваше да се оттегли в края на една гора.

Бедната мис Ева! Тя направи свръхчовешки усилия, показвайки необикновена сила, но когато стигнахме в гората, беше съвсем смазана.

Запасите ни се изчерпиха. Нямахме вече храна. Оцелелите Тигри трябваше да пазят последните си муниции за лов на дивеч.

Неприятелят вече не ни преследваше, но единственият възможен път за нас беше гората, отвъд която бихме стигнали морския бряг. Там според уговореното по-рано трябваше да ни чака един прахо.

Но да се премине гората, съвсем не беше лека работа. Тигрите, които ни водеха и бяха я преминавали толкова пъти, твърдяха, че тази й част е много опасна поради отровните изпарения и зверовете, които я обитават. Но нямаше друг път. Връщането по склона нагоре беше невъзможно. Освен това трябваше на всяка цена да стигнем до кораба, който ни чакаше.

Преброихме се. Бяхме още по-малко — около петнадесет души, не повече. Между тях бяха и португалецът Кампоамор, който не се отделяше от нае, и индиецът Мутри, пъргав и здрав Тигър, който познаваше гората и ни беше много предан.

Продължихме напред, готови да посрещнем всяка опасност.

Мутри вървеше отпред, после аз и мис Ева, а останалите ни следваха.

* * *

Така пътувахме няколко дни. Изведнъж ме обзе някакво безпокойство. Ева бе станала страшно бледа.

— Какво ти е, Ева? Зле ли си?

Мис Ева поклати отрицателно глава.

— Ти криеш истината, Ева. Заболяла си…

Тя поиска да отдалечи от мен всяко съмнение.

— Да продължим пътя — каза решително. — Нищо ми няма. Още съм силна… скоро ще стигнем морето Сандокан се е погрижил за кораб.

Поехме отново пътя.

Морето бе далече. Бях обхванат от лошо предчувствие: не бих могъл да кажа точно какво, но изпитах страх, какъвто никога преди това не бях имал.

Глава XV
ГРОБНИЦАТА В ГОРАТА

— Ева, зле ли ти е? — попитах отново, хващайки ръката й.

Тя се усмихна стоически и пак поклати глава.

— Ти криеш от мене страданията, които те измъчват — добавих. — Сърцето ти бие силно… Може би имаш треска.

— Не, Емилио, малко съм неразположена и това е всичко. Да стигнем кораба.

— Имаш ли още сили да вървиш?

— Да… да…

Но силите й отпадаха. Тя се олюляваше, бледа и изтощена.

Тогава Мутри предложи да я носи на гръб.

Тя прие.

Пътят беше уморителен въпреки усърдието на Тигрите, които искаха на всяка цена да изнесат мис Ева извън Гората на засадите.

Слънцето беше залязло.

Спряхме на една полянка с намерението да прекараме там нощта. Взехме всички предпазни мерки, за да отстраним опасността от нападения на дивите зверове. Тигрите се разположиха по полянката в кръг — при най-малък признак за опасност те щяха да бият тревога.

Страшният хор на гората се засили, зверовете започваха нощния си лов. Воят ме безпокоеше все повече и повече.

Мис Ева бе легнала близо до мен, притискаше ме с ръце, сякаш да разпръсне безпокойството ми. Тя гореше в огън и дишането й бе станало тежко и хрипливо. Какво отчаяние!

… Вече не чувах нищо. Бе спрял за мене хубавият хор на гората. Не чувах нищо друго освен безпокойното хриптене на героичното момиче. Като че това хриптене изпълваше с ритъма си цялата гора.

— Не умирай… не умирай, мила Ева! — виках аз, коленичил до нея.

— Не, няма да умра… — промълвяше тя. — Не мога да умра, искам пак да видя хората от нашия прахо… както онзи път…

И без лекарства, без нищо.

Бях осъден да гледам безпомощен тази страшна агония. Треската се увеличаваше… сякаш бързо разкъсваше хубавото създание, което се пожертвува за мен!

— Не умирай! — виках. — Не умирай!

До мене някой въздъхна. Беше Кампоамор.

Девойката започна да бълнува. От устата й изскачаха несвързани думи, непознати за мен имена, близки и далечни събития и един израз, който се повтаряше често: „Любовта винаги… и после сладката смърт!“

В бълнуването, изпаднала в безсъзнание, тя виждаше битки и нападения. А в това време аз я покривах с целувки. Бих искал да й вдъхна моя живот, да й дам цялата си младост, за да я спася! О! Защо не умрях аз в негостоприемната гора, а доброто и благородно създание да се върне при своите, които го чакаха!

Времето минаваше мъчително. Сипна се зората. Това беше най-нещастната зора през моя живот.

* * *

Тигрите бяха изоставили наблюдателните си постове и се бяха натрупали около умиращата.

Веселият птичи хор се беше заменил с рева на зверовете. Аз гледах мило лицето й, което побеляваше все повече и повече, и ми се струваше, че някаква желязна ръка притиска сърцето ми…

Изведнъж девойката потръпна. Изблещи очи, после устата й бавно се вкочани. Паднах до нея като мъртъв, без стон. Стори ми се, че и птичките млъкнаха. Като че по цялата гора мина тревожна вълна.

* * *

Тигрите бяха изкопали дълбока дупка. Мис Ева бе спусната в нея, завита в покривките, които имахме. Тъмният клонест свод придаваше тържественост на този гроб.

Полека-лека мисълта ми се проясняваше. Мислех, че великата душа на моята любима бе отлетяла към по-хубаво и по-светло съществувание. Струваше ми се, че чувам далечни псалми.

