Знаем звука от пляскането на две ръце.
Но какво е звукът
от пляскането с една ръка?
Завиждам искрено на тези, които за пръв път ще се докоснат до вълнуващото творчество на Дж. Д. Селинджър. От деня, когато ги прочетох за пръв път, неговите „Девет разказа“ се превърнаха за мен в постоянен спътник през годините — мерило за брилянтна проза, емоционална съпричастност и уникална гледна точка; книга, към която се връщам многократно и която нося непрестанно вътре в себе си.
Тя се оказа и изключително точен индикатор за личностна съответност. Реакциите на околните към творчеството на Селинджър, недвусмислено ми показват с кои от тях бих могъл да общувам пълноценно на нива извън ежедневно-битовото.
„Спасителят в ръжта“ е чудесна и любима книга. Но в „Девет разказа и Семейство Глас“ ние се срещаме със зрелия, истински блестящ, надминал сам себе си, Джеръм Селинджър.
Щастлив съм, че на мен се падна честта сканирайки и редактирайки текстовете, да запълня една дълго зееща празнина, и да бъдат те достъпни в електронен вид на български език за всички, които обичат или ще заобичат този култов автор.
Приятно четене!
Заглавието, с което се появява тази книга, би могло да се стори на немалко от читателите издателска приумица. И това няма да бъде докрай неоснователно. Защото самият Селинджър никога не е издавал творбите си точно по този начин. Включените в това издание разкази и повести след обичайния си дебют в „Ню Йоркър“ — списанието, чрез което писателят системно е представял за първи път творбите си на читателската публика — са били последователно обединени в три книги: „Девет разказа“, „Франи и Зуи“ и „По-горе билото, майстори. Сиймор. Запознаване“. Въпреки това настоящият сборник отговаря на същината на авторовия замисъл. Към цялостния, вътрешно завършен цикъл „Девет разказа“ Селинджър прибавя поредица от повести за семейство Глас, за отделни членове на което са споменава още в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“, „Мече-буболече“ и „Долу при платноходката“. Вторият цикъл е незавършен. Само формално, тъй като след публикуването на „Хапуърт 16, 1924“ в 1965 година писателят не е предложил на читателите си нито ред. Двусмисленият маниер, чрез който той се представя за двойник на Бъди Глас, повествователя на цикъла, както и очебийното емоционално съпричастие към героите ни карат да вярваме, че раздялата му със семейство Глас не е окончателна. Но за вече двадесетгодишната му изолация се знае твърде малко. Само от неохотно направените изявления и от логиката на самото му творчество, което показва непротиворечиво движение към все по-интензивни творчески търсения и загуба на интереса към публичен успех, може да се направи хипотетичният извод, че писателят продължава да гради поетичния си свят. Но във всички случаи четирите повести, избрани за това издание, представляват художествена цялост. Решението да се озаглавят като „Семейство Глас“ не е просто резултат от повърхностно сумиране на основната им тематична определеност. Не е и израз на инерционно литературно мислене, захранено от образци като „Семейство Тибо“ и „Буденброкови“. То е избрано с убеждението, че не може да има по-подходящо заглавие за поредица от творби, в които се разказва за семейство Глас, ако авторът им вече е нарекъл книгата си, която съдържа девет разказа, именно „Девет разказа“. Що се отнася до необичайното съчетаване на две заглавия, то е отново отговор на внушение, което идва от Селинджър. Бихме могли да си позволим подобна непривичност, след като самият той не само използва „двойни заглавия“ за две от всичко трите си книги, но и онасловява повестта, която трябва да бъде ключ към предходните творби „Сиймор. Запознаване“.
И все пак, разбира се, всяко „редакционно“ заглавие е поне донякъде произволно. И ако в нашия случай, както, надяваме се, става ясно, няма поне насилие над автора, неизбежната неравностойност на „дописването“ е все пак налице. Заглавието „Семейство Глас“ си остава съответен, но еднозначен отговор на многозначния въпрос, изразен чрез заглавието „Девет разказа“, чиято провокираща буквалност предизвиква избледняване на прякото значение и активизира готовността за символичното му тълкуване. Всеизвестният интерес на Селинджър към източните философии[1] насочва към подобието с древноиндийската метафора за деветвратния град, с която се означава човешкото тяло и вложеното в него субективно съзнание. Освен това заглавието буди асоциации със санскритската поетика, които ще изясним по-късно. За правомерността на подобна връзка свидетелства епиграфът към цикъла — коанът[2] „Една ръка“ на Хакуин Осьо, поет, художник и проповедник, живял от 1685 до 1768 година. Буквалният му превод гласи: „Знаем звука от пляскането на две ръце. Но какво е звукът от пляскането с една ръка?“
Тълкованията на този коан са многобройни и противоречиви, което съответства на самата му същност, на неговата алогичност, която поради несъвместимостта си с податливите на формулиране отговори въздейства върху съзнанието като стимул да отиде отвъд смисъла. Така че всеки словесно изразен отговор е само приблизителен и най-вероятно неточен превод на истината, към която коанът насочва — недостъпна за описания или определения в своята трансцендентност. От изследователите на зен коанът „Една ръка“ се тълкува като внушение за непознаваемостта на света, като утвърждаване на интелектуално непостижимата реалност на „звука от една ръка“ редом със сетивната и логическа реалност на пляскането с две ръце. В ролята си на епиграф към цикъла коанът трябва да подготви читателя за досег с неизразимото, да го настрои за нестандартно, отвъдсетивно и отвъд рационално възприятие, което да съпровожда традиционния прочит и да го допълва. На тази основа се градят изборните внушения, които и без да бъдат конкретно разпознати, нюансират в необходимата гама вече подсказаната чрез обичайни литературни средства поетическа атмосфера.
Подобна многозначност нито едно неавторско заглавие не може да постигне. Не би могло и да си я позволи.
За всеки, който прочете събраните тук разкази и повести, ще бъде очевидна тяхната взаимна обвързаност — понякога фабулна или тематична, по-често емоционална и неизменно — нравствено-философска и естетическа. Селинджър използва традиционните похвати на циклизираните повествования. Той обяснява случилото се в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ чрез „По-горе билото, майстори“ или извежда като главно действащо лице в „Долу при платноходката“ Бу Бу, която в другите творби само се споменава или присъства единствено чрез посланията до братята си. Понякога връзката се осъществява чрез по-сдържани намеци. Като този с историята на Елоиз от „Мече-буболече“, в лицето на чийто нелепо загинал любим може да се отгатне единият от близнаците Глас — Уолт (фактите около смъртта му са изяснени от Бъди в друг от разказите). А в отделни случаи връзките са почти хипотетични. Например чрез любимия си автор, никому неизвестния Л. Манинг Вайнз, съпругът на същата Елоиз смътно се идентифицира като командира на ротата, в която служи Бъди по време на събития, показани в „По-горе билото, майстори“.
Освен тези обичайни похвати за оформянето на цикъла, обвързаността на отделните творби се осъществява и по значително по-дълбок и по-интересен начин, за който, както вече се спомена, е намекнато още в заглавието. Тази вътрешна връзка между деветте разказа се осъществява в съвършено дискретната област на пряката им съотнесеност с учението за поетическите настроения от санскритската поетика. Според нейните постулати всяка истинска художествена творба трябва да притежава освен прякото и преносното си значение, и скрито, „затаено“, сугестивно значение (дхвани). Най-същественото скрито значение се изявява чрез внушаване на читателя на определено поетическо настроение (раса). В санскритската поетика има девет основни поетически настроения — еротично, комично (или сатирично), патетично, ужас, героично настроение, страх, отвращение, удивление и спокойствие. Към тях впоследствие била прибавена — като десето поетическо настроение — роднинската нежност и привързаност. Деветте разказа на Селинджър и свързаният с тях цикъл за семейство Глас не само пораждат алюзия за десетте поетически настроения, но са подредени в последователност, която напълно съответства на класификацията и реда на расите в санскритската поетика. Пак по нейните правила поетическото настроение трябва да бъде внушено с помощта на съответстващи „главни чувства“ (стхайи бхава). Ето защо всеки от деветте разказа се изгражда на основата на едно от тях, при това в нормативната им последователност. „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ има за „главно чувство“ любовта, „Мече-буболече“ — смеха, „В навечерието на войната с ескимосите“ — състраданието, „Човека, който се смее“ — гняв, „Долу при платноходката“ — мъжество, „На Есме — с обич и омерзение“ — страха, „Синият период на Де Домие-Смит“ — откровение, „Теди“ — отричане от света. Цикълът за семейство Глас се строи на чувството за родствена преданост.
Внушаването на главното чувство се осъществява по най-различни начини. Има, разбира се, творби, в които то се проявява пряко — в повестите за семейство Глас и в някои от разказите, като например „В навечерието на войната с ескимосите“, където нетърпимостта на Джини към Селина рязко се пречупва в спонтанно избликналото, изразено по детски, но превърнало се в катализатор на нравствената и зрелост съчувствие към трогателно смотания Франклин, както и в развиващата се с огледална противоположност история на неговия приятел, която започва със състрадание, за да стигне до ожесточение. Пряко присъства „главното чувство“ и в „Долу при платноходката“ — в тона на разговора между Бу Бу и сина й, в адмиралските жестове и реплики на майката, в „героичното“ поведение на Лайънел и дори в момчешкото излъчване на Бу Бу.
В ред случаи внушението е на стилистично ниво. В „Устата ми хубава, очите ми зелени“ атмосферата на отвращение се създава освен чрез отношенията на участниците в драматичната сцена, около която е организиран разказът, но и чрез пошло претенциозното звучене на изведеното като заглавие стихче, което напомня на Артър за жена му и в което се оглежда цялата безнадеждна илюзорност на любовта му, както и чрез натрапчивото повторение на думите „пепел“ и „пепелник“[3].
В отделни разкази „главното чувство“ се внушава по парадоксален начин. Името на Селина, героинята, която нито изпитва състрадание, нито го предизвиква, поражда пряка асоциация с луната, чиято светлина по древноиндийската традиция (например в „Рамаяна“) се сравнява с милосърдието и състраданието. В „Човека, който се смее“ чувството на гняв се въвежда чрез вставената история, съчинена от Вожда като зла пародия на едноименния роман на Юго и на клишетата на детективската литература, за да излее в нея задушаващата болка на любовното си разочарование.
Между най-интересните страни от творчеството на Селинджър е похватът му да налага „главното чувство“ в разказите си с помощта на намеци и отгласи от източните философии, литератури и фолклор. Красноречив пример на подобно смислово-емоционално изграждане е първият разказ от цикъла. На повърхността на фабулата любовта заема в него несъществена позиция. Но на степента на вторично проявляемите значения любовта е доминиращо начало. За нея символизира още екзотичното и сякаш измислено за игра на Сибил наименование, на рибата — „бананка“. Използвайки това известно, но странно и съвсем не общовалидно име за обикновената херинга, писателят осигурява специалната позиция на думата „банан“ в разказа си, с което активизира многопосочността на осмислянето й. В индийската народна етимология бананът е асоциативно свързан с любовта. В древноиндийската философска символика бананът е въплъщение на слабостта, тленността, неустойчивостта (стъблото му се образува от наслояващи се листа, липсва му здрава дървесинна основа). Рибката-бананка от притчата, която Сиймор разказва на Сибил, е метафора за слабия човек, който, потопен в морето на жизнените страсти, се поддава на неутолимата си жажда за удоволствия и загива. Светът на Мюриъл е именно тази клопка, в която попаднала веднъж, рибката-бананка се обрича на сигурна гибел. Банановата треска, която рибката хваща, след като е яла банани без мярка, е болестта на наранената, на потиснатата и задушена духовност. Болестта, която Сиймор не може да приеме и избира смъртта.
Освен чрез образа на банана, главното чувство се символизира и от настойчиво присъстващия в разказа син цвят (синьо назовава Сиймор дори банското костюмче на Сибил, което всъщност е жълто). Асоциативно този цвят събужда представата за синия лотос, един от основните атрибути на бога на любовта в индийската митология — Кама. (По подобен начин в „Мече-буболече“ е търсен ефектът от последователно внушаваното впечатление за белота, вече в съгласие с изискването на всяко „поетическо настроение“ да съответства даден цвят. Съпровождащият сатиричното настроение цвят е белият.) Знак за любовта е и бледността на Сиймор, за която също неколкократно се споменава — в иносказателността на древноиндийския епос бледността е първият и най-сигурният белег на обхванатия от любовна страст.
Като сугестивно изградено чувство любовта в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ носи традиционната негативна обагреност, с която присъства в източните философски системи, където тя, както и всяко друго желание, се тълкуват като висше зло, от което човек трябва да се освободи, за да постигне душевна хармония. В символиката на Изтока богът Кама е предимно въплъщение на похот и съблазън и се слива с представата за дух на злото. Нещо от тази мисловно-оценъчна нагласа прониква пряко в разказа на Селинджър чрез обяснимата с детска ревност и все пак тревожеща жестокост на малката Сибил към момиченцето Шарън. Тук обаче смисълът на цялото значително се отклонява от схемата. Подсъзнателно наложеното като поетическо настроение еротично чувство е само емоционалният фон, на който се разиграва драмата на Сиймор.
Обясненията, които се наложи да приведем за изясняване единството на разказите и повестите в този сборник, естествено могат да породят въпроса за кого все пак е писал Селинджър произведенията си. Последното, което можем да кажем за неговото творчество, е, че то е предназначено само за избраници. По-вярно е обратното. Именно по повод на Селинджър критиците употребяват израза „хипнотична четивност“. Тя се дължи преди всичко на способността на писателя да улови духа на времето, да изгради в творбите си реалност — плътна и досегаема, сякаш „нелитературна“ в пределната си естественост; да наложи присъствието на героите си — не образи, а действителни личности, които предизвикват такова емоционално съпричастие, че в отношението към тях се заличава границата между живота и литературата (един от критиците му свидетелства с будеща доверие сериозност, че е чувал възторжените изявления на някакъв — не под средното ниво на интелигентност — читател, как е разпознал на улицата един от героите на Селинджър).
Така че съдържателната основа, на която писателят гради разказите си, се възприема пряко и неусложнено. Читателят заживява в изобразения от Селинджър свят по повелята на властното въздействие на реалистичния рисунък. Що се отнася до сложната символика, вложена непротиворечиво в него, повече от ясно е, че разшифроването й не е по силите на неизкушения в търсене на литературни и философски съответствия читател. Но и писателят явно не е разчитал на задължителността на професионалния прочит. Не е заложил и на превода на вложеното в нея към стройни логически постановки. Той изгражда достатъчно стабилен реалистичен пласт в творбите си, чрез които ги осъществява смислово и емоционално, осигурявайки възприемането им от читателя, и след това започва на надстроява пласт по пласт все по-спотаените, по-фини и по-неизразими с традиционни средства значения.
Хармоничната смислова многослойност в творчеството на Селинджър запълва широкия спектър от прякото назоваване и еднозначната алегория до практически неназовимото. Значенията в целия този диапазон са съзвучни помежду си. Проява на това своеобразие може да се наблюдава при осмислянето на образа на Сиймор. Най-големият от братята и сестрите Глас пряко е определен в повествованието като учител на семейството. По най-различни поводи се говори за неговата изключителна интелигентност, за необичайните му знания, за изтънчената му чувствителност. В наставленията му към близките има дори нещо пророческо. Тази характеристика писателят е зашифровал в името на героя[4]. Сиймор е онзи, който вижда повече от другите. Той е провидец[5]. По този начин той е наречен в повестите, в които фиктивен повествовател е брат му Бъди. Същият Бъди говори за Сиймор като за поет. Читателят научава малко за стиховете му, но не е необходимо да научи повече, тъй като за него и за близките му да си поет не означава непременно някой да чете написаното от теб, а да си пророк. Както и да бъдеш пророк означава, че си поет. Тази идея има своя древен словесен първообраз в класическия санскрит, където една и съща дума означава и поет, и пророк.
По подобен начин се осъществява смисловото разгръщане на семейното име Глас. То пряко изразява крехкото и уязвимото у героите[6], тяхната незащитеност, прозрачната им искреност, намеква за изострената им сетивност, за родовата им способност да виждат по-надълбоко, отвъд видимостта на явленията. Зад тази лесно установима символика стои един по-недостъпен пласт, в който името подсказва известна склонност към нарцисизъм — порока, в който всички те така болезнено и недотам справедливо се самообвиняват.
Вижда се, че всяко по-далечно и по-тънко внушение само засилва веднъж зададената смислова или емоционална тоналност. Всеки следващ пласт допринася за обогатяване на възприятията, за включване на максимално количество от неизчерпаемия резерв асоциативни възможности на читателя в интензивно сътворчество, за да се стигне до неподозирани от самия читател дълбочини на чувствителността и способността му за познание. Дори когато тези допълнителни внушения не бъдат правилно идентифицирани, те се включват от четящия в цялостната атмосфера на творбите, която носи стремежа към неизразимото в човешкия живот, към онова, което означава „пляскането с една ръка“. Заслушан в многозвучието на сетивно и логически постижимия свят, той се подготвя да познае и непознаваемото. И не е важно колко далеч е отишъл, навлизайки стъпка по стъпка в дълбокия смисъл на създадения от Селинджър свят. Важното е, че пътят му е подсказан.
Така може да бъде формулирана естетическата програма на Селинджър. С уговорката, че всяка формулировка неизбежно опростява или изкривява самото явление. А и двадесетгодишната съзнателна изолация на писателя разколебава представата ни за отношението му към читателите.
Многостранното творческо своеобразие на писателя е причина за разноречието в критическите работи, посветени на него, за увенчаването му с крайни и често непомерни квалификации. Това е едната тенденция на подхода към него. Анализират го в съгласие с най-различни методологически моди, като абсолютизират отделни моменти от творчеството му. Това неизбежно води до пренебрегване и обезценяване на реалистичното му звучене и до възприемането му от единична и преднамерена критическа позиция. Някои са склонни да виждат в героите на Селинджър обект на психоаналитична терапия, други свеждат творчеството му просто до опозицията „свят на доброто — свят на фалша“, трети го вкарват в руслото на екзистенциализма, четвърти го тълкуват като творец на отчуждението, пети виждат в него мистика и т.н., и т.н.
Другата тенденция в критическия подход към писателя е въздържането от оценки и пренатоварване на посветените му студии с цитати от творбите му, които са оставени да говорят сами за себе си. (Този факт констатира съставителят на една представителна критическа антология за Селинджър.) Наглед по-лоялен, подобен подход също води до изопачаване на представата за писателя, тъй като цитатът е винаги в една или друга степен подвеждащ, но особено лошо е, когато той е извлечен от произведение на Селинджър, където всеки елемент добива смисъл само във връзката си с останалите. Аналогична на този подход е и читателската практика по отношение на писателя — да се търси единичният жест, отделната ситуация или реплика и в нея да се открива своеобразието на Селинджър. Една от най-заразяващите особености на героите му е тяхната странност, непривичните им и нестандартни реакции. Най-често обаче в тази странност има логика, която е недосегаема извън магията на цялото. В семейство Глас например властват норми на поведение и взаимоотношения, които носят истинското си значение единствено в собствената си система. В „Зуи“ се казва: „Всички ние сме кръвни роднини и в нашето семейство се говори на един специален език за избраници, нещо като семантична геометрия, в която най-късото разстояние между две точки е почти пълна окръжност.“ Затова наглед екстравагантното решение на Бу Бу да напише сватбено приветствие на брат си върху огледалото в банята е съвършено понятно в семейството, където знаят, че най-подходящото място за венчалните стихове на Сафо е огледалото, тъй като то е основен атрибут във ведическата брачна церемония. А именно Сиймор, за когото е предназначено посланието, е онзи, който успокоява плачещата си десетмесечна сестричка, като й чете даоската легенда…
Най-сериозни поражения върху възприемането на Селинджър нанасят опитите да се формулира непременно някаква доктрина, с която да се обясни цялото му творчество. Такъв е случаят с тълкуването на един от най-смайващите образи на Селинджър — измислената от Сиймор и приетата от съзнанието на по-младите Глас „Дебела дама“. Този образ е дал повод за най-много недоразумения, които трябва да избегнем, за да не отрежем непоправимо пътя си към повестите за семейство Глас. Символът с Дебелата дама кара много критици да виждат в последните творби на Селинджър едва ли не проповядване на религиозно-мистични идеи. В покъртителния като израз на изстрадана взаимна обич разговор Зуи обяснява на Франи, че Дебелата дама е всъщност Христос. За онзи, който чете по линията на минималното съпротивление, това е достатъчна гаранция за религиозната екзалтация на автора. Думите на Зуи обаче са далеч от подобна примитивна еднозначност. Дебелата дама става Христос, за да може Зуи да изведе любимата си сестра от нервната депресия, да я измъкне именно от религиозния унес, до който е изпаднала в безпътицата. Дебелата дама не се търси чрез непрекъснати молитви. Тя е нравственият императив на семейство Глас, поривът им към съвършенство, израз на стремежа им да се издигнат над личните претенции и егоизма, да приемат света с естествена любов, която ще им помогне да се чувстват част от цялото. Ако към подобна нравствена позиция може да се запазят резерви, те са единствено в това, че Селинджър на пръв поглед решава проблемите на човешкия дух извънисторически и извънсоциално. Но това е резултат на същата безпомощност да намери отговор на вълнуващите го въпроси в познатата му обществена действителност, която го кара да търси идеала си за човечност в мъдростта на Изтока. Израз е на онези колебания, които наложиха все по-големите паузи между последните му творби — шест години между „Зуи“ и „Сиймор“, още шест до „Хапуърт 16, 1924“ и вече двадесет след последната напечатана повест… Творбите от тези години показват все по-малко съобразяване с традиционните представи за литературност, но в тях личи и все по-напрегнатото вслушване в дълбоката, същинска музика на човешкото битие. Сякаш за да илюстрира даоската приказка за познавача на коне, Селинджър като че ли престана да се грижи как изглеждат на литературните капацитети толкова съкровените му произведения. Със самото си творчество писателят изрази пренебрежението си към разликата между сивата кобила и врания жребец. Може би затова трябваше да се оттегли в усамотение. Та кой ще признае писател, който не различава черното от сивото?
А той иска да открие истинския вихрогон. И търси да отгатне тропота му. Защото конят-вихрогон не докосва земята…
В хотела имаше деветдесет и седем рекламни агенти от Ню Йорк, които така бяха окупирали линиите за междуградски разговори, че младата жена от стая 507 трябваше да чака за своя разговор от пладне близо до два и половина. Но тя не пропиля това време. Прочете статията „Сексът — наслада или ад“ в едно женско списание, джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бемката си две новопокарали косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата си ръка.
Тя не беше от хората, които зарязват работата си заради един телефон. Имаше вид, сякаш от пубертета си насам непрекъснато слушаше телефона да звъни.
Прекара четчицата по нокътя на малкия си пръст, подчертавайки линията на полумесеца. После запуши шишенцето с лака и като стана, размаха лявата си — неизсъхналата — ръка във въздуха. С изсъхналата взе препълнения пепелник от прозореца и го занесе на нощната масичка, където стоеше телефонът. След това седна на оправеното двойно легло и когато телефонът звънеше вече за пети или шести път, вдигна слушалката.
— Ало — обади се тя, като държеше пръстите на лявата си ръка разперени и по-далеч от белия копринен пеньоар — единственото нещо, което имаше на себе си освен чехличките (пръстените й бяха в банята).
— Сега ще ви дам Ню Йорк, мисис Глас — каза телефонистката.
— Благодаря — отвърна младата жена и направи място за пепелника на нощната масичка.
По жицата долетя женски глас:
— Мюриъл? Ти ли си?
Младата жена поотдалечи слушалката от ухото си.
— Да, мамо. Как си? — каза тя.
— Измъчих се до смърт заради тебе. Защо не телефонира? Добре ли си?
— Опитах се да взема връзка снощи и онази вечер. Но телефонът тук беше…
— Добре ли си, Мюриъл?
Младата жена отдръпна още повече слушалката от ухото си.
— Отлично. Но умирам от жега. Днес е най-горещият ден във Флорида от…
— Защо не ми се обади? Измъчих се до…
— Не ми крещи, мамичко. Чувам те много добре — каза младата жена. — Снощи ви звъних два пъти. Единият път точно след…
— Казах му аз на баща ти снощи, че сигурно ще позвъниш. А той, не, трябвало да… Добре ли си Мюриъл? Кажи ми право.
— Отлично съм. Престани да ме питаш за това, моля ти се.
— Кога пристигнахте там?
— Не помня. Май че в сряда сутринта, рано.
— Кой шофираше?
— Той — отвърна дъщерята. — И не се вълнувай. Той караше много добре. Останах изумена.
— Той ли шофираше? Мюриъл, ти ми даде честна…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — нали ти казах вече. Той караше много добре. Под петдесет мили през целия път, това е факт.
— А не опита ли някоя от онези странни шеги с дърветата?
— Казах ти вече, че караше много добре, мамо. Моля ти се! Помолих го да се придържа към бялата линия и той разбра какво имах предвид и ме послуша. Дори се мъчеше да не поглежда към дърветата, честна дума. А татко даде ли другата кола на ремонт?
— Още не. Искат четиристотин долара само за…
— Но, мамо, нали Сиймор каза на татко, че той ще плати. Няма защо да…
— Добре де, ще видим. Как се държа той — в колата и изобщо?
— Съвсем нормално.
— Продължава ли да те нарича с онова ужасно…
— Не. Сега е измислил нещо ново.
— Какво?
— О, нима това има някакво значение, мамо?
— Мюриъл, аз държа да зная. Баща ти…
— Добре де, добре. Нарича ме „Мис Духовна скитница на 1948 година“ — каза дъщерята и се разсмя.
— Не е смешно, Мюриъл. Никак не е смешно. Ужасно е. По-право, тъжно е. Като си помисля как…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — слушай. Нали помниш оная книга, която той ми изпрати от Германия. Знаеш я — онези немските стихотворения. Къде съм я дянала? Обърнах всич…
— Не е изгубена.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Тя е тука. В стаята на Фреди. Ти си я оставила тука и аз се чудех къде да я… Защо? Трябва ли му?
— Не. Но ме попита за нея по пътя. Интересуваше се дали съм я прочела.
— Но тя е на немски!
— Да, мила, обаче за него това е без значение — каза дъщерята и прехвърли крак връз крак. — Той ми заяви, че това са стихове от единствения голям поет на нашия век. Каза, че трябвало да си го купя в превод или нещо подобно. Или пък да науча езика, ако нямаш нищо против.
— Ужасно. Ужасно. По-право, тъжно е, да ти кажа. Баща ти каза снощи…
— Само за секунда, мамо — прекъсна я дъщерята. Отиде до прозореца за цигарите си, запали една и се върна на леглото. — Кажи, мамо — обади й се пак тя и изпусна кълбо дим.
— Мюриъл, слушай сега.
— Слушам.
— Баща ти говори с доктор Сивецки.
— Охо! — възкликна дъщерята.
— И му каза всичко. Поне уверяваше, че му е казал — нали познаваш баща си. За дърветата. За оная история с прозореца. За ония ужасни неща, дето беше наговорил на баба ти — за приготовленията й за оня свят. За това, което направи с ония чудесни снимки от Бермудските острови. Всичко.
— Е? — обади се дъщерята.
— Преди всичко докторът казал, че е истинско престъпление, дето са го изписали от военната болница. Честна дума. Той казал съвсем недвусмислено на баща ти, че има вероятност — голяма вероятност Сиймор напълно да изгуби контрол над себе си. Честна дума.
— Тука в хотела има един психиатър — каза дъщерята.
— Кой? Как се казва?
— Не знам. Ризър или нещо от тоя род. Казват, че бил много добър.
— Никога не съм го чувала.
— Независимо от това, казват, че е много добър.
— Мюриъл, не бъди невъзпитана, моля ти се. Ние така се тревожим за теб. Баща ти искаше да ти телефонира снощи да се върнеш вкъщи, най-сериоз…
— Сега точно няма да се върна, мамо. Тъй че, успокой се.
— Мюриъл, честна дума ти давам, доктор Сивецки е казал, че Сиймор може напълно да изгуби конт…
— Но аз току-що пристигнах, мамо. Това е първият ми курорт от толкова години и нямам намерение да си стягам багажа, за да се върна в къщи — каза дъщерята. — Пък и ми е невъзможно да пътувам сега. Така съм изгоряла, че едва се движа.
— Изгоряла ли си? Ами не се ли намаза с бронзола, който сложих в куфара ти. Сложих го точно…
— Намазах се. И въпреки това изгорях.
— Ужасно! Къде си изгоряла?
— Навсякъде, мамо, навсякъде.
— Ужасно.
— Не бой се, няма да умра.
— Кажи ми, ти говори ли с тоя психиатър?
— Да, малко.
— Е, и какво каза той? Сиймор къде беше, когато говорихте?
— В зала „Океан“, свиреше на пиано. Той свири на пианото и двете вечери след пристигането ни.
— Добре де, какво каза психиатърът?
— Ами нищо особено. Всъщност той ме заговори пръв. Снощи бях седнала до него на масата за бинго и той ме попита дали не ми е съпруг този, който свири на пианото в другата зала. Аз казах „да“ и тогава той ме попита дали Сиймор не е бил болен или нещо…
— Но защо те е питал за това?
— Отде да знам, мамо? Предполагам, защото е толкова бледен и въобще… — каза дъщерята. — Между другото, той и жена му ме поканиха след бингото да отидем да пийнем нещо. Аз приех. Жена му беше ужасна. Помниш ли оная невъзможна вечерна рокля, която видяхме на витрината на „Бонуит“? Дето каза, че за да я облечеш, трябва да имаш ей такова тъничко…
— Зелената?
— Същата. А пък има един ханш! И сто пъти ме пита дали Сиймор не е роднина на оная Сюзан Глас, дето има шапкарски магазин на Медисън Авеню.
— Все пак какво каза той? Докторът де.
— О, нищо особено, всъщност. Как да ти кажа, бяхме в бара. А пък там е страшно шумно.
— Добре де, ама ти… ти каза ли му какво искаше да направи с креслото на баба ти?
— Не, мамо. Не навлязох чак в такива подробности — отвърна дъщерята. — Но сигурно ще ми се удаде случай пак да говоря с него. Той кисне по цял ден в бара.
— Според него има ли вероятност Сиймор да стане още по-особен — нали разбираш — по-така? Да ти стори нещо.
— Не беше категоричен — каза дъщерята. — Нужни са му повече факти, мамо. Един такъв лекар трябва да познава детството ти… такива едни неща… Нали ти казах, в бара беше толкова шумно, че не можехме да си чуем думата.
— Ясно. Как ти стои синият жакет?
— Прилично. Намалих му малко подплънките.
— Как е модата там тази година?
— Страшна. Не можеш да си представиш. Ламета… какво ли не — каза дъщерята.
— Как е стаята ви?
— Прилична. Но само прилична и нищо повече. Не можахме да вземем стаята, в която бяхме преди войната — каза момичето. — Тази година се е довлякла ужасна паплач. Да видиш само какви седят до нас в трапезарията. Просто на съседната маса. Имат вид, сякаш са лашкани с камион.
— Че то вече навсякъде е тъй. Как е балната ти рокля?
— Дълга ми е. Аз ти казах, че ми е дълга.
— Мюриъл, искам само да те попитам още веднъж — наистина ли си добре?
— Да, мамо — отвърна дъщерята. — За стотен път ти го казвам вече.
— Не искаш да се върнеш вкъщи?
— Не, мамо.
— Баща ти каза снощи, че е готов да ти даде колкото искаш пари, ако решиш да отидеш някъде сама и да премислиш нещата. Можеш да направиш чудесно морско пътешествие. Двамата си мислихме, че…
— Не, благодаря — каза дъщерята и свали крака си от другия. — Мамо, този разговор ще струва чети…
— Като си помисля само как ти чака това момче през цялата война… И като си помисля за всички тези вятърничави млади булки, дето…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — хайде да свършваме. Сиймор може да влезе всеки миг.
— Къде е той?
— На плажа.
— На плажа? Сам? Държи ли се нормално на плажа?
— Мамо, ти говориш за него, като че ли той е някакъв обезумял маниак…
— Нищо такова не съм казала, Мюриъл.
— Не си, но така звучи. Той просто си лежи на пясъка. Само че не си сваля халата.
— Защо?
— Отде да знам. Може би защото е прекалено бял.
— Боже мой! Та той се нуждае от слънце. Не можеш ли да го накараш да го свали.
— Нали го знаеш какъв е — каза дъщерята и отново кръстоса крак връз крак. — Казва, че не искал тая сган от глупаци да се заглежда в татуировката му.
— Но той няма никаква татуировка! Да не си е направил някоя по време на службата?
— Не, мамо. Съвсем не — отвърна дъщерята и стана. — Слушай, може да ти позвъня утре.
— Мюриъл, чуй ме сега.
— Да, мамо — отвърна дъщерята и се отпусна на десния си крак.
— Обади ми се веднага, ако той извърши или дори каже нещо по-особено — нали ме разбираш. Чуваш ли ме?
— Мамо, аз не се боя от Сиймор.
— Мюриъл, искам да ми обещаеш.
— Добре, обещавам. Дочуване, мамо — каза дъщерята. — Много целувки на татко. — И затвори телефона.
— Сиймор Глас — всичко виждам аз — бърбореше Сибил Карпентър, която бе отседнала в хотела с майка си. — Ти виждаш ли всичко?
— Писенце, стига повтаря това. Ще накараш мама да полудее. Стой мирно, моля ти се.
Мисис Карпентър слагаше бронзол върху раменете на Сибил и го разтриваше надолу по крехките, прилични на крилца лопатки на гръбчето й. Сибил седеше неустойчиво на голямата си плажна топка с лице към океана. Носеше канареножълт бански костюм от две части, въпреки че още девет-десет години можеше да мине и без горната.
— Най-обикновена копринена кърпа — вгледаш ли се по-отблизо, веднага си личи — обясняваше жената в шезлонга до мисис Карпентър. — Не мога да разбера само как я връзва. Но й стои чудесно наистина.
— Е, стои й — съгласи се мисис Карпентър. — Сибил, стой мирно, писе!
— Виждаш ли всичко? — попита Сибил.
Мисис Карпентър въздъхна.
— Да — каза тя и запуши шишенцето с бронзола. — А сега тичай да си играеш, писе. Мами отива до хотела да пие едно мартини с мисис Хъбъл. А на теб ще донеса маслинката.
Оставена на свобода, Сибил мигом се втурна към долната равна част на плажа и закрачи по посока на рибарския павилион. Спря се само за да джвакне с крак в един подгизнал, рухнал пясъчен дворец и скоро се намери извън района, запазен само за курортисти на хотела.
Вървя около четвърт миля, а после изведнъж заподтичва нагоре към дюните на брега. Спря се едва когато стигна до мястото, където лежеше по гръб млад мъж.
— Ще влезеш ли във водата, Виждам аз? — попита тя.
Младият мъж трепна и притвори с ръка реверите на банския си халат. После се обърна по корем и навитият на суджук пешкир падна от очите му. Той се вгледа в Сибил.
— Я! Здравей, Сибил.
— Ще влизаш ли във водата?
— Да. Само тебе чаках — каза той. — Какво ново?
— Какво?
— Какво ново? Очаква ли се нещо?
— Тате пристига утре с аероплан — каза Сибил, ритайки в пясъка.
— Ей, не в лицето ми, детенце! — каза младият мъж и хвана крачето на Сибил. — Да, време е вече баща ти да дойде. Очаквам го с нетърпение всеки час. Всеки час.
— А леличката къде е? — попита Сибил.
— Леличката ли? — Младият мъж бръсна пясъка от рядката си коса. — Трудно е да се каже, Сибил. Тя би могла да бъде на хиляди места. Например на фризьор — да си боядисва косата червеникава. Или в стаята си — да прави кукли за бедните деца. — Лежейки все още по корем, той сви юмруци, сложи единия върху другия и подпря на него брада. — По-добре питай за нещо друго, Сибил — каза той. — Знаеш ли, костюмчето ти е чудесно. Най обичам син бански костюм.
Сибил погледна мъжа, а после — изпъкналото си коремче.
— Но този е жълт — възкликна тя. — Този е жълт!
— Тъй ли? Я ела по-близо.
Сибил пристъпи една крачка.
— Ти си напълно права. Ама че съм глупак!
— Ще влизаш ли във водата? — попита Сибил.
— Трябва да помисля. Имай предвид, Сибил, че много сериозно обмислям този въпрос.
Сибил натисна с крак надуваемия дюшек, който младият мъж използваше понякога за възглавница.
— Трябва да се надуе още — каза тя.
— Ти си права. Трябва да се надуе, и то много повече, отколкото аз смятах. — Мъжът измъкна юмруци изпод брадата си и я опря в пясъка. — Сибил — каза той, — ти си много хубавка. Драго му става на човек, като те гледа. Разкажи ми нещо за себе си. — Той протегна ръце и я хвана за глезените. — Аз съм Козирог — каза той. — А ти каква си?
— Шарън Липшъц разправя, че ти си я пуснал да седне до теб на столчето пред пианото.
— Шарън Липшъц ли ти каза това?
Сибил кимна енергично.
Той пусна глезените й, прибра ръце към себе си и облегна буза на десния си лакът.
— Какво да ти кажа — рече той, — нали знаеш как стават тези неща. Седя аз и си свиря. А тебе никаква те няма. Изведнъж идва Шарън Липшъц и сяда до мен. Не е редно да я изпъдя, нали?
— Редно е.
— О, не! Такова нещо аз не мога на направя — настоя младият мъж. — Но да ти кажа ли какво направих?
— Какво?
— Представих си, че това си ти.
Сибил се наведе изведнъж и взе да копае пясъка.
— Хайде да влизаме във водата — каза тя.
— Добре — съгласи се младият мъж. — Виж, това мога да направя.
— Другия път я изпъди — каза Сибил.
— Кого това?
— Шарън Липшъц.
— А, Шарън Липшъц. Пак за нея говориш. Мечти и действителност. — Той скочи на крака и погледна към океана — Сибил, знаеш ли какво ще направим сега? Ще се опитаме да хванем една рибка-бананка.
— Какво да хванем?
— Рибка-бананка — отвърна той и разпаса халата си. После го съблече. Раменете му бяха тесни и съвсем бели, а гащетата — яркосини. Той сдипли халата първо по дължина, след това го ската на три. Разгъна пешкира, с който преди това си беше покрил очите, постла го на пясъка и сложи върху него сгънатия халат. Наведе се, вдигна дюшека и го намести под дясната си мишница. После със свободната си ръка хвана Сибил за ръчичка.
Двамата тръгнаха към океана.
— Ти сигурно много пъти си виждала рибки-бананки — каза той.
Сибил поклати отрицателно глава.
— Не може да бъде. Впрочем ти къде живеещ?
— Не знам — отвърна Сибил.
— Как да не знаеш? Трябва да знаеш! Шарън Липшъц е само на три години и половина, а пък знае къде живее.
Сибил спря и измъкна ръката си от неговата. Взе от пясъка една най-обикновена мидена черупка и започна да я разглежда с подчертан интерес. После я захвърли.
— Хуърли Ууд, Кънектикът — каза тя и тръгна пак, изпъчила коремчето си.
— Хуърли Ууд, Кънектикът — повтори младият мъж. — Да не би случайно това да е някъде около Хуърли Ууд, Кънектикът?
Сибил го погледна.
— Аз точно там живея! — каза тя раздразнено. — Живея в Хуърли Ууд, Кънектикът.
Тя припна напред, хвана лявото си стъпало с лявата ръка и подскокна два три пъти.
— По този начин всичко се изяснява — нямаш представа как се изяснява — каза младият мъж.
— Ти чел ли си „Негърчето Самбо“?[7]
— Интересно, че ми задаваш този въпрос — каза той. — Аз я дочетох снощи — съвпадение просто. — Той се наведе и пак хвана Сибил за ръчичка. — Харесва ли ти тази книжка?
— Ама как тичаха тигрите около дървото, нали?
— Да, аз дори си помислих, че никога няма да спрат. В живота си не съм виждал толкова тигри.
— Но те бяха само шест! — възкликна Сибил.
— Само? — каза тон. — Ти на това „само“ ли му казваш?
— Ти обичаш ли восък? — попита Сибил.
— Какво да обичам?
— Восък.
— Много обичам. А ти?
Сибил кимна.
— А обичаш ли маслини? — попита тя.
— Маслини? Да, разбира се. Маслини и восък. Никъде не мърдам без тях.
— А обичаш ли Шарън Липшъц? — попита Сибил.
— Да. Да, обичам я — отвърна младият мъж. — Най-много я обичам за това, че тя никога не дразни кученцата във фоайето на хотела. Например онова булдоче на онази дама от Канада. Може би няма да повярваш, но някои момиченца обичат да ръгат с пръчка това кученце. Виж, Шарън никога не прави това. Никога не се държи зле. Затова толкова я обичам.
Сибил мълчеше.
— Аз обичам да дъвча свещи — изтърси накрая тя.
— Че кой не обича! — отвърна младият мъж, опитвайки водата с крак. — Бр-р-р! Студена. — Той пусна дюшека във водата. — Имай малко търпение, Сибил. Чакай да стигнем по-дълбочкото.
Те нагазиха навътре, докато водата стигна до кръста на Сибил. Тогава младият мъж я вдигна и я сложи по корем на дюшека.
— Не си ли слагаш нещо на главата — гумена шапка или нещо друго? — попита той.
— Не ме пускай! — каза заповеднически Сибил. — Дръж ме по-здраво!
— Моля ви се, госпожице Карпентър! Аз си разбирам от работата — отвърна той. — Ей, отваряй си очите на четири за рибки-бананки. Днес е идеален ден за лов на рибка-бананка.
— Не виждам нито една — каза Сибил.
— Това не ме учудва. Тези риби имат странни навици. — Той продължаваше да бута напред дюшека. Водата още не стигаше до гърдите му. — Техният живот е тъжна работа — продължи той. — Знаеш ли какво правят те, Сибил?
Момиченцето поклати глава.
— Доплуват до някоя подводна пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но влязат ли веднъж вътре, държат се като свини. Аз знам с положителност, че някои рибки-бананки са изяждали в бананова пещера до седемдесет и осем банана. Той тласна дюшека и пасажерката му още по-навътре. — Естествено след такова ядене те така се издуват, че не могат да излязат от пещерата. Просто е невъзможно да минат през вратата.
— Ей, не много навътре! — извика Сибил. — Е, и какво става с тях?
— С кои тях?
— С рибките-бананки.
— А-а-а, имаш предвид след като изядат толкова много банани, че не могат да се измъкнат от пещерата?
— Да — каза Сибил.
— Мъчно ми е да говоря за това, Сибил. Те умират.
— Защо? — попита Сибил.
— Защото хващат бананова треска — една страшна болест.
— Идва вълна! — извика Сибил, поуплашена.
— Няма да й обърнем внимание. Ще я отминем с презрение — каза младият мъж. — Ние сме двама високомерни. — Той хвана Сибил за глезените и ги натисна надолу. Предната част на дюшека се вирна и прехвърли гребена на вълната. Водата намокри русите косички на Сибил и тя изкряска, но този път радостно.
Когато дюшекът зае отново хоризонтално положение, тя отмахна мокрия кичур коса, залепнал на очите й, и възкликна:
— Видях една!
— Какво видя, мило?
— Рибка-бананка.
— Не може да бъде! — каза той. — Държеше ли банани в устата си?
— Да — отвърна Сибил. — Шест.
Младият мъж хвана внезапно мокрото краче на Сибил, което тя бе провесила извън дюшека, и го целуна по ходилото.
— Ей! — скара му се тя и се обърна.
— Ти си „ей“! Излизаме вече. Стига ти толкова.
— Не ми стига.
— Съжалявам — каза той и подкара дюшека към брега. Сибил скочи на пясъка, а той взе дюшека и го понесе по плажа.
— Сбогом! — извика Сибил и без съжаление хукна към хотела.
Младият мъж облече халата, прихлупи реверите и натъпка пешкира в джоба. После вдигна мокрия, хлъзгав, неудобен за носене дюшек, нагласи го под мишницата си и тръгна самичък по мекия горещ пясък към хотела.
В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.
На петия етаж слезе, измина коридора и отключи вратата на номер 507. В стаята миришеше на нови кожени куфари и на лакочистител.
Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пълнителя, огледа го и пак го постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие.
Наближаваше три часът, когато Мери Джейн най-после намери къщата на Елоиз. Тя обясни на Елоиз, която излезе да я посрещне на автомобилната алея, че всичко е минало отлично, че тя си спомня съвършено точно пътя, докато не свърнала от Мерик Паркуей.
— Мерит Паркуей — поправи я Елоиз и й припомни, че вече два пъти е идвала у тях, но Мери Джейн измънка нещо неясно, нещо за кутията с книжни салфетки, и се върна тичешком при колата си. Елоиз вдигна яката на палтото си от камилска вълна, обърна се с гръб към вятъра и остана да я почака. Мери Джейн се върна след минутка, бършейки лице с книжна салфетка, но все още имаше неугледен, дори мръсен вид. Елоиз съобщи весело, че цялата закуска е изгоряла — и месото, и всичко, — но Мери Джейн каза, че вече е хапнала по пътя. Двете тръгнаха към къщата и Елоиз попита Мери Джейн по какъв случай има свободен ден. Мери Джейн отвърна, че не целият ден й е свободен: мистър Уейнбърг просто имал херния и си стоял у дома в Ларчмънт, а всеки следобед тя трябвало да му носи пощата и да пише под диктовка някое и друго писмо. После тя попита Елоиз:
— Между другото, какво точно е херния?
Елоиз хвърли цигарата си на мръсния сняг, стъпка я и отвърна:
— Всъщност не зная, но не е нужно да се тревожиш, няма опасност да прихванеш.
— Аха — рече Мери Джейн и двете влязоха в къщата.
Двадесет минути по-късно те допиваха в дневната първата си чаша уиски със сода и разговаряха по начин, типичен за някогашни колежанки, живели в една стая. Но тях ги свързваше и друга, по-здрава връзка — и двете не бяха завършили: Елоиз бе напуснала колежа в средата на втората година — през 1942, — след като я бяха хванали затворена с един войник в асансьора на третия етаж на общежитието. Мери Джейн беше напуснала — същата година, същия клас, горе-долу същия месец, за да се омъжи за един кадет от Джаксънвилската авиационна школа — суховат, влюбен в професията си младеж от Дил, щат Мисисипи, чийто брак с Мери Джейн трая три месеца, два от които той лежа в затвора, защото бе намушкал с нож едного от военната полиция.
— Не, не — казваше Елоиз, — тя всъщност беше червеникава.
Беше се изтегнала на дивана, кръстосала тънките си много хубави крака.
— Пък аз чувах, че е блондинка — настоя Мери Джейн, седнала на синьото кресло. — Оная, как й беше името, се кълнеше, че е блондинка.
— Как ли не — прозина се Елоиз. — Че тя си я боядиса едва ли не пред очите ми. Какво става? Свършихме ли цигарите?
— Не се безпокой. Аз имам пълен пакет някъде — каза Мери Джейн и взе да рови в чантата си.
— Тая тъпа прислужница! — изруга Елоиз, без да се мръдне от дивана. — Само преди час оставих под носа й два неотворени кашона. След малко ще влезе да ме пита какво да прави с тях. Докъде бях стигнала, дявол да го вземе.
— Тирингър — подсети я Мери Джейн и запали една от своите цигари.
— О, да. Спомням си съвсем точно — тя се боядиса вечерта преди сватбата си с оня Франк Хенке. Помниш ли го?
— Горе-долу. Един прост редник, нали? Страшно непривлекателен.
— Непривлекателен! Ти си луда! Та той имаше направо кирлив вид.
Мери Джейн отметна глава, заливайки се от смях.
— Добре го каза — рече тя, готова да посегне отново към питието си.
— Дай си чашата — каза Елоиз, стъпи по чорапи на пода и стана. — Ама тъпа прислужница, ти казвам. Какво ли не направих, едва не принудих Лю да я ухажва, за да я накара да дойде с нас в града. Но сега съжалявам и… Това пък откъде го взе?
— Това ли? — докосна Мери Джейн камеята на врата си. — Не я ли знаеш, носех я още в училище. От майка ми е.
— Боже мой — въздъхна Елоиз, поела в ръце двете празни чаши. — Аз си нямам никакъв скъп спомен. Ако свекърва ми умре един ден — ха-ха — сигурно ще ми завещае някой стар бастун с монограм или нещо от тоя род.
— Между другото, погаждате ли се с нея?
— Не ставай смешна — отвърна Елоиз, вече на път за кухнята.
— За мен нито капка повече — извика Мери Джейн след нея.
— Я стига! Кой на кого се обади? И кой закъсня цели два часа? Ще стоиш тука, докато ми омръзнеш. По дяволите твоята идиотска работа!
Мери Джейн отметна глава и пак се заля от смях, но Елоиз вече беше изчезнала в кухнята.
Останала сама в стаята, на Мери Джейн й доскуча, затова стана и се приближи до прозореца. Тя отдръпна завесата и облегна ръка на една от прозрачните пречки, но се изцапа с прах, та прибра ръката си, обърса я с другата и се изопна. Мръсната киша навън видимо замръзваше. Мери Джейн спусна завесата и тръгна бавно към синьото кресло, отминавайки двете претъпкани библиотеки, без дори да хвърли поглед към някоя от книгите. В креслото тя отвори чантата си, извади огледалце и огледа зъбите си. После затвори уста, прекара няколко пъти език по горните зъби и пак ги огледа.
— Навън става поледица — каза тя, обръщайки се. — Ама че си чевръста. Да не би да не си наливала сода?
С двете пълни чаши в ръце Елоиз се спря, изпъна като пищови двата си показалеца и каза:
— Никой да не мърда! Цялата къща е обградена.
Мери Джейн се засмя и прибра огледалцето.
Елоиз пристъпи напред с чашите, сложи непохватно тази на Мери върху подложката, но своята задържа в ръка. После се изтегна отново на дивана.
— Какво, мислиш, прави оная там? — каза тя. — Пльоснала се на дебелия си черен задник и чете „Как да се обличаме“. Като изваждах съда с леда, изпуснах го, а тя така ме изгледа, сякаш й преча.
— Това е последно. Ни капка повече! — каза Мери Джейн и взе чашата си. — Чувай, знаеш ли кого видях миналата седмица? На етажа на „Лорд и Тейлър“[8].
— Хм-м-м — зачуди се Елоиз и намести една възглавница под главата си. — Аким Тамиров.
— Кой? — ахна Мери Джейн. — Кой е тоя.
— Аким Тамиров. Един киноартист. Като каже: „Го-о-лям си шегобиец, ей.“ Чуден е… Човек не може да намери една свястна възглавница в тая проклета къща. Та кого си видяла?
— Джаксън. Дето беше…
— Коя от двете.
— Не знам. Тая, дето беше в нашия семинар по психология.
— Те и двете бяха в семинара.
— Добре де. Оная със страхотните…
— А-а, Марша Луиз. И аз я срещнах веднъж. Може да ти надуе главата.
— И още как. Но знаеш ли какво ми каза тя? Че доктор Уайтинг заболяла от рак миналото лято и умряла — и толкоз. Била станала на вейка, преди да умре. Не е ли ужасно, кажи?
— Много важно.
— Не ставай зла, Елоиз.
— М-м-м. И какво друго ти каза?
— Ами току-що се била върнала от Европа. Мъжът й служел в Германия ли, къде ли, и тя била при него. Живеели само с още едно семейство, казва, в къща с четиридесет и седем стаи и десетина прислужници. Имала собствен кон, а конярът им бил бивш началник на личната конюшня на Хитлер или нещо такова. Пък като взе да ми разправя как щял да я изнасили един негър войник. Насред магазина, моля ти се, ми разправя тая история — нали си я знаеш каква е. Въпросният войник бил шофьор на мъжа й и една сутрин трябвало да я откара до пазара май… Тя толкова се била уплашила, че дори не…
— Чакай за секунда. — Елоиз надигна глава и извика: — Ти ли си, Рамона?
— Да — отвърна детско гласче.
— Затваряй, моля ти се, външната врата.
— Рамона ли е? Умирам да я видя. Знаеш ли, че не съм я виждала, откакто…
— Рамона — извика зажумяла Елоиз, — влизай в кухнята и нека Грейс ти събуе шушонките.
— Добре — отвърна Рамона. — Хайде, Джими.
— Умирам да я видя — повтори Мери Джейн. — Божке! Гледай какво направих. Много извинявай, Ел.
— Остави! Остави де! — сгълча я Елоиз. — Този противен килим и без това не мога да го гледам. Чакай, ще ти налея нова.
— Не, не. Виж, имам още, не съм изпила и наполовина. — И Мери Джейн вдигна чашата.
— Не искаш, значи. Дай тогава една цигара.
Мери Джейн й подаде своя пакет и потрети:
— Умирам да я видя. На кого прилича?
Елоиз драсна клечка кибрит.
— На Аким Тамиров.
— Питам те сериозно.
— На Лю. Същински Лю. А когато и майка му се нареди до тях, тримата са като близнаци. — Без да става, Елоиз се пресегна към пепелниците, натрупани един връз друг на другия край на масичката. Тя успя да вземе най-горния и го сложи на корема си. Трябва да си отгледам куче — спанел или нещо подобно — каза тя. — Нека някой да прилича и на мене.
— Как е с очите сега? — попита Мери Джейн. — Искам да кажа, по-зле ли е или не?
— Боже мой, знам ли!
— Но може ли да вижда без очила? Например нощем, ако се наложи да стане, за да отиде в клозета.
— Че казва ли някому нещо! Такъв един потаен дявол е.
Мери Джейн се обърна.
— Здравей, Рамона! — каза тя. — Ах, каква чудна рокличка! — Тя остави чашата си. — На бас, че не ме помниш, Рамона.
— Как да не те помни? Коя е тази леличка, Рамона?
— Мери Джейн — отвърна Рамона и се почеса.
— Браво! — възхити се Мери Джейн. — Ще ми дадеш ли една целувчица, Рамона?
— Престани! — скара се Елоиз на Рамона.
Рамона престана да се чеше.
— Ще ми дадеш ли една целувчица, а? — попита отново Мери Джейн.
— Не обичам да се целувам.
Елоиз изсумтя и попита:
— Къде е Джими?
— Тука.
— Кой е тоя Джими — обърна се Мери Джейн към Елоиз.
— Боже мой! Ами че нейният кавалер. Където ходи тя — и той. Каквото прави тя — и той. Въобще голяма история.
— Така ли? — възкликна възторжено Мери Джейн. Тя се наведе напред. — Рамона, я ми кажи имаш ли си кавалер?
В късогледите очи на Рамона зад дебелите стъкла на очилата не се отрази нито частица от възторга на Мери Джейн.
— Мери Джейн те попита нещо, Рамона — каза Елоиз.
Рамона пъхна пръст в широкия си чип нос.
— Стига си бърка в носа! — скара й се Елоиз. — Мери Джейн те пита имаш ли си кавалер.
— Да — отвърна Рамона, все още с пръст в носа.
— Рамона! Престани! — викна Елоиз. — Моментално!
Рамона спусна ръката си.
— О, но това е чудесно! — възкликна Мери Джейн. — А как се казва той? Ще ми кажеш ли как се казва, Рамона? Или това е тайна?
— Джими — отвърна Рамона.
— О-о-о, Джими? Обожавам това име. Джими чий, Рамона?
— Джими Джимирино.
— Не се върти — смъмра я Елоиз.
— Ах, какво интересно име. Къде е сега Джими? Ще ми кажеш ли. Рамона?
— Тука — отвърна Рамона.
Мери Джейн се озърна наоколо, после погледна Рамона с най-подкупващата си усмивка.
— Къде тука, пиленце.
— Тука — каза Рамона. — Аз го държа за ръката.
— Нищо не разбирам — обърна се Мери Джейн към Елоиз, която допиваше чашата си.
— Не питай мене — каза Елоиз.
Мери Джейн се обърна пак към Рамона.
— О, сега ми стана ясно, Джими е просто един въображаем кавалер. Ах, чудна е! — Мери Джейн се наведе приветливо към Рамона. — Здравей, Джими! — поздрави тя.
— Да не мислиш, че той ще ти обърне внимание — рече Елоиз. — Рамона, разкажи на Мери Джейн за Джими.
— Какво да й разкажа?
— Стой мирно. Чуваш ли? Разкажи й какъв е твоят Джими.
— Той е със зелени очи и черна коса.
— После?
— Няма си ни мама, ни татко.
— После?
— Няма си и лунички.
— После?
— Ходи със сабя.
— После?
— Не знам повече — каза Рамона и пак взе да се почесва.
— Но той е истински красавец? — каза Мери Джейн и се наведе още по-напред. — Рамона, я ми кажи и Джими ли си свали шушоните, когато влязохте вкъщи.
— Той носи високи обувки — обясни Рамона.
— Ах, чудна е — обърна се Мери Джейн към Елоиз.
— Чудна е за тебе. А питаш ли мен — цял ден все това. С Джими яде, с Джими се къпе, с Джими ляга. И спи в самия край на леглото, да не би случайно да развали спокойствието на Джими.
Мери Джейн изслуша с интерес това, прехапа устни от възхищение и попита:
— Но откъде е измислила това име?
— Джими Джимирино ли? Господ я знае.
— Може би някое съседско момченце се казва така. Елоиз се прозина и поклати глава.
— Наоколо няма никакви момченца. Никакви деца въобще. Съседите ми викат „плодовитата булка“, зад гър…
— Мами, мога ли да си поиграя на двора? — попита Рамона.
— Че нали сега се прибра отвън — погледна я косо Елоиз.
— Джими иска да излезем пак.
— Защо?
— Забравил си е сабята навън.
— Да ти се не види и Джими, и сабята му. Хайде върви. И си обуй шушоните.
— Мога ли да взема това? — попита Рамона и взе една изгоряла клечка от пепелника.
— Мога ли, не мога ли! Вземи я. И няма да излизаш на улицата.
— Довиждане, Рамона — пропя нежно Мери Джейн.
— Д’виждане — отвърна Рамона. — Хайде, Джими.
Елоиз скочи изведнъж на крака.
— Дай си чашата!
— Не, не бива повече, Ел. Трябва да отида в Ларчмънт. Мистър Уейнбърг е толкова мил човек, че не мога…
— Обади се по телефона и кажи, че си убита. Давай чашата, чуваш ли!
— Не, не мога, Ел, честна дума. Навън е вече такъв студ. А антифризът ми е на привършване. Ако не тръгна вед…
— Много важно, нека замръзне всичко. Иди се обади. Кажи, че си умряла. Дай си чашата.
— Добре де, добре… Къде е телефонът?
— Изчезна — каза Елоиз, понесла празните чаши към трапезарията. — А, ето го. — Тя се спря внезапно на прага между дневната и трапезарията, скръцна шеговито зъби и тупна с крак.
Мери Джейн се засмя.
— Да ти кажа право, ти не познаваше Уолт — обясняваше Елоиз към пет без петнадесет, легнала по гръб на пода и закрепила чашата на малките си гърди. — Никой не можеше да ме разсмива като него. До сълзи, разбираш ли. — Тя погледна към Мери Джейн. — Помниш ли оная вечер — последната година, когато смахнатата Луиз Хермансън нахълта в стаята ни само по сутиен — оня, черния, дето си го беше купила от Чикаго.
Мери Джейн се засмя. Легнала по корем на дивана, с лице към Елоиз, тя бе опряла брада на страничната облегалка. Чашата с уискито стоеше на пода до нея.
— Та и той можеше да ме разсмива така — каза Елоиз. — Разсмиваше ме в разговор. Разсмиваше ме по телефона. Разсмиваше ме дори в писмата си. Но най-хубавото е, че го правеше без усилие — просто си беше зевзек. — Тя поизвърна глава към Мери Джейн. — Ей, я ми хвърли една цигара.
— Не мога да ги достигна.
— И ти си една! — Елоиз отново впери поглед в тавана. — Веднъж се спънах и паднах — продължи тя. — Чаках го както винаги на автобусната спирка пред павилиона, но той закъсня и когато се зададе, автобусът вече тръгваше. Спуснахме се да го гоним, но аз паднах и си навехнах глезена. А той вика: „Горкото мече-буболече.“ Задето паднах де. Горкото мече-буболече, казва. Господи, какъв мил беше.
— А Лю няма ли чувство за хумор?
— Какво?
— Казвам, Лю няма ли чувство за хумор?
— Дявол знае. Може и да има. Смее се, като гледа карикатури и разни такива — Елоиз надигна глава, взе чашата от гърдите си, и отпи.
— Все пак — каза Мери Джейн — това не е всичко. Искам да кажа, не е достатъчно.
— Кое не е достатъчно?
— Е… ти знаеш. Само да ти е весело с един човек и прочие.
— Кой ти е казал, че не е достатъчно? — възрази Елоиз. — Слушай, трябва да се смееш, да се веселиш… освен ако си решила да отиваш в манастир.
— Страшна си — разсмя се Мери Джейн.
— Господи, какъв мил беше той! — продължи Елоиз. — Веднъж весел, друг път гальовен. Но не като тези тъпи, лигави момчетии. Той си беше по-особено гальовен. Знаеш ли какво направи веднъж?
— Какво?
— Пътувахме с влака от Трентън за Ню Йорк. Тъкмо го бяха взели войник. А във вагона студено и сме се заметнали с моето палто. Помня, че бях с вълнената жилетка на Джеймс Мороу — помниш ли нейната синя жилетка? Чудна беше.
Мери Джейн кимна, но Елоиз дори не забеляза това.
— Не знам как, но неговата ръка се намери изведнъж върху корема ми. А той: „Коремът ти е толкова хубав, казва, че ми се ще да изскочи отнякъде един офицер и да ми заповяда да провеся другата ръка през прозореца. Иначе няма да е честно, казва.“ После изведнъж измъкна ръката си и вика на кондуктора: „Изопни рамене! Не мога да търпя хора, които не умеят да носят с достойнство униформата си.“ А кондукторът му вика: „Спете си, спете си.“ — Елоиз се замисли за миг, после додаде: — Знаеш ли, не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.
— Ти разправяла ли си на Лю нещо за него? Каквото и да било.
— Как да ти кажа, веднъж бях започнала. Но първото нещо, което Лю попита, беше какъв чин има.
— А какъв чин имаше?
— Ето, и ти! — възмути се Елоиз.
— Не, аз само така…
Елоиз изведнъж се разсмя гърлено.
— Знаеш ли какво ми каза той веднъж? Каза, че напредвал в армията, но в съвсем различна посока. „Когато получа първото си повишение, казва, вместо да ми дадат нашивки, ще ми отрежат ръкавите. А когато, казва, стигна до генералски чин, ще остана гол-голеничък. Само с едно медно копче на пъпа.“
Елоиз погледна Мери Джейн, която дори не се усмихна.
— Не ти ли се вижда смешно?
— Да, смешно е. Само че защо все пак не разправиш на Лю за него?
— Защо ли? Защото толкова му разбира пипето, затова — каза Елоиз. — Но ще ти кажа и друго, трудещо се момиче: ако се омъжиш повторно, никога за нищо не разправяй на мъжа си. Ясно ли ти е?
— Защо? — попита Мери Джейн.
— Защото така. Ти мене слушай — отвърна Елоиз. — На тях им се ще да мислят, че от всеки твой бивш приятел цял живот ти се повдига. Сериозно ти говоря. Е, можеш да му разказваш на мъжа си това-онова. Но никога истината. Никога! Кажеш ли, че си познавала някое красиво момче, веднага трябва да добавиш, че е било някак сладникаво. Кажеш ли, че си познавала някое умно момче, трябва да добавиш, че е бил фукльо. Не спазваш ли това, при всеки удобен случай ще ти натрива носа с горкото момче. — Елоиз млъкна, отпи от чашата си и се замисли. — Разбира се — продължи тя, — той ще те изслуша уж с разбиране. И със страшно умен вид. Но ти не се хващай. Слушай мене. Животът ти ще стане ад, ако само за миг допуснеш, че мъжете могат да бъдат умни. От мен да го знаеш! Явно разстроена, Мери Джейн вдигна глава от страничната облегалка и за да промени позата, подпря брада на дланта си. Изглежда, обмисляше съвета на Елоиз.
— Не можеш да кажеш, че Лю не е умен — рече накрая тя.
— Защо да не мога?
— Че да не би да не е умен? — попита наивно Мери Джейн.
— О-о-о, какъв смисъл има да говорим повече? — каза Елоиз. — Я да оставим този разговор. Само ще ти разваля настроението. Запуши ми устата.
— Добре де, но защо тогава се омъжи за него? — попита Мери Джейн.
— Боже мой, отде да знам? Разправяше ми, че обичал романите на Джейн Остин. Казваше, че те са оказали голямо влияние в неговия живот. Да, точно така казваше. След като се оженихме, разбрах, че не е прочел нито един от нейните романи. Знаеш ли кой е любимият му автор?
Мери Джейн поклати глава.
— Л. Манинг Вайнз. Чувала ли си го някога?
— Не-е-е.
— И аз не съм. Никой не го знае. Написал е някаква книжка, в която се разказва за четирима души, умрели от глад в Аляска. Лю дори не помни заглавието й, но казва, че никога не е чел по-изискано написана книга. Представяш ли си? Дори не е достатъчно честен да си каже, че книгата му е просто интересна, защото описва приключенията на четирима мъжаги, умрели от глад в едно иглу или нещо такова. Не, изискано написана!
— Ти все критикуваш, да ти кажа — упрекна я Мери Джейн. — Все критикуваш. Може пък наистина да е хубава и…
— Каква ти хубава, нищо подобно — каза Елоиз. После помисли и добави: — Ти поне работиш. Разбираш ли, поне…
— Чуй ме — пресече я Мери Джейн, — няма ли все пак да му кажеш някога, че Уолт е загинал? Мисълта ми е, че той няма да проявява ревност, като разбере, че Уолт… Е, ти знаеш, загинал и така нататък.
— Сладката! Горкото наивно трудещо се момиче — каза Елоиз. — Тогава ще стане още по-лошо. Ще ми извади душата. Слушай, сега той знае, че съм дружила с някой си Уолт — някакво остроумно войниче. Но аз за нищо на света не бих му казала, че Уолт е загинал. За нищо на света, разбери! И ако му кажа — което няма да стане, — но ако му кажа, ще му кажа, че е загинал по време на бой.
Мери Джейн подпря брадичката си съвсем на края на дланта.
— Ел…
— Да?
— Защо не ми разправиш как е загинал? Кълна ти се, никому няма да кажа. Честна дума! Разкажи ми, моля ти се!
— Не.
— Моля ти се, разкажи ми. Честна дума, никому няма да кажа.
Елоиз допи уискито и отново закрепи празната чаша на гърдите си.
— Ще кажеш на Аким Тамиров — продума тя.
— Не, няма да кажа. Никому няма да кажа как…
— Ами неговият полк почивал някъде. В затишието между две битки или нещо такова — така поне ми писа приятелят му, Уолт и едно момче се хванали да опаковат малка японска печка. Някакъв полковник искал да я изпрати у дома си. Или са я изваждали от опаковката, за да я преопаковат — не помня точно. Всеки случай тя била пълна с бензин и какво ли не и избухнала, в ръцете им. На другото момче извадила само окото. — Елоиз се разплака и хвана с ръка празната чаша, за да не падне от гърдите й.
Мери Джейн се смъкна от дивана, дотътри се по колене до Елоиз и взе да я гали по главата.
— Недей плака, Ел. Недей.
— Кой плаче? — възрази Елоиз.
— Разбирам те, но недей. Няма защо вече, не си струва.
Външната врата се отвори.
— Рамона се връща — каза Елоиз гъгниво. — Иди, моля ти се, до кухнята и кажи там на оная да й даде да вечеря по-рано. Ще идеш ли?
— Ще ида, но ако обещаеш, че няма да плачеш.
— Обещавам. Хайде върви. На мен просто не ми се влиза сега в тая проклета кухня.
Мери Джейн стана, позаклати се, но запази равновесие и излезе от стаята.
Върна се след не повече от две минути. Пред нея подтичваше Рамона. Шляпаше на цели стъпала с разкопчаните шушони, мъчейки се да вдига колкото е възможно по-голям шум.
— Не дава да й сваля шушоните — оплака се Мери Джейн.
Все още легнала по гръб на пода, Елоиз се бършеше с носната си кърпичка. Без да я маха от носа си, тя каза на Рамона:
— Излез и кажи на Грейс да ти свали шушонките. Нали знаеш, че не се влиза в…
— Но тя е в клозета — прекъсна я Рамона.
Елоиз остави кърпичката и с мъка зае седнало положение.
— Дай си крака! — заповяда тя. — Но първо седни! Не там — тука! Чуваш ли?
Мери Джейн пълзеше на колене под масата и търсеше цигарите.
— Познай какво се е случило с Джими — обади се тя.
— Нямам представа. Другия крак. Другия крак!
— Прегазил го е автомобил — каза Мери Джейн. — Каква трагедия!
— Аз видях Скипър с един кокал в устата — каза Рамона.
— Какво е станало с Джими? — попита я Елоиз.
— Една кола го прегази и той умря. Исках да взема кокала на Скипър, но той…
— Дай си челото за малко — каза Елоиз. Тя попипа челцето на Рамона. — Май имаш малко температура. Иди кажи на Грейс да ти даде вечерята горе. И после право в леглото. Аз ще се кача после. Хайде върви, моля ти се. И си вземи шушонките.
Рамона излезе от стаята с бавни големи крачки.
— Хвърли една — обърна се Елоиз към Мери Джейн. — И казвам да пием още по едно.
Мери Джейн й подаде цигара.
— Какво нещо! Тая история с Джими. Това се казва фантазия!
— М-м-мда. Ще идеш ли да налееш? И донеси бутилката тука. Не ми се влиза там. Цялата кухня вони на портокалов сок.
В седем и пет телефонът иззвъня. Елоиз стана от перваза на прозореца и взе да търси в тъмното обувките си. Не успя да ги намери. По чорапи тя тръгна бавно, почти лениво към телефона. Неговият звън не смути Мери Джейн, която бе заспала по корем на дивана.
— Ало — обади се Елоиз, без да пали лампата. — Не мога да дойда да те взема. Мери Джейн е у нас. Паркирала е колата на изхода, а не може да намери ключа. Моята няма как да мине. Половин час търсихме ключа насам-натам, по снега. Дик и Милдред не могат ли да те качат? — Тя изчака отговора. — Виж, това е неприятно, скъпи. Момчета, я се стройте и с маршова стъпка — към къщи. Ти само командувай: леви, десни, леви, десни… Нали си началство. — Тя пак заслуша. — Не се мъча да бъда духовита — каза тя. — И през ум не ми е минало. Просто ми се е развързал езикът. — И затвори телефона.
Тя се върна в дневната с немного сигурна крачка. Отиде до прозореца и наля в чашата си останалото в бутилката уиски. Събра се около един пръст. Изпи го на един дъх, потръпна и седна.
Когато Грейс запали лампата в трапезарията, Елоиз цяла подскочи. Без да става, тя извика:
— Няма да сервираш преди осем, Грейс. Мистър Уенглър ще позакъснее.
Грейс се спря на прага, осветена от лампата в трапезарията.
— Дамата отишла? — попита тя.
— Не, почива си.
— Да-а — каза Грейс. — Мисис Уенглър, мислела да ви питам може ли мой мъж да спи тук тоз вечер. Место при мене много, а той имал работа в Ню Йорк, чак утре, а и време много лошо.
— Мъжът ти ли? Къде е той?
— Тука — каза Грейс. — В кухнята.
— Не, Грейс, не може да спи тук.
— Моля?
— Казах, че не може да спи тук. Това да не е хотел.
Грейс остана неподвижна за секунда, после каза:
— Разбирам, госпожо. — И отиде в кухнята.
Елоиз, излезе от дневната и заизкачва стълбището, осветено съвсем слабо от отражението на светлината в трапезарията. На площадката видя да се валя единият шушон на Рамона. Тя го вдигна и го запрати с все сила през перилото на стълбата; той тупна глухо на пода в преддверието.
Елоиз запали лампата в стаята на Рамона и продължи да търси ключа, сякаш се подпираше на него. Няколко секунди остана неподвижна, загледана в Рамона. После пусна ключа и бързо пристъпи до леглото.
— Рамона! Събуди се! Събуди се, ти казвам!
Рамона спеше на самия край на леглото, издала задниче дори извън него. На нощната масичка лежаха прилежно сгънати очилата й, сложени със стъклата нагоре.
— Рамона!
Момиченцето се събуди с остра въздишка. То отвори широко очи, но почти в същия миг примижа.
— Какво, мами?
— Нали ми каза, че Джими Джимирино го сгазила кола и умрял?
— Какво?
— Слушай какво ти говоря — каза Елоиз. — Защо спиш пак толкова на края?
— Така.
— Защо така? Рамона, нямам намерение да…
— За да не преча на Мики.
— На ко-о-ой?
— На Мики — отвърна Рамона и потри носле. — Мики Микирино.
— Лягай в средата на леглото! — изкрещя пронизително Елоиз. — Веднага!
Уплашена, Рамона само се втренчи в Елоиз.
— Така ли? — Елоиз хвана Рамона за краката и я примъкна до средата на леглото. Рамона нито се възпротиви, нито заплака; остави се да я преместят, но не се подчини.
— Хайде, заспивай сега! — заповяда Елоиз, дишайки тежко. — Затвори очи! На тебе говоря, затвори ги веднага!
Рамона затвори очи.
Елоиз отиде до ключа, и угаси светлината. Но на прага се спря и остана дълго там. После изведнъж се спусна в тъмното към нощната масичка и си удари силно коляното в крака на кревата, но в увлечението си дори не усети болка. Тя грабна очилата на Рамона и ги притисна с две ръце до бузата си. Сълзи потекоха по лицето й и намокриха стъклата.
— Горкото мече-буболече — занарежда тя. — Горкото мече-буболече.
Накрая остави очилата на масичката, но със стъклата надолу. После се наведе над леглото и въпреки че загуби равновесие, започна да подпъхва завивките на Рамона. Рамона не спеше, тя плачеше, и то от доста време, Елоиз я целуна мокра по устата, отмахна косите й от очите и излезе.
Спусна се по стълбите, залитайки силно, и отиде да събуди Мери Джейн.
— Какво? Кой е? А? — подскочи Мери Джейн и се изправи на дивана.
— Мери, слушай, мила — изхлипа Елоиз. — Помниш ли, когато бяхме в първи курс и аз бях облякла онази рокля в кафяво и жълто, дето я бях купила в Бойз, а Мириам Бол каза, че в Ню Йорк никой не носи такива рокли, и аз плаках цяла нощ, помниш ли? — Елоиз хвана Мери Джейн за рамото. — Аз бях хубава, нали? — умолително рече тя. — Нали бях хубава?
През 1928 година — тогава бях деветгодишен — принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.
В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).
Когато се освобождаваше от команчите, Вожда се превръщаше просто в Джон Гедсудски от Стейтън Айлънд. Това беше много свит, тих младеж на двайсет и две-двайсет и три години, студент по право в Нюйоркския университет. Но той остави в нас незаличими впечатления. Няма да изреждам тук всичките му успехи и достойнства. Ще отбележа само мимоходом, че той членуваше в скаутската организация „Орел“, че беше един от най-добрите нападатели на националния отбор по ръгби през 1926 година и че най-учтиво го бяха канили да опита силите си в бейзболния отбор „Ню Йорк Джайънтс“[9]. Той беше абсолютно безпристрастен и невъзмутим съдия на нашите бесни игри и състезания, майстор в даването на първа помощ. Всички ние — едни хулиганчета — от най-малкия до най-големия, безкрайно го обичахме и уважавахме.
Физическият облик на Вожда, такъв, какъвто беше през 1928 година, все още не се е заличил от паметта ми. Ако желанията имаха силата да увеличават ръста, той мигом би се превърнал във великан. Но действителността си е действителност и той беше не по-висок от пет фута и три-четири инча. Набито момче със синьочерна коса, която почти закриваше челото му, с голям месест нос и торс, почти толкова дълъг, колкото и краката. Дори под коженото яке личеше, че има силни плещи, макар да бяха тесни и смъкнати. Но по онова време на мен ми се струваше, че в нашия Вожд се сливат всички фотогенични черти на най-големите киноартисти — Бък Джонс, Кен Мейнард и Том Микс.
Привечер, когато се стъмнеше толкова, че губещият отбор се оправдаваше с това за грешките и пропуските си, ние, команчите, разчитахме упорито и егоистично на дарбата на Вожда да разказва. В тоя час на деня обикновено представлявахме разгорещена нервна банда и водехме война с юмруци и с пискливите си гласове за най-близките места до Вожда. (Рейсът имаше две редици сламени седалки. Лявата редица имаше три допълнителни места — най-хубавите, — които бяха толкова напред, че от тях можеше да се вижда дори профилът на Вожда, когато седеше на волана.) Вожда се качваше в рейса едва след като всички се наместехме. Той обкрачваше шофьорската седалка с гръб към волана и лице към нас и с възслабичкия си, но приятен тенор, започваше да ни разказва следващата част от „Човека, който се смее“. Заговореше ли, ние го слушахме с неотслабващ интерес. „Човека, който се смее“ беше разказ само за команчи. В него може би имаше дори нещо класическо. Повествованието бе широко, всеобхватно и наред с това оставаше в паметта сбито — като нещо портативно. Човек винаги можеше да си го отнесе у дома и да разсъждава върху него, седейки, да речем, във ваната, от която водата бавно се оттича.
Единствен син на богати мисионери, Човека, който се смее, бил откраднат като малко дете от китайски разбойници. Когато богатите мисионери отказали (от религиозни съображения) да платят откуп за сина си, разбойниците, кръвно обидени, пъхнали главата на детето в дърводелско менгеме и завъртели няколко пъти винта надясно. Обектът на този безподобен експеримент пораснал и възмъжал, но главата му останала с крушовидна форма, съвсем плешива, а под носа вместо уста зеел огромен овален отвор. Самият нос пък представлявал сраснали, слепени за лицето ноздри. Затова, когато Човека дишал, страшната, безрадостна паст под носа му се разширявала и свивала — така поне си представях аз — като някаква огромна вакуола. (Вожда по-скоро ни показа нагледно, отколкото да ни опише, как е дишал Човека, който се смее.) При вида на чудовищното лице на Човека, хора, които не го познавали, падали в несвяст. А познатите му го избягвали. Колкото и да е чудно, разбойниците не го гонели от свърталището си — той само трябвало да прикрива лицето си със светлочервена маска от макови листа. Маската не само спестявала на разбойниците неприятната гледка — лицето на техния храненик, но благодарение на нея те винаги знаели къде се намира той: по разбираеми причини с нея той вонял на опиум.
Всяка сутрин, гонен от самотата, Човека, който се смее, се прокрадвал (той стъпвал леко и грациозно като, котка) в гъстата гора около разбойническото скривалище. Там той си намирал приятели: кучета, бели мишки, орли, лъвове, змии-боа, вълци и какви ли не още зверове. Освен това там той свалял маската си и разговарял с тях с мек звучен глас на собствения им език. На тях той не им изглеждал уродлив.
(На Вожда му бяха нужни два месеца, за да стигне до това място на разказа. Но оттук нататък, за голяма радост на команчите, той стана много по-щедър в пускането на „подлистниците“.)
Човека, който се смее, владеел до съвършенство изкуството да подслушва и много скоро научил най-съкровените тайни на разбойническия занаят. Но тези похвати му се видели твърде прости и той незабавно създал своя, много по-сполучлива система. Отначало рядко, а после по-често той започнал да обикаля из Китай и да върши обири и грабежи, а понякога и убийства — но само при крайна необходимост. Много скоро неговите хитро скроени престъпления, в които той проявявал изключително благородство, му спечелили обичта на простолюдието. Колкото и да е невероятно, побащимите му (същите онези разбойници, които първи го тласнали по пътя на престъплението) узнали едва ли не последни за неговите подвизи. И когато узнали, побеснели от завист. Една вечер, мислейки, че са успели да го упоят и той спи дълбок сън, те се изредили един след друг край леглото му и забивали поред ножовете си в завитото с одеяла тяло. Оказало се, че жертвата е майката на главатаря на разбойниците — една крайно неприятна, свадлива вещица. Тази случка така наострила разбойниците, жадни за кръвта на Човека, който се смее, че накрая той се видял принуден за заключи цялата шайка в един дълбок, но много добре обзаведен мавзолей. От време на време те успявали да се измъкнат оттам и му създавали известни неприятности, но въпреки това той нямал желание да ги избие. (Наред с всичко друго Човека, който се смее, беше и милостив и тази негова черта просто ме вбесяваше понякога.)
Скоро Човека, който се смее, започнал да минава китайската граница и да ходи в Париж, където, въпреки своята скромност, обичал да дразни и скандализира с гениалната си изобретателност Марсел Дюфарж, световноизвестен детектив, човек охтичав, но много остроумен. Дюфарж и неговата дъщеря (очарователна, но двулична девойка) станали най-злите врагове на Човека, който се смее. Те много пъти се опитвали да му устроят капан. От любов към спорта Човека, който се смее, обикновено давал вид, че се е хванал, но после изчезвал безследно и по нищо не можело да се разбере как е избягал. Само понякога той оставял хаплива прощална бележчица в парижката канализационна мрежа, която незабавно бивала предавана на Дюфарж. Семейството на Дюфарж губело невероятно много време в шляпане по парижките канали.
Скоро Човека, който се смее, натрупал най-голямото лично богатство в света. По-голямата част от него той подарил анонимно на монасите от един местен манастир — скромни аскети, посветили живота си на дресировка на полицейски кучета. Останалата част от богатството си превърнал в диаманти, които изпращал в изумрудени касетки на дъното на Черно море. Личните му нужди не били никак големи. Хранел се изключително с ориз и орлова кръв и живеел в скромна къщурка с подземно стрелбище и гимнастически салон, разположена на бурния тибетски бряг. С него живеели четирима предани до смърт другари: един сладкодумен вълк на име Чернокрил, едно мило джудже на име Омба, един монголец-великан на име Хонг, чийто език бил изгорен от бледоликите, и една приказно красива девойка евразийка, която от любов, макар и несподелена, към Човека, който се смее, и от постоянна тревога за живота му понякога дори проявявала склонност към престъпление. Човека, който се смее, им давал своите заповеди иззад черен копринен параван. Дори на Омба, милото джудже, не се разрешавало да вижда лицето му.
Няма да го направя, но бих могъл с часове да водя читателя — дори насила, ако е нужно — напред и назад през парижко-китайската граница. Аз и досега считам Човека, който се смее, за нещо като мой героичен прадед — от рода, да речем, на Робърт Е. Лий[10]. Но тази представа е нищо в сравнение с представите ми от 1928 година, когато се смятах не само за пряк потомък на Човека, който се смее, но и за единствен негов жив законен наследник. През въпросната година аз съвсем не бях син на своите родители, а дяволски хитър самозванец, който само чакаше най-малката тяхна грешка, за да им покаже — за предпочитане без насилие, но то не се изключваше — кой всъщност е той. Но за да не съкруша сърцето на мнимата си майка, предвиждах да я взема в своето престъпно царство и да й дам някаква още неопределена, но несъмнено придворна длъжност. Но най-важното за мен през 1928 година беше да внимавам във всяка своя стъпка. Да продължавам играта. Да си мия зъбите. Да си реша косата. И на всяка цена да сподавям своя естествен, чудовищен смях.
В действителност аз не бях единственият жив законен наследник на Човека, който се смее. В клуба имаше двайсет и пет команчи, сиреч двайсет и пет живи законни наследници на Човека, който се смее, и всеки от тях сновеше прикрито и зловещо из целия град, виждаше в момчето от асансьора евентуален враг, шепнеше със сподавен глас обстойни заповеди в ухото на кучето си, вземаше с опънат показалец мерника на учителя си по аритметика. И упорито, напрегнато чакаше кога най-сетне ще му се представи случай да всели ужас и възхищение в някоя посредствена душа.
Един февруарски ден, в който бе открит бейзболният сезон за команчите, забелязах нещо ново в рейса на Вожда. Над предното стъкло беше окачена в рамка малка снимка на девойка със студентска барета и пелерина. Реших, че тази снимка нарушава общия, чисто мъжки стил на нашия рейс и направо попитах Вожда кое е това момиче. Той се подвоуми, после отговори: „Мери Хъдсън.“ Попитах го киноартистка ли е, каква е. Той каза, че не е киноартистка, а следвала — в колежа Уелсли. След като помисли малко, добави, че това е първокласен колеж. Попитах го за какво е окачил снимката й тук, в нашия рейс. Той само леко сви рамене, като че ли искаше, както на мен ми се стори, да намекне, че снимката му е била едва ли не натрапена.
През следващите две седмици Вожда — независимо дали снимката му беше натрапена, или не — не я махна от рейса. Тя не биде изметена с бонбонените хартийки с образа на Бейби Рут и другите отпадъци. И ние, команчите, свикнахме с нея. Постепенно престанахме да й обръщаме внимание, както не обръщахме внимание и на спидометъра.
Но един ден по пътя към парка Вожда спря рейса на Петото авеню, някъде между Шейсета и Седемдесета улица — на повече от половин миля от нашето бейзболно игрище. Двайсетината пътници веднага поискаха обяснение за това, но Вожда не им обърна внимание. Вместо да отговори, той зае обичайната си разказваческа поза — с гръб към волана и лице към нас — и пусна в никое време ново продължение на „Човека, който се смее“. Но едва започна и някой почука на вратата на рейса. Този ден рефлексите на Вожда бяха светкавични. Той се завъртя като пружина, дръпна дръжката на вратата и в рейса се качи момиче с палто от боброви кожи.
Без да се замислям, мога да кажа, че помня само три момичета в живота си, които от пръв поглед са ме поразявали с невероятната си красота. Едното видях на плажа в Джонс Бийч през 1936 година — слабичко същество с черен бански костюм, което се мъчеше да отвори оранжев чадър. Второто срещнах през 1939 година на един параход в Карибско море — то пък хвърли запалката си по един делфин. И третото момиче беше момичето на Вожда, Мери Хъдсън.
— Много ли закъснях? — попита тя и се усмихна на Вожда.
Със същия успех би могла да попита: „Много ли съм грозна?“
— Не — отвърна Вожда.
Някак припряно той огледа команчите, които седяха най-близо до него, и им даде знак да направят място. Мери Хъдсън седна между мен и едно момче — Едгар, презимето му не помня, — чийто чичо беше голям приятел с един контрабандист на спиртни напитки. Ние се свихме колкото можем повече, за да има място за нея. Команчите мълчаха до един.
По обратния път към нашата редовна спирка Мери Хъдсън се наклони към Вожда и оживено започна да му обяснява кои влакове е изпуснала и кой влак е хванала. Тя живееше в Дъгластън, на Лонг Айлънд. Вожда беше много нервен. Той не само не вземаше участие в разговора, но и почти не слушаше какво му говори тя. Помня, че по едно време главата на лоста за скоростите отхвръкна от ръката му.
Когато слязохме от рейса, Мери Хъдсън се лепна за нас. И съм сигурен, че когато стигнахме до бейзболното игрище, на лицата на всички команчи се четеше една и съща мисъл: някои момичета хич не се сещат кога е време да се пръждосват вкъщи. Като капак на всичко, когато, аз и един друг команч хвърляхме монета, за да видим кой отбор ще играе пръв, Мери Хъдсън изяви желание и тя да участва в играта. Отговорът беше повече от ясен. До този миг команчите просто гледаха с недоумение тази фуста, а сега очите им засвяткаха от възмущение. Но в отговор тя се усмихна. Това внесе известно смущение. Тук се намеси Вожда, при което пролича добре прикриваната досега способност да се обърква при известни обстоятелства. Той отведе Мери Хъдсън настрана, за да не го чуват команчите, и, както изглежда, се опита да й поговори сериозно, разумно.
Но накрая Мери Хъдсън го прекъсна и всички команчи я чуха да вика:
— Но много ми се играе! И аз искам да поиграя!
Вожда кимна и отново започна да я убеждава. Посочи й игрището — подгизнало, цялото на дупки. Вдигна една бухалка, за да й покаже колко е тежка.
— Няма значение — долетя до нас ясно гласът й. — Отнякъде си съм дошла чак в Ню Йорк, че и на зъболекар, и на не знам какво… Ще играя и толкоз!
Вожда пак кимна и се предаде. Той се приближи бавно към мястото, където чакаха Смелите и Воините — двата наши отбора — и погледна към мен. Аз бях капитан на Воините. Той ми напомни, че моят централен нападател е на легло и предложи на негово място да играе Мери Хъдсън. Отвърнах, че мога да мина и без централен нападател. А Вожда изрева: „Какво искаш да кажеш с това, твойта…“ Аз се втрещих. За първи път чувах Вожда да псува. Но което е най-лошото, забелязах как Мери Хъдсън се усмихна насреща ми. За успокоение грабнах камък и го запратих в едно дърво.
Ние започнахме първи. В началото централният нападател почти нямаше работа. От мястото си на първа база аз хвърлях сегиз-тогиз поглед назад. И всеки път Мери Хъдсън ми махваше весело с ръка. Беше надянала бейзболна ръкавица, каквато носи само хващачът. Като рече, че ще я сложи и я сложи. Ужасна гледка.
Мери Хъдсън биеше девета в нашия отбор. Когато й обясних това, тя направи гримаса и каза:
— Добре, тогава побързайте!
И ние действително взехме да бързаме. Дойде и нейният ред. По този случай тя свали коженото си палто и бейзболната ръкавица и застана на своето място по рокля — тъмнокафява рокля. Когато й подадох бухалката, тя ме попита защо е толкова тежка. Вожда напусна съдийското си място зад подавача и се приближи обезпокоен. Каза й да опре края на бухалката на дясното си рамо.
— Ето — отвърна тя.
После й каза да не стиска много силно бухалката.
— Няма — отвърна тя.
После й каза да гледа право в топката.
— Ще гледам — отвърна пак. — Пази се сега!
И с мощен удар Мери Хъдсън отби първата изпратена й топка, която профуча над главата на левия краен. Това беше отличен удар и Мери Хъдсън веднага мина на трета база — просто изведнъж.
Изумление, страхопочитание и накрая радост бяха чувствата, които ме обзеха едно след друго, подир което погледнах Вожда. Той като че не стоеше зад подавача, а по-скоро плуваше във въздуха над него — толкова беше щастлив. Минала на трета база, Мери Хъдсън ми махна с ръка оттам. Аз също й махнах. Дори да исках, не можех да се възпра. Да оставим настрана сполучливия удар, но тя умееше не по-зле да ти махне с ръка от далечното си място. До края на играта всичките й удари с бухалката бяха сполучливи. Но кой знае защо, първата база някак не й се нравеше и тя не се задържаше там. Най-малко три пъти се промъква на втора.
В поемането на топката съвсем я нямаше, но ние вече така се бяхме разиграли, че не обръщахме внимание на това. Струва ми се, че би могла да играе много по-добре, ако поемаше и връщаше с каквото и да било друго, но не и с тази ръкавица. Ала тя решително не искаше да се раздели с нея. Не, каза, толкова е миличка.
В течение на около един месец тя играеше бейзбол с команчите един-два пъти седмично (очевидно в дните, когато идваше на зъболекар в Ню Йорк). В някои дни посрещаше рейса навреме, в други — закъсняваше. Понякога говореше като картечница в рейса, друг път просто седеше и пушеше своите цигари с филтър. Когато сядах до нея в рейса, усещах мириса на чудесен парфюм.
Един ветровит априлски ден нашият Вожд, след като ни взе както обикновено в три часа на ъгъла на Сто и девета и Амстердам, подкара на изток по Сто и десета улица и после пое обичайния път по Петото авеню. Косата му беше измокрена и вчесана гладко, а вместо коженото яке носеше палто и аз естествено предположих, че днес Мери Хъдсън ще бъде с нас. А когато подминахме входа, през който обикновено влизахме в парка, вече бях сигурен в това. Както се полагаше, Вожда спря рейса на пресечката между Шестдесета и Седемдесета улица. И за да ни мине по-лесно времето, възседна наопаки седалката си и пусна ново продължение на „Човека, който се смее“. Помня тази част до последната подробност и трябва да я преразкажа накратко.
По известно стечение на обстоятелствата най-добрият другар на Човека, който се смее, неговият огромен вълк Чернокрил, попаднал в капан, поставен хитро от Дюфаржови. Познавайки безпределната вярност на Човека, който се смее, към другарите му, Дюфаржови му предложили да освободят Чернокрил, ако самият той им се предаде. Без ни най-малко да се усъмни в думите им, той приел тези условия. (Някои от дребните колелца на неговия гениален механизъм понякога, по необясними причини, отказваха да работят нормално.) Уговорили се Дюфарж и дъщеря му да се срещнат в полунощ с Човека, който се смее, на определено място в гъстата гора около Париж и там, при лунна светлина, Чернокрил да бъде освободен. Обаче Дюфаржови нямали никакво намерение да пуснат Чернокрил, от когото се страхували и когото ненавиждали. В определената вечер те довели вместо Чернокрил друг вълк, като предварително боядисали в снежнобяло левия му заден крак, та съвсем да прилича на Чернокрил.
Но Дюфарж и дъщеря му не се съобразили с две неща: сантименталната душа на Човека, който се смее, и това, че той владеел вълчия език. Още щом се оставил дъщерята на Дюфарж да го привърже с бодлива тел към едно дърво, някакъв вътрешен подтик го накарал да извиси хубавия си мелодичен глас и да каже няколко прощални думи на този, когото той взел за своя стар другар. Застанал на няколко крачки, осветен от луната, подставеният вълк бил удивен от лекотата, с която Човека говорел вълчия език, и слушал известно време последните напътствия както от личен, тъй и от професионален характер. Но накрая изгубил търпение и започнал да пристъпя от крак на крак. Неочаквано той прекъснал доста рязко Човека, който се смее, и му заявил, че първо, не се казва нито Тъмнокрил, нито Чернокрил, нито Сивокрак и разни такива глупости, а се казва Арман, и второ, че никога в живота си не е бил в Китай и няма никакво намерение да отива там.
Разгневен с право, Човека, който се смее смъкнал е език маската си и лицето му лъснало на лунната светлина с цялата си голота. Мадмоазел Дюфарж тутакси припаднала. Баща й имал по-голям късмет. В момента го била нападнала туберкулозната му кашлица и той не видял фаталното сваляне на маската. Когато кашлицата отминала и зърнал осветеното от луната безчувствено тяло на дъщеря си, веднага съобразил какво е станало. Той закрил очи с ръка и изстрелял цялата пачка от пистолета си по посоката, откъдето се носело тежкото, свистящо дишане на Човека, който се смее.
Тук завърши тази част от разказа.
Вожда извади евтиния си джобен часовник, погледна го, после седна с лице към волана и запали мотора. Аз също погледнах часовника си. Наближаваше четири и половина. Когато рейсът потегли, попитах Вожда няма ли да чакаме Мери Хъдсън. Той не ми отговори и преди да съм успял да повторя въпроса си, обърна се към нас и каза:
— Не можете ли да помълчите малко? Тихо!
Каквото и да е, тази заповед беше фактически безсмислена. В рейса и преди, и сега цареше пълна тишина. Всички си мислехме за бедата, в която бе попаднал Човека, който се смее. Не, ние отдавна бяхме престанали да се тревожим за нашия герой, защото имахме много голяма вяра в него, но когато се излагаше на опасност, не ни беше до разговори.
През третия или четвъртия гейм същия следобед изведнъж забелязах от игрището Мери Хъдсън. Тя седеше на една пейка на стотина крачки вляво от мен, притисната между две гувернантки с детски колички. Облечена с коженото палто, тя пушеше цигари и като че ли гледаше към нас. Това откритие ме развълнува и аз извиках на Вожда, който стоеше зад подавача. Той забърза към мен, дори едва не затича. „Къде е?“ — попита. Посочих му я. Вожда се загледа за миг към нея, после ми каза, че ще се върне след минутка и напусна игрището. Вървейки бавно, той разкопча палтото си и пъхна ръце в джобовете на панталоните. Аз седнах и се загледах след него. Когато Вожда стигна до Мери Хъдсън, палтото му беше вече пак закопчано, а ръцете прилепени до тялото.
Той постоя над нея около пет минути — очевидно й говореше нещо. После тя, стана и двамата тръгнаха към игрището. По пътя не разговаряха и нито веднъж не се погледнаха. Когато стигнаха до нас и Вожда зае мястото си, аз извиках:
— Тя няма ли да играе?
Той ми отвърна да си гледам играта. Аз взех да си гледам играта, но не откъсвах очи от Мери Хъдсън. Тя мина бавно покрай игрището, пъхнала ръце в джобовете на коженото си палто, и седна точно зад трета база на една скамейка, която играчите бяха вдигнали от мястото й. Запали нова цигара и прехвърли крак връз крак.
Когато дойде ред на Воините да бият, аз отидох при нея и я попитах не иска ли да поиграе отляво. Тя завъртя глава. Попитах я да не е изстинала. Пак завъртя глава. Казах й, че няма кой да ми играе отляво. Обясних й, че едно и също момче играе и център, и отляво. Но всичко това остана без отговор. Тогава подхвърлих ръкавицата си във въздуха и се опитах да я посрещна с глава, но тя падна в една кална локва. Избърсах я в панталоните и попитах Мери Хъдсън няма ли някой път да дойде на гости у дома. Казах й, че Вожда много често ни идва на гости.
— Остави ме на мира — каза тя. — Моля ти се, остави ме на мира.
Погледнах я учудено, после измъкнах мандарина от джоба си и тръгнах към пейките на Воините, подмятайки във въздуха мандарината. Но насред път се спрях, обърнах се и тръгнах заднишком, като гледах към Мери Хъдсън и продължавах да си подхвърлям мандарината. Нямах представа какво ставаше между Вожда и Мери Хъдсън (а и сега само съвсем смътно се досещам) и все пак вече бях абсолютно сигурен, че Мери Хъдсън завинаги е отпаднала от племето на команчите. Тази сигурност, макар и неподкрепена от факти, направи така колеблив и без това рискования заден ход, че аз се бамнах право в една детска количка.
След още един гейм вече доста се здрачи и не можеше да се играе повече. Прекратихме играта и започнахме да си събираме нещата. Хвърлих още един поглед към Мери Хъдсън. Тя стоеше близо до третата база и плачеше. Вожда я държеше за ръкава на палтото, но тя се изскубна. Хукна от игрището към циментовата пътека и продължи тичешком по нея, докато се изгуби от погледа ни. Вожда не се затича подире й. Само я изпрати с очи, докато тя се скри. После влезе в игрището и прибра двете бухалки — ние винаги оставяхме бухалките и той ги прибираше в рейса. Аз пристъпих към него и го попитах дали не са се скарали с Мери Хъдсън. А той ми рече да си напъхам ризата в гащите.
Както винаги ние, команчите, се втурнахме към рейса с викове, блъскане и ръгане, без да забравяме нито за миг, че отново наближава време за Човека, който се смее. Пресичайки тичешком Петото авеню, някой изпусна пуловера си и аз се препънах в него и се проснах на земята. Скочих веднага, но когато дотичах до рейса, най-хубавите места бяха вече заети и трябваше да седна някъде към средата. Ядосан от това, ръгнах в ребрата съседа си отдясно, после обърнах глава и видях Вожда да прекосява улицата. Още не беше съвсем тъмно, но както винаги към шест часа притъмняваше. С вдигната яка и бухалките под лявата мишница Вожда пресичаше улицата, забил поглед в паважа. Черната му коса, намокрена и така добре вчесана рано следобед, сега беше изсъхнала и се развяваше на вятъра. Помня, че си помислих: жалко, че Вожда няма ръкавици.
Когато Вожда се качи, в рейса настъпи тишина — онази относителна тишина, която настъпва в театъра с угасването на първите лампи. Едни довършваха разговорите си с припрян шепот, други ги прекратиха веднага. И все пак първата работа на Вожда бе да ни каже:
— Никакъв шум повече! Иначе няма да разказвам.
В същата секунда в рейса се възцари абсолютна тишина, тъй че на Вожда не му оставаше друго освен да заеме мястото си и да започне. Той седна, извади носната си кърпа и старателно си издуха носа — първо едната ноздра, после другата. Търпеливо и дори с известен интерес ние изчакахме края на на това представление. След като си свърши работата с кърпата, той я сгъна прилежно на четири и я прибра в джоба си.
Четири от куршумите на Дюфарж пронизали Човека, който се смее — два право в сърцето. Дюфарж все още закривал с длан очи, за да не види лицето на Човека, но когато от посоката, в която бил стрелял, долетели предсмъртни стенания, той засиял. Черното му сърце забило лудо и той се спуснал към припадналата си дъщеря и я свестил. Извън себе си от радост, двамата — с храбростта на страхливци — едва сега се осмелили да погледнат Човека, който се смее. Главата му била клюмнала безжизнено, брадата опирала в окървавените гърди. Полека, жадно, бащата и дъщерята се приближили да разгледат отблизо жертвата си. Но ги очаквала изненада. Човека, който се смее, съвсем не бил умрял и сега по някакъв непознат способ свивал мускулите на стомаха си. Когато двамата се доближили съвсем до него, той изведнъж вдигнал глава, избухнал в чудовищен смях и ловко, дори педантично изплюл един след друг и четирите куршума. Това така поразило Дюфарж и дъщеря му, че сърцата им се пръснали и двамата паднали мъртви в краката на Човека, който се смее. (Ако тази част все пак трябваше да бъде по-кратка, тя би могла да свърши тук; команчите лесно биха си разтълкували внезапната смърт на Дюфарж и дъщеря му. Но частта продължаваше.)
Дни наред Човека, който се смее, стоял привързан за дървото с бодливата тел, а труповете на бащата и дъщерята се разлагали в краката му. Раните му кървели непрекъснато, а запаси от орлова кръв наблизо нямало, затова пък смъртта била по-близо от всеки друг път. Ала един ден с пресипнал, но изразителен глас той призовал на помощ горските животни. Поръчал им да доведат при него милото джудже Омба. И те го послушали. Ала дълъг бил пътят през парижко-китайската граница и обратно и когато Омба пристигнал с аптечката и пресен запас от орлова кръв, Човека, който се смее, вече бил в безсъзнание. Преди всичко Омба се заел с едно милостиво дело: той вдигнал маската на своя господар, захвърлена от вятъра върху гъмжащия от червеи труп на мадмоазел Дюфарж. После я поставил почтително върху страшното лице на господаря и едва тогава започнал да превързва раните му.
Когато Човека, който се смее, най-сетне отворил малките си очи, Омба припряно поднесъл към маската съда с орлова кръв. Но Човека, който се смее, не се докоснал до нея. Той само произнесъл с тих глас името на своя обичен Чернокрил. Омба навел глава — тя също била малко обезформена — и разкрил на господаря си, че Дюфаржови са убили Чернокрил. Горестен, сърцераздирателен стон се изтръгнал от гърдите на Човека, който се смее. Той протегнал отмаляла ръка към съда с орлова кръв и го строшил в шепата си. Малкото останала кръв се стекла на тънка струйка по китката му. Той заповядал на Омба да обърне глава и ридаейки, Омба му се подчинил. Накрая, преди да прихлупи лице към окървавената земя, Човека, който се смее, смъкнал маската си — това било последното му движение.
Разказът, разбира се, свърши тук. (И никога не бе продължен.) Вожда подкара рейса. На отсрещния ред Били Уолш, най-малкият от команчите, избухна в плач. Никой не му се скара да млъкне. Колкото до мен, помня, че коленете ми се бяха разтреперали.
След няколко минути аз слязох от рейса и първото нещо, което попадна пред очите ми, беше парче тънка червена хартия, залепнала в основата на един стълб, с която вятърът си играеше. Тя много приличаше на онази маска от макови листа. Когато се прибрах вкъщи, зъбите ми тракаха неудържимо и нашите веднага ме изпратиха в леглото.
Беше сиромашко лято. Часът минаваше четири. От обед прислужницата Сандра двайсетина пъти бе поглеждала със стисната уста през кухненския прозорец с изглед към езерото. Този път, като се откъсна от прозореца, тя разсеяно развърза и пак върза връзките на престилката си, пристягайки, доколкото бе възможно, огромния си кръст. После се върна при масата и се отпусна с новата си дреха на стола срещу мисис Снел. Свършила с чистенето и гладенето, мисис Снел пиеше обичайната си чаша чай, преди да тръгне за автобусната спирка долу на пътя. Беше сложила вече и шапката си. Същата особена, черна филцова шапка която бе носила не само това лято, но и предишните три лета: при невиждани горещини, при всякакви промени в живота, над десетки маси за гладене, над десетки прахосмукачки — все с нея. Марката „Хети Карнеги“ все още стоеше отвътре, поизбледняла, но — нека се изразим така — несломена.
— Ами! Няма да се тревожа повече — оповести Сандра за пети или шести път, говорейки колкото на себе си, толкова и на мисис Снел. — Реших вече, че няма да се тревожа. За какво?
— Права си — каза мисис Снел. — И аз не бих се тревожила. Истина ти казвам. Подай ми чантата, ако обичаш.
Крайно износената кожена чанта носеше не по-малко внушителна марка от марката на шапката. Сандра успя да я достигне, без да става. Тя я подаде през масата на мисис Снел, която я отвори и извади пакет ментолови цигари и кибрит.