— Скоро ще те стигна! — промърморих.

Запълнихме дупката. Покрихме я с горски цветя. Сред ненаситната гора сега има гроб, над който усърдният изследовател ще може да прочете, издълбан в кората на едно дърво, тоя скромен надпис:

„Ева Стивънсън — моли се за нас.“

Гората поиска хубавото тяло на жената, но не и душата й.

Душата на мис Ева не е погребана в гората. Сега тя лети из сферите на вечната доброта…

Продължихме пътя мълчаливо. Никой не се осмеляваше да заговори. Никой вече не се боеше от засадите в гората. Вървяхме като сомнамбули… След тридневно пътуване един шум ни извади от летаргията. Беше гласът на топовете. Какво бе станало? Не бяха ли ни заобиколили? Топовните гърмежи идваха откъм брега, където трябваше да ни чака корабът.

Мутри се вслуша.

— Сахиб… някой се приближава в гората — каза.

Вслушахме се всички.

— Да, някой си пробива път през гората — повтори той.

— Не са ли враговете ни? — попитах аз.

— Мисля, че не. Във всеки случай скъпо ще продадем кожите си.

Шумът се приближаваше.

Глава VI
ТАЙНАТА НА КАМПОАМОР

Затаихме дъх и заслушахме внимателно. Брадвените удари се повтаряха и показваха, че не бяхме се излъгали. Множество хора напредваха встрани от нашата посока.

Изведнъж шумът спря. Какво ставаше?

— Те са открили присъствието ни — каза Мутри — и чакат.

Той дигна брадвата и удари три пъти по едно дърво. Спря за миг. После повтори по същия начин. Друга пауза и накрая пет последователни удара.

След малко отговориха пак толкова удара.

— Наши са! — извика Мутри.

— Как познаваш? — попитах.

— Никак не познавам — отговори той. — Това са знаците, които бяхме уговорили помежду си, в случай че се търсим из гората.

— А, да! Бях забравил.

Мутри започна да вика на малайски с всичка сила и ония му отговориха.

Лицето на Мутри се заоблачи.

— Не изпращат добри новини, коменданте. Сандокан и ние сме обградени.

След малко десет Тигри изскочиха от гъстата преплетена гора, изранени и опръскани с кръв.

Те скитали из гората от два дена, търсейки нашите следи. Сандокан ги бе изпратил със съобщение за мене.

Прочетох го:

„Врагът ви е обградил, но откъм острова, към който напредвате, неговата линия е много отслабена. Тремал Наик я проби и стигна в открито море с един прахо, където ви очаква според заповедта ми в безопасната област на… (следваха градусите на широчина и дължина). Вярвам, че и вие можете да достигнете по някакъв начин брега, където чака вашият прахо. Тремал Наик е натоварен с доставката на храни за моята войска. Предупреждавам ви, че съединените холандски и английски флоти блокират всеки изход към открито море. Смелост и щастие! Сандокан“

— Смелост и щастие! — извиках. — Смелостта ще я имам, но щастие за мене би било да отида при Ева.

* * *

Продължихме пътя заедно с изпратените ми десет Тигри и към обяд излязохме от гората.

Изпратих десет души за авангард. Изстрелите на огнестрелните оръжия, които внезапно долетяха до нас, ни уведомиха, че нашите вече бяха в допир с неприятелите и навярно се бяха разпрострели от края на гората чак до морето.

— Напред! — извиках аз. — Напред! Да пресечем английските редове!

Тигрите не се нуждаеха от насърчение. Те бяха разярени като лъвове и подушваха, че ще могат да отрежат някоя вражеска глава. Аз, Мутри и Кампоамор застанахме начело, следвани от Тигрите, които издаваха диви викове, усилващи тяхната ярост и плашещи още повече врага. Ние се хвърлихме в луд бяг сред неприятелските редове. Това смело нападение ги раздвижи. В същото време полетяха и ударите на Тремал Наик.

Колкото и да се мъча сега да възстановя целостта на това невероятно приключение, успявам само да възвърна една неразбираема смесица от ужас и вой… Виждам страшни ръкопашни боеве, моите Тигри, размахали малайските си крисове — страшни оръжия с острие във вид на пламък. Глави на колониални войници падат в праха, пляскайки глухо, земя, обляна с потоци кръв…

Отначало враговете бяха нападнали смело. Броят ни беше незначителен и те се надяваха скоро да свършат с нас. Но щом като видяха да се търкалят в праха главите на някои от водачите им, всички обезумяха от ужас. В техните очи Тигрите сигурно порастваха като черни дяволи… Врагът се разбяга, оставяйки ни свободни чак до морето…

— Победа! — извика Мутри.

— Кучета! — изрева Кампоамор, облягайки се на ръката на Мутри. Един куршум го беше ударил. Не можеше повече да стои на крака. Мутри, който беше силен като бик, го качи на гърба си.

Изтичахме към залива, където беше закотвен корабът. И докато приближавахме, забелязахме някои войници да бягат от него. При вида на поражението на приятелите им, те бяха подгонени от страха…

Изкачихме се на кораба. Докато Мутри отнасяше Кампоамор в кабината, аз прегледах кораба, за да се уверя, че не са ни приготвили изненада или някой взрив.

— На открито! На открито! — викаха Тигрите, опиянени от близката победа, като нападаха храните, които неприятелят бе изоставил на кораба.

Вдигнахме котва.