Мисис Снел запали цигара, после поднесе чашата чай до устните си, но тутакси я върна на чинийката.
— Ако не побърза да изстине, ще изпусна автобуса. — Тя погледна Сандра, която бе вперила унил поглед някъде към бакърените съдини, наредени на стената. — Престани да се тревожиш! — каза заповеднически тя. — Какъв смисъл има да се тревожиш? Може да й каже, пък може и да не й каже. Това е. Защо трябва да се тревожиш?
— Не се тревожа — отвърна Сандра. — Ами! За това пък ще взема да се тревожа. Но човек може да се побърка от това хлапе, дето стъпва като котка из къщата. Просто не го чуваш, разбираш ли. Никой не го чува, така стъпва. Ето, онзи ден беля грах — ей тук, на същата тази маса — и за малко не го настъпих по ръката! Беше се напъхало под масата, без да го усетя.
— На твое място не бих се тревожила.
— И трябва да мериш всяка своя дума пред него — каза Сандра. — Може да те подлуди това дете.
— Все още не може да се пие — констатира мисис Снел. — Страшно неприятно… Това, дето трябва да си мериш всяка дума пред него.
— Може да те подлуди. Честна дума. Кажи-речи аз съм се побъркала вече. — Сандра бръсна някакви невидими трохи от скута си и процеди: — Четиригодишно хлапе!
— Но е хубавко — каза мисис Снел. — С тия големи кафяви очи и въобще.
Сандра изпръхтя.
— Носът му ще стане като на бащата. — Тя вдигна своята чаша и отпи, без да се опари. — Не мога да разбера за какво седят тук и целия октомври — възнегодува тя и остави чашата си. — Да ти кажа, никой от тях не се доближава дори до водата вече. Нито тя, нито той, нито детето. Никой. Не излизат повече и с тая шантава лодка. Не мога да разбера за какво си харчат парите още.
— Не разбирам как можеш да го пиеш. Аз все още не мога да го докосна.
Сандра гледаше свирепо към отсрещната стена.
— Ох, да си се върна веднъж в града. Мразя това идиотско място, истина ти казвам. — Тя хвърли враждебен поглед на мисис Снел. — Лесно ти е на тебе, ти си живееш тука. Имаш си и познати, и приятели, и всичко. Нищо не те тревожи.
— Ще го изпия, та ако ще да умра — каза мисис Снел, поглеждайки часовника над електрическата печка.
— Питам те аз какво щеше да правиш, ако беше на мое място? — тръсна неочаквано Сандра. — Какво щеше да правиш? Кажи си правичката.
Мисис Снел влезе в този въпрос като в хермелиново палто. Тя веднага остави чая и каза:
— Преди всичко няма да се тревожа от тази история. Освен това ще си потърся друго…
— Но аз не се тревожа — прекъсна я Сандра.
— Знам… Но да ти кажа какво ще направя: ще си намеря…
Летящата врата на столовата се отвори и Бу Бу Таненбаум, стопанката на къщата, влезе в кухнята. Двадесет и пет годишна, тя беше дребничка, почти без ханш, с безцветна четинеста коса, прибрана — без всякакъв стил — зад големите й уши. Носеше панталони до коленете, черен пуловер с висока яка, къси чорапи и спортни обувки. Като не смятаме смешното й име и не особено привлекателния й общ вид, с това завинаги запомнящо се, необикновено проницателно малко лице тя беше поразително момиче. Бу Бу отиде право при хладилника и го отвори. Разкрачила крака, подпряла ръце на коленете, тя затърси нещо с поглед вътре, като си свиреше немелодично през зъби и поклащаше в такт, без да се смущава, задните си части. Сандра и мисис Снел мълчаха. Мисис Снел угаси бавно цигарата си.
— Сандра.
— Да, госпожо.
— Нямаме ли вече кисели краставички? Искам да му занеса една.
— Той ги изяде — отвърна смислено Сандра. — Изяде ги снощи, преди да си легне. Бяха останали само две.
— Нищо, аз ще купя, като отида на гарата. Мислех си да го примамя да излезе от платноходката. — Бу Бу затвори хладилника и отиде да погледне от прозореца към езерото. — Друго нещо трябва ли ни? — попита тя оттам.
— Само хляб.
— Оставила съм ви чека на масата в хола, мисис Снел. Благодаря ви.
— Хубаво — отвърна мисис Снел. — Чувам, че Лайънел пак е избягал — засмя се тя отривисто.
— Така изглежда — каза Бу Бу и мушна ръце в джобовете на панталоните.
— Добре поне, че не е избягал много далече — каза мисис Снел и пак пусна отривист смях.
Бу Бу, която все още стоеше при прозореца, се пообърна така, че да не е съвсем с гръб към двете жени на масата.
— Не, не е — отвърна тя и отмахна назад кичур коса от ухото. После добави съвсем информативно: — Още от двегодишен той редовно си бяга. Но не кой знае къде. Стигал е най-много — в града поне — до Мел в Централния парк. Това е на няколко преки от къщи. А най-близо е бягал до входната врата на нашата сграда. Чакаше там баща си да му каже довиждане.
Двете жени на масата се засмяха.
— Мел е, дето се пързалят с кънки в Ню Йорк — много любезно обясни Сандра на мисис Снел.
— Тогава беше тригодишен. Всъщност това бе миналата година. — Бу Бу извади цигара и кибрит от джоба на панталоните си. Тя запали цигарата, а през това време двете жени живо я наблюдаваха. — Голяма тревога беше. Вдигнахме на крак цялата полиция.
— И намериха ли го? — попита мисис Снел.
— Разбира се, че го намериха — отвърна високомерно Сандра. — Ти как я мислиш тая?
— Намериха го в единайсет и четвърт вечерта, посред… февруари, мисля, беше. Нито едно дете в парка. Само апаши и долни типове. Седи си нашият на подиума за оркестъра и си търкаля напред-назад стъклено топче по една цепнатина. Премръзнал до смърт и…
— Велики боже! — възкликна мисис Снел. — И как стана така? Искам да кажа, защо беше избягал?
Бу Бу пусна към стъклото криво колелце дим.
— Следобеда някакво дете в парка дошло при него и му казало: „Много миришеш, момченце.“ Ние поне мислим, че затова не се е прибрал. Но не съм сигурна, мисис Снел. Не мога да си го обясня съвсем.
— Откога прави така? — попита мисис Снел. — Откога бяга, искам да кажа.
— Ами на две години и половина — каза Бу Бу с точността на биограф — беше се скрил под една мивка в мазето на нашата сграда. Чак в пералнята. Наоми, едно момиченце, което той много обичаше, му казала, че има в термоса си червей. Само толкова можахме да измъкнем от него — въздъхна Бу Бу и се отдалечи от прозореца с още неизтърсена цигара. — Ще опитам още веднъж — каза тя вместо довиждане на двете жени.
Те се засмяха.
— Милдред — обърна се Сандра към мисис Снел, все още смеейки се, — ако не скочиш веднага, ще изпуснеш автобуса.
Бу Бу затвори след себе си стъклената врата.
Тя се спря на стръмната полянка пред къщата. Прехвърлило отдавна зенита, следобедното слънце печеше в гърба й. На двеста-двеста и петдесет крачки пред нея синът й Лайънел седеше на кърмата в платноходката на баща си. Със смъкнати платна, привързана чак за другия край на кея, тя се поклащаше точно под прав ъгъл към него. Малко отвъд нея плаваше обърната наопаки, изгубена или зарязана водна ска, но никъде по езерото не се виждаха скутери; водата браздеше само полицейската моторница, упътила се към кея на Лийч. На Бу Бу й беше някак трудно да докара Лайънел във фокус. Слънцето, макар и не много жарко, блестеше така, че правеше всеки далечен образ — момче или лодка — неясен и трептящ. След малко Бу Бу престана да се взира. Тя стъпка по войнишки цигарата си и се отправи към кея.
Беше октомври и от кея не я лъхна онази топлина, която той излъчваше през лятото. Тя тръгна по него, свиркайки си през зъби „Кентъки бейб“. Когато стигна до другия край, клекна на десния ъгъл, при което коленете й изпукаха, и погледна надолу към Лайънел. Той не вдигна глава. Беше само на едно весло разстояние от нея.
— Хей, приятел! — извика тя. — Пират! Мръсно куче! Аз съм пак тук.
Все тъй без да вдига глава, Лайънел изведнъж реши, че трябва да демонстрира моряшките си способности. Той завъртя румпела надясно докрай, после го дръпна рязко към себе си. И през цялото време гледаше надолу.
— Ей, аз съм вицеадмирал Таненбаум — каза Бу Бу. — Идвам на инспекция.
Този път се получи отговор.
— Ти не си адмирал. Ти си жена — каза Лайънел.
Обикновено той си поемаше дъх в изреченията там, където не трябва, та често пъти думите, на които искаше да наблегне, прозвучаваха вместо по-силно, по-слабо.
Бу Бу не само слушаше гласа му, а просто като че ли го наблюдаваше.
— Кой ти каза това? Кой ти каза, че не съм адмирал.
Лайънел отговори, но тя не можа да го чуе.
— Кой?
— Тате.
Все още клекнала, Бу Бу провря ръка между коленете си и се подпря с нея на дъските, за да пази по-добре равновесие.
— Твоят тате е чудно момче — каза тя, — но нищо не разбира от морски работи. Вярно, че когато съм на сушата, аз съм жена — това е напълно вярно. Но моето истинско призвание от край време и винаги…
— Ти не си никакъв адмирал — повтори Лайънел.
— Моля?
— Не си никакъв адмирал. Ти си си жена.
Настъпи мълчание. През това време Лайънел отново промени курса на кораба си, като обръщаше румпела с две ръце. Беше с панталонки каки и бяла фланелка с цветна картинка на гърдите. Слънцето съвсем бе потъмнило кожата му и поизрусило отгоре косата, която по цвят и острота досущ приличаше на косата на майка му.
— Много хора мислят, че не съм адмирал — каза Бу Бу, без да сваля поглед от него. — И то защото аз не се хваля наляво и надясно с това. — Пазейки равновесие, тя извади цигари и кибрит от джоба на панталоните си. — Почти никога нямам желание да говоря за моя чин с когото и да било. Особено пък с малки момченца, които дори не ме поглеждат, когато им приказвам. Ако не си мълча, ще вземат да ме уволнят от хубавата служба.
Не запалила цигарата, тя изведнъж скочи на крака изопна гърди, сви на фуния дясната ръка, сложи я на устата си и имитира тръбен сигнал. Лайънел моментално вдигна глава. По всяка вероятност той разбираше, че това не е истински сигнал, и все пак изглеждаше силно възбуден — беше я зяпнал с отворена уста. Бу Бу „изсвири“ сигнала — странна смесица между вечерна и сутрешна тръба — три пъти без никакви паузи. После отдаде тържествено чест към отсрещния бряг. Когато най-сетне клекна отново, тя имаше вид като че ли безкрайно съжалява, дето е принудена да стори това — сякаш толкова дълбоко я беше развълнувало едно от тайнствата на военноморските традиции, до които обикновените хора и малките момченца нямат достъп. Тя се загледа за миг към ограничения хоризонт на езерото, после сякаш си спомни, че не е сама. Погледна — внушително — Лайънел, който все още стоеше с отворена уста.
— Това беше таен сигнал, който само адмиралите имат право да слушат. — Тя си запали цигарата и духна клечката, при което изпусна артистично тънка дълга струя дим. — Ако някой разбере, че съм изсвирила пред тебе този сигнал… не знам. — Тя отново закрепи секстанта на погледа си на хоризонта.
— Изсвири го пак.
— Изключено.
— Защо?
Бу Бу сви рамене.
— Преди всичко наоколо има твърде много низши офицери. — Тя се умори да клечи и седна по турски. Издърпа чорапите си. — Но ще ти кажа какво смятам да направя — каза тя делово. — Ако ми обясниш защо бягаш от къщи, ще ти изсвиря всички тайни сигнали, които зная. Съгласен ли си?
Лайънел начаса заби пак поглед надолу.
— Не — отвърна той.
— Защо?
— Така.
— Защо така?
— Защото не искам — каза Лайънел и дръпна рязко румпела за авторитет.
Бу Бу засени дясната страна на лицето си от слънцето.
— Ти ми каза, че вече няма да бягаш. Нали си говорихме и ти каза, че вече е свършено с бягствата. Ти ми обеща.
Отговорът на Лайънел не стигна до нея.
— Какво? — попита тя.
— Не съм обещавал.
— Напротив, обеща. Разбира се, че обеща.
Лайънел отново се зае с управлението на кораба.
— Щом си адмирал, къде ти е флотата?
— Флотата ли? Добре че ме попита — каза Бу Бу и започна да се спуща в платноходката.
— Вън! — заповяда Лайънел, без да стига до пискливост: той продължаваше да гледа надолу. — Никой не може да влиза.
— Никой ли? — Кракът на Бу Бу вече докосваше пода на платноходката, но тя го прибра покорно на кея. — Съвсем никой ли? — Тя пак седна по турски. — А защо?
Лайънел отговори изчерпателно, но и този път недостатъчно силно.
— Какво? — попита Бу Бу.
— Защото не се разрешава.
Бу Бу не сваляше поглед от детето, но цяла една минута не каза нищо.
— Много жалко — рече тя накрая. — На мен така ми се искаше да се кача на твоя кораб. Така ми е мъчно за тебе. Така ми липсваш. По цял ден седя сама в къщата и няма с кого да си поговоря.
Този път Лайънел не обърна румпела. Изучаваше съсредоточено жилките на ръчката.
— Можеш да говориш със Сандра — каза той.
— Сандра си има работа — отвърна Бу Бу. — А пък и не ми се говори със Сандра. Искам да си говоря с тебе. Искам да сляза при теб да си говорим.
— Можеш да говориш и оттам.
— Какво?
— Можеш да говориш и оттам.
— Не, не мога. Разстоянието е много голямо. Трябва да съм по-близо.
Лайънел дръпна румпела.
— Никой не може да влиза тук.
— Какво?
— Никой не може да влиза.
— Добре, ще ми кажеш ли тогава оттам защо бягаш от къщи. И то след като ми обеща, че вече няма.
Близо до задната седалка се търкаляше леководолазна маска. Вместо отговор Лайънел я прихвана между пръстите на десния си крак и с бърз, сръчен замах на крака я изхвърли през борда. Маската потъна мигновено.
— Много хубаво. Чудесно — каза Бу Бу. — Това е маската на чичо ти Уеб. О, той така ще се зарадва. — Тя дръпна от цигарата. — А по-рано тази маска беше на чичо ти Сиймор.
— Не ме интересува.
— Виждам. Виждам, че не те интересува — каза Бу Бу.
Тя държеше някак накриво цигарата между палеца и показалеца и горящият й край почти опираше в един от пръстите. Изведнъж тя се опари и пусна цигарата в езерото. След това извади нещо от джоба — бяло пакетче, голямо колкото колода карти, пристегнато със зелен канап.
— Това е верижка с ключове — каза тя, като усети, че очите на детето са устремени към нея. — Като верижката на тате. Но има много повече ключове от неговата. Тази е с десет ключа.
Лайънел пусна румпела и се наведе напред. Той протегна ръце, готов да лови.
— Ще хвърлиш ли? — каза той. — Кажи?
— По-спокойно, по-спокойно, рожбо. Нужно е да си помисля малко. Би трябвало да я хвърля в езерото.
Лайънел я гледаше с ококорени очи и отворена уста. Сега затвори устата.
— Тя е моя — каза той и в гласа му прозвуча — но твърде несигурно — молба за милост.
Бу Бу го погледна, сви рамене и каза:
— Не ме интересува.
Бавно Лайънел зае пак мястото си и без да сваля очи от майка си, посегна към румпела отзад. Очите му просто попиваха всичко.
— Дръж! — Бу Бу хвърли пакетчето и то падна право в скута му.
Той го погледна, взе го в ръка, пак го погледна и го зафучи в езерото. В следващия миг вече гледаше Бу Бу и в очите му имаше не предизвикателство, а сълзи. След още един миг устата му се изкривиха във вид на хоризонтална осмица и той ревна колкото му глас държи.
Бу Бу се изправи полека, като да й беше изтръпнал кракът, и се спусна в платноходката. След малко тя вече седеше на задната седалка с кормчията в скута си и го друсаше и целуваше по врата, давайки му някои наставления:
— Моряците не плачат, момчето ми. Моряците никога не плачат. Освен когато потопят кораба им. Или когато претърпят корабокрушение и се спасяват със сал и няма с какво да утолят жаждата си освен с…
— Сандра… каза… на мисис Снел… че тате е… мръсен… чифут.
Бу Бу трепна едва забележимо, свали детето от скута, изправи го пред себе си и отмахна косата от челото му.
— Така ли каза, а?
Лайънел закима усилено с глава. Все още разреван той се приближи съвсем до нея и се пъхна между краката й.
— Е, това не е чак толкова страшно — каза Бу Бу обгърнала го с крака и ръце. — Това не е най-лошото. — Тя го хапна нежно по ухото. — А ти знаеш ли какво е това чифут, момчето ми?
Лайънел или не искаше, или не беше в състояние да отговори веднага. Във всеки случай той изчака, докато поотмине хълцането от плача. После, забил уста в топлия врат на майка си, отговори глухо, но разбираемо.
— Това, дето го има чичо за украшение. Дето се пуши с него.
Бу Бу отдалечи малко детето от себе си, за да го погледне. После пъхна така неочаквано ръка отзад в панталонките му, че то подскочи, но веднага я измъкна и натъпка хубаво фланелката му.
— Знаеш ли какво ще направим сега? — каза Бу Бу. — Ще отидем с колата в града, ще купим кисели краставички и хляб и ще изядем краставичките в колата; после ще отидем на гарата да посрещнем тате, ще го закараме вкъщи и ще го помолим да ни повози с лодката. Ти ще му помогнеш да свали платната. Искаш ли?
— Искам.
Двамата направиха надбягване до къщи. Спечели Лайънел.
Наскоро получих с въздушна поща покана за една сватба, която ще стане в Англия на осемнайсети април. Какво ли не бих дал, за да присъствам на тази сватба; ето защо, когато пристигна поканата, отначало реших, че ще е напълно възможно да извърша това пътуване до чужбина със самолет, каквито и да са разноските. Но след това обсъдихме доста обстойно въпроса с жена ми — невероятно уравновесено и трезво същество, и решихме да не заминавам — преди всичко аз съвсем бях забравил, че тъща ми се надява да прекара последните две седмици от април при нас. Право да си кажа, не ми се случва да виждам толкова често мама Гренчър, а пък и годините й не намаляват. Тя е на петдесет и осем. (Самата тя първа би признала това.)
Но независимо от всичко, където и да се намирам, аз не съм от онези, които дори пръста си не биха помръднали, за да спасят една сватба от скука. И тъй, загрижен за сватбата, надрасках няколко откровения на булката, която познавах близо от шест години. Ако моите бележки причинят известно безпокойство на младоженеца, с когото не се познавам, толкова по-добре. Целта ми не е да доставя някому удоволствие, а да напътя, да поуча.
През април 1944 година аз бях между шестдесетимата американски военни, които преди десанта в Европа минаваха в Девън, Англия, доста специален курс на обучение, ръководен от английското разузнаване. Като се оглеждам назад, мисля си, че ние, шестдесетимата, бяхме, кажи-речи, уникални в едно отношение: в цялата група нямаше нито един особено общителен.
Всички имахме слабост към писане на писма и ако се случеше да си продумаме нещо извънслужебно, обикновено се задаваше въпросът има ли някой повече мастило. Когато не пишехме писма и бивахме свободни от занятия, всеки от нас си ходеше най-често по свой собствен път. В ясни дни моят път обикновено ме водеше към живописната природа извън града. А в дъждовни дни седях някъде на сушина и четях книга, често пъти само на една крачка от някоя маса за пинг-понг.
Курсът трая три седмици и завърши в една много дъждовна събота. По план в седем часа вечерта същия ден цялата наша група трябваше да замине за Лондон, където, както се говореше, щяхме да бъдем придадени към пехотни и въздушни поделения, сформирани за десанта. Към три часа следобед аз вече бях прибрал всичките си вещи във военния куфар, включително брезентовата торба за противогаза, пълна с книги, които бях донесъл от другата страна на океана. (Няколко седмици преди това бях пуснал самия противогаз от един илюминатор на „Мавритания“, давайки си ясна сметка, че ако врагът реши да използва газ, аз никога няма да успея да сложа навреме това чудо на лицето си.) Помня, че седях дълго пред крайния прозорец на нашата барака и гледах полегатите стрели на потискащия дъжд, а пръстът на спусъка като че ли ме сърбеше или може би само така ми се струваше. Зад гърба си чувах неприятното дращене на много писалки върху много пощенски листове със знака на победата. Изведнъж, без да съм си наумил нещо определено, аз се откъснах от прозореца, сложих си мушамата, шалчето от кашмирска вълна, обувките, вълнените ръкавици и фуражката (която, все още ми напомнят това, че съм носил по много специален начин — нахлупена над двете уши). После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не.
В центъра на града, където може би ставаха най-много локви, се спрях пред една черква да прочета обявите на дъската — най-вече защото написаното, бяло върху черно, привлече вниманието ми, но отчасти и затова, че след тригодишна военна служба ми беше станало навик да чета всякакви обяви. На дъската имаше съобщение, че в три и петнайсет ще се състои репетиция на детски хор. Погледнах ръчния си часовник, после пак дъската. С кабърче беше окачен списък на децата, които трябваше да присъстват на репетицията. Застанал на дъжда, прочетох всички имена, след което влязох в черквата.
Десетина възрастни седяха, пръснати по пейките, и някои от тях държеха в скутовете си галошки. Минах и седнах на първия ред. На подиума, в три плътни редици столове, бяха насядали двайсетина деца, повечето момичета, на възраст от около седем до тринайсет години. В момента ръководителката на хора, грамадна жена, облечена със спортен костюм, ги съветваше да си отварят по-широко устата, когато пеят. Нима някой е виждал, питаше тя, малкото славейче да пее очарователните си песни, без първо да си отвори човчицата широко, широко, широко? Очевидно никой не беше виждал. Децата я гледаха със спокоен, непроницаем поглед. По-нататък тя каза, че иска всички деца да вникват в смисъла на думите, които пеят, а не само да ги произнасят като папагали. След това даде тон с камертона си и децата подобно на невръстни тежкоатлети вдигнаха книгите си с псалмите.
Пееха без музикален съпровод или, по-точно казано в случая, без някой да им пречи. Гласчетата им бяха мелодични и така неподправени, че някой по-набожен човек от мен лесно би изпитал чувството, че се възвисява. Две-три от най-малките позабавяха темпото, но само толкова, че единствено майката на композитора би могла да разбере грешката. Никога не бях чувал този псалм, но хранех надежда, че той има поне десетина куплета. Оглеждах лицата на всички деца, но най-дълго задържах погледа си върху едно — лицето на девойчето, най-близо до мен, на последния стол от първата редица. Тя беше около тринайсетгодишна, с права, пепеляворуса коса, подстригана до под ушите, с изящно чело и уморени очи, които, помислих си, навярно бяха преброили вече колко души има в черквата. Нейният глас се отделяше ясно от останалите, и то не само затова, че тя седеше най-близо до мен.
Най-добър в горните регистри, най-звучен и най-сигурен, този глас автоматично водеше другите. Малката дама обаче изглеждаше поотегчена от собствените си певчески възможности или може би просто от времето и мястото; забелязах я да се прозява на два пъти между отделните куплети. Това беше прозявка на дама прозявка със затворена уста, но аз не можех да не я забележа: издадоха я ноздрите й.
Щом псалмът свърши, ръководителката на хора се впусна в дълга лекция на тема хората, които не могат да не шават с крака и да държат устата си затворена докато свещеникът чете своята проповед. Разбрал че повече няма да се пее, и побързах да изляза от черквата, преди неблагозвучният глас на ръководителката да е унищожил напълно обаянието от детските гласове.
Валеше още по-силно. Тръгнах по улицата и надзърнах през прозореца в подкрепителния пункт на Червения кръст, но вътре беше пълно — пред бара за кафе се тълпяха в две-три редици военни и дори през стъклото чувах цъкането на топки за пинг-понг в другото помещение. Прекосих улицата и влязох в едно кафене, което беше празно, ако не смяташ сервитьорката на средна възраст, от чийто поглед останах с впечатление, че би предпочела клиент със суха мушама. Окачих колкото е възможно по-внимателно мушамата си на въртящата се закачалка, после седнах на една маса и си поръчах чай с препечен хляб. За първи път този ден продумвах някому. След това претърсих всичките си джобове, включително и джобовете на мушамата, и най-после намерих двете стари писма, които исках да препрочета — едното от жена ми, в което тя ми обясняваше колко се е влошило обслужването в кафенето на Шрафт на Осемдесет и осма улица, и другото от тъща ми, която ме молеше да й изпратя малко кашмирска прежда, щом ми се удаде случай да изляза извън „лагера“.
Още не бях изпил първия си чай, когато в кафенето влезе малката дама, която бях наблюдавал и слушал в черквата. През мократа й до кожа коса се подаваха краищата на ушите й. Тя беше с едно много малко момченце, положително нейно братче, чието кепе свали само с два пръста, сякаш беше някакъв лабораторен препарат. След тях вървеше жена със смачкана филцова шапка, но с деловит вид — очевидно тяхната гувернантка. Прекосявайки кафенето, хористката си свали палтото и избра маса — хубава според мен, защото беше само на три-четири крачки пред моята. Тя и гувернантката седнаха. Момченцето, което бе около петгодишно, още нямаше намерение да сяда. То изхлузи и захвърли шубката си; после с невъзмутимо лице на роден пакостник започна упорито да дразни гувернантката, като тикаше стола си ту напред, ту назад и наблюдаваше лицето й. С тих глас гувернантката му заповяда два-три пъти да седне и да престане с маймунджулуците си, но едва когато се обади сестрата, то се качи на стола и залепи за него окончанието на гърба си. Обаче в същия миг грабна салфетката и я сложи на главата си. Сестра му я свали и я разгърна на скута му.
Когато им поднасяха чая, хористката вдигна глава и ме хвана, че гледам към тяхната маса. Тя също ме погледна с тия броещи всичко очи и най-неочаквано ми хвърли дискретна усмивчица. Тя беше необикновено лъчезарна, каквито биват понякога дискретните усмивчици. Усмихнах й се в отговор, но съвсем не така лъчезарно, защото трябваше да прикривам с горната си устна черната войнишка временна пломба между двата предни зъба. Докато се опомня, малката дама вече стоеше — със завидно самочувствие — до масата ми. Беше, струва ми се, с рокля на шотландски карета. Помислих си, че в такъв много, много дъждовен ден едно младо момиче трябва да носи само такава рокля.
— Аз смятах, че американците презират чая — каза тя.
Това не беше забележка на многознайница, а на момиче, което обича истината и статистическата точност. Отвърнах, че някои американци не пият друго освен чай. Поканих я, ако обича, да седне при мен.
— Благодаря — каза тя. — Ще седна, но само за секунда.
Станах, поднесох й отсрещния стол и тя седна съвсем на края с непринудено и красиво изправен гръб. Върнах се едва ли не припряно до стола си, изгарящ от нетърпение да подхвана разговор. Седнах, но не можах да измисля какво да кажа. Усмихнах се пак, като продължавах да крия черната пломба. Подхвърлих, че времето днес е наистина ужасно.
— Да, вярно — каза моята гостенка и по тона й разбрах безпогрешно, че ненавижда баналните разговори.
Тя разпери пръсти на края на масата — като при спиритически сеанс, — но почти мигновено ги сви — ноктите й бяха изядени до кръв. Носеше ръчен часовник, военен на вид, който приличаше по-скоро на мореплавателски хронограф. Беше прекалено голям за тънката й китка.
— Вие бяхте днес на репетицията — каза тя. — Аз ви забелязах.
Отвърнах, че наистина съм бил и ми е направил впечатление гласът й, който се отделяше от останалите. Изразих мнение, че има много хубав глас.
— Зная — кимна тя. — Смятам да стана професионална певица.
— Така ли? Оперна?
— Боже мой, не. Ще пея джазови песни пред радиото и ще спечеля куп пари. А когато стана на тридесет години, ще се откажа от пеенето и ще заживея в някое ранчо в Охайо. — Тя докосна с опакото на ръката си мократа си коса. — Вие познавате ли Охайо?
Отвърнах, че съм минавал няколко пъти с влак през този щат, но всъщност не го познавам. Предложих й парче препечен хляб.
— Не, благодаря — каза тя. — Да ви кажа, аз ям колкото едно птиче.
Аз си отхапах от препечения хляб и казах, че в Охайо има много интересни местности.
— Зная. Един американец ми разказваше. Вие сте единадесетият американец, с когото се запознавам.
Гувернантката настойчиво й правеше сигнали да се върне на масата си — с други думи, да престане да безпокои човека. Но моята гостенка най-спокойно попремести стола си така, че скъса всички възможни връзки със собствената си маса.
— Вие посещавате тайната разузнавателна школа на хълма, нали? — попита спокойно тя.
Ням като гроб, когато се отнася за военна тайна, аз отвърнах, че съм дошъл в Девъншир по здравословни причини.
— Така ли? — каза тя. — Да не мислите, че съм вчерашна?
Казах, че съм готов да се обзаложа, че не е, и се заех за малко с чая си. Нещо започнах да се замислям за стойката си, та се поизправих на стола.
— Изглеждате доста интелигентен за американец — каза замислено гостенката ми.
Отговорих, че ако човек се замисли поне малко, ще разбере колко снобско е да се говори по такъв начин и че това никак не й подобава.
Тя се изчерви и наред с това, без да иска, ми напомни за стойката ми, която бях забравил.
— Добре, но повечето американци се държат като животни. Вечно се бият и обиждат един друг и… Знаете ли какво направи един?
Завъртях глава.
Изхвърли една празна бутилка от уиски през прозореца на леля ми. Добре, че прозорецът беше отворен. Но смятате ли, че това е постъпка на интелигентен човек?
Не смятах, но не й го казах. Обясних, че по света, далеч от родината, има пръснати много войници и само малцина от тях са познали истинската радост в живота. Казах, че според мен хората би трябвало сами да си направят този извод.
— Възможно е да сте прав — каза неубедена гостенката ми. Тя пак вдигна ръка към мократа си коса, хвана няколко кичурчета и се помъчи да покрие с тях ушите си. — Косата ми е мокра до кожа — каза тя. — Приличам на плашило. — Погледна ме. — Когато е суха, стои доста начупена.
— Да, разбирам, разбирам.
— Не къдрава, но доста начупена — поясни тя. — Женен ли сте?
Отговорих утвърдително.
— Обичате ли много жена си? Може би навлизам в твърде интимни неща?
Казах, че ако смятам така, ще я предупредя.
Тя си премести ръцете по-напред и си спомням, че ми се дощя да направя нещо във връзка с този огромен часовник — може би да я посъветвам да го носи на кръста си.
— Аз не съм твърде общителен антураж — каза тя и ме погледна да види дали знам значението на тази дума. Аз с нищо не й дадох да разбере това. — Но дойдох при вас само защото ми се видяхте крайно самотен. Вие имате крайно чувствително лице.
Казах й, че има право, че действително съм се чувствал самотен и се радвам, че е дошла при мен.
— Уча се да бъда по-отзивчива. Леля ми казва, че съм ужасно студено същество — рече тя и пак попипа главата си. — Аз живея при леля си. След смъртта на майка ми тя прави всичко, което е по силите й, за да се чувстваме с Чарлс добре.
— Това е много хубаво.
— Мама беше изключително интелигентен човек. И доста емоционална в много отношения. — Тя ме погледна с някакво ново хитро пламъче. — Мислите ли, че съм ужасно студена?
Казах, че съвсем не мисля така, дори напротив. После й казах името си и я попитах за нейното. Тя се подвоуми.
— Малкото ми име е Есме. Мисля, че ще е по-добре да не ви казвам засега цялото си име. Аз имам титла, а титлите може би ви правят впечатление. На американците им правят, нали знаете.
Казах, че на мен не ми правят, но че идеята да задържи за малко титлата си не е лоша.
В този миг усетих нечий топъл дъх на врата си. Обърнах се и за малко не си чукнах носа в носа на братчето на Есме. Без дори да ме погледне, то каза на сестра си с пронизително писклив глас:
— Мис Мегли каза да се върнеш и да си изпиеш чая.
След като си предаде съобщението, детето се оттегли на стола между сестра си и мен — от дясната ми страна. Заоглеждах го с голям интерес. Беше чудесно с тези кафяви панталонки, морскосиньо пуловерче, бяла ризка и раирана вратовръзка. То също ме гледаше, ококорило огромните си зелени очи.
— Защо във филмите хората си навеждат главите на една страна, когато се целуват? — попита настойчиво братчето.
— На една страна ли? — повторих аз. Този проблем беше смущавал и мен в детските ми години. — Сигурно носовете на актьорите са прекалено големи, затова не могат да се целуват направо.
— Той се казва Чарлс — обясни Есме. — Изключително умен е за възрастта си.
— Но той има зелени очи! Очите ти са зелени, нали Чарлс?
Чарлс ми хвърли недоумяващ поглед, какъвто моят въпрос напълно заслужаваше, после взе да се изхлузва надолу, докато тялото му изчезна под масата, а главата — все едно че бе направил „мост“ — остана на стола.
— Оранжеви са — каза той с усилие, гледайки в тавана. После хвана един край от покривката и закри хубавото си невъзмутимо личице.
— Понякога е много умен, но понякога не е — каза Есме. — Чарлс, веднага седни!
Чарлс си остана където си беше. И като че ли не дишаше.
— Той много тъгува за баща ни. Татко го убиха в Северна Африка.
Изказах й съболезнованията си. Есме благодари с глава.
— Татко го обожаваше. — Тя захапа замислено палеца си. — Той прилича много на мама — говоря за Чарлс. А аз съвсем приличам на баща си. — Тя продължаваше да си хапе палеца. — Майка ми беше много жива жена. Тя беше отворен човек, а баща ми — затворен. Все пак те бяха добро съчетание, но може би само външно. Съвсем откровено казано, баща ми се нуждаеше от по-интелектуална съпруга от мама. Той беше изключително надарен ум.
Чаках, готов да науча още нещо, но тя млъкна. Погледнах Чарлс, който сега беше опрял буза на седалката на стола. Когато забеляза, че го гледам, той затвори очи сънливо като ангелче, после изведнъж си изплези езика — толкова дълъг, че човек можеше да се стресне — и нададе рев, който в моята страна би представлявал великолепна награда за някой късоглед бейзболен съдия. Този рев разтърси помещението.
— Престани — каза Есме най-спокойно. — Той видя това нещо от един американец — на една опашка за пържени картофи и риба — и сега го прави винаги когато е отегчен. Престани веднага, иначе ще те изпратя право при мис Мегли.
Чарлс отвори огромните си очи, за да покаже, че е чул заплахата на сестра си, но иначе нямаше вид да се е стреснал много. После ги затвори пак и си остана така, опрял буза на седалката на стола.
Подхвърлих, че Чарлс може би ще трябва да запази този рев за времето, когато ще започне да използва редовно титлата си — ако той също има титла.
Есме ме погледна с леко изпитателен поглед.
— Имате доста сухо чувство за хумор, не мислите ли? — каза тя замислена. — Татко смяташе, че аз изобщо нямам чувство за хумор. Казваше, че няма да мога да се справя в живота, понеже нямам чувство за хумор.
Загледан в нея, запалих цигара и казах, че според мен, ако човек изпадне в истинска нужда, чувството за хумор никак няма да му помогне.
— Татко казваше обратното.
Тя каза това не за да ми противоречи, а защото вярваше на баща си, и аз бързо смених тактиката. Кимнах и обясних, че баща й навярно е гледал на въпроса от един ъгъл, а аз гледам от друг (каквото и да означаваше това).
— Чарлс тъгува изключително много за него — каза Есме след малко. — Той беше крайно обичлив човек. И изключително красив. Не че красотата има някакво особено значение, но той наистина беше красив. За човек безкомпромисно добър, какъвто бе той, очите му бяха страшно проницателни.
Кимнах и казах, че по всяка вероятност баща й е имал изключителен речник.
— О, да, съвсем — възкликна Есме. — Той беше архивист, любител, разбира се.
В този момент усетих настойчиво потупване, едва ли не удар, по рамото откъм стола на Чарлс. Обърнах се към него. Сега той седеше сравнително нормално на стола — само дето беше подвил единия крак под себе си.
— Какво е казала едната стена на другата? — попита пискливо той. — Това е гатанка!
Завъртях замислено очи към тавана и повторих гласно въпроса. След това погледнах Чарлс с озадачено изражение и казах, че се предавам.
— Ще се срещнем на ъгъла! — отекна с всичка сила зашеметяващият отговор.
Самият Чарлс го посрещна с неимоверен възторг. Той се разсмя до припадък. Наложи се дори Есме да стане и да го потупа по гърба, сякаш се беше задавил от кашлица.
— Хайде стига — каза тя и си седна на мястото. — Той задава тази гатанка на всеки срещнат и всеки път се залива от смях. Обикновено се забравя, когато се смее. Престани, моля ти се!
— Това е една от най-хубавите гатанки, дето съм чувал — казах аз, наблюдавайки Чарлс, който малко по малко се съвземаше.
В отговор на този комплимент той потъна ниско в стола си и отново закри лице, но само до очите, с края на покривката. После ме погледна с неприкритите си очи, в които все още грееше радостта и гордостта на човек, който винаги може да ви каже една-две действително хубави гатанки.
— Може ли да попитам какво сте работили, преди да постъпите в армията? — каза Есме.
Отвърнах, че изобщо не съм работил, тъй като само една година преди това съм завършил колежа, но се лаская от мисълта, че съм писател — пиша разкази.
Есме кимна учтиво.
— Издавани ли са? — попита тя.
Това беше познат, но щекотлив въпрос, на който никога не отговарях направо. Взех да й обяснявам, че повечето издатели в Америка са една шайка…
— Баща ми пишеше много хубаво — прекъсна ме Есме. — Запазила съм за потомството някои от писмата му.
Казах, че това е много хубаво хрумване. Но ето че пак се бях загледал в нейния огромен, приличащ на хронограф часовник. Попитах я дали не е бил на баща й. Тя погледна със сериозен вид часовника си.
— Да, негов беше — отвърна Есме. — Даде ми го непосредствено преди да ни евакуират с Чарлс. — Стеснително тя свали ръце от масата и добави: — Само като спомен, разбира се. — И поведе разговора в друга насока. — Ще остана крайно поласкана, ако някога напишете разказ специално за мен. Аз съм ненаситен читател.
Казах, че непременно ще напиша, ако мога, но че не съм кой знае колко плодовит.
— Не е нужно да бъде кой знае колко плодовит! Стига само да не е детински и глупав. — Тя се замисли. — Предпочитам разкази за омерзението.
— За какво? — ахнах аз и се наведох напред.
— За омерзението. Аз проявявам изключителен интерес към омерзението.
Готвех се да я накарам да ми обясни по-подробно, но в този миг Чарлс ме ощипа здравата по ръката. Потръпнах леко и се обърнах. Той се беше изправил непосредствено до мен.
— Какво е казала едната стена на другата? — попита той сравнително дружелюбно.
— Ти го пита това — обади се Есме. — Престани вече!
Без да обръща внимание на сестра си, Чарлс стъпи върху единия ми крак и повтори своя важен въпрос. Забелязах, че връзката му се е изкривила. Оправих му я, после го погледнах право в очите и казах:
— Ще се срещнем на ъгъла.
Но още в същия миг съжалих за това. Устата му увисна отворена. Имах чувството, че съм го ударил жестоко. Той слезе от обувката ми и бесен от яд, но с достойнство, се отправи към собствената си маса, без да погледне назад.
— Вбеси се — каза Есме. — Той е страшно необуздан. Майка ми беше склонна да го глези. Единствен баща ми не го глезеше.
Продължавах да гледам към Чарлс, който вече беше седнал и пиеше чая си, хванал чашата с две ръце. Все се надявах, че ще се обърне, но не би.
Есме стана.
— Il faut que je parte aussi[11] — въздъхна тя. — Вие знаете ли френски?
Станах и аз с нежелание и някакво смущение. Подадохме си ръце; нейната, както подозирах, беше нервна, с овлажняла длан. Казах й, че тази среща ми е била много приятна.
— И аз така се надявах — кимна тя. — Аз съм доста общителна за възрастта си. — Тя попипа още веднъж косата си. — Извинявайте много за ужасния ми вид. Сигурно представлявам страшна гледка.
— Ни най-малко. Струва ми се дори, че косата ви вече отново стои начупена.
Тя мигом посегна към косата си.
— Смятате ли в близко време да се отбиете пак в това заведение? Ние идваме тук всяка неделя след репетиция.
Отговорих, че нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие, но, за нещастие, съм сигурен, че няма да мога да го посетя повече.
— С други думи, нямате право да говорите за прехвърлянето на частите — каза Есме. Тя продължаваше да стои до масата. Дори сложи единия си крак пред другия и забила поглед в пода, допря върховете на обувките си. Това беше чудесно изпълнено, още повече че тя носеше бели чорапки и имаше великолепни крака и глезени. Изведнъж Есме вдигна поглед към мен. — Бихте ли искали да ви пиша? — попита тя и се поизчерви. — Аз пиша изключително смислени писма за момиче на моята…
— Ще ми бъде много приятно. — Извадих писалка и хартия и й написах чина, името си, номера и номера на военната поща.
— Аз ще ви пиша първа, за да не смятате, че правите компромис — каза Есме, вземайки листчето. Сложи го в джоба на роклята си. — Довиждане — сбогува се тя и се върна на масата си.
Поръчах си още един чай и не свалих очи от Есме и братчето й, докато те и смутената мис Мегли не станаха да си вървят. Чарлс тръгна напред, куцайки така нещастно, като че ли единият му крак беше с няколко пръста по-къс от другия. Той нито веднъж не погледна към мен. След него вървеше мис Мегли и накрая Есме, която ми махна с ръка. Аз също й махнах и се понадигнах от стола си. За мен това беше един особен, вълнуващ миг.
Няма и минута и Есме се върна, като мъкнеше след себе си Чарлс за ръкава на шубката.
— Чарлс иска да ви целуне за довиждане — каза тя.
Веднага оставих чашата и отвърнах:
— Много мило, но сигурна ли сте, че той иска това?
— Да — каза тя, малко навъсена.
Есме пусна Чарлс и го бутна доста силно към мен. Пламнал цял, той пристъпи и ме млясна с наслюнчена уста точно под дясното ухо. След това изпитание той понечи да излети към вратата, към един по-малко сантиментален мир, но аз го хванах за коланчето на шубката и го попитах:
— Какво е казала едната стена на другата?
Личицето му просия.
— Ще се срещнем на ъгъла! — извика той и хукна навън, навярно припадайки от смях.
Есме отново стоеше с преплетени крака.
— Сигурен ли сте, че няма да забравите да напишете разказ за мен? — попита тя. — Не е необходимо да бъде посветен специално на мен. Може да…
Казах, че е изключено да забравя. Обясних, че никога не съм писал разказ, посветен на когото и да било, но тъкмо сега имам повод да сторя това.
— Направете го изключително омерзителен и вълнуващ — посъветва ме тя. — Запознат ли сте изобщо с омерзението?
Казах, че не съм съвсем, но все повече и повече го опознавам в една или друга форма и ще направя всичко възможно, за да задоволя нейните изисквания. Стиснахме си ръце.
— Жалко, че се срещнахме при толкова акуратни обстоятелства, нали?
Съгласих се, че е много жалко наистина.
— Довиждане — каза Есме. — Дано се върнете от войната с непокътнати способности.
Благодарих й, казах още няколко думи и я изпратих с поглед до вратата. Тя вървеше бавно, замислено, опипвайки краищата на косите си, за да провери дали са изсъхнали.
Това е омерзителната или вълнуващата част на този разказ, а сега декорът става друг. Хората също са други. Аз продължавам да се навъртам наоколо, но оттук нататък по причини, които нямам право да разкрия, съм дегизиран така хитро, че и най-остроумният читател няма да ме познае.
Беше около десет и половина вечерта в Гауфрут, Бавария, няколко седмици след капитулацията на немските войски. Сержант X седеше в стаята си на втория етаж в една частна къща, в която бяха разквартирувани още преди примирието той и други девет американски войници. Седеше на сгъваем дървен стол пред малка, разбъркана писалищна маса. На масата лежеше отворен, изпратен отвъд океана роман, евтино издание, който сержантът четеше с голяма мъка. Причината не беше в романа, а в самия него. Въпреки че войниците от първия етаж обикновено първи се докопваха до книгите, изпращани всеки месец от Специалната служба, те оставяха X да си избере която книга иска. Но този млад човек не беше излязъл от войната с непокътнати способности и ето че повече от час четеше по три пъти всеки пасаж, а сега и всяко изречение. Изведнъж той затвори книгата, без да отбележи докъде е стигнал. После засени за малко очи от острия многосвещен блясък на голата крушка над масата.
Той взе цигара от пакета на масата и я запали — пръстите му подскачаха леко. Понамести се на стола и запуши, без да усеща какъвто и да било вкус. Седмици наред пушеше цигара след цигара. Венците му кървяха и при най-малкия натиск с върха на езика, а той почти не преставаше да си прави опити с тях; това беше малка игра, която играеше понякога с часове. Той постоя известно време така — пушеше и опитваше венците. После внезапно и както обикновено, без предусещане, изпита познатото чувство, че мозъкът му се измества и почва да се пързаля напред-назад като зле закрепен багаж върху багажника на влак. Веднага направи това, което толкова пъти бе правил, за да излезе от положението: притисна с ръце слепоочията си. Притискаше ги здраво. Мръсната му коса се нуждаеше от подстригване. Той я беше мил три-четири пъти по време на двуседмичния си престой в болницата във Франкфурт на Майн, но тя пак се беше изцапала при пътуването с джипа по дългия прашен път от там до Гауфрут. Ефрейтор Z, който го беше взел от болницата, все още караше джипа като при бойна обстановка — със свалено предно стъкло, — без да го интересува, че вече има примирие. В Германия бяха дошли хиляди нови войници. Карайки джипа със свалено стъкло, като при бойна обстановка, ефрейтор Z искаше да покаже, че той не е от тези войници, че не е от тия копелета новаци.
Сержант X свали ръце от слепите си очи и се загледа в писалищната маса, на която бяха струпани най-малко двайсет неотворени писма и поне пет-шест неотворени пакета, всички адресирани до него. Той се пресегна над тази неразбория и взе книгата, опряна на стената. Това беше книга от Гьобелс, озаглавена „Die Zeit ohne Beispiel“. Тя беше собственост на тридесет и осем годишната неомъжена дъщеря на семейството, което допреди няколко седмици живееше в тази къща. Дъщерята беше низш функционер в Нацистката партия, но все пак достатъчно висш според преценките на американската армия, за да попадне автоматично в списъка на тези, които трябваше да бъдат арестувани. Беше я арестувал лично сержант X. Сега, за трети път след връщането си днес от болницата, той отвори книгата на жената и прочете надписа на празната страница отпред. С дребен, безнадеждно наивен почерк там бяха написани е мастило на немски следните думи: „Мили боже, животът е ад“. Наоколо нямаше нищо, което да насочи вниманието към тях или пък да го отклони. Сами на страницата и сред тази болнава тишина на стаята, тези думи като че ли придобиваха тежестта на категоричен, дори класически обвинителен акт. X гледа страницата няколко минути, мъчейки се — без всякакви изгледи за успех — да устои. После с устрем, какъвто не бе проявявал от седмици, грабна парче молив и под немския надпис написа на английски: „Бащи и учители, разсъждавам какво е ад? Твърдя, че това е страданието да си неспособен да обичаш.“ Той понечи да напише името на Достоевски отдолу, но забеляза с уплаха, която полази по цялото му тяло, че написаното беше почти съвсем нечетливо. Тогава затвори книгата.
Веднага взе нещо друго от масата — едно писмо от по-големия си брат от Олбъни. То лежеше на масата му още преди той да бе постъпил в болницата. Отвори го, решил не много твърдо да го прочете цялото, но прочете само първата половина на първата страница. Прекъсна четенето след думите: „Сега, когато тази мръсна война свърши и ти сигурно имаш много свободно време, защо не изпратиш на дечурлигата два-три щика или пречупени кръстове…“ След като го беше накъсал, той погледна парчетата в кошчето. Едва сега разбра, че в писмото е имало снимка. Успя да различи нечии крака, стъпили на някаква поляна.
Той сложи ръце на масата и облегна глава на тях. Болеше го всичко — от главата до пръстите на краката — и всички болезнени места сякаш бяха взаимно свързани. Приличаше на коледно дърво, чиито лампички са скачени в серия и когато се повреди дори само една, угасват всички.
Без да почука, някой отвори рязко вратата. X вдигна глава, обърна се и видя ефрейтор Z на прага. Двамата имаха общ джип и от деня на десанта в Европа бяха участвали заедно в пет операции. Ефрейтор Z живееше на първия етаж и обикновено идваше при X, когато имаше да сподели някоя и друга партенка или някоя своя неприятност. Той беше огромен фотогеничен младеж на двадесет и четири години. През войната едно голямо американско списание беше поместило негова снимка на фона на Хюртгенската гора; той бе позирал с готовност — дори с нещо повече от готовност — с по една пуйка във всяка ръка по случай Деня на благодарността.
— Писма ли шрайбаш? — попита той X. — Тука е мрачно като в ада. — Той винаги предпочиташе стаите със запален полилей.
X се извърна и му каза да влезе и да внимава да не настъпи кучето.
— Кое?
— Алвин. Ще се спънеш в него, Клей. Я запали тоя идиотски полилей.
Клей намери ключа, щракна го, прекоси малката стаичка и седна на края на леглото с лице към домакина си. От току-що вчесаната му червена като тухла коса все още капеше вода — толкова я беше намокрил, за да я среше както трябва. Гребенът с клипс от автоматична писалка се подаваше, както обикновено, от десния джоб на масленозелената му риза. Над левия джоб носеше бойна значка на пехотата[12] (която, строго погледнато, нямаше право да носи), лентичката за участие в европейския боен театър с пет бронзови звездички върху нея (вместо една сребърна, която се равняваше на пет бронзови) и лентичка за военна служба преди Пърл Харбър[13]. Той въздъхна тежко и възкликна:
— Велики боже!
Това не означаваше нищо; войнишка работа. Ефрейторът извади пакет цигари от джоба на ризата си, измъкна една, прибра отново пакета и закопча джоба. Запалил цигарата, той заоглежда с тъп поглед стаята. Накрая погледът му се спря на радиото.
— Ей, след няколко минути започва една страхотна програма по радиото — с Боб Хоуп и другите там.
X отвори нов пакет цигари и каза, че току-що го е загасил.
Клей загря и се загледа в X, който се мъчеше да си запали цигара.
— Олеле! — възкликна ефрейторът с възторга на зрител. — Само да си видиш кунките! Ей, майна, хванала те е друсавицата, знаеш ли?
X си запали цигарата, кимна и похвали Клей за наблюдателността му.
— Няма шега, ей. Насмалко не припаднах, когато те мернах в болницата. Същински жив труп, мамка му. Колко си смъкнал, а? Знаеш ли?
— Не зная. Как беше положението с писмата, докато ме нямаше? Имаш ли нещо от Лорета?
Лорета беше момичето на Клей. Двамата смятаха да се оженят при първия удобен случай. Тя му пишеше доста редовно, потънала в блаженството на тройните удивителни и неточни заключения. През цялата воина Клей четеше на X всички Лоретини писма, колкото и интимни да бяха — даже колкото по-интимни бяха, с толкова по-голяма готовност му ги четеше. Той имаше обичай след прочитането на всяко писмо да кара X да му нахвърля или напише изцяло отговора, или пък да му вмъкне тук-там за по-голям ефект няколко френски или немски думи.
— Ъхъ, вчера получих писмо от нея. Долу е в стаята ми. Ще ти го покажа после — каза Клей равнодушно.
Както си седеше на края на кревата, той изведнъж изопна гърди, задържа си въздуха и се оригна звучно и продължително. После се отпусна отново, доволен, но не съвсем, от това постижение.
— Брат й, мамка му, се чупи от флотата заради крака — каза ефрейторът. — Добре си е с тоя крак, копелето. — Той пак се изопна и опита още едно оригване, но резултатът беше незадоволителен. После лицето му се оживи. — Ей, докато не съм забравил! Утре трябва да се вдигнем в пет и да отпрашим за Хамбург. Ще вземем якета за цялото отделение.
X го изгледа неприязнено и каза, че не му трябва яке. На лицето на Клей се изписа изненада, дори известна обида.
— Ама якетата са екстра! Много хубави са. Защо не щеш?
— Просто така! И защо трябва да ставаме в пет? Нали войната свърши, дявол да го вземе!
— Не знам… трябва да се върнем преди обед. Дошли са някакви нови формуляри и трябва да ги попълним преди обед… Питах Бълинг защо да не ги попълним още тая вечер — те са на масата му. Ама той още не ще да ги извади от пликовете, кучето му.
Двамата млъкнаха за малко, псувайки Бълинг наум. Изведнъж Клей погледна X с нов, повишен интерес.
— Ей, майна, знаеш ли, че бузата ти танцува като бясна?
X каза, че знае, и прикри тика си с ръка.
Клей му хвърли още един поглед, после каза оживено, като че ли съобщаваше някаква изключително добра вест:
— Писах на Лорета, че имаш нервно разстройство.
— Така ли?
— Ъхъ. Тя се интересува адски от разни такива неща. Нали следва психология. — Клей се изтегна с обувките на кревата. — Знаеш ли какво казва тя? Казва, че човек не може да получи нервно разстройство само от войната. Сигурно, казва, си неуравновесен — и ти, и целият ти живот.
X засени очи с две ръце — светлината над леглото го заслепяваше — и каза, че проницателността на Лорета винаги го е радвала.
Клей го погледна косо.
— Слушай, копеле, ако искаш да знаеш, тя разбира от психология много повече от теб.
— Ще си направиш ли труда да свалиш миризливите си крака от леглото ми? — попита X.
Няколко секунди Клей не се и помръдна — един вид: ти ли ще ми кажеш къде да си сложа краката? — после ги спусна на пода и седна. — Ще сляза долу. Ония са пуснали радиото в стаята на Уокър — каза той, но остана да си седи на леглото. — Ей, тъкмо разправях на онова новото копеле долу, Бърнстейн. Помниш ли, когато карахме към Валон, и ония, мамка им, ни обстрелваха два часа и аз убих котката, дето се качи на джипа, докато лежахме в оная дупка? Помниш ли, а?
— Да. И не започвай отново тази история с котката, Клей, че дяволите ще те вземат. Не искам да я слушам.
— Няма. Само исках да ти кажа, че писах за нея на Лорета. Целият курс по психология я обсъждал. Хем в редовен час. И професорът, и кой ли не.
— Чудесно. Само че аз не искам да слушам повече за това, Клей.
— Чакай де, знаеш ли защо съм светил маслото на котката? Лорета казва, че съм бил откачил временно. Няма шега. От непрекъснатия огън по нас и въобще.
X прокара пръсти през мръсната си коса, после пак заслони очи от светлината.
— Ти не беше откачил. Просто изпълни дълга си. Като уби тази котка, ти прояви такова мъжество, каквото не би проявил никой друг при подобни обстоятелства.
Клей го изгледа подозрително.
— Мамка му, какво искаш да кажеш?
— Тази котка беше шпионин. И ти трябваше да я застреляш. Това беше едно много хитро немско джудже, преоблечено в евтино кожено палто, тъй че тук няма нищо брутално, жестоко, мръснишко или дори…
— Ей, мамка ти! — каза Клей със стиснати уста. — Не можеш ли да бъдеш поне веднъж искрен?
Изведнъж X усети, че му се повдига, завъртя се на стола и грабна кошчето за отпадъци — тъкмо навреме.
Когато се оправи и се обърна отново към госта си, видя го да стои прав, смутен, насред път между леглото и вратата. X понечи да му се извини, но се отказа и посегна към цигарите си.
— Слез долу да послушаме Хоуп по радиото — каза Клей, като поддържаше дистанция, но все пак се мъчеше да се държи приятелски.
— Ти върви, Клей… Аз ще попрегледам колекцията си от марки.
— Я! Та ти събираш ли марки? Аз не знаех, че…
— Не, шегувам се само.
Клей направи бавно две-три крачки към вратата.
— По-късно ще подкарам към Ещат — каза той. — Там има вечеринка. Сигурно ще трае поне до два. Искаш ли да отидем?
— Не, благодаря… Аз ще упражня някои танцови стъпки тук в стаята.
— Добре. Лека нощ. И се успокой, чуваш ли!
Вратата се затвори с трясък, но мигом се отвори пак.
— Ей, нали нямаш нищо против да пъхна едно писмо до Лорета под вратата ти? Набутал съм някои работи на немски. Та да ги пооправиш де.
— Добре. Остави ме на мира сега, дявол те взел!
— Готово — отвърна Клей. — Знаеш, ли какво ми писа майка ми? Писа, че много се радва, че сме изкарали заедно с теб цялата война. С един джип и въобще заедно. Казва, че писмата ми станали много по-интелигентни, откакто дружим с тебе.
X го погледна и каза с голямо усилие:
— Благодаря. Предай моите благодарности на майка си.
— Непременно. Лека нощ.
Вратата пак се затръшна и не се отвори повече.
X гледа дълго време към нея, след това се обърна напред към писалищната маса и вдигна от пода портативната си пишеща машина. Разчисти малко място за нея на масата, като избута настрани безразборния куп неотворени писма и пакети. Мислеше си, че ако напише писмо до един свой стар приятел в Ню Йорк, това ще донесе бързо, макар и незначително успокоение. Но не успя да намести листа на валяка — така неудържимо трепереха ръцете му сега. Той ги спусна надолу за минута, после опита още веднъж и накрая смачка листа в шепата си.
Даваше си сметка, че кошчето за отпадъци трябва да се изхвърли от стаята, но вместо да се погрижи за това, сложи ръце на машината и опря глава на тях със затворени очи.
След няколко минути, през които главата му тупаше, той отвори очи и пред погледа му попадна малко, неотворено зелено пакетче. Забеляза, че бе преадресирано няколко пъти. Само на едната му страна успя да различи поне три от старите номера на своята военна пощенска станция.
Отвори пакетчето без всякакъв интерес — дори не погледна адреса на подателя. Отвори го, като запали канапчето с клечка кибрит. По-интересно му беше да наблюдава как гори канапът, отколкото да отвори пакетчето, но все пак накрая го отвори.
В кутийка беше сложен някакъв малък предмет, увит в тънка хартия, а отгоре имаше писмо, писано с мастило. Той го взе и зачете:
7 юни, 1944 година
ДЕВЪН
Драги Сержант X,
Надявам се да ми простите, че започвам нашата кореспонденция чак след 38 дни, но бях изключително заета, тъй като леля ми прекара стрептококи в гърлото и едва не загина и върху мен оправдано се струпаха всички отговорности. Обаче аз често си спомням за вас и за изключително приятния следобед, който прекарахме заедно на 30 април, 1944 г. между 3:45 и 4:15 следобед, ако случайно сте забравили.
Всички ние сме невероятно развълнувани и преизпълнени с трепет във връзка с десанта в Европа и се надяваме, че той ще доведе до незабавно прекратяване на войната и до един начин на съществуване, който ще бъде поне абсурден. Ние с Чарлс много се тревожим за вас; надяваме се, че не сте били между тези, които първи са атакували Котентинския полуостров. Или може би сте били? Моля ви, отговорете колкото е възможно по-скоро. Предайте моите най-сърдечни поздрави на жена ви.
П. П. Позволявам си да приложа моя ръчен часовник, който може да задържите, докато трае военният конфликт. По време на нашата кратка връзка не забелязах дали имате часовник, но този е изключително водонепроницаем и издръжлив на удар, а има и много други достойнства, едно от които е, че човек може да определи по него с каква скорост се движи. Сигурна съм, че в тези трудни дни ще го използвате с много по-голямо преимущество от мен и ще го приемете като талисман за щастие.
Чарлс, когото аз уча да чете и пише и който според мен е изключително интелигентен ученик, иска да добави няколко думи. Моля ви, пишете, щом имате време и склонност за това.
ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ
ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕЙ
ПОЗДРАВИ И ЦЕЛУВКИ ЧАРЛС
Дълго време мина, преди X да остави писмото, и още по-дълго преди да извади от кутийката часовника на бащата на Есме. Когато най-сетне го извади, видя, че стъклото му се беше счупило. Попита се дали иначе часовникът се е запазил здрав, но не посмя да го навие, за да провери. Остана да седи още дълго тъй, с часовника в ръка. После изведнъж, едва ли не с дива радост, усети, че го наляга сън.
Доспи ли се някому истински, Есме, винаги има надежда той отново да стане човек с непо… непокътнати способности.
Когато телефонът иззвъня, прошареният мъж попита доста галантно младата жена дали би предпочела той да не вдига слушалката. Тя го чу, като че ли някъде отдалеч, и обърна лице към него, затворила едното си око — това към светлината — и отворила неестествено широко другото, което беше толкова синьо, че изглеждаше едва ли не виолетово. Прошареният мъж й каза да се отмести по-бързо и тя се надигна на десния си лакът точно толкова бързо, колкото да не излезе, че нехае. После отметна с лявата ръка косите от челото си и каза:
— Боже мой, не зная. Впрочем ти как мислиш?
Прошареният мъж отвърна, че за него няма бог знае какво значение дали ще се обади, или не, пъхна лявата си ръка под мишницата на младата жена, над лакътя, на който се беше подпрял, и запровира пръстите си нагоре, проправяйки си път между топлата кожа на ръката и гърдите й. С другата ръка посегна към телефона. Но, за да го достигне, трябваше да се надигне малко, при което той закачи с тила си абажура. В този миг светлината, макар и доста силна, беше особено благоприятна за прошарената му, почти побеляла коса. При все че беше разрошена, личеше, че е подстригана скоро или по-право, че е редовно поддържана. Вратът и сколуфите бяха взети по обикновеному — ниско, но отстрани и отгоре косата бе оставена въздълга и това й придаваше малко „по-специален вид“.
— Ало! — отекна гласът му в слушалката.
Младата жена го наблюдаваше, подпряна все тъй на лакътя си. Очите й, по-скоро само широко отворени, отколкото зорки или любопитни, отражаваха предимно собствената си големина и цвят.
От другия край на жицата долетя мъжки глас — безжизнен като камък и все пак някак грубо, неприятно припрян:
— Лий? Събудих ли те?
Прошареният мъж погледна за миг наляво към жената.
— Кой е там? — попита той. — Артър, ти ли си?
— Да. Събудих ли те?
— Не, не. В леглото съм, но чета. Да не се е случило нещо?
— Ама наистина ли не те събудих? Кажи честно.
— Не, не… съвсем не — отвърна прошареният мъж. — Да ти кажа право, аз спя по някакви си четири часа на…
— Знаеш ли защо ти се обаждам, Лий? Абе ти не забеляза ли случайно кога си тръгна Джоуни? Да си е тръгнала случайно със съпрузите Еленбоген?
Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв, млад, синеок ирландски полицай.
— Нищо не мога да ти кажа, Артър — каза той, вперил поглед нагоре към другия, тънещ в полумрак край на стаята. — Тя не си ли тръгна с тебе?
— Не, боже мой, не. Значи, ти изобщо не си я видял да си тръгва?
— Ами… не, често казано, не съм, Артър — отвърна прошареният. — Всъщност да ти кажа право, нищо не видях цялата вечер — ни Джоуни, ни дявол. Още от вратата оня досадник — французин ли е, виенчанин ли е, дявол го знае — се лепна за мен и изкарахме цяло заседание. Тия кучета, чужденците, гледат с четири очи, ако може да изкопчат някой безплатен юридически съвет. Но защо питаш? Какво има?
— Господи, знам ли? Нищо не знам. Нали я знаеш каква е, като се зареди и я прихванат. Просто не знам. Може само да е…
— Звъня ли у Еленбоген? — попита прошареният.
— Да. Още не са се прибрали. Ох, не знам. Боже мой, та аз дори не съм сигурен, че си е тръгнала с тях. Знам само едно. Само едно, дявол да го вземе! Край вече — омръзна ми да си блъскам главата! Истина ти казвам! Този път ти говоря сериозно. Омръзна ми! Цели пет години! Исусе Христе!
— Хайде стига, успокой се малко, Артър — каза прошареният мъж. — Нали ги знаеш какви са Еленбоген — сигурно са се метнали заедно с нея на някое такси и са отишли да прекарат няколко часа в Гринидж Вилидж. Сигурно ще ти цъфнат и тримата след…
— Имам чувството, че се натиска някъде с някое копеле. Просто имам такова чувство. Нали си я знам — зареди ли се, винаги ще свие някой копелдак в кухнята. Край вече! Този път говоря сериозно, кълна ти се! Цели пет идиотски…
— Откъде се обаждаш, Артър? — попита прошареният. — От дома ли?
— Да, от дома. Дом, сладък дом… Господи!
— Е, помъчи се все пак малко да се… Слушай… ти да не си пиян бе или какво?
— Не знам. Откъде да знам, дявол да го вземе!
— Добре, послушай ме сега. Успокой се. Просто се успокой. Боже мой, нали ги знаеш какви са Еленбоген? Сигурно са изпуснали последния влак. И сигурно всяка минута ще ти цъфнат и тримата с повишено, кабаретно…
— Еленбоген са се прибрали вече.
— Откъде знаеш?
— От жената, дето им гледа детето. Ние си водим с нея разни хитри разговори. Страшно сме близки. Просто сме като две…
— Е добре де, тогава какво? Я се стегни малко и се успокой — каза прошареният. — Сигурно тримата ще ти се изтърсят всеки миг. Послушай ме. Нали я знаеш Лиона. Дявол знае на какво се дължи това, но всички стават ужасно весели, като дойдат в Ню Йорк. Нали знаеш?
— Да, знам. Знам и все пак не знам.
— Много добре знаеш ти. Я прояви малко въображение. Ония двамата сигурно просто насила са отмъкнали Джоуни.
— Слушай. Никой не е нужно да отмъква Джоуни, където и да било. Не ми ги пробутвай тия за отмъкване и разни такива.
— Никой нищо не ти пробутва, Артър — отговори спокойно прошареният.
— Знам де, знам. Извинявай. Господи, започвам да се побърквам. Наистина ли не те събудих, кажи честно.
— Ако ме беше събудил, щях да ти го кажа, Артър — отвърна прошареният. Замислен за нещо, той измъкна ръката си изпод мишницата на младата жена. — Виж какво, Артър, да ти дам ли един съвет? — попита той и прихвана телефонния шнур точно под слушалката. — Сериозно те питам. Нужен ли ти е съвет?
— Да. Не, не знам. Господи, не те оставям да заспиш. Защо ли не взема да си прережа…
— Изслушай ме за минутка — каза прошареният мъж. — Преди всичко — говоря ти сериозно този път — легни си и се успокой. Удари му дори нещо силно, преди да се пъхнеш в…
— Нещо силно ли? Какъв шегобиец. Та аз изсмуках цяла голяма бутилка през последните два часа. Така съм се гипсирал, че едва…
— Е добре, добре. Лягай си тогава — каза прошареният. — И се успокой, чуваш ли? Има ли смисъл да седиш и да се навиваш само?
— Да, разбирам. Да ти кажа, хич не бих се тревожил, ей богу, но въпросът е, че човек не може да й вярва. Бога ми, не може. Не можеш да я пуснеш спокойно дори на един хвърлей или на… не знам вече на какво. Ох, защо да говорим? Съвсем ще се побъркам вече.
— Хайде, стига. Не мисли сега за това. Не мисли повече. Моля ти се, избий от главата си всички тези глупости. Ако искаш да знаеш, ти правиш — казвам ти го съвсем честно, — ти правиш от бълхата…
— Знаеш ли какво правя? Знаеш ли всъщност какво правя? Срам ме е да ти го кажа, но знаеш ли ти какво правя аз всяка вечер? Като се прибера у дома. Да ти кажа ли?
— Слушай, Артър, това няма…
— Чакай малко да ти кажа, дявол да го вземе. Просто едва се сдържам да не започна да отварям всички врати и долапи в апартамента — кълна ти се. Всяка вечер, като се прибера, очаквам да намеря цял куп копелдаци, изпокрити из къщата. Момчета от асансьора, куриери, полицайчета…
— Хайде, хайде. Нека се опитаме да погледнем по-спокойно на нещата, Артър — каза прошареният. Той хвърли поглед надясно, към пепелника, на който бе закрепена цигара, запалена преди доста време. Но тя явно беше угаснала и той не я взе. — Преди всичко, казвал съм ти неведнъж и дваж, че това е най-голямата ти грешка. Ама знаеш ли какво правиш ти? Да ти кажа ли какво правиш? Ти просто сам си търсиш — запомни това! — сам си търсиш да се тормозиш. Ами че ти просто насърчаваш Джоуни… — Той не довърши това изречение. — Слушай, ти си страшен късметлия — тя е чудно момиче. Честна дума! А ти не искаш да признаеш нито добрия й вкус, нито това, че има ум в главата си.
— Ум ли? Какъв шегобиец. Та тя няма капка мозък. Животно — това е тя!
Прошареният мъж си пое дълбоко дъх, при което ноздрите му се издуха.
— Всички сме животни — каза той. — В основата си всички сме животни.
— Животни сме я, мръсни животни. Но аз не съм животно. Може да съм глупаво, изпортено копеле на двайсетия век, но животно не съм. Не ми ги пробутвай тия. Аз не съм животно.
— Слушай, Артър, така доникъде няма да…
— Ум! Ако знаеш само колко е смешно това. Тя, кучката, се мисли за интелектуалка! И точно това е най-веселото, това е най-смешното. Чете театралната страница във вестника и гледа телевизия до ослепяване — следователно е интелектуалка! Ти знаеш ли за коя съм женен? Да ти кажа ли за коя съм женен. Аз съм женен за най-великата жива, неизявена още и неоткрита актриса, писателка, психоаналитичка и изобщо за най-големия неоценен гений на Ню Йорк. Това не ти беше известно, нали? Господи, толкова е смешно, че ми иде да си прережа гърлото. Мадам Бовари в Колумбийския свободен университет. Мадам…
— Коя? — попита прошареният с нотка на раздразнение.
— Мадам Бовари следва курс за ценители на телевизията. Ако знаеш само…
— Хайде, хайде. Разбери, че този разговор доникъде няма да ни изведе — каза прошареният. Той се обърна и направи знак на жената — с два пръста на устата — да му подаде цигара. — Слушай — продължи той в слушалката, — ти уж си интелигентно момче, дявол да го вземе, а пък си толкова нетактичен, че не може да бъде повече. — Той се изпъна, за да може младата жена да се пресегне зад него за цигарите. — Казвам ти го най-искрено. Това проличава и в частния ти живот, и в…
— Ум! Ти ме уби просто. Боже мой! Ти чул ли си я някога да описва някого — искам да кажа, някой мъж? Някой път, когато нямаш друга работа, накарай я, моля ти се, да ти опише някой мъж. Тя описва всеки срещнат мъж като „страшно привлекателен“. Може да е най-старият, най-офрашканият, най-омърляният…
— Добре, Артър — каза рязко прошареният. — Така доникъде няма да стигнем. Доникъде, разбери. — Той пое едната от двете цигари, които младата жена беше запалила. — Между другото — каза той, като изпусна дим през носа, — как мина делото ти днес?
— Какво?
— Как мина делото ти днес? — повтори прошареният.
— О, боже мой, и аз не знам. Кофти. Две минути преди да започна пледоарията си, Лисбърг, защитникът на тъжителя, вкара оная смахната камериерка с куп чаршафи за доказателство — целите на петна от дървеници.
— Е, и какво стана? Загуби ли? — попита прошареният и дръпна пак от цигарата.
— Знаеш ли кой беше съдията? Баба Виторио. Защо ми има зъб тоя тип, един дявол знае. Още не съм си отворил устата и той се нахвърля върху мене. Какви доводи можеш да извадиш пред такъв? Изключено.
Прошареният мъж се обърна да види какво прави жената. Тя беше взела пепелника и в момента го слагаше между двамата.
— Е, загуби ли или какво? — продължи той по телефона.
— Моля?
— Питам, загуби ли?
— Да. Щях да ти разкажа и без това, но на приема не ми се удаде случай, в тая лудница. Мислиш ли, че Младия ще се вбеси? Не че ми пука, но как мислиш? Дали ще се вбеси?
С лявата си ръка прошареният завъртя цигарата върху ръба на пепелника, за да отърси пепелта.
— Не мисля, че непременно ще се вбеси, Артър. Но и едва ли ще се зарадва много. Знаеш от колко време се занимаваме с тия три идиотски хотела, нали? Още старият Шанли започна цялата…
— Знам, знам. Младия ми е разказвал историята поне петдесет пъти. Това е една от най-хубавите истории, които съм чувал през живота си. Та така, загубих това шибано дело. Но вината не е моя. Първо, тоя малоумник Виторио непрекъснато се заяждаше с мен. После пък оная налудничава камериерка започна да размахва чаршафите с…
— Никой не казва, че ти си виновен, Артър — рече прошареният. — Ти ме попита дали Младия ще се вбеси и аз просто ти дадох един честен…
— Знам, знам, че… Всъщност нищо не знам. Майната му. Във всеки случай може да се върна във войската. Казах ли ти това?
Прошареният се обърна към младата жена, може би за да й покаже търпеливото си, дори стоическо изражение. Но тя не видя изражението му. Тъкмо беше бутнала с крак пепелника и сега събираше на купчинка разпиляната пепел; вдигна очи към него, но късно. Той вече пак се бе навел над слушалката.
— Ме си ми казал, Артър — отвърна той.
— Да, може да се върна. Но още не съм сигурен. Разбира се, не съм заритал чак за войската; ако намеря друг изход, може и да не се върна. Но може да се наложи. Не знам. Там поне човек забравя всичко. Да ми дадат пак касчицата и огромното, масивно бюро, че и мрежата против комари — може пък да не е чак толкова…
— Слушай, момчето ми, знаеш ли какво ми се иска? Да вкарам малко мозък в главата ти — каза прошареният. — Уж си интелигентен мъж, пък говориш като същинско дете. Допускаш разни дреболии да набъбват като снежна топка в главата ти и да те занимават до такава степен, че не си в състояние да мислиш за…
— Трябва да я зарежа. Ясно ли ти е? Трябваше да сложа край лятото, когато топката се беше вече търкулила — това ясно ли ти е? И знаеш ли защо не го направих? Да ти кажа ли защо не го направих?
— Артър, за бога! Така доникъде няма да стигнем.
— Чакай малко. Нека да ти кажа защо! Знаеш ли защо не сложих край? Мога да ти кажа съвсем точно. Защото ми стана жал за нея. Това е простата истина. Стана ми жал за нея.
— Не знам, това е извън моите компетенции — каза прошареният. — Но, струва ми се, има едно нещо, което ти май забравяш; то е, че Джоуни не е малко момиче, а голяма жена. Не знам, но мисля, че…
— Голяма жена ли? Ти да не си луд? Тя е голямо дете, разбери! Слушай, аз взема да се бръсна — слушай само, — аз взема да се бръсна, а тя ще ме завика от майната си, чак от другия край на апартамента. Отивам аз да видя какво иска — както съм се забръснал, цялото ми лице в пяна — и какво мислиш? Защо ме вика? Вика ме да ме пита дали я мисля за умна. Честна дума! Просто е трогателна, ти казвам. Наблюдавал съм я, когато спи, и знам какво говоря. Повярвай ми.
— Е, това е нещо, което ти знаеш по-добре от… Искам да кажа, това е извън моите компетенции. Въпросът е, че ти не правиш абсолютно нищо, за да…
— Ние просто не сме един за друг. Това е цялата истина. Не сме един за друг и толкоз. Знаеш ли какво й трябва на нея? Трябва й някой огромен, мълчалив копелдак, който от време на време да й удари зверски тупаник, а после да се върне да си дочете вестника. Това й трябва. Много съм мек аз за нея. Разбрах го още щом се оженихме, ако искаш, вярвай. Ти си хитро копеле, още не си се женил, но преди да се ожени, човек понякога има проблясъци и разбира какво ще бъде след женитбата. Но аз не обърнах внимание на моите проблясъци. Мек съм си — там е цялата работа.
— Не че си мек, ти просто не мислиш — каза прошареният и взе нова запалена цигара от жената.
— Напротив, мек съм. Мек съм, ти казвам! Дявол да го вземе, аз най-добре знам мек ли съм или не. Ако не бях такъв мек, мислиш ли, че щях да оставя нещата да стигнат до… Ох, има ли смисъл да говорим? Мек съм си и толкоз… Господи, държа те цяла нощ на телефона! Защо не ми теглиш една и не ми треснеш слушалката? Наистина, я ми тресни слушалката.
— Съвсем нямам намерение да ти тресна слушалката, Артър. Бих искал да ти помогна, стига това да е в границите на човешките възможности — отвърна прошареният. — Всъщност ти си, най-лошият си…
— Тя не ме уважава. Тя дори не ме обича, разбираш ли? Фактически и аз не я обичам вече. Не знам. Хем я обичам, хем не я обичам. Зависи. На приливи и отливи. Ах, господи! Реша ли да тупна с крак, ще се случи да излезем на вечеря навън и да имаме среща някъде. И тя ми идва с тия бели ръкавици или нещо от тоя род. Не знам. Или се сещам как отидохме за първи път в Ню Хейвън. Ние имахме апартамент там, ама адски студен, а тя държи фенерчето, докато аз наместя контакта — нали разбираш. Ох, не знам. Или започвам да си мисля — боже, просто ми е неудобно да говоря за това — започвам да си мисля за онова шибано стихотворение, което й изпратих, когато започнахме да ходим. „Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени.“ Тя няма зелени очи — нейните очи са сини като мидена черупка, дявол да ги вземе, но стиховете все пак ми, напомняха за нея… Не знам. Има ли смисъл да говорим. Побърквам се вече. Тресни ми слушалката. Истина ти казвам. Защо не ми я треснеш?
Прошареният се покашля и каза:
— Нямам намерение да ти тресна слушалката, Артър. Само едно нещо трябва…
— Веднъж ми купи костюм. С нейни пари. Казвал ли съм ти?
— Не, аз…
— Просто влязла, в „Триплър“ мисля, и го купила. Ей така, сама, без мен. Искам да кажа, че има някои дяволски хубави черти. Най-интересното е, че не ми стоеше зле. Е, панталонът трябваше да се скъси малко и да се отземе на задницата. Та искам да ти кажа, че тя има някои дяволски хубави черти.
Прошареният го слуша още секунда, после се обърна към младата жена. Макар и кратък, погледът, който и хвърли, напълно я осведоми за това, което неочаквано ставаше на другия край на жицата.
— Слушай сега, Артър, няма полза от всичко това. Няма полза наистина. Послушай моя най-искрен съвет: съблечи се и си легни като добро момче. И се успокой. Джоуни сигурно ще си дойде само след две минути. Нима искаш да те свари в такова състояние?
А с нея сигурно ще ти се изтърсят и ония проклетници Еленбоген. Нима искаш да те видят в такова състояние? — Той се вслуша. — Артър, чуваш ли ме?
— Господи, държа те цяла нощ буден. Всичките ми работи…
— Не ме държиш буден цяла нощ — отвърна прошареният. — Не се тревожи за това. Нали ти казах вече, че спя не повече от четири часа на денонощие. Искам да ти помогна, момчето ми, ако това изобщо е възможно. — Той пак се вслуша. — Артър? Там ли си?
— Да, тук съм. Слушай, тъй и тъй те държах буден цяла нощ — може ли да прескоча до теб да пийнем по едно? Бива ли, а?
Прошареният мъж се изопна, сложи свободната си ръка на темето и попита:
— Сега ли?
— Да. Ако, разбира се, нямаш нищо против. Ще постоя само минутка. Просто ми се иска да седна някъде и… Не знам. Имаш ли нещо против?
— Не — отвърна прошареният и свали ръка от главата си, — но мисля, че точно сега не бива, Артър. Ти винаги си добре дошъл у дома, но искрено казано, най-добре ще е да се успокоиш и да си стоиш у вас, докато Джоуни се прибере. Знам, че и ти самият предпочиташ това — да си бъдеш вкъщи, когато тя се прибере. Прав ли съм?
— Да. Не знам. Бога ми, не знам вече.
— Препоръчвам ти го най-искрено — продължи прошареният. — Слушай, я се пъхни още сега в леглото, а по-после, ако ти се доще, звънни ми да си поприказваме пак. И не се тревожи. Това е най-важното. Чуваш ли? Ще ме послушаш ли?
— Да.
Прошареният подържа слушалката на ухото си още миг, после я сложи на вилката.
— Какво искаше? — попита веднага младата жена.
Той взе цигарата си от пепелника, по-право измъкна я от купа изпушени или недопушени цигари. След това дръпна и каза:
— Искаше да дойде тук да пийнем по чашка.
— Господи! А ти какво му каза?
— Ти чу — отвърна прошареният и я погледна. — Нали ме чу? — И той угаси цигарата си.
— Ти беше чудесен. Просто удивителен — каза жената, гледайки го. — Господи, чувствам се като псе.
— Да-а — проточи прошареният, — ужасно положение. Не знам колко чудесен съм бил.
— Беше, беше. Чудесен беше — каза жената. — А аз съм смазана. Съвсем смазана. Погледни ме!
Прошареният я погледна.
— Да, невъзможно положение наистина. Цялата тази история е толкова невероятна, че дори не е…
— Миличък… Извинявай — каза бързо жената и се наведе напред, май си се подпалил. — Тя бръсна с пръсти ръката му. — О, то било само пепел. — И тя пак се облегна назад. — Не, чудесен, беше наистина. Господи, чувствам се като същинско псе!
— Да, ужасно, ужасно положение. Момчето очевидно изпитва…
Внезапно телефонът иззвъня.
— Господи! — възкликна прошареният, но вдигна слушалката преди втория звън.
— Ало! — обади се той.
— Ти ли си, Лий? Беше ли заспал вече?
— Не, не.
— Слушай, помислих си просто, че това ще те интересува: Джоуни току-що се прибра.
— Какво? — попита прошареният и засени очи с лявата си ръка, въпреки че светлината беше зад него.
— Да, току-що се прибра — десетина секунди след като прекратихме разговора. Рекох да ти се обадя, докато тя е в клозета. Милион благодарности, Лий. Най-искрени — нали ме разбираш? Ти още не беше заспал, нали?
— Не, не. Тъкмо щях… Не, не бях — отвърна прошареният, държейки все още ръка над очите. Той се покашля.
— Знаеш ли как е станало? Лиона, изглежда, са я хванали бясовете и е направила някоя шибана сцена с рев и Боб е поканил Джоуни да отиде с тях някъде на чашка, че да загладят работата. Не знам. Ти знаеш. Много заплетена история. Във всеки случай тя вече си е у дома. Каква гоненица! Ей богу, мисля, че всичкото идва от тоя идиотски Ню Йорк. Знаеш ли, мисля си, ако всичко се оправи, да вземем да си купим една къщичка в Кънектикът например. Не много забутана някъде, но все пак по-настрана, че да можем да водим нормален живот. Тя е луда за растения и разни такива. Сигурно ще се побърка, ако си има собствена градинка. Мисля си, кои са нашите познати в Ню Йорк освен тебе. Куп психопати. Че това рано или късно може да разклати и най-нормалния човек. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Прошареният не отговори. Беше затворил очи под ръката.
— Във всеки случай ще говоря с нея по този въпрос още тази вечер. Или може би утре. Сега ми се вижда малко неразположена. Да ти кажа, по начало тя е страшно добро момиче и ако има възможност да си пооправим отношенията, ще бъде глупаво да не опитаме. Смятам също да оправя и онази мръсна каша с дървениците. Мисля си и се чудя, ама нека попитам и теб: смяташ ли, че ако отида да поговоря лично с Младия, бих могъл…
— Артър, ако нямаш нищо против…
— Ама ти недей мисли, че ти се обадих повторно, защото се тревожа за моята шибана служба. Съвсем не. Право да ти кажа, хич не ми пука. Мислех си само, че ако мога да се оправя с Младия, без да си блъскам много-много главата, ще бъде страшно глупашко да…
— Слушай, Артър — прекъсна го прошареният и свали ръка от очите си, — изведнъж ме удари адско главоболие. Не знам откъде се взе, проклетото. Имаш ли нещо против да прекратим този разговор? Утре сутрин ще си поговорим пак, съгласен ли си? — Той подържа така слушалката още миг, после затвори телефона.
Веднага след това младата жена му заговори пак, но той не й отвърна. Взе запалената цигара от пепелника — цигарата на жената — и понечи да я сложи в устата си, но тя се изплъзна от пръстите му. Жената се опита да му помогне да я вземе, преди да се е запалило нещо, но той й каза да седи мирно, за бога, и тя си отдръпна ръката.
Ако в това има и най-малък смисъл — а то май няма, — бих бил склонен да посветя този непретенциозен разказ, особено ако на места излезе поне малко грубоват, на паметта на моя покоен побащим, големия грубиян Робърт Агаджанян. Боби, както го наричаха всички, дори и аз, почина през 1947 година от тромбоза, може би със съжаление, но без да се оплаква от каквото и да било. Той беше безразсъден, изключително обаятелен и щедър човек. (След като години наред му отказваха тези достойни за един авантюрист епитети, считам, че сега е въпрос на живот и смърт да му отдам дължимото.)
Майка ми и баща ми се разведоха през зимата на 1928 година — тогава аз бях осемгодишен, — а в края на пролетта мама се ожени за Боби Агаджанян. След една година по време на голямата финансова криза на Уолстрийт Боби загуби всичко, което той и мама имаха, с изключение, очевидно, на своята магическа пръчка. Във всеки случай буквално за двайсет и четири часа Боби се превърна от безработен борсов посредник и обеднял бонвиван в енергичен, макар и малко неопитен, агент-оценител в Обединението на собствениците на галерии за американска живопис и музеи на изящни изкуства. Няколко седмици по-късно, в началото на 1930 година, нашата доста разнородна тройка се премести от Ню Йорк в Париж, където Боби щеше да намери по-добро приложение на своята нова професия. Тогава бях само на десет години — равнодушен, ако не и напълно безразличен към всичко — и доколкото си спомням, тази голяма промяна не ми се отрази болезнено. Но връщането — връщането в Ню Йорк след девет години, три месеца подир смъртта на мама — ме смаза, и то страшно.
Помня много добре една случка — два-три дни след пристигането ни с Боби в Ню Йорк. Стоях прав в претъпкания автобус, който се движи по Лексингтън Авеню, и се бях хванал за лъскавата тръба до мястото на шофьора, опирайки се гръб в гръб с човека зад мен. Няколко пъти шофьорът повтори на струпалите се около предната врата: „Отстъпете назад!“ Някои го послушаха, а други не. По едно време той се възползва от червената светлина на една пресечка, обърна се и погледна към мен — аз стоях точно зад него. Тогава бях на деветнадесет години, още не носех шапка и правата ми, черна и не особено чиста коса падаше според европейската мода над пъпчивото ми ниско чело. Шофьорът ми заговори с тих, бих казал дори благоразумен тон: „Хайде, братче — каза той. — Помръдни си малко задника.“ Струва ми се, че именно това „братче“ ме накара да изляза извън кожата си. Без дори да си дам труд да се наведа към него и да продължа разговора в същия bon gout[14] който той поддържаше, аз го осведомих на френски, че е груб, тъп, нахален тип и че дори не подозира как го ненавиждам. Едва тогава, след като вече ми беше олекнало на душата, отстъпих назад.
Но имаше и много по-лоши случаи. След около седмица, когато излизах един следобед от хотел „Риц“, където живеехме с Боби, въобразих си, че са отвинтили седалките на всички нюйоркски автобуси и са ги наредили по улиците и навсякъде се играе на „музикални столове“. Помислих си, че и аз бих поиграл на тази игра, но само ако получех от манхатънската църква гаранция, че всички останали участници ще стоят почтително настрана и ще чакат, докато аз не заема своя стол. Когато ми стана ясно, че такова нещо няма да стане, взех по-решителни мерки. Започнах да се моля всички хора да изчезнат от града, за да мога да се радвам на пълна самота, да, с-а-м-о-т-а. В Ню Йорк това е единствената молба, която не се забутва някъде и не се бави по разни инстанции, тъй че преди още да се обърна, всичко, до което се докоснех, се превръщаше в безпросветна самота. Сутрин и рано следобед присъствах — само телом — на лекции в художественото училище на Четиридесет и осма улица и Лексингтън Авеню, което ненавиждах. (Една седмица преди да напуснем с Боби Париж, бях получил три първи награди на националната изложба на млади художници в галерията Фрайбург.) На връщане в Америка неведнъж се бях оглеждал в голямото огледало на нашата каюта, удивлявайки се на невероятната си прилика с Ел Греко. Три пъти седмично прекарвах късните следобедни часове на зъболекарски стол — за два-три месеца ми извадиха осем зъба, три от които предни. Останалите два следобеда обикалях художествените галерии, повечето, на Петдесет и седма улица, и едва се сдържах да не дюдюкам срещу картините на американските художници. Вечер обикновено четях. Купих си пълното харвардско издание „Класически произведения“ — най-вече защото Боби каза, че нямало къде да го сложим — и на пук на всичко прочетох всичките петдесет тома. След вечеря почти неизменно слагах статива между двете легла в стаята, която делях с Боби, и живописвах. Само за един месец, както се вижда от дневника ми за 1939 година, бях завършил напълно осемнадесет платна с масло. Заслужава да се отбележи, че седемнадесет от тях бяха автопортрети. Понякога, когато музата ми капризничеше, оставях боите настрана и рисувах карикатури. Все още пазя една от тях. Тя представлява огромна човешка уста — същинска паст, над която се е надвесил зъболекар. Вместо език от устата се подава стодоларова банкнота и зъболекарят казва тъжно на пациента (на френски): „Кътника ще успеем да спасим, но се боя, че трябва да извадим този език.“ Влюбен бях в тази карикатура.
С Боби бяхме точно толкова подходящи за съжителство, колкото, да речем, един изключително възпитан и отстъпчив студент от горните курсове на Харвардския университет и едно изключително противно кембриджско вестникарче. А когато с течение на времето се изясни, че и двамата обичаме една и съща починала жена, това никак не ни помогна. Всъщност след това откритие между нас се установиха нетърпимо фалшиви отношения. Когато се сблъсквахме на прага на банята, ние се усмихвахме учтиво един на друг и сякаш всеки от нас казваше: „Само след вас, Алфонс.“
Един майски ден през 1939 година, около десет месеца след като се бяхме настанили с Боби в „Риц“, видяхме в един квебекски вестник (аз се бях абонирал за шестнадесет вестника и списания на френски език) голямо обявление от дирекцията на задочните курсове по живопис в Монреал. Обявлението подканяше — дори подчертаваше, че подканя особено fortement[15] — всички квалифицирани преподаватели да подадат незабавно заявление за работа в най-новите, най-прогресивните художествени задочни курсове в Канада. Кандидатите трябваше да владеят отлично френски и английски език и само лица с безукорно поведение и неопетнена репутация можеше да участват в конкурса. Летният семестър на курсовете „Les Amis des Vieux Maitres“[16] се откриваше официално на десети юни. Кандидатите трябваше да представят работи както от областта на чистото изкуство, тъй и от областта на рекламата, които да изпратят на мосю И. Йошото, директор на курсовете, бивш член на Императорската академия за изящни изкуства в Токио.
Още в същия миг, убеден, че по-добър кандидат от мен няма да се намери, измъкнах изпод кревата портативната машина на Боби и написах на френски страшно темпераментно писмо до мосю Йошото, заради което се отказах този ден от сутрешните занятия в художественото училище на Лексингтън Авеню. Само встъпителната му част беше около три страници и толкова разпалена, че просто димеше. Писах му, че съм двадесет и девет годишен и съм роднина на Оноре Домие — баща ми е негов племенник. Писах, че след смъртта на жена ми съм оставил малкото си имение в Южна Франция и съм дошъл временно — на това наблегнах специално — в Америка, където гостувам у един свой престарял роднина. Рисувам още от най-ранно детство, обясних аз, но следвайки съвета на Пабло Пикасо, един от най-старите и най-скъпи приятели на родителите ми, още не съм правил изложба. Обаче редица мои маслени платна и акварели красят един от най-изящните домове в Париж, при това не на някои nouveau riche[17], и вече са gagne[18] вниманието на едни от най-изтъкнатите критици в наше време. След преждевременната и трагична смърт на жена ми, починала от ulceration cancereuse[19], съм бил дълбоко убеден, че вече няма да пипна четка. Но някои финансови затруднения напоследък са ме накарали да променя това толкова сериозно свое resolution[20]. Писах, че ще бъде чест за мен да представя свои работи на „Приятелите на великите майстори“, което ще сторя веднага щом ми бъдат изпратени от моя агент в Париж, на когото естествено ще пиша tres presse[21]. Накрая следваше: „С най-дълбоко уважение Жан де Домие-Смит.“
Докато измисля този псевдоним, изгубих почти толкова време, колкото и за написването на писмото.
Писмото беше написано на най-обикновена хартия, но аз го запечатах в плик с емблемата на хотел „Риц“. Сложих му марки за „препоръчано“, които намерих в чекмеджето на Боби, и тръгнах към фоайето да го пусна в кутията. По пътя се отбих при служителя, който разпределя пощата, да го предупредя, че ако се получи писмо на името де Домие-Смит, то е за мен. Пуснах писмото и към два и половина се вмъкнах в клас в часа по анатомия, който беше започнал в два без петнадесет. Съкурсниците ми за първи път ми се видяха съвсем свестни младежи.
През следващите четири дни използвах всичкото си свободно време — а и част от не съвсем свободното, — за да рисувам и направих повече от десет работи, които според мен бяха типични за американското приложно изкуство в областта на рекламата. Работейки предимно с акварел, но от време на време, за да покажа възможностите си, и с перо, изрисувах хора с вечерно облекло, които пристигат с лимузини на театрални премиери — сухи, стройни, суперелегантни двойки, които явно никога в живота си не бяха смутили някого поради небрежно отношение към хигиената на подмишниците и които, впрочем, може би въобще нямаха подмишници. Нарисувах загорели от слънцето млади гиганти с бели смокинги, които седяха на бели маси около сини плувни басейни и се чукаха прекалено възторжено с пълни чаши — коктейли с евтино, но ултрамодерно уиски. Нарисувах червенобузи, рекламогенични деца, които преливаха от щастие и здраве и протягаха празните си чинии и искаха с усмивка да им се сипе още закуска. Нарисувах засмени момичета с вирнати гърди, които караха водни ски без никаква грижа на този свят, защото бяха сигурно защитени от такива национални бедствия като кървящи венци, нечист цвят на лицето, грозни косми и липса на подходяща осигуровка за живот. Нарисувах домакини, застрашени от какви ли не опасности, ако не употребяват най-добрия сапун: сплъстени коси, изгърбена стойка, непослушни деца, изневяра, загрубели (но все пак тънки) ръце, неприветливи (но огромни) кухни.
Щом завърших работите, изпратих ги незабавно на мосю Йошото заедно с няколко мои картини, които бях донесъл със себе си от Франция. Към тях приложих доста непретенциозно според мен писъмце, в което сбито, но с много чувство разказах, как съвсем сам, изправен пред различни пречки, следвайки най-добрите романтични традиции, съм достигнал студените, белите, самотните върхове на майсторството.
Следващите няколко дни минаха в напрегнато очакване, но към края на седмицата дойде писмо от мосю Йошото, който ме уведомяваше, че съм приет за преподавател в курсовете „Приятели на великите майстори“. Писмото бе написано на английски, въпреки че аз му бях писал на френски. (По-късно разбрах, че мосю Йошото знаеше френски и не знаеше английски, но по някаква неизвестна причина бе възложил отговора на мадам Йошото, която само поназнайваше английски.) Йошото ми съобщаваше, че летният семестър ще бъде вероятно най-трудният за годината и ще започне на двадесет и четвърти юни. Той ми напомняше, че по такъв начин имам на разположение близо пет седмици, за да уредя личните си работи. Изказваше ми неограниченото си съчувствие по повод сполетелите ме загуби — морална и материална. Той се надяваше, че ще успея да се явя в курсовете на двадесет и трети юни, неделя, за да се запозная със задълженията си и да установя „твърди приятелски връзки“ с другите преподаватели. (Впоследствие се оказа, че те са само двама — мосю и мадам Йошото.) Изказваше дълбоките си съжаления, че ръководството няма практика да плаща пътните разноски на новите преподаватели. Първоначално заплатата ми щеше да бъде двадесет и осем долара на седмица, което, мосю Йошото много добре разбираше това, не беше кой знае каква сума, но тъй като наред с нея ми се полагаше добра храна и квартира, а освен всичко мосю Йошото чувстваше в мен истинско призвание, той се надяваше, че няма да остана разочарован. Той очаква с нетърпение телеграма, с която да потвърдя съгласието си, и предвкусвайки удоволствието от моето пристигане, остава искрено мой нов приятел и работодател, И. Йошото, бивш член на Императорската академия за изящни изкуства в Токио.
Телеграмата, с която потвърждавах съгласието си, замина след пет минути. Колкото и да е чудно, може би от вълнение, но по-вероятно от чувство на вина пред Боби (телеграмата подадох по телефона за негова сметка), този път се отказах от литературните си способности и се ограничих с десетина реда.
Вечерта, както обикновено, се срещнахме с Боби за вечеря в седем часа в Овалната зала, но на мен ми стана неприятно, като видях, че той води със себе си гостенка. Досега не му бях казал нито дума за гореспоменатите занимания и до смърт ми се искаше да му съобщя новината, да го зашеметя с нея, но насаме. Гостенката беше една много привлекателна млада дама, разведена преди няколко месеца, с която Боби се срещаше често и която аз бях виждал няколко пъти. Тя беше много мила жена, но всеки неин опит да се сприятели с мен, да ме накара деликатно да сваля бронята си или поне шлема аз тълкувах като неизречена покана да спя с нея при първия удобен случай, тоест щом тя успее да разкара Боби, който несъмнено беше твърде стар за нея. През цялата вечеря, бях настроен неприязнено и се ограничавах само с кратки реплики. Едва когато ни поднесоха кафето, изложих накратко плановете си за лятото. Боби ме изслуша, след това ми зададе няколко сравнително интелигентни въпроса. Отговорих му студено, съвсем кратко, като неоспорим владетел на своята съдба.
— О, но това е толкова интересно! — възкликна гостенката на Боби, като очевидно очакваше с присъщата си поквареност да й подам под масата адреса си в Монреал.
— Но аз мислех, че ще дойдеш с мене в Роуд Айлънд — каза Боби.
— Мили, защо трябва да му разваляш удоволствието — обади се мисис X.
— Нямам такива намерения — каза Боби, — но бих предпочел да знам повече подробности за тази работа.
По тона му обаче разбрах, че той вече сменя мислено двата билета за купе с един спален вагон.
— Според мен това е най-милата, най-съблазнителната покана, която човек може да получи — обърна се топло към мен мисис X. Очите й святкаха от порочни желания.
В неделя, когато слязох на перона на Уиндзорската гара в Монреал, носех двуреден бежов габардинен костюм (на който давах страшно висока оценка), тъмносиня риза от вълнено трико, пастеленожълта памучна връзка, обувки в кафяво и бяло, сламена шапка (взета от Боби и малка за мен) и тъмночервеникави мустаци, пуснати преди три седмици. Посрещна ме мосю Йошото — дребничък човек, не повече от пет фута висок, с доста изпоцапан ленен костюм, с черни обувки и черна филцова шапка с обърната нагоре периферия. Той ми подаде ръка, без да се усмихне, и доколкото си спомням, без да каже дума. Изражението на лицето му беше inscrutable[22], както е казано във френския превод на книгата на Сакс Ромер за Фу Ман-чу. Аз пък, кой знае защо, се ухилих до ушите. И нито можех да махна тази усмивка, нито поне да я потисна.
От гарата до сградата на курсовете имаше няколко мили и ние взехме автобус. Не съм сигурен дали мосю Йошото каза поне пет думи през целия път. Затова пък, качил единия си крак върху другия, аз говорех непрекъснато и току бършех запотената си длан в чорапа си. Сметнах за необходимо не само да повторя предишните лъжи — за родството с Домие, за починалата съпруга, за малкото имение в Южна Франция, — но и да ги доразвия. Накрая, за да не засягам повече тези мъчителни спомени (а те наистина започваха да ме измъчват), преминах на темата за старото и толкова скъпо приятелство, което родителите ми имаха с Пабло Пикасо, le pauvre Picasso[23], както го нарекох аз. (Между другото, избрах Пикасо, защото смятах, че от френските художници най-известен в Съединените щати е той, а Канада аз направо причислявах към Съединените щати.) Само за сведение на мосю Йошото припомних — с подчертано състрадание към падналото величие — колко пъти съм му казвал: „Maitre Picasso, ou allez vous?“[24] и как в отговор на този проникновен въпрос големият майстор е прекосявал с бавни, тежки стъпки ателието и неизменно се е спирал пред една малка репродукция на своите Le Saltimbanques[25], спомняйки си за отдавна загубената си слава. На слизане от автобуса обясних на мосю Йошото, че нещастието на Пикасо се състои в това, че никога никого не слуша, дори и най-близките си приятели.
В 1939 година „Приятелите на великите майстори“ заемаха втория етаж на неголяма триетажна къща с крайно неугледен вид, която се намираше във Вердюн, най-грозния квартал на Монреал. Точно отдолу имаше ортопедическа работилница. „Приятелите на великите майстори“ разполагаха всичко на всичко с една голяма стая и един съвсем тесен клозет, чиято врата не се заключваше. При все това, когато влязох в помещението, то ми се стори необикновено представително. И не без основание: стените на „преподавателската стая“ бяха украсени с много картини — все акварели — на мосю Йошото. И досега понякога ми се присънва някаква бяла гъска, която лети по съвсем бледосиньо небе, при което — и това е главното постижение на този смел и опитен майстор — синевата на небето, или по-точно духът на тази синева, се отразява в перата на птицата. Тази картина висеше над бюрото на мадам Йошото. Всъщност това произведение и още две-три други, близки до него по майсторство, даваха атмосфера на стаята.
При влизането си сварихме мадам Йошото — с красиво вишнево-черно копринено кимоно — да мете „преподавателската стая“. Беше доста прошарена вече жена, с цяла глава по-висока от мъжа си и приличаше повече на малайка, отколкото на японка. Тя остави метлата, пристъпи към нас и мосю Йошото ни запозна. Видя ми се дори по-inscrutable от мосю Йошото. След това той предложи да ми покаже моята стая, като обясни на френски, че това е стаята на сина им, който заминал наскоро за Британска Колумбия, за да работи там в някаква ферма. (След продължителното му мълчание в автобуса, аз се зарадвах, че той проговори и го слушах с жив интерес.) Той започна да ми се извинява за това, че в стаята на сина му няма столове, а само възглавнички по пода, но аз веднага го уверих, че приемам това едва ли не като дар небесен. (Струва ми се, казах дори, че ненавиждам столовете. Бях толкова възбуден, че ако ми съобщеше, че в стаята на сина му ден и нощ има вода до коляно, сигурно щях да изрева от възторг. Тогава вероятно щях да го уверя, че имам някаква много рядка болест на краката, заради която е нужно поне осем часа на ден да ги кисна във вода.) След тези обяснения и извинения той ме заведе по разскърцана дървена стълба в стаята. Между другото подчертах в разговора, че усилено изучавам будизма. Впоследствие разбрах, че той и мадам Йошото са презвитерианци.
До късна нощ не можех да заспя — японско-малайската вечеря на мадам Йошото си стоеше несмляна в стомаха ми и непрекъснато се вдигаше нагоре като асансьор, а на всичко отгоре един от двамата съпрузи взе да стене насън от другата страна на стената. Беше висок, тънък, жален стон, който, би рекъл човек, идва не от възрастен, а от някое нещастно, недоносено пеленаче или пък от някое пребито животинче. (Този концерт се повтаряше след това всяка вечер, но аз не можех да разбера кой от двамата издаваше тия звуци и защо.) Когато ми стана нетърпимо да слушам стоновете в легнало положение, станах от леглото, обух си пантофите и седнах в тъмното на една от възглавниците, на пода. Седях така може би два часа и пушех цигари, като ги гасех в подметката на пантофа си и пусках угарките в горния джоб на пижамата. (Мосю и мадам Йошото не пушеха и в цялата къща нямаше нито един пепелник.) Заспах едва към пет часа сутринта.
В шест и половина мосю Йошото почука на вратата ми и съобщи, че закуската ще бъде поднесена в седем без петнадесет. Попита през вратата дали съм спал добре и аз отговорих утвърдително. После се облякох — избрах синия костюм като най-подходящ за един преподавател в деня на откриването на курсовете и червената връзка, подарена ми от мама — и без да се умия, се завтекох по коридора към кухнята. Мадам стоеше до печката и приготвяше за закуска риба. Мосю Йошото седеше по фланела пред кухненската маса и четеше японски вестник. Той ми кимна мълчаливо. Двамата бяха по-inscrutables от всякога. След малко ми беше поднесена някаква риба в чиния със слаби, но забележими следи от засъхнало доматено пюре по ръба. Мадам Йошото ме запита на английски — произношението й беше неочаквано приятно — дали не бих предпочел яйца, но аз отговорих: „Non, non, merci, madame“ и добавих, че никога не ям яйца. Мосю Йошото подпря вестника си на моята чаша за вода и тримата започнахме да ядем мълчаливо или по-точно те ядяха, а аз с мъка преглъщах храната.