В далечината се открояваха английските и холандските военни кораби, които ни очакваха, за да ни накарат скъпо да платим победата си на сушата.

Откъм югоизток духаше силен вятър и корабът полетя като лястовица право към опасността. Трябва да сме били наистина обезумели, за да се хвърлим така сред две неприятелски флоти.

„Скоро ще ни потопят — мислех си аз. — Така ще отида при тази, която ме чака… Съдбата поиска да умра в морето. Да бъде нейната воля!“

Нощта падаше изведнъж, защото бяхме близо до оная тропическа зона, където денят и нощта се редуват без зора и полумрак. Но двете флоти веднага поставиха в действие своите прожектори, търсейки в тъмнината мизерната черупка, на която се намирахме.

Чу се гърмеж.

Това беше сигнал за бясна бомбардировка. Гранатите се сипеха като дъжд около кораба.

Невъзможното ставаше възможно. Прахото бързо проряза двата неприятелски огъня. Аз бях изумен. Безсмисленият опит успяваше сред новите победни викове на Тигрите.

Бяхме в открито море!

* * *

Някой ме хвана за рамото. Беше Мутри.

— Кампоамор умира — каза той. — Да идем да склопим очите му.

Слязохме в кабината. Португалецът ме погледна с неизразима тъга. Улови едната ми ръка… Няколко думи, леки като шепот, се отрониха от устните му.

— Ще стигна пръв при мис Ева.

Млъкна.

Отидохме на моста.

— Бедният Кампоамор! — промърмори Мутри. — Искаше да ти открие тайна, но ти не я разбра.

— Тайна?

— Да, сега ще можеш да я узнаеш.

Внезапно истината осени мисълта ми.

— Бе влюбен в мис Ева? — попитах аз.

Мутри кимна утвърдително.

— Той ли ти каза това?

— Да. Беше отчаян, обезумял и искаше да ти повери всичко, за да го накажеш.

— Да го накажа?

— Бедното момче! Смяташе се за виновен, макар че не бе открил тайната си и пред мис Ева.

— Бедният Кампоамор.

Спуснахме го в морето. Когато изчезна в бездните на океана, една въздишка стегна гърлото ми. Стори ми се, че заедно с него изчезна нещо от спомена за Ева.

* * *

Корабът напредваше, носен от попътния вятър. Приближихме се до мястото, посочено в съобщението на Сандокан. В тази част на морето трябваше да се намира прахото на Тремал Наик, славния лейтенант, с когото войната ни раздели.

Зазоряваше се. Аз и Мутри бяхме задрямали на моста. Стражата ни събуди:

— Пред нас има кораб.

Скочихме на крака и нагласихме бинокъла.

— Прахото на Тремал Наик! — извика Мутри.

Дигнахме сигналното знаме.

След малко Тремал Наик се качваше на нашия прахо. Отдавна не бяхме се виждали. Прегърнах го. Разказахме си накратко какво ни се беше случило. Когато му заговорих за мис Ева, индиецът потъна в дълбоко мълчание. После каза:

— Смъртта на това мило момиче е лоша прокоба за нас! Нека почива във вечен мир! — И добави: — Положението на Сандокан е много тежко… Гонят го от всички посоки, все по-нагоре и по-нагоре в планината… Войските му се лишават от храна и муниции. Ако не му помогнем, загубен е. Кръгът около него все повече и повече се стеснява. Англичаните и холандците скоро ще свършат с него… Какво да направим?

— Да му доставим храни — отговори Мутри.

— Но как да му ги занесем? — попита Тремал Наик.

— Да пробием още веднъж морската стража, да слезем на суша и да навлезем към планината, завързвайки ново сражение — предложих аз.

Тремал Наик одобри. Щяхме да действуваме задружно, в случай че бъде забелязан неприятелски кораб.

Той се върна на своя прахо.

Прекарахме няколко дни на борда. Двата прахо не се изпускаха от поглед. Най-после стражата извести за кораб. Беше английски. Влязох във връзка с Тремал Наик и се приготвихме за нападение.

Този път той заповяда да се прибират не само металите, но и храните. Разбира се, трябваше да победя напълно. Враговете търсеха хиляди начина да ни уморят от глад. Не беше ли справедливо да си доставяме храна за тяхна сметка?

Нападението на английския кораб успя лесно, както винаги. Не срещнахме никаква съпротива. Взехме металите и храните, но не оставихме екипажа и пътниците да гладуват, запазвайки им необходимото количество, докато стигнат най-близкото пристанище.

Натоварихме плячката на двата прахо и потеглихме към остров Момпрачем. Слязохме много предпазливо на мястото, което и Сандокан беше определил за среща, в случай че успее да слезе от планината и от там да навлезе в гората. Но как можехме да узнаем дали планът му е успял?

Попитах Тремал Наик:

— Сандокан — отговори той, — ако успее да проникне в гората, ще намери начин да ни съобщи за това. Ние трябва да чакаме тука, докато не дойде известие от него.

— И ако не дойде?

— Ако не дойде, това значи, че не е успял в намерението си и още е ограден в планината. В такъв случай остава да опитаме нещо трудно, дори отчаяно: да отидем с корабите на юг, да се помъчим да слезем, да пробием отново неприятелската линия и да изкачим планината.

За щастие не стана нужда да прибегнем до това решение, почти невъзможно да се изпълни. На следния ден стотина Тигри се появиха при залива, донасяйки вестта, че Сандокан беше проникнал в гората.

Водачът на стоте носеше също едно съобщение за Тремал Наик и мен, с което заповядваше да предадем храните на Тигрите, да оставим единия от корабите за някой си новоназначен капитан, а аз и Тремал Наик да тръгнем с другия, за да потърсим отново храна.

Изпълнихме заповедите на Сандокан. Дочакахме новия капитан, комуто поверихме един от корабите, давайки му за заместник храбрия Мутри.

Аз и Тремал Наик потеглихме с другия кораб към нови приключения.

За мене тръгването не беше никак весело. Споменът за Ева беше още пресен. И може би бях уморен от този скиталчески и опасен живот. Желанието ми да видя отново Италия и домашните се засилваше все повече и повече…

Глава XVII
КОРАБОКРУШЕНИЕТО

През моряшкия ми живот множество бури подложиха на опасност корабите, които управлявах, както и моето съществуване. Но искам да си припомня само една, защото от нея зависеше по-нататъшната ми съдба и защото бе извънредно страшна.

* * *

Прекосявах Малайския архипелаг с верния и смел Тремал Наик. Продължавахме мъчителния лов на храни за Сандокановите войски, които неприятелят чрез обсада целеше да измори от глад.

Оня ден морето беше развълнувано, а небето не предвещаваше нищо добро за нашето пътуване.

Чувствувах се неразположен. Но не физически, макар че зародишът на треската тлееше в мене. По-скоро беше душевно неразположение, чиято причина не разбирах добре. Бях верен защитник на кауза, която смятах и още смятам справедлива и свещена: това, което правех, не беше пиратство, а просто война с врага… И все пак бих предпочел да отдам силата, дейността и смелостта си на по-други предприятия. Освен това, както писах вече, тъгата по родината ме беше обзела… Бях доверил на Тремал Наик моите съмнения.

Индиецът не ме разбра.

— Не съм уморен, но ми се струва, че това постоянно ограбване на корабите…

— Ограбване? Но ако искаме да ядем, а неприятелите ни обсаждат, не е ли справедливо да взимаме тяхната храна, за да не умрем?

— Съвсем справедливо. Но… най-после…

— Какво? Ако англо-холандците ни хванат, няма ли да ни обесят?…

— Да, за съжаление!

— А това вече значи, че ние сме много великодушни към тях, защото ние никога не ги бесим — отговори Тремал Наик.

Разговорът ни беше прекъснат. Нещо страшно ставаше над главите ни. Гигантски облаци покриваха почти целия небесен свод, докато бързо падаше нощта. От едно загадъчно спокойствие вятърът избухна изведнъж и доби извънредна сила, разтърсвайки морето до края на небосклона. Оглушителни гръмотевици се носеха по тъмното небе. Светкавиците осветяваха бледо вълните, които сякаш се сблъскваха в бясно сражение.

Тремал Наик напомняше много пъти на Тигрите да не се показват малодушни, но самият той бе загубил хладнокръвието си.

— Корабът се разбива — викаше той.

— Още не! — отговорих. — Във всеки случай ще се борим!

Изправен пред тази страшна буря, аз се чувствувах сравнително спокоен.

Бях се хвърлил решително към кормилото, за да извърша чудо: да държа в равновесие мизерното корито и да разсека с носа подивялото море. Но предприятието беше безумие.

Безполезна бе всяка борба. Трябваше да се оставим на съдбата. Брегът не беше далече, но бе невъзможно да го достигнем. От едната страна се беше отворила пукнатина и със страшно бучене пропускаше навътре в хамбара потоци вода.

— Тремал Наик — извиках, — заповядай да запушат пукнатината!

Но всяко усилие бе напразно. Тогава ме обхвана непреодолима нужда да плача. Беше плачът на отчаянието. Всичко бе загубено. След миг щяхме да изчезнем в океанските бездни.

Тремал Наик скочи към мене.

— Капитане, дупката не може да се запуши. Брегът е близо. Но дали ще можем да го стигнем с всички Тигри?

— И аз се боя за това, Тремал Наик — отговорих със сълзи на очи.

— Какво да направим?

— Да спуснем лодката!

— Но капитане — добави той, — моряците ще се издавят на борда!…

Наистина Тигрите бяха напуснали дъното на кораба и се хвърляха диво на кувертата. Всичките им първобитни инстинкти се възбуждаха под ужаса на тая адска буря; помежду им започна бесен бой за завладяване на лодката.

Тремал Наик опита с най-верните си да спре тая жестока борба. Размаха своя крис, но напразно. Тогава извиках:

— Който може, да се спасява!

Аз и Тремал Наик се хвърлихме отчаяно във водата, докато борбата около лодката ставаше още по-жестока. Корабът се наклони до три четвърти и вълните го удряха още по-силно.

Гледката беше наистина трагична и ужасът от нея се запечата в мен завинаги.

* * *

В това време прахото беше започнал да агонизира. В няколко мига вълните бяха залели външния ръб на моста. Полека-лека той потъна, увличайки след себе си шестдесетина човека…

Какво ни оставаше да правим? Да се спасим по-скоро, защото неизбежното беше пред нас. С тъжни мисли за жертвите, които океанът бе погълнал, се качихме в лодката, която се люлееше над вълните заедно с няколко Тигри, които по някакъв загадъчен подбор на съдбата бяха най-смелите и най-верните… Те започнаха да гребат с всички сили и след една безконечна нощ стигнахме брега.

Бяхме живи и здрави, но на каква цена… Почти целият екипаж бе загубен. Нашето предприятие бе напълно пропаднало.

— Съдбата е пожелала да останем живи — каза по едно време Тремал Наик. — А това е признак, че тя чака още нещо от нас!