След закуска мосю Йошото си облече в самата кухня риза без яка, мадам Йошото си свали престилката и тримата заслизахме един подир друг по стълбата към преподавателската стая. Там, на масата на мосю Йошото, бяха струпани дузина, а може и повече, огромни, издути, неразпечатани пликове. На мен те ми се сториха някак умити и вчесани — също като нови ученици. Мосю Йошото ми посочи моята маса, която стоеше самотна в другия край на стаята, и ме подкани да седна. После мадам Йошото пристъпи до него, а той започна да отваря пликовете. От начина, по който преглеждаха и подреждаха съдържанието им, личеше, че в това има някаква система; двамата непрекъснато се съветваха нещо на японски, а аз седях в другия край на стаята със синия си костюм и червената връзка и се мъчех да покажа с вида си с какъв интерес, но същевременно с търпение чакам указанията им и най-вече колко съм незаменим за работата. От вътрешния си джоб извадих няколко меки молива за рисуване, които бях донесъл от Ню Йорк, и ги сложих колкото е възможно по-безшумно на масата. По едно време мосю Йошото, кой знае защо, погледна към мен и аз му подарих свръхобаятелна усмивка. После изведнъж, без да ми кажат нито дума и без дори да погледнат към мен, двамата си седнаха на масите и се заловиха за работа. Беше седем и половина.
Към девет мосю Йошото си свали очилата, стана и се потътри към мен с няколко рисунки в ръка. Час и половина аз бях седял, без да върша нищо — само се мъчех да сдържам бунта на стомаха си. Когато мосю Йошото се приближи, аз станах бързо, леко приведен, за да не го смущавам с високия си ръст. Той ми подаде рисунките и попита учтиво ще бъда ли така добър да преведа от френски на английски неговите забележки. Аз отвърнах: „Oui, monsieur“. Той се поклони леко и се помъкна назад към масата си. Преместих моливите си на края на масата, извадих автоматичната си писалка и се залових — едва ли не съкрушен — с превода.
Подобно на повечето истински способни художници, мосю Йошото като преподавател не беше с нищо по-добър от който и да било посредствен художник с що-годе педагогически похват. Неговите практически поправки, което ще рече неговите рисунки, нанесени на паус, наложен върху рисунките на учениците, наред с писмените забележки върху гърба на рисунките, можеха да покажат на един сравнително способен ученик как прилично да изобрази прасе в кочина или дори как много добре да изобрази прасе в кочина. Но животът му да зависеше от това, той не би могъл да научи някого как да живописва прасе в кочина, а неговите най-способни задочници естествено очакваха жадно да научат именно тази малка тайна. И работата не беше в това, че той съзнателно или несъзнателно криеше своя талант, че се скъпеше да го раздава, — не, той просто не умееше да го предаде. В първия момент тази жестока истина някак не ме изненада, не ме хвърли в недоумение. Но тъй като непрекъснато се натъквах на нея, малко по малко тя започна да оказва своето въздействие и към обед аз вече трябваше много да внимавам, за да не размажа с потните си длани някой от преводите. На всичко отгоре почеркът на мосю Йошото се оказа почти нечетлив. Когато стана време за обед, аз отхвърлих тяхната покана да ядем. Казах, че трябва да отида до пощата. Спуснах се тичешком по стълбата и забързах безцелно из лабиринта от непознати, грозни улички. Щом видях закусвалня, влязох в нея и излапах четири топли-топли кренвирша, които после полях с три чаши мътно кафе.
На връщане към „Les Amis des Vieux Maitres“ започнах да изпитвам смътна тревога, с каквато от опит знаех как да се справя, но изведнъж тя премина в истински страх: питах се дали нещо в личните ми качества не беше смутило мосю Йошото, та ме използва цяла утрин само като преводач. Дали старият Фу Ман-чу не беше разбрал от самото начало, че зад разните лъжи и измислици се крие деветнадесетгодишен хлапак, който тъкмо затова е пуснал и мустаци? Призляваше ми, като си представех всичко. Разклатена бе и вярата ми в справедливостта. Откъде накъде човек, спечелил три първи награди и личен приятел на Пикасо (аз сам започвах да си вярвам на тази измислица), ще го използват като някакъв преводач? Престъплението не заслужаваше такова наказание. Преди всичко тези мустаци, макар и редки, си бяха мои, а не фалшиви. За успокоение аз непрекъснато ги попипвах на връщане. Но колкото повече мислех за тази история, толкова повече ускорявах крачките си и накрая почти затичах, сякаш се боях, че всеки момент ще започнат да ме замерят с камъни от всички посоки.
Въпреки че бях отсъствал само четиридесет минуси, когато се върнах, двамата Йошото вече седяха на масите си и работеха. Те не вдигнаха глави и изобщо с нищо не показаха, че са забелязали влизането ми. Изпотен и запъхтян, аз седнах на своята маса. Петнайсет-двайсет минути седях като истукан и съчинявах съвсем новички истории за Пикасо, в случай че мосю Йошото изведнъж стане и започне да ме разобличава. И ето че той действително се изправи и тръгна към мен. Аз станах, готов да го посрещна — ако е нужно в упор — с една съвсем прясна историйка за Пикасо, но за мой ужас, когато той стигна до масата, тя вече се беше изпарила от главата ми. Използвах момента, за да изразя възхищението си от картината с летящата гъска над масата на мадам Йошото. Впуснах се в най-щедри похвали. После казах, че имам един познат в Париж — много богат паралитик, както поясних, — който не би пожалил никакви пари за тази картина. Добавих, че мога да вляза незабавно във връзка с него, ако мосю Йошото е съгласен да я продаде. За щастие мосю Йошото обясни, че е подарил тази картина на братовчед си, който сега гостувал на свои роднини в Япония. И преди да успея да изразя съжалението си, той, наричайки ме „мосю Домие-Смит“, ме попита най-любезно дали бих искал да поправя няколко работи. Той отиде до масата си и се върна с три огромни, издути плика. Аз стоях зашеметен, кимах машинално с глава и опипвах джобовете на сакото си за моливите, а през това време мосю Йошото ми обясни методата на преподаване в курсовете (или по-точно, липсата на всякаква метода). Той се върна на масата си, но на мен ми бяха нужни още няколко минути, за да се съвзема.
И тримата задочници, чиито работи трябваше да прегледам, пишеха на английски. Първата беше двадесет и три годишна домакиня от Торонто, която си беше избрала псевдонима Бамби Крамър и ни молеше да й изпращаме писмата на това име. Всички новопостъпили в „Приятелите на великите майстори“ трябваше да попълнят един въпросник и да приложат своя снимка. Мис Крамър беше изпратила голяма лъскава снимка: по бански костюм без презрамки, с бяла моряшка барета на главата и гривна на глезена. Тя отбелязваше във въпросника, че любимите й художници са Рембранд и Уолт Дисни. Добавяше, че се надява един ден да ги достигне. Рисунките й — като нещо по-второстепенно — бяха прикачени с кламер под портрета. Всички те бяха удивителни, а една — незабравима. Незабравимата бе изпълнена с ярки акварелни бои и носеше надпис: „И прости им техните прегрешения“. На нея се виждаха три хлапета, които ловяха риба в доста странен вир, като палтето на едното висеше на дъска с надпис „Риболовът забранен!“ Най-високото момче — това на предния план — страдаше от рахит в единия крак и от елефантиазис в другия. Очевидно мис Крамър беше използвала умишлено този похват, за да покаже, че момчето стои с леко разкрачени крака.
Вторият ми ученик се оказа петдесет и шест годишен „фотограф на висшето общество“ на име Р. Хауард Ричфийлд от град Уиндзор, провинция Онтарио. Той пишеше, че жена му години наред му досаждала и искала от него да се захване с тая доходна шашма, рисуването. Любимите му художници бяха Рембранд, Сарджънт и „Титиано“, но той добавяше съобразително, че не смята да работи по техния маниер. Поясняваше, че го интересува повече сатиричната страна на живописта, отколкото художествената. В подкрепа на това свое схващане той прилагаше порядъчно количество оригинални творби — масло и молив. Една от картините му — според мен неговият шедьовър — се е запечатала така в паметта ми, както се запечатват думите на популярни песнички. Това беше изобличителна творба, която третираше всеизвестната, делнична трагедия на младата невинна девица с руси, падащи по раменете коси и гърди като вимета, която бива престъпно прелъстена в черквата, под сянката на самия олтар, от своя духовен пастир. Безпорядъкът в облеклото на персонажа беше графично подчертан. Но всъщност аз останах поразен не толкова от разобличителната страна на картината, колкото от характера на изпълнението. Ако не знаех, че Риджфийлд и Бамби Крамър живееха на разстояние стотици мили един от друг, бих се заклел, че тя му е оказала известна помощ откъм чисто техническата страна.
Когато бях деветнадесетгодишен, чувството ми за хумор, с много редки изключения, беше моето най-уязвимо място и в критични мигове неизменно се парализираше, било отчасти, било напълно. Риджфийлд и мис Крамър предизвикаха у мен най-различни чувства, но нито за секунда не ме накараха да се засмея. Докато преглеждах работите им, на няколко пъти ми идеше да скоча и да изразя официално протеста си пред мосю Йошото. Но не бях много сигурен накъде можеше да избие този протест. Струва ми се, че се боях да не би само да пристъпя към масата му и да закрещя с писклив глас: „Майка ми почина и аз трябва да живея при нейния хубостник и в Ню Йорк никой не говори френски, а в стаята на вашия син дори няма столове! Как искате да науча тези двама идиоти да рисуват?“ Но тъй като отдавна бях свикнал да потискам пристъпите на отчаяние в себе си, натиснах си задника и не станах.
Третият ми ученик се оказа отново жена — сестра Ирма от метоха „Свети Йосиф“, която преподаваше по „готварство и рисуване“ в първоначалното манастирско училище край Торонто. Просто не зная откъде да започна описанието на съдържанието на нейния плик. Първо трябва да отбележа, че сестра Ирма вместо да изпрати своя снимка, беше изпратила, без всякакви обяснения, снимка на манастира. Освен това сега ми идва на ум, че не беше попълнила във въпросника графата „възраст“. Но иначе въпросникът й беше попълнен така, както може би никой въпросник в света не е бил попълван. Беше родена и отрасла в Детройт, щат Мичигън, където баща й работил като контрольор във „Форд“. Освен прогимназиалното си образование, имаше и една година в средно училище. Рисуване не беше учила никъде. Обясняваше, че преподава рисуване само защото сестра еди-коя си починала и отец Цимерман (това име запомних много добре — така се казваше и зъболекарят, дето ми извади осемте зъба) — та отец Цимерман я избрал за заместница на покойната. „Имам 34 дечица в класа по готварство и 18 дечица в класа по рисуване“ — пишеше тя. Любимите й занимания били да обича бога и словото божие и да събира листа, „но само когато сами са паднали на земята“. Любимият й художник бил Дъглас Бънтинг (признавам, че години наред след това търсих такъв художник, но и следа не намерих от него). Освен това пишеше: „Моите дечица обичат да рисуват бягащи хора, а мен в това съвсем не ме бива.“ Обещаваше да положи всички усилия, за да се научи да рисува по-добре, и изказваше надежда, че ще бъдем снизходителни към нея.
В плика имаше само шест нейни работи. (Всички те бяха неподписани — незначителна подробност, разбира се, но тя безкрайно ме зарадва. Всички картини на Бамби Крамър и на Риджфийлд носеха или подпис, или — което най-много ме дразнеше — инициали.) Тринадесет години има оттогава, но аз помня съвсем ясно шестте картини на сестра Ирма, а четири от тях са се врязали така рязко в паметта ми, че понякога смущават душевния ми покой. Най-хубава беше един акварел на амбалажна хартия. (Кафявата амбалажна хартия е много удобна, много приятна за рисуване. Мнозина големи художници са работили на такава хартия, особено когато не се е касаело за някой грандиозен замисъл.) Въпреки ограничения й размер (около десет на дванайсет инча) на картината беше изобразено с най-големи подробности пренасянето на тялото Христово в гроба в градината на Йосиф Ариматейски. Вдясно, на преден план двама души, очевидно слуги на Йосиф, носеха доста непохватно тялото. Йосиф Ариматейски вървеше непосредствено след тях, може би прекалено изправен за случая. На почетно разстояние зад него следваха галилейските жени сред пъстра, може би дори неканена тълпа от оплаквачки, зяпачи и деца и най-малко трима развеселени безбожници. За мен най-интересната фигура в картината беше една жена — на преден план вляво, — дадена във фас. Вдигнала дясната си ръка, тя махаше отчаяно някому — навярно на детето си или на мъжа си, а може би и на зрителя — и сякаш викаше: зарежи всичко и тичай насам. Две от жените начело на тълпата имаха ореоли. Нямах под ръка библия, затова можех само да гадая кои са те. Но Мария Магдалена веднага познах. Поне бях убеден, че това е тя. Тя вървеше напред, по-далеч от тълпата, спуснала ръце покрай тялото. Не издаваше с нищо скръбта си, по вида й не можеше да се разбере колко близък й е бил покойният през последните дни. Лицето й, както и всички останали лица в картината, беше изписано с евтина, готова боя с цвят на човешка плът. Стана ми безпощадно ясно, че сестра Ирма сама беше разбрала колко неподходящ е този тон и се беше помъчила неумело, но от все сърце да го посмекчи. Други сериозни недостатъци в картината нямаше. Или по-точно, всяка друга критика би била вече заяждане. Според мен това беше истинско художествено произведение, дело на голям, организиран талант и на бог знае колко часове непосилен труд.
Първият ми подтик беше, разбира се, да се хвърля с рисунките към мосю Йошото. Но и този път не станах от мястото си. Не ми се искаше да рискувам да ми отнемат тази ученичка. Накрая просто затворих внимателно плика и го сложих настрана, очаквайки с трепет вечерта, за да поработя над рисунките през свободното си време. След това с търпение, каквото не подозирах у себе си, дори с добро желание се заех да поправям мъжките и женските голи тела (sans[26] полови органи), изобразени старателничко и вулгарничко от Р. Хауард Риджфийлд.
Надвечер разкопчах три копчета на ризата си и пъхнах под нея плика на сестра Ирма, та нито крадци, нито — това е най-важното! — Йошото да могат да ги намерят.
Вечерята в „Приятели на великите майстори“ следваше негласен, но твърдо установен ритуал. Мадам Йошото ставаше от работната си маса точно в пет и половина и се качваше горе да приготви яденето, а ние с мосю Йошото отивахме там в шест. Никакви отклонения от пътя не се допускаха, независимо дали се налагаха от хигиенични или някакви други нужди. Но тази вечер, стоплен от плика на сестра Ирма, който галеше гърдите ми, аз се чувствах спокоен като никога. Нещо повече — тази вечер аз бях просто душата на компанията. Разказах една фантастична история за Пикасо — тъкмо я бях измислил, — която може би трябваше да запазя за някой по-мрачен ден. Мосю Йошото само леко отпусна японския си вестник, но мадам Йошото прояви интерес или поне не се показа незаинтересована. Във всеки случай, когато завърших, тя за първи път заговори с мен, ако не смятам сутрешния й въпрос, дали не бих предпочел яйца. Попита ме дали все пак не е нужно да се сложи поне един стол в стаята ми. „Non, non merci, madame“ — отвърнах бързо аз. Обясних й, че съм наредил възглавниците покрай стената и по такъв начин се приучвам да държа гърба си изправен, което е много полезно за мен. Дори станах, за да й покажа колко е нужно това за мен.
След вечерята, когато мадам и мосю Йошото се заеха да обсъждат на японски някакъв може би много интересен въпрос, аз се извиних и поисках позволение да напусна масата. Мосю Йошото ме погледна така, като че ли не му беше много ясно как съм попаднал в тяхната кухня, но все пак кимна в знак на съгласие и аз притичах по коридора до стаята си. След като запалих лампата и заключих вратата, извадих моливите от джоба, свалих си сакото, разкопчах ризата и седнах на една възглавница на пода, стиснал в ръце плика на сестра Ирма. Разпръснал работите около себе си, работих до четири и нещо сутринта — стараех се да окажа на сестра Ирма онази помощ, от която тя според мен имаше нужда.
Най-напред нахвърлих десет-дванайсет моливни скици. Не ми се слизаше до преподавателската стая за рисувателна хартия, затова рисувах на пощенска хартия, като използвах и двете страни на листа. Когато завърших скиците, написах й дълго, едва ли не безкрайно писмо.
Нали цял живот събирам и трупам като някоя неврастенична сврака всякакви боклуци и досега съм запазил предпоследната черновка на писмото, което й написах в тази юнска вечер на 1939 година. Бих могъл да го приведа тук цялото, дума по дума, но това не е нужно. Много страници от писмото — ама наистина много! — бях използвал за разбор на незначителните грешки, които бе допуснала в най-важната си картина, особено при избора на цветовете. Изброих й елементарните пособия, нужни на един художник, и дори й посочих приблизително колко струват. Питах я кой е Дъглас Бънтинг и къде бих могъл да видя негови творби. Питах я също (като си давах ясна сметка, че този въпрос е почти излишен) дали е виждала репродукции на картини от Антонело да Месина. Молех я най-учтиво да ми пише на колко години е и я уверявах надълго и нашироко, че ако ми съобщи това, ще го запазя в пълна тайна. Пояснявах, че се интересувам от годините й само защото това ще ми помогне да избера по-резултатен метод на преподаване. И едва ли не в същото изречение я питах разрешават ли й да приема свои гости в манастира.
Мисля, че ще е най-добре да приведа дословно последните редове (по-точно последните пластове) от моето писмо, без да изменям нито синтаксиса, нито пунктуацията, нито нищо.
… Между другото, ако владеете френски език, моля ви да ме уведомите за това, понеже аз се изразявам много по-точно на този език, тъй като съм прекарал по-голямата част от младежките си години в Париж, Франция.
Доколкото разбирам, вие искате да се научите да рисувате тичащи фигури, за да може после да предадете техниката на това рисуване на своите ученици в манастирското училище. Ето защо, изпращам ви няколко мои скици, които може да ви послужат. Сама ще видите, че те са нахвърляни доста набързо и в никакъв случай не са съвършени, нито дори много хубави, но вярвам от тях да извлечете онези принципи, които ви интересуват. За нещастие ръководителят на курсовете няма никаква система в преподаването, боя се, че това е именно тъй. Радвам се, че вие сте отишли вече толкова напред, но не мога да си представя какво ще правя с другите ученици, които са не само много изостанали умствено, но според мен и безнадеждно тъпи.
За съжаление, аз съм агностик. Но съм поклонник на свети Франциск Асизки — разбира се, чисто теоретически. Между другото знаете ли какво точно е казал той (свети Франциск Асизки), когато се готвели да му прогорят очите с нажежено до бяло желязо? Казал е следното: „Брате Огън, бог те е създал красив, силен и полезен; моля те, бъди милостив към мен.“ Във вашите картини има нещо, което напомня неговите думи, нещо много приятно според мен. Впрочем разрешете да ви попитам дали младата жена със синята дреха — тази, дето е на преден план — е Мария Магдалена? Имам предвид картината, за която говорих преди малко. Ако не е, значи аз съм се заблудил дълбоко. Но това не ми е за първи път.
Можете да разчитате, че съм изцяло на ваше разположение, докато следвате курсовете „Приятели на великите майстори“. Откровено казано, смятам, че сте много талантлива и никак няма да се изненадам, ако в близко бъдеще станете гениален майстор. Това е една от причините да ви питам дали младата жена със синята дреха е Мария Магдалена, защото, ако е тъй, боя се, че в нея е отразен по-скоро вашият вроден талант, отколкото религиозните ви убеждения. Но според мен в това няма нищо страшно.
Искрено се надявам, че се радвате на отлично здраве и оставам с уважение.
П. П. Щях да забравя да ви предупредя, че задочниците са длъжни да представят свои работи всеки две седмици в понеделник. Моля ви да направите като първо упражнение няколко пейзажни скици. Рисувайте свободно, без напрегнатост. Естествено, аз не зная колко свободно време ви оставят в манастира за рисуване, но се надявам да ме уведомите за това. Моля ви също да си купите пособията, които си позволих да ви препоръчам, защото бих искал да минете колкото е възможно по-скоро на масло. Моля да ме извините, но ще ви кажа направо, че според мен вие сте твърде страстна натура, за да се задоволявате с акварел — непременно трябва да минете на масло. Не считайте това за някакъв намек, съвсем не искам да ви обидя, а напротив, да ви похваля. Моля ви също да ми изпратите всички свои предишни работи, които са ви под ръка — горя от нетърпение да ги видя. Няма да ви казвам колко непоносимо бавно ще текат за мен дните, докато пристигне вашето писмо.
Може би прекалявам, но много ми се иска да ми пишете задоволява ли ви напълно манастирският живот — в чисто духовен смисъл, разбира се. Ще ви кажа откровено, че след като прочетох том 36, 44 и 45 от харвардското издание „Класически произведения“, което може би познавате, започнах да изучавам редица религии, просто от интерес. Особено се възхищавам от Мартин Лютер, който, знае се, е бил протестант.
Моля ви, не се обиждайте от това. Аз не защищавам никое вероизповедание — не е в характера ми. В заключение ще ви помоля още веднъж: не забравяйте да ми съобщите приемните часове в манастира, защото в събота и неделя съм свободен и някоя събота може да прескоча към вас. Не забравяйте също да ми съобщите дали владеете френски, защото аз при всички случаи трудно намирам думи на английски, тъй като съм получил безсистемно и направо казано, неразумно образование.
В три и половина сутринта слязох на улицата, за да пусна писмото и рисунките до сестра Ирма. След това, буквално преливащ от радост, се разсъблякох с натежали ръце и се тръшнах в леглото. Вече полузаспал, дочух стоновете от съпружеската спалня на семейство Йошото. Представих си как двамата идват сутринта при мен и искат, не, молят настойчиво да изслушам до най-малки подробности тяхната тайна, това, което ги измъчва. Аз седя между двамата на кухненската маса и започвам да ги изслушвам поотделно. Подпрял глава на ръцете си, аз слушам, слушам, слушам, докато накрая изгубвам всякакво търпение, бъркам с ръка право в гърлото на мадам Йошото, изваждам сърцето й и го сгрявам с ръце като птичка. И когато всичко се оправя, решавам, че ще им покажа работите на сестра Ирма и те ще споделят моята радост.
Обикновено човек разбира твърде късно явните истини, но на мен ми стана ясно, че главната разлика между щастието и радостта се състои в това, че щастието е твърдо тяло, а радостта — течно. Моята радост започна да изтича още на другата сутрин, когато мосю Йошото остави на масата ми два плика на нови задочници. В момента работех върху рисунките на Бамби Крамър, и то съвсем кротко и незлобливо, защото знаех, че писмото ми до сестра Ирма вече пътува по пощата. Но ни най-малко не очаквах, че ще се натъкна на такова ненормално явление — двама души, които бяха дори по-бездарни от Бамби и Риджфийлд. Чувствайки, че доброто в мен се изпарява, запалих цигара в преподавателската стая — за първи път, откакто бях постъпил тук. Цигарата като че ли ме успокои и аз отново се заех с рисунките на Бамби. Но още недръпнал и три-четири пъти, усетих, че мосю Йошото ме гледа. В потвърждение на това чувство чух стола му да се отмества. Както обикновено, станах, когато той се приближи до мен. С отвратителен шепот той ми обясни, че лично той няма нищо против пушенето, но правилникът на курсовете забранява да се пуши в преподавателската стая. С широк мах на ръката той прекъсна потока от извинения и се върна в своя ъгъл. Изпаднал в истински ужас, взех да се питам как ли ще издържа тези тринадесет дни до понеделника, в който трябваше да пристигне писмото на сестра Ирма.
Това беше във вторник сутринта. Останалата част от този ден и следващите два дни работих трескаво. Разкъсах, тъй да се каже, на парчета всички рисунки на Бамби и Риджфийлд и ги сглобих отново, като замених някои части със съвършено нови. Приготвих им буквално десетки обидни за нормален човек, но напълно конструктивни упражнения по рисуване. Написах им дълги писма. Помолих Р. Хауард Риджфийлд да се откаже за известно време от карикатурите. С най-голяма деликатност писах на Бамби, ако е възможно, да се въздържа от изпращането на рисунки със заглавия, като: „И прости им техните прегрешения“. А в четвъртък следобед, вече доста изнервен, се заех с единия от двамата нови задочници — американец от Бангор, щат Мейн, който пишеше във въпросника с многословието на откровен простак, че самият той е любимият си художник. Определяше себе си като реалист-абстракционист.
Свободните часове прекарах така: във вторник вечерта отидох с автобус до центъра на Монреал и изгледах цял фестивал на анимационния филм в едно третокласно кино, който в по-голямата си част се състоеше от безкрайна котешка процесия, бомбардирана от пълчища мишки с тапи от шампанско. В сряда вечерта събрах всички възглавници в стаята си, натрупах ги една връз друга и седнах да си рисувам по памет картината на сестра Ирма „Погребението на Христа“.
Изкушавам се да нарека вечерта в четвъртък особена или може би дори зловеща, но честно казано, не ми достигат думи да опиша тази вечер. Излязох от квартирата след вечеря и тръгнах напосоки; на кино ли отидох, на разходка ли — не помня, а дневникът ми за 1939 година не говори нищо по този въпрос — страницата за тоя ден е празна.
Все пак зная поне защо е празна. На връщане оттам, където бях ходил — помня много добре, че беше вече тъмно, — се спрях на тротоара пред курсовете и погледнах осветената витрина на ортопедическата работилница. И тогава се случи нещо страшно. Изведнъж ме порази мисълта, че дори един ден да се науча да живея спокойно, разумно и почтено, аз навеки ще бъда обречен да бродя из някаква градина, в която растат емайлирани цокала и подлоги, а в средата й стърчи безок дървен идол-манекен с евтин бандаж за херния. Непоносима мисъл — добре че трая само няколко секунди. Помня, че хукнах по стълбите към стаята си, съблякох се и се хвърлих в леглото, без дори да пипна дневника, камо ли пък да пиша в него.
Но не можах да заспя с часове — тресеше ме. Слушах стенанията в другата стая и се мъчех нарочно да мисля за най-добрата си ученичка. Опитвах се да си представя деня, когато ще отида на гости в манастира. Ето, тя идва срещу мен — към високата мрежена ограда — свенливо, хубаво осемнадесетгодишно момиче, още непокалугерено, все още свободно да се впусне в света със своя избраник, който така прилича на Пиер Абелар[27]. Двамата вървим бавно и мълчаливо към другия край на зелената манастирска градина и там, изведнъж, аз обвивам непорочно ръка около талията й. Трудно беше да задържа това неземно видение и накрая аз го оставих да отлети и заспах.
Сутринта и следобеда в петък хвърлих каторжен труд, за да превърна в някакво подобие на дървета гората от фалически символи, която жителят на Бангор беше изписал старателно на скъпа хартия. Към четири и половина следобед бях вече толкова вцепенен умствено, душевно и физически, че само се понадигнах, когато мосю Йошото дойде за малко при моята маса. Той ми подаде плик — подаде ми го така бездушно, както келнерът подава менюто. Това беше писмо от игуменката на манастира, в който се намираше сестра Ирма. Игуменката уведомяваше мосю Йошото, че отец Цимерман, по независещи от него причини, е принуден да промени, решението си и не позволява сестра Ирма да следва повече курсовете „Приятели на великите майстори“. Тя изказваше дълбокото си съжаление, ако това решение причини някакви затруднения или неприятности на ръководството на курсовете, и изразяваше искрена надежда, че първата вноска в размер на четиринадесет долара ще бъде върната на манастира.
Винаги съм си знаел, че мишката, опарила се от искрите на въртящия се фойерверк, закуцуква към дупката си с нов, безупречно обмислен план как да убие котката. Прочетох и препрочетох писмото от игуменката, после дълго се взирах в него и накрая изведнъж го оставих и светкавично написах писма на учениците си — останалите четирима, — в които ги съветвах да се откажат завинаги от мисълта, че ще станат художници. Написах на всеки поотделно, че няма нито капка талант и напразно губи не само своето време, а и това на преподавателите. И четирите писма написах на френски. Щом ги свърших, излязох да ги пусна. Чувството на удовлетворение беше краткотрайно, но затова пък много приятно.
Когато стана време да се отправим тържествено към кухнята за вечеря, помолих да ме извинят. Казах, че не ми е добре. (Тогава, в 1939 година, говорех много по-убедително, когато лъжех, отколкото когато казвах истината — убеден съм, че мосю Йошото ме погледна с подозрение, като казах, че не ми е добре). После се прибрах в стаята си и седнах на една възглавница. Седях така повече от час, загледан в светлата дупка на транспаранта, без да пуша, без да си сваля сакото или разхлабя връзката. След това скочих изведнъж, взех няколко листа и легнах на пода, написах второ писмо на сестра Ирма.
Това писмо не изпратих. По-долу следва точно копие от оригинала.
Монреал, Канада
28 юни, 1939 г.
Драга сестра Ирма,
Дали не съм казал случайно в писмото си нещо обидно и непочтително, което е привлякло вниманието на отец Цимерман, а на вас е причинило неприятности? Ако е така, моля ви да ми дадете възможност поне да се извиня за тези неуместни думи, казани единствено с горещото желание да бъдем не само преподавател и ученичка, но и добри приятели. Може би молбата ми е нескромна? Аз вярвам, че не е.
Ще ви кажа чистата истина: не научите ли някои основни принципи в изобразителното изкуство, ще си останете завинаги може би много, много интересен художник, но никога няма да бъдете велик майстор. Според мен това е страшно. Давате ли си сметка колко сериозно е положението?
Може би отец Цимерман ви е накарал да се откажете от курсовете, смятайки, че те ще ви попречат да изпълните своя благочестив дълг. Ако е така, трябва да кажа, че според мен това е крайно прибързано и необмислено решение. Изкуството съвсем не би ви попречило да бъдете добра монахиня. Самият аз живея като грешен монах. Най-лошото, което може да ви донесе изкуството, е винаги да чувствате, че нещо не ви достига. Но това не е трагедия, мисля аз. Най-щастливият ден в живота ми беше преди много години — тогава бях седемнадесетгодишен. Трябваше да се срещна за обед с майка ми — в този ден тя излизаше за първи път навън след продължително боледуване — и се чувствах извън себе си от радост, когато изведнъж, както си вървях по Виктор Юго — това е улица в Париж, — се блъснах в един човек без нос. Моля ви, много ви моля, помислете над този случай. В него се крие дълбок смисъл.
Може би пък отец Цимерман ви е накарал да прекратите учението, защото манастирът не разполага със средства да плаща таксата. Ще ми се да се надявам, че именно това е причината, и то не само защото в такъв случай всякаква вина пада от мен, но и по чисто практически съображения. Ако причината действително е такава, нужно е само една дума от ваша страна и аз съм готов да ви предложа безвъзмездно услугите си за неограничено време. Не може ли да обсъдим този въпрос? Разрешете да ви попитам още веднъж кога са приемните ви дни в манастира. Имате ли нещо против да ви посетя идущата събота между 3 и 5 часа следобед в зависимост от разписанието на влаковете от Монреал за Торонто? Очаквам с нетърпение вашия отговор.
П. П. В предишното си писмо ви питах между другото дали младата жена в предния план, облечена в синя дреха, не е Мария Магдалена, грешницата. Ако още не сте ми писали, може да не отговаряте на този въпрос. Много е възможно да греша, а не ми се иска в този период от живота си да изживея още едно разочарование. Предпочитам да остана в неведение.
Дори днес, след толкова години, ми става неудобно, като си спомня, че тръгвайки за курсовете в Монреал, си бях взел и смокинга. Да, наистина го бях взел и след като завърших писмото до сестра Ирма, го облякох. Работите вървяха натам, че трябваше да се напия и тъй като никога в живота си не се бях напивал (от страх да не би от пиянство да затрепери ръката, дето нарисува картините, които спечелиха три първи награди и т.н.), реших, че по този трагичен случай трябва да се облека изискано.
Докато съпрузите седяха в кухнята, аз се промъкнах по стълбата долу и се обадих в хотел „Уиндзор“, който приятелката на Боби, мисис X, ми беше препоръчала, преди да замина от Ню Йорк. Запазих за осем часа маса за един.
Към седем и половина, наконтен и зализан, подадох глава от стаята да видя дали не ме дебне някой от двамата Йошото. Не зная защо, но не ми се искаше да ме видят със смокинг. Нямаше никой и аз бързо излязох на улицата и се заоглеждах за такси. Писмото до сестра Ирма беше във вътрешния ми джоб. Смятах да го прочета, докато вечерям, за предпочитане на свещ.
Минавах пряка след пряка, но никакво такси не се виждаше. Започнах да се притеснявам. Вердюн съвсем не беше светски квартал и бях убеден, че всеки минувач се обръща след мен и ме изглежда с неодобрителен поглед. Когато стигнах до закусвалнята, където в понеделник бях излапал четирите кренвирша, реших да плюя на запазената маса в хотел „Уиндзор“. Влязох в закусвалнята, седнах в един отдалечен ъгъл и като прикривах с ръка черната си папионка, поръчах си супа, роле и кафе. Разчитах, че другите посетители ще ме вземат за келнер, който е тръгнал на работа.
При втората чаша кафе извадих неизпратеното още писмо до сестра Ирма и го препрочетох. Видя ми се малко неубедително и реших по-скоро да се прибера, че да го пооправя. Замислих се върху плановете си да посетя сестра Ирма и ми дойде на ум, че никак няма да е зле да си взема билет за влака още тази вечер. С тези мисли, които не ми дадоха така нужното ми ободрение, излязох от закусвалнята и забързах към квартирата.
Само след петнадесет минути ми се случи нещо съвсем невероятно. Зная, че това, което ще разкажа, носи всички неприятни белези на измислица, но си е чиста истина. Ще стане дума за една странна преживелица, която и до днес си остава необяснима за мен, но въпреки това ще ми се, ако това е възможно, да опиша случая без ни най-малък оттенък на мистицизъм. Да сторя обратното, би означавало да намеквам или да твърдя, че между духовните откровения на свети Франциск Асизки и престорената религиозност на тия, дето ходят само в неделя на черква, разликата е една и съща.
Беше вече тъмно, към девет часа, когато, наближавайки сградата на курсовете, забелязах светлина в ортопедическата работилница. Стреснах се, като видях на витрината жив човек — около тридесетгодишна масивна жена с копринена рокля в зелено, жълто и светлолилаво. Тя сменяше бандажа на дървения манекен. Когато се доближих до витрината, жената тъкмо беше свалила стария бандаж, който държеше под лявата си мишница (тя самата стоеше с дясната си страна към мен) и прикрепваше новия. Стоях приковал поглед в нея, и тя изведнъж усети, че я гледат, и вдигна глава към мен. Веднага й се усмихнах, за да й дам да разбере, че този, който стои със смокинг в тъмното навън, не е враг, но това не помогна. Жената се изплаши невероятно. Тя пламна цяла, изпусна бандажа изпод мишницата си и се спъна в купа емайлирани подлоги. Аз протегнах ръка към нея и си ударих пръстите в стъклото. Тя се пльосна тежко по задник, както падат кънкьорите, но веднага стана, без да ме поглежда. Все още зачервена, жената отметна с ръка косата си от лицето и отново се зае да привързва бандажа на манекена. И точно в този миг се случи най-интересното. Най-неочакваното (стремя се да разкажа това без преувеличения) лумна огромно слънце и се понесе право към носа ми със скорост деветдесет и три милиона мили в секунда. Ослепен и страшно уплашен, аз се подпрях с ръка на витрината, за да не падна. Това трая само няколко секунди. Когато заслепението мина, жената вече я нямаше, но на витрината се разстилаше изящна градина от бляскави емайлирани цветя.
Отдалечих се и обиколих два пъти блока, докато коленете ми престанат да се подкосяват. После — повече не посмях да погледна витрината — се качих в стаята си и легнах. След няколко минути или може би след няколко часа вписах в дневника си на френски следните редове: „Оставям сестра Ирма на свобода — нека следва своя собствен път. Всички сме монахини.“
Преди да си легна да спя, написах писма на четиримата задочници, които бях изключил от курсовете. Обясних им, че администрацията е допуснала грешка. Писмата се лееха просто от само себе си — като по вода. Това може би се дължеше на обстоятелството, че преди да се заема с тях, донесох отдолу един стол.
Въпреки че има опасност развръзката да стане безинтересна, трябва да спомена, че след по-малко от седмица курсовете „Приятели на великите майстори“ бяха закрити, тъй като нямаха съответното разрешение (по-точно, никакво разрешение). Аз си събрах багажа и заминах при моя побащим Боби на Роуд Айлънд, където прекарах останалите два месеца до започването на училищните занятия в Ню Йорк, през което време се занимавах с изучаване на най-интересните разновидности на летните животинки — американски момичета по шорти.
Не зная правилно ли постъпих или не, ала никога вече не се опитах да вляза във връзка със сестра Ирма. Но от време на време получавам писма от Бамби Крамър. Ето и последната новина за нея: тя се е заела да рисува поздравителни коледни картички. Интересно би било да ги види човек, особено ако не е загубила таланта си.
— Ще ти дам аз на тебе изключителен ден!
Слизай веднага от куфара! Чуваш ли! — викна мистър Макардъл.
Той говореше от леглото — от вътрешното легло, което беше по-далеч от илюминатора. Озлобено, по-скоро със съсък, отколкото с въздишка, той ритна чаршафа от краката си, като че изведнъж не можеше да понесе вече никаква покривка върху изгорялото си кльощаво тяло. Той лежеше по гръб, само с панталоните от пижамата и запалена цигара в дясната ръка. Беше подпрял главата си така неудобно на таблата на кревата, че човек би го заподозрял в своего рода мазохизъм. Възглавницата му и пепелника се валяха по пода между неговото легло и леглото на мисис Макардъл. Без да се повдига, той протегна болезнено зачервената си ръка и изтърси пепелта съвсем наслуки по посока на нощната масичка.
— Боже, какъв октомври! — изпъшка той. — Ако това е октомврийско време, какво остава за август? — Той отново обърна глава надясно, към Теди, който си търсеше белята. — Хайде! — викна му. — На кого, мислиш, говоря? Слизай веднага оттам, дявол те взел! Теди беше стъпил върху полегналия нов кожен куфар, за да гледа по-удобно от илюминатора. На краката си имаше невероятно мръсни бели кецове, обути на босо, раираните му къси панталони бяха прекалено дълги в крачолите и прекалено широки отзад, а на дясното рамо на оръфаната от пране фланелка зееше дупка, голяма колкото десетцентова монета; и на целия този тоалет — великолепен черен колан от крокодилска кожа. Теди се нуждаеше от такова жестоко подстригване — особено във вадата на врата — от каквото може да има нужда само малко момче с почти нормална вече глава и пилешки врат.
— Теди, чуваш ли какво ти говоря?
Теди не се беше навел от илюминатора така много или опасно, както обикновено се навеждат от прозорец малките момчета — всъщност беше стъпил на цяло стъпало върху куфара, — но пък и не стоеше съвсем според консервативните изисквания; по-голямата част от главата му беше извън кабината. Въпреки това гласът на баща му достигаше до него — гласът на баща му, този необикновен глас. В Ню Йорк мистър Макардъл играеше важни роли най-малко в три радиопиеси на ден и имаше глас, който би могъл да се определи като глас на първостепенен говорител от трета класа; самовлюбено дълбок и звучен, готов при нужда да надмогне всеки друг глас в същата стая, дори гласа на малко момче. Когато биваше свободен от неприятните професионални задължения, този глас неизбежно се влюбваше ту в силата си, ту в спокойната театрална твърдост. Сега беше ред на силата.
— Теди! Дяволите да те вземат, чуваш ли ме?
Теди се извърна, но само до кръста, без да променя положението на стъпалата си върху куфара, и погледна баща си с чист, въпросителен поглед. Светлокафявите му неголеми очи бяха малко кривогледи — лявото повече от дясното. Но не толкова кривогледи, че да го загрозяват или да се забелязват непременно от пръв поглед. Само толкова кривогледи, че това може да се спомене съвсем между другото, и то при условие, че човек дълго и сериозно е размислил, преди да си каже: защо не бяха напълно нормални или по-дълбоки, или по-тъмни, или по-раздалечени. Такова, каквото си беше, лицето на Теди правеше впечатление на красиво, колкото и бавно и смътно да се добиваше това впечатление.
— Слизай веднага от куфара! Колко пъти искаш да ти казвам? — викна пак мистър Макардъл.
— Стой си там, където си, моето момче — обади се мисис Макардъл; рано сутрин синусите й очевидно й създаваха известни неприятности. Тя беше отворила очи, но съвсем мъничко. — Не мърдай оттам нито на косъм. — Обърнала глава наляво към Теди и илюминатора, тя лежеше на дясната си страна с гръб към съпруга си. Чаршафът й беше плътно прибран около тялото — по всяка вероятност голо — и я закриваше цяла — и ръце, и всичко, чак до брадата. — Я скочи няколко пъти отгоре — каза тя и затвори очи. — Счупи куфара на татко си.
— Браво, нещо по-умно не можа ли да измислиш? — каза мистър Макардъл със спокойно-твърдия глас, говорейки на тила на жена си. — Двайсет и две лири съм дал за този куфар и казвам човешки, на детето да не се качва на него, а ти го учиш да скача отгоре. Какво е това според тебе? Шега?
— Ако тоя куфар не може да издържи едно десетгодишно момче, което е с тринайсет паунда под нормата за своята възраст, можеш да го изхвърлиш от кабината — отвърна мисис Макардъл, без да отваря очи.
— Знаеш ли какво ми се иска? — каза мистър Макардъл. — Да ти пръсна главата с ритник.
— Какво чакаш още?
Мистър Макардъл изведнъж се повдигна на лакът и смачка фаса си върху покритата със стъкло нощна масичка.
— В най-скоро време… — започна той мрачно.
— В най-скоро време ти ще получиш много, много трагичен сърдечен удар — каза мисис Макардъл едва-едва. Без да изважда ръце изпод чаршафа, тя го придърпа по-плътно около себе си и го подви отдолу. — Ще направим малко, изискано погребение и всеки ще пита коя е тази очарователна жена, която седи на първия ред в черквата и флиртува с органиста и…
— Толкова си остроумна, че дори не е смешно — каза мистър Макардъл, който пак се беше отпуснал лениво на гърба си.
През време на тази малка схватка Теди се беше обърнал напред и сега пак гледаше през илюминатора.
— В три и трийсет и две тази сутрин се разминахме с „Куин Мери“, ако това ви интересува — каза той бавно и добави: — В което се съмнявам. — Гласът му беше някак особено и приятно дрезгав, както се случва понякога с гласовете на малки момчета. Всеки негов израз приличаше на нещо като древен остров, залян от миниатюрно море от уиски.
— Ще ти дам аз една Куин Мери! Слизай веднага от куфара! Чуваш ли! — И мистър Макардъл обърна глава към Теди. — Слизай веднага оттам! И върви да се подстрижеш! — Той отново погледна към тила на жена си. — И това било изключително развито дете.
— Нямам пари — отвърна Теди. Той се хвана по-здраво за илюминатора и опря брада на пръстите си. — Мамо, нали знаеш човека, който седи точно до нас в трапезарията? Не онзи, много слабия, а другия на същата маса. Точно до масичката, дето нашият келнер си оставя подноса.
— М-м-м-м — измърка мисис Макардъл. — Теди, остави мама да поспи още пет минутки. Нали си добро момче.
— Само за секунда, това е много интересно — каза Теди, без да вдига брада от пръстите си и очи от океана. — Той беше преди малко в спортната зала, когато Свен ме мереше. Дойде при мен и ме заговори. Чул последния запис, който ми правиха. Не онзи през април, а другият, през май. Преди да тръгне за Европа, бил на някакъв прием в Бостън и някой от присъстващите познавал един от изследователската група на Лейдекър — той не каза точно кой — и взел моя последен запис и го слушали. Изглежда, много се интересува от този въпрос. Бил приятел на професор Бабкок. Очевидно и самият той е преподавател. Каза, че бил в дъблинския колеж „Тринити“ цяло лято.
— Така ли? — измънка мисис Макардъл. — Значи, пускали са твоя запис? — Тя гледаше сънливо към краката на Теди.
— Така изглежда — каза Теди. — Той разправи на Свен доста неща за мене, и то в мое присъствие. Стана ми малко неудобно.
— Защо трябва да ти е неудобно?
Теди се подвоуми.
— Казах малко неудобно. Има обстоятелствено пояснение.
— Ще те поясня аз тебе! Слизай от куфара, дявол да те вземе! — Мистър Макардъл тъкмо беше запалил нова цигара. — Ще броя до три. Едно, слизай… Две…
— Колко е часът? — попита внезапно мисис Макардъл краката на Теди. — Нямате ли с Бупър урок по плуване в десет и половина?
— Има време — каза Теди. — … Бам! — Изведнъж той подаде цялата си глава навън, постоя така няколко секунди, после я прибра колкото да съобщи: — Някой изхвърли цяла кофа портокалови кори от прозореца.
— Прозорца, прозорца — повтори подигравателно мистър Макардъл, изтърсвайки пепелта си. — Илминатора, илминатора. — Той погледна към жена си. — Викай Бостън. Бързо! Викай на телефона изследователската група на Лейдекър!…
— О, ти си такъв блестящ ум — каза мисис Макардъл. — Цяло мъчение.
Теди прибра почти цялата си глава.
— Така хубаво плават — каза той, без да се обръща. — Много интересно.
— Теди, за последен път. Ще броя до три и ако…
— Интересното е не това, че плават — продължи Теди. — Интересното е, че аз зная, че те са там. Ако не ги бях видял, нямаше да зная, че са там, а ако не знаех, че са там, не бих могъл да кажа, че те дори съществуват. Това е чудесен, идеален пример за…
— Теди — прекъсна го мисис Макардъл, помръдвайки се незабележимо под чаршафа. — Иди намери Бупър. Къде отиде тя? Не ми се ще и днес да се шляе по слънцето с тоя зачервен гръб.
— Не се безпокой, аз ще я накарам да си сложи дрешка — каза Теди. — Някои започват да потъват. След няколко минути те ще останат да плават само в моето съзнание. Това е интересно, защото в известен смисъл те започнаха да плават именно там най-напред. Ако не бях застанал тук или ако някой беше дошъл и ми беше отрязал главата…
— Къде отиде тя? — попита мисис Макардъл. — Погледни за минутка майка си, Теди!
Теди се обърна и погледна майка си.
— Какво? — попита той.
— Къде отиде Бупър? — Не искам да шари между шезлонгите по палубата и да безпокои хората. Ако този ужасен човек…
— Не се тревожи за нея. Аз й дадох фотоапарата.
Мистър Макардъл се надигна на една ръка.
— Фотоапарата ли си й дал? Как можа да го измислиш? Моята „Лайка“! Едно шестгодишно хлапе да си играе с…
— Аз й показах как да го държи, няма да го изтърве — каза Теди. — Разбира се, извадих филма.
— Веднага да ми донесеш апарата, Теди! Чуваш ли ме? Слизай моментално от куфара и след пет минути апаратът да е тук, в стаята — иначе редиците на малките гении ще намалеят с един. Ясно ли е?
Теди се обърна и слезе от куфара. Наведе се и взе да завързва връзката на лявата си обувка, а в това време баща му все още подпрян на лакът, го наблюдаваше като ментор.
— Кажи на Бупър, че я викам — каза мисис Макардъл. — И ела да ме целунеш.
Свършил с връзването на обувката, Теди целуна небрежно майка си по бузата. Тя на свой ред измъкна лявата си ръка изпод чаршафа и като че ли се готвеше да прегърне Теди през кръста, но докато се накани, той беше вече далеч от нея. Заобиколи и влезе в правоъгълника между двата кревата. Наведе се и когато се изправи, държеше под лявата ръка възглавницата на баща си, а в дясната — стъкления пепелник, чието място беше не на пода, а на нощната масичка. Преди да сложи пепелника на място, той обра с длан цигарената пепел от масичката. После постави пепелника върху стъклото така съсредоточено и внимателно, сякаш смяташе, че един пепелник трябва да стои точно в центъра на нощната масичка — ако ли не, по-добре изобщо да не се слага на нея. Баща му, който непрекъснато го наблюдаваше до този момент, изведнъж се отказа от това занимание.
— Да ти дам ли възглавницата? — попита го Теди.
— Апарата ми дай, момче!
— Едва ли ти е много удобно така. Изключено — каза Теди. — Оставям ти я тук. — Той сложи възглавницата пред краката на баща си и тръгна да излиза.
— Теди — повика го майка му, без да се обръща. — Кажи на Бупър, че искам да я видя преди урока по плуване.
— Защо не оставиш детето на мира? — обади се мистър Макардъл. — Имам чувството, че ти се свиди да я пуснеш пет минути на свобода. Знаеш ли как се отнасяш ти с нея? Ще ти кажа направо: отнасяш се като с лондонски престъпник.
— „Лондонски“? Чудесно! Ти вече започваш да си служиш с английски понятия, скъпи.
Теди се помайваше при вратата, правейки замислено опити с дръжката — въртеше я бавно ту наляво, ту надясно.
— След като изляза от тази врата, аз ще съществувам само в съзнанието на моите познати — каза той. — Със същия успех бих могъл да бъда и портокалова кора.
— Какво, момчето ми? — попита мисис Макардъл от леглото си, обърната все тъй на дясната си страна.
— Опичай си ума, момче. След малко „Лайката“ да е тук?
— Ела, дай целувка на мама. Една хубава, силна целувка.
— Точно сега ли? — каза Теди разсеяно. — Много съм уморен. — И той затвори вратата след себе си.
Корабният ежедневник беше оставен на самия праг. Това беше лист гланцирана хартия, който се печаташе само от едната страна. Теди го вдигна и зачетен в него, тръгна бавно по дългия коридор към задната част на кораба. Насреща му се зададе едра руса жена с колосана бяла униформа. Носеше ваза с дългостеблени червени рози. Минавайки покрай Теди, тя почеса главата му с ръка и каза:
— Едно момче трябва да се подстриже.
Теди вдигна глава от вестника, но жената беше вече отминала. Той дори не се обърна след нея, а пак заби поглед във вестника. В края на коридора пред огромния стенопис, изобразяващ свети Георги и змея, той сгъна вестника няколко пъти и го пъхна в левия си джоб. После заизкачва широките ниски стъпала, за да излезе на главната палуба. Вземаше две стъпала наведнъж, но бавно, едва-едва, като се държеше за перилото, и цялото му тяло вземаше участие в това, сякаш изкачването на една стълба беше и за него, както за повечето деца, едно удоволствие все пак. От площадката той отиде право при бюрото на касиера, където сега седеше хубава девойка с морска униформа. Тя пришиваше с машинка печатани на циклостил листове.
— Моля ви се, бихте ли ми казали в колко часа започва играта днес? — обърна се към нея Теди.
— Моля?
— Бихте ли ми казали в колко часа започва играта днес?
Момичето му се усмихна с начервените си устни.
— Коя игра, мило? — попита го тя.
— Играта с думи, която играха вчера и онзи ден — дето трябва да се допълват липсващите думи. Важното е да се съобразяваш с контекста.
Момичето тъкмо се готвеше да пъхне три листа в машинката за подшиване, но се спря.
— Ясно — каза тя. — Играта започва късно следобед, струва ми се. Към четири часа. Но не е ли малко трудна за теб тази игра?
— Не, никак даже — каза Теди и понечи да си тръгне.
— Чакай малко, мило. Как се казваш?
— Тиъдър Макардъл — отвърна Теди. — А вие?
— Аз ли? — усмихна се момичето. — Аз се казвам Мичман Матюсън. — И тя натисна машинката за подшиване.
Теди я погледна.
— Знам, че имате морски чин — каза той. — Не съм сигурен, но мисля, че когато някой ви попита как се казвате, би трябвало да му кажете цялото си име. Джейн Матюсън или Филис Матюсън, или каквото е там.
— О, така ли?
— Казах, мисля, че е така — отвърна Теди. — Но не съм сигурен. Виж, ако бяхте с униформа, то е друг въпрос. Във всеки случай благодаря за информацията. — Той се обърна и пое по стълбата към горната палуба, вземайки пак по две стъпала наведнъж, но този път по-бързо.
След доста търсене намери Бупър на спортната палуба. Тя се беше разположила на едно слънчево място — спокойно островче — между двата тенискорта, на които в момента никой не играеше. Беше клекнала, слънцето печеше в гърба й, а вятърът си играеше с копринената й руса косица; градеше съсредоточено два долепени комина от черни и червени пулове. Едно съвсем малко момченце стоеше от дясната й страна само като наблюдател.
— Гледай! — каза заповеднически Бупър на брат си, когато той се приближи.
Тя се просна напред и огради с ръце двата комина, за да обърне внимание върху това свое постижение, и да го отдели от всичко останало на кораба.
— Майрън — обърна се тя недружелюбно към своя компаньон, — я мръдни, че правиш сянка и брат ми не може да види. — Тя затвори очи и с гримаса, която трябваше да покаже, че Майрън е цяло мъчение, го изчака да се помести.
Теди застана над двата комина от пулове и ги погледна одобрително.
— Много са хубави — каза той. — Много симетрични.
— Тоя — Бупър посочи Майрън — дори не е чувал за табла. Дори табла си нямат у дома.
Теди хвърли кратък безучастен поглед на Майрън.
— Слушай — каза той на Бупър, — къде е апаратът. Татко го иска веднага.
— Той дори не живее в Ню Йорк — осведоми Бупър брат си. — И няма баща. Убили го в Корея. — Тя се обърна към Майрън. — Нали? — попита го, но не дочака отговор. — Сега, ако майка му умре, ще остане сирак. Но на него това не му е ясно. — Тя пак погледна Майрън. — Нали не ти е ясно?
Майрън, невъзмутим, скръсти ръце на гърди.
— По-глупаво дете от тебе не съм срещала — каза му Бупър. — Ти си най-глупавото дете в този океан. Това известно ли ти е?
— Не е вярно — каза Теди. — Не си, Майрън. — После се обърна към сестра си: — Обърни ми внимание за секунда. Къде е апаратът? Трябва да го донесеш незабавно. Къде е?
— Е-е там — каза Бупър, без въобще да посочи къде е това „там.“ Тя придърпа внимателно двата комина по-близо до себе си. — Сега ми трябват само два великана — каза тя. — Могат да играят табла, докато им омръзне, а после да се качат на тези комини, да замерят с тия неща хората и да ги убиват. — Тя погледна Майрън. — Могат да убият и родителите ти — каза тя с вид на многознайко. — Но ако не ги убият, знаеш ли какво да направиш? Сложи малко отрова в круши и ги накарай да ги изядат.
„Лайката“ се валяше на две-три крачки от Бупър във водосточния улук под белите перила, които ограждаха спортната палуба. Теди отиде до нея, вдигна я за презрамката и я увеси на врата си. Но веднага след това я свали и я занесе на Бупър.
— Бупър, направи ми една услуга. Занеси го долу, моля ти се. Часът е десет. Трябва да си направя записките в дневника.
— Заета съм.
— Мама каза веднага да отидеш при нея.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Наистина каза. Затова занеси го, тъй и тъй ще слезеш долу… Хайде, Бупър.
— Защо иска да отида при нея? — попита настойчиво Бупър. — Аз не искам да отивам при нея. — Изведнъж тя плесна по ръката Майрън, който в момента посягаше да вземе горните пулове от червения комин. — Не пипай! — скара му се тя.
Теди окачи апарата на врата й.
— Говоря ти сериозно. Занеси го още сега на татко, а после ще се видим при плувния басейн. Ще те чакам пред самия басейн в десет и половина. Или пред мястото, където се преобличаш. Бъди точна. Не забравяй, че това е долу на палуба Е, така че си разчети времето. — Той се обърна и я остави.
— Мразя те! Мразя всички в този океан! — извика Бупър след него.
Под спортната палуба, на широкия заден край на палубата за печене, съвсем на открито бяха наредени един до друг по седем-осем в редица над седемдесет и пет шезлонга, а между редиците имаше само толкова място, колкото да може да минава стюардът, без непременно да се спъва във вещите на пасажерите — чанти за плетиво, романчета с безвкусни корици, шишета с бронзол, фотоапарати. Когато Теди слезе тук, вече беше претъпкано с хора. Започвайки от последния ред, той тръгна от стол на стол — независимо зает или не, — като проверяваше всяка картичка с името, закачена на облегалката. Само един-двама от изтегналите се пасажери му обърнаха внимание, тоест подхвърлиха му някоя от баналните любезности, с които възрастните са склонни понякога да се отнасят към десетгодишно момче, което упорито търси стола си. Че беше малко момче и беше упорито — това бе достатъчно ясно, но може би в общия му вид и държане липсваше или имаше недостатъчно от онази симпатична детска важност, която така допада на мнозина възрастни. А възможно е причината да беше донякъде и в облеклото. Дупката на рамото на фланелката не беше особено симпатична. Това прекалено широко дъно на панталонките и тези прекалено дълги крачоли също не бяха особено симпатични.
Четирите шезлонга на семейство Макардъл с наредени на тях възглавници се намираха в средата на втората редица отпред. Умишлено или не, Теди седна по такъв начин, че нямаше пряк съсед нито отляво, нито отдясно. Той изпъна на шезлонга голите си бели крака и почти едновременно с това извади от десния си джоб малък бележник (от десет цента). След това мигновено се съсредоточи, сякаш освен него и бележника нищо друго не съществуваше — нито слънце, нито други пасажери, нито кораб, — и започна да обръща страниците.
С изключение само на няколко бележки с молив останалите бяха вписани с химикалка. Почеркът — далеч от метода на Палмър[28] — беше такъв, какъвто децата добиват при сегашната система на обучение в американските училища. Беше четлив, без да е красивичък. И за забелязване — много обработен. В никакъв случай човек не би могъл да познае, че тези думи и изречения са писани от дете.
Теди отдели доста време, за да прегледа част от записките — последните, както изглежда. Те заемаха повече от три страници:
Дневник за 27 октомври 1952 г.
Собственост на Тиъдър Макардъл
412, палуба А
Намерилият този дневник ще получи подходящо възнаграждение, ако го върне незабавно на Тиъдър Макардъл.
Потърси личните марки[29] на татко от войската и си ги окачвай, когато е възможно. Няма да умреш от това, а на него ще му направи удоволствие. Има вече достатъчно за цяла година. Вече ми дойде до гуша от тях. Някакъв човек върви по брега и, за нещастие, пада кокосов орех и го удря по главата. Главата му, за нещастие, се пуква на две. Но ето че по брега се задава с песен на уста жена му, вижда двете половини, познава ги и ги прибира. Разбира се, тя е безкрайно опечалена и плаче сърцераздирателно. Ето това е, което най-много ме дразни в поезията. А защо тази жена да не грабне двете половини и да изкрещи гневно над тях: „Стига!“ Не бива обаче да говоря за това в отговора на писмото му. Въпросът е доста спорен, а освен това жена му е поетеса.
Вземи адреса на Свен в Елизабет, Ню Джързи. Интересно би било да се запознае човек с жена му, а и да види кучето му Линди. Във всеки случай не ми се иска да имам куче.
Пиши съболезнователно писмо на д-р Вокавара във връзка с нефрита му. Новия му адрес от мама.
Утре сутрин преди закуска опитай спортната палуба за съзерцание, но не изгубвай съзнание. Освен това не изгубвай съзнание в трапезарията, ако келнерът пак изпусне онази голяма лъжица. Татко беше побеснял.
Думи и изрази, които да проверя в библиотеката утре, когато върна книгите:
нефрит
трилион
харизан кон
лих
триумвират
Бъди любезен с библиотекаря. Говори с него на общи теми, ако започне да се вдетенява.
Теди измъкна рязко от джоба на панталоните си малка куршумообразна химикалка, отвори я и започна да пише, подложил бележника не на страничната облегалка на шезлонга, а на дясното си бедро.
Дневник за 28 октомври 1952 г.
За адреса и възнаграждението вж. 26 и 27, 1952 г.
След съзерцанието тази сутрин писах писма на следните лица:
Д-р Вокавара
Професор Мандъл
Професор Пийт
Бърдокис Хейк — син
Роберта Хейк
Санфърд Хейк
Баба Хейк
Мистър Греъм
Професор Уолтън
Можех да попитам мама къде са личните марки на татко, но тя вероятно щеше да каже, не не бива да ги нося. Знам, че са в багажа, защото го видях, когато ги прибираше.
Животът е харизан кон според мен.
Смятам, че е много непочтено от страна на професор Уолтън да упреква родителите ми. Той иска всички хора да са като него.
Това ще стане или днес, или на 14 февруари 1958 г., когато ще съм на шестнадесет години. Смешно е дори да се споменава.
След като вписа тези редове, Теди продължи да гледа съсредоточено в страницата и да държи изправена химикалката, като че не беше написал всичко.
Той очевидно не чувстваше, че един човек го наблюдава. На няколко крачки пред първия ред шезлонги от перилата на по-горната, спортната палуба, го гледаше неотклонно някакъв млад мъж. Това продължаваше вече десетина минути. В момента младият човек явно взе някакво решение, защото свали изведнъж крак от перилото, постоя още секунда, впери поглед в Теди, след което се отдалечи и изчезна. Но след не повече от минута се появи отново — щръкнал между редиците шезлонги. Беше около тридесетгодишен, а може би и по-млад. Той се запромъква по пътеката към Теди, като смущаваше със сянката си онези, които се бяха зачели, и газеше безпрепятствено (нали беше единствената права, движеща се фигура) по чантите с плетиво и по други лични вещи.
Теди съвсем не забеляза, че някой стои пред шезлонга му, а още по-малко, че хвърля сянка върху бележника. Но неколцина души от задната редица се оказаха по-раздразними. Те вдигнаха поглед към младия човек, гледайки го тъй, както може би само хора в палубни шезлонги могат да гледат някого. Но той носеше със себе си някакво спокойствие, което като че ли би могло да трае вечно, при условие че държи поне едната си ръка в джоба.
— Здравей, малкия! — каза той на Теди.
Теди вдигна глава.
— Здравейте! — Той попритвори бележника си, който се дозатвори от само себе си.
— Имаш ли нещо против да седна за малко при теб? — попита младият човек наглед безкрайно сърдечно. — Седи ли някой на този шезлонг?
— Тези четирите са на нашето семейство — каза Теди. — Но родителите ми още не са станали.
— Още не са станали? При такъв ден? — възкликна младият мъж, който вече се беше настанил в шезлонга отдясно на Теди. Шезлонгите просто се допираха. — Това е кощунство — продължи той. — Истинско кощунство.
Той протегна краката си, чиито бедра бяха необикновено едри — сами по себе си, почти като човешки тела. Късо подстриган, той носеше обувки с дебели подметки и монограм, доста износени бежови вълнени чорапи, панталон с антрацитен цвят, риза с копченца на яката и без вратовръзка, сако на рибена кост, което сякаш бе добило патина в някой от семинарите на Иейл, Харвард или Принстън[30].
— Какъв божествен ден! — каза той и погледна с примижали очи слънцето. — Аз съм абсолютен маниак по отношение на времето. — Той кръстоса масивните си крака. — Един най-обикновен дъждовен ден го приемам като лична обида. А ден като този е за мен истинска манна небесна. — Гласът му беше хубав, но по-обаятелен, отколкото е необходимо, сякаш той беше решил, че всичко, което има да каже, трябва да прозвучи в ушите на Теди и на хората наоколо, които може би слушаха, съвсем добре — интелигентно, културно, дори забавно или насърчително. Той погледна косо Теди и се усмихна. — А ти как се погаждаш с времето? — попито го. Усмивката му не беше безлична, а дружелюбна и общителна и говореше, макар и косвено, за неговото собствено „аз“. — Времето занимава ли те повече, отколкото е необходимо? — усмихна се пак той.
— Не му обръщам много-много внимание — каза Теди.
Младият мъж се засмя и отметна глава назад.
— Чудесно — каза той. — Между другото името ми е Боб Никълсън. Не си спомням дали се запознахме в спортния салон. Аз, разбира се, зная твоето име.
Теди се понадигна на една страна и напъха бележника в джоба на панталоните.
— Наблюдавах те, като пишеше — оттам — каза Никълсън и посочи спортната палуба. — Така беше погълнат от работата си.
— Вписвах нещо в бележника си.
Теди го погледна.
Никълсън кимна усмихнат.
— Как ти хареса Европа? — попита той. — Остана ли доволен?
— Да, много.
— Кои места посети?
Теди се наведе внезапно и се почеса по глезена.
— Ще ми е нужно много време, за да изредя всички места — бяхме с колата си и изминахме много път. — Той се облегна пак. — Аз и майка ми стояхме повечето в Единбург и Оксфорд. В спортния салон ви казах, струва ми се, че трябваше да бъда интервюиран и на двете места.
— Не мога да повярвам това — каза Никълсън. — Чудех се как си се решил на такова нещо. Е, как мина? Кръстосан разпит ли ти правиха?
— Моля?
— Как мина? Интересно ли беше?
— Понякога да, понякога не. Стояхме малко прекалено дълго. Баща ми искаше да се върнем в Ню Йорк по-рано, но дойдоха някои хора от Стокхолм, Швеция, и Инсбрук, Австрия, за да се срещнат с мен, и трябваше да останем по-дълго.
— Да, случват се такива неща.
За първи път Теди го погледна право в очите.
— Вие да не сте поет? — попита го той.
— Поет ли? — възкликна Никълсън. — Боже мой, не. Уви, не съм. Защо питаш?
— Просто така. Поетите винаги обръщат много голямо внимание на времето. Те влагат своите чувства в неща, които нямат чувства.
Усмихнат, Никълсън бръкна в джоба на сакото си и извади цигари и кибрит.
— Мисля, че това е основното в тяхното изкуство — каза той. — Нали поетите се занимават преди всичко с чувствата?
Теди явно не го чу или не го слушаше. Той гледаше разсеяно някъде към двата комина на спортната палуба.
Никълсън си запали цигара — малко трудно, понеже от север духаше лек вятър. После се изтегна и каза:
— Доколкото разбрах, всички те са останали доста объркани.
— „Нищо в гласа на щуреца не показва кога ще умре“ — изтърси Теди неочаквано. — „В тази есенна привечер този път е безлюден.“
— Това пък какво е? — попита усмихнат Никълсън. — Я го повтори.
— Две японски стихотворения в стил хайку, в които няма разни глупави чувства — отвърна Теди. Внезапно той се наведе напред, наклони глава надясно и потупа лекичко с ръка ухото си. — Все още имам вода в ухото от вчерашния урок по плуване — каза той. После пак потупа ухото, след което се намести отново в шезлонга и облегна ръце на страничните облегалки. Шезлонгът, разбира се, имаше нормална големина, като за възрастни, и Теди изглеждаше много малък в него, но наред с това имаше напълно отпочинал, дори ведър вид.
— Разбрах, че доста си ги объркал тия педанти в Бостън — каза Никълсън, без да сваля поглед от него. — След последния сеанс. Става дума за цялата изследователска група на Лейдекър, ако съм разбрал правилно. Мисля, че ти казах, че през юни имах доста дълъг разговор с Ал Бабкок. Всъщност същия ден чух и твоя запис.
— Да, казахте ми.
— Доколкото разбрах, те доста са се объркали — настоя пак Никълсън. — Ал ми каза, че една вечер си имал страшен разговор с тях — струва ми се, същата вечер, когато си правил и записа. — Той дръпна от цигарата си. — Доколкото схванах, ти си направил някои малки предсказания, които са ги смутили безкрайно. Така ли е?
— Бих искал да знам защо хората смятат, че е задължително човек да има чувства — каза Теди. — Майка ми и баща ми не те броят за човек, ако не мислиш, че тези и тези неща са много тъжни, а тези много досадни, а тези много, много несправедливи и така нататък. Баща ми се вълнува дори когато чете вестник. И смята, че в мен има нещо нечовешко.
Никълсън изтърси настрана пепелта от цигарата си.
— Да разбирам ли, че ти нямаш чувства и нищо не те вълнува?
Теди помисли, преди да отговори.
— Ако имам, то поне не си спомням да съм прибягвал до тях. Не виждам за какво могат да ми послужат?
— Ти обичаш бога, нали? — попита Никълсън, с малко прекалено спокойствие. — Не е ли той твоята сила, тъй да се каже. От записа, който чух, и от Ал Бабкок разбрах…
— Да, разбира се, че го обичам. Но не го обичам сантиментално. Той никъде не е казал, че трябва да го обичаме сантиментално. Ако аз бях бог, положително не бих искал хората да ме обичат сантиментално. На такава обич не може да се разчита.
— Обичаш и родителите си, нали?
— Да, обичам ги, и то много — отвърна Теди. — Но аз не влагам в тази дума смисъла, който вие искате да ме накарате да вложа — това мога да ви кажа.
— Добре, а какъв смисъл влагаш ти в нея?
Теди помисли.
— Знаете ли какво означава думата афинитет? — попита той и обърна глава към Никълсън.
— Имам някаква представа — отвърна сухо Никълсън.
— Е, аз имам много силен афинитет към тях. Те са мои родители, нали, и всички ние образуваме едно хармонично цяло. Аз искам те да живеят добре, докато са живи, защото те искат да живеят добре… Но те обичат по друг начин мене и Бупър — става дума за сестра ми. Струва ми се, че те не са способни да обичат, ако наред с обичта си не правят опити да ни променят малко. Те обичат причините, поради които ни обичат, почти толкова, колкото и самите нас, а в повечето случаи и повече. Ето това не ми харесва. — Той пак обърна глава към Никълсън и се наведе малко напред. — Знаете ли колко е часът? В десет и половина имам урок по плуване.
— Имаш време — отвърна Никълсън още преди да е погледнал часовника си. — После дръпна ръкава си. — Сега е точно десет и десет.
— Благодаря — каза Теди и се облегна. — Можем да си поговорим още двадесет минути.
Никълсън спусна единия си крак от шезлонга, понаведе се и стъпка угарката от цигарата си.
— Доколкото разбирам — каза той, облягайки се отново назад, — ти се придържаш твърдо към теорията на Ведантизма за превъплъщаването.
— Това не е теория, това е по-скоро…
— Добре, добре — побърза да каже Никълсън. Той се засмя и вдигна шеговито длани като за благословия. — Засега няма да спорим по този въпрос. Нека се доизкажа. — Той пак кръстоса масивните си крака. — Разбрах, че посредством съзерцание си се добрал до сведения, които ти дават известно основание да смяташ, че при последното си превъплъщение си бил свят човек в Индия, изпаднал малко в немилост пред боговете…
— Не бях свят човек — каза Теди. — Бях само високо издигната в духовно отношение личност.
— Както и да е — рече Никълсън. — Въпросът е, че в предишния си образ си изпаднал в немилост. Така ли е или аз…
— Така е — отвърна Теди. — Срещнах една жена и като че ли престанах да съзерцавам. — Той свали ръце от облегалките на шезлонга и ги пъхна под бедрата си, сякаш за да ги стопли. — Така или иначе трябваше да приема друг образ и да се върна на земята, защото не бях още толкова издигнат духовно, че след смъртта си, ако не бях срещнал тази жена, да отида право при Брахман[31] и никога да не се върна на земята. Във всеки случай, ако не бях срещнал тази жена, нямаше да се наложи да приемам образа на американско момче. При това в Америка е много трудно да бъдеш съзерцател и да живееш духовен живот. Опиташ ли се, хората започват да те мислят за смахнат. В известно отношение баща ми ме смята за смахнат. А майка ми — как да ви кажа, тя счита, че не е хубаво да мисля непрекъснато за бога. Отразявало се на здравето ми.
Никълсън го наблюдаваше много внимателно.
— В последния запис, струва ми се, казваш, че си бил шестгодишен, когато ти се е случило нещо тайнствено. Така ли е?
— Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи — каза Теди. — Спомням си, че беше неделя. Сестра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.
Никълсън не отговори нищо.
— Но аз можех да излизам от измеренията си доста често още като четиригодишен — допълни след малко Теди. — Не винаги, но доста често.
Никълсън кимна.
— Значи, можел си да правиш това?
— Да — каза Теди. — Аз засягам този въпрос в записа от… Или може би е в другия запис, от април, не съм сигурен.
Никълсън отново си извади цигарите, но без да откъсва поглед от Теди.
— Как човек може да излезе от измеренията си? — попита той и се позасмя. — Погледнато най-елементарно, парче дърво си е парче дърво. То има дължина, ширина…
— Не, тъкмо тук грешите — отвърна Теди. — Всички мислят — просто така им се струва, — че нещата свършват някъде. А не е така. Това именно се мъчех да обясня на професор Пийт. — Той се размърда в шезлонга, извади от джоба си отвратителна носна кърпа — една сива топка и си издуха носа. — Причината хората да си мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата — продължи той. — Но това още не значи, че нещата имат измерения. — Той прибра носната си кърпа. — Бихте ли си вдигнали само за миг ръката? — помоли го Теди.
— Ръката ли? Защо?
— Така. Само за миг.
Никълсън вдигна дясната си ръка на два-три пръста над облегалката.
— Тази ли? — попита той.
Теди кимна.
— Какво е това? — попита той.
— Какво искаш да кажеш? Това е моята ръка. Това е ръка.
— Откъде знаете? — попита Теди. — Вие знаете, че това се нарича ръка, но откъде сте сигурен, че наистина е ръка? Имате ли някакво доказателство за това?
Никълсън извади цигара от пакета и я запали.
— Откровено казано, това ми мирише на софистика от най-долна проба — каза той и пое дим. — Боже мой, това е ръка, защото е ръка. Преди всичко тя трябва да има някакво име, за да се различава от другите неща. Искам да кажа, че не може просто…
— Вие сте просто логичен — каза невъзмутимо Теди.
— Какво съм? — попита Никълсън прекалено учтиво.
— Логичен. Давате ми напълно редовен, интелигентен отговор. А аз исках да ви помогна. Питахте ме как излизам от измеренията си. Трябва да ви кажа, че когато правя това, не прибягвам до логиката. Логиката е първото нещо, от което трябва да се отървете.
Никълсън махна с ръка късче тютюн от езика си.
— Знаете ли Адам? — попита го Теди.
— Кого да знам?
— Адам от библията.
Никълсън се засмя.
— Не го познавам лично — каза сухо той.
Теди се подвоуми.
— Не ми се сърдете. Вие ми зададохте въпрос и аз се…
— Не ти се сърдя, бога ми.
— Добре — каза Теди. — Той седеше изтегнат на шезлонга, но главата му беше обърната към Никълсън. — Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина — за това се говори в библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Само това е съдържала тя. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Повърнете ли я, тогава няма да ви смущават разни парчета дърво и други такива. Няма да мислите непрекъснато, че това свършва тука, онова тука и така нататък. И тогава ще разберете какво всъщност представлява вашата ръка — ако това ви интересува, разбира се. Схващате ли какво искам да кажа? Следите ли мисълта ми?
— Да — отговори накъсо Никълсън.
— Бедата е там — продължи Теди, — че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато искат нови тела вместо да кажат веднъж „край“ и да останат при бога, където наистина е много хубаво. — Той се замисли. — Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки — заключи той и завъртя глава.
В този миг един стюард с бяло сако, който обикаляше наоколо, се спря пред Теди и Никълсън и ги попита ще вземат ли по един бульон. Никълсън изобщо не му отговори, а Теди каза: „Не, благодаря“ и стюардът си отиде.
— Ако не ти се иска да обсъждаш този въпрос, не се чувствай задължен да го правиш — каза Никълсън внезапно и доста рязко. Той изтърси пепелта от цигарата си. — Но истина ли е, че си казал на цялата изследователска група на Лейдекър — на Уолтън, Пийт, Ларсън, двамата Самюъл и всички останали — къде, кога и как ще умрат? Истина ли е това или не? Ако не искаш, може и да не говорим за това, но в Бостън се носи слух…
— Не, не е истина — подчерта Теди. — Аз им посочих места и дати, при които трябва много, много да внимават. Посочих им и някои мерки, които може би няма да е зле да вземат. Но друго не съм казвал. Не съм казвал, че този или онзи го очаква неизбежна смърт еди-кога си. — Той отново извади кърпата си и се избърса. Никълсън чакаше и го наблюдаваше. — А на професор Пийт въобще не съм казал такова нещо. Преди всичко той не се опитваше да ме обърка с разни въпроси като другите. Аз му казах, че след януари не бива да остава повече преподавател — това беше всичко. — Теди се намести назад и млъкна за секунда. — А останалите професори фактически ме насилиха да им кажа някои неща. След като вече бяхме свършили с разговора и записа, те си пушеха цигарите и съвсем се вдетеняваха. Беше станало вече доста късно.
— Но не си казвал на Уолтън или на Ларсън кога и къде ще настъпи смъртта им? — настоя пак Никълсън.
— Не, не съм — отвърна решително Теди. — Аз изобщо нищо не бих им казал, но те все се въртяха около този въпрос и настояваха. Всъщност професор Уолтън го подхвана. Той каза, че много му се искало да знае кога ще умре, за да можел да си разпредели работата и да използва по-рационално времето си и тям подобни. И тогава всички се хванаха за това и… Е, аз им казах някои работи.
Никълсън мълчеше.
— Но не съм им казвал кога точно ще умрат. Това е крайно неверен слух — продължи Теди. — Можех да им го кажа, но бях сигурен, че дълбоко в душите си те не искаха да го знаят. Макар да са преподавали по религия и философия, те все пак много се страхуват от смъртта. — Теди се поизправи и млъкна за малко. — Това е толкова глупаво. Защото човек само трябва да измъкне душата си от тялото. Боже мой, всеки го е правил хиляди и хиляди пъти. Това, че не си спомнят, още не значи, че не са го правили. Толкова е глупаво да се боят…
— Може би си прав — каза Никълсън. — Но си остава логичният факт, че независимо колко разумно…
— Толкова е глупаво — повтори Теди. — Ето например след пет минути аз имам урок по плуване. Ще сляза долу при басейна и може да се окаже, че в него няма вода. Може би тъкмо днес сменят водата, да речем. И нима е невъзможно да се случи следното: пристъпвам аз до самия край на басейна, за да погледна дъното, а в този момент идва сестра ми и ме блъска. Счупвам си черепа и умирам още в същата секунда. — Теди погледна Никълсън. — Това е напълно възможно — продължи той. — Сестра ми е само на шест години, тя не е приемала човешки образ в течение на много свои съществувания, а и не ме обича особено. Така че това може да се случи. Е, и какво толкова трагично има в това? Искам да кажа, защо трябва да се бои човек? Аз просто ще съм направил нещо, което се е очаквало да направя, и толкоз.
Никълсън подсмъркна леко.
— От твое гледище това може да не е трагедия, но за майка ти и баща ти положително ще бъде много, много тъжна случка — каза той. — Помислял ли си някога за това?
— Да, разбира се — отвърна Теди. — Но то е, защото те за всяко нещо имат име и във всяко нещо влагат чувства. — Той все още държеше ръцете си, пъхнати под краката. Сега ги извади, опря ги на облегалките и погледна Никълсън. — Нали познавате Свен? Човека, който се грижи, за спортния салон. — Той почака, докато Никълсън кимна утвърдително. — Добре, ако Свен е сънувал нощес, че кучето му е умряло, той е спал много неспокойно, защото много обича кучето си. Но когато се е събудил сутринта, видял че всичко е в ред. Тогава е разбрал, че това е било само сън.
Никълсън кимна.
— Каква ти е мисълта по-точно?
— Мисълта ми е, че ако кучето наистина беше умряло, положението би било съвсем същото. Само че Свен няма да го разбере. Искам да кажа, че ще се събуди чак когато самият той умре.
Никълсън, замислен за нещо, разтри здраво врата си с дясната ръка. Лявата с незапалена цигара, между пръстите лежеше неподвижна на облегалката и изглеждаше необикновено бяла под ослепителните слънчеви лъчи — сякаш не беше органична материя.
Теди скочи изведнъж.
— Съжалявам, но трябва да вървя вече — каза той, приседна внимателно на самия край на шезлонга и си натъпка фланелката в панталоните. — До започването на урока по плуване ми остава не повече от минута и половина — каза той. — А басейнът е чак долу на палуба Е.
— Може ли да попитам защо си казал на професор Пийт, че трябва да прекъсне преподавателската си дейност от началото на годината? — запита рязко Никълсън. — Познавам Боб Пийт, затова се интересувам.
Теди затегна колана си.
— Само защото той има духовна нагласа, а преподава разни неща, които няма да са му от полза, ако иска да постигне истинско духовно извисяване. Те просто ще му пречат. Крайно време е да изкара от главата си всичко, с каквото я е наблъскал, а не да я тъпче с нови неща. В течение на сегашния си живот, ако искаше, той можеше да се отърве от голяма част от ябълката. Той умее да се съсредоточава и да съзерцава. — Теди стана. — Трябва да вървя. Не ми се ще да закъснявам.
Никълсън вдигна поглед към Теди и го задържа върху лицето му, задържайки по този начин и самия него.
— Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? — попита той хитро. — Мислил ли си по този въпрос?
— Наистина трябва да вървя — каза Теди.
— Отговори ми само на този въпрос — настоя Никълсън. — Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.
— Ами… не знам какво точно бих направил — отвърна Теди. — Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. — Той скръсти ръце и се замисли. — Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни) такива… И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго — с едно куче или една жена например. — Теди се замисли пак. — Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По съшия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин — както ти си им внушил, — вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав… Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кой ли не са ги карали да отхапват.
— А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?
— Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво — отвърна Теди. — Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?
— Не бива ли?
— В никакъв случай — отвърна Теди. — Освен това, ако искат да научат всички тия неща — разни названия и цветове, — могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки — това искам да кажа. — Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. — Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да…
— Само секунда още, седни за малко — каза Никълсън. — Минавало ли ти е през ум, когато пораснеш, да се заемеш с научна работа? С изследвания в областта на медицината или нещо от този род? Струва ми се, че при такъв ум би могъл евентуално…
Теди отговори на въпроса, но без да сяда.
— Веднъж, преди около две години, мислих по този въпрос — каза той. — Освен това разговарял съм с доста лекари. Не, то не би представлявало интерес за мен. Лекарите търсят винаги здрава почва под краката си. И вечно говорят за клетки и тям подобни.
— А! Нима ти не придаваш никакво значение на структурата на клетката?
— Придавам, разбира се. Но лекарите говорят за клетките така, като че те сами по себе си имат неограничено значение. Сякаш клетките не са свързани винаги с определена личност. — Теди отмахна с ръка косата от челото си. — Аз сам съм отгледал своето тяло. — каза той. — Не съм оставил друг да прави това вместо мен. А щом аз съм го отгледал, това значи, че знам как се отглежда то. Макар и несъзнателно, но знам. Някъде през последните няколкостотин хиляди години може да съм загубил съзнателната представа за това, как трябва да се отглежда то, но все пак тази представа е налице — това е явно, защото аз съм я използвал. Нужно е много съзерцание и да се отърси човек от много неща, за да я възвърне — имам предвид съзнателната представа, — но ако иска, може да го направи. Нужно, е само да се отвори достатъчно, за да изхвърли ненужното. — Той се пресегна неочаквано и хвана ръката на Никълсън, която лежеше на облегалката. Разтърси я само веднъж, но сърдечно, и каза: — Довиждане. Крайно време е да вървя. — И той така бързо се запровира между двете редици, че този път Никълсън не успя да го задържи.
Никълсън остана неподвижен няколко минути, облегнал ръце на шезлонга, все още с незапалена цигара между пръстите на лявата ръка. Накрая вдигна другата ръка и попипа яката на ризата си, сякаш да провери дали все още е отворена. После запали цигарата и пак се изтегна неподвижно. След като я изпуши докрай, спусна крак от шезлонга, стъпка я, стана и тръгна доста бързичко по пътеката.
По предната стълба се спусна много скоро до главната палуба. Но не се спря там, а продължи все така бързо към следващата палуба. После към палуба А, към палуба В, към палуба С, докато стигна палуба D.
Там предната стълба свършваше и Никълсън се спря за миг, несигурен очевидно откъде трябва да мине. Но след малко зърна човек от екипажа, който би могъл да го упъти. Към средата на коридора в едно кресло седеше с цигара в ръка стюардеса и четеше някакво списание. Никълсън отиде при нея, попита я нещо, благодари й, после измина още няколко крачки към предната част на кораба и отвори тежка метална врата, на която пишеше: към басейна. Тя водеше към тясна непостлана стълба.
Той вече беше изминал половината стълба, когато се разнесе писък — несъмнено на малко момиченце. Писъкът беше много звучен, сякаш отекваше между четири облицовани с плочки стени.
Въпреки ослепителното слънце, съботният предобед пак беше студен — време за палто, не за сако, както бе през цялата седмица, и всеки се надяваше, че ще се задържи така до края й за решителния мач в Йейлския университет. Двадесетина студенти чакаха на гарата своите момичета с влака за 10:52 часа, но само пет-шест от тях бяха останали на открития студен перон. Другите стояха в силно затоплената чакалня гологлави, на димящи групички по двама-трима и разговаряха с такъв безпрекословен догматичен тон, сякаш в момента всеки от тях разрешаваше веднъж завинаги един от ония ужасно спорни въпроси, в които от векове насам целият външен, неакадемичен свят внасяше нарочно или случайно невероятно объркване.
Лейн Каутъл в непромокаемия си шлифер, който явно беше с вълнена подплата, стоеше на открития перон заедно с още няколко момчета. По-точно хем беше с тях, хем не беше. От десетина минути бе изоставял приказливата им компания и стоеше, облегнат на будката за безплатни брошури „Християнска наука“, пъхнал дълбоко в джобовете на палтото си ръце без ръкавици. Кафявият му кашмирен шал се бе измъкнал от яката и почти не го предпазваше от студа. Лейн разсеяно понечи да оправи шала, но размисли и вместо това бръкна под шлифера и извади от вътрешния джоб на сакото си едно писмо. Зачете го веднага с полуотворена уста.
Писмото бе написано — по-точно напечатано на машина — на бледосиня хартия. Изглеждаше смачкано и овехтяло, сякаш бе извадено от плика и препрочитано много пъти:
Четвъртък, струва ми се
Скъпи Лейн,
Нямам представа дали ще разбереш нещо, защото тази вечер в общежитието, е невероятно шумно, едва чувам собствените си мисли. Тъй че ако има грешки, бъди така добър да не ги забелязваш. Между другото по твой съвет започнах по-често да надничам в речника и ако стилът ми е станал много книжен, ти си виновен. Както и да е, току-що получих прекрасното ти писмо и те обичам ужасно много, безумно и т.н. и едва ще дочакам събота. Жалко само, че няма да можеш да ме настаниш в Крофт Хаус, но всъщност ми е все едно къде ще бъда, стига само да е топло, да няма смахнати и да мога да те виждам от време на време, тоест през цялото време. Аз съм съвсем така, тоест откачам. Обожавам писмото ти, особено онази част за Елиът. А на мен вече всички поети с изключение на Сафо започнаха да ми втръсват. Чета я като смахната, само че без глупави намеци, ако обичаш. Може дори курсовата ми работа да е върху нея, ако реша да взема страхотна диплома и ако ми позволи оня кретен, дето ми го определиха за консултант. „Умира крехкият Адонис, Ситерия, какво да сторим? В гърдите бийте се, девици, разкъсвайте одеждите от мъка.“ Нали е прекрасно? И тя наистина го прави? А ти обичаш ли ме? Нито веднъж не си ми го казал в ужасното си писмо. Много мразя, като се правиш на отчайващо супермъжествен и железен (с „я“ ли?). По-точно, не че мразя, но просто физически са ми противни „силните и сурови мъже“. Разбира се, не че ти не си силен, аз не за това, сам разбираш. Толкова е шумно тук, че не чувам собствените си мисли. С една дума — обичам те и щом открия марка в тази лудница, ще ти изпратя писмото „бързо и препоръчано“, за да го получиш по-скоро. Обичам те, обичам те, обичам те. А знаеш ли, че за единайсет месеца сме танцували само два пъти? Без да се смята оная вечер във „Вангард“, когато се беше натряскал. Сигурно ужасно ще се стеснявам. А между другото само да си се изтървал пред някого за това, ще те убия! До събота, цвете мое!
П. П. Донесоха на татко рентгеновите снимки от болницата и си отдъхнахме. Има тумор, но не е злокачествен. Вчера говорих с мама по телефона. Между другото тя те поздравява, тъй че можеш да бъдеш спокоен за оня петък вечерта. Мисля, че изобщо не са ни чули да влизаме.
П. П. П. Винаги ти пиша много неинтелигентно и тъпо. Защо ли? Позволявам ти да го анализираш. Не, нека по-добре да прекараме колкото може по-весело този път. Искам да кажа — ако е възможно, нека поне веднъж да не разнищваме всичко, особено мен, до побъркване. Обичам те.
Този път Лейн успя да прочете писмото едва до половината, когато го прекъсна, по-точно натрапи му се, един широкоплещест младеж на име Рой Соренсън, който поиска да разбере дали Лейн схваща за какво изобщо пише този проклет Рилке. Двамата бяха заедно в курса по съвременна европейска литература (до него имаха достъп само студенти от по-горните курсове и дипломанти) и за понеделник им бяха дали да направят разбор на четвъртата елегия на Рилке от цикъла „Дуински елегии“. Лейн, който почти не познаваше Соренсън, но изпитваше съвсем явно, безгранично отвращение от физиономията и маниерите му, прибра писмото и каза, че не е сигурен, но му се струва, че е разбрал по-голяма част.
— Върви ти на теб, късметлия човек си — каза Соренсън с такъв безжизнен глас, сякаш бе дошъл при Лейн изключително от скука и нямане какво да прави, а не за човешки разговор. — Дявол да го вземе, какъв студ! — добави той и извади пакет цигари от джоба си.
Под яката на палтото му от камилска вълна Лейн забеляза полуизтрита, но все още доста забележима следа от червило. Стори му се, че тази следа е от седмици, ако не и от месеци, но се познаваше доста бегло със Соренсън, за да му го каже, пък и малко го интересуваше. А и влакът вече пристигаше. И двамата се обърнаха към приближаващия локомотив. В този миг вратите на чакалнята се отвориха и всички, които стояха там на топло, се втурнаха навън да посрещнат влака, при което изглеждаше, че всеки държи в ръка поне по три запалени цигари.
Лейн също запали, докато влакът приближаваше. След това, подобно на немалкото хора, които трябва да са преминали през специални изпитателни срокове за посрещане на влакове, Лейн се постара да изтрие от лицето си всякакъв израз, а то можеше съвсем простичко, дори красиво да покаже отношението му към пристигащата личност.
Франи слезе измежду първите от един вагон на далечния северен край на перона. Лейн веднага я забеляза и каквото и да се мъчеше да направи с лицето си, ръката му се стрелна във въздуха и разкри цялата истина. Франи видя и поривисто му махна в отговор. Беше с кожух от стриган енот и забързал към нея със съвсем застинало лице, Лейн изведнъж си помисли, че единствен той на целия перон познава истински палтото на Франи. Спомни си как веднъж, след като се бяха целували половин час с Франи в нечий автомобил, той неволно целуна ревера на коженото й палто, сякаш бе напълно естествено и желано продължение на самата нея.
— Лейн! — поздрави го радостно Франи: тя не беше от хората, които крият чувствата си. Обгърна врата му и го целуна. Това беше съвсем перонна целувка — поривиста в началото, но последвана от отдръпване, сякаш просто си бяха чукнали челата. — Получи ли ми писмото? — попита тя и добави на един дъх: — Но ти съвсем си премръзнал, горкичкият! Защо не ме чака вътре? Получи ли ми писмото?
— Кое писмо? — попита Лейн, вдигайки куфара й. Беше морскосин с бяла обшивка по ръбовете, като някои от десетките други куфари, току-що свалени от влака.
— Не си ли го получил! Но аз го пуснах в сряда! Боже мой! От самата поща го изпратих!
— А-а, това писмо ли?… Да. Това ли ти е целият багаж? Каква е тази книжка?
Франи погледна надолу към лявата си ръка. Носеше малка свтлозелена книжка.
— Тази ли? А, нищо особено. — Тя отвори чантата си, пусна я вътре и тръгна с Лейн по дългия перон към пиацата. Хвана го под ръка и през цялото време говореше почти само тя. Отначало за някаква рокля в куфара, която трябвало да се изглади. Каза, че си е купила чудесна ютийка, съвсем като играчка, но я била забравила. Във влака имало само три познати момичета — Марта Фарър, Типи Тибет и Елинър еди-коя си — запознала се с нея преди години, още в пансиона Екзетър или кой знае къде. А за всичките останали във влака веднага си личало, че били от Смит, с изключение на две, които били съвсем васаровски тип,[32] а една явно била от Лорънс или Бенингтън.[33] Тази с бенингтъно-лорънския вид изглеждала така, сякаш целия път е прекарала в тоалетната и сигурно се занимавала с рисуване или скулптура, изобщо с някакви изкуства, а нищо чудно под роклята си да била с балетно трико. Лейн вървеше доста бързо и между другото се извини, че не е могъл да намери място в Крофт Хаус — това се оказало безнадеждно, но наел стая в много хубав, уютен хотел. Малък, но чистичък и тъй нататък. Щяло да й хареса, каза Лейн, и Франи веднага си представи бяла дъсчена барака. Три непознати момичета в една стая. Която пристигне първа, заема изтърбушения диван, а другите две ще трябва да делят двойното легло с невъзможен матрак. „Чудесно!“ — каза тя възторжено. Понякога е дяволски трудно да скриеш раздразнението си от липсата на практичност сред мъжката половина на човешкия род и особено от Лейн. Тя си спомни дъждовната вечер в Ню Йорк, веднага след театъра, когато Лейн, застанал на ръба на тротоара, с подозрително пресилена любезност отстъпи таксито на един ужасно противен тип в смокинг. Тя не се огорчи особено: това, разбира се, беше ужасно — да си мъж и да търсиш такси в дъжда, но запомни с какъв зъл, просто враждебен поглед я изгледа Лейн, докато се връщаше при нея. И сега, усетила някаква вина заради тези мисли и всичко останало, тя с престорена нежност се притисна до ръката му. Седнаха в таксито. Морскосиния куфар с белите кожени кантове сложиха отпред до шофьора.
— Ще хвърлим куфара и всичко ненужно в хотела, където ще бъдеш, просто ще го метнем от вратата и ще идем да хапнем нещо — каза Лейн. — Умирам от глад! — Той се наведе към шофьора и му каза адреса.
— Толкова се радвам да те видя! — рече Франи, когато таксито потегли. — Беше почнал да ми липсваш! — Но още докато произнасяше тези думи, се улови, че не е вярно. И отново изпитвайки вина, тя взе ръката на Лейн и плътно, топло преплете пръсти в неговите.
След около час вече седяха на сравнително усамотена маса в ресторанта на Сиклър в центъра на града — любимо място на студентите, особено на интелектуалния елит: този тип студенти, които дори да са от Йейл или Принстън, непременно ще заведат момичетата си по-далеч от „Мори“ или „Кронин“. При Сиклър наистина никога не сервираха „ей такива дебели бифтеци“ — палецът и показалецът се разтварят на около един дюйм. При Сиклър — само охлюви. Там или двамата — и студентът, и неговото момиче — си поръчваха салата, или и двамата се отказваха, понеже в соса слагаха чесън. Франи и Лейн пиеха мартини.
Когато им сервираха първия коктейл, Лейн отпи глътка, намести се по-удобно и огледа бара с почти осезателно чувство на блаженство от това, че е точно там, където трябва, и точно с такова момиче, с каквото трябва — безукорно на вид, макар и не тъй изключително красиво, за щастие малко по-различно от другите студентки — никакви фланелени поли и вълнени пуловери. Франи забеляза това моментно изражение на самодоволство и го изтълкува правилно, без да го преувеличава или подценява. Но по дълбоко вкоренен стар навик тя изведнъж се почувства виновна, че го е забелязала и си издаде незабавно заповед: да слуша това, което говори Лейн, с израз на специално, напрегнато внимание.
А Лейн приказваше като човек, който вече от петнадесет минути владее разговора, с увереност, че е улучил точно този тон, когато всичко произнесено звучи абсолютно правилно.
— Грубо казано — говореше той, — за него може да се рече, че му липсва твърдост. Разбираш ли за какво говоря? — Той изразително се наклони към своята внимателна слушателка Франи и сложи ръце на масата около чашата с коктейла.
— Какво му липсва? — попита Франи. Щеше й се да се покашля, понеже бе мълчала твърде дълго.
Лейн се запъна.
— Мъжественост — отвърна той.
— Не, ти преди го каза по иначе.
— Та с една дума това беше основната мотивировка, така да се каже, и се постарах да я подчертая колкото може по-хитро — каза Лейн, напълно погълнат от собствените си думи. — Разбираш ли какво нещо? Честно казано, бях сигурен, че съчинението ми ще потъне като оловно топче и едва не паднах, ей богу, когато ми го върнаха, а отдолу с ей такива букви, шест фута големи, пише „отличен“!
Франи отново се покашля. Явно съвсем бе забравила наложеното си наказание — да слуша с неотслабващ интерес.
— Защо? — попита тя.
Лейн се изненада от прекъсването.
— Какво „защо“?
— Защо си смятал, че ще потъне като оловно топче?
— Ами нали ти обясних. Това ти и разправях — какъв страхотен познавач на Флобер е този Бауман. Въз всеки случай поне аз така смятах.
— Аха! — кимна Франи. Усмихна се и отпи от мартинито си. — Много е приятно — каза тя, загледана в чашата. — Хубаво е, че не е силно. Не обичам, като слагат много джин.
Лейн кимна.
— А между другото това идиотско съчинение е у мен. Ако ни остане минутка, ще ти го прочета.
— Чудесно, с удоволствие ще го чуя.
Лейн пак кимна.
— Нали разбираш, не че съм направил кой знае какво потресаващо откритие или нещо от сорта. — Той се намести по-удобно. — Не зная, но според мен много правилно подчертах защо така налудничаво търси Le mot juste[34]. Искам да кажа, в светлината на това, което ни е известно сега. Не само психоанализата и разни такива, но в известно отношение и това. Разбираш ли ме? Аз изобщо не съм фройдист или от сорта, но има неща, които не можеш просто тъй да кръстиш фройдизъм с главна буква и да ги чупиш. Искам да кажа, в известно отношение с пълно право съм писал, че тези истински свестни момчета — Толстой, Достоевски, пък дори и Шекспир, дявол да го вземе! — никога не са се ровили до припадък в думите. Те просто са писали. Разбираш ли какво искам да кажа? — И Лейн погледна очакващо Франи. Струваше му се, че тя го слуша с изключително внимание.
— Ще ядеш ли тази маслина?
Лейн погледна бегло чашата си, после Франи.
— Не — студено отвърна той. — Вземи я, ако искаш.
— Щом няма да я ядеш — каза Франи. По изражението на Лейн разбра, че е задала неуместен въпрос. При това съвсем не й се ядеше маслина и сама се учуди защо я поиска. Но вече нямаше връщане. Лейн й подаваше чашата и тя трябваше да извади маслината и да я изяде с подчертана наслада. После си взе цигара от пакета на Лейн, той й запали, запали и на себе си.
След епизода с маслината на масата настъпи мълчание. Но Лейн го наруши — не беше човек, който ще пропусне да се изфука при първа възможност:
— Знаеш ли, самият Бауман смята, че трябва да публикувам писанията си — отривисто каза той. — Аз обаче се чудя…
И като че ли безумно уморен, просто съсипан от изискванията, които предявяваше към него целият свят, зажаднял за плодовете на неговия интелект, Лейн прокара ръка по бузата си и несъзнателно и нетактично сънено разтърка очи.
— Разбираш ли, критически есета за Флобер и всички тия са писани с купища. — Той се замисли, леко намръщен. — И все пак според мен през последните години няма нито една истински задълбочена работа върху него…
— Говориш съвсем като асистент. Ама точно така…
— Моля?! — каза Лейн с разчетено спокоен глас.
— Говориш съвсем като асистент. Извинявай, но така изглежда. Точно така.
— Така ли? А как именно говори един асистент, ако смея да попитам?
Франи разбра, че го е засегнала, и то много, но ядосана и на него, и на себе си, тя повече не можа да се сдържи:
— Не зная как е при вас, но при нас това са хората, които заместват професора, когато той е заминал някъде или не е добре с нервите, или е отишъл на зъболекар или кой знае какво. Обикновено ги избират от последните курсове или дявол знае откъде. Както и да е, имаме например лекция по руска литература. И влиза той такъв един изтупан — копченца на яката на ризата, връзка на райета — и половин час измъчва Тургенев. А после, когато заради него Тургенев абсолютно ти опротивее, той се прехвърля на Стендал или на някой друг, върху когото е писал дипломната си работа. В нашия факултет ги имаше десетина — изпортват всичко, до което се докоснат, а иначе са такива едни талантливи, че уста не отварят — извинявай за противоречието. Искам да кажа, че започнеш ли да спориш с тях, те само ще те погледнат така снизходително, че…
— Виж какво, теб нещо са те прихванали днес! Какво ти става, дявол да го вземе?
Франи нервно тръсна пепелта от цигарата си, после придърпа пепелника сантиметър по-близо до себе си.
— Извинявай, днес съм отвратителна — каза тя. — Цялата седмица ми идваше всичко да пратя по дяволите. Това е ужасно. Толкова съм противна.
— Писмото ти не изглеждаше толкова…
Франи сериозно кимна. Гледаше топлото слънчево зайче, голямо колкото жетон за покер) върху покривката.
— Насила го писах — отвърна тя.
Лейн понечи да каже нещо, но в този миг дойде сервитьорът да прибере празните чаши.
— Искаш ли още по едно? — попита Лейн.
Отговор не последва. Франи се бе втренчила в слънчевото петно така упорито, сякаш се канеше да легне на него.
— Франи — каза Лейн с търпелив глас, заради сервитьора. — Искаш ли по още едно мартини или нещо друго?
Тя вдигна очи.
— Извинявай. — Погледна празните чаши в ръцете на сервитьора. — Не. Да. Не знам.
Лейн се усмихна, поглеждайки към келнера.
— Последно, какво?
— Да, ако обичаш. — Тя малко се оживи.
Сервитьорът се отдалечи. Погледът на Лейн се плъзна след него, докато излезе, после се върна на Франи. С полуотворена уста тя бавно изтърсваше пепелта от цигарата до чистия пепелник, който бе донесъл келнерът. Лейн я погледна с растящо раздразнение. Явно го обиждаха и плашеха признаците на отчужденост у момичето, с което сериозно ходеше. Във всеки случай определено го безпокоеше това, че тази смахната Франи можеше да провали целия уикенд. Той изведнъж се наведе към нея и сложи ръце на масата — трябваше някак да заглади нещата, дявол да го вземе, но Франи заговори първа.
— Днес хич ме няма — каза тя. — Съвсем съм се разкиснала.
Улови се, че гледа Лейн като чужд човек или като реклама за линолеум в метрото. Отново я обхвана чувството за вина и предателство — явно днес то беше на дневен ред — и я подтикна да реагира. Тя се пресегна да сложи ръка в дланта на Лейн, но почти веднага я отдръпна и взе цигарата, оставена в пепелника.
— Ей-сега ще ми мине — каза тя. — Обещавам.
Франи се усмихна на Лейн, и то съвсем искрено, и една негова усмивка в този момент би посмекчила нещата, които щяха да последват, обаче Лейн беше зает да си придаде равнодушно изражение и не я удостои с усмивка. Франи всмукна от цигарата.
— Ако не беше вече късно — рече тя — и ако не бях такава глупачка да се запиша в този допълнителен курс, щях изобщо да захвърля английската литература. И аз не знам. — Тя тръсна пепелта. — До гуша ми дойде от тези педанти, които само си въобразяват и изпортват всичко… — Тя погледна Лейн. — Извинявай. Няма вече. Честна дума… Просто ако не бях такава глупачка, тази година въобще нямаше да се върна в колежа. И аз не знам. Разбираш ли, това е невероятна комедия.
— Блестяща идея. Просто блестяща. Франи прие сарказма като нещо заслужено.
— Извинявай.
— И престани най-после с тия извинения! Изглежда, и през ум не ти минава, че правиш съвършено идиотски обобщения. Ако всички преподаватели по литература изпортваха всичко, щеше да бъде съвсем друго…
Но Франи го прекъсна с едва доловим глас. Гледаше над сивото му фланелено рамо към някаква невидима точка в другия край на салона.
— Какво? — попита Лейн.
— Казах, че знам. Прав си. Просто не съм във форма. Не ми обръщай внимание.
Но Лейн не можеше да допусне спорът да не завърши в негова полза.
— Дявол да го вземе — каза той. — Във всяка професия има и некомпетентни. Това е нещо обикновено. Но да забравим за малко тези идиотски асистенти. — Той погледна Франи. — Ти слушаш ли ме или не?