Тази вяра обаче не успя да ме ободри. Аз чувствувах, че наближаваше краят на този ми необикновен грабителски живот.

Небето се беше прояснило, океанът бе станал отново спокоен. Но една голяма буря още бушуваше в мене. И изведнъж, колко естествено, обърнах поглед към родината, към семейството и особено към майка ми. Стори ми се, че една ръка се полагаше нежно на челото ми и сладък глас ми казва:

— Емилио… защо ме остави?

Тази ръка леко ме подканяше да коленича. Коленичих, превил глава, и се замолих. Не зная колко е траяла молитвата ми… Когато се вдигнах, срещнах суровия поглед на Тремал Наик.

— Ще се върнем в гората — каза той мрачно. — Трябва да се подкрепим с нещо.

Отправихме се към гъстата гора. Едва тогава разбрах, че Тигрите бяха успели да вземат на лодката оръжията си.

* * *

Беше паднала нощта.

Разположихме се на стан. Имах истинска нужда от почивка. Чувствах се омаломощен и всяко мое смело предложение да достигнем Сандокановия стан би било напразно, ако не възстановях загубените сили.

Заспаха веднага. Но писано било да не мога да почина. Едно страшно, непредвидено събитие изникна посред нощ.

Глава XVIII
В ОГНЕНИЯ КРЪГ

На стража беше Кети. Малаецът се спусна към нас, викайки:

— Огън!

Бяхме се вече събудили от един пушечен изстрел.

— Огън? — повторих машинално — Не беше ли запален от нас, за да отдалечим зверовете?

— Не! Искам да кажа, че на много левги от тука гората гори!

Червена светлина обгръщаше небето като лек кървав облак.

С пъргавината на ягуар Тремал Наик се покатери на едно дърво.

След четвърт час чухме гласа му отгоре:

— Гората се е запалила в кръг.

— А Сандокановият стан? — попитах безпокойно.

— И той е вътре, както сме ние.

В няколко мига Тремал Наик слезе от наблюдателницата си и каза:

— Капитане, този пожар без съмнение е дело на неприятели. Сигурен съм в това. Огън в кръг на такова голямо разстояние не може да се обясни другояче.

— Искат да ни опекат, както ние печем птиците — казах, — но се надявам, че Сандокан не ще бъде съгласен.

— Сандокан ще се опита да се да си пробие път през огъня.

— Точно това трябва да направим и ние.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре — извика Кети. — Ако ли не, преди да бъдем изпечени, ще бъдем стъпкани живи от зверовете!

Тремал Наик заповяда да тръгнем Но не тръгване, а бягство беше това. С чудовищни скокове Тигрите прехвърляха гъсти храсталаци, прескачаха пречки.

Аз и Тремал Наик напредвахме по-спокойно в нощта, която ставаше все по-светла и по-трагична. Предвижданията на малаеца не закъсняха да се потвърдят: далечен и още неясен вой на животни достигна до нас, сякаш беше някой приказен концерт.

Във въображението си виждах откъм нажежените краища на гората да бягат лудо към мене дивите зверове. Адското надпрепускане щеше да трае няколко часа, а какво идваше после! Всички горски зверове, маймуни, бикове… щяха да се намерят в едно фантастично сборище на ужаса и този ужас без съмнение щеше да ги направи по-свирепи. Те щяха да се хвърлят един срещу друг в бясна борба с лапи и копита, докато пламтящият небесен свод покрие техните диви ревове.

Страшното изтребление щеше да продължава така цели часове, докато пламъците, обгръщайки все по-безмилостно смолистите горски дървета, не биха обърнали боя в една пещ от отвратително миришещи меса посред тежките стенания на агонизиращите животни.

А ние? Какво ще стане с нас?… Разкъсани от зверовете или изгорели в огъня?…

В моето въображение картината се рисуваше с изумителна яснота. Не можех да измисля друг край на това ново приключение, каквото никога не бях си представял и в най-смелите сънища за авантюристичен живот.

— Капитане, ако успеем да се доберем до реката, спасени сме!

— Как, Тремал Наик? Даже и да стигнем реката, не ще можем да я преминем, защото на другия бряг има също пожар…

— Няма значение… Щом стигнем реката, ще продължим по течението.

— Но с какво?

— Ще си направим сал от дървени греди.

— Ако имаме време за това.

— Разбира се.

— Чуваш ли как воят на животните приближава?

— Да, но ние сме сравнително по-добре. Невъзможно е да ни пресрещнат от тази страна: ще предпочетат да стигнат до реката.

Като по чудо бях престанал да се чувствувам уморен. Вечерта, като си лягах, бях омаломощен, а сега посред нощ, се чувствувах съвсем бодър. Имах просто силата, която идва от отчаянието! Човекът, преди да се покори на смъртта, винаги намира в себе си едно непокътнато съкровище от сили, които преди това са били бездейни. Сигурно природата снабдява всяко живо същество с резерви, които се използуват в най-тежка опасност. Без да имам чудната пъргавина на Тремал Наик и на малайците, аз правех такива скокове и извивки, на каквито никога не съм се смятал за способен.

За няколко часа изминахме толкова път, колкото обикновено за цял ден.

Пукна се зората — червена поради пожара, който все повече се усилваше. Наистина пламъците бяха още далеч от нас, но ми се струваше, че усещам жаркия им дъх.

Ревът на зверовете се усилваше наравно със страхотния огън. Очевидно животните бягаха като бесни. Загубихме от поглед Тигрите. Пред страха да бъдат застигнати от пламъците, те се бяха втурнали презглава Бяха ли стигнали реката? Да се надяваме.