— Да.
— Но вие там имате двама от най-добрите преподаватели, дявол да го вземе. Манлиъс. Еспозито. Боже мой, де да бяха при нас! Освен това те са и поети, дявол да го вземе.
— Не са — каза Франи. — И точно това е ужасното. Искам да кажа, че не са истински поети. Просто хора, които пишат стихове, публикуват ги и ги включват къде ли не, но не са поети. — Тя объркано замълча и загаси цигарата си. От известно време лицето й все по-силно пребледняваше. Внезапно дори червилото на устните й изсветля, сякаш го бе изтрила със салфетка. — Нека не говорим за това — каза тя почти беззвучно, като смачка фаса в пепелника. — Не съм на себе си. Ще ти изпортя целия уикенд. Какво ли, ако под стола ми се появи някакъв люк и аз внезапно изчезна?
Сервитьорът дойде с бързи стъпки и им сервира по още едно мартини. Лейн сплете пръсти — много дълги и тънки, като това обикновено не оставаше незабелязано — около столчето на чашата.
— Нищо няма да изпортиш — каза той спокойно. — Просто ми е интересно да разбера какво, по дяволите, става. Нима е нужно непременно да бъдеш бохем или да си умрял за да те считат за истински поет? Ти какво искаш — да е някакво копеле с вълнисти коси ли?
— Не. Само нека не говорим повече за това. Моля те. Ужасно противно се чувствам и просто ми…
— Много ще ми бъде приятно да оставим тази тема, направо ще бъда във възторг. Само първо ми кажи, ако нямаш нищо против, какво значи истински поет? Ще ти бъда много благодарен, ей богу, страшно благодарен!
Челото на Франи леко овлажня, може би от това, че в помещението беше много топло или мартинито се бе оказало твърде силно и стомахът й не беше в ред. Във всеки случай Лейн сякаш нищо не забеляза.
— И аз не знам какво е това истински поет? Но, моля те, Лейн, престани! Аз сериозно. Не съм на себе си, нещо не ми е добре и не мога…
— Добре, добре, успокой се — каза Лейн. — Само исках…
— Всичко, което зная, е, че ако си поет, ще създадеш нещо красиво. Разбираш ли, трябва да ти остане нещо красиво, след като слезеш от страницата и изобщо. А тези, за които говориш, не ти оставят дори едно-едничко красиво нещо. Всичко, което правят, поне малко по-свестните от тях, е да проникнат по някакъв начин в главата ти и там оставят нещо, но все едно — и да проникнат, и да ти оставят нещо, то е просто защото знаят как, а това не значи, че е стихотворение, боже мой. Може би това са просто някакви страхотно впечатляващи синтактични фокуси, изпражнения някакви… извинявай за израза. Като Манлиъс и Еспозито, и всичките тия.
Лейн помълча, докато си палеше цигара. После:
— А аз мислех, че Манлиъс ти харесва. Между другото преди един месец, ако добре си спомням, ти разправяше, че той е чудесен и че на теб…
— Да, наистина, харесва ми. Но ми е писнало от хора, които просто ми харесват. Господи, иска ми се да срещна поне един човек, когото да мога да уважавам… Ще ме извиниш ли за една минутка? — Франи бе станала изведнъж с чанта в ръка. Беше силно пребледняла.
Лейн също стана, отмествайки стола си, а устата му бе леко отворена.
— Какво ти е? — попита той. — Прилоша ли ти? Какво има?
— Ей-сега ще се върна.
Тя излезе от салона, без да пита някого, сякаш бе идвала в „Сиклърс“ неведнъж и отлично знаеше кое къде се намира.
Останал сам, Лейн пушеше и отпиваше по малко от мартинито, за да му стигне до връщането на Франи. Едно беше ясно: чувството на удовлетворение, което бе изпитвал преди половин час от това, че е на място, където трябва, с такова момиче, каквото трябва — или тя поне изглеждаше както трябва, — онова чувство сега изведнъж се изпари. Той погледна палтото от стригана кожа, което висеше някак накриво на празния стол на Франи — същото палто, което тъй го бе развълнувало на гарата с познатата само нему близост, сега раздвижи в погледа му някаква нескрита омраза. Кой знае защо, особено го дразнеха гънките на поизмачканата копринена подплата. Той отмести поглед и се втренчи в чашата мартини, намръщен, сякаш го бяха засегнали несправедливо. Едно беше ясно: уикендът започваше много идиотски. Но в този миг случайно вдигна поглед и видя един свой съкурсник с момичето си да прекосява салона. Лейн се изправи и смени засегнатото си недоволно изражение с обичайното изражение на човек, чието момиче просто е отишло за малко до тоалетната, както правят всички момичета, и на него не му остава нищо друго, освен да пуши със скучаещ вид, за предпочитане привлекателно скучаещ.
Дамската тоалетна в „Сиклърс“ бе почти толкова голяма, колкото самият салон и по някаква странна причина бе не по-малко уютна. Никой не я обслужваше и когато Франи влезе, вътре нямаше жива душа. Тя поспря за миг по средата на керамичния под, сякаш точно тук бе определила някому среща. По челото й избиха капчици пот, устните й бяха полуотворени, лицето й побледня още повече.
После внезапно и рязко се втурна към най-вътрешната, най-закътаната от седемте кабини — за щастие нямаше нужда да пуска монета, — затръшна вратата и с мъка завъртя ръчката. Без да обръща внимание на обстановката, тя седна и плътно прибра колене до тялото си, сякаш й се щеше да се свие на кълбо и да стане съвсем малка. После вдигна ръце и притисна клепачи с ръба на изопнатите си длани, сякаш да парализира зрителния нерв и да потопи всички образи в черната пустота. Издължените й пръсти, макар да трепереха, а може би пък именно поради това, изглеждаха особено тънки и красиви. За миг тя застина в тази напрегната, почти утробна поза, после изведнъж се разхлипа. Плака цели пет минути. Хълцаше, без да се опита да потисне стоновете на мъка и объркване, кълцаше като невротизирано дете, когато дъхът му просто не може да се промъкне през свитото гърло. После изведнъж престана да плаче — престана внезапно, без онези мъчителни, режещи вдишвания и издишвания, с които обикновено завършва такъв пристъп. Сякаш бе престанала да плаче от някакво мигновено превключване в мозъка, веднага след което цялото й същество се бе успокоило. С почти безизразно, мокро от сълзи лице тя вдигна чантичката си от пода, отвори я и извади книжката със светлозелена обложка. Сложи я на скута си, по-точно на едното коляно, и се втренчи в нея, сякаш това бе най-подходящото място за такива светлозелени книжки. Внезапно я вдигна и я притисна силно и бързо до гърдите си, после я прибра в чантичката си, изправи се и излезе от кабинката. Изми си лицето и ръцете със студена вода, избърса се с чиста кърпа, начерви се, приглади коси и напусна тоалетната.
Беше прелестна, като минаваше през салона на ресторанта, много оживена, както се полагаше от предвкусването на веселия студентски уикенд. Приближи усмихната до своето място и Лейн бавно стана, без да изпуска салфетката.
— Извинявай, моля те — каза Франи. — Сигурно си решил, че съм умряла?
— Какви ги говориш? Умряла… — рече Лейн и отмести стола и. — Просто не разбирам какво става. — Той се върна на мястото си. — Между другото нямаме много време. — Той седна. — Всичко наред ли е? Защо ти са зачервени очите? — Вгледа се по-отблизо. — Не ти ли е добре?
— Не, вече всичко е наред. — Франи запали цигара. — Но през живота ми, не ми е ставало толкова лошо. Поръча ли нещо?
— Не, чаках те — каза Лейн, без да отмества поглед от нея. — И все пак какво ти беше? Нещо стомахът ли?
— Не. Всъщност и да, и не. И аз не знам. — Тя погледна менюто в чинийката пред себе си и го зачете, без да взима листа в ръка. — За мен само сандвич с пилешко и чаша мляко… А ти си поръчай каквото искаш. Разните там октоподи и охлюви. Никак не съм гладна.
Лейн я погледна, после пусна в чинията си съвсем тънка и изразителна струйка дим.
— Ама един уикенд се получава — за чудо и приказ! — каза той. — Сандвич с пилешко, боже мой!
— Извинявай, Лейн, но никак не съм гладна — с досада каза Франи. — По дяволите… Поръчай си каквото искаш, моля те, а аз ще ти правя компания. Но не мога заради теб изведнъж да се сдобия със страхотен апетит.
— Добре, добре! — Лейн протегна шия и кимна на сервитьора. Поръча му сандвич и чаша мляко за Франи, а за себе си охлюви, жабешки бутчета и салата. Когато сервитьорът се отдалечи, Лейн погледна часовника си: — Трябва да бъдем в Тендбридж в един и петнайсет, най-късно един и половина. Но не по-късно. Казах на Уоли, че ще отидем да изпием по нещо, а после той ще ни откара с колата си на стадиона. Съгласна ли си? На теб Уоли нали ти допадаше?
— Нямам представа кой е той.
— Дявол да го вземе, че ти си го виждала двайсет пъти! Уоли Камбъл. Него само веднъж да го видиш и…
— А, да, спомних си. За бога, не се ядосвай така, като не мога веднага да си спомня някого. Те всичките толкова си приличат — и се обличат еднакво, и говорят и правят всичко по един и същи начин.
Франи замлъкна: собственият й глас й се стори заядлив и язвителен, обзе я такова отвращение към самата себе си, че челото й пак се изпоти. Но някак против волята си тя продължи:
— Съвсем не искам да кажа, че е противен или нещо подобно. Но вече четири години където и да идеш навсякъде тези Уоли Камбъловци и предварително знам, че ще почнат веднага да се правят на очарователни, и знам, че веднага ще почнат да разправят най-гадни клюки за съседката ми от общежитието. Знам кога ще ме попитат как съм прекарала лятото. Знам кога ще вземат стола, ще го възседнат обратно и ще почнат да се фукат с ония ужасно, ама ужасно непукистки гласове или да одумват знаменитости — със същия безразличен и небрежен тон. Те имат един неписан закон: щом принадлежиш към определен кръг — според богатството си или по рождение, — значи можеш да се фукаш колкото си искаш с това, че познаваш разни знаменитости, и то на всяка цена да говориш за тях някакви гадости — че този бил простак или сексуален маниак или наркоман — с една дума нещо отвратително.
Тя пак млъкна. Беше сложила ръка на пепелника и се стараеше да не гледа Лейн в лицето, после изведнъж каза:
— Извинявай, Уоли Камбъл няма нищо общо с това. Нахвърлих се на него, защото ти го спомена. И защото веднага му личи, че прекарва лятото в Италия или там някъде.
— Между другото, за твое сведение, миналото лято беше във Франция — каза Лейн. — Не, не, разбирам те — бързо добави той, — но ти си абсолютно несправедлива…
— Добре — уморено каза Франи. — Нека да е във Франция. — Тя взе цигара от пакета на масата. — Работата не е в Уоли. Господи, вземи, ако искаш, което и да е момиче. Разбираш ли, ако той беше, да кажем, момиче, от нашето общежитие, то цяло лято щеше да рисува пейзажи с някоя скитаща компания. Или ще обикаля Уелс на велосипед. Или ще си намери стаичка в Ню Йорк и ще работи в някое списание или рекламно бюро. Разбираш ли, всички са такива. И всичко, което вършат, всичко е толкова… не знам как да ти кажа, не че не е хубаво, или дори противно, или глупаво — ни най-малко. Но всичко е толкова дребнаво, безсмислено и бездушно. А още по-лошо е, ако си бохем или нещо подобно — все едно — това ще бъде същият конформизъм като на всички други, само малко по-различен. — Тя замълча. После внезапно разтърси глава, пак пребледня, за миг сложи длан на челото си — не за да избърше потта, а сякаш да види дали няма температура, както една майка проверява малкото си дете.
— Много странно — каза тя. — Имам чувство, че откачам. А може би наистина съм откачила.
Лейн я погледна разтревожено — не с любопитство, а наистина загрижено.
— Да, бледа си като платно — каза той. — Толкова си пребледняла… Чуваш ли ме?
Франи тръсна глава:
— Глупости, чудесно се чувствам. Нищо ми няма. — Тя погледна сервитьора, който носеше поръчката. — А, какви прекрасни охлюви! — Дръпна от цигарата, но тя беше угаснала. — Къде се е дянал кибритът?
Когато сервитьорът се отдалечи, Лейн й поднесе огънче.
— Много пушиш — отбеляза той. Взе виличката, сложена до чинията с охлювите, но преди да започне да се храни, погледна пак Франи. — Ти ме тревожиш. Не, наистина. Какво ти се е случило през седмицата?
Франи го погледна, поклащайки глава, и сви рамене:
— Нищо, абсолютно нищо. Ти яж. Яж си охлювите. Като изстинат, не можеш ги сложи в уста.
— И ти яж.
Франи кимна и погледна сандвича си. Догади й се и отвръщайки глава, тя всмукна дълбоко от цигарата.
— Как върви пиесата ви? — попита Лейн, залавяйки се с охлювите.
— Не знам. Аз не играя. Отказах се.
— Отказала си се! — Лейн я погледна. — Мислех, че си във възторг от ролята си. Какво се е случило? На друга ли я дадоха?
— Не, не са я дали. Пазеха я за мен. И точно това е противното. Ужасно противно.
— Какво тогава? Да не си се отказала от театралния факултет?
Франи кимна и отпи от млякото си.
Лейн сдъвка хапката, преглътна и после каза:
— Но защо са тези идиотщини? Мислех, че си влюбена като не знам какво в тоя проклет театър… За друго и не говореше освен за целия този…
— Отказах се и толкова — каза Франи. — Изведнъж ми стана ужасно неудобно. Чувствах, че ставам противна, самовлюбена и едва ли не пъпът на земята. — Тя се замисли. — И аз не знам. Стори ми се, че е признак на ужасно лош вкус да играеш на сцената. Искам да кажа, че това е някакъв егоцентризъм. Нямаш представа как се намразих, като отидох след спектакъла зад кулисите. И всички тия егоцентрички се въртят около теб, тъй очаровани от самите себе си! Всичко живо ги целува, по тях място не останало от грим и когато някой от приятелите ти дойде зад кулисите, всичко се старае да бъде толкова естествено и непринудено, ужас. Направо се намразих… А най-лошото от всичко е, че просто се срамувах някак да играя във всички тези пиеси. Особено на летните представления. — Тя погледна Лейн. — Не, даваха ми най-добрите роли, тъй че няма защо да ме гледаш с такива очи. Не е там работата. Просто се срамувах, че някой, когото много уважавам, братята ми, да кажем, може да ме чуе как произнасям някои реплики от ролите. Понякога дори пишех на познатите си да не идват на представленията. — Тя пак се замисли. — Освен Пиджийн в „Плейбой“, в която играх през лятото. Разбираш ли, щеше да бъде поносимо, ако не беше тоя идиот, дето играеше ролята на плейбоя. Всичко изпорти. Така лирично го даде, боже мой, всичко олигави!
Лейн си дояде охлювите. На лицето му бе изписано пълно безразличие.
— Да, но рецензиите бяха фантастични — каза той. — Ти сама ми ги изпрати, ако си спомняш.
Франи въздъхна.
— Да, изпратих ти ги. Престани, Лейн…
— Не, искам само да ти кажа, че от половин час дрънкаш тъй, сякаш ти единствена на тоя свят разбираш всичко и всичко можеш да критикуваш. Просто искам да кажа, че ако най-известните критици смятат, че той е играл чудесно, значи все пак е възможно, допустимо е ти да грешиш. Помисляла ли си за това? Знаеш ли, ти още не си съвсем дорасла…
— Да, като талант той наистина игра страхотно. Но за тази роля е нужно да си гений. Да, гений и толкова. Само това — каза Франи.
Тя изведнъж изправи рамене, полуотвори устни и сложи длан на тила си.
— Чувствам се съвсем затъпяла — рече тя. — Не разбирам какво става с мен.
— Да не би себе си да смяташ за гений?
Франи свали ръка от главата си.
— О, Лейн, моля те. Недей така…
— Аз нищо и не…
— Едно е ясно: сигурно откачам. Омръзна ми това вечно „аз, аз, аз“. И моето „аз“, и чуждото. Омръзна ми това, че всеки само гледа да се добере до нещо, иска да направи нещо изключително, иска да стане интересен някому. Отвратително ми е — да, отвратително! И все едно — каквото и да говорят…
Лейн вдигна високо вежди и се облегна назад, за да подсили ефекта от думите си:
— А не мислиш ли, че просто се страхуваш от съперничество? — попита той с преднамерено спокоен тон. — Аз не разбирам много добре от тези неща, но си залагам главата, че един добър психоаналитик, разбираш ли, един истински компетентен психоаналитик би изтълкувал думите ти…
— От никакво съперничество не се страхувам. Напротив. Нима не разбираш? Страхувам се, че аз самата ще започна да си съпернича — това ме плаши. Точно по тази причина напуснах театралния факултет. И няма никакво оправдание — нито за това, че ми е в характера страхотно да се интересувам от оценката на хората, нито за това, че обичам аплодисментите, обичам да ми се възхищават. Срамувам се от самата себе си. Всичко ми омръзна. Омръзна ми, че нямам силата да стана просто никой. Омръзнах си и самата аз, и всички, които се чудят как да направят сензация.
Тя замълча. Внезапно взе чашата мляко и я поднесе към устните си.
— Да, така и предполагах — каза тя, оставяйки чашата. — Само това липсваше. Нещо ми става със зъбите. Така тракат! Оня ден едва не сдъвках една чаша. Може би вече съм се побъркала, но още не го знам.
Сервитьорът се приближи със салатата и жабешките бутчета за Лейн. Франи вдигна очи към него, а той погледна чинията й с недокоснатия сандвич. Попита не желае ли дамата да си поръча нещо друго. Франи му благодари: не, няма нужда.
— Просто ям много бавно — каза тя.
Сервитьорът, човек на възраст, погледна пребледнялото й лице и влажното чело, поклони се и се отдалечи.
— Вземи! — внезапно каза Лейн и й подаде бялата си носна кърпичка. Гласът му беше съчувствен и мил, въпреки упоритите му опити да се застави да говори равнодушно.
— Защо? За какво ми е?
— Изпотила си се. Тоест не че си се изпотила, но челото ти е влажно.
— Така ли? Ужасно! Извинявай! — Тя вдигна чантичката си и започна да рови из нея. — Трябва да имам книжни кърпички.
— Но моля те, вземи моята кърпа. Не е ли все едно, за бога.
— Не, остави, много е хубава — каза Франи. Чантичката й беше ужасно натъпкана. Докато търсеше каквото й трябва, Франи наизвади цял куп джунджурии и ги натрупа на масата до недокоснатия сандвич. — А, ето! — Тя отвори пудриерата си и с бързо, леко движение прекара по челото си книжната салфетка. — Боже мой, приличам на призрак. Как можеш да ме понасяш?
— Каква е тази книга? — попита, Лейн.
Франи буквално подскочи. Погледна купчината вещи, извадени от чантичката на покривката.
— Коя книга? — каза тя. — А, тази ли? — Тя взе книжката в светлозелена обложка и я пъхна в чантичката. — Взех я да имам нещо за четене във влака.
— Я да я видя. Що за книга е?
Франи сякаш не го чуваше. Отвори пак пудриерата и се погледна в огледалцето.
— Господи! — каза тя. После събра всичко от масата: пудриерата, портмонето, някаква квитанция от пералня, четка за зъби, кутийка аспирин и една позлатена бъркалка за пунш. Прибра всичко в чантата си. — И аз не знам за какво все мъкна със себе си тази идиотска позлатена вещ — каза тя. — Като бях в първи курс, един хлапак ми я подари за рождения ден, много загубено момче беше. Решил си, че това е много красив и оригинален подарък и така се беше ококорил, докато разгъвах хартията. Все искам да я хвърля, но не мога. Сигурно и ще си умра с тази глупост. — Тя замълча. — Само се хилеше като идиот и разправяше, че докато тази щуротия е у мен, страшно ще ми върви.
Лейн се беше заловил с едно от жабешките бутчета. — И все пак каква е тази книжка? — попита той. — Или е някаква страхотна тайна.
— За книжката в чантата ми ли говориш? — попита Франи. Гледаше го как разрязва жабешкото бутче. После извади цигара от пакета и запуши. — Не знам точно. Казва се „Откровенията на странстващия богомолец“[35]. — Тя пак погледна Лейн. — От библиотеката я взех. Нашият преподавател по история на религията, при когото имам лекции този семестър, беше споменал за нея. — Тя се позапъна. — Отдавна я имам, но все забравям да я върна.
— От кого е?
— Не знам — небрежно каза Франи. — Май от някакъв руски селянин. — Продължаваше да наблюдава Лейн внимателно, докато ядеше. — Никъде в цялата книга не се споменава името му. Пише само, че бил селянин, тридесет и три годишен, и че ръката му била изсъхнала. И че жена му умряла. Това било през хиляда осемстотин и не знам си коя година…
Лейн прехвърли вниманието си от жабешките бутчета към салатата.
— Нещо интересно ли е? За какво се разправя?
— И аз не знам. Особена е. Разбираш ли, това е до голяма степен религиозна книга. Дори може да се каже, че е ужасно фанатична, но не е точно така. Разбираш ли, почва с това, че този селянин, скитникът, решил да научи какво значи да се молиш непрестанно, както пише в Библията. Разбираш ли? Непрестанно. В посланието на апостол Павел до солуняните или там някъде. И той тръгва да скита из цяла Русия и търси някой, който да му обясни как да се моли „непрестанно“. И каква по-точно да е молитвата. — Франи сякаш с огромен интерес наблюдаваше как Лейн разрязва бутчетата. Докато говореше, не отместваше поглед от чинията му. — Носи си само торба с хляб и сол. После среща един човек, когото нарича „стареца“ — някакъв много посветен в религията — и „старецът“ му разправя за една книга — казва се „Филокалия“. Били я писали някакви много, много образовани монаси, които разпространявали този наистина невероятен начин на молене.
— Стой мирно! — каза Лейн на жабешкото бутче.
— С една дума скитникът се научава да се моли според изискванията на тези мистични монаси, разбираш ли, моли се непрекъснато, докато постигне съвършенството и разни такива. А после продължава да пътува из Русия и среща най-различни чудесни хора и ги учи как да се молят по този невероятен начин. Та цялата книжка е за това.
— Много ми е неприятно, но ще ти мириша на чесън — каза Лейн.
— А по време на странстванията си среща една двойка — мъж и жена, които обикнах повече от всички, за които съм чела през целия си живот — каза Франи. — Той върви по някакъв междуселски път с торбичка на рамо и изведнъж гледа — подире му тичат двама хлапаци и му викат: „Мили просяко, мили просяко! Ела при мама! Тя обича бедните!“ И той отива с хлапетата и тази наистина чудесна жена, майка им, излиза от къщата, поканва го да седне и настоява тя самата да му изуе вехтите мръсни ботуши, чай му поднася. А после се връща бащата — той също явно обича бедняци и скитници — и всички сядат да обядват. А докато ядат, богомолецът ги пита кои са тези жени на масата и мъжът му казва, че това са техните работнички, но винаги се хранят с него и жена му, защото са техни сестри во Христа. — Франи изведнъж се смути и се поизправи. — Разбираш ли, много ми харесва, дето скитникът попитал кои са тези жени. — Тя погледна как Лейн си маже филия с масло. — Както и да е, после скитникът остава да нощува и със стопанина до късно си говорят за начините да се молиш непрестанно. И скитникът му обяснява как става това. А на сутринта си тръгва да продължи скитничеството си. И среща най-различни хора, разбираш ли, за това е написана книгата, и им обяснява как трябва да се молят истински.
Лейн кимна и бодна вилица в салатата.
— Ако ни остане време днес или утре, би ли погледнала проклетото ми съчинение, за което вече ти споменах? — обади се той. — И аз се чудя. Може и да го пратя по дяволите — ако щат да го публикуват или каквото щат изобщо, — но ми се иска да го видиш, докато си тук.
— С удоволствие — каза Франи. Гледаше го как си маже втора филия с масло. — Може би тази книжка ще ти хареса — внезапно каза тя. — Такава е една простичка, разбираш ли?
— Сигурно ще е интересна. Няма ли да ядеш маслото?
— Не, вземи го всичкото. Не мога да ти я дам, защото и без това много съм я забавила, но положително ще я намериш във вашата библиотека. Сигурна съм, че ще я намериш.
— Слушай, ама ти още не си докоснала сандвича! — каза Лейн. — Това известно ли ти е?
Франи погледна чинията си така, сякаш току-що и я бяха донесли.
— Да, ей-сега — рече тя. За миг застина с цигарата в лявата си ръка, без да пуши, а в дясната стискаше чашата мляко. — Искаш ли да чуеш за какъв особен начин на молене му казал онзи „старец“? — попита тя. — Наистина е доста интересно.
Лейн разрязваше последното жабешко бутче. Кимна й.
— Разбира се. Разбира се.
— Както вече ти казах, този богомолец, един прост селянин, тръгва да пътува, за да разбере какво означават библейските думи „непрестанно се молете“. И тогава среща той онзи „старец“, страшно образования богослов, нали си спомняш, дето ти казах за него, същият, който години наред изучавал „Филокалия“. — Франи изведнъж млъкна, за да си събере мислите и да се съсредоточи. — И „старецът“ преди всичко му казва за Христовата молитва: „Господи Исусе Христе, помилуй ме!“ Това било цялата молитва. И „старецът“ обяснява на скитника, че това са най-хубавите думи за молитва. Особено думата „помилуй“, защото е наистина такава голяма дума и означава много неща. Разбираш ли, не значи просто да имаш милост към някого.
Франи отново млъкна замислено. Сега гледаше не в чинията на Лейн, а някъде зад рамото му.
— Та „старецът“ разправя на скитника — продължи тя, — че ако почнеш непрекъснато да повтаряш молитвата — отначало дори само с устни, — накрая молитвата някак си се самозадейства. И после става нещо. Не зная какво, но става нещо и думите се синхронизират с ударите на сърцето и ти вече се молиш непрекъснато. И тя оказва някакво огромно мистично влияние на цялата ти същност. Това е всичко. В смисъл, че то се прави, за да пречистиш цялото си съзнание и после започваш да възприемаш по съвсем нов начин всичко край себе си.
Лейн привършваше с яденето. Когато Франи млъкна, той се облегна назад, запали цигара и я погледна в лицето. Тя все още гледаше втренчено някъде в пространството зад рамото му и сякаш съвсем бе забравила за неговото съществуване.
— Но главното и най-чудното е, че в началото, като почваш, дори не е нужно да вярваш в това, което правиш. Разбираш ли, дори в началото да ти е ужасно неудобно, това не пречи. Никого не засягаш и тъй нататък. С други думи от самото начало никой в нищо не те и кара да вярваш. И „старецът“ учи, че дори не е нужно да мислиш за думите, които произнасяш. Отначало е важно само количеството. А по-нататък то от само себе си преминава в качество. Със собствената си сила, така да се каже. И „старецът“ разправя, че всяко от имената господни — разбираш ли, което и да е — таи в себе си тази удивителна самозадействаща сила, достатъчно е само да го повтаряш и то започва да ти действа.
Лейн седеше отпуснато, пушеше и внимателно наблюдаваше лицето на Франи. Тя беше поначало много бледа, но откакто бяха дошли тук, от време на време побеляваше като платно.
— А между другото това съвсем не е безсмислено — каза Франи, — защото и будистите от сектата Нембутсу безкрайно повтарят „Наму Амида Бутсу“, което означава „Хвала на Буда“ или нещо подобно, и става същото нещо. Съвсем същият…
— Внимавай — прекъсна я Лейн. — Първо на първо, всеки миг ще си изгориш пръстите.
Франи погледна бегло лявата си ръка и пусна догарящия фас в пепелника.
— Същото става из „Облакът на незнанието“[36]. Само с думата „бог“, разбираш ли, просто трябва да повтаряш думата „бог“. — Тя най-после погледна Лейн в очите. — И основното е… ти изобщо чувал ли си през живота си за такова нещо? Не можеш да кажеш, че това е просто съвпадение и да отминеш. Точно това ме изумява. Наистина е невероятно… — Тя отново млъкна. Лейн явно вече не го сдържаше на едно място и на лицето му се появи особено изражение, — по-точно повдигна високо вежди — което Франи добре познаваше.
— Какво има? — попита тя.
— Ти наистина ли вярваш във всички тези глупости?
Франи посегна към пакета цигари и извади една.
— Не съм споменавала дали вярвам, или не вярвам — рече тя, опипвайки масата за кибрита. — Казах ти само, че това ме изуми. — Лейн й запали. — Просто ми се струва, че това е невероятно съвпадение, много е странно наистина — каза тя, издишвайки дима, — че на толкова места се натъкваш на един и същ съвет, разбираш ли, всичките тия наистина мъдри религиозни учители настояват, че ако непрестанно повтаряш името господне, с теб става нещо. Дори и в Индия — в Индия проповядват да се съсредоточиш над думата „ом“, което е същото, и резултатът е същият. Искам да кажа, не бива просто да се отхвърли с разума всичко това, без дори да…
— За какъв резултат говориш? — прекъсна я Лейн.
— Какво?
— Питам те, какъв резултат трябва да се получи? От цялата тази синхронизация и врели-некипели? Инфаркт? Не знам дали изобщо разбираш, но ти, пък и който и да е друг, можете да си навлечете такива…
— Не, ти виждаш бога. Става нещо в някаква съвършено нематериална част на сърцето — там, където според индусите се вселява Атман[37], и ако си вярващ, явява ти се бог, това е всичко — Тя се смути и тръсна пепелта от цигарата до пепелника. И не ме питай кой или какво е бог. Аз дори не знам съществува ли той или не. Като бях малка, мислех… — Тя замълча. Сервитьорът бе дошъл да прибере чиниите и попита дали желаят още нещо.
— Искаш ли някакъв десерт или кафе? — попита Лейн.
— Не, просто ще си допия млякото. А ти си поръчай каквото искаш — каза Франи. Сервитьорът тъкмо прибираше чинията с недокоснатия сандвич. Тя не посмя да вдигне очи.
Лейн погледна часовника си:
— По дяволите! Нямаме време. Пак добре, ако не закъснеем за мача. — Той се обърна към сервитьора. — За мен кафе, моля. — Изпрати го с поглед, после се наведе напред, облегна лакти на масата, напълно доволен, сит, в очакване на кафето. — Да, всъщност това все пак е интересно. Цялата тази история. Но според мен ти изобщо не оставяш място за елементарна психология. Мисля, че за всички тях религиозното преживяване има съвсем конкретна психологическа основа… разбираш ли ме?… Но все пак е интересно. Не може да се отрече наистина. — Той погледна Франи и изведнъж й се усмихна: — Добре. А освен това да не съм забравил да ти кажа, че те обичам? Казвал ли съм ти го досега или не съм?
— Лейн, ще ме извиниш ли за минутка? — рече Франи. Бе станала още преди да довърши въпроса.
Лейн се надигна бавно, без да сваля очи от нея.
— Какво ти е? — попита той. — Пак ли ти е лошо?
Тя прекоси бързо салона в същата посока. После внезапно спря близо до барчето отсреща. Барманът, който бършеше една чаша, я погледна. Тя се хвана с дясната ръка за парапета, наведе глава — по-точно клюмна — и вдигна лявата си ръка към челото, докосвайки го само с края на пръстите. Олюля се и се свлече в безсъзнание на пода.
Минаха почти пет минути, преди Франи да дойде на себе си. Тя лежеше на дивана в стаята на управителя, а Лейн седеше до нея. Лицето му бе загрижено и необикновено бледо.
— Как се чувстваш? — попита той с глас на посетител в болницата. — По-добре ли си?
Франи кимна. За миг затвори очи от рязката светлина, после отново ги отвори.
— Май би трябвало да попитам къде съм, а? — каза тя. — Та къде съм?
Лейн се засмя.
— В стаята на управителя. Всички се разхвърчаха да търсят амоняк, лекари и какво ли не още. Май нямат амоняк. Но сериозно, как се чувстваш?
— Добре. Глупаво все пак, но добре. Наистина ли припаднах?
— И още как! Направо се катурна — отвърна Лейн и взе ръката й в своята. — Всъщност как мислиш, какво ти е? Ти беше толкова, м-м, толкова прелестна, като говорихме през седмицата по телефона. Да не би днес да не си закусвала или какво?
Франи сви рамене и огледа стаята.
— Много ми е неудобно — каза тя. — И трябваше да ме носите дотук ли?
— Да, вдигнахме те с бармана и те вмъкнахме тук. Адски се бях уплашил, ей богу!
Франи гледаше замислено, без да мигне, в тавана, докато Лейн й държеше ръката. После тя се обърна, вдигна свободната си ръка и понечи да дръпне ръкава му, за да види часовника. — Колко е часът? — попита тя.
— Не се притеснявай — каза Лейн. — Няма закъде да бързаме.
— Нали искаше да отидем на събирането?
— Прати го по дяволите!
— И за мача ли закъсняваме? — попита Франи.
— Нали ти казах вече — по дяволите всичко. Сега ще се прибереш в стаята си и ще си починеш както трябва, това е по-важното — рече Лейн. Седна по-близо до нея, наведе се бързо и я целуна. После се обърна, погледна към вратата и отново се наведе към Франи. — До довечера ще си почиваш. Само това ти е нужно. — Той погали ръката й. — А по-късно, като си починеш добре, ще се опитам да се промъкна при теб. Дявол знае, може би има някакъв черен вход. Ще разузная. Франи мълчеше и продължаваше да гледа в тавана.
— Знаеш ли колко отдавна беше всъщност? — продължаваше Лейн. — Кога беше оня петък? Някога в началото на месеца ли, дявол знае кога точно. — Той поклати глава. — А това не е хубаво. Много голяма пауза от едната до другата чашка, грубо казано. — Той внимателно се вгледа в лицето на Франи. — Наистина ли ти е по-добре?
Тя кимна. После обърна лице към него:
— Ужасно съм жадна. Мога ли да получа чаша вода, ако не е много сложно?
— Разбира се, че не е. Ще имаш ли нещо против, ако те оставя за минутка? Знаеш ли какво ще направя?
Тя поклати глава на втория въпрос.
— Ще изпратя някой да ти донесе вода и ще намеря шефа да му кажа, че вече няма нужда от амоняк, а междувременно ще платя сметката. Ще извикам и такси, за да не търсим после. Може би ще се наложи да почакаш мъничко, но сега всички коли са заети за мача. — Той пусна ръката на Франи и стана. — Съгласна ли си?
— Да.
— Добре, ей-сега се връщам. А ти не ставай. — И той излезе от стаята.
Франи лежеше съвсем неподвижно, втренчила поглед в тавана. Устните й се раздвижиха, оформяйки беззвучни думи, и безспирно ги заповтаряха.
Фактите, с които разполагам, навярно говорят сами за себе си, но се опасявам, че в случая те звучат малко по-банално, отколкото е обичайно за едни факти. За компенсация ще започнем с официалното предисловие — този винаги оригинален и вълнуващ писателски позор. Онова, което имам наум, е не само по-многословно и по-сериозно и от най-смелите ми мечти, но отгоре на всичко е до болка лично. Ако щастието ни се усмихне и се получи нещо, то по своя художествен ефект предисловието ще може да се сравни с принудителна обиколка из машинно отделение с моя милост начело в ролята на гид, облечен в старомоден цял бански костюм.
Да се заемем направо с най-лошото: това, което се готвя да ви предложа, всъщност съвсем не е разказ, ами нещо като домашно кино в проза и всички, които видяха заснетия материал, най-приятелски ми втълпяваха да не се надявам на кой знае какъв успех. Имам честта и нещастието да ви съобщя, че групата на техните противници се състои от тримата изпълнители на главни роли — две жени и един мъж. Ще започнем с главната героиня, която сигурно би предпочела да я представим накратко като жена крехка и претенциозна. Според нея всичко щеше да се оправи, ако бях пипнал онази петнайсет-двайсетминутна сцена, в която тя на няколко пъти се секне — ако я бях изрязал, предполагам. Смята, че е противно да гледаш как някой непрекъснато се секне. Другата дама от нашето трио — стройна, залязваща субретка — протестира, че, тъй да се каже, съм я снимал в стария й пеньоар. Нито една от тези две хубавици (вече намекнаха, че искат да ги наричаме така) не направи някакви крещящи възражения срещу моя замисъл като цяло. По една ужасно проста причина. Макар че за мен е и малко смущаваща. Те от опит знаят, че избухвам в плач само от една груба или укорителна дума. Ала главният герой всъщност ми отправи най-красноречива молба да отменя представлението. Той смята, че в основата на сюжета има мистика или някаква религиозна мистификация; във всеки случай даде да се разбере, че има някакъв крещящо показен елемент на изключителност, който според опасенията му можел само да ускори, да приближи деня и часа на моята професионална гибел. Хората вече неодобрително клатели глави, когато ставало въпрос за мен, и всяка по-нататъшна чисто професионална употреба на думата „бог“ от моя страна — освен в някое познато и полезно американско възклицание — щяла да бъде възприета или по-скоро определена като най-долно фамилиарничене и като сигурен признак, че ще отида по дяволите. Което, разбира се, би могло да смути всеки нормален страхопъзльо или писач. Така и става обикновено. Но само да го смути. Защото една неодобрителна позиция, колкото и да е красноречива, трябва да е и убедителна. Въпросът е там, че от шестнайсетгодишна възраст насам честичко съм писал домашно кино в проза. На едно място във „Великия Гетсби“ (когато бях на дванайсет години, тя беше моят „Том Сойер“) младият разказвач отбелязва, че „всеки подозира у себе си поне една от основните човешки добродетели“, и добавя, че що се отнася до него, бог да го благослови, това е честността. Моята добродетел се състои в това, че зная разликата между една мистична история и една любовна история. Твърдя, че настоящото ми произведение далеч не е мистично, нито пък религиозно. Твърдя, че става въпрос за сложна или заплетена любовна история, за чиста и трудна любов.
В заключение ще кажа, че самият сюжет до голяма степен е резултат на доста противна съвместна работа. Почти всички факти, които излагам по-долу (излагам ги бавно, спокойно), първоначално ми бяха предоставени отвратително разпокъсани на части, под формата на мъчителни за мен лични събеседвания с всеки от тримата актьори-герои. Редно е да добавя, че никой от тях не показа някаква свръхзабележителна склонност към пестеливост в детайлите и компактност на изказа. Недостатък, който, опасявам се, ще се пренесе и в този окончателен или снимачен вариант. За съжаление не мога да се оправдая с нищо, но държа да ви дам обяснение. Всички ние сме кръвни роднини и в нашето семейство се говори на един специален език за избраници, нещо като семантична геометрия, в която най-късото разстояние между две точки е почти пълна окръжност.
Едно последно указание: фамилното ни име е Глас. Само след миг ще видите най-младия член на семейството, който чете едно изключително дълго писмо (мога да ви обещая, че цялото ще бъде цитирано тук); изпратено от най-големия му жив брат Бъди Глас. Казват ми, че стилът на писмото притежава много повече от бегла прилика със стила или писателския маниер на автора на тази история и читателят мигом ще се натъкне на прибързаното заключение, че авторът на писмото и аз сме едно и също лице. Ще се натъкне, няма как, и се опасявам, че така трябва. Все пак оттук нататък ние ще оставим този Бъди Глас в трето лице. Поне аз не виждам никаква основателна причина да не го оставяме там.
Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.
Предварително ви уверявам, че когато става въпрос за Зуи, ние имаме работа със сложното, изключителното, двойственото, тъй че тъкмо тук трябва да бъдат вмъкнати два параграфа в стил досие. Като начало ще кажа, че той беше дребен младеж с много мършава фигура. Ако го погледнете отзад — особено там, където изпъква гръбначният стълб, — можете да го вземете за едно от онези бедни градски деца, пращани всяко лято в благотворителни лагери, за да понапълнеят и да се попекат на слънце. От близко разстояние той бе удивително красив и в профил, и в анфас, дори театрално красив. Най-голямата му сестра (която скромно предпочита да я наречем тук вирджинска домакиня) ме помоли да пиша, че той прилича на „синеокия мохикан-скаут от еврейско ирландски произход, който умира в ръцете ви на масата за рулетка в Монте Карло“. Според едно по-общо и положително не толкова ограничено мнение, прекалената красота, да не кажа великолепие, на лицето му, слава богу, се нарушавала донякъде от това, че едното му ухо стърчало малко повечко от другото. Аз самият категорично се разграничавам от тези две мнения. Признавам, че лицето на Зуи бе почти съвършено красиво. Затова нищо не можеше да го спаси от множеството смели, словоохотливи и обикновено лицемерни оценки, както се случва с всяко произведение на изкуството. Остава да ви кажа, че само една от стотиците всекидневни опасности — автомобилна катастрофа, грип или лъжа преди закуска — би могла за един ден или дори за един миг да огруби, да заличи безмерната красота на лицето му. Но онова, което бе неизменно и което, както вече ясно подсказахме, „буди вечна радост“[38], бе одухотвореността, която лъхаше от всяка чертичка на лицето му — особено си личеше в очите; тя грабваше вниманието като маска на Арлекин, но понякога бе и още по-смущаваща. По професия Зуи бе актьор, изпълнител на главни роли в телевизията — вече три години, та и повече. Всъщност той бе толкова „търсен“ (и според съмнителни сведения от трета ръка — толкова добре платен), колкото навярно е всеки млад изпълнител на главни роли в телевизията, който още не е станал холивудска или бродуейска звезда със сигурна репутация от национален мащаб. Но вероятно всяко от тези две твърдения, без да сме го разгледали подробно, може да ни доведе до прекалено категорични предположения. Работата е там, че на седем години Зуи бе направил своя официален и сериозен дебют пред публика. В семейството, което първоначално бе имало седем деца[39] — пет момчета и две момичета, — той бе предпоследен по възраст и всички те в детските си години през доста подходящи интервали от време бяха участвали редовно в една радиопрограма, детска викторина, наречена „Какво умно дете“. Разликата от близо осемнайсет години между най-голямото дете Сиймор и най-малкото Франи значително бе помогнала на семейството да получи нещо като родословен договор за излизане пред микрофоните на „Какво умно дете“ със срок повече от шестнайсет години — от 1927 до края на 1943, години, свързващи епохата на чарлстона и на „Летящите крепости“. (Смятам, че до известна степен тези факти тук са на място). При всичките затишия и интервали между най-блестящите изяви на различните деца в програмата, може да се каже (с няколко незначителни резерви), че и седемте бяха успели да отговорят по радиото на невероятен брой ту дяволски отвлечени, ту дяволски остроумни въпроси, изпратени от слушателите, с оригиналност и увереност, считани за уникални в рекламните радиопредавания. Реакцията на публиката беше винаги бурна, никога сдържана. Изобщо слушателите бяха разделени на два удивително непримирими лагера: едните твърдяха, че децата на семейство Глас са тълпа нафукани, непоносими копеленца, които е трябвало да бъдат удавени или отровени още при раждането; според другите това бяха истински малолетни генийчета и всезнайковци от рядко срещана, макар и незавидна порода. Сега, когато пиша тези редове (1957), има бивши слушатели на предаването „Какво умно дете“, които си спомнят с удивителна точност отговорите на всяко от седемте деца. Сред тази вече оредяваща, но все още странно подобна на елитен кръжок група съществува единодушното мнение, че от всички деца най-голямото момче, Сиймор, в края на двайсетте и в началото на трийсетте години се е представяло най-добре, имало е най-много „постоянни почитатели“. Зуи, най-младият от момчетата в семейството, обикновено се нарежда на второ място — след Сиймор, що се отнася до предпочитания и привлекателност. И тъй като тук проявяваме чисто литературен интерес към Зуи, можем да добавим, че като бивш участник във викторината „Какво умно дете“ той превъзхождаше братята и сестрите си с енциклопедичните си знания. От време на време през всичките години на участие в предаването седемте деца ставаха лесна плячка на онези детски психолози или професионални педагози, които проявяват особен интерес към свръхнадарените деца. В тази кауза или служба — да разкрием картите — Зуи бе най-жадно разпитван, интервюиран и прехвърлян от ръце в ръце. Съвсем явно и доколкото знам — без изключение, неговите преживявания в, очевидно противоречивите области на клиничната, социалната и вестникарската психология му бяха стрували скъпо, сякаш местата, където го изследваха, постоянно гъмжаха от някакви ужасно заразни травми или просто от обикновени старомодни микроби. Например през 1942 година (въпреки упоритото неодобрение на двамата по-големи братя, които по това време бяха в армията) той пет пъти бе изследван от една и съща научна група в Бостън. Докато траеха повечето от тези разпити, Зуи бе на дванадесет години и е възможно поне в началото пътуванията с влак — десет на брой — да са имали известна привлекателност за него.) Основната цел на петте изследвания, както се разбра, бе да се изолира и изучи, ако е възможно, източникът на неговите преждевременно развити ум и фантазия. В края на петия разпит обектът на опита бе върнат у дома в Ню Йорк с три-четири аспирина в плик с монограм, за да си лекува простудата, която се оказа бронхопневмония. След повече от месец в единайсет и половина през нощта се състоя междуградски разговор с Бостън (пуснаха се куп дребни монети в обикновен телефонен автомат) и един непознат глас — човекът явно нямаше намерение да ги разсмее с педантизма си — съобщи на мистър и мисис Глас, че техният дванайсетгодишен син Зуи имал такъв богат речник, че можел да се сравнява единствено със самата мис Мери Бейкър Еди[40], стига някой да успеел да го накара да си служи с него.
Но да се върнем назад: дългото, напечатано на машина писмо отпреди четири години, което Зуи преглеждаше във ваната един понеделник следобед през ноември 1955, явно често е било вадено от плика, сгъвано и разгъвано в усамотение, тъй че сега имаше не само изцяло unappetitlich[41] вид, но беше и скъсано на няколко места, особено по гънките. Както споменахме по-рано, автор на писмото бе Бъди — най-големият жив брат на Зуи. Писмото бе направо безкрайно дълго, възмутено, снизходително, самонадеяно, смущаващо пълно с повторения и наставления… и преливащо от обич. Накратко, това беше едно от ония писма, които получателят, независимо дали иска, или не, носи известно време в джоба си. От онези, които някои професионални писатели обичат да цитират дословно.
18/III/1951
Скъпи Зуи,
Току-що успях да разшифровам едно дълго писмо от мама, което получих тази сутрин — все за теб и за усмивката на генерал Айзенхауер, и за малки момченца, които според „Дейли Нюз“ падат в шахтите на асансьорите, и за това кога най-после ще си махна телефона от Ню Йорк и ще си го инсталирам тук, в провинцията, където наистина ми трябва. Единствената жена на света, която може да ти напише писмо с невидим курсив в него. Милата Беси. Като по часовник получавам от нея всеки месец по един ръкопис от петстотин думи на тема — горкия ми стар телефон и колко е глупаво да давам Луди Пари за нещо, до което дори не се приближавам. Това си е една голяма, тлъста лъжа. Винаги когато съм в града, час по час разговарям с моя стар приятел Яма, владетеля на царството на мъртвите, а един частен телефон е направо необходим за нашите малки разговори. Все пак кажи и, че не съм си променил мнението. Аз съм привързан към този телефон. Това е единствената наистина лична собственост, която сме имали със Сиймор в Kibbutz-а[42] на Беси. Пък и за моята душевна хармония е необходимо всяка година да виждам името на Сиймор в този проклет телефонен указател. Обичам спокойно да го отварям на буквата Г. Бъди така добър да и предадеш това от мен. Не дума по дума, бъди по-мил. Когато можеш, дръж се по-добре с нея, Зуи. Не защото ни е майка, а защото всичко й е дотегнало. И ти ще се промениш към трийсетте, когато всеки се поотпуска (навярно дори и ти), но се постарай повече сега. Не е достатъчно да се отнасяш към нея с любяща бруталност като буен изпълнител на „апашки танц“ към своята партньорка — което тя по една случайност разбира, колкото и да не ти се вярва. Забравяш, че сантименталността е духовната й храна, така както и за Лес.
Да оставим моите телефонни проблеми, ами в последното писмо на Беси — все Зуи, та Зуи. Аз трябва да ти пиша, че целият живот е Пред Тебе и че ще е Престъпление, ако не се заемеш с твоята Докторска дисертация, преди да си се впуснал безразсъдно в актьорския живот. Не казва на какви точно науки иска да станеш доктор, но предполагам, че тя е по-скоро за математиката, отколкото за гръцкия, книжен плъх такъв. Най-малкото, разбирам, че тя иска да имаш на какво да Разчиташ, ако тъй или иначе не излезе нищо от актьорската ти кариера. Което може да е много разумно, сигурно е така, но нещо не ми се ще да бъда съвсем категоричен. Днес е един от дните, когато гледам цялото ни семейство през далекоглед, само че съм го обърнал обратно. Тази сутрин направо трябваше да се напрягам пред пощенската кутия, за да се сетя коя е Беси, когато видях името й на плика. Поради една много важна причина. „Курсът по литературна композиция“ ме натовари с трийсет и осем разказа, да си ги занеса опечален вкъщи за уикенда. В трийсет и седем от тях се разправя за една свенлива самотна лесбийка, говореща на пенсилвански диалект, която Иска Да Пише, а разказът се води от името на развратен прислужник. На диалект.
Не може да не знаеш, че за всичките тези години, през които съм мъкнал моята развратна литературна муза от колеж в колеж, аз дори не съм станал Бакалавър на изкуствата. Сякаш е било преди сто години, но мисля, че имаше две причини да не завърша. (Благоволи да потърпиш. Откога не съм ти писал.) Първо, защото в колежа бях истински сноб, както се случва с всички бивши Умни деца и бъдещи вечни претенденти за кандидатски степени и не исках никакви титли, щом всички неграмотни литератори и радиоговорители, и бутафорни педагози, които познавах, си ги имаха с дузини. И второ, Сиймор получи своята Докторска степен на възраст, когато другите американци обикновено завършват средно образование, и тъй като за мен беше прекалено късно да го настигна в същия блестящ стил, казах — не. Разбира се, на твоите години знаех със сигурност, че никой не може да ме накара да стана преподавател, че ако музите не ми осигурят доход, ще отида да шлифовам лещи като Букър Уошингтън. Все пак, както и да го погледнеш, аз не изпитвам никакви научни разочарования. В особено черни дни си казвам, че ако навремето се бях натъпкал с научни степени, сега нямаше да преподавам в нещо толкова снобско, и безнадеждно като „Курса по литературна композиция“. Но това си е чисто увъртане. Съдбата е неблагосклонна и според мен съвсем справедливо към всички професионални естети и всички ние несъмнено сме си заслужили печалната, словесна, академична смърт, която рано или късно ни сполетява.
Вярвам, че твоят случай е много по-различен. Все пак не може да се каже, че съм на страната на Беси. Ако ти е нужна именно Сигурност или Беси я иска за тебе, научната степен винаги ще ти даде право да разпространяваш логаритмични таблици сред подгответата на всяка скучна мъжка гимназия в провинцията и в повечето колежи. От друга страна, хубавият ти гръцки език изобщо няма да ти е от полза в който и да е университет, щом нямаш Докторска степен, както си живеем в този военно-бюрократичен, военно-академичен свят. (Разбира се, винаги можеш да се преселиш в Атина. Милата слънчева Атина.) Но колкото повече си мисля, толкова по-често пращам по дяволите всичките ти бъдещи научни степени. Знаеш ли, не мога да не мисля, че от тебе щеше да излезе далеч по-гъвкав актьор, ако в детските ти години ние със Сиймор не бяхме прибавили към препоръчаните за домашно четиво книги и упанишадите[43], Диамантената сутра[44] и Йохан Еркхарт[45], и всичките ни стари любимци. По правило един актьор трябва да пътува с лек багаж. Като деца ние със Сиймор присъствахме на чудесен обяд с Джон Баримор[46], той беше дяволски остроумен и страхотно начетен. Но едва ли беше претоварен с обемистия багаж на стандартното образование. Споменавам това, защото в края на седмицата разговарях с един доста надут ориенталец, по едно време настъпи дълбоко, метафизично затишие в разговора и аз му казах, че имам по-малък брат, който веднъж превъзмогна нещастната си любов, като се опита да преведе Мундака упанишад на гръцки. (Той се разсмя гръмогласно — нали ги знаеш как се смеят ориенталците.)
За бога, иска ми се да знам какво бъдеще те чака. Ти си роден актьор, сигурен съм. Дори нашата Беси го знае. И съм сигурен, че ти и Франи сте най-красиви от нашето семейство. Но къде ще играеш? Мислил ли си за това? В киното ли? Това ме плаши до смърт, защото, ако въобще се издигнеш, ще станеш жертва като всеки млад актьор, допринасящ за процъфтяването на солидната холивудска амалгама от боксьори, мистици, бандити, безпризорни деца, каубои, въплъщения на Човешката Съвест и всичко останало. Ще се задоволиш ли със стандартната касово-сладникава сантименталност? Или ще мечтаеш за нещо по-грандиозно — zun Beispiel[47] ролята на Пиер, или на Андрей във „Война и мир“ — филм на „Техниколор“ с потресаващи масови сцени и съвсем шаблонизирани образи (под предлог, че са книжни и нефотогенични), и Ана Маняни така миличка в ролята на Наташа (тъй че няма начин продукцията да не е първокласна и Реалистична) и великолепна филмова музика от Дмитрий Попкин[48], и всички изпълнители на главните роли периодически стискат зъби, за да покажат, че изживяват силни емоции, и Световна Премиера в „Уинтър Гардън“, светят прожектори, а Милтън Берл[49] и губернаторът Дюи[50] представят звездите при влизането им в театъра. Под звезди имам предвид, разбира се, старите любители на Толстой — сенатора Дърксен, Жужа Габор, Гейлорд Хаузър, Джорджи Джесъл, Чарлс Рицки.[51] Как ти звучи, а? И ако станеш артист, ще имаш ли някакви илюзии за това? Виждал ли си наистина хубава постановка, да речем на „Вишнева градина“? Не ми казвай, че си виждал. Никой не е виждал такова нещо. Гледал си „вдъхновени“ постановки, „компетентни“ постановки, но никога — нещо наистина хубаво. Нито една, която да съответства на Чеховия талант (с всеки нюанс, с всяка особеност на стила, с всичко живо на сцената.) Дяволски се притеснявам за тебе, Зуи. Прости ми поне за песимизма, ако не за високопарните думи. Знам какви строги изисквания имаш към всяко нещо, диване такова. Имал съм адското преживяване да седя до теб в театъра. Толкова ясно виждам как изискваш от изпълнителското изкуство нещо, дето му липсва напълно. За бога, внимавай.
Сигурно не съм на себе си. Водя си хубав календар за неврастеници и днес се навършват три години от самоубийството на Сиймор. Казвал ли съм ти какво се случи, когато отидох във Флорида да докарам трупа? Цели пет часа плаках като последния лигльо в самолета. От време на време внимателно оправях перденцето, за да не ме видят от другата страна на пътеката — слава богу, бях сам на седалката. Около пет минути преди да кацне самолетът разбрах, че зад мен разговарят. Превзет и лигав женски глас рече:
„— … и на другата сутрин, забележете, изтеглили половин литър гной от младото й хубаво тяло.“
Само това си спомням, но когато излязох от самолета няколко минути по-късно и Опечалената Вдовица пристъпи към мене в черна рокля от „Бергдорф Гудман“[52], на лицето ми имаше Неподходящо Изражение. Аз се хилех. Точно така се чувствам и днес, без особена причина. Напук на всякакъв здрав смисъл, аз съм сигурен, че някъде съвсем наблизо — може би в първата къща надолу по шосето — умира добър поет, но също така съвсем наблизо някой с буйна радост изважда половин литър великолепна гной „от младото и хубаво тяло“, а аз вече не мога да тичам напред-назад между мъката и бурното веселие.
Миналия месец деканът Шитър[53] (Франи обикновено изпада във възторг, като чуе името му) ми направи едно предложение със снизходителната си усмивка и с камшик зад гърба и сега всеки петък чета лекции по зен и махаяна будизъм пред преподавателите, жените им и няколко студенти от последния курс с ужасно дълбокомислен вид. Подвиг, който, не ще и съмнение, ще ми осигури Професура по Източна Философия в Ада. Работата е там, че преподавам в университета пет дни в седмицата вместо четири, е, и с моята собствена работа нощем и в почивните дни почти не ми остава време за незадължително мислене. По този тъжен начин ти казвам, че наистина се притеснявам за теб и за Франи, когато мога, но далеч не толкова често, колкото ми се иска. Всъщност държа да ти кажа, че писмото на Беси няма почти нищо общо с това, че сега съм седнал сред море от угарки и ти пиша. Тя всяка седмица ми изпраща все спешни сведения за теб и Франи, а аз нищо не правя, значи не е там работата. Причината да ти пиша е нещо, което ми се случи в местния гастроном. (Няма нов ред. Реших да ти го спестя.) Стоях до щанда за месо и чаках да ми отрежат малко агнешка плешка. Една млада майка с момиченцето си също чакаше наблизо. Момиченцето беше четири-пет годишно и от нямане какво да прави се бе облегнало на стъклената витрина и гледаше с ококорени очи брадясалата ми физиономия. Казах му, че е най-хубавото момиченце, което съм срещнал през този ден. То ме разбра и кимна. Казах му: „Мога да се хвана на бас, че имаш приятел.“ То вдигна две пръстчета. „Двама!“ — възкликнах. „Брей, много приятели. Как се казват, миличко?“ Отвърна ми с пронизително гласче: „Боби и Дороти.“ Грабнах си агнешката плешка и изчезнах. Ето причината да ти пратя това писмо — много по-сериозна от настоятелните молби на Беси да ти пиша за докторски степени и актьорски кариери. Това и едно стихотворение в стил хайку, което намерих в хотелската стая, където се застреля Сиймор. Беше написано с молив на една попивателна. „Момиченцето в самолета на куклата главата към мен обърна за да ме види тя.“ Докато пътувах към къщи с тези две неща наум, реших, че най-после мога да ти пиша защо ние със Сиймор се заехме с възпитанието на Франи и твоето толкова рано и така своеволно. Никога не сме ти го обяснявали и мисля, че е крайно време един от нас да го направи. Но вече не съм сигурен дали ще мога. Момиченцето от щанда за месо го няма, а не мога и ясно да си представя изящното личице на куклата от самолета. А вечният ужас, че съм професионален писател и обичайното зловоние на думите, идващо с професията, започват да ми играят по нервите. Обаче ми се струва, че е страхотно важно и ще се опитам. В нашето семейство разликата във възрастта, изглежда, винаги ненужно и безпричинно е усложнявала проблемите ни. Не точно между Сиймор и близнаците и между мен и Бу Бу, но по-скоро между двете двойки — ти и Франи, Сиймор и аз. Ние със Сиймор бяхме вече пълнолетни — той дори отдавна бе завършил колежа, — когато вие с Франи се научихте да четете. На този етап нямахме истинско желание да ви натрапваме нашите любими класици — във всеки случай не със същото удоволствие, с което го бяхме правили за близнаците и за Бу Бу. Знаехме, че няма начин един роден учен да остане невежа и дълбоко в сърцата си всъщност не искахме да го правим, но бяхме изнервени, дори изплашени от статистическите данни за разни малолетни педанти и университетски всезнайковци, които се превръщат в гении от факултета за отдих и развлечения. Все пак, както Сиймор бе започнал да вярва (а аз се съгласявах с него, доколкото можех да видя смисъла), много, много по-важно беше, че образованието ще „ухае сладко под всяко друго име“[54], ако въобще не започва със стремеж към знание, а със стремеж към незнание[55], както е според зен-будизма. Доктор Сузуки[56] пише някъде, че да получиш просветление — сатори[57] — значи да бъдеш с бог, преди да е казал: „И да бъде светлина.“ Ние със Сиймор мислехме, че е хубаво да ви държим далече от тази светлина (поне толкова далече, колкото можем) и от всички по-низши и модерни светлинни ефекти — изкуствата, науките, литературната класика, езиците, — докато и двамата бъдете способни да си представите едно съществуване, в което разумът познава източника на всяка светлина. Мислехме си, че ще бъде страшно полезно да ви разкажем (т.е. ако собствената ни ограниченост не ни попречеше) онова, което ни беше известно за светците, архатите[58], будихсатвите[59], дживанмуктите[60] — те поне знаят нещо или почти всичко за този начин на съществуване. Тоест искахме и двамата да знаете кои и какви са били Христос и Гаутама[61], и Лаодзъ[62], и Шанкара[63], Хуи-нен[64] и Рамакришна[65] и тъй нататък, преди да научите прекалено много или каквото и да е за Омир или за Шекспир, или дори за Блейк и Уитман, да не говорим пък за Джордж Уошингтън и неговото вишнево дърво[66], или пък дефиницията за полуостров, или как се прави граматичен разбор на изречение. Във всеки случай такъв беше великият ни замисъл. Покрай всичко това аз се опитвам да ти кажа, че зная за ожесточеното ти негодувание срещу домашните ни семинари и метафизични сеанси, които ние със Сиймор редовно водехме. Само се надявам един ден — за предпочитане, когато и двамата сме мъртво пияни — да си поговорим за това. (Междувременно мога само да ти кажа: нито Сиймор, нито аз предполагахме по онова време, че от тебе ще излезе артист. Би трябвало, но дори не подозирахме. В противен случай Сиймор сигурно щеше да измисли нещо много рационално. Някъде трябва да има специален подготвителен курс по нирвана и Източна философия, създаден специално за актьори, и си мисля, че Сиймор непременно щеше да го открие.) Тук свършва параграфът, но аз не мога да престана с брътвежите си. Ти ще настръхнеш пред това, което следва, но каквото има да става, ще става. Сигурно знаеш, че след смъртта на Сиймор бях изпълнен с най-добри намерения да проверявам от време на време как се държите на крака вие с Франи. Ти беше на осемнайсет и не се притеснявах прекалено много за тебе. Но, както чух от една нахакана малка клюкарка от моя курс, в колежа ти се носеше славата, че можеш да изключиш напълно и да се отдадеш на съзерцание за цели десет часа, и това ме накара да се замисля. Но Франи беше на тринайсет по онова време. Въпреки това аз просто не можех да се помръдна. Страхувах се да си дойда вкъщи. Не се боях, че вие двамата, облени в сълзи, ще заемете позиции в другия край на стаята и ще изстреляте в лицето ми пълното издание на „Свещените книги на Изтока“ от Макс Мюлер. (За мен това сигурно щеше да бъде възторжен мазохизъм.) Но се страхувах от въпросите, които можехте да ми зададете (много повече, отколкото от упреците ви.) Както много добре си спомням, изчаках да мине цяла година след погребението на Сиймор и чак тогава се върнах в Ню Йорк. След това вече ми беше доста лесно да си идвам за рождени дни и за празници, защото бях сравнително сигурен, че въпросите ще се въртят все около това кога ще завърша следващата си книга, дали наскоро съм карал ски и т.н. През последните години вие и двамата сте идвали тук много пъти в края на седмицата и макар че сме бъбрили до насита, явно мълчаливо сме се споразумели да не споменаваме и дума за това. Днес за първи път искам да се изкажа. Колкото повече навлизам в това проклето писмо, толкова по-колебливо защищавам възгледите си. Но ти се заклевам, че днес следобед ме озари напълно достъпно познание на истината (от категорията на агнешката плешка) в мига, когато онова момиченце ми отговори, че приятелите й се наричат Боби и Дороти. Веднъж Сиймор ми разправяше — в градския рейс, представи си, — че всяко задължително религиозно обучение трябва да води до забравяне на различията, на въображаемите различия между момчета и момичета, дървета и камъни, ден и нощ, топлина и студ. Както си стоях до щанда за месо, това ме порази и реших, че е въпрос на живот и смърт да се втурна към къщи със седемдесет мили в час, за да ти пратя писмо. О, господи, защо не грабнах молива направо там, в гастронома, вместо да разчитам на пътищата за дома. А може би и така е добре. Понякога си мисля, че ти най-искрено си простил на Сиймор, за разлика от всички нас. Веднъж Уейкър ми каза нещо много интересно по този въпрос — всъщност аз просто повтарям думите му като папагал. Той каза, че ти единствен явно си се разсърдил на Сиймор за самоубийството и единствен си му простил истински. Ние, останалите, не сме се показали сърдити, но в душите си сме били неумолими. Това може би е самата истина. Не зная. Всичко, което знам със сигурност, е, че имах да ти кажа нещо радостно и вълнуващо — нещо, което се побира на една страница, и то писано през ред, но като се прибрах вкъщи, разбрах, че всичко това е изчезнало, не почти, а изцяло и не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с формалностите. Да ти чета лекции за научни степени и за актьорския живот. Колко объркано, колко смешно, как щеше да се подхилва Сиймор и сигурно щеше да ме увери — пък и всички вас, — че няма за какво да се притеснявам.
Това е. Играй, Закари Мартин Глас, когато и където искаш и след като чувстваш, че имаш призвание, но му отдай всичките си сили. Ако направиш нещо красиво на сцената, нещо неописуемо и носещо радост, нещо, което надминава във всяко отношение последната дума на актьорското майсторство, ние със Сиймор ще си вземем под наем смокинги и тържествено ще се появим на вратата към сцената с букет кученца. Във всеки случай, колкото и малко да струват моята привързаност и подкрепа, моля те, разчитай на тях, независимо от разстоянието.
Както винаги, моите щурмове на всезнанието са смехотворни, но ти повече от всички хора трябва да бъдеш деликатен към онази частица от мен, която се състои от чист интелект. Едно време, в най-ранните ми и противни години на начинаещ писател, прочетох на Сиймор и Бу Бу един мой разказ. Когато свърших, Бу Бу каза с безизразен глас, като хвърли поглед на Сиймор, че разказът е прекалено интелигентно написан. С. поклати глава, усмихна се широко и заяви, че интелектът е моят вечен недъг, моят дървен крак и било проява на най-лош вкус да привличам вниманието им върху него. Като двама недъгави, миличък Зуи, нека бъдем добри и любезни един към друг.
Последната, най-долната страница бе изцапана с нещо кафеникаво и бе скъсана на две места по гънките. Зуи свърши с четенето и доста внимателно подреди страниците. Опря ги на сухото си коляно, за да ги изравни. После ловко натъпка в плика цялата тази прекалена възвишеност, сякаш, слава богу, бе прочел писмото за последен път в живота си. Сложи дебелия плик на ръба на ваната и взе да си играе с него. С единия си пръст започна да бута натъпкания плик напред-назад по ръба, като явно се опитваше да го задържи там в движение, без да го остави да падне във водата. Цели пет минути си игра така, после го бутна накриво и трябваше бързо да го грабне. С което играта свърши. Като държеше спасения плик над водата, той се смъкна надолу, по-дълбоко във ваната и потопи коленете си. Втренчи се в покритата с плочки стена отсреща до основата на ваната, после хвърли поглед към цигарата върху поставката за сапун, взе я и дръпна два пъти за опит, но тя бе угаснала. Отново се надигна, този път много рязко, като разплиска шумно водата, и провеси сухата си ръка от ръба на ваната. Върху килимчето за баня лежеше ръкопис.
Той го вдигна на борда. Взря се в него, после мушна писмото между средните страници, където подшиването е най-стегнато. Опря ръкописа на вече мокрото си коляно, което едва се подаваше над водата, взе да го разгръща. Когато стигна до девета страница, сви ръкописа като списание и започна да чете или по-скоро да го изучава.
Ролята на Рик бе дебело подчертана с мек химически молив.
ТИНА (намусено): О, мили, мили, мили. Нямаш голяма полза от мен, нали?
РИК: Не говори така. Да не си посмяла, чуваш ли?
ТИНА: Обаче е вярно. Аз съм твоят зъл гений. Ужасно зъл гений. Ако не бях аз, Скот Кинсейд още преди година щеше да те назначи в кантората си в Буенос Айрес. Аз развалих всичко. (Отива до прозореца) Аз съм като „лисичетата, които повреждат лозята“. Чувствам се като героиня на много сложна пиеса. Смешното е, че аз самата никак не съм сложна. Аз съм нищо. Аз съм си аз. (Обръща се.) О, Рик, Рик, страх ме е. Какво е станало с нас? Сякаш нас ни няма вече. Протягам ръка, но нас просто ни няма там. Страх ме е. Аз съм едно изплашено дете. (Поглежда през прозореца). Мразя този дъжд. Понякога се виждам мъртва в дъжда.
РИК (кротко): Мила моя, това изречение не е ли от „Сбогом на оръжията“?
ТИНА (обръща се, разярена): Махай се оттук! Махай се! Махай се, преди да съм скочила от прозореца. Чуваш ли?
РИК (сграбчва я в обятията си): Сега ме чуй, ти, хубаво малко тъпаче. Ти, прелестно хлапе, лекомислено, разиграващо трагедии…
Четенето бе прекъснато от гласа на майка му — настоятелен, уж делови, — която се обади иззад вратата на банята.
— Зуи, още ли си във ваната?
— Да, още съм във ваната. Защо?
— Исках да вляза само за минутка. Имам да ти кажа нещо.
— За бога, майко, аз съм във ваната.
— Божичко, само за минутка. Дръпни завесата.
Зуи хвърли прощален поглед на страницата, която четеше, затвори ръкописа и го пусна на пода до ваната.
— Всемогъщи боже — каза той. — Понякога се виждам мъртъв в дъжда.
Алената найлонова завеса, украсена с яркожълти диези, бемоли и ключове сол, бе набрана в долния край, а горе бе закачена на хромова пръчка с пластмасови халки. Като се надигна, Зуи рязко дръпна завесата и се скри целият зад нея.
— Добре. О, господи! Влизай, ако ще влизаш. В гласа му явно не се долавяше характерното актьорско маниерничене, но прекалено силно вибрираше, „водеше“ неудържимо, когато Зуи нямаше причини да го овладее. Преди години, като участник в радиовикторината „Какво умно дете“, многократно го бяха съветвали да стои по-далече от микрофона.
Вратата се отвори и мисис Глас, пълничка жена с мрежа за коса, плахо се шмугна в банята. При всяко положение възрастта й беше страхотно неопределена, и най-вече когато носеше мрежичка за коса. Влизането й във всяка стая бе словесно, както и физическо.
— Не разбирам как можеш да седиш във ваната по този начин.
Тя веднага затвори вратата след себе си, както правят хората, които в името на своето потомство са водили дълги, предълги войни срещу стоенето на течение след къпане.
— Дори не е здравословно — каза тя. — Знаеш ли откога си в тази вана? Точно от четирийсет и пет…
— Не ми го казвай, Беси! Недей, Беси!
— Какво значи това недей?
— Точно същото. Остави ми проклетата илюзия, че не си седяла отвън да ми броиш минутите, през които…
— Никой не е броил никакви минути, момче — каза мисис Глас. Тя вече беше много заета. Бе донесла със себе си малък правоъгълен пакет, увит в бяла хартия и вързан със сърмен ширит. Той явно съдържаше предмет с големината на диаманта „Хоуп“ или на розетката на душа. Мисис Глас присви очи и зачопли с пръсти сърмения ширит. Възелът не се разхлаби и тя опита със зъби.
Беше в обичайното си домашно одеяние, наречено от сина й Бъди (той бе писател и следователно, както ни е казал не някой друг, а самият Кафка, несимпатичен човек) униформа в стил „два часа преди смъртта.“ То се състоеше главно от едно древно японско кимоно в непрогледно синьо. През деня тя почти не го сваляше, щом си беше вкъщи. С множеството си потайни гънки то служеше и като склад за личното имущество на един много страстен пушач, и за инструментите на домашния майстор; два огромни джоба бяха пришити на височината на хълбоците и обикновено съдържаха две-три кутии цигари, няколко пакетчета рекламен кибрит, отвертка, тесличка за вадене на гвоздеи, бойскаутски нож, служил някога на един от синовете й, някое и друго емайлирано кранче за чешма, плюс комплект от винтове, пирони, панти и колелца на мебели — от всички тези неща мисис Глас лекичко подрънкваше, когато сновеше из големия си апартамент. От десетина години или повече двете й дъщери често крояха планове, макар и безнадеждни, да изхвърлят това допотопно кимоно. (Омъжената й дъщеря Бу Бу бе намекнала, че може да се наложи да му нанесат последен удар с тъп инструмент, преди да го положат в кошчето за смет.) Въпреки първоначалния си ориенталски модел, халатът ни на йота не намаляваше изключителното, взривоопасно впечатление, което мисис Глас, chez elle[67], правеше на определен тип наблюдатели. Семейство Глас живееше в стар, но положително не и старомоден жилищен блок на „Ийст Севънтис“, където вероятно две трети от по-възрастните обитателки притежаваха кожени палта и ако напуснете сградата в някоя ясна делнична утрин, ще имате възможност да видите как около половин час по-късно влизат и излизат от асансьорите на „Лорд и Тейлър“ или на „Сакс“ и „Бонуит Тейлър“.[68] В това чисто манхатънско местодействие мисис Глас беше (безспорно от гледна точка на някоя лудетина) една доста симпатична кикимора. Първо, тя изглеждаше така, сякаш никога през живота си не бе излизала от блока, и ако излезеше някога, щеше да носи тъмен шал и да се движи в обичайната посока към „О’Конъл Стрийт“, за да претендира за трупа на един от синовете си от полуирландски, полуеврейски произход, който поради някаква чиновническа грешка току-що е бил убит от „Черно-рижите“[69].
Изпълнен с подозрение, Зуи внезапно повиши глас:
— Майко? Какво правиш там, боже мой?
Мисис Глас бе развила пакета и сега четеше, изправена, ситните буквички на гърба на картонената кутийка с паста за зъби.
— Бъди така добър да си затвориш устата — каза тя малко разсеяно. Отиде до домашната аптечка, поставена над умивалника. Отвори огледалната вратичка и взе да изучава задръстените полици с погледа — или по-скоро с опитното око — на роден градинар-специалист по домашни аптечки. Пред нея в несметни редици се виждаше истинско стълпотворение от прекрасни фармацевтични средства, плюс няколко по-примитивни в техническо отношение дреболийки. Полиците съдържаха йод, реванол, витаминни капсулки, прах за зъби, аспирин, аналгин, буферин, сребърен нитрат, мустерол, лаксиген, английска сол, две ножчета „Жилет“, автоматична самобръсначка „Шик“, две тубички крем за бръснене, смачкана и поскъсана снимка на охранена котка на черни и бели ивици, заспала на балконски парапет, три гребена, две четки за коса, помада против косопад „Уайлдрут“, противопърхотен препарат „Фитч“, малка кутийка без надпис, съдържаща глицеринови свещички, капки за нос „Викс“, спирт за разтривка „Викс“, шест калъпчета марсилски сапун, контролите на три билета за музикалната комедия от 1946-та „Наричай ме мистър“, тубичка крем-депилатоар, кутийка книжни салфетки, две раковини, комплект явно употребявани парчета шкурка, две бурканчета крем за почистване на лицето, три ножици, пиличка за нокти, кристалносиньо стъклено топче (познато на шампионите в тази игра като джамина), крем за разширени пори, пинсетка, останало без каишка шаси на дамски златен часовник, кутийка сода бикарбонат, пръстен с нащърбен оникс, показващ, че притежателката му е живяла в интернат, шишенце „Стопет“… и колкото и да е невероятно, още доста неща. Мисис Глас чевръсто се пресегна, взе нещо от долната поличка и го пусна в кошчето за смет — чу се приглушен метален звън.
— Ей тука ти слагам малко от новата паста за зъби. Всички са във възторг от нея — без да се обръща, обяви тя и удържа на думата си. — Махни тоя гаден прах за зъби. Ще съсипеш хубавия емайл на зъбите си. Толкова са хубави. Най-малкото, което можеш да направиш, е правилно…
— Кой го каза? — шум от разплискана вода се разнесе иззад завесата. — Кой, по дяволите, каза, че ще им съсипя хубавия емайл?
— Аз — мисис Глас хвърли последен критичен поглед на градината си. — Ето моля, мий си зъбите с нея.
С изопната длан тя побутна една неотворена кутийка с английска сол, за да я намести в редицата на другите ветерани, после захлопна вратичката. Пусна студената вода.
— Бих искала да знам кой не си е изчистил умивалника — рече тя мрачно. — Предполага се, че в нашето семейство има само възрастни хора.
Тя засили водната струя и с една ръка изчисти бързо, но основно умивалника.
— Сигурно още не си говорил със сестричката си — каза тя и се обърна да погледне завесата.
— Не, още не съм говорил със сестричката си. По дяволите, няма ли да се махнеш оттука най-после?
— А защо не си говорил? — попита мисис Глас. — Това не е хубаво, Зуи. Никак не е хубаво. Специално те помолих, ако обичаш да видиш какво…
— Първо на първо, Беси, аз станах преди един час. Второ на второ, снощи говорих цели два часа с нея и смятам, че днес тя наистина не иска и да ни види, дявол да го вземе. И трето на трето, ако не излезеш най-после от банята, ще запаля тая проклета завеса. Бъди сигурна, Беси.
Някъде по средата на тези три блестящи изявления тя спря да слуша и седна.
— Понякога ми идва да убия Бъди, задето няма телефон — каза мисис Глас. — Толкова е нелогично. Как може един възрастен човек да живее така, никакъв телефон, нищо. Никой не се е втурнал да му нарушава уединението, ако от това има нужда, но аз положително смятам, че е нелогично да живееш като отшелник.
Тя се размърда възбудено и прехвърли крак върху крак.
— Дори е опасно, за бога! Ами представи си, че си счупи крака или нещо подобно. Както е там, вдън гората. През цялото време се притеснявам за това.
— Притесняваш се, а? За кое се притесняваш? Че ще си счупи крака или че няма телефон?
— И за двете, момче. За твое сведение.
— Ами… тогава недей. Не си губи времето. Толкова си глупава, Беси. Защо си толкова глупава? Знаеш си го Бъди, за бога. И да е на двайсет мили навътре в гората, и двата му крака да са счупени, и да стърчи стрела от проклетия му гръб, той ще допълзи до пещерата си, за да се увери, че докато го е нямало, никой не се е намъкнал вътре да му премери галошите — доволен, зловещ кикот избухна зад завесата. — Помни ми думата. Прекалено е загрижен за своето уединение, за да умре в която и да е гора.
— Никой не е говорил за умиране — каза мисис Глас. Без нужда тя лекичко намести мрежичката си за коса. — Цяла сутрин съм се опитвала да се свържа със съседите му. Дори не отговарят. Направо съм бясна, че не мога да се свържа. Колко пъти съм го молила да махне тоя загубен телефон от старата стая, дето живееха със Сиймор. Това е ненормално. Като се случи нещо и му потрябва телефон… Направо ще побеснея. Два пъти се опитвах снощи и четири пъти…
— За какво ще побесняваш? Първо на първо, защо някакви си чужди хора трябва да са все на твое разположение?
— Никой не е казал, че трябва да са все на мое разположение, Зуи. Я не бъди толкова нахален. За твое сведение, аз съм много притеснена за детето. И мисля, че Бъди трябва да знае всичко това. Само за сведение ще ти кажа, че той никога няма да ми прости, ако не му се обадя в такъв момент.
— Добре де! Защо не се обадиш в колежа, вместо да безпокоиш съседите му? По това време той си седи в пещерата… да знаеш.
— Я по-кротко, момче. Няма глухи. Ако искаш да знаеш, аз вече звънях в колежа. От опит си знам, че от това нищо няма да излезе. Те си му оставят бележките на бюрото, а пък той изобщо не припарва до него.
Без да става, мисис Глас внезапно се наклони напред, пресегна се и взе нещо от капака на коша за мръсно бельо.
— Имаш ли спарче там?
— Казва се тривка, а не спарче, Беси, и, дявол да го вземе, искам само да излезеш от банята. Това е единственото ми скромно желание. Ако исках това място да е тъпкано с всички тлъсти ирландски мутри, дето минават насам, щях да ти кажа. Хайде сега. Излизай.
— Зуи — каза мисис Глас търпеливо. — В ръката си държа чисто спарче. Искаш ли го или не? Само ми кажи да или не, моля.
— О, боже! Да. Да. Повече от всичко на света. Хвърли го насам.
— Няма да го хвърля, ще ти го подам. В това семейство всичко се хвърля.
Мисис Глас стана, направи три крачки до завесата и почака една ръка да поеме тривката.
— Хиляди благодарности. Хайде сега изчезвай, моля те. Вече съм свалил десет паунда от теглото си.
— Нищо чудно! Седиш в тая вана до посиняване и после… Какво е това?
С огромен интерес мисис Глас се наведе и вдигна ръкописа, който Зуи бе чел, преди тя да влезе в банята.
— Новият сценарий, дето ти го прати мистър Лесейдж? На пода? — Отговор не последва. Все едно че Ева бе попитала Каин дали това, дето лежи в дъжда, не е хубавата му нова мотика. — Прекрасно място за ръкописи.
Тя занесе сценария до прозореца и го постави на радиатора. Огледа го внимателно, явно проверяваше дали не е намокрен. Щорите бяха спуснати — Зуи бе провел своето ванно четене под светлината на трите крушки в банята, — но ивичка утринна светлина проникваше под щорите и осветяваше заглавната страница на ръкописа. Мисис Глас наклони глава на една страна, за да прочете заглавието, и същевременно извади от джоба на кимоното си пакет цигари „кинг сайз“.
— „Сърцето е есенен скитник“[70] — прочете тя и заразсъждава гласно: — Необикновено заглавие.
Отговорът иззад завесата позакъсня, но затова пък прозвуча доволно:
— Как го каза? Какво е заглавието?
Мисис Глас вече бе нащрек. Тя се дръпна назад и отново седна със запалена цигара в ръка.
— Казах, че е необикновено. Не съм казала, че е красиво или нещо такова, така че…
— Ох-х, божичко! Трябва да станеш доста рано сутрин, за да измислиш нещо наистина шик, моето момиче. Знаеш ли какво представлява твоето сърце, Беси? Твоето сърце, Беси, е есенен гараж. Хитро заглавие, а? За бога, толкова хора — толкова неосведомени хора — си въобразяват, че Сиймор и Бъди са единствените проклети литератори в това семейство. Като си помисля, само за минутка като си помисля за разни гаражи и за сладникава проза и ми идва…
— Добре, добре, млади човече — каза мисис Глас. Какъвто и да бе вкусът й към заглавията на телевизионни постановки или естетическите й представи като цяло, в погледа й блесна искрица, една-единствена искрица на непедагогично задоволство — задоволството на истинския ценител на остроумието — от този най-малък и най-красив син. Само за миг то измести израза на пълно изтощение и тревога, ясно изписан на лицето й, откакто бе влязла в банята. Все пак тя веднага отново премина към самоотбрана.
— Какво му е на заглавието? Вярно, че е необикновено. Ха! За тебе няма необикновени неща, нито красиви. Никога не съм те чула да…
— Какво? Кого не си чула? Кое точно не смятам за красиво? — Едва доловимо мъртво вълнение зад завесата, сякаш някое провинило се делфинче си играеше във водата. — Слушай, дундо, не ме интересува какво говориш за моите убеждения, произход и религия, но не ми казвай, че не съм чувствителен към красотата. Това е ахилесовата ми пета, да знаеш. За мен всичко е красиво. За бога, покажи ми един розов изгрев и ще припадна. Покажи ми каквото и да е. „Питър Пан“. Още не се е вдигнала завесата и аз вече се заливам от плач. И ти имаш нахалството да ми кажеш, че аз…
— О, я стига — каза разсеяно мисис Глас. Тя въздъхна дълбоко. После с напрегнато изражение дръпна от цигарата си и като издуха огромно количество дим през ноздрите си, каза или по-скоро избухна:
— О, знаех какво да правя с това дете! — пое си дълбоко дъх. — Аз съм направо свършена. — Тя хвърли рентгенов поглед към завесата. — Вие с нищо не ми помагате. Ама с нищо! Баща ти дори не иска да приказва за такива неща. Да знаеш! И той се притеснява естествено, познавам го по лицето, но нищо не иска да забележи. Откакто го познавам, никога не е забелязвал каквото и да било. Според него всяко странно или неприятно нещо просто се изпарява, като си пусне радиото и някоя патка започне да пее.
Зуи се изкиска зад завесата. Почти същия зловещ кикот, но имаше известна разлика.
— Да, така е — вяло настоя мисис Глас. Тя се наведе напред. — Искаш ли да знаеш какво мисля наистина? Искаш ли?
— Беси! За бога! Така и така ще ми го кажеш, каква е разликата…
— Наистина си мисля — точно така е, — наистина си мисля, че той все се надява пак да чуе децата си по радиото. Говоря сериозно. — Мисис Глас отново въздъхна дълбоко. — Наистина си мисля, че всеки път, щом пусне радиото, той се надява да хване „Какво умно дете“ и да слуша как всички вие, един след друг, отговаряте) на въпросите. — Тя стисна устни и по навик млъкна, за да наблегне още по-силно на казаното. — Имам предвид всички вас — каза тя и внезапно се поизправи. — Това включва Сиймор и Уолт. — Мисис Глас бързо дръпна от цигарата и погълна огромно количество дим. — Той живее само с миналото. Само с миналото. Вече почти не гледа телевизия, ако не те дават тебе. И не се смей, Зуи. Не е смешно.
— Кой се смее, за бога?
— Ами да, така си е! Той няма абсолютно никаква представа, че наистина нещо не е наред с Франи. Ама никаква! Знаеш ли какво ме попита снощи веднага след новините в единайсет? Дали според мен Франи не искала мандарина. Щях да го убия. Следващия път… — гласът на мисис Глас секна. Тя впери поглед в завесата. — Кое му е смешното?
— Нищо. Нищо, нищо. Хареса ми мандарината. Кой друг не ти помага? Аз. Лес. Бъди. Кой друг? Излей си душата, Беси. Не бъди толкова потайна. Там е бедата на цялото ни семейство — ние потискаме всичко в себе си.
— Гледай да не си умреш от смях, драги — каза мисис Глас. Без да бърза, тя прибра един кичур под ластика на мрежичката. — О, да можех само няколко минути да поговоря с Бъди по телефона. Единственият човек, за когото се смята, че разбира от такива особени неща — отбеляза тя с явно озлобление. — Нещастието никога не идва само. — Мисис Глас изтърси пепелта в шепата на лявата си ръка. — Бу Бу няма да се върне по-рано от десети. Страх ме е да кажа на Уейкър, дори да успея да се добера до него. През целия си живот не съм виждала подобно семейство. Така е. Предполага се, че всички вие сте толкова интелигентни и тъй нататък, всички вие, деца. И никой от вас не ми помага в критичен момент. Направо ми е дотегнало…
— За бога, какъв критичен момент? В кой критичен момент? Какво искаш да направим, Беси? Да идем там и да живеем вместо Франи ли?
— Млъквай веднага! Никой не е казал, че някой трябва да живее вместо нея. Просто ми се иска някой да иде в дневната и да разбере кое как е. Това ми се иска. Иска ми се да знам кога точно това дете смята да се върне в колежа и да завърши учебната година. Иска ми се да знам кога тя смята да сложи в устата си нещо поне малко хранително. Просто нищо не е хапнала, откакто се върна вкъщи в събота вечер… ама нищичко!… Опитах се… няма и час оттогава… да я накарам да изпие чаша хубав пилешки бульон. Тя пое точно две глътки и край. Повърна всичко, дето вчера я накарах да изяде, всичко. — При тези думи мисис Глас спря за ново зареждане на акумулаторите си. — Каза, че по-после можела да хапне един сандвич със сирене. Ама каква е тая история с тия сандвичи? Доколкото знам, целия семестър е карала на сандвичи и на кола. Така ли хранят младите момичета в днешните колежи? Аз знам едно. Никога няма да нахраня някое младо момиче, дето е измъчено като това дете, с нещо…
— Браво! Или пилешки бульон, или нищо. Това се вика твърда позиция. Ако е решила да получи нервно разстройство, ние най-малкото можем да й попречим да си го получи на спокойствие.
— Я не бъди толкова нахален, млади човече… И ти си отворил една уста! За твое сведение, аз смятам, че е напълно възможно храната, дето я приема организмът й, да има нещо много общо с цялата тази невъзможна история. И дете като беше, трябваше насила да я карам да хапне от зеленчуците или от другите неща, дето са полезни за нея. Не можеш безкрайно да изтезаваш тялото си, година след година… независимо какво мислиш ти.
— Смайващо е как връхлиташ право на същината на въпроса, дявол да го вземе. Целият съм в синини. За бога, ти ме вдъхновяваш. Ти ме възпламеняваш, Беси. Знаеш ли какво си направила? Сещаш ли се какво си направила? Ето ти още един, съвършено нов подход към тоя проклет въпрос, библейски подход, Беси, и той е твоя заслуга. В колежа направих цели четири писмени работи за разпването на Христос — всъщност пет — и едва не полудявах от притеснение за всяка, защото все ми се струваше, че нещо им липсва. Сега знам какво е било то. Сега ми е ясно. Виждам Христос в съвсем нова светлина. Болезнения му фанатизъм. Неговата грубост към тези добри, здравомислещи, консервативни фарисеи, тези честни данъкоплатци. О, това е вълнуващо! По своя прост, фанатичен начин, Беси, ти си напипала липсващия лайтмотив на целия Нов завет. Неправилното хранене. Христос е карал на сандвичи и на кола. Доколкото знаем, навярно е нахранил наро…
— Я млъквай веднага — прекъсна го тя и гласът й прозвуча тихо, но заплашително. — Ох, ще ми се да ти запуша устата с нещо.
— Брей, ама че работа. Аз само се опитвам да водя любезен разговор в банята.
— Толкова си остроумен! О, толкова си остроумен! По една случайност, млади човече, аз не виждам малката ти сестричка точно в същата светлина, в която виждам бога. Може и да ти се виждам малко странна, но по една случайност е така. По една случайност не може да става и сравнение между господ бог и една изтощена, преуморена малка колежанка, дето е чела прекалено много религиозни книги и тем подобни! Ти положително познаваш сестра си толкова добре, колкото и аз… или би трябвало да я познаваш. Тя е ужасно чувствителна и винаги си е била такава и ти го знаеш отлично!
За миг в банята настъпи странно мълчание.
— Майко! Още ли си там? Имам ужасното чувство, че пушиш най-малко пет цигари наведнъж. Така ли е? — Той почака. Но мисис Глас не счете за нужно да отговори. — Недей да седиш там, Беси! Искам да изляза от тая проклета ва… Беси? Чуваш ли ме?
— Чувам де, чувам — каза мисис Глас. Нова вълна на безпокойство премина по лицето й. Тя тревожно изправи гръб.
— Легнала е с тоя смахнат Блумбърг на кушетката. Дори не е здравословно. — Тя изпусна мощна въздишка. От няколко минути държеше пепелта от цигарата в шепата си. Протегна ръка и изсипа пепелта в кошчето за смет. — Не знам какво се иска от мен — заяви тя. — Не знам и толкова. Цялата къща е с главата надолу. Бояджиите вече привършиха нейната стая и веднага след обяда ще искат да влязат в дневната. Не знам да я събудя ли или какво. Тя почти, не е спала. Направо полудявам. Знаеш ли откога не съм викала бояджии в този апартамент? От близо двай…
— Бояджиите! О! Нещата се проясняват![71] Съвсем бях забравил за бояджиите. Слушай, защо още не си ги поканила тука? Има толкова място. По дяволите, какво ще си помислят, какъв домакин съм аз, щом дори не съм ги поканил в банята, докато се…
— Я млъкни за малко, млади човече. Мисля.
Зуи явно реши да прояви послушание и заработи с тривката. За съвсем кратко време това бе единственият звук, който се чуваше в банята. Мисис Глас седеше на десетина стъпки от завесата, вперила поглед над покрития с плочки под в синьото килимче за баня пред ваната. Цигарата й почти бе изгоряла. Тя я крепеше между връхчетата на двата пръста на лявата си ръка. Очевидно начинът, по който я държеше, можеше да прати по какви ли не литературни дяволи първото ни силно (и все пак основателно) впечатление, че един невидим дъблински шал покрива раменете й. Пръстите й бяха не само изключително дълги и изящни — най-общо казано, човек не би очаквал такова нещо от пръстите на една пълничка жена — и се отличаваха с царствения си тремор, който подхождаше само на някоя балканска царица или застаряла куртизанка. И това не бе единственото нещо, което не съответстваше на дъблинския лайтмотив за черния шал. Да не говорим за предизвикващия всеобщо удивление факт, че краката на Беси Глас бяха хубавки от всяка гледна точка. Това бяха крака на всепризната светска красавица, на вариететна актриса, на балерина, много изящна балерина. Те бяха кръстосани сега, левият върху десния, единият й износен пантоф се поклащаше на върха на пръстите, а тя седеше, вперила поглед в синьото килимче за баня.
Стъпалата й бяха необикновено малки, глезените — все така стройни и което беше може би най-удивително, прасците бяха все още стегнати; явно и дума не можеше да става за разширени вени.
От гърдите на мисис Глас се изтръгна необичайно дълбока въздишка — сякаш с нея се изтръгна и част от жизнената й сила. Тя стана, занесе цигарата си до умивалника, пусна студената вода, после хвърли изгасената угарка в кошчето за смет и седна отново. Магията на самовглъбението, която сама си беше направила, не се развали, сякаш тя не беше мръднала от мястото си.
— След три секунди излизам от ваната, Беси! Предупреждавам те! Хайде да не злоупотребяваме с гостоприемството, детко.
При това „предупреждение“ мисис Глас, която отново беше вперила очи в синьото килимче, разсеяно кимна. Заслужава да се отбележи, че ако в този момент Зуи бе видял лицето й и особено очите, той щеше да се поддаде на силния порив, краткотраен или не, да си вземе думите назад, да възпроизведе или да измени тона на своята част от разговора, като го смекчи, като го направи по-сдържан. От друга страна, можеше и да не го стори. В 1955 година беше много рискована работа да изтълкуваш правилно изражението на мисис Глас и особено погледа на огромните й сини очи. Докато някога, преди години, само очите й можеха да кажат (на хората или на килимчетата за баня), че двама от синовете й са мъртви — единият се е самоубил (нейният любимец, нейният най-нежен син, с най-фина настройка), а другият е убит във Втората световна война (нейният най-безгрижен син) — докато някога само очите на Беси Глас можеха да разкажат тези факти, така красноречиво и с толкова явна склонност към детайлизиране, че нито съпругът й, нито някое от порасналите й вече деца можеше да понесе да зърне, камо ли да приеме това послание на очите й, сега, в 1955 година, тя бе склонна да използва същото келтско оръжие, за да съобщи — обикновено още от входната врата — новината, че новият разносвач не е донесъл навреме за вечеря агнешкия бут или че бракът на някоя незначителна холивудска звезда е на път да рухне.
Тя набързо запали нова цигара, дръпна от нея, после се изправи, издишвайки дима.
— Ще се върна след минутка — каза мисис Глас. Думите й прозвучаха като невинно обещание. — Само бъди така добър да използваш килимчето, като излизаш от ваната — добави тя. — Затова е сложено. — И напусна банята, затваряйки плътно вратата след себе си.
Всичко изглеждаше така, сякаш океанският параход „Куин Мери“ след като дълги дни е бил на импровизиран мокър док, току-що е отплувал, да кажем, от Уолдън Понд, така внезапно и капризно, както е и пристигнал преди това. Зад завесата Зуи затвори очи за няколко секунди, сякаш неговите собствени гемии опасно се бяха накренили към килватера. После дръпна завесата и се вторачи в затворената врата. Това бе тежък поглед и в него наистина нямаше особено облекчение. На първо място това бе втренченият поглед на възторжен любител на уединението (не е чак толкова парадоксално), който, след като веднъж са му нарушили спокойствието, не е особено доволен, че нарушителят е станал и си е отишъл просто ей така — раз-два и готово.
След по-малко от пет минути Зуи, със сресани влажни коси, стоеше мокър, стоеше бос пред умивалника, само по тъмносини кожени панталони без колан, метнал кърпата за лице на раменете си. Ритуалът преди бръснене бе в разгара си. Щорите бяха наполовина вдигнати, вратата на банята бе оставена открехната, за да излезе парата и да се избистрят огледалата, той бе запалил цигара, бе дръпнал от нея и я бе оставил наблизо, върху поличката от матирано стъкло под домашната аптечка. В този момент Зуи тъкмо изстискваше малко крем за бръснене върху четката си. Той остави тубичката, без да я затвори, някъде на емайлирания заден план, за да не му пречи. Дланта му изскриптя по повърхността на вратичката на домашната аптечка и избърса по-голяма част от запотеното огледало. После той започна да сапунисва лицето си. Техниката му на сапунисване бе доста необичайна, макар и сходна по дух с истинската му техника на бръснене. Тоест макар че гледаше в огледалото, докато сапунисваше лицето си, той не забелязваше изобщо движенията на четката, вместо това се взираше право в собствените си очи, сякаш те бяха неутрална територия, ничия земя в неговата лична война с нарцисизма, която бе водил от осем-девет годишна възраст насам. Но сега, когато беше на двайсет и пет, напълно бе възможно тази малка военна хитрост почти да се е превърнала в рефлекс, точно както някой ветеран от бейзболен отбор на призови състезания без нужда потупва шпайковете си със стика. Няколко минути по-рано той се бе сресал почти без помощта на огледалото. А преди това бе успял и да се избърше с хавлията пред голямото огледало, без дори да се погледне в него.
Тъкмо успя да си насапуниса лицето и образът на майка му се появи до неговия. Тя застана на вратата с ръка на дръжката, на няколко крачки зад него — олицетворение на престорена нерешителност, — и явно се двоумеше дали да влезе пак в банята.
— О! Каква мила и приятна изненада! — каза Зуи на огледалото. — Влез, влез! — Той се изсмя или по-скоро пак се изкиска, после отвори домашната аптечка и извади самобръсначката си.
Мисис Глас замислено се приближи.
— Зуи… — каза тя. — Одеве размишлявах.
Обичайното й място за сядане бе от лявата страна на Зуи. Тя понечи да седне.
— Не сядай! Нека първо да се опия от присъствието ти — рече Зуи. Излизането от ваната, обличането на панталона и сресването на косата бяха повишили настроението му. — Рядко ни идват гости в нашата малка черквица, но в подобни случаи ние се стараем да ги накараме да се чувстват…
— Я млъкни за малко — каза твърдо мисис Глас и седна. Тя кръстоса крака. — Одеве си мислех. Мислиш ли, че ще е от полза, ако опитам да се свържа с Уейкър? Аз лично не смятам така. Но ти какво мислиш? Искам да кажа, че според мен това дете има нужда от психиатър, не от свещеник или нещо подобно, ама може и да греша.
— О, не. Не, не. Не грешиш. Според мен ти никога не си грешила, Беси. Твоите твърдения са винаги или неверни, или пресилени, но никога погрешни. Не, не. — С най-голямо удоволствие Зуи намокри бръснача и започна да се бръсне.
— Зуи, аз те умолявам… веднага престани с шегите. Според теб трябва ли да се свържа с Уейкър или не? Мога да се обадя на епископ Пиншо или как му беше името, та да ми каже къде да телеграфирам на Уейкър, ако е все още на оня щур кораб. — Мисис Глас протегна ръка, придърпа металното кошче за смет и го превърна в пепелник за запалената цигара, която бе донесла със себе си. — Питах Франи дали не иска да говори с него по телефона. Ако успея да го открия.
Зуи набързо изплакна самобръсначката.
— Какво каза Франи? — попита той.
Мисис Глас се намести, като едва видимо мръдна наляво.
— Ами вика, че не иска да говори с никого.
— О, но ние не сме толкова глупави, нали? Ние няма да приемем смирено такъв искрен отговор, нали?
— За твое сведение, момче, днес нямам намерение да приемам каквито и да било отговори от това дете — каза Мисис Глас, като се овладя. Тя се обърна към насапунисания профил на Зуи. — Ако имаш на ръцете си едно младо момиче, дето от четирийсет и осем часа лежи в стаята си и плаче, и си мърмори нещо под носа, няма да чакаш отговори от нея.
Зуи мълчаливо продължи да се бръсне.
— Отговори ми на въпроса, моля те. Според теб да се свържа ли с Уейкър или не? Откровено казано, аз се страхувам. Той е толкова чувствителен… Ако му кажеш, че времето е на дъжд, очите му се напълват със сълзи.
Зуи сподели своето удоволствие от забележката с отражението на очите си в огледалото.
— Има още хляб в тебе, Беси — каза той.
— Ами ако не мога да хвана Бъди по телефона и ако дори ти не искаш да помогнеш, ще трябва аз да направя нещо — рече мисис Глас.
Тя поседя, пушейки с крайно разтревожен вид. После добави:
— Ако въпросът беше чисто католически или нещо такова, сигурно и сама щях да мога да й помогна. Не съм забравила всичко. Но никой от вас не е католик и наистина не виждам…
Зуи я прекъсна:
— Много си далече от истината — каза той, като обърна насапунисаното си лице към нея. — Много си далече. Казах ти го снощи. Тая работа с Франи няма нищо общо с вярата. — Той намокри бръснача и продължи да се бръсне. — Помни ми думата.
Мисис Глас гледаше профила му напрегнато и с широко отворени очи, сякаш очакваше да чуе още нещо, но Зуи мълчеше. Най-после тя въздъхна и рече:
— Поне да можех да махна тоя Блумбърг от кушетката. Дори не е хигиенично. — Тя дръпна от цигарата си. — И направо не знам какво да правя с бояджиите. В тази минута те са свършили със стаята й и вече напират да влязат в хола.
— Виждаш ли, че аз съм единственият човек без проблеми в това семейство — каза Зуи. — И знаеш ли защо? Защото винаги когато ми е тежко или съм объркан, какво, мислиш, правя? Ами просто си поканвам няколко души на гости в банята и… е, после изглаждаме някак разногласията и това е.
Мисис Глас сякаш бе почти готова да се развесели от начина, по който Зуи се справяше с проблемите си, но разбра, че сега му е времето да пресече всички форми на веселие. За миг тя се втренчи в сина си, после в очите й проблесна някакво ново пламъче — лукаво и мъничко отчаяно.
— Знаеш ли, аз не съм чак толкова глупава, колкото си мислиш, момче — каза тя. — Всички сте много потайни, всички вие, деца. Обаче по една случайност аз знам какво се крие зад всичко това. Знам повече, отколкото си мислите. — За тежест тя бръсна няколко въображаеми тютюневи прашинки от копринения си скут — За твое сведение аз случайно знам, че тази книжка, дето тя вчера я разнасяше из къщи, е на дъното на цялата работа.
Зуи се обърна и я погледна. Той се усмихваше.
— Как се сети?
— Просто няма значение как съм се сетила — каза мисис Глас. — Ако искаш да знаеш, Лейн се обажда няколко пъти. Той ужасно се притеснява за Франи.
Зуи изплакна самобръсначката.
— Кой, по дяволите, е тоя Лейн? — попита той. Това несъмнено бе въпрос на малолетен, който от време на време не е много склонен да признае, че познава някои хора по име.
— Много добре знаеш кой е той, млади човече — каза натъртено мисис Глас. — Лейн Каутъл. Момчето на Франи, от цяла година. Доколкото знам, срещал си го поне десетина пъти и хич не се прави, че не го познаваш.
Зуи се изкиска с истинско удоволствие, сякаш явно се наслаждаваше на всяко разобличено притворство, пък било то и негово собствено. Все още развеселен, той продължи да се бръсне.
— Казва се приятелят на Франи — заяви той, — а не момчето на Франи. Защо си толкова старомодна, а?
— Голямо чудо, че съм старомодна. Ако искаш да знаеш, той е звънил по телефона шест-седем пъти, откакто Франи се върна — два пъти тази сутрин, преди ти да станеш. Много е мил и ужасно се притеснява и безпокои за Франи.
— Не като някои от нас, нали? Е, не ми се ще да те разочаровам, но с часове съм го слушал и хич не е мил. Той е конте и фукльо. Между другото някой тук си е бръснал подмишниците или краката с моята самобръсначка. Или я е изпуснал. Развинтена е…
— Никой не ти е докосвал самобръсначката, момче. Защо да е конте и фукльо?
— Защо ли? Ами защото си е такъв. Това е. Сигурно защото е изгодно. Едно ще ти кажа. Ако изобщо се притеснява за Франи, сигурно си има някоя жалка причина за това. Сигурно се притеснява, защото не му се е искало да напусне проклетия мач, преди да е свършил… притеснява се, защото е показал, че не му се тръгва, а той си знае, че Франи е достатъчно умна да го забележи. Направо си представям как това диване я качва на някое такси и я настанява в трамвая, и се чуди дали самият той ще стигне обратно, преди да е свършило първото полувреме.
— О, с теб не може да се говори! Направо е невъзможно. Дори се чудя защо се опитвам. Ти си точно като Бъди. Мислиш, че за всяко нещо хората си имат особени причини. Според теб никой няма да ти позвъни по телефона, ако не му е припряло за нещо и ако си няма някоя егоистична причина.