Скоро щяхме да стигнем и ние. Тази надежда ни окриляше, но Тремал Наик се безпокоеше особено много за Сандокан. Какво беше станало с него? Успял ли бе да се спаси?

Би трябвало и той да хване нашия път. Тремал Наик беше сигурен, че Сандокан си е направил същата сметка, т.е. че единственото спасение беше към реката.

Нямаше начин да не е забелязал страшната игра на неприятеля. Нощните му стражи сигурно бяха вдигнали тревога още при появата на кървавата светлина по небето. И без съмнение той също бе накарал някой наблюдател да се покачи на едно дърво, за да се увери в опасността.

Познавайки хитростта и мъдростта на Сандокан, Тремал Наик не се съмняваше във всичко това. Но защо тогава още не се чуваше тропотът от бягството на неговите хора? Колкото и да се вслушваше, моят поручик не успяваше да долови нищо от това, което очакваше. Само ревът на животните ставаше по-близък. Никакъв звук от Сандоканови хора, които да бягат към реката.

* * *

Това ставаше необяснимо за Тремал Наик, който познаваше бързите решения и действия на предводителя си. Според неговите пресмятания, ако Малайският тигър беше открил пожара вечерта (а това беше вероятно, защото станът му беше на една висока равнина), вече трябваше да ни настигне.

— Ще отидем на всяка цена до реката — каза Тремал Наик. — Може би Сандокан е хванал някой по-къс път.

След няколкочасов път стигнахме на брега на реката.

От другата страна гората пламтеше. Огромни червени езици се издигаха към небето, чуваше се пращенето на дърветата и глухото строполяване на клоните. На известно разстояние от мястото, където се намирахме, реката правеше завой. Решихме да отидем до тоя завой и оттам да погледнем по течението.

Нищо! Нищо! Ни следа от Сандокан!

Неочаквано трябваше да открием, че стратегическият план на неприятелите беше хитро скроен. Англичани и холандци чакаха Сандокан на мястото, където единствено можеше да се спаси от пожара.

Чакаха го в пролаза. Но Сандокан, който по хитрост не падаше по-долу от враговете си, сигурно бе предвидил играта им и вместо да падне в клопката, бе предпочел да се опита да излезе по-мъчно, но по-сигурно.

Едва-що Тремал Наик ми каза това, забелязахме ладия, натоварена с английски и холандски войници, да се изкачва по течението.

Глава XIX
„ПРОДЪЛЖАВАЙ… НЕ СЕ ГРИЖИ ЗА МЕН“

Кратки и бързи бяха обясненията, които ми даде Тремал Наик, тъй като в тоя момент се налагаше неотстъпно задачата да се изскубнем от неприятелския поглед.

Скрихме се зад един гъсталак, откъдето през шумата можехме да следим пътя на неприятелската ладия.

Сигурно това беше само авангардът. Беше наистина само малка група хора, изпратени на разузнаване, може би същите ония, които се бяха наели да запалят гората откъм реката. Така предполагахме. Във всеки случай не му беше времето да се губим в безполезни размишления.

— Забелязали са ни! — пошушна Тремал Наик.

— Наистина, ладията сече течението диагонално.

— Искат да излязат на брега, за да ни гонят из гората…

— Мисля, че няма да ги чакаме…

— Добре, капитане, но къде можем да избягаме?

— Не зная… Наистина би било глупаво да поемем обратно пътя, по който с толкова мъка стигнахме реката.

— Би било глупаво и опасно. Зверове от едната страна и не по-малко хищни хора от другата — каза Тремал Наик.

— А с Тигрите ни какво ли е станало?

— Вероятно са били забелязани още щом са стигнали реката.

— И са влезли в сражение?

— Не вярвам. Щяхме да чуем гърмежи.

— Вярно.

— Най-вероятно е, че са последвали течението на планинската река, криейки се зад храсталаци, подобни на тези.

В това време ладията се приближаваше до брега.

— Да се крием и ние!

Навлязохме в гората с намерението да се държим винаги близо до брега. Бяхме загубили от поглед неприятелите, но много скоро трябваше да ги видим отново.

* * *

Един куршум мина близо до ушите ми.

— Гърмят! — извиках, обръщайки се.

Група холандци ни преследваха, препъвайки се на всяка крачка.

Удвоихме бързината си.

Последваха други гърмежи, но за щастие, прилагайки една малайска система за бягство, ние успяхме да се скрием добре.

Изведнъж чух Тремал Наик да ми казва:

— Продължавай, капитане. Не се грижи за мене. Мисли за своето спасение. Аз ще мисля за моето.

Обърнах се, все така бягайки.

Не видях повече поручика си. Вместо това видях гонителите си. Не отдадох веднага голямо значение на странното изчезване на Тремал Наик. Продължих бягството си, имайки грижата от време на време да се прикривам зад дънерите на дърветата. Не чух повече никакъв гърмеж. Обърнах се. Никой вече не ме преследваше. Какво беше станало?

Невъзможно беше да го отгатна. Даже и сега не бих могъл да дам точно обяснение на станалото. Най-правилното предположение, както ми се струва днес, е, че Тремал Наик се е опитал да бяга встрани, за да отклони върху себе си цялото внимание на преследвачите.

Но това предположение ме изпълва с безкрайна скръб. Може би Тремал Наик се бе пожертвувал за мен. От тоя миг не го видях повече.