— Точно така е, в девет десети от случаите. И тоя тип Лейн не прави изключение, бъди сигурна. Слушай, една вечер говорих с него цели двайсет дяволски гадни минути, докато Франи се приготвяше за излизане, и ти казвам, че Лейн е едно голямо нищо. — Той забави движението на бръснача, за да си спомни по-добре. — Какво, по дяволите, ми беше казал? Нещо много подкупващо. Какво беше? О, да. Да. Каза ми, че когато бил дете, всяка седмица ни слушал, мен и Франи, по радиото… и знаеш ли какво правел, копелето му с копеле? Превъзнасял ме до небесата. Само мене. Без всякаква причина, само за да се подмаже и да се изфука със страхотния си снобски интелект. — Той си изплези езика и нададе приглушен бронкски вик[72]:
— У-у-у! У-у, казвам аз на всички колежанчета с бели обувки, дето издават снобските си литературни списания. На мен по всяко време ми дай някой честен мошеник.
Мисис Глас му хвърли продължителен и странно разбиращ поглед.
— Той е дете, още не е завършил колежа. А ти изнервяш хората, драги — каза тя с най-безизразния си глас. — Ти или харесваш някого, или не. Ако го харесаш, вземаш думата и никой не може да си отвори устата от тебе. Ако не харесваш някого — което става най-често, — тогава просто си седиш като мумия и го оставяш да се изприказва, докато му мине. Виждала съм те как го правиш.
Зуи цял се обърна, за да погледне майка си. Обърна се и я погледна точно по същия начин, както в едно или друго време всичките му сестри и братя (особено братя) се бяха обръщали да я погледнат. Не просто с безстрастно удивление пред изгряването на една истина, частична или не, сред непрогледните облаци на онова, което най-често приличаше на предразсъдъци, клишета и изтъркани фрази. Погледна я с възхищение и обич, и не на последно място — с благодарност. Колкото и да е странно, мисис Глас приемаше тази „дан“ с изящна лекота. В отговор тя поглеждаше скромно и благосклонно към сина (или дъщерята), който я бе погледнал така. Сега си придаде това скромно и благосклонно изражение в чест на Зуи.
— Така си е — каза тя и в гласа й нямаше укор. — Вие с Бъди не умеете да разговаряте с хората, които не ви харесват… които не обичате, всъщност — поправи се мисис Глас. А Зуи продължи да я гледа втренчено, без да се бръсне. — Не е хубаво — добави тя сериозно, с тъга. — Толкова много приличаш на Бъди, когато беше малък. Дори баща ти го забеляза. Ако за две минути не харесаш някого, той вече не съществува за тебе. — Мисис Глас погледна разсеяно над покрития с плочки под, към синьото килимче за баня. Зуи стоеше неподвижно, за да не смути вдъхновението й. — Не можеш да живееш в тоя свят с такива силни симпатии и антипатии — каза мисис Глас на килимчето за баня, после отново се обърна към Зуи и му хвърли продължителен поглед, който говореше, че няма или почти няма желание да чете морал. — Независимо какво мислиш ти, млади човече.
В отговор Зуи я изгледа втренчено, усмихна се и се обърна към огледалото, за да си види добре брадата. Мисис Глас въздъхна, докато го наблюдаваше. Тя се наведе да изгаси цигарата на вътрешната стена на металното кошче за смет. Почти веднага запали нова и рече, колкото може по-натъртено:
— Както и да е, сестра ти казва, че той е забележително момче. Лейн де.
— Сексът е говорил вместо нея, детко — каза Зуи. — Познавам този глас. О, как го познавам само!
И последната следа от сапунена пяна изчезна от лицето му. Той критично опипа шията си с една ръка, после взе четката за бръснене и започна да сапунисва стратегически точки на лицето си.
— Добре де, какво ти каза Лейн по телефона? — попита Зуи. — Според него какво се крие зад неприятностите на Франи?
Мисис Глас се наведе напред с жаден поглед и рече:
— Ами Лейн разправя, че цялата тази работа, че всичко е свързано с малката книжка, дето тя носи през цялото време. Знаеш я. Книжката, дето Франи я чете вчера цял ден и я мъкна навсякъде, където…
— Да, знам я. И какво?
— Ами той казва, Лейн казва, че това е ужасно религиозна книжка… фанатическа и от тоя род и че тя я е взела от библиотеката на колежа и сега се мисли сигурно за… — гласът й секна.
Зуи рязко се извърна и я погледна заплашително.
— Какво има? — попита тя.
— Откъде каза, че я е взела?
— От библиотеката на колежа. Защо?
Зуи поклати глава и се обърна към, умивалника. Остави четката за бръснене и отвори домашната аптечка.
— Какво има? — повтори мисис Глас. — Какво съм казала? Защо ме гледаш така, момче?
Зуи отваряше ново пакетче с ножчета за бръснене и не отговори. После, докато разглобяваше самобръсначката си, каза:
— Толкова си глупава, Беси. — Той извади старото ножче от самобръсначката.
— Защо да съм толкова глупава? Между другото ти вчера си сложи ново ножче.
С безизразно лице Зуи вкара новото ножче и започна повторното си пълно избръсване.
— Аз попитах нещо, момче. Защо да съм толкова глупава? Не е ли взела тази книжка от библиотеката на колежа или какво?
— Не, не е така, Беси — рече Зуи, като се бръснеше отново. — Книжката се казва „Откровенията на странстващия богомолец“ и е продължение на една друга книжка, наречена „Странстващият богомолец“, която Франи също мъкне със себе си. Взела ги е и двете от старата стая на Сиймор и Бъди, където си стоят на бюрото, откакто се помня. Боже всемогъщи!
— Е, няма защо да ме обиждаш! Толкова ли е ужасно да си помисли човек, че може да ги е взела от библиотеката на колежа и просто да ги е донесла…
— Да! Ужасно е. Ужасно е, защото и двете книги от години стоят на проклетото бюро на Сиймор. Направо е тъжно.
Една неочаквана, чисто мирновременна нотка се прокрадна в гласа на майка му:
— Аз не влизам в тази стая и ти го знаеш. Не поглеждам неговото старо… нещата на Сиймор.
Зуи отвърна бързо:
— Добре, съжалявам.
Без да я поглежда и макар че не беше свършил с повторното си бръснене, той дръпна кърпата от раменете си и изтри с нея останалата по лицето му пяна.
— Хайде да оставим тоя въпрос за малко — каза той и запрати кърпата към радиатора. Тя се приземи върху заглавната страница на ръкописа за Рик и Тина. Зуи развинти самобръсначката и я подложи под водната струя.
Извинението бе искрено и мисис Глас го знаеше, но явно не можеше да не се възползва от момента тъкмо поради неговата уникалност.
— Ти не си добър, Зуи — каза тя, като наблюдаваше плакненето на самобръсначката. — Никак не си добър. На твоите години трябва да се опиташ поне мъничко да бъдеш добър, дори когато ти е неловко. А пък Бъди, поне когато се чувства…
Тя едновременно си пое дъх и подскочи, тъй като самобръсначката на Зуи с все ножчето падна с трясък в металното кошче за смет.
Много е вероятно да не е имал намерение да запрати самобръсначката в кошчето, той само заръкомаха така яростно, че тя се изплъзна от пръстите му. Във всеки случай беше ясно, че не е искал да си удари китката в ръба на умивалника.
— Бъди, Бъди, Бъди — каза той. — Сиймор, Сиймор, Сиймор. — Обърна се към майка си, която се бе стреснала и разтревожила, но всъщност не беше уплашена. — Така ми е писнало, че ми идва да се самоубия. — Лицето му беше бледо, но почти безизразно. — Тая проклета къща гъмжи от призраци. Нямам нищо против да ми се явяват призраци на умрели хора, обаче мразя до смърт да ми витаят разни полумъртви призраци. Господи, тоя Бъди поне да беше взел решение най-после. Той прави всичко, което е правил и Сиймор… или се опитва. Защо, по дяволите, не се самоубие и да свърши с тая работа?
Мисис Глас само веднъж премигна и Зуи моментално отклони поглед от лицето й. Той се наведе и взе ножчето за бръснене.
— Ние сме маниаци, ние двамата, Франи и аз — заяви той, като се изправи. — Аз съм един двайсет и две годишен маниак, Франи е двайсетгодишна маниачка и тези две копелета са виновни за това.
Зуи остави самобръсначката на ръба на умивалника, но тя се плъзна и издрънча вътре. Бързо я извади оттам и този път я стисна в ръка.
— В нейния случай симптомите позакъсняха, но и тя е маниачка, да знаеш. Заклевам се, че бих ги убил и двамата, без да ми мигне окото. Великите наставници. Великите гуру. Боже мой! Аз не мога да водя свестен разговор с никого. Или ми доскучава, или, дявол да го вземе, просто се скъсвам да чета морал и ако някой от тия кучи синове имаше малко ум, щеше да счупи стола си в главата ми.
Изведнъж той отвори домашната аптечка. Позяпа вътре с празен поглед, сякаш бе забравил какво търси, после остави мокрото ножче на мястото му върху една от поличките.
Мисис Глас седеше много тихо и го наблюдаваше, а цигарата пареше пръстите й. Наблюдаваше го как завинтва капачката на тубичката с крема за бръснене. Отначало той се затрудни малко.
— Не че на някой му пука, но аз до ден днешен не мога да седна да ям, без да си кажа тихичко Четирите велики клетви[73] и се хващам за всякакъв бас, че и с Франи е така. Те са ни натъпкали главите с такива проклети…
— Четирите велики какво? — прекъсна го предпазливо мисис Глас.
Зуи опря ръце на умивалника и се наклони леко напред, вперил очи в емайлираните повърхности наоколо. Въпреки мършавото си тяло, в този момент той изглеждаше не само готов, но и способен да продъни пода с помощта на умивалника.
— Четирите велики клетви — каза той, стиснал очи с озлобление. — „Колкото и неизчислими да са битиетата, заклевам се да се спася, колкото и неутолими да са страстите, заклевам се да ги изкореня, колкото и безмерни да са дхармите[74], заклевам се да ги овладея, колкото и несравнима да е истината на Буда, заклевам се да я постигна.“ Да, момчета. Знам, че мога. Само ме вземете в отбора. — Очите му останаха затворени. — Боже господи, мънкал съм си го това под носа по три пъти на ден, на всяко ядене, всеки ден от живота си от десетгодишна възраст насам. Не мога да ям, ако не си кажа молитвите. Веднъж като обядвах с Лесейдж, се опитах да ги пропусна и се задавих с една мида. — Той отвори очи, намръщи се, но остана в същата странна поза. — Няма ли да изчезнеш оттука, а, Беси? Не се шегувам. Остави ме да си довърша пречистването на спокойствие, дявол да го вземе. — Отново затвори очи и, изглежда, пак направи опит да продъни пода. Макар че главата му беше леко наведена, кръвта се бе отдръпнала от лицето му.
— Ех, да беше се оженил — каза мисис Глас замечтано.
Всички от семейство Глас — в това число и Зуи — познаваха тази липса на последователност, характерна за мисис Глас. Тя блесваше най-силно, най-гордо с нея в подобни случаи, когато пламваха страстите. Все пак този път Зуи се оказа доста неподготвен. Той силно изсумтя — по-скоро през носа си — и това бе или смях, или точно обратното на смеха. Мисис Глас бързо и със загрижен вид се наведе напред, за да види кое от двете е. По-скоро приличаше на смях и тя въздъхна с облекчение.
— Ами иска ми се — натърти тя. — Защо не се ожениш?
Като отпусна ръце, Зуи извади една сгъната ленена кърпичка от джоба на панталоните си, разгъна я със замах, после се изсекна веднъж, дваж, три пъти и каза:
— Много обичам да се возя на трамвай. Като се оженя, няма да мога да сядам до прозореца.
— Това не е причината!
— Идеална причина е. Иди си, Беси. Остави ме на мира. Защо не си направиш едно хубаво пътешествие с асансьора? Между другото ще си изгориш пръстите, ако не загасиш тая цигара.
Мисис Глас изгаси цигарата си в кошчето за смет. После постоя кротко, без да посяга за друга. Тя наблюдаваше Зуи, който извади гребен и започна да си оправя пътя на косата.
— Имаш нужда от подстригване, момче — каза тя. — Заприличал си на ония щурави унгарци. Все едно че излизаш от плувен басейн.
Зуи се поусмихна и още няколко секунди продължи да се реши, после внезапно се обърна. Той леко размаха гребена под носа на майка си.
— И още нещо. Преди да съм забравил. Слушай, Беси. Ако ти хрумне пак като снощи да се обаждаш на оня проклет психоаналитик на Фили Бърнс, спомни си едно нещо… само това искам от тебе. Само си спомни какво направиха психоаналитиците със Сиймор. — Зуи спря, за да придаде тежест на думите си. — Чуваш ли ме? Ще го направиш ли?
В този момент мисис Глас без нужда понамести мрежичката си за коса, после извади цигарите и кибрита, но просто ги задържа в ръка.
— За твое сведение — рече тя, — аз не съм казвала, че ще се обадя на психоаналитика на Фили Бърнс, казах, че мисля по този въпрос. Първо, той не е някой прост психоаналитик. Оказа се, че е много благочестив католик, и аз си помислих, че ще е по-добре така, вместо да седим и да гледаме как това дете…
— По дяволите, Беси, аз те предупреждавам. Той не ме интересува, дори да е много благочестив будистки ветеринар. Само да домъкнеш някой…
— Я не бъди толкова саркастичен, млади човече. Познавам Фили Бърнс от малък. Аз и баща ти с години участвахме в една и съща програма с неговите родители. И по една случайност знам, че ходенето на психоаналитик направи от това момче абсолютно нова и прекрасна личност. Казвах на неговата…
Зуи хвърли гребена в аптечката, после яростно захлопна вратичката й.
— О, толкова си глупава, Беси — каза той. — Фили Бърнс. Фили Бърнс е едно бедно импотентно, потливо типче, което спи с молитвена броеница и с „Варайъти“[75] под възглавницата. Разликата е от земята до небето. Послушай ме, Беси.
Зуи се извърна цял към майка си и я погледна напрегнато, опрял ръка на умивалника, сякаш в него търсеше подкрепа.
— Чуваш ли ме?
Мисис Глас запали цигара, преди да се нагърби с тази задача. После издуха дима, бръсна няколко въображаеми тютюневи прашинки от скута си и каза мрачно:
— Слушам те.
— Така. Говоря много сериозно. Ако ти… слушай сега. Ако не можеш или не искаш да помислиш за Сиймор, тогава направо иди да извикаш някой неграмотен психоаналитик. Само посмей. Само извикай някой опитен психоаналитик, дето учи хората да свикват с радостите на телевизията, със списание „Лайф“ всяка сряда, с пътешествия в Европа, водородни бомби, президентски избори, заглавната страница на „Таймс“, с проблемите на Ойстърбейския родитело-учителски комитет[76] и бог знае какви още чудесни нормалности… само го направи и аз ти се заклевам, че няма да мине и година и Франи ще влезе в лудницата или ще броди из някоя проклета пустиня с горящ кръст в ръце.
Мисис Глас бръсна още няколко въображаеми тютюневи прашинки от скута си.
— Добре де, добре… и не се притеснявай толкова каза тя. — За бога, никой не е викал никого.
Зуи дръпна рязко вратичката на домашната аптечка, втренчи се вътре, после извади, една пиличка за нокти. Взе цигарата си, която бе оставил на ръба на полицата от матирано стъкло, и дръпна от нея, но тя бе угаснала. Майка му каза: „Ето“ и му подаде собствения си пакет цигари и рекламния си кибрит.
Зуи си взе цигара, успя да я сложи между устните си и да драсне клечка кибрит, но напорът на мислите му попречи да я запали, той духна кибритената клечка и извади цигарата от устата си. Поклати нетърпеливо глава.
— Не знам. Трябва да има някъде, заврян в този град, такъв психоаналитик, който да е добър за Франи. — Зуи направи лека гримаса. — Но по една случайност аз не го познавам. За да е добър за Франи, тоя психоаналитик трябва да е някой особен тип. Не знам. На първо място той трябва да вярва, че по божия милост му е било внушено да учи психоанализа. Ще трябва да вярва, че по божия милост не го е блъснал трамвай, преди да си е получил свидетелството за практика. Ще трябва да вярва, че по божия милост е дарен с тоя вроден интелект, та да може въобще да помага на проклетите си пациенти. Не знам за нито един добър психоаналитик, дето да мисли по тоя начин. Но това ще е единственият психоаналитик, който въобще може да бъде полезен на Франи. Ако е някой страхотен фройдист или еклектик, или е просто ужасно обикновен човек — някой, дето дори не изпитва безумна, свръхестествена благодарност за своята интуиция и интелигентност, — след психоанализата Франи ще бъде в още по-тежко състояние, отколкото Сиймор навремето. Щях да полудея само като си го помислих. Нека просто да си траем по тоя въпрос, ако нямаш нищо против.
Той бавно запали цигарата. После, като изпусна дима, остави я на поличката от матирано стъкло, където бе и предишната, изгасналата цигара, и зае малко по-спокойна поза. Започна да прокарва пиличката под ноктите си — те бяха съвършено чисти.
— Ако престанеш да си чешеш езика за малко — продължи Зуи, — ще ти кажа за какво се разправя в онези две книги, които Франи държи у себе си. Интересува ли те или не? Ако не те интересува, не ми се ще да…
— Да, интересува ме! Разбира се, че ме интересува! За каква ме мислиш?
— Добре, само престани да си чешеш езика за малко — каза Зуи и се облегна на ръба на умивалника. Продължи да работи с пиличката. — И двете книги са за един руски селянин, някъде от края на миналия век — започна той: при неговия безстрастен глас това можеше да мине за доста разказвателен тон. — Той е много обикновен, много симпатичен човечец с изсъхнала ръка. Което означава, че за Франи с нейното сърце-хотел е роден идиот. — Зуи се поизвърна, взе си цигарата, дръпна веднъж от нея и продължи да си пили ноктите. — В началото тоя дребничък селянин разказва, че си имал жена и ферма. Обаче имал и един побъркан брат, който му подпалил фермата, а после мисля, че жена му просто умряла. Все пак той тръгва да странства. Има си един проблем. Цял живот е чел Библията и иска да разбере какво точно значи онова, дето го пише в посланието на апостол Павел до солуняните: „Непрестанно се молете.“ Тези думи все му се въртят в главата. — Зуи посегна пак за цигарата си, дръпна от нея и каза: — Има нещо подобно и в първото послание на свети апостол Павел до Тимотея: „И тъй желая мъжете да се молят на всяко място.“ А и самият Христос е казал, че „трябва винаги да се молят и да не падат духом“. — Той мълчаливо продължи да си пили ноктите, а лицето му имаше извънредно строго изражение. — Така че селянинът тръгва да странства, за да си намери учител. Някой, дето да го научи как да се моли винаги и защо. Той върви, върви от черква в черква и от храм в храм и разговаря ту с един свещеник, ту с друг. Докато накрая среща един обикновен стар монах, който явно знае за какво става дума. Старият монах му казва, че единствената молитва, угодна на бога и „желана“ от него, е Христовата молитва: „Господи Исусе Христе, помилуй ме“. Всъщност цялата молитва е „Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния“, но никой от адептите и в двете книги за странстващия богомолец не набляга, слава богу, на тази част за окаяния грешник. Все пак старият монах му обяснява какво ще стане, ако се моли непрестанно. Дава му няколко практически урока и го изпраща вкъщи. С две думи след известно време дребничкият богомолец се научава да се моли непрестанно. Овладява молитвата. Той е във възторг от новия си духовен живот и продължава да странства из цяла Русия — през гъсти гори, градове, села и тъй нататък, — като непрекъснато се моли и разправя на всеки срещнат как се прави това. — Зуи вдигна развълнуван поглед към майка си. — Ей, дебела, стара жрицо, слушаш ли ме? Или само зяпаш прелестното ми лице?
Мисис Глас каза наежено:
— Разбира се, че те слушам.
— Добре… защото не искам разни гости, дето ми развалят увеселението.
Зуи се изкиска, после дръпна от цигарата си. Закрепи я между пръстите си и продължи да работи с пиличката.
— В първата книга „Странстващият богомолец“ най-вече се разправя за приключенията на тоя богомолец по пътя. Кого среща, какво му казва, какво му отговарят… по една случайност среща някои дяволски добри хора. Втората част е по-скоро трактат, написан под формата на диалог, за Христовата молитва. Богомолецът, един професор, един монах и някакъв отшелник се срещат и объркват цялата работа. И всъщност това е всичко. — Зуи хвърли мълниеносен поглед към майка си, после премести пиличката за нокти в лявата си ръка. — Ако те интересува, идеята и в двете книжки е всеки да осъзнае нуждата и ползата да се моли непрестанно. Първоначално под надзора на опитен наставник — нещо като християнски гуру, — а после, като се понаучи, предполага се, че сам ще продължи да се моли. Та основната идея е, че това не се отнася само за разни религиозни копелета и самозванци. Може да си зает с ограбването на проклетата касичка с помощи за бедните, ама трябва да се молиш, докато крадеш. Предполага се, че просветлението идва с молитвата, не преди това. — Зуи се намръщи строго, като учител. — Идеята всъщност е, че рано или късно, напълно от само себе си, молитвата преминава от устните и главата в един сърдечен център и става естествена функция на организма, също като биенето на сърцето. А после, след време, когато думите се синхронизират с биенето на сърцето, човек трябва да навлезе в така наречената реалност на нещата. Тази тема всъщност не се появява в двете книжки, но според източната философия тялото има седем тайнствени центъра, наречени чакра, онзи, който е най-близо до сърцето, се казва анахата, предполага се, че е дяволски чувствителен и мощен и когато се активира, той, на свой ред, активира друг център между веждите, айна… това всъщност е епифизата или по-скоро някаква еманация около нея… и после хоп! — отваря се третото око[77], както му викат мистиците. Ей богу, тук няма нищо ново. Искам да кажа, че тая работа не е започнала с дребничкия богомолец и с неговата тайфа. Бог знае от колко века в Индия това е известно под името джапам. Джапам е просто повтаряне на някои от човешките имена на бога. Или имената на неговите превъплъщения — на неговите аватари, ако искаш да бъдем точни. Идеята е, че ако декламираш името достатъчно дълго време, достатъчно редовно и от сърце, рано или късно ще получиш отговор. Не точно отговор. Отклик. — Зуи изведнъж се обърна, отвори аптечката, остави пилата за нокти и извади една изключително груба лопатка за избутване на кожички.
— Кой ми е нагризал лопатката за кожички?
С китката на ръката си бръсна капчиците пот от горната си устна и след това започна да си оправя кожичките с лопатката.
Мисис Глас дръпна силно от цигарата си, вперила очи в него, после кръстоса крака и попита настоятелно:
— Това ли прави Франи? Искам да кажа, точно с това ли се занимава и тъй нататък?
— Предполагам. Не питай мен, питай нея.
Последва кратка подозрителна пауза. После мисис Глас доста внезапно и доста решително каза:
— И колко дълго трябва да се прави?
Лицето на Зуи светна от удоволствие. Той се обърна към нея.
— Колко дълго ли? О, не трае дълго. Докато бояджиите поискат да влязат в стаята ти. После цяла процесия от светци и бодисатви се появява тържествено, всички носят купи с пилешки бульон, хорът „Хол Джонсън“ запява на заден план, а камерите се насочват към мил стар джентълмен с набедрена превръзка, който стои на фона на високи планини и сини небеса и бели облаци, и покой се изписва по всички…
— Добре де, стига — каза мисис Глас.
— Ах, господи, аз само се опитвам да помогна. Милост. Не бих искал да си отидеш с впечатлението, че има някакви… нали знаеш… някакви неудобства, свързани с религиозния живот. Искам да кажа, че много хора стоят далече от религията само защото си мислят, че е свързана с известна доза неприятни усилия и настойчивост… знаеш за какво става дума.
Бе ясно, че ораторът току-що с явно удоволствие е достигнал кулминацията на своето слово. Той размаха лопатката за избутване на кожички пред носа на майка си.
— Щом излезем от този храм, аз се надявам, че ще приемеш от мен едно малко произведение, което винаги съм харесвал. Вярвам, че в него са засегнати някои от най-важните моменти на нашия тазсутрешен разговор. „Бог е моето хоби“ от доктор Хоумър Винсънт Клод Пиърсън младши.[78] В тази малка книжка ще откриеш как доктор Пиърсън на двайсет и една годишна възраст започнал да си отделя по малко време всеки ден — две минути сутрин и две минути следобед, ако си спомням добре — за дружески беседи с бога и в резултат на това още в края на първата година увеличил годишния си доход със седемдесет и пет процента. Мисля, че имам още един екземпляр и ако бъдеш така любезна…
— Ох, ти си невъзможен — каза мисис Глас. Но разсеяно. Очите й отново бяха потърсили нейния стар приятел — синьото килимче в другия край на банята. Тя седеше, вперила поглед в него, докато Зуи — усмихнат, но обилно изпотен над горната устна — продължаваше да работи с лопатката за кожички. Най-сетне мисис Глас изпусна една от първокласните си въздишки и отново насочи вниманието си към Зуи, който, работейки с лопатката, бе направил полукръг по посока на утринната светлина. Като видя извивките и плоскостите на необикновено мършавия му гол гръб, мисис Глас сякаш се върна отдалече. Всъщност за някакви си две-три минути очите й явно се отказаха от всичко мрачно и тежко и в тях заблестя запалянковски възторг.
— Раменете ти стават толкова широки и хубави — каза тя високо и посегна да докосне гърба му. — А аз се страхувах, че от всичкото това вдигане на гири…
— Недей! — сопна се Зуи и се дръпна рязко.
— Какво недей?
Той отвори домашната аптечка и сложи лопатката за кожички обратно в нишичката й.
— Просто недей и толкоз. Недей да се възхищаваш от проклетия ми гръб — рече Зуи и затвори вратичката. Взе чифт къси чорапи от черна коприна, които висяха на закачалката за кърпи, и ги занесе до радиатора. Седна на него, въпреки че беше топъл или може би точно затова, и започна да се обува.
Мисис Глас изсумтя с известно закъснение.
— Да не се възхищавам от гърба ти… че аз го обожавам! — каза тя. Но беше засегната и дори мъничко оскърбена. Наблюдаваше го как си обува чорапите, а на лицето й бе изписано смесено изражение — имаше и обида, и неудържимия интерес на човек, който дълги години се е грижил за скъсаните чорапи на семейството. После, изпускайки една от най-звучните си въздишки, тя внезапно се изправи, мрачна и решена да изпълни дълга си, и зае мястото пред умивалника, което Зуи бе освободил. Първото й явно мъченическо задължение бе да завърти кранчето на студената вода.
— Да беше се научил да слагаш капачките на нещата, когато си свършиш работата с тях — каза тя с пресилено заядлив тон.
Зуи я погледна от радиатора, където си слагаше жартиери на чорапите.
— По дяволите, трябва да се научиш да се оттегляш, когато свърши увеселението — каза той. — Наистина, Беси. Бих искал поне за една минутка да остана ей тука сам… колкото и да ти звучи невъзпитано. Първо на първо, бързам. Трябва да бъда при Лесейдж в два и половина и бих искал преди това да свърша някои неща в града. Хайде, тръгвай сега… Нали нямаш нищо против?
Мисис Глас остави домакинските си задължения, за да го погледне и да му зададе един въпрос, който през изминалите години винаги бе дразнил децата й.
— Няма ли да ядеш, преди да тръгнеш?
— Ще хапна нещо в града… Къде, по дяволите, ми е другата обувка?
Тя нарочно го изгледа втренчено.
— Ще говориш ли със сестра си, преди да излезеш?
— Не знам, Беси — каза Зуи след явно колебание. — Хайде, престани да ме питаш за това, моля те. Ако имах нещо кой знае колко страхотно за казване, щях да й го кажа тая сутрин. Само престани да ме питаш все за това.
С една обута и завързана обувка той изведнъж запълзя на четири крака и мушна ръка под радиатора.
— Ох, ето те и тебе, копеленце.
До радиатора имаше малко кантарче. Той седна на него с намерената обувка в ръка.
Мисис Глас го наблюдаваше как я обува. Все пак не остана да види завързването на връзките. Вместо това напусна банята. Но бавно. Движеше се малко тежко, което бе необичайно за нея, всъщност дори влачеше крака и това накара Зуи да се обърне. Той я погледна с явно внимание.
— Вече не знам какво става с вас, деца — каза вяло мисис Глас, без да се обръща. Тя спря до една закачалка и оправи кърпата на нея. — Едно време, когато всички бяхте малки и участвахте в програмата и тъй нататък, вие бяхте… умни и щастливи… и просто очарователни. Сутрин, обед и вечер. — Тя се наведе и вдигна от пода нещо, което много приличаше на дълъг и подозрително рус косъм. Направи малко отклонение от пътя си, за да отиде до кошчето за смет и каза:
— Каква е ползата да знаете толкова много и да ви сече акълът, щом не ставате по-щастливи от това. — С гръб към Зуи тя отново тръгна към вратата. — Най-малкото всички бяхте мили и любящи един към друг и беше удоволствие да ви гледа човек. — Тя отвори вратата, поклащайки глава. — Истинско удоволствие — каза мисис Глас и затвори вратата след себе си.
Като погледна към затворената врата, Зуи дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.
— Това се казва финална реплика, детко! — извика той след нея, но едва когато беше сигурен, че гласът му няма да я настигне по коридора.
Дневната на семейство Глас съвсем не беше готова за боядисване. Франи Глас лежеше заспала на кушетката, завита с вълнен шал, килимът, прострян от стена до стена, не беше нито сгънат, нито навит по краищата, а мебелите — явно цяло мебелно магазинче — все така заемаха своите статично-динамични места. Стаята нямаше внушителни размери дори според представите за един манхатънски апартамент, но струпалите мебели биха могли да придадат уютност дори на залата за пиршества във Валхала[79]. Имаше роял „Стенуей“ (постоянно забравян отворен), три радиоапарата („Фрешман 1927“, „Стомбърг — Карлсон 1932“ и РСА — 1941), телевизор с двадесет и един инчов екран, четири големи грамофона (включително и „Виктрола 1920“ с фуния, цяла и невредима и обърната обратно), масички, поставки за списания в изобилие, маса за пинг-понг със съответна големина (милосърдно обърната и прибрана зад рояла), четири удобни стола, осем неудобни стола, аквариум за тропически рибки, съдържащ дванайсет галона вода (препълнен от всяка гледна точка и осветен от две четирийсетватови крушки), двойно кресло, кушетката, която заемаше Франи, два празни кафеза за птици, бюро от черешово дърво, комплект нощни лампи, настолни лампи и лампиони, които изникваха навсякъде като смрадлика сред претъпкания вътрешен пейзаж. Колони от библиотечни шкафчета, високи до пояс и строени покрай три от стените, рафтовете им — наблъскани до крайност и направо изкривени под тежестта на книгите: детски книжки, учебници, клубни издания, купени на старо, плюс още по-пъстър наплив от не толкова гъсто населените „крила“ на апартамента. „Дракула“ се намираше до „Пали за начинаещи“, „Малките съюзници край Сома“[80] стоеше до „Мълнии от благозвучия“ на Емили Дикинсън, „Убийството на скарабея“[81] и „Идиот“ бяха заедно, „Нанси Дрю и скритата стълба“[82] лежеше върху „Страх и трепет“[83]. Дори ако някоя решителна и необикновено храбра бояджийска бригада беше способна да се справи с шкафовете за книги, то стените зад тях като нищо биха накарали всеки уважаващ себе си занаятчия да върне профсъюзния си билет. От шкафовете за книги почти до тавана мазилката — шуплесто уеджудско синьо[84], там, където се виждаше — бе почти изцяло закрита с нещо, което много произволно би могло да се нарече „книжни тапети“, в смисъл на колекция от снимки в рамка, пожълтяла лична и официална кореспонденция, бронзови и сребърни декоративни чинии и разпиляна сбирщина от предмети, наподобяващи благодарствени грамоти и награди, с различна форма и големина; всички те удостоверяваха по един или друг начин внушителния факт, че от 1927 почти до края на 1943 година националната радиопрограма „Какво умно дете“ много рядко е била излъчвана без участието на едно (а по-често и на две) от седемте деца на семейство Глас. (Бъди Глас, който на трийсет и шест години бе най-възрастният жив участник в програмата, многократно споменаваше, че стените на бащиния му апартамент са нещо като визуален химн на детството в комерсиална Америка и на преждевременния пубертет. Той често изразяваше съжаление, че неговите посещения от провинцията са толкова малко на брой и толкова нарядко, и подчертаваше, обикновено впускайки се в безкрайни подробности, колко по-щастливи са неговите братя и сестри, които живеят в Ню Йорк или близо до него.) Проектът за декорацията на стените бе всъщност оригинално хрумване на мистър Лес Глас — осъществено с нескритата духовна подкрепа и с вечно премълчаваното официално одобрение на мисис Глас, — бащата на децата, бивш международен оперетен артист и несъмнено мечтателен, непоправим почитател на пищната стенна декорация на „Сардис“[85]. Най-вдъхновеното постижение на мистър Глас като декоратор бе изложено точно зад и над кушетката, където сега малката Франи Глас спеше. Там в почти кръвосмесително съприкосновение седем албума с колажи, направени от изрезки от вестници и описания, бяха съединени за кориците и закачени направо на мазилката. Година след година те си стояха на стената явно за да бъдат прелиствани или изучавани както от стари близки приятели на семейството, така и от случайни посетители, а то се знае — и от някоя временна чистачка.
Заслужава да се спомене, че мисис Глас бе успяла рано сутринта да направи два символични жеста в полза на пристигащите бояджии. В дневната се влизаше или през коридора, или през трапезарията и на двата входа имаше остъклени двойни врати. Веднага след закуска тя бе махнала набраните копринени перденца от вратите. И по-късно, в един благоприятен момент, когато Франи се преструваше, че опитва пилешкия бульон, мисис Глас се бе покачила на первазите с пъргавината на планинска коза и бе свалила тежките ленени завеси от трите прозореца.
Стаята имаше южно изложение. Частно девическо училище на четири етажа се издигаше точно на отвъдната страна на уличката — флегматична и на вид студено-анонимна сграда, която рядко се оживяваше преди три и половина следобед, когато децата от средните училища на Второ и Трето авеню идваха да играят на стъклени топчета или на ступбол по каменните стъпала. Апартаментът на семейство Глас бе на петия етаж — с един етаж по-висок от училищната сграда — и по това време слънцето светеше над училищния покрив право в оголените прозорци на дневната. Слънчевият блясък бе много немилостив към стаята. Не само мебелировката бе стара, направо некрасива и задръстена от спомени и чувства, но и самата стая в миналото бе служила като арена на безброй хокейни и футболни (с тъчове и спъване) мачове и краката на мебелите почти без изключение бяха очукани или повредени. Имаше дълбоки драскотини и по-нависоко, получени от доста внушително множество летящи предмети: торбички с боб, бейзболни топки, стъклени топчета, ключове за кънки и дори в един забележителен случай от началото на трийсетте години от летяща порцеланова кукла без глава. Все пак слънцето бе най-немилостиво към килима. Някога той навярно е бил виненочервен — и поне на светлината на лампа все още изглеждаше такъв, — но сега се отличаваше с няколко избелели петна с форма, близка до тази на задстомашната жлеза — всички те неромантичен спомен за цяла поредица от любими домашни животни. В този час на деня слънцето огряваше цялата стая така силно и безмилостно, че лъчите му биеха право в немигащото циклопско око на телевизора.
Мисис Глас, която се отдаваше на най-вдъхновените си и съдбоносни размишления пред отворените шкафове за спално бельо, бе настанила най-малкото си дете на кушетката върху розови перкалени чаршафи и го бе завила със светлосин кашмирен шал. Франи спеше на лявата си страна, с лице към облегалката на кушетката и към стената, а брадичката й едва се докосваше до няколкото възглавнички, струпани до нея. Устните й бяха леко присвити. Но лявата й длан върху завивката бе не само свита, тя бе стисната в юмрук, пръстите бяха здраво сключени, палецът прибран между тях — сякаш на двадесет години бе преминала към мълчаливата самоотбрана с юмручета от времето на детската градина. И трябва да се отбележи, че при цялата си немилостивост към останалата част на стаята тук, на кушетката слънцето се държеше прекрасно. То грееше право върху косите на Франи, които бяха смолисточерни, много красиво подстригани и за три дни измити три пъти. Всъщност слънчевата светлина обливаше целия шал и само играта на топлите блестящи лъчи върху бледосинята вълна бе достойна за наблюдение.
Зуи, дошъл направо от банята, със запалена пура в уста, постоя доста дълго в долния край на кушетката, като първо се зае да напъха в панталона краищата на бялата риза, която бе облякъл, после закопча ръкавелите си, а след това просто стоеше и гледаше. Зад пурата той се мръщеше, сякаш поразителните светлинни ефекти бяха „произведени“ от кинорежисьор, чийто вкус му се виждаше малко или повече съмнителен. Въпреки удивителната изящност на чертите, възрастта и телосложението — облечен, той приличаше на млад, необикновено мършав балетмайстор, — не може да се каже, че пурата съвсем не му отиваше. Първо, защото всъщност носът му не беше много малък. Второ, явно си личеше, че за Зуи пурите не бяха младежка прищявка. Той пушеше пури, откакто бе навършил шестнайсет години, и то редовно по десетина на ден, а на осемнайсет бе преминал на скъпите „Пенатела“.
Масичка от вермонтски мрамор, правоъгълна и доста дълга, бе поставена много близко успоредно на кушетката. Зуи внезапно отиде до нея. Той отмести сребърна табакера, пепелник и един брой на „Харпърс Базар“, после направо седна върху тясната и студена мраморна повърхност, с лице към Франи, почти надвесен над нея. Хвърли поглед към юмручето върху шала, после съвсем нежно, с пура в ръка я хвана за рамото.
— Франи — каза той, — Франсес. Хайде, детко. Хайде да не си прахосваме най-хубавото време от деня тука… Хайде, детко.
Франи се стресна и се събуди — всъщност подскочи, сякаш някой бе друснал силно кушетката. Надигна се на лакът.
— Брей! — каза Франи и присви очи срещу утринното слънце. — Защо е толкова слънчево? — Тя почти не забеляза присъствието на Зуи. — Защо е толкова слънчево?
Зуи я наблюдаваше доста внимателно.
— Аз нося слънце със себе си, детко, където и да ида.
Франи, все още примигвайки, се втренчи в него.
— Защо ме будиш? — попита тя. Все още беше много отпусната от съня, за да се ядоса, но явно долавяше вече, че тук има нещо несправедливо.
— Ами… ето какво. Ние с брат Анселмо получихме нова енория. В Лабрадор, разбираш ли. И се питахме дали няма да ни дадеш благословията си преди…
— Брей! — каза отново Франи и сложи длан на темето си. Късата й модерна прическа се бе запазила отлично след съня. Тя имаше път по средата — за най-голямо удоволствие на страничния наблюдател.
— Ох, сънувах ужасен сън — каза тя. Понадигна се и с една ръка прибра реверите на пеньоара си. Носеше ушит по поръчка пеньоар от плътна коприна, бежов, с красива бродерия — розови чайни розички.
— Разказвай — рече Зуи и дръпна от пурата. — Аз ще ти разгадая съня.
Тя потрепери.
— Беше направо ужасно. Злокобно. Никога през живота си не съм сънувала такъв злокобен кошмар.
— Злокобен, а? Това е много интересно. Много показателно. Имах страшно интересен случай в Цюрих преди няколко години… една млада особа, много прилича на тебе…
— Млъкни за малко или ще го забравя — каза Франи. Тя се взря жадно в пространството, както правят любителите на кошмари. Под очите й имаше кръгове и други по-неуловими признаци, характерни за едно силно разстроено младо момиче, но въпреки това никой не би пропуснал да забележи, че тя е първокласна красавица. Кожата й беше хубава, а чертите на лицето — изящни и много изразителни. Очите й имаха почти същия поразително син цвят като очите на Зуи, но бяха по-раздалечени, каквито несъмнено трябва да бъдат очите на една сестра — тъй да се каже, човек не можеше да откъсне поглед от тях. Преди около четири години, когато тя завърши интерната, брат й меланхолично бе предсказал, докато тя му се усмихваше от трибуната на абитуриентите, че Франи по всяка вероятност някой ден ще се омъжи за човек със суха кашлица. Значи и това бе изписано на лицето й.
— О, боже, сега си спомням! — каза тя. — Беше направо злокобно. Бях на някакъв плувен басейн и цял куп хора все ме караха да се гмуркам на дъното за една кутия кафе „Медалия Д’Оро“. Щом изплувах на повърхността, те пак ме принуждаваха да се гмурна. Аз плачех и повтарях на всички: „Вие имате бански костюми. Защо не се гмурнете и вие?“ Но те само се смееха и правеха едни такива ужасно ехидни забележчици, и аз пак се гмурках. — Тя отново потрепери. — Онези две момичета от нашата спалня бяха там. Стефани Лоуган, а пък другата почти не я знам… всъщност аз ужасно я съжалявам, защото има такова идиотско име. Шарън Шърман. И двете държаха едно голямо гребло и все се опитваха да ме ударят, щом изплувах на повърхността. — За миг Франи закри очите си с ръце. — Брей! — Тя разтърси глава и продължи. — Единственият човек, чието присъствие имаше някакъв смисъл в тоя сън, беше професор Тъпър. Искам да кажа, той беше единственият човек, за когото знам, че ме ненавижда.
— Ненавижда те, а? — Зуи сложи пурата в устата си и бавно я завъртя с пръсти, като гадател на сънища, който още не е събрал всички факти около съответния случай. Изглеждаше много доволен. — Защо те ненавижда? — попита той. — Няма нужда да ми казваш всичко, ти разбираш, че…
— Ненавижда ме, защото ходя на тоя щур религиозен семинар, дето той го води, и никога не мога да си наложа да му се усмихна, когато се прави на очарователен и на страхотен оксфордски възпитаник. Той е пратен от Оксфорд на разменни начала или нещо такова и е просто един ужасно тъжен, стар и самодоволен фукльо с буйна вълниста бяла коса. Мисля, че ходи в мъжката тоалетна и нарочно си я разрошва, преди да влезе в час… наистина. Не е във възторг от предмета си. От собствената си персона да. От предмета си не. Това щеше да е нормално… искам да кажа, че нямаше да е нищо особено… обаче той непрекъснато подхвърля идиотски намеци, че бил Личност, Осенена от Божията Благодат, и че ние сме били много щастливи деца, защото той е дошъл в страната ни. — Франи направи гримаса. — Единственото нещо, което върши с някакъв ентусиазъм, когато не се фука, разбира се, е да поправя някого от нас, ако той каже, че нещо е на санскрит, когато то всъщност е на пали. Просто знае, че не мога да го понасям! Трябва да видиш какви физиономии му правя, когато не ме гледа.
— И какво правеше той на плувния басейн?
— Там е работата! Нищо! Абсолютно нищо! Просто се въртеше там, усмихваше се и наблюдаваше. Той беше най-лош от всички.
Зуи я погледна през дима на пурата си и каза безстрастно:
— Изглеждаш ужасно. Известно ли ти е?
Франи се втренчи в него.
— Можеше цял ден да си седиш на мястото, без да ми го казваш — заяви тя. И добави натъртено: — Само не се захващай с мен рано сутрин по никое време, моля те. Сериозно ти говоря.
— Никой не се е захващал с теб, детко — каза Зуи с най-безизразния си тон. — Ти просто изглеждаш ужасно и това си е. Защо не хапнеш нещо? Беси каза, че имаме пилешки бульон и…
— Ако още някой ми спомене пак за пилешки бульон…
Но Зуи вече бе насочил вниманието си другаде. Той гледаше надолу към обления от слънцето шал, там, където покриваше глезените и прасците на Франи.
— Кой е това? Да не е Блумбърг? — Посегна с пръст и нежно побутна една голяма и странно подвижна издутина под шала. — Блумбърг? Ти ли си?
Издутината се размърда. Сега и Франи гледаше натам.
— Не мога да се отърва от него. Направо е луд по мене — каза тя.
Подтикнат от търсещите пръсти на Зуи, Блумбърг внезапно се протегна и започна да си пробива път към свободното пространство на Франиния скут. В мига, когато непривлекателната му глава се появи на дневна светлина, на слънчева светлина, Франи го хвана за предните лапи и го повдигна на подходящо разстояние за интимен поздрав.
— Добро утро, мили Блумбърг! — каза тя и го целуна горещо между очите. Той премигна с отвращение. — Добро утро стар, дебел, миризлив котарако. Добро утро, добро утро, добро утро.
Тя го обсипа с целувки, но това не събуди у него ответна вълна на нежност. Той направи неумел и доста буен опит да докопа ключицата на Франи. Беше много едър сив кастриран котарак на ивици.
— Нали е любвеобилен? — възхити му се Франи. — Никога не е бил толкова любвеобилен.
Тя погледна към Зуи, сигурно чакаше неговото одобрение, но лицето му зад пурата не изразяваше нищо.
— Погали го, Зуи! Виж колко е сладичък. Погали го.
Зуи протегна ръка и погали извития гръб на Блумбърг веднъж, дваж, после се отказа, стана от масичката и криволичейки, прекоси дневната, за да стигне до рояла. Широко отворен, с цялата си стенуейска чудовищност, роялът стоеше обърнат към Франи, столчето бе точно срещу нея. Зуи седна на столчето и погледна с прекален интерес към нотния свитък на пюпитъра.
— Има толкова бълхи, че дори не е смешно — каза Франи. Тя се бореше с Блумбърг, опитвайки се да го задържи в покорната поза на домашна котка. — Снощи му намерих четиринайсет бълхи. Само от едната страна. — Тя здраво притисна хълбоците на Блумбърг надолу и погледна Зуи.
— А как е сценарият? — попита тя. — Получи ли го най-после или какво?
Зуи не отговори.
— Боже господи! — каза той, като все още гледаше нотите на пюпитъра. — Кой е извадил това? — Нотният свитък носеше заглавие „Не бъди лоша, малката“. Беше най-малко отпреди четиридесет години. На корицата имаше репродукция с цвят на сепия — мистър Глас с цилиндър и фрак, мисис Глас — също. Те се усмихваха ослепително на камерата, и двамата леко приведени напред, широко разкрачени, опрели ръце на бастунчета.
— Какво има? — попита Франи. — Не мога да видя.
— Беси и Лес. „Не бъди лоша, малката“.
— О-о-о — нервно захихика Франи. — Снощи Лес се отдаде на спомени. Искаше да ми помогне. Той си мисли, че ме боли стомахът. Извади и последния нотен лист от архивите си.
— Интересно как така се озовахме в тая проклета джунгла, от „Не бъди лоша, малката“, та чак дотук. Ти да имаш представа?
— Не. Но съм се опитвала да разбера — каза Франи. — Как беше сценарият? Дойде ли? Ти каза, че някой си мистър Лесейдж или как му беше името щял да го остави на портиера, преди да…
— Получих го, получих го — отвърна Зуи. — Не ми се ще да говорим за него.
Той сложи пурата в устата си и започна да свири мелодията на една песен, наречена „Мечокът“, която доста шумно бе дошла на мода навремето и явно бе излязла от мода, преди Зуи да се е родил.
— Не само че го получих, ами и Дик Хес ми се обади към един часа снощи… точно след нашето малко скандалче, и ме помоли да се срещнем на чашка, това копеле. Отгоре на всичко в „Сан Ремо“. Той сега открива Вилидж. Боже всемогъщи!
— Не блъскай клавишите — каза Франи, като го наблюдаваше. — Аз ще ти бъда диригент, ако смяташ да стоиш там. Слушай първата ми команда. Не блъскай клавишите.
— Първо на първо, той знае, че не пия. Второ на второ, знае, че съм роден в Ню Йорк и че ако има нещо, което не мога да понасям, това е атмосферата му. Трето, той знае, че живея на другия край на света, мамка му. И четвърто, три пъти му казах, че съм по пижама.
— Не блъскай клавишите — изкомандува Франи, като галеше Блумбърг.
— Но не, той не можел да чака. Трябвало да ме види веднага. Страшно важно било. Нямало майтап. Бъди добро момче поне веднъж в живота си, скочи в някое такси и хайде с мен.
— А ти? Не блъскай и капака. Това е втората ми…
— Разбира се, че отидох! Никаква воля нямам, по дяволите — каза Зуи. Той затвори припряно капака на пианото, но без да го блъска. — Моята беда е, че нямам вяра на никакви провинциалисти, дошли в Ню Йорк. Не ме интересува от колко време, дявол ги взел, са тука. Все ме е страх, че или ще ги смачка нещо, или ще ги набият, докато откриват някое американско ресторантче на Второ авеню. Или бог знае какво. — Той мрачно издуха струя цигарен дим към корицата на „Не бъди лоша, малката“. — Та аз отидох там. И ето ти го нашия Дик. Толкова закъсал, така паднал духом, пълен с такива страхотни новини, че не може да чака. Седи до масата със сини джинси и ужасно спортно сако. Демойнският[86] провинциалист, депортиран в Ню Йорк. Можех да го убия, кълна се в бога. Каква нощ. Седях там цели два часа, докато той ми обясняваше какво надуто копеле съм аз и от какво семейство на неврастеници и ненормални феномени произхождам. После, като ме разнищи до край — и мен, и Бъди, и Сиймор, макар че и двамата никога не ги е виждал — и като стигна до задънена улица, защото не можеше да реши дали до края на вечерта да е нещо като нахакана Сидони Колет[87], или Томас Улф[88] в съкратен вид, изведнъж измъкна изпод масата онова страхотно дипломатическо куфарче с монограм и ми бутна в ръцете новичък сценарий. — Той махна с ръка, сякаш искаше да сложи край на въпроса. Но жестът бе прекалено нервен и Зуи прекалено бързо стана от столчето. Пурата беше в устата му, ръцете — в джобовете. — Години наред съм си запушвал ушите и съм оставял Бъди да се изприказва на актьорска тема. Боже господи, какви неща можех да му надрънкам за Писателите, които съм Познавал.
Той постоя разсеяно, после взе да обикаля безцелно наоколо. Спря пред „Виктролата“, втренчи празен поглед в нея и за собствено удоволствие излая два пъти във фунията й. Франи, която го наблюдаваше, се опита да се засмее, но той продължи нататък. Пред аквариума с тропическите рибки, който бе покачен върху радиоапарата марка „Фрешман — 1927“, внезапно спря и извади пурата от устата си. Надникна вътре с явен интерес.
— Черните ми молинезии измират ли, измират — каза Зуи и машинално посегна към съда с храна за рибки.
— Беси ги нахрани тая сутрин — предупреди го Франи. Тя продължаваше да гали Блумбърг, да го насилва да се приспособи към сложния и труден свят извън топлия шал.
— Те май умират от глад — каза Зуи, но дръпна ръка от храната за рибки. — Ей тоя приятел има много измъчен вид. — Той почука с нокът по стъклото. — Имаш нужда от малко пилешки бульон, детко.
— Зуи — каза Франи, за да привлече вниманието му върху себе си. — Как стоят нещата? Имаш два нови сценария. Какъв е оня, дето Лесейдж е пратил с такси?
Зуи продължи да гледа втренчено рибките. После във внезапен, но явно неудържим порив се просна по гръб на килима.
— В оня сценарий, дето го прати Лесейдж, аз съм Рик Чалмърс в една салонна комедия на нравите от 1928 година, взета направо от каталога на Френч.[89] Единствената разлика е, че е страхотно модернизирана с много жаргон на тема комплексите и задръжките на модерния човек, които авторът е изучил добре благодарение на психоаналитика си.
Франи погледна към онова, което се виждаше от него. Само подметките и токовете на обувките му.
— Ами сценария на Дик? — попита тя. — Прочете ли го вече?
— В сценария на Дик аз съм Бърни, чувствителен млад пазач в метрото, играя в най-смелия, най-безподобния телевизионен спектакъл, за който си чувала, дявол да го вземе.
— Наистина ли? Наистина ли е хубав?
— Не казах хубав, казах смел. Нека да сме наясно, детко. На сутринта след първото представление всички ще се тупат един друг по гърба в необуздан порив на взаимно възхищение. Лесейдж. Хес. Померой. Продуцентите. Цялата храбра шайка. Всичко ще започне днес следобед. Ако не е започнало вече. Хес ще отиде в кабинета на Лесейдж и ще му каже: „Мистър Лесейдж, сър, имам нов сценарий, в който се разправя за един чувствителен млад пазач на метрото, дето просто пращи от смелост и почтеност. И аз зная, сър, че след нежните и трогателни сценарии вие най-много обичате сценарии, в които има смелост и почтеност. А този, сър, пращи и от двете. Пълен е с космополити. Той е сантиментален. Силен е точно където трябва. И точно когато проблемите съвсем налягат чувствителния пазач, разбиват вярата му в Човечеството и в Малкия човек, деветгодишната му племенница си идва от училище и тъкмо навреме му поднася малко хубава шовинистка философия, наследена чак от израсналата в пущинаците съпруга на Андрю Джаксън[90] и достигнала до нас чрез потомството и средното училище. Няма грешка, сър! Всичко това е толкова земно, просто, фалшиво, толкова познато и банално, че може да бъде обикнато дори от нашите лакоми, нервни, неуки продуценти.“ — Зуи внезапно се надигна и седна. — Току-що се окъпах, а пък се потя като прасе — отбеляза той. Изправи се на крака, като хвърли, сякаш против волята си, мълниеносен поглед към Франи. Понечи да извърне очи, но вместо това я погледна по-внимателно. Със сведена глава, тя бе приковала очи в скута си и продължаваше да гали Блумбърг. Но имаше и нещо ново. — О! — възкликна Зуи и се приближи до кушетката; явно си търсеше белята. — Устните на мадам се движат. Молитвата напира. — Франи не вдигна очи. — Какво правиш, дявол да го вземе? Търсиш спасение от моето нехристиянско отношение към масовото изкуство ли?
Франи вдигна поглед и поклати глава, като премигваше. Усмихна му се. Устните й продължаваха да шепнат нещо.
— Само не ми се усмихвай, моля ти се — каза Зуи с равен глас и мигом се оттегли. — Сиймор все ми се усмихваше. Тая къща е тъпкана с веселяци. — Пред един от шкафовете той спря и без нужда подравни няколко книги. Отиде до средния еркерен прозорец, където имаше канапенце, поставено до бюрото от черешово дърво — там мисис Глас си правеше сметките и пишеше писма. Той обърна гръб на Франи и се загледа навън, с ръце в джобовете и с пура в устата. — Знаеш ли, че мога да замина за Франция да се снимам в един филм? — попита той с раздразнителен тон. — Казах ли ти го?
Франи погледна гърба му с интерес.
— Не, не си ми казал. Сериозно ли говориш? Какъв филм?
Загледан в чакъления покрив на училището от другата страна на улицата, Зуи отвърна:
— О, това е дълга история. Пристигнал някакъв френски субект и чул за албума, дето го правихме с Филип. Преди няколко седмици обядвахме с тоя французин. Истински мошеник, ама е някак си приятен и е явно на мода там точно сега. — Той сложи крак на еркерното канапенце. — Обаче нищо не е сигурно… с тези типове не можеш да бъдеш сигурен… Но си мисля, че почти го навих да направим филм по романа на тоя Ленорманд. Бях ти го изпратил.
— Да! О, това е вълнуващо, Зуи. Ако заминеш изобщо, кога мислиш, че ще бъде?
— Не е вълнуващо. Точно там е работата. Ще бъде удоволствие да работя, вярно. За бога, така е. Но дяволски мразя да напускам Ню Йорк. Ако искаш да знаеш, аз мразя всички така наречени творци, дето се качват на разни кораби. Пет пари не давам за причините. Тук съм роден. Тук съм ходил на училище. Тук са ме блъскали с кола — два пъти на една и съща проклета улица. За бога, не е моя работа да играя в Европа.
Франи се втренчи унесено в белия му поплинен гръб. Но устните й продължаваха безмълвно да редят думи.
— Ами щом мислиш така, тогава защо ще заминаваш? — попита тя.
— Защо ще заминавам ли? — каза Зуи, като продължи да гледа навън. — Най-вече заминавам, защото ми дойде до гуша да ставам разярен сутрин и да си лягам разярен вечер. Заминавам, защото осъждам всяко бедно покварено копеле, което познавам. Това само по себе си не ме притеснява особено. Поне като съдя, съдя от първата дума и знам, че като нищо ще плащам за всяка присъда, дето издавам, рано или късно, по един или друг начин. Но, боже господи, има нещо, което правя с настроението на хората от тоя град и повече не мога да се гледам спокойно. Ще ти кажа точно какво правя. Карам всички да чувстват, че не им се върши истински хубава работа, ами само искат да свършат нещо, което ще се хареса на познатите им — критиците, продуцентите, публиката, дори учителите на децата им. Ето какво правя. Това е най-лошото.
Загледан в училищния покрив, той се намръщи, после с връхчетата на пръстите бръсна няколко капки пот от челото си. Франи каза нещо и той мигом се обърна.
— Какво? — попита Зуи. — Не чувам.
— Нищо. Казах „о, боже“.
— Защо „о, боже“?
— За нищо. Не се нахвърляй така върху мен, моля те. Размишлявах, това е всичко. Само да ме беше видял в събота. Говориш ми, че разваляш настроението на хората. Аз направо изпортих целия ден на Лейн. Не само че се заяждах непрекъснато, ами нали бях отишла за един хубав, задушевен, нормален и както се предполага — приятен футболен мач, но каквото и да кажеше Лейн, или веднага се нахвърлях върху него, или му противоречах, или… просто не знам… направо изпортих всичко. — Франи поклати глава. Тя продължаваше да гали Блумбърг, но разсеяно. Изглежда, той беше в центъра на вниманието й. — Просто не можех да си запазя собственото мнение за себе си. Беше направо ужасно. Още в секундата, когато го видях на спирката, започнах да се заяждам и заяждам с него за всичките му мнения и вкусове… и направо за всичко. Ама за всичко. Беше написал едно съвсем безвредно, хилаво репортажче за Флобер, с което беше толкова горд, и искаше да ми го прочете, ама на мен просто ми се видя толкова снизходително и снобско, че можех само… — тя млъкна. А Зуи, който се бе засилил към нея, я погледна с присвити очи. Беше още по-бледа, още по-измъчена, отколкото след събуждането. — Цяло чудо е, че не ме уби на място. Направо щях да го поздравя за това.
— Вече ми го каза снощи. Тая сутрин не ми трябват изветрели спомени, детко — рече Зуи и се върна към гледката през прозореца. — Първо на първо, много се лъжеш, като се оплакваш от хората и от нещата, вместо от себе си. И двамата се лъжем. Аз правя същото, щом стане въпрос за телевизията… това ми е ясно. Обаче е погрешно. Ние сме виновните. Непрекъснато ти повтарям това. Защо толкова бавно загряваш, а?
— Аз не загрявам бавно, но ти непрекъснато…
— Ние сме си виновни — повтори Зуи, без да обръща внимание на думите й. — Ние сме маниаци и това си е. Тези две копелета ни пипнаха хубавичко и раничко и ни направиха ненормални, с ненормални представи, това е. Ние сме като татуираната жена[91] и никога няма да имаме и минутка покой, до края на живота си, докато не татуираме всичко живо. — Посмръщил лице, той приближи пурата до устните си и дръпна от нея, но тя бе угаснала. — Отгоре на всичко — продължи той веднага — имаме си и комплексите на „Умното дете“. Не сме успели изобщо да напуснем проклетия ефир. Нито един от нас не е успял. Ние не говорим, ние ораторстваме. Ние не беседваме, ние тълкуваме. Поне аз го правя. Щом се намеря в една стая с някой, дето има нормален брой уши, аз на минутата се превръщам в проклет наблюдател или в човешко подобие на игла за шапка. Царят на Скучаещите. Да вземем снощи например. В „Сан Ремо“. Непрекъснато се молех Хес да не вземе да ми разправя сюжета на новия си сценарий. Дяволски добре знаех, че има такъв. Дяволски добре знаех, че няма да изляза оттам без новия сценарий, та да си го занеса вкъщи. Но аз непрекъснато се молех той да ми спести едно предварително словесно представление. Хес не е тъп. Знае, че не мога да си държа устата затворена. — Зуи изведнъж рязко се обърна, без да сваля крак от канапенцето, и взе, направо грабна рекламния кибрит от бюрото на майка си. Извърна се отново към прозореца и към училищния покрив и отново сложи пурата в устата си, но веднага я извади. — Да върви по дяволите! Толкова е тъп, че да ти се пръсне сърцето, като го гледаш. Той е като всички други в телевизията. И в Холивуд. И в Бродуей. Смята, че всичко сантиментално е нежно, всичко брутално е късче реализъм и всичко, което завършва с физическо насилие, е законна кулминация на нещо, което дори не е…
— Каза ли му това?
— Разбира се, че му го казах! Току-що ти разправях, че не мога да си държа устата затворена. Разбира се, че му го казах! Оставих го да си седи там и да си мисли, че е по-добре да умре. Или един от нас да умре… страшно се надявам, че това ще бъда аз. Беше типична финална сцена за „Сан Ремо“.
Зуи си свали крака от канапенцето. Обърна се, едновременно напрегнат и разтревожен, дръпна креслото и седна. Запали отново пурата си, после се прегърби притеснено и опря лакти на бюрото от черешово дърво. Зад мастилницата се виждаше един предмет, който служеше на майка му за преспапие — малка стъклена топка, в която имаше снежен човек с цилиндър, монтирана върху черна пластмасова поставка. Зуи я взе, разклати я и застина, явно наблюдавайки снежния вихър.
Франи гледаше към него, заслонила очите си с длан. Той седеше сред най-големия сноп слънчева светлина в стаята. Ако искаше да го гледа продължително, тя можеше да промени позата си, но щеше да обезпокои Блумбърг, който явно бе заспал в скута й.
— Наистина ли имаш язва? — попита изведнъж тя. — Майка каза, че имаш язва.
— Да, имам язва, за бога. Това е Калиюга[92], детко. Железният век. Всеки, който е минал шестнайсетте и няма язва, е проклет шпионин. — Той разтърси още по-силно снежния човек. — Смешното е, че Хес ми харесва. Или поне, ми харесва, когато не ми натрапва артистичната си мизерия. Той поне носи ужасни вратовръзки и смешни костюми с подплънки на раменете сред цялата тази бъзлива, свръхконсервативна, свръхконформистка лудница. И ми харесва неговата суетност. Толкова е надут, тоя щур копелдак, че е направо унизително за него. Всъщност той смята, че телевизията е достойна за неговото присъствие и за неговия голям, безподобен талант… което е безумно унизително, ако имаш сили да си го помислиш. — Той втренчи поглед в стъклената топка и зачака снежната буря да поутихне. — В известен смисъл аз донякъде харесвам и Лесейдж. Всичко, което той притежава, е най-доброто: сакото му, двукаютната му яхта, бележките на сина му, който е в Харвард, електрическата му самобръсначка, всичко. Веднъж ме покани у тях на обяд и ме спря на прага, за да ме попита дали си спомням за покойната Каръл Ломбард[93] от киното. Предупреди ме, че ще бъда потресен, като се запозная с жена му, тя била луда по Каръл Ломбард. Сигурно ще го харесвам за това нещо, докато съм жив. Жена му всъщност се оказа една наистина досадна, едрогърдеста блондинка с малко арабски тен.
Зуи рязко се обърна към Франи, защото бе казала нещо.
— Какво? — попита той.
— Да! — повтори Франи, бледа, но сияеща, а явно и обречена да харесва мистър Лесейдж до края на дните си.
Зуи продължи да пуши мълчаливо.
— Това, което ме притеснява толкова, когато става въпрос за Дик Хес — каза той, — което ме натъжава толкова или ме вбесява, или каквото и, по дяволите, да изпитвам, е, че първият му сценарий за Лесейдж беше доста добър. Всъщност — почти добър. Той беше и първият, по който снимахме филм… мисля, че не си го гледала, ти беше в училище или нещо такова. Аз играех млад фермер, който живее с баща си съвсем усамотено. Момчето си въобразява, че мрази земеделието, те едва смогват да свържат двата края, тъй че когато бащата умира, то продава добитъка и прави страхотни планове да отиде в големия град, за да си изкарва прехраната там. — Зуи взе пак снежния човек, но не го разклати, а само го завъртя върху поставката. — Имаше някои хубави места в тоя сценарий. След като продавам кравите, аз все ходя на пасището да ги търся. После излизам на прощална разходка с момичето си, точно преди да замина за големия град, и неволно я водя към пустото пасище. По-късно отивам в големия град и си намирам работа, обаче си прекарвам цялото свободно време, като вися по кланиците. Накрая има много натоварено движение по главната улица, една кола завива наляво и се превръща в крава. Аз хуквам след нея точно когато сменят светлините и съм блъснат… зашеметен. — Той разклати снежния човек. — Сигурно не беше нещо, дето да не можеш да го гледаш, докато си режеш ноктите на краката, но поне не ти се ще да се измъкнеш от студиото веднага след репетицията и да си идеш вкъщи. Поне беше достатъчно свежо и си беше негово, и не принадлежеше към никое банално течение в киноизкуството. По дяволите, иска ми се той да си иде вкъщи и да се зареди пак. По дяволите, иска ми се всички да си идат вкъщи. До смърт ми е омръзнало да играя ролята на моралиста в живота на другите. Господи, трябва да видиш Хес и Лесейдж, когато говорят за ново представление. Или за ново, каквото и да било. Щастливи са като в кочина, докато се появя аз. Чувствам се като онези мрачни копелета от любимия на Сиймор „Чжуан Цзи“[94], с които плашат всичко живо. „Пазете се, когато така наречените мъдреци излизат с куцукане на сцената.“ — Той седеше неподвижно и наблюдаваше как кръжат снежинките. — Понякога ми идва да легна и да умра.
В този момент Франи гледаше едно огряно от слънцето избеляло петно на килима близо до пианото, устните й усилено мърдаха.
— Не можеш да си представиш колко е смешно — каза тя. Гласът й лекичко потрепера и Зуи погледна към нея. Бледността й изпъкваше още повече, защото тя не носеше червило. — Това, което казваш, ми напомня за всичко, което аз казах на Лейн в събота, щом той взе да ми играе по нервите. Сред ония ми ти мартинита, охлюви и какво ли не. Всъщност ние с теб се тревожим не за едни и същи неща, но са горе-долу от същия род и причините са същите. Поне на такова ми прилича.
Точно в този миг Блумбърг се надигна в скута й и по-скоро като куче, отколкото като котка взе да се върти, за да се намести по-удобно. Разсеяно, и все пак като добър наставник, тя сложи ръце на гърба му и продължи да приказва. — Направо стигнах до положение да си говоря сама като лунатичка. Казах си: ако чуя от теб още една заядлива, дребнава, неуместна дума, Франи Глас, ние с теб сме свършени… ама свършени. И известно време не бях чак толкова лоша. Цял месец, когато някой ми кажеше нещо много снобско и лицемерно или адски нафукано и от тоя род, поне си мълчах. Ходех на кино или стоях в библиотеката по всяко време, или пишех като луда писмени работи за комедията на Реставрацията и тям подобни — поне за известно време имах удоволствието да не чувам собствения си глас. — Тя поклати глава. — После, една сутрин — бам! — и започнах отново. Не знам защо не спах цяла нощ, а имах час по френска литература в осем, тъй че накрая просто станах, направих си кафе, а по-късно се разходих из колежа. Най-много ми се искаше да покарам колело, но се страхувах, че всичко живо ще ме чуе, като го вземам от стоянката… все пада нещо… тъй че отидох във факултета по литература и седнах вътре. Седях дълго в една стая, най-накрая станах и изписах черната дъска с цитати от Епиктет[95]. Изписах едното й крило от край до край, направо не очаквах, че знам толкова много цитати. Слава богу, изтрих всичко, преди да почнат да влизат другите. Обаче това, си беше чиста детинщина… Епиктет би ме намразил, но… — Франи се поколеба. — Не знам. Мисля, че просто ми се искаше да видя името на някой добър човек, написано на черна дъска. Както и да е, от това се навих отново. Заяждах се цял ден. Заяждах се с професор Фалън. Заяждах се с Лейн, докато говорехме по телефона. Заяждах се с професор Тъпър. Ставах все по-лоша и по-лоша. Дори започнах да се заяждам с моята съквартирантка. О, боже, бедничката Бев! Хващах я, че ме гледа така, сякаш се надява най-после да се изнеса от стаята и да оставя някоя по-нормална и приятна личност да се настани там, та да има мъничко спокойствие. Направо бях ужасна! И най-лошото беше, че знаех каква досадница съм, как измъчвам хората, дори ги оскърбявам… но просто не можех да спра. Просто не можех да престана да се заяждам! — С доста разсеян вид тя млъкна колкото да притисне надолу мърдащите задни части на Блумбърг. — Все пак най-лошото беше на лекции — заяви тя решително. — Тогава бях най-ужасна. Всъщност наумих си и не можех да се откажа, от мисълта, че колежът е още едно затъпяващо идиотско място, предназначено „за тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ и от тоя род. Божичко, искам да кажа, че имането си е имане. Какво значение има дали е пари, или собственост, или култура, или най-обикновени знания? За мен няма никаква разлика, ако махнеш фасадата… и все още мисля така! Понякога ми се струва, че знанието — във всеки случай, когато се превърне в самоцел — е най-лошо от всичко. Най-непростимо, сигурна съм. — Без всякаква причина тя нервно отметна косите си назад. — Мисля, че всичко това нямаше да ме потиска чак толкова, ако поне от време на време… от време на време… се явяваше по някой малък любезен, небрежен намек, че знанието би трябвало да ни прави по-мъдри, че ако не е така, учението е просто отвратително губене на време. Но никога не се явява такова нещо! Да си чул някой в някой колеж да загатне, че целта на учението е мъдростта. Едва ли си чувал да споменават думата мъдрост! Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? За почти четири години в колежа… това си е самата истина… за почти четири години в колежа само веднъж си спомням да съм чула думата мъдрост, и то в първи курс, в час по политическа икономия. И знаеш ли как беше употребена? Отнасяше се за някакъв приятен, стар, заслужил, тъп политик, който натрупал пари на борсата и после отишъл във Вашингтон, та да стане съветник на президента Рузвелт. Ама честна дума! За почти четири години в колежа! Не казвам, че така се случва с всички, но толкова се разстройвам, като си го помисля, че ми идва да умра. — Гласът й секна и тя отново се посвети на нуждите на Блумбърг. Устните й бяха почти толкова бледи, колкото и лицето. И съвсем лекичко напукани.
От доста време Зуи я гледаше втренчено.
— Искам да те питам нещо, Франи — рече внезапно той. Обърна се отново към бюрото, намръщи се и разклати стъклената топка. — Какво си мислиш, че правиш с тая молитва? Това се опитвах да разбера снощи. Преди да ми кажеш да се махам. Говориш за събиране на имане — пари, имущество, култура, знания и тъй нататък, и тъй нататък. Като продължаваш да се молиш — хайде, само ме остави да довърша, — като продължаваш да се молиш, не се ли опитваш да събираш един вид имане? Нещо, което е точно толкова достъпно, колкото и всички тези далеч по-материални неща. Или разликата е там, че става въпрос за молитвата? Искам да кажа, нима за тебе цялата разлика на света е в това къде човек трупа имането си — от тази страна или от другата. Там, където крадците не могат да проникнат и тъй нататък? В това ли е разликата? Само за секунда… поне почакай да свърша, моля те. — Той поседя мълчаливо, като наблюдаваше малката виелица в стъклената топка. — Има нещо в начина, по който си се захванала с тая молитва и от него направо ме втриса, ако искаш да знаеш истината. Мислиш си, че се мъча да те накарам да се откажеш от нея. Не знам дали го искам, или не… въпросът е спорен, по дяволите, но би ли могла да ми разясниш какви, дявол да го вземе, са ти мотивите. — Той се поколеба, но не достатъчно дълго, за да може Франи да го прекъсне. — От гледна точка на елементарната логика, за мен въобще няма видима разлика между човека, лаком за материални богатства… или дори за интелектуални богатства… и онзи, който е лаком за духовни богатства. Както казваш ти, имането си е имане, да върви по дяволите, а на мен ми се струва, че повечето светци, отрекли се от света, са били алчни и гнусни в душите си като всички нас.
Гласът на Франи потреперваше, когато каза колкото може по-хладно:
— Позволяваш ли ми сега аз да те прекъсна, Зуи?
Той остави снежния човек и взе да си играе с един молив.
— Да, да. Кажи.
— Всичко това ми е известно. Не си ми казал нищо, дето да не съм си го мислила вече. Ти каза, че искам нещо от молитвата… и това ме прави толкова алчна всъщност, колкото и някоя, която иска самурено палто, или да бъде известна, или да има страхотен престиж някъде. Всичко ми е известно! Божичко, за слабоумна ли ме смяташ? — Треперенето на гласа почти й пречеше да говори.
— Добре де, успокой се, успокой се.
— Не мога да се успокоя! Ти ме вбесяваш! Какво си мислиш, че правя в тая щура стая… Слабея като откачена, измъчвам Лес и Беси до полуда, обръщам къщата с главата надолу и какво ли не? Според теб аз изобщо нямам капка ум в главата си и ей така, без всякаква причина седя и се моля по цял ден, така ли? Ей това ме измъчва. Само защото съм взискателна към онова, което искам — в случая към образованието или към собственото си спокойствие вместо да мечтая за пари, престиж или слава, или нещо от тоя род, — не означава, че не съм самовлюбена и кариеристка като всички останали. Ако е за въпрос, аз съм по-лоша! И няма нужда прославеният Закари Глас да ми го казва! — Тук гласът й секна и тя пак съсредоточи вниманието си върху Блумбърг. Изглежда, сълзите й напираха, ако вече не бяха бликнали.
Наведен над бюрото, Зуи попълваше о-тата от рекламата, изрисувана върху малка попивателна преса, и силно натискаше с молива. Той подраска известно време, после перна с пръст молива и го запрати към мастилницата. Взе пурата си от медния пепелник, където я бе оставил. Беше почти изгоряла, но все още димеше. Зуи дръпна дълбоко, сякаш това беше противогазова маска в един безкислороден свят. После си наложи да погледне отново към Франи.
— Искаш ли довечера да се опитам да те свържа с Бъди по телефона? — попита той. — Мисля, че трябва да говориш с някого, мен не ме бива за това, дявол да го вземе. — Той почака, като я гледаше втренчено. — Франи. Какво ще кажеш?
Франи бе свела глава. Търсеше бълхи в козината на Блумбърг, пръстите й ловко прехвърляха кичур след кичур. Всъщност тя плачеше, но засега много сдържано, сълзите се лееха, но звук не се чуваше. Зуи я гледа почти цяла минута, после й каза не точно нежно, но без да й се натрапва:
— Франи. Какво ще кажеш? Да се обадя ли на Бъди?
Тя закима отрицателно, без да вдига глава. Продължаваше да търси бълхи. После, след известно време, измънка нещо неясно в отговор.
— Какво? — попита Зуи.
Франи повтори:
— Искам да говоря със Сиймор.
Със съвсем безизразно лице Зуи продължи да я гледа още малко, не забелязвайки капчиците пот, избили над типично ирландската му горна устна. После с характерно за него рязко движение се обърна и продължи да попълва о-тата. Но почти веднага остави молива. Стана доста бавно, което не бе характерно за него, и като взе със себе си угарката от пурата, отново зае еднокраката си поза до канапенцето. Един по-висок мъж, с по-дълги крака — някой от братята му например — би могъл да сложи крак на канапенцето, да направи „везна“ с повече лекота. Но така, както бе вдигнал крак, Зуи сякаш изпълняваше балетна позиция.
Постепенно той се остави да бъде погълнат от сцената, която се разиграваше величествено и безпрепятствено, без намесата на писатели и режисьори, пет етажа по-надолу, от другата страна на улицата. Пред частното девическо училище имаше доста голям клен — едно от четирите или петте дървета на тази щастлива страна на улицата — и в момента седем-осем годишно момиченце се криеше зад него. Тя носеше тъмносиня матроска и червено таке с помпон — почти същия червен цвят като одеялото от картината „Стаята на Ван Гог“. Всъщност от удобната позиция на Зуи нейното таке наистина приличаше на цветна мазка. На петнайсетина фута от нея кучето й — млад дакел със зелен кожен нашийник и с каишка — душеше наоколо и я търсеше, като припкаше в кръг, а каишката се влачеше след него. Мъката на раздялата бе непоносима и когато най-после надуши следите й, то не изтърпя и секунда повече. Срещата предизвика бурна радост и у двамата. Дакелът изскимтя, после се изправи на задните си крака, като потръпваше от възторг, докато неговата господарка бързо прескочи телената ограда около дървото и го вдигна на ръце. Тя го похвали с няколко думи на техния интимен език, после го пусна на земята, хвана каишката и двамата весело тръгнаха към Пето авеню и към Парка, далече от погледа на Зуи. Той, неволно сложи ръка на прозоречната рамка, сякаш имаше намерение да отвори прозореца и да се наведе навън, за да проследи двамата с поглед. Но в тази ръка беше пурата и той закъсня с една секунда.
— Дявол да го вземе — каза Зуи. В живота има и хубави неща, ама наистина хубави. Ние всички сме идиоти, щом се заблуждаваме така. Винаги, винаги свързваме всяко проклето нещо, което се случва, с нашето нищожно „аз“.
В този момент точно зад гърба му Франи си издуха носа с непресторено усърдие, звукът отекна много по-силно, отколкото можеше да се очаква от такъв деликатен на вид орган. Зуи се обърна и я погледна малко критично.
Макар да беше много заета с топката книжни кърпички, Франи вдигна очи.
— Е, съжалявам — каза тя. — Не може ли да се изсекна?
— Свърши ли?
— Да, свърших! Божичко, какво семейство! Издухаш си носа и те се втурнат да ти спасяват живота.
Зуи пак се обърна към прозореца. Дръпна бързо от пурата, а очите му проследиха подредените бетонни блокове, от които бе изградено училището.
— Веднъж, преди около година Бъди ми каза нещо доста свястно — каза той. — Не си спомням точно какво беше.
Зуи се поколеба. Макар че все още се суетеше с книжните кърпички, Франи, вдигна очи. Когато Зуи се затрудняваше да си спомни нещо, неговото колебание неизменно привличаше вниманието на братята и сестрите му, дори ставаше повод за забавление. Почти винаги колебанието му бе престорено. Най-често това бяха стари запаси от петте, несъмнено формирали личността му години на участие в програмата „Какво умно дете“, когато, за да не си помисли някой, че се перчи с блестящите си способности да цитира на момента и обикновено дума по дума всичко, което някога бе чел или дори бе слушал с интерес, той си създаде навика да бърчи вежди и да се преструва, че мънка, за да печели време, както правеха другите деца от радиопрограмата. Той сбърчи вежди, но заговори доста по-бързо, отколкото бе обичайно за него в такива случаи, сякаш бе усетил, че Франи — неговата бивша партньорка от „Какво умно дете“ — го бе хванала в преструвка.
— Каза, че ако човек лежи с прерязано гърло в подножието на хълм и кръвта му изтича, и край него мине някое хубаво момиче или стара жена с красива амфора, идеално закрепена на главата й, той трябва да може да се изправи на лакът и да я наблюдава, докато амфората благополучно се скрие зад билото на хълма. — Зуи се замисли над думите си, после леко изсумтя. — Бих искал да видя как го прави, копелето му с копеле. — Той дръпна от пурата си. — В това семейство всеки си има своя собствена религиозна програма, дявол да го вземе — отбеляза той с явно безразличие в гласа. — На Уолт е страхотна. Уолт и Бу Бу изповядват най-страхотните религиозни философии в нашето семейство. — Той дръпна от пурата си, сякаш за да си придаде повече тежест. — Веднъж Уолт каза на Уейкър, че всеки член на нашето семейство трябва да е натрупал дяволски много лоши карми[96] в предишните си прераждания. Имаше си теория, Уолт де, че религиозният живот и цялото страдание, дето върви с него, е просто наказание, което бог налага на хората, които имат дързостта да го обвиняват, че е създал един грозен свят.
Откъм кушетката се разнесе хихикането на публиката.
— Не бях чувала за това — каза Франи. — А каква е религиозната философия на Бу Бу? Не знаех, че тя има такава.
Зуи помълча малко, после каза:
— На Бу Бу ли? Според нея мистър Аш е сътворил света. Взела е тази история от дневника на Килвърт[97]. Попитали децата от началното училище в енорията на Килвърт кой е сътворил света и едно от тях отговорило: „Мистър Аш.“
Франи бе очарована и даде воля на чувствата си. Зуи, този загадъчен млад мъж, се обърна да я погледне и придоби много печално изражение; сякаш внезапно се бе спасил от всички възможни форми на лекомислието. Той свали крак от канапенцето, настани пурата си в медния пепелник на бюрото и се отдалечи от прозореца. Прекоси нехайно стаята, но, изглежда, имаше наум точно определена посока.
— Трябва да се омитам оттука. Имам среща на обед. — Каза той. Внезапно се наведе и като ленив собственик огледа вътрешността на аквариума. Почука с нокът по стъклото.
— Щом си обърна гърба, и всичко живо оставя моите черни молинезии да мрат. Трябваше да ги взема с мен в колежа. Знаех си аз.
— Ох, Зуи. От пет години все това повтаряш. Защо не идеш да си купиш нови рибки?
Той продължи да почуква по стъклото.
— Всички вие, нахакани колежанчета, си приличате. Безчувствени сте като пънове. Това не са какви да е черни молинезии, детко. Те ми бяха много близки. — При тези думи той се просна по гръб на килима, слабичкият му гръден кош бе притиснат между радиоапарата „Стомбърг — Карлсон 1923“ и претъпкана поставка за списания от кленово дърво. Франи отново виждаше само токовете и подметките на спортните му обувки. Но едва се беше проснал на земята и пак стана с изправен гръб, главата и раменете му внезапно изникнаха в полезрението на Франи — със същия зловещо-комичен ефект като падането на скелет от отворен гардероб.
— Продължаваме да се молим, а? — рече той и отново изчезна от погледа й. Само миг лежа мирно. После с почти неразбираем Мейфеърски акцент[98] каза:
— Бих желал да, побеседвам с вас, мис Глас, ако ми отделите една минутка.
Кушетката му отговори с подчертано зловещо мълчание.
— Щом искаш, моли се или си играй с Блумбърг, или си пуши на спокойствие, но ми дай пет минути тишина, детко. И по възможност никакви сълзи. Окей? Чуваш ли?
Франи не отговори веднага. Тя прибра колене и се сви на кълбо. Притегли към себе си спящия Блумбърг.
— Чувам те — отвърна Франи и още повече се сви под шала, като крепост, която вдига мостовете пред обсада. Поколеба се, после се обади отново. — Можеш да ми кажеш всичко, само не обиждай. Тая сутрин нещо не се чувствам като шампионка на състезание.
— Край на състезанието, детко, край. И да знаеш, има едно нещо, което никога не правя — никога не обиждам. — Ръцете на оратора бяха скръстени кротко на гърдите. — О, може да съм малко рязък понякога, вярно, но само когато обстоятелствата ми дават право. Обаче да обиждам — никога. Аз лично винаги съм смятал, че можеш да удариш с един…
— Зуи, не се шегувам — каза Франи, обръщайки се по-скоро към алпинките му. — Поне да беше седнал. Колкото и да е смешно, когато някой вдига врява тука, това става точно на мястото, където ти лежиш в момента. И все ти си тоя, който лежи там. Бъди така добър да станеш.
Зуи затвори очи.
— За щастие знам, че не говориш сериозно. Не е от сърце. Дълбоко в себе си ние и двамата знаем, че това е единственото свещено местенце в тая гъмжаща от призраци къща. По една случайност точно тук съм си отглеждал зайците. А те бяха светци, и двата. Всъщност това бяха единствените девствени зайци в…
— О, стига! — каза нервно Франи. — И хайде почвай, ако ще почваш. Само бих искала да проявиш поне малко тактичност при моето положение. Сигурна съм, че ти си най-нетактичният човек, когото познавам.
— Нетактичен! Никога. Прям — да. Храбър — да. Буен. Може би прекалено сангвиничен. Но никой никога…
— Казах нетактичен! — прекъсна го разпалено Франи, но се стараеше да не показва, че е развеселена от думите му. — Само се разболей някой път и иди да си направиш посещение, та да се видиш колко си нетактичен. Ти си най-невъзможният човек на света, който може да ти се изпречи, когато не си добре. Знаеш ли какво правиш дори когато някой само е настинал. Хвърляш му гадни погледчета, щом го видиш. Ти си направо най-антипатичната личност, която познавам. Така си е!
— Добре де, добре, добре — каза Зуи все още със затворени очи. — Никой не е съвършен, детко.
Гласът му стана мек и тъничък, без да преминава във фалцет, когато представи на сестра си как майка им прави поучителни забележки — познато и винаги реалистично представление за Франи.
— В яда си ние казваме много неща, мила госпожице, които всъщност не мислим и за които съжаляваме после.
Зуи внезапно се намръщи, отвори очи и няколко секунди гледа втренчено в тавана.
— Първо на първо — каза той, — аз мислех, че ти мислиш, че имам намерение да ти попреча да се молиш или нещо такова. Нищо подобно! Доколкото зависи от мен, можеш цял живот да си лежиш там на кушетката и да си декламираш уводната част на конституцията, обаче аз само се опитвам да…
— Прекрасно започваш. Направо прекрасно.
— Моля?
— О, стига. Хайде, давай, давай.
— Бях започнал да ти обяснявам, че нямам нищо против да се молиш. Каквото и да си мислиш ти. Да знаеш, че не си първият човек, на когото е хрумнало да се моли по тоя начин. Веднъж обиколих всички военни и военноморски магазини в Ню Йорк, за да си намеря една хубава скитническа раница. Щях да си я напълня със сухари и да тръгна да обикалям из проклетата страна. Да се моля по пътя. Да разпространявам молитвата по света. И от тоя род. — Зуи се поколеба. — И за бога, не си мисли, че го споменавам, за да ти покажа какъв Емоционален Млад Човек съм, Също Като Тебе.
— Че защо го споменаваш това?
— Защо го споменавам ли? Защото имам да ти казвам някои неща и е възможно да не съм достатъчно подходящ за случая. Защото някога самият аз съм имал силното желание да се моля, но не съм го правил. Доколкото знам, може да излезе, че ти завиждам. Всъщност много е възможно. Първо, аз съм бездарен актьор. Много е възможно да ми е противно да изпълнявам ролята на Марта, когато друг играе Мария[99]. Кой знае, по дяволите?
Франи не счете за нужно да отговори. Тя придърпа Блумбърг още мъничко към себе си и по неизвестни причини за лишен път силно го прегърна и го пусна.
После погледна към брат си и каза:
— Ти си истински вампир. Знаеш ли го?
— Задръж си комплиментите, детко… може някой ден да се наложи да си ги вземеш обратно. Все още се каня да ти кажа какво не ми харесва в начина, по който се молиш. Независимо дали съм подходящ за това, или не. — Тук Зуи за десетина секунди втренчи поглед в гипсовия таван, после отново затвори очи. — Първо, не ми харесват тези номера в стил Камила[100]. И не ме прекъсвай сега. Знам, че имаш законното право да се разкиснеш напълно и тъй нататък. И не смятам, че разиграваш сцени… не искам да кажа такова нещо. Нито си мисля, че това е някаква подсъзнателна молба за съчувствие. Но пак ти казвам не ми харесва. Жестоко е за Беси, жестоко и за Лес…, но ако не го знаеш още, това лекичко ми намирисва на суеверие. Дявол да го вземе, никоя молитва на света не може да оправдае суеверието. Не казвам, че ти си суеверна, тъй че стой спокойно. Само казвам, че цялата тая истерична история е дяволски противна.
— Свърши ли? — каза Франи, много демонстративно изправена.
Гласът й отново потреперваше.
— Добре, Франи. Хайде сега, разбрахме се, че ще ме изслушаш. Вече казах най-лошото. Само се опитвам да ти кажа още… не се опитвам, казвам ти, че не е честно да се отнасяш така към Беси и Лес. За тях е ужасно и ти го знаеш. По дяволите, знаеш ли, че снощи, преди да си легне, Лес непременно е искал да ти донесе мандарина. За бога! Дори Беси не може да понася разни истории с мандарини. Господи, и аз също. Ако ще продължаваш с това нервно разстройство, по дяволите, да беше отишла в колежа да си го преживяваш там. Където няма да си най-малкото детенце в семейството. И където, за бога, никой няма да гори от желание да ти носи мандарини. И където няма да си държиш в гардероба проклетите пантофки за степ.
В този момент Франи безмълвно, с почти невиждащи очи, посегна към кутията с книжни кърпички, поставена на мраморната масичка. Зуи разсеяно гледаше едно петно от лимонада на гипсовия таван, направено от самия него с воден пистолет преди двайсетина години.
— И друго ме притеснява, и то не е хубаво — каза той. — Свършвам, потрай още една секунда, ако можеш. Никак не ми харесва тоя отшелнически живот на светица, дето го водиш в колежа… това сополиво кръстоносно походче срещу целия свят. Пък и нямам предвид това, което ти си мислиш, че имам предвид, така че опитай се да не ме прекъсваш за малко. Разбирам, че най-вече вдигаш пукотевица срещу системата на образование. Само не се нахвърляй сега върху мене… за повечето неща съм съгласен с теб. Ама тая атака срещу целия свят е направо противна. В крайна сметка съгласен съм с теб около 98 процента. Обаче останалите два процента ме плашат до смърт. В колежа имахме един професор — само един, признавам, ама беше голяма работа, — който нямаше нищо общо с онова, за което говорихме досега. Той не беше Епиктет. Ама не беше и някой самомнителен тип, нито пък конте. Просто беше голям и скромен учен. Освен това не си спомням нито веднъж да е казал нещо, което да не може да се нарече мъдро… дори много мъдро. Какво ще стане с него, когато започнеш твоя бунт? Нямам сили да си го представя… хайде да сменим темата. А и останалите, дето ги нападаш така яростно, са друго нещо. Тоя професор Тъпър. И ония двамата тъпаци, за които ми говореше снощи — Манлиъс и другия. С дузини ги имахме в колежа, така е навсякъде и аз съм съгласен, че такива не са безопасни. Те са адски зловредни всъщност. Боже всемогъщи! Всичко, до което се докоснат, става абсолютно отвлечено и безполезно. Още по-лошо — става догма. Според мене те са най-виновни за цялата тая тълпа от невежи идиотчета, дето ги бълват колежите из цялата страна всяка година през юни. — При тези думи Зуи, който продължаваше да гледа в тавана, едновременно се намръщи и поклати глава. — Но това, което не ми харесва и според мене няма да се хареса нито на Сиймор, нито на Бъди — е начинът, по който говориш за тези хора. Искам да кажа, че ти не само презираш онова, което те олицетворяват… тях презираш. Това е дяволски лична атака, Франи. Така си е. Например когато говориш за Тъпър, в погледа ти има нещо наистина убийствено. Пък и цялата тая история, дето ходел в мъжката тоалетна да си разрошва косата. Всичките тия приказки. Сигурно си разрошва косата — напълно съвпада с онова, което си ми разправяла за него. Не твърдя, че не съвпада. Обаче не е твоя работа, детко, какво прави той с косата си. Щеше да бъде донякъде справедливо, ако неговите собствени превземки ти се виждаха малко нещо особени. Или ако го съжаляваше поне мъничко, задето е толкова несигурен в себе си, че се е загрижил за проклетото си жалко обаянийце. Но когато ти ми говориш за това — сега не се шегувам, — говориш ми така, сякаш проклетата му коса е твой личен неприятел. Това не е справедливо и ти си го знаеш. Ако ще воюваш със Системата на образованието, поне стреляй като добро, интелигентно момиче, защото врагът е насреща, а не защото не му харесваш прическата или проклетата вратовръзка. За около минута настъпи пълна тишина. Само Франи се секнеше от време на време — сиротно, продължително, „задръстено“ секнене, подсказващо, че пациентът има най-малкото тридневна хрема.
— Също като проклетата ми язва. Знаеш ли защо съм болен от язва? Или девет десети от причината да се разболея? Защото не разсъждавам правилно, оставям мислите ми за телевизията и за всичко друго да станат прекалено лични. Точно като тебе, аз съм по-голям и разбирам от тия работи.
Зуи млъкна. Вперил поглед в лимонаденото петно, той си пое дълбоко дъх през носа. Пръстите му бяха здраво оплетени на гърдите.
— И последно — каза той изведнъж. — Сега няма начин да не избухнеш. Но не мога да не ти го кажа. Това е най-важното. — Като се консултира набързо с гипсовата мазилка на тавана, той затвори очи. — Не знам дали си спомняш, детко, но аз си спомням как ти едно време беше станала малко нещо еретичка, така отричаше Новия завет, че се чуваше на сто мили наоколо. Всичко живо беше в проклетата армия и само аз те изслушвах. Ама спомняш ли си? Спомняш ли си изобщо?
— Тогава бях само на десет години! — промърмори Франи доста заплашително.
— Знам на колко години беше. Много добре знам. Хайде, сега не го споменавам с цел да ти натяквам… пази боже. Имам важни причини. Споменавам го, защото ти и като дете не си разбирала Христос, не го разбираш и сега. Мисля, че си го объркала с други десетина светци и не виждам как ще продължаващ да се молиш, като не знаеш кой кой е и кое какво е… Не си ли спомняш как започна твоето малко вероотстъпничество?… Франи? Спомняш ли си или не?
Отговор не последва. Само някой шумно се изсекна.
— Е, аз си спомням. Случва се. Матея, глава шеста. Много ясно си спомням, детко. Дори си спомням къде бях. В мойта стая, слагах малко гумена лента на стика си за хокей, а ти се втурна с гръм и трясък и с широко отворена библия. Христос вече не ти харесвал, та трябвало да се обадиш във военния лагер, на Сиймор, и да му разправиш всичко. И знаеш ли защо Христос вече не ти харесваше? Ще ти кажа. Първо, защото влязъл в Божия храм и прекатурил масите на менячите и пейките на гълъбопродавците. Това било много грубо, много Ненужно. Според тебе Соломон или някой друг никога нямало да направи такова нещо. И другото, дето не одобряваше… точно там беше отворила библията… бяха думите: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец небесен ги храни.“ Но когато Исус, без да си поеме дъх, добавя: „Не сте ли вие много по-ценни от тях?“ — о-о, ето къде малката Франи се измъква. Ето къде малката Франи най-невъзмутимо зарязва Библията и отива право при Буда, който не е така настроен против всички тези хубави птици небесни. Всички тези милички пиленца и патенца, дето си ги отглеждахме едно време. И не ми казвай пак, че си била на десет години. Възрастта ти няма нищо общо с това, за което ти говоря. Няма голяма разлика между десет и двайсет… или между десет и осемдесет, ако е там работата. Ти все още не можеш да обичаш един Христос колкото ти се иска, щом той е казал или извършил едно-две неща, за които са писали… и ти си го знаеш. Ти си органически неспособна да разбереш един син божи, който прекатурва маси. Ти не можеш да разбереш който и да е син божи, щом казва, че едно човешко същество, което и да е човешко същество — дори това да е някой си професор Тъпър — е по-ценно за бога от всяко пухкаво, безпомощно пиленце.
Франи седеше, изправена като свещ, обърнала лице натам, откъдето идваше гласът на Зуи, стиснала топка книжни кърпички в ръка. Блумбърг вече го нямаше в скута й.
— А ти сигурно можеш — каза тя с писклив глас.
— Няма значение дали мога, или не. Ами да, аз всъщност мога. Не ми се ще да се задълбочавам чак толкова, но поне никога не съм се опитвал, съзнателно или не, да превръщам Христос в свети Франциск Асизки, за да ми стане по-„симпатичен“ — а точно това държи да прави девет десети от християнския свят. Не че тая работа говори в моя полза. По една случайност мен не ме привличат светци от тоя тип. Но теб те привличат. И аз смятам, че това е една от причините за твоето малко нервно разстройство. И по-специално причината да си го преживяваш вкъщи. Тая къща е направена като по поръчка за тебе. Обслужването е добро, има студен и горещ наплив от призраци. Кое може да е по-удобно? Можеш да се молиш тука и да си забъркаш свети Франциск Асизки и Христос и Сиймор накуп. — Гласът на Зуи за миг секна. — Нима не виждаш това? Нима не виждаш от какви несигурни, лигави позиции гледаш на нещата? Божичко, няма нищо долнопробно в тебе, но в този миг до шията си затънала в долнопробни разсъждения. Не е само начинът, по който си се захванала с тая долнопробна молитвена религия, но имаш и едно долнопробно нервно разстройство — независимо дали го съзнаваш, или не. Виждал съм някое и друго истинско нервно разстройство и в такива случаи хората не му придиряха много-много къде…
— Престани, Зуи! Престани! — изхлипа Франи.
— Ей-сега, ей-сега. Защо се разстройваш впрочем? Ако ще излизаш от строя с пълна сила, защо не използваш тая сила, та да бъдеш добре и да си гледаш работата. Така, значи съм голословен. Много съм голословен. Но, боже господи, как само злоупотребяваш с малкото търпение, което ми е дадено по рождение! Хвърляш един поглед на колежа, на света, на политиката и на равносметката на едно лято, слушаш разговорите на куп вкретенени колежанчета и решаваш, че всичко е его, его, его и единственото умно нещо, което може да направи едно момиче, е да се излежава в леглото и да си обръсне главата, и да мърмори Христовата молитва, и да моли бога за някое мистично преживяване, което да я направи добра и щастлива.
— Ще млъкнеш ли най-сетне? — изкрещя Франи.
— Само още една секунда, още една секунда. Все за его ми говориш. Боже господи, само Христос може да реши кое е его и кое не. Това е божията вселена, детко, не твоята и той има думата. Какво ще кажеш за твоя любим Епиктет? Или за твоята любима Емили Дикинсън? Да не искаш всеки път, като я осени вдъхновението, твоята Емили да почне да се моли на бога, докато се изпари проклетото й егоистично вдъхновение. Не, разбира се, че не искаш! Ама искаш на професор Тъпър да му отнемат егото. За теб това е друга работа. Може и така да е. Може. Обаче недей да разправяш наляво и надясно за егото въобще. Ако наистина искаш да знаеш, според мен половината гадости на света ги правят хора, които проявяват истинското си „аз“. Вземи твоя професор Тъпър. Като знам какво си ми казвала за него, мога да се хвана на почти всякакъв бас, че това нещо, дето го проявява той, за което си мислиш, че е его, въобще не е его, ами някакво по-мръсно, далеч по-незначително качество. Боже господи, достатъчно си ходила на училище, за да знаеш кое как е. Вземи един невеж даскал, пообели му боята — ако е за това, може и университетски професор — и в половината от случаите ще откриеш отдолу някой роден автомонтьор или проклет каменоделец. Да вземем Лесейдж например — моя приятел, моя работодател, цвета на Медисън Авеню. Мислиш си, че неговото его го е подтикнало към телевизията ли? Нищо подобно! Той вече няма его… ако го е имал някога. Раздробил го е на хобита. Аз знам поне за две-три от неговите хобита и те имат нещо общо с една голяма сутеренна работилница за десет хиляди долара, пълна с разни инструменти и менгемета и бог знае какво още. Който проявява истинското си его в работата, той няма време за разни проклети хобита.
Зуи изведнъж млъкна. Все още лежеше със затворени очи, пръстите му здраво сплетени на гърдите, върху предницата на ризата. Но сега на лицето му се изписа пресилено болезнена гримаса — явно форма на самокритичност.
— Хобита — каза той. — Как ли стигнах до хобитата?
За миг остана неподвижен.
В стаята се чуваха само риданията на Франи, донякъде заглушели с една копринена възглавничка. Блумбърг седеше под пианото сред островче от слънчева светлина и доста живописно си миеше муцунката.
— Вечният моралист — каза доста сухо Зуи. — Каквото и да кажа, излиза, че нападам Христовата молитва. Не е вярно, дявол да го вземе. Само че не ми харесва как й къде се молиш. Бих искал да ме убедиш — умирам за това, — че за теб тя не е нещо като заместител на главната ти цел в живота, каквато и да е тя, по дяволите, или просто на всекидневните ти задължения. Нещо по-лошо, не мога да проумея — бог ми е свидетел, не мога — как така се молиш на Христос, като не го разбираш. И което е направо непростимо, като се има предвид, че са ти налели в главата толкова религиозна философия, колкото и в моята… което е направо непростимо, ти въобще не се опитваш да го разбереш. Щеше да има някакво извинение, ако ставаше въпрос за простичък човек като твоя богомолец или за някой дяволски отчаян човек… ама ти не си проста, детко, нито пък си дяволски отчаяна. — Тук, за първи път, откакто бе легнал, Зуи, все още със затворени очи, стисна устни — тъй да се каже, в скоби, това доста напомняше обичайния израз на майка му. — Божичко, Франи, ако ще е Христовата молитва, поне се моли на Христос, а не на свети Франциск и на Сиймор, и на дядото на Хайди, или на всичките наведнъж. Мисли си за него, ако ще се молиш, само за него, какъвто е бил навремето, а не какъвто ти се иска да е бил. Приеми фактите. Това проклето неприемане на фактите ти докара душевния смут и то няма да ти помогне да се съвземеш.
Зуи изведнъж покри с длани съвсем мокрото си от пот лице и постоя така. После отново скръсти ръце на гърдите си. Гласът му веднага пак налучка разговорния тон.
— Едно нещо ме смайва, направо ме смайва, не мога да разбера защо някой — освен ако не е дете или щастлив глупак като твоя богомолец — дори ще иска да се моли на един Христос, който поне мъничко се е различавал от онова, което се описва в Новия завет. Боже мой! Христос е най-интелигентната личност в Библията и това е. Кого не превъзхожда само? Кого? И двата завета са пълни с учени глави, пророци, апостоли, най-добри синове, Соломоновци, Исаевци, Давидовци, Павеловци… но, боже мой, кой освен Христос е знаел накъде духа вятърът. Никой. Не и Мойсей. Не ми говори за Мойсей. Той е бил добър човек и е поддържал прекрасна връзка с Господ и тъй нататък… но точно там е работата. Трябвало е да го прави. Христос е разбрал, че няма начин да се отделиш от Бога. — Тук Зуи плесна с ръце — само веднъж, и то леко, против волята си. И отново ги скръсти на гърдите си, преди да са заглъхнали ръкоплясканията, тъй да се каже. — О, боже мой, какъв ум! — каза той. — Кой друг щеше да си държи езика зад зъбите, когато Пилат му иска обяснение.[101] Не и Соломон. Не казвай Соломон. Соломон щеше да си има подръка няколко хитри приказки, готови за случая. Не съм сигурен, че и Сократ не би го направил. А пък Критий[102] или някой друг щеше да го дръпне настрана, за да си запише няколко хубави думи за историята. Но най-важното, кой в Библията освен Христос е знаел — знаел е, — че ние носим божието царство в себе си, в душите си, където сме дяволски глупави и сантиментални, и прозаични. Трябва да си син божи, за да знаеш такова нещо. Защо не помислиш за тези работи? Наистина, Франи, сериозно ти говоря. Щом не можеш да видиш Христос такъв, какъвто е всъщност, ти пропускаш същността на молитвата. Ако не разбираш Христос, не можеш да разбереш и Христовата молитва… въобще не можеш да я разбереш, за теб тя е нещо като организирано лицемерие. Исус е бил върховен адепт, за бога, имал е ужасно важна мисия. Това не ти е свети Франциск Асизки, дето разполага с достатъчно време и може да ти нахвърли някой и друг химн или да проповядва на птиците, или пък да извърши някои от ония милички неща, така скъпи на сърцето на Франи Глас. Сериозно ти говоря, дявол да го вземе. Как си могла да пропуснеш това? Ако на бог му е трябвала такава обаятелна личност като свети Франциск, за да му върши работа в Новия завет, него е щял да избере, бъди сигурна. При създалото се положение той е избрал най-добрия, най-любящия, най-несантименталния, най-истинския учител, когото е успял да намери. И щом си пропуснала да видиш това, ти си пропуснала най-важното от Христовата молитва. Тя е създадена с една-единствена цел. Да дари Божественото прозрение на онзи, който се моли. Не да ти осигури едно уютно местенце за лицемерни благочестивци, за да се срещаш там с някоя лигава, очарователна, божествена личност, която ще те вземе в прегръдките си и ще те освободи от всичките ти задължения, и ще прогони завинаги цялата ти противна Weltschmerzen[103], и всички професори Тъпъровци, и те няма да се върнат никога. И за бога, ако си достатъчно интелигентна да видиш това — а ти си интелигентна и се правиш, че не виждаш, — тогава злоупотребяваш с тая молитва, защото чрез нея искаш да измолиш за себе си един свят без Тъпъровци, пълен с кукли и светци.
Изведнъж той седна, после се наведе напред с ловкостта на гимнастик, за да види по-добре Франи. Ризата му беше, както се казва, мокра да я изстискаш.
— Ако Христос е искал тая молитва да служи за…
Зуи млъкна. Той втренчи поглед във Франи, проснала се по лице върху кушетката, и може би за първи път дочу сподавените звуци на страданието. В миг той пребледня — пребледня от тревога за състоянието на Франи, пребледня вероятно защото поражението внезапно бе изпълнило стаята с вечната си отвратителна миризма. Лицето му побеля като платно — липсваха зелените и жълти оттенъци на чувството за вина или на унизителното разкаяние. Кръвта се бе оттеглила от него, както става с лицето на малко момченце, обичащо безпаметно животните, всички животни — ей-сега е видяло изражението на любимата си сестричка, любителка на зайчета, която отваря кутията с подаръка му за рождения си ден, а в нея — току-що уловена млада кобра с нескопосано вързана червена панделка на шията. Цяла минута той гледа втренчено Франи, после се изправи на крака, олюлявайки се леко, което бе необичайно за него. Много бавно се приближи до бюрото в другия край на стаята. Веднага му стана ясно, че няма представа защо е дошъл. Сякаш не познаваше предметите върху бюрото — преспапието със запълнените „о“-та, пепелника с угарката от пура в него — и отново обърна поглед към Франи. Риданията й бяха позатихнали, или на него така му се струваше, но тя се бе захлупила по очи в същата поза на крайно отчаяние. Едната й ръка бе прегъната под тялото, затисната отдолу, което изглеждаше страшно неудобно, ако не и болезнено. Зуи извърна очи, после я погледна пак, по-смело. Бръсна капките пот от челото си, мушна ръка в джоба, за да я избърше, и каза:
— Съжалявам, Франи. Много съжалявам.
Но при това официално извинение риданията на Франи станаха по-силни, по-чести. Още петнайсет-двайсет минути той не свали очи от нея. После напусна стаята, мина през хола и затвори вратата след себе си.
В коридора миришеше доста силно на прясна боя. Още не бе боядисан, но целият под от твърда дървесина бе застлан с вестници и Зуи направи първата крачка — нерешително и почти зашеметено, — като остави отпечатък от гумен ток върху една спортна страница със снимката на Стан Мюзиъл[104], който държеше трийсет и пет сантиметрова речна пъстърва.
На втората крачка той едва не се блъсна в майка си, която току-що бе излязла от спалнята.
— Мислех, че си тръгнал вече! — каза тя. Носеше две изпрани и сгънати памучни покривки за легло. — Стори ми се, че чух вход… — Тя млъкна, за да огледа добре Зуи. — Какво е това? Пот? — Без да чака отговор, мисис Глас хвана Зуи за ръка и го поведе — направо го повлече след себе си, сякаш той беше метла — към светлината на прясно боядисаната си спалня. — Пот. — Тонът й едва ли щеше да бъде по-учуден и осъдителен, ако от порите му бликаше суров нефт. — Какво си правил, за бога? Току-що се изкъпа. Какво си правил?
— Закъснявам, дундо. Хайде сега. Един на нула — каза Зуи.
Един филаделфийски скрин[105] беше преместен в коридора и заедно с присъствието на мисис Глас препречваше пътя на Зуи.
— Кой сложи това чудовище тука?
— Защо се потиш така? — попита тя, като изгледа втренчено първо ризата му, после него. — Говори ли с Франи? Къде си бил? В дневната ли?
— Да, да, в дневната. И между другото, ако бях на твое място, щях да надникна там. Тя плаче. Или плачеше, когато я оставих. — Той потупа майка си по рамото. — Хайде. Не се шегувам. Дръпни се от…
— Плаче? Пак ли? Защо? Какво се случи?
— За бога, не знам… скрих й книжките за Мечо Пух. Хайде, Беси, дръпни се, моля ти се. Бързам.
Мисис Глас се дръпна настрани, като продължаваше да го гледа втренчено. После изведнъж се завтече към дневната и едва й остана време да извика през рамо:
— Смени си ризата, момче!
И да я беше чул, Зуи не го показа. Като стигна в другия край на коридора, той влезе в спалнята си, която някога бе делил с двамата си братя близнаци, а сега, в 1955 година, бе само негова. Но не остана там повече от две минути. Излезе със същата мокра от пот риза. Имаше малка, но забележима промяна във външността му. Беше се сдобил със запалена пура. По неизвестни причини на главата си бе метнал изящно бяла носна кърпа, навярно да го запази от дъжд, градушка, огън или жупел.
Той прекоси коридора и влезе в стаята, където навремето бяха живели двамата му по-големи братя.
За първи път от седем години „кракът му стъпваше“ казано на банален театрален жаргон — в старата стая на Бъди и Сиймор. Ако не се смята незначителният случай отпреди две години, когато той бе преровил основно целия апартамент, за да открие една изгубена или „открадната“ тенис ракета.
Плътно затвори вратата след себе си, а изразът на лицето му показваше, че липсата на ключ в ключалката среща неговото неодобрение. Почти не погледна стаята. Вместо това се обърна и нарочно застана с лице към някога снежнобелия фибров картон, закован безмилостно на вратата. Това бе гигантски екземпляр, почти толкова дълъг и широк, колкото самата врата. Човек можеше да си помисли, че неговата гладкост, белота и размери навремето са плакали за малко туш и печатни букви. И то положително не без резултат. Всеки видим инч от картона бе украсен — виждаха се четири великолепни колони с цитати, взети от цялата световна литература. Шрифтът беше дребен, буквите — смолисточерни и старателно изписани, дори поукрасени, липсваха петна от туша и места, изтрити с гума. Работата бе добре изпипана и в долния край на картона, близо до прага, където двамата калиграфи явно подред бяха лягали по корем. Никой не се бе опитал да разпредели цитатите или авторите в някакви групи или категории. Тъй че да ги прочете човек от горе до долу, колонка по колонка, бе все едно да прекоси пункт за първа помощ, установен в силно наводнен район, където например Паскал само от благоприличие е бил разквартируван заедно с Емили Дикинсън и където, тъй да се каже, четките за зъби на Бодлер и Томас Кемпийски[106] се мъдреха една до друга.
Зуи застана наблизо и прочете най-горния цитат в лявата колонка, след това продължи да чете надолу. От изражението на лицето му или по-скоро от липсата на такова можеше да се заключи, че той си убива времето на перона на някоя гара, като чете на дъската за обявления реклама за възглавничките против мазоли на доктор Шол.
Имаш право да работиш, но заради самата работа. Нямаш право на плодовете от труда си. Стремежът към плодовете на труда не трябва да бъде подбуда в работата ти. И никога не се отдавай на мързела.
Извършвай всяко нещо със сърце, устремено към Върховния бог. Отричай се от плодовете на труда си. Бъди със спокоен нрав и в успехи, и в поражения, защото това равновесие на духа е целта на йога. Работа, извършена със стремеж към успеха, е далеч по-низша от онази, която извършваме в покоя на себеотдаването. Търси утеха в познанието на Брахман. Нещастни са онези егоисти, които работят за печалба.
Светът обича да създава онова, което трябва да се роди. И затова казвам на света „Това, което ти обичаш, обичам и аз.“[108]
Охлювът
пълзи полека-лека
по планината Фуджи.
Що се отнася до боговете, има такива, които твърдят, че божество не съществува, според други то съществува, но не се интересува и не го е грижа за нищо, нито пък е заето с мисли за бъдещето, трети казват, че има божество и то мисли за бъдещето, но само за висши, небесни дела, а не за земните. Четвърти твърдят, че мисли за земните и човешките дела, но само като цяло, а не за всяко поотделно. Пети, сред които са Одисей и Сократ, казват „Нищо не крия от тебе.“[110]
И ето настъпва кулминацията на любовната история — един господин и една дама, които съвсем не се познават, започват разговор във влака на път към къщи.
— Е, как ви се видя Каньонът? — попита мисис Крут, защото това бе именно тя.
— Пещера и половина — отговори нашият кавалер. Крут.
— Хм, странен начин на изразяване! — каза мисис Крут.
Бог поучава сърцето не чрез разума, а чрез страдания и вътрешна борба.
— Татко — извика Кити и затвори устата му с ръце.
— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах, колко съм глупав…
Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.
И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.
Господине, трябва да учим хората, че е погрешно да боготворят идолите и образите в храма.
Рамакришна: Вие, гражданите на Калкута, сте такива — искате само да поучавате и да проповядвате. Вие, бедняците, искате да раздавате милиони… Нима Бог не знае, че го боготворят чрез идоли и образи?
— Не искаш ли да се присъединиш към нас? — Така ме попита мой познат, с когото се срещнахме случайно в едно кафене. Беше след полунощ и вътре почти нямаше хора.
— Не — отговорих аз.
Щастието да бъдеш сред хора.[112]
Молитвата на свети Франциск Салски: „Да, Господи! Да и винаги Да!“
Зуй-ган всеки ден си казваше: „Господарю.“
После сам си отговаряше: „Да, господарю.“
И добавяше: „Бъди въздържан.“
И пак си отговаряше: „Да, господарю.“
„И освен това — продължаваше той — не се оставяй
да те измамят.“
„Да, господарю; да, господарю“ — отговаряше си той.
При този дребен шрифт последният цитат се намираше в горната част на колонката си и Зуи можеше да продължи да чете от нея още цели пет минути, без да се налага да се навежда. Но не пожела. Той се обърна бавно, отиде до бюрото на брат си Сиймор и седна така, сякаш правеше това всеки ден. Остави пурата си в лесния ъгъл на бюрото с горящия край навън, облегна се на лакти и закри лицето си с ръце.
Отляво зад него два прозореца с пердета и наполовина вдигнати щори гледаха към двора — не особено живописна тухлено-бетонна падина, из която по всяко време мрачно се движеха чистачки и момчета-разносвачи. Самата стая можеше да се нарече спалнята на третия по ред глава на семейството и според традиционните представи за манхатънски апартамент бе неголяма и не особено слънчева. Сиймор и Бъди, двете най-големи момчета на семейство Глас, се бяха настанили в нея през 1929, съответно на дванайсет и тринайсет години, и я бяха освободили на двайсет и три и двайсет и една. Повечето от мебелите бяха част от кленовата „декорация“: две кушетки, нощно шкафче, две причиняващи схващане на колената детски бюра, два скрина за спално бельо, две полумеки кресла. На пода — две ръчно направени ориенталски килимчета, крайно протрити.
Останалото, почти без да преувеличаваме, се състоеше изключително от книги. Книги, които някой се е канел да чете. Книги, които вечно оставали непрочетени. Книги, които никой не знаел какво да прави. Книги, книги. Високи шкафове за книги заемаха трите стени и бяха натъпкани и претъпкани. Излишъкът бе струпан на купчина на пода. Едва оставаше място да се разминеш, камо ли да крачиш из стаята. Някой непознат с вкус към развлекателната проза веднага би могъл да отбележи, че стаята е била обитавана от двама старателни дванайсетгодишни адвокати или изследователи. И всъщност освен ако човек не искаше да направи доста задълбочен преглед на оцелелия литературен материал, имаше съвсем малко или почти никакви признаци, че двамата предишни наематели са достигнали възраст за гласуване[114] в подчертано детските размери на стаята. Истина е, че имаше телефон — онзи личен телефон, предмет на толкова спорове — на бюрото на Бъди. По политурата на бюрата се виждаше изгорено от цигари. Но други, по-красноречиви доказателства за пълнолетие — кутийки с копчета за яки или за ръкавели, издайническите дреболийки, които се събират върху скриновете — бяха изнесени от стаята в 1940 година, когато двете млади „издънки“ се бяха разклонили в собствен апартамент.
Закрил лицето си с ръце, метнал носната кърпичка ниско над веждите си, Зуи седя цели двайсет минути на старото бюро на Сиймор, отпуснат, но не и заспал. После със замах отмести подпорите на главата си, взе пурата и я пъхна в уста, отвори долното ляво чекмедже на бюрото и с две ръце извади цяла купчина от предмети, които приличаха на — и бяха — мукавени подложки за ризи. Сложи купчината пред себе си на бюрото и започна да прехвърля картоните по два, по три наведнъж. Ръката му всъщност спря само един път, и то за малко.
На този картон бе написано през февруари 1938 година — с химически молив, с почерка на Сиймор:
Моят двайсет и първи рожден ден. Подаръци, подаръци, подаръци. Както обикновено, Зуи и бебето пазаруваха на Бродуей. Подариха ми кутийка ръчни гранати със задушлив газ. При първа възможност трябва да хвърля гранатите в Колумбийския или „на някое оживено място“. Тази вечер няколко водевилни изпълнения в моя чест. Лес и Беси танцуваха степ с меки обувки върху пясъка, който Бу Бу отмъкна от сандъчето в коридора. После Б. и Бу Бу ги имитираха. Лес едва не се разплака. Бебето пя „Абдул, Абулбул Амир“[115]. Зуи изпълни финалните реплики на Уил Махони[116], на които го беше научил Лес, прасна се в шкафа за книги и беше вбесен. Близнаците имитираха Б. и мене в старата ми роля от „Бък и Бъбълс“. Бяха съвършени. Великолепни. Точно по средата портиерът се обади по домофона и попита дали някой не танцува у нас. Някой си мистър Селигман от четвъртия…
Тук Зуи заряза четенето. Той звучно плясна картоните върху бюрото, както се плясва колода карти, после ги пъхна обратно в долното чекмедже и го затвори.
Още веднъж се облегна на лакти и зарови лице в ръцете си. Този път седя неподвижно почти цял час.
Когато се раздвижи отново, сякаш беше кукла на конци и някой яко ги дърпаше. Изглежда едва имаше време да вземе пурата си и ново дръпване на невидимите конци го засили към стола, сложен пред второто бюро в стаята — бюрото на Бъди, — където беше телефонът.
Първото нещо, което направи в седнало положение, бе да измъкне ризата от панталоните си. Разкопча всички копчета, сякаш пътешествието от три крачки го бе отвело в някаква странна тропическа зона. След това извади пурата от устата си и я премести в лявата ръка. С дясната свали носната кърпичка от главата си и я остави до телефона, явно за да му бъде всеки момент подръка. Без видимо колебание той вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер. Доста вътрешен наистина. После взе кърпичката от бюрото и хлабаво уви с нея голяма част от слушалката. Въздъхна дълбоко и зачака. Можеше да запали угасналата си пура, но не го направи.
Около минута и половина преди това Франи със силно треперещ глас бе отклонила четвъртото предложение на майка си за последните петнайсет минути да й донесе чаша „хубав, горещ пилешки бульон“. Мисис Глас бе направила четвъртото си предложение на крака — всъщност на половината път между кухнята и дневната, — изпълнена с мрачен оптимизъм. Но възобновеното потреперване в гласа на Франи мигом я бе върнало обратно на стола.
Столът ми мисис Глас, разбира се, бе поставен, колкото може по-близо до Франи. В най-удобна за наблюдение позиция. Преди петнайсетина минути, когато Франи бе превъзпитана дотолкова, че да седне на кушетката и да се огледа за гребена си, мисис Глас взе стола с права облегалка и го курдиса точно до масичката за кафе. Идеална наблюдателница, при това в удобна близост с пепелника върху мраморната повърхност. Със сядането мисис Глас въздъхна, както правеше обикновено в подобни случаи — когато се пренебрегваха чаши с пилешки бульон. Но толкова години бе кръстосвала, тъй да се каже, из храносмилателните канали на децата си, че въздишката й не бе сигнал за поражение. Тя каза почти веднага:
— Изобщо не виждам как ще се съвземеш, ако не вкараш нещо хранително в организма си. Съжалявам, но е така. Изяла си точно…
— Майко, хайде моля ти се. Сто пъти съм те молила. Ще бъдеш ли така добра да престанеш с тоя пилешки бульон. Направо ми се повръща от… — Франи млъкна и се ослуша. — Нашият телефон ли звъни?
Мисис Глас бе вече на крак. Устните й бяха леко стиснати. Звънът на телефон, на който и да е телефон, на което и да е място, неизменно я караше да стисне устни.
— Сега идвам — каза тя и напусна стаята. Джобовете на кимоното й подрънкваха по-силно от обикновено, сякаш някаква кутийка с кабарчета се бе изсипала там.
Нямаше я около пет минути. Като се върна, на лицето й бе изписано точно онова изражение, което според дъщеря й Бу Бу означаваше две неща или е говорила по телефона с някой от синовете си, или току-що е получила съобщение от най-висша инстанция, че вътрешностите на цялото човечество са програмирани да функционират цяла седмица като часовник.
— Бъди се обажда — обяви мисис Глас с влизането си. Изхождайки от многогодишния си опит, тя потисна всяка следа от задоволство, която можеше да се прокрадне в гласа й.
Франи не показа особен възторг. Всъщност по-скоро изглеждаше разтревожена.
— Откъде се обажда? — каза тя.
— Дори не го попитах. Стори ми се, че ужасно е настинал. — Мисис Глас не седна. Тя кръжеше наоколо. — Побързай, госпожице. С тебе иска да говори.
— Така ли каза?
— Разбира се! Хайде, побързай… Обуй си пантофите.
Франи се измъкна изпод розовите чаршафи и бледосиния шал. Бяла като платно, тя явно се помайваше на ръба на кушетката, вперила поглед нагоре към майка си. Краката й се опитваха да улучат пантофките.
— Ти какво му каза? — попита притеснено тя.
— Хайде, бъди добра да се обадиш по телефона, госпожице — рече уклончиво мисис Глас. — Само побързай, за бога.
— Сигурно си му казала, че съм с единия крак в гроба или нещо от тоя род — промърмори Франи.
Отговор не последва. Като болен след тежка операция тя стана колебливо от кушетката, в движенията й се долавяше нещо плахо и предпазливо, сякаш очакваше или по-скоро се надяваше поне мъничко да й се завие свят. Нахлузи криво-ляво пантофите, после мрачно заобиколи масичката, като развързваше и завързваше колана на пеньоара си. Преди около година в пристъп на незаслужена самокритичност тя бе описала себе си като „съвършена американска хубостница“. Докато я наблюдаваше, мисис Глас, която падаше голяма специалистка по фигурите и походките на млади момичета, пак стисна леко устни, за да не се усмихне. Щом Франи изчезна от погледа й, тя мигом насочи вниманието си към кушетката — хубава и мека, направена за спане. Мисис Глас влезе в прохода между нея и масичката и с профилактична цел започна да потупва всички попаднали пред погледа й възглавнички.
Пътьом Франи пренебрегна телефона в коридора. Тя явно предпочиташе длъжкия път до спалнята на родителите си, където се намираше по-популярният телефон в апартамента. Макар да нямаше нищо забележително в походката й, докато минаваше по коридора — тя нито се бавеше, нито се разбърза особено, — Франи някак странно се преобразяваше в движение. С всяка крачка тя видимо ставаше по-млада. Дългият коридор и последиците от сълзите, и звъненето на телефона, и мирисът на прясна боя, и вестниците под краката — вероятно всичко това заедно й подейства като нова количка за кукли. Във всеки случай, докато стигна до спалнята на родителите си, нейният прекрасно ушит копринен пеньоар — колежански символ на всичко, което се смята шик и fatale в една обща спалня — сякаш се бе превърнал в детска хавлийка.
Спалнята на мистър и мисис Глас вонеше на боя, миризмата на прясно боядисаните стени направо удряше в носа. Мебелите бяха струпани в средата на стаята и покрити с брезент — стар, напръскан с боя, напомняше кожа на някакво животно. Леглата, изтеглени по-далече от стените, бяха вече застлани с памучните покривки, донесени от самата мисис Глас. Телефонът стоеше на възглавницата й. Явно и тя го бе предпочела пред по-обществения телефон в коридора. Слушалката лежеше настрана и очакваше Франи. Изглеждаше уязвима почти като човешко същество, което иска да бъде забелязано. За да стигне до нея, за да я избави от това положение, Франи трябваше да изгази купища вестници и да заобиколи една празна кофа за боя. Когато се приближи до слушалката, тя не я вдигна, ами просто седна до нея на леглото, погледна я, после извърна поглед и отметна коси. Нощната масичка, която стоеше редом с леглото, бе преместена по-наблизо, така че Франи можеше да се пресегне, без да става. Тя мушна ръка под изключително мръсния на вид брезент (с който бе покрита масичката) и след малко напипа онова, което търсеше — порцеланова табакера и кутийка кибрит с медна поставка. Запали цигара и хвърли тревожен продължителен поглед към телефона. Трябва да отбележим, че гласовете на всичките й братя, като изключим този на покойния Сиймор, звучаха изключително дрезгаво (да не кажем хрипливо) по телефона.
В този час бе много възможно Франи да изпитва дълбоки колебания дали да рискува само да долови тембъра на братовите си гласове, камо ли да проникне до лексическото значение на думите им. Все пак тя дръпна нервно от цигарата и доста храбро вдигна слушалката.
— Здравей. Бъди, ти ли си?
— Здравей, миличка. Как си… добре ли си?
— Добре съм. А ти? Сигурно си настинал. — Като не последва отговор, тя добави — Сигурно Беси ти е наприказвала какво ли не.
— Ами… не съвсем. И да, и не. Знаеш я. Добре ли си, миличка?
— Добре съм. Ама гласът ти е странен. Или ужасно си настинал, или връзката е ужасна. Къде си сега?
— Къде ли? Аз съм направо в стихията си, Бъзливке. В една къщичка край шосето, пълна с призраци. Това няма значение. Кажи ми нещо.
Франи неспокойно кръстоса крака.
— Не знам какво точно искаш да ти кажа. Колко успя да ти каже Беси?
На другия край на жицата настъпи обичайната бъдевска пауза. Точно тази пауза — с годините станала мъничко по-дълбокомислена — в детството бе подлагала на изпитание не само търпението на Франи, но и това на виртуоза отсреща.
— Ами не знам точно колко. В даден момент става малко неучтиво да я слушаш. За това, че си била на гладна диета, чух, бъди сигурна. И за ония книги за странстващия богомолец чух. После май изключих и само си седях със слушалката на ухото. Знаеш как става.
— О! — възкликна Франи. Тя премести цигарата си в ръката, с която държеше слушалката, отново порови под брезента на нощната масичка, извади малък керамичен пепелник и го сложи на леглото до себе си.
— Много ти е особен гласът — каза тя. — Да не си настинал?
— Чудесно се чувствам, миличка. Седя и си приказвам с тебе, и се чувствам чудесно. Много ми е приятно да слушам гласа ти. Не мога да ти опиша.
Франи отметна косите си с ръка.
— Бъзливке? Беси да не е пропуснала да ми каже нещо? Говори ли ти се изобщо?
Франи лекичко премести пепелника върху леглото.
— Ами, нещо не ми се приказва, да ти кажа право. Зуи цяла сутрин се е заяждал с мене.
— Зуи ли? Как е той?
— Как е той ли? Добре е. Направо тип-топ. Идва ми да го убия.
— Да го убиеш? Защо? Защо, миличко? Защо ти идва да убиеш нашия Зуи?
— Защо ли? Просто защото ми идва да го убия, това е! Той е направо опасен. През живота си не съм виждала по-опасна личност! Толкова е нелогично! Първо, прави на пух и прах Христовата молитва, от която случайно се интересувам, и ме кара да се чувствам като невротизирана идиотка само защото се интересувам от нея. В следващия момент започва да вдига врява, защото според него Христос бил единственият човек в света, когото уважавал — такъв възхитителен ум и тъй нататък. Той е направо смахнат. Искам да кажа, че като си навие нещо на пръста и няма спиране.
— Хайде кажи ми. Кажи ми за това.
Тук Франи направи грешката да изпусне една нетърпелива въздишка — тъкмо беше дръпнала от цигарата. Закашля се.
— Да ти кажа ли! Няма да ми стигне цял ден, това е!
Тя сложи ръка на гърлото си и почака да премине това дихателно смущение.
— Той е чудовище — каза Франи. — Така е. Не точно чудовище, но… и аз не знам. Толкова е озлобен. За всичко. Озлобен е заради религията. Озлобен е заради телевизията. Озлобил се е срещу тебе и Сиймор… все разправя, че вие двамата сте направили маниаци от нас. Не знам. Скача от една…
— Защо пък маниаци? Знам, че мисли така. Или си мисли, че мисли така. Обаче не каза ли защо? Какво му е определението за маниак? Каза ли ти, миличка?
Точно тук Франи, явно отчаяна от безкрайно наивния въпрос, се удари по челото. Нещо, което вероятно беше правила за последен път преди пет-шест години — когато насред пътя за вкъщи изведнъж беше открила в рейса, че си е оставила шала в киното.
— Какво ти определение! Че той си има по стотина определения за всяко нещо! Затова може да ти се стори, че съм малко разстроена. В първия момент ти казва — ето снощи например, че сме маниаци, защото са ни внушили едностранчиви критерии. Само след десет минути ти казва, че той бил маниак, защото не му се щяло да седне с никого на чашка. Единственият път…
— Не му се щяло какво?
— Да седне с някого на чашка. Снощи трябвало да излезе, та да се срещне с оня сценарист от телевизията и да пийнат някъде в центъра, във Вилидж и тъй нататък. Оттам се започна. Разправя, че единствените хора, с които искал да седне на чашка, са или мъртви, или недостъпни за него. Дори не искал да обядва с някого, ако нямало голяма възможност да се окаже, че това е Светата троица или Буда, или Хуи-нен, или Шанкара, или някой от тоя род. Ясно ли ти е?
Изведнъж Франи изгаси цигарата си с малко неловко движение, тъй като другата й ръка беше заета и не можеше да хване с нея пепелничето.
— И знаеш ли какво друго разправя? — попита тя. — Направо се скъса да се кълне, че е вярно. Снощи ми каза, че когато бил на осем години, веднъж заедно с Христос пили лимонада в кухнята. Чуваш ли ме?
— Чувам, чувам… миличка.
— Разправя, че седял — точно така го каза, — седял до масата в кухнята, пиел лимонада, хрускал солети, четял си „Домби и син“ и изведнъж Христос седнал на другия стол и помолил за малка чашка лимонада. Малка чашка, забележи… това бяха думите му. Разправя такива работи, а пък се смята за много компетентен да ме поучава непрекъснато и да дрънка какво ли не. Ей това ме вбесява! Направо ми идва да плюя на всичко! Да! Все едно че си в лудницата и някой друг пациент, облечен като доктор, се явява и почва да ти мери пулса или нещо такова… Ужасно е. По цял ден опява. Ако не опява, ходи с миризливите си пури из цялата къща. Толкова противно миришат, че ми идва да легна и да умра.
— Пурите са за баласт, миличка. Само за баласт. Ако не се държи за някоя пура, краката му ще се отделят от земята. И може да не го видим вече нашия Зуи.
В семейството имаше няколко опитни майстори на словесната еквилибристика, но Зуи нямаше равен на себе си и навярно само той можеше с успех да направи подобна забележчица по телефона. Или така предполага авторът на тази история. Сигурно и Франи бе усетила това. Във всеки случай тя изведнъж разбра, че говори със Зуи и стана от леглото.
— Добре, Зуи — каза тя. — Добре.
Той позабави отговора.
— Моля?
— Казах: добре, Зуи.
— Зуи ли? Какво става?… Франи? Чуваш ли ме?
— Да. Престани, моля ти се. Знам, че си ти.
— За бога, какво говориш, миличка? Какво става? Кой е тоя Зуи?
— Зуи Глас — каза Франи. — Престани, моля те. Не ми е до шеги. При това положение на мен направо почти пак ми…
— Грас ли каза? Зуи Грас? Оня, норвежеца? Набит, рус, с атлети…
— Добре, Зуи. Престани, моля те. Стига толкова. Направо ми се повдига. Тъй че ако имаш нещо специално да ми казваш, побързай, защото трябва да остана сама.
Последната дума някак неволно се изплъзна от потреперващите й устни, сякаш тя не беше много сигурна дали да наблегне на нея.
В другия край на жицата настъпи странно мълчание. И реакцията на Франи бе странна. Тишината я разтревожи. Тя седна пак на ръба на леглото.
— Аз няма да затворя телефона, бъди спокоен — каза тя. — Обаче съм… не знам… изморена съм, Зуи. Капнала съм.
Тя се ослуша. Нямаше отговор. Франи преметна крак върху крак.
— Ти можеш да караш така цял ден, но аз не мога — каза тя. — Аз съм на топа на устата. Не е чак толкова приятно, да знаеш. Според тебе всички са направени от желязо или нещо такова.
Тя се ослуша. Понечи да заговори отново, но се отказа защото от другата страна някой се покашля.
— Не всички са направени от желязо, детко.
Това унизително простичко изречение, изглежда, разтревожи Франи повече от продължителното мълчание. Тя бързо се пресегна и си взе цигара от порцелановата табакера, но не направи опит да я запали.
— Човек може да си помисли, че си на друго мнение. — Франи се ослуша. Зачака. — Искам да кажа, имаше ли особени причини да ми звъниш по телефона? Имаше ли някоя особена причина да ми звъниш?
— Нищо особено, детко. Нищо особено.
Франи чакаше. От другата страна пак се обадиха.
— По-скоро исках да ти кажа да продължаваш да се молиш, щом ти харесва. Това си е твоя работа. Да, така си е. Адски хубава молитва и не позволявай на никого да ти каже обратното.
— Знам — отвърна Франи. С нервен жест тя посегна към кибрита.
— Всъщност никога не съм имал намерение да ти преча да се молиш. Поне аз мисля така. Не знам. Не знам какво, по дяволите, става в главата ми. Обаче едно нещо знам със сигурност — че нямам никакво право да се държа като някой пророк, дявол да го вземе. Имаме си достатъчно проклети пророци в семейството. Това ме притеснява. Дори ме плаши малко.
Франи се възползва от кратката пауза и изправи гръб, сякаш хубавата стойка или още по-хубавата стойка всеки миг можеше да й бъде от полза.
— Мъничко ме плаши, но чак да ме стряска — не. Нека да си изясним това. Не ме стряска. Защото ти забрави нещичко, детко. Когато за първи път усети желание да се молиш, ти не хукна по света да си търсиш учител. Ти си дойде вкъщи. И не само си дойде вкъщи, ами взе, че получи и нервно разстройство, по дяволите. Тъй че, ако погледнеш нещата под определен ъгъл, имаш право само на долнопробната подкрепа, която ние можем да ти дадем, и на нищо повече. Поне знаеш, че в тази лудница никой не таи задни мисли, дявол да го вземе. Може да сме всякакви, на подлеци не сме.
Франи се опита да си запали цигарата с една ръка. Тя успя да отвори кибритената кутийка, но драсна накриво и всичко се изсипа на пода. Бързо се наведе, вдигна кутийката, но кибритените клечки останаха долу.
— Ще ти кажа едно нещо, Франи. Знам го със сигурност. И не се разстройвай. Не е нещо лошо. Искаш да се посветиш на религията, а не забелязваш и най-простия религиозен ритуал в тази къща. Дори не се сещаш да пийнеш някоя глътка, когато ти поднесат чаша светен пилешки бульон. Това е единственият вид пилешки бульон, който Беси може да поднесе на някого в тази лудница. Кажи ми едно нещо, детко. Дори да преобърнеш целия свят, за да си намериш наставник — някой гуру, някой светец, — който да те научи да се молиш както трябва, с какво ще ти помогне това? Как, по дяволите, ще различиш някой истински светец, като го видиш, ако не можеш да познаеш чаша светен пилешки бульон, който ти е под носа. Отговори ми. Франи седеше с прекалено изправен гръб.
— Само те питам. Не искам да те разстройвам. Разстроих ли те?
Франи промърмори нещо.
— Какво? Не чувам.
— Казах не. Откъде се обаждаш? Къде си?
— О, дявол да го вземе, има ли значение къде съм? Вдън земя, за бога. Слушай, Франи… съжалявам, не се сърди. Изслушай ме. Още едно-две дребни неща имам да ти казвам и после ще те оставя на мира. Обещавам. Ама ти не знаеш ли, че миналото лято ние с Бъди специално идвахме, за да те видим на сцената? Не знаеш ли, че една вечер те гледахме в „Плейбой“? Мога да ти кажа, че беше дяволски горещо. Ама ти не знаеш ли, че бяхме там?
Франи се изправи, после изведнъж пак седна. Явно отсреща чакаха отговор. Тя отмести пепелника, сякаш много й пречеше.
— Не, не знаех. Никой не ми е казал и ду… Не, не знаех.
— Е, така беше. Истина е. И ще ти кажа нещо, детко. Ти игра чудесно. Като казвам чудесно, значи наистина чудесно. Ти затъмняваше другите. Дори всички ония загорели безделници от публиката го разбраха. И сега чувам, че се отказваш от театъра. Чувам някои неща, чувам. А помня как се перчеше тогава, като се върна вкъщи след края на сезона. Ох, ти ме ядосваш, Франи! Съжалявам, но е така. По дяволите, ти си направила великото потресаващо откритие, че актьорската професия е тъпкана с продажници и палачи. Изглеждаш като някой, дето е направо съкрушен, защото всички разпоредители не са гении. Какво става с тебе, детко? Къде ти е умът? Ако са те направили маниачка, поне се възползвай от това. Можеш да се молиш до второ пришествие, но ако не ти е ясно, че единственото нещо, което има значение в религията, е отричането от света, няма да мръднеш и на косъм. Пълно отричане, детко, и това е. Никакви желания. Нирвана. Ако искаш да знаеш проклетата истина, нямаш ли желание, актриса няма да станеш. Защо ме караш да ти повтарям познати неща? Някъде преди векове… в едно или друго превъплъщение, ако ти харесва… ти си желала да станеш актриса или актьор, и то добра актриса. Сега си шокирана от това. Сега няма начин да зарежеш последиците от собствените си желания. Причина и следствие, детко, причина и следствие. Единственото нещо, което можеш да направиш сега, щом си религиозна, е да играеш на сцената. Играй, ако искаш, в името на бога… бъди божия актриса, ако ти се харесва. Прекрасно! Можеш поне да опиташ… Няма нищо лошо в това. — Настъпи кратко мълчание. — Обаче трябва да се захванеш за работа, детко. Докато се обърнеш — и проклетият живот изтекъл. Знам какво говоря. Късмет е, ако имаш време да кихнеш в тоя проклет феноменален свят. — Още по-кратка пауза. — Едно време се притеснявах за това. Вече не се притеснявам чак толкова. Аз все още обичам черепа на Йорик. Или поне винаги намирам време да обичам черепа на Йорик. Дявол да го вземе, желая да остане един честен череп след мене. Като на Йорик. И ти искаш същото, Франи Глас. Сигурен съм, че е така… О, боже, какъв смисъл да приказвам повече? И теб са те направили маниачка като мене. Ако все още не знаеш какъв череп искаш да оставиш след себе си и какво трябва да направиш, за да го заслужиш… искам да кажа, ако все още не знаеш поне, че като си актриса, трябва да играеш на сцената, тогава какво има да говорим?
Франи седеше, притиснала бузата си с длан, сякаш я измъчваше непоносим зъбобол.
— Още две думи и край. Обещавам. Работата е там, че като се върна навремето, ти вдигаше врява и хленчеше заради глупавата публика. Проклетия „бездарен смях“ от третия ред. Права си, права си… Бог знае колко е потискащо. Не казвам, че не е така. Обаче това не е твоя работа всъщност. Не е твоя работа, Франи. Единствената грижа на истинския артист е да се стреми към някакво съвършенство, и то според собствените си критерии, не според чужди. А за другото нямаш право да мислиш, повярвай ми. То не е нещо реално. Разбра ли ме?
Тишина. И двамата изчакаха паузата без видимо нетърпение или неудобство. Изглежда, Франи все още я мъчеше зъбобол, та продължаваше да притиска бузата си с длан, но на лицето й не личеше недоволство.
Гласът от другата страна на жицата отново се обади:
— Спомняш ли си, когато се явявах за пети път в „Какво умно дете“? Замествах Уолт, защото му бяха сложили гипс. Помниш ли за гипса? Една вечер, тъкмо излизах с Уейкър, и Сиймор ми каза да си лъсна обувките. Бях бесен. В студиото беше пълно с идиоти, дикторът беше идиот, продуцентите бяха идиоти, и казах на Сиймор, че дяволите ще ме вземат, обаче няма да си лъскам обувките заради тях. Казах му, че те и така няма да могат да ги видят от местата си. Той ми вика: „Лъсни ги въпреки това.“ Каза да ги лъсна заради Дебелата дама. Не знаех какво има предвид, но Сийморовският му поглед ме накара да си лъсна обувките. Никога не ми обясни коя е тази Дебела дама, но аз си лъсках обувките заради Дебелата дама винаги когато излизах в ефира… през всичките тези години, откакто участваме с тебе в програмата, ако си спомняш. Най-много да съм пропуснал един-два пъти. Страхотно ясно я виждам тая Дебела дама. Виждах я как по цял ден си седи на една веранда, трепе мухите наоколо, радиото й работи с всичка сила от сутрин до вечер. Представях си страшна жега, а тя сигурно е болна от рак и… не знам. Все пак на мен ми беше дяволски ясно защо Сиймор искаше да си лъскам обувките всеки път когато отивах в студиото. Имаше смисъл.
Франи се бе изправила. Бе махнала дланта си от бузата, за да държи слушалката с две ръце.
— И на мен ми каза веднъж — рече тя в слушалката. — Каза ми да бъда остроумна заради Дебелата дама. — Франи освободи едната си ръка, бързо докосна с нея темето си, после отново стисна слушалката с две ръце. — Никога не съм си я представяла на веранда, но тя има много… нали знаеш… много дебели крака, с много разширени вени. Виждах я в тоя ужасен плетен стол. Имаше и рак също и радиото й работеше с пълна сила по цял ден! И моята Дебела дама беше такава!
— Да. Да. Да. Добре. Нека да ти кажа нещо, детко… Чуваш ли ме?
Франи кимна, затаила дъх.
— Не е важно къде играе един актьор. Може да е в някоя лятна трупа, може да участва в радиопрограма, да играе по телевизията, може да е в някой проклет бродуейски театър, тъпкан с най-модната, най-охранената, най-добре загорялата от слънцето публика, която си представяш. Но ще ти кажа една страхотна тайна… Чуваш ли ме? Там няма нито един-единствен човек, който да не е Дебелата дама. Това се отнася и за твоя професор Тъпър, детко. И за безбройните му роднини. Няма нито едно-единствено човешко същество, което да не е Дебелата дама на Сиймор. Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета тайна? И не знаеш ли… слушай сега внимателно… не знаеш ли коя е всъщност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос. Самият Христос.
От радост Франи можеше само да стиска слушалката с две ръце. Почти цяла минута никой не проговори, не издаде звук. После:
— Не мога да говоря повече, детко.
Чу се затварянето на слушалката.
Франи въздъхна лекичко, но продължаваше да я държи до ухото си. Разбира се, след фиктивното прекъсване на връзката се чуваше само сигналът „свободно“. Тя явно намираше, че е прекрасно да го слуша, сякаш това бе най-добрият заместител на предвечната тишина. Но навярно знаеше точно кога да престане да слуша, сякаш всичката мъдрост на света, била тя малко или много, бе станала внезапно нейно достояние. Когато остави слушалката, тя знаеше какво точно да направи. Прибра цигарите, кибрита и пепелника, отметна памучната покривка, свали си пантофките и се мушна в леглото. Няколко минути Франи лежа спокойно, обърнала усмихнато лице към тавана, после заспа дълбок сън, без сънища.
Преди двадесетина години в нашето огромно семейство избухна епидемия от заушка и една вечер най-малката ми сестричка, Франи, я преместиха с все креватчето в стаята, в която живеехме с по-големия ми брат Сиймор и в която се предполагаше, че няма микроби. Тогава аз бях на петнадесет години, а Сиймор — на седемнадесет.
Към два часа през нощта се събудих от плача на нашата нова съквартирантка. Известно време останах да лежа неподвижен, заслушан в нейния рев, после чух, или по-скоро усетих, как Сиймор се размърда на съседното легло. По онова време ние държахме на нощната масичка между двете легла електрическо фенерче — за всеки случай — въпреки че, доколкото си спомням, нито веднъж не бе ставало нужда да го използваме. Сиймор запали фенерчето и стана.
— Мама каза, че биберонът с млякото е на печката — обясних аз.
— Преди малко й давах — отвърна Сиймор, — но не е гладна.
Той се приближи в тъмното до библиотеката и зашари бавно с фенерчето по полиците.
Аз се изправих в леглото.
— Какво си намислил? — попитах го.
— Смятам да й прочета нещо — каза той и взе една книга.
— Ти си луд! Та тя е само на десет месеца!
— Знам — отвърна Сиймор. — Но бебетата имат уши и чуват всичко.
Тая вечер при светлината на фенерчето Сиймор прочете на Франи едно от любимите си произведения — една даоска приказка[117]. И до ден днешен Франи се кълне, че помни как Сиймор й е чел:
Княз Му, повелител на Китай, казал на По Ло: „Много години тегнат вече на гърба ти. Има ли някой в семейството ти, когото мога да взема на работа, че да ми избира конете вместо теб?“ По Ло отвърнал: „Добрият кон се познава по вида и стойката. Но конят-вихрогон — този, който не се докосва до земята и не оставя следи — е нещо тайнствено и неуловимо, неосезаемо като утринен въздух. Моите синове не са толкова надарени; те могат да познаят добрия кон, щом го видят, но коня-вихрогон — не могат. Обаче аз имам един приятел на име Чу Фан-као, търговец на дърва и зеленчуци, който разбира от коне не по-малко от мене. Повикай го при себе си.“
Княз Му така и сторил. И не след дълго изпратил Чу Фан-као да му търси кон. След три месеца Чу се върнал и съобщил, че е намерил кон. „Оставих го в Шахю“ — обяснил той. „А какъв е този кон?“ — запитал князът. „Сива кобила“ — бил отговорът.
Но когато довели коня, оказало се, че това е черен като катран жребец. Крайно недоволен, князът повикал при себе си По Ло. „Твоят приятел, когото изпратих да ми търси кон, съвсем се посрами — казал княз Му. — Че той дори не може да различи жребец от кобила и черно от сиво.“
По Ло въздъхнал с облекчение. „Нима е постигнал такова съвършенство? — възкликнал той. — Тогава Чу струва десет хиляди пъти повече от мен. Аз не мога и да се сравнявам с него. Той прониква в строежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното. Чу е толкова мъдър, че би могъл да дава преценка за много по-важни неща, отколкото за качествата на конете.“
И когато довели коня, оказало се, че той наистина нямал равен на себе си.
Възпроизведох тази приказка не само защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и на по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще ви опиша една сватба, която се състоя през 1942 година. Според мен това е напълно завършен разказ — с начало и край, дори с предчувствие за смърт. Но тъй като са ми известни по-нататъшните факти, чувствам се задължен да отбележа, че сега, в 1955 година, младоженецът не е вече между живите. Той се самоуби през 1948 година, когато беше на курорт с жена си във Флорида. Всъщност най-същественото, което искам да кажа, е следното: откакто младоженецът слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон.
През май 1942 година ние седмината — потомството на Лес и Беси (по баща Галахър) Глас, бивши комически актьори от една пътуваща трупа — се бяхме пръснали, нескромно казано, из целите Съединени щати. Аз например, вторият по големина, лежах във военната болница във форт Бенинг, щат Флорида, болен от плеврит — малък спомен от тримесечната строева подготовка в пехотата. Близнаците Уолт и Уейкър се бяха разделили още преди година. Уейкър бе изпратен в един лагер в Мериланд за отказващи да участват във войната, а Уолт се намираше някъде из Тихия океан — или на път за там — с една артилерийска част. (Ние никога не знаехме къде точно е Уолт. Не обичаше да пише писма и след смъртта му не научихме почти нищо за него. Той бе убит в Япония през есента на 1945 година при някаква глупава войнишка разправия.)
Най-голямата от сестрите, Бу Бу (хронологически тя стои между мен и близнаците), служеше като мичман в женските морски спомагателни части на база в Бруклин. През пролетта и лятото на същата година тя живя в квартирата в Ню Йорк, която ние със Сиймор почти не използвахме след постъпването ни в армията. Двете най-малки деца Зуи (момче) и Франи (момиче) живееха с родителите ни в Лос Анджелис, където баща ми издирваше талантливи артисти за една киностудия. Зуи беше на тринадесет години, а Франи — на осем. Всяка неделя те излизаха пред радиото в едно детско предаване — викторина, озаглавено „Какво умно дете“ — ирония, разбираема за всички американци от Атлантическия до Тихия океан. Тук му е мястото да кажа, че почти непрекъснато, или по-право в една или друга година, всички деца от нашето семейство излизахме срещу заплащане като „гости“ на програмата „Какво умно дете“. Ние със Сиймор участвахме първи в нея — още в 1927 година, когато той беше на десет, а аз на осем години; тогава предаването „се излъчваше“ от една зала на стария хотел „Мъри Хил“. Всички ние — от Сиймор до Франи — излизахме под псевдоними. Това може да изглежда крайно невероятно, защото ние бяхме деца на естрадни актьори, тоест хора, които съвсем не пренебрегват рекламата, но майка ми беше прочела веднъж в някакво списание какъв кръст са осъдени да носят децата на професионалисти — как те странят от останалите деца, общуването с които е нужно и полезно — и тя зае непоколебимо становище по този въпрос и никога, никога не отстъпи от него. (Не му е мястото тук да обсъждам въпроса, трябва ли да обявяваме „извън закона“ всички или повечето „деца-професионалисти“, да се отнасяме със съжаление към тях или просто без всякакви сантименталности да ги унищожим като нарушители на общественото спокойствие. Ще кажа само, че общият ни доход от програмата „Какво умно дете“ даде на шестима от нас възможност да завършим колеж, а сега и седмият се учи благодарение на тези средства.)
Най-големият ни брат Сиймор, за когото предимно ще говоря тук, служеше през 1942 година като ефрейтор във войските, които тогава все още се наричаха военновъздушен корпус. Неговата част се намираше в базата на бомбардировачите Б-17 в Калифорния; доколкото си спомням, той изпълняваше длъжността ротен писар. Тук мога да добавя — не просто между другото, — че от всички нас той най не обичаше да пише писма.
Сутринта на двадесет и втори или двадесет и трети май (никой в нашето семейство нямаше навик да слага дата на писмата) ми оставиха в леглото във военната болница във форт Бенинг писмо от сестра ми Бу Бу — в това време бинтоваха диафрагмата ми с левкопласт (обикновена медицинска практика, която се прилагаше към болните от плеврит, очевидно за да не се разпаднат на части от кашлицата). След като свърши това мъчение, прочетох писмото от Бу Бу. Аз все още го пазя и ще го предам дословно:
Мили Бъди,
Стягам се за път и бързам страшно, затова писмото ми ще бъде кратко, но съдържателно. Адмирал Щипогъз е решил, че трябва да замине дявол знае къде, за да даде своя принос за победата и възнамерява да вземе със себе си и своята секретарка (ако се държи прилично). Ужасно съм разстроена. Да оставим Сиймор, но това значи, че трябва да мръзна в палатки по военните бази, да търпя глупавите закачки на нашите войничета и да дера лисици в тези отвратителни книжни кесии на самолета. Но най-важното е, че Сиймор се жени — да жени се, — тъй че слушай внимателно, моля ти се. Аз няма да мога да дойда. Заминавам за месец и половина-два неизвестно закъде. Вече видях бъдещата му жена. Според мен чиста нула, но страшно хубава. Впрочем не мога да бъда сигурна дали е чак такава нула. Вечерта, когато се запознахме с нея, тя не каза и две приказки. Просто седеше, усмихваше се и пушеше, тъй че може би съм несправедлива към нея. За любовния им роман нищо не знам — изглежда, че са се запознали миналата зима, когато частта на Сиймор беше разквартирувана в Монмаут. Но майката е фантастична: от всички изкуства разбира и два пъти седмично ходи при един известен психоаналитик; вечерта, когато се запознахме, на два пъти ме попита дали са ми правили психоанализа. Каза, че й се искало Сиймор повече да прилича на другите хора. И веднага добави, че й бил много симпатичен и така нататък и така нататък и че тя го слушала с благоговение на времето, когато той излизаше пред радиото. Това е всичко, което знам, но важното е, че ти трябва да отидеш на сватбата. Никога няма да ти простя, ако не отидеш. Честна дума! Мама и татко не могат да се вдигнат чак от крайбрежието, още повече че Франи е болна от заушка. Между другото, ти слуша ли я по радиото миналата седмица? Беше чудесна — надълго разказва как на четири и половина години летяла из целия апартамент, когато в къщи нямало никой. Новият говорител е по-слаб от Грант, може би дори по-слаб от някогашния Съливан, ако изобщо това е възможно. Той каза, че сигурно й се е присънило, че лети. Но нашата сладуранка си настояваше твърдо на своето. Не, казва, зная с положителност, че мога да летя, защото когато кацвах на пода по пръстите ми винаги имаше прах от електрическите крушки. Така ми е домъчняло за нея. А и за тебе. Във всеки случай ти непременно трябва да отидеш на сватбата. Ако се наложи, дезертирай, но иди, моля ти се. Сватбата ще стане на 4 юни в три часа. Много светска и съвременна, в къщата на баба й на Шестдесет и трета улица. Не знам номера на къщата, но е точно две къщи по-надолу от апартамента, в който живееха в охолство и разкош Карл и Ами. Смятам да бия телеграма на Уолт, но неговата част може би е заминала. Моля ти се, иди непременно, Бъди. Той е заприличал на измършавяло коте, а пък има такъв възторжен вид, че е немислимо да му се говори. Може би всичко ще се оправи, но аз мразя четиридесет и втора година. И, струва ми се, ще я мразя, докато съм жива — просто по принцип. Много целувки и ще се видим, като се върна.
Два дни след получаването на това писмо ме изписаха от болницата, оставяйки ме, тъй да се каже, в плен на левкопласта, омотан около ребрата ми. После започна усилена едноседмична агитация — трябваше да получа отпуск за сватбата. Накрая постигнах своето чрез упорито подмазване пред командира на ротата — човек книжен според собственото му определение, чийто любим автор, за щастие, се оказа и мой любим автор някой си Л. Манинг Вайнз. Или може би Хайндз. Въпреки тази духовна връзка помежду ни, успях да си издействам отпуск само за три дни — колкото да замина с влак за Ню Йорк, да видя сватбата, да обядвам набързо някъде и да се върна капнал в Джорджия.
Доколкото си спомням, „седящите“ вагони през 1942 година се вентилираха само на думи, навсякъде беше пълно с военна полиция и миришеше на портокалов сок, мляко и евтино уиски. Цялата нощ кашлях, зачетен в един комикс, който някой ми беше дал от съжаление. Когато влакът наближи Ню Йорк — в два и десет в деня на сватбата, — аз, изкашлял вече и червата си, бях измъчен, потен и омачкан, а кожата адски ме сърбеше от левкопласта. В Ню Йорк цареше неописуема жега. Нямах време да си отида до квартирата, затова оставих багажа си — една неугледна брезентова пътническа чанта — в стоманените шкафове на гара „Пенсилвания“. На всичко отгоре, когато обикалях квартала с магазините за конфекция, за да намеря такси, един лейтенант от свързочните войски, комуто очевидно бях забравил да отдам чест при пресичането на Седмото авеню, измъкна изведнъж писалка и под любопитните погледи на минувачите записа името ми, номера на частта и адреса.
Бях грохнал, когато най-после взех такси. Дадох указания на шофьора да ме закара поне до дома на Карл и Ами. Оттам нататък работата се оказа съвсем проста. Трябваше само да следвам върволицата от хора. Опънат беше дори брезентов сенник. След минутка влязох в огромна, стара, каменна къща, където ме посрещна много хубава жена със светлолилави коси, която ме попита на кого съм близък — на булката или на младоженеца.
— На младоженеца — отвърнах аз.
— О, знаете ли — каза тя, — тук всички се объркаха.
Жената се засмя малко височко и ми посочи един сгъваем стол — последния свободен в огромната, претъпкана с хора стая. Оттогава са изминали тринадесет години и в паметта ми са се заличили всички подробности в тази стая. Освен че вътре беше страшно претъпкано и задушно, помня още две неща някакъв орган свиреше точно зад гърба ми, а жената, която седеше от дясната ми страна, се обърна към мен и се представи възторжено с театрален шепот:
— Аз съм Хелън Силзбърн.
По разположението на нашите места разбрах, че тя не е майка на булката, но за всеки случай й се усмихнах, закимах усилено и вече се готвех да й кажа аз пък кой съм, но тя сложи благоприлично пръст на устните си, след което двамата се загледахме пред себе си. Наближаваше три часът. Притворих очи и зачаках, малко нащрек, органистът да прекрати разните там парчета и да гръмне сватбеният марш от „Лоенгрин“.
Нямам точна представа как измина следващият час и четвърт, но важното е, че маршът от „Лоенгрин“ не гръмна. Помня, че бях окръжен от непознати хора, които току се обръщаха крадешком, за да видят кой се е изкашлял. И помня, че жената отдясно още веднъж заговори с мен със същия въодушевен шепот:
— Сигурно нещо ги е забавило — каза тя. — Виждали ли сте някога съдията Ранкър? Той има лице на светец.
Освен това помня как органът премина неочаквано, дори някак отчаяно, от Бах към ранния Роджърс и Харт. Но, общо взето, през цялото време аз сякаш се грижех за някакъв пациент — тоест за самия себе си — защото постоянно трябваше да сподавям пристъпите на кашлицата. Докато седях в стаята, непрекъснато ме спохождаше и плашеше мисълта, че ей сега ще повърна кръв или ще ми се счупи някое ребро въпреки левкопластовия корсет, който носех.
В четири и двадесет — или, казано без заобикалки, двадесет минути, след като вече всяка надежда бе загубена — невенчаната булка, навела глава, с родителите си от двете страни, заслиза с несигурна стъпка по дългата каменна стълба. Навън — имах чувството, че я предават от ръка на ръка — я наместиха в първото от черните лъскави таксита, паркирали в двойна редица покрай тротоара. Това беше изключително живописна картина — също като в илюстровано списание — и както е редно за такава картина, в нея имаше и съответният брой свидетели гостите за сватбата (между които и аз) вече се изливаха на групи от къщата и при все че се мъчеха да се държат благоприлично, зяпаха вторачени, едва ли не с изскочили очи булката. И ако нещо смекчаваше донякъде това зрелище, причината бе във времето: юлското слънце жареше и блестеше със силата на стотици фотосветкавици, тъй че лицето на булката, слязла по стълбата почти в несвяст, плуваше в някаква омара, а тъкмо това бе нужно.
Когато колата с булката изчезна тъй да се каже физически от сцената, напрежението пред къщата — особено под самия сенник, където се въртях и аз — се превърна в обикновена блъсканица — все едно че къщата беше черква, — денят — неделя и богомолците се разотиваха.
Изведнъж, с особена настойчивост, започна да се предава от уста на уста, че колите са на разположение на гостите, дори ако приемът не се състои и плановете се изменят. Така бил казал чичото на булката Ал. Доколкото можеше да се съди от реакцията на хората около мен, това бе прието като beau geste.[118] Беше обяснено обаче, че колите остават „на разположение“ едва след като на „най-близките роднини“ на булката — цял отред внушаващи страхопочитание люде — бъде осигурен необходимият превоз, за да напуснат сцената. И след необяснима суетня и разтакаване (в това време така ме бяха притиснали, че не можех да мръдна) „най-близките роднини“ започнаха своето преселение — по пет-шест или по трима-четирима в кола. Доколкото разбрах, това зависеше от възрастта, поведението и задниците на първите, които влизаха в колата.
Изведнъж по нечие указание, дадено мимоходом, но съвсем категорично, аз се озовах до самия бордюр под края на сенника и започнах да настанявам гостите в колите.
Заслужава да се помисли защо именно мен избраха за тази отговорна работа. Доколкото схванах, непознатият делови мъж, който ми възложи тази задача, нямаше и най-малка представа, че аз съм брат на младоженеца. Следователно логично е да се приеме, че ме бяха избрали по съвсем други, много по-прозаични причини. Беше четиридесет и втора. Аз бях двадесет и три годишен, току-що влязъл в армията. Сигурен съм, че само възрастта ми, униформата и онова зеленикавожълто сияние на несъмнена услужливост, което се излъчваше от мен, са разсеяли всякакви съмнения, че може да ми се възложи ролята на портиер.
Не стига, че бях само на двадесет и три години, но и бях явно изостанал за възрастта си. Помня, че настанявах хората в колите съвсем непохватно. Вършех това с фалшиво ученическо старание, мъчейки се да създам впечатление, че изпълнявам важна задача. След няколко минути ми стана ясно, че имам работа предимно с поколение от възрастни, ниски, охранени хора и моята роля — да ги прихващам под ръка и да затварям вратите след тях — се сведе до празно пъчене на гърди.
Започнах да се държа като изключително нахакан, пълен с обаяние млад гигант, раздиран от кашлица.
Но следобедната жега ми действаше меко казано потискащо, а и не виждах каква отплата мога да получа за изпълняваната служба. Затова, въпреки че тълпата от „най-близките роднини“ едва бе започнала да оредява, аз се метнах в една от току-що напълнените коли, която вече потегляше. Може би за наказание си ударих главата в покрива и тя изкънтя. Между пътниците в колата се оказа и моята шепнеща позната Хелън Силзбърн, която веднага започна да ми изразява необикновеното си съчувствие. Ударът очевидно бе отекнал в цялата кола. Но на двадесет и три години аз бях от онзи тип младежи, които, каквато и рана да получат пред хорски поглед (освен счупена глава), само се разсмиват с глух неестествен смях.
Колата се движеше на запад — сякаш право в зиналата пещ на небето. Така изминаха две пресечки, докато стигнахме Медисън Авеню, където завихме рязко на север. Имах чувството, че само невероятната осторожност и ловкост на непознатия шофьор ни спасиха от гибел в страшната пещ на слънцето.
Докато изминахме първите четири-пет блока по Медисън Авеню, разговорът в колата се свеждаше до фрази като „Да не би да ви притеснявам?“ или „В живота си не помня такава жега!“ Тази, която не помнеше в живота си такава жега, се оказа, както бях дочул още докато стоях на тротоара, придворната на булката.[119] Беше здравенячка на двадесет и четири-пет години, облечена с розова атлазена рокля, с венче от изкуствени незабравки в косите. В нея определено се чувстваше нещо атлетическо, сякаш преди година-две бе завършила колеж за инструктори по физическо възпитание. Тя дори държеше букета гардении в скута си по такъв начин, сякаш той бе спаднала волейболна топка. Седеше отзад, притисната между мъжа си и едно слабичко старче с фрак и цилиндър и с незапалена хаванска пура в ръка. Мисис Силзбърн и аз — допрели непорочно коленете си — заемахме отварящите се седалки. На два пъти, без да имам някакъв повод за това, а просто от възхищение изгледах слабичкото старче. В началото, когато започнах да настанявам хората в колата и отворих вратата за него, изпитах за миг желание да го вдигна на ръце и да го вкарам внимателно през отворения прозорец. Той беше слаб като клечка, а на височина нямаше и пет фута, но въпреки това не приличаше на пигмей или джудже. Седеше изправен и гледаше строго право пред себе си. Когато го погледнах втори път, забелязах на ревера на фрака му петно, което много приличаше на леке от мазнина. Забелязах също, че между цилиндъра му и покрива имаше може би цели осем пръста разстояние. Все пак в първите минути на пътуването ме занимаваше преди всичко собственото ми здравословно състояние. Не ми стигаха плевритът и цицината на главата, ами започнах да си мисля — като някой хипохондрик, — че имам начало на ангина. Крадешком обръщах език назад и се мъчех да изследвам съмнителните места в глътката. Помня, че се бях вторачил право пред себе си — във врата на шофьора, който представляваше релефна карта от зараснали циреи, — когато съвсем неочаквано моята съседка се обърна към мен:
— Извинете, в гостната нямах възможност да ви попитам. Какво прави вашата мила майка? Вие сте Били Бриганза, нали?
В този миг бях пъхнал езика си съвсем назад, за да изследвам мекото небце. Изправих го, преглътнах и погледнах съседката си. Тя беше към петдесетгодишна, облечена модерно и с вкус. Лицето й беше силно гримирано.
Отвърнах й, че има грешка.
Тя се вгледа в мен с леко притворени очи и каза, че досущ приличам на сина на Силиа Бриганза. Особено в устата. Опитах се с израза на лицето си да покажа, че всеки може да сбърка. След това отново забих поглед във врата на шофьора. В колата настъпи мълчание. За разнообразие погледнах през прозореца.
— Как ви харесва военната служба? — попита внезапно мисис Силзбърн, просто за да поддържа разговора.
Но тъкмо в този миг ме нападна кашлица. Когато пристъпът отмина, обърнах се към нея и отговорих колкото бе възможно по-добре, че съм си намерил много нови приятели в армията. Беше ми трудно да се обръщам към нея — пречеше ми стегнатият около диафрагмата левкопласт.
Тя кимна.
— Според мен всички вие сте чудо момчета — каза тя двусмислено. — Ами на булката ли сте приятел или на младоженеца? — попита после, минавайки „деликатно“ към същественото.
— Как да ви кажа, аз не съм точно приятел…
— Ако сте приятел на младоженеца, по-добре не го казвайте! — прекъсна ме придворната отзад. — Ех, да ми падне в ръцете само за две минутки. Само за две минутки, не повече.
Мисис Силзбърн се извърна цяла и се усмихна на придворната. После пак се обърна напред. Ние с нея се бяхме обърнали почти едновременно. Това трая само миг, но усмивката, с която тя възнагради придворната, беше същински шедьовър. Тази жива усмивка изразяваше неограничена симпатия към всички млади хора в цял свят, особено към тази дръзка и откровена представителка на младежта, с която впрочем, тя още почти не се познаваше.
— Кръвожадно същество — каза със смях мъжки глас.
Ние с мисис Силзбърн отново се обърнахме. Беше се обадил мъжът на придворната. Той седеше точно зад мен, от лявата страна на жена си. Разменихме с него бегъл, но остър и недружелюбен поглед, какъвто в тази нервна 1942 година можеха да разменят само офицер и прост войник. Той, старши лейтенант от свързочните войски, носеше много интересна фуражка на пилот от военновъздушния корпус, чиято пружина бе извадена — очевидно с цел шапката да придава на собственика си страшно нахакан и храбър вид. В случая фуражката съвсем не изпълняваше това свое предназначение, а само допринасяше моята преголяма шапка, която носех по всички правила, да прилича на палячовска гугла, измъкната набързо от някоя шахта за боклук.
Лейтенантът имаше болезнен, дори някак уплашен вид. Той се потеше невероятно — по челото, по горната устна, че и по края на носа. Казват, че в такива случаи трябва да се вземат солни хапчета.
— Оженил съм се за най-кръвожадното същество в целия щат — каза той на мисис Силзбърн и пак се засмя — меко, като за пред хора.
Автоматичното ми уважение към чина му едва не ме накара да се засмея заедно с него, но краткият, безсмислен смях на един непознат, при това с много по-висок чин, би показал недвусмислено, че аз съм на страната на лейтенанта и въобще на страната на всички в колата и нямам нищо против никого.
— Говоря съвсем сериозно — каза придворната. — Да ми падне само за две минутки, повече не ми трябва. Ех, само да го пипна в ръчичките си!
— Хайде стига, не се вълнувай толкова — зауспокоява я мъжът й, чиито запаси от съпружеско търпение, изглежда, бяха неизчерпаеми. — Не се вълнувай, ще си съкратиш живота.
Мисис Силзбърн се обърна отново назад и хвърли на придворната почти ангелска усмивка.
— Някой да е видял неговите роднини на сватбата? — попита меко тя, наблягайки слабо — просто съвсем възпитано, на притежателното местоимение.
Отговорът на придворната беше зареден с отрова.
— Не! Те всички са на Западното крайбрежие или кой знае къде. Бих искала да ги видя само!
Мъжът й пак се засмя.
— И какво ще направиш, ако ги видиш, пиленце?
— Не знам, но непременно ще направя нещо.
Този път лейтенантът се засмя по-високо.
— Непременно! — повтори тя. — Бих им казала някои неща. Честна дума! — Тя говореше с все по-голям апломб, сякаш съзнавайки, че не само мъжът й, но и всички останали слушатели се възхищават от предизвикателната й откровеност — от чувството й за справедливост, колкото и детинско и наивно да изглежда то. — Не знам точно какво бих им казала. Сигурно ще им надрънкам всякакви идиотщини. Но, боже мой! Честна дума, не мога да търпя да се върши престъпление спрямо хората! Кръвта ми кипва!
Тя потисна за малко благородното си вълнение, а през това време мисис Силзбърн успя да я подкрепи с поглед, пълен с пресилено съчувствие. Сега вече ние с мисис Силзбърн окончателно и свръхобщително се бяхме обърнали назад.
— Да, именно престъпление — продължи придворната. — Не може да газиш като мечка в живота и да нараняваш, както ти скимне, най-хубавите чувства на хората.
— За съжаление, аз почти нищо не зная за този млад човек — каза мисис Силзбърн. — Не съм го виждала дори. За първи път чух, че Мюриъл е сгодена, когато…
— Та кой го е виждал? — почти избухна придворната. — Дори аз не го познавам. Два пъти репетирахме сватбената церемония и двата пъти горкият баща на Мюриъл трябваше да играе ролята на младоженеца, защото неговият идиотски самолет не могъл да излети. Той трябваше да пристигне във вторник вечерта с някакъв идиотски военен самолет, но в някакво идиотско място — в Аризона ли, в Колорадо ли — завалял сняг, та пристигна едва снощи — в един часа през нощта! И в тоя късен час взема, че се обажда на Мюриъл по телефона от Лонг Айлънд или дявол знае откъде и я вика да се срещнат във фоайето на някакъв ужасен хотел — трябвало да си поговорят! — Тук придворната потръпна изразително. — А пък знаете каква е Мюриъл — такава една добричка, че всеки може да я разиграва както си иска. Това просто ме вбесява! Такива хора винаги си патят… И представете си, тя се облича, взема такси, отива в онзи ужасен хотел и разговаря с него до пет без петнайсет сутринта! — Придворната пусна букета и сви юмруци над скута си. — О-о-о, бясна съм, бясна!
— В кой хотел е бил, знаете ли? — попитах я аз.
Гледах въпросът ми да прозвучи небрежно — все едно, че баща ми е хотелиер и аз като син, естествено се интересувам къде отсядат хората в Ню Йорк. Но всъщност моят въпрос не означаваше нищо. Стори ми се интересно, че брат ми бе поканил годеницата си във фоайето на някакъв хотел, а не в празния си апартамент. Такава странност можеше да се очаква от него, но все пак на мен ми беше малко чудно.
— Не зная в кой хотел — отвърна троснато придворната. — Просто в някакъв хотел. — Тя се вгледа в мен. — Защо питате? Да не би да сте негов приятел?
В погледа й имаше нещо заплашително. Имах чувството, че в нея е въплътена цяла тълпа жени и че в друго време тя би могла да седи с плетката си пред гилотината и да се наслаждава на гледката. А аз цял живот съм изпитвал панически страх от всякакви тълпи.
— Отраснали сме заедно — отвърнах едва чуто.
— Блазе ви!
— Недей така! — укори я мъжът й.
— Извинявам се — каза придворната, обръщайки се към него, въпреки че думите й бяха предназначени за всички нас, — но вие не сте видели как горкото момиче плака — цял час, очите си изплака. И никак не е смешно, да не мислите! Чувала съм за мъже, които се уплашват от брака. Но не и в последната минута! Не се правят тези неща така — да хвърлиш в ужас цял куп порядъчни хора и да нараниш жестоко душата на едно невинно същество! Ако се е отметнал, защо не й е писал, или поне да скъса с нея като истински мъж. И то преди да е направил всички тези поразии.
— Хайде не се вълнувай, не се вълнувай — каза мъжът й. Неговият смях звучеше вече малко пресилено.
— Говоря съвсем сериозно. Та не можеше ли да й пише и да й обясни всичко като мъж? И да не се стига до тази трагедия и разни такива. — Изведнъж тя се втренчи в мен. — Не знаете ли случайно къде се намира той? — попита тя твърдо и в гласа й звънна метал. — Щом сте приятели от деца, вие трябва да…
— Аз пристигнах в Ню Йорк само преди два часа — отвърнах плахо. Сега не само придворната, но мъжът й, и мисис Силзбърн се бяха вторачили в мен. — Не успях дори да се добера до телефон.
Спомням си, че в този миг пак ме нападна кашлица. Тя беше съвсем непресторена, но трябваше да призная, че аз не се помъчих да я спра или потисна.
— Не лекувате ли тази кашлица? — попита лейтенантът, когато пристъпът отмина.
Но ето че аз отново се разкашлях и — колкото и странно да е — пак без никаква преструвка. Все още седях обърнат назад, но се постарах да се извъртя така, че да се изкашлям по всички правила на приличието и хигиената.
Може би ще внеса известен безпорядък в разказа си, но мисля, че тук трябва да вмъкна един пасаж, за да отговоря на някои натрапчиви въпроси. Първо, защо не слязох от колата? Независимо от всички други съображения, знаех, че тя ще откара цялата компания в дома на родителите на булката и каквито й ценни сведения да получех от убитата от мъка невенчана булка или от разтревожените й (а вероятно и разгневени) родители, едва ли си заслужаваше заради тези сведения да изпадна в крайно неудобно положение със самото си присъствие у тях. Тогава защо още седях в колата? Защо не скочих от нея, да речем, когато тя спираше при червена светлина на светофара? И най-важното — защо въобще се бях качил в тази кола? Може да се дадат десетки отговори на тези въпроси и всички те, макар и не изчерпателни, ще бъдат що-годе задоволителни. По смятам да отговоря на всички изведнъж, като припомня, че това бе 1942 година, че аз бях двадесет и три годишен новобранец, у когото тъкмо бяха развили стадното чувство, и най-важното — че се чувствах много самотен. В такива случаи, изглежда, човек просто скача в пълна с хора кола и си остава в нея.
Но да се върнем на темата. Спомням си, че докато тримата — придворната, мъжът й и мисис Силзбърн — не сваляха поглед от мен, следейки как кашлям, самият аз поглеждах към дребничкото старче отзад. То все така гледаше неотклонно право пред себе си. Забелязах, едва ли не с чувство на благодарност, че краката му не стигаха до пода. Те ми се сториха като стари, добри приятели.
— С какво се занимава въобще този човек? — попита ме придворната, след като се окопитих от втория пристъп на кашлицата.
— За Сиймор ли става дума? — казах аз.
Тонът й ме накара да си помисля в първия момент, че тя го подозира в нещо крайно подло. Но после чисто интуитивно реших, че е събрала тайно разни биографични данни за него, тоест всички онези незначителни, но за съжаление, биещи на очи факти, които според мен дават съвсем погрешна представа за Сиймор. Например, че като дете в течение на шест години той е бил знаменитост от радиото. Или, да речем, че е постъпил в Колумбийския университет едва петнадесетгодишен.
— Да, за Сиймор — отвърна придворната. — С какво се е занимавал той, преди да постъпи в армията.
И отново в мен проблесна чисто интуитивно усещане, че тя знаеше за него много неща, но по някаква причина не искаше да ги разкрие. Изглежда много добре й беше известно, че преди влизането си в армията Сиймор е преподавал английски език, че е бил преподавател в колеж. Да, преподавател. Поглеждайки я, за миг ми мина и такава неприятна мисъл а дали тя не знае, че съм брат на Сиймор? Но не си струваше да разсъждавам върху това. Аз само я погледнах изпод вежди и отговорих:
— Неговата специалност е лекуване на мазоли.
После се обърнах рязко и се загледах през прозореца. Колата беше спряла и до слуха ми достигна грохот на военни барабани, който се носеше откъм Лексингтън Авеню или откъм Трето авеню.
— Парад! — възкликна мисис Силзбърн.
Намирахме се някъде между Седемдесет и пета и Осемдесета улица. Полицаят, застанал на средата на Медисън Авеню, задържаше цялото движение на север и на юг. Просто го задържаше, без да му даде път на изток или на запад. Три-четири коли и един автобус чакаха да ги пусне на юг, но нашата кола беше единствената, която пътуваше към северната част на града. На близкия ъгъл и на страничната улица, водеща към Петото авеню, хората се тълпяха покрай бордюра и явно чакаха да видят отряда войници или милосърдни сестри, или скаути, или каквито и да било, който щеше да тръгне от сборния пункт на Лексингтън Авеню или Третото авеню.
— О, боже! Само това ни липсваше! — каза придворната.
Аз се обърнах и за малко не си чукнах главата в нейната. Тя се бе навела толкова напред, че почти бе навряла глава между мен и мисис Силзбърн, която също се обърна и я погледна съчувствено, едва ли не с жал.
— Може да седим тук със седмици — каза придворната и проточи шия още по-напред, за да погледне през предното стъкло. — А аз трябваше вече да съм там. Казах на Мюриъл и на майка й, че ще се кача в една от първите коли и след пет минути ще бъда у тях. Господи! Не може ли да се направи нещо?
— И аз трябваше вече да съм у тях — побърза да каже мисис Силзбърн.
— Да, но аз й обещах най-тържествено. Къщата ще бъде пълна с разни смахнати лели и чичовци и съвсем непознати хора и аз й обещах, че ще стоя на пост и ще ги посрещам на нож, само и само да може да се усамоти малко и… — Тук тя се прекъсна. — О, боже! Това е ужасно!
Мисис Силзбърн се усмихна пресилено.
— Боя се, че аз съм една от тези смахнати лелки — каза тя, явно обидена.
Придворната я погледна.
— Ах, извинете. Нямах предвид вас — и се облегна назад. — Просто исках да кажа, че апартаментът им е такъв тесен и ако започнат да се тътрят разни… Нали разбирате?
Мисис Силзбърн не отвърна нищо, а аз не я погледнах, та не мога да кажа доколко сериозно се бе обидила от думите на придворната. Помня само, че ми направи някак особено впечатление тонът, с който придворната се извини, задето бе изтървала това „смахнати лели и чичовци“. Тя се извини искрено, но без всякакво смущение, нещо повече — без всякаква сервилност, и на мен ми мина през ум, че въпреки цялото й театрално възмущение и парадна дързост в нея действително имаше нещо твърдо и открито — като нож, нещо, което все пак будеше възхищение. (Веднага съм готов да призная, че моето мнение в случая едва ли има някаква стойност. Неведнъж са ми ставали необикновено симпатични хора, които не обичат да прекаляват в извиненията си.) Но работата е там, че в този миг през мен за първи път премина малка вълна на недоволство от младоженеца, едва забележим зародиш на упрек заради необяснимото му отсъствие.
— Да видим не може ли да се направи нещо — каза мъжът на придворната.
Това беше глас на човек, запазил спокойствие под огъня на неприятеля. Почувствах как той събира сили зад мен, след което неочаквано пъхна глава между мен и мисис Силзбърн.
— Ало, шофьора! — каза той властно.
Шофьорът се обади веднага, след което гласът на лейтенанта прозвуча доста по-меко и демократично.
— Колко време смятате, че ще ни държат тук?
Шофьорът се обърна.
— Кажете ми, да ви кажа — отвърна той и пак отправи поглед напред. Беше изцяло погълнат от това, което ставаше на кръстовката.
Преди минутка някакво момченце с полуспаднало червено балонче бе изскочило на забранения и очистен от минувачи сектор. Сега баща му го мъкнеше към тротоара, като на два пъти го удари с юмрук по гърба. Тълпата изрази с викове и дюдюкания справедливото си негодуване от тази постъпка.
— Видяхте ли как се отнася този човек със собственото си дете? — каза мисис Силзбърн, обръщайки се към всички ни.
Никой не й отговори.
— Дали да не попитаме полицая колко време ще ни държат тук? — попита лейтенантът шофьора. Той все още седеше силно наведен напред. Очевидно не беше доволен от лаконичния отговор на първия си въпрос. — Ние всички бързаме, разбирате ли. Не можете ли да го попитате дълго ли ще ни държат тук?
Без да се обръща, шофьорът нагло сви рамене. Но все пак изключи мотора и слезе от колата, тръшвайки силно вратата след себе си. Той имаше неугледен вид и приличаше на бик; носеше непълна шофьорска униформа — черен костюм от серж, но без фуражка.
Бавно, с много нехайна — за да не кажем нахална — походка той измина няколко крачки до пресечката, където дежурният полицай даваше своите нареждания. Двамата започнаха някакъв безкраен разговор (чух как придворната изпухтя тежко зад мен). Изведнъж шофьорът и полицаят избухнаха в неудържим смях. Човек би рекъл, че не водят сериозен разговор, а си разправят мръсни вицове. После шофьорът все още смеейки се, махна приятелски на полицая и тръгна — пак така бавно — към колата. Той влезе, затръшна вратата, извади цигара от пакета върху поставчицата пред себе си, затъкна я на ухото си и тогава, едва тогава, се обърна към нас да съобщи:
— И той нищо не знае. Ще трябва да чакаме, докато мине парадът. — Той ни хвърли безразличен поглед. — Тогава ще можем да продължим. — Обърна се напред, взе цигарата от ухото си и я запали.
От задната седалка полетя тежката въздишка на придворната — израз на отчаяние и обида. После настъпи пълна тишина. За първи път от няколко минути насам погледнах дребното старче с незапалената пура. Това бавене очевидно никак не го тревожеше. Той изглежда си бе установил строго определена норма на поведение, когато седи на задната седалка на кола — независимо дали колата е в движение, спряла или пък (човек и това би помислил) излита от някой мост в реката. Удивително проста система: само седиш съвършено изправен, поддържащ разстояние от осем пръста между цилиндъра и тавана на колата и гледаш строго и неизменно към предното стъкло. И ако Смъртта, — а тя вероятно през цялото време седеше на капака на мотора, — ако Смъртта по някакво чудо влезе през стъклото и те повика, просто ставаш и тръгваш с нея — строг, но спокоен. Не е изключено да вземеш и пурата със себе си, особено ако е хаванска.
— Какво ще правим? Нима ще седим тук като пънове? — каза придворната. — Аз умирам от жега.
Ние с мисис Силзбърн се обърнахме тъкмо навреме, за да забележим, че тя погледна мъжа си — за пръв път откакто бяхме седнали в колата.
— Не можеш ли да се помръднеш мъничко? — каза му тя. — Така съм притисната, че едва дишам.
Лейтенантът се засмя и разпери изразително ръце.
— Та аз седя едва ли не на калника, душичке — каза той.
Тогава с възмущение, примесено с любопитство, придворната изгледа другия си съсед, който, решил сякаш да ме развесели, заемаше много повече място, отколкото му бе нужно. Между дясното му бедро и страничната облегалка имаше цели четири пръста. Придворната несъмнено забеляза това, но въпреки цялата си дързост, не посмя да каже нищо на това дребно човече със странен вид. Тя се обърна отново към мъжа си.
— Можеш ли да ми дадеш една цигара? — рече тя нервно. — Невъзможно ми е да извадя моите — така са ме сплескали.
При думата „сплескали“ тя обърна глава и стрелна с многозначителен поглед дребничкия виновник за престъплението, узурпирал мястото, което според нея и принадлежеше по право. Но той си оставаше напълно неуязвим. Продължаваше да гледа право пред себе си в предното стъкло на колата. Придворната погледна мисис Силзбърн и вдигна изразително вежди. В отговор на лицето на мисис Силзбърн се появи изражение, пълно с разбиране и съчувствие. В това време лейтенантът прехвърли цялата тежест на тялото си върху левия си бут, тоест бута откъм прозореца, и извади от десния джоб на парадните си панталони пакет цигари и кибрит. Жена му си взе цигара и той начаса й подаде огън. Мисис Силзбърн и аз наблюдавахме запалването на цигарата като някакво малко чудо.
— О, извинете — сети се лейтенантът и поднесе пакета към мисис Силзбърн.
— Благодаря, не пуша — отвърна бързо тя, едва ли не със съжаление.
— Вие, редник? — подаде той пакета към мен след едва забележимо колебание.
Откровено казано, на мен ми хареса това, че той си наложи да ми предложи цигара, че елементарната учтивост победи пагона, но въпреки това му отказах.
— Може ли да видя кибрита ви? — попита мисис Силзбърн с необикновено плахо, почти детско гласче.
— Този ли? — каза лейтенантът и подаде с готовност кибрита.
Мисис Силзбърн заразглежда внимателно кибрита, а и аз го погледнах с интерес. На горната страна със златни букви върху червен фон бе написано: „Този кибрит е откраднат от дома на Боб и Еди Бъруик.“
— Чудесно! — възкликна мисис Силзбърн и заклати глава. — Наистина чудесно!
Аз бърчех лице, уж не можех да прочета надписа без очила, и зяпах най-невъзмутимо в кибрита. На мисис Силзбърн явно не й се щеше да го върне на собственика му. Когато най-после му го даде и лейтенантът закопча капачката на горния си джоб, тя каза:
— Никога не съм виждала такъв кибрит. — Обърнала се цяла назад, тя гледаше с нежност горния джоб на лейтенанта.
— Миналата година си поръчахме цял куп такива — каза той. — Няма да повярвате колко кибрит се икономисва по този начин.
Жена му го погледна или по-скоро изгледа.
— Не сме ги поръчали за това — тросна се тя и като хвърли на мисис Силзбърн поглед, означаващ: „Нали ги знаете мъжете“, добави: — Не зная, но мисля, че хваща окото. Пошличко, но все пак хваща окото. Не зная.
— Напротив, чудесно! Не съм виждала никъде.
— Всъщност не е дори и оригинално. Кой ли вече няма такъв кибрит. Да ви кажа право, тази идея ми внушиха майката и бащата на Мюриъл. Къщата им е пълна с такива кибрити. — Тя всмукна дълбоко от цигарата и продължавайки да говори, заизпуска малки, откъслечни клъбца дим. — Чуйте, те са чудесни хора. Затова цялата тази история просто ме убива! Защо такива неща не се случват на разни гадове, а непременно на порядъчни хора? Ето това не мога да разбера. — И тя погледна мисис Силзбърн, като че ли очакваше от нея отговор на въпроса.
Мисис Силзбърн се усмихна — усмивка едновременно светска, тъжна и загадъчна, усмивка на Джоконда, седнала на отваряща се седалка.
— Да, и аз често съм си задавала този въпрос — каза замислено тя. После някак неопределено добави: — Знаете ли, майката на Мюриъл е най-малката сестра на покойния ми съпруг.
— Така ли? — каза с интерес придворната. — В такъв случай вие сама знаете какви хора са. — Тя протегна изключително дългата си ръка пред мъжа си и изтърси пепелта от цигарата в пепелника под прозореца. — Искрено казано, аз почти не съм срещала в живота си такъв интелигентен човек като нея. Тя чете всичко, което излиза на бял свят, разбирате ли! Боже мой, да бих могла да прочета поне една десета от това, което тази жена е прочела и забравила вече, щях да бъда предоволна! И преподавателка е била, и във вестник е работила, и дрехите сама си шие, и цялата къщна работа върши! А как готви! Фантастично! Да ви кажа право, това е най…
— А тя одобрява ли този брак? — прекъсна я мисис Силзбърн, — Питам, защото отсъствах няколко месеца — бях в Детроит. Зълва ми почина внезапно и аз…
— Тя е прекалено възпитана, за да каже каквото и да било — обясни придворната. — Не, тя е… как да ви кажа, твърде деликатна. — Тук придворната се замисли. — Всъщност тази сутрин за първи път я чух да възроптае по този повод. И то само защото беше много обезпокоена за горката Мюриъл, — Тя отново протегна ръка и изтърси цигарата си.
— А какво каза тя тази сутрин? — попита жадно мисис Силзбърн.
Придворната се замисли.
— Всъщност нищо особено — отвърна тя. — Искам да кажа, нищо злобно или обидно, или нещо такова. Каза само, че според нея Сиймор е потенциален хомосексуалист и че в действителност той се страхува от брака. Но, разбирате ли, не го каза със злоба или нещо такова. Просто се изказа, и то, както виждате, съвсем интелигентно. Ами тя години наред вече ходи на психоаналитик. — Придворната погледна мисис Силзбърн. — Това не е тайна. Мисис Федър сама би ви го казала, тъй че аз не издавам никаква тайна.
— Зная, зная — побърза да каже мисис Силзбърн. — Тя за нищо на света…
— Разбира се — продължи придворната, — тя не е от тези, които приказват наизуст, знае какво говори. И все пак никога, никога не би казала подобно нещо, ако горката Мюриъл не беше — как да се изразя — така убита, изобщо в такова състояние. — Тя поклати мрачно глава. — Боже! Да бяхте видели горкото дете.
Несъмнено, тук би трябвало да прекъсна разказа и да опиша как реагирах мислено на най-съществените изказвания на придворната. Но предпочитам да оставя засега нещата така, стига читателят да потърпи заедно с мен.
— А какво друго каза тя? — попита мисис Силзбърн. — Имам предвид Реа. Каза ли нещо друго?
Аз не гледах към нея — не можех да откъсна очи от придворната, — но за миг ми се стори, че мисис Силзбърн още малко ще седне в скута й.
— Нищо… да, почти нищо — поклати замислено глава придворната. — Нали ви обясних, тя не би казала нищо, особено пред толкова хора, ако горката Мюриъл не беше така безумно разстроена. — Тя пак изтърси цигарата си. — Добави само, че този Сиймор несъмнено е шизофреничен тип и че ако човек гледа трезво на нещата, за Мюриъл е дори по-добре, че е станало така. Разбира се, аз съм напълно съгласна с това, но не съм сигурна дали Мюриъл е съгласна. Той така я е побъркал, че тя не знае на кой свят се намира. Затова съм толкова…
Но тук тя бе прекъсната. От мен. Помня, че гласът ми трепереше — както винаги, когато съм крайно неспокоен.
— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип? Всички погледи, не, всички прожектори — на придворната, на мисис Силзбърн, дори на лейтенанта — се насочиха към мен.
— Какво? — попита придворната рязко, дори малко враждебно.
И отново за секунда ми мина мисълта: тя знае, че съм брат на Сиймор.
— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип?
Придворната ме погледна втренчено, после изсумтя изразително. Тя се обърна към мисис Силзбърн и каза с безкрайна ирония:
— Как мислите вие, може ли да бъде нормален човек, който забърква такава каша като днешната? — И повдигна вежди в очакване на отговор. — Как мислите? — повтори тя тихо-тихо. — Питам вас. А този господин нека слуша.
Отговорът на мисис Силзбърн беше самата деликатност, самата честност.
— Не, решително не — отвърна тя.
Внезапно ме обзе неудържимо желание да скоча от колата и да хукна с все сили накъдето ми очи видят. Но, доколкото си спомням, когато придворната се обърна към мен, аз все още седях на мястото си.
— Слушайте — подзе тя с търпеливия тон на учителка, която говори на дете не само изостанало, но и вечно сополиво. — Не зная доколко умеете да преценявате хората. Но кой нормален човек пред самата сватба държи годеницата си цяла нощ да й плещи глупости — че бил премного щастлив и затова не можел да се ожени, че тя трябвало да отложи сватбата, докато той се успокои, иначе нямало да се яви? И когато тя му обяснила като на дете, че всичко е отдавна уредено и подготвено, че баща й е похарчил куп пари и се е претрепал, за да уреди и прием, и всичко, че ще й дойдат роднини и приятели от всички краища на страната — след тези обяснения той казва, че много съжалява, но не може да се ожени, докато се чувства така безумно щастлив. Изобщо пълен идиотизъм! Размърдайте си сега мозъка, ако нямате нищо против. Кажете ми така ли постъпва нормален човек? Така ли постъпва разумен човек? — В гласа й вече звучаха пискливи нотки. — Или така постъпва човек, който е за лудницата? — Тя ме изгледа строго и понеже аз си замълчах — нито се защитих, нито се предадох, — отпусна се тежко на облегалката и каза на мъжа си:
— Дай ми още една цигара, моля ти се. Тази ще ме изгори. — Тя му подаде горящата угарка и той я угаси. После й поднесе пакета. — Не, запали ми я ти — каза тя. — Аз вече нямам сили.
Мисис Силзбърн се прокашля.
— Според мен — каза тя — по-добре, че е станало така, това е просто късмет.
— Не, аз ви питам — обърна се към нея придворната с нови сили, като пое запалената цигара от ръката на мъжа си. — Така ли постъпва нормален човек? Нормален мъж? Или това е постъпка било на недорасъл, било на някакъв психопат, на някакъв налудничав тип?
— Господи, не зная какво да кажа. Според мен по-добре, че е станало така, това е просто…
В този миг придворната се изопна и изпусна дим от носа си.
— Оставете, не е там работата. Не е нужно да ми казвате това. — Тя се обръщаше към мисис Силзбърн, но в действителност водеше разговор с мен, така да се каже чрез посредник. — Гледали ли сте в някой филм…? — попита тя, назовавайки с псевдонима й една доста известна по онова време, а сега, в 1955 година, много прочута киноактриса.
— Да — отвърна оживено мисис Силзбърн и млъкна в очакване.
Придворната кимна.
— Добре — каза тя. — А забелязали ли сте случайно, че тя се усмихва някак на една страна? Като че ли само с единия край на устата. Не е трудно да се забележи, ако внимателно…
— Да, да, забелязала съм — каза мисис Силзбърн. Придворната дръпна от цигарата си и ми хвърли бегъл поглед.
— Така. Оказва се, че тя има нещо като частична парализа — каза тя, изпускайки дим при всяка дума. — И знаете ли как я е получила? Този ваш нормален Сиймор я ударил така, че се наложило да й направят девет шева. — Тя се пресегна (вероятно поради липса на по-добри режисьорски указания) и отново изтърси цигарата си.
— Може ли да попитам откъде сте научили това? — казах аз. Устните ми потрепваха като два глупака.
— Може — отвърна тя, гледайки не мен, а мисис Силзбърн. — Майката на Мюриъл го спомена — само преди два часа, когато Мюриъл едва не си изплака очите — Сега тя ме погледна. — Този отговор задоволява ли ви? — Неочаквано тя премести букета от лявата в дясната си ръка. Това бе единствената естествена проява на нервност, която забелязах в нея. — Между другото, за ваше сведение, знаете ли кой според мен сте вие? — каза тя и ме погледна в очите. — Според мен вие сте брат на въпросния Сиймор. — Тя млъкна за малко и тъй като аз не казах нищо, добави: — Вие дори приличате на него, ако се съди по глупавата му снимка, пък и аз случайно зная, че брат му трябваше да дойде на сватбата. Някой, мисля сестра му, беше уведомил Мюриъл за това. — Тя не сваляше очи от мен. — Братът сте, нали? — попита тя направо.
Гласът ми ще да е прозвучал пресипнало, когато отговорих:
— Да. — Лицето ми гореше, но в известен смисъл аз не се чувствах толкова самотен, колкото рано следобед, когато слязох от влака.
— Знаех си аз — каза придворната. — Не съм толкова глупава, да не мислите. Още щом седнахте в колата, разбрах кой сте. — Тя се обърна към мъжа си. — Не ти ли казах, че това е брат му, още щом седна в колата? Не ти ли казах?
Лейтенантът се понамести.
— Да, май че каза… да, да, каза — отвърна той. — Разбира се, че каза.
И без да гледа мисис Силзбърн, човек можеше да почувства с какво внимание следеше тя развоя на събитията. Погледнах крадешком покрай нея към петия пътник — дребничкото старче — да видя дали е все така безучастен. Да, промяна нямаше. Никога човешкото безразличие не ми е доставяло такова удоволствие.
Придворната пак ме зачеса:
— За ваше сведение, аз зная също, че брат ви съвсем не е специалист по лекуване на мазоли. Не се правете на толкова хитър. Случайно зная, че милион години е играл ролята на Били Блек в програмата „Какво умно дете“.
Най-неочаквано мисис Силзбърн се намеси активно в разговора.
— Радиопрограмата ли? — попита тя и аз усетих как ме поглежда с нов, повишен интерес.
Вместо да й отговори, придворната ме запита:
— А вие кой бяхте? Джорджи Блек?
Смесицата от грубост и любопитство, в гласа й не само ми беше забавна, но ме и обезоръжи.
— Не, Джорджи Блек беше другият ми брат, Уолт — отвърнах аз само на втория й въпрос.
— Изглежда, това е някаква тайна или дявол знае що — каза тя на мисис Силзбърн, — но този човек и брат му Сиймор са излизали пред радиото под фалшиви имена. Семейство Блек!
— Успокой се, душичке, успокой се — каза лейтенантът малко нервно.
— Няма да се успокоя — тросна се тя и отново, противно на всякаква логика, в мен трепна нещо като възхищение от нейната твърдост, била тя желязна или стоманена, — Казват, представете си, че брат му бил невероятно умен. Постъпил в университета едва ли не на четиринайсет години и разни такива. Но ако след всичко това, което направи днес с момичето, такъв човек може да се нарече умен, тогава аз съм Махатма Ганди. Не се хващам аз на такива приказки. Просто ми се повдига, като си помисля!
В тази минута се почувствах още по-неудобно. Някой изучаваше внимателно лявата, тоест незащитената част от лицето ми. Това бе мисис Силзбърн. Тя трепна, когато ненадейно се обърнах към нея.
— Извинете, а вие не бяхте ли Бъди Блек? — попита тя и нотката на уважение в гласа й ме накара да си помисля за миг, че тя ей сега ще ми подаде автоматична писалка и подвързано с кожа албумче за автографи. При тази мисъл ми стана съвсем неудобно — ако не за друго, то защото от разцвета на моята доходна кариера бяха изминали вече девет-десет години. — Питам ви — продължи тя, — понеже мъжът ми никога не пропускаше вашите пре…
— Ако искате да знаете — прекъсна я придворната, — за мен това беше най-отвратителната радиопрограма. Ненавиждам такива вундеркинди. Ако моето дете един ден…
Не можахме да чуем края на изречението. Прекъсна я — съвсем неочаквано и решително — най-пронизителният, най-оглушителният, най-фалшивият тръбен вой в ми мажор, който бях чувал някога. Всички в колата буквално подскочиха. И в този миг се зададе духов оркестър с барабани — сто, а може би и повече моряци, напълно лишени от музикален слух. Едва ли не с престъпно нехайство те изтезаваха националния химн. Мисис Силзбърн веднага си запуши ушите — и добре направи.
Бяха изминали само няколко секунди, а ми се стори, че този невъобразим вой продължава цяла вечност. Само гласът на придворната би могъл да го надмогне — друг и не би се опитал. И когато тя се опита, имахме чувството, че крещи с пълно гърло, но някъде много отдалече, може би чак от трибуните на стадиона „Янки“.
— Повече не мога да издържам! — викаше тя. — Да слизаме и да потърсим някъде телефон! Трябва да се обадя на Мюриъл и да й кажа, че сме били възпрепятствани. Иначе момичето ще се побърка.
В това време ние с мисис Силзбърн наблюдавахме през предното стъкло как настъпва местният Армагедон, но сега отново се обърнахме с лице към нашия командир, а може би и спасител.
— На Седемдесет и девета улица има едно кафене на Шрафт — изрева придворната в лицето на мисис Силзбърн. — Да идем да пием по една сода, хем и аз ще се обадя по телефона. Там поне има климатична инсталация.
Мисис Силзбърн закима въодушевено и с движение на устните си каза: „Да“.
— Вие също идвате! — извика ми придворната.
Помня, че с някаква необикновена готовност извиках в отговор непривичната за мен дума: „Дадено“. (И до ден днешен ми е трудно да си обясня защо придворната включи и мен в числото на тези, които трябваше да напуснат кораба. Може би просто се е ръководила от вродено чувство за дисциплина и ред, присъщо на всеки истински командир. А може би е изпитала смътно, но непреодолимо желание да свали на брега всички — без изключение. Това, че аз така невероятно бързо приех поканата, може да се обясни много по-лесно. Ще ми се да помисля, че се касае всъщност за някакъв религиозен порив. В някои манастири на будистката секта Зен съществува едно основно правило — може би единственото, което изисква безпрекословно подчинение: ако някой монах извика на друг „хей!“, другият е длъжен, без да мисли, да отговори „хей!“)
След това придворната се обърна и за първи път заговори на дребното старче. За мое най-голямо удоволствие то продължаваше да гледа право пред себе си, сякаш наоколо му нищо не се бе променило ни на йота. И продължаваше да стиска между двата си пръста незапалената хаванска пура. Било защото той явно не забелязваше невъобразимия грохот на минаващата музика, било защото всеки се ръководи от неизменната максима, че човек над осемдесет години или е глух, или ако чува, чува зле, придворната доближи устни до ухото му и каза — по-право изкрещя в него:
— Смятам да слезем от колата. Ще потърсим някъде телефон, а може и да пийнем нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?
Старчето реагира мигновено и просто очарователно. Първо погледна придворната, после всички нас и накрая се ухили. Една лъчезарна усмивка, независимо от това, че бе съвсем безсмислена и че зъбите му явно бяха изкуствени. Той пак погледна въпросително придворната, запазвайки чудната си усмивка. По-точно той я погледна така, като че ли очакваше тя или някой от нас да му подаде кошница, пълна с лакомства.
— Струва ми се, че той не чува душичке — извика лейтенантът.
Жена му кимна и отново сложи високоговорителя си на ухото на старчето. С достойна за похвала гласовитост тя повтори поканата. И старчето — с вида си поне — отново изрази готовност за всичко — дори да изтича до Ийст Ривър и да се окъпе в нея. Но все пак човек оставаше с впечатлението, че той не е чул нито дума от казаното. И в този миг той потвърди това.
Като хвърли широка усмивка на всички ни, вдигна ръката, в която държеше пурата, и посочи многозначително с пръст право устата си, после ухото. Направи това по такъв начин, като че ставаше дума за някакъв рядък виц, който държеше да сподели с нас.
В този момент мисис Силзбърн почти подскочи — знак, че е разбрала неговата пантомима. Тя дръпна придворната за копринения ръкав и извика:
— Сетих се! Той е глухоням. Това е чичото на бащата на Мюриъл.
На устните на придворната се оформи възклицанието „О“! Тя се обърна към мъжа си и изкрещя:
— Имаш ли писалка и хартия?
Докоснах я по ръката и извиках, че аз имам.
Припряно, като че всяка секунда ни беше скъпа, измъкнах от вътрешния си джоб тефтерче и парче молив, които бях реквизирал неотдавна от чекмеджето на бюрото в ротната канцелария във форт Бенинг.
На едно листче — някак прекалено четливо — написах: „Парадът ще ни задържи неопределено време. Искаме да потърсим телефон и да пием нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?“ После сгънах листчето на две и го подадох на придворната, която го прочете и предаде на дребничкия старец. Той го прочете ухилен, погледна ме и усилено закима с глава. Реших, че това е изчерпателен и напълно красноречив отговор, но той махна с ръка към мен и разбрах, че иска да му подам тефтерчето и молива. Подадох му ги, без да поглеждам придворната, която на вълни, на вълни излъчваше нетърпение. Старчето намести много внимателно тефтерчето и молива на коленете си, застина така, явно събирайки мислите си, после, почти все със същата усмивка, вдигна молива. Много неуверено моливът започна да се движи. Накрая бе сложена акуратна точка. След това с изключително сърдечно кимане тефтерчето и моливът ми бяха върнати. Още пресните букви гласяха: „С удоволствие.“ Придворната погледна през рамото ми бележката и издаде звук, подобен на пръхтене, но аз веднага обърнах лице към великия писател и се постарах да покажа с изражението си, че всички ние веднага можем да различим една истинска поема и сме му много благодарни.
Един по един слязохме от колата — изоставен кораб — насред Медисън Авеню в морето от нагрят, размекнат асфалт. Лейтенантът се забави малко, за да уведоми шофьора за нашия бунт. Помня много добре, че парадът все още продължаваше и грохотът на оркестъра не стихваше нито за миг.
Придворната и мисис Силзбърн ни поведоха към кафенето на Шрафт. Като някоя разузнавателна двойка те закрачиха по източната страна на Медисън Авеню в южна посока. Лейтенантът завърши своя доклад пред шофьора и ги догони. По-право почти ги догони, защото остана малко зад тях, за да извади незабелязано портфейла си и провери колко пари има.
Ние с чичото на бащата на булката бяхме ариергардът. Дали защото разбра интуитивно моите приятелски чувства към него или просто защото имах тефтерче и молив, но той сякаш не вървеше редом с мен, а по-скоро се бе лепнал за мен. Дъното на чудесния копринен цилиндър едва достигаше до рамото ми. Аз вървях сравнително бавно, съобразявайки се с неговите ситни крачки. След една-две пресечки ние вече бяхме изостанали доста зад другите. Но това съвсем не ни разтревожи. Помня, че от време на време двамата се попоглеждахме с някакво идиотско изражение на задоволство от това, че сме заедно.
Когато със спътника ми стигнахме до въртящата се врата на кафенето на Шрафт, оказа се, че придворната, мъжът й и мисис Силзбърн ни чакат там вече няколко минути. Една тясно сплотена и както ми се видя доста войнствено настроена група. Те разговаряха нещо, но млъкнаха, когато нашата така разнородна двойка се доближи до тях. В колата само преди няколко минути, когато гърмеше военната музика, общото притеснение, бих казал дори общото нещастие, сплотяваше, поне наглед, нашата група — както обикновено става с туристическа група, изненадана от проливен дъжд сред развалините на Помпей. Но когато приближихме със старчето входа на кафенето, стана ни безпощадно ясно, че дъждовната буря е стихнала.
Аз и придворната се погледнахме като познати, на които обаче срещата не е приятна.
— Затворено поради ремонт — каза тя студено, гледайки ме в очите. Без думи, но съвсем ясно тя ми даваше да разбера, че съм излишен и в този миг, без да има някаква сериозна причина за това, аз се почувствах откъснат от всички хора — такава страшна самота още не бях изпитал този ден. И някак изведнъж — трябва да отбележа това — отново ме нападна кашлицата. Извадих носната си кърпа от джоба на панталоните.
Придворната се обърна към мисис Силзбърн и мъжа си:
— Тук някъде се намира кафене „Лонгчамп“ — каза тя, — но къде точно, не зная.
— И аз не го зная — обади се мисис Силзбърн.
Тя сякаш бе готова да се разплаче. По челото и горната й устна през плътния слой грим бе избила пот. Под лявата си мишница тя стискаше черна лачена чанта. Стискаше я, като че това бе любимата й кукла, а самата тя — крайно нещастно, нескопосно начервено и напудрено момиче, избягало от къщи.
— Сега вече за нищо на света не можем да вземем такси — каза унило лейтенантът.
Той също изглеждаше много зле. Фуражката му на летец герой стоеше жестоко нелепо на това бледо, запотено, далеч не дръзко лице. Спомням си, че ми идваше да я перна от главата му или поне да я пооправя някак, че да не изглежда толкова наперена — подобно желание човек изпитва например на детско тържество, където непременно ще се случи някое изключително грозно хлапе с книжна шапка, която затиска или едното, или и двете му уши.
— Господи, какъв ден! — възкликна придворната. Венчето й от изкуствени незабравки се беше изкривило настрана, а тя бе цялата мокра, но според мен истински пострадала бе нейната, тъй да се каже, най-несвойствена принадлежност — букетът гардении. Тя все още го държеше разсеяно в ръцете си. Но той очевидно не можеше да издържи на това изпитание. — Какво ще правим сега? — попита тя с неприсъщо за нея отчаяние. — Не можем да вървим пеша дотам. Тя живее едва ли не в Ривърдейл. Никой нищо ли не може да измисли? — Тя погледна първо мисис Силзбърн, после мъжа си и накрая — вероятно с последна надежда — мен.
— Аз живея наблизо — изтърсих някак нервно, — Само на една пряка оттук.
Помня, че изрекох това прекалено високо. Може дори да съм крещял, не зная.
— Апартаментът е мой и на брат ми. Докато сме в армията, използва го сестра ни, но сега тя не е тук. Тя служи в женските спомагателни и замина някъде. — Погледнах придворната, или по-точно погледнах малко над нея. — Оттам поне ще можете да се обадите по телефона. Освен това апартаментът има климатична инсталация, тъй че можем да се поразхладим и да си поемем дъх.
Придворната, мисис Силзбърн и лейтенантът останаха като гръмнати от тази покана, но щом се съвзеха, започнаха нещо като консултация — само с очи, — която обаче не даде никакви видими резултати. Тогава придворната реши да действа. След като напразно се мъчи да разбере по очите мнението на другите, тя се обърна направо към мен:
— Казахте, че имате телефон?
— Да. Освен ако сестра ми не е поискала да го изключат, но не ми се вярва.
— А откъде сме сигурни, че вашето мило братче няма да е там?
Главата ми така бе пламнала, че никак не бях помислил за тази възможност.
— Смятам, че няма да е там. Разбира се, всичко е възможно — все пак този апартамент е и негов, но мисля, че няма да е там. Дори съм сигурен.
Придворната ме гледаше втренчено, но не сърдито — ако едно дете не сваля поглед от теб, това не значи, че те гледа сърдито. Тя се обърна към мъжа си и мисис Силзбърн и каза:
— Тогава да вървим. Поне ще мога да се обадя по телефона.
Те кимнаха в знак на съгласие. Мисис Силзбърн дори си спомни своя кодекс по етикеция, в който не липсваше и правило как се отговаря на покана, направена пред входа на кафене. През размекнатия от слънцето слой грим проби лека, изискана усмивчица, предназначена за мен. Помня, че много се зарадвах на тази усмивка.
— Хайде да вървим, да се махаме от това слънце — каза нашият командир. — Ох, какво да правя с това чудо? — И не дочакала отговора, тя пристъпи към бордюра и без всякакъв сантиментализъм захвърли букета гардении.
— Води ни сега, Макдъф — обърна се тя към мен. — Ние ще те следваме. Ще кажа само по-добре да го няма там. Иначе ще го убия този копелдак. — Тя погледна мисис Силзбърн. — Извинявайте за израза, но аз говоря съвсем сериозно.