Последните думи, които чух от него, бяха думите, произнесени в момента, когато изчезна в гъстата гора Смел, силен и верен Тремал Наик! Аз можех да се отплатя за благородното ти приятелство само по един начин — поставяйки те като герой в някои мои романи. Младежта се възхищаваше от твоите юначни подвизи, които в действителност извърши през живота си, отдаден на каузата на твоя раджа.

Не можах да направя друго за тебе, пъргава и удивителна рожбо на оная Индия, която ми се удаде да опозная в хубостите и в ужасите й! От оня страшен миг повече не те видях! Но сигурен съм, че си се пожертвувал за мене!

Може би враговете са те подгонили в гората? Може би са те пленили? Или убили?

Бедни Тремал Наик! Незабравими приятелю!

* * *

Продължих бягството, тласкан от сляпа ярост, която се подхранваше от гледката на червените пламъци и от мисълта, че ако хората не ме гонеха, скоро щяха да ме подгонят зверовете.

Бягах няколко часа.

Внезапно се намерих на брега на реката. На отсрещния бряг пожарът беше престанал, поне в тая част на гората. Какво трябваше да правя? По кой път да поема?

Реших да преплувам.

Стигнах с немалко усилия отсрещния бряг, без да срещна крокодили — може би ужасът от пожара ги беше заковал на дъното на реката.

Стъпил оттатък, продължих по течението. Пътувах така, докато внезапно падна нощ. Бях уморен. Вълненията, които изпитах през деня, бяха изтощили нервната ми система.

Продължих още малко, докато стигнах до един от ония малки оазиси, за които вече говорих. Настаних се сред един гъсталак и заспах.

Събудих се от тежкия сън чак на сутринта. Изведнъж подскочих и се скрих зад един храсталак. Лодката, натоварена с холандци, пътуваше бързо надолу, носена от течението. Сигурно войниците се връщаха на своя кораб в морето.

Погледнах внимателно дали сред тях не се намираше Тремал Наик и въздъхнах. Холандците не бяха уловили никакви пленници. Тремал Наик им беше избягал. Поне така се надявах. Скоро лодката изчезна от погледа ми.

Не знаех какво да правя. И никак не вървеше да се намеря при устието, където може би имаше холандски отряд. Много по-разумно беше да стигна морския бряг, държейки се обаче много далеч от реката.

Морето! Аз исках да го видя отново. То първо ме беше подбудило към приключения, сега ме подбуждаше към спасението.

Навлязох в обгорялата гора, която ставаше все по-зелена, и се опивах от мисълта за едно дръзко бягство от този гибелен малайски остров. Но как бих избягал?

Коварната треска, която дремеше в моята кръв, не беше унищожила безумната ми треска към приключения!

Глава XX
ЗАВРЪЩАНЕ

Но съдбата, даже и сляпа, понякога разпознава по-добре от хората, които виждат и които я зоват.

Нямаше нужда и да започвам намисленото. Тая съдба ме строполи в края на гората, припаднал и напълно изтощен.

Бях се хранил само със семена и надежди. Но те се оказаха недостатъчни да възвърнат големите загуби, които беше претърпял моят организъм, подлаган вече на толкова изпитания.

Едва успях да съзра морето, като че черна завеса пада по целия небосклон: загубих всякакво усещане за време и място и… паднах тежко на земята.

* * *

— Индиец е…

— По-точно малаец.

— Ни най-малко! Няма и следа от индиец в него.

— Португалец е!

— Испанец…

— Никой на света не знае това по-добре от него! А той тъкмо отваря очи.

Когато отворих очите си, един пълен човек с грубо, но честно лице, украсено с голяма сива брада, се наведе над мене, разглеждайки ме.

— Тъкмо спорехме напразно — каза той на френски с бретонски акцент — от коя националност сте.

— Италианец съм — отговорих на френски.

Загледах смаяно наоколо. Бях проснат върху сандък на моста на един платноход.

— Може ли да ни кажеш защо беше легнал там долу?

— Чакайте! Сигурно пилето има нужда от малко зрънца… Преди да заговори, трябва да си надуе меха.

Поднесоха ми изобилна закуска, която нагълтах толкова лакомо, че развеселих екипажа. Изпих на един дъх и чашата вино, която ми бяха предложили.

Съзнанието ми напълно се връщаше. Не закъснях да забележа, че корабът беше закотвен към брега на остров Борнео.

Бретонецът беше капитанът на платно хода. Лицето му ми вдъхваше доверие и привързаност.

Корабът беше френски, значи нямаше от какво да се боя.

— Кой си ти?

— Капитан далечно плаване Емилио Салгари.

Бретонецът се усмихна самодоволно.

— Когато моите моряци ви намериха изоставен в края на гората, ви помислиха за един от ония луди от Момпрачем.

— Зная, че не ще ме издадете — вашето лице ме уверява в това, затова ще ви кажа, че вашите моряци имат добро обоняние.

— Казахте, че сте италианец?

— От Верона.

— И капитан далечно плаване?

— Да, както може да се уверите от тази карта.

Извадих от джоба си диплома, който носех винаги с мене.

— Истина е… Но каква е тогава тая момпрачемска работа?

Той заповяда да донесат вино. Целият екипаж се събра около нас.

Разказах какво ми се беше случило, колкото можех по-просто и по-ясно. Разказът заинтересува живо целия екипаж, толкова живо, та накрая слушателите намериха, че все пак не е кой знае колко лошо да си Момпрачемски тигър. Обаче капитанът справедливо забеляза, че още не бях извън опасност, тъй като бяхме още на острова.