Подчиних се на заповедта и ги поведох кажи-речи развеселен. След миг от лявата ми страна във въздуха изникна копринен цилиндър и моята лична, макар и неофициална охрана ми се ухили отдолу. За момент дори помислих, че той ей сега ще пъхне ръка в моята.
Тримата мои гости и единственият ми приятел останаха в преддверието, докато пооправя набързо апартамента.
Всички прозорци бяха затворени, а климатичната инсталация изключена и когато поех въздух, стори ми се, че дишам, заврял глава в джоба на някоя стара кожена шуба. Тишината в апартамента се нарушаваше само от пресекливото мъркане на стария хладилник, който бяхме купили със Сиймор втора ръка. Със своята момичешка, военно-морска небрежност сестра ми Бу Бу бе забравила да го изключи. От безпорядъка в апартамента личеше, че доскоро го е заемала млада морячка. На дивана бе захвърлен униформен син жакет на мичман от женската спомагателна служба. На ниската масичка пред дивана стоеше отворена кутия шоколадови бонбони, от които половината бяха изядени, а останалите — повече или по-малко наченати, очевидно за опит. На бюрото, сложена в рамка, се мъдреше снимка на млад мъж с много решителен вид, когото не познавах. А всички пепелници в къщата цъфтяха от натъпканите в тях книжни салфетки за чистене на лице и начервени угарки. В кухнята, спалнята и банята не влязох, а само надникнах, за да проверя дали Сиймор не се е скрил случайно някъде. От една страна, чувствах се отмалял и отпуснат. От друга, предстоеше ми сума работа: да вдигна щорите, да пусна климатичната инсталация, да опразня препълнените пепелници. На всичко отгоре останалата част от компанията нахълта почти непосредствено след мен.
— Тук е по-горещо, отколкото навън — каза придворната вместо поздрав.
— Извинете само за минутка — казах аз. — Не успях да включа климатичната инсталация.
Бутонът за включване беше заял и аз се залових припряно да го оправям. Докато се занимавах с него — все още не свалил шапката си — останалите оглеждаха подозрително стаята. Наблюдавах ги крадешком. Лейтенантът пристъпи към бюрото и се загледа в стената над него, където с брат ми от сантиментални подбуди бяхме окачили предизвикателно няколко големи лъскави снимки. Мисис Силзбърн седна (другояче не можеше и да бъде, помислих аз) в единственото кресло, на което някога спеше моят покоен булдог; по време на нощните си кошмари той бе олигавил и прогризал до немай къде страничните облегалки, тапицирани с мръсен плюш. Чичото на бащата на булката — моят най-верен приятел — изчезна безследно някъде. И придворната сякаш пропадна вдън земя.
— Ей сега ще ви дам нещо за пиене — казах аз неспокоен, като все още се мъчех да оправя бутона на климатичната инсталация.
— Предпочитам нещо студено — обади се познат глас.
Обърнах се кръгом и видях, че тя се бе изтегнала на дивана — затова нейната вертикала бе изчезнала от зрителното ми поле.
— След малко ще се възползвам от вашия телефон — предупреди ме тя, — но в това състояние дори не мога да си отворя устата. Цяла изгарям. Чак езикът ми е пресъхнал.
Най-неочаквано климатичната инсталация заработи и аз отидох към средата на стаята и застанах между дивана и креслото на мисис Силзбърн.
— Не зная какво има за пиене — казах. — Още не съм погледнал в хладилника, но сигурно…
— Донесете каквото и да е — прекъсна ме от кушетката придворната, която вечно говореше от името на всички. — Само да е мокро. И студено. — Токовете на обувките й опираха върху ръкава на жакета на сестра ми. Ръцете си бе кръстосала на гърдите. А под главата си бе подложила възглавница. — Сложете лед, ако има — добави тя и затвори очи.
След като й хвърлих кратък, но убийствен поглед, наведох се и най-тактично изтеглих жакета на Бу Бу изпод краката й. Вече се канех да изляза от стаята, за да изпълня задълженията си на домакин, но тъкмо тръгнах и ме заговори лейтенантът, който все още стоеше пред бюрото.
— Отде имате тези снимки? — попита той.
Отидох при него. На главата ми все още стоеше огромната военна фуражка. Просто не се сещах да я сваля. Застанал малко зад лейтенанта, погледнах снимките на стената. Обясних му, че това са предимно снимки на деца, участвали в програмата „Какво умно дете“ по времето, когато ние със Сиймор излизахме в това предаване.
Лейтенантът ме погледна.
— Каква е тази програма? Никога не съм чувал за нея. Детско предаване или що? Въпроси и отговори?
Не, не се лъжех: незабелязано, но настойчиво в тона му се промъкна оттенък на военщина. Освен това стори ми се, че поглежда към фуражката ми. Свалих я и казах:
— Не, не съвсем. — В мен изведнъж заговори семейната гордост. — Предаването имаше такъв характер, преди брат ми Сиймор да участва в него. И всичко тръгна горе-долу по старому, когато той престана да излиза. Но при него нещата бяха съвсем различни. Той бе превърнал програмата в нещо като детска дискусия.
Лейтенантът ме погледна с повишен интерес.
— А вие участвахте ли? — попита той.
— Да.
От другия край на стаята, от невидимото прашно убежище — кушетката — долетя гласът на придворната.
— Как ли не бих пуснала мое дете да участва в тия идиотски програми! Или да играе на сцена. Въобще да се занимава с такива глупости. Ще умра, но няма да позволя децата ми да се излагат пред публика! На такива деца целият им живот се обърква. Стига им само това, дето вечно ги показват и рекламират — питайте който щете психиатър. Може ли такова дете да има нормално детство, питам ви аз.
Изведнъж пред погледа ми изскочи главата й с килнатото венче, сякаш кацнала на облегалката на дивана, и устреми поглед в мен и лейтенанта.
— Погледнете вашия брат — това е резултатът — каза главата. — Изпортено ли ти е веднъж детството, много има да чакаш да се оправяш като пораснеш. Никога няма да свикнеш да се приспособяваш към нормалните хора. Точно това каза мисис Федър там, в оная глупава спалня. Точно това! Брат ви никога няма да се приспособи към когото и да е било. Очевидно той само може да докарва хората до такова състояние, че после да им шият физиономията. Той е абсолютно непригоден било за брак, било за що-годе нормален живот. Всъщност точно това каза и мисис Федър. — Главата стрелна с поглед лейтенанта. — Така ли беше Боб? Каза ли го тя или не? Кажи си право.
Тук се чу не гласът на лейтенанта, а моят. Устата ми беше пресъхнала, избиваше ме пот чак в слабините. Казах, че хич не ми пука какво дрънка мисис Федър за Сиймор. И какво мислят разни професионални дилетантки или любителки и тям подобни кучки. Казах, че още от десетгодишна възраст Сиймор е бил обсъждан от какви ли не — от дипломирани философи до интелигентни прислужници в мъжките клозети. И че те биха имали право, ако Сиймор беше някой, който се фука с високата си интелигентност. Но той мразеше да се показва. За предаванията в сряда тръгваше, сякаш предстоеше собственото му погребение. Седи до теб в автобуса или метрото и през целия път зъб не обелва, ей богу! Казах, че всички тези проклетници — разни евтини критици и драскачи — знаеха само да го потупват по гърба, но нито един от тях не разбра какво всъщност представлява той. А той е поет, бога ми! Истински поет, разбирате ли? И въпреки че още не е написал и един стих, може всички да сложи в джоба си, стига да иска.
Тук аз, слава богу, млъкнах. Сърцето ми се беше разтупало като бясно и понеже съм си хипохондрик, помислих си уплашен, че „от такива слова се раждат инфаркти“.[120] И досега не мога да кажа как реагираха моите гости на това избухване, на този гаден поток от злъч, който излях върху им. Първият звук, който ме сепна, дойде отвън — общопознатият шум от пусната вода. Той идваше от другия край на апартамента. Веднага огледах стаята — погледнах гостите, погледнах около тях, дори през тях.
— Къде е старецът? — попитах аз. — Къде е старчето? — Мед да бяха, думите не биха се топили тъй в устата ми.
Колкото и да е невероятно, отговори лейтенантът, а не жена му.
— Струва ми се, че е в клозета — каза той. Каза го съвсем направо, като че искаше да подчертае, че не е от тези, които се стесняват да говорят за естествените нужди на организма.
— Аха — рекох аз.
Заоглеждах отново стаята, но някак разсеяно. Не помня, пък и не се мъча да си спомня, дали нарочно избягвах да срещна страшния поглед на придворната. На един стол отсреща забелязах копринения цилиндър на чичото на бащата на булката. За малко не му извиках: „Здравей!“
— Ей сега ще донеса нещо студено за пиене — казах аз. — Минутка само.
— Може ли да използвам телефона! — попита ненадейно придворната, когато минавах покрай дивана и спусна крака на пода.
— Да… да, разбира се — отвърнах аз. После погледнах мисис Силзбърн и лейтенанта. — Смятам да ви направя по един „Том Колинз“, стига да има лимони. Какво ще кажете?
Изненадващо непринуденият отговор на лейтенанта чак ме стресна.
— Давайте, давайте! — каза той и потри ръце като стар пияница.
Мисис Силзбърн, която в момента разглеждаше снимките на бюрото, се откъсна от тях, за да ми даде своите указания.
— Ако ще правите „Том Колинз“, за мен сложете много малко джин. Съвсе-е-ем мъничко, моля ви. Просто капчица, ако това няма да ви затрудни.
Колкото и малко време да бе минало, откакто се бяхме укрили от жегата навън, тя вече се беше посъвзела. Може би имаше значение и това, че стоеше почти до вентилационния отвор, от който към нея струеше прохладен въздух. Обещах да й направя питието по неин вкус и я оставих сред малките „знаменитости“ на радиото от началото на трийсетте и дори края на двайсетте години — сенки от моето и Сийморовото детство. По всичко личеше, че лейтенантът също нямаше да скучае в мое отсъствие. Скръстил ръце на гърба, той вече пристъпваше към библиотеката с вид на единствен литературен познавач. Придворната тръгна след мен и се прозина — една бездънна, звучна прозявка, която тя не се опита нито да потисне, нито да прикрие.
Когато наближихме спалнята, където стоеше телефонът, от другия край на коридора се зададе чичото на бащата на булката. Лицето му изразяваше същото сурово спокойствие, което така ме измами в колата, но щом ни приближи, тази маска се промени: сега мимиката му изразяваше неговите най-дълбоки почитания и радост. Аз се ухилих до уши и закимах неудържимо с глава. Рядката му побеляла коса беше току-що вчесана — човек би помислил дори току-що умита, сякаш бе открил някъде в другия край на апартамента малка бръснарничка. Когато ни отмина, нещо ме накара да се обърна след него и аз го видях да ми маха ухилен с ръка — все едно, че казваше: „Добър път и връщай се по-скоро.“ Не мога да ви опиша как се зарадвах.
— Какво му е на тоя? Сигурно е луд — каза придворната.
Отвърнах й, че навярно е права и отворих вратата на спалнята.
Придворната се тръшна на едното легло — по-точно казано, на леглото на Сиймор. Телефонът стоеше на нощната масичка до него. Казах й, че незабавно ще й донеса питието.
— Не се безпокойте, аз ей сега ще се върна — отговори тя. — Само затворете вратата, моля ви се… Не за друго, а просто не мога да говоря по телефон при отворена врата.
Казах, че и аз съм същият и тръгнах да излизам. Но когато стигнах края на пътечката между двете легла, забелязах на прозоречния перваз платнена пътническа чанта. Отначало помислих, че това е моята чанта, пристигнала по някакво чудо сама от гара „Пенсилвания“ до апартамента. После реших, че чантата ще да е на Бу Бу. Пристъпих до нея. Ципът беше отворен и щом хвърлих поглед върху нещата, които бяха най-отгоре, разбрах кой е нейният истински собственик. При по-внимателно вглеждане забелязах върху двете изгладени военни ризи нещо, в което придворната по никакъв начин не би трябвало да надзърне. Извадих го от чантата, пъхнах го под мишница и махнах дружелюбно на придворната, която вече беше сложила пръст на шайбата в очакване да се омета и затворих вратата след себе си.
Постоях известно време пред спалнята в благословения покой на коридора и се чудех какво да правя с дневника на Сиймор, който, бързам да кажа това, беше предметът, намерен от мен в чантата. Първата ми творческа мисъл бе да го скрия някъде, докато си отидат гостите. Реших, че ще е най-добре да го занеса в банята и да го пъхна в коша за непрани дрехи. Но като разсъдих повече, измислих друго: да отида в банята, да попрочета тук-таме и едва тогава да го скрия в коша.
Този ден — бог е свидетел на това — беше забележителен не само с най-неочаквани знамения и поличби, но и с широко използване на писмената реч като средство за предаване на мисли. Скачаш в препълнена кола и ето че съдбата по своите неведоми пътища се погрижва у теб да се намерят тефтерче и молив, в случай че някой от спътниците ти се окаже глухоням. Промъкваш се в банята и нещо те накарва да се огледаш над мивката, да видиш няма ли там някакви откровения.
Години наред ние, седемте деца в нашето семейство, разполагащо само с една баня, имахме малко досадния, но полезен навик да си пишем бележки с парченца сапун върху огледалцето на аптечката. Обикновено тези бележки съдържаха изключително строги наставления, а понякога — и нескрити заплахи: „Бу Бу прибирай си кесето след къпане! Не го захвърляй на пода! Много целувки. Сиймор.“; „Уолт, днес е твой ред да изведеш Ф. и З. из парка. Вчера ги извеждах аз. Познай кой.“; „В сряда е годишнината от сватбата им. Не ходи на кино, не се мотай в радиото след предаването, за да не се набуташ в шамарите! Това се отнася и за теб, Бъди!“; „Мама се оплаква, че Зуи едва не изгълтал разхлабителното. Не оставяй разни вредни неща на мивката, че той може да ги достигне и изгълта!“
Това, разбира се, са примери от нашето детство, но и години по-късно, когато в името на независимостта или каквото щете, се отделихме със Сиймор в отделен апартамент, ние само номинално се бяхме отказали от старите семейни навици. Искам да кажа, че не изхвърляхме неизползваемите вече парченца сапун.
И тъй, вмъкнах се в банята и след като заключих внимателно вратата, веднага забелязах някакво послание на огледалото. Но това не беше почеркът на Сиймор, а на сестра ми Бу Бу. Не можех да го сбъркам, защото със сапун или молив, тя пишеше толкова ситно, че човек едва успяваше да разчете написаното. С този почерк никак не й е било трудно да смести на малкото огледало следното послание: „По-горе билото, майстори! Иде женихът — Арес същински — вижте, стърчи над всички мъже.[121] Целувки. Ървинг Сафо, бивш сценарист в студията «Елизиъм». Бъди много, много, много щастлив със своята красавица Мюриъл! Това е заповед. Аз имам по-висок чин от всички ви.“
Трябва да отбележа, че поради неограниченото влияние, което Сиймор оказваше върху нашите разбирания за поезията, гореспоменатият „сценарист“ беше станал — по едно или друго време — любим автор на всички млади членове на нашето семейство. Прочетох няколко пъти цитата, после седнах на ръба на ваната и разгърнах дневника на Сиймор.
По-долу ще ви преведа дума по дума онези страници от дневника, които прочетох, седнал на ръба на ваната. Мисля, че няма да е нередно, ако изпусна отделните дати. Достатъчно е да се каже, че Сиймор е правил всички тези записки, когато беше във форт Монмаут — края на 1941 и началото на 1942, тоест няколко месеца, преди да бъде определен денят на сватбата.
„По време на вечерната проверка днес беше страшно студено и въпреки това на шест души само от нашия взвод им призля, докато музиката свиреше до безкрай «Звездно знаме». Изглежда, че човек с нормално кръвообращение не може да стои дълго в неестествена поза под команда «мирно», особено пък ако държи и карабина «за почест». Но аз нямам нито кръвообращение, нито пулс. Неподвижността е моята стихия. Темпото на «Звездно знаме» ми допада напълно. За мен това е ритъм на романтичен валс.
След проверката ни разписаха билетите до полунощ. В седем имах среща с Мюриъл в хотел «Балтимор».
Две чашки, два сандвича с риба, после един филм с Грийр Гарсън, който тя пожела да види. Поглеждах я няколко пъти в тъмното, докато синът на Гарсън губеше въздушния бой. Устата й — отворена. Тя — цялата погълната, тревожна. Пълно сливане между нея и тази метроголдуинмайеровска трагедия. Изпитвах и радост, и някакъв тревожен трепет. Как я обичам, как ми е нужно нейното чисто сърце! Тя ме погледна, когато децата от филма донесоха котето да го покажат на майка си. М. беше възхитена от котето и искаше и аз да му се възхищавам. Дори в тъмното почувствах нейната отчужденост в този миг — така става винаги, когато не се възхищавам автоматично от това, от което се възхищава тя. По-късно в бюфета на гарата ме попита: «Кажи, не беше ли миличко това коте?» Тя вече не употребява думата «фино». Кога успях да я наплаша толкова, че да промени речника си? Какъвто съм досадник, взех да й обяснявам как Р. X. Блайт определя понятието сантименталност: сантиментален е онзи човек, който се отнася към някое същество с по-голяма нежност, отколкото се отнася бог. Казах (каква сентенция!), че бог сигурно обича котетата, но вероятно без ботушки на краката, както ги показват в цветните филми. Той е оставил тази подробност на творческото виждане на сценаристите. М. се позамисли и уж се съгласи с мен, но тази «мъдрост» не й се поправи особено. Тя седеше, бъркаше питието си и явно се чувстваше отчуждена от мен. Тревожи се, когато усеща, че любовта и към мен ту напира, ту се отдръпва, ту се появява, ту изчезва. Съмнява се в нейната реалност просто защото тази любов не винаги и носи онова приятно усещане, което носи едно коте. Бог е свидетел колко ми е мъчно. Как човек успява да окаля с думите си всичко на тоя свят!“
„Днес бях на вечеря у Федърови. Великолепна! Телешко, картофено пюре, боб, прекрасна салата от маруля със зехтин и оцет. Десерта беше направила Мюриъл: нещо като мелба с малини отгоре. Просто се просълзих. (Сайго пише: «Не зная защо е така, но щом благодарност напира във мен, чисти сълзи напират в очите.») Пред мен на масата бяха сложили бутилка доматен сос. Мюриъл, изглежда, е казала на мисис Федър, че аз на всичко слагам доматен сос, дори на грах с масло. Милото ми момиче…
След обеда мисис Федър предложи да слушаме детската програма по радиото. Нейната пристрастеност към това предаване, носталгията й по дните, когато в него участвахме ние с Бъди, ме карат да се чувствам неудобно. Тази вечер програмата се предаваше, представете си, от някаква военна база край Сан Диего. Прекалено педантични въпроси и отговори. Гласът на Франи звучеше, като че е хремава. Макар да имаше вид, че му се спи, Зуи беше в стихията си. Конферансието им зададе въпрос за жилищното строителство, а момиченцето на Бърк каза, че ненавижда еднакви къщи — имаше предвид дългите, редици еднотипни жилища. Зуи пък каза, че те са много приятни. Той поясни, че би било страшно приятно да се прибереш у дома и да се окаже, че си влязъл в друга къща, да вечеряш с други хора, да си легнеш в друго легло, а на сутринта да целунеш всички за довиждане, смятайки, че това е твоето семейство. Той добави, че дори му се иска всички хора в света да си приличат напълно. Тогава срещнеш ли някого, ще си мислиш, че това е жена ти или майка ти, или баща ти и хората непрекъснато ще се прегръщат и целуват, и това би било «много приятно».
Цялата вечер се чувствах непоносимо щастлив. Докато седяхме в гостната, непрекъснато се възхищавах от непринудените отношения между Мюриъл и майка й. Те познават взаимно своите слабости, особено слабостите при водене на разговор, и си дават знаци с очи. Мисис Федър предупреждава с поглед Мюриъл, когато тя не проявява достатъчно «литературен» вкус в разговора, а Мюриъл следи да не би майка и да избие в многословие и високопарни думи. Когато заспорят, няма опасност да стигнат до разрив, защото те са Майка и Дъщеря. Това е такова удивително и прекрасно явление. Но има мигове, когато ми се иска мистър Федър да взема по-живо участие в разговора. Понякога просто се нуждая от него, защото прекрачвайки прага на техния дом, в някои случаи ми се струва, че влизам в някакъв светски метох на две жени, в който цари вечен безпорядък. Понякога, преди да си тръгна, изпитвам странното чувство, че М. и майка й са натъпкали джобовете ми с разни шишенца, червила, пудри, мрежи за коса, препарати против изпотяване и тъй нататък. И съм им безкрайно благодарен за тези невидими подаръци, само че не зная какво да правя, с тях.“
„Днес не ни разписаха билетите веднага след вечерна проверка, защото някой изтърва карабината си, когато ни инспектираше гостуващият на поделението английски генерал. Изпуснах влака в 5:52 и закъснях цял час за срещата с Мюриъл. Вечеряхме в китайския ресторант на Седемдесет и осма. Цялата вечер Мюриъл е нервна, готова да се разплаче — очевидно е разтревожена и уплашена. Майка й смята, че аз съм шизофреничен тип. Изглежда, тя е говорила за мен със своя психоаналитик и той се е съгласил с нейното мнение. Мисис Федър накарала Мюриъл да провери тактично дали в нашето семейство няма психично болни. Предполагам, че Мюриъл, каквато си е наивна, й е казала от какво са белезите на китките ми. Бедната ми, сладка рожба! Но от думите на Мюриъл разбрах, че не това тревожи майка й, а нещо друго. Особено три неща. За едното ще премълча — не е за пред хора. Другото е, че в мен положително имало нещо ненормално, щом досега не съм прелъстил Мюриъл. И третото: от няколко дни мисис Федър нямала мира, защото една вечер казах, че бих искал да съм мъртва котка. На вечерята миналата седмица тя ме попита какво смятам да правя след като изкарам военната служба. Дали изобщо ще се върна към преподавателската работа. Дали няма да отида пак в радиото, сега вече като коментатор? Отговорих й, че според мен войната никога няма да свърши, но ако все пак един ден настъпи мир, бих искал да бъда мъртва котка. Мисис Федър реши, че това е шега. Някаква много тънка шега. Както ми предаде Мюриъл, тя ме мисли за много тънък в шегите. И явно е взела моите напълно сериозни думи за такава шега, която трябва да се приеме с лек, звучен смях. Но този смях отвлече вниманието ми и аз забравих да й обясня какво исках да кажа. Едва тази вечер обясних на Мюриъл, че в една легенда на будистката секта Зен се разказва как запитали някакъв мъдрец кое е най-ценното нещо на света и той отговорил: мъртвата котка, защото тя няма цена. Мюриъл се успокои, но аз забелязах, че гори от нетърпение да се прибере в къщи, за да увери майка си в пълната безобидност на моите думи. Тя ме изпрати с таксито до гарата. Беше толкова мила, а и настроението и се подобри. Мъчеше се да ме научи да се усмихвам, като разтегляше устните ми с пръсти. Господи, толкова съм щастлив с нея! Дано и тя да е така щастлива с мен. Аз гледам да бъда забавен, а на нея, изглежда, и харесват лицето ми, ръцете ми, врата ми и тя с гордост разказва на приятелките си, че е сгодена за Били Блек — този, който години наред участваше в програмата «Какво умно дете». Струва ми се, че към мен я влече едновременно и майчинско, и чисто женско чувство. Но все пак аз не мога да й дам истинско щастие. Господи, помогни ми! Единствената ми утеха — тъжна утеха — е в това, че моята любима храни неизменна, непоколебима любов към самия брачен институт. В нея има някакъв първичен стремеж да свие свое гнездо. Това, което тя очаква от брака, е колкото смешно, толкова и трогателно. Мечтае например силно почерняла от слънцето да пристъпи към администратора на някой луксозен хотел и да попита: «Мъжът ми взе ли вече писмата?» Мечтае да купува завеси за прозорци. Мечтае да си купи дрехи за бременна жена. Мечтае — съзнателно или не — да напусне къщата на родителите си, въпреки че е толкова привързана към майка си. Мечтае да има деца — хубави деца, които да приличат на нея, а не на мен. И мисля, че мечтае всяка година да отваря своята кутия с украшения за елха, а не кутията на майка си. Днес получих много смешно писмо от Бъди — писал го е непосредствено след дежурството по кухня. Пиша за Мюриъл, а все си мисля за Бъди. Той би я презирал, ако знае какви са нейните съображения за женитба, които вече описах. Но нима всичко това заслужава презрение? В известно отношение може би да и все пак тези неща ми се струват толкова човешки и толкова хубави, че когато пиша за тях, се вълнувам дълбоко. Майка и също няма да му се понрави. Тя винаги счита своето мнение за най-правилно, а Бъди не може да понася такива хора. Не съм сигурен дали Бъди би могъл да разбере какво представлява тя всъщност — човек, лишен завинаги от всякакво разбиране и всякакъв вкус към главните насоки в поезията, която прониква навред, навред. Такъв човек и да умре — загуба няма, а тя живее, тича по деликатесните магазини, ходи при своя психоаналитик, изгълтва всяка вечер по един роман, стяга се с корсети, прави какво ли не за здравето и благополучието на Мюриъл. Обичам Мюриъл. Според мен тя е изключително смело момиче.“
„Днес цялата рота е без отпуска. Цял час чаках ред за телефона в канцеларията. На Мюриъл сякаш и олекна, като й казах, че няма да се видим тази вечер. Това хем ме учудва малко, хем ме възхищава. Всяко друго момиче, ако има съображения да прекара вечерта без годеника си, би казало поне, че му е много мъчно и така нататък. А Мюриъл каза само: «О, така ли?» Как боготворя нейната непосредственост, нейната невероятна честност! Как разчитам на тази честност!“
„Часът е 3:30 през нощта. Седя в стаята на дежурния. Не можех да заспя, затова намъкнах шинела върху пижамата си и дойдох тук. Дежурен е Ал Аспези. Той заспа на пода. Разреши ми да стоя тук, ако се обаждам вместо него на телефона. Каква вечер беше само! На вечерята у мисис Федър дойде и нейният психоаналитик и ме разпитва до към 11:30. На моменти много ловко, много хитро. Един-два пъти дори се хванах на уловките му. Очевидно той е стар поклонник на мен и Бъди. Интересуваше го — лично, и професионално — защо на шестнайсет години са ме свалили от програмата. Той лично слушал предаването за Линкълн, но останал с впечатление, че съм казал в ефира, че гетисбъргската реч на Линкълн е «вредна за деца». Нищо подобно. Обясних му, че съм изразил мнение, че е вредно за децата да учат наизуст тази реч в училище. Освен това той останал с впечатление, че съм окачествил тази реч като нечестна. Обясних му, че съм казал съвсем друго: при Гетисбърг са били убити и ранени 51 112 души и ако някой иска да държи реч по случай годишнината от това събитие, той просто трябва да пристъпи напред, да размаха юмрук към множеството и да си отиде — разбира се, ако е абсолютно честен човек. Той не ми възрази, но изглежда, реши, че в мен има някакъв болезнен стремеж към съвършенство. Говори ми надълго и нашироко, при това много умно, за достойнствата на простия, несъвършен живот, за това, че човек трябва да приема своите и чуждите слабости. Съгласен съм с него, но само теоретически. Самият аз ще се боря цял живот за търпимост, защото тя е залог за оздравяване, залог за едно съвсем реално, завидно щастие. Следван безкористно, това е всъщност пътят на Дао — безсъмнено най-високият път. Но, за да достигне такива висоти, взискателният човек би трябвало да се откаже от поезията, да отиде отвъд поезията. Защото той не би могъл да се научи или да си наложи да обича абстрактно лошата поезия, камо ли да я поставя на едно равнище с хубавата. Такъв човек ще трябва изобщо да се откаже от поезията. И добавих, че това никак не е лесно. Доктор Симс каза, че поставям много стриктно въпроса — така можел да говори само човек, който търси съвършенство във всичко. Нима съм можел да отрека това?
Очевидно мисис Федър му е разказала историята за деветте шева на Шарлота. Може би беше необмислено от моя страна, че споменах на Мюриъл за тази отдавнашна история. Тя бърза да каже всяко нещо на майка си. Непременно би трябвало да протестирам срещу това, но не мога. М., горкото момиче, ме чува само тогава, когато и майка й слуша моите думи. Но нямах намерение да обсъждам със Симс историята с шевовете на Шарлота. Във всеки случай не на чашка.“
„Тази вечер, макар и с половин уста, обещах на Мюриъл на гарата, че в близките дни ще отида на психоаналитик. Симс беше казал, че лекарят на нашата база е много добър. Очевидно той и мисис Федър са имали един-два разговора на тази тема. Но защо това не ме дразни? Дори никак. Странно. Дори ме стопля някак — кой знае защо. Тъщите винаги са ми били симпатични все пак, включително стереотипните тъщи от хумористичните вестници. И освен това нищо няма да загубя, ако отида на психоаналитик. Още повече че в армията това е безплатно. Мюриъл ме обича, но не ме ли ремонтират малко, тя никога не ще се почувства интимна с мен, свободна, безгрижна.
Ако отида някога на психоаналитик, дано той има предвидливостта да извика на консулт и дерматолог. Специалист по екземи на ръце. Защото по ръцете ми остават белези от съприкосновението с някои хора. Веднъж в парка, когато още возехме Франи в количка, сложих ръка на мъхестото й теменце и, изглежда, съм я задържал прекалено дълго. Друг случай: бяхме отишли със Зуи на кино на Седемдесет и втора улица, където гледахме някакъв страшен филм. Зуи беше тогава шест-седемгодишен и се скри под стола, за да не гледа една страшна сцена. Аз сложих ръка на главата му. От някои глави, от коси с определен цвят и определена структура, ми остават незаличими следи. Веднъж пред радиото Шарлота побягна от мен и аз я хванах за рокличката, за да я спра, да я задържа до себе си. Жълта басмяна рокличка, която много обичах, защото й беше прекалено дълга. И досега имам лимоненожълто петно на дясната си длан. Боже мой, ако наистина съм някакъв патологичен случай, сигурно съм пираноик в обратен смисъл. Подозирам, че хората ме преследват и заговорничат срещу мен, за да ме направят щастлив.“
Помня, че затворих дневника — по-точно захлопнах го — на думата „щастлив“. Поседях така още няколко минути, стиснал дневника под мишница, докато си дадох сметка, че от дългото седене ръбът на ваната започва да ме убива. Когато станах, забелязах, че съм толкова мокър от пот, сякаш излизах от ваната, а не бях седял на ръба. Вдигнах капака на коша за непрани дрехи и почти със злоба запратих дневника на Сиймор на дъното, където се валяха чаршафи и калъфки за възглавници. След това по липса на по-добра, по-конструктивна идея седнах отново на ръба на ваната. Една-две минути гледах посланието на Бу Бу върху огледалото на аптечката, после станах и излизайки от банята, така тръшнах вратата, като че със сила можех да затворя завинаги това помещение.
Следващата спирка беше кухнята. За щастие в нея се влизаше направо от коридора, тъй че не стана нужда да минавам през дневната покрай гостите. Щом затворих вратата след себе си, свалих си палтото, тоест куртката, и я хвърлих на масата. Имах чувството, че свалянето на куртката е изчерпало всичките ми сили, та постоях тъй по фланелка минута-две, за да си почина, преди да се заема с херкулесовската задача — приготвянето на коктейла. После, сякаш от страх, че някакво невидимо око ме следи през стената, започнах бързо да отварям вратите на шкафовете и хладилника, за да търся необходимите неща за коктейла. Имаше подръка всичко и след няколко минути приготвих цяла кана „Том Колинз“. Взех пет чаши и започнах да търся поднос, но това се оказа толкова трудна и бавна работа, че накрая вече попъшквах при отварянето и затварянето на разните врати и вратички.
Облякох пак куртката и тъкмо когато излизах с подноса с каната и чашите, над главата ми светна въображаема електрическа крушка — така карикатуристите показват, че в главата на даден герой е пробляснала някаква много мъдра мисъл. Оставих подноса на пода, върнах се до шкафчето с напитките и извадих начената бутилка уиски. Взех чаша и без много да му мисля си налях най-малко четири пръста уиски. После хвърлих бърз критичен поглед на чашата и като същински герой от каубойски филм я гаврътнах на един дъх. Нека си призная, че и сега потръпвам при спомена за този миг. Вярно, че бях само на двадесет и три години и постъпих тъй, както би постъпило при подобни обстоятелства всяко просто двадесет и три годишно здравеняче. Но не това е важното. Работата е там, че аз не съм пияч. Две-три глътки уиски са достатъчни, за да ми призлее или да почна да търся еретици сред присъстващите. А случвало се е от една чашка да ставам труп.
Но този ден беше — най-меко казано — необикновен и помня, че когато взех подноса и тръгнах да излизам от кухнята, в мен не настъпи обичайната при такива случаи метаморфоза. Струва ми се, че стомахът на въпросния субект започна да развива необикновено висока температура, но нищо повече.
Когато влязох с подноса в дневната, не забелязах някаква особена промяна сред гостите освен радостния факт, че чичото на бащата на булката се беше присъединил към тях. Той беше потънал в дълбокото старо кресло на моя покоен булдог. Тънките му крачета бяха кръстосани, косата пригладена, мазното петно на ревера все така биеше на очи и — о, чудо на чудесата! — пурата му гореше. Поздравихме се с него по-горещо от всякога, сякаш тези периодични раздели ни се струваха прекалено дълги и нетърпими.
Лейтенантът все още стоеше пред библиотеката. Прелистваше някаква книга, очевидно изцяло погълнат от нея. (И досега не зная каква беше тази книга). Мисис Силзбърн, вече с напълно свеж вид, гримирана отново плътно, седеше чак на другия край на дивана, далеч от чичото на бащата на булката и разгръщаше едно списание.
— О, чудесно! — възкликна тя с тон, предназначен за приеми, при вида на подноса, който тъкмо слагах на масичката. Тя ми се усмихна любезно.
— Сложих съвсем мъничко джин — слъгах аз, разбърквайки коктейла в каната.
— Тук е тъй приятно и прохладно сега — каза мисис Силзбърн. — Между другото, може ли да попитам нещо? — Тя остави списанието, стана, заобиколи дивана и отиде до бюрото. Протегна ръка и докосна с пръст една от снимките на стената. — Кое е това очарователно дете?
Климатичната инсталация, работеща сега гладко и равномерно, и новият грим бяха оказали своето въздействие — тя вече не приличаше на измъчено, плахо дете, какъвто вид имаше под палещото слънце пред кафенето на Седемдесет и девета улица. Сега разговаряше с мен с онова сдържано изящество, което й беше присъщо в началото, когато аз скочих в колата и тя ме попита дали не съм Дики Бриганза.
Престанах да бъркам коктейла и се приближих до нея. Тя сочеше с лакирания си нокът едно момиченце в груповата снимка на децата, участвали през 1929 година в програмата „Какво умно дете“. На снимката бяхме седем деца, насядали около кръглата маса, с микрофон пред всяко.
— В живота си не съм виждала по-очарователно дете — каза мисис Силзбърн. — Знаете ли на кого прилича малко, особено в очите и устата?
В този момент уискито — не цялото, но един пръст, да речем — започна да ме хваща и аз едва не отговорих: „На Дики Бриганза“, но се усетих навреме и благоприличието надделя. Кимнах и назовах името на онази киноактриса, за която спомена в колата придворната във връзка с деветте хирургически шева.
Мисис Силзбърн ме погледна втрещена.
— Нима и тя е участвала в тези предавания.
— Да, около две години. Но да, разбира се. Само че под истинското си име — Шарлота Мейхю.
Сега и лейтенантът стоеше зад мен отдясно и гледаше снимката. Като чу театралния псевдоним на Шарлота, той се откъсна от библиотеката и дойде да я види на снимката.
— Не знаех, че като дете е излизала пред радиото — каза мисис Силзбърн. — Съвсем не знаех. Още от малка ли беше така талантлива?
— Не, беше само голяма палавница. Но пееше не по-лошо, отколкото сега. И ни беше чудесна морална подкрепа. Винаги сядаше до брат ми Сиймор пред масата с микрофоните и щом й харесваше някоя негова реплика, настъпваше го по крака. Един вид ръкостискане, само че с крак.
Докато давах този кратък отчет, бях се опрял на облегалката на стола пред бюрото. Изведнъж ръцете ми се изплъзнаха от облегалката — както понякога на човек му се изплъзва лакътят, когато се е облегнал на маса или на бар. За миг изгубих равновесие, но нито мисис Силзбърн, нито лейтенантът забелязаха нещо. Скръстих ръце на гърди.
— Някои вечери, когато биваше в изключително добра форма, Сиймор се връщаше у дома окуцял. Честна дума ви казвам! Шарлота не го настъпваше лекичко, а просто го газеше с крак. Но той не се сърдеше. Сиймор обичаше да го настъпват по краката. И обичаше палавите момиченца.
— Интересно, много интересно — каза мисис Силзбърн. — Но аз никога не съм подозирала дори, че тя е участвала в предаванията.
— Всъщност Сиймор я вкара в радиото — обясних аз. — Баща й е остеопат, живееха в нашия блок на Ривърсайд. — Отново сложих ръце на облегалката на стола и се опрях с цялата си тежест на нея, отчасти, за да се укрепя, отчасти, за да заема поза на стар мечтател. Звукът на собствения ми глас ми беше изключително приятен. — Един ден играехме на топка… Интересно ли ви е да чуете всичко това?
— Да! — каза мисис Силзбърн.
— Един ден след училище ние със Сиймор играхме с топка на стената на блока и изведнъж някой — после се оказа, че това е била Шарлота — започна да ни замеря със стъклени топчета от дванайсетия етаж. Така се запознахме с нея. Още същата седмица я заведохме в радиото. Дори не знаехме, че може да пее. Просто ни хареса нейният хубав нюйоркски говор.
Мисис Силзбърн се засмя с онзи звънлив смях, който е смърт за всеки чувствителен разказвач, бил той трезвен или пиян. Очевидно тя само чакаше да завърша, за да зададе на лейтенанта въпроса, на който толкова държеше.
— Кажете, на кого ви прилича? — попита го тя настойчиво. — Особено в очите и устата. За кого ви напомня?
Лейтенантът погледна първо нея, после снимката.
— Искате да кажете на тази снимка, като дете? Или каквато я знаем сега от филмите? Кое имате предвид?
— Ами, как да ви кажа, и двете. Но особено каквато е тук, на тази снимка.
Лейтенантът се вглеждаше отблизо в снимката малко разгневен, както ми се стори, сякаш в никакъв случай не можеше да се помири с това, че мисис Силзбърн — една жена, при това невоенна — го принуждаваше да разглежда някаква си там снимка.
— На Мюриъл — отсече той. — На тази снимка ми прилича на Мюриъл. И косата, и всичко.
— Именно! — каза мисис Силзбърн. Тя се обърна към мен и повтори: — Именно! Вие познавате ли Мюриъл? Искам да кажа, виждали ли сте я с тази очарователна прическа, така с пристегнати коси…
— Днес видях Мюриъл за първи път — отвърнах аз.
— Тогава просто повярвайте на това, което ви казвам. — И мисис Силзбърн почука изразително снимката с показалец. — Това момиченце би могло да бъде двойница на Мюриъл в тези години. Приличат си като две капки вода.
Уискито ме хващаше все повече и повече и аз не можех да възприема напълно тази информация, а още по-малко да предвидя докъде би могла да ни доведе тя. Върнах се при масичката — май се стараех да вървя съвсем по права линия — и пак започнах да бъркам коктейла. Чичото на бащата на булката се опита да привлече вниманието ми, като приветства моето завръщане, но аз бях толкова погълнат от твърдението, че Мюриъл прилича на Шарлота, че не отвърнах на поздрава му. Освен това главата ми вече се мотаеше. Идеше ми да седна на пода и така да бъркам коктейла, но се сдържах.
След една-две минути, когато започнах да наливам чашите, мисис Силзбърн се обърна към мен с нов въпрос. Той долетя почти като музика до ухото ми — с такъв мелодичен глас го произнесе.
— Ще бъде ли неприлично, ако ви попитам за случая, за който спомена мисис Бъруик? Нали разбирате, става дума за онези девет шева. Може би брат ви случайно я е блъснал или как?
Оставих каната, която ми се стори необикновено тежка и неудобна, и погледнах мисис Силзбърн. Интересно, въпреки че главата ми, се мотаеше, далечните предмети не мътнееха пред очите ми. Мисис Силзбърн поне, която седеше в средата на стаята, се отделяше натрапчиво, като във фокус, от всичко наоколо.
— Коя е тази мисис Бъруик? — попитах аз.
— Жена ми — отвърна лейтенантът малко рязко. Той ме погледна така, като че ли представляваше комисия от един човек, на която е възложено да провери защо наливам коктейла толкова бавно.
— О, да, разбира се — казах аз.
— Кажете, случайно ли стана това? — настоя мисис Силзбърн. — Нали не го е направил нарочно.
— Глупости, мисис Силзбърн.
— Моля? — подхвърли студено тя.
— Извинете. Не ми обръщайте внимание. Аз съм малко пиян. Глътнах доста голямо количество преди пет минути в кухнята…
Тук млъкнах изведнъж и се обърнах рязко. Бях дочул познати тежки стъпки по непостлания коридор. Те се носеха към нас застрашително, много бързо и след миг… в стаята нахълта придворната.
Тя не погледна никого.
— Най-после влязох във връзка — каза тя. Гласът й звучеше необикновено равно, нямаше ги характерните натъртвания. — Чаках близо цял час. — Лицето й беше напрегнато и зачервено до пръсване. — Студен ли е коктейлът? — попита тя и без да дочака отговор, се приближи до масичката. Взе единствената чаша, която бях успял да напълня, и я изпи жадно на един дъх. — В живота си не съм била в такава задушна стая — каза тя, без да се обръща специално към някого, и остави празната чаша. Но веднага взе каната и отново наля чашата до половината, при което кубчетата лед издрънчаха силно.
Мисис Силзбърн вече беше успяла да се озове при масичката.
— Какво казаха? — попита тя нетърпеливо. — Говорихте ли с Реа?
Придворната първо отпи от чашата си.
— Говорих с всички — каза тя и остави чашата си. Тя натърти думата „всички“, но някак сърдито, без характерната за нея театралност. После погледна първо мисис Силзбърн, след това мен и накрая лейтенанта и добави: — Можете да бъдете спокойни. Всичко е в ред и напълно благополучно.
— Какво значи това? Какво се е случило? — попита остро мисис Силзбърн.
— Значи това, което казах. Младоженецът вече не боледува от щастие.
В гласа й отново прозвучаха познатите ударения.
— Какво стана? С кого говори? — попита лейтенантът. — Говори ли с мисис Федър?
— Вече казах: говорих с всички. С всички освен с милата булка. Тя е избягала с младоженеца. — Придворната се обърна към мен: — Колко захар сте сложили в това питие? Има вкус, като че…
— Избягала? — ахна мисис Силзбърн и притисна гърди с ръка.
Придворната я погледна.
— Няма нищо страшно, успокойте се — посъветва я тя. — Иначе ще си съкратите живота.
Мисис Силзбърн се отпусна вяло на кушетката. Аз също. Непрекъснато гледах придворната, а и мисис Силзбърн не сваляше очи от нея.
— Очевидно той вече е бил у тях, когато те са се върнали. Мюриъл грабнала куфара и веднага заминали — това е всичко. — Придворната сви изразително рамене. После взе чашата си и я допи. — Във всеки случай всички сме поканени на сватбата, или как се казва, когато младоженецът и булката липсват. Доколкото разбрах, там вече се е събрала цяла тълпа хора. И всички изглеждаха така весели по телефона.
— Каза, че си говорила с мисис Федър. Какво ти каза тя? — попита лейтенантът.
Придворната поклати глава някак загадъчно.
— Тя е възхитителна. Боже, каква жена! Гласът й звучеше съвсем спокойно. Доколкото разбрах от нея, този Сиймор е обещал да се съветва с психоаналитик, за да се пооправи. — Тя пак сви рамене. — Кой знае? Може пък работите да се оправят тип-топ. Ох, толкова ми е горещо, че не мога да мисля вече. — Тя погледна мъжа си. — Хайде да вървим. Къде ти е шапчицата?
И преди да се опомня, придворната, лейтенантът и мисис Силзбърн вече се изнизваха към вратата, а аз, като домакин, тръгнах след тях. Сега залитах доста, но никой не се обърна, та мисля, че не забелязаха в какво състояние съм.
Чух мисис Силзбърн да пита придворната:
— Ще се отбиете ли у тях?
— Не зная — долетя до мен отговорът. — Ако отидем, ще постоим само минутка.
Лейтенантът повика асансьора и тримата, застанали като истукани, се вторачиха в светещия сигнал. Изглежда, всякакви думи бяха вече излишни. Аз стоях на прага на апартамента на няколко крачки от тях и гледах с блуждаещ поглед пред себе си. Когато вратата на асансьора се отвори, извиках им „довиждане“. Тримата обърнаха едновременно глави и също извикаха „довиждане“, а придворната добави: „Благодарим за коктейла“, с което вратата на асансьора се затвори след тях.
Прибрах се в апартамента с много несигурни крачки, като се мъчех да си разкопчея куртката или да я разхлабя някак.
Единственият останал гост — аз съвсем бях го забравил — приветства с възторг завръщането ми в дневната. Когато влязох, той вдигна насреща ми пълната догоре чаша. Дори започна да ми маха с нея, да кима с глава и да се усмихва, като че най-после бе настъпил онзи върховен, щастлив миг, който и двамата бяхме очаквали с нетърпение. Аз просто не бях в състояние да му отвърна с равностойни усмивки. Но помня, че го потупах по гърба. После се отпуснах тежко на дивана точно срещу него и успях най-после да разкопчея куртката си.
— Имате ли си дом? — попитах го. — Кой се грижи за вас? Гълъбите в парка ли?
В отговор на тези провокационни въпроси моят гост с още по-голямо въодушевление вдигна чашата в моя чест. Затворих очи и се изтегнах на дивана по гръб със свити крака. Но от това стаята започна да се върти. Отново седнах и спуснах крака на пода, но от рязкото движение щях да загубя равновесие, та се хванах за масичката. Една-две минути постоях така, свит одве, със затворени очи. После, без да ставам, протегнах ръка към каната и си налях чашата, разплисквайки по масата и пода коктейл с парченца лед. Постоях известно време с пълната чаша в ръце, без да пия, след това я сложих точно върху разляното в средата на масичката.
— Искате ли да ви разкажа от какво има Шарлота тези девет шева? — попитах аз неочаквано с глас, който ми се стори напълно нормален. — Бяхме отишли на курорт на езерото. Сиймор писа на Шарлота писмо, с което я канеше да ни дойде на гости, и майка й най-после я пусна. И ето какво се случи: една сутрин тя беше седнала на средата на входната алея и галеше котето на Бу Бу и тогава Сиймор хвърли камък по нея. Беше дванадесетгодишен. Това е всичко. А той хвърли камъка, защото тя изглеждаше така хубава насред алеята с котето. И всички разбраха това, дявол да го вземе — и аз, и Шарлота, и Бу Бу, и Уейкър, и Уолт, цялото семейство. — Аз се загледах в пепелника на масичката. — Шарлота дума не му е казала за това досега. Нито дума.
Погледнах госта си, като че ли очаквах да ми възрази, да ме нарече лъжец. А аз излъгах, разбира се. Шарлота никога не можа да разбере, защо Сиймор я замери с камъка. Но моят гост не ми възрази нищо. Напротив, той ми се усмихваше насърчително, сякаш готов да приеме всяка моя дума за чиста истина. Но аз станах и излязох от стаята. Помня, че преди да изляза, се спрях насред стаята и си помислих дали да събера парчетата лед от пода, но това ми се видя толкова трудна работа, че продължих към вратата. При кухнята съблякох, по-точно изхлузих, куртката си и я захвърлих на пода. Тогава ми се стори, че именно това е мястото, където винаги съм оставял куртката си.
В банята постоях няколко минути пред коша, питайки се да взема ли дневника на Сиймор или да не го взема. Не помня вече какви са били доводите ми „за“ и „против“, но накрая отворих коша и измъкнах дневника. Седнах пак на ръба на ваната й запрелиствах дневника, докато намерих последната записка на Сиймор.
„Един от войниците току-що се обади в «справки» на летището. Ако продължи да се прояснява, призори ще можем да излетим. Опънхайм каза, че няма защо да седим като на тръни. Обадих се по телефона на Мюриъл, за да и обясня какво е положението. Тя само викаше «ало», «ало». Аз пък не можех да издам глас. Тя едва не затвори телефона. Да можех да се успокоя малко. Опънхайм реши да му дремне, докато ни се обадят от летището. И аз би трябвало да поспя, но съм много изнервен. Всъщност аз й се обадих, за да й кажа, да я помоля за последен път, просто да се вдигнем двамата и да се оженим някъде. Толкова съм изнервен, че не мога да търпя много хора наоколо си. Имам чувството, че предстои второто ми рождение. Свят, пресвят ден. Връзката беше толкова лоша, че аз не успях да й кажа почти нищо. Ужасно е, когато казваш: «Обичам те», от другия край да ти викат. «Какво? Какво?» Целия ден четох откъси от ведата. «Тези, които се бракосъчетават, трябва да си служат един на друг. Да се издигат взаимно, да си помагат, да се поучават, да се подкрепят, но преди всичко да служат един на друг. Да възпитават децата си честно, с обич и грижа. Детето е гост в къщата, то трябва да се обича и уважава, а не да се гледа на него като на собственост.» Колко изумително е това, колко разумно, колко красиво и трудно и затова правдиво. За първи път в живота си изпитвам радостта да съм отговорен за някого. Опънхайм вече спи. И аз би трябвало да поспя, но не мога. Някой трябва да бодърства заедно с щастливеца.“
Прочетох тази записка само веднъж, после затворих дневника, отидох в спалнята и го пуснах в чантата, на Сиймор. След това се метнах на по-близкото легло. Не знам дали само ми се е сторило така, но мисля, че заспах — или изгубих съзнание, — преди още да съм се докоснал до леглото.
Когато се събудих след около час и половина, главата ми се пръскаше от болка, а устата ми беше пресъхнала. В спалнята беше почти тъмно. Помня, че седях доста време на края на леглото. После, измъчван от жажда, станах и се помъкнах към дневната, надявайки се в каната на масичката да е останало нещо мокро и студено.
Последният ми гост очевидно сам се беше измъкнал от апартамента. Само празната му чаша и угарката от пурата в пепелника напомняха за неговото съществуване. Все още си мисля, че трябваше да изпратя тази угарка на Сиймор — нали сватбените подаръци в повечето случаи са безсмислени. Просто угарка от пура в малка, хубава кутийка. Би могло дори за обяснение да се сложи и един чист лист хартия.
Със самото си присъствие актьорите, за мой ужас, винаги ме убеждават, че по-голямата част от онова, което съм писал за тях досега, е фалшиво. Фалшиво е, защото пиша за тях с неизменна обич (дори сега, когато пиша това, то излиза фалшиво), но с различно умение, и това различно умение не дава силен и точен портрет на истинските актьори, а глупаво се губи в тази обич, която е вечно недоволна от умението и затова смята, че защищава актьорите, като пречи на умението да се изяви.
Да го кажем фигуративно, то е все едно авторът да допусне грешка на перото и тази канцеларска грешка да осъзнае, че е такава. Може би това не е било грешка, а в един много по-висш смисъл съществена част от цялото изложение. И тогава, от омраза към автора, тази канцеларска грешка сякаш въстава против него, забранява му да я поправи и казва: „Не, отказвам да бъда поправена и ще стоя като свидетел срещу теб — свидетел, че ти си много слаб писател.“
Откровено казано, понякога всичко това ми се струва дребна работа, но на четиридесетгодишна възраст аз гледам на моя стар, ден до пладне приятел — средния читател, като на дълбоко съвременен мой довереник и още преди да бях излязъл от юношеската възраст, най-интересният и най-непретенциозният художник, когото някога лично съм познавал, усърдно ме посъветва да се отнасям с постоянно, сериозно внимание към прелестите на такава връзка, била тя чудата или ужасна; в моя случай той разбра всичко от самото начало. Но въпросът е как един писател може да усети тези прелести, ако няма понятие какво представлява средният читател? Несъмнено обратното се случва по-често, но кога автора на един разказ го питат какво мисли за своя читател? За да изложа тезата си — макар да не вярвам, че тя ще оцелее в рекламната шумотевица, — ще добавя, че за голямо мое щастие още преди много години открих, кажи-речи, всичко, което ми бе нужно да знам за моя среден читател; с други думи за тебе, читателю. Боя се, че ще отречеш от край до край всичко, но аз няма да ти повярвам. Ти си голям птицелюб. Подобно на героя в един от разказите на Джон Бъкан[122], който Арнълд Шугарман веднъж ме застави да прочета в шумната занималия, ти изцяло си се посветил на птиците, защото те са разпалили въображението ти; те са те омаяли, защото „от всички живи същества, изглежда, са най-близо до чистия дух — тези малки създания, чиято нормална температура е близо 52 градуса“. Също както въпросния герой на Джон Бъкан, тебе вероятно те вълнуват най-различни мисли на тази тема; ти несъмнено си спомняш, че: „Жълтоглавото кралче със стомахче, не по-голямо от бобено зърно, прелита цялото Северно море. Големият свирец, който живее толкова на север, че само двама-трима души са виждали гнездото му, прекарва лятото в Тасмания.“ Разбира се, премного би било да се надявам, че собственият ми среден читател може да се окаже един от двамата или трима души, които са виждали гнездото на свиреца, но познавам, струва ми се, този читател — тоест теб — достатъчно добре, за да се досетя какъв добронамерен жест от моя страна ще му допадне точно сега. Затова в този дух на взаимност, стари доверенико, преди да се присъединим към другите, никнещите навред, между които — къде без тях — любителите на силни преживявания, които държат да ни запратят на Луната, дхарма-маниаците, производителите на цигарени филтри за разумни хора, битниците, хипитата и наглеците, всички надути специалисти, които тъй добре знаят какво трябва и какво не трябва да правим с нещастните си полови органчета, всички брадати, самонадеяни и полуграмотни младежи, бездарни китаристи, зен-убийци и монополизирани естети-баровци, които само вирят глупавите си носове и гледат отвисоко на нашата прекрасна планета (моля те, не ме прекъсвай), където са отсядали Килрой, Христос и Шекспир… та преди да се присъединим към тях, другите, искам да ти кажа само на теб, стари приятелю (и като каза, рече), заповядай, приеми от мен този скромен букет от рано-рано разцъфнали скоби: (((()))). Мисля си най-безцветно, че още от самото начало те трябва да бъдат приети като кривокрако, изогънато знамение за моето душевно и физическо състояние сега, когато пиша тези редове. Ако говорим професионално — а това е единственият начин, който ми доставя истинско удоволствие да говоря (и за да стана още по-нелицеприятен, ще кажа, че говоря постоянно девет езика, четири от които безнадеждно мъртви) — та повтарям, ако говорим професионално, аз съм един безумно щастлив човек. Никога преди не съм бил такъв. О, може би само веднъж, когато на четиринадесет години написах разказ, в който всичко живо носеше хайделбергски белези от дуели — положителният герой, отрицателният герой, героинята и всички коне и кучета. Но тогава бях щастлив, тъй да се каже, в границите на разумното, а не безумно щастлив. Но да си дойда на думата: случайно зная — и едва ли някой знае това по-добре от мен, — че да имаш около себе си безумно щастлив писател е истинска беда. Разбира се, поетите, изпаднали в такова състояние, са далеч по-„трудни“, но прозаикът, ще не ще, създава главоболия на една прилична компания; божествен или не, захласът си е захлас. Мисля, че безумно щастливият белетрист може да направи много добри неща върху печатната страница, дори най-добрите, но искрено се надявам — и това също е вярно и много по-очевидно, — че той не може да бъде умерен, сдържан или кратък; почти всичките му къси изречения се губят. Не може да бъде и безпристрастен — освен много рядко, което ще бъде подозрително. След като го е обзело такова огромно и всепоглъщащо нещо като щастието, той неизбежно се лишава от много по-незначителното, но блазнещо всеки писател удоволствие да се появи на страницата, заел спокойно неутрална позиция. А което, струва ми се, е най-лошото, той вече не е в състояние да задоволи най-непосредственото желание на читателя — да прати по дяволите и автора, и разказа му. Затуй отчасти предложих преди малко този зловещ букет от скоби. Съзнавам, че мнозина съвсем интелигентни хора не търпят да им се дават обяснения в скоби, докато се разгръща повествованието. (По тези въпроси ни се дават съвети и по пощата — най-вече от писачите на дисертации, които, докато прекарват ваканцията си, изпитват съвсем естественото, палаво желание да ни зашеметят. А ние четем и обикновено вярваме; добра, лоша или посредствена, всяка низа от думи задържа нашето внимание, сякаш произхожда от самия Просперо.) Искам да предупредя, че оттук нататък не само ще се развихря в обясненията (не съм сигурен дали тук-таме няма да ги давам и под линия), но и без много да му мисля, ще яхвам читателя, когато забележа нещо встрани от утъпканата сюжетна линия — нещо привлекателно, интересно, към което си заслужава да го насоча. В случая бързината, скоростта — спаси, боже, американската ми кожица — нямат никакво значение за мен. Има обаче читатели, които сериозно настояват вниманието им да бъде задържано посредством най-строгия, най-класическия и по възможност най-изкусния стил, затова предлагам — честно, доколкото един писател може да предложи такова нещо — те да си излязат, докато не е станало късно и опасно. Може би и по-нататък ще им соча свободните изходи, но не съм сигурен дали ще го правя от все сърце.
Ще ми се да започна с няколко макар и разточителни думи за двата цитата в началото. „Със самото си присъствие актьорите…“ е от Кафка. Вторият — „Да го кажем фигуративно, то е все едно, авторът да допусне грешка на перото…“, е от Киркегор[123] (едва се сдържам да не потрия подло ръце при мисълта, че точно този пасаж на Киркегор може да изненада неприятно някои екзистенциалисти и премного издавани френски корифеи).[124] Не съм дълбоко убеден, че трябва да имаш непоклатими съображения, за да цитираш свои любими писатели, но е много приятно, когато ги имаш, честна дума. В този случай двата начални пасажа, особено в такова близко съседство, великолепно илюстрират в известен смисъл най-хубавото не само у Кафка и Киркегор, но и у четиримата покойници, четиримата повече или по-малко именити болника, или малко нескопосни ергени (от четиримата може би само на Ван Гог ще бъде позволено да не гастролира по тези страници), до които най-често прибягвам — понякога напълно отчаян, — когато ми е нужна съвсем достоверна информация за съвременното художествено развитие. Общо взето, възпроизведох двата пасажа, за да покажа съвсем ясно как се отнасям към целия куп данни, които смятам да събера тук — при все че в някои среди, ще го кажа направо, авторът не може да си позволи да бъде твърде откровен или твърде прибързан по такъв въпрос. Все пак ще бъда отчасти удовлетворен, ако мога да се надявам, че тези два кратки цитата ще послужат евентуално като подръчно пособие на относително новата порода литературни критици — многото работници (можем да ги наречем дори воини), които прекарват дълги часове, често с гаснещи надежди да бъдат отличени, в нашите препълнени неофройдистки художествено-литературни клиники. Става дума по-специално за онези все още много млади студенти и по-зелени лекари, които, предполага се, пращят от духовно здраве, не страдат от вродено болезнено влечение към красивото и възнамеряват един ден да станат специалисти по естетическа патология. (Не ще и дума, на тази тема аз съм остър като кремък още от времето, когато бях единайсетгодишен и наблюдавах как група достопочтени професионални фройдисти подложиха на близо седемчасов преглед художника и болника, когото най-много съм обичал на този свят и който тогава още ходеше по къси панталонки. Според моето не особено компетентно мнение те едва не му взеха проба от мозъка; и оттогава насам все си мисля, че само късният час — два след полунощ — ги накара да се откажат от това. Та по тази причина смятам да бъда остър. Но не и груб. Усещам, че се движа по много тънко въже или дъска, но ще опитам още няколко крачки; години наред съм чакал да се съберат тези чувства и да ги отприщя. (Разбира се, какви ли не слухове се носят за фантастичния, изумително продуктивния художник — тук намеквам само за живописци, поети и действителни писатели. Един от тези слухове, който най-много ме радва и развеселява, е, че никога, дори в тъмната прапсихоаналитична епоха, той не се е отнасял с особено, уважение към професионалните критици и при своите, общо взето, нездрави възгледи за обществото обикновено ги е слагал в един кюп с издателите, търговците на картини и други, може би завидно преуспели сателити на изкуството, които биха предпочели различни, вероятно по-чисти творби, ако можеха да получат такива. Ала онова, което поне в наши дни най-често чуваме за изумително продуктивния, но болнав поет или живописец, е, че той неизменно се оказва извънмерен, но очевидно „класически“ невротик, анормален човек, който само рядко — и никога искрено — проявява желание да се откаже от своята анормалност; или на по-ясен език: той е болник, който макар да отрича детински това, съвсем нерядко надава страшни викове от болка, сякаш душа и изкуство дава, за да изпита що е туй, което у другите минава за читавост, и все пак (продължава мълвата), когато в нехигиеничната му стаичка силом нахълта някой — нерядко някой, който истински го обича, и разтревожен го пита какво го боли, той или отказва, или не е в състояние да обсъжда въпроса смислено, по медицински, а на сутринта, когато дори големите поети и живописци се предполага да са в по-добро настроение, той, напук на всичко, решава да остави болестта да си върши работата, сякаш при светлината на новия, божем работен, ден се е сетил, че в крайна сметка всички хора умират, в това число и здравите, и то не винаги в блаженство, а той поне е имал щастието да бъде мамен от човека, който най-много го е поощрявал. Това може да звучи предателски в моите уста, но при един починал художник в нашето семейство, за когото непрекъснато намеквам в тази полуполемика, не виждам как здравомислещ човек може да стигне до извода, че тия слухове (и аргументи) не се опират на значително количество съществени факти. Докато беше жив моят забележителен роднина, аз го дебнех — струва ми се, почти буквално — като ястреб. Реалистично погледнато, той наистина беше нездрав тип и в най-тежките си вечери и нощи не само виеше от болка, но и викаше за помощ и когато елементарната помощ пристигаше, наистина отказваше да обясни на разбираем език какво го боли. Въпреки това аз открито се заяждам с обявените специалисти по тези въпроси — с учените, биографите и най-вече със сегашната управляваща интелектуална аристокрация, получила образованието си в едно или друго от елитните училища за психоанализа — и най-злобно ги заяждам за следното: те не се вслушват във виковете на болния. Защото не са в състояние да ги чуят. Те са съсловие на глухи. С такъв неподходящ апарат, с такива уши как можеш да проследиш болката само по звука и да откриеш причинителя й? С такъв жалък апарат най-многото да доловиш или установиш няколко блуждаещи, слаби обертонове — не особено хармонични, — които идват от едно мъчно детство или разстроено либидо. Но откъде идва голямата, огромната болка, която и цяла линейка не може побра? Откъде трябва да идва? Не е ли истинският поет или живописец ясновидец? Не е ли той единственият ясновидец на тая земя? Повече от очевидно е, че такъв не е ученият, а още по-малко психиатърът. (Разбира се, единственият голям поет, който психоаналитиците имат, е самият Фройд; вярно, и той е имал неприятности с ушите, но ще се намери ли някой да отрече, че пред нас е един епически поет.) Прощавайте, вече привършвам с този въпрос. Коя част от анатомията на ясновидеца е най-много изложена на опасност? Безсъмнено очите. Моля те, скъпи средни читателю, за едно последно благоволение (ако все още си тук), препрочети онези два кратки пасажа от Кафка и Киркегор в началото. Нима не е ясно? Нима тези викове не идват право от очите? Каквото и да е записано в смъртния акт — Туберкулоза, Самота или Самоубийство, — не е ли ясно, как умира истинският художник-ясновидец? Твърдя (и всичко, казано в тези страници, ще се потвърди или опровергае върху основата на моята приблизителна правота)… твърдя, че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена човешка съвест.
Тъй, изложих своето верую. Сядам. И въздъхвам — доволно комай. Запалвам цигара и минавам, дай боже, на други теми.
А сега нещо — надявам се кратко — за подзаглавието — „Запознаване“ — там горе, близо до покрива на увеселителния павилион. Главният ми герой тук — поне в онези мигове на просветление, когато ще съм в състояние да седна и да се държа кротко, — ще бъде покойният ми по-голям брат Сиймор Глас, който (най-добре ще е да изложа това като в некролог) в 1948, докато беше на летуване с жена си във Флорида, извърши самоубийство на 41-годишна възраст. Той беше много ценен и обичан от много и много хора, а за нас, неговите братя и сестри от наднорменото ни семейство, беше всичко. Да, наистина всичко: нашият еднорог, нашата двойна запалителна леща, нашият гениален консултант, нашата портативна съвест, нашият едничък истински поет и неизбежно — не само защото имаше развързан език, а и защото близо седем години от детството си беше звездата на една детска национална програма, тъй че почти всичко, което имаше да каже, тъй или инак се разнасяше из ефира — и неизбежно, струва ми се, той беше нашият бележит „мистик“ и „неуравновесен тип“. И понеже вече подхванах тази тема, ще уточня още — ако е възможно едновременно да уточняваш и да крещиш, — че въпреки червея на самоубийството, загнездил се в главата му, той беше единственият човек, с когото естествено съм си допадал и щурувал и който в повечето случаи отговаряше на класическата представа, както аз я разбирам, за мукта — наивна високопросветена личност, богопомазан. Във всеки случай неговият характер не се поддава на нито едно от познатите ми правила за стегнат стил и аз не мога да си представя някой — а още по-малко себе си, — който би се наел да го обрисува с един замах или в поредица от сеанси, дори ако той позира цял месец или цяла година. Ето какво искам да обясня: първоначалните ми намерения бяха да напиша къс разказ за Сиймор и да го озаглавя „СИЙМОР ЕДНО“, като това „ЕДНО“ бъде удобно средство по-скоро за мен, Бъди Глас, отколкото за читателя, което ще ми напомня постоянно, че логически трябва да последват други разкази — Сиймор две, Сиймор три, а може би и четири. Тези намерения повече не съществуват. Или ако съществуват (подозирам, че това е по-вярно), те са отишли в подземното царство с уговорката да почукам три пъти, когато съм готов. Но когато става дума за брат ми, аз най-малко мога да бъда писател на разкази. По-скоро съм речник на уводни, встъпителни думи за него. При това не безпристрастни. Иначе казано, оставам това, което всъщност почти винаги съм бил — разказвач, но разказвач с крайно належащи лични нужди. Аз искам да запознавам, искам да описвам, искам да разпространявам спомени, амулети, искам да отворя портфейла си и да раздавам снимки, искам да следвам инстинкта си. При такава нагласа не смея и да припаря до литературната форма, наречена разказ. Тя ще изгълта като нищо такова затлъстяло пристрастно писателче като мен.
Но имам да кажа много и много не особено уместни неща. Например казвам, каталогизирам, и то отрано, толкова много работи за брат ми. Вярвам да сте го забелязали също — а това не е убегнало и от моето внимание, — че всичко, казано дотук за Сиймор (и за неговата, тъй да се каже, кръвна група), е жив панегирик. Това ме кара да се колебая. Вярно, че съм се заел не да погребвам, а да разкрия гроба и може би да хваля, но въпреки това тук е изложена на известна опасност честта на всеки спокоен, безпристрастен разказвач. Та нима Сиймор не е допускал грешки, не е имал пороци и недостатъци, които може да бъдат посочени поне мимоходом? Какъв е бил той? Светец?
Слава богу, не е мое задължение да отговарям на този въпрос. (О, щастлив ден!) Нека да променя темата, като кажа, че той имаше най-разнообразни отличителни черти, които в периодите, когато ставаше болезнено чувствителен, застрашаваха да подлудят всички братя и сестри. На първо място ще отбележа една доста страшна черта, характерна за всички, които търсят бога — и очевидно с огромен успех — във възможно най-необичайни места — да речем, в радиото, във вестниците, в таксита с повредени таксиметри, буквално навсякъде. (В този смисъл в зрелите си години брат ми имаше влудяващия навик да рови с показалец в препълнените пепелници и да избутва към краищата угарките, ухилен до уши, сякаш очакваше да открие самия Христос, сгушен като херувимче в средата, и никога не оставаше разочарован.) Следва отличителната черта на модерно религиозната, недогматичната личност (в определението „модерно религиозен“, колкото и противно да е то, благосклонно включвам всички християни, които се ръководят от великото правило: „Видиш ли Христа, само тогава си християнин, всичко друго е празна работа.“). Носителите на тази черта обикновено се познават по това, че много често се държат като глупаци, дори като идиоти. Представете си какво тежко изпитание е за едно семейство, в което има благородник, ако той не винаги се държи като такъв. На път съм да привърша с каталогизирането, но не мога да сторя това, без да посоча коя според мен беше най-непоносимата черта на брат ми. Тя беше свързана с говорните му навици или по-точно с неестествения диапазон на тези навици. Той или мълчеше като пукал — понякога с дни и седмици наред, — или не затваряше уста. Когато се случеше навит (и за да бъда точен, ще кажа, че почти всички, вечно го навиваха, а после бързаха да се скупчат наоколо му, за да купят нещо от него)… та когато се случеше навит, можеше да говори с часове, понякога без да се съобразява дали в стаята има един, двама или десет души. Той беше вдъхновено кречетало, това твърдо, но дори най-съвършеният оратор, меко казано, не винаги е в състояние да бъде приятен. Ще добавя, че казвам това не толкова защото се ръководя от отвратителния благороден подтик „да играя честно“ с моя невидим читател, а защото вярвам, което май е по-лошо, че тъкмо това кречетало може да понесе почти неограничено количество удари. Поне от мен. Аз съм стигнал до завидното положение да мога направо да нарека брат си кречетало — което не е много ласкателно — и същевременно да седя спокойно, сякаш съм пълен господар на положението, и без усилие да си припомням цяла редица смекчаващи вината обстоятелства (при все че „смекчаващи вината“ едва ли е най-подходящият израз в случая). Мога да ги обобщя в едно: по времето, когато Сиймор бе достигнал средата на юношеската си възраст — на шестнайсет-седемнайсет години, — той не само владееше до съвършенство родния си език с всичките му тънкости, но си беше създал и собствен, много точен поетически речник. Неговата говорливост, неговите монолози, неговите едва ли не прокламации звучеха почти толкова приятно — поне за мнозина от нас, — колкото, да речем, повечето от творбите на Бетховен, създадени, след като се е освободил от бремето на слуха; макар и да звучи претенциозно, тук имам предвид по-специално квартетите в си бемол мажор и до диез миньор. В нашето семейство бяхме седем деца. И нито едно от тях не беше лишено в ни най-малка степен от дар слово. Е, не е ли голямо тегло, когато шестима словоохотливци и тълкуватели имат в къщата си един непобедим шампион по речовитост? Вярно, той никога не се е стремил към тази титла. Дори жадуваше някой от нас да го надмине ако не по красноречие, то поне до дългоречие в някой спор или прост разговор. Дребна работа, която не забелязваше — понякога и той можеше да бъде сляп, — но която силно тревожеше някои от нас. Истината е, че Сиймор винаги печелеше шампионската титла, и макар да си мисля, че би дал всичко на тоя свят, за да я отстъпи (това несъмнено е най-тежкият проблем и няма да ми стигнат още няколко години, за да го проуча), така и не успя да намери достатъчно изискан начин да стори това.
Тук си заслужава да отбележа — не само от добри чувства към брат ми, — че за него съм писал и преди. Всъщност, ако ме попридумате, може и да си призная, че много редки са периодите, в които не съм писал за него. И ако примерно под дулото на пистолет утре ме заставят да напиша разказ за динозавъра, не се съмнявам, че съвсем несъзнателно ще припиша на тази животинка някои черти, напомнящи за Сиймор — по какъв неповторим начин прегризва върха на някой столетен бор, да речем, или колко мило върти чудовищната си опашка. Някои хора — не близки приятели — са ме питали дали главният герой на една моя новела не носи повечето от чертите на Сиймор. Всъщност повечето от тези хора не питаха, те ми казваха. Изприщвам се, когато изобщо трябва да говоря на тази тема, но ще подчертая, че нито един от тези, които познаваха добре брат ми, не ме е питал и не ми е казвал нищо от този род — за което съм благодарен и което в известен смисъл ми е направило впечатление, тъй като не един и двама от моите герои говорят свободно манхатънски жаргон, имат еднаквия стремеж да се хвърлят там, където глупаците не смеят да припарят, и са преследвани от едно Същество, което предпочитам да нарека Стареца от планината. Обаче мога и трябва да кажа, че съм публикувал два разказа, пряко свързани със Сиймор. Вторият от тях, излязъл в 1955 година, обстойно пресъздава деня на неговата сватба в 1942. Подробностите са сервирани така щедро, че само дето не съм подарил на читателя по една шекерена отливка от ходилото на всеки гост, та да си ги отнесе у дома за спомен, но самият Сиймор — главното ястие — не се появява персонално никъде. От друга страна, в първия, много по-къс разказ, който съм писал в края на четиридесетте години, той не само се появява телом, ами ходи, разговаря, влиза да се окъпе в океана и в последния абзац пуска един куршум в черепа си. Обаче няколко от членовете на нашето поразпръснато семейство, които редовно ровят в публикуваните ми работи, за да търсят незначителни технически грешки, са ми посочвали внимателно (прекалено внимателно, защото обикновено те се нахвърлят върху мен като учители върху ученик), че младият човек, онзи Сиймор, който се разхожда и разговаря в първия разказ, да не говорим, че стреля, изобщо не е Сиймор, а колкото и странно да е, някаква личност, която поразително прилича — але-е-е оп! — на мен. Което, струва ми се, е вярно, или поне достатъчно вярно, за да ме жегне. И макар че за подобна грешка оправдание няма, не мога да не отбележа, че този разказ е писан само два месеца след смъртта на Сиймор и скоро след като самият аз се бях завърнал от европейския боен театър, подобно на Сиймор в разказа и на истинския Сиймор. На всичко отгоре по онова време пишех на една недоизлекувана, да не кажа — неуравновесена, пишеща машина, произведена в Германия.
О, какъв силен опиат е щастието! То магически освобождава човека. Сега съм свободен да ви кажа точно това, което сигурно горите от нетърпение да чуете. Ако, както съм убеден, най-много на този свят обичате онези малки същества с чист дух и нормална температура от 52 градуса, то естествено следва, че на второ място най-много обичате онзи — боголюба или богомразеца (средно положение очевидно няма), светеца или грешника, моралиста или развратника, който е в състояние да създава истинска поезия. Между хората той е това, което е между птиците големият свирец, и аз бързам да ви кажа малкото, което зная за неговите полети, неговия плам и неговото невероятно сърце.
Още от 1948 година седя — моите близки схващат това буквално — над една тетрадка, населена със сто осемдесет и четири кратки стихотворения, писани от брат ми както в армията, тъй и извън нея, но повечето в нея. В най-близко време — мисля, че това е въпрос само на дни или седмици — смятам да отделя около сто и петдесет от тези стихотворения и да дам право на първия появил се издател с добре изгладен сутрешен костюм и чистички сиви ръкавици да ги отнесе право в тъмната си печатница, където най-вероятно ще бъдат пристегнати в някоя двутонна папка с все задната корица, на която се мъдрят няколко странни, уж препоръчителни бележки, измолени и дадени от „именити“ поети и белетристи, които без угризения се изказват публично за творбите на свои колеги (като обикновено запазват „истинските“ похвали за свои приятели, за по-низшестоящи, за чужденци, за съмнителни субекти и труженици в друга област), после ще се отправя към неделното литературно четене, където, ако има място и ако критичният анализ на голямата, нова, пълна биография на Гроувър Кливланд[125] не продължи предълго, стиховете ще бъдат представени стегнато на любителите на поезията от някой измежду групичката редовни посетители — педанти със средни заплати, които гледат да притурят нещо към дохода си и умеят да представят нови стихове не непременно задълбочено или вдъхновено, а стегнато, (Едва ли ще се върна отново на тази неприятна тема, но ако го сторя, ще гледам да бъда все така ясен.) А сега, като се има предвид, че седя над тези стихове повече от десет години, няма да е зле, дори ще е нормално да посоча кои са според мен двете главни причини да стана от стиховете. И предпочитам да натъпча двете причини в един пасаж, като в спортна чанта, защото, от една страна, ми се ще да не ги отделям, а, от друга — връхлетя ме предчувствие, че няма да са ми нужни повторно до края.
На първо място стои натискът на близките. Това несъмнено е твърде обикновено нещо, дори прекалено обикновено, но аз имам четирима живи, грамотни и крайно устати по-малки братя и сестри от полуеврейски, полуирландски, а може би отчасти и минотавърски произход; две момчета — Уейкър, член на картузианския орден и бивш пътуващ кореспондент, сега задържан, и Зуи, актьор, с не по-малко високо призвание свише и също недогматик, съответно на тридесет и шест и двадесет и девет години; и две момичета — едната, Франи, цъфтяща млада актриса на двадесет и пет, а другата, Бу Бу, пъргава платежоспособна матрона на тридесет и девет. През известни промеждутъци от 1949 насам, било от семинарията или пансиона, било от родилното на Женската болница или от студентската каюта под ватерлинията на кораба „Куин Елизабет“, помежду изпити и репетиции, помежду матинета и кърмене тези четири високопоставени личности ме обстрелват по пощата с неуточнени, но явно страшни заплахи — да му мисля, ако не направя нещо, и то скоро, за стиховете на Сиймор. Може би веднага трябва да добавя, че освен дето пописвам, аз съм хоноруван преподавател по английска литература в един девически колеж в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от канадската граница. Живея сам (и без котка, това да го знаят всички) в съвсем скромна, да не кажа разнебитена къщица, разположена дълбоко в горите откъм по-недостъпната част на планината. Ако не броим студентите, преподавателите и позастаряващите келнерки, почти не се срещам с хора през работната седмица или година. Числя се към онази порода литературни самотници, които, не ще съмнение, лесно могат да бъдат насилвани и малтретирани по пощата. Ала всяко нещо си има граници, тъй че сега вече не съм в състояние да отворя пощенската кутия, без да треперя като лист при мисълта, че между рекламните листовки за земеделски сечива и банковите извлечения ще намеря някой дълъг, словоохотлив ултиматум върху пощенска картичка, изпратен от някой от моите братя и сестри, двама от които, държа да отбележа това, си служат с химикалки. Втората причина да стана от стиховете и да ги дам за публикуване е като че ли не толкова емоционална, а по-скоро физическа. (И тя води — с пуешка важност заявявам това — право в тресавището на реториката.) Въздействието на радиоактивните частици върху човешкото тяло, за което толкова се шумеше през 1959, не е нещо ново за старите любители на поезията. Използван умерено, един първокласен стих е чудесна и бързо действаща разновидност на топлинната терапия. Веднъж, когато бях в армията и повече от три месеца страдах от нещо, което ще нарека амбулаторен плеврит, първото истинско подобрение почувствах едва когато в горния джоб на ризата пъхнах нищо и никаква книжка с лирика на Уилям Блейк и я носих ден-два като лапа. Прекаляването обаче е винаги опасно и дори направо пагубно, тъй че трябва да се избягва продължителният досег с всяка поезия, която надхвърля първокласната, защото последиците могат да бъдат фатални. Във всеки случай ще изпитам облекчение, ако стиховете на брат ми излязат поне временно от тази теснотия. Усещам, че съм облъчен изцяло, макар и леко. Най-логичното обяснение за това е следното: през по-голямата част от юношеските си години, а после и през зрелите Сиймор лудееше първо по китайската, а сетне и по японската поезия и те го увлякоха така, както никоя друга поезия не го е увличала.[126] Разбира се, няма как да разбера веднага доколко е запознат горкият ми среден читател с китайската и японската поезия. Ако приемем обаче, че дори един кратък разговор за нея може да хвърли значителна светлина върху природата на брат ми, мисля, че не е нужно да мълча, да се въздържам. Убеден съм, че в най-добрия си вид китайските и японските класически стихове са разбираеми послания, които до немай-къде радват, просветляват и извисяват поканения подслушвач. Те може да бъдат и често пъти са музика за ухото, но най-важното е, че силата на китайския или японския поет е в умението му да различи хубавата слива, хубавия рак, хубавото ухапване от комар; липсва ли му това умение, то колкото и необикновена и очарователна да е неговата семантика, колкото и примамливо да звучат, когато ги подръпнеш, неговите интелектуални струни, никой в Загадъчния Изток не го брои за поет. Съзнавам, че моето неспирно вътрешно опиянение, което неведнъж нарекох щастие, застрашава да превърне цялото това съчинение в монолог на глупак. Струва ми се обаче, че дори аз нямам дързостта да определя какво точно превръща китайската и японската поезия в такова чудо, такава радост. И все пак (познахте ли?) нещо се върти в главата ми. Навярно то не е точно това, което търся, но не мога да го изхвърля току-тъй.) Веднъж, преди милион години, когато Сиймор беше на осем, а аз на шест, родителите ни поканиха на гости близо шейсет души в нашия три и половина стаен апартамент в стария хотел „Аламак“ в Ню Йорк. Те официално се оттегляха от вариететния театър, тъй че това беше колкото трогателна, толкова и празнична гощавка. Ние си бяхме легнали, но към единайсет ни разрешиха да станем и да надзърнем. Но не само надзърнахме. По настояване на гостите и без никакви възражения от наша страна танцувахме и пяхме, първо поотделно, после заедно, както често правят децата на артисти. Но повечето време просто стояхме и гледахме. Към два след полунощ, когато гостите започнаха да се сбогуват, Сиймор помоли Беси — майка ни, да му позволи да донесе палтата, окачени, метнати и разхвърляни из целия малък апартамент, дори под кревата на спящото ни сестриче. Ние със Сиймор познавахме отблизо около дузина от гостите, други десетина знаехме само по физиономия или по име, а останалите изобщо не познавахме. Трябва да напомня, че бяхме си легнали, когато те запристигаха. Но Сиймор беше наблюдавал гостите вече три часа, беше им се усмихвал, може би дори ги беше заобичал и сега, без да задава каквито и да било въпроси, донесе безпогрешно на всеки гост палтото му, а на мъжете и шапките. (Дамските шапки малко го затрудниха.) Е, не искам да кажа, че такова постижение е типично за китайския или японския поет, а още по-малко — да внуша, че само то го прави голям. Но твърдя, че ако китайският или японският стихотворец не знае кое палто чие е, много малка е вероятността неговата поезия да даде богати плодове. А осем години са според мен почти извън възрастовата граница, в която се усвоява това умение.
(Не, не, сега вече не мога да млъкна. Струва ми се, че при моето Състояние аз не само утвърждавам името на брат ми като поет, но и отстранявам, поне за минута-две, всички детонатори на всички бомби в тоя проклет свят — един незначителен, съвсем временен акт на внимание към обществото, но лично мой.) Всепризнато е, че китайските и японските поети предпочитат простите теми, и трябва да съм, по-щурав, отколкото съм, за да отрека това, но „прост“ е дума, която лично аз ненавиждам до смърт, защото поне в страната, дето съм роден, тя обичайно се свързва с безскрупулно краткотрайното, с пестенето на време, с всекидневното, шаблонното и съкратеното. Но независимо от моите лични фобии, не вярвам да се намери дума в който и да е език — и слава богу, — с която да се определи материалът, избран от китайския или японския поет. Чудя се кой може да намери дума за такова нещо: честолюбив, високомерен сановник се разхожда из двора си и докато възстановява мислено съкрушителната реч, която сутринта е произнесъл в присъствието на императора, настъпва със съжаление рисунка с туш, която някой е изтървал или просто захвърлил. (Горко на прозаиците, трябва да употребя курсив, а на източния поет той е ненужен.) Великият Исса с радост ще ни съобщи, че в градината расте кръглолик божур. (Толкоз. Дали ще отидем да видим лично този кръглолик божур е отделен въпрос; за разлика от някои западни прозаици и стихоплетци, които не съм в състояние да назова, той не ни насилва и назидава.) Самото споменаване на Исса ме убеждава, че истинският поет не избира материала си. Очевидно материалът избира поета. Кръглоликият божур няма да се покаже на друг освен на Исса — няма да се покаже нито на Бусон, нито на Шики, нито дори на Башо. С известни видоизменения същото правило важи и за честолюбивия, високомерен сановник. Той не би дръзнал да настъпи с такова богочовешко съжаление рисунката, ако не го наблюдаваше поетът Лао Тикао. Чудото на китайския и японския стих е в това, че чистият глас на един поет е досущ като гласа на друг и все пак е характерен, различен. На деветдесет и три години, когато всички го възхваляват за мъдростта и благостта му, Таили разкрива, че хемороидите му го съсипват. И като последен пример, Кохуан отбелязва със сълзи на очи, че покойният му господар се е хранел крайно неприлично. (Има реална опасност да бъдем несправедливи към Запада. В дневниците на Кафка — в един от многото — има един ред, който като нищо би могъл да бъде вестител на китайската нова година: „Младото момиче се огледа спокойно наоколо само защото вървеше ръка за ръка, с любимия си.“) Колкото до моя брат Сиймор… о, да, брат ми Сиймор. За този ориенталец от семитско-келтско родословие ми е нужен, съвсем нов пасаж.
Ако говорим неофициално, Сиймор пишеше и рецитираше китайска и японска поезия през всичките четиридесет и една години от своя земен път, но аз бих пояснил, че той започна да пише такива стихове една сутрин — тогава беше единайсетгодишен — в читалнята на първия етаж на обществената библиотека в Бродуей, близо до нас. Беше събота, нямахме училище и нямаше за какво да мислим освен за предстоящия обед, тъй че прекарвахме приятно времето си, плувайки между купищата книги, като от време на време сериозно се опитвахме да уловим с въдица някой и друг нов, непознат автор. Изведнъж Сиймор ми даде знак да отида при него. Беше уловил цял куп преведени стихове на Панг, чудото на единадесети век. Ала както е известно, риболовът — в библиотека или където и да е — е несигурна работа, никога не знаеш кой кого ще хване. (Рисковете на риболова — в най-широк смисъл — бяха една от любимите теми на Сиймор. Като малък нашият брат Уолт беше страстен въдичар и за деветия или десетия му рожден ден Сиймор му подари свое стихотворение — една от най-големите радости в живота му, — в което се говореше как едно малко богато момче улавя риба в река Хъдсън и когато изтегля въдицата, усеща болка в долната си устна, а после забравя това, но у дома, когато още живата риба е пусната във ваната, момчето вижда, че тя носи същата синя ученическа шапка като неговата, с емблемата на неговото училище, и дори открива, че от вътрешната страна на мократа шапка са пришити собствените му инициали.) От този ден нататък Сиймор вече не се откачи от въдицата. По времето, когато беше четиринадесетгодишен, някои от нас, братята и сестрите му, доста редовно ровичкахме в палтата и якетата му, за да проверим дали не е нахвърлял нещо хубаво в час по гимнастика или при дългото чакане при зъболекаря. (Беше изминал един ден от написването на това последно изречение и в това време от работното си място дадох поръчка за междуградски разговор със сестра ми Бу Бу в Тъкъхоу, за да я питам дали ще се сети за някое стихотворение от най-ранното детство на Сиймор, което би ми препоръчала да включа в това изложение. Тя каза, че ще ми се обади малко по-късно. Нейният избор се оказа крайно неподходящ за моите цели и аз дори малко се ядосах, но нищо, ще ми мине. Помня избраното от нея стихотворение, Сиймор го беше писал на осем години: „Джон Кийтс /Джон Кийтс /Джон /Моля те, сложи си капишон.“/ На двадесет и две той вече си имаше специална папка, и то не тънка, със стихотворения, според мен много, много хубави, и аз, който не съм написал един ред в живота си, без мигом да си го представя като 11-пунктов шрифт, припряно го убеждавах да ги даде някъде за публикуване. Не даваше да се издума. Рано било още; а може би никога нямало да ги публикува. Били прекалено незападни, прекалено „лотусови“. Според него били дори малко обидни. Той не можеше да определи какво точно им е обидното, но казваше, че тези стихове звучели, сякаш са писани от неблагодарник, от някой, който все едно е обърнал гръб на окръжаващата го среда и на близките си от тази среда. Държа храната си в нашенските големи хладилници, казваше той, карам нашенските осемцилиндрови американски коли, с готовност вземам нашенските лекарства, когато съм болен, разчитах на американската армия за защитата на родителите ми и сестрите ми от Хитлерова Германия и нищо, ама нищичко в стиховете ми не отразява тази действителност. В това има нещо крайно нередно. Казваше, че много често, след като завършвал някое стихотворение, си мислел за госпожица Оувърман. Трябва да поясня, че госпожица Оувърман беше библиотекарка в първи клон на нюйоркската градска библиотека, която редовно посещавахме като деца. Та Сиймор казваше, че бил задължен на госпожица Оувърман и дори само заради нея трябвало старателно, упорито да търси такава поетична форма, която хем да отговаря на собствените му странни изисквания, хем да не бъде изцяло несъвместима — дори на пръв поглед — с вкусовете на госпожица Оувърман. Когато говореше такива неща, аз му посочвах спокойно и търпеливо — което не значи тихо — какви са според мен недостатъците на госпожица Оувърман като ценител и дори като обикновен читател на поезията. Да, казваше той в такива случаи, но не забравяй, че когато за първи път влязох в библиотеката (тогава той беше на шест), госпожица Оувърман сложи пред мен със светла усмивка една книга с илюстрация на Леонардовата стенобитна машина, тъй че сега, завърша ли някое стихотворение, все ме тревожи мисълта колко трудно ще й бъде да го прочете с удоволствие или поне с интерес, когато току-що е била при своя любим господин Браунинг или не по-малко любим и не по-малко ясен господин Уърдсуърт.[127] Спорът — спорех аз, а той само обсъждаше въпроса — свършваше тук. Не можеш да спориш с човек, който вярва или поне силно подозира, че задачата на поета не е да пише каквото му диктува вътрешният подтик, а каквото би написал, ако, следвайки вътрешния си подтик, възприеме стил, който да е разбираем за колкото е възможно по-голям брой от познатите му библиотекарки. Сякаш това е въпрос на живот и смърт. За преданите, търпеливите, херметично чистите всички важни неща на този свят — не живота и смъртта, това са по-скоро думи, а не важни неща — се разрешават прекрасно. Преди да свърши със себе си, в течение на три години Сиймор ще да е изживявал най-дълбокото задоволство, допустимо за един творец. Той беше открил най-прилягащата му стихотворна форма, която най-точно отговаряше на изискванията му за поезия изобщо и която госпожица Оувърман, ако беше жива, сигурно би възприела като удивителна, може би дори привлекателна и несъмнено интересна, при условие че би й обърнала такова чрезмерно внимание, каквото обръщаше на онези стари свини Браунинг и Уърдсуърт. Много трудно е да се опише онова, което бе открил и разработил за себе си.[128] Няма да е зле най-напред да кажа, че Сиймор май предпочиташе пред всички други стихотворни форми класическата японска форма хайку — три реда по пет, седем и пет срички, и самият той пишеше — изстрадваше — хайку (почти винаги на английски, но понякога, колкото и да не ми се ще да го кажа, на японски, немски или италиански). Тук може да се добави още, че едно от късните стихотворения на Сиймор наподобява по същество английски превод на двойно хайку, ако такова нещо изобщо съществува, и аз няма да се глумя с това, но ми се повдига, като си представя, че някой уморен преподавател и неизтощим шегобиец от катедрата по английска литература — дай боже да не съм аз — може да си направи виц, заявявайки, че сравнени с хайку, стиховете на Сиймор са все едно двойно, вместо обикновено мартини. И фактът, че това не е вярно, едва ли ще възпре педанта, ако той реши, че класът е в подходящо настроение. Във всеки случай, докато все още съм в състояние да говоря бавно и внимателно, ще кажа следното: късната поезия на Сиймор е строфа от шест реда, без определена стъпка, но често пъти ямбическа, която той, къде от любов към измрелите японски майстори, къде поради естествения си стремеж да навлиза в съблазнителни забранени зони, съзнателно свеждаше до тридесет и четири срички — значи сричките на хайку, умножени по две. Ако не смятаме това, нито едно от неговите сто осемдесет и четири стихотворения, скътани сега под моя покрив, няма прилика с каквото и да било освен със самия Сиймор. Без всякакво преувеличение, дори мелодията на стиховете е несравнима, чисто Сийморова. Това означава, че всяко стихотворение е приглушено, спокойно, отговарящо на неговите възгледи за поезията, но тук-таме накъсано от кратки благозвучни взривове (по липса на по-нормален израз), които на мен лично ми действат така, сякаш някой — не съвсем трезвен — отваря вратата ми, изсвирва майсторски на корнет няколко неизразимо сладостни звуци и изчезва. (Не познавам поет, който да създава впечатление, че свири на корнет посред стихотворението, камо ли пък да свири великолепно, тъй че почти няма какво да добавя към това. Да, няма.) В рамките на тази шестредова структура и тази доста странна хармония Сиймор прави от стиха точно това, което според мен е предопределен да прави. Повечето от сто осемдесет и четирите стихотворения са неизмеримо волни, не, възвишени и могат да бъдат четени от всеки и навсякъде, дори на глас в по-модерните сиропиталища по време на нощна буря, но не бих препоръчал безрезервно последните трийсет-трийсет и пет стихотворения на нито една жива душа, която да не е умирала поне два пъти в живота си, за предпочитане бавно. Моите любими стихотворения, ако мога да отделя такива — а аз положително мога, — са последните две от сбирката. Едва ли ще настъпя някого по мазола, ако обясня простичко за какво се отнасят те. В предпоследното се говори за една млада съпруга и майка, която очевидно има извънбрачна любовна връзка — според определението в моя стар брачен наръчник. Сиймор не я описва, но тя се появява в стихотворението непосредствено след едно изключително ефектно изпълнение на онзи корнет и аз си я представям като страшно красива жена, умерено интелигентна, неумерено злощастна, която не е изключено да живее на една-две преки от Централния музей на изкуството. Една вечер тя се прибира много късно от среща — виждам я с насълзени очи и размазано червило — и намира на леглото си един балон. Някой просто го е оставил там. Поетът не обяснява, но това сигурно е голям, добре надут детски балон, вероятно зелен като Централния парк напролет. Другото, последното стихотворение се отнася за някакъв млад вдовец, който една вечер седи на моравката пред къщата си — предполага се, по пижама и загърнат в халат — и гледа пълнолунието. Отегчена бяла котка, явно част от семейството и почти сигурно бивша централна фигура в него, се приближава до вдовеца и се въргаля в тревата, а той, загледан в луната, я оставя да го ухапе по лявата ръка. Това последно стихотворение би могло да бъде от изключителен интерес за моя среден читател по две много особени причини. Ще ми се да се спра на тях.
Както подхожда почти на всяка поезия, а най-вече на поезията с подчертано китайско и японско „влияние“, стиховете на Сиймор са винаги голи, без никаква украса. При едно гостуване при мен през уикенда преди пет-шест месеца сестра ми Франи, ровейки случайно из чекмеджетата на бюрото ми, попадна на стихотворението за вдовеца, което току-що ви разкрих (противозаконно); бях го отделил от купчината, за да се препише на машина. По причини, които не е уместно да обяснявам сега, тя не беше виждала това стихотворение и естествено го прочете незабавно. Впоследствие, когато разговаряхме за него, тя изрази учудването си от това, че бялата котка ухапва младия вдовец именно по лявата ръка. Това я смущаваше. Тази „лява“ история й напомняла повече за мен, отколкото за Сиймор. Независимо от този клеветнически намек за моята ненаситна професионална страст към детайла, мисля, че въпросното прилагателно й се струваше прекалено конкретно, прекалено натрапчиво, непоетично. Разбира се, аз я сразих с аргументите си и съм готов, ако се наложи, да сразя и вас. Дълбоко в себе си съм убеден, че за Сиймор е било особено важно младият вдовец да остави бялата котка да забие иглоострите си зъби тъкмо в лявата, по-слабата ръка и по този начин дясната да остане здрава, за да може да нанася съкрушителни удари — обяснение, което може да се стори крайно досадно на много читатели. И сигурно е такова. Но аз зная какво беше отношението на брат ми към човешките ръце. Освен това този въпрос има и друга, извънредно важна страна. Подробното навлизане в нея може да изглежда малко нетактично — все едно да искаш да прочетеш на някой непознат, и то по телефона, целия ръкопис на обемист роман, — но Сиймор беше наполовина евреин и при все че не мога да говоря на тази тема с авторитета на великия Кафка, на четиридесет години ще си позволя да кажа, че всеки мислещ човек, в чиито жили тече доста семитска кръв, или живее, или е живял в необичайно близко, кажи-речи, взаимно разбирателство с ръцете си и въпреки че години наред може да ги държи — фигуративно или буквално — в джобовете си (както ги държат двама нахалнички стари приятели и роднини, които не е нужно да излизат сега на сцената), той ще ги пусне в употреба, ще ги извади незабавно в мигове на криза и често пъти ще извърши нещо дръзко в такива мигове, ще отбележи, да речем, съвсем непоетично, посред стихотворението, че котката е ухапала лявата ръка — а поезията сама по себе си е криза, може би единствената измежду осъдителните кризи, която можем да наречем лично наша. (Извинявам се за многословието, но за жалост, изглежда, има още.) Втората причина да мисля, че това стихотворение представлява изключителен — и надявам се, истински — интерес за моя среден читател, е особената авторска сила, заложена в него. Никога не съм виждал напечатано подобно нещо и ще отбележа неблагоразумно, че от ранно детство до трийсет и пет-шест годишна възраст рядко съм прочитал по-малко от двеста думи на ден, а съм стигал и до четиристотин. Да си призная, на четирийсет рядко изпитвам глад за четене и когато не се налага да проверявам съчиненията по английска литература на младите дами или собствените си съчинения, обикновено чета много малко извън грубите пощенски картички от роднините, каталозите за семена, брошурите за птицелюбители и трогателните здравежелателни писма от стари мои читатели, които кой знае откъде получават невярната информация, че шест месеца от годината прекарвам в будистки манастир, а останалите шест — в заведение за невменяеми.
Но аз добре съзнавам, че високомерието на нечетящия — с други думи на отстранения от книжния пазар консуматор — е дори по-противно от високомерието на някои ненаситни читатели, та затова се опитвам (казвам го най-сериозно) да поддържам някои от най-старите си литературни самомнения. Едно от най-грубите между тях е, че обикновено мога да позная дали един поет или белетрист черпи от собствения си жизнен опит, от втора, трета или десета ръка, или ни пробутва нещо, което в неговите представи е чисто въображение. Въпреки тази способност, когато през 1948 за първи път прочетох — или по-точно чух — стиховете за младия вдовец и бялата котка, много трудно ми беше да повярвам, че Сиймор не е погребал поне една съпруга, без ние да сме знаели това. Нямаше такова нещо, разбира се. Поне в сегашния живот на Сиймор. Освен това, доколкото се простират моите доста обширни и донякъде криволичещи познания за този човек, между приятелите му няма нито един млад вдовец. И като последна и съвсем необмислена забележка по този въпрос, самият той толкова не приличаше на вдовец, колкото и всеки друг млад американец. Възможно е в някои мигове, мъчителни или весели, всеки женен мъж — ще включим в това число и Сиймор, макар и само в името на спора — да си мисли как би изглеждал животът без благоверната (тук се подразбира, че от такива блянове един първокласен поет може да измъти чудесна елегия), но според мен тази възможност не е нищо повече от мливо за мелниците на психолозите, да не говорим, че е далеч от моята теза. А моята теза е — ще се опитам да не се разпростирам върху нея въпреки естествената опасност да не успея, — че колкото по-индивидуални изглеждат или наистина са стиховете на Сиймор, толкова по-малко те разкриват познати подробности от собственото му всекидневие в нашия западен свят. Брат му Уейкър твърди например (дано игуменът му не разбере това), че много от най-хубавите стихове на Сиймор очевидно отразяват радостите и болките на предишни, незабравими съществования в Бенарес[129], във феодална Япония и Атлантида. Спирам, за да дам възможност на читателя да махне с ръце или — това е по-вероятно — да вдигне ръце от всички нас. И все пак мисля, че всички живи деца от нашето семейство биха се съгласили с Уейкър, и то доста словоохотливо, макар че не е изключено един-двама да сторят това с известни резерви. В деня, в който се самоуби, Сиймор беше написал върху попивателната в хотелската си стая една строфа в чист, класически стил хайку. Тя е написана на японски, а моят превод ми се струва твърде буквален, но във всеки случай става дума за едно момиченце, което пътува в самолет и държи до себе си кукла, и по едно време извръща глава, за да погледне поета. Седмица или две преди да напише това нещо, Сиймор наистина беше пътувал със самолет, а сестра ми Бу Бу подличко му беше подметнала после, че в самолета може да е имало момиченце с кукла. Аз лично се съмнявам в това. Не категорично, но се съмнявам. Ако ли пък наистина е било така — което не вярвам нито за минута, — готов съм да се обзаложа, че на детенцето и през ум не му е минало да привлече вниманието на куклата си върху Сиймор.
Не се ли увлякох с поезията на брат ми? Не се ли разбъбрих прекалено? Да. Да. Увлякох се с поезията на брат ми. Разбъбрих се прекалено. Разбирам това. Ала минавайки по-нататък, основанията ми да не изоставя тази тема се множат като зайци. Освен това, макар вече да се похвалих, че съм щастлив писател, мога да се закълна, че не съм и никога не съм бил весел писател; обичайното количество невесели мисли милостиво е отпуснато и на мен. Например неведнъж ми е минавало през ум, че изредя ли веднъж каквото зная за самия Сиймор, не мога да се откажа нито от отпуснатото ми място, нито от набраната скорост, тоест в по-широк, но по-точен смисъл — от желанието да кажа още нещо за неговата поезия. О, ужас, точно в този миг, докато проверявам пулса си и си чета конско за бъбривостта, аз може би изпускам най-големия шанс в живота си — последния шанс, струва ми се, да направя една заключителна, пресипнала, осъдителна, всеобхватна публична декларация за мястото на моя брат в американската поезия. Не, не бива да изпускам този шанс. Чуйте: като се огледам назад и прехвърля мислено пет-шестимата или малко повече оригинални поети, които Америка е имала, както и множеството талантливи ексцентрични поети, а в наши дни и многото даровити новатори, стигам близко до убеждението, че ние имаме само трима-четирима почти незаменими поети, и аз мисля, че в края на краищата Сиймор ще се нареди между тях. Не за двайсет и четири часа, разбира се. Моята прогноза, моята може би очебийно, прекалено премислена прогноза е, че първата вълна критици ще заклеймят стиховете му, като ги нарекат интересни или много интересни с мълчаливото съгласие или с нескопосна открита декларация, че това са неголеми, приглушени работи, които не достигат до съвременната западна сцена, където самите критици имат вграден собствен трансатлантически подиум с все аналоя му, чашата и каната с ледена морска вода. И все пак истинският художник, доколкото съм забелязал, надживява всичко. Дори похвалите. Сега се сещам как веднъж, когато бяхме още малки, Сиймор, крайно възбуден, ме събуди от дълбок сън; жълтата му пижама просто светеше в тъмното. Той имаше вид на еврика, както се изразяваше брат ни Уолт, и искаше да ми съобщи, че най-сетне е разбрал защо Христос е казал, че не можеш да наречеш никой човек глупак. (Този въпрос го тревожеше цяла седмица, защото горната мисъл му приличаше на съвет, характерен по-скоро за Емили Поуст[130], отколкото за някой, който усилено се занимава с делата на своя Отец.) Христос е казал това, държеше да ми обясни Сиймор, защото няма глупаци. Има тъпаци, но не и глупаци. Той смяташе, че напълно си е заслужавало да ме събуди за такова нещо, но ако призная, че е прав (и прав е, разбира се), тогава ще трябва да приема, че дори литературните критици могат да докажат, че не са глупаци, стига да им дадеш достатъчно време. Откровено казано, много трудно ми е да смеля тази мисъл и слава богу, че идва ред на нещо друго. Най-сетне стигнах до същественото в този натрапчив и, уви, тук-таме пъпчив трактат за поезията на брат ми. Това съществено го забелязах да се задава още от самото начало. И се надявам, че читателят се готви да ми каже нещо страшно. (О, вие там, с вашето завидно мълчание-злато.)