— Надявам се, капитане, че не ще ме изоставите. Дайте ми какво да е място във вашия екипаж.

— Ще ви сложа за опит като помощник, но без да ви наемам — отговори той. — Принудих се да спра тук поради една повреда, но скоро ще вдигна котва. Ще ви запозная с „Мария“ (името на тоя добър и славен кораб), на която желая само добро.

Бретонският капитан произнесе тези думи с трогателна простота, като че говореше за годеницата си.

„Мария“ беше тримачтов кораб, здраво построен, но често поправян.

Вдигнахме котва.

* * *

Смъртоносният остров се отдалечаваше от мене и една облачна завеса падаше над миналото ми. Изоставях един опасен живот от безсмислени подвизи, куп спомени и съжаления.

Съдбата бе пожелала така, поставяйки в устата на Тремал Наик тези красноречиви думи: „Отдалечи се… Бягай…“

Избягах. Спасих се. После съдбата ме хвърли изнемощял на земята, за да ме прибере добрият капитан Пиер и да ме занесе на своя кораб, наречен така сладко „Мария“. Какво можех да направя? Колкото повече се отдалечавах от острова на островите, към мен се връщаше отново онова първо впечатление, за което говорих при тръгването от Бомбай.

Тогава ми се струваше, че заспивам. Сега като че се събуждах. Дали целият ми живот на Момпрачемски тигър не е бил един дълъг сън?

Наистина ли аз бях нападал толкова холандски и английски кораби, на които отнемахме метала? Аз ли бях командувал кораба, който нехаеше за гнева на неприятелската артилерия? Аз ли бях приятелят на оная чудна и смела мис Ева? И прогоненият или преследван раджа, гордият Сандокан, не е ли и той някакво приказно видение?

Капитан Пиер ме потупа по рамото с широката си лапа.

— Не съжалявате ли, че напуснахте Малайския архипелаг? — каза той.

— Не, капитане… Радвам се. Съжалявам само, че не можах да спася другарите си!

— Интересно как сте станали другари?

— Уверявам ви, че те са храбри и благородни.

— Да… когато устояват на изкушението да режат главите на хората — извика капитанът. После се поправи: — Наистина, те защитават родината си… Ех! Добре, че винаги сте си запазват кожата… Морските пътешествия вече сами по себе си са пълни с вълнения, но вие сте избрали за кариерата си много опасен живот!

— Да. Цяла редица непредвидени обстоятелства ме доведе до това, което инак може би нямаше да правя. Но нямам никакво желание да започва отново. Пак обичам морския живот, но малко по-спокоен от този… Като вашия например.

— А! Не мислете, че старата „Мария“ винаги е плувала по огледална повърхност. Не. И аз си имах неприятности с нея. Но нейсе…

И капитанът ми разказа своите приключения: бури, подводни скали, глад, скорбут, крушения… и при всяко нещастие прибавяше:

— Но какво! Всичко това е нищо в сравнение с бесовете на Момпрачемските тигри.

* * *

Останах две години с капитан Пиер. Не ми се случи нищо, което да заслужава да се отбележи.

Спомням си сега една забележка, която в морето правех много пъти. Приключенията, които се случват с един кораб, са винаги според характера на управляващия го. Ако капитанът обича риска и опасността, много е вероятно корабът да следва тоя му стремеж. Ако капитанът е спокоен и благоразумен, и параходът тръгва по тоя път. Събитията в живота вземат цвета на главния герой.

През тази година трябваше да се боря само срещу няколко нападения на тропическата треска. Но тия нападения бяха толкова страшни, че ме доведоха до плачевно състояние.

Морският живот ми стана почти невъзможен.

Чувствувах голяма нужда от почивка, близост, спокойно съществувание.

За няколко години морски живот бях събрал безброй впечатления. Събитията, в които участвувах, бяха такива, че можеха да задоволят напълно копнежа ми за приключения. Какво повече бих искал?

Разделих се в Марсилия с добрия ми капитан Пиер и се завърнах в Италия.

Очите на „пирата“ не можаха да сдържат сълзите си, когато слязох в Генуа. Не може човек да види Италия след толкова години, без да почувствува как сърцето се залива от една вълна на преданост и любов.

Допълнителна информация

$id = 676

$source = Моята библиотека

Издание:

Емилио Салгари. Гората на засадите

Второ издание

Съдържа романите „Пещерите на съкровищата“ и „По суша и море“

СД-во „Детелина 6“, София, 1992

ISBN 954–8043–06–8

 

Преводач: Кругер Милованов, 1992

Художник: Георги Гаделев, 1992

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Редактор Михаилка Танева

Технически редактор Славка Миленова

Коректор Мила Караиванова

Дадена за набор на 30.VII.1992 г. Подписана за печат на 8.X.1992 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 18,50. Издателски коли 15,54.

Техническа поръчка № 21166. Цена 19 лв.

Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

c/o Jusautor, Sofia

Бележки

[1] Негърско село. — Бел.пр. ↑

[2] Господарю (обръщение на негрите към белите). — Бел.пр. ↑

[3] Диви коне. — Бел.прев. ↑

[4] Вид просо. — Бел.прев. ↑

[5] Изследовател на семейни и държавни гербове, гербовед. — Бел.прев. ↑

[6] Както е известно, Дулцинея е тази, на която Дон Кихот бе обрекъл сърцето си. — Бел.прев. ↑

[7] Палуба. — Бел.ред. ↑

[8] Лек кораб. — Бел.ред. ↑