Имам честото, а през 1959 почти хроническо предчувствие, че когато стиховете на Сиймор получат широко и почти официално признание (когато изпълнят рафтовете на колежанските книжарници и бъдат включени в програмата на курсовете за Съвременна Поезия), новоприетите младежи и девойки, къде поединично, къде по двама, ще се втурнат с тетрадки в ръка към моята поразскърцана входна врата. (Жалко, че този въпрос изобщо изникна, но вече е твърде късно да се правя на наивен, а още повече на скромен, затова ще разкрия, че моята сърцевидна проза ме направи един от най-обичаните дилетанти след Ферис Монахан, и мнозина от младите преподаватели и колежанките вече знаят къде е убежището ми; като доказателство мога да посоча отпечатъците от автомобилните им гуми в моята розова градина.) Бих казал без капка колебание, че има главно три вида студенти, които се отличават и с желанието, и с дързостта да гледат зъбите на какъвто и да е литературен кон. Към първия вид спада младият човек — мъж или жена, — който обича и уважава до полуда всяка солидна литература и който, ако не може да проумее Шели, ще се задоволи с производители на по-нискокачествена, но все пак заслужаваща внимание стока. Познавам добре този вид момчета и момичета, или поне така си мисля. Те са наивни, те са енергични, те са ентусиасти, те са обикновено малко калпави, те винаги са били надеждата на преситените или монополните литературни кръгове навред по света. (По някакво благоволение на съдбата, което не вярвам да съм заслужил, през един-два класа от тези, на които съм преподавал през последните дванайсет години, все ми се пада по някое от тия темпераментни, самонадеяни, дразнещи, назидателни и нерядко очарователни момчета и момичета.) Вторият вид млад човек е способен да хлопа от врата на врата, за да търси литературни данни, и страда, кажи-речи, с вдигнато чело, от академиците, прихванат от някой от шестимата професори и преподаватели по съвременна литература, с които е в контакт още от първата година. Нерядко, ако самият той вече преподава или е на път да преподава, болестта е толкова напреднала, че не може да бъде спряна дори ако лекуващият разполага с всички средства за това. Миналата година например един младеж се отби при мен, за да поговорим за едно мое писание отпреди няколко години, в което се занимавам с Шъруд Андерсън[131]. Момчето ме свари да режа остатъка от дървата за огрев с моята бензинова резачка — инструмент, от който изпитвам ужас, въпреки че вече осем години си служа с него. Пролетта беше встъпила в правата си и в този прекрасен слънчев ден бях почти готов да разбера Торо[132] (истински напредък от моя страна, защото след тринайсет години живот в провинцията аз все още меря пастирските разстояния според нюйоркските улици). С една дума очертаваше се един приятен, макар и литературен следобед, и си спомням, че ме обзеха надежди да хвана младежа, подобно на Том Сойер с кофата вар, да поработи малко с триона. Той ми се видя здрав, да не кажа снажен. Неговият измамлив вид обаче едва, не ми коства левия крак, защото докато трионът скърцаше и стържеше, аз изнесох кратка, но според мен приятна и красноречива беседа за изискания и въздействащ стил на Шъруд Андерсън, след което младежът се замисли многообещаващо и ме попита как смятам, дали може да се говори за чисто американски Zeitgeist[133]. (Горкото момче! Дори да полага изключителни грижи за себе си, едва ли му предстоят и петдесет години успешна университетска дейност.) Третият вид млад човек, който ще ни бъде чест гост тук, щом вече разопаковахме стиховете на Сиймор и им поставихме цена, заслужава съвсем отделен пасаж.
Абсурдно би било да се твърди, че интересът на младите хора към поезията е далеч по-малък от интереса им към малкото или многото подробности от живота на поета, които можем да определим тук по-свободно, оперативно, като сензационни. И все пак това е една от онези абсурдни мисли, която, някой ден с удоволствие бих подложил на прецизно научно изследване. Във всеки случай убеден съм, че ако накарам шейсетте и кусур момичета (а кусури те имат) от моите два литературни курса да ми цитират един ред, който и да е ред от „Озимандиас“[134], или просто да кажат за какво се говори в поемата, съмнявам се дали и десет от тях ще могат да отговорят, но се обзалагам срещу непоникналите си лалета, че останалите петдесет знаят отлично какво е мислил Шели за свободната любов, знаят, че е имал една жена, която е написала „Франкенщайн“, и друга, която се е удавила[135]. Моля ви се, това нито ме смущава, нито ме влудява. Аз дори не се оплаквам. Щом не съществуват глупаци, значи и аз не съм такъв и имам правото на неглупака да съзнавам, че които и да сме, каквато и температура да са развили свещите на тортата на последния ни рожден ден, каквито интелектуални, морални и духовни висоти да сме достигнали, нашето влечение към сензационното или отчасти сензационното (това, разбира се, включва както долнопробните, тъй и изисканите клюки) е може би последното нещо от месоядните ни апетити, което трябва да бъде заситено или ограничено. (Боже мой, но защо държа проповеди? Защо не прибягна направо до поета, за да илюстрирам мисълта си? В едно от Сийморовите сто осемдесет и четири стихотворения — което шокира само при първия прочит, а при втория е такъв възторжен химн на живота, какъвто не съм чел — се говори за един достопочтен стар аскет на смъртно легло, заобиколен от песнопеещи свещеници и последователи, който се напряга да чуе какво говори перачката на двора за пералнята на съседа. С немощен глас старецът моли свещениците да пеят малко по-тихо.) Разбирам обаче, че се сблъсквам с някои от обичайните трудности, когато човек се мъчи да направи тъй, че едно много убедително обобщение да издържи търпеливо достатъчно дълго, за да подкрепи някоя безумна предпоставена теза. Не ме радва мисълта, че съм благоразумен по този въпрос, но трябва да бъда такъв. Според мен много и много хора по широкия свят, хора на различна възраст, с различна култура и различни заложби гледат с особен възторг и дори понякога величаят онези художници и поети, които освен дето са си спечелили име с голямото си или добро изкуство имат нещо шантаво в себе си: нетърпими недостатъци в характера или в гражданското поведение, любовна страст или скръб, изключителен егоцентризъм, извънбрачна връзка, глухота, слепота, неутолима жажда, смъртоносна кашлица, слабост към проститутки, склонност към чудовищни прелюбодеяния или кръвосмешение, документирана или недокументирана страст към опиума или содомията и прочее — пази боже, самотните копелета. Макар самоубийството да не стои на първо място в списъка на задължителните за твореца недостатъци, не можем да не забележим, че самоубилият се поет или художник винаги се радва на много голямо, завидно внимание, нерядко само по чисто сантиментални причини, сякаш е (ще се изразя по-ужасно, отколкото ми се ще) клепоухото недорасло кутре от кучилото. Тази мисъл — това е последно — много пъти не ми е давала мира по цели нощи и сигурно пак ще върши същото.
(Възможно ли е да разказвам неща като току-що разказаните и въпреки това да съм щастлив? Да, възможно е. Както съм безрадостен и невесел до мозъка на костите, вдъхновението ми, изглежда, е непробиваемо. И това ми напомня само за един-единствен човек от онези, които съм познавал в живота си.) Не можете да си представите какви големи, ръцепотриващи планове имах за следващите страници. Но тяхното предназначение сякаш е било да красят дъното на кошчето ми за отпадъци. Възнамерявах да освежа тези два последни среднощни пасажа с две слънчеви остроумия, с чифт от онези главозамайващи номера, които толкова често карат моите колеги разказвачи да позеленяват от завист или от повръщане. Имах намерение точно тук да обясня на читателя, че ако някои млади хора пожелаят да се видят с мен, за да поговорим за живота или смъртта на Сиймор, от такава среща, уви, нищо няма да излезе, тъй като аз страдам от особена болест. Смятах да отбележа само мимоходом — защото един ден, надявам се, ще развия тази тема надълго и нашироко, — че като деца близо седем години нашата работа със Сиймор беше да отговаряме на въпроси в една забавно-състезателна радиопрограма и откакто прекратихме участието си в програмата, попита ли ме някой дори само колко е часът, изпадам в доста неестествено състояние. Възнамерявах още да разкрия, че след дванайсетина години като преподавател в колеж, сега, в 1959, често страдам от пристъпи на болестта на Глас, както ласкателно я наричат колегите ми от колежа, или казано на разбираем език — от патологични спазми в лумбалната и долната коремна област, които карат „свободния от наряд“ преподавател да бяга презглава към отсрещния тротоар или да се свира под масата, щом види да се задава някой под четиридесет години. Обаче нито една от тези две духовитости няма да свърши работа тук. Вярно, и двете съдържат известно количество превратна истина, но то е съвсем недостатъчно. Защото междувременно точно в този миг ме осени страшната и необорима истина, че аз жадувам да говоря, жадувам да ме питат и разпитват за покойника. И сега ми идва наум, че независимо от многото мои мотиви — надявам се, недотам низки, — в мен се е загнездила обичайната за оцелелия суетна мисъл, че той е единствената жива душа, която отблизо познава покойния. О, нека идват — неопитни и ентусиасти, изследователи и любопитни, знайни, незнайни и всезнайковци! Нека пристигат с автобуси и парашути, с фотоапарати в ръка. Главата ми гъмжи от изискани приветствени речи. Едната ръка вече посяга към праха за миене, а другата — към мръсния чаен сервиз. Зачервените очи се мъчат да се избистрят. Гостоприемната червена пътека е постлана.
А сега един твърде деликатен въпрос. Малко ръбат несъмнено, но деликатен, твърде деликатен.
Като се има предвид, че този въпрос може да не се разгърне по-нататък в желателни или големи подробности, по-добре е читателят да знае още отсега и по възможност да не го забравя до края, че всички деца в нашето семейство произхождат от изумително дълга и пъстра двойна родова линия на професионални артисти. Генетично казано или измърморено, повечето от нас пеят, танцуват и (нима се съмнявате?) разказват Смешни вицове. Но особено важно е според мен да се запомни — и Сиймор помнеше това дори като дете, — че в нашия род има широк асортимент от циркови артисти и, тъй да се каже, циркови сподвижници. Следва безспорно сочен пример: един от моите (и на Сиймор) прадядовци, полски евреин, е бил доста прочут клоун на име Зозо, който имал неудържимо влечение — предполага се, до края на живота си — да скача от шеметни височини във вода до колене. Друг от нашите прадядовци, ирландец на име Макмаон (когото майка ми, за нейна чест, нито веднъж не се поблазни да нарече „миличкия“), е бил самодеец, който нареждал на ливадата две октави празни бутилки от уиски и щом се струпали хора, танцувал доста мелодично по бутилките — така поне са ни разказвали. (Значи в родословното ни дърво освен всичко друго, има и откачени, повярвайте ми.) Самите наши родители Лес и Беси Глас изпълняваха — великолепно според нас — доста обикновени песни и танци във водевилни театри и музикхолове и почти достигнаха върха в Австралия (където ние със Сиймор прекарахме общо около две години от най-ранното си детство), а след това у нас, в Америка, бяха нещо много повече от мимолетни знаменитости в „Пантаджис“ и „Орфеум“. По мнението на мнозина те биха могли да играят доста по-дълго, отколкото играха. Но Беси си е правила свои сметки. Освен нейната дарба да предвижда капризите на съдбата, има и нещо друго: още в 1925 водевилните театри с по две представления на ден са вече на изчезване, а Беси и като майка, и като артистка храни много силни предубеждения против новите големи, бързо размножаващи се театри, съчетаващи кино и водевил, с по четири представления на ден, и което е още по-важно — още от детството, когато сестричката й близначка умира в Дъблин от недохранване. Сигурността във всички свои форми привлича неотразимо Беси. Във всеки случай през пролетта на 1925 след еди-кое си представление в Бруклин, с пет деца, легнали от рубеола в мизерните три и половина стаи в стария хотел „Аламак“ в Манхатън, и с мисълта, че пак е бременна (грешка, оказва се; най-малките в семейството, Франи и Зуи, се раждат съответно едва в 1930 и в 1935) Беси най-неочаквано се обръща за помощ към някакъв изключително почтен „влиятелен“ поклонник и баща ми поема работата, която години и години наред, без страх, че някой в къщата може да му противоречи, нарича министрация на рекламната радиостанция. Така официално се слага край на представленията на Галахър и Глас. Главното, което се мъча да сторя сега, е да намеря най-категоричния начин да заявя, че това странно театрално-цирково наследство беше почти вездесъща, знаменателна реалност в живота на всичките седем деца в нашето семейство. Двамата най-малки, както вече споменах, са професионални артисти. Но е трудно да се тегли рязка разграничителна линия. По-голямата от двете ми сестри, както личи по всичко, е добре уредила живота си жена, майка на три деца, съсобственица на две коли със солиден гараж, но в мигове на върховна радост тя е в състояние да танцува едва ли не до припадък. Виждал съм я, за мой ужас, да играе почти професионално степ с петдневното си бебе в ръце. По-малкият ми брат Уолт, който загина след войната при една катастрофа в Япония (и за когото смятам да говоря колкото е възможно по-малко, за да не се проточи тази история), също беше танцьор и играеше може би не толкова спонтанно, но много по-професионално от сестра ми Бу Бу. Неговият близнак — брат ни Уейкър, нашият монах, нашият запрян картузианец, като юноша беше канонизиран тайно под името У. К. Фийлдс и в този си вдъхновен и необуздан, но, кажи-речи, свят образ покрай много други занимания тренираше с часове жонгльорство с кутии от пури и стана изумителен майстор в този номер. (В семейството се говори, че го затворили в манастира — сиреч освободили го от задълженията му на мирски свещеник в Астория — за да го спасят от неудържимото изкушение да дава нафората на енориашите си, като я хвърля в устата им от две-три крачки, и то гърбом.) Колкото до мен — със Сиймор предпочитам да се заема накрая, — от само себе си се разбира, че и аз горе-долу умея да танцувам. Но го правя само при настояване. Освен това мога да спомена, че нерядко имам чувството, че прадядо ми Зозо ме наблюдава, макар и не постоянно; имам чувството, че по някакъв тайнствен начин той взема мерки да не се спъвам в невидимите си торбести клоунски гащи, когато се разхождам из гората или влизам в клас, а има и грижата мекият ми нос да сочи сегиз-тогиз на изток, когато пиша на машината.
Сиймор, — най-сетне дойде и неговият ред — живя, а и умря, повлиян от тази родова биография точно толкова, колкото и всички останали братя и сестри. Вече споменах, че макар стихотворенията му да са строго индивидуални, макар да разкриват напълно природата му, той е писал всяко от тях, без да отрони трошица от собственото си житие — дори когато е бил възседнат от Музата на абсолютната радост. Това, макар може би да не е по вкуса на всеки, е според мен един висококултурен водевил — традиционното първо действие, човек, балансиращ с думи, чувства и златоглас корнет на брадата, вместо с обичайните атрибути — елегантен бастун, хром-никелова масичка и чаша за шампанско, пълна с вода. Но трябва да ви кажа нещо много по-съществено и многозначително от това. Откога го чаках. В Бризбън през 1922, когато Сиймор беше на пет, а аз на три години, Лес и Беси играха две седмици с Джо Джаксън — страшния Джо Джаксън с никелираното цирково колело, дето блестеше чак до последния ред на театъра. Години по-късно, малко след избухването на Втората световна война, тъкмо когато със Сиймор се бяхме нанесли в отделно апартаментче в Ню Йорк, баща ни — Лес, както ще го наричам занапред, се отби една вечер при нас, връщайки се от игра на карти. Видът му издаваше, че целия следобед му се бяха падали много лоши карти. Влезе, твърдо решен отнапред да не сваля палтото си. Седна. Намръщи се на подредбата. Обърна ръката ми да провери дали пръстите не са пожълтели, после попита Сиймор по колко цигари пуши на ден. След това му се стори, че в чашата му имало муха. Накрая, когато разговорът съвсем се запъна, скочи изведнъж и отиде да погледне една снимка — той с Беси, — която току-що бяхме заболи на стената. Гледа я навъсен цяла минута или повече, после се обърна с рязкост, която не би учудила никого в семейството, и попита Сиймор дали си спомня как Джо Джаксън си е играл с него, как го е возил по сцената на кормилото на колелото. Със синя риза, сиви дочени панталони, подпетени мокасини, запалена цигара и порязана от самобръсначката буза, Сиймор седеше в старото плюшено кресло в дъното на стаята. Той отговори сериозно и незабавно, по онзи особен начин, по който винаги отговаряше на въпросите на Лес — сякаш това са въпроси, които той цял живот е чакал да му бъдат зададени. Струва ми се, каза, че никога не съм слизал от вълшебното колело на Джо Джаксън. Освен че трогна баща ми до сълзи, този отговор беше в хиляди отношения верен, верен, верен.
Между предишния пасаж и този изминаха, изнизаха се малко повече от два и половина месеца. Издавам с неудоволствие този кратък бюлетин, защото той ме връща към момент, в който сякаш съм се готвел да доверя, че винаги използвам стол, когато работя, че в часовете за съчинения пия над трийсет кафета, а в свободното време майсторя сам всичките си мебели; с една реч — тон на литератор, който на драго сърце обсъжда работните си навици, любимите си занимания и публикуемите си човешки слабости с интервюиращия от неделната литературна притурка на вестника. Всъщност нямам никакво намерение да обсъждам тук чак толкова интимни неща. (Дори следя себе си съвсем изкъсо. Защото ми се струва, че тъкмо сега това съчинение е най-непосредствено застрашено от опасността да премине към фамилиарност, граничеща с бельото.) Голямото закъснение между двата пасажа, за което съобщих, се дължи на това, че девет седмици лежах на легло с остър хепатит. (Нали виждате какво имам предвид, като казвам „бельо“? Впрочем последните мои думи са взети почти направо от една популярна бурлеска. Втори комедиант: „Тоя хепатит ме държа в леглото девет седмици.“ Първи комедиант: „Дотам ли стигна, куче, да спиш и с мъже?“ Ако такива смешки са гаранция, че съм оздравял, по-добре да се връщам незабавно в Долината на болните.) Когато сега доверя — което е задължително, — че близо от една седмица съм на крак с отново поруменели бузи, чудя се дали читателят няма да изтълкува погрешно моята доверчивост — и то главно по два начина. Първо, дали няма да си помисли, че това е лек упрек към него, задето не е напълнил стаята ми с камелии. (Всеки ще разбере, предполагам с облекчение, че с всяка изминала секунда чувството ми за хумор изтича неудържимо.) И второ, дали въз основа на този болничен лист читателят няма да реши, че моето лично щастие, което така внимателно му натрапвам от самото начало на това съчинение, не е никакво щастие, ами просто болнавост. Тази втора възможност най-много ме тревожи. Не може да се отрече, че бях щастлив да работя върху това Запознаване. По свой начин, ще го нарека гръбен, бях неизказано щастлив и по време на боледуването. И имам щастието да заявя, че в този миг съм безумно щастлив. Но това не значи да отричам (боя се, че стигнах до истинската причина, която ме накара да измайсторя тази витринка за моето нещастно черно дробче)… повтарям, но това не значи да отричам, че болестта ми нанесе едничко, но страшно поражение. От дън душа мразя драматичните абзаци, но мисля, че тук наистина се нуждая от нов ред.
Първата нощ от последната седмица, когато се усетих достатъчно здрав и читав, за да се върна към Запознаването, открих, че съм изгубил не вдъхновението си да пиша за Сиймор, ами местонахождението си. Докато ме нямаше, той бе израснал твърде много. Просто невероятно. Само за девет седмици послушният исполин, който оставих, преди да се разболея, бе израснал и се бе превърнал в най-близкото ми същество на тоя свят, в човека, който винаги е бил препреголям, за да се вмести в обикновен лист белова — или поне в който и да е лист от моите. Да си кажа право, обзе ме ужас, който ме държа цели пет нощи. Мисля обаче, че не е нужно да слагам повече черна боя, отколкото е необходимо. Защото всяко нещо може да има най-неочаквано и хубава страна. Нека ви кажа веднага, че тази вечер направих нещо, което ме кара да мисля, че утре вечер ще се върна към работата по-голям, по-самоуверен и по-неприятен от всякога. Преди около два часа просто препрочетох едно старо писмо — по-точно доста дълга бележка, — която една сутрин намерих на масата за закуска. За да бъда съвсем точен, това беше в 1940 и бележката бе затисната с половин грейпфрут. Само след минута-две ще имам неизразимото („удоволствие“ не е думата, която ми трябва)… ще имам неизразимото празноглавие да възпроизведа тук дума по дума дългата бележка. (О, хепатит, какво щастие си ти! Не познавам болест — а това включва и скръб, и злощастие, — която в края на краищата да не се разтваря като цвете или като хубава бележка. Нужно е само постоянно да се оглеждаш. Веднъж, когато беше единайсетгодишен, Сиймор беше заявил по радиото, че от цялата Библия най-много му харесва думата НАБЛЮДАВАЙ!) Преди да премина към главната тема, ще ми приляга, мисля, да се занимая с няколко по-незначителни работи. Такава възможност може да не ми се удаде втори път.
Не съм ви казал — и това е сериозен пропуск, — че когато беше удобно, а по-често — неудобно, имах навика, не, непреодолимия подтик да изпробвам новите си разкази върху Сиймор. С други думи да му ги чета на глас. Това аз правех молто аджитато[136] с ясно обозначение за почивка накрая — почивка за всички. Искам да кажа, че Сиймор неизменно се въздържаше от каквито и да било забележки, когато свършех. Обикновено той само се вторачваше в тавана за пет-десет минути — за тези четения винаги лежеше, проснат на пода, — после ставаше, тупваше (понякога) изтръпналия си крак и напускаше стаята. По-късно — обикновено след няколко часа, но в един-два случая и след няколко дни — нахвърляше някои бележки върху къс хартия или някое картонче и ми ги оставяше на леглото или на мястото ми на масата за ядене, а понякога (много рядко) ми ги изпращаше и по пощата. Ето няколко от тези кратки критични бележки. (Това е само загряване, няма смисъл да го отричам, макар че би трябвало.)
Ужасно, но вярно. Една честна Глава на Медуза.
Знам ли? Женският образ е великолепен, но художникът, изглежда, е бил преследван от твоя приятел, който е рисувал портрета на Ана Каренина в Италия. Няма нищо лошо в това преследване, дори е много хубаво, но нима нямаш свои гневни художници?
Това май ще трябва да се преработи, Бъди. Докторът е добре, но твърде късно му обръщаш внимание. През цялата първа половина зъзне навън на студа и чака да му обърнеш внимание, а той е главният ти образ. Този хубав диалог между него и сестрата не е на мястото си. Това би трябвало да е религиозен разказ, а е излязъл пуритански. Усещам намесата ти във всички негови постъпки. Излишна, струва ми се. И когато той, Лес или който и да било проклина всичко живо, не е ли това само низш вид молитва? Не вярвам бог да различава която и да е от разновидностите на богохулството. Тази превзета дума е измислена от поповете.
Извинявай. Този път не те слушах внимателно. Много извинявай. Първото изречение ме извади от релсите. „Хеншо се събуди тази сутрин с адски главобол.“ Толкова разчитам на теб да ликвидираш в белетристиката всички мошеници от рода на Хеншо. Просто няма такива. Ще ми го прочетеш ли още веднъж?
Моля те, разбери се със собствения си мозък. Той няма да те изостави, Бъди. А пък да го изхвърлиш сам ще е толкова нелепо, колкото да изхвърлиш прилагателните и наречията си, защото проф. Б. ти е казал така. Какво разбира той? И какво знаеш ти за собствения си мозък?
Седя и късам една след друга бележките до теб. Все ги започвам с думи като „Този разказ е великолепен като композиция“ или „Жената на камиона е много смешна“, или „Разговорът между двамата полицаи е страхотен“. Шикалкавя значи. И не мога да кажа защо. Още в самото начало започнах да ставам малко нервен. Звучеше ми като начало на нещо, което твоят главен враг Боб Б. определя като зашеметяващ разказ. Не мислиш ли, че той би окачествил този като стъпка в правилна посока? И не те ли тревожи това? Дори смешното у жената на камиона като че не е твое. То повече ми прилича на някаква универсална представа за смешното, която ти си възприел. Чувствам се измамен. Това ядосва ли те? Ще кажеш, че нашата кръвна връзка изкривява преценките ми. Тази мисъл тревожи и мен. Но аз мога да бъда и само читател. А ти писател ли си или просто писател на зашеметяващи разкази? Не ми трябват твоите зашеметяващи разкази. Искам злато.
Новият ти разказ не ми излиза от ума. Не зная какво да ти кажа за него. Разбирам колко голяма е била опасността да изпаднеш в сантименталност. Справил си се с нея много добре. Може би прекалено добре. Питам се дали нямаше да е по-хубаво, ако беше посбъркал някъде. Може ли да ти разкажа една история? Имало някога един голям музикален критик, виден специалист по творчеството на Волфганг Амадеус Моцарт. Дъщеричката му ходела в елитно училище, където пеела в хора. Един ден тя довела вкъщи своя съученичка и двете започнали да репетират разни песнички от Ървинг Бърлин, Харолд Арлън, Джеръм Кърн[137] и други от този род. Големият музиковед страшно се ядосал. Какъв е този боклук, защо децата не пеят прекрасните песни на Шуберт? Вдигнал се той при директора на училището и адски се развонял. Доводите на видния специалист направили силно впечатление на директора и той обещал да накастри учителката по музика, една много възрастна дама. Големият музиковед напуснал канцеларията в много добро настроение. По пътя към къщи прехвърлял мислено блестящите доводи, които изложил пред директора, и това още повече го окрилило. Задишал с широко отворени гърди, ускорил крачка. И засвирил с уста една мелодийка. Коя ли? „К-к-к-Кети, хубава Кети“.[138]
А сега дългата бележка. Ще бъде представена с гордост и смирение. С гордост, защото… е, да оставим това. Със смирение, защото може да ме чуе някой от моите другари от катедрата — все стари канцеларски шегаджии, — а пък аз си мисля, че рано или късно приложената тук бележка непременно ще бъде озаглавена „Деветнадесетгодишно Предписание за, писатели, братя и оздравяващи от хепатит, които са изгубили пътя и не могат да продължат“.
Мисля, че това е най-дългият критичен анализ, който Сиймор е писал за мой Литературен Труд, а това значи и най-дългата писмена комуникация, която съм имал с него. (Ние много рядко си пишехме, дори през войната.) Написан е с молив на няколко листа, които майка ми беше задигнала няколко години по-рано от хотел „Бисмарк“ в Чикаго. С него той откликваше на най-амбициозната ми творба, написана до това време. Годината беше 1940 и ние с него все още живеехме в доста гъсто населения) апартамент на родителите ни. Аз бях двадесет и една годишен, толкова неизкусен, колкото може да бъде само един млад, непубликуван, зеленолик писател. Самият Сиймор беше на двайсет и три и току-що бе започнал петата си година като преподавател по английски в един от нюйоркските университети. И тъй, следва пълният текст. (Разбирам, че взискателният читател може да се смути тук-таме, но най-лошото ще мине със самото обръщение. Щом то не смущава самия мен, не виждам защо трябва да смущава другиго.)
Скъпи ми Спящ Тигре,
Чудя се колцина са читателите, прелиствали страниците на ръкопис, докато авторът му хърка в същата стая. Исках сам да прочета това нещо. Този път ми беше трудничко да го възприема само слухово. Мисля, че твоята проза се превръща в единствения театър, който героите ти могат да приемат. Искам да ти кажа толкова много работи, че не зная откъде да започна.
Днес следобед написах почти цяло писмо на шефа на английската катедра, представи си, което звучеше така, сякаш ти си го писал. Това така ме зарадва, че реших непременно да ти го кажа. Много хубаво писмо. То ми напомни за онзи съботен ден през миналата пролет, когато отидох на Die Zauberflote[139] с Карл, Ейми и онова доста странно момиче, което те бяха довели заради мен. Тогава се бях докарал със зелената омая без твое знание. (Тук става дума за една от четирите скъпи вратовръзки, които си бях купил предишния сезон. Бях забранил на всичките си братя — но преди всичко на Сиймор, който имаше най-лесен достъп до тях — да се доближават до чекмеджето, където ги държех увити в целофан.) Не се чувствах виновен, че съм я взел, изпитвах само смъртен страх да не би да изскочиш изведнъж на сцената и да ме зърнеш в тъмния салон с твоята вратовръзка. Но думата ми беше за писмото. Помислих си, че ако работите стояха обратно, ако ти беше написал писмо, което да звучи, сякаш аз съм го писал, това щеше да те разтревожи. А мен този въпрос престана да ме занимава почти веднага. Едно от малкото неща, които ме натъжават на тоя свят — освен самия свят, — е това, че ти се разтревожваш, ако Бу Бу или Уолт ти каже, че една или друга твоя мисъл звучи като моя. Ти приемаш това едва ли не като обвинение в пиратство, като удар по твоята индивидуалност. Толкова ли е лошо, че двамата си приличаме понякога? Ципата помежду ни е изключително тънка. И защо изобщо трябва да ни безпокоят тези неща. Преди две лета, когато отсъствах дълго, успях да установя, че ти, Зуи и аз сме били братя най-малко в четири от превъплъщенията си, а може би и повече. Нима това не е прекрасно? Индивидуалността на всеки един от нас започва от момента, в който признаем изключително тясната връзка помежду си и приемем неизбежното — да заимстваме един от друг шегите си, способностите си, идиотщините си, ако щеш. Забележи, че не включвам вратовръзките. Според мен вратовръзките на Бъди са негови и само негови, но е истинско удоволствие да вземеш някоя без разрешение.
Сигурно ти се вижда чудовищно, че се занимавам не толкова с разказа ти, колкото с вратовръзки и други глупости. Но това не е вярно. Аз просто събирам мислите си. И мисля, че тези баналности ще ми помогнат да се съсредоточа. Навън е вече ден, а аз не съм мръднал от мястото си, откакто ти си легна снощи. Какво блаженство е да бъда твоят пръв читател. И то би било дваж по-голямо, ако не подозирах, че цениш моето мнение повече от собственото си. Не е редно наистина да разчиташ толкова много на моето мнение за собствените си разкази. Та нали в тях си ти! Може да не си съгласен с мене, но съм убеден, че именно аз съм сторил нещо, за да се стигне до такова положение. Дори да си посипя главата с пепел, вината си е вина. Тя не се маха. Не може да бъде анулирана. Не може дори да бъде разбрана напълно, сигурен съм — нейните корени се крият дълбоко в личната и много далечна карма. Единственото ми спасение, когато изпадна в такова състояние, е мисълта, че вината е несъвършена форма на познанието. Несъвършенството й обаче съвсем не означава, че не може да бъде използвана. Въпросът е да я вкараш в работа, преди тя да те е парализирала. Затова започвам незабавно да пиша какво мисля за твоя разказ. Имам непреодолимото усещане, че ако бързам, вината ми най-добре и най-вярно ще послужи на моите цели. Наистина мисля така. Побързам ли, може би ще мога да ти кажа нещо, което от години съм искал да ти кажа.
Сигурно сам разбираш, че този разказ е голям скок. Дори не един. Когато си легна, помислих си дали да не събудя цялата къща и да дам банкет в чест на нашия брат, нашия прекрасен скачач. Какво ми стана, че не вдигнах всички? Що за човек съм аз? Тревожен човек в най-добрия случай. Тревожат ме големите скокове, които мога да отмеря с поглед. И мечтая да направиш такъв скок, че да те изгубя от поглед. Извинявай за последното. Сега вече пиша много бързо. Според мен новият ти разказ е тъкмо този, който отдавна си чакал. А и аз в известен смисъл. Знаеш, че мене ме крепи най-вече гордостта. Ала тя е и главната ми тревога. За твое добро, не ме карай да се гордея с тебе. Мисля, че точно това исках да кажа. Напиши разказ, който само да ме държи дълго нащрек. Дръж ме до пет само защото всички твои звезди са изгрели, не за друго. Извинявай за подчертаването, но за първи път ти казвам нещо за твой разказ, от което главата ми да се замае. Моля те, не ме оставяй да кажа друго. Тази нощ ми се струва, че каквото и да кажеш на един писател, след като си го помолил да остави звездите си да изгреят, няма да бъде нищо повече от литературен съвет. А съм убеден, че „добрите“ литературни съвети водят до творби като „Мадам Бовари“. Двама души с изискан вкус хващат Флобер и искат от него да напише шедьовър. И така убиват възможностите му да излее сърцето си. Той умира, увенчан с лаври, които не заслужава. Писмата му са непоносими. Изпипани много повече, отколкото би трябвало. Пропиляно време. Доплаква ми се, като ги чета. Тази нощ не смея да ти кажа нищо друго, мили Бъди, освен най-баналното: следвай сърцето си. До победа или поражение. Така ми се беше ядосал, когато бяхме при наборната комисия. (Предната седмица ние с него, както милиони други американски младежи, се бяхме явили пред наборната комисия в най-близкото училище. И го забелязах, че се смее на нещо, което бях написал във формуляра си. По целия път към къщи той отказваше да ми обясни какво му се е видяло толкова смешно. Както може да потвърди всеки от нашето семейство, Сиймор беше в състояние да се инати като магаре, когато ставаше дума за нещо хубаво.) Знаеш ли защо се смеех? Ти беше написал, че професията ти е писател. В живота си не съм срещал по-смешен евфемизъм. Кога писането е било твоя професия? Никога. То е твоята религия. Сега съм попревъзбуден. И понеже това ти е религията, знаеш ли какво ще те питат, когато умреш? Но нека ти кажа първо какво няма да те питат. Няма да те питат дали си работил над някой великолепен, вълнуващ разказ, когато си умирал. Няма да те питат дали той е бил дълъг, или кратък, тъжен или смешен, публикуван или непубликуван. Няма да те питат дали си бил в добра, или лоша форма, когато си го писал. Няма да те питат дори дали това и само това е творбата, над която би работил, ако си знаел, че с нейният край идва и твоят. Мисля, че само на горкия Сьорен К. може да бъде зададен такъв въпрос. А за теб съм сигурен, че ще ти зададат два въпроса: изгрели ли са били звездите ти? Вложил ли си сърцето си в написаното? Да знаеш само колко лесно ще ти е да отговориш с „да“ и на двата въпроса. Виж какво, седнеш ли да пишеш, винаги гледай да се сещаш, че преди да станеш писател, дълго време си бил читател. Запечатал веднъж това в главата си, сядаш спокойно и се запитваш каква творба би се харесала най-много на Бъди Глас като читател, ако трябва да избира по сърце. Следващата стъпка, решителната, е толкова проста, че чак не е за вярване. Сядаш и без да ти мигне окото, написваш сам творбата. Дори не подчертавам това. То е толкова важно, че не се нуждае от подчертаване. О, Бъди, имай тази смелост. Довери се на сърцето си. Ти си достоен художник и то няма да ти изневери. Лека нощ. Сега съм страшно превъзбуден и донякъде драматичен, но ми се струва, че бих дал всичко на тоя свят, за да те видя да напишеш нещо, каквото и да било, разказ, поема, дърво, в което наистина да вложиш сърцето си. Хайде утре вечер да отидем на театър с цялата тайфа. С обич
Бъди Глас отново заема мястото си на страницата. (Разбира се, Бъди Глас е псевдонимът ми. Истинското ми име е майор Джордж Филдинг Антикулминацията.) Аз също съм превъзбуден и малко драматичен и всичките ми нажежени импулси ме карат в този миг да дам буквално звездни обещания на читателя за нашата среща утре вечер. Но ако съм умен, мисля ще е по-добре да си измия зъбите и да се метна в леглото. Ако тази дълга бележка на брат ми е малко трудна за четене, то отпечатването й в много екземпляри за приятели беше направо изтощително. В този миг съм загърнат в красивия небесен плащ, който той ми подари и който ми казва: хайде по-бързо се оправяй от твоя хепатит и твоята плахост.
Дали няма да бъде твърде прибързано, ако съобщя на читателя какво смятам да правя от утре вечер. Десет години, та и повече мечтая да чуя въпроса „Как изглеждаше брат ти“, само че зададен от някой, който няма да припира за бързи и отривисти отговори. Накратко голямото творение, „нещото, каквото и да било“, с което, както ми подсказва моят многоуважаван орган за мислене, би ми било най-приятно да се занимавам, е пълно физическо описание на Сиймор, написано от човек, дето не бърза като щур да махне това нещо от главата си — с една дума, колкото и безсрамно да е — от мен.
Косата му налита в бръснарницата. Сега е утре вечер и аз седя тук облечен, не ще и дума, в смокинг. Косата му налита в бръснарницата. Господи, боже мой, с това ли започвам? Няма ли лека-полека да се сложи ред в тая къща? Възможно е. Не го вярвам, но е възможно. Ако настоявам за съчетание от селективност и широка обрисовка, тогава съм аут още преди да съм започнал. Не мога да подбирам, не мога да се пазаря с този човек. Допускам, че подходът към някои неща ще бъде крайно чувствителен, но нека поне веднъж в живота си не гледам под лупа всяко изречение, иначе съм загубен. Косата му, която налита в бръснарницата, е първата абсолютно натрапваща се в съзнанието ми мисъл. Ходехме да се подстригваме обикновено през едно радиопредаване, тоест веднъж на две седмици. Това ставаше веднага след училище. Бръснарницата се намираше на 108-а улица и Бродуей, сгушена свенливо (стига де) между китайския ресторант и деликатесния магазин. Ако бяхме забравили да си изядем закуската или — по-вероятно — бяхме я „изгубили“ някъде, купувахме си за петнайсетина цента нарязан салам и малко туршийка с копър и ги ядяхме на столовете в бръснарницата — преди да се разхвърчат коси. Бръснарите се казваха Марио и Виктор. Сигурно са починали — толкова години минаха — от прекомерна употреба на чесън, която отвежда в гроба всички нюйоркски бръснари. (Хайде! Изрежи това. Унищожи го още в зародиш.) Сядахме на съседни столове и когато Марио свършеше с мен и се готвеше да свали и да изтръска кърпата, винаги се оказваше, че по мене има много повече коса от Сийморовата, отколкото от моята. Много малко неща в живота ми — преди или след този период — са ме дразнили повече от това. Само веднъж не се сдържах, което беше колосална грешка от моя страна. Със сърдит глас изтърсих, че неговата „глупава коса“ все налита на мен. Още в същия миг съжалих, но камъкът беше хвърлен вече. Той нищо не каза, но това веднага започна да го тревожи. Вървяхме смълчани към къщи и нещата отиваха от зле към по-зле; той явно се мъчеше да измисли как да забрани на косата си да налита на брат му в бръснарницата. Разстоянието от Бродуей до нашия блок ми се стори страшно. Никой в семейството ни не можеше да протревожи това разстояние тъй, както Сиймор можеше, стига да имаше подходящ материал за това.
Достатъчно за тази вечер. Изтощих се.
Само едно нещо още. Какво искам аз (курсивът навсякъде мой) от едно физическо описание на Сиймор? Каква работа искам да ми свърши то? Да, искам да го пратя в някое списание; искам да го публикувам. Но не е това — аз винаги съм искал да публикувам. По-важното, изглежда, е начинът, по който ще стигне до списанието. Да, това е важното. Мисля, че знам. Дори много добре знам, че знам. Искам да го изпратя, без да прибягвам до марки и канцеларски плик. Ако е истински портрет, нищо по-лесно от това да му купя билет за влака, да му сложа един сандвич и термос кафе или чай и толкоз. Останалите пътници във вагона трябва да се поотдръпнат от него, все едно че е малко пиян. О, щастлива мисъл! Нека той излезе от тази игра пиян. Но какво значи пиян? Пиян като близък човек, който след като е спечелил крайно тежка игра на тенис, цъфва, ухилен до уши, на прага и те пита: Видя ли как му забих последната? Да. Oui.
Друга вечер. Това ще се чете, не забравяй. Кажи на читателя къде се намираш. И се дръж любезно — да не загазиш. О, да, разбира се. Намирам се в оранжерията, току-що позвъних за бутилката портвайн и тя ще бъде донесена всеки момент от стария семеен прислужник — една изключително интелигентна тлъста, зализана мишка, която изяжда всичко в къщата освен изпитните работи.
Връщам се към косата на Сиймор, тъй като вече я сложих на страницата. Преди да почне да пада на шепи, на шепи — около деветнайсетата му годишнина, — тя беше много къдрава. Почти ситно къдрава, ама не съвсем. Ако беше така, щях да го кажа направо. Тази коса просто молеше да я скубят и наистина я скубеха; малките в семейството автоматично посягаха към нея, дори по-често, отколкото към носа, който, бога ми, също беше забележителен. Но за него по-късно. Сиймор беше много космат човек, младеж, юноша. Останалите дечурлига в семейството — особено момчетата, но не само те, — сюрията предпубертетчета, дето все щъкаха из къщата, изпадаха в захлас при вида на китките му. На единайсетгодишна възраст брат ми Уолт имаше навика да се вторачва в китките на Сиймор и да го кара да си свали пуловера. „Хей, Сиймор, свали си пуловера. Свали го де. Не ти ли е топло?“ А Сиймор му отговаряше със слънчева усмивка. Той обичаше тези грубовати шеги на по-малките. И аз ги обичах, само че от време на време. А той винаги. Той цъфтеше, избуяваше върху почвата на всички нетактични и необмислени забележки, отправяни му от по-малките. Сега, когато сегиз-тогиз дочуя не дотам приятни вести за подвизите на по-малките ми братя и сестри, неизбежно си спомням каква огромна радост доставяха те на Сиймор. Помня как веднъж четиригодишната Франи, седнала в скута му, възкликна с безмерно възхищение: „Сиймор, зъбките ти са толкова хубави, толкова жълти!“ Той щеше да падне от удоволствие. „Чу ли я какво каза?“
Едно от нещата, които казах по-горе, ме кара да се замисля. Защо аз само от време на време обичах тези шеги на по-малките? Несъмнено защото съдържаха понякога злобица, когато биваха насочени към мен. Много е възможно да съм я заслужавал. Но, питам се, какво знае читателят за многочислените семейства? И което е по-важното, ще изтърпи ли не друг, а аз да му обясня този въпрос? Мога да кажа поне следното: ако си по-голям брат в многочислено семейство (в което разликата между Сиймор и Франи е горе-долу осемнайсет години) и сам си поел или някой е имал непредпазливостта да ти възложи ролята на наставник и опекун, почти невъзможно е да не се превърнеш и в надзирател. Но дори надзирателите се произвеждат в различни форми, размери и цветове. Така например, когато Сиймор кажеше на близнаците, на Зуи или Франи или дори на мадам Бу Бу (която е само две години по-малка от мен) да си събуват галошите, преди да влязат в апартамента, всеки от тях възприемаше думите му така: не се ли събуете, ще оставите стъпки по пода и после Беси ще трябва да се трепе с парцала. А когато аз им кажех да си събуят галошите, те го приемаха като обида: който не се събува е палачор. Оттук произтичаше и разликата в начина, по който те се шегуваха с него и с мен. За съжаление това признание не може да не прозвучи подозрително откровено и предразполагащо. Какво да сторя в такъв случай? Трябва ли да спирам цялата работа всеки път, когато в гласа ми се прокрадва откровеност? Мога ли да очаквам от читателя да знае, че не бих се подценявал — в случая, не бих подчертавал лошите си ръководителски качества, — ако не изпитвах увереност, че в къщата не бяха съвсем безразлични към мен? Ще помогне ли, ако повторя на каква възраст съм сега, когато пиша това? Четиридесетгодишен мъж с прошарена коса и поомекнал задник, с прилично коремче и съответно прилични изгледи, че няма да зафуча сребърната си лъжичка на пода, ако тази година не успея да вляза в баскетболния отбор или ако не ме приемат в офицерската школа, защото не умея да отдавам чест. На всичко отгоре едва ли има писмена изповед, която да не понамирисва, да не издава гордостта на писателя от това, че се е отказал от гордостта си. Изповядва ли се някой публично, номерът е да се вслушваш в онова, което той не изповядва. В някакъв период от живота си (за съжаление обикновено успешен) човек може най-неочаквано да реши, че е по силите му да си признае как е взел с измама последните си изпити в колежа, а не е изключено и да разкрие, че между двайсет и втората и двайсет и четвъртата си година е бил импотентен, ала тези сами по себе си смели признания не са гаранция, че ще разберем дали веднъж не се е случило да грабне любимия си хамстер и да му стъпче главата. Съжалявам, че се разпростирам по този въпрос, но мисля, че имам законно основание да се тревожа. Пиша за единствения от всички мои близки и познати, който според моите виждания беше наистина голям, за единствения човек с подобни измерения, който нито за миг не ме е карал да го подозирам, че е пазил на скрито цял гардероб немирни, досадни малки суетности. За мен е ужасно, дори чудовищно, че се налага да се питам дали понякога не го измествам в това писание. Дано ми простите, че ще ви го кажа, но не всички читатели са опитни читатели. (Когато Сиймор беше на двайсет и една, почти пълноправен професор по английски, и беше преподавал вече две години, веднъж го попитах притеснява ли го нещо в преподавателската работа. Той отговори, че едва ли нещо го притеснява, но има едно, което го плаши: изписаните с молив бележки по полетата на книгите от колежанската библиотека.) Ей-сега свършвам с това. Повтарям, не всички читатели са опитни читатели; за мене се казва — критиците всичко казват и най-напред лошото, — че на пръв поглед имам много качества като писател. От все сърце се боя, че има читатели, които ще намерят известно очарование в това, че съм доживял до четирийсет; тоест, за разлика от някои други в тази книга, не съм бил толкова „себичен“, че да извърша самоубийство и да потопя в скръб цялото любящо семейство. (Казах, че свършвам с това, но очевидно, няма да свърша. Не защото не държа желязнотвърдо на думата си, а защото за да завърша, както му е редът, ще трябва да се докосна — боже мой, да се докосна — до подробности от неговото самоубийство, а при скоростта, с която се движа, няма да мога да сторя това поне още няколко години.)
Във всеки случай, преди да си легна, ще ви кажа нещо, което ми се струва крайно уместно. И ще бъда много благодарен, ако всеки направи всичко възможно да не го приеме като категорична допълнителна мисъл.
И тъй, мога да ви кажа по каква причина фактът, че сега съм на четирийсет, се превръща в една чудовищна сгода-несгода. Когато си отиде, Сиймор беше на четирийсет и една. Само за да го докарам до тази изключително непочтена възраст ще са ми нужни дълги месеци, а може би и години. Засега ще го виждате само като дете или юноша (и никога като кърмаче, надявам се). Когато съм с него, аз също ще бъда дете или юноша. Но винаги ще си давам сметка — а вярвам, и читателят, макар и не тъй усърдно, — че режисурата на това представление е в ръцете на един малко шкембест човек почти на средна възраст. Ако питате мен, мисълта за това не е нито повече, нито по-малко тъжна от повечето неща в живота и смъртта. Споменах вече нещо по този въпрос, но пак ще кажа: стопроцентово съм убеден, че ако си сменяхме местата и Сиймор заемеше моето кресло, той така щеше да се притесни — не, да се поболее — от възмутителното си превъзходство като разказвач и постановчик, че веднага би се отказал от цялата работа. Няма да говоря повече по този въпрос, но добре че стана дума. Защото това е самата истина. И бъдете така добри не само да я видите, а и да я почувствате.
Май че няма да си лягам. Някой от навалицата е убил съня. Браво на него.
Писклив, неприятен глас (не е от моите читатели): Нали обеща да ни кажеш как е изглеждал брат ти. Стига с тия гнусни разбори и лепежи.
Няма стига. Точно лепежът ми е нужен до последната капка. Мога да мина и с по-малко разбори, но лепежът ми трябва до капка. И ако има надежда да завърша благополучно всичко това, точно на лепежа разчитам.
Мисля, че мога да опиша лицето на Сиймор, фигурата му, маниерите — всичко — по всяко време от неговия живот (без годините отвъд океана) и да получа една сносна прилика. Без скромности, моля. Идеален образ. (Кога и къде ще трябва да кажа на читателя каква способност за възпроизвеждане, каква силна памет имаха някои в семейството? Например Сиймор, Зуи, самият аз. Не мога да отлагам това до безкрай, но дали пък няма да стои грозно, като се напечата?) Огромна помощ би било за мен, ако някоя добра душа ми изпрати телеграма, за да ми съобщи точно кой Сиймор предпочита да опиша. Ако трябва просто да опиша Сиймор, изобщо Сиймор, имам почти готов много жив портрет, но в него той се явява едновременно на осем, осемнайсет и двайсет и осем години, с буйна коса и много плешив, с къси летни панталонки на червени райета и с изгоряла от слънцето сержантска риза, седнал в позата на Буда и седнал на един балкон на 86-а улица. Усещам опасността да представя точно такъв портрет, а не ми се ще. Ако не друго, той ще разтревожи Сиймор. Трудно е, когато позиращият ти е близък. Но мисля, че брат ми няма да се разтревожи особено, ако след надлежна консултация с интуицията си реша да прибягна до нещо като литературен кубизъм, за да опиша лицето му. А щом е така, изобщо няма да се разтревожи, ако изпиша останалото само с обикновен шрифт — стига да ми го подскаже интуицията. Лично аз нямам нищо против да използвам някакъв вид кубизъм, но интуицията с все сила ме тика да му обявя война от дребнобуржоазни позиции. Ще видим, утрото е по-мъдро от вечерта. Лека нощ. Лека нощ, госпожа Кратуна. Лека нощ, Досадно Описание.
Тъй като ми е малко неудобно да говоря от свое име, тази сутрин реших, и то в клас (докато се бях втренчил, боже прости ме, в невероятно прилепналите панталони на госпожица Валдемар), че най-благовъзпитано би било да дам първо думата на някой от родителите ми. А нима има някой по-подходящ за това от Правечната Майка? В случая обаче рисковете са огромни. Ако сентиментът не винаги успява да направи някои хора лъжци, то тази работа свършва безупречно естествената им неправдоподобна памет. Така например едно от най-слабите места на Беси беше ръстът на Сиймор. Мислено тя го виждаше като необикновен дългуч, тексаски тип, който все се навежда, за да мине през вратата. А истината е, че той беше висок пет фута и десет и половина инча[140] — тоест нисък висок човек според съвременните поливитаминозни мерила. Той смяташе, че това е добър ръст. Нямаше слабост към високите. Когато близнаците надхвърлиха шест фута, известно време се питах дали няма да им изпрати съболезнователна телеграма. Мисля си, че ако беше жив сега, щеше да ходи вечно ухилен от радост, че Зуи, актьорът, не израсна много. Сиймор беше твърдо убеден, че истинският актьор има, нисък център на тежестта.
Това „вечно ухилен“ беше грешка от моя страна. Как ще го накарам сега да не се смее повече. Ще бъда много щастлив, ако някой друг искрен писател ме замести тук. Когато се залових с тази професия, първата ми работа беше да се закълна, че ще убивам всякакви усмивки и хиления на героите си. Жаклин се ухили. Едрият ленив Брус Браунинг се усмихна кисело. Младежка усмивка озари набръчканото лице на капитан Миттагесен. Отвратително. И все пак няма отърване. Затова ще започна с най-лошото, че да ми се махне: според мен Сиймор имаше много, много хубава усмивка за човек, чието зъбно състояние беше някъде между горе-долу и лошо. Това, което нито за миг не би ме обременило, е да опиша механиката на тази усмивка. Често пъти тя се изтегляше назад или минаваше напред, когато целият останал физиономичен трафик или беше спрял или се движеше в обратна посока. Сийморовото делко не отговаряше на стандарта, дори на семейния стандарт. Той можеше да изглежда сериозен, да не кажа погребален, когато се духаха свещичките на тортата на някой детски рожден ден. От друга страна, можеше да добие радостен вид, когато някое от децата му покажеше разкървавеното си рамо, одрано при плуване под сала. Технически погледнато, на него му липсваше обикновената усмивка, но въпреки това няма да сбъркам, ако кажа (дори това да дойде в повече), че нищо човешко не беше чуждо на неговото лице. Усмивката тип одрано рамо например понякога можеше да те извади извън кожата, особено ако одраното рамо е твое, но тя можеше и да те разсее, да ти отвлече вниманието от болката. Сериозният му вид на рождени дни и на гощавки не пречеше никому, както не пречеше никому и ухиленият му вид, когато се случеше да присъства на първо причастие. Казвате, че говоря така, защото ми е брат, но не сте прави. Хора, които изобщо не го познаваха или само слабо го познаваха, или просто го знаеха като радиознаменитост, действаща или в оставка, понякога оставаха смутени от някое негово изражение или от липсата на изражение, но това траеше само миг. И в повечето такива случаи жертвите изпитваха нещо близко до любопитство, но никога негодувание или озлобление. Обяснението не е толкова сложно: всяко негово изражение беше безхитростно. Когато възмъжа (сега май говоря така, защото ми е брат), той беше, кажи-речи, единственият човек с открито лице в района на Голям Ню Йорк. Ако някога съм виждал нещо хитро, неистинско в лицето му, то е било само в случаите, когато съзнателно забавляваше някои свои кръвни роднини в апартамента. Но дори това не ставаше всеки ден. Общо взето, Сиймор си хапваше от настроението с умереност, която липсваше на всички останали в къщата. Това, подчертавам, не означава, че настроението не е било важна съставка от храната му, а говори за друго — че обикновено той вземаше най-малкото парче. Дежурните семейни заяждания почти неизменно се падаха нему, ако го нямаше баща ни, и той обикновено ги гълташе с охота. За да бъда разбран напълно, ще дам достатъчно ясен пример: когато му четях на глас новите си разкази, той имаше непоклатимия навик при всеки разказ да ме прекъсва веднъж посред някой диалог и да ме пита дали ми е известно, че имам усет за ритъма и благозвучието на разговорната реч. Задавайки въпроса, той си придаваше дълбокомислен вид, което явно му доставяше удоволствие.
А сега Ушите. Всъщност аз имам цяло филмче за тях, макар и поиздраскано. Сестра ми Бу Бу, на единайсет години, скача като щура от масата по време на вечеря и минутка след това се връща с две халкички, изтръгнати от бележник със свободни листа. Окачва ги на ушите на Сиймор и е страшно доволна от ефекта, а той не ги сваля цяла вечер. Не е изключено да са му разранили ушите. Но тези обици не му отиваха. Боя се, че той нямаше уши на пират, а по-скоро уши на стар кабалист или стар Буда. Изключително дълги и месести в долната част. Помня как преди няколко години отец Уейкър, който се беше отбил вкъщи с черните си дрехи, ме попита, докато решавах кръстословицата в „Таймс“, дали ушите на Сиймор не водят началото си от династията Тан[141]. Самият аз бих ги отнесъл към по-ранен период.
Отивам да си легна. Може би първо ще глътна малко алкохол в библиотеката и после право в леглото. Защо всичко това ме изтощи толкова? Ръцете ми са потни, стомахът ми ври. Честният човек нещо не е добре.
Остават очите и може би (казах може би) носът, изкушавам се да подмина останалите части от лицето и да пратя по дяволите всякаква изчерпателност. Не бих могъл да понеса обвинението, че не съм оставял нищо за въображението на читателя.
В едно-две поддаващи, се на описание отношения очите му приличаха на моите и на очите на Лес и Бу Бу, защото (а) цветът на очите на тези типове може да бъде определен скромно като много тъмна супа от волска опашка или като еврейско тъжнокафяво, и (б) защото всички ние имахме кръгове под очите, а в два случая — направо торби. С това обаче се изчерпват всички интрасемейни сравнения. Може би ще бъде малко некавалерско спрямо дамите от групата, но ако трябва да се гласува за най-хубавите очи в семейството, ще дам гласа си за Сиймор и Зуи. Въпреки че техните очи бяха съвсем различни, и не само по цвят. Преди няколко години публикувах един изключително досаден, запомнящ се, неприятно спорен и напълно безуспешен разказ за даровито момченце, което пътува с презокеански параход, и някъде в този разказ имаше подробно описание на очите на момчето. По едно щастливо съвпадение разполагам със същия разказ, който в момента е забоден с вкус на ревера, на банския ми халат. Цитирам: „Очите му, светлокафяви на цвят и не много големи, леко бягаха — лявото повече от дясното. Но не бягаха дотам, че да изглежда кривоглед или да се забелязва това от пръв поглед. Бягаха точно толкова, колкото да се отбележи този факт, и то само с уговорката, че човек би трябвало много дълго и сериозно да се замисли, преди да си каже, че повече биха му харесали, ако бяха по-прави, по-дълбоки, по-кафяви или по-раздалечени.“ (Дали да не спра за секунда, че да си поемем дъх?) Истината е (не се шегувам), че това изобщо не са очите на Сиймор. Неговите очи бяха тъмни, много големи и съразмерно разположени, да не говорим, че в тях нямаше и помен от кривогледство. Въпреки това най-малко двама от членовете на нашето семейство бяха убедени и го казваха, че с това описание съм се бил домогвал до очите на Сиймор; и дори намираха, че в известен смисъл съм се справил нелошо. В действителност над неговите очи се спускаше свръхефирен воал и се получаваше нещо като тук съм, няма ме — само дето нямаше никакъв воал и точно там е цялата мъчнотия. Друг един палав писател — Шопенхауер, се опитва в една от веселяшките си творби да опише подобни очи и забърква каша, която, драго ми е да го отбележа, по нищо не се различава от моята.
Така. Сега носът. Самоуспокоявам се, че няма много да боли.
Ако по което и да е време между 1919 и 1948 влезехте в някоя претъпкана стая, в която сме се случили ние със Сиймор, бихте познали може би само по едно — но със стопроцентова сигурност, — че сме братя. Носовете… е, и брадите, в смисъл предната част на долната челюст. Но брадите мога да прескоча лесно, като кажа, че у нас въпросната част почти липсваше. Носове обаче имахме, и то какви, а бяха и почти тъждествени: два големи, месести, провиснали израстъка, които нямаха нищо общо с нито един друг нос в рода с яркото изключение на носа на милия ни прадядо Зозо, който нос така стърчеше от една стара дагеротипия, че бая ме плашеше като малък. (И представете си, Сиймор, който никога не си правеше, тъй да, се каже, анатомични шеги, веднъж доста ме изненада, питайки се дали нашите носове — неговият, моят и на прадядо ни Зозо — не поставят същата дилема, каквато поставят някои бради, с други думи, къде ги слагаме като спим — над завивката или под нея.) Има опасност обаче всичко това да прозвучи твърде високомерно. Ето защо искам да заявя ясно — дори нахално, ако е нужно, — че те нямат нищо общо с романтичния израстък на Сирано. (А това, както и да го вземете, е опасна тема в този смел нов психоаналитичен свят, в който, кажи-речи, всеки знае кое е по-важно — носът на Сирано или неговите остроумици, и в който е организиран широк международен клиничен заговор с цел да се запушат устата на всички големоноси, които безспорно са мълчаливи душици.) Мисля, че единствената разлика, която заслужава да се отбележи в дългите и широки рамки на нашите два носа, е забележителната извивка надясно в средната част на Сийморовия нос — една допълнителна асиметричност. Сиймор винаги подозираше, че тъкмо тя бе причината моят нос да изглежда патрициански в сравнение с неговия. Той се сдоби с асиметрията, когато някой заплес от семейството тренираше удари с бейзболната бухалка в хола на стария ни апартамент на Ривърсайд Драйв. Носът му си остана тъй след злополуката.
Ура. Свърших с носа. Лягам си.
Още не смея да погледна какво съм написал досега. Тази вечер усилено ме преследва старият професионален страх да не би да се превърна в изхабена машинописна лента, когато удари полунощ. Но ме успокоява мисълта, че не представям портрета на шейха на Арабия. Това, надявам се, е почтено и правилно. Същевременно моята несръчност и, да кажем, пристрастност, не бива да заблуждават никого и да го карат да мисли, че Сиймор е бил, според обичайната досадна терминология Привлекателен Грозен Мъж. (Това във всички случаи е крайно съмнителен етикет, използван обикновено от някои жени, реални или измислени, за да оправдаят безподобното си влечение към нечувано сладкодумни демони или понякога към зле възпитани баровци.) Ако е нужно да набивам тази тема — а аз вече я набивам, — трябва да кажа, че ние, макар и с известни разлики, бяхме две очевадно „грозновати“ деца. Господи, колко грозни бяхме. Ще ми се да отбележа, че външността ни „се подобри чувствително“, когато възмъжахме и лицата ни се „напълниха“, но наред с това държа да потвърдя и препотвърдя, че в детските и юношеските ни години много съвсем разумни хора се стряскаха и изпитваха болка, като ни видеха. Говоря, разбира се, за зрели хора, а не за тогавашните ни връстници. Повечето деца трудно изпитват болка — поне този вид болка. И освен това не са особено великодушни. Често пъти на детски празници се случваше някоя показно либерална майка да предложи да играем на поща; мога да свидетелствам, че двете най-големи деца на семейство Глас никога не получаваха писма — освен ако ролята на пощальон не се паднеше на едно момиченце, на което викахме Шарлот Капот и което, между нас казано, беше малко шантаво. Питате дали това пренебрежение ни е тревожело, така ли? Дали ни е причинявало болка? Премисли внимателно сега, писателю. Моят бавен, добре обмислен отговор е: почти никога. Ако става дума лично за мен, мога да дам три обяснения за това. Първо, ако не се броят два интервала на колебание, аз през цялото си детство вярвах — благодарение главно на Сиймор, но не само на него, — че съм нечувано очарователно и много способно момче, а пък ако някой мисли другояче, това никак не ме засяга, то си е за негова сметка. Второ (съмнявам се дали ще изтърпите), още преди да стана на пет години бях изпълнен с розова увереност, че когато порасна, ще стана суперписател. И трето, с незначителни отклонения, и то неискрени, винаги се радвах и гордеех, че по външност малко или много приличам на Сиймор. Колкото до него, нещата, както обикновено, стояха различно. Смешният му вид ту много го тревожеше, ту изобщо не го тревожеше. В първия случай се тревожеше не за себе си, а за други и във връзка с това сега се сещам за нашата сестра Бу Бу. Сиймор беше луд за нея. Това не е кой знае какво, защото той беше луд за всекиго от семейството и за много хора извън него. Както всички млади момичета, Бу Бу премина през един период — за щастие възхитително кратък, — когато припадаше и умираше поне два пъти на ден заради гафове и грешки на по-възрастните. В разгара на този период любимата й учителка по история беше влязла в час с петънце от торта на бузата си, което бе достатъчна причина Бу Бу да припадне на чина си. Много често обаче тя се прибираше вкъщи в такова състояние по други, не дотам дребни причини и именно тогава Сиймор сериозно се безпокоеше и тревожеше. Той особено се тревожеше за нея, когато, да речем, имахме гости и някой от тях пристъпеше към нас (към него и мен), за да ни каже: тази вечер сте много хубавички.
Такива или подобни неща ставаха нерядко, и Бу Бу все се случваше наблизо, готова да припадне и да умре.
Може би не би трябвало да гледам така леко на възможността да прекаля с темата за неговия образ, неговия физически образ. Готов съм да призная, че методите ми още не са достигнали пълното съвършенство. Изглежда наистина прекалявам с това описание. Сега виждам например, че съм обрисувал едва ли не всяка черта на лицето му, а още не съм се и докоснал до живота на това лице. Сама по себе си тази мисъл — неочаквана за мен — е зашеметяващ удар. И макар краката ми да са подкосиха от него, макар той да ме смаза, у мен остана непокътнато, здраво и читаво, едно убеждение, което нося от самото начало. Не, „убеждение“ не е точната дума. Това е по-скоро награда за боксьор, който търпеливо понася всички удари, грамота за издържливост. А аз имах предвид вещина, нещо като редакторско прозрение, придобито от всичките ми несполучливи опити през последните единайсет години да опиша Сиймор на книга, и тази вещина ми казва, че той не може да бъде изобразен с половинчати средства. От 1948 насам съм написал и изгорил театрално поне дузина разкази за него, някои от които — дали да го кажа? — доста живи и четивни. Но в тях Сиймор го няма. Обрисувай Сиймор с половинчати средства и всичко ще се превърне в лъжа. Може би артистична лъжа, може би дори изящна лъжа, но все пак лъжа.
Мисля, че трябва да остана още час, час и нещо. Тъмничарю! Имай грижата този да не си ляга.
Има толкова много неща, които не са за подценяване. Ръцете му например бяха много хубави. Колебая се да кажа красиви, защото никак не ми се ще да стигна до отвратителното съчетание „красиви ръце“. Дланите му бяха широки, мускулът между палеца и показалеца — неочаквано развит, „силен“ (не, се безпокойте, кавичките са ненужни), а пръстите му — по-дълги и по-тънки дори от Бесините; за средния му пръст сякаш беше нужен шивашки метър, за да се измери.
Мисля си за този последен пасаж. По-точно, за възхищението, с което той е пропит. И се питам до каква степен ми е позволено да се възхищавам от ръцете на брат ми, без това да предизвика съмнения у модните психоаналитици. В юношеските ми години липсата у мен на противоестествено полово влечение (с едно-две дребни изключения не по моя воля) често биваше предмет на клюки в учебните групи. Това ме кара да си спомня сега, може би малко по-живо, отколкото е нужно, че в една от своите пресолени и, не се съмнявам, подсказани й шеги Софя Толстая обвинява в хомосексуални наклонности бащата на своите тринайсет деца, застарелия мъж, който я е „безпокоил“ всяка вечер през целия им брачен живот. Общо взето, Софя Толстая е била според мен забележително неинтелигентна жена, а освен това моите атоми са така повредени, самото ми устройство е такова, че не съм склонен да вярвам, че крушката винаги си има опашка. От друга страна обаче, съм твърдо убеден, че всеки истински писател, дори бъдещият, е зареден с огромно количество мъжки и женски хормони. И ако той се присмива на писатели с невидими фусти, то е все едно че работи против себе си. Няма да говоря повече по този въпрос. За такъв вид доверчивост мога да бъда лесно и обилно обруган.
Не му е мястото тук да обсъждам гласа на Сиймор, неговия невероятен гласограмофон. Преди всичко нямам достатъчно простор да се разгърна. Засега ще кажа само с моя отблъскващ загадъчен глас, че неговият глас беше най-хубавият напълно несъвършен музикален инструмент, който можех да слушам с часове. Повтарям обаче, че предпочитам да отложа пълното описание на този инструмент.
Кожата му беше тъмна или поне с цвят, който клонеше към другия, безопасния край на жълтата тоналност, и необикновено чиста. Той изкара целия пубертет без нито една пъпчица и това хем ме озадачаваше, хем страшно ме дразнеше, защото с него ядяхме еднакво количество продавани на колички боклуци — или както майка ни се изразяваше, нехигиенична храна, приготвяна от мръсни хора, които дори не си мият ръцете — и пиехме еднакъв брой бутилки сода, а освен това той се миеше не по-често от мен. Ако трябва да кажа истината, миеше се много по-малко от мен. Защото беше толкова зает да следи дали другите — особено близнаците — се къпят редовно, че много често пропущаше собствения си ред. Това ме връща към не твърде удобната бръснарска тема. Един ден, когато отивахме да се подстрижем, той изведнъж се спря насред Амстердам Авеню и докато от двете ни страни фучеха леки коли и камиони, попита ме ще имам ли нещо против да се подстрижа без него. Придърпах го към тротоара (ех, защо не получавах по един петак всеки път, когато правех това) и му казах, че ще имам против. Беше му хрумнало, че вратът му не е чист. И искаше да спести на бръснаря Виктор неудобството да гледа мръсния му врат. А той наистина бе мръсен. Това не беше нито първия, нито последния случай, когато Сиймор пъхаше пръст под яката на ризата и ме караше да погледна. Тази зона обикновено се контролираше добре, както и би трябвало да бъде, но останеше ли без контрол — ужас.
Сега вече наистина трябва да си лягам. С пукването на зората Доайенът на девиците — много сладък човек — стигна до безвъздушно пространство.
Тук някъде трябва да влезе отвратителната тема за облеклото. Какво чудесно удобство би било за писателите, ако можеха да описват дрехите на героите си парче по парче, гънка по гънка. Какво ни пречи ли? Отчасти вероятността или да оставим на сухо читателя, когото изобщо не познаваме, или у нас да останат съмнения спрямо него: на сухо, когато не ни се вярва той да знае за хората и нравите толкова много, колкото ние знаем, и със съмнения, когато ни се струва, че той не е зареден с онези дребни, но не маловажни факти и данни, с които сме заредени ние. Така например, когато прелиствам при педикюриста списание „Пикабу“ и попадна на снимката на някоя многообещаваща американска личност — кинозвезда, политик или новоназначен президент на колеж — и тази личност е снимана в домашна обстановка с английска ловджийска куртка на гърба си, зайчар в нозете и картина от Пикасо на стената, трябва да ви кажа, че се отнасям със симпатии към кучето и съвсем културно към Пикасо, но ставам нетърпим, ако се наложи да правя изводи за английската куртка на гърба на известна американска фигура. И ако тази фигура не ми е станала противна още от пръв поглед, куртката казва решителната си дума. Тя винаги ме кара да мисля, че кръгозорът на въпросната личност се разширява с такава скорост, че на човек може да му се повдигне.
Но да минем нататък. Като по-големи момчета ние със Сиймор се обличахме ужасно — всеки по своему, разбира се. Малко е странно (наистина малко), че се обличхме толкова зле, защото като малки ни обличаха безпроблемно и незабележително. В началото на кариерата ни като наемни радиоизпълнители Беси ни купуваше дрехи от „Де Пина“ на Пето авеню. Само един бог знае как беше изнамерила този улегнал и достопочтен магазин. Брат ни Уолт, който беше много елегантен младеж, смяташе, че Беси е попитала първия срещнат полицай. Това предположение може би не е далеч от истината, защото когато бяхме малки, нашата Беси обикновено се допитваше по най-чепатите си проблеми до нюйоркското превъплъщение на друидите — регулировчика ирландец. Готов съм да допусна, че пословичният късмет на ирландците има нещо общо с откриването на „Де Пина“ от Беси. Но сигурно не само той. Майка ми например (това няма пряка връзка с предишното, но е хубаво) никога не е била книголюбител — в каквото и измерение да вземем тази дума. Въпреки това виждал съм я да влиза в една от най-изисканите книжарници на Пето авеню, за да купи подарък за рождения ден на един от братовчедите ми, и да излиза, да се появява с илюстрирано от Кай Нилсен издание на „На изток от слънцето, на запад от луната“; и който я познаваше, щеше да бъде сигурен, че тя се е държала с тичащите напред-назад продавачи възпитано, но малко отвисоко, като познавач. Но да се върна към въпроса как изглеждахме като младежи. Започнахме да си купуваме сами дрехите — независимо от Беси и независимо един от друг, — през първите години на второто си десетилетие. Като по-голям от мен, Сиймор се отдели първи, но когато и на мен ми дойде времето, успях да наваксам загубеното. Помня как едва навършил тринайсет години зарязах Пето авеню и се ориентирах към Бродуей — по-специално към един магазин, чиито сили бяха едва ли не вражески, но поне разбираха кога имат работа с роден познавач. През 1933, последната ни година в радиото, аз се явявах на вечерните предавания със светлосив двуреден костюм, богат на вата в раменете, среднощносиня риза с модерна холивудска яка и с по-чистата от двете еднакви минзухареножълти памучни вратовръзки, които пазех за официални случаи. Откровено казано, оттогава ми остана изисканият вкус към облеклото. (Мисля, че пишещият човек никога не може да се отърве напълно от старите си минзухареножълти вратовръзки. Рано или късно те цъфват в прозата му и той е безсилен да ги спре.) Сиймор, от своя страна, си избираше фантастично порядъчни дрехи. Но най-интересното е, че каквото и да купеше — особено пък костюм или връхна дреха, — то никога не му прилягаше. Изглежда, когато понечеха да му вземат мярка за евентуални поправки, той хукваше да бяга полуоблечен и непремерен. Всичките му сака или висяха като торби, или му бяха къси. Ръкавите или закриваха палците му, или едва стигаха до кокалчетата на китките му. Дъната на панталоните винаги граничеха с невъзможното. Понякога панталоните му вдъхваха страхопочитание, сякаш човек с 36-та мярка е пуснат — като картоф в чувал — в 42-а мярка. Но тук трябва да бъдат разгледани и други, далеч по-страшни страни на този въпрос. Влезеше ли веднъж в някаква дреха, той загубваше всякаква земна представа за нея — може би с изключение на някакво далечно, механично усещане, че не е гол-голеничък. И това не беше просто белег за инстинктивна или дори добре отгледана антипатия към онова, което в нашите среди наричахме Чудесно Облечен. Един-два пъти имах смелостта да отида с него на Покупки и сега, връщайки се мислено назад, ми се струва, че той купуваше дрехите си с недоловима, но изпълваща го със задоволство гордост — като млад брамачариа, сиреч новопокръстен в индуизма, който избира първия си набедреник. О, странни работи бяха тези. С дрехите на Сиймор все нещо ставаше точно тогава, когато той понечеше да се облича. Нормалната му практика беше да стои цели три-четири минути пред отворения дрешник и да оглежда своята половина от закачалката за вратовръзки, но направеше ли веднъж избора си, аз знаех (когато бивах толкова глупав, че да се въртя наоколо и да го гледам), че избраната вратовръзка е вече обречена. На бъдещия възел му беше писано или да не стои както трябва в отвора на яката — най-често падаше един пръст под горното копче, или, ако се случеше да попадне на мястото си, изпод яката отзад се подаваше недвусмислено част от връзката — като каишка на туристически бинокъл. Но по-добре ще е да изоставя тази голяма и трудна тема. Накратко дрехите му много често водеха цялото семейство до нещо много близко до отчаянието. Тук дадох само едно съвсем мимоходно описание. А темата има безброй вариации. Мога да добавя само за секунда, че не е леко изпитание да стоиш лете, да речем, край някоя от саксиените палми в „Билтмор“ в пиковия час за коктейли и да видиш как сюзеренът ти, очевидно доволен, че си го изчакал, изкачва стълбището на скокове, но с незатворен люк, тоест с разкопчан панталон.
Ще ми се да проследя за минутка тази стълбоскачаща история, като вървя по дирите слепешката, без да давам четири пари къде ще ме изведат. Той изкачваше на скокове всички стълби. Просто ги връхлиташе. Рядко съм го виждал да изкачва стълбище по друг начин. А това ме довежда до тема като живост, жизненост, жизнеспособност, за която може и да се кая. Не мога да си представя (не мога лесно да си представя), че в наши дни ще се намери човек — с евентуалното изключение на някои крайно ненадеждни докери, неколцина запасни офицери от армията и флота и много момченца, полагащи старателни грижи за своите бицепси, — човек, който да вярва на старите, широкоразпространени клевети, че поетите били кекави. Въпреки това искам да заявя (най-вече защото толкова много военни и физкултурници ме броят за един от любимите си разказвачи), че за да се стигне до окончателния вариант на едно първокласно стихотворение, е нужно голямо количество чисто физическа издръжливост, а не само психическа енергия и желязна воля. Уви, твърде често добрият поет се превръща в жалък пазител на своето тяло, но аз вярвам, че поначало то е траен материал, на който поетът може да разчита. Брат ми беше горе-долу най-безуморният човек, който съм познавал някога. (Изведнъж се сещам за часа. Още няма полунощ и в главата ми се върти мисълта да се смъкна на пода и да пиша, легнал по гръб.) В момента ми идва наум, че никога не съм виждал Сиймор да се прозява. Разбира се, той сигурно се е прозявал, но аз не съм го виждал. И положително не се е въздържал от благоприличие; вкъщи прозявките не бяха подложени на преследване. Аз редовно се прозявах, знам го, и спях повече от Сиймор. Но дори като малки и двамата не спяхме много. Към средата на нашата радиокариера — това ще рече в годините, когато всеки от нас носеше в задния си джоб най-малко три библиотечни карти, протрити като стари паспорти — светлината в нашата спалня рядко угасваше по-рано от два-три часа след полунощ, ако не броим кратките, но съдбоносни минути, в които старши сержант Беси минаваше на нощна проверка. Когато се запалеше по нещо, когато проучваше нещо, Сиймор, още дванайсетгодишен, беше в състояние да не спи две-три пощи поред, и то без да му личи. Но загубата на повече сън, изглежда, се отразяваше на кръвообращението му — ръцете и краката му изстиваха. След третата безсънна нощ той вдигаше поне веднъж глава от работата си, за да ме попита не усещам ли какво ужасно течение става. (Никой в нашето семейство, в това число и самият Сиймор, не беше чувствителен на течение.) Или ще стане от креслото или от пода — където четеше, пишеше или размишляваше — и ще отиде да провери дали някой не е оставил прозореца на банята отворен. Освен мен, само Беси разбираше кога Сиймор не е спал дълго. Познаваше по чорапите. От времето, когато той премина от подколенки към дълги панталони, тя току повдигаше маншетите му, за да провери дали случайно не е с два чифта ветроупорни чорапи.
Тази вечер влизам в ролята на Сънчо за самия себе си. Лека нощ! Лека нощ на всички вас, отвратително необщителни хора.
Много и много хора на моята възраст и с моя доход, които пишат спомени за починалите си братя във възхитителната форма на полудневник, никога не си дават труд да ни съобщят датата и местонахождението си. Никакво желание за съдействие. Аз съм се зарекъл да не допусна да се случи с мен такова нещо. Днес е четвъртък и отново се намирам в ужасното си кресло.
Часът е един без четвърт след полунощ, а аз седя тук от десет и се мъча, докато физическият облик на Сиймор е все още на страницата, да намеря начин да го представя като спортист и играч, без да разгневя онези, които ненавиждат спорта и игрите. С отчаяние и отвращение разбирам, че не мога да навляза в темата, ако преди това не се извиня. Преди всичко, все пак се числя към английската катедра, а най-малко двама от нейните членове са на път да станат модерни поети в рамките на утвърдения репертоар, трети пък е литературен критик с огромно обаяние сред академичните среди тук, по Източното крайбрежие, и доста внушителна фигура между специалистите по творчеството на Мелвил. В разгара на сезона на бейзболните мачове за професионалисти тези тримата (както можете да се досетите, те имат страшна слабост към мен) току търчат към телевизора и бутилката студена бира, ама така търчат, че всеки да ги разбере. За жалост разрушителният ефект на това камъче, което хвърлям в градината на бейзболните запалянковци, не е толкова голям, защото и моята градина е уязвима. Самият аз цял живот съм бил запалянко по тази игра и нито за миг не се съмнявам, че някоя област от черепа ми прилича на дъното на птичи кафез, нацвъкано с останките от някогашните спортни секции. Всъщност (това е последната свойска дума в отношенията писател — читател) една от причините да ме държат повече от шест години в радиото беше може би обстоятелството, че знаех всичко за и около бейзбола и можех да говоря дори за събития, станали когато съм бил едва двегодишен. Дали все още не ми заиграва нещо под лъжичката, когато става дума за тези неща? Нима не съм скъсал със спомена за онези младежки дни, когато бягах от Действителността и тичах по Трето авеню, за да се добера до убежището си на игрището? Не ми се вярва. Може би защото съм четиридесетгодишен и мисля, че е крайно време всички писатели, които отдавна не са момчета, да бъдат помолени да напуснат игрищата и арените. Чакайте, знам! Господи, сега знам защо се колебая да представя Естета като Атлет. Не съм се сещал за това от години, но все едно, ето отговора: имаше едно изключително интелигентно и симпатично момче на име Къртис Колфийлд, което се подвизаваше с нас в радиото, а впоследствие загина при един от десантите в тихоокеанския район. Един ден се замъкнахме с него и Сиймор в парка и там видях как хвърляше топката, сякаш беше с две леви ръце — като момиче; и сега е пред очите ми изражението, което доби лицето на Сиймор при звука на моя подигравателен смях, не смях, ами цвилене. (Как да обясня този дълбокомислен анализ? Да не би да съм минал към Другата страна? Да си окача ли нова табелка?)
Хайде стига. Сиймор обичаше спорта и игрите, били те на закрито или на открито, и самият той беше изключително добър или изключително слаб играч — средно положение почти нямаше. Преди две години сестра ми Франи ме осведоми какъв бил един от най-ранните й спомени: тя лежала в детското кошче с балдахин (предполагам — като инфанта) и гледала как Сиймор играе с някого пинг-понг в дневната. Мисля, че детското кошче с балдахина е всъщност очуканото старо креватче на колелца, с което сестра й Бу Бу имаше навика да я разхожда из целия апартамент и да я блъска в касите на вратите, докато тя не нададеше рев. Напълно възможно е обаче като малка тя наистина да е гледала как Сиймор играе пинг-понг и никак не е изключено незапомненият от Франи, очевидно безцветен негов противник да съм бил аз. Когато играех пинг-понг с него, лицето ми обикновено загубваше всякакъв цвят. Все едно че насреща ми играеше ухилена самата многоръка Кали, без изобщо да се интересува от резултата. Той блъскаше, сечеше и се мъчеше да забие всяка втора или трета топка, независимо дали тя е висока или ниска. Така горе-долу три от пет негови удара пращаха топката или в мрежата, или адски далеч от масата, тъй че не се получаваше никаква игра. Този факт обаче не привличаше неговото нераздвоено внимание и той винаги оставаше изненадан и се извиняваше, когато противникът му най-после изгубеше търпение и се оплачеше, че трябва да гони топката из цялата стая, под креслата, под кушетката, под пианото и в онези гнусни местенца зад книгите по полиците.
Тенис играеше не по-малко устремно и отвратително. А играехме често. Особено през абсолвентската ми година в колежа в Ню Йорк, където той беше вече преподавател. Много и много дни, най-вече през пролетта, изпитвах едва ли не ужас от хубавото време, защото знаех, че всеки миг някой младеж ще коленичи театрално в нозете ми и ще ми предаде бележка от Сиймор: днес времето е прекрасно, дали да не поиграем тенис? Отказвах да играя с него на университетските кортове, защото се страхувах, че някой от моите или неговите приятели — особено някой от съмнителните му колеги — може да го види как играе. Ето защо обикновено ходехме на кортовете на Деветдесет и шеста улица, старо наше свърталище. Една от най-безплодните военни хитрости, която съм измислял, беше да държа ракетата и гуменките си у дома, а не в шкафчето в колежа. Но тя имаше и своята добра страна. Обикновено се радвах поне на мъничко съчувствие, докато се преобличах, и често пъти някой от братята или сестрите ми ме съпровождаше милостиво до входа, за да ми прави компания, докато чакам асансьора.
Той беше направо нетърпим при всички игри на карти, всички без изключение — трупа, покер, казино, белот, сантасе, бридж, двайсет и едно и т.н. Но игрите му на трупа бяха достойни за наблюдение. Обикновено играеше с близнаците, когато бяха малки, и току ги ръчкаше да го подпитват какви карти има или се покашляше многозначително, държейки картите си така, че да се виждат. В покера също беше звезда. Когато наближавах двайсетте, минах през един кратък период, когато играех моя си, много напрегната и несполучлива игра, чиято цел беше да стана отракан човек, светски човек. През този период често канех хора на покер. Не по-малко често в играта се включваше и Сиймор. Нужни бяха известни усилия, за да не разбереш кога той е пълен с асове, защото в такива случаи се ухилваше като великденски заек с пълна кошница яйца, както се изразяваше сестра ми. Но което е още по-лошо, имаше навика да държи кента или фул, или още по-силна карта и да не качва, дори да не обявява, ако насреща му седеше някой, който му беше симпатичен и държеше само чифт десетки.
В спортовете на открито също беше бутнитрън — поне в четири от пет такива спорта. Когато учехме в началното училище и живеехме на ъгъла на сто и десета и Ривърсайд Драйв, почти всеки следобед играехме на някоя импровизирана игра или на страничните улички (детски бейзбол, хокей с ролкови кънки), или по-често — на полянката близо до статуята на Лайош Кошут (американски или обикновен футбол). Сиймор имаше особен маниер на игра в хокея и футбола, маниер, крайно неприятен за съотборниците му: ще се спусне в атака — често пъти блестяща — към вратата на противника и изведнъж ще се закове, за да даде възможност на вратаря да заеме неуязвима позиция. Американски футбол рядко играеше, а когато играеше, то ставаше само при недостиг на един играч в единия или другия отбор. За разлика от него аз постоянно играех тази игра. Насилието не ми беше противно, ами изпитвах смъртен страх от него, тъй че нямах друг избор освен да играя; дори организирах тези идиотски мачове. В редките случаи, когато Сиймор играеше американски футбол, нямаше начин да се знае предварително към актива на отбора ли ще мине той или към пасива. Много често, когато не достигаше играч, изборът падаше първо върху него, защото беше бърз в краката и отличен в носенето на топката. Ако след като хванеше топката не му хрумнеше да отдаде сърцето си на играча, който налиташе да му я отнеме, това се вписваше в актива на отбора. Но както казах, никога не се знаеше дали ще бъде полезен, или вреден за делото. Веднъж, в един от редките сладостни мигове, когато съотборниците ми с неохота ме оставиха да поема топката, Сиймор, който играеше от противниковата страна, ме обърка тотално, защото се изпречи насреща ми с такова радостно изражение, сякаш това бе най-неочаквана среща, в която имаше пръст самото провидение. Аз се заковах като пирон и, разбира се, в това време някой се метна отгоре ми и ме заби в земята. Удължих твърде много тази тема, съзнавам го, но точно сега не мога да спра. Както казах, имаше и игри, в които Сиймор бе изключително добър. Дори непростимо добър. С последното искам да кажа, че във всеки спорт и всяка игра има една степен на съвършенство, която решително не приемаме, ако тя е достигната от някой „нередовен“ противник, от някое „копеле“ — схванато копеле, фукливо копеле или чисто и просто стопроцентово американско копеле; това включва широк диапазон — от този, който неизменно ни бие по всички линии въпреки евтината си или дори долнопробна екипировка, до победителя, на чието лице съвсем ненужно са изписани щастие и доброта. Едно от провиненията на Сиймор в игрите, които той владееше, беше неговата схванатост — едно, но много съществено. Имам предвид, по-конкретно три игри: ступбол, топчета и билярд. (С билярда ще се занимая друг път. За нас той беше не само игра, а едва ли не и протестантска реформация. Ние играехме билярд преди и след всяко съдбовно събитие в младежките ни години.) Ступболът, за сведение на провинциалните читатели, е игра с топка, която се играе с помощта на външно входно стълбище или на фасадата на жилищна сграда. Ние я играехме тъй: някой хвърляше силно гумената топка срещу гранитния цокъл, висок половин човешки ръст, който красеше фасадата на нашия блок — странна, но много разпространена в Манхатън архитектурна приумица, в която се смесваха йонийски и коринтски стил. Ако никой от противниците не успееше да докосне топката във въздуха при отскока й към другата страна на улицата, тогава нашият отбор си пишеше известен брой точки. Ако пък някой я докоснеше, което ставаше по-често, тогава мятащият излизаше от играта. Но най-много решаващи за победата точки се пишеха, когато топката прелетеше безпрепятствено цялата улица и се удареше в отсрещната сграда. По наше време доста често се случваше топката да достигне отсрещната сграда, но много рядко отскокът й биваше толкова бърз и рязък, че никой да не може да я докосне. Сиймор винаги постигаше такъв отскок, а с това и победа за отбора. Когато някое от другите момчета постигнеше подобна победа, това се смяташе за случайност — щастлива или нещастна в зависимост от кой отбор си ти самият, — но случеше ли се Сиймор да изпорти топката, това вече се смяташе за цял куп случайности. Но най-важното, а и по-близко до темата, е това, че той хвърляше топката по безподобен начин. Всеки от нас — повечето бяхме десняци, както и той — заставаше малко наляво от нащърбената повърхност и хвърляше топката със силно странично движение. Само Сиймор заставаше точно срещу въпросната повърхност и зафучваше топката със замах отгоре надолу — движение, което напомняше чудовищно грозните му и безуспешни забивания на пинг-понг и тенис. Миг след това тя профучаваше над главата му, при което той само леко се навеждаше, и изчезваше сякаш в небитието. Ако някой се опиташе да хвърли топката по същия начин (било самостоятелно, било под усърдното ръководство на Сиймор), той или отпадаше от играта, или проклетата топка го фрасваше право в лицето. Стигна се до положение никой от квартала да не иска да играе ступбол с него — та дори и аз. През този период той или хващаше някоя от сестрите ни, за да й разяснява тънкостите на играта, или играеше соло, и то много ефектно — топката достигаше отсрещната сграда, отскачаше от нея и така точно се връщаше към него, че той дори не променяше позицията си, за да я улови. (Да, да, прекалено много раздух този въпрос, но след близо трийсет години просто не мога да устоя на изкушението.) Той беше не по-малко страшен в играта на топчета. При нашата своеобразна игра, който играеше пръв, търкулваше или хвърляше топчето си на шест-седем крачки покрай бордюра на някоя тихичка улица, където нямаше паркирани коли. От същото място вторият се опитваше да удари топчето със своето. Той рядко сполучваше, защото толкова много неща можеха да отклонят топчето от пътя му към целта — неравностите на улицата, самият бордюр, някоя изплюта дъвка и какво ли още не от стотиците отпадъци, характерни за страничните нюйоркски улици. Ако вторият играч пропуснеше целта при първия опит, топчето му обикновено се спираше някъде наблизо до топчето на първия, за когото след това не беше никак трудно да го удари. От сто такива игри Сиймор печелеше осемдесет или деветдесет, независимо дали играеше първи, или втори. При дългобойна стрелба той хвърляше топчето си така, че то описваше изящна парабола и попадаше точно в целта. Но и при тази игра стоежът и движенията му бяха толкова нескопосни, че можеха да те подлудят. Когато се мереше надалеч, всеки друг от квартала мяташе топчето изотдолу, а Сиймор го изхвърляше някак странично, и то само с движение на китката — горе-долу, както се мята плосък камък по водна повърхност. И тук всички опити за подражание се оказваха катастрофални. При такова хвърляне топчето изобщо не можеше да бъде насочено към целта.
Мисля, че част от съзнанието ми е нахално насочена към следващата история. Не съм се сещал за нея от години.
Една вечер, в онзи мъгливо-сантиментален четвърт час, когато нюйоркските улични лампи току-що са запалени, а стоповете на колите се запалват — едни светят, други още не, — играех на топчета с едно момче на име Айра Янкоър в другия край на страничната улица, която излизаше точно при нашия блок. Бях осемгодишен. Използвах техниката на Сиймор или поне се опитвах да я използвам — странично хвърляне и стремеж към хубава парабола. И губех непрекъснато. Непрекъснато, но безболезнено. Защото в този час нюйоркските градски момчета не са по-различни от момчетата в Охайо, които, прибирайки в обора последната крава, дочуват далечната свирка на влака. В този вълшебен четвърт час, ако губиш топчета, значи губиш топчета, нищо повече. Струва ми се, че и Айра беше обаян от този час и ако е така, той ще да е печелил топчета и нищо повече. В този покой и в пълна хармония с него долетя гласът на Сиймор, който ме викаше. Той ми подейства като приятна изненада — я, във всемира имало и трети човек! — и към това усещане се добави съзнанието, че този трети е не друг, а Сиймор. Обърнах се кръгом, а и Айра, мисля, стори същото. Ярките светлини под брезентовия навес пред нашия блок току-що бяха запалени. Сиймор стоеше на самия край на тротоара отпред, с лице към нас, поразкрачен, с ръце, пъхнати в диагонално прорязаните джобове на подплатеното с овча кожа палто. Тъй като светлината падаше откъм гърба му, лицето му оставаше в сянка. Беше на десет години. От начина, по който бе застанал на бордюра, от положението на ръцете му, от… е, добре, от величината на самото х разбрах, както го разбирам и сега, че и той бе изпаднал под силното въздействие на вълшебния час. „Можеш ли да не се мериш чак толкова? — изрече, стоейки все тъй на бордюра. — Колкото и да се мериш, ако го удариш, ще бъде чист късмет.“ Той говореше, общуваше, без да наруши чудния покой. Но аз го наруших. Съвсем съзнателно. „Как ще е късмет, щом се меря?“, възразих не много високо (въпреки курсива), но с малко повече раздразнение в гласа, отколкото всъщност изпитах. Той не отговори веднага, само стоеше закрепен на бордюра и ме гледаше, доколкото разбирах, с обич. После каза: „Късмет ще е, разбира се. Нали ще се радваш, ако улучиш топчето му, топчето на Айра? Кажи де, няма ли да се радваш? А щом ще се радваш, значи не си очаквал да го улучиш. Значи, има някакъв късмет в цялата работа, има доста голяма доза случайност.“ Той слезе от бордюра все още с ръце в джобовете и тръгна замислен към нас. Но не прекоси бързо здрачната улица, или поне не оставяше такова впечатление. Към нас се приближаваше сякаш платноходка. Честолюбието обаче е едно от най-бързоподвижните неща на света, тъй че преди Сиймор да ни бе доближил съвсем, аз казах припряно на Айра: „Тъмно е вече“, с което разтурих играта.
Това малко пентименто, или дявол знае какво, ме накара да се изпотя буквално от глава до пети. Пуши ми се, но пакетът е празен, а не ми се става от креслото. Господи, каква благородна професия е тази. Доколко добре всъщност познавам читателя? Какво и колко мога да му кажа, без да внеса излишен смут и в неговата, и в собствената си душа? Мога да му кажа следното: за всеки от двама ни е отредено място в сърцето на самия читател. Допреди минута бях виждал своето четири пъти в живота си. Сега е петият. Мисля да се изтегна на пода за около половин час. Моля да ме извините.
Това ми звучи много подозрително, като текст на театрален афиш, но след последния театрален пасаж няма как да избягам от него. Сега е три часа по-късно. Проспал съм ги на пода. (Но аз съм си същият, скъпа баронесо. Господи, какво ли сте си помислили за мен? Ще ми разрешите ли, моля, да позвъня за бутилчица доста интересно вино? То е от моето лозе и може би вие ще…) Искам да оповестя — колкото е възможно по-живо, — че каквато и да е причината за Смута, предизвикан преди три часа, аз не бях, не съм и никога не съм бил под въздействието на собствените си способности (моите собствени малки способности, скъпа ми баронесо) да възстановявам почти изцяло миналото. В мига, в който се превърнах или сам направих от себе си мокър парцал, вниманието ми не беше съсредоточено толкова върху думите на Сиймор или пък върху самия Сиймор. Онова, което ме порази и дори смаза, беше внезапното осъзнаване на факта, че Сиймор е моят велосипед от „Давега“. Почти цял живот съм чакал у мен да се появи поне минимално желание да подаря един велосипед с всички произтичащи от това последици. Бързам да обясня.
Една вечер — Сиймор беше на петнайсет, а аз на тринайсет години — излязохме с него от спалнята си, за да чуем някакво интересно предаване по радиото, и попаднахме на голямо вълнение в дневната, съпроводено със страшна тишина. Там имаше само трима души — баща ни, майка ни и брат ни Уейкър, — но аз имах усещането, че скрити на удобни места, наблюдаваха всичко множество други, по-малки същества. Лес беше ужасно зачервен, Беси сякаш нямаше устни — така ги беше стиснала, а брат ни Уейкър, който според моите изчисления ще да е бил в този миг почти точно на девет години и четиринадесет часа, стоеше бос, по пижама до пианото и по лицето му се стичаха сълзи. Първият ми порив при подобна семейна ситуация бе да хвана гората, но тъй като Сиймор явно нямаше такива намерения, останах и аз в стаята. Мъчейки се да бъде спокоен, Лес веднага изложи пред Сиймор тезата на обвинението. Същата сутрин, както вече знаехме, Уейкър и Уолт бяха получили подаръците си за рождения ден — два еднакви великолепни велосипеда в бяло и червено, които доста надхвърляха възможностите на семейния бюджет; същите два велосипеда бяха изложени на витрината на големия спортен магазин „Давега“ на Осемдесет и шеста улица и близнаците почти цяла година неслучайно се прехласваха по тях. Десетина минути преди да влезем със Сиймор в дневната, Лес беше открил, че колелото на Уейкър не е прибрано в приземието при колелото на Уолт. Следобеда Уейкър се простил с него. Някакво непознато момче („едно хлапе, което никога в живота си не съм виждал“) се приближило до него в парка и му поискало колелото. И Уейкър му го дал. Разбира се, Беси и Лес вземаха под внимание „благородните му подбуди“, но и двамата разглеждаха детайлите на тази операция със своя собствена, неумолима логика. По същество те смятаха, че Уейкър е трябвало да позволи на момчето да се повози на колелото — и Лес повтори доста разгорещено пред Сиймор това мнение. Тук, хлипайки, се намеси Уейкър. Момчето не искало да се повози, то искало колелото; никога не било имало колело, а толкова му се щяло да има. Погледнах Сиймор. Започваше да се вълнува. Видът му издаваше добри намерения и пълна неспособност да бъде арбитър в такъв труден спор, но аз знаех от опит, че много скоро в тази стая отново ще се възцари мир, па макар и по някакво чудо. („Мъдрецът е изпълнен с безпокойство и с нерешителност да предприеме каквото и да било, затова той винаги постига целта си.“ Книга XXVI. Текстове на Чжуан Цзи.) Няма да описвам подробно (поне веднъж) как Сиймор уверено налучка път към същината на въпроса — сигурно има по-добър начин да се каже това, но не го зная, — тъй че само след няколко минути трите враждуващи страни се разцелуваха и сдобриха. Това, което исках да кажа тук, е толкова лично, че чак изглежда просташко, но вече го казах.
Думите на Сиймор, или по-скоро напътствието, отправено към мен в онази вечер на 1927, когато играех на топчета, е според мен полезно и важно и мисля, че трябва да го поразчопля. Въпреки че в този миг нищо не ми се вижда по-полезно и по-важно от факта, че надутият брат на Сиймор на четиридесет години получи най-сетне велосипед, който веднага може да подари, за предпочитане на първия желаещ. Улавям се, че се питам, размишлявам дали е съвсем правилно да премина от едно чудесно псевдометафизическо гледище, колкото слабо и лично да е то, към друго, колкото и да е то силно и общовалидно. Това ще рече: питам се дали да премина от едното към другото без маене, без да се излежавам в люлката на привичния си многословен стил. Както и да е, ето за какво става дума. Когато Сиймор ме напътстваше от уличния бордюр да не се меря толкова в топчето на Айра — не забравяйте, че тогава беше десетгодишен, — той сякаш инстинктивно се домогваше до нещо близко по дух до инструкциите, които японският майстор по стрелба с лък дава на старателните новаци и с които всъщност им забранява да се мерят; или по-точно учи ги как да се мерят, без да се мерят. В действителност бих предпочел да не се занимавам в тази половинчата дисертация със зен-стрелбата и със самото учение зен — донякъде защото зен бързо се превръща в малко неприлична, намирисваща на култ дума за чувствителното ухо, и то с голямо, макар и недълбоко основание. (Казвам „недълбоко“, тъй като истинският зен несъмнено ще надживее западните си последователи, които очевидно смесват учението за откъсването и самовглъбяването с духовното безразличие и дори огрубяване и които явно не се колебаят да нанесат удар на Буда, преди да им е израснал златен юмрук. Трябва да добавя, струва ми се, че чистият зен ще остане дори след като сноби като мен си отидат.) И ако предпочитам да не сравнявам съветите на Сиймор за играта на топчета със зен-стрелбата (с лък), то е, защото не съм нито зен-стрелец, нито зен-будист, а още по-малко познавач на зен. (Нали няма да е нередно, ако кажа, че Сийморовите и моите корени в източната философия — колебая се дали трябва да ги нарека „корени“ — водят началото си от новия и стария завет, от адвайта веданта[142] и класическия даоизъм? Склонен съм да смятам себе си — ако изобщо мога да използвам звучните източни названия — за карма-йога, може би с щипка тжнана-йога, за да стане по пикантна гозбата. Дълбоко съм привързан към класическата зен-литература и дори имам дързостта да чета веднъж седмично лекции върху тази литература и литературата на махаяна, но начина ми на живот няма нищо общо със зен, а малкото, което съм успял да схвана от това учение — подбрах глагола много внимателно — е страничен резултат от това, че следвам своя собствен, почти естествен път на пълна беззеност. Главно, защото самият Сиймор буквално ме молеше да сторя това, а по тези въпроси той винаги беше прав.) За мое щастие, а вероятно и за ваше, не намирам за необходимо да се занимавам тук със зен. Методът, който Сиймор ми препоръчваше чисто интуитивно за играта с топчета, може да бъде сравнен — бих казал, съвсем законно и не по източен маниер — с изящното изкуство на хвърлянето на цигарена угарка в малко кошче в другия край на стаята… Изкуство, в което повечето пушачи са истински майстори само тогава, когато изобщо не им пука дали угарката ще падне в кошчето, или когато стаята е опразнена от свидетели, включително от хвърлящия угарката. Ще направя всичко възможно да не предъвквам горната илюстрация, колкото и вкусна да я намирам, но непременно искам да прибавя — за да се върна за миг към топчетата, — че когато самият Сиймор улучеше и чуеше звучното „чик“ на стъкло в стъкло, той целият се превръщаше в усмивка, но сякаш никога не си даваше сметка чия победа бележи това „чик“. И факт е, че почти неизменно някой трябваше да вземе спечеленото топче и да му го тикне в ръката.
Слава богу, свърших с това. Мога да ви уверя, че не го бях поръчал.
Мисля — зная, — че това ще бъде последната ми „физкултурна“ бележка. Дано поне ви освежи. Ще ми се да проветря, преди да си легна.
Това е един от малко известните епизоди в биографията ми, но от мен да мине, ще го разкажа. На около девет години нечувано ме блазнеше мисълта, че съм най-бързия бегач в света. Това, нека добавя, е едно странно, невключено в учебната програма самомнение, което трудно умира, и дори сега, на свръхзаседналите си четирийсет години, аз се виждам как префучавам — с градски дрехи — покрай тумби от бележити, но запъхтени олимпийци и им махам приятелски, без помен от високомерие. И тъй, една прекрасна пролетна вечер — все още живеехме на Ривърсайд Драйв — Беси ме прати да купя сладолед. Излязох от къщи в същия вълшебен час, за който стана дума преди няколко страници. Не по-малко фатален за изграждането на този анекдот е фактът, че бях с гуменки, които за всеки най-бърз бегач в света са същото или почти същото, каквото са червените обувки за малкото момиченце на Ханс Кристиан Андерсен. Откъснал се веднъж от къщи, превърнах се в самия Меркурий и ударих в страхотен спринт по дългата отсечка до Бродуей. Завоя на Бродуей взех на едно колело и продължих нататък, постигайки невъзможното: увеличение на скоростта. Дрогерията, в която продаваха сладолед „Луис Шери“, неизменният избор на Беси, отстоеше на още три преки на север. Някъде по средата на тази отсечка профучах край книжарницата, от която обикновено си купувахме вестници и списания, но профучах слепешката, без да забележа наоколо някакви познати или роднини. Изведнъж, при следващата пряка, долових шум от преследване зад себе си, което явно се извършваше на крака. Първата ми, може би типична за нюйоркчанина мисъл, беше, че ме гони полицията — най-вероятно заради нарушаване на пределната скорост в извънучилищна зона. Напрегнах се, за да изстискам още малко скорост от тялото си, но напразно. Нечия ръка ме сграбчи за пуловера, и то точно на мястото, където би трябвало да раздават номерата на победителите, и аз, здравата уплашен, понамалих, понамалих и спрях тромаво като чернокрак албатрос. Преследвачът, разбира се, беше Сиймор, който изглеждаше не по-малко уплашен от мен. „Какво става? Какво става?“, заповтаря като обезумял. Все още ме държеше за пуловера. Освободих се с рязко движение от ръката му и го осведомих на уличен мръснишки жаргон, който няма да възпроизвеждам дословно, че нищо не става, нищо не се е случило, аз просто тичам и няма защо да се крещи. „Боже, как ме уплаши! — възкликна той с огромно облекчение. — Ама как тичаш! Едвам те настигнах.“ После тръгнахме заедно за сладоледа. Това може да е чудно, може и да не е, но духът на миналия на второ място най-бърз бегач в света не беше много забележимо понижен. Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително.
Свърших с това. Или по-скоро то ме свърши. Поначало дълбоко в себе си винаги съм се противил на всякакви завършеци. Колко ли разкази съм накъсал, като се почне още от детските ми години, само защото те са имали Начало, Среда и Завършек според определението на онзи дърт досадник Съмърсет Моъм? Трийсет и пет ли? Петдесет ли? Една от хилядите причини да престана да ходя на театър след двайсетата си година е тази, че ми беше адски противно да излизам от театъра само защото този или онзи драматург решаваше в даден момент да спусне глупавата завеса. (Какво става по-нататък с онзи глупак Фортинбрас? Кой ли му е видял сметката?) Каквото и да е, тук аз свършвам. Ще ми се да нахвърлям още една-две по-фрагментарни физкултурни бележки, но много осезателно усещам, че Времето ми изтича. Освен това сега е седем без двайсет, а в девет влизам в клас. Имам време само да подремна половин час, да се обръсна и дано остане за една студена, освежителна кървава баня. Хрумва ми — може би това е по-скоро стар градски рефлекс, отколкото хрумване — да кажа нещо хапливо за двадесет и четирите млади девици, които ще ме чакат в стая 307, току-що завърнали се след дългия уикенд я от Кеймбридж, я от Хановер, я от Ню Хейвън; но не мога да завърша описанието на Сиймор — дори то да е лошо, дори на всяка крачка да се чувства моята себичност, вечната ми жажда да разделя славата с него, — не мога да го завърша, ако не се проникна от съзнанието за нещо хубаво, за нещо много истинско. Това е голяма дума (а то значи, че аз съм най-подходящият да я кажа), но не напразно съм брат на своя брат и разбирам — макар и не винаги, — че от всички неща, които върша, най-важното е влизането в тази отвратителна стая 307. Няма нито едно момиче в нея — а това се отнася и за ужасната госпожица Забел, — което да не ми е сестра точно толкова, колкото са ми сестри Бу Бу и Франи. Тези момичета може да блестят с полуграмотността на вековете, но блестят. И ето че ме зашемети следната мисъл: няма, точно сега няма друго място, което бих предпочел пред стая 307. Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго. Никога ли не сбърка той?
Хайде сега си лягайте. Бързо. И бързайте полека.